Три загадки от Арктика от Д. Шпаро и А.Шумилов

Беше август 1973 г. Експедицията на вестник „Комсомольская правда" провеждаше петото поред пътешествие в големите географски ширини. Този път нашата цел беше издирването на исторически паметни места на Севера, следи от експедиции, изчезнали в Северния Ледовит океан.
Прекрасните дни, изпълнени с напрегната работа и щастливи открития, отлетяха като миг. Когато се завърнахме от Крайния Север, приятелите, които ни посрещнаха на летището, още при слизането от самолета попитаха: „Открихте ли нещо?" Лесно беше да им отговорим: „Търсихме и намерихме."
Да пребъде това дело. Историко-географските изследвания на Севера продължават и от година на година носят нови радостни и полезни резултати.
Нашата книга разказва за издирванията,за загадките, които успяхме да разгадаем, и за неразбулените още тайни. Тя е посветена на полярните пътешествия.
И така, лятото на 1973 година...
Зад нас са четири пътешествия из Арктика. Колко изминати километри, неугледни студени лагери, непредвидени опасни ситуации, изходът от които зависи само от собственото ти решение! А тренировките! А екипировката! А науката! Оказва се, че проблемите са свързани с най-различни страни от организирането и провеждането на самостоятелните полярни походи. Опитът — ето може би най-важния резултат от това читиригодишно обучение в арктическата школа.
През 1969 г. петима скиори — все още без официалното шефство на в. „Комсомольская правда", но с добрите пожелания и съвети на сътрудниците на вестника — пропътуваха разстоянието от Воркута до Амдерма. През 1970 г., след като получихме статута „група от „Комсомольская правда", ние петимата преминахме със ски през полуостров Таймир и по леда на море Лаптеви. От езерото Таймир през планините Бъранга стигнахме до залива Фадей, оттам по леда излязохме на острови Комсомольская правда, а след това, минавайки покрай историческите места — нос Прончишчев, нос Амундсен, пристанище Мод, нос Папанин, — достигнахме северната точка на континента — нос Челюскин.
Краят на сушата всъщност не означаваше предел. Майският вятър и виелицата, позлатена от слънчевите лъчи, се носеха откъм сушата, на север от нас. Тъкмо тя — Северна земя — беше истинският край на сушата, отвъд нея се простираха само ледове.
1971 година — Северна земя. Отрядът, сега вече от шест души, със ски тръгнал от Краснофлотските острови, след това прекосил остров Октябърская революция и през протока Красная армия излязъл към полярната станция на остров Голомяний.
В планините Бъранга температурата беше 46 градуса под нулата. На Северна земя по ледника Университетски ни застигна виелица. С мъка се измъкнахме от лабиринта на пукнатините по ледника Русанов на остров Октябърская революция и дълго се лутахме сред глетчерите, които се спускаха от планините на Северна земя към море Лаптеви. Ветровете в протока Красная армия ни се сгруваха всемогъщи, а недалеч от западния бряг на остров Комсомолец за първи път срещнахме бяла мечка...
Групата ни набираше полярен опит. Арктика ни мамеше все по-силно и ние се стремяхме да удължаваме преходите си. Това ни се удаваше. През 1972 г. със ски и лодки, с раници от по 51—52килограма за 20 дни участниците в експедицията пресякоха протока Де Лонг.
През тези години се проявиха две закономерности (именно закономерности — сега разбираме, че не можеха да не се проявят). Едната се състоеше в това, че мнозина учени изказваха пожелания за организиране историко-географски издирвания на Север със силите на една експедиция.
Пръв заговори за това героят на Съветския съюз Ернст Теодорович Кренкел. Двама от членовете на експедицията, радистът Анатолий Мелников и началникът на експедицията Дмитрий Шпаро, посетиха легендарния полярник. Разговаряха главно за радиовръзката на Севера. Ернст Теодорович безусловно одобри пътешествията, които сме извършили и планувахме. „Сърдитите" му думи: „Ходите дявол знае къде и развенчавате славата ни" — бяха само шега. След това във връзка с бъдещия ни маршрут до Северна земя Кренкел каза:
— С вашия опит и ентусиазъм би трябвало да се захванете с възстановяване паметниците на Севера През тридесетте години ние зимувахме на брега на протока Шокалски, на нос Оловяний. Бих дал много, за да науча в какво състояние е сега нашата къща. Пък и издирванията по бреговете си струват.
Преди похода към Северна земя посетихме и известния ленинградски историк Василий Михайлович Пасецки. В познатата голяма къща на река Фонтанка при него, научния секретар на Арктичния и Антарктичния научноизследователски институт, ни отведе ниска стръмна стълба.
- Ех, ако тръгвахте през лятото! — каза Пасецки. — Тогава щях да ви помоля да промените маршрута: да минете по извивката на залива Ахматов. по северния му бряг, а също и по западния бряг на остров Болшевик — покрай проток Шокалски.
В. М. Пасецки разказва накратко североземелската версия за гибелта на полярния геолог В. А. Русанов.
Съветите му бяха полезни, но самите ние не знаехме достатъчно, а и не бяхме готови за историко-географски изследвания. Общуването с Арктика неволно ни подготвяше за това. За задълбоченото запознаване с историята на конкретния район от Арктика нищо не би помогнало така, както пътешествието в него. Книгата на историята всеки от нас прочиташе сякаш три пъти: преди пътешествието (в буквалния смисъл), по време на пътя и след завръщането в къщи, отново нахвърляйки се на книгите, спомняйки си и разказвайки за изминатите километри.
Втората закономерност... Към 1971 г. стана ясно, че редица организации са заинтересовани от арктичните експерименти и че тези експерименти участниците могат да извършат със собствените си сили.
С желание се задовихме за работа. Особено тясно и полезно беше сътрудничеството ни с учените от Института по медико-биологични проблеми (ИМБП) към Министерство на здравеопазването на СССР.
Малка група скиори в Арктика, намираща се в условията на реална опасност, в „социална изолация", в дискомфорт, е напълно подходящ модел за учените-психолози за проверка на различни теоретични постановки и практически изводи. Ако прибавим и големите физически натоварвания (при прехода през протока Де Лонг те наистина бяха значителни), нервното напрежение, сложните климатични условия, съществуването на самата група от гледище на психолозите е смел опит. Привързаността на хората един към друг се променя, разкриват се и се трансформират личностните качества. Как? Специалистите обясняват това успешно. Резултатът от това сътрудничество са съвместните доклади и статии на учените от ИМБП и участниците в експедицията.
Другата заинтересувана организация беше Всесъюзният научноизследователски институт по консервна и зеленчукосушилна промишленост (ВНИИКОП). Съставянето на балансиран по химичен състав порцион с минимално тегло и максимална калоричност — за нас беше важна задача, която интересуваше и специалистите.
В началото на 1973. г. полярната експедиция на „Комсомолка" беше вече дружна и силна група. Сплотяваше я преданата любов на хората към Севера, радостта от борбата с трудностите, предаността към целите и дисциплината. През пролетта на 1973 г. възникна естественият въпрос, свързан с организиране на летни издирвания из Севера. За целта избрахме западния бряг на Таймир — брега на Харитон Лаптев и шхерите *1 Минин.
Лятото на полуостров Таймир настъпва през юли и обикновено до края на месеца бреговете се освобождават от леда. Вече може да се работи. Но през последните дни на август често вече вали сняг. Експедицията трябваше "да се вмести" в тези кратки срокове.
Решихме да проведем издирванията с три групи. В Източната група влизаха Юрий Хмелевски, Игор Марков, Володя Владимиров и Таня Шпаро. Те трябваше да тръгнат от полуостров Заря и да се движат по крайбрежието на запад.
Другите две групи се движеха срещу тях. В Централната група влизаха Володя Леденьов, Леонид Лабутин, Володя Наливайко и Лена Склокина. Маршрутът им започваше от фиорда Хутуд.
Третата група беше Островната. Пътят на участниците в нея — Фьодор Склокин, Владимир Ростов, Анатолий Денискин, Таня Ростова и авторите на тези редове — преминаваше отначало през полуостров Минин, след това през малки и големи острови в шхерите Минин.
Финалът и на трите отряда беше в полярната станция „Нос Стерлегов". която се намира почти в средата на избрания за издирвания район.
В Норилск на 18 юли духаше вятър със скорост 20 метра в секунда, в отделни пориви до 26 м/сек. Местните жители казваха: „Неподходящо време, преди десет дена още валеше сняг и сега е необикновено студено. Тундрата едва-едва зеленее, едва-едва оживява. А Диксон е на север, там е още по-студено. Как ще тръгнете!"
На норилското летище се оплакваха от лошата връзка с Диксон: пак не ги чуваме. Ще имаме ли връзка с Диксон по маршрута си? Не. Разбира се, че няма; това е някакво гибелно място за радиовълните, глупаво е да се разчита на него. Оптимизмът на Серей Мусиенко — началник на Норилската радиолюбителска станция, беше в дисонанс с отчайващите прогнози. Той се появи неочаквано от тълпата в аерогарата и поведе Леонид Лабутин, главния радист на експедицията, да разгледа неговото радиостопанство. Когато Лабутин се върна, твърдо заяви: „Връзка ще имаме — ако не с Диксон, то с Норилск." Тогава все още не му вярвахме.
Столицата на полярниците — селището Диксон — ни посрещна със слънце. 19 градуса над нулата — нечувано за този край от 1964 г. насам.
Изпитванията на експедиционната ни екипировка започнаха: на слънчевите батерии (добре че имаше слънце), на сигналните средства (мъглите също бяха достатъчно), на радиостанциите. С увлечение попълвахме медицинските тестове. Лабутин, Марков и Ростов заедно с диксонските радиолюбители Саша Малигин и Игор Морозов обиколиха всички покриви на къщите на остров Диксон, разполагайки необходимите забъдещата връзка антени. И връзката се осъществи.
В раниците ни имаше всичко необходимо за живот и работа в Арктика. Затова освен изискването за сигурност важно беше и малкото тегло на радиоапаратурата. „Ледовая 1" тежи общо 2,2 килограма. Двукилограмовите й акумулатори осигуряват 30-часова непрекъсната връзка. Разполагахме и със слънчеви батерии за дозареждане на акумулаторите, а в случай на бедствено лошо време — генератор с ръчно задвижване — 2,7 килограма.
Всяка от трите групи изпробва по маршрута си три типа мачти за антени. Най-добра се оказа мачтата от шест скиорски щеки. При силен вятър двама души без особени усилия можеха да забият седемметровия блестящ стълб. Обтяжките служеха за антена.
Предварително ще кажем, че и по маршрута си имахме прекрасна радиовръзка. В това по-точно е неоценимият опит на експедицията от 1973 г.
... Първа тръгна на път Централната група с атомохода „Ленин". В Диксон на 25 юли Ростов и Марков приеха радиограма: „Всички заливи в шхерите са сковани в лед. Разтоварването мина благополучно. Благодарим на екипажа на ледоразбивача „Ленин". Поехме по маршрута Леденьов." След това бордовият вертолет прехвърли на три пъти останалите на ледоразбивача „Киев". Ледоразбивачът вече се движеше с пълен ход...
Беше студена светла нощ. По палубата имаше скреж. Пропелерът на вертолета се въртеше бясно. Ледоразбивачът се тресеше от чупенето на леда. Склокин, Денискин. Ростова и Шумилов първи излетяха към мястото на старта. „Киев" не намаляваше ход. На определено разстояние, от време на време губейки се в мъглата, послушно го следваха корабите. Те сякаш се плъзгаха по тихата вода след водача.
Ростов и Шпаро слязоха на източния бряг на полуостров Минин, близо до планината Минин. Те стъкмиха склад: бидон и бъчва с продукти, туба с бензин, след което поеха по азимут към планината, към най-близките носове, записаха белезите на района. Вертолетът ги чакаше — този път към западния бряг, при приятелите.
Приземяваме се край стара колибка — кацнала на брега на огледалния залив, ниска, с покрив от пръст, а наоколо кръжат птичи ята. Коминът дими и хората тичат към вертолета.
На „Киев" останаха четирима: Хмелевски. Марков, Владимиров и Таня Шпаро. Те имат за задача да подготвят склад на полуостров Воронцов за Централната и Островната група, а в устието на река Толевая — за себе си. След това ще продължат по маршрута си — ще търсят склада на Едуард Тол.
Седем часът сутринта. Решихме след закуска да започнем работа. Тримата ще тръгнат на юг, ще пресекат полуостров Минин, първи ще пристигнат в склада и планината Минин ще им „принадлежи". Другата тройка ще заобиколи полуострова от север, след което ще огледа островите Утиний, Скалисти, Циркул и пръснатите наоколо полуострови. След като се срещнат, двете групи ще се прехвърлят на остров Колосови.

Руал Амундсен достигна върха на славата. За времето от 1903 до 1906 г. за първи път в историята той успя да премине с 47-тонната яхта "Йоа". Северозападния проход — път, който беше недостъпен за човека в продължение на триста години. През 1911 г. той пръв заби знамето на своята страна на Южния полюс.
Две блестящо проведени експедиции! Най-големи географски открития! Почести, ордени, медали! И ето през 1918 г. Амундсен отново се готви за Арктика. С шхуната „Мод" той възнамерява да повтори пътя на знаменития „Фрам" — да остане сред ледовете северно от Новосибирските острови, да дрейфува през централната част на Арктичния басейн и да се опита да достигне Северния полюс.
За съжаление през първата година не успял да стигне до Новосибирските острови. Зимата заварила „Мод" при нос Челюскин, по-точно на 20 мили източно от него, в залива, който оттогава получил името пристанище Мод. Още нито една експедиция не беше зимувала в този район и екипажът на „Мод" затънал в работа. Пътувания с шейни, астрономични, магнитни, метеорологични, океаноложки наблюдения...
Годината минала незабелязано. С настъпването на лятото на "Мод" започнали да се подготвят за продължаване на пътуването. Тепърва предстоял многогодишен дрейф. Какви ли още изненади дебнели кораба? Няма ли да го смажат ледовете? Няма ли да се случи така, че събраните вече научни данни да пропаднат? Безусловно това би било непоправима загуба.
Август 1919 година. Разказва Руал Амундсен: „Още в началото на зимата започнах да мисля по какъв начин да изпратя в родината всички наши научни материали: материалът е богат и добър и някак си е опасно да го мъкнем със себи си в Ледовития океан в многогодишен дрейф. Рискуваш да го загубиш или някак си да го повредиш. А и до завръщането ни той ще остарее. Разбира се, все още годен, но колкото е по-нов, толкова по-добре. Наистина за това трябваше да се отделят двама души... Предложих на Тесем, когото смятах за най-подходящ за подобно поръчение. Когато разбра, че може да бъде полезен на експедицията, той веднага се съгласи."
Бързо се решил въпросът и за спътника на Тесем.
17 август 1919г."Вчера вечер на въпроса ми, кой би желал да придружава Тесем, Кнутсен доброволно пожеа и аз приех предложението му. Много е труднто са се разделим с него, защото той е приятен и способен човек."
Защо изборът е паднал именно на тях - Питър Тесем и Паул Кнутсен?
Двамата не били новаци в Арктика. Тесем е роден през 1875 г. и, както мнозина норвежци, свързал живота си с морето. По професия корабен дърводелец, той пътувал мнгото, а от 1903 до 1905 г. участвувал в експедицията на Циглер - Фиала, която се опитвала да стигне Северния полюс от Франц-Йосифова земя. Той се проявил превъзходно и дори бил награден със златен часовник.
След завръщането на експедицията Тесем живял и работил като дърводелец в град Тромсьо, а през 1918 постъпил на шхуната "Мод". Тук той също се проявил откъм най-добрата си страна. Амундсен казва за него само добри думи: "Той е столар и дърводелец и познава занаята си до съвършенство. Личи каква сурова школа е преминал - работи бързо и не си губи времето в приказки." Именно на Тесем през пролетта на 1919 г. Амундсен поверил ръководството на трудния поход с шейни проз протока Борис Вилкицки.
Паул Кнутсен бил с четиринадесет години по-млад от Тесем (роден е през 1889 г.), но, изглежда, не му отстъпвал по опитност. Както и Тесем, в младежките си години се сродил с морето. Отначало като корабен готвеч, а после като моряк пътоувал до бреговете на Исландия, Южна и Северна Америка, Южна Африка. Той бил разностранно развит спортист, добре плувал и карал ски, справял се с всякаква работа. в Тронхейм завършил училище за щурмани, а през 1914-1915 г. участвувал в пътешествието и презимуванетона кораба "Еклипс", който под ръковоството на знаменития Ото Свердруп бил изпратен да търси безследно изчезналите руски експедиции на В.А.Русанов и Г.Л.Брусилов. Паул се ползувал с голямо уважение сред другарите си. Той бил майстор на шейните, ловко се спрявал с кучешкия впряг. В експедицията на Свердруп получил шеговитото, но твърде почетно звание "най-подходящ човек за всякаква експедиция със шейни". Неизменно добре се произнесъл за него и Амундсен: "Кнутсен е рядко полезен човек." По време на зимуването на "Мод" той извършил три пътувания със шейни.
За трудните си и продължителни походи Амундсен подбирал спътниците си старателно и придирчиво. Известно е класическото твърдение на великия норвежец: „Нищо не се оправдава така, както загубата на време при подбора на участниците в полярната експедиция." Той не вземал в експедициите си хора, по-млади от тридесет години. Всеки избран от Амундсен знаел и умеел много неща. Достатъчно е да се каже, че от десетината души на „Мод" шестима имали диплом за щурман. Всички, разбира се, леко се справяли с нартите *3 карали добре ски. Но за замисления поход Тесем и Кнутсен все пак би ли най-подходящите.
Амундсен пише: „Тесем и Кнутсен са стари, опитни пътешественици, хора със спокоен и разумен характер, които не губят ума си... Задачата, която се възлага на Тесем, е от особено важно значение за нашата експедиция и аз се надявам, че той ще успее да се справи. По-добър изпълнител за нея така или иначе не може да се намери."
След обсъждането на различните планове било решено, че Тесем и Кнутсен ще тръгнат към остров Диксон. Тук още през 1915 г. била построена радиостанция — една от първите в Арктика. Осемте зимовници в Диксон били по онова време единствените жители по цялото крайбрежие на Таймир.
„Пътят натам — пише Амундсен,—около 900 километра, несъмнено е най-безопасен и вероятно може да бъде проправен за относително кратко време. Пътят към Диксон аз смятам за най-безопасен,като имам пред вид, че на това разстояние има три склада."
Складовете с хранителни припаси, за които споменава Амундсен, били оставени от експедицията на О.Свердруп през 1915 г. Читателят помни, че в тази експедиция участвувал и П. Кнутсен. Той сам организирал продоволствени складове, прекрасно знаел местоположението им и навярно това обстоятелство също е изиграло роля при избора на Амундсен.
Първият склад по пътя се намирал на нос Хеленурме в източната част на Таймирския проток. Следващият бил основан на остров Рикачов в залива Мидендорф. И накрая най-близкият до Диксон — на нос Вилд. Амундсен знаел и за още два продоволствени склада — тях случайно ги открили неговите другари по време на пътуванията със шейни по Таймир. Двата били оставени през 1914 — 1915 г. от експедицията на Б. А. Вилкицки: единият — на нос Могилни (залива Дик), другият — на северния нос при входа в Хафнер-Фиорд.
Планът на Амундсен несъмнено бил добър. Но „безопасността" на пътя от нос Челюскин до Диксон може напълно да си представи само човек, бил по тези места. Тесем и Кнутсен трябвало да напуснат мястото за зимуване през есента, когато пътят стане годен за шейна. Предстояло им да се движат през полярната нощ, когато звездите сред разкъсаните облаци и отблясъците на северното сияние едва осветяват пътя, когато студовете достигат 40 — 45 градуса. Тъмнината, честите за това време на годината виелици и силните магнитни аномалии затруднявали ориентирането. Дори на картата не можело да се разчита. Всъщност за първи път карта на този район била създадена едва в средата на 30-те години.На картите, с които разполагал Амундсен, бреговата линия току прекъсвала като неясен пунктир: „брегът нанесен по предположение", „неизследвана група острови", „вероятен проток".
Вярно, че Кнутсен познавал участъка от крайбрежието до нос Вилд. Преминал го е два пъти още през 1915 г. Но това е само половината път. От нос Вилд до Диксон имало още 500 непознати километра без нито един продоволствен склад...
От средата на август Тесем и Кнутсен започнали да се готвят за похода. На брега била построена колиба от парчета плоски камъни; в нея моряците трябвало да живеят до октомври, докато пътят стане за шейна. Засега те помагали на другарите си.
Амундсен безрезултатно се опитвал да освободи кораба от ледената прегръдка. Заливът, където била „Мод",толкова спокоен и удобен,се оказал капан. Зад носа, само на 800 метра, имало свободна вода, но в самото пристанище ледът бил неподвижен. Ден след ден хората работели в тежки условия. Отначало в дебелия около два метра лед издълбавали дупка, после пускали в нея „мини" — заряди от барут по 8, 10, 20 килограма. Взрив и отново взрив... Водният стълб се издигал над мачтата, хвърчали парчета лед. Трудно, буквално метър по метър, се придвижвала „Мод" към толкова близката и толкова недостъпна свободна вода.
„Сутрин започваме работа в 8 1/2 часа и рядко свършваме по-рано от 10 часа вечерта — пише Амундсен. — Тесем и Кнутсен пробиват дупки в леда и до края на леда им остават около триста метра. Движим се с 20 м. в час."
По едно време изглеждало, че експедицията я очаква повторно зимуване. Късото полярно лято си отивало, край бреговете започнал да се образува нов лед. Към 8 септември той толкова се втвърдил, че по него би могло да се пътува с кучешки впрягове. И все пак „Мод" се измъкнала в свободната от леда вода. „Тесем и Кнутсен дойдоха на борда и за последен път закусиха с нас — пише Амундсен в дневника си на 12 септември. — В 9 часа, съпровождани от неуморимите прощални приветствия на другарите, застанали на края на леда, ние продължихме по-нататък." Тесем и Кнутсен останаха в каменната колиба на северния край на континента...
Тук не можем да не направим малко отклонение. Двамата норвежци загинали по пътя за Диксон. Обстоятелствата на тяхната гибел не са изяснени докрай. И както обикновено става в такива случаи, съдбата им е обвеяна с различни догадки. Вероятно в надпревара за сензационност, стремейки се да предадат на сюжета допълнителна пикантност, някои автори твърдят, че походът на Тесем и Кнутсен не е бил продиктуван от необходимост. Тези автори „намекват" за разногласия в експедицията на Амундсен и обвиняват в това ту Тесем и Кнутсен, ту самия началник на експедицията.
В книгата си за Амундсен известните популяризатори Алиса и Чеслав Центкевич описват например следната картина:
„Амундсен се безпокоял от поведението на единия от участниците в експедицията, Тесем. Младият моряк, който се отличавал със смелост и енергия, изведнъж се затъжил, затворил се в себе си, започнал да се усамотява, отговарял на въпросите раздразнително...
Подобни симптоми били познати на Амундсен. Той знаел, че тази полярна болест лесно се предава на другите.
Накрая дошъл денят, когато Тесем, без каквато и да е причина, започнал да се кара с другарите си.
- Капитане, искам да се върна в къщи! — заявил той в края на краищата. - Мозъкът ми се превърна в лед. При мисълта, че мога още три-четири години да прекарам сред тези проклети ледове, ме обзема някакъв бяс. Пуснете ме. Аз карам добре ски и ще се добера до остров Диксон, а ако стане нужда, дори до самия Архангелск. Само по-далеч оттук! Повече не мога да издържам!
— Аз няма да те задържам, но не мога да те пусна сам на път: това е опасно. Някой трябва да те придружава. Кнутсен казваше, че той също би искал да види и нещо друго освен ледове. Ще ви дам кучешки впряг и продоволствени запаси до Диксон. Същевременно вие пък ще вземете нашите отчети, писма и резултати от някои научни наблюдения.
Така и направили.
"...Тесем дори не погледна назад, когато излязохме да изпратим
заминаващите — записал огорченият Амундсен. — Досега успехът на моите експедиции до голяма степен зависеше от сполучливо подбраните хора. Нима започнах да греша? Не съм и мислил, че някога ще ми се наложи да си задам подобен въпрос..."
След още няколко дена „Мод" най-после се изтръгна от ледените клещи и излезе в свободна от леда вода..."
Можем да оставим неврастеничния тон на оплакванията на Тесем на съвестта на авторите. Но следва определено да се каже, че Тесем и Кнутсен са предприели трудното пътуване само по силата на необхоимостта. През септември, когато се очертаваше, че „Мод" ще бъде принудена да остане на повторно зимуване, Амундсен пише: „Решено e, че на юг ще тръгнат Хансен, Олонкин и аз, а Тесем и Кнутсен ще останат тук. На Тесем му се искаше да остане, за да участвува в изследванията на Северна земя, а Кнутсен беше съгласен завинаги да стане тук."
Центкевичови направо фалшифицират дневника на началника на експедицията. Записаното „цитирано" от тях („Тесем дори не погледна назад, когато излязохме да изпратим заминаващите") не би могло а бъде направено от „огорчения Амундсен",защото последователостта на събитията била обратна. Тесем и Кнутсен изпращали "Мод", съпровождайки, както си спомня читателят, другарите си „с неуморими прощални приветствия".
Разбира се, всеки автор на художествено произведение има право на догадки, но разсъждения, подобни на горепосочените, според нас оскърбяват паметта на Руал Амундсен, Питър Тесем, Паул Кнутсен. Именно затова счетохме за необходимо да прекъснем разказа с това отклонение...
Но да се върнем към събитията от 1919 г. Само 10 дена продължило свободното плаване на „Мод". Опасните ледове принудили Амундсен да се разположи за второто зимуване при остров Айон. Оттук двама участници от експедицията се отправили за Анадир, където била най-близката радиостанция. Благодарение на помощта на местните власти норвежците успели да се свържат по телеграфа през Америка с родината си.
Първата телеграма, изпратена от Анадир, изразява безпокойство за съдбата на другарите:
„Мод" зимува край Айон, остров на сто и двадесет мили източно от Колима. Всичко е наред. Моряците Тесем и Кнутсен напуснаха мястото на първото ни зимуване край нос Челюскин в първата половина на октомври 1919 г. Завърнаха ли се благополучно в родината си?
Руал Амундсен".
В Норвегия нямали никакви новини от Тесем и Кнутсен. Но Амундсен не виждал засега основания за безпокойство. „Това може да се обясни само с факта — записва той в дневника на 15 юли 1920г.,— че телеграфът в Диксон не работи. Основания за безпокойство за тях няма".
Руал Амундсен греши. Тесем и Кнутсен не стигнали до Диксон.

След получаване телеграмата на Амундсен норвежкото правителство решило да изпрати специална експедиция за издирването на Тесем и Кнутсен. Шхуната „Хеймен" под командуването на капитан Ларс Якобсон трябвало да отплава за остров Диксон, за да събере сведеш за норвежките моряци. В случай че на Диксон не знаят нищо за тяхната съдба, Якобсон трябвало да насочи кораба към нос Вилд.
На 12 август 1920 г. шхуната отпътувала от Тромсьо и без никакви препятствия на 23-и вече била в Диксон. За съдбата на Тесем и Кнутсен тук не знаели нищо.
Якобсон се опитал да си проправи път до нос Вилд, но огромните ледове попречили на „Хеймен". Норвежците били принудени да се върнат и поради повреда в машината да зимуват на остров Диксон.
На 12 октомври радиостанцията на острова приела радиограма „Диксон, Хеймен, за Якобсон... Пригответе се с кучета или по друг начин през пролетта на 1921 г. да стигнете до нос Вилд, за което наемете или купете кучета... Норвежкото правителство."
Якобсон не успял да организира самостоятелно пътуване с шейни до нос Вилд. Нито кучета, нито елени в районите, повече или по малко отдалечени от Диксон, било възможно да се доставят. Така и съобщил в Норвегия. Тогава след доста оживената кореспонденция работата била възложена на съветския Комитет на Северния морски път към Сибирския революционен комитет. За ръководител на спасителната експедиция бил назначен Никифор Алексеевич Бегичев...
Роден в степите на Поволжието, в Арктика той попада случайно. На кораба, където служел младият новобранец Никифор Бегичев, веднъж дошъл непознат лейтенант — да подбере хора за участие в полярната експедиция на Е. В. Тол. Строили всички, а на желаещите предложили да излязат крачка напред. Няколко души излезли. Един от старши офицерите, познавайки хората си, критично огледал доброволците и приближил до останалия в строя Бегичев: „Този ще може,ако пожелае." Така през 1900 г. Бегичев се наредил сред участниците в експедицията на Едуард Василиевич Тол,която се насочила към Арктика за издирване загадъчната Земя на Санников. Двете години, прекарани сред ледовете на яхтата „Заря", се превърнали наистина в „полярни университети" за Бегичев. Страстният, неуморен изследовател Е. В. Тол го заразил с любовта си към Арктика и жаждата да издирва неизвестни земи.
Сега белият Север беше в сърцето на Бегичев. Ледените простори допадаха на душата му, по силите му беше тежката борба. След завършване на експедицията той воювал в Порт Артур, след което се завърнал у дома. Но Северът го примамвал, привличали го опасните пътешествия.
През 1906 г. Бегичев заминава завинаги за Таймир. Не само да ловува, но и да обработва лова си. Сам, на своя отговорност и риск, той кара кучешкия впряг натам, където още не е стъпвал човешки крак, и открива остров Сизой. Сега на картите той е известен като остров Болшой Бегичев.
Никой по-добре от Бегичев не познавал Таймир. И когато през есента на 1914 г. руските парни ледоразбивачи „Таймир" и „Вайгач" попаднали в плен на леда край нос Челюскин,когато се наложило да изведат част от хората от параходите, именно Никифор Бегичев, "стопанинът на Таймир", можал да организира навременна помощ.
За кратко време, купувайки със собствени средства и вземайки на доверие над 1000 (!) елена от ненците, Бегичев се отправил на помощ на изпадналите в беда. Спасителната експедиция продължила пет и половина месеца. Около хиляда и петстотин километра изминал Бегичев през райони, още ненанесени на картата. Той успял да евакуира повече от 30 моряци от „Таймир" и „Вайгач".
По-късно морякът-радиотелеграфист на „Вайгач" пише: „Ако Бегичев не беше направил нищо повече през живота си освен организирането на този поход, то и това би било достатъчно, за да се получи представа за богатството на неговата натура, за онази неизчерпаема, кипяща, дейна енергия, която влагаше във всяка работа."
И ето Бегичев отново стяга за път еленовия си впряг. Според плана отрядът от Дудинка трябва да се отбие на Диксон, за да вземе капитан Ларс Якобсон и матроса-преводач Алфред Карлсон. От Диксон еленовият впряг се движи към нос Вилд, откъдето ще започнат издирванията по протежение на крайбрежието.
Според пресмятанията на Бегичев за пътешествието били нужни не по-малко от 500 елена за работа. Част от тях с голям труд успели да купят, друга — да наемат от ненците. Предстоял много труден поход, тъй като маршрутът преминавал главно през места, почти лишени от храна за елените. Елените изнемогвали, мрели от глад.
В дневника на Бегичев няма оплаквания, но дори сухо изписаните редове позволяват да си представим колко трудно е било това пътуване:
„8 юни. В 1 часа през нощта тръгнахме от „Хеймен", с нас тръгнаха капитанът на „Хеймен" и преводачът.
9 юни. Капитанът вареше чай на примуса, примусът се пръсна, но ще продължим без примус, ще варим с дърва изхвърлени от водата. По пътя изоставихме един елен.
10 юни. Почти всички елени се изтощиха, но все пак вървим.
11 юни. През деня дъжд.
12 юни. Вали сняг.
16 юни. Почти всички елени се изтощиха, цял ден валя дъжд и гърмя. Одрасках си гърлото малко, на другия ден се появи голяма пришка, изстисках я. Гърлото ми отече силно. Залепих му лейкопласт. В последствие цялото ми гърло се поду.
18 юни. На сутринта гъста мъгла. Елените не вървят, навсякъде снегът стигаше до търбуха им.
25 юни. Движението е много трудно, често по пътя попадаме на дълбоки рекички, покрити със сняг, които се налага да преплуваме.
26 юни. По пътя изоставихме два елена, 1 елен се изгуби, 1 убихме за месо.
29 юни. 1 елен се изгуби и 3 елена изоставихме.
30 юни. По пътя изоставихме 4 елена.
1 юли. Елените изнемощяха, просто съвсем не вървят, твърде много елени изоставихме... не мога да преброя колко изоставих.
6 юли. В рекичката всички съвсем се намокрихме, елените ни се объркаха, и ние заедно с тях до кръста във водата стояхме близо час, разпрягахме ги. Рекичката е много бърза, едва се държахме на крака, под краката ни лед, поваляше ни във водата, но как да е излязохме, измъкнахме елените.
7 юли. По пътя изоставихме два елена.
8 юли. Пътят беше много лош, през цялото време вървяхме през дълбок мокър сняг, елените газеха до корем в снега. По пътя изоставихме 9 елена Спряхме. Заваля силен дъжд.
10 юли. През цялото време мъгла, студено. Преминахме през рекичка. 1 елен се удави.
18 юли. Стигнахме до бърза река, преминахме я и 2 елена се удавиха.
19 юли. Дойдохме до река Лидия, преминахме я.
20 юли. Пак преминахме през рекичка, също много широка и бърза, която се влива в Лидия.
24 юли. През цялата нощ и на сутринта гъста мъгла. По пътя изоставихме един елен.
25 юли. Спряхме при нартите, които бях оставил през 1915 година на 20 версти от Вилд.
26 юли. През нощта аз, капитанът, Алфред, Кузнецов и Конде тръгнахме с шейни за нос Вилд.
На знака, поставен на нос Вилд през 1915 г., Бегичев и Якобсон открили закачена с тел тенекиена кутия, в която плътно била напъхана друга. В нея имало бележка на английски език, написана върху бланка на експедицията „Мод".
„Двама души от експедицията „Мод", пътувайки с кучета и шейни, пристигнахме тук на 10 ноември 1919 г. Намерихме склада с продоволствия, заложен на това място, в разхвърляно състояние, особено хляба, целият беше плесенясъл и развален от морската вода. Очевидно при голямо вълнение водата е заливала това място. Ние преместихме склада с припаси по-навътре от брега, приблизително с 25 ярда и попълнихме запасите си с провизии за 20 дни от складовете, оставени тук. При нас всичко е наред (We are in good condition), днес се готвим да тръгнем за пристанище Диксон, 15-ти ноември. 1919 г. Питър Л. Тесем, Паул Кнутсен."
Нито Бегичев, нито неговите спътници знаели английски език и не могли напълно да прочетат бележката. Но главното те разбрали: Тесем и Кнутсен са били тук и на 15 ноември 1919 г. са тръгнали оттук за Диксон. По пътя от нос Челюскин до Диксон това е последният склад, затова нямало никакви надежди, че норвежците са още живи. Но къде са загинали? Къде е пощата, която носели със себе си?...
Отрядът прекарал няколко дена на нос Вилд. Подредили склада — една част от продуктите били навлажнени, друга — отмъкнати от мечките. Подготвили нартите за връщане, оставили елените малко да починат, а самите те се подкрепили.
„Шоколада намазвахме с масло и захар, до такава степен ядохме шоколад, че устата ни заприлича на дърво"— с явно удоволствие записва Бегичев в дневника.
Вечерта на 30 юли тръгнахме обратно. Бегичев и Якобсон решиха да се движат по крайбрежието, старателно оглеждайки всички носове и заливчета.
На 10 август Бегичев открил огнище и следи от бивак. Нито той, нито Якобсон се съмнявали, че това е бивакът на Тесем и Кнутсен. Това се потвърждавало от намерените сред обгорелите дърва патрони от норвежка пушка. У членовете на спасителния отряд се създало убеждение, че единият от двамата пътници е загинал тук: полуобгорелите кости в огнището като че ли приличали на човешки.
"От целия този оглед — пише Бегичев — ние направихме извод, че костите са на загиналия норвежец, единия от спътниците на Амундсен, т.е. на единия от онези, които ние издирваме, и предполагаме, че в такива студове и виелици в тъмнината са объркали пътя и са навлезли в дълбок залив и единият от тях умрял, а другарят му поради това, че нямал никаква възможност да го погребе, за да не размъкнат трупа му зверовете, явно го изгорил."
Отрядът взел със себе си всички намерени вещи, погребал пепелта и останките от костите и продължил към Диксон. Бегичев и Якобсон още няколко дена оглеждали крайбрежието, но състоянието на еленовия впряг ставало все по-плачевно. Обувките на хората се износили, елените били толкова изтощени, че едва влачели празните нарти, наближавала зима. Хлябът свършил отдавна, хората ядели месо и шоколад. Затова скоро решили да спрат търсенето и по възможност по-бързо да тръгнат към Енисей.
С голям труд и загуба на време преминали през река Пясина, чието устие било неправилно нанесено на картата. Реките се покрили с нов лед, прехвърлянията станали мъчителни за елените.
Едва на 12 октомври отрядът пристигнал в Дудинка. Бегичев обобщава резултатите от пътешествието в дневника си:
„Убити от собствените елени 9
взети от хората за клане 10
изгубени — умрели 7
удавени 7
изоставени 92
Общо използувани елени 125 броя... Всичко изминати 2351 версти."
Шхуната „Хеймен", недочакала своя капитан, отдавна отплувала от Диксон. Якобсон и Карлсон били принудени да пътуват ту с елени, ту с кучешки впрягове до Красноярск и оттук вече през Москва за родината си.
Норвежките вестници публикували материали за спасителната експедиция под заглавията „Смъртта на Тесем и Кнутсен", „Последното оставено от тях огнище". Но много от съдбата на спътниците на Амундсен оставало неясно.

През лятото на 1922 г. младият геолог Н. Н. Урванцев решил да пропътува с лодка по река Пясина, за да изясни нейната плавателност и да я картира. Като придружител в експедицията взели Бегичев. Между другото той искал да се увери в разказите за рибните богатства на Пясина и да прецени възможностите за промишлен риболов. От устието на Пясина лодката се спуснала по крайбрежието към Диксон.
И тук, недалеч от устието на река Зеледеева, на около 90 км от Диксон, Урванцев и Бегичев намерили два пакета с научни материали, пощата на Амундсен и много вещи, несъмнено принадлежали на Тесем и Кнутсен. На брега открили два бележник-календари за 1903 и 1904г., три тетрадки, папка с неизползувана хартия и две знамена — норвежко и американско, портмоне с пари, билет на името на Тесем и пет визитни картички на Руал Амундсен, две от тях с руски текст: „М. Г., направете възможното да съдействувате на г-н Тесем при изпращането на телеграми и при по-нататъшното му пътуване с пощата за Норвегия." Освен това били намерен и инструменти и екипировка: компас от лодка, походен теодолит, аптечка, бидон с остатъци от газ, бинокъл, три тенджери, термометър, бръснарски прибор, парчета от бельо, шапка, комплект пергели и т. н.
"Всичко това беше разхвърляно по хълмчето между морето и глухото заливче — записал в дневника си Урванцев, —на разстояние 20 сажена от брега на морето, на височина 1,9 сажена, сред довлечените от водата дървета. Пакетите бяха по склона към заливчето. Изхвърлените от водата дървета били събрани и от тях направено нещо като вдлъбнатина, където вероятно били сложени вещите,а отгоре покрити с непромокаем капак с пръстени. Изглежда, наскоро складът бил разбутан от мечките, тъй като бельото бе изпокъсано, бидоните смачкани, по шапката личаха следи от мечи нокти, на парчета бяха разкъсани капакът на склада и обвивката на третия пакет. Освен това тук са се трудили и мишките, прогризали бельото и папките. Самият човек вероятно продължил по-нататък, тъй като няма нито ски, нито оръжие, нито остатъци от продоволствия, нито шейна. Никъде не се виждат и следи от огън. Очевидно изтощен, той захвърлил всички вещи; правейки им склад сред изхвърлените от водата дървета и покривайки го с тях, сам продължил без багаж."
Движейки се по крайбрежието, Урванцев и Бегичев открили по-нататък два чифта норвежки ски на фирмата „Хаген" и парчета от еленов спален чувал. Тази находка била при срутилите се дървени къщи в устието на река Убойная, на около 70 километра от Диксон. И тук нямало следи от огнище.
И накрая последната, третата находка.
Дневникът на Н. Н. Урванцев, 1 септември 1922 година: „... на носа на основния бряг, на около три версти от станцията, намерихме трупа на втория норвежец. Трупът лежи на брега, на около два сажена от водата, на височина два сажена. Той се състои от скелет без китките на ръцете и стъпалата. Само на главата по темето се е запазила кожа. Трупът е облечен с два пуловера (ловджийски), синя бархетна риза с джобове. Всичко запасано в кожени панталони. На главата няма шапка. На краката (на десния) до коленете останки от кожени обувки. Дрехите са изгнили и представляват дрипи. Под колана се виждат само отделни парцали. Ризите (пуловер) са почти цели. Бархетната риза на гърдите е изгнила. Отгоре трупът е облечен в брезентов сокуй,*6 запазен само на ръкавите, по тялото парцали. Недалеч от трупа, по-надолу, се търкаля ръкавица, изплетена от вълна. Встрани отляво разкъсан на две шал. Трупът лежи по гръб, с ръце край тялото,левият крак опънат, десният малко подвит. Встрани щека (вдясно). На няколко места щеката е счупена и е свързана с канап. По-нагоре на 1 сажен — нож занаятчийски образец (тънък, леко извит). В джобовете намерени (в джоба на бархетната риза): патрони от винтовка, кибритена кутия, джобно ножче, малки ножички. Документ няма, около пояса повреден часовник. На капачето на часовника (капакът отворен), на вътрешната страна надпис:*7 „Полярна експедиция на Циглер. 12. На Питър Тесем корабен дърводелец на платноходния кораб "Америка". Признание за неговата преданост,за доброволното желание да остане в лагера на Абруцки 1901—1905.От Антон Фиала и основателя В. Циглер". На земята наблизо, на ремъче — венчален пръстен с надпис отвътре: „Твоя Паулина", и свирка. Нито ски, нито оръжие наоколо."
Трябва да поясним, че Паулина Карина Петерсон — дъщеря на рибаря Корнелиус Бангсун Петерсон и на Ана Марта Елисдател — била съпруга на Питър Тесем.
Часовник и халка... Никой не се съмняваше, че тук, при Диксон, е умрял Питър Тесем.
Как е можал да загине този мъжествен човек, направил изключителен преход от хиляди километри? Николай Николаевич Урванцев ни разказа някои подробности и изложи твърде правдоподобната си версия за трагичната му гибел:
„Загиналият лежеше по гръб, на земята, а непосредствено под краката му гладък каменен склон. Ръцете бяха опънати край тялото, левият крак опънат, десният малко подвит.
Положението на загиналия — по гръб, а и с подвит крак — е доказателство за внезапна смърт в движение, а не при почивка. Във втория случай умореният човек се стреми да приседне или прилегне за прикриване и така в спокойна поза замръзва. Тук това го няма. Позата на загиналия, положението на тялото му в началото на стръмния гладък каменен склон явно потвърждават това, че спускайки се по него, човекът се е подхлъзнал, паднал, загубил съзнание,може би дори получил мозъчно сътресение и замръзнал. Няма и съмнение,че е бил силно изтощен и отпуснат и е можал бързо да замръзне, без да дойде на себе си. Винтовката и ските, ако ги е имало при падането, навярно са се търкулили на леда и са били отнесени при ледохода.
Обувките на норвежеца бяха нерпови. Край река Зеледеева сред останалите неща намерихме обувки и резервни подметки също от тюленова кожа. Вероятно някога норвежците са ловели нерпи, месото използували за храна, а кожата — за обувки. Впрочем напълно е възможно обувките и кожите да са били взети като запас още от кораба.
Нерпови ботуши — незаменима обувка за полярни походи, напълно непромокаема и много здрава, но подметките им са хлъзгави. Подметките на ботушите на загиналия бяха от нерпа с козина. Върху гладкия каменен склон те вероятно са го и подвели: той се подхлъзнал едновременно с двата крака, паднал със замах по гръб, ударил силно главата си, което довело до трагичния край."
На моряка оставало да пресече замръзналия проток, да извърви още два-три километра. Възможно е няколко мига преди смъртта да е видял светлинките на полярната станция и къщата, и извисилата се над острова 110-метрова мачта на радиоантената. Кой знае, може би последните думи. които е прошепнал,преди да умре,са били:все пак аз стигнах, победих те, тундра.Победил или загубил? Разбира се, победил. Походът на норвежкия моряк е символ на човешката борба със суровата природа на Арктика. Победата е нужна на Човека и остава за Човека. За нещастие понякога тя се постига с цената на живота.
Изглежда е лесно да се предположат обстоятелствата на трагедията. Някъде наблизо до нос Приметний е загинал Кнутсен. Тесем, като не е имал възможност да погребе другаря си, изгорил, кремирал тялото му в огъня и продължил по-нататък сам, но силите постепенно го напускали. Недалеч от устието на река Зеледеева той оставил част от вещите, пощата и материалите на експедицията, надявайки се след време да се върне за тях. Най-необходимото — спалния чувал, остатъците от храната — той завързал за ските и повлякъл тази импровизирана нарта. На 70 километра от Диксон, при река Убойная, Тесем изоставил и този малък товар. Само да стигне! Смъртта го срещнала близо до самата цел...
През 1924 г. екипажът на норвежкия кораб „Веслекари" поставил на брега на Диксонското пристанище дървен кръст. Стълбът — останките от кръста —се издига и днес на същото онова място, където бил намерен трупът на корабния дърводелец и полярник Питър Тесем. На около 20 метра, където свършва склонът, се издига паметник. На гранитната плоча се чете надпис: „Тесем. Норвежки моряк, член на експедицията м/ш „Мод". Загинал през 1920 година."
В родината на Кнутсен, в малкото норвежко селище Берне, на 10 юли 1960 г. бил открит паметник: бюст, излят от тъмен бронз, върху светъл гранитен цокъл. В горната част — барелефът на шхуната „Мод", а отдолу издълбани думите:
„Щурман-полярник Паул Кнутсен, род. 1889, участник в експедицията на Ото Свердруп през 1914 г. и в експедицията на Руал Амундсен по издирването на Североизточния морски проход. Загинал в Сибир през 1919 г."
При откриването на паметника старият учител Трюгве Квитле произнесъл реч:
„Прахът на Паул Кнутсен лежи далеч оттук, в Сибир, но паметта за него ще живее сред нас. И нека този паметник напомня на пътника, спрял пред негоq за човека, който е отдал всичките си сили и способности, младостта си за осъществяване мечтите и целите в своя живот и заедно с това да донесе слава на родния край, на цялото Отечество."
Лежи в Сибир... Бегичев и Якобсон писали по-определено: „При нос Приметний". Ho мястото на гроба му не било известно. През 1973 г. експедицията на вестник „Комсомольская правда" възнамерявала старателно да обследва околностите на нос Приметний.

5. КАК ТЪРСИХМЕ ПРОБА НА КНУТСЕН ПРЕЗ 1973 Г.
Централният отряд оглеждаше останките от старинни дървени къщи по бреговете на фиорда Хутуд. Островният се готвеше да обиколи полуостров Минин. Източният — пътуваше на ледоразбивача „Киев", приближавайки мястото за слизане — тайнствения залив Мидендорф. На това място читателят се раздели с експедицията на „Комсомольская правда". Какво стана по-нататък? Как протекоха издирванията?
Сред изхвърлените на брега дървета намирахме части от корабна обшивка, капаци на трюмове, разбити лодки и много други, които някога носило морето. По-рядко намирахме следи от огън, от гурей *9. От време на време над зоната на изхвърлените от водата дървета се срещаха ловджийски къщички. Понякога те биваха запазени, по-често — рухнали от старост; случваше се, когато само врастналите се в земята краища на гредите подсказваха, че някога тук е имало къща. Всичко това ние снимахме, измервахме, съотнасяхме към местността.
Големите корабни детайли, къщичката или гурея, ние, разбира се, не пропускахме, но падналия знак можехме да отминем. Трудно е постоянно да си внимателен и енергичен, особено ако на гърба ти има тежка раница. Но главното е, че често целият бряг на километри е осеян с изхвърлени неща.
Всеки от отрядите оглеждаше целия бряг, но особено старателни бяха издирванията в околностите на предварително набелязаните точки.
Условните знаци бяха нанесени на картата още в Москва, когато подготвяхме маршрутите. Те отразяваха сведенията, взети от отчетите на различни експедиции, от стари карти, от лоции, от разкази на зимовници. Там, където имаше знак, вниманието трябваше да бъде удвоено и утроено. Отрядът се спираше и старателно оглеждаше, а ако беше необходимо — и разкопаваше.
Между находките имаше и загадъчни. Например триметрово дървено самолетно витло, обшито със зелен плат, чиято съдба така и не можахме да изясним.
На брега на полуостров Михайлов намерихме малък катер, който стоеше на дълги греди. Някога са го измъкнали на брега със саморъчна лебедка, а после, изглежда, са го използували за зимуване. Вътре имаше тенекиена печица и дърва. На вътрешните прегради се четеше издълбан с нож надпис: "1944 работил мотористът Клим от Красноярск". И още: „Р. П. А. 1918".Някога катерът е бил бял. И следи от старото му име личат: „Мор...". После върху бялата боя — нанесена маскировъчна и номер „57". Кой ще разкаже за съдбата на катера? За Клим от Красноярск? Не е ли свързана тази история с трагичните събития от миналата война, която не отмина и най-северното наше море - Карското?
Другата находка, също от военните години, открихме след няколко години. На остров Рикачов при влизането в залива Мидендорф намерихме метален сандък с кръгъл геометричен капак. Около отвора отпечатък: „Л. М. 3. 1941 г.". Сандъкът беше поставен в друг, дървен сандък, надписът върху който беше запазен:.,КожевниковаНордвикска екс. 1059-79 Д. Т. АРК. СН. Бруто 82 кг."Теглото на находката напълно съответствуваше на надписа — двама души трудно я вдигаха.
Първият въпрос: какво съдържа? Отворихме оригиналната ключалка, свалихме кръглия капак. Вътре ,имаше някакви странни сивкави гранули с големина колкото дребни сливи.
— Тор може би? — недоумяващо каза някой, но когато се наведохме над тесния отвор, всички почувствувахме финия аромат на шоколад. В сандъка, престоял повече от 30 години на необитаемия бряг, имаше чудесно запазили се шоколадови дражета.
Възникна вторият въпрос: как са попаднали бонбоните на остров Рикачов? Съдейки по надписа на сандъка, най-вероятно е да са били предназначени за снабдяване на Нордвикската нефтопроучвателна експедиция, настанила се в залива Кожевников. Известният полярен щурман В. И. Акуратов предложи следната версия за появата на сандъка с бонбони на арктичното крайбрежие. През есента на 1943 г. в района наостров Кравков съветските кораби „Архангелск" и „С. Киров" били потопени от фашистки подводници. Година преди това в неравен бой с крайцера „Адмирал Шеер" загинал неголемият ледоразбивач „А. Сибиряков". Те разнасяли товари за крайбрежието и за островните полярни станции. За последните часове на „Сибиряков" В.И.Акуратов научил след войната от участника в боя А.Н.Золотов (той загинал през 1948 г. по време на проучване на ледовете). Човек с чувство за хумор, Золотов казал следните думи:„Жалко затовара, особено за шоколадовите бонбони, които карахме на островите."
Кой знае дали не е бил между сибиряковския товар намереният от нас сандък? Бонбоните между другото през дългите години на принудително съхранение според специалистите бяха напълно доброкачествени. Седнали край огъня на брега на Карско море, ние пиехме чай с предвоенни бонбони и се чувствувахме много щастливи.
Забавна, трогателна находка открихме и в шхерите Минин на остров Циркул. Тук Островният отряд на експедицията от 1973 г. намери стар, износен спасителен пояс. Снимахме го и го измерихме, след това внимателно го поизправихме — не се ли е запазил надписът. Въображението ни се разпали: може би е от Русановия „Херкулес". Буквите бяха почти изтрити, но все пак успяхме да прочетем: "Циркул".
Разбира се, поясът не е оставен тук като табелка с името на острова. Просто самият остров е наречен в чест на хидрографския кораб „Циркул", който прослужил в Арктика петдесет години, а през 1959 е изпратен за претопяване. Всичко, което е останало от ветерана, е този спасителен пояс с олющена червена и бяла боя.
Открихме няколко гроба. На западния бряг на полуостров Михайлов върху дъска прочетохме: „Тук е погребана Достовалова Вера Я. Род. през 1932 г... загинали... по дреме на ловната експедиция по п-ов Минин и Михайлов. Прощавай, скъпа. Приеми последен дар от майка, татко и брат ти."
Малко на запад от нос Вилд _ гробът на полярника А. Д. Болдин. Върху малкото хълмче поставен паметен знак и под стъкло хартия и надпис: „Тук почива прахът на полярника, трагично загинал във виелицата през нощта на 12 срещу 13. Х.1949 г. Болдин Александър Дмитриевич. Роден 31 юли 1907 г. В Арктика работил от 1932 година, зимувал на нос Челюскин, остров Рудолф, устието нар. Таймир, остров Четирйохстолбова, Ломоносово. За отлична работа при овладяването на Арктика Болдин А. Д. е удостоен с правителствена награда орден „Знак почета" и грамота „На почетния полярник".
На нос Челюскин Александър Болдин зимувал заедно с И. Д. Папанин и Е.К. Фьодоров. В книгата си „Полярни дневници" (1984) Евгений Константинович пише: „Саша е строител, майстор на зидани печки и въобще бива си го за всичко. Здрав и весел украинец, винаги с чувство за хумор, верен и добър другар..."
Находките се оказаха над сто. Техният списък е отпечатан в седми свитък на „Летописи Севера". Разбира се, много от това, което през 1973 г. ни се струваше важно — останки от лодки, части от корабни скелети и т.н. — изглежда, не представляваше особена ценност. Но тогава всяка нова вещ беше събитие за нас. Паметта пази всички подробности, свързани с някоя от находките, пази и нашите спорове за значението на намерените предмети и за това, как са попаднали на необитаемите таймирски брегове. Към тази глава обаче има отношение само малка част от маршрутите на Централната и Островната група — от остров Колосови до полуостров Соревнование, чийто североизточен нос на съвременните карти е нанесен под името Приметний.
След огледа на шхерите Минин Островната група трябваше да се прехвърли от остров Колосови на полуостров Воронцов, където, ако си спомняте, Хмелевски и другарите му създадоха склад. Смятахме тук да пристигне първо Централната група; момчетата ще вземат от склада лодка, мотор за прикачване и 40 литра бензин и всичко това ще гпенесат до мястото на бъдещото прехвърляне. За нас, Островната групa това беше важно подсигуряване: ако след всички изпитания в шхелите Минин лодката ни излезеше от строя или насрещният вятър не ни позволеше да пресечем протока с гребане, другарите ще ни превозят с новата моторна лодка.
... Още в Москва, а после и в селището Диксон опитните полярници питаха: „Как мислите да се прехвърлите на островите? Крайбрежният морски лед, по който би могло да се мине, вече се пука, а и трудно е да се надявате и на свободна от леда вода, за да плувате. Шхерите са задръстени с дрейфуващ лед, който силните приливни течения носят напред-назад."
Ние разказвахме за експедиционните надувни гумени лодки, които при товароподемност 700 килограма тежат само 12,5. Деветте независими камери осигуряват безопасността на екипажа. Допълнителната ледова камера — надува „лепенка" в носовата част на дъното — позволява да се движи по ледената кора, през ледената каша...
Разказите ни за клиперите се харесаха на полярниците, но съмненията оставаха.
Наистина прехвърлянията винаги са рисковани — и в случай, когато хората вървят по леда, и в случай, когато те плуват по вода. Но най-трудният вариант — това е съчетанието вода и лед.
Ето пред нас канал, широк около 10 метра. Спускат лодката във водата, в нея скача Фьодор Склокин. С единично гребло, като на кану, той гребе към насрещния бряг и в зависимост от дебелината на края на ледения блок или изскача, или внимателно изпълзява върху леда. Склокин държи здраво единия край на въжето, другият е в нас, дърпаме лодката към себе си, натоварваме я. Совалковото прехвърляне е бързо и сигурно. И все пак сто такива прехвърляния в продължение на няколко часа са много уморителна, а и опасна работа. Именно сто, че и повече совалкови прехвърляния организирахме, форсирайки някои двукилометрови протоци. Но най-трудното „леденоводно" прехвърляне беше това от остров Колосови на полуостров Воронцов.
Според плана, изпреварвайки ни с два дена, Централната група излязла при склада. Лабутин предаде, че протокът е свободен от лед. Лодката ни беше в пълна изправност и решихме, че ще се прехвърлим със собствени сили. Момчетата, за да не губят време, тръгнаха напред и започнаха обхода на полуостров Михайлов. Те бяха на 30 километра от нас и в случай на нужда можеха бързо да ни се притекат на помощ.
Тъй като имахме само една лодка, прехвърляхме се последователно. С първия курс тръгнаха четирима без основния товар. Склокин с компаса седна на носа на лодката, Ростов с УКВ -радиостанцията „Ласточка" се настани върху раниците в средата, на кърмата с греблата — Шпаро и Шумилов.
Течението ни влачеше към открито море и страхувайки се да не отминем полуострова, ние се насочихме малко по-вдясно от поетата посока.
Внезапно ниската мъгла, появила се буквално изневиделица, скри отсрещния бряг. Движехме се по компаса.
През цялото време отдясно пред нас се чуваше скрибуцане. Изглежда, там имаше струпване на лед и ние не бяхме на себе cи. Вътрешното напрежение се проявяваше във всичко: в движенията, в гласа, в изражението на лицата. След час Ростов започна да се занимава с „Ласточка". Ние, без да се наговаряме, започнахме да му шъткаме. „Ще се свържем с брега" — каза един от нас. Ростов учуден сви рамене. Трудно е да се разбере защо наложихме вето на разговорите с брега, след като не бяхме суеверни.
После, като се опитваше да обясни това, Склокин се възползува от следната аналогия. На състезания често спортистът съвсем не обича да слуша репортаж за самия себе си, а когато се устреми да чупи рекорда, зрителите и коментаторите притихват, като че ли му помагат. Вероятно тук се проявява нервното напрежение на спортиста.
Течението и вятърът тласкаха отломки от ледените блокове, които появявайки се изведнъж от мъглата, неотстъпчиво следваха пътя си принуждавайки ни постоянно да променяме курса.
Вятърът започна да се усилва, а мъглата, както преди, скриваше отсрещния бряг. Все по-често и по-често се изпречваха ледени блокове и ето че лодката ни се озова в обкръжението им. Отначало се опитахме да намерим проход през лабиринта от канали, но после разбрахме — трябва да излезем върху леда и „да се преместваме".
В лодката се чувствувахме уверени. Наоколо ледените блокове се движеха, блъскаха, обръщаха се, трошаха се и се натрупваха един върху друг, но това сякаш не ни засягаше. Предстоеше ни да вървим по тези неустойчиви полета и никому не се искаше да излиза върху леда.
Накрая излязохме от лодката, надянахме раниците и тръгнахме по компаса. Лодката влачехме, често използувайки я като мост между два съседни ледени блока. Прехвърлянето продължи около два часа. В мъгливата пелена всеки от нас се надяваше да съгледа брега. В душата се прокрадваше съмнение: а може би се движим успоредно с него, може би незабелязано ни отнася и първоначално избраната посока не води към целта?...
От време на време мъглата се разсейваше и видимостта се подобряваше. В един такъв момент отляво над ледената покривка се показа тъмна ивица. Ние спряхме, извадихме картата и компаса, а в това време ивицата се изгуби. Какво да се прави? Да вървим към нея? А ако това е зрителна измама? Решихме засега да не променяме курса.
След десетина минути тъмната ивица отново се появи, стана по-широка и без да обсъждаме,завихме наляво. След няколко крачки се показа стръмен бряг, беше много близко — на 50 метра. Скоро стъпихме на твърда земя.
Според плана Шпаро и Шумилов трябваше да се върнат за Денискин и Ростова, които останаха на остров Колосови, но мъглата не се разсея и в лодката освен двамата гребци трябваше да има и кормчия с компас.
— Налага се да останеш сам. Сам да поставиш радцомачтата, връзката с Лабутин поддържай, докато се върнем. Дръж „Ласточка" на приемане — поръчахме на Ростов.
Тримата без багаж поехме обратно. Вятърът духаше все по-силно, мъглата оредя, започна да ръми дъжд. Към средата на протока вятърът от страничен стана насрещен изадуха неудържимо.Сега ледените блокове стремително се носеха срещу нас. Брегът не се виждаше. С отчаяни усилия ние превземахме буквално сантиметри.
Борихме се четири часа. Най-после брегът се показа. Взехме другарите и багажа и отново поехме през протока, този път без особени приключения.
На 30 километра от нас четирима другари от Централния отряд се вълнуваха за изхода на прехвърлянето ни. Беше един часа в полунощ, когато им благодарихме за осигуровката: „След един ден ще се срещнем. Лека нощ."
На другата сутрин нашият отряд стигна до склада. Раниците натежаха: освен продукти сега носехме втора лодка и прикачен мотор.Като се прехвърлихме през рекичката Широкая с двете лодки, направихме дневна почивка. До мястото, набелязано за нощувка — нос със своеобразна извивка, оставаха 12 километра.
Плажът беше покрит с лед и ние вървяхме по него. Нямаше какво да търсим. Само тук-там по тесните ивици земя имаше плавей *11 и на тези места, обикновено разгъвайки се във верига, внимателно оглеждахме под краката си. Малко преди нас оттук са минали момчетата от Централната група — по пясъка се виждаха следите им. В порутената къщичка намерихме бележка от тях и смешни рисунки. Брегът не предвещаваше находки и всичките ни мисли бяха за утрешния ден за другарите, които търсят сега гроба на Кнутсен. Скоро и ние също ще го търсим. На кого ще провърви: на тях или на нас, или на никого?
[*11 Плавей - изхвърлени от водата дървета и други предмети по брега. — Бел. ред.]
Брегът бавно се издигаше. Мократа глина лепнеше по ботушите. Трябваше да се върви по-надясно, нагоре — там тундрата е по-суха. Володя Ростов постъпи правилно — пое надясно, сега той очакваше останалите до триангулачния знак. Спускането надолу беше по-весело.
В морето се вдаваше пясъчна коса. Тя преграждаше голяма лагуна, свързана с морето чрез проток. Сега, по време на отлива, силното течение в протока беше насочено към морето. От другата страна на тази минирекичка ни очакваше нощувка: огън, вечеря, почивка. Бързахме за там, за да си починем, както трябва. Утре ни очакваше труден ден. На никого и през ум не мина да отиде до стръмния край на брега. Какво интересно може да има в близост с един съвременен триангулачен знак? Освен това Леденьов, Лабутин, Наливайко и Склокина са минали по брега, оглеждайки всичко, както е редно. Споразумението беше строго: ние носим товара, а те оглеждат бреговата ивица.
Обаче избраната от нас пясъчна коса беше желана и от тях. На нея те разположили лагера, наредили багажа, за да може без него по-лесно да обходят полуостров Михайлов. (В онази вечер нашата палатка беше до техния склад.) Те, разбира се, много бързали — по-скоро, по-скоро към полуостров Михайлов, тук нашите другари, които не бързат, ще изучат брега, както се полага.
Стана така, че двайсетина километра — от провлака на полуостров Воронцов до носа с триангулачния знак — останаха „безстопанствени". Тази нелепа грешка беше единственото нарушение през цялата експедиция.
Струваше ни се, че брегът тук е безперспективен за търсене. И може би, като не разчитахме един на друг, ние все едно не бихме направили открития около стръмния бряг срещу триангулачния знак, бихме минали край черния дънер от плавея, чието място е в музея и заради който точно след година тук ще пристигне нов отряд от полярната еспедиция на „Комсомольская правда".
Групите се стремяха към две точки, които на картата бяха означени с буквата „М". Едната — нос Приметний, другата, на около 20 километра западно — до езерото Заливное. Но защо две точки? Два гроба ли?
Преди заминаването си за Арктика в Ленинград ние посетихме хидрографа Владилен Александрович Троицки, работил дълги години на Диксон. Ние познавахме трудовете му, но тогава за първи път се запознахме с него и дълго обсъждахме плана за предстоящите търсения.
В разговора Владилен Александрович изказа мнение, което ни се стори почти кощунство. „Аз мисля — каза той, — че гробът на Кнутсен не е на нос Приметний, а значително по на запад — на пясъчната коса между морето и езерото Заливное. Аз мисля, че Бегичев просто е сгрешил и неправилно е определил координатите си."
Във всички книги посочват нос Приметний, разсъждавахме ние. И после нима може такъв опитен човек като Бегичев да се обърка? Но не спорихме, а нанесохме на картите си второто „М".
... На другия ден Централната група беше до езерото Заливное.
Из дневника на началника на групата Владимир Леденьов.
...Събудих се от удар в хълбока. Помислих си: вероятно вятърът е счупил радиомачтата и сега тя може да скъса палатката. С мъка се измъкнах от топлия спален чувал. Другите спяха спокойно. Внимателно, за да не ги събудя, аз се промъкнах до изхода на палатката и я разкопчах. Право пред мен огромна бяла муцуна с тъмен нос. Мечка! Аз се отдръпнах и започнах да будя ловеца — Володя Наливайко. Предния ден ципът на спалния му чувал се беше развалил и сега съвсем не можеше да разкопчае безопасните игли, с които го беше забол. В това време мечката дръпна силно палатката и лявата й страна се отпусна. Да викам или да мълча? „Стреляй през палатката" — прошепнах на Володя. С цевта на пушката той разтвори входа на палатката. Видяхме, че мечката, клатушкайки се, бяга далеч по ледените блокове на залива Неожиданности.
Днес е труден ден. Мислехме да станем по-рано, така че звярът дойде навреме. Сутринта мина вълнуващо. Стегнахме раниците, закусихме и се отправихме да търсим гроба на Кнутсен.
Десетина минути след излизането от лагера стигнахме до протока, който свързва голямата лагуна с морето. Имаше отлив и ледените блокове бавно се отдръпваха от лагуната.
Извадихме малката лека лодка и организирахме прехвърлянето. Зад протока започваше широка коса, която ни предстоеше да проучваме. Ние занесохме раниците, а като се върнахме, започнахме да обследваме брега. Дойде време за радиоразговори с Островната група. Включих „Ласточка" и чух гласа на Шпаро. Той питаше за гроба, намерили ли сме го или не. Засега нямаше какво да отговорим.
След известно време в средната част на пясъчната коса открихме следи от огън, при това наоколо имаше разхвърляни кости. Чии са те, за съжаление беше невъзможно да се разбере. Недалеч от това място намерихме стар наглед патрон.
По време на издирванията ни завари вторият сеанс на радиовръзката. Разказахме на началника за находките. Изясни се, че неговата група, без да се отбива на полуостров Михайлов, отишла напред и сега той и Ростов ни чакат, за да се прехвърлим през лагуната. А това означаваше, че трябва да бързаме. Впрочем Шпаро заяви, че ако има макар и малък изглед за успех, можем да пренощуваме и на другия ден да продължим търсенето.
Още веднъж огледахме пясъчния плаж, преобърнахме многобройните дървета, изхвърлени от водата, но нищо „подозрително" не забелязахме. Взехме раниците и продължихме. Някъде след около километър намерихме изхвърлена на брега голяма лодка, наподобяваща яхта. На борда й надпис: „Си". Трудно е да се каже има ли връзка между тази лодка и предишните находки. Вероятно няма, тъй като при силна буря вълните несъмнено заливат пясъчната коса, а водата отнася всички предмети от нея. Това се потвърждава от разположението на плавея, а и езерото, което косата отделя от морето, се нарича Заливное.
След преход и половина стигнахме до изоставена къщичка наловец. Шпаро и Ростов вероятно са ни забелязали и плуват към нас. Срещата беше радостна, макар момчетата да изглеждат уморени. Натъпкваме се в лодката като в дядовата ръкавичка. Малката лодка теглим като ремарке. В нея две раници. В голямата лодка сме шест души и две раници. Претоварена е, но ние плаваме...
Костите, които момчетата от Централната група намериха на пясъчната коса, бяха отнесени в Москва. Специалистите им направиха експертиза. Заключението беше категорично: „Сред намерените кости няма нито една човешка." Нищо интересно не открихме и на нос Приметний.
И тъй гробът на Кнутсен не е намерен. През зимата обработвахме материалите, крояхме планове за бъдещето и неочаквано получихме писмо от полярника, литератора и журналиста Никита Яковлевич Болотников: „Лагерът на двамата норвежци, или, както го пишат в литературата, гробът на Кнутсен,открит от Бегичев през 1921 г., според мен е лагер на участници в експедицията на Русанов."
Имаше за какво да ахнем.

6. „ДВИЖА СЕ КЪМ СЕВЕРОЗАПАДНИЯ КРАЙ НА
НОВА ЗЕМЯ, ОТТАМ НА ИЗТОК"
През юли 1912 г. руската полярна експедиция под ръководството на геолога Владимир Александрович Русанов се отправила с кораба „Херкулес" към бреговете на Шпицберген. Русанов трябвало да прецени перспективността на въглищните разработки на Шпицберген, да постави маркировъчни стълбове и да докладва на руското правителство за дейността на чуждестранните предприемачи на архипелага. След месец и половина експедицията изпълнила програмата. „Херкулес" напуснал Шпицберген и... изчезнал.
За пътя на „Херкулес" и плановете на Русанов може да се съди само по кратката бележка, която началникът на експедицията оставил в селището Маточкин Шар на Нова земя, за да бъде предадена по телеграфа от попътен кораб:
„Движа се към северозападния край на Нова земя, оттам на изток. Ако корабът загине, ще се насоча към най-близките по пътя острови: Уединение, Новосибирски, Врангел. Запаси за една година. Всички са здрави. Русанов."
През 1914 — 1915 г. корабите „Андромеда" и „Еклипс" били изпратени да търсят Русанов. Те огледали южната част на Карско море, североизточното крайбрежие на Нова земя и остров Уединение, но не открили никакви следи от „Херкулес".
Ирония на съдбата — край бреговете на Таймир „Еклипс" минал само на няколко километра от двата острова, където след 20 години бил открит лагерът на русановци...
През лятото на 1934 година топографът А. И. Гусев открил стълб на един от островите от групата Мона, закрепен сред купчина камъни със старателно издълбан надпис: „Херкулес, 1913 г." Наблизо имало разхвърляни счупени нарти и цинков капак от патронен сандък. Сега този остров се нарича Херкулес.
Само след месец на малко островче в шхерите Минин, югозападно от архипелага Мона, били намерени предмети, принадлежали на членове от експедицията на Русанов. В пясъчно-чакълестия провлак, който свързва двете хълмисти части на острова, топографът М. И. Циганюк намерил фотоапарат „Кодак", часовник с гравюра „Попов", две канчета, множество патрони, бусола, две лъжици, лула за пушене, два ножа, някакви кости, ножици, бръснач и т.н. Тук били намерени писма и документи на двамата моряци от „Херкулес" — Василий Попов и Александър Чухчин. В тяхна чест безименното в миналото островче било наречено остров Попов — Чухчин.
Обърнете внимание: две канчета, два ножа, две лъжици, документи на двама моряци. И кости — в Музея на Арктика и Антарктика се водеха под инвентарен номер 657: „човешки кости".
Създаде се убеждение, че тук, на остров Попов — Чухчин, са загинали двамата моряци, изпратени от Русанов от мястото, където зимувал „Херкулес", за да съобщят за съдбата на експедицията. Матросите загинали, а самият „Херкулес" навярно бил увлечен в дрейф на север и смазан от ледовете — това мнение се утвърдило в литературата.
Трябвала кажем, че след 1934 г. и доскоро не бяха намерени никакви нови следи от експедицията на В. А. Русанов; това потвърждаваше общоприетата версия за гибелта й.
Сега, когато читателят се запозна накратко с историята на експедицията на В. А. Русанов, ще повторим още веднъж хипотезата на Никита Яковлевич Болотников: съветско-норвежката спасителна експедиция през 1921 г. открила около нос Приметний не следи от лагера на Амундсеновите спътници, не гроба на Кнутсен, а лагера на екипажа от Русановия „Херкулес". Веднага възникнаха редица въпроси: Първият: вярна ли е тази хипотеза? Ако е вярна, кой тогава е погребан на носа „землен, висок, стръмен"? Къде в такъв случай е загинал Кнутсен?
Но отначало — на какво се е основавала хипотезата на Н.Я.Болотников?...
Капитан Ларс Якобсон и матросът-преводач Алфред Карлсон по пътя от Красноярск за Москва се отбили в Новониколаевск (така се казвал тогава Новосибирск).
Тук ги посрещнал Сергей Александрович Рибин — заместник завеждащ научния отдел на Комсеверпут. Рибин внимателно разпитал норвежките за резултатите от издирванията, описал и фотографирал всички вещи, намерени на нос Приметний.
Никита Яковлевич, който бил добре запознат с рапорта-отчет на С. А. Рибин, обърнал внимание на това, че измежду находките от 1921 г. се споменават сачмени патрони с маркировка Н. UTENDOERFFER - NURNBERG. Но нали за същите тези патрони споменава и биографът на Русанов В. М. Пасецки в книгата си „Отогревшие землю" („Стоплили земята"), разказвайки за находките на остров Попов—Чухчин.
Случайно съвпадение ли е? Освен това на нос Приметний били намерени френска монета и френско копче? Как са попаднали у норвежците? Сам Рибин пише в рапорта си: „Находката от френска монета и копче с клеймо PARIS SAМАRITNE може да се обясни с това, че по крайбрежието на Норвегия, където се отбиват кораби от различни страни, се намират в обръщение и често се срещат най-разнообразни монети, както и дрехи от чуждестранен произход."
Разбира се, това обяснение звучи достатъчно убедително. Но не бива да забравяме, че В. А. Русанов е живял постоянно в Париж и че заедно с него при последното плаване на „Херкулес" тръгнала и жена му — французойката Жулиета Жан Сосин. Наистина находката от френска монета и копче е по-лесно да се обясни, изхождайки от „Русановата версия", отколкото от „норвежката".
Така се родила хипотезата. За да се докаже или опровергае, било необходимо да се направи внимателен сравнителен анализ на находките от нос Приметний и тези от остров Попов—Чухчин.

В Москва ние намерихме материалите на С. А. Рибин в Централния държавен архив на народното стопанство на СССР. Към рапорта беше приложен списък: „Предмети, намерени край огнището на нос Приметний в залива Глубокая на 10-и август 1921 г."
Този списък изигра много важна роля в нашите издирвания и затова го посочваме изцяло:
„ 1. Медни патрони от винтовка — 6 броя, височина на всеки 55 мм диаметър на изходния отвор — 7 мм, диаметър на долния край — 12 мм. Година на производството им — 1912 („на направената от С. А. Рибин рисунка — гилзата на патрона е с клеймо "R2Р — 1912").
2. Монета — вероятно никелова — френска. Диаметър — 24 мм. От едната страна изобразен бюст на жена с лавров венец на главата. Ясно се чете надписът: „FRAN CAISE", от другата cтрана: „RTE25 CENTIMES". Годината на сечене — 1903.
З. Чаена лъжичка,на гърба трудно разбираемо клеймо: "ALPAGHA"
4. Един меден патрон от ловно оръжие с диаметър 17,5 мм, на
гърба клеймо "..H.UTENDOERFFER NURNBERG No 16".
5. Ловджийски патрони, халосни, силно развалени, от другата
страна клеймо: „RWS 16-16 GASDICHT".
Халосните патрони са зареждани и не са изстрелвани, а медният — изстрелван (така, както и всички пушечни).
6. Останки от меден джобен барометър: диаметър на горната част — 48 мм, височина на кутията — 21 мм; силно ръждясал, на циферблата лесно се четат цифрите 72-74-76, има и други надписи, но съвършено нечетливи. На лицевата и обратната страна доста ясно клеймо, в кръга 4 букви: „PHBN".
7. Копчетата от дрехи са метални: на едното от тях напълно четлив надпис :PARIS SAMARITAINE, диаметърът на това копче - 16,5 мм, а другото, метално копче, вероятно от долно бельо, с четлив надпис: „KODAK".
8. Ръждясали останки от джобно ножче с 2 остриета.
9. Силно ръждясало острие на голям нож.
10. Метална рамка от едната част на очила или пенсне.
11. Голямо опушено стъкло от предпазни очила за сняг.
12. Различни катарами и телени копчета от дрехи, копче от ботуши.
На едната от катарамите (от панталони или жилетка) клеймо
„PRIMA SOLID"; вид безопасна игла, гвоздеи, малки парчета от
стоманено корабно въже с диаметър 3,5 мм, дължината на отделно
парче около 5—6 сантиметра.
13. Парче от дебел памучен плат, черно и бяло каре.
14. Парче от ластик, вероятно от предпазните очила.
15. Железен наконечник от канджа, дълъг 24 сантиметра.
16. Тънка метална лента — подшивка на плазовете на шейна.
В началото на рапорта С. А. Рибин пише: „Фотографът на отдела В. И. Лухтански направи снимки:
а) на бележката на Кнутсен и Тесем;
б) на предметите, намерени сред останките от огън;
в) на Якобсон и Карлсон.
За съжаление тези снимки не са се запазили в архива. Сергей Александрович Рибин умря през 1957 г., по нелепа случайност архивът му е унищожен. Изглежда, че снимките, които ни бяха толкова необходими, са безвъзвратно изгубени. За щастие ние сгрешихме.
Веднъж, през зимата на 1974 г. седяхме в кабинета на началника на Администрацията на Северния морски път Кирил Николаевич Чубаков. Говорехме за Тесем и Кнутсен, за тяхната гибел, все още до голяма степен загадъчна, за хипотезата на Болотников и за рапорта на Рибин. В това време в кабинета влезе Марк Иванович Шевельов, който повече от 30 години оглавява Управлението на полярната авиация на Главсевморпут.
— Имам снимките на Тесем и Кнутсен — включи се в разговора Марк Иванович.
Ние знаехме, че снимките на Тесем и Кнутсен са поместени в книгите на Амундсен. но все пак се заинтересувахме от съобщението на Шевельов.
— След 10 минути работният ден свършва. Каня ви при мен. Разгледайте снимките и сами решете представляват ли за вас ценност или не — усмихнато каза Марк Иванович.
Ние отидохме. Шевельов извади големи албуми, в които съхраняваше фотоархива си. Ние ги запрелиствахме. Колко може да побере животът на един човек? Цялата история на Съветска Арктика преминаваше пред нас.
— А ето и норвежците — неочаквано ни спря Марк Иванович.
— Нещо не приличат — нерешително забеляза един от нас и обърна страничката. Там бяха залепени още две снимки: бележката от нос Вилд с подписа на Тесем и Кнутсен — веднага я „познахме" — и снимка на предметите, намерени от Бегичев.
Всичко си отиде на място. Норвежците — това не са Тесем и Кнутсен, а Якобсон и Карлсон. Марк Иванович е запазил копията на трите снимки, направени през януари 1922 г. от фотографа на научния отдел на Комсеверпут В. И. Лухтански!
Марк Иванович разреши да ги преснимаме. Снимката на вещите ние извадихме в естествена големина — на нея има мащабна линийка. Сега можехме да сравним находките на Бегичев с находките на остров Попов—Чухчин, така да се каже, точно.
Заминахме за Ленинград в Музея на Арктика и Антарктика. Директорът на музея Вадим Фьодорович Воронин — син на известния ледови капитан Фьодор Иванович Воронин, племенник на още по-известния ледови капитан Владимир Иванович Воронин и самият той полярник — се заинтересува не по-малко от нас. Той незабавно извади всички предмети от хранилището и витрините на музея (за учудване на посетителите), намерени на остров Попов—Чухчин. Започнахме работа.
Бегичев открил три различни вида патрони: норвежки патрони за пушка от системата „Крага — Йоргенсена" и немски сачмени патрони два образеца. И трите типа били намерени на остров Попов—Чухчин. Първото съвпадение.
Вече стана дума за френската монета и копчето. Опушеното стъкло и парчето ластик от защитни очила. За какво са им дотрябвали на Тесем и Кнутсен очила, които да пазят очите им от слънчевата светлина, щом като са тръгнали на път на 15 октомври, когато вече е започнала полярната нощ?
Канджа за лодка. Каква полза може да имат от нея „пощальоните" на Амундсен? При пътуване с кучешки впряг канджа не е нужна.
Чаена лъжичка. Съдейки по формата, тя е от същия оня сервиз, от който са и двете супени лъжици, намерени на остров Попов—Чухчин. Вярно, клеймото „ALPAGHA" което трудно е разчел Рибин през 1922 г., ние не можахме да открием. Но нали „музейните" лъжици са престояли 20 години на брега на морето, ръждясали са напълно. Навярно затова клеймото не се вижда.
Клеймо „KODAK" Рибин открил върху едно от „металните копчета". Фактически това не е копче, а габърче от ремъка на същия онзи фотоапарат „Kodak", който е намерен на остров Попов—Чухчин.
Металната рамка за стъкло на очила или пенсне. Доколкото е известно на авторите, нито Тесем, нито Кнутсен са носили очила. Затова пък механикът на „Херкулес" К. А. Семьонов на запазилата се снимка е изобразен тъкмо в подобни очила.
Една след друга вземахме многобройните катарами и копчета от дрехите, намерени на остров Попов—Чухчин, и ги налагахме върху нашата огромна снимка. Формата и размерите съвпадаха напълно!
Виждаше се — всичко свидетелствува за това, че Бегичев и Якобсон, без сами да знаят, са открили лагера на русановци. Но имаше едно противоречие, което дълго не ни даваше мира...
Експедицията на Русанов тръгва на път през 1912 г., а на Амундсен — през 1918 г. Ясно е, че русановци не могат да имат вещи, произведени след 1912 година. Бегичев е записал в дневника си: „Патроните се оказаха норвежки военен образец от 1915 година." Излиза, че всички логически теории са опровергани? Разглеждаме другите документи. Ето отчета на Бегичев, написан вече след завършване на експедицията: „Гилзи на винтовка военен образец от 1916 година." Различия с дневника, но нищо утешително.
Рапортът на С. А. Рибин: „Всички патрони са от 1912 година." Ура!
А какво пише Якобсон? За съжаление дневниците му не са запазени. Обаче сътрудникът на Норвежкия полярен институт П. Л. Хагевол ни изпрати броевете на вестниците „Афтенпостен" и „Моргенбладет" от 1922 г.
В първия — интервю, което дал Ларс Якобсон след завръщането си в Норвегия: „Край огъня намерихме патронни гилзи от пушка марка „Краге", модел 1912 година." Чудесно!
Вторият вестник — „Моргенбладет" — отново ни разочарова. В статията за издирванията Якобсон пише: „Край огъня имаше няколко патрона „Краге" с отметка 1912 година и един — 1914 година."
Как да се обвържат тези противоречия? Смятаме, че Бегичев и Якобсон просто са сгрешили: 1914-а? 1915-а? 1916-а? Те си противоречат сами на себе си и един на друг.
Ще отбележим, че отчетът на С. А. Рибин поразява със своята щателност и педантичност. В кой да е детайл рапортът му е по-точен и по-подробен, отколкото записките на участниците в спасителната експедиция. Бегичев, изглежда, въобще не е обръщал достатъчно внимание на детайлите, на „дреболиите". „Върху сачмените халосни патрони английски надпис" — пише той в отчета си. В действителност надписите били само немски. Затова е ясно, че към данните на Рибин — „Всички патрони са от 1912 година" — ще се отнасяш с по-голямо доверие, отколкото към показанията на Бегичев — 1915 или 1916 г. — или към съобщението на Якобсон — един патрон от 1914 г.
Има и други съображения, които говорят, че намерените патрони не са принадлежали на норвежците. Малко вероятно е Амундсен, който подготвял експедицията през 1918 г. и предполагал да се завърне едва след 5—7 години, да е взел не нови патрони — току-що произведени, а стари — от 1912 година. Невероятно изглежда също Амундсен да е купувал патрони от немски фирми. Още не е свършила световната война. Вярно, Норвегия спазвала неутралитет, но това не попречило на немската подводница да потопи мирния норвежки търговски кораб, а след това да обстрелва с картечница спасителните лодки, в които се прехвърлил екипажът. В края на 1917 г. възмутеният Амундсен демонстративно върнал на немския посланик в Норвегия многобройните награди, дадени му от императора, от научни дружества и университети в Германия. Във връзка с тази смела крачка Амундсен сериозно се страхувал, че „Мод", тръгвайки на плаване, ще попадне под атаката на немските подводници. Мигар при такива обстоятелства може да поръча патрони в Германия?
Дали не са запазени в Норвегия списъците на оборудването и екипировката които взел със себе си Амундсен? Ние писахме на директора на Норвежкия полярен институт. Разказахме за научно-спортната експедиция на в-к „Комсомольская правда", за издирванията й в Арктика, за новата трактовка на находките на съветско-норвежката спасителна експедиция от 1921 г., за направения сравнителен анализ, за който току-що стана дума. Поставихме редица конкретни въпроси: колко и какъв тип нарти е имало на „Мод", какви ски, какво огнестрелно оръжие и боеприпаси използувала експедицията на Амундсен и така нататък. След половин година в редакцията на „Комсомольская правда" пристигна дългоочакваното писмо от П.Л. Хагевол. Повечето от въпросите ни бяха без отговор, което е свързано с това, че архивът на Р. Амундсен не е бил сложен в ред. Все пак Питер Хагевол ни изпратил много ценен документ — копие от сметката на фирмата „Хаген", която доставяла ски на Амундсен, прибори към тях, боеприпаси и т.н.
Ще припомним, че сачмените патрони, намерени от спасителната експедиция, бяха шестнайсети калибър. Та ето, в сметката на фирмата „Хаген" такива не са посочени.Амундсен имал ловни пушки дванадесети калибър!
Какво пък, навярно аргументите са вече достатъчно в полза на Русановата версия (няколко нови „за" са още пред нас). Да обобщим: Н. А. Бегичев и Л. Якобсон през 1921 г. открили не „гроба на Кнутсен", както се смяташе доскоро, а лагера на русановци.

„Но нима самият Амундсен — ще запита читателят — не е анализирал предметите, намерени на нос Приметний през 1921 година? Защо не е обърнал внимание на маркировката на патроните, на рамката на очилата и на всичко останало?"
Във връзка с този естествен въпрос ние трябвала разкажем за странната история, която се случила с находките на Бегичев и Якобсон, с находките, които би трябвало да се смятат скъпоценни реликви. Те не попаднали в музея. Нещо повече, смятало се, че са безвъзвратно изгубени.
През 1972 г. един сътрудник от Норвежкия полярен институт писал: „Капитан Л.Якобсон, който придружавал Н. Бегичев в спасителната експедиция през лятото на 1921 г., намерил костните останки от изгорял човешки труп около нос Приметний, през 1970 г., когато бил на 89 години, потвърдил, че съставил карта и описание на мястото на гроба и го снимал. Но всичкият този материал бил конфискуван от съветските власти в Нарва при изнасянето му от Русия в края на януари 1922 г."
Разбира се, това би могло да се случи. Били са трудни времена: младата съветска република с всички сили се борела с глада и разрухата, интервенцията продължавала. Различни причини биха могли да накарат митничарите да конфискуват неразбираемите карти и предметите на двамата чужденци, напускащи Русия. И все пак не е много лесно да се повярва в подобен край на пътуването. Архивните документи за пребиваването на Якобсон и Карлсон в нашата страна говорят, че през целия път, от Дудинка до границата, норвежците получавали всестранна помощ.
Ето например рапорта на началника на хидрографския отдел на Комитета на Северния морски път:
„Изпратените от норвежкото правителство за издирване на двамата безследно изчезнали спътници на Амундсен от експедицията му до Северния полюс: командирът на шхуната „Хеймен" Ларс Якобсон и неговият преводач Алфред Карлсон на 30 декември (1921 г.) пристигнаха в Красноярск на път за родината си. Взех всички мерки за успешното им по-нататъшно движение. След като ги настаних в канцеларията на базата на Хидроотряда и ги снабдих с две кутии месни консерви и три фунта сухари, аз се обърнах за съдействие към председателя на Енисейския губисполком др. Голдич, който от своя страна се разпореди да им се оказва всевъзможно съдействие: предостави им безплатно пътуване до Новониколаевск във вагона на началника на Сиб. милиция, даде им пари (500 хил.) за сметка на Комсеверпут, две полушубки, от които се нуждаеха, провизии (10 ф. хляб, 5 ф. пушени продукти, 3 ф. масло. 1/4 ф. чай, 1/2 ф. тютюн и 2 кутии кибрит), и като сметна, че пребиваването им в канцеларията е неудобно, предостави им помещение в хотела „Дом на селянина". Като чужденци, незапознати с нашите порядки, при изпълнението на всякакви делови формалности те получаваха пълно съдействие от базата на отряда, накрая членовете на отряда се стараеха да ни окажат гостоприемство по собствена, лична инициатива.
Като считам за безусловно необходимо да окажа на тези представители на дружеска нам Норвегия и по-нататък всестранно съдействие, моля вашето разпореждане за бързото им и удобно завръщане в родината."
Странен белег на времето — в рапорта съжителствуват 500 хиляди рубли и 2 кутии кибрит.
Съветските организации правели всичко, което било по силите им. Якобсон и Карлсон били снабдени със специален документ: „... според договора между руското съветско правителство и правителството на Норвегия всички съветски учреждения и длъжностни лица са задължени да оказват на предявителя на този документ пълно съдействие при неговото пътуване."
Не, не ни се вярваше, че находките от нос Приметний и документите, съставени от експедицията, са били иззети от Якобсон и Карлсон на съветската граница. През 1975 г. Н. Я. Болотников, а след това и ние отново се обърнахме към Норвежкия полярен институт с молба, ако е възможно, да прегледат архива на Амундсен и да изяснят съдбата на изгубените документи. След известно време П. Л. Хагеволни отговори.
„Тази пролет — пише той — по телефона разговарях със секретаря на Надзирателския комитет за опазване дома на Руал Амундсен г-н Халвурсен за евентуално наличие в дома на Р. А. на материали, свързани с находките на издирващата експедиция от 1921 — 1922 г. и оборудването на Модовската експедиция. Г-н Халвурсен ми обеща, че през лятото ще отидем там заедно да прегледаме какво има. Заминахме заедно с кола за дома на Р. А. В плевнята край дома намерихме много книжа, предимно писма от различни хора от цял свят, изпратени до Р. А. или брат му Леон А. за времето от 1917 до 1925 г.
Не можахме да сложим в ред всичко, което имаше там, но се каним пак да отидем през есента. Докарахме два куфара, пълни с книжнина, в Полярния институт и в края на юли аз прекарах там три дена, за да я прегледам. Главният резултат от този разбор за вас: предметите, намерени край огъня от експедицията на Бегичев — Якобсон, са в Норвегия."
Защо находките от нос Приметний са захвърлени и забравени? (Може би дори изхвърлени, тъй като беше трудно да се научи нещо за тях.)
Норвежкият народ свято тачи паметта на своите герои. Мнозина знаят, че в специални музеи в Осло на вечна котва са и корабите на викингите, и знаменитата „Йоа", и легендарният „Фрам", и „Кон-Тики" на Тур Хейердал. В родината, в малкото норвежко селище Берне, е издигнат паметник на Кнутсен.
Могло ли е да се случи така,че Руал Амундсен да не предаде последните реликви от Паул Кнутсен на неговите близки или в някой от музеите на Норвегия?
Очевидно не.
Възниква противоречие: от една страна, намерените предмети, попаднали в Норвегия, от друга - не са удостоени с необходимото внимание. Истината, както ми се струва, се разкри, когато в първото издание на книгата на Р. Амундсен „Моят живот" прочетохме: „Клетите момчета! Те бяха смели и верни другари и смъртта им ние винаги ще оплакваме горчиво... Единият от нашите другари беше намерен при остров Диксон. А за втория и до днес никой нищо не е чувал."
Последните думи според нас са доказателство: на Руал Амундсен е било ясно, че предметите, намерени на нос Приметни, не са на Тесем и Кнутсен. Той именно знаел какви патрони имало в експедицията му.
Възможно е в неподредената досега кореспонденция на Амундсен да има документи, които по-основателно да потвърждават нашето предположение. А може да се намерят и някакви записки на Амундсен с оценка на находките на Н. А. Бегичев и Л. Якобсон.
Руал Амундсен знаел, разбира се, историята на полярните пътешествия, той знаел и за безследно изчезналата експедиция на В. А. Русанов. Преди отплаването на „Мод" той получил писмо от Париж, от майката на Жулиета - съпругата на В. А. Русанов, която била на „Херкулес" при последното му плаване:
„Прочетох във вестник „Ле Матин", че подготвяте експедиция за Северния полюс.
Аз съм майка на госпожа Русанова. Експедицията на Русанов замина през юли 1912 г. за Шпицберген с намерение оттам да продължи за Новосибирските острови *14.
Експедицията на Ото Свердруп не откри никаква следа.
Господин Амундсен, извинете ме за смелостта, но аз Ви моля да ми съобщите, не възнамерявате ли да проявите съчувствие към съдбата на моите скъпи деца: моята дъщеря и моя зет, към съдбата на другарите им и да се опитате да откриете следите им в Арктика.
Знам от зет си, че капитанът (А. С. Кучин — бел. авторите), който командува кораба им, Ви е съпровождал във Вашата забележителна експедиция, по време на която сте достигнали Южния полюс.
Моля Ви да приемете моите най-учтиви чувства и най-искрени поздрави. Вдовицата Жан Сосин."
Напълно е възможно, разглеждайки предметите, намерени на Таймир през 1921 г., Амундсен не само да е отхвърлил „норвежката" общоприета версия, но и да е изказал своя собствена — „Русанова". В този случай възможно е предметите-реликви да не са норвежки, а руски — Амундсен ги е запазил, за да ги върне в Русия,в родината на В. А. Русанов.
Ние бихме искали да се обърнем към норвежките организации и отделни граждани на Норвегия с молба да изяснят съдбата на находките на Н. А. Бегичев и Л. Якобсон и в случай че са се запазили, да ги предадат на Съветския съюз. В къщата-музей на В. А. Русанов в Орел — родния град на Владимир Александрович — биха били щастливи да имат тези исторически експонати...

През 1973 г. ние търсихме гроба на Кнутсен. Искахме да възстановим историческото място, да сложим до гроба гурей, да отдадем дължимото уважение на героичния поход на Питър Тесем и Паул Кнутсен. През зимата стана ясно, че находките на Бегичев нямат отношение към норвежците, но това не намали интереса ни към точното определяне на местоположението на носа, къдетопрез 1921 г. те са били намерени. Сега си струваше да се търси и затова, че по трите лагера на В. А. Русанов (о. Хуркулес, о. Попов—Чухчин и този новия, третия лагер) може да се възстанови пътят на руските герои от кораба „Херкулес".
За полевата работа през 1974 г. ние се подготвяхме старателно. Отначало след запознаването ние дневника на Бегичев ни се струваше, че всичко е просто. Разполагахме с точните координати на мястото: „ширина 75° 07' и дължина 88° 13', и засечките от него до характерни височини и носове. Но ето бедата: съдейки по координатите, мястото на находките трябва да бъде не на брега, а в тундрата, на около осем километра от морето.
Ще припомним, че експедицията на Бегичев — Якобсон е работила при сложни климатични условия. В дневниците на Бегичев ден след ден се нижат: „гъста мъгла", „гъста мъгла и вали сняг", „силен сняг и виелица", „нищо не се вижда", „вече два месеца не сме виждали слънце". Да се ориентираш в такива условия, да определяш координатите си не
е било много просто.
При това картите, които използувала експедицията, са били твърде приблизителни. Много реки, носове, острови просто не са нанесени. Несъществуващите на картата обекти Бегичев назовал по характерни признаци: видимо хълмче, дълбок залив, каменен нос. Или още по-просто: „другият нос". Понякога е невъзможно такива наименования да се идентифицират със съвременната карта, а следователно засечките на Бегичев не можаха да ни помогнат.
Оставаше едно — да се опитаме умозрително да изминем маршрута на Бегичев—Якобсон, ден след ден да възстановим по запазилите се архивни данни целия път на съветско-норвежката експедиция.
За целта можехме да използуваме четири източника: 1) дневника на Бегичев, 2) отчета, който е написал след завършване на експедицията, 3) рапорта на инженер С. А. Рибин, съставен въз основа на разпита на Якобсон и Карлсон, и 4) статията на самия Якобсон, отпечатана във вестник „Моргенбладет" от 18 март 1922 г.
Като опорна точка за възстановяване на маршрута служеше нос Вилд. В четирите източника съвпадаше това, че спасителният отряд е бил тук на 28—29 юни — две седмици преди откриването на огнището, но в другите „показания" те не съвпадаха. Всеки от източниците разказва за събитията по своему. Често на пръв поглед „показанията" се изключват взаимно.
Бегичев например пише: „... прехвърлихме се през реката." В същия лен Якобсон пише: прехвърлихме се през три реки." Фактически в тези записки няма противоречия, просто Бегичев не е сметнал за необходимо да пише за двете прехвърляния през, изглежда, малките рекички.
По-сложно е с оценката на изминатия път.Повечето от разстоянията участниците в експедицията определяли или на око, или по данните от колелото-пътемер, прикрепено към задната част на шейната и свързано с брояч на оборотите.
„Но показанията на този брояч не се предаваха с особена точност — пише Рибин, — тъй като при преминаване през неравен терен на моменти колелото се повдигаше от земята, а по лепкавата глина и мокрия сняг съвсем не се въртеше."
В показанията на колелото-пътемер всеки, изглежда, е внасял своята поправка. B резултат на това единият източник показва: „Изминахме 17 версти", другият — „изминахме 20 километра" и т. н. Коя цифра да предпочетем?
В нашата работа решаваща роля изигра познаването на местността, придобито по време на Таймирската експедиция през 1973 г. Ние вече минахме по тези места, с очите си видяхме носовете, хълмовете, реките и можехме да съдим доколко този или онзи обект отговарят на описанието на Бегичев и Якобсон.
Почти половин година отиде за възстановяване маршрута на съветско-норвежката спасителна експедиция. Към края на юли 1974 г., преди новото пътуване за Таймир, можахме да обобщим изследванията си.
„Много е вероятно — пише в плана за издирвания на полярната експедиция на „Комсомольская правда" през 1974 г. — „гробът на Кнутсен" да се намира на носа, с дължина 87°41' и. д."
Разположението на носа добре се координира с местата за нощувки на еленовия впряг на Бегичев вечерта и на следващия ден след находката с целия прокаран път.
С частична импровизация и чрез отчитане на магнитното отклонение на всички засечки от носа, посочени в документите, може да се даде задоволително обяснение.
Външният вид на носа, доколкото си спомняхме, също в общи черти съвпада с описанието му в източниците.
Според предположенията това беше първият нос западно от полуостров Михайлов. Същата онази хълмиста издаденост, която за двата отряда на експедицията от 1973 г.стана сякаш препятствие по пътя към дъгообразната коса, където независимо един от друг отрядите планираха да нощуват.
На картите на Таймир, дори на най-подробните, този нос е безименен и за удобство го нарекохме нос „М". Трудно е да си спомним сега защо се появи то. Може би защото по установена традиция, така както и през 1973 г., имахме предвид гроба на Кнутсен. А може би защото това беше нашата цел — „Мечта". На старите географски карти се срещаха такива названия: „Meta incognita" — „Тайнствена цел".
Трябва да кажем, че успоредно с нас пътя на Бегичев—Якобсон чертаеше и В. А. Троицки. Той живееше и работеше в Хатанга, ние постоянно си кореспондирахме и разменяхме нови сведения.
По-късно той ни писа: „Вие се убедихте колко сложна работа е идентифицирането на стари наименования и описания на местности със съвременната карта. Наложи ми се да се занимавам с много първоизточници за Таймир, между които и „Бегичевата работа" — определяне мястото на огнището — беше най-трудното."
Троицки и членовете на нашата експедиция анализираха едни и същи документи, но достигаха до съвършено различни изводи. „Според моите данни — пише В. А. Троицки — мястото на находката е на нос Изгиб, по-скоро на североизток от края на нос Изгиб, недалеч от стръмния бряг."
Нос Изгиб се намира на полуостров Михайлов приблизително на 11 километра североизточно от нашия нос „М". Кой е прав? А и ще успеем ли въобще да намерим на местността някакви следи от „гроба на Кнутсен "?
През 1921 г. участниците в спасителната експедиция отбелязали мястото на находката си.
Бегичев пише: „Ние изкопахме гроб и заровихме обгорелите кости, забихме кръст и издълбахме върху цинка надпис кога е поставен кръстът и кому. Аз поставих свой знак от плавея и издълбах на него с брадва кога съм бил на това място..."
Както обикновено, бележката, направена от Рибин, е по-подробна и
обстоятелна:
„На края на ямата забихме кръст, висок малко повече от 1 сажен; в долната част на подпората на кръста заковахме желязна лента (намерен тук плаз от шейна), на която Кузнецов предварително издълба с нож от край до край надпис на руски. На около 5 сажена от гроба, югозападно от него, Якобсон и Карлсон заровиха в земята и обградиха с камъни стълб, висок около един сажен. На този стълб на височина около 1 метър от земята те издълбаха с нож инициалите си и датата: „L.Y.А.К. 11.8.1921."
На около десетина сажена западно от този знак Бегичев поставил свой знак — вкопан в земята стълб и обграден с камъни: височината на този стълб е около 1 — 1,2 сажена. На него са издълбани иницалите Н. Б. и дата, но как точно е съставен този надпис — Якобсон и Карлсон не помнят. Кузнецов, изглежда, е издълбал инициалите си върху знака на Якобсон."
И тъй кръст със заковано на него парче от железен плаз, два стълба с издялани и издълбани инициали. Запазил ли се е поне един от тези знаци?
През август 1974 г. отряд от експедицията на „Комсомольская правда" в състав В. Ростов, Ф. Склокин, И. Марков се спусна с вертолет на нос „М". Цитираме част от отчета на началника на отряда Владимир Ростов.
„Вертолетът се носеше към нос „М" откъм морето и стремително се приближаваше към земята. Отгоре очертанията на брега изглеждаха съвсем други, не както на картата. „Къде ще кацнем?" — извика щурманът. Никой не беше твърдо убеден, че под нас е нос „М". „Да направим кръг над лагуната" — помолих аз и очертах дъга с ръката си.
Вертолетът се наклони на дясната страна, насочи се за десен завой над лагуната и изведнъж ясно като на карта всички видяхме нос „М". „Ще кацаме! звика бордовият механик. — Пригответе се!"
Вертолетът застана нестабилно на земята, вратата се отвори и ние изскочихме от кабината. Над главите ни боботеха перките, а изпод краката сякаш видимо изтичаха струи въздух. Няколко секунди разтоварвахме багажа. Вратата се затвори, въздухът сякаш стана твърд, небето помръкна и вертолетът пое на запад, към Диксон.
Вълнуващи издирвания нямаше. Те бяха в Москва. Тук всичко се оказа толкова лесно. Ние надянахме раниците, изминахме 150—200 метра по посока към стръмния бряг и изведнъж, именно изведнъж, видяхме знака на Никифор Бегичев. Стълбът лежеше на земята, ние го изправихме. По средата прочетохме ясен надпис: „1921 Н. Б."
Първите вълнения утихнаха, край на хаотичното скитане по този нос. Трябваше да обмислим случилото се, да изпратим радиограма. Докато поставяхме мачтата на радиоантената, опъвахме палатката, монтирахме радиостанцията окончателно се успокоихме.
На сутринта, без да бързаме, старателно започнахме да правим план на нос „М", привързан към планините, морските носове и триангулачния знак. С компаса засякохме азимутите към характерни ориентири. Отбелязахме полигона на предстоящите търсения, приготвихме рулетката и инструментите.
Какво направихме? Изследвахме може би всяка педя земя в радиус 100—120 метра от знака на Бегичев. Изкопахме няколко ями-шурфове; със сондата прободохме всеки квадратен дециметър от площадката за издирване. Старателно обследвахме бреговата линия на 4 — 6 километра по посока на полуостров Воронцов и на 6—8 километра прилежащия бряг на полуостров Михайлов. Буквално на колене изпълзяхме пясъчната коса, която отделяше лагуната от морето. Тези издирвания не донесоха резултати.
Знакът е на няколко метра от капана за полярни лисици. Може би са го донесли ловците? Но тук няма „уста", за която се използува масивна греда, а има само пружинени примки. Знакът не прилича на ориентир, с който ловците означават мястото — не е чак толкова удобен. За огън? Но, първо, знакът на Бегичев е дяволски тежък и, второ, защо тогава не са го изгорили, пък и следи от огън няма.
Марков отиде до триангулачния знак и преписа „автографите", оставени на стълбовете.Тези фамилии може да потрябват. Още два дни, надявайки се все още на успех, по няколко пъти повтаряхме и задълбочавахме издирванията. Последния ден решихме недалеч от мястото на находката да поставим паметен стълб с табелка: „Тук през 1921 г. Н. Бегичев открил лагера на неизвестна експедиция. Мястото е възстановено и намерено по архивите от експедицията на „Комсомольская правда". 8 август 1974 г..."
Остава да добавим, че знакът на Бегичев представлява ствол, довлечен от водата, с дължина около 2,5 метра. Думите „неизвестна екпедиция" в надписа, написани от нашите другари върху паметната табелка, са доказателство за съмненията, които се прокрадваха у нас през август 1974 г., във връзка с това били ли са на нос „М" действително русановци. На геодезичния знак с ножа са издълбани надписи: „Зверков, Баженов 11.VI.49 г.", „Иванов 1956", „Котов, Горохов". Независимо че най-близкото селище е на няколко стотици километри, за половин век оттук са минали не по-малко от десетки хора: ловци, геодезисти, хидрографи... Нито с един от тези хора, чиито фамилии са се запазили върху триангулачния знак, не се познаваме. На нос „М" те са попаднали много по-рано от отряда на полярната експедиция на „Комсомольская правда". Бихме искали да ги запитаме: не сте ли видели вие, другари, някакви реликви от експедицията на Русанов или Бегичев — Якобсон на нос „М", за който става дума?
Така завърши търсенето. Не при нос Приметний, а на около 40 километра западно от него, на високия нос, са стояли някога членовете на Русановата експедиция. Знакът на Бегичев — дебело дърво от плавей с дълбоки резки — сега е експонат в Музея на Арктика и Антарктика.
След завършване на експедицията стана ясно защо изчисленията на В. А. Троицки водеха към нос Изгиб. В архива на Академията на науките, в Ленинград, и той, и ние сме изучавали един и същ дневник на Бегичев. Но една от записките на Бегичев (а трябва да кажем, че той пишел извънредно нечетливо) сме възприели по разному. Ние сме прочели: „на 2-а км", а В. А. Троицки - „на 27 км".
Колко често съдбата на издирванията може да зависи от ето такава нелепа случайност!
Сега няколко думи за местоположението на лагера.
Представете си дълга чакълеста коса, гъсто осеяна с довлечени от водата дървета. В основата на косата се издига издаден четириметров нос, където през 1921 г. било открито огнище. На самия нос няма плавей. Експедиционният ни опит подсказва, че през зимата, когато са правели прехода си Тесем и Кнутсен, би било значително по-просто и по-разумно да разпалят огън долу на косата, а не да влачат дървета нагоре. Да се пали огън горе имало смисъл само през лятото или есента, когато вълните можели да залеят косата. При това лете (полярния ден) при хубаво време от високото е по-лесно да се огледа, да се набележи по-нататъшният път. Накрая огънят, запален на хълма, може да бъде сигнал, ако участниците в експедицията на В. А. Русанов по някаква причина са се разделили.
Само тези съображения оправдават тежката работа — пренасянето на дърва на 100 — 150 метра и изкачването им на четириметровата височина. Между другото тази работа би била просто непосилна за останалия сам жив норвежец (ако следваме „версията на Бегичев"). Така откриването на мястото на огнището прибави нови аргументи в полза на това, че на нос „М" са били русановци.
... Нос „М". Отдавна вече свикнахме с това кратко наименование. То е наше, то ни е любимо. Но ние прекрасно разбираме, че за картата думата „нос „М" не е подходяща. Крайно необходимо е този безименен нос да получи име.
Читателите помнят как го описваше Никифор Бегичев: „землен, висок, стръмен". Това са външните му, физически характеристики. Всяка от тях може да бъде приета за име. Наистина какво лошо: нос Земляной или нос Високий, или нос Обривистий. Но ние предлагаме да го назовем не като изхождаме от описанието на Бегичев, а с оглед на факта, че тук е бил лагерът на русановци.
Името на Владимир Александрович Русанов извиква у съветските хора законна гордост — революционер, патриот на Русия, смел учен, отдал живота си за овладяването на северните райони на родината. Тайната на гибелта на неговата експедиция не е разгадана, но са известни трите лагера на първите покорители. Двата от тях бяха повод за наименованията на островите Херкулес и Попов—Чухчин. Нека и третият, континенталният, бъде в памет на покорителите на Северния морски път. Струва ни се, че носът, приютил хората от експедицията на Владимир Русанов, би могъл да се казва нос Русановци.

Предложението за наименуване на нос Русановци не е само наше — на участниците в полярната експедиция на „Комсомольская правда", но и на моряците...
През 1978 г. ние отново бяхме на полуостров Таймир. Към края на пътешествието всичките 15 участници в полярната експедиция на „Комсомольская правда" трябваше да се срещнат на брега на залива Михайлов, на нос „М". Първият отряд от шест души пристигнал тук рано сутринта и всички веднага се заели с поставянето на паметника в чест на Русановата експедиция.
На косата те намерили шестметров ствол, изхвърлен от водата, занесли го с голям труд на хълмистата част на носа, вкопали го в земята, заковали метална плоча с надпис. Сложили голям гурей.
После пристигнали още седмина.
Заливът Михайлов на североизток е отделен от морето чрез тясната ивица земя на полуостров Михайлов, а на запад — от полуостров Воронцов, който има почти кръгла форма и се свързва с континента чрез тесен провлак. Пътят на седмината минавал по северния бряг на полуостров Воронцов на изток. След това, когато се открил входът към залива Михайлов, към нос „М" би могло да се върви направо — по азимута. Но откъм северозапад се спускаше гъста мъгла и за да не загубим случайно ценно време, за сигурност два тримарана и една лодка се отправиха от североизточната точка на полуостров Воронцов право на север, „забиха се" в полуостров Михайлов, а после вече край брега се устремиха навътре в залива.
Полуостров Воронцов изчезна в мъглата. Високият глинест бряг отляво отиваше право на изток, нямаше заливчета и носове — тъмните очертания на стръмния бряг бяха като прокарани с линийка. Ние знаехме от картата че от мястото, където свършва високият бряг, до нос „М" има два километра. По-нататък се появиха ниски коси, заливи и заливчета. Посоката на брега се сменяше бързо — от източна на южна, после на югозападна. Тук беше островът, на който нощувахме през 1973 г., обаче откъм морето той ни изглеждаше съвършено друг, непознат, само картата ни подсказваше това. И ето изведнъж за учудване на всички като черен висок бастион от мъглата изплува нос „М".
Другарите посрещаха новопристигналите. Измъкнаха лодките на брега. Сред камъните гореше огън — вреше ядене. Ние запалихме още един, за да се изсушим край него. Денят, в който трябваше да стане общата среща, свършваше, а третият, малкият отряд на експедицията — двама наши другари — ги нямаше. В душата започна да се прокрадва страх: не се ли е случило нещо с тях?
В морето, на 300 метра от нас, стоеше хидрографският кораб "Валериан Албанов". В мъглата гирляндата от бледи светлини, очертаващи силуета на кораба, едва се различаваше.
После пристигна катерът. Леденьов и Шпаро отидоха да посетят капитана, а членовете на експедицията останали на брега, запалиха на нос „М" голям огън. От борда на „Албанов" огънят изглеждаше фантастичен, той прорязваше тъмнината, мъглата и дори малките черни фигурки около него се виждаха превъзходно.
Ние решихме да поддържаме огъня на нос „М" през цялата нощ. Нашите другари, знаейки, че в лагера се тревожат поради отсъствието им, можеха да вървят и през нощта, а тогава огънят на върха би могъл да им помогне. Въведохме дежурство: час и половина двама души поддържат огъня, след това ги сменяват. Именно двама дежурни, защото от косата трябва да се пренасят нагоре дърва за огъня, а това е тежка работа.
В шест сутринта — поголовно ставане. Церемонията по откриването на паметника е обявена за осем. Мъглата се поразреди и — чудо - до гордия красавец „Албанов" стоеше още един кораб с необикновена форма. Танкер, досетихме се ние.
В осем до брега приближи катер. На червените спасителни ризи прочетохме думите „Ардатов", Рига. После акостира катерът от ходрографския кораб. Ние бяхме тринадесет и моряците не по-малко от тридесет; лесно е да се гарантира, че никога на нос „М" не е имало толкова хора.
През 1913 г. тук са били русановци. Те палили огньове. Три огъня, както е казано в рапорта на С. Рибин. Стъпили на камъните около огъня, доближени до него толкова, че всеки момент можеха да ни се запалят дрехите, говорехме за русановци. Ние не се опитвахме да измисляме нови версии за тяхната гибел, не мечтаехме да разгадаем тайната на изчезването на експедицията Ние просто мислехме за тях.
Преди шестдесет и пет години част от екипажа на „Херкулес" е могъл да мине по вчерашния ни път покрай стръмния бряг на полуостров Михайлов на фангсбот. Хората навярно са се учудвали от бързата смяна на посоката на бреговата линия, а после, поразени от неочаквано появилата се планина спрели при косата близо до нея. Грели се край огъня и се окуражавали един друг. Дълго търсили прясна вода, приготвяли храна, пренасяли дърва за огъня. Те правели всичко, което и ние.
1913 година... Картата не могла да помогне на първо по корителите. Те не могли „да излязат в ефира" и разбирали добре, че нито един човек не знае къде се намират, че никой няма да им се притече на помощ. Борили се храбро, но, изглежда, обстоятелствата се оказали по-силни...
Моряците споделиха нашите чувства.
Капитанът на „Албанов" Василий Василевич Струнин откри паметника. Вторият помощник — комсомолският секретар на Архангелската хидробаза Виталий Егоров произнесе кратка реч:
„Другари! Оказана ни е голяма чест да присъствуваме на откриването на паметника в чест на полярния изследовател В. А. Русанов и неговите другари.
Невидими нишки ни свързват с екипажа на „Херкулес", минал в небитието преди 65 години. Днес ние, моряците от хидрографския кораб „Валериан Албанов", даваме своя скромен принос в овладяването на Арктика, продължавайки щафетата, предадена от нашите смели съотечественици.
На нас ни е много по-леко. Ние живеем във времето, за което са мечтали Русанов и другарите му. Съветският атомоход „Арктика" покори Северния полюс, нашите хидрографски кораби правят изследвания в големите географски ширини, но Арктика си остава Арктика.
Ние сме млади, бъдещето е пред нас, ние ще вложим всички сили за изпълнение заветите на нашите предшественици. Споменът за тях завинаги ще остане в сърцата ни."
След това всеки участник в митинга донесе камък до големия гурей, сложен в основата на паметника. До паметната плоча на стълба бяха заковани малки медни табелки от екипажите на „Валериан Албанов" и „Ардатов".
С общо одобрение беше направено предложение да се обърнем към Хидрографското предприятие на Морския флот на СССР с молба за наименуване на безименния нос на нос Русановци.
Само час след митинга брегът опустя. Строгият облик на паметника допълваше естествената му красота — носът е увенчан с каменен гурей и с висока веха от дърво, изхвърлено от водата. Всеки от нас, отправяйки последен поглед от борда на „Албанов" към този бряг, разбираше, че подвизите на героите-първооткриватели трябва завинаги да останат в човешката памет.
След три часа на брега на единия от протоците в шхерите Минин ние открихме двамата закъснели другари. Оказа се, че моторът на лодката им се е повредил безнадеждно. Експедицията от 1978 г. беше към своя край. Неочаквано послесловие към нея стана писмото на Виталий Егоров от Архангелск, което се получи наскоро в редакцията на „Комсомольская правда". Към писмото беше приложен протокол от откритото комсомолско събрание на хидрографския кораб „Валериан Албанов" от 5 септември 1978 г. Събранието решило:
„Отдавайки дължимото уважение на първооткривателите на Арктика, в чест на експедицията на полярния изследовател В. А. Русанов през следващата година да постави на брега на залива Михайлов, до паметния знак, открит през 1978 г., обелиск. Над него да има непрекъснато шефство. Приканваме младежта от всички кораби на Архангелската хидробаза да се присъедини към нашето начинание."
В писмото имаше и копия от радиограмите на капитаните на хидрографските кораби „Иван Кареев", „Николай Коломейцев", „Сергей Кравков", „Яков Смирницкий", „Фьодор Матисен". Моряците горещо подкрепяха благородния почин на комсомолците от кораба „Валериан Албанов".
Изминала година. Корабът „Валериан Албанов" отново пристигнал в залива Михайлов. На 8 септември петима членове от екипажа — четвъртият механик Александър Попов, машинистът Виктор Болшак, морякът-електротехник Николай Кирикович, морякът І-ви клас Виктор Ключаров и Виталий Егоров — слезли на брега и започнали строителството на новия паметник.
По-късно в „Комсомольская правда" в рубриката "Записките на нашия съвременник" беше отпечатан поетичният дневник на Егоров които той си водил през четирите дена на мястото, където е бил лагерът на експедицията на В. А. Русанов.

Дойде време да поговорим за гроба на нос „М". Кнутсен не е загинал тук. Излиза, че тук намерил своята смърт някой от спътниците на Русанов или може би самият началник на експедицията?
Впрочем да вникнем още веднъж в документите.
„Тук има обгорели човешки кости" — пише в дневника си Бегичев.
Ларс Якобсон е по-внимателен. „В голямата купчина пепел — пише той — имаше силно обгорели кости, така че беше трудно да се определи човешки ли са. Едната от тях е обгоряла по-малко и вероятно това е челна кост от човешки череп."
В заключение Рибин старателно анализирал разказите на Якобсон и Карлсон.
„Фактът за намирането на костите е толкова сериозен — пише той, — че при разпита за това обстоятелство аз вложих особено старание, за да разбера въз основа на какви признаци намерилите ги се убедили, че костите са човешки, и в резултат самият аз съвсем не стигнах до такова убеждение.
Якобсон не взема нито една от костите, като обяснява причината за това — костите били в такова състояние, че при невнимателното боравене те биха се разпаднали...
Остава да се доверим на анатомичните познания на боцмана Бегичев и капитана на ловната шхуна Якобсон и на техните двама, още по-малко компетентни спътници.
Размерите на отделните кости, както посочва Якобсон, не надминавали на дължина десет сантиметра и само една плоска тънка кост била с големината на длан: тази последната те приели за кост от човешки череп и както ми се струва, на тази именно кост се основава увереността им, че тук е изгорен човешки труп.
При оценката на сведенията, съобщени от Якобсон, не бива да се забравя, че неговото и на спътниците му въображение било хипнотизирано от картините на гибелта на Тесем и Кнутсен, очертаващи се пред тях, и онова, което не можело да се докаже с факти, го попълвала фантазията. Страхувам се, че така се е случило с находката на костите.
Ние напълно се присъединяваме към мнението на С. А. Рибин.
Действително трудно е „да се доверим на анатомичните познания на боцмана Бегичев и на капитана на ловната шхуна Якобсон". Само специалистът е в състояние да определи дали костите са човешки.
Преди това ние вече писахме за костите, намерени на остров Попов—Чухчин. 35 години те са били в Музея на Арктика и Антарктика. През цялото това време в инвентарната книга е било записано: „№ 657 — човешки кости", и посетителите на музея са имали възможност да видят експоната.
Но когато през 1972 г. предали на специалистите „№657" за експертиза, се оказало, че това са кости „на животни от рода перконоги", по-просто казано, кости от нерпа или лахтака.
Пък и въобще картината на кремирането сега, когато знаем, че тук са били русановци, а не самотният норвежец, ни се струва нелепа.
Тази история потвърждава правилото: истината се ражда само от проверени факти. За съжаление дори учените често смятат за възможно използуването на недостоверни данни като истинни, а също да ги излагат „със свои думи", волно или неволно внасяйки нов смисъл в първоначалната информация. И по-нататък техните думи служат като отправна точка и „усъвършенствуването" продължава. По такъв начин може да се стигне до какво ли не. За популяризаторите има необикновен простор: щом има различие във факта ще вземем оня вариант или ще измислим такъв вариант, който ще се окаже най-ефективен.
С няколко примера искаме да покажем до каква степен може да бъде изопачена истината.
В дневника на Бегичев четем: „обгорели кости на човек". През 1932 г. големият съветски учен В. Ю. Визе в известната монография по своему „дешифрира" записаното от Бегичев: „полуовъглени кости от изгорен труп и череп".
Споменатите вече популяризатори М. и Ч. Центкевич през 1953 г. заменят думата „полуовъглени кости" с „полуизгоряло тяло". „Полуизгорялото тяло на Кнутсен било намерено... в района на нос Стерлегов". Но ако „полуизгорялото тяло", то защо да не продължим и по-нататък? „Вероятно той бил съвсем без сили от глад и умора и умрял, падайки в огъня."
Впрочем абсолютен рекорд в изопачаването на фактите поставил И. Казанцев в разказа си „Железният боцман" („Борьба миров", №12, 1929). Той уж цитира писмото на Бегичев: „Пристигнахме на едно островче, тръгнахме да поскитаме. Вървя и изведнъж виждам — манерка. Вдигнах я. Отгоре чужд надпис. Гледам, наблизо разхвърляни хартийки. Тръгнах по тези следи: изведнъж гледам: лежи човек, ръцете разперени, пръстите свити. Добре, че имах манерка със спирт. Тикнах я в устата му. След час се сгря. Оказа се, че е норвежец, известният изследовател на Арктика (тук Казанцев сметнал за необходимо да направи бележка под черта — „Покойният сега Р.Амундсен"!!!) Той, както казват, претърпял авария и не издържал.
Лутал се горкият, докато имал сили, после го напуснали и поел към царството небесно. А аз му казах: почакай, скъпи приятелю, животът на земята не е толкова лош. Той се оказа чудесен човек (по-късно аз пътешествувах с него тук-там)."
С последните думи завършвали разказите на незабравимия барон Мюнхаузен. Асоциацията е еднозначна, а може би това е преднамерен прийом на автора, за да му простят за необикноьената измислица. Но не е възможно според нас да извиняваме хората, които пишат или редактират книги и при това показват крайно възмутително непознаване на историята или грубо пренебрежение към нея.

Сега, когато хипотезата от версията за гибелта на единия от спътниците на Амундсен при нос Приметний отслабна, а по-точно на нос „М", следва да се преразгледат всички обстоятелства около трагичния поход на Тесем и Кнутсен.
Ние оставихме нашите герои на 2 септември 1919 г. в пристанище „Мод", в малка къщичка, направена от каменни плочи.
След 15 години я посетили съветските полярници, зимували в станция „Нос Челюскин". Единият от тях пише:
„Снегът вътре в къщичката се беше превърнал в лед, а отвън стигаше до самия покрив, но само от едната страна. До къщичката имаше лодка в доста приличен вид, запазила дори боята си. Зад къщичката разхвърляни дъски, обръчи, много бъчви, както празни, така и заковани и пълни с нещо. След огледа изяснихме: в бъчвите имаше осолено месо, част от което още запазено. Самата къщичка цялата е направена от същите плочи, както и знакът на нос Челюскин.
Когато изхвърлихме снега от къщичката, вътре намерихме: два дървени нара под формата на два плитки сандъка, дървен стол, лампа, цял ред запоени кутии, голям комплект от всевъзможни инструменти и останки от дрехи. На задната стена на къщичката от същия камък беше направена открита камина. Консервите бяха във великолепно състояние, както и брашното; само бонбоните, също консервирани в тенекиени кутии, се бяха превърнали на каша.
Всичко, намерено в къщичката, поразяваше с качеството на изработката си. Брадвите, чуковете и другите инструменти бяха изработени от неръждаема стомана със старателно пасвани дръжки от полирано дърво. Консервните кутии бяха лакирани и нямаха нито едно ръждиво петно. Прекарали под снега 15 години, всички предмети изглеждаха почти като нови. В това и личеше организационният талант на Амундсен, грижите му за всяка дреболия, за всеки детайл от екипировката."
Както виждате, Амундсен оставил продоволствие в излишък . След заминаването на „Мод", Тесем и Кнутсен, както било уговорено, поживели известно време в къщичката в изчакване на снежната покривка и на 15 октомври тръгнали на път.
Зимовниците от нос Челюскин по-късно намерили в къщичката бележка, която дава представа за плановете и пътя на моряците:
„Експедиция „Мод".
Двама души от експедиция „Мод", командувана от капитан Руал Амундсен. построиха тази къщичка и живяха в нея от 21 август 1929 г. до 15 октомври включително.
М/к „Мод" отпътува оттук на изток, проправяйки си път през 2,5-метровите тежки неразбити ледени блокове с помощта на взривове и...
Ние имаме кучета, нарти и походни екипировки, за да доставим научните данни и пощата на експедицията в Норвегия, и днес възнамеряваме да тръгнем за порт Диксон в устието на Енисей.
Към 15 септември този залив се освободи от леда и оттогава в нашето полезрение беше само вода, свободна от леда.
Студовете бяха много слаби и на земята доскоро имаше тънка снежна покривка.
Тъй като каменистата, лишена от сняг почва и откритата вода възпрепятствуват пътя ни направо на запад, ние се каним да изминем оттук десет мили право на юг, за да достигнем Стур-фиорд.
Оттам — ще се движим по леда на югозапад, докато стигнем края на фиорда, а после ще пресечем сушата по посока на нос Гран, чието название му даде нашата експедиция.
При нас всичко е наред, тръгваме оттука със запас от храна за себе си и кучетата за 15 дена.
На всички пътешественици, които посетят тази къщичка, ние от все сърце желаем да намерят тук всякакъв комфорт.
15 октомври 1919 г.
Питър Л. Тесем
Паул Кнутсен."
Съдейки по количеството взето продоволствие, Тесем и Кнутсен възнамерявали да се отбият на нос Могилний. за да попълнят запасите си от склада на експедицията на Б. А. Вилкицки. Впрочем те биха могли да направят това и на други места (читателят помни, че в района на крайбрежието до нос Вилд имаше няколко продоволствени склада).
Не е известно дали норвежците са се възползували от тази възможност. Така или иначе след 25 дена — 10 ноември 1919 г. — Тесем и Кнутсен благополучно стигнали до нос Вилд.
Тук те почивали пет дена и на 15 ноември заминали за Диксон със "запаси от продукти за 20 дена". Бележката, оставена от Тесем и Кнутсен на нос Вилд, не дава никакви основания за безпокойство: „При нас всичко е наред..."
Но не може да не се забележи, че не са взели достатъчно продоволствие. Сами съдете: от пристанище „Мод" до нос Вилд норвежците изминали около 500 километра, като употребили за това 25 дена. До Диксон оставало да изминат пак толкова — още 500 трудни километри. Пътешествениците несъмнено чувствували засилваща се умора, темпото на придвижване не може да не се е забавило. Запасът от продукти — общо за 20 дена — диктувал увеличаване на скоростта.
Ние не знаем за съжаление с колко кучета са разполагали Тесем и Кнутсен, но не е възможно да са били повече от десетина — на „Мод" имало малко кучета. Затова норвежците напуснали пристанище „Мод" с едни нарти и затова от нос Вилд те взели продоволствени запаси само за 20 дена.
Продуктите били ограничени. Няколко дена злобна виелица и положението им би могло да стане смъртно опасно...
Пунктирът от следите на Питър Тесем и Паул Кнутсен се появява отново чак при устието на река Зеледеева. Сега нямаме основание да мислим, че в участъка от нос Вилд до река Зеледеева някой от норвежците е загинал. Очевидно и тук, на 90 километра от Диксон, двамата са били живи. В това ни убеждава големият брой предмети, намерени от Н. Н. Урванцев, при това между тях имало далеч не от първа необходимост. Трите денка с научните материали на експедицията - колко ли са тежали? Но трябвало да ги доставят в Диксон. А виж, папката с бели листа, пергелите, три (!) тенджери, две баки и т.н. ни се виждат съвсем излишен товар. Нима един изгубил сили човек би мъкнал всичко това?
Според нас именно недалече от река Зеледеева са станали някакви събития, които рязко променили положението на пътешествениците. Възможно е тук да са умрели последните кучета и пътят по-нататък трябвало да се преодолява пеша. Това изглежда вероятно. В този случай моряците трябвало да изоставят всичко, което не им било жизнено необходимо.
Двата чифта ски и спалният чувал, хвърлени след 20 километра, в устието на река Убойная, допълват малко отговора на разигралата се трагедия. Доказателство ли са двата чифта ски, че и тук Тесем и Кнутсен са били заедно? Трудно е да се каже. Може би двамата вървели бавно към толкова близката и тъй далечна радиостанция на Диксон? А може би единият от тях се е разболял и другият трябвало да го тегли на нарти, импровизирани от ски? Или единият умрял още при устието на река Зеледеева, а вторият, не желаейки да остави трупа на другаря си да го разкъсат зверовете, го влачил?
Ние съзнателно пишем „единия от тях". Още през 1967 г. сътрудникът от Норвежкия полярен институт Серен Рихтер в Норвежката биографична енциклопедия изказал съмнения в това, че недалеч от Диксон бил открит, както е прието да се смята, трупът на Тесем.
„Понеже венчалната халка (с надпис „Твоя Паулина" — авт.) принадлежала на Тесем — пише Серен Рихтер, — руснаците решили, че именно той е загинал край протока Вега и по нареждане на съветското правителство на това място бил издигнат паметник на Тесем. Но халката висела, както се споменава, на колана; изглежда съмнително това, че Тесем свалил от ръката си венчалната халка и я съхранявал по такъв начин. По-вероятна е следната случка: Тесем умрял около нос Приметний, а другарят му свалил от ръката халката и я закачил на колана си, за да я върне в къщи. В такъв случай Кнутсен — оня, който сам с усилия се добрал до протока Вега, намерил смъртта си при самата цел."
В новите издания на енциклопедията нос Приметний не ще се споменава, тъй като както се изясни, той няма никакво отношение към трагедията на норвежките моряци. А съображенията на Рихтер за халката заслужават внимание. И халката, и часовника може да вземе онзи, който остава жив. Наистина естествено е да се свали халката на загиналия другар, за да се предаде на близките като спомен. И, обратно, съвършено неестествено е да сваля собствената си халка от ръката си и да я закачи на колана.
Има и други съображения в полза на това, че именно Кнутсен, а не Тесем е стигнал до Диксон. Обърнете внимание: между вещите, намерени в устието на река Зеледеева, имало лични вещи на Тесем, но нямало нито един предмет, принадлежащ на Кнутсен. Тук са намерени портмоне с пари и билет на името на Тесем, визитни картички на Амундсен с молба „да окажете съдействие на г-н Тесем", календари за 1903 и 1904 г., чийто притежател, разбира се, бил Тесем. Нали по това време Кнутсен едва навършил 15-16 години. Защо въобще тези тефтерчета-календари са попаднали на Таймир? Отговорът явно не е сложен: през 1903-1904 г. Тесем участвувал в полярната експедиция на Циглер — Фиала, бележниците-дневници на зимуванията му били за него скъпа реликва.
Та ето: Тесем, Тесем, Тесем, и нито една вещ на Кнутсен.
Съвсем скоро в личния архив на Г. Д. Красински беше намерена телеграма, която Амундсен предал на своите пратеници за изпращане в Норвегия. От текста й става ясно, че старши в „двойката" бил Тесем. Самата телеграма е на английски (Летопись Севера, вьт. VIII. М., 1977), но в края има малко допълнение на руски език, написано от ръката на Дмитрий Олонкин — участник в експедицията на Амундсен:
„До г-н завеждащия радиостанцията в Диксон. Това е онази телеграма, за която споменах в писмото си до Вас и която моля при първа възможност да изпратите до местоназначението. Ако в нея има нещо неясно, моля да се обърнете за разяснение към г-н Тесем. С почит, Руал Амундсен."
Георгий Давидович Красински (1890-1955) през 1921—1922 г. бил специален пълномощник по Северния морски път в Съвета на труда и отбраната. Именно на него през 1922 г. Н. Н. Урванцев предал всички находки, открити в устието на река Зеледеева, включително и тази телеграма.
Предполага се, че опитният, отговорен Тесем в никакъв случай не би оставил в склада бързото послание на своя началник, което е трябвало да изпрати от Диксон при първа възможност. Двойният лист хартия не е тежест, телеграмата, разбира се, би взел и Кнутсен, но той може да не е знаел за нея. Налага се изводът: склад стъкмил сам Кнутсен. По това време Тесем е бил мъртъв или е бил болен...
Тогава кой все пак е погребан при Диксон — Питър Тесем или Паул Кнутсен?
На тази тема подробно разговаряхме с Николай Николаевич Урванцев.
— На студа халката силно измразява — казваше Урванцев. — Може да ти замръзнат не само пръстите, но и цялата китка. Чувал съм, че жителите на Дудинка, когато зиме тръгват на дълъг път, си свалят халките. Така може да е постъпил и Тесем. А часовника? Мислите, че Тесем нямал часовник? Едва ли. Ако беше взел часовника на зигиналия Кнутсен, бих намерил два часовника, а не един. Струва ми се, че край Диксон е загинал Тесем.
Николай Николаевич ни подари малка снимка, на която личаха човешки останки, намерени през 1922 г. на брега на континента, срещу остров Диксон. По отпечатъка се разбира, че в момента на снимане костите на краката са били по-близо до фотоапарата, отколкото черепът. Снимачният ракурс е променил пропорциите на скелета, черепът в края на снимката се вижда лошо.
Като получихме снимката, ние веднага започнахме да разсъждаваме дали не може да я сравним със снимките на Тесем и Кнутсен, поместени в книгите на Амундсен. Да сравним и строго научно да отговорим на въпроса, кой е погребан на брега на Диксонското пристанище.
За съжаление снимката, която ни попадна, не беше подходяща за целта.
Веднъж след участието на членовете на полярната експедиция на „Комсомольская правда" в предаването „Клуб за кинопътешествия" на Централната телевизия в редакцията на кинопрограмата се получи много любопитно писмо от селището Дефановка, Туапсински район на Краснодарския край, от пенсионера Михаил Алексеевич Начинкин.
През 1933-1936 г. Михаил Алексеевич работил като старши топограф в Сибирското хидрографско управление и участвувал в хидрографските изследвания по Енисей, в района на Диксон и в шхерите Минин. Ние зададохме няколко въпроса на топографа. Скоро пристигна второто писмо.
Като ни съобщаваше интересни данни, които може би ще ни помогнат при издирването на следите от експедицията на В. А. Русанов, М. А. Начинкин пишеше: „През 1933 г. към СХУ бяхме организирали кръжок за фотолюбители, под стълбата беше организирана фотолаборатория, в архивите имаше много стъклени негативи, които използувахме за печатане. През 1934 г. аз печатах много, но за съжаление ми останаха само сто снимки, отразяващи работата в СХУ. От „Тесем" е останала само една — ето тази: сандъка с останките, която Ви изпращам."
На пожълтялата снимка, изпратена ни от Начинкин, се вижда сандък, по-точно, малък ковчег без капак. Скелетът е покрит с нещо, черепът е открит, добре се вижда голямата челна кост на очницата... Оказа се, че това е много ценна снимка, защото сега вече е възможен сравнителен анализ.
По молба на нашата експедиция и вестник „Комсомольская правда" в научните учреждения беше направено изследване на снимките. Ето отговора на завеждащия лабораторията за пластично възстановяване към Института по етнография на АН на СССР, кандидата на биологичните науки Г. В. Лебединска и началника на отдела за биологични и специални изследвания към ВНИИ МВД на СССР, доктора на медицинските науки М. В. Кисин. Цитираме го изцяло:
„По ваша молба анализирахме изпратените от вас фотографии на скелета и черепа на загиналия, който бил погребан в сел. Диксон, а също и снимките на изчезналите моряци Тесем и Кнутсен.
Представените фотографии на скелета и черепа не дават достатъчна информация за белезите на лицето на загиналия, обаче позволяват ориентировъчно да се съди за общата характеристика на челото, скулите и някои пропорции на лицевата част.
Снимките на Тесем и Кнутсен са репродукции от печатарско издание. Те съдържат малко информация и дават само представа общо за външните черти.
Сравняване признаците на лицето на загиналия, които могат да бъдат определени по наличните снимки на черепа, с признаците, отразени на снимките на Тесем и Кнутсен, позволява да се изкаже следното предположение: загиналият надали може да е Кнутсен; не е изключено, това да е Тесем. Съдейки по черепа на загиналия, както и на Тесем — високо полегато чело със слабо изразени челни върги и надвеждна кост, докато челото на Кнутсен е по-ниско и по-скоро право.
До по-определено решение на въпроса за личността на загиналия може да се стигне само при непосредствено изследване на черепа и с оригинални снимки на Кнутсен и Тесем, направени приживе. Особено съществени данни за идентифициране личността на загиналия могат да бъдат почерпани от материалите, характеризиращи стоматологичния статус."
Този отговор трябва да се разбира така: вероятно в селището Диксон е погребан Питър Тесем. Ако е така, разсъжденията ни са неправилни. Но засега в това не сме сигурни. А за по-точно заключение са нужни хубави снимки на загиналите,направени приживе, нужна е ексхумация *19 на останките. Може би да установим окончателната истина ще помогне и следното изречение от дневника на Н. Н. Урванцев от 1922 г.: „На долната челюст на трупа левият краен кътник е пломбиран с цимент." Във всеки случай по-нататъшните търсения трябва да се основават на норвежки материали.
Къде тогава е загинал вторият моряк? Два пъти—през 1974 и 1975 г. — отрядите на експедицията на „Комсомольская правда" преминаха участъка от река Зеледеева до остров Диксон. Находки нямаше. През лятото на 1976 г. тук работи научно-спортната експедиция на рязанските туристи, екипирана с подкрепата на Рязанския областен комитет на ВЛКСМ. Лятото беше топло, бреговете се освободиха от снега и леда. Момчетата внимателно оглеждаха брега. Есента Полярната комисия от Московския филиал на Географското дружество на Съюза на ССР изслуша доклада на началника на експедицията Валерий Зубарев за пътуването в Таймир. Тя одобри работата на рязанци, извършили редица интересни наблюдения, открили находки. Но за съжаление никакви следи от норвежките моряци.
Деветдесет километра от река Зеледеева до Диксон... Разстоянието е голямо, при това е изминал повече от половин век. Но главното, което затруднява издирванията, не е големината на участъка от крайбрежието, където трябва да се търси, нито изминалите години. Основната трудност е в това, че много хора са минали оттук за това време. Навсякъде следи от съвременна човешка дейност. Всевъзможни експедиции: хидрографи. биолози, ловци и рибари се отправят всяка година от Диксон на изток. Впрочем това не означава, че са невъзможни най-сензационни находки. Именно ние намерихме знака на Н. А. Бегичев, поставен през 1921 г. По-скоро това означва, че находките не се „дават" лесно.
Но в издирванията „резерв" има — колективните знания на хората. Възможно е някой някога да е намирал тук, на бреговете на Таймир, нещо важно, съществено. Ако не търсиш специално, обикновено не предаваш особено значение на находките. Десетки примери потвърждават това. Сега, когато проблемът за издирване следите на Тесем и Кнутсен се изправя с цялата си сложност, когато са събрани заедно разни дребни детайли, свързани с него, няма ли някой от старите полярници да ни помогне със спомените си? Ето два съвсем конкретни проблема.
Първият. В устието на река Зеледеева Н. Н. Урванцев оставил част от вещите, принадлежащи на моряците от експедицията на Амундсен. Два пъти бяхме на това място и нищо не намерихме. Съдейки от всичко, брегът тук активно се руши и отстъпва. Не е изключено морето да е отнесло останките от склада. Но е възможно ловците да са намерили вещите на норвежците? Та нали съвсем наблизо има голямо зимовище...
Вторият проблем. Впрочем отначало трябва да предадем разказа на полярника Григорий Григориевич Колобаев.
Според неговия разказ началникът на метеорологичната станция на остров Диксон Н. В. Ломакин в края на 20-те години открил на континента, недалеч от Диксон, останки от човек и голямо количество чуждестранни вещи.
Читателят, който следи внимателно нашия разказ, разбира колко важно е съобщението на Г. Г. Колобаев, колко бихме искали да се убедим в истинността на неговите сведения и ако те са верни, да ги уточним. Ами ако това е и последната страница на повестта за Тесем и Кнутсен?
Николай Василиевич Ломакин е мъртъв, не е жива и жена му — Ираида Ивановна Ломакина, също полярничка, работила по онова време на Диксон. Не успяхме да открием никого от зимовниците от онези далечни години. Само един странен факт косвено потвърждава спомените на Колобаев.
Читателят си спомня, че Руал Амундсен не повярвал на заключенията на Н. А. Бегичев и Л. Якобсон. Като потвърждение на това ние посочихме цитат от първото издание на книгата му „Моят живот": „... единият от нашите другари беше намерен мъртъв при остров Диксон. А за втория досега никой нищо не е чувал."
М. А. Дяконов, преводачът на книгата на руски език, към последната фраза на Амундсен направил пояснение: „Трупът на другия бил намерен в тундрата през 1928 година!"
Какво е това — грешка ли? Трябва да отбележим, че М. А. Дяконов бил широко ерудиран и знаещ човек. Той работил около 10 години като търговски представител на СССР в Норвегия, превел на руски език много от книгите на Амундсен и бил тясно свързан с Р. Л. Самойлович — директор на Института за изучаване на Севера. Създава се впечатление, че обяснението на преводача не е грешка.
Може би наистина още през 1928 г. останките на втория спътник на Руал Амундсен били намерени? Може би Самойлович е съобщил за това на Дяконов? Може би тези сведения са се потулили някъде из нашите архиви?
Иска ни се да се надяваме, че по-нататъшните издирвания - и в таимирската тундра, и в тихите зали на родните архиви, и в Норвегия - окончателно ще изяснят историята на героичното пътешествие на Питър Тесем и Паул Кнутсен. Героично пътешествие и трагична смърт.

СЪКРОВИЩЕТО НА ЕДУАРД ТОЛ

Има събития, има дни. които определят живота на човека. За Едуард Василевич Тол такъв станал денят 13 август 1886 г., когато видял Земята на Санников.
"Хоризонтът съвършено ясен. Скоро след като се спуснахме от устието на река Могур Урях в посока 14—18° на североизток, ясно видяхме очертанията на четири планини с плоски върхове и стръмни склонове, които на изток се сливаха с ниската земя. Така съобщението на Санников се потвърди напълно. Имаме право следователно да нанесем на съответното място в картата пунктирана линия и да напишем върху нея: Земя на Санников."
Земя-призрак, земя, за съществуването на която и до днес учените спорят.
За първи път от северния бряг на остров Котелни в самото начало на XIX в. я видял якутският промишленик Яков Санников. Тази земя видял и Матвей Матвеевич Хеденщрьом,изпратен през 1809—1810г. да картира Новосибирските острови. През 1811 година на картата се появили първите очертания на непозната земя.
Винаги говорим в единствено число: „Земята на Санников". Но Санников видял най-малко три земи.Двете от тях са нанесени на картата от Хеденщрьом.
Първата — в самия ъгъл на картата, северозападно от остров Котелни. „Земя, видяна от Санников" — надписва педантично Хеденщрьом.
Втората — проточила се успоредно на паралела край северния бряг на остров Фадеевски. Нанесен е не само пунктирът на бреговата линия, но и няколко самостоятелни планини.
Виж „третата Земя на Санников" Матвей Матвеевич не нанесъл на картата. Санников я съгледал на североизток от остров Нови Сибир. Забелязъл я и самият Хеденщрьом, при което направил дори опит да я достигне.
„Пътят беше един от най-трудните — спомня си той по-късно, — но всички усилия бяха забравени, когато видяната преди това синева се яви в далекогледа с белия си стръмен бряг, изровен, както изглежда, от множество ручеи... За голямо съжаление не всички на другия ден разбрахме, че сме се излъгали. Въображаемата земя се превърна във верига от ледени грамади, високи 15 и повече сажена, отстоящи една от друга на 2 или 3 версти. В далечината, както обикновено, те прилича ха на непрекъснат бряг. Необикновена сила е нужна, за да издигне на подобна височина такива огромни ледени блокове, каквито бяха тези грамади и това зрелище беше едно от най-величествените в природата, но заедно с това за мене то беше най-тъжното..."
През 1820 г. руското правителство изпратило за издирване на „земите, съгледани от Санников", експедиция под ръководството на флотския офицер лейтенант Пьотър Фьодорович Анжу.
„Много е желателно да разгадаете този предмет с точност — писал сибирският губернатор М. М. Сперански, тъкмо в това могат и да се заключават новите открития в оглежданите от вас части на Ледовитото море, а затова и не бива да оставяте начинанието без изключителни и непреодолими препятствия."
Анжу вложил много сили за изпълнението на поставената задача. Той изминал с кучешки впряг около 70 версти на северозапад от остров Котелни — по посока на „първата Земя на Санников". Мъглив облак, който се задържал, както изглежда, над размразеното пространство, закривал хоризонта. Обаче на 7 април 1821 г. в дневника е записано: „Хоризонтът съвсем се изчисти, но предполагаемата земя не се виждаше."
След това Анжу се опитал да стигне „третата Земя на Санников". Пътешествениците превъзмогнали 25 версти, но близостта на размразеното море, умората на кучетата, малкото количество останала... храна... и препятствието от стърчащи пред тях многобройни ледени грамади — всичко това ги накарало да се върнат назад.
На другата година Пьотр Фьодорович Анжу направил опит да достигне „втората Земя на Санников". Попречило му голямото размразяване.
Все пак той открил малко островче, наречено от него остров Фигурин — в чест на лекаря на експедицията Алексей Евдокимович Фигурин. Но не било онова, което търсела експедицията.
Впрочем Анжу не отричал напълно съществуването на „земите на Санников". „Може би - разсъждавал той - пясъчната коса, която отделя остров Котелни от остров Фадеевски, се простира далеч на север, а след това, завивайки на запад, образува плитчина... може би тук да е и земята, която поради малката й височина да не сме видели." Нещо повече. Пьотр Фьодорович на два пъти бил уверен, че вижда земя. Например от нос Бережних — северозападния край на остров Фадеевски — той и спътниците му ясно разпознали „синева, съвсем приличаща на видяната далечна земя; на същото място била забелязана и еленова следа". Обаче на картите, които били съставени, Анжу не нанесъл нито една от „Земите на Санников". Картата трябва да бъде точна и абсолютно достоверна!
Постепенно в географската литература се утвърдило убеждението, че земите, които уж видял Санников, са нещо повече от измислица. Но...
През 1881 г. американската експедиция с кораба „Жанет" под командуването на Джордж де Лонг действително открила три острова на североизток и север от остров Нови Сибир. Те били наречени Бенет. Хенриет и Жанет. Последните два наистина се намирали твърде далеч от Нови Сибир и едва ли са могли да бъдат видени от Санников и Хеденщрьом. Но остров Бенет напълно би могло да се оприличи с „третата Земя на Санников". Във всеки случай сред руските географи значително се затвърдила вярата в откритието на якутския промишленик.
„Сега — писал научният секретар на императорското Руско географско дружество А. В. Григориев, — когато няма съмнения в правотата на Санников, благодарение на откритията на експедицията от „Жанет" би следвало отново да се нанесе онзи пунктир на съответното място и да се напише над него „Земя на Санников".
Новите земи в морето не били единствената загадка на Новосибирските острови. Тук природата криела множество други тайни. Казаците и промишлениците, достигнали за първи път архипелага, били потресени: островите изглеждали огромно гробище на мамути. По брега върху участък само от 1 верста често можело да се наброят до десетина чифта, стърчащи над земята мамутови бивници...
Знаете ли какво означава думата „мамонт"? Тя е произлязла от думата „мамут". която е взета от угро-финските езици. „Ма" означава земя, „мут" — къртица. „Мамут" — „землена къртица".
Дълго време вярвали, че мамутите — огромни землени къртици — ровят земята с рогата си, т. е. с бивниците. А ако случайно излязат на повърхността, незабавно умират, тъй като съвършено не понасят светлината. Това, че труповете на „землените къртици" намирали по стръмните брегове на реките, се обяснявало извънредно просто: тук животните неочаквано излизали на повърхността на земята и, сразени от светлината, умирали.
През XVIII в. смятали мамута за морско животно. „Този звяр мамут съществувал, струва ми се, съществува и днес в морето Северно" — писал Харитон Лаптев.
Вероятно едва към XIX в. се утвърдило мнението, че мамутите са най-близките сродници на слоновете. Но много трудно било да се примирят с това, че "слоновете" са живели далеч на север. В разсъжденията на учените по учудващ начин съжителствували вярата в библейските сказания и желанието да свържат тези сказания с физическите закони.
Ето какво писал например за мамутите Хеденщрьом.
Бележитите естествоизпитатели се съгласили да нарекат изкопаемия Маммут слон първороден, следователно звяр от миналото или най-малкото допотопен. Приемайки последното, ще трябва да отнесем Маммута към най-близките до екватора страни,а откриването на трупове или кости от него да припишем... за сметка на потопа, чиито води носели множество удавени слонове и ги отложили в северната част на нашата планета (на юг по това време не са открити кости на Маммути). Но нима в страшното време на всеобщ потоп духали само южни ветрове, по чиято посока водата носела слоновете на Север. Влажността и топлината е трябвало да разложат тялото и костите на зверовете да потънат на дъното още при 50-ия градус географска ширина. Според теорията на гравитацията потопната вода, обхващайки цялата земна повърхност, е преливала от полюсите към екватора по линията на въртене около оста и с това отнемала силата на предполагаемите южни ветрове. Как тогава са попаднали Маммутите на Север?"
Не само мамути намирали промишлениците на Новосибирските острови. Тук имало черепи на носорози, коне, вълци. Хората открили необикновени „дървени планини". Това не е метафора — наименованието Деревянние гори може да се открие в съвременната карта на архипелага. Те действително са изградени от... трупи!
„На южния бряг на този остров — писал Хеденщрьом — се извисила като канара планина, изградена от хоризонтални дебели пластове пясъчник и трупи от лъщящо смолисто дърво, едно друго покриващи се до самия връх. Като изкачищ планината, навсякъде пред погледа стоят втвърдили се като камък въглища, по вид борови, покрити на места като че ли с тънък слой пепел. Тази гледка е толкова измамна, че в първия момент решаваш да издухаш полепналата пепел, но тя едва отстъпва на ножа. На върха — нова чудатост. На самото било на планината изпод камъка се показват в един ред краищата на трупите смолисто дърво, напукани, плътно долепени едно до друго. Тук те са в отвесно положение, а в отвесните скали на същата планина — в хоризонтално."
Как да се обясни всичко това? Как са попаднали дървета в тундрата? Как са попаднали тук хилядите, десетки хиляди мамути? И защо са загинали?
Всички тези въпроси чакали отговор. Затова Академията на науките решила да организира специална двегодишна експедиция до Новосибирските острови.
На 29 декември 1884 г. на тържественото годишно заседание на Академията на науките се изказал секретарят на академията К. С. Веселовски.
„За полярните експедиции, свързани с пътувания по неравните и безнадеждни морски ледове — казал той, — от пътешественика се изисква не само научна подготовка, но и готовност да понася всякакви несгоди и лишения, дори да се излага на многобройни опасности за живота. Днес академията може да бъде щастлива, че най-после се намериха хора, които напълно отговарят на тези условия и са готови с предаността си към интересите на науката да понесат лишенията и трудностите на полярното пътешествие."
Доктор А. А. Бунге и младия учен, кандидата на зоологическите науки Е. В. Тол — ето кого имал предвид К. С. Веселовски.
През 1885 г. била първата среща на Тол с Арктика, а на следващата година — среща със Земята на Санников. Необикновено плодотворни били тези години.
„Във всички ръководства по физическа гоеграфия — писал след около 70 години академик В. А. Обручев, се среща името на Е. В. Тол като основоположник на учението за образуването на изкопаемите ледове — учение, станало класическо." Тол пръв предположил, че ледът, чиято открита част той видял на Болшой Ляховский и на други острови, не е нищо друго освен „мъртъв изкопаем глетчер" — останки от мощно древно заледяване. Той пръв описал подробно „арктична Сахара" — огромната пясъчна низина между островите Котелни и Фадеевски — и я нарекъл Земя Бунге. Той пръв направил и геоложко описание на Новосибирските острови, изказвайки хипотезата за произхода им.
До днес не е загубила значението си огромната колекция от останки на изкопаеми животни, събрана от експедицията. 2500 образеца! Между тях са относително топлолюбивите животни като тигъра дивия кон, сайга *23. Сред дърветата на Нови Сибир Тол с изненада открил секвоя, блатен кипарис, топола. По-късно в слоя, в който се разкривали останки от мамути, той открил цели дървета от елша, високи до 4 метра, с листа и дори с шишарки. Всичко това напълно променило представата за геоложката история на Новосибирските острови.
Едуард Василевич не успял докрай да обясни защо архипелагът се превърнал в гигантско гробище на мамути. Загадката около тяхната гибел фактически не е решена и до днес.
Е. В. Тол бил първият, който изучил разположението на пластовете с останки от мамути, изучил геологията на района и в резултат на задълбочени разсъждения предложил стройна теория, основана на факти.
Според него по времето на мамутите границата на гората в Сибир минавала значително по на север, отколкото днес. „Сега е ясно — пише той, — че ливадите с ивови храсти, брези и елша на Новосибирските острови, представляващи тогава едно цяло с континента, напълно били в състояние да изхранят мамутите, носорозите и други... Разчленяването на континента на острови лишило животните от обширните пространства, което наред с изменението на климата обусловило измирането на богатата фауна." Същевременно Тол изказал предположение, че изменението на климата предизвикало изменения във видовия състав на животните и смяна на бактериите. Възможно е именно бактериите да са били непосредствената причина за измирането на гигантските животни от кватернерния период.
Академията на науките оценила резултатите от работата на експедицията като „истински географски подвиг". Но редица въпроси според Тол останали нерешени. Когато в края на 1892 г. завършил обработката на материалите, Е. В. Тол отново тръгнал с експедиция.
Заедно с геодезиста Е. И. Шилейко те достигнали Новосибирските острови, където определили редица астрономични точки, а след това осъществили изключително зимно пътуване от устието на Лена до Енисей. За година и два дена експедицията изминала около 25 хиляди километра, от тях на 4200 километра направили геодезична снимка. Резултатите отново надминали очакванията и Академията на науките връчила на Тол и Шилейко Големите сребърни медали на името на Н. М. Пржевалски и парични награди.
Отново географски подвиг. Но главният подвиг в живота на Тол били издирванията на Земята на Санников.
„Моят водач Джергели — писал Едуард Василевич в една от статиите си, — който седем пъти „летувал" на островите (Новосибирските) и няколко години подред виждал тази загадъчна земя, на въпроса ми: „Искаш ли да достигнеш тази далечна цел?" — ми отговори следното: „Веднъж да ми стъпи кракът и тогава да умра!"
Няма да бъде пресилено да се предположи, че и самият Тол в някои мигове от живота си би могъл да отговори на собствения си въпрос също така, както отговорил Джергели...

След завръщането си от експедицията на Новосибирските острови Е В. Тол се обърнал с горещ призив към правителството и обществеността:
„Нима ще оставим последното поле на действие за откриването на нашия Север пак на другите народи? Нали едната от видените от Санников земи е открита вече от американците, от Де Лонг. Ние, руснаците, ползувайки опита на нашите прадеди, според географското положение най-добре от всички други нации сме в състояние да организираме експедиция за откриване на архипелага, разположен на север от нашите Новосибирски острови, и да изпълним задачата така, че резултатите да бъдат радостни и плодотворни!"
На събранията на Академията на науките и Географското дружество, по време на пътуванията си в Германия и Норвегия, във всички свои изказвания Тол постоянно говорел за необходимостта от изследване на Земята на Санников. През декември 1898 г. той представил подробен план на експедицията в Източносибирско море. Проектът бил подкрепен от Фритьоф Нансен и Нилс Адолф Ерик Норденшелд, адмирал С. О. Макаров, академиците Ф. Б. Шмит, Ф. Н. Чернишев, А. П. Карпински. През юли 1899 г. правителството отпуснало 60 хиляди рубли за организиране на Руска полярна експедиция (РПЕ).
На 21 юни 1900 г. яхтата „Заря" отплувала от Кронщатското пристанище. „Сложено е началото на експедиция, към която толкова дълго се стремих" — записал в дневника си Тол. Според плана „Заря" трябвало да доплува до източното крайбрежие на Таймир и да прекара тук първото зимуване. След това през лятото на 1901 г. да стигне до Земята на Санников, където ще бъде второто зимуване и по време на походите с шейни детайлно да се обследва тази загадъчна земя.
„От все сърце Ви желая всичко добро и прекрасно във Вашето дълго и важно пътуване — писал през тези дни Фритьоф Нансен, когото многогодишна дружба свързвала с Е. В. Тол. — Желая Ви успехи и благополучие сред ледовете, за да намерите подходящо пристанище за зимуване. Излишно е да Ви казвам, че с изключение на превъзходната Ви жена и Вашето семейство малцина ще Ви следят с такъв интерес, както аз, преданият Ви приятел - Фритьоф Нансен... На раздяла ще си пожелаем, както ескимосите по източното крайбрежие на Гренландия: „Винаги да плувате в свободна от ледове вода!"
За съжаление „Заря" срещнала при бреговете на Таймир твърде много лед и твърде малко вода. Тол бил принуден да зимува на западното крайбрежие, а не край източното, както се предвиждало. Тук били направени разнообразни научни наблюдения, съставена била първата карта на западното крайбрежие на Таймир. Времето по никакъв начин не било загубено напразно, но на следващата година яхтата се освободила от ледената прегръдка много късно.
На 1 септември 1901 г. „Заря" се приближила до нос Челюскин. За пръв път кораб под руски флаг спрял до северните предели на Русия — до носа, който преди 160 години бил достигнат от руския щурман Семьон Челюскин.
„Аз споменах героя, чието име носи този нос" — четем в дневника на Тол. Началникът на РПЕ си спомня развълнуваните думи на своя учител академик А. Ф. Мидендорф: „Челюскин безспорно е чест за нашите моряци, действували в онзи край... Той завърши успешно подвига, който другите не успяха, именно защото се извисяваше над тях..."
При изследването на северния край на Азия Тол открил метаморфни скали с меридионално простиране. „Аз мисля — пише той, — че в съседство с нос Челюскин трябва да има острови, от които долитат прелетните пришълци. Скалите, които изграждат полуостров Челюскин, се проектират на север и в тази посока трябва да се очакват острови, не по-малко на брой, отколкото в Таймирските шхери."
Само на петнадесет километра на север бил разположен обширен, още никому неизвестен архипелаг. Едва след 13 години ще го открие Хидрографската експедиция на корабите „Таймир" и „Вайгач". През 1926 г. той ще бъде наречен Северна земя...
Сполука, щастие, случайност... Не, не могат да се отхвърлят тези понятия, когато става дума за работата на полярния изследовател. Да бърза към призрачната земя и да мине край реално съществуващи още неоткрити острови! А колко справедливо би било, ако на Едуард Василевич Тол би се паднало това голямо географско откритие. Нали именно той научно предсказал съществуването на земи северно от Таймирия (така гальовно наричал Тол тукашната студена безкрайна тундра).
Началникът на експедицията не направил ни най-малък опит да отиде на север. Теглела го само загадъчната земя.
На 9 септември „Заря" достигнала 77°9' северна ширина при 140°23' източна дължина. Тя се намирала в района на Земята на Санников. „Малките дълбочини — записва Тол — се доказателство за близостта на суша, но до този момент тя не се вижда." На 10 септември при драгиране се установило, че морското дъно е пясъчно, това доказвало близостта на острови. Обаче капитанът на „Заря" Фьодор Андреевич Матисен *23 този ден в отчета си пише: „По време на силния вятър хоризонтът беше доста ясен, но никакви признаци на суша не бяха забелязани."
Пътешественшгите приближили остров Бенет. Внезапно се открил величественият скалист нос Ема. „Брегът е толкова близко — пише Тол, — сякаш можеш с ръка да го стигнеш... Сега е напълно ясно, че можеш десет пъти да минеш край Земята на Санников, без да я забележиш."
... Нос Ема сякаш омагьосал Тол. Началникът на експедицията има нов план: да презимува при остров Бенет, а през пролетта, по леда да отскочи до Земята на Санников. Но яхтата не успява да си проправи път към острова. „Целта беше толкова близо и отново се изплъзна" — разочаровано пише Тол.
„Заря", подчинена на желанието на Едуард Василевич, отново се насочва към Земята на Санников. И отново: „Никъде не се вижда суша... Мислите за бъдещето ме измъчват!... Надеждите се сбъдват само в малки мащаби."
Мъглата и ледовете блокирали „Заря". Наближавала зимата. В морето започнал да се образува новият лед. Всеки ден можело да сковат силни студове и Тол решил да тръгне към лагуната Нерпалах на остров Котелни. На 16 септември яхтата достигнала мястото на второто зимуване. Ясно било, че през следващата година корабът няма да може да повтори опита да достигне Земята на Санников — твърде малки били запасите от въглища.
Тол не искал да се примири с поражението, той не допускал и мисълта за приключване на експедицията, не можел да се раздели с мечтата си. „Силно чувствувам правотата на думите на Гьоте: Много съкровища крие Югът! Но едно съкровище на Севера непреодолимо ме тегли към себе си, като с мощен магнит..." Той решава да тръгне по дрейфуващите ледове към остров Бенет с трима спътници, с кучешки впрягове и с леки байдарки *25. „Оттук няма да можем да достигнем Земята на Санников, но възможно е да успеем да я видим от върха на острова, — записва Тол в дневника си. — Пътят към къщи минава само през остров Бенет!"
През януари 1902 г. умира най-близкият приятел на Тол, участникът в експедицията, докторът по медицина в Тартуския (Дерптския) университет Герман Едуардович Валтер. Тъгата по дома, смъртта на приятеля потискат Тол. Записките в дневника му, отнасящи се за това време, са наистина изпълнени с мъка: „Аз получих 17 писма от къщи. Цялата нощ и на другия ден ги четох... Мили, скъпи писма, като изпратена от небето благословия преди заминаването на Север! В писмата пак е изразена вяра в моите сили и в успеха на делото, но всички напразно мислят така — нямам повече сили! Остава само да се надявам, че общото доверие и любовта трябва да ме подкрепят и да ми влеят нова енергия...
Това, което става в сърцето ми, когато мисля за близките си, не съм в състояние да опиша. Не съм в състояние да изразя с думи тъгата си по родината. Като силно опънати струни са напрегнати нервите ми преди този скок през размразени места и планини, през плаващи ледени грамади и морета, за да се върна обратно в родината след шест месеца! Утре ще трябва да се заловя за приготовленията с удвоена сила, тъй като денем снегът забележимо се топи. Не по-късно от края на тази седмица трябва да тръгнем на път."
В началото на юни 1902 г. малкият отряд потеглил. Били четирима: Едуард Василевич Тол, астрономът и магнитолог Фридрих Георгиевич Зееберг, промишлениците - каюри *26 Николай Дяконов и Василий Горохов. През лятото, когато „Заря" се освободила от ледения плен, трябвало да се приближи до острова и да прибере хората.
В средата на юли корабът бил в свободна от лед вода. Обаче ледената обстановка си оставала тежка — изходът от лагуната Нерпалах бил затворен. На 2 август ледовете отстъпили, но на 5 „Заря" отново им станала пленница. Едва на 21 август успяла окончателно да се раздели с остров Котелни.
На 22 август Ф. А. Матисен с горчивина се убедил, че пътят край северните брегове на архипелага е недостъпен — тук имало непрекъснат стар, състоящ се от грамадни блокове лед. Капитанът решил да заобиколи островите Котелни и Фадеевски от юг, а после да се промъкне на север, към остров Бенет.
Ден след ден „Заря" лавирала сред леда. Мъглата пречела на ориентирането. Когато се вдигала, наоколо само плътен лед, никъде на хоризонта не се виждало тъмно „водно небе" — признак за големи пространства открита вода.
На 4 септември на „Заря" имало 9 тона въглища — само за два дена. Опитвайки се да се промъкне към остров Бенет, капитанът нарушил указанието на Е. В. Тол, според което трябвало да отведе кораба към устието на Лена, когато на него останат по-малко от 15 тона въглища. Положението на яхтата станало критично и Ф. А. Матисен завил на юг.
Началникът на експедицията, разбира се, предвидил такова стечение на обстоятелствата. „В този случай — писал Е. В. Тол в указанието — аз ще се постарая до настъпването на студовете да се върна при Новосибирските острови, а след това по зимния път — и на континента. Така или иначе твърдо вярвам в щастливото и благополучно завършване на експедицията..."
От заливчето Тикси, където била оставена „Заря", участниците в РПЕ през Якутск и Иркутск се върнали в Петербург. Матисен докладвал предварителните резултати от експедицията, съобщил за мерките, предприети от него, за да прибере отряда на Тол от остров Бенет. Той съобщил също така, че помощният отряд на М. И. Бруснев веднага щом свърши полярната нощ, ще тръгне към остров Нови Сибир, както помолил Едуард Василевич Тол.
Вестта за положението на Тол не би могла да не тревожи. Опасенията се засилили още повече, когато в Петербург се получило съобщение, че „до настъпването на студовете" отрядът на Тол не е пристигнал на Нови Сибир. Оставало да се предположи, че хората зимуват на остров Бенет. Зимуват, независимо че запасът им от продукти, предвиден само за два месеца, отдавна вече е трябвало да привърши.
Нужна била бърза и решителна помощ.
Спасителната експедиция, изпратена при Е. В. Тол и неговите спътници, наистина трябва да влезе в арктичната летопис като едно от най-мъжествените и рисковани начинания.
Хиляда километра хората и кучетата теглили 36-пудовия велбот до Новосибирските острови. По морския лед, през грамадата от натрупани ледени блокове, с брадва проправяли път за велбота. След това около 500 километра плавали сред дрейфуващите ледове — някъде с опънати платна, другаде и с весла Но помощта закъсняла...
На остров Бенет участниците в спасителната експедиция открили малка къщичка, направена от трупи, изхвърлени от водата. Тук имало пушка без затвор, няколко сачмени патрона, малка кутия с раковинки. Насред къщата между камъните имало сандък с морски секстант, вътре писмото на Тол — кратък отчет за пътуването: „Моля да представите този документ на президента на Академията на науките в С. Петербург..." Тол съставил карта на острова, описал ледниците, геоложкия строеж и животинския свят. В отчета си Едуард Василевич споменава и за Земята на Санников:
„С прелетните птици дойдоха: орелът, който лети от S на N, соколът — от N на S и ято гъски, прелетели от N на S.
Поради мъглите земята, откъдето долетяха тези птици, остана тъй невидима, както Земята на Санников по време на миналогодишната навигация."
И накрая заключителните мъжествени редове: „Днес ще тръгнем на юг. Провизии имаме за 14—20 дена. Всички са здрави. Залив Павел Кьопен на о-в Бенет. 26.X./8.XI.1902 г. Е. Тол."
Наблизо имало сандъци със старателно подредени геоложки колекции.
Може само да се предполага какво се е случило.
„Сигурен съм — писал един от участниците в РПЕ, — че отначало Тол е решил да презимува, както ни обясняваше преди тръгването. Той разчитал на пролетния лов и възнамерявал да продължи по-нататък през пролетта, с настъпването на светлината, тъй като през август става тъмно. Очевидно ловът бил несполучлив. През октомври станало ясно, че отрядът не може да презимува — ако остане да зимува, ще умре от глад. Тогава през първата половина на ноември 1902 г. Тол се решил на отчаяна крачка — вече след настъпването на полярната нощ да тръгне на юг..."
Пътят на четиримата герои бил преграден от голямо размразено пространство, което през лятото те преплували с лодки. Можете да си представите ада, в който влезли хората: смесица от сняг, лед и вода, по която не можело да се върви пеша, не можело и да се плува с лодка, свирепи виелици и движещи се грамади от ледени блокове, люти четиридесетградусови мразове, гъсти изпарения от водата, тъмнината на полярната нощ. Само по чудо можели да се спасят. Чудото не станало.
Обаче хората, които познавали отблизо Тол, познавали неговата енергия и опитност в арктичните пътувания, не искали да вярват в гибелта на отряда. Изказвали се предположения, че Тол и спътниците му са могли да излязат на континента, минавайки край Новосибирските острови, „че следва да се търсят в района около устието на Яна или по източното крайбрежие на Таймир". Предполагало се също, че променяйки решението си, Тол може да поеме към Земята на Санников. Нансен допускал дори, че дрейфуващите ледове може да са отнесли отряда към Франц-Йосифова земя. Впрочем, когато Нансен научил за екипировката на отряда, се отказал от предположението си.
Така или иначе, дори година след като Е. В. Тол и другарите му напуснали остров Бенет, надеждата, че са живи, още не била загубена.
Академията на науките разпратила в северните райони на Русия специално обявление:
"Поради безуспешните опити да помогнем на началника на Руската полярна експедиция Е. В. Тол и неговите спътници: астронома Ф. Г. Зееберг и якутите Василий Горохов,по прякор Чичаг, и Николай Дяконов, по прякор Омук, напуснали остров Бенет, разположен северно от Нови Сибир, на 8 ноември 1902 година тръгнали на юг, но са били отнесени вероятно от ледовете. За издирването на целия отряд или част от него се определя награда в размер на 5000 рубли, а за посочване на безспорни следи от нея — награда в размер на 2500 рубли."
Обявените награди не били раздадени...

В края на август 1900 г. край Западен Таймир „Заря" се натъкнала на компактен лед. Само вдясно от курса имало свободна от лед вода и по нея яхтата навлязла в дълбок фиорд, който Тол нарекъл на името на А. ф. Мидендорф (пълноводната рекичка, която се влива във фиорда, нарекли после в чест на Едуард Василевич — Толевая). Полуостровът, който прикрива входа към залива от север, бил наречен полуостров Заря.
Три седмици корабът престоял в залива като затворен в капан. Участниците в експедицията не губили времето си напразно. Научните колекции се попълвали, на картата нанасяли очертанията на таймирските брегове, изследвали новите острови. Предстояло зимуване. Е. В. Тол, предполагайки, че през пролетта ще тръгне с кучешки впрягове към вътрешността на Таймир и по брега на морето, решил да създаде във вечно замръзналата почва продоволствено депо. Първият склад бил направен на носа при изхода от фиорда.
„Тук аз помолих да закопаят сандък с 48 кутии консервирана супа, запоен ламаринен сандък с 6 кг сухари, запоен ламаринен сандък с 6 кг овесени ядки, запоен сандък с около 1.6 кг захар, 4 кг шоколад, 7 блокчета и 1 пакет пресован чай — записал Тол на 9 септември. — Ямата беше... означена с дървен кръст." Самият нос в чест на събитието, впрочем достатъчно обикновено за експедиция, получил името нос Депо.
Участниците в РПЕ не се възползували от склада.
Сега ще се върнем към нашите грижи на остров Диксон преди таймирските маршрути през 1973 г....
Ковачът Пьотр Василевич Ежов от механичната работилница в морското пристанище ни изкова метален остър луфтомер. Инструментът беше предназначен за издирване склада на Е. В. Тол.
Главният инженер на диксонската база Артемий Григориевич Дивинец взе активно участие в обсъждането на плановете за предстоящите работи. Той разказа за прехода на диксонските хидрографи с всъдеходи до нос Челюскин през 1961 г. Маршрутът минавал през нос Депо. Дневниците на Е. В. Тол били издадени на руски език през 1959 г. (Плавание на яхте „Заря", М., 1959) и Дивинец знаел от книгата за склада и за неговите отличителни белези, посочени от Тол. Заедно с Артемий Григориевич ние още веднъж се спряхме на редовете, написани от началника на експедицията:
..Неделя, 9 септември. Безветрие! Ледената бариера в устието на фиорда е неподвижна. Вчера сутринта в залива при северния нос ние намерихме убежище от ледовете, които приближаваха северния бряг откъм „остров Наблюдение". Оттук аз тръгнах към брега да търся удобно място за склад, който стъкмихме днес на височина 5 м над морското равнище. На изток от това място най-близкият нос се намира на една линия с видимия връх във вътрешността на фиорда и остров Наблюдение на югоизток."
— Ние търсихме склада — разказваше Дивинец. — Никъде не се виждаше дървеният кръст, за който пише Тол. Преобръщахме камъните. Спомням си, една плоча ни учуди: голяма и за почуда гладка, сякаш полирана Другарите казват: под нея е складът.
А аз се смея: тази плоча и с булдозер не можеш я отмести, а как ли спътниците на Тол са я повдигнали?
Заедно с хидрографа ние намерихме на картата остров Наблюдение (сегашното му наименование — Ледолом), „залива при северния нос", „видимия връх във вътрешността на фиорда".
— Добре — казваше Артемий Григориевич, — да допуснем, че носът, от който наблюдателят вижда този връх и острова на една линия, е намерен. Право на запад е закопан складът. Но нали разстоянието от морския бряг до него не е посочено. Без знака — дървения кръст, не можем. Ние не сме го видели. Търсихме по-навътре във фиорда, вече не на нос Депо. Когато си тръгвахме, като че ли се мярна вертикален стълб, но нямахме повече време.
Дивинец отбелязал на картата на около 15 километра от нос Депо кръстче.
— Всъщност не е сигурно, но с ориентирите, които са посочени в книгата това място според мен се съгласува.
В хотела, продължавайки да размишляваме за отличителните белези на склада и прелиствайки книгата на Е. В. Тол, ние открихме следните думи: „Тези каменни плочи като че ли са създадени от природата за надписи... След няколко века, ако някоя експедиция посети тези места, нашите славни потомци биха били доста учудени от онези гигантски усилия, които според тях ние би трябвало да направим, поставяйки тази плоча..."
Не пише ли Тол и не говори ли Дивинец за един и същ камък? Възможно е, но това любопитно съвпадение всъщност нямаше отношение към работата. Същественото беше — съвсем прав е Артемий Григориевич, — че отличителните белези, посочени от Тол, не определят равнозначно не само самото депо, но и „най-близкия" до него нос на изток.
Диксонската подготовка за издирване на продоволствения склад зъвърши с решението: вертолетът да остави източната група на нос Депо. Ако те намерят тук склада, ще тръгнат по брега към „кръста на Дивинец".
Мълвата е бърза. В диксонската хидробаза подхвърлиха шегата, че в склада на Тол има френски коняк. Когато в кают-компанията на ледоразбивача „Киев" разказвахме за предстоящите търсения, на шега ни попитаха: вярно ли е, че Тол закопал 17 бутилки френски коняк?
На 27 юли в 4 часа сутринта с бордовия вертолет излетяха Ростов и Шпаро, а в 6 часа Хмелевски и Владимиров тръгнаха да правят склад за Централния и Островния отряд.Два часа нямаше вертолет —провлакът на полуостров Воронцов се оказа далечко от трасето на ледоразбивача. По корабното разписание в 8 часа е закуската. След това до обяд и четиримата спахме — отрази ни се безсънната нощ. В 14 ч. обядвахме, подготвихме статия за „Комсомольская правда". В 17,30 по радиото обявиха, че на палубата очакват участниците в експедицията на „Комсомольская правда" с багажа.
На стартовата площадка на вертолета дойдоха приятелите ни: първият помощник-капитан, механикът, който завари за кирката ни тежка метална тръба вместо дръжка, за което после много, много пъти го споменавахме и благославяхме, морякът, който през нощта нахрани четиримата московчани с хляб и сланина.. Много изпращачи, не по-малко от 20 души. Всички се усмихваха и пожелаваха успешни открития...
Дълбок черен каньон, прорязващ зелената тундра — това беше река Толевая. В тихия слънчев час тундрата изглеждаше учудващо нежна. Така понякога изглежда футболното поле преди мач... При геодезичния знак момчетата направиха междинна продоволствена база. Ясно се чуваше шумът от водопадите на красавицата Толевая.
Нос Депо. Омаян, изпращаш с поглед бързо отдалечаващия се вертолет. Нито звук. Пълна тишина. Но ето че я нарушават далечните писъци на чайките, мелодията на вятъра и шумоленето на тревата...
Радистът Игор Марков, най-младият в групата, започна да вади от раницата радиостанцията.
21 часът. Спретната жълтичка палатка. Над нея мачтата на радиоантената Марков се прислонява зад задната й стена — тук е слънце. Той седи върху розовия пухен спален чувал. Край радиостанцията — акумулатори, затегнати в блок с ластик. Таня Шпаро приготвя вечерята, Юрий Хмеловски и Володя Владимиров се разхождат наблизо, изкачват се на най-близкия хълм. От палатката до тях има около 130 метра.
22часът. Лабутин предал на Марков, че Централната група завършила обследването на бреговете на фиорда Хутуд. От ледоразбивача съобщили, че изпратили кореспонденцията в „Комсомольская правда".
— Нещо не се чувате, момчета — казала Таня и се провикнала силно: — Юра, какво намерихте?
Още нечули отговора, Таня и Игор се засмели, мислейки за едно и също: „Склада намерихме."
Но веднага се обадили самите момчета
— Стълб — викнал Владимиров.
— Надпис — добавил Хмелевски.
Хмелевски и Владимиров в действителност отдавна вече напрегнато разглеждали нещо. Игор и Таня изтичали при тях.
— Това ли е стълбът? — подигравателно запитал Игор.
— Това наистина е стълб — обидено казал Володя.
— Всичките камъни в мъх, а между тях чиренът на стълба — показал Юра. — Гледай колко здраво се държи.
Със забележимо усилие той хванал малкото „пънче", което стърчало от земята, за да го разклати, но стълбчето не помръднало.
— Браво на вертолетчиците, свалиха ни, където трябва — казал Игор. който вече повярвал в находката
— На стълба пише „1900", ето кое е най-важното — отбелязал Владимиров.
През това време огледът на стълба довел до нови открития.
— Кован гвоздей!
— Още един надпис: „1900".
Игор не довършил радиовръзката, Таня — вечерята. Било късно и решили да почакат до сутринта, а по радиостанцията да не съобщават за находката.
Сутринта станали в 7. Игор и Володя тръгнали към склада — така помежду си четиримата щастливци започнали да наричат хълма с маркирания ствол. Юра и Таня, вземайки пушки и раници с продукти за обяд, тръгнати да оглеждат брега. На нос Опасний разгледали гурея, но не намерили нищо. Оставили бележка възстановили гурея. Мъглата нахлувала на талази. Край нос Адамс те видели бяла мечка. Изплашили се и се скрили зад голям камък, за да подготвят пушката и ракетата. После, въоръжени, излезли; звярът се показал отново. Искали да заобиколят, но попаднали в гъста мъгла. Опасно било да се върви по-нататък: можело да се сблъскат с мечката. Тогава взели мъдро решение: да чакат в продължение на час, а после, ако мъглата не се разсее, да се върнат в лагера, ако пък се разсее, да продължат напред. Скоро мъглата изчезнала. Край реката пасели елени, които, като забелязали хората, с плуване се прехвърлили през малкото заливче. Обследвали още две могилки и после приближили до третата, голяма могила, от която стърчал стълб. Този знак се виждал добре от морето и момчетата предположили, че именно него е означил на нашите карти А. Г. Дивинец. Юра и Таня не могли да обследват могилата и в 17,30 свили към лагера. Тръгнали направо и след час били на нос Депо.
В лагера събитията се развили така.
Владимиров взел бял лист и обикновен мек молив. Плътно налагайки листа върху ствола и прокарвайки графита по него, „прекопирал" надписа: „Депо „Заря" 1900". Втора цифра „1900" нямало, но имало думите: „Зверобой 1929". По УКВ-радиостанцията Владимиров запитал началника на групата какво може да означава това и Хмелевски в отговор съобщил данни за кораба „Зверобой". Но как се е появил вторият надпис на стълба не успели да разберат.
Оцелялата част от знака се подавала на две длани над земята. Владимиров и Марков започнали да проверяват земята наоколо със сонда. Инструментът, като навлязъл 20 сантиметра, повече не можал — пречела вечната замръзналост. В радиус от няколко метра почвата била съвършено еднородна. (Едно от нашите заблуждения по онова време се заключаваше в това, че на мястото на склада почвата трябваше повече да е размразена.)
Около стълба под тънкия слой мъх имало камъни. „Вероятно по-рано тук е имало гурей, а мечките са го развалили" — решили Владимиров и Марков. Смущавал надписът, направен през 1929 г. Камъните са могли да разхвърлят и хората, и разкопаването на земята също е по силите им.
Започнали да копаят с весло и кирка. На дълбочина 40 сантиметра намерили главня и пласт жълта трева. Значи тук действително са копали яма и после са я засипали. Впрочем, за да се забие стълб, също е нужна яма. „Пънчето" се държало здраво както преди.
— Хайде да изкопаем стълба изцяло - предложил Владимиров.
Марков се съгласил. Те се трудили с всички сили. От ударите на
тежката кирка хвърчали черни парчета. В лещообразния лед пробивали със сонда. В почвата се появило нещо като пукнатина, вдлъбнатина, към нея насочвали точния удар на кирката. Тогава вместо тежките парчета отхвръквали малки парчета замръзнала почва.
В 15 часа Игор излязъл на радиосеанс. Надянал слушалките. Изчезнали гласовете на птиците, изчезнал звънът на вятъра в мачтата на антената в ефира останал само скъпият на сърцето глас на радиолюбителя. Изведнъж „в ефира" вик. Дрезгав, страшен писък. Тичайте на помощ! Мечка! Игор оставил настрана радиостанцията, грабнал пушката и изскочил от палатката. Край образувалото се хълмче от черна влажна пръст стоял Владимиров и викал: „Открих склада на Тол." Марков се затичал. Владимиров се хвърлил насреща му. Той го прегърнал и повдигнал нагоре.
— Ей там.
Сред парчетата пръст и лед блестяла равната повърхност на метален сандък.
— Почакай — извикал Володя и изтичал в палатката. Той измил ръцете си в морето, извадил от раницата бележките от дневниците на Тол и прочел: „Когато копахме ямата, се оказа, че почвата се размразява само на 0,4 м. На дълбочина 1,4 м под горния размразен пласт глина имаше торф, примесен с лед."
— Игор, те изкопали яма, дълбока 140 сантиметра. Ние копахме на метър по-дълбоко, значи този сандък е висок 40 сантиметра.
— Разкажи — помоли Игор.
- Ти замина, аз продължих да копая. Изведнъж камъни. Махнах леда от тях и гледам, че това са равни плочи и са разположени строго хоризонтално. Зарадвах се много, защото, ако някои биха се възползували от склада, то кой ще се сети да реди толкова старателно камъните — биха ги нахвърлили, както дойде. Веднага коленичих и половин час се занимавах с едната плоча. Повдигнах я. Под нея лед. Такъв яд ме хвана Кален сив лед. Ударих със сондата и той хлътна едва ли не половината, като че там, по-дълбоко, беше кухо. Знаеш как става понякога: режеш, всеки милиметър се поддава трудно и изведнъж трионът с цялата си тежест пробива прогнилата сърцевина...
— Проби ли го?
— Пробих. Залепих го с пластир — Владимиров прокарал длан по метала и Игор видял малката кръпчица.
В ямата се усещал характерният лош дъх, но миризмата на сухи твърди ръжени сухари се чувствувала все по-ясно. Започнат да пресмятат. Капакът на сандъка бил 40 на 40 сантиметра. Владимиров вече пресметнал височината. Излизало, че сандъкът представлява куб със страни 40 сантиметра. 6-те килограма сухари, ако се подредят старателно, биха заели само половината от обема. Значи там има още нещо?
Пристигнали Юра и Таня.
— Ето, Юрик, разкопахме, но няма нищо — казал Игор.
— Виж сам — потвърдил Володя. — Какво ще правим?
— Заминаваме — Юра бил решителен, — ще засипем ямата и утре заминаваме.
Тук Игор и Володя не издържали и се разсмели: „Вижте, вижте!"
— Старче, поздравявам те — казал Хмелевски на Владимиров. — Дай си ръката.
Те двамата имаха много силни ръце, широки длани, здрави пръсти. Можем да не се съмняваме, че ръкостискането било най-силното. Ръката на Владимиров била кална и в кръв.
— Трябва да се превърже, да се намаже с йод — казала Таня.
" Тука няма микроби, тука всичко е стерилно — възразил Володя. — Ето ще видите, че продуктите на Тол са се запазили така, сякаш вчера са сложени тук.
Никой не спорил. Владимиров бил признат познавач на вечната замръзнатост, защото беше прекарал две години на строежа на задполярната Хантайска ВЕЦ.
От 22 до 23 часа разисквали какво да направят по-нататък. Игор лаконично го нарекъл: пазар.
Обаче положението изисквало бързи действия. В ямата се събрала вода. Тя прииждала с всяка минута Ледът се топял на слънцето и почвата се размразявала. Ако в сандъка освен сухари имало някакви книжа водата, която се просмуче в него, би могла да им причини непоправима вреда, пък и сухарите ще си изпатят. Решили да отворят загадъчния куб.
Ножът леко режел тънкия метал — поцинкована ламарина. Надули лодката. В кокпита сложили всички сухари. Претеглили ги, били 16 килограма. В сандъка нямало нищо повече. Всеки разбирал, че празното сандъче трябва да се извади. Тогава вероятно ще стане ясно има ли още нещо в склада. Но как? Отново да се копае слепешката — голяма е вероятността да се повредят и другите сандъци. Как тогава да го извадим? Завързал се спор. Игор предлагал да залеят сандъка с бензин и да го запалят, за да се нагреят стените и дъното и ледът наоколо да се стопи. „Бензин във варелите — казал Игор — колкото искаш — ето ги." И той посочил десетина варела, които според момчетата били оставени тук от хидрографите през 1961 г. Таня категорично възразявала. Тя се безпокояла, че ще пострада самият сандък, няма да се запази, ще загуби първоначалния си вид, а нали и той самият е историческа ценност. Необходими били някакви по-фини технически решения...
[На вечерята опитали сухарите от 1900 г. Били чудесни. Осем парчета завили старателно, завързали ги и ги сложили в специална кутия, за да ги занесат в Москва. Останалите пресипали в голяма кесия от дебел полиетилен и решили да ги оставят.
На другата сутрин валял дъжд Закусили в палатката. Уговорили се да не бързат. Когато дъждът спрял, Марков тръгнал да размразява сандъка. Владимиров дълбаел върху ламарината паметния надпис.
Игор постъпил по следния начин. Поставил на дъното на сандъка горящ примус, а върху него тенджера с вода. Горещата вода изливали по стените на сандъка и той в буквалния смисъл на думата се размразил. Извадили го.
Тогава всички отново се събрали заедно и видели ръбовете на два други сандъка — дървен и метален. Върху всеки от тях имало камъни. Станало ясно, че предвидливият Тол специално накарал да сложат плочи, за да не се повредят сандъците при изкопаването им. А ледът, който подвел Володя Владимиров — бил замръзнала вода. Тя, разбира се, се е събирала в ямата на 9 септември 1900 г. точно така, както и на 28 юли 1973 г., потичала е по всички пукнатини, а след това е замръзвала, образувайки в леда многобройни пластове и лещи.
Металният сандък изглеждал малък, площта на разреза му била 20 на 20 сантиметра. А какво, ако се извади, ако се занесе в Москва? Ей че подарък за редакцията на „Комсомольская правда!" Владимиров казал на Юра:
- Само че дай аз сам, самичък. Няма да повредя нито него, нито другите.
Той се справил отлично с тази работа. Вече можело да се надникне в новообразувалата се кухина. Всички се учудили на белите, сякаш току-що рендосани дъски на дървения сандък. Показала се стената и на четвърти сандък. За разлика от другите той бил украсен с красив етикет, на който били нарисувани лъвове, русалки, лози и били написани имената на градовете: Париж, Виена.
„Хайде да извадим и този" — казал някой. Но началникът проявил твърдост — разкопките приключили.
Изваденият куб тежал 6,5 килограма. Решили, че в него са овесените ядки. Впрочем кой знае какво можело да има в него. Владимиров се хванал да носи ценния товар до мястото на срещата с другите групи.
Почвата се размразила и се слегнала, ледът изчезнал, хълмчето около ямата видимо намаляло и за да засипят ямата, се наложило да съборят няколко буци. Падналата част от стълба на „Заря" внимателно доближили до издънката, която стърчала от земята, до нея вкопали здравия ствол и с капронови въженца завързали за него паметния знак. Тържествено закачили табелката: „Исторически паметник. Открит и възстановен от експедицията на вестник „Комсомольская правда" 1973 г." В основата направили каменен гурей. Хмелевски произнесъл реч. Разнесъл се залп от ракетни пистолети и пушки... На брега на Карско море се появил нов паметник на първопокорителите на Арктика. Той е лаконичен, изразителен, строг. Паметникът като че ли се е слял със заобикалящата го природа.
По маршрута решили да тръгнат на другия ден. Привечер, за да не губят времето напразно, без раници тръгнали към мястото, където е слязъл Тол, но тук не открили никакви следи.
На сутринта четиримата се снимали пред паметника, сбогували се с Едуард Василевич Тол, с нос Депо и потеглили по трудния път към полярната станция „Нос Стерлегов". В раницата на Владимиров имало "веществено доказателство" за съществуването на склада на РПЕ. Повече от един сандък момчетата не могли да вземат, раниците на Хмелевски, Владимиров и Марков и без това били над 40 килограма. Радиовръзката с Източния отряд била нарушена и чак на 8 август Лабутин успял да приеме кратка радиограма, че при тях всичко е наред и на финала ще пристигнат навреме.
Те пристигнали в полярната станция в навечерието на планувания ден и на 14 август ни посрещаха. По лицата им веднага разбрахме, че те са намерили склада на Тол. Нашите приятели чакаха настъпването на вечерта, за да ни разкажат за това в тържествена обстановка. Само единият от авторите беше в привилегировано положение: на него, като на началник. Юра разказал, че имат допълнително сухари и неотворен сандък от депото на Е. В. Тол, а Таня, щом мъжът й знае важното, ни разказа всички подробности и перипетии по издирванията. Участниците в експедицията на „Комсомольская правда" — старши научният сътрудник на Централния икономико-математически институт на АН на СССР Ю. Хмелевски, лаборантът от Радиотехническия институт на АН на СССР И. Марков, инженерът от института „Хидропроект" В. Владимиров и инженер Т. Шпаро — са откривателите на продоволствения склад на първата Руска полярна експедиция на Академията на науките, организиран на полуостров Заря през 1900 г. от Едуард Василевич Тол.
Първите, които след участниците в експедицията разгледаха внимателно историческото сандъче от депото на Тол, бяха добрите приятели — моряците от ледоразбивача „Киев". Капитанът А. П. Кузнепов, старши помощникът О. Н. Березин, първият помощник А. А. Кошкин и още много други членове на екипажа ни поздравиха.
На 18 октомври 1973 г. в Синия салон на „Комсомольская правда" за отчета на полярната експедиция на вестника дойдоха полярници и учени: два пъти героят на Съветския съюз И. Д Папанин, Е. М. Сузюмов. И. А. Ман. Ф. Д. Шипилов, член-кореспондентът на АН на СССР Г. А. Авсюк, представителят на Морския флот Г. Д. Бурков, известният полярен щурман В. И. Акуратов, заместник-директорът на ВНИИКОП П. И. Чесноков, от Ленинград пристигна директорът на Музея на Арктика и Антарктика В. Ф. Воронин...
Отвориха сандъка. Иван Дмитриевич Папанин изсипа съдържимото върху картон — овесени ядки, по-точно овесени ядки „Херкулес"...
Домакините, когато купуват в магазините синия пакет „Херкулес", непременно поглеждат датата на производство. Те имат трайност само пет месеца. А тук — 73 години! Учените, специалистите в областта на продължителното съхраняване на продуктите бяха ощастливени с подаръка, донесен от Таймир. Възторгът им се удесетори, когато в резултат на точните лабораторни анализи се изясни, че овесените ядки са не само годни за ядене, но са запазили и витамините, мастните вещества, калоричността.
Дажбата на експедицията на „Комсомольская правда" включва само два вида булгур: „Херкулес" и елда. Сутрин — „Херкулес" с месо и масло, вечер — елда с мляко и масло, или обратно. Случваше се към булгура да се прибавя „суперсмес": месо, масло, мляко; случваше се млечната каша да се подслажда; понякога отпускаха чесън, понякога шоколад, понякога бонбони, сланина. Но при ски-маршрутите всеки ден ядяхме овесена каша, и то как ядяхме само! Облизвахме си пръстите, изгребвахме стените и дъното на тенджерите до блясък. Ние и в къщи обичаме овесената каша, може би защото извиква приятни асоциации, а възможно е и от това, че всеки от нас отдавна е осъзнал или в най-лошия случай се е убедил в това, че овесената каша е най-хранителният, най-вкусният, най-калоричният, най-лесноусвояваният булгур. Отнесохме се с голямо разбиране към избора на Тол, радвахме се на косвеното потвърждение на надеждността на собствената си дажба и, разбира се, възторжено приехме предложението на П. И. Чесноков да отидем във ВНИИКОП на дегустация на историческия продукт.
В малките чинийки имаше каша. Бяха я приготвили отлично, посолили с мярка. Тя беше чудесна: с обичайното едва забележимо нагарчане, топи се в устата, сякаш че е хубав шоколадов бонбон, насища. След това ни донесоха за опитване някои най-нови храни: рибено пюре, печено, ябълков кисел, сок от клюква *30... Това бяха прахове или насипни малки сухи парчета. Продуктът се насипваше в зависимост от наименованието в чиния или чаша и се заливаше с вода. Възстановяването траеше няколко минути. Гощавката беше вкусна, ще кажем не по-лоша от кашата на Тол.
Докато ние пирувахме, Пьотр Иванович разказа, че в Министерството на хранително-вкусовата промишленост на СССР в сейфа на началника се пази най-голямата ценност — кутия задушено от 1916 г. Чесноков съобщи това ясно, защото на нос Депо във вечно замръзналата почва има истинско съкровище: 48 кутии консерви къде по-стари — приготвени не по-късно от 1900 година. Природата е заложила тук уникален експеримент. Хората трябва да се възползуват от него, да го продължат.

Ние казваме: полярната експедиция на „Комсомольская правда" е обществена. Какво означава това? Първо, думите „обществена експедиция" имат буквален смисъл, т. е. тя съществува на обществени начала, всички ние работим в различни учреждения, които нямат отношение към Арктика. Между участниците има лекари и работници, инженери и журналисти, студенти, аспиранти, научни работници. През 1973 г. на лятното пътуване за Таймир тръгнаха 14 души, взели поредната си отпуска...
Основната служба, обществените, комсомолските, партийните поръчения по месторабота, семейните грижи — всичко това за всекиго от нас е главно. Единствено останалото време е за експедицията: подготовка на екипировка, колективни спортни тренировки, издирвания в архивите. Но тук има един диалектичен парадокс. Той се състои в това, че за всеки от нас експедицията също е главна...
Второ, думите „обществена експедиция" могат да имат ето какъв смисъл още. Експедицията получава активно морално одобрение от много организации и частни лица — обществена положителна оценка. На първо място, разбира се, от Alma mater — редакцията на „Комсомольская правда", от Централния комитет на ВЛКСМ, от Московския градски съвет на СДСО „Буревестник", от редакцията на вестник „Правда", от други вестници и списания, от Централната телевизия. За да може да съществува един колектив, създаден на доброволни начала, необходима е подкрепата на обществеността. Експедицията към централния младежки вестник „в действителност" не би могла в продължение на много години да съществува без това най-широко одобрение. На определен етап работата на експедицията се преплита с производствените интереси на някои организации. Тогава тяхната морална подкрепа може да се съчетае с финансиране на едни или други експедиционни акции.
Добра илюстрация на всичко казано е изнасянето на склада на Тол. Подготовката на евакуацията беше дело на експедицията, фон на всички действия беше силното обществено съдействие. Ще разкажем за този кратък, но поучителен епизод от живота на нашия колектив.
Материалите за пътешествието през 1973 г. бяха отпечатани в „Комсомольская правда" през есента под заглавие „Белите петна на Таймир". В празничния брой от 7 ноември в последната част на разказа се говореше за срещата в Синия салон на „Комсомолска" и бяха поместени коментарите на учените за работата на експедицията. Изказаха се член-кореспондентите на АН на СССР, заместник-директорът на Географския институт при АН на СССР Г. А. Авсюки директорът на ИМБП към Министерството на здравеопазването на СССР О. Г. Газенко, докторите на науките, началник отдел за ледово плаване към Арктичния и Антарктичния научноизследователски институт П. А. Гордиенко и професор Н. Н. Урванцев, директорът на Музея на Арктика и Антарктика В. Ф. Воронин. Подробни статии за северните издирвания се появиха също така в няколко броя на вестник „Воден транспорт" и в други вестници.
В предаването „Клуб на кино пътешествията" при Централната телевизия милиони телевизионни зрители видяха колбата с овесени ядки от 1900 г.
Това беше, ако може така да се каже, артилерийската подготовка за следващите етапи на експедицията. Тя завърши със статията във вестник „Правда" „На ски към полюса", в която подробно се разказваше за главната цел на експедицията — ски-преход по бреговете на СССР до Северния полюс, за летните историко-географски търсения и плана за изнасянето склада на Тол.
Получиха се много отзиви. Ето един от тях — сърдито на пръв поглед писмо, а по същество много заинтересувано и полезно: „До работниците в редакцията на вестник „Правда" от Грачов, В. А., живеещ в г. Кемерево. Уважаеми другари, прочетох статията „На ски към полюса в броя от 4 декември 1973 година. В нея се казва: „Решено е, че следващото лято за далечен Таймир ще тръгне специална група — складът ще бъде изнесен изцяло."
Нима за другарите от Института по медико-биологични проблеми към Министерството на здравеопазването на СССР начело с др. Газенко. О. Г. не е интересно този уникален опит да продължи?
Според мен поне половината продукти трябва да останат в досегашните условия на вечна замръзналост и да се изследват на части в интервал от 10 години или друг срок...
За сигурност може продуктите да се закопаят отново пак там, на Таймир. след като в печата бяха посочени точните координати на склада, за да не може никоя подла душа да попречи на този опит.
Моля, предайте това предложение на медиците. 04. 12. 1973 г."
Известният журналист Василий Михайлович Песков ни препоръча:
— Обезателно оставете нещо от Тол на нос Депо. Ако изнесете напълно склада, историческото място някак ще загуби своята святост, ще заприлича на унищожено птиче гнездо.
Разбирахме, че Песков е прав, че паметното място трябва не само да прослави екипажа на яхтата „Заря", в него трябва да остане частичка от отминалия живот (това е напълно възможно). Хората ще знаят за това и тогава нос Депо ще бъде не просто историческо и паметно място, а като че ли някогашното, свързано с името на Тол.
През юни 1974 г. главният редактор на „Комсомольская правда" Л. К. Корнешов изпрати писмо до министъра на хранителната промишленост в СССР В. П. Леин. В писмото по-специално се казваше: „Многобройните отзиви на нашите читатели са доказателство за обществената заинтересованост за съдбата на продоволствения склад от 1900 г.
Като се има пред вид това, а също и желанието на редица производствени и научни учреждения да направят лабораторни анализи на запазилите се продукти, би могло през лятото на 1974 г. със силите на експедицията на „Комсомольская правда" да се организира изнасянето на склада."
По-нататък следвал примерен план на операцията. В писмото се отправяла молба за финансиране на предстоящите работи от страна на министерството.
На 17 юли 1974 г. в Синия салон на „Комсомольская правда" се проведе съвършено необикновено за редакционния живот особено производствено съвещание,на което бяха съгласувани всички детайли на предстоящото пътешествие, и главното, беше решено окончателно какво именно ще се прави на нос Детю. Подготвяната акция получи наименованието „Експеримент за изучаване възможностите за пропължително съхраняване на хранителни подукти в условията на вечна замръзналост". Експериментът трябваше да се състои от две части: разкопаване склада на Тол и зареждане с нови продукти във вечната замръзналост с различни срокове на съхранение.

Във Воркута беше +27°. Местните жители обясняваха, че почти месец продължава горещината, че от 70 години по тези места не е имало такива горещини като в Сочи.Докато чакаме самолета за Диксон, играем футбол и се къпем в река Воркута.
След няколкочасов полет под нас е остров Диксон. Наоколо мъгла. По стълбичката на самолета някой предупреди: „Внимавайте, да не се подхлъзнете — стълбата е заледена." Диксонското пристанище беше бяло, като през зимата.
Вертолетът, който трябваше да ни остави на брега на залива Мидендорф, щеше да пристигне от Норилск. Чакаме го вече седем дена. На третата сутрин, когато, както преди беше студено и както преди валеше дъжд, примесен със сняг, се разбра, че още няколко денонощия ще продължи нашето бездейно, досадно чакане. В същата тази сутрин на десетдневен маршрут пеша на изток замина първият малък отряд на експедицията: Анатолий Мелников, Вадим Давидов и Александър Шумилов.
Мелников, началник и радист на групата — стар участник, който беше един от петимата членове на експедицията на „Комсомольская правда", пресекли през 1972 г. със ски протока Де Лонг. Хирургът Давидов — новак. Освен лекарските бяха му възложени задължения на завеждащ стопанството, на кинооператор и ловец. Оригиналният принцип — колкото по-лошо, толкова по-добре — в походния ни живот звучи напълно логично: колкото по-трудни са условията, толкова по-трудни са задълженията, толкова по-добре човек се проверява.
За раницата на Давидов имаше вързан трион. Мелников, Давидов и Шумилов трябваше да направят напречни разрези на трупите, положени в основите на старите постройки. Дендохронологичният анализ на тези срезове ще позволи да се определи „възрастта" на постройките. Някои дървени къщички по западното крайбрежие на Таймир са построени през XVIII и дори през XVII век. Те, разбира се, са истински исторически паметници и нашата задача е да ги открием.
Обаче главната цел на отряда е да търси следите на норвежките моряци Тесем и Кнутсен...
Накрая ни провървя. Попътният Ми-8 взе на борда си втория отряд на експедицията. Излетя в лошо време и в лошо време кацна на нос „М". Владимир Ростов, Фьодор Склокин и Игор Марков по-късно ще си спомнят за този необикновен полет, за майсторството на командира Евгени Девин.
В четвърта глава разказахме как Ростов, Склокин и Марков намерили стълба на Бегичев, а следователно и лагера на В. А. Русанов. Съобщението за това литна към Москва, а „главните сили" на нашата експедиция все още „кукаха" на Диксон: времето не беше подходящо за полет към нос Депо.
„Главните сили" — бяха единадесет души: Хмелевски, Леденьов, Лабутин, Шпаро, докторът на медицинските науки, завеждащ отдел на ИМБП А. С. Ушаков, кандидатът на биологическите науки, завеждащ лаборатория във ВНИИКОП Г.Р.Нариниянц, старши-инженерът от същия институт Е. И. Манин, кандидатът на техническите науки, началник отдел в Научноизследователския център по проблемите на продължителното съхраняване на продуктите О. Б. Церевитинов. Освен членовете на експедицията на „Комсомольская правда" и специалистите — работници в хранителната промишленост, имаше и кинооператори от Централната студия за документални филми братята Анатолий и Сергей Панини и операторът от студията „Центрнаучфилм" Сергей Рахомяги.
Най-после на 7 август вертолетът се издигна във въздуха. Недалеч от устието на река Диоритова попаднахме в гъста мъгла. Вертолетът кацна. Всички слязоха и тръгнаха към морето. На брега имаше две греди, служили някога на геоложките отряди.
Леденьов пръв побягна към тях. След него приближиха и останалите. Той ни показа бележка: „Здравейте! Отбивахме се при Вас, участниците в полярната експедиция на „Комсомольская правда", на 7 август 1973 година." Учудващо съвпадение — точно преди година! Излиза, че за това време никой не е идвал тук.
Вертолетът се издигна и след броени минути отново кацна. „Този път задълго — каза командирът. — Може би ще нощуваме." Запалихме огън, започнахме да приготвяме вечеря. Льоня Лабутин постави антената, „излезе" в ефира и се свърза с Диксон. По молба на командира на вертолета той съобщи нашето местоположение. Като разглеждахме картата, ние изведнъж съобразихме, че сме само на 9 километра от лагера на Ростов и нищо не ни коства, разбира се, да отидем при приятелите си и с очите си да видим находката им — стълба на Бегичев.
Това беше второто чудесно съвпадение — този път не във времето, а в пространството. Леденьов и Шпаро, след като предупредиха екипажа на вертолета, се отправиха към нос „М".
На слънцето мъглата розовееше. Протоците, през които се прехвърляхме миналата година с лодки, бяха сковани в дебел лед.
Само в устията на рекичките тъмнееха малки водни пространства между ледовете, където плуваха десетки патици. Ние крачехме щастливи и си мислехме, че ни е провървяло в живота: посетихме такива заветни места.
Отдалече лагерът на Ростов изглеждаше като лагер на голям отряд. Мачтата на антената, стълбът при водата, по който момчетата мереха височината на брега, още четири стълба, служещи като ориентири, следите от многобройни разкопки — всичко това говореше за напрегната работа. А ето го и стълба на Бегчиев.
Какъв надпис! Изсечените с брадва дълбоки бразди са почернели от времето. Боцманът от експедицията на Тол, богатият промишленик, именно така трябвало да напише — с брадва, лаконично „1921Н. Б."
Около четиридесет минути поседяхме край огъня с другарите си, а после се върнахме при вертолета. Мъглата се вдигна и след 12 часа непредвиден престой полетът на изток се възобнови.
Още от вертолета видяхме знака, поставен от Едуард Василевич Тол през 1900 г. и възстановен от участниците в експедицията на „Комсомольская правда". Приземихме се наблизо. Само един от нас — Хмелевски — е бил миналата година тук. Юра каза, че наоколо нищо не се е променило, само ледът в залива Мидендорф е по-цял и по-бял.
Знакът е приличен, на височина около два и половина метра. В основата му купчина каменни плочи. Надписите се четат лесно. Те и табелката, закачена миналата година, „гледат" на юг — към залива. От другата страна до знака има здрава подпора. На височина колкото човешки бой от ствола стърчи голям гвоздей, придържал някога напречна греда, самата ля лежи наблизо, стара, напукана. Отляво на ствола са подпрени знаменитата двадесеткилограмова кирка и металната сонда, направена в работилниците на Диксон. До тях разрязан, лежи сандъкът от ръжените сухари.
Северно от знака, на височинката, Лабутин разпъна радиопалатката, а лагера разположихме край морето. Изпразнихме раниците, стана огромна камара от вещи.
Трябва да кажем, че нямахме никакво специално сапьорно снаряжение. Обикновени военни и гребни лопати, лостове, кирки — миналогодишния изпитан инструмент. Много удобни се оказаха трите изотермични контейнера, които успяхме да намерим в Москва. Всеки от тях по тегло и вместимост беше като голям куфар. В тях като в хладилници се поместваха всички изкопани продукти.
Копаехме две ями едновременно: едната — при стълба, другата — наблизо, на стотина метра северозападно от Толевия знак — за зареждане със съвременни продукти.
Не едно продоволствено депо беше заложил във вечната замръзналост на Таймир Едуард Василевич Тол. Точно преди 73 години, на 8—9 август 1901 г., самият той разкопавал единия от складовете си. Ето какво е записал тогава полярният изследовател: „Работим по изкопаването на склада на смени, по 1 1/4 часа. Това е тежка работа... Когато отворихме сандъка, пълен с леща и сланина, открихме, че цялото съдържимо е покрито с лед. През снега се просмукала отгоре разтопена вода, отново замръзнала и здраво циментирана всичко. Наблизо чувалът с консерви също е пълен с лед. Наложи се всяка кутия да отпрепарирваме със секач и чук подобно на вкаменелости; за съжаление не мина без повредата на няколко кутии. След несвойствената работа с копача ръцете ни се вдървиха и с усилия се прегъваха."
Всичко много си прилича: работа на смени, болка в китките на ръцете от несвойствените натоварвания; същите инструменти — копач, секач и чук...
Към 22 часа московско време на 9 август завършихме разкопките. Върху едната стена на ослепително белия сандък (вярно казаха през 1973 г. момчетата: дъските сякаш са току-що рендосани) четем:„Супа с месо и каша, 48 порции." На другата написано: „Ф. Азибер. С. Петербург."
Представете си огромна яма: дълбока 1 метър и 30 сантиметра, входът в нея — квадрат със страна над 2 метра, при това в дълбочина тя почти не се стеснява. На дъното островче с Г-образна форма, само че късата чертичка обърната не надясно, а наляво. Тя — метален сандък. Вдясно от него — дървен. В ямата имаше простор — грижехме се за това, — но все пак трудно беше да се подкопае под сандъците.
Възникна спор: да отворим дървения сандък в ямата и да извадим консервите една по една или да го повдигнем изцяло? Решихме: да го отворим в ямата. Фината работа възложихме на Лабутин.
Както някога Тол и неговите спътници, Льоня „отпрепарирваше кутиите със секач и чук". Между тях имаше елдова плява (мекина — рус.)
Жълти, ярки, красиви кутии. Как блестят на слънцето! Четем и препрочитаме: „Хранителни консерви за войската. Супа с месо и каша. Порция за един обяд. Тегло 1 фунт 70 золотника. Разрежда се с вода в количество 2/3 от същата кутия, в която са консервите, загрява се до кипене и се вари не повече от 10 минути. Фабрика за хранителни консерви Ф. Азибер в С. Петербург. Фабриката е основана през 1862 г. Метална кутия на А. Жако и К° Москва."
Консервите се нареждат в преносими „хладилници". Утре ще повдигнем металния сандък и в съседната яма ще скътаме съвременните продукти.
... Изпречвайки прегради на пътя ни — студове, снеговалежи, мъгла. — Арктика като че ли изпитваше упоритостта на групата.
Седем дена чакахме хубаво време в Диксон, на осмия излетяхме и... останахме да нощуваме в тундрата. Но щом стъпихме на полуостров Заря, Арктика като че ли се промени. Всички признаци на лошото време изчезнаха. Три дена работихме и през трите дена бялата покривка на залива Мидендорф блестеше на слънцето. То направи три пълни кръга над главите ни и фотографите и кинооператорите получиха буквално всичко, за което можеха да мечтаят.
Основният успех — 48 кутии месни консерви. В тях, както после се щегуваше директорът на ВНИИКОП А. Ф. Наместников, се оказа цялата руска храна, събрана на едно място: и супа, и месо, и каша. Опасявахме се, че работниците от хранителната промишленост, хипнотизирани от уникалния природен експеримент, ще забравят московските пожелания — да бъдат разточителни стопани и да оставят част от продуктите на Тол за бъдещето. За щастие не забравиха...
Ето акта за изваждането на продоволствения склад,съставен на 10 август 1974 г. на полуостров Заря: „Дървеният сандък беше обкован в ъглите с метална лента, широка 25 мм. При отварянето на горния капак насандъка се показаха 2 реда по 24 кутии консерви. Кутиите са посипани с елдова мекина. На височина 3/4 от височината на сандъка всички кутии са в лед, долната четвърт на сандъка е суха. Извадените метални кутии бяха с лаково покритие на капака и дъното, страничната им повърхност литографирана. По външната повърхност следи от корозия няма, но лакът при подгъвката е опадал. Върху капачките на някои консерви с черна боя беше написана годината на производство — 1900...
14 от кутиите бяха сложени в алуминиев бидон и оставени за по-нататъшно съхранение. Останалите 34 консервни кутии сложени в термоизолационен контейнер за транспортиране в Москва."
Сутринта на 10 август измъкнахме от ледения блок металния сандък заедно с ледени парчета, а коша сложихме в хладилния контейнер. В склада нямаше нищо повече. Долният хоризонт се проследяваше лесно по значителното количество лед в почвата. Почвените слоеве, разположени по-дълбоко, бяха с равномерен светлокафяв цвят и не съдържаха ледени кристалчета. До завършването на работата дълбочината на кладенеца достигна 150 сантиметра.
... „Да се сложат" сандъците е значително по-леко, отколкото „да се извадят" и затова второто разкопаване беше къде по-малко от първото. На дъното първо сложихме сандък и бидон с почти идентично съдържание, на което пише: „ВНИИКОП, 1974—1980." След това до тях поставихме още два такива комплекта, маркирани с 2000 и 2050 година.
Всеки от шестте комплекта включва 23 вида продукти, произвеждани от предприятията на хранителната промишленост в СССР. Тук има концентрати от първо и второ блюдо, сухари, галета, грис, които не изискват варене, различни видове консерви в тенекиени кутии и алуминиеви туби, шоколад, захар, кафе, чай, сол, овесена каша „Херкулес"...
Върху още един сандък надпис: „ИМБП. 1974—1980." Особена ценност са опаковките с консерви на РПЕ. Ето какво бъдеще очаква кутиите на Тол: три от тях ще бъдат изследвани през 1980 година, три — през 2000-та и три — през 2050 година, за останалите няма посочен срок за изваждане.
На "безсрочно" съхранение са оставени и два бидона със съвременни продукти. Потомците ще се разпоредят с тях, както намерят за добре. Последен в ямата е спуснат сандък с надпис: „Полярна експедиция на „Комсомольская правда". В него има продукти, които влизат в походната ни дажба, и паметна бележка, в която се разказва за работата на експедицията на Севера и за намиране склада на Е. В. Тол.
В новото депо са поставени максимален и минимален термометър. По примера на Е. В. Тол опаковките с продуктите защитихме с каменни плочи, дебели 2—5 сантиметра...
Лабутин и Хмелевски започнаха реставрирането на паметния стълб. Този паметник не само е възстановен, но и реставриран с усилията на полярната експедиция на „Комсомольская правда". Очистихме изгнилото, напоихме стълба със специална смес, поставихме две здрави подпори. До стълба вкопахме широка и масивна дъска, на която е закачена медна плоча с изсечен надпис за съдбата на депото на Тол. Тук би могло да се сложи точка. Но се случи още едно важно за нас събитие. Ние се събрахме около знака на Тол.
"Искаш ли да постигнеш тази далечна цел?" — „Веднъж да ми стъпи кракът и тогава да умра!" Веднъж вече стана дума за този разговор на Едуард Василевич с евена Джергел и за Земята на Санников. Диалогът, записан от учения, отдавна живее свой самостоятелен литературен живот. Спомнят си го, когато стане дума за верността към Арктика, за безстрашието на първооткривателите, за особеното чувство на дълг към родината и делото.
Тол и неговите смели спътници бяха посланици на науката в суровите краища. Те посветиха живота си на науката, но са имали и някаква особена, зовяща ги цел. Истинска мечта. Не всеки може да каже така: „Веднъж да ми стъпи кракът и тогава да умра" — и не всекиго ще поразят като мълния тези думи.
Ето какво пише Тол за своя сърдечен приятел доктор Валтер: „Два дена преди смъртта си той разказваше, че точно пресметнал необходимите екипировка и продоволствие за достигането на Северния полюс от остров Бенет. „Излиза толкова евтино - каза той, - че бих могъл да предприема това пътуване със свои собствени средства."
... Духаше северен вятър. Беше слънчев мразовит ден от арктичното лято. Нашият салют беше в чест на героите на Севера, патриотите на Русия, в чест на Едуард Василевич Тол...
Вертолетът пристигна привечер. Четира часа летците наливаха в резервоарите бензин от докараните варели. Очакваше ги дълъг обратен път, а нямаше къде да заредят. По пътя взехме на борда два отряда от нашата експедиция. За продуктите на Тол в Диксон пристигнаха самолети. Общо 12 часа деляха полуостров Заря от Москва, от ВНИИКОП. където бяха доставени контейнерите.

— Случаи на използуване на консерви много години след изготвянето им е имало и преди — разказваше на събралите се П. И. Чесноков. - През 1857 г. на международната изложба в Лондон бяха отворени образци от консерви, приготвени от френския готвач Апер през 1813 г. Преди няколко години в нашия институт отвориха кутия с етикет „Петропавловски консервен завод. Задушено месо 1916 г." Притежателят накутията - Андрей Василевич Муратов, я получил на фронта по време на Първата световна война и я запазил за спомен. През 1914 г. щурманът В. И. Албанов напуснал с част от екипажа шхуната „Св. Ана" и достигнал нос Флора на Франц-Йосифова Земя. Тук се възползувал от консервите на експедицията на Циглер и херцог Абруцки, оставени преди повече от десет години. Във всичките случаи продуктите били годни за употреба. Но научен физикохимичен и бактериологичен анализ на отколешни продукти ще се прави за първи път.
Първата крачка в това предстоящо изследване ние вече се канехме да направим. То се наричаше „органолептична оценка и дегустация на продукти от 1900 година".
Ръководството и специалистите от ВНИИКОП, представители от сродни учреждения и участници в експедицията на „Комсомольская правда" се събраха във ВНИИ по хладилна промишленост. Донесоха контейнера, който бяхме затворили преди няколко дена на нос Депо и в който оттогава никой не беше надниквал.Повдигнахме капака. Кутийките стояха една до друга. Директорът на ВНИИКОП А. Ф. Наместников взе една от тях в ръце, повъртя я, за да я видят всички по-добре, и прочете надписа върху нея. В таймирския сандък заедно с консервите имаше и нож. С него Александър Фьодорович отвори кутията. Всички доловиха обичайния мирис на кисело зеле. Приготвиха продукта по указанието и го сипаха в дълбока чиния. Наоколо имаше чаени лъжички. Наместников опита пръв, след него останалите.
Ето, ако може така да се каже, официалната оценка на П. И. Чесноков: „Консервата има аромат на зеле без странични миризми. Месото има нормална консистенция, влакнесто, не се разпада, при отварянето на кутията беше с яркорозов цвят. След няколко минути престой на въздуха месото леко потъмня и придоби кафяв оттенък; има незначителен възгорчив вкус. Зелето е с нормална консистенция, възкисел вкус. Булгур от елда — с отпусната консистенция, без признаци на развала. Мазнината — светла. Бульонът — в незначително количество, с възкисел вкус, малко мътен.
Вкусът на горещото блюдо е приятен, характерен за супа с булгур; с миризма на домашно приготвени супи".
Запитаха ръководителите на ВНИИКОП:
— Каква е по-нататъшната съдба на останалите 33 кутии?
— За физикохимичния анализ — обясни Наместников — са нужни три кутии. За пълната биологична оценка, която ще направи лабораторията по физиология и биохимия на храненето към Института по медико-биологични проблеми, ще са нужни още пет. За пълната дегустация по всички правила — две-три. Молят и микробиолозите, специалистите по хладилно дело... Така че ВНИИКОП трябва да бъде много пестелив стопанин. Около 10 кутии ще останат при нас в института, ще се съхраняват при различни условия. Разбира се, една кутия ще дадем на Музея на Арктика и Антарктика в Ленинград и една в музея на „Комсомольская правда".
Алексей Фьодорович Наместников взе металния сандък. Пез 1973 г. момчетата от Източната група бяха възхитени от красивия му хартиен етикет.Спомняте ли си: лъвове, русалки, лози... Както се разбра по-късно, той рекламирал някакви чудесни млечни бисквити. Вероятно някога тук е имало бисквити и възможно е в онези времена този куб да е бил запоен така сигурно, както и сандъците с „Херкулес" и сухарите. После изяли или прибрали бисквитите, а в освободилия се амбалаж сложили комплект от продукти, за които споменава в дневника си Е. В. Тол: шоколад, чай, захар.
Не беше трудно да се отвори сандъчето, което държеше Наместников. Пъхнахме ножа под капака и веднага от сандъка капнаха върху масата гъсти кафяви капки: шоколадът и чаят бяха в сиропообразно състояние и бяха силно разкиснати.
Имаше 4 килограма шоколод: 40 блокчета по 100 грама всяко (размерите на блокчето 135х65х 10 мм), чай — 6 блокчета по 18 грама (140x48x43 мм) и един блок (248x194x 12,8 мм). Захарта се беше разтворила, в просмукалата се в сандъка вода. Изненадата бяха 10-те кутии кибрит.
Всичко това изпратихме за сушене, така че едва след няколко дена успяхме да опитаме шоколада.Той беше много вкусен — ароматен, не много сладък, без тръпчивост, но с някаква приятна горчивинка.
Върху етикета от едната страна беше написано: „Ванилов. Парна фабрика М. Конради. С. Петербург. Фабрика и кантора: Петерхофски проспект №20. Магазин: 1) Невски № 20, 2) Невски № 36, 3) Покровка № 107." От другата страна: „4 Магазин на Васил. остр. срещу Никол. мост №25/1. Шоколадът е здравословен, машинно производство на М- Конради в С. Петербург." Етикетът на чая гласеше, че той е черен, пресуван, на фирмата Цзин Лун. Надписът върху кибрита беше на английски: „Защита от огъня. Найтделс гарантира специално напояване на клечките, така че да не се възпламеняват, след като бъдат изгасени. Норвежка фабрика на Найтделс."
Норвежкият кибрит не се запалваше от обикновената съвременна кутия. Запалена от друга клечка, тя гореше с бавен пламък, от време на време ярко избухвайки...
Продуктите и кибрита от склада и почвата от нос Депо изследваха специалистите: шоколада — във фабрика „Краснмй Октябрь" и във ВНИИ по сладкарска промишленост, чая — във ВНИИ по чаена промишленост, кибрита — във ВНИИ по дървообработваща промишленост, почвата — в катедрата по химия и биология на почвите в Московския държавен университет...
Ето някои резултати от изследванията, които могат да представляват интерес за широкия читателски кръг.
Консервите. Калоричност — 155 калории в 100 грама. Сътрудниците в една от лабораториите на ИМБП в продължение на 21 дена храниха опитна група животни с продукти от 1900 г. Ежедневната дажба включваше 26.8 грама консерви, което напълно осигуряваше денонощната норма на животното от белтъчини и частично от въглехидрати и мазнини. Недостигащите въглехидрати и мазнини се допълваха със скорбяла и слънчогледово масло с витамините А и Д. Контролната група от шест животни се изхранваше с обикновена дажба, която по биохимичен състав и калоричност беше еквивалентна на експерименталната. Любопитното е, че дажбата, която включваше консерви от 1900 г., се изяждаше напълно, а при контролните отчасти оставаше.
Отклонения от нормата на опитните животни експериментаторите не откриха. Въз основа на този опит и другите изследвания беше направен извод за доброто качество и високата биологична ценност на историческия продукт.
Шоколадът: По външен вид тъмнокафяв, без „побеляване". Напълно годен за ядене.
Чаят. Дегустаторите от Централната дегустационна комисия от чаената промишленост запариха чай, опитаха го и стигнаха до извода, че той отчасти е загубил вкусовите си и ароматични качества. Този изпод се потвърди и от газохроматографския анализ. Съдържанието на екстрактивни и тонизиращи вещества в чая е близко до нормата.
Кибритът: В кутията имаше 67 клечки, напоени с парафин. Смазката на кутията не се е запазила. Главичките на клечките също не са запазени всички. Вероятно причината чаят и кибритът да са развалени се състои в това, че известно време те са били в разкиснато състояние. На три пъти водата сее просмуквала в сандъка: през 1900, 1973 и 1974 г.
... След като намерихме склада на Тол на нос Депо, разбирайки колко ценен подарък е той за работниците от хранителната промишленост, докосвайки се до историческата реликва и изпитвайки щастие от това, ние не можехме да не мислим за обстоятелството, че в Арктика има и други продоволствени складове. По пътя на Тесем и Кнутсен от нос Челюскин до нос Вилд през 1919 г. са били организирани пет склада. В различно време са устройвали депа на Франц-Йосифова земя, на Новосибирските острови. Някои от тях били използувани, съдбата на други просто е неизвестна. Но има складове, които непокътнати чакат своите „търсачи на съкровища".

С право някои складове могат да се смятат за исторически реликви.
На нашите карти например е означен склад, организиран на Новосибирските острови от Е. В. Тол за Фритьоф Нансен. Той като че ли е символ на дружбата между двамата велики изследователи на Арктика.
Свързвала ги е сърдечна привързаност. Струва ни се, че запознавайки се, невъзможно би било да не се сприятелят.
Добре познавайки живота на Тол и Нансен, убежденията и характера на всеки от тях, ние нареждаме един до друг на най-високото стъпало. Силната воля и дълбочината на чувството за дълг ги свързвала, любовта към хората ги сродявала. „От която и националност да е човек — писал Е. В. Тол, — трябва не само да го уважаваш, но и да го обичаш. Особено родените в Далечния Север събуждат у мен същото съчувствие, каквото извиква всичко младо, растящо и развиващо се". Ако толкова прежтевременно не беше секнал животът на Тол, той би направил още много добрини за своя народ. Той искал да служи на науката, на отечеството и всички обикновени хора на земята. Същият, както е известно, бил и Фритьоф Нансен.
Те се срещнали за първи път през 1890 г. в Йена, когато Нансен току-що се бил върнал от Гренландската си експедиция и започнал вече да обмисля план за дрейф през Централния арктичен басейн. Младите учени (по това време Тол бил на 32 години, а Нансен — на 29 години) разговаряли, както си спомня Тол, „за разположението на ледовете в района на Новосибирските острови, за възможностите за плаване в района на тези острови, за сибирските кучета за впрягане и по други актуални въпроси, които еднакво интересували и двамата".
По-късно те се срещали в Осло и си кореспондирали. Изглежда, именно Тол посъветвал Нансен да започне дрейф на „Фрам" в района на Новосибирските острови, а не от Беринговия проток, както се е предполагало отначало.
Мнозина знаят с какво недоверие полярните авторитети посрещнали смелия план на Нансен. Наричали го „нелогичен и самоубийствен".
„Тол единствен от чужденците — писал по-късно П. В. Витенбург — се отзовал в помощ на норвежката експедиция на Нансен."
Нансен помолил Тол да закупи за експедицията сибирски кучета за впрягане, които се смятали за най-добрите в света. Тол изпълнил старателно тази молба. 34 кучета били доставени в Югорски Шар, откъдето ги взели на „Фрам", 26 — в устието на река Оленьок.
Сега е невъзможно да си представим трудностите, с които се сблъскал тогава. От Березово, откъдето били закупени животните, до Югорски Шар пътят минавал през съвършено пуста местност, а за кучетата била необходима храна. Наложило се да наеме цял керван от елени — 450 глави. Пътешествието продължило три месеца! Кучетата били предадени на Нансен в отлично състояние и му служили предано.
По собствена инициатива Тол решил да организира три продоволствени склада на Новосибирските острови в случай че с „Фрам" се случи нещастие и експедицията бъде принудена да се върне: на западния бряг на остров Котелни в лагера на Дурнов, на 100 километра по на юг, при река Урасалах и на южния бряг на Малий Ляховски остров.
Известният промишленик М. Санников. посещавал неведнъж Ляховските острови, се наел да организира само единия от тях — най-южния. Тогава, изпълнен с желание да помогне на Нансен, Тол сам предприел опасното пътуване. В писмото до съпругата си Емелин Едуард Василевич пише: „Щом Санников се уплаши и се отметна, няма кой друг да свърши работата освен самият аз."
В случай че „Фрам" се разбие и екипажът слезе на остров Котелни, първото депо би осигурило Нансен за 8 дена. Като измине 100 километра на юг покрай брега, екипажът на „Фрам" би намерил запаси за месец. Накрая третият склад съдържал продукти за два месеца. С тях норвежците биха могли да се прехвърлят на континента.
„Депата бяха организирани с голяма предвидливост — писал по-късно Ф. Нансен — и така се бяха погрижили за нашата участ, че ако съдбата ни беше захвърлила там, ние несъмнено не бихме изпитали никакви лишения."
Двата последни склада, изглежда, по-късно били използувани напълно, а депото в лагера на Дурнов вероятно се е запазило.
"В яма, изкопана на 90 см дълбочина — писал Тол, — беше поставен сандък със следните припаси: 12 фунта шоколад, 6 консерви грах, 3 блокчета пресуван чай, 10 фунта масло в тенекия, 6 фунта захар, 1 фунт сол, 5 пачки кибрит. 1 фунт сушени корени. 2 фунта сачми. 7 фунта барут, 280 капсули. Ямата заринахме възможно по-дебело, за да не я разровят мечките. Отначало сложихме заледена дъска, върху нея сняг, който заливахме с вода, докато се превърне в лед, отгоре натрупвахме още дървета, глина, сняг, пак заляхме с вода и сложихме още глина.
Над всичко това издигнахме малък дървен сруб. До него забихме в
земята мачта-ствол, която можеше да се види отдалече, и върху нея
заковахме дъска с надпис: „Депо на Нансен №1. Лагер на Дурнов". До
мачтата изправихме кирка и лопата"
Мачтата, разбира се, отдавна паднала, но складът вероятно все
още е недокоснат. Освен продуктите в него е писмото на Едуард
Василевич до Фритьоф Нансен.
Ние искаме непременно да посетим лагера на Дурнов. Искаме да отидем там, за да възстановим паметника на дружбата между двамата полярни изследователи — руснака и норвежеца.

През април-май 1974 г. на Новосибирските острови експедицията на "Комсомолская правда" осъществяваше тренировъчната си подготовка за път.
Юрий Хмелевский, Владимир Леденьов, Игор Марков, Сергей Яценко, Дмитрий Шпаро и Александър Шумилов преминаха със ски по островите Котелни, Земя Бунге, Фадеевски и по споения лед в северната покрайнина на архипелага.
В единия от дните спряхме да пренощуваме в дървената къщичка на бригадира на ловците, якута Николаев. Гостоприемния домакин ни показа яркокеремиденит валма от козината на мамут, които той собственоръчно изрязал от главатана звяра, изкопана от вечно замръзналата почва. Неговият разказ ни направи силно впечетление.
... Земята Бунге! Улахан Кумах - "Страната на големия пясък". Една от загадките на Арктика - единствената в света арктическа пустиня. Тя е съвсем плоска - зиме е трудно да разбереш къде свършва морето и къде започва сушата. На картата са означени височините: 2 метра, 6, 11. Но на Бунге има и хълм - Ексекю Булгунях, "планините" тук стигатат до 45 метра. Според преданието, записано от Тол, тук свила гнездо гигантската двуглава птица Ексекю, чиито нокти от време на време се изпречвали пред ловците (в действителност това са рогата на косматия носорог).
Пак тук Тол намирал странни кръгли топки (конкреции) от втвърдена тиня, вътре в които били изкопаемите цератити. Те според Тол потвърждавали съществуването на легендарната земя на север. „Основното местонаходище на амонитите (цератитите)... е на север, на загадъчния архипелаг — Земята на Санников!" — писал той.
От северната част на остров Фадеевски стръмните склонове се сменяха с каньони, запълнени с навят сняг със странни форми. Белият цвят се възприемаше като непостоянен: истинският сняг беше сив и дори черен. Причина за това са прахът и пясъкът, които се образуват при интензивното изветряне на тукашните планини.
На 15 май нашият отряд се движеше на запад покрай северния бряг на остров Фадеевски. Между 17 и 19 часа ние съгледахме в морето син купол. Беше много красиво: сребристи ледове и сред тях на хоризонта като ледникова шапка — синият остров. Очертаниятаму бяха размити и имахме странно усещане за обема, сякаш пред нас беше не полукръг, а полукълбо. На другата сутрин имахме заплануван радиален маршрут до остров Фигурин и навярно именно той се откри сега на северозапад. Но ето кое е странното: на картата е отбелязана височина на острова — 12 метра, а куполът, който виждаме, е значително по-висок; разстоянието от брега до остров Фигурин е 8 километра, до полукълбото, разбира се, е значително по-голямо; и посоката по наши пресмятания към острова трябва да бъде друга — на около 15 градуса по на запад.
Привечер на пясъчната коса Анжу разположихме лагера. Разбушува се виелица, куполът изчезна.
Сутринта въздухът беше изпълнен с ледени кристали до върха на радиоантената ни, но небето беше синьо, а слънцето необикновено ярко.
Марков правеше профилактика на радиостанцията, Шпаро въртеше ръчката на генератора. В това време от маршрут се върнаха Леденьов, Хмелевски, Яценко и Шумилов.
— Направихме откритие: остров Фигурин го няма — извика отдалече Леденьов.
Шегуват ли се или казват истината?
— А куполът?
— Мираж.
— Защо тогава острова да го има на картата?
— Несериозен аргумент — последва възражение. — Нали знаеш, че островите Семьоновски и Василевски са изчезнали под водата. Старият лед, който покривал земята, се разтопил. Те също доскоро съществуваха на картата.
— Добре ли търсихте? Сигурни ли сте, че го няма?
— Направихме всичко — каза Леденьов. — Ходихме няколко часа, катерихме се по ледените късове, дълбахме леда с надежда да се доберем до суша. Напразно, остров няма.
Едва в Москва разбрахме, че картата ни е подвела. Тя била издадена през 1957 г. и ето през тези години остров Фигурин, изграден от стари ледове, изчезнал — разтопил се. Той е третият, а може би петият от известните острови, изчезнал във водата.
Разговорът, който се водеше на пясъчната коса Анжу във връзка с неуспешните издирвания на остров Фигурин, завърши така:
— Върви, че вярвай на картите — огорчено каза Леденьов. А Марков, пригласяйки му, добави:
— Вярвай след това, че Земята на Санников действително е съществувала.
Да, това е едно от възможните решения на тайната на тази легендарна земя: разтопила се, изчезнала във водата...
През 1979 г. в издателство „Мысль" излезе книгата на В. Л. Иванов „Архипелаг двух морей". Авторът й — началник на комплексна геолого-геофизична експедиция от Научноизследователския институт по геология на Арктика — работил през 70-те години на Новосибирските острови три сезона. В главата, озаглавена „Резерватът на измрелия звяр", Иванов излага съвременните възгледи за геологията на архипелага.*36
Някога, през средния плейстоцен, на мястото на Новосибирските острови е имало обширна суша — северната част на Източен Сибир. Нивото на Северния Ледовит океан било със сто метра по-ниско от съвременното. Продължително време по безкрайните простори се отлагали езерно-речни наслаги, под тях имало уникална скала — пластове от стар лед с дебелина десетки метри. Иванов пише: „Днес ледовете се смятат за жилно образувание, установено е, че формирането им станало в период от време, който отговаря на максималното заледяване на Сибир."
Какво става днес? „Вие наближавате стръмния бряг в очакване да видите скала, а виждате стена с височината на триетажен дом, изградена от сив, непрозрачен и затова приличащ на каменна сол лед. През лятото повърхността на стената сълзят, по нея се стичат ручейчета кална вода. На места в леда се виждат ниши, пещери... Отгоре над ледения слой се надвесва тъмен землен или торфен корниз..." Това е разказът на В. Л. Иванов, а ето какво е видял преди около сто години А. А.Бунге: „Със силен плясък се сгромолясват ту големи, ту малки землени маси: превърнали се долу в гъст „кисел", приличащ на лавов поток, те се стичат по замръзналата почва към по-ниските места и накрая в морето." Читателят ще се съгласи, че тези две описания, сякаш допълвайки се взаимно, дават ясна представа за разрушаването на брега.
Затова именно често наричат Новосибирските острови „архипелагът на изчезващите острови", а картите се налага от време на време да се коригират.
През 1739 г. Дмитрий Лаптев недалеч от нос Святой нос (в протока, който сега носи името на Дмитрий Лаптев) съгледал две малки островчета: Меркурий и Диомид. След 22 години съществуването им потвърдил Никита Шалауров. След още девет години Иван Ляхов пресякъл протока Дмитрий Лаптев и открил сегашния Болшой Ляховский остров. За островите в протока — Меркурий и Диомид — по някаква причина той не споменава. Накрая М. М. Хеденщрьом зачерква тези острови на картата, съставена през 1811 г.
Може би те просто не са съществували? Не, неотдавна в протока Дмитрий Лаптев бе открита подводна плитчина, която доказва, че острови е имало.
През пролетта на 1974 г. колегите на В. Л. Иванов сондирали дъното на протока. „Уникалният материал... — разказва Иванов — показа, че под водите на протока Дмитрий Лаптев, под тънкия слой съвременни наслаги са разположени същите плейстоценски пластове, каквито има и на островите, и на прилежащия континентален бряг, но без пластовете безжизнен лед в горната част на разреза. Затова пък в самите скали на съвсем малка дълбочина са се запазили реликви на „вечната" замръзналост. Замръзналостта и морето са несъвместими. Следователно протокът се е образувал неотдавна."
Точно така са се изгубили от погледа островите Семьоновски и Василевски.
През 1912 г. ги видял ледоразбивачът „Вайгач". Участникът в експедицията на „Вайгач" доктор Л. М. Старокадомски пише:
„Нисък, със стръмни брегове, о. Василевски представляваше огромна скала от стар лед, покрита отгоре с не повече от половин метър слой пръст. Островът постепенно се рушеше, ледът се топеше, покриващата го пръст се свличаше и утаявайки се на дъното, образуваше плитчина. Около острова се трупаха следите от това разрушение — блокове стар лед.
Имаше и други, не по-малко красноречиви признаци за разрушаването на острова. Когато нашата експедиция посети остров Василевски, той беше дълъг около 2,5 мили, почти със същите размери беше и остров Семьоновски. Междувременно според снимката, направена от лейтенант Анжу през 1823 г., дължината на първия остров била определена на 5 мили, а на втория — 8 мили. Вероятно някога това е бил един голям остров, който, постепенно разпадайки се, се обособил в два отделни острова."
По отчетите на няколко експедиции може да се проследи как са се променяли размерите на остров Семьоновски.
Остров Семьоновски изчезнал напълно през 1948 г., Василевски не могли да открият вече през 1936 г. Споделила ли е Земята на Санников съдбата им?
В. Л. Иванов, като се опира на разработките на геофизика В. А. Литински, смята за доказано, че в недалечното минало северно от островите Котелни и Фадеевски по азимута, посочен от Е. В. Тол, е съществувала земя. Остава въпросът: с какава скорост се е рушила тя? Ако скоростта е била приблизително същата като скоростта на изчезване на островите Семьоновски и Василевски, през 1886 г. островите, забелязани от Тол, са могли да бъдат само с много малки размери и не са могли да бъдат разположени, както пише ученият, на разстояние 70 версти от Котелни. Или скоростта на подкопаване на стария лед на Земята на Санников била съществено по-толяма. Това предположение е напълно разумно, тъй като в открития океан рушителното действие на вълните може да се окаже значително по-интензивно, отколкото в района на остров Столбовой, където били разположени островите Семьоновски и Василевски,или... Тол не е видял суша.
Тогава какво? Мираж ли? Напълно възможно. В полярните области има немалко странни и не напълно още разгадани оптически явления. Онова синьо полукълбо, което видяхме на 15 май, навярно също бе мираж. Друго обяснение не може да се измисли.
Командирът на „Заря" Н. Н. Коломейцев описва необикновено явление, което нарича „синя мъгла".
„На половината път през малкия Пясински морски залив минах край голям остров с два много забележими хълма; приближавайки до него, видях странно явление, което не мога да нарека другояче освен „синя мъгла". То се заключава в това, че цветът на покритите със сняг хълмове на острова отдалече се възприема като обикновен бял цвят, после за момент всички добиват цвета на индиго, запазвайки цялата рязкост на очертанията на предметите. След известно време явлението изчезва."
А ето какво пише Фритьоф Нансен: „Неочаквано точно пред носа на „Фрам" се появи голяма суша, лоцманът даде команда: „Пълен назад!" След това все пак започнахме внимателно да се приближаваме: и какво — „сушата" се оказа половина от плаващо във водата черпало."
Обикновеното черпало, с което изгребват водата в лодката, няколко души едновременно взеха за опасно близък бряг на суша. Подобен епизод разказва Норденшелд: главата на моржа, който лежи върху леда, се сторила на хората приближаващият се бряг.
Подобни примери в полярната литература не са малко и е напълно вероятно Земята на Санников да е била само мираж, верига от ледени блокове на хоризонта. Обаче има и трета версия... Да се обърнем към историята на друга една суша, която през 1937 г. полярниците от остров Хенриета открили приблизително в същия район — на североизток от Новосибирските острови.
Ето какво писал за това началникът на полярната станция „Остров Хенриета" Л. Ф. Муханов:
„В средата на септември 1937 г., когато настъпиха студовете и цялото море се покри с ледени полета, въздухът в нашия район стана по-прозрачен и видимостта значително се подобри... Странното струпване на облаци, задържащи се през цялото време на едно и също място, привлече вниманието ми. В продължение на месец аз наблюдавах откъм североизток и всеки път все повече стигах до убеждението, че струпването на облаците се концентрира над някакво природно възвишение. Първото предположение относно водното небе изчезна бързо, тъй като скоростта на дрейфуване на ледовете в нашия район достига 2—3 мили в денонощие и следователно водното пространство между ледовете, над което можеха да се струпват облаци, трябва да се е местило. Облакът обаче стоеше на едно и също място.
Всеки ден и много старателно наблюдавахме този район. На 12 октомври слънцето в нашите географски ширини изгрява за последен път. Сутринта, към 10 часа, едва-едва издигна края на диска си над хоризонта и след 15 — 20 минути се скри. Непосредственото огряване на североизтока позволи ясно да се видят очертанията на неизвестна земя, простряла се от запад на изток с две куполообразни възвишения на запад и значително понижение на изток.
Аз, а след известно време и др. Леонов скицирахме острова. Двете скици, поместени във вахтения дневник, напълно си схождаха."
Нова земя ли? Не, полярните летци открили в този район голям айсберг, който в западната си част имал възвишение във вид на два „планински" върха. Видели го и две години след това. Отначало той бил в плиткото, после започнал бавно да дрейфува. Подобни айсберги достигат на дължина 2-3 километра с надводна част, висока до 5 метра.
Една в края на четиридесетте години беше доказано, че в Арктичния басейн съществуват така наречените ледени острови. Те се отцепват от гигантските шелфови ледници на Канадския Арктичен архипелаг, на първо място от Земя Елсмир, и самите могат да бъдат с много големи размери. Съветските летци са регистрирали плаващи грамади с площ 50 на 50 километра с дебелина на леда над 100 метра. По външен вид те фактически не се различават от сушата. По вълнообразната им повърхност има речни корита и вододели, планини, езера. Често се намират и скални късове. Парченцата, откъртени от скалния къс, който дрейфуващият остров носи от самото си зараждане, полярниците от съветската научноизследователска станция „Северний полюс-23". разположена на ледения остров, смятали за най-хубавия сувенир за гости.
Ледените „земи" се движат бавно в океана Приближават до сушата, спират в плиткото. Няколко години, че и няколко десетки години стоят на едно място, после изведнъж безмълвно „вдигат котва и отново продължават тайнствения си път. Предполага се, че ледените острови живеят стотици години.
Ето и третата хипотеза: Земята на Санников е част от шелфов ледник. След като престояла дълги години край Новосибирските острови, тя отново тръгнала из просторите на СевернияЛедовитокеан. Възможно е тя и сега да се движи някъде из Централна Арктика. И кой знае няма ли след няколко десетки години да се „приледни" на повърхността й вертолет или друг летателен апарат и дали няма да стъпи на нея някой от нашите сегашни млади читатели. Спомнете си тогава за Едуард Тол — човека, чиято мечта в живота беше Земята на Санников.

На стената на една от къщите на голямата полярна станция „Остров Котелни" има мемориална плоча с барелефа на Е. В. Тол. Надписът гласи: „Едуард Василевич Тол стъпил за първи път на Новосибирските острови на 2 май 1886 г. Загинал при завръщане на Руската полярна експедиция от о. Бенет през 1902 г. заедно със своите доблестни спътници Ф. Г. Зееберг, Н. Дяконов и В. Горохов. Академия на науките на СССР, Якутска АССР. Лятото на 1928 г." Полярниците се гордеят с паметника и грижливо, дори ревностно се отнасят към него.
В Геоложкия музей на Академията на науките на СССР в полярния отдел е поставен бюст на Е. В. Тол. В палеонтологията, зоологията и ботаниката на името на учения са наречени много видове представители на фауната и флората. В арктичните морета плава корабът „Едуард Тол".
На остров Котелни успяхме да отидем в планините Тол и на брега на протока Тол. През 1973 г. участниците от Източния отряд на експедицията се любуваха на прекрасната таймирска река Толевая; два пъти — през 1973 и през 1975 г. — бяхме на нос Тол — северната издатина на остров Циркул в шхерите Минин. Любопитно е, че вероятно пръв Фритьоф Нансен още през 1893 г. е нанесъл на картата името на Едуард Василевич. Тогава в района на северозападен Таймир се появил заливът Тол. Има и други географски обекти, които носят името на полярния изследовател.
Ски-похода си по Новосибирските острови започнахме от къщичките на полярната станция „Остров Котелни", преминахме през устието на река Могур Урех, откъдето Тол за първи път видял Земята на Санников, бяхме в лагуната Нерпалах, където някога стояла „Заря". Оттук Едуард Василевич се отправил за последен път към остров Бенет. Ние разговаряхме с много якути, които продължават да ловуват на Новосибирските острови. Дори успяхме да се срещнем с племенника на Николай Дяконов — същия, който загинал заедно с Тол. Честно казано, в разказите им,които вече десетки години се предават от уста на уста, имаше повече измислици, отколкото действителни, потвърждаващи се от документите факти. Но не може да не се забележи всеобщата любов към Тол, дори преклонение пред него. В устните якутски предания ученият се е превърнал в легендарен герой, който извършвал най-различни подвизи...
Ние се поклонихме пред гроба на доктор Герман Валтер, с когото Тол учил заедно в Тартуския университет и дружили цял живот.
Из дневника на Тол:
„Неделя, 5 януари. В 11 часа сутринта в пладнешката дрезгавина на полярната нощ ние погребахме доктора на върха на хълма над западния нос на пристанището, на онова място,където през лятото беше забит за нас знак за акостиране.
... Целият екипаж проявяваше почит към починалия доктор и всички искрено скърбяха... Когато четях „Вилхелм Майстер" на Гьоте, открих място, което се отнася до характера на Валтер:... „Той имаше спокоен нрав, в отношенията си беше добродушен, беше добър другар, снизходителен, скромен и грижлив. Той можеше да прости и да забрави обидата, но никога не можеше да се примири с онова, което преминава границите на честността, доброто, порядъчността..."
Книгата на Е. В. Тол „Плаването с яхтата „Заря" ние носехме със себе си по маршрута и застанали на върха на хълма, който сега се нарича нос Могилни, прочетохме този пасаж.
Висок самотен кръст. Оттук на запад се виждат ледените грамади в протока Заря, а по-нататък, на около 30 километра, остров Белковски. На север е малкият морски залив Нерпичия, в него ледът равномерен и се вижда как виелицата мете снега по земята. Нос Могилни се спуска стръмно към залива Нерпичия, върху леда са надвиснали стотици тонове сняг. В края на май или през юни с глух шум те ще се сгромолясат долу.
„Освежен,загорял и радостен, както винаги, той влезе, възхитен от първото си пътуване и нощувките в палатката... Докторът намираше,че сънят в спалния чувал е чудесен: сънищата бяха извънредно приятни — непрекъснато сънуваше мястото за токуване на горските бекаси. Чаят му се стори по-вкусен отпреди независимо от попадналия в него керосин."*34
Е. В. Тол записал в дневника си тези редове през февруари 1901 г. А след по-малко от година: „Защо докторът не можа да доживее до появата на слънцето? Как го потискаше полярната нощ и как тъгуваше по слънцето!"
Нашият другар Сергей Рахомяги (читателите помнят, че през 1974 г. той беше с нас на нос Депо) по сценарий на Юрий Хмелевски направи филм за „Алманах на кинопътешествията" — „Съкровището на Едуард Тол". През 1979 г. в студията „Талинфилм" Сергей завърши научнопопулярния филм „Едуард Тол. Привличане" по сценарий на естонския писател Ленарт Мери.
През лятото на 1977 г. хидрографският кораб „Дмитрий Стерлегов" доплувал до остров Котелни, около нос Могилни, и на брега слязла снимачната група Рахомяги. През зимата, когато ние бяхме тук, не можеше и да става дума за ремонт на паметника, пък и не биеше на очи сред белите снегове занемареността на гроба, кръстът изглеждаше тържествено и величествено. През лятото според Рахомяги всичко изглеждало иначе. Кръстът килнат към земята и само веригите и металните стълбчета, служили някога за ограда, а сега свлечени под кръста, го придържали да не падне. Снимачната група работила цял ден и паметникът, издигнат от Тол на неговия приятел Герман Валтер, бил възстановен.
... В покрайнините на естонския град Кохтла Ярве се издига паметник. За него ние научихме от писмото на Иля Дмитриевич Корнилов — член на градската секция на ветераните на партията и гражданската война. В писмото си И. Д. Корнилов приложил извадка от книгата „Град Кохтла Ярве и Кохтлаярвенски район": „...елова алея, която идва от бившата сграда на мъйзата*35 Кукрузе, пресича шосето. Тя води до хълма Кабелимяги — място за погребение на собствениците на мъйзата Тол. Там във вид на кораб се издига паметник в чест на известния учен и полярен изследовател Едуард Тол." По-късно ние получихме писмо от председателя на същата секция Ян Янович Юрик:
"Паметникът е издигнат през 1908 г. от братовчеда на Едаурд Тол Герман Тол. Преди окупацията на Естония от фашистите на паметника имаше метална плочка... Сега нашите краеведи поставиха дървена дъска с текст на естонски и руски език. Паметникът е под закрила на държавата." Ян Янович беше любезен да ни изпрати снимка на паметника.
На 19 май 1974 г. във вестник „Советская Эстония" писаха за откриването на продоволствения склад на РПЕ на Таймир и за паметника в Кохтла Ярве. Тази статия, писмата на Корнилов и Юрик ни развълнуваха и зарадваха много. Освен това ние получихме няколко писма и снимки от ФРГ от дъщерята на Тол, Анна Едуардовна и от своя страна не закъсняхме да й съобщим, че в родината на баща й хората пазят спомена за него и го почитат...
От редакцията на „Советская Эстония" ни помолиха да разкажем на читателите за арктичните маршрути на Тол. Ние направихме това и в четири броя на вестника бяха отпечатани нашите материали и снимки, включително и онези, които ни изпрати Анна Едуардовна.
В едно от писмата си, покойната вече Анна Едуардовна ни писа: „Мечтата му беше — завръщайки се в родината си, да се грижи за подобряване положението на народите на Арктика."
Сърдечна дружба свързвала Тол с водача Джергели. В дневниците на Тол неговият образ не е по-малко обаятелен от образа на знаменития Дерсу в книгите на В. К. Арсениев. Тол и Джергели работили заедно през 1885 — 1886 г., след това — през 1893 г. Те се срещнали отново малко преди съдбоносното пътуване на Север.
От дневника на Е. В. Тол:
„Когато запуших лулата на раздяла с приятелите си, разговорът ни засегна „Америкатер-ари" (остров Бенет).
- Вярваш ли ти. Джергели, че на Америкатер-ари съществува също ичита? — запитах аз.
- Ханна барей? (Къде ще се дене?) — отговори той. По смисъл това съответствуваше на „от само себе си се разбира".
- Как мислиш — попитах аз по-нататък, — трябва ли да предприема нещо, за да предразположа в своя полза ичита от Америкатер-ари?
Джергели отговори развълнувано:
- За това има два начина: първият, направи малка маса от каменна плоча върху четири каменни крачета, на всеки ъгъл сложи малка сребърна монета, едри пари за това не са нужни. Вторият, хвърли в тундрата тесте карти, по-добре съвсем нови, и тогава ичита ще получи всичко, каквото иска. Той ще ти бъде благодарен и ти можеш да бъдеш сигурен, че оттук благополучно ще се завърнеш в къщи.
Джергели ме изпрати още малко, изправен на плаза на нартата.
След това ние се прегърнахме за последен път и извикахме един на друг: „Сбогом, сбогом, сбогом!". Аз дълго още виждах малката му ловка и гъвкава фигура, виждах как ми маха с шапката си, оголил побелялата си осемдесетгодишна глава, с този необикновено кръгъл череп, в който бяха скрити поразителна памет, остър ум и вярна, по детски чиста душа."
Колко любов и привързаност звучат в последните думи! И това „сбогом, сбогом, сбогом!".
Ние цитирахме от дневниците на Тол и бихме били щастливи, ако онези от читателите, пленени от дълбочината на чувствата, от финеса на литературния стил на Е. В. Тол, прочитайки тези откъси, се обърнат към първоизточника. Епилогът към книгата „Плавание на яхте „Заря"" е написан от жената на Тол. Ето какво пише тя за мъжа си: „Той се отнасяше сериозно към живота, неможеше да стои без работа и целият, без остатък беше погълнат от нея. За него беше жизнена потребност, дори в период на огромно трудово напрежение, да си дава сметка в своите мисли и действия, да си изяснява откъде и накъде води животът с трудните си за разрешаване задачи. Той вярваше в бъдещето на народа и в развитието на всеки един поотделно без оглед на онези съществени прегради, които стоят на пътя на човека като покорител на природата."

ТАЙНАТА НА ЗАЛИВА АХМАТОВ

1913 година. За първи път пред човека се разкрила панорамата на Северна земя. Край източните й брегове на север плували ледоразбивачите „Таймир" и „Вайгач". Неизвестните брегове се очертаваха на картата. Понякога тъмното очертание на планините прекъсвало като изтрити букви в написана дума. Неразтопилият се бял лед се губел надолу в сушата. Тясната пролука, останала отдире, нарекли залив Ахматов в чест на хидрографа-геодезист.
Изминали 19 години и по същия курс — на север, само че значително по-близо до брега, съставяйки първата карта на целия архипелаг, преминали съветските полярници — известните изследователи на Северна земя Г. А. Ушаков и Н. Н. Урванцев.
В книгата „На Северна земя" Урванцев пише: „На 17 май... пресякохме много дълбок залив — вероятно залива Ахматов." Това било през 1932 г.
Неведнъж, бивайки на гости у професор Н. Н. Урванцев, ние го разпитвахме за неговите походи до Северна земя.
— Ние с Георгий Алексеевич не влизахме в залива, бързахме — разказваше Николай Николаевич. — Предстояха снимки на остров Пионер, а времето беше ограничено...
Ами ако консервните кутии са попаднали на брега на залива Ахматов „отгоре" — снежните води ги донесли от ледниците на остров Болшевик?
— По ледниците на остров Болшевик нито Георгий Алексеевич, нито аз сме се изкачвали — казва Урванцев.
В експедицията на Г. А. Ушаков имало още двама души — радистът Василий Василевич Ходов и ловецът-промишленик Сергей Прокопиевич Журавльов. Ловецът пътувал много из архипелага, обаче в книгите „По нехоженой земле" на Г. А. Ушаков и „На Северной земле" на Н. Н. Урваннев почти няма сведения за неговите маршрути.
Може би Журавльов е бил в залива Ахматов или на ледниците на остров Болшевик?
Много ценните материали — дневниците на С. П. Журавльов — сега се пазят в Централния държавен архив на народното стопанство на СССР в отдела Лични фондове. Те били предадени на архива след смъртта на Никита Яковлевич Болотников, който действително спасил дневниците, като извършил огромна работа по тяхното „разшифроване".
Журавльов си водил записки в продължение на 25 години — на Нова земя, на Северна земя, на Таймир. Писал просто за себе си, в тетрадки (те са 33), на отделни листа. Писал с молив, набързо. С времето текстът избледнял, изтрил се. Тетрадките прекарали и под дъжд, и на сняг, и в морската вода.
Н. Я. Болотников подредил записките в хронологичен ред и ги преписал на машина.„Разшифрованият" материал е вобем 1151 страници, текстът е написан през един интервал!
Дневниците на Журавльов са изключително интересни. Това е динамичен и своеобразен разказ за борбата на човека със Севера и за любовта му към Севера, описание на животинския свят на Арктика... Личните записки в дневниците (разбира се, въпреки волята на автора) ярко рисуват облика на Журавльов — честен, смел и силен човек *36.
Сергей Прокопиевич бил на остров Болшевик само веднъж. Заедно с Г. А. Ушаков той трябвало да организира продоволствено депо недалеч от нос Неупокоев — югозападния край на Северна земя. В отсъствието на Ушаков и Урванцев, когато те били по работните си маршрути, ловецът не можел да тръгне на такова далечно пътешествие. Той просто нямал подходящ впряг за целта. Излиза, че е необходимо да се възстанови само един маршрут на Северна земя: пътуването на Ушаков и Журавльов до остров Болшевик.
В книгата „По нехоженной земле" не се съобщават подробности за този поход, затова пък Журавльов разказва за него с увлечение. Записките са в тетрадка № 17, която ловецът водил от 25 февруари до 9 април 1932 г. През този период той водил бележките си ежедневно.
18 март. Ушаков и Журавльов са още на остров Октябрьская революция. „Макар и тежко да им беше на кучетата, все пак се добрахме. Днес изминахме около 50 км. В 19 часа спряхме при астрономичния знак и оттук се вижда о-в Болшевик. Ледът е напълно проходим, утре може направо да се пътува." Журавльов споменава астрономичния знак на нос Свердлов, поставен от Ушаков и Урванцев през 1931 г.
19 март. „Вечерта спряхме на леда, до брега не можахме да стигнем..."
20 март. "Сушата се вижда, тръгнахме към нея в 10 часа, т. е. към остров Болшевик, пристигнахме в 13 часа."
От дневника стана ясно, че протокът Шокалски, който разделя островите Октябрьская революция и Болшевик, пътешествениците пресекли от нос Свердлов до точката на остров Болшевик, която лежи малко на север от нос Обривистий.
Записките от същия ден: „... след чая тръгнахме на юг по брега и на очите си не повярвах веднага, какво мислите, еленов тор, и то много стар. Спрях се и го показах на Ушаков. Кучетата нещо душеха на хълма (вероятно има пред вид хълма Герасимов, разположен на югоизток от нос Обривистий. — авторите). Разтоварихме багажа и тръгнахме да търсим елените натам, където кучетата ги надушиха, но след това аз видях твърде назад 3 елена... преследвахме ги и изминахме по следите им десетина километра. Елените изчезнаха някъде в мъглата, но в замяна на това получихме друга награда, съвсем неочаквано, където спряхме, гледаме — мечка лежи на склона и не знаем мечка ли е, или бърлога."
От текста не се разбира в каква посока са преследвали елените. Впрочем това важно ли е?
За да могат консервните кутии, хвърлени от Ушаков и Журавльов, да попаднат на брега на залива Ахматов с водата от глетчера, хората най-малко би трябвало да се изкачат на централната част на ледника Семьонов Тян-Шански на височина 660 метра. При това би им се наложило да изминат по вътрешните части на острова не по-малко от 50 километра, а след това да се върнат обратно. Подобна екскурзия с кучешки впряг в продължение на един ден не е възможно да се направи. Между това на другия ден, 21 март, Журавльов пише:
... Днес абсолютно всичко от продуктите беше на свършване. Има керосин, мечешко месо и сол и повече нищо. Като например галета, чай, захар, тютюн, мляко и тъй нататък и тъй нататък... В 8 вече потеглихме, решихме да минем близо край планината на източната страна на прохода, за да огледаме местността дали няма да ни попадне още някоя бърлога. Отдалечихме се на 4—5 км, изведнъж следи от мечка и пак с два спътника. Водят към морето, току-що минала преди нас, преди около 2—3 часа или даже по-малко. Разбира се, ние веднага тръгнахме по следата като изминахме 6 км. я настигнахме, отвързахме кучетата, приближих и веднага й видях сметката... нарязахме мечката... след това сложихме всичко в шейната и потеглихме вече натам, където вчера хвърлихме пеммикана...*38 Пеммикана така го и оставихме, а месото, за да се запази до пролетта откарахме на 2 км в морето и го закачихме на ледената грамада, през нощта отпътувахме към протока покрай брега на около 12—15 км. Утре трябва да тръгнем за базата."
На 22 март пътниците били на остров Октябрьская революция, на нос Свердлов.
И така в залива Ахматов не може да има следи от Г. А. Ушаков, Н. Н. Урванцев, С. П. Журавльов. Но през тридесетте години на архипелага работили още две експедиции, чиито участници също стигнали съвсем наблизодо залива Ахматов. Може би „лагерът на неизвестния мореплавател" — това са техните следи?
На нос Песчаний — северната точка наостров Болшевик, е вкопан в земята половинметров стълб. На табелката надпис: „Астрономична точка. Таймирска хидрографска експедиция. 1932 г." Знака поставили хората от „Таймир" — ледоразбивач. който пръв преминал през протока Шокалски. Но къде отишъл след това „Таймир"? Бил ли е в залива Ахматов? Не, от нос Песчаний параходът се върнал в протока.
1935 година. Пише се нова страница от историята на Съветския север, недостатъчно известна, но странна.
Не може без вълнение, без възхищение да се чете малката книга „Гидрология со льда" (М., 1939 г.), която излязла в поредицата „Стахановцы Арктики". Неин автор е Борис Иванович Данилов.
Младежът завършил през 1933 г. Ленинградския университет. Както и хиляди негови връстници, той се стремял към Арктика. Мечтата се сбъднала: той попаднал на края на сушата — нос Челюскин, в полярната станция, която съществувала втора година. Навярно на Север, както никъде другаде, опитът помага на хората. Знания и техника са нужни, това се разбира от само себе си, но успехът до голяма степен зависи от опита. Той е необходим, за да се приложат знанията и да се използува техниката, да защитиш себе си и другарите от стихията, да запазиш силите или да ги изразходваш всичките в нужния момент.
Опит нямаше, но имаше силен дух. Имаше оня велик ентусиазъм, който до голяма степен определяше блестящите победи на съветските хора в Арктика.
Очаквало се абсолвентът Б. И. Данилов да оглави хидроложките наблюдения в протока Вилкицки: лете да ги извършва от малка лодка, а зиме от леда.
Отначало имало надежди, но едва ли биха могли да се сбъднат напълно. Помислете, как от лодка в протока Вилкицки ще се вземат например денонощно проби. Нали лодката трябва да се закотви. Дълбочините тук стигат до 200—250 метра, ледените блокове се движат хиляди пъти по-тежко от лодката... Вместо мореходен бот полярниците получили малък катер, изработен от смърчово дърво, със скорост 3,5 възли. После стана срещата с Арктика.
Разтоварвали кораба. Лавирайки между ледените блокове, катерът теглел натоварения кунгас. Скъсало му се витлото. Провалял се строежът на новото жилище и тогава двойно съкратили щата на станцията - на 12 души, а в хидроложката група останал един — старши хидрологът Борис Данилов.
Полярниците имали на разположение кучешки транспорт, но твърде негоден: 20 архангелски дворни кучета. 3—4 породисти кучета и водачите на впряговете от експедицията на Г. А. Ушаков — Колима и Тускуб. „Кореняците" обаче, както пише хидрологът, страдали от порок на сърцето, от задух и бързо се уморявали по пътя.
Все пак хидроложките работи не прекъснали, провели се и това, разбира се, е важното.
Към 1935 г. „полярката" на нос Челюскин се преобразила. Тук живеели и работели вече 52 души, имало топли жилища, в отделни стаи били създадени научни лаборатории. В станцията пристигнал вторият хидролог Ю. М. Барташевич.
Отново трябвало да се правят наблюдения в протока Вилкицки, но станцията вече разполагала с добър транспорт (три самолета, два всъдехода и кучешки впрягове) и това според хората позволявало да се направи много над плана.
„В полярната нощ — пише Данилов — с напрегнато внимание ние слушахме предаването за стахановското движение, за това, как съветските хора. използувайки голяма техника, достигат нечувана производителност на труда и по няколко пъти преизпълняват плана... Взето било решение: освен изследванията в протока Вилкицки да се работи и в протока Шокалски.
В онова време на остров Октябрьская революция, на брега на протока Шокалски, работела още една полярна станция —„Нос Оловяний", в състава на която влизали Е. Т. Кренкел, Б. А. Кремер, А. А. Голубев и Н. Т. Мехренгин. Те очаквали с нетърпение гости „от юг".
Полярниците от двете станции си устройвали производствени съвещания в ефира — обсъждали възникващите трудности. На нос Челюскин например не стигала храната за кучетата и „северняците" решили да жертвуват малкия си запас от мечо месо.
На 26 февруари известният полярен ас М. Я. Линдел прехвърлил началника на групата Данилов с научно оборудване и походна екипировка през два протока и един остров. На 4 март колективът на полярната станция „Нос Оловянний" и „командированият" Б. И. Данилов започнали хидроложки изследвания в протока Шокалски: ежечасни наблюдения на теченията, измерване колебанията на морското ниво и т. н. На 9 март с втория рейс на нос Оловянний пристигнали Ю. М. Барташевич и Ф. А. Николаев. „Нартите, привързани за колесника. придаваха на самолета ни особено арктичен вид" — пише Б. И. Данилов.
На 22 март с два впряга хидролозите тръгнали по маршрута: нос Оловянний — фиорд Телман. После пресекли още веднъж протока в южната му част: от остров Болшевик през Краснофлотските острови до остров Октябрьская революция. На 7 април те се върнали в полярната станция, а на 13 отново били на път, насочвайки се към нос Визе, за да пресекат от него остров Болшевик и през протока Вилкицки да се върнат.
Щом фиордът Телман е разположен срещу нос Оловянний (входните носове на фирода — най-близките точки на остров Белшевик към нос Оловянний), то нос Визе е отдалечен значително и на хидрогеолозите им предстоял дълъг път. Фиордите на остров Болшевик от юг на север са в следната последователност: Телман, Спартак, Партизански. Северно от фиорда Партизански е разположен нос Визе. Брегът се спуска стръмно на изток, става нисък и полегат, тук е възможно изкачване на възвишението в северната част на острова. Пътешествениците избрали този път.
На 17 април започнало изкачването по посока юг—югозапад. За два дена се придвижили малко — на 12 км., анероидите показвали височина 240 метра. Данилов пише, че ледниковата долина, по която се движели, водела на юг, а североизточният и склон се спускал от възвишението, което се извисявало в тази част на острова. Хидролозите се надявали, че като се изкачат, ще се окажат на централното плато на острова, по което ще се доберат до противоположния край, за да се спуснат към протока Вилкицки.
По-нататък маршрутът на Данилов и другарите му върху съвременната карта е съвършено ясен. Те се движили по ледника Мушкетов с максимална височина 560 метра. Привечер на 19 април анероидите отбелязали 450 метра.
Сутринта Данилов тръгнал на разузнаване. Като изминал 7 км на югоизток, той се оказал на прохода. Открил се изглед към залива. Борис Данилов, началник на хидроложката експедиция в протока Шокалски, — ето кой пръв видял залива Ахматов, притиснат между скалите почти в средата на острова...
Ледникът Мушкетов се спуска в долината на юг и изток. От противоположната страна в нея се спускат езиците на ледника Семьонов Тян-Шански, а на изток зад нея лежи отвесният ледник Войцеховски. Река Базовая, която бърза през долината,се влива в залива Ахматов на около 30 км северно от „лагера на неизвестния мореплавател". Ако при тази своя почивка Данилов беше оставил няколко консервни кутии, което е почти невероятно, още по-невероятно стечение на обстоятелствата би могло да доведе до това те да попаднат на брега на залива, но значително по на север, по-близо до морето. Изводът от нашия разказ е следният: експедицията на Данилов няма никакво отношение към „лагера на неизвестния мореплавател".
Но да проследим пътя на смелите хидролози по-нататък. Разузнаването на началника показало, че маршрутът през вътрешните части на острова ще бъде много труден, предположенията, че ще се движат по равно плато, не се сбъднали. Храна за кучетата имало само за 6—7 дена и разстроените пътешественици благоразумно се върнали обратно. Опитът да се спуснат към фиорда Партизански бил неуспешен и те се насочили към нос Визе. По протока Шокалски с кучетата стигнали до нос Оловянний. Оттук връщането било по-лесно и по-сигурно. Данилов, Барташевич и Николаев преминали през остров Болшевик в южната му част, недалеч от планината Герасимов, а след това пресекли протока Вилкицки. Вероятно те са първите, които са превъзмогнали ледените грамади в протока и „свързали" Северна земя с континента.
Данилов пише: „Експедицията се върна живо-здраво и най-важното — материалите са доставени в пълна изправност: нито едно шише не е счупено." В тях имаше проби от морска вода, взети от различни дълбочини в разни точки на протока Шокалски. Предстояла втора, не по-малко важна част от работите — домашен химичен анализ на всички проби. Съгласете се, че да возиш маса шишенца по ледовете на Северна земя и да не ги счупиш — това е гордост.*40
И тъй консервните кутии не могат да бъдат притежание на нито една от експедициите, работили на остров Болшевик. Тогава или А. И. Косой е прав, или трябва някак другояче да се обяснят изнесените в статията му факти.

Ако в час по география ученик започне да спори по въпроса, кой е открил Северна земя — Вилкицки или Татаринов, учителят няма основание да се огорчава. По-скоро обратното — може да се радва на любознателното, самостоятелно мислещо дете. В института такъв спор не възниква. На романа няма да се позоват като на документ нито журналистите, нито литераторите, нито учените. Но няма причини да не се позоват на солидния сборник „Летопис на Севера". Статията на А. И. Косой се изучава, цитира и използува.
... На всеки почитател на известния естествоизпитател и полярник В. А. Русанов са известни книгите на Василий Михайлович Пасецки: „Геркулес исчезает во льдах" (М., 1961, 2 изд.) и „Отогревшие землю" (М., 1971). Жанрово те са документални, научно-художествени биографии. На тях може напълно да се позоват като на научни трудове.
Ако на очевидци на находката в залива Ахматов оригинални доказателства практически не са известни (за тях ще стане дума по-нататък), а първият том на „Летописи на Севера" е библиографска рядкост (тираж 5000 екземпляра), книгите на В. М. Пасецки ги има във „сяка голяма бибилиотека.
Ето какво писал В. М. Пасецки през 1961 г.: „С експедицията на „Херкулес" свързват също намирането на лагера на неизвестния мореплавател на Северна земя. Разбира се, примамливо е към списъка от славни дела на Русанов да се прибави още едно постижение — откриването на Северна земя, за съществуването на която в онези дни, когато „Херкулес" напуснал Шпицберген, още никой не подозирал.
През юли 1947 г. във връхната част на залива Ахматов, разположена на североизток от остров Болшевик, малък хидроложки отряд открил находка, която ги учудила. На морския бряг пред тях лежали скрепени с болтове дъски,които вероятно са отломки от обшивката на неизвестен кораб. Минало известно време и на друго място в залива, някъде на около 300 метра от брега, те открили по земята празни консервни кутии, останки от огън и човешки кости (дясна лопатка, ребра, десен пищял със стъпало, част от гръбначен стълб)...
Никой от хидрографите не се досетил да вземе със себе си поне една консервна кутия, за да се опита после да определи годината и мястото на производството. Това би позволило макар и приблизително да се възстанови времето на пребиваване тук на „неизвестния мореплавател". Находките така си и останали на брега на залива Ахматов, но затова пък било изказано предположение, че откритите останки от лагер са на последната експедиция на Владимир Александрович Русанов...
Тази мисъл е интересна. Може да се използуват доста знания и сили в името на доказателството, че забележителният изследовател на Нова земя и Шпицберген освен това е и първооткривател на най-големия полярен архипелаг — Северна земя..." *41
По-нататък В М. Пасецки обсъжда възможните пътища за движение на русановци и стига до извода, че не са могли да се доберат до Северна земя. В края на първа глава на книгата „Отогревшие землю" авторът пише:
„Такива са предположенията. Възможно е да греша. Възможно е новите находки да опровергаят тези доводи и да се докаже, че към дългия списък от славни дела на Русанов следва да прибавим откриването на Северна земя..."
Ясно се вижда неутралното, обективно отношение биографа на Русанов към „североземелската" история на А. И. Косой. Но неволно В. М. Пасецки спомага за нейното най-широко популяризиране.
Статията „Лагерът на неизвестния мореплавател в залива Ахматов" е увлекателна. Но няма да сгрешим, ако кажем, че разказът на Пасецки (по-точно преразказът) е не по-малко увлекателен, че се е врязал в паметта навярно на всички, които са чели книгите „Геркулес" исчезает во льдах" и „Отогревшие землю".
Освен това в книгата от 1971 г. „Предполагаемото плаване на Русанов през 1912—1913 г. (първа и втора версия)"; е илюстрирано със запомняща се рисунка. Първото предположение — североземелското — е изобразено така. Североизточно от островите Мона, по-нагоре от архипелага Норденшелд, е нарисуван наклонил се кораб — премазаният от ледовете кораб на Русанов „Херкулес". От северния край на Нова земя покрай остров Уединение и през островите Мона до него е прокарана плътна линия— пътят на „Херкулес". А по-нататък — пунктирана: през протока Шокалски в залива Ахматов. Същата плътна линия и същият кораб изобразяват втората версия — таймирската. Само че тук пунктираната линия е прокарана на югозапад, в шхерите Минин. Над нея са нарисувани хора с лодка.
И тъй две хипотези, според рисунката напълно равноправни. Равноправни ли? Оказва се, че не са. Едната от тях явно е по-предпочитана от учителя — тя обещава историческа сензация: откриването на Северна земя се паднало на В. А. Русанов.
През пролетта на 1971 г. вестник „Неделя" публикува емоционалния призив-статия „Къде да търсим Русанов?". Неин автор е действителният член на Географското дружество на Съюза на ССР журналистът П. А. Новокшонов.
На въпроса, изнесен в заглавието, Новокшонов отговаря еднозначно: в залива Ахматов. Авторът има много аргументи. Той цитира писмото на хидрографа В. А. Троицки: „... ето вече 21 година никой и не мисли да изследва залива Ахматов." Новокшонов спори с В. М. Пасецки. Самият журналист бил на кораба на 30 километра от залива Ахматов. Той пише:
„Авторът на тази статия, достатъчно съблазнен от експедиционните работи, е готов да поеме бремето на отговорността по всякакви издирвания в онзи район или да участвува във всякаква експедиция, ако се намерят хора и организации, които да се заинтересуват от това. Тогава ние заедно ще видим в полунощ розовеещите ледници на остров Октябрьская революция, белите простори на море Лаптеви, прозрачната шир на залива Ахматов."
През лятото на същата година вестник „Воден транспорт" публикува подбрани читателски писма — всички устремени към издирванията. Всички са романтици, скептици няма.
Сред тях е статията на кореспондента В. В. Книпер „По следата в ледовете": „Море Лаптеви посрещнало русановци неприветливо. Ледовете тласкали малкия кораб към брега. Спасявайки се от тях, моряците принудително навлезли в залива Ахматов. Може и друго да се предположи: В. Русанов и неговите спътници не забелязали веднага „ ниския югоизточен нос на залива. Поемайки курс на юг, те не предполагали, че ще се окажат в капан. Ледовете бързо „затворили" изхода на залива Ахматов..."
Редакционното заключение: „Редакцията на „Воден транспорт" реши да обедини групата ентусиасти, увлечени от разкриването на една от тайните на Арктика."
Сега, на тази нова висока нота — емоционалните призиви във вестниците, не е справедливо да упрекваме някого в излишно увлечение, в доверчивост. Като снежна топка, която се търкаля от хълма, хипотезата на А. И. Косой обраства с подробности и привърженици.

Вестник „Воден транспорт" прояви настойчивост и последователност. По молба на редакцията Хидрографското предприятие към Министерството на морския флот на СССР реши наред с основните работи на хидрографите те да направят и издирвания в Северна земя. Диксонската база получи указание: при благоприятни условия да се отиде с вертолет до залива Ахматов.
И ето Владилен Александрович Троицки е в залива Ахматов. За пътешествието с вертолет най-добре може да се съди от документа-акт за работата.
Съставен на 17 август 1971 г. от хидрографите Троицки, В. А., Гордеев. К. Я., от командира на вертолета Неумержицки, И. Н. и бордовия механик Кириченко, В. И., в уверение на това, че на посочената дата е посетен с вертолет заливът Ахматов с цел издирване следи на неизвестна експедиция, открити там през 1947 г. ...
От нос Челюскин до южния връх на залива Ахматов летяхме над протока Вилкицки и ледника Ленинградски по права линия, полетът трая час и половина. Около обяд стигнахме до върха на залива. Видимостта беше добра, бреговете на залива бяха свободни от снежна покривка и се виждаха добре.
Диренето започна от върха на залива и по-нататък покрай западния бряг, над който минахме два пъти на разстояние 18 км, до 78° 58' северна ширина. Търсенето се осъществяваше по пътя на визуалния оглед на бреговете от височина 10—12 м. Внимателно беше огледана прилежащата към морето брегова ивица на ширина 200—300 м.
В обследвания участък нямаше никакви следи от човешка дейност, ако не се смятат няколкото варела от гориво близо до устието на рекичката Илюминаторная, очевидно оставени тук през 1969 г. от измервателния отряд на експедицията,който през зимата правел измервания от леда, а също и гурей с веха (триангулачен знак), поставен от същата експедиция.
На връщане три пъти кацахме и оглеждахме прилежащата местност на следните места: в района на триангулачния знак, откъдето с бинокъл бяха огледани прилежащите стръмни склонове на брега и пещ обиколена местност в радиус 100—200 м; втория път кацнахме в живописния пролом, образуван от рекичката Вертолетная (78° 54,6' с. ш.) където с целия екипаж огледахме делтата на рекичката, прилежащите й стръмни склонове и подножието им на разстояние 0,5 км от морето. На южния бряг на делтата на тази рекичка имаше оставен празен варел от бензин. Никакви следи или предмети в споменатите две места не бяха намерени, както и вдлъбнатини в стръмния бряг, напомнящи пещера, която по думите на топографа Н. Пянков се намирала близо до мястото на неговите открития през 1947 г.
Тази пещера (78° 53,4' с. ш.), вече полуразрушена, открихме в устието на рекичката Костяная на 800 м от брега на северния склон, който беше граница на заливната тераса. На 100 м източно от пещерата рекичката прави остър завой, по-нататък, нагоре по течението, има тесен пролом с отвесни брегове, високи до 50 метра. Първоначално пещерата, съдейки по останките от корниза, надвисва на 1—2 м, на височина около 2 м, при дължина от порядъка на 10 м, обаче сега по-голямата му част се е срутила. Купчина камъни с тегло, не по-малко от 5—7 тона, заема цялото пространство в подножието на склона, особено в западната част. Срутването е станало вероятно вследствие на подминаване на подножието от рекичката през топлото време. Тъй като разследването на купчината би отнело не по-малко от 1—2 дена, не предприехме разкопки. Сложихме при пещерата каменен гурей, висок около 1 м, в който е забита лопата с плоския край нагоре.
Недалеч от пещерата, в радиус 100—300 м, по склоновете на планините бяха намерени кости от крайници, чиято принадлежност ние не можахме да определим. Общо са намерени около десетина такива кости, приложени към този акт. Обаче всичките те бяха събрани по възвишенията, които рекичката не залива, по заливната тераса кости не намерихме, вероятно са отнесени от снежната вода.
Твърдим, че по целия западен бряг в обследвания район на залива Ахматов никъде няма никакви пещери или нависнали стръмнини, затова сме сигурни, че сме обследвали именно същото онова място, където са били направени откритията през 1947 г. То е на 9 км от върха на залива (Пянков посочвал 10 км)."
Главният лекар на диксонската пристанищна болница П. А. Слабински, лекарят-хирург И. Г. Погорел и лекарят Е. С. Храмцов направиха експертиза на костите, намерени от В. А. Троицки.
В експертизния акт, съставен на 9 септември 1971 г., те пишат: ... Огледът на костите в общи черти показа, че те са от предни и задни крайници на животни, най-вече от северен елен. Останките от кости на пръстите могат да бъдат на мечка. Нито една от представените кости не спада към човешкия скелет, което и твърдим." Отново актът на Троицки:
„Смятаме, че загадката на находката от 1947 г. си остава все още неразгадана: дотогава, докато не се разкопае срутището на откритата от нас пещера, където по думите на Н. Пянков... имало някакъв дървен предмет и консервни кутии. Сега лесно може да се намери мястото на пещерата, тъй като то е фиксирано с гурей и сме посочили точните му координати, което по-рано нямаше."
Един от репортажите на специалния кореспондент на вестник „Воден транспорт" Владимир Владимирович Книпер завършва с думите:
„Като напускахме нос Челюскин, ние се срещнахме с началника на радиометеорологичния център Н. Тюков. Той ни увери:
— Следващото лято обезателно ще докараме в залива Ахматов група млади полярници, за да направят щателни разкопки на мястото на пещерата. Арктика ще отстъпи! Тя ще открие своята тайна!"
Но ключовете за тайната открихме в архивите.

На 11 юли 1947 г. по брега на тесния дълбок залив крачел топографът Николай Николаевич Пянков. Затънтени, студени места: накъдето да погледнеш - камъни, скали, лед. И изведнъж на чакълестия плаж -кости.
В служебния си дневник той записал: „Вятър до десет бала, видимост добра. Да се работи невъзможно — чупи латата. По пътя към палатката в края на залива Ахматов (западния бряг) намерих разпилян човешки скелет. Десен крак, голям пищял, лопатки."
Както съобщи на авторите началникът на Хидрографското предприятие на ММФ Анатолий Казимирович Жилински, сега служебният дневник на Н. Н. Пянков е унищожен „поради изтичане на срока за съхранение". Дневникът се цитира по статията на М. И. Белов „За предстоящите издирвания на експедицията на В. А. Русанов" (Проблемы Арктики и Антарктики, № 25, 1967 г.).
Докторът на историческите науки, професор Михаил Иванович Белов. размишлява в статията си за това, къде следва да се търсят следите на последната експедиция на В. А. Русанов. Ученият поставя въпроса: следва ли в предстоящите търсения да се има предвид находката от 1947 г. на Северна земя — „разпилян човешки скелет", находка, около която по-късно се явиха ред подробности?
М. И. Белов пише: „В дневника не се споменава за огъня, за останките от корабна обшивка и другите части на човешкия скелет, на което по-късно се акцентува.
... Освен това наблюдението си Н. Н. Пянков извършил, оставайки сам, този ден другарите му отсъствували поради описване на залива, не им казал и на другия ден, когато в лагера се върнал опитният каюр Галиничев."
Само някакви фантастични обстоятелства са могли да отведат „Херкулес" към източния бряг на Северна земя. Ако се беше намерило тук нещо сериозно, потвърждаващо това, например дъска с надпис „Херкулес" или гилза от патрони 1912 г., то би трябвало да се повярва в тези фантастични обстоятелства. Но това не съществува. Налице е находка „разпилян човешки скелет" и нищо повече. А защо между другото костите са наречени човешки? Кой ги е идентифицирал? Не е толкова лесно да се различат човешки кости от костите на едро животно. Излиза, че няма основания да се вярва във фантастични обстоятелства. Търсенията (а това е изразходване на сили, средства) следва да се правят не както дойде, къде да е, само да се правят, а трябва да става осмислено. Изходните версии трябва да имат някакъв минимум надеждност.
Няма никакви основания да се правят издирвания на Северна земя — до този извод стига в статията си Михаил Иванович...
В селището Диксон има чудесна двуетажна къщичка. Стената й изцяло блести от огледала, подовете блестят, в сандъчета с пръст расте гъста зеленина, а в огромна стъклена сфера плуват рибки. Хората, които работят тук, са акуратни и дисциплинирани като на военен кораб. В просторния много светъл кабинет на началника на сейфа има макет на ветроход, а наблизо включена УКВ-радиостанция. Получава връзка ту с пристанището, ту с Щаба на морските операции в Западния сектор на Арктика, ту с корабите, които чакат в Диксонското пристанище.
В къщичката се помещава Диксонската хидробаза. Тук ние се запознахме със завеждащ отдела на хидробазата Павел Яковлевич Михаленко, който през 1947 г. оглавявал Хидрографската експедиция на остров Болшевик. Прошарен, на средна възраст, но жизнен и решителен, висок и снажен, Павел Яковлевич разказва:
— През 1945—1947 г. нашата база се намирашев залива Солнечная, в южната част на остров Болшевик. Точно „отсреща" през протока Вилкицки работеха полярниците от нос Челюскин.
Изминаха две седмици от завършването на полевите работи и завръщането ни в базата, когато някой ми каза, че Пянков открил в залива Ахматов пещера и наблизо останки от човек. Аз извиках топографа и го помолих да напише подробен доклад.
Няколко пъти му напомнях за доклада, накрая той го донесе... Този паметен бял лист, изписан с молив, се пази в архива на Хидрографското предприятие на ММФ. Ето буквалния му текст:
„На 12 юли в края на залива Ахматов (зап. бряг) на връщане от работа при силен вятър около 10 бала по пътя към палатката открих човешки кости, десен пищял със стъпало, а недалеч от костите ръждива консервна кутия, подробно не съм я разглеждал, но по ръждата личи, че е отдавнашна. Кръгла, ниска, очевидно от рибни консерви. С мене беше Коптяев, който намерил също на това място с разлика от 20—30 м около 4 кутии от рибни консерви от около 400 г тегло.
На другия ден при завръщане на местоработата аз пак намерих други части от скелета: гръбначен стълб и лопатка, дясна, повече нищо не съм намирал.
Като вървях по-нататък край залива Ахматов, по брега ми попадаха дъски от корабна обшивка (точно не мога да кажа, не съм компетентен в корабостроенето), но логиката ми подсказва.
Бяха намерени овъглени дърва, което свидетелствува за някогашна следа от огън.
Топогр. Пянков, 1947 г. х/е на о-в „Болшевик".
Две доказателства: служебният дневник и докладната бележка. Сравнявайки именно тях, Михаил Иванович Белов изброявал в статията си всичко онова, което нямало в дневника и което се упоменава в докладната: огън, дъски, корабна обшивка, „други части от човешки скелет".
— А за консервни кутии в дневника нещо споменаваше ли се? —
питахме ние М. И. Белов.
- Не, за тях въобще не се споменава. Аз пазя записките, които съм правил, когато четох първоизточника. За консервните кутии в дневника не се казва нито дума.
На 16 юли 1971 г. поканили Н. Н. Пянков и Хидрографското предприятие на ММФ, където той написал „Спомени за находката от 1947 г. в залива Ахматов":
... В стръмния бряг открихме вид пещера, която се вдаваше навътре в стръмнината на около 2—3 м и на дължина около 10 м. В нея се криехме при лошо време. Непосредствено по на юг от пещерата, навътре от брега се вдаваше дълбока теснина във вид на пролом, може би речно устие. Чакълестият плаж обточваше брега на около 50—60 м.
В „пещерата" обърнахме внимание на консервните кутии, взех една от тях и я почистих, проличаха буквите „France". В южния ъгъл на пещерата, полузасипано от снега — някакво полуизгнило дърво, като че ли корково, отчупено парче, но това място беше под снега. Срещу този край на пещерата, където беше дървото, на плажа, наоколо 5—10 м. имаше кости; работникът с мене взе една от тях и я занесе в палатката, където беше лекарят Вишневский. който я идентифицира.
След стабилизирането на времето ние отидохме по на юг още около 8 км. после пресякохме залива и по източния бряг се върнахме палатката, повече нищо не видяхме там.
Всички находки бяха открити в „пещерата" или (костите) около нея. След една седмица ние отново бяхме на това място и продължих ме снимките..."
Навярно, ако бяха дали на Николай Николаевич Пянков да препрочете докладната си, написана преди 24 години, тези спомен щяха да бъдат други.
Наистина, да сравним. Ако през 1947 г. се казва, че Пянков „подробно не е разгледал" консервната кутия, то през 1971 г. се посочв съвсем противоположното: Пянков взел кутията, почистил я и тогав проличала думата „France". В докладната бележка е казано, че кутиите се търкаляли в участък от 20—30 м от брега, според спомените излиза, че всички находки са намерени в пещерата Твърде важни детайли — овъглените дърва и дъските от корабната обшивка — са изчезнали.
По повод надписа на кутията В. А. Троицки, който присъствувал на беседата с Пянков на 16 юли 1971 г., пише: „... не е ясно как може да не спомене тогава такава подробност — през 1947 г.! Следва да се вземе под внимание, че беседата с него се е състояла през 1971 г. веднага след отпечатването на поредната статия за гибелта на Русанов във в. „Неделя", където се споменава съпругата на Русанов — французойка. Лично у мен след беседата с Н. Пянков се създаде твърде неблагоприятно впечатление за произхода на версията за намирането на останките от човешки кости през 1947 г., доколкото Н. Пянков всячески се стараеше да умаловажи предишните си „открития" и направо се отказа от това, че били намерени много човешки кости..."
Не е наша работа да анализираме подробно характерите. Цитираните докладна бележка и спомени са поучителни само с това, че ясно показват цялата малоценност на подобен род документи.
Наложило се топографът Н. Н. Пянков и цялата хидрографска експедиция от 1945—1947 г.да работят на остров Болшевик при тежки условия. Ние прочетохме отчетите, които се пазят в Хидрографското предприятие на ММФ, и по-нататък ще разказваме, като се позоваваме на тях.
Вместо 29 души, предвидени по щат, в експедицията били 23. Един от работниците наскоро заболял тежко, бил изпратен на континента и по пътя умрял. В края на навигацията през 1946 г. пристигнало попълнение от 12 души, в това число и топографът Пянков, но поради болест шестимата били откарани обратно.Отново експедицията не е била напълно комплектувана. Със снабдяването не всичко било наред, нямало радиовръзка между отрядите.
През март 1947 г. от базата излезли два отряда с два всъдехода: геодезичният на А. П.Македонски и измервателно-топографският на Н. Н. Пянков. Последният трябвало да направи рекогносцировка в залива Ахматов, да постави триангулачни знаци и от леда да направи измервания на залива.
От архива на Хидрографското предприятие на ММФ ние се запознахме с два документа: „Спомени на А. П. Македонски от 21 февруари 1972 г." и „Обяснителна бележка на П. Я. Михаленко от 12 март 1972 г.". Македонски описва началото на работата в залива Ахматов по следния начин:
„Пристигнахме в гъста мъгла и не знаех точното местонахождение, но бях сигурен и така и казах на Пянков, че той е в района на североизточния край на залива Ахматов, т. е. в района на работите.
Групата на Пянков се състоеше от 4-ма души, включително Пянков, доктор Вишневски Ю. Б. и 2-ма работници...
След месец при пристигането си при Пянков ще науча, че той още не е започвал работа, а цял месец си е изяснявал местонахождението и само ден преди идването ми установил, че се намира на мястото си. Както тогава, така и сега вярвам, че Пянков не е безделничил, а именно е уточнявал местонахождението си поради неопитност и незнание..."
От 20 април до 6 юни Пянков боледувал от плеврит и не е работил. На 8 юни с всъдеход той бил прехвърлен в залива Микоян за изработване на тахеометрични снимки.
„При това... — пише П. Я. Михаленко — лекарят Вишневски заедно с каюра Г. Л. Логинов бил изпратен в базата на експедицията с тежко заболелия работник Василев. На мястото на двамата напуснали групата на Пянков, доколкото си спомням, беше командирован работникът Кошевицки.
В края на юни, привършвайки работата в залива Микоян, групата на Пянков се прехвърлила отново в залива Ахматов за заснимане на бреговете му.
В края на юли групата на Пянков заедно с групата на Македонски се върнала в базата на експедицията в залива Солнечная, като измината пеша над 250 км по арктичната безпътица."
Да се обърнем отново към дневника, докладната бележка и спомените на Н. Н. Пянков. Веднага след професор М. И. Белов трябва да признаем служебната записка от 11 юли 1947 г. за единственото приемливо показание на топографа. В нея става дума само за костите голям пищял и лопатка.
Читателят си спомня, че в първата глава ние писахме за костите, намерени на островПопов-Чухчин, които 35 години прекарали в Музея на Арктика и Антарктика под номер "№ 657 човешки кости", и едва през 1972 г. експертизата установила, че те са на животно от разреда перконоги. Случайно съвпадение, но в онази история фигурираха същите кости, които и в служебния дневник на Пянков: голям пищял и лопатка. С „човешки кости" от остров Попов-Чухчин се получи конфузно положение. Ами костите, намерени от Пянков?
Началникът на Хидрографската експедиция на остров Болшевик П. Я. Михаленко ще опровергае възможността за оглед на костите в палатката, говорейки за заминаването на Вишневски с тежко болния Василев. Като се възползувахме от отчета на Михаленко „За организацията и производствената дейност", ще прибавим, че машинистът М. В. Василев в продължение на един месец боледуваше от възпаление на дробовете.
В края на обяснителната бележка Павел Яковлевич още веднъж се връща към този епизод: „Лекарят Вишневски, Ю. Б. напусна групата на др. Пянков месец преди находките (12 юли) и не можа да види нищо от намереното (костите). Ако той беше очевидец, то безусловно бих го разпитал обстойно в базата на експедицията, както Пянков и работника..."
Началникът на експедицията пише също: „Доколкото си спомням (при разпита), Пянков не твърдеше уверено, че костите са именно човешки..."
Да направим своя извод. Н. Н. Пянков намерил кости, които приел за човешки. Това е всичко.
Обяснителната бележка на П. Я. Михаленко разказва как е било по-нататък:
„В началото на септември 1947 г. съобщих с радиограма на началника на морските операции в Диксон за находката на Пянков в залива Ахматов. В радиограмата молех да изпратят хидросамолет, какъвто имаше в щаба на морските операции, за издирвания в залива Ахматов. След няколко дена зам.-началникът на Хидрографското управление А. И. Косой, който се намираше в Диксон, отговори, че няма възможност да изпрати самолет.
След това аз се обърнах къмдр. Кошкин,В. Н., началник на геоложката експедиция от НИИГА, намираща се на база на нос Челюскин, с молба да отиде с двата самолета По-2, които има на разположение, до залива Ахматов. Но независимо от големия му интерес към находките той не рискува да отдели самолет поради несигурност и липса на ВПП (писта за излитане и кацане — авторите).
През 1949 г. на о. Болшевик работеше геоложки отряд от НИИГА под ръководството на др. Егиазаров. Аз му изпратих радиограма с молба да посети залива Ахматов за детайлни издирвания. Но, както научих после, те нямали възможност за това."
Павел Яковлевич направи всичко, което можа. Разбира се, беше досадно, че съобщението на Пянков не бе проверено веднага. Но като не върви, не върви.
През септември 1947 г. хидрографската експедиция завършила работата си на остров Болшевик и целият личен състав заминал за Ленинград с моторния кораб „Олонец".
И тъй, ние проследихме как постепенно се променяли „показанията" на топографа. В дневника за 11 юли той споменал само костите. След това се появили консервните кутии. Вероятно той въобще не придавал значение на находките си. „И чак в базата на експедицията в зал. Солнечная много след това — пише А. М. Македонски — Пянков между другите разговори несериозно споменал за тази находка."
Кой от вещите хора няма в запас някоя и друга приказчица! И кой няма да прибави нови подробности към полузабравената вече история, ако около себе си няма заинтересувани, заинтригувани слушатели!
„С хората той е общителен, шегобиец, разказвач на всевъзможни измислици" — писмено характеризира П. Я. Михаленко топографа Н. Н. Пянков. Същото отбелязва А. П. Македонски: „По характер Н. Н. Пянков беше и си остава шегобиец, разказвач и на истински случки, и на измислици."
Това съвсем не е порок. В експедициите дори трудно може да мине без такива, непадащи духом шегаджии.
Лошото е, когато техните разкази попадат в научни издания.
Ние помним: съществува само един документ — служебният дневник на Н. Н. Пянков. Освен това налице е обяснителната му бележка. Читателят вероятно е забелязал, че дневникът и бележката се различават преди всичко по датата: в дневника е посочено 11 юли, в докладната — следващият ден. Находката е открита, разбира се, на 11-и: възстановявайки събитията в паметта си, топографът сгрешил. Обаче датата 12 юли се е запазила и в статията „Лагерът на неизвестния мореплавател в залива Ахматов". За нас е важно сега да подчертаем не това, че А. М. Косой повтаря грешката на Пянков, а това, че авторът не се е запознал с единствения съществуващ документ. Той е имал пълната възможност да надникне в служебните материали на началника П. Я. Михаленко, а следователно и на Н. Н. Пянков.
В статията на А. И. Косой не се посочва обяснителната бележка. Затова пък тя се интерпретира твърде свободно. Разхвърляните кутии като по магия се събират около неизвестно откъде дошлите останки от огън (при Пянков обгорели дърва възможно е да са изхвърлени от морето, а съвсем не останки от огън). Дъските са скрепени с болтове, изядени от ръждата. Появява се нова част от скелета — ребра. Впечатляващо! Така си и представяш човешки гръден кош.
Всичко това го нямаше в докладната. И главното — в статията всичко е организирано, подредено. Това именно е „лагерът на мореплавателя" — у читателите на статията на А. И. Косой не могат да възникнат никакви съмнения в това.

В началото на 70-те години Хидрографското предприятие на ММФ старателно провери всички обстоятелства около находката от 1947 г. Хидрографите намериха възможност да отделят вертолет за издирвания в залива. А след това, като се убедиха в несъстоятелността на хипотезата на хидрографа А. И. Косой, се отказаха да защищават своята „ведомствена" чест.
Хидрографът В. А. Троицки, като обобщил резултатите от извършената работа, в докладната си бележка до А. К. Жилински през 1972 г. писал:
„Следва да се направи изводът, че на мястото на находките от 1947 г. човешки кости не е имало — за такива били приети животинските кости. Нали ако през 1947 г. се бяха намерили човешки кости, то поне една от многото, които намерихме през 1971 г. край пещерата, също би принадлежала на човек. Обаче всички те са от животински произход... Преувеличената в пресата версия за уж намерените там кости (със съжаление констатирам, че и аз бях заблуден от тази версия, излизайки с призив да се организират издирвания в залива Ахматов) явно е несъстоятелна...
Така или иначе следва да се прекрати възникналата около този въпрос „паника" в печата. Към нея за съжаление се прибави прибързаното старание на бившия работник от нашата хидрография А. И. Косой, който по непроверените и недостатъчно достоверни данни на Н. Пянков публикува през 1949 г. известната в „Летописи на Севера", т. 1, статия, чиято сериозност придизвика в края на краищата оная вредна паника, долавяща се в пресата сега. Мога само да съжалявам, че и аз „клъвнах" на тази „сериозност" и бях привърженик на версията на Косой. Но всяко зло за добро — сега се изясни нейната безпочвеност и несъстоятелност."
В. А. Троицки е прав: хипотезата на А. И. Косой е необоснована. Но значително по-трудно е да се опровергае, отколкото да се издигне.
Съвременна и правомерна е следната верига от събития: научна статия, нейното научнопопулярно изложение, вестникарски, публицистични материали на същата тема, реални действия. Тази схема, разбира се, приблизителна, описва много процеси в сегашния ни живот...
Неприятно, става толкова неприятно, когато всички звена са задействували, а после се изяснява, че в първото, началното звено е допусната грешка.
Обаче, размножена в десетки и стотици публикации, хипотезата продължавала да съществува. Отново и отново се чували призиви за издирвания в залива Ахматов.
В новата статия във вестника вече става дума не за това, дали Русанов е бил на Северна земя. Сериозно се обсъжда въпросът, колко години е прекарал на арктичния архипелаг.
„Като срещнал това препятствие — пише орловският краевед А. И. Устинских (Орловска правда, № 179,1975 г.) — и след като видял загадъчната за света тогава Северна земя, могъл ли е Русанов да я напусне, без да я изучи и изследва? За нищо на света!
Според нашето твърдо убеждение задачите на издирващите отряди са не само да докажат, че Русанов е бил на Северна земя, но и да установят колко е бил там. Година? Две, седем?
Да, може би и седем години!..."
Ей тъй на — седем години!
Ясно е, че докато не бъде сложен в ред многотонният куп, открит от В. А. Троицки, ще има храна за „най-смели" предположения. Освен това издирванията на хидрографите от вертолета били, разбира се, не толкова акуратни, както би трябвало: времето било премерено точно. При онзи полет успели да огледат само малък участък от крайбрежието.
И ето през 1975 г. един от трите отряда от експедицията на вестник „Комсомольская правда" се насочи към остров Болшевик. Другите два отряда работеха на Таймир.
Ние знаехме много подробно историята на залива Ахматов. Никакви илюзии. Ние не се надявахме да намерим пощата на Русанов на Северна земя (може би само дълбоко в душата мъждукаше „ами ако"). „Закриването" на тайната на залива Ахматов ни се струваше важен етап в работата по издирването на следите от експедицията на В. А. Русанов, пък и въобще историко-географското изследване на бреговете на остров Болшевик си представяхме много интересно.
Отрядът имаше следните задачи:
1. От залива Солнечная да пресече ледника Ленинградски и да излезе при „пещерата на Пянков" в залива Ахматов.
2. Да разгледа подробно купчината камъни, внимателно да изследва околностите на „пещерата".
3. Да огледа по цялото протежение двата бряга на залива Ахматов.
4. Да премине по източния бряг на протока Шокалски от нос Песчаний до нос Неупокоев.
В отряда влизаха: Владимир Леденьов, Владимир Владимиров, Владимир Рахманов, Сергей Яценко, Генадий Курочкин и Валентин Зюзин — базов радист, който остана в полярната станция „Бухта Солнечная". Мощната радиолюбителска станция, с която разполагаше Валентин, осигуряваше връзката с другите два отряда. Освен това подръка му беше и „служебен" канал — през полярната станция. Зюзин поддържаше връзка с Леденьов и едновременно с втория базов радист Георгий Иванов, който се намираше на Диксон. На свой ред Георгий имаше пряка радиовръзка с началника на експедицията, който беше в един от таймирските отряди. Четиризвеневият канал: Леденьов — Зюзин — Иванов — Шпаро (и обратно) — действуваше безотказно.
В Москва К. П. Чубаков и началник щабът на морските операции в западния сектор на Арктика А. М. Кашицки в селището Диксон и А. Г. Дивинец имаха точен план на действията на Северна земя. Чубаков, Кашицки и Дивинец — нашите приятели и шефове, без чието участие издирванията през 1973—1975 г. и следващите години не можеха да се осъществят, получаваха редовно радиограмите на Леденьов за придвижването и работата на групата.
Такава беше радиовръзката.Тя е по схемата, приета в експедицията, и е основна мярка за осигуряване безопасността на участниците. Арктика си остава сурова и опасна Ако не беше тази надеждна нишка, проточила се от отряд към отряд и към хората, които в случай на беда могат да се притекат на помощ, нашите издирвания биха били далеч по-малко ефективни.
... Североземците напуснаха селището първи. Редовно получавахме радиограмите на комсомолския секретар на експедицията, началника на Североземския отряд В. Леденьов:
„2 август. Бордовият вертолет на ледоразбивача „Мурманск" ни пренесе в залива Солнечная."
„3 август. Радистът Валентин Зюзин остана в полярната станция. До ледника Ленинградски стигнахме с всъдеход. Моряците и полярниците направиха всичко, за да се проведе походът до пещерата. Нашата огромна благодарност. Нисък поклон през екипажа на вертолета, поради мъгла полетът беше почти сляп."
В Москва ние коментирахме, че ако момчетата успеят да стигнат до ледника Ленинградски на всъдеход, след два дена те ще бъдат при пещерата. Не беше толкова лесен пътят през летните ледници на остров Болшевик. Впрочем да дадем думата на В. Леденьов и В. Владимиров. Ето техните записки:
Леденьов. „... Първият ден от маршрута, 4 август, беше особено успешен. Дори раниците не можаха да ни развалят настроението.
От горещото московско лято ние се оказахме в ранна пролет с блесналия на слънцето сняг, с ромоленето на многобройни ручейчета със звънки ледени корички.
Само пукнатините ни създават грижи. Още повече, че на гърбовете, носим 50-килограмова раница. Помага ни Гена Курочкин: опитният алпинист,се чувствува тук уверено."
Леденьов. „Зимата дойде при нас на 5 август. Всичко е затрупано със сняг. Пък и тези дяволски водни потоци. Паднах с раницата и едва не ме отнесе. Струята уж малка, а бие сякаш от пожарна помпа.
Сив поразтопен отдолу сняг. Мрачно небе. Видимост няколко десетки метра. Вървим в колона. Периодично отзад се чува гласът на „кормчията" — по-надясно, по-наляво. Това се отнася за водещия отпред.
Постепенно пътят започна да се спуска, ние се ободрихме, но скоро се наложи да плащаме за това.
Попаднахме в кулоари, а пред нас е голямо езеро. На практика се убеждаваме, че прекият път не е най-краткият. Връщаме се нагоре. Там нов сюрприз — вятър. Имаше го и преди, но сега кълбата мъгла летят край нас с бясна скорост — сякаш сме в самолет."
Владимиров. „На това не можеше да се каже духа. Вятърът блъскаше, мяташе, късаше. С всички сили се подпирахме, за да не се търкулнем от ледника. Това тъкмо е случаят, когато попътният вятър съвсем не е нужен. Понякога той се превръщаше в хала."
Леденьов. „Той може да събори човек, пронизва до кости. Тъкмо сега е време да се стои в палатка, но трудно е да се опъне тук. А освен това да се седи в палатка при такъв вятър и на такова място — брр!
И все пак не успяхме да се избавим от "ледената нощувка". В края на деня се натъкнахме на верига от камъни. Това, разбира се, дойде тъкмо навреме, но как не се опитвахме да се закътаме в нея, как не ограждахме палатката с камъни, нищо не излизаше и капроновият ни дом се мяташе като вързан балон. Дори дежурство не организирахме — все едно, никой няма да заспи. Към полунощ към обичайното бучене се прибавиха нови звуци — плющене. Гена излезе навън. Вика: „Палатката скъсана." Опитваме се да я зашием, но тя се дърпа още по-силно. Как да е я завързваме — само и само да изкараме до сутринта, само и само да се дигне мъглата.
След сутрешните приготовления вятърът съвсем утихна показа се слънцето, всичко наоколо оживя. Извадихме кинокамерата, фотоапаратите. Снимахме много, но скоро ни се налага да оставим това занимание. Стръмнината на ледника се увеличава, вървим много внимателно, дълбаем стъпала. Час, втори, трети. Най-после ледникът свърши. Сваляме раниците и идваме на себе си. Провървя ни: ледникът отдясно, като че е изсечен с брадва , водата, стичаща се отгоре, пада на земята като прах. Сега сме в безопасност.
Във върха на залива тъмнее „езеро", изглежда, реките са разтопили леда.
Вървим към пещерата по западния бряг. Наоколо скали и лед. Птици няма. Тревожи ни силният шум, сякаш непрекъснат каменопад. Отляво зад планината се показа ледник. Виждаме източника на шума — високо в среза на ледника почти вертикален тесен улей. По него се носи вода. По-надолу, но също високо е делтата на тази бясна река. А още по надолу — петнайсетина бързи ручейчета, през които ще се наложи да преминем.
Привечер започнаха да се появяват растения: цветя, мъх, трева, дори дървета — малки иви. Тези дървета-джуджета са истинско чудо. Никога няма да ги забравя. Силно разклонена корона, изтеглена на юг: отначало малък ствол — 3 сантиметра, след това следва короната. Такива едни хоризонтални, плоски дървенца.
Листенцата дребнички — изпъстрени и яркозелени. Ако пренесем такава ива в Москва, дали ще вирее?
Неочаквано отпред, почти до самата вода, видяхме голям ствол, изхвърлен от водата. Свалихме раниците. Честно казано, винаги е приятно да ги сваляме, а тук има и подходящ повод."
Владимиров. „Огромното дърво — дълго седем и половина метра, с диаметър 30 сантиметра — извика общ възторг. Дотук брегът беше съвсем пустинен. Рисунъкът на дървесината през цялото време изглежда като дълбан надпис, но на напречната страна — знак. Това означава, че стволът е само част от спуснатия по вода дървен материал. Би било интересно да се разбере по знака, къде и кога е отсечено то.
За да се закътаме поне малко от вятъра, наложи се да се отдалечим от брега по коритото на безименния ручей към планината. Промъкнахме се през тясната пролука под самата стръмнина на черновиолетовия склон. Мястото беше прекрасно. Горе бушуваше ураганен вятър, а при нас — пълна тишина.Този лагер, а заедно с него и ручея ние нарекохме Уютний. Тук, на 9 километра от ледника, създадохме опорна база. По целия изминат участък внимателно изучавахме всяка тясна клисура, всяка гънка на релефа. Нищо подобно на пещера, годно да приюти хора, не открихме.
От Уютний до района на издирванията оставаха 3 километра."
Леденьов. „На 7 август сутринта тръгнахме към пещерата. Полярниците казваха, че заливът Ахматов има свой микроклимат. Прави са: климатът в залива действително е особен. Ако на брега на протока Вилкицки растителността е повече от оскъдна, тук, почти сто километра по на север, склоновете са покрити с мъх, при това в най-разнообразни наюанси — от яркочервения до черния, срещат се зелени полянки с трева, много цветя.
Изкачваме се на склона и пред нас е долината, където трябва бъде пещерата. Долу шуми рекичка. Отляво — тясно скалисто дефиле, откъдето тя изтича."
Владимиров. „Изглежда, обилните води са резултат от няколкото топли дни на острова преди нашето идване. Дълго се лутахме сред протоците, преди да успеем да излезем на отсрещната страна. На това място хълмовете отново се приближиха до брега."
Реката, която отрядът ни премина през 1971 г. В. А. Троицки нарекъл Костяная.
Владимиров. „Рекичката има обширен чакълест наносен конус. В крайбрежната зона дъгата му достига два километра. Вероятно всяко лято водата си търси нови пътища, пренасяйки чакъла от място на място."
Леденьов. „Изкачваме се нагоре. Изведнъж Рахманов вика: „Лопата!" Отдясно напред скална стръмнина, до нея каменен гурей, от който стърчи лопата. През 1971 г. тук я е оставил Троицки."
Владимиров. „Скалната издатина се показва рязко напред от склона, който образува границата на речната заливна тераса. Горният край на издатината се е срутил. Сега краят й е надвиснал като едва забележима козирка. Ниша практически няма. Трудно е да си представиш, че някога тук е имало голяма пещера."
Ще припомним думите на Н. Н. Пянков, казани през 1971 г.: „Нещо като пещера, вдаваща се навътре в стръмнината на 2—3 м с дължина 10 м, където се скрихме от лошото време."
Владимиров. „Условното възстановяване, което направихме, съчетавайки характерното наслояване на кварца в срутилите се късове и на стръмнината, ни убеди, че тук би могло да има само малка ниша, дълбока максимум един метър и висока от подножието до корниза — 1,2 — 1,5 метра. Такава вдлъбнатина не може да спаси от дъжд. Приклекнал, притиснат до скалата, тук човек би могъл да се скрие от вятъра, и то от северния.
Като завършихме огледа, започнахме разкопките. Горния слой дребни камъни махнахме сравнително бързо. По-надолу камъните станаха по-големи. Някои от тях успявахме да отместим само по двама, а някои и четирима беше трудно да помръднем. Подобни късове, използувайки пукнатините, ние разбивахме с помощта на ледоломи на отделни „подемни" части. Най-напред очистихме купчината откъм източния край. Долния пласт чакъл с пясък фактически пресяхме чак до замръзналия пласт. Отдолу изби вода.
Разкопаното ставаше все по-дълго и по-дълго, а веригата от отхвърлени камъни край подножието на стръмнината — все по-висока. И само веднъж сърцето трепна, когато изведнъж между камъните се показа нещо белезникаво, явно не камък. Ние забързахме, развълнувахме се. Но намерихме... малко гнезденце от перушина и тревички. В него имаше цяло яйчице. Някаква птичка си избрала прикътано място за дом, без да подозира, че е свързала съдбата си с историята.
Всеки път когато лопатата издрънчаваше някак особено, всички вдигаха глави и се изправяха. Проверявахме, изучавахме, пълзяхме по колене. Безполезно. Камъни, камъни, и само камъни. Най-после стигнахме до западния край на скалната издатина."
Леденьов. „Да, находки няма. Почти е сигурно, че по време на бурни прииждания тук има вода. Много говорихме за цялата тази история. Може би водата е отнесла кутиите.
Думите „може би" са спасителни. Всичко е може би.
Дълго претърсвахме долината — безрезултатно."
След това североземците се разделиха. Владимиров и Рахманов отидоха да огледат върха и източния бряг на залива Ахматов, Леденьов, Курочкин и Яценко поеха по западния бряг. Те трябваше да минат покрай нос Песчаний, да огледат брега на протока Шокалски по фиорда Спартак. Срещата беше определена за 16 август в базовия лагер „Уютний".
Леденьов. „На четиристотин метра от пещерата ние намерихме мъртъв елен. Съвсем цял: с бяла козина, красиви рога. Или е умрял от старост, или от болест — кой знае. По-късно, след 9 дена, ние отново дойдохме на това място. От елена имаше само рога и крака. По-точно, рога и парчета от козина.
Ние огледахме много внимателно долината на реката, която се влива в залива Ахматов на около пет километра северно от „пещерата". Тук има причудливи скалисти стръмнини. И много птици. Около скалите — килим от трева. Тя е толкова сочна и гъста, като че е показна тревна площ във ВДНХ. До скалите видяхме варел."
Володя разказва за огледа на реката, която В. А. Троицки нарекъл Вертольотная. Читателят си спомня, че варела от бензин оставил тук екипажът на вертолета, с който летели хидрографите."
Леденьов. „Придвижихме се по-нататък на север. Струваше ни се, че напред скалите се спускат така стръмно към водата, както се издигат нагоре. В действителност ронливият бряг се спуска към морето под ъгъл 45 градуса. Ако се върви по време на отлив, то няма никакви неудобства.
Планините постепенно се отдалечават от брега.
Спряхме за нощувка наблизо до топографския знак. Отдалече той приличаше на кръст, забит върху пиедестал. В действителност това е бъчва с камъни и в нея дървен стълб с напречна греда. Подобни знаци по крайбрежието ни попадаха често."
От привържениците на „Русановата хипотеза" сме чували, че веднъж от борда на ледовия разузнавач, който прелетял над брега на залива, видели кръст. Но това не е кръст, нито гроб, а геодезичен знак. По крайбрежието има множество такива стълбове. В литературата не са се появявали сведения за „кръста", но в устните спорове той фигурира едва ли не като „гроба на Русанов". Това е още един мит, породен от лекомислени изказвания...
През следващите дни Леденьов, Яценко и Курочкин били извън района на „пещерата на Пянков". Те оглеждали брега — правели същото, което и участниците от двата таймирски отряда на експедицията.
По маршрута на Владимиров и Рахманов по източния бряг на залива Ахматов имаше любопитна находка.
Владимиров. „Към края на седемчасовия преход пресякохме устието на река Разезжая. Открилият се пред нас нисък полегат бряг изглеждаше безкраен. Крайбрежната чакълеста коса беше девствено чиста.
Основният бряг се издига със стръмна вдатина. Бавно пълзим по плъзгавия, ронлив склон, подпирайки се с ръце на земята.
Неочаквано привикналите постоянно да търсят очи съзират тундровата равнина на около 50 м от брега неестествено струпани камъни.
Вече ни домъчня за находки. Заливът Ахматов в сравнение със западното крайбрежие на Таймир изглежда пустинен. Там беше трудно да се върви по брега поради обилието от изхвърлени от водата дървета. От постоянния внимателен оглед се уморявахме. Тук пък, обратно, уморяваме се от липсата на нещо, което заслужава внимание. Средно на километър се падат 3—4 малки парчета от дърво и нищо повече. И ето сега отпред някакви каменни редици. Почти тичаме. Следи от лагер! Дъхът секна.По-скоро, по-скоро да обхванем всичко изведнъж. Детайлите после. Ето металната верижка с платнени примки — кучешки такъм. Ето обувка. Странен модел — платнено-кожена обувка с гума.
Кръг след кръг, свивайки ги по спирала, оглеждахме предмет по предмет. Всичко е много. Колко много. Ние бързаме, като че ли цялото това богатство, едва появило се, може пред очите ни да изчезне.
Нищо да не се пипа! Засега само да се отбележи всичко — всичко. Главното — да не се пропусне нито една дреболия.
Колкото наближаваме центъра на нашия условен кръг, толкова повече са предметите и по-големи. Размерите на лагера са определени, пълният опис е в моята книжка. Сега — подробностите.
Цял примус! Голям, домакински — позната собственост от комуналните квартири през четиридесетте години.
Преди много години, в зората на спортния туризъм, ние ги използувахме при зимните походи в безлесните райони. По всичко личи, че той е в изправност. Дори медното казанче не е потъмняло. Жалко, няма игличка. Би могъл вероятно да се запали.
Ето тенекиена кутийка. Прилича на онези, които имаше почти във всеки дом по време на войната, когато внасяхме американско задушено. Те се отваряха удобно с ключенце и след използуване на съдържимото служеха за съхраняване на дреболии.
Кутийката е затворена плътно. С голяма предпазливост повдигаме капачето. Стопанинът й очевидно е бил голям къщовник, но странно, че е загубил съкровището си. Вътре — конци, игли (може да се шие!), копчета, карфици.
Вървим от предмет до предмет.На площ от сто квадратни метра — цяла шлосерска работилница — отвертка, нож, клещи за рязане на тел, ножовка — всичко като ново,с една дума, хващай се за работа. На отделна купчина — гвоздеи, някакви кукички, тел.
А ето това вече е много ценна находка! Сякаш скрити между буците — метални гилзи, една, втора. Те са от ловни патрони 16-и калибър. До тях — патрони за карабина.
Ние знаем: върху тях има дата на производството. В очакване на най-невероятното почистваме челната им част от калта. На патрона за карабина проличава цифрата 38. Гилзата от ловния патрон е от още по-късна година — 44. А по-нататък... Черна ебонитова кутийка — част от акумулаторна батерия, на нея означена— 1947. Обувки — 1946, и т. н. и т. н. Всичко си отиде на мястото.
Бавно се върнахме към действителността. Очевидно това е лагерът на експедицията от 1947 г."
Помните ли доказателството на П. Я. Михаленко: „В края на юли, след като завърши работа, групата на Пянков заедно с групата на Македонски се върна в базата на експедицията в залива Солнечная, изминавайки пеш повече от 250 км по арктичната безпътица. Вероятно преди този труден път хората хвърлили всичко, което не им било жизнено необходимо.
Не би си струвало може би да се спираме толкова подробно на находката на Владимиров и Рахманов, ако не беше едно важно обстоятелство. Откритите вещи са били оставени през четиридесетте голини, вероятно през 1947 г. Почти след 30 години над тях се навели участниците в експедицията на „Комсомольская правда". Предметите бяха като нови: медното казанче не е потъмняло, конците — „може да се шие", инструментът — „и сега може да се използува". След още 30 години всичко може да се случи. Тук температурите са ниски, практически винаги е под нулата. За запазването на вещите най-страшни са температурните колебания — преходите от плюс към минус и, обратно — от минус към плюс...
Арктика грижливо пази следите, затова и нашите издирвания имат смисъл. Тези предмети ще останат и 60, и 100 години точно в такъв вид, без да се променят. И да имаше по-отдавнашен лагер в залива Ахматов, следите му биха се запазили също така, както вещите, крито намерихме. И ние бихме ги намерили...
След това групите на Владимиров и Леденьов се срещнали. Според плана. И отново съгласно с плана се разделили. Курочкин и Владимиров с ненужната екипировка се отправили по предишния път към залива Солнечная; Леденьов, Рахманов и Яценко се насочили към протока Шокалски през ледника Ленинградски. Те огледали крайбрежието на протока от нос Острий до нос Неупокоев. Отчетът на Леденьов за дните, прекарани в този участък, е изпъстрен с думите: геодезичен знак, бъчва, варели с бензин, железен знак, желязна шейна, следа от всъдеход и т. н. Местата са посещавани, трудно е тук да се очакват изненади.
Така завършиха нашите издирвания на остров Болшевик.
Невъзможно е да се докаже, че Н. Н. Пянков и неговият работник не са видели през 1947 г. кутиите. Но записките в дневника на топографа и нашата работа в залива Ахматов правят тази находка извънредно съмнителна.
Относно костите ще направим следния извод. Те са тук. През 1947 г. ги е видял Н. Н. Пянков. През 1971 г. ги е видял В. А Троицки. Хидрографът насъбрал цял вързоп кости. Спомняте ли си редовете от акта, съставен в диксонската пристанищна болница: „Нито една от представените кости не е от човешки скелет."
През 1975 г. Леденьов и другарите му също видели в района на „пещерата" животински кости. Те намерили дори умрял елен. Според твърдението на Леденьов тук има сочна растителност, мъх, малки дръвчета. В този своеобразен оазис от арктичната пустиня идват зверове, понякога изгубили вече сили. Някои от тях намират тук своя край. По многобройните маршрути в Крайния Север подобно нещо нито веднъж не срещнахме, а тук — просто гробище. Разбира се, костите, които видял Николай Николаевич Пянков, имат същия произход.
Така завършва нашият разказ. Разказ за лекомисленото отношение към думите. Разказ за трудните и опасни маршрути на хидрографите на остров Болшевик и за работата на отряда от полярната експедиция на „Комсомольская правда" на острова.

Българска търсачка и начална страница

Д. Шпаро и А.Шумилов
Три загадки от Арктика

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Д. Шпаро и А.Шумилов Три загадки от Арктика

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Д. Шпаро и А.Шумилов
Три загадки от Арктика