Българска търсачка и начална страница

Даниел Стийл
Скъпоценности - Книга 1

1

Сара седеше спокойно и гледаше през прозореца, а въздухът беше толкова неподвижен под яркото лятно слънце, че човек можеше да чуе птиците, а и всеки друг звук на километри разстояние. Земите бяха идеално парцелирани и съвършено оформени, градините бяха проектирани от Льо Нотр, дизайнера на градините във Версай, а дърветата, като островърхи балдахини от зеленина, ограждаха парка на замъка Мьоз. Самата сграда беше на четиристотин години, а Сара, херцогиня Уитфийлд, живееше тук вече петдесет и пет години. Бе дошла заедно с Уилям, още момиче. Тя се усмихна при този спомен, наблюдавайки как кучетата на портиера се гонят в далечината. Усмивката й стана още по-доволна, когато си помисли колко много ще се зарадва Макс на двете млади животни овчарска порода.
Винаги когато седеше тук и наблюдаваше имението, върху което толкова много се бяха трудили, изпитваше някакво особено чувство на удовлетворение. С лекота можеше да извика спомена за отчаянието през войната, за непрестанния глад, за нивите, оголени от всичко, което можеха да родят. Беше трудно време, съвсем различно, а колко странно — съвсем не изглеждаше да е било толкова отдавна… петдесет години… половин век. Тя сведе поглед към ръцете си и към двата огромни, съвършено квадратни смарагда на пръстените, които носеше почти непрекъснато, и за кой ли път се изненада, като видя пред себе си ръцете на една стара жена. Все още бяха хубави, грациозни и полезни ръце и, слава богу, но ръце на една седемдесет и пет годишна жена. Бе живяла добре и дълго, прекалено дълго, както си мислеше понякога… прекалено дълго без Уилям, и все пак винаги оставаше още нещо — още нещо да види, да направи, да премисли, да планира, да предвиди за децата им. Беше благодарна за преживените години и дори и сега нямаше усещането, че всичко е приключило. Винаги оставаше по някой неочакван завой по пътя, някое събитие, което не можеше да се предвиди и с което тя трябваше да се справи. Като се замислеше, струваше й се странно, че те все още се нуждаят от нея, макар и по-малко, отколкото сами съзнаваха, но тъй като доста често се обръщаха към нея, тя продължаваше да се чувствува полезна и необходима. Освен това трябваше да мисли и за техните деца. Мисълта за тях я накара да се усмихне. Като продължи да гледа през прозореца, тя се изправи от стола.
От мястото, където беше застанала, можеше да ги види, когато пристигнат… да зърне лицата им, докато слизат от колите — ведри, засмени или ядосани, и поглеждат към прозорците й с копнеж. Сякаш винаги бяха сигурни, че тя ще бъде там и ще я зърнат. Каквото и друго да имаше да прави, следобедите, когато те трябваше да дойдат, тя винаги си намираше някаква работа в елегантната си всекидневна на горния етаж, докато ги очакваше. Независимо от всичките тези години, дори и след като те бяха вече пораснали, тя продължаваше да усеща гъдела на вълнението, преди да види лицата им, да чуе разказите им, да сподели проблемите им. Все така се тревожеше и милееше за тях. По някакъв начин всяко едно представляваше частица от огромната любов, която я свързваше с Уилям. Какъв забележителен мъж беше той, надминаваше всяка фантазия, всяка мечта. Дори след войната той продължи да бъде сила, с която всеки трябваше да се съобразява, човек, който никога нямаше да бъде забравен от онези, които го познаваха.
Сара бавно се отдалечи от прозореца, минавайки покрай камината от бял мрамор, където често седеше през студените зимни следобеди и размишляваше или пишеше бележки, често и писма, на някое от децата си.
Редовно говореше с тях по телефона — в Париж, Лондон, Рим, Мюнхен, Мадрид, но си имаше слабост към писмата.
Остана права и се загледа в масата, застлана със старинна покривка от излинял брокат, едно прекрасно произведение на антични майстори, което беше открила преди години във Венеция, после нежно докосна снимките, подредени в рамки, вдигайки ги безразборно, за да ги види по-добре. И докато ги разглеждаше, изведнъж й се стори невероятно лесно да извика конкретния момент… деня на сватбата й и Уилям, който се смее на нещо, казано от някой, а тя го гледа смутено усмихната. Беше ден, изпълнен с такова очевидно щастие, с толкова радост, та чак й се струваше, че сърцето й няма да го понесе. Носеше бежова рокля от дантела и атлаз и елегантна шапка от бежова дантела с къса воалетка, а в ръцете си държеше цял облак от дребни орхидеи с цвят на чай.
Венчаха се в родната й къща, със скромна церемония, заобиколени единствено от приятели на родителите й. Още около стотина човека се присъединиха към тях за малкия, но изискан прием. Този път нямаше шаферки, нито пищно сватбено тържество или младежко разточителство, само сестра й й асистираше в прекрасна рокля от син крепдешин и страхотна шапка, специална изработка на Лили Даше. Майка й беше с къса, смарагдовозелена рокля. Сара се усмихна при спомена — роклята на майка й имаше почти същия цвят като двата изключителни смарагда на пръстените й. Колко доволна от живота й щеше да бъде майка й, ако само беше доживяла да я види.
Имаше и други снимки, на децата като малки… една прекрасна снимка на Джулиън с първото му куче… на Филип, така невероятно зрял за своите осем-девет години, от първото му посещение в Итън. На Изабел — някъде в Южна Франция, още в пубертета. И всяко от тях в ръцете на Сара, непосредствено след раждането им. Уилям винаги правеше тези снимки сам, като се опитваше да скрие сълзите в очите си, докато гледаше към Сара, прегърнала поредното мъничко бебенце. И Елизабет — така крехка, застанала до Филип на една толкова пожълтяла снимка, че едва се различаваше. Както винаги сълзи изпълнила очите на Сара, докато я гледаше и си спомняше. Животът й дотук беше добър и пълноценен, но далеч невинаги лек.
Дълго разглежда снимките, връщаше се към свидни митове, потапяше се във всеки от тях и нежно прехвърляше спомените, като се опитваше все пак да избегне онези, които бяха прекалено болезнени. Накрая въздъхна и тръгна обратно към големите френски прозорци.
Сара беше грациозна и висока, с изправен гръб и гордо и елегантно вдигната глава, подобно на танцьорка. Косата й беше снежнобяла, макар че някога блестеше като абанос, огромните й зелени очи имаха тъмния, наситен цвят на смарагдите, които носеше. От децата й само Изабел имаше същите очи, но дори и те не бяха толкова тъмни. Никое от тях обаче не притежаваше нейната сила и характер, нито нейната духовна издръжливост, решимост и воля за оцеляване пред всичко, което съдбата й поднасяше. Техният живот беше по-лек от нейния и в известно отношение тя беше благодарна за това. От друга страна, понякога се питаше дали непрестанното й внимание към тях не ги бе изнежило, дали не ги бе глезила много и в резултат направила по-слаби. Не че някой би нарекъл Филип слаб… или Джулиън… Ксавие… та дори и Изабел… и все пак Сара притежаваше нещо, което го нямаше в никое от тях — една сила на духа, която сякаш струеше от нея, дори само при наблюдение отстрани. Това беше сила, която човек усещаше в момента, в който видеше Сара, и независимо дали тя самата му харесваше, или не, не можеше да не изпита уважение към нея. Уилям също беше такъв човек, макар и по-излиятелен, по-открит в радостта си от живота и в благоразположението си. Сара винаги беше по-тиха от него, с изключение на моментите, когато бяха само двамата. Той бе пробудил най-доброто у нея. Както тя често повтаряше, той й бе дал всичко, всичко, от което някога се бе интересувала, всичко, което бе обичала и от което истински се бе нуждала. Сара се усмихна, поглеждайки към зелените ливади, и си спомни как започна всичко това. Имаше чувството, че е било само преди няколко часа… няколко дни. Просто не можеше да повярва, че утре е седемдесет и петият й рожден ден. Децата и внуците й щяха да дойдат, за да го отпразнуват заедно, а на следващия ден щяха да пристигнат стотици известни и уважавани личности. Чествуването все още й се струваше голяма глупост, но децата бяха настояли безпрекословно. Джулиън се нагърби с организацията и дори Филип на няколко пъти телефонира от Лондон, за да се увери, че всичко върви както трябва. Ксавие от своя страна се закле, че където и да се намира — Ботсвана, Бразилия или господ знае къде, ще прелети оттам, за да присъствува. И ето сега тя ги очакваше, изправена до прозореца, почти без дъх, тръпнеща от вълнение. Носеше стара, но великолепно ушита, съвсем семпла черна рокля «Шанел» и едрите, съвършени по форма перли, които почти не сваляше и които караха хората да затаят дъх, когато ги видеха за първи път. Беше се сдобила с тях след войната и ако сега решеше да ги продаде, със сигурност щяха да й донесат два милиона долара. Но Сара никога не бе и помисляла за това. Тя ги носеше просто защото ги обичаше, защото бяха нейни и защото Уилям бе настоял тя да ги задържи.
«Херцогинята на Уитфийлд трябва да притежава такива перли, любов моя» — беше се пошегувал той, когато тя за пръв път ги премери върху един стар негов пуловер, който беше облякла, за да работи в градината.
«Какъв срам, че перлите на майка ми са толкова невзрачни в сравнение с тези» — беше отбелязал той, при което тя се разсмя, а той я прегърна и целуна. Сара Уитфийлд притежаваше красиви неща и бе имала прекрасен живот. А и самата тя беше изключителна личност.
И точно когато отвръщаше глава от прозореца, вече нетърпелива да ги посрещне, тя чу първата кола да взема последния завой по алеята. Беше дълга черна лимузина ролс-ройс с толкова тъмни стъкла, че Сара не би могла да види кой е вътре. Тя обаче знаеше, тъй като отлично познаваше всяко от децата си. Колата спря директно пред централния вход на замъка, почти под прозореца й, и докато шофьорът слизаше, бързайки да отвори вратата, тя развеселено поклати глава. Най-големият й син изглеждаше както винаги твърде изискан, истински завършен англичанин, опитвайки се да прикрие безпокойството си в близост до жената, която слезе от колата веднага след него. Тя беше с бяла копринена рокля и обувки на «Шанел», косата й бе много стилно късо подстригана, а диамантите й, поставени на абсолютно всички възможни места, блестяха на лятното слънце. Сара отново се усмихна на себе си, обръщайки гръб на гледката под прозореца. Това бе само началото на няколко безразсъдни, интересни дни… Трудно бе за вярване… Тя не можеше да не се запита какво ли би си помислил Уилям за всичко това… целия този шум около седемдесет и петия й юбилей… седемдесет и пет години… толкова много и така скоро… Струваше й се, че само мигове я делят от началото…


2

Родена през 1916 година в Ню Йорк, Сара Томпсън беше по-малката от двете дъщери в многоуважавано и доста богато семейство, макар и не колкото фамилиите на братовчедите им Астор и Бидъл. На деветнадесет години сестра й, Джейн, се омъжи фактически за потомък на Валдербилт. Точно две години по-късно в Деня на благодарността Сара се сгоди за Фреди Ван Диъринг. По това време тя самата беше на деветнадесет години, а Джейн и Питър току-що се бяха сдобили с първото си бебе, прекрасно момченце на име Джеймс, с червеникаворуси къдрици.
Годежът на Сара с Фреди не беше особена изненада за никого от семейството й, тъй като те от години поддържаха връзки с фамилията Ван Диъринг и макар че познаваха Фреди по-малко, защото през годините на следването си той живееше в пансион, все пак го бяха виждали достатъчно често в Ню Йорк още докато учеше в Принстънския университет. Той се дипломира през юни в годината на годежа им и беше изпаднал в особено въодушевление след това знаменателно събитие, но успяваше да намери време да ухажва Сара. Фреди беше весело, жизнерадостно момче, което непрестанно кроеше закачливи номера на приятелите си и гледаше всеки около него да се забавлява добре, най-вече Сара. Рядко се отнасяше сериозно към нещо, непрекъснато се шегуваше. Сара бе поласкана от неговото внимание, а остроумието му я забавляваше. Истинско удоволствие беше да си с него, разговорът вървеше леко, а смехът и хубавото му настроение бяха заразителни. Всички харесваха Фреди и ако му липсваше амбиция към бизнеса, едва ли някой щеше да го упрекне, освен може би бащата на Сара. Но, разбира се, всеизвестно бе, че дори никога да не работи, той би могъл охолно да живее от фамилното богатство. Въпреки това бащата на Сара смяташе, че за един млад човек е важно да навлезе в света на бизнеса, независимо какъв е размерът на състоянието му или положението на родителите му. Той самият притежаваше банка и точно преди годежа проведе дълъг разговор с Фреди относно плановете му. Младежът го увери, че е твърдо решен да си намери стабилна работа. Всъщност имал чудесно предложение за място в «Дж. П. Морган и Ко» в Ню Йорк, както и друго, още по-добро, за новоанглийската банка в Бостън. След Нова година смятал да приеме едно от двете, което много зарадва господин Томпсън, и той даде благословията си за официалния годеж.
Тази година празниците бяха истинско удоволствие за Сара. Зареди се безкрайна поредица от годежни тържества в тяхна чест и вечер след вечер те излизаха, веселяха се, срещаха се с приятели и лудуваха до зори. Имаше забави на ледената пързалка в Сентръл Парк, обеди, вечери и много танци. Сара забеляза, че през този период Фреди сякаш доста си попийваше, но независимо от това колко бе пил, той се държеше културно и любезно и бе изключително чаровен. Всеки в Ню Йорк обожаваше Фреди Ван Диъринг.
Сватбата бе насрочена за юни и през пролетта Сара вече се разкъсваше между различните си задължения — следеше за сватбените подаръци, ходеше на проби за булчинската рокля и посещаваше нови и нови празненства в тяхна чест, организирани от приятели. Чувствуваше се така, сякаш непрекъснато й се виеше свят. През всичките тези месеци почти не можеше да се види с Фреди насаме и й се струваше, че се срещат единствено по забавите. Останалото време той прекарваше с приятели, всеки от които го подготвяше за голямото му гмуркане в улегналия живот на женените.
Сара знаеше, че това е период, през който би трябвало да се чувствува щастлива, но истината не беше такава, както довери тя на сестра си Джейн през един майски ден. Беше някакъв страхотен водовъртеж, всичко се изплъзваше от контрол и тя се чувствуваше напълно изстискана. Най-накрая, един следобед след последната проба за сватбената рокля, тя избухна в сълзи, а сестра й внимателно й подаде дантелената си кърпичка и нежно я погали по дългата черна коса, падаща тежко по раменете й.
— Всичко е наред. Всеки се чувствува така преди сватбата. Предполага се, че е чудесно, а фактически е доста трудно време. Толкова неща се случват едновременно, че не ти остава дори един спокоен миг да размислиш, да поседиш, да бъдеш сама. Времето преди сватбата беше ужасно за мен.
— И за теб значи? — Сара обърна големите си зелени очи към сестра си, която току-що беше навършила двадесет и една години и й се струваше олицетворение на мъдростта. Изпита огромно облекчение от това, че и друг се е чувствувал така разбит и объркан точно преди сватбата си.
Единственото, в което Сара не се съмняваше, беше привързаността и вниманието на Фреди към нея, както и вярата, че ще бъдат много щастливи след сватбата. Само дето й се струваше, че има прекалено много «веселба» наоколо, прекалено много забави и развлечения и цари пълна суматоха. Сякаш всичко, за което Фреди мислеше, беше само как да излезе и добре да се забавлява. От месеци не бяха си говорили сериозно и той все още не беше споделил с нея плановете си за работа. Непрекъснато й повтаряше, че не бива да се безпокои. Не си направи труда да приеме мястото в банката веднага след Нова година, тъй като имал да върши толкова много неща преди сватбата, че това щяло само да го разсейва. По това време Едуард Томпсън бе добил вече бегла представа за отношението на Фреди към работата, но се въздържаше да я сподели с дъщеря си. Беше обсъдил въпроса със съпругата си, ала Виктория Томпсън бе уверена, че след сватбата Фреди ще улегне. В края на краищата нали беше учил в «Принстън».
Сватбата се състоя през юни и доказа, че подготовката си е струвала усилията. Имаше великолепен ритуал в църквата «Сен Тома» на Пето авеню, а приемът беше в «Сен Реджис». Присъствуваха четиристотин гости, музиката беше чудесна и не спря през целия следобед. Храната беше много вкусна, а четиринадесетте шаферки изглеждаха прелестно в муселинените си тоалети с цвят на праскова. Самата Сара беше облечена в невероятно красива рокля от бяла дантела и френски муселин, с деветметров шлейф, а белият дантелен воал беше от сватбата на баба й. Изглеждаше изключително. Слънцето блестеше ярко през целия ден. Фреди също беше много хубав. Изобщо това беше идеална сватба във всяко отношение.
Последва я един почти безметежен меден месец на Кейп Код. Фреди беше наел къщата и малката яхта на един приятел и те прекараха в пълно уединение първите четири седмици от съвместния си живот. В началото Сара изпитваше голямо смущение пред Фреди, но той беше нежен и внимателен и винаги много забавен. Когато си позволяваше да бъде сериозен, проявяваше богат интелект, но това се случваше изключително рядко. Тя откри, че той е отличен яхтсмен. Пиеше много по-малко от преди и Сара облекчено си отдъхна. Влечението му към алкохола почти беше започнало да я тревожи преди сватбата. Но, както той се изрази, това било само за допълнение към веселбата.
Меденият им месец беше толкова щастлив, че самата мисъл за връщане в Ню Йорк беше омразна за Сара, но собствениците на къщата, която бяха наели, се връщаха от Европа. Сара и Фреди знаеха, че ще трябва да се организират и да се преместят в апартамента си. Бяха намерили един в Ню Йорк, в горната част на Ийст Сайд. През лятото щяха да останат в лятната къща на родителите й в Саутхамптън, докато бояджиите, декораторът и работниците оправеха всичко.
Окончателно се прибраха в Ню Йорк през есента след Деня на труда. Фреди обаче отново се оказа прекалено зает, за да си търси работа. Фактически той беше зает за всичко и всички, с изключение на приятелите си. И както изглеждаше, отново бе започнал да пие много. Още докато бяха в Саутхамптън, Сара забелязваше това всеки път, когато той се връщаше от града. А след като се преместиха в собствения си апартамент, стана вече съвсем очевидно. Вечер си идваше пиян, след като беше прекарал целия ден с приятели. Понякога изобщо не си правеше труда да се прибира до късно след полунощ. От време на време взимаше и Сара със себе си по забави и балове, където винаги се оказваше център на веселбата. Беше в най-добри приятелски отношения с всички и всеки знаеше, че ще прекара добре, щом е в компанията на Фреди Вай Диъринг. Всеки, с изключение на Сара, която бе започнала да изглежда отчайващо нещастна доста преди Коледа. Вече изобщо не се споменаваше възможността Фреди да започне работа и той отклоняваше всеки деликатен опит от нейна страна за разговор. Очевидно нямаше никакви други планове, освен да се забавлява и да пие.
През януари Сара се стори прекалено бледа на Джейн и тя я покани на чай, за да разбере причината.
— Добре съм си — престори се Сара на развеселена от факта, че сестра й е загрижена, но когато чаят беше сервиран, пребледня още повече и не можа да отпие и глътка.
— Скъпа, какво има? Моля те, кажи ми. Трябва да ми кажеш.
Джейн се безпокоеше за нея още от Коледа, когато Сара се държа неестествено тихо по време на празничната вечеря в дома на родителите им. Фреди очарова всички с римувания тост за здравето на цялото семейство, включително и прислугата, която работеше за тях от години, и дори Юпитер, семейното куче, лая в акомпанимент, докато другите аплодираха съвършеното стихоплетство на Фреди.
— Не, наистина, добре съм — настоя Сара, но най-неочаквано се разплака и се хвърли разридана в прегръдките на сестра си, признавайки по този начин, че всъщност изобщо не е добре. Фреди рядко се прибирал вкъщи, непрекъснато скитал и оставал с приятели до късно през нощта, а Сара, това обаче не призна пред Джейн, понякога подозираше, че някои от тях са от женски пол.
Опитвала се да го накара да прекарва повече време с нея, но той, изглежда, не искал. Започнал да пие повече от всякога. Първата чашка изпивал много преди обяд, понякога още със ставането от леглото, а пред Сара настоявал, че в това няма нищо лошо. Наричал я «малката ми педантка» и пренебрегвал безпокойствата й с усмивка. И като връх на всичко току-що научила, че е бременна.
— Но това е чудесно — възкликна Джейн с възхищение. — Аз също съм бременна — добави тя и Сара се усмихна през сълзи, неспособна да обясни на сестра си колко е нещастна.
Животът на Джейн беше съвсем различен от нейния. Бе омъжена за сериозен мъж, на когото можеше да се разчита и който държеше на семейството си, докато за Фреди Ван Диъринг то със сигурност не представляваше никакъв интерес. Той притежаваше много качества: беше забавен, чаровен, остроумен, но чувството за отговорност му бе толкова неприсъщо, колкото някакъв чужд език. Сара бе започнала да се съмнява, че той изобщо ще улегне някога. Щеше просто да си продължи така цял живот. Бащата на Сара също подозираше това, но Джейн все още беше убедена, че всичко ще се уреди особено след като дойде бебето. Младите жени откриха, че бебетата им трябва да се родят приблизително по едно и също време — фактически с разлика от няколко дни и тази новина поразвесели Сара, преди да се прибере отново в самотния си дом.
Както обикновено, Фреди го нямаше, а тази нощ изобщо не се и прибра. На следващия ден, когато се върна по обяд, беше разкаян и обясни, че играл бридж до четири часа сутринта, а после останал там, където бил, защото се притеснявал да не я събуди.
— Това ли е всичко, което правиш? — За първи път му заговори гневно, след като й беше дал обяснения, и той се стресна от ядните нотки в гласа й. Винаги преди това тя се беше отнасяла сдържано към поведението му, но този път очевидно беше много ядосана.
— Какво искаш да кажеш, за бога? — Въпросът й, изглежда, го шокира, а невинните му сини очи широко се разтвориха, с тази пясъчноруса коса приличаше на Том Сойер.
— Искам да попитам какво точно правиш през нощите, когато те няма до един-два часа сутринта? — В гласа й звучеше искрен гняв, примесен с болка и разочарование.
Той се усмихна хлапашки, сигурен, че както винаги ще може да я залъже.
— Е, някой път попрекалявам с пиенето. Това е всичко. В такива случаи изглежда по-естествено да остана там, където съм, отколкото да се прибирам, когато спиш. Не искам да те притеснявам, Сара.
— Да, но го правиш. Ти никога не си си у дома. Постоянно си навън с приятели и всяка нощ се прибираш пиян. Това не е начинът, по който живеят женените мъже. — Тя направо беснееше.
— Не е ли? Твоя зет ли имаш предвид или все пак нормалните хора, надарени с малко повече стръв към удоволствията и радостите в живота? Съжалявам, скъпа, но аз не съм Питър.
— Никога не съм го искала от теб. Но кой си ти всъщност? За кого съм се омъжила? Не мога въобще да те видя, освен по разни забави, а дори и тогава си някъде настрани с приятелите си — играете карти, разправяте си историйки, пиете. После изчезваш и само господ знае къде отиваш — тъжно каза тя.
— Би предпочела да си стоя у дома при теб, така ли? — Изглеждаше развеселен и за първи път тя забеляза нещо лошо в очите му, някаква злоба, макар да съзнаваше, че всъщност се противопоставя на целия му стил на живот. Стряскаше го и дори застрашаваше пиенето му.
— Да, предпочитам да си стоиш у дома при мен. Толкова ли е шокиращо?
— Не е шокиращо, просто е глупаво. Ти се омъжи за мен, защото с мен ти беше забавно, нали така? Ако искаше някой скучен тип като зет ти, предполагам, че щеше да си намериш, но ти не пожела. Искаше мен. А сега ти се е приискало да ме превърнеш в мухльо като него. Е, скъпа, мога да ти обещая, че това никога няма да стане.
— Какво ще стане тогава? Ще тръгнеш ли на работа? Още миналата година си казал на татко, че ще работиш, а все още нищо не правиш.
— Аз нямам нужда да работя, Сара. Отегчаваш ме до сълзи. Трябва да си доволна, че не ми се налага да се трепя като глупак на някоя ужасна службица, опитвайки се да припечеля за насъщния.
— Татко мисли, че ще е полезно за теб. И аз смятам така. — Това беше най-смелото изказване, което някога си беше позволявала, след като предишната нощ часове наред не можа да мигне, премисляйки какво да му каже. Искаше й се животът им да стане по-добър, да има истински съпруг, преди да дойде бебето.
— Баща ти е от друго поколение… — Очите му блестяха, когато я погледна. — А ти си глупачка.
При тези думи тя разбра онова, което трябваше да усети още когато се бе прибрал. Беше пил. Беше едва обяд, ала той явно бе пиян и докато го наблюдаваше, я заля вълна на отвращение.
— Може би ще е по-добре да внеса този въпрос някой друг път!
— Точно така.
Малко след това пак излезе, но се прибра рано, а на другата сутрин положи усилие да стане в прилично време и чак тогава разбра, че тя се чувствува зле. Остана изненадан, докато я разпитваше по време на закуската. Бяха наели жена, която всеки ден идваше да чисти къщата, да глади и да им сервира храната, когато си бяха у дома. Сара обичаше да готви, но през последния месец не беше в състояние дори да надникне в кухнята, макар че Фреди не се свърташе достатъчно вкъщи, за да забележи това.
— Нещо не е наред ли? Да не си болна? Може би трябва да отидеш на лекар? — Изглеждаше загрижен и от време на време вдигаше очи от сутрешния вестник, за да й хвърли по някой поглед. Беше я чул да повръща веднага след като станаха от масата и се чудеше дали не е от някаква храна.
— Ходих вече на лекар — тихо отговори тя, вперила очи в него, но мина доста време, преди той отново да я погледне, почти забравил въпроса си.
— За какво говорехме? А, да… ами добре. Какво ти казаха? Инфлуенца? Трябва да внимаваш, знаеш ли, има епидемия. Майката на Том Паркър едва не умря миналата седмица.
— Надали ще умра от моята болест. — Тя леко се усмихна, а той се върна към вестника си. Настъпи дълго мълчание и накрая Фреди отново я погледна, съвсем забравял предишния им разговор.
— Голям шум се вдига в Англия около абдикацията на Едуард VIII заради тази Симпсън. Трябва да е нещо специално, та да го накара да се реши на такова нещо!
— Мисля, че е доста жалко — каза Сара сериозно. — Горкият човек, струпаха му се толкова неприятности. Как е възможно да го съсипва по такъв начин? Какъв живот биха могли да имат заедно?
— Вероятно доста колоритен. — Той й се усмихна, за голямо нейно съжаление по-красив от всякога. Тя вече не знаеше дали го обича, или мрази, животът й с него се бе превърнал в такъв кошмар. Но може би Джейн имаше право, може би с появата на бебето всичко щеше да се оправи.
— Ще имам бебе — каза го почти шепнешком и за миг й се стори, че той не я чу. Но изведнъж Фреди се обърна към нея, изправи се и я погледна така, сякаш се надяваше това да е някаква шега.
— Сериозно ли говориш?
Тя кимна, неспособна да изрече нищо повече, докато сълзи пълнеха очите й. Почувствува известно облекчение, че най-после му го каза. Знаеше още от преди Коледа, но не бе имала куража да му го съобщи. Искаше той да се интересува от нея, дебнеше тих момент на щастие помежду им, но от медения им месец на Кейп Код преди повече от половин година такъв просто не бе имало.
«Да. Сериозно говоря» — отвърнаха очите й, докато той я наблюдаваше.
— Много лошо. Не ти ли се струва малко раничко за това? Мислех, че внимаваме. — Изглеждаше ядосан, а не зарадван и тя усети ридания да стягат гърлото й, молейки се да не се покаже глупачка пред съпруга си.
— И аз така мислех. — Тя повдигна пълните си със сълзи очи към него, а той пристъпи и й разроши косите, сякаш беше по-малката му сестричка.
— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Кога трябва да се появи?
— През август. — Опитваше се да не заплаче, но й беше много трудно да се контролира. Поне не беше вбесен, само ядосан. Тя също не бе очарована, когато чу новината. Толкова малко неща ги свързваха вече. Толкова малко време, топлина или общуване. — И Питър и Джейн ще имат бебе по същото време.
— Браво на тях — саркастично отбеляза той, като се чудеше какво ще прави с нея сега. Бракът се беше оказал много по-голямо бреме, отколкото очакваше. Имаше чувството, че Сара си седи през цялото време вкъщи само за да го дебне и хване в капана. А и сега, докато наблюдаваше младата бъдеща майка, му се стори, че тя има още по-мрачен вид.
— Не и на нас обаче. Нали така? — Тя не успя да сдържи двете сълзи, които бавно се търкулнаха по бузите й едновременно с въпроса й.
— Времето не е най-подходящото. Но предполагам, че не можеш да го избираш по желание, нали?
Тя само поклати глава, а той напусна стаята и нищо повече не спомена, преди да излезе половин час по-късно. Имал среща с приятели за обяд и не каза кога ще се прибере. Никога не казваше. Тя плака, докато най-накрая заспа, а той се прибра чак в осем часа на другата сутрин. Беше толкова пиян, че не можа да стигне до спалнята и легна на кушетката в хола. Тя го чу да влиза, но когато отиде при него, той вече хъркаше.
През следващия месец стана болезнено ясно колко силно го е разтърсила нейната новина. Бракът го плашеше много, но представата за бебе буквално го изпълваше с ужас. Питър се опита да й обясни поведението му един ден, когато вечеряше сама с тях, тъй като по това време вече не беше тайна фактът, че е нещастна с Фреди. Никой друг не биваше да знае, но откакто каза на сестра си за бебето, Сара беше започнала да споделя с тях.
— Някои мъже просто изпадат в ужас при мисълта за подобна отговорност. Това означава, че те самите трябва да пораснат. Откровено казано, и аз бях изплашен първия път. — Той погледна с обич към Джейн, а след това сериозно към сестра й. — Пък и Фреди не може да се похвали с любов към заседналия живот. Но, предполагам, когато види бебето, ще разбере, че това не е толкова страшно, колкото си го е представял. Те са съвсем безобидни, когато са малки. Ала вероятно ще бъде доста трудно, докато се роди. — В действителност Питър изпитваше по-голямо съчувствие към нея, отколкото даваше да се разбере, често казваше на жена си, че смята Фреди за пълен нехранимайко. Но не му се искаше да изразява мнението си пред Сара. Предпочиташе да я окуражи заради бебето.
Душевното й състояние обаче не се промени особено, враждебното поведение на Фреди и пиенето му продължаваха да я измъчват. Джейн трябваше да приложи цялата си изобретателност, за да я накара да излиза. Най-после успя и един ден двете тръгнаха по покупки. Но когато слязоха към центъра, в «Бонуит Телър» на Пето авеню, Сара изведнъж пребледня и политна, протягайки с невиждащи очи ръка към сестра си.
— Какво ти е? — Джейн се уплаши от вида й.
— Ами… нищо… Не зная какво ми стана.
Остра болка я бе пронизала, макар и само за миг.
— Защо не поседнем? — Джейн бързо направи знак и помоли за стол и чаша вода, но междувременно Сара отново я стисна за ръката. По челото й избиха ситни капчици пот, а лицето й стана сивкаво зелено.
— Страшно съжалявам… Джейн, чувствувам се много зле. — И почти веднага припадна.
Линейката пристигна секунди след повикването. Изнесоха Сара на носилка. Тя вече бе дошла в съзнание, ала сестра й изглеждаше направо паникьосана, докато се суетеше около нея. Позволиха й да се качи в линейката, но преди това тя помоли да се обадят от магазина в офиса на Питър и на майка им у дома. Само след броени минути и двамата пристигнаха в болницата. Питър беше притеснен повече за Джейн, която се сгуши в прегръдките му и се разрида, щом майка й влезе в стаята да види Сара. Госпожа Томпсън остана дълго вътре, а когато излезе и погледна към по-голямата си дъщеря, очите й бяха пълни със сълзи.
— Как е тя? — разтревожено попита Джейн, но майка й само кимна лекичко и седна. Беше добра майка. Тиха, сдържана жена, с изискан вкус, практичен мироглед и ценностна система, което беше от голяма полза и за двете момичета, макар че разумните неща, на които ги беше учила, не бяха помогнали много на Сара в отношенията й с Фреди.
— Ще се оправи — каза Виктория Томпсън, като протегна ръце към тях, а Питър и Джейн ги стиснаха силно. — Загуби бебето… но е още много млада.
Виктория също беше загубила едно дете, единствения син, преди да се родят Джейн и Сара, ала тя никога не беше споделяла тази своя скръб с дъщерите си. Сега го бе разказала на Сара, надявайки се да я утеши и да й вдъхне надежда.
— Ще има друго бебе някой ден — тъжно допълни госпожа Томпсън. Много по-разстроена беше от онова, което Сара изплака за живота си с Фреди. Младата жена беше плакала сърцераздирателно, настоявайки, че вината за случилото се е изцяло нейна. Предишната вечер се наложило сама да премести някаква мебел, защото както винаги Фреди го нямало да й помогне. И изведнъж цялата истина бе изригнала като гейзер — за това, колко малко време прекарва с нея, колко много пие, колко нещастна е с него и колко го разстроила новината за бебето.
Лекарите им разрешиха да я видят едва след няколко часа, а междувременно Питър се върна в офиса, като преди това бе накарал Джейн да обещае, че вечерта ще се прибере у дома, за да си почине и да се възстанови след тежкия ден. Все пак и тя беше бременна. Един спонтанен аборт за деня бе достатъчно зло за всички.
Бяха се опитали да се свържат и с Фреди, но както обикновено той не беше вкъщи и никой не знаеше къде е и кога ще се върне. Прислужницата изрази дълбоко съжаление за инцидента с госпожа Ван Диъринг и обеща да предаде на господин Ван Диъринг адреса на болницата, ако той се появи или обади, нещо, за което всички негласно бяха на мнение, че е малко вероятно.
— Аз съм виновна — захлипа Сара, когато застанаха до леглото й отново. — Не го желаех достатъчно силно. Притеснявах се, че Фреди е ядосан, и ето сега… — Хълцайки, тя продължи нечленоразделно и майка й я взе в прегръдките си, като се опитваше да я накара да спре. След малко и трите жени плачеха и накрая се наложи да дадат успокоително на Сара. Щяха да я завържат в болницата няколко дни и Виктория уведоми сестрите, че ще остане при дъщеря си през нощта, после изпрати с едно такси Джейн вкъщи, след което проведе дълъг разговор с мъжа си от телефона във фоайето.
Когато същата нощ Фреди се прибра у дома, за огромна своя изненада завари тъста си да го чака в хола. За щастие беше пил по-малко от обичайното и беше изненадващо трезвен, като се има предвид, че вече минаваше полунощ. Бе прекарал скучна вечер и накрая бе решил да се прибере по-рано.
— Боже мой… сър… какво правите тук? — поизчерви се той, след което го дари с широката си момчешка усмивка. И тогава осъзна, че трябва да има някаква извънредна причина за присъствието на Едуард Томпсън в дома му по това време. — Всичко наред ли е със Сара?
— Не, не е наред. — За миг той отклони очи, след което отново го погледна. Нямаше деликатен начин да му го съобщи. — Тя… загуби бебето тази сутрин и е в болницата «Ленъкс Хил». Майка й е още при нея.
— Бебето ли? — Изглеждаше стреснат, но изпита облекчение, надявайки се да не е толкова пиян, че да не съумее да го прикрие. — Съжалявам — каза го така, сякаш се отнасяше за нечия чужда съпруга и нечие чуждо бебе. — Тя добре ли е?
— Вярвам, ще може да има други деца. По-тревожното е, че нещата между вас съвсем не са идилични, както ми каза жена ми. При нормални обстоятелства никога не бих се намесил в брачния живот на дъщеря си, но при този изключително неприятен случай и след като тя е толкова… зле, струва ми се, че моментът е подходящ да си поговорим с теб. Жена ми каза, че цял следобед Сара е била в истерия, а пък аз, Фредерик, смятам за показателен фактът, че от ранните часове на деня никой не е успял да се свърже с теб. Това едва ли би могло да се нарече щастлив живот и за двамата. Има ли нещо, което ние трябва да научим сега, или смяташ, че си способен да продължиш да живееш с дъщеря ми, като се върнеш към чувствата, които изпитваше към нея, когато встъпи в този съюз?
— Аз… аз… разбира се… Желаете ли нещо за пиене, господин Томпсън? — Той се отправи към барчето, наля си голяма чаша с уиски и я разреди със съвсем малко вода.
— Не, мисля, че не. — Едуард Томпсън седеше в очакване и наблюдаваше зет си навъсено, а Фреди въобще не се съмняваше, че възрастният мъж чака отговор. — Има ли някакъв проблем, който ти пречи да се държиш по подобаващ начин като неин съпруг?
— Ами аз… сър, тази история с бебето беше малко неочаквана.
— Разбирам, Фредерик. Бебетата често са неочаквани. Има ли някакво сериозно недоразумение между вас, за което трябва да знам?
— Ни най-малко. Тя е прекрасно момиче. Аз… аз просто се нуждаех от малко време, за да свикна с факта, че съм женен.
— Както и с мисълта за работа, предполагам? — Той остро погледна към Фреди, който предчувстваше, че ще стане дума и за това.
— Да, да, естествено. Смятах, че ще мога да се занимая с този въпрос след раждането на бебето.
— Сега ще можеш да го направиш малко по-рано.
— Разбира се, сър.
Едуард Томпсън се изправи — олицетворение на самата порядъчност в сравнение с доста разпуснатия вид на Фреди.
— Сигурен съм, че ще побързаш да посетиш Сара възможно най-рано утре сутринта, нали така, Фредерик?
— Естествено, сър. — Той го последва до вратата с отчаяното желание по-скоро да го изпроводи.
— Ще взема майка й от болницата утре в десет часа. Сигурен съм, че ще те видя там, нали?
— Непременно, сър.
— Много добре, Фредерик. — На прага се обърна и го погледна за последен път. — Мисля, че се разбрахме. — Малко неща си бяха казали, но твърде много си бяха изяснили.
— И аз така мисля, сър.
— Благодаря ти, Фредерик. Лека нощ. До утре.
Фреди облекчено въздъхна, когато затвори вратата след него, и отиде да си сипе още един скоч преди лягане, за да обмисли случилото се със Сара и бебето. Чудеше се какво ли точно е преживяла, но не му се искаше да си задава прекалено много въпроси. Твърде малко знаеше за тези неща и нямаше желание да става по-сведущ по въпроса. Фреди я съжаляваше, беше сигурен, че е било ужасно за нея, но странно колко малко чувства изпитваше той към бебето, а в действителност и към самата Сара. Беше си представял, че ще бъде много забавно да се ожени за нея, непрестанни развлечения, партньорка, с която ще излиза, когато си поиска. Никога не му беше минавало през ум колко обвързващо ще се окаже, колко отегчен, потиснат и ограничен ще се чувствува. Нищо в брака не му харесваше, дори Сара. Беше красиво момиче и би била прекрасна съпруга на някой друг. Великолепна домакиня, готвеше добре, умееше да забавлява, интелигентна и приятна за компания. В началото силно го привличаше физически. Но сега изпитваше неприязън само при мисълта за нея. Последното нещо на света, което би пожелал, беше да е женен. Фактът, че бе загубила бебето, му донесе истинско облекчение. Иначе щеше да бъде като глазура върху торта, за която вече се знае, че е отровна.
На другата сутрин той надлежно се появи в болницата малко преди десет часа, за да може господин Томпсън да го завари там, когато дойде да прибере жена си. Изглеждаше много сериозен в тъмния си костюм с тъмна вратовръзка и наистина беше доста оклюмал.
Беше купил цветя за Сара, но това сякаш не й направи никакво впечатление. Лежеше в леглото и гледаше през прозореца. Когато той влезе, тя държеше майка си за ръка и на него му стана мъчно за нея. Сара обърна глава да го погледне и безмълвни сълзи потекоха по бузите й. Майка й тихичко стана, за да ги остави сами, като я стисна нежно за ръката, а него докосна леко по рамото.
— Съжалявам, Фреди — тихо каза тя на излизане, но беше по-проницателна, отколкото той предполагаше, и само по израза на лицето му разбра, че той не съжалява.
— Сърдиш ли се? — пророни през сълзи Сара. Дори не се опита да се надигне. Имаше ужасен вид. Дългата й лъскавочерна коса бе разпиляна и рошава, лицето й бе добило цвета на чаршафите, а устните бяха почти сини. Беше загубила много кръв и бе прекалено отпаднала, за да седне в леглото. Единственото, за което имаше сили, беше да отвърне лице от него, а той се чудеше какво да й каже.
— Разбира се, че не. Защо трябва да ти се сърдя? — Пристъпи към нея и обърна брадичката й така, че отново да го погледне, но болката в очите й беше толкова голяма, че той не можа да издържи погледа й. Просто не беше в състояние да се справи с това положение и тя го знаеше.
— Аз съм виновна… Преместих този глупав шкаф в спалнята онази нощ и… не знам… Докторът казва, че такива неща се случват, такъв е животът.
— Виж… — Той пристъпи от крак на крак, наблюдавайки как тя кърши ръце, но не посегна да я докосне. — Виж… във всеки случай така е по-добре. Аз съм на двадесет и четири, а ти на двадесет — още не сме готови за бебе.
Тя дълго мълча, а после го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.
— Ти се радваш, че го загубихме, нали? — Очите й се забиха в неговите, докато почти му причиниха болка, а той се опитваше да се пребори с главоболието си.
— Не съм казвал такова нещо.
— Не е необходимо. На теб не ти е мъчно, нали?
— Мъчно ми е за тебе. — Беше истина. Тя изглеждаше ужасно.
— Ти никога не си искал това бебе.
— Не, не съм. — Беше искрен с нея, чувствуваше, че поне това й дължи.
— Е, аз също не го исках, заради тебе, и вероятно именно затова го и загубих.
Той не знаеше какво да отговори. След малко влезе баща й с Джейн, а госпожа Томпсън даваше нареждания на сестрите. Сара щеше да остане още няколко дни, след което щеше да отиде при родителите си, а когато позакрепнеше, щеше да се върне при Фреди.
— Естествено, и ти си добре дошъл у дома. — Виктория Томпсън му дари една от приветливите си усмивки, но беше твърда в решението си да не пуска Сара да се върне в апартамента с него. Искаше дъщеря й да е пред очите й, а и Фреди очевидно беше облекчен от това, че няма да е пред неговите.
На следващия ден той й изпрати червени рози и дойде да я види още веднъж, а след това през седмицата, която тя прекара при родителите си, я посещаваше всеки ден.
Никога повече не спомена за бебето пред нея. Но правеше всичко възможно да води разговор. Всъщност с изненада откри колко неловко се чувствува, когато са заедно. Сякаш за една нощ си бяха станали съвсем чужди. Истината беше, че и преди това бе същото. Просто сега беше по-трудно да го скрият. Той не споделяше дори частица от мъката й. Ходеше да я вижда, защото чувствуваше, че това е негов дълг. А и знаеше, че баща й ще го убие, ако не положи усилия.
Всеки ден пристигаше у Томпсънови около пладне, прекарваше един час с нея, след което излизаше да обядва с приятели. Беше достатъчно умен никога да не се отбива вечер. По това време вече не беше особено представителен, така че тактично избягваше да се мярка пред жена си или родителите й. Истински съжаляваше, че Сара е толкова нещастна от загубата на бебето — тя все още изглеждаше ужасно. Но не беше по силите му да се замисля за състоянието й, нито пък какво очаква тя от него в емоционален план, или още по-лошо — за възможността за друго бебе. Това само го караше да скита и пие още повече. И когато Сара бе готова да се върне при него, той вече бе тръгнал по надолнище, от което никой не можеше да го спаси. Пиеше неудържимо и дори някои от приятелите му по чашка се бяха разтревожили за него.
Въпреки всичко Фреди надлежно се появи у семейство Томпсън, за да прибере жена си, а прислужницата ги чакаше в апартамента им. Макар че навсякъде беше чисто и подредено, Сара изведнъж се почувствува съвсем неуютно. Имаше усещането, че това е чужд дом, в който тя е пришълка.
Фреди също беше пришълец. Откакто тя загуби бебето, той се бе прибирал само за да се преоблича. Всяка нощ гуляеше из града, възползувайки се от факта, че Сара не е вкъщи. А сега нейното присъствие щеше да му създаде отново неудобства и да му наложи ограничения.
Той прекара следобеда с нея, след което й каза, че трябва да вечеря с един стар приятел, щял да разговаря с него за евентуална работа, така че срещата била много важна. Знаеше, че при това положение тя няма да се противопостави. Сара наистина не възрази, макар да бе разочарована, че той няма да прекара с нея първата й вечер у дома. Но тя имаше сериозни възражения срещу състоянието, в което той се прибра в два часа през нощта. Наложило се бе портиерът да му помогне и младата жена бе неприятно изненадана, когато на вратата се позвъни. Фреди се бе отпуснал с цялата си тежест в ръцете му и едва ли можа да я разпознае, докато се опитваше да фокусира върху лицето замъгления си поглед, а мъжът го настаняваше на един стол в спалнята. Фреди му подаде стодоларова банкнота и му благодари многословно, повтаряйки какъв добър приятел и разбран човек бил. Сара с ужас гледаше как съпругът й се заклатушка към леглото и се строполи върху него в безсъзнание. Тя дълго го наблюдава със сълзи в очите, преди да напусне спалнята, за да спи в гостната. На излизане, оставяйки го сам, усети в сърцето си болка за бебето, което бе загубила, и за съпруга, когото не бе имала, а сега вече и никога нямаше да има. Най-после бе осъзнала, че бракът й с Фреди никога няма да бъде нещо повече от преструвка, празна черупка, извор на непрестанна мъка и разочарование. Мрачна перспектива се откриваше пред нея и тя не биваше повече да си затваря очите пред истината. Фреди никога нямаше да бъде нещо повече от един пияница и гуляйджия. Ала най-лошото бе, че Сара не можеше да си представи развод с него. Не би могла да понесе дори мисълта да изложи на такъв срам себе си и родителите си.
Докато лежеше в гостната тази нощ, тя си мислеше за дългите, самотни дни, които я очакваха. Един живот в самота заедно с Фреди.


3

След една седмица, прекарана у дома, Сара доби здрав вид, укрепна и пак можеше да излиза да обядва с майка си и сестра си. Изглеждаше добре, макар че и двете жени смятаха, че все още е доста унила.
Един ден, докато трите обядваха в апартамента на Джейн, Виктория небрежно попита Сара за Фреди. Все още сериозно се тревожеше във връзка с това, което дъщеря й сподели с нея, когато загуби бебето.
— Добре е — отговори Сара, извръщайки очи. Както обикновено, не спомена нищо за нощите, които прекарваше сама, или за това, в какво състояние се прибираше Фреди по малките часове. Фактически дори с него тя почти не говореше по този въпрос. Беше се примирила с жребия си, твърдо решена да не се развежда. В противен случай би изпаднала в прекалено унизително положение или поне на нея така й се струваше.
Фреди също беше усетил някаква промяна у Сара, един вид подчинение и приемане на отвратителното му поведение. Сякаш заедно с бебето си бе отишла и някаква част от самата нея. Но Фреди не си задаваше въпроси, просто гледаше да се възползува по всякакъв начин от това, което според него беше проява на великодушие от нейна страна. Излизаше и се прибираше, когато си поиска, рядко си правеше труда да я взима със себе си, където и да е, не пазеше в тайна връзките си с други жени и пиеше от момента, в който станеше сутрин, додето потънеше в безсъзнание през нощта в съпружеската им или пък в нечия чужда спалня.
За нея това беше изключително нещастен период, но тя изглеждаше непоколебима в решението си да търпи. Криеше страданията си и месеците минаваха, без да каже нищо на никого. Ала сестра й се изпълваше с все по-голяма тревога след всяка нова среща. В резултат Сара започна да се вижда с нея колкото се може по-рядко. У младата жена вече се долавяше някаква вцепененост и безразличие, а в очите й се четеше тиха мъка. Откакто загуби бебето, беше тревожно измършавяла, което също притесняваше Джейн, а от друга страна, тя усещаше, че Сара прави всичко възможно да я избягва.
— Но какво става с тебе? — попита я тя накрая през един майски ден. По това време беше вече в шестия месец и седмици наред не бе виждала сестра си, тъй като напредващата й бременност бе мъчителна гледка за младата жена.
— Нищо ми няма. Добре съм.
— Недей така, Сара! Приличаш на изпаднала в транс. Какво ти прави той? Какво става? — Само при вида й Джейн обезумяваше от тревога. Усещаше, че Сара се чувствува неудобно с нея, и през повечето време гледаше да не налага присъствието си, но и не искаше да я остави да се оправя сама. Вече беше започнала да се тревожи за душевното състояние на сестра си, дори за живота й под един покрив с Фреди, и някой трябваше да спре всичко това.
— Не ставай глупава. Добре съм.
— Нещата по-добре ли са, отколкото бяха преди?
— Предполагам, че да. — Сара нарочно отговаряше неясно, но сестра й беше достатъчно проницателна.
Сега Сара беше по-слаба и по-бледа, отколкото непосредствено след спонтанния аборт. Беше изпаднала в пълно отчаяние, ала не искаше никой да заподозре това. Тя продължаваше да уверява всички, че е добре и че Фреди се държи прилично. Дори бе казала на родителите си, че той си търси работа. Това бяха пак същите глупости, на които вече никой не вярваше, дори самата тя.
На първата годишнина от сватбата им родителите й несъзнателно се съгласиха да продължат фарса заедно с нея, като организират малко тържество в тяхна чест в къщата в Саутхамптън.
Отначало Сара се опита да ги разубеди, но после видя, че е по-лесно да ги остави да го направят. Фреди й обеща да дойде. Всъщност според него това беше страхотна идея. Искаше да прекара там целия уикенд и да вземе със себе си няколко приятели. Разбира се, къщата беше достатъчно голяма и Сара попита майка си дали би имала нещо против. Виктория побърза да я увери, че техните приятели са винаги добре дошли. Но Сара предупреди Фреди, че приятелите му трябва да се държат прилично, щом смятат да отседнат у тях, не желаеше да я поставят в неудобно положение пред родителите й.
— Как можеш да изречеш такава глупост, Сара! — укори я той. През последните един-два месеца беше започнал да става все по-зъл. Тя никога не бе сигурна дали това се дължи на алкохола, с който се наливаше или вече наистина не можеше да я понася. — Ти ме мразиш, нали?
— Не ставай смешен. Просто не искам приятелите ти да загубят контрол над себе си, докато сме у родителите ми.
— Малката ми надута педантка. Горкичката — страхува се, че ще се изложим пред мама и тате.
Дощя й се да му каже, че се излага навсякъде, където отиде, но се въздържа. Постепенно се примиряваше със съдбата си, като ясно съзнаваше, че цял живот ще бъде нещастна с него. Вероятно никога нямаше да има друго бебе, но и това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение. Живееше ден за ден, а някой ден, когато умре, всичко щеше да свърши. Мисълта за развод изобщо не я занимаваше или поне изключително рядко. Никога никой в тяхната фамилия не се бе развеждал и дори и в най-смелите си мечти тя не можеше да си позволи да е първата. Срамът би убил не само нея, но и родителите й.
— Не се тревожи, Сара. Ще се държим прилично. А ти се постарай да не притесняваш приятелите ми с тази твоя изпита, погребална физиономия. Достатъчно е човек да те погледне, за да му се развали удоволствието от всяка забава.
След като се омъжи за него, а особено след загубата на бебето тя сякаш изведнъж изгуби цялата си красота и жизненост, всичката си радост и вълнение от живота. Като момиче винаги беше весела, жизнерадостна и очарователна, а сега приличаше на мъртвец дори в собствените си очи. Впрочем Джейн обърна внимание на тази промяна у Сара, но Питър и родителите й казаха да не се безпокои, сестра й щяла да се оправи, а всъщност на тях самите просто им се искаше така да вярват в това.
Два дни преди тържеството у Томпсънови Уиндзорският херцог се ожени за Уолис Симпсън. Сватбата се състоя в Шато дьо Канде във Франция сред бурно внимание от страна на международната преса и общественост. Целият този шум се стори на Сара безвкусен и отблъскващ. Вместо това тя насочи мислите си към тържеството във връзка с годишнината им и моментално забрави за фамилията Уиндзор.
Питър и Джейн планираха да вземат и малкия Джеймс в Саутхамптън по случай голямото събитие. Къщата изглеждаше прекрасна, цялата окичена с цветя, а на поляната беше разпъната тента, обърната към океана. Семейство Томпсън бяха подготвили чудесно тържество за Сара и Фреди. В петък вечерта младите посетиха заедно с приятелите си странноприемницата «Кану Плейс», където всички прекараха чудесно в разговори, танци и смях. Дори Джейн отиде въпреки напредналата си бременност, както и Сара, която имаше чувството, че не се е усмихвала от години. Фреди даже танцува с нея и в един момент изглеждаше така, сякаш щеше да я целуне. По някое време Питър, Джейн, Сара и повечето от компанията тръгнаха да се прибират, а Фреди и най-близките му приятели отидоха да погуляят другаде. На връщане в колата Сара отново се умълча и не продума по целия път. Питър и Джейн обаче бяха все още във весело настроение и, изглежда, не забелязаха мълчанието й.
Следващият ден настъпи слънчев и красив, а привечер залезът над Лонг Айлънд беше впечатляващ, когато оркестърът засвири и семейство Томпсън започнаха да посрещат гостите, дошли да празнуват със Сара и Фреди. Сара изглеждаше невероятно красива в съблазнително прилепналата си бяла рокля от ламе, която й придаваше вид на млада богиня. Тъмната й коса беше събрана във висока прическа, тя се движеше между гостите с тиха грация, поздравявайки своите приятели и тези на родителите си, при което всички обсъждаха колко женствена е станала през изминалата година и колко по-красива е дори в сравнение с деня на сватбата. Беше пълна противоположност на апетитно закръглената Джейн, която изглеждаше трогателно майчински в тюркоазносинята си копринена рокля, диплеща се около едрата й, безформена фигура, което само я караше да се шегува.
— Мама каза, че бих могла да се наметна с тентата, но този цвят ми харесва повече — шегуваше се тя пред една стара приятелка и Сара, която минаваше покрай тях, се усмихна. Изглеждаше по-добре и по-щастлива, което не се бе случвало от дълго време насам, но Джейн продължаваше да се тревожи за нея.
— Сара е толкова отслабнала.
— Ами тя… тя беше болна преди известно време.
От аборта насам беше отслабнала още повече и Джейн усещаше, макар Сара да не си признаваше, че все още е покрусена от чувството за вина и мъка по бебето.
— Все още няма бебета, а? — Непрекъснато я подкачаха хората. — О, вие двамата трябва вече да започнете.
«Или да свършите.» Сара им отвръщаше само с усмивка, а по едно време изведнъж забеляза, че не е виждала Фреди от началото на приема. Преди час го бе зърнала край бара заедно с приятелите му, а после го бе изгубила от поглед, докато поздравяваше гостите, изправена до баща си. Накрая попита иконома и той й каза, че господин Ван Диъринг и неколцина от приятелите му тръгнали преди няколко минути с кола към градчето.
— Вероятно са отишли да вземат нещо, госпожо Сара — допълни той и нежно я погледна.
— Благодаря ти, Чарлс.
Чарлс им беше иконом от години, и през зимата, когато те се връщаха в Ню Йорк, той оставаше тук. Тя го помнеше от дете и много го обичаше.
Сара започна да се тревожи какво ли прави Фреди. Вероятно той и приятелите му са отишли в някое от местните заведения в Хамптън Бей да обърнат набързо по няколко силни питиета, преди да се потопят в благоприличната обстановка на приема, даван от родителите й. Чудеше се колко ли пияни ще бъдат, когато се върнат, и дали междувременно някой ще забележи отсъствието им.
— Къде е този твой красив съпруг? — попита я една възрастна приятелка на майка й и Сара я увери, че той ще слезе всеки момент. Качил се бил горе да й донесе шал, обясни тя, а приятелката сметна неговата загриженост направо за трогателна.
— Да не би нещо да не е наред? — тихичко й прошепна промъкналата се през тълпата Джейн. Беше я наблюдавала през последния половин час и достатъчно добре я познаваше, за да се заблуди от усмивката на устните й.
— Не. Защо?
— Изглеждаш така, сякаш някой току-що е сложил змия в деколтето ти.
Сара не можа да не се засмее на това образно сравнение. За момент то й напомни детството и тя почти забрави горчивата си завист към Джейн. Просто щеше да й бъде толкова тежко след два месеца да я види с бебе, след като знаеше, че нейното си е отишло и че вероятно никога няма да има друго. Те с Фреди въобще не се бяха любили след аборта.
— Е, къде е змията? — попита Джейн.
— Ами няма я. — И двете сестри се засмяха за първи път от дълго време, насам.
— Впрочем нямах предвид точно това… но е доста подходящо. С кого е излязъл?
— Не зная. Чарлс каза, че преди половин час са потеглили към града.
— И какво ще рече това? — Джейн се разтревожи заради Сара. Колко ли главоболия й създава това момче, много по-големи, отколкото всички те подозират, след като не може да се държи прилично дори една-единствена вечер, когато са у родителите й.
— Очевидно неприятности. Пиене, във всички случаи. И то в голямо количество. С малко късмет ще успее да го прикрие… до определен момент по-късно.
— Мама ще бъде възхитена — усмихна се Джейн, докато стояха една до друга и гледаха тълпата. Както изглеждаше, хората добре се забавляваха, което все пак бе нещо, макар че това не се отнасяше за Сара.
— Всъщност татко ще бъде още по-възхитен. — И двете отново се засмяха. Сара пое дълбоко въздух и погледна сестра си. — Извини ме, че се държах толкова зле с тебе през последните месеци. Аз просто… не зная… тежко ми е, когато мисля за бебето ти… — В очите й имаше сълзи и тя извърна глава, а Джейн я прегърна през рамо.
— Знам. През цялото време не правеше нищо друго, освен да ме тревожиш до смърт. Иска ми се да сторя нещо, което да ти донесе щастие.
— Съвсем добре съм.
— Носът ти расте, Пинокио.
— О, стига вече. — Сара отново се захили насреща й и малко след това двете се присъединиха към гостите.
Когато седнаха да вечерят, Фреди още не се беше върнал. Отсъствието му, както и това на няколко от най-близките му приятели, се забеляза моментално, когато гостите заеха определените им места около масите на ливадата, а почетното място на Фреди, от дясната страна на тъща му, остана празно и биеше на очи. Но преди някой да направи какъвто и да е коментар и госпожа Томпсън да попита дъщеря си къде е съпругът й, се чуха неистови звуци от клаксон и Фреди и четирима от другарите му префучаха през ливадата с неговия пакард, като се смееха, крещяха и ръкомахаха. Докато всички изненадано ги гледаха, откритата кола спря до самите маси и те слязоха заедно с три местни момичета, едно от които влюбено увисна върху ръката на Фреди. Когато се приближиха към насядалите, стана ясно, че това не са случайно срещнати момичета, а жени, на които е платено за услугите им тази вечер.
Петимата млади мъже бяха пияни до козирката и явно считаха номера си за най-смешното, което някога са правили. Момичетата обаче, изглежда, леко се смутиха от тези богати и очевидно шокирани хора, сред които се бяха озовали. Момичето с Фреди нервно се опитваше да го убеди да ги закара обратно в града, но вече се бе вдигнала страшна олелия. Няколко келнери се мъчеха да преместят колата, Чарлс, икономът, се опитваше да изтласка жените, а Фреди и приятелите му се препъваха на всяка крачка, блъскаха се в гостите и все повече се излагаха. Фреди бе най-зле от всички. В никакъв случай не искаше да пусне момичето, което беше довел със себе си. Сара го наблюдаваше права до масата, и очите й плувнаха в сълзи при спомена за сватбата им само преди година, за надеждите, които я изпълваха тогава, и за кошмара, в който се бе превърнал животът й. Това момиче с него беше само символ на ужасите през изминалата година и изведнъж, докато стоеше и го наблюдаваше с няма болка, всичко наоколо й се стори нереално. Сякаш гледаше някакъв ужасно противен филм. Но най-лошото беше, че тя самата участвуваше в него.
— Какво има, бебче? — извика й Фреди през няколко маси. — Не искаш ли да те запозная с моето сладурче? — И избухна в смях при физиономията на Сара. Междувременно Виктория Томпсън бързо си пробиваше път към по-малката си дъщеря, която изглеждаше така, сякаш е пуснала корени на това място, скована от страхотния шок. — Шийла — продължаваше да крещи Фреди, — това е жена ми, а това са… нейните родители. — И церемониално ги посочи с ръка, докато всички наоколо гледаха изумено.
Но Едуард Томпсън вече бе започнал да действува. С помощта на двама сервитьори успя да изтласка Фреди и момичето толкова бързо и решително, колкото бе възможно, а другите млади мъже заедно с дамите бяха ескортирани навън от цяла армия сервитьори.
Фреди стана още по-войнствен, когато тъстът му го заведе в малкото бунгало на плажа, което използуваха за преобличане.
— Какво има, господин Томпсън? Не беше ли за мен този прием?
— Не, не беше. И въобще не би трябвало да бъде. Трябваше да те изхвърлим още преди няколко месеца. Но мога да те уверя, Фредерик, че много бързо ще се погрижа за всичко това. Незабавно изчезваш оттук, през следващата седмица ще ти изпратим багажа, а още в понеделник сутринта моите адвокати ще ти се обадят. Край, вече няма да тормозиш дъщеря ми. И ако обичаш, не се връщай в апартамента. Ясен ли съм? — Гласът на Едуард Томпсън гърмеше в тясното бунгало, но Фреди бе прекалено пиян, за да се стресне.
— Охо… звучи сякаш татенцето е малко нещо разтревожен! Само не ми казвай, че ти от време на време не се забавляваш с някое маце. Е хайде, сър… Съгласен съм да си я поделим. — Той отвори вратата и двамата се озоваха лице в лице с момичето, което стоеше точно отпред и чакаше Фреди.
Целият разтреперан, Едуард Томпсън сграбчи младия мъж за реверите и почти го вдигна със силата на гнева си.
— Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, мръсен боклук, ще те убия. А сега се махай и стой далеч от Сара! — изрева той, а момичето се затресе от страх при тази сцена.
— Да, сър. — Фреди направи пиянски поклон и подаде ръка на проститутката, а след пет минути той, приятелите му и техните «дами» напуснаха приема, което малка преди това беше сторила и самата Сара.
Тя седеше в спалнята си с Джейн, ридаеше и повтаряше, че всичко това е за добро, че от самото начало е било един кошмар и вероятно грешката е само нейна, защото бе загубила бебето, а то може би щяло да го промени. Някои от нещата, които говореше, имаха смисъл, други бяха съвсем объркани, но всичко се изливаше направо от сърцето и тя не спираше да плаче, вкопчила се в сестра си. Майка й дойде за малко да види как е, ала трябваше да се връща при гостите, затова беше доволна, че Джейн се справя със ситуацията. Цялата вечер се бе превърнала в ужасен провал.
За семейство Томпсън това бе дълга нощ. Гостите похапнаха набързо, някои от по-смелите потанцуваха и всички деликатно се опитваха да се преструват, че нищо не се е случило, но си тръгнаха рано. До десет часа не беше останал никой, а Сара продължаваше да хлипа в стаята си.
Следващата сутрин в дома на Томпсънови беше твърде мрачна. Цялото семейство се събра във всекидневната, а Едуард Томпсън обясни на Сара какво беше казал на Фреди предишната вечер и решително я погледна.
— Ти взимаш решението, Сара — завърши той с много нещастен вид, — но аз бих искал да се разведеш с него.
— Не бих могла, татко… ще бъде ужасно за всички ни… — Тя огледа близките си, изпълнена със страх пред неприятностите и срама, които щеше да им причини.
— Ще бъде много по-лошо за теб, ако се върнеш при него. Сега разбирам какво си преживяла. — При мисълта за това беше почти благодарен, че бе загубила бебето. Тъжно погледна дъщеря си. — Сара, обичаш ли го?
Тя се поколеба за миг, след което поклати глава, свела поглед към ръцете си, здраво сключени на коленете й, и почти прошепна:
— Дори не зная защо се омъжих за него — вдигна очи тя. — Тогава си мислех, че го обичам, но аз дори не го познавах.
— Ти направи ужасна грешка… Излъга се в него, Сара. Това може да се случи на всекиго. Сега трябва да разрешим проблема от твое име. Искам да ме оставиш аз да се заема с това. — Едуард беше непоколебим, а другите кимнаха утвърдително, за да изразят съгласието си.
— Но как? — Чувствуваше се изгубена, сякаш отново беше малко дете, и не можеше да се отърси от мисълта за всички тези хора предишната вечер, които бяха станали свидетели на това как Фреди я прави на пълна глупачка. Беше просто абсурдно. Направо убийствено… да докара проститутки в дома на родителите… Цяла нощ бе плакала, тръпнеща от ужас какво ще си кажат хората, както и от това страшно унижение за родителите й.
— Остави всичко на мен. — После се сети за нещо друго. — Искаш ли да запазиш апартамента в Ню Йорк?
Тя го погледна и поклати глава.
— Не искам нищо. Само да се върна у дома при вас. — Произнасяйки тези думи, очите й се наляха със сълзи, а майка й нежно я потупа по рамото.
— Ами ти вече си си у дома — каза той с развълнуван глас, докато жена му бършеше очите й.
Питър и Джейн се държаха здраво за ръце. Цялата тази история обърка всички, но сега вече се чувстваха по-спокойни за Сара.
— А ти и мама? — скръбно ги погледна тя.
— Какво ние?
— Няма ли да е срам за вас, ако аз се разведа? Чувствувам се точно като онази ужасна жена Симпсън — всички ще говорят за мен, а също и за вас. — Сара се разплака и покри лицето си с ръце. Бе още твърде млада и не можеше да превъзмогне шока от последните месеци.
Майка й бързо я прегърна и се опита да я успокои.
— Какво могат да кажат хората, Сара? Че той беше ужасен съпруг и че ти не сполучи с него? Какво лошо си сторила? Абсолютно нищо. Трябва да приемеш това. Ти не си направила нищо лошо. Фредерик е този, който трябва да се срамува, не ти. — Още веднъж цялото семейство кимна в знак на съгласие.
— Но хората ще бъдат потресени. Никой в рода ни не се е развеждал.
— И какво от това? Предпочитам да си щастлива и на сигурно място, отколкото да живееш в този кошмар с Фреди Ван Диъринг. — Виктория изпитваше чувство на вина и болка от това, че не беше разбрала колко зле вървят нещата при дъщеря й. Само Джейн бе заподозряла колко нещастна е Сара, но никой не бе обърнал внимание на думите й. Всички мислеха, че се дължи на аборта.
Сара все още изглеждаше съкрушена, когато късно следобед Питър и Джейн си тръгнаха за Ню Йорк, както и на другата сутрин, когато баща й замина да се срещне с адвокатите си. Майка й реши да остане с нея в Саутхамптън, тъй като за момента Сара нямаше никакво желание да се връща в Ню Йорк. Искаше да се затвори тук и завинаги да изчезне от очите на хората, както тя се изрази, и най-вече не желаеше да вижда Фреди. Бе дала съгласието си за развод, но се страхуваше от неприятностите, които предполагаше, че той ще й донесе. Бе чела по вестниците за разводи и те винаги й се бяха стрували нещо ужасно объркано, притеснително и неприятно. Очакваше, че Фреди ще изпадне в ярост, и много се изненада, когато той й позвъни понеделник привечер, след разговора си с адвоката на баща й.
— Всичко е наред, Сара. Мисля, че така ще бъде по-добре и за двама ни. Ние просто не бяхме готови.
«Ние?» Не можеше да повярва на ушите си, че той бе казал точно това. Фредерик не изпитваше никакво чувство за вина, просто беше доволен да се освободи от нея и от отговорностите, които и бездруго изобщо не си беше направил труда да поеме.
— Не си ли ядосан? — Сара беше изненадана и наранена.
— Ни най-малко, бебче.
Последва дълга пауза.
— Доволен ли си?
Отново мълчание.
— Ти обичаш да задаваш такива въпроси, нали, Сара? Какво значение има как се чувствувам? Ние сгрешихме и баща ти се опитва да ни измъкне. Той е свестен човек и мисля, че това, което правим, е правилно. Съжалявам, ако съм причинил някакво неудобство…
Сякаш ставаше дума за лош уикенд или провален следобед. Той нямаше никаква представа какво й беше коствала изминалата година. Никой нямаше представа. Просто беше щастлив, че се измъква от положението, това поне беше очевидно.
— Какво смяташ да правиш сега? — Тя все още не беше мислила по този въпрос. Всичко беше прекалено ново, прекалено объркващо. Единственото, което ясно съзнаваше, бе, че не иска да се връща в Ню Йорк. Не желаеше никого да вижда или да обяснява каквото и да е за крушението на брака й с Фреди Ван Диъринг.
— Смятам да отида до Палм Спрингс за няколко месеца. Или в Европа през лятото — колебаеше се той, импровизирайки разни възможности, докато говореше.
— Звучи примамливо. — Чувствуваше се така, сякаш разговаря с непознат, а това й причиняваше още по-голяма мъка. Те никога не се бяха опознали, всичко беше игра, в която тя загуби. И двамата загубиха. Само дето на него, изглежда, му беше все едно.
— Грижи се за себе си — каза й той, сякаш се обръщаше към стар приятел или съученик, с когото нямаше да се видят известно време, а не никога повече.
— Благодаря. — Тя седеше вдървено, забила поглед в слушалката, докато той говореше.
— Трябва да тръгвам вече, Сара.
Тя кимна мълчаливо.
— Сара?
— Да… Извинявай… Благодаря, че ми се обади. — «Благодаря за ужасната година, господин Ван Диъринг… Благодаря, че ми разби сърцето…» Искаше й се да го попита дали въобще някога я бе обичал, но не събра кураж, пък и нямаше значение, струваше й се, че знае отговора. Очевидно не. Той никого не обичаше, дори себе си, а Сара — със сигурност.
Майка й наблюдаваше мълком как тя страда през следващите три месеца — юли, август и септември. Единственото, което привлече вниманието й през юли, бе изчезването на Амелия Еърхарт и окупирането на Китай от Япония няколко дни по-късно. Иначе постоянно мислеше сама за развода си, за срама и вината, които изпитваше. За известно време състоянието й даже се влоши, когато се роди момиченцето на Джейн, но тя все пак отиде с майка си до Ню Йорк, за да ги посети в болницата, като настоя да се прибере в Саутхамптън сама с колата още същата нощ. Бебето, което бяха кръстили Марджъри, беше много сладко, но Сара търсеше уединение. Сега тя прекарваше повечето време в мисли за миналото, опитвайки се да проумее защо нещата се бяха развили по този начин. В действителност всичко беше много по-просто, отколкото тя си мислеше. Беше се омъжила за човек, когото не познаваше и който се оказа ужасен съпруг. Край на историята. Но тя упорито търсеше вина и в себе си и постепенно стигна до убеждението, че ако изчезне от погледа на хората, ако се държи настрана, те просто ще я забравят и родителите й няма да страдат заради нейните грехове. Така че за тяхно и за свое добро тя настояваше буквално да изчезне.
— Не можеш да се криеш до края на живота си, Сара — сурово й каза баща й след Деня на труда, когато, както обикновено, се прибираха в Ню Йорк за зимата. Юридическите процедури се развиваха добре. Фреди бе заминал за Европа, както бе споменал, но адвокатът му движеше нещата от негово име, поддържайки тясна връзка с Томпсънови. Първото дело бе насрочено за ноември и се очакваше окончателното решение по развода да бъде оповестено след една година. — Трябва да се върнеш в Ню Йорк — увещаваше я баща й. Не искаха да я оставят тук като отритнат роднина, от когото се срамуват. Но колкото и налудничаво да беше, тя смяташе, че е такава, и не отстъпи дори пред молбите на Джейн, която я посети на Лонг Айлънд през октомври заедно с бебето.
— Не искам да се върна в Ню Йорк. Тук съм си много добре.
— В компанията на Чарлс и трима стари прислужници, премръзнала до смърт от суровия студ на Лонг Айлънд? Не ставай глупава, Сара. Прибери се у дома. Ти си само на двадесет и една години. Рано ти е още да се отказваш от живота. Трябва да започнеш отново.
— Но аз не искам — тихо заяви Сара, избягвайки да обръща каквото и да е внимание на бебето.
— Та това е лудост! — Джейн изглеждаше отчаяна от упоритостта на по-малката си сестра.
— Какво знаеш ти, по дяволите? Имаш си съпруг, който те обича, и две деца. Никога не си била товар, неудобство или позор за някого. Ти си съвършената съпруга, дъщеря, майка, сестра. Какво знаеш ти за моя живот? Абсолютно нищо. — Изглеждаше бясна, но не на Джейн, и го съзнаваше много добре. Беше бясна на себе си, на съдбата си и… на Фреди. Изведнъж я обзе разкаяние и тъжно погледна сестра си. — Извинявай, просто искам да бъда сама тук. — Не бе в състояние дори да излее чувствата си в думи.
— Защо? — Не можеше да я разбере Джейн. Сара беше млада и красива и не беше единствената разведена жена на света, а се държеше така, сякаш е обвинена в убийство.
— Не искам да виждам никого. Не можеш ли да разбереш това?
— Докога?
— Може би завинаги. Добре ли е така? Достатъчно дълго време ли е? Сега вече разбра ли? — Беше й неприятно да отговаря на всички тези въпроси.
— Сара Томпсън, ти си луда. — Баща й беше уредил да си върне моминското име веднага след подаването на молбата за развод.
— Имам право да правя с живота си каквото си поискам. Ако пожелая, мога да стана монахиня — упорствуваше тя.
— Първо обаче ще трябва да станеш католичка — засмя се Джейн, но на Сара не й беше до шеги. По рождение те принадлежаха към епископалната църква. Джейн започваше да се пита дали Сара не е леко мръднала. Или може би след известно време ще успее да се отърси от това състояние. Всички хранеха такава надежда, макар че вече започваха да се съмняват.
Сара остана непоколебима в решението си. Още преди месеци майка й беше събрала всичките й вещи от апартамента в Ню Йорк и ги беше складирана в кашони, но Сара отказваше дори да ги види. На първото дело през ноември се яви облечена в черен костюм и с погребална физиономия. Изглеждаше красива и уплашена, но стоически издържа до края. Веднага след това подкара колата обратно към Лонг Айлънд.
Излизаше на дълги разходки по плажа всеки ден, дори в най-мразовитите дни, а вятърът брулеше лицето й докато се почувствуваше така, сякаш цялото кърви. Четеше непрекъснато, пишеше писма на майка си, на Джейн и на някои от старите си приятелки, ала все още нямаше желание да се види с тях.
На Коледа се събраха всички в Саутхамптън, за да празнуват заедно, но Сара почти не разговаряше. Един-единствен път спомена за развода пред майка си, докато слушаха по радиото новините за херцога и херцогинята на Уиндзор. В нещастието си тя бе започнала да чувствува някакво сродство с Уолис Симпсън. Макар и майка й да я уверяваше, че между нея и Симпсън няма нищо общо.
С настъпването на пролетта тя най-после доби отново здрав и отпочинал вид, бе напълняла с няколко килограма, а в очите й имаше живот. По същото време обаче реши, че иска да си намери някоя ферма на Лонг Айлънд, във възможно най-затънтената му част, която да наеме или дори да купи.
— Но това са глупости — избухна баща й, когато го помоли да й помогне. — Прекрасно разбирам, че си нещастна от случилото се и че имаш нужда от време да се възстановиш, но няма да ти разреша да се погребеш на Лонг Айлънд до края на живота си като някаква отшелница. Можеш да останеш тук до лятото, а през юли ще дойдеш с мен и майка си в Европа. — Беше го решил преди седмица, а съпругата му бе изпаднала във възторг, дори Джейн намери идеята прекрасна — именно от такова нещо се нуждаеше Сара.
— Няма да дойда. — Макар и да продължаваше да упорствува, Сара вече му изглеждаше здрава, силна и много по-красива от всякога. Време беше да се върне отново в обществото, независимо дали тя самата го съзнаваше. И ако не искаше да тръгне с тях по собствено желание, бяха готови да я принудят.
— Ще дойдеш, щом ние настояваме.
— Не ми се иска случайно да срещна Фреди — каза тя с отпаднал глас.
— Той е в Палм Бийч вече цяла зима.
— Откъде знаеш? — Беше й любопитно и се чудеше дали баща й е разговарял с него.
— Приказвах с адвоката му.
— И все пак не искам да ходя в Европа.
— Много жалко. Защото можеш да дойдеш по собствено желание, но дори и да нямаш такова, все едно ще дойдеш. — Тогава тя скочи и отиде на брега, където дълго се разхожда по плажа, а на връщане срещна баща си, който я чакаше пред малкото бунгало. Докато я гледаше, сърцето му се късаше при мисълта колко бе страдала — за брака, който така и не бе имала, за детето, което беше загубила, за грешките, които бе направила — и колко горчиво бе разочарованието й.
— Обичам те, Сара. — За първи път й го казваше така открито и думите му докоснаха сърцето й, сякаш бяха точно балсамът, от който се нуждаеше, за да се излекува. — Майка ти и аз много те обичаме. Може и да не знаем как да ти помогнем, как да загладим случилото се, но искаме да опитаме… моля те, дай ни възможност.
Сълзи изпълниха очите й, докато го слушаше, и той я притегли в прегръдките си, където тя остана дълго и плака на рамото му.
— И аз те обичам, татко… Много те обичам… Толкова съжалявам…
— За нищо вече недей да съжаляваш, Сара… Просто бъди щастлива… Стани отново момичето, което беше, преди да се случи всичко това.
— Ще се опитам. — Тя се отдръпна за момент, за да го погледне, и видя, че той също плаче. — Мъчно ми е, че ви създавам толкова тревоги.
— Точно така — усмихна й се той през сълзи. — Трябва да ти е мъчно.
И двамата се засмяха, после бавно се отправиха към къщата, прегърнати, а той безмълвно се молеше дано успеят да я вземат в Европа.


4

Параходът «Куин Мери», гордо извисяващ се сред доковете наоколо, бе на своя пристан на кей 90 на река Хъдсън. Навсякъде кипеше празнично настроение. На борда продължаваха да товарят големи, красиви сандъци, приемаха огромни доставки цветя, а в кабините на първа класа щедро се лееше шампанско. Семейство Томпсън пристигнаха в разгара на всичко това като носеха само ръчния си багаж — другия бяха изпратили предварително в пътнически сандъци. Виктория Томпсън беше облечена в красив бял костюм от «Клеър Маккардел». Голямата й сламена шапка чудесно му подхождаше, а самата тя изглеждаше щастлива и млада, както пристъпваше по мостика пред съпруга си. Това щеше да бъде вълнуващо пътешествие за тях. От няколко години не бяха ходили в Европа и с нетърпение очакваха да се видят със старите си приятели, особено с онези в Южна Франция и Англия.
Сара им създаде големи неприятности, като почти до последния момент твърдо отказваше да замине. В крайна сметка Джейн спомогна за обрата в решението й. Влезе в остър спор с по-малката си сестра, при което повиши тон и я нарече с различни епитети, обвини я, че се държи като страхливка и че не разводът й разрушава живота на родителите им, а отказът й да събере счупените парчета, заяви й, че на всички тях вече им е дошло до гуша от нея и че тя трябва най-после да се стегне, и то колкото се може по-скоро. Мотивите за тази атака не станаха ясни на Сара, докато слушаше тирадата на сестра си, но думите направо я вбесиха и яростта, която я обзе, сякаш възвърна тонуса й.
— Добре тогава — кресна тя на Джейн, потискайки изкушението да хвърли една ваза по нея. — Ще отида на проклетото им пътешествие, щом като мислиш, че това е толкова важно за тях. А когато се върна, ще се преместя завинаги на Лонг Айлънд и никога повече не желая да чувам каквито и да било глупости за това, че съм рушала нечий живот. Никой от вас няма право да управлява моя. Ще изживея собствения си живот както намеря за добре! — Тя тръсна глава и черната й коса се разстла по раменете подобно на гарванови криле, а зелените й очи запратиха искри към сестра й. — Какво право има, който и да е от вас, да решава кое е добро за мен? — каза тя, изпълнена с нова вълна от гняв. — Какво знаете вие за моя живот?
— Аз знам, че го пропиляваш! — Джейн не отстъпи нито на педя. — През последната година живя като стогодишен отшелник и с безнадеждния си вид караше мама и татко да се чувствуват нещастни. Никому не е приятно да гледа това, което ти сама си причиняваш. А нямаш още двадесет и две години, не си някоя престаряла бабичка.
— Благодаря, че ми го напомни. Но след като ви е толкова мъчително да ме гледате, ще направя всичко необходимо да се преместя веднага щом се върна. Решила съм на всяка цена да си намеря свое собствено местенце някъде. Казах го на татко още преди няколко месеца.
— Да, няма що, някой порутен обор във Върмонт или скапана ферма из пущинаците на Лонг Айлънд… Има ли някое друго наказание, което да си измислиш? Какво ще кажеш да си нахлузиш чувал и да си посипеш главата с пепел? Мислила ли си за това, или то е прекалено изискано за теб? Предпочиташ нещо по-страдалческо, нещо съвсем злочесто, например къща с дупка на покрива и без отопление, така че мама постоянно да се притеснява да не хванеш пневмония. Е, съгласна съм — това е доста трогателно. Става ми лошо от тебе, Сара — продължи да вилнее Джейн, а в отговор Сара изхвърча от стаята и затръшна вратата толкова силно, че част от мазилката при пантите се откърти.
— Тя е една разглезена хлапачка — заяви по-късно на родителите си Джейн, все още ядосана. — Не знам защо трябва да се съобразявате с нея. Защо просто не я принудите да се върне в Ню Йорк и да заживее като нормално човешко същество?
С настъпването на пролетта Джейн бе започнала да губи търпение със сестра си. Сара беше страдала достатъчно и според нея дължеше на всички тях едно — поне да направи усилие да се съвземе. Бившият й съпруг със сигурност го беше сторил. През май в «Ню Йорк Таймс» се беше появило съобщение за годежа му с Емили Астор.
— Браво на него — саркастично беше отбелязала Джейн, когато чу новината, но Сара не обели нито дума пред никого, макар всички от семейството да бяха сигурни, че това дълбоко я е наранило. Емили беше една от най-старите й приятелки и далечна нейна братовчедка.
— Какво предлагаш да направя, за да я накарам «да заживее като нормално човешко същество»? — попита баща й. — Да продам къщата? Да я върна в Ню Йорк в усмирителна риза? Да я вържа върху багажника на колата? Тя е вече голяма, Джейн, и в известен смисъл ние не можем да й заповядваме.
— Има дяволски късмет, че вие се съобразявате с нея. Мисля, че е крайно време да се вземе в ръце.
— Трябва да бъдеш търпелива — току се обади майка й и Джейн си замина за Ню Йорк още същия следобед, без да се сбогува със Сара. Тя беше излязла на дълга разходка по плажа, а после беше отпрашила нанякъде със стария форд, който баща й държеше там заради Чарлс, иконома.
Въпреки твърдото решение и упорството на Сара да остане настрана от обществото явно думите на Джейн й оказаха влияние. През юни тя кротко се съгласи да придружи родителите си в пътуването до Европа. Каза им го един ден по време на вечеря, като се опита да го спомене небрежно, но майка й страшно се изненада и впери невярващи очи в нея. А баща й плесна с ръце при тая новина. Той вече се готвеше да отмени резервациите и да се примири с отказа й. Беше решил, че да я мъкне из Европа като някакъв затворник с вериги няма да е приятно за никого, нито за тях, нито за нея.
Едуард не посмя да попита какво я беше убедило в крайна сметка, но всички смятаха, че Джейн е допринесла за промяната на решението, макар че никой нищо не спомена пред Сара. И така, този следобед тя слезе от колата на кей 90 — висока, стройна и много сериозна в семплата си черна рокля и строгата черна шапка, принадлежала някога на майка й. Беше красива, но с някаква мрачна хубост — бледо лице, огромни очи, прибрана коса и никакъв грим. Когато хората поглеждаха към нея, веднага забелязваха колко е красива, ала и колко тъжна, подобно на поразително изящна, прекалено млада вдовица.
— Не можа ли да облечеш нещо малко по-весело, скъпа? — попита я майка й, когато тръгваха от къщи, но Сара само сви рамене.
Беше се съгласила да им угоди, но никой не бе казал, че трябва да прекара чудесно или да изглежда така, сякаш наистина отива на развлечение.
Преди заминаването беше открила мечтаното кътче на Лонг Айлънд — изоставена стара ферма с четиридесет декара необработена земя и малка къща на брега на океана, която плачеше за незабавен ремонт. За да набави необходимото капаро, беше продала венчалния си пръстен, а за покупката смяташе да поговори с баща си, след като се върнат… Знаеше, че никога повече няма да се омъжи, и искаше да си има собствено жилище, където да се приюти, а фермерската къща в Глас Холоу я задоволяваше напълно.
Тази сутрин бяха изминали пътя до кей 90 в мълчание. Тя си мислеше за предстоящото пътешествие и се питаше защо ли се съгласи да тръгне с тях. Но от друга страна, ако при пътуването ги накараше да почувствуват какви усилия й коства това, вероятно баща й ще бъде склонен да й помогне да купи малката ферма. Ако наистина се окаже така, то значи си заслужава труда. Във всеки случай блазнеше я идеята да постегне старата къщичка и с нетърпение очакваше този момент.
— Много си мълчалива, скъпа — каза майка й в колата, като нежно я потупа по ръката. Двамата с баща и бяха изключително доволни, че тя ще ги придружи. Това им даваше надежда най-вече защото не подозираха колко твърдо е решението й да поднови уединението си веднага след завръщането. Ако знаеха, дълбоко щяха да се натъжат.
— Просто си мисля за пътуването.
Баща й се усмихна и полугласно обсъди с майка й телеграмите, които бе разпратил на приятелите им. Очакваха ги два много натоварени месеца — в Кан, Монако, Париж, Рим и, разбира се, Лондон.
Майка й продължаваше да й разказва за някои от най-близките им приятели, докато се качваха по мостика, а хората извръщаха глави да ги огледат. Сара, която вървеше пред родителите си, имаше впечатляващ вид: черната шапка тайнствено скриваше едното й око, а другото леко прозираше през воалетката, спусната над съвършено сериозното й и невероятно младо лице. Приличаше на някаква испанска принцеса. Това караше хората да се питат коя ли е тя. Една жена каза, че е кинозвезда, знаела това със сигурност, защото я била гледала в някакъв филм. Ако Сара можеше да ги чуе, щеше да й се стори доста забавно. Но тя не обръщаше никакво внимание на хората, покрай които минаваха, нито на елегантните дрехи, грижливо изваяните прически, внушителното изложение на бижута, нито пък на красивите жени и хубавите мъже наоколо. Интересуваше се само от това, да намери по-бързо каютата си. А там вече ги чакаха Питър и Джейн заедно Марджъри и с Джеймс, който тичаше нагоре-надолу по палубата. Към два и половина той вече тероризираше всички наоколо. Марджъри, която беше направила първите си самостоятелни стъпки преди няколко дни, се клатушкаше несигурно из каютата. Сара много им се зарадва и най-вече на Джейн. Ядът й към нея се беше изпарил още преди седмици и двете отново бяха добри приятелки, особено след съобщението на Сара, че заминава.
Носеха със себе си две бутилки шампанско, а стюардът щедро разля в чашите им още една. Всички се бяха разположили в самостоятелната каюта на Сара и оживено разговаряха. Стаята й беше свързана с апартамента на родителите й чрез просторен хол, достатъчно голям да побере един роял, който Джеймс в миг откри и щастливо заудря по клавишите, докато майка му го молеше да не прави това.
— Не смяташ ли, че трябва да поставим една табела на вратата, която да успокои хората, че Джеймс няма да пътува с теб? — попита Питър с двусмислена усмивка, докато наблюдаваше сина си.
— Нищо, добре е за музикалните му способности — търпеливо се усмихна дядото. — Освен това така ще има с какво да си го спомняме през следващите два месеца — с едно хубаво шумно изпращане.
Джейн беше забелязала колко строго е облечена сестра й, но независимо от това не можеше да не й признае, че изглежда красива. Сара беше безспорно по-впечатляващата от двете, хармонична комбинация на най-хубавото у родителите им. Джейн притежаваше по-меката, не така изявена, руса красота на майка си. Баща й всъщност носеше тъмния чар на ирландските черти, които Сара бе наследила в подобрен вид.
— Надявам се, че ще прекарате добре — каза Джейн с мила усмивка, чувствувайки голямо облекчение от това, че Сара също заминава. На всички тях много им се искаше тя да си създаде нови познанства, да види нови неща, а след като се върне у дома, отново да се свърже със старите си приятели. Животът й през изминалата година беше толкова самотен и тъжен, толкова празен. Или поне така й се струваше на Джейн. Тя не можеше да си представи да живее, както Сара бе живяла през тази година. Но, разбира се, тя изобщо не можеше дори да си представи да живее без Питър.
Те напуснаха парахода, когато сирената засвири и кълбета дим се устремиха нагоре, а стюардите тръгнаха по коридорите, любезно подканвайки изпращачите да слязат на брега, ако не искат да изтърват момента. Настъпи суматоха, изпълнена с целувки и прегръдки, с провиквания от всички страни и последни глътки шампанско, малко сълзи, и най-накрая всички изпращачи се озоваха на кея. Томпсънови бяха на палубата, махайки на Питър и Джейн, Джеймс се въртеше в прегръдките на баща си, а Марджъри махна с ръчичка, когато Джейн я вдигна високо над главата си. Докато ги гледаше, сълзи се появиха в очите на Виктория. Много време бяха двата месеца, през която щяха да бъдат разделени, но това беше жертва, която тя правеше с готовност, стига да можеше да помогне на Сара.
— Е, добре — каза Едуард с доволна усмивка. Що се отнасяше до него, нещата наистина се развиваха много добре. Току-що бяха минали покрай доковете, значи вече бяха на път. И така, водеха Сара в Европа. — Какво ще правим сега? Разходка по палубата? Посещение на магазините? — С нетърпение бе очаквал пътешествието и възможността отново да видя някои от старите си приятели. Освен това беше въодушевен от факта, че успяха да убедят Сара да посети стария континент. Предстояха им приятни моменти. Напоследък политическата ситуация там ставаше все по-напрегната. Кой знае какво можеше да се случи нататък? Ако след година-две избухнеше война, това щеше да се окаже последната им възможност да отидат в Европа.
— Мисля да си разопаковам багажа — тихо каза Сара.
— Стюардесата ще свърши тази работа — обясни й майка й, но Сара не обърна внимание.
— Предпочитам да го направя сама — настоя тя с мрачен вид, независимо от празничната обстановка наоколо. Навсякъде се виждаха балони, гирлянди и конфети.
— Тогава да се срещнем направо в трапезарията, за обяд?
— Вероятно ще подремна малко — опита се да им се усмихне тя, като си мислеше колко трудни ще бъдат следващите два месеца, през които ще трябва да е непрекъснато с тях. Беше свикнала да ближе раните си далеч от очите на всички и макар че повечето от тези рани бяха вече позараснали, белезите още личаха и тя предпочиташе да ги крие дълбоко в себе си. Не можеше да си представи да бъде с родителите си денонощно, да търпи непрестанните им усилия да я развеселяват. Нямаше никакво желание да бъде развеселявана. Самотният живот и черните мисли бяха започнали да й допадат. Преди изобщо не беше саможива, но сега бе станала благодарение на Фреди Ван Диъринг.
— Не би ли предпочела да подишаш малко чист въздух? — настоя майка й. — Може да те хване морска болест, ако стоиш прекалено много затворена.
— Усетя ли такова нещо, ще изляза на разходка. Не се тревожи, мамо. Добре съм — каза тя и се прибра в каютата си, но думите й не убедиха родителите й.
— Какво ще правим с нея, Едуард? — мрачно попита Виктория, докато се разхождаха по палубата. От време на време тя поглеждаше ту към другите пътници, ту към морето, но продължаваше да си мисли за Сара.
— Не е лесен характер. Това само мога със сигурност да ти кажа. Чудя се дали наистина е толкова нещастна, колкото изглежда, или си се представя като някаква романтична героиня, потънала в мирова скръб? — Вече не беше сигурен, че я разбира или пък, че изобщо някога я е разбирал. На моменти и двете му дъщери му се струваха пълна загадка.
— Понякога си мисля, че й е станало навик да бъде нещастна — отговори Виктория Томпсън. — В началото беше истински объркана, наранена и разочарована, както и много притеснена от скандала, на който Фреди я изложи. Но знаеш ли, през последните шест месеца започнах да мисля, че фактически такъв живот й доставя наслада. Струва ми се, че обича да бъде сама, да живее като отшелник. Не зная защо, но наистина й харесва. Като малка беше винаги толкова жизнерадостна и много по-палава от Джейн. Но сега сякаш всичко това й е чуждо, тя е станала съвсем друг човек.
— Най-добре да си стане пак предишната Сара, и то колкото се може по-скоро. Тези отшелнически щуротии, дето са й влезли в главата, просто не са здравословни. — Беше напълно съгласен с жена си. Той също имаше чувството, че през последните месеци този начин на живот бе започнал да харесва на Сара. От нея лъхаше някакво непознато спокойствие, което преди го нямаше, беше някак по-улегнала, но в никакъв случай не изглеждаше по-щастлива.
Преди да отидат да обядват, се прибраха за малко в каютата и завариха Сара, тихо седнала в хола, да пише писмо на Джейн. От известно време не обядваше. По пладне обикновено излизаше на някоя от дългите си разходки по плажа и поради това си беше все така слаба. Но в случая не ставаше дума за някакво лишение от нейна страна, тя просто много рядко изпитваше глад.
Когато след обяда се отбиха да я видят, я завариха на леглото, все още в черната рокля, но без шапка и обувки. Лежеше неподвижно и със затворени очи, ала майка й заподозря, че всъщност не спи. Оставиха я сама, а когато надникнаха отново след час, тя се беше преоблякла в сив пуловер и панталони и удобно разположила се на един стол, четеше някаква книга, напълно забравила къде се намира.
— Сара? Една разходка по палубата? Магазините са направо страхотни. — Виктория Томпсън бе решила да не отстъпва.
— Може би по-късно. — Сара дори не откъсна очи от книгата, а щом чу вратата да се затваря, предположи, че майка й е излязла от каютата. Тогава вдигна поглед с въздишка и направо подскочи, като видя Виктория точно пред себе си. — О… помислих, че си тръгна.
— Зная, че така си помисли, Сара искам да дойдеш на разходка с мен. Нямам намерение да прекарам цялото плаване в увещания. Ти сама реши да пътуваш с нас, затова сега се помъчи да се държиш достойно. Или мислиш да отровиш пътуването на всички ни, особено на баща ти? — Двамата винаги бяха толкова загрижени един за друг, че понякога това изглеждаше забавно на Сара, но сега именно то я подразни.
— Защо? Защо трябва моето присъствие във всеки един миг от деня да има такова голямо значение за вас? Аз обичам да бъда сама. Защо този факт толкова притеснява всички ви?
— Защото това не е нормално. Не е здравословно за момиче на твоите години да бъде само през цялото време. Ти се нуждаеш от хора, живот, вълнения.
— Защо? Кой решава това от мое име? Кой казва, че щом като навършвам скоро двадесет и две, значи се нуждая от вълнения и развлечения? Аз имах вълнения и развлечения и никога вече не искам да ги имам. Защо не можете да го разберете?
— Аз го разбирам, скъпа. Ала онова, което ти имаше не беше «вълнение», а разочарование, опорочаване на всичко почтено и добро, в което някога си вярвала. Никой не иска това да се повтори. Но ти трябва да излезеш отново сред хората, в обществото. Ти просто трябва да го направиш, иначе ще изсъхнеш, душата ти ще закърнее и ще умре живецът, който носиш вътре в себе си.
— Откъде знаеш това? — Сара изглеждаше смутена от думите на майка си.
— Виждам го в очите ти — мъдро каза Виктория. — Виждам човек, който вътрешно умира, който страда самотен и тъжен. Човек, който вика за помощ и когото ти държиш затворен и не му разрешаваш да я получи.
Докато слушаше, очите на Сара се изпълниха със сълзи. Майка й пристъпи към нея и нежно я прегърна.
— Толкова много те обичам, Сара. Моля те, опитай… опитай да се измъкнеш. Довери ни се… на никого няма да позволим да те нарани.
— Но вие не знаете какво беше — захленчи като малко дете Сара, засрамена от чувствата си и неспособността да ги контролира — Беше толкова ужасно… толкова нечестно… Той никога не си беше у дома, а когато беше, тогава… — Тя не можа да продължи, само още по-горчиво се разрида и заклати глава, лишена от думи, с които да опише преживяванията си. Майка й я галеше по дългата копринена коса и я притискаше до себе си.
— Зная, скъпа… Зная… Мога да си представя какво е било. Зная, че сигурно е било ужасно. Но вече свърши. Пред теб е животът. Твоят живот едва сега започва. Не се предавай, преди да си му дала шанс. Огледай се наоколо, почувствувай морския бриз, помириши цветята, позволи си да живееш отново. Моля те…
Притисната до майка си, Сара слушаше и накрая намери думи да изкаже онова, което изпитваше, като продължаваше да плаче:
— Не мога… Ужасно се страхувам…
— Но аз съм тук, до теб. — По-рано не успяха да й помогнат — не и преди края, когато я измъкнаха от този кошмар. Но всъщност те не биха могли да накарат Фреди да се държи прилично, да се прибира нощем вкъщи, да се откаже от приятелките си и от проститутките, нито как да спасят бебето й. По най-жестокия начин Сара бе разбрала, че има моменти, когато никой не може да ти помогне, дори родителите. — Трябва да опиташ отново, скъпа. Започни с малки стъпки. Татко ти и аз ще бъдем до теб. — Тя се отдръпна от дъщеря си и я погледна в очите. — Ние те обичаме страшно много, Сара, и в никакъв случай не бихме искали да те видим отново наранена.
Сара затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Ще се опитам. — После бавно ги отвори и погледна майка си. — Наистина ще опитам. — Но изведнъж се паникьоса. — Ами ако не успея?
— Какво да не успееш? — усмихна се майка й. — Да излезеш на разходка с мен и баща ти? Да вечеряш с нас? Да се запознаеш с наши приятели? Мисля, че ще се оправиш. Ние няма да искаме прекалено много и ако наистина ти дойде в повече, ти ще ни го кажеш. — Сякаш беше някакъв инвалид, но в известен смисъл беше точно така. Фреди я бе осакатил и тя го знаеше. Проблемът сега беше дали има шанс да бъде излекувана, как да й се помогне и дали ще се възстанови. Майка й не можеше да понесе мисълта, че Сара няма да се оправи. — Да излезем на разходка, а?
— Изглеждам ужасно. Очите ми сигурно са подути. А носът ми винаги става червен, когато плача. — Сара се засмя през сълзи, тъй като майка й направи комична гримаса.
— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала. Носът ти изобщо не е червен. — Младата жена скочи от стола, за да се погледне в огледалото и възкликна с отвращение:
— И още как! Погледни го само — прилича на червен картоф!
— Я да видя. — Виктория присви очи, взирайки се в носа на дъщеря си, и поклати глава. — Вероятно е един съвсем мъничък картоф. Едва ли някой ще забележи нещо, ако се наплискаш със студена вода и си срешиш косата, а после си сложиш малко червило на устните. — От месеци Сара не бе носила грим и, изглежда, това изобщо не я интересуваше. До този момент Виктория не беше повдигала въпроса.
— Не съм си взела нищо. — Сара нарочно не се изясни. Още не беше наясно дали иска да опита, но думите на майка й я бяха трогнали и не й се щеше да бъде съвсем неотзивчива дори ако това означаваше да си сложи червило.
— Ще ти дам от моите червила. Истинско щастие е, че изглеждаш толкова добре и без грим. Аз съм бледа като тебешир.
— Не е вярно — извика Сара след нея, докато Виктория прекосяваше хода и се отправяше към техните стаи, за да донесе червило за дъщеря си. Скоро се върна и й го подаде, а тя послушно се наплиска със студена вода и среса косата си. В този пуловер и панталони, със свободно падаща по раменете коса, Сара отново приличаше на младо момиче. Майка й се усмихваше, когато заедно, хванати ръка за ръка, излязоха от кабината и тръгнаха да търсят баща й.
Откриха го на палубата, където се припичаше на слънце в удобен шезлонг, а недалеч от него двама привлекателни млади мъже си подхвърляха фризби. Той се бе настанил край тях съвсем преднамерено още щом ги забеляза, с надеждата, че Виктория евентуално ще доведе Сара, и много се зарадва, когато видя жена си и дъщеря си да се приближават.
— Какво сте намислили вие двете? Да пазарувате?
— Не още. — Виктория изглеждаше много доволна, Сара се усмихна, без да обърне никакво внимание на двамата младежи, които баща й беше набелязал.
— Решихме, че е по-добре първо да се разходим, после да пием чай с теб и чак след това да опустошим магазините, като похарчим всичките ти пари.
— В такъв случай ще бъда принуден да се хвърля зад борда. — Двете жени се засмяха, а младите мъже, погледнаха към Сара, при което единият прояви подчертан интерес. Ала тя им обърна гръб и тръгна надолу с баща си. Докато разговаряха, Едуард Томпсън беше приятно изненадан от това, колко добре е осведомена дъщеря му за световната политика. Очевидно беше прекарала последната година ползотворно, в четене на вестници и списания и изучаване на всичко възможно за положението в Европа. За сетен път той се увери колко интелигентна и проницателна беше тя, познанията й направо го смаяха. Сара не беше обикновено момиче и явно не бе пропиляла напразно времето си, докато се криеше от света. Разговаряха за Гражданската война в Испания, за анексирането на Австрия от Хитлер през март и последиците от това, както и за поведението му преди две години в Рейн.
— Откъде знаеш всичко това? — изумено попита баща й. Беше истинско удоволствие да се разговаря с нея.
— Ами чета — усмихна се тя срамежливо. — Нямам какво друго да правя, нали знаеш? — Двамата си размениха топли усмивки. — Намирам го за много приятно. Какво мислиш, че ще се случи, татко? Смяташ ли, че Хитлер ще започне война? Със сигурност изглежда така, сякаш набира скорост за това, а и на мен ми се струва, че връзката между Рим и Берлин може да се окаже твърде опасна. Особено като се вземе предвид онова, което върши Мусолини.
— Сара — спря се той и се втренчи в нея, — ти направо ме смайваш.
— Благодаря ти.
Продължиха да се разхождат още известно време, задълбочено обсъждайки опасността от война в Европа, и един час по-късно той бе принуден с неудоволствие да прекъсне разговора си с нея. В характера й имаше качества, които изобщо не беше забелязал и които със сигурност никога нямаше да бъдат оценени от Ван Диъринг. По време на чая продължиха оживено да дискутират и Едуард изложи своята теория, че Съединените щати никога няма да допуснат да бъдат въвлечени във война в Европа, както и мнението на посланика Кенеди, изказано пред приближените му, че Англия не е в състояние да се ангажира с военен конфликт.
— Непростимо е да не отидем в Германия — каза Сара за изненада на баща си. — Иска ми се да видя с очите си какво става там и дори да разговарям с хората. — Като я слушаше, баща й със задоволство си помисли колко хубаво стана, че няма да ходят там.
Да остави Сара да се впусне в опасностите на международната политика определено беше извън плановете му. Едно е да се интересува от това, какво става по света, да има познания и информация до степен, каквато тя демонстрира пред него, което всъщност рядко се среща при жените, и съвсем друго — да проучва нещата на място и да се изложи на опасност, което той никога не би допуснал.
— Много съм доволен, че ще посетя Англия и Франция. Дори не съм убеден, че трябва да ходим в Рим. Струва ми се, че това можем да го решим, когато пристигнем в Европа!
— Къде изчезна авантюристичният ти дух, татко? — подразни го Сара, но той само поклати глава от позицията на зрялата мъдрост, която дъщеря му все още не притежаваше.
— Прекалено стар съм за това, скъпа. А ти би трябвало да носиш красиви рокли и да ходиш по развлечения.
— Колко скучно. — Тя се нацупи с досада, а баща й се засмя.
— Ти действително си необикновено момиче, госпожице Сара. — Нищо чудно, че бракът й с Ван Диъринг се бе оказал катастрофа, а тя се бе скрила на Лонг Айлънд. Беше прекалено интелигентна за него, а и за повечето млади мъже от неговия кръг. Колкото по-добре се опознаваха на парахода, толкова повече бащата започваше да разбира своята дъщеря.
Към третия ден Сара вече съвсем спокойно се разхождаше по палубата. Все още странеше от хората и не проявяваше интерес към младите мъже на борда, но се хранеше с родителите си в трапезарията, а последния ден вечеря заедно с тях на масата на капитана.
— Не сте ли сгодена за някого, госпожице Томпсън? — попита я капитан Ървинг с игриви пламъчета в очите, а майка й затаи дъх, като се чудеше какъв ли ще бъде отговорът.
— Не, не съм — хладно отговори Сара и леко се изчерви, а ръката й потрепери, докато оставяше чашата си с вино на масата.
— Какъв шанс за младите мъже в Европа.
Сара скромно се усмихна, но думите му се забиха като нож в сърцето й. Не, не бе сгодена, очакваше разводът й да влезе в сила през ноември, една година след първото дело. Развод. Почувствува се съсипана жена. Добре поне, че за щастие никой тук не знаеше това, което я накара да изпита благодарност. А с още малко късмет и в Европа никой нямаше да го научи.
Капитанът я покани да танцуват и тя изглеждаше много красива в прегръдката му, а леденосинята й атлазена рокля, която майка й бе поръчала преди сватбата с Фреди, обгръщаше на дипли стройната й снага. Роклята беше част от чеиза й и когато я обличаше, тя бе почувствувала как някаква бучка се надига в гърлото й и я задушава. Отново нещо я задави, когато един непознат млад мъж я покани на танц веднага след капитана. Тя се поколеба за миг, след което кимна учтиво.
— Откъде сте? — Беше много висок и много рус, а по акцента му разбра, че е англичанин.
— От Ню Йорк.
— Ще посетите ли Лондон? — Имаше вид на човек, който умее чудесно да се забавлява. Беше наблюдавал Сара дни наред и беше стигнал до заключението, че е някак неуловима и доста обезкуражаваща. С нищо не го бе насърчила, което му се стори странно.
Сара нарочно му отговаряше съвсем неопределено. Нямаше никакво желание някой да се лепне за нея, а и по някакъв особен начин той й напомняше малко за Фреди.
— Къде смятате да отседнете?
— При приятели на родителите ми — излъга тя, макар да знаеше много добре, че имат резервации в хотел «Кларидж» и че ще бъдат в Лондон най-малко две седмици, но никак не й се искаше да го среща. За неин късмет танцът свърши бързо. След като я придружи до мястото й, се позавъртя наоколо, но Сара ни най-малко не го насърчи и след няколко минути, примирил се с деликатното й безразличие, той се върна на масата си.
— Виждам, че младия лорд Уинтръп не е по вкуса ви — пошегува се капитанът. Лордът беше най-голямата плячка и всички неомъжени го преследваха. Всички, с изключение на крайно резервираната госпожица Томпсън.
— Не, не е така. Просто не го познавам — хладно отвърна Сара.
— Имате ли желание да бъдете официално представена? — предложи капитанът, но тя само се усмихна и поклати глава.
— Не, благодаря ви, капитане.
По-късно танцува още веднъж, този път с баща си, а капитанът сподели с Виктория своето мнение за интелекта и красотата на дъщеря й:
— Тя е необикновено момиче — каза той, явно възхитен от Сара. Разговорът с нея му беше доставил почти същото удоволствие, каквото бе изпитал и баща й по време на петдневното пътуване. — И е толкова красива. Държи се изключително възпитано за толкова млад човек. Предполагам, че нямате никакви проблеми с нея.
— Не, никакви — усмихна се Виктория, горда с дъщеря си. — С едно-единствено изключение: държи се малко прекалено възпитано. — Виктория отново се усмихна, макар че бе смутена от подчертаното безразличие на Сара към младия лорд Уинтръп. Нищо добро не очакваше младите мъже в Европа. — Тя преживя голямо разочарование в живота си — сподели Виктория — и се опасявам, че за известно време се почувствува отблъсната от всички. Надяваме се в Европа да я извадим от това й състояние.
— Разбирам — кимна капитанът. Сега вече можеше да си обясни поведението на Сара. Това оправдаваше пълната и липса на интерес към Филип Уинтръп. — Тя не е от девойките, за които лесно се намира съпруг. Прекалено интелигентна и зряла е и както изглежда, не я вълнуват особено разните младежки лудории. Вероятно някой по-възрастен мъж… — Изпитваше симпатия към това момиче и се улови, че се е замислил върху бъдещето му. След малко се усмихна на майката. — Вие сте много щастлива. Тя е прекрасно момиче. Надявам се, че ще си намери чудесен съпруг.
Виктория се запита дали всички на кораба мислят, че едва ли не бяха тръгнали за Европа да търсят съпруг на Сара. Ако само за миг си представеше това, младата жена сигурно би изпаднала в истерия. Виктория благодари на капитана, танцува един последен танц с него и се отправи към дъщеря си и съпруга си.
— Ей, вие двамата. Смятам, че трябва да си легнем в приличен час тази вечер. Утре ни очаква дълъг ден.
Щяха да слязат в Шербург, откъдето заминаваха директно за Париж. Сара никога не беше ходила там и програмата им за разглеждане на забележителностите беше много натоварена. За целта от хотела им бяха наели кола с шофьор. Щяха да отседнат в «Риц», а след седмица щяха да отпътуват за Довил и Биариц, за да се видят с приятели. Следваше една седмица на Ривиерата, в Кан, както и няколко дни в Монте Карло с други приятели. После отиваха в Лондон.
Параходът акостира в Шербург в осем часа на другата сутрин и семейство Томпсън потеглиха за Париж в чудесно настроение. Едуард им показа списъка с местата, които смяташе, че Сара трябва да види на всяка цена, например — Лувъра, Тюйлери, Версай, Малмезон, Жьо дьо Пом, Айфеловата кула и, разбира се, гробницата на Наполеон. В края на този рецитал Виктория Томпсън въпросително повдигна вежди.
— Не чух да споменаваш «Шанел»… «Диор»… или «Баленсиага» и «Скиапарели». Да не си ги забравил, скъпи? — Виолетовото и бледолилавото бяха модерните цветове в Париж този сезон и Виктория нямаше търпение да напазарува за себе си и за Сара.
— Опитах се, любов моя — усмихна се той благосклонно, — но дори за миг не съм си въобразявал, че ще ме оставиш да ги забравя за дълго… — Доставяше му удоволствие да глези жена си и с нетърпение очакваше възможността да поглези и дъщеря си. Но му се искаше да й покаже и по-важните културни паметници, някои от които започна да й сочи още по пътя за Париж.
Стаите в «Риц» бяха направо разкошни. Този път Сара разполагаше със собствен апартамент, напълно отделен от този на родителите й, с изглед към площад Вандом. Докато оглеждаше спалнята си, тя с плах трепет призна пред себе си, че имаше нещо горчиво-сладко в това, да се намира тук сама, ала щеше да е несравнимо по-приятно, ако можеше да бъде на същото място, но със съпруг.
Сара въздъхна и си легна сама в огромното легло с балдахин. На сутринта отидоха в Лувъра, където прекараха часове наред. Беше много радостен ден за родителите й. Тя вече на нищо не се противопоставяше, а и в Париж те имаха само една позната, стара приятелка на майката на Едуард, която ги покани на чай в дома си на улица Жакоб. Нямаше други светски събирания, които Сара да отбягва. Можеше спокойно да се наслаждава на музеите и катедралите, на магазините и на времето, което прекарваше заедно с родителите си.
В Довил се появи известно напрежение, защото хората, които посетиха там, настояха да запознаят Сара със сина си правеха всичко възможно да пробудят интерес помежду им. Той беше силно заинтригуван от Сара, но на нея й се стори непривлекателен, неинформиран и безкрайно скучен. По време на целия престой тя упорито го отбягваше. Същото се отнасяше и за двамата братя, които й бяха натрапени в Биариц, както и за внука от Кан, без да се споменават двамата «очарователни» млади мъже, които й бяха представени в Монте Карло. Към края на престоя им на Ривиерата Сара вече бе изпаднала в лошо настроение и почти не говореше на родителите си.
— Хареса ли ти Ривиерата, скъпа? — невинно я попита Виктория, докато опаковаха багажа си, тъй като на следващия ден заминаваха за Лондон.
— Не, ни най-малко — остро отвърна Сара, — ама никак.
— Наистина ли? — Майка й изненадано вдигна поглед, беше на мнение, че бяха прекарали чудесно. Посетиха няколко яхти, обикаляха плажовете и бяха на няколко великолепни приема. — Колко жалко.
— Искам да ти кажа нещо, мамо. — Сара втренчено я погледна в очите и остави бялата блуза, която сгъваше. — Не съм дошла в Европа, за да си търся нов съпруг. Може би трябва да ти напомня, че и бездруго до ноември се водя омъжена. А след това се надявам никога вече да не се омъжвам. Уморих се, до гуша ми дойде всички ваши познати да гледат само как да ми натрапят идиотските си синове, неграмотните си внуци или слабоумните си братовчеди. Тук все още не съм срещнала дори един мъж, с когото да мога да разговарям, а камо ли да изпитам желание да прекарам повече от един час в компанията му. Не желая друг мъж в живота си, не искам да ме мъкнете из Европа и да ме показвате като някаква смотанячка, на която трябва да се намери съпруг. — Майка й изглеждаше направо смаяна и само кимаше. — Впрочем някой от тези хора знае ли, че съм била вече омъжена?
— Едва ли — поклати глава Виктория.
— Ами може би ще трябва да им го кажете. Сигурна съм, че тогава надали толкова ентусиазирано ще навират скъпите си отрочета в ръцете ми — представям си какво щеше да бъде, ако бяха разбрали, че съм разведена жена.
— Това не е престъпление, Сара — плахо се обади майка й, като знаеше много добре мнението на дъщеря си по въпроса. За нея това беше престъпление. Непростим грях, с който тя не можеше да се примири, нито пък очакваше от другите да го приемат.
— Не е нещо, с което човек да се гордее. А и повечето хора едва ли ще го сметнат за някакво предимство.
— Не съм и намекнала такова нещо, но пък и не е непреодолимо бедствие. Ще срещнеш и хора, които знаят, но няма да обръщат внимание. А ако почувствуваш, че се налага да го кажеш пред някой, който не е осведомен, винаги можеш да го сториш, след като прецениш, че моментът е подходящ.
— Да, то е нещо като болест. Длъжен си да предупредиш другите.
— Не си длъжна да го сториш, освен ако сама не поискаш.
— Може би трябва да нося отличителен знак. Нали знаеш, като прокажените. — Говореше с яд, огорчение и мъка, но беше й омръзнало да я чифтосват с някакви хлапаци, които й бяха съвсем безинтересни и които само дето не се нахвърляха да й разкъсат дрехите. — А знаеш ли какво направи синът на Сен Жил в Довил? Скри ми дрехите, докато се преобличах, след което дойде и се опита да ми смъкне хавлията. Смяташе, че е страхотно забавен.
— Но това е ужасно. — Майка й беше потресена. — Защо не си ни казала?
— Казах на него. Казах му, че ако веднага не ми върне нещата, ще отида право при баща му. Горкичкият, така се изплаши, че на секундата ми донесе всичко и започна да ме моли никому да не споменавам. Беше направо патетичен. — Такова нещо можеше да направи едно шестнадесетгодишно момче, но не и мъж на двадесет и седем. Всички, с които се бе запознала напоследък, бяха като него — незрели, разглезени, нахални, груби и необразовани. Не можеше да ги понася.
— Просто искам ти и татко да знаете, че не съм дошла в Европа, за да си търся съпруг — отново повтори Сара и след като майка й кимна, продължи да си нарежда багажа.
Същата нощ Виктория спомена пред съпруга си за неприятния разговор със Сара и му разказа за инцидента с младия мъж в Довил. Той реши, че шегата е била глупава, но в никакъв случай безобидна.
— Проблемът е, че тя е много по-зряла от всички тях. А и много неща преживя. Затова има нужда от някой по-възрастен, по-улегнал мъж до себе си. Тези хлапаци нямат никаква представа как да се отнасят с нея. А като се вземе предвид какво е становището й за нова трайна връзка, те само я дразнят. Трябва да внимаваме на кого я представяме в Лондон. — Идеята им беше не да я изолират от мъжете, а да намерят поне един-двама, чиято компания би могла да й бъде приятна, за да разбере, че освен самотата и болката в живота има и други неща. Младежите, с които се беше запознала до момента, само я караха да си мисли, че уединението е далеч по-привлекателно.
На другия ден се върнаха в Париж, а на следващата сутрин прекосиха Ламанша. В «Кларидж» пристигнаха точно навреме за вечеря. На рецепцията ги посрещна управителят, който лично ги заведе до апартамента им по всички правила на етикецията. Господин и госпожа Томпсън разполагаха с обширна спалня с изглед към Биг Бен и сградите на Парламента. Към спалнята имаше и всекидневна. А Сара бе настанена в много приятна стая, която приличаше на будоар, цялата в розов сатен и кретон, обсипан с рози. Когато хвърли поглед към писалището, видя, че то е отрупано с покани, нито една от които не предвещаваше нещо добро. Дори не си направи труда да ги отвори, ала майка й спомена за тях по време на вечерята. Докато тримата се хранеха в апартамента на Томпсънови, Виктория съобщи, че са канени на две вечери и на чай у стари приятели, на пикник за един ден в Лестър, както и на официален обяд в тяхна чест, даван от семейство Кенеди в посолството на площад Гросвенър. Що се отнасяше до Сара, всичко това й обещаваше невероятна скука.
— Аз трябва ли да идвам с вас? — В гласа й се долавяха нотки, които напомниха на майка й времето, когато Сара беше още в пубертета, но в погледа на бащата се четеше твърдост, когато отговори:
— Нека не започваме всичко отначало. И тримата знаем защо сме тук. Дошли сме да се видим с наши приятели и нямам намерение да ги обиждам, отклонявайки поканите им.
— Но защо трябва да виждат и мен? Те са ваши приятели, татко, а не мои. Не би трябвало да им липсвам.
— Няма да търпя това — удари той с юмрук по масата. — Няма и да го обсъждам повече с теб. Достатъчно голяма си за такива глупости. Бъди любезна, учтива и така добра да направиш необходимото усилие. Разбираш ли ме, Сара Томпсън?
Сара го изгледа ледено, но той сякаш не забеляза или нарочно не обърна внимание на негодуванието й. Беше я довел в Европа с определена цел и нямаше да позволи да бъдат осуетени намеренията му да я върне отново сред хората. Независимо от нейната съпротива инстинктивно усещаше, че тя има нужда точно от това.
— В такъв случай — добре.
Приключиха вечерята в мълчание. На другия ден посетиха музея «Виктория и Албърт», където прекараха чудесно. След това отидоха на една твърде изискана официална вечеря. Сара тръгна съвсем безропотно. Беше облечена в роклята, дето майка й беше купила преди пътуването, от тъмнозелена тафта с цвета на очите й, която й стоеше великолепно. Бе много красива, ала изражението й не издаваше капчица вълнение, че се намира на такова място. През по-голямата част от вечерта изглеждаше точно толкова отегчена, колкото се чувствуваше в действителност. Присъствуваха и няколко млади мъже, поканени специално заради нея, и тя направи усилие да води разговор, но бързо откри, че няма никакви допирни точки с тях. Нещо повече, те й се сториха ужасно разглезени, много глупави. И учудващо неосведомени за събитията в света, който ги заобикаля.
На връщане Сара мълча през целия път, а родителите й не я попитаха дали е прекарала добре. И за тримата беше ясно, че не е. На втората официална вечеря беше почти същото, а на чая дори по-лошо. Там се опитаха да й натрапят някакъв племенник, който се държа толкова глупашки и непочтително — както по-късно майка й бе принудена да признае, и то доста смутена, — че поведението му граничеше с детинщината.
— За бога — избухна Сара, когато се прибраха вечерта в хотела, — какво им става на тези хора? Защо трябва да ме подлагат на такива изтезания? Защо всеки си мисли само как да ме чифтоса с някой от идиотските си роднини? Какво сте им казали, когато им съобщихте, че ще идваме тук? — Сара отправи въпроса към баща си, който изглеждаше невъзмутим. — Че съм напълно изпаднала и те трябва да ми помогнат? — Тя не можеше вече да вярва на хората, с които се запознаваше.
— Просто ги уведомих, че ще доведем и теб. А как са го изтълкували те, си е тяхна работа. Смятам, че от любезност канят млади хора заради теб. Ако роднините и приятелите им не ти харесват, много съжалявам.
— Не можете ли да им кажете, че съм сгодена? Или че страдам от някоя заразна болест? Нещо, което да ги откаже от желанието да ме запознават с когото и да било. Просто нямам повече сили. Отказвам да ходя по разни събирания, където се чувствувам като последна глупачка през цялото време. — Досега се беше справяла много добре, но вече не издържаше и очевидно тези посещения не й доставяха никакво удоволствие.
— Съжалявам, Сара — тихо каза баща й. — Те не го правят с някакъв умисъл. Опитай се да не се разстройваш.
— С изключение на теб, с никой друг не съм провела един интелигентен разговор, откакто напуснахме Ню Йорк — каза тя с укор, а той се усмихна. Поне неговата компания й доставяше същото удоволствие, каквото нейната на него. Е, все пак и това бе нещо.
— А с кого толкова водеше интелигентни разговори, докато се криеше на Лонг Айлънд?
— Там поне нищо не очаквах. — Тишината я беше дарила със спокойствие.
— Ами тогава недей и тук да очакваш много. Приемай нещата такива, каквито са. Посещение на нови места, възможност да се срещнеш с други хора.
— Дори с жените не е приятно да се разговаря.
— Тук вече не съм съгласен с тебе — възрази й той, а Виктория повдигна вежди от изненада. Той я потупа по ръката утешително, но тя знаеше, че само се шегува.
— Единственото, от което се интересуват тези жени, са мъжете и синовете им — подкрепи Сара твърдението си. — Не мисля, че някога въобще са чували за политика. И всички смятат, че Хитлер е новият готвач на майките им. Как може човек да бъде толкова ограничен? — Баща й избухна в смях, клатейки глава.
— Откога си станала такъв политически и интелектуален сноб?
— Откакто сама си правя компания. Фактически тя ми е най-приятната.
— Дори прекалено приятна. Време е да си припомниш, че светът е пълен с всякакви хора — интелигентни, по-малко интелигентни или направо тъпи, както и приятни или скучни. Но те всички са част от света. Всъщност ти прекалено дълго беше в изолация, Сара. И аз съм извънредно щастлив, че дойде с нас тук.
— Едва ли мога да кажа същото за себе си — изръмжа тя, ала истината беше, че пътуването с тях все пак й доставяше удоволствие.
Светската страна й беше доста неприятна, но пък другите аспекти на пътешествието й харесваха, и Сара беше доволна, че тръгна с родителите си. Това отново я беше сближило с тях и независимо от оплакванията си изглеждаше много по-щастлива от преди. И ако не друго, то поне си бе възвърнала старото чувство за хумор.
Тя се опита да се измъкне от пътуването в провинцията на следващия ден, но баща й каза, че просто няма избор, че чистият провинциален въздух ще й подейства добре и тъй като той познавал имението, което ще посетят, смята, че си заслужава да се види. Сара мърмореше, докато се качваха в колата, и почти през целия път ропта, но все пак трябваше да признае, че пейзажът е красив, а времето необикновено слънчево и топло за Англия.
Когато пристигнаха, тя бе принудена неохотно да се съгласи, че мястото наистина е забележително, точно както беше обещал баща й. Представляваше ограден с ров замък от четиринадесети век, с прекрасен парк и старинна ферма, която собствениците бяха възстановили напълно. Стотината гости, поканени на обяд, можеха спокойно да обикалят на воля из залите, където дискретно ги очакваха прислужници, за да им предложат освежителни напитки, можеха също така да се настанят удобно в някоя от многобройните всекидневни или навън в градините. Сара откри, че никога през живота си не е виждала по-красиво и по-интересно място, а фермата направо я плени и тя остана дълго време там, задавайки най-различни въпроси, докато накрая загуби родителите си. Не можеше да се нагледа на сламените покриви на къщурките и колибите, както и на огромния замък, който величествено се издигаше в далечината. Гледката беше изключителна и Сара лекичко въздъхна, докато й се любуваше. Чувствуваше се уютно и спокойно, изцяло, погълната от историята на това място. Хората наоколо сякаш изчезнаха. Всъщност повечето гости бяха тръгнали обратно към замъка, за да обядват или да се поразходят в парка.
— Величествено, нали? — каза някакъв глас зад гърба й. Тя стреснато се обърна и точно зад себе си видя висок мъж с черна коса и сини очи. Стърчеше над нея като канара, толкова висок беше, но усмивката му бе топла и отстрани двамата изглеждаха почти като брат и сестра. — Винаги когато идвам тук, усещам силно присъствието на историята. Сякаш, ако само за миг затворя очи, тутакси ще се появят крепостните селяни, рицарите и техните дами.
Сара се усмихна на думите му, защото те изразяваха съвсем точно онова, което и тя самата чувствуваше.
— И аз си мислех същото. След като видях фермата, никак не ми се тръгваше обратно. Прииска ми се да остана и да усетя точно това, което току-що описахте.
— Това имение ми харесва такова, каквото е. Ненавиждам всички онези места, лъскави и разкрасявани до безсъзнание, само и само да изглеждат модерни. — Тя отново кимна с глава, доволна от това, което той каза, и от начина, по който го каза, макар че някъде в дъното на очите му играеше закачливо пламъче. Изглежда, той се забавляваше от всичко и беше много приятен събеседник.
— Аз съм Уилям Уитфийлд, пленник за уикенда — представи се той. — Белинда и Джордж са ми братовчеди, колкото и да са луди. Но иначе са свестни хора. А вие сте американка, нали?
Тя кимна утвърдително и подаде ръка, чувствувайки се смутена, макар и не много.
— Да, американка съм. Казвам се Сара Томпсън.
— Щастлив съм да се запозная с вас. От Ню Йорк ли сте? Или от някое по-вълнуващо място като например Детройт или Сан Франсиско?
Тя се засмя на представата му за вълнуващо място и призна, че първото предположение е вярно.
— И сте на околосветско пътешествие?
— Отново познахте — усмихна се Сара, а той внимателно я изгледа с проницателните си сини очи, които буквално я приковаха.
— Заедно с родителите си?
— Да.
— Колко ужасно. И те ви отегчават до смърт, като денем ви водят по музеи и църкви, а вечер ви представят на синовете на приятелите си и повечето от тези синове са лигльовци, които дори английски не говорят като хората. Пак ли отгатнах? — Той открито се наслаждаваше на описанието, което направи. Сара чистосърдечно се разсмя, неспособна да отрече една дума.
— Започвам да си мисля, че сте ни следили. Или поне, че някой ви е информирал.
— Не се сещам за нищо по-ужасно, може би, с изключение на меден месец с човек, който ви е противен. — При тези думи той забеляза, че сянка премина през лицето й и тя сякаш се отдръпна от него. Усети го инстинктивно. — Извинете, беше проява на лош вкус от моя страна. — Изглеждаше много открит и прям и Сара се чувствуваше съвсем непринудено с него.
— А, не, не. — Искаше й се да му каже, че просто тя е свръхчувствителна на тази тема, но, разбира се, не го направи. — В Лондон ли живеете? — Трябваше да смени темата, за да го накара отново да се отпусне, макар че, изглежда, малко неща можеха да го смутят.
— Да, в Лондон живея — потвърди той. — Когато не съм в Глостършър да поправям остарелите постройки. Но мога да ви уверя, че онова там няма нищо общо с това тук. То всъщност никога не е и имало, пък и аз не притежавам въображението на Джордж и Белинда. Бяха им нужни години, за да приведат това имение в сегашното му състояние. А на мен са ми нужни, за да предпазя моето от превръщането му в куп развалини. И пак не успявам. Ужасно място, ако въобще можете да си представите такова нещо. Течение отвсякъде, провиснали паяжини, зловещи звуци. Горката ми майчица все още живее там. — Докато говореше, той се стараеше всичко това да звучи забавно. Бъбрейки, те бавно се заотдалечаваха от фермата. — Предполагам, че трябва да се приберем за обяд, не че някой би забелязал отсъствието ни, но… С тази тълпа наоколо Белинда не би обърнала внимание дори ако заминем за Лондон. Родителите ви обаче сигурно ще се разтревожат. Даже си мисля, че най-вероятно ще тръгнат с пушка да ме преследват.
Тя отново се разсмя, особено при мисълта, че е по-вероятно да използуват пушката, за да го накарат да остане.
— Не мисля така.
— Не съм точно от този тип, който родителите търсят за своите невинни млади дъщери. Опасявам се, че съм прекалено възрастен за това. Но в сравнително добро здраве за стар човек, тъй да се каже. — Докато говореше, той внимателно я оглеждаше. Беше поразен от красотата й и заинтригуван от нещо, което беше забелязал в очите й — смесица от интелигентност и тъга, някаква особена предпазливост. — Ще бъде ли ужасно невъзпитано, ако ви попитам на колко години сте?
Изведнъж тя изпита желанието да му каже «тридесет», но не намери причина да го излъже и затова предпочете истината.
— Другия месец ще навърша двадесет и две.
Не изглеждаше толкова изненадан, колкото й се искаше, когато й се усмихна и й подаде ръка, за да може да прескочи една каменна ограда, ръката му бе силна и гладка. Сара усети това в мига, когато я докосна.
— Същинско бебе. Аз съм на тридесет и пет. Страхувам се, че родителите ви ще изпаднат в отчаяние, ако се върнете у дома заедно с мен в ролята на европейски подарък за спомен. — Той я закачаше, но и двамата се забавляваха чудесно. Този мъж наистина й харесваше. От него би излязъл прекрасен приятел, допадаше й това, че можеше да се шегува с него, макар че всъщност не знаеше що за човек е той.
— Все пак хубавото у вас е, че не се лигавите. Обзалагам се, че познавате часовника и доста добре се справяте с английския.
— Признавам — добродетелите ми са толкова много, че е трудно да се изброят. Чудя се откъде хората изравят тези ужасни роднини, с които веднага започват да запознават дъщерите и синовете на приятелите си? Просто не мога да си го обясня. Навремето ме представяха на млади дами, всички в роднински връзки с напълно нормални хора, но самите те направо си плачеха за някое усмирително заведение, горкичките. А всеки от моите познати си мислеше, че умирам от желание да общувам с тези дами. Невероятно, нали?
Сара се заливаше от смях и не можеше да спре най-вече при спомена за запознанствата си в Европа. Тя му описа младежа от Довил, после двамата от Биариц… накрая онези в Кан, Монте Карло… И когато прекосиха оградния ров и влязоха в замъка, те вече бяха приятели.
— Мислите ли, че все още е останало нещичко от обяда и за нас? Направо умирам от глад — призна той.
Беше доста едър мъж и не бе трудно да се повярва, че е гладен.
— Трябваше да си вземем малко ябълки от фермата. Много ми се искаше, но понеже фермерът не ми предложи, ми стана неудобно сама да си откъсна.
— Защо не ми казахте? — възкликна Уилям. — Щях да открадна заради вас.
Завариха масата отрупана с печено, пилета, зеленчуци, и огромни салати. Сипаха си две солидни порции, след което Уилям я отведе на шарена сянка под дърветата. Тя въобще не се поколеба да го последва. Изглеждаше напълно в реда на нещата да бъде сама с него и да си приказват. От дума на дума преминаха към политиката и Сара с интерес научи, че той неотдавна е бил в Мюнхен. Според него там остро се чувствувало напрежението, макар и не толкова, колкото в Берлин, където не бил ходил от миналата година. Всичко в Германия напомняло на машина с повишаващи се обороти, което можело да доведе до голяма конфронтация.
— Мислите ли, че скоро ще има война?
— Трудно е да се каже. Но ми се струва, че ще има, макар вашите управници да са на друго мнение.
— Не виждам начин да бъде избегната. — Фактът, че е толкова добре осведомена за международното положение и че се интересува от области, на които жените много рядко обръщат внимание, му направи силно впечатление. И когато го изказа пред нея, тя му отговори, че през миналата година е живяла сама месеци наред, та затова и разполагала с достатъчно време да научи различни неща, което при други обстоятелства вероятно не би направила.
— И защо сте живели сама? — Той се опита да проникне дълбоко в очите й, ала Сара извърна поглед. Всичко свързано с нея бе започнало да го интересува, беше му ясно, че тя носи в себе си някаква голяма болка, нещо, което бе решила да крие.
— Понякога човек има нужда да бъде сам. — Нищо повече не каза, а и той не искаше да нахалствува, но определено беше заинтригуван. После тя му разказа за фермата, която искаше да си купи на Лонг Айлънд.
— Що за приумици са това за едно младо момиче! Какво мислите, че ще кажат родителите ви по този въпрос?
— Ще изпаднат в истерия — ухили се Сара. — Но аз вече не искам да се връщам в Ню Йорк. Полека-лека ще се съгласят с мене или пък, ако се наложи, ще си я купя със собствени пари. — Явно беше решително момиче и вероятно доста упорито. Онова, което видя в очите й, докато казваше това, го развесели. Не беше от създанията, на които човек да си спре вниманието ей така, между другото.
— Не смятам, че напускането на Ню Йорк е толкова лоша идея, но да се усамотите в някаква ферма, и то на вашите години, едва ли може да се нарече връх на удоволствието. Не може ли просто да прекарвате там лятото или уикендите?
Тя отново поклати глава със същия решителен вид.
— Искам фермата да ми бъде постоянно жилище. И лично да я реконструирам.
— Занимавали ли сте се някога с подобна работа? — Беше направо смаян от нея. Същевременно с изненада си мислеше колко много му харесва това очарователно създание.
— Не. Но зная, че ще се справя. — Думите й прозвучаха така, сякаш репетираше как неубедително да склони баща си.
— Наистина ли смятате, че родителите ви ще позволят това?
— Ще им се наложи — вирна глава Сара и той лекичко я щипна по брадичката.
— Май ги държите в голямо напрежение. Нищо чудно, че са ви довели в Европа с надежда да откриете мечтания принц. Струва ми се, че им влизам в положението. Може би наистина трябва да се спрете на някой от тези захаросани млади лигльовци.
Тя изумено го погледна, след което го перна леко със салфетката си, а той със смях започна да се отбранява, при което изведнъж се озова съвсем близо до нея, останал без дъх, и за един кратък, лудешки миг му се прииска да я целуне. Но когато се заведе към нея, голямата тъга, която видя в очите й, го възпря.
— Има някаква тайна в живота ви, нали? И това не е щастлива тайна?
Тя се колеба дълго, преди да му отговори. След което предпазливо каза:
— Съмнявам се, че бих се изразила по този начин. — Но очите й говореха вместо нея.
— Не се чувствувайте задължена да ми се доверите, Сара. Аз съм само един непознат. Но вие ми харесвате. Страхотно момиче сте и ако ви се е случило нещо лошо, мога само да съжалявам за това.
— Благодаря ви — усмихна се тя. Изглеждаше мъдра и красива и някак още по-очарователна.
— Понякога си мисля, че нещата, които ни нараняват най-жестоко, всъщност се забравят най-бързо. За известно време изпитваме страшна болка, след което раната се затваря, и край. — Но той усещаше, че нейната още не е заздравяла. Предположи, че е била изоставена от любимия си или дори, че е умрял мъжът, когото е обичала, а може би я бяха споходили някакви романтични терзания, сладостни и невинни, така че скоро ще се оправи. «Родителите й са постъпили правилно, като са я довели в Европа», мина му през ума. Тя е същинска красавица, а и много интелигентно момиче, и независимо какво бе преживяла, бързо ще да го превъзмогне, особено ако в Европа срещнеше истинския човек… ех, че щастливец!
Двамата дълго разговаряха зад сигурното прикритие на дърветата, докато накрая излязоха оттам, за да се присъединят към другите гости… Само след няколко минути почти се сблъскаха с малко ексцентричната домакиня, братовчедката на Уилям — Белинда.
— Боже мой, ето ви и вас! На всички обяснявах, че си се прибрал у дома, Уилям. Страшно си безотговорен. — Когато забеляза Сара до него, учудването й беше безгранично. — Точно щях да ти кажа, че семейство Томпсън са убедени, че дъщеря им е паднала в рова. Не са я виждали, откакто са тук. Какво правихте, за бога?
— Ами аз я отвлякох. Разказах й историята на своя живот. Тя беше благоприлично отвратена и помоли незабавно да я върна на родителите й, така че аз точно това правех, преизпълнен със страхотни угризения и безкрайни извинения, можеш да бъдеш сигурна. — Беше се ухилил с хлапашка усмивка, а Сара, застанала до него, също беше весела и много спокойна.
— Ти си направо ужасен! Нещо повече, ти никога не си имал угризения за каквото и да било през целия си живот. — Тя се обърна към Сара с шеговита загриженост. — Скъпа, причини ли ви някакво зло? Да извикам ли шефа на полицията?
— О, извикай го на всяка цена! — окуражи я Уилям. — Не съм го виждал месеци наред.
— Затваряй си устата, чудовище такова. — Но насреща й Сара вече се заливаше от смях и Белинда поклати глава, имитирайки пълно отчаяние. — Уилям, никога повече няма да те каня. Човек трябва да е луд да го направи. Ти си прекалено невъзпитан, за да се движиш в благоприлично общество.
— Всички така казват — обърна се той скръбно към Сара, която от години не се беше чувствувала толкова щастлива. — Дали да се осмеля да се представя на родителите ви?
— Мисля, че нищо друго не ти остава — изръмжа му Белинда, без да подозира, че той имаше твърдото намерение да се запознае с тях и отново да се види със Сара, ако те му разрешат. Нямаше представа коя е тя и с какво се занимава, но имаше голямото желание да я опознае. — Аз ще ви заведа при тях — предложи услугите си Белинда и те я последваха с кискане и шушукане, също като непослушни деца. Но Томпсънови изобщо не бяха ядосани. Бяха сигурни, че Сара е някъде из имението, сред другите гости. Стана им много приятно, когато я видяха с Уилям. Стори им се приятен и интелигентен мъж, с привлекателна външност, на подходяща възраст и очевидно запленен от дъщеря им.
— Трябва да ви поискам извинение — започна той. — Забавихме се, защото останахме за малко във фермата, а после обядвахме. Страхувам се, че задържах Сара много по-дълго, отколкото позволява добрият тон.
— Не му вярвайте — намеси се Белинда. — Сигурна съм, че я е държал вързана за някое дърво и опустошавайки обяда й е разправял отвратителни истории.
— Чудесна идея — отбеляза Уилям дълбокомислено, докато Томпсънови се смееха. — Сара, наистина трябва да опитаме това следващия път. — Беше му учудващо приятно с нея, а и тя явно изпитваше същото. Продължиха да разговарят така още известно време, докато се появи Джордж, който, щастлив, че е открил братовчед си, настоя да го заведе в конюшнята, за да му покаже новия се жребец. Той повлече Уилям със себе си въпреки нежеланието му, а Белинда остана да разговаря с Томпсънови, като току поглеждаше Сара с възхищение.
— Не би трябвало да ви го казвам, мила, но вие сте привлекли вниманието на най-чаровния мъж в Англия и вероятно най-благородния.
— Двамата прекарахме много приятно, времето мина неусетно в разговор. — Макар че, ако говореше със сестра си, надали щеше да употреби думата «приятно». Той беше наистина страхотен.
— Твърде изискан е, но доста придирчив. Никога не се е женил. — Белинда хвърли предупредителен поглед към Томпсънови, сякаш искаше да им каже, че няма да е лесна плячка, ала те се престориха, че не забелязват. — Удивителното е, че в държането му няма и капчица надменност. Човек никога не би могъл да отгатне, нали така… — Тя отново се обърна към Сара. — Предполагам, че не е споменавал… Но вие сигурно знаете, че той е херцогът на Уитфийлд. — Тя зададе въпроса, като отвори широко очи, а Сара се вторачи в нея изненадана.
— Ами… аз… той се представи просто като Уилям Уитфийлд.
— Да, така прави. Фактически това е едно от нещата, които най-много харесвам у него. Забравих кой точно поред се падаше… тринадесети или четиринадесети в линията.
— За трона? — попита Сара задавено.
— Да, разбира се. Малко вероятно е някога да стигне до него. Но все пак това е от значение за всички нас. Тук изглупяваме малко на тази тема. Предполагам заради традициите ни. Но както и да е, радвам се, че нищо лошо не ви се е случило. Бях се притеснила, когато не можахме да ви открием.
— Съжалявам за това — силно се изчерви Сара, все още неспособна да асимилира информацията за новия си приятел. И тогава изведнъж се запита дали не е допуснала някаква неучтивост в поведението си. — Очаква ли се от мен да се обръщам по някакъв особен начин към него?… Имам предвид, някакво титулуване? Или нещо друго?
Белинда се усмихна. Това момиче беше толкова младо и красиво.
— «Ваша светлост», но ако му го кажете, предполагам, че и двете ще ни застреля. На ваше място не бих споменавала нищо, докато той не отвори дума за това. — Сара кимна, а Уилям се върна точно в момента, в който домакинята се отдалечи.
— Как ви се видя конят? — попита Сара приглушено, опитвайки се да звучи естествено, а родителите й се направиха, че не ги слушат.
— В никакъв случай не е толкова впечатляващ, колкото цената, която Джордж е платил за него. Мисля, че братовчед ми е най-слабият познавач на коне, когото някога съм виждал. И дори няма да се учудя, ако горкото животно се окаже стерилно. — Но тутакси се сепна и я погледна виновно. — Извинете. Струва ми се, че не биваше да казвам това.
— Няма нищо — усмихна се тя, като се питаше как ли ще реагира, ако сега го нарече «Ваша светлост». — Мисля, че съм чувала и по-лоши неща.
— Надявам се да не сте — позасмя се той. — Ах, да… лигльовците… Господ знае какви ги говорят те.
Сара се разсмя и двамата си размениха дълги погледи, при което младата жена се смути от държането си. Той беше херцог, в наследствената линия за трона, а тя му се хилеше, сякаш са стари приятели, но след трите часа в неговата компания Сара се чувствуваше точно така и никак не й се прибираше в Лондон.
— Къде сте отседнали? — чу го да пита баща й, докато бавно се придвижваха към изхода на имението.
— В «Кларидж». Ще ни посетите ли там? За по едно питие или за вечеря? — Баща й зададе въпроса съвсем непринудено, а Уилям беше възхитен от поканата.
— Много бих се радвал. Може ли утре сутринта да се обадя по телефона? — Той отправи въпроса си към Едуард, а не към Сара.
— Разбира се. Ще очакваме да ни се обадите, сър — каза Едуард и кимна за довиждане. След това Уилям се обърна към Сара, а родителите й тръгнаха към колата, където ги чакаше шофьорът.
— Днес беше чудесен ден за мен. Дори не съм подозирал, че така хубаво ще прекарам. Почти бях решил да не идвам… Вие се оказахте великолепен сюрприз, госпожице Томпсън.
— Благодаря ви — усмихна се Сара. — Аз също прекарах чудесно. — Но не можа да се стърпи да не отвори дума за онова, което й беше съобщила Белинда. — Защо не ми казахте?
— Какво?
— Ваша светлост — промълви тя с притеснена усмивка и за миг се уплаши, че той ще избухне, но след моментно колебание Уилям се разсмя.
— Скъпата Белинда. — След което добави: — Има ли някакво значение?
— Не, ни най-малко. А трябва ли?
— Би могло. За някои. И то по най-недопустими подбуди. — Но от общуването си с нея беше разбрал, че тя не е от тези хора. Прошепна й полусериозно, полушеговито: — Сега вече знаете моята тайна, госпожице Томпсън… но внимавайте!
— Защо? — погледна го Сара объркана, а той се приближи към нея.
— Тъй като знаете моята тайна, може би след време ще ви помоля да споделите с мен вашата.
— Какво ви кара да мислите, че имам тайна?
— И за двама ни е ясно, нали така? — каза той меко, а Сара само кимна, гледайки го с разширени очи. Уилям нежно я погали по ръката, не искаше тя да се уплаши от него. — Не се тревожи, дете… никога не ми казвай нещо, което не искаш да споделиш. — При тези думи се наведе и я целунало бузата, а после бавно я придружи до колата.
С благодарност и уважение Сара гледаше високата фигура, която махаше след отдалечаващата се кола. А по пътя към Лондон непрекъснато се питаше дали той изобщо някога ще се обади.


5

На другата сутрин, докато господин и госпожа Томпсън закусваха в апартамента си в «Кларидж», телефонът иззвъня и един глас обяви на Едуард, че ще разговаря с херцог Уитфийлд. След моментна пауза се обади Уилям, който най-сърдечно и приятелски го поздрави.
— Надявам се, че не звъня прекалено рано, сър. Но се страхувах, че може да излезете, преди да се свържа с вас.
— О, ни най-малко. — Едуард хвърли сияещ поглед на жена си е усърдно закима с глава, така че Виктория веднага разбра кой се обажда. — Точно закусвахме, ала без Сара, разбира се. Тя изобщо не се храни, не ми е ясно от какво живее.
— Ще трябва да видим тази работа. — Уилям си отбеляза на листче да каже на секретаря си да изпрати тази сутрин цветя на Сара. — Свободни ли сте днес следобед, имам предвид и тримата? Мисля, че ще бъде интересно за дамите да видят кралските съкровища в Лондон Тауър. Една от дребните предимства, свързани с титлата е, че имам постоянен достъп до такива изключителни места и мога да правя частни посещения, когато пожелая. Вероятно на Сара и на госпожа Томпсън ще се стори забавно да премерят някои накити. Нали знаете, този род неща. — Тази сутрин говореше малко неопределено и съвсем типично за англичанин. Но Едуард го харесваше много. Той беше истински мъж и очевидно проявяваше доста голям интерес към дъщеря му.
— Сигурен съм, че ще бъдат очаровани. Пък и това ще ги задържи далеч от магазините за час-два, за което ще съм ви много признателен. — Двамата мъже се разсмяха. Уилям каза, че ще бъде пред хотела в два часа, а Едуард го увери, че ще го чакат.
Когато Сара се появи, за да изпие чаша чай, баща й съвсем небрежно спомена, че херцог Уитфийлд се е обаждал и че в два часа ще дойде да ги вземе, за да им покаже кралските съкровища в Лондон Тауър.
— Струва ми се, че ще останеш доволна. — Не беше съвсем сигурен кое повече ще я заинтересува — накитите или мъжът, но щом я погледна в очите, разбра отговора.
— Уилям се е обаждал? — Изглеждаше смаяна, сякаш не бе очаквала да го види отново. Всъщност почти цяла нощ не беше мигнала, повтаряйки си, че той няма да позвъни. — Днес следобед, в два часа? — Имаше такъв вид, сякаш се ужасяваше от това предложение. И баща й много се изненада.
— Нещо друго ли имаше предвид? — Той не можеше да си представи какво би могла да запланува, освен някоя обиколка по магазините на «Хародс» или «Харди Еймис».
— Не, не че имам друго предвид. — Тя седна на един стол, съвсем забравила за чая. — Просто не очаквах, че той ще ми се обади.
— Но херцогът не търсеше тебе — подразни я баща й, — обади се на мен и ме покани да излезем, а пък аз ще се радвам да те взема с нас. — Тя му хвърли изпепеляващ поглед и се отправи към прозореца. Искаше й се да заяви, че никъде няма да ходи, но си даде сметка колко глупаво ще изглежда. А от друга страна, какъв смисъл имаше отново да се срещат? Какво изобщо можеше да се случи между тях?
— Какво пак се нацупи? — попита баща й като я наблюдаваше. Тя наистина беше нетърпима с детските си капризи, оставаше да отхвърли тази невероятна възможност. Херцогът беше прекрасен човек и едва ли би й навредил един малък флирт с него. Баща й нямаше абсолютно нищо против това.
Сара бавно обърна лице и го погледна.
— Няма никакъв смисъл — тъжно каза тя.
— Но той е приятен човек. Харесва те. Ако не друго, то поне бихте могли да бъдете приятели. Толкова ли ужасно е това? Или в живота ти не е останало вече място за приятелство? — Сара се почувствува страшно глупаво, когато баща й представи нещата в такава светлина, и кимна. Беше прав. Тя знаеше, че е смешно да има някакви претенции, но срещата с Уилям направо я беше разтърсила. Сега трябваше да си наложи да не се държи толкова глупаво и импулсивно.
— Имаш право, татко. Просто не бях погледнала на нещата от този ъгъл. Аз само, много е различно, понеже той е херцог. Преди да разбера, ми беше някак… — Тя не знаеше как да обясни, но баща й я разбра.
— Не би трябвало да е различно. Той е приятен човек. Харесва ми.
— На мен също — тихо пророни тя, докато госпожа Томпсън й подаваше чашата с чай и я уговаряше да хапне поне една препечена филийка, преди да тръгнат по магазините. — Просто не ми се иска да изпадна в неудобно положение.
— Малко вероятно е да се случи нещо за няколкото седмици, които ще прекараме тук. Не си ли съгласна?
— Но аз съм в развод — възрази тя. — Това може да го злепостави.
— Не и ако не смяташ да се омъжиш за него, за което, струва ми се, е малко рано да говорим, нали? — Но същевременно баща й беше щастлив, че Сара, възприема Уилям като мъж. Един мимолетен роман би й се отразил добре. Тя се усмихна на думите му, сви рамене и се отправи към стаята си да се преоблече. След половин час се появи в красив костюм на «Шанел» от червена коприна, който й беше купил баща й предишната седмица от Париж. Изглеждаше великолепно, както биха се изразили англичаните. Беше си сложила няколко от последните модели бижута на «Шанел», имитация на перли и рубини, както и чифт прекрасни ръкавели, каквито е носила самата мадам Шанел, изработени от черен емайл, обсипан с разноцветни камъни. Те не бяха истински, разбира се, но бяха много изящни и в комбинация с тоалета впечатлението бе поразяващо. Беше си вързала косата с черна сатенена панделка на дълга конска опашка, а на ушите й висяха перлените обеци, които родителите й бяха подарили за сватбата.
— Много ти отиват накити, скъпа — направи й комплимент баща й на излизане, а тя само му се усмихна. — Би трябвало по-често да носиш бижута. — Тя не притежаваше много: едно перлено колие от баба си, перлените обеци, които сега беше сложила, и няколко пръстена. Беше върнала годежния пръстен, както и диамантената огърлица от бабата на Фреди.
— Вероятно точно това ще направя днес следобед — пошегува се тя в отговор, а Виктория хвърли съзаклятнически поглед на мъжа си.
Обядваха в едно уютно ресторантче, след което се отбиха в магазин «Лок» на улица Сейнт Джеймс, за да поръчат шапка на баща й. Точно в два без десет се върнаха в хотела, където завариха Уилям да ги чака във фоайето. Когато влязоха, той нервно крачеше напред-назад и поглеждаше часовника си, но щом видя Сара, лицето му светна.
— Изглеждаш великолепно — възкликна той сияещ. — Трябва винаги да носиш червено. — Тя дори се беше съгласила да си сложи от яркото червило на майка си, при което родителите й си бяха казали, че откроява още повече свежестта на лицето й. — Моля да ме извините, че дойдох по-рано — обърна се към тях Уилям. — Винаги съм смятал, че е по-невъзпитано да подраниш, отколкото да закъснееш, но се страхувах да не ви изпусна.
Сара леко му се усмихна, когато го погледна. Самият факт, че е с него, я караше да се чувствува добре.
— Радвам се да ви видя… — Тя замълча за миг, а очите й закачливо проблеснаха. — Ваша светлост — добави тихо, при което той потръпна.
— Следващия път, когато видя Белинда, ще я набия с пръчка за това. Ако още веднъж ме наречеш така, ще те ощипя по носа, ясно ли ти е, госпожице Томпсън, или по-добре — ще те наричам Ваше Височество.
— Всъщност звучи много добре. Ваше Височество… Ваше разкошие… Ваше простолюдие… Наистина обичам титлите. — Всичко това изрече със силен американски акцент, след което го прикова с присвити очи, а той я дръпна за лъскавата черна опашка, спускаща се по гърба й:
— Ти си невъзможна… красива, но невъзможна. Винаги ли се държиш така? — блажено прошепна Уилям, докато родителите й питаха на рецепцията дали има съобщение за тях.
— Понякога дори по-зле — гордо отговори тя, при което си помисли, че най-често е доста мълчалива. От сватбата с Фреди не беше имало много радост в живота й. Но сега, в присъствието на Уилям, се чувствуваше съвсем различно. Отново изпитваше желание да се смее. По интуиция долавяше, че с него би могла да измисли чудесни лудории. Уилям имаше същото усещане и това още повече го теглеше към нея.
Когато родителите й се присъединиха към тях, Уилям ги поведе към даймлера си. Той лично шофира колата до Лондон Тауър, като през целия път бъбреше приятелски и им показваше забележителностите на града. По настояване на майка си Сара седна на предната седалка, а родителите й се настаниха отзад. От време на време Уилям я поглеждаше под око, сякаш да се убеди, че тя все още е до него и за да й се полюбува. Когато спряха пред Лондон Тауър, той помогна на нея и на майка й да слязат от колата и подаде ръка на бащата. После връчи визитната си картичка на един от пазачите и тутакси бяха поканени да влязат, макар че не беше време за посещения. Посрещна ги друг пазач, който ги поведе по малка вита стълба към кралските съкровища.
— Знаете ли, това наистина е забележителна експозиция. Всички тези скъпоценности, някои от които уникални и много стари, са обект на легенди, по-смайващи от самите тях. Винаги съм ги обожавал. — Още като дете той беше запленен от бижутата на майка си, от изящната им изработка, от историите, свързани с тях, от местата, от които бяха донесени.
Още щом влязоха в помещението с експонатите, Сара разбра защо той ги намира вълнуващи. Тук се съхраняваха короните на кралете и кралиците от последните шест столетия, скиптри и саби, както и дребни предмети, които човек би могъл да види само по време на коронация. Скиптърът с кръст беше направо главозамайващ с петстотин и тридесет каратовия диамант в центъра, най-големия от подарени на крал Едуард VII от Южна Африка. Уилям настоя Сара да премери някои диадеми и поне четири корони, сред които короните на кралица Виктория и кралица Мери. Младата американка много се изненада от това колко са тежки и искрено се зачуди как изобщо е възможно някой да ги носи.
— Крал Джордж беше с тази по време на коронацията си — посочи Уилям и Сара разбра, че той е присъствал на церемонията, което й се видя забележително като факт, но същевременно й напомни кой е Уилям. Ала през другото време в разговорите си с него, тя с лекота забравяше това обстоятелство. — Трябва да призная, че имаше доста голямо напрежение след цялата тази история с Дейвид. — Отначало тя зачуди кого има предвид, но после се сети, че кръщелното име на Уиндзорския херцог е Дейвид. — Ужасно тъжна работа. Говори се, че сега тънел в блаженство, и вероятно е така, но когато го посетих преди няколко месеца в Париж, съвсем не ми се стори толкова щастлив. Тя е трудна жена, с бурно минало. — Разбира се, ставаше дума за Уолис Симпсън, херцогиня Уиндзор.
— Всичко това е проява на невероятен егоизъм от нейна страна — тихо каза Сара. — И толкова несправедливо спрямо него. Наистина ужасно тъжна история. — В думите й се криеше искрено състрадание, още повече, че в последно време се чувствуваше по някакъв начин свързана с Уолис Симпсън. Ала, изглежда, позорното петно на развода тежеше много повече на Сара, отколкото на Уолис.
— Не може да се каже, че тя е лош човек. Но е много хитра. Винаги съм си мислил, че доста добре си гледа интереса. Братовчед ми… херцогът — очевидно му се искаше да даде някакво обяснение, — й беше подарил бижута за повече от един милион долара още преди да се оженят. За годежен пръстен й даде смарагда «Могул». Изпрати лично Жак Картие да го издири и той го откри в Багдад. След това специално за Дейвид, или по-точно за Уолис, го монтираха на пръстен. Това е най-възхитителният камък, който някога съм виждал, пък и аз винаги съм харесвал много смарагдите. — Беше изключително интересно и приятно да се слушат обясненията му за изложените скъпоценности, сякаш беше някакъв частен екскурзовод. Без да се впуска в разните пикантни подробности, той им разказа за бижутата, изработени за Александър Велики, за огърлицата, подарена на Жозефина от Наполеон, за диадемите на кралица Виктория. Една от тях, обсипана с диаманти и тюркоази, беше особено красива. Кралицата я носела като момиче. Уилям накара Сара да я сложи и тя й стоеше прекрасно на черната коса.
— Би трябвало да притежаваш някоя от тях — нежно й каза той.
— Бих могла да си я нося във фермата — усмихна се Сара и той се намръщи.
— Много си лоша. Погледни се, нагиздила си се с диадемата на кралица Виктория от девическите й години, а не проявяваш никакво уважение — говориш за някаква жалка ферма. Ужасно момиче! — Но очевидно съвсем не мислеше така.
Останаха в Лондон Тауър до късно следобед и с удоволствие изслушаха един обстоен урок по история, една лекция относно капризите, навиците и слабостите на английските крале. Това беше преживяване, за което никой от семейството не би могъл дори да мечтае, ако не беше Уилям, ето защо Виктория и Едуард го обсипаха с благодарности, когато се отправиха отново към даймлера му.
— Много е приятно тук, нали? Винаги идвам с голямо удоволствие. За първи път ме доведе баща ми. Той много обичаше да купува интересни бижута за майка ми. За жалост тя вече не ги носи. Станала е много крехка и почти не излиза. Но когато си ги сложи, изглежда чудесно, макар постоянно да твърди, че не били за нейните години и се чувствувала глупаво с тях.
— Но майка ви едва ли е толкова възрастна — обади се Виктория. Тя самата беше само на четиридесет и седем. Бе родила Джейн на двадесет и три. Омъжи се за Едуард на двадесет и една, а на следващата година загуби първото си бебе.
— Осемдесет и три годишна е — каза Уилям с гордост. — Изглежда великолепно и човек не би й дал дори един ден повече от шестдесет. Но за жалост миналата година си счупи крака в хълбока и сега малко се плаши да излиза сама. Старая се да я извеждам, когато мога, ала това невинаги ми се удава лесно.
— Вероятно вие сте най-малкият син? — Виктория беше заинтригувана от думите му, но той поклати глава и каза, че няма братя и сестри.
— Когато съм се родил, майка ми и баща ми били женени от тридесет години и отдавна били изгубили надежда някога да имат деца. Мама винаги казва, че това било същинско чудо, дар от бога, извинете за високопарните думи. — Той им се усмихна закачливо. — Баща ми пък допълваше, че не било минало без участието на дявола. Преди няколко години почина, беше прекрасен човек. Струва ми се, че много би ви допаднал — увери ги той, докато палеше даймлера. — Майка ми е била на четиридесет и осем, когато съм се родил, и това е просто изумително. А баща ми на шестдесет, почина на осемдесет и пет, което всъщност е нормална възраст. Трябва да призная, че много ми липсва. Но както и да е. Старата лейди също е с обаятелен характер. Може би ще имате възможност да се запознаете с нея, преди да напуснете Лондон. — Той погледна Сара с надежда, ала тя разсеяно гледаше през прозореца. Мислеше си, че й е прекалено хубаво с него, че всичко е толкова естествено и просто. Но истината беше, че съвсем не бе просто. Те двамата никога не биха могли да бъдат нещо повече от далечни приятели и тя трябваше постоянно да си го повтаря, най-вече когато той я погледнеше някак особено, когато я разсмееше или пък вземеше ръката й в своята. Невъзможно бе да станат нещо повече един за друг. Най-много приятели. Скоро тя щеше да влезе в категорията на разведените жени, а Уилям бе четиринадесети поред сред наследниците на британската корона. Когато пристигнаха в хотела, той й помогна да слезе от колата и веднага усети, че е разстроена.
— Нещо май не е наред? — Запита се дали не я е обидил, но допреди малко бе останал с убеждението, че тя чудесно се забавлява и й доставя удоволствие да мери накитите в Лондон Тауър.
Сара се ядосваше сама на себе си, чувствуваше се така, сякаш нарочно го заблуждаваше. Тя му дължеше обяснение. Уилям имаше право да знае всичко за нея, преди да е продължил да си губи времето и да я обгръща с внимание.
— Не, не. Извинявай, просто имам главоболие.
— Сигурно е от онези глупави тежки корони, които те накарах да премериш, Сара. Ужасно съжалявам. — В гласа му звучеше искрено разкаяние, което само я накара да се чувствува още по-зле.
— О, не ставай глупав. Просто съм уморена.
— Почти нищо не яде на обяд — укори я баща й. Беше забелязал тревогата върху лицето на младия мъж и изпитваше съчувствие към него.
— Смятах да ви поканя всички на вечеря.
— По-добре някой друг път — бързо каза Сара, а майка й я погледна с мълчалив въпрос в очите.
— Може би ако си починеш малко… — предложи тя с надежда, докато Уилям наблюдаваше как ще реагира Сара. Той усещаше, че причината е по-сериозна, и се питаше дали не е някой мъж. Вероятно е сгодена и се смущава да му го каже. Или годеникът й е починал. Беше споменала за година, изпълнена с голяма мъка… Искаше му се да научи повече, ала нямаше желание да настоява.
— Тогава утре, на обяд? — Той втренчено я погледна в очите, тя понечи да му отговори, но после изведнъж се спря.
— Аз… аз прекарах чудесно днес. — Искаше й се да му вдъхне кураж. Родителите й отново му благодариха и тръгнаха нагоре по стълбите. Двамата млади трябваше да останат насаме и Томпсънови съвсем ясно усещаха, че у Сара се води някаква душевна борба по отношение на Уилям.
— Какво мислиш, че ще му каже? — попита Виктория мъжа си, тревожно намръщена, докато се качваха към апартамента си.
— Не съм сигурен, че бих искал да знам. Но той ще се справи. Херцогът е много свестен мъж, Виктория. Точно такъв човек, с какъвто бих искал да свърже живота си.
— Аз също. — Ала и двамата бяха сигурни, че това е невъзможно. Много добре съзнаваха, че близките му никога не биха допуснали да се ожени за разведена жена.
Долу, във фоайето, Уилям продължаваше да гледа Сара в очите, а тя все така неясно отговаряше.
— Не може ли да се поразходим някъде? Мислиш ли, че би издържала? — Тя би издържала, а и много й се искаше, но какъв смисъл имаше да се разхождат и дори да се виждат? Ами ако се влюбеше в него? Или той в нея? Тогава какво щяха да правят? От друга страна, изглеждаше нелепо да се страхува, че може да се влюби в мъж, с когото току-що се бе запознала и когото никога повече нямаше да види, след като напуснеше Англия.
— Мисля, че поведението ми е глупаво — усмихна се тя. — Просто от дълго време не съм общувала с хора, особено с мъже… Май съм забравила как да се държа. Наистина съжалявам, Уилям.
— Няма нищо. Искаш ли да поседнем? — Тя кимна и те се настаниха в едно тихо ъгълче. — Да не си била в манастир през последната година? — попита той не съвсем на шега.
— Да, в известен смисъл. Фактически по едно време заплашвах да го направя. То си беше манастир, изграден от самата мен. Живях в къщата на родителите ми на Лонг Айлънд. — Макар че го каза доста тихо, Сара смяташе, че той има право да знае това, пък и сега вече положението не й се струваше така невъзможно и безизходно, както тогава. Понякога дори забравяше колко ужасно се бе чувствувала, когато живееше там.
— И ти си прекарала на Лонг Айлънд цяла година, без да се виждаш с никого? — Тя кимна в отговор, гледайки го право в очите, макар че още не беше сигурна какво точно ще му каже. — Но това е страшно много време. И помогна ли ти?
— Не съм уверена — въздъхна Сара, вече говореше съвсем откровено с него. — Навремето имах чувството, че ми помага. Но после се оказа изключително трудно да се върна отново към нормален живот. Всъщност затова дойдохме тук.
— Европа е добър избор за начало — нежно й се усмихна той, решил да не я разпитва повече. Не искаше да я отблъсне или да й причини болка. Усещаше, че е влюбен в нея, и нямаше никакво желание да я загуби. — Радвам се, че дойде тук.
— Аз също — тихо каза тя, защото наистина така мислеше.
— Ще вечеряш ли с мен тази вечер?
— Ами… не зная… Струва ми се, че ще ходим на театър. — Но това беше една пиеса, която не я привличаше особено: «Царевицата е зелена» от Емлин Уилямс. — Мисля, че трябва да попитам родителите си.
— Ако не днес, то тогава утре?
— Уилям… — Изглеждаше така, сякаш щеше да му каже нещо много важно, ала се спря и впери очи в него. — Защо искаш да се виждаме? — Дори и въпросът й да му се беше сторил груб, той не се издаде.
— Защото мисля, че си едно забележително момиче. Никога не съм срещал друго като теб.
— Но след няколко седмици аз ще си замина. Какъв смисъл има и за двама ни? — Всъщност искаше да му каже, че за тях не може да има никакво бъдеще. А при това положение й се струваше безсмислено да задълбочават приятелството си.
— Смисълът е, че ми харесваш… и то много. Защо не оставим проблема със заминаването ти, когато му дойде времето? — Такава беше неговата философия — живей днес, живей за мига, недей да търсиш неприятности в аванс.
— А дотогава? — Тя искаше да получи гаранция, че никой няма да бъде наранен, но дори и Уилям не можеше да й го обещае, въпреки че толкова я харесваше. Той не знаеше нейното минало, нито пък какво им готви бъдещето.
— Защо не оставим нещата сами да се развиват? Ще вечеряш ли с мен?
Сара се поколеба, и то не защото нямаше желание, а защото желанието й беше прекалено силно.
— Да — каза тя накрая.
— Благодаря. — Той я погледна в очите и този поглед й се стори цяла вечност, след което двамата станаха, а мъжът на рецепцията ги изпроводи с възхитен поглед — толкова красиви бяха тези млади хора, такава великолепна двойка. — В такъв случай ще дойда да те взема в осем.
— Ще те чакам във фоайето — усмихна му се тя пред асансьора.
— Предпочитам да се кача горе до стаята ти. Не ми се иска да чакаш тук сама. — Беше толкова внимателен и грижовен.
— Добре. — Тя пак се усмихна, а когато асансьорът дойде, той леко я целуна по бузата, след което с едри крачки се отправи към изхода. Сара натисна бутона, като се опитваше да не обръща внимание колко неспокойно тупкаше сърцето й.


6

Звънецът на апартамента иззвъня точно в осем и пет, така че Сара нямаше как да разбере, че Уилям беше дошъл преди десет минути. Родителите й нямаха нищо против да пропусне театъра, особено след като узнаха, че ще излезе с Уилям.
Тя му отвори вратата, облечена в черна рокля от сатинирана коприна, която извайваше фигурата й, подобно на тънка ледена покривка, обсипана с диамантени кристалчета.
— Боже господи, Сара! Изглеждаш великолепно! — Беше вдигнала косата си нагоре, ала при всяко нейно движение немирните къдрици заплашваха да се изсипят като водопад, създаваха впечатлението, че ако само една фиба се махне, тежката черна маса ще се стече надолу и ще залее раменете й. — Просто възхитителна! — Той отстъпи една крачка, за да може да й се наслади по-добре, а тя смутено се засмя. За първи път беше насаме с него, с изключение на деня, когато се запознаха, но дори и тогава имаше други хора наоколо.
— Ти също изглеждаш много добре. — Той беше в един от многото си вечерни костюми, с елегантна копринена жилетка, принадлежала някога на баща му, от малкото джобче на която висеше изящната верижка на диамантен часовник, подарък на чичо му от руския цар Николай. В колата, на път към ресторанта, той й разказа историята на тази верижка. Очевидно тя е била зашита в подгъва на някоя от многобройните рокли на една велика херцогиня и по този начин е била изнесена от Русия. — Та ти си роднина с всички монарси — възхити се Сара, заинтригувана от чутото. При тази мисъл в съзнанието и изплуваха образи на крале и царе, на кралско великолепие.
— Да, така е — отвърна той развеселен, — но те уверявам, че някои от тях са направо ужасни. — Тази вечер, бе освободил шофьора си, защото искаше да бъде сам с нея, без обременяващото присъствие на друг човек. Беше избрал тих ресторант, където ги очакваха. Оберкелнерът ги отведе до една закътана масичка във вътрешността на заведението, като през цялото време се обръщаше към Уилям с «Ваша светлост», а накрая, преди да ги остави сами, леко се поклони. На масата им тутакси се появи бутилка шампанско. Уилям беше поръчал менюто още при самата резервация. Първо им поднесоха черен хайвер върху хапчици препечен хляб, гарнирани с прозрачни резенчета лимон, после пушена сьомга във фин сос, а след това фазан, салата, сирене, суфле «Гран Марние» и френски маслени бисквитки.
— Боже, не мога да мръдна — оплака се Сара с усмивка. Вечерята беше чудесна, както всъщност и цялата вечер. Беше разказал за родителите си и колко много държи на тях, както и за огорчението на майка му, че той не проявява интерес към женитбата.
— Страхувам се, че съм едно голямо разочарование за нея — сподели той без разкаяние в гласа. — Аз обаче нямам намерение да се оженя за неподходяща жена само за да доставя удоволствие на роднините си или за да имам деца. Очевидно фактът, че съм се появил толкова късно в живота на родителите ми, е създал у мен убеждението, че мога както си искам да бавя нещата, а след време да ги наваксам.
— Би могъл. Пък и съвсем оправдан е стремежът ти да избегнеш някоя грешка. — Още докато казваше това, той забеляза в очите й онази загадъчна тъга.
— Ами ти, Сара? Твоите родители не настояват ли, че е време да се омъжиш? — Вече му беше разказала за Питър, за Джейн и за техните деца.
— Напоследък не. Те ме разбират чудесно. — «Както и грешките… нещастието… падението ми», помисли си тя. Сара отвърна поглед. Той се пресегна и сключи силните си пръсти около нейните.
— Защо не искаш да ми кажеш какво ти е причинило такава болка? — И за двамата беше трудно да се съобразяват с обстоятелството, че се познават само от два дни. Вече им се струваше, че са заедно от цяла вечност.
— Защо мислиш, че нещо ми е причинило болка? — Опита се да избегне отговора тя, но Уилям не й обърна внимание и продължи да стиска силно ръката й.
— Защото виждам, че криеш нещо от мен. Не разбирам точно какво, но то се прокрадва в теб, също като черен призрак, който дебне да те обсеби. Толкова ли е ужасно, та не можеш да го споделиш с мен? — При въпроса му очите й се напълниха със сълзи, защото не знаеше какво да му отговори, а нямаше смелост да му каже истината.
— Аз… много съжалявам… — Освободи ръката си от неговата, за да попие сълзите си със салфетка. Келнерът дискретно се оттегли на разстояние. — Но това е нещо… нещо много грозно… Ти никога вече няма да се държиш с мен по същия начин. Не съм се запознавала с никого, откакто… това се случи.
— Но, за бога, какво е то? Да не си убила някого? Някой роднина или приятел? Дори и така да е, сигурно е било нещастен случай. Сара, не бива да се терзаеш толкова. — Той взе ръцете й в своите и силно ги стисна, за да се почувствува защитена. — Извинявай, не искам да нахалствувам, но ме боли сърцето, като те гледам как страдаш.
— Какво говориш? — недоверчиво се усмихна тя през сълзи. — Ти почти не ме познаваш. — Беше истина, ала и двамата усещаха, че не е точно така. За два дни се бяха сближили повече, отколкото някои хора за цял живот.
— Извърших нещо ужасно — призна Сара като на свой ред стисна ръцете му, но той не мръдна, не трепна, не ги изтегли.
— Не мога да повярвам. Струва ми се, че ти си тази, която мисли, че е било ужасно. И съм сигурен, че никой друг не е съгласен с теб.
— Грешиш — каза тя с тъжна въздишка, при което го погледна в очите и дръпна ръцете си. — Преди две години се омъжих. Направих огромна грешка. Помъчих се да се примиря с това. Опитах всичко. Бях твърдо решена да остана с него, ако трябва, докато умра. — Уилям не изглеждаше особено изненадан от новината, за която тя си мислеше, че ще го потресе.
— Още ли си омъжена за него? — попита тихо, все така предлагайки й ръцете си, ако тя пожелае да ги стисне, но Сара не го направи. Знаеше, че сега вече е невъзможно. Когато чуе цялата история, той няма да я иска повече. Въпреки това е длъжна да му каже.
— От една година сме разделени. Разводът ще влезе официално в сила през ноември. — Изрече го така, сякаш ставаше дума за смъртна присъда.
— Съжалявам — сериозно каза Уилям. — Съжалявам за теб, Сара. Мога само да си представя колко трудно ти е било и колко си страдала през изминалата година. — Чудеше се дали съпругът й я беше напуснал заради друга жена и изобщо какво всъщност се бе случило.
— Много ли го обичаше? — попита той колебливо, нямаше желание да нахалствува, но пък трябваше да знае отговора. Искаше да разбере дали болката й е била от копнеж или просто от разочарование.
Тя поклати глава.
— Откровено казано, не съм сигурна, че въобще някога съм го обичала. Познавах го откакто се помня и навремето това ми се струваше най-естественото нещо на света. Харесвах го, но се оказа, че не съм го познавала истински. Когато се върнахме от медения си месец, всичко започна да се разпада и аз разбрах каква грешка съм направила. Не се прибираше ден и нощ, интересите му се ограничаваха с това, да се забавлява с приятели, да търчи по жени и да пие. — Мъката в гласа й беше много по-красноречива от думите. Тя не му спомена за бебето, което загуби, нито за проститутките, които Фреди доведе в дома на родителите и на приема по случай първата годишнина от сватбата им. Ала в очите й Уилям прочете, че беше страдала много повече, отколкото казваше. Тя извърна поглед, а той отново взе ръцете й и мълчаливо изчака да го погледне. Очите й бяха пълни със спомени и въпроси.
— Съжалявам, Сара — тихо пророни Уилям. — Той трябва да е абсолютен глупак. — Тя се усмихна, като въздъхна отново, и макар да не се чувствуваше пречистена, изпита поне облекчение. Знаеше, че винаги щеше да живее със съзнанието за вина, че е разведена, но ако беше останала с Фреди, бракът щеше да я погуби напълно. — Това ли е ужасният грях, който криеше от мен? — Тя кимна и Уилям се засмя. — Как може да си толкова глупавичка? Не живеем в миналия век, и други хора се развеждат. Би ли предпочела да останеш с него и да бъдеш подложена на непрестанно изтезание?
— Не, но се чувствувах много виновна пред родителите си. Това ги постави в страшно неудобно положение. Никой в рода ни не се е развеждал. Въпреки това те се държаха невероятно мило. Сигурна съм, че се срамуват, ала никога не са ме укорили. — Гласът й постепенно заглъхна под погледа му.
— Да не са били против развода? — директно попита той.
— О, не, ни най-малко — поклати глава Сара. — Фактически те ме насърчиха. — Тя си спомни за семейния съвет в Саутхамптън на другата сутрин след проваления прием. — Именно баща ми се зае с всички формалности и разправии по развода. Цялото ми семейство се държа чудесно, но трябва да е било непоносимо за тях да се срещат с приятелите си в Ню Йорк.
— Да не са ти намеквали за това?
— Не, те са прекалено деликатни, за да ме упрекнат дори с една дума.
— А ти срещала ли си се оттогава с техни или с твои приятели, за да бъдеш наказана за престъплението си? — Сара поклати глава и се засмя на начина, по който той се изрази.
— Не — отрече усмихнато, гласът й отново прозвуча палаво, а на сърцето й олекна. — Крих се на Лонг Айлънд.
— Глупаво момиче. Сигурен съм, а и ти самата би се уверила, че ако беше имала куража да се върнеш в Ню Йорк, всеки щеше да те поздравява, задето си напуснала този боклук.
— Не зная. — Последва нова въздишка. — Не съм се виждала с никого, откакто… докато ти…
— Какъв щастливец съм аз, госпожице Томпсън. И какво глупаво момиче се оказа ти. Не мога да повярвам, че цяла година си скърбяла, и то за мъж, когото дори не мислиш, че си обичала. Наистина, Сара — той я погледна донякъде сърдито, донякъде развеселено, — как е възможно това?
— Но разводът не е дребна работа — защити се тя. — Постоянно се притеснявах, че в очите на хората ще изглеждам като онази ужасна жена, която се омъжи за братовчед ти.
— Моля? — попита Уилям изумен. — Да се сравняваш с Уолис Симпсън? Пет милиона долара в бижута, къща във Франция и съпруг, който я обожава, колкото и да е глупав. За бога, Сара, каква ужасна участ! О, надявам се това никога да не те сполети! — Той очевидно я задяваше и двамата дружно се разсмяха.
— Но аз говоря сериозно — скара му се тя, като продължаваше да се смее неудържимо.
— Аз също. Наистина ли смяташ, че нещата се развиха толкова зле за нея?
— Не. Но виж какво мислят хората. Не бих искала и с мен да стане така. — Изглеждаше напълно сериозна, докато казваше това.
— Не би и могло, глупаченце. Тя накара един крал да се откаже от трона си. А ти си почтена жена, която е сторила ужасна грешка, като се е омъжила за някакъв глупак, а после я е поправила. Кой мъж или жена би те укорил за това? О, сигурен съм, че ще се срещне и някой голям моралист, някой идиот, който няма друга работа, освен да сочи назидателно с пръст. Но да вървят по дяволите. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да се притеснявам от развода си. Когато се върнеш в Ню Йорк, трябва да го изкрещиш от най-високия небостъргач. Въобще на твое място бих се срамувал само от това, че съм се свързал с такъв човек. — Тя се усмихна на начина, по който той гледаше на нещата, но се надяваше, че донякъде има право, и това й помогна да се почувствува по-добре откогато и да било през изминалата година. Може би наистина бе прав, може би нямаше да е толкова ужасно, колкото си го представяше. И тогава изведнъж се разсмя насреща му.
— Щом успяваш да ме успокоиш за всички тия неща, тогава как ще се върна към своя отшелнически живот във фермата? — Междувременно той й доля шампанско, след което продължително я изгледа.
— Ще трябва да поговорим и за това някой ден. Май тази възможност не ми се струва вече толкова привлекателна, колкото в началото.
— А защо?
— Защото я използуват като бягство от живота. Със същия успех можеш да отидеш в манастир. — Докато отпиваше от шампанското си, Уилям театрално завъртя очи. — Каква ужасна загуба! Господи, не ме оставяй дори да си помисля за това, защото истински ще се ядосам.
— За манастира или за фермата? — подразни го Сара. Беше й направил невероятен подарък. Уилям бе първият човек, с когото тя сподели за развода си, а той не се шокира, не се ужаси, дори не се изненада. За нея това беше първата стъпка към свободата.
— И за двете. Хайде да не говорим повече за това. Иска ми се да потанцуваме.
— Чудесна идея. — Всъщност тя не беше танцувала повече от година и сега това предложение направо я възхити. — Ако все още мога да танцувам.
— Ще ти припомня — обеща той, докато подписваше сметката. Само след минути двамата вече бяха на път към «Кафе дьо Пари», където появата на Уилям предизвика трескаво оживление и раздвижване, сякаш всеки гледаше само как да му предложи услугите си. От всички страни се понесе: «Да, Ваша светлост», «Разбира се. Ваша светлост», «Добър вечер, Ваша светлост». Това страшно го отегчи, а изражението му развесели Сара.
— Едва ли е чак толкова неприятно. Хайде, бъди мил — опита се да го успокои тя, докато се отправяха към дансинга.
— Не би могла дори да си представиш колко е досадно. Предполагам, че нямаше да е така, ако бях на деветдесет години, но на моята възраст се чувствувам някак неудобно. Впрочем сещам се, понеже стана дума за това, че дори баща ми, когато беше вече на осемдесет и пет, казваше, че му е противно.
— Такъв е животът — усмихна му се тя, когато затанцуваха под звуците на «Това старо чувство», мелодия, превърнала се в шлагер още миналата зима. Отначало Сара се чувствуваше съвсем сковано на дансинга, ала след известно време двамата така синхронизираха движенията си, сякаш бяха партньори от години, и тя установи, че Уилям е особено добър на тангото и румбата.
— Танцуваш чудесно — поздрави я той. — Сигурна ли си, че цяла година си се крила от хората? Или просто си взимала уроци по танци на Лонг Айлънд?
— Много смешно, Уилям. Това, върху което току-що стъпих, беше твоят крак.
— Глупости. Настъпи малкото ми пръстче. Справяш се все по-добре.
И така се смяха, разговаряха и танцуваха до два часа сутринта, а на връщане тя вече сънено се усмихваше през прозевки и накрая отпусна глава на рамото му.
— Толкова хубаво прекарах тази вечер, Уилям. Благодаря ти много.
— Аз пък прекарах ужасно. — Думите му прозвучаха убедително, макар и само за миг. — Нямах представа, че излизам с една пропаднала жена. Мислех те за хубаво младо момиче от Ню Йорк, а какво излезе? Нахапана ябълка. Боже мой, какъв удар! — печално поклати глава той, а Сара го перна с чантичката си.
— Нахапана ябълка! Как смееш да ме наричаш така! — Беше полуядосана, полуразвеселена, но накрая и двамата избухнаха в безгрижен смях.
— Добре тогава, може би предпочиташ «опитна, разведена дама»? Във всеки случай не се оказа ни най-малко това, което очаквах… — продължи да клати глава Уилям, като от време на време й хвърляше по някой закачлив поглед, а Сара изведнъж се разтревожи, че при нейното положение той можеше да я вземе за лесна плячка и да я използува между другото за няколко седмици, докато си замине. Самата мисъл я накара да изтръпне и да се отдръпне от него. Движението й беше толкова рязко, та Уилям веднага разбра, че нещо не е наред, и стреснато я погледна. — Какво има?
— Нищо, просто гърбът ми се схвана.
— Ами.
— Така е — настоя тя, но той не й повярва.
— Не мисля, че е това. Струва ми се, че пак ти е хрумнала някоя глупост и се разстрои.
— Защо говориш такива неща? — Как бе възможно да я опознае за толкова кратко време? Непрекъснато я изненадваше. — Нищо подобно.
— Добре. Ала виждам, че ти си много притеснителна и се тревожиш за абсолютни глупости. Ако мислиш повече за хубавите неща, които ти се случват в момента, и по-малко за лошите, които може или би могло да се случат по-късно, а най-вероятно никога, ще живееш по-дълго и по-щастливо. — Говореше назидателно, сякаш й беше баща и тя послушно кимаше с глава.
— Благодаря, Ваша светлост.
— Винаги на вашите услуги, госпожице Томпсън.
Вече бяха стигнали пред хотела и Уилям изскочи от колата, отвори вратата и й помогна да слезе, а тя се питаше как ли ще се държи сега и дали ще направи опит да се качи в стаята й. Беше решила да не допуска това.
— Мислиш ли, че родителите ти ще разрешат да повторим тази вечер и някой друг път? — попита той с нужното уважение. — Може би утре вечер, ако обясня на баща ти, че трябва да изгладиш някои стъпки в тангото? — Тя нежно го погледна. Беше далеч по-благороден, отколкото си го представяше, и тази вечер се бяха сближили много. Ако не друго, можеха да бъдат приятели отсега нататък и както се надяваше, завинаги.
— Добре. А ти искаш ли утре сутринта да дойдеш в Уестминстърското абатство?
— Не — честно призна той с усмивка, — но ще го направя с най-голямо удоволствие. — Искаше да види нея, а не абатството. Така че това посещение беше нищожна цена за удоволствието да бъде със Сара. — Може би този уикенд ще можем да излезем на разходка с кола из провинцията?
— Бих се радвала — усмихна се тя, а той сведе очи към устните й, приведе се и бавно я целуна. Ръцете му я обгърнаха с неподозирана сила и я притеглиха, ала не толкова близо, че да се почувствува заплашена и да се стресне. А накрая, когато се отдръпна от нея, и двамата бяха останали без дъх.
— Струва ми се, че е налице очевидната вероятност да сме малко остарели за тези неща — прошепна той, — но иначе много ми хареса. — Хареса му нежността на прегръдката, обещанието за онова, което би могло да се случи по-нататък.
Изпрати я до асансьора и отново му се прииска да я целуне, ала се отказа. Излишно бе да привлича вниманието на служителите от рецепцията.
— До утре сутринта — пошепна Уилям и тя кимна с глава, но след миг той бавно се наведе към нея. Сара вдигна очи в очакване какво ли има още да й каже и сърцето й за секунда спря, когато чу думите му. Уилям ги прошепна почти нечуто. Знаеше, че е твърде рано, ала просто не можа да се сдържи. — Обичам те, Сара.
Искаше й се да му каже, че тя също го обича, но той бързо се отдръпна и вратите на асансьора се затвориха между тях.


7

На другия ден, както бяха планирали, посетиха Уестминстърското абатство. Томпсънови старши усетиха, че нещо се беше случило между двамата млади. Сара изглеждаше някак по-смирена, а Уилям се отнасяше към нея по-различно някак по-фамилиарно. Когато за малко се отдалечиха от тях, Виктория разтревожено зашепна на мъжа си.
— Не ти ли се струва, че нещо не е наред? — попита го тя. — Сара изглежда притеснена днес.
— Нямам никаква представа — хладно й отвърна Едуард, тъй като в същия миг Уилям се обърна към тях, за да им покаже един дребен архитектурен детайл. Както и при посещението им в Лондон Тауър, той им разказваше забавни истории от живота на кралските особи и интересни подробности за различни монарси. Често споменаваше коронацията от миналата година и добронамерено коментираше участта на братовчед си Бърти. «Бърти» станал крал, кажи-речи, по принуда. Той изобщо не бил подготвен за тази роля и абдикацията на брат му Дейвид направо го хвърлила в ужас.
След това разгледаха надгробните плочи и Виктория отново забеляза, че Сара е необичайно тиха. Тя и мъжът й пак се отдалечиха, за да оставят двамата млади насаме. При това видяха, че Сара и Уилям навлизат в сериозен разговор, поне така им се стори отстрани.
— Нещо си разстроена, така ли е? — Той я погледна притеснено и взе ръцете й в своите. — Не биваше да казвам това снощи, нали? — Но никога досега не беше изпитвал такова влечение, към която и да е жена, поне не толкова силно и в никакъв случай толкова скоро.
Чувствуваше се като хлапак, влюбен до уши, и просто неудържимо взе да повтаря:
— Извинявай, Сара… ала аз те обичам… зная, че звучи налудничаво, и сигурно си мислиш, че съм полудял. Но това е самата истина. Обичам всичко в теб, всичко, което мислиш и желаеш… — Изведнъж доби съвсем разтревожен вид. — И не искам да те загубя.
Тя вдигна изтерзан поглед към него и от болката в очите й стана ясно, че и тя го обича, макар и пряко волята си.
— Как може да говориш такива неща? Че не искаш да ме загубиш? Та ти никога няма да ме притежаваш. Аз съм разведена жена. А ти си сред наследниците на короната… Единственото, което може да съществува между нас, е… приятелство или… малък флирт.
Той я погледна, като взе да се клати на пети, а в очите му се прокрадва познатата усмивка.
— Мила моя, ако това наричаш малък флирт, бъди така добра да ми обясниш какво според теб е голям. Никога досега не съм бил по-сериозен, а само от два дни се познаваме.
— Добре де — усмихна се тя пряко сили, което я направи още по-красива. — Знаеш какво имам предвид. Не можем да продължаваме. Защо да се измъчваме взаимно по този начин? Трябва да останем само приятели. Скоро аз ще си замина, а и ти тук си имаш свой живот.
— Ами ти? Към кой живот ще се върнеш? — Явно думите й страшно го обезпокоиха. — Към жалката фермичка, където да заживееш като старица? Та това е абсурдно.
— Уилям, аз съм разведена! Разведена! Или по-точно ще бъда. Лекомислено беше от твоя страна да стигаш дори дотук. — Каза го с очевидна болка в гласа.
— Искам да си наясно, че пет пари не давам за твоя развод — отвърна й Уилям разгорещено. — За мен той няма никакво значение точно както и проклетата наследствена линия, за която толкова си се запритеснявала. Значи това те тормози, така ли? Май пак се оприличаваш на онази глупачка, която се омъжи за Дейвид? — Той, разбира се, говореше за херцогиня Уиндзор и Сара добре го разбра. Уилям имаше право. Сара отново се сравняваше с нея, но някак не можеше да отстъпи от възгледите си.
— Това е традиция и отговорност. Не можеш просто така да се откажеш с лека ръка. Не можеш да го пренебрегнеш, да го подминеш като факт, нито пък аз бих могла. Все едно да се движиш с пълна скорост по надолнище и да се направиш, че не виждаш тухлената стена, която се е изпречила на пътя ти. Но тя е факт, Уилям, тя е там и рано или късно тази стена жестоко ще нарани и двама ни, ако не спрем, преди да е станало прекалено късно. — Не искаше на никого да причинява болка. Както на него, така и на себе си. Не искаше до забрава да се влюби в него, а след това да го загуби, защото не може да го притежава. Просто бе безсмислено, независимо от това колко много вече го обичаше или пък той нея.
— И какво предлагаш? — печално я погледна Уилям, думите й никак не му харесаха. — Да спрем дотук? Да не се виждаме повече? За бога, Сара, нямам сили да го направя, освен ако ти твърдо не ми кажеш, че можеш да го сториш и че не ме обичаш! — Той я взе ръцете и впери очи в нейните, докато накрая тя не издържа погледа му и извърна очи.
— Не мога да кажа това — прошепна и отново го погледна. — Ала нека останем само приятели. Това е единственото, което изобщо можем да си позволим. Предпочитам завинаги да си ми приятел, Уилям, отколкото да те загубя. Но ако продължаваме по същия начин, със затворени очи, да се стремим към нещо толкова опасно и безразсъдно, рано или късно всички, които те познават и обичат, ще се настроят срещу теб, а и срещу мен, и това ще бъде катастрофално.
— Високо мнение имаш за близките ми, няма що. Знаеш ли, майка ми е наполовина французойка и цялата тази шумотевица около наследственото право върху короната винаги й се е струвала голяма глупост. Четиринадесети поред, скъпа моя, едва ли е нещо, на което трябва да се гледа сериозно. Бих могъл веднага да се откажа, без изобщо да усетя някаква липса и без дори някой да го забележи.
— Никога няма да ти позволя да го направиш.
— О, моля те… За бога, Сара! Отдавна вече съм пълнолетен и ти би трябвало да си наясно, че много добре знам какво правя. А точно сега тревогите ти са прибързани и абсурдни. — Опитваше се да опрости нещата, но и двамата знаеха, че Сара говори истината. Беше готов още на секундата да се откаже от наследственото си право, ако беше сигурен, че тя ще се омъжи за него, ала нямаше куража да я попита. Прекалено много бе заложил, за да го рискува прибързано. Никога досега не беше правил предложение за женитба и вече бе наясно колко много е обикнал Сара. — Боже мой, просто да не повярваш! — подразни я той, докато търсеха родителите й в абатството. — Вероятно половината момичета в Англия биха стигнали до убийство, само и само да станат херцогини, а ти страниш от мен, сякаш те е страх, че това е някаква болест, от която може да се заразиш. — Неочаквано се разсмя при мисълта, че винаги той е бил преследваната страна, а сега това момиче деликатно се опитваше да го отклони. — Разбери, обичам те. Наистина те обичам, Сара Томпсън. — При тези думи властно я притегли в прегръдките си, така че цял свят да види как ще я целуне сред величието на Уестминстърското абатство.
— Уилям… — опита се да протестира тя, ала след секунда се предаде, останала без дъх, покорена от силата на обаянието му.
А когато той се отдръпна, тя вдигна очи към него и за миг забрави цялата си резервираност.
— Аз също те обичам… но все пак мисля, че и двамата сме луди.
— Така е — щастливо й се усмихна той, като я прегърна през рамо и я поведе към главния вход на абатството. — И дано това е лудост, от която никога да не се излекуваме! — нежно й прошепна, а Сара не каза нищо.
— Къде се изгубихте вие двамата? — Едуард се направи на притеснен, макар че в действителност не беше. От погледа на дъщеря си разбираше, че между нея и Уилям всичко е наред и те са вече доста близки.
— Приказвахме си… обикаляхме наоколо… дъщеря ви е занимателен събеседник.
— После ще видим тая работа — усмихна им се баща й, след което двамата мъже се впуснаха в разговор за банката на Едуард и за това как Америка гледа на вероятността от война. Уилям разказа за пътуването си до Мюнхен.
Обядваха заедно в едно закътано заведение, където опитаха пай с гълъбово месо. След обяда Уилям им съобщи, че трябва да ги напусне.
— Моля за извинение, но обещах да прекарам следобеда с адвокатите си, досадно, ала се налага от време на време — извини се той, след което попита Сара дали е съгласна отново да вечеря с него, а после да отидат да потанцуват. Тя се поколеба и Уилям отчаяно я погледна. — Като обикновени приятели… само още веднъж… — излъга той и това я разсмя. Достатъчно добре го познаваше вече, за да се хване на думите му.
— Направо си невъзможен.
— Вероятно да. Но ти трябва сериозно да поработиш върху някои стъпки на тангото. — И двамата се разсмяха, припомняйки си колко пъти се бе олюлявала в ръцете му. — Довечера ще се погрижим за това, нали?
— Добре — съгласи се тя неохотно, като се питаше как въобще ще може да му устои. Той беше изключителен мъж, а и никой не бе я завладявал така силно, със сигурност не и Фреди Ван Диъринг. Навремето всичко й изглеждаше напълно нормално, но тогава беше съвсем млада, и глупава, което не е оправдание, макар и в друго отношение. Никога досега не беше обичала някого толкова много, нито пък беше чувствувала, че познава някого толкова добре.
— Той е очарователен млад мъж — отбеляза майка й, след като Едуард ги остави отново в магазините на «Харди Еймис». Сара не можеше да не се съгласи. Просто не й се искаше да разруши неговия, а и своя живот, като се впусне надолу с главата в любовна авантюра, която до нищо хубаво нямаше да я доведе. Независимо от готовността на Уилям да отхвърли всичките й опасения, Сара не искаше да постъпва така, и то най-вече за негово добро. Но тя забрави страховете си, когато майка й реши да й купи една приказка рокля от бял атлаз, на чийто фон прекрасно изпъкваха тъмните й коси и зелените й очи.
Вечерта, когато Уилям я видя в този тоалет, направо занемя от възхищение.
— Бог да ми е на помощ! Ти наистина си ужасно съблазнителна, Сара. Не съм много сигурен, че трябва да се съгласиш да излезеш с мен. Длъжен съм да призная, че родителите ти са прекалено доверчиви.
— Казах им да не бъдат, но ти, изглежда, си ги омагьосал — подразни го тя на вратата. Този път бе дошъл с бентли и с шофьор.
— Наистина изглеждаш великолепно, скъпа. — Приличаше на истинска принцеса, от главата до петите.
— Благодаря. — Щастливо му се усмихна тя.
Тази вечер отново прекараха чудесно, Сара бе решила да се отпусне. Беше й забавно с Уилям, харесаха й приятелите му, с които я запозна, а и всички се държаха непосредствено с нея. Танцуваха непрекъснато и тя усвои до съвършенство румбата и тангото. В тази рокля беше изключителна гледка на дансинга.
Макар че и този път се върнаха към два часа, вечерта им се бе сторила кратък миг. Сара се чувствуваше вече доста спокойна с Уилям, а той бе станал съвсем непринуден с нея. През цялото време не бяха отворили дума за нейните притеснения или за неговите чувства. Беше просто една приятна, лека вечер и когато стигнаха в хотела и Уилям я изпрати до асансьора, Сара усети, че не й се иска да се разделя с него.
— Та какви паметници на културата ще разглеждате утре, скъпа? — Тя се усмихна на начина, по който го каза.
— Никакви. Утре ще си стоим тук и ще почиваме. Татко има някаква работа и ще обядва с един стар приятел, а аз и мама нямаме абсолютно нищо предвид.
— Звучи доста съблазнително. — Тонът му беше сериозен. — Дали бих могъл да те изкуша с едно предложение? Може би малка разходка с кола в провинцията, за глътка чист въздух?
Тя се поколеба за миг, след което кимна утвърдително. Независимо от предупрежденията, които сама непрекъснато си повтаряше, Сара вече знаеше, че не може да му устои. И почти се беше отказала да мисли за това, докато дойде време да си заминават.
На другия ден Уилям я взе малко преди обяд. Пристигна с едно изработено по поръчка бугати, каквото тя не беше виждала по-рано. Отправиха се към Глостършър, като той непрестанно й сочеше разни забележителности и чудесно я занимаваше, макар че сам шофираше колата си.
— Все пак къде отиваме?
— В едно от най-старите провинциални имения в Англия. — Беше много сериозен, когато започна подробно да обяснява. — Централната сграда датира от четиринадесетото столетие. Страхувам се, че донякъде изглежда малко ужасна, но има други постройки в имението, които са относително по-съвременни. Най-голямата от тях е построена от сър Кристофър Рен през осемнадесети век и е действително прекрасна. Освен това има огромни конюшни, ферма и ловна хижа. Мисля, че ще останеш доволна. — Всичко това й се стори много привлекателно и тя нетърпеливо го прекъсна.
— Звучи чудесно, Уилям. И кой живее там?
За секунда той се подвоуми, след което весело се ухили.
— Аз. Всъщност там прекарвам колкото се може по-малко време, но майка ми живее постоянно. Тя обитава централната сграда. А пък аз предпочитам ловната хижа, тя е по-недодялана. Помислих си, че би ти било приятно да обядваш с майка ми, нали така и така имаше свободно време.
— Уилям! Значи отиваме да обядваме с майка ти, без ти изобщо да си ме предупредил! — Сара изглеждаше ужасена и той се постресна от реакцията й.
— Но тя е много мила, кълна ти се — наивно се заоправдава той. — Мисля, че истински ще ти допадне.
— А какво, за бога, ще си помисли тя за мен? Защо съм тръгнала да обядвам с нея? — Отново се бе уплашила от него, както и от необузданите им чувства, които само господ знаеше докъде можеха да ги отведат.
— Казах й, че сме на ръба на гладната смърт. А всъщност, когато й се обадих вчера, казах само, че бих искал да се запознае с теб, преди да си заминеш.
— Защо? — погледна го тя с подозрение.
— Как защо? — Изглеждаше изненадан от въпроса й. — Защото сме приятели и защото те харесвам.
— Това ли беше всичко, което каза на майка си? — изръмжа Сара в очакване на по-задоволителен отговор.
— В интерес на истината — не. Казах й, че ще се женим в събота и че преди сватбата няма да е лошо да се запознае със следващата херцогиня Уитфийлд.
— Уилям, престани! Питам те съвсем сериозно! Не бих искала да си помисли, че те преследвам и че смятам да съсипя живота ти.
— О, ни най-малко. Информирах я и за това. Казах й, че ще дойдеш на обяд, но че твърдо отказваш да приемеш титлата.
— Уилям! — изхленчи тя и най-неочаквано се разсмя. — Какво правиш с мен?
— Засега нищо, скъпа, но как бих искал!
— Ти си невъзможен! Трябваше да ми кажеш, че ще идваме тук. Дори не съм си сложила рокля! — Беше с панталони и копринена риза, а в някои среди това се считаше за лекомислено облекло. Сара беше сигурна, че овдовялата херцогиня Уитфийлд още от пръв поглед няма да я одобри.
— Казах й, че си американка, и това ще обясни всичко — подразни я той, като се правеше, че я успокоява, а в действителност си мислеше колко добре бе приела новината. Беше се притеснявал, че ще се разстрои много повече, когато разбере за обяда с майка му, ала тя се беше оказала момиче на място.
— Тъй като очевидно си й казал всичко, спомена ли й, че в момента съм в развод?
— По дяволите, забравих — ухили се той. — Но ти трябва на всяка цена да й го съобщиш по време на обяда. Тя със сигурност ще иска да научи всички подробности. — Усмивката му показваше, че е влюбен повече от всякога. И напълно безразличен към страховете и протестите й.
— Ти наистина си отвратителен — упрекна го тя.
— Благодаря ти, любов моя. С радост приемам комплиментите ти. — Последва още по-щедра усмивка.
След малко се озоваха пред централния вход на имението и Сара беше очарована от красотата му. Бе опасано с висока каменна ограда, зидана сякаш още по времето на норманите. Постройките и дърветата изглеждаха много стари, но безупречно поддържани. Мащабите на всичко това бяха главозамайващи. Централната сграда приличаше повече на крепост, ала когато минаха покрай ловната хижа, където Уилям отсядаше с приятели, тя забеляза колко е очарователна. Беше по-голяма от къщата им на Лонг Айлънд. А крилото на централната сграда, където живееше майка му, беше изискано обзаведено със старинна френска и английска мебел. Сара бе доста уплашена и притеснена от срещата си с дребната, много крехка и все още красива херцогиня Уитфийлд.
— Щастлива съм да се запозная с вас, Ваша светлост — нервно изрече Сара, без да е сигурна дали трябва да направи реверанс, или просто да се ръкува, но възрастната дама взе внимателно ръката й в своята и я задържа така.
— Както и аз, скъпа моя. Уилям ми каза, че сте прекрасно момиче и виждам, че е бил напълно прав. Моля, заповядайте. — Тя ги поведе навътре, движейки се уверено, но с помощта на бастун, който бе принадлежал на кралица Виктория, а херцогинята го бе получила наскоро като малък подарък от Бърти при едно от посещенията му.
Тя разведе Сара из трите всекидневни на долния етаж, след което излязоха в градината. Беше топъл, слънчев ден от едно нетипично за Англия топло лято.
— Ще останете ли тук за по-дълго, скъпа? — попита майка му любезно и Сара поклати глава със съжаление.
— Другата седмица заминаваме за Италия. Към края на август отново ще прекараме няколко дни в Лондон, след което ще отплаваме. Баща ми трябва да е в Ню Йорк в началото на септември.
— Уилям ми каза, че той е банкер. Моят баща също беше банкер. А Уилям спомена ли ви, че баща му беше председател на Камарата на лордовете в Парламента? Той беше прекрасен човек… двамата с Уилям много си приличат. — Тя вдигна очи към сина си с явна гордост, а той й се усмихна и я прегърна през рамо с неприкрито обожание.
— Не е хубаво да се хвалиш, мамо — подразни я той и Сара усети, че Уилям е всичко за майка си. От деня на раждането си той се беше превърнал в голямата радост на живота й, във върховната награда от един дълъг и много щастлив брак.
— Не се хваля. Просто реших, че Сара би искала да знае за баща ти. Може би един ден ти ще тръгнеш по неговия път.
— Едва ли, мамо. Достатъчно главоболие е дори половината от тази работа. Ще заемам полагаемото ми се място, но не вярвам активно да се заема с дейността на татко.
— Може пък за своя изненада да го сториш. — Тя отново се усмихна на Сара, а след малко влязоха за обяд. Беше очарователна жена, невероятно подвижна за годините си и очевидно хранеше големи надежди за Уилям. Не приличаше на майка, която се е вкопчила в сина си, не се оплакваше, че не й обръща достатъчно внимание или че почти не го вижда. Изглеждаше удовлетворена от това, че Уилям води свой собствен живот, и явно й доставяше удоволствие да слуша за него от устата на сина си. Разказа на Сара някоя от най-забавните му лудории и колко добре се е справил с учението в Итън. А по-късно и в Кеймбридж, където следвал история, политика и икономика.
— Да, а сега всичко, което правя, е да ходя по вечери и приеми и да танцувам танго. Колко полезно е образованието! — Но Сара вече знаеше, че той далеч не се занимава само с това. Стопанисваше именията си, както и една доходна ферма, беше доста активен в Камарата на лордовете, пътуваше често, четеше много и силно се интересуваше от политиката. Беше страшно интересен мъж и Сара, колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че всичко у него й харесваше. Дори майка му харесваше. Но и тя от своя страна беше очарована от Сара.
След обяда тримата излязоха на разходка из градините на имението и Анабел Уитфийлд разказа на Сара за детството си в Корнуол, както и за посещенията при родителите на майка й във Франция и за летните ваканции в Довил.
— Понякога всичко това много ми липсва — сподели тя с носталгична усмивка.
— Бяхме в Довил през май. Там е все така прекрасно — усмихна й се Сара.
— Радвам се да го чуя. Не съм посещавала Франция вече цели петдесет години. — Тя се усмихна на сина си. — След като се появи Уилям, аз се застоях у дома. Искаше ми се да прекарвам с него всяка секунда, да се грижа за него, да се възхищавам на всяка негова дума и звук, когато бедното ми дете замина за Итън, едва не умрях. Опитах се да убедя Джордж да му вземе частни учители и да го остави при мен, но той настоя и предполагам, че това беше най-правилното решение. Щеше да се отегчава вкъщи в компанията на старата си майка. — Тя го погледна с любов и той нежно я целуна по бузата.
— Никога не съм се отегчавал с теб, мамо, и ти го знаеш много добре. Аз те обожавах. И продължавам да те обожавам.
— Глупаво момче — засмя се тя, винаги щастлива да чуе тези думи.
Тръгнаха си от Уитфийлд късно следобед и херцогинята покани Сара отново да я посети, преди да си замине.
— Може би след пътуването до Италия, скъпа. С голямо удоволствие бих чула разказа ви, когато се върнете в Лондон.
— Ще се радвам да ви видя отново — усмихна й се Сара. Беше прекарала великолепно и през целия път на връщане двамата с Уилям оживено обсъждаха посещението. — Тя е чудесна — възкликна Сара, като си мислеше за нещата, крито бе споделила майка му. Беше я посрещнала топло и сърдечно, изглеждаше истински заинтересувана от нея.
— Чудесна е наистина! Има нещо наистина изключително у нея. Никога не съм я виждал ядосана на когото и да е, освен може би единствено на мен — той се засмя на някакъв спомен, — или нелюбезна, или пък да говори на някого грубо, да повиши тон. Просто обожаваше баща ми, както и той нея. Жалко, че не можеш да се запознаеш и с него, но иначе се радвам, че намери време да посетиш майка ми. — Погледът му беше много по-красноречив, ала тя се престори, че не го забелязва. Не можеше да си позволи по-голяма близост от тази, която и без това вече бе допуснала.
— Радвам се, че ме заведе — промълви тя.
— И мама се зарадва. Ти наистина й хареса. — Гальовно я погледна Уилям, разнежен от спомена за първоначалната й уплаха и трогателни притеснения.
— Сигурно още повече щях да й харесам, ако знаеше, че съм разведена, нали? — унило отбеляза Сара, докато той майсторски вземаше един завой с бугатито.
— Знаеш ли, не мисля, че би имала нещо против — откровено й отвърна той.
— Все пак, радвам се, че не реши да го подлагаш на обсъждане — усмихна се тя с облекчение.
Уилям обаче не можа да се сдържи да не я подразни.
— Мислех, че ти ще го направиш по време на обяда.
— Забравих. Но за следващия път обещавам — отвърна тя на закачката със закачка.
— Страхотно. Ще бъде вълнуваща история за нея. — И двамата се разсмяха, след което продължиха да се наслаждават на близостта си до края на пътуването, и когато трябваше да я остави в хотела, той усети, че го прави със съжаление. Тази вечер Сара щеше да вечеря с родителите си и с някакви техни приятели. Обаче Уилям настоя да се видят рано на следващата сутрин.
— Нямаш ли какво друго да правиш? — пошегува се тя, поласкана от настойчивото му желание, докато стояха пред входа на «Кларидж» като щастливи влюбени ученици, брулени от вятъра.
— Не и тази седмица. До заминаването ти за Рим бих искал да прекарвам с теб всяка възможна минута. Освен ако ти имаш нещо против. — Сара си помисли, че би трябвало да му каже, че наистина е против, за негово добро, но всъщност изобщо не й се искаше да го направи. Много силно я привличаше, а и трудно можеше да се устои на изкушенията, които й предлагаше.
— В такъв случай да отидем утре сутринта в Хайд Парк? След това в Националната галерия, после с колата до Ричмънд, ще се поразходим и в градините «Кю». Обяд в хотел «Баркли». — Беше планирал всичко и това я накара да се разсмее. Въобще не я интересуваше къде ще ходят, стигаше й да е с него. Възможността да са почти непрекъснато заедно я замайваше и въпреки страховете си, да не затънат прекалено, дълбоко усещаше, че дори самата мисъл да е с него силно я вълнува. Трудно бе да му се устои, но нали и бездруго скоро си заминаваше. Тогава щеше да си наложи да го забрави. И какво лошо би могло да има, ако прекараше няколко дни, изпълнени с щастие? Защо да не си го позволеше след последните две мъчителни години?
През останалата част от пребиваването им в Лондон Уилям ги придружаваше почти навсякъде. От време на време трябваше да ходи на неотложни делови срещи, но иначе беше изцяло на тяхно разположение. Последния ден той и Едуард обядваха заедно в «Уайтс», клуба на Уилям.
— Хубаво ли прекарахте? — попита Сара баща си, когато той се върна.
— Уилям беше много любезен. А клубът е направо страхотен. — Но това, което най-много му беше харесало, не бяха нито храната, нито атмосферата, а човекът, с когото бе обядвал, и разговорите с него. — Довечера сме поканени на вечеря, а ти и на танци по-късно. Така че, струва ми се, след всичко това Италия ще ти се види доста скучна без него — допълни той сериозно, наблюдавайки я как ще приеме думите му.
— Е, ще ми се наложи да свикна, нали? — твърдо отговори Сара. — Всичко това беше много забавно и той е изключително мил, но то не може да продължава до безкрайност. — Тя прегърна баща си и излезе от стаята.
Вечерта всички заедно отидоха в грил ресторанта на «Савой», където щяха да вечерят. Както обикновено, Уилям беше очарователен събеседник, а и Сара бе в добра форма. След вечерята оставиха родителите й в хотела и се отправиха към «Клуб 400» за обещаните танци.
Тази вечер тя танцуваше притихнала в прегръдките му, независимо от неговите многобройни опити да я развесели. На лицето й бе изписано колко е тъжна, така че накрая се върнаха на масата, където потънаха в дълъг тих разговор, хванати за ръце.
— Ще ти бъде ли толкова трудно, колкото на мен, през следващата седмица? — попита я той и тя кимна. — Не зная какво ще правя без тебе, Сара. — За няколкото кратки седмици бяха станали много близки. И двамата непрекъснато се питаха как така се бяха сближили толкова бързо. Уилям все се мъчеше да си го обясни. Никога досега не беше познавал или обичал момиче като нея.
— Ще си намериш някакво друго занимание — храбро се усмихна тя. — Може би просто ще трябва да си потърсиш работа като екскурзовод в Британския музей или в Лондон Тауър?
— Чудесна идея — отвърнали той, като я прегърна през рамо и я придърпа към себе си. — Страшно ще ми липсваш три седмици, а и после ще останеш в Лондон съвсем за кратко. Някакви си пет-шест дни. — Мисълта за това го натъжи. Тя мълчаливо поклащаше глава. Искаха й се страшно много неща — да се бяха срещнали преди години, да беше англичанка, да не беше имало никакъв Фреди. Но желанията й нищо не можеха да променят, сега тя трябваше да се стегне и твърдо да посрещне раздялата с него. Толкова й бе трудно да го направи, дори да си представи, че няма да го вижда всеки ден и няма да се смеят и шегуват, че няма да разглежда нови места с него, да се запознава с приятелите му, нито да посети отново кралската съкровищница в Лондон Тауър и майка му в Уитфийлд или просто да поседят заедно и тихо и спокойно да си приказват.
— Може би някой ден ще дойдеш в Ню Йорк — с копнеж подхвърли тя, съзнавайки ясно, че това е малко вероятно. А и дори да го направеше, посещението му сигурно щеше да бъде прекалено кратко.
— Бих могъл — вдъхна й малко надежда той. — Разбира се, ако тук, в Европа, не се вкараме в някоя беля. «Великият вожд» на Германия в най-близко време може сериозно да затрудни презокеанските пътувания, знае ли човек! — Беше убеден, че нещата вървят към война, а и Едуард Томпсън бе, кажи-речи, на същото мнение. — Вероятно ще трябва да планирам едно посещение, преди да е започнала цялата бъркотия. — Но Сара си даваше сметка, че да се види с Уилям в Ню Йорк не бе нищо повече от една далечна мечта, сън, който едва ли щеше да се сбъдне. Бе настъпил моментът да се сбогува с него и тя го знаеше. Дори и да се срещнеха, след като се върнеше от Италия, дотогава нещата можеха коренно да се променят. Трябваше именно сега да се разделят и да се върнат към предишния си живот.
Изтанцуваха едно прощално танго, с всичките му стъпки, безпогрешно, но дори това не накара Сара да се усмихне. После още веднъж танцуваха «последен танц», буза до буза, всеки потънал в собствените си мисли, а когато се върнаха на масата, той я прегърна и устните им се сляха в дълга целувка.
— Толкова много те обичам, сладко момиче. Не мога да понеса мисълта за раздяла с теб. — Отношенията им през изминалите две седмици бяха съвсем безукорни и сега не можеше и дума да става за нещо повече. — Как ще живея без теб?
— Щастливо… ще продължиш предишния си живот… ще се ожениш… ще си имаш десет деца… — Думите й не бяха само шега. — Ще ми пишеш ли? — попита го тя с копнеж.
— Веднага, още на секундата. Родителите ти ще намразят Италия и ще се върнете тук по-рано — отговори той с надежда.
— Съмнявам се. — Уилям също се съмняваше.
— Знаеш ли, Мусолини е почти толкова зъл и вироглав, колкото Хитлер, ако се съди по това, което говорят хората.
— Не вярвам той да ни очаква — усмихна се тя. — Пък и много се съмнявам, че въобще ще го видим, докато сме там. — Сара отново се опитваше да се шегува, но вече не знаеше какво да му каже. Всичко, което искаха да си кажат, беше прекалено болезнено.
Пътят до хотела изминаха в мълчание. Тази вечер той пак шофираше колата си сам. Нямаше желание шофьорът му да присъствува на неговите последни мигове със Сара. Останаха в колата дълго, за да си приказват за това, което бяха направили или биха искали да направят, както и за онова, което биха могли и което щяха да направят, когато Сара се върне в Лондон преди окончателното си отпътуване.
— Обещавам ти да прекарам с теб всяка минута до отплаването ви. — Тя вдигна очи към него и не можа да сдържи усмивката си, толкова красив и аристократичен й се видя той. Херцогът на Уитфийлд. Може би някой ден щеше да разказва на внуците си колко го бе обичала преди много години. Но иначе беше непоколебима в убеждението си, че не би искала да му струва наследственото право върху короната.
— Ще ти пиша от Италия — обеща тя, без да знае какво точно би могла да му пише. Ще трябва да се ограничи само с впечатленията си от прекарания ден. Не би могла да си позволи му пише за онова, което изпитваше. Имаше твърдото намерение да не го окуражава или подтиква към неразумни постъпки.
— Ако успея да хвана линия, ще ти се обадя по телефона. — След това я притегли към себе си и силно я притисна до гърдите си. — Скъпа моя… колко те обичам! — Тя затвори очи и сълзи затекоха по бузите й, докато се целуваха.
— Аз също те обичам… — каза Сара, поемайки си дъх за миг. Като видя, че в неговите очи също напират сълзи, нежно го погали по бузата. — Трябва да гледаме на нещата реално, разбираш ли? Просто нямаме избор. Ти имаш определени задължения в живота си, Уилям. Не можеш да ги пренебрегнеш.
— Разбира се, че мога — кротко възрази той. — А какво щяхме да правим, ако имахме избор? — За първи път усещаше, че е толкова близо до обещание за общо бъдеще.
— Но ние нямаме — сложи пръст на устните му Сара и го целуна. — Не прави това, Уилям. Няма да ти позволя.
— Защо?
— Защото те обичам — твърдо му отговори тя.
— Тогава защо си толкова непримирима за нещо, което и двамата желаем, защо да не помислим за бъдещето?
— Защото за нас няма бъдеще, Уилям.
Той й помогна да слезе от колата и двамата бавно прекосиха фоайето, хванати за ръка. Тя беше пак с бялата атлазена рокля и изглеждаше изключително. Очите му сякаш я изпиваха, запечатвайки всяка подробност, та след като си тръгне, образът й да остане завинаги в съзнанието му.
— Скоро ще се видим. — И отново я целуна пред погледа на мъжа от рецепцията. — Не забравяй колко много те обичам — нежно повтори той и още веднъж я целуна, когато тя му отговори, че също го обича.
Да влезе в асансьора без него й се стори същинска агония. Вратите тежко се затвориха и когато започна да се издига нагоре, тя имаше усещането, че някой изтръгва сърцето й от гърдите.
Уилям дълго остана така, с втренчен в затворените врати поглед, след което се обърна и с тъжно, ала решително изражение тръгна към колата си. Да, Сара бе упорита, смяташе, че това, което върши, е най-правилното за него, но той, Уилям Уитфийлд бе още по-непоколебим в онова, което от своя страна бе решил да предприеме.


8

Пътуването с влак до Рим се стори на Сара безкрайно. Беше бледа и мълчалива и родителите й приглушено разговаряха помежду си, като рядко се обръщаха към нея. И за двамата беше ясно, че тя тъгува и че никакъв разговор не би я заинтересувал. Точно преди да се отправят към гара «Виктория», Уилям й беше телефонирал. Бяха разменили само няколко думи, но когато след това взе чантата си и тръгна, в очите й имаше сълзи. Макар да означаваха много един за друг, Сара разбираше, че това е началото на окончателната им раздяла. Тя най-добре знаеше колко безнадеждно е положението и каква глупачка излезе, допускайки така да се влюби в Уилям. Сега трябваше да плаща за тази си глупост, да страда и чак след време да го забрави. Вече не беше сигурна, че иска отново да го види, когато се върнат в Лондон преди отплаването. Може би ще се окаже прекалено болезнено за нея.
Взираше се безцелно през прозореца на влака и се мъчеше да мисли за Питър и Джейн, за малките Джеймс и Марджъри, та дори за Фреди. Но каквито и опити да правеше да се разсее, неизменно се улавяше, че мисли за Уилям… за майка му… за приятелите му, за следобеда, който прекараха в Уитфийлд… за целувките им… или за нощните танци.
— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита майка й, когато двамата с баща й тръгваха към вагон-ресторанта, а тя отказа да ги придружи. Настоя, че никак не била гладна и че всичко, което би искала, е стюардът да й донесе някакъв плод и чаша чай. Майка й заподозря, че дори и това няма да изяде.
— Добре съм, мамо, наистина.
Но Виктория знаеше, че не е вярно, и по време на обяда сподели с Едуард колко й е болно да гледа как Сара страда. Достатъчно много бе преживяла, та да позволят отново някой да разбие сърцето й. Вероятно не биваше да я оставят толкова да задълбочи уж безобидния си флирт с херцога.
— Може би сега е моментът да си даде сметка какво точно изпитва към него — тихо каза Едуард.
— Защо? — изненада се Виктория. — С какво това би променило нещата?
— Човек никога не знае какво ще му поднесе животът, Виктория. Не е ли така?
Тя се зачуди дали Уилям не беше споделил с него нещо повече, но не попита, реши, че това е малко вероятно. Когато се върнаха в купето, завариха Сара да чете книга — «Брайтънската скала» — току-що излезлия роман на Греъм Грийн, който Уилям й беше дал за пътуването. Ала тя така и не успяваше да се съсредоточи, не можеше да запомни дори имената на героите. Фактически почти нямаше представа какво точно чете и в крайна сметка скоро захвърли книгата.
Минаха през Доувър, Кале и Париж, където ги прикачиха към друг влак. Дълго след полунощ Сара остана будна в мрака, заслушана в шума на колелетата, прекосяващи Северна Италия. И при всеки звук, при всеки следващ километър, при всяко завъртане на колелетата единственото, за което можеше да мисли, беше Уилям и миговете, прекарани с него. Чувствуваше се много по-зле откогато и да било с Фреди, като разликата беше, че тя наистина обичаше Уилям и знаеше, че той също я обича. Просто цената, която трябваше да плати за съвместното им бъдеще, щеше да бъде прекалено висока за него и тя не искаше да допусне това.
Събуди се уморена и бледа само след няколко часа неспокоен сън, докато навлизаха в гарата с изглед към площад Чинкуеченто.
Хотел «Екселсиор» беше изпратил кола да ги посрещне и Сара се отправи към нея с безразличие. Носеше малка тоалетна чантичка, както и ръчната си чанта, а на главата си беше сложила шапка с широка периферия, която да я предпазва от римското слънце, но фактически беше сляпа за всичко наоколо. По пътя към хотела шофьорът им показа някои от забележителностите, сред които баните на Диоклециан, дворецът Барберини и градините Боргезе, разположени в близост до хотела. Всъщност Сара съжаляваше, че бяха дошли, и отсега й тежаха трите дълги седмици, които трябваше да прекара в разглеждане на паметници, музеи и други подобни в Рим, Флоренция и Венеция.
Тя въздъхна с облекчение едва в хотела, когато остана сама в стаята си. Заключи вратата, тръшна се на леглото и затвори очи. Ала веднага в съзнанието й изплува образът на Уилям. Беше като обладана от дух. Стана да се понаплиска със студена вода и да се среши, но реши да си вземе вана, което бе истинско удоволствие след дългото пътуване, облече чисти памучни дрехи и след около час се присъедини към родителите си. Те също се бяха изкъпали и преоблекли и изглеждаха освежени въпреки изгарящата августовска жега.
Баща й беше планирал за този следобед разходка до Колизея и докато обикаляха и разглеждаха, слънцето безпощадно припичаше. Прибраха се в хотела чак привечер и Сара и майка й бяха направо съсипани от жегата. Баща й предложи да пийнат по нещо, ала дори това не можа да ги ободри. Сара изпи две лимонади, но когато се отправи към стаята си, се почувствува като стогодишна бабичка. Оставила родителите си да бъбрят весело на чаша вино, тя прекоси фоайето със сламената шапка в ръка, най-после без никаква мисъл в главата, което беше немалко облекчение.
— Синьорина Томпсън? — дискретно назова името й един от управителите, когато мина покрай рецепцията.
— Да? — Погледна учудено натам, като се питаше защо ли я викат.
— Има съобщение за вас. — Подаде й плик, адресиран до нея с добре познатия й енергичен почерк. Тя му хвърли разсеян поглед, чудейки се как е пристигнало това писмо толкова скоро. Отвори го бързо и единственото, което прочете, беше: «Винаги ще те обичам Уилям». Усмихна се, докато го препрочиташе, след което бавно го сгъна и отново го пъхна в плика с убеждението, че Уилям го е изпратил още преди тя да напусне Лондон. Докато вяло се изкачваше по стълбите към втория етаж, Сара мислено се върна при него. А когато някой леко се блъсна в нея, съзнанието й беше изцяло погълнато от Уилям.
— Извинете — промърмори тя, без дори да вдигне поглед, но в същия миг някой я сграбчи в прегръдките си и… това бе той тук, в Рим, в хотела, и започна да я обсипва с целувки, сякаш никога нямаше да я пусне. Сара не можеше да повярва на очите си.
— Но… какво значи това… аз… ти… Уилям, но как така? Искам да кажа… О, боже, какво правиш тук? — Беше съвсем объркана и задъхана от изумление. Ала същевременно и много, много щастлива, а той просто се разтапяше от блаженство.
— Щом е толкова наложително да знаеш, дойдох да прекарам три седмици с теб в Италия, глупачето ми. А ти най-пренебрежително ме подмина във фоайето. — Печалният й вид донякъде му беше доставил удоволствие. Той се бе почувствувал точно толкова отчаян, когато се бяха разделили в хотел «Кларидж» в Лондон. Но само час по-късно вече бе решил да зареже всичко и да замине при нея в Рим. И сега, като я гледаше до себе си, изпитваше двойно по-голямо задоволство от решението си. — Страхувам се, че имам лоши новини за теб, скъпа. — Изглеждаше много сериозен, когато нежно я погали по бузата, и за момент тя се разтревожи за майка му.
— Какво се е случило?
— Мисля, че не мога да живея без тебе — ухили се хлапашки той и тя се позасмя в отговор. Все още стояха насред стълбището, разговаряха и се целуваха, а хората долу усмихнато им се любуваха. При гледката на тази влюбена красива двойка усещаха топлина в сърцата си.
— А не трябва ли поне да се опитаме да устоим на това? — кротко забеляза Сара, ала беше много щастлива, че той е тук, и не искаше веднага да го отблъсва.
— Не намерих сили. Достатъчно зле ще ми бъде, когато си заминеш за Ню Йорк. Нека се насладим на малкото останали дни. — Притегли я и отново започна да я обсипва с целувки точно в момента, когато родителите й тръгнаха, да се качват по стълбите и смаяно се заковаха на място. Отначало не можаха да различат кой е мъжът, в чиито прегръдки е дъщеря им, но Едуард тутакси разбра каква е работата и радостно се засмя. Двамата с Виктория бавно продължиха нагоре и само след миг четиримата стояха заедно на площадката. Сара се беше зачервила от щастие и продължаваше да държи Уилям за ръка, когато родителите й се приближиха.
— Както виждам, дошли сте да ни разведете из Италия, нали? — весело подхвана Едуард. — Изключително предвидлив сте, Ваша светлост. Трогнати сме от вниманието ви.
— Сметнах го за свой дълг. — Изглеждаше почти оглупял от щастие.
— Радваме се да ви видим тук. — Едуард говореше от името на всички, явно и от името на Сара, която направо сияеше. — Сега вече пътешествието ни ще стане много по-приятно. Страхувам се, че дъщеря ми не хареса особено Колизея. — Сара се засмя при тази забележка, защото наистина всяка минута в отсъствието на Уилям й се беше сторила омразна.
— Ще гледам утре да променя мнението си, татко.
— Сигурен съм, че ще успееш. — След това се обърна към Уилям: — Ваша светлост, да смятам ли, че разполагате със стая? — Бяха започнали да се сприятеляват и възрастният мъж хранеше искрена симпатия към този млад благородник.
— Да, сър, цял апартамент в интерес на истината. Много е хубав. Секретарят ми направи резервацията и бог знае какво им е казал, за да ги склони. Ако съдя по резултата, най-малкото, че съм втори престолонаследник. — И четиримата се засмяха, след което продължиха нагоре по стълбите, оживено обсъждайки къде точно да отидат за вечеря. Междувременно Уилям нежно стисна ръката на Сара изпълнен с надежда за бъдещето.


9

Времето в Рим отлетя неусетно в разглеждане на катедрали и музеи, на Паталинския хълм, както и в посещения у приятели на Уилям в едни от най-красивите вили в околността. Ходиха на плажа в Остия, храниха се в най-елегантните ресторанти, от време на време се отбиваха и в някоя очарователна старинна кръчмица.
В края на седмицата заминаха за Флоренция, където се отдадоха на същите развлечения. Най-после, през третата седмица, се озоваха във Венеция. По това време Уилям и Сара бяха вече много близки и още по-влюбени от преди. Мислеха и действуваха като един човек. Хората, които ги наблюдаваха отстрани, трудно биха повярвали, че не са женени.
— Беше толкова забавно — сподели един ден Сара, докато седяха край басейна в хотел «Роаял Даниели». — Обичам Венеция. — Цялото пътуване беше като меден месец, с изключение на това, че родителите й бяха с тях, а те с Уилям не бяха си позволили нищо недопустимо, което съвсем не беше лесно и за двамата. Но още в началото си бяха обещали да се държат благоприлично.
— А аз съм луд по тебе — блажено й каза Уилям, изтегнат на слънцето. Никога през живота си не беше се чувствувал толкова щастлив и вече бе сигурен, че повече няма да се разделят. — Не мисля, че трябва да се връщаш в Ню Йорк с родителите си — продължи той полушеговито и отвори едното си око, за да види реакцията й.
— И какво предлагаш в такъв случай? Да се пренеса при майка ти в Уитфийлд?
— Великолепна идея. Но, честно казано, бих предпочел да се настаниш при мен в лондонската ми къща. — Сара му се усмихна. Едва ли имаше нещо, което повече да желае, ала това беше мечта, която никога нямаше да се сбъдне.
— Де да можех, Уилям — тихо отговори младата жена, докато той се обърна по корем и се опря на лакът, за да може да я съзерцава.
— И защо не можеш? Би ли ми припомнила? — Разполагаше с дълъг низ от възражения, които той редовно правеше на пух и прах и които започваха с нейния развод, следван от неговото право върху короната.
— Знаеш защо. — Но той не искаше да знае. Сара го целуна, убеждавайки го, че трябва да е благодарен за това, което имат. — То е повече, отколкото някои хора получават за цял живот. — Тя самата беше изключително благодарна, че го беше срещнала, и се радваше на всеки миг, прекаран с него. Даваше си сметка колко ценно и рядко е това и колко нищожна е вероятността да й се случи още веднъж в живота.
Докато наблюдаваха корабите и гондолите в далечината и величествените изящни кули на катедралата «Сан Марко», той се изправи и седна до нея.
— Сара… — Взе ръката й в своята. — Аз не се шегувам.
— Зная.
Уилям се наведе и нежно я целуна по устните. След това каза нещо, което все още не й беше казвал така направо:
— Искам да се оженя за теб. — После отново я целуна по начин, който да я убеди, че наистина го желае, но Сара се отдръпна и измъчено поклати глава.
— Знаеш, че е невъзможно — прошепна му тя между две целувки.
— Възможно е. Няма да позволя моят произход, глупавото ми наследствено право или твоят развод да ни попречат. Това е нелепо. Никой, ама абсолютно никой в Англия не се интересува от онова, което правя. Единственият човек, от когото аз се интересувам, е майка ми, а тя те обожава. Още преди да се запознаете, споделих с нея, че искам да се оженя за теб, и тя, след като те видя, каза, че смята намерението ми за съвсем разумно. И напълно го подкрепя.
— Казал си й, преди да ме заведеш на онзи обяд в Уитфийлд? — Сара беше ужасена, а той само й се ухили хлапашки.
— Реших, че трябва да знае какво голямо значение имаш за мен. Никога по-рано не съм й казвал такова нещо, за когото и да е и тя с радост посрещна думите ми, като благодари на бога, че е доживяла мига да ме види влюбен в такова мило момиче.
— Ако знаех, когато ме водеше там, щях да сляза от колата и пеша да се върна в Лондон. Как си могъл да постъпиш така с нея? А развода — знае ли за него?
— Вече знае — отговори той. — Казах й впоследствие. Преди да отпътуваш от Лондон, двамата с нея проведохме много сериозен разговор и тя е изцяло на моето мнение. Каза ми, че чувства като нашите спохождат хората само веднъж в живота. Убеден съм, че за мене това е напълно вярно. Аз съм почти на тридесет и шест години и никога досега не съм изпитвал нещо повече от временно желание, най-често само отегчение. — Тя се разсмя на думите му и удивено поклати глава при мисълта колко непредсказуем е животът, колко прекрасен и смайващ.
— Ами ако обществото те отблъсне заради мен? — Чувствуваше се така, сякаш носеше отговорност за него, ала усещаше, че реакцията на майка му бе свалила камък от сърцето й.
— Тогава ще дойдем да живеем тук, във Венеция. Което всъщност би било чудесно. — Явно, че нито едно от възраженията й не можеше да го възпре. Той просто ги подминаваше с пренебрежение.
— Уилям, баща ти е бил председател на Камарата на лордовете. Помисли за позора, който ще стовариш върху цялата фамилия и върху наследниците си.
— Не ставай смешна. Никой не може да ми отнеме мястото в Камарата. Скъпо момиче, единственото, от което ще ме лишат, е възможността да стана крал. И точно сега е моментът да те уверя, че никога не е имало дори най-малката вероятност за такова нещо, и слава богу! Не се сещам за друго, което би ми било по-неприятно. Ако дори за миг ми беше минала мисълта, че е възможно, още преди години сам щях да се откажа от наследственото си право. Четиринадесети поред — това, скъпа, е само въпрос на престиж, нищо повече. Бъди сигурна, че и без него ще си живея много щастливо. — Тя обаче не можеше да се отърси от страха си, че тяхната любов би могла да му струва нещо важно както на него, така и на фамилията му.
— Няма ли да се чувствуваш неудобно, когато хората започнат да шушукат, че жена ти е била омъжена за друг?
— Честно казано, не. Пет пари не давам. От друга страна, се питам как ще го научат, освен ако ти не им кажеш, разбира се. Слава богу, ти не си Уолис Симпсън, независимо от онова, което сама си внушаваш. И така, отговорих ли задоволително на всичките ти възражения, любов моя?
— Аз… ти… — Сара се оплете в собствените си думи, мъчейки се да се вслуша в гласа на разума, но истината беше, че го обичаше безумно. — Толкова много те обичам. — После горещо го целуна, а той я притисна до гърдите си и двамата останаха така прегърнати дълго, след което Уилям леко се отдръпна, за да я заплаши:
— Ще те държа така, докато приемеш да станеш следващата херцогиня Уитфийлд — пошепна й. — в противен случай ще обявя на всички тук, че ти си всъщност Уолис Симпсън… пардон, херцогиня Уиндзор. — Титлата направо заседна на гърлото му, беше доволен, че отказаха да я удостоят с правото да бъде наричана Нейно кралско височество, нещо, което беше вбесило Дейвид. — Съгласна ли си? — прошепна настойчиво той, докато я целуваше. — Сара, съгласна си, нали? — Но нямаше нужда да я пита отново, тя кимна, а очите й се наляха със сълзи. Уилям я целуна, изпълнен с още по-силен копнеж. Пусна я след доста време, усмихвайки се, и бързо се загърна с една кърпа, преди да се изправи. — Значи всичко е решено — тихо каза той, като й подаде ръка. — Кога ще бъде сватбата? — Тя направо онемя от думите му. Не можеше да повярва, че наистина ще се оженят. Възможно ли е това? Как смеят? Какво ще каже кралят? Ами родителите й? А Джейн? Приятелите им…
— Не се шегуваш, нали? — погледна го Сара, все още зашеметена, но и неизказано щастлива.
— Ни най-малко, скъпа. Скачаш в торбата за цял живот. — Цял живот любов с него! — Всичко, което искам от теб, е да ми кажеш датата на сватбата.
Очите й потъмняха за миг и с малко дрезгав глас му отговори:
— Разводът ми ще влезе в сила на деветнадесети ноември. Така че можем да го направим по всяко време след това.
— Свободна ли си на двадесети? — попита я той полу на шега, полусериозно.
При тези думи тя се разсмя, замаяна от вълнение.
— Мисля, че тогава се пада Денят на благодарността.
— Чудесно! Какво, по дяволите, се ядеше на този ден? Пуйка? Значи за сватбата ще имаме пуйка.
Сара си помисли за приготовленията, които им предстояха, за всичко, което щеше да се струпа на майка й около Деня на благодарността, и смутено го погледна.
— Какво ще кажеш за първи декември? Така ще можем да прекараме празника със семейството ми, а и ще ти остане време да се запознаеш с приятелите ни преди сватбата. — И двамата бяха наясно, че този път тържеството щеше да бъде скромно. Особено след ужаса по време на приема по случай годишнината им с Фреди. Сара нямаше никакво желание за шумно празненство.
— Съгласен съм — първи декември. — И на фона на венецианската панорама той отново я притегли към себе си. — В такъв случай, госпожице Томпсън, мисля, че можем да се смятаме сгодени. Кога ще уведомим родителите ти? — Приличаше на щастлив ученик, когато тя му отговори със замаяна усмивка:
— Какво ще кажеш за довечера?
— Отлично.
След като я остави в стаята й, той се свърза с рецепцията и изпрати телеграма на майка си в Уитфийлд.

«Най-щастливият момент в живота ми. Искам веднага да го споделя с теб. Сара и аз ще се оженим на първи декември в Ню Йорк. Надявам се, ще бъдеш във форма за пътуването. Бог да ни благослови.»
С обич: Уилям

Тази вечер в ресторанта на хотела Уилям поръча бутилка от най-доброто шампанско още преди ордьовъра, макар че обикновено пиеха шампанското с десерта.
— Добре започваме този път, няма що! — отбеляза Едуард, докато отпиваше от чашата си. Шампанското беше изключително.
— Ние със Сара имаме да ви кажем нещо — тихо започна Уилям, но изглеждаше по-щастлив от всякога. — С ваше разрешение и благословия, които се надяваме да получим, бихме желали да се венчаем през декември в Ню Йорк.
Виктория ококори очи от изненада и погледна към дъщеря си с удивление и радост, а двамата мъже си размениха крадешком по един съзаклятнически поглед. Преди да заминат за Рим, Уилям беше разговарял с Едуард, който го бе уверил, че ако Сара е съгласна, той с удоволствие ще даде благословията си за техния брак. И сега беше истински развълнуван от новината.
— Естествено, че имате благословията ни — тържествено обяви Едуард, а Виктория само кимна. — И кога взехте това решение?
— Днес следобед край басейна — отговори Сара.
— Добре сте поспортували — закачливо отбеляза баща й. — Много се радваме за вас. Боже мой — сети се той изведнъж, — Сара ще стане херцогиня! — Изглеждаше доволен и възхитен, но явно най-доволен бе от Уилям, който като личност и характер му бе направил силно впечатление.
— Разбира се, моля да ме извините за това, но ще се опитам да го компенсирам по някакъв начин. Бих искал да се запознаете с майка ми, преди да си заминете. Надявам се тя да може да дойде в Ню Йорк за сватбата. — Много се съмняваше в това, но поне биха могли да я поканят и да се опитат да я убедят. Същевременно си даваше сметка, че пътуването е доста дълго и уморително за жена на нейната възраст.
В този момент Виктория се намеси в разговора, искаше да научи всички подробности — каква сватба си представят, коя дата са определили, къде ще бъде приемът, къде ще прекарат мидения си месец, всичко онова, от което косите на майките побеляват, щом се стигне до сватба. Сара бързо обясни, че са избрали първи декември, но че Уилям ще пристигне за Деня на благодарността.
— Или още преди това — добави той. — Не можах да издържа дори един ден без нея, когато заминахте за Италия. Въобще не ми е ясно как ще оцелея, когато си отидете в Ню Йорк.
— Винаги си добре дошъл — увери го баща й и така четиримата прекараха една чудесна вечер, празнувайки годежа на Уилям и Сара.
По някое време Томпсънови си тръгнаха, а младите останаха още дълго на лунната тераса, танцуваха под романтичните изпълнения на оркестъра и крояха планове за бъдещето. Сара все още не можеше да повярва, че всичко това е действителност.
Чувствуваше се като в сън, толкова различен от кошмара, който изживя с Фреди. Уилям й беше върнал надеждата. Даде й любов и радост, много повече, отколкото някога бе мечтала.
— Искам да те направя щастлива завинаги — тихо й каза той, докато се държаха за ръце в мрака и отпиваха шампанско. — Искам винаги да съм до теб, когато се нуждаеш от мен. Също както родителите ми. — След миг се засмя. — Е, надявам се, че няма като тях да чакаме толкова дълго, за да имаме деца. Аз съм вече почти старец. — Скоро навършваше тридесет и шест години, а Сара тъкмо бе посрещнала двадесет и втория си рожден ден заедно с него във Флоренция.
— Ти никога няма да остарееш — усмихна се Сара. — Толкова много те обичам — успя да прошепне, преди да впият отново устни. И докато се целуваха, тя започна да усеща прилив на желание и страст, които и на двамата все по-трудно им се удаваше да потиснат, особено сега, когато знаеха, че скоро ще могат да им се отдадат. — Иска ми се да избягаме нейде за няколко дни — възкликна Сара, което го накара да се усмихне, а белите му зъби проблеснаха в тъмнината. Имаше прекрасна усмивка. Всъщност тя обичаше всичко у него.
— Мислех да ти го предложа, но разумът надделя. А донякъде и присъствието на родителите ти спомогна да опазим честта си поне в чужбина. Но когато се върнем в Лондон, не мога да гарантирам за себе си.
Тя се посмя на унилия му тон и кимна с разбиране.
— Зная. Струва ми се, че за възрастни хора се държахме изключително примерно.
— Само, моля те, не разчитай на това и занапред. Примерното ми поведение, както го нарече, не се дължи на безразличие, бъди сигурна, а единствено на добрите ми обноски и самоконтрол. — Тя отново се засмя на болката в погледа му, а той я целуна страстно по устните за доказателство. — Мисля, че ще трябва да заминем на много дълго сватбено пътешествие, някъде много, много далеч… Може би Таити? На някой усамотен плаж — само ние и няколко лениви туземци.
— Звучи прекрасно. — Но знаеше, че той само се шегува.
По-късно стана дума за Франция, която привличаше и двамата дори през декември. Сара не се притесняваше от мрачното време там. Напротив, струваше й се, че ще бъде уютно, и това много й допадаше.
После той заговори сериозно за нещо, което не бяха обсъждали преди, ала за което тя вече беше дала повод.
— Не бива да оставаш с убеждението, че съм бил готов да се възползувам от факта, че си разведена. Исках нещата между нас да бъдат такива, сякаш изобщо не си била омъжена. При подобно положение никога не бих злоупотребил, не го направих и сега. Надявам се, че разбираш какво искам да кажа. — Тя разбираше много добре и му беше благодарна за това. Щеше да е далеч по-зле, ако беше преживяла с него кратък роман, който да приключи с отпътуването й за Ню Йорк. Сега нямаше за какво да съжаляват, пред тях беше един цял живот, изпълнен със споделена радост, и тя гореше от нетърпение да го започнат.
Тази вечер разговаряха до късно през нощта и когато я изпрати до стаята й, за него беше още по-трудно да я остави там. И след като с върховни усилия успяха да се откъснат един от друг, той продължи да гледа с копнеж как тя затваря вратата.
Четиримата прекараха чудесно последните няколко дни във Венеция, след което триумфално се качиха на влака за Лондон. В «Кларидж» ги очакваше телеграма от Питър и Джейн с поздравления за годежа на Сара, а Уилям бе получил благопожеланията от майка си още във Венеция. Тя смяташе, че ще й бъде невъзможно да отиде до Ню Йорк за сватбата, но ги уверяваше, че духом ще бъде с тях.
През следващите дни попаднаха в същински водовъртеж от срещи с приятели и задължения във връзка с годежа. Уилям и Едуард написаха заедно официалното съобщение, което излезе в «Таймс», донасяйки разочарование на лондонските дебютантки и техните майки, които от години си бяха набелязали Уилям за плячка и сега изведнъж трябваше да установят, че ловът няма да се състои. Приятелите му с радост посрещнаха новината, а секретарят му едва успяваше да се справи с всички обаждания, телеграми и писма, които заваляха като градушка при вестта за годежа. Всеки искаше да даде прием в тяхна чест и, естествено, всеки настояваше да се запознае със Сара, а Уилям непрестанно трябваше да обяснява, че е американка и че след няколко дни си заминава за Ню Йорк, така че ще им се наложи да отложат запознанството си с нея за след сватбата.
Преди Сара да отпътува, той успя да получи дълга аудиенция при братовчед си Бърти, крал Джордж VI, за да му заяви, че се отказва от наследственото си право, и да му обясни причините за това. Кралят не остана много доволен, особено след постъпката на брат си, но случаят с Уилям бе далеч по-малко драматичен, така че трябваше да даде съгласието си, макар и доста неохотно не само заради традициите, а и заради дълбоката привързаност, която съществуваше помежду им. Уилям попита дали може да му представи Сара преди нейното заминаване и кралят отговори, че би му било много приятно. На другия ден следобед Уилям заведе Сара в Бъкингамския дворец на частна аудиенция. Той беше в строго официално облекло — раиран панталон, едноцветно сако и мека шапка, а Сара — със семпла черна рокля, без никакъв грим, само с перли на ушите и перлена огърлица, което я правеше да изглежда изтънчено прекрасна. Тя направи дълбок реверанс пред Негово Величество, опитвайки се да забрави, че Уилям винаги го наричаше «Бърти», макар че в момента се обръщаше към него с «Ваше Величество».
Изобщо представянето на Сара в двореца беше изключително официално. Чак след известно време кралят се поотпусна и започна да разговаря дружелюбно с нея, да я разпитва за плановете им около сватбата и изрази надежда да ги види в Балморал, когато се върнат. Обичал това място, защото там не било толкова официално. Сара беше едновременно поразена и трогната от тази покана.
— Но вие, разбира се, ще се върнете да живеете в Англия, нали така? — попита я той, понамръщен.
— Разбира се, Ваше Величество. — Кралят сякаш си отдъхна при този отговор и на сбогуване дори й целуна ръка.
— Ще бъдете прелестна булка… и чудесна съпруга, мила. Дано съвместният ви живот бъде дълъг и благословен с много деца.
При тези думи очите й се напълниха със сълзи и тя направи дълбок реверанс, докато Уилям се ръкува с него, след което кралят се оттегли за други, много по-важни ангажименти.
Когато след излизането на Джордж VI останаха сами, Уилям я погледна ласкаво и й се усмихна. Беше толкова щастлив и горд с нея, а кралските благопожелания за брака им, въпреки отказа му от наследственото право, бяха радостно облекчение за него.
— От тебе ще излезе много красива херцогиня — тихо й каза той, след което още по-тихо добави: — А всъщност би била и прекрасна кралица! — При тези думи двамата нервно се позасмяха, а след миг се появи шамбеланът, който ги придружи до изхода. Сара сама се изненада от това колко притеснена се беше почувствувала. Пък и посещението й в двореца в никакъв случай не можеше да се нарече обикновено преживяване. По-късно се опита да го опише на Джейн в писмо, но дори за самата нея прозвуча абсурдно и ужасно претенциозно, докато пишеше… «след което крал Джордж ми целуна ръка, и той малко нервен, и каза…» Наистина звучеше невероятно. Просто да не повярваш.
Организираха второ посещение в Уитфийлд, за да се запознаят родителите й с майката на Уилям. Старата херцогиня даде великолепна вечеря в тяхна чест. Настани бащата на Сара от дясната си страна и през цялата вечер все повтаряше колко хубава и добра съпруга ще има синът й.
— Знаете ли — въздъхна с носталгия тя в един момент, — бях изгубила вече надежда, че ще имам деца, особено след определена възраст, и тогава… се появи Уилям, като благословен дар от бога. И такъв си остана за мен. Сега той срещна Сара и този дар се удвои. — Беше толкова мило от нейна страна, че Едуард се просълзи, и към края на вечерта двамата се чувствуваха вече като стари приятели. Той се опита да я предума да дойде в Ню Йорк заедно със сина си, ала тя настояваше, че е твърде стара и с крехко здраве, така че дългото пътуване ще бъде прекалено изтощително за нея. — Последните четири години не съм ходила даже до Лондон. Страхувам се, че Ню Йорк ще ми дойде малко множко. Пък и ще бъде доста досадно за всички ви да имате край себе си една стара жена, с която ще трябва да се занимавате, и то в такъв натоварен момент. Ще остана тук да ги посрещна. А и ще се заема с някои подобрения в дома на Уилям. Страхувам се, че той няма и най-малката представа какво ще им бъде необходимо или пък какви удобства да създаде на Сара, за да я направи щастлива. Смятам да променя някои неща в малката му провинциална къща, тъй наречената ловна хижа, за да стане по-удобна. Осен това мисля, че трябва да се направи и тенис корт, не сте ли съгласен? Чувам, че било много модерно напоследък, но милият ми Уилям е толкова старомоден.
Когато се прибираха през нощта, Едуард не можеше да се нарадва на щастието на Сара — да се омъжи за човек, когото силно обича и който очевидно страстно я обожава, а освен това да има свекърва, която да е толкова загрижена за нейните удобства и благополучие.
— Слава богу, че срещна такъв мъж — каза Едуард на жена си, докато се приготвяха да лягат.
— Да, наистина — съгласи се Виктория, при което си помисли, че и тя самата бе дарена с такова щастие, и нежно го целуна, спомняйки си за сватбата им, после за медения месец и въобще за всички щастливи години, откакто са заедно. И сега се радваше, че Сара също щеше да бъде честита съпруга. Бедното дете, изживя такива ужасни моменти с Фреди, а с нищо не ги бе заслужила. Но орисниците щедро я възнаградиха за това. Уилям беше нещо изключително, благословен дар за цял живот.
В последния ден от престоя им в Лондон Сара се беше превърнала в кълбо от нерви. Имаше да прави стотици неща, а Уилям настояваше да разгледа и къщата му в Лондон. Купил я, когато бил на осемнадесет години, и представлявала чудесно ергенско жилище, но много се съмнявал, че Сара ще се чувствува удобно в нея. Искаше да знае дали веднага да започне да търси нещо по-голямо, или да изчака, докато се върнат след Коледа от сватбеното пътешествие във Франция.
— Прекрасна е, скъпи! — възкликна тя, след като разгледа чудесно проектираната и изключително приветлива къща. Не беше голяма, но общо взето, не и по-малка от апартамента, в който живяха с Фреди. — Намирам я идеална. Поне засега. — Бе им напълно достатъчна за началото, преди да се е появило някое бебе. На долния етаж имаше голяма и слънчева всекидневна, малка библиотека, препълнена догоре с красиво подвързани стари книги, които Уилям бе пренесъл тук от Уитфийлд още преди години, уютна кухничка и спретната трапезария, годна да побере достатъчно гости на камерна, та дори и на по-многолюдна вечеря. На горния етаж бе просторната, красиво обзаведена спалня, с осезаемо мъжко излъчване. Освен това имаше две санитарни помещения, едно за Уилям на горния етаж и едно за гости на долния. Според Сара къщата беше превъзходна.
— Ами дрешници? — сепна се той, опитвайки да мисли за всичко, нещо, което беше съвсем ново за него, но пък имаше силното желание да я направи щастлива. — Ще ти отстъпя половината от моя. Бих могъл да пренеса някои от нещата си в Уитфийлд. — Беше изненадващо грижовен за мъж, който никога не е бил женен и е живял сам.
— Просто няма да донасям много дрехи.
— Имам по-добра идея. Ще стоим голи. — Ставаше все по-закачлив, тъй като знаеше, че скоро ще бъдат женени.
С една дума, Сара много хареса къщата и го увери, че изобщо няма нужда да търси друга.
— Много е лесно да ти се угоди.
— Само почакай — палаво му отвърна тя. — Нищо чудно да стана някоя опърничава съпруга веднага щом се оженим.
— В такъв случай ще започна да те бия, така че няма да имаме проблеми.
— Звучи доста екзотично — повдигна вежди тя и той се разсмя.
Едва се сдържаше вече да не я разсъблече и да я люби в продължение на дни. Добре, че си заминаваше на другия ден.
Тази вечер се храниха сами и Уилям я върна обратно в хотела доста неохотно. Изпитваше непреодолимо желание да я заведе у дома си за последната им нощ, но беше твърдо решил да се държи като благородник, каквото и да му струваше това. Докато стояха пред хотела, усещаше колко висока е цената на решението му.
— Никак не е лесно, да знаеш — оплака й се той, — всички тези глупости, наречени благоприличие. Много вероятно е да се наложи още другата седмица да дойда в Ню Йорк и да те отвлека нанякъде. Чакането до декември започва да ми се струва нечовешко изтезание.
— Да, така е — подкрепи го тя, ала и двамата знаеха, че трябва да се въздържат, макар тя да не беше сигурна вече дали би могла да си обясни защо придават на това толкова голямо значение. И колко странно, мисълта за спонтанния аборт все още силно я натъжаваше, въпреки че бе започнала да възприема този факт много по-философски. Ако това не се беше случило, тя щеше да роди дете от Фреди и по всяка вероятност нямаше да се разведе. А сега беше свободна да започне нов живот, на чисто, и страстно се надяваше двамата с Уилям да имат много деца. Бяха си говорили за пет-шест или най-малкото за четири, като подобна перспектива очевидно му доставяше голямо удоволствие. Вълнуваше го всичко, свързано със съвместния им живот, който и двамата с нетърпение очакваха, мъчейки се да превъзмогнат мисълта за раздялата.
— Искаш ли да влезеш за малко? — предложи тя и той бързо кимна. Родителите й си бяха легнали отдавна, а Уилям искаше да е с нея всяка възможна минута преди отплаването й на другата сутрин.
Последва я вътре, а тя хвърли шала и чантата си на един стол и му предложи чаша бренди, но той отказа. Имаше нещо, за което цяла вечер беше търсил подходящ момент.
— Ела седни до мен, госпожице Сара.
— Ще се държиш ли прилично? — погледна го тя закачливо и той се разсмя.
— Не и ако ме гледаш по този начин, впрочем най-вероятно е при всички случаи да не успея, но все пак седни до мен само за минутка. Ако не за по-дълго, то поне за толкова можеш да ми имаш доверие.
Уилям се отпусна на облеченото с кретон канапе, а когато Сара се настани до него, бръкна в джоба на сакото си.
— Затвори си очите — усмихнато й заповяда.
— Но какво ще ми правиш? — разсмя се тя, като послушно затвори очи.
— Ще ти нарисувам мустаци, глупачето ми… Какво друго може да направя? — И я целуна, преди да успее да му отговори. Междувременно взе лявата й ръка и нежно й сложи пръстен. Сара усети хладината на метала, докато го наместваше на пръста й и устните му за миг докоснаха нейните, любопитно повдигна клепачи и направо ахна. Дори и на слабото осветление в стаята личеше, че камъкът е изключителен, със старинна обработка, каквато тя предпочиташе пред съвременната. Беше абсолютно кръгъл, двадесеткаратов съвършен диамант.
— Баща ми е поръчал да го изработят за майка ми в «Гарадс» по случай годежа им. Това е невероятно фин и много стар камък. Тя пожела ти да го притежаваш.
— Годежния пръстен на майка ти? — погледна го Сара с просълзени очи.
— Точно така. Тя заръча да ти го дам. Дълго разговаряхме с нея по този въпрос, смятах да ти купя нов пръстен, но тя настоя да ти дам нейния. И без това не може да го носи, откакто има артрит…
— О, Уилям… — Това беше най-красивото нещо, което някога бе виждала. Протегна ръка и диамантът проблесна. Най-приказният годежен пръстен, който можеше да си представи и който получи в най-щастливия миг от живота си.
— Да ти напомня кому принадлежиш, когато се качиш на онзи ужасен кораб утре сутринта и се отправиш толкова надалеч, че чак тръпки ме побиват. Ще ти звъня час по час в Ню Йорк.
— Защо не дойдеш по-рано? — Гледаше към пръстена, когато го попита, и той се усмихна. Цял сияеше от това, че тя очевидно много го хареса, и знаеше, че майка му също ще остане много доволна. Беше невероятно щедър жест от нейна страна.
— Всъщност бих могъл. Мисля си за октомври, но за жалост съм затруднен с толкова задължения тук. Трябва да видя как върви работата в стопанството. — Имаше някои проблеми там, които се налагаше да реши, а и трябваше да се появи в Камарата на лордовете, преди да тръгне за Ню Йорк. — При всички случаи ще бъда при теб на първи ноември. Сигурен съм, че дотогава приготовленията за сватбата направо ще са те подлудили. И аз само ще се пречкам на всички ви, но това въобще не ме интересува. И миг повече не бих издържал без тебе. — След това я целуна, изпълнен с копнеж, и двамата почти се забравиха, полегнали на канапето. Пръстите му жадно запълзяха по красивото й тяло. — О, Сара… Господи.
Усещаше го, пламнал от желание, ала си каза, че трябва да издържат до сватбата. Щеше й се всичко да бъде като за първи път, сякаш никога не беше имало друга сватба, сякаш Фреди не съществуваше. Ако Уилям беше първият мъж в живота й, със сигурност щяха да изчакат, затова и сега искаше да постъпят така, само че имаше моменти като този, когато забравяше за всичко това. Краката й леко се разтвориха, сякаш го подканваше, а той страстно и силно я притисна до себе си, след което с върховни усилия и стон на съжаление се откъсна от гъвкавото й тяло. Уилям също желаеше да не прибързват от уважение към нея и към бъдещия им брак.
— Може би не е чак толкова лошо, че утре си заминаваш — дрезгаво продума той, като крачеше напред-назад и се опитваше да се овладее. Разчорлена и зачервена, Сара се изправи и кимна. Но след миг неочаквано избухна в смях. Приличаха на две деца, запъхтени след борба.
— Не сме ли ужасни?
— Не съвсем — засмя се той. — Едва се сдържам.
— Аз също — призна тя.
И тогава Уилям я попита нещо, за което знаеше, че не бива да пита:
— Някога… чувствувала ли си се по този начин, преди… с него? — Гласът му беше дълбок, изпълнен със страст, не можа да се сдържи да не й зададе въпроса, който го тормозеше от дълго време. Беше му казала, че не е обичала съпруга си, но Уилям се чудеше какъв ли е бил бракът им в сексуално отношение.
Сара тъжно и бавно поклати глава.
— Не, никога. Беше празно… без чувство. Той не ме обичаше, а и аз изобщо не съм го обичала, вече съм сигурна в това. Никога в живота ми не е имало такава любов, каквато е сега нашата… Никога, преди да те срещна, не съм обичала така, не съм била толкова щастлива, дори не съм се радвала така на живота. — Този път, когато я целуна, в очите му имаше сълзи. Без да се отпуска повече, той се сбогува с нея до следващата сутрин, чувствувайки се неизказано щастлив.
Сара лежа будна в леглото почти през цялата нощ, като си мислеше за Уилям, и сегиз-тогиз вдигаше ръка в мрака, за да се полюбува на годежния си пръстен. На другата сутрин се обади на херцогиня Уитфийлд, за да й каже какво голямо значение отдава на този пръстен, колко е благодарна за направения жест и колко много обича Уилям.
— Това е най-важното, скъпа. А бижутата са просто забавни дрънкулки, не е ли така? Пожелавам ти лек път и… прекрасна сватба.
Сара й благодари и продължи с опаковането на багажа си. Един час по-късно Уилям ги чакаше долу във фоайето. Тя беше с бял вълнен костюм, ушит по поръчка в Париж от Коко Шанел, а на ръката й блестеше великолепният годежен пръстен. Уилям просто я поглъщаше с поглед и устни, докато я целуваше. Не го бе напуснало желанието, което бе събудила у него предишната нощ, и сега му се прииска да отпътува с тях на борда на «Куин Мери».
— Сигурно баща ти е много доволен, че не тръгвам с вас.
— Струва ми се, че той е направо поразен от примерното ти поведение.
— Няма да е за дълго — изсумтя сподавено. — Мисля, че съм стигнал до предела на възможностите си.
Тя само се изсмя весело и двамата последваха родителите й към бентлито му, хванати за ръка. Беше предложил да ги откара до пристанището, а багажа си бяха изпратили предварително. Двата часа път с колата минаха неусетно. Сара съзря познатия силует на «Куин Мери» и си спомни колко различно беше всичко само преди два месеца, когато тръгваха от Ню Йорк.
— Човек никога не знае какво му готви животът — покровителствено им се усмихна Едуард и предложи на Уилям да го разведе из кораба. Но младият мъж, който гледаше да е колкото се може по-близо до Сара, учтиво му отказа. Дори ги придружи до каютите им, след което всички заедно излязоха на палубата. Прегърнал годеницата си през рамо, той не се отделяше от нея, докато не удари последният гонг за гостите. Изведнъж Уилям изпадна в ужас, че може да им се случи някакво нещастие. Преди двадесет и шест години негов братовчед отпътувал на борда на «Титаник»… и сега той се боеше да не би нещо да сполети и Сара.
— Моля те, за бога… пази се… не бих могъл да живея без тебе. — В последните минути преди отплаването Уилям се вкопчи в нея, сякаш тя беше спасителен пояс.
— Не се тревожи, всичко ще бъде наред, ще видиш. Само ела в Ню Йорк веднага щом се освободиш.
— Бъди сигурна в това. Вероятно идния четвъртък — каза той и тя отново се усмихна, ала когато я целуна, очите й се наляха със сълзи.
— Ужасно ще ми липсваш — тихичко пророни Сара.
— И ти на мен. — И пак се вкопчи в нея, докато накрая един от офицерите почтително се приближи към тях.
— Ваша светлост, моля да ме извините за безпокойството, но… страхувам се, че… след малко отплаваме. Трябва вече да слезете на брега.
— Разбира се. Прощавайте — извинително се усмихна той. — Моля ви добре да се грижите за съпругата ми и семейството й! Исках да кажа, за бъдещата ми съпруга… — Уилям нежно хвана лявата й ръка и огромният кръгъл диамант ослепително проблесна на септемврийското слънце.
— Разбира се, сър. — Офицерът беше силно изненадан и мислено си отбеляза специално да уведоми капитана. На борда на техния кораб пътуваше бъдещата херцогиня Уитфийлд и без съмнение трябваше да й бъдат осигурени най-добрите условия.
— Пази се, скъпа. — Той я целуна за последен път, ръкува се с бъдещия си тъст, сърдечно целуна Виктория по бузата, след което мина по мостика. Сара се разплака въпреки нежеланието си, а и Виктория скришом попиваше очите си с кърпичка. Уилям неистово маха от брега, докато накрая се изгуби от поглед, но Сара остана на палубата два часа, след като напуснаха пристанището, вперила очи в далечината, сякаш ако беше достатъчно упорита, щеше да го види.
— Сара, слез вече долу — нежно я повика майка й по едно време. Този път нямаше причини да е недоволна. Напротив, трябваше да ликува. Когато слезе долу, там вече я чакаше телеграма от Уилям, както и огромен букет рози, толкова голям, че едва мина през вратата на каютата.
«Не мога да чакам нито миг повече. Обичам те. Уилям», пишеше на визитката, пъхната между цветята. Майка й се усмихна на текста и бегло погледна красивия годежен пръстен. Това, което им се случи за тези кратки два месеца, беше направо невероятно. Тя все още не можеше да го повярва.
— Ти наистина си голяма щастливка, Сара Томпсън — отбеляза майката и дъщеря й нямаше как да не се съгласи с нея, докато наум репетираше новото си име… Сара Уитфийлд… Харесваше й как звучи, пък и… беше допълнено с един разкошен пръстен… «Херцогиня Уитфийлд», гордо шепнеше тя, смееше се сама на себе си и непрекъснато вдъхваше аромата на червените рози, поставени на масичката до леглото й.
Този път дните се влачеха едва-едва. Единственото, което й се искаше, беше да се прибере вкъщи час по-скоро и да започне приготовленията за сватбата. Всички пътници на кораба започнаха да я глезят от момента, в който разбраха, че е бъдещата херцогиня Уитфийлд. На няколко пъти Сара бе поканена с родителите си на масата на капитана и тя усещаше, че сега вече трябва да е по-любезна. Чувствуваше се задължена пред Уилям да бъде приветлива с околните, а родителите й с радост наблюдаваха промяната у нея.
Херцогът беше сторил чудо с дъщеря им.
На пристанището в Ню Йорк ги очакваха Питър и Джейн, но този път без децата. Джейн сияеше от радост, а при вида на пръстена направо изпищя от възхищение. В колата Сара и Виктория й показаха Уилям на снимки, а Питър и Едуард подхванаха безкраен разговор около новините от Европа.
Точно една седмица след завръщането им американските радиостанции прекъснаха редовната си програма, за да предадат речта на Хитлер пред Конгреса на нацистите в Нюрнберг. Беше страховита, ужасяваща реч, а заплахите му спрямо Чехословакия бяха недвусмислени. Той заяви, че Германия повече няма да търпи судетските немци да бъдат газени от чехите, и допълни, че в момента близо триста хиляди германци се трудят на границата, за да я укрепят по цялото протежение на отбранителната линия Зигфрид.
Опасността беше очевидна, но все пак оставаше открит въпросът какво точно ще направи Хитлер, а също и как ще реагират другите държави. Злобата, гневът и омразата в гласа му потресе всички американци. За първи път угрозата от война в Европа придобиваше реални измерения. Ако не друго, то едно беше сигурно — Германия ще погълне Чехия. И всеобщо бе мнението, че това е доста тревожна вест.
През следващата седмица хората не говореха за нищо друго. Вестниците съобщаваха, че европейските армии са започнали мобилизация, че военноморските сили са приведени в бойна готовност и Европа очаква следващия ход на Хитлер.
На двадесет и първи септември, в осем и петнадесет часа нюйоркско време събитията в Прага достигнаха своята кулминация. За да не рискуват да си навлекат гнева на Хитлер, френският и британският външен министър заявиха, че техните страни ще запазят неутралитет в случай на конфликт с чехите. Те не оставиха на Чехословакия никаква друга възможност, освен капитулация пред нацистката армия на фюрера. До единадесет часа нюйоркско време (седемнадесет пражко) чешкото правителство беше стигнало до извода, че няма друг избор. Прага капитулира и това разплака всички онези, които със свито сърце следяха събитията и се вълнуваха от съдбата на тази страна.
По същото време в Ню Йорк валеше дъжд, сякаш дори господ бог ронеше сълзи за чехите. Сара също се натъжи, когато чу вестта по радиото. Самото излъчване на съобщението бе станало по странно заобиколен път — предвид «лошото» време над Атлантика, а всъщност, за да се омаловажи проблемът, то бе минало от Прага през Кейп Таун до Буенос Айрес и едва след това стигна до Ню Йорк. И така, новината бе съобщена чак по обяд, когато бе вече остаряла. В Чехословакия беше осемнадесет часът и битката беше приключила.
Сара ядно изключи радиото, нещо, което направиха и мнозина други, и не чу прогнозата за наближаваща буря, излъчена в един часа следобед, когато предупредиха, че е възможно ураганът, вилнеещ в Атлантика, да връхлети Лонг Айлънд. Вятърът се бе усилил, а Сара бе уговорила майка си да й позволи да отиде в Саутхамптън и да започне там приготовленията за сватбата. Предстоеше й да обмисли и подготви стотици неща, а къщата на Лонг Айлънд беше спокойно и тихо място, точно за такава цел.
— Нали не си решила да пътуваш в това ужасно време, скъпа? — тревожно запита Виктория.
Но всъщност Сара нямаше нищо против времето. Обичаше да наблюдава плажа под дъжда, усещаше някакво приятно умиротворение. Ала знаеше, че майка й ще се тревожи, ако тръгне с колата в такова време, затова си остана в града да й помага. Баща й се беше свързал със собственика на фермата, за която беше дала капаро, и му бе обяснил, че госпожица Томпсън ще се омъжва и ще се премести да живее в Европа. Той се оказа разбран човек и върна цялата сума на Сара. Баща й обаче остро я сгълча за тази глупост, заявявайки, че никога не би допуснал дъщеря му да живее в някаква порутена ферма на Лонг Айлънд. Сара си получи от него върнатата сума, при което многократно му се извини, и внесе парите в банката. Това бяха онези хиляда долара от продажбата на годежния пръстен от Фреди, една ненужна вещ, за която никак не съжаляваше.
Но този следобед, докато дъждът в Ню Йорк се засилваше, тя не мислеше нито за фермата, нито дори за сватбата. Вълнуваше я единствено Прага и ужасяващото положение там, когато чу стъклата на прозорците страхотно да дрънчат. Погледна и видя, че навън е тъмно като в рог, а беше само два часът по обяд. Дърветата ниско се огъваха под напорите на вятъра и тя си помисли, че никога не е виждала толкова силна буря в Ню Йорк. По това време се прибра и баща й.
— Нещо не е наред ли? — загрижено го попита Виктория.
— Не виждате ли каква буря е навън? — възкликна той. — Едва успях да измина пътя от колата до входа. Трябваше да се хващам за колоните на козирката и добре, че двама мъже от улицата ми се притекоха на помощ. — След това обърна към дъщеря си с разтревожен поглед. — Слуша ли новините? — Знаеше, че се интересува и не пропуска информационните емисии, когато е у дома с майка си.
— Само за събитията в Чехословакия. — Каза му последните вести, а той поклати глава.
— Тази буря не ми харесва — пророчески изрече Едуард и отиде да се преоблече в спалнята. След пет минути се появи в стари, износени дрехи.
— Къде си тръгнал? — неспокойно го попита Виктория. Той обичаше да върши неща, които надхвърлят както възможностите, така и годините му, сякаш искаше да си докаже, че все още има сили, дори и никога по-рано да не ги е вършил. Беше здрав и силен мъж, но просто вече не беше толкова млад, колкото му се искаше.
— Ще отида до Саутхамптън, за да видя дали всичко там е наред. Позвъних на Чарлс преди един час, ала никой не отговори.
Сара погледна баща си в очите и след миг решително заяви:
— Идвам с теб.
— И дума да не става — упорито възрази той, а Виктория гневно се намеси:
— Ставате смешни и двамата. Просто има буря и ако там нещо не е наред, вие едва ли ще можете да помогнете. — Един мъж на години и едно младо момиче надали бяха в състояние да се борят с природната стихия. Но никой от тях не споделяше мнението й. Докато бащата си обличаше палтото, Сара се появи в стария панталон и блузата, които беше носила през отшелническата си година на Лонг Айлънд.
— Идвам с теб — отново заяви тя.
Той се поколеба, после сви рамене. Беше прекалено напрегнат, за да се впуска в спорове.
— Добре. Да тръгваме. Виктория, не се тревожи, ще ти се обадим. — Когато излязоха, тя все още беше вбесена и на двамата.
Ала докато се спуснат по стълбите и се качат в колата, ядът й мина и тя включи радиото. Баща и дъщеря потеглиха по магистрала «Сънрайз» към Саут Хамптън. На тръгване Сара предложи тя да шофира, но баща й само се изсмя.
— Може да ти изглеждам стар и немощен, ама още не ми е изпила чавка ума. — Тя също се засмя, напомняйки му, че е много добра на волана. По пътя почти не разговаряха. Вятърът беше толкова силен, че Едуард едва удържаше колата на шосето, дори на няколко пъти тежкият буик беше изхвърлян на банкета.
— Добре ли си? — веднъж-дваж попита Сара, а баща й само кимна, сурово стиснал устни, които прорязваха лицето му като резка, взирайки се с присвити очи през дъждовната завеса.
Все още се движеха по магистралата, когато забелязаха някаква странна мъгла, която като огромна пелена се плъзна над океана и обгърна брега. Почти тутакси и двамата разбраха, че това не е мъгла, а гигантска вълна. Стена от вода, висока близо дванадесет метра, бе връхлетяла източния бряг и пред ужасените им очи раззиналата паст на водната стихия безмилостно погълна стотици къщи, след което около половинметрова вълна се разля и закипя по асфалта около колата.
Наложи се още четири часа да пътуват през поройния дъжд, за да стигнат Саутхамптън. И двамата мълчаха, мъчейки се да се доберат до имението, което толкова силно обичаха. Сара с ужас се взираше в неузнаваемата гледка наоколо. Нямаше ги къщите, които помнеше от дете, бяха пометени цели имения, а по-голямата част на Уестхамптън сякаш никога не беше съществувала. А някои от тези сгради бяха огромни. Чак по-късно се разбра, че и дългогодишният приятел на Едуард, Дж. П. Морган, е загубил цялото си имение в Глен Коув. Но и това, което виждаха за момента, бе пълна разруха. Навсякъде изкоренени дървета и къщи, превърнати в развалини, ако въобще нещо бе останало от тях. На места бяха буквално изтръгнати огромни парчета земя заедно със солидни постройки. Навред стърчаха обърнати коли и Сара изведнъж си даде сметка какво невероятно умение бе проявил баща й, за да стигнат дотук. И докато продължаваха да пълзят по хлъзгавия път и гледаха наоколо, двамата все повече се уверяваха, че Уестхамптън е почти заличен от лицето на лонгайлъндския бряг. По-късно узнаха, че бяха изчезнали сто петдесет и три от сто седемдесет и деветте къщи там заедно с всичко наоколо. А оцелелите бяха в твърде плачевно състояние, за да се ремонтират и станат обитаеми.
Сара почувствува как сърцето й замира, докато бавно напредваха към Саутхамптън. Когато стигнаха до имението, видяха, че градинската врата я няма. Бе изтръгната заедно с каменните стълбове, на които се бе държала. Всичко бе превърнато в жалки отломъци желязо и разнесено на десетки метри. Също като строшено детско влакче, но тук трагедията беше истинска, а щетите бяха съвсем реални и прекалено големи, за да бъдат преценени от пръв поглед.
Дърветата в зашумената им градина лежаха съборени на земята, но къщата в дъното на алеята беше оцеляла. От мястото, където стояха, изглеждаше недокосната от стихията. Когато минаха покрай къщурката на пазача, видяха, че всеки момент ще се срути, а цялата покъщнина е разхвърляна наоколо като непотребен боклук.
Едуард паркира стария буик възможно най-близо до къщата. Няколко огромни дървета бяха запречили алеята и правеха пътя непроходим. Оставиха колата и продължиха пеша в нестихващия порой, вятърът безмилостно ги шибаше, а дъждовните капки се забиваха в лицата им като остри иглички. Сара се опита да запази поне лицето си от вятъра, но видя, че е безполезно. Когато заобиколиха сградата, откриха, че цялата й източна страна, с изглед към плажа, е отнесена заедно с част от покрива. Във вътрешността се виждаха някои мебели — спалнята на родителите й, нейното собствено легло, пианото. Цялата стена беше пометена от жестоката стихия. От очите на Сара потекоха сълзи и се смесиха с дъжда, а когато се обърна, видя, че и баща й плаче. Той обичаше това място, беше построил къщата преди години, като беше планирал всичко най-грижливо. Заедно с майка й беше избирал всяка летва, всяка греда, всичко, което беше вътре, а тя бе подредила стаите по свой вкус. Огромните дървета, расли тук в продължение на стотици години, бяха изчезнали завинаги. Човек не можеше да го възприеме, да повярва на очите си. Това място, скътало най-радостните спомени от детството й, нейно убежище, приютило я от хорски очи, беше отчайващо съсипано. Сара погледна баща си и разбра, че той се страхува от нещо още по-лошо.
— О, татко… — простена тя и го хвана за ръка, а вятърът продължаваше да ги подхвърля насам-натам сякаш се люшкаха по вълни. Гледката беше направо потресаваща. Той я притегли близо до себе си и опитвайки се да надвика вятъра, й изкрещя да се върнат при портата.
— Трябва да потърсим Чарлс. — Чарлс беше много мил човек и през годината, когато тя се беше скрила тук, бащински се бе грижил за нея.
Но не го завариха в малката му къща само наоколо, по тревата, видяха да се търкалят негови вещи, дрехи, храна, изпотрошени мебели, дори радиото, отнесено на няколко метра. От Чарлс обаче нямаше и следа и Едуард сериозно се разтревожи. Върнаха се отново при голямата къща и тогава Сара забеляза, че бунгалото на плажа е изчезнало, както и навесът за лодките заедно с дърветата край него. Някои от останалите дървета наоколо едва се крепяха, а други лежаха раздробени върху малката пясъчна ивица, която някога представляваше широк бял плаж. И докато слисано оглеждаше жалките останки, Сара изведнъж го съзря. Ръцете му стискаха въжета, сякаш се бе опитвал да върже нещо. Беше в старата си жълта мушама, прикован към земята от едно дърво, което, изтръгнато от корен, бе прелетяло почти двеста метра, за да го убие. Пясъкът вероятно бе омекотил удара при падането, но дървото беше толкова голямо, че сигурно го бе убило на място, прекършвайки гръбнака му. Сара мълчаливо го заоплаква и хукна нататък. Коленичи и почисти с ръка пясъка от израненото му лице. Чак тогава баща й го забеляза, притича и горчиво се разрида, докато се опитваха със Сара да измъкнат трупа му. Отнесоха го на завет в оцелялата част на къщата и внимателно го сложиха на пода в онова, което беше останало от кухнята. Чарлс бе работил за семейството на Едуард повече от четиридесет години, двамата се бяха сближили и добре се разбираха още от времето, когато бяха млади. Беше по-възрастен с десет години и Едуард просто не можеше да повярва, че си бе отишъл. Чувствуваше го като приятел, верен до гроб, а сега беше убит от урагана, буря, на която никой не бе обърнал внимание, тъй като всички бяха вперили поглед в Чехословакия, съвсем забравили за Лонг Айлънд. Това бе най-опустошителната буря, която някога бе сполетявала източното крайбрежие. Тя мина със същата разрушителна сила през Кънектикът, Масачузетс и Ню Хемпшир и помете цели градове, като отне живота на седемстотин човека, рани близо двеста и унищожи всичко, което бе попаднало на пътя й.
Къщата в Саутхамптън не беше непоправимо разрушена, но смъртта на Чарлс разстрои цялото семейство. Питър, Джейн и Виктория също пристигнаха за погребението. Томпсънови старши и Сара останаха в имението още една седмица, опитвайки се да изчислят щетите и да въведат някакъв ред. Само две от стаите бяха що-годе обитаеми, но нямаше нито електричество, нито отопление и те използуваха свещи, а се хранеха в единствения ресторант в Саутхамптън, който продължаваше да работи. Щяха да бъдат необходими месеци, може би години, за да стегнат къщата, и Сара със свито сърце си мислеше, че ще трябва да ги остави сами да се оправят с ремонта.
Тя побърза да се обади на Уилям от малкия ресторант, където се хранеха, тъй като се страхуваше, че той би могъл да прочете във вестниците за бурята и да се разтревожи. Дори в Европа помитането на Лонг Айлънд вдигна доста шум.
— За бога, добре ли си? — пропука по линията гласът на Уилям.
— Добре съм — отговори тя и въздъхна с облекчение, когато чу плътния мъжествен глас. — Но къщата е почти порутена. Сигурно родителите ми ще трябва да я реконструират цял живот. Поне почвата е на мястото си. Повечето хора загубиха всичко. — После му разправи за Чарлс, как беше загинал и той й изказа искрените си съболезнования.
— Ще се успокоя само когато си дойдеш тук, при мене. Едва не получих удар като чух за този дяволски ураган. Не знам защо, но реших, че може да си отишла там за уикенда.
— За малко наистина да го направя — призна тя.
— Благодаря на господа, че не си. Моля те, предай на родителите си дълбокото ми съчувствие за сполетялото ви нещастие. Ще гледам да дойда веднага щом бъде възможно. Обещавам.
— Обичам те — изкрещя тя по непрестанно пукащия телефон.
— Аз също те обичам. Внимавай, пази се много, докато дойда.
Малко по-късно Сара и родителите й се прибраха в Ню Йорк, а осем дни след бурята беше подписан Мюнхенският договор, който заблуди Европа, че Хитлер не представлява вече никаква заплаха. При завръщането си от Мюнхен Невил Чембърлейн нарече договора «мир с чест». Но Уилям им писа, че продължава да няма доверие на «дребния кучи син» в Берлин.
Той смяташе да пристигне в началото на ноември, Сара беше заета с подготовката за сватбата, а родителите й се опитваха да организират както тържеството, така и ремонта на къщата в Саутхамптън.
Уилям пристигна на четвърти ноември на борда на «Аквитания» едва ли не с фанфари. Сара го чакаше на пристанището заедно с родителите си, сестра си, зет си и децата. На следващия ден Томпсънови дадоха огромен прием с вечеря в негова чест. А след това сякаш всички в Ню Йорк, които познаваха Сара дори най-бегло, бяха решили да ги канят на приеми. Двамата с Уилям попаднаха в един безкраен светски водовъртеж.
Шест дни по-късно, когато закусваха заедно в трапезарията, Сара смръщи вежди и вдигна поглед от сутрешния вестник.
— Но какво значи всичко това? — Думите й сякаш го обвиняваха за нещо и той я погледна с недоумение. Току-що бе дошъл от хотела и още не беше прегледал вестника.
— Кое какво значи? — надвеси се той през рамото й и докато четеше за събитията от тъй наречената «Кристална нощ» в Германия и се опитваше да вникне в подтекста, веждите му се сключиха сурово. — Мръсна работа ми се струва тази.
— Но защо? Защо са извършили всичко това? — Нацистите бяха започнали да трошат прозорците на всички еврейски магазини и къщи, да грабят и убиват, да рушат синагоги и измъчват хора. Освен това се съобщаваше, че около тридесет хиляди евреи са били изпратени в трудови лагери. — За бога, Уилям, как са могли да го сторят?
— Нацистите не обичат евреите. Това не е тайна, Сара.
— Но това? Това? — В очите й имаше сълзи, докато погледът й бягаше по редовете, и накрая му подаде вестника, за да може по-добре да прочете съобщението.
Когато баща й слезе за закуска, те му разказаха за събитията и цял час обсъждаха какви опасности грозят Европа в момента. Тогава Едуард сякаш се сети за нещо, погледна ги сериозно и каза:
— Искам и двамата да ми обещаете, че ако в Европа започне война, вие ще се върнете тук и ще останете, докато свърши.
— За себе си не мога да обещая такова нещо — отговори му Уилям честно, — но обещавам да ви изпратя Сара.
— Това няма да стане. — За първи път тя погледна годеника си ядосано. — Не можеш да се разпореждаш с мен, сякаш съм куфар, и да ме изпращаш насам-натам като писмо.
Уилям й се усмихна.
— Извинявай, Сара. Не исках да бъда груб. Но ако нещо се случи там, мисля, че ти би трябвало да се върнеш у дома. Спомням си последната война, макар че бях малък тогава. Не е приятно да живееш всеки ден под заплахата от нападение.
— А ти? Къде ще бъдеш ти?
— Вероятно ще се върна на редовна служба. Не смятам, че би било много правилно всички титулувани особи да изчезнат в чужбина, взимайки си дългосрочна отпуска.
— Не си ли минал възрастта за това? — Тя явно се разтревожи.
— Не съвсем. Наистина ще трябва да го направя, скъпа.
Тогава и тримата се помолиха наум да няма война, ала никой от тях не хранеше големи надежди.
Следващата седмица Сара отиде с баща си в съда, за да получи окончателното решение за развода. И когато й го връчиха, въпреки всичко, въпреки бъдещето, което я очакваше, тя почувствува, че я залива вълна на унижение. Беше се оказала такава глупачка, че се омъжи за Фреди, а пък той беше излязъл такъв нехранимайко. Все още беше сгоден за Емили Астор, за която трябваше да се ожени в Палм Бийч по Коледа. Сега вече това не я вълнуваше, но съжаляваше, че изобщо го бе познавала.
Оставаха още само две седмици до сватбата им и единственото, което интересуваше Уилям, беше да е колкото се може по-близо до нея. Непрекъснато излизаха и беше истинско облекчение да си останат у дома на тихата семейна вечеря за Деня на благодарността в апартамента в Ню Йорк. За Уилям това беше ново преживяване, което много му хареса. Беше трогнат от това, че бяха всички заедно.
— Надявам се, че отсега нататък всяка година на този ден ще ми устройваш такъв празник — каза той на Сара, докато седяха във всекидневната и слушаха сестра й, която свиреше на пианото. Децата бяха сложени да спят и те се наслаждаваха на тези спокойни мигове, които изцяло им принадлежаха. Уилям и Питър, изглежда, си допаднаха, а Джейн беше направо очарована от бъдещия си зет. Беше разказала буквално на всичките си познати, че Сара ще стане херцогиня. Но не това правеше впечатление на самата Сара. Тя обичаше нежността на Уилям, пъргавия му ум, чувството за хумор, неговата отзивчивост. Странно, но титлата му не означаваше нищо за нея.
Седмицата преди сватбата беше изтощителна. Куп незначителни подробности бяха останали за последния момент, а трябваше и да се опаковат някои дреболии. Пътническите сандъци с дрехите на Сара вече бяха отпътували. Освен това тя искаше да се срещне с няколко стари приятели, но общо взето, беше почти готова за заминаване. Денят преди сватбата прекара с Уилям. Двамата излязоха на дълга, уединена разходка до Сътън близо до река Ийст.
— Много ли ще ти е мъчно, когато заминем, любов моя? — Той харесваше семейството й и си мислеше, че ще й бъде трудно да се раздели с близките си, затова отговорът й го изненада.
— Не много. В известно отношение аз се разделих с всичко това още миналата година, дори по-рано. Дълбоко в сърцето си никога не съм имала намерение да се връщам в Ню Йорк, след като веднъж се установих на Лонг Айлънд.
— Зная — усмихна се той. — Твоята ферма… — Тя също беше пострадала. Постройките, земята, всичко бе опустошено по време на бурята на Лонг Айлънд през септември. Ако беше отишла там, Сара щеше да загуби всичко, може би дори живота си както Чарлс. Уилям беше много щастлив, че това не се беше случило.
Тя вдигна очи към него и му се усмихна.
— Сега очаквам с нетърпение да започнем съвместния си живот. — Искаше да споделя дните си с него, да го опознае по-добре, да опознае характера му, приятелите му, нещата, които го отблъскват и привличат, душата му… тялото му. Искаше да бъде негова, да имат деца, дом, да е винаги до него.
— Аз също — призна той. — Доста дълго чакахме, нали? — А и наоколо им винаги имаше други хора, които да ги отделят един от друг. Но чакането почти приключи. На следващия ден по същото време те щяха да са вече съпруг и съпруга, херцог и херцогиня Уитфийлд.
Постояха известно време загледани в реката, след което той я придърпа плътно до себе си и сериозно каза:
— Дано животът ни тече гладко, а когато има вълнение, дано съумеем да бъдем смели, един за друг и всеки за себе си. — След тези думи я погледна с безкрайна обич, която за нея имаше по-голямо значение от всякакви титли. — Дано никога не те разочаровам.
— Нито пък аз тебе — нежно прошепна тя докато съзерцаваха бавно носещите се речни води.


10

Уилям и трима приятели бяха поканени в дома на родителите й този следобед. Под ръка с баща си, Сара бавно слезе по стълбите, красива и сериозна. Дългата й черна коса беше вдигната на кок, върху който си беше сложила красива шапка от бежов атлаз и дантела, а късата й воалетка й придаваше загадъчен вид. Роклята й също беше от бежов атлаз и дантела, а в ръката си носеше букет от дребни бежови орхидеи. Обувките й бяха от бежов атлаз. Стройна и елегантна, тя се изправи до херцога в отрупаната с цветя трапезария. Специално за случая трапезарията беше превърната в своеобразен параклис. Джейн беше с морскосиня рокля от крепдешин, а Виктория носеше яркозелен костюм от плътна коприна, ушит по поръчка при Елза Скиапарели в Париж. Гостите бяха от най-известните нюйоркски фамилии, но по обясними причини сред тях не присъствуваше семейство Ван Диъринг.
След церемонията, по време на която Уилям дискретно успя да целуне булката, а тя сияещо го погледна с щастливото усещане, че току-що животът й завинаги се е променил, гостите бяха настанени за вечеря във всекидневната, а трапезарията се превърна в танцов салон. За всички присъствуващи това беше една прекрасна вечер — изискана, стилна, с много финес. Всеобщото мнение беше, че това е чудесна сватба, особено според младоженката и младоженеца. Те танцуваха почти до края на вечерта, когато Сара се завъртя в последен танц с баща си, а Уилям с тъща си, споделяйки колко много му е харесала сватбата.
— Благодаря ви за всичко, татко — прошепна Сара на баща си, докато се носеха под звуците на «Само как изглеждаш тази вечер». — Беше прекрасно. — Винаги са били толкова добри с нея, толкова внимателни и ако не бяха настояли да я вземат в Европа миналото лято, тя нямаше да срещне Уилям. Опита се да му каже всичко това по време на танца, ала гласът й беше пресекнат от сълзи, а и той самият се страхуваше да не се разплаче, особено пред приятелите си.
— Няма нищо, Сара. — Ласкаво я притисна за миг, след което й се усмихна, мислейки колко много я обича. — Обичаме те, Сара. Идвай да ни видиш винаги когато имаш възможност, а и ние ще гледаме да дойдем.
— На всяка цена — лекичко подсмръкна тя, сгушвайки се в него за сбогом. Това беше втората и последна възможност да бъде неговото бебче. Малко след това Уилям нежно ги прекъсна и когато сведе поглед към Сара, видя в нея жената, а не детето.
— Готова ли сте за тръгване, Ваша светлост? — попита той вежливо и тя се закиска.
— Наистина ли хората ще ме наричат така отсега нататък?
— Страхувам се, че да, скъпа. Предупредих те, че… на моменти това е истинско бреме. — В думите му имаше колкото шега, толкова и истина. — Нейна светлост, херцогинята Уитфийлд… трябва да отбележа, че много ти отива. — Когато я погледна в края на танца, тя имаше изключително аристократичен вид — беше си сложила великолепните диамантени обеци капки, сватбен подарък от него, и напълно хармонираща с тях диамантена огърлица.
Набързо си взеха довиждане с гостите, а на тръгване тя хвърли букета си към тях от стълбището, после целуна родителите си и им благодари, макар да знаеше, че ще се видят на следващия ден преди отплаването на кораба. Разцелува и Питър и Джейн и изтича до кухнята да се сбогува с прислугата. След това, сред водопад от цветя и ориз потеглиха в наетото бентли към хотел «Уолдорф Астория», където щяха да прекарат нощта. За миг в очите на Сара се появиха сълзи. Сега животът й коренно се променяше. Този път всичко беше съвсем различно. Наистина силно обичаше Уилям, но щяха да живеят толкова далеч, чак в Англия. За секунда я обзе тъга при мисълта, че ги напуска. По пътя към хотела тя седеше притихнала в колата, отдадена на чувствата си.
— Бедничката ми любима — сякаш четеше мислите й, — отделям те от всички тези хора, които те обичат. Но аз също те обичам. И ти обещавам, че ще се стремя винаги да бъдеш щастлива, където и да сме. — Притегли я в прегръдките си и докато му шепнеше, тя се почувствува сигурна и защитена.
— Аз също, скъпи.
Останалата част от пътя пропътуваха прегърнати, уморени, ала успокоени. Бяха изкарали един чудесен, но и много изтощителен ден.
Когато пристигнаха в хотела, ги посрещна лично управителят, който, покланяйки се при всяка дума, им изказа искрените си почитания. Всичко това се стори доста забавно на Сара. Беше толкова префърцунено, че докато стигнат до огромния си апартамент, тя вече се смееше на глас, възвърнала хубавото си настроение.
— Засрами се — усмихнато й се скара Уилям. — От теб се очаква да приемаш тази проява на уважение със съвсем сериозен вид! Горкият човек, щеше и краката да ти целуне, ако му беше разрешила. И може би трябваше да го направиш — продължи да я закача той. Уилям бе свикнал с подобен род държане, но знаеше, че тя още не е.
— Беше толкова глупаво, едва се сдържах.
— Ще трябва да привикнеш, скъпа. Това е само началото. И ще продължи дълго, доста дълго. Страхувам се, че може дори да ни надживее.
Предстояха им много нови неща, а Уилям бе помислил за всичко, така че да започнат добре и щастливо съвместния си живот. Багажът й беше докаран още сутринта, а дантелената нощница заедно с пеньоара и атлазените пантофки бяха извадени и я чакаха да ги сложи. Беше поръчал шампанско, което бе вече сервирано в спалнята. Малко по-късно, докато още разменяха впечатления от сватбата и отпиваха по малко, двама келнери поднесоха среднощна вечеря — черен хайвер и пушена сьомга, както и бъркани яйца, в случай че от притеснение не бе успяла да хапне, което се оказа вярно, макар да й беше неудобно да признае, че умира от глад. Имаше и малка сватбена торта, украсена с традиционните марципанени младоженка и младоженец, специален подарък от управителя и сладкаря.
— Наистина си помислил за всичко! — възкликна тя, едно източено, грациозно дете, което щастливо пляскаше с ръце при вида на хайвера и тортата. Келнерите дискретно излязоха. Уилям пристъпи към нея и я целуна.
— Помислих си, че може да си гладна.
— Идеално ме познаваш — засмя се Сара и загреба от хайвера, а Уилям последва примера й.
В полунощ продължаваха да си бъбрят, макар че вече бяха приключили с вечерята. Сякаш имаха неизчерпаем източник на общи интереси и разнообразни теми за обсъждане, и то точно тази нощ. Но Уилям си беше наумил друго и след известно време започна да се прозява и протяга, правейки й деликатен намек.
— Отегчавам ли те? — изведнъж се разтревожи тя, което го разсмя. В някои отношения тя все още беше много млада и това му харесваше.
— Не, любов моя, но старият човек е просто капнал от умора. Дали мога да те предумам да продължим този крайно интересен разговор утре сутринта? — Обсъждаха руската литература, сравнена с руската музика, тема, която едва ли беше толкова неотложна.
— Съжалявам. — Тя също беше уморена, но толкова щастлива, че е с него, та не би имала нищо против цяла нощ да не спят. А и беше много млада. Понякога беше почти дете.
Апартаментът бе с две бани и минута по-късно той влезе в едната. Сара се озова в другата, като тихичко си тананикаше, бе си взела нощницата и пантофите, както и тоалетната чантичка. Стори му се, че изминаха часове, преди тя да излезе оттам. Беше загасил осветлението и дискретно я очакваше под завивките. На процеждащата се от банята светлина успя да види, че изглежда зашеметяващо в дантелената си нощница.
Тя колебливо се отправи на пръсти към леглото, дългата й черна коса беше прелъстително преметната през едното рамо, а магията на парфюма й се усещаше дори от разстояние. Сара винаги използуваше «Шанел №5» и неговият аромат неизменно му напомняше за нея, където и да го лъхнеше. Той продължи да лежи, без да помръдва, и да я наблюдава в полумрака. В колебанието си му заприлича на млада гълъбица. Най-после бавно се приближи до леглото.
— Уилям… — тихо прошепна. — Спиш ли? — Както бе вперил жален поглед в нея, не му оставаше нищо друго, освен да избухне в смях. Пет месеца беше чакал този момент, а тя си мислеше, че е заспал в първата си брачна нощ, без дори да я изчака. На моменти обожаваше невинността й и абсурдното й чувство за хумор. Беше чудесна и тази вечер бе луд по нея.
— Не, не спя, любов моя — усмихна се той в тъмното. Беше всичко друго, но не и заспал, когато нежно протегна ръце към нея. Тя седна на леглото до него, леко уплашена сега, когато вече нямаше бариери помежду им. Уилям усети това и започна много нежно и търпеливо да я целува. Искаше да пробуди у нея такова желание, каквото той изпитваше в момента. Искаше всичко да бъде непринудено и с лекота. Ала нужен бе само миг, за да лумне нейното огнено влечение към него и когато ръцете му се отправиха към места, които никога преди не бяха докосвани, тя усети в себе си прилив на страст, за каквато дори не бе подозирала. Онова, което по-рано беше научила за любовта, бе ограничено, почти изцяло лишено от нежност и истинско чувство. Уилям беше по-различен от мъжете, които познаваше, а от Фреди Ван Диъринг го делеше пропаст.
Уилям целият гореше от желание, докато нежно галеше гърдите й, после ръцете му обгърнаха тънкия й ханш и продължиха надолу, там, където се срещаха краката й. Пръстите му бяха нежни и сръчни и когато най-накрая изхлузи нощницата и я захвърли на пода, тя вече стенеше. Тогава той леко я обгърна и проникна в нея колкото можеше по-бавно. Но нямаше нужда дълго да се сдържа. Беше изненадан и очарован, когато откри, че тя е опитен и енергичен партньор. И така, опитвайки се да уталожат страстта, която ги изгаряше от толкова време, те се любиха до зазоряване, когато и двамата се отпуснаха на леглото, преплели тела, напълно задоволени, но и съвсем изтощени.
— Боже мой… ако знаех, че ще изпитам такова нещо, щях да те съборя на земята и да се хвърля върху тебе още при първата ни среща у Джордж и Белинда. — Сара само сънено му се усмихна. Беше щастлива, че и той е задоволен, защото тя самата бе изпитала наслада, за каквато не беше и мечтала.
— Не знаех, че ще бъде така — тихо пророни тя.
— Нито пък аз — усмихна се той и се надвеси, за да я погледне отгоре. Струваше му се още по-красива сега, когато я беше имал. — Ти си забележителна жена. — Тя леко се изчерви от думите му, но само след миг потънаха в сън, здраво прегърнати като две щастливи деца.
Два часа по-късно, в осем часа, ги стресна звънът на телефона. Обаждаха се от рецепцията, тъй като бяха поръчали събуждане. В десет трябваше да бъдат на борда на кораба.
— О, господи… — изпъшка той, премигвайки на светлината, и вежливо благодари за позвъняването. Не знаеше дали от секса или от шампанското, но се чувствуваше така, сякаш всичките му жизнени сокове са изсмукани до последната капчица. — Разбирам какво му е било на Самсон след срещата с Далила. — Подръпна една дълга черна къдрица, която се беше увила около стегнатата й гръд, наведе се да я целуне по зърното и усети, че отново се възбужда, колкото и да му изглеждаше невероятно. — Мисля, че съм умрял и се намирам в рая.
Преди да станат, отново се любиха, след което трябваше набързо да се облекат, за да успеят за кораба. Нямаха никакво време за закуска, успяха само да изгълтат по чаша чай на тръгване и закачливо усмихнати, затвориха пътническите си чанти и слязоха при чакащата ги лимузина, а Сара се опитваше да си придаде тежест, достойна за положението й на херцогиня.
— Дори през ум не ми е минавало, че херцогините правят такива неща — прошепна му тя в колата, след като вдигнаха стъклото между тях и шофьора.
— Те и не правят. Повярвай ми, ти си изключителна, скъпа. — Когато се качиха на борда на «Нормандия» Уилям имаше такъв вид, сякаш през нощта беше намерил в обувката си най-големия диамант.
Чувствуваше се малко нелоялен, защото тръгваха с френски кораб, но французите са толкова интересни хора, пък и беше чул, че предлагат чудесно пътуване.
Посрещнаха ги като кралски особи и ги настаниха в апартамента «Довил» на слънчевата палуба. Апартаментът близнак «Трувил» беше зает от махараджата на Карпуртхала, който вече няколко пъти бе пътувал в него, още от първия курс на кораба.
Уилям остана много доволен от огледа на приемната им.
— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че французите са ненадминати по отношение на комфорта. — През всичките си странствувания по света никога досега не беше виждал подобен лукс. Очевидно беше страхотен кораб и малкото, което до момента бяха видели от него, обещаваше изключително пътуване.
Приемната беше задръстена от шампанско, цветя и кошници с плодове, но Сара успя да забележи, че един от най-красивите букети беше от родителите й, имаше цветя и от Джейн и Питър. Само миг по-късно всички те бяха на борда. Двете сестри захихикаха като млади момичета, когато Джейн й зададе шепнешком някакъв въпрос. Преди отплаването Сара и Уилям отново благодариха на Томпсънови за отличното сватбено тържество.
— Прекарахме чудесно — увери ги Уилям за кой ли път. — Беше превъзходно във всяко едно отношение.
— Сигурно сте били съвсем изтощени и двамата — заключи Едуард.
— Да, така беше — уклончиво отговори Уилям, надявайки се, че звучи убедително. — Пихме по едно шампанско в хотела и после направо се строполихме в леглото. — При тези думи Сара му хвърли бърз поглед и той се молеше само да не се е изчервил. Когато мина покрай нея, тайничко я щипна отзад. Междувременно Виктория й прошепна колко добре изглежда в новата си рокля. Купиха я като част от чеиза. Беше от бял кашмир с красива драперия от едната страна на ханша, а отгоре Сара беше наметнала новото палто от сребърна лисица, специален подарък от родителите й, да я топли през дългите английски зими. Имаше много елегантен вид с него и с великолепната шапка, украсена отзад с две огромни черни пера.
— Изглеждаш прекрасно, скъпа — възхити се майка й и за част от секундата Джейн усети, че я бодна лека завист към сестра й. Очакваше я блестящ живот, а и Уилям бе толкова чаровен мъж. Тя самата силно обича съпруга си, ала животът им не можеше да се нарече вълнуващ. Но пък бедната Сара бе преживяла толкова страдания преди това. Просто да не повярва човек, че такава тъжна история имаше такъв щастлив край. Така завършват само приказките. Тази приказка обаче не свършваше и Джейн се надяваше, че сестра й ще бъде много щастлива в Англия със своя херцог. Не би могла и да предположи друго, той е толкова мил и толкова красив. Джейн въздъхна, докато ги наблюдаваше изправени един до друг, хванати за ръце, сияещи от щастие.
— Ваша светлост… — Помощник-капитанът надникна през вратата на приемната, деликатно напомняйки, че всички гости трябва да слязат на брега през следващите няколко минути. Съобщението извика сълзи в очите на Джейн и на Виктория, а Сара трябваше да преглъща своите, докато целуваше майка си и сестра си, после и баща си и накрая племенниците си. Тя силно ги притисна до гърдите си, след което още веднъж прегърна баща си за сбогом.
— Пишете ми, моля ви… не забравяйте… ще се приберем в Лондон веднага след Коледа. — Бяха решили да прекарат празника сами на континента. Майката на Уилям ги увери, че има толкова работа в имението, та изобщо няма да забележи отсъствието им. А на Уилям много му допадна идеята да прекара Коледа в Париж сам със Сара.
Младата жена отново се наметна с коженото палто и всички излязоха на палубата, където пак я разцелуваха, а с Уилям се ръкуваха, след което Едуард поведе малкото си стадо надолу по мостика. В неговите очи също имаше влага и когато погледът му срещна Сариния, сълзите потекоха по бузите му, ала той дори не се опита да ги скрие.
— Обичам ви — каза тя без думи, бясно махаше с една ръка, а с другата се беше вкопчила в Уилям. Докато напускаха пристанището сред водопад от конфети и разноцветни ленти, Сара им изпрати по една въздушна целувка. Под звуците на «Марсилезата», долитащи от съседна палуба, тя продължи да се взира в тях и гледайки как бавно се отдалечават от нея, си мислеше колко много ги обича и че завинаги ще останат в сърцето й.
Уилям я стискаше здраво за ръката, докато корабът зави по река Хъдсън и кеят се изгуби от поглед. По бузите на Сара се стичаха сълзи и тя се задави от ридания, когато той я взе в прегръдките си.
— Успокой се, скъпа. Аз съм с тебе… Скоро пак ще дойдем да ги видим. Обещавам ти — искрено я увери той.
— Извинявай… толкова неблагодарно е от моя страна… Просто… Всичките ги обичам толкова много… обичам и теб… — Бяха й се струпали много неща през последните няколко дни и тя още не можеше да дойде на себе си. Уилям я поведе към каютата им, където й предложи шампанско, но тя с уморена усмивка му призна, че има нужда само от чаша кафе.
Той позвъни на стюарда и поръча кафе за нея и жасминов чай за себе си, както и няколко препечени филийки с ким вместо закуска. Докато отпиваха по глътка с парченце от филийките и разговаряха, тъгата й постепенно премина и тя се почувствува по-добре. На него му харесваше това, че Сара се привързва толкова силно и открито показва чувствата си.
— Какво ти се прави днес? — попита я Уилям, докато прелистваше менютата и рекламните брошури за най-различни спортни игри и развлечения, които им предлагаше този огромен кораб. — Да поплуваме в басейна преди обяд? Или да поиграем на фризби, та веднага след чая можем да отидем на кино? Чакай да видя, ще дават «Жената на хлебаря» на Марсел Паньол, ако не си го гледала. — Беше го гледала, а минатата година много й допадна друг филм на Паньол — «Жътва», но в момента всичко това не я вълнуваше. Беше й интересно да е с него, независимо какво ще правят, и затова се приближи да разгледат заедно една от брошурите. Смая се от изключителното разнообразие, което предлагаше на пътниците си френската плавателна компания, и както си четеше, усети, че Уилям я докосва по шията, а после ръката му леко се плъзна към гърдата й и той започна да я целува. Следващото, което усети, беше, че някак си се бяха озовали на леглото, и така всички други форми на развлечение минаха на заден план. Когато отново дойдоха на себе си и Сара разбра, че вече е обяд, дрезгаво се изсмя и захапа една от филийките с ким, които така си бяха останали в чинията до леглото.
— Май няма да спортуваме много през това пътуване, а?
— Чудя се дали изобщо ще излезем от тази каюта. — И сякаш в подкрепа на думите си Сара взе да го закача, а той реагира по-бързо, отколкото тя самата очакваше.
После отидоха да вземат по един душ в банята и там отново се любиха, а когато решиха да се поразходят, беше вече късен следобед и двамата се почувствуваха малко неудобно, че толкова часове бяха прекарали затворени в каютата си.
— Представяш ли си каква репутация ще си спечелим на кораба? — прошепна й Уилям. — Добре, че се спряхме на френската компания.
— Мислиш ли, че знаят? — смути се леко Сара. — В крайна сметка това е нашето сватбено пътешествие…
— Точно така. Боже мой, как можах да забравя! Знаеш ли, май съм си забравил портфейла на писалището. Имаш ли нещо против да се върнем да го взема?
— Ни най-малко — с готовност се съгласи Сара, макар че не можа да си представи за какво му е притрябвал портфейл на палубата. Но тъй като бе пожелал да се върнат обратно, тя го последва и влезе в каютата. Още не бе успяла да затвори вратата и той я сграбчи.
— Уилям! — изписка Сара. Отговори й със смях, при което и тя се разсмя. — Ти си един сексуален маниак!
— Не, не съм. Уверявам те, че обикновено съм си съвсем нормален. За всичко си виновна ти! — отговори й той, като я целуваше и хапеше по шията, ръцете, гърдите, бедрата, а и по някои още по-привлекателни местенца.
— Аз ли? Че какво съм направила? — Тя се наслаждаваше на всеки миг, докато бавно се плъзнаха на пода и той започна да я люби отново.
— Прекалено съблазнителна си — отговори й Уилям, като притвори очи и проникна в нея, докато половината им дрехи бяха все още по тях, а другата лежеше разхвърляна по пода на приемната.
— Ти също — измърка тя, след което нададе приглушен вик. Мина доста време, преди да станат и да се отправят към банята, а остатъкът от дрехите им очерта пътечка след тях.
Въобще не си направиха труд да отидат на вечеря, а когато техният стюард позвъни и попита дали да им поднесе вечерята в каютата, Уилям отказа, обяснявайки с плачевен глас, че и двамата страдат от морска болест. Тогава им предложи само супа и сухи бисквити, но Уилям продължи да настоява, че спят. След като затвори, дребничкият французин се захили на камериерката.
— Морска болест? — съчувствено се осведоми тя, като се питаше дали наистина е така, ала той бързо й смигна. Беше успял добре да ги огледа и не можеха да го заблудят.
— Ами, плува ли корабче? Меден месец!  — Сватбено пътешествие, обясни й стюардът. Тя се разсмя и той бързо я щипна отзад.
На следващата сутрин Уилям и Сара се появиха на палубата отпочинали и свежи и Уилям сякаш не можеше да спре да й се усмихва. Това разсмя Сара и когато след кратката разходка се настаниха в два шезлонга на палубата, тя каза:
— Знаеш ли, хората лесно ще се досетят какво сме правили, ако не спреш да се хилиш по този начин.
— Не мога. Никога в живота си не съм бил толкова щастлив. Кога ще се прибираме в каютата? Подозирам, че това започва да ми става мания.
— Ако отново ме докоснеш, ще повикам капитана. Докато стигнем до Париж, ще бъда неспособна да се държа на краката си.
— Аз ще те нося — захили се той, наведе се към нея и я целуна. Всъщност тя никак не се притесняваше от това, което ставаше между тях. Харесваше й да го правят, харесваше и него. Този ден положиха усилие да поразгледат кораба и успяха да останат далеч от леглото до следобедния чай. После си позволиха малка награда, след което, макар и пряко волята си, се облякоха за вечеря.
Сара беше възхитена от трапезарията на «Нормандия». Сякаш се озоваха в някаква приказна страна на елегантност и разкош — таванът беше висок колкото три палуби, а самото помещение малко по-дълго от огледалната зала в двореца Версай и не по-малко впечатляващо. Таванът беше позлатен, а по стените имаше осветителни колони, високи по шест метра. Когато влязоха, разбраха, че трябва да слязат по едно безкрайно стълбище, застлано със син килим. Уилям носеше бяла вратовръзка, подобно на всички присъствуващи мъже.
— Фактът, че тази вечер се храним в трапезарията на кораба, означава ли, че меденият ни месец приключи? — прошепна тя.
— Ами и аз самият леко се поуплаших от това — призна той, докато поглъщаше суфлето си. — Мисля, че трябва да се приберем в каютата час по-скоро. — Весел смях посрещна думите му.
След вечерята се отбиха за малко в големия салон над столовата, където потанцуваха, а после прекосиха палубата, като се целуваха под звездите. Най-накрая отново се озоваха в приемната на апартамента си. Беше идеално сватбено пътешествие и те се забавляваха чудесно — плуваха, разхождаха се, танцуваха и правеха любов. И в прекия, и в преносния смисъл се намираха между два свята — стария и новия. Опитаха се да се държат настрана от другите пътници, макар че повечето от пътуващите в първа класа знаеха кои са, и често се случваше да чуят как си шепнат имената им, когато минаваха покрай тях.
«Херцог и херцогиня Уитфийлд.»
«Уиндзор ли? — попита веднъж една богата вдовица. — Много по-млада е, отколкото си я представях… и по-хубава…»
Сара не успя да сдържи усмивката си, а Уилям нежно я пощипна и я нарече Уолис.
— Никога не ме наричай така или и аз ще започна да ти викам Дейвид!
Още не беше се запознала с тях, но Уилям й беше казал, че вероятно ще се наложи да им направят официално посещение в Париж.
— Твърде възможно е да ти допадне повече, отколкото очакваш. Тя не е моят тип, но е доста очарователна. А той е много по-щастлив от преди и твърди, че дори можел вече да спи нощем. Струва ми се, че знам защо — захили се Уилям. Той самият спеше чудесно между сеансите с красивата си съпруга.
Последната вечер бяха поканени на капитанската маса и присъствуваха на галавечерята. Предишния ден участвуваха и в бала с маски, облечени като махараджа и махарани, в костюми под наем и окичени с бижутата на Сара. Ролите чудесно им прилягаха. Уилям изглеждаше много красив, а Сара излъчваше нещо екзотично. Но умело поставеният грим и разголеният й пъп доведоха до преждевременното им оттегляне в каютата. Стюардите вече сключваха облози помежду си колко време могат да издържат навън. До момента най-голямото им постижение беше четири часа.
— Дали пък да не останем завинаги на кораба? — предложи Сара през последната им нощ, отпускайки се на леглото след поредната порция любов. — Вече не съм сигурна, че искам да ходя в Париж. — Уилям беше резервирал апартамент в «Риц» за един месец. Междувременно щяха да посетят с кола различни замъци извън Париж. Искаха да видят Бордо, Лоара, Тур и Фобур Сент-Оноре заради «Шанел», «Диор», «Менбоше» и «Баленсиага», както с усмивка беше добавила тя.
— Лошо момиче — укори я Уилям нежно и отново се плъзна в леглото до нея. По едно време му хрумна мисълта дали не бяха направили някое бебе след цялата тази любовна оргия през изтеклата седмица. Искаше му се да я попита, но все още се чувствуваше някак неудобно. Събра кураж за това чак по-късно през нощта. — Ти… ъъ… никога не си забременявала, нали, докато… имам предвид, предишния път? — Беше му любопитно, пък и досега не я беше питал. Но отговорът й го изненада.
— В интерес на истината, забременях — каза го много тихо, без да го погледне.
— И какво стана? — Очевидно не беше родила детето и той се зачуди за причината. Надяваше се да не е направила аборт, тъй като би било много болезнено за нея, а и можеше да я лиши от възможността да има деца. Никога преди да се оженят не бяха разговаряли по този въпрос.
— Загубих го — задавено отговори тя, споменът все още й причиняваше болка, макар вече да съзнаваше, че е било за добро.
— И защо? Случи ли ти се нещо? — И тогава разбра колко глупав е въпросът му. При брак като нейния всичко е могло да й се случи. — Няма значение. Повече няма да се повтори. — И нежно я целуна, а след малко тя потъна в сън, изпълнен с бебета от Уилям.
На следващата сутрин напуснаха кораба и заминаха за Париж, като през целия път си бъбриха и се смяха, а когато пристигнаха и се настаниха в хотела, побързаха да излязат на покупки.
— Аха! Най-после открих нещо, което обичаш толкова, колкото и да се любим. Горчиво съм разочарован, Сара. — Но всъщност чудесно прекараха из магазините на «Хермес», «Шанел» и «Бушрон», както и при по-неизвестните им събратя бижутери. Купи й прекрасна широка гривна от сапфири с диамантена закопчалка и страхотни рубинени обеци и огърлица.
— Господи, Уилям… Чувствувам се гузна. — Знаеше, че беше изхарчил цяло състояние, но сякаш не му правеше никакво впечатление. А и бижутата бяха приказни и страшно й харесваха.
— Не ставай глупава — махна с ръка той, сякаш беше нещо съвсем обикновено. — Само ми обещай, че два дни няма да си подаваме носа от стаята. Това е данъкът, който ще искам да ми плащаш всеки път, когато излизаме на пазар.
— Ти не обичаш ли да пазаруваш? — Изглеждаше леко разочарована, миналото лято чудесно се бяха забавлявали по магазините.
— Обожавам. Но предпочитам да се любя със съпругата си.
— О, това ли било… — засмя се тя и побърза да откликне на желанията му веднага щом се прибраха в стаята си в «Риц».
И така, продължиха редовно да ходят на пазар заедно. Купи й много красиви дрехи от «Жан Пату», леопардово палто от «Диор» и дълъг наниз перли от «Мубусен», с които не се разделяше нито за миг. Успяха дори да посетят Лувъра. А през втората седмица от престоя си отидоха на чай у херцог и херцогиня Уиндзор. Сара трябваше да признае, че Уилям беше прав. Макар да имаше предубеждения към херцогинята, откри, че тя е изключително очарователна. А той беше прекрасен човек. Стеснителен, предпазлив, резервиран, но и изключително мил, стига да го опознаеш. И много остроумен, когато се отпусне пред хора, които са му близки. В началото се чувствуваха доста неловко, а и за голямо съжаление на Сара Уолис се опита да направи неуместно сравнение помежду им. Но Уилям бързо я обезсърчи. Сара даже леко се смути от студенината му към херцогинята. Нямаше никакво съмнение относно неговите чувства спрямо нея, макар да изпитваше дълбока привързаност и уважение към братовчед си.
— Голям срам, че въобще се свърза с тази жена — сподели по пътя на връщане. — Просто абсурд и ако не беше тя, той все още щеше да е крал на Англия.
— Нямам усещането, че царуването му е било особено приятно. Но може и да греша.
— Ни най-малко. Не му харесваше, не го и привличаше. Все пак беше негов дълг. Но и не мога да не призная, че Бърти се справя превъзходно. Той е чудесен човек. И направо ненавижда тази жена.
— Сега вече мога да си обясня защо хората толкова я харесват. По някакъв начин успява да те грабне и да те завърти на малкия си пръст.
— Тя е истински виртуоз в това отношение. Забеляза ли бижутата, които й е подарил? Гривната от диаманти и сапфири му струваше цяло състояние. «Ван Клийф» я изработиха по поръчка след сватбата. — А по време на тяхното посещение Уолис вече притежаваше пълен комплект към нея — огърлица, обеци, брошка и два пръстена.
— Повече ми хареса гривната, която носеше на другата ръка — тихо каза Сара. — Тънкият диамантен браслет с кръстчетата. — Беше много по-дискретна и Уилям си я отбеляза наум за бъдещ подарък. Освен това беше им показала и една страхотна гривна от «Картие», която представляваше цветя и листа от сапфири, рубини и смарагди. Беше я нарекла «моята плодова салата».
— Така или иначе, ние изпълнихме дълга си, скъпа. Щеше да бъде много грубо, ако не бяхме ги посетили. Сега мога да успокоя мама. Винаги много е обичала Дейвид. Едва не получи удар, когато той се отказа от трона.
— Да, а после заяви, че нямала нищо против, когато ти го стори — тъжно отбеляза Сара. Все още се чувствуваше виновна за жертвата, която той трябваше да направи. Сигурна беше, че това щеше да я тормози цял живот, макар че него явно изобщо не го притесняваше.
— Едва ли може и дума да става за сравнение — нежно отвърна Уилям. — Той беше на трона, скъпа. А аз никога нямаше да бъда. Мама наистина изпитва голямо уважение към тези неща. Но тя никога не е очаквала аз да стана крал, би било пълен абсурд.
— Да, предполагам, че е така.
Слязоха от колата на няколко пресечки от хотела и бавно се отправиха натам, при което пак се върнаха към разговора за херцог и херцогиня Уиндзор. Бяха поканени отново да ги посетят, но Уилям им беше обяснил, че на следващия ден тръгват на обиколка из провинцията.
Вече си бяха набелязали да видят река Лоара, а той искаше да се отбият да разгледат и Шартр. Още не беше ходил там.
Когато поеха на другата сутрин с малкото рено под наем, шофирано от него, и двамата бяха в превъзходно настроение. Бяха си взели кошница за пикник, пълна с храна в случай, че не открият подходящ ресторант. Само на час път извън Париж пейзажът ставаше пасторален, а дърветата и ливадите все още зеленееха на места. Тук-там се мяркаха коне, крави, ферми, а след още един час стада овце започнаха да пресичат пътя им. Докато се хранеха на една поляна, край тях спря козел и любопитно започна да ги изучава. Бяха очаквали дъжд, но до момента времето беше прекрасно.
Имаха резервации в малки крайпътни хотели и смятаха да отсъствуват от Париж десетина дни. Ала на третия все още бяха изминали само около сто и шестдесет километра, а и странноприемницата в Монбазон, където бяха отседнали, толкова им харесваше, че не им се искаше да тръгват.
Собственикът им беше препоръчал някои забележителности из околностите. И така, те разгледаха няколко малки църквички, една прекрасна стара ферма и две страхотни антикварни магазинчета. А местният ресторант беше най-добрият, който някога бяха посещавали.
— Обожавам това място — щастливо сподели Сара, докато омиташе чинията си. Откакто дойдоха тук, бе започнала да се храни много добре и вече взе да се позакръгля, което много й отиваше. По едно време Уилям бе започнал да си мисли, че нейната слабост не е никак здравословна.
— Но утре ще трябва да продължим на всяка цена.
И двамата съжаляваха, когато тръгнаха на другия ден, а само час по-късно, за голямо раздразнение на Уилям, колата затъна по пътя. Един местен жител им помогна да я измъкнат и им даде още бензин, за да продължат. След половин час спряха да обядват край старинна каменна порта с изкусна решетка от ковано желязо, която зееше отворена и водеше към изоставен, буренясал път.
— Прилича на вратата за рая — пошегува се Сара.
— Или за ада. Зависи какво сме заслужили. — Усмихна й се той, макар че вече отлично знаеше каква ще бъде съдбата му. Откакто се ожени за Сара, беше стъпил в рая.
— Да влезем ли да проучим? — Беше млада, изпълнена с желание за приключения и това, много му харесваше.
— Защо не! Но, току-виж, изскочи някой разярен стопанин и започне да стреля по нас.
— Не се тревожи. Аз ще те защитавам. Пък и прилича на място, изоставено от години — насърчи го тя.
— Цялата провинция има такъв вид, глупачето ми. Тук не е Англия.
— Ах ти, сноб такъв! — порица го Сара, след което бавно тръгна по пътя. Решиха да махнат колата от шосето, за да не привличат любопитни очи към малката си авантюра.
Известно време им се струваше, че това е просто стар селски път, когато изведнъж съзряха недалеч дълга алея, оградена от величествени дървета и обрасла с буренаци. Ако беше по-добре поддържана, щеше да прилича на входната алея към Уитфийлд или към имението на Томпсънови в Саутхамптън.
— Хубаво е тук. — По дърветата наоколо чуруликаха птици и Сара започна да си тананика, докато вървяха през избуялите треви и храсталаци.
— Май няма кой знае какво за гледане тук — заключи Уилям, тъй като почти бяха стигнали края на алеята. В същия миг обаче видя в далечината огромна каменна страда. — Боже мой, но какво е това? — Сякаш пред очите им се издигаше Версай, ала когато приближиха, видяха, че къщата нуждае от сериозен ремонт. Всичко беше изоставено и занемарено, а някои от стопанските постройки само дето не се бяха срутили. В подножието на хълма се гушеше някакво подобие на къщичка, която преди години сигурно е била къщата на пазача, но сега надали бе годна за обитаване.
От дясната им страна имаше конюшня, както и пристройка за карети. Уилям беше приятно изненадан и на минаване покрай нея надникна вътре и откри две старинни карети с позлатени гербове на вратичките.
— Какво очарователно място! — усмихна се той на Сара, доволен, че го беше накарала да дойдат.
— Какво ли е било, как мислиш? — Тя възхитено разглеждаше каретите, конските принадлежности и старите ковашки инструменти.
— Древен замък, а това тук са конюшните. Но е в толкова плачевно състояние, сякаш е изоставен отпреди двеста години.
— А може и точно така да е — засмя се Сара въодушевено. — Дори може би си има призрак!
Тогава той започна да издава нечовешки звуци, като се преструваше, че всеки миг ще се нахвърли върху нея, и така двамата бавно се заизкачваха към сградата, която приличаше на замък от приказките или на красив сън. Очевидно не беше толкова стар, колкото Уитфийлд или замъкът на Джордж и Белинда, където се бяха запознали, но според оценката на Уилям бе на не по-малко от двеста и петдесет — триста години.
Когато стигнаха до него, останаха поразени от изящната архитектура. Очевидно е имало парк, градини, както и добре поддържани, оградени с жив плет алеи, ала сега всичко беше буренясало. Централният вход, който се издигаше пред тях, беше величествен. Уилям опита прозорците и вратите, но те всички бяха залостени. Надникнаха през една пролука в разбитите пречки на капаците и зърнаха прекрасна подова настилка, фино резбовани корнизи и високи тавани. Трудно можеше да се види нещо повече, но очевидно беше забележително място. Двамата имаха чувството, че са се върнали назад във времето и са се озовали в епохата на Луи XIV, Луи XV или пък Луи XVI. И току-виж иззад ъгъла се появеше карета, от която да изскочат мъже с перуки и атлазени панталони и да започнат да ги разпитват какво правят тук.
— Как мислиш, на кого ли е принадлежал? — запита тя, дълбоко заинтригувана от цялата обстановка.
— Местните жители би трябвало да знаят. Едва ли е тайна. Та това е огромно имение.
— Смяташ ли, че все още е на някого? — Изглеждаше така, сякаш е изоставено от години, но все пак не можеше да няма собственик.
— Би трябвало. Ала явно не е човек, който го желае или който има възможност да го поддържа. — Беше в ужасно състояние, дори мраморните стъпала отпред бяха изпочупени. Приличаше на място, където от десетилетия не е стъпвал човешки крак.
Очите на Сара блестяха, докато оглеждаше наоколо.
— Не би ли било чудесно да вземеш едно такова място, да го ремонтираш из основи и да възстановиш предишния му вид… — Само при мисълта за това очите й засвяткаха, а той артистично се хвана за главата, имитирайки ужас и отчаяние.
— Имаш ли представа колко работа означава това? Съвсем бегла представа… а за разходите въобще да не говорим. Ще е необходима цяла армия от работници, само за да постегне тия руини, плюс всички банки на Англия.
— Но помисли само колко красиво ще стане след това. Наистина си заслужава.
— За кого? — засмя се той развеселен. Откакто я познаваше, никога не беше я виждал толкова развълнувана от нещо. — Как може да се въодушевиш така от подобно място? Та то е същинска гробница. — Всъщност и той беше развълнуван. Но си даваше ясна сметка, че тук се изисква огромна работа, а не някакъв си ремонт. — Ще разпитаме, като се върнем обратно на шосето. Сигурно ще ни кажат, че десет човека са убити тъдява и въобще, че мястото е ужасно. — През целия път до колата я будалкаше, ала тя се правеше, че не му обръща внимание. Заяви, че това е най-красивото нещо, което е виждала през живота си, и допълни, че ако има възможност, ще го купи на секундата, на което Уилям повярва без колебание.
Стана така, че малко преди да стигнат шосето, срещнаха един възрастен фермер и Уилям го попита на френски за порутения замък, а той им разказа много неща. Сара се стараеше да разбере колкото се може повече и успя да схване главното. Замъкът се наричал Мьоз и бил изоставен от около осемдесет години, някъде към 1860-а. Преди това бил обитаван от една и съща фамилия в продължение на две столетия, но последният неин представител починал, без да остави наследници. Така замъкът преминал в ръцете на поколения братовчеди и далечни роднини, та старият човек не можеше да каже със сигурност кой е собственикът в момента. Накрая допълни, че когато бил дете, там все още живеели хора, старата графиня Мьоз, която не можела да се грижи добре за имението. Но след нейната смърт, тогава той бил вече ученик, мястото съвсем западнало.
— Колко тъжно! Чудя се, защо ли никой не се е опитал да го постегне?
— Вероятно защото ще са необходими много пари. А французите минаха през доста тежки времена. Пък дори и след като бъде възстановено, едно такова имение не е никак лесно за поддържане. — Отлично знаеше колко пари и грижи изискваше Уитфийлд, а това тук щеше да е много по-скъпо.
— Какъв срам! — Стана й тъжно, като се замисли за стария замък, как би могъл да се реставрира и как е изглеждал някога. С голяма радост би запретнала ръкави, та двамата с Уилям да го оправят.
Когато се качиха в колата. Уилям внимателно я погледна.
— Сериозно ли говориш, Сара? Наистина ли ти харесва мястото? Би ли искала в действителност да се захванеш с нещо такова?
— С огромно удоволствие — светнаха очите й.
— Ще има страшно много работа. А и никога няма да потръгне, ако лично не свършиш някои неща. Трябва да чукаш, режеш, мажеш, да се мъчиш и потиш наравно с хората, които ще наемеш. Знаеш ли, видях как Джордж и Белинда възстановяват имението си — нямаш представа колко труд падна. — Ала също така знаеше колко много си го обичат сега и колко скъпо им беше станало в процеса на работата.
— Да, но тяхното е много по-голямо, а и много по-старо. — Искаше й се да махне с магическа пръчица и да стане господарка на замъка Мьоз.
— Тук също няма да е лесно — благоразумно отбеляза Уилям. — Абсолютно всичко трябва да се ремонтира и възстанови, включително къщичката на пазача, конюшнята и плевнята.
— Не ме интересува — упорито каза тя. — С радост ще се захвана с такова нещо… стига ти да си до мен.
— Мислех си, че съм минал възрастта на безумните проекти. Трябваха ми петнадесет години, за да приведа в ред Уитфийлд, но пък знае ли човек, в твоите уста звучи доста съблазнително. — Той й се усмихна, изпълнен със задоволство, че бе имал щастието да я срещне в живота си.
— Ще бъде чудесно… — Очите й запратиха искри към него. Чувствуваше се като глина в ръцете й, би направил почти всичко, което тя пожелаеше.
— Да, но във Франция! Ами Англия?
Опита се да бъде любезна в отговора си, ала истината беше, че се влюби в това място. Все пак не й се искаше да прекалява. Може би ще струва ужасно скъпо или пък ще изисква страшно много работа.
— Бих била щастлива да живея тук. Но може и в Англия да намерим нещо подобно. — Само че там нямаше смисъл да търсят. Имаха Уитфийлд, който благодарение на грижите му бе в отлично състояние. А тук бе някак различно. Щеше да си бъде само тяхно, нещо, което двамата щяха да възстановят със собствените си ръце, един до друг. Никога през живота си не бе изпадала в такова въодушевление и съзнаваше, че е истинска лудост. Последното нещо, от което се нуждаеха, беше един порутен замък във Франция. Опита се да го забрави през следващите дни, но всичко, за което можеше да мисли през останалата част от пътуването, беше самотният замък, който беше обикнала силно. «Той има нужда от хора — мислеше си тя, — хора, които да го обичат.» Струваше й се някак одушевен, приличаше й на изгубено дете или на много тъжен старец. Но, така или иначе, си даваше сметка, че не й е писано да го притежава, и затова, след като се върнаха в Париж, повече не спомена за него. Не искаше Уилям да остане с впечатлението, че тя му се налага, и се примири с положението.
В Париж се прибраха няколко дни преди Коледа, когато градът беше изключително красив. Ходиха веднъж на вечеря в дома на херцог и херцогиня Уиндзор, обзаведен лично от Буден. През останалото време си бяха само двамата и се наслаждаваха на първата Коледа в съвместния си живот.
На няколко пъти Уилям се опита да се свърже с майка си, за да се увери, че не се чувствува самотна. Но всеки път тя беше някъде по съседните имения и вечеряше с роднини, а на Бъдни вечер беше поканена в Сандрингам заедно с кралското семейство за традиционната коледна вечеря. Бърти специално й беше изпратил кола, двама лакеи и придворна дама.
Сара се обади на родителите си в Ню Йорк, когато бе сигурна, че и Питър и Джейн ще бъдат там, и за миг я обзе носталгия. Но пък и Уилям беше толкова добър с нея, караше я да се чувства истински щастлива. За Коледа й подари изключителен пръстен със сапфир и дребни диаманти от «Ван Клийф», както и красива гривна от «Картие», изработена от диаманти, смарагди, сапфири и рубини, всички във формата на цветя. Беше видяла подобна прелест върху ръката на херцогиня Уиндзор и й се беше възхитила. Гривната беше необикновено произведение на изкуството и когато я получи, Сара направо се зашемети.
— О, скъпи, толкова ме глезиш! — Всеки подарък от него предизвикваше искрения й възторг. От търговците край Сена й беше купил, чанти, шалове, книги, които знаеше, че ще й харесат, както и някои дреболийки, дето я караха да се смее, като например куклата, която беше точно копие на любимата й играчка от детството. Познаваше я прекрасно, а и беше толкова щедър и досетлив.
От своя страна тя му подари блестяща златна табакера, инкрустирана със син емайл, произведение на Карл Фаберже, с личното посвещение на царица Александра за царя от 1916 година, чудесни принадлежности за езда, които той си беше харесал в «Хермес», както и един много изискан часовник от «Картие». На задния капак поръча да гравират следните думи: «Първа Коледа, първа любов, с цялото си сърце, Сара». Тези думи толкова го развълнуваха, че я върна обратно в леглото и отново се любиха. Повечето време от коледните празници прекараха в леглото, много доволни, че не се бяха прибрали в Лондон за безкрайните натруфени традиционни церемонии.
А когато се събудиха в късния следобед навръх Коледа, първото, което Сара видя, като отвори очи, беше усмивката му. Той я целуна по шията и й прошепна за кой ли път, че много я обича.
— Имам още един подарък за теб — призна Уилям. Но не беше сигурен дали това ще я зарадва или напротив. Беше най-безумното нещо, което някога беше правил, най-лудешкият момент в живота му и все пак имаше чувството, че тя ще бъде очарована. В такъв случай всичките му усилия щяха да бъдат възнаградени. От едно чекмедже извади малка кутийка, опакована в златиста хартия и завързана с тънка златиста панделка.
— Какво е това? — погледна го тя с детско любопитство, а той целият затрепери вътрешно.
— Отвори го.
Сара го разви бавно и внимателно, като се чудеше дали не е някакво бижу. Беше горе-долу с такива размери. Но в първата кутия имаше още една, по-малка, а в нея бе поставена къщичка, изработена от кибритена кутия. Погледна в пълно недоумение:
— Какво е това, любов моя?
— Отвори го — повтори той приглушено и някак уплашено.
Тя отвори кутийката и вътре откри малък лист хартия, на който имаше само няколко думи: «Замъкът Мьоз. Весела 1938 г. От Уилям — с цялата си любов».
Сара учудено го изгледа. Изведнъж разбра какво е направил и нададе вик на изумление, без да може да повярва, че се е решил на такова чудесно безумие. Никога дотогава не беше желала нещо толкова силно.
— Купил си го? — възкликна тя възхитена и прегръщайки го през шията, се тръшна на коленете му, както си беше гола.
— Твой е. Не зная дали сме луди или гениални. Ако не го искаш, можем да продадем земята и да го оставим да се разпадне или просто да забравим, че съществува. — Не беше много скъп. Само дето се беше оказало извънредно трудно да осъществи самата сделка. А сумата, която плати, изглеждаше просто смешна. Само реконструкцията на ловната хижа в Англия му беше струвала повече от цялото имение Мьоз, заедно със земята и всички постройки.
Сара беше страшно развълнувана, просто не можеше да си намери място от радост, което му донесе огромно удовлетворение. Цялата операция по покупката се беше оказала по-сложна, отколкото предполагаше. Замъкът Мьоз имаше четирима наследници. Двама от тях живееха във Франция, един в Ню Йорк и един нейде из затънтените краища на Англия. Адвокатите му бяха помогнали много за тази работа. Бащата на Сара пък се беше свързал чрез банката с наследницата в Ню Йорк. Точно както беше казал възрастният фермер, всички бяха далечни братовчеди на графинята, починала преди осемдесет години. Фактически хората, от които купи имението, бяха нейни наследници през няколко поколения и никой от тях не знаеше какво да го прави или как да бъде поделено, така че те просто го бяха изоставили на произвола на съдбата, когато Сара го откри и се влюби в него. Изведнъж тя тревожно го погледна.
— Много скъпо ли ти излезе? — Би се чувствувала виновна ако е така, макар дълбоко в сърцето си да беше убедена, че си заслужава парите. В действителност го беше купил на безценица. И четиримата наследници сякаш си отдъхнаха, че се бяха отървали от него и никой не се оказа алчен.
— Скъпо ще ни излезе ремонтът.
— Обещавам ти да свърша всичко сама… всичко! Кога можем да заминем за там и да почнем? — Тя подскачаше на коленете му като дете, а той само пъшкаше от удоволствие и болка.
— Първо трябва да се върнем в Англия, имам да уреждам някой неща. Така че, не знам… вероятно през февруари… или март?
— Не може ли да стане по-скоро? — Приличаше му на щастливо момиченце навръх Коледа.
— Ще се опитаме… — Беше безкрайно доволен, че тя така сияе. Сега вече и той се почувствува въодушевен. Сигурно ще е чудесно да работят заедно, рамо до рамо, стига, разбира се, работата да не ги съсипе и да грохнат. — Радвам се, че ти харесва. По едно време бях започнал да си мисля, че си го забравила и вече не го искаш. А колкото до баща ти, той смята, че съм полудял. Трябва да ти покажа някои от последните му телеграми. Твърди, че тази работа му напомня фермата на Лонг Айлънд, която си се опитала да купиш, а сега вече е напълно сигурен, че и двамата сме луди, очевидно затова толкова си подхождаме. — Тя се разсмя от удоволствие при мисълта за новата покупка, след което го погледна с познатия му палав поглед, който не остана незабелязан.
— Аз също имам още един подарък за теб… Струва ми се… Не ми се искаше да казвам нищо, преди да се върнем в Англия и да съм напълно сигурна… обаче твърде вероятно е… да си имаме бебе… — Погледна го срамежливо и все пак с известна гордост, а той я зяпна изумен.
— Толкова скоро? Сериозно ли говориш, Сара? — Не можеше да повярва.
— Трябва да е станало през първата ни брачна нощ, но ще бъда сигурна след още някоя и друга седмица. — Ала вече бе разпознала ранните симптоми. Този път сама ги беше забелязала.
— Сара, скъпа, ти си наистина невероятна! — Само за една нощ семейството им се беше увеличило, а се бяха сдобили и със замък във Франция, нищо, че бебето едва бе заченато, а замъкът бе полуразрушен от времето. Въпреки това и двамата бяха много доволни.
Останаха в Париж и малко след Нова година. Разхождаха се край Сена, правеха любов и се хранеха в интимната обстановка на малки бистра. След това се завърнаха в Англия, за да влязат в ролите си на херцог и херцогиня Уитфийлд.


11

Веднага щом се прибраха в Лондон, Уилям настоя Сара да посети личния му доктор на улица Харли, който потвърди предположението й. Беше влязла във втория месец и той й каза, че бебето ще се роди вероятно в края на август или началото на септември. Освен това й препоръча да бъде внимателна през първите няколко месеца заради аборта първия път. Иначе според него бе в отлично състояние и когато Уилям дойде да я вземе, го поздрави с очаквания наследник. Очевидно херцогът бе много доволен от себе си и от Сара и те с радост споделиха новината с майка му по време на посещението им за уикенда.
— Скъпи деца, но това е чудесно! — Тя беше направо във възторг и се държа така, сякаш след Дева Мария с Исус никой не беше успял да постигне такова нещо. — Искам да ви обърна внимание, че на вас ви трябваха само тридесет дни за нещо, което отне тридесет години на мен и бащата на Уилям. Поздравявам ви за скоростта и късмета. Какви умни деца сте само! — Тя вдигна наздравица в тяхна чест и те щастливо се засмяха. Очевидно старата херцогиня също беше много доволна от тях и отново сподели със Сара, че раждането на Уилям било и до ден-днешен най-щастливият миг в живота й. И тя като доктора я предупреди да не се претоварва, за да не навреди на себе си или на бебето.
— Но аз се чувствувам отлично! — И наистина се чувствуваше неочаквано добре, а и лекарят им беше позволил да се любят «в границите на разумното», намеквайки, че не е необходимо да се катерят по полилея или да се опитват да поставят олимпийски рекорди, нещо, което Сара побърза да предаде на Уилям. Той ужасно се беше уплашил, че сексът, в каквато и да е форма, би навредил или на нея, или на бебето.
— Честна дума, нищо няма да ни стане. Докторът така каза.
— А той откъде знае?
— Та нали е доктор — успокои го тя.
— Може би не е достатъчно добър. Може би трябва да се консултираш с някой друг.
— Уилям, та той е бил лекар на майка ти още преди ти да се родиш.
— Точно затова. Много е стар. Трябва да отидем при някой по-млад.
Всъщност той така се беше притеснил, че намери специалист гинеколог, и Сара, само за да му угоди, отиде на преглед и при него. Той й каза абсолютно същите неща, както и любезният, възрастен лорд Олторп, когото тя многократно предпочиташе. Вторият месец на бременността й течеше без никакви проблеми.
— Едно нещо искам да знам — кога ще се върнем в Европа? — запита го тя, след като бяха изкарали един месец в Лондон. Умираше от желание да започнат работата по новия си дом.
— Сериозно ли говориш? — Уилям беше ужасен. — Искаш да заминем сега? Не предпочиташ ли да изчакаш раждането на бебето?
— Разбира се, че не. Защо да стоим със скръстени ръце всичките тези месеци, след като можем да започнем работа още сега? За бога, скъпи, аз не съм болна. Бременна съм.
— Зная. Но ако се случи нещо? — Изглеждаше много разтревожен и му се искаше да не е толкова упорита. Ала дори старият лорд Олторп се съгласи, че няма сериозна причина да си стои у дома, стига да не се преуморява или да вдига прекалено тежко, и според него плановете им за Франция бяха чудесни.
— За нея ще бъде най-добре да се чувствува ангажирана — увери ги той, след което им предложи да изчакат до март, та да е минал третият. Това беше единственият компромис, който Сара прие. Щеше да остане в Лондон до март и нито ден повече. Изгаряше от желание да започнат реконструкцията на замъка.
Уилям я заведе в Уитфийлд и се опита там да я отклони от намеренията й, а майка му непрекъснато му повтаряше да й каже, че трябва да е много внимателна.
— Мамо, опитвам се да го направя, но тя не иска и да чуе — сподели той най-накрая в момент на отчаяние.
— Та тя самата е все още дете. Не може да разбере, че трябва да се пази. Не би искала да загуби бебето, нали? — Но Сара вече бе научила този урок, и то по най-болезнения начин. Затова се пазеше много повече, отколкото Уилям предполагаше — подремваше или сядаше да си почине, вдигнала крака веднага щом усетеше умора. Нямаше никакво намерение да загуби това бебе. Ала не мислеше и да мързелува. Затова продължи да настоява да се върнат във Франция, докато накрая той се предаде. Към средата на март тя почти го бе заплашила, че ще тръгне без него.
Пътуваха до Париж с кралската яхта, тъй като лорд Маунтбатън потегли по същото време на посещение при херцог Уиндзор и се съгласи — като специална привилегия — да ги вземе със себе си. «Дики», както Уилям, а и повечето от приятелите му го наричаха, беше много приятен мъж и Сара го забавлява през цялото време, разказвайки му за замъка и за предстоящата работа по него.
— Уилям, стари приятелю, изглежда задълженията ти по реконструкцията са вече строго фиксирани. — Но той също смяташе, че това би било от полза и за двама им. Очевидно бяха силно влюбени един в друг и много въодушевени от проекта.
Уилям се беше обадил в регистрацията на «Риц» да им наемат кола и беше успял да открие един малък хотел на два-три часа път от Париж и недалеч от порутения замък. Наеха последния етаж от хотелчето, като планираха да живеят там докато замъкът стане отново обитаем, нещо, за което и двамата бяха наясно, че няма да е скоро.
— Знаеш ли, това може да ни отнеме години — промърмори той, когато отново посетиха имението.
Следващите две седмици прекара в набиране на работници. Накрая нае доста хора и започнаха работа. На първо време свалиха всички капаци, решетки и дъски от прозорците и вратите, за да видят какво има вътре. Очакваха ги многобройни изненади, някои — приятни, други — не чак дотам. Централната дневна беше прекрасно помещение, освен това откриха още три салона с красива дървена ламперия, потъмняла позлата по някои от корнизите, мраморни камини и запазен под. На места обаче дървото бе разядено от плесен и дългогодишна влага, както и от плъхове, които се бяха промъквали през преградните дъски и бяха наяли тук-таме красивите орнаменти.
Имаше огромна и много приятна трапезария, серия от по-малки стаи, изключителна библиотека, облицована цялата в дърво, и пищно преддверие, характерно за всеки английски замък, както и кухня, толкова древна, но веднага напомни на Сара за някои от музеите, които беше посетила с родителите си предишната година. Намериха прибори, които със сигурност не бяха употребявани поне двеста години, и Сара грижливо ги събра с намерението да ги запази. Освен това много внимателно прибраха двете карети, които бяха открили в плевнята още при първото си посещение.
След беглия оглед на първия етаж Уилям предпазливо се отправи към втория. Твърдо забрани на Сара да го придружи, тъй като се страхуваше, че стълбите могат да рухнат. За негова изненада обаче те се оказаха много стабилни и чак тогава той позволи на жена си да се качи горе и да види какво беше открил там. Имаше поне дузина просторни и слънчеви стаи, и те с прекрасна ламперия и красиво оформени прозорци, както и чудесна дневна с мраморна камина, разположена точно над централния вход, с изглед към онова, което някога е било градини. Изведнъж, както обикаляше от стая в стая, Сара се сети, че не беше видяла тоалетни и бани. Разбира се, засмя се тя сама на себе си, няма и да има. Едно време хората са се къпели в дървени корита в собствените си стаи, а вместо тоалетни са ползували гърнета.
Очакваше ги много работа, но очевидно нямаше да е напразно. Дори Уилям гореше вече от нетърпение. Направи чертежи за работниците, изработи часови график и от ранна утрин до късна вечер ръководеше цялата дейност. Сара беше винаги край него — почистваше подовете и ламперията, възстановяваше позлатата, лъскаше месинга и бронза до блясък, боядисваше. Докато работеха по централната сграда, Уилям нае няколко млади момчета, които да се заемат с къщата на пазача, така че двамата със Сара да могат евентуално да се нанесат в нея, за да бъдат през цялото време на работната площадка и да наблюдават реализацията на грандиозния им проект.
Къщата на пазача беше доста малка. Имаше тясна дневна, още по-тясна спалня и в съседство с нея голяма и уютна кухня. На горния етаж се намираха две просторни и слънчеви спални. Помещенията отговаряха напълно на нуждите им за момента, дори можеха да настанят и прислужница на долния етаж, ако Сара почувствуваше, че се налага. Разполагаха със собствена спалня, както и със стая за очакваното бебе.
Бъдещата майка вече го усещаше и всеки път, когато то помръднеше, тя се усмихваше, сигурна, че ще е момче и ще бъде копие на Уилям. От време на време му го казваше, а той й отговаряше, че няма нищо против да бъде и момиче.
— В крайна сметка не е като да осигуряваме наследник за трона, нали? — дразнеше я Уилям, но все пак съществуваше титлата, а и Уитфийлд заедно с прилежащите му земи.
Напоследък обаче Уитфийлд, та дори и новият замък бяха изместени на заден план в мислите им. През март Хитлер пак надигна хищната си глава. Вече беше «налапал» Чехословакия, заявявайки открито, че тя повече не съществува като отделна единица. Така че всъщност той бе погълнал и десет милиона души, които не бяха германци. Не преглътнал още тази плячка, обърна поглед към Полша и започна да я заплашва. Седмица по-късно приключи Гражданската война в Испания, като взе повече от един милион жертви и разруши изцяло икономиката на страната.
Но април беше още по-зловещ. По примера на германския си приятел Мусолини завзе Албания, а английското и френското правителство започнаха да негодуват и предложиха на Гърция и Румъния помощта си в случай на нужда. Седмици преди това бяха предложили същото и на Полша, като този път обещаха да се намесят, ако Хитлер ги застраши.
През май Хитлер и Мусолини подписаха договор, с който двете страни се задължаваха да действуват съвместно при обявяване на война, а Франция, Англия и Русия ту прекратяваха, ту подновяваха преговорите помежду си и, общо взето, бяха стигнали доникъде. Беше тежка пролет за света и това живо интересуваше семейство Уитфийлд, докато междувременно напредваха с работата по замъка Мьоз, а Сара постоянно мислеше и за бебето. Беше вече в шестия месец и макар Уилям да не й го казваше, смяташе, че е станала огромна. Но тъй като и двамата бяха високи, логично беше и детето им да е едро. Нощем в леглото го усещаше как мърда в нея, дори и как рита, колчем боязливо докоснеше корема й.
— Не те ли боли? — Беше като омагьосан от това тайнство на живота, което чувствуваше вътре в нея, от наедряващите й форми и от бебето, което скоро щеше да се появи като плод на любовта им.
Чудото на всичко това продължаваше да го поразява. От време на време все още се любеха, но той се страхуваше да не я нарани, а и тя проявяваше все по-малък интерес. По цял ден двамата работеха в замъка и вечер си лягаха напълно изтощени. Сутрин работниците идваха в шест часа и започваха да чукат и тряскат.
Към края на юни вече можеха да напуснат хотела и да се преместят в къщичката на пазача, което много ги зарадва. Заживяха на собствената си земя, а и цялото имение започваше да придобива цивилизован вид. Уилям доведе цяла армия градинари от Париж, които да подрязват, изкореняват и засаждат, с една дума, да превърнат джунглата в градина. Паркът им отне повече време, но през август и за него вече имаше надежда. А и ремонтът на къщата вървеше направо с невероятни темпове. Уилям вече смяташе, че ще могат да се нанесат към края на месеца, точно навреме за раждането на бебето. Наблягаше най-много на техните стаи, така че Сара да се чувствува по-комфортно. А работата по останалата част от къщата щеше да продължи, след като се преместят. Трябваха им години, за да приключат всичко до най-малката подробност, но иначе бяха успели да се справят с неимоверно много неща за забележително кратко време.
Джордж и Белинда ги посетиха през юли и останаха направо изумени от работата, която бяха свършили. Джейн и Питър също ги навестиха, ала това гостуване беше прекалено кратко за двете сестри. Джейн беше луда по Уилям и страшно въодушевена от мисълта за бебето. Обеща да дойде пак след раждането, за да го види, макар че тя самата беше бременна и състоянието й едва ли би й позволило да пътува до Европа. Родителите им, както спомена на Сара, също имали желание да им погостуват, но баща им не се чувствувал особено добре, макар че Джейн тутакси я увери, че нямало нищо сериозно. Освен това били адски заети с възстановяването на Саутхамптън. Майка им обаче имала твърдото намерение да дойде през есента, когато се роди бебето.
Първите дни след заминаването на Питър и Джейн Сара се почувствува много самотна и побърза да се потопи отново в работа за повдигане на духа. Работеше като луда по завършването на собствената си стая, особени усилия обаче полагаше за прекрасната стая в съседство, която си беше нарекла за бебето.
— Как върви? — попита я Уилям един следобед, поднасяйки й филия хляб с малко сирене и димяща чаша кафе. Беше както винаги изключително внимателен — към семейството й, към нея самата, въобще към всички. И заради това Сара все повече и по-дълбоко го обикваше.
— Справям се — гордо отговори тя. Търпеливо и внимателно лъскаше някакви месингови орнаменти и под сръчните й пръсти те ставаха по-красиви от онези, които бяха видели във Версай.
— Много си добра — с нежна усмивка изказа той възхищението си. — При други обстоятелства щях лично да те наема — продължи, докато се навеждаше да я целуне. — Как се чувствуваш?
— Отлично. — Болките в гърба направо я разкъсваха, но не би му казала за нищо на света. Обожаваше работата, която вършеше, пък и нямаше вечно да е бременна. Само още три-четири седмици. Бяха се спрели на една спретната и чиста малка болница в Шомон, където да роди. Лекарят беше приветлив и спокоен човек и тя го посещаваше на няколко седмици. Според него нещата се развиваха добре, но я предупреди, че вероятно ще роди много едро бебе.
— Какво ще рече това? — попита го тя уж небрежно. Напоследък бе започнала леко да се поизнервя във връзка с раждането, ала не искаше да плаши Уилям с тревогите си, струваха й се глупави и излишни.
— Ами цезарово сечение — не скри докторът. — Понякога е доста неприятно, но е много по-сигурно за майката и за детето, особено ако е по-едричко, каквото по всяка вероятност ще бъде вашето.
— Ще мога ли да имам още деца след това?
Той се поколеба за миг, след което поклати глава, убеден, че трябва да й каже истината:
— Не, няма да можете.
— Тогава не искам цезарово сечение.
— В такъв случай трябва да се движите много — разхождайте се, правете гимнастика, плувайте, ако има река наблизо. Всичко това ще ви помогне при раждането, госпожо херцогиньо. — Той винаги й се покланяше вежливо, когато тя си тръгваше, и въпреки предупреждението за тежко раждане Сара го харесваше. На Уилям не спомена нищо за големината на бебето, нито пък за опасността от цезарово сечение. Беше твърдо уверена, че иска да има още деца. И беше готова на всичко, за да избегне риска.
Оставаха още седмица-две до раждането, когато Германия и Русия сключиха пакт за ненападение, при което Франция и Великобритания попаднаха в изолация с единствената възможност за потенциално съюзничество, тъй като Хитлер вече имаше договор с Италия, а Испания беше почти напълно разрушена и не можеше да бъде полезна никому.
— Положението става много сериозно, нали? — тихо попита Сара една нощ. Наскоро се бяха нанесли в замъка и независимо от многобройните дреболии за доизкусуряване на Сара й се струваше, че никога досега не беше виждала нещо толкова красиво. Уилям изпитваше абсолютно същите чувства в момента, в който я погледнеше.
— Да, никак не е розово. Вероятно ще трябва по някое време да се върна в Англия, дори само за да проверя какво е настроението на улица Даунинг 10. — Ала никак не му се искаше да я тревожи с това. — Може би заедно ще можем да отидем за няколко дни, след като се появи бебето. — И без това искаха да го покажат на майка му, така че Сара нямаше нищо против това предложение.
— Трудно ми е да повярвам, че ще влезем във война, имам предвид Англия. — Вече се смяташе англичанка, макар че след сватбата беше запазила американското си поданство, пък и не виждаше причина да го променя. Единственото й желание бе светът да се поуспокои, поне докато се родеше бебето й. Не искаше да я терзаят мисли за война в момент, в който се опитваше да свие тихо гнездо за детето. — Уилям, нали няма да заминеш, ако нещо се случи? — Тя го погледна паникьосана, като прехвърляше всички възможности в ума си.
— Няма да замина, преди да се роди бебето. Това мога да ти обещая.
— А после? — Очите й се разшириха от ужас.
— Само ако избухне война. А сега престани да се тревожиш. Никак не е здравословно в твоето състояние. Никъде няма да вървя, като не броим ходенето до болницата с тебе, така че не ставай глупава.
Тази нощ, докато лежеше до него в новата им спалня, усети леки болки, но на сутринта отново се чувствуваше добре. Глупаво бе да мисли за евентуална война и точно сега да се кахъри, не биваше да се изнервя заради бебето, каза си тя, когато ставаше на сутринта.
Но на първи септември, докато забиваше пирони в един шкаф, за да го прикове към пода в едно от малките помещения на горния етаж, които един ден можеха да станат чудесни детски стаи, Сара чу долу тревожни викове и тропот на крака. Помисли си, че може някой да се е наранил и забърза към кухнята с желанието да помогне. Там завари всички, наострили уши пред радиоапарата.
Германия току-що бе нападнала Полша — по суша и по въздух. Уилям, както и останалите мъже в замъка, беше тук и слушаше информационния бюлетин. После се започна спор дали Франция щеше да се намеси, за да опита да спаси Полша. Неколцина мислеха, че би трябвало да го направи, но повечето изобщо не се интересуваха. Имаха си достатъчно грижи у дома. Някои смятаха, че Хитлер трябва да бъде спрян, преди да е станало прекалено късно, а Сара, скована от ужас, не откъсваше очи от Уилям и другите.
— Какво значи това?
— Нищо добро — честно й отговори Уилям. — Ще изчакаме и ще видим. — Току-що бяха завършили покрива, прозорците и подовете бяха готови, инсталацията на баните свързана, но оставаха още множество дребни неща. Все пак бяха приключили с къртовската работа, имаха покрив и убежище, точно навреме за бебето. Ала сега целият свят кипеше от напрежение и вече нямаше сигурно и защитено място и това положение трудно можеше да бъде променено. — Сега от тебе се иска да не мислиш за нищо — настоя Уилям. Беше забелязал, че от два дни спи много неспокойно, и предполагаше, че моментът наближава. Искаше му се да не бъде обременена с тревоги и грижи, когато настъпи. Съществуваше реална заплаха Хитлер да не се задоволи с Полша. Рано или късно Великобритания трябваше да предприеме някакви стъпки, за да го възпре. Уилям знаеше това, но не го сподели със Сара.
Тази вечер седнаха мълчаливо да похапнат в кухнята. Както обикновено, мислите й се насочиха към сериозните неща, ала Уилям се опита да я разсее. Не биваше да обсъждат новините, тя трябваше да мисли за нещо приятно. Помъчи се да задържи вниманието й далеч от международната политика, като я заприказва за къщата, но не му се удаваше лесно.
— Как искаш да постъпим с трапезарията? Да възстановим оригиналната ламперия, или да я подменим с плоскостите, които открихме в конюшните?
— Не зная — неопределено му отговори Сара, като се опитваше да се съсредоточи върху въпросите му. — Ти как мислиш?
— Ами според мен плоскостите ще й придадат някак по-свеж вид. Ламперията в библиотеката ни е напълно достатъчна.
— И на мен така ми се струва. — Ровеше из чинията си и очевидно не беше гладна. Уилям се зачуди дали не й се повдига, но се въздържа да я попита. Изглеждаше доста уморена тази вечер и много разтревожена. Впрочем и той, както и всички наоколо, се чувствуваше по същия начин.
— А кухнята? — Бяха разкрили оригиналната каменна зидария от преди четиристотин години, която много му беше харесала. — На мен ми допада така, но ти може би искаш нещо по-модерно?
— Знаеш ли, въобще не ме интересува. — Изведнъж тя го погледна отчаяно. — Просто сърцето ми се свива, щом си помисля за всички тези нещастни хорица в Полша.
— Сега не бива да мислиш за това, Сара. — Нежно я погали той.
— Защо?
— Защото не е хубаво нито за теб, нито за бебето — строго й отвърна Уилям, а тя стана от масата и се разплака, след което започна да крачи из стаята. С наближаването на термина й, все по-често изпадаше в подобни състояния.
— А какво би казал на жените в Полша, които също като мен са бременни? Те не биха могли да сменят темата просто ей така.
— Да, това наистина е ужасно — съгласи се той. — Но точно сега, точно в този момент не бихме могли с нищо да променим положението им.
— Защо не, по дяволите? Защо? Защо онзи маниак върши всичко това? — изрече тя на един дъх, след което седна отново, за да си поеме въздух, а и да потисне пронизалата я болка.
— Сара, престани. Недей да се разстройваш. — Накара я да се качи горе и да си легне, но тя и в леглото продължи да плаче. — Не можеш да поемеш на плещите си всички болки на света.
— Тук не става дума нито за моите плещи, нито за света, ами за твоя син — усмихна му се Сара през сълзи, като си мислеше колко го обича. Беше винаги така добър с нея, работеше неуморно от сутрин до вечер в замъка, и то само защото тя беше обикнала това място. Разбира се, постепенно и той го заобича, което също много я трогваше.
— Мислиш ли, че това малко чудовище все пак ще излезе някой ден? — попита Сара уморено, докато Уилям й разтриваше гърба. Трябваше да се върне долу и да разчисти остатъците от вечерята, но не му се искаше да я остави сама, докато не се успокои, а усещаше, че скоро няма да стане.
— Разбира се, някой ден. Засега спазва графика много точно. Какво ти беше казал лорд Олторп? Първи септември? Значи днес. От утре ще започнем да му пишем закъснение.
— Толкова е едро. — Тревожеше се дали ще има сили да го роди. Последните няколко седмици беше станала направо огромна. А и добре помнеше думите на местния лекар, който й каза, че бебето е прекалено едро.
— Ще излезе. Когато се почувствуваш готова за това. — Уилям се наведе и нежно я целуна по устните. — Почини си малко. А аз ще ти донеса чаша чай. — Но когато се върна с димяща чаша ментов чай, тя вече спеше дълбоко, както беше легнала с дрехите, и той не се реши да я разбуди.
На сутринта Сара стреснато отвори очи и с изненада откри, че е спала непробудно през цялата нощ, ала в същия миг усети да я пронизва остра болка, от която всъщност се бе и събудила. Но понеже и друг път беше имала такива болки, които отзвучаваха след малко, тя не й обърна особено внимание. За първи път от дълго време насам усещаше необикновен прилив на сили, пък и си беше набелязала доста неща, които трябваше да свърши в детската стая. Цял ден усилено работи там, забравяйки тревогите си, и дори отказа да слезе за обяд, когато Уилям я повика. Принуди се да й занесе храната горе, при което й се скара, че се трепе прекалено много. Но когато го погледна и се засмя, той облекчено си отдъхна, тъй като не бе изглеждала толкова добре и радостна от седмици наред.
— Поне знаем със сигурност, че няма да загубя това бебе. — Тя се потупа по огромния корем, при което то я ритна здраво, после отхапа парче от франзелата и малко ябълка и продължи работата си. Дори дрешките на бебето и пеленките му вече бяха подредени в чекмеджетата. В края на деня със задоволство отбеляза, че е свършила всичко, което си беше наумила, и стаята изглеждаше чудесно. Беше цялата украсена с бяла дантела и блестящи копринени панделки. Имаше старинно плетено кошче, красиво гардеробче, както и една ракла, която бе открила в къщата и която лично бе изтъркала и освежила. Подът, с цвят на горски мед, беше застлан с тънък килим. Стаята беше пълна с любов и топлина и единственото, което липсваше, беше самото бебе. Долу слезе чак за вечеря и набързо сервира за двамата по малко салата, макарони и студено пиле. Затопли супа, наряза хляб и тогава повика Уилям. Сипа му чаша вино, но тя се въздържа. Вече не можеше да пие, получаваше ужасно сърцебиене.
— Свършила си чудесна работа. — Беше ходил в детската стая и бе просто поразен от огромната й енергия, не я беше виждал толкова жизнена от седмици. След вечеря тя дори му предложи да се поразходят из градината. — Не мислиш ли, че трябва да си почиваш? — Тревожеше се за нея, струваше му се, че прекалява. Въпреки че беше само на двадесет и три години, предстоеше й изпитание, за което беше чувал, че не е никак леко.
— Защо? Бебето може да се появи след седмици. Започвам да си мисля, че това състояние ще продължи вечно.
— Наистина, държиш се точно така. Добре ли си? — Втренчено се вгледа в нея и всичко му се стори наред. Очите й бяха ясни и бляскави, бузите й розовееха, а тя непрекъснато се смееше и закачаше с него.
— Добре съм, Уилям. Честна дума.
Тази вечер разговаряха за родителите й, за Джейн, за майка му, както и за къщата на Лонг Айлънд. Родителите й също бяха свършили много работа по нея и баща й беше казал, че до следващото лято вече ще е добила нормален вид. Доста време им отне, но и щетите бяха големи. Чарлс продължаваше да им липсва, макар че си бяха назначили нов иконом. Някакъв японец заедно със съпругата му.
Докато се разхождаха, Уилям усети, че е изпълнена с доста носталгия. Тук-таме бяха поникнали малки храсти, все още нежни и крехки, и цялата градина изглеждаше някак изпълнена с надежда и обещание за нов живот, точно както и Сара.
Когато най-накрая се прибраха, тя с удоволствие легна да си почине. Почете книга, след което стана, протегна се и се изправи до прозореца, загледана в лунната нощ. Новият им дом беше прекрасен и Сара го обичаше до най-малкото пиронче. Това беше мечтата на нейния живот.
— Благодаря ти за всичко, Уилям — каза тя все още с гръб към него, а той я наблюдаваше от леглото и с умиление си мислеше колко е сладка в това си състояние. Бе толкова млада и така огромна. Когато се приближи до леглото, Сара с недоумение се загледа в пода, след което вдигна очи към тавана. — По дяволите, тук ужасно тече отнякъде, изглежда, се е спукала някоя тръба. — Не можа да открие точно откъде, но на пода имаше цяла локва вода.
Той намръщено стана и взе да изучава тавана.
— Нищо не виждам. Сигурна ли си?
Тя посочи локвата и Уилям внимателно заоглежда пода наоколо, след което впери очи в Сара. Беше разбрал каква е работата преди нея.
— Мисля, че при тебе има спукани тръби, любов моя — меко отбеляза той, без да е съвсем наясно как би могъл да й помогне.
— Моля!? — изгледа го Сара с възмущение, докато той носеше кърпи от банята, в каквато бяха превърнали съседната стая, и изведнъж разбра. Изтекли й бяха водите.
— Мислиш ли, че е това? — Пак се огледа наоколо, докато Уилям попиваше с кърпите, и усети, че цялата й нощница е мокра. Да, той бе прав — това бяха околоплодните й води.
— Ще повикам доктора — каза Уилям и се изправи.
— Мисля, че не е необходимо. Той ми обясни, че може да мине цял ден, преди да започне сериозната част.
— Въпреки това ще се почувствувам по-добре, ако му се обадя. — А в действителност се почувствува много по-зле, след като позвъни в болницата в Шомон. Професор Винокор, както се обръщаха към лекарите във Франция, заминал с трима свои колеги за Варшава. За да бъдат на разположение и да помагат, с каквото могат. Освен това през нощта избухнал страхотен пожар в съседното селце и всички сестри били там. Колкото до лекари, тъй да се каже, такива вече нямало. В момента страдали от ужасен недостиг на хора и последното, с което биха могли да се занимават, било едно нищо и никакво раждане, дори да ставало дума за госпожа херцогинята. За първи път титлата му не правеше абсолютно никакво впечатление. «Не е толкова трудно да се изроди едно бебе», му казаха оттам. Посъветваха го да повика някоя жена от съседните ферми или някого от хотела, тъй като те просто нямали възможност да помогнат в момента. Той дори не знаеше какво да каже на Сара, докато бавно се качваше обратно по стълбите. Призляваше му при мисълта, че не се върнаха в Англия, или поне да бяха отишли в Париж. Сега вече беше много късно за това. Веднъж беше израждал кученца, ала със сигурност нямаше и най-малка представа как става това при хората, както впрочем и Сара. Ако не се смяташе спонтанният аборт, тя беше по-неосведомена и от него, но дори и тогава й бяха поставили пълна упойка. Той не разполагаше с нищо, с което да облекчи болките й или пък евентуално да помогне за излизането на бебето. И изведнъж се сети какво му беше казала Сара, а именно, че понякога минава цял ден, преди да започне същинската част. Ще може да я закара в Париж. Само два часа и половина път ги деляха оттам и това наистина бе идеалното решение, заключи Уилям и забърза нагоре. Но когато влезе в спалнята, лицето й го потресе. Контракциите бяха започнали с неподозирана сила.
— Сара — изтича той до леглото, където тя сякаш се бореше за глътка въздух между разкъсващите я болезнени пристъпи. — Доктора го няма. Ще имаш ли сили да те откарам в Париж? — Ала ужасена от предложението му, тя впери очи в него.
— Не бих могла… Не зная какво стана… Но не мога да помръдна. Те просто не спират… и са толкова ужасни.
— Веднага се връщам — потупа я по ръката и се втурна надолу. Реши да последва съвета на жената от болницата. Обади се в хотела и попита дали някой би могъл с нещо да му помогне. Момичето, което вдигна телефона, беше дъщерята на собственика, едва седемнадесетгодишно и ужасно срамежливо, затова надали щеше да му бъде от някаква полза. Отговори му, че всички, включително и родителите й, са отишли да помагат в опожареното село.
— Разбирам. Но ако някой се върне, някоя жена, която мисли, че би могла да помогне, изпратете я в замъка. Жена ми започна да ражда. — След тези думи тръшна слушалката и се втурна обратно при Сара, която лежеше на леглото, потънала в пот, стенеше и едва си поемаше дъх.
— Всичко е наред, скъпа. Двамата с теб ще се справим. — Отиде да си измие ръцете и се върна с цял куп чисти пешкири, като буквално я огради с тях. Сложи на челото й студена кърпа и тя понечи да му благодари, но болките й бяха толкова силни, че не можа да продума. Уилям несъзнателно погледна часовника си, беше почти полунощ. — Е, тази нощ ще си имаме бебе. — Помъчи се думите му да прозвучат весело, като междувременно държеше ръката й, а тя храбро се бореше с болката. Нямаше никаква представа как може да й помогне, а всеки път, когато някой особено болезнен пристъп я разтърсваше, тя го молеше да направи нещо. — Опитай се да събереш сили, скъпа. Мисли си, че това е нещо, чрез което при нас ще дойде бебето ни.
— Толкова е ужасно… Уилям… Накарай го да спре… Направи нещо! — стенеше Сара, а той безпомощно седеше до нея, искаше да й помогне, ала не знаеше как. А и се съмняваше, че изобщо някой би могъл да го стори. Беше като смазана от ужасните болки. И спонтанният аборт не бе лек, но не можеше да става и дума за сравнение. Това беше по-лошо от най-кошмарните й представи за раждане. — За бога, Уилям… ох… Чувствувам го… идва. — Той изпита облекчение, че става толкова скоро. Дано поне целият този ужас да трае по-кратко. Така Сара ще се отърве от мъките. Започна да се моли всичко да свърши час по-скоро.
— Може ли да погледна? — колебливо я попита и тя кимна. Той разтвори краката й по-широко, сякаш да направи място за бебето, и успя да види главичката му, макар съвсем малка част, цялата покрита с кръв и руса косица. Разкритието беше около пет сантиметра и му се стори, че бебето всеки момент ще излезе. Силно развълнуван, той й извика: — Виждам го, скъпа. Излиза. Хайде, напъни се… Давай още малко, за да се измъкне… — Той продължи да я насърчава и видя, че от думите му има резултат. За момент бебето сякаш се поизмъкваше, след което отново се прибираше навътре. Приличаше на бавен танц и за известно време нямаше никакъв напредък. Но накрая онази част от главата, която се виждаше, изведнъж някак порасна пред очите му, макар и съвсем лекичко. Той опря свитите й крака в гърдите си, за да й даде възможност да се напъва още по-силно, ала бебето не помръдваше, а Сара само отчаяно крещеше при всяка контракция, спомняйки си думите на доктора, който я беше предупредил, че бебето може да се окаже прекалено едро за нормално раждане.
— Сара, опитай се да се напънеш малко по-силно? — молеше я Уилям. Бебето сякаш се беше заклещило. Стоеше си така едва ли не от часове. Вече минаваше четири часът, а раждането бе започнало малко след полунощ. Нямаше почти никаква пауза между контракциите, Сара едва успяваше да си поеме дъх и отново започваше да се напъва. Уилям усещаше, че тя вече изпада в паника и губи контрол над себе си. Затова сграбчи пак краката й и твърдо заговори: — Давай сега… хайде пак… давай… точно така… още! Сара! По-силно, по-силно! — Направо й викаше, съжаляваше за това, ала разбираше, че друг начин няма. Бебето не беше излязло достатъчно, за да може да го подхване и издърпа. Докато й крещеше, видя как главичката се показа още малко. Постепенно напредваха, но вече минаваше шест часът. Слънцето изгряваше, а те все още не бяха свършили.
Сара продължи да се напъва, но към осем бе загубила много кръв. Беше мъртвешки бледа, а бебето си стоеше ни напред, ни назад. Тогава той дочу някакво раздвижване долу и извика напосоки. Сара едва се държеше да не изпадне в безсъзнание, а силите й почти я бяха напуснали. Уилям чу бързи стъпки по стълбите и само след миг в стаята влезе Еманюел, момичето от хотела, с широко отворени очи, облечено в евтина памучна рокля и престилка.
— Дойдох да видя дали мога с нещо да помогна на госпожа херцогинята. — Но Уилям вече се страхуваше, че госпожа херцогинята умира, а бебе изобщо няма да има. Кървеше доста, макар че това не беше кръвоизлив, бебето не помръдваше, а и тя вече нямаше сила да се напъва при контракциите. Просто лежеше отпусната и стенания накъсваха виковете й. Ако не направеха нещо веднага, щеше да загуби и нея, и бебето. Девет часа продължаваха тези жестоки мъки, а раждането все още не бе приключило.
— Ела бързо и ми помогни — насърчи той момичето и то се приближи до леглото без колебание. — Била ли си някога на раждане? — попита, без да откъсва очи от Сара. Лицето й беше придобило сивкав оттенък, а устните започваха да посиняват. Вече подбелваше очи. Уилям обаче продължаваше да й говори, като се опитваше да я накара да го чуе:
— Сара, чуй ме, трябва да се напънеш, трябва да го направиш, и то колкото се може по-силно. Чуй ме, Сара! Давай! Сега! — Вече беше започнал да усеща настъпването на контракциите, като държеше ръката си на корема й.
Тогава отново се обърна към момичето от хотела:
— Знаеш ли какво трябва да се прави?
— Не — призна Еманюел. — Виждала съм как става само при животни. — Имаше силен френски акцент, но английският й беше добър. — Мисля, че сега трябва да го избутаме вместо нея или… или… — Не искаше да му каже, че е възможно жена му да умре, ала и за двамата това беше напълно ясно.
— Зная. Искам ти да избуташ бебето колкото се може по-силно надолу, към мен. Ще започнеш, щом ти кажа… — Сложи ръка, за да долови следващата контракция, и когато усети, че настъпва, бързо даде знак на момичето и започна отново да вика на Сара. Този път бебето се придвижи повече, отколкото през последните няколко часа. Еманюел натискаше с всички сили, дори се уплаши да не убие херцогинята, но знаеше, че друг начин няма. Уилям също натискаше и избутваше, като се опитваше да подхване бебето и да го изтегли, преди да загубят както него, така и майката.
— Излиза ли? — попита Еманюел и той кимна с глава. Сара отвори очи, изглежда съзнаваше, че са край нея, но това трая само миг, после отново потъна в морето от болка.
— Хайде, скъпа. Напъни се отново. Опитай да ни помогнеш този път — каза й той тихичко, като се бореше със сълзите си при всеки неин вик. Еманюел отправи безмълвна молитва и бавно… много бавно… главата на бебето се измъкна навън и то нададе дълъг писък. Сара се размърда, когато го чу, и се огледа, сякаш не разбираше какво става.
— Какво беше това? — с отпаднал глас попита тя, като впери очи в Уилям.
— Нашето бебе. — Сълзи се стичаха по бузите му, а Сара изпадна в паника, като усети, че болките започват отново и тя трябва отново да се напъва. Оставаше им да освободят рамената, но този път Уилям помагаше. Майката и бебето плачеха, а потта на бащата се смесваше със сълзите му. Сара просто не беше в състояние да им помага повече. Беше останала без сили, а бебето беше прекалено едро. Докторът от Шомон излезе прав. Тя изобщо не трябваше да се опитва да роди това дете по нормален път, ала сега вече беше късно. Беше почти родено и трябваше най-после да го освободят от майка му.
— Сара! Давай отново! — крещеше й Уилям, а Еманюел натискаше толкова силно корема й, че сякаш щеше да го пробие. Бебето отново напредна и Уилям успя да измъкне едната му ръчичка, другата обаче не излизаше. Тогава той си спомни как преди години беше израждал кученца. С едно от тях се случи нещо подобно, майката ужасно страдаше, но той беше успял да ги спаси. Онова кученце беше необикновено едро, точно както неговото бебе.
Затова този път, когато болката започна, той вкара едната си ръка и се помъчи лекичко да обърне бебето под друг ъгъл. Сара подскочи от болка и понечи да се бори с него, за да го отблъсне.
— Дръж я да не става! — каза той на момичето. — Не бива да мърда! Или ще убие бебето. — Еманюел я държеше здраво, а Уилям отново притисна краката й надолу и продължи да се опитва да освободи бебето. Изведнъж със странен звук и другата ръка изскочи навън. Само след миг Уилям измъкна цялото бебе. Беше момче — красиво и огромно.
Уилям го вдигна високо срещу утринното слънце, за да го огледа в цялата му красота, и чак тогава разбра какво е искала да каже майка му, като говореше за чудо. Това дете бе наистина чудесно.
После внимателно отряза пъпната връв и подаде бебето на Еманюел. Взе мокра кърпа, избърса лицето на Сара и започна да попива кръвта.
Сега вече Еманюел знаеше какво трябва да се прави. Тя нежно постави бебето в малкото гнездо от одеяла на пода и се върна, за да покаже на Уилям.
— Трябва много силно да я натиснем под стомаха, ето така… за да спре да кърви. Чувала съм мама да казва това за жени, които са родили не едно и две деца. — И тя започна да я натиска под стомаха, дори още по-силно от преди, и да мачка корема й като тесто, а Сара стенеше и ги молеше да спрат. Момичето се оказа право. Кървенето намаля и постепенно почти спря, като се изключи онова, което си беше нормално.
Наближаваше пладне и Уилям не можеше да повярва, че са минали дванадесет часа, докато се роди синът им. Дванадесет часа, през които животът на Сара и на бебето висяха на косъм. Тя беше все още мъртвешки бледа, но устните й вече не бяха сини и той й поднесе бебето да го види. Тя се усмихна, ала никакви сили не й бяха останали, за да го поеме. Погледна Уилям с благодарност, инстинктивно разбирайки, че той ги беше спасил.
— Благодаря ти — прошепна Сара, а по бузите й се стичаха сълзи.
Той се наведе да я целуне, след което подаде бебето на Еманюел, която го отнесе долу, за да го изкъпе и да го върне на майка му чисто. Уилям изми Сара, доколкото можа, смени чаршафите, подложи й чисти кърпи и я уви с одеяла. Тя беше прекалено слаба, за да се движи сама, ала погледът й бе изпълнен с благодарност. Най-после отпусна глава на възглавницата и се унесе. За Уилям това беше най-ужасното нещо, което някога беше преживявал, но и най-прекрасното. Усещаше се смазан от собствените си чувства. Когато слезе долу да й направи чаша чай, към който прибави голяма доза бренди, не можа да се сдържи и отпи солидна глътка.
— Много красиво момченце — каза му Еманюел. — И тежи цели пет килограма — съобщи тя смаяно, което всъщност обясняваше всичките страдания на Сара.
— Благодаря ти — погледна я той с признателност. — Без твоята помощ нямаше да мога да ги спася. — Еманюел само се усмихна и двамата се качиха отново при Сара. Тя отпи глътка от чая и се усмихна на бебето. Всичко я болеше, чувствуваше се напълно изтощена, но знаеше, че брендито ще я поободри. Въпреки че беше толкова отпаднала, мисълта за бебето я изпълваше с трепет.
Уилям й каза, че тежи пет килограма, и поиска да й се извини за всичко, което я беше накарал да изстрада и преживее, но така и не успя. Беше потънала в дълбок сън още щом главата й бе докоснала възглавницата. Спа така в продължени на часове, а той остана кротко да бди над съня й на един стол край леглото. Когато привечер се събуди, бе повъзвърнала вида си и помоли Уилям да я отведе до банята. Той беше направо възхитен от женската й издръжливост.
— Ужасно се уплаших за теб — призна й. — Нямах никаква представа, че бебето ще бъде толкова голямо. Пет килограма — та то е направо великан.
— Докторът смяташе, че това е твърде вероятно — каза му тя, но така и не спомена, че не бе поискала цезарово сечение от страх, че няма да има повече деца. Знаеше, че ако Уилям дори само за миг бе заподозрял такова нещо, тутакси щеше да я върне обратно в Лондон. Радваше се, че не беше споделила с него. Радваше се, че се бе проявила като смела, макар и малко неразумна жена. При това положение щеше да има още деца, а и вече имаше един прекрасен син. Бяха решили да го кръстят Филип Едуард, на дядото на Уилям и на нейния баща. Когато го пое за първи път, тя си помисли, че никога не е виждала по-хубаво дете от собствения си син.
Еманюел си тръгна по здрач и докато я изпращаше на вратата, Уилям забеляза някои от работниците да му махат отдалече. Той им махна и се усмихна в отговор, като си мислеше, че го поздравяват за бебето, ала когато се позагледа разбра, че му викат нещо. Отначало не можа да схване какво, но после дочу една дума, която смрази кръвта му. И веднага хукна към тях.
— Война, господин херцог… Война… — Съобщаваха му, че войната е започнала Великобритания и Франция бяха обявили война на Германия този следобед… Току-що му се роди бебе, жена му едва не умря, а той трябва да ги напусне. Остана дълго, заслушан в приказките на хората, съзнавайки ясно, че се налага час по-скоро да замине за Англия. Трябваше незабавно да изпрати телеграма, стига да имаше такава възможност. Ами какво щеше да каже на Сара? Нищо засега. Прекалено изтощена бе за такава вест. Но твърде скоро щеше да се наложи да я чуе. Той в никакъв случай не можеше да остане за дълго тук.
Докато тичаше обратно към стаята, за да провери как са тя и спящото бебе, по бузите му потекоха сълзи. Беше толкова несправедливо… Защо точно сега?
Сара го погледна така, сякаш знаеше, сякаш усещаше нещо.
— Каква беше тази врява навън? — попита с отпаднал глас.
— Някои от работниците дойдоха да те поздравят с раждането на това толкова красиво бебе.
— Колко мило — усмихна се тя и пак задряма.
Той полегна до нея и продължи да я наблюдава, изпълнен със страх от бъдещето.


12

Следващият ден настъпи слънчев и топъл. Бебето ги събуди малко след разсъмване, беше огладняло и заплака. Уилям отиде да го донесе, намести го до едната гърда на Сара и остана да ги съзерцава. То сякаш знаеше съвсем точно какво трябва да прави, а майка му го гледаше с нежна усмивка. Сара все още трудно се движеше, но беше много по-добре от предишната вечер и както кърмеше, изведнъж се сети за снощния шум и странното изражение върху лицето на Уилям. Разбираше, че нещо се е случило, макар че той нищо не й беше казал.
— Та какъв беше онзи шум снощи? — меко попита тя, докато бебето лакомо сучеше, а Уилям се чудеше дали не е прекалено рано, за да й каже истината. Съзнаваше обаче, че е длъжен да го направи. Предишната вечер се беше свързал с херцог Уиндзор в Париж и двамата бяха решили, че трябва да се върнат в Англия възможно най-бързо. Уолис, разбира се, щеше да пътува със съпруга си, но на Уилям му беше ясно, че в никакъв случай не бива да подлага Сара на подобно изпитание толкова скоро. Вероятно това щеше да е невъзможно поне още няколко седмици, а може би и месеци. Всичко зависеше от това, колко бързо щеше да се възстанови, което едва ли би могло да се предвиди. А междувременно Уилям трябваше на всяка цена да се върне в Лондон и да се яви във Военното министерство. Във Франция тя щеше да е на сигурно място, но му беше неприятна мисълта да я остави сама. Докато го наблюдаваше, Сара видя цялата душевна борба, изписана на лицето му. За Уилям това бяха два страдалчески дни.
— Какво има? — попита тя и протегна ръка да го докосне.
— Във война сме — тъжно й отговори той. Повече не можеше да крие. Само се молеше да е достатъчно закрепнала, за да приеме новината и всички последици от нея. — Англия и Франция срещу Германия. Станало е вчера, докато бяхме заети с раждането на Филип. — А както и двамата много добре знаеха, това се беше оказало сериозна работа и по тази причина се бяха откъснали от света. Но сега нямаше никаква възможност за бягство от истината.
Сълзи се появиха в очите й в момента, в който чу вестта. Погледна Уилям уплашено.
— Какво означава това за теб? Скоро ли тръгваш?
— Налага се — печално кимна той, покрусен от това, че трябва да я остави точно сега, но просто нямаше как. — Днес ще се опитам да изпратя телеграма, че ще се явя след няколко дни. Не ми се иска да тръгвам, преди да си закрепнала поне малко. — И нежно я погали по ръката при спомена за страданията, които бе преживяла. Като ги гледаше двамата, имаше чувството, че е станало двойно чудо, и мисълта да ги остави му беше непоносима. — Преди да замина ще помоля Еманюел да дойде да живее тук. Тя е добро момиче. — Със сигурност го беше доказала, дори повече от необходимото, с помощта си при раждането на бебето.
Тази сутрин, малко след девет, Еманюел се появи отново. Изглеждаше безукорно чиста в синята си рокля и прясно колосаната престилка. Червеникавокестенявата й коса беше спретнато прибрана в тежка плитка, падаща по гърба й, пристегната със синя панделка. Беше на седемнадесет години, а брат й на дванадесет. Целият си живот бяха прекарали в Ла Марол. Родителите й бяха скромни, трудолюбиви и интелигентни хора и децата им приличаха на тях.
Тя остана при Сара, а Уилям отиде до пощата да прати телеграма до Военното министерство. Малко след като той се прибра в замъка, дойде Анри, братът на Еманюел.
— Телефонът ви е повреден, господин херцог — съобщи той. После обясни, че херцог Уиндзор се е обаждал и е оставил съобщение в хотела. На следващата сутрин в Хавър щял да пристигне кралският кораб «Кели», за да ги вземе. Уилям трябвало незабавно да тръгне за Париж.
Момчето беше останало без дъх от бързане. Уилям му поблагодари, даде му десет франка и се качи при Сара.
— Току-що получих съобщение от Дейвид — започна той неопределено, като обикаляше из стаята, сякаш да разгледа добре всяко нещо и да го запечата в паметта си. — Той… ъъ… Бърти ни изпраща кораб утре сутринта.
— Тук? — погледна го Сара объркано. Докато той бе ходил до пощата, тя беше поспала.
— Малко трудно — усмихна й се Уилям и седна до нея на леглото. Ла Марол, където се намираха, беше на двеста и четиридесет километра от океана. — В Хавър. Иска да се срещнем утре сутринта в осем часа в Париж. Предполагам, че Уолис ще пътува с нас. — След тези думи погледна жена си с мрачна тревога. — Ти едва ли имаш достатъчно сили да ни придружиш, а? — Знаеше, че няма, но трябваше поне да я попита, за собствено успокоение. Ясно му беше, че ако се опита да стане на крака толкова скоро, отново ще започне да кърви. И без това беше загубила много кръв при раждането. Все още беше твърде бледа и изтощена. Трябваше й поне един месец, за да се възстанови дотолкова, че да може да се движи сама, камо ли сега да тръгне за Париж с кола или за Англия с кораб. Тя поклати глава в отговор. — Не ми се ще да те оставям тук сама.
— Франция е наш съюзник. Нищо лошо няма да ми се случи — нежно му се усмихна Сара. Не й се искаше той да заминава, но иначе нямаше нищо против оставането си тук. Сега вече това беше техният дом. — Ще се справим. А ти ще можеш ли да се върнеш скоро?
— Не зная. Ще ти изпратя съобщение при първа възможност. Трябва да се явя във Военното министерство в Лондон и да видя каква задача ще ми възложат. Ще се опитам да си дойда колкото се може по-скоро. А когато ти се почувствуваш достатъчно добре, ще се върнеш у дома — каза й той почти сурово.
— Тук е у дома — прошепна тя, като го гледаше в очите. — Не искам да идвам. Тук Филип и аз ще бъдем на сигурно място.
— Зная. Но бих се чувствувал по-спокоен, ако и двамата сте в Уитфийлд.
Тази възможност я разстрои. Майка му й допадаше, а и Уитфийлд беше много хубав, но замъкът Мьоз бе вече техният дом. Бяха положили толкова усилия, за да го направят такъв, какъвто бе в момента, и тя нямаше желание да го напуска. Все още им предстоеше много работа по него и когато се почувствуваше по-силна, би могла да свърши част от нея, докато го чака да си дойде от Англия.
— Ще видим — каза той уклончиво и отиде да си стегне багажа за пътуването на следващата сутрин.
Никой от двамата не можа да заспи тази нощ, дори детето плака повече от обикновено. Млякото й все още не беше достатъчно за това огромно бебе и тя беше изнервена и притеснена. Усети Уилям да става в пет часа, а той си мислеше, че най-после е заспала. Докато го наблюдаваше в полумрака на стаята, тихо промълви:
— Не искам да тръгваш.
Той се наведе над нея и я погали по лицето и ръката, изпълнен със същото желание.
— И аз не искам да тръгвам. Да се надяваме, че всичко ще свърши бързо и ще можем да се върнем към нормален живот. — Сара му кимна с надеждата, че е прав, като се мъчеше да не мисли за нещастните хорица в Полша.
Половин час по-късно, вече избръснат и облечен, Уилям се изправи до леглото, но този път тя се надигна да стане. В първия миг й се зави свят и той я прихвана със силните си ръце.
— Не бива да слизаш долу, на връщане можеш да паднеш по стълбите. — Все още беше твърде изтощена и имаше опасност да загуби равновесие и да си удари главата. Но Сара сама усещаше колко е отмаляла и че няма сили дори да опита да го изпрати до вратата.
— Обичам те… Моля те, пази, се… Уилям, бъди внимателен… Обичам те… — Проблеснаха сълзи и в нейните, и в неговите очи, макар че той се усмихваше, докато й помагаше отново да си легне.
— Обещавам… ти също бъди внимателна и… се грижи добре за лорд Филип.
Тя с усмивка погледна сина си. Такова красиво малко момченце. С големи сини очи и руси къдрици и Уилям твърдеше, че е точно копие на баща му, какъвто го знаеше от детските му снимки.
Той я целуна силно, после я зави добре, отново я целуна и погали меката коприна, която се стелеше по раменете й.
— Оправяй се бързо… Аз ще се върна скоро… Обичам те… много. — И за пореден път благодари на бога, че беше оживяла. След това бързо прекоси стаята и й хвърли последен поглед от вратата. — Обичам те — промълви нежно, тя се разрида и той излезе.
— Обичам те… — проплака Сара след него, докато стъпките му отекваха по стълбите. — Уилям! Обичам те!
— И аз те обичам!
Думите му достигнаха до нея като ехо, веднага след това тя чу да се хлопва тежката входна врата и само след миг забръмча двигателят на колата му. Успя да се надигне точно колкото да види как колата изчезва зад завоя по алеята към изхода. Сълзите й се стичаха по бузите и капеха върху нощницата. Отпусна се пак на леглото, като ридаеше и мислеше за Уилям. Но след известно време Филип я подсети, че е гладен, а и Еманюел се появи отново. Този път идваше, за да остане. Щеше да живее при тях, за да помага на госпожа херцогинята в грижите за Филип. Това беше прекрасна възможност за нея, тя вече беше изпълнена с възхищение към Сара, а колкото до бебето, за чието раждане помогна — беше направо луда по него. Но Еманюел никога не си позволяваше фамилиарно поведение. Държеше се изключително възпитано за възрастта си и щеше да се окаже предана помощница на Сара.
След заминаването на Уилям дните започнаха да се струват на Сара безкрайни. Трябваше да минат седмици, преди да поукрепне. В началото на октомври, когато Филип навърши един месец, й се обади херцогиня Уиндзор, за да й каже, че са се върнали в Париж. Точно преди да отпътуват от Лондон, се видели с Уилям и той изглеждал добре. Зачислен бил към RAF и разквартируван на север от Лондон.
Херцог Уиндзор бил изпратен обратно в Париж като генерал-майор във военната мисия към френското командуване. На практика това означаваше, че непрекъснато ще приемат гости, което напълно ги удовлетворяваше. Отново поздрави Сара с раждането на сина й и я покани да ги посети в Париж, когато се почувствува достатъчно здрава. Уилям им разказал колко тежко било раждането и Уолис я предупреди да не се преуморява.
Но Сара вече се движеше из къщата, започваше да следи за работата и да прави някои дребни поправки. Беше наела жена да й помага при чистенето, а Еманюел се занимаваше с бебето. То й се струваше огромно, а и беше наддало почти с килограм за четири седмици. Беше много едро.
Братът на Еманюел, Анри, помагаше на Сара, като изпълняваше някои поръчки. Иначе огромната част от мъжете и младежите, наети на работа в замъка, бяха напуснали, за да отидат в армията. Не беше останал почти никой, с изключение на няколко доста възрастни мъже или твърде млади момчета. Дори шестнадесет и седемнадесетгодишните бяха успели чрез лъжа да влязат в армията. Изведнъж французите се бяха превърнали в нация от жени и деца.
По това време Сара на няколко пъти беше получавала вести от Уилям. Писмата му стигаха до нея, а веднъж дори й се обади по телефона. Казваше й, че още нищо особено не се е случило и че се надява да си дойде за малко през ноември. — Беше се свързала и с родителите си. Те отчаяно я молеха да се прибере с бебето при тях. Малко след обявяването на войната корабът «Аквитания» стигна невредим до Ню Йорк, независимо от страховете на всички, ала тогава Сара все още беше прекалено слаба за пътуване, затова те дори не й го предложиха. След това още три кораба прекосиха безпрепятствено океана — «Манхатън», «Вашингтон» и «Президент Рузвелт», връщайки американците в сигурното убежище на родината им. Както убеждаваше Уилям, че е на безопасно място в замъка, така Сара се опитваше да успокои и родителите си, ала без особен успех.
Те бяха ужасени, че е останала във Франция в тези смутни времена, но тя намираше страховете им абсурдни. Обстановката около замъка Мьоз беше дори по-спокойна от преди, пък и в цялата област положението беше нормално.
До ноември се бе възстановила напълно. Излизаше на дълги разходки и често взимаше и Филип със себе си. Работеше в градината, както и върху любимите си дървени орнаменти. Понякога се занимаваше и с по-тежка работа в конюшните — винаги когато Анри имаше възможност да й помогне. Родителите му бяха загубили всичките си работници в хотела, така че той трябваше да помага и там. Беше много приятно момче, винаги готово да откликне. Също като сестра си и той обожаваше замъка. Сара повече не се нуждаеше от помощта на Еманюел през нощта, затова тя се премести да живее в къщичката на пазача и рано сутрин идваше в замъка.
Един следобед, в края на ноември, Сара се прибираше от гората и пееше на Филип, когото носеше привързан до гърдите си в специална раничка, измайсторена от Еманюел. Той беше почти заспал, когато стигнаха централния вход. Сара пристъпи вътре с въздишка и изведнъж изкрещя. Пред нея стоеше Уилям във военна униформа, по-красив от всякога. Хвърли се в прегръдките му, а той я притисна до себе си, като гледаше да не смачка бебето. Тя бързо отвърза ремъците и нежно го положи на земята. Филип се беше стреснал от вика й и се разплака, но в момента Сара не можеше да мисли за друго, освен за Уилям, който я стискаше в прегръдките си.
— Толкова ми липсваше… — Думите й заглъхнаха в гърдите му, а той я притисна толкова силно, че почти я заболя.
— И ти ми липсваше. — Отдръпна се от нея, за да я огледа. — Отново изглеждаш чудесно. — По-слаба, но силна, здрава, в добра форма. Колко си красива! — каза той, като я гледаше така, сякаш ще я глътне. Сара се засмя и пак го целуна.
Еманюел ги чу да разговарят. Беше се видяла с херцога при пристигането му и сега дойде да вземе бебето. Скоро Филип трябваше да суче, ала тя поне за малко искаше да ги освободи от него, та Сара да остане насаме със съпруга си. Двамата се качиха горе, хванати за ръце, като бъбреха и се смееха. Тя го затрупа с въпроси — къде е бил и къде ще го изпратят след тренировъчните полети. Уилям каза, че и преди е бил в RAF, сега само преминал кратък курс върху по-модерната бойна техника. Много внимаваше да не се изтърве за това, което вече знаеше, а именно, че ще го зачислят към изтребителната авиация и ще лети с бомбардировач «Бланхайм». Не искаше да я тревожи и й представи нещата в много по-розова светлина. Но подчерта колко сериозно гледат на войната хората в Англия.
— Тук също гледат сериозно на нея — каза тя. — Никой не остана, с изключение на Анри, приятелите му и няколко старци, които са прекалено грохнали, за каквато и да е работа. Всичко върша сама с помощта на Еманюел и Анри. Вече почти привършвам конюшнята. Само почакай да видиш и ще се увериш сам! — Той беше решил да я разделят на две — едното помещение за конете, които щяха да купят или докарат от Англия, а в другото да обзаведат малки стаички, за конярите и помощниците, които щяха да наемат за временна работа. Проектът му беше идеален, по този начин имаше достатъчно място за около четиридесет-петдесет човека и поне за толкова коне.
— Звучи така, сякаш тук нямаш никаква нужда от мен — направи се на обиден той. — Може би трябваше да си остана в Англия.
— Само да си посмял! — Тя се надигна на пръсти да го целуне отново, докато влизаха в спалнята. Уилям я завъртя във въздуха и я целуна горещо, за да й покаже колко много му беше липсвала.
След това заключи вратата и я погледна с обожание. Сара започна да разкопчава сакото на униформата му, а той й свали грубия пуловер. Беше един от неговите и той го захвърли в средата на стаята, вперил поглед в тежките й гърди и възвърналия крехкостта си ханш. Трудно беше човек да повярва, че въобще е раждала.
— Сара, толкова си красива… — Беше останал без думи и с мъка се въздържаше. Никога не беше я желал толкова силно, дори в първата им брачна нощ. Едва успяха да стигнат до леглото, а като легнаха един до друг, телата им се преплетоха начаса и желанието им експлодира почти мигновено, когато се отдадоха на страстта.
— Страшно ми липсваше… — призна тя. Беше толкова самотна без него.
— Но не и наполовина, колкото ти на мен — почти я прекъсна той.
— Колко време можеш да останеш?
Уилям се поколеба. Сега му се струваше толкова малко, а в началото му се видя като дар божи.
— Три дни. Не е много, но трябва да се задоволим с това. Надявам се отново да си дойда към Коледа. — След цял месец! Ако не друго, Сара поне имаше какво да чака, когато той си тръгнеше. Но точно сега мисълта за заминаването му й беше непоносима.
Дълго лежаха прегърнати, преда да чуят, че Еманюел е дошла с бебето и се суети пред стаята им. Сара си сложи пеньоара и излезе да го вземе. Когато го внесе, Филип шумно си искаше вечерята. Уилям с усмивка го гледаше как лакомо суче, чак давейки се с млякото и издавайки най-различни смешни звуци.
— Маниерите му на масата са отблъскващи, не мислиш ли? — захили й се Уилям.
— Ще трябва да поработим по въпроса — отговори Сара, като го премести на другата си гърда. — Той е едно ужасно малко прасе, което непрекъснато иска да яде.
— Струва ми се, че успява да го постигне. Изглежда ми три пъти по-голям от преди, а още тогава ми се виждаше огромен.
— Както и на мен — отвърна Сара обезсърчено и тогава му хрумна нещо, за което не се беше сетил дотогава.
— Искаш ли да те пазя?
Тя поклати глава и се усмихна. Искаше й се да имат още много бебета.
— Разбира се, че не. Но мисля, че няма за какво да се притесняваме точно сега. Едва ли ще забременея, докато кърмя.
— В такъв случай ще можем да се позабавляваме — пошегува се той.
Следващите три дни прекараха както медения си месец — почти през цялото време в леглото. В паузите Сара успя да го разведе из имението, за да му покаже какво беше свършила през отсъствието му. Беше се погрижила за доста неща, а конюшнята направо го изуми.
— Ти си просто невероятна! — похвали я той. — Аз самият не бих могъл да свърша всичко това, особено без ничия помощ. Чудя се как си се справила. — Много нощи бе прекарала тук, до късно след полунощ бе чукала пирони и рязала дъски, с малкия Филип, спящ до нея в люлката.
— Нямаше какво друго да правя — усмихна се тя. — Когато тебе те няма, не ми остават много неща за правене.
Уилям погледна сина си с усмивка.
— Ще видиш, когато започне да припка насам-натам. Имам предчувствието, че ще ти отвори доста работа.
— Ами ти? — тъжно го попита тя на връщане към замъка. Трите им дни бяха отлетели и той заминаваше на другата сутрин. — Кога пак ще си дойдеш у дома? Какво е положението в големия лош свят?
— Лошо. — Той й разказа онова, което се знаеше, може би само част от истината, за събитията в Полша. За гетото, погромите, планините от трупове, включително и на деца, за хората, които храбро се бяха борили и бяха загубили. Сара се разплака. От Германия също се носеха слухове, които бяха доста тревожни. Страхуваха се, че има вероятност Хитлер да нападне Холандия, макар все още нищо да не предприемаше. Опитваха се по всякакъв начин да обуздаят действията му, ала това не беше никак лесно. — Ще ми се да мисля, че всичко ще свърши бързо, но просто не знам. Ако успеем по-сериозно да сплашим тази хищна гадина, може би ще го накараме да си прибере ноктите. Но той изглежда доста нагъл.
— Не искам нещо да ти се случи — разтревожи се тя.
— Нищо няма да ми се случи, скъпа, иначе враговете ни ще изпаднат в много неудобно положение. Повярвай ми, във Военното министерство добре ще ме пазят. Та нали хората добиват смелост, когато видят такива като мен да облекат униформа и да се включат в същата игра, в която са и те самите. — Беше на тридесет и седем години и едва ли биха го изпратили на фронта, поне на този етап от развитието на събитията.
— Надявам се, че си прав.
— Разбира се, че съм прав. Ще си дойда пак за Коледа. — Идеята й да си остане във Франция беше започнала да му харесва. В Англия нещата бяха много по-тревожни и напрегнати. Тук всичко изглеждаше сравнително по-спокойно, почти като в мирно време, с изключение на това, че никъде не се виждаха мъже или поне млади мъже, а само деца.
Последната вечер си легнаха да спят заедно. По едно време Сара заспа и Уилям трябваше да я буди, когато бебето заплака. Беше потънала в дълбок, щастлив сън. След като го накърми, те се любиха отново. Уилям трябваше да положи големи усилия, за да стане от леглото.
— Скоро ще се върна, любов моя — обеща той на тръгване и този път нещата не й се видяха толкова отчайващи. Мъжът й беше добре, на сигурно място, не го заплашваше реална опасност.
Верен на думата си, той се върна само след месец, два дни преди Коледа. Прекараха празника в тиха семейна обстановка само двамата и тогава Уилям установи нещо, макар че не успя веднага да се досети за евентуалната причина.
— Напълняла си — подхвърли той. Тя се зачуди дали това беше комплимент или обвинение. Беше сложила по някой и друг килограм на ханша и кръста, гърдите й също бяха понаедрели. Беше отсъствувал само месец, а тялото й беше някак променено, което го изненада. — Възможно ли е пак да си бременна?
— Не зная — неопределено отговори Сара. На два-три пъти сама си беше задавала същия въпрос. От време на време чувствуваше леко неразположение и почти непрекъснато й се спеше. — Не вярвам.
— Аз пък вярвам — засмя се той и почти веднага се разтревожи. Не му харесваше мисълта да я остави сама, особено ако е бременна. През нощта й спомена за това и я попита дали не би искала да се премести в Уитфийлд.
— Но това е глупост, Уилям. Дори не сме сигурни дали съм бременна. — Не й се искаше да напуска Франция, независимо от състоянието си. Искаше да остане в техния замък и да продължи да работи по него до пълното му възстановяване, както и да отгледа детето им именно тук.
— Ти също подозираш, че си бременна, нали?
— Мисля, че е възможно.
— Ах ти, лошо момиче! — Но този факт силно го развълнува и след като се любиха, й поднесе единствения подарък, който беше успял да намери — красива гривна със смарагди от майка му. Беше изработена от едри, релефни камъни, оградени със старинни диаманти. Преди години тази гривна била предложена на «Гарадс» от някакъв махараджа. Не беше бижу, което да се носи всеки ден, но след завръщането на Уилям, когато започнат да излизат в обществото, щеше да бъде чудесен накит. — Нали не те разочаровам с това, че нямам нищо друго за теб? — Чувствуваше се виновен, че не й беше донесъл още нещо, но просто не бе имал никаква възможност.
Буквално беше грабнал гривната от сейфа в Уитфийлд при последното си посещение там, разбира се, с благословията на майка си.
— Разочарована съм — подразни го тя. — Това, от което истински се нуждая сега, е комплект водопроводни инструменти. От известно време се опитвам да се справя с ужасните тоалетни, които започнахме да инсталираме миналото лято.
— Обичам те.
Сара му подари една много красива картина, която бе открила забутана в пристройката, и един старинен, добре запазен часовник, който много обичаше и който беше принадлежал на баща й. Беше го донесла в Европа със себе си, като спомен от него, а сега бе решила да го подари на Уилям. Изглежда, и той много го хареса.
Херцог и херцогиня Уиндзор посрещнаха Коледа в Париж, заети с различни обществени прояви, докато херцозите Уитфийлд работиха рамо до рамо да укрепят гредите в плевнята и да почистят конюшните.
— Чудесен начин за прекарване на коледните празници, скъпа — отбеляза Уилям, както стояха един до друг с чук и лопата в ръце, покрити с мръсотия и изсъхнала тор.
— Така е — съгласи се тя с хлапашка усмивка. — Но само си представи какво страхотно място ще стане, когато го завършим. — Той се беше отказал да я уговаря да отиде в Уитфийлд. Много силно се беше привързала към това имение, тук се чувствуваше у дома си.
Уилям трябваше да замине на тридесет и първи декември и Сара посрещна Нова година сама в общото им легло, прегърнала бебето. Пожела си това да бъде една по-спокойна година и мъжете скоро да се приберат по домовете си. Приспивайки сина си, тя му изтананика една популярна шотландска песен за добрите стари времена.
През януари вече беше сигурна, че е бременна. Успя да изнамери един много възрастен лекар в Шамбор, който го потвърди. Каза й, че разпространеното бабешко твърдение, че жената не може да забременее, докато кърми, не важи във всички случаи. Сара обаче беше много щастлива. Братчето или сестричето на Филип трябваше да се появи на бял свят през август. Еманюел продължаваше да й помага и новината за бебето силно я развълнува. Обеща да направи всичко, което зависи от нея, за да помага на херцогинята и за новото бебе. Но Сара се надяваше, че по това време Уилям вече ще си бъде у дома. Не се страхуваше, напротив, беше много доволна. Писа на мъжа си, за да му съобщи новината, и Уилям й отговори, че трябва много да се пази, а той ще направи всичко възможно да се върне час по-скоро, ала вместо това го изпратиха в Уатън в Норфолк с 82-ра бомбардировъчна ескадрила, след което й писа, че няма шанс да се прибере поне още няколко месеца. Помоли я да замине за Париж, където би могла да разчита на подслон и помощ от херцог и херцогиня Уиндзор. Настояваше в никакъв случай да не ражда бебето в замъка, особено ако той не си е у дома, макар силно да се надяваше на обратното.
През март получи писмо от сестра си Джейн, която беше родила още едно момиченце. Бяха го кръстили Хелън. Но сега Сара се чувствуваше някак отчуждена от близките си — сякаш те вече не представляваха такава интимна част от живота й, както преди. Старателно следеше новините около тях, но писмата идваха с голямо закъснение, а и в тях все по-често се споменаваха напълно непознати за нея имена. През изминатата година и половина бе живяла съвсем откъсната от тях. Струваше й се, че ги дели страшно голямо разстояние. Беше абсолютно погълната от своя собствен живот и от сина си, от реконструкцията на замъка и събитията в Европа.
Следеше всяко радиопредаване, което можеше да хване, четеше вестници, интересуваше се дори от слуховете. Ала новините не бяха добри, нито пък обнадеждаващи. Само в писмата си Уилям продължаваше да обещава да се прибере скоро. За известно време през пролетта на 1940-та Хитлер сякаш се укроти и Уилям и приятелите му започнаха да се питат дали пък няма да отстъпи. В Щатите вече наричаха войната бутафорна, но за страните, окупирани от Хитлер, тя беше жестока реалност.
В края на април херцог и херцогиня Уиндзор я поканиха на официална вечеря в Париж, ала тя не отиде. Не й се искаше да оставя Филип в замъка сам с Еманюел, макар че имаше пълно доверие в момичето. Освен това беше вече в петия месец, пък и не смяташе, че е уместно да ходи без Уилям. И затова им изпрати вежлив отказ. В началото на май сериозно настина и беше на легло, когато на петнадесети Хитлер нападна Холандия и Белгия. Еманюел се втурна в стаята да й съобщи вестта. Хитлер отново започваше да настъпва. Сара влезе в кухнята, за да чуе радиото и да се опита да хване и някоя чужда станция.
Цял следобед слуша новините и на следващия ден се опита да се свърже с Уолис и Дейвид, но прислугата я информира, не те са заминали за Биариц още предния ден. Херцогът завел херцогинята на юг от съображения за сигурността й.
Сара се върна в леглото, а след седмица получи пристъп на остър бронхит. После бебето се зарази от нея и тя се оказа толкова заета с него, че така и не разбра какво се крие във вестта за евакуацията на Дюнкерк. Какво се беше случило? Как така са били отблъснати?
Когато Италия влезе във войната срещу Англия и Франция, Сара започна да се паникьосва. Новините бяха ужасяващи, но никой не знаеше какво да прави или къде да отиде. Тя беше сигурна, че никога няма да се предадат на германците, ала какво щеше да стане, ако страната бъде бомбардирана? Знаеше, че Уилям и родителите й са обезумели от тревога за нея, но нямаше никакъв начин да се свърже с тях. Връзките им със света бяха прекъснати. Не беше успяла да се обади нито в Англия, нито в Щатите, телефонните линии бяха претоварени. И така, вестта на четиринадесети юни завари нея, а и цяла Франция в нямо вцепенение. Правителството беше обявило Париж за открит град. Буквално казано, това означаваше, че предават града в ръцете на германците. И наистина още преди настъпването на нощта те влязоха в Париж с боен марш. Франция се беше предала. Докато слушаше всичко това, Сара просто не вярваше на ушите си. Седеше, вперила невиждащи очи в Еманюел.
Когато чу новината, младото момиче се разплака.
— Те ще ни убият… — занарежда тя. — Ще ни убият. Всички ще загинем.
— Не ставай глупава — скара й се Сара, като се опитваше да изглежда строга, молейки се момичето да не забележи треперенето на ръцете й. — Нищо няма да ни направят. Ние сме само жени. А и твърде вероятно е да не стигнат дотук. Еманюел, бъди разумна… успокой се… — Но сама не вярваше на думите си. Уилям излезе прав. Трябваше да напусне Франция, ала сега бе много късно. Толкова беше заета с грижите около Филип, че не забеляза предупредителните сигнали, а вече едва ли можеше да отпътува на юг, както бяха постъпили херцог и херцогиня Уиндзор. Не би могла да стигне далеч с бебе на ръце, пък и беше бременна в седмия месец.
— Какво ще правим, госпожо? — попита Еманюел. Чувствуваше се длъжна да я закриля. Беше го обещала на Уилям.
— Абсолютно нищо — тихо отговори Сара. — Ако дойдат тук, нямаме какво да крием от тях, нито какво да им дадем. Единственото, което имаме, е това, което сме отгледали в градината. Нямаме сребро, нито скъпоценности. — Изведнъж се сети за смарагдовата гривна, коледния й подарък, и за другите бижута, които беше донесла със себе си — като годежния пръстен и подаръците от Уилям за първата им Коледа в Париж. Би могла да ги скрие някъде, не са толкова много, пък ако се наложи, ще ги даде, за да спасят живота си. — Нямаме нищо, което може да ги заинтересува, Еманюел. Тук сме две сами жени и едно бебе. — Въпреки това, когато си легна тази нощ, взе един от пистолетите на Уилям и го мушна под възглавницата си, а леглото на бебето премести в своята стая. Скри бижутата под една дъска в детската стая, след което почти професионално я закова и внимателно я покри с персийското килимче.
Нищо не се случи през следващите няколко дни. Тъкмо бе решила, че все още са на сигурно място, когато видя колона от джипове да се задава по централната алея. Само след миг цяла глутница германски войници скочиха от колите и се втурнаха към нея. Двама от тях насочиха пушки и й направиха знак да вдигне ръце, но тя нямаше как да го направи, тъй като държеше Филип. Знаеше, че в този момент Еманюел раздига масата, и мълком се помоли момичето да не се паникьоса, когато ги види.
Изкрещяха й да се отмести и тя послушно застана там, където й посочиха, като се мъчеше външно да запази спокойствие, макар да стискаше Филип с треперещи ръце. Запита ги на английски:
— С какво мога да ви помогна? — Каза го тихо и с голямо достойнство, като се опитваше възможно най-добре да имитира аристократичното, властно държане на Уилям.
Те й изкрещяха още нещо на немски, след което към нея се обърна друг войник, очевидно с офицерски чин. Имаше зли очи и малка противна уста, но Сара се насили да не обръща внимание на това.
— Вие сте англичанка?
— Американка съм. — Това го стъписа за миг и той обсъди нещо с другите на немски, преди отново да се обърне към нея.
— Кой е собственикът на тази къща? На тази земя? На чифлика?
— Аз съм собственикът — отговори тя ясно, за да я чуят всички. — Аз съм херцогиня Уитфийлд.
Последва още една серия оживени съвещания на немски, придружени с допитвания. Германецът й направи с пистолета знак да се дръпне настрана.
— Ще влезем вътре.
Сара даде съгласие, като кимна мълчаливо, и те влязоха в къщата. Само след миг долетя писък. Явно бяха стреснали Еманюел. Двама от войниците я изкараха навън, опрели пушки в гърба й. Тя се втурна с ридание към Сара, която нежно я прегърна. И двете трепереха, но нищо по лицето на Сара не издаваше страха й. Беше се превърнала в жив портрет на херцогиня.
Една групичка войници остана да ги пази, докато другите тръгнаха на разузнаване из къщата. Когато по алеята се зададе втора колона джипове, те отново излязоха. Тогава познатият й вече офицер се приближи отново до нея и я запита къде е съпругът й. Когато му отговори, че го няма, той й показа пистолета, който беше скрила под възглавницата си. Сара не трепна и продължи невъзмутимо да гледа пред себе си. Докато стоеше така, от новопристигналите джипове слезе висок слаб офицер и се отправи към нея. Онзи, който я беше разпитвал, се обърна към него, показа му пистолета и посочи с ръка жените, обяснявайки нещо, после извърна очи към къщата, очевидно докладваше какво е намерил вътре. Освен това го чу да споменава думата «Amerikaner».
— Вие сте американка? — запита я новопристигналият офицер на правилен английски с почти недоловим акцент. Очевидно говореше перфектно езика и изглеждаше много представителен.
— Да. Аз съм херцогиня Уитфийлд.
— Съпругът ви е англичанин? — тихо попита той и потопи поглед в нейния. На друго място и по друго време сигурно би й се сторил хубав мъж. И най-вероятно щяха да се запознаят на парти. Но това тук не беше парти. Беше война и те запазиха дистанция.
— Да, мъжът ми е англичанин — кратко отговори тя.
— Разбирам. — Последва дълга пауза, в която германецът я огледа, очевидно коремът й не го остави равнодушен. — Със съжаление ви информирам, Ваша светлост — обърна се той към нея изключително вежливо, — че трябва да реквизираме къщата ви. Тук ще бъдат настанени войници.
Сара усети да я залива и разкъсва вълна от изненада и гняв, ала нито едно от тези чувства не издаде, когато кимна.
— Аз… разбирам… — Сълзи се появиха в очите й. Не знаеше какво да му каже. Те й отнемаха дома, къщата, върху която се беше трудила така усърдно. Ами ако не я върнат? Или просто я унищожат? — Аз… — Тя затърси думи, а той се огледа наоколо.
— Има ли… някаква по-малка къща? Където вие и семейството ви бихте могли да се настаните, докато ние сме тук? — Хрумна й за конюшнята, но тя беше прекалено голяма и той сигурно щеше да я вземе за казарма. След това се сети за къщичката на пазача, където в момента живееше Еманюел и където отначало живяха с Уилям. Беше напълно достатъчна за нея, Еманюел, Филип и новото бебе.
— Да, има — мрачно отговори тя.
— Може ли да ви поканя да се преместите там? — Той й се поклони с прусашко достойнство, а очите му я гледаха кротко и сякаш се извиняваха. — Много съжалявам за това, че трябва да ви помоля да се преместите там — хвърли бегъл поглед към корема й с бебето, което трябваше да се роди през август, — но се страхувам, че ще докараме много войска тук.
— Разбирам. — Опита се да говори достолепно, като херцогиня, ала изведнъж се почувствува просто едно двадесет и три годишно момиче, което беше много уплашено.
— Смятате ли, че ще успеете да преместите най-необходимото до довечера? — вежливо попита той и тя кимна. Нямаше чак толкова много неща: най-вече работни дрехи, няколко костюма и рокли, както и вещите на Уилям, които също не бяха много. Заети с реконструкцията, не бяха имали време да си донесат всичко от Англия.
Докато опаковаше дрехите и някои други лични вещи, сама не можеше да повярва на това, което правеше. Нямаше възможност да спаси бижутата от скривалището под дъската, но знаеше, че там са на сигурно място. Сложи дрехите в куфари, а Еманюел й помогна да опакова кухненските съдове, както и малко храна, сапун и всичките им чаршафи и кърпи. Оказа се повече работа, отколкото си мислеше, а и бебето плака през целия ден, сякаш усещаше, че става нещо ужасно. Беше почти шест часът, когато Еманюел отнесе и последния багаж. Сара застана в стаята си за последен път, стаята, където се роди Филип, където зачена второто си дете, брачната й спалня. Струваше й се светотатство да им я преотстъпи, но нямаше друг избор. Докато безнадеждно се оглеждаше, влезе един войник, когото не беше виждала, насочи пушка към нея и й даде знак да излезе.
— Schnell! — викна той. — Бързо!
Слезе по стълбите, изпълнена с достойнство, ала по бузите й се стичаха сълзи. На последното стъпало войникът я бодна в корема с пушката и в същия миг се чу смразяващ вик, гласът на човек, който всява страх. Войникът светкавично се отдръпна назад, когато офицерът се приближи към тях. Беше същият мъж, който сутринта разговаря с нея на перфектен английски. Сега остро смъмри войника с такъв леден тон, че онзи видимо се разтрепери, поклони се извинително на Сара и избяга от къщата. Офицерът я погледна с тъжен поглед, дълбоко разстроен от случилото се.
— Моите извинения за невероятно лошите обноски на моя сержант, Ваша светлост. Това няма да се повтори. Ще ми разрешите ли да ви закарам до дома ви?
Прииска й се да му каже, че тук е нейният дом, но, от друга страна, му беше благодарна, че възпря сержанта. Онзи би могъл да я застреля в корема просто за разнообразие и това я накара да залитне.
— Благодаря — хладно отвърна Сара.
Разстоянието не беше малко, а тя се чувствуваше изтощена. Бебето беше ритало през целия ден, очевидно възбудено от нейния гняв и ужас. Докато опаковаше багажа, беше плакала, и сега, когато се качи в джипа, се почувствува като парцал. Офицерът потегли под погледа на неколцина от подчинените си. Искаше да им внуши държане, на което безпрекословно да подражават. Вече им беше обяснил това. Не биваше да закачат местните момичета, да стрелят за развлечение по домашните любимци на хората или да ходят в града пияни. Трябваше да се контролират по всяко време, ако не искаха да го разгневят, а това щеше да доведе до връщане в Берлин и до ново назначение. Всички обещаха да следват заповедите му.
— Аз съм Йоахим фон Манхайм, командуващ силите в района — кротко й се представи той. — Много сме ви благодарни, че можем да използваме вашия дом. Моля да ни извините за натрапването и за неудобствата, които ви причиняваме. — Движеха се по централната алея. — Войната е трудно нещо. — Германецът я погледна. Собственото му семейство бе понесло множество жертви през миналата война. И тогава, силно я изненада, като заговори за бебето. — Кога очаквате да се появи? — тихо попита той. Изглеждаше странно човечен, независимо от униформата, която носеше, но Сара не биваше да забравя кой е и на чия страна воюва. Повтори си още веднъж, че е херцогиня Уитфийлд и трябва да се държи вежливо, ала нищо повече.
— Не и през следващите два месеца — рязко отговори, като се чудеше защо ли я пита. Може би ще я изпратят някъде другаде. Тази мисъл я ужаси. Сега повече от всякога съжали, че не замина за Уитфийлд. Но кой можеше да си представи, че Франция ще капитулира, че французите ще се предадат на германците?
— Дотогава вече ще имаме и лекари тук — увери я той. — Ще използуваме дома ви за ранени войници. Един вид болница и санаториум. А и конюшнята ще ни свърши чудесна работа. В чифлика има достатъчно храна. Страхувам се, че за нас това е идеалното място. — Усмихна й се извинително, докато приближаваха къщичката, където Еманюел ги чакаше с Филип на ръце.
— Какъв шанс за вас — язвително подметна Сара. Едва ли беше идеално за нея обаче. Да загуби дома си, да го предостави на германците.
— Да, наистина е така. — Той я наблюдаваше, докато тя слезе от колата и пое Филип. — Приятна вечер, Ваша светлост.
— Приятна вечер, господин офицер — отвърна Сара, но не му благодари, че я беше докарал, и не каза нищо повече, преди да влезе в къщичката, която беше вече неин дом.


13

При окупирането на Франция се почувствуваха обезверени, но след окупирането на замъка Мьоз Сара направо се поболя. Само за няколко дни той се изпълни с германски войници, конюшнята бе претъпкана, в стаичките за конярите имаше по трима-четирима души, бяха заели дори отделението за конете. Сигурно около двеста човека се бяха натъпкали там, макар че двамата с Уилям я бяха планирали за не повече от петдесетина. Така че и за тях условията не бяха особено добри. Но те настаниха хора и в къщата на чифлика, като принудиха жената на управителя да живее в барака. Тя беше възрастна, но се справяше много добре. Мъжът й и двамата й синове бяха в армията.
И точно както бе казал командуващият, самият замък се превърна в болница за ранени, както и в нещо като санаториум за възстановяване. Някои от помещенията се пазеха за ранени висши офицери. Командуващият живееше в замъка, в една от по-малките стаи. Сара беше забелязала само няколко медицински сестри, но много от мъжете явно вършеха същата работа. Освен това бе дочула, че имало и двама лекари, ала не ги беше виждала.
Почти не контактуваше с немците. Държеше се настрана и си стоеше в къщичката с Еманюел и бебето. Ядосваше се, че не може да се заеме с работата си, и се тревожеше за щетите, които щяха да нанесат по време на окупацията. Но нищо не можеше да се направи. Излизаше на дълги разходки с Еманюел и винаги когато й се удаваше възможност, ходеше до чифлика да разговаря с жената на управителя, за да се увери, че е добре. Тя от нищо не се оплакваше и казваше, че немците се държали прилично с нея. Взимали й всичко, което отглежда, но не я закачали. Поне до момента демонстрирали възпитание. Всъщност Сара се притесняваше за Еманюел. Беше хубаво, съвсем младо момиче, навърши осемнадесет години през пролетта и за нея беше опасно да живее в такава близост с триста германски войници. Сара често я съветваше да се върне в хотела, ала Еманюел всеки път отказваше, повтаряйки, че не иска да я остави сама. В определен смисъл те бяха станали добри приятелки, макар че продължаваше да ги дели пропаст от респект. Освен това Еманюел беше взела присърце обещанието си към Уилям да не изоставя херцогинята и лорд Филип.
Един ден, около месец след нахлуването на немците, Сара се прибираше от разходка чифлика, когато чу викове и подсвирквания откъм група войници, които се бяха струпали на един занемарен черен път край конюшните. Зачуди се какво ли става там, но беше достатъчно разумна никога да не се приближава до немците. Те всички бяха потенциално опасни и въпреки неутралното си американско поданство тя им беше враг, а те окупатори. Видя ги, че се смеят на нещо, и тъкмо щеше да продължи по пътя си, когато забеляза обърната край пътя кошница с боровинки. Беше една от нейните кошници, а колкото до боровинките, Еманюел редовно събираше, защото Филип много ги обичаше. И тогава разбра. Приличаха на котки, играещи си с мишка, крехка плячка, с която се гавреха и измъчваха в храстите. Без да се замисли, Сара се втурна към мястото, а избелялата й жълта рокля я правеше да изглежда като балон под яркото слънце. Беше сплела косата си на дълга плитка и когато приближи, я отметна назад. Занемя от гледката, която се разкри пред очите й. Там стоеше Еманюел с разкъсана блуза и разголени гърди, полата също беше съдрана и се свличаше надолу по ханша й. За ръцете я държаха двама мъже, докато трети дразнеше зърната на гърдите й.
— Спрете! — изкрещя Сара, вбесена от това, което виждаше. Еманюел беше още дете и от разговорите им през изминалия месец беше разбрала, че е девствена. — Спрете незабавно! — извика отново тя, а те само се изсмяха, когато се опита да грабне пушката на един от тях. Войникът я бутна грубо назад, като й се разкрещя на немски.
Сара бързо притича до Еманюел, която стоеше обляна в сълзи от унижение, срам и уплаха. Вдигна останките от блузата й и се опита да я покрие с тях. Докато тя беше заета с това, един от мъжете се пресегна и я дръпна, като плътно се прилепи до хълбока й. Сара се опита да се извърне с лице към него, но той не я пускаше, като с едната ръка мачкаше гърдите й, а с другата болезнено притискаше огромния й корем. Сара започна да се бори с него, за да се освободи, а немецът продължи недвусмислено да се вклинява в нея. Тя усещаше, че вече е възбуден, и с ужас се запита дали би я изнасилил. Очите й срещнаха очите на Еманюел, при което се опита да й даде кураж, но очевидно тя беше обезумяла от страх. Още повече сега, когато един от мъжете изви ръцете на господарката й, а друг пъхна ръка между краката й. Еманюел изписка при мисълта за онова, което щеше да се случи. Само миг след това се чу пистолетен гърмеж. Еманюел подскочи, а Сара използува момента да се освободи от мъжете. Единият от тях се опита да я задържи, при което съдра роклята й. Откриха се дългите й, добре оформени крака, както и част от огромния й корем. Тя бързо се отправи към Еманюел и се отдалечи от войниците. Чак тогава видя командуващия, който се беше появил отнякъде, очите му хвърляха мълнии, а устата сипеше гневни и отсечени като картечен огън заповеди на немски. Той държеше пистолета си високо и стреля още веднъж, за да покаже, че не се шегува. После се прицели във всеки от тях, добави нещо на немски, след което прибра оръжието в кобура и ги отпрати. Заповяда всички да отидат за една седмица в карцера, в какъвто беше преустроена част от конюшнята. Веднага щом те тръгнаха, командуващият се приближи до Еманюел и Сара, очите му бяха изпълнени с болка. Той припряно се обърна на немски към един от редниците, стоящи наблизо. Войникът дотича почти мигновено с две одеяла. С едното Сара загърна Еманюел, а другото уви около кръста си. Забеляза, че бяха от нейните одеяла, няколко от които беше забравила в къщата при преместването си.
— Обещавам ви това да не се повтори. Тези мъже са прасета. Повечето са отраснали в обори и нямат никаква представа как трябва да се държат. Следващия път, когато видя някой от тях да прави подобно нещо, ще го застрелям на място. — Беше побелял от гняв, докато говореше, а Еманюел продължаваше да трепери. Сара не чувствуваше нищо друго, освен дива ярост от това, което се беше случило. Малко преди да стигнат къщичката, където Анри си играеше с бебето в градината, тя се обърна към немеца със святкащи очи. Бяха предупредили дори момчето да стои настрана, тъй като се страхуваха, че войниците могат да започнат да го тормозят, но въпреки това Анри бе дошъл да види сестра си. Тогава Еманюел го бе помолила да забавлява бебето, докато тя набере боровинките.
— Наясно ли сте какво можеше да се случи? — Сара отпрати с ръка Еманюел към задната част на къщата. Останала сама с командуващия, тя продължи: — Можеха да убият нероденото ми бебе — изкрещя, без да откъсва очи от неговите.
— Давам си сметка за това и искрено ви моля за извинение. — Видът му показваше, че говори съвсем искрено, ала добрите му обноски не можеха да трогнат Сара. Ако останеше на нея, всички немци трябваше да напуснат дома й.
— А тя е съвсем младо момиче! Как смеят да посягат по този начин! — Изведнъж започна цялата да трепери. Искаше й се да го заудря с юмруци, но се възпря.
Командуващият съчувствуваше на Еманюел, но беше разстроен най-вече от това, което почти бяха сторили на Сара.
— От все сърце моля за извинение, Ваша светлост. Ясно съзнавам какво можеше да се случи. — Тя имаше право. Те наистина можеха да убият бебето й. — Ще държа хората си по-строго. Давам ви думата си на офицер и джентълмен. Уверявам ви, че това няма да се повтори.
— В такъв случай погрижете се за това — отсече Сара, след което се врътна и влезе в къщата, като по някакъв начин успя да изглежда едновременно красива и царствена, дори загърната с одеяло.
Беше забележителна жена и той често се питаше как е станала херцогиня Уитфийлд. В кабинета на Уилям, който сега беше неговата стая, откри нейни снимки, както и снимки на двамата. Изглеждаха необикновено красиви, сияещи от щастие, и им завидя. Той самият беше разведен отпреди войната и почти не виждаше децата си. Имаше две момчета, едното на седем, другото на дванадесет години. Жена му се омъжи повторно и се премести да живее в Райнланд. Знаеше, че съпругът й е бил убит в Познан още в първите дни на войната, но оттогава не беше я виждал, а и нямаше желание за това. Разводът им мина крайно болезнено. Ожениха се много млади, ала си останаха съвсем различни един от друг. Трябваха му две години, за да се възстанови от този удар. После започна войната и той се оказа много зает. Беше доволен от назначението си във Франция. Винаги беше харесвал тази страна. Една година бе следвал в Сорбоната, след което завърши образованието си в Оксфорд. И никога при многото си пътувания и през всичките си четиридесет години не беше срещал жена като Сара. Тя беше толкова красива, силна, безупречна. Искаше му се да бяха се запознали по друго време и при други обстоятелства. Тогава може би нещата щяха да стоят другояче.
Управлението на болницата и санаториума му отнемаха целия ден, но вечер обичаше да излиза на дълги разходки. Постепенно беше опознал имението, дори и най-отдалечените му кътчета. Една привечер, когато се връщаше от малката рекичка, която беше открил в гората, срещна Сара. Тя се разхождаше сама. Движеше се бавно, вече доста тромаво, и изглеждаше замислена. Не искаше да я уплаши, но си помисли, че трябва да й каже нещо, да не би неочакваното му присъствие да я стресне. Точно тогава тя обърна лице към него, сякаш усети, че има някой наблизо. Като го видя се спря, без да е сигурна дали присъствието му не вещае заплаха, ала той побърза да я успокои.
— Мога ли да ви помогна, Ваша светлост? — Сара смело се провираше през гъсталаци, прескачаше ниските каменни огради и лесно би могла да падне, но тя познаваше терена наизуст. Често беше идвала тук с Уилям.
— Няма нужда — тихо отговори, надменна херцогиня до мозъка на костите. Въпреки това изглеждаше толкова млада и красива. Стори му се, че този път не реагира така остро, когато го видя. Все още беше разстроена от онова, което се беше случило с Еманюел предишната седмица, но беше чула, че войниците наистина са били наказани и затворени в карцера, и чувството му за справедливост й бе направило впечатление.
— Добре ли сте? — попита я той, като продължи да се движи до нея. Изглеждаше чудесно в бродираната си бяла рокля, изработена от местните жителки.
— Добре съм — отговори Сара и го погледна така, сякаш го виждаше за първи път. Красив мъж, висок, светлокос, по лицето му имаше бръчици, очевидно е малко по-възрастен от Уилям. Според нея мястото му изобщо не бе тук, но пък и не можеше да отрече, че винаги се бе държал изключително любезно с нея, а сега, бе още по-отзивчив.
— Сигурно вече лесно се уморявате — меко каза той, а тя потрепери и за миг се натъжи, като се сети за Уилям.
— Понякога. — И отново му хвърли бегъл поглед. Напоследък почти нищо не знаеше за развитието на военните събития, а от Уилям не беше получавала никаква вест от началото на окупацията. Нямаше как да й изпраща писма, нито пък тя на него. Сара беше сигурна, че той е обезумял от тревога за нея и Филип.
— Името на съпруга ви е Уилям, нали? — попита командуващият и тя го погледна, като се чудеше защо ли й задава този въпрос. В отговор само кимна.
— По-млад е от мен, но мисля, че съм го виждал веднъж по времето, когато бях в Оксфорд. Доколкото помня, той завърши Кеймбридж.
— Точно така — колебливо отвърна Сара. Видя й се странно, че двамата са се срещали. Понякога животът върши какви ли не странни неща. — А вие защо избрахте Оксфорд?
— Такава ми беше мечтата. Тогава харесвах всичко английско. — Искаше му се да й каже, че това продължава, но не посмя. — Беше чудесна възможност за мен и аз се възползувах от нея.
— Мисля, че Уилям е изпитвал същите чувства съм Кеймбридж — замислено се усмихна тя.
— Той беше в отбора по футбол и веднъж играхме срещу тях. — Засмя се при този спомен. — Той ме победи. — Прииска й се ликуващо да възкликне, но можа само да се усмихне, тъй като изведнъж се замисли за мъжа до себе си. Усети, че при всякакви други обстоятелства би й допаднал.
— Бих искала да не сте тук — каза му тя честно. Думите й прозвучаха съвсем по детски и той се разсмя.
— И аз, Ваша светлост, аз също. Но по-добре тук, отколкото на фронта. В Берлин сякаш са знаели, че ще бъда по-добър в «ремонтирането» на хора, отколкото в тяхното унищожаване. Изпращането ми тук беше щастлив шанс. — Беше прав за себе си, ала на нея й се искаше никой от тях да не беше идвал тук. Той я погледна с любопитство.
— Къде е съпругът ви? — Сара не беше сигурна какво трябва да му отговори. Ако му кажеше, че Уилям е в разузнаването, всички те можеха да се окажат в голяма опасност.
— Зачислен е в RAF.
— Лети ли? — Командуващият изглеждаше изненадан.
— Ами не съвсем — уклончиво отговори тя и той кимна.
— Повечето пилоти са доста по-млади от нас. — Беше прав, разбира се, но Сара само кимна. — Ужасно нещо е войната. Няма победители. Всички губят.
— Вашият фюрер, изглежда, не мисли така.
Офицерът помълча известно време, след което отговори. Нещо в гласа му привлече вниманието й, разкривайки й, че той мрази войната толкова, колкото и тя.
— Права сте. Може би един ден — твърдо продължи немецът, — ще се вразуми, преди да е загубено прекалено много време и да са загинали прекалено много хора. — Следващите му думи дълбоко я развълнуваха. — Надявам се съпругът ви да остане невредим, Ваша светлост.
— Аз също — прошепна тя, докато наближаваха къщичката. — Аз също.
Той й се поклони и козирува и Сара влезе вътре, като си мислеше колко интересна и противоречива личност е. Германец, който мрази войната, и въпреки това е командуващ немските сили в района на долината на Лоара. Но Сара бързо забрави Йоахим фон Манхайм и потъна в мисли за Уилям.
След няколко дни пак го видя на същото място, после отново и отново, докато в крайна сметка стана така, сякаш си уреждаха среща там. Привечер тя обичаше да ходи в гората, да поседи на брега на рекичката и да си мисли за различни неща, докато плиска с крака в хладката вода. Това облекчаваше глезените й, които вече често отичаха. А и въобще мястото беше много спокойно. Тишината биваше нарушавана само от птиците и от характерните горски звуци.
— Здравейте — тихо я поздрави той един следобед, след като я беше последвал дотук. Сара не знаеше, че е отгатнал всекидневната й програма и вече наблюдава от прозореца си кога тя ще тръгне на разходка. — Топло е днес, нали? — Прииска му се да можеше да й предложи нещо разхладително, да я докосне по дългата, копринена коса или дори по бузата. Нощем сънищата му бяха започнали да се изпълват с нея, а денем — мислите му. Беше заключил една от снимките й в писалището си, за да има възможност да я погледа, когато си поиска. — Как се чувствувате?
Тя му се усмихна, не бяха приятели, но поне бяха неутрални. Все пак беше нещо. Човек, с когото можеше да разговаря, различен от Еманюел, Анри и Филип. Липсваха й дългите интелектуални разговори с Уилям. Липсваха й още много други неща, свързани с него. Фактически липсваше й всичко. Но този човек, със своите светски обноски и кротък поглед, поне беше някой, с когото можеше да се разговаря. Ала нито за миг не забравяше кой е и защо е тук. Тя бе херцогиня, а той командуващ неприятелските войски. Все пак беше известно разнообразие от време на време да си поприказва с него.
— Чувствувам се дебела — призна Сара с лека усмивка. — Огромна. — И тогава изведнъж се обърна към него с любопитство, та тя не знаеше нищо за него. — Вие имате ли деца?
Той кимна, сядайки на една широка скала точно до нея, и прокара ръка по хладката вода.
— Двама синове. Ханс и Анди — Андреас. — Но го каза с тъжен глас.
— На колко години са?
— Седем и дванадесет. Живеят при майка си. Ние сме разведени.
— Съжалявам — промълви тя и беше искрена. Децата са нещо съвсем отделно от войната. И каквато и да е националната им принадлежност, не можеше да изпитва омраза към тях.
— Разводът е ужасно нещо — продължи той и тя кимна.
— Зная.
— Нима? — немецът учудено повдигна вежди. Искаше му се да я попита откъде знае, но не го направи. По всичко личеше, че не би могла да знае. Та тя изглежда толкова щастлива със съпруга си. — Откакто жена ми си тръгна, почти не съм виждал синовете си. После тя се омъжи повторно… малко след това започна войната. Въобще всичко се оказа много сложно.
— Ще ги видите отново, когато войната свърши.
Той кимна, като се питаше кога ли ще бъде това, кога фюрерът ще ги остави да се приберат по домовете си и дали бившата му съпруга ще позволи да ги види, или ще каже, че е минало прекалено много време и те вече са го забравили. Беше му погаждала различни номера и той все още чувствуваше болка и гняв.
— А вашето бебе? — смени темата той. — Казахте, че го очаквате през август. Това е съвсем скоро. — Чудеше се колко ли шокирани щяха да бъдат всички, ако я оставеше да роди в замъка с помощта на техните лекари, и дали това щеше да предизвика много клюки. Вероятно би било много по-просто да изпрати някой доктор в къщичката на пазача. — Лесно ли беше със сина ви?
Странно бе да обсъжда такива интимни неща с него, но ето че правеха точно това, сами в гората, тъмничар и затворничка, така че всъщност нямаше никакво значение какво ще му отговори. Кой щеше да научи за това? Кой щеше да разбере, дори ако те станеха приятели, стига никой да не бъде наранен от това?
— Не, не беше лесно — призна тя. — Филип тежеше пет килограма. Беше много трудно. Мъжът ми ни спаси и двамата.
— Нима не е имало лекар? — Беше шокиран. Една херцогиня би трябвало да роди в някоя частна клиника в Париж, но ето че тя го бе изненадала.
— Исках да родя тук. Филип се появи на бял свят в деня, когато беше обявена войната. Докторът беше заминал за Варшава, а друг нямаше. Само Уилям… съпругът ми. Мисля, че беше по-уплашен от мен самата. След определен момент аз вече не съзнавах какво ставаше. Беше много дълго и… — Реши да му спести подробностите и само смутено му се усмихна. — Няма значение. Той е чудесно момче.
Йоахим се трогна от нейната искреност, невинност и красота.
— Този път не се ли страхувате?
Тя се поколеба. Не знаеше защо, но й се искаше да бъде откровена с него. Беше й симпатичен, независимо от това кой бе, къде живееше и как се бяха запознали. Беше се държал винаги много мило и възпитано. Освен това на два пъти се намеси, за да я защити.
— Малко — призна Сара. — Донякъде. — Много се надяваше този път всичко да мине по-бързо, а и бебето да не е толкова едро.
— Жените винаги са ми се стрували толкова смели. Моята съпруга роди и двамата ни синове у дома. Беше хубаво, но за нея раждането не беше никак трудно.
— Щастливка — засмя се Сара.
— Може би този път ще можем да ви бъдем полезни с нашите немски специалисти. — Той се усмихна шеговито, но тя остана сериозна.
— Миналия път искаха да ми правят цезарово сечение, ала аз не се съгласих.
— Защо?
— Исках да имам още деца.
— Достойно за уважение. И много смело от ваша страна. Точно в подкрепа на думите ми, че жените са по-храбри от мъжете. Ако мъжете трябваше да раждат, сигурно изобщо нямаше да има деца. — Сара се засмя, след което взеха да разговарят за Англия. Неочаквано той я попита за Уитфийлд. Съвсем преднамерено тя започна да му отговаря доста мъгляво. Боеше се да не издаде някоя тайна. Но той всъщност се интересуваше от духа на мястото, от легендите и традициите. Както изглеждаше, наистина харесваше всичко английско.
— Трябваше да се върна там — тъжно отбеляза Сара. — Уилям настояваше, но аз смятах, че тук сме на сигурно място. Никога не ми е минавало през ум, че Франция ще се предаде на Германия.
— Никой не си го беше представял. Струва ми се, че дори ние самите бяхме изненадани от това колко бързо капитулира — призна той, след което й каза нещо, което съзнаваше, че не би трябвало да казва. Но имаше доверие в нея, пък и знаеше, че тя не би могла да го издаде. — Според мен сте постъпили правилно, като сте останали. Тук вие и децата сте на по-сигурно място.
— Отколкото в Уитфийлд! — изуми се Сара. Стори й се странно, че й казва такова нещо, затова го изгледа недоумяващо, като се питаше какво ли има предвид.
— Не точно в Уитфийлд, но в Англия — да. Рано или късно нашите военновъздушни сили ще обърнат огъня си и срещу Великобритания. Тогава за вас ще бъде много по-добре да сте тук.
Тя се запита дали има истина в думите му и дали не й беше доверил нещо, което не биваше да споменава. Ала докато се движеха обратно към къщичката, заключи, че англичаните сигурно знаят за намеренията на германските военновъздушни сили. Вероятно той имаше право, тук тя бе по-добре защитена. Така или иначе, нямаше избор. Тя бе негова пленница.
Не го видя в продължение на няколко дни. После един следобед в края на юли отново го срещна в гората. Стори й се някак разсеян и уморен, но настроението му веднага се подобри, когато Сара поблагодари за храната, която от известно време намираше пред вратата си. Първо, боровинки за детето, а после и цяла кошница с плодове, прясно опечен в замъка хляб и килограм истинско кафе, грижливо увито във вестник, за да го скрие от любопитните погледи.
— Благодаря ви — каза тя предпазливо. — Не е необходимо да правите това. — Та той не им дължеше нищо. Той бе окупатор.
— Не искам аз да съм сит, а вие да гладувате. — Предната вечер готвачът му беше приготвил чудесна торта, той възнамеряваше лично да й занесе останалата част по-късно, но сега, докато бавно вървяха към жилището й, нищо не спомена за това. Беше започнала да се движи по-трудно, а и както забеляза, през последната седмица беше още понаедряла. — Нуждаете ли се от нещо друго, Ваша светлост?
Усмихна му се. Той винаги се обръщаше към нея така.
— Вижте, мисля, че бихте могли да ме наричате Сара.
Йоахим знаеше името й отдавна. Беше го прочел, когато й проверяваше паспорта. Знаеше също така, че след няколко седмици ще навърши двадесет и четири години. Знаеше и имената на родителите й, както и адреса им в Ню Йорк. Знаеше дори как възприема някои неща. Всичко останало му беше неизвестно, а любопитството му към нея нямаше граници. Мислеше за нея повече, отколкото имаше кураж да си признае. Но докато крачеше до него, тя нищо не подозираше. Усещаше само, че това е един грижовен човек, който има желание да й помогне според своите възможности и положение.
— В такъв случай добре… Сара. — Изрече го внимателно, сякаш му беше оказана голяма чест, след което й се усмихна. Тогава за първи път тя забеляза, че той наистина е много хубав мъж. Обикновено беше толкова сериозен, че едва ли някой можеше да заподозре това. Но сега, като излязоха на една слънчева поляна, макар и само за миг, той й се стори много по-млад. — Вие ще бъдете Сара, а аз Йоахим, ала само когато сме двамата. — Тя кимна, тъй като причината беше съвсем ясна. — Има ли нещо, от което да се нуждаете и аз да мога да ви го набавя? — Беше искрен в желанието си, но тя само поклати глава. Никога не би приела нещо от него, с изключение на допълнителната храна, която й даваше за Филип. Все пак предложението му я трогна и тя му се усмихна.
— Бихте могли да ми набавите билет за вкъщи — пошегува се Сара. — Какво ще кажете? Директно до Ню Йорк или може би до Англия. — Откакто бяха пристигнали немците, това беше първият път, когато се шегуваше с някого и той се разсмя.
— Бих искал да имам такава възможност. — Очите му отново станаха сериозни. — Предполагам, че родителите ви се тревожат за вас. — Каза го съчувствено и с желание да й помогне. — Както и съпругът ви. — Ако Сара беше негова съпруга и в момента се намираше във вражеския тил, той щеше направо да полудее, но, изглежда, тя приемаше нещата доста хладнокръвно. Просто философски сви рамене, а Йоахим изпита силно желание да я докосне, ала знаеше, че няма да го направи.
— Тук ще бъдете на сигурно място, поне доколкото зависи от мен — увери я той.
— Благодаря — усмихна се Сара и неочаквано се спъна в корена на едно дърво, препречило пътя, при което едва не падна, но Йоахим успя да я прихване. Позадържа я в силните си ръце, докато тя се закрепи и му поблагодари. Ала този миг, колкото и кратък, беше достатъчен да усети топлината й, гладкостта на млечнобялата кожа на ръцете й и меката коприна на тъмната коса, която лекичко го бръсна по лицето. Миришеше на сапун и на парфюма, който съпругът й вероятно обичаше. Всичко в нея го караше да изпитва някаква разтапяща нежност и фактът, че трябва да прикрива това чувство, го измъчваше непрестанно.
След като се разделиха пред вратата на къщичката, той се прибра в кабинета си, където щеше да работи до късно през нощта.
След тази разходка Сара не го видя в продължение на цяла седмица. Беше му се наложило да отиде до Париж, където се срещна с посланика Ото Абетц във връзка с доставките и превоза на медикаменти, а когато се върна, беше толкова зает, че не му беше до разходки на чист въздух или каквито и да е приятни неща. Четири дни след завръщането му в едно от снабдителските депа в Блоа стана ужасна експлозия. В замъка бяха докарани повече от сто ранени и персоналът се оказа недостатъчен. В трапезарията бяха обзавели малка операционна, но някои от пострадалите бяха толкова обгорели, че нищо не можеше да им помогне. Беше зловеща картина — навред хора с откъснати крайници и обезобразени лица. Докато Йоахим и помощният персонал обикаляха претъпканите стаи, един от лекарите дойде да иска помощ. Предложи за целта да доведат хора от местното население.
— Все ще се намеря сред тях някой с медицински познания — настоя той, но местните болници бяха затворени, докторите и медицинските сестри бяха заминали преди месеци по военните болници или пък просто бяха избягали от окупаторите. Имаше хора само по чифлиците, ала повечето бяха полуграмотни и едва ли щяха да им бъдат от полза. — Ами господарката на замъка? Тя би ли дошла? — Докторът очевидно имаше предвид Сара и Йоахим си помисли, че вероятно би го направила, ако той я помоли. Беше много човечна, но, от друга страна, беше много наедряла от бременността и тази работа едва ли щеше да й се отрази добре, а Йоахим се чувствуваше задължен да я закриля.
— Не съм сигурен. Тя чака бебе всеки момент.
— Кажете й да дойде. Във всички случаи — ще ни бъде от полза. Има ли прислужница при нея?
— Едно местно момиче.
— Доведете ги и двете — кратко нареди докторът, макар че Йоахим имаше по-висок чин.
Само след минути Йоахим разпрати десетина души от хората си по околните чифлици да проверят дали някои от жените ще поискат да дойдат да помогнат, или ако се наложи, да ги доведат насила. Той самият се качи на джипа и се отправи към къщичката на пазача. Почука силно на вратата и миг след като светнаха лампите, на прага се появи Сара в пеньоар и със сурово изражение на лицето. Беше чула шума от сновящите линейки и камиони през нощта и сега се беше уплашила, че идват войници, за да ги тормозят.
Когато видя Йоахим, тя отвори вратата малко по-широко, а чертите й леко се отпуснаха.
— Извинете за безпокойството — започна той. Беше по риза, но без вратовръзка, косата му беше разрошена, а лицето уморено, куртката си бе оставил в кабинета. — Нуждаем се от помощта ви, Сара, ако можете да дойдете. Станала е експлозия в един от складовете за муниции и имаме страшно много ранени. Не сме в състояние да се справим сами. Ще можете ли да ни помогнете? — Тя се поколеба за миг, като го гледаше в очите, след което кимна. После я попита дали би могла да вземе и Еманюел, но когато Сара се качи горе да я повика, момичето настоя да остане при бебето. След пет минути Сара се върна при Йоахим сама.
— Къде е момичето?
— Не се чувствува добре — прикри я Сара. — Пък и искам да наглежда сина ми.
Той не попита нищо повече и тя го последва към джипа, облечена в избеляла синя рокля, с ниски обувки и сплетена коса. Беше изтъркала усърдно ръцете и лицето си и се беше пребрадила с чист бял шал, което я правеше да изглежда още по-млада.
— Благодаря ви, че приехте да дойдете — каза й Йоахим, докато караше към замъка. В погледа му се четеше признателност и някакъв прилив на уважение. — Знаете, че не сте длъжна да го правите.
— Зная. Но умиращите момчета са умиращи момчета, независимо от това дали са англичани или германци. — Такова беше нейното виждане за войната. Мразеше германците за това, което бяха сторили, ала не можеше да мрази онези, които страдаха, нито пък Йоахим, който винаги беше изключително коректен с нея. Това не променяше отношението й към неговата кауза, а само към тези, които бяха в по-голяма нужда от нея самата. Затова, когато й подаде ръка да слезе от колата, тя само му кимна и бързо се отправи навътре, за да помогне на момчетата, които се нуждаеха от нея.
Тази нощ остана в операционната часове наред, като придържаше банки с кръв и подаваше кърпи, напоени с наркоза. Асистираше и на двамата лекари при операциите. Работи неуморно до зазоряване, тогава я повикаха да се качи с тях на горния етаж. Чак когато влезе в спалнята си, претъпкана с ранени мъже, за първи път си даде сметка къде се намира и колко странно е всичко това. По пода бяха нахвърляни дюшеци, върху които плътно един до друг лежаха около четиридесет мъже. Санитарите едва успяваха да си намерят място къде да стъпят.
Помогна с каквото можеше — прави превръзки и почиства рани, докато съвсем се развидели. Когато отново слезе долу в помещението, което някога й беше кухня, вече бе ясен ден. Половин дузина санитари, няколко войници и две жени се хранеха там. При влизането й жените се спогледаха и си размениха нещо на немски. Роклята, ръцете, дори лицето й бяха опръскани с кръвта на млади момчета и кичури коса висяха по челото й, но, изглежда, тя въобще не забелязваше това. Тогава един от санитарите й каза нещо. Сара не разбра думите му, ала не можеше да не долови почтителния му тон, навярно той й благодареше. Тя кимна в отговор и се усмихна на всички, а те й подадоха чаша кафе. Една от жените посочи корема й, сякаш да я попита дали всичко е наред. Сара отново кимна и седна с благодарност на един стол с димящата чаша в ръка. Чак тогава усети изтощението си. От часове не се беше сещала за себе си или за бебето.
Малко след това влезе Йоахим и я помоли да го последва в кабинета му. Тя тръгна след него през хола и когато влезе в стаята, отново се почувствува странно. Това беше любимата стая на Уилям и в нея нищо не беше променено — дори писалището и пердетата бяха същите. Само мъжът вътре беше друг. Той я покани да седне в креслото, което й беше до болка познато, и тя едва сдържа импулсивното си желание да се сгуши в него, както правеше, винаги когато седяха там с Уилям и водеха някой от любимите си дълги разговори. Вместо това седна благовъзпитано на крайчеца и отпи от кафето, като си повтаряше, че в тази стая тя вече е чужд човек.
— Благодаря ви за всичко, което направихте тази нощ. Страхувам се да не е било прекалено уморително за вас. — Той я погледна с тревога. През нощта често бе минавал покрай нея и винаги я беше заварвал или да се бори за спасяването на нечий живот, или почти разплакана да затваря очите на някое момче, което си беше отишло. — Сигурно сте напълно изтощена?
— Уморена съм — призна тя с усмивка, но очите й останаха тъжни. Толкова, много момчета загинаха. И за какво? Беше люляла елин от тях в скута си, а той се гушеше до нея също като Филип, накрая издъхна в ръцете й от рана в стомаха. Нищо не можа да го спаси.
— Благодаря ви, Сара. Сега ще ви закарам у дома. Мисля, че най-лошото свърши.
— Нима? — възкликна, тя с изненада, а в гласа й прозвучаха остри нотки. — Да не би войната да е свършила?
— Имам предвид най-лошото за момента — тихо отговори Йоахим. Възгледите му не се различаваха от нейните, макар че той не можеше да си позволи да ги сподели с нея.
— Какво значение има? — попита Сара, като постави чашата си върху бюрото на Уилям. Беше забелязала, че използуват и нейните порцеланови сервизи. — Днес, утре или другата седмица това ще се повтори някъде другаде. Нали така? — В очите й имаше сълзи. Не можеше да забрави умрелите момчета, нищо, че бяха германци.
— Да, сигурно — тъжно се съгласи той, — докато продължава всичко това.
— Толкова е безсмислено — каза тя и се приближи до прозореца. Погледна добре познатия й пейзаж — вдъхваше такова измамно спокойствие. Йоахим също се изправи и застана съвсем близо до нея.
— Безсмислено, е… глупаво… погрешно, но в този момент аз и вие не бихме могли нищо да променим. Вие носите живот. Ние носим смърт и унищожение. Това е ужасно противоречие, Сара, ала аз съм безпомощен да го избегна.
След тези му думи, без да знае защо, Сара изпита съжаление към него. Беше човек, който не вярва в каузата, за която воюва. Уилям поне имаше душевното удовлетворение, че това, което върши, е правилно, докато Йоахим го нямаше. Обърна се към него и й се прииска да го докосне и да му каже, че всичко ще се нареди и че някой ден ще му бъде простено.
— Съжалявам — промълви тя меко, мина покрай него и се отправи към вратата. — Беше дълга нощ. Не биваше да говоря така. Вината не е ваша. — Изгледа го продължително, а той изгаряше от желание отново да е близо до нея. Думите й го развълнуваха.
— Това невинаги е достатъчно успокоение — отвърна Йоахим, като продължаваше да я гледа. Изведнъж му се видя много уморена, нуждаеше се от почивка, иначе имаше опасност бебето да се появи преждевременно. Все още изпитваше угризения, че я беше помолил да помогне, но тя бе свършила чудесна работа и лекарите й бяха много благодарни.
След този разговор я откара до тях. Еманюел току-що беше слязла долу с Филип. Щом Йоахим си тръгна, тя погледна Сара и веднага забеляза колко е съсипана. Почувствува се виновна, че не бе отишла с нея да й помага.
— Съжалявам — прошепна й тя, когато Сара тежко седна на един стар стол. — Но просто не можех… та те са германци.
— Разбирам — отвърна й Сара, като се чудеше защо това нямаше значение за нея. Повечето бяха почти деца, а другите малко по-големи. И всички те бяха просто хора. Но тя долови, че в думите на Еманюел се крие по-дълбок смисъл, когато малко по-късно дойде Анри… Той само погледна сестра си и помежду им премина нещо, което Сара не разбра. Момчето кимна и тогава тя с учудване забеляза, че ръката му е превързана с бинт.
— Анри, какво се е случило с ръката ти? — невинно го попита Сара.
— Нищо, госпожо. Нараних се, докато сякохме с татко дърва.
— А защо сякохте дърва? — зададе тя съвсем логично следващия въпрос, тъй като времето беше топло и едва ли някой имаше нужда от отопление, ала момчето също се беше усетило.
— Ами строихме къщичка за кучето — отговори, но Сара знаеше, че нямат куче, и тогава всичко й се изясни. Експлозията в склада за муниции не беше случайност. По някакъв начин и по причина, за която Сара не искаше да знае, Анри е бил там.
Тази вечер, докато се приготвяха да си лягат, тя погледна Еманюел в очите.
— Не е необходимо да ми обясняваш нищо, ала аз… просто искам да ти кажа, че Анри трябва да бъде много предпазлив. Той е още дете. Но ако го хванат, ще го убият.
— Зная, госпожо — промълви Еманюел, а в очите й се четеше страх за малкия й брат. — И аз това му викам. Мама и татко не знаят нищо. Има една група в Роморантен…
Но Сара я прекъсна:
— Не ми казвай, Еманюел. Не искам да зная. Не бих желала случайно да се изтърва и да изложа някого на опасност. Само му заръчай да внимава.
Еманюел кимна, след което всяка се отправи към стаята си, но Сара дълго остана будна, като си мислеше за Анри и за касапницата, която беше причинил… всички тези момчета с откъснати крайници и обезобразени лица, чийто живот бе прекъснат толкова рано. И малкият Анри с изгорената ръка. Питаше се дали съзнава какво бяха сторили той и приятелите му и дали се гордее с деянието си. Прието бе това да се смята за патриотична постъпка, но Сара беше на друго мнение. В нейните очи си беше чисто убийство, независимо от каузата, в името на която беше извършено. И все пак, докато лежеше в тъмното, тя се молеше германците да не хванат Анри и да не му сторят нещо.
Йоахим имаше право. Това бе мръсна война и мръсно време. Несъзнателно погали корема си и бебето я ритна. Това й напомни, че на света все още съществува надежда и живот и нещо хубаво, което да се очаква с нетърпение… а там някъде беше и Уилям.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.