Българска търсачка и начална страница

 

По времето, когато рицарите на Кръглата маса вършели своите славни подвизи, живеел крал на име Ривален. владетел на страната Лооноис. Неведнъж той се притичвал на помощ на своя могъщ съсед, краля на Корнуол, Марк. Двамата заедно били непобедими.
За да закрепи навеки тази дружба, крал Марк дал за жена на Ривален своята сестра, красавицата Бланшфльор. Крал Ривален и младата му жена се обикнали от все сърце. С радост очаквали те раждането на първото си дете.
Кралският замък Каноел бил на морския бряг. И всеки път, когато красавицата Бланшфльор се приближавала до прозореца на своята спалня, виждала как вълните играят и се пенят в подножието на скалите. Далеч отвъд обгърнатото в мъгла море се скривал брегът на ирландската земя. В Ирландия царувал войнствен и безпощаден крал.

В една злощастна нощ под прикритието на мъглата в Лооноис слезли ирландски воини. Твърде късно прозвучала бойната тревога. Крал Ривален се въоръжил набързо и начело на малка дружина се хвърлил в бой, без да дочака помощ.
През цялата нощ кралица Бланшфльор стояла на кулата на замъка. От там се виждало как горят в морето ирландските кораби. Когато най-сетне се съмнало, донесли на кралица Бланшфльор радостна вест: врагът е отбит и победен. Но
веднага след това й съобщили скръбна вест: в боя загинал крал Ривален.

Същия ден кралица Бланшфльор родила прекрасен син. Хората се радват, когато се роди дете, а в замъка се чували само плач и стенания.
- Ах, сине мой! - тихо въздъхнала кралицата. - В печален за мене час се появи ти на бял свят. Нека да те нарекат Тристан.
Така поискала тя, защото "Тристан" означава "печално време". После кралицата навела глава и умряла.
Васалите на крал Ривален се събрали на съвет и решили да поверят възпитанието на Тристан на Горвенал, верния оръженосец на загиналия крал.

Горвенал научил момчето на всичко, каквото умеел: да владее копието и меча, да лови елени и глигани. Научил го да обяздва диви коне, да управлява кораб в буря и, най-важното, научил Тристан да бъде добър и верен и да изпитва силно чувство на състрадание към слабите и онеправданите. А когато Горвенал видял, че повече на нищо не може да научи своя възпитаник, той се отправил с него
през морето за Франция. Там Тристан възприел прекрасните обичаи на френската земя. Учил се да пее и да свири на арфа при най-добрите менестрели.

Когато Тристан навършил деветнадесет години, до него достигнала вестта, че чичо му, крал Марк, е изпаднал в голяма беда. Безбройна ирландска войска обсадила замъка на крал Марк, Тинтагел. Без да се бави, още същия ден Тристан тръгнал на път. Качил се на кораба и отплавал към бреговете на Корнуол.
На седмия ден в далечината се показал скалист бряг, а на него - замъкът Тинтагел. Замъкът бил съграден от тежки каменни плочи, сини и зелени.
- Казват, че са го строили великани - рекъл Горвенал на Тристан. - Я се вгледай по-добре, очите ти са млади. Какво се вижда там до брега?
И тогава Тристан видял, че по целия бряг били наредени остроноси ирландски кораби. Най-големият от тях бил с кървавочервени платна. Наложило се Тристан и Горвенал да слязат на едно отдалечено пристанище и оттам на коне бързо се отправили към крал Марк.

Зарадвал се крал Марк на дългоочакваната среща със своя племенник, зарадвал се, като видял колко красив и строен е Тристан. Очите му били с различен цвят: едното златисто, другото синьо, както на покойната му майка, кралица Бланшфльор.
- Чуй, Тристане, какво нещастие ме сполетя. Ето вече три години аз плащам данък на ирландския крал - почнал да разказва крал Марк. - Първата година платих триста фунта мед, втората - триста фунта чисто сребро, третата - триста фунта злато. А после безмилостният крал на Ирландия поиска да му дам в робство триста младежи и триста девойки. Не можах да сторя такова зло, отказах му. В гнева си ирландският крал изпрати към бреговете на Корнуол много кораби с могъща войска. Заплашва да срази кралството ми с огън и меч. Войската му предвожда прославеният рицар Моролт - непобедимият Моролт - брат на
ирландската кралица.

Крал Марк замълчал. Тревога! Във вражеския стан прозвучали тръби и бойни рогове.
От главната кула, от назъбените стени се виждала долината: там пъстреели шатри, лагерът на Моролт Ирландски. Виждало се как се строяват воините на Ирландия. В боен ред те потеглили към замъка Тинтагел. Блестели шлемове, развявала се зелената коприна на знамената, люлеела се гора от копия. Срещу врага излезли рицарите на Корнуол начело с крал Марк. Отзад, зад конницата, вървели воини с лъкове. Вървели граждани и селяни с брадви и тояги да защитават родната си земя и децата си.
Тристан държал в ръцете си секира. Той не бил посветен още в рицарство, не му било позволено да се бие с рицарски меч. Но секирата му нанасяла страшни удари.

Три пъти залязвало вече слънцето зад морето, три пъти се срещали и разделяли войските на Ирландия и Корнуол. И станало ясно - само с единоборство може да се реши на чия страна ще бъде победата.
На бойното поле излязъл ирландският херолд. Протръбил три пъти с позлатена тръба и гръмко провъзгласил:
- Кой от вас, рицари на Корнуол, ще излезе на бой срещу Моролт Ирландски? Кой ще се бие сам срещу него? Двубоят ще реши изхода на войната - такава е волята на благородния Моролт.

Млъкнал херолдът, но никой от рицарите - васали на крал Марк, не помръднал от мястото си. Чували били: непобедим е Моролт. Виждали били колко могъщ и яростен е той в боя.
Тристан почервенял от гняв и срам.
- О, защо още не съм рицар! Ако бях посветен в рицарство, аз бих приел поканата на Моролт. Кралю Марк, добри ми чичо, умолявам ви, позволете ми да се бия с него!
- Ти си млад и неопитен, Тристане, а искаш да мериш сили с такъв противник като Моролт. Та това е твоят първи бой.
- По-добре смърт, отколкото безчестие!
Най-накрая крал Марк отстъпил пред молбите на Тристан.
- Направи така, както ти повелява твоето мъжество.
И тук, на бойното поле, го посветил в рицарство. Тристан коленичил, а крал Марк го докоснал с тъпото на меча си по рамото и му привързал дясната шпора.
Тогава Тристан снел от ръката си желязната ръкавица и я хвърлил на земята пред ирландския херолд.
Решено било според древния обичай да се сражават един срещу друг далеч от своите воини, на пустинен остров, за да не попречи някой на двубоя.

Две лодки се отдалечили от брега и заплавали към остров Свети Самсон. Плющели на вятъра платната: бяло - на лодката на Тристан, кървавочервено - на лодката на Моролт.
Моролт завързал лодката си до скалистия бряг. Тристан отблъснал с крак своята лодка в морето. Все едно, само един от тях ще се върне жив. С тревога чакали жителите на Корнуол как ще свърши боят. Бавно минавало времето.
Но ето, в далечината се показала лодка. О, какво нещастие! Кървавочервеното платно на Моролт.
Тристан бил учуден. Защо не се радват на брега? Защо не тръбят победа? Нима той не носи свобода на Корнуол? Съвсем бил забравил, че плава с лодката на Моролт. Едва когато една вълна издигнала на гребена си лодката, всички познали Тристан. Той държал над главата си два меча: неговия и този на Моролт. Мечът на Тристан бил покрит с кръв и на едно място нащърбен. Парчето от меча останало в черепа на убития Моролт.
- Тристан! Тристан! - понесло се из долината.
Отвсякъде се стекъл народ да посрещне победителя. Младежите развявали наметалата си, девойките хвърляли цветя, камбаните на всички камбанарии биели. Крал Марк притиснал Тристан до сърцето си.
- Ти спаси моето кралство, Тристане, и аз вечно ще ти бъда благодарен.
Но не всички се радвали на победата на Тристан. Херцог Андрет му завидял. Той също бил р`оден племенник на крал Марк. Андрет не се и съмнявал, че той ще стане крал на Корнуол след бездетния Марк. Ами ако сега крал Марк обяви за свой наследник Тристан? С каква любов гледа кралят Тристан, как го слави народът!

Херцог Андрет извикал при себе си старшите васали на крал Марк. Дошли граф Риол, пръв хитрец на кралството, сър Гондуайн, размирник и злобен клеветник, и двамата готови да чуят и скроят нещо лошо, както и много други барони, които също били завидели на Тристан.
- Пазете се - казал им херцог Андрет, - лошо ви чака, ако нашият крал обяви Тристан за свой наследник. Твърде много се възгордя Тристан - той е опиянен от победата си. Казват, че шепнел на крал Марк: "Вашите рицари са жалки и
страхливи, не приеха предизвикателството на Моролт."
Херцог Андрет постигнал своето. Бароните се наговорили да не позволят Тристан да стане наследник на крал Марк.
И ето че дошли при краля херцог Андрет, граф Риол и другите барони и му казали:
- Вие още не сте стар, господарю. Вземете си жена, тя ще ви подари наследник, а на Корнуол бъдещ крал. Иначе ние няма да ви служим. Не сме съгласни да признаем Тристан за наследник.
Твърде дръзки били опърничавите барони. Но и не трябвало да се кара с тях крал Марк. Ще се разпръснат по замъците си, ще започнат война за власт в Корнуол. Като гарвани ще започнат да кълват Корнуол.
- Послушайте техния съвет, оженете се, господарю - започнал да моли и Тристан. - Нека никой не мисли, че ви служа от честолюбие и корист.
И тогава крал Марк се решил на една хитрост.
Веднъж той гледал как лястовици вият гнездо между зъбците на кулата. Забелязал в човката на една от тях дълъг златен косъм и извикал племенника си:
- Погледни, Тристане, виждаш ли лястовичките, които лепят гнездо. Едната донесе в човката си бучка глина, а другата - златен косъм. Като слънчев лъч блести този косъм. Отвъд кое море долетя лястовичката, не зная. Ако ми намерят златокосата кралска дъщеря - ще се оженя, ако ли не - няма.
Така и обявил на своите васали крал Марк. Те възнегодували:
- Присмя ни се крал Марк! Излъга ни! Че къде ще откриеш тази невяста!
И тогава Тристан отново помолил:
- Пуснете ме отвъд морето, кралю. Каквото и да ми струва, аз ще доведа в Корнуол златокосата принцеса. Кълна се в паметта на моята майка: или ще ви намеря невястата, или жив няма да се върна. Ще ви докажа своята любов и вярност.
- Какво си намислил, Тристане? Това ли исках аз?
Дълго не се съгласявал крал Марк, но накрая отстъпил. Видял, че Тристан твърдо е решил и не може да го разубеди.
Приготвили за път голям кораб. Десет знатни рицари придружавали Тристан. С него на кораба бил и любимият му кон. Взел той със себе си дарове за невястата: скъпоценни украшения, брокат, коприна и кожи... За нея била
приготвена брокатена шатра.
Вдигнал корабът платна и отплавал в неизвестна посока, където го отнесат вятърът и вълните.
Ето в далечината се показала земя. Тристан се преоблякъл като търговец и се отправил при краля на тази страна да иска покровителство в търговията. Но Тристан не толкова търгувал, колкото се стараел да узнае има ли кралят златокоса дъщеря.
- Не - отговорили му, - по-черни от крило на врана са косите на царската дъщеря.
И отново надул вятърът платната на Тристановия кораб. Тристан го водел към нов бряг. Корабът влязъл в непознато пристанище.
Този път Тристан се пременил като пътуваш певец. Взел в ръце арфа и запял. Учудили се хората:
- Каква е тази приказна песен! Сякаш от царството на феите е дошъл при нас непознатият..
Завели го в кралския дворец. Погледнал Тристан мургавите чернокоси царски дъщери - и отново отплавал в морето.
Много страни посетил той, но все напразно. Веднъж в морето се разразила силна буря. Вятърът счупил мачтата, отнесъл платната и на разсъмване изхвърлил кораба на брега. Какво ли обещавал този бряг на Тристан? Дали не живеела в тази страна златокосата принцеса?
Върху рицарските си доспехи Тристан сложил наметало на поклонник, скрил коня и оръжието си в горския гъсталак, взел тояга в ръце и тръгнал по непознатата земя. Струвало му се, че нещо недобро витае наоколо. Пусто. Навсякъде се носела смрад. Престаряла бабичка, едва влачейки крака, се тътрела със стомна с вода, като се озъртала на всички страни.
- Защо се озърташ, старо, от какво се боиш? - попитал я Тристан.
- Сигурно не си тукашен, отдалеч си дошъл, щом не си чувал за нашата беда. Засели се в нашата страна кръвожаден дракон, яде младежи и девойки. Всеки ден иска нови. Много рицари излизаха на бой с дракона - всички загинаха. Спасявай се, бягай оттук в други земи и разкажи на хората: "Беда е сполетяла ирландската земя. Който надвие дракона, на него кралят ще даде за жена своята дъщеря Изолда Златокосата."
Ирландия. Родината на Моролт. Ето къде са отнесли вълните кораба. Познаят ли Тристан, ще му отсекат главата. Но нима той не обеща на крал Марк на всяка
цена да намери златокосата кралска дъщеря!
Разбрал Тристан от старицата къде е леговището на дракона, седнал на бойния си кон и с копието напред препуснал по мъртвите изгорени полета срещу дракона.
Изведнъж зад хълма се раздал чудовищен рев. Все по-близо. Все по-силно. На хълма се показал дракон - грозен и страшен. Кълба дим и пламък изригвали от устата на дракона. На челото му - рога, ушите му - по-дълги от слонски, ноктите - по-остри от лъвски, черните му криле се влачели по земята; щом ударел със змийската си опашка, скала разбивал. И целият бил покрит с люспи, като броня. Такава броня не ще пробиеш нито с копие, нито с меч. Разбрал това Тристан, разбрал още: трябва да удари с копието в отворената уста - само така може да порази чудовището в самото сърце. Хитростта не е по-малко нужна на воина в битката от смелостта. Скрил се Тристан зад обгорелите дървета и зачакал. Драконът допълзял съвсем близо, огън и тежка смрад облъхнали Тристан. Тогава шибнал своя кон, забил шпори в хълбоците му, прикрил се с щита и неочаквано се появил пред дракона. Замрял от изумление драконът и широко отворил уста. А Тристан метнал копието в зиналата паст - и пронизал сърцето на
дракона. Отскочил драконът и земята се разлюляла. Зашумели дървета, завили зверове, закрещели птици. Загризал драконът копието и така заудрял с опашка,
че дървета повалял наоколо, сякаш косач трева коси. Ударил той Тристан с лапа - скъсал с нокти ризницата му. Дъхнал огън върху Тристан - и доспехите му почернели, а конят му се олюлял и паднал бездиханен.
Видял Тристан, че драконът издъхнал, отсякъл му езика и го скрил в пазвата си. Но за беда езикът на дракона изпускал смъртоносна отрова. Страшна жажда измъчвала Тристан. Едва се добрал до ручея, доближил устни до водата и повече не могъл да стане, останал да лежи в тръстиката. Тялото му станало черно, сякаш се овъглило. Очите му помръкнали и не виждали светлината. Тристан едва
дишал.
От един далечен хълм сенешалът на ирландския крал видял как Тристан се бие с дракона. Този сенешал бил известен страхливец, отгоре на това лъжец и самохвалко. Всяка сутрин той тържествено се обличал в доспехи и излизал на бой с дракона, а слугите в замъка славели неговата смелост, като тихичко се подсмивали.
Всяка вечер, щом се върнел в замъка, сенешалът уверявал и се кълнял, че драконът е отпълзял в своето леговище.
- Щом ме видя и отпълзя. С нищо не можах да го примамя да излезе от леговището. Чуваше се само как плаче драконът, скимти като кученце от страх - разказвал сенешалът.
Смеел се ирландският крал, като слушал хвалбите на сенешала, усмихвала се кралицата, мръщела вежди Изолда Златокосата.
Ако трябва да кажем истината, дори за всичкото злато на Ирландия сенешалът не би посмял да се приближи до дракона. До живия не би посмял! Но към мъртвия
препуснал, без да се страхува, когато видял, че вече долетели гарваните да изкълват очите на дракона. Извадил сенешалът меча си, отсякъл главата на дракона и я завързал за седлото. А после намерил Тристан в тръстиката.
"Какво щастие! Той вече не диша!" - помислил сенешалът и скрил рицаря под купчина сухи клонки. С голяма тържественост той се върнал в кралския замък. В двора го обкръжила тълпа удивени воини и слуги.
- Какво се чудите? - попитал сенешалът. - Днес драконът най-после изпълзя от своето леговище и аз с един удар му отсякох главата.
Чула за това Изолда и, много натъжена, побягнала при своята майка - кралицата.
- Аз никога няма да стана жена на лъжец и страхливец - казала тя. - Не вярвам, че сенешалът е убил дракона: той се бои и от собствената си сянка. Присвоил си е чужда слава. Майко, умолявам ви, да идем бързо на мястото на
битката. Сигурно някой храбрец е сразил дракона и сега лежи там ранен. Да го намерим, да го спасим, ако това е все още възможно.
- На драго сърце, дъще моя - отвърнала кралицата.
Тя умеела да приготвя церове от лековити билки; мнозина я наричали магьосница. Напълнила ирландската кралица златно шишенце с лековит балсам. Майка и дъщеря излезли от замъка през тайна врата. Било вече тъмно, но
златните коси на Изолда осветявали пътя по-ярко от факел.
Ето там, в подножието на хълма, чернеело безглавото туловище и зловонната кръв още се леела като поток. А наблизо лежали мъртвият кон и обгореният от пламъка щит. Явно, изпуснала го е рицарска ръка.
- Никога сенешалът не е имал нито такъв кон, нито такъв щит - възкликнала Изолда. - Подъл измамник.
Но кой простена така жално? Откъде долетя стон?
Втурнала се Изолда към ручея. На брега имало купчина сухи клонки, а сред тях блестяла златна шпора. Изолда отместила клонките настрана. Ето го победителя на дракона.
Махнали те шлема на Тристан. Ирландската кралица наляла няколко капки балсам в полуотворената му уста. Въздъхнал рицарят, размърдал се.
По заповед на кралицата пренесли Тристан в замъка. И кралицата видяла, че Тристан е отровен от отровата, която отделял езикът на дракона, ранен е от драконовите нокти, обгорен е от пламък. Тя поверила болния рицар на грижите на своята дъщеря Изолда.
От майка си Изолда се била научила да лекува болести и рани.
Страшно било лицето на рицаря, обгоряло, с невиждащи очи. Но голямо било
изкуството на лечителката Изолда.
Сложила Изолда една превръзка на лицето на рицаря, друга на очите, трета на гърдите. Десет дни и десет нощи не бивало да се докосват превръзките. На единадесетия ден можело да се свалят. До това време ще зараснат и най-дълбоките рани, нито един белег няма да остане.
Десет дни се измъчвала Изолда - чакала да види кого съдбата й е отредила за мъж. Десет дни се измъчвал Тристан в пълна тъмнина.
Но ето изтекъл определеният срок. Махнала Изолда превръзките на Тристан. Сега той отново ще види слънчевата светлина...
Отворил очи Тристан и какво да види - пред него стояла златокосата кралска дъщеря. Никога не бил виждал той такава красота.
Тристан заговорил с Изолда, но не й открил името си.
"Колко е хубав този рицар - толкова е красив, колкото и храбър - помислила си Изолда. - Само че защо се мръщи чужденецът? С какво не съм му угодила?"
И Изолда си спомнила. Не била заповядала на слугите да почистят оръжието на прекрасния рицар.
Донесли слугите меча на непознатия. Погледнала Изолда: мечът от едната страна нащърбен. Сякаш някой я ударил право в сърцето. Изтичала в покоите си и извадила от сандъчето си парченце стомана. Това парченце тя със собствените си ръце била извадила от черепа на своя чичо Моролт. Поставила до меча парчето - прилегнало точно.
Това е Тристан, убиецът на чичо й. Ето защо крие името си. Причерняло пред очите на Изолда. Гневно станала тя от пейката. Не, няма да остане Моролт Ирландски неотмъстен. Със собствената си ръка тя ще забие кинжала в гърдите на
убиеца.
Тристан спял дълбоко. Не знаел каква опасност е надвиснала над него. Ето че влязла Изолда, приближила се към спящия Тристан и вдигнала кинжала над него. Но в този миг той се събудил и отворил очи. Тристан видял вдигнатия кинжал, но не него гледал той. Без да може да откъсне очи, гледал прекрасното лице на Изолда. И ръката с кинжала се отпуснала. Изолда мълчаливо си отишла.
"Тя е разкрила моята тайна и сега ме ненавижда - тъжно си помислил Тристан. - Няма да се съгласи да замине с мен в Корнуол. Трябва да бягам оттук."
Но кралицата-майка, без да знае нищо, започнала да моли Тристан:
- Чужденецо, моята дъщеря златокосата Изолда те излекува. Спаси и ти Изолда. По-скоро тя би умряла, отколкото да стане жена на сенешала. Разкрий неговата измама пред краля. В присъствието на всички наши рицари уличи го в лъжа. Тогава кралят ще даде на тебе Изолда за жена. Само храбър рицар е достоен да й стане мъж.
- Добре, кралице - обещал Тристан. - Изолда ще стане жена на храбър рицар.
"Но не моя - казал си той. - Ще я заведа при крал Марк, ще изпълня клетвата си. Изолда ще стане кралица на Корнуол и аз, макар отдалече, ще мога да се любувам на красотата й."
Кралят на Ирландия свикал всички свои васали на голямо тържество. Искал да удържи на думата си: да даде за жена дъщеря си Изолда на победителя на дракона - сенешала.
В тронната зала на високите кресла тържествено седнали кралят и кралицата. От дясната им страна седяла Изолда Златокосата, от лявата стоял сенешалът. Отстрани мълчаливо чакал Тристан.
Но ето че кралят дал знак с ръка. Сенешалът излязъл напред, пъчейки се гордо:
- Господарю мой, аз сразих дракона. Ето неговата глава! Кой рицар може да се похвали с подобен подвиг? Искам обещаната награда! Дайте ми за жена вашата дъщеря Изолда.
- Кълна се - казала Изолда, - безчестен е този, който иска награда за подвиг, извършен от друг. Много евтино искаш да ме купиш, сенешале, с цената на главата на мъртвия дракон. Но не си го убил ти, Нека да отворят устата на дракона - тя е без език.
- Аз убих дракона, кралю! - възкликнал Тристан. - Ето неговия език. Отсъдете сами: кой казва истината, а кой е долен измамник.
- Изслушайте и мен - промълвила кралицата. И разказала всичко, което била видяла и което знаела.
В този момент вратите широко се отворили. Десет рицари във великолепни дрехи влезли в залата и сложили дарове в краката на Изолда.
Тогава кралят на Ирландия попитал:
- Кой си ти, благородни рицарю, който не пожали живота си? Кой си ти, победителю на дракона? Открий своето име, за да знаем на кого даваме нашата дъщеря.
Тристан отговорил:
- Владетелю, аз съм племенник на славния крал Марк от Корнуол, името ми е Тристан.
Ирландците зашумели, очите им злобно засвяткали. Как? Убиецът на Моролт?
Но Тристан продължил да говори:
- Да, аз убих Моролт, могъщия рицар. Убих го в честен бой. И аз победих дракона. Съгласни ли сте да признаете това? Съгласни ли сте да изпълните своето обещание?
Ирландците шумели. Кралят се замислил. Тристан чакал.
Но ето че кралят станал и неговите васали замлъкнали.
- Сеньори барони! Рицарят Тристан напълно изкупи цялата си вина. Той ни освободи от властта на дракона! - тържествено произнесъл кралят. - Време е да прекратим разпрата между кралство Корнуол и нашето кралство. В знак на помирение аз ще дам своята дъщеря Изолда Златокосата на доблестния рицар Тристан и приемам сватбените дарове. А лъжецът сенешал заповядвам да бъде изгонен завинаги от нашата страна. Съгласни ли сте с мен?
Васалите пошепнали нещо помежду си и отговорили:
- Съгласни сме.
Но тогава Тристан отново заговорил:
- Не бързайте, кралю, първо ме изслушайте... Една лястовица донесе при нас в Корнуол златен косъм. Крал Марк го видя и пожела да се ожени за девойката със златните коси. Аз обещах на крал Марк да намеря и склоня златокосата царска дъщеря да стане кралица на Корнуол. Не от свое име, а от името на крал Марк искам аз ръката на прекрасната Изолда.
Какво да се прави. Дал съгласието си кралят-баща. Дала съгласие кралицата-майка.
Но очите на Изолда помръкнали. Няма да стане жена на Тристан, а на крал Марк. Тристан я спечели, но я пренебрегна - дава я на друг.
Мълчаливо навела глава Изолда, не смеела да не се подчини на бащината воля.
Започнали приготовления за път. И докато готвели чеиза и го товарели на кораба, кралицата-майка три дни и три нощи не излязла от кулата си. Тя сварила две питиета от тайнствените билки, които била събрала на пълнолуние. Едното било питие на смъртта, в случай, че морски разбойници нападнат кораба, Изпие ли го Изолда, няма да попадне жива в ръцете им. Второто било питие на любовта.
В деня на сватбата крал Марк и Изолда трябвало да го изпият от една чаша, за да се обичат и в живота, и в смъртта. Ако двама души изпиели това вълшебно питие, щели да се обикнат навеки.
Когато питиетата били готови, кралицата ги наляла в две сребърни стомни и с много наставления ги връчила на Бренгена, вярната прислужница на Изолда. Бренгена никога не напускала своята господарка и сега трябвало да отпътува с нея в далечния Корнуол.
Задухал попътен вятър и корабът излязъл в открито море.
Хората на брега дълго виждали как вятърът развява златните коси на Изолда.
Самият Тристан поел кормилото и внимателно повел кораба към бреговете на Корнуол. А в брокатената шатра, украсена с кралския герб, Изолда лежала по очи и горчиво плачела. Тя не е магьосница, не знае заклинания, иначе би заповядала на морските ветрове да потопят кораба заедно с нея.
- Елате на себе си, господарке - молела Изолда вярната Бренгена. - Довечера ще стигнем бреговете на Корнуол.
- Не, аз никога няма да стъпя на земята Корнуол, нито днес, нито утре! Дай ми питието на смъртта, Бренгена.
Тристан бил неспокоен. Той дал кормилото на опитен кормчия и се приближил към шатрата на Изолда Златокосата.
Какво ли става там? Да не би само така да му се е счуло? Какво е намислила Изолда.
- Дай ми питието на смъртта, Бренгена - чул Тристан.
А Бренгена молела:
- Не бива, не бива, господарке.
И той отново чул:
- Дай ми питието на смъртта, Бренгена.
Тристан искал да се втурне в шатрата, но от страх не могъл веднага да намери завесата, закриваща входа. Разсякъл с меча си тежкия брокат. Ако Изолда е успяла да изпие питието на смъртта и той ще умре.
Втурнал се вътре. В дъното на тъмната шатра сияели златните коси на Изолда. Видял Тристан, че тя пие питието на смъртта. Изтръгнал чашата от ръцете й и я изпил до дъно.
- Какво направи, Тристане! Сега и ти ще умреш - горестно извикала Изолда.
- Тогава аз няма повече да мълча, прекрасна моя любов - отговорил й Тристан. - Обикнах те от пръв поглед.
- И аз те обикнах, Тристане. От пръв поглед те обикнах.
Само Бренгена знаела, че не смърт очаква Тристан и Изолда, а мъки, по-силни и от смъртта. Не питието на смъртта била дала прислужницата, а питието на любовта. Дожаляло й за младата й господарка, не искала тя да умре.
От уплаха Бренгена признала на Изолда и на рицаря Тристан, че им е дала да изпият питието на любовта.
И без туй се обичали Тристан и Изолда. Какво ще стане сега? Ще се реши ли Тристан да даде Изолда на друг?
Тристан започнал спор със сърцето си. Искал да остане верен на крал Марк, призовавал на помощ своята чест: "За какво мисля аз? Какво искам? Изолда е невяста на крал Марк. Аз се заклех в паметта на майка си, че ще доведа на своя чичо крал Марк златокосата принцеса."
С разума си всичко разбирал, но със сърцето си не можел. Не му било по силите да победи любовта си.
А морският вятър надувал платната, гонел кораба към бреговете на Корнуол.
Крал Марк не бил получавал по-щастлива вест: Тристан се върнал и довел със себе си златокосата кралска дъщеря. Донесъл и мир с Ирландия.
На великолепен кон крал Марк излязъл да посрещне своята прекрасна невяста.
Тържествено и пищно отпразнувал той сватбата си с принцеса Изолда. Радостен бил кралят, веселели се гостите, поканени от цялото кралство, и само двама
били печални на тази сватба: Тристан и Изолда.
Много нощи не спал Тристан от мъка. А през деня на сърцето му било още по-тежко. Вижда Изолда - а не смее да я заговори, иска да отиде при нея, а не смее да се доближи. Боял се, че крал Марк ще отгатне тайната на тяхната любов.
А Изолда? Щастлива ли била тя? Всички наоколо тичали да изпълнят всяко желание на кралицата. Знаменити менестрели, бродещи жонгльори, весели шутове от сутрин до вечер се стараели да забавляват Изолда. Но Изолда Златокосата тъгувала. Само едно нещо искала тя: да види Тристан и да говори с него.
Не било по силите на Тристан да търпи сърдечната мъка и той помолил крал Марк:
- Пуснете ме, господарю. Няма какво да прави тук един воин, откакто се помирихте с краля на Ирландия. Ще тръгна по света да търся подвизи и приключения, да помагам на слабите и страдащите.
Крал Марк неохотно пуснал любимия си племенник:
- Жал ми е да се разделя с теб, Тристане, но ако рицар иска с меч да си завоюва слава, аз нямам право да го задържам. Разрешавам ти да заминеш, макар това да не ми е по сърце.
Така Тристан станал странствуващ рицар. Тръгнал да скита по света заедно с верния Горвенал. Много подвизи извършил Тристан по време на своите скитания. Служил и в двора на крал Артур. Бил приет за рицар на Кръглата маса и се покрил с голяма слава.
Разказват, че великанът Оргилус победил много рицари, отрязал им брадите и си направил шуба от тези бради. Той се похвалил, че ще успее да вземе брадата на самия крал Артур. Но в бой с Тристан Оргилус загубил и шубата, и главата си.
Далеч заминал Тристан от Изолда. Но бягството не спасява от любовта. Не спасило то и Тристан. Навсякъде, даже отвъд далечното море, Тристан тъгувал по Изолда, не можел да я забрави нито в пиршествата, нито в разгара на битката. Отдавна щял Тристан да призове смъртта, ако не знаел, че умре ли той - ще умре и Изолда.
До него достигали вести, че кралица Изолда винаги е бледа и печална. Нима ще загинат разделени, както загиват сплетените от корен до върха имел и леска, ако ги отделиш един от друг?
Вярната прислужница Бренгена видяла, че гасне в разлъка нейната господарка, и изпратила вестоносец при Тристан. Нека да побърза да се върне при Изолда, иначе тя ще умре.
Тристан тайно слязъл на брега на Корнуол. Но как да извести кралицата, че е тук наблизо. Как да се види с нея насаме?
И ето какво измислил.
Всеки ден Изолда се разхождала из гъстата сенчеста градина, през която течал прозрачен като кристал ручей. Тристан започнал да хвърля в него клончета от леска. На всяко от тях изкусно бил изрязал надпис.
Изолда видяла, в ручея плува клонка от леска, а на нея блестят някакви знаци. Навела се, взела клончето и прочела надписа: "Не можем повече да живеем разделени. Нито аз без теб, нито ти без мен."
Веднага разбрала кой е написал тези думи.
Тристан и Изолда започнали да се срещат в най-затънтената част на градината, в сянката на старите борове, далеч от хорските очи.
Влюбените били щастливи. Най-после се срещнали. Но верният Горвенал бил неспокоен. Не изсъхвали сълзите от очите на Бренгена. Като в примка на капан били свити сърцата им от страх за Изолда и за рицаря Тристан. Бояли се, че ще стане нещо лошо. И наистина, случила се страшна беда. Лесничеят забелязал скрития в гората кон на Тристан. Проследил и самия Тристан. Видял го как оседлал коня и препуснал по околен път към замъка Тинтагел и донесъл за това на своя господар - херцог Андрет.
А херцог Андрет забързал с лошата вест при крал Марк. Кралят не повярвал:
- Лъжеш, коварни завистнико! - извикал той. - Знам аз, отдавна знам, че с черна ненавист ненавиждаш Тристан.
- Твърде сте добросърдечен и доверчив, владетелю. Но днес ще видите колко са ви верни на вас и на своя дълг кралицата и вашият племенник. Сами ще се убедите в измяната им. Последвайте ме.
- Добре, аз ще дойда с тебе. Но знай: ако си ги наклеветил, ето с този меч ще те убия на място.
По тясната пътечка през влажната нощна трева херцог Андрет завел крал Марк при старите борове. Крал Марк чул как Тристан говорел на Изолда:
- Не мога повече да живея далеч от тебе.
- Щях да умра, ако не се беше върнал - отговорила Изолда.
И тогава крал Марк заповядал да ги хванат.
Крал Марк бил добър и простодушен и не от тъмна ревност се разгневил толкова много, а за това, че сметнал за предатели Тристан и Изолда. Той им вярвал като на себе си, а те го излъгали. А разгневял ли се крал Марк, бил
неудържим.
- Защо, защо обикна ти кралица Изолда, моята жена. Та малко ли прекрасни девойки има по света? - попитал той Тристан.
Но нима можеш да кажеш с думи защо обичаш?
- Не можеш да разбереш това, кралю - тъжно отговорил Тристан.
Крал Марк се разгневил още повече.
- Вие утре ще умрете! - казал той на Тристан и Изолда.
Разнесла се мълва - кралицата и рицаря Тристан ги заплашва клада. Хората на Корнуол обичали златокосата кралица. Обичали и своя спасител Тристан. Плач и
вопли се чували в Корнуол.
А херцог Андрет криел радостната си усмивка:
- Сега аз съм единственият наследник на престола.
И ето че настъпило утрото на екзекуцията. Най-напред на кладата повели Тристан. Вързан водели освободителя на Корнуол! Сълзи се леели по лицето на Тристан. Не от смъртта се страхувал той - плачел от безсилието си да помогне на кралицата.
Когато повели Тристан край параклиса, той помолил пазачите да го пуснат вътре - да се помоли, за да се приготви за смъртта.
Смилили се воините над благородния рицар. Знаели те, че Тристан е без оръжие, параклисът е на скала над пропастта, прозорците му са с решетки. Няма как да избяга от параклиса. Стражите развързали въжетата, с които бил омотан, и му разрешили да влезе в параклиса. Тристан си помислил: "Трябва да се спася и да освободя кралицата." Той сгънал със силните си ръце пръчките на решетката
на прозореца и от страшната височина скочил в пропастта. Вятърът като платно надул полите на наметалото му и Тристан се спуснал невредим в подножието на скалата. Оттогава и до ден днешен наричат тази скала в Корнуол "Скокът на Тристан".
Така Тристан се спасил. И първата му мисъл била за кралицата. По-бързо в гората за оръжието!
А кралицата вече я водели към кладата. Златната диадема била смъкната от главата й и косите й падали на раменете й. Наоколо викали и ридаели жени. Бренгена деряла с нокти лицето си.
Но изведнъж затрещели кречеталата на прокажените.
- Път, дайте път!
Отдръпнала се пред тях тълпата. Всеки се боял да се докосне до прокажен.
Начело на прокажените вървял предводителят им Ивен. Лицето му било обезобразено от болестта. Ивен ненавиждал всички хора за това, че са здрави и бягат от него.
- Кралю Марк - заговорил Ивен, - не изгаряй кралицата на клада. В дима тя бързо ще умре, по-добре я обречи на бавна смърт. Дай я на нас. Това наказание е по-страшно от огъня.
С кълчищен повод, като добиче, повели прокажените кралица Изолда. Но те не я влачили дълго по пътя. Тристан бил на свобода и лесно я освободил от тях.
Обикаляйки замъка, Тристан и Изолда бягали покрай реката през буйните крайбрежни храсти. Бързали да се скрият в гората Моруа.
Тук те намерили подслон, в непроходимия гъсталак, където живеят само диви зверове.
Хранели се с диви плодове, корени и горски дивеч. Изворът ги поял с вода. Бегълците трябвало да забравят вкуса на хляба и солта. Да забравят топлото домашно огнище. Една изплетена от клонки колиба ги спасявала от лошото време. Кожи от зверове ги защитавали от нощния студ.
Често, дочувайки ловджийски рог, лай на кучета и тропот на копита, Тристан и Изолда събаряли набързо своята колиба и побягвали навътре в гората. Като
подгонени зверове те били обречени да живеят сред дивите животни, винаги в тревога. Роклята на Изолда била изпокъсана и износена. Пръстите й станали толкова тънки, че заплитала с тревички пръстените си, за да не се изхлузват.
И все пак Тристан и Изолда били щастливи. В кралския дворец те никога не били така щастливи. Влюбените искали вечно да живеят в гората Моруа. Но щастието им не продължило дълго.
Веднъж крал Марк излязъл на лов в гората Моруа. Попаднал на един бързоног лопатар и както го преследвал, навлязъл дълбоко навътре в непроходимия гъсталак. Не чувал вече нито ловджийските рогове, нито лая на кучетата, нито виковете на ловците.
И изведнъж крал Марк видял една бедна колиба, сгушена до ствола на стар дъб. В колибата, на постеля от сухи листа, спели Тристан и Изолда. Сега те били изцяло в негова власт. Ако искал, можел дори да ги убие.
Но между Тристан и Изолда имало един меч, който ги разделял. Лицата на спящите били ясни и спокойни. По лицето на Изолда пропълзял слънчев лъч. Кралицата въздъхнала в съня си и закрила очите си с ръка. Колко бледа била тя, колко изтощен бил Тристан!
Крал Марк почувствувал, че в сърцето му няма гняв.
"Не случайно ги разделя този меч - помислил си той. - Не мога да ги убия, а и не искам."
После кралят запушил пролуката между клонките на колибата с ръкавицата си, за да не безпокои слънцето кралицата. Свалил от ръката си пръстен, сложил го на пръста на Изолда. Сменил меча на Тристан със своя - взел нащърбения меч, а оставил друг, с изумруд на дръжката и тихо си отишъл, водейки за юздите своя кон.
Събудила се Изолда и извикала:
- Пръстен! Пръстенът на крал Марк е на пръста ми. Той е бил тук.
- Тук - и не е ни убил! О, благороден, добри кралю Марк! Той ни е съжалил и ни е простил.
И Тристан и Изолда разбрали, че е дошъл часът на раздялата. Докато се гневял кралят, те можели свободно да се обичат. Сега било друго. Кралят им бил простил и дългът повелявал на Тристан да върне Изолда на крал Марк.
През нощта Тристан завел Изолда при стените на замъка.
- Прощавай, Изолда, любов моя! Знай, ако ти потрябва моята помощ или просто поискаш да ме видиш - разумно или безумно да е твоето желание, - при първия зов на моята кралица аз ще пристигна в Корнуол.
- Прощавай, Тристане, моя любов! Знай и ти: ако ме повикаш, нито стените на замъка, нито забраната на краля ще ме задържат в Корнуол.
За последен път погледнал той Изолда. Тя дала на Тристан златната нишка, сплитаща косите й, за спомен от щастливите дни в гората Моруа.

 

Тристан отново тръгнал да скита. Но времето не лекувало тъгата му. Гледал той морето, звездното небе, а виждал само Изолда. Разумът му не издържал - Тристан обезумял. Сам се питал, сам на висок глас си отговарял:
- Не ме обича Изолда. Ако ме обичаше, щеше да ми се притече на помощ... А за какво?... Заради моята мъка? Но къде да ме намери?... Тук, в този край... Но знае ли Изолда къде съм избягал?... Е и какво, нека да заповяда да ме намерят... Не, не, тя няма да посмее, тя е покорна на краля, тя ме е забравила...
Избягал Тристан от верния Горвенал; бос по снега, в дрипи, бродел зиме по горите и зовял: "Изолда! Изолда!" Ще го нахранят пастири, ще го стоплят и отново тръгва из гората. Понякога на пастирите им омръзвало да слушат
несвързаните му приказки и те пъдели Тристан, присмивали му се и го замеряли с камъни.
Безумието довело Тристан до сините стени на замъка Тинтагел. Но щом видял кулата, където живеела Изолда, разумът му се прояснил. И му се приискало поне още веднъж да види Изолда. Но за това трябвало да проникне в замъка Тинтагел, без да го познаят. Тристан се преоблякъл като бродещ шут и така променил външността си, че никой не би могъл да го познае. Сега той бил гърбав урод, космат, с червено лице.
Стражата охотно пуснала шута в замъка - нека позабавлява господарите.
В залата, украсена с тъкани килими, седели крал Марк и кралица Изолда. От двете страни на краля и кралицата - рицари и прекрасни дами.
Влязъл бродещият шут и докоснал струните на лютнята.
- Кралю Марк, сеньори барони, прекрасна кралице, прекрасни дами! Не искате ли да чуете скръбната и жална повест за моята злощастна любов? Аз ще я разкажа за тези от вас, които обичат, и за никой друг. Слушайте и всеки ще види има ли болка, по-силна от моята. Смъртта ме държи в устата си. Не ме гълта, но и да живея не ми дава.
- Коя е, друже, твоята възлюбена? - с усмивка попитал крал Марк.
- Нима не знаеш, кралю? Аз обичам кралица Изолда и дойдох да я отведа със себе си. Ти отдавна я обичаш, кралю, тя ти е омръзнала. Дай да направим замяна. Аз ще ти дам моята сестра, чернокоса красавица. Родила я е в морето риба-кит, откърмила я е тигрица с млякото си. А ти ще ми дадеш Изолда Златокосата.
Засмял се кралят. Умеел да забавлява шутът.
- Но защо мислиш, друже, че кралицата ще те вземе? Ти не си твърде красив.
- Кралю Марк, толкова неща изтърпях заради любовта си към Изолда! Като еленче препусках след нея в гората, в пропаст се хвърлях. За нея тъгува и жали моето сърце, а тя не може да ме познае. Заповядай й да ме обича! Заповядай, кралю!
Колко смешно заподскачал шутът, как бързо се завъртял, как запищели струните под ръката му...
Кралят се заливал от смях. Смеели се и рицарите, и дамите.
Но сърцето на Изолда замряло.
- Добре, добре, друже, ще заповядам - рекъл кралят. - Но ти не ми каза коя земя владееш? Къде ще отведеш със себе си кралицата? Как е името ти?
- Наричат ме Тантрис.
"Тантрис, Тантрис? Какво говори този изрод, той издевателствува над мен, иска да ми напомни за Тристан" - помислила объркана Изолда.
- Господарю, този шут е пиян, заповядайте да го изгонят!
- Имайте търпение, скъпа - отговорил крал Марк. - Нека още ни позабавлява. Той е толкова забавен.
"Вижда се, дълго се задържах на този свят - щом не може да ме познае златокосата Изолда" - помислил си Тристан, а на глас казал:
- Милостиви кралю, аз земи не владея. Не живея нито на земята, нито на небето. Ще отведа със себе си кралицата с една стъклена лодка на вълшебния остров Авалон, където тя няма да знае що е печал. Там, на острова, винаги звучат бретонски песни. Ето чуйте една от тях.
С нелепи подскоци шутът се приближил до кралицата, седнал в краката й, прекарал ръка по струните на лютнята и зазвучала любимата песен на Изолда.
Но шутът вече омръзнал на крал Марк. А и дошло време за лов. Чувало се как конят удря с копита и как кучетата лаят от нетърпение. Изолда се престорила на болна и не отишла на лов. В покоите си кралицата горчиво се оплакала на вярната Бренгена:
- И без друго животът ми е печален и тежък. В лошо време дойде този шут в Тинтагел. Той сякаш чете в душата ми, знае това, което е известно само на теб и на Тристан. А как? Откъде?
- Струва ми се, господарке моя, че това е самият Тристан.
- Не, не, Тристан е толкова строен, толкова прекрасен, а този шут е гърбав, уродлив, отвратителен. Страх ме е, Бренгена...
Като подскачал и влачел крак, шутът се примъкнал в покоите на кралицата.
- Какво искаш от мене - отчаяно извикала кралицата.
- Кралице Изолда, не ме ли познаваш? Аз съм Тристан.
- Не, не, нито твоят креслив глас, нито шегите ти, нито ти самият - нищо не ми напомня за Тристан.
- Ти можеше да не познаеш лицето ми, гласа ми, но нима не чу как бие в гърдите сърцето ми?
Изведнъж в покоите на кралицата се втурнало куче. То скочило на гърдите на Тристан и едва не го повалило. Близнало лицето му с радостно скимтене. От деня, когато Тристан напуснал замъка, кучето рядко ставало от своята постеля, квичало - тъгувало по любимия си стопанин.
- Виж, кралице Изолда, моето куче ме позна - печално казал Тристан.
Но кралицата вече се била притиснала до гърдите на Тристан.
Измил лицето си Тристан, изправил се и възвърнал предишния си прекрасен вид.
Не успели влюбените да се порадват един на друг, не успели да се наговорят, а Бренгена вече започнала да се тревожи.
- Чувате ли, тръби ловджийският рог. Крал Марк се връща от лов. Бягайте, господарю мой, бягайте.
И тогава кралицата извикала:
- О, жестока любов! Тя дарява кратка радост и дълги мъки - за цял живот.
Тристан й възразил:
- Не, кралице, не корете любовта, нашата господарка. Силна е радостта на любовта: един неин миг струва повече от хиляда живота, прекарани в нерадостна тъма, без светлината на любовта. Сбогом, кралице, сбогом завинаги!
Тристан отново тръгнал да скита; той търсел смъртта в боя, но нито веднъж не срещнал равностоен противник.
В двора на крал Артур почнали да говорят:
- Тристан от Лооноис надмина всички рицари на Кръглата маса с подвизите си.
Достигнали тези приказки до херцог Андрет и ненавистта и злобата му се разгорели още по-силно в сърцето му. Той приютил сенешала, изгонен от краля на Ирландия. Двамата се наговорили да убият Тристан, но не в честен двубой, не
като рицари, а като подли предатели.
Херцог Андрет устроил засада на пътя на Тристан, а сенешалът хвърлил в гърба му отровно копие.
Копието пробило ризницата и се забило в тялото му. По жилите на Тристан потекла смъртоносна отрова и той тежко заболял. Верният Горвенал го отвел в родния замък Каноел. Извикал лекари отвсякъде, но те не могли да помогнат на
болния. Заразената с отрова кръв на Тристан бавно изтичала, раната не зараствала. Разбрал той, че е дошло време да умира. Само Изолда можела все още да го спаси.
А ако не го излекува, то поне да я види преди смъртта си. За последен път.
По молба на Тристан изкусен скулптор направил статуя на Изолда. Статуята приличала на нея, но била няма и безжизнена и от това болката в душата на Тристан станала още по-силна. Той започнал да моли Горвенал да доведе Изолда при него.
- Горвенале, приготви платна с два цвята: черни и бели. Нека белите платна бъдат знак, че Изолда идва при мен. А черните платна ще ми кажат: няма я Изолда на кораба. Те ще ми възвестят смъртта.
Без да се бави нито ден, Горвенал отплавал към бреговете на Корнуол.
- Кралице - обърнал се той към Изолда, - умира сър Тристан. Спомнете си колко мъки понесе той от любов към вас. Само вие можете да го излекувате. Спасете Тристан, господарке.
- Неговият живот е и мой живот, неговата смърт е и моя смърт. Ако крал Марк не ме пусне, аз ще умра.
Тъжна и разтревожена, Бренгена се втурнала при крал Марк. Паднала в краката му и всичко му признала:
- Убийте ме, кралю, аз дадох на Тристан и Изолда питието на любовта. Изпият ли го двама души, никога не се разлюбват.
И Бренгена разказала на крал Марк всичко, както си било.
- Значи, моят племенник Тристан е невинен и кралица Изолда в нищо не е виновна. Причината е в питието. Сега разбрах всичко.
Отишъл бързо при кралица Изолда и й казал:
- Пускам те при Тристан, Изолда. Бързай, може би ще успееш все още да го спасиш. От днес ти си свободна да постъпваш, както искаш.
По-бели от лебедово крило били платната на кораба. Изолда зовяла попътен вятър, заклевала го по-силно да надува платната. И всяка минута й се струвала дълга като година. Тя носела със себе си настойки от лековити билки. Само да стигне!
Слабеел Тристан, не можел глава да повдигне. Неподвижно лежала дланта му върху дръжката на меча, нямал сили да свие пръстите си, той, който бил побеждавал дракони и великани!
Дръжката на меча била обвита със златна нишка - последният подарък на Изолда.
Един след друг пращал Тристан хора - да питат патрула на наблюдателната кула не се ли вижда платно в морето и с какъв цвят е.
Но злобният сенешал, изгонен от ирландския крал, не изоставял мисълта си да погуби Тристан. Под чуждо име той се промъкнал в замъка Каноел и постъпил като воин на служба при Тристан.
В деня, когато доплавал корабът, сенешалът бил на пост на кулата. Пратеникът извикал:
- Ей, патрул, идва ли кораб?
- Виждам кораб, виждам! - отзовал се сенешалът.
- А какъв цвят са платната му?
- Платната на кораба са черни като нощ.
Пратеникът донесъл тази вест на Тристан. Той тежко въздъхнал, обърнал се с лице към стената, после тихо извикал:
- Изолда, любов моя! - и умрял.
Корабът хвърлил котва на брега на Лооноис. Първа слязла от него Изолда. Изтичала покрай плачещите хора, без да пита нищо. А като видяла мъртвия Тристан, почнала да говори с него като с жив:
- Защо не ме дочака, о, коварни Тристане? Само един час ми трябваше, за да те излекувам. Още живее на земята твоята Изолда, но тя само с една крачка е изостанала от тебе.
Легнала на леглото до Тристан, притиснала устни към неговите устни, въздъхнала дълбоко и умряла.
Скръбната вест се разнесла из всички околни страни. Повече никой не винял Тристан и кралица Изолда. Тези, които не познавали любовта, за всичко обвинявали вълшебното питие. А тези, които познавали в живота любовта, плачели безутешно.
Горчиво съжалявали за Тристан рицарите на Кръглата маса. Те разбрали кой и как е погубил Тристан, защото измяната и предателството винаги излизат наяве.
Прекрасният рицар Ланселот извикал на дуел херцог Андрет и го убил.
А верният Горвенал дълго търсил коварния сенешал. Като хванат в леговището си звяр се криел сенешалът в колибата на един вилан, но Горвенал и там го намерил и яростно го пронизал с копието си. Така загиват всички предатели!
Но любовта на Тристан и Изолда не свършила заедно с живота им.
Крал Марк заповядал да направят две гробници - от халцедон за Изолда и от берил - за Тристан - и да погребат влюбените близо един до друг, на едно гробище. Между гробовете издигнали висок параклис.
И станало чудо.
На гроба на Тристан израснал трънлив храст, цъфтящ и благоуханен. Само че не нагоре, не към слънцето се издигнал той, а прехвърляйки се през параклиса, враснал в гроба на Изолда, за да не се разделят никога вече Тристан и Изолда.