|
|
Храбрецът и духовете в хана
В късния следобед на един зимен ден пред огромна къща се спрял Боян и заоглеждал. Бил бедничко облечен, целият му товар се състоял от торбичка, преметната през рамо.
Взрял се Боян в хубавата къща и цъкал с език, хем от възхищение, хем от възмущение.
Толкова бил увлечен от разглеждането на къщата, че не видял как до него се приближила и спряла една старица — превита одве, дълго почуквала с тояжката си, преди да направи немощна крачка напред.
Щом я съзрял, Боян й рекъл:
— Добра среща, бабо!
Старицата поклатила глава, погледнала Боян:
— Добра да е, синко! Ти ли си този лудият, който иска да се засели в омагьосания хан? Тъй си разправял в кръчмата ни…
Боян се разсмял и потвърдил:
— Амии, комай съм аз, бабке добра.
Старицата се прекръстила от внезапно обзелото я вълнение и промълвила сякаш на самата себе си:
— Значи истина, божичко, било!
Така се развълнувала старата жена, че изтървала тояжката, на която се подпирала, но Боян се навел и й я подал.
А старицата стиснала тояжката и занареждала през плач:
— Не го прави, синко, ако ти е скъп животецът. Послушай старата баба! Млад си, силен си, не се хаби! Поживей си на белия свят, момко!
— Животът ми е скъп, но аз не съм страхливец! Пък и как такава къща ще вдигна, като съм толкова беден? — отговорил й Боян.
— Казваш, че си беден, тъй ли, баби? — попитала старицата.
— Нямам си никого и нищо на света. Ей таз торбичка и тояжката са ми цялото богатство! Та затуй съм решил да се заселя тук! В тази огромна къща! — доверил й се Боян.
А старицата се разтреперила от страх:
— Синко, замълчи!
— Ама защо?! — недоумявал момъкът. — Вече съвсем се обърках. Старицата повикала с пръст Боян и му зашепнала тихичко на ухото:
— Ти знаеш ли защо стои пуст и празен този хан?
Боян се разсмял и отговорил прилежно, както се полага, когато се разговаря с възрастни хора:
— Наговориха ми врели-некипели в кръчмата. Че имало духове, таласъми, вещици и какво ли не! Бабини деветини! Простотии и дивотии!
Старицата ужасена се отдръпнала, трескаво се закръстила и троснато казала:
— Не са бабини деветини, а самата свята истина са ти казали, момче! Страхотии-ужасии обитават хана! Туй място е омагьосано, от мен да го знаеш! Аз съм патила-препатила и всичко вече ми е известно! Който веднъж е влязъл тук, повече не сме го виждали жив! И знаеш ли защо е така?
— Не знам. Че откъде да знам, аз не съм от този край… — разперил ръце храбрецът.
Старицата поклатила укорително глава:
— Като не знаеш, ще ти кажа, нали затуй съм дошла… Ханът го построи голям скъперник. Много лош човек! Всички бяха пропищели от лошотията му. Натрупа много злато и сребро, но това бяха награбени от хорицата парици! Крадеше от потта им! Лъжеше ги и ги грабеше! И затуй Бог го наказа! Не можа да го изтърпи да мъчи людето. И един зимен ден, когато виелицата се извиваше като бясна над селото…
Боян сякаш чу воя на вятъра в онази страховита нощ и как на вратата на хана се почукало. Момъкът после се кълнеше, че чул гласовете на алчния и жесток ханджия и на бедната женица, подирила подслон. Разговорът май протекъл ето така:
Сърдит мъжки глас: Кой чука посред нощ?! Брей, мръсни хора!
— Аз съм, баби! Аааз…
— Коя си, каква си? Луда ли си, та си тръгнала посред нощ?!
— Бедна съм старица. За корица хлебец съм дошла и търся покрив, под който главицата си да приютя!
— А пари?! Пари имаш ли, бабишкеро?!
— Нямам си, синко, нищичко си нямам аз на този свят. Бъди християнин и човек, смили се над мен, бедната и болната старица!
— Млъкни! И веднага се махни! Не приемам хора без пари!
— Тук на прага ще умра, човечеее!
Мъжкият глас се възвисява мощно, страховито, ужасяващо:
— Умрии! Пукнии! Щом нямаш пари!
— Смили сеее! Моля тее, смили се тиии, мили човечеее!
— Пукниии! Щом нямаш парииии! Пукнииии!
Старицата, с изпълнени със страх очи, прошепнала на Боян:
— И същата нощ дошла Смъртта! На кон, с косата в ръка, хората я видели! Изтръгнала душата на скъперника ханджия! Дошла Смъртта, ти казвам, и отнела живота на ханджията скъперник! Душата му не намерила покой на оня свят! И останала тука! Да пази хана! Сега е тука, вътре!
Боян не вярвал на ушите си:
— Дрън-дрън!
Старицата сграбчила с неочаквана сила с двете си съсухрени и немощни ръце момъка и го примолила:
— Повярвай ми, юначе! Оттогава вече ничий човешки крак не е стъпвал в хана.
— Никой?! Ама че страхливци сте, брей! — възкликнал Боян. — Нима е истина това?!
Старицата го изгледала страшно и рекла:
— Е, имаше, наистина, глупаци, които искаха да влязат и да вземат парите на стария скъперник, но нито един не се завърна жив. Само един успя да се измъкне, ама полудя! Броди сега несретникът по улиците и ту кукурига, ту пък грачи! Полудя си човечецът.
Боян се усмихнал и обяснил:
— Е, мен не ме интересуват парите на стария негодник и скъперник. Аз искам да живея тук!
Старицата отново се примолила:
— Не го прави, ако искаш да останеш жив! Послушай съвета ми, момче!
Но Боян не се съгласил:
— Нее, ще го направя аз, защото не се страхувам от нищо. Няма сила, която мен да ме уплаши! Довиждане, бабке добра! И ти благодаря за добрите думи! Няма да ги забравя никога!
И бутнал вратата на хана храбрецът.
Остър звук разцепил тишината.
Тъй момъкът изчезнал зад вратата, а зад него старицата се кръстела отчаяно, свлякла се на колене и се молела на Бога жарко.
Като влязъл в запустелия хан, Боян се озовал в полутъмно помещение. Още ни бил се огледал и дочул някакво съскане, последвано от стон, който пък преминал в зловещ смях, а най-накрая се отронил нечий отчаян вик. Все едно на човек, на когото изтръгват душата.
Боян слушал спокойно и когато отново настъпила тишина, изрекъл:
— Охо, че то тука има май доста обитатели! И някои се държат твърде невъзпитано! Вместо да ме посрещнете на прага, вие се криете! И защо така, скъпи приятели? Какво правите — хапете ли се, щипете ли се или се подритвате, а?
Ужасните звуци отново се чули, но сега нараснали, превърнали се в мощен вой, за да секнат неочаквано. Настъпила пак тишина.
Но в мрака останали да проблясват само две ярки точици. Боян се обърнал към тях:
— Ха, а ти пък кой си? Бухал мъдър ли си ти, или си светулчица добра?!
Изведнъж двете точици стремително се втурнали срещу храбреца и закръжали около него. Зазвучала някаква странна музика, която зашеметявала.
Боян се опитвал да проследи двете точици, но безуспешно и не му оставало нищо друго, освен да се върти в кръг. Накрая спрял и попитал:
— Е, добре де, щом ще си играем, кажи поне какво си ти? Звяр ли си или птица, човек ли си или насекомо? Или дух си, а, кажи!
Отново прозвучала странната смесица от хорово съскане, стонове, смехове, плачове и ужасни крясъци, от които би настръхнала кожата на всеки.
Те стихнали така неочаквано, както били започнали, и тогава Боян изрекъл огорчен:
— Не искаш май да сме приятели, а, странно същество?!
Изведнъж мракът станал напълно непрогледен, двете ярки точици изчезнали, вече не кръжали, все едно били погълнати от черната, зловеща тъмнина.
Тогава нещо връхлетяло върху Боян. Чували се в непрогледния мрак само звуците от борбата и гласът на момъка:
— Аа! Постъпи подло!
— Ох! Нападна ме в гръб!
— И драскаш, а! Не по лицето, не!
— Ах тии! Ще те спипам аз, почакай само!
— Ох!
И отново в мрака започнала борбата, а тя била отчаяна, жестока, водела се с всички сили.
Накрая се чул яростен, пронизителен писък.
Мракът постепенно се разстлал — първо се появила една светла точица, която постепенно се разраствала и накрая помещението се изпълнило с необикновена червена светлина.
И чак тогава Боян видял с кого се е борил — огромна черна котка!
— И какво си ти? — попитал той, без да я изпуска от ръцете си.
— Аз съм черната котка. Наричам се Хасама. Мяу! — проговорило животното.
— И защо се нахвърли така върху мен, Хасама? — попитал съвсем приятелски храбрецът.
— Защото си посмял да влезеш в това омагьосано място. Мяу! Нямаш право, нещастнико! Мяу! — изсъскала котката Хасама и направила пореден отчаян опит да се освободи, но момъкът здраво я държал и продължил да пита:
— И защо да нямам право? Решил съм тука да си поживея.
Сега котката Хасама се разтреперила от ужас, засъскала и рекла ядосано:
— Ти си луд, човече! Мяу! Няма да ти бъде позволено! Мяу!
В отговор Боян се разсмял:
— Аз пък няма никого да питам — и добавил, — след като къщата на никого не принадлежи, защо пък да не стане моя?
Котката Хасама въздъхнала и зловещо-тържествено изрекла:
— Този хан е владение на най-страшните и най-велики, най-злите и най-тъмни сили на земята! Мяу!
Боян само присвил очи и подпитал:
— И кои са тези сили, котчице добра, мъдра ми Хасама?
Котката вирнала горделиво, но и уплашено глава:
— Не мога да ти кажа. Мяу! Единственото, което мога да те помоля, е да ме освободиш! Мяу! — Сетне зашепнала задъхано: — И бягай бързо оттук! Мяу! Ако искаш да останеш жив! Мяу!
Боян не се предавал:
— Казах ти, че няма да го направя.
Сега вече котката чудовище Хасама побесняла и изкрещяла:
— Тогава умри! Мяу! — изтръгнала се от ръцете на момъка и се извърнала към врага си.
Наченала се страховита битка. Хасама полетяла с острите си нокти срещу Боян. Двамата се вкопчили един в друг, скоро се озовали на пода. Но и тук битката продължила — все така свирепа, все така жестока… Докато се биели човекът и огромната котка чудовище, звучал див кикот, носели се плачове, някой шепнел нещо неразбираемо, но страховито, просветвали светкавици.
Накрая Боян спипал здраво Хасама за опашката и се надигнал от пода.
— А сега какво ще кажеш, Хасама?!
Котката изплакала жалостиво:
— Мяу! Веднага ме пусни! Мяу! Моля ти се! Мяу!
Момъкът обаче обявил:
— Нее, ти тук ще си останеш и мишките в хана ще ловиш!
Котката отново побесняла и се разкрещяла:
— Какви ти мишки?! Мяу! Та аз съм Великата черна котка Хасама! Мяу! Аз мишки не ловя, а единствено хора като теб! Мяу!
Момъкът само се разсмял и отвърнал:
— Е, ще ти се наложи да попромениш малко навиците си, инак всеки ден и час ще се преборваме, както днес. Ясно?!
— Никак дори! Мяу! Хасама мишки не лови! Мяу! — троснала се котката.
— Ще лови, ще лови и още как! А сега ще те позавържа, докато се преборя с другите ти приятели — обитатели на хана! Абе вие тука май сте като в дядовата ръкавичка! Много животинки сте се насъбрали, ей!
Момъкът завързал здраво Хасама и даже й се поклонил.
— Извинявай, Хасама! Но така, вързаничка, ще си постоиш, докато поразчистя къщата! Ами да, скоро ще попривърша. А сега смятам първо да си подремна, че съм много уморен.
Заоглеждал се момъкът и обяснявал на своята пленничка:
— Знаеш ли колко път съм извървял днес?
И като не видял нищо подходящо, на което да си легне, попитал:
— Има ли тука някакво легло, Хасама?
Котката се разтресла от страх:
— Има. Мяу! Но не ти препоръчвам да го ползваш, ако искаш да останеш жив! Мяу!
— Че защо пък? — учудил се храбрецът.
Хасама бясно изфучала:
— Ще видиш! Мяу! Ще разбереш! Мяу! Ще умреш! Мяу!
Боян пипнешком се приближил до огромен креват и го заопипвал:
— Охо! Добре е нанкал дъртият скъперник!
Радвал се на леглото, защото бедният момък никога не бил виждал такова през живота си:
— О, ами че то е пухено! А това направо си е чудесно, нали?! Ей, Хасама! Ама леглото е прекрасно! Мекоо!
А котката Хасама само пищяла ужасена:
— Сега ще видиш! Мяу! Сега ще разбереш! Мяу! Сега ще умреш! Мяуу!
— Престани с глупостите си, Хасама! Писна ми от теб! — обявил Боян и се проснал на леглото. От пухеното легло се чул гласът му: — Ей че е хубаво тука! Как само ще захъркам сладко-сладко!
Изведнъж леглото започнало бавно да се върти.
Боян усетил и учудено извикал:
— Ха, че то това легло се въртяло! Добре! Благодаря, който и да си ти — върти, върти! А аз ще спя!
Леглото сякаш го чуло и започнало още по-бързо да се върти.
— Ехей, Хасамаа! Ама то било чудесно това легло! Ей ти, дето въртиш леглото, давай по-чевръсто! По-бързо! Давай! Давай!
Леглото рязко спряло да се върти.
В тъмното пак се разнесъл гласът на Боян:
— Добре де, щом не искаш повече, не ме върти. Сигурно се умори? Е, и така съм си добре! Лека нощ, който и да си ти!
Известно време царувала тишина, чувало се само дишането на Боян. Но изведнъж леглото се надигнало на една страна.
Боян с огромно усилие се задържал да не падне на пода и завикал:
— Ей, ей, ама така не ми харесва! Ами че аз ще падна! Внимавай, ей!!!
Храбрецът тупнал на пода. Надигнал се и навил ръкавите на окърпената си ризата. Даже не бил сърдит, а развеселен рекъл:
— Е, може и така да си играем.
И Боян скочил отново в леглото, което пак било в хоризонтално положение, както обикновено си стоят леглата.
— Е, сега вече смятам да поспя!
В тишината се чуло как мощно захъркал. Но изведнъж избухнал зловещ смях. Боян тъкмо бил задрямал, отворил очи и махнал недоволно с ръка:
— Ммм! По-тихо, по-тихо! Тъкмо бях заспал!
Смехът ехтял все по-зловещо, толкова бил силен, че от него зазвънтели стъклата на прозорците, даже подът затреперил… Боян се надигнал в леглото, дълго трил сънено очи и попитал:
— Кажи за какво се смееш, та да се посмея и аз с теб?
Тогава смехът пък секнал.
— Е, сега вече ще мога май и да поспя. Щом млъкна най-сетне! — въздъхнал храбрецът, отпуснал се на пухеното легло и заровил лице във възглавницата. Отново захъркал. Но сега пък изведнъж избухнал плач. Ама плач — истинско реване, някой ли, нещо ли — плачело та се късало…
— Ха, сега пък плачеш?! Ами щом ти харесва така — поплачи си! Пък като ти мине, ще си попеем, а? И хорце можем да тропнем, а! — подвикнал Боян, за да заглуши оглушителния рев.
Тогава плачът неочаквано секнал. Боян поизчакал и измърморил, като се отпуснал отново в леглото:
— Е, добре, добре… Сега вече ще поспим, а, странни същества? Нали така?
Отговорът, който последвал, бил зловещ кикот.
Нещо ставало в тъмното, храбрецът от ужас си говорел сам:
— А, нещо се стовари върху ми.
— Не мога да си мръдна ръката.
— И краката си не мога да повдигна, все едно са вързани.
— Нещо затуля и очите ми!…
— Нима ме ослепихте?!
Зловещият кикот се усилил, изпълнил стаята, просветнали светкавици, чули се тътнежи. Сякаш нещо страшно, непонятно се явило и налагало своята ужасна власт.
В редките мигове на тишина се чувал задъханият глас на Боян:
— Значи ме оковахте с нещо, ама не мога да разбера какво е. Някакви невидими вериги!!! Кажете ми сега какво желаете, че най-сетне трябва и да поспя!
Кикотът се усилил, за да стихне изведнъж. И се чул нечий мощен глас:
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Боян отвърнал:
— Е, не съм съгласен! Какво съм ви сторил, зли и невидими сили?
Кикот. Отговорът бил залп от зловещ кикот — все едно всички вещици на света се били събрали и виели от сладост и радост. Пак прозвучал мощният, като че ли неземен глас:
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Тогава в тъмнината се разнесъл гласът на Боян:
— Е, на мен пък ми писна!
Боян започнал да полага невероятни усилия да се освободи. Чувало се само как нещо пука.
Изведнъж момъкът извикал в непрогледния мрак:
— Оооп! Уууспях!
Кикотът, плачът и смеховете зазвучали заедно, все едно адът се продънил и вече бил тук, на земята, в хана. Боян успял да се изправи, а на гърба му било леглото, като раница. Затова започнал бавно и с огромно усилие да се опитва да се освободи от него, изтласкал го от гърба си и леглото паднало на пода.
Боян го сритал и рекъл:
— Ех, ще ви опитомя аз, зли сили, няма как да се спасите! Пък сега мога и на пода да се метна. Колко съм спал на голата земя. Там най-сладко се спи, от мен да знаете, ей!
Храбрецът се проснал на пода и сладко захъркал. Когато се събудил, дълго търкал очи и си говорел:
— Отдавна трябва да е съмнало! Ама тука е такава тъмница, направо те хваща мързелът.
Станал и си рекъл:
— Първо да позакуся нещичко, пък после — денят е пред мен. Ще поразчистя боклуците оттука! Ще стане хан за чудо и приказ! Ха да видим какво е останало в торбичката! Какво ли пък може и да има? Малко хлебец. Сух! И малко сиренце. И то сухо!
Докато момъкът тършувал в торбичката си, зад него се плъзнало някакво странно същество. Било досущ като куче, но с човешка глава. Съществото се движело на четири крака и пристъпвало безшумно към гърба на храбреца. Той не го забелязал и сладичко-сладичко си хапвал. Съществото се хвърлило върху гърба му и впило зъби във врата на бедния момък. Боян от изненада само изохкал:
— Ох!
Последвало ръмжене и див човешки глас заповядал:
— Мълчи! Аауу!
Боян все пак успял да пошепне изненадан:
— Какво си ти?
— Кучето вампир съм аз, името ми е Балван. Аауу! Потърпи, след миг ще изпия кръвчицата ти! Аауу!
Боян усещал как вампирът смуче от кръвта му, но все пак рекъл:
— Не!
Но кучето вампир го срязало:
— Млъкни! Търпи! Аауу! Никой досега не се е спасил от кучето вампир Балван. Аауу!
А Боян попитал:
— Значи си вампир, а!
— Както искаш ме наричай! Аауу! — отговорило странното същество, куче с човешка глава, и отново забило окървавената си муцуна във врата на момъка.
Боян се отпуснал назад и притиснал с цялото си тяло Балван.
Разгоряла се яростна борба между храбреца и кучето с човешка глава. Вампирът обикалял около Боян и дебнел как да го захапе, но момъкът го следял и се защитавал.
Накрая победил Боян и уловил кучето човек Балван:
— Сега ще те вържа и ще те поставя до Хасама.
Балван запищял с човешки глас, но виел и като куче:
— Ръцете долу, нещастнико! Ааууу!
Храбрецът преспокойно рекъл:
— Хайде, хайде, помълчи, докато те вържа, пък после си говори колкото си щеш!
Кучето вампир все по-страшно виело, огъвало се, опитвало се да захапе момъка и крещяло с човешки злобен глас:
— Ще умреш! — А крясъкът му завършвал с протяжен вълчи вой: — Ааууу!
Боян пък най-спокойно му говорел:
— Има да чакаш ти мойта смърт! И недей да хапеш! Ама че си! Ха така! Готов си! Сега можеш да ми мърмориш, докато си похапвам!
Храбрецът отново приседнал на пода, бръкнал в торбичката и докато сладко-сладко си похапвал, попитал звяра получовек-полукуче:
— Хайде де, кажи, що за куче си ми ти и откъде се появи?
Странното животно си признало:
— Кучето вампир съм аз, Балван. Аауу! Храня се с човешка кръв! Аауу!
Боян преглътнал сухия си залък и попитал:
— И защо правиш това, Балване?
Кучето вампир отговорило:
— Всички вампири така живеят. Аауу!
Гледал странното животно Боян, поклащал глава, не забравял да похапва и най накрай попитал:
— И на много ли хорица си изпил кръвчицата?
Усмивка озарило човешкото лице на кучето:
— Всяка нощ умира по един човек. Аауу!
— Брей, че си лошо същество! — възкликнал момъкът и продължил да разпитва пленника: — Добре, Балван, а преди да станеш вампир, какво си бил?
— Бях човек! Като теб! Аауу! — отвърнало тъжно кучето вампир.
— И защо така се случи с теб? Наказан ли си, що ли? — недоумявал храбрецът и наострил слух.
Кучето вампир помълчало, посумтяло и накрая си признало:
— Защото бях лош човек — лъжех и крадях. Аауу! Бях слуга на ханджията. Аауу! Не помагах на бедните и нещастни хора. Аауу! Изритвах от хана бедняците! Аауу! На пияните пък пребърквах джобовете! Аауу! — И едри сълзи се заронили от човешкото лице на кучето вампир!
— И всички лоши хора ли стават вампири бе, Балване? — продължил да пита Боян.
Плененото и здраво вързано животно отвърнало:
— Всички! Аауу! И след смъртта си са наказани, такива като нас. Аауу!
Сега обаче юнакът не се съгласил, даже се възмутил:
— Но аз съм добър човек, върху мен защо се нахвърли?!
Кучето вампир със сетни сили се опитало да се освободи, не успяло и креснало:
— Защото искаш да отнемеш нашия дом! Аауу!
Боян тутакси възразил:
— Не е вярно! Има място за всички ни! Я колко голям е ханът!
Кучето вампир заскимтяло от ужас и удоволствие едновременно, даже се разсмяло и завикало, завило:
— Ти да живееш тука с нас?! Ама знаеш ли какво те чака! Аауу!
Боян лапнал последния сух залък и отвърнал на кучето вампир:
— Ти мен не ме мисли, кажи теб какво те чака? Все така ли ще си вампир, Балване?
Сега за първи път кучето вампир заговорило с тъжен глас:
— Предсказано ми е, че ако бъда победен, както стана, ще се превърна в добро куче! Бауу! Още един живот ще трябва да изживея и отново ще стана човек! Бау! Е, дотук успя да се спасиш, ама сега бързо, веднага бягай! Бауу! Търчи, ако искаш да се спасиш, добри човече! Бауу!
Храбрецът станал и се заоглеждал, докато говорел на пленника си:
— Няма да бягам, днес ще разчиствам. Решил съм от утре да отворя вратите на хана! Тук ще намират подслон пътници, нещастници и всеки, който на вратите ми потропа, даже и да не може да плати!
Кучето вампир сякаш полудяло, замятало се и завило:
— Аауу! Ще умреш, нещастнико! Бауу!
Намесила се и котката Хасама, тя пък запискала:
— Мяууу! Ще си отидеш млад и зелен! Мяууу!
Боян им отговорил:
— Дърдорете колкото си щете!
Отворил храбрецът капаците на единия прозорец и в стаята нахлула светлина. Отворил капаците и на другия прозорец и в стаята станало толкова светло, че зажумял:
— Оо, ами то било вече обед! Сега да наклада огъня и да закъкри котлето! И всичко да измия, да изчистя пода, че то наоколо е потънало в прах и дебели паяжини! А вие, приятели мои — обърнал се към двамата си пленници, — почивайте си, кротувайте, пък сетне ще видим!
И си подсвирквал момъкът, и си тананикал, влизал, излизал, работата закипяла. Напълнил котела с вода и заоглеждал огнището — от много години в него не се е палил огън. Решил да го огледа и отвътре, навел се и проврял глава. Но бързо се отдръпнал, понеже нещо в комина полетяло към него и паднало в огнището. Проечал див кикот. Стреснат, Боян си рекъл:
— Нещо падна! Да не би птички да са свили гнездо в комина, а? И какво е това? Птиченце ли си ти, кажи ми!
Навел се, поровил в пепелта и пръстите му напипали нещото. Първо не разбрал какво е, но като се вгледал, установил:
— Ха, ръка! Човешка! Как ли е попаднала тук?!
На мига още нещо тупнало в огнището.
Боян отново се привел, вдигнал го, но тутакси го хвърлил:
— Сега пък крак! Кой негодник е разпарчетосал така човека?
И пак нещо тупнало в огнището.
Боян пак се навел да огледа. Сега нещото било закръглено. Хванал го той с две ръце, вгледал се в това, което държал, и се провикнал:
— Ха! Ето я и главата на човека!
И пак нещо тупнало, но сега изкънтяло огнището. Значи поредното нещо било голямо. Момъкът се взрял и извикал:
— Сега пък тялото на нещастника! Брей!
Така храбрецът се оказал сам с мъртвец на парчета.
Двамата му пленници — кучето вампир Балван и котката Хасама, мълчали ужасени.
И какво да стори момъкът?
Започнал да подрежда частите на мъртвото човешко тяло. Първо поставил главата, до нея тялото, а под него краката, отстрани наместил двете отрязани ръце. Огледал ги и си казал:
— Боже мили, та това е цял човек! Да можех някак си да слепя частите и да му вдъхна пак живот!
Тъкмо изрекъл тези думи и избухнал страшен смях, проблеснали светкавици, в стаята ту притъмнявало, ту просветвало. Пред очите на изумения юначага частите от човешкото тяло започнали да се надигат една по една. Първо във въздуха се издигнала главата и застинала на височината на човешки ръст. Стояла си така във въздуха, не мърдала. От кухините на очите избликнала светлина. Сетне на тяхно място се появили две очи. Да, живи, човешки очи. Голият череп лека-полека обрасъл с коса, а по костите се появила плът, даже била с набола червеникава брада!
И така — една човешка глава без тяло висяла във въздуха. А устата дори се отворила за прозявка.
После от пода се надигнало тялото. Било наистина смразяваща гледка: нямало ни крака, ни ръце, те си лежали на пода. Тялото застанало под главата и проблеснала синкава светкавица, проехтял гръм, просветнало и веднага се стъмнило.
След дълъг, ужасен миг Боян съгледал, че главата и тялото са слепени. Така висели във въздуха глава с тяло, на около метър от земята. Висели и не мърдали.
Но това било само за момент. Защото момъкът вече виждал как от пода се надига единият крак, левият, и бавно се понася към тялото. Последвал го и десният крак.
Отново заечали гръмотевици, просветнали синкави светкавици и когато настъпила тишина, пред Боян стояло едно тяло, досущ като живо, само дето си нямало ръце.
Но сега и те полетели една по една и скоро човекът си имал всичко. Колкото и да го оглеждал Боян, не виждал никаква липса — имал си нос, вежди, даже обувки на краката.
Оживелият мъртвец първо извърнал глава наляво, после надясно. Сетне плавно вдигнал дясната си ръка и опипал с нея лицето си. После оживелият мъртвец преместил единия си крак, последвал го другият и направил крачка напред, крачка встрани, все едно се учел да ходи отново.
Храбрецът се обадил:
— Ето те и теб! Готов си, цял-целеничък си, приятелю! И кой така те беше разпарчетосал, драгий?
Оживелият мъртвец произнесъл с дрезгав глас:
— Аз оживях, но ти, глупако, ще трябва да умреш! Смърт!
Момъкът отстъпил крачка назад и учудено попитал:
— Защо така?
Прозвучал смях и последвал зловещият отговор:
— Такова бе условието — аз получавам живот, ако ти умреш! Смърт! Или ти, или аз! Смърт! Какво избираш, а? Смърт! Ха-ха-ха!
Юнакът отстъпил още една крачка назад от развилнелия се оживял мъртвец и отговорил простичко:
— Избирам и двамата да сме живи-живенички! Че тъй хубав е светът! Но оживелият мъртвец изкрещял злобно:
— Неее! Смърт! Един от нас трябва да умре! Смърт! И това си ти!!! Смърт! Ха-ха-ха!
Оживелият мъртвец протегнал двете си ръце и се опитал да се вкопчи във врата на Боян, без да спира да крещи:
— Смърт! Смърт! Смърт!
Сега вече момъкът наистина се изплашил, а и колко ужасна била вонята, която бълвал неговият преследвач! Вонял на труп!
Боян заотстъпвал назад, усетил да опира гръб на стената и разбрал, че повече няма накъде. Ще трябва да се бори с оживелия мъртвец, въпреки зловонието.
И тъкмо свил юмруци, подготвил се да се оттласне от стената и да се втурне напред, когато усетил около тялото си две ръце.
Но това не били ръцете на оживелия мъртвец, не!
Нечии други ръце се проврели през стената, държали вериги и за миг го оковали.
Боян се опитал да се освободи, но веригите здраво притискали тялото му към стената, били дебели колкото китката на ръката му.
А оживелият мъртвец пристъпвал срещу момъка и ухилен му заявил зловещо:
— Сега си мой пленник навеки! Смърт! Ще те душа бавно, за да изпиташ най-голямата мъка на света! Смърт!
Боян все пак намерил сили да изрече:
— Не!
Оживелият мъртвец не му обърнал никакво внимание и вече аха да докосне с двете си вонящи ръце шията на момъка.
Какво му оставало на Боян, освен да се опита със сетни сили да се спаси? Така и сторил. Дали страхът, дали ужасът, дали адската воня му дали сили, но успял да се изтръгне от веригите, приковали го към стената. Тъкмо навреме, защото оживелият мъртвец вече сграбчвал гърлото му и крещял:
— Няма да се спасиш от Смъртта, нямааа!
Щом строшил веригите, Боян приклекнал, промушил се под протегнатите ръце на оживелия мъртвец и отстъпил на метър встрани, като рекъл:
— Не, ама да! Сега какво ще кажеш, а?
Отговор не последвал, защото оживелият мъртвец рухнал на земята, издигнал ръце и започнал да хленчи:
— Нима ще ме убиеш? Значи аз ще трябва да умра? Ох, горко ми, ох! Храбрецът побързал да го успокои:
— Не. Няма да те убивам. Искам да те спася.
Оживелият мъртвец все така издигал пред лицето си двете си ръце и се жалвал ужасен:
— Не! Не ти вярвам! Нее!
Тогава Боян му рекъл:
— Стани и си ходи! А ако искаш, остани!
Оживелият мъртвец отпуснал ръцете си и бавно се надигнал от пода, изправял се с мъка, но успял. И тъкмо стъпил на краката си — отново глухи тътнежи разтърсили хана, просветнали светкавици с жълт и синкав пламък, заечали смехове, плачове и ридания се понесли. Сякаш адът се срутил и се настанил в хана…
Нооо — както започнали, така и спрели.
А оживелият мъртвец се усмихвал смутено, опипвал лицето, ръцете, краката си. И удивен закрещял:
— Жив! Жив съм! Оживях!
Навел глава, паднал на колене пред храбреца и зацелувал краката му:
— Благодаря ти, Бояне! Няма никога да го забравя! — И попитал умолително: — А сега мога ли да си вървя?!
— Върви, човече, върви! — Но се замислил и на свой ред попитал: — Но има ли къде да идеш? Имаш ли си дом?
Докато се изправял, човекът заговорил бързо-бързо:
— Имам дом, жена любима и дечица сладки — три! Две момчета и едно момиче!
— Добре, добре, значи си щастливец… — усмихнал се момъкът и не се стърпял: — А какво се случи с теб, добри човече?! Защо бе така разпарчетосан?
Човекът закрил с ръце лицето си, постоял така и заразказвал с разтреперан от вълнение глас:
— Заслужил съм си го, едва сега разбрах! С много труд и пот натрупах пари, но не бяха честни! Ако някой от моите слуги изработеше пет пари, аз му давах една или половинка! Другото го присвоявах! Затуй бях наказан да съм мъртвец на части! Сега вече знам, че трудът на хората не трябва да се ограбва! Потеглям към дома си, ако имаш път, каня те да ми погостуваш! Живея в града. На чаршията търси Манол, търговеца на стомни и съдини!
И човекът смешно се затичал, само се чуло как треснал вратата на хана зад гърба си. Тичал, все едно летял към любимата съпруга и трите си деца.
А Боян се заоглеждал и рекъл:
— И така следва голямото чистене! Предполагам изненадите попривършиха, а, Хасама?
Но котката проплакала:
— Мяуууу! Най-страшното предстоииии! Мяуууу! Бягай, Бояне! Мяуууу!
Боян се притеснил и попитал кучето вампир:
— Ама така ли е, Балване?
— Бауу! Идва страшното, идваа! Веднага изчезни! Бауууу! Бягай! Бауу! — потвърдил Балван.
На мига просветнала светкавица, подът се разтресъл, извила се вихрушка в стаята, сякаш леденият северен вятър задухал.
И се чул глас, който приличал на топовен гръм:
— Падни на колене, нещастнико! Казах!
Боян едва се удържал на краката от силния вятър, но успял да изрече едно:
— Не!
Отново се разнесъл гласът, подобен на топовен гръм:
— Искаш ли да живееш?! Казах!
Боян едва се удържал прав, вихри се виели край него, увивали се около тялото му, но съумял да отговори, надвиквайки ги:
— Разбира се, че искам, имах си хас! Но кой си ти?
Последвал смях, все едно в стаята започнали да падат гюлета:
— Аз съм духът на хана! Трепери! Казах!
— Ами! — изрепчил се храбрецът, макар че вихрушката вече го издигала сякаш на раменете си.
Последвала нова заповед от гръмовния глас:
— На колене! Казах!
Сега вече Боян отговорил непочтително, грубо и просто:
— Изчезни!
Духът се разлютил:
— Млъкни! Казах! Решавам ти да си ми роб за вечни времена! Казах! Само това може да те спаси! Казах! Инак ще умреш! Казах! Съгласен ли си, момко, да си ми роб? Казах!
Юнакът не се забавил с отговора си:
— Не!
— Тогава умри!!! Казах! — изревал духът и проблеснали светкавици безброй, подът затреперил и сякаш аха, ще се разтвори земята и ще го погълне или от зейналата й паст ще изскочат таласъмите…
Боян се озъртал объркан и ужасе`н.
Върху него започнали да се стоварват удари от невидим враг. Настъпил непрогледен мрак, чували се само стенания, пъшкане, охкане, ужасени викове.
Изведнъж храбрецът закрещял:
— Пипнах ли те, а?! Пипнах те, каквото и да си ти!
Постепенно мракът започнал да се отдръпва и Боян съзрял, че държи едно доста странно същество. То било с тяло на човек, но с главата на козел. Косата му била огненочервена, а отстрани чудноватата му глава била увенчана с две рогца.
— И какво си ти? — попитал момъкът, без да изпуска доскорошния си върл враг.
Сега гласът на съществото не бил гръмовен, а шептял почти по човешки:
— Духът на хана. Бях. Но ти ме победи! И сега ще трябва да се махам оттук, ако ми подариш живота! Моля те, смили се над мен! Позволи ми да се махна!
Боян все така здраво стискал чудноватото същество, но му казал благо:
— Защо? Остани си тук!
Духът помръднал двете си рогца и изпъшкал:
— Не мога! Казах!
— Вярно, малко си странен на вид, но все пак смятам, че можем да се сприятелим! — рекъл Боян и му се усмихнал съвсем приятелски и дружелюбно.
Но странният полукозел-получовек бил непреклонен:
— Един дух не може да има за приятел човешко същество. Нашата задача е да плашим хората! До смърт! Казах!
Боян предложил:
— А ти пък престани! Вместо да ги плашиш, просто се сприятелявай с тях!
Съществото отново поклатило двете си рогца:
— Няма как да стане, не! Ще отида да търся друго прокълнато място нейде по света! — и вперило молещи очи в момъка. — А ще ме освободиш ли, човече? Казах!
Боян отпуснал ръце и пуснал странното същество:
— Ами да! Върви си по живо, по здраво!
Духът първо се заоглеждал недоверчиво, после хукнал.
Изведнъж стаята пак потънала в тъмнина, но на светлината на светкавиците храбрецът видял как духът се преобразил — превърнал се в славей.
Щом тъмнината внезапно изчезнала, Боян видял на рамото си птичка — славеят. Докоснал го невярващо с върха на пръстите си и възкликнал:
— Ей! Ама ти стана птичка! А беше дух с рогца!…
Славеят разперил крилца, но не литнал, а гордо рекъл с човешки глас:
— Преобразих се!
Боян не смеел да пипне птичката, извърнал глава към рамото си, гледал я и попитал:
— Ей, но какво се случи?!
Славеят се усмихнал щастливо. Виждали ли сте как се усмихват славеите? Те имат най-очарователната усмивка на света… И рекъл усмихнатият славей:
— Магията изгуби своята зловеща сила! Сега ще съм пойна птичка за цял един живот!
— Но защо си бил превърнат в дух на хана?! — недоумявал Боян. Отговорът, който последвал, го ударил като брадва по главата:
— Аз бях страховитият стопанин на хана! Скъперникът зловещ! Натрупах купища пари, но те бяха покрити със сълзи! Сега ще живея като волна птичка! Само ще си пея! Ден и нощ! Ще развеселявам хората! Няма да мисля за пари!
Боян предложил на птичката:
— Свий гнездо в хана! Остани при мен, сладкопойна птичке!
Славеят се разплакал. Виждали ли сте как плачат славеите? Те имат най-горчивите сълзи…
Все пак обляният в сълзи славей успял тихичко да промълви:
— Добре.
Боян засиял:
— Оставаш, значи! От мен, обещавам ти, винаги ще получаваш трохички! — заоглеждал се отново и бодро-бодро си рекъл: — Е, наистина е време да се заема с работа!
Но пак не успял да се захване с разчистването на потъналата в прах и паяжини стая. Този път пък рухнала една от вътрешните стени на хана и на пода се посипал дъжд от жълтици. Сякаш слънцето дошло на гости — цялата стая сияела във вълшебния цвят на златото!
— Яаа, колко жълтици! Това ще да е златото на скъперника! Ах, колко злато бил събрал, проклетият негодник!!!
И затанцувал юнакът от радост — та той в живота си никога не бил докосвал жълтица… Пълнел шепите си със злато и ги пускал върху купчината, а те звънтели радостно, весело, щастливо. И си бъбрел:
— Толкова добрини ще мога да сторя с тези пари!
Едва когато чул гласовете на своите пленници, се сетил, че не е сам: Хасама замяукала:
— Злато! Мяуууу!
Кучето заджавкало:
— Много! Бауууу!
И тогава чули как славеят тъжно казал:
— Това е моето имане! Него трупах толкова години!…
След броени дни целият хан блестял от чистота. Боян седял на трикракото столче до огнището, в което горял весел огън.
Изведнъж се разнесъл лаят на Балван. Боян подвикнал:
— Хей, Балване! Какво има?
Кучето му отговорило веднага:
— Аууу! Бауууу! Някаква нещастна и вонлива старица напира да влезе, господарю мой! Вонииии!
— Пусни я да влезе! — заповядал момъкът.
Последвал ожесточен лай и кучето закрещяло:
— Но тя е просякиня, господарю, нека я прогоня! Бау!
Боян пак подвикнал, сега вече строго:
— Казах ти, Балване, пусни я! — и чул кучето пазач да говори:
— Влизай тогава, бабичко! Избърши си първо краката!
На вратата се чуло боязливо почукване и Боян извикал:
— Заповядай! Влизай, който и да си ти! Всеки е добре дошъл в моя хан!
Влязла старицата, същата, която го убеждавала и му се молела да не пристъпва прага на хана. Боян скокнал, хванал двете й ръце и я повел, помогнал й да седне на миндера.
— Добре дошла, бабче! Заповядай в моя дом! Аз, както виждаш, се нанесох!
Старицата въздъхнала и рекла:
— Значи, успя да се пребориш със злите черни сили!
— Ами успях, бабке добра! Сега ми кажи жадна ли си, гладна ли си? Старицата се прекръстила и през плач занареждала:
— И гладна съм, и жадна съм, и нямам покрив над главата си! Нямам, да си призная честно, и пари!
Боян плеснал радостно с ръце:
— Значи, ще си останеш ти при мен! Този дом ще бъде и твой, разполагай се! Пък аз сега ще поприготвя туй-онуй! — И тъкмо да отърчи при огнището, чул котката Хасама възмутено да изрича:
— Мяу! Не! Не можеш да приемаш в хана всякакви пропаднали същества!
Боян се възмутил и строго й заръчал:
— Оо, я млъкни, Хасама! И ми помогни да приготвим храница за добрата старица!
И се защурал насам-натам Боян, приготвял ядене за гостенката си, а в краката му се мотаела Хасама.
Ето че храната била готова и домакинът поставил на масичка до миндера две чинии с резен хляб.
— Заповядай, мила бабке!
В същия миг избухнал пламък, после стаята потънала в непрогледен, черен, страшен мрак. Почти веднага започнало да просветлява и… О, чудо! На миндера вместо старицата седяла хубавица!
— Брей, че чудо! Старицата се превърна в прекрасна девойка! — успял да изрече момъкът и много се смутил, не снемал поглед от нея, а тя била чудно красива…
Стреснал го гласът й, който напомнял камбанка:
— Да, това съм аз. Омагьосана бях да бъда старица, докато се намери добър човек, който да ме нахрани и подслони! Благодаря ти, Бояне! Ти извърши подвиг!
— Ами, ами… — свел глава срамежливо храбрецът и си признал: — Аз винаги съм знаел, че човек трябва да е добър към другите и да не отстъпва никога на лошите!
Котката радостно закрещяла, даже затанцувала:
— Мяу! Господарят си намери добра и чудно красива стопанка! Мяу!
А славеят нежно запял:
— Красива е. Ах, колко е красива!
Кучето се промъкнало в стаята и застанало пред чудната красавица:
— Бау! Поклон пред стопанката на хана! Бауу! Ще ти служа най-вярно аз. Бауу!
Котката побързала да се присъедини:
— И аз, и аз! Мяу!
Тогава момъкът, силно зачервен, смутен и разтреперан от вълнение, рекъл:
— Ами да, май така ще е най-добре — да си заживеем тука всички! В хана! Това ще е нашият дом. — После паднал на колене пред момичето и попитал: — Ще останеш ли наистина при мен, красавице?
Девойката свела свенливо и ниско глава, но се чуло тихичкото й:
— Да.
Боян се прекръстил и попитал:
— А ще пожелаеш ли да станем семейство пред Бога и света?
Все така свела глава, девойката отвърнала тихичко:
— Да.
Тогава настъпила невероятна суматоха.
— Ура! Ура! Ура! Мяу! — завикала котката Хасама.
Кучето не останало по-назад:
— Браво! Браво! Браво! Бау!
Славеят нежно запял:
— Хубаво! Чудесно! Прекрасно!
Тогава девойката станала от миндера и решително заявила:
— Но при едно условие оставам тук — ханът да е дом за всички хора! Та тук се срещат пътищата от четирите посоки на света! И някой трябва да подслонява пътниците изморени, жадни, гладни, страдащи… Някой трябва да се грижи за тях и…
Котката я прекъснала:
— … и техните коне. Мяу!
Кучето допълнило:
— … и техните камили. Бау!
Славеят изпял:
— За всички живи същества, тръгнали на път, ще се грижим ние!
Боян пък добавил:
— Ще ги посрещаме с усмивка. Богатите ще подслоняваме срещу заплащане.
Девойката нетърпеливо го прекъснала:
— … а бедните без пари, нали така, Бояне?
— Разбира се, прекрасна ми стопанке! За бедните ще има винаги подслон в този хан! — съгласил се домакинът.
В този миг на вратата на хана се потропало.
Девойката възкликнала възторжено:
— Ей че сме и ние! Първият ни гост май пристига!
Кучето изтърчало на мига:
— Аз ще му отворя! Аз! Бау!
След него се втурнала котката:
— А аз ще помогна за багажа! Аз! Мяу!
Славеят и той излетял навън, припявайки си:
— Аз ще му попея пък, за да му е хубаво!
Стопанката на хана плеснала с ръце:
— Пък аз ще помисля за храната му, ще приготвя стаята му за сън и почивка! Боже мой, колко работа ме чака! — изтичала на нейде.
Боян останал сам и си рекъл замислено:
— Победих, успях! Преборих лошите, на слабите помогнах. Така ще е и занапред.
Така завършили приключенията страшни на момъка безстрашен.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
