Българска търсачка и начална страница

 

 

Как Антониу ди Фариа потегли от Лиампо, за да търси остров Калемплуи

 

Тъй като вече беше дошло време, а и Антониу ди Фариа беше подготвил всичко необходимо за това ново пътешествие, определено за понеделник, четиринадесети май, 1542 година, потеглихме оттук за остров Калемплуи с две панури, които приличат на малки галери, само че малко по-високи, защото му бяха препоръчали да не бъдат джонки с високи бордове, както за да не го усетят, така и заради големите течения и силата на водите, които идват от залива Нанкин, защото и големи кораби, каквито плаваха по онова време, не можеха да преминават на това място, дори с всички вдигнати платна, поради суровите зими в Тартария и Нишиунфлау, които се разразяват с огромна сила през месеците май, юни и юли. В тези два кораба бяхме петдесет и шест португалци и един свещеник-проповедник и още четиридесет и осем моряци-гребци за направляване на платната, родом от Патане, с две думи, добра дружина, тъй като екипажът беше верен и сигурен, а освен тях имаше и четиридесет и двама наши роби, така че бяхме всичко сто четиридесет и шест души, и не повече, защото нашият корсар Симилау, който беше и наш лоцман, не искаше нито повече хора, нито повече кораби, понеже се опасяваше, че може да бъде усетен, тъй като трябваше да прекосим залива Нанкин и да навлезем в реки, пълни с плавателни съдове, и се страхуваше да не му се случи някое от многото нещастия, на които бяхме изложени. През този ден и следващата нощ се измъкнахме от всичките острови Анжитур и продължихме нашето морско пътешествие, каквото дотогава португалците не бяха нито виждали, нито правили. Изпълнени с тревога от представата за тези опасности, след петдневен попътен вятър забелязахме земя при устието на рибарския залив Нанкин, пресякохме един залив от четиридесет левги и видяхме една много висока планинска верига, която се казваше Нангафау, покрай нея продължихме на север още пет дни, в края на които вятърът затихна и тъй като тук приливите и отливите стават големи, Симилау насочи кораба към една малка река, удобна за хвърляне на котва, около която живееха едни много бели хора, стройни и с малки очи като китайците, но иначе съвсем различни от тях както по говор, така и по облекло. Хората, които заварихме тук, не пожелаха нито един път през тези три дни да дойдат при нас, преди да се появят изведнъж няколко групи на брега, където бяхме хвърлили котва, с много крясъци и викове, като правеха различни страшни гримаси, освиркваха ни и ни замеряха с прашки и стреляха с лъкове, бягаха насам-натам, като че ли се страхуваха от нас. В края на третия ден, когато времето и приливите и отливите ни позволиха да продължим пътя си, Симидау, който тогава ръководеше всичко и на когото всички се подчиняваха, вдигна платна и пое курс на изток-североизток, който държа седем дни, като непрекъснато се ориентираше по сушата и оттук пресякохме друг залив и право на изток стигнахме до един проток, широк десет левги в устието, който се казваше Силеупакин, и след него преминахме през него, пътувахме още пет дни и пред погледа ни непрекъснато се редяха знатни селища и градове, а тази река или пролив беше пълна с безброй кораби. И понеже Антониу ди Фариа се страхуваше да не го усетят, а и го уверяваха, че ако това стане, няма да може да се спаси по никакъв начин, той се съгласи да се върне. Симилау обаче се противопостави на това общо мнение и му каза: ваша милост не може да ме упрекне в никаква грешка досега, нито пък някой друг от екипажа, защото в Лиампб вие заявихте пред всички на общия съвет в църквата, пред сто души португалци, че поемаме огромен риск, а аз, като китаец и като лоцман, много повече от всички, защото на ваши милости няма да ви направят нищо друго, освен да ви убият, но мен ще ме убият две хиляди пъти, ако може да бъде убит човек толкова пъти, поради което става ясно, че по-необходимо е, по-наложително е да не постъпвате така измамнически, а да бъдете честен, какъвто съм аз и какъвто ще бъда винаги, както в това пътешествие, така и във всичко останало, независимо от интригантите, които непрекъснато злословят срещу мен пред ваша милост. Но ако се опасявате толкова пред този риск, както казвате, и желаете да минем по друг път с по-малко хора и кораби, ще трябва да изгубим много повече време за пътешествието, но пък ще плаваме без страх от каквото и да било и затова, господарю, вие с вашите войници трябва да решите, и то веднага, или пък да се връщаме, защото аз съм готов да направя всичко, което пожелаете. Антониу ди Фариа му благодари много за това и го прегърна няколко пъти, а после разговаря с него по кой път да минат, тъй като оттам не му се струваше много добре поради голямата опасност, на която се излагаха, и каза, че на север, на сто и седемдесет левги имало една река, широка малко повече от една левга, която се казва Сумепадау, поради което нямаше какво да му навреди, тъй като не беше така оживена, както онзи залив Нанкин, където бяха преди, но пък трябваше да се пътува повече от месец заради големия завой, който правеше тази река, и тъй като Антониу ди Фариа смяташе, че е по-добре да загуби време, отколкото да рискува живота на толкова хора, отстъпи пред това, което казваше Симилау, и се върна, за да излезе от залива Нанкин, откъдето беше влязъл и следва брега още пет дни, в края на които господ бог благоволи да видим една много висока планинска верига с един заоблен връх в източната част, за която Симилау каза, че се наричала Фанжус, и когато я доближихме, навлязохме в едно красиво заливче с формата на полумесец, дълбоко четиридесет разтега, закътано от всякакви ветрове, в което спокойно можеха да хвърлят котва две хиляди кораба, колкото и големи да са. Тук Антониу ди Фариа слезе на брега с десет-дванадесет войника и го обходи целия, без да намери жив човек, когото да попита за пътя, който мислеше да поеме, като се ядоса от това и започна да се разкайва, че не беше послушал ничий съвет и беше правил всичко на своя глава, макар че в себе си потискаше болката от тази грешка, като всякак я прикриваше, за да не забележат хората му у него униние. Тук, в това заливче, той започна пред всички да разговаря със Симилау за това плаване, което се правеше слепешката, а той му каза: аз, господин капитан, ако можех да ти заложа нещо по-скъпо от главата си, вярвай ми, бих го направил много лесно, защото съм тъй сигурен в посоката, която държа, че ако се колебаеш или опасяваш да продължим напред, поради което твоите хора непрестанно те насъскват срещу мен, което много добре виждам и чувам, заповядай, каквото желаеш, защото аз съм готов да сторя всичко по волята ти, въпреки недоволството, че това пътешествие е по-дълго, а не каквото ти обещах в Лиампо; ти знаеш причината, поради която го правя и която ти прие, когато ти я посочих, затова успокой сега сърцето си и не се връщай назад към това решение и ще видиш каква полза ще извлечеш от този труд. С това Антониу ди Фариа малко се поуспокои и му каза да мине оттам, откъдето му се струва по-добре, и че за мърморенето на войниците няма да му каже нищо, защото само празните хора оправят живота на другите, а не гледат своя, но че отсега нататък ще се въздържат да говорят срещу него или той ще ги наказва здравата, от което тогава Симилау остана много доволен.

 

За другите неща, които се случиха на Антониу ди Фариа, докато стигне реката Патебенао, и за решението, което взе там за своето пътешествие

 

Потеглихме от това заливче с вдигнати платна и плавахме край брега още тринадесет дни и пристигнахме в едно заливче, което се казваше Бушипален, разположено на четиридесет и девет градуса, чийто климат беше малко по-студен и в което имаше безброй видове риби и змии, които, подчертавам, наистина се страхувам дали бих могъл да опиша и да изброя и за което Симилау каза на Антониу ди Фариа много невероятни неща, за това, което видяхме там, както и какво се чуваше нощем, главно при новолуние през ноември, декември и януари, при бушуването на дъждовни бури, някои от които можа да види веднага, откъдето реши, че може да е истина и останалото, което казваше. Тук видяхме едни плоски риби, на които нашите казваха риби-одеяла, с обиколка на тялото повече от четири разтега и тъпи като на бик муцуни. Видяхме други големи гущери, на зелени и черни шарки, с три реда шипове на гърба, дебели като копие и дълги почти три педи, много остри на върха, а и цялото им тяло беше покрито с такива, само че не толкова дебели, нито толкова дълги. Тези риби настръхваха от време на време като бодливо свинче и ставаха доста странни наглед, имаха много остра черна муцуна със зъби, които излизат навън, както при глиганите, дълги почти две педи, които, според думите на Симилау, китайците наричат пушисуси.
Видяхме също и други риби, много черни и така несъразмерни, че само главата им беше широка повече от шест педи и когато плуват и движат плавниците си, стават като кълбо, според тия, които са виждали това. Не споменавам за други разновидности риби, които видяхме тук, защото ми се струва ненужно да се спирам излишно на тези неща, незасягащи пряко това, което описвам. Ще кажа само, че през двете нощи, когато бяхме хвърлили котва тук, не се чувствувахме сигурни заради гущерите, китовете, рибите и змиите, които денем виждахме, защото виенето, съскането и хриптенето, а на брега квиченето на морските свинчета, бяха толкова много и силни, че аз не се решавам да ги опиша с думи. Като излязохме оттук, от залива Бушипален, който нарекохме реката на змиите, Симилау продължи по своя път още над петнадесет левги и се озовахме в друг много по-красив и много по-дълбок залив, наречен Калиндау, който по извивката имаше над шест левги, заграден отвсякъде с хребети, с много гъсти гори и с много ручеи, които слизаха от най-високите места към брега. В този залив се вливаха четири много големи реки, които въпреки естествените пречки, създадени от природата на места, все пак достигаха залива. И тук Симилау ни каза, че поради голямото замърсяване от умрели животни, донасяни от реките, всички животни, които видяхме както в единия, така и в другия залив, идват да се хранят с тях, нещо, което нямаше по целия бряг, където бяхме минали, и когато Антониу ди Фариа го попита откъде идват тези реки, той каза, че не знае, но ако е вярно онова, което било писано за тях, двете идвали от едно голямо езеро, наречено Москубиа, а другите две от Алиманиа, една провинция с големи планини, покрити през цялата година със сняг, поради което през лятото, когато голяма част от снега се разтопява, тези реки прииждат много буйно и с голяма сила, а водите са много повече, отколкото през цялото останало време на годината, и че по тази река, наречена Паатебенан, в чието устие бяхме хвърлили котва, трябва с името на Господаря на небето да тръгнем на изток и на изток-югоизток да търсим пак залива Нанкин, който бяхме оставили на двеста и шестдесет левги зад себе си, защото цялото това разстояние път ни отнема много повече време, отколкото ни трябваше, за да стигнем до острова, който търсехме; и макар да се поизмъчим малко повече, Антониу ди Фариа ще разбере, че е свършена добра работа, защото той е направил това за по-добре и по-сигурно за живота на всички, и когато Антониу ди Фариа го запита колко дни път има, докато минат тази река, той каза, че само за четиринадесет-петнадесет дни и след като излязат от нея още пет, и му обещаваше да го свали с неговите войници на остров Калемплуи, където на воля щяха да задоволят желанието му и щяха да разберат, че е свършил добра работа, макар че сега се оплакваха. Тогава Антониу ди Фариа го прегърна и го увери в своето голямо приятелство, и го сдобри с войниците, от които той се оплакваше, така че всички останаха доволни. Като се убеди в това, което му каза Симилау за новия път, откъдето трябваше да се влезе в една огромна и толкова могъща земя, Антониу ди Фариа ободри своите и с подходящи думи заповяда да приведат в бойна готовност както артилерията, която дотогава беше използувана, така и всички оръжия, а също да бъдат назначени дежурни капитани и всичко останало, необходимо за какъвто и да било успех; тогава отец Диогу Лобату, който пътуваше с нас, както казах преди, и беше наш покровител и втори капитан, прочете кратка проповед пред всички, за да ни вдъхне вяра и смелост за онова, което ни предстоеше, като се спря на някои много нужни неща за нашите добри намерения с толкова хубави думи, така сдържано и така подходящо за случая, и тъй като всички бяха обезкуражени и обзети от страх, им повдигна духа и им вдъхна смелост, за да не се поколебаят да изпълнят онова, на което се бяха решили. И с тази нова жар сведоха благочестиво глави пред една икона на Богородица и обещаха без страх да доведат докрай тази експедиция, която бяха започнали. И направлявайки ликуващи платната, навлязохме в реката, която Симилау ни беше показал, и поехме курс право на изток, като призовавахме със сълзи на очи и от все сърце за помощ и спасение онзи господар, който се намира от дясната страна на вечния отец, да ни закриля със своята всемогъща ръка.

 

За това, което Антониу ди Фариа преживя, докато стигне до планинската верига Ганжитаноу и за безформените хора, с които говори там

 

Като продължихме с гребане и с платна нашия път по различни посоки заради завоите, които на места правеше реката, стигнахме на другия ден една много висока планинска верига с много потоци, която се казваше Ботинафау, в която имаше много тигри, носорози, лъвове, леопарди, зебри и най-различни други животни, които, следвайки инстинкта на здравата си и хищна природа, скачаха и хващаха плячката си, водеха жестока битка с други по-слаби зверове и животни, като елени, диви свини, маймуни, лисици и вълци, което ние всички следяхме отдалече с голямо удоволствие и с викове и крясъци, от което те не се плашеха много, понеже никога не бяха гонени от ловци. Като отминахме тази планинска верига, която трябва да имаше четиридесет и пет до петдесет левги, продължихме още шест дни и накрая навлязохме в друга планинска верига, не по-малко дива, на име Ганжитаноу и оттук нататък цялата останала земя беше хълмиста, каменлива и почти непроходима, и цялата така покрита с гори, че слънцето не можеше по никакъв начин да проникне навътре, нито да им даде топлината си. Симилау каза, че тази верига на разстояние деветдесет левги била безлюдна, макар че имаше места добри за земеделие, само долу в подножието живеели едни нестройни, безформени хора, които се наричали „жигау“, диваци, които се препитават единствено чрез лов из горските дебри и с малко ориз, който търговци от някои части на Китай сменяли срещу кожи. Твърдяло се, че според митата, които се заплащат за тези кожи в митниците в Покасер и Лантау, техният брой стигал до двадесет хиляди вързопа или денка, във всеки денк по шестдесет кожи, откъдето се вижда, че, ако Симилау говореше истината, броят на тези кожи стига до един милион и двеста хиляди, които хората използват през зимата за подплата на дрехите, за подреждане на къщите и като покривки за легла, които се използват от всички, понеже има големи студове. Поразен от това и от други неща, които Симилау му каза, а и още повече удивен от тези „жигау“, за несъразмерността на телата и крайниците им, Антониу ди Фариа го помоли да направи всичко възможно, за да му покаже някои от тях и то уверяваше, че предпочитал да види това, отколкото да му дадат всичките съкровища на Китай, на което той отговори: господарю, разбирам добре, колко важно е това за мен, както за да ми повярваш, така и за да затворя устата на тези, които непрекъснато мърморят и се подбутват с лакти, когато говоря, и непрекъснато сплетничат; преди залез-слънце ще поговориш с тях, при условие да не слизаш на суша, както правеше досега, за да не ти се случи някое от многото нещастия, които сполетяват търговците, които искат да се поразходят из чужди гори, понеже, уверявам те, никой от тези „жигау“ не говори истината, както защото не сучат мляко, така и защото тяхната силна и зверска природа ги тласка да се държат кръвожадно с всяко животно от гората. И като плавахме тъй с издути платна и гребане край брега и гледахме дебелината на дърветата, насечените планини и неравността на горите, множеството различни маймуни, лисици, вълци, елени, диви свини и много други горски животни, които бягаха, скачаха и се преплитаха едни през други с такива врясъци и крясъци, че на много пъти не се чувахме от тях, и като се забавлявахме така доста време, видяхме иззад една височинка да идва голобрад момък и да кара шест-седем крави, все едно, ги пасеше, и когато Симилау му махна с кърпа, момъкът се спря и почака, докато дойдем до брега; Симилау му показа парче зелена тафта, която, както каза, много харесвали, и със знаци го попита дали не иска да го купи, на което онзи, приближавайки се към нас, отговори на един много незвучен говор — „китеу парау фау фау“, не се разбра обаче какво искаше да каже, защото никой от нашия кораб не можеше да говори, нито да разбира този език. И Симилау се пазареше за стоката само със знаци. Антониу ди Фариа заповяда да му дадат три-четири аршина тафта от парчето, което му бяха показали, и шест порцеланови съда. Той взе всичко с голяма радост и каза: „пакан поши пилака хуанге дореу“, които думи също не разбрахме. Момъкът остана много доволен от това, което му бяхме дали, и посочи с ръка натам, откъдето беше дошъл, и като остави кравите, навлезе тичешком в гората. После дойде облечен с няколко тигрови кожи с козината навън, с голи ръце, бос, без нищо на главата и с една неокастрена тояга в ръка.
Беше строен, с много къдрава рижа коса, която стигаше почти до раменете му и била дълга, както казаха някои, над десет педи. След малко повече от четвърт час се върна с един жив елен на гърба, а заедно с него дойдоха тринадесет души, осем мъже и пет жени, с вързани с въжета три крави и всички скачаха под звуците на едно атабаке, по което удряха от време на време по пет пъти, и като пляскаха толкова пъти с ръце, казваха с висок креслив глас: „кур кур хинау фален“. Антониу ди Фариа заповяда да им покажат пет-шест парчета плат и много порцеланови съдове, за да разберат, че сме търговци, и защото много се радваха, когато ги разглеждаха. Всичките, мъже и жени, бяха облечени по един и същ начин, без разлика в дрехите, само жените носеха на ръцете си, над лакътя, дебели калаени гривни, а косите им бяха много по-дълги, отколкото на мъжете и накичени с цветя с продълговати листа, които по тези места се наричат лилии, а на гърдите си носеха големи нанизи от червени раковини, колкото черупки от стриди. Мъжете носеха дебели тояги, обвити до половина със същите кожи, с които бяха облечени, всички имаха груби и резки жестове, дебели устни, завити надолу сплеснати носове с големи ноздри и малко безформени тела, но не чак толкова, колкото предполагахме, и Антониу ди Фариа заповяда да ги измерят и никой не беше над десет педи и половина, само един възрастен беше единадесет без малко, а жените бяха десет без нещо; и все пак разбрах, че са много диви и прости хора, такива, каквито никога дотогава не бяхме откривали, нито при нашите завоевания, нито някъде другаде. Антониу ди Фариа заповяда да им дадат пет дузини порцеланови съдове, едно парче зелена тафта, една кошница пипер и те всички се хвърлиха на земята и с вдигнати ръце и стиснати юмруци викаха: „вунгуахилеу опомгуапау лапау лапау лапау“, от които думи се подразбра, че сигурно са благодарност, ако се съди по жестовете, с които ги изричаха, защото три пъти се хвърляха на земята. И като ни дадоха трите крави и елена и голям брой раковини, започнаха отново всички заедно да изричат на висок и неблагозвучен глас много думи по свой начин, които не си спомням, но които също не се разбираха; и след като говорихме с тях повече от три часа със знаци, радостни, че ние сме ги видели и те нас, се върнаха в гората, откъдето бяха дошли, като крещяха под звуците на петте удара на атабаке и подскачаха от време на време, доволни от това, което бяха получили. Оттук продължихме нашия път още пет дни нагоре по реката и през цялото това време ги виждахме край брега, а понякога и да се къпят голи, но повече не общувахме с тях, освен онзи единствен път. Като отминахме цялата тази земя, която може би имаше около четиридесет левги, продължихме с платна и гребане още шестнадесет дни, без да видим никакви хора. Само две вечери забелязахме два огъня далече във вътрешността. Накрая господ бог благоволи да стигнем залива Нанкин, както Симилау ни беше казал, и с надежда, че след пет-шест дни ще видим сбъднато нашето желание.

 

За нещата, които се случиха в залива Нанкин, и за това, което направи Симилау

 

Пристигнахме в залива Нанкин. Антониу ди Фариа беше посъветван от Симилау в никакъв случай да не допусне да кажат на някого, че са португалци, защото се опасяваше, че като ги видят, китайците ще изпаднат в голяма паника, защото дотогава никога не бяха виждали чуждоземци по тези места и че ние бяхме достатъчни, за да дадем повод да ни разпитват, и според него трябваше да се плава по-добре по средата, отколкото край брега, заради многото лорши и лантеи, които постоянно минаваха от единия край на другия, както ни се струваше на всички, а и наистина беше така. И тъй като вече шест дни пътувахме на изток-североизток, виждахме един голям град, който се казваше Силеупамор, и тъй като плавахме право към него, към два часа през нощта вече влязохме в пристанището, което представляваше красиво заливче, почти две левги по ивицата на сушата, където бяха хвърлили котва голям брой кораби, които, според тия, дето ги изчисляваха на око, изглежда, бяха над три хиляди, която гледка така ни изплаши, че без да смеем да се докоснем до нещо, за да не вдигаме шум, потеглихме обратно, за да се измъкнем, колкото може по-безшумно и прекосявайки реката по ширината й, която вероятно имаше шест-седем левги, продължихме до края на деня нашия път край една голяма равнина с намерение да вземем някакво продоволствие, където ни се стореше най-удобно за нас. И понеже тогава ни беше останала много малко храна, и се разпределяше много строго, прекарахме тринадесет дни в големи лишения и глад, като на човек се даваше не повече от три оскъдни глътки ориз, варен във вода, без нищо друго. В такава мизерия стигнахме до едни много стари постройки, които се казваха Танамадел, където слязохме на брега още преди да съмне и влязохме в една къща, малко по-отдалечена от тях, където господ бог ни помогна да намерим много ориз, боб, много гърнета с мед, заклани патици, лук, чесън, захарна тръстика, с които добре се заситихме. Няколко китайци, които хванахме в тази къща, ни казаха, че това било склад на една болница, на две левги оттук, откъдето се запасявали странниците, които минавали оттук за поклонение на гробовете на кралете. И като се завърнахме на кораба добре запасени с продоволствие, продължихме още седем дни нашето пътешествие, което траеше вече два месеца и половина, откакто бяхме потеглили от Лиампб. По това време Антониу ди Фариа вече не вярваше в онова, което му беше казал Симилау, и се разкайваше много, че е предприел това пътешествие, което и заяви открито на всички, но тъй като нямаше какво друго да прави, освен да се остави в ръцете на бога и да изчакаме благоразумно това, което ни предстоеше, той винаги с големи усилия успяваше да остане сдържан. Една сутрин, когато попита Симилау какво мисли да прави, той му отговори доста несвързано, като човек, който се е объркал и не знае нито откъде идва, нито накъде отива, от което Антониу ди Фариа така се разгневи, че извади кинжала от пояса си и искаше да го убие, но помежду им се изпречиха няколко човека и го помолиха да не прави такива работи, защото ще изгуби всичко, и като сдържа яростта си, послуша съвета на приятелите си, но все пак не можа да се успокои напълно, сложи ръка на брадата си и така в продължение на три дни не показваше нито разочарованието си от тези лъжи, нито желанието си да го убие с кинжала си, от което Симилау така посърна, че още през следващата нощ, когато бяхме пуснали котва недалеч от брега, се хвърли в реката тихомълком, без да го усетят часовите, и едва след четвъртата смяна известиха за това на Антониу ди Фариа, който веднага след тази вест така се разяри, че изгуби почти всякакво търпение, но понеже се страхуваше от бунт, какъвто започваше да се готви, се отказа да убива двамата часови за тяхната небрежност. И след като слезе веднага на брега с всичките си хора, тръгна да го търси, но до сутринта не го намери, нито срещна жива душа, за да научи нещо за него, а когато се завърнаха на корабите, се оказа, че от четиридесет и шестимата моряци китайци тридесет и двама са избягали; уплашени от опасността, на която са изложени, бяха решили и те да се спасят по този начин, от което Антониу ди Фариа и всички останали бяха така поразени, че стискайки ръце и отправяйки поглед към небето, така онемяха, че само сълзите говореха и показваха какво чувствуват сърцата им. Защото като прецени човек добре станалото в този час, а и суматохата и голямата опасност, в която всички бяха изпаднали, се разбира, че по-добре е в такъв момент да загубиш словото си, отколкото благоразумието и разсъдъка си. И когато поиска да се посъветва какво да прави занапред, мина доста време, без да се вземе някакво решение поради многото и различни мнения, които имаше, но накрая се споразумяха да продължим все пак напред към нашата цел и да се опитаме, колкото може по-безшумно, за да не предизвикаме суматоха по тези места, да хванем някого, който да ни каже на какво разстояние оттук се намира остров Калемплуи, и ако по това, което узнаехме, разберяхме, че е толкова лесно да стигнем до него, както ни беше казал Симилау, да продължим напред, или пък ако не, да се върнем по талвега надолу по реката, която щеше да ни отведе в морето, накъдето вървеше. Като се спряхме на това решение, с което бяха съгласни повечето, продължихме нашия път напред с доста смут и страх и изложени на смъртна опасност, както ни подсказваше беззащитността, в която се намирахме. Следващата нощ видяхме, че по средата на реката пред нас е хвърлила котва една гемия и поради голямото затруднение и нужда, в които се намирахме, бяхме принудени да влезем без всякакъв шум и врява и хванахме петима души, когато часовите се бяха унесли в дрямка. Антониу ди Фариа ги разпита най-подробно всеки поотделно, за да види дали отговорите на това, за което ги питаше, съвпадат, на които въпроси всички отговориха, че тази земя и мястото, където се намирахме, се наричат Танкилен, откъдето до остров Калемплуи имало само девет левги разстояние. И като ги разпитахме подробно за много други неща, необходими за нашето спасение и сигурност, всички отговориха много точно, от което Антониу ди Фариа и всички други останаха много доволни, но се натъжиха най-вече заради преживените бъркотии, защото стана съвсем ясно, че без Симилау, който беше пътеводна звезда на нашето пътешествие, не можехме да направим нищо както трябва. Антониу ди Фариа взе със себе си петимата китайци, завързани за пейките, и продължи по своя път още два дни и половина и накрая господ бог благоволи, след като заобиколихме един нос, който се казваше Гинайтарау, да открием този остров Калемплуи, който търсихме осемдесет и три дни с такива мъчнотии и страхове, за които разказахме по-горе.

 

Как пристигнахме на остров Калемплуи и за начина, реда, мястото и устройството му

 

След като заобиколихме, както казах, този нос Гинайтарау, на около две левги по-нататък открихме един средорек, разположен по средата на реката, който, гледан отдалече, вероятно имаше малко повече от една левга околовръст. Антониу ди Фариа се приближи доста до него с голямо вълнение, примесено с не малък страх, защото дотогава още не беше разбрал на каква опасност излага себе си и другите, и понеже беше минало три часа през нощта, той се приближи на един хвърлей от него, и тъй като вече се развиделяваше, всички, които бяха свикани на съвет, заключиха, че виждат пред себе си нещо толкова грандиозно, което имаше такъв вид и изключително величие и беше малко вероятно да няма кой да го пази; виждаше му се добър съветът първо да заобиколи отвън, колкото може по-безшумно, за да се видят входовете, които има, или някакви пречки, на които можеше да се натъкнем при слизането на брега, и какво трябваше да се реши според това, което се видеше. С това нещо се зае Антониу ди Фариа и без какъвто и да е шум се доближи до сушата и като я заобиколи цялата и я разгледа спокойно, успя да забележи всички подробности, които погледът можеше да достигне. Целият този остров беше ограден отвсякъде с крепостна стена от дялан яспис, висока двадесет и шест педи и направена от такива превъзходни и добре поставени плочи, че цялата стена изглеждаше като едно цяло, нещо, от което всички останаха възхитени, защото дотогава не бяха виждали никъде, нито в Индия, нито извън нея, такова нещо. Тази стена започваше от самото дъно на реката до повърхността на водата и оттам се издигаше още двадесет и шест педи, така че нейната височина беше общо петдесет и две педи, а горе, където стената завършваше с пласт от насипа, имаше редица цилиндрични камъни като монашеска броеница, дебели като бъчва от четири алмуда, които я ограждаха цялата околовръст, а върху тях имаше ограда от месингови решетки, по която на всеки шест-седем разтега имаше колонка от същия месинг, а на всяка колонка — идол на жена с кръгла топка в ръцете, което тогава не можа да се разбере какво означава. Зад решетките навътре имаше редица от безброй чудовища от лято желязо, които играят хванати за ръце и ограждат целия остров, който, както казах, трябва да имаше около една левга околовръст. Зад тези идоли-чудовища, ограждащи острова, в същия ред, в който опасваха брега, имаше друга редица от сводове, нещо разкошно, на което очите можеха да се наслаждават до насита, а всичко оттук нататък беше гъста гора от портокалови дръвчета-джуджета, без нито едно друго дърво, в средата на която бяха построени триста и шестдесет параклиса, посветени на божествата на всеки ден от годината, откъдето тези езичници в своята история черпят големи лъжи за оправдание на слепотата си. По-нагоре, на около четвърт левга, на един хълм, който земята беше образувала на източния бряг, се показаха няколко здания с по седем фасади като при църквите, всичките от горе до долу, докъдето стигаше погледът, облицовани със злато, с много големи кули, които, изглежда, бяха камбанарии, а отвън два реда арки опасваха зданията; арките бяха направени по същия начин като седемте фасади на зданията и всички, от най-високата част на кулите до долу, бяха обшити със злато, от което всички заключиха, че това трябва да е много разкошен и богат храм. След като беше добре огледан и проучен този остров или средорек, тъй като беше разположен в средата на реката, Антониу ди Фариа реши, макар че вече беше късно, да слезе на брега, за да види дали в някой от тези параклиси може да разбере онова, което му беше нужно да знае, защото според сведенията, които получеше, щеше да реши дали да върви напред или да се връща, и като остави необходимата охрана в двата кораба с четиридесет войници и двадесет роби, въоръжени както с копия, така и с аркебузи, и четирима китайци, които познаваха тези места, тъй като вече бяха ходили там няколко пъти, за да му посочат пътя и да ни служат за преводачи, слезе на брега и остави отец Диогу Лобату за капитан на двете панури като човек сериозен и разсъдителен и с висок дух. И като слезе на брега, без дотогава да беше видял някакъв човек, нито чул някакъв шум, влезе веднага навътре в това здание през един от осемте входа, които имаше, и се отправи към средата на портокаловата гора и тръгна към параклиса, който се показа насреща му, на около два пушечни изстрела от мястото, където слязохме, и в който намери това, което скоро ще се разбере.

 

Как Антониу ди Фариа стигна до този параклис и какво се случи в него

 

Антониу ди Фариа вървеше към параклиса, колкото може по-безшумно и не без известен страх, тъй като дотогава не знаеше с какво се беше захванал, и ние всички с божието име на устата и в сърцето дойдохме до една малка площадка пред вратата, и макар че дотук не бяхме видели никакъв човек, Антониу ди Фариа, който вървеше най-отпред с голям меч в ръце, побутна вратата и разбра, че е затворена отвътре, и като накара един от китайците, който беше с него, да почука, и той почука два пъти, отвътре му беше отвърнато: слава на създателя, който е сътворил красотата на небесата, заобиколи отвън и ще узнаеш, каквото искаш; китаецът заобиколи параклиса и влезе вътре през една странична врата, и отвори тази, пред която стоеше Антониу ди Фариа, който влезе с всичките си хора в параклиса и завари вътре един възрастен човек, който изглежда имаше над сто години, облечен с много дълга одежда от виолетов дамаск, а по външност приличаше на човек благороден, какъвто по-късно разбрахме, че е; той, като видя тълпата, така се разгневи, че падна по очи на земята, и треперейки с ръце и крака, не можеше да каже нито дума, но след доста време, когато се успокои от внезапното нахлуване, като огледа всички с весело лице и строги думи, попита какви хора сме и какво искаме. Преводачът му отговори, както му заповяда Антониу ди Фариа, че той е капитан на тези чуждоземци от Сиамското кралство и като идвал по търговия със своята джонка с много платове за пристанището Лиампо, се загубил в морето и се спасил по чудо с всичките тези хора, които води със себе си, и понеже обещал да дойде на поклонение в тази свещена земя и да принесе дарове на бога, че го спасил от голямата опасност, в която бил изпаднал, сега идвал да изпълни обещанието си и същевременно да го помоли за милостиня, за да се избави отново от бедността, и че тържествено го уверява, че след три години ще върне двойно това, което вземе сега. Хитикоу (така се казваше отшелникът), след като се замисли малко над това, което бе чул, погледна Антониу ди Фариа и му рече: много добре чух какво каза и много добре разбирам проклетото ти намерение, към което течението на твоето невежество като кормчия на ада влачи тебе и тези тук скитници из глъбините на мрака, и вместо да благодариш на бога за милосърдието, което, както каза, е проявил към теб, идваш да го ограбваш, и тъй питам: ако сториш това, какво очакваш от божието правосъдие след последния ти дъх в този живот? Промени това твое лошо намерение и не позволявай да се всели в мисълта ти изкушението за такъв огромен грях и бог ще промени наказанието ти, и довери се на мен, който говори истината, и ще я казва, докато е жив. Преструвайки се, че съветът, който му дава, много му харесва, Антониу ди Фариа го помоли да не се сърди, защото, уверяваше го той, няма друго, по-сигурно средство за живот от това, което беше дошъл да търси, а отшелникът, вдигнал очи и протегнал ръце към небето, каза със сълзи на очи: бъди благословен, господи, който страдаш, че на земята има хора, които вземат като средство за живот обидното за тебе, а не смятат за слава да ти служат поне един ден. И след като постоя малко замислен и смутен от това, което виждаше пред себе си, отново се загледа в нас, които вдигахме шум при разместването и разковаването на ковчезите; и като погледна Антониу ди Фариа, който в това време стоеше подпрян на меча си, го помоли да поседне за малко до него, което Антониу ди Фариа направи с голяма вежливост и с много поклони, но не престана да дава знаци на войниците да продължават започнатото — да вадят среброто от ковчезите, смесено с костите на покойниците, намиращи се вътре. Отшелникът изживя това толкова тежко, че на два пъти падна премалял на пейката, на която седеше, като човек, който чувствува това като тежко оскърбление. Той с мъка се обърна към Антониу ди Фариа, за да продължи, и каза: искам да ти открия като на човек умерен, какъвто ми изглеждаш, в какво се състои прошката за греха, за който ти толкова пъти ми спомена, за да не загинеш завинаги и навеки с последния си дъх. Понеже казваш, че нуждата те накарала да извършиш такова тежко престъпление и възнамеряваш да възвърнеш това, което ще вземеш, преди да умреш, ако имаш възможност, ще сториш три неща, които ще ти кажа сега: първото е да възвърнеш това, което ще вземеш, преди да умреш, защото иначе не ще получиш милосърдието на всевишния господар; второто, да го молиш със сълзи на очи за прошка за това, което си сторил пред лицето му, и да наказваш тялото си денонощно; а третото, да разделиш с твоите нещастници справедливо всичко и да разтвориш ръцете си сдържано, благоразумно, за да няма в какво да те упрекне в деня на разплатата господарят на мрака. И за този съвет те моля да заповядаш на своите хора да съберат костите на светците, за да не останат така разхвърляни по земята. Антониу ди Фариа му обеща с много любезни и ласкави думи, че ще направи това, от което отшелникът за малко се поуспокои, макар и не съвсем доволен. И като се доближи до него, продължи да го ободрява и да го ласкае с думи и с много обич и вежливост, като го уверяваше, че след като го е чул, се разкайва много за това пътешествие, но че неговите му казали, че ако се върне, ще го убият веднага и че му казва това под пълна тайна, на което той отговори: дано господ бог благоволи да бъде тъй, защото поне няма да бъде толкова голямо наказанието ти, както на другите роби на мрака, които като гладни кучета, струва ми се, не могат да се заситят и с всичкото сребро на земята.

 

За други неща, които се случиха на Антониу ди Фариа в, този параклис до заминаването

 

След като беше събрана цялата плячка и натоварена на корабите, всички смятаха, че е добре да не търсят нищо повече, тъй като не познавахме местата, а и вече почти се беше мръкнало, като се надявахме на другия ден по-свободно да правим всичко на воля и понеже Антониу ди Фариа искаше да отпътува, пожела първо да се сбогува с отшелника и го утеши с благи думи, като му каза ради бога да не се наскърбява, уверявайки го, че голямата нищета, в която изпаднал, го е накарала да направи онова, което всъщност не е в неговата природа, и че веднага, след като говорил с него, се разкаял за направеното и искал да се върне, обаче тези хора, в чиито ръце се бил оказал, се заклели, че ще го убият, ако направи такова нещо, и затова, принуден от страх, мълчаливо се съгласил с онова, което ясно виждал, че е голям грях, както бил казал, поради това решил, щом се отърве от тях, веднага да тръгне по широкия свят и да се кае и страда толкова, колкото е необходимо, за да му бъде опростен този толкова голям грях. На това отшелникът отговори: моли се на бога, който царува над прелестите на своите звезди, да не ти стори зло, за да разбереш толкова от него, колкото показваш с тези думи, защото, уверявам те, много по-голяма опасност дебне оногова, който разбира това и върши лоши работи, отколкото невежия, когото незнанието го оправдава пред бога и пред света. Тук един от нашите, на име Нуну Коелю, поиска да се намеси в разговора и му каза да не се сърди за такова дребно нещо, на което той отговори: много по-малък е страхът ти от смъртта, защото прахосваш живота си в толкова недостойни дела, колкото мръсна е, вярвам, душата ти в тази яма зад вратите на твоята плът. И ако искаш повече сребро, както го показваш с ненаситната си алчност, за да напълниш пастта на адския си апетит, знай, че с това, което намериш в другите къщи, така ще се натъпчеш, че ще се пръснеш, и кой знае може и да не объркаш, защото заради това, което си взел, ще отидеш в пъкъла, но и за другото, колкото повече сложиш на главата си, толкова по-бързо ще отидеш на дъното, както личи по лошите ти дела, които най-добре говорят за теб. И като понечи да му отговори, Нуну Коелю го помоли да приеме всичко с търпение, защото тъй повелява бог в своя свещен закон, а отшелникът постави изплашено ръка на челото си, кимна пет-шест път и усмихвайки се на това, което беше чул, отговори: наистина сега виждам онова, което обикновено не виждах и не чувах, недостатък и мнима добродетел, че трябва да крадеш и ограбваш. Сигурно голяма трябва да е била твоята слепота, щом като вярвайки в добри слова, хабиш живота си в такива недостойни дела и не зная дали бог ще се смили над теб в деня, на страшния съд; и понеже не искаше да го слуша повече, той се обърна към Антониу ди Фариа, който през това време беше станал прав, и с вдигнати ръце го помоли най-настоятелно да не позволява на нашите да го плюят в олтара, защото страдал повече, отколкото ако му вземат хиляда пъти живота, на което Антониу ди Фариа отговори, че ще заповяда да направят всичко, което поиска, и то веднага, от което Хитикоу малко се поутеши. И понеже вече беше много късно, Антониу ди Фариа реши да не се бави повече тук, но преди да си тръгне, се сети, че трябва да вземе сведения за някои важни неща, за да се увери в някои опасения, които имаше, и попита отшелника какви хора има в другите параклиси, на което той отговори, че само триста и шестдесет талагрепи, по един във всеки параклис, и четиридесет менигрепи, които ги обслужват отвън, снабдяват ги с храна и лекуват болните. А когато го попита дали идват кралете на Китай някоя година тук на това място, отговори, че не идват, защото кралят като син на слънцето можел да оправдае всички, но него никой не можел да съди. Попита го също дали отшелниците имат някакво оръжие, а той отговори, че нямат, защото тези, които искат да отидат на небето, нямат нужда от оръжия, за да поразяват, а търпение, за да страдат. А когато го попита защо в тези ковчези са смесени среброто и костите, онзи каза, че това било милостиня, която покойниците вземали със себе си, за да я използуват там, на Лунното небе, за свои нужди. И след като го попитаха за много други неща, най-накрая го попитаха дали имат жени, а той отговори, че тези, които трябвало да дадат живот на душата, не бивало да се отдават на плътски наслаждения, защото се знае, че в сладката медена пита се излюпва пчелата, която жили и наранява този, който яде меда. Антониу ди Фариа го прегърна, помоли го отново да му прости по особен начин, който те наричат Шарашина, и се върна на корабите с намерение на другия ден да нападне и другите параклиси, където, както знаехме от предишни сведения, имаше голямо количество сребро и няколко златни идола, но нашите грехове ни пречеха да видим резултата от това, което с толкова труд и риск на живота бяхме търсили повече от два месеца и половина, както скоро ще бъде казано.

 

Как и защо бяхме усетени през тази първа нощ и за останалото, което се случи

 

След като Антониу ди Фариа се качи на кораба, а с него и всички ние, понеже вече беше време за молитва, минахме с гребане от другата страна на острова и като хвърлихме котва на един топовен изстрел от него, останахме така почти до среднощ, с намерение, както казах преди, на другия ден, щом се съмне, да слезем отново на брега и да нападнем параклисите на гробниците на кралете, разположени на четвърт левга от нас, и да натоварим оттам двата кораба, което може би щеше да стане много добре, ако знаехме как да постъпим, или ако Антониу ди Фариа беше послушал съвета, който му даваха, да вземем със себе си отшелника, за да не отиде в къщата на бонзовете и да извести за станалото, още повече че дотогава никой не беше усетил нищо. Антониу ди Фариа обаче не се съгласи, защото бил сигурен, че отшелникът няма да излезе от параклиса, понеже беше много възрастен, както всички видяхме, а освен това страдаше и от подагра и краката му бяха толкова подути, че едва се държеше на тях. Но не стана тъй, както той смяташе, защото отшелникът, след като видял, че сме се качили на корабите (както разбрахме отпосле), макар и куц, отишъл на крака и ръце до другия параклис, който стоеше на малко повече от един изстрел с арбалет, и там разказал на другия отшелник какво сме му сторили и го помолил, понеже той не можел да се движи поради воднянката, от която страдал, да отиде и даде тревога в къщата на бонзовете, което другият отшелник веднага направил. Ние също разбрахме това веднага, защото един час след полунощ видяхме над оградата на голямата пагода на кралската гробница една много дълга редица от огньове, с които като че даваха сигнал, а когато попитахме нашите китайци как им се струва това нещо, те отговориха, че без съмнение са ни усетили и ни посъветваха незабавно да вдигнем платна. Съобщихме веднага на Антониу ди Фариа, който в това време спеше, той се разсъни много бързо, заповяда веднага всички да отидат на веслата и като побъркан насочи кораба право към острова. Там беше настъпила голяма суматоха и когато стигнахме до пристана, чухме силно биене на камбани във всички параклиси, а от време на време силна врява, заради което китайците казаха: господарю, вече не ти остава нищо друго, освен да търсиш закрила в божието милосърдие, и не ставай причина да избият тук всички. Но Антонио ди Фариа, без да обръща внимание на това, което те му казаха, скочи на брега с шест души с мечове и щитове, изкачи се по стълбите на пристана почти полудял и се покатери безразсъдно на оградата, с която бе ограден, както казах, целият остров, като започна да тича назад и напред, без да усеща нищо. А когато се върна на кораба много разгневен, за да обсъди с всички какво трябва да се направи, но понеже имаше различни мнения, които той не искаше да приеме, повечето войници настояха да тръгнем при всички случаи веднага, а той от страх да не вдигнат бунт, отговори, че ще направи така, но на неговото достойнство подхожда най-напред да знае от кого трябва да бяга, затова ги помоли да имат добрината да го почакат, защото иска да види дали може да хване някого, чрез когото да се увери в истинността на това опасение, и пак ги помоли за не повече от половин час, тъй като, докато се съмне, имаше време за всичко. Някои се опитаха да му възразят, но той им взе оръжието и ги накара да се закълнат в светото евангелие, че не ще се противопоставят повече. После тръгна със своите шест души, влезе в гората и като вървя през нея на повече от четири пушечни изстрела, чу да бие камбана и ориентирайки се по звука къде се намира тя, тръгна към един параклис, много по-знатен и богат от другия, където бяхме предишния ден. Там имаше двама души на почти еднаква възраст, облечени в монашески дрехи и с броеници на гърдите, откъдето подразбра, че са отшелници, и веднага ги арестува, при което единият толкова се разгневи, че дълго време нарочно не говореше. Четиримата от нашите влязоха в параклиса и взеха от олтара един доста голям сребърен идол, със златна митра на главата и колело в ръката, което не можахме да разберем какво означава. Взеха още три сребърни светилника с много дълги вериги. Веднага след това Антониу ди Фариа много бързо се запъти към корабите, заедно с двамата отшелници, които почти влачеше, със завързани уста; стигна до мястото, където бяха корабите, качи се и веднага вдигнахме платна и потеглихме надолу по реката; и започна да разпитва единия от двамата, който повече се съгласяваше да говори, като го заплаши да не лъже, и той каза, че наистина един много благочестив човек от параклисите, на име Пилау Анжироу, отишъл късно през нощта в гробницата на кралете и взел да чука припряно на вратата, като викал силно: „О печални и пропити от опиянението на плътта хора, които тържествено се заклехте в честта на богиня Амида, щедра награда за нашия труд, слушайте, слушайте, слушайте, о нещастнико, който никога не си се раждал, знайте, че хора чужденци от края на света, с дълги бради и железни тела, са влезли в дома с двадесет и седемте пиластъра, където живееше един благочестив човек, който ми каза това, и като ограбили в него съкровището на светците, изхвърлили с презрение костите на земята и ги осквернили с храчки и зловония, кискайки се като опърничави и непокорни демони в първия грях, затуй ви умолявам да сте нащрек, защото се били заклели, като се съмне, да ни изтребят всички и затуй или бягайте, или викайте някого да ви помогне, защото като монаси не ви е позволено да вземете в ръка нищо, що пуска кръв.“ Този глас събудил всички хора и когато те отишли до вратата, намерили го почти мъртъв, проснат на земята от печал и умора, тъй като беше много възрастен, поради което всички грепи и менигрепи запалиха огньове, които видяхте, и веднага изпратиха бърза вест до градовете Корпилен и Фумбана да дойдат колкото може по-бързо на помощ с всички хора, които могат да съберат, и да призоват цялата земя да направи същото, и ви уверявам, че няма да се забавят веднага щом се съберат, защото, ако можеше, щяха да долетят като изгладнели ястреби, когато ги развържат; и знайте: това е истината за всичко, което става, и затуй ви молим да ни пуснете да си вървим, защото грехът ви ще бъде по-голям от този, който извършихте вчера. И нека ви припомним, че бог се грижи за нас заради нашите страдания, той ни вижда през почти всички часове на деня и затова страдайте, за да се спасите, защото ви казвам: земята, въздухът, ветровете, водите, хората, животните, рибите, птиците, тревите, растенията и всичко останало днес ще ви пречи, ще ви хапе безмилостно, така че само този на небето може да ви помогне. Като се увери, че всичко, което отшелникът му каза, е истина, Антониу ди Фариа потегли бързо надолу по реката, като си скубеше брадата и си чукаше главата, че поради небрежността и невежеството си беше загубил толкова нещо, а имаше такива големи планове и сега изведнъж всичко свърши.

 

Как се загубихме в залива Нанкин и какво преживяхме след това

 

Вече седем дни плавахме по средата на залива Нанкин и благодарение на силата на течението вървяхме по-бързо, сякаш само там беше спасението, всички обаче бяхме тъжни и недоволни, но като хора изплашени до смърт не говорехме за нищо и когато пристигнахме в едно село, което се казваше Сузокерин, влязохме в пристанището, тъй като там още не бяха известени за нас, нито знаеха откъде идваме, и след като се снабдихме с храна и се осведомихме тайно за пътя, по който трябваше да продължим, в два часа потеглихме оттам и колкото може по-бързо влязохме в един тесен залив, наречен Шилингау, но не толкова оживен като онзи, откъдето идвахме; в него плавахме още девет дни, при което изминахме сто и четиридесет левги, навлизайки отново в същия залив Нанкин, който тук беше вече десет-дванадесет левги широк, продължихме по нашия курс със западен вятър от единия край до другия още тринадесет дни; и когато бяхме изнурени от многото работа и страха, който преживявахме, а и вече с малко продоволствие, забелязахме мините Коншинакау, намиращи се на четиридесет и един градуса и две трети, и ни връхлетя буря с такъв силен вятър, който китайците наричат тайфун, с мъгла и проливен дъжд, че приличаше на нещо свръхестествено; и понеже нашите кораби бяха с весла и не много големи, а ниски и слаби, без моряци, изплашихме се толкова много и като изгубихме всякаква надежда, че ще се спасим, оставихме се вълните да ни носят към брега, защото беше по-добре да се разбием в скалите, отколкото да се издавим в морето; и като продължихме с това намерение нашия път, без да можем да постигнем мизерната си цел, която тогава избрахме като по-малко зло и за която не се искаше много труд, разбрахме, че надвечер престана северно-северозападния вятър, морето така се обърка и се образуваха такива високи вълни, че беше нещо ужасно за гледане. Обзети от този ужас, започнахме да изхвърляме зад борда всичко, което имахме, и объркването при тази убийствена работа беше толкова голямо, че дори продоволствието и сандъците със сребро бяха изхвърлени в морето, след това отрязахме и двете мачти, защото корабите вече бяха полуразбити, и така плавахме без платна до края на деня и някъде към среднощ чухме, че в панурата на Антониу ди Фариа призовават на много висок глас бога за милосърдие, поради което предположихме, че загиват. Ние от нашия кораб им се обадихме със също такъв вик, но те вече не ни отговориха, сякаш бяха потънали, от което бяхме толкова поразени и изплашени, че дълго време никой не каза нито дума. В края на тази ужасна нощ, един час преди разсъмване, нашият кораб се проби над килната греда и нахлулата вода веднага стигна осем педи, така че неминуемо щяхме да отидем на дъното, където предположихме, че господ бог е решил да сложи край на живота ни и на грижите ни. Щом като се съмна и можехме да видим цялото море, не забелязахме Антониу ди Фариа и така се объркахме, че никой повече не знаеше какво да мисли. Продължихме с тези мъки и тревога почти до десет часа, изпълнени с такъв страх и отчаяние, че не се осмелявам да ги опиша с думи, и накрая корабът ни се разби в крайбрежните скали и вълните ни изхвърлиха на каменливия бряг на един нос, където корабът се доразби на парчета. Вкопчени един в друг, както бяхме, молейки господа бога за милост, от двадесет и петима португалци, които бяхме, се спасихме само четиринадесет, а единадесет останаха в морето, което ги погълна заедно с повече от осемнадесет слуги християни и седем китайци моряци, и това нещастие стана в понеделник, на пети август 1542 година, за което вечна хвала на нашия господ бог.

 

Какво видяхме, след като излязохме от един град, който се наричаше Функинилау

 

След като тръгнахме от този разрушен град Фуинганорсее, стигнахме в един голям град, който се наричаше Функинилау, много богат и задоволен с всичко, с много и много знатни хора на коне и пеша, голям брой лодки, както с весла, така и много големи джонки. Тук останахме пет дни, защото нашият Шифуу искаше да направи в него погребението на жена си всичките му церемонии и за бог да я прости ни даде на всички да се нахраним и облечем, и ни освободи от оковите на веслата, и ни даде свобода да излизаме на суша, когато поискаме, без нашийници и белезници, което беше голямо облекчение за нас. И след като потеглихме оттук, продължихме нашето пътуване нагоре по реката и пред погледа ни се редяха и от единия, и от другия бряг много и много знатни градове и паланки и други много големи селища, оградени с много яки и дебели стени, със своите крепости, построени върху скалите покрай реката, освен многото кули и богати къщи на техните езически секти с камбанарии, камбани и куполи, обковани със злато, а по полетата имаше толкова много едър рогат добитък, че на места той заемаше големи пространства от шест-седем левги земя, а по реката безброй плавателни съдове, така че на някои места, където се струпваха при панаири, не можеха да се обхванат с поглед, и много други, които прииждаха на групи от по триста, петстотин, шестстотин и хиляда платноходки, които срещахме на всяка крачка както от едната, така и от другата страна. В тях се продават всякакви неща, на които може да се даде име. Много китайци ни уверяваха, че в тази империя Китай по реките живеят толкова много хора, колкото в градовете и другите селища и че ако не е големият ред и доброто управление при разпределение на занаятите и изкарването на прехраната, без съмнение те биха се изяли помежду си. Защото всякакъв вид търговия или друго занятие, с което хората се препитават, се разделя на три-четири способа, както например е при отглеждането на патиците. Едни се занимават с мътенето на яйцата и отглеждане на патенца за продажба, други отглеждат големи патици, за да ги колят и продават месо, трети се занимават само с крайниците и дреболиите, а някои само с яйцата, и този, който се занимава с едно от тези неща, не трябва да се занимава с други, под страх да не бъде наказан с тридесет удара с камшик, което не може нито да се обжалва, нито да се отмени и за което не помага нито ходатайство, нито застъпничество. При свинете, едни ги отглеждат, за да ги продават живи на едро, други ги колят и ги продават на артели, някои им изваждат вътрешностите и ги продават пушени, други продават малки прасенца, а трети карантия, сланина, кръв, крака, дреболии. При рибата, който продава прясна, не може да продава солена, а който продава солена, не може да продава пушена; и всички други неща като месо, дивеч, всичко, което се лови във водата, както и плодове и зеленчуци, се управляват по този начин. И никой, който се занимава с някоя от тези работи, не може да я смени с друга без разрешение на камарата, и то само по законни и основателни причини, в противен случай го наказват с тридесет камшика. Други продават жива риба, която отглеждат в рибарници и езерца, от които я натоварват в много плавателни съдове с весла, с много добре засмолени трюмове и я пренасят на живо в разни далечни краища. Покрай тази голяма река Батампина, откъдето минахме по нашия път от град Нанкин за Пекин, които са на разстояние сто и осемдесет левги един от друг, видяхме толкова много места, където се правеха захар, вино и масло от разни видове зеленчуци и плодове, че има улици при тези къщи край реката, дълги две-три левги, от единия до другия край, нещо достойно за уважение. На други места има много магазини с всевъзможни продукти и толкова много къщи, дълги като хамбари, в които чистят, солят, сушат и опушват толкова видове дивеч и месо, колкото има на този свят; в тях има големи камари от свински бутове, свинско месо, сланина, патици, юрдечки, елени, крави, биволи, жерави, тапири, носорози, коне, тигри, кучета, лисици и всички други животни, които земята е създала, от което всички останахме толкова удивени, колкото заслужава едно толкова ново, толкова страшно и почти невероятно чудо, и често си казвахме, че не е възможно да има толкова хора на света, които могат да изразходят всичко това през целия си живот. По тази река видяхме и голям брой плавателни съдове с платна и весла, които се казват панури, затворени откъм кърмата и носа, с тръстикови мрежи като кафези, на три-четири етажа, всеки етаж по две педи висок, пълни с патици, които хората носят да продават, и тези панури се движат нагоре по реката с весла или платна. Когато видят, че е време да ги хранят, приближават се до брега и там, където той е най-заблатен, поставят дъски към брега и отварят вратите на кафезите, като удрят четири пъти по един барабан и всички тия птици, от шест-седем хиляди нагоре, с крясък слизат от кораба й бягат да се гмурнат в блатото, което е в полето. И след като мине известно време, когато собственикът сметне, че вече са успели да се нахранят, отново удря барабана, при което всички със същия крясък се връщат на кораба и всяка търси кафеза си, без да липсва нито една, и отново продължават пътя си. А когато види, че е време да снасят, отново отива към брега и където не е заблатено и има хубава трева, отваря кафезите и пак удря барабана и щом чуят биенето, веднага всички излизат на брега да носят яйца. След един час или колкото сметне, че е достатъчно, за да снесат, удря отново барабана и те всички се връщат много бързо на кораба, без, както казах, нито една да остане на полето, а след като са се прибрали на кораба, собственикът и други двама-трима слизат на брега с големи кошници в ръце и отиват на поляната, където патиците са снасяли, която е побеляла от яйца, събират ги в кошниците и след това се връщат на кораба; и няма ден, в който да не напълнят десет-дванадесет кошници, а след това отново продължават пътя си, като продават тази своя стока. И когато им останат малко патици и искат да се снабдят с нови, купуват ги от други хора, които също се препитават с тях, като ги отглеждат и продават на едро на пътуващите търговци, които не могат да ги отглеждат като онези, защото, както казах вече, никой не се занимава с друго, освен с това, което му е разрешено от камарата. А тези, дето се препитават с отглеждане на патици, имат близо до къщите си, където живеят, водоеми, където въдят по десет-дванадесет хиляди патенца, едни по-големи, други по-малки. За излюпване на яйцата имат при къщите си двадесет-тридесет фурни, дълги като хамбари, пълни с оборски тор, в който заравят по двеста, триста и петстотин яйца и като запушват отворите на фурните, за да се затопли торът, оставят ги така известно време, докато сметнат, че вече са готови за излюпване, и пускат тогава във всяка фурна по един полуоскубан и ранен скопен петел и отново затварят отворите и след два дни той ги е извадил всички от черупките. След това ги поставят в специални трапове с мокри трици и така десет-дванадесет дни се движат свободно, докато сами започнат да излизат и да ходят в блатата, където порастват и стават по-големи, за да могат да ги продадат на пътуващите търговци, които, както казах, ги карат като стока по различни места, понеже не могат да ги отглеждат както тези, които им ги продават, под страх от наказание с бич, защото това, с което се занимават едните, другите не могат да се занимават с него. И става тъй, че по улиците и площадите или местата, където се продават тези неща за ядене, ако у някого, който продава пачи яйца, се намерят кокоши яйца, за които се предполага, че са за продан, още там на място му удрят тридесет камшика по задника, без да го изслушат, а ако иска яйцата да останат за него, без да бъде наказван, трябва да са счупени от едната страна, от което се вижда, че са за ядене, и това важи за всички други. А тези, които продават жива риба, трябва да я държат в големи каци с вода, откъдето купувачът я изважда с една връв, накрая с дръвче, прекарано през носа й, за да види колко е голяма, а и за да не я пипа с пръсти и да не я замърсява, и ако рибата умре, трябва веднага да я нарежат и да я осолят, за да я продадат по цената на солената риба, която е малко по-ниска. Така че никой не нарушава правилата и реда, наложен от чиновниците на правителството, под страх да не бъде наказан сурово, защото в тази земя хората почитат царя толкова много и така се страхуват от правосъдието, че няма човек, какъвто и да е, който да се осмели да промърмори или да вдигне очи към някой чиновник от правосъдието, та ако ще той да е дори най-низшият, каквито са палачите и шпионите у нас.

 

За много други неща, които видяхме, и за реда в подвижните градове, които се правят от плавателни съдове по реките

 

Покрай голямата река, по която плавахме, видяхме също така големи стада свини, питомни и диви магарета, вардени от хора на коне. А на друго място — много стада от питомни елени, пазени от пешаци, които ги водеха на паша. Всички елени бяха куци с предния десен крак, понеже още като малки им чупят краката, за да не могат да бягат. Видяхме също така много обори, където се отглеждаха голям брой овчарски кучета за продаване на търговците, защото в тази земя се яде всякакво месо, и по месарниците и по цените се разбира какво е месото. Видяхме още много гемии с прасенца, а други с костенурки, жаби, видри, змии, змиорки, охлюви и гущери, защото тук всичко, както казах, се купува, за да се яде. И понеже тези неща имат по-ниска цена, позволява се на онези, които търгуват с тях, да продават по няколко вида, защото за всяко нещо се намират купувачи; все пак едни неща се освобождават от налози повече отколкото други, защото има хора, които продават всичко. И понеже случаят, на който ще се спра, ми позволява да говоря за всичко, ще кажа колко много неща видяхме и от които не по-малко бяхме поразени, за да видим към какви низости и нечисти неща протяга ръка човешката алчност заради изгодата, и това, което видяхме, беше, че много други хора купуват и продават човешки тор, което според тях не е чак толкова лоша търговия, та в нея да няма много почтени и богати търговци. Този тор служи за наторяване на разсадници при наново изугарени земи, защото се смята, че е по-добър, отколкото изглежда изобщо. И тези, които купуват това, вървят по улиците като прокажени и удрят по едни дъсчици, сякаш молят свети Лазар за изцеление и така обявяват какво искат да купят, защото не забравят колко мръсно е самото име на този тор и колко грозно е да се произнася то по улиците. А толкова добра е тази търговия при тях, че понякога се виждат да влизат на приливи в някое морско пристанище по двеста-триста кораба с този тор, както в нашата страна корабите със сол. Много често му се мени данъкът, според търсенето му в страната, и понеже той е отличен за разсадниците, тази земя Китай дава по три реколти годишно. Видяхме също много кораби със сухи портокалови кори, които се използват в кръчмите за готвене на кучешкото месо, за да му убият лошата миризма, да изтеглят влагата му и да го направят по-крехко. Видяхме също (както вече казах) по тази река много ванкони, лантеи и гемии, натоварени с всички видове храни, които земята и морето могат да създадат, и то в такова изобилие, че наистина, уверявам ви, не знам как и с какви думи бих могъл да опиша всичко това, защото човек не може да си представи какви количества от тези неща има по тези земи, които се знаят тук. От всяко нещо има по двеста-триста кораба, главно на религиозните празници и панаири, които се правят в дните на техните пагоди, когато всичко е свободно поради голямото прииждане на хора, които се събират на тях, а и сградите на всички пагоди или по-голямата част от тях са разположени на брега на реката, за да бъде превозването на стоките по-лесно и за да бъдат по-добре уредени и снабдени с всичко. Когато на тези панаири корабите се струпат един до друг, получава се голям и внушителен град, който се проточва покрай брега на повече от една левга и е широк почти една трета с повече от двадесет хиляди кораба освен балоните, гедите и маншуите, които нямат брой, тъй като са много малки съдове. В този град по заповед на айтая на Битампина, който, както казах, е върховен председател над тридесет и двамата адмирали от тридесет и двете кралства на тази монархия, има шестдесет капитани, тридесет от правителството на републиката на този град, които имат за задача да въвеждат ред и да изслушват страните на неговото правосъдие, както и тридесет за охрана на търговците, които идват отвън, за да плават сигурно и без страх от разбойници и над всички тези има един шаен, който в гражданското углавно правосъдие има абсолютна и мистична власт, окончателна и безапелационна. И през петнадесетте дни, колкото продължават тези панаири, по-точно от новолуние до пълнолуние, по-красиво е да гледаш полицията, уредбата и прелестите на този град, построен в реката, отколкото зданията на брега, защото в него се виждат две хиляди улици, много дълги и прави, всички затворени и от двете страни с кораби, повечето от тях с копринени навеси и много знамена, стандарти, флагове и разноцветно боядисани веранди, където се продава всичко, което може да се пожелае, а в други има най-различни занаятчии от всички възможни занаяти в републиката, а по средата се движат хората, които търгуват с едни малки маншуи, тихо и мирно. И ако случайно се хване разбойник, който да краде нещо, се наказва още начаса според престъплението, което е извършил. Щом се свечери, всички тези улици се затварят с въжета, които се кръстосват помежду си, за да не преминава никой, след като бие камбаната. Във всяка от тези улици има по една стражева камбана и когато бие камбаната от кораба на шаена, всички други й отговарят с такъв грохот, че ние бяхме поразени от това, което чувахме и което човек не може да си го представи, както и от реда и дисциплината. На всяка от тези улици, дори на най-бедните, има молитвени домове, построени върху големи шлепове, подобни на галери, много чисти и снабдени с обшити със злато навеси, които служат за олтар, където се намира идолът и жреците, които ръководят жертвоприношенията, правени от хората от народа, при това всички доста се забавляват от даровете и милостинята, които непрекъснато им се дават. На всеки почтен човек или по-заможен търговец от тези улици му се пада по разпределение да бъде една нощ охрана заедно с някои хора от своята ескадра, освен тридесетте капитани от управлението, които в много добре екипирани лодки, наречени балони, обикалят отвън, за да не може крадецът да избяга отникъде и докато се движат, постоянно викат, за да бъдат чути при нужда. Между най-забележителните неща, които видяхме тук, беше и една улица с над сто кораба, натоварени с най-различни позлатени дървени идоли, които хората купуват и подаряват на пагодите, а освен това ходила, цели крака, ръце и глави, които болните хора купуват, за да ги дарят за свое изцеление. Има също така други кораби с копринени навеси, където се играят много фарсове и най-различни други игри; тук се стичат много хора от народа, за да се позабавляват. Има други улици, където се продават полици за изпращане на пари от земята на небето, за което тези жреци на сатаната обещават на хората големи печалби и изгоди и ги уверяват, че без тези полици не могат да се спасят по никакъв начин, понеже бог бил смъртен враг на онези, които не дават милостиня на пагодите, и им разправят такива лъжи и измислици, че бедните често гладуват, за да им дадат пари. Има други кораби, натоварени с огромно количество черепи на умрели, които хората купуват, та когато някой умре, да поставят черепи като дар пред надгробния му камък, защото се вярва, че както мъртвецът отива в гроба заедно с черепите, така и душата му ще отиде на небето заедно с милостинята на онези, които са били притежатели на тези черепи, защото, когато вратарят на рая го види там, придружен от много слуги, ще му стори чест като на човек, който тук, на този свят, е бил господар на всички тези хора, защото, ако е беден и не го придружава никой, не ще му отворят, и затова, който носи повече черепи, се смята за по-голям късметлия. Има също така други кораби с много кафези с живи птички и като свирят с музикални инструменти, притежателите им казват на висок глас на онези, дето ги слушат, че освобождават тези пленници, които са божи създания, при което много хора бързат да дадат милостиня, за да откупят онези пленници, които пожелаят, и веднага ги пускат да литнат, и всички започват да викат силно: „Пишау питанел катау вакашим“, което ще рече: „Кажи там на бога как му служим тук.“ Има други хора, които на други кораби носят големи тенджери, пълни с вода, където плуват малки живи рибки, които те изваждат от реката с много гъсто изплетени мрежи, и по същия начин призовават, в служба на бога, да бъдат освободени тези пленници, които са невинни и никога не са грешили, а хората също така дават своята милостиня и откупуват онези рибки, които искат, и веднага отново ги пускат в реката, като казват: „Върви си и кажи там какво добро ти направих в служба на бога.“ И корабите, които носят и продават тези неща, не са по-малко от сто-двеста и нагоре, а други с много други неща са още повече.

 

За други неща, които видяхме в този град, и за някои други, които има на други места в Китай

 

Видяхме също няколко баркаси, където мъже и жени свирят на разни инструменти на онези, които поискат, и само с това забогатяват много. Има също други хора, които карат кораби, натоварени с рогове, които жреците продават, за да има пиршества на небето: те казват, че роговете били от животни, които хората принасят в жертва на идолите, когато изпаднат в беда или ако страдат от някаква болест, защото, казват те, както месото на тези животни се дава тук на нищите на земята по божия милост, така също душата на онзи, който принесе този рог, ще яде на другия свят душата на същото животно, чийто е бил този рог, и ще кани други души на свои приятели, както тук на земята хората обичат да правят помежду си. Видяхме също много кораби, потънали в траур, с гробове, светилници, свещи и жени, които плачат за пари, когато се погребват умрелите, тъй като всеки иска да бъде изпратени оплакан с почит. Има други, наричани „питалеи“, които в много големи баркаси карат разни странни и страшни за гледане животни, като змии, смоци, много големи гущери, тигри, зверове и много други, които също тъй със свирки и танци показват за пари. Има други, които продават безброй книги, в които се разказват истории и се дават описания на всичко, каквото човек поиска да знае, както за сътворението на света, за което се разказват безброй лъжи, така и за страните, кралствата, островите и провинциите на света, и за законите и обичаите на всяка от тях — главно на кралете в Китай, кои са били и какво са правили, и кои са основали държавите, градовете и какво се е случило през всяка епоха. Те правят също така прошения и писма, и дават съвети като адвокати, и други неща от този род, с което също припечелват много пари. Има други, които по същия начин идват с едни много леки кораби и с въоръжени хора и разгласяват, че ако някой иска да се разплати с някого, който го е обидил или оскърбил, да отиде там и да говори с тях и неговата чест веднага ще бъде възвърната. Има и други кораби с голям брой стари жени, които помагат като акушерки и дават лекарства за помятане, помагат да се ражда или да не се ражда. Има други кораби с голям брой бавачки за захвърлени деца и други деца, за колкото време човек иска. Видяхме също други кораби, много добре подредени, с които пътуваха хора почтени и на голямо уважение заедно с жените си с тежка и почтена външност, които служат като посредници в браковете и да утешават жените, които скърбят за смъртта на мъжете или децата си, и други неща от този род. Има също други кораби със стъкларски изделия, много от които не са зле направени. Има също тъй други кораби с много момци и девойки, които се дават срещу пари на онези, които имат нужда от тях, срещу сигурни гаранции. Има също така други по-тежки хора, наричани „монжилоти“, които откупуват искове по граждански и наказателни дела, а така също старинни документи и имущества, и сведения за откраднати неща, според това, как ще се споразумеят със страните. Има други, които идват с други кораби да лекуват от шанкър, като дават потогонни средства, а лекуват също отворени рани и неизлечими фистули. И накрая, за да не се спирам подробно на всички неща, които има в този град, защото няма да мога да завърша тази история, ще кажа само, че там има всичко, което човек може да потърси и поиска на този свят, и то, както казах, в много голямо изобилие. А за останалите градове и селища и други места из цялата тази земя няма да спомена тук нищо, защото по тази река човек може да съди за останалото, което много си прилича едно с друго. И едно от нещата, по-скоро главното, защото тази монархия Китай, която има тридесет и две кралства, е толкова знатна, толкова богата и с такава търговия, защото цялата е набраздена с реки и канали с очарователни форми, много от които са създадени от природата, и много, които кралете, господарите и народите са създали на времето, за да може да се плава из цялата страна и да се свързват, колкото може по-лесно; на най-тесните протоци и реки са построени много високи мостове, дълги и широки, от много здрави дялани камъни, също както нашите, а някои са само от един камък от едната до другата страна, дълъг осемдесет, деветдесет и сто педи и широк петнадесет-двадесет, нещо наистина достойно за удивление и което почти не може да се проумее, как един толкова голям камък може да се откърти от каменоломната, нито как може да се пренесе от нея до мястото, където беше. Всички пътища и входове към градовете, паланките, селищата, селата и замъците са с широки настилки от много хубав камък, с колони и сводове в началото и края с много разкошни форми, с надписи със златни букви, на които са написани големи похвали. И от двете страни има много скъпи каменни пейки, на които да си почиват пътници и бедни хора. Има шадравани и извори с много хубава вода, а в неплодородни и рядко населени места има неомъжени жени, които даром дават подслон на бедни хора, които нямат пари; ами тази измама и гадост, на която те казват дело на милосърдие — оставяха покойници в параклиси, за опрощение на душите си, заедно със земи, ренти и привилегии, предназначени за онези злини, които те смятат, че са добрини. Има също и други покойници, които са оставили ренти, за да построят в ненаселените места и степите къщи, където нощем светят големи фенери, за да не се отклонят от пътя си онези, които пътуват, и да има винаги съдове с вода, за да се напият, и къщи, за да си починат. И за да не липсва нещо, търсят се хора, на които се дават много добри заплати и които се задължават да поддържат всички тези неща винаги готови, както основателят е пожелал да бъде за спасение на душата му. От този разкош, който се среща в отделните градове на империята Китай, може да се разбере какво ще е величието й като цяло. Но за да стане още по-ясно, няма да пропусна да кажа (ако това, което разказвам вдъхва доверие), че през двадесет и едната година, колкото продължиха моите несгоди, при което ми се случиха най-неочаквани неща, пребродих много краища на Азия, както добре може да се види от това мое странствуване, на много места видях голямо изобилие от всевъзможни храни, каквито няма в нашата Европа, но наистина твърдя, че нито това, което има във всяка от тях, нито това, което има във всичките заедно, може да се сравни с онова, което има само в Китай. И така е с всички останали неща, с които природата е надарила Китай — както с целебния му и умерен климат, така и с полиция, богатства, държава, с великолепието и величието на всичките неща, и като венец на всичко в него има такова съблюдаване на правосъдието и толкова разумно и отлично управление, че всички други страни могат да му завиждат, както страната, на която липсва, така и другите, които го имат и колкото и възвишени и грандиозни да бъдат, остават в сянка и без блясък. И когато понякога се замисля за многото, което видях из Китай, от една страна, ме обзема страх, като гледам с каква щедрост нашият господ бог е разпределил земните блага между тези хора, а, от друга, изпитвам непоносима болка и огорчение, като виждам колко неблагоприятни са те за огромните милости, понеже сред тях има толкова много и такива големи грехове, с които го обиждат непрекъснато — както с животинското си и дяволско идолопоклонничество, така и с позорния противоестествен грях, защото същият не само се позволява публично, но според учението на техните жреци се смята дори за голяма добродетел. И поради особеностите, които има в тези неща, нека ми бъде простено, че не говоря тук по-нашироко, за да не засегнем християнските схващания, нито пък умът да съжалява за изгубеното време и думи за тези неща, толкова гнусни, толкова груби и отвратителни.

 

Как пристигнахме в столицата Пекин и за затвора, в който ни хвърлиха, и какво правехме там

 

Потеглихме от този толкова странен и поразителен град и плавахме нагоре по реката до неделя, девети октомври 1541 година. Пристигнахме в големия град Пекин, където, както казах, бяхме призовани на съд. И тъй, арестувани, наредени по трима, ни вкараха в един затвор, който се казваше Гозанжаузерка, където за добре дошли ни удариха веднага по тридесет камшика и в продължение на няколко дни бяхме много зле третирани. И тъй като Шифуу, надзирателят на когото бяхме поверени, представи в пилангата на айтау делото за нашата присъда с дванадесетте печата с червен восък, както му го предадоха в Нанкин; дванадесетте заседатели в углавния съд, на който се беше паднало да разгледа делото, ни изпратиха веднага в затвора, където лежахме; един от дванадесетте, който дойде с двама писари и шест или седем чиновници, наричани „упо“, ни заплаши и се закани, като каза: аз с властта и уважението, които имам като айтау на Батампина, върховен представител на дома на тридесет и двамата от чужденците, в чиято гръд е заключена тайната на коронования лъв на трона на света, ви предупреждавам и ви заповядам от своя страна да ми кажете какви хора сте и името на земята, където сте се родили, и ако имате крал, който в служба на бога и поради задълженията на поста, който има, е благосклонен към бедните и защищава ненакърнима тяхната правда, защо не молите с вдигнати ръце и със сълзи на очи Господаря на прекрасния образ, на чиито свети крака са сандали всички непорочни, които чрез него царуват. Ние му отговорихме, че сме чуждоземци, родом от Сиамското кралство, и че като сме идвали към пристанището Лиампо с нашите стоки, сме се изгубили в морето при една голяма буря, че сме се спасили голи и боси, без нищичко на гърба си, че така сме тръгнали да молим от врата на врата, докато дойдохме до селището Тайпор, където тамошният шумбин ни задържа без никаква причина и ни изпрати в град Нанкин, където по негово нареждане да бъдем наказани с камшици и да ни отрежат пръстите, без да ни изслушат и да постъпят справедливо, поради което с поглед отправен към небето и със сълзи на очи молихме двадесет и четиримата праведници да се смилят над нашата беззащитност, защото сме бедни хора и без никаква подкрепа, на което те веднага се отзоваха със загриженост, като наредиха да бъде прекратено делото в този съд, където бяхме докарани, поради което молехме в името на бога да види добре нашата безпомощност, колко несправедливо бяха постъпили с нас без причина, защото нямаше кой да ни защити, нито кой да каже поне една дума за нас. Той след като помълча малко, отговори: не е необходимо да казвате повече, достатъчно е, че сте бедни, за да бъде всичко по-другояче, отколкото досега. Но аз, според длъжността, която имам, ви давам пет дни, съгласно закона от трети дом, да си намерите пълномощници, които да искат правосъдие за вас, и по моему трябва да направите прошение до танигорите от светата инквизиция, та те в името на божията чест да се заемат с вашия въпрос. След това ни даде един таел милостиня и ни каза: пазете добре вашето от обитателите на затвора, защото знайте, че тяхната работа е повече да откраднат чуждото, отколкото да разделят своето с нуждаещите се. И като влезе оттук в едно друго голямо здание, където имаше много арестувани, след като ги разпитва повече от три часа, накрая заповяда да се изпълни смъртното наказание на двадесет и седем човека, които преди два дни бяха осъдени, и всички умряха под ударите на камшиците, а ние, като видяхме това, бяхме така поразени и така сломени от страх, че почти напълно изгубихме разсъдъка си. И на другия ден, щом се съмна, вързаха ни всички за една верига, с нашийници на врата и белезници на ръцете, които ни причиниха доста мъки. И след като вече седем дни понасяхме това голямо мъчение, налягали един върху друг в един ъгъл, оплаквайки с много сълзи злата си участ и изпълнени със страх, че ще загинем жестоко, ако случайно разкрият какво сме правили в Калемплуи. Бог пожела да изпрати четиримата танигори от дома на милосърдието, който отговаря за този затвор, който те на своя език наричат Гофилен гуаши; щом влязоха те, всички затворници паднаха на земята и в един глас казаха: благословен да бъде този ден, в който бог ни споходи чрез ръцете на своите слуги; на което те тежко и скромно отговориха: и неговата всемогъща и божествена ръка, която създава красотата на нощта, ви държи в себе си, тъй както и онези, които вечно оплакват страданията на народа; и като дойдоха при нас, ни попитаха с любезни думи какви хора сме и защо сме били по-опечалени от другите затворници, на което отговорихме с плач, че сме бедни чуждоземци, тъй беззащитни пред всички хора, че няма в тази земя човек, който да знае нашето име; и всичко друго, което можем да им кажем за себе си, те ще го видят в писмото, което носим за тях от град Нанкин от престола на братството на дома на Кяу Хинарел; и когато Кристовау Боралю им го даде, те го взеха с нови церемониални любезности и поклони, като казаха: хвала на този, който създаде всичко, понеже иска да служи на всички грешници на земята; за да ги възнагради с това при разплатата в последния от всичките им дни, както да им се даде заслуженото, така и да се попълнят неговите свети съкровища, които, доколкото знаем, ще бъдат в такова множество, колкото са капките, които облаците от небето изливат по цялата земя. Един от четиримата сложи писмото в пазвата си и ни каза, че като го представят пред престола на благотворителния дом за бедни, щели да ни отговорят и да ни снабдят с всичко необходимо и с това се сбогуваха с нас. Минаха три дни, без да дойдат в затвора, и на четвъртия сутринта дойдоха отново и като ни зададоха безброй въпроси по един списък, който носеха със себе си, отговорихме на всички според това, за какво се питаше в него, от които отговори те останаха много доволни. Наредиха да извикат нотариуса, в когото беше нашата апелация, и след като се осведомиха от него много подробно за всичко, го помолиха за съвет как да постъпят с нашето дело и като разбраха, че нещата вървят на добре и в наша полза, му казаха да позволи да вземат делото, защото искали да го разгледат всички заедно с пълномощниците на дома и че на другия ден щели да му го дадат на ръка, за да го занесе на шаена, както било определено.

 

Как тръгнахме от този град Хузамгее и какво ни се случи, докато стигнем на остров Танишумаа, който е първата японска земя

 

С ликуване и голямо удовлетворение се виждаме свободни, каквото човек може да си представи след толкова мъки и беди, потеглихме от град Хузамгее на дванадесети януари по една голяма сладководна река, широка над една левга, като плавахме по различни посоки, заради завоите, които правеше реката. През всичките тези седем дни, докато вървяхме по нея, видяхме безброй знатни селища, както паланки, така и градове, които, ако се съди по блясъка отвън, сигурно бяха много богати селища, както по великолепието на зданията, които се виждаха, така и по отделните къщи, а също и храмовете с обковани със злато покриви. Видяхме и голямо множество кораби с най-различни стоки и храни в голямо изобилие. Пристигнахме в един знатен град, който се казваше Куангепаруу, който имаше петнадесет-двадесет хиляди жители, и Науделум, който по заповед на краля ни водеше, остана в този град дванадесет дни, за да си върши търговията с хората от този край, като заменяше сребро и бисери, при което ни довери, че от едно направил четиринадесет и че ако карал сол, нямало да е доволен, дори ако я продаде тридесет пъти по-скъпо, отколкото му струва. В този град ни уверяваха, че кралят всяка година имал доход само от сребърните мини две хиляди и петстотин пики, което прави четири хиляди квинтала, а освен този доход имал и много други от най-различни неща. Този град се защищава само от една слаба тухлена стена, осем мои педи дебела, и един ров, широк пет морски разтега и седем педи дълбок. Неговите жители са слаби и невъоръжени хора, нямат нито артилерия, нито нещо, което може да спре петстотин добри войници, ако ги нападнат. Оттук потеглихме един вторник сутринта и продължихме нашия път още тринадесет дни и пристигнахме в пристанището Саншау в китайското кралство, където е островът, на който умря по-късно блаженият отец Франсишку, както ще кажем по-нататък, и понеже не намерихме по това време кораба за Малака, които беше заминал преди девет дни, отидохме в друго пристанище на седем левги по-нататък, на име Лампакау, където намерихме две джонки от брега на Малайо, една от Патане, и още една от Лугор. И тъй като в характера на тази наша португалска нация е всеки да държи най-вече на собственото си мнение, между нас осмината имаше такива разногласия, че по нищо не можехме да се споразумеем и да имаме мир и съгласие, и се стигаше дотам да се избием помежду си, и понеже е срамно да разказвам какво се получи, ще кажа само, че капитанът на лоршата, която ни докара там от Хузамзее, изплашен от нашето варварство, си тръгна много раздразнен, без да иска да вземе писмо, нито наше устно послание, което и никой от нас не му даде, като каза, че по-скоро би предпочел кралят да заповяда да му отрежат главата, отколкото да оскърбява бога, като носи нещо наше там, където отива. И така скарани и разединени, останахме на това островче още девет дни, през които двете джонки отплаваха, без също тъй някой от тях да пожелае да ни вземе със себе си, поради което бяхме принудени да останем там в гората, изложени на много и големи опасности, които много се съмнявам, че можеше да избегнем, ако нашият господ бог не се беше сетил за нас, защото, след като вече седемнадесет дни живеехме в голяма мизерия и немотия, се появи един корсар на име Самипошека, който бягаше разбит от войската на айтау на Шиншеу, от двадесет и осем кораба, които корсарът имал, онзи му беше взел двадесет и шест и той беше успял да се измъкне само с двата, които водеше със себе си и на които караше по-голяма част от тежко ранените си хора, поради това е принуден да остане тук двадесет дни, за да ги лекува. А ние осмината, заставени от нуждата, трябваше да се съгласим да заминем с него и да ни кара накъдето иска, докато бог реши да намерим друг по-сигурен кораб, с който да отидем до Малака. След като минаха тези двадесет дни, през които ранените оздравяха, без през цялото това време да се помирим помежду си след миналата разправия, ние се качихме все така разединени с този корсар, трима в джонката, с която пътуваше той, а петима в другата, на която капитан беше един негов племенник, и като потеглихме оттук за едно пристанище, което се казваше Лайло, на седем левги от Шиншеу и на осемдесет от този остров, следвахме нашия курс с попътен вятър покрай брега на Ламау в продължение на девет дни, и когато една сутрин се намирахме почти на северозапад-югоизток напреко на солената река, която е на пет левги надолу от Шабакее, ни нападна един разбойник със седем много високи джонки и от шест часа сутринта до десет водихме едно доста ожесточено сражение с много нападения както с копия, така и с огън, и накрая се запалиха три платнохода — два на разбойника и един от нашите — джонката, където бяха петимата португалци, на която по никакъв начин не можахме да помогнем, защото по туй време повечето от хората ни бяха ранени. Когато следобед подухна лек бриз, господ бог ни помогна да избягаме и да се изплъзнем от ръцете му и продължавайки нашия път така сломени още три дни, откъм сушата ни връхлетя един много силен ураган, така че още през същата нощ я загубихме от погледа си и понеже не можахме да се доближим към нея повече, бяхме принудени да се насочим към острова на _леките_, където този корсар беше много известен както на краля, така и на други хора от тази земя, и плавайки по посока на този архипелаг, тъй като по това време нямахме кормчия, понеже беше убит в предишното сражение, а насрещният североизточен вятър и силното насрещно течение ни караха да лавираме ту в една, ту в друга посока, което продължи двадесет и три дни с много големи трудности, и най-после господ бог се смили над нас и забелязахме земя. Когато се приближихме достатъчно, за да видим дали има някакво заливче или удобно пристанище, забелязахме на юг почти на хоризонта на морето един голям огън, поради което решихме, че вероятно е населена с някакви хора, та с парите си да купим вода, от която имахме нужда. И като дойдохме на седемдесет разтега от острова, от сушата потеглиха два малки сала с шест човека; когато стигнаха до борда и изразиха своите приветствия и церемониални любезности, те ни попитаха откъде идва джонката, на което беше отговорено, че идва от Китай със стоки, за да търгуват с тях, ако ни позволят това. Един от шестимата отговори, че разрешение ще ни даде на драго сърце Наутоким, господар на този остров Танишумаа, ако му платим правата, които по обичай се плащат в Япония, която беше тази голяма земя, появила се пред нас. След това ни описа всичко останало, от което се интересувахме, и ни показа пристанището, където трябваше да слезем. При тази радостна вест приготвихме веригите на котвата и водени от една лодка, се отправихме към малкото заливче, което сушата образуваше от южната страна, където имаше голямо селище, наречено Мяйжимаа, от което скоро надойдоха много парао с продукти, които купихме.

 

Как слязохме на този остров Танишумаа и как прекарахме с неговия господар

 

Нямаше и два часа, откакто бяхме хвърлили котва в заливчето Мяйжимаа, когато Наутоким, принц на остров Танишумаа, дойде на нашата джонка, придружен от много търговци и знатни хора, с много сандъци, пълни със сребро, за да купят плат. След обичайните от двете страни любезности, той се увери, че може да дойде до нас, дойде веднага и като ни видя нас, тримата португалци, попита какви хора сме, защото по разликата в лицата и брадите разбра, че не сме китайци. Капитанът корсар му отговори, че сме от една земя, която се казва Малака, където преди много години сме дошли от друга, която се казва Португалия, чийто крал, според както бил чул няколко пъти от нас, живеел накрая на големия свят. От това Наутоким се изплаши много и каза на своите да останат: да ме убият, ако това не са шеншикожите, за които е писано в нашите книги, че прелитайки над водите, подчинявали хората по земите, където бог е създал богатствата на този свят, поради което за нас това е голям късмет, ако са дошли в нашата страна за добро. Тогава извика при себе си една жена лекия, която беше преводачка, за да се разбере с капитана китаец, собственик на джонката, и й каза: питай капитана къде е намерил тези трима души и по каква причина ги води със себе си в нашата земя Япония? На това капитанът отговори, че без съмнение ние сме търговци и добри хора; и понеже ни намерил изгубени в Лампакау, той ни прибрал, за да ни помогне с благодеянията си, както правел и с други, които намирал така, за да го закриля бог от нещастия, които кръстосват над морето и при които мореплавателите се изгубват. Доводите на корсара се сториха на Наутоким толкова добри, че той влезе веднага в джонката и заповяда на своите хора, понеже били много, да не влизат повече, отколкото той кажел. Като огледа всичко в джонката както откъм носа, тъй и откъм кърмата, седна на един стол на горната палуба и започна да ни разпитва подробно за някои неща, които искаше да узнае от нас, на което отговорихме по негов вкус, доколкото успяхме да го доловим, от което той се показа много доволен. В тези разговори той прекара много време с нас, като със своите въпроси се показваше като човек любознателен и склонен към нови неща. После се сбогува с нас и с капитана китаец, който не обърна много голямо внимание на всички тези неща, като каза, утре ми елате на гости в моята къща и ми донесете един непознат подарък от големия свят, през който сте минали, и от земите, които сте видели, и да ми кажете как се казват, защото уверявам ви, че ще купя само тази стока, която ми хареса най-много от всички други. И като каза това, се обърна и си тръгна. И на другия ден, щом се съмна, ни изпрати при джонката един голям парао с продоволствие — грозде, круши, дини и всички видове зеленчуци, каквито има в тази страна, и като видяхме всичко това, започнахме да възхваляваме господа бога. Капитанът на джонката му изпрати по вестоносец няколко скъпи вещи и обеци от Китай в замяна на храната и поръча да му кажат, че тъй като джонката е хвърлила котва в заливчето, спокойно и закътано, скоро щял да слезе и да види земята и да му донесе мостри от плата, който кара за продан. На другия ден, щом се съмна, слезе на брега и ни взе със себе си нас, тримата, с още десет-дванадесет китайци, които му се струваха по-сериозни и представителни, за украшение на това първо посещение, при което тези хора обичат да се покажат с цялата си суета. В дома на Наутоким бяхме посрещнати всички много добре от него и китаецът му даде един хубав подарък, а след това му показа и мострите от всички видове платове, които караше, от което той остана доволен и заповяда веднага да извикат главните търговци на тази земя, с които да се договори за цената, и като се споразумяха за нея, се съгласи на другия ден да се премести в една къща, която Наутоким заповяда да дадат на капитана, за да се настани с хората си, докато си тръгне за Китай. След като нареди това, Наутоким отново започна да разговаря с нас и да ни разпитва подробно за много неща, на които отговаряхме по неговия вкус, който лесно доловихме, а не това, което беше в действителност истината, но това ставаше при определени въпроси, където трябваше да си помогнем с някои измислени неща, за да не развалим доброто му мнение, което имаше за нашата родина. Първото нещо беше, че китайците и леките му били казвали, че Португалия била много по-голяма както по пространство, така и по богатства, отколкото цялата китайска империя, с което ние се съгласихме. Второто нещо, в което също го били уверявали, било, че нашият крал бил успял да завладее по море по-голямата част от света, за което също казахме, че е вярно. Трето, че нашият крал бил толкова богат със злато и сребро, че се говорело, че имал две хиляди къщи, пълни чак до покрива. За това казахме, че за броя на къщите не знаем, защото кралството е много голямо и има толкова съкровища и толкова много население, че не може да се каже със сигурност дали са точно толкова. С тези въпроси и други от този род той ни задържа повече от два часа и каза на своите: наистина, сигурно няма нито един крал от всички, които познаваме досега на земята, който да се смята за толкова честит освен някой, който е васал на такъв голям монарх, какъвто е императорът на тези хора. И като се сбогува с капитана и с цялата му компания, ни помоли, ако желаем, да останем с него тази нощ на сушата, защото не се бил наситил да ни пита за още много неща, от които се интересувал, и че сутринта щял да заповяда да дадат няколко къщи, където да се настаним заедно с неговите хора, понеже били на най-хубавото място в града, което ние направихме на драго сърце, а нас заповяда да ни подслонят при един много богат търговец, който направи голямо пиршество както тази нощ, така и през останалите десет-дванадесет дни, през които бяхме с него.

 

За честта, която Наутоким оказа на един от нашите, като видя как стреля с пушка и какво последва след това

 

Още на следващия ден капитанът китаец свали на брега всички платове, както му беше заповядал Наутоким, и ги занесе в няколко хубави къщи, дадени му за тази цел. Всичкият плат се продаде за три дни, както понеже беше малко, така и защото в тая страна нямаше платове; и тук корсарът спечели толкова много, че по този начин беше напълно възстановена загубата на двадесет и шестте платнохода, които китайците му взеха, защото продаде веднага плата по цената, която искаше; той ни довери, че от две хиляди и петстотинте таела, които имал, там направил още тридесет хиляди. Ние, тримата португалци, тъй като нямахме стока, с която да търгуваме, прекарвахме времето си в лов и риболов и в разглеждане на техните много разкошни и величествени пагоди, където бонзовете, техните жреци, бяха много любезни и гостоприемни с нас, защото всички хора в Япония са по природа много дружелюбни, и разговорливи. При това наше безделие един от нас тримата, на име Диогу Зеймоту, стреля няколко пъти за развлечение с пушката, която беше взел със себе си и много обичаше и с която боравеше много сръчно. Един ден той реши да отиде до едно блато, където имаше много и всякакъв вид птици, и там уби двадесет и шест диви патици. Японците, като видяха този нов начин на стрелба, който никога дотогава не бяха виждали, биха тревога и Наутоким, който в това време видя как побягнаха няколко коня, които му бяха изкарали навън, изплашен от тази вест, заповяда веднага да извикат Зеймоту от блатото, където беше на лов, и когато го видя да идва с пушката на гърба и с двама китайци, натоварени с дивеч, това му направи толкова силно впечатление, че по всичко личеше колко много му харесва онова, което виждаше, защото дотогава в тази земя никой никога не беше виждал стрелба с огън. Не можеха да схванат по какъв начин се прави това, нито разбираха тайната на барута и всички мислеха, че е магьосничество. Зеймоту, като ги видя така объркани, а Наутоким толкова доволен, гръмна пред тях три пъти и уби един сокол и две гургулици и за да не хабя напразно думи за превъзнасяне на тази работа и за да не разказвам всичко, което стана, защото беше нещо, което не е за вярване, ще кажа само, че Наутоким взе Зеймоту на коня, който яздеше, и придружен от много хора и четирима глашатаи с обковани с желязо бастуни, които викаха към насъбралия се по това време многоброен народ, като казваха: Наутоким, принц на остров Танишумаа и господар на нашите глави, заповяда и желае всички вие, както и останалите, които живеят в страната между двете морета, да почитат и тачат този шеншикожин от края на света, защото от днес нататък го правя свой роднина, както и фашароните, които са с него, под страх да не загубят главите си, ако не правят това на драго сърце, на което всички отговориха с развълнувани гласове, че така ще правят винаги. И когато Зеймоту със светска тържественост дойде до първата тераса на двореца, Наутоким му помогна да слезе от коня, хвана го за ръка, а ние останахме малко назад на почетно разстояние. Като вървяха така един до друг, стигнаха до една къща, където го настани на масата до себе си, и за да му стори най-голяма чест от всички други, го помоли да преспи тази нощ там. И оттогава нататък винаги го покровителствуваше, а покрай него и нас до известна степен. И понеже Диогу Зеймоту разбираше, че с нищо друго не може да се отплати на Наутоким за дадените му почести, нито да му достави по-голямо удоволствие, освен ако му даде пушката си, един ден, когато се върна от лов с много гълъби и гургулици, му я подари, която той прие като много скъпа вещ и го увери, че я цени много повече от всички съкровища на Китай, и заповяда да му дадат за нея хиляда сребърни таела и го помоли настоятелно да го научи да си прави барут, защото без него пушката оставаше парче безполезно желязо, което Зеймоту обеща и го изпълни. И понеже оттогава цялото удоволствие и развлечение на Наутоким се състоеше в обучението с тази пушка, беше заповядано да се направят като нея други и така бе направено веднага. И увлечението и интересът към пушките така се засили, че когато потеглихме оттам, след като стояхме пет месеца и половина, в страната вече имаше над шестстотин. А когато вицекралят дон Алфонсу ди Нороня ме изпрати там за последен път с един подарък за краля на Бунго, което стана през 1556-та, японците ме уверяваха, че в град Фушеу, който е главен град на това кралство, имало повече от три хиляди и понеже бях силно поразен от това, защото ми се струваше невъзможно това нещо да се размножи до такава степен, някои търговци, знатни и уважавани хора, ми казаха, като ме уверяваха с много думи, че в целия остров Япония имало над триста хиляди пушки и че само те били носили за търговия при леките, когато ходили там, шест пъти по двадесет и пет хиляди. Така че само чрез тази пушка, която Зеймоту беше дал тук на Наутоким с добро намерение и в знак на приятелство и за да му отвърне донякъде за честта и услугите, които му бяха оказани, както беше казано по-рано, страната се беше напълнила с такива количества, че вече няма село, нито място, колкото и малки да са, където да няма от сто нагоре, а в по-известните градове и паланки се говори за не по-малко от хиляди пушки. И оттук може да се разбере какви са хората тук и колко са склонни по природа към военните работи, на което се радват повече от всички известни досега народи.

 

Как Наутоким ме изпрати да покажа на краля на Бунго пушката и какво видях и преживях, докато стигна там

 

След като минаха вече двадесет и три дни, откакто бяхме на остров Танишумаа, отпочинали и доволни, прекарващи времето си в много развлечения като риболов и лов, което тези японци много обичат, в това пристанище дойде един кораб от кралство Бунго с много търговци, които като слязоха на брега, отидоха веднага да посетят Наутоким, какъвто беше обичаят. Между тях вървеше един възрастен човек, с когото всички говореха с голямо уважение, който, като падна на колене пред Наутоким, му даде писмо и къса шпага, украсена със злато и една кутия, пълна с хавански пури, които Наутоким взе с голяма учтивост. След като стоя дълго време с него, разпитвайки го за някои подробности, прочете писмото на ум и като разбра съдържанието му, се понамръщи малко и се сбогува с този, който му го донесе, като поръча да го посрещнат с всички почести. После ни извика при себе си и направи знак на преводача, който беше малко настрана, да дойде и ни каза чрез него: моля ви много, приятели мои, да чуете това писмо, което ми дадоха сега от краля на Бунго, мой господар и вуйчо, и тогава ще ви кажа какво искам от вас. И като го подаде на един свой ковчежник, заповяда му да го прочете, което казваше така: Дясно око на моето лице, поставен наравно с мен, както всички мои любимци, Хиаскарано гошо Наутоким от Танишумаа, аз Орежемдоо, ваш баща по истинската любов на сърцето ми, както онзи, от когото взехте името и същността на вашата особа, крал на Бунго и Факатаа, господар на големия дом на Фиансима, Тоза и Бандоу, върховен глава на малките крале на островите Гото и Шаманашеке, ви известявам, сине мой, чрез думите, изказани от моята уста за вашата особа, че хора, които дойдоха преди няколко дни от вашата земя, ме увериха, че във вашия град имате трима шеншекожини от края на света, хора, много подходящи за японците, които се обличат в коприна и носят на пояса си мечове, не като търговци, които продават плат, а като хора на честта, които искат чрез нея да прославят имената си и които са ви известили подробно за всички неща, които стават по света, като казват, че има и друга земя, много по-голяма от нашата и с черни и кафяви хора, неща непонятни за нашия ум, поради това ви моля като син, равен на моите, чрез Финжеиндоно, когото изпращам да посети дъщеря ми, да бъдете любезен да ми изпратите един от тримата, които, както ми казаха, имате там, и както знаете, моля за него поради моята продължителна болест и неразположеност, изпълнена с болки и голяма тъга и отегчение, и ако се притесняват от нещо, уверете ги от свое и от мое име, че непременно веднага ще го върна жив и здрав; и като син, който желае да се хареса на баща си, направете така, че да ме зарадва със своето посещение и да изпълни това мое желание, а останалото, което не ви казвам в писмото, ще ви го каже Финжейндоно, чрез когото ви моля да споделите свободно с мен добри новини за вашата особа и моята дъщеря, защото знаете, че тя е веждата на моето дясно око, и когато я видя, тя радва лицето ми. От дома на Фуншео, на седемте сърпа на луната. Като прочете писмото, Наутоким ни каза: този крал на Бунго е мой господар и вуйчо, брат на моята майка, и преди всичко е мой добър баща, давам му това име, защото е баща на жена ми, поради което ме обича толкова много, колкото собствените си деца, и аз, поради голямото задължение, което имам към него, ви уверявам, че толкова много искам да му угодя, че бих дал голяма част от земята си, бог да ме превърне в един от вас, както, за да отида да го видя, така и за да му доставя това удоволствие, понеже зная добре неговия нрав, което той ще оцени по-високо от всичките съкровища на Китай. И тъй както вече разбрахте от мен моето желание, умолявам ви да се съгласите и един от вас да отиде в Бунго, за да види този крал, когото аз имам за баща и господар, защото другият, на когото дадох име и го направих свой роднина, не ще го пусна да се отдели от мен, докато не ме научи да стрелям като него. Ние двамата, Кристовау Боралю и аз, му отговорихме, че целуваме ръка на негово височество за честта, която ми оказа, като иска да му бъдем в услуга и още повече че това му доставя удоволствие, и да нареди кой от нас да бъде, защото ние веднага ще се приготвим, при което той, след като се замисли малко кого да избере, посочи мен и каза: този, че е по-весел и несериозен, защото повече се харесва на японците и ще ободри болния, защото тежката сериозност на другия ще му причини само тъга и печал и ще увеличи отегчението му. И като се шегуваше със своите за тези неща с поговорки и остроумия, които те впрочем, обичат много, дойде Финжейндоно, на когото ме предаде веднага с много вежливи думи относно сигурността на моята особа, от което останах много доволен и отхвърлих някои опасения, които имах по-рано, поради това, че малко познавах дотогава тези хора, и заповяда да ми дадат двеста таела за из път, с които се приготвих колкото може по-бързо, и потеглихме, Финжейндоно и аз, с един кораб с весла, на който те казват фунсе и след като пътувахме само една нощ от остров Танишумаа, осъмнахме в едно заливче, близо до брега, на име Хиамангоо и оттук към един красив град, който се казваше Куангизумаа, и като плавахме тъй по нашия курс с попътен мусон, стигнахме на другия ден до едно знатно селище на име Танора, и оттук на другия ден отидохме да спим в друго, което се казваше Минато, а оттук във Фиунгаа. И като правехме така всеки ден нашите спирки и слизахме на суша, където се запасявахме с хубави продукти, стигнахме в една крепост на краля на Бунго, наречена Оски, на седем левги от града, където Финжейндоно се забави два дни, защото капитанът на крепостта, негов шурей, беше много болен. Тук оставихме кораба, с който бяхме дошли, и тръгнахме по суша за града, където стигнахме по пладне и понеже не беше време, когато можехме да говорим с краля, слязохме в неговата къща, където ни посрещнаха много добре жена му и децата му, а към мен проявиха голямо гостоприемство. И след като обядва и си почина от пътя, той си облече празничните дрехи и заедно с някои свои роднини се отправи към двореца, като ме взе със себе си на коня. Известен за неговото пристигане, кралят заповяда да бъде посрещнат пред двореца от своя малък син, наглед девет-десетгодишен, който дойде, придружен от много знатни люде и беше богато облечен, с шест телохранители с боздугани пред него; и като хвана Финжейндоно за ръката, му каза с весело и много учудено лице: иска влизането ти тук, в този дом на краля, господарю мои, бъде толкова голяма чест и удовлетворение за тебе, колкото заслужават твоите деца и понеже са твои деца, нека се хранят на масата с мен на празниците на година, на което той, паднал на колене, му отговори: обитателите на небето, от които ти, господарю, се научи да бъдеш добър, ще отговорят вместо мен или ще дадат слово като слънчев лъч, за да възнаградя с радостна музика слуха ти за голямата чест, която ми правиш с благородството си, защото без него бих съгрешил да говоря като неблагодарниците, които живеят в най-дълбокото езеро в дълбините на дома на огъня. И като изрече това, се спусна да целуне късата сабя, която момчето носеше на пояса си, но то не му позволи. И като го хвана за ръка, придружен от господата, които дойдоха с него, го взе със себе си и го въведе в къщата, където беше кралят, който, макар и болен на легло, го посрещна с нова церемония, която няма да описвам, за да не удължавам тази история. След като прочете писмото, което онзи му носеше от Наутоким, и като го разпита подробно за дъщеря си, му каза да ме извика, защото в това време аз бях застанал по-назад. Той веднага ме извика и ме представи на краля, който ме посрещна гостоприемно и каза: нека твоето пристигане в тази земя, на която аз съм господар, бъде за мен така приятно, както дъждът от небето за нашите оризени ниви. Объркан от новото приветствие и от тези думи, аз не му отговорих с нито една дума и той като погледна към господата, които присъствуваха, каза: чувствувам, че този чужденец се смущава и навярно е от туй, че вижда толкова хора, от което може би е отвикнал, поради това добре ще е да го оставим за друг ден, защото ще свикне повече с къщата и няма да се смущава както сега. Тогава аз отговорих чрез моя преводач, който се държеше много добре, че що се отнася до това, което негово височество каза, че съм се чувствувал смутен, признавам го, но то не е заради многото хора, от които съм заобиколен, тъй като и друг път съм виждал много повече хора, но, когато си представя, че съм тук, пред неговите крака, това беше достатъчно да онемея за сто хиляди години, ако човешкият живот беше толкова дълъг, защото тези, които бяха наоколо, бяха хора като мен, но бог беше извисил негово височество толкова високо над всички, че веднага поисках той да е бог, а другите роби, а аз да бъда толкова малка мравка в сравнение с неговото величие и тъй малък, че дори да не може да ме забележи, нито аз да мога да отговоря на неговите въпроси. Всички присъствуващи обърнаха толкова голямо внимание на този тъжен и недодялан отговор, че ръкопляскайки като изплашени, казаха на краля: ако ваше височество, както каза, че този човек вероятно не е търговец, който се занимава с унижението да продава и да купува, а бонз и проповедник, който се жертвува за народа, … но кралят побърза да отговори на човека, който се готвеше за морски корсар: имате право и на мен така ми се струва, а и тъй като случаите на измама вече намаляват, нека продължим с нашите въпроси и никой да не говори нищо, защото желая да го разпитвам само аз и ви казвам, че ми е приятно да говоря с него, тъй че може би ще хапна няколко залъка малко по-късно, защото сега не чувствувам никаква болка в себе си, при което кралицата и дъщерите му, които бяха с него, с голямо задоволство и коленичили на земята, вдигнаха ръце към небето и отправиха безкрайни благодарности към бога за милостта, която бе направил.

 

За едно нещастие, което се случи в този град на един от синовете на краля и за опасността, в която се озовах заради това

 

Кралят веднага ми заповяда да отида до леглото, където лежеше доста болен и измъчен от подагра, и ми каза, умолявам те да не се отегчаваш, като стоиш до мен, защото се радвам много, че те виждам и говоря с теб и да ми кажеш дали не знаеш някакъв лек оттам в тази земя накрая на света за тази болест, която ме осакати, и нещо да ми отвори апетит, защото вече втори месец не мога да хапна нищичко, на което аз отговорих, че не съм лекар, нито съм изучавал тази наука, но че в джонката, с която съм дошъл от Китай, имаше едно дърво, чийто сок лекуваше много по-тежки болести от тази, от която се оплакваше той, и че, ако го вземе, ще оздравее веднага, на което много се зарадва, като го чу. И понеже поиска наистина да се лекува с него, заповяда да го търсят в Танишумаа, където беше джонката, и почна да се лекува с него и за тридесет дни беше вече здрав, след като цели две години беше прикован на легло от тази болест, без да може да се помръдне, нито да движи ръцете си. Двадесет дни след като дойдох в град Фушео, прекарах както ми беше угодно, ту отговарях на разни въпроси, които кралят, кралицата, принцът и господата ми задаваха, като хора, незнаещи, че има и друг свят освен Япония, и не се спирам на това, за което те ме разпитваха, а аз им отговарях, защото всичко беше маловажно и без значение и струва ми се, че не ще послужи за нищо друго, освен да изпълня хартията с неща, които по-скоро ще отегчат, отколкото да доставят удоволствие, понякога гледах техните празници, къщите им за молитва, военните им упражнения, бойните им кораби, лова и риболова им, към които са много пристрастени, главно ловуването със соколи и ястреби, както при нас, а друг път и аз прекарвах времето си с моята пушка, като убивах гургулици, гълъби, пъдпъдъци, с които тази земя беше пълна. Тамошните хора, за които този начин на стрелба с огън беше толкова нов, както и за хората от Танишумаа, като виждаха нещо, което дотогава не бяха виждали, им направи такова впечатление, че не зная дали бих могъл да преувелича нещо. Вторият син на краля, на име Аришандоно, шестнадесет-седемнадесетгодишно момче, което кралят обичаше много, ме помоли на няколко пъти да го науча да стреля, което аз винаги му отказвах, като казвах, че трябва много време, за да се научи, но той не приемаше това обяснение и се оплака от мен на баща си, който, за да му угоди, ме помоли да му дам да гръмне няколко пъти, за да се удовлетвори това негово желание, на което аз казах, че ще му дам и два, и четири, и сто пъти, колкото пъти заповяда негово височество; и понеже по това време той ядеше с баща си, остана за следобед, след като се наспи, но това не стана този ден, защото следобед отиде с майка си, кралицата, на поклонение в една пагода, където имаше празник за здравето на краля. И още на другия ден, в събота срещу света Богородица, през следобедната почивка дошъл в къщата, където бях, само с още две момчета благородници, където ме заварил да спя на една рогозка, и като видял закачената пушка, не искал да ме буди, с намерение да гръмне първо два-три пъти, понеже му се струвало, както каза след това, че в тези изстрели, които той сам произведе, няма да се смятат онези, които аз бях му обещал, накарал едно от момчетата съвсем тихичко да отиде да запали фитила, свалил пушката от мястото й и като искал да я напълни, както няколко пъти ме бил виждал да правя това, понеже не знаел колко барут трябва да сложи, напълнил цевта повече от две педи, сложил и фитила, после я опрял до лицето си и се прицелил в едно портокалово дръвче, което се намирало пред него, и като я запалил, за беда тя се пръснала на три парчета, ударила го и го наранила на две места, едно от парчетата почти му откъснало палеца на дясната ръка и момчето веднага паднало на земята като умряло, а другите двама, които били с него, като видели това, побягнали към двореца и викали по улиците: пушката на чужденеца уби сина на краля; техните викове предизвикали такава суматоха сред хората, че се събрал целият град и се струпал с оръжие и крясъци пред къщата, където се намирах горкият аз, и едва тогава, бог ми е свидетел, аз се събудих от врявата на разбунтувалите се и видях, че на земята до мен лежи момчето, цялото обляно в кръв, и не мърда ни ръка, ни крак, прегърнах го като обезумял и не знаех къде съм. В това време дойде кралят, приведен в един стол, който четирима души носеха на раменете си, а той беше толкова пребледнял, че не приличаше на жив човек, а кралицата, подкрепяна от две жени и двете си дъщери по същия начин, гологлави, заобиколени от много госпожи и знатни хора, всичките като поразени; и като влязоха в къщата и видяха, че момчето лежи като умряло на земята, а аз съм го взел в прегръдките си и двамата сме облени в кръв, всички решиха, че съм го убил аз, двама от тези, които бяха там, се нахвърлиха върху мен с голи шпаги в ръце и искаха веднага да ме убият, обаче кралят изрева строго, като каза: та, та, та, разпитайте го първо, защото подозирам, че тази работа идва от по-далеч, защото може да са го подкупили някои роднини на предателите, които онзи ден заповядах да бъдат осъдени. И като извикаха тогава двете момчета, които са били тук с неговия син, той им зададе много въпроси, а те отговориха, че моята пушка го убила с някакви магии, които били в цевта; тогава всички, които ни бяха наобиколили, изкрещяха в един глас: какво друго иска да чуе господарят? Веднага да го убие най-жестоко. Изпратиха веднага да повикат фрубака, преводача, чрез когото се разбирахме с тях, който в това време също беше избягал от страх, и го доведоха насила пред краля и пред него и цялото правосъдие в едно предисловие му отправиха много заплахи, ако не говори истината, на което той разтреперан и разплакан отговори, че ще я каже. Тогава заповядаха да дойдат трима нотариуса, петима палачи с шпаги и в двете ръце, а през това време аз бях вече вързан и поставен на колене пред тях и бонзът Аскерано тейше беше председател на съда, със засукани ръкави и с нож в ръка, изцапан с кръвта на момчето, и ми каза: заклевам те като син на дявола, какъвто си, и виновен за толкова тежко престъпление, като обитателите на дома на огъня, хвърлени в дълбоката бездна на центъра на земята, да кажеш тук на висок глас, за да те чуят всички, поради каква причина ти поискаха твоята пушка с магиите си да убие това невинно дете, което ние всички пазехме като очите си? На което тогава не отговорих, защото още не бях на себе си, и дори да ме убиеха, нямаше да усетя, обаче той със свирепо и яростно лице ми каза отново: говори, признай кой те подкупи и колко ти дадоха, и как се казват, и къде живеят; на което отговорих, вече малко раздразнен, че бог знае и нека него го вземе за съдия при това дело, а той все още недоволен от това, което беше направил, отново ми отправи много нови заплахи, като заизрежда разни ужаси, за което изгуби над три часа, а през това време господ бог пожела момчето да дойде на себе си и то като видя баща си и майка си обляни в сълзи, каза, че ги моли много да не плачат, нито да искат смъртта на някого, защото само той бил причината за всичко, и че аз нямам никаква вина, поради което ги помоли, заради кръвта, в която го виждат облян, да заповядат веднага да ме развържат, защото иначе отново щяло да умре, и кралят заповяда веднага да махнат от мене въжетата, с които палачите бяха ме вързали. В това време дойдоха четиримата бонза, за да го лекуват, и като го видяха в какво положение е и с увиснал палец, започнала така да се вайкат, че не може да се опише, и момчето, като ги слушаше, започна да вика: махнете тия дяволи отпреде ми и доведете други, които да не ми говорят за моето състояние, защото така е било угодно богу да бъда в такова положение. И като отпратиха четиримата, дойдоха други, които не се решиха да лекуват раните и казаха за това на бащата, от което той се натъжи неутешимо и реши да послуша съвета на придружаващите го, да прати да извикат един бонз на име Тейше андоно, много прославен сред тях, който тогава беше в град Факатаа, на седемдесет левги оттам, на което раненото момче отговори: не зная какво да кажа за съвета, който давате на баща ми, след като всички виждате в какво положение съм и вместо да бъда лекуван и да ми се спре кръвта, искате да чакам един хилав старец, който е на сто и четиридесет левги оттук и на отиване и връщане, така че докато дойде, ще мине един месец. Поискайте прошка от този чужденец за оскърблението, което му нанесохте, и го успокойте след този страх, който му внушихте, и освободете тази къща, за да ме лекува той, както знае, защото по-добре е да ме убие човек, който толкова е плакал за мен, като този нещастник, отколкото слепият бонз на деветдесет и две години, от Факатаа.

 

Какво още преживях с това момче и как се качих за Танишумаа, а оттам за Лиампо, и какво ми се случи, след като пристигнах там

 

Неутешимият крал, който в това време беше като побъркан поради положението, в което се намираше синът му, се обърна към мен и каза много благо: умолявам те, виж дали можеш да ми помогнеш в бедата, която сполетя моя син, и те уверявам, че ако направиш това и ми го дадеш здрав, ще те имам като мой син и ще ти дам толкова, колкото поискаш. Аз му отговорих, нека негово височество заповяда да си отидат тези хора, защото ме смущават с врявата, която вдигат, и че ще видя какви са раните и ако се реша да го лекувам, ще го сторя на драго сърце, което кралят веднага направи; и като се доближих тогава до момчето и погледнах раните му, видях, че не са повече от две, една над челото, която, макар че беше голяма, не беше опасна, а другата на дясната ръка, която не беше нищо особено, само дето палецът беше полуувиснал. И като ми даде господ бог нова сила, казах на краля да се храни и да не се безпокои, защото се надявам бог да излекува сина му за по-малко от месец. Заех се да го лекувам веднага, а бонзовете започнаха да упрекват краля, че се е съгласил с това, и му казаха, че без съмнение тази нощ синът му ще умре, затова по-добре било да заповяда да ми отрежат главата, отколкото да ме остави още веднъж да убия сина му, защото, ако станело така, както било ясно, че ще стане, неговата смърт щяла да бъде много безславна, а кралят щял да загуби доброто име пред своите. Кралят им отговори, че виждал колко са прави, когато говорят така, поради което ги моли да го посъветват какво да направи, на което те му отговориха, че трябва да изчака да дойде бонзът Тейше андоно и да не приема друг съвет, защото той бил по-голям светец от всички, уверяваха го те, и само с едно докосване с ръката си щял да го излекува, както бил вече излекувал много други, на което те самите били свидетели. Когато кралят беше готов да приеме този проклет съвет на тези слуги на дявола, момчето започна да се оплаква, че много го болят раните и нека веднага му помогнат по какъвто щат начин, защото не можело да понася болките. При тези думи кралят отново поиска мнението на тези, които бяха при него, и ги помоли настоятелно, че като се имат пред вид, от една страна, разногласията между бонзовете и, от друга страна, голямата опасност, в която се намира синът му и големите болки, които изпитва, да го посъветват какво да направи при тази обърканост, в която не знаеше какво да реши, и всички му казаха, че много по-добре е да бъде лекувано веднага, отколкото да се чака толкова време, както казаха бонзовете. Кралят одобри този съвет като по-добър и по-разумен и като такъв го прие и благодари за него. И обръщайки се отново към мен, продължи да ми казва безброй любезни неща и ми обеща да ме направи много богат, ако излекувам сина му, на което аз със сълзи на очи отговорих, че ще го направя така внимателно и грижливо, както и ще види негово височество. И като се оставих в ръцете на бога, и като събрах кураж (както се казва), понеже виждах, че тук друг изход няма и че ако не го направя, ще ми отрежат главата, приготвих всичко необходимо за лекуването и веднага започнах с раната на ръката, понеже ми се струваше по-опасна, и направих седем бода, макар че ако беше лекувано от ръката на хирург, може би щяха да са достатъчни много по-малко, а на раната на главата направих само пет бода, тъй като беше по-малка, и сложих отгоре кълчища, напоени с яйца, и ги превързах много добре, както бях виждал няколко пъти да правят в Индия, и на петия ден извадих конците, и като продължих така с моето лечение, господ бог пожела то да оздравее за двадесет дни, без да му остане някаква болка, само една слаба изтръпналост на палеца, поради което кралят и всички господа оттогава нататък бяха винаги много гостоприемни към мен, почитаха ме много, а същото правеха и кралицата и нейните дъщери, които ми дадоха много копринени дрехи, а господата шпаги и ветрила, а кралят ми даде шестстотин таела, така че лекуването ми донесе над хиляда и петстотин крузадо, които донесох оттам. По това време бях известен от двамата португалци, които останаха в Танишумаа, че китаецът корсар, с когото бяхме дошли там, се готви да заминава за Китай. Казах за това на краля и го помолих да ми разреши да се върна, което той направи веднага и с много думи на благодарност за лечението на сина му. И като заповяда да ми дадат веднага една фунсе с весла, снабдена с всичко необходимо, и с двадесет негови слуги и един знатен мъж за капитан, потеглихме от град Фуншео една събота сутринта и в петък другата седмица по залез-слънце пристигнахме в Танишумаа, където намерих двамата мои другари, които ме посрещнаха с голяма радост. Тук останахме още петнадесет дни, през които джонката беше напълно готова за път, и заминахме за Лиампо, едно морско пристанище; в кралство Китай, за което споменах по-нагоре и с което португалците по това време водеха търговия, и като плавахме по нашия курс, по божия воля пристигнахме в него благополучно, където бяхме посрещнати много добре от тамошните жители, които, като смятаха за нещо ново, че си идваме по този начин, почти присъединени към китайците, ни питаха от коя земя идваме и откъде сме тръгнали с тях, на което отговорихме така, както си беше, и им разказахме за цялото ни пътешествие, и за новата земя Япония, която бяхме открили, и за многото сребро, което имаше там, и за добрата търговия с китайски платове, от което всички останаха толкова доволни, че не можеха да сдържат радостта си и веднага направиха една благочестива процесия, за да благодарят на бога за голямата милост, и тръгнаха от най-голямата църква „Света Богородица“ до една друга „Свети Яков“, която се намираше на края на селището, където отслужиха литургия и четоха проповед. След като свърши тази толкова благочестива и свята работа, в сърцата на повечето хора от това селище започна да се промъква алчността, така че всеки искаше пръв да предприеме пътешествието. Стигна се дотам, че се разделиха на групи и с оръжие в ръка изкупуваха всички платове в страната, където се появяха, така че китайските търговци, като виждаха тази нова и необуздана алчност, когато петдесет метра коприна струваше по това време четиридесет таела, само за осем дни покачиха цената на сто и шестдесет, и дори я вземаха насила и в много лош вид. И с тази коприна и неудържим интерес само за петнадесет дни бяха направени девет джонки, всички толкова зле снабдени и така зле екипирани, че някои от тях дори нямаха кормчия, а с това се наемаха самите им собственици, които нищо не разбираха от този занаят, и така всички заедно заминаха една неделя сутринта с насрещен вятър, с насрещен мусон, срещу прилива и срещу разума, без дори да им мине през ум за опасностите в морето, а напротив, толкова самонадеяни и улисани, че никой не можеше да се изпречи отпреде им, в това число и аз. Така отплаваха наслуки между островите и континента и в полунощ при една дъждовна буря, която ги връхлетя, всички бяха завлечени към плитчината Готом, която се намира на тридесет и осем градуса, и по голямо чудо само две от деветте джонки се измъкнаха, а другите седем се изгубиха, без да се спаси нито един човек от тях. Всички щети и загуби възлизаха на повече от триста хиляди крузадо плат, освен шестстотинте човека, които загинаха, между тях сто и четиридесет португалци, все уважавани и богати хора. Двете джонки, с които по чудо едва се спасихме, продължихме по нашия курс и двете заедно отидохме чак до острова на Леките и там при новолунието започна да духа такъв ненадеен североизточен вятър, че повече не се виждахме един друг, а някъде след пладне от запад-северозапад ни връхлетя един вятър и морето стана толкова бурно, с такова люшкане и високи вълни, че беше нещо ужасно. Нашият капитан, който се казваше Гашпар ди Мелу, благородник, много мъжествен, като видя, че джонката се проби откъм кърмата и в трюма на втората палуба влезе вода девет педи, след като се посъветва с офицерите, реши да се отрежат и двете мачти, защото иначе щяха да разцепят джонката, и макар че това се правеше колкото е възможно по-внимателно и предпазливо, нашето спасение не можа да мине, без голямото дърво да затисне четиринадесет души, петима от тях португалци, които бяха смазани и раздробени на хиляди парчета, нещо изключително печално за гледане, което така потисна духа ни, че бяхме като побъркани. И понеже бурята все повече се засилваше, ние се оставихме да ни носят вълните почти до залез-слънце, когато джонката се разби почти напълно. И тогава капитанът и всички останали, като видяхме до какво печално положение ни бяха докарали нашите грехове, започнахме да викаме за помощ пред една икона на света Богородица и с много сълзи и викове да я молим да измоли от своя честит син прошка за всички грехове, защото вече никой не мислеше за живота. Така прекарахме по-голямата част от нощта и с полупотънала джонка се носехме и докато дежурният беше обзет от дрямката, връхлетяхме върху един риф и още от първите удари джонката стана на парчета, при което загинаха шестдесет и двама души, някои удавени, други премазани под кила, толкова голяма болка и печал, колкото човек може да си представи.