Българска търсачка и начална страница

Шарлот Лъм
Съпруга с характер
 

Първа глава

Франческа се отдалечи от масата и я огледа. Усмихна се при вида на излъсканите до блясък сребърни прибори, изящната бродерия по покривката, кристалната ваза с тъмночервени рози в средата.
— Романтично изглежда, нали? — обади се зад гърба й госпожа Хайн, докато прибираше престилката си в чантата.
— Да, наистина — съгласи се Франческа. — Благодаря ви, че останахте да ми помогнете.
— За мен беше удоволствие. Желая ви приятна вечер. Патицата вече мирише апетитно. Гарнитурата е на масата в кухнята. Трябва само да се подгрее в микровълновата фурна. Това е всичко. О, щях да забравя… — Госпожа Хайн извади от чантата си голям плик. — Честита годишнина от сватбата, госпожо Рансъм.
— Благодаря. Много мило от ваша страна! — Франческа извади голяма красива картичка.
— Радвам се, че ви харесва. Наистина ли не искате да остана да сервирам, а после да измия? Ще бъде досадно да се занимавате с домакински задължения в тази неповторима вечер…
Франческа се усмихна дяволито.
— Госпожо Хайн, когато се оженихме, не можех да си позволя помощничка. Вършех всичко сама, при това с радост. Благодаря ви за готовността да останете. Тази вечер бих искала да бъда сама със съпруга си. Чиниите могат да се измият утре.
— Разбирам — кимна госпожа Хайн. — Господин Рансъм е винаги зает, нали? Един път да прекарате сами. Е, приятна вечер.
Тя излезе, входната врата хлопна след нея. Франческа внимателно сложи картичката между другите, наредени на полицата над камината. Малко хора знаеха за годишнината им и тя беше доволна, защото пристигаха само картички от близки приятели, които обичаше. Не искаше лавина поздравления от деловите партньори на Оливър, както ставаше обикновено на Коледа. Клиенти, снабдители и сътрудници, които работят за него или купуват от него — безброй познати от Лондон. Оливър явно се срещаше със стотици хора. Повечето от тях Франческа не беше и виждала. Обикновено секретарката му отговаряше на деловите картички, адресирани до офиса в Лондон. Но партньорите му, които търсеха по-лична връзка, изпращаха поздравленията си до дома му в провинцията, за да ги прочете и съпругата му. Всяка година ставаха все повече и й отнемаха от радостите около Коледа.
От самия Оливър нямаше картичка за годишнината, но той й бе изпратил тъмночервени рози. Тя с удоволствие ги подреди във вазата, която постави на масата за вечеря. Макар често да получаваше цветя от него, сега беше сигурно, че той лично ги е избрал, а не секретарката му — безгрешната госпожица Силвестър. Само Оливър знаеше, че първите цветя, които й изпрати, бяха тъмночервени рози. Тогава струваха много повече от онова, което можеше да си позволи. Франческа го укори с радостни сълзи в очите, защото им трябваше всяко пени от заплатата му — имаха много по-насъщни нужди от розите. Той обаче я целуна и каза:
— Един лен ще ти изпратя толкова много червени рози, че ще потънеш в тях.
Франческа се рееше из спомените си, втренчила празен поглед в полицата над камината. Очите й неволно спряха на викторианския часовник и тя извика от изненада. Оливър щеше да пристигне всеки момент, а тя още не се бе преоблякла! Втурна се нагоре по стълбите и заразкопчава блузата си. Пусна душа, нахлузи внимателно найлоновата шапка и пристъпи под топлите струи. По дяволите, трябваше да побърза!
Телефонът иззвъня и младата жена застина. Кой ли е? Реши да включи телефонния секретар веднага щом връзката прекъсне. Слава богу, че Оливър още го нямаше. Сигурно е за него. В края на седмицата търсеха главно Оливър, а тя не искаше нищо да го разсейва тази вечер. Излезе изпод душа, свали шапката и разтърси дългата си коса. Навлече бялата хавлия, без да обръща внимание на продължаващия телефонен звън и едва когато апаратът замлъкна, изтича долу и включи автомата. Следващите обаждания щяха да се записват и можеха да се прослушат на другия ден.
Франческа се качи отново в спалнята и облече коприненото бельо, което беше приготвила върху леглото — сутиен с дантели, бикини и колан с жартиери. Беше стройна млада жена с високи скули, големи сини очи и пълни чувствени устни. Взря се за миг в огледалото, преди да облече роклята, и въздъхна — липсваше й пищност. Беше прекалено слаба, с малки гърди, макар и добре оформени. Не й достигаше сексапил, а толкова й се искаше да изглежда съблазнителна.
Общоприето мнение бе, че блондинките са секси, но явно тя не бе от тоя тип. Косата й беше много светла — почти сребриста. Носеше я дълга, защото Оливър често повтаряше, че така му харесва. От години я свиваше на небрежен кок, защото според Оливър така изглеждаше елегантна. Щом й липсваше сексапил, трябваше да има поне изискан вид в неговите очи. Отражението в огледалото й беше до болка познато. Така изглеждаше толкова отдавна, че не можеше да си спомни кога за последен път беше променяла външния си вид. Обикновено предпочитанията на Оливър диктуваха промените. От доста време не й беше правил комплименти, нито забележки за това как изглежда.
Това ли куцаше в брака им? Липсата на изненади? Дали да не се подстриже късо? Да си купи нови дрехи, да се промени напълно? Тя завъртя глава, представяйки си как би изглеждала с къса коса и ярки екстравагантни дрехи… Засмя се и облече бялата копринена рокля.
Тоалетът й стоеше елегантно, беше в класически гръцки стил, който подхождаше на фризурата до съвършенство. Не го беше избирал Оливър, а тя самата, но съобразно неговия вкус.
Замислено се взря в огледалото. Едва ли мъжете щяха да занемеят от вида й, но така би трябвало да изглежда съпругата на много богат и важен бизнесмен. Такава ли обаче искаше да бъде видяна от Оливър? Франческа извърна глава и направи гримаса.
Дали да не свали роклята и да остане само по бельо? Бельото поне бе наистина секси! Представи си изражението на Оливър, ако му отвори вратата в подобен вид!
— Честита десетгодишнина, скъпи — щеше да му каже и да го прегърне.
На първата годишнина я бе изненадал в спалнята, докато се преобличаше и бе само по черно бельо. Оливър я грабна на ръце и я отнесе в леглото. Така и не се сетиха за вечерята. Чак в полунощ хапнаха студено пиле и салата. Франческа обаче знаеше, че няма вероятност това да се повтори. Пламъкът в техните отношения отдавна бе изгаснал. Десет години съвсем не са малко, помисли си тя, после хвърли поглед на часовника и се намръщи.
Оливър трябваше да е вече тук. Може би движението от Лондон е по-натоварено? Караше сам колата до вкъщи. В града обикновено имаше шофьор, защото паркирането беше голям проблем. Така си спестяваше време — шофьорът го откарваше и идваше да го вземе, когато трябва. Но до дома им предпочиташе да шофира сам своя любим стар ягуар. Макар петдесетгодишна, колата беше в отлично състояние благодарение на непрекъснатите грижи.
Франческа седна пред тоалетката, сложи съвсем лек, почти незабележим грим добави туш на миглите, подсили устните с червило и отново се огледа, преди да сложи бижутата — златно колие, гривна и малки обеци. Сега изглеждаше още по-шик! Дискретно се напръска с любимия на Оливър френски парфюм, който съпругът й никога не забравяше при пътуванията си в чужбина, и се върна долу.
Спря в антрето. Ослуша се за колата, но отвън се чуваше само тихият шепот на вятъра в клоните. Телефонът я стресна отново. Досадният звън бе прекъснат от включването на телефонния секретар. Франческа облекчено въздъхна.
Къде ли е Оливър? Каза, че ще се прибере до седем, а вече беше седем и петнайсет. Печената патица миришеше още по-силно. Трябва да я извади, преди да е изгоряла.
Франческа влезе в кухнята, навлече престилка и сложи кухненските ръкавици. Патицата се печеше идеално. Върна я във фурната, но намали градусите, защото Оливър закъсняваше. Синът им Джон също обожаваше печена патица и ястието задължително присъстваше на рождените му дни, но момчето я обичаше пълнена с портокали и портокалов сос. Оливър предпочиташе череши. На масата стояха зеленчуците за гарнитура, които щеше да претопли в микровълновата фурна веднага щом пристигнеше съпругът й — зелен фасул, моркови и задушени картофи.
Картофите също бяха любимо ястие за Джон. Колко много й липсваше той. Откакто се бе родил, животът й се въртеше все около него. Беше щастлива тук в Съсекс, докато Оливър пътуваше в чужбина или работеше в Лондон, защото Джон имаше нужда от нея. Двамата с Оливър искаха синът им да расте на спокойствие в провинцията. Живееха в красива стара къща, към която Франческа и синът й бяха много привързани. Детството му бе щастливо и Франческа не съжаляваше за Лондон. Сега обаче, когато Джон замина в интерната, тя се чувстваше все по-самотна. Знаеше, че Оливър смята да изпрати Джон в пансион, щом навърши осем години. Обикновено приемаше без възражения решенията на съпруга си. Но за момчето беше водила истинска битка.
Оливър бе изненадан, дори смаян. Вече беше уважаван бизнесмен. Бе осигурил работа на стотици хора, които безпрекословно изпълняваха заповедите му. И изведнъж — собствената му съпруга възразява! Когато му каза, че не иска Джон да заминава, той я погледна втренчено, свъси вежди, а в сините му очи проблесна раздразнение. Беше висок мъж с остри черти, но над всичко доминираше властната му натура. Франческа трябваше да събере цялата си смелост, за да се изправи срещу него.
— Знаеш, че Джон е записан в пансиона още когато беше на годинка. Не ставай смешна. Ще свикне. Щом другите се оправят, и той ще може. Освен ако не му внушиш, че там няма да му хареса. — Присвитите очи на Оливър я пронизаха и й се прииска да избяга.
— Нищо не му внушавам — нервно възрази тя и продължи да отстоява мнението си. Това още повече изуми Оливър. — Само че е твърде малък, за да се отделя от къщи. Нека изчакаме една година!
— Всички момчета ги приемат на осем — настоя Оливър с упорито свити устни. — Джон е умен, ще се справи. Не се опитвай да го глезиш като бебе.
Тази дума я накара да замълчи. В тъмните й сини очи проблесна болка и Франческа усети, че гърлото й се свива. Оливър спечели, защото тя не можеше да си позволи да възрази срещу тази дума. Той обаче едва ли си даваше сметка защо тя толкова бързо се предаде. Франческа бе сигурна, че съпругът й не би я натъжил умишлено. Думата «бебе» бе изрекъл, без да се замисли.
Когато тръгваше за интерната, Джон й се виждаше толкова малък и безпомощен, а къщата след заминаването му — студена и пуста. По-късно получи няколко кратки писма. Изглежда момчето постепенно свикваше. Това несъмнено я успокояваше, но самотата се превърна в нейна постоянна спътница.
Не можа да роди друго дете. Доста години се надява, дори се подложи на изследвания в специална клиника — всичко беше наред. Лекарите не знаеха как да обяснят бързото й забременяване с Джон и невъзможността това да се повтори.
Оливър не държеше на второ дете. Изглеждаше напълно доволен, че има син. Съветваше я да не се тревожи, защото имат още време. Можели да помислят за второ дете, когато Джон поотрасне. Годините минаваха и бизнесът му вървеше все по-успешно. Оливър бе все по-зает, виждаше се все по-рядко с Франческа. Така второто дете все повече се превръщаше в мъглява химера.
Ако бе родила друго дете, особено дъщеря, може би нямаше да се чувства толкова нещастна. Някой щеше да се нуждае от нея. Ала сега не й оставаше друго, освен да промени стила си на живот. Трябваше или да роди отново, или да си намери работа. В противен случай щеше да полудее.
Телефонът отново започна да звъни — веднъж, втори път… След третия се включи автоматът. Франческа свали престилката и бавно приближи до прозореца. Взря се към алеята, водеща до високата желязна врата, която се задвижваше чрез електронно устройство, изработено в компаниите на Оливър. Щом пристигнеше, той щеше да натисне дистанционното управление в колата си и да отвори вратата.
Франческа се обърна и се загледа в телефона. Оливър закъсняваше с половин час. В друг ден това не би я изненадало, но сега бе получила тържественото му обещание, че ще пристигне навреме. Оливър отлично знаеше, че специалната вечеря ще бъде готова точно в осем, защото днес е десетата годишнина от тяхната сватба. За бога, денят беше наистина изключителен!
Ами ако се е случило нещо извънредно? Или пътна злополука? Ако беше катастрофирал? Не беше ли се обаждал именно Оливър? Подобна вероятност не можеше да се изключи.
Тя пренави обратно лентата на автомата и прослуша записаните съобщения. Застина, когато прозвуча познат женски глас.
— Госпожо Рансъм, извинявайте… — започна госпожица Силвестър. Тембърът напълно отговаряше на привлекателния й вид — червенокоса с леко дръпнати зелени очи и усмивка на крадлива котка. — Господин Рансъм беше извикан на спешно заседание на управителния съвет. Сериозен инцидент е нарушил работата във фабриката в Уелс. Господин Рансъм помоли да го извиня и каза, че ще се прибере веднага щом успее да се освободи. Но да не го чакате за вечеря.
Франческа седна на близкия стол и зарови лице в дланите си. Гласът на другата жена продължаваше да нарежда:
— Колко жалко… Имате годишнина, нали? Надявам се, че розите са ви харесали. Ако има нещо ново, ще ви позвъня.
Второто обаждане беше от свекъра й.
— Фран? Току-що чух, че една от фабриките на Оливър е избухнала. Обади ми се, ако мога да помогна с нещо. Ще бъда вкъщи.
Франческа вдигна глава и опита да се усмихне, въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й. Хари винаги научава пръв и е наясно с всичко. Вярно, не го каза, но всъщност й предлагаше да дойде при нея, докато Оливър е в Уелс. Хари знаеше, че тя очаква с нетърпение това тържество, че ще й е тежко, задето празникът се провали.
Третото обаждане беше от репортер на местния вестник. Търсеше Оливър. Франческа стана и включи отново автомата, за да не я изненадат от пресата. Щяха да звънят най-вече на лондонския му номер, особено от националните всекидневници. Оливър имаше познати журналисти, но Франческа не желаеше да разговаря с никого.
Отново приближи до прозореца и видя пълната луна, изплувала в тъмното небе. Явно през този уикенд нямаше да види Оливър. Той щеше да бъде в Уелс. Сигурно вече пътуваше натам. Обзе я чувство на безпомощност и предопределеност.
От години това беше първата истинска възможност да остане насаме с него, да разговарят, да му обясни как се чувства. Сега случаят бе пропуснат и в отношенията им нямаше да настъпи промяна. Оливър — зает както винаги — щеше да се прибира за уикенда, да води високопоставени гости, на които иска да направи добро впечатление, клиенти, чужденци, умиращи от желание да видят тази идеална къща — символ на самата Англия.
Тя седна до прозореца и огледа гостната. Стените бяха облицовани в бежово, а прозорците, удобните кресла и диванът — тапицирани с английски кретон. Истинска стая за почивка — с традиционния аксминстърски килим на пода. По стените висяха акварели, нарисувани от Франческа — градината, старата дървена къща в черно и бяло с изкривения червен покрив, дърветата наоколо, реката, лъкатушеща под тях, зелените ливади в далечината, простиращи се в продължение на няколко километра до морето.
Бе прекарала безброй летни дни в рисуване на речния бряг, докато Джон ловеше риба, плуваше или лежеше на тревата с книга в ръка. С тъга си спомни колко спокойна се чувстваше тогава. Това време никога нямаше да се върне.


Когато на сутринта прослушваше телефонните обаждания след самотната закуска, разбра, че Оливър наистина бе заминал за Уелс. Госпожица Силвестър любезно предаваше извиненията му и добавяше, че той ще се обади веднага щом намери време. Франческа седеше и наблюдаваше как есенните листа се гонят по градинските алеи. Скоро щеше да дойде зимата. Студът вече се усещаше.
Не би могла да остане тук нито минута повече. Трябваше да замине и спокойно да обмисли какво да предприеме. Вдигна телефона и позвъни в лондонския офис. Госпожица Силвестър можеше да предаде още едно съобщение — този път от Франческа.
Но госпожицата я нямаше. Беше в Уелс с господин Рансъм.
Франческа бавно затвори телефона и се изправи, потръпвайки. Ставаше все по-хладно с всяка изминала минута. Беше девет часът. В десет щеше да пристигне госпожа Хайн и да започне да задава въпроси, на които Франческа нямаше желание да отговаря.
Изтича горе и отвори гардероба. Извади дрехите, натъпка ги в първия попаднал й куфар, без дори да се замисли какво ще й е нужно. Облече велурено палто с кожена подплата, прекоси кухнята, написа кратка бележка на госпожа Хайн, в която обясняваше, че заминава за няколко дни и продължи към гаража, където беше прибрана колата. Точно когато потегляше обаче видя, че госпожа Хайн отключва страничната врата в каменната ограда. Франческа нито забави, нито спря. Продължи напред, махна й с ръка и излетя през портата с електронно затваряне. Възрастната жена я проследи с поглед, в който се четеше изумление. Несъмнено новината за експлозията в Уелс беше стигнала до селото. Сигурно знаеха дори, че Оливър не се е прибирал снощи.
Е, сега поне щяха да имат друг повод за приказки. Когато Оливър най-сетне се обадеше, госпожа Хайн щеше да му каже, че Франческа е заминала. Как ли ще реагира той? Може би само ще вдигне рамене и ще се заеме с нова задача, която не търпи отлагане. Госпожица Силвестър вероятно ще го посъветва да не се тревожи. Тя самата едва ли би се разтревожила. Веднъж Оливър бе споменал, че често обсъжда проблемите си със своята секретарка. Видът й може да зашеметява, но умът й е като на мъж — остър и бърз — с възхищение бе признал той.
На Франческа много й се искаше да има с кого да обсъжда своите проблеми — някой, на когото да се довери, както Оливър се доверяваше на госпожица Силвестър. Ако родителите й бяха живи, можеше да отиде при тях. Майка й обаче беше починала преди шест години, а баща й — година по-късно. Ужасно и липсваха, особено в този момент. Обичаше ги и съжаляваше, че Джон не можа да ги опознае. Момчето едва помнеше дядо си и баба си.
Франческа нямаше братя и сестри. Фамилията им не бе от задружните. Имаше чичо в Шотландия, с който въобще не се бе виждала и леля в Нова Зеландия — с нея поне си разменяха коледни картички. Освен тях, семейството й се състоеше от Джон и Оливър.
Разбира се, би могла да отиде при Хари, но колкото и да го обичаше, той беше баща на Оливър. Как да се изповяда пред него?! Нямаше да е честно спрямо Хари, защото той смяташе Оливър за самото съвършенство.
Къде да отиде? И накъде бе тръгнала все пак. Караше, без да се замисля. Когато се огледа, осъзна, че е на магистралата за Лондон и наближава града.
Разбира се, Лондон. Голям град, лесно можеш да изчезнеш сред тълпата, а тя имаше нужда точно от това. Трябваше да помисли и макар че в провинцията беше по-спокойно, човек по-трудно оставаше насаме със себе си. Хората са твърде приятелски настроени. Ако си сам, идват и те заговарят. Задават въпроси, опитват се да разберат кой си и защо си там. В Лондон е друго. Можеш да паднеш мъртъв на улицата, а другите внимателно да те прескачат и да се преструват, че няма нищо странно в това, че лежиш на паважа и бавно изстиваш.
Стигна в града точно на обяд и нае стая в малък хотел близо до Оксфорд стрийт в самия център на Уест Енд. Избра го съвсем случайно, защото точно до него имаше подземен гараж, където би могла да паркира колата през нощта. Разбира се, срещу огромно заплащане, но поне щеше да е на сигурно място.
Стаята беше мебелирана в стил «Лора Ашли» и бе доста удобна. Франческа разопакова багажа си и направи гримаса при вида на странните неща, които бе взела. Е, можеше да си купи най-необходимото. Оливър бе щедър — предоставил й бе голям банков влог и няколко кредитни карти. Парите не представляваха проблем за нея.
Следобед се разходи из Лондон, разгледа витрините и централната част. Не познаваше града много добре. Беше момиче от провинцията, от Ромни Марш в Кент. Там срещна и Оливър малко след осемнайсетия си рожден ден. Работеше в селската библиотека и чакаше да дойде есента. Възнамеряваше да постъпи в колеж по изкуствата. Оливър гостуваше на баща си в Раи. Беше се отбил в библиотеката за историческа справка. Покани Франческа на обяд, а след три месеца, вместо да постъпи в колежа, тя се омъжи.
И за двамата събитията се развиха доста бързо и зашеметяващо. Тя знаеше, че тъй ранна женитба не влиза в плановете на Оливър. Макар и по-възрастен от нея, той все още не печелеше много. Тогава се нуждаеше от всяко пени. Дори беше убедил баща си да ипотекира къщата и Хари вероятно бе очаквал да загуби парите. Но това не стана. Ипотеката отдавна бе изплатена. Сега бащата притежаваше солиден дял във фирмата, но преди десет години тя бе съществувала само в замислите на двама души — Оливър и неговия партньор Мат Килнър.
Мат — геният изобретател — беше в основата на всичко. Той създаваше електроните устройства, които Оливър пласираше умело — с невероятен замах. Бяха учили заедно и бяха приятели от детските си години. Но Мат бе типичен учен. Излизаше твърде рядко и се плашеше от непознати. Франческа го познаваше съвсем бегло.
От време на време Оливър го измъкваше от бърлогата му и го водеше на гости или на ресторант, отначало доста често. През първата година от брака им Франческа и Оливър живееха в малък двустаен апартамент в Мейдстоун, защото парите не стигаха. После в множество къщи — фирмата на Оливър преуспяваше и се разрастваше, а семейството се местеше в по-луксозни жилища, докато преди пет години се установиха в Ламбърн.
Успехът дойде доста бързо. Електрониката се развива със скоростта на светлината. Макар срамежлив и притеснителен в човешките отношения, Мат бе невероятен талант. Франческа се държеше непринудено в негово присъствие. Знаеше, че той не очаква от нея нищо повече от онова, което можеше да му предложи. Тя също не си падаше много по светските разговори. Точно като него. Седяха безмълвни и слушаха музика. Това доставяше удоволствие на Оливър.
— Вие, двамата, страхотно си подхождате — дразнеше ги отначало той, но с течение на времето, започна да се задържа все по-рядко вкъщи. Спря да води и Мат. Двамата продължаваха да работят заедно. Фирмата зависеше изцяло от изобретенията на Мат и деловите качества на Оливър.
Потънала в мисли, Франческа бе спряла на тротоара. Хората я заобикаляха и раздразнено подхвърляха: «Извинете». Тя почти не ги чуваше — обмисляше хрумналата й идея. Извърна се и спря минаващото такси.
Главният офис на фирмата неотдавна се бе преместил в модерна сграда в източната част на града. Беше ходила там само два пъти — в деня, когато Оливър подписа договора и по този повод ги заведе заедно с Мат на обяд. И после, когато ги разведоха с Джон из двата етажа на фирмата. Оливър ги беше поканил, но възпрепятстван от неотложна задача, ги остави на Мат. С Джон той не беше срамежлив и притеснен. Вероятно децата не го плашеха толкова. Заведе Франческа и Джон на обяд в заведение за бързо хранене. Там дори се надпреварваха с момчето кой ще изяде повече бургери и ще изпие повече млечни шейкове. Джон беше прекарал чудесно, Франческа — също. Обичаше да вижда сина си толкова щастлив. Мат е добър човек. Така мислеше Джон, а и тя самата.
Франческа погледна нетърпеливо часовника си. Тогава Мат, по един или друг начин, им беше казал доста за себе си. Бе споменал, че почти всеки ден около четири излиза да се освежи, да изяде един сандвич и да изпие чаша млечен шейк. Най-вероятно го бе казал заради Джон, но можеше и да е истина.
Когато таксито я докара пред сградата, беше четири без четвърт. Франческа крачеше напред-назад по тротоара и наблюдаваше входа, като от време на време поглеждаше часовника си — нямаше и следа от Мат. Униформеният портиер я забеляза и приближи до голямата стъклена врата. Франческа спря пред магазина на отсрещната страна на улицата. Втренчи се във витрината. Така виждаше сградата, отразена в стъклото. Портиерът се прибра. Видя го как поздрави забързан мъж, който мина покрай него и изскочи на улицата.
Беше Мат — в зелен спортен костюм и зелени маратонки, с разрошена кестенява коса. Тичаше съвсем леко, бавно отмервайки темпото. Франческа хукна след него, извика го по име. Мъжът забави крачка и се обърна.
— Франческа?! — Очите му се разшириха от изненада.
Тя видя белега на едната буза и си спомни как разказа на Джон, че го е получил преди години от зла домашна маймуна. Мат обичаше животни, дори когато са непредсказуеми.
Франческа го настигна, усмихна се колебливо и поздрави. Той приглади назад разрошената си коса и се намръщи.
— Оливър ли търсиш? Не е тук. Замина…
— За Уелс. Знам. Чаках теб, а не Оливър.
— Мен ли? — Гласът му прозвуча странно и тя се засмя.
Мат наистина беше много мил. Харесваше й тази негова стеснителност. Той бе по-човечен от Оливър и й допадаше. Двамата бяха по-непригодени към живота от Оливър.
— Да, теб — повтори тя. — Трябва да поговорим, Мат. Имам нужда от помощта ти.
— Случило ли се е нещо? — загрижено попита той. — С Джон ли? Да не е болен? Да не е станало нещастие? Знам къде да намерим Оливър в случай на нужда. Ела да влезем в моя офис…
Тя поклати глава.
— Не, нищо не се случило с Джон, слава богу. Трябва да говоря с теб, Мат. Не може ли да отидем на някое тихо и спокойно място?
— В моя офис?
— Не. Не беше ли споменавал, че тук наблизо ядеш сандвичи всеки следобед?
Той я погледна стреснато.
— Виж ти! Имаш добра памет. Така е. Обикновено тичам дотам и обратно. Спирам само за сандвич и шейк. Никога не ходя на обяд, освен ако Оливър не ме повлече със себе си. Губи се много време. Обичам да поработя до следобед. После си почивам около час и като се върна, съм готов за още четири-пет часа работа.
— От доста време съм на крак, Мат. Уморена съм до смърт. Не може ли днес да не тичаш, а да отидем бавно до това ресторантче? Имаш ли нещо против? Ще потичаш на връщане.
— Добре — рече той и двамата тръгнаха.
Тя усети, че Мат я наблюдава крадешком и я чака да заговори, но й беше по-трудно, отколкото си представяше.
— Лоша работа! Тази експлозия в Уелс… — проговори най-сетне той. — Оливър още не знае дали е станало от невнимание, или от грешка в проекта на оборудването. Ако е грешка, ще имаме неприятности.
— Сигурно — отвърна Франческа.
Тя едва сега погледна събитията от последните двайсет и четири часа през очите на Оливър. Толкова се беше втренчила в собствените си страхове и проблеми, че дори не помисли какво става с него.
— Няма жертви, нали?
— Двама са ранени. Слава богу, не толкова сериозно, колкото мислехме в началото. Но ако се е случило нещо с електронното оборудване, това ще е смърт за нас. Истинска антиреклама.
— Значи затова Оливър трябваше веднага да замине за Уелс? — подхвърли Франческа престорено нехайно.
— Точно така.
Бяха стигнали до ресторанта — почти празен по това време. Мат се усмихна по момчешки.
— Умирам от глад. Докато не дойда тук, въобще не се сещам за ядене. Рефлексът на Павлов. А ти? Обядвала ли си днес?
— Да, но ще пия едно кафе с теб.
— Чудесно. Седни, а аз ще донеса храната. Искаш ли поничка, или гореща палачинка?
— Не, благодаря ти. — Франческа избра отдалечена маса и седна.
След минута се появи Мат с табла в ръце — пържени картофи, хамбургери, ягодов шейк, кафе… Той седна, подаде кафето на Франческа и започна да се храни с апетит. Тя добави сметана в чашата си и изчака, докато Мат задоволи глада си. Нищо чудно, че беше толкова слаб и кокалест. Очевидно не се хранеше добре.
Тя изказа мнението си с леко осъдителен тон, а той отвърна:
— Недей! И бездруго Оливър непрекъснато ми натяква, че не се храня както трябва. Не си дошла да говорим на тази тема, предполагам?
— Не — призна тя с дрезгав глас.
Той изяде единия сандвич, избърса със салфетка ръцете си и вдигна очи към нея.
— Какво има, Фран? Виждам, че нещо не е наред. Много си бледа. — Мат сведе поглед и машинално започна да бърше пръстите си, макар че вече бяха чисти. — Ако мога да помогна с нещо, просто кажи. — Произнесе думите тихо, гласът му бе изпълнен със съчувствие.
— Благодаря, Мат — кимна Франческа, без да вдигне поглед, трогната от загрижеността му. — Наистина имам нужда от помощ. Искам да ми намериш работа.
— Работа? — изненадано я погледна той.
— Във фирмата — добави тя и Мат пое шумно въздух.
— Нищо не разбирам — рече след дълго мълчание той. — Защо молиш мен? Защо не поговориш с Оливър?
Тя вдигна отново глава и очите им се срещнаха. Мат се намръщи.
— Или вече си го направила? Отказа ли ти? Това ли е причината? Фран, съжалявам, но не желая да се намесвам между вас.
— Не съм казала нито дума на Оливър — отвърна тя. — Знам колко си лоялен, Мат! Знам, че сте приятели от дълги години.
— От десетгодишни — допълни той, сякаш тя бе забравила.
— Точно така! И съм сигурна, че не би ми казал, ако той е подхванал любовна афера.
Франческа наблюдаваше внимателно лицето на Мат. Забеляза как той се стресна и изчерви. Този път мъжът не отвърна — само я наблюдаваше със стиснати устни. Мълчанието му беше многозначително и очите на Франческа се насълзиха. Тя обърна глава и примига, за да прогони напиращите сълзи. На Мат нямаше да му е приятно, ако тя се разплаче. И без това беше много притеснен и загрижен.
— Няма да ти задавам повече въпроси, Мат — рече Франческа. — Но те моля да ми намериш работа! Не мога повече да стоя сама в Съсекс. Ще полудея. Ужасно ми липсва Джон. В къщата цари идеален ред. Не съм необходима, освен на празници, когато си идва Джон. Ако можех да имам още едно дете, щеше да е по-различно, но за съжаление това е невъзможно и се чувствам ужасно. Мисля, че се омъжих доста млада. Искам да работя в Лондон, да имам тук апартамент, да се срещам с хора…
— Ами Оливър? — прекъсна я объркан Мат.
— Оливър ли? — Франческа гледаше навън към оживената улица. Тъмносините й очи изглеждаха спокойни. Бе успяла да потисне болката. Гласът й прозвуча тихо, но твърдо: — Напуснах Оливър. И няма да се върна при него.


Втора глава

На следващия ден Франческа обикаляше Лондон и търсеше немебелиран апартамент. Най-сетне намери в стара викторианска сграда във Финчли — северно предградие, недалеч от гористия Хамстед. Апартаментът се състоеше от малка спалня, баня с душ и всекидневна с кухненски бокс. След просторната къща, жилището й се струваше тясно, но тя бе живяла и в по-малки помещения и знаеше, че ще свикне.
На ъгъла имаше антикварен магазин. Франческа зърна в него викториански шезлонг и спря колата. Собственикът точно се приготвяше да затваря. Разбира се, изчака я да огледа тапицирания с червено кадифе стол. Франческа го купи, заедно с дъбова етажерка, кръгла маса от светло дърво, изработена през същия период, и блед, доста поизтъркан персийски килим.
— Ще ги докарате ли утре? — попита тя, докато му подаваше кредитната си карта.
Той я погледна колебливо и се почеса по главата.
— Зависи къде живеете?
— Малко по-надолу по улицата — отвърна усмихната Франческа.
— В такъв случай ще ви ги докараме. — Собственикът взе подписания чек и също й се усмихна. — Сутринта или следобед?
— Късно следобед. Между четири и пет. Утре имам доста работа.
На излизане видя плетен стол, но реши, че е купила достатъчно мебели за всекидневната. Колкото по-празна — толкова по-просторно, помисли си тя.
— Ще ви го дам на половин цена — забеляза колебанието й собственикът. — Стол «Лойд Лум» с оригинални възглавници. Сделката е изключително изгодна за вас.
— Ще ви напиша чек — въздъхна Франческа.
— Можете да ми платите, когато докарам мебелите утре — каза продавачът, махна й с ръка и заключи след нея.
На следващата сутрин Франческа имаше среща във фирмата, в отдела за назначаване на нови работници. Мат я беше уредил. Винаги проявяваше учудваща експедитивност, когато си наумеше нещо. Франческа щеше да се представи с бащиното си име и адреса на апартамента във Финчли. Мат явно се бе разпоредил да не навлизат в подробности. Служителката знаеше, че Франческа е съпруга на Оливър, но това въобще не бе споменато. Жената не прояви никакво любопитство. Франческа оцени нейния професионализъм и дискретност.
— Ще ни трябват три препоръки — рече госпожица Дилни и подаде на Франческа формуляр. — Такава е общоприетата практика. Трябва да сме сигурни, че назначаваме човек, който заслужава доверие.
Франческа даде имената на Мат, на свекъра си и на своя адвокат в Съсекс. Изслуша внимателно обясненията на госпожицата за предстоящия договор, данъка и осигуровките, които ще бъдат удържани от месечната й заплата. Всичко това беше ново за нея.
Животът изглеждаше по-сложен, отколкото си представяше. Досега не бе мислила за последствията, но с всеки изминал час ставаше все по-сигурна, че постъпва правилно.
Можеше да прекара в Съсекс дълги години, да се отчуждава все повече и повече от Оливър, без да разбере какво точно става помежду им. Щеше да се чувства отчайващо самотна и нещастна. Кой знае до какво щеше да се стигне. До развод? Най-вероятно.
Би могла да говори с Оливър, но каква полза? Той нямаше да промени начина си на живот и работа. Фирмата го беше обсебила напълно. Сигурно щеше да я успокои, убеден, че е ядосана заради разваления празник. Набързо да обясни обстоятелствата, предизвикали непредвиденото заминаване за Уелс. Не, съвсем не това бе причината за нейното решение. Използва го като повод. Проваленият празник бе само последната капка — накара я да разбере, че с брака им е свършено. Оливър нямаше да повярва. Нито да приеме аргументите й.
От години се отнасяше несериозно към нея. Тя се беше сляла с къщата, с Джон, дори с баща му. Нещата, които наистина имаха значение, бяха в Лондон. Оливър живееше там. Съсекс бе място, което той посещаваше, а Франческа и Джон — хора, на които ходеше на гости. Намираха се в периферията на неговия истински свят — света на бизнеса, на госпожица Силвестър и Мат. С тях Оливър прекарваше истинския си живот, който Франческа не познаваше.
Тя живееше в измислен рай със спомена за мъжа, станал неин съпруг преди десет години. Беше го обичала сляпо, беше вярвала, че той е все още същият Оливър Рансъм от онова време. Но не беше така. Нейният Оливър вече не съществуваше и тя най-сетне си бе дала сметка за това. Именно поради тази причина бе дошла в Лондон. Не можеше да понесе този псевдобрак нито ден повече.
Обядва с Мат. Не в заведение за бързо хранене, а в скъп френски ресторант, близо до Ковънт Гардън. Мат носеше тъмен костюм, кестенявата му коса бе грижливо сресана. Чувстваше се неудобно с риза и връзка. Непрекъснато подръпваше възела и се въртеше на стола, отбягвайки погледа на младата жена.
— Днес си много елегантен, Мат — каза Франческа с усмивка.
Наистина изпитваше симпатия към него. Искаше й се да се държи весело и непринудено този ден. Прекара достатъчно време в самота и размисъл, а плановете й се осъществяваха. Можеше да се позабавлява.
— Костюмът в моя чест ли е? — закачливо попита тя. — Поласкана съм.
Той едва не разля супата си от смущение. Франческа окуражително го потупа по ръката.
— Искам да ти благодаря, Мат. За всичко, което направи за мен. Ти беше единственият човек, когото можех да помоля за помощ. Единственият истински приятел… А си приятел и на съпруга ми! Дано не разваля отношенията ви. Хвърли цялата вина върху мен и не се карай с Оливър, Мат!
Той я погледна замислено.
— Ще се постарая да не се скарам с него. — Гласът му прозвуча доста неуверено.
— Двамата разговаряхте ли днес?
Искаше й се да разбере дали Оливър знае, че тя не е в Ламбърн, или от много грижи дори не е позвънил. Преди да тръгне, бе включила телефонния секретар. Несъмнено госпожица Силвестър е оставила не едно и две пълни с извинения съобщения. Ако госпожа Хайн не се е намесила, Оливър спокойно можеше и да не знае за нейното заминаване.
Мат кимна.
— Говорихме половин час тази сутрин.
— Още ли е в Уелс?
— Ужасно е зает, Фран — кимна Мат. — Разследва какво се е случило и какво трябва да се направи. Помоли ме да говоря с теб, ако имам време, и да разбера как си.
— Не си му казал, че съм Лондон, нали?
Мат поклати глава.
— Ти каза, че не искаш той да знае.
— Да — усмихна се доволно тя. — Благодаря ти. Смята, че съм вкъщи, така ли?
Мат направи гримаса.
— Предполагам, иначе не би се държал по този начин. Каза само, че не успял да се свърже с теб, а нямал време да звъни пак. Помоли мен. Говореше най-вече за експлозията. Това е голяма неприятност, нали разбираш. Оливър не е на себе си…
— Разбирам — въздъхна Франческа, докато келнерът сервираше пресни плодове. — Не са ли прекрасни? Често ли идваш тук, Мат? Не съм била на Ковънт Гардън от години. Не мога да позная ресторанта. Много е хубав, нали?
Внезапната промяна в настроението й за миг озадачи Мат, но той веднага се досети — тя се преструваше заради келнера. Измърмори нещо одобрително за атмосферата и магазините на Ковънт Гардън, с което Франческа се съгласи.
— Нямам търпение да пообиколя и да надникна в бутиците. През следващите няколко дни трябва доста да пазарувам — налага се да обзаведа апартамента. Купих стари мебели — ще ги докарат тази вечер — но ми трябват още куп неща — от електрически крушки до кухненски кърпи. Не взех нищо от Ламбърн. Дано склоня продавача на мебелите да ми помогне при подреждането. Стори ми се добродушен, може да имам късмет.
— Само да не си помисли, че и той има късмет — намръщи се Мат. — Дали да не дойда, когато ги докара? Като ме види, илюзиите му ще се изпарят. В Лондон не е като в провинцията, Фран. Ще трябва да внимаваш. Не искам да те плаша, но жена, която живее сама, винаги може да се превърне в мишена. Надявам се, имаш верига на вратата? Ако не, ще монтирам още тази вечер. Всъщност ще огледам и ще предложа мерки за сигурност.
— Много си съобразителен — рече Франческа. Досега не се беше замисляла за опасностите в Лондон. Особено за жена, която живее сама. — Благодаря, Мат, много си мил — каза тя. Бе сигурна, че й предлагаше помощта си съвсем искрено. — Ако имаш време, ела! Още нямам готовност за истинско парти. Но ще сготвя нещо набързо за вечеря. Спагети или сандвичи с кафе… Какво предпочиташ?
— Сандвичи — отвърна Мат и тя искрено се засмя.
— Нямаш вяра на моето готвене, разбирам!
— О, не, не исках да кажа това… Ти готвиш хубаво. Просто не бих искал да ти създавам работа. Нека аз донеса сандвичите, какво ще кажеш? До фирмата има страхотен магазин за деликатеси. Ще взема пътьом от тях.
— Няма нужда! Аз черпя. Кажи какво не обичаш или да направя няколко вида?
— Не съм претенциозен — рече Мат.
— Освен когато ти предлагам спагети — заяде се тя.
— Ясно, не можеш да ми простиш!
След обяда Мат тръгна за офиса, а тя обиколи малките улички около стария пазар на Ковънт Гардън. Купи няколко неща на изгодни цени и тъй като бяха доста тежки, се прибра с такси, подсещайки се, че в бъдеще трябва да внимава с парите. Не биваше да си позволява разточителства. Смяташе да живее от собствената си заплата. Нямаше да проси от Оливър. Щеше да живее независимо, да се справя сама… Това значеше строга икономия. Странно, но мисълта я развълнува.
Като младоженци с Оливър трябваше да пресмятат всяко пени. Имаше и нещо приятно в това. Чувстваше се нужна и безумно щастлива. Както и Оливър.
Докато чакаше мебелите, Франческа навлече стари джинси, изтъркан пуловер и изми апартамента. Това също й напомни за първите им години като младоженци. По-късно Оливър настоя да вземат домашна помощничка. Искаше и бавачка за Джон, но Франческа успя да го разубеди. Харесваше й да се грижи за бебето. Пък и нямаше друга работа. Оливър не й разреши да остане в библиотеката, нито да се занимава с домакинството. Нищо чудно, че Франческа превърна сина им в обект на целодневните си занимания!
Работеше бързо, за да е привършила, когато докарат мебелите. Скоро страните й пламнаха, непокорни кичури се измъкнаха от кока и се разпиляха по шията й. Беше й все едно. Мат едва ли щеше да забележи как изглежда — той бе невероятно погълнат от мислите си — а човекът от магазина нямаше никакво значение за нея.
На вратата се позвъни и Франческа изтича да отвори. Очакваше продавача, макар часът да бе едва три и половина. Засмя се от изненада — на прага стоеше Мат.
— Здравей, Мат! Подранил си, помислих, че мебелите пристигат. Влизай. — Мъжът не помръдваше — стоеше като закован с вперени в нея очи. Франческа разбра, че го е подценила. Усмихна се и рече: — Извинявай за вида ми. Трябваше да почистя. Искаш ли чай? Точно мислех да сложа чайника. Добре, че печката работи.
— Изглеждаш добре — отвърна той и сведе очи. Ръката му се измъкна иззад гърба и се протегна към нея. Държеше голям букет от кехлибарени хризантеми. Уханието им навяваше меланхолия — спомен за есен и падащи листа.
— Благодаря. Много си досетлив, Мат. Цветята наистина придават уют. Обичам хризантеми, особено този цвят! — Франческа вдигна едрите златни цветове към лицето си и вдъхна аромата с нескрита тъга. — Ухаят божествено. Веднага ще ги натопя. Още нямам ваза, но купих една кана за мляко днес следобед. Ще свърши работа. — Тя му се усмихна, докато го въвеждаше. — Ще си наливаме млякото от кутията!
Мат я последва във всекидневната и любопитно се огледа. Франческа наля вода в зелената кана и подреди цветята.
— Фран! Не можеш да живееш тук! Толкова е тясно! Няма къде да се обърнеш!
— Не съм съгласна — усмихна му се тя през рамо. — Виж как добре изглеждат в каната.
Франческа сложи букета върху перваза. Залязващото слънце освети грейналите цветове. Мат и Франческа се спогледаха за миг, после младата жена обърна глава.
— Така, сега чаят. Нали не възразяваш да пиеш в пръстена чаша? Още уреждам домакинството си. Реших, че засега мога да мина без порцелан. Купих и шест пръстени чинии на старо. Дадоха ми ги само за пет лири, защото някои имат малки дефекти, но са красиви. Аз ги харесвам.
Франческа говореше непрестанно. Бе направила огромна стъпка. Чувстваше се напрегната, въпреки твърдото си убеждение, че постъпва правилно.
— Не ми харесва тук, Фран — прекъсна я Мат. — Не ти подхожда. Ламбърн е истинското ти място. Ти му принадлежиш.
Тя почервеня от яд, сините й очи гневно го стрелнаха. Само преди минута се бе чувствала несигурна. Сега усети решителност и вирна глава.
— Аз съм човешко същество, а не предмет. Принадлежа на себе си и повече не желая да живея в Ламбърн, нито пък с Оливър!
— Чуй, Фран! — смутено започна Мат. — Разбирам, че не е моя работа…
— Да, не е твоя работа! — прекъсна го тя. — Този живот е мой, Мат. Затова, моля те, не казвай нищо повече.
Той съвсем посърна.
— Длъжен съм! Оливър е най-добрият ми приятел. Ти също не си ми безразлична, Франческа. Не мога да се примиря с мисълта, че правиш голяма грешка, като напускаш Оливър. Няма да си щастлива сама в града. Ти обичаш природата. Все си представям градината в Ламбърн и теб сред цветята. През лятото, когато тук е влажно и горещо, съм си мислел как режеш розите и се разхождаш из ливадите с голяма сламена шапка и кошница в ръка. Виждал съм те в градината само няколко пъти, но тази картина се е запечатала в съзнанието ми. Ужасно ще е да живееш в тази малка кутия, Бог знае защо, наречена лондонски апартамент.
Франческа онемя от учудване. Това избухване беше толкова нетипично за Мат! Не можеше да повярва, че именно той е произнесъл такива думи. Май и самият Мат не вярваше — изчерви се, стоеше притеснен, със сведен поглед. Но продължи да говори дрезгаво, без да я гледа.
— Градът не е за теб. Не си свикнала с този живот. Ще се измъчиш, и то страхотно.
Звънецът отново се обади. Франческа се втурна да отвори, доволна, че прекъсва откровението на Мат. Този път беше човекът с мебелите. Мат му помогна да внесе шезлонга, етажерката и масата, после мъжът се върна за плетения стол. Когато дойде отново, остави стола и измъкна прашасал, стар лампион с месингова поставка. Поднесе го на Франческа — изненадата наистина беше приятна, а лампионът — чудесен. При това подхождаше на останалите мебели.
— Щеше да е ценен, ако не беше чупен и поправян доста нескопосано — рече весело мъжът. — Но е като правен по поръчка за мебелите. — Той огледа апартамента. — Мебелите подхождат на стаите ви. Желая ви щастие в новото жилище. Отбийте се пак. Получавам непрекъснато нови мебели, ще ви имам предвид.
Когато той си отиде, Франческа влезе в спалнята и се преоблече, после подреди скромната вечеря на дъбовата маса. Не й остана време за сандвичите. Беше купила френска франзела и сирена, които сервира с бутилка бяло френско вино. Мат одобри идеята й.
— Хляб и сирене! Чудесно! — усмихна се той и се изтегна в плетения стол. — Оливър трябва да е луд, щом рискува да те загуби… — Замълча, виждайки я как се изчервява. — Съжалявам — промърмори след минута.
— Няма защо. Комплиментът ти беше много мил — рече тя.
Досега избягваха да споменават Оливър. Мат също се смути.
— Разкажи ми нещо за моята работа — смени темата Франческа.
— Всъщност Оливър… — Мат млъкна намръщен. — Не мога да не споменавам името му, така излиза.
— Той е важен и за двама ни — сухо се съгласи Франческа.
Досещаше се какво ще каже Мат. Оливър често се бе оплаквал от упоритите откази на Мат да му назначат секретарка. Боеше се, че някой, който знае твърде много за последните му изобретения, може да ги продаде на конкурентна фирма. Когато се налагаше, Мат наемаше секретарка от колеги.
Франческа си позволи да го помоли за работа, защото знаеше, че мястото е свободно и не се съмняваше, че Мат й има пълно доверие. Той я познаваше почти толкова дълго, колкото и Оливър. Знаеше, че няма да продаде тайните му на никого. Единствената й грижа бе да го убеди, че ще се справи с работата.
— Благодарение на Джон познавам компютрите на фирмата — каза тя. — Стаята му е пълна с последните ви изобретения, а с годините и аз се запалих по тях.
— Още не знам с какво да се заемеш — призна Мат. — Освен с голяма част от документите… Досега не съм имал собствена секретарка.
— Ще помислим заедно — отвърна Франческа и се сви на големия стол.
Беше уморена. Мат я погледна усмихнат.
— Изглеждаш много елегантно на този шезлонг.
— Планирах го за по-добри времена — рече тя и се сети, че от кока й са се измъкнали още кичури и са се разпилели по гърба й. Нямаше смисъл отново да прибира косата си — след малко щяха да тръгват. Мат й беше обещал да я закара до хотела.
— Искаш ли още кафе? — попита го тя любезно, но той поклати глава и стана.
— Ще ти помогна да измиеш съдовете, преди да тръгнем. — На вратата се позвъни и Мат озадачено погледна Франческа. — Чакаш ли някого?
Тя поклати глава.
— Може да е някой съсед. Да му трябва захар на заем.
— Или симпатичният продавач на мебели е решил, че вече си сама! — рече Мат и тръгна към вратата. — Ако е той, ще го отпратя!
Мат отвори и след миг Франческа го видя да отстъпва смутено назад. Тя не вярваше на очите си. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае кой е на прага.
Студените сиви очи я оглеждаха от глава до пети, както лежеше изтегната на шезлонга, с разпусната коса, облечена в широката рокля, създаваща чувство за интимна атмосфера, която се подсилваше от остатъците от вечерята, двете червени свещи, празната винена бутилка, небрежно захвърленото яке на Мат, разхлабената му връзка и разкопчаната риза.
— Казват, че съпругът винаги научава последен — процеди Оливър през зъби.
Мат го гледаше втрещен, пребледня, после се изчерви. Опитът му да възрази прозвуча неубедително.
— Грешиш, Оливър, не е това, за което си мислиш. Нищо не се е случило, просто помагах на Фран да се пренесе…
— Не лъжи! — прекъсна го Оливър и се нахвърли върху него.
Мат не успя да се отдръпне. Оливър го удари, преди Мат да разбере дори какво става. Мъжът политна назад и се стовари на пода в ъгъла, зашеметено тръскайки глава от удара.
— Спри! — скочи Франческа разтреперана. Оливър наистина я беше изплашил. — Остави го на мира! Той не лъже! Не ми е любовник…
— За глупак ли ме смяташ? Нима бих могъл да повярвам на такава лъжа? — Оливър пристъпи към нея.
Тя замря от ужас, но намери сили да проговори с разтреперан глас:
— Мат само ми помогна да се пренеса в новия апартамент…
— Новия апартамент! — прекъсна я Оливър и пренебрежително се огледа. — А кой ще плаща наема, мога ли да знам? Случайно да е същият мъж, който ти помогна да се пренесеш?
Тя гневно разтърси глава.
— Не ставай смешен! Аз ще го плащам.
— Вероятно с парите от работата, която Мат ти измисли, нали?
— С парите, които ще спечеля, да, но не Мат измисли работата. Той има нужда от секретарка, сам знаеш.
— Зарежи какво знам! Ако иска секретарка, ще си намери друга. Не жена ми! — Лицето на Оливър се изопна като маска. — Откога продължава това, мога ли да знам? Колко години го вършите зад гърба ми?
— За бога, Оливър — промълви съкрушен Мат и стана, стараейки се да стои по-далеч от съдружника си. — Наистина ли вярваш, че аз… че Фран… би постъпила така с теб?
Оливър прокара ръка през черната си коса и Франческа изведнъж забеляза, че е мокра. Навън валеше, но тя дори не бе чула дъжда по прозорците. Чак сега долови тъжния есенен ромон.
— Защо не?! Случва се всеки ден. Някой нещастник разбира, че жена му спи със свинята, която е мислил за свой най-добър приятел!
Франческа погледна Мат и прехапа устни.
— Мат, съжалявам, че те забърках във всичко това. Не го очаквах, иначе не бих те помолила за помощ. По-добре си върви. Проблемът е мой. С Оливър ще поговорим насаме.
Мат се поколеба.
— Сигурна ли си? Може да ти потрябвам…
Не биваше да казва това. Оливър се озъби.
— Нали чу! Махай се или ще те изхвърля!
— Моля те, върви си, Мат! — настоя Франческа уплашена.
Но сега вече и Мат се ядоса. Очите му се изпълниха с решителност и той пристъпи към Оливър с вдигнати юмруци.
— Няма да я оставя с такъв звяр! Изненадах се, че те напуска, не можех да разбера защо. Сега ми е ясно! Никога не съм предполагал, че си способен на грубости с жена си. В момент на афект от теб може да се очаква всичко.
— Какво, по дяволите, дрънкаш?! Тя ли ти каза, че я бия? Не съм я пипнал с пръст, но да пукна, ако не си го изкарам на теб, господинчо! — Широките рамене на Оливър потръпнаха, мъжът се готвеше да нанесе нов удар.
Франческа мигновено се вмъкна помежду им с лице към Мат. Тъмносините й очи го умоляваха.
— Не искам повече скандали, Мат. Много съм ти благодарна, че се противопостави вместо мен. Сега искам да си тръгнеш и да ни оставиш да поговорим. Не се тревожи, няма да ме удари. Никога не го е правил. Не го напускам заради това. Докато си тук обаче, не мога нищо да му кажа. Не зная как да обсъждам брака си пред трети човек. Моля те, върви си! Благодаря за всичко, което направи за мен.
Мат я изгледа колебливо и кимна.
— Добре, щом казваш. Но ще остана в колата, докато си тръгне. Ако имаш нужда, само ме извикай и ще се кача.
Устните на Оливър се изкривиха от яд.
— Ще се качиш, така ли? Ще те чакам!
Мат го изгледа гневно, но се обърна и излезе.
След хлопването на вратата Оливър и Франческа останаха като онемели, вперили погледи един в друг. Тя имаше чувството, че кръвта се отдръпна от лицето й под изпитателния му поглед. Присвитите очи на Оливър бавно обхождаха тялото й — от разрошената коса до непретенциозната роба и чорапите. Беше събула обувките си, преди да се отпусне на шезлонга и тази невинна постъпка се превръщаше в улика в очите на Оливър.
— Жалко, че не дойдох половин час по-късно — промълви бавно той и вдигна поглед към лицето й. — Можех да ви пипна в леглото. Тогава нямаше да се измъкнеш така лесно, нали? Макар да не разбирам защо си правиш труд да лъжеш. Явно си решила да ме напуснеш. Твоят адвокат ли ще ми се обади, или очакваш аз да подам молба за развод?
— Напуснах те — призна тя. — Вероятно си взел адреса от отдела за назначаване на нови служители в твоята фирма?
— Секретарката ми чула клюките още следобед, когато се върнах от Уелс. — Той видя как тя вдигна глава и устните му се изкривиха. — Да, клюката беше тръгнала. Нали това искаше? Да предизвикаш скандал, да ме направиш за смях в собствената ми фирма? Отиваш със съдружника ми и започваш работа като негова секретарка в мое отсъствие. Служителите започват да шушукат, да се чудят дали знам какво става! Когато Джанис ми позвъни, новината дойде като гръм от ясно небе. Слава богу, успях да се овладея! Замълчах, престорих се, че знам. Веднага опитах да ти се обадя вкъщи, но теб, разбира се, те нямаше, нали така? Телефонният секретар беше записвал обаждания дни наред и по това трябваше да се досетя, че нещо се е случило. — Оливър се намръщи и сведе очи. — Досетих се, естествено, но мислех, че си кисела, защото не успях да дойда на годишнината от сватбата. Предполагам, това те подтикна да ме напуснеш?
— Беше само последната капка.
— Съжалявам, нямах избор — нетърпеливо я прекъсна Оливър. — Трябваше да замина за Уелс!
— Разбрах. Не казвам, че си сбъркал. Но живота, който водя през последните пет години, ми е непоносим. Ти все отсъстваш. Да, винаги имаш причини. Аз живея в провинцията, а ти — в Лондон. Почти не се виждаме.
Сивите му очи я пронизваха.
— Затова потърси Мат, който е винаги на разположение, така ли?
— Нямам интимни отношения с Мат! Остави го на мира!
— Как да го направя, за бога?! Отдавна те харесва, но никога не ми е хрумвало, че трябва да подозирам най-добрия си приятел. Готов бях да се закълна, че Мат е порядъчен. Че не може да ми направи такъв номер зад гърба.
— Мат няма нищо общо! Когато ти не се върна за годишнината от сватбата, реших да замина. Пристигнах в Лондон, защото не исках да ме гледат със съжаление. Бях потисната и отчаяна. Колкото повече мислех, толкова по-ясно разбирах, че бракът ни от години не върви. Съществувам само за да имаш с какво да се хвалиш пред клиентите си. Прибираше се само за да доведеш някой гост. Чувствах се като затворник. Откакто Джон е в пансиона, съм съвсем сама. Занимавам се с цветята, помагам в благотворителни акции… Но животът ми е празен! Не издържам повече!
Очите му се присвиха.
— Това е откакто Джон замина, така ли? Разбирам, че ти липсва. Трябваше да кажеш. Не да го таиш в себе си. Занапред ще се опитам да съм по-често вкъщи. Не виждам защо да не идваш в Лондон, когато пожелаеш. Пазарувай, ходи на театър. Ти си свободна, когато Джон не е вкъщи. Мисля, че идеята ми е добра и…
— Не! — прекъсна го хладно тя. — Няма да идвам в Лондон от време на време. Късно е за обещания. Вече се закле, че ще дойдеш за десетата ни годишнина и какво стана? Клетвата ти отиде по дяволите.
— Преди малко каза, че разбираш? Нещата не зависеха от мен!
— Знам, но това ще се повтаря непрекъснато. Следващия път ще стане авария другаде. Независимо от причината, аз ще бъда сама, без избор. Ще бъда принудена да се примиря. Вече реших. Искам да имам собствен живот, да си намеря работа, която ми е интересна. Като теб!
Сивите очи на Оливър яростно проблеснаха.
— Не и в моята фирма! Няма да те допусна там!
— Мат ме нае при себе си и аз приех.
— Мат няма това право.
— Той ти е съдружник и има равни права с теб.
— Аз управлявам фирмата, не Мат!
— Така ли? — попита тя тихо и повдигна вежди. — А можеш ли да се справиш без Мат?
— Разбира се — отвърна Оливър самоуверено. — Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна подигравателно.
— Ако Мат напусне фирмата, ще загазиш. Знаеш това.
— Заплашваш ме, че ще убедиш Мат да напусне? — учудено попита Оливър.
— Само изказах хипотеза. Двамата с Мат сте еднакво важни за фирмата. Той има право да назначава екипа си.
— Не без моето съгласие!
— Ти уведомяваш ли го, когато назначаваш някого?
Оливър бе вбесен. Кожата на лицето му бе почервеняла, скулите — изпъкнали, погледът — хладен като стомана.
— Искаш да ме изкараш от кожата, така ли? Още малко и ще успееш!
— Не ме заплашвай, Оливър — тихо каза Франческа, доволна от неговата реакция.
Той пристъпи към нея, после се обърна и се отдалечи, стиснал ръце, сякаш едва се сдържаше да не я удари. Закрачи из стаята с невиждащи очи и приближи отново до младата жена, явно овладял нервите си.
— Добре. Какво точно искаш, Франческа? Очевидно вече си планирала своето бъдеще. А моето? За развод ли се бориш?
— Не, още не! — отвърна тя, срещайки погледа му, без да трепне. — Искам да се разделим. Може и законно. Предпочитам обаче да изчакаме.
— А ти ще работиш при Мат, така ли?
— Да.
Като че ли Оливър започваше да възприема тази идея. Още по-добре. Но Франческа не въздъхна с облекчение — това щеше да му подскаже колко неуверена се чувства.
— И смяташ да живееш тук? — Оливър огледа стаята и изкриви устни.
— Да.
— Сама? — попита той.
— Засега, да.
Погледите им се срещнаха. За миг Франческа помисли, че той пак ще побеснее, но мъжът си тръгна, без да каже дума и вратата хлопна зад гърба му.
Беше си отишъл. Тя победи. Франческа седна на пода — краката не я държаха. Би трябвало да тържествува, но се чувстваше единствено изплашена и самотна.


Трета глава

Вечерта написа писмо на Джон, за да го уведоми, че майка му започва работа във фирмата, ще живее главно в Лондон и дори е наела апартамент. Беше се разбрала с Мат, че когато Джон си идва, тя ще излиза в отпуска. Затова му пишеше, че ще прекарват доста време заедно — през ваканциите и по празниците. Не спомена, че са се разделили с баща му, нито за евентуален развод помежду им. Писмото й бе доста мъгляво — надяваше се да не разтревожи Джон.
На следващия ден се обади в пансиона и ги информира за промените. Там предпочитаха незабавно да научават всичко, което може да се отрази на душевното състояние на децата.
— А в бъдеще? — попита я съпругата на директора и Франческа въздъхна.
— Нямам представа. Засега живея ден за ден, но ако Джон изглежда разтревожен, позвънете ми и аз ще дойда веднага. Ще доведа и баща му. Никой от нас не би искал Джон да страда.
— Значи отношенията ви с господин Рансъм са добри — облекчено каза жената.
— Да, разбира се! — отвърна Франческа, без да се замисли.
Затвори телефона, кисело се усмихна на собствените си мисли — в името на детето с Оливър могат да замажат пукнатините, но би било глупост да се заблуждават. Мушна се в леглото на хотелската си стая. Въпреки измъчващите я съмнения, отчаяно вярваше, че постъпва правилно. Дълго не можа да заспи.
На следващия ден се зае с покупката на останалите мебели: легло, шкаф с чекмеджета, огледало за малката спалня — само най-необходимото. Стараеше се да харчи колкото е възможно по-малко. Уговори да докарат купените неща следобед, а вечерта реши да се нанесе. Обикаляше от стая в стая, не вярваше на очите си, но бе доволна — постигна много за толкова кратко време.
Пусна радиото и започна да си приготвя вечеря — салата със сирене, малко плодове. Седна на малката дъбова масичка, взе ножа, вилицата и подскочи като ужилена. Някой затропа настоятелно на входната врата.
Дали е Оливър, помисли Франческа, и остави приборите. Не знаеше ще може ли да понесе нов спор с него.
Докато се колебаеше, на вратата отново се почука. Франческа стана да отвори с неохота.
От Оливър нямаше и следа. Беше Мат по пуловер и джинси.
— О, здравей — рече Франческа, отстъпи от вратата и го покани да влезе.
— Наред ли е всичко? — попита Мат, оглеждайки стаята.
— Да, благодаря — отвърна Франческа разсеяно, докато той надничаше в спалнята.
— Мат, какво правиш, за бога?
— Проверявам дали Оливър не е тук — призна мрачно той. Едва като разбра, че са сами, раменете му се отпуснаха. — Тази сутрин ме направи на кайма. И преди се е случвало да спорим, но днес не беше спор. Беше истинска война. Не искам да го видя повече.
— Съжалявам, Мат. Не исках да те забърквам в разправия с Оливър! — Франческа го погледна смутено.
Мат се усмихна и плахо докосна страната й.
— Не ставай глупава!
— Не. Беше егоистично от моя страна да те моля за помощ. Знаех как ще реагира Оливър…
— Щеше да ми е обидно, ако беше помолила друг! С Оливър ще се разберем. Просто ще го пратя по дяволите, ако се опитва да ме разиграва. Радвам се, че се обърна към мен. Няма да ти досаждам повече. Дойдох само да проверя имаш ли нужда от нещо и да попитам дали не си се разколебала да започнеш работа от понеделник?
— Нямам нужда от помощ, благодаря — усмихна се тя. — А в понеделник ще започна работа.
Мат също се усмихна и кимна към масата.
— Извинявай, прекъснах вечерята ти, нали?
— Още не бях започнала! — Франческа го погледна изпитателно. — Ти вечерял ли си? Защо не седнеш? Има предостатъчно салата, хляб и сирене. Боя се, че не е кой знае какво, но си добре дошъл.
Мат погледна храната, после вратата и накрая часовника си.
— Благодаря, Фран, изкушението е голямо, но…
— Но какво? — дяволито попита тя и Мат отново хвърли поглед към вратата. — Среща ли имаш?
— Господи, не! — засмя се той.
— Тогава защо гледаш като лемур, който се чуди дали да скочи от скалата, или не?
Той се разсмя.
— Така ли изглеждам? Не разбирам нищо от лемури, но скачането от скала е нищо в сравнение с разправията с Оливър. Ако отново ме намери тук…
Думите му не изненадаха Франческа.
— Не очаквам Оливър — каза с безразличие тя.
— Никой не го очаква! Това е тайната на неговия успех — сухо отбеляза Мат. — Той винаги изненадва. — Мат се насочи към вратата. — Не съм страхливец, но когато е в мрачно настроение, Оливър може да бъде доста страшен. По-добре да тръгвам, Фран. Радвам се, че си добре и нещата се уреждат.
Тя му отвори. На площадката спря мъж на средна възраст и им се усмихна.
— Здравейте, вие ли сте новите съседи? Аз съм от горния етаж. Казвам се Джефри Паркър.
— Здравейте. — Франческа се ръкува с него, измърморвайки името си и добави: — Това е мой приятел, който ми помага да се нанеса…
— Разбирам — кимна към Мат господин Паркър. — Надявам се тук да ви хареса. Мястото е добро, хората са симпатични…
Гласът му се загуби в тропота на нечии забързани стъпки.
Беше Оливър. Той спря, съзрял малката група пред вратата на Франческа. Господин Паркър впери в него любопитен поглед. Мат се смути. Оливър огледа всички, преди да пристъпи към Франческа.
Тя вирна брадичка, обърна се към Мат и рече:
— Е, благодаря ти, че се отби, Мат. Довиждане. — Той колебливо погледна Оливър, после Франческа, но младата жена не му даде възможност да възрази. Усмихна се любезно на съседа и рече: — Радвам се, че се запознахме, господин Паркър. Надявам се да дойдете на тържеството по случай нанасянето ми в новия дом.
— С най-голямо удоволствие — отвърна той.
Франческа му се усмихна отново, влезе в апартамента и затвори плътно вратата. Спря в антрето, но от силните удари на сърцето си, сякаш бе оглушала. Едва чуваше какво става в коридора. Поне в началото.
— Е, аз тръгвам — рече господин Паркър.
— Аз също — облекчено добави Мат.
Някой пое надолу по стълбите. По тихото изръмжаване на Оливър, Франческа разбра, че отдалечилият се трябва да бе господин Паркър.
— Какво правиш тук? Не чу ли какво ти казах тази сутрин?
— Не съм длъжен да изпълнявам нарежданията ти — отвърна Мат с толкова тих глас, че тя долепи ухо до вратата, за да чува.
— Когато става дума за жена ми, ще изпълняваш, по дяволите!
— Ако Фран има нужда от помощ, ще й помогна! Можеш да мислиш каквото искаш!
— Ако й трябва помощ, може да помоли мен!
— Теб няма да помоли за нищо на света — непредвидливо рече Мат.
Оливър тежко пое дъх.
Дори през затворената врата Франческа долавяше враждебността им. Не можеше да остане безучастна. Отвори вратата и двамата обърнаха глави към нея. Лицата им бяха зачервени, очите им горяха.
— Мат, моля те! Искам да говоря с Оливър — твърдо каза тя.
Мъжът се намръщи, но вдигна рамене и заслиза по стълбите.
Оливър тръгна към нея. Франческа препречи пътя му.
— Не те каня в дома си, Оливър — мрачно прошепна тя.
Студеният му поглед я прониза.
— В дома си? — Изразът го вбеси.
Ноздрите му се разшириха, той ядно стисна устни.
— Отсега нататък ще бъде така! — дръзко добави Франческа.
Той леко разтвори устни и изсъска с леден глас:
— Е? Каза, че искаш да говорим.
— Да, искам! За Мат…
— Тук, в коридора, няма да обсъждам нищо! — отвърна той, сграбчи я в желязна хватка и я бутна обратно в апартамента.
Франческа яростно се дръпна, за да се освободи. В очите на Оливър проблесна задоволство. Бе успял да наложи волята си! Пламнала от гняв, тя се обърна към него и изкрещя с всички сили:
— Радваш се, че можеш да си играеш с хората, нали? Това правиш с Мат. Заплашваш го, защото ми помага!
Оливър затръшна вратата.
— Не искам той да се намесва между мен и жена ми!
— Той не се намесва. Аз те напуснах. Дойдох в Лондон. Мат дори не знаеше. Не се заблуждавай! Не Мат причини разрива в семейството ни! Дори Мат да не съществуваше, пак щях да си отида.
Погледът му я накара да отстъпи към всекидневната. Сърцето й биеше до пръсване. Оливър я последва. Пристъпваше като див звяр, преследващ своята плячка. Франческа усети как нервите й пращят като горски огън, но успя да се овладее и се обърна към него. Тъмносините й очи не трепнаха, когато го прикова с поглед.
Не се съмняваше, че е ядосан, защото го е напуснала, но не можеше да прецени доколко е засегнала самолюбието му, гордостта му? Всъщност държеше ли на нея? Нямаше намерение да зададе тези въпроси, макар да изгаряше от желание да научи отговорите им. Целта й бе да го стресне, да го разтърси с внезапното си решение. Реакцията му не я изненада. Познаваше го добре.
Все още не бе сигурна обаче дали е достатъчно шокиран, за да погледне на брака им от друга страна. Времето и навикът бяха замъглили техните отношения. Оливър не забелязваше съпругата си. И то от години. Дали сега я виждаше? Болеше ли го, че я губи, или се дразнеше, защото си отива част от неговата собственост?
Франческа едва чуто промълви:
— Престани да се караш с Мат. И още нещо. Писах на Джон.
Новият пристъп на гняв бе толкова силен, че Франческа наистина се изплаши.
— Какво си направила? — изръмжа Оливър. — Как си позволяваш да забъркваш детето?!
— Не викай! Писах му само, че ще работя във фирмата и ще живея в Лондон през учебната година. Вече говорих с Мат за ваканциите. Разбрахме се, че когато Джон се прибира, ще мога да се грижа за него.
— В тази кутия тук? — просъска Оливър и гнусливо огледа стаята.
— Може да му се стори забавно да преспи няколко нощи на шезлонга — отвърна тя.
— Неговият дом е в Ламбърн. Там ще прекарва ваканциите! — настоя Оливър. — Ако искаш да го видиш, ще се наложи да идваш там.
— Не си въобразявай, че всички козове са у теб, Оливър! — ядосано го изгледа Франческа. — Не ме принуждавай да предявя иск за попечителството над Джон! Той най-много ще пострада от това.
— Не ме заплашвай, Франческа!
— Ти си този, който заплашва! Аз търся разумен компромис…
— Компромис? — Оливър разтърси младата жена тъй силно, че дългата й коса се разпиля върху лицето.
Франческа потръпна. Изведнъж почувства хлад и се отпусна в ръцете му — тялото й политна напред, краката не я държаха. Тя не чу изненадания възглас на Оливър, нито почувства как я вдига на ръце и я настанява на шезлонга. Едва след минута Франческа бавно изплува от тъмнината, забравила къде е, какво става… Лежеше със затворени очи до топлото тяло на Оливър и усещаше приятна тръпка. Знаеше кой я държи в обятията си, вдишваше познатия аромат на тялото му, припомняше си докосванията му, изпълваше я болезнено желание. Той я положи на възглавниците, коленичи до нея, прибра косата от лицето й и започна да гали ръцете й, шепнейки пламенно името й.
Тя се боеше, че ако отвори очи, чувствата й ще я издадат. Не биваше да открехва пред Оливър тази врата, не трябваше да му показва как може да й въздейства. В противен случай, той без колебание щеше да се възползва.
— Фран — прошепна Оливър, вдигна китката й и затърси пулса.
И тя го чу — отекваше в ушите, блъскаше във вените й. Сърцето й заби още по-учестено — Оливър бе сложил ръка на шията й. Хладното докосване на пръстите му бе така приятно, че Франческа мъчително стисна очи, за да прикрие вълнението си.
Настъпи тишина. Франческа почувства погледа му. Очите на Оливър сякаш пареха кожата й — младата жена едва дишаше. Пръстите му се плъзнаха по шията и спряха между гърдите й. Тя усети, че Оливър започва да разкопчава полата й.
Франческа рязко се сви и опря брадичка в коленете си. Все още не можеше да го погледне в очите, но прошепна дрезгаво:
— Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.
— Ти припадна — рече Оливър със смущаващо нежен глас.
Франческа усещаше проницателния му поглед.
— Нищо ми няма. Ще се оправя. Цял ден не съм яла. От това е. — Искаше й се Оливър да се отдръпне, за да може тя да се изправи, но мъжът продължаваше да я гледа все така загрижено. Като че ли бе усетил чувствената й реакция.
— Забравила си да ядеш? — Гласът му звучеше ядно.
Тялото му отново се стегна. Тя долавяше всяко негово потрепване, но не можеше да отгатне мислите му.
— Дори децата са по-разумни от теб. Да обикаляш цял ден из Лондон гладна?! Не можеш да живееш самостоятелно.
Думите му я накараха да настръхне. Тя вирна брадичка и възрази:
— Нищо ми нямаше, докато ти не дойде, за да ме тормозиш!
Оливър се престори на обиден:
— Да те тормозя ли? Нищо не правя!
— Припаднах, защото ме блъсна!
— Блъснал съм те?! — Той повиши глас и свъси вежди. — Не ставай смешна. Малко те разтърсих, ето така… — Оливър я улови за раменете, но в този миг срещна погледа й и само измърмори: — Добре. Извинявай, ако аз съм причината. Моля те да ми простиш и те каня на вечеря.
— Вечерята е на масата ми. Ще се заема с нея веднага щом бъдеш така добър да си тръгнеш.
Оливър хвърли поглед към храната и направи презрителна гримаса.
— Това и зайците не биха го яли!
— Върви си, Оливър! На мен ми харесва.
— Не си последователна. Твърдиш, че ме напускаш, защото не се виждаме, а като те каня на вечеря, отказваш!
— През последните три години срещите ми с теб бяха само на публични места, вечери, коктейли, балове в Лондон… В собствения ни дом… само когато имахме гости. Не искам повече да се виждаме на обществени места, Оливър.
Той бавно огледа стаята.
— Тук сме насаме, нали? Да отида ли да взема храна от китайския ресторант? Можем да вечеряме в апартамента ти.
Предложението безспорно я изкушаваше. Но все още бе твърде рано. Инстинктът я предупреждаваше да не приема.
— Не днес! — поклати глава Франческа. — Много съм уморена. Ще хапна малко и ще си легна.
— Изключително добра идея — бавно каза Оливър и очите му проблеснаха.
Тръпки полазиха по тялото й, но Франческа само се усмихна.
— Лека нощ, Оливър.
Не разбра как се озова до вратата, преди той да успее да я докосне. Отвори широко и застана в очакване. Най-сетне Оливър вдигна рамене и прекрачи отвън. После спря, обърна се и я погледна със самодоволна усмивка.
— Отивам си само защото ти прилоша и наистина имаш нужда от почивка. Следващия път няма да ми избягаш така лесно.
— Лека нощ, Оливър — повтори тя.
Той се засмя и заслиза по стълбите.
Франческа наистина легна рано, но не спа добре. Цяла нощ я измъчваха еротични сънища, които не избледняха и на сутринта. Сигурно е от сиренето, засрамено си каза тя. Известно е, че сиренето смущава съня.
Погледна новия си хладилник и реши да купи храна. Разполагаше само с най-необходимото. Ако Оливър се отбие на вечеря през уикенда, помисли си тя, трябва да приготвя нещо по-специално за него.
Реши да купи пушена сьомга и свинско филе. Струваше й се, че от години не беше готвила за Оливър. Когато бяха младоженци, Франческа обичаше да приготвя вечеря. Сама купуваше продуктите, колкото е възможно по-изгодно. С радост изминаваше километри, за да открие най-евтиното месо. После с часове готвеше, за да постигне вкуса на най-скъпите филета. Обикаляше пазарите за пресни зеленчуци на най-ниски цени. Въздъхна със съжаление. Оливър свикна с най-доброто в храната, както и във всичко останало. Вероятно това важеше и за жените. Франческа очевидно бе станала твърде скучна за него. Изглежда Оливър предпочиташе пищните и интересни жени — Джанис Силвестър например.
От болка затвори очи. Прехапа устни, за да не заплаче.
Престани, заповяда си тя. Вече бе приела тази възможност — нали затова се премести. И все пак не знаеше какво чувства Оливър. Изглеждаше толкова ядосан, когато разбра, че смята да го напусне! Разбира се, гневът му съвсем не означаваше, че още я обича. Нито доказваше, че връзката му с друга жена е измислица. Франческа трябваше да разбере със сигурност неговите чувства и желания, преди да вземе окончателно решение.
Не, нямаше да се унижава с въпроси. Ще се опита да проумее всичко сама. Ако Оливър има връзка с онази жена, Франческа ще научи. Щом ги види заедно, ще й стане ясно. Все пак цели десет години от живота й минаха с Оливър. Познаваше го, макар напоследък той да бе доста променен. На моменти дори й се струваше, че това не е същият Оливър — човекът, за когото се бе омъжила. Вече не разбираше за какво мисли той. Само тялото й безотказно откликваше на импулсите на неговото. То най-точно можеше да й подскаже дали в живота на Оливър има друга жена.
Разбира се, щеше да събере и доказателства. Във фирмата вероятно се носеха слухове. По реакцията на Мат се досети, че той подозира нещо. Лоялността му пречеше да говори. Пък и Франческа не би го подтикнала да предаде Оливър. Щеше да е твърде непочтено. Мъжете спазват ученическите правила. Всяка умна жена би трябвало да разбира и толерира мъжката солидарност.
Франческа не смяташе, че е тесногръда, макар Оливър по всяка вероятност да мислеше точно това за нея. И действията, и аргументите й в момента, бяха доста нетривиални. Дойде в Лондон до голяма степен, за да разбере истината за Оливър и неговата секретарка, но имаше и други причини. Джон вече не бе вкъщи. Прекарваше сама по цяла седмица. Никой не се нуждаеше от нея, а жената трябва да чувства, че е необходима.
Мат се обади точно преди да излезе.
— Помислих си, че трябва да знаеш. Оливър заминава за Глазгоу — каза той, очевидно убеден, че тази новина ще я зарадва.
— Да няма нова експлозия? — попита тя с леко дрезгав глас.
— Синдикален проблем на строежа на новата фабрика в Шотландия. Ще отсъства няколко дни. Какво планираш за уикенда, Фран? Аз лично мечтая за разходка с кола в Уиндзорския Сафари парк и обяд край реката. Ще дойдеш ли?
— Благодаря. Мат. С удоволствие бих дошла, но трябва да отида до Ламбърн и да уредя някои въпроси. — Всъщност току-що взе това решение. Мат не биваше да свиква да я кани. Освен това щом Оливър го няма, ще бъде лесно да се върне в Ламбърн за почивните дни, без да се опасява, че могат да се срещнат.
— Да те закарам ли? — предложи Мат веднага.
Франческа любезно отвърна, че я чака доста работа и няма да може да му обърне внимание като гост.
— Ще се видим в понеделник — неохотно рече Мат и затвори.
Пътищата към Съсекс бяха задръстени както винаги. Франческа пътува няколко часа до Ламбърн. Къщата беше толкова красива, окъпана в слънчевите лъчи, че гледката й подейства ободрително, въпреки натрупаните през деня разочарования.
Качи се в спалнята, за да реши кои дрехи да вземе за Лондон. Подреди ги в няколко куфара, после обядва в кухнята — консервирана зеленчукова супа със сухар, една ябълка, която откъсна от малката овощна градина в дъното на двора и парче сирене.
Къщата беше безупречна. В отсъствие на стопанката, госпожа Хайн не бе занемарила задълженията си. Франческа изми чиниите и подреди кухнята, както я бе намерила при пристигането си. Не искаше икономката да разбере за посещението й. Пообиколи из къщата, спря в детската стая. Мислите за Джон нахлуха в съзнанието й, докато докосваше безупречните лавици с книги и играчки. Външно всичко изглеждаше толкова подредено и показно красиво. Не, това не можеше да бъде истински дом. Прииска й се да е пак в Лондон — в своя малък скромен апартамент.
Вечерта гледа телевизия, колкото да отвлече вниманието си от мрачните мисли. Легна рано, но не можа да заспи, заслушана в познатите провинциални шумове — вятъра в дърветата, далечния вой на лисица, ловния вик на кукумявка. Беше свикнала с нощното движение в Лондон. Връщането към звуците на природата и най-вече тъмнината, я смущаваха. Лондон винаги бе озарен от златистото сияние на хиляди улични лампи. Тук светеха само звездите и луната, прокрадваща се през редките облаци. В градината около къщата шетаха безброй сенки.
Докато се въртеше в леглото, Франческа съжали, че не се върна в Лондон. Мразеше да лежи будна в тази голяма, празна къща. Боеше се от самотата, тишината, тъмнината.
Изведнъж замръзна — на долния етаж нещо прошумоля. Чу се изскърцване, което веднага заглъхна.
Имаше ли някой, или страхът я караше да чува несъществуващи звуци?
Лежеше и се опитваше да чуе нещо, но ударите на сърцето й заглушаваха всичко. Очите й се взираха в мрака, опитваха се да видят… Какво?
Ето пак! Нямаше съмнение! Някой ходеше в коридора.
Тя скочи в леглото и запали нощната лампа. С трепереща ръка затърси старата щека за голф, която от години държеше наблизо, в случай че някой се вмъкне в къщата. А ако крадецът е въоръжен? Франческа внимателно вдигна телефона и започна да набира номера на местната полиция. В миг осъзна, че няма сигнал.
О, господи, прерязал е жицата, помисли си тя и остави слушалката. Вдигна я отново. Все още нямаше сигнал. Без съмнение линията бе прекъсната.
Тогава си даде сметка, че скърцането приближава. Неканеният гост бе на стълбите. Качваше се. Франческа сграбчи дантеления халат от леглото и се втурна към вратата на спалнята, за да я заключи.
Когато стигна до нея, някой вече я отваряше.
Франческа се хвърли напред и я затисна. Дишаше тежко и шумно, почти оглушително. Чуваше как онзи отвън пъшка и с тяло избутва вратата. Той бе по-силен. Бавно започна да преодолява съпротивата й. Вратата зейваше все повече и повече, докато най-сетне Франческа се предаде. Политна назад, със стика за голф в едната ръка и почти прозрачният халат в другата.
— Извиках полиция — излъга тя с разтреперан глас.
Очите й се разшириха от ужас, сините ириси тъмнееха на фона на бледата кожа. В този миг нейният противник нахлу в стаята.


Четвърта глава

— Ти ли си?! — Натрапникът спря и се втренчи в нея. — Помислих, че е крадец. Имаш късмет, че не те ударих, още преди да съм те видял!
Сърцето й едва не спря.
— Ти?! — промълви тя. — Ти?
— Какво правиш тук? — рече делово Оливър и седна на края на леглото. Под кашмиреното палто се виждаше един от най-скъпите му костюми. Това бе изпитан начин да впечатлява нови клиенти.
— Няма значение какво правя аз тук! — нападна го тя, побесняла от яд. — Въпросът е ти какво правиш тук?
— Аз съм си у дома — отвърна Оливър със злорад блясък в очите. — Не съм те напускал. Ти си отиде. Така че, извинявай, ако изглеждам изненадан. Откривам те вкъщи, доста скоро след като ми заяви, че си отиваш завинаги.
Тя се изчерви, очите й се изпълниха с омраза.
— Мислех, че си в Глазгоу!
— Бях в Глазгоу. Кацнах с първия самолет и се върнах тази вечер. Възнамерявах да остана в Лондон, но кой знае защо реших да се прибера. — Очите му бавно се плъзнаха по тялото й.
Тя се загърна по-плътно в халата, което не убягна на Оливър, и той се усмихна иронично.
— След десет години брак, не е ли малко късно за такъв псевдосвян, Франческа? Държиш се като девственица.
— О, я млъкни! — сряза го тя, а смехът му огласи стаята.
— Какво има? Май улучих болното място, скъпа? Девствена ли се чувстваш наистина? Защо? Кой е причината за това чудо? Аз или Мат?
Прииска й се да тропне с крак, ярост изпълни цялото й същество.
— Излез от спалнята ми! — изкрещя Франческа.
Той я изгледа изпод дългите си черни мигли, очите му подигравателно проблясваха.
— Твоята спалня! Не грешиш ли притежателните местоимения, скъпа? Това винаги е била нашата спалня. — Мъжът стана, съблече кашмиреното палто, метна го на стола и заразкопчава сакото си.
— Но вече не е — рече Франческа, опитвайки да скрие тревогата си. — Излез веднага от стаята, Оливър! Искам да си легна.
— Няма да ти преча — отвърна сговорчиво той, докато разкопчаваше жилетката и я окачваше върху облегалката на стола.
— Тази шега отива твърде далеч — с дрезгав глас промълви Франческа. — Не мисля, че е смешна.
— Не е шега.
Той вече разкопчаваше ризата си. Младата жена зърна мургавата му кожа. Преглътна безпомощно, почувствала завладяващото я страстно желание.
— Няма да спиш тук, Оливър!
Не можеше да повярва, че си е наумил подобно нещо. Никога не се бе държал като насилник. Това изглеждаше умишлен ход, който ужасно я изплаши. Дано да престане, молеше се тя.
— Днес смятам да спя в тази стая — хладно рече той. — Винаги съм спал тук. Не виждам защо да променям навиците си само защото ти едностранно си решила, че бракът ни е приключил.
Вече бе свалил ризата си. Седна на леглото, без да обръща внимание на съпругата си и започна да развързва черните си обувки.
— Ще ти приготвя легло в другата стая. — Франческа се отправи към вратата.
Оливър мълчеше. Беше свалил едната обувка и събуваше втората. Франческа прехапа устни.
— Не се събличай, моля те. Изчакай да приготвя съседната стая.
— Не за мен — повдигна рамене той. — Аз спя тук.
— О, престани! — настоя Франческа, върна се и сграбчи прилежно подредените му дрехи. — Хайде, иди в съседната стая!
— Аз ще спя тук, а ти — където искаш. — Мъжът се изправи и тя с уплаха осъзна, че сваля панталоните си.
В този момент се предаде, захвърли дрехите му и излезе. Смехът на Оливър, долетял иззад затръшнатата врата, съвсем не подобри настроението й.
Ядосана и изпълнена с омраза заради ехидността му и преднамереното събличане, безсилна да направи каквото и да било, тя застла леглото в съседната стая. Той бе изпълнил един особен стриптийз. Измъчваше я нарочно. От години Оливър беше хладният съпруг, но в началото на брака си двамата бяха безумно страстни в любовта и той разбираше отлично нейните чувствени реакции. Знаеше много добре какво й причинява и го бе пресметнал съвсем точно — подобно на мъчител, запокитващ ножове към тялото на безпомощна жертва.
Тя се чувстваше изтощена. Сподави прозявката си, докато приглаждаше възглавницата и в миг зърна образа на Оливър в огледалото на тоалетката. Надничаше от вратата. Високото му стройно тяло бе облечено в тъмна копринена пижама японска кройка, която разкриваше мускулестите гърди и рамене. Видът му я вълнуваше, но особено й въздействаше начинът, по който я гледаше, докато тя се навеждаше над леглото — прозрачната нощница и халатът не прикриваха тялото й.
Тя замръзна и враждебно се обърна към него:
— Излез оттук! Сила ли трябва да използвам?!
Той се усмихна иронично.
— Донесох ти нещо, забравено в моята стая. — Оливър извади иззад гърба си стика за голф и й го подаде. — Може би ще си по-спокойна, ако го държиш до леглото си.
Гласът му звучеше подигравателно.
Тя нямаше намерение да пристъпи, за да поеме стика — гледаше безмълвно мъжа.
— Какво? — най-сетне попита той. — Страх те е да си го вземеш дори?
Франческа направи една крачка и грабна стика. Защо да мисли, че я е изплашил чак толкова?
— Много любезно — промърмори Оливър.
— Надявам се, усети, че желязото е тежко — отвърна Франческа. — Който посмее да влезе, ще го опита с главата си.
— В такъв случай ще го взема аз — рече Оливър и го грабна обратно. Остави го на стола и хвана Франческа за раменете: — Забрави да благодариш.
Сърцето й заблъска като лудо.
— Да не си посмял… — безпомощно изрече тя, но устните му се впиха в нейните, преди да довърши заканата.
Тя усети, че очите й предателски се затварят и изгарящата болка на желанието започва да пълзи по тялото й. Ръцете му се плъзнаха по рамене й, като в същото време я притискаха все по-плътно. Телата им се докосваха, кожата й под тънката коприна усещаше топлината на голите му гърди. Той целуваше необуздано, езикът му проникваше зад устните й. Ръката му притискаше гърба й. Оливър разтвори с коляно бедрата й и младата жена изстена от възбуда. Тръпнеше и трескаво отвръщаше на целувките му. Зарови пръсти в косата му, плъзна ръка към голите рамене, докосваше мускулите под мургавата кожа. С дланта си усети как сърцето му ускорява ритъма. Той съблече халата й и го остави да се свлече на пода. Тънките презрамки на нощницата паднаха от раменете й. Оливър наведе глава и започна страстно да целува гърдите й. Ласките я опияняваха, нощницата се свличаше все по-надолу, мъжът продължаваше да обсипва с целувки тялото й.
Видя в огледалото двете преплетени тела — жената вече бе гола и нежната кожа сякаш светеше, мъжът — полугол, бе силно възбуден.
Ако имаше връзка с друга жена, би ли могъл да я желае така? Франческа се чувстваше напълно безпомощна. Вероятно е поставял работата си над всичко — бил е прекалено зает и затова я е забравял с дни, но несъмнено я обича. А и шокът, задето тя го напуска, си бе казал думата.
Оливър я грабна на ръце и я понесе към леглото. Тя обгърна шията му — тялото й тръпнеше в обятията му.
Когато я остави на леглото, внезапен шум стресна и двамата. Мъжът се изправи, втренчи се в нея и се намръщи.
— Какво, по дяволите, е това?
— Някой звъни — каза Франческа недоумяващо.
— Знам! — отвърна той.
Звънецът прозвуча отново, този път още по-настоятелно.
— Кого очакваш? — процеди мъжът през зъби, а тя го погледна, не осъзнавайки в първия момент за какво намеква.
— Не чакам никого! — Франческа замаяно се втренчи в настолния часовник. Беше почти два през нощта. Погледна отново мъжа и се изчерви. — Какво искаш да кажеш? Кого бих могла да очаквам?
— Знаеш много добре!
— Не! Нямам навик да приемам гости посред нощ!
Звънецът се обади за трети път. Докато завързваше широкия колан на японската пижама, Оливър безмълвно гледаше Франческа, гневно стиснал челюсти.
— Значи не е Мат, така ли? — Гласът му бе изпълнен със сарказъм.
— Не, не е! — До този миг Франческа не си даваше сметка, че е гола. Хладните му сиви очи се плъзгаха по тялото й.
Тя грабна покривката на леглото и с треперещи ръце я уви около себе си.
— Кой друг би дошъл по това време?
— Отвори и разбери! — отвърна тя с неприязън. — Защото явно няма намерение да се откаже.
Нещо повече — звъненето беше вече почти непрекъснато. Чуваше се и блъскане по вратата.
Оливър се обърна и излезе, а тя скочи от леглото и навлече нощницата и халата си. На пръсти доближи вратата и се ослуша. Гласът на Оливър се дочу от коридора, близо до вратата. Отвори, и до слуха й достигна друг мъжки глас. Отделните думи не се долавяха.
В едно поне бе сигурна — не беше Мат. Гласът обаче бе донякъде познат. Долавяше се местният акцент.
Тя пристъпи до перилата и се надвеси да чуе. Видя тъмносиня униформа. Тогава разбра кой беше посетителят. Но защо местният полицай идваше по това време. Гласът му — бавен и монотонен — стигаше до нея и вдъхваше спокойствие.
— Мислех, че и двамата сте в Лондон и че ще отсъствате известно време. Провеждах нощната си обиколка и като видях, че свети, реших да проверя. Зърнах колата отвън, но не бях сигурен, че е вашата. Светеше в различни стаи, та помислих, че трябва да видя какво става. Съжалявам за безпокойството.
— Няма нищо — каза любезно Оливър. — Благодаря ви, че се грижите за дома ми.
Франческа на пръсти се прибра в спалнята, затвори безшумно вратата и завъртя ключа. Легна и угаси лампата. Чу как се затвори входната врата, как шумно гракна резето. Стъпките на Оливър прокънтяха по стълбите, той спря пред вратата й, опита се да отвори, но не успя. Сякаш го виждаше как стои и мисли с какво да я подлъже.
Почука тихо, но тя не отвърна.
— Фран, отвори… Знаеш ли кой беше? — попита Оливър, изчака за отговор и кисело продължи: — Местното ченге. Знаел, че ни няма и като видял светлините, се усъмнил.
Франческа лежеше неподвижно със затворени очи.
— Фран, съжалявам, че избухнах — дрезгаво промълви Оливър. — Знаех, че не съм прав за Мат.
Той натисна бравата, почука по-силно. Започваше да се дразни и Франческа се усмихна в тъмното.
— Защо не отговаряш? Фран, вътре ли си? Добре ли си? Ако мълчиш, как да съм сигурен, че не си направила някоя глупост? Отвори, Фран, само за да видя, че нищо ти няма. — Той изчака мълчаливо за миг, но след като не чу и звук, отново заговори, още по-гневно: — Искаш да разбия вратата ли? Ако мълчиш, ще се наложи да го направя.
Тя мълчеше. Щом е решил да прави глупости, няма да му пречи.
Оливър ритна вратата. Франческа го чу да ругае. Беше бос, а вратата бе от махагон. Дано го е заболяло, помисли си тя. И се засмя. Отвън настъпи тишина.
— Дяволите да те вземат! — рече Оливър. Блъсна отново вратата, после тръгна към спалнята. Вратата хлопна. Франческа лежеше неподвижно, вперила очи в тъмнината. Единствената й утеха бе, че Оливър сигурно изпитва същото.
Най-после заспа, приблизително към три часа. Събудиха я птичи песни и есенното слънце. В къщата беше тихо. Оливър сигурно още спеше. Тя се намръщи и прехапа устни, спомняйки си, че дрехите й са в спалнята. Няма да отиде да ги вземе за нищо на света! Сети се за приготвените куфари долу. Измъкна се от леглото, облече халата, прокрадна се до вратата и я отвори. Неговата стая беше затворена. Ослуша се за миг и тихо застъпва към коридора, където се намираха куфарите. Отвори единия, извади първата попаднала й дреха и бързо се мушна в банята, като заключи след себе си.
Взе набързо душ, облече се, после влезе в кухнята да си направи кафе и сандвич. Потънала в мисли, седеше на масата, когато десет минути по-късно в стаята влезе Оливър. Той също бе успял да се облече, макар и не така официално като предишната вечер — в маслиненозелен анцуг. Сивите му очи я пронизаха, когато го погледна хладно от другия край на стаята.
— Ще тичаш ли? — попита тя и отпи от кафето, стиснала чашата с ръце.
— Вече тичах! — натърти той.
Трябваше сама да забележи. Черната му коса беше разрошена от вятъра, лицето — поруменяло, а дишането — ускорено.
Той приближи и докосна каната за кафе, за да провери дали е гореща.
— Направих го преди десет минути. Малко поизстина — рече тя, но не предложи да свари ново.
На заплашителния поглед на Оливър отвърна с иронична усмивка.
— Искам да поговорим — каза той през зъби. — Ще се кача да взема душ, после ще закуся и ще поговорим. Не съм много гладен. Едно варено яйце, филийка и кафе.
Франческа не отвърна. Отпи нова глътка, вперила в него ясносини невинни очи. Той постоя миг-два, после пое нагоре.
Щом чу, че вратата на банята се затваря, тя стана, отиде в коридора, затвори куфарите и ги отнесе в колата. Бързо ги натовари, после се върна и влезе в спалнята да провери дали не е забравила нещо. Чу, че душът спира и Оливър се движи из банята. Измъкна се, отваряйки почти безшумно вратата на къщата.
Когато излизаше с колата на алеята, погледна в огледалото и съзря лицето на Оливър на прозореца на банята. Въпреки далечината се виждаше добре колко е гневен.
Малко преди обяд пристигна в новия апартамент. Тази сутрин движението беше в обратна посока — хората напускаха Лондон и се отправяха към Съсекс. Пътищата за столицата се оказаха пусти и Франческа се прибра доста бързо.
Обади се на Мат, за да го предупреди, в случай че е решил да тръгне за Съсекс.
— Аз съм в Лондон, а Оливър е в Ламбърн — рече тя.
Мат подсвирна.
— Кога успя да се прибере?
— Късно снощи. Решил проблема в Шотландия и веднага взел обратния самолет.
— И те откри там? — Мат явно се безпокоеше. Беше много мил човек и тя изпитваше благодарност към него. — Какво стана?
— Нищо — излъга Франческа.
Всъщност «нищото» бе станало съвсем случайно. Ако местният полицай не бе толкова съвестен, би се случило «нещо». И то със сигурност. Тя щеше да спи с Оливър и да сложи край на краткия си бунт.
— Предполагам, Оливър се е чувствал изтощен от пътуването — рече Мат. — Да летиш до Глазгоу и обратно, да предотвратиш стачка, да караш после от Хийтроу до Съсекс, и то за един ден… Не знам откъде намира сили!
— И аз не знам — промърмори Франческа недоумяващо, спомняйки си настойчивия опит на Оливър да я люби.
И то след такъв ден! Досега не беше се замисляла — приемаше неговата енергичност като нещо естествено, но в този миг осъзна, че съпругът й е изключителен. Изглеждаше толкова вглъбена в собствените си преживявания, че не бе и помисляла как се чувства той — търсещ сексуално облекчение след ден, изпълнен с напрежение и разправии? Наистина нея ли желаеше? Или всяка жена би била добре дошла?
— Хайде да обядваме заедно — покани я Мат, но тя отклони внимателно предложението, извинявайки се с умората от пътуването.
— Ще се видим утре — приключи разговорът Франческа и затвори.
Дълго седя, загледана в пространството, чудейки се какво ли мисли и чувства Оливър. В началото на брака им тя бе твърде млада, за да си задава въпроси. Бе омагьосана от него. Боготвореше земята, по която той стъпваше, желанията им възникваха винаги спонтанно. Оливър никога не се впусна в подробности, не спомена имена, а тя не задаваше въпроси. Беше твърде влюбена, за да пита за другите жени в живота му. Разбира се, веднъж той откровено призна, че е имал няколко връзки, преди да се запознае с нея. Никоя от тях не била сериозна, така й каза тогава. Франческа била единствената, за която пожелал да се ожени, и това я караше да се чувства неизмеримо щастлива. Бе зачеркнала миналото му. Оливър е мой и само това има значение, блажено си бе казала, заемайки се да урежда живота си според неговите желания, като нито веднъж не си зададе въпроса какъв мъж би искала тя самата. Защо да го прави, нали бездруго има идеален съпруг?
Бях издигнала Оливър на пиедестал, в миг осъзна тя. Бе поглъщала всяка негова дума — при това напълно безкритично. Никога не бе изпитвала съмнения. А и как ли би могла, щом той е бил там, високо горе, на пиедестала?
Беше време да промени отношението си. Ако бракът й бе в състояние да преодолее кризата, то двамата с Оливър несъмнено трябва да погледнат на нещата по различен начин.
На следващата сутрин се чувстваше доста несигурна, когато влезе в сградата, където се помещаваха офисите на фирмата, и показа служебната си карта на охраната. Докато пътуваше нагоре с асансьора, си спомни, че Мат възнамеряваше да й помага първите няколко дни. Нали затова бе отишла при него — за помощ. Знаеше, че едва ли би се справила в отдела на Оливър сред толкова висококвалифицирани момичета, повечето по-млади от нея, но истински професионалистки. Тя бе завършила курс за секретарки — владееше машинопис и стенография, можеше да води деловодство и донякъде счетоводство, а благодарение на сина им и годините, прекарани с Оливър, знаеше доста за компютрите. Нямаше да й е трудно да се справя с произведените от фирмата електронни устройства.
Все пак от години не беше работила в офис. Имаше какво да научи. Затова й бе необходима търпеливата помощ на Мат. Влезе в кабинета му с широка усмивка, но Мат не бе там. Вместо него видя секретарката на Оливър, която седеше на бюрото и сортираше пощата.
Франческа застина. Джанис Силвестър вдигна очи и се усмихна учтиво.
— Добро утро — рече тя и демонстративно погледна часовника си.
Франческа също хвърли поглед на своя. Не беше закъсняла. Уговорката й с Мат бе да дойде в девет.
— Секретарките трябва да са зад бюрата си в девет часа — рече Джанис с хладната си усмивка.
— Сега е точно девет… — Франческа видя как стрелката помръдна, посочвайки кръгъл час, отвърна на Джанис със същата хладна усмивка и добави: — Аз съм тук. Но ти си на бюрото ми, така че няма как да седна.
— От години сортирам пощата на Мат. — Тонът на Джанис подсказваше, че възнамерява да продължи заниманието си, въпреки присъствието на Франческа.
— Тъй като съм вече назначена, това задължение ще падне от плещите ти — учтиво рече Франческа. — Знам, че си много заета. Не искам да те задържам.
Джанис седеше на стола и почукваше с дългите си ярко лакирани нокти по бюрото. Усмивката й бе застинала на лицето. Ала това не се отразяваше на красотата й. Изглеждаше ослепителна — с пищна фигура и яркочервена коса. Джанис Силвестър беше от тези жени, които не обичат представителките от своя пол. Излъчваше сексапил, но бе и поразително умна. Оливър често споменаваше колко е съобразителна и Франческа му вярваше. Очите на Джанис бяха безмилостни — твърди като диамант, без капчица доброта в тях. Използва пола си вместо оръжие, помисли Франческа.
— Преди да се върна в моя офис, добре ще е да те запозная с рутинната работа тук. Редно е да започваш с пощата. Преглеждаш писмата и отделяш онези, които смяташ, че Мат задължително трябва да види. После го питаш дали да им отговориш, стенографираш това, което ти продиктува, или ако той предпочита, записваш на диктофона съдържанието му. Подготвяш писмата и незабавно ги изпращаш.
В паузата Франческа се опита да зададе въпрос, но Джанис я изпревари:
— Разбира се, вдигаш телефона и държиш под око факса и различните компютри за вътрешна връзка. Ако по тях постъпи съобщение, разпечатваш го, след което незабавно го слагаш в папка за Мат. Не забравяй, че той трябва да чете всички съобщения. Налага се също да прибираш в папка документите, които Мат забравя навън — случва се доста често. Той не предприема никакви мерки за сигурност. Можеш да напуснеш кабинета му едва когато се прибере всяко листче и се заключат чекмеджетата. Тук е мозъчният център на фирмата, както казва Оливър… господин Рансъм.
Когато произнесе името на Оливър, миглите й потрепнаха и Джанис леко ги сведе, поглеждайки за миг към събеседничката си.
Направи го нарочно, рече си Франческа, изпълнена с ревност и подозрение. Искаше да науча, че го нарича така, че не й е просто шеф, че имат и други отношения.
Франческа с усилие прикри чувствата си под острия поглед на другата жена и се престори, че не е забелязала умишлената й грешка.
— Знам, че ще се справя — каза тя, надявайки се да запомни поне половината от казаното.
Джанис бе говорила бързо и отривисто, без паузи за въпроси, но Франческа за нищо на света не би признала, че нещо не разбира, или не го е запомнила.
Джанис не одобряваше присъствието й — това й стана ясно от мига, когато за пръв път влезе и завари червенокосата зад бюрото. Иска да се проваля, помисли си Франческа. Само че няма да стане. Ще върша тази работа — при това добре — каквото и да ми струва това! А Джанис Силвестър ще трябва да свали хищните си червени нокти от моя съпруг. Оливър ми принадлежи и е време да й напомня този факт.
Усмихна се широко на Джанис.
— Благодаря за помощта. Ще кажа на съпруга си колко беше любезна. — Погледна часовника си и добави: — Господи, почти девет и четвърт! Оливър ще помисли, че си закъсняла. Бързо се върни в кабинета му.
Джанис Силвестър я погледна злобно с присвити очи, но все пак си тръгна — почти припряно, поклащайки пищните си форми. Франческа я изгледа с неодобрение, но в миг й хрумна нещо. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Оливър. Той отговори веднага с делови тон:
— Да?
— Оливър? — Франческа се престори, че не разпознава гласа му.
— Франческа, къде си? — изненада се той.
— В кабинета на Мат — рече тя и бързо продължи: — Исках да ти благодаря, че изпрати госпожица Силвестър да ми даде указания. Много си съобразителен.
Настъпи пауза, после той бавно каза:
— Няма защо. Надявам се да ти е помогнала.
Явно не е изпращал Джанис Силвестър, заключи Франческа. Не го призна, защото както повечето мъже, Оливър също обичаше да се възползва от случая. Франческа подозираше, че той все пак ще прояви любопитство да разбере подбудите на Джанис, а тъкмо това бе целта й! Оливър може би не си даваше сметка колко амбициозна е секретарката му. В бизнеса беше — умен, но по отношение на жените можеше да се прояви като ужасен глупак.
— Ще обядваш ли с мен? — попита Оливър и Франческа се усмихна.
— Струва ми се, че днес не бива да излизам за обяд. Трябва да свикна с работата. Нося сандвичи и ябълка.
— Ела при мен да хапнем заедно.
— Съжалявам, Оливър, нося само за себе си.
— Ще изпратя Джанис да купи отвън.
Франческа се засмя и каза:
— Покани ме друг път.
Изпитваше задоволство — мъжете са толкова странни. Откажи им нещо и ще преобърнат света, а онова, което им принадлежи, не поглеждат с месеци. Изкушаваше се да приеме поканата. Ужасно искаше да го види отново. Не преставаше да мисли за случилото се в събота през нощта. От два дни сънуваше ласките на Оливър, целувките му я изпълваха с желание, но знаеше, че още е рано да отстъпи. Оливър все още не я приемаше достатъчно сериозно. Тя трябваше да бъде твърда.
Вратата щракна и Франческа изненадано вдигна глава. Беше Мат. Гледаше я толкова изумено, сякаш не знаеше защо е в кабинета му.
— Трябва да приключваме — рече тя припряно. — Мат има нужда от мен.
— Мат да върви по дяволите!
— Дочуване! — Франческа затвори телефона и се усмихна на Мат. — Добро утро, шефе. — На устните й грейна закачлива усмивка. — Май си забравил, че днес започвам работа.
— Наистина бях забравил — отвърна Мат. — Когато влязох и те видях, не можах да повярвам на очите си.
— Знам. Разбрах по лицето ти. — Франческа се разсмя, той също, докато сядаше на края на бюрото й.
— Толкова е невероятно! Добре дошла на борда, Фран. Надявам се, ще ти допадне да работиш тук.
— Сигурна съм, че ще ми хареса.
Тя вече бе взела решението си. И щеше да остане. Колкото по-рано Оливър и Джанис Силвестър осъзнаят, че нищо не е в състояние да я разубеди, толкова по-добре.


Пета глава

Франческа бързо откри, че някой от персонала е отделял часове за работа в кабинета на Мат — около факса, телекса, и различните компютри, разположени край стените на боядисаната в сребристосиво стая. Дори самият Оливър не си бе давал сметка колко време допълнително са работили за Мат. Правили са го тихо, дискретно. Всички посрещнаха Франческа с отворени обятия.
Джанис Силвестър може би не бе във възторг, но останалите момичета изглеждаха доволни, затова охотно й помагаха да навлезе в задълженията си. Много бързо свикна с всекидневните задачи. Дори започна да й остава свободно време. Тъй като не беше от хората, които обичат бездействието, щом приключеше, отиваше при Мат в лабораторията. Той обикновено бе погълнат от работата си — често дори не забелязваше Франческа. Лабораторията представляваше дълга маса, отрупана с клавиатури, монитори, безброй компютърни части и дискети с програми. В единия край имаше чертожна дъска, на която той изработваше грубите проекти, преди да ги прехвърли на екран, където с помощта на компютърна графика можеше с часове да ги опипва.
Мат не седеше на стола си, а препускаше с него из стаята като на кон, благодарение на колелцата му. Плъзгаше се от единия край на масата към другия и обратно. Приличаше на момче, увлечено в игра със скейтборд, бялата му престилка се вееше зад него.
Ако човек го заговореше, често не отвръщаше. Ако най-сетне забележеше посетителя, гледаше с невиждащи очи, сякаш му говореха на чужд език. Когато работеше, Мат попадаше в друг свят. Това може и да дразнеше колегите му, но той не бе капризен шеф — нито маниак на тема «офис».
Франческа също бе запалена по компютрите и скоро започна да прекарва следобедите с Мат — отначало като мълчалив наблюдател, по-късно като помощник. Той свикна с присъствието й. Дори започна да я моли да му помага във всичко. Много скоро тя вече участваше в неговите най-нови проекти.
Естествено, останалите служители изгаряха от любопитство. Тя бе съпругата на шефа им, а работеше за Мат. В добавка Джанис бе превърнала във всеобщо достояние факта, че госпожа Рансъм вече не живее с мъжа си. Реакциите бяха различни. Някои от жените й съчувстваха, други не криеха, че я смятат за глупачка — отказала се от охолния живот, за да работи в канцелария. Мъжете се държаха по-въздържано, но не липсваха и такива, които й подхвърляха недвусмислени намеци. Франческа лесно се справяше с тях. Само споменаваше по подходящ начин Оливър и те се отказваха. С Джанис обаче не можеше толкова лесно да излезе на глава.
Секретарката на съпруга й ставаше арогантна, нескрито враждебна. Беше сигурна, че бракът на Оливър е приключил. Ненавиждаше Франческа и не го криеше. За умна жена като Джанис този ход бе доста безразсъден — тя явно подценяваше своята противничка. Франческа не възнамеряваше да допуска нейната грешка. Нали Джанис бе една от причините да се пресели в Лондон.
Веднъж на обяд Джанис влезе при нея и видя, че няколко от секретарките ядат сандвичи с Франческа. Мат бе излязъл да потича.
— Какво става? — с леден тон попита Джанис. — Вие, момичета, нямате работа тук.
— Сега е обедна почивка! — отвърна кисело Пати, една от машинописките.
— Аз ги поканих — намеси се гневно Франческа.
Разбираше, че Джанис се опитва да я унижи пред останалите служителки.
Дяволите да я вземат, какво си въобразява, помисли си Франческа.
— А Оливър… Господин Рансъм знае ли? — измърка Джанис, споменавайки този път малкото му име заради момичетата.
— Не е нужно да питам своя съпруг, когато реша да поканя някого в стаята си за обяд! — отвърна Франческа.
Пати се изкиска. Джанис я стрелна с очи. Разбра, че момичетата се усмихват, защото Франческа бе победила в този рунд. Джанис не обичаше да губи схватки пред публика.
— Въпреки това е трябвало да поискат разрешение от мен. Тази зона е строго секретна! Господин Рансъм държи тук да има ред. Особено когато господин Килнър отсъства. Конкурентите не спят. Икономическият шпионаж съществува не от вчера.
— Всъщност идеята да поканя момичетата беше на моя съпруг — спокойно отвърна Франческа. — Исках да ме запознаят с работата.
Джанис втренчи очи в нея и почервеня.
— Е, да, с твоята слаба подготовка, дори тяхната помощ ще ти е от полза. Искам да се върнат на бюрата си точно навреме. В противен случай ще имат неприятности.
Тя вирна брадичка и излетя навън, изпратена от смеха на Франческа.
Пати я погледна с безпокойство.
— Фран, знам, че не е моя работа, но внимавай с Джанис. Голяма змия е.
— Не й обръщайте внимание! — вдигна рамене Франческа. — Та какво казваше за събирането по случай нанасянето ти в новия апартамент, Хедър?
— Днес около седем — отвърна момичето. — С Тед се нанесохме през почивните дни. Това е първият ни истински дом. Досега живеехме под наем. Купуваме го. Чудесен е. Намира се точно до реката и е съвсем нов. Имаме страхотна гледка.
— Богаташки квартал — отбеляза Пати.
— На нас с Тед наистина ни харесва! — рече Хедър.
— Тед работи в банка — обърна се Пати към Франческа.
— Явно има добра работа — усмихна се тя.
— Така е. Печели добри пари. Ще дойдеш ли? Вземи и някой приятел — добави Хедър.
— Джанис не е канена! — добави Пати, като видя, че Франческа се колебае. — Не се бой, няма да се срещнете.
— Не се страхувам от нея — настръхна събеседничката й.
Момичетата се спогледаха.
— А би трябвало! — рече искрено Пати.
— О, млъкни, Пати! — обади се Хедър.
— Какво искаш да кажеш? — обърна се Франческа към Пати.
— Ако не ти харесва как говоря… Кажи й го ти! — сопна се Пати на Хедър.
Хедър се изчерви. Беше дружелюбно момиче, малко над двайсетте, с кестенява коса и сини очи. Бе омъжена едва от година и не искаше да се забърква в отношенията между Оливър Рансъм и неговата съпруга.
Пати навършваше осемнайсет и нямаше нейните задръжки. Когато Хедър не можеше да събере достатъчно кураж, за да каже нещо, Пати го изричаше без колебание.
— Джанис е влюбена в господин Рансъм!
Хедър също се намеси:
— Но всички мислим, че той не я харесва. Не се заблуждавай.
— Така е! — потвърди Пати. — Все пак мъжете трудно устояват на изкушенията.
— Не й обръщай внимание! — прекъсна я Хедър. — Господин Рансъм за нищо на света не би погледнал друга жена. Това са клюки, сигурна съм.
Значи клюки, отчаяно помисли Франческа. Не си бе въобразявала — между съпруга й и Джанис Силвестър наистина имаше нещо… Но какво? Почувства се унизена. Не само че Оливър я мамеше, ами и всички знаеха за това.
— Някои мъже не устояват на изкушението! — повтори Пати. — Джанис умее да върти мъжете на пръста си. На всичко отгоре лесните завоевания я отегчават. Обича да краде мъже от съпругите им.
— Стига да може! — намеси се Хедър, поглеждайки пребледнялото лице на Франческа. — Прави го прекалено открито, ако питате мен! Господин Рансъм не е толкова глупав, та да се хване на номерата й.
Момичетата скочиха, тъй като в стаята се втурна Мат — задъхан, с потно чело, зачервен. Той се стовари на един стол и изстена.
— Умирам за едно студено питие.
— Ще ти налея вода — рече Франческа и стана. Усмихна се на Хедър и Пати, които се отправиха към вратата. — До скоро!
— Не забравяй за довечера! — напомни й Хедър и й подаде сгънато листче. — Това е адресът. В седем часа. Ела, моля те!
— Ще се постарая — обеща Франческа.
— Кои са тези момичета? — попита Мат, когато машинописките излязоха.
— Хедър и Пати. — Франческа му донесе голяма чаша ледена вода от хладилника.
Той отпи, въздишайки от удоволствие.
— Познавам ли ги?
— Работят в отдела на Оливър, но са помагали и на теб. Понякога си мисля, че ходиш със затворени очи.
— Не и по улиците — засмя се той на собствената си шега.
— Ученически смешки! — подразни го Франческа, а той изведнъж я хвана през кръста и я дръпна да седне в скута му.
— Не се заяждай! — усмихна се мъжът.
Тя се опита да го отблъсне с ръка. Мат я хвана, спря да се смее и неочаквано целуна дланта й.
— Фран… — прошепна той.
Франческа го погледна изненадана. Това вече не беше игра. Никога не бе виждала такова изражение на лицето му.
Не чуха отварянето на вратата, но до слуха им достигна хлопването. Мат огледа стаята и се вкамени — пусна Франческа, която се изтърколи на пода.
— Съжалявам, Фран — прошепна Мат. — Удари ли се? Да ти помогна ли?
Тя се изправи без негова помощ, вперила поглед в строгите черти на Оливър. Сивите му очи горяха от гняв.
— Съжалявам, че прекъснах такъв миг на нежност! — процеди през зъби той и Франческа изпита желание да избяга.
Неговият гняв изпълваше всеки сантиметър на стаята. Мат преглътна, но не отстъпи:
— Знам как ти изглеждат нещата, Оливър, но не си прави погрешни изводи…
— Ще ти кажа аз как изглеждат! — Оливър пристъпи напред.
— Само се шегувахме — рече Мат.
Оливър дишаше тежко, стиснал юмруци.
— Шегували се?! Сега така ли го наричат?
— Престани! — злобно извика Франческа и той обърна поглед към нея.
Младата жена усети, че тялото й се скова от напрежение, но предизвикателно вирна глава.
— Изглежда забравяш, че все още си моя съпруга! — отвърна Оливър. — Работиш в моята фирма! Ако беше влязъл някой от персонала и ви беше видял в тази поза? Не желая цялата фирма да узнае, че имате връзка!
— Нямам връзка с Мат! — отвърна вбесена Франческа. — Макар че това си е моя лична работа. Ти обикаляш света с Джанис Силвестър от години и никой нищо не ти казва. Изобщо нямаш право да ми говориш за вярност!
Оливър настръхна, без да откъсва очи от нея.
— Джанис? — повтори бавно той.
Франческа забеляза странно пламъче в очите му. Оливър не отхвърли със смях обвинението — беше нащрек, очакваше да чуе още, да разбере какво знае тя, докъде стигат догадките й. Затова му вървеше бизнесът — имаше силен инстинкт за самосъхранение, умееше да улавя нюансите и неизречените мисли. Не се издаваше, нито признаваше нещо. Първо щеше да я накара да разкрие подозренията си. Едва след това ще сподели с нея мислите си.
— Не съм сляпа — дрезгаво каза Франческа. — Зная какво става и няма да допусна различни критерии към моя и твоя личен живот. Признания не желая! Дори не искам да ги чуя. Но нямаш право да заплашваш само защото ти се струва, че двамата с Мат вършим онова, което вършиш ти. И Господ знае откога!
Оливър мълчеше с каменно изражение. Дали ще отрече, дали ще излъже, питаше се Франческа. Ако посмее да го направи, тя щеше да го намрази още повече.
Мат изглеждаше много притеснен — пристъпваше от крак на крак. Разговорът ставаше твърде личен. Той тръгна към вратата, но Франческа бързо го улови за ръка.
— Не си отивай, Мат. Оливър трябва да си тръгне.
Мат нервно погледна Оливър. Той му отвърна с ледена заплашителна усмивка.
— Никъде няма да ходя — заинати се Оливър. — Разговорът става интересен. Предлагам да свалиш този анцуг, да вземеш душ и да се поохладиш. Доста си се разгорещил, Мат.
Думите му прозвучаха тихо, но заплашително. Мат съвсем се обърка.
Франческа изпита вина. Беше егоистично от нейна страна да иска подкрепа от Мат, след като знаеше, че това само ще усложни отношенията им. Те бяха приятели от деца. Не помнеше да са се карали сериозно. Не искаше тя да стане причината за разрив между тях.
— Прав е, Мат, имаш нужда от баня след това тичане — каза Франческа.
Мат се поколеба.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да останеш сама с него?
— Искаш ли един удар в носа? — намеси се Оливър.
Мат не му обърна внимание и погледна Франческа:
— Ако имаш нужда от мен, аз съм оттатък. Няма да позволя да те тормози.
— Изглежда забравяш чия съпруга е тя! — сряза го Оливър.
Мат го погледна.
— Ти си този, който забравя… И затова те напусна!
Оливър направи крачка към Мат, но Франческа светкавично го избута към вратата.
— Вземи душ и се преоблечи. Ще се справя сама.
Мат послушно излезе, а Оливър й отправи иронична усмивка.
— Значи така… Ще се справиш сама?
— Дори с вързани ръце — отвърна тя и вирна глава.
Той се изсмя неочаквано, сякаш изненадан, после се намръщи.
— Знаеш ли, ти си се променила. Изглеждаш съвсем различна от жената, за която се ожених.
— След раждането на Джон ти ме изостави в Съсекс. Напълно ме забрави! През всичките тези години, естествено, не съм останала същата. Промених се, но ти бе твърде далеч, за да забележиш.
— Не е вярно! Винаги, когато можех, идвах за няколко дни в Ламбърн. Но бях зает. Изграждах фирмата. При това не за себе си, а за теб и за Джон. Докато работех в града, мислех за двама ви, за спокойния живот, който водите. Нима смяташ, че не мечтаех да бъда с вас?
Тя се изсмя саркастично.
— Не! Мисля, че ти се забавляваше много повече тук, в града!
— О, за бога, Фран — прекъсна я той ядно. — Не си въобразявай, че всяка вечер съм ходил на ресторант. Или на срещи с жени. Затова ли е целия скандал?
— Не съм казала подобно нещо! Не извъртай думите ми, Оливър! Не те напускам за това. Знаеш!
— Защо тогава ме напускаш?
— Казах ти. Щом настояваш, ще го повторя пак. Напуснах те, защото почти не те виждам, а когато дойдеш, край теб винаги има цяла тълпа. Напуснах те, защото бракът ни от години не е истински! Напуснах те, защото се чувствах самотна, отегчена, нещастна… — Тя замълча, в очите й проблесна гняв. — Всъщност не аз те напуснах, а ти мен. Преди години… И то без дори да ме предупредиш. Преструваше се, че още сме женени, но вече бяхме чужди. Затова не си забелязал промяната у мен. Как би могъл да я забележиш, след като непрестанно отсъстваше?
— Дай ми възможност да я забележа сега — тихо рече Оливър и я погали по бузата.
— Не, твърде късно е, Оливър! — Тя го отблъсна, но Оливър я прегърна през кръста.
— Ако съм ти безразличен, не би се държала така през онази нощ в Ламбърн — прошепна той, устните му погалиха шията й и Франческа неволно потръпна.
— Бях полузаспала, не знаех какво правя! Пусни ме, Оливър! Някой може да влезе… Мат ще се върне всеки момент… — Той целуваше ухото й и ударите на нейното сърце кънтяха почти оглушително, докато тя се съпротивляваше на чувствата си.
В плановете й не влизаше всеки път, когато са сами, Оливър да я увлича в любовна игра. Трябваше някак да го държи на разстояние, докато нещата се уредят.
— О, да, Мат! — рече той, хвана я за раменете и я отдалечи от себе си, взря се изпитателно в лицето й.
— Мат… Кажи ми истината, какво има между вас двамата?
— Нищо! — отрече Франческа, но очите й се отместиха виновно.
Мат я беше изненадал днес. Винаги го бе чувствала като стар приятел, вярваше му като на брат. Не бе помисляла и за миг, че той би могъл да има към нея друго отношение. Когато я дръпна в скута си и целуна ръката й, Франческа прочете в погледа му по-различни чувства, които я разтревожиха.
— Нищо?! — Оливър я изучаваше с присвити очи. — Тогава защо седеше на коленете му? Защо гледахте толкова виновно?
— Не виновно, а изненадано! — възрази тя с надежда да е убедителна.
Още не знаеше как да тълкува държанието на Мат — дали това бе само внезапен порив, или зад погледа и целувката му се криеше нещо повече. Едно обаче бе сигурно — Франческа не биваше да казва нищо на Оливър!
— Хм… — замислено рече той. — Още един въпрос, който ме интересува. Защо реши да работиш в моята фирма? Защо не другаде? В Лондон се търсят секретарки.
— За човек, който не е практикувал с години, няма да е лесно. Секретарските ми умения не са професионални. Трябва ми практика и опит. Едва ли ще ги получа на непознато място. А и всъщност защо да не работя в нашата фирма? — Тя го погледна предизвикателно. — Забравяш колко труд хвърлих, преди да се роди Джон, а и после, докато той спеше в количката в офиса. Фирмата бе създадена и с моята помощ. Ако се разведем, на мен ще присъдят половината от твоя дял. Мисля, че имам право да работя тук.
— Така ли? — подигравателно попита Оливър.
— Да. — Франческа го изгледа дръзко.
Оливър се взря безмълвно в сините й очи, после бавно кимна.
— Може би — усмихна се чаровно и лицето му засия. — Имам важна среща след десет минути. Трябва да вървя. Искаш ли да вечеряме заедно днес?
Франческа усети как устните й пресъхват. Изкушаваше се да прекара вечерта с него. Беше й много трудно да откаже, но успя да отклони поканата.
— Съжалявам, имам среща — хладно рече тя.
Лицето му помръкна отново.
— С Мат ли? — попита той.
В гласа, в извивката на устните и очите му се появи жестокост.
— С един приятел — отвърна Франческа.
Тръпки полазиха по гърба й, когато съзря варварското изражение на Оливър. Той бе твърд човек със силно развит собственически инстинкт. Именно този инстинкт го бе водил през целия му живот и бе причината за кратко време да постигне толкова много. Успя да създаде фирмата, построи нови фабрики из страната, погълна компаниите на някои дребни доставчици, купуваше и продаваше жилища с невероятна скорост, докато не стигнаха до Ламбърн. Може би не я обичаше, но тя чувстваше, че Оливър иска да я притежава. Франческа бе негова собственост и той щеше да се бори, за да я задържи, да отблъсне всички други мъже, които я харесваха. Оливър наистина я желаеше. В мига, в който разбра, че може да я загуби, той започна истинска битка, за да я задържи. Тя не се лъжеше. Вероятно това бе неговата представа за любовта. Но не и нейната. Оливър имаше още да учи и учителка в тази деликатна област щеше да му бъде именно Франческа.
— С приятел ли? Какви са тези приятели, които аз не познавам? — попита той. — Или е някой, с когото и се запознала в Лондон?
— Да — отвърна тя хладно. — Точно така. Срещнахме се, когато дойдох тук.
— Кой е той? Къде се запознахте? Как се казва? — Оливър я засипа с въпроси, на които Франческа отвръщаше само с поклащане на глава.
— Не се намесвай в личния ми живот, Оливър. Ти години ме държеше настрана от твоя. Какво искаш сега?
— Не съм имал никакъв личен живот, по дяволите!
Тя не можа да сдържи усмивката си при възмутения му вид.
В този миг вратата се отвори и влезе Мат. Той се спря, щом видя, че Оливър е още там.
— О, здравей… — измърмори Мат.
— Излез оттук! — заповяда му Оливър.
— Мат, остани! — намеси се Франческа и Оливър обърна поглед към нея.
— Ти умишлено ли се опитваш да ме ядосаш? Избрала си верния подход, но много скоро може да съжаляваш!
Оливър се обърна и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.
Мат го проследи намръщен и рече:
— Винаги съм мислил, че Оливър е страхотен, но като че ли вече се увлича! За какъв се мисли? Как си позволява да ми говори като на служител в офиса?
— Съжалявам, Мат — нежно каза Франческа.
— Грешката не е твоя, Фран! — усмихна се той. — Ти не си виновна, че Оливър е такъв.
— Не. Затова пък ти си виновен — рече тя и видя как лицето на Мат застина.
— Аз? Фран, как можеш да кажеш такова нещо? Аз…
— Мат, грешката на Оливър е, че спечели твърде много пари за кратко време. Те му завъртяха главата. Без теб обаче той не би успял. Просперитетът на фирмата се дължи на твоя ум, не на съобразителността на Оливър. Всеки добър управител или счетоводител би могъл да продаде твоите творения. Но само ти би могъл да ги изобретиш. Оливър вече не си дава сметка за това. Толкова свикна всеки срещнат да мисли, че той е сърцето на фирмата. Май забрави колко голям е собственият ти принос. — Мат я гледаше замислено. Тя му се усмихна. — Ако можеше да ме чуе, Оливър би ме убил — добави.
— Като нищо — съгласи се Мат и също й се усмихна. — Ти, разбира се, си права и сигурно ме мислиш за глупак, но не съм чак толкова наивен. Знам, фирмата има нужда от моите идеи, но Оливър е блестящ търговец и организатор. Фран, мислила ли си някога какво би станало без него? Щях да работя за друга фирма, в която да ме лъжат най-безсрамно. Единственото, което ме интересува, е моята работа. Сигурно щях да продавам правата над откритията си на безценица, без въобще да подозирам истинската им стойност.
Тя кимна — той беше прав. Много хора биха измъкнали и последното пени от него.
— Оливър е абсолютно честен спрямо мен — заключи Мат.
Тя срещна очите му и се изчерви.
— Не съм намеквала, че те е лъгал, Мат! Не това имах предвид.
— Знам. Разбирам. Оливър започна да мисли, че е много по-важен от мен, също както бе свикнал ти да се подчиняваш на желанията му. Но все пак Оливър основа фирмата с кредит от банката, Фран. Винаги се е отнасял добре с мен. Не можеш да отречеш. Именно Оливър раздели акциите между трима ни, забрави ли?
— Между трима ни! — възкликна изумено Франческа.
Тя бе забравила, че първоначалният капитал бе разделен помежду им още първата година от брака й с Оливър. Той го бе направил от финансови съображения. Тогава това нищо не й говореше. Единственото, което притежаваха, беше големият дълг към банката. Пък и Франческа бе толкова погълната от раждането на бебето и после грижите за него. Сещаше се за деловите въпроси само когато подписваше документите, донасяни й от време на време от Оливър.
Мат я наблюдаваше намръщен.
— Не си ли спомняш? Ти притежаваш една трета от фирмата — засмя се той. — Поне по документи.
— Така е — рече съкрушено Франческа.
Най-сетне й стана ясно защо Оливър не иска да се разделят. Една трета бе нейна! Той не можеше да си позволи развод. Иначе рискуваше да загуби контрола над фирмата. Франческа тъкмо бе започнала да се надява, че Оливър все още я обича. Въпреки тайната връзка с Джанис Силвестър. Той реагираше тъй остро, когато се споменеше за развод — и тя си бе въобразила, че не му е безразлична.
— Какво има? — попита Мат, озадачен от мъката в очите й. — Фран, какво има, за бога?
— Аз съм глупачка! Сляпа, наивна глупачка! — промълви сякаш на себе си Франческа.
Нямаше смисъл да обяснява на Мат — и той като нея беше една от жертвите на Оливър!
— Не знам за какво говориш — каза Мат.
— Няма значение. — Франческа стисна устни. — Какво ще правиш довечера. Мат? Ходи ли ти се на парти?
Лицето му засия.
— С теб? Винаги.
Тя се засмя, после го погледна колебливо — той сигурно се шегуваше.
— Дано нямам неприятности и с теб! — подхвърли весело тя.
Мат се засмя, после се намръщи, премисляйки казаното.
— Какво искаш да кажеш? И с мен…
— Харесва ми, че бързо правиш заключения! — Франческа срещна озадачения му поглед и се усмихна. — Не се тревожи, ще се справя с всичко. Заради тези клюки… Някои мъже си мислят, че след като сме се разделили с Оливър, имам непреодолима нужда от мъжка компания.
— Нахалници! — избухна той. — Кажи ми кои са и ще ги вразумя твърде бързо.
— Няма да се наложи… Намекнах им, че това едва ли ще се хареса на Оливър и те се изпариха. Виждаш ли, дори от Оливър понякога има полза! — шеговито подхвърли тя.


Шеста глава

Новият апартамент на Хедър беше модерно обзаведен, но твърде тесен да побере множеството гости. Франческа и Мат пристигнаха преди останалите и домакинята не без гордост им го показа. Това отне не повече от две минути.
— Чудесен е! — каза Франческа и Хедър засия от щастие.
— Поне си е наш собствен — отвърна тя.
— Ще бъдете щастливи — допълни Франческа.
Пристигна първата вълна от гости. Двамата с Мат се озоваха притиснати в ъгъла с чаши в едната ръка и нещо странно в другата, заобиколени от непознати. Разговорът се въртеше около времето и последния телевизионен сериал.
Не след дълго Франческа прошепна на Мат:
— Когато дойдохме, мислех, че апартаментът е тесен. Сега се обзалагам, че само в тази стая има поне петдесет човека. Като сардини в консерва.
— Ще тръгваме ли? — опита се да надвиха шума и музиката той.
— Стига да се доберем до изхода — изкрещя в отговор Франческа, доволна, че в сградата все още няма съседи, които да протестират заради шума.
Мат започна да проправя път и след доста усилия двамата се добраха до вратата. Озоваха се срещу Оливър и Джанис, които тъкмо пристигаха. Оливър събличаше късото бяло кожено палто на секретарката си. Тя му се усмихваше съблазнително. Още не бяха забелязали Франческа.
Мат погледна загрижено спътницата си, а тя му отвърна с повдигане на раменете. Той бе чувствителен човек, предпочиташе да проявява такт и затова сведе поглед.
В следващия миг Оливър изчезна навътре и Джанис остана сама. Без съмнение бе отишъл да остави палтото й в малката спалня, която служеше за гардероб. Франческа забърза към изхода, за да се измъкне, преди той да се е върнал.
Всички мъже наоколо се бяха вторачили в роклята на Джанис — впитият черен сатен едва покриваше гърдите й, прилепвайки към тялото като лъскава черна кожа. Червената й коса подчертаваше бледността на лицето. Франческа не можеше да отрече, че Джанис изглежда секси и същевременно доста изискано. Дори й се искаше да прилича на нея, но не можеше.
Джанис я забеляза, изгледа я победоносно и прошепна:
— Здравей, Мат! — След което го целуна по бузата.
Той се стресна така, сякаш никога не го бяха целували.
— Как е партито? — попита Джанис, втренчила поглед в пространството.
Не поздрави Франческа — само високомерно я огледа. Мат измърмори нещо в отговор и добави:
— Но трябва да си тръгваме. Не мога да открия Тед и Хедър, кажи им довиждане от нас. Трябва да вървим, защото…
Въображението му изневери и той млъкна. Джанис се усмихна широко. Котешките й очи грейнаха.
— Заедно ли ще вечеряте? Чудесно. Разбира се, ще предам на Хедър, че сте си тръгнали.
— Обзалагам се, че ще го направи — каза Франческа на Мат, когато ги лъхна студеният есенен въздух навън.
Сградата се намираше в края на тясна улица. Отсреща проблясваше реката — ту тъмна, ту отразяваща светлините на близките постройки и уличните лампи.
— Какво искаш да кажеш? — попита я озадачено Мат.
— Че Джанис с удоволствие ще каже на Хедър колко скучно ни е било и как сме си отишли. Тя е от онези деца, които обичат да пукат чуждите балони.
— Смяташ, че ще каже нещо злобно, така ли? Горката Хедър. Не бих искал да остане с впечатлението, че сме си отишли отегчени. Чакай малко, Фран… Ще изтичам да се сбогувам, преди Джанис да я е огорчила.
Той се обърна и изтича обратно, а Франческа го изпрати със съчувствен поглед. Колко мил беше Мат и какъв прекрасен съпруг би направила от него умна жена с късмет.
Улицата беше задръстена от паркирани автомобили, вероятно заради партито. Тя пое към колата на Мат и видя, че е притисната от двете страни — броня до броня. Как ли щяха да се измъкнат?
Чу стъпки, които я накараха да се обърне. Сърцето и подскочи — беше Оливър — висок, слаб, в черен елегантен костюм и снежнобяла риза. Едва сега забеляза неговия ролс-ройс, самотно паркиран под близката лампа. Вероятно бе дошъл да заключи в колата коженото палто на Джанис. При толкова гости може би му се е сторило рисковано да го остави в спалнята. Оливър се изненада не по-малко от нея.
— Това ли беше тайната среща, за която не искаше да ми кажеш? — усмихна се той. — Радвам се, че дойдох. Колебаех се, но в подобни случаи не обичам да разочаровам служителите си. Хедър доста се вълнува. Помниш ли първия ни апартамент?
Франческа кимна, усещайки как сивите му очи я пронизват. Дори съжали, че не бе облякла по-екстравагантен тоалет вместо тази семпла рокля от синя коприна. Ала не искаше да засенчи Хедър — празникът беше неин — не на Франческа. Знаеше, че сравнението с Джанис не е в нейна полза.
— Харесвам те в синьо — тихо прошепна Оливър. — Не си забравила, нали?
Франческа се изчерви. Сведе глава и потръпна.
— Студено ли ти е? По-добре да влезем. Тук е доста хладно. — Оливър я улови под ръка, поглеждайки усмихнато нежната извивка на шията й. — Дните стават все по-къси. Наближава Коледа и Джон ще се върне за празниците. Може да завали дори сняг, както преди няколко години. Помниш ли? Джон толкова обича сняг на Коледа. Реших, че ако натрупа, ще му купя шейна, за да се пързаля. Чудя се дали се е променил. Сигурно е пораснал с няколко сантиметра.
Усмихвайки се, Оливър поведе младата жена към сградата.
— Аз не идвам, а си тръгвам — хладно каза Франческа, доволна, че няма да гледа на партито съпруга си в компанията на Джанис.
А може би сега, след като я видя, щеше да се престори, че идва сам. Дали няма да даде на Джанис таен знак да се държи настрана, докато съпругата му е тук?
— Толкова скоро?! — повдигна вежди Оливър. — Няма ли с кого да поговориш? Върни се, колкото да ни видят. После ще отидем на някое хубаво място да вечеряме.
— Не, благодаря — поклати глава Франческа. — Не мога.
Беше толкова ядосана, че едва говореше.
Оливър се намръщи, погледна към осветения апартамент, от който долитаха гласове и музика.
— Добре. Тогава ме почакай. Ще поздравя и ще се извиня, че не мога да остана. След минута съм тук. Отиваме да вечеряме.
Тя го изгледа с хладно безразличие. Всъщност той искаше да се качи, за да съобщи на Джанис, че си тръгва с жена си. Да можеше да зърне лицето й в този момент!
Той, разбира се, въобще не споменаваше името на секретарката си. Въобразяваше си, че Франческа не знае с кого е дошъл. За сляпа ли я мислеше? Или за глупачка? И хората ли вземаше за такива? Колко дълго смята, че може да крие връзката си с Джанис? Почти целият персонал в лондонския клон се намираше в този апартамент. Всички ги видяха. Никой не е тъй глупав, че да не може да си направи извод.
— Аз чакам Мат — безизразно рече Франческа. — Ще се появи всеки момент.
Оливър се намръщи и стисна устни. После погледна отново към светещите прозорци на апартамента.
— Дошла си с Мат? — В гласа му прозвуча недоумение. — Появяваш се на служебно парти не с мен, а със съдружника ми?! Какво се опитваш да постигнеш? Не ти ли стигат клюките, които и бездруго се носят? Какво ще си помислят хората, като те видят с Мат, а не с мен?!
— Същото, каквото ще си помислят, като те видят на служебно парти със секретарката ти, а не със съпругата ти — отвърна с горчивина Франческа и видя как очите на Оливър напрегнато се присвиха. — Да, видях те как пристигаш с Джанис, така че престани да се преструваш!
— Не ставай смешна! — сопна се той. — Това въобще не е същото. Докарах Джанис направо от офиса. Иначе щеше да дойде с такси.
Франческа саркастично се изсмя.
— Звучи достоверно, само дето и двамата сте във вечерно облекло. Така ли ходят на работа богоизбраните напоследък?
— Преоблякохме се, преди да тръгнем, естествено!
Оливър вече не криеше раздразнението си.
— За обикновено служебно парти? На което възнамеряваш само да се появиш и да изчезнеш?
По скулите му изби руменина, а думите изсвистяха през зъбите му.
— Има прием в «Савой» по-късно вечерта. Дава го наш американски партньор. Международна компания, която се интересува от новия портативен компютър на Мат. Имах намерение да отида там, след като се отбия в апартамента на Хедър.
— Разбира се, с Джанис — измърмори Франческа, а Оливър я погледна злобно.
— Тя е моя секретарка!
— И е винаги до теб.
Оливър сграбчи Франческа за раменете с все сила.
— Знам какво си намислила — каза той. — Не съм глупак. Искаш развод, но не желаеш причината да е връзката ти с Мат. Щом убедиш някого, че аз имам любовни отношения със секретарката си, твоето поведение ще има оправдание. В такъв случай изневярата отпада и финансовите въпроси ще се уредят в твоя полза. Ако не си отварям очите, може да се окажеш собственик на по-големия дял от фирмата. Доста хитро, мила моя. Ти ли го измисли, или Мат?
— Никой нищо не е измислял. Само човек с болен мозък може да ни обвини в подобен долен план. — Тя усети как хватката му се стегна. — Пусни ме, боли! — извика и рязко се дръпна, за да се освободи. — Ако си въобразяваш, че ще ме принудиш да се подчиня на желанията ти, жестоко се лъжеш. Слабо ме познаваш.
— Права си, не те познавам — измърмори Оливър, рязко се наведе и яростно впи устни в нейните.
Опита се да го отблъсне, но това го направи още по-решителен. Макар да й причиняваше болка, Франческа изпитваше удоволствие от допира. Гневът и враждебността отстъпваха пред старото притаено чувство. Желанието изригваше като вулкан и у двамата. На Франческа й се зави свят. Ноктите й се впиха в раменете му. Тялото й се извиваше сякаш в агония. Тя стенеше, обсебена от бруталната сила на мъжествената му прегръдка.
— Наистина не те познавам — глухо отрони той, без да отделя устни от нейните. — Но дяволски те желая! Трябва да те имам тази нощ. Ела с мен. Фран! Нека се любим.
Ръцете му се плъзнаха по тялото й, жадно докоснаха гърдите й, после се спуснаха към бедрата. Дишането му се учести.
Франческа затвори очи, за да се наслади на мига. Желаеше го също тъй страстно, както и той нея, но реши да удължи екстаза на възбудата. Беше готова да тръгне с него — само не веднага. Потръпна от настойчивостта на ласките му. Колко отдавна Оливър не я беше докосвал така?! Не я бе желал…
— Желая те, скъпа! — прошепна той. — Нямаш представа колко силно те желая!
В този миг прозвуча друг глас — хладен, самоуверен, дори арогантен. Франческа и Оливър замръзнаха.
— И ние няма да останем дълго. Ще отидем в «Савой». — Гласът идваше откъм входа на сградата.
— В «Савой»? Страхотно. Никога не съм бил там — отвърна Мат.
Оливър отпусна ръце. Стоеше неподвижен и дишаше тежко, сякаш бе тичал. Очите му не изпускаха нито за миг Франческа.
— Ела с мен! — повтори шепнешком той. — Кажи «да»! Ще изчезнем с колата, преди да са ни видели.
Горещата вълна отпреди миг се беше стопила. Франческа почувства сковаващ студ. Погледна го с горчивина — за миг страстта бе заглушила всичко. За щастие подсещането идваше тъкмо навреме. Оливър нямаше да бъде победител в този рунд.
— Джанис те търси — заядливо се усмихна тя, — а Мат идва за мен.
Без да дочака отговор, Франческа тръгна по улицата. Мат чу стъпките й по паважа и се обърна с грейнало лице.
— Тук ли си! Извинявай, че се задържах, но докато намеря Хедър… Колко глупаво от моя страна, можех да отключа колата и да ме изчакаш вътре. Сигурно си измръзнала?
— Нищо ми няма — успокои го Франческа, улавяйки настойчивия поглед на Джанис, докато Оливър приближаваше към нея. — Имах компания. — После хвана под ръка Мат, усмихна му се и попита: — Тръгваме ли?
— Разбира се — отвърна той, бегло поглеждайки Оливър.
— Здравей, Мат — с пресилена любезност поздрави Оливър.
— Здравей — отвърна Мат не без смущение.
— Приятно прекарване! — пожела Франческа на Оливър и Джанис. — Хайде, Мат! Не знам за теб, но аз умирам от глад! Двамата поеха по тротоара.
— Имам идея! — внезапно препречи пътя им Оливър. — Защо не дойдете и вие в «Савой»? С Франческа още не сме отпразнували десетгодишнината от сватбата си. Крайно време е да го сторим.
Джанис продължаваше да се усмихва, но Франческа си помисли, че настроението й вече не е толкова добро.
— Ами партито на бедната Хедър? — опита се да възрази Джанис. — Трябва да се появим поне за малко. Иначе ще се обиди.
— Вече се показах — троснато отвърна Оливър. — Поздравих Тед, нали той ни посрещна?
Оливър не сваляше очи от Франческа. Погледът му бе настоятелен, почти заповеден. Тя го гледаше с притворени очи, опитвайки се да разгадае мислите му.
Джанис не се бе предала. Повиши глас, за да привлече вниманието му:
— Но ние трябва да се появим на приема след час. Ти сам каза, че е много важно.
— Ще отидеш сама и ще измислиш някакво извинение — сряза я Оливър.
— Не можеш да постъпиш така — тихо промълви Франческа. — Знаеш колко е важно да продадеш новия компютър на американците. Само ти можеш да ги предразположиш. Това ще ни осигури пазар.
— Наистина, Оливър — кимна енергично Мат. — Ще бъде страхотно, ако осигурим стабилна поръчка, разчитам много на теб. Ако сключим договора преди Коледа, започваме производството веднага след Нова година. Нивото на рисковите разходи ще спадне моментално. Няма да се наложи да спорим с банката за преразходи. Имам добри предчувствия за този модел, Оливър. Изпипвам последните детайли и…
— Добре, добре — прекъсна го раздразнено Оливър. — Не му е тук мястото да хвалим новия ти шедьовър. Не разбираш от маркетинг. Гледай собствената си работа и не се бъркай в моята.
— Ясно е, че трябва да отидеш на приема, Оливър. Ние само ще ти пречим — намеси се лукаво Франческа. — Хайде, и успех с американците!
Този път Оливър не ги спря. Само изгледа как се отдалечават към колата на Мат. Беше наистина ядосан. Франческа почти усещаше пронизващия му поглед.
Тя се настани в колата и облекчено въздъхна. Но изпитанията не бяха свършили. Мат трябваше да измъкне колата.
— Ужасно съм притеснен — каза той и хвана волана. — Оливър се е втренчил в мен, ще ме подлуди.
Това е целта му, помисли си Франческа. Оливър продължаваше да стои и да наблюдава напразните усилия на Мат да измъкне колата. В страничното огледало Франческа виждаше как намръщената Джанис се опитва да убеди Оливър да се върнат на партито. Разбира се, искаше всички да видят, че е с него. По този начин смяташе да направи едва ли не публично съобщение за тяхната връзка.
Беше й все едно, че Франческа притежава една трета от акциите на фирмата и в случай, че се омъжи за Мат, Оливър ще изгуби контрол над компанията. Джанис нямаше какво да губи. Само можеше да спечели, ако той се раздели с жена си. Имаше големи амбиции и не ги криеше. Работеше при Оливър като секретарка от няколко години — беше си извоювала доверие в работата, а извън нея — интимна връзка. Франческа не се съмняваше в това.
Можеше да го докаже. Щеше да наеме частен детектив. Въпросът е, че й се повдигаше от подобна мисъл. Би било прекалено болезнено и унизително… Предпочиташе да не знае нищо със сигурност, но не и да плати на някой, за да следи Оливър.
След много маневри Мат най-сетне измъкна автомобила си и бавно потегли. Франческа видя в огледалото как Джанис хвана съпруга й под ръка и се облегна на него. Червената й коса се открояваше като ярко петно върху тъмния му костюм.
Джанис щеше да го убеди да се върнат на партито, за да ги видят всички, след което заедно щяха да отидат на приема в «Савой». А след това? Какво щяха да правят след това?
— Е, къде ще вечеряме? — попита Мат.
Франческа бе твърде разстроена, за да мисли за храна.
— Просто ще се прибера вкъщи, Мат — отвърна тя и той я погледна изненадано.
— Мислех, че си гладна. — Беше повярвал, когато му каза, че умира от глад. Не би могъл да се досети, че това бе реплика, предназначена за Оливър. — Защо не вечеряме в «Савой»? — предложи той. — Щом Оливър и Джанис могат да отидат, на нас какво ни пречи? Нали сам каза, че не сте празнували годишнината. Да вървим, Фран! Ще хапнем черен хайвер, ще пийнем шампанско, ще се повеселим!
Тя се поколеба за миг, но размисли и поклати глава.
— Може да срещнем Оливър, като дойде по-късно. Не мисля, че идеята ти е добра, Мат.
— Какво като го срещнем? Ние имаме право да бъдем там, точно колкото и той. Всъщност защо наистина не отидем на този американски прием? Ние сме в управителния съвет. Щом Оливър е поканен, значи и ние сме поканени.
— В управителния съвет? — учуди се Франческа.
— Да. Ти си член на управителния съвет от момента на основаването на фирмата. Независимо, че не идваш на заседанията. А си и собственик.
Напуснаха Ийст Енд и навлязоха в осветените квартали на запад. Сред високите сгради на офисите Франческа видя величествената катедрала «Сейнт Пол» и замислено се загледа в нея.
— Съвсем бях забравила за това. Била съм с години спящ член на управителния съвет. Само дето от време на време подписвах по някой документ. Трябва да присъствам на заседанията, Мат, не мислиш ли?
Той кимна приятелски.
— Защо не? Щом искаш… Аз обикновено ходя, когато Оливър ми напомни, но това е чиста формалност. Оставил съм деловите въпроси изцяло на него. Оливър работи като часовник. Излишно е да му се бъркам в неща, които не разбирам. Всеки от нас има своя територия. Никога не се застъпваме, както казва Оливър.
Франческа се разсмя.
— Не се съмнявам, че му харесва такова разпределение.
— Познаваш Оливър — усмихна се Мат.
— Така е — отвърна тя, загледана в играта на светлините пред тях.
От едната страна течаха черните води на Темза, а от другата се извисяваха фасади на офиси, университети и старата архитектура на «Савой», датираща от началото на века — полускрита сред дърветата.
— Е, отиваме ли на приема? — попита Мат и намали скоростта.
В есенната нощ отекна звън. Плътните тонове на Биг Бен отбелязваха кръгъл час. Франческа погледна часовника си.
— Девет е. Май става късно за вечеря — каза тя, но Мат само поклати глава.
— Сигурен съм, че в салона над реката още сервират. Според лондонските стандарти не сме закъснели. Хайде, Фран, изгарям от нетърпение. Подобно нещо не ми се случва всеки ден. От време на време не е лошо да се отдадеш на желанията си.
— Така е — съгласи се Франческа. — Добре, да отидем.
Тя бе действала съвсем импулсивно, когато напусна Ламбърн и се премести в Лондон. Бе поела риск, който при малко късмет можеше да се окаже полезен. Защо да не опита отново?
— Ще се отбием ли на приема, след като вечеряме? — попита Мат.
— Защо не? — Франческа имаше желание да се запознае с американската фирма, която имаше такова значение за тях.
Не познаваше никой от истинските им клиенти, а като член на управителния съвет беше време да се ориентира. От години живееше със затворени очи, без да си дава сметка за своето място във фирмата. Оливър я използваше като гумен печат на своите решения. Колко често с готовност бе подписвала всичко, което й поднасяше. Никога не й бе хрумвало да прочете документите, преди да ги подпише. Вярваше му напълно, а той бе използвал доверието й за своите цели. Името й представляваше част от неговата добре смазана машина. Нейният дял от акциите го предпазваше от евентуални опити за надмогване в ръководната дейност. Докато тя му бе съпруга и покорно стоеше в Съсекс, ситуацията задоволяваше идеално Оливър. Сега, след раздялата им, нещата се объркваха. Нищо чудно, че съпругът й правеше отчаяни опити да я задържи. Франческа можеше да го разори, стига да пожелаеше.
Вечеряха на отдалечена маса в прочутия салон над реката. Имаше изглед към крайречните градини на Темза. Но Франческа се чувстваше твърде напрегната, за да изпита удоволствие. Очакваше да се появят Оливър и Джанис. Когато напускаха салона, бе склонна по-скоро да се прибере вкъщи, отколкото да отиде на приема. Дори започна да се извинява на Мат, сподавяйки прозявката си:
— Толкова съм изморена Мат. Мисля, че ще се прибера вкъщи.
— Не бързай още! — помоли той. — Нека останем поне половин час. От години не съм прекарвал толкова приятно.
Тя се усмихна на момчешкия му ентусиазъм и не намери сили да откаже. За приема попитаха на информацията. Насочиха ги към голям апартамент на долния етаж. Мат я изненада, като извади от джоба си луксозна покана, засмя се на изражението й и каза:
— Не ми се случва често да ме канят на безплатен прием в «Савой»! Сложих я в джоба си, в случай че събера кураж.
— Тогава имаш късмет, че се съгласих — подразни го Франческа.
Мат подаде поканата на облечения в ливрея разпоредител. Той попита за имената им и докато влизаха в салона, гръмогласно ги обяви с такъв тържествен тон, че Франческа едва не подскочи.
Гостите се обръщаха, проследяваха ги с поглед. Симпатичен мъж приближи с усмивка и протегна ръка.
— Господин Килнър? Матю Килнър? За мен е голямо удоволствие! Ваш почитател съм от много години. Всеки път, когато идвам във Великобритания да сключвам договори, се надявам да се запознаем. Но вие винаги сте зает. Познавам само партньора ви, господин Рансъм.
— Благодаря, господин… — рече Мат, смутен от откровеността и вниманието.
— Гарт — представи се мъжът и енергично стисна ръката на Мат.
— Господин Гарт, чувал съм името ви, но се боя, че не мога да си спомня добре — колебливо се усмихна Мат.
— Не. Гарт е малкото ми име. Фамилията ми е Аби.
— Боже мой, да, господин Аби, разбира се! Оливър… Рансъм, моят партньор, ми е говорил много за вас.
Гарт Аби беше на около шейсет, с оредяваща коса, живи кафяви очи и вид на херувим. Той опрощаващо се усмихна на Мат. После се обърна към Франческа:
— Представиха ви като госпожа Рансъм? Да не сте съпругата на Оливър?
Тя кимна и подаде ръка, която той галантно пое.
— Тогава удоволствието е двойно — добави Аби и с нескрито възхищение огледа Франческа. — И съвсем неочаквано като всички истински удоволствия. Означава ли това, че Оливър няма да дойде? Следобед говорих със секретарката му. Тя ме увери, че той непременно ще се появи на приема.
Франческа хвърли поглед към салона, за да не се окаже в неловко положение. Все пак ако Оливър беше тук, господин Аби едва ли щеше да пита за него.
— Оливър и Джанис може да дойдат по-късно — каза тя, окуражена от любезността му. — Задържаха ги служебни задължения.
— Разбирам. Добре дошли! — Гарт щракна с пръсти и келнерът пристигна с поднос чаши, пълни с искрящо шампанско.
Господин Аби взе една и я поднесе на Франческа.
— Искам да вдигна тост — рече той, подаде чаша и на Мат, после елегантно вдигна своята. — За вашите най-нови проекти, господин Килнър. За портативния компютър, за невероятния ви пробив в миниатюризацията на тази техника. — Живите му очички любопитно се втренчиха в лицето на Мат. — Не греша, нали?
Мат засия, но Франческа се намеси с усмивка.
— Истинско чудо, господин Аби. Това е шедьовърът на Мат и ще влезе в производство много скоро. Той ще извърши революция в света на компютрите.
Мат изглеждаше зашеметен. Неговата скромност не би му позволила така откровено да хвали последното си творение. Колкото и да държеше на него. Гарт Аби изпитателно се взираше в Мат, опитвайки се да отгатне мислите му.
— Така ли е, господи Килнър? Или става дума за обичайната рекламна шумотевица около не чак толкова оригинално изобретение?
— Заповядайте следващата седмица да видите как действа прототипът — каза Франческа.
Мат я погледна ужасен.
— Фран! Не можем да каним без знанието на Оливър.
— Аз ще говоря с Оливър — намеси се господин Аби. — Казахте следващата седмица. Кой ден, госпожо Рансъм?
— В петък? — делово попита тя. — Така Мат ще има време да отстрани евентуалните недостатъци.
— Какво, какво? — чуха зад гърба си любезен глас и Франческа се вледени, виждайки приближаващия Оливър.
За нейна изненада, Джанис не беше с него. Дали се е прибрала вкъщи, или временно се е задържала на рецепцията?
— И кога значи Мат ще оправи недостатъците? — попита саркастично Оливър.
Мат измърмори някакво обяснение. Господин Аби — също. Оливър ги слушаше и лицето му придобиваше все по-сурово изражение. После прикова Франческа с леден поглед.
Тя бе направила своя първи ход в неговия личен живот. Бе насрочила делова среща с клиент, без да се допита до него. Макар да се надяваше, че ще заинтригува тази международна фирма за голяма поръчка, Оливър изглеждаше вбесен от проявата на инициативност от страна на Франческа.
Пронизващият му поглед недвусмислено й подсказваше, че е прехвърлила всички допустими граници, че може да последва наказание.
Франческа обаче издържа погледа му. Отвърна дръзко, за да му внуши, че не се бои от него и той не бива да се заблуждава. Това, разбира се, бе само привидно. Изпитваше страх. Но за нищо на света не би се издала.
Бе време да излезе от сянката му, да намери своето място в живота, независимо дали съпругът й одобрява това, или не.


Седма глава

Господин Аби, като повечето шефове на големи компании, бе опитен тактик. Огледа ги един по един, усмихна се любезно и отведе Оливър, за да го запознае с другите гости. По този начин не му позволи да откаже посещението и да се противопостави на Франческа.
Тя въздъхна облекчено, но Оливър чу реакцията й. Хвърли поглед през рамо и й даде да разбере, че разправията не е приключила, а само е отложена. Изглеждаше вбесен, и то не защото имаше нещо против фирмата на Аби или неговото посещение. Вероятно сам бе възнамерявал да го покани.
— Ох! — изстена Мат. — Видя ли лицето на Оливър.
— Да — отвърна Франческа с очи към изхода. — Аз си тръгвам, Мат. Преди Оливър да се е върнал.
— Толкова скоро! Ще те закарам.
— Не — отвърна тя. — Остани да прикриваш отстъплението ми. Ако Оливър види, че сме изчезнали и двамата, моментално ще тръгне след нас. А ако останеш, ще мисли, че и аз съм тук.
Мат нервно сбърчи нос.
— Наистина ли се налага?
— Моля те, Мат! — възкликна Франческа.
Разбираше, че не е много любезно да го оставя сам с Оливър.
— Как ще се прибереш?
— Ще взема такси. Моля те, остани да ме прикриеш, Мат!
Той въздъхна примирено и Франческа му изпрати въздушна целувка.
— Благодаря. Задължена съм ти — рече тя и внимателно огледа залата.
Сред група добре облечени бизнесмени Оливър я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Франческа бавно се отправи към дамската тоалетна и влезе. Както и предполагаше, тя се оказа с втори изход — към хотела. Премина през него, взе асансьора и след секунди бе вече на партера.
Пред «Савой» винаги имаше чакащи таксита и не след дълго Франческа вече пътуваше по Странд — през площад Трафалгар и после на север, към покрайнините на Финчли. Движението не бе натоварено. Добра се до къщи по-бързо от обикновено. След половин час вече бе в леглото си.
Дълго не можа да заспи. Очакваше да се появи Оливър. Унесе се чак към два и когато будилникът й зазвъня на сутринта, тя скочи като замаяна. Припряно се изкъпа, изпи чаша кафе, облече се и закуси. През цялото време се чувстваше като автомат. Бе спала само пет часа и половина, а обикновено се нуждаеше от осем часа сън.
Когато стигна в офиса, разбра, че Мат още не е дошъл. В колко ли се е прибрал снощи, мислеше си тя, докато прехвърляше всекидневната работа, борейки се с прозевките и главоболието.
Внезапно вратата се отвори. Франческа вдигна глава, за да поздрави Мат, но на прага стоеше Оливър. Мрачен, намръщен, враждебен…
— Искам да говоря с теб — рече той и затръшна вратата зад себе си.
Тя се стресна, пребледня и опря ръце в слепоочията си.
— Моля те, не вдигай такъв шум. Боли ме глава.
— Заслужаваш го — каза Оливър, прекоси стаята и се наведе над бюрото й.
— Не стой така! — измърмори Франческа.
Близостта му й се струваше непоносима. Той се престори, че не чува.
— Как се осмели да се намесиш снощи?! Можеше да опропастиш цялата сделка.
— Но не я опропастих — предизвикателно отвърна тя.
— Извади късмет.
— Не беше късмет! Просто знаех какво правя.
— Работиш тук от вчера, а знаеш неща, които крием от месеци — заядливо натърти Оливър.
— Да, точно така! Мат ми обясни всичко още първия ден.
— И ти, естествено, разбра всичко, до последния детайл — с леден сарказъм продължи той.
— А защо не? Аз съм в бизнеса от самото начало. Забрави ли, че съм в течение на онова, което прави Мат. И то отдавна. Аз разбирам от компютри, Оливър, не можеш да отречеш. Знаех колко е важно за всички ни да се сключи сделката с тези американци. Затова поканих Гарт.
— Гарт ли? — възкликна Оливър.
— Господин Аби — обясни Франческа. — Той сам предложи да се обръщаме към него с малкото му име.
— Нима? — Оливър изглеждаше възмутен. — И какво още? Може би те е поканил на малка вечеря за двама в хотелския си апартамент.
— Не, разбира се! — хладно отвърна тя. — Говорихме съвсем делово.
— Е, поканата за вечеря щеше да дойде по-късно, ако не беше изчезнала с Мат. — Той хвърли поглед към вратата на лабораторията. — С него ще говоря след малко. Като свърша с теб.
— Още не е дошъл.
— Остави го в леглото, нали? — изсъска Оливър.
Франческа го изгледа злобно.
— Не съм виждала Мат от снощи. Когато напуснах приема, той остана. И нямам връзка с Мат!
— Защо тогава сте все заедно като престъпници? — настоя Оливър и тя усети как гневът й нараства.
— А защо Джанис Силвестър е винаги с теб, където и да отидеш?
— Отлично знаеш, че тя ми е секретарка!
— Аз пък работя за Мат и непрекъснато съм с него.
Оливър стисна зъби. Ядът го заливаше безпощадно. Мъжът не успя да се овладее и избухна.
— Никога повече не се намесвай в търговски операции. Пласментът е моя работа. Мат води отдела за изследвания и разработки. Аз не му се бъркам. Не желая нито той, нито ти да се намесвате в моята работа!
— А кой тогава е моят отдел? — попита Франческа.
Оливър я погледна недоумяващо.
— Аз притежавам една трета от акциите — напомни му тя и видя как мъжът настръхна. — Освен това съм член на управителния съвет. Макар че от години не съм присъствала на заседанията. Сега, когато съм в Лондон, ще се постарая да ги посещавам.
Оливър изглеждаше съвсем безпомощен като уловен в мрежа — гневен, измъчен.
— По дяволите, каква муха ти е влязла в главата?! Ти си моя съпруга и това ти беше напълно достатъчно. Какво се е случило с теб, Франческа? Ти не си жената, за която се ожених!
— Искам да участвам в управлението на нашата фирма наравно с теб и Мат — рече хладнокръвно тя. Оливър зяпна от учудване. — Ние тримата я основахме. Достатъчно седях на спокойствие в провинцията. От днес нататък ще работя наравно с теб и Мат.
Той пое дълбоко дъх, побеснял от яд и саркастично попита:
— Това ли е всичко? Нещо друго да си измислила?
— Само едно — неочаквано се усмихна Франческа. — Да уволниш Джанис.
Лицето на Оливър се промени. Сивите му очи лукаво проблеснаха.
— О! Ти ревнуваш от Джанис? — присмехулно рече той и Франческа усети как по бузите й избива руменина.
— Шегуваш ли се? Ако я желаеш, моля! Нямам нищо против. — Франческа усети как буца засяда на гърлото й, а ръцете й се свиват в юмруци, но главата й не се сведе нито за миг. Не биваше да му показва колко силна е ревността й. — Но помни! — продължи тя. — Каквото и да предприемеш, аз ще направя същото. Ако искаш да си свободен за интимни връзки, това значи, че освобождаваш и мен. Повече не възнамерявам да изоставам в нищо. Нито в бизнеса, нито в каквото и да било друго. Сега съм в Лондон и оставам във фирмата на равни начала с теб!
— Върни се при мен, Фран! — прошепна Оливър и сърцето й сякаш спря.
Той вече не заплашваше, не заповядваше, не принуждаваше — молеше я. Но дали все още я обичаше? Или се опитваше да зашити собствеността си във фирмата? Дори с цената да падне на колене пред съпругата си…
— Нещата не са толкова прости — отвърна Франческа, едва сдържайки вълнението си. — Ако искаш да започнем отначало, трябва да преосмислиш отношението си към нашия брак.
— Точно това правя! — каза Оливър, приседна на ръба на бюрото й, наведе се и обхвана лицето й. Тя го погледна смутено. Той бавно се усмихна и внимателно започна да сваля фибите й. — С разпусната коса си много по-секси!
— Оливър! Може да влезе някой… — възрази Франческа със зачервено от вълнение лице.
Той хвана кичур от косата й и доближи лицето й до своето.
— Боли! — почти извика тя, но думите й се изгубиха в неговата целувка.
Почувства я сякаш с костите си. Зави й се свят. Очите й се затвориха, устните й откликнаха, ръцете й горяха от допира до неговата кожа.
Оливър се отдръпна. Франческа отвори очи.
— Пренеси се в моя апартамент довечера! — прошепна Оливър с едва доловим трепет в гласа.
Тя неволно потръпна. Струваше й се, че от векове не са правили любов. Изпитваше болезнено желание, но й трябваше време да помисли. Все още не бяха изяснили връзката му с Джанис. Докато не се разрешеше този проблем, тя не можеше да му се довери.
— А Джанис? — попита Франческа. — Кажи ми истината, Оливър. Любовница ли ти е?
— Не, скъпа — отвърна той и обсипа с целувки шията й. — Не!
Тя не можеше да види очите му, за да се увери, че не я лъже, но й се искаше да му повярва.
— Джанис е влюбена в теб. И не ми казвай, че от мен го чуваш за първи път!
— Тя е дяволски добра секретарка, друго не мога да кажа. Нямам любовна връзка с нея. Ще ми повярваш ли? — Гласът му възвърна остротата си.
Франческа въздъхна и рече:
— Дай ми още време. Трябва да помисля.
— За бога, какво още има да мислиш?! — Той ставаше нетърпелив, ядосваше се, задето съпругата му не се предаде незабавно.
— Нужно ми е време да помисля за нас, Оливър. Дали ще излезе нещо от брака ни, ако започнем от начало… С настояване и крясъци няма да се върне оптимизма ми. Напуснах те, най-вече защото се отнасяше към мен като към кукла в куклен дом. Настани ме в Ламбърн. Нареди ми да стоя там. Отне сина ми и изобщо не те беше грижа колко ми липсва, колко самотна се чувствам. Нямаше те вкъщи. Освен когато водеше гости и аз се чувствах като прислужница. През последните години напълно забрави, че съм жива, че съществувам… Всичко това трябва да се промени. Отсега нататък искам да споделям не само леглото ти. Искам да работя с теб, да обсъждам всички въпроси, да те виждам всеки ден. Не само при новолуние. Това е бракът, който желая. Равностойно партньорство.
Лицето на Оливър бе каменно. Когато Франческа свърши, той продължително мълча, а тя отчаяно се питаше какво ли мисли. Дали най-сетне бе разбрал защо го напусна, защо е в Лондон, какво е желанието й?
Най-сетне Оливър промълви едва чуто:
— Толкова си се променила, Фран! Объркан съм. Когато се оженихме, ти беше срамежливо, тихо, нежно момиче. Преди да се роди Джон — страстна жена. Но след раждането на детето ти бе изцяло погълната от него. Истинска любяща майка… Не че имам нещо против това, но никога не намираше време за мен. Интересуваше те само бебето. Когато си лягаше, вечно се чувстваше уморена за любов. Мислех си, че като поотрасне Джон, отново ще се сближим. Така и стана. После започна да искаш второ дете. Знаех, че ако то се появи, всичко ще се повтори. Ще се отдадеш на децата, а мен ще пренебрегваш. Затова не исках второ дете. Ти обаче страдаше и аз се чувствах виновен. Въпреки желанието ти, второто дете не се появи. — Франческа го гледаше онемяла, а той галеше дългата й руса коса и вълнението замъгляваше очите му. — Жените нямат представа как се чувства мъжът в подобна ситуация. Бях озлобен и нещастен. Когато започна да говориш за консултации с лекар, нещата станаха още по-ужасни. Страхувах се да не се окаже, че съм… — Оливър млъкна и затвори очи. — Боях се да не съм импотентен. Прилошава ми от самата дума. Това все повече се превръщаше в мания, докато най-сетне спрях да се прибирам вкъщи от страх, че като легна с теб, няма да се получи. Няма да успея да те даря с дете.
Франческа пое дълбоко въздух.
— Значи затова се прибираше толкова рядко?
Той кимна, без да я поглежда.
— Защо не ми каза? — Тя се върна мислено в годините и си даде сметка колко нещастен се е чувствал Оливър.
Бе наблюдавала как той се отдръпва, как чувствата му охладняват, но си го обясняваше по съвсем друг, погрешен начин.
— Не можех. Самата мисъл да ти призная ме ужасяваше. Изпитвах срам, Фран.
Той опря глава на рамото й, треперещ като изплашен жребец. Тя галеше косата му и го утешаваше като дете.
— Няма от какво да се срамуваш, скъпи! Всичко ще бъде наред. — Оливър се овладя, тръпките, разтърсващи тялото му, престанаха. — Ако знаех, можех да ти помогна, Оливър. Нямаше да се отчуждим толкова един от друг. Сигурна съм, че с теб всичко е наред. Ти можеш отново да станеш баща. Всичко е плод на твоето въображение. Ревността към Джон, чувството ти за вина, страхът да имаш дете… Това е бил проблемът. Трябвало е само да поговорим, да се освободиш от страха и всичко щеше да се оправи.
— На думи е лесно — измърмори той. — Дори сега ми струва неимоверни усилия, а преди две години изобщо не бях в състояние да ти кажа.
— Трябваше да те напусна… — горчиво се усмихна Франческа.
Оливър се изправи и отиде до прозореца, приглаждайки с трепереща ръка косата си.
— Останах без почва под краката си — прошепна той с гръб към нея. — Не мога да те загубя, Фран! Върни се при мен! Да започнем отначало, с истинско партньорство, както искаш. Разбирам, че това е единственият изход. Да дойдеш в Лондон, да работиш с мен и да споделяш всеки мой ден.
— И без повече деца, така ли? — попита тя, вперила поглед в гърба му и стиснатите в юмруци ръце.
— Каза равностойно делово партньорство — напомни й той. — Това искаш, нали?
— Да — отвърна тя.
Очевидно моментът не бе подходящ да настоява за още деца. Може би по-нататък…
— Кога ще се върнеш при мен? — попита Оливър, обърна се и впери поглед в лицето й.
— Почакай да си отдъхна — усмихна се тя. — Имаме много време, Оливър. Няма защо да бързаме.
— Аз бързам — каза сериозно той. — Искам…
Вратата се отвори, прекъсвайки изречението му. Беше Мат. Той сякаш влетя, натоварен с купчина клавиатури и модеми. Показа се иззад тях и смутено рече:
— Здравейте!
После хлътна в лабораторията.
— Май трябва да му помогна — каза Франческа и стана.
— Не ме карай да чакам дълго — улови ръката и Оливър. — Търпението ми може да се изчерпи.
Франческа колебливо се усмихна, мъжът се взря в устните й. Дишането му се учести. Тя почувства, че й се завива свят. В този момент от лабораторията се чу трясък и долетя гласът на ругаещия Мат.
— Трябва да вървя — рече Франческа и излезе.
Оливър постоя още няколко секунди, след което си тръгна, затръшвайки вратата.
В лабораторията Мат оглеждаше клавиатурата, която бе изпуснал.
— Счупило ли се е нещо? — попита Франческа.
Той поклати глава.
— Мисля, че не. Оливър пак ли е сърдит? — попита Мат, седна на стола и сложи увеличителното стъкло, за да разгледа платката на един модем.
— Този път не.
— Да не се сърди, че поканихме Гарт Аби да види прототипа?
— С това започна, но мисля, че не се сърди.
— Слава богу! — облекчено въздъхна Мат. — Притеснявам се, когато Оливър бълва огън зад гърба ми. До петък трябва да зарежа всичко друго и да доизпипам компютъра.
— Ще се справиш, дори с вързани ръце — пошегува се Франческа.
Мат поласкан се усмихна.
— Благодаря за доверието, но ръцете ще ми бъдат нужни свободни.
Тя се засмя на думите му, донесе му кафе и го остави да работи.
През следващите няколко дни Мат работеше по-трескаво, от когато и да било. Сутрин винаги я изпреварваше, а вечер задължително оставаше след нея. Франческа подозираше, че ако се появи посред нощ, неизменно ще го завари в лабораторията.
До петък тя почти не видя и Оливър, тъй като той трябваше да лети до Брюксел по работа. Този път не бе взел Джанис със себе си. Франческа я срещаше от време на време по коридорите или в асансьора, разменяха си ледени погледи, но секретарката на съпруга й определено се държеше резервирано. Не подхвърляше хапливи забележки. Дали пък Оливър не й е казал нещо, чудеше се Франческа и не преставаше да се пита какво ли се е случило между Джанис и съпруга й.
Тя на шега му бе подхвърлила, че иска да уволни Джанис, но вътрешният глас наистина й подсказваше, че бракът им няма да е в безопасност, докато червенокосата стои на пътя й. Джанис също желаеше Оливър. Доказваха го изпълнените й с ревност очи, винаги, когато двете се срещнеха. Оливър се бе заклел, че няма любовна афера с нея. Въпросът е дали не лъжеше? Дали не бе споменал на своята секретарка, че връзката им е приключена — поне засега Франческа искаше да е сигурна в Оливър. Той обаче бе доста потаен човек — колко умело само е крил от нея чувствата си и нежеланието да имат второ дете. През всичките тези години тя е нямала дори бегла представа за онова, което става в главата му. Дали не криеше още нещо?
Ако Оливър е имал любовни отношения със секретарката си, тя трябваше да знае. Дори да ги е приключил. Джанис не бе от жените, които ще пропуснат да се възползват, ако веднъж са били в леглото му. Каквато и да е истината, Франческа трябваше да има ясна представа за нея, ако искаше да се довери напълно на Оливър.
Той се върна в петък сутринта, за да присъства на срещата с господин Аби. Влезе право в лабораторията на Мат, който правеше последните тестове, надвесен над своя нов компютър. Франческа чу гласа на Оливър, докато се връщаше от барчето, където бе пила кафе с момичетата. Сърцето й подскочи, едва не й прилоша. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и влезе.
Оливър се изправи, за да я погледне. Изглеждаше по-висок от всякога, с пригладена черна коса, на ръката висеше палтото му. Бе облечен в елегантен костюм на райета.
— Здравей — поздрави свенливо тя.
Той й се усмихна:
— Здравей.
Мат продължаваше да работи, без да ги забелязва. В този момент телефонът на бюрото й иззвъня и Франческа изтича да се обади. Усмивката й изчезна мигновено — в слушалката звучеше гласът на Джанис.
— Там ли е Оливър? — властно попита тя. — От пропуска ми казаха, че е дошъл, но не е в кабинета си.
— Да, ще го извикам — хладно отвърна Франческа, остави слушалката и се върна в лабораторията.
Оливър я погледна бегло и се запъти към телефона. Франческа не го последва. Остана при Мат. Стараеше се да не обръща внимание на гласа, идващ от съседната стая.
След миг Оливър отвори вратата и каза делово:
— Трябва да вървя. Ще се върна, когато дойде Аби.
Франческа не го изпрати с поглед. Нито Мат — той едва ли бе чул репликата му. Оливър излезе.
След около десет минути пристигна господин Аби. От пропуска позвъниха и казаха, че не са успели да предупредят Оливър, тъй като спешно разговарял с Хонконг.
— Ще сляза да посрещна господин Аби — рече Франческа.
Господин Аби наистина чакаше долу. Той се усмихна и протегна ръка на Франческа:
— Госпожо Рансъм, за мен е удоволствие! Как сте?
После бъбри по целия път до кабинета на Мат. Франческа без затруднение поддържаше разговора — темите не я смущаваха. Придружи госта до лабораторията, предложи му кафе, донесе им две чаши, които двамата разсеяно оставиха на масата, преди да продължат разпаления си разговор около новия портативен компютър. Франческа се върна на своето бюро и опита да позвъни на Оливър. Линията все още бе заета. Обади се на Джанис, но никой не вдигна слушалката. Франческа се поколеба за миг. Съпругът й щеше да побеснее, ако никой не го уведомеше за пристигането на господин Аби. Трябваше да му съобщи. И то на всяка цена. Обади се на Мат да го осведоми къде отива. Той кимна и тя се втурна тичешком по стълбите.
Джанис не беше в офиса си. Сигурно бе слязла да изпие чаша кафе.
Франческа отвори вратата към кабинета на Оливър и застина. Той не говореше по телефона, нито Джанис беше отишла да пие кафе. Тя седеше в скута на Оливър, обвила ръце около врата му и страстно го целуваше.


Осма глава

Франческа вероятно тихо бе изстенала от ревност и болка, макар че не помнеше да е реагирала.
Ала Оливър вероятно я чу, защото изведнъж улови Джанис за китките, свали ръцете й и я отблъсна от себе си. Отдръпна глава назад, за да се освободи от все още търсещите го устни на секретарката си и хвърли поглед към вратата. Джанис се изсмя безгрижно, а той гледаше като обезумял към пребледнялата от ужас Франческа. Лицето му пламна, Оливър изглеждаше силно смутен и виновен. Бяха го хванали на местопрестъплението. Не можеше да се измъкне, каквато и лъжа да измисли.
Франческа опита да се овладее и произнесе с дрезгав глас:
— Господин Аби пристигна.
Не искаше да изчака реакцията на Оливър, нито обясненията му. Това, което видя, й беше предостатъчно. Съпругът й не би могъл да я залъгва повече.
— Франческа! — извика Оливър, когато тя се обърна.
Младата жена не отвърна. Внимателно затвори вратата зад себе си и се върна в лабораторията.
Глупаво беше да се чувства потресена. Също и изоставена. Бе подозирала изневярата на Оливър през цялото време. Още преди месеци я учудваше липсата на всякакъв интерес към нея от страна на Оливър, дългите му отсъствия, студенината, враждебността в гласа на Джанис при телефонните им разговори — всичко имаше само едно обяснение — Оливър бе в любовни отношения със своята секретарка. Неслучайно, откакто започна работа, намеците на колежките й не спираха. Щом станеше дума за Джанис, Мат също прикриваше подозренията си зад измъчено изражение. Само съпругът й лъжеше с невероятна самоувереност. Самата Джанис, естествено, желаеше Франческа да знае — на практика именно тя блъсна истината в лицето й. В неин интерес бе връзката й да се превърне в публична тайна. Тя бе умно, амбициозно момиче. Ролята на любовница не я задоволяваше. Искаше да му стане съпруга. Може би най-сетне щеше да постигне желаното.
Франческа спря пред вратата на Мат, пое дълбоко въздух и влезе едва когато почувства, че е възвърнала самообладанието си.
Господин Аби вдигна глава, усмихна се и каза:
— О, госпожа Рансъм! Господин Килнър е направил забележително изобретение. Възхитен съм. Остава само да видим дали компютърът е толкова леснопреносим, както твърди господин Килнър.
Франческа успя да се усмихне и попита Мат:
— Ще разрешиш ли?
След това седна и натисна няколко клавиша, за да излезе от програмата, с която бяха работили. Извади дискетата, изключи компютъра, освободи го от контакта, постави капака върху монитора, прибра клавиатурата в страничния джоб, затвори куфарчето, хвана дръжката и стана. Разходи се до вратата с компютъра в ръка пред погледите на Мат и господин Аби.
При вратата се обърна и каза:
— За по-малко от две минути успях да приключа работа с компютъра и да го прибера.
Господин Аби кимна. Франческа се върна при него и му подаде куфара, за да се увери в лекотата му. Той го вдигна и възкликна:
— Невероятно! Да, но е необходимо електрозахранване, за да работи, нали?
— Има зареждащи се батерии. Те на практика са вечни, ако ги включвате в мрежата по няколко часа на ден.
Вратата внезапно се отвори и в лабораторията нахълта Оливър — сериозен, напрегнат, търсеше с поглед Франческа. Тя с мъка овладя гласа си.
— Ето го и съпруга ми — каза на господин Аби, който приближи да поздрави Оливър, все още с компютъра в ръка.
— Страхотна играчка! — каза той, без да обръща внимание на усилията, които полагаше другият мъж, за да бъде любезен.
— Благодаря, напълно съм съгласен — изрече Оливър, следейки с крайчеца на окото си Франческа.
— Само че не е играчка — намеси се тя и господин Аби обърна към нея лъчезарната си усмивка.
— Честно казано, не виждам как един бизнесмен ще обикаля света с такова куфарче. Сигурно ще трябва да води секретарка, обучена да работи с него. Ако не пласираме достатъчни количества в деловия свят, бихме могли да го продаваме единствено като играчка?
— Тъкмо бизнесмените ще го носят — настоя Франческа. — Компютърът ще е безценен за тях, защото може да съхранява цялата важна информация и да я прехвърля в основния компютър на офиса чрез дискета. Така, докато отсъствате, бихте могли да изпращате материали директно в офиса си с помощта на телефонните линии. Нека ви покажа…
Тя любезно взе компютъра и Мат започна да демонстрира неговите функции. Оливър стоеше зад Франческа, почти докосвайки я с рамо. Тя долавяше присъствието му. Съпругът й вероятно искаше да продаде новия портативен компютър на господин Аби, но в момента не бе в състояние да се концентрира. Франческа усещаше напрежението, което Оливър излъчваше, неговото безсилие… Трябваше да си тръгне при първа възможност, преди да е стигнала до неизбежния сблъсък.
— Компютърът може да е малък и лек, но капацитетът му е огромен — доволен каза Мат.
Всяко негово творение бе най-доброто, което някога е правил. В момента портативният компютър беше голямата му, осъществена мечта. Очите на Мат сияеха, лицето му излъчваше самоувереност. Реакцията на господин Аби определено му допадаше, макар че гостът упорито търсеше недостатък. Мат не обръщаше внимание на това. Портативният компютър бе преминал изпитанията и ако американецът наистина откриеше нещо, Мат с радост би поработил, за да коригира несъвършенството.
Господин Аби не забравяше Франческа — част от въпросите му бяха насочени към нея и тя успяваше да му отговори, макар че от време на време колебливо поглеждаше Мат, за да се увери в правотата си.
— Добре познавате работата си, госпожо Рансъм — похвали я Аби. — Тримата сте великолепен екип.
Няколко часа по-рано тези думи щяха да прозвучат в ушите на Франческа като вълшебна музика, но сега едва успя да се усмихне.
Оливър я наблюдаваше и тя с мъка потисна въздишката си. Не искаше да му достави удоволствие, показвайки колко силно я е наранил. Мат обясняваше друга специфична функция на портативния компютър. Господин Аби се привеждаше все по-близо към него и внимателно го слушаше.
Оливър улови Франческа за ръката и тя изтръпна. Възмутено го погледна, опитвайки да се освободи, без да привлече вниманието на госта.
Оливър кимна към вратата — само с устни подкани младата жена да излязат. Тя поклати глава и измъкна ръката си. Направи крачка напред, за да попадне в полезрението на господин Аби, убедена, че това ще спре Оливър.
Съпругът й свъси гъстите си черни вежди, но се отказа от по-нататъшни опити. След малко попита:
— Господин Аби, имате ли възможност да обядвате с мен днес?
— Би било чудесно. За съжаление имам ангажимент. Надявам се, че ще успеем да се срещнем в друг ден, преди завръщането ми в Щатите. — Господин Аби погледна часовника си. — Добре че ме подсетихте. Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. Господин Рансъм можем ли вече да пристъпим към изчисленията. Запознах се с възможностите на портативния компютър. Нямам никакви колебания. Точно това ни е нужно… Разбира се, ако цената е разумна! Стоката трябва да се продава на достъпна за хората цена. Ако я надуем прекалено, каквито и качества да има компютърът, няма да го купуват.
Американецът се усмихна с ангелско добродушие, прикривайки острия си ум. Оливър също се засмя, без да се подлъгва от невинния поглед на партньора си.
— Заповядайте в кабинета ми! — покани го той. — Ще обсъдим подробностите на спокойствие.
— Много благодаря. — Господин Аби любезно се ръкува с Франческа и Мат, преди да последва Оливър.
— Страхотен чаровник! — весело рече Мат. — И чудесно познава пазара. Разправи ми нещо интересно, докато те нямаше. Японците са напреднали доста в тази област. Голям късмет ще имаме, ако продадем портативния компютър на тази фирма. Ще бъде истинска победа.
После се обърна към масата и се залови да работи с компютъра, подсвирквайки си тихо.
Франческа се загледа през прозореца — небето бе сиво, щеше да вали — в унисон с настроението й. Чувстваше се потисната и мрачна. Оливър можеше да влезе всеки момент. Не бе в състояние да изслуша лъжите му. Тя го ненавиждаше. Сърцето й се сви от мъка.
— Мат, имаш ли нещо против да си тръгна? — неочаквано попита тя.
Той се обърна изненадан и загрижен.
— Не, разбира се. Случило ли се е нещо? Да не ти е лошо, Фран? — Мат се изправи и Франческа едва не избухна в сълзи, трогната от вниманието му. Устните й се разтрепериха, той я гледаше онемял: — Фран, за бога, какво има? — Мат я прегърна, тя се облегна за секунда на рамото му, изкушена да се притисне в него и да му разкаже всичко, което бе преживяла, но в този миг усети бузата му да се докосва до нейната, а прегръдката му да се стяга. — Фран, скъпа…
Гласът му прозвуча дрезгаво. Тя изненадано се сепна. Никога не бе желала да уязви Мат, нито пък да окуражава чувствата му към нея, но от няколко дни долавяше, че приятелското му отношение се задълбочава и се превръща в любов. Трябваше ясно да му покаже, че не изпитва към него нищо повече от обичта на сестрата към своя по-малък брат. Бе се надявала, че няма да стигнат до обяснение, но това явно не можеше да се избегне. Какво трябваше да направи сега?
Мозъкът й трескаво работеше. Искаше да спаси гордостта на Мат. Да запази приятелството им.
— Кажи ми какво има? — пошепна Мат, докосвайки с устни косите й.
Франческа едва сдържаше сълзите си.
— О, Мат! Оливър… — изхлипа тя.
— Какво е направил? — Гласът му прозвуча решително, агресивно…
— Да можех да не го обичам толкова — прошепна Франческа и усети как тялото на Мат се скова. — Непрестанно ревнувам от Джанис. Тя му е любовница. Зная това, а не мога да престана да го обичам. Нямах представа как да залича чувствата си. Не мога да обичам друг, макар че в момента бих искала да го убия.
Мат все така я държеше в обятията си, но вече не целуваше косата й, прегръдката му бе изгубила страстта си.
— Не си струва да плачеш за него. За този егоистичен негодник! — прошепна той и я пусна.
Франческа извади кърпичка, избърса сълзите си с гръб към него. Не виждаше лицето му. Нито той нейното. И двамата поставяха защитните си маски.
— Мисля да отида до училището на Джон тази неделя — тихо прошепна тя, без да поглежда Мат. — Ще се поразходим, ще обядваме с него. Само не казвай на Оливър, моля те! Той също спомена, че иска да отиде дотам. Не желая да се съберем тримата. Ще тръгна колкото мога по-рано, за да измъкна Джон, преди да се е появил Оливър. Искам да остана насаме с момчето за няколко часа. Предполагам, че се тревожи за нас. Човек никога не знае какво мислят децата. Трябва да го окуража. Обещай ми да не казваш нито дума на Оливър! Обещай, Мат!
— Обещавам — сухо промълви той. — Имай ми доверие.
Франческа се усмихна. Очите й бяха изпълнени с тъга и благодарност.
— Знаеш, че ти вярвам.
Би трябвало да е по-внимателна с него. Да го държи на разстояние. От нейна страна щеше да е егоистично и неразумно да остане безразлична, виждайки как чувствата му се променят. Налагаше се да направи всичко, за да предотврати развитието им.
Не можеше да каже, че новото му отношение към нея й пада като гръм от ясно небе. Напоследък усещаше, че я гледа особено — различно от преди. По-рано не й обръщаше внимание, макар да бе очевидно, че я харесва. Помежду им съществуваше скрито привличане, което не убягваше на Оливър. Той добре познаваше своя приятел. Едва когато реши, че двамата съпрузи са се разделили завинаги и Франческа е свободна, Мат си бе позволил да даде воля на чувствата си. Той бе такъв — открит, искрен. И Франческа му се възхищаваше за това. Бе предан, със силно развито чувство за морал. Не можеше да извърши предателство спрямо приятеля си. Не би отмъкнал чужда съпруга. Нито пък би изневерил на своята жена, ако имаше такава. Жалко, че в това отношение не си приличаха повече с Оливър.
— Ще му кажа, че си ме помолила да си тръгнеш, за да напазаруваш — рече Мат.
— Отлично. Така поне за известно време ще изгуби следите ми.
— Побързай, преди да те е потърсил! — В гласа на Мат вече започваше да звучи старата приятелска интонация.
Чувствата му явно не се бяха задълбочили и понеже смяташе, че тя нищо не подозира, нямаше да изпитва вина.
— Ще се видим в понеделник! — махна му за довиждане тя и бързо излезе.
Върна се в апартамента, за да приготви багажа си. Вече се готвеше да излезе, когато телефонът иззвъня. Франческа се поколеба, но реши, че е по-разумно да вдигне слушалката, за да покаже на Оливър, че е в Лондон.
— Ало — каза тя с дрезгав глас.
— Франческа, трябва да поговорим, независимо дали искаш, или не! — настойчиво рече Оливър.
— Остави ме на мира! — едва чуто прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.
Прокара длан през лицето си — защо плаче заради него? Мат е прав — Оливър не го заслужава.
— Знаеш, че това няма да стане — каза той провлачено.
Франческа не се съмняваше. В противен случай, той губеше — и то твърде много. Щеше да се бори като лъв, за да запази фирмата за себе си.
— Не желая да говоря с теб! Ти ме излъга.
— Не, Фран. Знам какво си мислиш, но грешиш. Опитах се да ти го кажа в офиса. Ти не поиска да ме изслушаш. Повярвай, аз не целувах Джанис!
Франческа възмутено се изсмя.
— Значи трябва да отида на очен лекар, така ли?
— Не! — прекъсна я нетърпеливо Оливър. — Само ме чуй! Трябва да се видим на всяка цена. Свободен съм едва довечера. Нека вечеряме заедно!
Беше толкова сигурен, че ще приеме! Наглостта му я вбеси. Нищо чудно да я презира заради мекушавостта й.
След като завари Джанис в скута му, впила устни в неговите, нима той смяташе, че може да я убеди в обратното. Сигурно я мислеше за глупачка! Лицето й гореше от обида.
— Ще те взема в седем — продължи безцеремонно той.
Само тонът му беше достатъчен, за да й се прииска да хвърля и троши всичко около себе си.
— Не желая да те виждам! — изсъска тя. — Няма да ти отворя!
— Довиждане — хладно каза Оливър и затвори телефона.
Франческа тресна слушалката с невиждащ поглед, разтреперана от гняв. Как си позволява да бъде толкова самоуверен?! Така обидно сигурен в нея?! Трябваше да му даде урок!
Грабна куфара и пое към колата. В седем Оливър щеше да звъни на вратата, но тя щеше да е заминала. Разстоянието и времето помежду им щяха да й дадат възможност да обмисли намеренията си, да прецени своето бъдещо поведение спрямо Оливър.
Училището на Джон се намираше в Йоркшир. До там се пътуваше с часове. Трябваше да поспре за кратък отдих. Реши да обядва по пътя в селска кръчма. Хапна малко франзела, различни сирена и салата, пи минерална вода и чаша кафе. Почивката правеше пътешествието по-кратко. Докато се придвижваше на север, Франческа угрижено наблюдаваше оловното, ниско надвиснало над страната небе. Чувстваше хлад. Беше си взела кожено яке, което топлеше тялото й, но лицето й започна да измръзва. Затова затвори прозореца и включи отоплението.
В Лондон капризите на зимата не се чувстваха толкова остро. Всъщност наближаваше декември и тежките сиви облаци може би предвещаваха сняг. Погледна часовника си. Колкото повече се отдалечаваше на север, толкова по-силен щеше да става студът, а вероятността за снеговалеж — да нараства. Дали щеше да се добере, преди да завали?
Не й бе хрумвало, че на север може би вече е паднал сняг. Но когато изкачи стръмен хълм и огледа просналото се в далечината поле, достигащо Йоркшир, всичко бе побеляло — хълмчета, мочурища, долини и дървета. Сякаш бе Коледа. Храсти, коли и сгради се гушеха под невероятната белота в причудливи форми. Франческа не можа да познае околността и се оглеждаше озадачено. Слабите лъчи на залязващото слънце едва просветваха в натежалите сребърни клони, заскрежените прозорци, езерата и потоците.
През нощта щеше да стане още по-студено. Пътят щеше да се покрие с ледена кора, шофирането щеше да стане опасно… А тя все още не бе стигнала селото, където възнамеряваше да преспи. По телефона си бе резервирала стая, което се оказа лесно в този сезон. През лятото щеше да е друго. Районът се славеше с природните си забележителности и привличаше доста туристи.
Когато за първи път двамата с Оливър доведоха Джон да види училището, отседнаха в първокласен хотел — истинска странноприемница от седемнайсети век с нова модерна пристройка в стар стил.
Това бе единственото място, където можеше да се отседне в близост до училището. Селото също се намираше встрани от магистралата и Франческа имаше тревожното чувство, че докато стигне отклонението, вече ще е тъмно, а пътищата ще са заледени. Може би трябваше да отбие от пътя още сега, да намери подслон и да изчака до сутринта. Тя колебливо намали скоростта. Не бе предупредила Джон, че пристига, макар да се обади в училището, за да ги уведоми.
Все още не беше късно да се откаже. Искаше й се обаче да се види с момчето. Толкова й липсваше. Щеше й се сама да се увери, че синът й се чувства добре. Франческа продължи да шофира, въпреки лошото време. След около час трябваше да стигне селската странноприемница.
Един час по-късно тя стискаше кормилото и безпомощно се взираше през гъстия снеговалеж, оглеждайки непознатия, потънал в безмълвна белота пейзаж. От време на време отпред се мяркаха неясни светлини, но завоите и тесните коловози никога не водеха до къщи. Обзе я страх. На всичко отгоре, бензинът й бе на привършване. Много отдавна не бе минавала край бензиностанция и се боеше, че няма да се добере до селото, което трябва да беше наблизо. На един завой с лоша видимост за малко не се блъсна във връхлитащ насреща й камион. Шофьорът отби, за да избегне колата й, наду клаксона и я заслепи със светлините си.
Франческа натисна спирачките, колата поднесе, но все пак спря. Младата жена изключи мотора и сведе глава върху кормилото — бледа и разтреперана. В огледалото забеляза как задните фарове на камиона изчезват в нощта. Настъпи тишина. Снегът бясно валеше и носен от насрещния вятър, затрупваше предното стъкло на автомобила.
Тя изчака няколко минути, за да се съвземе, после завъртя ключа. Моторът немощно изръмжа, но не запали.
— О, не! — простена Франческа, натискайки докрай педала на газта.
Моторът отново се задави и угасна. Следващите опити излязоха още по-неуспешни. Колата беше неподвижна. Без нея Франческа не можеше да стигне до никъде.
Беше заседнала в снежната буря на пуст непознат път без представа за местонахождението си и разстоянието до най-близката къща.
Седеше с ръце на волана, ослушваше се, загледана в ослепителния сняг. Какво, за бога, да прави сега? Да стои тук и да премръзне до смърт. Или да излезе и пеш да потърси най-близкото село? Можеше да загине в непознатата местност. По-безопасно би било да остане в колата. Току-що мина камион. Не беше изключено всеки момент да се появи друго превозно средство. Междувременно трябваше да направи нещо, за да й е топло и удобно. Куфарът й се намираше на задната седалка. Франческа се протегна, отвори го, извади няколко пуловера, джинси и вълнени чорапи. Навлече всичко и накрая едва успя да закопчее коженото си яке. Изпод задната седалка измъкна туристическо одеяло и се зави с него до брадичката. Поне се пребори със студа. После дълго гледа снега навън, докато очите й се премрежиха, а клепките натежаха. Унесе се в дрямка, но скоро се стресна. Не биваше да заспива. Трябваше да остане будна, за да спре първата кола, която се появи. Това не бе никак лесно. Топлината и тишината, съчетани с умората от дългото шофиране, правеха съня особено привлекателен. И опасен. Франческа задремваше, будеше се и отново губеше битката със съня. Най-сетне главата й клюмна върху седалката и тя заспа.
Спеше толкова дълбоко, че не чу бръмченето на приближаващата кола. Не чу как автомобилът спря, не долови и стъпките на приближаващия мъж.
Той заобиколи колата, отвори предната врата и седна на мястото до шофьора. После се надвеси над младата жена, внимателно отметна рус кичур от лицето й, повдигна туристическото одеяло и огледа тялото й.
Франческа все още не се бе събудила. Най-сетне до замъгленото й съзнание достигна допирът на ръцете му. Той докосна шията й, пръстите му се плъзнаха надолу. Гледаше я с блеснали очи, усмихнат странно, сякаш изчакваше да се събуди. Ръцете му се плъзнаха под пуловерите, студените му пръсти спряха върху гърдите й. Франческа се стресна като пъстърва, изскочила неволно на брега — шокирана и бездиханна. Зениците й се разшириха от взиране в сумрака. А писъкът й прониза тихата зимна нощ.


Девета глава

— Млъкни, глупачка такава! Аз съм.
— Разбрах! Затова крещя — хладно каза Франческа. — Махни си ръцете от мен!
— Защо, по дяволите? — Ала Оливър отдръпна ръце. — Радвай се, че не те събудих с плесници.
— Бих предпочела.
Франческа със злорадство наблюдаваше раздразнението му.
— Не надценявай късмета си — смъмри я Оливър. — Толкова съм ядосан, че мога да те напляскам и сега. Още тук! Какво, за бога, си въобразяваш, че правиш? Паркираш до пътя, след което заспиваш, без дори да заключиш вратите. Нямаш ли малко ум в главата?! Извади късмет, че те намерих първи аз. А ако беше някой опасен тип?!
— Ти си безопасен, така ли?
— Не ставай глупава, Фран! — На Оливър не му беше до иронията й. — Какво те прихвана да хукнеш насам, прогнозата беше недвусмислена… виелици, затворени пътища?
— Не съм я чула. И през ум не ми е минало, че може да завали толкова рано — намръщи се Франческа. — А ти какво правиш тук? Нали ме беше поканил на вечеря в Лондон? Защо промени плановете си? Мат ли ти каза?
Оливър трепна.
— Той ти е казал, нали? Как е могъл? Обеща ми да не казва.
— Мат не искаше да наруши обещанието си. Наложи се, за твое добро.
— Да, разбира се! — презрително рече тя. — Типично мъжко мислене.
— Ти би трябвало да познаваш по-добре Мат — намръщи се Оливър. — Беше в кабинета ми по работа, когато включих радиото заради борсовите новини.
— Какво общо има това с обещанието му към мен? — нервно се засмя тя.
— Хванахме края на новините и чухме за виелиците. Видях го как пребледня. Нищо не каза, но не забравяй, че го познавам от дете. Понякога почти чета мислите му.
— Изглежда ме мислиш за глупачка?
— Понякога поведението ти не може да се обясни по друг начин.
— Искаш да ти повярвам, че си прочел мислите на Мат и така си разбрал къде съм? Та откога стана телепат?
— Нямам такива претенции. Само логика и малко интуиция! Знам колко прави две и две! Прецених, че училището на Джон е в този район, а ти изчезна без предупреждение. Освен това наскоро ставаше дума да посетим момчето. Като добавим и изражението на Мат, всичко ми стана ясно. Тогава му зададох въпроса директно, а той нещо измънка. Казах му, че ако нещо се случи с теб, ще го одера жив и ще го хвърля на псетата.
— О, колко си страшен! — подигравателно възкликна Франческа.
Оливър гневно я стрелна с очи. Тя издържа погледа му и продължи:
— Значи Мат се поддаде и ти каза?
Той я улови за раменете и силно я разтърси:
— Ще престанеш ли да ми говориш така? Мат се тревожеше за теб. Аз също. Защо според теб шофирах дотук като луд? Представях си как колата ти поднася, как се обръщаш в канавка… Тогава я видях край пътя. Помислих, че наистина си катастрофирала. Спрях. Дойдох да се уверя, че си жива и здрава.
Франческа горчиво се усмихна.
— И затова усетих ръцете ти под пуловера ми, когато се събудих?
— Изглежда все още не си даваш сметка колко глупашки си постъпила! — ядосано рече Оливър. — Ако не те бях намерил аз, можеше да се събудиш в непредвидено опасна компания. Исках да ти покажа какво би могло да ти се случи!
Франческа презрително се изсмя.
— Искаш да кажеш, че постъпката ти е била като урок, така ли?
— И дано си го запомнила! Когато пак се озовеш сама на пътя, заключвай вратите и не заспивай. Сега имаше късмет!
Оливър все още стискаше раменете й, пръстите му се впиваха до болка. Франческа опита да се освободи.
— За какъв късмет говориш! Да се събудя, за да ме опипваш! По-добре запази ласките си за Джанис Силвестър. Не желая да те виждам!
— Послушай, Фран! — започна угрижено той, но тя го прекъсна.
— Не казвай нищо! Наслушах се на лъжите ти за цял живот! Край!
— Чуй, Фран! — не се предаваше Оливър.
Франческа му удари плесница. Мъжът шумно пое дъх с побеляло от гняв лице, но вместо да се стресне тя почувства невероятен прилив на сила. Бе успяла да свали съпруга си от пиедестала, да го извади от позата му на супермен. Сега той беше в обикновеното за всеки човек състояние, в което можеш да нараняваш, но и да получаваш рани.
Очакваше да избухне, може би дори да я удари. Вместо това — Оливър се хвърли като ястреб — устните му жадно се впиха в нейните. Тя потръпна, усетила в себе си дълбокия, подсъзнателен зов на плътта — вечната, неосъзната връзка между жертва и нападател. Той я обсипваше с горещи целувки. Не, Франческа не се съпротивляваше толкова срещу Оливър, колкото срещу собственото си желание, влачещо я като мътен порой към онзи плен, в който телата възкръсват от копринената нежност помежду им, до напрегнатия миг на върховно, изпълнено със стонове, агонизиращо щастие. Тя ненавиждаше себе си. Беше мобилизирала целия си разум, интелект, воля… Но Оливър ги заобикаляше умело и търсеше инстинкта, скрит в изпълненото с копнеж тяло.
Той нежно целуна очакващите устни на Франческа.
— Фран, сега ще ме изслушаш, нали? — Гласът му издаваше нескрито задоволство.
За момент тя бе забравила всичко, за разлика от Оливър. Той я беше хвърлил в безразсъдството на страстта, запазвайки собственото си самообладание. Сега си въобразяваше, че е готова да приеме отвратителните му лъжи. Грешеше. Франческа нямаше подобно намерение. Не смяташе да му дава това предимство!
Захапа яростно долната му устна. Оливър рязко подскочи от пронизалата го остра болка.
— По дяволите! — изкрещя той. — Защо го направи? — Освободи я от прегръдката си и се отпусна на седалката с пребледняло от гняв лице. Прокара пръст по ухапаното и простена ужасен: — Кърви!
Франческа отвори вратата, излезе и се спусна към неговата кола. Снегът се сипеше на парцали, виелицата се усилваше, младата жена се подхлъзваше на всяка крачка. Чу, че Оливър вика след нея, но не спря, а скочи зад волана. Ключовете висяха върху таблото. Тя ги извади и ги мушна в джоба си точно когато Оливър отвори вратата.
— Излизай! — изкрещя той.
Франческа поклати глава и когато Оливър се опита да я издърпа, се вкопчи с все сили във волана. Оливър внезапно я пусна, поглеждайки с изненада таблото.
— Къде са ключовете ми? Какво си намислила, по дяволите?
— Ще ти ги върна, когато донесеш багажа ми и заключиш моята кола.
Оливър безмълвно я погледна, затръшна вратата и пое обратно. Франческа облекчено въздъхна и опря глава на волана. Мечтаеше за топла стая, горещо питие, храна и удобно легло. Чу, че Оливър поставя куфара й в багажника. После отвори вратата, върна ключовете от нейната кола и промърмори:
— Хайде, премести се!
Тя се подчини без колебание. Оливър хвърли одеялото в скута й и се настани зад волана. Франческа се сгуши в меката тъкан, доволна, че не тя ще шофира през снежната пелена. Колата бавно пое по заледения път. Франческа усещаше как Оливър напрегнато се навежда напред и се взира през снежните талази. Разбираше, че не му е лесно, но се чувстваше спокойна. Той бе много добър шофьор, с отлични рефлекси и железни нерви. Франческа сподави прозявката си и Оливър я изгледа изпитателно.
— Удобно ли ти е? — попита.
— Да, благодаря. Трябва ми само глътка силно питие, за да заспя.
Оливър се приведе и отвори жабката. Вътре светна лампичка.
— Вземи — каза той, докато тя се взираше в малкото плоско шише.
— Какво е? — попита тя, махна капачката и вдъхна аромата.
Отпи, но не разпозна питието.
— Бренди — отвърна Оливър и изруга, заслепен от насрещни фарове.
Автомобилът поднесе и почти се блъсна в каменна ограда при разминаването с огромен, опасно профучаващ край тях камион. Оливър отново изруга, а Франческа пое нова по-голяма глътка.
— Искаш ли малко? — попита тя.
Оливър само вдигна вежди недоумяващо.
— Шегуваш ли се? Трябва да си отварям очите на четири. Ще пийна в хотела.
Франческа отпи отново. Питието я сгряваше. Успокояваше я и я караше да се отпусне. Разбира се, колата на Оливър бе доста по-луксозна от нейната. Кожата върху удобните и меки седалки миришеше приятно. Отоплението работеше отлично. Франческа постепенно се унесе в дрямка, склонила глава встрани, на нещо топло и твърдо.
Когато се събуди, автомобилът бе спрял, моторът не работеше. Тя сънено се огледа — беше сама. Избърса малко кръгче върху запотеното стъкло, надникна и видя светлини. Бяха паркирали до сграда. Люлеещата се от вятъра табела не можеше да се прочете от снега. Приличаше на кръчма — ако съдеше по матираните стъкла на прозорците и приветливия вид на сградата. Но не беше хотелът, където имаше резервация — в това не се съмняваше.
След миг чу стъпки, вратата се отвори и вътре надникна Оливър.
— О, ти си будна! Не исках да те притеснявам, преди да проверя дали има стаи. Провървя ни. Хайде, излизай, аз ще взема багажа.
Франческа слезе от колата и леденият вятър безмилостно я блъсна. Превита почти до земята, младата жена изтича към осветената врата, снегът сякаш забиваше остри иглички в лицето й, зъбите й тракаха от студ. Втурна се вътре и задъхана се строполи върху стара дъбова пейка с изтъркана тапицерия. Няколко мъже стояха около старомодния бар и пиеха бира. Погледите им се спряха върху нея.
От една стая се появи жена на средна възраст с чиста бяла престилка и любезно се усмихна.
— Добър вечер, госпожо Рансъм. Аз съм госпожа Уайт, собственичката. Времето май не е приятно за пътуване?
В гласа й се долови странен укор, отправен повече към всички, осмеляващи се да пътуват, отколкото към нейната гостенка. Франческа се усмихна измъчено и заобяснява:
— Тръгнали сме да видим сина си. Той учи в пансион наблизо.
— Съпругът ви вече ми каза. Обикновено не даваме стаи за преспиване, това е само кръчма, нали разбирате. Но в такава нощ и куче не бих оставила навън.
Франческа не беше сигурна дали жената не се шегува.
— Много сте мила, благодаря! — плахо се усмихна тя.
Госпожа Уайт не отвърна на усмивката й. Изглежда смяташе, че е твърде фриволно непрестанно да се усмихва, дори неприлично. Беше едра груба жена, със строги очи и тъжни устни. Присъствието й изнервяше Франческа.
— Сигурно искате да се приберете в стаята? — каза собственичката, когато Оливър се появи с куфарите.
В държанието й проблесна добросърдечност. Изглежда госпожа Уайт изпитваше уважение към мъжете.
— Насам — поведе ги по тъмна вита стълба тя. — В банята има достатъчно гореща вода, както пожелахте, господин Рансъм, и домашно приготвена храна, когато огладнеете. — Хвърли неодобрителен поглед към Франческа и продължи: — Нищо особено. Пържола на скара със зеленчуци и печени ябълки за десерт.
— Пълнени с изсушени плодове и карамел, така ли? — попита Оливър.
— Точно така — отвърна госпожа Уайт, докато отваряше вратата. — Сервирам ги със сметана.
Тя явно бе поласкана от нескрития интерес на Оливър към кулинарното й изкуство.
— Нямам търпение да ги опитам — въздъхна той и госпожа Уайт засия от удоволствие.
— Първо се изкъпете — предложи тя. — Ще ви чакам долу след час.
После ги остави и изчезна по стълбите, докато Франческа оглеждаше голямата мрачна стая. В центъра имаше викторианско легло с невероятни размери, украсено с дърворезба. Червената кувертюра хармонираше със завесите на високите прозорци. Стаята беше ледена, но Оливър клекна пред голямата камина и запали грижливо подредените дърва.
— Тази стая за мен ли е, или за теб? — попита Франческа, когато над пирамидката от борови подпалки лумна пламък.
— Да се надяваме, че коминът не пуши, както ме увери собственичката — каза Оливър, наслаждавайки се на топлината.
— Оливър! Чия е тази стая? — повтори Франческа, изпълнена с нарастващо подозрение.
— Хората имат само една стая за гости — небрежно отвърна той и се изправи.
— Не ти вярвам! Ще сляза да попитам — обърна му гръб Франческа и се отправи към вратата.
— На твое място не бих постъпил така — спря я Оливър.
— Разбира се! — неодобрително възкликна тя.
— Тя ни даде стаята, защото я убедих, че сме женени. Каза, че не одобрява свободните връзки.
Франческа го изгледа ледено.
— Аз също. Затова отказвам да спя в едно легло с теб!
— Ако слезеш и й кажеш, че не сме почтена семейна двойка, в което я убедих с доста усилия, ще ни изхвърли и двамата на студа!
Пламъците вече стигаха почти до комина. Топлината обгръщаше Франческа и тя чувстваше, че е измръзнала до кости. Беше уморена. Оливър — също.
— При това умирам от глад — каза Оливър. — Не искам да се откажа от пържолата, нито от печените ябълки със сметана.
— Няма да спя при теб! — тросна се Франческа, мрачно загледана в огромното старинно легло.
Изглеждаше толкова примамливо и удобно — сигурно беше с пух. Не можеше да устои на желанието да потъне в него, да заспи в осветената от огъня стая.
— Аз ще легна пред камината — спокойно каза Оливър и заразкопчава ризата си.
— Какво правиш? — обърна му гръб Франческа.
Той я погледна насмешливо и започна да сваля сакото си.
— Изпреварвам те в топлата баня! — усмихна се Оливър и изчезна през вратата, зад която долетя звук на течаща вода. След малко мъжът се върна само по слип. Франческа преглътна и отмести поглед, докато Оливър отваряше малкия си куфар, откъдето извади идеално изгладена бяла риза и я окачи в големия дъбов гардероб, после измъкна чисти чорапи и бельо.
Франческа се зае със своя багаж. Пулсът й се ускоряваше при всяко негово движение.
— Остави топла вода и за мен! — намръщено рече тя, когато мъжът приближи към нея.
— Някога се къпехме заедно — с носталгия си спомни той.
Франческа се престори, че не чува, но сърцето й се сви от болка. В първите години на брака си бяха толкова влюбени. Почти не се разделяха — работеха заедно, живееха заедно, спяха заедно.
— Бихме могли и сега да го направим — изкуши я Оливър.
Тя продължи да подрежда дрехите си с гръб към него. След миг вратата към банята се затвори. Чу го да спира водата и да влиза във ваната. Винаги я препълваше. Ако измокри много, сам ще трябва да се разправя със строгата госпожа Уайт, помисли си Франческа, бързо се съблече и се загърна в халата си. Слава богу, бе взела по-топлия, от мека ангорска вълна.
Оливър се появи отново точно когато Франческа слагаше дърва в камината. Лицето й бе зачервено от пламъците, а косата — сплетена на плитка. Обърна се и едва не извика от изненада — той бе съвсем гол.
Франческа отмести очи, изправи се, събра дрехите си от леглото и се втурна към банята.
— Защо бързаш толкова? — изсмя се Оливър.
Тя стисна зъби. Затръшна вратата и ядосана спря чак пред ваната. Щом се държи така преди вечеря, какво ли ще стане по-късно, когато си легнат?
Оливър потропа на вратата на банята.
— Не се бави много! Искам да вечерям!
Франческа се отпусна блажено в божествената топла вода. Вкусът на госпожа Уайт към солите за баня бе доста старомоден. Имаше само лавандулова и хвойнова сол. Франческа усети уханието на хвойна, която Оливър бе избрал. Тя предпочете лавандула. Този аромат подхождаше на бялата блуза, тъмносинята плисирана пола и перлите, които бе решила да сложи на вечеря.
Оливър я огледа внимателно, преди да слязат.
— Приличаш на почтена млада съпруга — подразни я той. — Госпожа Уайт ще остане доволна!
— Все ми е едно какво мислите и ти, и госпожа Уайт! — запъти се към вратата Франческа. — Да не би преди да бях лошо облечена?
— В джинсите и пуловерите! — напомни й Оливър и отвори вратата. — Изглеждаше доста секси и доста загадъчна. Как да разбере собственичката, че наистина си ми съпруга? Блондинка в тесни джинси, с изкусителна усмивка. Решила е, че си ми любовница!
— Само не това! — възкликна Франческа. — Не съм чак толкова глупава!
Госпожа Уайт видя, че влизат в кръчмата и стана да ги посрещне. Заведе ги в отделна стая — трапезария, където вечеряха сами. Помещението изглеждаше скромно обзаведено — без свещи, цветя и сребърни прибори. Храната беше обикновена, но много вкусна, а и двамата бяха доста гладни. Вечеряха по всички правила, като завършиха със силно кафе. Навън снегът бе спрял. Светлината от прозорците хвърляше разноцветни отблясъци върху бялата пелена, покрила земята.
Оливър благодари отново на госпожа Уайт за прекрасната вечеря, когато собственичката дойде да прибере чашите от кафето — любезно напомняне за късния час. Франческа не можеше да повярва на очите си — беше едва десет. Струваше й се, че е полунощ. Денят бе тъй наситен със събития. Напълно бе изгубила чувство за време.
Едва сподави прозявката си и госпожа Уайт каза насърчително:
— Съпругата ви е уморена, сигурно желае да си легне.
— Благодаря! Лека нощ — сподави нова прозявка Франческа и пое по стълбите.
Оливър я последва. Старите дъски поскърцваха под тежестта му. Някъде се чу стенен часовник — точно десет и четвърт.
Франческа бе оставила нощницата си на леглото. Взе я и отиде да се преоблече в банята. Среса косата си, свали грима, изми зъбите си и чак тогава влезе в спалнята. Оливър старателно трупаше пепел върху жарта, за да топли през цялата нощ. Когато Франческа прекоси стаята в бялата си нощница, отрупана с волани и дантела, мъжът се изправи и я проследи с поглед.
Смути я начинът, по който я гледаше. Ала за нищо на света нямаше да му позволи да я разколебае.
— Банята е свободна — безразлично рече тя, без да поглежда към него, и се мушна под завивките.
Очакваше да са хладни, но докато бяха вечеряли, някой — вероятно госпожа Уайт — се бе погрижил…
— Бутилки с гореща юда! — доволно възкликна Франческа и отпусна натежали клепачи.
— Какво каза? — попита Оливър и спря насред стаята.
— Топли бутилки… в леглото… Божествено! — сънено промърмори тя.
— Можеш да ги дадеш на мен — каза Оливър. — Ти си в легло, а аз ще мръзна на земята. Не бързай да заспиваш! Ще ми трябват две възглавници и кувертюрата.
— Като се върнеш от банята… — сънено рече Франческа.
Оливър излезе, а тя потъна в дълбок, блажен сън. Леглото бе меко, топло… и толкова успокояващо.
По някое време й се присъни, че Оливър е до нея, че се е сгушила в прегръдките му и чува ударите на сърцето му. Устните й се разтвориха и тя целуна гърдите му, усещайки леко соления вкус на кожата му. Ръцете й се плъзнаха надолу по плоския корем и бедрата. Оливър изстена тихо и я притисна. Франческа се стресна и се събуди. Той лежеше в обятията й — гол, възбуден и тръпнещ.
Тя извика от изненада, после троснато попита:
— Защо си в леглото? Нали щеше да спиш на пода. Трябваше да се досетя, че не заслужаваш доверие.
— Лежах часове наред на този проклет под. Схванах се от студ — сърдито промълви той. — Леглото е широко. Може да побере не двама, а шестима. Ти спеше дълбоко. Мислех, че няма да разбереш. — Оливър я изгледа с присвити очи. — Не аз, а ти, скъпа, започна да ме галиш, при това доста настоятелно…
Франческа се изчерви и смутено извърна глава. Беше се издала. Сама си бе виновна. Оливър нямаше да признае никакви оправдания. Задъхан, той започна да целува шията й, а ръцете му трескаво се плъзнаха по тялото й. Кожата й пламна. Никакъв хладен разум не бе в състояние да я успокои.
— Скъпа, ти ме подлудяваш. Ужасно те желая! Кажи, че ме обичаш, че и ти ме искаш! — дрезгаво прошепна той.
Франческа почувства как тялото откликва на ласките му, но не отвърна на въпроса. Той щеше да спечели тази битка — желанието я обсебваше все по-неудържимо. Вече бе немислимо да се бори с него. Но само тази нощ, само сега! Предстояха още много дни — войната нямаше да приключи.
Никога не бе изпитвала толкова силно желание. Никога любовта им не бе изпълнена с тъй безумна страст. Тихите стонове на Франческа изпълваха стаята, заглушаваха забързаното дишане на Оливър. Сърцето й биеше до пръсване, когато тя достигна върховния миг и усети как мъжът се отпусна върху нея, разтърсен от тръпките на екстаза.
Франческа лежеше, загледана в тавана, обзета от тъга. Не искаше да мисли за нищо, но изведнъж очите й широко се разтвориха.
Двамата не бяха използвали противозачатъчни средства! Всичко стана толкова бързо. Въобще не бе възнамерявала да се люби с Оливър, а когато се събуди и го видя в леглото, вече бе твърде късно.
Оливър сънено докосна с устни рамото й, после се надигна и я целуна по устните.
— Обичам те, Фран! — прошепна той.
Тя леко го отблъсна. Оливър се претърколи, подпря се на лакът и се загледа в нея.
— Фран, искам да поспя. Досега почти не съм мигнал. Опитвах се, но на пода беше неудобно. Не бихме ли могли да говорим утре сутринта?
— Сутринта ще се срещна с адвокат за развода.
— Никакъв развод — отсече Оливър.
— Смяташ, че понеже се любихме, ще забравя как ти целуваше Джанис, така ли?
— Не аз я целувах, а Джанис целуваше мен!
Франческа го погледна възмутено.
— И те накара насила, така ли?
— Точно така! Седях на бюрото, тя стоеше права до мен. В следващия миг скочи в скута ми и започна да ме целува! — Оливър се намръщи. — Нямах представа какво всъщност й е хрумнало, докато не влезе ти. Едва когато ти си тръгна, видях лицето на Джанис и разбрах. Тя вероятно е видяла твоята сянка върху стъклото на вратата.
— Какво? — Франческа се взря в него с широко отворени очи.
— Дълго ли стоя пред вратата ми? — попита той.
— Не помня… — отвърна Франческа след кратък размисъл. — Може би половин минута. Спрях, за да чуя дали говориш по телефона.
— Джанис е видяла сянката ти и е решила, че моментът е подходящ да си отмъсти…
— Да си отмъсти ли? — изумено повтори Франческа.
— На мен — сви устни Оливър.
— Какво си й направил?
— Уволних я!
Франческа се колебаеше дали да му повярва. Оливър вдъхваше доверие. Неслучайно бе такъв добър търговец. Дали се опитваше да я измами? Колко истина имаше в тази история?
— Хитър ход, но закъснял — саркастично подхвърли тя. — Трябваше да скъсаш с нея преди няколко седмици, когато се преместих в Лондон. Тогава само те подозирах. Лесно можеше да ме разубедиш и да изгладим отношенията си. Сега знам твърде много, благодарение на Джанис. Не искам развод. И то не заради нас двамата, а заради Джон. Но не мога да ти простя, Оливър. Всичките ти лъжи и измами… Свърши… — Искаше й се да се разплаче. Сърцето й се раздираше от противоречиви чувства — обичаше го и го ненавиждаше. Той я бе наранил непоносимо.
Оливър се опита да я прегърне.
— Фран, скъпа — започна колебливо той. — Ти още ме обичаш. Току-що го разбрахме…
— Разбрахме, че ми харесва да се любя с теб! Сигурно би било същото с всеки друг привлекателен мъж!
— Не ти вярвам! Не би могла… — Оливър дишаше тежко. — Ще те убия, ако разбера… — Замълча за миг, после каза хладно: — Кълна ти се, никога не съм имал връзка с Джанис.
— О, моля те! Стига лъжи! — отсече побесняла Франческа.
Оливър седна, все още гол, с потъмняло от гняв лице.
— Как, за бога, бих могъл да ти докажа? Въпросът е дали ми вярваш, или не! Щом не приемаш клетвата ми, след като десет години си била моя съпруга, значи наистина не те е грижа за мен! Губя си времето да те убеждавам. Аз ценя Джанис. Разбирахме се добре в работата, но никога не съм имал интимни отношения с нея. Нито срещи от личен характер.
Франческа също седна, навлече бялата си нощница и се почувства по-уверена.
— Какво означава това? Какви други срещи може да има човек, ако не лични?
Сарказмът й го дразнеше. Оливър прокара пръсти през гъстата си коса.
— Не е лесно да се обясни…
— Сигурно! — заядливо го прекъсна тя.
— Ще ме оставиш ли да кажа поне две думи? Джанис ми беше секретарка, отлична секретарка… Налагаше се често да бъдем заедно. Неизбежно е един шеф да се среща със своята секретарка в офиса или навън, но никога лично. Никога както двамата с теб! Срещах се с нея без мисли за секс, без чувства, без… както искаш го наречи. Винаги по работа — вечери с клиенти, приеми, коктейли, пътувания…
— О, да, тези пътувания в чужбина… Двамата с Джанис сами, в един и същи хотел?
— Един-два пъти бяхме сами, но нищо повече. Обикновено пътувахме цял екип. Отношенията ни бяха делови, Франческа! По дяволите, никога не съм спал с нея!
— Може би просто не сте стигнали дотам — загледа се тя в гневните му сиви очи и потръпна.
Оливър изглеждаше наистина убедителен. Несъмнено Франческа искаше да му повярва, но не се ли криеше именно в това опасността? Надеждата и желанието… нямаше ли да я подведат?
Беше уволнил Джанис. И цялото му внимание щеше да се насочи към Франческа. Но нали самата тя се пренесе да живее в Лондон с тази цел? Оливър й принадлежеше. Бе убедила Мат да я назначи, за да бъде близо до Оливър — всеки ден. Не бе възнамерявала да се откаже от него без борба. Джанис го знаеше. Също както Франческа ясно си даваше сметка, че Джанис го желае и се бори за него.
— И предполагам, през ум не ти е минавало, че Джанис е влюбена в теб? — подигравателно подхвърли Франческа.
— Знаех. Тя не го криеше, напротив. Но мъжете обичат да бъдат ловци, а не дивеч. Джанис ме преследваше прекалено упорито. Беше започнала да ми досажда.
— Защо тогава я задържа на работа?
Оливър се усмихна иронично.
— Тя беше отлична секретарка, вече ти казах. Не исках бизнесът ми да се обърка само защото някаква глупачка се опитва да ме спечели… Справях се горе-долу. Но ти реши да ме напуснеш и Джанис помисли, че е дошъл звездният й миг.
Франческа се намръщи — почувства, че изпитва съжаление към Джанис. Дали другата жена наистина обичаше Оливър? Или всичко бе само амбиция и желание да заеме мястото на негова съпруга?
— Какво ще прави тя сега? — попита безразлично Франческа.
— Уредих й работа при наш клиент в Токио. Търсят английски специалист за търговската си кантора. Искаха мъж, но ги убедих да вземат Джанис. Мисля, че и тя ще е доволна. Ако работи добре, ще напредне. Те умеят да се отплащат, а тя е умна и амбициозна. Има бъдеще.
— Стига да си остане там — подхвърли Франческа.
— Повече няма да се намесва в живота ни — категорично заяви Оливър.
— Ще бъде по-добре за нея.
— Фран, обичам те — прошепна той и се взря в очите й.
— Няма да се върна в Ламбърн.
— Ще живеем в Лондон през седмицата, а в Ламбърн — през почивните дни — обеща Оливър.
— Да, и когато Джон е във ваканция — добави тя. — Той обича Ламбърн. Но докато съм в Лондон, искам да работя.
— Имам идея… — каза Оливър. — Искаш ли да поемеш работата на Джанис?
Франческа не очакваше това предложение и прехапа устни.
— Всъщност мислех да се заема с рекламата. С нея се занимава само едно момиче, и то не особено успешно. Имам идеи, които бих искала да изпробвам. Не желая цял живот да съм секретарка. Компанията е и моя!
— Започваш да ме плашиш — рече Оливър. — Дали не искаш след някоя и друга година да ме изместиш от поста ми?
— Заедно основахме фирмата, нали? Бяхме тримата… аз, ти и Мат. Тогава нямаше нищо против да работим съвместно. Защо сега си настроен скептично? Аз пласирах портативният компютър на господин Аби, не можеш да отречеш!
— Добре, добре, предавам се! — Оливър обхвана лицето й и я целуна. — Поеми отдела, който искаш! Може и моя. Не бих се осмелил да ти преча, скъпа, само да поспим. Едва държа очите си отворени. Ако утре вземем Джон, ще са ни нужни сили.
Франческа го целуна и се сгуши в обятията му. Беше се завърнал и тя вече никога нямаше да го пусне да се отдалечи. Разбира се, не биваше да иска прекалено много. Получи предостатъчно — точно когато й се струваше, че е загубила всичко. Копнееше само за едно… и тази вечер усети, че може би ще го има. Бяха преживели неповторима нощ в изпълнената с нежна страст и топлина стая. Навън валеше пухкав, светещ под пъстрите светлини, сняг. Вълшебна нощ, в която можеше да се зачене дете… Франческа се притисна към съпруга си и се помоли за осъществяването на още една мечта.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.