Българска търсачка и начална страница

 

III част
1570

 

I

 

Още от зори личеше, че е пролет.
Априлският ден ставаше лениво из легловищата на мрачини и мъгли като някой ратай, който, легнал отруден и още си неотпочинал добре, трябва да става в предутрин, за да поеме незабавно плуга и да се залови да оре.
Започваше да се съмва.
Но тишината бе още ненарушима, само дето росата обилно капеше от успалите се в непрогледна дрезгавина дървета.
Небето като синкав плащ, пропит от влага и отрупан с роса, вече се разкъсваше над черната, глуха и напълно потънала в мрак земя.
Мъгли като разпенено при доене мляко заливаха лъките и ниско разположените ниви. Петлите вече пееха в надпревара нейде из още невидимите села.
Последните звезди гаснеха като изморени от дрямка очи.
А на изток като разгарящи се под застинала пепел въглени пламваха червени зари.
Внезапно мъглите се залюшкаха, надуха се, раздвижиха се тежко като дотекли след пролетно топене на снеговете води и се удряха о черните поля или пък като синкав дим от кадилници се извиваха към небето.
Денят вече наставаше и надвиваше побледнялата нощ, която се притискаше към земята като дебел и пропит от влага кожух.
Небето бавно се обливаше от светлини и се спущаше все повече над света, така че на някои места омотаните все още в мъгли върхове на дърветата вече се промъкваха на по-ясно, а някъде пък по височините излизаха из нощта сиви, пропити с роса нивя. Скоро езерата затрепкаха като матови огледала, а потоците се помъкваха като дълги и росни прежди пред редеещите мъгли и блясъци.
Денят вече ставаше все по-голям, зарите се разтапяха в мъртвия лазур и започваха да горят на небето като кървави отблясъци на още невидими пожари и така се развидели, че само боровите гори се издигаха като черен обръч наоколо, а големият път, обграден отстрани от редиците наведени тополи, изморени сякаш от дългия ход нагоре, се издигаше все по-ясно в светлината. Селата, потънали в приземния мрак, се привиждаха тук-там под зората като черни камъни под разпенена вода, а някои от по-близките дървета вече се сребрееха цели в роса и блясък.
Слънцето още не се показваше, само се чувствуваше, че всеки миг ще блесне из разгорелите се зари и ще падне върху света, който доизлежаваше последните си минути, отваряше тежко очите си, замрежени от отделни кълба мъгла, раздвижваше се по мъничко, събуждаше се полека, но все още се изленяваше в сладък почивен сън, тъй като и тишина такава настана, като че цялата земя бе притаила дъх — само вятърът, приличен на тихичко детско дишане, повя откъм гората, та чак росата се отърси от дърветата.
И от тази отмаляла сивота на зората, от тия още сънни, неосвободени от мрак поля, като в храм със занемели богомолци, когато свещеникът ще надигне пресветото причастие — отекна гласът на чучулига…
Изскочи тя нейде из нивята, запърха с криле и зачурулика като камбанка от чисто сребро и като благоуханен пролетен кълн се мяркаше върху бледото небе, извиваше се нагоре и пееше, та в онази свещена тишина на изгрева песента й се изливаше над цял свят.
В същото време и други почнаха да се вдигат, да удрят с крилца, да се устремяват към небето, да пеят унесено и да известяват утрото на всяко живо създание.
Скоро след тях запротакаха болезнени писъци и калугериците по мочурите.
Щъркелите също затракаха шумно нейде из още неразличаваните в сивотата села.
А слънцето вече ето, ето…
Докато най-сетне и то се показа нейде иззад далечни гори, изтърколи се из бездната и като грамаден, златист, пламнал в огън свещен поднос го носеха невидимите божи ръце над сънните простори. Понесе се то и благославяше със светлината си света, всичко живо и умряло, всяко, което се ражда и което отмира, започваше свещената служба на деня, та всичко като че отведнъж падна в праха пред величието му и млъкна, притворило недостойни очи.
И ето настана ден — като необхватно море от сватбен блясък.
Мъглите като благоуханни пушеци се издигаха от лъките към позлатеното небе, птичките и всички създания гръмнаха в песни, сякаш сърдечна благодарствена молитва.
А слънцето все растеше, издигаше се над черните гори, над неизброимите села, все по-високо и голямо, пламтящо, топло като светото око на божието милосърдие, и поемаше във властната си и сладка мощ господството над света.
Тъкмо в това време на пясъчното възвишение при гората, изпод чифлишките копи сено, наредени близо до широкия изровен път, се показа старата Агата, близка или роднина на Клембови.
Тя се връщаше от просия, по който божи хляб бе тръгнала още когато вадеха картофите есенес, а сега идваше пак в Липци, както прелетните птици, които винаги напролет се връщат в гнездата си.
Стара, изпаднала, слаба и едвам дишаща, тя приличаше на крайпътна върба — изкривена, изгнила, която едвам живори и постепенно умира в пясъка. Разбира се, че бе цяла в парцали, с просяшка тояга в ръка, с торбички през рамо и с наокачени броеници по нея.
Тя излезе изпод сенарниците тъкмо при изгрев, тътреше се забързано и повдигаше към слънцето сивото си и съсухрено като празните миналогодишни угари лице; само сивите й зачервени очи святкаха от радост.
Как не!… След дългата и тежка зима тя се връщаше в родното си село и затова чак подтичваше, та торбичките й скачаха отстрани и броениците дрънкаха, но дробовете й се стягаха, задухът час по час се вкопчваше за болните й гърди и тя трябваше да се поспирва и да позабавя хода си. И тръгна пак натежало и с мъка, като рееше по света само гладните си очи и се усмихваше на сивите, прислонени от зеленикава мъгла поля, на селата, които изникваха бавно из мъгливия безкрай, на още голите дървета, застанали на стража край пътищата или като самотни постове из полето, на целия свят!
Слънцето вече бе на няколко остена, та се виждаха дори и най-далечните кътища на полята. Всичко блестеше в розова роса, черните ниви полъсваха на слънцето, водите трептяха из изкопите. Гласовете на чучулиги звънтяха в хладния въздух, някъде изпод храстите мъждееха последни кръпки сняг, жълтите реси на някои дървета се полюляваха като кехлибарени маниста, а из закътаните места и по нагряваните локви изпод ръждивата ланска шума се показваха златистите стъбла на млади треви, другаде пък поглеждаха жълтите очи на блатничетата. Ветрец почна да прегръща лекичко и да разтърсва влажния и свеж дъх на нивите, които лениво се къпеха на слънцето, и навред цареше такова пролетно настроение, тъй просторно бе, тъй ясно, макар и още възсиво, и тъй мило ставаше човеку, че Агатината душа като пияна от радост птичка вече се устремяваше да литне и с крясък да се понесе по цял свят.
— Исусе мой! Мили Исусчо! — едва постенваше тя, като посядваше по малко и като че ли прегръщаше целия този свят в разтресеното си от радост и дълбоко разчувствувано сърце.
Хей! Пролет идеше през необятните поля, песни на чучулиги я възвестяваха по света, а пък това свещено слънце, и тоя гальовен вятър, сладък и топъл като майчини целувки, и това още притаено дихание на тъжно чакащите плугове и семе нивя, и понеслият се навред радостен кипеж, и този топъл освежителен въздух, сякаш набъбнал с всичко онова, което скоро ще стане зеленина, цвят и пълен клас!
Хей! Пролет пристигаше като светла дева в слънчево одеяние, с младо лице на зорница, с плетеници от сини води, хвърчи тя от слънцето, носи се в тия априлски утрини над земята и със свещените си прострени ръце пуща чучулиги да възвестяват веселие, а след нея с радостен крекот идваха вериги от жерави, редици диви гъски преплуваха през бледото небе, щъркели летяха над ливадите, ластовички чуруликаха по къщите и целият птичи род прииждаше с песни, а където слънчевата мантия на пролетта докоснеше земята, изправяха се плахи треви, набъбваха лепкави пъпки, зелени кълнове избуяваха, несмели листенца зашумяваха и закипяваше нов, буен, мощен живот, а тя вървеше вече по целия свят от изток до запад, като благородна божия пратеница да разнася любов и милосърдие…
Хей! Пролет прегръщаше ниските изкривени къщя, назърташе под стрехите с милосърдни очи и събуждаше помрачените туптежи на човешките сърца, та те се раздвижваха от своите грижи и тъмнини, за да заработят с вяра в по-хубава участ, в по-обилно плодородие и в онзи възмечтан час на щастие…
Земята зазвъняваше от живот като мъртва камбана, когато й прикачат нов език, от слънце направен, та бие възвишено, звъни, гърми от радост, събужда вцепенените същества и пее за такива неща и истории, за такива чудеса и сили, че сърцата затуптяват в сватбена пригласа. Тогава сълзите сами се леят от очите, душата на човека възкръсва в безсмъртна мощ и коленичила от щастие, обгръща земята, обгръща целия свят, всяка набъбнала грудка, всяко дърво, всеки камък и всеки облак — всичко, което тя зърне и почувствува…
Това изпитваше и Агата, като куцукаше полека и поглъщаше с очи тези любими места, тази свещена земя, и ходеше като пияна.
И чак когато камбанката на липчанската черква зачурулика като птичка и свикваше народа на молитва, чак тогава старицата се сепна и падна на колене…
… че с твоята света помощ ти стори, та се върнах пак…
… че беше милостив, господи, към сиротицата…
Нима тя можеше да приказва! Сълзите като обилен дъжд заляха сърцето й и течеха по измършавялото й лице, та само мърмореше нещо и тъй се тресеше в душата си, че никак не можеше да налучка броеницата, нито думите на молитвата, пръснати по душата й като парлива роса. И тя стана със сила и тръгна, като гледаше внимателно по полето и казваше на глас случайно дошла на ума й дума от молитвата…
Понеже денят бе напреднал и мъглата се бе вдигнала напълно, Липци се показа пред нея като на длан. Селото бе разположено малко в низина, покрай огромен вир, който се синееше като огледало под лекичка белезникава покривка; ниските и широки къщя като верни приятелки, насядали в още голите градини, бяха наредени около водата. Тук-там над покривите се виеше дим, прозорци проблясваха на слънцето или пък се белееха през черните още овошки наскоро белосани стени.
Сега тя можеше да види поотделно всяка къща. На самия край на селото при пътя, по който тя вървеше, бе воденицата; нейният гръмовит шум се чуваше все по-ясно; почти насреща на другия край се издигаше всред грамадни дървета черквата с високите си бели зидове и прозорците й и златният й кръст върху кубето лъщяха на слънцето; до черквата се червенееше керемиденият покрив на дома на свещеника. Наоколо, докъдето поглед стигаше, се изправяха като син венец горите, разстилаха се необгледните поля, разполагаха се далечни села, прилични на прилепнали до земята и скрити в градини сиви гъсеници; виждаха се кривулично прокарани пътища, редици наведени дървета, пясъчни дюни, обрасли рядко със смрики, и тясната нишка на рекичката, която течеше с блясък и се вливаше между къщята във вира.
По-близо, около селото, като грамаден кръг се простираха земите на Липци, изрязани на ивици като кълчищни платна, прострени под хълмовете и нарязани на дялове. Виеха се и се протакаха ниви до ниви, разграничени от криви слогове, по които начесто стърчеха клонести круши, издигаха се обрасли в трънаци купчини камъни, в златистата светлина се очертаваха сивите и омърляни като изпоцапан парцал угари; тук зеленикави покривала от есенници, там миналогодишни черни картофища или стари подметки, а някъде из трапчините се сивееха води и се провличаха като разтопено стъкло. Зад воденицата се простираха ръждивите ливади, по които бродеха и час по час тракаха щъркели, и зелищата, още цели плувнали във вода, на които само тировете на лехите се виждаха и лъщяха като риби; над тях се виеха белокоремести калугерици, а по кръстопътищата стоеха на стража свещени кръстове и други божи изображения. Над всичкия този свят, хлътнал малко на онова място, дето се бе прилепило селото, висеше разгорялото се златисто слънце, звънтяха песни на чучулиги, понякога от оборите се разнасяше скръбно мучене на добитък или гъски погакваха гъгниво нейде си и човешки гласове процепваха въздуха, а заедно с това повяваше топъл лъх на приятен вятър и поглъщаше всички тия гласове, та земята потъваше понякога в такава тишина и замисленост като в свещен миг на раждане и зачеване.
Работници рядко се виждаха из нивите, само съвсем близо до селото се мяркаха няколко разривачки на тор и остра, пронизително дразнеща оборска миризма се носеше обилно наоколо.
— Спят ли мързеливците, та в такъв хубав ден никой не е на нивата… земята чак плаче за плуг! — мърмореше ядосано Агата.
И за да бъде по-близо до нивите, отби се по пътеката, която водеше зад изкопа, където червените ресници на паричките вече се отваряха към слънцето и тревата по-гъсто се зеленееше.
Наистина по нивите беше толкова пусто, че да се чуди човек! Нали добре помнеше от миналата година по това време как полето просто аленееше от вълненици и чак земята се тресеше от припеви и момински крясъци; разбираше тя, че е крайно време при такива хубави дни да се изкарва тор, да се подорава, да се сее, а днес какво е? Един-едничък мъж, когото съзря нейде всред полето, сееше нещо: вървеше наведен и се връщаше, като хвърляше в полукръг някакво семе.
«Грах навярно сее тъй рано… Доминиковичините момчета ще да са, тъкмо техните ниви се падат там… Да ви дари и наспори господ милосърден, мили стопани!» — шепнеше си тя сърдечно.
Пътечката беше трудна, неравна, отрупана с пресни къртичини, с камъни, а на места беше и кална, но тя не задирваше на това, а умилно и развълнувано се вглеждаше във всяка нива, във всяка леха отделно.
«Поповата ръж буйна, хубаво изникнала!… Истина, когато тръгвах есенес, ратаят му ореше, а свещеника тука някъде седеше, помня добре това…»
И тя пак тръгваше, въздъхваше тежко и разглеждаше със сълзливи очи.
«Ето, Плошковата ръж… късно трябва да са я посели, пък и малко е изгнила.»
Тя се наведе с мъка, като докосваше с разтрепераните си стари пръсти влажните стъбла и ги гладеше с умиление като някои детски коси.
«Бориновата пшеница, голяма нива! То се знае!… Нима не е пръв стопанин в Липци?… Но е нещо възжълта, трябва да е премръзнала или… тежка зима е имало тука…» — разсъждаваше си тя, като забелязваше по заплесканите ниви и по натъпканите в земята и покрити с тиня стъбла на есенниците следи от големи снегове и води след тяхното стопяване.
«Хубаво са се напатили хората и настрадали!» — въздъхна тя, като прислони с длан очи, защото насреща откъм селото се зададоха някакви момчета.
«Михал ще е това, органистовия, с някое от малките органистчета. На Воля отиват да събират дарове за Великден, щом са с толчави кошници… Те са, не ще да са други.»
Когато те приближиха, Агата поздрави с «Да бъде похвален!» и много й се искаше да заприказва нещо с тях, но момчетата отвърнаха с мърморене и бързо отминаха в разговор помежду си.
«Помня ги от толчави е, а те ме и не познаха! — Дожаля й. — Хм! Защо ли пък ще помнят такава просякиня! Но колко е пораснал Михал, навярно вече свири на органа в черква…»
Така се размисляше тя и пак се загледа в пътя, защото из село излезе един евреин и караше едро теле пред себе си.
— От кого го купи? — попита тя.
— От Клембовица — отговори той, като се бореше с бяло-червеното теле, което се дърпаше, връщаше се и жално пореваваше.
— Навярно от шарената ще да е… ами… разгонила се беше още пред жътва… па може и от сивата да е… Бива си го…
Тя се загледа след него с умиление на стопанка, но те вече изчезнаха от пътя: телето се изскубна от ръцете на евреина, скочи в нивата и като навири опашка, хукна напряко към село, а той, развял джубе, тичаше да го пресрещне.
— Цуни го сега под опашката и му се помоли, ще ти се върне… — шепнеше си Агата самодоволна, като гледаше гоненицата.
— И по Клембовата нива жива душа няма! — забеляза тя, но нямаше вече време за мислене: селото беше тъй близко, че тя усети миризмата на пушеците и съгледа прострените да се ветреят завивки по градините, та току обгръщаше с очи цялото село и най-дълбока благодарствена радост раздруса сърцето й, че й позволи Исус Христос да доживее до пролет и я върна пак при близките, при роднините й.
А можеше да умре през зимата при чужди хора, не боледува ли тежко, но господ я върна!
Нали само с туй хранеше душата си през дългата зима, само с туй се крепеше всеки час и с туй се пазеше от студовете, от сиромашията и от смъртта…
Тя приседна под храстите, за да се постегне малко, преди да влезе в село, но имаше ли сили да стори това, като я беше разнищила такава радост, та всяка нейна костица се тресеше поотделно, а сърцето й пърхаше до болка, сякаш бе някоя задушавана птичка?
— Още има добри и милостиви люде, има… — шепнеше си тя, като преглеждаше грижливо торбичките. — Как не, толкова съм насъбрала, че ще стигне и за погребение.
Нали отдавна само за това си мислеше и от все сърце желаеше, когато дядо господ й изпрати умирачката, тя да си е в своето село, в къща, на свое легло, постлано с пухови завивки, под редица икони, тъй както всички стопанки умират. Цял живот е събирала за тази последна и свещена минута.
Имаше си Агата ракла на тавана у Клембови, а в нея и завивка добра, и възглавници, и чаршафи, и нови калъфи, и всичко чисто и никак неупотребявано, за да не се изцапа, винаги да е готово, пък нямаше и къде да се постеле. Нима е имала своя стая или легло? Винаги в къта върху някаква слама или в обора, кога как се случеше и където й позволяваха добри хора да прислони глава. Не се вреше никога напред, между заможни и богати, не се оплакваше от участта си, защото знаеше добре, че всичко на света става по волята на бога и грешният човек не може нищо да промени.
Само за това си бленуваше тя тайно и тихичко и молеше бога да я прости за тщеславието й да я погребат като стопанка — само за това се молеше боязливо тя.
Та нищо чудно, че и сега, щом се дотътра с последни сили до село и чувствуваше, че настъпва вече краят на живота й, тя започна да си припомня това-онова, да не би нещо да е забравила.
Но не, всичко нужно си имаше — носеше си голяма осветена свещ, дето си я изпроси, когато остана да пази един мъртвец, шишенце със светена вода имаше и ново ръсило си беше купила, и иконичка, осветена от света Богородичка Ченстоховска — такава трябва да има човек в ръката си, когато умира, и петдесетина злоти за около погребението… па може да стигнат и да отслужи свещеникът служба с полилей и с ръсене при погребалния й ковчег, макар в притвора на черквата! Разбира се, тя не смееше и да помисли самият свещеник да я изпроводи до гробищата.
Да можеше туй да бъде!… Не всеки стопанин се удостоява с такава чест и щастие, па и всичките й пари не биха стигнали за такова нещо!
И тя жално въздъхна, като се изправяше на крака.
Но чудно как отслабна, пробождаше я в гърдите, кашлица я измъчваше, та едвам можеше да се движи и всеки миг си почиваше.
«Да изтрая барем до коситба или до зажънване» — мечтаеше си тя, като замрежваше сладко очи към все по-близките къщи.
«Па след това ще си легна и ще ти умра, Исусе мили, ще ти умра…» — сякаш плахо се оправдаваше тя зарад тия грешни надежди.
Но изведнъж се угрижи: кой ли ще я приеме да му умре в къщи.
«Ще подиря добросърдечни люде, па може и да им обещая някой грош, по-лесно ще се съгласят тогава… То се знае, кому е потрябвало да се занимава с чужди, па и къщата си да мърси.»
Тя не смееше дори да си помисли, че би могла да остане у Клембови, у роднините си.
«Толко много деца, къща тясна, па и кокошки и гъски ще легнат да мътят, за всичко трябва място, а не би било и голяма чест за такива стопани да умират под покрива им роднини просякини…»
Тъй си мислеше без жал тя, като слизаше на пътя, който вървеше по насипа, издигнат да запазва ниските ливади и зелища от разливането на вира.
Воденицата беше до насипа, но тъй ниско, че набрашненият й покрив едва се издигаше над пътя; тя се друсаше цяла и работеше с глухо шумолене.
От лявата страна светеше вирът, слънцето мъкнеше златни коси по тихата посинена от небето вода; по обраслите с наведени елхи брегове тупаха криле и крякаха гъски, а по калните още улици се гонеха цели тълпи деца и подвикваха от радост.
Липци седеше от двете страни на вира, както и по-рано, както навярно е било и открай време, цяло в залесени с овошки градини и плетища.
Агата се мъкнеше с мъка, само бързо движеше очи и всичко виждаше. В дома на воденичаря, отстранен малко от пътя и приличен на чифлишка сграда, се ветрееха през отворените прозорци бели завески, а воденичарката седеше пред прага всред пискливо стадо от жълтички като восък гъсета, които прибираше към себе си.
Старата поздрави с «Да бъде похвален» и отмина тихо, доволна, че не я усетиха излегналите се край стената кучета.
Мина моста, под който водата падаше с рев върху воденичните колела. Там пътят се разделяше като ръце, които обгръщаха целия вир.
Преди малко тя се колебаеше, но желанието и да разгледа всичко надви и тя тръгна наляво по малко по-дългия път.
Ковачницата, която беше първа до брега, бе затворена и глуха; някакво преднище от кола и поръждавели плугове лежеха до опушените стени, но ковачът нийде не се виждаше, само ковачката, съблечена по риза, правеше лехи в градината покрай пътя.
Сега тя се спираше пред всяка къща, като се облягаше на ниските каменни огради и разглеждаше любопитно дворищата, портите, разтворените отводи и прозорци. Понякога кучетата я залайваха, но като я подушеха и види се, като познаеха, че е своя, връщаха се да си легнат пред къщи на припек.
А тя вървеше бавничко сега, крачка след крачка, като едва дишаше от умора или по-скоро от сърдечна радост.
Мъкнеше се тихичко като вятъра, който сегиз-тогиз повяваше по вира и едвам мърдаше червеникавите кичури реси на елхите. Тя беше сива и невидима като оградите или като засъхналата тук-там земя, или пък като мършавите сенки на още голите дървета, та като че никой не я и забелязваше.
И се радваше с цялото си сърце, че намира всичко тъй, както през есента го бе оставила.
Навярно готвеха храна, защото над комините се издигаше дим, а някъде през отворените прозорци лъхаше и миризма на варени картофи.
Макар че деца кряскаха тук-там или пък гъски, които пазеха гъсетата си, често надаваха тревожни гакания, селото все пак беше странно тихо и пусто.
Слънцето беше вече насред път до пладне и сякаш ръсеше чисто злато и се оглеждаше в езерото, а никой още не бързаше към полето, никаква кола не трополеше на излизане от портите, нито плугове поскърцваха към нивите.
«На панаир ще да са отишли, или?» — мислеше си Агата, като разглеждаше още по-внимателно къщите.
Новите греди на кметовите плевни се жълтееха през безлистните овошки, а близката Гулбасова къща бе с отвеяна слама, та летвите на покрива се виждаха отдолу като голи ребра.
— Ветровете зимъска са я отвеяли, но тоя безделник го е мързяло да го поправи! — мърмореше си тя.
До нея в стара изкривена къщурка живееха Причекови; от изпочупените стъкла на прозорците се подаваха сламени валма.
Ето и къщата на помощника, обърната по стара мода със страничната си стена към пътя.
Веднага след нея Плошковата, обитавана и в двете крила.
След това и Балцерековата казарма, не знам къде да е, би я познала: лична къща, понеже момите бяха нашарили с вар сивите й стени, а рамките на прозорците — с небесносиня боя.
А по-нататък, в обширна и стара овощна градина, се бяха разположили Бориновци, първите липченски стопани и богаташи. Слънцето трептеше в чистите стъкла на прозорците; стените светеха като новобелосани; дворът беше обширен, стопанските сгради построени наред и тъй прави и хубави, че мнозина и къщи такива нямаха. Оградите цели и всичко в такъв ред, дето и у холандски колонисти не можеше да бъде по-хубаво.
И по-нататък — Голембовата къща.
И другите, които тя знаеше като молитва наизуст. Но навсякъде бе еднакво тихо и пусто, само по градините се червенееха постелки и разни дрехи, оставени да се проветрят, тук-там само се щураха разсъблечени по ризи жени, които разкопаваха лехи из градините.
В закътаните места на градините оставени за семе зелки бяха пуснали из изгнилите си глави зелени опашки, а покрай стените в сивата пръст израстваха бледите кълнове на кремовете, под покривка от тръни растяха разсадите, дървета бяха набъбнали с лепкави пъпки и навсякъде покрай плетищата бяха избуяли коприви и разни други бурени. Храстите на френското грозде бяха вече посипани с младичка светла зеленина.
И макар че същинска пролет се сипеше право от небето и туптеше във всяка набъбнала буца пръст, в Липци изглеждаше някак тъжно, тихо и пусто.
«А мъже нито за цяр няма. Не, навярно са отишли в съдилище или са ги свикали на събрание.»
Така си обясняваше тя, като влизаше в широко разтворената черква.
Службата беше свършила, свещеникът изповядваше в изповедалнята, двайсетина души от други села седяха тихо, събрани по чиновете, и само от време на време се понасяха из черквата тежки въздишки или откъснати думи от молитва.
От окаченото на шнур пред големия олтар и запалено кандило се извиваха сребристосини ивици дим и се насочваха към високия прозорец, през който надничаше слънцето; зад стъклата отвън цвъртяха врабци и се втурваха понякога в самата черква със сламки в човчиците, а понякога и разчуруликани ластовици влизаха вътре през голямата врата, повъртяваха се объркани в тишината и хладината на стените и бързо избягваха в ясния божи свят.
Изчете си тя само късичка молитва, така вече й се щеше по-скоро да стигне у Клембови, но току пред черква почти се сблъска с Ягустинка.
— Агата! — викна оная с голяма почуда.
— Ами още съм жива, господарко! Жива съм! — и посегна да й целуне ръка.
— А казваха, че си изпружила вече крака някъде из топлите страни… Но този лесен божи хляб не ти е понесъл, нещо ми приличаш на пътник за оня свят… — говореше тя подигравателно и я разглеждаше.
— Имаш право, господарко!… Едвам дотътрах кокалците си… ще си отида скоро, ще си отида…
— У Клембови ли бързаш?
— Па къде на друго място? Нали са ми роднини…
— Добре ще те посрещнат, харни торбици носиш, па и някой грош ще има във възелчетата, та то се знае, с готовност ще те признаят за роднина.
— Здрави ли са, не знаеш ли? — Не й се харесваха на нея тия подбиви.
— Здрави са… само Томек беше малко поотслабнал, та сега се лекува в затвора.
— Клемб! Томаш! Не думай, не ми е никак до смях!
— Рекох, па и ще прибавя, че не е самичък, харна му е дружината, нали е там цялото село… Не ще ги операт и моргите, като скръцне съдът вратите и ги тури зад решетките.
— Божичко, света Богородичке и свети Йосифе! — простена Агата, като се вцепени от учудване.
— Върви по-скоро при Томковица; ще се налапаш там новини от мед по-благи. Хи, хи! Празнуват си мъжете, да ти е мило да ги гледаш! — засмя се Ягустинка хапливо, а злите й очи стреляха с омраза.
Агата се потътра оглушала и не можеше да повярва на чутото. По пътя срещна няколко познати жени, които я поздравяваха приветливо и казваха това-онова, но тя сякаш не чуваше, раздрусана от все по-хаплив страх, та нарочно се поспирваше, само и само да забави потвърждението на тия ужасни истории. Тя дълго седя до оградата на свещеническия дом и безсмислено го гледаше. На входа стоеше на един крак щъркелът, сякаш надзираваше кучетата, които лудееха по жълтите пътечки на градината, а Ямброжи и слугинята покриваха с нови чимове страните на кръглата цветна леха, която вече се ръждавееше като желязна четка от младите буйни кълнове на най-различни цветя.
Чак когато посъбра силите си, тя тръгна бързо из уличката към Клембовата къща, която беше току наред с дома на свещеника.
То се знае, че вървеше разтреперана, като се прихващаше за плетищата и хвърляше разтревожени погледи по градината и къщата в дъното й; само кравите пиеха от ведрата до прозорците. Отводът бе отворен и от двете страни, та се виждаха в задния двор легналата в калта свиня и прасета и кокошките, които лакомо ровеха из купището.
Като взе едно вече празно ведро, защото имаше повече смелост да влезе с нещо в ръка, тя се намъкна в голямата мрачна къща.
— Да бъде похвален! — едва можа да промълви тя.
— А, на веки! Кой е? — обади се след малко един трепкав глас от килера.
— Аз съм, аз, Агата! — Божичко, как я притискаше в гърдите!
— Агата! Я виж, я виж! Агата! — бъбреше бързо Клембовица, като се показа на вратата с пълна престилка пискащи гъсета, а старите съскаха, гакаха и тичаха след нея. — Е-е, слава богу! А хората издумаха, че още по Коледа си умряла, само не знаеха къде, та нашия искаше дори да иде в канцеларията да пита. Седни… навярно си се уморила. Гъските се люпят…
— Добре са се измътили, щом са толко много!
— Без малко шейсет, от пет са. Ела пред къщи, че трябва да ги позахраня и да гледам да не ги изпогазят дъртите.
Тя ги извади внимателно от престилката си и ги сложи на земята. Те се раздвижиха като жълти пискюлчета, а старите радостно загакаха и запротягаха шии над тях.
Клембовица изнесе на дъсчица надробено яйце с коприва и булгур, па приклекна при тях, като внимаваше добре, защото старите ги кълвяха, мачкаха ги, крадяха храната им, както попаднеше, и вдигаха страшна врява.
— Всички ще са шарени на гърба — забеляза тя, като сядаше до стената.
— То се знае, от хубава порода са. Органистката ми смени яйца, три за едно й дадох… Добре, че си дойде у дома… тъкмо много работа, та не знае човек какво по-напред да хване.
— Веднага, веднага ще се заловя за нещо… само да се посъвзема… лежах болна и съм останала съвсем без сили… но само да си почина и… веднага…
И тя подстана, поиска да отиде… да се заеме с някаква работа, но сполитна, бедната, към стената и падна с охкане.
— Виждам, страшно си отслабнала, не си вече за работа, не си! — рече по-тихо Клембовица, като се вглеждаше в посинялото й, подпухнало и силно набръчкано лице.
Загрижи я този изглед и се изплаши, че не само няма да има никаква помощ от нея, но и самата тя ще й отвори работа.
Види се и Агата почувствува това, защото се обади плахо и извинително:
— Не бой се, няма да ви заемам ни място, ни на софрата ще ви посягам, няма… само ще си почина, па ще си ида… само ми се щеше да ви повидя… да попитам… но ще си ида… — Сълзи се наляха в очите й.
— Та аз не те гоня, седи си, па ако искаш да си идеш, ще си идеш…
— Ами момчетата къде са? Навярно са на къра с Томек? — попита тя най-сетне.
— Нищо ли не знаеш? Нали са всичките в затвора!
Агата само скърши ръце в ням болезнен вик.
— Спорече ми вече Ягустинка, но не можах да повярвам.
— Самата истина ти е казала, така, така си е!
Като си припомни това, Клембовица се изправи и едри сълзи се посипаха по измършавялото й лице.
Агата я гледаше като икона и не смееше да я разпитва по-нататък.
— Божичко мой! Страшния съд беше тук в селото, когато ги забраха всичките и ги откараха в града; последния час, ти казвам, чудя се как още живея и как още ми гледат очите! Утре ще станат цели три недели, а на мене се чини, че вчера е било. Само Мачек остана в къщи и момичето; тор изкараха на нивата, и аз, сирота злочеста!
— Ето, тръгнаха пущините… децата си мачкат като свине! — викна тя изведнъж на гъските: — Мъни, мъни, мъни!
Тя мамеше гъсетата, защото цялото стадо с майките си начело бяха тръгнали към портата.
— Нека се поразходят, не се виждат никъде свраки, ще ги пазя грижливо.
— Не можеш да шаваш, а как ще тичаш по гъсетата!…
— Помина ми малко болката, щом стъпих на тия прагове.
— Наглеждай ги тогава… ще ти приготвя нещо да си хапнеш… мляко да ти сваря ли?
— Господ да го наспори, господарко, но сега нали е великопостна събота, та не е редно да се яде мляко… дай ми едно канче вряла водица, имам си хляб, ще си надробя и хубавко ще си хапна.
И Клембовица веднага й донесе паница вряла посолена вода, старата си надроби хляб и заяде полека, като духаше на лъжицата, а Клембовица седна на прага, обгърна с поглед гъсетата, които дърпаха тревата покрай плетищата, и пак заговори:
— Зарад гората. Дворянина я продал на евреи кришом от липчени. И веднага взели да я секат! Голямо зло беше, а правдина отникъде, какво можеха да направят? Кому да се оплачат? Па се ядосал на всички, та ни един от коморниците не прие да му работи. Та се сдумаха и отидеха до един да бранят своето, колкото имаше народ от селото. Казваха, че ако дойде до наказание, не могат да накажат всички, но никой и не помисляше за това. Ами как? Защо ли ще ги наказват? Нали само за своето се грижеха. Отидоха на сечището, набиха секачите, че доброволно не искали да си вървят, набиха и чифлишките хора и всички изпъдиха от гората… Запазиха си своето и право е, че доде не разделят гората да се види кое чие е, никой няма право да пипа. Но много от нашите се изпоразсипаха, стария Борина докараха с разцепена глава: горския го наредил така, а него па Антек утрепал на място зарад баща си.
— Божичко! Утрепал! Умрял ли е?
— Умрял, а Борина е още болен и лежи съвсем без разум, наистина, той най-много си пострада, ама и другите немалко: Шимек Доминиковичиния е със счупен крак, Матеуш Голембовия бе тъй пребит, та трябваше да го докарат на кола, на Плошковия Стахо главата строшили, па и другите си доста огребали, та не може да ги сети човек кому какво беше! Никой не го беше много грижа за това, нито се оплакваха, защото спечелиха своето право, върнаха се оттам весело, с песни, като след победна война, цяла нощ пиха от радост в кръчмата, а на по-тежко пострадалите носеха у дома водка.
А после на третия ден, неделя беше, заваля един мокър сняг, още от сутринта стана един такъв мокреж, че не можеше човек носа си да покаже навън. Тъкмо се готвехме да идем на черква, току Гулбасовите момчета завикаха из селото: «Стражари пристигат!»
Има-няма доде прочетеш «Отче наш», и дойдоха на коне трийсетина души, а с тях и чиновници, и цял съд, разположиха се в дома на свещеника. Ех, не мога да ти разкажа всичко, що стана, като захванаха да съдят, да разпитват, да записват и да задържат един по един народа… Никой не се противеше, всеки смяташе, че е в правото си, и всички свидетелствуваха като на изповед и самата истина си казваха. Чак надвечер свършиха и искаха веднага да подберат цялото село заедно с всички жени, но вдигнаха се такива писъци и детски плачове, та мъжете току се заоглеждаха за колове… Като че ли свещеника попредума старшиите, та оставиха нас, дори Козеловица, която се зъбеше страшно на всички, и нея не забраха, само мъжете откараха в затвора, а на Антек Бориновия заповядаха да го вържат с въжета!
— Исусе! С въжета да го вържат!
— Вързаха го, ама ги скъса, като гнила прежда ги скъса. Всички се изплашиха, защото им се стори, че лудост го е обзела или дявола му помага, а той се изправи пред тях и рече в очите им:
— Оковете ме яко във вериги и се пазете, че всички ви ще избия и на себе си нещо лошо ще сторя…
Тъй се беше забравил, че бяха пребили баща му, и току подаде сам ръцете и краката си да го оковат, така го и отведоха…
— Исусе милостиви! Света Богородичке! — изпъшка Агата.
— Като сега ги гледам и доде умра, няма да забравя как ги забираха…
— Взеха нашия с момчетата… взеха Плошковия…
— Взеха Причковите…
— Взеха Голембовите…
— Взеха Вахниковите…
— Взеха Балцерековите…
— Взеха Соховите…
- … и още толкова други забраха, че повече от петдесет души откараха в затвора…
Ума на човека не стига да каже каква стана тя тука… какви кървави плачове бяха, какви жални писъци… какви страшни клетви…
Па дойде пролет, снеговете бързо се стопиха, земята се подсуши, нивите чак плачат за работа, време е да се оре, време е да се сее, време е за всичко, а няма кой да работи!
Останаха само кмета, ковача и неколцина старци, дето едвам шават, а от момчетата само щурия Яшек Превратния!
А иде време да раждат — току някоя легне; кравите се зателиха, па и кокошки, гъски захванаха да мътят навсякъде, за мъжете трябва да се мисли и да им се занася нещо за ядене, я по някой грошец, я риза прана, а друга работа толкава, че не знае човек кое по-напред да захване, нали сам не може нищо да свърши, а работник по чуждите села не се намира, защото всеки гледа най-напред своята работа да привърши.
— Няма ли скоро да ги пуснат?
— Бог знае кога! Ходи и свещеника, ходи и кмета там в управлението и казват, че като привърши следствието, ще ги пуснат, делото после щяло да бъде, ама вече трета неделя стана, никой още не се връща. И Рохо замина в четвъртък да види какво става.
— Борина още ли е жив?
— Жив е, ама едвам диша и не се свестява, лежи като пън… И доктори доведе Ханка все учени, нищо не помага…
— Ами, писано ли е да си умре човек, триста доктори за пара!
Те млъкнаха, уморени от тия спомени, Клембовица се загледа през градината към далечния тополов път, който водеше за града, плачеше тихо и триеше постоянно носа си…
А после, като шеташе пъргаво да приготви обеда, разправяше полека всичко, що се бе случило в село през зимата и което Агата никак не знаеше.
Старата чак разпери ръце и се наведе към земята от ужас и учудване, защото тия новини падаха като камъни върху нея и пронизваха душата й с такава скръб и болка, че тихичко захлипа.
— Боже мой, все си мислех там между чуждите хора за Липци, но и на ум не ми е дохождало, че са ставали такива работи… толкова стара съм, а такова нещо не съм ни чувала! Злото ли се е наместило въз доброто, или какво?
— Ами, така изглежда!
— Па може и божие наказание да е зарад човешката злина и грехове!
— Така си е, не ще е другояче! Бог ни наказва за такива смъртни прегрешения като тия на Антек с мащеха му. И нови грехове настават пред очите на всички!…
Агата вече се страхуваше да пита повече, а само вдигна разтреперана ръка и бързо се закръсти, като шепнеше гореща молитва!
— Страшна беда се струпа въз народа. И Борина лежи като умрял, па казват — посниши Клембовица глас и се заозърта страхливо, — че Ягуша вече здравата се помъкнала с кмета… Не й стигна Антек, няма го Матеуш, няма и други момчета, току, който й попадне, само да може… Какъв свят, какъв свят! — изпъшка тя и закърши с ужас ръце.
Старата вече не се обади, изведнъж се усети тъй изморена и тъй разбита от тия новини, че се потътра към малкия обор, за да си почине.
Чак надвечер я видяха, помъкнала се по познати из селото; върна се, когато Клембови бяха седнали да вечерят.
Бяха й оставили и лъжица, и място, наистина не първото, но не е последно — при Клембовица. Само че тя хапна твърде малко, като злоядо дете, и разправяше тихо за широкия свят, за съборите и черквите, които беше посетила, та й се чудеха.
А когато настана нощ, трепетните лъчи по стъклата загаснаха и селото съвсем замлъкна, в къщи запалиха лампата и се готвеха да си лягат. Тогава Агата донесе торбите си при лампата и заизважда това-онова, що беше донесла…
Заобиколиха я всички като сбито колело със затаен дъх и по едно чудо не я изяждаха с пламналите си очи.
Тя раздаде най-напред на всеки по една осветена иконичка, след това на момичетата върви маниста, такива хубави, че светеха с различни цветове; вдигна се един врясък от това в къщи, всички се спуснаха към огледалото да си ги мерят, да им се радват и да изпъчват гърдите си като наперени пуяци; за момчетата хубави ножчета, същински като за присаждане, пакет тютюн за Томаш, а най-сетне извади и за Клембовица широка набрана якичка, поръбена с цветна нишка, та тя просто припадна от голямо задоволство…
Радваха се много всички, като разглеждаха не по веднъж и не по два пъти тия хубави неща, а тя много доволна разказваше с умиление кое колко чини и къде е купено.
Поседяха до късно през нощта, като си приказваха и за онези, дето ги нямаше.
— Как е тихо по селото, чак страх да те побие! — забеляза най-сетне Агата, като замлъкнаха и настана глуха, мъртва тишина. — Де такива неща други години по това пролетно време, селото тогава се тресеше от викове и смехове!…
— Заприличало е на отворен гроб цялото село, току да го зарови човек и кръстове да тури… и молитва не ще има кой да изрече, нито служба на свещеник да плати… — потвърди тъжно Клембовица.
— Истина! Позволи, господарко, да си се кача аз горе да си легна, болят ме кокалите от пътя, па и дрямка налегна очите ми.
— Легни, където ти хареса, има място.
Старата посъбра веднага торбичките и се закатери по стълбата в отвода, когато Клембовица завика след нея през отворената врата:
— Я слушай, насмалко щях да забравя да ти кажа, че ти взех пуховия юрган от раклата… Марциха боледува през сирница от краста… па беше страшен студ, нямаше с какво да я завием… та взехме твоя юрган назаем… проветрили сме го вече и още утре ще ти го изнеса горе.
— Юргана… твоя воля… разбира се, като е трябвало… разбира се…
Нещо я стисна за гърлото, та се заекна; после се домъкна пипнешком до раклата, приклекна и като повдигна капака, затършува бързо с разтреперани ръце и запипа погребалния си чеиз…
То се знае… юргана го нямаше… а съвсем нов го бе оставила… с чист чаршаф… ни веднъж неупотребяван… пера беше си събирала по пасищата и беше си ги нацепила… само и само да й се намери за последния час…
А те го взели… взели…
Налетя я такъв пълен с жалби плач, та чудно как не се пръсна сърцето й.
И дълго шепна тя молитвата си, като я заливаше с горчиви сълзи, дълго плака и тихичко и с болка се оплаква на милия Исус Христос за причинената й обида…
Трябва да беше късно, защото петлите запяха на полунощ или за промяна на времето.

 

II

 

На сутринта беше Връбница.
Беше още далеко пред изгрев, но вече доста видело; от Боринбвата къща назърна Ханка, облечена само с вълненик и наметната с някакъв шал, понеже бе доста студено.
Тя погледна през портата към възчерния, пропит от роса и тук-таме осланен път. Беше още пусто, без никакъв признак на живот, само сухата зора се сипваше и намяташе със син плащ вкочанелите кичури на дърветата, а останките от нощта се криеха изплашено зад плетищата.
Върна се в отвода и като коленичи с усилие, понеже всяка седмица се надяваше да роди, зачете молитвата си и блуждаеше нагоре-надолу със сънливи очи.
Денят бавно се разстилаше като белезникав пожар, лъчите като през сито се промъкваха и заливаха с блясъци източната страна, която се издигаше все по-високо като златен балдахин над лъчиста, но още невидима дарохранителница.
Понеже през нощта беше помръзнало, плетищата, мостчетата, покривите и камъните лъщяха от слана, а дърветата се ветрееха като бели облаци.
Селото още спеше, потънало в приземната мрачевина, само някои от къщите до пътя изпъкваха по малко с яснотата на белите си стени, а по гладката замъглена повърхност на вира се провличаха продълговатите, възчерни и сякаш стъклени ивици на течението.
Воденицата шумеше непрестанно, а някаква невидима рекичка лазеше с тихичък, притаен ромон по камъните.
Петлите пееха вече до припадък и различни птички се разгълчаваха тихо из градините, като че ли в обща молитва, когато Ханка се сепна; нея все още я измъчваше сън и уморените й и неотпочинали кости я дърпаха пак към леглото, но тя устоя, разтри със слана очите си и като намери забравената дума на молитвата, тръгна по двора да повиди стоката и да събуди ратаите.
Най-напред разтвори вратата на шипарчето, което правеше усилия да се изправи на предните си крака, но понеже беше добре охранено, завали се на тлъстата си задница и само я душеше с хъркащото си рило, когато тя му разбъркваше храната и дотури малко по-прясна.
— Така ти тежат гащите, та не можеш и на краката си да станеш; четири пръста сланина имаш като нищо. — И тя със задоволство го попипа по кълките.
Отвори след това на кокошките, като им подхвърли пред прага кривача от храната на свинята, за да ги примами, и те бързо слетяха от върлините, а петлите усилено захванаха да пеят.
Затворените отстрани гъски я посрещнаха с гакане и съскане. Тя отпъди гъсоците, защото веднага захванаха да воюват с кокошките, измъкна изпод легналите да мътят в полозите яйца и взе да ги гледа на светлината.
— След два-три часа ще се излюпят — мислеше си тя, като се прислушваше в тихото, едва дочувано почукване с човчици в яйцата.
Когато отиваше към конете в конюшнята, из колибата изскочи и Лапа, изтегна се и се запрозява, без да гледа, че гъсоците съскат по него.
— Ее-х, мързеливеца му ниедин, като ратай спи нощно време, вместо да пази!
Кучето завъртя опашка, лавна весело, хвърли се през кокошките, та чак перушина се разхвърча, и взе да се умилква около нея, да скача до гърдите й и да й лиже ръцете, та тя, ще не ще, го погали по главата.
— Човек не е така усетлив, както тая животина. Познава господаря си, дявола му! — И тя се поизправи и шареше с очи по осланените покриви, защото ластовиците, които се бяха наредили по тях, галено зачуруликаха.
— Петрек! Пладне наближава! — завика тя, като удряше с пестница по вратата на конюшнята, и щом чу мърморене и отместване на заключалката, разтвори съседната врата на обора.
Кравите лежеха наред пред яслите.
— Витек! Спи, хубостника му, като след сватба!
Момчето се събуди веднага, скочи от одъра и захвана да нахлузва панталоните си и да мърмори уплашено.
— Да притуриш сено на кравите да похапнат преди доене, па веднага да дойдеш да чистим картофи. А на Лисана не слагай сено, нека си я храни сама! — прибави твърдо, защото тя беше на Ягуша.
— Така я храни, че кравата реве и изяжда и сламата под себе си от глад.
— Да пукне, мене що ми става! — шепнеше ядосано Ханка.
Витек измърмори още нещо, но щом тя излезе, отърколи се напреки на леглото си със запъвалката в ръка да си дремне поне още мъничко.
А Ханка отиде към плевнята, където на покрития със слама ток бяха изсипани отбрани за семе картофи; надзърна и под навеса, дето слагаха всякакви земеделски сечива. Лапа скачаше отпреде й и всеки миг свръщаше към гъсоците и воюваше с тях. След като огледа всичко внимателно, дали няма нещо пакост от през нощта, както правеше обикновено, отиде и до прелеза да надзърне към засятата със зимница нива.
Тя пак подхвана прекъснатата си молитва.
И слънцето се показа. През градините се понесе вихър от пламъци, та и сланата се разискри, и капки закапаха от дърветата. Раздвижи се и вятърът и тихичко се провираше из клоните. Чучулигите все по-звънко чуруликаха, а по пътищата из село се разшава народът, чуваше се плисък на загребвана от вира вода, тук-там скърцаха ръждясали вратници или пък гъски някъде крякаха и куче лаеше, па и човешки глас прозвучаваше в утринната тишина.
Селото се събуждаше малко по-късно, защото бе неделя и всеки с удоволствие излежаваше под завивката изморените си кости.
Ханка не обръщаше внимание на нищо. Съсредоточена в себе си, в различните мисли, които я връхлитаха, тя току повтаряше молитвата само с устни, далече с душата си от нея и цяла потънала в спомените си.
Тя хвърли тих, пиян от радост поглед към широкото поле, заградено от стената на далечната гора, по която се разливаха пламъците на изгрева. Всред синкавите дъбрави блестяха кехлибарените дебели борове, а цялата земя като че ли потрепваше в златни събуждащи се блясъци; зимниците покриваха нивите с мокра зеленикава вълна, а тук-там из браздите лъщяха като сребърни стружки изворчета, от нивите се понасяха влажни и хладни лъхове заедно с оная свещена пролетна тишина, в която всичко расте и се показва на бял свят…
Не това обаче и не по него гледаше тя.
Припомни си бедствията, глада, неправдата, неверността на Антек, болките, които раняваха като гвоздеи, припомни си безкрайните скърби и грижи и се чудеше как е успяла да ги преодолее, па е доживяла да види, че дядо господ е променил всичко на хубаво…
Та нали е отново господарка на имота си.
А кой може да я изгони вече оттука? Кой ще успее?
Вече толкова пренесе тя, толкова изстрада през тази половин година, колкото друг през цял живот не би могъл да претърпи. И ще пренесе, каквото вече господ й наложи, ще издържи и ще дочака, докато Антек влезе в път, и пак тоя имот ще бъде завинаги техен.
Цели три седмици, а й се струва, че беше вчера, когато мъжете отидоха в гората…
Тя не отиде с другите, защото при нейното положение беше трудно, па и опасно.
Само се безпокоеше за Антек, защото веднага й казаха, че той не тръгнал и не отишъл с другите; разбра тя, че това той е сторил напук на стария, а може и за да се срещне някъде с Ягуша…
Ядеше я това, но не тръгна да го следи.
Докато тъкмо по пладне Гулбасовото момче изкряска:
— Бихме ги чифлишките, бихме ги! — и като побесняло отърча по-нататък.
Тя се договори с Клембовица и тръгнаха двете да ги срещат. Оттам търчеше момчето на Доминиковица и още отдалече викаше:
— Убиха Борина, Антек убиха, Матеуш убиха и други!… — То замаха с ръце, забърбори нещо и падна, та трябваше с нож да отварят устата му, за да му налеят вода, така се бяха схванали челюстите му от умора.
А ней от страх се стегна душата, сякаш тежък камък падна отгоре й.
За добра чест, докато още не бяха свестили момчето, други излязоха от гората на пътя и разправяха какво бе станало, и след малко тя съгледа Антек жив при бащината му кола, посинял като труп, окървавен и напълно не на себе си.
То се знае, че плач я обзе и мъка я късаше, но тя се овладя, защото баща й, старият Билица, я дръпна настрана и й каза тихо:
— Стария скоро ще умре, Антек нищо не вижда на тоя свят, а в Бориновия дом няма никого, ковача ще се пренесе там и никой вече не ще може да го изгони!…
Тя бързо съобрази и бегом се затърча до дома, взе децата и щото имаше парцали под ръка, а другото остави на Веронкината грижа, и бързо-бързо се пренесе на старото място — от другата страна на Бориновия дом.
Още Ямброжи преглеждаше Борина, още хората не се бяха разотишли, още цялото село кипеше от радост и тук-там от пъшканията на битите, когато тя тихичко се пренесе и завинаги се настани пак у Боринови.
И следеше всичко с четири очи. Нали имотът беше на Антек. А старият едва-едва дишаше и всеки миг можеше да изпружи крака.
То се знае, че който пръв докопа и сграбчи наследството, не може лесно да го отпъди човек, па и законът ще е на негова страна.
Колко, пари й чинеха ней крясъците и заплашванията на ковача, като й забраняваше да влезе там, разлютен много, че го е предварила!
Нима трябваше да пита някого за позволение? Пипна тя имота и като кучка пазеше и защищаваше своето, сигурна в близката смърт на стария и в това, че ще откарат Антек, защото Рохо я беше предупредил вече.
Кому можеше да се облегне тя? Нали се знае, че ако човек сам не си помогне, и господ не му помага.
Не с плач и хленч се добива своето, а само с твърдите и упорити нокти — това тя го знаеше, знаеше го!
Та макар че откараха Антек, тя скоро се успокои. Какво може да направи човек против съдбата си? Може ли да се опре с нещо една прахолинка?
Пък имаше ли и време за оплаквания и надумвания, като се струпа толкова домакинство на главата й!
Остана тя сама като храст на ветровит кръстопът, но пак не отстъпи от работата и не се уплаши от хората. А против нея беше Ягна; ковачите така бяха наежени срещу нея, че един господ да пази; против нея беше и кметът, който си кроеше плановете за Ягна и затова се грижеше твърде много за нея; дори и свещеникът, подучван от Доминиковица.
Не можаха да я победят, в нищо тя не отстъпи, от ден на ден хващаше все по-дълбоки корени и все по-яко държеше управлението в ръцете си, та само след две седмици всичко вървеше по нейната воля, ум и сила.
А тя, ни дояла си, ни доспала си, ни пък си починала, залягаше като впрегнат вол от сутрин до късна вечер.
И понеже не беше навикнала на такава работа, нито на самостоятелно ръководене, пък и по природа си беше плаха и навиквана от Антек, понякога й дотягаше, та дори ръцете й отпадаха.
Но подкрепяше я страхът да не би да я изхвърлят от домакинството, както и решителната борба срещу Ягна.
Пък и най-сетне не е важно отде идеше тази нейна сила, важно е, че тя не се поддаде, израстваше в очите на всички и извикваше учудване и уважение.
— По-рано изглеждаше, че за нищо я не бива, а сега с мъжете се мери — казваха за нея най-първите домакини, та дори и Плошковица и други търсеха да се сприятелят с нея и на драго сърце й помагаха със съвет и с каквото можеха.
Разбира се, тя с благодарност приемаше това, но не се сближаваше много и не се радваше на тяхната любезност, защото трудно забравяше неотдавнашните обиди.
Не обичаше да дрънка каквото й дойде на устата, та не й трябваха и съседски разговори, нито пък да застава по портите на разговор.
Не й стигаха нейните грижи, ами пък и с чуждите да се трови!…
Тъкмо си спомни тя за Ягна, с която водеше разпалена, мълчалива и упорита война, за Ягуша, за която само споменът беше като удар в сърцето, та и сега подскочи от мястото си, като бързо се кръстеше и се удряше в гърдите в края на молитвата си.
Хвана я страшно яд, че в къщи още всички спяха, па и на двора бе тихо.
Нахока Витек, изгони от леглото Петрек, па и Южка сгълча, защото слънцето бе на една копраля, а тя още се излежаваше.
— Току за миг да се залисаш, и всички спят по ъглите! — мърмореше тя, като разпалваше огъня в огнището.
Изведе децата в прустчето и като им пъхна по коматче хляб в ръцете, примами Лапа да си играе с тях, а тя тръгна да види Борина.
Но в отделението на свекър й бе още съвсем тихо и тя с яд тръсна вратата; това не събуди Ягна, а старият лежеше тъй, както бе го оставила вечерта: върху шарената на червени ивици постеля лежеше синьото му обраснало лице, тъй отслабнало и обезжизнено, че приличаше на изрязан от дърво светия; широко отворените му очи гледаха неподвижно пред себе си, без нещо да виждат. Главата му бе свързана с превръзки, а широко разперените ръце висяха мъртви като подсечени клони.
Поправи му тя леглото, като поступа завивката по към краката, защото в стаята бе горещо, а после му наля по мъничко прясна вода в устата. Той пиеше полека, та чак гръклянът му се движеше, но иначе не се помръдна. Лежеше си той като завалена клада, само в очите му нещо засвети, като кога река трепне нощем и блесне за миг.
Тя въздъхна жално над него, отново ритна с дървения си чехъл кофата и метна гневни очи към заспалата.
Но Ягуша пак не се събуди; тя лежеше на една страна с лице към стаята, смъкнала юргана, види се поради топлината, до половината на гърдите си, така че раменете и шията й бяха голи, зачервени и лекичко се движеха от тихото дишане; през открехнатите вишневи устни лъщяха белите й зъби като най-бели маниста, а разплетената й коса се разстилаше по бялата възглавница и падаше чак до земята като най-чист, изсушен на слънце лен.
— Да вземе човек да ти издере с нокти тая мутра, та да те видя как ще ми се перчиш с хубостта си! — шепнеше Ханка с такава омраза, че в сърцето нещо я прониза, а пръстите й се обтегнаха да дращят, но безволно приглади косата си и се вгледа в огледалото, което висеше на прозореца; тя видя в него посталото си с жълти петна лице и зачервените си очи и бързо се дръпна.
— Нищо я не тревожи, надъни се хубаво, наспи се на топло, деца не ражда, как няма да е хубава! — помисли си тя с такава мъка, че на излизане тресна вратата, та чак прозорците задрънчаха.
Най-сетне Ягна се събуди. А старият все лежеше неподвижно, вторачен пред себе си.
Цели три седмици лежеше той така, откакто го докараха от гората. Понякога като че ли се събуждаше, викаше Ягна, хващаше ръцете й, искаше да й каже нещо и отново се вкочаняваше, без нито дума да изрече.
Ето че и Рохо му докара доктор от града; той го прегледа, записа нещо на книжка, взе десет рубли, а и лекарствата струваха доста, но и това помогна толкова, колкото и безплатните баяния на Доминиковица.
Скоро разбраха, че той не ще се вече привдигне, и го оставиха на мира. Знае се, че когато някой е смъртно болен, то ако ще не знам какви лекарства и доктори да му доведат, той ще си умре, а ако му е писано да оздравее, и без ничия помощ ще си оздравее.
Затова около него се грижеха само колкото да му сменяват мокрите кърпи на главата, да му дават да пие вода или мляко, че не можеше и да яде — всичко повръщаше.
Смятаха хората, най-вече Ямброжи, като много патил човек, че ако на Борина съзнанието не се възвърне, той ще има лека и бърза смърт. Всеки ден я очакваха, а тя не идваше. Вече дотягаше това дълго чакане, защото все трябваше да го наглежда човек и да се грижат за него поне от малко.
Ягна имаше този кучешки дълг да го нагледва и да бди над него — ама като не можеше да се спре и за един час в къщи? Старият страшно й бе омръзнал, тежеше й войната с Ханка, която я отбутваше от всичко и я следеше повече и от крадец — та не беше чудно, че я влечеше навън, че й се искаше да се рее в тия топли пладнини между хората, на свобода, и затова предаваше на Южка наглеждането, па излизаше неизвестно къде и понякога се връщаше чак вечер…
Толкова го наглеждаше и Южка. Постоянно по махалата си беше и тя: още глупава сополана, пък и миткало. Ето защо Ханка трябваше да се нагърби и да се грижи за болника, защото макар че ковачите дохождаха най-малко десет пъти на ден, то бе все за да следят дали тя няма да изнесе нещо от къщи, а най-вече се надяваха, че старият все ще проговори и ще се разпореди нещо с имота.
А се ядяха като кучета около премърцало агне и с ръмжене се натискаха кой пръв да забие зъби в червата и какво парче да откъсне за себе си; при това ковачът, каквото съгледаше, каквото му паднеше на ръка, задигаше, па ако ще и старо въженце или парче дъска да беше. Трябваше от ръцете му всичко да взима човек или пък на всяка стъпка да го следи и тъй не минаваше ни ден без караници и люти заплашвания.
Има една дума: който рано става, нему бог помага. И така си е, но ковачът знаеше да става и посред нощ и да търчи през девет села, щом е за хубава плячка; лаком за парата човек беше той и така стръвен, както не би се намерил втори.
Ето и сега, едва Ягна стана от леглото и облече вълнениците си, вратата скръцна и той се вмъкна тихо, право при болния.
— Нищо ли не приказва? — рече той и се призря отблизо в очите му.
— Нали видиш, че лежи, както си лежеше! — измърмори тя, като прибираше косата си под забрадката.
Беше още боса, по риза, възсънена и такава угледна, па и някаква топлина и приятност лъхаше от нея, че той я изгледа с премрежени очи.
— Знаеш ли — примъкна се той до нея, — органиста ми каза, че стария сигурно има много пари, че още преди Коледа щял да даде на един дембичанин цели петстотин рубли, ама не се погодили за лихвата. Тия пари ще да са тука из къщи някъде скрити… Гледай добре Ханка, че като ни изпревари, никой вече няма и да ги види… Можеш полека, тайно всички ъгли да прегледаш, ама никой да се не досети… Чуваш ли?
— Ами, как не! — И тя покри с наметка раменете си, защото той сякаш я опипваше с хайдушките си очи.
Ковачът мина наоколо из стаята и уж току-така заничаше зад иконите, като внимателно разглеждаше насам-нататък.
— Ключа от килера у тебе ли е? — попита той и хвърли поглед към малката затворена врата.
— Ей го виси на иконостаса под прозореца.
— Бях му дал назаем едно длето, има вече месец оттогава, па сега ми трябва и никъде не мога да го намеря. Мисля да не е там при вехториите захвърлено…
— Дири си го сам, няма аз да заничам.
Той се дръпна от вратата, защото от отвода се чу гласът на Ханка, окачи ключа на мястото му и взе шапката си.
— Ех, утре ще го подиря… бързам за у дома… Рохо дойде ли?
— Знам ли, Ханка питай!
Той постоя още мъничко, подърпа рижите си мустаци, а очите му като хайдуци търсеха по ъглите; позасмя си се нещо и излезе.
Ягна свали наметката си и се зае да оправя леглото и нещо друго да поприкъта, като понякога мяташе незабелязани, погледи към мъжа си; тя винаги ходеше тъй по стаята, че да не попадне на постоянно отворените му очи.
То се знае, че й беше вече опротивял, боеше се от него и страшно го мразеше зарад всичко лошо, що я сполетя, и колчем той я повикаше и хванеше с горещите си и лепкави ръце, тя примираше от отвращение и страх, до такава степен лъхаше от него на смърт и мъртвец, но въпреки всичко може би само тя най-искрено искаше той да оздравее.
Едва сега тя си даваше сметка какво ще изгуби, когато няма да го има; при него тя се чувствуваше господарка, слушаха я всички, а другите жени или момичета, щат не щат, трябваше да я почитат и да й дават първенство — ами как! Нали беше Бориновица — а пък Мачей, макар че в къщи беше зъл като куче и добра дума не казваше, пред хората внимаваше много за нея и вардеше да не би някой да посмее да не й окаже почит.
По-рано тя не разбираше това. Едва когато Ханка се натресе у дома и взе да заповядва, като я отблъскваше от господарското място, тя почувствува своята изоставеност и неволя.
Не й беше ней до земя — колко й струваха имотите?… тъкмо толкова я интересуваха, колкото ланският сняг; и макар че вече беше привикнала да управлява и й се щеше да се големее с богатство и да се шири на свой имот, тя и за това не би плакала, защото у майка й не й бе по-зле, — но едно я измъчваше до болка: че трябва да отстъпва пред Ханка, пред жената на Антек. Страшно я измъчваше това, то извикваше и злоба у нея, и желание да върши всичко напук.
Па и майка й я подговаряше, ковачът всекидневно я подстрекаваше; ако бе сама, тя скоро би отстъпила. Така й омръзнаха вече тия войни, че неведнъж й идеше всичко да зареже и да се пренесе у майка си.
— Да не си посмяла! Стой си, докато умре! Пази си своето! — заповядваше строго старата.
И тя седеше, макар че страшно й дотягаше — ами как? По цели дни нямаше с кого да поговори, ни да се посмее с някого, нито пък да отърчи до някого…
А у дома старият пъшкаше, Ханка беше там, винаги готова за караници, неспирно воюваше, не се търпеше повече.
У майка й също не бе възможно да се остане за дълго.
И вземаше тя хурка, па тръгваше по къщята — но и там не я сдържаше, нали бяха само жени: отпуснали се, разплакани, разревани като мартенски дни и всякъде като непрекъснати ектения вайканици, а момче — никъде, дори за лек!
Та ни място, ни помощ можеше да намери.
Затова пък все по-често и по-често я спохождаха мисли за Антек.
Наистина малко преди да го откарат, тя често излизаше при него и тия срещи бяха само страх и мъка; а накрай той така я обиди, че когато си спомняше, сърцето й се пукаше от жал… но все пак имаше при кого да излезе, знаеше, че има някой, комуто с радост се покорява… Макар че трепереше от вълнение да не ги видят, макар че и той понякога се караше, че дълго чакал, тя радостно тичаше натам и всичко друго забравяше, когато я притиснеше до гърдите си силно като огнен змей и я грабваше, без дори да иска позволение… И когато я стискаше, та чак коленете й се подкосяваха и огън я обземаше, ней и на ум не й идваше да се опира.
Колко пъти до среднощ не можеше да заспи, като разхлаждаше о студената стена горещите си от целувки бузи, развълнувана до дън душа, изпълнена до костите от ония сладки и като огън парливи спомени!
А сега като гол пръст сама, никой не я следи, никой няма право над нея, но и към никого не я влече, никой вече не я чака там, зад прелеза, и никой не я принуждава…
Пък че кметът се мъкне подире й, че я закача, че й пуща любезности, че я притиска до плетищата, че я кани да я черпи в кръчмата и му се ще да я изнасили, тя му позволява само защото тъй й бе омръзнало и нямаше с кого да се посмее. Но в сравнение с Антек — разликата е колкото между пъдаря и царя!
И ще прави тя това напук на цялото село, напук и на Антек!
Ами как, напоследък той я презря и й изневери! Цяла нощ и цял ден престоя в къщи при стария, дори на нейното легло спа, почти не излезе от стаята, а като че ли не я виждаше, макар че тя постоянно заставаше отпреде му като куче и молеше с очи за милост.
Не я и погледна, само баща си виждаше и Ханка, и децата, дори кучето.
Може би зарад това сърцето й съвсем изстина към него и всичко у нея се обърна наопаки, та когато го оковаха във вериги, стори й се някак друг, съвсем чужд и така безразличен, та не успя и да го съжали, а дори със скрита радост поглеждаше как Ханка скубеше косата си, удряше глава о стената и виеше като кучка, когато й давят кученцата.
Отмъстително се радваше тя на нейната мъка и с отвращение отмахваше поглед от страшното, сякаш полуобезумяло лице на Антек.
Така чужд й се стори той тогава, че сега не можеше да си го припомни като човек, когото поне веднъж е видяла.
Затова пък по-добре виждаше оня Антек, оня, от дните на любовта и безумствата, от дните на срещите и криениците, на целувките и унесите… оня, към когото сега в честите безсънни нощи се стремеше душата й и разпънатото й от мъка сърце крещеше от жал и неизказана скръб.
Към оногова… от ония честити дни се стремеше Ягушината душа, без да знае къде е той и живее ли нейде по широкия свят…
Ето и сега той витаеше в паметта й като мил сън, с който е мъчно да се раздели човек, когато отново се разнесе кресливият глас на Ханка.
— Като одрано куче се дере и лае! — пошепна тя, събудена от унеса си.
Слънцето вече надничаше отстрани и обагряше мрачната стая, птичките радостно чуруликаха в градината, затопляше се и от покривите като стъклени маниста се стичаше разтопената слана, а през отворения прозорец заедно с утринния ветрец нахълтваше крякането на гъските, които се гуркаха във вира.
Въртеше се тя из къщи като щиглец с тихо провлечено припяване, понеже беше неделя и бе време да се притъкми с върби за черква; пръчките от червена върба, покрити със сребристи пухкави пъпчици, бяха още от вчера сложени в каната, поувехнали малко, защото бе забравила да им налее вода. Тъкмо взе да ги освежава, когато Витек изкрещя зад вратата:
— Господарката каза да си нахраниш кравата, реве от глад!
— Кажи й да не бере грижа за моята крава! — обади се тя, колкото й глас държи, като се ослушваше какво лае оная в отговор.
— А, лай си там, докато устата ти отмалее: не ще можеш днеска да ме ядосаш!
И Ягуша най-спокойно взе да изважда премени от раклата, разполагаше ги по леглото и гледаше коя да облече за черква; изведнъж като кога облак закрие слънцето, та цял свят притъмнее, и на нея някак странно й притъмня. Защо ли пък ще се пременя и облича, за кого?
За тези ли женски зъркели, що одумват със завист всяка нейна панделка, а после клюкарствуват?
Тя се дръпна с нежелание от премените, седна до прозореца, зареши светлата си буйна коса и поглеждаше към селото, потънало цяло в слънце и блеснало в разтопената роса. Тук-там през градините се провиждаха бели къщи, стълбове от сини пушеци се устремяваха нагоре, а по пътя, заслонен съвсем от дървета, от оная страна на вира минаваха понякога жени, защото виждаше отразените им във водата червени вълненици, виждаше ги как преминаваха през отслабналите вече сенки на крайбрежните дървета; после преплуваха гъски като бели ивици, та изглеждаше, като да плуват през синкавата глъбина на отразеното небе, и оставяха след себе си черникави полукръгове, които пълзяха тихо като змии. Ту разчуруликали се ластовици се извиваха ниско и лъскаха с белите си коремчета, ту нейде крави помучаваха по водопоищата или куче полайваше.
Изведнъж тя забрави за тия неща, като хвърли поглед високо нагоре, където на модрото небе пасяха стада от облаци, прилични на бели вълнести агнета, защото нейде под тях, във висините, хвърчеха някакви невидими птици и само проточеният им и плачлив крясък се разсипваше покъртително по земята. От тия гласове нещо я притисна в гърдите и внезапна, отдавна дебнеща скръб сви сърцето й. Тя движеше угаснал поглед по люлеещите се дървета, по водата, където сякаш и ония облаци плуват, потопени в лазура, шареше с поглед по целия свят, без да различава друго освен накипялата си мъка. Тежки сълзи потекоха по избледнелите й страни като лъскави маниста от разкъсана броеница, запълзяха бавно една след друга и се стичаха някъде на самото дъно на душата й.
Нима можеше да разбере какво й стана?
Тя усещаше само, че нещо я разпъва, откъсва я и я понася; още миг и би отишла накрай света, където, й видят очите, където само непобедимата скръб й каже. И тя плачеше тъй безволно и почти безболезнено, както някоя натегнала от цвят овошка, когато през пролетни утрини я огрее слънцето и вятърът я залюшне, та отърсва росата от себе си, впива корени в земята, набъбва от родилни сокове и изправя цветни клони към небето…
— Витек, я покани любезно тая госпожа на закуска! — изкрещя пак Ханка.
Ягна като че ли се събуди, отри сълзите си, дореши косата си и отиде.
Вече всички бяха насядали на закуска в Ханкината стая. От паницата дигаха пара картофи, тъкмо Южка ги поливаше с препържена с кромид сметана, а другите вече посягаха с лъжиците и гледаха лакомо към ястието.
Ханка зае челното място на средата на пейката, на която се хранеха. Петрек седеше в края, до него наземи Витек. Южка похапваше стоешком и гледаше да дотуря, а пък децата седяха до огнището при голямка паница и се пазеха с лъжиците от Лапа, който от време на време си похапваше заедно с тях.
Ягниното място беше откъм вратата, срещу Петрек.
Те ядяха бавно и понякога поглеждаха изпод вежди.
Напразно Южка плещеше, що й дойдеше на ум, и Петрек подмяташе някоя дума, па дори и Ханка проговорваше, засегната от разплаканите и тъжни очи на Ягуша, която не обелваше ни зъб.
— Витек, а кой ти направи тая цицина? — попита Ханка.
— Ударих се в яслата! — И той се изчерви като рак, потърка болното място и поглеждаше към Южка, като да се разбират.
— Донесе ли вече върбови клонки?
— Ей сегичка ще отърча, само да се наям — оправдаваше се той, като си дояждаше бързо.
Ягна остави лъжицата и излезе.
— Пак я е ухапал някой овад! — шепнеше Южка, като доливаше на Петрек чорба.
— Не всеки би могъл да меле постоянно като тебе. Тя дали е доила кравата?
— Взе ведрото, навярно отиде към обора.
— Южке, трябва да сварим шлюпки от маковете за Сивуша.
— Има вече коластра, днеска опитах.
— Щом има, днес-утре ще се отели.
— Волче ще е! — каза Витек, като ставаше от софрата.
— Щурчо! — прошепна пренебрежително Петрек, поразхлаби ремъка си, защото си беше хубавичко похапнал, запали от главнята цигара и излезе заедно с малкия.
Жените мълчаливо се заеха да шетат. Южка миеше съдините, а Ханка оправяше леглата.
— Ще идеш ли с върбови клонки на черква?
— Иди ти с Витек, може и с Петрек, нека само си нареди конете, аз ще остана тука, ще наглеждам тате, па може и Рохо да се върне и да каже нещо ново за Антек…
— Ами да кажа ли на Ягустинка да дойде утре на картофите, а?
— Разбира се, сами няма да успеем, а трябва да ги проберем набързо.
— И тора трябва да разхвърлим!
— Утре до пладне Петрек ще прекара тора, а след пладне с Витек ще го разхвърлят; ако остане време, и ти ще им помогнеш…
Крясък на гъски се разнесе през прозорците, Витек долетя запъхтян.
— И на гъсоците дори не даваш мира!
— Искаха да ме хапят, та се пазех!
И той хвърли на раклата цял сноп влажни още от росата жълтеникави, покрити с реснички пръчки. Южка взе да ги реди, като ги увръзваше с червена вълнена прежда.
— Щъркела ли те клъвна по челото? — попита го тя тихо.
— Той ами, кой друг ще ме клъвне, само че си мълчи… — И той се озърна към господарката си, която избираше от раклата празнични премени. — И ще ти кажа как стана… Забелязах, че нощем той остава пред прустчето… придебих се през нощта късно, когато вече всички у свещеникови спяха… и вече го хващах… и макар че ме клъвна, със сакото си щях да го огърна и изнеса… но кучетата ме подушиха… уж ме познават, а така налетяха бесовете му, че трябваше да избягам, на това отгоре и крачолите ми разръфаха… ама няма да им простя аз…
— Ами като се научи свещеника, че си му взел щъркела?
— А кой ще му каже!… Па ще го прибера я, защото си е мой.
— Ами къде ще го скриеш, та да не ти го вземат?
— Такова скришно място съм му измислил, че и стражари не могат го надуши… Па после, когато забравят, ще го пусна в къщи и ще кажа, че друг съм си примамил и опитомил — ще го познае ли някой, а, Южке? Само да не ме изкажеш, па ще ти донеса пилета или малко зайче…
— Да не съм момче, та с пилета да си играя? Глупчо, веднага се преоблечи, че ще идем заедно на черква.
— Южо, ще ми дадеш ли да понося върбите, а?
— Какво му се прищяло!… Та нали само жените могат да ги носят за освещаване!
— Ще ти ги дам пред черквата, само за през селото…
Той така усърдно я молеше, че тя му обеща и бързо се обърна към Настка, Голембовата мома, която тъкмо влизаше натъкмена вече за черква и с върбички в ръка.
— Някакви новини за Матеуш не си ли научила? — попита Ханка, като се поздрави с нея.
— Само това, дето кмета донесе вчера: че е здрав.
— Нищо не знае кмета, измисля това, що не е било.
— Същото бил казал и на свещеника.
— А за Антек и дума не можа да каже.
— Матеуш сигурно лежи с друг, а Антек отделно.
— Е-е… така си само дрънка, да има какво да си приказва по къщите.
— Идва ли и у вас да ви каже това?
— Всеки ден се отбива, ама при Ягуша; с нея има някаква работа, та се срещат и пред хората се разправят по прелезите.
Това тя каза по-тихо и с натъртване, като поглеждаше през прозореца, защото в същото време Ягна излезе пред отвода, хубаво пременена, с молитвеник и с върбички в ръка. Дълго гледа тя след нея.
— Ще окъснеете, момичета; народа вече отвсякъде приижда.
— Още камбаните не са били.
Но в същото време и камбаните гръмнаха за черква и бавно, дълго и екливо звъняха.
Наскоро всички тръгнаха от къщи към черква.
Ханка остана сама, натъкми за обед, попритегна се и излезе, та седна с децата си на прустчето да ги среши и попоще, защото през делниците никога не оставаше време.
Слънцето бе изскочило вече твърде високо, а хората отвсякъде се стичаха към черква и всеки миг излизаха из дворищата, та по улиците се червенееха като макове женски облекла и се носеше глъчка и крясъци на деца, които се залисваха да хвърлят камъни по водата и по птичките; понякога тропотеха коли с другоселци или пък някакви мъже, види се чужденци, преминаваха, като поздравяваха с «Да бъде похвален», докато полека-лека всички преминаха и опустелите улици млъкнаха.
Като изпоска хубавичко децата, Ханка ги изведе на сламата при картофените ровници да си играят, погледна заврелите гърнета, па се върна на първото си място и започна, да се моли полугласно с броеница, защото не знаеше да чете по книга.
Наближаваше пладне, пълна празнична тишина обхващаше селото, никъде никакви гласове не се чуваха, освен цвъркота на врабците и чуруликанията на ластовиците, които си градяха гнезда под стрехите. Времето беше топло, току-що първа пролет бе докоснала земята и дърветата; небето висеше младо, изсиняло и чудно бляскаво; овошките стоеха неподвижно, като подаваха към слънцето отрупаните си с набъбнали пъпки клони, а елхите около вира сякаш с тихичко дихание раздвижваха жълтите си реси: и ръждивите, лепкави и ароматни като напоени с мед пъргове на тополите се отваряха на светлината като човки на пиленца…
Пред къщите приятно припичаше, та чак мухи наизлязоха по огрените стени, а понякога и пчела се показваше и с бръмчене кацваше по паричките, които назъртаха изпод плетищата, или пък се носеше бързо по храстите, лумнали като зелени пламъци с младите си листчета.
Но откъм полето и горите повяваше още влажен и студен вятър.
Службата трябва да беше към средата, защото в тихия и сякаш накипял от пролет въздух се проточиха гласове на далечни песни, свирене на орган и от време на време всички тия звуци като благодатен дъжд се разсипваха в замиращите тонове на черковните звънчета.
Времето бавно и тихо се изнизваше. Когато слънцето застана най-високо, дори птичките замлъкнаха, само враните дебнеха крадливо след гъсетата, навиваха се ниско над вира и възбуждаха крясъка на гъсоците; веднъж и щъркел затрака нейде и прехвърча наблизо, защото голямата му сянка премина по земята.
Ханка се молеше горещо, като гледаше децата, а понякога поглеждаше и към стария.
Но той лежеше, както винаги, неподвижно и загледан пред себе си.
Той бавно умираше, приближаваше се по малко от ден на ден към своя край, както назрява едрокласо жито под слънцето за острия сърп. Никого не можеше да познае той, дори когато повикваше Ягна и я хващаше за ръце, гледаше на другата страна. Само на Ханка се струваше, че при нейния глас той помръдва устни и очите му се раздвижват, като че иска да каже нещо…
И все така беше без никаква промяна. Всеки, който го видеше, се разплакваше.
Боже мой, кой се е надявал на това! Такъв стопанин, такъв умник, такъв богаташ, лесно не може да се намери втори, а сега лежи като треснато от гръм дърво, на което всички клончета са зелени, но вече се е предало на смъртта…
Нито умрял, нито жив, току изцяло в ръцете на божието милосърдие.
О човешка орис, упорита орис!
О сила на божиите предопределения, която се вестяваш, когато никой не се надява, посред бял ден или в тъмна нощ, но все помиташ човешката прашинка в селенията на горчивата смърт!…
Тия тъжни мисли за него й дойдоха и тя погледна към небето, въздъхна веднъж-дваж, свърши броеницата и трябваше вече да се заеме с обедното доене на кравите, защото въздишките са си въздишки, а най-напред работата трябва да се гледа.
Когато се върна с пълни ведра, всички вече бяха в къщи. Южка разказа какво говорил свещеникът от амвона и кой бил на черква; вдигна се гълчава и в къщи, и пред къщи, понеже няколко нейни дружки бяха дошли с нея и заедно гълтаха осветени пъпки от върбовите клончета, че предпазвали от гърлобол.
Много се смяха и много от тях не можеха да преглътнат, задавяха се, та дори трябваше вода да пийнат или да ги думкат с пестници по гърба, за да им премине по-лесно, което Витек вършеше с голяма радост.
Ягна не се върна за обед; видели я, като отивала с майка си и с ковачите. И току-що станаха от софрата, Рохо влезе. Спуснаха се радостно да го приветствуват, станал им беше близък, като роден дядо, а той тихо поздравяваше, каза всекиму по нещо и го целуваше по главата, но когато му сложиха да хапне, не яде; беше твърде много уморен и се оглеждаше по къщи. Ханка следеше очите му и не смееше да попита.
— Видях се с Антек! — каза той тихо, без да гледа никого.
Тя скочи от раклата; обзе я страх, стисна я за сърцето, та не можеше и дума да изрече.
— Съвсем здрав и добре разположен. Макар че пазачът ни наблюдаваше, цял час разговарях с него.
— Във вериги ли е? — изрече тя със страх.
— Остави това, пък ти!… Обикновено, както и другите!… Не му е тъй лошо там, не бой се!
— Ами Козела разправял, че там бият и приковават към стената.
— Може другаде да е така… за нещо друго… но Антек не са пипнали — продължаваше Рохо.
Тя сгърна ръце от радост и усмивка като слънце премина по лицето й.
— А като си тръгнах, каза: каквото и да става, прасето пред празниците да заколите, защото и той иска да си хапне осветено в черква месо.
— Гладува там бедния, гладува! — изохка тя плачливо.
— Та нали тате казваше, че като се поохрани, ще го продаде — забеляза Южка.
— Казваше, но щом Антек е заповядал да го заколим, неговата воля е първа след татевата — повиши глас Ханка рязко и неотстъпчиво.
— И още каза да нареждаш всичко по къра, каквото трябва, нищо да не те спира. Казах му, че ти добре нареждаш всичко.
— А той каза ли нещо? Какво рече?
Радост като огън я обля.
— Каза ми, че като искаш, ти можеш всичко да уредиш…
— Ще уредя, ще уредя!… — шепнеше тя решително и в очите й блесна твърда воля.
— А какво ново у вас?
— Нищо, всичко старо… Ще го пуснат ли скоро? — попита тя с тревожен трепет.
— Може веднага след празниците, а може и малко по-късно, като свърши следствието… А то ще се провлече дълго, че е цялото село, толкова хора… — отговори уклончиво Рохо, без да я гледа в очите.
— Пита ли за къщата, за децата, за… мене… за сички?… — подхвана тя развълнувано.
— Пита ами, едно по едно му разказах.
— За всинца в село?…
Страшно й се искаше да узнае дали е питал и за Ягна, ами като не смееше открито да попита, току изоколе, тъй, да би той сам заговорил, без тя да го подсеща, тя дълго се мъчи, но не успя, защото удобното време мина, разчу се из селото, че се е завърнал, и наскоро, още преди вечеря почнаха да дохождат жени, любопитни да чуят нещо за своите.
Той излезе при тях пред къщи, седна под стряхата и разправяше какво се е научил за всеки поотделно, и макар, че нищо лошо не казваше, тихото женско хлипане почна да се усилва между насъбралите се, па някъде и плач с глас, а някъде и жалостна дума се откъсваше…
А после той тръгна из село, като се отбиваше почти във всяка къща, и с оная бяла брада и вдигнати очи приличаше на светец, който носеше навсякъде утешителни думи, а където влизаше, изпълваше сякаш със светлина къщите, в сърцата цъфваха надежди и увереност укрепяше безсилните, но и сълзите течеха по-обилно, и по-тежко гнетяха възобновените спомени, и по-скръбна жалба наставаше…
Право беше рекла вчера Клембовица на Агата, че селото е заприличало на зинал гроб; право, защото Липци изглеждаше като след мор, когато изкарат по-голямата част от народа на гробищата, или като кога война премине и избие мъжете, та по запустелите къщя останат само женски окайвания, детски плачове, наричания, въздишки и жив и страшно болезнен спомен за неправди.
Думи няма да се изкаже какво ставаше в измъчените души!
Минаваше трета неделя, а Липци още не се успокояваше, напротив — чувството за беда и неправда се усилваше постоянно, та не е и чудно, че всяко утро, щом като се събуждаха от сън, всяко пладне, всяка привечер — в къщи или вън, където се събереше народ, неспирно и плачливо като просяшка молитва се понасяше ропот и жажда за отмъщение, та се свиваха пестници и като гръмотевици се откъсваха кървави, настървени изрази.
Разбира се, че думите на Рохо бяха като тояга, с която безразсъдно разравят притихнал огън и той отново лумва със силен пламък. Те само възобновиха пред очите на всички целия спомен за неправдата и малцина отидоха на вечерня, а току се събираха пред портите, по пътищата или пък отиваха в кръчмата, като се съветваха, плачеха и се заканваха.
Само Ханка се почувствува по-спокойна и така зарадвана от мъжовата похвала, така укрепена душевно и пълна с надежди, така жадна за работа и да се покаже, че всичко ще уреди, та не можеше да се изкаже.
Не след много жените се разотидоха и ковачката веднага дойде да поседи при болника, а Ханка и Южка отидоха до кочината да понагледат шипарчето.
Пуснаха го на двора, но понеже бе охранено, то се търколи веднага в редкия тор и не искаше и да се мръдне.
— Не му давай днес нищо да яде, нека се очисти.
— Тъкмо бях забравила днеска след пладне да му дам…
— Тоя път добре си направила; трябва да го уредим утре. Ти повика ли Ягустинка?
— Обеща да дойде още днеска надвечер…
— Облечи се и търчи при Ямброжи! Кажи му утре, макар и след черква, да дойде с ножовете си да очисти шипарчето.
— Дали ще може, защото свещеника извести, че утре ще дойдат двама други свещеници да изповядват?
— Ще намери време!… Знае, че няма да жаля водката, а той умее хубавичко да го насече и да натъкми месото. И Ягустинка ще помогне.
— Тогава трябва да ида раничко до града за сол и приправки…
— Прищяло ти се е да се попроветриш!… Няма нужда: всичко ще вземем от Янкел, аз още сега ще отида и ще донеса. Южке — извика тя след нея, — ами къде са Петрек и Витек?
— По селото ще да са, защото Петрек взе и цигулката.
— Ако ги срещнеш, изпрати ги да пренесат пред къщи коритото от навеса, утре рано трябва да го запарим.
Южка, доволна, че можа да се откъсне за из село, се залетя до Настка, та заедно да подирят Ямброжи.
Но Ханка не отиде в кръчмата, защото тъкмо тогава се домъкна баща й, старият Вилица, та му даде нещо да хапне и радостно разправяше какво казал Рохо за Антек, и още недовършила, току дотърча Магда и се развика:
— Скороте, че на тате нещо му стана!
Борина седеше на края на леглото и се оглеждаше по стаята. Ханка се втурна да го прихване, за да не падне, а той прекарваше очи по нея и отведнъж ги прикова във вратата, дето в това време неочаквано се показа ковачът.
— Ханко!
Той извика разбрано и силно, та тя чак се изплаши.
— Ето ме, тук съм. Но не се мърдай, доктора не позволява — шепнеше тя изплашена.
— Какво става по света?
Гласът му бе разбит, някак чужд.
— Пролет иде, топло е… — заекваше тя.
— Станаха ли?… Време е за къра…
Те не знаеха какво да кажат и само се споглеждаха; Магда току нададе плач.
— Пазете своето! Дръжте се, селяни!
Той викаше, но думите му се късаха; захвана да се тресе и огъва в ръцете на Ханка, а ковачът и жена му поискаха да я отменят, но тя не отстъпи, макар че раменете и кръстът й отмаляваха. Те го гледаха тревожно и чакаха какво ще каже.
— Най-напред ечемика да посеете… Към мене, селяни!… Помощ!… — извика той страшно отведнъж, изпружи се и падна възнак, очите му се затвориха и захърка.
— Умира!… Божичко!… Умира… — викаше Ханка и го дърпаше с всичка сила.
А Магда втикваше бързо запалена свещ в безсилната му ръка.
— По-скоро свещеника, Михале!…
Но преди да излезе ковачът, Борина отвори очи и изпусна спермацетовата свещ от ръце, та се счупи на парчета.
— Премина му, нещо търси…
Ковачът зашепна нещо, като се навеждаше над него, но старият го отблъсна твърде силно и завика като в пълно съзнание:
— Ханко, отпрати тия хора!
Магда се хвърли към него с плач, но изглежда, че той не я позна.
— Не ща… Не трябва… Изгони… — настоятелно повтаряше той.
— Дръпнете се макар в отвода, не се противете… — молеше ги тя.
— Излез, Магдо, аз няма да мръдна оттук — процеди упорито ковачът, понеже смяташе, че старият иска да каже нещо тайно на Ханка.
Старият чу това и като се надигна, погледна го тъй страшно и му показа с ръка вратата, че той като сритано куче се махна и със злоречие изскочи при разплаканата в пруста Магда, но внезапно се притаи, огледа се, излезе в градината и като мина снишен под прозореца откъм страничната стена, прилепи се под него да подслушва, защото тъкмо там се опираха леглата, та през стъклата все можеше да дочуе нещичко.
— Седни при мене! — заповяда старият след неговото излизане.
И тя приседна на крайчеца на леглото, като едвам задържаше плача си.
— В килера ще намериш някой грош… Скрий ги да не ти ги изкопчат…
— Къде?
Тя се тресеше вече от вълнение.
— В житото…
Той говореше разбрано и си почиваше след всяка дума, а тя, като задушаваше страха си, бе цяла погълната от неговите странно светещи очи.
— Пази Антек… продай половината имот, ама не го давай… не давай… твоето…
Още незавършил, той посиня и се завали на постелята, очите му загаснаха и се замрежиха от мъгла; той продължаваше да бъбле още нещо и като че ли се помъчи да се надигне.
Ханка завика от страх, веднага дотърчаха ковачите, свестяваха, обливаха го с вода, но той не се съвзе и лежеше, както и преди: вдървен, неподвижен, с отворени очи, далече от това, което ставаше наоколо му.
Те постояха дълго при него, жените тихо плачеха и никой ни дума не продума. Вече се мръкваше, стаята потъваше в сенки. Когато излязоха заедно навън, денят преваляше, само краят на вечерните зари догаряше във вира.
— Какво ти каза? — захвана ковачът рязко, като й пресече пътя.
— Нали чу какво.
— Но после какво каза?
— Каквото и по-напред, пред тебе…
— Ханке, не ме ядосвай, че лошо ще стане…
— Не искам и да знам за твоите заплашвания…
— Нещо ти пъхна в ръцете… — добави той, за да я подмами.
— Каквото е, утре зад плевника ще го намериш… — присмиваше се тя злобно.
Той се нахвърли върху й и навярно би дошло до по-лошо, ако не бе Ягустинка, която тъкмо тогава дойде и каза, както си знаеше:
— Така сговорно и приятелски си приказвате, че по цялото село се чуе…
Ковачът я изпсува, каквото му дойде наум, и се завея по селото.
Скоро падна тъмна нощ, големи облаци покриха небето, та нито едно мигване на звезда не се промъкваше, вятърът се пробуждаше и разклащаше полека дърветата, които глухо и тъжно пошумяваха: изглеждаше, че пак става някаква промяна.
В Ханкината стая беше светло и ехтеше гълчава. Огънят пращеше в огнището и вечеря се готвеше. Няколко стари жени начело с Ягустинка приказваха разни работи, а пък Южка, Настка и Яшек Превратния седяха на пруста, защото Петрек провличаше такава тъжна мелодия на цигулката си, че дори им идеше на плач; само Ханка не я сдържаше на едно място, като мислеше все върху думите на Борина и час по час поглеждаше към другата страна…
Но какво?… Не беше редно сега да търси в килера. Ягна беше в стаята и слагаше празничната си премяна в раклата.
— Петрек, престани, утре е велики понеделник, а той цигука ли, цигука, грехота е! — смъмра го тя, тъй разбита, та й се щеше да плаче. Слава богу, той престана и всички влязоха в стаята.
— За дворянския брат, за смахнатия Яцек говорим — обясняваше някоя.
Но Ханка не можа да разбере за кого говорят, понеже кучетата силно залаяха към портата. Тя пак погледна нататък и взе да ги насъсква. Лапа се хвърли настървено в градината…
— У-бре-е, Лапа!… Дръж го, Бурек!… У-бре-е!…
Но кучетата веднага млъкнаха и се върнаха, като радостно скимтяха.
И неведнъж през тази вечер се повтаряше това, та у Ханка се появи някакво плахо подозрение.
— Петрек, я заключи ти всичко хубаво, че някой като че ли тършува и свой ще да е, защото кучетата не искат да го гонят.
Скоро всички се разотидоха и сън обзе целия дом, само Ханка отиде да провери дали вратите са изпозатворени, а след това седя дълго до стената и се прислушваше тревожно…
— В житото… сигурно в някоя от каците… Само да не ме изпревари някой.
Студена пот я обля от страх, сърцето й силно затупа.
Почти цяла нощ не спа.

 

III

 

— Южо, наклади огъня и събери що има гърнета, налей ги с вода, сложи ги да врат, а аз ще отида до евреина за подправки.
— Ама бърже, защото току-виж, че дошъл Ямброжи.
— Не бой се, няма да дойде още в зори я, трябва първо да поприкъта черквата.
— Ами, току ще удари камбаната и веднага ще се изтърси, че Рохо ще го замести там.
— Ще успея, а ти викни на ратаите да остържат по-скоро коритото и да го довлекат пред къщи. Ягустинка като дойде, да измие чебърчетата, качетата също трябва да се изнесат от килера и да се претъркулят до вира да се накиснат; само да не забравиш да им сложиш по камък, да не ги отнесе водата. Децата не буди, нека си спят мушморочетата, да не пречат — даваше строго нареждания Ханка и като огърна с наметката главата си, изскочи бързо в ранното и доста влажно утро.
Току-що настаналият ден беше облачен, мокър и пропит с нетърпим студ; сиви мъгли се надигаха из омекналата земя и падаха като ситен и студен дъжд, хлъзгавите улици се сивееха, подгизнали във вода, в сивотата едвам се виждаха почернелите къщи, а промокрените дървета се показваха тук-там като трепетни сенки, направени сякаш от сплъстените лъскави мъгли, и се оглеждаха в едва-едва синеещия се вир; под надвисналите облаци се чуваше непрестанното тихо шумолене на капките по водата и навред бе такава киша, че божият свят едва се забелязваше. Пусто бе още.
Едва когато черковната камбана заби екливо, тук-там се алнаха премените на жените, които избираха сухи пътеки към черква.
Ханка побързваше, като смяташе, че може да срещне на завоя при черквата Ямброжи, но той още не бе излязъл. Само, както всеки ден по това време, пред вира се въртеше помъкнал на влак бъчвичка слепият кон на свещеника. Той постоянно се спираше, сполиташе из трапчинките на пътя, душеше и самичък се насочваше към водата, тъй като ратаят беше приклекнал поради дъжда при портата и пушеше цигара.
В същото време пред дома на свещеника дойде една бричка с кестеняви охранени коне, от която слезе пълен и зачервен лазновският свещеник.
«Ще изповядва, ей сега ще дойде и слупския свещеник» — помисли си Ханка, като напразно се оглеждаше за Ямброжи, и тръгна веднага покрай черквата по още по-калния път, защото бе обграден с грамадни, потънали в сивота тополи, които се мяркаха като сенки зад изпотено стъкло. Тя замина кръчмата и сви надясно по разкаляната пътека през нивите.
Ханка смяташе, че все ще успее да навести баща си и да се поразговори със сестра си, с която, откак се пренесе у Боринови, се беше напълно помирила.
Всички бяха в къщи.
— Южка дрънкаше вчера, че тате го не бивало — започна тя най-напред.
— Е-е… само за да не помага, току се излежава под кожуха, пъшка и се оправдава с болката си — отвърна Веронка навъсено.
— Студено е у вас, та чак под колената се усеща.
Ханка потръпна, понеже покривът течеше като решето, а подът бе покрит с размачкана кал.
— Та има ли топливо! Кой ще ти донесе вършини! И имам ли сила да търча толкова далече до гората и да нося на гръб при толкова друга работа, че не знаеш коя по-напред да хванеш! Всичко самичка мога ли?
И двете въздъхнаха за своето сиротинство и самотия.
— Когато беше Стахо, чинеше ми се, че никаква полза в къщи от него, а сега познах що значи мъж. Няма ли да идеш до града?
— Разбира се, от скоро по-скоро бих отишла, ама Рохо се научил, че при тях щели да пущат чак през празниците, та в неделя ще се вдигна и ще му занеса, сиротния, малко осветено месо.
— И аз бих занела на моя всичко, но какво мога. Краешниче хляб ли?
— Не грижи се, ще натъкмя повечко, та и за двоицата да има, па заедно ще идем.
— Господ да ти заплати за добрината. Като стане време, може и да ти го отработя.
— От душа давам, не за отработване. Теглила съм и аз, та знам какво е сиромашия, знам я тая кучка как хапе, помня… — шепнеше жално Ханка.
— Цял живот човек е приятел с нея и навярно само в гроба ще й избяга. Бях прикътала някой и друг грош; мислех си: ще купя напролет някое прасе, ще го похраня и така би пораснало като за няколко злоти. Трябваше да дам десетина-двайсет на Стахо, тук грош, там два, всички изтекоха като вода, а други да прикътам не мога. Това ни е печалбата, дето и той беше заедно с другите…
— Не думай току-така, сам тръгна с другите своето да брани, и на вас ще се падне там някоя и друга морга гора…
— Ще се падне!… Трай, коньо, за зелена трева: кой си има парички, той слуша гайда, а ти, сиромахо, продавай глад и се радвай, че някога ще ядеш!…
— Какво си нямаш? — попита нерешително Ханка.
— Та какво ли имам? Това, дето евреина или воденичаря ще дадат на вересия! — завика тя, като махаше в отчаяние ръце.
— Не мога да ти помогна, колкото и да искам: нали съм на чуждо и трябва да се вардя като от псета и да гледам да не ме изтласкат из къщата… понякога от грижи и ума ми ще изскочи!
Тя си припомни миналата нощ.
— Затова пък Ягуша бълха я не хапе: не е глупава тя, живее си охолно…
— И още как!
Тя стана и обхвана с неспокоен поглед сестра си.
— Нищо особено, само дето ще си поживее, та да не й е жал; облича си се, разхожда си се по приятелки и всеки ден й е празник. Вчера, да го речем, видели я с кмета в кръчмата, седели си в стаичката, а евреина наглава не могъл да им излезе с шишенцата… Не е глупава тя да жали стария… — добави Веронка хапливо.
— Всичко си има край! — прошепна Ханка мрачно, като наместваше наметката на главата си.
— Ама това ще й остане, дето ще си поживее: умна е, кучката…
— Не е мъчно да е умен човек, когато за нищо не го е грижа! Виж какво, днеска ще колим прасето, та намини надвечер да помогнеш… — прекъсна Ханка тия горчиви размисли и си излезе.
Тя назърна при баща си от другата страна, в някогашната своя стая: старият едва се виждаше в легловището си, току попъшкваше изтихо.
— Тате, що ти е?
Тя приклекна до него.
— Нищо, щерко, нищо, само дето ме треска тресе и под лъжичката нещо страшно ме стиска…
— Защото тук е студено и влажно като вънка. Стани и ела у нас, ще понагледваш децата, че ще бием прасето. Не ти ли се яде?
— Да ми се яде!… Яде ми се мъничко… че вчера забравиха да ми дадат… ами как… и те ядат едни картофи и солчица… нали Стахо е затворен… Ще дойда, Ханко, ще дойда… — охкаше радостно Вилица, като се измъкваше из леговището си.
Пък Ханка, изпълнена с мисли за Ягна, които я пронизваха като остри ножове, се затърча бързо към кръчмата да напазарува едно-друго.
То се знае, че сега вече евреинът не искаше първом пари, а току бързаше да тегли и да мери, каквото тя поръчаше, като при това пъхаше пред очите й и нещо ново, за да я накара и него да купи.
— Давай, каквото ти казвам!… Не съм дете, знам за какво съм дошла и какво ми трябва! — смъмра го тя сериозно, без да се впуща в разговор.
Евреинът току се усмихваше, защото тя и без това навзе за десетина-двайсет злоти; взе повече водка да стигне и за празниците, па взе и хляб от фабрично брашно, няколко кифли, петнайсетина херинги, па най-сетне взе и една малка бутилка арак, та едва смогваше да носи торбата.
— Ягна може да си угажда, а аз да не съм куче? Тегля ярем като вол!
Тъй си мислеше тя на връщане у дома, но й стана жал за излишния разход и ако не я беше срам, дори би върнала арака на евреина.
Страшна шетня свари тя у дома. Ямброжи се грееше край огнището и пущаше по свой обичай шеги към Ягустинка, която изваряваше съдовете, та пара бе изпълнила цялата стая.
— Чаках те, преди да ударя камбаната по чутурата на шипарчето!
— Па много си побързал!
— Рохо ме замества при одеждите, Валек поповия ще помага на органиста, а Магда ще премете черквата. Всичко наредих само да си устоя на думата пред тебе. Поповете чак след закуска ще захванат да изповядват. Ама па студено ли е днеска, чак до кокалите пронизва! — извика той жално.
— В огъня се заврял, от студ се оплаква! — зачуди се Южка.
— Щуро-о, отвътре ми е студено, та чак дървения ми крак е изтръпнал.
— Ей сега ще ти приготвя разгревка. Южо, накваси по-скоро херингите.
— Дай каквито и да са, само с повечко водка да се залеят, та хубаво да им се изтегли солта.
— Пак ти както си знаеш. Ако ще среднощ да задрънкат чаши, готов си да станеш и да пиеш — забеляза ядовито Ягустинка.
— Имаш право, бабичко, но струва ми се, че езикът ти премлясва някак, та и на тебе ти се иска да го потопиш във водка, а? — смееше се той, като потриваше ръце.
— Ти, дъртако, да не смяташ, че ще ме надпиеш!
— Нещо на хората не им се ходи на черква — прекъсна разговора им Ханка, много недоволна от тия надумки за водката.
— Има време. Ще се съберат, ще се залетят презглава да изтърсят греховете си.
— Малко да се поотпуснат, па нещо новичко да чуят и нови грехове да наберат…
— Момите още от вчера се готвеха — изписка отнякъде Южка.
— То се знае, като ги е срам пред нашия си свещеник — добави Ягустинка.
— Бабичко, време е да коленичиш в притвора на черквата, па да заброиш броеницата и да се покаеш, а не да одумваш другите — рече старият.
— Ще чакам, та и ти да седнеш до мене, кривчо неден!
— Рано е за мене, първо ще ти бия камбаната и ще те почукам с лопатата, па тогава…
— Не се закачай, че ме хващат! — изръмжа тихо Ягустинка.
— Ще препреча патерицата си и не ще можеш ме ухапа, па жалко и за зъбенцата ти, за последните…
Ягустинка подскочи от яд, но нищо не отвърна, тъй като в това време Ханка наливаше чаша водка и черпеше, а Южка принесе херингите. Той взе една от рибите, удари я о дървения си крак, олющи кожата й, понагря я на въглените и сладко я изяде.
— Стига шеги! Хайде на работа, ей, човеци! — извика той изведнъж, като хвърли кожуха, запретна ръкави, понаточи още ножа на брусчето, взе от ъгъла дебелия кол, с който мачкаха картофи за свинете, и бързо излезе вън.
Излязоха всички с него, а той и Петрек извеждаха из кочината шипарчето, което силно се противеше.
— Коритото за кръвта, хайде бързо! — извика той.
Веднага донесоха коритото, шипарчето се чешеше о един ръб и тихо поквикваше…
Всички застанаха наоколо и гледаха мълчаливо белите му хълбоци и тлъстия увиснал корем, намокрени хубавичко, защото дъждът ръмеше все по-гъсто и мъгли падаха в градината. Лапа току лаеше и обикаляше оттук-оттам. Някакви жени се изправяха до портата й няколко деца се накачиха по плетищата и гледаха с любопитство.
Ямброжи се прекръсти, взе малко отстрани кола и заобиколи шипарчето. Изведнъж той се спря, замахна, наведе се тъй силно настрани, та чак копчето на огърлето му се откопча, изсили се и докато види човек, удари шипарчето по главата между ушите. То падна с квик на предните си крака и той повтори с двете ръце, от което шипарчето се завали на едната си страна и зарита. Тогава той скочи, седна на корема му, ножът светна и се заби чак до чирена в сърцето му.
Сложиха корито, швирна кръв като из църкало чак до стената на кочината, шумно се застича по нея и вдигаше пара като вряла вода.
— Чиба, Лапа! Я го гледай: ще му се, проклетника, ами нали е пост! — обади се Ямброжи най-сетне, като отпъждаше кучето и тежко дишаше. Беше се поизморил.
— В пруста ли ще го парите?
— В стаята ще внеса коритото. Нали трябва да го окачим, за да го очистим.
— Мислех си, че в стаята е тясно.
— Ами от другата страна, на свекър ти, там е широко, няма да попречи на стария… Само че по-бързо, доде е топло, по-лесно се скубе! — даваше той заповеди, като скубеше по-дългата четина от гърба на прасето.
За късо време шипарчето бе попарено, оскубано, измито и висеше в Бориновата стая, разпънато на една кобиличка, която бе вързана за гредата на потона.
Ягна я нямаше. Тя още сутринта отиде в черква и никак не се надяваше за това, което ставаше. А старият, както обикновено, лежеше в леглото, втренчил нейде безчувствения си поглед.
Всички работеха тихо, като често поглеждаха към болния, но улисани твърде много в шипарчето, скоро го забравиха, тъй като той дори и не мърдаше. Те не се излъгаха в шипарчето, защото откъм гърба си имаше цели шест пръста дебела сланина и чудо сало.
— Опеяхме го, откарахме го, сега трябва и с водка да го попрелеем! — рече Ямброжи, като миеше ръце над коритото.
— Хайде, елате да похапнем, все ще се найде нещо и за пиене.
Разбира се, че преди да се залови с картофите и борша, Ямброжи пийна здравата, но яде малко и скоро се зае за работа, като хокаше този-онзи, особено Ягустинка, с която работеше заедно, защото и тя разбираше от солене и уреждане на месо.
И Ханка помагаше, колкото можеше, а пък Южка се залавяше с каквото й падне, само и само да се намира в къщи при шипарчето.
— Помагай да товарят тор и да го превозят по-скоро, защото ми се чини, че тия мързелани днеска не ще свършат — викаше й Ханка.
Разбира се, Южка недоволна тичаше по двора и изливаше всичкия си яд на ратаите, та крясъците й постоянно се чуваха — ами как!… Пъдеше я, а в къщи ставаше все по-шумно, защото всеки миг дохождаше някоя съседка, заприказваше се за това-онова и като съглеждаше увисналото шипарче, разперваше ръце и захващаше угласом да се чуди: такова голямо, тъй охранено, каквото и воденичарят, и органистът не е имал.
Ханка беше много радостна от това, гордееше се, че коли шипарче, и макар че снощи й беше възжал за водката, но нямаше как, трябваше, такъв си беше обичаят у богатите на тоя празник; тя черпеше, подаваше за мезе хляб и соя и слушаше зарадвана похвалните думи, па и разговаряше доста, защото една излезе, а вече други очукваха пред входа калните си обувки, сякаш на минаване край черква се отбиваха на къса молитва или като на служба на голям празник прииждаха, и деца доста се пречкаха из ъглите, па и по прозорците назъртаха, та Южка често трябваше да ги отпъжда.
Неочаквано и в селото наставаше движение. Все повече хора цапаха из улиците, ту коли от други села трополеха една по друга; покрай вира се червенееха като в шествие женски премени, нали народът тръгваше на изповед, без да гледа нито лошите пътища, нито кишавото, неприятно и тъй променливо време: час по час преваляваше и ту топъл вятър повяваше през градините, ту се силеше едра като булгур суграшица, па настана и такова време, че и слънцето се показа през облаците и като със злато заля света — както впрочем се случва в ранна пролет, когато времето по своята причудливост прилича на момиче, у което и смях, и плач, и радост, и скърби поред нахлуват в главата му, та и то само не може да разбере що става с него.
У Ханкини, разбира се, никой не обръщаше внимание на времето, а работата и приказките продължаваха, та пукот идеше. Ямброжи тичаше здравата, подканяше другите, подхвърляше по обичая си шеги, но понеже трябваше наскоро да понаобиколи черквата и да види дали всичко отива, както трябва, току се оплакваше, че му е студено, и викаше за разгревка.
— Настаних поповете, отрупах ги с народ, та чак до пладне няма да се мръднат.
— Ех, лозновския поп не ще издържи дълго. Казваха, че икономката му час по час трябвало да му поднася гърнето!
— Пази се, бабетино, остави поповете на мира! — рече той на Ягустинка, тъй като не обичаше така да се приказва.
— А за слупчанския казват, че всякога, когато изповядва, държи в ръката си шишенце с ливанто и току го поднася до носа си, защото народът му вонеел, и след всякого, като го изповяда, разветря лошия въздух с кърпичката и кади тамян…
— Затваряй, си устата, със свещениците не се закачайХанка също тъй недоволна от бръщолевенията на Ягустинка.
— Там е от съмнало, прислугва на литургията и реди там, каквото трябва.
— А къде е Михал?
— Отишъл с малкото органистовче на Жепки да събират дажбина.
— С гъска оре, пясък сее — на такива все добре е — въздъхна Ямброжи.
— Така си е, най-малко по едно яйце на глава получават…
— А за поменици по три гроша отделно на човек си взима. Гледам, всеки ден мъкнат някакви торби с нещо. Само яйца миналата седмица продаде шестстотин и шейсет чифта — рече Ягустинка.
— Когато стана у нас органист, пеша пристигна с едно вързопче, а сега не можеш го изнесе с четири чифлишки коли.
— Органист е повече от двайсет години в Липци, енория голяма, работи, труди се, пести, спечелил си е човека — обясняваше Ямброжи.
— Спечелил! Скубе народа, каквото вече може, а преди да направи някому някоя услуга, току гледа в ръцете му. Взема по трийсет злоти за погребение, задето ще поблее на латински и ще посвири малко на органа.
— Все пак си е учен той по своята част и неведнъж трябва доста да си поблъска ума!
— То се знае, че е научен къде по-тънко да блейне и къде по-дебело и как да излъже.
— Друг на негово място би всичко пропил, а този учи сина си за свещеник.
— От това и чест, и ползица ще има! — добавяше заядливо старата.
Те прекъснаха на най-хубавото място, защото влезе Ягуша и застана като вкопана на прага.
— На шипарчето ли се чудиш? — засмя се Ягустинка.
— Не може ли да го очистиш в своята стая! Ще ми измърсиш съвсем моята — рече тя и цяла почервеня.
— Имаш време, ще си почистиш! — отвърна студено и натъртено Ханка.
Ягуша се засили напред сякаш за караница, но остави, завъртя се само по къщи, взе броениците от разпятието и като покри разпръчканото легло с някаква покривка, излезе, без нито дума да каже, макар че устните й трепереха от сдържан яд.
— Да беше помогнала малко, толкова работа има!… — й рече в отвода Южка.
Тя й отвори една уста тъй ядосано, че дори дума не можеше да й се разбере, и хукна като побесняла. Витек излезе да види и каза, че отишла право у ковача.
— Нека иде, ще се пооплаче и ще й олекне!
— Пак ще има война помежду ви! — забеляза по-тихо Ягустинка.
— Ами нали живея все във война! — отвърна Ханка спокойно, ако и да бе развълнувана, защото си знаеше, че всеки миг може да дотърчи ковачът и без люта караница няма да се размине.
— Ей сега ще долетят! — пошепна съчувствено Ягустинка.
— Не бой се ти, няма да им се уплаша — рече тя с усмивка.
Ягустинка чак клатеше глава от почуда и разменяше погледи с Ямброжи, който тъкмо свършваше работата.
— Ще ида до черквата да ударя камбаната за обед и веднага ще се върна да обядваме! — рече той.
Той се върна скоро и каза, че свещениците вече обядват, че воденичарят им изпратил кош риба и че след обед пак ще изповядват, защото много народ още чакал.
След като обядваха набързо, но ячко си попийваха, защото Ямброжи току се ожалваше, че водката била слаба за такива пресолени херинги, те пак се заловиха на работа.
Тъкмо Ямброжи разсичаше шипарчето и изрязваше месо за колбаси, а Ягустинка нарязваше сланината и грижливо я посоляваше върху направена от врата маса, и ковачът влезе тичешком.
По лицето му личеше, че едвам се въздържа.
— Не знаех, че си купила толкова голямо шипарче — започна той хапливо.
— Купих си и както виждаш, редя си го!
Обзе я малко страх.
— Хубаво шипарче, дала си трийсетина рубли…
Той разглеждаше внимателно месото.
— И сланина дебела има, рядко ще намериш такава! — зесмя се Ягустинка и поднесе пред очите му една пласа сланина.
— Е… не тъкмо трийсет съм дала, ама! — отвърна с присмех Ханка.
— Бориновото шипарче! — избухна изведнъж той, като не можеше вече да сдържа яда си.
— Виж го ти колко е умен: дори по опашката позна чие е! — подбиваше се Ягустинка.
— С какво право си го заклала! — завика той ядосано.
— Стига си викал, тук не е кръчма! С такова право, че Антек поръчал по Рохо да го заколя.
— Как може Антек да се разпорежда тук? Да не би това да е негово?
— Разбира се, че е негово!
Тя беше уверена в себе си и събра сили за война.
— Това е на всинца ни!… Скъпо ще ви излезе!
— На тебе няма да даваме сметка!
— А на кого? В съд ще ви дам!
— Да мълчиш, затваряй си устата, че болния тук лежи и всичко е негово…
— Но вие ще го ядете.
— Разбира се, че на вас няма да дам и да помиришете.
— Ще дадеш половината и никакви разправии няма да имаме — пошепна той меко.
— Насила и кокал няма да получиш.
— Тогава с добром ще ми дадеш ей тая четвърт и тая пласа сланина.
— Ако каже Антек да ти дам, ще ти дам, а без негова заповед — ни кокалче…
— Побесняла е тази жена!… Шипарчето да не е на Антек? — И той пак пламна от яд.
— На баща му е, все едно, че е на Антек, щом стария е болен. Той ще се разпорежда тук наместо него и той каквото каже, това ще да е. А после, каквото бог даде…
— Той да разпорежда в затвора, ако му позволят… Щом му харесва да управлява имот, ще го замъкнат във вериги в Сибир и там ще управлява — викна той разпенен.
— Него да оставиш на мира!… Може и да го замъкнат… но и тогава няма да хапнеш от нивиците, та ако ще зарад това и още по-голям предател за народа да станеш! — приказваше тя зложбо, раздрусана от внезапен страх за мъжа си.
На ковача чак краката затрепераха, а ръцете му се затресоха и заудряха по дрехите; той почувствува страшно желание да я хване за гърлото, да я повлече по стаята и да я срита, но още се въздържаше: имаше хора. Само хвърляше към нея яростни погледи, без да може дума да продума. Но тя не се уплаши, а взе ножа, с който режеха мекото, и тъй бързо и презрително го погледна, че той приседна на раклата, свиваше цигара и разглеждаше със зачервени очи по къщи, като си мислеше нещо и правеше някаква сметка, защото бързо стана и рече смекчено:
— Я ела отвъд, ще ти кажа нещо да се помирим.
Тя отри ръце, тръгна и остави вратата напълно отворена след себе си.
— Не ща да се карам, ни съдя с тебе — почна той, като палеше цигарата си.
— Па и нищо няма да спечелиш от мене!
Тя пак се успокои.
— Още нещо говори ли дядо вчера?
Той беше вече добър и й се усмихваше.
— Нищо… лежа си спокойно, както и днеска си лежи…
У нея се събуди подозрително внимание.
— Шипарчето, глупости, дребна работа, заколете си го и си го изяжте, ваша воля… нищо не губя от това аз. Неведнъж човек брътви, а после съжалява. Не навивай на пръст това, дето рекох! За по-важна работа идвам сега… Знаеш, разправят из селото, че дядо ще да има скрити из къщи доста пари… — Той спря и впи поглед в лицето й. — Заслужава си да се потърсят, че, не дай боже, нещо смърт, ще изчезнат някъде или пък някой чужд човек ще ги пипне.
— Нима ще каже къде ги е скрил!
В очите й имаше дълбока непроницаемoст.
— На тебе той всичко ще каже, само добре да го подхванеш.
— Стига да му се върне разума, ще се поопитам…
— Само че умната и много-много да не приказваш, ако се намерят парите, само двамата да си знаем. А намерили се нещо повечко, тогава по-лесно ще откупим и Антек от затвора… пък и защо да знаят другите?… Ягна си има доста приписано… па може, ако има пари, и с нея да се съдим и да й вземем приписаното. А пък на Глежа малко ли изпращаше във войската! — шепнеше той и се навеждаше към нея.
— Истина казваш… то се знае… — заекваше тя, като се пазеше да не се издаде с нещо.
— И тъй смятам, че някъде из къщи ще да ги е скрил… ти как мислиш?
— Знам ли, като не ми е загатнал ни думица?…
— За житото ти говореше той нещо вчера… не помниш ли? — подсказваше той.
— Истина, че казваше нещо за сеяне.
— И за каците казваше — припомни той, без да снема поглед от нея.
— Как не, нали житото за посев е в каците! — рече тя, като че ли не се сещаше.
Той изпсува тихо, но сега все повече се уверяваше, че тя знае нещо; това прочете по нейното затворено лице и по твърде притаените й и тревожни очи.
— Пък да не седнеш да разправяш какво съм ти говорил…
— Да не съм от тия, дето тичат да разнасят новини из село?
— Само предупреждавам де… Но добре да си отваряш очите, че щом веднъж му светне в паметта, всеки миг може съвсем да му просветне…
— Ех… само по-скоро да дойде това…
Той хвърли веднъж-дваж мазния си поглед към нея, подръпна мустаци и излезе, изпроводен от пълните й с приятен присмех очи.
— Юда, кучето проклето, разбойник!
Тя кипна от омраза и направи няколко крачки след него; защото не за пръв път й хвърля в очи заплашвания, че ще изпратят Антек в Сибир и ще го впрегнат да работи непосилна работа.
Наистина тя не му вярваше напълно и разбираше, че всичко туй й дрънка, за да я разтревожи и по-лесно да я изгони от къщи.
Но въпреки това страшна тревога я разяждаше за Антек. И неведнъж, където и както можеше, се допитваше какво наказание може да му наложат и със скръб разбираше, че без нищо няма да мине.
— Що е право, родния си баща е бранил, но е убил горския, разбира се, ще го осъдят, ами как…
Тъй казваха по-умните и всеки другояче обясняваше, че тя не можеше да разбере къде е правото. Адвокатът в града, до когото я изпрати с писмо свещеникът, й каза, че може да бъде и тъй, и тъй: и съвсем зле, и по-добре, само пари да се не жалят и повече търпение. А най-много я тревожеха в село, защото ковачът постоянно дрънкаше своите измислици и всички настройваше, както си искаше.
Та не е чудно, че и сега думите му паднаха като камъни на сърцето й. Краката й отмаляваха при работата, не можеше да приказва, така я беше притиснал страхът; на това отгоре, като си отиде той, дотърча и Магда и седна при болния, божем да го брани от мухи, каквито нямаше, и следеше всичко най-внимателно.
Но, види се, скоро й омръзна това и тя си предложи услугите да й помага в работата.
— Не се труди, ще си свършим и сами, малко ли е твоята в къщи?
Ханка каза това с такъв глас, че Магда се отказа и само плахо се обаждаше понякога, понеже и по природа си беше несмела и мълчалива.
Привечер Ягуша се яви пак, но вече с майка си.
Те поздравиха, като че си живееха в най-голямо съгласие, тъй приятелски и благосклонно, че направи дори впечатление на Ханка; и тя, макар че им отвърна по същия начин, па не жалеше ни добрите думи, нито водка да ги почерпи, все пак беше нащрек. Но Доминиковица не прие чашата.
— Страстна неделя е! Как ще ти пия водка!
— Не е в кръчма, па и има за какво… не е грехота! — оправдаваше се Ханка.
— Човек е готов да се отпуща и всякога търси как да се оправдава…
— Пийни за мое здраве, господарко, аз не съм органист! — викна Ямброжи.
— Само шише да дрънне, и те грабват дяволите! — промърмори Доминиковица, като се тъкмеше да прегледа главата на болника.
— Хе… Едного камбанката кара да се бие в гърдите, а пък други звънтенето на шишето кара да посяга за чаша…
— Лежи си сиротния, лежи си и нищо не знае що става по божия свят! — жално завика Доминиковица над Борина.
— Нито ще си хапне колбаси, нито водка ще си пийне! — продължи в същия тон и страшно подигравателно Ягустинка.
— На тебе само подигравки са ти в главата! — скара й се ядовито Доминиковица.
— Е, та? С плачове ли ще се махне злото? Това ще ми и остане, дето ще си се посмея.
— Който сее зло, скърби нека жъне и да се покайва!…
— Не току-така казват, че Ямброжи, ако и да слугува в черквата, ама е готов и с дявола да се сприятели, само и само да се поотпусне, да си похапне и попийне! — рече тържествено Доминиковица, като го измери със строг поглед.
— Само онзи може да бъде приятел с дявола и да се противи на доброто, който не знае каква отплата го чака после добави тя по-тихо, сякаш заплашваше.
В стаята настана мълчание. Ямброжи се завъртя ядосано, но сдържа в себе си острия отговор, защото знаеше, че свещеникът щеше да научи още утре след служба всяка казана от него дума; ненапразно Доминиковица все в черквата висеше… Па и другите се сгърчиха под кукумявските й очи, дори упоритата Ягустинка тревожно млъкна.
Как не, цялото село се боеше от нея; мнозина навярно са почувствували върху себе си силата на злите й очи, на мнозина бяха замаялите главите или се бяха разболели от уроки.
Работеха те тихо и с тревожно наведени лица; само нейното бяло, сякаш от избелен восък и набраздено лице се носеше по къщи. Тя също не се обаждаше, а се зае заедно с Ягна да помага. И помагаха тъй усърдно, че Ханка не смееше дори да им забрани.
И понеже поповият ратай повика Ямброжи в черквата, другите останаха сами и чевръсто нареждаха месото и брусовете сланина в чебърчетата и в качето.
— В отсамната страна в килера ще е по-хладно за месото, по-малко се пали огън в нея… — нареди старата и започна да мести с Ягуша съдовете.
Това стана тъй бързо, че докато Ханка да се противопостави, докато се сети, те вече наслагаха всичко в килера, а тя много ядосана запренася бързо каквото беше останало към своето отделение, като повика на помощ и Южка, и Петрек.
На мръкване, когато вече запалиха лампата, се заеха да правят колбаси, кървавици и дебела пача. Ханка режеше месото някак мрачно и ядосано, не беше й още преминало.
— Няма да го оставя в оня килер, та да го излапа или да го изнесе! Да има да взима! Врачка ниедна! — пошепна тя най-сетне през зъби.
— Утре, когато отиде в черква, тихичко да пренесеш всичко в твоя килер и туйто! Няма да ти го отнеме я! — съветваше я Ягустинка и тъпчеше месото в дългите черва, които като червени и тлъсти змии се виеха по масата, и час по час ги окачваше на една върлина над огнището.
— Нека се опита! Наговорили са се и затова дотърчаха!
Тя не можеше да се успокои.
— Докато се върне Ямброжи, колбасите ще бъдат готови… — подговаряше старата.
Но Ханка млъкна, заета с работа и главно с мисълта как да отнеме онази сланина и бутовете.
Огънят пращеше на огнището и тъй хубаво гореше, че в цялата стая бе червено, в големите гърнета клокочеха разни неща, с които пълнеха червата, а децата нещо тревожно вдигаха врява над нощвите с кръвта.
— Божичко, прималява ми чак от тия сладки миризми! — въздъхна Витек, като поемаше с нос.
— Стига си душил, да не огребеш барем ти нещо! Върви да напоиш кравите, турни им сено и им нарежи слама за нощес… Късно е вече! Кога ще свършиш всичката работа?…
— Ей сега ще дойде Петрек, самичък не ще мога да свърша всичко…
— А той къде отиде?
— Не знаеш ли?… Помага отвъд на ония!
— Що? Петрек! Върви по-скоро да наредите добитъка! — викна Ханка изведнъж тъй силно в отвода, че Петрек тутакси изскочи на двора.
— Пък ти се размърдай и сама си ошетай стаята!… Я я виж ти нея!… Дворянка такава, пази си ръчичките, та слуги да й работят! — викаше тя, ядосана до последна степен, и в същото време изтърсваше на масата гърнето с череп дроб и други вътрешности, които вдигаха пара. Изведнъж вън затропа някаква кола и звънче зазвънтя.
— Свещеникът причастие отива при някого! — обясни Билица, който влезе тъкмо в тия миг.
— Кой ли пък ще се е разболял? Не сме чули!…
— Зад кметовата къща отмина! — кресна през прозореца задъхан Витек.
— Все ще да е у някой от безимотните…
— Па може и у вашите, у Причековите, само там има мъже…
— Ами, здрави си бяха те: такива кучета нищо не им става — шепнеше Ягустинка, но макар че не живееше добре с децата си и постоянно ги разкарваше по съдилища, се разтрепера.
— Ще се попроветря малко и ей сега ще се върна…
И тя бързо излезе.
Но мина доста от вечерта и Ямброжи се върна, а тя не дойде; старият казваше, че повикали свещеника за Агата, Клембовата роднина, дето се бе върнала в събота от просия.
— Как, тя не е ли у Клембови?
— Като че ли у Козелови или у Причековите се е прибрала да умре.
Само това си и пробъбраха, понеже бяха страшно заети с работа, която и без това беше много изостанала, защото Южка, па и самата Ханка час по час ставаха да изтичат на двора около вечерните грижи за добитъка.
Вечерта бавно минаваше, страшно се удължаваше и дотягаше, пък настана и една тъмница, та в очите да бръкнат на човека, няма да види. Студен дъжд започна да шиба, вятърът току блъскаше по стените и газеше градините, та овошките с шум се удряха в тъмнината, а понякога се втурваше в комина, та главните чак изскачаха от огнището из стаята.
Привършиха работата почти преди полунощ, а Ягустинка не се върна.
— Вали, па и кално е, та не й се е щяло да се лута пипнешком! — мислеше си Ханка, като поглеждаше навън, преди да си легне.
Наистина то беше едно време, че кучето да ти е жал да изгониш вън; виелица — чак покривите трещяха; по мътното небе се търкаляха сиви, нагизнали, пропити от дъжд облаци, във висините никаква звездица, никаква светлинка по къщите, изчезнали напълно в нощта. Селото отдавна спеше, само вятърът брулеше по полята, бореше се с дърветата и прегръщаше със свирене водите на вира.
Веднага след работа си легнаха да спят.
Ягустинка се яви чак на сутринта, но мрачна като някой разкалян, ветровит и студен ден; понагря само ръцете си в къщи и веднага отиде в плевнята да избира картофи, че бяха вече извадени из ровниците и седяха на камара.
Тя работеше почти сама, тъй като Южка често оставяше пробирането и отиваше да товари тор, който Петрек изкарваше бързо още от зори; Ханка го беше хубаво нахокала, защото вчера се много размайвал и не можал да изкара всичкия. Затова и той бързаше и подканваше живо другите, хокаше Витек, конете шибаше с камшика и така ги караше, че калта пръскаше наоколо.
— Проклетник такъв, на добичетата си изкарва сега! — рече старата, като замеряше по гъските, които на цяло стадо се бяха натрупали на тока, кълвяха картофите и неприятно гъготеха. После Южка я заприказва, но тя не се обади: седеше като немтур и грижливо криеше под дръпната над челото наметка зачервените си очи.
Ханка дойде да ги види само веднъж и следеше към къщи дали Ягна няма да излезе, та да пренесе месото у себе си и да претършува каците с житото, но като на проклетия Ягна не мърдаше никъде от къщи и понеже Ханка не можеше да се сдържи, току влизаше да повиди болния и като се заприказва веднъж за нещо, влезе в килера.
— Какво търсиш? Знам аз кое къде е, ще ти кажа! — викна Ягна, като вървеше след нея, когато оная току-що бе заровила ръцете си в житото, но парите можеха да бъдат по-дълбоко, на дъното…
Тя бързо разбра, че Ягна я следи, и по неволя се отказа от това и отложи своя замисъл за по-удобно време.
«Трябва да взема да приготвям подаръците» — помисли си тя, като поглеждаше жално окачените на пръта колбаси; защото у Боринови и у другите по-първи стопани беше обичай, който заколи свиня, още на сутринта да разпрати по парче колбаса или от другото месо на най-близките си роднини, па и на някои от приятелите.
— То се знае, че не ти се ще, но трябва да дадеш, да не кажат хората, че ти се свиди… — рече ненадейно Вилица, като напълно отгатна нейната жална загриженост.
Затова, макар и да й се свидеше, тя с дълбока въздишка се зае да разпределя в чинии и панички, като често сменяваше по-малките парченца с по-големи или притуряше на някои парче от кървавицата, или отново отнимаше, докато най-сетне, измъчена и съсипана, извика на Южка:
— Премени се да го разнесеш по хората…
— Божичко, толкова много!…
— Няма какво да се прави, като трябва! Човек без човек не може! Тези по-дългите носи на стринка си. Тя ме гледа като разбойник и мърмори, ама какво да се прави. Това в чинията на кметови — мръсник е той, ама бяха приятели със свекъра и може нещо да помогне. Цяло черво кървавица и една рибица — на Магда, на ковачите… да не лаят, че сами ядем прасето. Истина, то не ще им затикне съвсем устата, но по-малко ще се заяждат… На Причековица ей тая колбаса: горда е тя, надута и устатница, но първа се отнесе приятелски… На Клембовица това последното…
— На Доминиковица не изпращаш ли?
— Най-после, след пладне… разбира се, че трябва… тя е като рядко лайно: не хвърляй камък в него и по-отдалече минавай. Разнасяй едно след друго, па да се не заприказваш с момичетата, че работа чака.
— Дай и на Настка, те са толкова бедни, че и за сол дори нямат — помоли я Южка тихо.
— Нека дойде, ще й дам. Тате, земи за Веронка, вчера щеше да намине…
— Повика я воденичарката надвечер да почистят стаите, навярно гости ще имат по празниците.
И той дълго още мънка новини, но Ханка, като изпрати Южка, се облече малко по-топло и изтича да помага на Ягустинка и да хока ратаите.
— Чакахме те за вечеря — започна Ханка, учудена от нейното мълчание.
— Ех… навечеряха ми се там очите, та и днеска чак под лъжичката ме боли.
— Агата като че ли се е разболяла?
— То се знае, у Козелови дочаква края си, сиротата.
— Как, не лежи ли у Клембови?…
— За роднина признават, който няма нужда от нищо или който дойде с пълни ръце; на другите, ако ще би и най-близки да са, само насъскват псетата…
— Ти пък! Нима ще вземат да я изгонят!
— Ех, довлякла се в събота у тях и още през нощта се разболяла… Казват, че Клембовица й взела пуховия юрган и почти гола я изпъдила…
— Клембовица! Не може да бъде, такава добра жена, само така си дрънкат хората.
— Не съм го измислила, казвам това, що съм чула…
— И сега лежи у Козеловица! Никой не би се надявал, че е такава милостива!
— За парата и поп е милостив. Козеловица взела от Агата двайсет злоти готови пари, затова ще я гледат, докато умре, нали старата всеки ден очаква края си. Погребението си е отделно, па старата, ако не днеска, утре ще свърши, няма… няма дълго да чака…
Тя изведнъж млъкна и напразно се силеше да задържа хлипането си.
— Що ти е, да не си и ти болна? — питаше я Ханка със съчувствие.
— Наядох се толкова много с хорска беда, че не мога вече да трая. Човек не е камък, бори се, ако ще би дори и със злина срещу цял свят и пак не може да се уварди. Дойде време, че повече не може да издържи човек и душата му като жалък пясък се разсипва.
Тя се унесе в плач, дълго се тресе и изтриваше шумно носа си, докато заприказва пак с болка, та думите и капеха като горчиви парещи сълзи в душата на Ханка.
— И няма край това човешко зло. Седнах при Агата, когато свещеника си беше заминал, и току долетя отвъдната Филипковица, развикала се, че най-старата й дъщеря умира… То се знае, че отърчах… Божичко, в къщи като ледница… Прозорците затъпкани с гушки слама… в къщи едно легло, а другите се тъпчат в слама като кучета… Не умря момичето, само тъй отглади я свило… картофите им се свършили, юргана вече продали… всяка четвъртинка булгур изпросват от воденичаря, никой не им дава на вересия, нито пък назаем… кой ли ще им даде? Няма спасение, нали Филип заедно с другите е затворен… Едва си излязох от тях, и Гжегожовица ми каза, че Флорка Причекова родила и има нужда от помощ… Долни хора са и зло ми правят, макар да ми са родни деца… отбих се, не е време да се помни злото… Но и там бедата не по-зле се озъбила; изналюпили се пилета, Флорка болна, нямат ни грош и помощ отникъде… ниви ядат ли се… няма оки ядене да им сготви, нивите седат неорани, макар че е вече пролет. Нали и Адам, както и другите, е в затвора… Ротила е момче като кремък здраво, само да се отчува, че Флорка е изсъхнала като треска, няма ни капка мляко в гърдите си, а кравата още не се е отелила… И навсякъде е така, а у безимотните какво е, то се не изказва… Ни има кому да работят, ни откъде пара да изкарат, ни кой да им помогне с грош… Да би помогнал господ поне да си измрат от лека смърт, да се не мъчи тоя най-беден народ.
— У кого ли пък в селото прелива? Всякъде беда и мъка на сърцето.
— Ех, и заможните стопани имат големи грижи… един мисли с какво по-хубаво червото си да натъпче, друг кому би могъл да даде пари с по-голяма лихва, ама никой се не погрижва за сиромашта, та ако ще би тя да умира като куче под плета… Боже мой, в едно село живеят, плет ги дели, а никому това не разваля съня… То се знае, всеки оставя на Исус Христос да се грижи за сиромашта и всичко стоваря на божията воля, а сам гледа да угоди на корема си с пълна паница и с топъл кожух да закрие ушите си, за да не чуе скимтенията на гладните…
— Какво да се прави? Кой ли пък има толкова, че да помогне на всички сиромаси?
— Който не иска, той знае как да се оправдае! Не казвам за тебе, ти не си на свое и знам добре как ти е тежко, но има, има такива, които биха могли да помогнат: та воденичаря, та свещеника, та органиста, та други…
— Да има някой да им спорече, може би ще се смилят… — обясни Ханка.
— Който има сърце, той сам ще чуе виковете на гладните, не трябва да му се вика от амвона за това! Моля ти се, много добре знаят те какво става с бедния народ, нали от тая човешка беда са охранват те и от нея дебелеят… За воденичаря сега е жътва, макар че още е далеко до ново жито: на върволици вървят хората към него за брашно и булгур — било за последния си грош, било на вересия, за отработване или пък с хубава лихвица, па ако ще и завивката си да продадеш на евреина, че трябва да се яде…
— Така си е, никой даром не дава…
Припомни си Ханка своята неотдавнашна сиромашия и тежко въздъхна.
— Постоях при Флорка до късно, насъбраха се жени и заразправяха какво става низ село, казваха…
— Но имя отца и сина! — извика изведнъж Ханка и скочи на крака, защото вятърът тъй силно тресна вратницата, та чудно как я не разби. Тя я отвори с мъка и я подпря яко с колове.
— Здравата духа, само че е някак топъл вятъра, да не би да докара дъжд?
— И без това колите до осите потъват из нивите.
— Няколко дена хубаво слънце и веднага ще изсъхне, пролет нали е.
— Поне да започнем да садим пред празниците!
Тъй си попродумваха те от време на време, заети в работа, докато млъкнаха напълно, само тупкането на пробираните картофи се чуваше, защото хвърляха ситните на един куп, а нагнилите на друг.
— Ще има с какво да се похрани свинката, па и на кравите ще има да се забърка…
Но Ханка като че ли не чуваше; тя мислеше само как би могла най-сръчно да се добере до парите на свекъра си, само понякога поглеждаше през вратнята навън, към раздърпваните и размятани от вятъра дръвчета. Разкъсани сини облаци се носеха като разхвърляни по небето снопи, а вятърът все повече се усилваше и някак тъй силно духаше отдолу, че сламеният покрив на къщата настръхваше като четка. При това се носеше един постоянен влажен хлад, силно пропит с миризма на тор, който товареха от торището. На двора беше почти пусто, само сегиз-тогиз преминаваха разчорлени кокошки, подгонвани от вятъра, гъските седяха на завет зад плета над гъсетата си, които тихо пиукаха; често се появяваше с празна кола Петрек, обръщаше я, заставаше право спроти тока, плесваше с ръце, хвърляше хлъпка сено на конете и като натовареше заедно с Витек и подпираше на изровените места колата, откарваше я към нивата.
Понякога пък дотичваше Южка, оживена, зачервена, задъхана, развълнувана от разнасянето на колбасите, и бърбореше:
— Занесох на кметови, сега ще изтичам до чичови… в къщи си бяха, белосват вече за празниците, тъй благодариха, тъй благодариха…
Тя разправяше надълго и нашироко, макар че никой не я питаше, и пак политаше низ село да носи предпазливо увитите с бели кърпи паници с подаръците.
— Бъбрица момиче, ама е умно — забеляза Ягустинка.
— Истина, че е много умна, ама само за детински смехории и дето може да се повесели…
— Ти що искаш от нея, още е малчуган, дете е още…
— Витек, я виж кой влезе там в къщи! — викна изведнъж Ханка.
— Ковачът току-що влезе!
Сепната от някакво лошо предчувствие, тя се затича право към свекъровото си отделение; болният лежеше, както обикновено, възнак, Ягна шиеше нещо до прозореца, в къщи нямаше никой друг…
— Къде се дяна Михал?…
— Тъдява ще да е, търси ключа от колата, давал го бил някога назаем на Мачей — обясни Ягна, без да вдигне поглед от работата си.
Ханка назърна в отвода — нямаше го; назърна в своето отделение: само Вилица седеше с децата при огъня и им дялкаше въртележки; потърси го дори на двора; никъде нямаше нито следа от него, и се спусна право към килера, макар че вратата беше затворена.
Ковачът стоеше пред една каца с жито, със зарити до лактите ръце, и внимателно ровеше из него.
— Та в ечемика ли ще е скрил той ключа, а? — изтърси тя задъхана, като едва дишаше от възмущение, и застана наежена пред него.
— Гледам дали не е мухлясал, дали ще го бива за посев… — заекваше изненадан той…
— Не е твоя грижа това!… Защо си влязъл тук? — кресна му тя.
Той извади недоволно ръце и едвам възпираше яростта си:
— Пък ти ме следиш, като че съм крадец…
— Нима не знам защо си дошъл, а? Я гледай, на хората в килерите ще влизаш и по каците ще тършуваш, може и бравите да отключваш и раклите да отваряш… така ли? — крещеше тя все по-силно.
— Не казах ли ти вчера какво трябва да търсим…
Той правеше усилие да бъде спокоен.
— Лъжеше пред мене, колкото прах в очите ми да хвърлиш, а друго вършиш. Разбрах вече твоите юдински замисли, разбрах…
— Ханко, затваряй си устата, че ще ти я затворя! — зарева грозно той.
— Опитай се, разбойнико ниедин! Пипни ме само с пръст, така ще се развикам, че цялото село ще се събере да види какъв си хубостник! — заплашваше тя.
Той огледа внимателно стените и си отиде най-сетне, като псуваше разпалено.
Погледнаха се те отблизо и тъй яростно, че да биха могли, биха се пронизали с пламналите си очи.
Ханка дори вода пи и дълго не можа да дойде на себе си след тази възбуда…
«Трябва да се намерят и да се скрият на сигурно място, че ако ги докопа, ще ги открадне» — мислеше си тя, като отиваше отново към плевнята, но изведнъж се върна от сред път.
— Седиш си в къщи, пазиш, а пущаш чужди хора в килера! — викна тя на Ягна, като отвори вратата.
— Михал не е чужд човек: и той има такова право да влиза, както и ти! — рече Ягна, която никак не се уплаши от крясъка й.
— Лаеш като кучка, сдумала си се с него, добре, но помни, само да се изгуби нещо от къщи, бога ми, и тебе ще дам в съд, че си помагала… Помни това!… — крещеше тя разгневена.
Ягна скочи от мястото си и стисна, каквото попадна под ръката й.
— Искаш да се биеш! Бий! Опитай се само, така ще ти наредя мазничката мутра, ще ти я разкървавя, та и майка ти няма да те познае!…
И Ханка гълча, крещя заядливо всичко, каквото й дойде на устата.
И никак не се знаеше как щеше да свърши караницата, защото вече бяха разперили нокти и настъпваха все по-близко, ако не беше Рохо, който тъкмо тогава влезе, та засрамената от погледа му Ханка се поусмири и млъкна, като блъсна с всичкия си яд вратата след себе си.
А Ягна си остана в къщи и не можеше да се помръдне от ужас; устните й трепереха като в треска, сърцето й скачаше, а сълзите като град се лееха от очите й. Най-сетне тя дойде на себе си, захвърли стисканата в ръка пералка, бухна се в леглото, раздрусана от болезнен и неутешим плач.
Ханка веднага разправи на Рохо каква беше работата.
Той слушаше търпеливо пълния с хули и размесен с хлипане разказ и като не можа да разбере някои работи от него, прекъсна я остро и започна строго да я съди, отблъсна дори подаденото му ястие и твърде разсърден, посегна за шапката си.
— Ще взема да си отида и никога очите ми да не видят Липци, щом сте такива. Всичко това е за радост на дявола или на евреите, които се подсмиват с несговорността и с глупостта на християнския народ! Божичко мой милостиви, не стигат бедите, не стигат болестите, не стига глада, ами се хващат и за косите и злобно се бият.
Той се задъха от тия думи, а пък Ханка я обзе някаква жал и страх да не си отиде разгневен, та му целуна ръката и от все сърце го молеше за прошка.
— Да знаеш как е мъчно да се живее с нея, всичко върши напук и против мене. Нали седи тук не за наше добро… ами как, толкова ниви са й приписани… Ти не знаеш каква е тя!… Какво не прави тя с ергените… каква е… (не, тя не можа да спомене за Антек)… а сега вече като че ли с кмета се влачи… — добави тя по-тихо. — Разбира се, щом я видя, така ми кипне, че просто с нож бих я пробола…
— Отмъщението остави на бога! И тя е човек и чувствува злото, а за своите грехове тежко ще отговаря. Казвам ти: не я онеправдавай!
— Аз ли я онеправдавам?
Тя много се учуди и не можеше да разбере какво зло е сторила на Ягна.
Рохо похапваше хляб, следеше я с поглед и размисляше нещо. Най-сетне той поглади детските главички, които се гушеха до коленете му, и се накани да си излезе.
— Ще се отбия пак някоя вечер, а сега едно ще ти кажа: остави я, гледай си работата, а другото господ ще нареди.
Поздрави с «Да бъде похвален» и тръгна низ село.

 

IV

 

Рохо се мъкнеше бавно по пътя край вира, едно, защото вятърът шибаше лицето му, та едвам се държеше на краката си, а друго, защото беше страшно угрижен за всичко, което ставаше в селото, та току хвърляше час по час погледи към къщите и жално въздишаше. Защото в Липци беше толкова зле, че по-зле не можеше и да бъде.
И не беше най-лошо това, че мнозина примираха от глад, че върлуваха болести, че все повече се караха и се скубеха за косите, че дори смъртта вземаше своето по-често от други години — същото бе и лани, и по-преди; народът бе свикнал с това и разбираше добре, че другояче не може да бъде… Лошото и още по-лошото беше другаде — че земята седеше непокътната, нямаше кой да я обработва…
Пролет идеше вече по цял свят заедно с птиците, които долитаха в ланските си гнезда, нивите по високите места подсъхваха, водите спадаха, земята просто молеше за плуг, за тор и за свещеното семе…
А кой да излезе на полето, като всички работни ръце бяха в затвора!… Нали в село бяха останали, кажи-речи, само жените, а те нито сила имат, нито ум да свършат всичко.
На това отгоре на много от тях дохождаше време да раждат, както бива обикновено напролет, па и кравите се телеха, птици мътеха, свине се прасеха, беше време градините да се сеят и да се прави разсад, картофите трябваше да се пробират от ровниците за садене, водата да се оправи да оттече из нивите, тор да се подбере и да се изкара, та ако ще и до лактите да очукаш ръцете си, пак без мъж няма да успееш… Освен това и стоката у дома трябва да се гледа, слама да й се реже, да се пои, дърва да се секат или от гората да се докарват и толкова друга всекидневна работа, да речем например около децата, които пъкаха навсякъде като троскот! Божичко, кокалите вече не се усещаха, кръстовете вечер се вдървяваха от умора, а и половината не беше свършено, че къде бяха още най-важните от всички — полските работи?…
А земята чакаше; грееше я младото слънце, ветровете я сушеха, напояваха я тези топли и плодоносни дъждове, стягаха я мъгливите и нагрени пролетни нощи. И тревите като зелена четка вече се навдигаха, зимниците бързо се въземаха, чучулиги звънтяха над нивите, щъркели бродеха из лъките, а тук-там из мочурите цветя избуяваха към светналото небе, към небето, което от ден на ден като ясен плащ се вдигаше все по-високо, та вече все по-далече досягаха печалните очи, чак до чертите на ония села и гори, които в зимната мрачева не можеха да се видят. Цял свят се събуждаше от мъртвия сън и се протягаше и пременяваше за пролетните празници на веселба и радост…
Навред по съседните села, докъдето поглед стигаше, работеха тъй прилежно, че по цели дни в дъжд или в добро време се носеха весели песни и провиквания, по нивите блестяха плугове, хора се движеха, коне цвилеха и коли весело тропаха, само липските ниви бяха тихи, пусти, съвсем умрели и тъжни като гробища…
А на това отгоре и тежките грижи за затворените…
Едва ли не всеки ден се мъкнеха към града по няколко души с вързопчета и с напразно скимтене да пуснат невиновните.
Ами! Кой би се смилил над онеправдания народ, ако той сам не изтръгне справедливост!…
Лошо ставаше, тъй лошо, та дори чужди хора, другоселци, почнаха да разбират, че злото за Липци е зло за целия селски народ. Ами как, само маймуна на маймуната граби останалото ястие, а човек трябва да помогне на човека, за да не изпадне и той като него.
Затова не беше чудно, че другите села, макар и по-рано да се ядяха с Липци за синори и за разни съседски пакости или пък от чиста завист, понеже липчени се отнасяха гордо към другите и смятаха своето село за най-първо, сега оставяха настрана препирните, отказваха се от упоритостта си и често някой мъж, било от Рудки, било от Воля или от Дембица, дори не един и от жепецката шляхта, прескачаше до Липци на тайно разузнаване.
А в неделя след литургия или вчера, когато се бяха събрали на изповед, разпитваха грижливо за затворените, като се мръщеха и яко псуваха, стискаха заедно с липчени пестници срещу насилниците и страшно съжаляваха участта на оправдания народ.
Тъкмо над това размисляше Рохо. Той решаваше и някакъв важен почин, понеже още повече забави крачката си, спираше се често, като се пазеше от вятъра зад дебелите дървета и гледаше далече в простора, сякаш близо около себе си нищо не можеше да види…
Някак по-видело и по-топло ставаше, но този досаден вятър се усилваше от час на час, та само един шум се носеше по цял свят, а по-тънките дръвчета със стенание се огъваха и шибаха клони по вира; той късаше снопчета от покривите, кършеше по-крехките клончета и вееше с такава сила, че всичко се движеше: и градини, и огради, и къщи, и отделни дървета, та изглеждаше, че летят с него в една посока, дори бледото слънце, което се изтъркулваше през разкъсаните облаци, изглеждаше също като да бяга по небето, затулено сякаш от развеян пясък. А над черквата някакво ято птици с разперени крила, като не можеше да се бори срещу течението, се остави да го носи вихърът и със страхлив крясък се разбиваше о черковната кула и о развяваните дървета.
— Но макар че беше неприятен и донейде пакостен, вятърът изсуши хубаво нивите, та до сутринта те доста побеляха и по пътищата водата оттече…
Рохо стоя дълго в размисъл, забравил за божия свят, но ненадейно тръгна, защото дочу по вихъра някакви свадливи гласове.
Той бързо се огледа: отвъд вира, пред кметската къща, до портата се червенееше купчина жени с някакви мъже по средата.
Той побърза с любопитство, понеже не знаеше какво е станало.
Но като видя отдалече стражарите с кмета, свърна в най-близката порта и оттам прекоси внимателно през градините към групата, тъй като не обичаше да се пъха в очите на властта.
Глъчката ставаше все по-шумна, постоянно прииждаха жени, цяла тълпа от деца дотича от всички страни, занатискаха се към по-старите и като се блъскаха помежду си, та стана дори тясно пред портата, изсипаха се на улицата, без да гледат калта, нито разлюлените дървета, които ги шибаха с клоните си. Всички викаха нещо заедно, понякога отделни гласове се откъсваха, но той не можеше да разбере какво беше, защото вятърът късаше думите. Той съгледа между дърветата само това, че Плошковица беше начело: дебела, охранена, със зачервено лице тя най-силно крещеше нещо и тъй заядливо се доближаваше с пестници към носа на кмета, че той се дръпваше назад, а другите я поддържаха с врясък като стадо от разярени пуяци. А пък Кобусовица, заобикаляше отсрани и напразно искаше да се промъкне до стражарите, над които често се разтърсваха стиснати пестници, а тук-там вече и тояга или изцапана метла…
Кметът нещо обясняваше, като загрижено се чешеше по главата и възпираше женския напор, та стражарите предпазливо се измъкнаха от навалицата и тръгнаха покрай вира към воденицата; след тях тръгна и кметът, като се обръщаше понякога да се скара нещо и да заплаши момчетата, защото, почнаха да го замерят с кал.
— Какво искаха? — попита Рохо, като влезе между жените.
— Какво! Да даде селото двайсет коли и хора за трудова, та да отидат сега да поправят пъти в гората — обясняваше му Плошковнца.
— Някакъв голям чиновник щял да мине оттам; та затова заповядват да се изравнят дупките по пътя…
— Казахме им, че не даваме ни кола, ни коне…
— Та кой ли ще иде?
— Първом да пуснат мъжете ни, тогава те ще им направят и пътя.
— Дворянина да впрегнат!
— Да вземат те да работят, а не да тършуват по къщите!
— Гадове, пакостници! — викаха все по-високо една през друга жените.
— Само щом видях стражарите, и веднага нещо лошо мина през ума ми…
— Нали още от заранта се наговарят с кмета в кръчмата.
— Напукали се с водка и хайде сега, дай им да ходят по къщите и да гонят хората да работят…
— Кмета знае добре, трябвало е да обясни в управлението какво е в Липци — обади се Рохо, като напразно се мъчеше да надвика възбунените гласове.
— Ами, добре се държи той с тях!
— И пръв ги води за всичко тука.
— Той само гледа дали ще има полза от нещо — завикаха пак.
— Уговаряше хората да дадат на ония там по петнайсет яйца или по кокошка от къща и те щели да ги оставят, па ще отидат други села да подгонят на трудова.
— На тях ли, камъни бих им дала!
— Кърпел, кърпел!
— Тихоте, жени, да не ви накажат за оскърбление на властта!
— Нека наказват, нека затварят, ще се изправя, ако ще, пред най-големия чиновник и всичко ще му кажа, какво зло ни е направено и как живеем!…
— От кмета ще ме е страх!… Заплес такъв!… Не го бръсна това бостанско плашило… Той е забравил, че мъжете са го избрали, те могат и да го махнат от кметството… — крещеше Плошковица.
— Па ще наказват на това отгоре! А не плащаме ли данъци, момчетата не ходят ли войници, не правим ли всичко, що заповядат?… Не стига им, дето ни взеха мъжете!…
— И щом дойдат тука, веднага нещо ще сполети някого.
— Не застреляха ли кучето ми по жътва на полето!…
— Мене ме дадоха в съд, че се запалили саждите в комина!…
— А мене не дадоха ли, дето лани съм сушила лен зад плевнята?
— А как набиха Гулбасовото момче, че ги замерило с камък!…
Всички викаха в един глас и се трупаха около Рохо, та той дори запушваше ушите си от врясъка им.
— Я се усмирете! С приказки нищо не става! Тихоте!… — викаше той.
— Иди кажи на кмета, или ще надигнем метлите и ще отидем всички там!… — дереше гърлото си Кобусовица.
— Ще ида, само че вече се разотивайте! Толкова много работа си имате в къщи… пък аз ще разкажа хубаво!… — молеше ги той горещо, като се боеше да не се върнат стражарите.
Понеже камбаната удари пладне, започнаха да се разотиват полека, като приказваха високо и се спираха пред къщите.
А Рохо бързо влезе в къщата на помощника, където засега живееше, а децата обучаваше в празната Шикорова стая, на другия край на селото, отвъд кръчмата. Помощникът не бе у дома си, отнесъл бе данъците в околийското управление.
Соховица веднага му разправи спокойно и поред какво се бе случило.
— Само нещо лошо да не излезе от тия врясъци!… — забележи тя накрая.
— Кмета е крив, стражарите правят, каквото им е заповядано, а той знае, че в селото са останали, кажи го, само жените, че няма кой по нивите да работи, камо ли на трудова да ходят. Ще ида при него, нека изглади работата, да не наредят някои глоби да се плашат!…
— От всичко това се вижда, че си отмъщават на Липци за гората! — рече тя.
— Кой?… Дворянина ли?… Моля ти се! Какво общо има той с управлението?…
— Те, господата, все си се разбират, все са приятели, казал им е да отмъстят на Липци!
— Господи! Ден спокоен няма!… Все нещо ново!…
— Да не стане само нещо по-лошо!… — въздъхна тя и скръсти ръце като за молитва.
— Като свраки налетяха, закрещяха, пази боже!…
— Ами как, когото сърби, той се и чеше!…
— С крясъци нищо не става, само дето нова беда може да дойде!…
Рохо беше раздразнен и изплашен, да не би да връхлети някаква беда върху селото.
— При децата ли отиваш?
Той бе станал от пейката.
— Разпуснах ги, празници са вече; па трябва и в къщи да помагат, толко много работа има навред по селото!…
— Отзарана ходих да потърся работници във Воля, по три злоти им обещавах на ден, за да орат, и храна бих им дала, но ни едного не можах да надумам. Всеки гледа най-напред своето да свърши, грижа ли го е за чуждото! Обещават да дойдат след една-две недели!…
«Божичко, човек има само две ръце, и те — слаби!…» — въздъхна тежко Рохо.
«И така помагаш ти на народа, помагаш!… Да не беше твоя ум и доброто ти сърце, не знам какво би станало с всинца ни!…»
«Да бих могъл, каквото желая, не би имало лошо на тоя свят!»
Той разпери ръце при мисълта за своята немощ и бързо излезе да отиде при кмета. Но стигна късно, понеже се отбиваше по къщите.
Селото се вече поуспокои; само тук-там при портите на някои къщи най-разпалените гълчолеха, но повечето се бяха разотишли да приготвят обеда; по улиците, както и по-рано, само вятърът размяташе дръвчетата.
Но веднага след пладне, въпреки досадната виелица, навсякъде плъпнаха хора, по дворища, из градини, пред къщите, из отводите и стаите закипя като в кошер от работа и от непрестанни женски крясъци — че нали само жени и девойки шетаха, ако се мяркаше някое момче, то биваше или малко дете, или най-много такова, колкото гъските да пасе, понеже всички по-големи бяха затворени с бащите си.
Работеха усърдно и залягаха още повече, защото вчера, по случай пристигането на свещениците за изповядване, празнуваха като просяци на задушница и цял ден стояха в черква, а днес отново се заглавикаха поради стражарите.
Па и празниците наближаваха; велики вторник беше вече дошъл и работа и разни други грижи са струпаха — ту около къщи трябваше да се шета, ту децата да поизкърпят, себе си да постъкмят, ту на воденицата да идат, за свинско за Великден да се помисли и още толкова много работи, че във всяка къща стопанките вече блъскаха умовете си как да излязат наглава с всичко, па внимателно се вглеждаха из килерите какво биха могли да намерят да продадат на евреина или пък да закарат в града на пазара, за да прихванат някой грош. Дори веднага след пладне няколко жени покриха със слама по нещо в колата и го откараха за продан в града.
— Да не те притисне някое дърво там! — предупреждаваше Рохо Гулбасовица, която тъкмо преминаваше с едно съвсем слабо конче, което едвам вървеше срещу вятъра.
И свърна веднага у тях, като видя, че момичетата, които запълваха междините между гредите на стените, не можеха да достигнат прозорците. Той им помогна, па им разми в копанята и вар за белосване, направи им и хубава четка от слама.
И отиде по-нататък.
У Вахникови изкарваха тор на близката нива, но толкова несръчно вършеха това, че половината изпадаше из ритлите по пътя, а девойките и двете теглеха коня за юздата, понеже не им се покоряваше. Рохо излезе пред тях, притупа добре тора в колата, шибна коня с камшика и той затегли, послушен като дете…
У Балцерекови пък Мариша, онази, която след Ягна Бориновица я смятаха за най-хубава в селото, сееше грах току зад плета в черната, яка наторена пръст; само че се движеше като муха в смола; увила бе главата си в кърпа и бе наметнала бащиния си клашник доземи, за да не развява вятърът фустата й.
— Не бързай толкоз, ще успееш!… — засмя се той, като влезе в лехата.
— Ами… на велики вторник грах който посее, от едно кринче по пет ще отвее! — отвърна тя високо.
— Докато го досееш, първия ще ти никне! А че много гъсто, Маришо, много гъсто… щом поникне, ще се измотае и ще полегне!
Той й показа как да сее при вятър, защото не знаеше, глупавата, и сееше, както й дойдеше.
— А Соховия Вавжон ми каза, че за всичко те бива! — рече той току-така, като вървеше до нея по калната бразда.
— Ти приказва ли с него? — викна тя и изведнъж се спря да си поеме дъх.
Страшно се изчерви, но се страхуваше да пита повече.
Рохо само се усмихна, но като си отиваше, рече:
— Ще му кажа по празниците как се пресилваш в работа!…
У Плошкови, братовчеди по баща на Стахо, две момчета подораваха картофище до самия път: едното караше, другото божем ореше, а и двете бяха малчугани, едва стигаха с носа си до опашката на коня и нямаха никаква сила; то се знае, че плугът им вървеше като пиян мъж, а конят всеки миг завръщаше към конюшнята, та постоянно го шибаха и хокаха заедно, като се караха и помежду си.
— Ще можем, Рохо, ще можем, само че от тия проклети камъни изскача плуга, па и кобилата се дърпа за жребчето… — обясняваше с плач по-голямото, когато Рохо взе от ръцете му плуга и заряза началната бразда, като в същото време ги поучаваше как да държат кобилата.
— Сега вече до довечера цял уврат ще подорем!… — подвикваше самонадеяно момчето и се оглеждаше страхливо дали някой не е забелязал, че Рохо им помага, а като си отиде старият, то веднага седна на плуга гърбом към вятъра, както правеше баща му, и запуши цигара.
А Рохо отиваше от къща на къща и обмисляше къде можеше да бъде полезен с нещо.
Усмиряваше караници, препирни изглаждаше, па където трябваше, помагаше ако ще би и в най-тежката работа, например у Клембови, като видя, че Клембовица не може да се разправи с един съковит пън, той взе и насече дърва. На Печешовица донесе вода от вира, на друго място съветваше вироглави деца да слушат…
Като забележеше пък, че някъде са премного печални и се окайват, пущаше забавни шеги и смехории… С момите обичаше да разговаря за моминските работи в домакинството, напомняше им и за момците; с жените говореше за децата, за грижите, за съседките и за всичко, в което женският свят намираше удоволствие — само и само да наведе хората на по-добри мисли…
И понеже беше умен човек, набожен и много нещо видял по света, от пръв поглед знаеше кому какво да рече, с каква приказка да изтръгне скръбта от душата му, кой имаше нужда от смях, кой от съчувствена молитва или от твърда, умна дума, или от заплаха…
Тъй добър и с обществено чувство беше той, че макар и неканен, не една нощ преседяваше при болни и ги подкрепяше с добротата си, та го обичаха дори повече от свещеника…
Докато най-сетне хората почнаха да го виждат като някой светец, който разглася божия милост и радости по къщите.
Но можеше ли той да премахне цялата беда? Можеше ли да отбие съдбата и да изхрани гладните, да изцели болните или пък да замени липсващите ръце?…
Той полагаше свръхчовешки усилия да помага и да брани народа — но това бе прашинка за цялото село, то бе като когато някой в зной разхлажда с роса зажъднелите си устни, а не му дават да пие!…
Ами как! Селото беше голямо, само къщи имаше над петдесет, грамадна площ земя чакаше да бъде разработена, стока за гледане, а и колко гърла ожидаха за ядене!
И понеже всичко това, откак взеха мъжете, се крепеше повече по божия милост, отколкото с човешки труд, не е чудно, че от ден на ден все повече се увеличаваха и беди, и нужди, и плачове, и грижи…
Рохо чувствуваше и знаеше добре всичко това, но едвам сега, като ходеше от къща на къща, видя каква разсипия се промъква навсякъде…
Защото не стига, дето нивите стоеха напуснати, дето никой не ореше, не сееше, не садеше, че това, дето дращеха по някоя нива, то си беше детинска забава — ами на всяка крачка се виждаха развалини и занемара: на места оградите се бяха повалили, на места през отнесения покрив се виждаха мертеците и гредите или откачени вратници висяха и като пребити крила удряха о стените, а не една къща се беше изкривила и напразно чакаше да я подпрат.
И навред къщите гизнеха във вода, кал до колене и безредие край стените, та бе трудно да се мине, и на всяка крачка такова разнищване, та чак сърцето да заболи човека; често крави поревваха от глад, конете бяха просто затънали в тор, защото нямаше кой да ги почисти.
И всичко беше тъй, дори и телците, оплескани с кал като свине, се мъкнеха без пастир по улиците, стопанските сечива се похабяваха на дъжда, ръжда разяждаше плуговете, в кошовете от колите лежеха свинките, па що се беше изкривило, що се бе изпокъсало, що бе изпотрошено, така си и оставаше, че нима имаше някой да го повдигне и поправи? Нима имаше някой да премахне злото, да предотврати по-лошото? Жените ли?
Но на тия горкани едвам стигаха сили за най-неотложното! То се знае, само да се върнеха мъжете, и тутакси всичко ще бъде другояче…
И те чакаха връщането им като божия милост, чакаха из ден в ден, подкрепяни от тази надежда…
Но мъжете не се връщаха, па и не можеше да се узнае кога ще ги пуснат. И засега само дяволът се радваше и имаше полза от тая народна несрета, от тия оплаквания, свади и побоища, от тази мъка на злочестите и нажалени сърца…
Сив здрач вече покриваше земята, когато Рохо излезе от последната зад черквата къща, от Голембови, и се потътра към кметови, на другия край на селото…
Вятърът неспирно бучеше, все повече се усилваше и тъй размяташе дърветата, че не бе безопасно да се върви, защото час по час хвърчеха отбрулени клони по пътя.
А старият Рохо се движеше прегърбен покрай самите огради и едва се виждаше в тази чудна сивота на здрача, направена сякаш от стрито на прах стъкло.
— Ако си тръгнал кмета да дириш, във воденицата май ще го намериш, в къщи го няма! — рече Ягустинка, която неочаквано се яви пред него.
Той свърна към воденицата, без ни дума да каже, защото не можеше да търпи това лапацало.
Тя веднага го догони и като ситнеше покрай него, зашепна почти в ушите му:
— Отбий се у нашите Причекови, па и у Филиповица… отбий се!…
— Ако мога да им помогна с нещо, да се отбия…
— Просто плачеха да ги навестиш… ела!… — молеше се тя горещо.
— Добре, само че преди това трябва да поговоря с кмета.
— Бог да ти заплати!
Тя целуна ръката му с разтреперани устни.
— Какво те е прихванало?
Той се учуди, защото винаги бяха помежду си като във война.
— Нищо не ми е, но за всеки понякога дохожда такова време, та като изгонено и бездомно куче се радва, когато го погали добра ръка… — шепнеше тя сълзливо, но докато той да намери и за нея добра дума, тя бързо си отиде.
Той обаче не намери кмета и във воденицата.
— Като че ли в града отиде със стражарите — каза воденичарският ратай и го покани да си почине в стаичката му, където имаше вече доста липченки и другоселски мъже, които чакаха реда си да мелят. Рохо на драго сърце би поседял по-дълго там, но Тереска, жената на войника, която беше заедно с другите, седна веднага при него и боязливо и тихичко взе да го разпитва за Матеуш Голембовия.
— Бил си при мъжете, та и него ще да си видял… Здрав ли е? Весел ли е? А кога ще го пуснат?… — заотрупва го тя с въпроси, без да го гледа в очите.
— А твоя човек във войската как е? Здрав ли е? Скоро ли ще се върне?… — попита я той най-сетне все така тихо и я измери със строг поглед.
Тя се изчерви и избяга във воденицата.
Той поклати глава на заслеплението й и отиде след нея да я посъветва и да я предпази от грях, но не можа да я намери при камъните, тъй като въпреки светилничетата беше мрачно в онзи страшен брашнен прах: Тереска се беше скрила от него. А воденицата тъй гърмеше, водата с такъв неспирен рев удряше във воденичните колела, вятърът като из грамадни мехове шибаше час по час в стените и покривите, та всичко тъй се друсаше и трепереше, като че ли всеки миг щеше да се разхвърчи; Рохо се отказа да я търси и веднага тръгна към ония несретнички.
Беше вече дълбока нощ; тук-там през разлюлените дървета като вълчи очи мигаха запалени из къщите лампи, но навън беше чудно ясно, та той виждаше изпокритите из градините къщи; дори и замъглените полета можеха да се видят; а небето висеше високо и тъмно, синьо, почти чисто, защото само тук-там беше като със сняг запрашено, звездите все по-често се сипеха по него. Само вятърът не стихваше, напротив, ставаше все по-силен и бушуваше по целия свят.
Духа тъй почти цяла нощ, та малцина успяха да склопят очи поне за малко, понеже страшно духаше през къщите, дърветата шибаха по стените и притискаха стъклата на прозорците. Той фучеше и блъскаше по стените, сякаш с плещи напираше, та неведнъж хората смятаха, че ще разпилее цялото село и ще го развее по света.
Чак пред зори вятърът утихна, но току-що петлите пропяха на съмване и народът едвам бе заспал, забучаха и се засъбаряха гръмотевици по небето, забляскаха като кървави въжета светкавици, а след тях швирна пороен дъжд. Казваха дори, че и гръм ударил някъде в гората.
Но когато се беше вече хубаво съмнало, утиши се напълно, дъждът престана и от полето залъха топлина, птичките радостно зачуруликаха и макар че слънцето още не бе се показало, ниските белезникави облаци тук-там се разкъсваха и небето се разведри. Казваха, че е на хубаво време.
А по селото настана вайкане и крясък, защото излезе, че вихърът бе направил толкова много поразии, че брой нямаха: по улиците лежеха смъртно повалени дървета, парчета от покриви и плетища, та не можеше да мине човек.
У Плошкови бе съборил кочината и всичките гъски бяха притиснати. Във всяка къща се оказа някаква пакост, та по всички порти наизлязоха жени и като обилен дъжд се посипаха вайкания и плачове.
Тъкмо и Ханка беше излязла да разгледа по двора и да провери какви пакости са направени, когато се появи Шикорица.
— Знаеш ли!!… На Стахови съборило къщата!… Божие чудо, та не ги изпотрепало! — крещеше тя отдалече.
— Божичко!…
И Ханка примря от ужас.
— Дотърчах за тебе, че те там не знаят какво да правят, само плачат…
Ханка сложи наметката на глава и се залетя с все сила, а хората, щом се научиха за нещастието, току наваляха след нея.
Истина излезе: от Стаховата къща бяха останали само стените и те още повече изкривени и вбити в земята. Покрива го нямаше никакъв, само някакви изпочупени мертеци се клатеха отгоре; и коминът се бе съборил, една малка дървета прековка бе останала от него като наяден зъб. Наоколо земята бе обсеяна със сламените снопчета от покрива и с разни други рушевини.
Веронка седеше до стената върху камара натрупани вещи и прегърнала с ръце разплаканите си деца, ревеше с глас.
Ханка се приближи до нея, заобиколиха я и други и я заутешаваха, но тя не чуваше, не виждаше нищо и се унасяше във все по-тежко хлипане.
— Ох сироти, клети, злочести сироти ние!… — стенеше тя с болка, та много други чак сълзи зарониха от жал.
— И къде да се денем, сироти? Къде глави да подслоним? Къде да идем?!… — викаше тя като обезумяла и притуляше децата към себе си.
А старият Вилица, свит и посинял като мъртвец, ходеше около развалините и прибираше кокошките да не се пръснат или подтуряше по хлъпка сенце на вързаната за черешата крава, или пък приклякваше до стената, подсвиркваше на кучето и гледаше народа като оглупял.
Мислеха си, че съвсем е обезумял.
Изведнъж всички се раздвижиха, разстъпиха се и наведоха покорно доземи глави, защото неочаквано се появи свещеникът.
— Чак сега ми каза Ямброжи за това нещастие. Къде е Стаховица?
Жените се отдръпнаха настрани, за да я види, но тя нищо не забеляза през сълзите си.
— Веронке, свещеника е дошъл! — пошепна й Ханка.
Тогава тя скочи и като го забеляза пред себе си, строполи се пред краката му и избухна в още по-жален и още по-неутешим плач.
— Успокой се, не плачи!… Какво да се прави? Воля божия!… Ех, казвам: воля божия! — повтори той, но тъй развълнувано, че сам крадешком изтриваше сълзите си.
— По просия, по просия трябва сега да тръгнем по света!
— Недей вика, добри хора не ще ви оставят да загинете и господ в нещо друго ще ви помогне. Не ви ли е изпобило, а?
— Добър е бил господ!
— Същинско чудо е станало.
— А могло е да ви смаже всичките като гъските на Плошкови.
— Та и жив крак да не излезе! — викаха една през друга насъбраните жени.
— А от стоката някаква загуба да имате, а? От стоката, казвам!
— Запази я господ, всичко беше в отвода, а той някак остана цял.
Свещеникът смъркаше енфие и разглеждаше с насълзени очи тази камара от развалини, която бе останала от къщата, понеже целият покрив беше пропаднал заедно с потона насред, та през изчупените стъкла се виждаха само купища от потрошени дървета и изгнила слама от покрива.
— Имали сте късмет, че е могло всички ви да смаже… тц, тц, тц!
— Да беше ни смачкало, всинца ни да беше избило, та да не гледам тая, да не доживеех до тая беда и тая съсипия… О божичко, Исусе мой! Без нищо си останах, само с тия сироти… Къде да се дяна сега? Какво да захвана? — зарева тя пак и скубеше отчаяно косата си.
Свещеникът разгърна безпомощно ръце, като престъпваше ту на единия, ту на другия си крак.
— По-сухо да ви е!… — пошепна нерешително една, като пъхна под краката на свещеника парче дъска, защото стоеше до глезените в кал; той стъпи на нея, като смръкна енфие и мислеше какво да каже за утеха.
Ханка ревностно се зае със сестра си и с баща си, а другите се трупаха при свещеника и вперваха погледи към него.
От селото дохождаха все повече жени и деца, та се чуваше само шляпане на обувки из калта и притаени, развълнувани гласове пошушваха в нарасналата навалица, ту се разнасяше детски плач или вече притихналото хлипане на Веронка; а по едва виждащите се изпод надвесените наметки лица се притайваше и лежеше скръб, мрачна като надвисналото над главите небе, по лицата на мнозина капеха топли сълзи.
Но в душите си бяха всички спокойни и понасяха безропотно това божие наказание. Ами как? Ако всеки взимаше на сърце чуждите беди, за своите биха ли му останали сили, а при това може ли да поправи злото, когато то е станало, да го облекчи?
Свещеникът изведнъж застана при Веронка и рече:
— Най-напред трябва да благодарите на бога, че сте оцелели…
— Разбира се, истина, ако ще прасето да продам, но ще платя за служба…
— Не трябва, запази парите за по-важни нужди, аз и без туй след празниците ще отслужа литургия зарад вас.
Тя му целуна горещо ръка и прегърна със сърдечна благодарност краката му за добрината и милосърдието, той я благослови и я поглади по главата, а притулилите се с писък към коленете му нейни деца прегърна любезно и ги погали като най-добър баща…
— Само не губи надежда и всичко на добро ще тръгне. Как стана всичко това?
— Как ли? Легнахме си веднага след вечеря, че нямаше газ в лампата, па и дърва за огън нямаше. Наистина, много вееше, та чак къщата пращеше, но не ме беше страх, тя на какви вихри е изтрайвала. Не заспах веднага, тъй духаше вътре, но после ще да съм позадрямала. И току нещо като ревна, като се затресе, като блъсна в стените! Божичко!… Помислих си, че целия свят се събаря. Скокнах от леглото и едва можах да сгърна в ръце децата, и като запращя всичко, та се зачупи, та полетя връз главите… едва стигнах до отвода и къщата се строполи зад мене… Не бях дошла още на себе си, и коминът се събори с трясък… Вън тъй духаше, че не можеше да се стои на крака, вятърът разнасяше сламата от покрива. Пък нощно време, до селото доста път, всички спят, никой не може да те чуе… Намъкнах се с децата в картофената яма и тъй сме прекарали до сутринта.
— Бог ви е пазил. Чия е тази крава при черешата?
— Наша е, нашата едничка хранителка.
— Млечна ще да е, гръб като клада, високи хълбоци… Стелна ли е?
— Всеки ден чакаме да се отели.
— Доведете я в моя обор, ще се намери място за нея и може да остане там чак до трева… Но вие къде ще се денете?… Къде, питам.
Изведнъж някакво куче залая и се нахвърли сърдито върху хората, а когато го отпъдиха, отиде на прага и започна страшно да вие.
— Дали не е побесняло, а? Чие е това куче? — попита свещеникът, като се затуляше малко зад жените.
— Кручек е, нашето… жал му е за разсипията… усетливо куче… — заекваше Билица, като отиде да го усмири.
Свещеникът поздрави с «Да бъде похвален», не се сбогува, кимна на Шикорица да тръгне след него, протегна и двете си ръце към жените, които се спуснаха да ги целуват, и бавно си отиде.
Видяха, че нещо дълго разговаря с нея на пътя.
А пък женският народ, като се наприказва малко и се наожалва над злочестипата, бързо се разотиде, понеже си припомни изведнъж за закуската и за неотложните работи.
При развалините останаха само близките и размисляха как би могло да се извади нещичко изпод съборената къща, докато се върна запъхтяна Шикорица.
— Ще се пренесете у мене, от другата страна в къщи, дето Рохо учеше децата… Наистина там няма огнище, ама ще си турите печка и ще карате… — рече тя бързо.
— Ами с какво ще ти платя наема!
— За това да не те е грижа. Като прихванеш някой грош, ще платиш, ако не намериш, може и да ми помогнеш нещо с работа, па може и за бог да прости да седите. Нали така стои празна стаята! Каня ви от сърце, а пък свещеника ви праща за първа помощ ей тия пари!
И тя разгърна пред очите й банкнота от три рубли.
— Господ здраве да му дава! — извика Веронка, като целуна банкнотата.
— Толкова добър, че по-добър не ще се намери! — добави Ханка.
— И на кравата няма да е зле в неговия обор! То се знае… — рече старият.
И веднага започнаха да се пренасят.
Шикоровата къща беше досам пътеката, дето извиваше към селото, на стотина-двесте метра от Стахови, и веднага запренасяха там останалите вехтории и каквото от покъщнината и завивките можаха да извадят изпод развалините. Ханка навика на помощ и своя ратай, а накрай дойде и Рохо, който се зае чевръсто да помага. Така че преди да удари камбаната за обед, Веронка се беше вече настанила в новото жилище.
— Сега съм вече бездомница, почти просякиня! Четири голи ъгли и една печка, нито иконка дори и нито една здрава паница! — наричаше горчиво Веронка, като се оглеждаше по къщи.
— Ще ти донеса някаква иконка, па и покъщнина, каквато се намери повече у дома. Ще се върне Стахо и с людска помощ скоро ще поправи къщата, та няма да останеш дълго тъй… — успокояваше я сърдечно Ханка. — А тате къде е?
Тя искаше да го вземе у себе си.
Старият остана при развалините. Той продължаваше да седи на прага и оглеждаше хълбока на кучето.
— Хайде, ела с мене, в новия дом на Веронка е тясно, а у нас все ще се намери кътче за тебе.
— Няма да дойда, Ханко… ами… ще си остана… тук съм се родил, тук ще си и мра.
Как го не моли тя и що не му говори — не иска и не иска.
— Ще си направя ей тука е, в отвода, легло… ами… па ако речеш… ще дохождам да ям у вас… ще ти понагледвам децата… ами… Вземи само кучето, кълката му е счупена… ще ти пази, голям е вардач.
— Ще се съборят стените и ще те смачкат! — молеше го тя и го увещаваше.
— Ех… ще карат повече те от много човеци… Ти вземи кучето…
Тя повече не настоя, щом той не искаше. Що си е право, и у нея беше тясно, а пък със стария и повече грижи щеше да има.
И тя поръча на Петрек да върже с връв Кручек и да го заведе у дома.
— На мястото на Бурек, който избяга някъде… Ех, че си вързан! — викна тя нетърпеливо, понеже Петрек не можеше да се разправи с кучето.
— Щурчо… ще хапе… там всеки ден ще ядеш… как не, и на топло ще спиш… Кручек! — приказваше му старият, като помагаше на ратая да го върже.
Тя затича напред, за да види още веднъж сестра си.
Почуди се, като завари в къщи няколко жени и Веронка пак разплакана.
— С какво съм ви заслужила толкова добрини, с какво? — плачеше тя.
— Не можем много, всякъде беда, но взимай какво сме донесли, от сърце го даваме — рече Клембовица, като пъхаше възголям вързоп в ръката й.
— Такава напаст те е сполетяла!
— Ами и народа не е от камък, всеки знае що е беда.
— Па и ти си без мъж, както и другите.
— В такова време на вас е по-тежко от другите.
— И вас повече изпитва дядо господ… — приказваха едновременно жените и слагаха отпреде й вързопчетата, защото се бяха наговорили и й занесоха кой каквото можа: било грах, било булгур, било брашно…
— Мили хора, стопанки, майки рождени! — хлипаше тя неутешимо, като ги прегръщаше тъй горещо, че всички се разплакаха.
— Има, има още добри хора на тоя свят!… — мислеше си развълнувана Ханка.
В това време се показа на вратата и органистката, подмишила цял хляб и увито в хартия парче сланина.
Ханка не изчака да чуе какво ще каже тя, понеже тъкмо звънеше пладне, и затича към къщи.
Беше ясно, слънцето не се показваше, но въпреки това денят бе залян от чудна слънчева светлина. Небето се издигаше високо като синкава покривка, само тук-там обсеяна с белите кръпки на парцаливи облаци, а долу се разливаха нивите във виждана като на длан необхватна шир, на места позеленяла, на места сива от стърнища и угари, със святкащи като стъкло потоци и локви.
Шумно пееха чучулиги, а от нивите, от горите, от синкавите далнини и от цял свят лъхаше свеж пролетен въздух, пропит от топла влага и от медена миризма на тополови пъпки.
По улиците загъмжа от хора: всички извличаха до плетищата изпочупените от вятъра клони и дървета.
А във въздуха беше тъй тихо и обвеяните с мъха на първата напъпила зеленина дървета едва се поклащаха.
Безбройно множество врабци вдигаха врява пред черквата, кленовете и клонестите липи бяха почернели от тях като от сажди, а врясъкът им, оглушителният им цвъркот се чуваше по цялото село.
Покрай гладкия и блеснал вир крякаха гъсоци, които пазеха гъсетата, и силно плющяха бухалките на много перачки.
Вредом беше шум, бърза работа, провикваници между къщята, вредом се виждаха тумби деца и жени с червени вълненици из градините.
Прустовете и стаите бяха отворени и от двете страни, по плетищата съхнеха току-що изпрани дрехи, по градините се проветряха постелки, тук-там белосваха стените отвън, кучетата воюваха със свинете, които се ровеха из ямите, а тук-там зад оградите крави издигаха рогати чела и жално мукаха.
И не една кола замина към града за празнични покупки. А веднага след пладне пристигна с дългата си каруца продавачът Юдка, повел и еврейката си с палавото им дете.
Ходеха те от къща на къща, съпровождани от страшно разлаяли се кучета; рядко Юдка излизаше отнякъде с празни ръце, защото беше честен човек, не като кръчмаря или други евреи, плащаше добре, па дори ако някой беше изпаднал в нужда пред новата жътва, даваше и пари с малка лихва. Умен евреин беше, познаваше всички в селото, знаеше с кого как да приказва, та току час по час теглеше някое теле към колата или крина жито изнасяше. Еврейката отделно продаваше разни неща и събираше яйца, петли, някоя оскубана кокошка или пък топче платно, заменяше и ги лъжеше с якички, корделки, шнурове, карфици и всякакви други гиздила, за каквито женският род беше винаги лаком, и изкушаваше най-лакомите с пълната си грамадна кутия…
Тъкмо минаваха пред Бориновата къща, и Южка се втурна с крясък:
— Ханушо, червена панделка да купиш!… И варзия за яйцата ще трябва… и конците са се свършили — молеше я тя плачливо.
— Утре ще идеш в града, ще купиш всичко, каквото ти трябва.
— Па в града е и по-евтино, и няма да излъжат човека! — потвърди Южка, доволна, че ще иде в града, та и без да й кажат, изскочи при продавачите и викна, че нищо не им трябва и нищо няма да продадат.
— Па напъди кокошките да не се забърка някоя в еврейската кола! — викна подир нея Ханка, като излезе да поразгледа пред къщи.
Тъкмо тогава Тереска войничката свиваше към Ханкината порта, като че ли бягаше от еврейката, която викаше нещо по нея.
Тя влезе в къщи, без да може да каже ни дума, а само ецаше цяла зачервена; беше тъй някак угрижена, че на дългите й ресници заблестяха сълзи.
— Що ти е, Тереско? — попита я Ханка с възбудено любопитство.
— Ами тия лъжци ми дават само петнайсет злоти, а вълненика е нов-новишат! Тъй ми трябват пари, че се чудя как не съм полудяла…
— Покажи ми го… а скъп ли е? — Ханка беше стръвна за облекло.
— Поне трийсет злоти! Вълненика си е нов-новишат, седем лакти и половин педя е дълъг, повече от две кила най-чиста вълна е отишла в него… на бояджия съм плащала.
Тя го разгъна всред къщи. Вълненикът блесна и засвятка като разноцветна дъга, та чак очите се премрежваха.
— Чудо, не вълненик! Жал ми е, ама няма как… И на мене ми трябват пари за празниците. Не можеш ли да почакаш докъм Томина неделя?
— Ами още сега ми трябват парите!
И тя сплащаше набързо вълненика, като завърна лице, сякаш засрамена.
— Кметицата може да го купи… те имат пари.
Ханка го взе да го разгледа още веднъж и да си го премери и й го върна с въздишка.
— На човека си ли искаш да пратиш пари?
— Е па… писа ми, оплаква се, че му е тежко… Ха остани си сбогом!
Тереска избяга от къщи почти тичешком, а Ягустинка, която мачкаше във ведрото картофи за свинята, се засмя колкото й глас държи.
— Ти я притисна, та едвам не си изгуби фустата от бързина! Трябват й пари за Матеуш, а не за мъжа й.
— Такава ли им е работата! — смая се Ханка.
— Хе, като че от гората си доведена…
— Па откъде ще знам?
— Нали Тереска всяка неделя тича при Матеуш и като куче чака цели дни при затвора, носи му каквото вече може.
— Що думаш, боже!… Та няма ли си мъж?
— Има си, но той е войник, далече, па не се знае и дали ще се върне, а на жената не й се седи сама, Матеуш се намерил близко, подръки, па мъж като змей. Та ще й се свиди ли?!
Ханка се сети за Антек и Ягна и дълбоко се замисли.
— А като откараха Матеуш, сприятели се със сестра му Настка, дори у тях се пренесе и заедно тичат до града. Настка уж зарад брат си, пък то само да навестява Шимек Доминиковичиния…
— То пък ти всичко знаеш! Я виж, я виж!
— Всичко правят пред очите на хората, глупачките, мъчно ли е да види човек. Продава си и последния вълненик, за да даде пари на Матеуш за празниците! — присмиваше се тя злобно.
— Тц, тц, тц, какво ли не става по хората!… И аз трябва да ида при Антек.
— Толкоз път и както си трудна, па да се и разболееш… Не може ли Южка или някой друг? — Ягустинка едвам се стърпя да не спомене Ягна…
— Ще отида, бог ще ми помогне, нищо няма да ми стане. Рохо казваше, че през празниците ще пущат при него, ще ида… Но трябва да се обърнат бутовете от свинята на другата страна.
— Три дена как са посолени, наистина няма да е зле; ей сега ще ида.
Ягустинка отиде бързо, но още по-бързо се върна някак смутена и обади, че половината месо го няма.
Ханка скочи и отиде в килера, след нея полетя и Южка и застанаха над чебърчето, като размисляха къде може да се е подянало.
— Не е на куче работа това; личи си, че е рязано с нож… чужд крадец също не ще да е дошъл тук за няколко кила… Това е Ягушина работа! — отсъди Ханка, като се спусна ядосано в стаята й. Но Ягна я нямаше, само старият лежеше, втренчил както винаги очи.
Чак сега Южка си спомни как Ягуша на излизане сутринта криела нещо под престилката, но си помислила, че ще е някоя нова дреха, която си правела за празниците заедно с Балцерековата мома.
— У майка си го е занела… Комуто се услажда, не пита чие е…
Но при тия думи на Ягустинка Ханка викна ядосано:
— Южке! Повикай Петрек!… Трябва да приберем другото в моя килер.
Веднага го пренесоха; по този случай тя искаше да премести и каците с житото в своето отделение, за да ги претърси по-свободно, но се отказа от това намерение: много бяха, па може би и щяха да обадят на ковача.
И цял следобед като куче чака Ягна, а когато тя се върна по мръкнало, нахвърли се върху нея за месото.
— Изядох го!… Толкова е мое, колкото и твое, отрязах си парче и го изядох — отговори тя гордо и макар че Ханка почти цяла вечер не й даде мира и ядовито вдигаше врява, тя не каза нито дума повече, сякаш нарочно я дразнеше, дори дойде на вечеря и като че ли нищо не е било, с усмивка я поглеждаше в очите.
Ханка едва не побесня от злина, че не можа нищо да й направи.
Заради това през цялата вечер се дърлеше с всички за каквото й попаднеше, изгони ги дори да идат по-рано да спят, че утре е велики четвъртък и ще има много работа по къщи.
И самата тя си легна по-рано от обикновено, но до късно не можа да заспи и като чу заядливото полайване на кучетата, излезе да види.
У Ягна още светеше.
— Късно е, само хабиш газта, без пари я не дават! — изръмжа й тя от пруста.
— Гори и ти цяла нощ, ако искаш! — отговори й Ягна през вратата.
И Ханка пак се ядоса, та задряма едва при първи петли.
Сутринта рано още в зори Южка, макар и да се успиваше най-много, стана първа, като си спомни, че ще ходи в града да пазарува; тя започна да буди ратаите да стягат колата, а после дори надменно се възпротиви, когато Ханка заповяда на Петрек да впрегне дорестата кобила.
— С кола за тор и със сляпа кобила няма да ида на пазар! — кресна тя разплакано. — Да не съм просякиня? Нима не знаят в града чия съм щерка! Да беше тате, никога нямаше да позволи…
Тя вдигна такава врява, че наложи своето и отпътува с каруцата, запрегната в два коня, и с ратая отпред, както обикновено господарките пътуваха.
— Па да купиш червена, златна и каквато вече намериш хартия! — викаше след нея из градината Витек, който също от зори разбиваше буците на лехите и съситняше земята, защото Ханка се канеше още днес да сее разсад. А когато господарката му не излизаше по-дълго време из къщи, той изтичваше на пътя и вдигаше шум с другите деца покрай плетищата, тъй като камбаните бяха млъкнали още от сутринта, както биваше обикновено на велики четвъртък.
Времето беше като вчерашното, но някак по-тъжно и по-тихо. През нощта бе хванал студ, та се отваряше едно осивяло от роса, замъглено и хладно утро, ето защо чак късно през деня зачуруликаха ластовичките, свити по покривите, а изгонените към вира гъски крякаха по-гласовито, и щом се раздени, селото скочи на крака.
Беше още далече до закуска, а вече настана тичане и шетня, а пък децата, изгонени, за да не пречат из къщи, се мъкнеха по улиците, като гърмяха и тракаха разни клопотари.
Дори рядко някой отиде на черква, където днес се служеше без орган и без камбани.
Понеже наближаваше крайно време да се заемат с предпразничното шетане из къщи и главно да пекат хлябовете и да замесят за пити и за великденски колаци, почти във всяка къща грижливо бяха притворени врати и прозорци, за да не изстинат тестата, големи огньове горяха и из комините изскачаха пушеци и се удряха в заоблаченото небе.
А в оборите стоката ревеше и гризеше яслите от глад; свине квичеха из кочините, домашни птици се скитаха из улиците, децата лудуваха, теглеха се за косите и се катереха по дърветата за гарджи гнезда, нали нямаше кой да им пречи; всички жени бяха тъй заети да размесват и разточват, да завиват с юргани нощви и корита, да пекат, сякаш бяха забравили за всичко друго, загрижени само да не би да стане близна в краваите или пък да не изгорят.
И навсякъде същото; у Воденичарови, у органистови, у свещеника, у богати и бедни, защото дори и най-бедните, дори и да е взето на вересия или за последната крина, но трябваше да се натъкмят какви-годе великденски ястия, та макар веднъж в годината, на Великден, да си хапнат до насита месце и сладки неща.
А понеже не всички имаха пещи, често през градините между къщите обикаляха моми с наръчи трески, а понякога се явяваха край вира набрашнени, омърляни жени и носеха внимателно като икони в черковно шествие широки дъски и нощви, пълни с пити и покрити с възглавници.
Дори и в черквата кипеше работа: поповият ратай бе докарал с колата смърчови клони, а органистът заедно с Рохо и Ямброжи се заеха да окичат гроба на Исус Христос.
Сутринта в петък работата се усили още повече, та дори малцина видяха Яшо органистовия, който си беше дошъл от гимназията за празниците, разхождаше се из селото и само се заглеждаше по прозорците, понеже не можеше да се отбие никъде, нито пък да си поприказва с някого.
Ами как, не може да се влезе в никоя къща, че всички прелези, дори и градините бяха затрупани с шкафове, легла и с най-различна покъщнина: днес белосваха набързо стените, миеха подовете, а пред къщите измиваха иконите, които бяха изправени покрай стените.
Навред царуваше такава бързина и шетня, тичаха, па се и подканяха едни други, та вдигаха все по-голяма врява, караха дори и децата да почистят калта из дворовете и да посипят с жълт пясък пред портите.
И понеже по стар обичай от петък сутринта чак до неделя не биваше да се яде топла храна, гладуваха си за богова чест и се задоволяваха със сух хлебец и печени картофи.
То се знае, че през тия дни беше същото и у Боринови, само с тая разлика, че там имаше повече работни ръце и по-малко грижи за пари, та по-скоро привършиха приготовленията.
В петък вече по здрач Ханка с помощта на Петрек свърши белосването на стаите и къщата и започна бързо да се мие и стяга за черква, защото другите жени вече отиваха да се поклонят на разпятието.
В огнището бумтеше силен огън и в голямо чугунено казанче, което двоица трудно можеха да повдигнат, се готвеше цял свински бут, опушен набързо вчера; в по-малко котле клокочеха колбаси, а по къщи се носеха такива съблазнителни миризми, че Витек, който дялаше нещо при децата, току вдишваше и издишваше.
При огнището, осветени от огъня, седяха Южка и Ягна, заети с увлечение да боядисват яйца: всяка пазеше и криеше своите отделно, та после да се хвалят. Ягуша измиваше своите най-напред с топла вода и след това, като ги изтриваше хубаво, ги намазваше с разтопен восък и после ги пущаше във врял разтвор — последователно в три гърнета. Неспорна работа беше, тъй като восъкът не навсякъде държеше, или яйцата се чупеха в ръцете, или пък се пукаха, когато бяха във врялата вода, но най-сетне направиха повече от трийсет и току захванаха да си ги показват и да се хвалят с по-хубаво направените.
Де можеше да се мери Южка с Ягуша! Тя й показваше своите, сварени в ръжена слама и кромидови листа, жълтички, шарени с чудни бели шарки и такива хубавички, каквито рядко можеше някоя да направи, но като видя Ягушините, зяпна от почуда и се начумери. Ами как, те чак трепкаха пред очите, червени, жълти, теменужни и сини като цъфнал лен, а пък по тях се виждаха такива неща, че просто не можеше да повярва човек: на едно пееха петли на плета, на друго гъски бяха проточили шии към свинете, които се върдаляха в калта; на трето пък ято бели гълъби хвърчеха над червени ниви, а на някои такива шарки и чудесии като по замръзнали стъкла на прозорците.
Чудеха им се и току ги разглеждаха, а когато Ханка се върна от черква заедно с Ягустинка, и тя хвърли поглед, но не каза нищо, само старата, като ги прегледа всичките, рече смаяна:
— Откъде се е взело всичко това у тебе? Тц… тц…
— Откъде?… Тъй, самичко из главата ми дохожда на пръстите!
Драго й беше.
— Да занесеш две-три на свещеника!
— Утре ще дойде да свети у нас, ще му дам, може и да вземе…
— Такива хубави той не ще да е видял!… Страшно ще се почуди! — измърмори подигравателно Ханка, когато Ягна отиде в своето отделение, тъй като беше вече късно.
По селото седяха до късно тази вечер.
Вън беше облачно и тъмно, но и спокойно време; само воденицата тракотеше усърдно и по къщите близо до среднощ светеха прозорците, та светлините падаха по пътя и тук-там играеха заедно с водата по вира: жените още майстореха празничните си премени и довършваха къщните работи.
Събота дойде съвсем топла и обвита с редки мъгли, но беше някак си тъй тържествено вън, че народът, макар и след тежкия вчерашен труд, ставаше пъргаво за нови мъки и грижи.
Скоро пред черквата екнаха викове и тичане, защото, както винаги на велика събота, по стар обичай се събраха рано сутринта да погребват постната чорба и херингата като най-лошите мъчители през велики пости. Нямаше ни ергени, ни по-стари, та се бяха наговорили за това по-малки момчетии само с Яшек Превратния начело; надигнаха отнякъде и голямо гърне със скроб, в която наслагаха и разни други нечистотии.
Убедиха Витек да вземе на гръб сложеното в сиренарска цедилка гърне, а до него друго момче влачеше вързана с връв издялана от дърво риба. Чорбата и херингата вървеха заедно напред, а другите момчета на цяла тълпа ги следваха, като викаха, крещяха и врещяха с цели гърла. Яшек ги предвождаше, защото, ако и да беше глупав и несръчен, ама за дяволии го биваше. Обиколиха като в черковно шествие целия вир и вече завиваха покрай черквата към тополовия път, където щеше да бъде погребението, и Яшек току фрасна с лопатата по гърнето, разби го на парчета, а чорбата с разните ония нечистотии се разля по гърба на Витек.
Вдигна се един смях, та чак изпонасядаха на пътя, но Витек се разсърди и се хвърли с голи ръце върху Яшек, сби се с другите, докато се изскубна и полетя с рев към къщи.
И Ханка го понатупа от себе си зарад съвсем похабената дреха, па го натири да иде в гората за клончета от боровинки и козя брада.
На това отгоре и Петрек му се присмя, па не го пожали и Южка, която внимателно посипваше широката уличка пред портата с пясък, докаран от при гробищата, защото там беше най-жълт; тя посипа цялата площадка пред входа и пътеката под стряхата, та изглеждаше като че с жълта панделка опасва къщата.
А в стаята на Борина вече приготвяха великденски ястия за освещаване.
Стаята бе измита и посипана с пясък, прозорците чисти, стените и иконите ометени от паяжините; Ягушиното легло бе покрито с хубава покривка.
Ханка, Ягуша и Доминиковица, ако и почти да не приказваха помежду си, сложиха под прозореца на страничната стена до леглото на Борина голяма маса, покрита с тъничка бяла покривка, по краищата на която Ягуша беше пришила широка ивица от червени изрезки. На средата покрай прозореца сложиха високо разпятие, накичено с хартиени цветя, а пред него, върху захлупена тенджера — едно агне от масло, тъй майсторски направено от Ягуша, че изглеждаше като живо: очите му бяха от броеничени маниста, а опашката, копитцата и знамението — от червена разрошена вълна. След това в първи кръг сложиха хлябовете от най-фино брашно и пшеничени краваи, месени с мляко и масло, подир тях питки — жълтички и обсеяни със сушено грозде, сякаш с гвоздейчета наковани; имаше и по-малки хлебчета — за Южка и за децата; имаше и специални със сирене, други едни с яйца, посипани със захар и със сладичко маково семе, а най-сетне големи чинии с извити колбаси, обточени с обелени варени яйца, а в една тава цял свински бут и голям къс от свинската глава, украсени с боядисани яйца, и всичко чакаше само Витек, за да бъде натъкнато с клончета от боровинки, а масата да бъде обкичена с козя брада.
Току-що бяха привършили всичко това и съседките задонасяха своите ястия върху чинии, малки нощви и тенджерки и ги слагаха върху пейката до масата, защото свещеникът беше поръчал да съберат каквото има за освещаване от няколко къщи у едного от по-първите селяни, тъй като нямаше време да ходи по всички домове.
Липци му бе най-близко, та обстояваше най-късно, често пъти по мръкнало.
Без по-дълги разговори те се разотидоха, за да се стегнат за черква на тържественото освещаване на огъня и водата, като преди това загасваха огнищата по домовете си, та после да ги подхванат с новия, осветен огън.
И Южка изтича на черква, като забра и децата.
Но те останаха там доста дълго, защото жените почнаха да се връщат чак по пладне, като загръщаха внимателно в шепите си запалени от черквата свещи.
Южка донесе и огън, и цяла стъкленица вода; с огъня Ханка запали приготвените дърва, първа пийна от светената вода и даде поред на всички — тя предпазвала от гърлобол, — а после поръси с нея стоката и овошките в градината, че това помагало на дръвчетата да раждат повече, а на кравите да се телят леко.
По-късно, като видя, че нито Ягна, нито ковачката помислюваха за стария, тя го уми с топла вода, приреши сплъчканата му коса и му смени ризата и чаршафа от постелята. Борина позволяваше да правят всичко с него, без да се помръдне нито веднъж; лежеше си както винаги, загледан пред себе си и помъртвял…
Веднага след пладне в селото стана като на празник, тук-там още довършваха по-грубата работа, повече се заемаха с празничните премени, с миене, ресане и почистване на децата, та из много къщи се носеха гласове на упорство.
Вече нетърпеливо поглеждаха за свещеника, който се върна от дворянските чифлици едва по мръкнало и веднага излезе по селото, облечен в бяла одежда.
Органистовия син Михал носеше след него медник със светена вода и ръсилка.
Ханка отиде да го причака чак на пътя.
Той бързаше, влезе набързо в къщи, отчете молитвата, поръси божите дарове и погледна посинялото обрасло лице на Борина.
— Няма никаква промяна, а?
— Ами, раната почти заздравя, а той не е по-добре.
Той смръкна енфие и погледна към събралите се в отвола и на прага.
— Къде е момчето, което ми продаде щъркела?
Южка изтласка откъм огнището засрамения Витек насред къщи.
— На ти един десетак, много добре си го възпитал: тъй гони кокошките из градината, не оставя нито една!… А утре кои ще ходят при мъжете си?
— Половин село се кани!
— Добре, само да е мирно и тихо, па да дойдете на възкресение, ще почна в десет часа, казвам ви: в десет! И ако дойдете да си спите в черква, ще кажа на Ямброжи да ви изпъди! — добави той строго, като си излизаше полека.
Тръгнаха всички с него да го изпроводят към Воденичарови.
А Витек показваше медния десетак на Южка и шепнеше злобно:
— Не ще да плаши дълго моя щъркел поповите кокошки, не ще!…
Те се разбягаха на две страни, защото Ханка се връщаше пред къщи.
Мръкваше се бавно, мрак се сипеше леко по земята, като заливаше тихо градините, къщите и околните поля със синкава едва прозирна мъглявост, тук-там се белееха стени на сгушени до земята къщи, през градините трептяха запалени лампи, а горе на ясното небе се очертаваше бледият сърп на новия месец.
Селото потъна в празнична тишина и мрак, на извисилата се над къщите черква пламнаха всички прозорци, а през отворената й врата излизаше широка ивица светлина.
Не след дълго затрополяха първите коли, като се отбиваха пред гробищата, и хора от по-далечни села започнаха да прииждат на групи. И от липченските къщи започнаха да излизат час по час за черква, тъй като от често отваряните врати падаше в нощта ивица светлина и се потопяваше в потъмнелия вир, из топлия и замъглен въздух се понесоха стъпки и притаени разговори. Поздравяваха се по улиците, без да се виждат в тъмнината, и като прииждаща река се движеха бавно и неспирно за възкресение.
У Боринови останаха да пазят в цялата къща само кучетата, старият Билица и Витек, който се беше увлякъл заедно с Мачек Клембовия да правят петле, с което щяха да ходят на дингус.
Ханка отпрати най-напред Южка с децата и ратая; тя щеше да отиде малко по-късно. Беше вече облечена, но някак не бързаше да тръгва, а току излизаше пред къщи и наглеждаше по пътя. Едва когато Ягна отиде с ковачката и чу, че и ковачът замина заедно с кмета към черквата, тя се върна в къщи и тихичко поръча нещо на баща си. Той отиде пред портата на стража, а тя се вмъкна на пръсти в свекровия си килер… След повече от половин час излезе оттам, като закопчаваше бързо елечето си; очите й пламтяха, ръцете й трепереха.
Издума нещо, което никой не можа да разбере, и отиде на възкресение.

 

V

 

По улиците бе пусто и тъмно. Лампите по къщите гаснеха, минаваха вече последните богомолци. Само на площада пред черквата бяха наредени кола до кола с разпрегнати коне, та в мрачината се чуваха тупания на конски копита и пръхтелия, а до камбанарията се чернееха дворянски брички.
В притвора Ханка още веднъж дооправи нещо около елечето си, разпери на рамената си кърпата и се запровира към предните чинове.
Черквата бе като натъпкана. Наблъсканият народ се трупаше и кипеше като вода с шум от молитви, въздишки, кашляне и поздрави и се люшкаше от стена до стена, та набучените по чиновете хоругви и смърчовите клонки, с които бяха украсили стените и олтарите, се клатушкаха от този напор.
Тя едвам се промъкна до мястото си, когато свещеникът излезе да служи. Ведно с това мнозина из народа заразперваха широко ръце и се понесоха гласни въздишки. Започнаха да коленичат смирено и скоро целият народ бе на колене още повече притиснат: рамо до рамо, душа до душа. То бе сякаш поле, насадено с човешки глави, и в тази леко полюляваща се човешка нива блещукаха неизброими очи и се носеха като пеперуди към големия олтар, към образа на възкръсналия Христос, който стоеше гол, окървавен, покрит с рани, облечен само с един червен плащ и със знамение в ръка.
Внезапна тишина се възцари в черквата като в пролетно пладне, когато слънцето припече нивите, вятърът спре и наведените от класове жита си зашушнат тихо, а нейде високо в синьото небе се понасят сладки песни на чучулиги…
Бавно ги обземаше набожност, вредом трептяха устни и молитви с въздишки тихичко и непрестанно шумоляха като дъждец, който ръми по листата. Главите все по-ниско се навеждаха. Понякога тук-там се откъсваше стенание или нечии ръце се простираха молитвено към олтара, или плач тъничко и жално прохленчваше из това множество, което като ниски храсти се притуляше тревожно в сенките на гордите и мрачни като някоя вековна гора черковни сводове, защото, макар че на олтарите горяха свещи и кандила, гъстият мрак обсаждаше черквата и черната нощ се промъкваше през прозорците, а най-вече през разтворената голяма врата, и бледият сърп на месеца надничаше иззад облаците.
Само Ханка не можеше още да се отдаде на молитва. Тя цяла се тресеше и тъй бе изплашена, сякаш още беше там, в свекровия си килер.
Тръпки я побиваха. Тя бъркаше в студеното сипкаво жито и час по час притискаше рамене, за да усети пъхнатото между гърдите си вързопче.
Такава радост и същевременно някакъв страх я раздрусваха, та често броеницата й изпадаше из пръстите, тя забравяше думите на молитвата си и блуждаеше с пламнали очи по народа, но никого не забелязваше, макар че до нея седяха Южка, Ягна, Доминиковица и други.
На чиновете отстрани на олтара се молеха с молитвеници в ръце дворянките от Рудка, от Модлица и дворянската щерка от Воля, а дворяните стоеха при вратата на ризницата и обсъждаха нещо. На стъпалата пред олтара стоеха раздалечени воденичарката и органистката, много хубаво пременени. А пък пред самата ограда на олтара, дето бе мястото на най-личните липченски стопани, които биваха винаги на пост по време на литургия, носеха балдахина над свещеника и го водеха под ръка, когато имаше лития, сега коленичеха множество другоселски мъже, между които едвам можеха да се забележат кметът, помощникът и червената глава на ковача.
Очите на не една жена се насочваха натам и тъжно търсеха своите мъже… но напразно: там имаше дембичани, воличани, жепечани, от цялата енория, само липчени не се виждаха, само най-личните ги нямаше днес. И запърхаха душите на жените като подплашени птици и не една глава се навеждаше доземи в плач, не едно жално стенание изскачаше из навалицата, а мъчителните сиротински спомени пареха като живи въглени.
Ами как, най-големите празници в годината, Великден, толкова чужди хора бяха надошли, а по всички лица, макар и малко поизпаднали от пост, радост се разлива. Всички се надуват, перчат се в премени, големеят се като дворяни в черквата, хвърлят наоколо горди погледи, заемат първите места, а липченските страдалци какво ли чинят сега, какво? Там в тъмниците в глад и студ гризат хорската неправда, с жалба и с мъка на душите се хранят…
За всяко създание настава радостен ден, само не и за тях… клетите мъченици… Всички днес ще се върнат по къщите с мъже и деца да си хапнат весело като на празници, да си починат, да се погреят на слънце и поразговорят приятелски, както бог е наредил, само не и тия изоставени липченски сироти…
Оболелите жени скоро ще се разотидат по пустите си домове, със сълзи ще подслаждат великденския си кравай и със скръб и окайвания ще легнат с децата си да спят…
«Божичко мой, Исусе!» — откъсваха се жални, сподавени скимтения около Ханка, та тя се стресна и видя веднага познати лица и пълни със сълзи очи… Дори и Ягуша бе навела глава над книгата си и проливаше тежки сълзи по белите и страници, та майка й трябваше с побутвания да я кара да се опомни. Но де ти! Можеше ли тя да се смири, когато тъкмо в тоя миг Антек тъй живо изпъкна в паметта й, че както тогава, на Рождество Христово, тя чуваше горещия му глас, струваше й се, че коленичи досам нея, че притиска глава до коленете й!… Жал сграбчи сърцето й и сълзите сами бликнаха от внезапната мъка…
Добре, че тогава свещеникът започна словото и в черквата настана шум, тъй като народът се изправяше, натискаше се още повече към амвона и вдигаше глави нагоре към него. Той разправяше за мъките господни и как тия мръсни чифутй са го разпнали, че той дошъл да спаси света, че искал да въздаде правда на онеправданите и се застъпвал за сиромашта. И така трогателно и картинно разправяше тия неправди към Исуса, та на народа ставаше чак горещо и не една мъжка пестница се свиваше за отмъщение, а жените вече гласно плачеха и шумно подсмърчаха на разни гласове.
Той дълго проповядва и излагаше всичко, както си е било, та тук-там клепките натежаваха от сън, а по ъглите някои и здравата дремеха. Но към края той се обърна право към народа и наведен от амвона, тъй мощно почна да разтърсва пестници и да вика, че всеки ден, всеки час и вредом Исус е разпъван на кръст от нашите грехове, убиван е от нашите злини, от безбожието ни и от непослушанйето ни към божите наредби, че всеки човек го разпъва в душата си, като забравя и раните му, и светата му кръв, пролята за нашето спасение!
При тия думи ревна целият народ: плачове и хлипания като вихър от покъртителни стонове се разнесоха из черквата, та свещеникът престана да говори. Едва когато утихнаха, той започна пак, но вече радостно и подкрепително — за възкресението на Исуса. Разправяше той за пролетта, която бог със своята доброта дава всяка година на грешния човек и ще я дава дотогава, когато Исус Христос ще слезе пак на земята, за да съди живите и мъртвите, за да понизи надменните, да натика грешниците навеки в пламъците на пъклото, а праведните да сложи отдясно на себе си за вечна негова слава! Когато настане това, време, всяка неправда ще изчезне, всяко престъпление ще получи своето наказание, а плачовете на страдащите ще престанат и злото няма да цари…
И така пламенно приказваше той това, така добросърдечно, че всяка дума като мед се лееше в сърцата и като слънце се разгаряше в душите; чудна услада проникваше у всички, само липчени се затресоха от жал, споменът за неправдите тъй болно притисна душите им, че всички ревнаха с плач, писък и хлипания, простираха се разперени кръстом на пода и с жалко ридание, със сърдечен стон викаха за милост и спасение.
Настана страшен шум в черквата, вдигна се общ плач и викове, но другите скоро се досетиха и почнаха да вдигат липченките, да ги слагат на чиновете и да ги подкрепят с добри думи, а благият свещеник изтриваше с ръкав сълзите си и викаше, че Исус Христос възнаграждава онези, които обича, че макар и да са се провинили, наказанието скоро ще се свърши, стига само те да се надяват на божието милосърдие, всеки ден мъжете може да се върнат…
От тия думи народът се успокои, на всички олекна и надежда се всели в сърцата им.
А когато веднага след това свещеникът запя от олтара възкресната песен, когато органът гръмна с всички сили да му приглася, когато и камбаните запяха надлъж и нашир, а той, обгърнат от облак тамянов дим и в звънтеж от звънчета, заслиза по стъпалата със светото причастие към народа, песента избухна от всички гърла, навалицата се залюля, изгарящият вихър на унес изсуши сълзите и грабна душите, та всички заедно, като гора от човеци, разлюшкана и разпяла се в един исполински глас, тръгнаха в шествие след свещеника. А той държеше пред себе си дарохранителницата, която като златисто слънце, като лъчезарно слънце пламтеше над главите и плуваше бавно-бавно през неизброимия народ, едвам видима всред тамяновия дим, обвита в песни и носена от погледите на цял народ, от сърцата и любовта на всички…
Обикаляха вътре из черквата, пристъпваха бавно, крак до крак, като се притискаха страшно в малкото пространство и пееха с всички сили, а органът все свиреше и камбаните непрестанно биеха…
Алилуйя! Алилуйя! Алилуйя! Черквата гърмеше, та чак зидовете трепереха, пееха всички сърца и всички гърла, а тия пламенни гласове, напоени с огън сякаш жар-птици, се подемаха с исполински празничен вик, завъртяваха се като ослепели от горещината под сводовете и се понасяха в пролетната нощ, понасяха се нейде към слънцето, по цял свят, докъдето стигат в своя унес човешките души.
Почти пред полунощ службата се свърши и народът почна бързо да излиза от черквата. Само Ханка остана още вътре. Тя бе толкова увлечена в топла молитва, думите на свещеника така я облъхнаха с успокоение, а веселото пеене, службата и мисълта за придобитото днес така укрепиха духа й, че тя слагаше всичката си радост пред краката на Исус, като забрави в молитвата си за целия свят. Едвам когато Ямброжи задрънка с ключовете, тя бе принудена да излезе из вече празната черква.
Дори и страхът за Антек, който от толкова време живееше в нея и скимтеше при най-малкия повод, сега като че ли изведнъж замря, толкова спокойна и обнадеждена се почувствува.
Тя се оглеждаше за домашните си и се движеше бавно към къщи, тъй като отстрани на улицата вървяха цели групи хора, а по средата се точеха непрекъсната низа коли. Пътят едвам се виждаше, защото месецът бе залязъл, беше тъмно, тежки облаци плуваха високо и час по час засланяха тъмносините пролуки на небето, където светеха далечни звезди.
Настанала бе топла, тиха и възвлажна от росата нощ. Откъм полето полъхваше мекичък ветрец, напоен с преснотата на пръст и мочури, а по пътя се носеше меденият дъх на тополи и брезички. Народът гъмжеше из сенките на селото, само тук-там се мяркаха някои глави в ясния и ведър въздух. Вредом се чуваха стъпки и гласове, кучетата усилено лаеха по портите, а тук-там по къщите светеха лампи.
Като прегледа най-напред конюшните и оборите, Ханка си влезе в къщи. Там вече си лягаха да спят.
— Само да се върне и да поеме работата в ръцете си, нищичко за миналото няма да му споменавам. — Тъй реши тя, като се събличаше да си легне. — Ами ако се помъкне пак с нея? — помисли си тя внезапно, щом чу, че Ягуша се прибира в стаята си.
Тя си легна и се ослушваше някое време. Селото заглъхна. Само из далечните пътища се носеха последните тропоти на коли и замиращи в пустите далнини гласове.
— Бог не би имало, нито пък правда на тоя свят! — пошепна страшно тя, но не намери сили да мисли повече, защото сън я обори в същия миг.
* * *
На сутринта Липци се събуди твърде късно.
Разтваряше се вече ден като някое синьо око, още замрежено от мъглявината на съня, което вече доста се виждаше и бляскаше, а селото все още спеше дълбоко.
Никой не бързаше да става от легловището си, макар че настъпваше денят на Христовото възкресение. Слънцето скоро се издигна от изток, заигра по вира и росата, заплува по бледото високо небе, сякаш на цял свят пееше с топлота и със светлост: Алилуйя!
То се носеше грамадно и лъчисто всред приземните мъгли, между градини, къщя и ниви, та птиците радостно запяха, водите звънтяха с весело клокочене, горите зашумяха, вятър повея, младите листа затрепкаха, а земята затрепера, гъстите жита се разлюляха тихичко и росата като сълзи се посипа по земята.
Хей! Весел ден настана! Христос ни възкресе! Алилуйя!
Възкресе той, измъченият и убитият с люта злина! Възкресе той отново в живот, излезе из тъмнините, из мразовете, извиси се премилият из кишата! Изскубна се той от ужасната смърт и несломимо се възмогна за щастие на човеците. И в това пролетно време, в това родитно време той се издигна над земята, спотаен в пресветлото слънце, и разсейва наоколо веселие, събужда отпадналите, съживява мъртвите, повдига приведените, опложда всичко безродно.
Алилуйя! Алилуйя! Алилуйя!
Това се носи по целия свят в тоя ден господен.
Само в Липци бе по-тихо и по-тъжно от други години по това време.
Бяха се хубаво наспали, беше вече късно утро. Слънцето се бе издигнало над градините, когато настана движение из къщите, заскърцаха врати и разчорлени глави поглеждаха с прозевки навън към божия свят, който бе залят със слънце, звъннал с песни на чучулиги и окичен с млада зеленина.
И у Боринови се бяха успали. Само Ханка бе мъничко подранила, за да събуди Петрек да стегне коня и каруцата, а самата тя се зае да приготви от светеното за Антек. В това време Южка с голяма врява миеше децата и самата се пременяваше в празнични дрехи, а вън при кладенеца здравата се плискаха Петрек и Витек. Само старият Вилица си играеше пред къщи с кучето и често душеше с нос дали вече се режат колбаси.
Според обичая този ден на огнището не палеха огън, а се задоволяваха със студено светено ястие. Тъкмо него Ханка бе донесла от свекровото отделение и го разделяше в чинии, та на всички по равно да се падне по парче колбаса, шунка, сирене, хляб, яйца и сладък колач.
Едвам когато и самата се постегна, тя извика всичките да ядат, па покани дори и Ягна; тя веднага дойде твърде пременена и тъй хубава, че изглеждаше като зора, а сините й очи светеха като звезди изпод ленената й гладко сресана коса. Но и всички други бяха в празнични дрехи, та в погледа на човека трептяха само вълненици и елечета; и Витек, макар и бос, но и той бе с ново сако с лъскави пулчета, дето си го бе измолил от Петрек, който пък днес бе от главата до петите в ново: със синьо либаде, с шарени на жълтозелени ивици панталони, хубаво избръснат, подстригал косата си равно под челото, огърлето на ризата завързал с червена панделка, та като влезе при тях, всички ахнаха на премяната му, а Южка дори плесна с ръце:
— Петрек ли е това? Майка ти не би те познала!
— Свали кучешката кожа и стана момче като свещ… — рече Билица.
Ратаят само се усмихна, хвърляше погледи към Ягуша и преглъщаше, защото Ханка, като се помоли на глас, черпеше всеки с водка и ги канеше да сядат на трапезата. Заеха пейките. Дори и Витек, макар и нерешително, приседна на края.
Хранеха се полека и вкусваха мълчаливо сладостта на светеното, че през толкова недели се бяха хубаво изпостили. Подправените с чесън колбаси се усещаха отдалеко, по къщи се разнасяха приятни миризми, та и кучетата се увъртаха около хората и жаловито скимтяха.
Докато не задоволиха първия глад, никой не се обади, а яко наваляха, та в тържествената тишина на гощавката се чуваше само мляскане, смъркане и клокотът на водката, тъй като Ханка не се скъпеше за никого, дори самата тя ги подканяше да пият.
— Скоро ли ще тръгнем? — обади се пръв Петрек.
— А че ей сега, като се нахраним.
— И Ягустинка искаше да иде с тебе до града — намеси се Южка.
— Ако дойде навреме, ще иде; няма да я чакам.
— Храна за конете да взема ли?
— Колко за едно хранене, довечера ще се върнем.
И пак продължаваха да ядат, а на някои чак очите изскачаха от умиление, лицата се червенееха и ситост изпълваше сърцата с топлина и с дълбока радост. Ядяха полекичка и нарочно се тъпчеха, за да погълнат по възможност повече и по-дълго да изпитват тия сладости. Едвам когато Ханка стана, другите започнаха да се понадигат от чиниите с добре натъпкани стомаси, а Петрек и Витек си занесоха в конюшнята, каквото им беше останало.
— Приготви веднага конете! — нареди Ханка и като натъкми за мъжа си една торба със светено, дето едвам можеше да я повдигне, взе да се облича за път.
Конете вече чакаха пред къщи, когато долетя запъхтяна Ягустинка.
— Откога съм те зачакала!…
— Хапнахте ли си вече светено? — въздъхна жално тя, като поемаше с нос.
— Ще се намери и за тебе, седни да си хапнеш нещичко…
То се знае, че нямаше нужда да канят повторно изгладнялата сирота. Тя се нахвърли като вълк върху ястието и помете всичко, каквото й бе сложено.
— Знаял си е дядо господ защо е създал прасляка! — шепнеше тя, като си похапна. — Чудно е само, че му позволяват, докато е жив, да се върдаля из калта, а като умре, по-обичат с водка да го квасят! — пускаше тя смешки по своя обичай.
— Пий наздраве, па бързо, че окъсняхме.
И докато види човек, заминаха. Ханка вече от колата поръчваше на Южка да не забравя баща си, та момичето веднага наситни от светеното в чиния и му занесе. Той нито се обади на приказките й, нито я погледна дори, но лакомо изяде всичко, каквото му втикна в устата, и както винаги, гледаше непрекъснато с мъртъв поглед. Може би и повече би изял, но на Южка й омръзна и тя изскочи вън да гледа как току-речи от всяка къща излизаха с коли и пеши натоварени с торби жени; петнайсетина каруци се поточиха към града, а покрай изкопите на пътя отиваха облечени с червено и с вързопи на рамо жените.
Когато заглъхна и последният тропот от колите, в селото настана чудна печална тишина и пустота; денят се повлече бавно, глухо мълчание зацари из улиците — нито обикновените по такова време разговори, ни песни, ни хора, само дето татък покрай вира се щураха деца и замеряха с камъни по гъските.
Слънцето се издигаше и заливаше със светлина света, топлина наставаше, та вече и мухи забръмчаха по стъклата, обезумели от радост ластовици прорязваха прозрачния въздух, вирът светеше в пламъци, а дърветата, сякаш облени в зеленина, блестяха от свежест и разливаха медена миризма. Откъм обширните, плувнали в лазур полета понякога полъхваше възхладен, пропит с дъх на пръст и с чуруликане на чучулиги ветрец; по целия свят се носеше пролетна тиха наслада, а откъм едвам видимите в далечината, замъглени от слънчевия пожар села долитаха понякога мощни провиквания и гърмежи с пищови.
Само в Липци бе тъжно и жално като след погребение, пуснатият на водопой добитък се влачеше на воля по улиците, чешеше се о дърветата и поревваше към раззеленелите се поля. Бяха пусти и портите на дворищата и само тук-там пред разтворените къщя някои се припичаха на слънце до белите стени, а някъде на отворените прозорци се решеха момичета и насядали по праговете бабички пощеха децата.
И така си течеха часовете в сънна и печална тишина, понякога вятърът разлюляваше дърветата, та зашумяваха тихичко, навеждаха се към къщите и сякаш плахо назъртаха в празните стаи, или ято врабци прелитаха с врява от градините на пътя, или пък се разнасяха откъслечните гласове на децата, които отпъждаха враните от малките пилета.
Божичко мой, не беше тъй други години на този ден!…
Слънцето се качваше вече към пладне над комините, когато Рохо дойде у Боринови, видя болния, поприказва си с децата и седна пред къщи на слънце. Той попрочиташе нещо в една книга и внимателно следеше по улиците. Не след много дойде жената на ковача с децата си, посети баща си и приседна пред къщи.
— Човека ти у дома ли си е? — попита след малко Рохо.
— Не е!… Отиде с кмета, в града.
— Цялото село е там днеска.
— Ами да се позарадват на светено, клетите.
— Ти не отиде ли с майка си? — попита той Ягна, която излизаше.
— Каква работа имам там! — И тя излезе на портата, като поглеждаше печално към полето.
— Нов вълненик е облякла днеска! — пошепна с въздишка Магда.
— Маминия, не го ли познаваш, а? И коралите всички е накачила, па и ония големите кехлибари, и те нали от мама останаха! — обясняваше нажалено Южка. — Само забрадката й си е нейна…
— Така си е, толкова дрехи останаха от сирота мама, на нас тате не позволи да ги барнем, а всичко даде на нея да носи и да се перчи сега…
— Ами, па още и одумва понякога пред Настка, че били изгнили и се вмирисали…
— Дано дяволско лайно й замирише, дано!
— Само тате да оздравее, веднага ще му кажа за коралите, пет дълги като камшици върви бяха останали и като най-едрия грах!
Магда не се обади повече; тя въздъхна тежко и запоска най-малкото си дете. И Южка още в същия миг се запиля по селото, Витек пред конюшнята майстореше още нещо около петлето, децата пред къщи се гонеха с кучетата пред очите на Вилица, който ги пазеше като квачка, а Рохо сякаш бе задрямал.
— Свършихте ли полската работа?
— Само картофите сме посадили и граха посяхме.
— Други и толкова не са свършили!
— Ще стигнат и те; казваха, че ще пуснат мъжете къде Томина неделя.
— Кой е бил този многознайник?
— Мнозина казваха в черква! Козеловица се кани да иде да се моли на дворянина…
— Щура, да не би дворянина да ги държи в затвора?
— Да рече там, може и да ги пуснат…
— Казва той неведнъж, но не помогна…
— Само да иска, ами не ще, защото го е яд на Липци, казва човека ми… — Тя прекъсна изведнъж и наведе смутеното си лице над главичката на детето, стисната между, коленете й, та Рохо напразно чакаше да рече нещо повече.
— Кога се кани да иде Козеловица? — попита той заинтересуван.
— Още сега след пладне…
— Това ще й остане, дето ще се проветри малко и друг въздух ще погълта.
Тя не отвърна нищо, защото тъкмо тогава свърна от пътя Яцек, дворянският брат, за когото казваха, че бил малко глупав, тъй като постоянно свирел с цигулка по кръстопътищата и под крайпътните кръстове и само със селяни се срещал. Той вървеше наведен с цигулка под мишница, захапал луличка със зъби, слаб, висок, с жълта брадичка и с живи очи. Рохо излезе да го посрещне. Трябва да се познаваха, защото тръгнаха заедно край вира и седяха дълго там на камъните, като си приказваха нещо тихичко; отдавна вече бяха звънили пладне, когато се разделиха. Рохо се върна пак пред къщи у Боринови, но беше някак натъжен и гледаше мрачно.
— Изпаднал господина, та едвам го познах! — обади се Билица.
— Познавахте ли се с него? — посниши Рохо гласа си, като поглеждаше към ковачката.
— Как не… Много, много лудории правеше той като млад… Какъв изгорник беше той за момите… ни една не пропусна във Воля… помня добре какви коне впрягаше… как живееше… помня… — казваше старият със заекване.
— Но и тежко наказание е получил за това, тежко! Ти ще си най-стария в селото, а?
— Ямброжи може да е по-стар, че откак го помня, той все стар си беше.
— Сам си казва, че смъртта го е забравила! — намеси се ковачката.
— Оная костеливата не забравя никого, само че го е оставила да се съсипе повече, защото е корав, разбира се… лъже на провала… разбира се… — заекваше тихо Билица.
Помълчаха дълго.
— Помня кога в Липци имаше всичко на всичко петнайсет къщи с имот — започна отново Билица, като протягаше нерешително ръка към Роховата табакера.
— А сега са четирийсет! — рече Рохо и му я подаде.
— И нови вече чакат да се делят, годината плодовита-неплодовита, народа всякога еднакво се размножава, истина… а земята не расте… още някоя година и няма да има за всички… — Той често закиха.
— А не е ли вече тясно в селото и днеска! — рече ковачката.
— Така си е, а като се изженят момчетията, за децата им и по една морга няма да остане, ами!…
— Тогава другаде трябва да идат! — забеляза Рохо.
— С какво ли ще тръгнат? С голи ръце да ловят вятъра ли?
— А немците не откупиха ли дворянския имот в Слупи и сега се селят… по шейсет морги на едно селище — казваше твърде тъжно Рохо.
— Истина… приказваха за това… ама немците са друг народ, учени са и богати, заедно с евреите търгуват и от хорската беда дебелеят… Я нека се заловят с голи тояги за земята като нашите селяни, не биха издържали и три сеитби… и земята, която са закупили. В Липци е тясно, народа се задушава, а онзи има толчави полета, че току-речи на угар си лежат… — и той посочи дворянските земи зад воденицата, които се простираха по хълма, дето се чернееха копи от лубиново сено.
— При гората ли?
— И тия току до нашите, само да ги купят, трийсет стопанства биха могли да си отмерят там като нищо… трийсет… ама ще ли да ги продаде дворянина, като не му трябват пари?… такъв богаташ…
— Какъв ти богаташ! Вие се за един грош като риба на сухо, та взема на заем от селяните и където му попадне. Евреите го душат за своето, дето са дали за гората, данъци има да плаща, на прислугата си не плаща, още за Нова година не са си получили платата, всякъде е задлъжнял, а отде ще вземе да ги даде, като властта му забрани да сече гората, докато не се погоди със селяните? Не, няма той да се задържи дълго във Воля! Казваха, че вече търси купувачи… — неочаквано се разприказва жената на ковача, но когато Рохо пожела да изтръгне нещо повече от нея, тя някак засече, откачи се как да е от него, свика децата си и си отиде.
— Много трябва да знае от мъжа си тая, ама я е страх да се отпусне… Така е то, съседната земя до нашата плодовита, ливадите два пъти се косят, то се знае… — мислеше си на глас старият, загледан в нивите при гората, дето зад копите се виждаха покриви на чифлишки сгради, но Рохо не слушаше, защото видя Козеловица, че се е спряла с други жени до вира, и забърза към тях.
— Хи… хи… разсипан дворянин… Божичко, харничко биха се настанили селяните… То се знае… друго село биха направили, ще се намерят ръце за това и гладни не би имало на земята… То се знае… — размечта се Билица, като ситнеше подир децата, защото бяха излезли чак на пътя.
Камбаните забиха за вечерня.
Слънцето вече клонеше към гората, дърветата хвърляха дълги сенки по улиците и на вира, а предвечерната тишина тъй притуляше света, че се чуваше далечното тропане на коли, птичите крясъци по припеците и тихото, трогателно свирене на органа в черквата.
А понеже някои вече се връщаха от града, по всички мостчета затропаха дървени обувки, всякой тичаше да чуе новините.
А след вечерня, по залез-слънце свещеникът отпътува по пътя за Воля. Ямброжи каза, че отивал на бал у дворянина, и веднага след като той излезе, органистови с цялото си домочадие отидоха на гости у воденичарските; Яшо водеше наконтената си майка и весело поздравяваше девойките, които назъртаха от портите.
Спусна се тих здрач на земята, слънцето залезе и зарите му се разливаха все по-широко, та половината небе бе залято от кървав огън, сякаш с жарава бе посипано; водите затлеяха кърваво, разгоряха се и прозорците, а от града пристигаха все повече коли и все по-шумни крясъци се вдигаха пред къщите.
Само Ханка не се виждаше още, но въпреки това пред къщи се носеха разговори и беше весело; при Южка бяха надошли връстничките й и като разчуруликани щиглеци бяха заели всичко пред къщи и се забавляваха с присмивки над Яшек Превратния, който дотърча след Настуша, макар че тя го пъдеше от себе си, защото си правеше сметка за друг. Южка ги черпеше щедро с яйчен кравай и колбаса.
Настуша държеше първенството като най-възрастна и защото най-много се подбиваше с момчето, че за нищо го не бивало, а пък се мислел за опасен ергенин. Тоя, облечен с шарени панталони и ново сако и с кривната над ухото шапка, бе застанал пред тях, прехванал се в кръста и казваше със смях:
— Трябва да ме почитате, че само аз съм ергенин в селото!
— Не бой се: още има кой да ситни след кравите!
— Хапльо такъв, бива те само да белиш картофи.
— На децата носовете да бършеш! — крещяха една през друга и избухваха в силен смях, но Яшек не се смути, цвъкна слюнка през зъбите си и рече:
— Не искам да знам за такива глупави дребосъчета като вас!… Още има да пасете гъските!
— Само до лани подскачаше зад опашката на кравата, а сега ергенин се смята…
— И всеки ден си губеше панталоните от бягане пред бика.
— Ожени се за Магда, дето слугува у евреина, че сте си лика-прилика.
— Гледа тя еврейските сополанковци, та и на тебе ще може да брише носа.
— Или за Агата, па ще я водиш по съборите — подхвърляха му с подигравка.
— Ба, само да пратя на някоя годежари, ще се обрече да иде чак на Ченстоховския манастир и всички петъци ще пости от радост! — отвърна той.
— Ами майка ти ще ти позволи ли, като й трябваш в къщи да й миеш гърнетата и да попипваш кокошките дали ще снесат! — извика Настка.
— Ама ще ме хване яд и ще ида при Мариша Балцерекова!
— Върви, Мариша вече те чака там с помия или с нещо по-лошо…
— Само като те види, и ще пусне кучетата.
— Па да си не изгубиш нещо по пътя! — изсмя се подире му Настуша и го подръпна за панталоните, тъй като дрехите му бяха възшироки.
— На дядо си ботушите износва.
— Жилетката му е от калъф на възглавница, дето са го разкъсали свинете.
Думите и смеховете хвърчеха като град, смееше се и той, па скочи да прегърне Настка, но някоя му препречи крак и той се просна колкото си беше дълъг до стената и не можеше да стане, защото постоянно го бутаха.
— Зарежете го, мари… — усмиряваше ги Южка, като му помагаше да стане, защото макар и да беше улав, но беше син на имотен селянин и й беше роднина по майка.
А после играха на сляпа баба.
Избраха Яшек да играе бабата, вързаха му очите, изправиха го срещу вратата пред къщи и се пръснаха като врабци с крясък на всички страни. Той ги погна с разперени ръце, като всеки миг се спотикаше в плетищата и стените; оправяше се по посока на смеховете, но трудно можеше да хване някоя, тъй като претичваха като ластовички покрай него и го побутваха в тичането си, та затънтя пред къщи, сякаш някой бе подгонил по буците на нива стадо жребчета, и из цялото село ехтеше.
Тишината вече се сгъстяваше, зарите догаряха по небето, а играта беше в разгара си, когато на двора избухна кокоши крекот.
Южка веднага се залетя натам.
Витек стоеше под навеса и криеше нещо зад себе си, а едно от Гулбасовите момчета се тулеше зад плуговете, та само главата му се белееше.
— Нищо, Южо, нищо… — шепнеше Витек смутено.
— Кокошка сте натиснали… перушината още хвърчи…
— На един петел отскубнах малко от опашката, че ми трябваше за моето пиле. Ами не е нашия петел, не е, Южо! Гулбасовчето го донесе отнякъде… негов…
— Дай да видя… — рече тя строго.
Той пусна под краката й полужива птица със съвсем изскубани пера.
— Наистина не е нашия! — рече тя, като не можа да го познае. — Я ми покажи своята дяволия.
Той изнесе на светлото вече съвсем готовото петле: издялано беше от дърво и облепено с тесто, в което бяха набучени пера, та изглеждаше като живо, защото имаше надяната на пръчка и истинска глава с човка.
То стоеше на червено боядисана дъсчица, тъй сполучливо натъкмена към малка количка, че щом Витек потегли дългото процепче, петлето почна да танцува и да разперва криле, а при туй Гулбасовчето изкукурига, та чак кокошките от върлините се обадиха.
— Господи, в живота си такава дяволия не съм видяла! — И тя приклекна до него.
— Хубаво ли е, а? Догодил съм го, а, Южо? — шепнеше той с гордост.
— Сам ли направи всичко? Ти ли го измисли?
Тя не можеше да му се начуди.
— Сам ами! Йендрек ми донесе само живия петел… сам, Южо!…
— Та то като живо се движи, макар че е от дърво. Покажи го на момичетата!… Колко има да се чудят!… Покажи го, Витек!
— Не, утре ще ходим на дингус с него по селото, тогава ще го видят. Няма още клетка, за да не хвръкне.
— Нагледай кравите, па ела в къщи да го правиш, там е по-видело…
— Ще дойда, само че имам още една работа по селото…
Тя се върна пред къщи, но момичетата бяха свършили играта и вече се разотиваха, защото наставаше нощ и по къщите запалиха лампите; тук-там по небето се показваха вече и звезди и вечерен хлад полъхна откъм полето.
Всички жени вече се върнаха от града, а Ханка не идваше.
Южка приготви сита вечеря: борш с колбаси и залети с мазнина картофи. Тя запринася на пейката, защото Рохо чакаше, децата скимтяха от глад, Ягна час по час назърташе в стаята, а Витек току-що се примъкна и приклекна пред чиниите, които дигаха пара. Беше някак странно зачервен, яде малко и лъжицата тракаше по зъбите му, така му трепереха ръцете, и още си недоял, пак изтича навън.
Южка го хвана на двора пред кочината, като вземаше от чебърчетата с храната на свинете и я слагаше в полата на дрехата си. Тя настояваше да й каже за какво му е.
Той извърташе и лъжеше, но най-сетне си призна:
— Взех си от свещеника щъркела!
— Божичко, света Богородичке! Ами не те ли видя някой?
— Не. Свещеника заминал, кучетата отишли да ядат, а щъркела беше пред къщи! Мачуш видял и долетя да ми каже! Увих го с Петрековия клашник да не ме клювне и го занесох в скривалището! Само на никого да не си казала, моя златничка! След две-три недели ще го доведа в къщи, ще видиш как ще се перчи на входа и никой няма да го познае. Само да ме не издадеш!
— Ех, кога съм те издала! Чудя се само как си се решил, божичко!
— Взех моето си! Казах, че няма да го оставя, и си го взех… За това ли го опитомих, та други да му се радват, ами… — пошепна той и полетя някъде към полето.
Не след много се яви пак и седна с децата пред огнището, за да довърши петлето си.
А в къщи стана някак сънно и тъжно. Ягуша се прибра в стаята си, Рохо стоеше пред къщи заедно с Билица, който вече заспиваше, тъй силна дрямка го беше налегнала.
— Върви си у вас, че те чака господин Яцек! — пошепна му Рохо.
— Мене ли чака… господин Яцек… ей сега, отивам… мене ли?… Я виж, я виж — заекваше той слисан, вече съвсем разбуден, и тръгна.
А Рохо остана пред къщи и шепнеше молитва, загледан в нощта, в ония неизгледни небесни далнини, където чак пращеше от звездни трепети, а ниско над земята се издигаше вече силно заостреният рогат месец и пронизваше мрачините.
Лампите по къщите гаснеха една след друга като склапяни от сън очи; наоколо се разливаше мълчание, проникнато от тихото трептение на листата и от глухото далечно плискане на реката. Само у Воденичарови още светеха прозорците, там до късно се веселяха.
У Боринови вече утихна, всички си легнаха да спят, като угасиха лампата, та само около наслаганите в огнището гърнета с вечерята се лъщяха въглени и щурец цвъркаше някъде в къта. Но Рохо все седеше вън и чакаше Ханка, докато най-после към полунощ затропаха копита по моста при воденицата и не след дълго каруцата пристигна.
Ханка беше много печална и мълчалива, та чак като повечеря и ратаят отиде да си легне при конете, той се реши да я попита:
— Видя ли мъжа си?
— Цял следобед прекарах с него! Здрав е и весел, каза да те поздравя… И другите мъже видях… ще ги пуснат, само че никой не знае кога… Бях и у оня, дето ще защищава Антек в съда.
Тя не казваше това, което бе паднало на сърцето й като камък, а само различни други неща, които не се отнасяха до Антек, докато изведнъж се разплака и макар че закри с ръце лицето си, сълзите протекоха през пръстите й.
— Ще дойда утре… почини си: много те е раздрусало… да не ти е станало лошо…
— Да бях пукнала, та да не страдам повече! — избухна тя.
Той поклати глава и мълком си излезе, а пред къщи сърдито взе да усмирява кучетата, които се бяха разлаяли по нещо, и ги подгони към колибата им.
Но Ханка, макар че веднага си легна при децата и че беше уморена, не можа да заспи. И как да заспи!… Нали Антек я посрещна като омразно куче… Изяде с охота светеното, взе двайсетината злоти, без да попита откъде ги има, и дори не се съжали над мъката й по този дълъг път!…
Тя му разказа що и как е в домакинството. Той не я й похвали, а напротив — за много неща ядовито я кореше… За цялото село разпитва, а за децата си ни зъб не обели… Тя отиде при него с вярно и любящо сърце, петимна за неговите ласки; нали венчана жена му беше и майка на неговите деца, а той дори галена дума не й каза, не я целуна, нито я попита за здравето… Като чужд й се показа и като чужда я поглеждаше, като слушаше без желание нейните приказки, та най-сетне тя не можа повече да говори, жал я задуши и сълзи я обляха, а на това отгоре той й кресна да не му идва с такива ревове. Божичко мили, как не умря на мястото си… И за тази тежка грижа около неговия имот, за непосилния труд, за всички нейни страдания — никаква отплата: нито една ласкава, нито една радостна дума!
— Божичко, погледни милостиво, помогни ми, че няма да изтрая! — охкаше тя и притискаше глава във възглавницата, за да не събуди децата, и всяка костичка у нея се тресеше от плач, от жалби, от унижение и от страшно чувство за несправедливост!
Тя не можа да си отпусне душата там при него, нито после при хората, та едвам сега се отдаваше на своето отчаяние, сега позволяваше на мъката да разкъса сърцето й и на горчивите си сълзи да текат.

 

* * *

 

А на сутринта, на втория ден на Великден, настана още по-ясен ден, само че повече окъпан в роса и в синкава омара, но по-слънчев и някак много по-весел. Птиците по-шумно пееха, а топъл вятър преминаваше по дърветата, та сякаш шепнеха тихичка молитва; хората по-бодро ставаха, разтваряха врати и прозорци и тичаха да погледнат божия свят, поръсените със зеленина градини, необхватните, озарени от пролет и цели разискрени от роса земи, потънали в слънце. Да погледнат полята, където полюлявани от вятъра есенници се стичаха към къщята като сиви развълнувани води.
Миеха се пред къщите, провикваха се през градините, тук-таме вече дим бухаше из комините, коне пръхтяха в конюшните, врати скърцаха, вода наливаха от вира, говеда отиваха на водопой, гъски крякаха. А когато удариха камбаните и силните им, стигащи до небето гласове загърмяха и се заразливаха по селото, по полята, по далечните гори, крясъците още повече се усилиха, сърцата забиха по-живо и по-весело.
Момчетата вече тичаха с църкала и си правеха дингус — пръскаха се по обичая с вода или пък, скрити зад дърветата покрай вира, обливаха не само минувачите, ами и всеки, който се подадеше на прага си, та дори и стените бяха измокрени и локви се сивееха пред къщите.
Закипяха улиците и дворищата; врясъците, смеховете и гонениците все повече се усилваха, защото и момичетата лудуваха не по-малко, като се обливаха помежду си и се гонеха из градините, а понеже между тях имаше и много моми, те скоро надделяха на момчетата и ги разгониха на всички страни. Така се бяха разлудували, че и Яшек Превратния, който се бе затаил с една пожарникарска помпичка, за да опръска Настка, го нападнаха Балцерековите моми и цял го заляха с вода, на това отгоре го бутнаха и във вира за посмешище…
Но ядосан от обидата, че момите му надвиха, той извика на помощ Бориновия ратай Петрек и така хитро издебнаха Настка, докато я пипнаха, отвлякоха я до кладенеца и тъй здраво я окъпаха, че тя пищеше до небето… После взеха при себе си и Витек, и Гулбасовото момче, и някои по-големи, хванаха Мариша Балцерекова и такава баня й направиха, та майка й долетя с тояга да я отърве; притиснаха и Ягна и я нацапаха хубаво, не пропуснаха дори Южка, колкото и да им се моли, та тя отърча с рев при Ханка.
— Оплака се, а й е драго, очите й святкат за лудории!
— И мене лудаците до кости ме измокриха! — оплакваше се весело Ягустинка, като влизаше в къщи.
— Нима ще пропуснат някого тия обесници! — вайкаше се Южка, като се преобличаше в сухи дрехи, но въпреки страха си тя пак излезе пред къщи, тъй като по улиците чак гърмеше от гоненици и селото се тресеше от крясъци; момчетата едва не бяха побеснели от радост: те вървяха на цяла тълпа и погваха с църкалата си който им попаднеше, та помощникът трябваше да ги разгони, защото от тях хората не можеха да се покажат навън.
— Нещо не ти е добре от вчера? — шепнеше на Ханка Ягустинка и сушеше гърба си пред огнището.
— Как не, друса се в мене и все ме рита, притъмнява ми…
— Легни си. Трябва да разпариш конопено семе и да пиеш! Стреснала си се вчера! — загрижи се тя твърде, но понеже замириса на пържена колбаса, седна и тя с другите да закуси и гледаше лакомо за по-голямо парче.
— Ела си вземи и ти, господарко; с глад здраве не се поправя…
— Месо ми се в уста не туря; чай ще си сваря.
— Не е лошо, ще ти промие червата, но да си сгрееш водка с нещо тлъсто и с миризми, па да пиеш, по-скоро ще ти помогне.
— Истина, такива лекове умрял човек биха свестили… — засмя се Петрек, който бе седнал до Ягуша, поглеждаше я в очите, услужливо й подаваше всичко, каквото погледнеше тя, и все я заприказваше, но понеже тя не му отговаряше, той започна да разпитва Ягустинка за Матеуш, за Стахо Плошковия и за други.
— Как не, всичките ги видях, все на едно място са, а пък стаите им същи дворянски: високи, светли, с дъсчен под, но с желязна паяжина по прозорците, да не им се прииска да поизлязат на разходка. Па и хранят ги добре. На обед им донесоха чорба от грах, опитах я: като че ли сготвена с вехти ботуши и запържена със смазка от колата. Втора порция — пържен булгур от просо им сложиха… ех, и Лапа би вдигнал заден крак на него и не би го подушил дори. Хранят се от свое, па който си няма пари, с молитва подслажда яденето си — разказваше тя подигравателно.
— Скоро ли ще вземат да ги пущат?
— Казваха, че на Томина неделя някои ще се върнат! — шепнеше Ягустинка тихо, като поглеждаше тревожно към Ханка, а Ягна сякаш нещо я повдигна от мястото й: тя избяга от стаята още несвършила да яде и старата заговори за Козеловица.
— Върнаха се късно и с празни ръце, само дето им се малко поразкарало от изядените колбаси и се понагледали на чифлика! Казваха, че другояче миришело там, не като нашите колиби!… Дворянина им казал, че никому нищо не можел да помогне, защото то е вече работа на комисаря и на властта, па и да би могъл, не би се застъпил нито за един липченин, защото заради тях той бил най-много ощетен! Знаете, че са му забранили да продава гората, а търговците сега го разтакат по съдилища. Както казват, много псувал и викал, че щом и той ще тръгне по просия зарад селяните, тогава чума да измори цялото село!… И Козеловица още от заранта ходи по къщите да разправя това и се заканва с отмъщение.
— Шура, какво ще му направи със заплашване!
— Море знае ли човек кой кому ще намери слабото място някога, па ако ще би да е той и най-проклетия… — Тя прекъсна и скочи да прехване Ханка, която сполитна към стената.
— Господи! Да не би да дойде без време — пошепна тя изплашена, като я потътра към леглото, защото премаля на ръката й. Капки пот избиха по покритото с жълти петна лице на Ханка. Лежеше тя и едва дишаше, а старата я разтриваше с оцет по слепите очи и чак когато й подложи хрян под носа, Ханка дойде на себе си и отвори очи, само малко бе замаяна.
Другите се разотидоха по своята работа, остана само Витек и като издебна сгоден случай, започна да се моли на господарката си да го пусне да ходи с петлето.
— Върви, само че да не си изцапаш дрехите и добре да се държиш! Вържи кучетата, да не би да хукнат след вас по другите села! Кога ще тръгнете?
— Веднага след черква.
Ягустинка пъхна глава през прозореца и попита:
— Къде са кучетата, Витек? Изнесох им да ядат. Мамя ги, а няма ни едно!
— Истина, и отзарана ги нямаше в обора! Лапа! Бурек! На`, тука! — мамеше ги той, като изтича пред къщи, но те не се обадиха.
— Трябва да са отишли низ селото, че Клембовата кучка се бесува… — обади се той.
Никому не бе дошло на ум да мисли къде са се дянали кучетата — това често се случваше. По едно време Южка чу някъде из двора глухо скимтене, но като не намери там нищо, изтича в градината, защото помисли, че Витек се разправя с някое чуждо куче. Почуди се, че не видя и там нищо: градината беше празна и скимтенето утихна; но на връщане се натъкна на Бурек, който лежеше мъртъв до страничната стена — главата му беше смазана.
Такъв писък нададе тя, че се струпаха всички.
— Бурек утрепан! Навярно крадци!
Тревога лъхна над тях.
— Не ще да е друго нещо, во имя отца и сина! — викна Ягустинка, като видя в същото време куп изхвърлена пръст и голяма дупка под долните греди на стената.
— Подкопали са в килера на тате!
— Такава дупка, цял кон да се промъкне!
— И в дупката е пълно с жито.
— Божичко, може още да са там разбойниците! — закрещя Южка.
Спуснаха се към Бориновото отделение, Ягуша вече я нямаше там, само старият лежеше с лице към стената, а във винаги мрачния килер сега беше видело, през дупката нахлуваше светлина, та лесно забелязаха как всичко беше разбъркано като боб и зеле, разпиляно жито и смъкнати от прътите дрехи се търкаляха по земята. Дори и пасма прежда и вълна имаше изкъсани и разбъркани там. Не можеше веднага да се разбере какво липсва.
Но Ханка веднага разбра, че това е работа на ковача и пламна в огън при мисълта, че ако се бе забавила още един ден, той щеше да намери парите и да ги вземе… Тя се наведе над дупката, като скриваше от другите доволството си и проверяваше нещо под елечето си.
— Дали не е изчезнало нещо от обора? — рече тя, като че ли сепната от подозрение.
Добре, че никъде нищо не бе изчезнало.
— Вратите бяха добре затворени! — обади се Петрек и скочи веднага в картофената яма, отвали от входа й грамадния вързоп сено и измъкна скимтящия Лапа.
— Разбира се, че крадците са го хвърлили там, но чудно е как такова зло куче се е дало…
— И никой през нощта не е чул лаене!
Известиха на помощника за станалото и в един миг се разчу из селото, та дотърчаха да видят, да се възмущават и да обсъждат. Градината се напълни с хора, натискаха се като пред изповедница, всеки втикваше глава в дупката, казваше си думата и внимателно разглеждаше Бурек.
Пристигна и Рохо и успокои разплаканата и разпискала се Южка, която разправяше на всеки поотделно как е било, после отиде при Ханка, легнала пак в леглото си, но някак много по-спокойна…
— Уплаших се да не си се стреснала от това! — започна той.
— Ех… нищо, слава богу, не е взел… Много късно е дошъл… — понижи тя гласа си.
— Сещаш ли се кой е?…
— Главата си бих дала, ако не е ковача.
— Навярно нещо съгледано е търсил.
— Разбира се, но му се изплъзна от ръцете, само на тебе казвам…
— То се знае, трябва да го хванеш на мястото или свидетели да имаш… Тц, тц, какво човек не прави за парата!…
— Дори и на Антек не казвай, драги Рохо! — молеше го тя.
— Знаеш, че не съм такъв, дето изказва доверени работи, а по-лесно е да убиеш някого, отколкото да го родиш. Знаех, че е измамник, но за такова нещо не бих могъл да кажа.
— Той може и най-лошото да направи, знам го аз добре него…
Дойдоха кметът и помощникът и започнаха да оглеждат подробно, като запитваха Южка за всичко.
— Да не беше в затвора Козела, бих си помислил, че е негова работа… — шепнеше кметът.
— Тихо, Петре, че Козеловица идва насам — смушка го помощникът.
— Изплашили са се, защото като че ли нищо не са отмъкнали.
— Ами ще трябва да се извести на стражарите… нова работа ни отвориха тия дяволи, човек и празниците не може спокойно да прекара…
Помощникът внезапно се наведе и вдигна един окървавен железен прът.
— С това са утрепали Бурек!
Желязото мина от ръка на ръка.
— Това е желязо, от което коват зъбци за грапи.
— Може и от Михаловата ковачница да са го откраднали.
— Ковачницата още от петък е затворена.
— Трябва да се попита ковача дали му е изчезнало такова желязо.
— Може да са го откраднали, може и със себе си да са го донели, кмет ви говори тука, а ковача не е у дома си, па какво ще правим, това си е наша работа с помощника! — извиши кметът глас, като кресна да не се трупат без работа и да си вървят по домовете.
Никой не се уплаши от него, но понеже беше време за черква, скоро се разотидоха, па и другоселци вече се точеха като гъски покрай плетищата и каруци все по-често трополяха по моста.
А когато си отидоха всички, Билица се измъкна в градината и почна да оглежда кучето си, да го кара да стане и да му приказва тихичко.
И къщата опустя, отидоха на черква. Само Ханка остана в постелята, като повтаряше молитви и мислеше за Антек, а понеже беше тихо, че старият бе извел децата на пътя, тя заспа дълбоко.
Настана вече пладне, хубаво се затопли и беше тъй тихо, че дори песните на богомолците се носеха навън и бръмчеха по прозорците на къщите. Камбаните вече биха «со страхом божим», а тя още спеше. Събуди я тропотът на колите по изровения път, защото беше обичай на втория ден на Великден да се надпреварят кой пръв ще стигне у дома си, та натъпканите с хора коли на другоселците и шибаните с камшици коне току се мяркаха през дърветата. Тъй силно препускаха, че къщата се тресеше и всичката врява от тропот и смехове прелетя като вихър.
Тя понечи да подстане и да види, но домашните си идеха и Ягустинка взе да шета около обеда и да разправя колко много свят бил надошъл, та и за половината нямало място в черквата, че били дошли и всичките дворяни и че след служба свещеникът свикал по-личните другоселци в ризницата и се съвещавал нещо с тях, а пък Южка разправяше за дворянките как били пременени.
— Знаете ли, госпожиците от Воля ей такива трътици носят отзаде си, като някои мисироци кога разперят опашки.
— Със сено се тъпчат там или с парцали — поясни старата.
— А пък прещипнати в кръста като оси, току-виж, че се прекъснали, не можеш да познаеш къде си дяват коремите… Отблизо ги разглеждах.
— Къде ли? Под корсетите ги притискат. Една от чифлика, дето беше слугиня в дома на молдицкия дворянин, ми казваше как някои дворянки гладуват и нощно време се пристягат с пояси, само и само да не надебелеят. Такава им е модата на дворяните, всяка госпожа да изглежда тъничка като притка, само отзаде издута.
— У селяните пък е другояче, момците се присмиват на гърчавите.
— Как да не се присмиват! Хубавата мома трябва да е като грудка, разраснала навсякъде, та като се долепи човек до нея, да е като до гореща печка… — рече Петрек, вгледан в Ягуша, която вдигаше грънците от огнището.
— Я го виж ти, хубостника му, остана без работа някой ден, понаяде се мръвки и гледай сега какво му е дошло на езика! — сгълча го Ягустинка.
— Като се е засилила да работи, чудно, че не й се разпори вълненика…
Той искаше още нещо остроумно да каже, но Доминиковица дойде да прегледа Ханка, та го изпъдиха навън.
Скоро сложиха и обеда пред къщи, понеже бе топло и слънце грееше. Младичка зеленина полъскваше, полюляваше се тихичко на клончетата и трепкаше като пеперудки. Из градините се разнасяше птичи цвъркот.
Доминиковица забрани на Ханка да се мести от леглото и понеже веднага следобед дойде и Веронка с децата, сложиха пейка до леглото й. Южка донесе от светеното и бутилка с водка и медовина, защото Хануша, макар че малко й се свидеше, но достойно, по господарски посрещаше и сестра си, и съседките, които според обичая започнаха една по една да идват на гости, да я посъжалят, да си посръбнат водка, да си позасладят по-свободничко с кравай и да си сприкажат разни съседски работи, главно да си побъбрят за подкопаването под стената на килера.
Домашните пък се припичаха пред къщи и си приказваха с хората, които постоянно идваха в градината и разпалено говореха за незаровената дупка, понеже кметът бе забранил да я запушат, докато не дойдат писарят и стражарите.
Тъкмо Ягустинка разправяше това, неизвестно кой път днес, откъм двора изскочиха на улицата момчетата с петлето. Водеше ги Витек, пременен хубаво, дори с Бориновите ботуши и каскет, накрехнат яко настрана. Редом с него вървяха Мачуш Клембов, Гулбасовчето, Йендрек, Куба — синът на Гжеля Кривоустия и други. В ръцете с тояги и с торбички през рамо, а Витек криеше под мишница Петрековата цигулка.
Излязоха наперчени на пътя и тръгнаха най-напред у свещеника, защото други години момците все тъй започваха. Влязоха смели в градината пред жилището, наредиха се и подадоха напред петлето. Витек засвири с цигулката, Гулбасовчето захвана да върти дяволията и да кукурига и всички затупаха с тояги и с крака като съпровод и запяха пискливо в един глас:

 

Дошли сме тук на дингуса!
И пееме за Исуса,
за Исуса, за Мария —
подарете, домакини!…

 

Пяха те дълго и все по-смело и по-силно, докато свещеникът излезе и им даде по едно десетаче, похвали петлето и ги изпрати ласкаво…
Витек чак се изпоти от страх да не заприказва за щъркела, но изглежда, че свещеникът не го позна между другите, а се върна в стаята си и им изпрати по слугинята по парче от сладкия кравай, та те му дръпнаха от благодарност още една песен и потеглиха към органистови.
След това навестяваха другите къщи заедно с цяла тълпа разкрещели се деца, които тъй се блъскаха, че трябваше да пазят петлето да не го повредят, защото всяко искаше да пипне перата му и да повърти дръжката.
Начело беше Витек, той ги водеше и за всичко следеше: с крак им даваше знак да запяват, а с лъка на цигулката показваше къде да извиват по-тъничко и къде по-дебело; нему даваха и подаръците. И тъй гордо и шумно вървяха, че песните им и съпроводът на цигулката се чуваха по цялото село; хората много се чудеха, че такива малчугани, едва израсли над земята, пък се залавят като големи момци.
Беше вече към залез, позачервеното слънце се промъкваше над горите, по синьото небе като неизброимо стадо гъски се носеха бели облачета, нейде високо вееше вятър и клатеше върховете на ръждивите тополи, а по селото ставаше все по-многолюдно и все по-шумно от разговори: по-старите си приказваха пред къщите, насядали по праговете, момичетата лудуваха покрай вира или хванати през кръст се носеха насам-натам, пееха песнички, сновяха като червени макове или латинки между дърветата и се отразяваха във водата като в огледало; децата тичаха с дингусарите, а други вървяха по междите из полето.
Камбаните вече биеха за вечерня, когато дебелата Плошковица, като споходи най-напред Борина, влезе при Ханка.
— Бях при болния. Божичко, лежи си, както си лежеше… Заприказвах му, а той нито ме погледна. Слънцето му свети в леглото, той го граби с пръстите, като да иска да го хване в ръка, като малко дете посяга да го лови! Просто да плаче човек, какво стана с него! — казваше тя, като сядаше при леглото, но гаврътна чаша и както другите посягаше към резените кравай. — Навярно яде вече, чини ми се, че се е пооправил?
— Хубаво яде, може и на добре да върви!…
— Момчетата отидоха на Воля с петлето! — зачурулика Южка, като влезе, но щом съзря Плошковица, излезе при Ягуша пред къщи.
— Южо, време е да видиш добитъка! — викна Ханка.
— То се знае, празници като празници, ама работата не чака! Бяха и у нас с петлето… Бива си го вашия Витек! По очите му се вижда, че е добро — рече Плошковица.
— Ех, кога е за дяволии, пръв е, ама за работа с остен трябва да го буташ!
— Да ти кажа, навсякъде все едно зло са слугите. Воденичарката ми се оплакваше от слугините си, че и половин година не може да ги държи.
— Бързо си и бебета спечелват там… Пресния хляб помага!
— Хляб като хляб, но ту ратая свърши това, ту сина, оня от класовете, дойде си на отпуска, а казват, че и воденичаря на никоя не прощавал… та затова е мъчно да изкарат до година. Истина, то и слугите се държат на големо… Ето, моето момче, дето сме го взели гъските да пасе, че нали си нямаме мъжко у дома, не ме бръсне за слива и иска мляко да му давам надвечер да яде! Къде се е чуло това! — разправяше Плошковица.
— Имам и аз ратай, та знам какви са, но трябва всичко да търпя, че ще ме остави в най-голямата работа и тогава какво да започна без него с толчав имот!
— Дано само някоя не ти го прелъже — рече тя по-тихо.
— Ти да не знаеш нещо? — разтревожи се силно Ханка.
— Подочух нещо отстрана… може да лъжат, та да не разправям. Ех, дрън-дрън! А защо ли дойдох? Обещаха някои да дойдат да си поприкажем, сироти, та ела и ти… ами как, Бориновата снаха да не бъде, когато най-първите жени се събират.
Мазнеше се тя, но Ханка се извини със слабостта си, а което беше право, усети се малко пияна.
Недоволна от отказа, Плошковица отиде да кани Ягна.
Но и Ягуша отказа, че била обещала вече да иде с майка си някъде другаде…
— Иди, Ягно, иди, домъчняло ти е за мъже, а пък у Плошковица барем Ямброжи може да поназърне или някой просяк и все ще замирише на панталони… — шепнеше си седналата до стена Ягустинка.
— Пък и ти все своята си знаеш, ще кажеш на човек дума, та ще го заколиш…
— Весело ми е, та ми е драго да кажа всекиму, каквото му трябва! — подбиваше се тя.
Ягуша скочи сърдито и излезе на пътя, като се оглеждаше безпомощно и едва въздържаше плача си. Истина, че страшно й беше омръзнало!
Какво от това, че навсякъде беше празник, че хората гъмжеха по улиците, че смехове и крясъци се носеха над селото, че дори по сивите ниви се червенееха жени, а някъде и песни звънтяха?… — На нея й беше тъжно и някак тъй мъчно, та не можеше вече да изтрае. От самото утро нещо тъй я терзаеше и не й даваше мира, та се рееше по познати, по улиците, на полето излизаше и дори близо три пъти се преоблича — всичко напразно, и това не помогна: нещо все повече я тласкаше да полети нанякъде, нещо да върши, да търси нещо…
Тя и сега стана и отиде чак по тополовия път: вървеше загледана в червения кръг на снишилото се над горите слънце, вървеше през праговете от сенки и светлини, които залезът хвърляше от дърветата.
Лъхна я хладината на мрака, а тихото затоплено дихание на полята я проникваше цяла с приятен трепет; откъм село долитаха все по-тихи разговори, а отнейде си вятърът донасяше провлечен глас на цигулка, който се залавяше за сърцето като някоя отрупана със златиста роса бръмчива паяжина, разгъната в тихото пърхане на тополите, в плъзналата вече из браздите и задебнала в тръновите храсти мрачина.
Вървеше тя напред, без да знае какво и накъде я носи.
Въздишаше дълбоко, понякога разперваше ръце, понякога безпомощно се спираше и оглеждаше с пламнали очи, сякаш търсеше за какво да закачи измъчената си душа, но вървеше по-нататък и нижеше слаби и неуловими мисли като ония светли нишки по водата, които не могат да се хванат, защото мътнеят и се изгубват в сянката на реката. Гледаше тя в слънцето, без нищо да види, а редиците тополи, които се навеждаха над нея, й се струваха като смътни спомени… Само себе си тя чувствуваше силно, както и това, че нещо я разкъсва до болка, та й идеше да крещи, да плаче, че я подема някъде и би се заловила за ония полетели към запад птици и би хвръкнала накрай света. В душата й се набираше някаква тъй парлива сила и тъй пълна с плач, че сълзи пълнеха очите й и огньове се разливаха по тялото й. Тя късаше лепкавите израстъци на тополите и разхлаждаше с тях пламналите си уста и очи…
Понякога сядаше под някое дърво и свита, опряла лице на длани, потъваше безпаметно в себе си, като се притискаше до дънера, протягаше се и едвам дишаше…
Сякаш пролетта запяваше и в нея своята гореща песен, та и в нея нещо бушуваше и нещо ставаше, както става напролет в тия хлебородни ниви още под угар, както пее в дръвчетата, опиянени от силата на растежа, и както избуява навред, когато изгрее първото слънце…
Тя цяла трепереше, очите й пареха, а отмалелите й крака се огъваха безволно и едвам се държеха. Идеше й да плаче, да се смее, да се търкаля по избуялите меки и окъпани в хладна бисерна роса жита, ту пък я обземаше безумно желание да скочи в тръните, да се промъква през бодливи шубраци и да усети дивата и сладка болка от дращене и блъскане.
Изведнъж тя свърна назад и като чу звуци на цигулка, залетя се нататък. Хей, така се завъртяха в нея тия звукове, обзе я такава омайна сладост, че би се втурнала да танцува в навалицата на гръмналата кръчма, в тълпата, дори в пиянство, па ако ще и съвсем да се погуби, хей!…
По пътеката от гробищата към тополовия път, обляна цяла от червения пожар на залеза, вървеше някой с книга в ръка и се поспирваше под белите брезички.
Беше Яшо, синът на органиста.
Тя искаше да го погледа иззад дърветата, но той я видя.
Не успя да побегне дори, краката й сякаш зараснаха за земята, не можеше и очите си да откъсне от него; той се приближаваше усмихнат, между червените устни бляскаха зъбите му, беше строен, висок и с бяло лице.
— Като че ли не ме позна, Ягушо!
Чак сърцето й се сви от този глас.
— Как да не съм те познала!… Само че господин Яшо сега е такъв елегантен, такъв се е променил…
— Разбира се, годините си вървят… Да не си била у някои тук по края на разговор?
— Тъй само си се разходих, нали е празник. За божиите работи ли е? — пипна тя нерешително книгата му.
— Не е, за далечни страни и морета разправя!
— Божичко, за морета! Ами тия картинки не са ли свещени?
— Виж! — поднесе той книгата под очите й и показваше.
Стоеха рамо до рамо, неволно притискаха бедрата си и докосваха ниско наведените си глави. Понякога той й обясняваше и тя вдигаше пълните си с почуда очи, та го поглеждаше, като не смееше да диша от вълнение и все повече се притискаше, за да види по-добре, защото слънцето се беше спуснало вече зад гората.
Изведнъж той цял изтръпна и се поотмести.
— Мръква се вече, да си вървим! — пошепна тихо.
— Да вървим!
Вървяха мълчаливо, почти покрити от сенките на дърветата. Слънцето зайде, синкава мрачина се носеше над полята, зари нямаше днес, само дето се виждаше между дебелите дънери на тополите златисто отражение по небето.
Светът угасваше.
— И всичко истина ли е, дето е показано там? — рече тя и се спря.
— Всичко, Ягушо, всичко.
— Божичко, такива големи води, такива светове, та не може човек да повярва.
— Има ги, Ягушо, има ги! — шепнеше той все по-ниско, като я поглеждаше тъй отблизо в очите, че тя затаи дъха си, тръпки я побиха, изпъчи гърди и чакаше да я прегърне и притисне към дървото, дори ръцете й се разтвориха и беше готова да му се отдаде, но Яшо бързо се отдръпна.
— Трябва да бързам, лека нощ, Ягушо! — И той затича към дома си.
Тя остана дълго време, без да може да се мръдне от мястото си.
— Урочаса ли ме, или какво! — мислеше си тя и се мъкнеше тежко. Главата й бе някак мътна, нещо я караше да се протяга.
Мръкваше се, тук-там запалваха лампи, а из кръчмата се носеше музика и неразбрани разговори.
Тя назърна през прозорчето в осветената стая на кръчмата: насред стоеше господин Яцек и енергично свиреше с цигулката си, а пред тезгяха се клатушкаше Ямброжи и кресливо разправяше нещо на едни беднячки, като посягаше често към чашата.
Изведнъж някой я прегърна яко през кръста, та тя извика, изви се и се опита да се отърве.
— Придебнах те и няма да те пусна… ела да си пийнем малко… ела… — пошепна кметът, като не я пущаше, и я вмъкна през страничната врата в стаичката на кръчмата.
Никой не ги видя, защото беше почти тъмно вън и рядко някой минаваше по пътя.
Селото вече утихваше, разговорите замлъкваха, портите опустяваха, хората се разиждаха по домовете си, свършваха се празниците и дните на приятна забава. Делничното утро стоеше вече на прага и показваше острите си зъби в мрачините, та страх притискаше не една душа и нови грижи я връхлетяваха…
Селото заглъхна и потъна в печал, сякаш се прилепи повече към земята и се притули в онемелите градини; тук-там още седяха пред къщи, дояждаха светеното и тихо си приказваха. На друго място пък бързо се канеха да спят и припяваха молитвени песни.
Само у Плошковица беше многолюдио и шумно: бяха се събрали съседките й и разположили се на лавиците, приказваха важно помежду си. Кметицата седеше на първо място, а до нея пълната и устата Балцерековица разправяше нещо. Беше и слабата Шикорица, и вечно кресливата Бориновица, братова снаха на болния, и ковачката с най-малкото си още бозайниче дете, която разговаряше с набожната и тиха жена на помощника. Бяха и други по-първи от селото.
Седяха те горделиво и надути като квачки в полог, всички с празнични, богати вълненици, с кърпи, пуснати по липченска мода до половината на раменете, с чепци като бели дискове и гъсто набрани над челата, с щръкнали чак до ушите якички, по които всяка беше накачила всичките корали, каквито имаше. Хубаво се веселяха, лицата бързо червенееха и бликаха от доволство, оправяха внимателно вълнениците да се не измачкат и започнаха да сядат все по-близо една до друга, по-тихо да си приказват и да се одумват помежду си.
А когато дойде ковачът и каза, че се връща право от града, те вече се бяха доста развеселили. Той беше един устат, какъвто рядко ще се намери, па беше и пийнал малко и взе да измисля такива смешни работи, че те чак се превиваха от смях; къщата се тресеше, а той се смееше най-силно, та чак у Боринови се чуваше.
Веселиха се дълго, защото Плошковица на три пъти изпраща за водка у евреина.
У Боринови пък още седяха пред къщи. Ханка бе станала и седеше заедно с другите, загърната с кожух, тъй като стана хладно след залез.
Докато се виждаше през деня, Рохо им четеше от една книга, а Ханка неведнъж се вглеждаше наоколо и казваше тихичко на Южка:
— Я излез надникни към пътя…
Но нямаше никого и той чете, докато вечерта не замрачи земята, а после взе да разказва разни истории, защото им беше много интересно. Нощта ги обгръщаше, та едвам се открояваха върху бялата стена; вечерта ставаше тъмна и прохладна, звездите не бяха изгрели, глуха тишина притуляше света, само дето вода плискаше някъде и кучетата полайваха.
Натрупаха се накуп, тъй като Настка, Южка, Веронка и децата й, Ягустинка, Клембовица и Петрик бяха седнали почти в краката на Рохо, а Ханка малко по-настрана на един камък.
Разказваше той разни истории за полския народ или свещени разкази, или пък такива чудеса за света, че кой ли би ги разбрал и запомнил!
Тъй се бяха заслушали, та не смееха да дишат дълбоко, нито да мръднат от местата си, и с цялата си душа поглъщаха медените думи, както изсъхналата земя попива напоителните и топли дъждове.
А той, почти невидим за погледите, говореше с тих, тържествен глас:
— След зима настава пролет за всеки, който я чака в работа, молитва и готовност.
— Не падайте духом, защото онеправданите винаги ще победят.
— С пожертвувана кръв и с труд трябва да сеем човешко щастие и който е посеял, ще му се роди и жътва ще настане за него.
— Но който се грижи само за насъщния си хляб, той няма да седне на божията трапеза.
— Който само роптае срещу злото, без да прави добро, той по-голямо зло създава.
Дълго говори той и тъй мъдро, че не можеше да се запомни всичко, и все по-тихо и увлечено, а тъмнината го забули напълно и им се струваше, че този свещен глас излиза от земята или че е гласът на умрелите от Бориновия род, които господ в тази нощ на Възкресение е пуснал по света и сега те от старите стени на къщата, от наведените дървета, от дълбоката нощ поучават потомците си да се предпазват и опомнят.
Душите на всички се люлееха върху тези слова, които удряха в сърцата като камбани, и се понасяха в мрачни копнежи, в непонятни чудеса на бляновете.
Никой и не чу, че кучетата по цялото село се разлаяха, че някой викаше по улиците и хора се разтичаха.
— Подлесието гори! — изкряска някакъв глас през градината.
Всички изтичаха на пътя.
Истина беше: чифлишките сгради край гората бяха в огън; пламъци като червени храсти лумваха от тъмнината.
— И словото стана плът! — пошепна Ягустинка, като си спомни за Козеловица.
— Божие наказание идва.
— За неправдата, която ни стори! — се преплитаха гласове в тъмнината.
Блъскаха се къщни врати, хората и полуоблечени изтичваха на улицата и все по-голяма навалица се трупаше на моста пред воденицата, отдето се виждаше най-добре, та за кратко време се събра цялото село.
А пожарът с всеки миг растеше, чифликът беше на възвишението до гората, затова макар и на няколко километра от Липци усилването на огъня се виждаше като на длан. Върху черната стена на гората се преплитаха огнени езици и избухваха кървави кълбести облаци. Нямаше вятър и огънят се издигаше все по-високо, сградите пламтяха като борина, черен дим се издигаше на стълбове: и кървав, развихрен блясък като огнена река се разливаше в тъмнината и се люлееше вече над гората.
Поразителен рев раздра въздуха.
— Кошарата гори, няма да спасят много, че само една врата има.
— И копите пламват вече!
— Плевните са вече в огън! — викаха всички разтревожени.
Дотърча свещеникът, дотърча ковачът, помощникът, а най-сетне и кметът се появи отнякъде, но макар че беше пиян и едва се държеше на крака, започна да крещи и да кара хората да търчат на помощ.
Но никой не бързаше, само злобно ръмжене се надигна из навалицата:
— Да пуснат мъжете, тогава те ще идат да спасяват.
Не помогнаха ругатните, нито заплахите, нито дори плачливите молби на свещеника: народът стоеше невъзмутим и гледаше мрачно огъня.
— Кучешки синове, слуги на дворянина! — закрещя Кобусовица, издигнала заплашително пестница.
Та отидоха при огъня само кметът, помощникът и ковачът, но с голи ръце, защото не им позволиха да вземат от къщите нито ведра, нито дори пожарникарски куки.
— С дървета ще убием тогова, който тръгне да гаси! Смърт на такива кучета! — закрещяха жените като една.
А цялото село се бе вече събрало от най-старите до най-младите, чиито майки ги полюляваха на ръце да не плачат; мотаеха се като грамадна мрачна тълпа и малцина се обаждаха шепнешком, само ненаситно пълнеха очите си и въздъхваха, защото във всяко сърце напираше жестоко притаена радост, че за неправдата към липчани бог наказа дворянина с огън.
Огънят горя до късно в нощта и никой не се прибра в къщи: търпеливо чакаха края, тъй като цяло море от огън се преваляше над чифлика и удряше с грамадните си вълни в небето, запалените снопчета и шинди от покривите се разнасяха като кървав дъжд, а от развяваните като плащове в тъмнината червени отблясъци бяха почервенели върховете на дърветата и покривът на воденицата, пък вирът бе сякаш посипан с бледа жарава.
Откъм пожара долиташе тропот на коли, крясък на хора, рев и страшен ужас от унищожението, а селото продължаваше да стои като вкопан в земята зид и насищаше душите и очите си с мъст…
А откъм кръчмата се понесе пресипналият глас на пияния Ямброжи:

 

Ах ти, Мариш мои, Мариш!
Добро пиво ли ми вариш?

 

 

 

VI

 

При тази тъй чудна новина Ханка дори се надигна от постелята, но Ягустинка я хвана навреме и пак я натисна във възглавниците.
— Та не се мърдай, нищо не гори!
— Ама така го каза, като че си се побъркал; оплакни си челото със светена вода да ти дойде ума! — каза Ханка на баща си.
— Не, Ханушо, не съм си изгубил ума, истина ти казах, че господин Яцек от вчера е заедно с мене… ами… — заекваше Билица, като се навеждаше да кихне, понеже силно бе смъркнал енфие.
— Явно е, че съвсем си оглупял! Виж дали не се връщат вече, ще ми оставят гладно детето.
— Никой не се вижда още от черква! — обясни след малко Ягустинка и се зае отново да прикътва стаята и я посипваше с пясък.
Старият кихаше усилено час по час, та дори трябваше да поседне на пейката.
— Тръбиш като на панаир в града!
— Защото му е силно енфието на господин Яцек, цял пакет ми даде… цял…
Беше още рано, през прозореца назърташе ясното и топло слънце, градинските дървета се клатеха от вятъра, а през отворената врата се пъхаха в отвода извитите шии и червените съскащи клюнове на гъските, а цяло стадо изцапани с кал и пискливи гъсета се мъчеха да се качат на високия праг. Изведнъж кучето залая, та гъските се разкрякаха, а квачките, които мътеха, закудкудякаха и почнаха да излитат от полозите.
— Изпъди ги макар в градината, може да се залисат с тревата.
— Ще ги изпъдя, Ханушо, па ще ги понагледам и от враните…
Изведнъж в къщи поутихна, само шумът на дърветата влизаше отвън и нависналите по черния потон цветни хартии се полюляваха.
— Какво правят там ратаите? — попита след дълго мълчание Ханка.
— Петрек оре картофището под могилката, а Витек грапи с коня лехите за лен при Свинската долчина.
— Не е ли още мокро там?
— Мокро е, обущата потъват, като стъпи човек, ама нека се позаграпи с браната, та по-лесно да изсъхне.
— Докато се позагрее земята за сеяне, може и аз да стана…
— Ти гледай себе си сега, а работата никой няма да ти открадне!
— Кравите издоени ли са?
— Аз ги издоих, че Ягуша оставила при обора ведрата и бог знае къде се подянала.
— Все си е по селото като някое куче, никаква отмяна, ни помощ от нея. Аха, кажи на Кобусовица, че ще й дам нива да си посади зеле, а Петрек ще я натори с техен тор и ще я изоре, но по четири дена работа за една леха място! Половината ще ни отработи, кога картофите садим, а половината в жътва.
— И Козеловица иска една леха за лен срещу отработване.
— Колко от върба грозде, толко и тя ще отработи. Да си дири другаде, стига е, дето лани лая из цялото село по тате, че я ощетил.
— Както искаш, твоя е земята и волята е твоя! Филипица дохожда вчера, когато ти раждаше, за картофи.
— За пари ли искаше?
— Не, срещу работа; къде у тях пари сега, умират отглади.
— Още сега й дайте половин крина за ядене, па ако й трябват повече — като посадим, че не се знае колко ще станат. Като дойде Южка, нека й отмери, макар че и Силипи да е една работница!… Само колко да се отърве…
— Та откъде ли пък и сила ще вземе? Не си дояжда, не си доспива, а всяка година ражда.
— Съсипия, божичко, жътва още далече, а хората свършиха житото.
— Свършиха го ами! Гладува вече народа, стяга си корема и едвам кара.
— Пуснахте ли свинката?
— Опраси се до стената, ама едни хубави прасенца, пълнички като хлебчета.
На вратата се появи Билица и извика:
— Оставих гъските под храстите френско грозде. Дошъл господин Яцек за празника, па казва: «Ще се пренеса при тебе, Билица, под наем и добре ще си плащам»… Помислих си, че се подбива с такъв селянин като мене, те господата обичат тъй да се подбиват, и му викам: «Трябват ми парички, па и стаите ми са празни!» Той се засмя, даде ми един пакет петербургско енфие, разгледа къщата, па вика: «Щом ти можеш да седиш тука, и аз ще мога, па и полека-лека ще наредим къщата, та ще заприлича на дворянски дом!»
— Гледай ти, такъв господин, брат на дворянина! — почуди се старата.
— Натъкми си легло до моето и си седи. Аз излезнах, а той пушеше цигара на прага и хвърляше зърна на врабчетата.
— Ами какво ще яде?
— Донел си канчета и все чай си прави и пие…
— Не ще да е току-тъй това, тук трябва да има нещо, такъв господин, а…
— Има, има, съвсем е смахнат! Всеки човек се грижи и гледа за нещо по-добро, па той, такъв господар, да иска по-лошо? Нищо друго не е, само ума си е изгубил — казваше Ханка и повдигна глава, понеже откъм портата се чуха гласове.
Връщаха се от кръщаването в черква. Напред вървеше Южка с детето, сложено на прикрита с кърпа възглавница под надзора на Доминиковица, след тях — кметът и Плошковица, поканени за кръстници, и най-после кривуцаше Ямброжи и не можеше да ги догони.
Но преди да прекрачат прага, Доминиковица взе детето от Южка, прекръсти се и започна по стар обичай да обикаля с него къщата, като се спираше на ъглите и казваше на всяко място поотделно:
— На изток — тук духа…
— На север — тук е студено…
— На запад — тук е тъмно…
— На юг — тук е топло…
— И навсякъде се пази от злото, душо човешка, и само на бога се надявай.
— Уж набожна, па каква е баячка тая Доминиковица! — смееше се кметът.
— Молитвата помага, ама и баенето не вреди! — пошепна Плошковица.
Влязоха шумно в стаята. Старата разви детето и го подаде на майка му тъй, както бог го бе създал, голичко и червено като рак.
— Носиме ти, майко, чист християнин с име Рохо, дадено му при светото кръщение. Да ти е живо и здраво и радости да ти донесе!
— И дванайсет Роховци да извъди! Юнак е той: така врещеше, че нямаше нужда да го щипе човек при кръщаването, па се и напиша, та сме се смели…
— Нали е от род, дето не се отказват от водката — обади се Ямброжи.
Момченцето врещеше и риташе с крачетата по юргана. Доминиковица разтри очите, челото и устата му с водка и след това Ханка го сложи на гърдите си. То засмука като смок и се усмири.
Ханка благодари сърдечно на кумовете, като се разцелува с всички и се извиняваше, че кръщенето не е такова, каквото трябва да бъде у Боринови.
— Като родиш след година четвърто, ще наваксаме тогава всичко — шегуваше се кметът и избърсваше мустаците си, защото чашата се приближаваше към него.
— Кръщенка без баща — все едно грях без прошка — обади се необмислено Ямброжи.
При тия думи Ханка се разплака, та жените взеха да пият за нейно здраве и я прегръщаха, а като потуши малко жалбите си, тя почна да ги кани да хапнат, че пържените яйца с колбаса ухаеха приятно от чиниите.
Ягустинка угощаваше, а Южка припяваше на детенцето и го приспиваше в едно коритце, защото старата люлка нямаше крака.
Дълго стъргаха по чиниите и никой не промълви ни дума.
И понеже в отвода бяха надошли деца и все по-често назъртаха в стаята, кметът им хвърли шепа карамелчета и те с крясък и бой изхвръкнаха навън.
— Дори Ямброжи забрави езика си в устата! — подхвана Ягустинка.
— Защото си прави сметка мълчешката, че на момчето трябва да се приготви имот и момиче да му се дири.
— Имот — бащина грижа, а момиче — на сватите.
— Няма да се свърши женската челяд, няма! Молят, молят хората с нея, па който се съгласи да вземе някоя, и му доплащат.
— Струва ми се, че на кметицата й се ще да си има детенце; видях я като простираше дрехите на умрелите си деца.
— Като че ли кмета обещава да прави кръщене наесен!
— При такава длъжност не забравя той какво трябва!
— Някак е тъжно в къщи без детски плач! — рече важно той.
— Наистина и грижите им са много на децата, ама и отмяна са, па и радост…
— И още каква! Ама и златото, като го купиш много скъпо, и от него губиш! — промърмори Ягустинка.
— Вярно е, има и лоши, та никак не бръснат родителите си, упорити, ама дето викат: каквато козата, такова и ярето, каквото посееш, такова ще ида жънеш! — въздъхна Доминиковица.
Ягустинка се ядоса, защото разбра, че за нея подмята.
— Лесно ти е на тебе да се присмиваш на другите, че имаш такива добри момчета, дето и да ти опредат, и кравите да ти издоят, и паниците да измият като най-сръчни моми.
— Защото са възпитани на скромност и послушание.
— Е, вярно е, дори сами си подлагат бузите да ги удрят! Одрали са кожата на баща си! То се знае, каквато козата, такова и ярето, ти право каза; нали помня какви ги не вършеше и ти с ергените, кога беше млада, та не е чудно, че Ягуша, се е метнала цяла на тебе, същата е, каквато беше и ти: дръвник да е, стига само да е накривил шапка и да поиска… от учтивост няма да му откаже — зъбеше се Ягустинка злобно над ухото й, та Доминиковица побледня и навеждаше все по-ниско глава.
Тъкмо в това време Ягна минаваше през отвода, Ханка я повика да я черпи с водка: тя изпи чашата и без да погледне никого, си отиде.
Кметът се мръщеше и напразно я чакаше да се върне пак.
Разговорите някак не вървяха, той се ослушваше и скришом мяташе поглед към нея, когато тя отново се показа и излезе на двора.
И на жените не се приказваше; само старите се хапеха с бесни погледи, а Плошковица приказваше тихо с Ханка. Ямброжи не пропущаше бутилката и макар че никой не го слушаше, плещеше нещо и лъжеше на поразия.
Ненадейно кметът стана и излезе уж да отиде зад къщи, но бързо тръгна през градината към двора. Ягуша седеше на прага на обора и даваше на едно шарено теленце да лиже пръста й.
Той се озърна развълнувано, пъхна й карамели в пазухата и пошепна:
— На`, Ягушо, и ела по мръкнало в стаичката у кръчмаря, ще ти дам и нещо по-хубаво.
И без да чака отговор, върна се пак в къщи.
— Хо! Хо! Мъжко теленце си имате, добре ще го продадете — казваше той, като разкопчаваше клашника си.
— Ще си го чуваме, че е от чифлишката порода.
— Има сметка в него, а то воденичарския бик никак го не бива. Ще се зарадва Антек на такава стока.
— Божичко, кога ли ще го видя? Кога ли?
— Няма да мине много, аз ти казвам, повярвай ми!
— Нали чакат всички всеки ден.
— Казвам ви, че всеки ден може да пристигнат, нали там от управлението знам нещичко…
— Най-лошото е, че нивите не щат да чакат.
— Като се не засее навреме, страшно е човек да си помисли за есента!
Някаква кола изтропа, Южка назърна да види каква е и рече:
— Свещеника и Рохо дойдоха.
— Свещеника се тъкмеше да ходи за вино за литургии — обади се Ямброжи.
— Рохо е взел да му помага, а не Доминиковица! — подбиваше се Ягостинка.
Доминиковица не успя да й отговори, защото в този миг влезе ковачът и кметът се изправи с чаша към него.
— Окъсня, Михале, гони ни сега!
— Лесно ще те стигна, куме, че за тебе тичат тука…
Едва изрече той това, и влезе помощникът.
— Петре, хайде ела, писаря и стражарите те чакат.
— Да пукнат макар, не дават на човека нито миг мира! Ех, няма що, службата по-напред…
— Отпрати ги по-скоро и се върни.
— Не ще да е скоро; и за пожара в Подлесието, па и за вашия подкоп ще се разправят…
Той изтича с помощника, а Ханка втренчи поглед в ковача и рече:
— Ще дойдат да описват, Михале, та ти им разправи там всичко.
Той дърпаше мустаците си и насочи очи към детето, уж го разглеждаше внимателно.
— Какво ще им кажа? Толкова и Южка би могла да им каже!
— Та няма да пратя момичето при чиновниците, нали не е прилично! Ще кажеш, че доколкото се знае, нищо не е изнесено от килера, а пък дали нещо друго не липсва… господ знае… и… — Тя тупна завивката, като покашля, за да не издаде подигравката на лицето си, но той скочи и излезе.
— Какъв е шмекер! — усмихна се лекичко тя.
— Къде не беше дълга кръщенката, къде я пък прекъснаха! — надумваше Ямброжи, като посягаше за шапката си.
— Отрежи му, Южко, колбаса, нека у дома си да продължава кръщенката.
— Да не съм гъска, та да гълтам суха колбаса?
— Налей си и водка, стига си надумвал.
— Умните хора казват: прави сметка на булгура, когато го сипваш в гърнето; пръстите си при работа не оглеждай, но и чашите, когато те черпят, недей брои…
— Където греховете бият камбана, там пияницата литургия служи!
Бъбреха си те, без да жалят водката, но не мина много и помощникът почна да обикаля къщите и да вика всички да отидат у кмета, при писаря и стражарите.
Това разсърди Плошковица, та се прехвана през кръста и му се озъби:
— Пет пари не давам за заповедите на кмета!… Наша ли е работа това? Да не сме ги викали? Къде имаме ние време сега да се разправяме със стражари, а? Не сме кучета, та кой кога ни подсвирне, да тичаме! Ако нещо им трябва, да дойдат и да питат! И те знаят пътя! Няма да идем! — закрещя тя, като изтича на пътя при групичката изплашени жени, които се събираха при вира.
— Хайде, мари, всяка на нивата си, па който има работа с жените, трябва да знае къде да ги търси. Ха, да имат да вземат, кога им скимне да зарязваме всичката си работа и да ходим там, да стърчим като кучета пред вратата им, тиквеници такива! — викаше тя страшно настръхнала.
Плошковица беше първа господарка след Бориновци, затова я послушаха и се разбягаха като уплашени квачки и понеже повечето жени работеха още от сутринта по нивите, селото опустя. Само тук-там покрай вира играеха деца и старици се припичаха на слънце.
Разбира се, писарят се ядоса и напсува хубаво помощника, но ще не ще трябваше да тръгне по нивите. Дълго скитаха те из лехите и разпитваха хората дали не знае някой нещо за пожара в чифлика. Толкова казваха и те, колкото и той знаеше, кой би издал пред стражарите това, което таеше за себе си?
Само си изгубиха времето до пладне, наскитаха се по кърските пътища и се изпокаляха до пояс, тъй като някъде нивите още бяха подгизнали. И всичко напразно.
Така бяха ядосани, че щом дойдоха у Боринови да описват подкопа, старшията псуваше на поразия и като срещна в отвода Билица, нахвърли се върху него с пестници и кресна:
— Ти, собачя морда, защо не пазиш, ами крадци ти подкопали къщата, а? — и започна да го псува на майка.
— Пази ти, за това си поставен, аз не съм ти ратай, чуваш ли! — отвърна му веднага старият, дълбоко оскърбен.
А писарят му ревна да си затваря устата, когато приказва със служебно лице, че за тая му вироглавост ще бъде арестуван, но старият чак побесня. Той се изправи гордо и сърдито, като мяташе поглед, кресна пресипнало:
— А ти какъв си бе? На селото служиш, селото ти плаща, върши това, що ти е заповядано от кмета, а стопаните не закачай! Виж го ти него, дрипльо неден, писарушка такава! Охранил се с нашия хляб, па сега подритва хората… и за тебе ще се намери по-голяма власт и наказание…
Кметът и помощникът се спуснаха да го успокояват, защото той ставаше все по-зъл и вече търсеше с разтреперани ръце нещо твърдо около себе си.
— Пиши ми глоба, ще платя, па ако искам, ще ти дам и да се черпиш отгоре! — викаше той.
Те не му обръщаха вече внимание, описваха всичко подробно и разпитваха домашните за подкопаването, а старецът нещо мърмореше на себе си, обикаляше около къщата, заглеждаше се по ъглите, дори ритна кучето, понеже още не можеше да се успокои.
Като свършиха, поискаха да хапнат, но Ханка заръча да им кажат, че тъкмо сега нямало ни мляко, ни хляб и че са останали само картофи от закуската.
Те тръгнаха към кръчмата, като проклинаха и камъните в Липци.
— Добре стори, Ханушо, нищо няма да ти направят. Божичко, дори покойния дворянин, ако и да имаше право, и той никога, ама никога не ме е навиквал така…
Той дълго не можа да забрави обидата.
Веднага след пладне една жена дойде у Боринови и каза, че били още в кръчмата и че помощникът се затекъл да доведе Козеловица.
— Ще хванат тоя, що клати гората! — засмя се Ягустинка.
— Навярно за вършини е отърчала в гората!
— Във Варшава е от вчера, за деца отиде в болницата, две ще докара да ги гледа, от тия, подхвърлените…
— Да ги умори от глад като ония преди две години.
— Може и по-добре да е за тия сироти, няма да се влачат цял живот като кучета…
— И копилето е човек… тежко ще отговаря тя пред бога.
— И тя не е искала да ги мори с глад, самата тя рядко има да се наяде хубаво, та откъде да вземе за децата…
— Плащат й за издръжката, не ги гледа от добро сърце! — рече строго Ханка.
— Петдесет злоти на едно за цяла година, голяма работа…
— Не е то голяма, че веднага ги изпива, а после дечицата умират от глад.
— Не всички умират: та не изчува ли се така вашия Витек, па и другото, дето е ратай в Модлица!
— Защото свекър ми взе Витек още такъв е сополанко, та се изхрани у нас. Така беше и с другото.
— Нима се застъпвам за Козеловица?… Казвам само каквото мисля. Трябва и тя, жената, да подири някаква печалбица, че няма какво да сложи в гърнето.
— Така си е, няма Козела, няма кой и да открадне.
— А пък с Агата се излъга: вместо да умре бабичката, оздравя си харничко и си излезе от нея. Сега се оплаква по селото, че Козеловица всеки ден й надумвала, че не бързала да умре, само и само да я ощетяла.
— Сигурно ще се върне пак у Клембови: къде другаде ще се подслони?
— Не ще се върне: жалба й останало към роднините. Клембовица не й се щеше да я изпусне, че и постелки си има старата, па и някоя пара спестена, но тя не иска да остане; пренесе си раклата у помощничката и гледа само къде би могла да си умре спокойно.
— Ще поживее тя още, па сега във всеки дом ще може да върши някаква работа, макар гъските да изкара на паша или кравите да понагледа. Ягна къде се е пак дянала?
— У органистови навярно, на момата им якички везе.
— Време ли е за забава, като че се е свършила работата в къщи!
— Още от празниците все там си седи — оплака се Южка.
— Ще я наредя аз нея, та ще ме запомни… Подай ми детето! — рече Ханка.
Тя го взе при себе си и щом разтребиха след обеда, натири всички по работа. Остана самичка в стаята и слушаше как децата си играят под прозореца, нагледвани от Билица, а в другото отделение Борина лежеше както винаги самичък, гледаше промъкващата се през прозореца ивица слънчева светлина, движеше пръстите си в нея и тихичко си приказваше нещо като някое оставено само дете.
И по село зацари пустота, защото настана чудесно време и всеки, който можеше да се движи, излезе на работа в полето.
Времето се бе задържало още от празниците и всеки ден беше все по-топло и по-ясно.
Дните вече ставаха по-дълги, със замъглени и сиви утрини, тихо затоплени пладнини, привечер с разпалени зари на слънцето — дни на същинска пролет.
Някои от дните се мъкнеха тихичко като разискрени на слънцето потоци, възхладнички като тях и като тях прозрачни и разиграни по бреговете, празни и синкави, тук-там само жлътнали се от млечка, бялнали се от парички или пък позеленели от върбовите филизи.
Идваха и напълно топли дни, нагрени, възвлажни, къпани в слънце, лъхащи свежест и тъй напоени с растеж, тъй набъбнали с пролет, тъй опити със сила, че когато вечерно време утихваха птичите гласове и селото заспиваше, сякаш се усещаше напорът на корените в земята и извисяването на стъблата и се чуваше тихото шумолене на разпукващите се пъпки, устремът на растежа и гласовете на създанията, които излизат на божия свят…
Имаше и други дни, съвсем различни от тези.
Без слънце, замъглени, сивосинкави, ниски, забулени от коремести облаци и душни, тежки, които удряха в главата като водка, та хората се чувствуваха като пияни; дървесата се гърчеха в трепет и всяко създание, обзето от някакво умиление, се устремяваше и политаше неизвестно къде и защо, та на човека му идеше да вика, да се протяга или да се гуши, па макар и по тия мокри треви, както правеха оглупелите кучета.
Или пък дохождаха дни дъждовни още от сутринта, обвити като в погребални плащаници, та не можеше да се види нито свят, нито улици, нито схлупените къщи из мокрите овощни градини. Дъждът валеше бавно, упорито, непрекъснато; еднакви, сиви треперливи нишки като че ли се размотаваха от някакво невидимо вретено и свързваха небето и земята, та всичко се беше безропотно навело и гизнеше, вслушано в честото пършолене и шуртенето на потоците, които като бели повесма се стичаха из черните ниви.
То беше нещо обикновено, както всяка година през първите дни на пролетта, и никой не се чудеше на това, нямаше време да размисля, тъй като зората пъдеше народа на работа и чак късен мрак го връщаше у дома, та едвам стигаше време на хората да вечерят и да си починат малко.
Поради това и Липци бе пусто по цели дни, под охраната само на старците, кучетата и градините, които все по-гъсто забулваха къщята. Понякога само някой просяк преминаваше, съпровождан от кучешки лай, или пък кола дохождаше на воденицата и улиците пак опустяваха, а онемелите къщи назъртаха с напечените си прозорчета през овошките към безкрайните полета, които като море от ниви обграждаха цялото село, към полята, прегърнали като родна майка дечицата си в скута и ги държаха в хранителна прегръдка до пълната си гръд.
То се знае, че що бяха дни, все бяха работни, топли, оросявани с дъжд, веднъж дори пухкав сняг заваля и посиви полята, но за кратко, защото слънцето веднага го глътна — ето защо не бе и за чудене, че в село затихваха свадите, крамолите и всички големи разправии: работата запрягаше всички в корави яреми и навеждаше главите им към земята.
И вече всяко утро, щом роената зора разтвореше сивите си очи и първите чучулиги запееха, селото ставаше на крак, вдигаше се шум, хлопаха се вратни, понасяха се детски плачове, крякане на изкарвани на паша гъски и веднага извеждаха и запрягаха конете, момчетата караха плуговете, товареха картофи на колите и тъй бързо се разнасяха низ полето, че след няколко мига в селото наставаше пак тишина и пустота. Дори в черква почти никой не стъпваше, та музиката на органа се разнасяше из празния храм, разливаше се из по-близките ниви и чак когато зазвънеше камбанката, народът коленичеше на утринна молитва.
Всички излизаха на работа, а почти не се забелязваха из нивите; едва като се призре човек по-внимателно, можеше да види тук-там плугове, напънати в работа коне, някъде кола на слога и жени, които като червени гъсеници се движеха из просторните поля, под ясното и високо небе.
А наоколо, от Рудка, от Воля, от Модлица, от всички села, които изпъкваха с кичурите на градинските дървета и с белите си стени през синкавия въздух, се разнасяха пълните с провиквания и песни екове на работата. Докъдето око стигаше зад граничните могили, навсякъде се виждаха мъже да сеят, плугове да орат, хора да садят картофи, а по песъчливите ниви се вдигаше вече прах след браните.
Само липченските земи лежеха във вкочаняла тишина, печални и заглъхнали като безплодни ветровити места или като съхнещи всред млада гора дървета. Защото бяха изоставени като сираци и лежеха, боже мой, почти неразорани, защото женските ръце не можеха да свършат и колкото за десет мъже, макар че цяло село се трудеше и потеше от зори до мръкнало.
Какво можеха да сторят сами? Залягаха само около картофите и лена, а по останалата част от полето се привикваха все по-шумно яребици или често подскачаше зайче, и то тъй бавно, че можеше да се преброи колко пъти се бялваше задницата му при тичането из есениците. Враните на цели ята пълзяха по угарите, които се простираха лениво под слънцето и напразно чакаха човешка ръка.
Каква полза за народа, че настъпваха чудно хубави дни, че ставаха в утрини като окъпани в сребро златни потири, че бяха зелени и миришеха на билки, затоплени и пеещи с птичи гласове, че всеки ров бе позлатен от жълтурчета, че всяка межда се пъстрееше като панделка, обшита с парички, а ливадите сякаш поръсени с цветове от розови пухчета, че всяко дръвче бе набъбнало от зеленина и в цял свят напираше такава пролет, та изглеждаше, че цялата земя кипи и клокочи от този пролетен растеж!
Какво от това, когато нивите Лежеха неизорани, непосети, необработени като здрави и силни ратаи, които само се протягаха на слънце и прахосваха цели седмици на вятъра, а на тучните плодородни ниви вместо жита се жълтееше саморасъл синап, тръни виреха нагоре глави, лобода се люлееше по трапчините, пирей се ръждавееше, по есенните орници никнеха разни бурени, а по стърнищата стърчеха мащерки и високи лопени и като самонадеяни жени се ширеха из полетата! Всичко, което тлееше притаено и до това време живееше в страх, сега бързо се разрастваше, пробиваше си буйно път из браздите към лехите и завладяваше нивите.
Дори някакъв страх вееше от тия напуснати ниви.
Изглеждаше, като че ли горите, наведени ниско над угарите, си приказваха учудено, като че ли потоците по-плахо се провираха между пустите места, а вече отрупаните с бели пъпчици трънки, крушите по слоговете, прелетните птици или някой странник от чужди краища, дори поставените като на стража крайпътни кръстове — всичко това се оглежда в почуда и пита ясните дни и пустите неизорани ниви:
— Къде са се дянали стопаните? Къде, къде са ония песни и буйната радост?
Само плачът на жените им отговаряше какво бе станало в Липци.
И тъй минаваше ден след ден, без никаква промяна към по-добро; напротив, всеки ден все по-малко жени излизаха на полето, защото едвам успяваха да привършват изоставената къщна работа.
Само у Боринови всичко вървеше както обикновено, но по-бавно от други години и малко по-лошо, понеже Петрек сега се учеше на полска работа; ала все някак вървеше, тъй като не липсваха помощни ръце.
Ханка, макар и още в постелята, нареждаше всичко тъй умело и твърдо, че дори самата Ягуша трябваше да се запретва на работа. Нищо не забравяше тя: стоката, болния, къде да орат и къде да сеят, та и децата, защото от кръщенката Билица вече не дохождаше, заболял беше. И тя цели дни лежеше сам-самичка и виждаше хора само на обед и вечер или Доминиковица, която я навестяваше по веднъж на ден. Никоя от съседките не се показваше, дори Магда, а пък за Рохо като че ли и споменът се беше загубил: откак замина със свещеника, не се върна вече. Страшно й беше дотегнало това лежане, та не се скъпеше нито за по-тлъстичка гозба, нито за яйца, нито за месо, само и само по-скоро да се съвземе, дори поръча да заколят кокошка и да я сготвят с кисело зеле; наистина, тази кокошка не носеше вече яйца, но все струваше две злоти.
Затова и тъй бързо преодоля боледуването си, та още на Томина неделя стана и реши да отиде на черква на чиста молитва. Жените я съветваха да не ходи, но тя не отстъпи и веднага след служба отиде с Плошковица.
Още се люлееше на краката си и често се опираше на съседката.
— Как се е размирисало на пролет, та чак главата ми се замайва.
— Ден-два и ще привикнеш.
— Една седмица как не съм излизала, а пък се е променило за цял месец.
— На бръз кон препуща пролетта и нищо не можа да я превари.
— Па зелено, боже мой, зелено!
И наистина овощните градини бяха надвиснали над земята като облак от зеленина, само комините се белееха над нея и покривите на къщите стърчеха. Из гъсталаците птичките цвъртяха като луди, ниско повяваше топъл вятър откъм полето, та бурените покрай плетищата се вълнуваха, а вирът се бърчеше и огъваше.
— Какви са пъпки по вишните, току-виж, че се разцъфтели.
— Само да не хване някой студ, а то добра рожба ще имат.
— Казват, че кога житото не роди, градината плоди.
— На такова мирише в Липци, натам върви! — въздъхна тя, като погледна насълзено към незасетите ниви…
Бързо свършиха с чистата молитва, защото детето се разрева, па и Ханка се усети тъй изтощена, та веднага след връщането си у дома полегна малко на леглото, но неуспяла още да си отдъхне, и Витек се втурна вътре с крясък:
— Господарке, цигани идат в селото!
— Чума дано ги ръгне, това не стигаше сега! Извикай Петрек и позатворете вратите да не смъкнат нещо.
И тя излезе страшно разтревожена пред къщи.
Наскоро из селото се разтича цяла банда циганки, окъсани, разгълчолили се, черни като катран, с децата си на гръб и тъй противни, че бог да пази; мъкнеха се низ селото, просеха, предлагаха да врачуват и насила искаха да влизат в къщите. Бяха десетина и вдигнаха врява по цялото село.
— Южко, вкарай в двора гъските и кокошките, децата доведи в къщи, че може да откраднат някое! — И тя седна пред къщи да пази, а като видя, че една циганка се запътва към портата, насъска кучето към нея. Лапа се разлая и не я пусна, а тя, магьосницата, го заплаши с тоягата си и проломоти нещо към Ханка.
— Ех, грижа ме е за твоите клетви, крадла такава!
— Нямаше да те урочаса, ако я пуснеше — пошепна хапливо Ягна.
— Ама все щеше да открадне нещо. Такава не може човек да опази, ако ще би и в ръцете й да гледа, а ти ако искаш да ти врачуват, залети се по тях.
Като че ли Ханка улучи тайното желание на Ягна, защото тя излезе из село и целия неделен следобед се мъкна след циганите. Тя не успя да се отърве от някакъв неопределен страх, нито пък да преодолее любопитството си от врачуването, та има сто пъти се връща у дома и пак се понасяше след тях и чак надвечер, когато циганите потеглиха към гората, като видя, че една влезе в кръчмата, намъкна се и тя след нея и с голям страх, като се кръстеше час по час, пожела да й гледа, без да обръща внимание на застаналите зад тезгяха хора.
Вечерта след вечеря момичета се събраха при Южка пред къщи, приказваха си за циганите и разправяха на коя какво са казали: на Мариша Балцерекова предсказали сватба при копане на картофите, на Настка — мъж и голямо богатство, на Улиша Сохова — че ергенин ще дойде да я гледа, на онази дебелата Веронка Бартекова — болест, а на Тереска войничката…
— Навярно копиле! — излая Ягустинка, която стоеше отстрани.
Момичетата не й обърнаха внимание, защото тъкмо тогава дойде та седна Петрек и заразправя разни истории: че циганите имат свой цар със сребърни копчета и тъй го слушали, та дори и на смях да кажел да обесят някого, веднага го обесвали.
— Цар на крадците, такъв властник, а кучета насъскват по него — шепнеше Витек.
— Кучешко семе, поганци загубени! — изръмжа старата, приближи се към другите и започва да разправя как циганите крадат деца по селата.
— А за да станат черни, къпят ги в отвара от елхови кори, та после и майка им не може да ги познае, а ония места, дето са миросани децата при кръщаването, трият ги с тухла до кокала чак… и просто на дяволчета ги превръщат.
— Па навярно и такива магии и уроки могат да правят, дето страх да те побере — писна някоя.
— Истина, само да ти духне циганка, и лакът дълги мустаци ще ти пораснат.
— Смеете се вие!… Казват, че един мъж от слупска енория насъскал кучетата по тях, а една от циганките само мярнала някакво огледало пред очите му и човека си ослепял…
— Разправят, че могат да превърнат човека в каквото си щат, дори в животно.
— Като се напие някой, той самичък най-добре се превръща в свиня.
— Ех, ами оня от Модлица, дето беше лани тука на събора, не лазеше ли на четири крака и не лаеше ли като куче?…
— Дявола е влязъл в него, нали свещеника му го изгонва.
— Божичко, какви ли работи няма по света, та косата ти да настръхне!…
— Защото злото се притайва навред като вълк около овци.
Сърцата на всички изтръпнаха тревожно, те се скупчиха още по-гъсто, а Витек, разтреперан от страх, зашепна тихичко:
— И у нас нещо иде да ни плаши…
— Не дрънкай глупости! — скара му се Ягустинка.
— Смея ли да дрънкам току-тъй, нали нещо ходи по конюшнята, присипва храна на конете, те пръхтят… и зад сенарника ходи, нали видях как Лапа стърчеше натам, ръмжеше, въртеше опашка и се умилкваше, а никого нямаше… Това ще да е душата на Куба, тя дохожда… — добави той по-тихо, като се озърташе на вси страни.
— Душата на Куба! — шепнеше Южка, като се кръстеше час по час.
Всички се разтрепераха, тръпки ги побиха, а като скръцна някаква врата, подскочиха и изпищяха. Ханка беше застанала на прага.
— Петрек, къде се спряха циганите?
— В черквата казваха, че в гората се спрели, зад Бориновия кръст.
— Трябва да се пази нощеска, да не би да измъкнат нещо.
— В близки места като че ли не крадат.
— Както им попадне. Преди две години пак там бяха спрели и на Сохови свинята бяха измъкнали… Не гледайте вие това, че са близко! — предупреждаваше Ханка и когато момичетата се разотидоха, тя наглеждаше ратаите да затворят добре обора и конюшнята, а на връщане назърна в другото отделение да види дали си е дошла вече Ягна.
— Я тичай, Южко, за Ягна да се прибира, че днес няма да оставя вратата цяла нощ отворена.
Но Южка съобщи скоро, че у Доминиковичини е тъмно и че по селото почти навред спят.
— Няма да го пусна това миткало, нека поседи до заран вънка! — заканваше се тя, като подпираше вратата.
Може да беше вече доста късно, когато Ханка чу да се бута на вратата и стана да отвори, но едва не отскочи назад: Ягна лъхаше страшно на водка. Трябва хубаво да беше пияна, защото дълго пипа за ръчката на вратата, па се чуваше и как се препъваше о къщните предмети и как се строполи отведнъж на леглото си.
— Брей! И на събор по-хубаво не би си пийнала, тц, тц, тц!…
Но не бе й речено да прекара спокойно тая нощ, защото още в зори се вдигна такъв писък и плач из селото, че и който още спеше, изтичваше по долни дрехи на пътя от страх да не би някъде пожар да има…
А то Балцерековица и дъщерите й се късаха от рев, че им откраднали коня от обора.
За миг цялото село се събра пред дома им, а те вдигаха гълчава и разправяха унесено, през плач и вайкане, как призори Мариша отишла да подтури храна на коня и гледа: вратата отворена, конюшнята празна и коня го няма при яслите.
— Помогни ни, Исусе милостиви! Помогнете ни хора, помогнете! — ревеше старата, като скубеше косата си и се блъскаше в оградата като спъната птица.
Дотърча помощникът, изпратиха и за кмета, но го нямало в къщи, дойде след доста време, като едвам се държеше на краката си: беше пиян, одряман и съвсем не на себе си, защото забърбори нещо и почна да разпъжда народа, та помощникът трябваше да го накара да се махне.
Но и без това малко му обръщаха внимание при тая тежка грижа, която като камък притисна всички души; те слушаха разказите на клетите жени и тъпчеха от конюшнята до пътя и обратно, без да знаят какво да правят, безпомощни и страшно изплашени, докато една се провикна:
— На циганите е работа това!
— Истина, в гората са! Вчера оглеждаха къде какво има!
— Те ще са, ами кой друг — нададоха се тревожни гласове.
— Тичайте да го вземем от тях и да ги набием тия крадци! — кресна Гулбасовица.
— Да ги изтрепем за тая пакост!
Страшен врясък избухна към току-що изгрялото слънце, захванаха да изтеглят колове из плетищата, размахваха пестници, въртяха се наоколо или пък изтичваха с викове нейде напред, че нова беда се бе случила.
Дотърча разплакана помощничката, че им откраднали колата от двора.
Всички застанаха като вдървени, сякаш гръм удари нейде наблизо, та дълго време въздишаха, разперваха ръце и се споглеждаха ужасени.
— Кон и кола откраднали… Това вече не е било друг път в селото.
— Някаква напаст се струпва въз Липци.
— И от неделя на неделя все по-зле!
— По-рано за цели години толкова не се е събирало, колкото сега в един месец.
— И как ли ще свърши всичко това, как ли! — шепнеха си разтревожени.
Изведнъж се спуснаха след помощника към Балцерековата градина, където се виждаха дирите на коня по росата и по прясната пръст чак до помощниковата плевня; там крадците впрегнали коня в колата, избиколили из нивите и излезли при воденицата на пътя, който води към Воля.
Половин селото тръгна натам и разглеждаше мълчаливо дирите, които при изгорелите копи на завоя към гората изведнъж се изгубиха и не можеха да се открият.
Но тази кражба тъй разтъжи всички, че макар да беше чудно хубав ден, малцина се заловиха за работа: мъкнеха се омърлушени, кършеха ръце, съжаляваха Балцерековица и все по-голям страх ги обземаше за имота им.
А Балцерековица седеше пред конюшнята като пред мъртвешки ковчег, подпухнала от плач и вече едвам дишаща, избухваше от време на време в стенания.
— О-ох, едничък мой Дорчо, милото мое конче, моето хубаво помощниче! Едвам десета година караше, от такова е жребче сама съм го отчувала, като свое дете съм го гледала, че се роди в същата година, когато и моя Стахо! Какво ще правим ние сироти сега без тебе, какво?
Тя тъй жално виеше, че всички, които бяха с по-меки сърца, плачеха с нея и жалеха за загубата, защото без кон е като без ръце, особено напролет и когато нямаше мъжете.
Съседките я бяха заобиколили, от все сърце я утешаваха и всички споминаха Дорчо и го хвалеха една през друга.
— Хубав кон беше и як още, кротък като дете.
— Ритна ми момчето, съседке, ама чудо кон беше.
— Истина, имаше буца на крака и беше малко сляп, ама всякога биха дали за него четирийсет рубли.
— А пък като куче беше дяволът, не смъкваше ли завивките от плетищата, а?
— Няма, няма да намерим друг такъв! — нареждаха с болка като над някой мъртвец, а Балцерековица само като погледнеше към яслите, нов рев я разтърсваше и нови жалби я хващаха за гърлото. Празната конюшня като пресен гроб възбуждаше спомена за непрежалимата загуба и щета… Успокои се едва когато й казаха, че помощникът забрал Петрек, Ханкиния ратай, поповия Валек и воденичарския слуга и всички заедно отишли да търсят циганите.
— Ех, ще хванат този, дето клати гората: който знаял да открадне, ще знае и да скрие.
Беше вече доста късно, когато се върнаха и казаха, че няма нито следа от откраднатото, че е изчезнало като камък във водата хвърлен.
И кметът се яви в селото и макар че се мръкваше вече, забра помощника и отидоха с каруца да съобщят в полицията и в канцеларията, а Балцерековица и Мариша от своя страна отидоха да търсят по съседните села.
Но се върнаха с празни ръце, само узнали, че и по другите села станали много кражби. Още по-голяма мъка налегна хората, защото се боеха за стоката си, та кметът нареди стража, и понеже нямаше мъже, по две жени и едно по-възрастно момче трябваше всяка нощ да обикалят селото и да наглеждат. Освен това във всяка къща поотделно пазеха, всички моми отиваха да спят при конете и при кравите.
Но и това не помогна, тревогата още повече растеше, тъй като въпреки всичкото пазене още същата нощ крадци отмъкнаха спрасната свинка на Филипица отвъдната.
Просто не може да се изкаже какво й беше на тая сирота: така беше отчаяна, че и за детето си не би скърбяла повече, защото това й беше всичката стока, с която правеше сметка да се изхрани до жътва; и ревеше, и блъскаше главата си в стените, та страх да те обземе. Изтича дори до свещеника, който от съжаление над нея й даде цяла рубла и й обеща прасенце от ония, които щяха да му се опрасят по жътва.
И народът не знаеше вече какво да прави и как да се отърве от кражби. Настана същински погребален ден, а понеже и времето се развали, още от сутринта ръмеше дъжд и сивото и тежко небе притискаше целия свят, печал обземаше душите, хората се движеха загрижени, въздишаха, тъгуваха и мислеха със страх за най-близката нощ.
Като че за добра чест надвечер се появи Рохо, тичаше по къщите и разнасяше чудна новина, та дори не можеха да повярват. Разправяше, че другиден, в четвъртък, ще дойдат на цяла дружина мъже от съседните села да помогнат в полската работа.
Не можеха изведнъж да повярват, но когато свещеникът излезе из селото и най-тържествено потвърди, буйна радост обзе хората и привечер, когато дъждът престана и локвите почервеняха от зарите, промъкнали се под издигащите се високо пари, улиците загъмжаха и забръмчаха от весели крясъци. Из къщите закипя от разговори, жени и деца тичаха по съседите да обсъждат и да се чудят на тая новина, съвсем забравиха за кражбите и тъй сърдечно се радваха на неочакваната помощ, че дори малцина останаха да пазят през нощта.
Сутринта, щом се пукна зората, всички в селото бяха на крак; разтребиха къщите, заеха се да пекат хляб, колите тъкмяха, картофи за садене режеха, отиваха по нивите да разхвърлят стоварения на купчини тор, а в някои къщи се грижеха и за ястия, па и за пиене за неочакваните гости; смятаха, че трябва достойно, като заможни хора да ги посрещнат: заради това не една оставена за продан кокошка и гъска се простиха с живота си, а мнозина взимаха и назаем от кръчмата и от воденицата. В Липци стана като пред голям празник.
А Рохо, може би най-радостен и най-развълнуван, тичаше из селото и навсякъде подканяше да се приготвят; той беше тъй светнал, тъй чудно приказлив, че когато се отби у Боринови, Ханка, която пак лежеше, защото се чувствуваше болнава, му рече тихо:
— Очите ти светят като в треска…
— Здрав съм, само че съм радостен както никога в живота си. Помисли си: толкова мъже ще дойдат за цели два дена в Липци и ще свършат всичките най-важни работи. Как да не се радваш?
— Чудно ми е само как така даром ще работят, без плащане, за бог да прости, дето го викат… това още никъде не е бивало.
— Така, за бог да прости ще дойдат да работят, както трябва да правят истинските поляци и християни! Разбира се, че това не е било, но и затова злото царува по света. Ще се промени на по-хубаво, ще видиш! Народът ще се опомни и ще разбере, че няма откъде другаде да чака помощ, ами току сами едни на други да си помагат! И тогава това ще се разрасне по цял свят като мощна гора и враговете му като сняг ще се стопят! Ще видиш, ще дойде такова време! — викаше той със светнало лице и протягаше нанякъде ръце, сякаш искаше да обгърне с любов целия народ, да го свърже в един неразкъсваем вързоп…
Но Рохо веднага избяга, защото тя почна да разпитва кой е направил това чудо да дойдат да помагат. Той ходеше по селото, понеже до късно през нощта светеше по къщите, а момите тъкмяха почти празнична премяна за утре с надежда, че ще дойдат и някои ергени.
А сутринта, току-що зората забели къщите, селото бе вече готово, комините пушеха, момите като опарени тичаха от къща в къща, а момчетата се катереха по стълби на покривите и гледаха към пътищата. Празнична тишина падна над селото. Настана облачен, неслънчев, но топъл и някак чудно печален ден. Птичките упорито чуруликаха из градините, а човешките гласове затихваха и се полюляваха тежко из топлия и влажен въздух.
Чакаха дълго, защото чак когато зазвъниха за черква, зашумяха глухо пътищата, а изпод сините редки мъгли почнаха да излизат редици от коли.
— Идат от Воля!
— Идат от Жепки!
— Идат от Дембица!
— Идат от Пшиленк!
От вси страни се чуваха тия крясъци. Всички се предваряха към черквата, където вече се бяха отбили първите коли, и в късо време целият площад се наблъска с народ и с впрягове. Мъжете, облечени празнично, слизаха из кошовете на каруците си и поздравяваха идващите отвсякъде жени, а пък децата, както винаги, вдигаха врява и наобикаляха пристигналите.
И веднага влизаха в черква, тъй като органът вече бучеше.
А щом свещеникът свърши, почти цялото село се изсипа зад гробищната врата при камбанарията. Стопанките излязоха напред, момите пронизваха с погледи момците и се въртяха отстрани, а безимотните се прибраха отделно в един куп като яребици и не смееха да излязат пред свещеника, който веднага се яви, поздрави всички и почна да разпорежда заедно с Рохо кой в коя къща ще иде да работи, като гледаше само по-богатите при по-богати да настани.
И тъй в един миг разпореди той всичко, че не мина и половин час, и мъжете бяха разграбени. Пред черквата останаха само безимотните разплакани и напразно чакаха и тям някой да се падне. А из селото настана шум: слагаха пейки пред къщите, мигом поднасяха закуски и черпеха с водка за бързо сприятеляване. Момите радостно им прислужваха, гостите едвам слагаха хапка в уста, понеже повечето бяха ергени и бяха пременени като за годеж, а не за работа.
Нямаше време за разговори. Само дето ги попитаха от кои села са и как се казват. Дори твърде малко ядоха, като се отказваха много деликатно, че още не са отработили за повече.
И не след дълго, съпровождани от жените, занаизливаха към нивите.
Стана като че ли тържествен празник в света.
Пустите и замрели поля оживяха, понесоха се гласове, из всеки двор изкарваха коли, по всички пътеки се влачеха плугове, по всички слогове се движеха хора, навред през градини и по ниви се привикваха, хвърчеха радостни поздрави, коне цвилеха, разсъхнали каруци трополяха, кучета лаеха и тичаха като луди подир малките кончета, буйна радост изпълваше сърцата и се носеше по света, по картофища, по ечеменища, по стърнища, по буренясали угари заставаше народ във весел, шумен и понесъл се надалече разговор като при танц.
Изведнъж утихна всичко, плеснаха камшици, заскърцаха потеглици, изпънаха се коне и още ръждивите плугове започваха бавно да се забиват в земята и да отмятат първите черни и лъскави бразди, а народът се изправяше, поемаше дъх, прекръстваше се, обгръщаше с поглед полето, навеждаше се и се залавяше за работа.
Напълно набожна и света тишина обгърна полята, като че ли захвана литургия в този безкраен храм. Народът покорно се притисна към лехите, притихна и със сърдечна въздишка хвърляше светото плодно зърно, сееше труд в плодовитото утро, отдаваше се цял и доверчив на майката земя.
Хей! Пак оживяха липчанските ниви, пак дочакаха в скърби стопани; докъдето поглед стига, от мрачните гори чак до възвишенията, до границите на полето, по всички ниви под този сивозеленикав замъглен като под вода въздух гъмжеше от червени вълненици, шарени панталони, бели коне, впрегнати в плугове и в коли покрай нивите.
Като че рояк пчели накаца по ухаещата земя и гъмжеше трудолюбиво в тишината на пролетния ден, та само чучулигите пееха още по-силно и невидимо някъде се люлееха. Понякога и вятър полъхваше, полюшваше дръвчетата, повдигаше полите на жените, есенниците погалваше и с кикот избягваше към гората.
Дълги часове работиха без отдих и почиваха само колкото да си изправи човек гърба, да си поеме дъх, и отново се прилепваше към оранта. Дори и на пладне не излязоха из нивите; посядваха само по междите да хапнат из ушатките и да облекчат кокали и щом конете похапнеха, пак хващаха плуговете, без да се ленят и размайват. Чак по здрач започнаха да напущат нивите.
Изведнъж домовете светнаха и закипяха от разговори и шетане. Цялото село плувна в светлини, които падаха по пътя през разтворените врати и прозорци от напалените вътре огньове. Във всяка къща бързаха да нагодят добитъка и да приготвят вечерята. Вдигна се един шум, привикваха се едни други, коне цвилеха, врати скърцаха, телци ревяха, гъски крякаха, затворени за през нощта, деца врещяха, цялото село ечеше и се тресеше в чуден радостен кипеж.
Утихна чак когато стопанките започнаха да канят на вечеря, като оказваха голяма почит на мъжете: слагаха ги на първите места на трапезата и им поднасяха най-хубавото от ястията, без да жалят ни месото, ни водката.
Навсякъде вечеряха, навсякъде през отворените прозорци и врати се виждаха събрани в кръг глави и движещи се уста, чуваше се стържене на лъжици, а миризма от пържена сланина се носеше по улиците, та чак дразнеше ноздрите.
Само Рохо никъде не седна за дълго. Той ходеше от къща в къща, сееше добри думи, съветваше и отиваше в друга къща, по-нататък, като грижлив стопанин, който еднакво заляга за всичко; също както цялото село, пък може и повече, той бе изпълнен с радост и веселие.
Дори и у Ханкини се чувствуваше днешният празник; ако и да нямаше нужда от помощ, но за да облекчи другите, Ханка бе повикала у дома си на вечеря и нощувка двоица жепчани, които бяха работили у Веронка и у Клембовица.
Тях си бе избрала тя, понеже жепчаните минаваха за шляхта.
Наистина в Липци винаги се подиграваха с такава шляхта и не я броеха за нищо, дори по-долу от градски дрипльовци и занаятчии, но щом влязоха в къщи, Ханка веднага забеляза, че са по-други, по-отракани.
Те бяха дребни и гърчави мъже, облечени по градски с черни палта, но с хубави лица; мустаците им стърчеха като конопени снопчета, гледаха отвисоко, но бяха приказливи, отнасяха се внимателно и приказваха съвсем като господа. Учтиви хора бяха, защото всичко тъй любезно хвалеха и на всяка жена намираха да кажат по някоя ласкава дума, та жените чак хвърчеха от задоволство.
Ханка поръча да сложат на застланата с чиста покривка маса по-обилна храна и да ги поканят на вечеря.
Тя внимаваше много за тях, па каза и на другите да бъдат внимателни, та ходеха току-речи на пръсти наоколо и по очите им отгатваха какво им трябва, а пък Ягна като че ли беше напълно изгубила ума си: пременена като за събор, тя седеше и гледаше по-младия като писано яйце.
— Има си той свои дворянки, босите и не поглежда — прошепна Ягустинка, та Ягна цяла почервеня и избяга в стаята си.
Рохо тъкмо бе влязъл и търсеше с очи столче.
— Най-много на това се чудят нашенци, че жепчани са надошли да помагат на Липци! — рече той тихо.
— Не сме били от личен интерес в гората, затова и никой от нас не се сърди — отговори по-старият.
— То всякога е така: когато двама се карат, третия печели!
— Истина, Рохо, ама нека тия двама да се сговорят приятелски, третия здравата ще си изпати — а?
— Умно казваш, господин жепчанино, умно…
— А каквото е постигнало днес Липци, утре може и Жепки да сполети.
— И всяко друго село, господин жепчанино, ако вместо да се поддържат едни други и да се бранят взаимно, те продължават да се карат, да се делят и от злоба да влизат сами в ръцете на врага. Умните и приятелски разположени съседи са като защитни огради и стени: през тях свиня не може да мине да изрови нивата…
— Знаем вече ние, Рохо, всичко това, само че някои още не го разбират и там е всичката беда.
— И на това вече му иде времето, господин жепчанино: хората поумняват…
Веднага след вечеря излязоха пред къщи, дето Петрек вече свиреше с цигулката на събралите се да слушат момичета.
Беше тиха и топла вечер, мъгли като бели кожуси падаха по лъките, калугерици кряскаха по мочурите, воденицата бучеше както винаги, а понякога и дърветата зашумяваха. Небето бе високо, но покрито с тъмни облаци, та само по краищата им се промъкваше разпръсната лунна светлина, а някъде из дълбоките небесни глъбини като из кладенци светеха ясни звезди.
Селото шумеше като кошер преди роене. До късно светеха всички прозорци и до късно по дворища и по улици кипяха притаени шепоти и избухваха весели разговори; момите се усмихваха на ергените и с готовност отиваха с тях край вира, а пък по-старите жени, насядали с гостите по праговете, си приказваха с достойнство и си отпочиваха на хладовина.
На сутринта, току-що небето се заруменило от зората още в ниската синина на съмването, хората почнаха да стават от сън и да се стягат за работа.
Слънцето изгря тъй хубаво, че целият свят, сякаш поръсен със сребърен скреж, възсия в огън, във влажна разискреност и в хладна и свежа утрин. Птичките звънко зачуруликаха, дърветата зашумяха, водите забълболиха, зачуха се човешки гласове и вятърът, който разтърсваше храстите, разнесе из селото тропот, викове, мучене на крави, затрептели тук-там момински песни и всичкия шум и беготня на тръгналите на работа.
По лъките още лежеха бели като сняг мъгли, които на по-високите ниви вече редееха и изрязани и изпоядени от слънчевите бичове, се издигаха като дим от кадилници и като размотана прежда се повличаха към чистото небе. Полетата, още задрямали, лежеха в слана и набъбваха като пъпки, а народът навлизаше полека от всички страни в още росните и сънни ниви, потъваше в прорязаните от слънцето мъгли и се полепваше тихо по лехите, защото от нивите, от дърветата, от синкавите далечини, от бляскавите завои на водите, от мъглите и от понеслото пламналия слънчев диск небе — от целия свят лъхаше такава пролет и шибаше такъв повей на сила и упоение, че дъхът се спираше на човека и душата се тресеше от пресвета радост — радост, която може да се излее само с тихи сълзи, само с въздишка да се изкаже или пък с коленичене пред това пролетно чудо, което се съзираше и в най-слабата тревица.
Та и този многоброен народ се оглеждаше наоколо, кръстеше се набожно, молитви шепнеше и тихо се залавяше за работа, та когато камбаните удариха за черква, всички бяха по местата си.
Мъглите бързо изчезнаха и слънчевата светлина заля полята, докъдето поглед стигаше из липчанската мера, нашарена от ивици зелена зимница, се аленееха женски вълненици, оряха плугове, брани се влачеха, водени от моми, мяркаха се редици от жени, които садяха картофи, а често по черните и дълги лехи ходеха мъже, препасани с бохчи: малко понаведени и с набожен замах на ръката, те сееха зърно в рохкавите и зажъднели ниви…
И така усърдно работеха всички, без дори да вдигнат и глави, че не забелязаха свещеника, дошъл веднага след служба при своя ратай, който ореше над пътя, а после, за учудване на всички, тръгна по нивите, поздравяваше весело, черпеше с енфие, някому даваше и цигара, другиму кажеше любезна дума, тук погладеше детски главици и с моми се пошегуваше, по-нататък хвърляше буца пръст по накацали в засетия ечемик ято врабци, а често благославяше с кръстен знак първата шепа жито за посев или сам започваше да сее. И всякъде подканваше да побързват, както не би подканвал и чифлишки управител.
И веднага след обед се залови и той с всички заедно за работа, като обясняваше на жените, че макар днес да се пада Свети Марко, литията ще направят чая на осмия ден след празника, на трети май.
— Днес не може, време за губене няма, защото мъжете няма да дойдат друг път да помагат.
Така обясняваше той и сам остана на полето докрай; подпретваше расото си, подпираше се с бастуна, защото носеше големичък корем, и неуморно ходеше, само от време на време посядваше по междите, колкото да изтрие потта от плешивата си глава и дъх да си поеме.
От сърце му се радваха, че при него работата сякаш по-бързо и по-леко вървеше, а мъжете го имаха за чест, че самият свещеник ги нагледва.
Червеното вече и пълно слънце се наклоняваше над горите, полетата гаснеха; далечините почнаха да синеят, когато орачите привършиха най-важните работи и се запътиха към село. Те бързаха, за да могат, докато е видело, да стигнат у дома си.
Мнозина се отказаха и от вечерята, само хапнаха набързо, каквото се случи, а други бързо поемаха насипаните паници; конете, вече впрегнати в колите, пръхтяха пред къщите.
Свещеникът се яви пак в село заедно с Рохо, отиде при всекиго и всекиму поотделно благодари още веднъж за любезната помощ, която оказаха на липчани.
— Защото каквото дадеш на нуждаещия се, все едно, че самия Исус Христос си го дал! Но казвам ви, че макар и да не сте много щедри, когато давате за божествена служба, макар че сте забравили за нуждите на черквата, макар че вече от години повтарям, че покривът на жилището ми тече, всеки ден ще се моля за вас, за човещината, която оказахте на липчани — викаше той насълзен, като целуваше навеждащите се към него по пътя глави.
Тъкмо бяха срещу дома на ковача и завиваха към другата страна на селото, когато пресякоха пътя им разплакани безимотните жени с Козеловица начело.
— Прости, отче, идехме да питаме няма ли и на нас да помогнат мъжете — започна Козеловица дръзко с повишен глас.
— Защото чакахме, че и нашия ред ще дойде, а те вече си отиват…
— И ние, сироти, ще си останем без никаква помощ — обадиха се всички заедно.
Свещеникът се загрижи и силно се изчерви.
— Какво да сторя?… Не стигна за всички… И така цели два дена усърдно помагаха хората… казвам ви, те… — бъбреше той, като ги изглеждаше.
— То се знае, помагаха, ама само на стопаните, на богатите… — разхлипа се Филипица.
— На нас като на чумави никой не се погрижи да ни помогне.
— Кого боли глава за нас, сироти…
— Барем няколко плуга за картофи, ама и това няма! — шепнеха сълзливо.
— Отиват си вече, мили мои… ех, ще се направи нещо, истина, че и вам е тежко, и вашите мъже са с другите, но, казвам ви, ще се направи нещо…
— И за какво ще чакаме още тая помощ! А като не насадим и картофи, току да подирим въжета! — заплака Гулбасовица.
— Нали ви казвам, че ще видим нещо да направим! Моите коне ще ви дам — орете цял ден, само да ми ги не преуморите… Ще помоля и воденичаря, кмета, Боринови, може да дадат…
— Може! Трай, коньо, за зелена трева! Вървете, жени, не квичете на вятъра! Да не бяхте поискали, та ще се сети свещеника да ви помогне… Всичко е за богатите, а пък сиромашта да яде камъни и сълзи да пие! Овчаря си гледа овцете, че ги стриже, а от нас какво ли ще отскубне, едни въшки! — плещеше Козеловица, та свещеникът дори си затъкна ушите и си отиде.
Те се събраха накуп, плачеха с горчиви сълзи и нареждаха с глас, а Рохо ги успокояваше, колкото можеше, и честно обещаваше да им издействува отнякъде помощ. Той ги отведе до един плет, защото другоселците вече започнаха да се разотиват на разни страни, улиците почерняха от коне и хора, затрополиха коли и от всички прагове се зачуваха горещи благодарности:
— Господ да ви заплати!
— Сбогом!
— Ще ви се отплатим, когато потрябва!
— Па като дойдете на черква в неделя, да се отбивате у нас като у свои!
— Поздравете бащите си, па ни доведете и жените си!
— И ако някой се намери в нужда, от все сърце ще помогнем!
— Останете си сбогом, мили хора, и да ви се роди! — викаха те, като махаха шапки и ръце.
Момите и колкото имаше деца вървяха до колите и ги изпроводиха чак извън село. Най-голяма група си отиваше по тополовия път, защото по него се връщаха от три села. Колите се точеха бавно една след друга, те разговаряха весело помежду си, като често избухваха в смях и закачки.
Вече падаше мрак, зарите на залеза гаснеха, само водите тук-там червенееха, по лъките се виеха мъгли и по полята се стелеше вечерна пролетна тишина. Нейде далеко дружно закрякаха жаби…
Изпроводиха ги до кръстопътищата и там се сбогуваха всред смехове и глъчка, но преди да засилят конете, една от момите запя след тях:

 

Думай, Яшо, за годежа,
ето слушай, иде тате,
моста тътне —
да дана!
Моста тътне!

 

А момците се обръщаха от колите и им отговаряха:

 

Зимата е мразовита —
годежари ще изстинат;
през велики пости —
да дана!
През велики пости!…

 

Младите гласове звънтяха по росата и радостни се разнасяха по цял свят.

 

VII

 

Мъжете си идат!
Тази новина удари като гръм и като пламък се разнесе по Липци.
Истина ли? Кога? Как?
Никой още не знаеше.
Знаеха само, че общинският куриер, който още преди изгрев дотърчал с някакви писма при кмета, казал това на Клембовица, която тъкмо тогава изкарвала гъските на вира. Тя в същия миг се спусна да обади на съседите, а Балцерековите дъщери от своя страна се разкрещяха по най-близките къщи и в късо време цялото Липци беше на крак и се вълнуваше от радостната новина, та чак закипя из къщите.
А беше още рано, току-що зора се бе пукнала и се раждаше майски ден, само че някак причернял и мокър; дъжд като през гъсто сито ръмеше и тихичко плискаше из цъфналите градини.
— Мъжете се връщат! Мъжете се връщат! — вдигаше се крясък по цялото село, носеше се шумно през градини, биеше като камбана из всяка къща, избухваше като пламък във всяко сърце, изтръгваше се от всяка гръд!
Току-що се раздени и селото кипеше като след празнична черква; децата изтичваха с крясък по улиците, блъскаха вратите, жените се обличаха на праговете и вече заничаха с копнеж през цъфналите дървета и през засланящата далнините сивота.
— Всички се връщат! Стопани, ратаи, момчета, всички! Идат си вече! Излезнаха вече из гората, вече са на тополовия път! — викаха една през друга и от всички прагове се понасяха крясъци, а които бяха по-разпалени, изтичваха като луди навън, понякога се чуваше вече и плач, и тропот на втурнали се посрещачки…
Само дървени обувки се чуваха да клепят и кал пръскаше, така тичаха към тополовия път зад черквата — но на дългия, мокър от дъжда път се сивееха само локвите и дълбоко изрязаните следи от колите.
Жива душа не се виждаше под почернелите от дъжда тополи.
Макар и страшно измамени, без да му мислят, се спуснаха с всички сили към другия край на селото, зад воденицата, към пътя от Воля, защото и по него можеха да се върнат.
Но какво ти, когато и тамошният беше пуст! Дъждът се усилваше и присланяше със сива примъгленост широкия изровен път; из вдлъбнатините се стичаше мътна като кал вода, канавките бяха пълни, па и по пътя шуртяха пенести барички, а цъфналите тръни, които ограждаха зеленикавото поле, бяха отпуснали измръзнали цветове.
— Враните хвърчат високо, ще престане дъжда! — рече една, като се вглеждаше напразно.
Отидоха още малко напред, тъй като от изгорелия чифлик някой се мярна и се приближаваше към тях.
А то беше познатият на всички сляп просяк. Кучето, което го водеше за връвчица, силно залая и взе да се дърпа към тях, а слепецът се вслушваше внимателно и тъкмеше тоягата си за отбрана, но като чу разговора, усмири кучето, поздрави с «Да бъде похвален» и рече весело:
— Разбирам, че са липчанки… а? И нещо много народ…
Момичетата го наобиколиха и една през друга започнаха да му разправят.
— Свраки като че ли ме нападнаха… всички заедно крещят! — измърмори той и внимателно се вслушваше на всички страни, понеже се трупаха наблизо.
Връщаха се вече заедно, просякът се клатушкаше на патериците и на кривите си крака между тях и издаваше напред грамадното си сляпо лице.
Бузите му бяха червени и охранени, очите му забулени с перде, веждите побелели и рошави, носище като гърне, па и коремът му не беше малко надут.
Той слушаше търпеливо и чак когато поразбра каква е работата, прекъсна дърдоренето им.
— За това и бързах да стигна до селото. Един евреин ми каза тайно, че пущат днеска липчаните. Вчера ми каза, мисля си: ще отскоча утре и пръв ще им съобщя новината. Ами как? Няма друго село като Липци! Но кои тъпчат покрай мене? Не мога по гласа да ги позная!
— Мариша Балцерекова!… Настка Голембова!… Улиша помощниковата!… Каша Клембовата!… Шикорината Хануша!… — викаха всички.
— Хо! Хо! Най-хубавите госпожици излезли! Чини ми се, че сте бързали за ергените, па сега със стареца трябва да се задоволите!… Хе!
— Не е вярно! За бащите си излязохме — закрещяха те.
— Моля ви се, та ако съм сляп, не съм глух! — рече той и натисна още повече овчия си калпак.
— В селото казаха, че си идват вече, та изтичахме да ги срещнем!
— А пък то нийде никого!
— Още е много рано; да могат поне до пладне да си стигнат възрастните, че момците може и до вечерта да не успеят.
— Ами как, заедно ще ги пуснат, заедно и ще си дойдат!
— А може би ще се забавят в града. Малко ли госпожици има там?… Да не им е много притрябвало да бързат при вас? Хе, хе! — шегуваше се той със смях.
— Нека се забавят! Никой не е заритал за тях!
— То се знае, в града има такива, дето чуждите деца кърмят и палят печките на евреите… Такива ще им се зарадват — пошепна мрачно Настуша.
— Който си има работа с градските пачаври, за такъв никоя пет пари не дава.
— Отдавна ли не си бил в Липци, дядо? — рече някоя.
— Отдавна, от есента още! Презимих у добри хора, лошото време прекарах в чифлика.
— Във Воля ли? У нашия ли дворянин?
— Ами във Воля. Там съм си аз винаги побратим с дворяните и с чифлишките им кучета: познават си ме и нищо лошо не ми правят! Дадоха ми топло кътче до печката и гозба, колкото можех да изям, па през всичкото време съм им сукал въжета и съм хвалил бога. Съвзех се, па и кученцето ми заглади косъма! Хо, хо! Умен дворянин: държи той приятелство с просяците и знае, че и торби, и въшки без парички ще си има… хе, хе! — засмя се той, та чак коремът му заподскача и клепачите му заиграха, и все приказваше.
— Па даде господ пролет, дотегнаха ми стаите и подмазванията пред дворяните, домъчня ми за селските къщи и за тоя свят широк… Хей, дъждец като чисто злато ръмоли, топъл, обилен, плодоносен, та светът се е размирисал на млада трева… Къде бягате? Момичета?!
Изведнъж той дочу, че те се залетяха и го оставиха сам при воденицата.
— Момичета!
Но никоя вече не му се обади; те бяха видели, че жените отиват покрай вира към къщата на кмета, затова се затърчаха при тях.
Около половин село се събираше там, за да научи нещо по-вярно.
Кметът като че скоро бе станал, защото седеше само по панталони на прага, завиваше партенките на краката си и викаше на жена си за ботушите.
Приближиха се те до него с врясък, запъхтени, кални, някои още немити и несресани и всички едва живи от нетърпение.
Остави ги той да се наприказват, навлече току-що намазаните с мас ботуши, изми се в отвода и като решеше пред отворения прозорец чорлите си, рече на подбив:
— Ще ви се да си дойдат мъжете ви, а? Не бойте се, днеска вече сигурно си идат. Жено, я дай писмото, дето го донесе прислужника, зад иконата е.
Той го обръщаше в ръцете си, тупна по него с пръсти и рече:
— Ето на`, написано е ясно като бял ден… «Понеже крестияне от Липци, Тимовска община, уезд…» — сами си го прочетете! Когато кмета ви казва, че си идат, не може да не е истина!
Той им хвърли писмото и то се понесе от ръка на ръка, макар че никоя не разбираше нито буква, тъй като писмото беше официално, но се спущаха върху него и се взираха с някаква тревожна радост, сякаш гледаха икона, докато стигна до ръцете на Ханка, която го хвана през престилката си и му го върна.
— Куме, дали всичките се връщат? — попита плахо тя.
— Щом е писано, че се връщат, връщат се!
— Забраха цялото село наведнъж, наведнъж ще го и пуснат! — обади се някоя.
— Влез, кумице, измокрило те е! — канеше я кметицата, но Ханка не пожела; тя подръпна наметката над челото си и първа тръгна да си отива.
Вървеше полекичка и едва дишаше от радост и страх едновременно.
«Разбира се, че и Антек ще пуснат, разбира се!» — помисли си тя и внезапно се подпря до една ограда, защото тъй я стисна нещо под лъжичката, че едвам не падна. Тя дълго поемаше въздух с разпалените си устни… Не, още се усещаше недобре и твърде слаба. «Ще се върне, ще се върне Антек!» — разпъваше я радост и желание да крещи, но същевременно я пронизваха някакви страхове, неизвестност и тъмни опасения.
Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, като странеше покрай плетищата, защото по целия път се движеха жени, тичаха шумно със смехове, крясъци и светнали от радост, без да се пазят от дъжда, трупаха се по къщите и покрай вира и разпалено приказваха.
Настигна я Ягустинка.
— Знаеш вече, нали? Това се казва новина. Чакахме я всеки ден, а като дойде, сякаш със сопа ме удариха по темето. От кмета ли идеш?
— И той каза същото, дори и писмото прочете.
— Прочел го, разбира се, че е вярно! Слава тебе, господи, ще се върнат, бедничките, ще се върнат стопаните! — шепнеше тя разпалено и разперваше ръце.
Сълзи рукнаха от бледите й очи, та Ханка дори се слиса.
— Мислех си, че ще почнеш да кълнеш, а пък ти на плач го удари, я виж, я виж!
— Що думаш?! Да кълна в такова време! Човек само от злочестина понякога облекчи езика си, но друго седи на сърцето, та щял той, не щял, трябва да се радва, па и да скърби с другите… Не може човек да живее отделно, не може…
Минаваха покрай ковачницата: чуковете удряха гръмко, от огнището бухаше червен огън, а до стената ковачът слагаше шина на колело. Като забеляза Ханка, той се изправи и втренчи очи в пламналото й от треска лице.
— Е какво?… Дойдоха празници и за Липци, а?… Връщат се като че ли някои.
— Всички се връщат, кмета прочел това в писмото! — поправи го Ягустинка.
— Всички ли?… Убийците няма да пуснат веднага, не…
На Ханка закипя в главата и чудно как сърцето й не се пръсна от болка, но тя изтрая удара и като отминаваше, рече със страшна омраза:
— Дано да ти изсъхне езика!…
Тя забърза, за да избяга от неговия смях, който като отровни зъби се забиваше в сърцето й.
Едва пред дома си тя се обърна и погледна наоколо.
— Лепи се, лепи се… тежко ще бъде да се иде с плуг на нивата.
Тя си даваше вид на спокойна.
— Утринен дъжд и танц на дърта баба не траят дълго.
— В такова време с мотика трябва да садим картофите.
— Току-виж, че жените, окъснеят заради новината, но ще дойдат… ходих снощи у тях, всички обещаха да дойдат да отработват.
В къщи вече гореше силен огън; беше светло и по-топло от вън. Южка белеше картофи, а пеленачето врещеше, колкото му глас държи, въпреки залъгванията на по-големите деца. Ханка коленичи пред люлката и взе да го кърми.
— Южо, Петрек да сложи потоници на колата, та да изкарва тор от Фльоркини и да го кара на нивата при Пачешовата ръж. Докато престане дъжда, той ще изкара някоя и друга кола… да не се потрива така без работа!
— Ти с много лошо око гледаш мързеливите — рече Южка.
— Но и аз не си жаля пищялите! — Тя стана и скри гърдата си в пазвата.
— Гледай сега как съвсем ми е щукнало из ума, та то след пладне нали е празник! Свещеника нали рече, че отлага молебствието от Свети Марко за днес, на осмия ден…
— Та нали само в трите дни пред Възнесение се правят такива молебствия!…
— Щом го каза той от амвона, значи, че и в други дни могат да се обикалят кръстовете и да се освещават селските граници.
— Момчетата ще има да си патят днес по границите на мерата — засмя се Южка към Витек, който влизаше.
— Идат вече, идат. Тичай с тях и нареди там, каквото трябва. Аз ще си остана у дома, ще разтребя и ще сготвя закуска. Южка и Витек ще носят на нивата картофи! — рече Ханка на Ягустинка, като поглеждаше към работничките, които, завити с шалове и наметки, та едвам очите им се виждаха, с кошнички и мотички в ръце се събираха до стената пред къщи и очукваха обувките си о прага.
Ягустинка незабавно ги поведе през прелеза към пътя за нивите и бързо навлязоха в черните подгизнали лехи.
Те веднага се заловиха за работа по две на леха, обърнати с глави една към друга, копаеха ровчета с мотичките си, хвърляха картофи в тях, зариваха ги с пръст и същевременно окопаваха напречните редици.
Четири работеха, а Ягустинка помагаше само колкото да подканя.
Ами като не спореше работата!… Ръцете се вкочаняваха от студ, браздите мокри, в обущата се събираше вода, а дрехите страшно се каляха, защото дъждът, макар и топъл и все по-ситен, валеше непрестанно, пръскаше се по отвалените от плуга буци и шумолеше из градините, които бяха надвесили цъфналите си клони над пътя и с някакво удоволствие се излагаха да ги вали.
Но вече клонеше на промяна: петлите пееха, отстрани небето се извисяваше с поразкъсани облаци, ластовици пронизваха въздуха, сякаш на разузнаване, а враните напущаха билата на къщите и се носеха тихичко и ниско над полята.
Жените, прилични на кълбета от измокрени парцали, ровеха, работеха полека и си приказваха, па и дълги почивки си правеха, понеже бяха дошли да отработват, докато Ягустинка, която садеше ходешком грах по браздите, извиши глас и рече, като разглеждаше наоколо:
— Малко стопанки има по полето днес и в градините ги няма никакви.
— Мъжете се връщат, къде ще ти мислят за работа!
— Така си е, готвят сега блажнички гозби и топлят завивките…
— Присмиваш се, ама и на тебе ти треперят прасците за тях! — обади се Козеловица.
— Не отричам, че вече и Липци ми омръзна без мъжете. Стара съм, истина, ама ще си кажа правичката, че макар да са и проклети, и неверници, и пияници, и побойници, но и най-грозния да се яви сега, веднага ще стане и по-живо, и по-весело, и по-леко на човека. Ако някоя каже, че не е така, ще излъже като циганка.
— Чакат ги жените като поле дъжд! — въздъхна някоя.
— Много от тях скъпо ще платят за това чакане, най-напред момите…
— Няма да минат девет месеца, и свещеника не ще смогне да кръщава…
— Стари, па дрънкат пет за четири: та нали за това е създал господ жената! Грях ли е да имаш дете? — надигна укорно глас жената на Гжеля с кривата уста.
— Па ти все това си баеш, все копелетата браниш!
— И всякога, докато съм жива, ще казвам в очите на когото и да било: копеле-некопеле — и то е човешки плод, еднакво право има на тоя свят, еднакво е пред бога според заслугите и греховете си…
Нахокаха я и тежко й се присмяха. Тя заудря с ръце раменете си, за да се постопли, и клатеше глава.
— Помага ви бог, как върви? — викна от прелеза Ханка.
— Благодарим на бога! Добре, само че е мокро.
— Картофите не са ли ви се свършили?
И тя поседна малко на гредичката.
— Носят, колкото трябва; чини ми се само, че са много едро нарязани…
— Много едри, защото наполовина ги режат. У Воденичарови по-ситните цели ги садят. Рохо казва, че такива два пъти повече раждат.
— Немска мода ще да е пък това. Откак се помни в Липци, всякога са рязали картофите за семе на толкова, колкото оченца има по тях — промърмори неодобрително Гулбасовица.
— Моля ти се, та днешните хора не са по-глупави от вчерашните…
— Ех, сега яйцето иска да е по-умно от кокошката и то да предвожда стадото.
— Каза го па и ти! Но и това е истина, че някои хора години имат, а още не са поумнели! — свърши Ханка и се махна от прелеза.
— Подголемила се е, като че всичко Бориново е нейно — промърмори Козеловица, като гледаше подир нея.
— Остави я на мира: чисто злато е, не жена! Не знам дали би се намерила по-добра и по-умна от нея в селото. Нали съм всеки ден с нея, па разбирам. Тя що изстрада и що мъки претегли, бог да зачува…
— И още колко ще й мине през главата… Ягна си е дома и щом се върне Антек, ще захванат чудесии и олелии, ще има какво да се слуша…
— Нещо ми бъбреха, че Ягна с кмета се влачила, дали ще да е истина?
Присмяха се на Филипица, че пита за нещо, което и врабците вече знаят.
— Сбирайте си езиците: понякога и вятъра слуша и разнася, където не трябва! — смъмра ги Ягустинка.
Наведоха се над нивата, мотичките святкаха и понякога звънваха о камъни, а те усилено разговаряха и одумваха цялото село.
А Ханка тръгна от прелеза и мина под вишните бързешком, понеже я закачаха по главата увисналите и мокри клони, сякаш набучкани с побелели вече пъпки и с листенца.
Отиде из двора да нагледа стопанството.
От самите празници не бе се показала от къщи, защото й стана лошо след ходенето на черква. Днешната новина я накара да стане и я крепеше на крака, та макар че сполиташе на всяка крачка, тя назърташе по всички кътища и все повече се ядосваше.
Кравите бяха някак омърлушени и до половина в тор, прасетата съвсем малко пораснали, дори гъските изглеждаха някак странно отпаднали, като съсипани от глад.
— Да беше взел гушка слама да поизтриеш тоя кон! — викна тя сърдито на Петрек, който излизаше да кара тор. Но той измърмори нещо сърдито и продължи нататък.
В плевнята нови ядове: в оставените на тока куп картофи ровеше в най-избраните Ягушиното шипарче, а в отсевките, които отдавна трябваше да се вдигнат на тавана, риеха кокошките. Нахока тя Южка за това, па посегна и към чорлите на Витек, та той едвам се изплъзна и избяга, а момичето се занесе от рев и вайкане.
— Неуморно като някой кон работя, а ти ме навикваш. На Ягна, дето по цели дни се влачи из село, нищо не казваш!
— Хайде стига, стига, глупачко! Сама видиш какво става тука…
— Та можех ли всичко сама да свърша, а?
— Стига де! Носи картофи на жените, че няма да им стигнат!
Вече престана да гълчи. «Наистина момичето не може всичко само да свърши, а пък ратаите!… Пази, боже. Още от сутринта гледат кога ще се мръкне. Да работиш с наемници, е все едно вълци овчари да направиш. Хора без съвест!»
Така си мислеше тя с болка на сърцето и струпа всичкия си яд върху шипарчето, та то се спусна да бяга разквичано, отгоре на това и Лапа го докопа за ухото и затича с него…
Назърна след това в конюшнята, но сякаш за ново огорчение — кобилата обираше огризките по празните ясли, а омърляното като свиня конче дърпаше и ядеше сламата от постелката на одъра.
«Да беше жив Куба да види, сърцето да му се скъса» — шепнеше тя; като слагаше зад решетката в яслите им сено и ги галеше по мекичките и топли ноздри.
Но по-нататък не отиде: изведнъж й се отщя всичко и такъв плач задави гърлото й, че се подпря до одъра на Петрек и зарева, без сама да знае защо.
Такова безсилие я обзе, че се отпусна в себе си като тежък камък. Божичко, тя не можеше вече да реди своята участ, не можеше, тя се почувствува тъй изоставена в този свят, като някое дърво на ветровито място, самотно и изложено на всякакви беди! И няма пред кого да се оплачеш! Нито края на злата си орис да предвидиш! Нищо, само едно непрестанно тровене с грижи и плачове… Нищо друго освен вечна мъка и очакване на все по-лошо…
Жребчето лижеше лицето й, а тя неволно притуляше глава към шията му и все по-горчиво плачеше.
За какво й е имот, богатство, почит от хората, когато нямаше за себе си нито миг щастие, нищо в целия си живот! Тъй жално си се оплакваше тя, че дори кобилата запръхтя и задърпа веригата си към нея.
Тя се прибра в стаята и като сложи на гърдите си разплакалото се пеленаче, загледа безсмислено изпотените стъкла на прозореца, по които капките се стичаха на бразди.
Детенцето се кошлевеше, като поскимтяваше и поплакваше.
— Мълчи, мълчи, мъничкото ми!… Тате ще си дойде, ще ти донесе едно пиленце… Ще си дойде, па ще те качи на кончето… Мълчи, мъничкото ми! А, а, а! Котараци два! Сиви, черни — два-а!… Ще си дойде татенцето, ще си дойде-е-е! — припяваше му тя, като го люлееше на ръце и ходеше из стаята.
— Пък може и да си дойде! — каза си Ханка, като се спря изведнъж.
Тя пламна в огън, сила напрегна свитите й рамене и такава радост се вля в сърцето й, че току й се искаше да стане, да отиде в килера и да му отреже от свинското, да изпрати да вземат водка от кръчмата за него, дори тръгна вече към раклата да се премени зарад него — но преди да стори това, споменът за думите на ковача падна на наболялото й сърце и се вкопчи в него като с ястребови нокти; тя замря на мястото си и се оглеждаше като за спасение с пламвали очи по къщи и пак не знаеше какво да мисли и с какво да се залови.
— Ами ако не си дойде! Божичко! Божичко! — простена тя и се хвана за главата.
Тя се страхуваше да приказва за това, а този глас бучеше в нея като в дълбок кладенец; клокочеше, кипеше и със страшен крясък се надигаше в гърдите й.
Децата се развикаха и се сбиха; тя ги изтътра из вратата навън и се залови да приготви закуска, че Южка вече назърташе в къщи и лакомо душеше дали е готово.
Сълзите трябваше да спрат и болката да затихне в душата, защото яремът на всекидневния труд се впиваше във врата и напомняше, че работата не може да чака…
И тя залягаше, колкото можеше, макар че краката й се преплитаха и всичко изпадаше от ръцете й. Тя само въздишаше жалостно, като поронваше от време на време и някоя сълза и поглеждаше нажалено в примъгления свят навън.
— Ягуша няма ли да излезе да сади? — вресна през прозореца Южка.
Ханка остави настрана гърнето с борша и припна към другото отделение.
Старият лежеше на една страна, извърнат с лице към прозореца, сякаш гледаше Ягна, която решеше пред сложеното на ковчега огледалце дългата си светла коса.
— Да не е празник днеска, та не излизаш да работиш?…
— Няма да се залетя с разплетена коса.
— От зори си могла вече десет пъти да я сплетеш!
— Можех, ама не я сплетох!
— Ягно, не си играй така с мене!
— Е какво? Ще ме изпъдиш ли, или ще ми отбиеш от заплатата? — озъби й се онази надменно, без да бърза с решенето си. — Нито седя у дома ти, нито пък по твоя милост съм тука!
— Ами къде седиш, а?
— У дома съм си, хубаво да знаеш…
— Като умре тате, ще се види дали си си у дома!
— Но докато е жив, аз на тебе мога да посоча вратата.
— На мене! На мене! — скочи Ханка, сякаш с камшик шибната.
— Закачаш се за мене като репей за кучешка опашка! Лоша дума не съм ти рекла, а ти току хър-мър, като на лис кон…
— Благодари на бога, че не обра нещо по-лошо! — И тя разпери заплашително ръце.
— Опитай се: самичка съм, сирота и никой не ще ми се притече на помощ, ама ще видиш кой ще е отгоре!
Тя отметна косата от лицето си и сърдитите й, пълни с решителност очи пронизваха като с нож; внезапно такава злоба обзе Ханка, че затресе пестници и закряска каквото й дойде на езика:
— Заплашваш, а! Започни, започни само! Невинна, ощетена сирота… Ами… Хубаво знаят хората какво правиш! По всички села ти знаят историите! Неведнъж и не два пъти са те видели с кмета в кръчмата! А когато ти отварях посред нощ вратата, мари, от пиене и от маскарлъци беше пияна като свиня… То веднъж стомна за вода, два пъти… па… Хубаво да знаеш, който вдига шум около себе си, за него тихо си приказват! Ще ти се свърши царството вече, та ни кмета, ни ковача ще могат да те спасят, ти… ти!
Тя чак се задави от викане.
— Каквото правя, правя, всеки мирно да си седи и да се не заяжда като куче с мене! — кресна й Ягна отведнъж, като отметна косата на плещите си, сякаш сноп от най-чист изчесан лен.
Тя бе разярена и дори готова за бой, та цяла се тресеше; ръцете й се движеха нервно около бедрата и такива сурови погледи мяташе, че Ханка поохладня, млъкна, хлопна вратата след себе си и излезе от стаята.
Но след тази караница тя не можеше да се движи, та седна с бебето до прозореца, а Южка се зае да слага закуската.
Едва когато всички се разотидоха, Ханка подойде на себе си и като остави работата, тръгна да иде у баща си, който от няколко дена бе заболял, но отсред пътя се върна пак у дома.
Всичко в нея се беше тъй разтресло, че не можеше да върви по-нататък.
А после, макар и да посъбра малко сили, се залови за работа, но само с ръцете си, почти безволно; тя мислеше главно за Антек и се заглеждаше в далечините…
И времето отиваше на подобрение, дъждът престана, само от капчуците и от дърветата още капеше, защото вятър отърсваше клоните, пътищата се сивееха от локви, светът все повече се проясняваше.
Смятаха, че около пладне слънцето непременно ще се покаже, защото ластовиците хвърчеха вече високо; бели позлатени облаци се движеха на стада по небето, а откъм полята нахлуваше топлина и птича врява се надигаше из сякаш заснежените от цвят градини. А селото доста се разшумя; току-речи всички комини пушеха: готвеха се вкусни ястия, от къщите излиташе радост и женски крясъци се носеха от къща на къща, момите се пременяваха празнично и заплитаха панделки в косите си, много от тях тичаха с всички сили за водка в кръчмата, защото евреинът, зарадван от завръщането на мъжете, даваше на вяра кой за колко искаше, и всеки миг някой се качваше със стълба на покрива на къщата си и внимателно разглеждаше всички пътища от града.
Жените тъй се заловиха с домашните си работи, че рядко някоя бе излязла по полето. Забравиха дори гъските да изпъдят към локвите, та те шумно крякаха из дворищата, а пък децата, пуснати днес на свобода и като нямаше кой да им се кара, вдигаха такава врява по улиците, че бог да пази! По-големите, въоръжени с дълги пръчки, сновяха по тополовия път и се катереха по дърветата да събарят гарджи гнезда, а изплашените птици се въртяха високо като облак сажди и жално и плачливо грачеха; други пък, по-малки, тичаха подир слепия попов кон, впрегнат в шейната с бъчвичка, и искаха да го накарат да слезе от високия бряг във вира, но умното животно не се поддаваше да го измамят. Понякога, като да ги ядоса, се спираше над самия бряг, навеждаше глава, не искаше и да чуе врясъците и търпеливо се отърсваше от калта и буците пръст, които децата щедро хвърляха по него. Но щом усетеше, че му се качват на бъчвичката и посягат за юздата, той грозно запръхтяваше, тръгваше и внезапно възвиваше през най-голямата група пакостници и те се пръсваха на всички страни. Доста дълго се забавляваха така, докато най-после го издебнаха и пъхнаха под самата му муцуна запалена гушка слама, та бедният кон изплашено свърна и се спусна право към затворената Боринова порта. Събори портата и тъй се оплете със стръките в нея, че децата пак го стигнаха и отблизо започнаха да го бият, колкото можеха с тояги.
Щеше да си изпочупи краката в гредите на портата, ако в това време не бе излязла Ягна, която чу крясъците, разгони с тояга палавниците, а коня изведе на пътя. Но понеже изплашеният кон бе объркал посоката, а децата дебнеха скрити зад дърветата, тя го отведе до жилището на свещеника.
Тя го водеше по уличката между поповата градина и Клембови, тъкмо когато органистовата бричка излезе пред къщата им, която беше в дъното на двора. Органистката се беше качила на бричката, а пред къщи Яшо се целуваше с другите си домашни.
— Доведох коня, че го плашеха децата… — започна несмело Ягуша.
— Мъжо, я извикай Валек да дойде да го прибере! Ах, ти простако неден, така ли зарязваш сам коня, та да си строши краката нейде, а? — нахока органистката ратайчето.
Като забеляза Ягна, Яшо хвърли само поглед към родителите си и й подаде ръка.
— Сбогом, Ягушо.
— На училище ли заминаваш вече?
Като че ли тиха скръб притисна сърцето й.
— Ще го изпратя да се учи за свещеник, Боринице! — надуваше се горделиво майка му.
— За свещеник!
Тя метна учуден поглед върху него. В това време той сядаше на предното седалище гърбом към конете.
— По-дълго ще гледам Липци! — рече той, като обхващаше с нежен поглед зеленясалите стрехи на бащината си къща и светналите в роса и отрупани с цвят градини.
Конете потеглиха тръс.
Ягна тръгна по следите на бричката. Яшо викаше още нещо на сестрите си, ревнали край къщата, а гледаше само нея: сините й овлажнели и чудни като майски ден очи, русата й глава, оплетена с плитки, които като дебели въжета се диплеха тройно над бялото й чело, па дори увисваха в полукръг около ушите, и беличкото й и тъй хубаво, прилично на майска роза лице.
А тя вървеше почти безволно, като че урочасана от светналите му очи, устните й трепереха, не можеше и зъбите си да склопи, сърцето й приятно туптеше, а очите й вървяха покорно след него, съвсем безсилни от чудна сладост.
Като че ли неочакван сън я налегна и я затрупваше с благоуханен цвят на забрава… Погледите им се разделиха едва когато колата зави към тополовия път, очите им се откъснаха едни от други, разнесоха се на прашинки ония парливи огньове, та тя се взря в този пуст свят и внезапно спря.
Яшо махаше с шапка за сбогом. Навлизаха вече в мрака на тополите.
Тя се огледа наоколо, като триеше очи, сякаш събудена от сън.
«Божичко, с такива очи чак в ада би завел човека…»
Тя се разтърси като че ли от жарещите Яшови погледи.
«Син на органист, а изглежда като да е дворянски… И свещеник ще стане, па може и в Липци да го пратят!…»
Тя се озърна: бричката вече бе изчезнала, само тропотът й долиташе и поздрави на минувачи.
«Такъв малчуган, почти дете, само да те погледне, все едно, че някой друг те е прегърнал, чак тръпки да те побият и свят да ти се завие…»
И тя потръпна, като облизваше червените си устни и се протягаше с умиление.
Изведнъж тя застина на мястото си. Едва сега забеляза, че е гологлава, боса и току-речи по риза, защото имаше на раменете си само някакъв покъсан шал. Изчерви се от срам и тръгна по страничен път за у дома си.
— Мъжете си идат, знаеш ли? — й викаха от портите моми, жени, дори и деца и всички задъхани и едвам дишащи от радост.
— Та какво от това? — рече тя на една почти сърдито.
— Връщат се!… Това малко ли е? — чудеха са на равнодушието й те.
— Както с тях, така и без тях! Глупачки! — мърмореше тя, задето всяка като обезумяла поглеждаше за своя…
Тя се отби у майка си. Само Йенджих беше в къщи, за пръв път се бе свлякъл от леглото си, счупеният му крак бе още увит в парцали; той плетеше кошница на прага и подсвиркваше на свраките, които се мъкнеха из калта.
— Ягушо, знаеш ли? Нашите се връщат!…
— Като свраки цял свят само това си приказва!
— А пък Настуша, знаеш ли? Ума й ще изскочи, че и Шимек ще си дойде…
— Какво дрънкаш пък ти? — светна тя строго с ечи също като майка си.
— Нищо… Мене пак ме заболя крака… — тепкаше страхливо той. — Тихо, пущини! — обърна се към разквакалите се в отвода квачки и захвърли тоягата си по тях.
Уж разтриваше болния си крак, а покорно я заглеждаше в странно помръкналото й лице.
— Къде е мама?
— Отиде у свещеника… а пък за Настка, Ягушо, само така се изпуснах…
— Глупчо, мисли си, че никой не знае за това! Ще се вземат и толкоз…
— Ами мама ще ли позволи, като Настуша има само една морга?
— Много ще я пита, та няма да позволи. Ами, дошъл е на години той и ум си има да разбира кое и как…
— Има, има, Ягушо, и като се запъне на своето, няма да послуша мама, напук на нея ще се ожени, ще си вземе дела и ще си го работи отделно.
— Дрънкай си ти, дрънкай, само да не те чуе мама!
Стана й мъчно. Ами как! Една нищо и никаква Настка, па и тя гледа да си намери мъж, и тя да си има свои радости, както и другите моми. Днес ще изпобеснеят, че за всяка някой ще дойде, за всяка…
— Истина, нали всички ще си дойдат… — Изведнъж я обзе нетърпелива радост, тя заряза изплашения Йенджих и бързо се залетя към дома да разтреби и понареди за посрещане на гостите, както и цялото село в този миг, и да чака трескаво тези, които се връщаха.
Тя работеше усърдно и дори си тананикаше от радост и от нетърпение и неведнъж излиза да гледа по пътя, където поглеждаха и всички други.
— Кого чакаш? — заприказва я ненадейно някой.
Сякаш я блъснаха по главата, тя побледня, ръцете й се отпуснаха като пречупени криле, сърцето й заудря от жал.
Наистина, кого ли чака? Нали никой не се е забързал за нея, нали е сама-саменичка на света!… «Само дето Антек може би!…» — помисли си тя развълнувано.
«Антек! — пошепна тя тихичко. Сърцето й се напълни с въздишка и спомени като неуловима мъгла и като чуден, отдавна сънуван сън преминаха през паметта й. — Може и да се върне!» — мислеше си тя.
… Макар че ковачът и вчера уверяваше, че няма да го пуснат с другите от затвора, че ще си остане там за дълги години.
— Па може и да го пуснат! — повтори си тя по-високо, като че с мисълта си вече излизаше и чакаше, но без радост, без унеси с някакво скрито в душата тревожно нежелание. — Нека се върне! Мене какво ми влиза в работа! — дръпна се тя нетърпеливо.
Старият забъбра нещо…
Тя с отвращение се обърна гърбом към него и не му даде да яде, ако и да знаеше, че за ядене бърбори.
— Веднъж да пукнеш! — ядоса се тя внезапно и за да не го гледа, излезе пак на отвода.
Покрай вира бухаха перални и тук-там се червенееха между дърветата и перачки. Сух лекичък вятър едва докосваше зелените върби и те се поклащаха сегиз-тогиз. Слънцето току щеше да излезе иззад белите облаци, локвите вече започваха да блестят и по гладката повърхност на вира играеха златисти трепети. Дъждовните мъгли вече се разнесоха, над сивите каменни огради все повече се надигаха в ясния простор цъфналите градини като грамадни цветни снопове, лъхащи благовоние и пълни с птиче чуруликане. Воденицата силно тракаше, от ковачницата се разнасяха звънки, резки удари на чукове, а човешките гласове и целият този шум от приготовленията напомняше жужене на пчели всред овошки.
«Па може и да го видя!» — мислеше си тя и излагаше лице на вятъра и на росата, която капеше от листата и от отцежданите цветове.
— Ягушо, ти няма ли да идеш да работиш? — вресна й от двора Южка.
Тя и не помисли да се противи: взе мотиката и отиде при работничките. Силата и желанието да се опира я напуснаха и дори с удоволствие се подчини на заповедта, която я изтръгна от мисленето и неизвестността. Само чудна тъга я пронизваше, та чак сълзи пълнеха очите й, а душата й се устремяваше неизвестно къде. Тя заработи тъй чевръсто, че работничките останаха много назад, но не спираше и не искаше и да знае за Ягустинкините остроти, нито пък виждаше очите на жените, които все я заглеждаха като притаени за хапане кучета.
Понякога само се изправяше изведнъж, както някоя натегнала от цвят круша на межда, докосната от вятъра, се изправи, разлюлее се малко и гледа света с хиляди очи, плаче с бели, миризливи цветни листенца по развеяните зелени жита и си спомня може би за лютите студове.
Ягуша си мислеше понякога за Антек, но по-често заставаха в паметта й пламналите очи и червените устни на Яшо, милият Яшов глас отекваше тъй сладко в сърцето й, че скърбите й отлитаха, в душата й се проясняваше и тя, наведена над реда, с всичката сила на копнежа се залавяше за тия спомени. Защото по природа беше като гъвкаво стъбълце или див хмел, които винаги трябва да се заловят за някой клон или пък да се увият около строен дънер, за да могат да растат, цъфтят и виреят; иначе, оставени без опора и на себе си, те лесно загиват.
А работничките, като се нашепнаха до насита за нея, отметнаха от глави забрадките и шаловете си, защото стана много топло, и взеха да разговарят по-живо, по-често да се протягат и с по-голям копнеж да поглеждат за пладне…
— Козеловице, ти си по-висока, я виж няма ли ги мъжете по тополовия път!
— Ни се видят, ни се чуят! — отвърна тя, като напразно се изправяше на пръсти.
— Ти па много скоро искаш!… Преди мръкване не ще могат да стигнат… Доста път си е…
— Па и пет кръчми на кръстопътищата! — рече на подбив Ягустинка.
— Сиромаси, горките, кой ще ти мисли за кръчми сега!
— Толкова време са гладували, настрадали са се.
— Лошо им е било, отспали са си на топло и са си отяли до воля…
— Ами, добре им е било като на прасета коприва с плява.
— И сухи картофи да бяха яли, ама свободни да си бяха — рече Гжельовица.
— Ама че сладка е тая свобода!… Ех, на сиромаха това си и остава от нея, че може свободно да псовиса от глад, където му се прище, че за това нито ще го глобят, нито стражар ще го откара в затвора!… — отвърна тя.
— Истина ви казвам, истина, ама и затвора си е затвор!…
— Не е все едно грах с пръжки и гола чорбица! — подкачаше се Ягустинка, та всички прихнаха да се смеят.
Филипица й отвърна нещо, но де можеше да удържи срещу такава устатница и такова лапацало? Ягустинка й наговори каквото й дойдеше на устата, па забъбра против воденичаря, че на вересия дава мухлясал булгур, а ако си купи човек с пари, на кантара ще го излъже. После пък заедно с Козеловица забъбраха против цялото село, като не пропуснаха дори и свещеника: превличаха всекиго през злите си езици като през остри тръни…
Гжельовица се опита да защити някои, но Козеловица я сгълча:
— Ти си готова да защитиш дори и такива, дето черкви обират…
— Ами всеки човек си има нужда от защита! — пошепна тя меко.
— И най-много Гжеля от твоята тупалка…
— Не си ти, която можеш да кажеш как да си живеят хората, ти, жената на Бартек Козела! — отвърна й Гжельовица твърдо, като се изправи гордо.
Всички се изплашиха и очакваха, че и двете ще скочат да се хванат за косите, но те само се измериха със свирепи очи. Добре, че тъкмо тогава дотърча Витек да ги повика за обед и да събере кошниците, че след пладне щяха да празнуват.
Те си поприказваха дори и на трапезата, която Ханка нареди да сложат пред къщи, защото слънцето бе вече напълно излязло от облаците и бе озарило целия свят, та всички покриви и цъфнали дървета, сякаш поръсени с бял сняг, се къпеха в прозрачния и дъхав въздух…
Проточи се един слънчев и тих ден, вятърът прегръщаше по малко дърветата, но тъй лекичко, като кога майчини ръце милват галено детски личица.
И същински празник настана, тъй като след пладне никой не излезе на работа в полето, дори добитъка прибраха от пашите, само тук-там някоя сиромахкиня извеждаше с оглавника своята хранителка да я попасе по междите и по изкопите.
А когато слънцето доста превали след пладне, хората почнаха да се събират при черквата, да се припичат до зидовете и да се разговарят тихичко като разгълчалите се птици из кленовете и липите, които се извисяваха като висок кръг около черквата и достигаха с едва зазеленелите се клони чак до покрива. Слънцето здравата припичаше, както бива обикновено след утринен дъжд. Пременените празнично жени заставаха на групи, някои печално поглеждаха иззад стената към тополовия път, а слепият просяк седеше с кучето си на гробищната врата, провличаше плачливо набожни песни, ослушваше се на всички страни и подрусваше паничката си към влизащите.
Излезе бързо и свещеникът с черковна одежда, с епитрахил, гологлав, та лисото му теме лъщеше на слънцето.
Петрек, Бориновият ратай, бе взел кръста, защото Ямброжи не би смогнал да тича толкова път, а кметът, помощникът и някои от по-яките моми изнесоха хоругвите, които веднага се заразвяваха на вятъра, като пърпореха и бляскаха с пъстрите си цветове. Органистовият Михал носеше светената вода и ръсилото, Ямброжи раздаде на всички от братството свещи, а органистът застана до свещеника с книга в ръка; свещеникът даде знак и всички тръгнаха тихо през цъфналото село, покрай вира, та цялото шествие се оглеждаше в тихата му вода.
По пътя се присъединяваха още много жени и деца, а най-после воденичарят и ковачът се запритискаха да се приближат до свещеника.
А на самия край след всички се тътреше Агата, като често покашлюваше, и слепият просяк се клатеше на патериците си, само че той вървя с тях до моста, откъдето се отдели и сви надясно, като че ли към кръчмата.
Чак зад спряната воденица, където и обрашненият воденичарски ратай се присъедини към шествието, всички запалиха свещите, свещеникът сложи на главата си черната рогата шапчица, прекръсти се и запя: «Който се в грижа…»
Всички запригласяха от все сърце, кой както можеше, и тръгнаха по течението на реката, през ливадите, където все още беше пълно с локви, а на места и тъй кално, че се потъваше до глезените. Те засланяха с ръце свадите си и се точеха по тясната пътечка като наниз от шарени червени вълненици.
Реката блестеше на слънцето и лъкатушеше из зелените ливади, изпъстрени тук-там с китки от жълти и бели цветчета.
Хоругвите като грамадни птици с жълточервени криле се развяваха над главите, кръстът се полюляваше напред, а напевните гласове се носеха бавно в тихия прозрачен въздух и падаха връз тревата, връз кичурите от светлозелени ракити, връз тръновите храсти, покрити цели от бял цвят като със свещени плащаници.
Водата плискаше по гъсто изпъстрените с лютичета брегове и сякаш тихо пригласяше на песните и на устремените погледи напред в далнините на светлото небе, в разискрената от златни люспи река, към селата, които се виждаха на сухите възвишения и едвам се очертаваха в синкавия въздух с ивиците на белоцветните градини.
Свещеникът вървеше заедно със своите помощници близо след кръста и пееше заедно с другите.
— Нещо много патици изхвърчат! — шепнеше той, като поглеждаше под око надясно.
— Диви, от кръстатките — отвърна воденичарят и гледаше отвъд реката към обраслата с елхи и с пожълтяла миналогодишна тръстика низина, откъдето час по час се вдигаха тежко цели ята.
— И щъркелите са повече от лани.
— Има що да ядат по моите ливади, та отвсякъде се събират.
— А пък моя се изгуби някъде, тъкмо по празниците се дяна някъде.
— Навярно е отишъл с някое ято да отлети — рече воденичарят.
— Какво има в това завлечено с валяк оране?
— Кукуруз за кърма съм насял цяла морга… Малко е мокричаво тука, но нали казват, че суша ще бъде тая година, та може и да стане.
— Само да не е като моя миналата година: нямаше за какво да се навежда човек и да го прибира.
— За яребиците нали стана: много ги имаше в него — шегуваше се тихичко воденичарят.
— Вярно, ти яде яребици, а моите коне тракаха зъби над празни ясли зимъска…
— Като се роди, ще ти дам някоя кола назаем — рече той на свещеника.
— Благодаря ти, защото и детелината от лани е слабичка; ако настане суша, ще загине! — въздъхна жално свещеникът и започна пак да пее.
Приближаваха се вече към първата гранична могила, която бе тъй покрита с цъфнали трънки, че се издигаше като бяла копа, наежена от цветя, по които шумно бръмчеха пчели.
Заобиколиха я с кръг от разлюлените пламъци на свещите, кръстът се издигна, забучен в храстите, хоругвите се развяваха ниско наведени и хората коленичиха наоколо като пред олтар, от който в цветове и бръмчене на пчели израстваше светото величие на пролетта.
В същото време свещеникът четеше молитва за от град и ръсеше със светена вода четирите посоки на света: и дървета, и земя, и вода, и покорно наведените глави, и целия свят, раздрусан от тихата радост на растежа, на силата, на щастието, всичко, което започваше свой живот и което е мъртво.
Народът зашумя с нова песен и се изправи по-чевръсто и по-весело.
Тръгнаха по-нататък и изведнъж свиха наляво, пряко през ливадите и леко наклонените възвишения. Само децата останаха по-дълго долу, защото Гулбасовите момчета и Витек по стар обичай пляскаха и разтриваха някои момчета, та се вдигна такава една врява, че свещеникът ги заплашваше отдалече.
След ливадите излязоха на широко гранично пасище, в горичката от стройни хвойни, които растяха по края като стража на орните поля. Пасището бе широко и се виеше ту тук, ту там като река, зелените вълни на чиято трева бяха гъсто прошарени с цветчета, та дори и в старите коловози гъмжеше от жълтурчета и бели парички. Тук-там се разстилаха големи купчини камъни, обрасли с тръни, та трябваше да се избикалят. На друго място стърчеха самотни диви круши, цели в цвят, огласяни от бръмчене на пчели и тъй чудни и свети, като свети дарохранителници, издигнали се над полята, та на човек му идеше да коленичи под тях и да целува земята, която ги е родила.
На друго място се навеждаше брезичка, облечена в бяло наметало и цяла облъхана от зелени разплетени коси, и тъй чиста и трепереща като някоя девойка, изправена пред първо причастие.
Те възлизаха бавно по възвишението и обикаляха землището на Липци откъм север, надлъж по зашумелите жита на воденичарските ниви.
Свещеникът вървеше след кръста, след него напираха на групички момите и по-младите жени, а надире и поединично или пък на двойки се мъкнеха стариците и Агата, която куцукаше далеко след всички. Само децата се пречкаха отстрани и избягваха от погледите на свещеника, за да могат да вилнеят по-смело.
Най-после излязоха на равнището, където настана и по-голяма тишина. Вятърът напълно спря, хоругвите увиснаха, народът се проточи на дълго разстояние, та жените се виждаха като цветове между зеленината, а пламъчетата на свещите трептяха като златни пеперудки.
Небето се надвесваше високо и чисто, само тук-там лежеше по някой бял облак като овца на синкавите и необятни поля, през които се носеше грамадното разгоряло се слънце и заливаше света с топлина и блясъци.
Само песента се усили: народът гръмна с все сила и тъй гласовито, че птиците избягаха от по-близките дървета. Понякога изплашена яребица пръхваше изпод краката или пък заек изскачаше нейде измежду буците и тичаше презглава.
— Добре вървят есенниците — шепнеше свещеникът.
— Вчера намерих вече вретенили стъбла в ръжта.
— Кой ли е пък тъй драскал?… Половината тор незаорал.
— Това са картофи на някои от безимотните, като че ли с крава е орала.
— Ами, браната всичко ще измъкне отгоре. Мърлячи такива!
— Та това е орало ратайчето на дядо поп — намеси се ковачът.
Свещеникът поиска да каже нещо, но млъкна и като припяваше заедно с другите, шареше с очи по тоя необхватен разлив на родните поля, които, нагърбени тук-там и подути като пълна гръд на майка-кърмителка, изглеждаха, че дишат с пълен размах, та каквото и да падне в разтвореното им лоно, да може да се накърми, да се притули и да забрави жестоката си орис.
Хей! Очите блуждаеха надлъж и нашир и навсякъде из просторите. Цялата лития изглеждаше като върволица от мравки между житата, а човешките гласове се носеха над полята като песните на чучулигите.
Слънцето вече приближаваше към запад, та житата се позлатиха, натегналите с цвят овошки хвърляха сенки, а липченският вир, обграден с отрупаните от разлепена цветна белота градини, блестеше като светнал прозорец. Селото лежеше по-ниско, сякаш на дъното на грамадно блюдо, и беше тъй заслонено от дърветата, че само тук-там се виждаше някой сив плевник; само черквата с белите си стени се издигаше над всичко и светеше със златния си кръст на небето.
Отдясно на движещия се народ се простираха като необгледни сивозелени води равнините, из които се издигаха селата, прилични на гъсти шубраци от цъфнали овошки, крайпътни кръстове и усамотени дървета. Погледите се рееха като птици натам, но в своя летеж не стигаха други граници освен горите, които се чернееха наоколо.
— Какво затишие… дали няма да завали нощес… — започна свещеникът.
— Не ще: изчистило се е, на хубаво време и хлад повява.
— Отзарана валя, а сега се и не познава.
— Пролет лесно изсъхва — намеси се ковачът.
Стигнаха до другата могила, където границата завиваше. Тази могила бе като голям насип; казваха, че под нея лежат убити във войната. На върха й имаше нисък и съвсем изгнил кръст, окичен с миналогодишни венци и иконички със завески, а отстрани се гушеше изкорубена клонеста върба и покриваше с младите си клони неговите рани. Тук бе някак страшно и пусто, та и врабците дори не гнездеха в хралупите й, макар че наоколо се простираха плодородни ниви. Могилата бе почти гола, само пясъкът се жълтееше тук-там по ожулените й склонове, кози билки се бяха заловили на места като лишеи и стърчеха сухи стъбла от мащерика и лански цволиги.
Свещеникът прочете молитва против мор, всички ускориха крачки и завиха още по-наляво, пряко към тополовия път, към гората, накъдето водеше добре утъпкана пътека.
Тръгнаха вкупом. Само Агата остана при могилата; тя смъкна скришом оставената на кръста дрипа и като се забърза отдалече след шествието, заравяше я на късчета по междите за някаква магия.
Органистът запя молебствие, но другите подхванаха някак заспало, само тук-там пееше някой поотделно, защото жените се разговаряха тихичко помежду си и изричаха пискливо само когато трябваше: «Моли се за нас!» — а децата избягаха напред и лудуваха на воля, та Петрек, Бориновият ратай, поглеждаше към свещеника и мърмореше ядовито:
— Обесници такива! Немирници!… Да отпаша ремика, че да захвана!
Свещеникът, изморен вече хубаво, бършеше потта от плешивото си теме, разглеждаше съседните ниви и разговаряше с кмета.
— Я гледай, я гледай! На тия граха вече поникнал.
— Наистина!… Рано ще да е посеян, нивата е обработена добре и върви като гора.
— Посеях и аз още по Връбница, а едва сега кълни.
— Ами вашата нива там е мокрица и земята е студена, а тук е по-топла.
— И ечемиците им са изникнали, па хубави, като че ли с редосеялка са сеяни.
— Модличани са добри земеделци, работят по чифлишки.
— Само по нашите ниви не можеш да видиш ни следа от овеси и ечемици.
— Всичко е късно, па и дъждовете го заплескаха, та няма скоро да никне.
— И така сдраскаха нивите, че бог да пази! — въздъхна жално свещеникът.
— На харизан кон зъбите се не гледат — засмя се ковачът.
— Брей, хлапетии, ушите ще ви изпокъсам, ако не престанете! — викна свещеникът към децата, които замеряха с камъни едно малко ято яребици, тръгнали през лехите.
Разговорите изведнъж утихнаха, момчетата се снишиха по браздите, органистът пак започна да блее, ковачът заприглася, та чак ушите гръмнаха на хората, а тънките гласове на жените се подеха в плачлив хор и литията се разточи над полята като върволица от птици, изморени от дълго летене, които се спущат бавно и все по-ниско.
Те напредваха като дълга, разлята ивица между зелените нивя, а работниците в модличанското землище, па и по-далече по полето спираха работа, снемаха шапки и коленичеха по лехите. Някъде крави промучаваха и вдигаха тежки рогати глави, другаде изплашено жребче побягваше от майка си и тичаше, където му очи видят.
Имаше още петдесетина крачки до третата гранична могила и до кръста при тополовия път, когато някой извика с всички сили:
— Някакви мъже излизат от гората!
— Нашите може да са?
— Нашите! Нашите! — гръмна из навалицата и петнайсетина жени се спуснаха напред.
— Стой! Молебствието е по-важно! — заповяда строго свещеникът.
Разбира се, че се спряха, като тъпчеха на място от нетърпение. Но се струпаха кой с когото се случи и само като по чудо не литваха от местата си; свещеникът обаче не позволи, а ускоряваше крачките.
Отнейде повея вятър, свещите угаснаха, хоругвите запърпориха и есенниците, храстите и цъфналите дървета се залюляха, сякаш се покланяха и коленичеха пред шествието. Но народът, макар че пееше по-силно, почти тичаше и гледаше втренчено към близката гора между крайпътните дървета, където вече ясно се виждаха бели мъжки клашници.
— Не се бутайте, щури такива; няма да избягат мъжете ви! — скара им се свещеникът, че вече го настъпваха по петите и се блъскаха една друга.
Ханка, която беше в реда на най-първите стопанки, като видя клашниците, чак извика. Тя знаеше, че няма да види там Антек, но пак се разтрепера от радост и напълно пияна надежда обзе душата й, та излезе на края по браздата и очите й разглеждаха…
А пък тръгналата до майка си Ягуша скочи от мястото си, готова да полети; тя пламна в огън и тъй се разтрепера, че не можеше зъбите си да склопи; и другите жени не по-малко ги теглеше към тъй дълго очакваните. Само някои от момите и момчетата не можаха да изтраят повече, та пробиха из купа като вода из разбит чебър и въпреки виковете, духнаха напреко към пътя, че чак пищялите им се бялкаха.
Шествието бързо стигна до Бориновия кръст, току зад който беше и могилата на границата между липченското землище и чифлишката гора.
Мъжете вече стоеха там, събрани под сянката на грамадните брези, които като че ли пазеха на стража при кръста. Те още отдалече сваляха шапки и пред погледите на жените се показаха милите лица на дългоочакваните мъже, бащи, братя и синове, лица, изпаднали, отслабнали и грейнали от радост, от щастливи усмивки.
— Плошкови! Шикорови! Матеуш! Клемб! И Гулбас! И старият Гжеля! И Филип! Милите нещастници! Бедничките! Божичко-о, света Богородичке! — се откъсваха викове, възгласи и горещи шепоти. А очите вече пламтяха от радост, ръцете се протягаха, спотаени плачове скимтяха и вик напираше в гърлата, всички бяха готови да литнат, но свещеникът с гръмкото си слово въздържа и усмири народа, а като стигнаха при кръста, зачете спокойно молитва «против огън». Но четеше бавно, защото, без да иска, се озърташе настрани и с умиление разглеждаше лицата на измъчените.
Всички коленичиха и полукръг и едновременно с усърдната благодарствена молитва се лееха и сълзите от очите им, втренчени в прикования на кръста Христос. И чак когато свърши и поръси наведените доземи глави, свещеникът сне рогатата си шапчица и гръмна весело и високо:
— Да бъде похвален Исус Христос! Как сте, мили хора!
Разбира се, че те в един глас му отвърнаха и се спуснаха към него като овце към овчар, ръцете му зацелуваха, краката му запрегръщаха, а той всекиго притискаше до сърцето си, всекиго целуваше по главата, погалваше ги по отслабналите лица, разпитваше ги угрижено и ги отпращаше с напътствени думи, най-сетне седна изморен под кръста и бършеше потта и благодушните си сълзи.
Народът загъмжа като кипнала вода.
Гръмна една врява, смехове, целувки, радостни плачове, детски писъци, горещи думи и шепоти, крясъци, които като песен излитаха из ощастливените сърца, викове на внезапно забравени скърби. Всяка дърпаше своя мъж настрана и всякой като борика се люлееше между виковете в навалицата от жени и деца, в радостна врява от говор и плачове… Доста длъжко траяха поздравленията и щяха да продължат до късна нощ, но свещеникът се опомни, че е време, и даде знак.
Тръгнаха към последната могила, по пътя покрай гората, през ниски шубраци от смрики и борикови младоци.
Свещеникът запя «Сърдечна майко» и всички като един човек запригласяха с такъв силен глас, че гората заеча, защото радост изпълваше душите и придаваше такава сила на гърдите, че песента се откъртваше като пролетна буря и шибаше над горите като стълб от пламнали унеси…
И понеже се бе събрал много народ, бяха заели целия път, вървяха и из гората между дърветата, и над нивите, цялото подлесие загъмжа от народ и песен до небесата гърмеше.
Но песента скоро заглъхна като облак, когато си пусне вече гръмотевицата; само които бяха най-напред, още провличаха мелодията, а повечето ги обзе нетърпение да се поразговорят със своите. И шествието се разкъса и се пръсна на вси страни, тръгнаха към домовете си, мнозина взимаха на ръце по-малките си деца, други и по-младите вървяха на двойки и разговаряха за това-онова, трети навлизаха вече в гъсталака, за да се скрият от очите на хората, а пък момите, пламнали като вишни, се притискаха към своите момци и немареха за нищо. От време на време, види се за да си починат от задоволството, гръмваха пак мощна песен, та чак враните литваха от гнездата си към полето, свещите гаснеха от устрема, а гората бавно отекваше и клокочеше като някое дълбоко необгледно гърло.
Или пък наставаше тишина, та само тропотът на краката се разнасяше и буйни смехове, притихнали слова или плачливо мърморени старчески молитви се носеха из гъсталака.
Наближаваше вече залез, небето се издигна и сякаш се наду като някое позлатено стъклено кълбо. Само няколко пропити от червенина облаци се мержелееха в сините висоти, слънцето се спусна над самото сечище и увисна над гората, а между грамадните дънери, из зелените крайни шубраци се посипваха златисти отблясъци и самотните дървета по поляните изглеждаха, че пламтят от жив огън. Сгушените в гъсталаците води горяха и цялата гора беше сякаш в пламъци и кървави пушеци и само на места, където стърчеха близко един до друг стройни борове, облегнати като мъже рамо до рамо, се събираше черен мрак, но и той прорязан от слънчев дъжд.
Гората се навеждаше над пътя и сякаш гледаше полята и грееше на залеза грамадните си върхари; в нея беше тъй тихо, че ясно се чуваше пронизителното чукане на кълвачи, нейде усърдно кукаше кукувица и птичи цвъркот долиташе откъм полето.
На места пътят се виеше покрай самите ниви, та мъжете преставаха да разказват, отбиваха се над крайпътната бразда и вървяха наведени, като обхващаха с поглед зелените ниви, по които гъсто нацъфтелите дървета горяха от залеза — тези дълги лехи, които покорно се простираха към тях, тези леко полюшвани от вятъра като вода есенници, които се навеждаха към краката на стопаните си сякаш с радостен шепот. Поглъщаха те с погледи тази майка-земя и не един се кръстеше и не един мълвеше «Хвала на бога» и сваляше шапка, а на всички душите коленичеха в безмълвна пламенна почит пред тази свещена и закопняла земя.
То се знае, че след първите поздравления се подеха нови разговори и нови радости вълнуваха сърцата; на мнозина се искаше дори да хукнат из гората или да легнат до нивите и да заплачат.
Само Ханка се почувствува като че ли извън целия свят. Ами как: и пред нея, и след нея, и навред вървят шумно мъже, около всекиго се гушат радостно като слаби вейки жени и деца, разговарят, радват се, хвърлят си погледи, притискат се един о друг, а само тя няма кому дума да каже! Целият народ клокочи от неудържима радост, а тя, макар че върви посред, се чувствува тъй изоставена и тъй злочеста като някое изсъхнало в гъсталака дърво, на което нито врана свива гнездо, нито птичка кацва. Дори малцина се поздравиха с нея — ами как! — всеки бързаше със своите си да се наприкаже… какво ги беше грижа за нея?… толкова много бяха се върнали… дори и Козела, та пак ще трябва да се наглеждат килерите и да се заключват конюшните… дори и най-големите бунтовници: Гжеля, кметовият брат, и Матеуш… само Антек не пуснали… може никога вече да не го види…
Не, тя не можеше вече да издържа. Като камъни я притискаха тия мисли, та едвам тътреше крака, но вървеше с вдигната глава, с горд поглед и надменна както винаги. Когато запяваха, и тя мощно пееше; когато свещеникът започваше молитва, тя първа я повтаряше след него с избледнели устни. Само през време на дългите прекъсвания, когато дочуваше притаените от жегата шепоти, тя вторачваше тежък поглед в лъскавия кръст и вървеше, като се пазеше да не издаде сълзите си, които като крадци се промъкваха понякога през разпалените й клепачи… Не се реши дори и да попита за Антек — би издала мъката си пред хората!… Не, не, толкова много е изтърпяла тя, ще пренесе и това, ще претърпи!… Ще преодолее… Така си налагаше тя и същевременно чувствуваше как преливат мъчителните й сълзи, как скръбта я стиска за гърлото, как притъмнява пред очите й и как всяка минута мъката й расте и расте.
Но не само тя страдаше така, не, защото и Ягна не се чувствуваше по-добре. Тя вървеше отделно, промъкваше се тревожно напред като плаха сърна. Тя хвръкна от радост, изтича да ги посрещне и почти първа се доближи до мъжете, но никой не излезе насреща й, никой не я прегърна, не я целуна. Още отдалече видя тя щръкналата над другите глава на Матеуш, затова към него се насочиха разпалените й очи, към него я потеглиха изведнъж отдавна забравени копнежи, та с радостен крясък си проправяше път между навалицата. Но той като че ли не я видя… Преди да се докосне до него, майка му вече висеше на шията му, Настуша го бе наполовина прегърнала и по-малките деца висяха по него, а пък Тереска войничката, червена като рак и разревана, го държеше за ръка и вече не искаше да знае, че хората я гледат.
Като че ли някой я заля със студена вода и тя изскочи от навалицата и се затича из гората, без сама да знае що става с нея. Ами как, тъй силно желание имаше да се почувствува заедно с другите и в блъсканицата, в тази сърдечна врява на поздрави, и тя искаше да се радва наред с другите; нали и тя като всички имаше сърце пълно с огън и готово за самозабрава и радостни хлипания… Но ето че трябва да върви пак сама и далече от хората като някое окраставяло куче.
И тежка скръб я разтърси, та вече едвам задържаше сълзите и въздишките си; и се мъкнеше като някой мрачен облак, готов всеки миг да заплаче с обилен дъжд.
На няколко пъти се опита да избяга у дома си, но не успя: жал й беше да напусне шествието и затова се навираше из хората като Лапа, който постоянно търсеше в навалицата стопаните си. Не я влечеше ни към майка й, нито към брат й, който хитро се губеше из хвойните и обикаляше около Настуша, а пък друг никой не се приближи до нея, всеки бе зает с близките си. И най-после я раздруса такъв гняв, че с радост би хвърлила камък в цялата дружина и в тия зарадвани и засмени муцуни.
Добре, че излязоха вече от гората.
Последната могила беше на кръстопътя, откъдето един от пътищата завиваше право към воденицата.
Слънцето вече залязваше и студен вятър лъхна от низините, свещеникът караше по-бързо службата, защото и Валек го чакаше с бричката.
Пееха те още това-онова, но всичко вървеше пощо-защо, понеже бяха вече изморени, па и мъжете започнаха да разпитват изтихо за изгорелия през празниците чифлик, чиито окадени развалини стърчеха наблизо, освен това ставаха и интересни неща по нивите на дворянина.
Самият дворянин препускаше през лехите на сивия си кон след някакви хора, които като че ли размерваха нивите с дълги прътове, а при кръста на кръстопътя и около изгорените копи се виждаха жълто боядисани брички.
— Какво ще е па това? — забеляза някой.
— Нивите мерят, ама тия не ще да са мерачи.
— Търговци навярно, не приличат на селяни.
— Изглежда, немци са.
— Сигурно: сини клашници, лули захапали и крачоли над ботушите.
— Също като холандци от Гринбах.
Тъй си шепнеха и втренчваха любопитни погледи, но някакво глухо безпокойство започна да обзема всички, та не забелязаха как ковачът се изплъзна тихичко и почти наведен над браздите и се запъти към дворянина.
— Дали не купуват чифлика в Подлесието?
— Още през празниците казваха, че дворянина търси купувачи.
— Но господ да чува и от немци съседи!
Изоставиха по-нататъшните разсъждения, защото молебствието свърши и свещеникът вече се качваше на бричката заедно с органистовите.
Народът се раздели на групички и всички тръгнаха бавно към село, като се проточиха към пътя, или пък вървяха навървени като гъски един след друг по междите, кому както бе сгодно към дома.
Слънцето вече залезе, над земята падна здрач, а по зеленикавото небе се разпалваха огнени зари. Из ливадите зад воденицата плуваха вече бели изпарения и се провличаха като бели прежди по всички ниски места. Само щъркел тракаше силно нейде в тишината, която обгръщаше света.
Защото затихнаха дори и човешките гласове и цялото шествие полека-лека се попиваше в полята, та тук-там само се аленееше вълненик или пък бели клашници се мяркаха в падащите синкави сенки.
След малко и селото взе да се пълни и да шуми, защото навлизаха разприказвани от всички страни и всеки от мъжете се кръстеше и престъпваше отдавна невидени прагове, а мнозина се отпущаха наземи пред иконите и зареваваха с глас от щастие.
Отново поздравления, чуваха се женски и детски крясъци и разкази, прекъсвани от изблик на горещи целувки и смехове.
Разгорещените и като че ли обезумели от врясък жени почнаха да нагаждат своите страдалци на софрите, като им слагаха ястия и ги приканваха любезно.
Те забравиха нещастия и споменът за бедите и за раздялата през цели месеци ги напусна, защото всеки се радваше от все сърце на завръщането на своите, час по час ги прегръщаха, притискаха ги до сърцата си и ги разпитваха за това-онова.
А когато се нахраниха до насита, станаха и отидоха да прегледат домакинствата и да се порадват на стоката и макар че се беше вече добре стъмнило, ходеха из дворищата и градините, потупваха добитъка или попипваха с пръсти нависналите с цвят клони, като да бяха мили детски главици.
Не може да се изкаже каква веселба пламна в Липци.
Само у Боринови бе съвсем другояче.
Къщата остана почти празна. Ягустинка отърча ври своите, а Южка и Витек излязоха и отидоха, където имаше повече хора и където беше по-весело. Само Ханка ходеше по тъмната стая, като полюляваше на ръце разплаканото дете и даваше вече воля на жалбите си и на болезнените и парливи сълзи.
Но и в това не беше самичка днес, защото и Ягна сновеше също тъй из мрачния дом, разкъсвана от същите тия скърби, и също тъй се блъскаше като птица о пръчките на клетка.
Тъй чудно се беше заплело всичко.
Ягна дотича у дома най-напред от всички и ако и да беше мрачна като нощ и сърдита, хвърли се на работа и работеше каквото й попаднеше, вместо всички други; издои кравите, напои телето, дори на свинете занесе да ядат, та Ханка се учуди и не вярваше на очите си. А тя не гледаше никого, а работеше, като че ли искаше да се съсипе и тъй да се измъчи, та да забрави някаква обида и да убие в себе си скърби и жалби.
Но все пак, макар че ръцете й отмаляваха, а кръстът й по едно чудо не се пречупваше, сълзите като парлив наниз продължаваха да текат по бузите й, а в душата й се разрастваше все по-буйна и все по-сурова скръб.
Разплаканите й очи не виждаха нищо около себе си; не виждаше дори и Петрек, който още от завръщането й у дома нито на крачка не се отделяше от нея, помагаше й, заприказваше я тихичко и я прегръщаше с разпалените си погледи, а неведнъж тъй се приближаваше до нея, че тя неволно се отстраняваше. И най-после дойде дотам, че когато тя събираше в плевнята нарязаната слама за подклаждане на огъня, той я хвана през кръста, повлече я към мястото, дето слагаха снопите, и с мърморене посягаше лакомо към устните й…
Тя не му се възпротиви, не се досети какво иска той, и се отдаде на волята му, сякаш доволна дори, че някаква сила я взе и понесе, но щом я метна въз сламата и усети на лицето си влажните му устни, тя скочи като вихър и го отхвърли като гушка слама, та той тупна на тока…
Страшна злоба я разтърси.
— Ти грознико смахнати!… Ти, свиняр такъв!… Само да си посмял още веднъж да ме барнеш, пищялите ти ще потроша!… Ще ти дам аз тебе една любов, та няма и да се видиш!… — викаше тя, като се нахвърли върху него с греблото.
Но скоро забрави всичко и като свърши работата си, отиде в къщи.
На прага срещна Ханка: погледнаха се в замрежените от сълзи и натежали от жалби очи и бързо се разминаха.
И на двете стаи вратите бяха отворени към пруста, и на двете места светеха лампи, та всеки миг като че ли по необяснима принуда се споглеждаха отдалече.
А след това, като слагаха заедно вечерята, въртяха се близо една до друга, но никоя нищо не продума, никоя не се обади, само дебнешком се сподиряха с погледи. Разбира се, те знаеха хубаво как и двете страдат днес и често злите им и отмъстителни погледи като остри ножове се мятаха един към друг, а стиснатите неми уста мълвяха подигравателно:
— Така! Така ти се пада!
Но идваше и такова време, че захващаше да им става жал една за друга, те биха си заприказвали приятелски и само чакаха повод да се обадят с блага дума, дори се спираха една до друга, поглеждаха се под око и чакаха, защото злобата отстъпваше, затихваха остарели сръдни и общата им участ и самота ги приближаваха все повече една към друга… само че не се решаваха, винаги нещо ги възпираше: ту плачът на детето, ту някакъв срам, ту внезапно пробуждане на спомен за някоя обида и най-сетне това нещо ги раздели окончателно една от друга и злобата отново закипя, ядове изпълниха душите им и в очите загоряха светкавици на омраза.
— Така! Така ти се пада! — съскаха тихо те и се жигосваха взаимно с погледи, готови пак за караница и дори за бой, само и само да могат всичката си злоба да излеят една на друга.
За добра чест не се стигна дотам, защото Ягуша веднага след вечеря отиде у майкини си.
Беше тъмна, но тиха и топла вечер. Само тук-там в сивите висини проблясваха звезди; по мочурляците се простираха белите дебели кожуси на вечерната мъгла, жабите започваха да крякат, а някъде се носеше плачливо пискане на калугерици. Мрак покриваше земята и само тук-там на ясното небе се очертаваха задрямали дървета, овощните градини се сивееха като че ли посипани с вар и лъхаха благоухания, сякаш от някакви разпалени жертвеницн; миришеше цветът на вишните и на току-що цъфналите лиляци, миришеха житата, водите, пропитата с влага земя, всеки цвят поотделно и всички заедно упояваха със сладкия си дъх, та шемет обземаше човека.
Селото още не спеше, тихи разговори се носеха от праговете и от потъналите в мрачината пейки, а улиците, прислонени от сенките на дърветата и тук-там прорязани от сноповете светлина, която падаше през прозорците, гъмжеха от народ.
Ягуша се запъти божем към майкини си, а взе да се върти край вира и все по-често се спираше, защото почти на всяка крачка срещаше някоя силно притисната и тихо заприказвала се двойка.
Срещна и брат си с Настуша: бяха се прегърнали и безумно се целуваха.
Без да ще, натъкна се и на Мариша Балцерекова с Вавжек: бяха застанали в дебелата сянка под някаква ограда, притулили се един до друг, забравили за божия свят.
Тя позна по гласовете и други, тъй че из всяка сянка край вира, изпод плетищата, отвсякъде се разнасяха шепоти, задъхани слова, огнени въздишки, някакви потрепвания и боричкания. Изглеждаше, като че ли цялото село кипеше от милувки и любувания, та дори и едвам поотраслите подевки, и те се закачаха с момците, беснееха и се гонеха по пътищата.
Изведнъж й омръзна всичко това и взе да ги отминава, като се запъти към майкини си, но пред къщата се срещна лице с лице с Матеуш, който дори не я погледна и я отмина, като да беше дърво; той бе хванал през кръста Тереска, водеше я и й разправяше нещо… Те се отдалечиха и тя още чуваше гласовете им и затихналия смях.
Тя внезапно възви и презглава, сякаш подгонена от всички кучета, се втурна към къщи.
А тихата пролетна вечер, благоуханна, набъбнала от радостта на посрещането, пропита от свещената тишина на щастието, неспирно течеше.
Нейде в нощта, из дъхавите градини или на полето се заизвива тъжна мелодия от цафара, сякаш пригласяше на шепотите, целувките и радостите.
По мочурищата пък жабите крякаха в мощен хор, прекъсван само понякога, а други от примъгления като заспиващо око вир им отговаряха с проточено, сънно и все по-тихо провикване… та дори разлудувалите се из улиците деца почнаха да се надпреварят и надвикват с тях, като ги дразнеха:

 

Ре! Ре! Ре!
Щъркела умре!
Радостна съм аз, радостна и ти!
Радо! Радо! Радостни!

 

 

 

VIII

 

Наставаше чуден, топъл и богат ден, като някой мъж, който си е отспал хубаво и току-що отворил очи, веднага скача на крака, шепне молитва, трие очи, прозява се и гледа да се залови за работа.
Слънцето изгряваше ясно; червено и грамадно, то се издигаше бавно на високото небе като в безгранично поле, по което в синята тъкан на мъглите се открояваха неизброими стада от бели облаци.
И вятър се скиташе вече по света като някой господар, който събужда всичко в зори; прегръщаше изнурените жита, духаше в мъглите, та се пръсваха на вси страни, раздърпваше нависналите клони, втурваше се някъде към кръстопътищата или пък бързо се понасяше към още сънните градини, бухваше в овошките, та последните цветове на вишните се посипваха по земята или падаха като сълзи във водата на вира.
Земята се пробуждаше, птичките запяха в гнездата си, а и дърветата зашумяха като първа утринна молитва; цветовете се разтваряха и издигаха тежки, овлажнели и сънни клепачи към слънцето, а лъскави капки роса като бисерен град се посипваха от тях.
Продължителна мила тръпка раздруса всичко, което се събуждаше пак за живот, а нейде от земята, от дъното на всяко създание се изтръгна ням вик и полетя над света като глуха светкавица, като кога в дълбок сън мора задушава човешката душа, та тя се мята и примира, докато изведнъж скочи, отвори очи в блясъка на слънцето и с вик на щастливо занемяване поздравява деня, поздравява го, че е още между живите, без да съзнава, че това е нов ден на трудове и болки, какъвто е бил и вчерашният, какъвто ще бъде и утре, и всякога…
Та и Липци започна да се събужда и пъргаво да се вдига на крака; често се показваха навън разчорлени глави и със сънливи очи разглеждаха нагоре-надолу; нейде вече се миеха пред къщите или още необлечени жени излизаха за вода на вира, някой дърва сечеше; коли на пътя изтегляха, някъде пушеци цъфваха над комините, а тук-там се чуваха и викове към сънливците да стават от леглата си.
Беше още рано, слънцето се бе издигнало едвам на един-два остена и промушваше червените си пламъци отстрани през мрачавите градини. Вредом вече хубаво се раздвижиха.
Вятърът се дяна някъде и всичко поемаше в приятна тишина прясната благоуханна утрина. Слънцето трептеше по водите и росата капеше от покривите като бисерни нанизи. Ластовичките сновяха из чистия въздух, щъркелите изхвръкваха от гнездата си да търсят храна, петлите радостно тупаха криле и пееха по плетищата, а разгаканите гъски извеждаха малките си към зачервения вир. Говедата мучеха в оборите, а навред пред праговете и пред портите доеха бързешком кравите и от всеки двор изпъждаха добичетата на улицата и те се клатеха, мучеха провлечено и се дръгнеха о плетища и о дървета, а пък овцете с вирнати глави поблейваха и бързаха посред пътя, потънали в облак прах. Всичко изкарваха на мегдана пред черквата, дето няколко по-възрастни момчета, възседнали на коне, плющяха с камшици, хокаха сърдито и възпираха от вси страни пръскащото се стадо, па крещяха и на окъснелите.
А като тръгнаха, наблъскаха се в тополовия път, понеже селското пасище беше чак отвъд гората, и потънаха във влажния и обагрян червеникаво от слънцето прах, та се чуваше само поблейване на овцете и кучешки лай из тежкия прахуляк, който бележеше посоката, където изчезнаха.
Малко след тях и гъсарите изкарваха разгаканите бели стада, ту някой извеждаше телна крава към междите, ту друг водеше за гривата спънат кон към угарите.
Но и после не утихна съвсем, защото хората почнаха да се приготвят за панаира. Трябва да бе минала около една седмица, откак се бяха върнали мъжете от затвора.
Полека-лека в Липци всичко се връщаше към старото, като след някаква лоша буря, направила големи пакости, та народът позабрави тревогите, оплакванията и съжаленията над участта си и малко по малко пак се залавяше за полезен труд.
То се знае, че не вървеше, както трябваше да върви, макар че мъжете поеха всички работи в своите корави ръце, все пак още ги мързеше да стават рано и често се излежаваха до късно под завивките; мнозина още честичко се поотбиваха в кръчмата божем за новини; този-онзи още се вееше до пладне из селото и разговаряше с приятели, а пък други вършеха само по-бързите работи, защото не беше лесно след тъй дълго мързелуване да се заловят изведнъж здравата за работа. Но от ден на ден се променяше на по-добро, от ден на ден кръчмата оставаше все по-празна и улиците пустееха, все по-силно нуждата хващаше главите, навеждаше ги към земята и ги впрягаше за тежък зноен труд.
Но понеже тъкмо днес беше панаирът в Тимов, рядко някой излизаше на работа, всички се тъкмяха за там.
Тази година преджътвеният глад започна по-рано и беше тъй тежък, че просто скърцаше из къщите, затова който имаше още нещо за продан, бързаше да го закара на панаира, а пък други отиваха да се поразговорят със съседи, да видят това-онова и да си пийнат макар по чаша.
Всеки си имаше грижи, а къде можеше тоя народ да се поразвесели, да се пооплаче и подкрепи или новини да научи, ако не на панаира или след отпуст на черква?…
Та щом изкараха стоката на паша, почнаха да се събират и да тъкмят колите, а който щеше да ходи пеши, излизаше.
Сиромашта тръгна най-напред, ето Филипица с плач подкара шестте стари гъски, отлъчени от току-що поотрасналите малки гъсета, защото мъжът й веднага след връщането си от затвора се разболя, а пък нямаше какво да сложат в гърнето.
Друг от безимотните теглеше за рогата юница, заводила се сега през пролетта… И понеже сиромашията има дълги крака и остри нокти, Гжеля Кривоустия, макар и с осем морги земя, бе потътрал за въжето дойната си крава, а пък съседът му Юзек Вахник бе подкарал свинката с прасетата.
Спасяваха се горките, кой както можеше, защото мнозина бяха в такава нужда, че последното си конче откарваха да продадат. Такъв беше Гулбас, защото Балцерековица го беше осъдила за петнайсетте рубли, които му беше дала някога назаем, за да си купи крава, а сега го заплашваше с присъдата, та всред плачовете на всички домашни, вайканици и закани, качи се, сиромахът, на дорестото си конче и отиде да го продава.
Колите се точеха бавно една след друга, защото и по-заможните закарваха кой каквото имаше, че кметът натискаше данъци да се плащат, па и с глоби заплашваше. Жените и те тръгваха, с каквото можеха, често се чуваха кокошки да крякат под престилките или дърт гъсок засъскваше из коша на някоя каруца. Други, които вървяха пеша, носеха яйца в кърпи или масълце, събирано кришом от децата, а някои дори и празничните си вълненици или излишно платно бяха нарамили.
Немотия стягаше хората, а до жътва, до ново жито, бе още далече.
Всички бързаха, дори и черковната служба свърши днес много по-рано. Само няколко жени коленичеха пред олтара и не можеха да догонят молитвите на свещеника, тъй като едва изчетоха «Со страхом», и Ямброжи започна да гаси свещите и задрънка ключовете.
Тереска войничката, която бе дошла по някаква работа при свещеника, го срещна тъкмо когато той си излизаше за закуска. То се знае, че тя не посмя да го заприкаже, а застана до стобора и чакаше кога ще излезе пред къщи. Но преди тя да се реши да пристъпи към него, той седна в бричката и поръча на ратая да кара бързо към Тимов.
Тя въздъхна жално и дълго гледа към тополовия път, над който прахулякът висеше и падаше като сив облак по полето; колите трополяха все по-далече и само алената редица на жените, проточили се като гъски една след друга по пътя, се мяркаше от време на време покрай дърветата.
В късо време Липци утихна, воденицата не тракаше, ковачницата бе затворена и улиците съвсем опустяха, защото и който бе останал у дома си, човъркаше нещо из двора и по градината зад къщи.
Тереска се върна у дома си твърде угрижена.
Тя живееше зад черквата до Матеушови. Къщата й беше само с една стая и с половин отвод, защото другата половина брат й си отряза, когато правиха делбата, и си я пренесе на свое място; опиращите се до окадения комин стени и покрив стърчеха като напреки изрязани ребра.
Съгледа я Настка от прага, че само тясна градинка ги делеше.
— Е що? Що ти прочете? — рече тя, като се затича към нея.
Тереска разправяше още от прелеза какво й се беше случило.
— Па може и органиста да го прочете?… Трябва да се разбере какво е писано.
— Разбира се, че трябва, ама как да ида с празни ръце при него?
— Вземи някое и друго яйце.
— Мама ги отнесе на пазара всичките; останали са само патичи.
— Да не те е грижа, той и патичи ще вземе.
— Да отида, ама нещо ме е страх! Да знаех що е писано!… — Тя извади из пазухата си писмото от мъжа си, което снощи кметът й бе донесъл от канцеларията. — Какво ли пише в него?
Настка взе от ръцете й изваляната хартия, клекна до прелеза, разгърна я на коленете си и започна с големи усилия да чете. Тереска поседна на гредичката и подпряла брада на длани, гледаше със страх тия чертички, от които Настка успя да разчете само началото — «Да бъде похвален».
— Повече не ще мога да разбера, напразно ще се мъча. Матеуш сигурно ще може.
— Не, не! — изчерви се силно Тереска и захвана тихичко да й се моли: — Не му казвай, не му казвай, Настушо, за писмото…
— Да е печатано на каква да е книга, ще го прочета, добре знам буквите и помня коя каква е, ама тука не мога: все такива кривулици и кукерици, като че ли някой е пуснал по хартията нацапана в мастило муха.
— Нали няма да му кажеш, Настушо?
— Рекох ти вчера, че малко ме е грижа за вас. Ще се върне мъжа ти от войската и да не щеш, всичко ще се разкрие! — рече тя, като стана.
Тереска сякаш се захласна от плач. Тя само правеше усилия с гърлото си, без да може дума да продума.
Настка ядосана нещо си отиде и замами кокошките от улицата, а Тереска върза в кърпичка пет патичи яйца и се потътра към органиста.
Но изглежда, че не й беше леко: тя току се поспирваше и като се криеше в сянка, със страх гледаше неразбираемите букви на писмото.
— Може вече да го пущат?…
Тревога започна да я души, краката й се подкосяваха, сърцето й тъй отчаяно биеше, че тя се притискаше до дърветата и разглеждаше насам-нататък с разплакалите си очи, като че ли търсеше спасение.
— Па може и само за пари да пише!
Вървеше все по-бавно; писмото на мъжа й тъй много й тежеше и тъй я пареше, че постоянно го преместваше от пазвата в ръцете си и най-сетне го уви в края на забрадката си.
У органистови като че ли нямаше никого: всички врати бяха изпоотворени и стаите празни. Само в една стая, чийто прозорец бе прислонен с фуста, някой силно хъркаше в леглото си. Тя плахо мина през отвода и се огледа по двора. Слугинята седеше пред кухнята и стиснала буталка между колене, биеше масло и се бранеше с клонче от мухите.
— Къде е госпожата?
— В градината, ей сегичка ще си дойде…
Тереска се изправи до нея, като мачкаше писмото в ръка и надвесваше повече кърпата над челото си, понеже слънцето изскачаше иззад сградите.
Из преградения само с плет двор на свещеника се раздаваха кресливи гласове на кокошки и гъски, патици се гуркаха в локвите, млади пуйчета пискаха нейде край плета, а старите пуяци гулготеха, переха се и заядливо се спущаха към легналите в локвите прасета, гълъбите хвъркаха от плевнята, виеха се из въздуха и час по час кацаха като снежен облак по червения покрив на къщата. Откъм полята лъхаше влажна и свежа топлота, цъфналите градини се къпеха в слънчева светлина, отрупаните с цвят ябълки се издигаха над зеленината като някакви бели озарени облаци; пчелите с тихичко бръмчене летяха по работа, тук-там се мернеше като цветно листче и някоя пеперудка или пък врабешко ято със страшна врява се спущаше от дърветата по плетищата.
Изведнъж от очите на Тереска рукнаха сълзи и потекоха като поток.
— Органиста дома ли си е? — попита тя, като завръщаше лице.
— Къде ще да е. Свещеника замина, а той като шипар се излежава сега.
— Свещеника навярно на панаира е отишъл?
— Е па, бик ще купува.
— Та малко ли му е стоката?
— Който има много, още повече иска да има — промърмори слугинята.
Тереска млъкна, страшно жал й стана, че хората имат всичко до гуша, а пък тя едва може да се нахрани, па и често гладува.
— Господарката иде! — извика слугинята, като движеше силно буталото в буталката, та сметаната чак изпръскваше навън.
— Твоя работа е това, ленивецо!… Нарочно си пуснал конете в детелината! — дочу се в градината кресливият глас на органистката. — Мързяло те е да ги изкараш по угарите. Боже, на никого вяра да нямаш! Гледай само колко детелина е опасана! Чакай ти, още сега ще обадя! Вуйчо ти ще ти даде да разбереш, готованецо неден, та ще го запомниш!
— Изкарах ги в угарта, с ръцете си ги спънах и с въже за колче ги вързах! — оправдаваше се плачливо Михал.
— Недей лъга, вуйчо ти ще се разправи с тебе, ха…
— Не съм ги аз вкарал, ма лельо, казвам ти.
— Ами кой, да не е свещеника? — крещеше тя на подбив.
— Право каза, лельо, свещеника я опасе с конете си — повиши той глас.
— Ти луд ли си, бре!… Да си затваряш устата, че ако се научи!
— Няма да ги затворя, ще му кажа в очите, че го видях. Ти мене навикваш, ама свещеника я опасе. Отзарана отидох при конете: Дорчо лежеше, а кобилата си пасеше; там си бяха, дето ги бях оставил снощи. Иди да видиш: познава се, още са горещи лайната им по нивата. Отвързах ги, качих се на Дорчо и гледам в нашата детелина някакви коне… Раззаряваше се, дойдох през прогона до градината на дядо поп, за да ги засрещна, излезнах на Клембовата пътечка и гледам свещеника седи с молитвеник в ръце, разглежда наоколо и час по час ги накарва с камшика по-навътре в детелината, ето на`…
— Да мълчиш, Михале! Къде се е чуло сам свещеника… От кога още съм заказвала, че лани е сеяна… Мълчи, че една жена стои там.
Тя тръгна бързо насам, пък и органистът викаше от леглото си Михал.
Тереска й даде вързопчето с яйцата и като прегърна колената й, боязливо я замоли да й прочетат писмото от мъжа й.
Тя й каза да почака.
Едва след доста време я повикаха вътре. Разгайден, само по гащи, като си пиеше кафето, органистът започна да чете.
Тя слушаше със замряло сърце, защото мъжът й обаждаше, че ще си дойде за жътва заедно с Куба Ярчик от Воля и с Гжеля Боринов. Писмото беше любезно, той се грижеше за нея, питаше я за всичко, що става по дома, пращаше поздрави на познати и неудържимо се радваше за връщането си. На края и Гжеля беше добавил нещо и я молеше да обади на баща му, че ще се върне вече. Той, бедничкият, не знаеше нищо за станалото с Мачей.
А пък тия топли и ласкави думи шибаха като камшици Тереска и доземи я огъваха. Тя правеше усилие да не се издаде, да издържи спокойно тази страшна новина, но предателските сълзи потекоха сами като разпалени маниста.
— Как се радва, че мъжа й ще се върне! — шепнеше с присмех органистката.
Из Терескините очи се изсипа още по-гъст град от сълзи. Избяга, бедната, за да не се разреве с глас, и дълго се кри нейде към портата.
— Какво да сторя сега аз, сирота? Какво? — нареждаше тя нажалена.
Разбира се, мъжът й ще си дойде и всичко ще узнае! Обзе я страх като зъл, лют вихър. Яшек беше добър, но беше строг като всички Плошковци: няма да му прости, ще го убие! Божичко, помогни ми, божичко! За себе си тя и не помисляше. Като си поплакваше и се късаше вътрешно, тя се озова у Боринови. Ханка не бе у дома: още сутринта рано бе отишла в града; и Ягна работеше у майка си, в къщи бяха само Ягустинка и Южа: простираха по градината накиснато платно.
Обади тя за Гжеля и искаше по-скоро да си отиде, но старата я отведе настрана и някак особено благодушно й пошепна:
— Опомни се, Тереско, събери си ума в главата, хорските езици не можеш да отрежеш… Ще си дойде Яшек и както и да е, ще се научи. Прави сметка, изгорника е за месец, а мъжа за цял живот. Така да знаеш.
— Що казваш ти пък? Що? — бъбреше тя, като че ли не разбираше.
— Не се прави на глупава, всички ви знаят. Да натириш, доде е време, Матеуш, а пък Яшек няма да повярва, домъчняло му е за тебе, лесно можеш да го увериш, каквото си вече искаш. Усладило се е на Матеуш твоето легло, ама не е пуснал корени в него, изгони го, доде е време! Не бой се ти, и Яшек не е на път намерен… А любовта ще мине като вчерашен ден, не можеш го задържа, та ако ще би живота си да дадеш; любовта е като тлъста гозба в неделя; почнеш ли да я ядеш всеки ден, скоро ще ти омръзне, па ще вземеш и да се оригваш от нея. Любене — плачене, а венчило — чернило, казват. Може и истина да е, само че това чернило с мъж и деца е по-харно, отколкото свобода на само. Не плачи, ами гледай да се спасяваш, доде е време. Като те намрази мъжа ти зарад тоя твой любовник и като те изпъди от къщи, къде ще се дяваш? По света за срам и укор! Да оставиш питомното и да гониш дивото! Слезеш ли веднъж от колата, тичай си после подир разтоката с изплезен език! Скоро ще се задъхаш срещу вятъра, ще изгубиш сили и ще те отминат! Глупачка, всеки мъж има панталони, Матеуш ли е или Куба, всеки се кълне, когато посяга, всеки е като мед благ, доде си му мила. Прави си сметка и разбери какво ти казвам, вуйна съм ти и доброто ти мисля.
Но Тереска вече не можа да се сдържи, избяга към нивите, бухна се в житото и едва там се отдаде на жалбите и на плача си.
Напразно се опитваше да поразмисли върху думите на старата, тъй като всеки миг я налиташе такава жал за Матеуш, че с рев се блъскаше като ранен звяр по браздата.
Едвам когато чу някакви недалечни крясъци, тя се изправи на крака.
Като че ли пред къщата на кмета се надигаше някаква ужасна караница.
И наистина кметицата и Козеловица си ги думаха какви ли не.
Изправили се една срещу друга, разделени от плетищата и пътя, само по ризи и вълненици, задъхани от ярост, те се заканваха една на друга и разтърсваха я всички сили пестници.
Кметът впрягаше конете в каруцата с коша и разменяше по някоя дума с един селянин от Модлица, който бе седнал пред къщи. Той чак подскачаше от удоволствие и с подвикване подсторваше жените.
Крясъците се разнасяха надалече, та хората се събираха като на зрелище: мнозина стоеха на пътя, а глави се подаваха иззад всички съседски плетища и ъгли.
Ама се караха, здраве му кажи! Кметицата, обикновено тиха жена и винаги отстъпчива, днес като че ли беше побесняла и все повече се разяряваше, а пък Козеловица поутихваше нарочно и без да пропусне нищо, жигосваше с насмешливи думи.
— Лай, лай, госпожо кметице, кучетата не ще могат да те надлаят! — викаше тя.
— Та не е веднъж, не са два пъти! Неделя не минава да ми не липса нещо от къщи! Кокошки, пилета, патици, дори една стара гъска, а пък в градината то не може да го изкаже човек що е пакост! Дано те отрови моето, дето си ми го взела! Дано пукнеш под плета…
— Раздери се, гарго такава, кряскай… Ще ти олекне, госпожо кметице…
— Днеска — обърна се тя към Тереска, която излизаше на улицата, — отзарана изнесох пет платна на белилото. Отивам след закуска да ги натопя. Няма едно! Търся! Като че ли в земята потънало! А пък с камъни бях ги притиснала и никакъв вятър нямаше! Едното платно беше тъничко, ленено, от купешко по-хубаво!
— Защото свинската мас ти е заслепила очите, та не си видяла!
— Че си ми го откраднала! — вресна й тя.
— Аз да съм ти го откраднала! Още веднъж, още веднъж го повтори!
— Ти, крадло такава! Пред цял свят ще го докажа! Ще си признаеш ти, като те погнат във вериги към дранголника.
— Крадла ми вика! Чувате ли, хора? В съд ще те дам аз тебе, окото ми няма да мигне, всички чуха. Аз съм ти го откраднала, имаш ли свидетели, мари мешино такава?…
Кметицата дограби някакъв кол, изскочи на улицата, налетя като раздразнено куче и викаше заядливо:
— С кърпела ще ти докажа аз тебе! Ще ти дам аз тебе свидетели! Като те…
— Ела, ела по-близо, госпожо кметице! Само се допри до мене, свиньо такава, гиди кучко никаква — разкрещя се другата, като изтича и тя на пътя срещу кметицата.
Тя отблъсна мъжа си, който я задържаше, и като се разкрачи, сложи ръце на хълбоците си и извика подигравателно:
— Удари ме, удари ме, госпожо кметице, ама без дранголник няма да ти мине!…
— Затвори си устата, да не тикна по-напред тебе в дранголника! — викна кметът.
— Затваряй бесните кучета, за това те бива, а жена си по-добре вържи с въже да не закача хората! — изтърси тя, като не можеше да изтрае повече.
— Не забравяй, жено, че служебно лице ти приказва! — извика той заплашително.
— Пикая ти на службата — разбираш ли! Па ще ме и заплашва, може би ти си дал платното за риза на някоя твоя любовница. Не ти стигнаха селските пари, че ги изпи, пияницо такъв. Не бой се ти, хората знаят какво правиш. И ти ще си поседиш там, господин чиновнико, ще поседиш!
Но това вече беше премного и за двамата, та като вълци се спуснаха към нея. Най-напред кметицата я храсна с кърпела през устата и с диво квичене вкопча пръсти в косата й, а кметът захвана да бие с пестници, където му попаднеше.
В миг Бартек скочи на помощ на жена си.
Вплетоха се като псета накуп, та не можеше да се познае чии пестници млатят като снопарски бухалки, чии глави се блъскат и чий глас се чува. Притиснаха се до плета и пак се отърколиха на пътя като завъртени от вихрушка снопи, докато най-сетне във все по-свирепия бой се строполиха наземи в пясъка.
Прах ги засипа, само викове и клетви се разнасяха; влачеха се по пътя, биеха и викаха до небесата.
От време на време някой се откъсваше от купа, понякога всички изведнъж скачаха на крака, докопваха каквото им попадне под ръка, и пак удряха, пак се теглеха за коси, за яки, за слабини…
Крясъкът им се разнесе из цяло село, изплашени кокошки кудкудячеха по градините, псетата се разлаяха, жените се завайкаха и се блъскаха безпомощно около тях, докато най-сетне дотърчаха мъже и ги разтърваха.
А пък що бяха псувни, плачове, заплашвания, то изказ няма. Съседите веднага се разбягаха, за да не ги пишат свидетели; но навсякъде разправяха, божем тайно, че кметови здраво набили Козелови.
Не се мина много и кметът, с подуто лице, и жена му, не по-малко изподраскана и посиняла, отидоха първи да се оплачат. Няколко часа след тях тръгнаха и Козелови.
Старият Плошка дори с голяма готовност се съгласи да откара Козелови безплатно до града, само и само да се покаже, че е против кмета.
Отиваха да завеждат дело, тръгнаха така, както се бяха вдигнали от самата биеница, дори не се наметнаха с нещо.
Те нарочно караха бавно през селото, за да могат на всички да си казват болките и да показват раните си всекиму, който искаше да гледа.
Козела бе с ценната до костта глава, та кръв обливаше цялото му лице, шията и гърдите, които се виждаха изпод разкъсаната риза. Вече не го болеше много, ама час по час се хващаше за хълбоците и крещеше с ужас:
— За бога, няма да изтрая! Всичките ми ребра са изпотрошени! На помощ, хора, на помощ, че умирам!…
А Магда плачливо му пригласяше:
— С климия го би! Мълчи, сироткия! Съсипа те той като куче, ама има още правда на тоя свят, има още наказание за такива разбойници! Трай, бедничкия! Ще ти плати той хубаво за това! Той искаше да го убие, хората нали видяха и едва го отърваха, това ще го кажат в съда, като как си е било! — дереше се тя, често избухваше в страшен рев и беше така съсипана, та едвам я познаваха. Тя беше разбрадена, косата й изпоскубана с кожата, ушите й изпокъсани, очите й окървавени и цялото й лице изподраскано с нокти, като да бе някой грапа превлякъл по него, та макар че я знаеха какво цвете беше и тя, всички искрено я съжалиха.
— И така да пребиеш хората!
— Срам и грях, едва седят живи.
— Здравата са ги насекли, а? И касапин не би могъл по-добре да ги нареди… Но на господин кмета всичко е позволено, нали е чиновник, голям човек? — добави презрително Плошка, като се обърна към околните.
Хората просто се ужасиха от това и макар че Козелови отминаха вече отдавна, селото още дълго не можа да се успокои.
Тереска, която през време на боя се беше скрила нейде, излезе чак когато и двете страни отидоха да се оплакват.
Тя веднага се отби у Козелови, защото Бартек й се падаше вуйчо по майчина линия. Нямаше никого в къщи, само на двора до стената седяха трите деца, които Козеловица беше довела от Варшава.
Те се притуляха едно до друго, като ядяха лакомо недоварени картофи и се бранеха с писък и с лъжици от прасетата. А бяха тъй отслабнали, измършавели и потънали в мръсотия, та ней чак й дожаля. Тя ги пренесе в пруста, затвори вратите и с всички сили се залетя да разпространява новината.
У Голембови беше само Настка.
Матеуш още преди закуска беше отишъл при Стахо, Билицовия зет. Оглеждаха заедно съборената къща дали не би могла да се поправи. Билица вървеше след тях и понякога казваше със заекване какво му бе на сърцето.
Господин Яцек седеше както винаги на прага, пушеше цигара и посвирваше на гълъбите, които се виеха над черешите.
Слънцето се издигаше вече към пладне, беше доста топло.
Нагреният въздух трептеше като вода над полята, житата и градините бяха застанали като вторачени в слънцето, само понякога от Билицовите череши се откъсваше цвят и падаше като бяла пеперудка над тревата.
Наближаваше вече пладне, когато Матеуш свърши огледа на къщата и като клъцваше тук-там с топора по страните, рече решително:
— Много са похабени, изгнили, от това нищо вече не става, напразно е…
— Ще прикупя нещо ново, може би… шепнеше Стахо умолително.
— Прикупи ти за цяла къща, а от този тор ни дръвце не може да се избере.
— Що думаш!
— Подпорите още би издържали, само пречници нови ще трябват… а и стените да се поправят… да се стегнат със скоби… та… — заекваше старият Билица.
— Щом си такъв майстор, сгради си я, а аз с гнилак не мога нищо да направя — рече Матеуш ядосано, като обличаше сакото си.
При тия думи дойде Веронка с дете на ръка и взе да се окайва:
— Какво ще чиним сега ние, какво?
— Две хиляди трябват за нова! — въздъхна угрижено Стахо.
— И то навярно с една стая и отводче.
— Ами малко материал от нашата гора ще ни отпуснат… то се знае, колко от малко малко… па другия ще си прикупя… то се знае… все ще стигне… Да ида да се моля в канцеларията…
— Нима ще дадат сега, кога се съдят за гората!… Нали забраниха дори вършинак да събираме! Почакай малко, докато се свърши делото! — съветваше го Матеуш.
— Трай, коньо, за зелена трева, ами зимъска къде ще се дяваме? Къде? — избухна в жален плач Веронка.
Млъкнаха. Матеуш събираше сечивата си, Стахо се чешеше по главата, а Билица бършеше носа си зад ъгъла; в тази тъжна тишина се чуваше само Вероникиното хлипане.
Изведнъж господин Яцек стана и рече високо:
— Не плачи, Веронке, ще се намери дървен материал за къщата.
Всички застанаха слисани и със зяпнали уста, докато Матеуш пръв се опомни и изтърси със смях:
— Умен обещава, а глупав се надява! Главата няма къде да си подслони, къщи ще раздава другиму! — рече той рязко, като го поглеждаше под око, но господин Яцек вече не се обади, ами седна пак на прага, запуши цигара и продължаваше, както и по-рано, да подръпва брадата си и да рее поглед по небето.
— Ти само почакай, след малко той и цял чифличец ще ви обещае.
Матеуш се засмя, вдигна рамене и си отиде.
Той сви веднага наляво по пътечката, която водеше към плевните.
Малцина работеха днес в градините. Тук-там само аленееше жена или мъж поправяше покрив, или майстореше нещо по вратите на разтворените към полето плевни.
На Матеуш не му се бързаше, той с готовност се спираше и приказваше с мъжете за сбиването на кмета, на момите се усмихваше и весело ги заговаряше, на друго място такива шеги пущаше на жените, че по градините се понасяше кикот и не една го изпровождаше с поглед и въздишки.
Ами как, снажен и израстен като дъб, като цар на всички ергени в селото, па и най-якият след Антек Боринов, и танцувач равен на Стахо Плошка, и умен. А понеже му идеше отръки всяка работа, че и кола можеше да направи, и комин да построи, и къща да сгради, и на флейта хубаво да засвири, та макар че току-речи нямаше имот и пари се не свъртаха в джоба му, понеже беше с широка ръка, все пак много майки биха изпили с него ако ще и цяло теле, само и само да го склонят за зет, а пък и не една мома му доста позволяваше, като смяташе, че след това по-лесно ще го склони на годеж.
Но всички тия уловки не доведоха до нищо. Той си пиеше с майките, любеше се с дъщерите, а от женитба се изплъзваше като риба.
— Не е лесно да избере човек: всяка е добра, па и още по-добри нарастват, ще почакам… — казваше той на свахите, когато му говореха за някои моми.
А през зимата се бе сближил с Тереска и си живееше с нея току-речи пред очите на цяло село, без да гледа нито хорските приказки, нито заплашванията.
— Като се върне Яшек, ще му я дам, пък и водка ще черпи, че съм пазил жена му — шегуваше се той с приятели наскоро след завръщането си от затвора, защото му беше омръзнала и малко по-малко започваше да страни от нея.
И сега, като отиваше да обядва, избра по-дългия път, за да се пошегува с момите и да си пощипне, която му падне.
И съвсем неочаквано се срещна с Ягна. Тя плевеше нещо в майчината си градина.
— Ягушо! — извика той радостно.
Ягуша се изправи и изникна като стройна ружа над лехата.
— Как така, та ме видя? Хм, колко си се загрижил, цяла неделя как си дошъл, а чак сега…
— Все още си най-хубавата! — шепнеше той възхитен.
Тя се бе понавела. Изпод завързаната под брадата й червена забрадка се синееха грамадните й съблазнителни очи, белите й зъби светеха във вишневите устни, цялото й лице зачервено като ябълчица и тъй хубаво, та сякаш молеше да го целунеш. Тя се хвана напето лрез кръста и тъй силно го стреляше с пламенен поглед, че тръпки го побиха. Той се огледа наоколо и се приближи към нея.
— Цяла неделя те търся и напразно гледам да те зърна.
— Лъжи ти баламите, те може и да ти повярват. Всяка вечер се занася по портите, всяка вечер се подмилква с различни, а сега друго ще ми приказва!
— Така ли ме посрещаш, Ягушо? А? Така ли?…
— Ами как другояче? Или искаш да ти прегърна краката и да ти благодаря, че си се сетил за мене?
— Помня аз лани как ме посрещаше.
— Лани каквото е било, сега го няма — тя се завърна настрана да скрие лицето си, а той изведнъж се приближи и я прегърна с лакоми ръце.
Тя се изтръгна ядосано от ръцете му.
— Остави ме, че Тереска очите ми ще извади за тебе!
— Ягушо! — едва простена той.
— Да вървиш при войничката с твоята любов… занимавай се с нея, доде не се е върнал оня. Изхрани те тя в затвора, що не претърпя за тебе, сега й се отплащай! — шибаше тя като с камшик и тъй презрително, че Матеуш не можа дума да отвърне.
Срам го обзе, зачерви се като рак, наведе се и избяга.
А на Ягна, макар че си каза, каквото изпитваше и с каквото цяла седмица живееше, сега й стана жал: тя не мислеше, че ще го разгневи и ще си отиде.
«Глупчо, аз само ей така рекох, от яд! — мислеше си тя и гледаше нажалено след него. — И толкова пък веднага да се разсърди!…»
— Матеуш!
Но той не я чу и претича като подгонен от кучета през градината.
— Люта оса, проклетницата! — ръмжеше той, като тичаше право към дома си. Гняв и почуда едно след друго, разпъваха душата му. Ама как, тя винаги е била такава страхлива и не смееше устата си да отвори. А сега като куче го натири! Срам го раздруса, та дори се обърна да види дали някой не е чул какво се бе разлаяла.
Тереска ще му навира тя в очите! Глупачка!… Какво е за него тая войнишка жена?… Само едно развлечение! А пък как го стрелна с очи, как горделиво се хвана през кръста, каква сладост се лееше от нея!… Божичко, от такава и плесница да получиш не е срамота, само и само да вкусиш от меда… Налегна го мързел и пред къщи тръгна по-бавно.
«Разсърдила се, че съм я забравил… Истина, че съм крив… и зарад Тереска…» — и се начумери, като да бе взел кисело в устата си. Стигат му тия плачове, омръзнаха му тия постоянни скимтежи. Най-после да не се е венчал за нея, та да се държи за нея като слепец за тояга! Нали си има мъж! На това отгоре и свещеника е готов да го мъмре от амвона! Ей с такава човек и шкембе отпуща. «Дявол да ги вземе тия жени!» — ядосваше се той в себе си.
Обедът още не беше готов, та той понахока Настка, задето се бави, и отиде да види Тереска. Тя тъкмо доеше кравата в градината; вдигна към него чудно тъжните си и току-що изсушени от плач очи.
— Защо си ревала?
Тя се обясняваше тихо, като обгръщаше лицето му с мил поглед.
— Я по-добре внимавай във вимето, че църкаш млякото връз вълненика си!
Суров беше той и без доброта днес; тя се чудеше какво му се е случило и беше изплашена като заек, защото колчем се обадеше, гласът му бе ядовит и я стрелкаше с очи.
Като че ли диреше нещо из градината и около къщи, а най-вече незабелязано се вглеждаше в нея и все повече се учудваше:
«Къде са ми били очите? Такова хилаво и омекнало… Ни от перушина, ни от месо! Кокали… разкиснати. Просто циганка. Ни снага, ни…»
Наистина, само очите й бяха хубави, може би равни на Ягушините, големи, ясни като небе и обградени с черни вежди, а колчем срещнеше погледа си с тях, той завръщаше глава и тихо мърмореше:
— Пули очи като теле, кога вдигне опашка!
Този поглед го обезпокояваше и го сърдеше още повече.
— На инат няма да те погледна, пули се на кучето под опашката! Няма да ме подмамиш.
Обядваха заедно, но той нито веднъж не и продума, дори и не погледна към страната, дето беше тя. Час по час само надумваше на Настка:
— И кучето не би яло такъв булгур: като че ли е пушен!…
— Същия, както и по-рано, само че малко е прегорен, та затова ти боде в зъбите…
— Не се оправдавай, с мухи си го запържила, те са повече от пръжките.
— Мухите му вече вредят! Много придирчив си станал! Няма да те отровят.
А пък за зелето се сърдеше, че маста била стара.
— Със смазка за колата да беше го запържила, нямаше да е по-лошо.
— Тогава иди, та лижи оста, аз не знам с какво я смазваш! — отговаряше му решително Настка.
Залавяше се за всичко той и я измъчваше. А понеже Тереска през всичкото време не се обади, веднага след яденето се зачепка и с нея, защото съгледа кравата й, която се чешеше о ъгъла на къщата.
— Оплескала се е, като кора са засъхнали по нея лайната; не можеш ли да я почистваш, а?
— Мокро е в обора, та се каля.
— Мокро! Има опадали борови листа в гората, има, но чакаш някой да иде да насгриба и да ти ги докара у дома. Ще й се запарят бутовете в тия лайна, ще се скапе! Толко жени в къщи, а ред нито за грош! — крещеше той, но Тереска покорно му отстъпваше и не смееше да се брани, само с поглед го молеше да се смили.
Тя винаги си беше тиха, спокойна и работлива като мравка, дори се радваше, че той е взел връх над нея и строго й се налага. А пък тъкмо сега той и без това все повече се сърдеше. Ядосваха го влюбените й и уплашени очи, ядосваха го тихите й стъпки, покорното й лице, ядосваше го и това, че постоянно се навърташе около него. Идеше му вече да й изкряска да се махне от очите му.
— Дано чума ви измори, дявол да го вземе!… — избухна най-после той, взе си сечивата и без да си почине след пладне, отиде у Клембови, дето имаше някаква работа около къщата.
Там още не бяха станали от софрата на двора.
Той запуши цигара и седна до стената.
Клембови си приказваха за връщането на Гжеля Бориновия от войската.
— Връща ли се вече? — попита той спокойно.
— Ти не знаеш ли? Заедно с Терескиния Яшек и с Ярчовия от Воля.
— Казват, че за жътва щели да са тука. Тереска търчала днеска с писмо у органиста да й го прочете. Той ми каза.
— Ето ти новина! Яшек си иде! — извика неволно той.
Всички млъкнаха и само се спогледаха, а жените се изчервиха, като въздържаха смеха си. Той не се досети и като че ли зарадван от новината, рече спокойно:
— Добре, че се връща; може би ще престанат да одумват Тереска.
Така се слисаха, та лъжиците им увиснаха над паницата, а той, като хвърляше нахални погледи, прибави:
— Знаете как я и непожалват. Нямам никаква работа с нея, макар че ми е рода по бащина страна, ама да ми се падне, така бих затворил устата на тия сплетници, та да ме запомнят! А пък жените са най-лоши за другите: най-чиста да е, няма да пропуснат и ще я нацапат с кал.
— Така си е, така си е! — добавиха другите и обориха погледи в паницата.
— У Боринови беше ли вече? — рече той неспокойно.
— Все се каня и с каненето си оставам, всеки ден нещо ще попречи — отвърна Клемб.
— Страда човека за всички, а никой не се сеща за него.
— Ами ти обиди ли го, а?
— Ех, да отида сам, ще кажат, че за Ягна ходя.
— Я го виж! Пази се като мома, когато е сгазила лука — промърмори старата Агата, която стоеше до плета с паничка на коленете си.
— Ами омръзна ми вече да лаят по мене.
— И вълкът става мирен, като му изгният зъбите — смееше се Клемб.
— Или кога хване да си дири бърлога — добави Матеуш.
— Хо, хо, току-виж, че си пратил годежари на някоя — пошегува се Клембовият син.
— Така е, само току си мисля на коя ли да пратя.
— По-скоро избирай, па да ме поканиш за шаферка, Матеуш — писна Каша, най-голямата Клембова мома.
— Как да избере човек? То не е лесна работа: всички са като отбрани и коя от коя по-добра. Магдуша е най-богата, ама вече без зъби и очите й текат; Улиша като цвете момиче, само че едната й кълка по-дебела от другата, па и зестрата й — една каца със зеле; Франка с приплод, Мариша пък премного щедра към ергените; Йевка, макар че има сто злоти суха пара, тя пък е миткало и само се излежава в постелята. И всички да има как тлъстичко да си похапват, сладичко да си попийват и нищо да не работят. Моми — чисто злато! А пък на други юрганите им са къси за мене.
Гръмнаха в смях, та чак гълъбите пръхнаха от покрива.
— Истина ви казвам. Мерил съм ги у много, едвам до под колената ми стигат, ами зимно време мога ли аз така да спя? Или да спя с ботушите, а?…
Клембовица го сгълча, че разправя неприлични работи пред момичетата.
— На смях говоря само. Нали има една дума, че невинните шеги и под юргана не вредят.
Но момичетата се напериха като пуйки.
— Я какъв бил придирчив!… С всички се подбива! Като няма в Липци за тебе, подири си по други села! — крещяха му те.
— Има, има и в Липци: ами то тука е по-лесно стара мома да намериш, отколкото една злотувка. Щом я отбият от нянка, и с капаро от бащата я продават дори. Само да се намери кой да купува! Толко много са, че селото чак се тресе от моминско кикотене, всички само това чакат, всяка събота започват да се чистят от горе до долу, кордели заплитат в косите си, кокошките гонят низ градините, за да занесат някоя на евреина за водка, а отпладне току запоглеждат иззад къщите дали не идат отнякъде годежари. Виждал съм някои да ми махат с престилки от покривите на къщите и да викат: «При мене ела, Мачуш, при мене.» А майките им пригасят: «Най-напред при Каша, при Каша, Мачуше! Сирене и петнайсет яйца ще ти придам с нея. При Каша ела!»
Тъй весело разправяше той, че момчетата се превиваха от смях, само момичетата се развикаха срещу него, та старият се обади:
— Мълчете бре! Крякат като свраки на дъжд.
Не можеха да се успокоят изведнъж, та за да тури край на тия шеги, той попита:
— Матеуше, беше ли на кметовата битка?
— Не. Чух, че Козелови здравата си изпатили.
— Повече не би могло. Да те е срах да гледаш на какво приличаха!… Кмета много се развилня, ех!…
— Оял се е на селския хляб, затова е побуял такъв…
— Важното е, че от никого не се бои. Кой ще му излезе насреща? Да беше някой друг, щеше скъпо да му струва такъв побой, ама нему и косъм от главата няма да падне. Познава се с чиновниците и е силен в града. Каквото иска, това може да направи…
— Защото сте овце и позволявате такъв да ви командва! Никаквец, па като им се разгордял, а те само дето краката му не целуват!
— Сами сме си го избрали, та трябва и да го почитаме.
— Който го е поставил на това място, той може и да го махне оттам.
— Ти, Матеуше, много не викай, че ще чуе някой, па ще го разнесе.
— Нека му кажат, нека се научи. Само да смее да ме закачи!
— Мачей е болен, кой друг може да му излезе насреща? Всеки се бои да излезе пръв, че всеки едва понася своите неволи — каза старият тихо, като ставаше от пейката.
Заедно с него станаха и другите.
Един полегна след обед да си почине, друг излезе към пътя да се попротегне и пояса да си отпусне, а трети, като например момите, отидоха на вира да мият гърнетата, да се разхладят и да си поприказват. Матеуш се залови веднага да одялва подпори за къщата, а Клемб запали лулата си и приседна на прага.
— Който се грижи за другите, главата му тегли! — промълви той, като смучеше с наслада лулата.
Слънцето, висеше право над къщата. Настана знойно пладне, откъм полята вееше топлина. Градините бяха тихи, между дръвчетата блестеше от слънце, цветът им се стелеше по тревата, из ябълките бръмчеха пчели, между клоните полъсваше вирът, дори птиците млъкнаха. Върху света падаше сладка предпладнешка дрямка.
И за да не задреме, Клемб се помъкна към картофената яма.
А после засмука чевръсто загасналата лула и взе да плюва, като отмяташе с глава падналата по лицето му коса.
— Прегледа ли ги, а? — попита го жена му, която се подаде из отвода.
— Ами… да може тъй по веднъж на ден да готвиш, ще стигнат до нови картофи.
— Ех, па ти, по веднъж! Млади са и здрави, та им се яде.
— Няма да изкараме. Толкова души сме — десет гърла. А пък коремите им като крини. Трябва да се направи нещо.
— За юницата ли мислиш, или… Казвам ти, че няма да позволя да я продадеш. Прави, каквото щеш, ама добичето си не давам. Хубаво да знаеш!
Той замахна с ръце, като да се отърве от досадна оса и когато тя си отиде, зае се пак да пали луличката си.
— Брей, че жена, мама му стара!… Ами нали трябва? Като е юница, да не е светица!
Слънцето грееше право в очите, сенките бяха още късички, та и той се само обърна гърбом и затегли все по-бавно и по-рядко от луличката си. Поохлаби ремъка си, че картофите му нещо тежеха. Слънцето припичаше, гълъбите гукаха по покривите, а тихичкото шумолене на листата тъй унасяше човека, че той заклима глава и задряма.
— Томаше! Томаше!
Клемб отвори очи, Агата седеше до него и тревожно го поглеждаше.
— Храната ви се е свършила и тежко ще да ви е — говореше тя тихо. — Ако искаш, имам някой грош и друг, да ти ги дам. Пазех ги за погребение, ама като имате такава нужда, да ти ги дам в заем. Жалко е за юничката. Аз бях тука, кога се отели лани… от млечните е. Може да ми помогне Исус Христос да доживея до друго мляко и от него ще ми подаднете. Кога човек има нужда, и стопанин да е, не е срамота да вземе от свой човек, вземи — и тя пъхна в ръката му нещо като три рубли, все злотувки.
— Дръж си ги! Все някак ще се оправя.
— Я вземи, половин рубла още ще додам, вземи! — молеше го тя тихичко.
— Бог да те възнагради. Я виж колко си добра!
— Та вземи равно трийсет злоти — тя бърникаше възелчето и прибавяше останалото по десетачета — вземи — скимтеше тя, като задържаше сълзите си: душата й се късаше, сякаш всеки грош от сърцето си изтръгваше.
Парите чудно изкусително лъскаха на слънцето. Той замижаваше от удоволствие, като ги пипаше: те бяха нови и чисти. Въздъхна тежко, но преодоля страшното си желание, отвърна се и рече шепнешком:
— Хубаво ги скрий, че може да види някой и да ти ги открадне.
Тя продължаваше все още тихичко да го моли, но само тъй, колкото да се каже, че го моли, а понеже той се не обади, тя грижливо започна да връзва и крие съкровището си.
— Защо не дойде у нас да седиш? — рече той след малко.
— Какво да правя, като не мога в никаква работа да ви помогна, дори и гъските не мога да пазя. Даром ли ще ме храните? Слаба съм, от ден на ден вече края си чакам. То се знае, че по ми е мило у свои да си умра, по ми е мило… па ако ще би и в оная котора, дето юничката затваряхте… така, ама де ви са потребни на вас такива грижи и разправии! Цели четирийсет злоти си чувам за погребение… да се намери и за панихида… както господарите погребват, а? И пухов юрган ще прибавя… Не бойте се, ще си склопя тихичко очи, няма и да усетите… скоро ще стане… — заекваше нерешително тя и очакваше с разтуптяно сърце, че ще я приеме и ще каже: «Остани!»
Но Клемб не каза нищо, сякаш не разбираше тия оплаквания: той само се протягаше, прозяваше се и бързо тръгна покрай къщата към плевнята да си полегне на сеното…
— Господар нали е, така си е… може ли? Аз съм само една просякиня!… — Тя хлипаше тихичко и жално издигна разплаканите си очи към небето.
Агата се потътра полекичка покрай вира, като често кашляше и час по час посядваше. Както всеки ден, така и днес тя тръгна низ село да гледа къде би могла да умре и да я погребат по господарски, без да я измамят.
Мъкнеше се да търси справедливи хора. Носеше се низ село като невидима паяжина, която не знае за какво да се улови.
Хората се смееха и я успокояваха, бедната, че у роднините си трябва да остане, а пък на Клембови, уж от приятелство, казваха:
— Нали ви е роднина, пари за погребение си има, а и дълго няма да изтрае… Къде другаде ще се дява?
Когато Клемб каза за днешната случка на жена си, тя прекара всичко това през ума си. Легнаха да спят и когато децата вече захъркаха, тя взе да го уговаря:
— Място ще се намери… в отводчето ще полежи… — гъските ще изкараме под навеса… все ще се намери да си хапне нещо… няма да кара дълго… пари за погребение си има… Да престанат и хората да приказват… И юргана не ще трябва да връщаме… така ами, това се не намира на път — обясняваше тя разпалено.
Но Клемб в отговор само захърка. И чак на сутринта рече:
— Да нямаше Агата ни грош, бих я приел, ех, трудно е, ама божа работа, но сега хората ще кажат, че за тия няколко злоти сме станали добри. Та нима вече не дрънкат, че зарад нас е отишла да проси… Не, не може.
А тъй като Клембовица слушаше за всичко мъжа си, само въздъхна жално за юргана и отиде да подканва момичетата да побързат.
Днес щяха да садят зелето.
Настана ден също като вчерашния, чудесен, слънчев, същински майски ден. Само палав вятър се появи и лудуваше по полята, та житата се люшкаха развълнувани като вода. Овошките с шум се клатеха, като изтръсваха обилен цвят, а пълните и тежки кичури на лиляците и на песъкинята лъхаха благовоние. Въздухът бе пресен и пълен с дъх на пръст и цветя. Вятърът разнасяше песни откъм пасищата край гората. В ковачницата звънтяха чуковете. По улиците още от сутринта беше пълно с разбъбрали се хора. Жените, натоварени с разсад в решета и кошове, отиваха към зелищата и високо приказваха за вчерашния панаир и за кметовата разправия.
В късо време, преди още росата да се бе вдигнала, по черните зелища, в чиито бразди лъщеше завирена вода, загъмжа от червени вълненици.
И Клембовица потегли за там с дъщерите си, а Клемб и момчетата останаха да подпират с Матеуш къщата.
Но щом слънцето заприпича, старият остави работата на синовете си и повика Валцерек да отидат и навестят Борина.
— Много хубаво време, съседе — рече Клемб, като вземаше от предложеното му енфие.
— Чудесно. Само да не припича много дълго.
— Наоколо минават и дъждове, не ще отминат и нас.
— По дърветата е пълно с гъсеници, това е на суша.
— А пролетниците малко окъсняха, може и да попрегорят. Може господ да не ги остави… Ами какво направи на панаира, научи ли нещо за коня?
— Ех, дадох три рубли на старшията, той обеща!
— Никаква сигурност няма!… Да живееш все под страх като заек и да няма кой да ти помогне.
— А пък кмета за нищо не го бива — прошепна предпазливо Валцерек.
— Трябва да се помисли друг да изберем — подхвърли Клемб.
Балцерек го погледна, но старият добави разпалено:
— Зарад него срам вече на селото пада. Ти чу ли за вчерашната история?
— Ех… то на всеки може да се случи да се сбие, това не е нищо… друго си мисля аз: да не би да плащаме ние за неговото кметуване.
— Той не разпорежда сам тука: нали и касиер пази, па и писар, и началството…
— Вълци в кошара! Пазят го, па в края на краищата плащай, селянино, че не могли да го опазят.
— Та може ли да бъде другояче! Знаеш ли нещо ново?
Балцерек само плю и махна с ръка; не желаеше да приказва; той бе мълчалив човек, па и жена му го беше нахокала, та още повече въздържаше езика си.
И тъй стигнаха до Боринови.
Южка белеше картофи на прага.
— Влезнете, тате лежи самичък в къщи. Хануша е на зелището, а Ягна работи у майка си.
В стаята бе празно. През отворения прозорец надничаха кичури от лиляци и слънце се провираше из зеленината.
Старият седеше на леглото. Беше отслабнал и сива брада стърчеше като четка по жълтото му лице, главата му беше още увързана, той нещо движеше посинелите си устни.
Те поздравиха с «Да бъде похвален», но той нищо не отвърна, дори не мръдна.
— Не познаваш ли ни? — обади се Клемб, като го хвана да ръка.
А той като че ли нищо не знаеше, сякаш се вслушваше в чуруликането на ластовичките, които градяха гнезда под стряхата, или в шума на клоните, които се триеха по стените и понякога назъртаха през прозореца.
— Мачей! — рече пак Клемб, като го пораздруса малко.
Болният трепна, очите му се затресоха и той се извърна към тях.
— Чуваш ли? Клемб съм аз, а пък това е Балцерек, твоя приятел; познаваш ли ни, а?
Те чакаха и го гледаха в очите.
— Насам, селяни! Тука елате! Удри тия кучета! Удри! — викна той изведнъж със силен глас, вдигна ръце като за отбрана и се повали възнак.
Южка, чула гласа му, дотърча и почна да увива главата му с мокри кърпи, но той вече си лежеше тихо и в широко отворените му очи блестеше някакъв смъртен страх.
Скоро те си излязоха угрижени и натъжени.
— Жив мъртвец си е, пътник е вече! — каза Клемб, като се обърна, та погледна къщата.
Южка пак взе да бели картофи пред къщи, децата си играеха до стената, в градината се разхождаше Витековият щъркел, а вятърът закриваше с клоните разтворения прозорец.
Те вървяха дълго, замлъкнали от мъка, сякаш от гроб излезли.
— Всинца ни чака това, всинца — пошепна Клемб плачливо.
— Всинца… божа воля… сега нищо не може да направи човек… Ех, да не беше тая гора, още можеше да си поживее човека…
— Така си е. Той си загина, а другите ще имат полза от това — въздъхна Клемб.
— Веднъж ще се мре… малко ли страда човека?
— Може и ние скоро след него да си отидем.
Те гледаха бодро света, развълнуваните поля, горите, които се виждаха като на длан, раззеленелите се ниви, ясния, топъл пролетен ден и душите им каменееха в примирение и отдаденост на божията воля.
— Не може да промени човек това, което му е писано…
И с тия думи те се разделиха.
Още този ден и през следващите започнаха и други да навестяват болния, но понеже той не познаваше никого, най-сетне престанаха да ходят.
— Само молитви за по-скорошна смърт са му нужни — рече свещеникът.
И понеже всеки си имаше доста свои грижи и неволи, нищо чудно, че скоро всички го забравиха и ако се случеше някой да спомене за него, споменаваха го като че ли вече е покойник.
И наистина, той бедният лежеше тъй изоставен, сякаш заровен вече и с трева обрасъл.
Кой ще мисли за него?
Случваше се често да лежи по цял ден, без да има кой капка вода да му даде, и можеше да умре просто от глад, ако не беше добросърдечният Витек, който смъкваше, каквото му попаднеше, и носеше на господаря си, а често дори и кравите подойваше и скришом го поеше с мляко. Защото болният му вдъхваше особена печална загриженост, та веднъж дори се осмели да попита Петрек:
— Петрек, истина ли е, че който умре неизповядан, отива в пъклото?
— Истина, свещеникът всякога тъй казва в черква.
— Значи, и господаря в пъклото ще отиде? — и се прекръсти разтревожено.
— И той е човек като всички.
— Хайде пък ти! Господаря да е като другите! Хайде де!
— Ти си глупав като кокошка! — разсърди се Петрек и му обяснява надълго, но Витек не повярва: той си знаеше своето, което бе съвсем друго.
Така си течеха дните у Боринови…
А селото гъмжеше като кошер.
Това се дължеше на кметовото сбиване, понеже и двете страни търсеха свидетели и привличаха народа на своя страна.
Макар че работата беше с Козелови, кметът не гледаше през пръсти и много се грижеше. И веднага взе връх, защото повече от половината село мина на негова страна. Познаваха го що за стока е, но все пак кмет беше, можеше да помогне в нещо, но можеше и хубаво да напакости на човека, па и с уговаряне, с подмазване и с почерпки си нареди свидетели, каквито му трябваха.
Козела лежеше тежко болен, та повикаха свещеника с причастие. Различно приказваха за болестта му, дори бъбреха потихом, че уж се правел на болен, та кметът още повече да загази в съда. Един господ знае как беше. Обаче добре виждаха, че Козеловица сама тича по хората по цели дни, като се заканва и оплаква. Разправяше, че продала свинката с прасенцата да лекува мъжа си, и нарочно изтичваше почти всеки ден пред дома на кмета и викаше до небеси, че Бартек умира, и приканваше бога и справедливи хора да видят и да й помогнат.
Само бедните и по-милостиви жени минаха на нейна страна, дори и един от по-дребните стопани, Кобус, понеже и той беше нервен и свадлив човек. Но другите не искаха и да чуят, отричаха в очите й, че уж не са видели, а пък мнозина дори ги съветваха да не се задяват с кмета, че няма нищо да спечелят.
А от това произлизаха нови истории, защото Кобус имаше невъздържан език, лесно разтърсваше песници, па и жените не си пестяха думите.
Само крясъци и ядове възникваха от всичко това. Що друго можеше да излезе? Можеха ли да сторят нещо на господарите и на кмета?
Дори евреинът им се присмиваше и престана да им дава на вересия.
Не мина и седмица, и вече им дотегна тая крамола и тия плачливи вайкания, та престанаха и да ги слушат.
Но им дойде нова помощ и селото пак закипя.
Ето че Плошек се беше сдумал с воденичаря и двамата явно и неоткрито взеха страната на Козелови…
Разбира се, болеше ги за тях, колкото за ланския сняг — свои някакви планове си имаха те и някаква полза търсеха от тая работа.
Плошек беше много амбициозен човек, скрит и се гордееше с ума си и с богатството си, а пък воденичарят, всички го познаваха, за парата душа даваше, такъв бе скръндза и кожодер.
И веднага захвана тиха и разпалена война между двете страни, защото пред хората и едни пред други се кълняха в приятелство, поздравяваха се както и преди, па дори неведнъж и в кръчмата отиваха хванати под ръка.
Които бяха по-умни, веднага разбраха, че това не ще да е за някаква справедливост, нито за неправдата към Козелови, а за нещо друго, може би за кметското място.
— Охрани се един, нека па други да се охранят! — казваха старите и клатеха глава.
И тъй минаваше времето, а в село ставаше все по-голяма неразбория.
Докато един ден гръмна по къщите:
— Немци са отседнали в кръчмата!
— Навярно са тръгнали към чифлишките имоти — рече досетливо някой.
— Нека вървят със здраве!… На вас що ви става! — казваше друг.
Но някакво тревожно, неспокойно любопитство обзе хората. Превикваха се през градините и се питаха за новината, спираха се по портите да си приказват за това, а някои отидоха в кръчмата да понаучат нещо.
Истина беше. Пет каруци стоеха пред кръчмата, всички с железни оси, боядисани жълто и синьо, покрити с чергила, а под тях се показваха жени и разни стопански сечива. В кръчмата пък на тезгяха пиеха десетина души немци.
Па бяха едни едри синковците, снажни и брадати, облечени със сини клашници, със сребърни верижки на шишкавите кореми, а лицата им чак светеха от охраненост. Нещо си ломотеха с евреина.
Цял куп селяни бяха застанали отстрана, викаха за водка, взираха се и даваха ухо, но трудно беше да разберат поне една дума. Чак когато дойде Матеуш, който можеше да се разбира с евреите, и им заприказва нещо по немски, кръчмарят се обърна учуден. Немците се спогледнаха и нищо не рекоха, а след това и Гжеля, кметовият брат, им каза някоя и друга немска дума. Те се обърнаха гърбом към селяните и загрухтяха помежду си като свине над корито.
— Да вземе човек, па да шиба по тия свински муцуни! — рече сърдито Матеуш.
— Да ги подбере човек с една тояга по ребрата, веднага ще проговорят.
А Адам Клембов шепнеше разпалено:
— Ще млъсна ей тоя крайния по чутурата, па ако ме събори, удрете, доде можете.
Възпряха го, защото и немците като че ли подушиха опасността, взеха едно буренце с бира и бързо напуснаха кръчмата.
— Ей, шалварани, не бързайте толкова, ще си изгубите панталоните!
— Свинска пасмина — викаха младежите подир тях.
Но веднага след като те си отидоха, евреинът призна пред момците, че немците почти били купили вече Подлесието и отишли да планират поселището си, че цели петнайсет семейства ще се заселят край чифлика.
— Ние се душим по тесните лехи, а немците ще се разполагат на цели имения…
— Иди и дай повече и не ги пущай! Ти знаеш, нали се смяташ за умен! — подвикваше към Гжеля Стахо Плошка.
— Ах, кучите му синове! — запсува Матеуш, като удряше с пестници по тезгяха. — Щом заседнат веднъж на Подлесието, не ще може да се изтрае вече в Липци — уверяваше той, защото беше бил и пребил по света и познаваше добре немците.
Не му повярваха отведнъж, но въпреки това цялото село се загрижи; започнаха да мислят и пресмятат какви злини чакат Липци от такова едно съседство.
А всеки ден пастири и минувачи съобщаваха, че вече размерват земята по Подлесието, камъни навозват и кладенци копаят.
Затова мнозина от любопитство поемаха зад воденицата към Воля, за да видят с очите си, че е истина, което казват.
Но не можаха да узнаят как стои работата.
Натискаха ковача да им каже нещо, защото се беше вече сдушил с немците и подковаваше конете им, но той шикалкаваше и нищо не отговаряше.
Най-сетне кметовият брат Гжеля отиде да се научи и каза самата истина.
Работата бе такава: дворянинът имал да дава на един немец петнайсет хиляди рубли. Не можел да ги върне и онзи поискал срещу дълга си цялото Подлесие, като доплати с пари горницата. Дворянинът божем се съгласявал, но все търсел други купувачи, тъй като немецът давал само по шейсет рубли за една морга земя. Дворянинът разтакавал работата както можел.
— Но трябва да се съгласи. В чифлика е пълно с евреи, всеки си иска своето. Горския ми каза, че му взели вече кравите срещу данък. Отде ще вземе да плати? Всичко продал още на зелено! А пък гората, доде се съди с нас, няма да му позволят да я сече. Друго спасение няма, току трябва да продава, както му допадне — казваше Гжеля.
— Тая земя и по сто рубли за морга не са й много.
— Купувайте, и на вас ще я продаде, па и ръка ще ви целуне.
— Ами, нали знаеш, кога човек няма, и гроша му е скъп!
— Немците ще се угоят, а ти, селяко, преглъщай плюнката си.
Тъй си приказваха и жално въздъхваха. Мъка ги разкъсваше. Разбира се, че им бе жал за такава земя, че е съседна на техните имоти, па и плодородна. Всеки, всеки има нужда от по няколко морги. Та не се ли блъскаха вече по своите ниви като мравки, не се ли изхранваха едвам-едвам от жътва до жътва? Един такъв къс хубава земя тъкмо за синове и зетьове. Ще заселят ново село, па и ливади ще имат хубави, и водата им до тях… Ама като не може! Ще заседнат немците, ще им се надуват, а ти, човече, умирай!
— И къде ще се дене всичко това? — въздъхваха старите, като гледаха побуялата вечерно време по улиците младеж; а толкова много бяха, че къщите вече ставаха тесни. Но с какво да купуват имот, когато за храна не стигаше?
Блъскаха си главите, ходиха дори при свещеника да се съветват. Нищо не можа да им помогне и той. С празни ръце помага ли се?
— Без пари нищо не става. На сиромаха всичко на зле върви.
Не помогнаха нищо и оплакванията.
А като че ли на всичко отгоре настъпваха все по-големи горещини. Още беше краят на май, а като през юли препичаше. Наставаха тихи и задушни дни, слънцето още от самия изгрев се издигаше разпалено на чистото небе и тъй печеше, че по възвишенията и по песъчливите места зеленчуците вехнеха пожълтели, тревата по угарите съвсем изгоря, потоците пресъхнаха, а картофите, макар че в първо време бяха тръгнали добре, сега едвам покриваха земята със слабичките си стъбла. Само зимниците не пострадаха много. Изкласили, избуяли хубаво, те ставаха все по-високи, та дори къщите се скриваха и сякаш се снишаваха доземи, като показваха само покривите си над тази гора от класове.
И нощите бяха задушни и тъй топли, че хората вече спяха из градините, в къщите бе мъчно да се изтрае.
Поради тия горещини, поради тия грижи и жалби, поради Плошковите насъсквания срещу, кмета, поради недостига на хляб тая година, която бе по-тежка от миналите, в Липци настана особено свадливо и неспокойно време.
Движеха се сърдити и само гледаха кого да жегнат с някоя остра дума или кого да пипнат за яката. Настървено се нахвърляха един срещу друг, та в селото настъпи истински ад. И всеки ден още от зори се тресеше от караници и хоканици, и всеки ден се случваше нещо ново. Кобусовци се изпобиха, та чак свещеникът трябваше да ги помирява и мъмре, Балцерековица и Гулбас си изпоскубаха косите заради едно прасе, което изровило морковите, Плошковица се заяде с помощника, понеже гъсетата им се смесили. Ту зарад деца се караха, ту за съседски някакви пакости, ту за каквото им попаднеше, само и само да имаше за нещо да се счепкат, да крещят и хулят, колкото сили им държат — като че зараза бе налетяла селото, толкова свади, побоища и оплаквания пред съда имаше.
Дори Ямброжи се присмиваше пред другоселците:
— Тая година хубавичко си се изхраних пред ново жито, благодаря на бога! Никой не умира, никой се не ражда, никой се не жени, ама па и ден не минава да ме не почерпи някой с водка и да ме не калеса за свидетел. Да се карат няколко години така, за едната хубост ще се пропие човек…
Истина, лошо вървеше в Липци.
Но у Доминиковица като че ли беше най-зле.
Шимек се върна заедно с другите, Йенджих оздравя; сиромашията не ги натискаше, както в другите къщи, та би трябвало всичко наред да бъде. Но как да бъде, когато момчетата престанаха вече да се покоряват на майка си! Противяха й се, караха се и й отвръщаха, не се оставяха да ги бие и не похващаха никаква женска работа, както бе по-рано.
— Вземи си слугиня или сама си върши всичко — казваха те решително.
Доминиковица имаше железни ръце и неотстъпчива душа — то се знае. Толкова години управляваше всичко, толкова години никой не посмя да й се противи, нито пряка дума да й каже. А сега кой й се противеше и кой излизаше срещу нея? — собствените й синове!
— Мили боже! — викаше тя в забрава и в яда си, като при всеки случай улавяше тоягата да ги бие и да ги принуди да я слушат. Те не се покоряваха, заяждаха се като майка си и влизаха в разправии. И почти всеки ден ставаха такива врясъци и гоненици около къщата, че хората се притичваха да ги успокояват.
Дори свещеникът, уговорен види се от нея, ги повика при себе си и ги съветва да се помирят и да се покоряват. Те го изслушаха търпеливо, целунаха му ръка, па покорно и краката му прегърнаха, както изискваше приличието, но не се промениха.
— Не сме деца, знаем какво да правим! Нека мама отстъпи по-напред — обясняваха те пред хората. — Цялото село ни се смее.
А Доминиковица чак пожълтя от злоба и грижи, защото те не се оставяха по никакъв начин да ги надвие, и зарад това, вместо да прекарва времето си в черква и у приятелки, както правеше по-преди, сега трябваше да работи у дома. Тя викаше постоянно Ягуша на помощ. Но дъщеря й не се трогваше от нейните мъки и срам. Доминиковица държеше страната на кмета и дори свидетелствуваше против Козелови, понеже беше при битката и превързва кмета и жена му.
И кметът често се отбиваше вечерно време при нея, уж да се посъветва нещо, но главно, за да извика Ягуша и да излезе с нея из градините.
В село нищо не може да се укрие, знаят добре хората къде какво става, затова и досадата от тия грешни любовни увлечения растеше все повече и добри хора неведнъж предупреждаваха старата.
Но можеше ли тя да я възпре, когато Ягна вършеше всичко на своя глава и като че ли напук, въпреки всички молби и настоявания. Тя бе готова да понася най-тежкия грях и хорските одумки, отколкото да стои в омразната й мъжова къща. Дяволът я бе помъкнал и я носеше, където си иска, и никой не бе в състояние да я възпре.
За Ханка това беше дори добре дошло и тя често казваше пред хората:
— Нека си угажда, доде не забранят на кмета да прахосва селските пари. Че той нищо не жали и какво ли не й носи от пазара, със злато би я покрил. Нека си поживеят, докато могат. Малко ме е грижа за тях!
То се знае, малко ли свои грижи я разяждаха! Тя не жалеше парите за адвоката и все пак не се знаеше как ще се свърши делото на Антек и какво го чака? А той, бедничкият, съхнеше там в затвора и чакаше милост от бога. И в къщи полека-лека наставаше безредица. Нима тя можеше всичко да наглежда? Ратаят бе станал един вироглав, види се подстрекаван от ковача, и работеше, както му скимне, а често пъти, когато тя отиваше в града, по цял ден се развяваше из селото. После тя го заплашваше, че само да се върне Антек, и ще му даде да разбере.
— Ще се върне! Още не е дошло дотам да пущат убийците! — отвръщаше заядливо той.
Тя чак изтръпваше от яд, би му смазала дръзката муцуна, ама де можеше да му надвие? Ще вземе да я набие, а има ли кой да види, да го възпре? Всичко трябваше да понася и да пази за после, за по-сгодно време, че ще вземе да напусне и всичко на нейните ръце ще се струпа; вече и без това едвам можеше да излезе на глава с всичката работа. От това и здравето й все повече се разклащаше. Ами как, и желязото накрай ръжда го разяжда, и камък да е, и той до време издържа, камо ли пък една слаба жена.
Един ден към края на май свещеникът и органистът отпътуваха на черковен празник в друго село, а Ямброжи тъй се беше напил с немците, които навестяваха често кръчмата, че нямаше кой да бие камбаната за вечерня, нито пък черквата да отвори.
Затова се събраха да се помолят на гробищата, до вратата на които имаше малко параклисче със статуйка на света Богородица. Всяка година през май момите я украсяваха с книжни панделки и с позлатена корона, покриваха параклисчето с полски цветя и така го предпазваха от пълно разрушение, понеже параклисчето беше много отдавнашно, попукано и разклатено, та дори птички не виеха гнезда по него, а само понякога, по време на есенна киша някой пастир прибягваше там за подслон. Гробищните дървета, старите липи, стройните брези и изкривените кръстове го запазваха от зимните бури и вихри.
Събра се доста народ и набързо украсиха параклисчето, доколкото можаха, със зеленина и цветя, един разтреби сметта, друг посипа чист пясък, та като набучиха под статуйката на земята запалени свещи и кандила, започнаха набожно да коленичат.
Ковачът коленичи отпред при посипания с лалета и щипки праг и пръв запя.
Слънцето отдавна бе залязло, падаше вече мрак, небето на запад гореше още цяло в злато и с бледа зеленина; времето беше тихо, увисналите косичници на брезите като че ли се изливаха към земята, житата бяха огънати, сякаш заслушани в звънкия шепот на реката и в тихото цвърчене на щурците.
Последните черди се връщаха в оборите; от село, откъм полята, откъм вече невижданите слогове от време на време долитаха пискливите песни на пастирчета и дълго и провлечено мучене на добитък. А народът пееше, вгледан в ясното лице на майка божия, която простираше благославящи ръце над цял свят:

 

Лека нощ, благоуханна лилио,
лека нощ!

 

Откъм гробищата повя мирис на млади брези, а заедно с това и славеите започнаха да опитват гърлата си, да издават откъслечни звуци и да събират сили; най-сетне избухнаха като златни разпенени потоци, та се разляха ония бисерни трели, ония чудни трепкания, ония мили унесени извивки, а недалече някъде из житата се обади и господин Яцековата цигулка и заприглася тъй сладко, тихичко и пленително на народа, сякаш ръждивите житни класове звъняха, триейки се помежду си, или златното небе или засъхналата земя бяха засвирили такава майска песен.
И всички пееха в един глас: и народ, и птички, и цигулка, а когато спираха за миг, когато славеите се унасяха тъй, че просто всичко затихваше, а струните като че ли си поемаха дъх, тогава безбройният жабешки хор надигаше крекливи гласове в задружно квакане и проточена подкана.
И така се редуваха на смени.
Тази служба продължи доста, та ковачът взе да побързва, усилваше гласа си над другите и често викаше към тия зад него:
— По-скоро хора, по-скоро… — защото някои позабавяха мелодията.
Веднъж дори ревна към Мачуш Клембовия:
— Не се дери бе, не караш говеда!
Тръгна по-задружно и гласовете излитаха като ято гълъби, които се виеха из въздуха и потъваха в потъмнялото небе.

 

Лека нощ, благоуханна лилио,
лека нощ!
Пренепорочна Марио,
лека нощ!

 

Мракът се сгъсти вече и тиха топла нощ прегръщаше земята, а по небето просветваха звездите като бляскава роса, когато хората се заразотиваха.
Хванати през кръст, момите запяха из улиците.
С дете на ръце Ханка се връщаше сама и беше нещо силно замислена, когато ковачът се доближи и тръгна редом с нея.
Тя се не обади. Чак пред къщи, като видя, че той не се отделя, рече:
— Ще се отбиеш ли у пас, Михале?
— Ще поседна пред къщи и нещо ще ти кажа — пошепна той тихо.
Тя поизтръпна и се приготви да чуе някоя нова беда.
— Ходила ли си при Антек? — започна той.
— Ходих, но не ме пуснаха при него.
— От това се и боех.
— Кажи какво знаеш! — Студ я полази.
— Какво ще знам аз?… Само толкова, колкото можах да изтръгна от старшията.
— Е-е какво? — тя се облегна о стълбчето и притисна по-силно към себе си детето.
— Каза, че няма да пуснат Антек, преди да се разгледа делото.
— Защо? — едва можа да издума тя, тръпки я побиха и разтресоха. — Ами… нали адвоката каза, че може да го пуснат.
— Ех, да им избяга! Така току без нищо няма да го пуснат! Ти знаеш ли що? Идвам сега аз при тебе напълно по приятелски. Било що било между нас; ще видиш някога, че съм бил прав… Ти не ми повярва… твоя воля… но слушай сега какво ще ти кажа, ще ти кажа самата истина, като на свещеник ще ти се изповядам… Антековата работа не е добре! Навярно тежко ще го осъдят, може и десет години да му турят. Чуваш ли?…
— Чувам, ама нищичко не вярвам — успокои се тя внезапно.
— Никой не вярва, доде не види, а пък аз ти казах що си е право.
— Ти все така право говориш — засмя се тя презрително.
Той скочи и почна разпалено да я уверява, че е дошъл да я посъветва като приятел. Тя го слушаше и се оглеждаше по двора, няколко пъти се канеше да стане от нетърпение: кравите неиздоени помучавала в обора, гъските не бяха вкарани в гъсарника да нощуват, жребчето и Лапа се гонеха към портата, а ратаите си приказваха в плевнята. Разбира се, че не му вярваше ни думица. «Нека се набъбре, може пък да се издаде за какво е дошъл» — мислеше си тя и внимаваше.
— Какво ще ме посъветваш, а? — отговаряше тя, само колкото да рече нещо.
— Съвет би се намерил — рече той още по-тихо.
Тя се загърби към него.
— Да дадеш откуп и преди гледане на делото ще го пуснат, а после вече ще се нареди, може дори и в Америка… Там няма да го стигнат…
— Господи, света Богородичке! В Америка! — викна тя неволно.
— Тихо, като под клетва ти казвам, дворянина така съветваше. «Да бяга — каза, — десет години най-малко… ще се разсипе човека…» Вчера ми приказва!
— Да избяга от селото, от имота си… от децата… Божичко… — само това разбра тя.
— Ти само дай да го откупиш, а по-натам Антек ще види какво ще направи, ти дай…
— Та откъде да ги взема?… Боже мой, да тръгне по света… От всичко да се махне.
— Петстотин рубли искат! Ти ги имаш, ония дядовите… Дай ги за откупа… После ще си направим сметка… Само и само да го отървем…
Ханка скочи на крака.
— Като някое куче все едно си лаеш! — и тя поиска да си отиде.
— Дърпаш се като щура — ядоса се и той. — Аз само казах тъй… Виж я ти, за нищо и никаква дума ще ми се репчи, а мъжа й ще гине там в затвора. Аз ще му кажа колко се грижиш за него.
Тя пак седна и вече не знаеше какво да мисли.
Той разправяше надълго и нашироко за Америка, за познати хора, които бяха отишли там, че те пишат писма, па дори и пари изпращат на своите. Как е хубаво там, как всеки си е свободен, какво богатство трупат хората. Антек би могъл веднага да избяга: той познава един евреин, който мнозина вече бил препратил за там. Нима малцина като него бяха вече избягали! А пък Ханка, за да се не сетят, би могла и по-късно да отпътува. Гжеля ще се върне от войската и ще изплати бащинията си, па ако не, лесно ще се намери и купувач.
— Иди попитай и свещеника, ще видиш, че и той ще ти каже това, което ти казвам и аз. Ще видиш, че съм прав и че те съветвам от приятелство, а не за лична полза. Само че нито зъб пред някого да не си обелила, да не би да се досетят стражарите, че тогава и за хиляда няма да го пуснат, ами ще вземат и във вериги да го оковат — завърши важно той.
— Отде да взема, за да го откупя! Толкова много пари — изпъшка тя.
— Познавам един от Модлица, който може да заеме срещу неголяма лихва… Познавам и други… Пари ще се намерят… За това аз ще се погрижа… ще помогна…
И дълго той я съветва и уговаря.
— Обмисли, бързо трябва да се реши.
И си отиде тихичко, та тя и не забележи кога се изгуби в нощта. Беше вече късно. В къщи спяха. Само Витек седеше до стената, сякаш пазеше господарката си. И из село бяха си легнали навсякъде, дори и кучетата не лаеха, само реката клокочеше и птичките пееха из градините. Месецът пропълзя по небето и се носеше като сребърен сърп през страшните и мрачни висини. Бели и ниски мъгли покриваха лъките, а над житата висеше бледа мъглявина от цветен прахуляк; вирът проблясваше като ледена плоча… Чак звънеше в ушите от тая тишина и от чуруликанията и трелите на славеите.
Ханка не помръдна от мястото си, като да бе закована.
— Божичко, от селото да избягаш, от имота си, от всичко! — тя само това си мислеше.
Гроза я обзе, растеше всеки миг и стискаше със страшна мъка и ужас сърцето й.
Лапа започна да вие на двора, славеите замлъкнаха, задуха вятър, та залюля сенките, и плачлив печален шум премина из въздуха.
— На Куба душата е видяло кучето! — пошепна Витек, като се кръстеше страхливо.
— Глупчо! — скастри го тя и го натирида върви да спи.
— Ами дохожда си тя, назърне при конете, досипе им храна…
Тя вече не го слушаше. Настана пак всеобща тишина, славеите запяха, а тя седеше като мъртва и повтаряше от време на време с мъка и страх:
— Да бяга по света! Завинаги! Милички Исусе! Завинаги!…

 

IX

 

Още не бе повехнала по къщите закичената на зелените празници зеленина, когато една сутрин най-неочакваио се появи Рохо.
Само че чак след черковна служба и след дълъг разговор със свещеника излезе по селото. Малцина се въртяха още из дворищата, защото бе време да зариват картофите, но щом се разчу, че Рохо е в село, веднага някой и друг забърза към пътя да го поздрави, че отдавна не бяха го виждали.
А той вървеше както винаги полекичка, подпираше се с тояжката си и с вирната глава, със същия сив клашник и все така с броеници на шията; вятърът развяваше побелялата му коса, а слабото му лице светеше от чудна доброта и веселост.
Той шареше с поглед по къщите и градините, усмихваше се радостно на всичко, приветствуваше се поотделно с всекиго, дори поглаждаше любезно и главичките на децата, които се притискаха към него, и пръв заприказваше с жените. Тъй се радваше, че намира всичко по старому.
— Ходих на манастира в Ченстохова — отговаряше той, когато с любопитство настояваха да узнаят къде се е губил толкова време.
И така искрено се радваха на завръщането му, че веднага, още по пътя започнаха да му разправят липченските новини, някой и за съвет някакъв го питаше, друг искаше да му се оплаче, отведе го настрана и почна да развързва пред него грижите си като последен грош, за последна нужда прикътан.
— Много съм уморен, нека си почина някой ден — оправдаваше се той, за да се отърве.
Един през друг го канеха на гости.
— Засега ще отседна у Мачей, вече обещах на Ханка, а след това, ако някой ме приеме, ще остана у него за по-дълго.
И тръгна бързо за Боринови.
Разбира се, че Ханка го посрещна радостно и от все сърце искаше да го нагости, но той, щом сложи торбите си и малко нещо почина, отиде при Мачей.
— Виж го, в градината лежи, че в къщи е една горещина… През това време ще ти подваря мляко, па може и яйце да си хапнеш, а?
Но Рохо беше вече в градината и наведен си проправяше път между клоните към болния, който лежеше в постлания с пухов юрган коларски кош, завит с кожух. Свитият на кълбо Лапа пазеше при краката му, а Витековият щърк се перчеше смешно между дърветата като на стража.
Овощната градина беше стара и мрачна; клонестите дървета така засланяха небето, че само тук-там по тревата под тях светеха прилични на златни паяци слънчеви петна.
Мачей лежеше възнак. Раздвижените клони се клатеха с тихо шумолене над него като плащаница от сенки и само от време на време, когато вятърът я разкъсваше, слънцето го шибаше по очите и час по час се откриваше над него частичка от синьото небе.
Рохо приседна.
Дърветата шумяха, сегиз-тогиз кучето изръмжаваше на мухите, а понякога и разчуруликани ластовици се совваха между черните дънери към зеленото разлюляно поле.
Болният изведнъж се обърна към него.
— Познаваш ли ме, Мачей, познаваш ли ме?
Лека усмивка лъхна по лицето на Борина, очите му замигаха и той задвижи посинелите си устни, но глас не издаде.
— Ако е рекъл господ, все още можеш да оздравееш.
Мачей като че ли разбра, защото поклати глава и сякаш недоволно се отвърна от него. Загледа се пак в разклатените клони и в слънчевите светлини, които от време на време заливаха погледа му.
Рохо само въздъхна, прекръсти се и си отиде.
— Нали като да е по-добре на тате? — попита Ханка.
Той мисли нещо дълго и най-сетне рече тихо и сериозно:
— И светилникът преди да изгасне, свети на края с по-жив пламък. Струва ми се, че Мачей вече си отива… Чудно ми е дори как живее още: изсъхнал е като клечка…
— Та нищо не иска да яде и мляко не всякога иска да пие.
— Трябва да сте готови, всеки ден може да свърши.
— Така си е, така си е, боже мой. Същото и Ямброжи ми рече завчера, съветваше ме дори и ковчег да му приготвим.
— Поръчай да направят, няма много да чака, няма… Когато душата бърза да си отиде, нищо не може да я задържи, дори плача, че иначе някои биха останали цели векове при нас — говореше тъжно той, като взе млякото, което Ханка му бе приготвила, пиеше го полека и разпитваше що се бе случило из селото.
Тя повтаряше това, което беше вече чул от другите из пътя, па бързо заприказва надълго и нашироко и за своите грижи.
— А Южка къде е? — прекъсна я нетърпеливо той.
— Окопава с работнички и с Ягустинка картофи на нивата, а пък Петрек отиде в гората: прекарва греди за къщата на Стахо.
— Гради ли си?
— Ами господин Яцек му даде десет бора да си отсече.
— Даде ли му? Казваха ми за това нещо, ама не вярвах.
— Та то не си е и за вярване! Отпърво никой не повярва. Той обеща наистина, ама един ли обещава на тоя свят. Обещалка залъгалка, глупавия й се радва — казват. А господин Яцек даде писмо на Стахо и му каза да го занесе на дворянина. Дори и Веронка не му даваше да ходи, защо да си дере, казва, обущата напразно?… Отгоре ще му се изсмеят, че повярвал на щур човек… Но Стахо не я послуша и отиде. И казва, че щом дал писмото, дворянина заповядал да го пуснат да влезе в стаята му, почерпил го с водка и рекъл: «Докарай колите и горския ще ти отбележи десет дървета за греди…» Даде му Клемб колата си, даде му и помощника, дадох му и аз Петрек. Дворянина ги вече чакал в гората и сам избрал веднага най-правите от ония, дето зимъска ги сякоха за евреите. И сега ще ги прекарат, ще има към трийсет кола с клоните. Хубава къща ще си направи Стахо! Да не казвам как благодари той на господин Яцек и как му се извинява; защото, що е право — право, всички го смятаха за голтак и за нащурничав и му се чудеха от що живее и защо свири с цигулката из нивите под кръстовете, па понякога и дума каже, дето никой не може да му разбере, също като че не е с всичкия си… А пък той такъв господар, та и самия дворянин го слуша!… Кой би повярвал преди това?…
— Не гледай човека, а делата му.
— Но да даде толко много дървета, дето, както Матеуш им прави сметката, към хиляда злоти струват, и то тъй, за бог да прости, това още никога не е бивало!
— Казват, че за това пък получава за себе си, доде е жив, старата къща…
— Ех, тя струва колко една вехта обувка! Дори си мислехме вече дали в тая добрина няма някаква задна мисъл, та Веронка ходи да се посъветва и със свещеника дори. А той я навика, че била глупава.
— Па истина си е. Дават ли ти — взимай и благодари на бога за добрината.
— Ами кога човек не е свикнал да взима даром, па още повече от дворяни! Де се е чуло това! Ами как, дал ли е някой нещо на селянин така от добрина? Да отидеш и за най-малкото нещо да се посъветваш, току гледат в ръцете ти, а пък в канцелариите не се и показвай без пари, че ще ти кажат друг път да дойдеш, утре или след една седмица… С тая работа на Антек изучих добре какво става на тоя свят, че малко ли пари вече изхарчих…
— Добре, че ми спомни за Антек. Отбих се в града.
— Може да си го видял?
— Нямаше време.
— Неотдавна ходих аз, ама не ме пуснаха при него. Бог знае кога ще го видя.
— Може би по-скоро, отколкото си мислиш — рече той.
— Божичко, що казваш!
— Истина ти казвам! В главното управление ми съобщиха, че могат да пуснат Антек на свобода, ако някой стане поръчител за него, че няма да бяга, или ако даде гаранция петстотин рубли в съда.
— Тъкмо такова нещо ми каза и ковача! — и тя почна да разказва дума по дума неговия съвет.
— Хубав съвет, ама понеже е от Михал, не е безопасен: в тази работа той друга мисъл ще да има… Няма да бързаш да продаваш: от имота си човек излиза с жребци, а се връща при него рачешката, с пълзене… Друго нещо трябва да се измисли… Може да се намери някой поръчител да стане… да поразпитаме между хората… То се знае, да имаше пари…
— Па може и да се намерят — пошепна тя по-тихо. — Имам малко нещо запазено, само че не мога да им направя сметка, ама може и да стигнат…
— Дай да ги преброим заедно.
Тя се изгуби нейде из двора и когато се върна след малко, заключи със заметалото вратата и сложи един възел на коленете му.
Имаше книжни пари, имаше и сребърни, па дори и няколко златни и шест върви корали.
— Това беше дал на Ягуша, от свекървата са, после, види се, си ги е взел — шепнеше тя, като клекна пред пейката, на която Рохо броеше парите.
— Четиристотин и трийсет и две рубли и пет злоти! От Мачей ли са?
— От него… ами… по празниците ми ги даде… — заекваше тя и се изчервяваше.
— Не стигат за гаранция, ама ти би могла да продадеш нещо от живата стока!
— Е па мога, мога да продам свинката… и яловата крава не ни трябва, евреина ме пита вече за нея… някое и друго кринче жито…
— Видиш ли, капка по капка вир ще стане. Без ничия помощ ще откупим Антек. Някой знае ли за парите ти?
— Тате ми ги даде да отърва Антек и ми заръча никому ни дума да не съм казала. Ти си първия, на когото се доверявам. Михал да се…
— Бъди спокойна, няма да кажа. Щом съобщят, че е време, ще идем заедно с тебе при Антек. Ще се нареди на добре, мили мои — шепнеше той, като я целуваше по главата, понеже тя се беше хвърлила в краката му от благодарност.
— Родния баща не би бил по-добър — викаше тя разплакана.
— Като се върне Антек, ще благодарите на бога. Ами Ягуша къде е?
— Още отзарана отиде в града с майка си и с кмета. Казваха, че при нотариуса, старата приписва нивите на щерка си.
— Всичко на Ягна ли? Ами синовете й?
— Яд я е на тях, че искат дял да им даде. Един ад е у тях, ден се не минава без караници, а кмета брани Доминиковица, че е бил опекун на сираците още след смъртта на Доминик.
— А пък аз си мислех, че друга ще да е работата, защото различни ми ги разправяха.
— Самата истина са казвали хората. Грижат се само за Ягна те, ама така, че да го е срам човек да разправя каквото е. Мъжа й още хърка там, а тя като кучка… Не повтарям чужди думи, ами с очите си ги видях в градината…
— Я ми кажи къде да си почина — прекъсна я той, като подстана от пейката.
Тя поиска да му постеле леглото на Южка, но той предпочете да легне в плевнята.
— Парите добре да скриеш — предупреди я той още веднъж и си излезе.
Едва по пладне се яви пак, обядва и се тъкмеше да отиде из селото, но Ханка се обади много плахо:
— Да беше ми помогнал, Рохо, да направим олтарчето.
— Истина, утре е Боже тяло. Къде ще го правиш?
— Където всяка година — пред вратата. Току гледам кога ще дойде Петрек от гората да докара елови вейки и смърчове, Ягустинка пък и Южка съм изпратила още следобед по полето за зеленина.
— Ами свещи и свещници имаш ли вече?
— Ямброжи обеща да донесе утре рано от черквата.
— У кои още ще има олтарчета?
— От тая страна — у кмета, а отвъд — у Воденичарови и пред Плошкови.
— Ще ти помогна, чакай да отскоча за малко при Яцек и още по видело ще се върна.
— Кажи на Веронка да дойде утре и тя да помогне!
Той кимна с глава и се запъти направо към Стаховата развалина.
Господин Яцек седеше на прага, пушеше както винаги цигара, дърпаше брадичката си, рееше поглед по разлюлените жита и следеше птичките.
А пред къщи и под черешите вече лежеха няколко дебели борови дървета и купища върхари и клони. Старият Билица се въртеше около тях, мереше с държалето или пък окастряше тук-там нещо с брадвата и все мърмореше:
— Дойде и ти в нашия двор… Така си е, харничък ми се виждаш… благодарим, ей сегичка Матеуш ще те одяла… бива си те за долна настенница… на сушинка ще си, не бой се…
— Като че ли на жив човек приказва — пошепна учудено Рохо.
— Ела седни. Побърка се човека от радост. Цели дни стои при дърветата. Я слушай!
— И ти, сирота, си се настърчала в гората, сега ще си починеш… то се знае, никой няма да те барне вече! — бъбреше старецът и поглаждаше любовно с ръце забелената жълта кора на една борика.
Отиде той при най-дебелия бор, който бе стоварен на пътечката, клекна пред отреза му и като гледаше с умиление жълтите и пълни със смола кръгове, тихичко си бъбреше:
— Толчав си, ама те наредиха, а? Евреите щяха да те откарат в града, ама дядо господ рекъл при свои, при селски стопани да останеш. Икони ще окачат по тебе, дядо поп със светена вода ще те поръси, ами… а?…
Господин Яцек само се усмихваше незабелязано на това и като се поразговори с Рохо, взе под мишница цигулката и се запъти към гората.
А пък Рохо остана при Веронка и слушаше това-онова от нея.
Свечеряваше се вече, жегата отслабваше, дори ветрец повяваше откъм ливадите. Още от пладне бе духнал хубав вятър, та червеникавите млади класове на житата се вълнуваха като вода, час по час буйно се залюляваха, завъртяваха се вихром и се устремяваха към пътища и межди, сякаш ей сега ще се разлеят, но само удряха сивите си гриви о земята и се дръпваха надире като стадо от изправени на задните си крака коне. Вятърът ги подемаше от всички страни и ги мяташе като играчка и те развълнувани отново бушуваха по лехите, пълни със сиви вълни, със зелени завои, с рижи ивици, с шум и шепоти. Високо в небето пееха чучулиги, понякога ято врани прелитаха срещу вятъра и кацваха да си починат по разлюлените дървета. Слънцето руменееше вече и слизаше все по-ниско и по целия свят, по развълнуваните поля, по овощните градини, които се блъскаха като вързани стада, бавно се разливаше червеникавият блясък на залеза.
Поради утрешния празник хората по-рано се прибраха от нивите, жените виеха венци пред къщите, децата донасяха наръчи от папур, пред Плошкови и воденичаря бяха натрупани брезови и елови клони, които забиваха в земята, за да направят олтарчета. Някъде девойки вече кичеха със зеленина стените, другаде пък подравняваха улицата, като насипваха изровените места, а някоя още переше на вира, та бухалката гърмеше и гъските страхливо погакваха.
Тъкмо Рохо се канеше да си излезе от Веронкини, и по тополовия път се показа един конник и препущаше силно в облак от прах. Колите, с които превозваха дървета за Стаховата къща, му пречеха да кара бързо, та искаше да отбие през нивите.
— Брей! Ще измориш коня с това каране — викаха подире му.
Той ги отмина как да е и препусна към селото с всички сили, та чак коремът на коня се разигра.
— Ей, Адаме, я почакай! — извика Рохо.
Клембовото момче позапря малко коня и завика, колкото му глас стигаше:
— Не знате ли, някакви убити хора лежат в гората! Божичко, задушавам се вече. Пасях коня по прогона в гората с Гулбасчето и вече тръгнахме да си идем, а като стигнахме до Бориновия кръст, конят ми отскочи настрана и аз тупнах наземи. Гледам: какво ли пък изплаши коня ми? Току видях някакви хора лежат в смриките. Повикахме ги, а те — нищо, лежат като умрели.
— Щурчо, ще ни разправя врели-некипели — креснаха му.
— Идете вижте, там си са! И Гулбасовото момче видя, само че от страх препусна из гората към едни жени, които сбираха сухи дърва нататък. Лежат умрели.
— Во имя отца и сина. Това на кмета трябва да се обади.
— Кмета още не се е върнал от града — рече някой.
— Тогава на помощника да се каже!… Той поправя пътя с момчетата на ковача!… — викаха след него, защото беше препуснал вече в силен галоп.
То се знае, че в един миг се разнесе из село новината за убитите, вдигна се пълен с ужас писък, разтичаха се хората и чак се кръстеха от страх. Преди да зайде слънцето, половин селото бе излязло на пътя. Някой съобщи на свещеника, та и той излезе пред дома си да разпитва; нататък се беше запътила цяла група и тихо се разправяха, по-младите отидоха малко по-нататък из тополовия път и всички с голямо нетърпение чакаха помощника, който отиде натам с каруца, като забра със себе си Клемб и момчетата.
Дълго чакаха, защото помощникът се върна чак по мръкнало, но за голямо учудване с кметовите коне и бричка. Нещо ядосан беше, защото псуваше страшно, шибаше конете и не мислеше да спира пред навалицата, но някои хвана конете за юздите, принуди го да спре и тогава той се обади:
— Проклети хлапетии! Измислили нещо да се пошегуват. Никакви убити нямаше в гората. Хора някакви си спали под храстите. Ще хвана това Клембовче, та ще му дам едно плашене. Срещнах кмета по пътя и тръгнах с него. Това е цялата история! Дий, малките!
— Ами кмета болен ли е, та лежи като овен? — питаше някой, като загледваше в коша на колата.
— Дрямка го налегнала и толкоз! — и той шибна конете и отмина тръс.
— Проклети хлапаци, такова нещо да измислят!
— Това е работа на Гулбасовия, него го бива за такива кучешки шеги!
— С ремък да ги нашибаш, задето тревожат без нищо народа!
Тъй ядосано приказваха хората и се разотиваха полека по домовете си.
Тук-там стоеха още на купчини покрай зачервения от зарите вир, когато се показаха бедните безимотнички с тежките си товари дърва на гръб. Напред вървеше Козеловица, превита доземи от тежината, и като съзря хората, подпря се с товара си о едно дърво.
— Хубаво ви е излъгал помощника — рече тя, задъхана от умора. — Истина, убити нямаше в гората, ама нещо по-лошо може да беше.
И щом се събраха повече, привлечени от гласа й, тя даде воля на езика си.
— Връщахме се по пътя край гората и приближавахме до кръста, току иде насреща Гулбасовчето и вика уплашено: «Някакви убити лежат под смриките!» Убити като убити, мисля си, ама все заслужава да види човек. И тръгнахме… Гледаме отдалече, наистина някакви хора лежат като умрели… само краката им стърчат изпод смриките. Филипица ме дърпа да бягаме, Гжельовица вече шепне молитва, па и мене тръпки ме полазиха по гърба, ама се прекръстих и се приближих… Гледам… а то господин кмета се проснал без клашники до него Ягуша Бориновица… спят си като агънца. Пийнали си в града, па в тая жега приискало им се да си починат на хладовина и да се полюбят. Отдалече миришеха на водка! Не ги събудихме, нека идат свидетели да видят, нека цяло село види що става! Да го е срам човек да каже как беше разголена, та Филипица от милост я позави с престилката й. Содом и Гомора. Стара жена съм, ама за такъв разврат още не съм слушала. Наскоро дойде помощника и ги събуди. Ягна избяга из нивите, а господин кмета — него едвам го вдигна, та го качи на колата, като свиня беше пиян!
— Господи! Още това не беше ставало в Липци — изохка една.
— Да беше ергенин с мома, пак разбирам, ама мъж с дом и стока, баща на деца, кмет на селото!
— Борина душа бере, водица няма кой да му подаде, а тя…
— Да е на мене, от селото бих я изгонила, с тояги бих я налагала, и то пред черквата, тая пачавра! — отново захвана да крещи Козеловица.
— Грехът си сам крещи, няма какво да прибавя човек! — успокояваха я жените и кършеха ръце.
— Ами Доминиковица къде е?
— Нарочно я оставили в града, за да не им пречи…
— Божичко, да го е страх човек да си помисли какво става на тоя свят!
— Такъв грях, такъв разврат, на цялото село срам ще падне!
— Пет пари не дава Ягна за тази й слава, готова е и утре пак да го направи.
Жените се тюхкаха из къщите и кършеха ръце, по-слабодушните плачеха от страх и възмущение и очакваха божие наказание за всички хора. Цялото село се тресеше от приказки и вайкания.
Само момчетиите, които се бяха събрали на моста, бяха взели Гулбасовчето между себе си, разпитваха го подробно и се смееха на цялата тая история.
— Гледай ти какъв петел бил кмета! Майстор! — смееше се Адам Вахник.
— Ще му излезе през носа тая любов: жена му ще му издере очите!
— И половин година няма да го пусне при себе си.
— Ех, след Ягуша не ще налита много към своята.
— Майка му стара, зарад Ягна всеки би се решил на всичко…
— То се знае, жена като кошута, надали би се намерила по-хубава и между дворянките: само да те погледне, и тръпки те побиват.
— Мед, не жена, затова не ми е чудно, че Антек Борина…
— Я стигате бре, момчета! Гулбасовчето лъже едно, Козеловица друго, а жените притурят по нещо от завист, та не знае човек на какво да вярва… За колко други дрънкат, па ако ще би и най-честната да е — заприказва Матеуш, но не можа да довърши, защото при тях дойде Гжеля, братът на кмета.
— Какво, Петър още ли спи? — попитаха го те с любопитство.
— Рожден брат ми е, ама който върши такива работи, за куче го имам отсега! Но оная пачавра е виновна за всичко! — избухна той като бесен.
— Не е истина! — кресна изведнъж Петрек, Бориновият ратай, като си отваряше с пестници път към него. — Който лае тъй, лъже като циганин!
Всички се слисаха от тази неочаквана защита, а той тресеше пестници и викаше колкото може:
— Само кмета е виновен! Нима тя му донасяше огърлици от града? Нима тя го мъкнеше в кръчмата? Нима тя по цели нощи го дебнеше из градината, а? Хубаво знам как я караше и прелъгваше! Па може и да й е дал някакви капки, за да не му се опира!
— Ех, ама и защитник! Стига си се мятал такъв, че ще си изгубиш я гащите, я!
— Ще се научи, че я браниш, и ще ти се отплати.
— Или ще му подари някои гащи на Мачей!
И се превиваха от смях и подигравки.
— Мъжа й не ще вземе да я защити, нито някой друг, тогава аз ще я браня… И ще я браня, дявол да го вземе, и само да чуя лоша дума, ще има дървен господ… Бъбрици проклети, да беше станало това със сестрата или с жената на някого, муцуната му биха смазали!
— Да си затваряш устата, ратай такъв! Не е твоя работа това, гледай си конете и говедата! — озъби му се Стахо Плошка.
— И се пази да не отнесеш нещо повече — прибави Вахник.
— И със стопаните много-много да не се бъркаш, рошавецо неден! — подметна един, като си отиваше.
— Крастави стопани, окапали дворяни! Аз слугувам, ама не нося тайно на евреина крините, нито крада от килера! Не ме познавате още вие! — крещеше той, а те бързо се разотиваха, понеже им стана неудобно, и се запътиха към домовете си, без да отговорят на крясъците му.
Настана вечер, но някак странно ветровита и ясна. Отдавна бе залязло слънцето, а по небето още се аленееха кървави зари като разровени мравуняци и бавно се издигаха грамадни облаци. Някаква тревога вееше над света, високо някъде вятър ечеше, та само върховете на най-високите дървета се клатеха, някакви птици невидимо прелитаха с крясък, гъските неизвестно защо крякаха по дворищата, а кучетата се разлайваха като побеснели и изтичваха чак извън село. И в къщите беше същото, никой след вечеря не оставаше вътре, нито пък седеше на прага, както обикновено; всеки отиваше у съседите събираха се пред портите и тихо си приказваха.
Селото беше като мъртво, ни песни се чуваха, нито смехове, както бива винаги през топлите вечери, а всички шепнешком разговаряха и се съветваха, като се пазеха от децата и от момите, и всички бяха обзети от еднакво негодувание и уплаха.
И у Ханкини на входа се бяха събрали няколко приятелки: дотърчаха да й се оплачат и да научат нещо ново за Ягна. Подхващаха я отвсякъде, но тя каза тъжно:
— Срам е това и хула към бога, но и голяма беда е.
— Така си е, всички села наоколо ще узнаят утре.
— И веднага ще кажат хората, че всичко най-лошо все в Липци става.
— И на всички липченски жени ще падне срама.
— Защото всички са такива светици, че само да ги понатисне някой, същото ще сторят! — подметна Ягустинка.
— Мълчи мари, не е време за шеги сега! — сгълча я строго Ханка и повече ни дума не каза.
Още я давеше срам, но гневът, който отначало я бе обзел към Ягна, изчезна някъде, та щом приятелките си отидоха, тя назърна в отвъдната страна, ужким зарад свекъра си, но като видя Ягуша, че спи с дрехите си, притвори вратата и пипнешком я разсъблече внимателно.
— Господ да зачува от такава участ! — мислеше си тя после с чудно съжаление и още няколко пъти тая вечер отиде да я навести.
Ягустинка навярно се бе размислила нещо, защото рече като че ли неволно:
— Не е без грях и Ягна, но кмета е още по-виновен.
— Право е, и на него трябва да платят за всичко, и на него! — потвърждаваше Ханка тъй разпалено, че Петрек я погледна с благодарност.
И вярно бяха налучкали, защото до късно през нощта старият Плошка и Козеловица тичаха из селото и подбуждаха народа против него. Плошка влизаше дори по къщите и уж на шега бъбреше:
— Чудо кмет си имаме, в цялата околия по-голям майстор не можем намери!
И понеже твърде не му пригласяха, той потегли към кръчмата. Там имаше неколцина по-дребни стопани. Той ги почерпи веднъж, два пъти с водка, докато си подпийнаха, и тогава заговори за това, което му тежеше на душата:
— Какво ще кажете за нашия кмет, а?
— Ех, не му е първица! — подметна предпазливо Кобус.
— Има и аз какво да кажа за него, ама дума няма да изпусна! — промърмори пийналият си Шикора и се облегна тежко на тезгяха.
— Дръж си и друго в устата, никой не се е залетял да ти го вади оттам! — кипна Плошка и тихо взе да подбужда против кмета, като разправяше колко лош пример е това за хората, какъв срам зарад него ще падне на селото и така нататък.
— И за тебе има какво да кажа, ама няма да ти го кажа — избъбра отново Шикора.
— Да го махнем, там му е спасението, изведнъж ще обеси нос! — приказваше Плошка и поръча друго шишенце водка. — Ние сме го турили да кметува, ние можем и да го свалим! Това, дето днес е направил, е срам за цяло село, но и по-лоши работи е вършил той: всякога е държал страната на дворянина във вреда на селото, училище иска да отваря в Липци, немците, дето се заселиха край гората, той ще да е подшушнал на дворянина да ги докара. И все гуляе и пие, плевня си направи нова, още един кон купи, всяка седмица месо купува да яде, чай пие… Отде, взима тия пари, а? Разбира се, че от селските…
— Едно ще ви кажа: че кмета е свиня, ама и ти би желал да намъкнеш муцуната си в коритото! — прекъсна го мърморенето на Шикора.
— Напил се и дрънка глупости.
— Ще кажа и това, че тебе няма да изберем за кмет.
Те се отдръпнаха от него и дълго разговаряха през нощта.
А на сутринта още повече почнаха да раздрънкват цялата история, защото свещеникът забрани да правят олтарче пред кметовата къща, както други години. Разбира се, той бе научил всичко и още сутринта каза да му повикат Доминиковица, която едвам към среднощ се била върнала от града, и така беше ядосан, че нахока органиста, а Ямброжи удари с чибука си.
Празникът Боже тяло мина, както и другите дни — хубаво време, но страшно задушно и тихо: ни най-малък полъх не повяваше над земята. Още от изгрев-слънцето немилостиво заприжуря, така че в сухия и разгорещен въздух листата се отпущаха повехнали, житата безсилно се навеждаха, пясъкът пареше като жарава, а нагрятата от жегата смола се стичаше по стените на дървените къщи.
Не се скъпеше господ и прежуряше все по-силно, но народът като че ли не обръщаше внимание на това, тъй като още от зори се вдигна глъчка и зашетаха насам-натам: пременяваха се за черква, а момичетата, които щяха да носят иконите и да хвърлят цветя пред свещеника по време на шествието, тичаха като попарени едни при други — било премените си да премерват, било да се вчесват, било да си изприкажат това-онова, а пък по-възрастните изграждаха набързо олтарчетата. Правеха ги пред воденичаровите, пред дома на свещеника вместо пред къщата на кмета, и пред Боринови, та Ханка заедно с всички от къщи помагаше още от зори на Рохо.
И те току-речи първи привършиха олтарчето и тъй хубаво го украсиха, та хората се чудеха и казваха, че било по-хубаво дори от воденичарското.
И право казваха: пред самата врата на къщата се издигаше същинско параклисче, изплетено от брезови клончета и от зеленина, цялото покрито с вълненици, та чак светеше от пъстри багри; в средата на по-височко бе направено олтарче, покрито с бяла тънка кърпа и украсено наоколо със свещи и цветя в гърненца, които Южка бе облепила с изрезки от златна хартия.
Голямата икона на света Богородица висеше над олтара, а встрани от нея бяха накачени други по-малки, колкото бе възможно да се сместят. И за по-голяма украса над самото олтарче бяха окачили клетка с един кос, който донесе Настуша: птицата скачаше от ъгъл в ъгъл, понеже Витек й подсвирваше тихичко.
Целият вход в двора чак от пътя бе накичен със смърчови и брезови клончета и бе дебело настлан с жълт пясък и посипан с папур.
Южка донасяше цели наръчи от метличина, ралички и глушина и украсяваше стените на параклисчето. Поукраси с тях и иконите и свещниците и каквото имаше вътре, че дори и земята пред олтара поръси с цветя; не бе забравила и къщата, тъй като целите стени и всички прозорци се губеха в зеленина, а в снопчетата на покрива беше забучила папур.
И всички се бяха заловили да помагат освен Ягуша, която още от сутринта се измъкна от къщи и вече не се показа.
Свършиха наистина първи, но слънцето беше високо изскочило, а из село трополяха все повече коли от другите села.
Тогава взеха да се готвят бързешком за черква.
Само Витек остана да пази портата, защото цяла тълпа деца се натискаха да разглеждат параклисчето и да подсвирват на коса. С клон ги пъдеше той и понеже не можеше да им надвие, пущаше към тях обучения щъркел, който се втурваше изневерешки и насочваше заплашително острия си клюн към босите им крака, та час по час се разбягваха с крясък.
Тъкмо бяха излезли всички от къщи, когато камбанката се обади. Южка тичаше напред с молитвеник в ръка, цяла облечена в бяло и с връзки от червени панделки на обущата си.
— Витек, как ти се виждам, а? — попита тя и се завъртя пред него на пети.
— Чудесно, като някоя бяла гъска! — рече той възхитен.
— Разбираш ти от това, колкото и щъркела ти. Ханка ми каза, че никоя от село няма така да се облече — бъбреше тя и издърпваше възкъсото си облекло.
— Ех!… а коленете ти се червенеят през фустата като на гъските изпод перушината им.
— Глупак! Гледай ти на Лапа под опашката! Ей, щъркела да скриеш: ще дойде свещеника с шествието, ще го види и ще го познае — предупреди го тя по-тихичко.
— Право си е, че е хубава и пременена, па и господарката се пери като пуяк! — шепнеше той, загледан подире им по пътя, но като се сети за предупреждението, отмъкна щърка в картофената яма, а за охрана на параклисчето остави Лапа да гони децата, па отърча при Мачей, който както винаги лежеше в градината.
В селото се утиши. Всички коли вече отминаха, отминаха и хората, улиците опустяха, само тук-там по портите играеха деца, кучета се излежаваха на слънце, ластовички се совваха из разпаления въздух над вира, а в черква веднага след камбанката започна службата, свещеникът излезе за тържествена литургия и органът засвири, но веднага след словото удариха всички камбани и народът запя гръмогласно такава песен, че гълъбите от покривите се разхвърчаха; хората занаизлизаха от главния вход, над тях се носеха наклонени хоругви, икони и запалени свещи, държани от момичета в бели премени. Най-накрай изнесоха червения балдахин, а под него свещеникът със златиста дарохранителница в ръка слизаше бавно по стълбите.
Като се наредиха горе-долу за шествие и направиха през навалицата дълга улица, обнизана от двете страни със запалени свещи, свещеникът отново запя:

 

Пред твоите двери стоя, о господи!…

 

И всички извикаха в един гръмлив до небесата глас:

 

И чакам твоята милост…

 

И с песен тръгнаха и се запритискаха пред гробищната врата. Трудно се промъкваха, понеже съборът беше голям: всички села от енорията бяха надошли, па дори и от всички чифлици, та дворяните водеха свещеника и го придружаваха отстрани със запалени свещи, а пък имотните стопани носеха балдахина, само че за яд на липчени все другоселци.
Цялото шествие се изсипа от сенките на гробищата към площада, който бе побелял и кипнал от горещина; слънцето блесна в очите на всички и ги пареше с жив огън, а те тръгнаха бавно всред камбанния звън и песни в благовонния дим на кадилницата и в дигнатите облаци прах, всред запалените свещи и посипваните в краката на свещеника цветя…
Насочиха се към първото олтарче отдясно, към Боринови; за един миг улицата така се натъпка, че плетищата запращяха, мнозина бяха тласнати от високия бряг във вира, крайпътните дървета се тресяха от натиск. Движеха се в тежка, огласена от песни навалица от глави, като многоцветна река, а по средата й като лодка върху вълни плуваше червеният балдахин и се развяваха хоругви, икони и свещени статуйки, покрити цели с тюлове и цветя.
Натискаха се в голямата навалица глава до глава, едва можеше да се диша от жега и теснота, но всички пееха от все сърце, с все сила, с пълни гърла, та изглеждаше, че целият свят пее заедно с тях хваление към бога — сякаш тези високи липи, тези черни елхи, тези разгорели се в слънцето води, тези стройни брезички, ниски градини и зелени поля, тези необхватни с поглед далнини и къщи, и всичко, каквото имаше, прибавяха своя сърдечен и пълен с радост приглас, та велегласна, пропита с гръм песен се разливаше в пламтящия въздух и се възнасяше към бледото небе чак до слънцето.
Листата на дърветата трепереха и последните им цветове опадваха от тия гласове.
Пред Боринови свещеникът изчете първото евангелие и след малка почивка поведе народа към воденичаровия олтар.
Жегата ставаше все по-силна, едва се търпеше, прах задавяше гърлата, слънцето стана бледо и по ясното небе се запровличаха белезникави дълги ивици, а нагорещеният въздух се тресеше и менеше в погледа като кипнала вода — буря се канеше.
Вече цял час продължи шествието и макар че просто припадаха от жега, макар че и самият свещеник беше плувнал в пот и почервенял като рак, продължаваха да обикалят полека всички параклисчета, да слушат Евангелието пред всяко и нови песни да пеят.
Понякога, когато народът поизморен млъкваше, та се разнасяше само шумът от стъпките, във внезапно настъпилата тишина можеха да се чуят из полята чучулиги или усърдно кукане на кукувица, или пък чуруликане на ластовици под стрехите, а камбаните непрестанно биеха; биеха бавно, с продължителен, силен и топъл глас.
И при все че народът пак запяваше, при все че мъжете не жалеха гърлата си, жените напрягаха тънките си гласове, децата пискаха по своему, а малките звънчета чуруликаха и от тежкия топот тътнеше изсъхналата земя — камбанните гласове отново се издигаха над всичко, пееха чисто и високо, пееха до небеси с един златист и дълбок глас, изпълнен с радост и веселие, пееха тъй силно и гласовито, като че ли някой удряше с чукове в слънцето и целият свят се полюляваше и звънеше.
А като свършиха пред олтарчетата, службата трая още дълго в черквата, още дълго гърмя органът и се разнасяха песните.
А щом излязоха пред черквата, за да поемат малко хлад под дърветата, да дадат някой грош на просяците и да се поразговорят с познати, внезапно притъмня, заеча далечен гръм и сух, горещ вятър се изви, та дърветата се залюшкаха и прах се вдигна по улиците.
Хората от по-близките села започнаха бързо да си отиват с колите.
Но в същото време прикапа дребен дъжд, горещ и рядък, та стана още по-тъжно и душно, а слънцето по-немилостиво печеше; жабите по-тихо и по-сънливо крякаха и някак притъмня, далнините помрачняха, отново заечаха гръмотевици и откъм посинелия изток забляскаха бледи и къси светкавици.
Бурята идваше откъм изток и в полукръг се трупаха тежките тъмносини покривала от облаци, пропити с дъжд или градушка; кратък и шумен вятър се устремяваше напред, свиреше по върхарите на дърветата и разклащаше житата. Домашните птици с писък бягаха под подслоните, дори кучетата тичаха към къщи, добитъкът се прибираше от полето към село, по пътищата се вдигаха вече вихрушки от прах, а гръмотевиците идваха все по-близо.
Не мина много и слънцето взе да потъва в червеникави мръсни мъглявини и светеше като през окадено стъкло, гръмотевиците затрещяха вече над селото и такъв вихър удари, че само дето дърветата не изпокърти, а клоните и снопчетата от покривите — по цял свят ги запокити. Първите гръмове паднаха нейде из горите; в миг цялото небе посиня като чер дроб, слънцето угасна, завиха виелици и гръмотевици зашибаха една след друга. Земята се затресе от гръм, а огньовете на светкавиците разкъсваха заоблаченото небе и ослепяваха очите с блясъците си.
Къщите трепереха от бученето и всяка живина се беше притаила от страх.
За добра чест бурята отмина настрани, мълниите биеха нейде далече, виелицата престана, без да причини никакви щети, небето вече почна да се прояснява и току пред вечерня рукна един силен дъжд, един пороен лопей, че в миг положи житата. Реката придойде и от всички ровове, межди и бразди бликаше разпенена вода.
Утихна едва привечер. Дъждът престана и на запад слънцето се показа иззад облаците като червено и лъчисто кълбо…
Липци пак оживя. Хората взеха да разтварят врати, да излизат навън и да дишат с умиление разхладения въздух; всичко ухаеше след дъжда, най-вече младите брезички и ментата из градините; омекналата земя като че се запали на слънцето: горяха локвите по пътищата, листа и треви блестяха, пламтяха разпенените води, които с весело клокочене се стичаха във вира.
Лек ветрец прегръщаше наведените жита и силна и сватбена бодрост прииждаше откъм гората, откъм нивите и проникваше в душата на човека, та и децата с крясък газеха по рововете и водите. Птичките запяха в шубраците, кучетата се разлаяха, токачките на свещеника заскачаха по плетищата и всички дворища, пътища, порти и къщи зазвънтяха от превиквания и разговори, дори там нейде към воденицата някой запя:

 

Дъждец вали, мокри ме, мокри ме —
прибери ме, моя Мариш, прибери!

 

А откъм полето, заедно с мученето на подкарвания към село добитък се предваряха кресливите и игриви песнички на пастирките:

 

Каза ми, че ще ме вземеш,
щом си житието оженеш;
ти ожена и овеса —
обещанията де са?
Ой дана, да дана!…

 

Почнаха да си отиват и колите на някои другоселци, които бяха изчакали да премине бурята, а мнозина останаха да гостуват на липчени: това бяха онези, които тъй сърдечно някога бяха дошли да помагат на жените. По-богатите ги гощаваха по къщите си и не жалеха ни ядене, ни пиене, а пък по-бедните отведоха своите благодетели на черпня в кръчмата, защото с дружина винаги е по-приятно и по-весело там.
Момчетата бяха докарали музика, та още от вечерня из кръчмата се разнасяше свирене на цигулка, боботене на контрабас и игриво дрънчене на дайре.
И мнозина други се запътиха натам, тъй като от толкова време, още от самите заговезни не бяха се събирали на веселие.
Събра се много народ, нямаше къде да се седне и мнозина трябваше да се задоволят да насядат по натрупаните пред кръчмата греди. Понеже времето беше хубаво и по небето светеха златни потоци, мнозина се бяха разположили под стряхата и викаха на евреина там да им изнася пиене.
И понеже кръчмата бе препълнена току-речи все от млади, веднага се впуснаха и в оберек, та чак стените и дъските на пода заскърцаха; за голяма почуда танците предвождаше Шимек Доминиковичин с Настуша. Напразно по-малкият, Йенджих, го дърпаше настрана, като му шепнеше тихо и досадно, но нищо не сполучи, защото момъкът беше пламнал и не искаше и да чуе. Той пиеше водка, караше също и Настка и другарите си да пият, а щом гръмваше музиката, хвърляше на музикантите десетачета, улавяше през кръста Настка и кряскаше с всичка сила:
— Сечете, момци, бързо карайте по нашенски!
И се носеше из кръчмата като разярен жребец, провикваше се юнашки и блъскаше отсечено с токовете по пода.
— Ей, синеца, сламата из кончовете му ще изскочи! — шепнеше Ямброжи и си преглъщаше слюнката срещу застаналите да пият до него. — И млати с крака като с бухалки: ще се откъснат и ще се разхвърчат.
— Гледай само ти да не изгубиш нещо — изръмжа Матеуш, който стоеше там с другарите си.
— Дай да се почерпим, само мир да е — рече с усмивка Ямброжи.
— На` ти, само да не глътнеш чашата, пияница такъв! — И той му подаде пълна чаша и се завърна гърбом към него, защото кметовият брат Гжеля им заприказва нещо тихо; те се облегнаха на тезгяха и внимателно го слушаха, без да гледат нито танците, нито водката пред тях. Шестима бяха, най-личните селски момци, най-богатските и на най-добри стопани синове. Те разговаряха вдълбочено, но понеже шумът ставаше все по-голям и все повече хора се наблъскваха, пренесоха се в жилището на евреина, тъй като другото помещение бе заето от възрастните мъже и от гостите.
Стаята бе тясна и натъпкана с измачкани завивки, в които спяха еврейчетата, та едва се настаниха до масата. Една лоена свещ пушеше на окачен на потона пиринчен свещник. Гжеля ги изреди с чашата, пийнаха веднъж-дваж, но някак никой не подхващаше това, за което бяха дошли, та Матеуш подметна подигравателно:
— Започвай, Гжеля, стига сте седели като врани на дъжд!
Още не успял да започне Гжеля, влезе и ковачът, поздрави и потърси място да седне.
— Тоя катраник всякога ще пъкне там, дето не го сеят! — избухна Матеуш. — Наздраве, Михале! — добави той веднага, като потушаваше гнева си.
Ковачът изпи чашата, придаде си спокоен израз на лицето и рече на шега:
— Не съм лаком за чужди тайни и виждам, че тук няма нищо като за мене.
— Добре го каза! Добре ти е на тебе с немците — в петък пържена сланина и кафе, а още по-добре ще ти е днеска, на празника…
— Приказваш глупости, Плошка, като че си пиян… — отвърна той.
— Казвам това, което всички знаят, че всеки ден си имаш вземане-даване с тях.
— Който ми дава работа, нему работя, не избирам.
— Работа! Друго нещо кроиш ти с тях — рече по-тихо Вахник.
— Както и с дворянина изработи нашата гора — добави заплашително Причек.
— Изглежда, че на съд съм налетял! Я гледай как всичко знаят!
— Оставете го бе, той си върши работата без нас, нека и ние да работим без него — рече Гжеля, като гледаше втренчено в неспокойните му очи.
— Да ви види някой стражар през прозореца, ще помисли, че правите заговор срещу някого! — уж на шега рече ковачът, ама устните му трепереха от злоба:
— Може и така да е, само че не против тебе: не заслужаваш, много си малък за такова нещо ти, Михале.
Той нахлупи шапка и си излезе, като тресна вратата.
— Понадушил е нещо и е дотърчал да разузнава.
— Сега е готов да иде и да слуша под прозореца.
— Ама ще чуе още такова нещо за себе си, че ще му се отще.
— Я тихоте, момчета! — започна тържествено Гжеля. — Казах ви, че Подлесието още не е продадено на немците, но вече всеки ден могат да отпътуват за крепостен акт, дори споменаха, че следния четвъртък.
— Знаем това и нещо трябва да се направи! — рече нетърпеливо Матеуш.
— Дай съвет, Гжеля: книга знаеш, вестник четеш, по-лесно ти е.
— Че като го купят немците и като заседнат на слог, ще стане като в село Гурки: просто въздух няма да стигне за дишане в Липци и ще тръгнем да просим или в Америка да се изселим.
— А бащите ни само се чешат по главите, въздишат и не знаят как да си помогнат.
— И не ще отстъпят и ние да управляваме домовете! — надпревариха се да казват един през друг.
— Голяма работа — немци. Имаше ги в Лишки, но нашите им изкупиха имотите на всички до един, а дето в Гурки стана другояче, там самите селяни са си виновни: пиха, съдиха се постоянно и спечелиха просяшка торба.
— Значи, и ние можем да откупим Подлесието и да ги пропъдим! — викаше Йендрек Борина, чичов син на Антек.
— Лесно е да се каже: сега не можем да го откупим, макар че искат по шейсет рубли за моргата, а после ще намерим ли хиляда злоти за същото това?…
— Да дадат бащите ни всекиму дела, по-скоро ще свършим тая работа.
— Разбира се, така си е! Веднага ще знаем какво да правим! — изкряскаха всички.
— Колко сте прости вие! Старите от цялото едвам се изхранват, а вие от дяловете си пари искате да правите! — прекъсна ги Гжеля.
Млъкнаха изведнъж, защото такава истина им изрече, като че ли ги фрасна по темето с тъпото на секира.
— Не е там злото, че бащите не искат да си дадат имота във ваши ръце — продължаваше да говори той, — а в това, че Липци има твърде малко земя, че народът постоянно се увеличава и онова, което при дедите ни е стигало за трима, сега трябва да се дели на десет души.
— Много право! То се знае, че си е така! То се знае! — шепнеха другите угрижено.
— Тогава да се купи Подлесието и да се подели! — изтърси един.
— Ти би купил цяло село, но къде пари! — промърмори Матеуш.
— Трайте само, може и на това да се намери някаква леснина.
Изведнъж Матеуш стана, удари с пестници по масата и се развика:
— Трайте и правете, каквото щете, на мене вече ми омръзна и като ми кипне, ще зарежа селото и ще отида в града, по-добре живее там народа.
— Воля ти, но другите трябва да останат тук и да наредят някак живота си.
— Ама това се вече не трае, човек най-после кипва: теснота навсякъде, къщите се пукат от народ, сиромашията крещи, а до тебе свободна земя, плаче да я вземеш… и нищо не можеш да направиш, макар и да умираш от глад, нито има с какво да я купиш, нито пък от кого да вземеш назаем. По дяволите с такава уредба!
Гжеля разправи как е по другите страни.
Всички слушаха и въздишаха жално, а Матеуш го прекъсна:
— Каква полза за нас, че другите добре се нареждали! Покажи на гладния пълна паница и я скрий, нека се нагълта с гледане! Добре са, разбира се, другаде има грижа за народа, а не е като у нас, дето всеки селянин расте като дива свиня на къра, а ще се съсипе ли, или ще израсне — боли ли го някой за това?… Само да плаща данъци, да пълни казармата и да не се противи на властта! Омръзнал ми е вече тоя живот и до гуша ми е дошло…
Гжеля го изслуша търпеливо и започна пак:
— Само един начин има да стане наше Подлесието.
Те се приближиха още повече, за да не изпуснат нито дума от казаното, но в същия миг такъв трясък раздруса кръчмата, та чак прозорците задрънчаха и музиката престана да свири. Един изтича да види какво е и после разправи със смях за станалото: Доминиковица бе причинила тази врява, тъй като дотърчала със сопа за синовете си, искала да ги бие и насила да ги закара у дома, но те се опрели, изхвърлили я из кръчмата и сега Шимек пие на провала, а Йенджих, вече здравата пиян, реве при огнището.
Повече не го разпитваха, понеже Гжеля взе да излага плана си, който беше следният: да се помирят с дворянина и срещу морга гора да му поискат четири морги ниви в Подлесието.
Много се възчудиха и страшно се възрадваха от такава една възможност, а Гжеля продължаваше да разправя, че по същия начин се помирило едно село при Плоцк, за което чел във вестника.
— Много добре, момчета! Евреино, водка дай! — викна Плошка на вратата.
— За три морги гора тъкмо дванайсет ще ни се падне!
— А пък за нас десетина са цяло имение.
— Па да прибави и нещо шубраци за огрев.
— Па за пасище може да додаде макар по една морга ливади.
— И малко нещо материал за къща! — викаха един през друг.
— Още малко и ще поискате да ви придаде и по един кон с каруца и по една крава, а? — каза подигравателно Матеуш.
— Я мълчете!… Трябва сега да убедим старите да отидат при дворянина и да му кажат какво искат: може би ще се съгласи.
Матеуш го прекъсна.
— Додето не му опре ножа до кокала, той няма да се съгласи: на него му трябват пари веднага и немците ще му дадат още утре, стига да се спазарят… А нашите, докато се начешат по главите, докато се наговорят, докато дойдат до едно съгласие, докато спечелят на своя страна жените, месеци ще минат, дворянина ще продаде земята и ще свие рамене: тогава ще може да чака и делото за гората. Мисълта на Гжеля е добра, но струва ми се, че трябва да започнем от другия край.
— Казвай тогава, Матеуше, дай пък ти съвет!
— Не трябват приказки и съвещания, ами да правим това, което направихме и с гората.
— Понякога може тъй, но понякога не може! — промълви Гжеля.
— Аз пък ти казвам, че може малко по-иначе и същото ще стане… Да отидем цяла дружина при немците и спокойно да им заявим да не смеят да купуват Подлесието…
— А толкова ли са глупави, та веднага да се уплашат и да ни послушат?
— Ще им се каже и това, че ако не послушат и купят, няма да ги оставим да сеят, няма да ги оставим да строят, крачка няма да им дадем да направят из полето. Ще видите няма ли да се уплашат! Ще ги подпушим като лисица в дупка.
— Е да, не ще излезнат на глава те!… Запомнете ми думата, че за тия заплашвания като нищо ще ни натикат в дранголника! — избухна Гжеля.
— Ще ни натикат и пак ще ни пуснат, няма да векуваме там я, ама като ни пуснат, за немците ще бъде още по-зле… Те не са глупави и още отнапред ще обмислят добре дали войната с нас ще им понесе… И дворянина друга песен ще запее, като му прогоним купувачите, не е ли така?…
Но Гжеля не изтрая, стана от мястото си и с всички сили взе да ги отклонява от тия неразумни намерения. Обясни им какви съдебни дела могат да произлязат от това, какви нови пакости и загуби за всички, че за тия неспирни размирици са готови да ги тикнат за няколко години в затвора… че всичко това може да стане спокойно със самия дворянин… Заклеваше ги във всичко и ги молеше да не докарват нови беди на народа. Говори той доста дълго, зачерви се, дори поотделно ги разцелува, като ги заклеваше и молеше да се откажат от това, но всичко беше напразно, все едно, че с грах стена разбиваш, та накрай се обади Матеуш:
— Приказваш като в черква, като че ли от книга го четеш, ама на нас друго нещо ни трябва!
В същото време всички почнаха да говорят, да стават от местата си, да удрят с пестници по масата и да кряскат силно зарадвани:
— Добре, добре, да вървим при немците, да ги разгоним тия шваби! Умно казва Матеуш, него ще слушаме, па който се бои, нека се крие в чергите!
Не бе възможно да им се говори, тъй бяха възбудени.
В тора време евреинът донесе бутилка, послуша ги и като забърсваше разлятата по масата водка, рече нерешително:
— Матеуш има глива: умен съвет дава.
— Я го вижте! И Янкел е против немците! — завикаха учудени.
— Защото по-добре със свои хора да живея, ще страдам както всички, ама с божа помощ все може да се живее някак… А немците дето дойдат, там вече не само бедния евреин не може да живее, куче там няма какво да яде… Да пукнат тия немци… чума да ги ръгне!…
— Евреин и поддържа народа! Чухте ли, а?
И те повече се учудваха.
— Евреин съм, ама не съм в гората намерен, тук съм се родил, където и вие, и дядо ми, и баща ми също… С кого трябва да се държа?… Кажете… Не съм ли ви свой?… Нали ако на вас е по-добре, и на мене ще ми е по-добре!… Като станете вие господари на имота си, с вас ще търгувам!… Както моя дядо с вашите деди, не е ли така?… А пък дето така умно казахте за немците, цяла бутилка, арак ще ви почерпя!… За ваше здраве, подлески стопани! — викна той и се чукна с Гжеля.
Често гавъртаха те чашите и такава радост ги обзе, че едвам не разцелуваха евреина по брадата, сложиха го между себе си и му довериха всичко отначало, като искаха за всичко неговия съвет. Дори и Гжеля се развесели и пак седна, да не би да го укорят, че мисли нещо лошо за тях.
Съвещанието не трая дълго, тъй като Матеуш стана и викна:
— Да отидем, момчета, отвъд да си поизправим краката, за днес стига толкова!…
Отидоха всички вкупом и Матеуш веднага отне от някого Тереска и затанцува с нея; след него и другите почнаха да издърпват момичетата от ъглите, закрещяха на музикантите и се понесоха във вихрени танци.
Разбира се, музиката веднага заситни, защото музикантите знаеха, че с Матеуш шега не бива, че той плаща, ама и побийва.
Цялата кръчма се беше разтанцувала, пара се вдигаше от главите, а пък крясъци, музика, тропот и живи провиквания като кипеж изпълваха помещението и се изливаха през отворената врата и прозорците, а вън покрай стените веселието беше не по-малко: чаши дрънкаха, стопани често пиеха наздравици и все по-високо и по-шумно се разговаряха.
Нощта беше вече напреднала, звездите ясно засветиха, дърветата тихо шумяха и откъм мочурите се разнасяше жабешки крекот и гласове на блатни птици, из градините славеи чуруликаха, беше топло и миришеше на хубаво. Хората се забавляваха на пресния и прохладен въздух и час по час някоя прегърната двойка се измъкваше от кръчмата и се изгубваше из сенките… А до стената ставаше все по-шумно, всички приказваха, та мъчно можеше да се разбере нещо.
— … па какво, току-що бях пуснала прасето и то не беше успяло муцуната си да завре в картофите, а тя като ми отвори една уста…
— От селото, от селото да я изгоним!…
— Помня аз как на младото ми време направиха също така на една!… Биха я до кръв пред черковата, изкараха я отвъд могилите с крави и селото се умири…
— Евреино, голямо шишенце от силната!
— Обра млякото от сивата ми крава, обра го!…
— Избери си нов, всеки така би направил…
— Злото да го изскубеш, докато не е пуснало по-голям корен…
— Житото трябва да се плави, докато бурените не са го заглушили…
— Да гаврътнем чашите, па ще ти кажа нещо…
— Дръж бика за рогата и не го пущай, доде не се завали…
— Две морги и една — три морги; три морги и още една — четири морги.
— Пий, братко, и същи братя по-хубаво от това не биха направили…
Из мрачината се носеха откъслечни разговори, та не можеше да се разбере кой на кого приказва; само дебелият глас на Ямброжи вземаше връх над всички на различни места, тъй като той постоянно минаваше от група на група или назърташе в кръчмата и всякъде си изпросваше по чаша. Беше вече съвсем пиян и страшно залиташе, но хвана при тезгяха някого за яката и започна плачливо да му се моли:
— Аз съм те кръстил, Войтек, пък и на жена ти тъй бих камбаните, че краката ми чак подпухнаха: дай, братко, една чашка! Па ако поръчаш цяло шишенце, ще й бия камбаните още и за вечна почивка и друга невеста ще ти намеря… млада и здрава като ряпа! Поръчай, братко, едно шишенце…
Младите усилено лудуваха, цялото помещение беше пълно с врясък и развени фусти и клашници, вече припяваха песнички пред музиката, дори и по-старите жени се раздрусваха и пискливо се провикваха, а Ягустинка се промъкна в средата, хвана се през кръста и като удряше с крака по пода, запя с пресипнал глас:

 

Вълци ме не плашат, па били глутница!…
От мъже не трепвам, па били стотица!…

 

 

 

X

 

Дните от Боже тяло до неделя не минаха лесно за Матеуш, за Гжеля и за другарите им; Матеуш престана да работи на Стаховата къща и другите изоставиха работата си; по цели дни и вечери ходеха те поотделно по къщите и възбуждаха хората против немците, като ги наговаряха да ги изгонят от Подлесието.
И кръчмарят от своя страна не жалеше увещанията си, па където имаше нужда, на упоритите даваше и почерпки или им отпущаше вересия. Но всичко вървеше някак трудно; по-старите се само почесваха, въздишаха тежко и без да скланят на никоя страна, гледаха какво ще кажат другите и жените, които като една не искаха, и да чуят за гонене на немците.
— Ами! Какво им е пак влезнало в главите! Малка ли разсипия ни сполетя зарад гората?… Една още неизлежали, друга беда искат да навлекат на селото! — викаха жените, а помощничката, иначе тиха жена, вдигна метлата срещу Гжеля.
— Ако караш хората на нова буна, на стражарите ще те обадя! Мързеливци недни, не им се работи, току само да се разхождат им дай! — се развика тя пред къщи.
А пък Балцерековица се нахвърли върху Матеуш:
— Кучетата ще насъскам по вас, безделници такива. С вряла вода ще ви попаря!
И всички като праг се изпречиха срещу увещанията, останаха глухи за съвети и молби. Нямаше начин да ги вразуми човек; развикаха се по всекиго, а много от тях вече и жално плачеха.
— Няма да дам на моя да иде! Ще се хвана за полата му й ако ще краката да ми отрежат, пак не ще се пусна!… Стига ни толкова тегло!…
— Дано ви гръм разтресе, кочани такива! — кълнеше Матеуш. — Разкрякали се като свраки на дъжд. Едно теле по-скоро ще разбере човешки език, отколкото жена умна дума! — оплакваше се той, дълбоко разочарован.
— Остави ги, Гжеля, няма да ги вразумиш: един хубав бой на всяка, па ако ще и твоята да е, тогава ще ни послушат — заканваше се той тъжно.
— Такива са, за една нощ не можеш да ги промениш! Другояче трябва да се постъпва с тях: да не им се противиш, да се съгласяваш и малко по малко да ги спечелваш на своя страна.
Така обясняваше Гжеля, без да отстъпва от делото, защото, ако и сам да беше против, но щом разсъди, че инак не може, отдаде му се с цялата си душа.
Той бе корав и неотсгъпчив мъж, а на каквото се решеше, трябваше да го извърши, па ако ще би не знам какво да бъде насреща му; та и сега пред нищо се не спираше. Затваряха вратите пред лицето му — през прозорците приказваше; жените му се заканваха — не се сърдеше, дори се и съгласяваше с тях, а където трябваше — и пригласяше, с много жени той заприказваше за децата, хвалеше домашната им уредност и чак най-после казваше, което имаше да каже, а не успееше ли, отминаваше. Цели два дена беше навсякъде из селото, по къщите, из градините, отиваше дори и на полето, заговорваше им за това, за онова и им казваше своето, а пък на онези, които отведнъж не се сещаха, рисуваше им с тояжката си по пясъка подлеските ниви, показваше им делниците и търпеливо разясняваше ползата за всекиго. Но въпреки тичанията напразно би било всичко, ако не беше помощта на Рохо. В събота след пладне, като разбраха, че не ще могат да направят нищо в селото, извикаха зад Бориновата плевня Рохо и му съобщиха своите намерения; те се боеха, че той ще бъде против.
Но Рохо помисли малко и каза:
— Това е разбойнически начин, но понеже за друг няма време, ще ви помогна с готовност.
И веднага отиде през градините при свещеника, който следеше как ратаят коси детелина. Ратаят после разправяше, че дядо поп най-напред се подсърдил на Рохо, крещял, запушвал ушите си, не искал дори и да слуша, но после седнали и двамата на слога и нещо дълго кроили. Види се, Рохо го убедил, защото надвечер, когато хората започнаха да се връщат от полето, той тръгна из село божем на разходка по хладовина, заглеждаше по портите, разпитваше за едно-друго, а най-вече с жените се разговаряше и най-сетне казваше тихичко всекиму поотделно:
— Добре са намислили момчетата. Трябва да се бърза, докато е време. Вие направете, каквото се иска от вас, пък аз ще отида при дворянина и ще се помъча да го склоня.
И тъй ги убеди, че жените вече не се противяха, а мъжете си казаха, че щом свещеникът ги съветва така, трябва да се направи. Още цяла вечер се съветваха, но сутринта в неделя бяха вече всички решени на едно.
Щяха след обедня да отидат заедно с Рохо при немците, защото той можеше да разговаря на езика им.
Това именно бе обещал Рохо на младите и те си отидоха, като подвикваха от радост; той седеше пред къщи у Боринови, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и мислеше за нещо.
Беше още рано, току-що бяха вдигнали софрата след закуска, та миризмата на скробта и на приправките дразнеше носа, а Петрек се протягаше след яденето.
Наставаше топло, но не душно време, ластовичките като куршуми пронизваха въздуха. Слънцето още се издигаше зад къщите, та из сенките им лъщяха изсушените тежки треви, а откъм полето повяваше пропит с дъх на жита прохладен ветрец.
В къщи бе тихо, както обикновено в неделя, жените шетаха и разтребваха стаите, децата бяха наобиколили паница пред къщи, хранеха се полека и се вардеха с писъци и с лъжици от Лапа, който силом искаше да яде с тях, свинката пъшкаше на слънце до стената, натискана от прасетата да им отпусне мляко, по-нататък щъркелът гонете кокошките и тичаше след жребчето, което вилнееше по двора; тук-там дърветата зашумяваха и овощната градина се залюляваше, а низ полето се носеше жужене на работливи пчели и звънки песни на чучулиги.
И над селото бе паднала неделна тишина, тук-там само се чуваха гласове. Някоя кокошка закудкудяка, край вира някъде със смехове и плискане се гонеха момчетия или патици закрякваха.
Улиците бяха пусти и блеснали на слънцето, рядко някой минаваше по тях, само нейде по праговете се решеха момичета и някой тихо свиреше на цафара.
Рохо прекарваше през пръсти броеницата си, ослушваше се от време на време и най-вече мислеше за Ягна. Той я чуваше да се върти из стаята, понякога се изправяше зад него, вървеше из двора и като се връщаше, оборваше поглед пред него и кървава руменина заливаше отслабналото й лице, та му стана дори жал.
— Ягушо — пошепна благо той, като я погледна.
Тя се спря със затаен дъх и чакаше какво ще рече, но той сякаш не знаеше какво да каже, измърмори нещо и млъкна.
Тя пак отиде в стаята си, седна при отворения прозорец, облегна се на рамката и насочи натъжен поглед към блесналия на слънцето свят, към онези бели облачета, които като бели гъски се рееха по ясното небе, и тежки въздишки се изтръгваха от гърдите й, а понякога сълзи капеха от зачервените й очи и се стичаха бавно по изпадналото й и отслабнало лице. Нима малко претегли през тия дни? Цяло село вика по нея като по краставо куче; жените се завръщаха гърбом, когато тя минеше, а някои и плюваха след нея. Приятелките й се правеха, че не я познават, мъжете се смееха презрително, а вчера дори най-малкото Гулбасче захвърли кал подире й и извика:
— Кметова любовница!
О! Сякаш ножове я пронизаха и от срам едва се не задуши!
Боже мой, нима бе виновна?… Упоил я беше, та нищо не знаеше що става на този свят… Нима можеше да се противи?… А сега всички против нея, цялото село бяга от нея като от побъркана и никой няма да я защити.
Ами къде да иде сега? Навсякъде затварят вратите си пред нея, на това отгоре са готови и кучетата си да насъскат по нея!… И при майка си дори няма за какво да иде: и тя я почти изгони въпреки молбите и плачовете й… и ако не беше Ханка, би направила нещо лошо със себе си… И така си е, само Антековица се погрижи човешки за нея, не отдръпна ръка за помощ и дори я бранеше пред хората…
«Пък не е и виновна, не! Кмета е виновен, че я прелъсти и я принуди да сгреши, но най-вече и за всичко е виновен този стар пън!» — помисли тя изведнъж за мъжа си.
«Целия живот ми развали! Мома щях да си бъда и никой нямаше да ме обиди, не… И какво ли видях с него? Ни живот, ни свят!…»
Тъй си мислеше трескаво тя, жалбите й се разсейваха и на тяхно място изникваше силен яд и тъй я разпъваше, че дори се разтича по стаята.
«Наистина цялото ми нещастие е от него… и с Антек не би станало така… и кмета не би се решил… и… — оплакваше сетя. — Щях да си живея спокойно, както и по-рано, както всички си живеят… Изпречи го дявола на пътя ми, подлъга и майка ми с тия морги, а сега трябва да търпя… трябва… червеи дано го разнесат!»
Тя избухна и стисна злобно пестници и като видя през страничния прозорец коша от каруцата с болния под дърветата, отърча бързо при него, наведе се отгоре му и злобно процеди през зъби:
— По-скоро да пукнеш, куче такова дърто!…
Болният изблещи очи в нея и измърмори нещо, но тя избяга: хубаво й олекна — намери кому да стовари мъките си.
Ковачът стоеше на входа, когато тя се връщаше, но се правеше, че не я забелязва. Той заприказва по-високо на Рохо:
— Матеуш разправя, че ще ги водиш срещу немците…
— Помолиха ме, ще отида с тях у съседите — наблегна той.
— Пак дранголник си търсят. Разпенявили са се селяните срещу дворянина и смятат, че като отидат пак всички с тояги и вик, немците ще се изплашат и няма да купят Подлесието.
Той едвам въздържаше яда си.
— Па може и да се откажат от покупката, кой знае?…
— Как не, земята изпоизмериха, всички семейства надойдоха, кладенци копаят, камъни за основи карат…
— Знам аз добре, че още не са подписали акт при нотариуса.
— На мене се клеха, че всичко вече е свършено.
— Казвам това, което знам, и ако дворянина намери по-добри купувачи…
— И все пак няма да го купи Липци… никой не е гъбав с пари…
— Гжеля прави някаква сметка за това и чини ми се…
— Гжеля ли! — прекъсна ковачът изведнъж. — Гжеля иска да става големец, бунтува глупавия народ и го води към зло…
— Ще видим, ще видим какво ще стане! — казваше Рохо и се подхилваше, тъй като ковачът чак мустаците си скубеше от злоба.
— Яцек от канцеларията! — извика той, като забеляза разсилния на портата.
— За «Анна Мачвейовна Боринова» писмо от канцеларията! — изрече Яцек и измъкна един плик от чантата си.
Ханка дотърча и неспокойно оглеждаше писмото, без да знае какво да го прави.
— Дай да го прочета — рече Рохо.
Ковачът искаше да надникне през рамото му, но Рохо затвори бързо писмото и рече най-спокойно:
— Съдът те уведомява, Ханко, че можеш да се виждаш с Антек веднъж в седмицата.
Ханка даде бакшиш на разсилния и се върна в стаята си, а Рохо, чак като си отиде ковачът, тръгна след нея и извика радостно:
— Друго пише в писмото, но не исках да ти го кажа пред ковача! Съдът ти съобщава да занесеш петстотин рубли гаранция или пък поръчители да посочиш и ще ти пуснат Антек… Що ти е?
Тя не отговори, глас не можеше да издаде, стоеше като вкопана, лицето й се изчерви, после побледня като стена, очите й се премрежиха от сълзи; тя разтвори ръце и с дълбока въздишка се строполи ничком пред иконите.
Рохо тихичко излезе, поседя пред къщи, отново четеше писмото и се усмихваше също така зарадван, но след малко пак назърна в къщи.
Ханка бе коленичила насред и се молеше с цялата си душа; чудно как не се пръсна сърцето й от радост и от благодарствен жар; откъслечните й въздишки и горещият шепот сякаш изпълваха цялата къща със светкавици, които удряха като сърдечен огън под нозете на света богородица Ченстоховска и се стичаха като жива кръв. Тя почти примираше от щастие, сълзите като порой се лееха, а заедно с тях се изливаха от паметта й всичките спомени от някогашни болки, спомените за всякакви обиди.
Най-после тя стана, изтри сълзите си и рече на Рохо:
— Сега съм готова за ново нещастие, защото, ако ще би и най-лошото да бъде, все не ще бъде това.
Той дори се почуди как толкова се беше променила: очите й светеха, кръвта нахлу в бледите й бузи, тя изправи снага, сякаш с десет години подмладена.
— Бързо се залавяй с продажбата, приготви колкото трябват пари и ще отидем да го освободим, ако може още утре или във вторник.
— Антек си иде! Антек си иде! — повтаряше неволно тя.
— Не разправяй. Като се върне, и без това ще се научат, иначе после ще трябва да казваме как са го пуснали с гаранция: ковачът няма да се заяжда с тебе.
Той я съветваше тихо. Тя тържествено обеща и повери тайната само на Южка, но едвам сдържаше небивалата радост в себе си; ходеше като пияна, постоянно целуваше децата, приказваше с жребчето, със свинката приказваше, с щъркела се закачаше, а пък на Лапа, който ходеше подир нея със скимтене и я гледаше в очите, като да разбираше нещо, шепнеше в самото му ухо като на човек:
— Тихо, щурчо, че господарят ти ще се върне!
Смееше се и плачеше едно след друго, дълго разправя за това и на Мачей, та той облещи очи и нещо фъфлеше с език. Тя забрави всичко и трябваше Южка да й напомни, че е вече време за черква. Хей, хвърчеше, хвърчеше от щастие, искаше й се да пее, искаше й се да литне по света и да вика на житата, които с шум се прекланяха до краката й, да вика на дърветата, на цялата земя:
— Антек си иде! Господарят ви ще си дойде!
Дори от радост взе да кани Ягна да идат заедно на черква, но Ягна не пожела, искаше й се да си остане у дома.
На нея никой не каза за Антек, но тя веднага се досети от недомлъвките и от онова, което вършеше Ханка. И нея обхвана тази новина и я разлюля с някаква тиха, радостна надежда, та без да обръща на нищо внимание, отърча у майкини си.
На лош час отиде там и случи на люта караница.
Защото Шимек веднага след закуска бе седнал до прозореца с цигара в уста, цвъкаше слюнки по стаята и дълго мислеше, дълго чака той, поглеждаше към брата си и най-после рече:
— Мамо, дай ми пари, че трябва да занеса на свещеника да извести годежа. Свещеника каза пред обедня да ги занеса.
— Ами за коя ще се жениш? — попита го майка му с подигравателна усмивка.
— За Настуша Голембова.
Майка му не се обади и се въртеше нетърпеливо около гърнетата на огнището. Йендрек притуряше на огъня дърва и макар че се бе силно разгорял, пак го духаше от страх, а пък Шимек, като почака малко, се обади някак по-решително:
— Цели пет рубли ми дай, че трябва и годеж да се тъкми…
— Годежари изпраща ли? — попита тя.
— Клемб и Плошка ходиха.
— И тя се съгласи, а? — Чак брадата й се тресеше от смях.
— Ами как!… Прие, разбира се.
— Намерила сляпа кокошка зърно, може ли да го не клъвне, такава голтачка!
Шимек се намръщи, чакаше да чуе какво още ще каже.
— Донеси вода от вира, а ти, Йенджей, пусни прасето, че квичи…
Те изпълниха почти безволно това, а когато Шимек пак се изтегна на пейката, а по-младият взе нещо да майстори под печката, старата даде твърдо нареждане:
— Шимек, занеси вода на юничката!
— Занеси й ти, не съм ти слугиня! — пробъбра гордо той и се простря още по-нашироко върху пейката.
— Чу ли що ти казах?!… Не ме карай да се ядосвам в света неделя…
— И ти чу що казах: пари ми дай и по-скоро!…
— Няма да ти дам и не позволявам да се жениш! — кресна му тя.
— И без твоето позволение ще се свърши работата.
— Мисли що приказваш, Шимек, и не се заяждай с мене!
Той се наведе изведнъж пред нея и обгърна покорно краката й.
— Та моля ти се, мамо, ето на`, като куче скимтя!…
Сълзи го задавиха.
Зарева и Йендрек, и той целуваше ръка на майка си, прегръщаше краката й и я молеше заедно с брат си.
Тя с ярост ги отблъсна от себе си.
— Да не си посмял да ми се опираш, че ще те напъдя по света!… — кресна тя, като тресеше пестници.
Но Шимек вече не се боеше, майчините думи го шибаха като бич и той кипна, изправи се гордо и упорството на Пачешовия му род нахлу в главата му: той пристъпи малко и рече страшно спокойно, като я бодеше с пламналия си поглед:
— Пари ми давай по-скоро!… Повече нито ще чакам, нито ще ти се моля!…
— Не давам! — кресна му тя яростно и се оглеждаше да вземе нещо в ръка.
— Тогава самичък ще си ги намеря.
И той скочи като рис към раклата, с един удар откърти похлупака и заизхвърля дрехите от нея. Тя с врясък се хвърли да му попречи, опита се първо да го отстрани, но понеже той не отстъпи нито крачка, тя заби пръсти в косата му, а с другата ръка го заудря по лицето, по главата, заблъска го отзади и завика до небесата. Той се бранеше от нея като от досадна муха и не преставаше да тършува за пари, докато, ударен нейде в слабините, подскочи така ядосано, че тя цяла се просна на пода, но в същия миг скочи и като докопа ръжена от огнището, хвърли се отново върху него. Шимек не искаше да се бие с майка си, та само продължаваше да се брани, колкото можеше, и гледаше да издърпа желязото от ръцете й. Вдигнаха на глава къщата. Йендрек, занесен от плач, обикаляше отстрани и жално скимтеше:
— Мамичко, за бога, мамичко!
Ягна, която влезе тъкмо в това време, се спусна да ги разтърве, но напразно, защото, щом Шимек се изместеше и отскочеше настрана, майка му пак го настигаше като разярена кучка и млатеше, дето й попаднеше, та най-после, побеснял от болка, и той започна да отвръща. Вчепкаха се като кучета, търкаляха се по стаята, със страшна врява се блъскаха о стени и о покъщнина.
Надотърчаха отвсякъде хора и се опитаха да ги разтърват — но де можеха, когато тя се бе залепила като пиявица за него и като обезумяла биеше.
Докато най-сетне той я блъсна с пестница между очите, хвана я острани и я отметна като жъмка сено в стаята; тя сполитна и падна като труп връз нагорещената печка между врящите на огъня гърнета, тръбата се събори и всичко се разпръсна…
Разбира се, веднага я измъкнаха от огъня, но въпреки че беше страшно изпогорена, без да гледа запалената си фуста, тя пак налиташе към него.
— Махай се от очите ми, изрод проклети!… Махай се!… — ревеше тя като побъркана.
Трябваше насила да гасят огъня по нея и да я задържат, та поне изгорялото й лице да наложат с мокри кърпи, но и тъй тя пак се изскубваше.
— Дано очите ми не те видят вече… дано…
А пък Шимек едва дишаше, смазан и разкървавен. Той само гледаше опулено майка си, страх стисна гърлото му, разтресе се цял, без да може дума да произнесе и без да знае какво става.
Едва се бяха малко поуспокоили, когато тя внезапно се изскубна от ръцете на жените, скочи към пръта с дрехите зад огнището, засмъква от него дрехите на Шимек и взе да ги изхвърля през прозореца в градината…
— Махай се от очите ми! Нищо твое няма тука, всичко е мое, нито една леха няма да ти дам, нито залък хляб, ако ще би да пукнеш отглади! — крещеше тя с последни сили и надвита най-после от силните болки, падна с раздирателно пъшкане.
Понесоха я към леглото й.
Надойдоха хора, изпълниха стаята, тъпчеха се вече в отвода, а някои промъкваха глави и през прозорците.
Ягна не знаеше какво да захване, че старата просто ревеше от болки… Как да не реве, когато цялото лице и шията бяха облени с вряла вода, ръцете й изгорени от огъня, косата и очите също, та едва виждаше.
Шимек седна до стената в градинката, подпря глава на длани и сякаш замръзна, разкървавен, цял в синини и със съсирена кръв по лицето, той слушаше майчините си пъшкания.
Не след дълго дотърча и Матеуш, дръпна го за ръка и му рече:
— Ела при мене. Ти сега нямаш тука работа…
— Няма да дойда! Този имот е мой от баща ми и дядо ми и аз ще остана на имота си, няма да отстъпя! — говореше той с мрачна упоритост и пипаше несъзнателно с пръсти ъгъла на къщата. Не помогнаха нито молбите, нито настояванията. Той не мръдна от мястото си и престана да отговаря.
Матеуш седна до него и не знаеше какво да прави, а Йендрек събра изхвърлените клашници, гащи и ризи, уви ги в чаршаф и ги сложи нерешително пред брат си.
— Ще дойда с тебе, Шимек, където идеш ти, и аз ще дойда! — скимтеше разплакано Йендрек.
— Дявол да го вземе!… Казах, че няма да се мръдна оттука, и няма да мръдна!… — кресна той и блъсна с пестници в стената, та Йендрек приклекна от страх.
Те замълчаха, защото пак се зачуха страшните пъшкания от стаята: Ямброжи лекуваше болната, наложи изгорените места с прясно, несолено масло, после ги покри с някакви листа, върху които наслага кисело мляко, и всичко това уви с мокри кърпи. Заповяда на Ягуша често-често да залива изгореното със студена вода и отърча в черквата, защото камбанката заби.
Беше вече време за литургия, хората по всички улици вървяха към черква, коли тропаха и много познати се отбиваха при болната, та Ягна трябваше да затваря вратата от любопитните; само Шимерица остана при нея.
Наскоро всичко се успокои. Доминиковица се умири, от черквата се разнасяше тихата бръмчива музика на органа и гласовете на песните се носеха през градините като печално нежно шумолене.
Слънцето припичаше хубаво, дърветата стоеха неподвижни в пладнешкото затишие, само понякога някое клонче се залюляваше и сенките се раздвижваха, птичките млъкнаха, от време на време житата се полюшваха, звъняха с тихичко шумолене и развяваха светлите си гриви.
Момците все още седяха пред къщи. Матеуш приказваше тихо. Шимек само клатеше глава, а пък Йенджих лежеше пред тях и се взираше в дима на Матеушовата цигара, който като някоя синя паяжина се издигаше над стряхата.
Ягна излезе с ведро за вода към вира.
Тогава Матеуш стана и обеща да дойде пак след обед; той имаше намерение да отиде в черква, но като видя, че Ягуша седи над водата, приближи се до нея.
Ведрото беше наляно и тя държеше краката си във водата.
— Ягушо!… — пошепна той тихо, като се спря отстрани под елхата.
Тя бързо закри с вълненика коленете си и го погледна, но очите й бяха тъй изплакани и пълни с жал и мъка, та сърцето му се разтупа.
— Какво ти е, Ягушо? Болна ли си?…
Дърветата се залюляха без шум и посипаха върху русата й глава порой от трепкащи светлини и сенки като златнозелен дъжд.
— Ех, не… само че не ми е мил тоя свят, не… — и отвърна поглед от него.
— Ако мога нещо да ти помогна, да сторя нещо — рече сърдечно той.
— А? Тогава избяга из градините и не се вести вече…
— Защото ме обиди!… Смеех ли? Ягушо… — Той беше вече кротък и добър.
— Ами после виках след тебе, но ти не чу…
— Вика ли, Ягушо? Истина ли?!…
— Нали ти казвам! Можех да се разкъсам и никой нямаше и да се помръдне!… Кой го е грижа за сиротата?… Да те обиди и огорчи, всеки може!
Лицето й пламна, тя отвърна глава и неспокойно взе да бълника с краката си водата. Матеуш също се позамисли.
Пак настана тишина; музиката на органа се нижеше като тиха успокояваща лента, вирът поблясваше, кръгли вълнички излизаха като шарени змии откъм краката на Ягуша, покрай брега играеха сенки, а помежду им започнаха да прехвръкват вече погледите им и да се свъзват едни с други…
Матеуш изпитваше все по-силно влечение към нея: идеше му да я вземе като дете на ръце и с неизказана доброта да я прегърне и успокои…
— Мислех си, че сме скарани за нещо… — рече тихичко тя.
— Никога не съм ти сторил лошо… не помниш ли?
— Ех, може би лани, някога… а сега като приятели… като… — шепнеше тя необмислено.
Неочакван спомен го връхлетя, обзе го и яд, и ревност.
— Че си… че си…
Не, не може да махне от себе си онова, което го задушаваше, насили се и само рече късо и решително:
— Остани си сбогом!…
Трябваше да избяга, за да не й припомни за кмета.
— Бягаш, ами сега какво ти направих?…
Тя бе много изплашена и нажалена.
— Не… не… ами… — продума той бързо, като се взираше в сините й разплакани очи и го раздрусваше жал, умиление и гняв — само че прогони онзи негодник от себе си, прогони го, Ягушо!… — молеше той упорито.
— Та нима съм го викала? Нима го държа! — викна ядосано тя.
Матеуш стоеше озадачен и много объркан.
Плач я обзе, сълзите като град се сипнаха по разпаленото й лице.
— Какво зло ми стори тогава той… тъй ме упои… и никой няма да каже добра дума за мене, никой не се съжалява, а всички: удри я, утрепи я! Какво съм виновна?… А? — оплакваше се тя с болка на душата.
— Аз ще му платя на тоя гад! — избухна Матеуш, като вдигна пестници.
— Плати му, Матеуше! Плати му, пък аз ще ти… — добави ожесточено тя.
Той не се обади повече и отърча към черквата.
Още дълго седя тя при вира и си мислеше за Матеуш, че може би ще се загрижи за нея и не ще позволи вече да я обиждат.
— Па може и Антек — се сети ненадейно тя.
Върна се в къщи пълна с тихи и радостни предчувствия.
Камбаните забиха, народът излизаше от черква; в скоро време улиците загъмжаха и се огласиха от тропот на коли и от разговори, смехове и зазвънтяха из въздуха; хората вървяха на групи, спираха се тук-там пред портите, само пред Доминиковичини някак замлъкнаха, споглеждаха се и отминаваха с помрачени лица; дори никой не се отби при болната.
Разприказва се и цялото село, разприказваха се и къщи, и отводи, и прагове; гъмжеше и шум се вдигаше и из градините, тъй като хората сядаха да обядват на хладина под сенките на дърветата: навсякъде можеха да се видят наобиколили трапезите, навсякъде се чуваше стъргане на лъжици, тракане на паници; миризми на ястия и скимтеж на кучета се разнасяше из знойната тишина.
Само у Доминиковичини бе глухо и пусто. Никой не се погрижи да я посети. Старата простенваше в треска, Ягуша вече не я сдържаше: тя ту заставаше на прага, ту излизаше чак на пътя или пък дълго време гледаше тъжно през прозореца, а Шимек, както и по-рано, седеше отвън пред къщи. Само Йенджих се бе окопитил и се беше заел да готви нещо в другото отделение на къщата.
Късно след обед ги навести Ханка, но беше някак странна, за всичко разпитваше, безпокоеше се много за болната, крадешком със скрит поглед следеше Ягна и угрижено въздишаше.
Наскоро дотърча и Матеуш при Шимек.
— Ще дойдеш ли да идем при немците? — попита го той.
— Имота ми е бащин, не мръдвам от мястото си — повтаряше момъкът все своето.
— Настушка те чака, нали ще носите пари за обявяване годежа.
— Не отивам никъде, бащиния ми е…
— Глупаво магаре си! Кой ти казва да мръдваш… ако щеш, до утре седи! — ядоса се той и понеже тъкмо тогава Ягна изпращаше към портата Ханка, той тръгна с Ханка, без дори да погледне Ягна.
Запътиха се заедно към вира.
— Рохо върна ли се от черква? — заприказва Матеуш.
— Върна се; и много мъже вече чакат там.
Той обърна глава назад. Ягна гледаше към тях, та той бързо се обърна пак напред и попита тихо, без да гледа Ханка в очите:
— Истина ли е, че свещеника укорявал някого от амвона?…
— Ти сам чу, па и другите подпитваш.
— Когато отидох, той вече бе свършил словото си, казаха ми други за това, ама си мислех, че лъжат само за смях.
— И не една укори той… пестници чак разтърсваше… Да осъждаш високо другите и да хвърляш камъни по тях, е лесно — всеки може да го направи… ама никой не може да попречи на злото. — Тя беше твърде угрижена и ядосана. — А за кмета ни думичка не спомена, пък той е най-виновния тука — добави тя по-тихо.
Матеуш люто се разпсува и искаше за още нещо да пита, но не се реши. Вървяха мълчаливо. На Ханка й беше много мъчно от цялата тази работа.
«То се знае, че Ягна има грях, то се знае, че е за осъждане, ама веднага да я укорява от амвона… това е вече премного… Жена на Борина е била… не някаква отрепка — си мислеше нажалено тя. — Каквото са имали помежду си, тяхна си работа, другите да не се бъркат.
— Нито Магда, нито воденичарските слугини осъжда, а хората знаят какви ги вършат! За дамите от Воля също не раздрусва пестници, нито за дворянката от Глухово, макар че цял свят знае как се бесува с момчетията, дума не каза за нея! — говореше тя с най-дълбоко негодувание:
— Истина ли е, че и за Тереска споменал? — едвам можа да чуе тя.
— Две спомена; всички разбраха за кои беше думата.
— Някой ще да го е надумал за нея. — Той едвам сдържаше гнева си.
— Казваха, че Доминиковичина работа е това или на Балцерековица; едната си отмъщава на тебе зарад Шимек и Настка, а другата иска да те привлече за своята Мариша.
— Ах, ето къде ги стягал чепика! Не съм и мислил за това…
— Мъжете всякога виждат само това, което се навира в очите им.
— Напразно се труди Балцерековица, напразно!… Па може и да яде бой от Тереска… А напук на Доминиковица Шимек ще се ожени за Настка; това вече аз ще гледам да стане! Мръсни жени!
— Те си вършат работата, а невинните страдат — рече тя тъжно.
— Така са се хванали едни други за гушите, та е мъчно да изтрае човек в селото.
— Докато беше свекър ми, имаше кой да пооправя хората и те имаха кого да слушат.
— Разбира се; кмета е дръвник, няма ум за нищо и такива истории прави, че у народа никакво послушание не може да има. Да беше се поне Антек върнал!…
— Ще се върне, скоро ще се върне! Ама ще ли има кой да го слуша? — и очите й светнаха.
— Приказвахме си вече с Гжеля и с другите момци, че като се върне, ще въведем ред в това село. Ще видиш!
— Де това време; сега всичко се строполясва като от кола без климии.
Дойдоха до дома; пред къщи седяха вече събралите се.
Щяха да отидат двайсетина стопани и няколко от по-видните младежи, но цялото село се беше на канило да иде както и по-напред за гората.
Събрали се бяха и чакаха нетърпеливо другите.
— И кмета трябва да дойде с нас — забеляза един, като стържеше тоягата си.
— Началника го повика в околийското; писаря казваше, че било да направи събрание и да се вземе решение за училище в Липци и в Модлица.
— Нека събере: няма да вземем такова решение! — засмя се Клемб.
— Веднага ще последва нов данък на морга, както е в Доли.
— Не е лъжа, ама щом началника заповяда, трябва да се подчиним — забеляза помощникът.
— Какво има да ни заповядва той тука? Нека заповядва на стражарите си да не крадат заедно с крадците.
— Ти много приказваш, Гжеля! — предупреди го помощникът. — Мнозина вече тоя език е отвел по-далеко, отколкото им се е щяло.
— Ще приказвам, защото имам право, и от началството не ме е страх. Само на вас, на слепите овце, треперят кълките от всяко началническо парцалче.
Той така крещеше, че всички се изплашиха от такава дързост и на мнозина тръпнеше кожата от страх. Клемб заговори:
— Да си кажем право, от такова училище няма полза… Моя Адам цели две години ходи във Воля, карах на учителя по чувал картофи, жена ми му дава масло и яйца за празниците и за всичко това се научи толкова, че не може да прочете и молитвеника, а по руски също ни гък, ни мък… По-малките, които учиха тая зима при Рохо, дори и ръкописно могат да разберат, па и черковните книги четат…
— Да си главим Рохо, та и по-нататък да ни учи децата. Училището е по-потребно за децата, отколкото обуща — намеси се Гжеля.
При тия думи помощникът се промъкна между насъбралите се и заговори полугласно:
— Рохо ще е най-добър, знам това… Той и моите деца изучи, ама не бива. Властта ще да е надушила нещо и го има под око. Старшията ме срещна в канцеларията и надълго ме разпитва за него. Не му казах много, та той ми се подсърди и взе да ми натяква, че добре знае на какво Рохо учи децата и че раздава полски книги и вестници на хората… Трябва да го предупредим да внимава.
— Лоша работа! Добър човек, набожен, ама зарад него може да налети някоя беда на селото… Нещо трябва да се направи, и то по-скоро — приказваше старият Плошка.
— От страх бихте го предали… а? — прошепна заядливо Гжеля.
— Ако бунтува народа против властта, което би докарало пакост на всички, всеки би сторил същото. Ти си млад, но аз помня добре какво ставаше във войната на дворяните, когато за нищо и никакво биеха с тояги селяните. Не е това наша работа.
— Кмет искаш да станеш, а си глупав като скъсан ботуш — подметна му Гжеля.
Те прекъснаха разговора, защото Рохо излезе от къщи, изгледа насъбралите се, прекръсти се и рече:
— Време е вече! Да вървим с бога напред!
Той тръгна пръв, след него наизлязоха на пътя мъжете, а отдире ги последваха няколко жени и деца.
И жегата вече мина, звъняха за вечерня, слънцето клонеше към гората, небето бе ясно и предвещаваше хубаво време, а далнините бяха тъй прозрачни, че дори най-далечните села се издигаха като на длан пред погледа, а в зеленината на горите можеше да различи човек жълтите дънери на борините, белите стволове на брезичките и сивите исполински дъбове.
Жените останаха зад воденицата, а мъжете се заизкачваха полека въз нанагорнището. Прах се вдигаше след тях, та само от време на време се бялваше по някой клашник.
Те вървяха мълчаливо. Лицата им бяха сурови, изразите решителни и погледите горди и неотстъпчиви.
За удоволствие удряха с дъбовите си бастуни по земята, а понякога някой плюваше в шепата си и се засилваше като за скок.
В приличен ред вървяха те, сякаш в религиозно шествие, защото, ако някой изтървеше дума, веднага млъкваше под укротителните погледи на другите: не беше време за разговори, всеки се скриваше в себе си и набираше сила.
При граничните могилки до кръста те седнаха малко да си починат, но и сега никой не се обади; само рееха тихи погледи по света. Липченските къщи едвам се виждаха през овошките, златното кубе на камбанарията лъщеше на слънцето, полята се зеленееха, докъдето поглед стигаше, по пасищата покрай гората гъмжеха пръснатите стада, дим като синя струя се издигаше от някакво огнище край гората, детински песни звънтяха нейде и по цялата земя, пременена в пролет, в радост, в чудно спокойствие, се разнасяше мелодия на цафара, та на мнозина сърцата се свиваха от тиха жалба и уплаха, мнозина въздъхваха тежко и неспокойно гледаха Подлесието.
— Да вървим, че работа ни чака! — ободряваше ги Рохо, като схвана добре, че почват да се отпущат…
Те свиха направо към чифлишките постройки по стария обрасъл, път, който като цветна лента се простираше между зелените жита. Слабите посеви се синееха от метличина, късните овеси се жълтееха цели от полски синап, омекналите и пригорели пшеници аленееха от макове, а картофите едва бяха поникнали. На всяка крачка личеше пустош и небрежност.
— Като че евреи работят тия ниви, сърцето да те заболи, като гледаш — измърмори някой.
— Най-лошия ратай по-добре ще работи земята от тях!
— Защото друг, ако ще би и дворянин, не почита тая свещена земя!
— Дои я, дои като гладна крава, то се знае, че ще ояловее.
Излязоха на угарите. Окадените и съборени стени на постройките стърчеха вече наблизо; изгорялата овощна градина с почернилите скелети на овошките, изправени печално към небето, ограждаше жилищата на чифлишките ратаи с хлътнали покриви и щръкнали комини, а до стените в оскъдните сенки на мъртвите клони се виждаше цяла група хора. Бяха немците. Буре бира беше сложено на камъните, на прага един свиреше на флейта, а те бяха насядали и изналягали по пейките и тревата само по ризи, захапали лулите и пиеха с глинени чаши; деца лудуваха около къщата, а встрани пасяха едри крави и коне.
Трябва да забелязаха идващите, защото почнаха да стават, да присланят очи с длани, да гледат към тях и нещо да кряскат, но един стар шваба заломоти строго и те всички седнаха спокойно по местата си и пак засмукаха чашите; флейтата засвири още по-сладка мелодия, чучулигите пееха почти над главите, от посевите се изсипваше често и неспирно църкане на щурци, а тук-там се пронасяше глас на пъдпъдък.
Макар че спечената земя тътнеше под селяните, макар че подковите на ботушите им все по-близо се удряха о камъните, немците не се ни помръдваха, като че нищо не чуваха, а само се любуваха на бирата си и на сладостта, която лъхаше от привечерния въздух.
Селяните вече пристигаха, но вървяха все по-натежало и по-бавно, като задържаха сумтенията си и постискваха тоягите; сърцата им затуптяха, горещ трепет като вряла вода заля снагите, гърлата засъхнаха, но те изправяха гърбове, пламналите им очи гордо се взираха в немците, а от сякаш застиналите им лица лъхаше сурова решителност и упорита сила.
— Да бъде похвален! — рече Рохо по немски, като се спря, а след него в полукръг застана и дружината му, притискаха се един други и свиваха рамене.
Немците отговориха в хор, без да се мръднат от местата си. Само онзи старият, с побелялата брада, стана и побледнял изгледа дошлите.
— Дойдохме по работа при вас — започна Рохо.
— Седнете тогава. Както виждам, стопани от Липци сте, седнете да си поприказваме като съседи! Йохан, Фриц, столове за съседите.
— Благодарим, не ни е дълга работата, ще постоим.
— Не ще да е малка тя, щом цяло село сте дошли! — извика старият немец по полски.
— Защото всички еднакво са засегнати.
— Още три пъти по толкова останаха у дома! — рече натъртено Гжеля.
— Много ни е драго, а щом вие сте ни почели, та идвате първи, може би ще пиете с нас и по една бира… нали сме съседи… Момчета, я налейте…
— Пий си я сам! Виж го ти колко бил щедър! Не сме дошли за бира ние! — развикаха се по-буйните.
Рохо ги обузда с поглед, а старият немец рече твърдо:
— Щом е тъй, казвайте!
Настана тишина, чуваше се смутено и ускорено дишане. Липчените се скупчиха още по-близо един до друг, тръпки полазиха по всички, а немците, застанали като един, излязоха малко напред в сбита купчина и почнаха да мятат ядовити погледи към селяните, да дърпат брадите си, замърмориха и заприказваха нещо тихо.
Жените неспокойно поглеждаха през прозорците, децата се криеха из отводите, някакви грамадни рижи кучета ръмжеха до стените, а те доста дълго стояха едни срещу други в дълбоко мълчание като някое стадо овни, които вече гледат с кръвясали очи, тъпчат с крака, протягат гръбнаци, навеждат чела и всеки миг са готови да се нахвърлят едни срещу други с рогата си. Най-после Рохо наруши това мълчание:
— Дойдохме, изпратени от селото — той приказваше по полски, високо и изразително, — да ви помолим с добром да не купувате Подлесието…
— Да, да! То се знае! За това! — потвърдиха след него другите, като тропаха с тоягите.
Онези изведнъж се вдървиха.
— Какво казва тоя? Какво иска? Не разбираме! — разгълчаха се те, без да вярват на ушите си.
Тогава Рохо им повтори още веднъж, и то по немски, и едвам свършил, Матеуш изтърси запалено:
— И да се махате по дяволите, шалварановци такива!
Вдигна се врява, те внезапно скокнаха като попарени, струпаха се, загълчолиха разпалено, раздвижиха се и затупаха ядно с крака, а мнозина разтърсваха и пестници към селяните и заплашваха, но стоеха неподвижни като стена и святкаха с очи, стиснали зъби, само ръцете им трепереха.
— Да не сте полудели всички? — викна старият немец и вдигна ръце. — Забранявате ни да купуваме земя! Защо? С какво право?…
Рохо пак му изложи всичко спокойно, надълго и нашироко, но немецът, почервенял от яд, кресна:
— Земята е на този, който я плати!
— Така изглежда според вас, ама според нас е другояче — тя трябва да бъде на този, комуто е нужна! — рече тържествено Рохо.
— А как я искате, така даром или по разбойнически? — подиграваше се немецът.
— За тия десет пръста, малко ли е! — също така на подбив отговори Рохо.
— Глупости! Защо да си губим времето с игра на шикалки? Подлесието сме купили, наше е и наше ще си остане, а комуто не се харесва, добър му път и когато минава покрай нас, отдалече да минава! Е, какво още чакате?…
— Какво ли? Да ви кажем да не се закачате с нашата земя! — избухна Гжеля.
— Да се махате оттука, докато не сме ви почнали.
— Докато ви молим по съседски! — викаха други.
— Заплашвате. Ще се оплачем в съда! Ще ви научим вас! Още за гората не сте излежали, и това ще ви се прибави, та заедно да си го отработите! — присмиваше се старият, но вече трепереше от злоба, а другите едвам се въздържаха.
— Въшльовци проклети!
— Разбойници! Кучета крастави! — крещяха на своя език и се мотаеха в купчина като стъпкани червеи.
— Да мълчите, кучи синове, когато народа ви приказва! — изтърси им Матеуш, но те не се уплашиха, а все по-високо крещяха и всички вкупом се приближаваха напред.
Рохо се боеше от сбиване, та прибираше около себе си селяните, успокояваше ги и ги караше да стоят мирно, но те не можеха да се сдържат и викаха един през друг:
— Я изкрой по главата някого от края.
— Кръв малко да им се пусне!
— Ще им се поддадем ли бе, момчета?… С цял народ ли ще се подиграват!
— И няма ли да докажем ние правото си? — викаха други, като се разгорещяваха и все по-ядовито се приближаваха към тях, докато най-сетне Матеуш избутна настрана Рохо и изскочи пред немците, лъснал зъби като вълк.
— Слушайте, немци! — ревна той и протегна пестници. — Казахме ви по човешки, разбрано, а вие ни заплашвате със затвор и се подигравате с нас! Добре, ама ще обърнем и ние другото листо! Щом не щете с добро, и пред хората, и пред бога ви даваме клетва, че на Подлесието вие няма да достоите! Дойдохме с мир, а вие искате война! Добре, щом е война, нека бъде война! Вие имате съдилища на своя страна, имате власт, имате пари, а ние — едни голи ръце… Ще видим кой ще надвие! Па ще ви кажа и това, та да запомните… че огъня гори сламата, но и зидана къща разсипва… па и жито може да пламне, макар и на корена да е още… и добитък може да падне тъй, както си пасе на къра… та че и човек не може да избегне лошото… Хубаво да запомните думите ми: война и денем, и нощем, и на всяко място.
— Война! Война! С бога напред! — гръмнаха всички.
Немците скочиха към нахвърляните край стената върлини, неколцина изнесоха пушки, други пък камъни сграбиха, жените нададоха писък.
— Само да гръмне някой — и всички села ще дотърчат.
— Един ще застреляш, сине майчин, ама другите с тояги ще те пребият като краставо куче.
— Брей, шваби, не се закачайте, че със селяните наглава не ще излезете.
— Вашето месо и гладни кучета няма да го ядат.
— Барни ме, барни ме само, сине майчин! — заплашваха и се подкачаха самонадеяно липчени.
Те бяха изправени вече близо едни до други, гледаха се в очите, пристъпваха крачка по крачка, тропаха с тояги и усилено крещяха; псувните и заплашванията като камъни хвърчеха над главите им. Ръцете посягаха вече с разперени пръсти и мнозина подскачаха готови да започнат, но Рохо подбра своите хора и ги отдръпна надире. Селяните щат не щат се поизвръщаха, внимателно пазеха гърбовете си, тръгнаха си и още по-подигравателно викаха, като се обръщаха:
— Сбогом, свински бълвочи!
— Па чакайте, доде ви запее червения петел!
— Ще дойдем да потанцуваме с вашите момичета!
Те така заядливо бърбореха, че Рохо трябваше да ги усмирява.
Мрак падаше вече над земята, слънцето бе залязло, хладен вятър прегръщаше житата, та се накланяха и звъняха с класовете; тревите овлажняваха от сива роса, гласове на пищялки и детски врясъци се разнасях откъм село; из блатата се чуваше жабешки крекот, по целия свят се ширеше вече тиха, благоуханна вечер.
Селяните се връщаха полека, разкопчаните им клашници се развяваха като бели криле; те вървяха шумно и час по час се спираха; един вече пееше, та чак гората му отгласяше, други си подсвирваха от удоволствие, приказваха шумно и обгръщаха с пламнали очи подлеските земи.
— Лесно ще се подели тая земя! — рече Клемб.
— Ех, какви имоти могат да се изкроят тука като пчелни пити един до друг и всеки с ливадата му и с пасището му…
— Само да отстъпят немците! — въздъхна помощникът.
— Не се грижете, ще видите как ще отстъпят — уверяваше ги Матеуш.
— Взел бих ей тия ниви от края, до пътя — шепнеше Адам Причек.
— На мене пък ония в средата, с фигурката, ми харесват — рече друг младеж.
— Аз бих се натискал за ония откъм Воля.
— Хей, да мога да докопам мястото, дето са били градините на чифлика!
— Я го виж умника, най-хубавото иска!
— За всички, за всички има по имот — успокояваше ги Гжеля, понеже започваха вече да се спречкват.
— Ако дворянина се съгласи и ви даде Подлесието, голяма работа ви чака, голям труд — обади се Рохо.
— Ще смогнем, всичко ще смогнем — рече радостно Гжеля.
— Не е то страшна работа, когато е на свое!
— А бе то ние бихме се справили и с всичките земи на дворянина!
— Само да ни ги дадат, па ще видите.
— Да пуснем веднъж корени като дърво в земята, па нека дойде да ни махне някой, нека се опита!
Така се разговаряха те и вървяха все по-бързо, защото край селото вече се зачерня група жени, които търчеха да ги посрещнат.

 

XI

 

Развиделяваше се вече и целият свят се покри с мътната синина на зряла слива, когато Ханка спря бричката пред още потъналата в сън къща; но при резкия тропот децата изскочиха с крясък, а Лапа залая радостно и заскача пред конете.
— А къде е Антек? — викаше Южка от прага, като нахлузваше вълненика през главата си.
— След три дена ще го пуснат, но вече ще си дойде, няма лъжа — отговаряше спокойно Ханка, като целуваше децата и им раздаваше симитчета.
Витек също изтърча из конюшнята, а след него и жребчето, което с цвилене взе да се увърта около кобилата. Петрек измъкваше покупките из коша.
— Косят ли? — попита Ханка, като приседна на прага да накърми най-малкото.
— Петима захванаха вчера по пладне: Филип, Рафал и Кобус на отработка, а Клембов Адам и Матеуш с пари.
— Матеуш Голембов ли?…
— Ами, и аз се почудих, ама той сам пожела. Казва, че не иска съвсем да се сгърбави над теслата, трябвало да си изправи гърба с косата.
Ягна отвори прозорците си и погледна навън.
— Тате още ли спи?
— В градината лежи, не го внесохме снощи, страшно горещо е в къщи.
— Ами майка ти що стори?
— Все като по-напред, може и малко по-добре да е, Ямброжи я лекува, вчера дохожда и един врач от Воля, прекади я, даде й някакви мехлеми и каза, че до девет недели ще оздравее, само да не излиза на светло.
— На изгоряло това е най-добре! — продума Ханка, после даде на детето другата си гърда и заразпитва бързо за новини от вчера. Но това не трая дълго, защото ден се вече разбелваше, зари зачервиха небето и заискриха във въздуха, росата падаше от дърветата, птици зачуруликаха от гнездата, по село вече тук-там се разнасяше блеене на овце и мучене на изкарвани на паша говеда, някой захвана коса да клепе и тъпичък остър звук пронизително зазвънтя.
Ханка свали пътната си дреха и веднага се затича към Борина, който лежеше завит в коша за кола под овошките и спеше.
— Знаеш ли! — зашепна тя, като го дърпаше за ръка, — след три дена Антек ще си дойде. Преместили го в губернския град. Рохо отиде при него с пари, ще заплати там и заедно ще се върнат.
Старият бързо се надигна и седна, като търкаше очи и сякаш слушаше, но веднага пак се катурна на леглото, издърпа завивката към главата си и като че ли пак заспа.
Нямаше какво да приказва с него, па тъкмо и косачите влизаха в портата.
— Обрулихме вчера ливадата при зелището — обясняваше Филип.
— Идете днеска пред реката, при могилките, Южка ще ви покаже.
— Оная на Патешката долчина, харно парче е.
— И трева до пояс като гора, не като вчерашната.
— Лоша ли е, а?
— Ами току-речи изсъхнала, сякаш четка съм косил.
— Като се вдигне росата, ще може още днес да я окосите.
Косачите поеха веднага, само Матеуш, който някак дълго пали цигарата си при Ягуша, тръгна последен и се оглеждаше лакомо назад като отпъден от мляко котарак.
И от съседните къщи почнаха да излизат косачи.
Ето и слънцето се показваше грамадно и зачервено, наставаше топъл ден, на жега изглеждаше пак.
Косачите се навървиха като гъски един след друг, водени от Южка, която влачеше един прът след себе си. Кой молитвата си мърмореше, кой още се протягаше и търкаше сънливо очи, кой подхвърляше някоя празна дума. Заминаха воденицата; редки мъгли се стелеха ниско по лъките, шубрачки от елхи се виждаха като димящи храсти, понякога реката проблясваше под сините завеси; росните треви се бяха привели, калугерици пискаха тук-там, а разпаленият от изток въздух носеше дъх на влажни цветя.
Като ги доведе до могилите, Южка отмери бащината си ливада, затъкна пръта на слога и веднага се затича към дома.
Косачите снеха палтата си, запретнаха крачоли до колене, наредиха се един до друг и като опряха косилата о земята, заточиха с брусове косите си.
— Бива си я тревата, не един от нас добре ще се изпоти — рече Матеуш, като застана начело и се канеше да започне.
— Висока и гъста, ще съберат сено от тука! — рече вторият и застана до него.
— Само да е време да го спластят — рече трети, като оглеждаше небето.
— Щом се сено закоси, чакай дъжд да зароси — засмя се четвърти.
— В други години това бе истина, ама това лято не ще да е!… Захващай, Матеуше!
Прекръстиха се всички заедно, Матеуш пристегна ремъка си, поразкрачи се, наведе плещи, плюна на ръцете си, пое дъх и замахна широко с косата, като заопъва едно по едно. След него замахаха и другите и пооставаха един зад друг, за да не си порежат краката. Те се врязваха поотделно в замъглената ливада и отмерено и спокойно махаха косите; студените острия лъскаха и пееха, а тревата тежко падаше и пръскаше с роса косачите сякаш със сълзите си.
Вятър запрегръща тихичко тревата и калугериците все по-екливо викаха над нея, понякога яребици пръхваха изпод краката на косачите, а те се полюляваха отдясно наляво, режеха неуморно и се вбиваха педя след педя в ливадата; само понякога някой спираше да заглади косата или кръст да изправи и отново наваляше, като оставяше подире си все по-дълъг откос и две изтъпкани следи от крака.
Докато слънцето изскочи над селото, всички ливади шумяха под косите, вредом косяха, вредом бляскаха сини острия, разнасяше се тракане на брусове, отвред лъхаше силен мирис на увехнала трева.
Време сякаш само за коситба, защото въпреки старата поговорка «Коситба като подкачат, и небесата заплачат» това лято стана обратно. Вместо дъждове настъпи суша.
Дните се събуждаха облени с роса и разпалени като човек в треска и заспиваха в лъхащи зной вечери; извори и реки вече пресъхнаха, посевите пожълтяха, саденото вехнеше, гъсеници нападаха дърветата, овошките капеха, кравите намаляваха млякото, защото се връщаха гладни от обгорелите пасища, а дворянинът позволяваше да пасат по сечището само кравите на тези, които бяха заплатили по пет рубли за добиче.
То се знае, че не всички можеха да извадят и дадат толкова пари наведнъж.
Но и без всичко това гладът пред новото жито ставаше все по-тежък, особено за безимотните, пък и за другите сиромаси.
Току правеха сметка, че на Еньовден трябва да завали и всичко в полето ще се оправи, дори събираха пари за молебен, но нищо не помогна, сушата все продължаваше.
У мнозина нямаше какво да сложат в гърнето, но затова пък не липсваха нито свади, нито караници и надумвания. Никога, може би откакто помнеха най-старите хора, не бе имало в Липци толкова много разправии: ту в съдилището зарад гората ходеха, ту кметовите работи постоянно скарваха хората помежду им, ту разприте на Доминиковица със сина й, ту немците, ту малки съседски спречквания. Толкова се насъбра, че почти забравиха за сиромашията и живееха като в кипнал котел, в неспирни сплетни и крамоли.
Та и не е чудно, че щом дойде коситба, си отдъхнаха, бедните веднага се разтърчаха по чифлиците да изкарат някоя пара, а стопаните си правеха оглушки за различните новини и с радост се стегнаха за коситба.
Не бяха забравили само за немците и всеки ден някой изтичваше до Подлесието да види що вършат.
Те бяха още там. Престанали бяха само да копаят кладенци и да навозват камъни за строеж, а ковачът един ден каза, че немците дали дворянина под съд за парите, а Липци — за насилие.
Селяните хубаво се посмяха с това.
Тъкмо за това се разговаряха надълго и нашироко днес по ливадите, когато пладнуваха.
Настана горещо пладне; нажеженото до бяло слънце се бе застояло над главите на хората; небето виснеше като белезникава от жега мъгла, лъхаше горещина като от страшна пещ, не подухваше ни най-слаб ветрец, шумата увисна повехнала, птичките млъкнаха, сенките станаха бледи и къси и слабо пазеха от пека; бе задушно, само от откосите лъхаше остра миризма от напечените треви. Житата, градините и къщите стоеха като обвити от бели пламъци. Всичко сякаш се разтопяваше в нажежения въздух, който трептеше като кипнала вода над бавен огън. Дори реката течеше по-бавно, без шум, водата блестеше като разтопено стъкло и беше тъй прозрачна под вълнистата повърхност, че се виждаше всяка рибка, всяко камъче на песъчливото й дъно и всеки рак, който се мушкаше в пронизаните от светлина крайбрежни сенки. Над земята се носеше тишина като навяваща сън слънчева прежда. Само мухите бръмчеха около хората.
Косачите седяха над самата река под китка високи елхи и се хранеха из ушатките. На Матеуш донесе ядене Настка, а на заредниците — Ханка и Ягустинка, които седнаха върху тревата на слънце, покриха със забрадки главите си и слушаха любопитно разговора.
— Още отнапред винаги съм казвал, че ако не днес, то утре немците ще бъдат принудени да се махнат оттука! — казваше Матеуш, като огрибаше ушатката си.
— И свещеника казваше същото! — потвърди Ханка.
— Ще стане тя тъй, както на дворянина се хареса — изръмжа, сякаш се караше Кобус, като се изтягаше под дървото.
— Ама що, не изплашиха ли се от вашите крясъци и не избягаха ли? — намеси се Ягустинка по свой навик, но някой рече:
— Ковача казал вчера, че дворянина ще се погоди с нас.
— Чудно ми е само, че Михал сега държи нашата страна.
— Подушва той в това някоя добра мръвка за себе си — рече подигравателно Ягустинка.
— Като че ли и воденичаря се е застъпил за селото пред дворянина.
— Всички все за нас благодетели, синковците — приказваше Матеуш. — А ще ви кажа защо държат нашата страна: на ковача дворянина е обещал добър бакшиш за помирение с липчени, а воденичаря се уплашил, че немците може да построят вятърница на баира горе при кръста; кръчмаря пък помага на народа от страх за себе си. Той хубаво знае, че където заседнат немци, там никакъв евреин не може да прокопса.
— Значи, дворянина се бои от нас, щом гледа да се помири?…
— Тук позна, бабке, него го е най-много страх, ей сега ще ти кажа защо…
Матеуш прекъсна думата си, защото видяха, че Витек тичаше откъм селото.
— Господарке, по-скоро си ела у дома! — закряска той отдалече.
— Що е станало, пожар ли е, що е? — скочи тя разтревожена.
— Ами… ами господаря нещо вика!
И тя се затърча с всички сили и никак не разбираше какво е станало там.
А ето какво беше: Мачей още от сутринта бе някак чуден, все вдигаше шум, все бърбореше, скачаше от леглото и търсеше нещо около себе си, та Ханка, като отиваше на ливадата, поръча на Южка по-внимателно да го следи. Момичето често го наглеждаше. Той си лежеше спокойно, но по време на обед започна да крещи до небесилата.
Когато Ханка пристигна, той още седеше на подложените под леглото му ритлички и викаше:
— Де сте ми дянали ботушите? По-скоро ми ги дайте!
— Ей сега, ей сега ще ти ги донесат от килера… — успокояваше го тя изплашена, тъй като той изглеждаше съвсем с ума си и мяташе заканителни погледи наоколо.
— Заспал съм, да се не знае макар — и той широко се прозина. — Сред ден е, а вие още спите. Куба да приготви браната, ще идем да сеем — даде той заповед.
Те стоеха пред него и не знаеха какво да правят, а той изведнъж се наведе и полетя безсилен на земята.
— Не бой се, Ханушо… свят ми се зави малко… Антек на нивата ли е, а? На нивата ли е? — повтаряше той, като го сложиха пак на леглото.
— На нивата, на нивата… още отзарана… — тепкаше тя и не смееше да му противоречи.
Той се оглеждаше смислено и все приказваше, но ако кажеше една дума пътна, десет биваха съвсем несвързани и пак взе да става за нанякъде, искаше да се облича, ботушите викаше да му донесат или пък се хващаше за главата и тъй страшно стенеше, че чак на пътя се чуваше. Ханка разбра, че настъпва вече краят му, нареди да го пренесат в къщи и надвечер изпрати да повикат свещеника.
Скоро и той дойде с причастието, но само го мироса.
— Не му трябва вече нищо повече, всеки час може да заспи… — рече той.
Привечер надойдоха хора, защото изглеждаше, че ще свърши, та Ханка вече и свещ му втикваше в ръцете, но той се някак успокои и заспа.
А на сутринта пак същото, познаваше хората, приказваше смислено и пак лежеше като труп по цели часове. Жената на ковача седеше постоянно при него, а Ягустинка искаше да го накади…
— Оставете ме на мира, ще изтървете въглени — пробъбра неочаквано той. А когато по пладне дотърча ковачът и се взираше в притворените му очи, той пак се обади със странен присмех:
— Не се грижи, Михале… сега вече ще ви оставя на мира… скоро ще ви оставя…
И той се обърна към стената и повече нищо не каза, но понеже се виждаше, че отслабва и все повече отпада, не изпущаха поглед от него, най-вече Ягуша, с която също ставаха някакви чудни неща.
Тя неочаквано престана да се грижи за майка си, като я предостави всецяло на Йенджих, и като камък заседна при мъжа си.
— Аз ще си го гледам, това е мое право! — рече тя тъй твърдо на Магда и на Ханка, че те не й се възпротивиха, толкова повече, че и двете си имаха много своя работа.
И тя не мръдна повече от къщи. Някакъв неизразим страх я задържаше като на връзло и тя не можеше да избяга от болния, както правеше по-рано.
А цялото село бе по ливадите, коситбата не спираше. Още от предутрин, щом първа зора заруменеше небето, всички се запътваха натам. Редици от съблечени по риза мъже заставаха в лъките като шарени щъркели, точеха коси, святкаха с острията, косяха в забрава по цели дни, по цели дни се чуваше клепане на коси и песни на момичета пластачки.
Зелените меки равни ливади гъмжеха от народ, мяркаха се шарени на ивици панталони, червени като макове вълненици пламтяха на слънцето, гръмки песни се разнасяха, коси звънтяха, весели смехове гърмяха, навред кипеше усилена работа. И всяка вечер все същото: зачервеното слънце се наклонява над горите и въздухът закипява от птичи чуруликания, всички жита и треви чак се люлеят от музиката на щурците, а мочурите заиграват от жабешки крекот, па току се понесат благоухания, сякаш цялата земя е кадилница, но пътищата се нижат тежко натоварени със сено коли, косачи се връщат с песни, а по пожълтелите изпотъпкани ливади се разполагат като някои бъбриви съседки на вечерен разговор по-малки и по-големи копи сено и помежду им се разхождат щъркели, калугерици се вият с жални писъци и бели мъгли пропълзяват из тресавищата.
През отворените прозорци на Бориновата къща нахълтваха всички тези гласове на хора и поля, сватбените гласове на живота и на труда заедно с кадилничните благоухания на житата, ливадите и слънцето. Само Ягуша бе глуха за всичко.
В стаята бе тихо и мъртво. През храстите, които предпазваха от жегата, се сипеше зеленикав сънен мрак. Мухи бръмчеха, а Лапа, който пазеше при господаря си, се прозяваше понякога и отиваше да се погали при Ягна, която по цели часове седеше неподвижна, без мисъл, напълно подобна на стълб.
Мачей вече не приказваше, не охкаше, а лежеше спокойно и непрестанно гледаше; ясните му и святкащи като стъклени топчици очи упорито следяха Ягна и като хладни ножове я пробождаха.
Напразно го отбягваше тя, напразно искаше да ги забрави: те я гледаха от всеки ъгъл, издигаха се във въздуха и все тъй страшно светеха и я привличаха, че тя им се отдаваше и гледаше в тях като в непроницаеми пропасти.
Понякога, сякаш стряскана от страшен сън, тя жално му се молеше:
— Недей ме тъй гледа, недей, че душата ми изтръгваш!
Той трябва да чуваше, защото лицето му се сгърчваше в някакъв ням вик, очите му гледаха още по-страшно и по посинелите му страни се стичаха едри сълзи.
Тогава тя избягваше вън, страхът я прогонваше.
Гледаше тя иззад дърветата към ливадите, пълни с народ и с весели разговори.
И се отдалечаваше с плач.
Отиваше у майкини си, но щом пъхнеше глава в тъмната стая, щом я лъхнеше миризмата на лековете, бързо се връщаше.
И пак плачеше.
Или отиваше зад къщи и се унасяше с тъжни очи по широкия свят. И още по-жално и с още по-голяма болка на душата плачеше болезнено като птичка със счупени крила, оставена от дружината си.
И тъй без промени минаваха ден след ден, Ханка все беше заета, както и цялото село, с коситбата и чак на третия ден остана в къщи още от сутринта.
— Събота е, сигурно днес Антек ще си дойде вече! — рече радостно тя и подреждаше къщата да посрещне мъжа си.
Мина вече пладне, а него още го нямаше. Ханка гледаше зад черквата, па отиваше чак и на тополовия път да види, но там бе пусто и тихо.
Хората започнаха да побързват с превозване на сеното, защото изглеждаше, че времето ще се промени: петлите пееха, слънцето страшно припичаше, оттук-оттам се издигаха тежки градоносни облаци, появяваха се и вихрушки.
Очакваха буря с проливен дъжд, а преваля само кратък, но обилен дъждец, който веднага попи в спечената земя и това си бе ползата от него, че се опресни въздухът.
Но вечерта бе малко по-хладна, из въздуха се носеше миризма на сено и на мокра земя, по улиците лежеше гъст мрак, месецът още не се показваше, небето висеше отгоре тъмно и нарядко само обковано със звезди, през овощните градини проблясваха прозорците и трептяха във вира като светулки. Навред вечеряха пред къщи, някой свиреше на цафара, а тук-там и смехове звънтяха, птичките се вече разпяха и полетата заприказваха с тихото цвъркане на щурците и с гласовете на яребици и дърдавци.
И у Боринови вечеряха пред къщи. Много хора имаше и се бяха разприказвали до прозореца, понеже Ханка бе поканила всички и богато ги гощаваше поради свършването на коситбата: разнасяше се миризма на пържени със сланина яйца, усилено стържеха лъжици и час по час се чуваше кресливият глас на Ягустинка, който предизвикваше гръм от смехове. Ханка постоянно притуряше от гърнетата и подканваше да се хранят и да не се стесняват, но с цялото си същество се ослушваше във всеки глас откъм пътя и всеки миг изтичваше до портата да поразгледа наоколо.
Ни следа от Антек. Веднъж се натъкна само на сгушената до плета Тереска, която като че ли чакаше някого.
Матеуш, който не можеше да приказва с навъсената и неразположена днес Ягуша, взе да се кара с Петрек, когато дотърча Йендрек за сестра си, че майка й я викала нещо.
Наскоро всички се разотидоха, само Матеуш се бави някак дълго и чак след доста време си отиде.
След малко Ханка излезна пак, напразно се взираше в тъмнината и току чу откъм вира гърлестия и ядовит глас на Матеуш:
— Какво си се помъкнала по мене като някое куче… няма да ти избягам… стига са ни подмятали езиците на хората… — и още нещо друго по-лошо каза, а в отговор се понесоха хлипаници и неудържим плач.
Но всичко това не развълнува Ханка. Тя чакаше мъжа си, какво я засягаха чуждите работи? Ягустинка разтребваше по къщи, а понеже малкото почна да се кошлеви, Ханка го взе на ръце, полюляваше го и отиде да повиди болния.
— Антек ей сега ще си дойде! — викна тя от прага.
Борина лежеше, загледан в пушещата над огнището лампичка.
— Днеска са го пуснали, Рохо е останал да го чака — повтаряше тя в самите му уши и следеше с радостен поглед неговите зеници, да види дали е разбрал, но като че ли тая новина не стигна до съзнанието му, защото той нито се мръдна, нито я погледна.
«Може вече да влиза в селото… може вече…» — мислеше си тя и всеки миг изтичваше пред къщи. Тя беше тъй уверена, че ще си дойде, и тъй бе развълнувана от очакване, та просто не беше на себе си, по най-малък повод избухваше в смях, разговаряше си сама и сполиташе като пияна. Поверяваше на тъмнината надеждите си, дори и с кравите, като ги доеше, сподели радостта си: да знаят и те, че господарят им си иде.
И всяка минута чакаше тя, но вече с последни сили и търпение.
Наставаше нощ, селото заспиваше, Ягуша се върна от майка си и веднага си легна. След малко цялата къща бе заспала, само Ханка напразно чака пред къщи до късно през нощта, докато най-после, изгубила сили и силно разплакана, изгаси лампата и си легна.
Цял свят потъваше в дълбоката тишина на отмората.
Една по една светлините на селото гаснеха като склапяни от сън очи.
Месецът се източи на високото, осеяно със звезден трепет синьо небе, издигаше се все по-високо и летеше като птица, повлякла сребристи криле всред пустошта. Тук-там, свити като белезникави рунтави кълба, спяха облаци.
Всяка земна гадинка бе изморена, потънала в тих сладък сън, само някаква птичка извиваше нейде къдрави песнички и водите като че ли шепнеха нещо в просъница, а облените в лунния блясък дървета потръпваха понякога, като че ден им се привиждаше, понякога куче изскимтеше или прелитаща сова зашумеше с крила, а ниска омара почна полека и грижливо да прегръща полята като отрудена майка.
Изпод едва различаваните стени и из градините се разнасяше тихо дишане, хората спяха на открито, отдадени доверчиво на нощта.
Сънна тишина бе легнала и на Бориновата къща, само щурец църкаше при огнището и Ягушините дихания пърхаха като крила на пеперуда.
Трябва да беше вече късна нощ, първи петли пропяха, когато Борина се раздвижи на леглото си, като че се пробуждаше, а в същото време месецът удари в стъклата, плисна и заля лицето му с разкипяла сребърна светлина.
Той приседна на леглото, заклати глава и правеше усилия с гръкляна си да каже нещо, но из гърлото му се чу само едно хъркане.
Дълго седя той така, оглеждаше се безпаметно и понякога посягаше с пръсти по светлината, като че ли искаше да събере в шепа разтрептялата се река от лунен блясък, която го шибаше в очите.
— Съмва се… време е… — промърмори най-сетне той, като стъпи на пода.
Погледна през прозореца и сякаш събуден от тежък сън, стори му се, че е вече сред ден, че е заспал, а го чакат някакви бързи работи…
— Време е, време е да се става… — повтаряше той, като се кръстеше многократно и започваше молитва, оглеждаше се за дрехите си и посягаше за ботушите, където обикновено ги оставяше, но като не напипа нищо, забрави, всичко и безпомощно простираше ръце наоколо си; молитвата му се късаше и той само тук-там изговаряше безшумно някои думи.
В мозъка му изведнъж се сплъстиха спомени за някакви работи: ту отдавнашни неща, ту като че ли отгласи от това, което се вършеше около него през цялото му боледуване, проникваха те в него като малки дрипи, като бледи припомняния, като замръзнали движения на буците в стърнище, и сега внезапно се пробуждаше, намотаваше се в мозъка му и напираше навън, та той всеки миг се хващаше за някое привидение, но едва успял да се хване за него, привидението се разнищваше като гнила прежда в паметта му, а душата му се колебаеше като пламъче, което нямаше с какво да се подхрани.
Само толкова знаеше, колкото можеше да се присънва през ранна пролет на засъхнали дървета, че е време да се събудят от зимната си вкочанелост, време да изпуснат из себе си набраните сили, време да зашумят с вихрите сватбената песен на живота, а не знаят, че са безполезни сънищата им и напразни усилията…
Затова каквото и да вършеше, вършеше го като кон, пуснат на свобода след дългогодишно каране на градинарско колело: по навик той обикаля в един и същи кръг.
Мачей отвори прозореца и погледна навън, погледна в килера и след дълго мислене разбърка огнището, а после бос и по риза излезе вън.
Вратата бе разтворена, целият отвод бе залян от лунна светлина, пред прага спеше свит на кълбо Лапа, но при шума от стъпките му се събуди, заръмжа и като позна, че е свой човек, тръгна подир него.
Мачей се спря пред къщи, чешеше се по ухото и се мъчеше да си спомни какви ли бързи работи го чакат…
Кучето радостно скачаше въз гърдите му. Той го поглади като по-рано и загрижено разглеждаше наоколо.
Беше светло като ден, месецът вече се издигаше над къщата, така че синя сянка се спущаше по белите стени, водата на вира проблясваше като огледало, селото почиваше в дълбоко мълчание; само птици някакви цвърчеха като луди из гъсталака.
Ненадейно той си спомни нещо, та тръгна бързо из двора, всички врати бяха отворени момчетата хъркаха под стрехите на плевнята, отби се в конюшнята, потупа конете и те запръхтяха, па назърна и към кравите, който лежеха наредени, тъй че само задниците им се виждаха на светлото. После поиска да измъкне изпод навеса колата, дори потегли щръкналия процеп, но като видя светещия при кочината плуг, забърза към него и още нестигнал до там, забрави и за това.
Застана насред двора, като се обръщаше на всички страни, защото му се стори, че отнякъде викат.
Току пред него се издигаше геранилото на кладенеца и хвърляше дълга сянка.
— Какво има? — питаше той и се ослушваше за отговор.
Набраздената от светлини овощна градина сякаш му препречи пътя, сребреещите листа нещо тихо шепнеха помежду си.
«Кой ме вика?» — мислеше си той, като се допираше до дърветата.
Лапа, който ходеше все до него, нещо заскимтя. Мачей се позапря, въздъхна дълбоко и рече весело:
— Нали, кучо, време е да се сее…
Но в миг забрави и за това; в паметта му всичко се разсипваше като сух пясък между пръсти; само все нови хрумвания го тласкаха нейде напред; мотаеше се той в тия измами като вретено в нишка, която вечно бяга, а е все на едно място.
— То се знае… време е да се сее… — каза той пак и тръгна бързо покрай навеса през прелеза, който водеше към нивите, натъкна се на нещастния сенарник, изгорен още през зимата и сега наново издигнат.
Изпърво искаше да го отмине, но внезапно отскочи. За миг му просветна в ума и той като светкавица се пренесе в миналото, измъкна из плета един кол, сграбчи го като вила с двете ръце и с ожесточен вид се спусна към стълбовете на сенарника, готов да бие и убива, но неуспял още нищо да удари, изпусна безпомощно кола.
Зад сенарника, от самия път и покрай картофите се простираше дълга изугарена нива; той застана при нея и я гледаше със смаяни очи.
Месецът беше вече насред небето. Земята се плакнеше в примъглени светлини и сякаш заслушана в мълчанието, лежеше украсена с бисерна роса.
Ненарушима тишина цареше в полето, замъглени далнини сливаха земята с небето, от лъките лазеха белезникави мъгли, влачеха се като прежди над житата и ги притулиха като във влажен и тънък кожух.
Високите белезникави стени на ръжта се навеждаха под тежината на класовете, увиснали като ръждиви пилешки клюнове, пшениците растяха право нагоре, стоеха горделиво и полъскваха с възчерните си пера, а овесите и ечемиците, едва братимили, се зеленееха като ливади в светлите завивки от мъгли и светлина.
Втори петли вече пееха. Късна нощ беше. Потънали в дълбок почивен сън, полята сякаш дишаха с тихичък шум и с някакво ехо на дневните трудове и грижи — както диша майка, когато си легне с доверчиво заспали в прегръдките й дечица.
Борина изведнъж приклекна на лехата и взе да слага в запретнатата си предница пръст, сякаш семе от приготвен за посев чувал, и като наслага толкова, че едвам можа да се изправи, прекръсти се, опита размаха си и почна да сее.
Наведен под тежината, крачка по крачка вървеше той бавно напред и с онзи благославящ полукръгъл замах сееше пръст по нивата.
Лапа вървеше след него, а когато на края някаква изплашена птица изскочи изпод краката му, подгони я за миг и пак се върна на вярна служба при господаря си.
А Борина, загледан напред в целия този вълшебен мир на пролетната нощ, вървеше тихо по лехите като някое привидение, което благославяше всяка бучка земя, всяко стръкче жито, и сееше, сееше неспирно, неуморно сееше.
Спъваше се о буците, олюляваше се в трапчинките, дори понякога и падаше, но нищо не съзнаваше, нищо не чувствуваше освен оная глуха и неудържима потребност да сее.
Вървеше той чак до края на нивата и щом свършеше пръстта, събираше друга и пак сееше, а когато на пътя му се изпречеха камъни или храсти, възвиваше настрани.
Тъй далече отиваше той, че птичите гласове вече не се чуваха и цялото село потъна нейде в мъгливата мрачина, а го обгърна неизгледното море на полята. Той потъваше в тях като заблудена птица или като отлитаща от земята душа — и пак се озоваваше близо до къщите, връщаше се пак в кръга на птичите гласове и в кръга на млъкналите за миг човешки грижи, сякаш изнесен повторно на брега на живия свят от шумната вълна на житата.
— Пущай браната, Куба, и лекичко! — викаше той понякога като че ли на ратая.
Така минаваше времето, а той неуморно сееше, спираше се понякога да си отдъхне и да протегне кости и пак се залавяше за тая празна работа, за тоя безполезен труд, за тия излишни грижи.
А после, когато нощта вече леко помътня, звездите побледняха и петлите запяха преди съмване, той тръгна по-бавно, по-често се спираше и като забравяше да нагребе пръст, сееше с празна шепа — сякаш до последна прашинка разсейваше себе си върху нивите на своите прадеди, всичките си преживени дни, целия си човешки живот, който му е бил даден, сега го връщаше на тия свещени ниви и на предвечния бог.
И в тия последни часове на неговия живот започна да става някакво чудо: небето посивя като конопено платнище, месецът зайде, угаснаха всички светила и целият свят внезапно ослепя и потъна в тъмни безредни глъбини, а някъде като че ли ставаше нещо съвсем непонятно и идеше през мрачините с тежки стъпки, та изглеждаше, че цялата земя се люлее.
Продължителен зловещ шум повя откъм горите.
Затресоха се самотните дървета, дъжд от изсъхнали листа зашумя по класовете, залюляха се жита и треви, а от ниските и разтреперани ниви се разнесе тих, тревожен, плачлив глас:
— Стопанино! Стопанино!
Зелените стъбла на ечемика се тресяха като от плач и с горещи целувки се прекланяха пред отрудените му крака.
— Стопанино! — като че ли скимтеше ръжта, препречваше му пътя и се тресеше с дребен град от сълзи. Някакви птици жално закрещяха. Вятър зарида над главата му. Мъгли го обвиха в мокра прежда, а гласовете все растяха, ставаха исполински и непрекъснато го шибаха с плач от вси страни:
— Стопанино! Стопанино!
Най-сетне той чу, огледа се наоколо и рече тихо:
— Та нали съм тука, защо, какво?…
Изведнъж всичко наоколо млъкна и само когато пак тръгна да сее с натегнала и празна шепа, земята като грамаден хор продума:
— Остани! Остани при нас! Остани!…
Той се спря смаян. Стори му се, че всичко тръгна срещу него, тревите пълзяха, разлюлените жита плуваха, обвиваха го дългите ниви, целият свят се надигна и се втурна върху него, та дори страх го обзе. Искаше да вика, но не можа да изтръгне глас от стиснатото си гърло, искаше да бяга, но не намери сили, а земята го хвана за краката, житата го оплитаха, браздите го задържаха, вкопчаха го твърдите буци, заплашваха го дърветата, като преграждаха пътя му, тръни го бодяха, камъни го раняваха, зъл вятър го гонеше, объркваше го нощта и гласовете, които шибаха по цял свят:
— Остани! Остани!
Изведнъж той замря, всичко притихна и се спря на мястото си, светкавица проясни очите му от смъртната тъмница, небето се разтвори пред него, а там в ослепителната светлина бог отец, седнал на трон от снопи, му протяга ръце и говори благо:
— Дойди при мене, човешка душичке. Дойди, измъчени рабе…
Залюля се Борина, разгърна ръце като във време на черковно възношение:
— Помилуй ме, боже! — продума той и се строполи по очи пред най-светото величие.
Падна и умря в часа на божията милост.

 

* * *

 

Съзори се над него, а Лапа дълго и жално виеше.

 

IV част
Лято

 

I

 

Така си умря Мачей Борина.
В къщи се бяха поуспали малко, че беше неделя; събудиха се едва когато Лапа залая и така скимтеше, така виеше, така се хвърляше към вратата, а като му отвориха, така дърпаше за дрехите и пак изтичваше навън и се обръщаше да види дали идват подире му, че нещо жегна Ханка.
— Я виж, Южко, какво иска това куче!
Южка затича весело след него, като подскачаше по пътя.
Доведе я до бащиния й труп.
Тя страшно изпищя. Изведнъж всички се насъбраха на нивата при стария, но виждаше се, че бе вече напълно вдървен. Той лежеше по очи, както бе паднал във време на кончината си, и с разперени кръстом ръце, сякаш в последна задушавана и гореща молитва.
Отнесоха го у дома и все още опитваха да го спасят.
Но напразно бяха всички опити, напусто беше всяка грижа и всяка помощ: труп си беше вече той, студен човешки труп.
Страшен плач се вдигна в къщи; Ханка се развика до небето, Южка с рев се блъскаше о стената, Витек бучеше заедно с децата, дори Лапа виеше на пътя, само Петрек се повъртя насам-натам, погледна към слънцето и пак отиде да спи в конюшнята.
А Мечей, проснат и вдървен, лежеше на леглото си с широко разтворена и оваляна в пръст уста, приличен напълно на изсъхнала на слънцето буца или на прогнил пън. Във вкочанелите си шепи стискаше пясък, а широко отворените му очи гледаха с такъв възторг и нейде тъй далеко, сякаш в широко разтвореното небе.
Но такъв страшен ужас на смъртта лъхаше от него и такава пронизителна суровост, че го покриха с плащ.
Понеже за един миг се разчу из селото, щом слънцето изскочи над къщите, и хората тичаха да видят. Час по час някой влизаше, повдигаше покривалото, вглеждаше се в очите му, коленичеше и изчиташе молитва; други пък кършеха отчаяно ръце и заставаха в жално смирение, съкрушени от божията сила над човешкия живот.
Само жалните оплаквания на осиротелите, които се носеха по цялото село, не утихваха нито за миг.
Чак когато дойде Ямброжи, той изпъди всички навън и заключи стаята, та заедно с Ягустинка и с дошлата да се помоли за душата на покойника Агата да подредят мъртвеца. Ямброжи правеше винаги с готовност това и често с шеги, но днес бе някак тежко на сърцето му.
— Толко ти е от човешкото щастие! — мърмореше той, като разсъбличаше умрелия. — Когато умирачката си хареса някого, сграбчи те за гръцмуля, прасне те по мутрата и ти метнеш петалата, де можеш да се опираш?…
Дори Ягустинка беше някак опечалена, защото рече жално:
— Трепеше се горкият по света и по-добре, че си умря.
— Ех, пък и лошо ли му беше!
— Ала и добро много не видя.
— Кому ли пък на тоя свят е много доброто! Ако ще да е и най-големия дворянин, ако ще да е и царя, и той се грижи, и той се мъчи и страда.
— Ех, това си му и остана, дето не видя глад и студ.
— Що е глада, старо! Грижите съсипват най-много човека.
— Право си е, не го ли знам по себе си! А нему Ягуша му вадеше душата, пък и децата не го жалеха.
— Децата му са добри и нищо лошо от тях не е видял човека — намеси се Агата, като прекъсна казваната си на глас молитва.
— Ти по-добре си гледай молитвата! Виж я пък нея, нарежда жалби за умрелия, а ушите й щръкнали за новини — изръмжа Ягустинка.
— Защото лошите деца не биха плакали толкова. Я чуй само…
— Да беше и на тебе някой толкова оставил, и ти седем пъти би се изпотила от рев по него!
— Я мълчете, Ягуша тича насам! — усмири ги Ямброжи.
Ягуша се втурна в стаята, застана насред като вкопана и не можеше ни дума да каже.
Тъкмо обличаха чиста риза на Мачей.
— Умрял! — изохка най-сетне тя, като впи в него изплашените си и обезумели очи. Страх схвана гърлото й, сърцето й като че ли се смръзна и тя едва успя да поеме дъха си.
— Не знаеше ли? — попита меко Ямброжи.
— У мамини спах и Витек току-що долетя, та ми каза. Истина ли е умрял? — попита тя изведнъж, като се приближи към него.
— Истина ами, нали за погребение го справяме, а не за сватба.
Тя още не можеше да разбере това, облегна се на стената, защото й се стори, че сън я натисна и мора я души, пък не може да се пробуди, ами се върти цяла в пот и в страшна мъка. Тя току излизаше от стаята, пак се връщаше и не можеше да откъсне очи от трупа, час по час скачаше от мястото си да бяга някъде и пак оставаше, час по час изтичваше зад къщи до прелеза и безсмислено гледаше към полето или сядаше на пейката до Южка, която ревеше, късаше косата си и жално нареждаше:
— О, татенце мой! О, татенце мой!
То се знае, че целият двор и цялата къща бяха пълни с плачове и жални хлипания. Едничка само Ягна, макар всяка костичка да се тресеше в нея, макар и някаква тежка болка да притискаше гърдите й, не порони нито сълза, не можа да извика, а само ходеше бледна и измъчените й от ужас очи блестяха.
Добре, че Ханка скоро дойде на себе си и ако и да поплакваше още, но вече внимаваше за всичко и се разпореждаше, както обикновено, та когато дотърчаха ковачът и жена му, тя вече беше съвсем спокойна.
Магда избухна в плач, а само ковачът разпитваше.
Тя му разправи поред как е станало.
— Добре, че му даде господ лека смърт! — пошепна той.
— Толкова се настрада, та му се и падаше такава.
— Бедният, чак на полето е бягал от смъртта!
— Снощи го видях, лежеше си тихичко както всякога.
— И нищо ли не каза? — попита ковачът, като търкаше сухите си очи.
— Ни думичка. Позавих го с юргана, дадох му, та пийна и си отидох.
— И останал самичък! Може би не щеше да умре, ако имаше някой да го пази — простена Магда през дълбоки хлипания.
— Ягуша спеше у майчини си, че старата е тежко болна. Все това ще се случи.
— Имало да стане и станало! И той ако не се належа болен, ами как, повече от три месеца има! А пък няма ли оздравяване, току по-скоро да си умре човек. Благодарим на бога, че вече се не мъчи — рече ковачът.
— Е па, нали знаеш, колко по доктори отиде, що лекове и всичко за нищо.
— То писано ли е да се мре, триста доктори за пара.
— Такъв домакин, такъв умник, божичко! — оплакваше Магда.
— Жал ми е само, че Антек не можа да го затече жив.
— Не е дете, няма да плаче. По-добре да се помисли за погребението.
— Истина, то пък като за пакост и Рохо го няма.
— Ще свършим и сами. Не се грижи, аз всичко ще направя.
Тъй отговаряше ковачът, който си придаваше тъжно лице, но друго нещо таеше в душата си, уж въздишаше, уж жалеше и бършеше сълзи, а не смееше да погледне човека в очите. Залови се да помага на Ямброжи и да приготвя облеклото на тъста си, зарад което дълго се рови между кълбетата прежда и другите вехтории в килера, по кътищата търси, дори и на тавана се качва уж за ботушите, които висяха там. Въздишаше синецът като мях, молитви четеше по-гласовито от Агата и все споменуваше добротата на покойния, но очите му непрестанно търсеха нещо по къщи, а ръцете му току се пъхаха под възглавниците или жадно тършуваха из сламата на леглото.
Дори Ягустина се обади хапливо:
— Дано намериш там нещо изсъхнало… па намериш ли, дръж да не ти избяга от кривачката, че е хлъзгаво…
— То не е твоя работа! — пробъбра ковачът и продължи вече нескривано да търси, където му попаднеше, дори не обърна внимание на Михал органистовия, който дотърча задъхан за Ямброжи.
— Ела в черквата, четири деца донесоха за кръщаване.
— Да почакат, няма да оставя човека неуреден.
— Аз ще те отменя, хайде иди, Ямброжи! — рече ковачът, сякаш искаше да се отърве от него.
— Дошъл съм, ще го притъкмя. Друг път я ми се случи, я ми се не случи такъв стопанин. Направи, Михале, каквото трябва в черквата, замести ме сега там, па нека обиколят със запалени свещи кръщелния олтар, все ще ти капне някой грош и друг. За органист се учи, а при нищо и никаква кръщенка не може да услужи — подхвърли той насмешливо след него.
Ханка доведе Матеуш да вземе мярка за ковчег.
— Къщата да му не жалиш, нека барем след смъртта си да се разположи клетия — рече тъжно Ямброжи.
— Божичко, приживе му беше тясно на толчав имот, а сега в четири дъски ще се смести — пошепна Ягустинка, а Агата прекъсна молитвата си и застена плачливо:
— Господар беше човека, господарски ще го и погребат, а сиромаха… знае ли до кой плет ще му е последното издихание. Вечна светлина да ти бъде! Вечна… — увлече се тя пак в молитвите си.
Матеуш поклати глава, отмери трупа, прочете молитва и излезе, па макар че беше неделя, веднага се залови за работа; в къщи имаше всички дърводелски сечива, а и сухи дъбови дъски отдавна вече чакаха на тавана.
Той набързо си притъкми тезгях в градината и току подвикваше на Петрек, когото му бяха дали в помощ.
Денят отдавна бе напреднал, слънцето весело и горещо светеше, та веднага след закуска жегата хубаво запрежуря и всички градини и ниви бавно потъваха в този развълнуван белезникав кипеж на разжарения въздух.
Повехналите овошки от време на време помръдваха листовце като потънала в жегата птица крилото си; празнична тишина обгърна цялото село, само ластовичките чуруликаха по-упорито и се совваха като безумни над вира. По пътищата всред сиви прахуляци затрополяха коли, народ от съседните села запристига на черква, та всеки миг някой забавяше хода на конете или спираше пред Боринови, дето седеше разплаканото семейство, поздравяваше и въздъхваше жално, като назърташе вътре през разтворените врата и прозорци.
Ямброжи залягаше усилено и бързаше до изпотяване да натъкми тялото на умрелия; бяха вече изнесли леглото в градината и постилките бяха проснати на плета, когато той завика на Ханка да му донесе хвойнови плодове, за да накади с тях стаята.
Но тя не го чу и като избърсваше сякаш последните сълзи, които сами се лееха по лицето й, гледаше непрестанно към пътя и се надяваше всеки миг за Антек.
Обаче часовете си течеха, а той не идваше; най-после тя реши вече да изпрати Петрек до града, за да разбера що става.
— Само ще измори коня и нищо няма да разбере… ами… — обясняваше Билица, който току-що беше дошъл с Веронка.
— Та в управлението нали знаят?
— Е, така е… знаят… ама едно, че днеска е затворено, нали е неделя, и после, без да подаде тук-там нещичко, никъде няма да му отворят.
— Ама не издържам вече — оплакваше се Ханка на сестра си.
— Ще му се радваш, ще има да ти тегли главата — процеди през зъби ковачът, като поглеждаше към седналата до стената Ягуша.
— Да ти изсъхне тоя зъл език! — проръмжа тя.
— Болят го от веригите краката, та не може да бърза — добави със злоба той, ядосан от напразното търсене на парите.
Тя не рече нищо и пак заглеждаше към пътя.
В това време камбаната заби за литургия, Ямброжи се тъкмеше да иде в черквата и нареждаше на Витек да намаже с мас ботушите на Борина, защото се бяха спекли и по никой начин не можеха да се обуят.
Ковачът и Матеуш отидоха нейде из селото, Веронка забра баща си и Ханкините деца да ги отведе у дома, а в къщи останаха само жените и Витек, който без желание мажеше ботушите, напичаше ги силно на огъня и час по час отиваше да види господаря си или все по-тихо хлипащата Южка.
По улиците нямаше вече никакво движение, тъй като всички бяха отишли на черква, а пък у Боринови стана съвсем тихо; само дето през отворената врата и през прозорците Агатината заупокойна молитва се разнасяше като птичи цвъркот заедно с хвойновия пушек, с който Ягустинка кадеше отводите и стаите.
Изглежда, че наскоро започна и службата в черква, защото в предпладнешката тишина почнаха да се разнасят песни и звуците на органа като някакъв възвишен, недосегаем и сладък шум.
Ханка не можеше да си намери място и отиде чак при прелеза да изреди молитвите си.
«Умря си той, умря си!» — мислеше си жално тя, като премяташе зърната на броеницата, но молитвата само от време на време идваше до устните й, защото в ума й и в сърцето й сякаш бе заседнало някакво разбъркано кълбо от най-различни чувства и ужасен страх.
— Трийсет и две морги и пасища, и гори, и сгради, и добитък, толчав имот! — въздъхна тя, като обгърна с умиление широките поля и целия този божи свят.
— Да поизплати човек дяловете и да остане на всичко това! Да е, както свекър ми беше! — Тя изведнъж почувствува гордост у себе си, погледна смело в самото слънце, усмихна се многозначително и с обнадеждено сърце, па зашепна думите на молитвите.
— Но петнайсетте морги не отстъпвам; и половин къща е моя, и тия млечни крави не изпущам от ръцете си — рече тя малко жаловито.
И пак взе да се моли доста дълго, като шареше с насълзените си очи по простряната като в златна наметка слънчева земя; изкласилата буйна ръж поклащаше увиснали ръждиви стръкове, възчерните ечемици полъсваха като дълбока вода, а яснозелените овеси, изпъстрени начесто с жълт полски синап, се къпеха трепетно в тихия нагрян въздух. Някаква голяма птица се виеше във въздуха над цъфналата детелина, която се простираше като окървавена кърпа на склона на възвишението. Тук-там бакла с хиляди бели очички стоеше като на стража при картофите, някъде из низините се синееха бледничките цветове на лена като примрежени от блясъка детски очи.
Чудно бе на този свят! Слънцето грееше все по-силно и топлината, наситена с миризма на безбройни цветове из житата и другаде, повяваше с такава мила и животворна сила откъм полята, че разпъваше от радост душата и сълзите сами бликваха от очите.
— Свещена майко! Свещена — изрече тя и наведе глава.
Камбанката зачурулика като птичка из въздуха.
— Ти си създал всичкия този свят, господи мили, Исусе! Ти си го сътворил! — шепнеше горещо тя и захващаше пак молитвата си.
Нейде наблизо нещо изпращя, тя се озърна внимателно; под вишните, облегната на плета, стоеше Ягуша и някак тъжно въздишаше.
«Да няма човек мира ни минутка! — рече недоволно Ханка, понеже спомените я шибнаха като парлива коприва. — Истина, тя има припис! — припомни си изведнъж. — Цели шест морги! Крадла недна!» Сърцето й се сви от яд. Тя се обърна гърбом, но не успя да започне пак молитвата си, защото някогашните рани и жалби я връхлетяха като зли разлаяни кучета.
Минаваше вече пладне, мършави сенки запълзяваха изпод дървета и къщи, а из житата, които се накланяха малко под слънцето, тихо зацвъркаха щурци, тук-там бръмбар бръмваше или пъдпъдъци се обаждаха.
Но жегата все повече се усилваше и немилостиво прежуряше.
Черквата скоро пусна и край вира почнаха често да насядват жени, за да изуят обущата си, а улиците загъмжаха от хора, коли и разговори, та Ханка побърза да се прибере в къщи.
Борина беше вече напълно стъкмен.
Той лежеше насред стаята на широка пейка, покрита с чаршаф и обградена със запалени свещи; беше измит, вчесан и хубаво избръснат, само че на бузата му имаше дълга рязка, оставена от Ямброжиевия бръснач; тя бе залепена с книжка. И най-хубавите дрехи бяха му облекли: белия клашник, що го бе правил за сватбата си с Ягуша, шарени панталони и ботуши почти съвсем нови.
В отрудените си съсухрени ръце държеше иконичка на света Богородица Ченстоховска, под пейката имаше леген с вода, за да охлажда въздуха, а на глинени похлупаци от съдини пушеха хвойнови плодове и изпълваха цялата къща със синкава мъгла, от която се надигаше страшното величие на смъртта.
Лежеше си тъй пременен Мачей Борина в оная мъртвешка тишина, лежеше той, справедливият и умен човек, истинският християнин, селски стопанин от деди и прадеди и пръв богаташ в селото.
За последен път сложи той отрудена глава под бащин покрив, както в топлите краища птицата, преди още да литне на воля към небесата, тръгва насам, накъдето от вечни времена са литвали всички.
Той бе готов вече да се сбогува с познати и роднини, готов за далечния път.
Душата му стоеше вече смирена пред божия съд, само този нищожен труп, тези човешки останки, напуснати от оживителното дишане, лежеха и сякаш леко се присмиваха между свещи, кадежи и непрестанни молитви.
И прииждаха, непрестанно прииждаха хора; кой жално въздъхваше, кой се удряше в гърди и горещо се молеше, кой мислеше, клатеше тъжно глава и избърсваше тежка сълза на печал, та молитвен шепот, сподавени хлипания и пълни с въздишки разговори трептяха и обзимаха човека като ръмеж на есенни дъждове. А хората влизаха ли, влизаха безкрай; идваха стопани и безимотни, идваха жени и девойки, идваха стари и млади, цяло Липци се блъскаше вече в стаята и отвода, а по прозорците се трупаха толкоз много деца и тъй вдигаха шум, че Витек, като не успяваше да ги разгонва, насъскваше Лапа върху им, но кучето пък не го слушаше, днес то се увърташе около Южка, а понякога тичаше около къщи и виеше като обезумяло.
Над цялото село натегна Бориновата смърт; денят беше прекрасен, слънчев, с дъх на пролет и неизказано приятен, а чудна тъга бе обгърнала къщята, чудна тишина залегна по всички улици. Хората вървяха посърнали, мрачни и страшно угрижени, всеки въздишаше жално, разгръщаше ръце и се замисляше върху печалната човешка орис.
Мнозина, които бяха приятели на покойния, останаха пред къщи, а някои стопанки утешаваха Ханка, Магда и Южка, от приличие поплакваха заедно с тях и учтиво ожалваха осиротелите.
Само при Ягуша не пристъпи никой с добра и утешителна дума. Разбира се, тя не изпитваше нужда от съжаления, но все пак така я заболя от тази изоставеност, че избяга в градината, мушна се в гъсталака и там престоя цели часове, като се вслушваше само в работата на Матеуш около ковчега.
— Нима смее да се показва пък и на очи! — процеди през зъби кметицата.
— Остави я на мира! Не е време сега за това! — смъмра я някоя.
— Бог нека я съди — добави миролюбиво Ханка.
— Зарад тия ти думи кмета хубавко ще я възнагради! — засмя се ковачът. Добре, че го повикаха у воденичаря, понеже кметицата се бе вече наежила като пуйка и бе готова да се кара.
Ковачът избухна в силен смях и забърза, а те останаха и си приказваха за това-онова все по-тихо и сънно, сякаш поради тежките грижи или горещината, която ставаше наистина непоносима. Ставаше страшно тъжно и задушно, и най-лекичък ветрец не полъхваше, нито един листец, нито едно клонче не се поклащаше и макар че отдавна беше превалило пладне, слънчевият жар още се изливаше като жив огън и тъй припичаше, та стените плачеха със смола и вехнеха бурени и цветя.
Изведнъж се разнесе продължително и тъжно мучене: един селянин водеше крава отвъд вира.
— Навярно на поповия бик! — обади се Плошковица и следеше с поглед кравата, която се дърпаше на повода.
— Воденичаря още по-добре мучи за него, само че от яд! — подзе Ягустинка, но на никоя не се щеше да приказва.
Седяха те разкрачени като квачки на пясък и едва дишаха от горещина. Жегата, тишината и плачливият непрестанен глас на молещата се при умрелия Агата ги обезсилваха.
Чак когато камбаните биха за вечерня, се разотидоха по домовете си и Ханка изпрати да повикат ковача, та да идат заедно при свещеника да уговорят за погребението на свекър й.
Витек се върна скоро, но самичък.
— Страх ме беше да се доближа, че Михал седи заедно с дворянина у Воденичарови и пият чай — рече той задъхан.
— С дворянина ли?
— Е па, нали го познавам! Пият си чай и си похапват козунак, нали видях. А жребците стоят на сянка и току пристъпят, пристъпят с крака!
Тя много се учуди на това, но след вечерня се премени и без да чака ковача, се запъти с Магда към дома на свещеника.
Той не беше вътре, макар че всички врати и прозорци бяха разтворени; те поседнаха да го чакат, но след малко прислужницата каза, че бил на двора и казал да отидат при него.
Той седеше на сянка до оградата, а насред двора покрай охранена кравица се въртеше и ревеше як шарен бик; ратаят едвам го удържаше за повода.
— Валек, почакай още, нека се поразпали повечко! — викна свещеникът и като изтриваше изпотената си глава, повика при себе си жените, заразпитва ги за всичко и сърдечно ги утешаваше и укрепяше духом, а когато заприказваха за опелото и за разноските, той ги прекъсна остро и нетърпеливо:
— После за това. Не дера кожите на хората. Мачей бе пръв стопанин в селото, та и погребението не трябва да бъде какво-годе. Казвам ви, не какво-годе! — повтори той намръщено, както си имаше обичай.
Жените му прегърнаха краката и не посмяха нищо да му противоречат.
— Ще ви науча аз! Я ги гледай я, нехранимайковци недни! — кресна той на органистовите момчета, които назъртаха иззад плетищата. — Как ви се вижда моето биче, а?
— Много е хубаво, по-харно от воденичарското — одобри Ханка.
— Прилича неговия на моя, колко вол на карета! Я го вижте по-добре! — и той ги поведе по-близо и потупваше галено бика, който налиташе вече като бесен към кравата. — Какъв врат! А пък гръб какъв има, какви гърди! Змей, не бик! — викаше той, та чак присумтя от радост.
— Истина, още не бях виждала такъв.
— Хе, хе, истина! Чист холандец, триста рубли ми струва.
— Толкова пари! — учудиха се жените.
— Ни грош по-малко! Валек, пущай го… но внимателно, че кравата не е много яка… От един път ще я покрие… Разбира се, че е скъп, ама само по рубла и двайсет гроша взимам на крава, искам липчени да си развъдят породисти крави. Воденичаря ми се сърди, ама не ми се гледат вече тия таралежи, които имате от неговата порода. Я дръж добре, заплесо, дръж кравата досам муцуната, че ще ти се изтръгне! — кресна на селянина. — Хайде, идете си със здраве! — обърна се към жените, като видя, че се позавърнаха засрамени настрана. — А утре го отнесете в черква! — викаше още след тях и се залови да помага на селянина, който не можеше да удържи кравата.
— И отгоре ще ми благодариш за телето, още не си виждал такова. Валек, я го разведи да се поразхлади! Впрочем какво значи една муха за такъв змей! — хвалеше се той.
Жените се запътиха към органиста, че и с него отделно трябваше да уговарят за погребението, но понеже органистката ги почерпи с мляко и кафе, та се малко позаприказваха, когато се върнаха в къщи, слънцето вече залязваше и кравите се прибираха от паша.
Пред къщи стоеха господин Яцек и Матеуш; господин Яцек пухкаше с луличката си и увещаваше Матеуш да нареже дърветата за Стаховата къща.
Матеуш някак не беше доволен и току кръшкаше.
— Дърветата ще изрежа, не е голяма работа, ама не знам дали ще мога да построя къщата… Може да се запилея нейде по света… Не ми се стои вече в селото… Та знам ли какво ще заловя… — говореше той и поглеждаше към Ягуша, която доеше кравата при обора. — Утре ще свърша ковчега и пак ще си приказваме — завърши бързо Матеуш и си отиде.
Господин Яцек влезе при умрелия и изчете дълга сърдечна молитва, като бършеше обилните си сълзи.
— Дано поне синовете му да са се метнали на него — рече после той на Ханка. — Добър човек беше и истински поляк. С нас беше във въстанието, доброволец дойде в отряда и не си жалеше кожата. Виждах го как работеше. Разсипа се човека заради нас… Проклятие тежи над нас… — приказваше сякаш на себе си, а Ханка, макар че не проумяваше всичко, все пак му беше благодарна за хубавите думи и прегърна краката му.
— Остави ме! Такъв човек съм, каквито сте и вие! — викна сърдито той. — Защо си такава глупава, дворяните да не са светци? — Той погледа още малко Борина, запали луличката си от свещите и си излезе, без да отговори на поздрава на ковача, който тъкмо влизаше в отвода.
— Нещо е горд днес! Просяк такъв! — рече той ядовито след Яцек, но понеже бе някак възрадван, седна до жена си и й зашепна: — Работите вървят добре! Знаеш ли, Магдушо, дворянина иска да се сдобри със селото. Уговаря ме да му помагам. То се знае, че нещо полза все ще излезе от това. Само че никому нищо, жено. Големи работи ще станат.
Той се приближи до мъртвеца, повъртя се насам-натам из къщи и изтича пак из село да събира народа на съвещание в кръчмата.
Мръкваше се вече, слънчевите зари изстинаха и изглеждаха като ръждясали, покрити с пепел тенекии, тук-там само някое облаче светеше, озарено от златистата светлина на залеза.
А като мръкна хубаво и привършиха грижите около стоката, цялата челяд пак се събра при мъртвеца. Около възглавето на Борина ставаше все по-светло от запалените свещи. Ямброжи час по час чистеше фитилите и пееше от молитвеника, а останалите повтаряха след него, поплакваха и се повайкваха.
Други пък от съседите, понеже беше тясно и задушно в къщи, бяха коленичили до прозорците отвън и проточваха дълга и жална молитвена мелодия, та изглеждаше, като че цялата градина пее.
Късна нощ наставаше над света, зацари пълна тишина; тук-там си лягаха да спят, из градините се белееха постилки, прозорците на къщите гаснеха един по един, само петлите пееха някак тревожно и такъв задух настана като при промяна на времето.
До късно през нощта пяха при Борина, а когато се разотидоха, останаха само Ямброжи и Агата да го пазят до сутринта.
И пееха те отначало с глас, но като престана всяко движение и ги притисна бездънната тишина на нощта, и тях ги налегна дрямка: вкопча се яко за главите им и те запровличаха все по-тихо и по-неразбрано, не се сепваха дори тогава, когато Лапа влизаше и с тихо скимтене лижеше намазаните с мас ботуши на покойника.
Почти посред нощ гъста тъма притисна земята, угаснаха звездите, заоблачи се навред и още повече утихна; само от време на време някое дърво се полюлееше и тихичък, плах шум се понесеше или отнейде се откъснеше някакъв странен глас — нито крясък, нито гръм, нито далечен вик — и изчезнеше неизвестно къде…
Селото почиваше в дълбок сън и сякаш на самото дъно на тъмнината. Само стаята на Борина светеше бледо в тази мрачна бездна и през разтворените прозорци се виждаше простреният между жълти светлинки Мачей, забулен от пушека на кадилниците като от някакъв синкав облак. Ямброжи и Агата, облегнали на него глави, вече спяха здравата, та хъркането им се разнасяше надалече.
А тази къса лятна нощ минаваше скоро, като че бързаше за някъде, преди първи петли да пропеят; свещите догаряха една по една и гаснеха като очи, изморени от гледане в умрелия, така че към съмване остана най-голямата и трепкаше като златно копие.
Най-сетне и сивата, замъглена зора, извлякла се лениво от полята, назърна в стаята, право в лицето на Борина, което като че ли се посъживи, като че ли се пробуди от тежък сън и вслушано в първите чуруликания из гнездата, гледаше през почернелите клепачи в още далечните зари на изгрева.
Светлината се усилваше и като снежна виелица се пръскаше по земята.
Небето се проясни като платно на белилки, огряно от слънце; откъм полята полъхна хлад, вирът въздъхна и сънно се раздвижи, а изпод мрачните бездни на нощта се появиха очертанията на горите, които се издигаха над земята като черни облаци, а някои самотни дървета виреха горделиво кичури в разбеления въздух като китки от черни пера; повея и първият вятър, разлюшна овошките из градините и почна да облъхва заспалите по пейките.
Но рядко още някой трепваше и отваряше очи. Всичко лежеше в сладко доспиване и се ленеше, както бива обикновено след празник или след панаир.
Не след дълго се показа и самият ден, само че някак замъглен и печален. Слънцето още го нямаше, но чучулигите вече звъняха своите молитви, водите по-шумно заклокочиха и житата се раздвижиха и заудряха със съскащи класове по слогове и пътища, някъде из дворищата се понасяше тъжно блеене на овце, другаде гъски кресливо гакаха или петли деряха гърла. Чуваха се вече човешки гласове, хлопане на вратни, конски пръхтеж; наставаше оживление, народът се вдигаше, цяло село се събуждаше и се залавяше за всекидневния си труд, само у Боринови бе още тихо и спокойно.
Заспали бяха от онези скърби и тежки грижи, та чак на двора се чуваха хърканията им.
Вятърът всеки миг нахлуваше през отворените прозорци и врати, блъскаше се с шум из къщи и напразно развяваше косата на мъртвеца и пламъка на последната свещ.
Не мръдна Борина, не отвори очи, не скочи да работи и другите не караше да работят… Лежеше си той мъртъв, тих, състинал се като камък и за всичко вече глух.
А вятърът се усили и мощно удари в овощната градина, та всичко наоколо почна да се люшка, да шуми, да се блъска, разклати се и сякаш назърташе към посинялото лице на Борина; гледаше го замъгленият ден, гледаха го разлюлените дървета, а онези стройни и гъвкави като девойки ружи се навеждаха в ниски поклони през прозорците; час по час откъм двора влизаше някоя бръмчива пчела или пеперуда долиташе право към светлината на пламъка; ту заблудена ластовичка зачуруликваше над него, ту мухи хвърчеха, припълзяваха бръмбарчета и всевъзможни божи гадинки, а заедно с тях навлизаше в стаята тихо бръмчене и шум, и пърхане, и църкане, като че ли в един глас на жива сърдечна жалба:
— Умря! Умря! Умря!
И всичко живо се тресеше, хлипаше и се унасяше като в сподавено горчиво оплакване. По едно време току изведнъж настана тревожно затишие, всичко като че ли спотаи дъх и падна ничком на земята, тъй като из здрача на зората изгря червеното грамадно слънце, издигна се над света, обгърна го с властното си и животворно око и пак се скри в сплъстените облаци.
Целият свят посивя и не след много заръси ситен и топъл дъжд с обилни капки, та изведнъж цялото поле и всички градини зазвъняха в сипкав непрестанен шепот.
Разхлади се доста, замирисаха на хубаво пътищата, птиците запяха с все сила и в сивия разигран прахуляк, който обгърна света, пиеха зажаднелите жита, пиеха отпадналите листа, пиеха дърветата, пиеха пресъхналите гърла на потоците и спечената земя, пиеха дълго и с наслада и дишаха като че ли с благодарност.
— Бог да те възнагради, братко дъжде! Бог да те възнагради, братче облаче! Бог да ви възнагради!
Този именно упорит дъжд събуди Ханка, която спеше до самия прозорец, и тя първа скочи на крака.
Отърча и се развика към конюшнята:
— Петрек! Хайде ставай! Дъжд вали! Трябва да се бърза и да се прибере детелината, че за нищо няма да стане, като я навали! Витек, хайде бре, мързеливецо, изкарвай кравите! Хората ги вече изкараха! — викаше тя сърдито, като пущаше от гъсарника гъските, които с радостно погакване се затичаха към локвите.
Назърна при кравите и тъкмо изпъждаше свинете на двора, когато дотърча ковачът; решиха какво трябва да се купи за утрешната трапеза на третините, той взе пари и щеше веднага да замине за града, но вече от бричката я повика и рече тихо:
— Ханко, дай ми половината, зъб няма да обеля, че си опипала стария. С добром да е.
Тя почервеня като рак и буйно викна:
— Дрънкай си, ако щеш, пред цял свят. Я го гледай ти! Мисли човека, че всички са като него готови току да грабят.
Той я стрелна с очи, дръпна мустаци и шибна конете.
А Ханка се зае усърдно за работа, нали толчаво стопанство на нея гледаше; трябваше здраво да стъпи на краката си и главата да си поблъска, за да успее всичко. И заповедният й глас, както всеки ден, се разнасяше отсечено по целия двор.
На Борина запалиха две нови свещи и го покриха с чаршаф. Агата мърмореше молитви около него и често слагаше хвойнови зърна върху въглените.
Ягуша дойде от майкини си чак след закуска, но понеже и бе страшно да гледа мъртвеца, все се въртеше из двора и честичко поглеждаше към Матеуш, който бе пренесъл работата си на тока в плевнята; той бе свършил ковчега и тъкмо рисуваше на капака му бял кръст, когато тя застана на вратата.
Ягуша мълчеше и тревожно поглеждаше черния капак.
— Вдовица си сега, Ягушо, вдовица — пошепна той съчувствено.
— Е па — отвърна тя насълзено и тихичко.
Той гледаше кротко Ягуша, сега отслабнала и бледна като просфорка и тъй жаловита като обидено дете.
— Такава е орисията на човека — рече той тъжно.
— Вдовица съм, вдовица! — повтори и Ягна и сълзи напълниха сините й очи, а тежките въздишки дори късаха сърцето й; тя избяга зад къщата и без да се пази от дъжда, плака тъй дълго и с цялата си душа, та трябваше дори Ханка да я отведе в стаята, като се опитваше да я успокои и разтуши.
— С плач не ще го върнеш. И на нас не е леко, ала на тебе, сирота, навярно ти е много мъчно — говореше й тя благо.
— Плач като плач, ама и година няма да мине, па ще й запея ней такава нова сватбена песен, че ще се замае — обади се по своему Ягустинка.
— Не е сега време за шеги — скастри я Ханка.
— Самата истина си казвам, не е ли млада, не е ли хубава, не е ли богата? Като от кучета с прът трябва да се брани от мъжете.
Ягна нищо не отвърна, а Ханка изнесе на двора храна за прасетата и погледна към пътя.
— Какво ли пък става там? — мислеше си смутено тя. — Щяха да го пуснат в събота, пък ето понеделник стана, а него го няма никакъв.
Но нямаше време за тъжни мисли, защото трябваше да иде да помага да спластят останалото сено и всичката детелина, тъй като дъждът се засили вече здравата и не преставаше ни за миг.
А наскоро след пладне дойдоха свещеникът и органистът, дойдоха и членовете на братството със свещи, събра се и малко народ. Сложиха Борина в ковчега, Матеуш закова капака, свещеникът прочете молитвите, поръси го със светена вода и го откараха в черквата, като попяваха тихичко по пътя, а Ямброжи вече биеше камбаната на умряло.
А когато се върнаха от черквата, в къщи изглеждаше тъй пусто и страшно тихо, че Южка избухна в плач, а Ханка се обърна към Ягустинка, която шеташе из стаята:
— От толко време беше като мъртъв, ама все усещаше човек, че господар има в къщи.
— Ще се върне Антек, пак ще има господар — рече малко угоднически Ягустинка.
— Дано само по-скоро се върне — въздъхна мрачно Ханка.
Но понеже сиви и влажни завеси покриваха света и дъждът не преставаше, тя изтри сълзите си, въздъхна веднъж-дваж и пак взе да разпорежда.
— Хайде, мърдайте, хора! Да умре, който ще да е, ако ще би и най-големия, иди го спасявай ти него, все едно камък в море да падне, а пък земята не чака и трябва да я работиш.
И тя поведе всички към прелеза да загърлят картофите, само Южка остана да наглежда децата. Момичето, и без това беше малко болно и не можеше още да се свести от плач. От него не се делеше Лапа, а в отвода Витековият щъркел стоеше на един крак като на стража.
И дъждът ни за миг не спираше и валеше ситен, гъст и топъл, та престанаха и птичките да пеят и всяка гадинка тихичко се притули и утихна, целият свят полека-лека онемя и като че ли се заслуша в това звънливо и непрестанно ръмолене, само сегиз-тогиз гъски закрякваха из сините и разпенени локви.
Едва при самия залез се показа пламналото в огън слънце и запали червени пламъци в росата и в локвите.
— Утре — хубаво време! — казваха хората, като се прибираха от нивите.
— Да ще още да повали! Чисто злато е това, не дъжд.
— Картофите вече беряха душа.
— Ами овесите да не бяха по-добре?
— Всичко ще се оправи сега.
— Да беше барем три дни поваляло тъй — въздъхна някой.
И не щеш ли, валя тъй кротичко и гъсто, без прекъсване, до късна нощ, та хората с умиление излизаха пред къщите на хладен и ароматен въздух, а Гулбасовите момчета викаха момичета и момчета да търчат извън село по по-високите места и да палят собутки, защото на сутринта бе Еньовден. Но понеже бе тъмно и дъждовито, малцина се полъгаха и само тук-там край гората светнаха слаби огньове.
Витек още от мръкване се мъчеше да склони Южка да тичат заедно на собутки, но тя жално му рече:
— Не ща, не ми трябват игри мене, нищо ми не трябва…
— Ама само ще запалим, ще прескочим огъня и пак ще си дотърчим — молеше я горещо той.
— Стой си в къщи, че ще кажа на Ханка! — заплаши го Южка.
Но той отърча и се върна чак след вечеря, гладен, овалян с кал като прасе, защото дъждът не престана ни за миг и валя цяла нощ. Престана чак късно сутринта, когато народът вече отиваше на опелото.
Обаче слънцето не се показа; светът бе обвит със сивкава мъгла, в която още повече зеленееха и ниви, и градини, а водите се влачеха като сребърни прежди. Въздухът бе свеж, хладничък и ароматен, при всеки полъх падаше обилна роса от дърветата, птичките като безумни се късаха от песни, кучетата весело лаеха и се гонеха с децата по улиците; всеки човешки глас хвръкваше високо и радостно; земята дори, пропита с вода и набъбнала от сила, сякаш кипеше в необуздан растеж.
А в черквата свещеникът отслужи опелото и заедно със слупския свещеник и с органиста, седнали един срещу други на чиновете пред големия олтар, запровличаха латински песни.
Борина лежеше високо на подставката, обградена от бяла гора запалени свещи, а наоколо коленичеше цялото село, всички унесени в молитва и заслушани в дългите плачевни латински песни, които понякога избиваха в тъй страшен вик, та чак косата настръхваше и сърцето се свиваше на човека; понякога затихваха в пронизителни жални стонове, от които душите отмаляваха безсилни и сълзите сами течеха от очите; ту отново се извишаваха, чудни и недосегаеми като гласове на ангелски песни и на вечно щастие, та народът тежко въздишаше, често триеше очи, а някои не издържаха и избухваха в сърдечен плач.
Цял час продължава това и като свършиха да пеят, вдигна се глъчка, коленичилите хора наставаха и Ямброжи почна да събира свещите от подставката и да им ги раздава. Свещеникът още допяваше около ковчега и го окаждаше с кадилницата, докато въздухът стана син от пушека, поръси със светена вода, изпя още нещо и тръгна след кръста към вратата.
Черквата се затресе от викове, плачове и хлипания, защото най-личните стопани вече вземаха ковчега и го понесоха към колата. Положиха го в плиткия кош, който бе постлан със слама. В тази слама Ягустинка зарови тайно, за да не видят свещениците, един хляб, увит в чисто платно, Петрек хвана късо юздите на конете, плющеше с камшика и нетърпеливо се оглеждаше за свещениците.
Заечаха скръбно камбаните, изнесоха черните хоругви, светнаха кандилата. Стахо понесе кръста, а свещениците запяха:
— «Miserere mei, Deus!»
И страшната песен, песента на смъртта зарида над главите с безбрежна печал и ужас.
Тръгнаха бавно по тополовия път към гробищата.
Черната хоругва със скелетното изображение на смъртта запърпори на вятъра като някаква страшна птица и се понесе напред; след нея блещеше сребристият кръст и се отваряше дългата улица от членовете на братството със запалени свещи в ръце, и вървяха в черни одежди свещениците.
По средата караха ковчега, сложен на високо върху слама, та всички го имаха все пред очи, а веднага след него вървяха бавно домашните на Борина с бурен плач и вайкане, а отстрани и отдире, кой където бе намерил място, се натискаше цялото село и вървеше в дълбока скръб и мълчание.
И болните, и сакатите дори бяха излезли да го изпроводят.
Замъгленото, сиво небе висеше ниско, сякаш опряно на наведените над пътя грамадни тополи. Всичко стоеше неподвижно и прегънато, като че ли заслушано в тия скръбни песни, и когато повея вятър и раздвижи ниви и дървета, посипа се роса като тих и жален плач, а разлюлените жита се поклащаха бавно с тежките си класове и все по-ниско се навеждаха, сякаш падаха в краката на господаря в последен смирен поклон.
Песента на свещениците се разнесе далече из въздуха и страшна тишина се стовари на душите. Само камбаните непрестанно ечаха, биеха с тъжен глас, викаха нещо към мрачното небе, към горите и към замъглените далечини. Чучулигите пееха над полята, някъде кола заскърца, хоругвите пърпореха, калта шляпаше под краката и болезнени, сиротински плачове непрестанно се носеха.
— «Miserere mei, Deus!» — запя отново свещеникът, а след него повториха заедно скупският свещеник, органистът и ковачът, който държеше чадър над свещениците, защото пак започна да ръми.
И тъй страшно, тъй отчайващо, тъй плачевно пееха, та чак сълзи извикваха; сърцата замираха, а тревожните очи, унесените в човешкото безсилие очи се рееха по света и по облачното небе и просеха милост. Лицата бледнееха, душите страдаха, болезнен трепет обземаше хората и те въздъхваха все по-тежко, а някои вече бършеха сълзите си или шепнеха молитви с посинели устни, удряха се в гърдите и се каеха сломени; всички бяха помрачени от тежка безнадеждна тъга, бяха потиснати от безгранична жал, та като някакви люти пушеци се носеха в душите им тревожни размисли и стенания.
Божичко, смили се над нас, грешните! Господи!
О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!
А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?
Само една скръб, само плачове, само страдания…
И какво е това щастие, добруване, надежди?
Празен дим, тление, измама, нищо…
А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?
Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…
И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?
Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.
Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.
Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.
И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…
Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.
Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.
О, душо, защо движиш човешкия труп, защо?
Тъй чувствуваше народът, тъй размисляше и гледаше печално зелените поля, блуждаеше със скръбни очи наоколо и тежко въздишаше от тези неизказани болки, та лицата каменееха и душите се разтреперваха.
Но те знаеха също, че едничката човешка надежда е в Христовото снизхождение, а едничкото прибежище на душата — в неговото свето милосърдие.
— Secundum magnam misericordiam Tuam…
Тежките латински изрази падаха като замръзнали буци пръст върху душите, та хората неволно навеждаха глава, сякаш под неумолимата коса на смъртта, но вървяха, без да спират. Вървяха те твърди и примирени, сиви и силни като камъните, които се виждаха по слоговете, готови вече на всичко и безстрашни, прилични едновременно и на угарите, и на буйните цъфнали поля; еднакви по сила и по слабост на дърветата, които всеки миг можеше гръм да ги тресне и да ги предаде в ръцете на смъртта, а те гордо се извисяват към слънцето и пеят мъдрата, радостна песен на живота…
Цялото село вървеше, натискаха се из пътя, но всеки бе потънал в скръб и като че вървеше в неизмерима пустош и усамотение и всеки гледаше нейде далече, като да виждаше през замрежените си от сълзи очи своите бащи, деди и прадеди, носени там, на гробищата, които прозираха вече през дебелите дънери на тополите…
Камбаните не преставаха да бият и мрачната песен се издигаше като все по-силен стон, гробищата бяха вече близко и израстваха между житата с кичурите дървета, кръстове и гробове и сякаш се разтваряха като страшен, никога незапълнен дол, в който бавно и безспирно се стича целият свят, та на мнозина вече се струваше, като че в този дъждовит въздух от всички страни бият камбани, от всички страни свещи светят, черни хоругви се веят и погребални песни се пеят; струваше им се, че от всяка къща изнасят мъртвешки ковчези, по всички пътища се движат погребални шествия и всеки оплаква някого, вие и тъй хлипа, та дори цялото небе и цялата земя се изпълват с жални стонове и се изливат потоци от непрестанни горчиви като пелин сълзи…
Шествието вече завиваше по пътя към гробищата, когато дворянинът го застигна, слезе от колата си и тръгна отстрана на ковчега, страшно притискан, защото пътят бе тесен, гъсто насаден отстрани с брезички, а и житата го обграждаха от двете страни.
Когато свещениците престанаха да пеят, Доминиковица, хванала се за Ягна, прегърбена и полусляпа, запя по своему: «Който се в грижи»…
Не ще и дума, че всички й запригласяха усърдно и подкрепяха изплашените си души с тази сърдечна песен.
И с тази песен, пълна с някаква надежда, те влязоха в гробищата.
Най-личните стопани вдигнаха на рамената си ковчега, дори и самият дворянин заподпира на средата и го понесоха по жълтите пътечки между потъналите в цветя гробове, треви и кръстове, зад параклиса, където в гъсталака от лески и лиляци чакаше вече прясно изкопаният гроб.
Страшни плачове и крясъци раздрусаха въздуха.
Хоругвите и свещите наобиколиха дълбоката яма, народът се смеси, натискаше се и назърташе тревожно в жълтеникавия и празен ров…
Като изпяха още това-онова, свещеникът застана на купчината изхвърлен пясък, обърна се и рече гръмогласно:
— Народе! Християнски народе!
Изведнъж всички млъкнаха. Само камбаните ечеха отдалеко, а Южка, прегърнала с детските си ръце бащиния си ковчег, плачеше в забрава и нищо друго не гледаше.
Свещеникът смръкна енфие, кихна веднъж-дваж и като пренесе насълзените си очи по народа, рече силно:
— Братя, кого погребвате днес, кого?
«Мачей Борина!» — казвате вие.
Пък аз прибавям: и първия стопанин, почтен човек и истински католик погребвате… Защото аз от години го познавам и мога да заявя, че той живя примерно, хвалеше бога, изповядваше се, причестяваше се, па и на бедните помагаше.
Казвам ви: помагаше! — повтори той, като дишаше тежко.
Плачове започнаха да се чуват наоколо и все по-често се откъсваха въздишки, а той пое въздух и продължи, само че по-жално:
— И умря си, бедният, умря!
Смъртта си го избра, както вълк избира най-тлъстия овен от стадото, и то посред бял ден, пред очите на всички, и никой не може да му попречи.
Както гръм удря в най-високото дърво, та то пада разцепено, така и той падна под лютата коса на смъртта.
Но той не е напълно умрял, както казва светото писание.
Защото ето го застанал този пътник пред вратата на рая, чука и се моли, и плаче жалостиво, докато свети Петър го попита:
— Кой си ти и що искаш?
— Борина съм аз от Липци и моля за божието милосърдие.
— Тъй ли много те измъчиха твоите братя, та напусна живота?
— Всичко ще кажа — отговаря Мачей, — само отвори ми врата, свети Петре, да се постопля макар мъничко от божието милосърдие, че съм изстинал като лед от земното лутане.
Свети Петър поотваря малко, но все още го не пуща и казва:
— Само че говори истината, че тук не можеш никого да излъжеш. Говори смело, душо, защо избяга от земята?
Мачей се строполи на колене, защото чу отдолу ангелско пение и звън от звънчета като във време на пренос в черква, и рече разплакан:
— Истината ще кажа като на изповед: не можах по-дълго да остана на земята, защото хората там вече като вълци въстават един срещу друг, защото там има само свади, караници и незачитане на бога… Не са хора това, свети Петре, не са това божи създания, а бесни псета, мръсни свине… И тъй лошо върви на земята, дето не може да се каже.
Изчезна всяко послушание, изчезна всяка почтеност, изчезна милосърдието, брат срещу брата въстава, деца срещу бащи и майки, жени срещу мъжете си, слуги срещу господарите… Никой никого не тачи, ни старост се почита, ни власт, ни свещеника дори…
Дявола царува в сърцата на хората и под негово водителство разпуснатост и пиянство, и злини се разрастват все по-бурно в душите.
Навсякъде измамник до измамник и на измамник налита.
Навсякъде само хитрост, шмекерия, потискане и кражба; току каквото имаш, стискай здраво в ръце, че ще ти го грабнат.
Най-добрата ти ливада — ще я опасат, ще я изпогазят.
Бразда една, ама ще преорат от чуждото.
Дори кокошка да излезе из двора ти, ще я хванат като вълци.
Парче желязо да забравиш или въженце, па ако ще и на свещеника да са, и него не пропускат, ще го задигнат.
Само пият водка, развратничат и за божията служба никак немарят; кучешките безверници и христоубийци, евреите дето са, сто пъти са по-почтени и повече страх имат от бога.
— И това в липченската енория ли става — прекъсна го свети Петър.
— И другаде не е по-добре, но в липченската вече е най-зле.
Свети Петър почна да кърши пръсти, да мръщи вежди, да върти очи, да раздрусва пестница към земята и рече:
— Такива ли сте били вие, липчените? Такива! Разбойници отвратителни, безверници от немците по-долни! А тези хубави години, дето ги имате, тези плодородни поля, пасища, гора на всеки… и тъй се ядете помежду си!… Ояли сте се, негодници такива! Ще разправя за това на бога, ще разкажа, за да ви постегне малко юздите той на вас…
Мачей започна усърдно да брани своите, но свети Петър се разсърди още повече, тупна с крак и викна:
— Не брани такива синове! Ще ти кажа само това: тия юди да се поправят в срок от три недели, да се покаят, че ако не послушат, ще ги притисна с един глад, пожар и болести, та ще ме запомнят измамниците недни!
Свещеникът говореше силно, та чак в сърцата проникваха думите му. Тъй укорително и с такъв гняв божи заплашваше той, тъй разтърсваше пестници, че хлипане се разнесе наоколо: народът плачеше, биеше се в гърдите и се покайваше…
А свещеникът се пооткашля и пак заговори за покойника как бе пожертвувал живота си зарад всички. И призоваваше към сговор. Призоваваше към справедливост. Призоваваше към разкайване за греховете, защото не се знае кому ще удари още сега последният час и ще трябва да се изправи пред страшния божи съд…
Дори самият дворянин изтриваше с длан очите си.
Но свещениците скоро свършиха опелото и си отидоха заедно с дворянина, а когато спуснаха ковчега в гроба и засипваха пръстта отгоре му, та затропа по капака, господи, то се вдигна писък, вик, вайкане, че и най-коравото сърце би се пръснало.
Ревеше Южка, ревеше Магда, ревеше Ханка и братовите деца, плачеха близки и далечни роднини, сродници и съвсем чужди, но най-сърцераздирателно виеше Ягуша, на която нещо тъй бе стиснало гърдите, та се бе забравила в плач.
— Ех, квичи сега, а какви ги не прави с покойника! — измърмори някой отстрана, а Плошковица добави, като изтриваше очите си:
— Така се изплаква милост да не я изпъдят от къщи.
— Мисли си, че някой е глупав да й повярва! — рече високо органистката.
Но Ягна вече е забравила за божия свят. Тя се строполи нейде на пръстта и така жално плачеше, като че връз нея се сипеше тая тежка и рохкава пръст, като че ли за нея бучеха тези тъжни камбанни звуци, като че ли нея оплакваха…
А камбаните непрестанно биеха, сякаш се оплакваха на небесата, и всичките плачове, хлипания и окайвания над пресния гроб бяха оплаквания от неумолимата участ и от вечната човешка несправедливост.
Скоро започнаха бавно да се разотиват. Тук-там само още някой произнасяше молитви за умрелите или печално замислено блуждаеше между гробовете. Другите се движеха бавно към домовете си и се оглеждаха в очакване, понеже Ханка и ковачът канеха някои на помена, както бива обикновено след погребение.
Когато притъпкаха пръстта върху гроба и забиха черния кръст над него, заобиколиха осиротелите и на голяма група си тръгнаха, като приказваха тихо, ожалваха ги и поплакваха от време на време.
В Бориновата стая бе наредено всичко, каквото трябва. Покрай стените бяха наслагани маси и дълги столици до тях, та щом насядаха, веднага им поднесоха водка и хлебчета.
Пийнаха, както е редно, в мълчание и достойнство, хапнаха по малко и органистът зачете от книга молитви, па после запяха упокойна за умрелия; пригласяха му с готовност и от сърце, като прекъсваха само когато ковачът пущаше пак в ход бутилката, а Ягустинка раздаваше хляба.
Жените се събраха в другото отделение, у Ханкини; пиеха чай и похапваха сладка пита, па запяха след органистката и пяха тъй искрено и жално, та чак кокошките закудкудячиха из градината, и така, като споменуваше почтено покойния, народът си хапваше, пийваше, поплакваше и пееше набожни песни за душата му, тъкмо както подобаваше за такъв случай и такъв стопанин…
Поменът бе богат, Ханка сърдечно подканваше, не жалеше ни ядене, ни пиене, та дори към пладне, когато мнозина се заоглеждаха за шапките си, поднесоха юфка с мляко, после изпържено месо със зеле и тлъсто сготвен грах.
— Някои и сватба такава не правят! — пошепна Болеславица.
— Та малко ли им остави сиромаха, а?
— Има на какво да си се радват, има.
— И сухи пари трябва доста да са пипнали…
— Ковачът се оплаква, че имало, ама уж се подянали някъде.
— Оплаква се, ама харно ще да ги е скрил.
Тъй приказваха тихичко помежду си жените, като изгребваха до дъно паниците и се пазеха да ги не види Ханка, която постоянно гледаше да не би да не стигне нещо. В другото отделение органистът, пийнал малко стана от мястото си до масата и с чаша в ръка заспоменува покойния тъй високо и с такива латински поговорки, та макар и малко да го разбираха, на всички насъбрани се доплака като при проповед в черква.
Глъчката се усилваше и лицата пламваха, тъй като бутилката с водка често обикаляше и приятно къркореше, та мнозина вече пипнешком търсеха по масата чашите си, а с другата ръка прегръщаха около врата съседа си и фъфлеха със заплетен език. Все още сегиз-тогиз някой повлечеше жална песен и се опитваше да изкаже помен за покойния, но вече никой не пригласяше, нито слушаше, защото всички приказваха на групи, кой с когото му се харесало, като се уверяваха в приятелство едни други и час по час се чукаха, а някои по-жадни за пиене се измъкваха тихичко навън и поемаха към кръчмата. Само Ямброжи днес съвсем не приличаше на себе си. То се знае, и той пи толкова, колкото и другите, па може и повече, понеже сам си искаше да му наливат, но седеше нейде в къта страшно посърнал, постоянно търкаше очи и тежко въздишаше.
Някой го побутна и искаше да изтръгне весела приказка от него.
— Не ме закачай, че съм нажален! — изломоти той. — Скоро, скоро ще умра… Само кучетата ще завият по мене и жена някое счупено гърне ще задрънка — мърмореше плачливо. — Ами как, бях на кръщенето на Мачей!… На сватбата му съм танцувал! Баща му, дядо му съм погребвал! Хубаво помня! Господи мой, Исусе, и толко много народ изпратих, на толко много други съм бил камбаната… Сега е време и за мене…
Внезапно стана от стола и излезе бързо в градината; Витек казваше после, че старият седял до късно зад къщи и плакал…
Разбира се, никой не се загрижи за него: всеки си имаше достатъчно свои грижи, при това към мръкване дойдоха съвсем неочаквано свещеникът и дворянинът.
Свещеникът успокояваше ласкаво осиротелите, галеше децата, разговаряше с домашните, дори с удоволствие пиеше чая, който Южка му бе поднесла, а дворянинът поприказва с тоя-оня за различни неща, взе подадената му от ковача чаша, пи за здравето на всички и рече на Ханка:
— Ако някому е мъчно за Мачей, на мене е най-мъчно, защото, да беше сега жив, на драга воля бих се сдобрил със селото. Може би щях да дам и онова, което по-рано искахте… — рече той по-силно, като се оглеждаше наоколо. — Но има ли с кого да поговориш за такова нещо? Чрез комисаря не искам, а от селото никой не се обажда пръв!…
Слушаха го внимателно и мислеха върху всяка негова дума.
Още нещо приказва той, но като че ли на стена приказваше: никой не се обади, уста дори не отвори, само одобряваха, почесваха се по челата и се споглеждаха многозначително. Като видя, че не ще успее да сломи тая зорка предпазливост, той покани свещеника и си тръгнаха, изпратени от всички чак до портата.
Едва след като си отиде той, те взеха да се чудят и усилено да размислят:
— Я гледай, я гледай, самия дворянин да дойде на селско погребение!
— Има нужда от нас, затова се докарва — рече Плошка.
— Защо пък да не е дошъл човека така, от добро сърце? — защити го Клемб.
— Стар си вече, но още ум нямаш. Кога ли е дошъл с добро сърце в село дворянина, а?
— Нещо го стяга чепика, щом е взел да търси помирение той!
— Само че такова, дето ще е по-потребно на него, отколкото на нас.
— Пък ние можем да почакаме, защо да не можем! — рече пияният Шикора.
— Ти можеш, ама другите не могат! — вресна ядосано Гжеля, братът на кмета.
Почнаха вече да се карат и обиждат, защото един приказваше едно, друг друго, трети нито с тези, нито с другите се съгласяваше, а някои мърмореха:
— Да даде гората и нивите, ще се спогодим.
— Няма нужда от спогодба, ще дойдат и нови дялове, па и без това всичко ще бъде наше. Нека тоя син майчин по просия да тръгне зарад пакостта, дето ни направи.
— Душат го евреите, затова скимти сега за помощ от селяните.
— А по-рано само знаеше да крещи: махай се оттук, простак такъв, че с камшика!
— Казвам ви: не му вярвайте на дворянина, че всеки дворянин само злото мисли на селския народ — викаше някой по-пиян.
— Я слушайте, стопани! — викна изведнъж ковачът. — Нещо умно да ви кажа: щом дворянина търси да се спогоди с нас, трябва да приемем, да се спогодим, да не чакаме на върба грозде.
При тия думи стана Гжеля, кметовият брат, и викна:
— Истина, самата истина ви казва човека! Хайде в кръчмата, там ще се поразговорим.
— А аз плащам за цялата компания — добави с готовност ковачът.
И без да се бавят, тръгнаха всички към портата.
Падаше вече вечерният здрач, кравите се връщаха от паша и по цялото село се разнасяха мучене, гакане, кръшни мелодии на цафари и детски песни и врясъци.
Въпреки несъгласието и възпротивата на жените, мъжете се запътиха наедно към кръчмата. Само Шикора вървеше малко надире, хващаше се за оградите и нещо дълго бълбочеше край тях.
Дълго време се чуваха по пътя, тъй шумно отиваха; мнозина дори, за да пооблекчат душата си, запяваха или пък разпалено викаха.
А у Боринови, щом си излязоха гостите и настъпи тъмната вечер, стана някак чудно тихо, пусто и тъжно.
Ягуша се мяташе из стаята си като птичка в клетка. Час по час изтичваше при Ханка, но като виждаше как всички се движат посърнали и убити, избягваше, без дума да каже.
Също като в гроб бе в цялата къща и след като привършиха работата около добитъка и вечеряха, макар че дрямка налягаше всички, никой не ставаше да отиде да спи. Седяха пред огнището и загледани в огъня, се вслушваха с тревога във всеки шум.
Беше тиха вечер, само понякога полъхваше вятър и зашумяваха дърветата; понякога плет изпращеше, стъклата на прозорците подрънваха или Лапа заръмжаваше и страшно се наежваше, а после наставаше дълго, безкрайно, напълно гробно затишие.
А те седяха все по-тръпнещи и тъй разтревожени, та час по час някой се прекръстваше и захващаше с разтреперани устни молитва, защото на всички вече се струваше, че нещо се движи някъде, че ходи по тавана, та чак гредите пукат, че слуша под вратите, че назърта през прозорците и се трие покрай стените, като че ли натиска ръчките на бравите и с тежки стъпки обикаля цялата къща.
Слушаха те пребледнели и със затаен дъх, сякаш замаяни.
Изведнъж кон запръхтя в конюшнята, Лапа силно залая и се спусна към вратата, Южка не можа да изтрае повече и изписка:
— Тате! Господи! Тате! — и заплака изплашена.
При тия думи Ягустинка щракна три пъти с пръсти и рече сериозно:
— Я недей рева! Пречиш на душата с миром да си отиде; плачовете я само задържат тука на земята. Разтворете вратите, нека си хвръкне тая пътница към божиите полета… Нека си полети с миром.
Отвориха вратата. В стаята зацари тишина и мъртвота, никой не се помръдваше, само пламналите очи блестяха и Лапа душеше по ъглите, поскимтяваше и въртеше опашка, като че ли се радваше някому, и сега вече всички най-дълбоко чувствуваха как помежду им някъде броди душата на покойника.
Най-после Ханка запя с развълнуван и сподавен глас:

 

Всички наши дневни грижи…

 

И всички запригласяха с безкрайно облекчение.

 

II

 

Беше чудно хубав, истински летен ден.
Трябва да беше десет часът сутринта, защото слънцето висеше насред между изгрев и пладне и все по-горещо се издигаше по небето, когато всичките липченски камбани загърмяха с все сила.
Онази камбана, която наричаха Петър, гърмеше най-силно и пееше с цяло гърло, като когато някой пийнал мъж върви из пътя, сполита от единия край до другия и напевно разправя с гърлестия си глас на целия свят своите радости.
И другата, по-малката, за която Ямброжи казваше, че била кръстена Павел, биеше не по-тихо, а пригласяше разпалено, взимаше висок тон, провличаше и пееше до забрава с чистия си глас; звънеше тя като някоя девойка, когато я обземе любовен копнеж, или като някой пролетен ден, който се втурва в полята, провира се между житата и с цялото си сърце пее на ветровете, на нивите, на ясното небе и на собствената си радостна душа.
Третата — сигнатурката, чуруликаше като птичка и напразно се мъчеше да надпее големите, но не можеше, ако и да вдигаше врява с отсечения си и бърз глас, сякаш с детинско упорство. Звъняха те и образуваха отличен оркестър, в който и бас бръмчеше, и цигулка провличаше, и дайре весело звънкаше с дрънкулките си. Гърмяха те заедно и проглушаваха ухото с тържествения си и силен глас.
На събор тъй радостно приканват те богомолците, защото днес е свети Петър и Павел. Винаги този ден се празнува тържествено в Липци.
Пък и време отлично бе настанало: тихо, слънчево и хубава жега предвещаваше, но въпреки това още от зори на мегдана пред черквата продавачи бяха започнали да разполагат най-различни бараки, сергии и маси с платнени покриви.
Щом забиха камбаните и радостният им глас се понесе по света, скоро по сухите пътища и в облаци прахуляк все по-често затрополиха коли, па и пеши много се точеха: докъдето поглед стигаше, по всички посоки, по всички пътища и пътеки и между нивите се аленееха женски премени и се белееха развени клашници.
Идваха те, проточили се едни след други като гъски, и трепкаха в маранята и между зелените жита.
Слънцето все по-високо и по-високо изскачаше и плуваше като златна птица по ясното синьо небе. То блещеше и тъй щедро припичаше, че въздухът вече затрептя над полята. Понякога само още полъхваше приятен хлад откъм ливадите и залюляваше побелелите жита. Тогава и овесите зашумяваха тихичко, и младите пшенични класове се разтърсваха, а цъфналите ленове потичаха в синкави потоци като реки; но скоро всичко пак потъваше полекичка в слънчевата жарава и затишие.
Хей, радостен и истински ден за събор беше туй! Камбаните дълго биеха, звучните им гласове се носеха с такава сила по света, че чак билките се полюляваха и птичките пръхваха изплашени, но бронзовите им сърца биеха непрестанно, отмерено, силно и възвишено и към слънцето се въздигаше пленителна песен и вик!
— Помилуй ни! Помилуй! Помилуй!
— Майко пресвета! Майко! Майко!
— И аз моля! И аз! И аз! И аз!
Пееха те от все сърце и в същото време разгласяха тържествения празник.
И във въздуха някак се чувствуваше светият съборен ден: празник бе в окичените със зеленина къщи, които проблясваха отдалече като запалени свещи, в радостните гласове и в онова нещо, което човек не може да изкаже и което се издигаше над полята и изпълваше сърцата с мила тишина и радост.
Народът на тълпи бързаше на събора и прииждаше от всички страни. Над всички пътища непрестанно се виеха кълба от прахуляк, трополяха коли, коне цвилеха, прелитаха най-разнообразни гласове, високи разговори се преплитаха; понякога някой се навеждаше от каруцата и викаше на пешаците или пък окъснял просяк бързаше и жалостно си припяваше, а в колите някои шепнеха молитви и се оглеждаха наоколо с няма почуда, защото земята бе пременена като за сватба — цяла окичена с цветя и зеленина, цялата в птичи песни, в шум на жита и жужене на пчели; тя бе тъй чудна, необхватна, сватбена и свещена в своята животворна сила, та чак дъхът замираше на човека.
По слоговете дърветата стоеха като на стража, изправени и загледани в слънцето. Долу, докъдето око стига, се простираха зелените и шумни поля като възбунени води и като води понякога се люшкаха насам-натам и се удряха о всички пътища, слогове и ровове, които се мяркаха като цветни панделки, богато преплетени с пухкаво бяло, жълто и виолетово; защото цъфтяха ония тъй разнообразни ралички, цъфтяха съвлеци, които гледаха със спотаени и миризливи очи из гъстите жита, цъфтеше метличината, и то на малко по влажните места тъй гъсто, сякаш там бе слязло небето, на цели острови цъфтяха грахори, та лютичета, та жълтурчета и червени бодили, и огничета, и детелина, и парички, и лайкучки, и хиляди други, които само господ може да знае, защото само за него цъфтят те и така миришат, че просто мъгла се вдига над полята, все едно че свещеникът прекадява светото причастие.
Този-онзи вдъхваше с упоение дълбоко през нос, шибваше с камшик конете и подкарваше по-бързо, защото слънцето все по-разпалено припичаше, та чак на сън караше и не един от каруцарите клатеше вече отпусната в дрямка глава.
Не след много време и Липци се препълни с народ.
Защото прииждаха и прииждаха без край. Навсякъде: по улици, около вира, покрай плетища, из дворове и където вече можеше да се намери малко сянка, разпрягваха коне и оставяха коли, че на черковния площад беше такава навалица и така наблъскани кола до кола, та едва можеше да мине човек.
Липци просто се губеше в това море от хора, коли и коне.
Все по-голяма бърканица наставаше, разговори и крясъци се разнасяха над цялото село. Народът шумеше като разлюляна гора. Жените насядваха покрай вира да натопят крака, да обуят обувките си и да се притъкмят за черква; мъжете, насъбрани на купчини, се разговаряха със съседите си, а пък девойки и момци се трупаха лакомо пред бараки и сергии и най-вече пред свирещата латерна, на която някакво животно от далечни страни, облечено в червено, прилично по мутрата си на стар немец, скачаше тъй смешно и такива дяволии правеше, че си изпокапваха от смях.
Латерната свиреше усилено такава мелодия, че на мнозина краката сами се повдигаха, па като на пригласа и наредените в два реда от черковната врата до площада просяци запровличаха божяшките си песни; на самата гробищна врата седеше пълният сляп просяк, онзи, дето винаги го водеше кучето; той пееше най-разпалено и най-тънко провличаше.
Но щом камбаната удари за служба, народът изостави забавите и като отприщен поток се понесе към черквата и тъй я изпълни, че ребрата им пращяха, а неспирно прииждаха нови хора, тъпчеха се, па дори се и поскарваха, но повечето бяха принудени да останат вън и да се прислонят до стените и дърветата.
Пристигнаха и неколцина свещеници от други енории и веднага насядаха в сложените под дърветата изповедалници да изслушват изповеди, без да гледат нито навалицата, нито жегата.
Вятърът бе напълно престанал и горещината ставаше вече нетърпима, жив огън се изливаше право въз главите, но народът се натискаше търпеливо към изповедалниците, пъплеше из гробищата и напразно търсеше сянка или какъвто и да било заслон.
Тъкмо свещеникът излизаше със светите дарове, когато Ханка и Южка дойдоха, но понеже не можеха да се доближат и до входа на черквата, застанаха на открито слънце до стобора, разглеждаха из навалицата и поздравяваха познатите си с «Да бъде похвален».
Веднага гръмна органът и започна литургия. Всички паднаха на колене, приседнаха и усърдно се замолиха.
Настана пладне. Слънцето увисна право над главите, лееше страшен врелец и всичко сякаш замря от тази горещина, нито лист трепваше, нито птичка прелиташе, нито какъвто и да било глас из полето се чуваше. Небето виснеше в мъртва тишина като нажежена до бяло стъклена плоча, а разтрептелият се като кипнала вода въздух заслепяваше, изяждаше очите. Земята пареше, пареха разгорещените стени, та хората коленичеха неподвижно, едвам дишаха и сякаш бавно се сваряваха в слънчевия кипеж.
Народът се молеше в дълбока тишина; кой с книга, кой с броеница, а някои само с голи думи и със сърдечни въздишки хвалеха бога. Тържествените гласове на органа се лееха като шумна молитва, понякога откъм олтара се разнасяше пеене или се обаждаха звънчетата, понякога загърмяваше дебелият глас на органиста и пак наставаха дълги, сякаш онемели от жегата мигове и пушекът от кадилницата излизаше през разтворената врата на черквата и омотаваше със синкава и благовонна мъгла главите на коленичилите.
Шумът на молитвите звучеше като едва уловимо и сипкаво бръмчене из нажежената тишина на горещото пладне, а на слънцето трептяха пъстри забрадки, клашници и вълненици, та целите гробища изглеждаха като посипани с цветя, покорно наведени в този свещен час пред бога, който сякаш бе скрит в пламналото слънце и в цялата тишина над света…
От време на време само някой изправяше гръб, разгръщаше ръце и въздъхваше дълбоко или нейде дете се разплакваше, или пък конско цвилене се разнасяше откъм колите.
Дори просяците утихнаха; тук-там само някой се сепваше в полудрямката си, запяваше по-силно «Радвай се, Богородице!» и заскимтяваше за милостиня.
А жегата все повече се усилваше и слънцето тъй прежуряше, че полята и градините се бяха разгорели като огън и сякаш бели пламъци трептяха над тях.
Затишието ставаше все по-сънно, мнозина вече хъркаха здравата, мнозина климаха наколеничили, а някои излизаха да се поразведрят, та час по час нейде скърцаха геранила на кладенци.
Чак по време на шествието, когато черквата се затресе от песни, когато почнаха да изнасят хоругвите, а след тях излезе свещеникът под червения балдахин с дарохранителницата в ръце, съпровождан от самите дворяни, народът се сепна и тръгна с литията.
Камбаните забиха, песента бликна от всички гърла и отекна чак нейде до слънцето, мощна, гръмлива, сърдечна, а шествието заливаше полека белите разпалени стени на черквата като заприщена река. Червеният балдахин плуваше напред, цял в дим от кадилниците, само понякога блясваше златната дарохранителница и мигаха редиците от запалени свещи. Като птици с криле шумяха разперените хоругви над мравуняка от човешки глави, клатеха се окичените с тюл и панделки икони, камбаните радостно биеха, органът гърмеше. А народът пееше увлечено и от все сърце и с всичката си скръбна душа се възнасяше чак някъде към небесата, чак до пресветото слънце.
* * *
А след шествието, когато пак започна служба в черквата и органът пак загърмя трогателно, на гробищата настана предишната тишина, но сега вече никой не дремеше, молитвените шепоти се усилиха, въздишките станаха по-гласни, просяците вече подрънваха паничките си, а тук-там почнаха и да си приказват тихичко.
Дворяните наизлязоха из черква и напразно търсеха сянка да седнат; най-после Ямброжи разпъди селяните изпод едно дърво и наслага столове; дворяните насядаха и поведоха разговор помежду си.
Беше и дворянинът от Воля, но той не седна, ами постоянно се въртеше из гробищата и щом зърнеше някой познат липченец, спираше се и приятелски го заприказваше. Забеляза той и Ханка и веднага си проправи път към нея.
— Човека ти върна ли се вече?
— Ами още не е!
— Ти навярно си ходила при него?
— То се знае, веднага след погребението на свекър ми отидох, ама ми казаха в управлението, че след една неделя ще го пуснат, то се пада в сряда.
— Ами с гаранцията? Ще я внесеш ли?
— Рохо се грижи за това — рече предпазливо тя.
— Ако нямаш пари, аз ще поръчителствувам за Антек.
— Господ да ти заплати! — Тя се наведе до краката му. — Рохо може да я нареди някак, а ако не успее, трябва да се подири нещо друго.
— Не забравяй, че ако стане нужда, ще поръчителствувам за него.
И тръгна по-нататък към Ягуша, която беше заедно с майка си наблизо до стената, увлечена в молитвите си, а той, като не намери съответна дума, усмихна й се само и се върна при своите.
Тя го изпроводи с очи и изгледа внимателно дворянките, които бяха тъй пременени, че да се захласнеш, а такива белички в лицата и такива тънки в снагите… божичко! А пък миришеха на хубаво като от кадилница.
Те ем правеха хлад с нещо като разперена опашка на пуяк. Неколцина млади дворяни ги гледаха в очите и така се смееха за нещо, че на селяните се видя грозно.
Изведнъж нейде към края на селото затрополяха силно коли и облаци плах се вдигнаха над дърветата.
— Някои закъснели — пошепна Петрек на Ханка.
— Идат, когато всичко се свърши — подметна някой.
А други се навеждаха през оградата и любопитно оглеждаха по пътищата покрай вира.
След малко, всред крясъци и лай се показа цяла върволица от грамадни, покрити с бели чергила каруци.
— Немците са! Немците от Подлесието! — викна някой.
Истина беше.
Бяха десетина-двайсет каруци, запрегнати с яки коне; под платнищените кочии се виждаше различна покъщнина, из нея бяха насядали жени и деца, а рижи, охранени немци, захапали лули, вървяха пеши. Едри кучета тичаха отстрани, зъбеха се и лаеха понякога липченските, които дружно ги подгонваха.
Народът се спусна да ги гледа, а мнозина прескочиха оградата, за да видят по-отблизо.
Немците караха полека, като едвам си проправяха път през навалицата от коли и коне, но никой не свали каскета си дори пред черквата, нито поздрави някого. Само очите им горяха и брадите им трепереха като че ли от яд. Те изглеждаха народа надменно като някои разбойници.
— Шалварановци такива!
— Кобилски синове!
— Свински подопашници!
— Кучешко потекло!
Посипаха се прозвища като камъни.
— Е-е, кой излезе отгоре бре, немци? — викна по тях Матеуш.
— Кой кого победи?
— Страх ви е от селския пестник, а?
— Я почакайте! Днеска е събор, да се повеселим малко в кръчмата.
Те нищо не отговаряха, само шибаха конете и много бързаха.
— По-полека бе, шалварановци, панталоните ще си изпогубите.
Един от младежите замери с камък подире им, па и други почнаха да къртят тухли, за да го последват, но намериха се хора, та овреме ги задържаха.
— Оставете ги на мира, момчета, да се махне тая напаст оттука.
— Чума да ви измори, кучета протестантски.
А една от жените протегна пестници към тях и им викна:
— Дано до едни да пукнете като бесни кучета…
Най-после отминаха и се изгубиха на тополовия път, само от сенките и вдигнатия прах се носеха все по-слаби полайвания и тропот на каруци.
Такава радост обзе тогава липчени, че на никой не беше вече до молитви и все повече се струпваха около дворянина. А той, доволен много от това, заприказваше весело с този-онзи, черпеше с енфие и най-сетне каза похвално:
— Здраво ги подпушихте. Целия рояк се вдигна.
— Защото им смърдяха нашите кожуси — засмя се някой, а Гжеля, братът на кмета, рече уж загрижено:
— Не е за съседи на селяндури такъв деликатен народ, веднъж да го халосаш по главата, и се търкулва наземи…
— Някой бил ли се е с тях? — попита любопитно дворянинът.
— И още как! Нали Матеуш само бе барнал едного, че не му отговорил на поздрава «Да бъде похвален», а той веднага се обрял с кръв и по чудо не умрял.
— Много мек народ, наглед като дъбе, ама мушнеш ли го с пестница, все едно, че възглавница си ударил — обясняваше тихо Матеуш.
— Не им провървяло в Подлесието, казват, че кравите им измрели.
— Истина, не караха нито една със себе си.
— Кобус би могъл да каже! — изпусна се един от момците, но Клемб му викна остро:
— Ти си щур като овен! Измряха от говежда болест, така да знаеш…
Потръпнаха от тайно злорадство, но никой вече зъб не обели. Ковачът се приближи и рече:
— На господин дворянина трябва да благодарите, че се махнаха немците.
— Защото предпочитам на свои да продавам, па ако ще и на половина цена по-долу — уверяваше той разпалено, като разправяше надълго и нашироко как неговите деди и прадеди винаги са били наедно със селяните, винаги с тях са вървели…
При тия думи Шикора се усмихна и рече тихичко:
— А бе то стария дворянин заповяда такива тояги да изпишат на гърба ми, та още ги помня.
Но дворянинът си направи оглушки и тъкмо тогава разправяше колко труд положил само и само да се отърве от немците; разбира се, че селяните го слушаха и политично потвърждаваха думите му, но не забравяха в душите си ония негови добрини, от които си бяха тежко изпатили.
— Благодетел, не можеш го позна какво ти мисли — мърмореше Шикора, та Клемб го дори бутна да престане.
И така си приказваха един на друг, докато едно попче в бяла одежда се запромушва към тях с табла в ръка.
— Я, струва ми се, че това е Яшо органистовия — извика някой.
Наистина бе Яшо, но облечен като свещеник, и събираше дискос за черквата. Той се поздравяваше с всички и събираше хубави волни пожертвования, защото го познаваха и нямаше как да не дадат, та всеки развързваше възелчето и пущаше някой грош, а честичко и злотувка някоя зазвъняваше между медните монети; дворянинът пусна рубла, а дворянките дадоха сребърни пари. Изпотен, почервенял от умора и твърде радостен, Яшо събираше неуморно по целите гробища, като не пропущаше никого и никому не жалеше добрата си дума, а като се натъкна на Ханка, тъй учтиво я поздрави, че тя сложи цели четирийсет гроша. Като се спря при Ягуша и дрънна дискоса, тя вдигна очи и сякаш се вдърви от почуда. И той се пообърка, каза нещо и бързо отмина.
Тя дори забрави да спусне нещо в дискоса, а само гледаше ли, гледаше след него, защото й се стори също като онзи светия, дето е изписан в страничния олтар, такъв млад, строен и хубав. Като че ли я урочаса с огнения си поглед, та напразно триеше очите си тя и току се кръстеше. Нищо не помогна.
— Син на органист, па как хубаво се е докарал.
— И майка му се надува като пуяк.
— От Великден вече е в училището за свещеници.
— Свещеника е изискал да го пуснат да му помага на събора.
— Баща му е скръндза и кожодер, ама за него не жали парите.
— То се знае, малка чест ли ще е, когато стане свещеник?
— И ползичка ще пада.
Така шепнеха наоколо, но Ягуша нищо не слушаше, а го следеше с поглед, където и да мръднеше.
Скоро се свърши и службата, само дето свещеникът съобщаваше от амвона за станали годежи и напомняше за нередности, но народът вече започна да излиза, просяците надигаха страдалчески гласове и хорово провличаха и скимтяха просяшките си песни.
И Ханка си тръгна към изхода, когато Балцерековица си проправи път до нея с голямата новина.
— Знаеш ли — бъбреше тя задъхана, — свещеника вече каза от амвона за годежа на Настуша с Шимек Доминиковичиния.
— Ами Доминиковица какво ще каже сега?
— Какво ли, ще стане тя една… ще се хванат за косите майка и син…
— Нищо не ще може да му стори, Шимек си има право, па е и на години вече.
— Харничко, харничко пъкло ще настане у тях — обади се Ягустинка.
— Не са малко свадите и без това, стигат тия грехове! — въздъхна Ханка.
— Чу ли вече за кмета? — заприказва Плошковица като тътреше покрай нея угоения си корем и тлъстото и червено лице.
— Толкова грижи около погребението се струпаха на главата ми и все нови ядове, та не знам какво става по хората.
— Старшията казал на човека ми, че много нещо липсвало от касата на селото. Кмета тича сега по селото и се увива около тоя-оня за заем, баре малко да събере, че всеки ден чакал да дойде ревизор…
— Още свекър ми казваше, че такъв край го чака него.
— Гордееше се, надуваше се, все той да е начело, ама сега ще плаща за това си големство!
— Ами могат и имота му да вземат!
— Могат, защо да не могат, па ако не стигне, ще си го и излежи в затвора — дъдреше Ягустинка. — Поживя си кучето, сега нека му излиза из носа.
— Чудно ми беше, че дори на погребението не се мярна.
— Потрябвал му е Борина, когато с вдовицата му е завързал приятелство.
Млъкнаха, защото току пред тях се яви Ягуша, повела майка си; майка й вървеше прегърбена и с още вързани очи, но Ягустинка не изпусна случая.
— Ами кога ще е сватбата на Шимек? Никой се и не надяваше, че свещеника ще обади от амвона за тоя годеж! Разбира се, мъчно е да се забранява на момчето, щом вече му е омръзнало женско къщуване. Настуша ще го отмени сега… — говореше тя с присмех.
Доминиковица изведнъж се изправи и рече твърдо:
— Води ме, Ягушо, води ме по-бързо, че ще ме изяде тая кучка!
И тръгна бързо, като че ли бягаше, а Плошковица се засмя тихичко:
— Уж сляпа, па хубаво видя…
— Сляпа е, ама все още може да докопа чорлите на Шимек.
— Пази, боже, да не докопа и нещо друго…
Ягустинка вече не отговори, при това настъпи и блъсканица при вратата на черковния двор, та Ханка се изгуби и остана нейде след всички, но дори беше доволна от това, защото й бяха омръзнали тия неприлични заяждания, и захвана да раздава по два гроша на просяците, без да пропусне никого, а на оня слепия с кучето пусна цяло десетаче и рече:
— Ела, дядо, у нас да обядваш! У Боринови!
Просякът вдигна глава и облещи слепите си очи.
— Антековица, чини ми се! Бог да те възнагради! Ще дойда, може ли, ще дойда.
Вън от портата бе малко по-празно, но и там имаше просяци, наредени в два реда, та образуваха цяла улица и викаха по най-различни начини. На самия край бе коленичил някакъв млад просяк със зелена козирка над очите. Той свиреше с цигулка и пееше песни за царе и стари времена, та при него се бяха спрели цяла група и често-често хвърчеше по някой грош към шапката му.
Ханка се спря край гробищата, оглеждаше се за Южка и най-неочаквано съзря баща си.
Той седеше в редицата между просяците и протягаше плачливо ръка за милостиня.
Като че ли някой я с нож прониза; помисли си да не й се е сторило така, та разтърка веднъж-дваж очи; но той, той беше!…
«Тате при просяците! Господи!» Огън я обзе от срам.
Тя надвеси повече кърпата над очи и се приближи до него изотзад, откъм колите, до които той бе седнал.
— Тате, какво правиш пък ти, а? — простена тя, като приклекна зад него, за да се пази от хорските очи.
— Ханушо… ами аз… ами…
— Още сега върви у нас! Господи, какъв срам! Хайде, върви!
— Не ща… Отдавна съм си намислил това… Защо да ви тежа, когато добри хора ще ми помогнат… Ще се помъкна с другите по света… Ще видя свети места… ще понауча нещо ново… Дори и някой грошец ще ви донеса… На` ти тая злотувка, купи някоя играчка за Петрушек… купи му…
Тя го хвана здраво за яката и почти го измъкна между колите.
— Още сега да вървиш у дома. Не те е срам!
— Пусни ме, ще се разсърдя!
— Скоро да хвърлиш тая торбичка, докато не е видял някой!
— Каквото си ща, това ще правя, така ами… защо да ме е срам?… Кому глада е кръстница, нему торбата е майка. — И той се откъсна от нея, мушна се между колите и конете и изчезна някъде.
Не бе възможно нито да го търси, нито да го намери в голямата навалица, на площада пред черквата.
Слънцето припичаше, та чак лъщеше кожата на човека, прах задушваше гърдите, а народът, въпреки че беше изморен и нажежен до последна жилчица, се движеше весело и вреше като в някой кипнал котел.
Латерната свиреше и се чуваше по цялото село; просяците провличаха по своему, деца свиреха с глинени петленца, кучета лаеха, коне се хапеха и пръхтяха, тъй като днес мухите особено много досаждаха; всеки приказваше, привикваше познатите си, отиваше при тях и се натискаше към сергиите, при които гъмжеше като в кошер и се чуваха тънки гласове на девойки.
Палатките с труфила чак се люлееха от навалицата на жените. Не по-малка блъсканица бе и дето продаваха колбаси, които висяха на пръти като дебели въжета. По-нататък бяха натрупани камари от хляб и симидчета. Някъде евреин викаше с шекерчета, на друго място изпод платнищените покриви се развяваха панделки и най-разнообразни върви маниста. И навред страшна блъсканица, бърканица и крясъци като в някоя хавра.
Мина доста време, докато народът взе да се по успокоява и да утихва; едни отиваха към кръчмата, други се стягаха да си вървят, а трети, изморени от жегата и от стоене на крака, се разполагаха под сянката на колите, било край вира, било на дворищата или градините, за да си похапнат и отпочинат.
Нажеженото пладне вече тъй пареше, че едвам можеше да се диша и никому не се искаше да приказва, нито дори да се движи, като и на премалелите в жаравата дървета, а понеже и из селото насядаха да обядват, току-речи, всичко се успокои. Само деца вдигаха тук-там врява и коне се дърпаха при колите.
А в попския дом свещеникът гощаваше гостите си свещеници и дворяните, през разтворените прозорци се виждаха глави, чуваха се разговори, разнасяше се звънтене на чаши и чинии, смехове и такива миризми, че мнозина преглъщаха слюнките си от тях.
Ямброжи, пременен празнично и с медали на гърдите, се въртеше постоянно в отвода и често изтичваше с вик пред къщи:
— Ще се махнеш ли, бре песоглавецо! Или ще те наложа с патерицата, та ще ме запомниш.
Но не можеше да разпъди пакостниците, които като врабци наобикаляха стобора, а по-смелите дори минаваха и под прозорците, та току ги заплашваше с дългия чибук на свещеника и кълнеше.
В това време дойде Ханка и застана при портичката.
— Търсиш ли някого? — попита той и закривуца към нея.
— Тате не си ли видял някъде?
— Билица ли? Такава жега е, че бог да те пази. Сигурно спи някъде под сенките… Брей, ячка е тоягата! — викна той пак и подгони едно момче.
А Ханка твърде загрижена тръгна направо към дома си и разправи всичко на сестра си, която бе дошла на обед.
— Ех, няма да му падне короната от главата, че е тръгнал с просяците, а пак на нас, че ще ни е по-леко, по-леко ще ни е. Такива не умират по пътищата.
— Господи, какъв срам, родния ми баща на просия! Ами Антек какво ще каже? Сега вече ще ни емнат хората на вили и мотовили и ще кажат, че сме го изпъдили по просия.
— Да лаят каквото щат. Всеки може да дрънка за другите, ама да ти помогне — никой.
— Няма да позволя тате да тръгне просяк.
— Тогава вземи го у дома си и го храни, щом се боиш да не ти падне честта.
— Ще го взема! Толко ли ти се свиди за лъжичката чорба, дето ще му даваш! Ето, сега вече разбирам, че ти си го накарала да проси.
— А у мене да не прелива? На децата от залъка ли да взема, та да го храня?
— Ти трябва да го гледаш, не помниш ли?
— Като нямам, из корема си ли да го изкарам?
— Изкарай и дай, баща ти е! Колко пъти ми се е оплаквал, че го мъчиш от глад и за свинете повече се грижиш, отколкото за него.
— Истина ти е казал: баща си мъча с глад, а пък аз ям и пия като някоя дворянка. Тъй съм се охранила, че вече фустата ми пада от кълките и едвам влача крака. Живеем само на една вересия.
— Стига си дрънкала, би помислил някой, че е истина.
— Така е. Да не беше Янкел, и за картофи със солчица щяхме да поглеждаме. Така си е, сития на гладния вяра не лови! — приказваше Веронка полуразплакана и все по-жално. В това време се намъкна в двора просякът с кучето.
— Седни пред къщи! — обърна се Ханка към него, като шеташе около обеда.
Той седна на пейката, остави настрана патериците си, пусна кучето на свобода и душеше с носището си да разбере дали вече ядат и на коя страна.
Те тъкмо бяха насядали да обядват под дърветата. Ханка беше насипала в паници ястието, та мирисът му нашироко се разнесе.
— Булгур със сланина, хубаво е. Да ви е наздраве — мърмореше просякът, като поемаше миризмата и се облизваше лакомо.
Хранеха се бавно и духаха всяка лъжица от гозбата. Лапа се въртеше с тихо скимтене около тях, а кучето на просяка дишаше зяпнало, с изплезен език до стената, защото беше страшна жега, сенките дори не можеха да спасят човека и чудно как всичко не се разтопи. В тази разгряна и сънна тишина само лъжиците стъргучеха и от време на време ластовица зачуруликваше нейде под стряхата.
— Да може тъй малко квасено млекце да се поразхлади човек! — въздъхна просякът.
— Сега, сега ще ти донеса! — успокои го Южка.
— Много ли си изпроси днеска? — запита го Петрек, като посягаше сънено с лъжицата.
— Смили се над нас грешниците, господи, и забрави обидите на просяците! Къде ти много? Кой как види просяк, или в небето се загледа, или пък от петдесет крачки се отбива. Други пък ще ти пусне някой грошец, а иска десетаче да му върнеш! Отглади ще си умре човек.
— За всички е тежка тая година пред ново жито — прошепна Веронка.
— Истина, ама за водка всеки намира.
Южка пъхна паницата в ръката му и той усилено заяде.
— Приказваха си на гробищата — заговори отново, — че Липци ще се погоди днеска е дворянина, истина ли?
— Ако получат, което им се полага, може и да се погодят — рече Ханка.
— А немците си заминаха вече, знаете ли? — обади се буйно Витек.
— Мор да ги измори! — изохка просякът и раздруса пестници.
— И на тебе ли направиха нещо лошо?
— Отбих се снощи у тях, а те насъскаха кучетата си въз мене. Еретици проклети, кучешко потекло! Сигурно са ги натиснали липчени, та затова са избягали! Кожата им бих одрал на такива — казваше просякът и сладко кусаше из паницата, па като свърши, нахрани и кучето и се накани да стане от пейката.
— Жътварско време, та бързаш за работа — обади се насмешливо Петрек.
— Бързам; лани бяхме шестима на събора, а сега четирийсет и пет души деряха гърла, проглушиха ушите на хората.
— Па ела да спиш нощеска — покани го Южка.
— Господ здраве да ти дава, че не забравяш сиротия.
— Сирота, хубостника, а едвам повдига шкембето си — присмя се Петрек, като гледаше как се тътре по улицата, дебел като клада, и опипва с тояжката пречките по пътя си.
Не след много опустя и къщата. Едни легнаха да поспят на сянка и вече хъркаха, а другите отидоха на събора.
Зазвъниха и за вечерня. Слънцето се бе вече доста наклонило на запад, жегата като че ли понамаля. Макар че все още мнозина си почиваха край къщите, но все повече хора излизаха на черковния площад при палатките и сергиите.
Южка отиде с момичетата да купува иконички и главно да се нагледа хубавко на всичките ония панделки, маниста и разните други чудесии на събора.
Латерната пак засвири, просяците пак запровличаха жалби и задрънкаха паничките си, разговорите се засилваха полека и изпълваха цялото село, та бръмна като кошер преди роене.
Понеже всеки бе сит и отморен, с готовност се събираше с други и се веселеше с тях, едни си приказваха с приятели, други току пулеха очи във всичко, трети се натискаха, където и останалите; кой бе седнал по на чашка със събеседници, кой отиваше в черквата или заставаше нейде в сянка и си мислеше нещо, но всички бяха обзети от еднаква празнична радост. Па не е и чудно, ами как — всеки си се помоли и повъздиша до насита; нагледаха се на позлати, на свещи, на икони и на други свети неща; от все сърце си отплакаха. Наслушаха се на орган и на песни и като че ли се изкъпаха в този празник, душите си очистиха и укрепиха, видяха толкоз много народ, насъбраха спомени и макар само за този едничък ден забравиха всички грижи!
Па и редно си е, че най-първите стопани или сиромашта, безимотните или най-простите просяци, всички заедно се веселяха и правеха такава шумна и развълнувана навалица край сергиите, че не беше лесно да се доближи човек там. То се знае, че най-високо приказваха жените, като се натискаха една през друга до палатките, колкото поне да се допрат и да се нагледат на тия хубости.
Шимек бе купил на Настуша кехлибари, панделки и червена забрадка. Тя веднага се бе докарала с тях и хванати през кръста, ходеха от сергия на сергия, весели и сякаш пияни от радост.
С тях се движеше Южка, само се пазареше и разглеждаше разните изложени по масите неща и час по час с жална въздишка правеше сметка за нищо и никаква си злотувчица.
Ягуша се тътреше нейде далече от тях и се преструваше, че не забелязва брат си. Тя вървеше сама, странно тъжна и убита. Не я радваха днес нито разветите панделки, нито музиката на латерната, нито навалицата и крясъците. Подбрана от тълпата, тя вървеше с другите и се спираше там, накъдето я тласнеха, без да знае защо е дошла и къде ще иде.
Матеуш се доближи до нея и покорно пошепна:
— Не ме пъди от себе си!
— Ех, кога ли пък съм те пъдила?
— Та веднъж ли! Нима не ме нахока?
— Тежка дума ми каза, та трябваше. Който ме… — и тя изведнъж млъкна.
Яшо полека си проправяше път през навалицата към нея.
— И той на събор! — пошепна Матеуш, като посочи попчето, което се дърпаше със смях да не му целуват ръка.
— Като дворянски син! Какъв се е докарал! А помня добре как доскоро търчеше след кравите.
— Разбира се! Такъв човек крави пасе ли? — възрази тя, неприятно засегната.
— Нали ти казвам. Помня как веднъж органиста го напердаши, че изпуснал кравите в Причековия овес, па заспал нейде под една круша.
Ягуша отмина и макар нерешително, си проправяше път към него. Той й се усмихна, но понеже всички го гледаха като писано яйце, накупи иконки от една сергия и почна да ги раздава на момичетата и на други, които пожелаеха.
Тя застана пред него като вкопана и го загледа е пламналите си очи, а на червените й устни цъфна кротка, светла, сладичка като мед усмивка.
— На` ти, Ягушо, защитница — рече той, като й подаде иконка. Ръцете им се срещнаха и се разминаха като опарени.
Тя трепна и не посмя да отвори уста. Той каза още нещо, но тя като че ли потъна в очите му и почти нищо не можа да разбере.
Навалицата ги раздели, та тя скъта иконката в пазвата си и дълго гледа след него из народа. Никъде го нямаше вече. Той отиде в черквата, защото камбаните биха вечерня, но беше постоянно пред погледа й.
— Като някой светец изглежда! — пошепна неволно тя.
— Затова и момите си изгледаха очите по него. Глупачки, не е той за тяхната уста лъжица.
Ягна бързо се озърна. До нея стоеше Матеуш.
Тя промърмори нещо и искаше да се откачи от него, но той неотстъпно вървеше до нея и след дълго мислене я попита:
— Ягушо, а майка ти какво рече за годежа на Шимек?
— Какво ли? Щом иска да се жени, нека се жени, воля му.
— Ще му даде ли, каквото му се пада от имота?
— Отде да знам аз! Не ми е казвала. Да попита нея.
Шимек и Настуша се приближиха до тях, намери се отнейде и Йенджих, та се събраха цяла група и пръв започна Шимек:
— Ягушо, не дръж страната на мама, когато иска да ми пречи.
— Разбира се, че съм с тебе. Но ти си се променил оттогава, я виж… Съвсем друг си станал! — чудеше се тя, защото той бе застанал пред нея много издокаран, изправен, хубаво избръснат, накривил шапка и с бял като мляко клашник.
— Защото се изскубнах от майчиното си опекунство.
— И сега по-добре ли ти е на свобода? — присмя се тя на надменността му.
— Пусни птичето на свобода, па ще видиш! Чу ли как свещеника съобщи за годежа?
— Ами сватбата кога ще е?
Настуша галено се гушна в него и го прехвана през кръста.
— След три недели, пред жътва — пошепна тя изчервена.
— Ако ще в кръчмата ще я направя, но на мама няма да се моля.
— А имаш ли къде да заведеш невестата?
— Имам я! Ще се настаня в другата половина на къщата. Няма да търся чужда къща в селото. Тя само да ми даде моя дял от нивите, ще си се наредя аз! — хвалеше се от сърце той.
— И аз, Ягушо, ще му помогна, във всичко ще му помогна — потвърждаваше Йенджих.
— Пък и ние не изпращаме Настуша току-тъй без нищо. Хиляда злоти суха пара ще получи — рече Матеуш.
Ковачът го дръпна настрана, пошепна му нещо и бързо се отдалечи.
Поприказваха си още това-онова, особено Шимек бленуваше как ще стане стопанин, как ще си прикупи още имот, как ще се залови за земята и скоро ще го видят какъв е той, та Настуша чак с учудване го поглеждаше. Йенджих потвърждаваше, но Ягуша рееше поглед по народа и слушаше разсеяно. Все едно й беше.
— Ягушо, ела после в кръчмата, ще има музика — помоли я Матеуш.
— И кръчмата не може да ме развесели мене — рече тя тъжно.
Той я погледна в замъглените очи, нахлупи каскета на главата си и се затича, като разбута народа. Пред дома на свещеника срещна Тереска.
— Къде се развяваш? — заприказва го тя.
— В кръчмата! Ковача събира хората на съвещание.
— Да дойда с тебе.
— Не те пъдя, има място. Гледай само да не те вземат хората пак на езиците, че все по мене се мъкнеш.
— И без това са ме взели, та ме носят като кучета умряла овца.
— Ами защо им позволяваш? — Той беше ядосан и неспокоен.
— Защо? Не знаеш ли защо? — заоплаква се тихичко тя.
Той се впусна напред и тя едвам го догонваше.
— Ревеш вече като теле! — изтърси той, като се обърна внезапно.
— Не, не… напраших си окото.
— Видя ли плач, като че с нож ме промушва някой!
Той тръгна до нея и й рече някак особено сърдечно:
— На` ти някой грош, купи си нещо от събора, после ела в кръчмата, ще си потанцуваме.
Тя го погледна с такива очи, които като че ли коленичеха пред него от благодарност.
— Защо ми са пари, ти си тъй добър, тъй… — прошепна тя с пламнало лице.
— Ела довечера, по-рано не ще имам време.
Той се обърна да я види пак от прага на кръчмата, усмихна се и влезе.
Там беше нетърпима блъсканица и жега. В голямото помещение се бе натъпкал много и всякакъв народ, който се черпеше и разговаряше, а в малката стая се бяха събрали по-младите липчени начело с ковача и кметовия брат Гжеля. Дойдоха и някои стопани като Плошка, помощника, Клемб, Адам, чичовия син на Боринови, вмъкна се дори и Кобус, макар че никой не беше го канил.
Тъкмо когато влезе Матеуш, Гжеля разправяше разпалено и пишеше нещо с тебешир по масата.
Беше думата за спогодбата с дворянина, който обещаваше за една морга гора да им даде по четири морги ниви и още по толкова друга земя на изплащане; искаше дори да им даде на вяра и дървен материал за къщи.
Гжеля излагаше всичко подробно и бележеше с тебешира как щяха да си поделят земята и по колко ще се падне на всеки.
— Помислете хубаво за това, което ви казвам! — рече той. — Работата е чиста като злато.
— Обещалка залъгалка, а глупавите се радват! — измърмори Плошка.
— Чиста истина, никаква обещалка! Всичко ще ни подпише при нотариуса. Само да разберете добре! Толкова земя е това, че по цяло ново стопанство на всеки от село ще се падне. Помислете си…
Ковачът повтори още веднъж каквото му бе поръчал дворянинът.
Изслушаха го внимателно и никой не се обади. Само гледаха белите черти по масата и дълбоко размисляха за всичко.
— Истина, истина е като злато, ама дали ще се съгласи комисаря? — обади се най-напред помощникът, като се чешеше загрижено по чорлавата глава.
— Длъжен е! Щом народа реши, не се пита за позволение от властта! Искаме ли ние, и той е длъжен! — извика силно Гжеля.
— Длъжен-недлъжен, ти много не си дери гърлото. Я виж дали старшията не души нейде покрай стената?
— Току-що го видях пред тезгяха! — обясни Матеуш.
— Ами дворянина за кога обещал да ни подпише? — попита един.
— Той каза, че дори още утре може да стори това. Само ние да се съгласим, и веднага ще подпише, а след това ще дойде мерач да размери кому колко.
— Значи, като мине жътва, ще може да се вземе тая земя.
— И насен да се обработи хубаво.
— Ах, господи, тогава ще падне работа!
Тъй си приказваха те весело, един през друг. Всички бяха обзети от радост, очите им излъчваха сила, гордост изправяше гърбовете и ръцете им сами се протягаха да вземат тази възмечтана земя.
Не един вече тананикаше от удоволствие и подвикваше на евреина за водка, не един бърбореше наизуст за дяловете и всеки бленуваше за новите стопанства, богатства и радости. Бръщолевеха като пияни и се смееха, удряха с пестници по масите и притупваха разпалено с крака.
— Тогава вече ще дойде празник в Липци!
— Хей, и какви забави, какви музики ще стават тогава!
— И сватбици през сирница множко ще станат.
— Момите в село ще се свършат.
— Ще си прикупим гражданки, не сме ли достойни за такива?!
— Ех, майката, жребци, жребци ще впрягам тогава!
— Я тихо бе — викна старият Плошка, като удари с пестница по масата, — разкрещели сте се като евреи в събота! Исках да кажа само дали в това обещание на дворянина няма някаква подмамка? Разбирате ли, а?
Всички притихнаха, сякаш някой със студена вода ги поля. Едва след малко се обади помощникът:
— И аз не мога да разбера защо е такъв щедър.
— Разбира се, че ще има някаква въдица тука, ами как можеш да дадеш толко земя почти даром — продължи някой от старите.
При тия думи Гжеля скочи и извика:
— Ще ви кажа, че сте глупави като овце!
И пак почна да разправя и да тълкува пламенно, та се изпоти като мишка; ковачът също усилено разправяше и обясняваше всекиму поотделно. Но старият Плошка не се поддаде. Той само клатеше глава и тъй хапливо се подсмиваше, че Гжеля подскочи с пестници към него, като едвам задържаше яда си.
— Кажи тогава кое е правото, щом смяташ нашето за лъжа!
— Ще кажа! Познавам аз, познавам добре това кучешко племе и ви казвам: не вярвайте на дворянина, дорде не видите черно на бяло. Те всякога на наш гръб са се охранвали, та и сега искат да ядат от нас!
— Тъй смяташ ти, добре, тогава недей се съгласява, но и на другите недей пречи! — викна Клемб.
— Ти ходи в гората с тях, та и сега държиш тяхната страна!
— Ходих и ако потрябва, пак ще ида! А държа, не за тях, ами за сговора, за правдината и за цялото село. Защото само щурия не вижда в това ползата за цяло Липци. Само щурия не взима, когато му дават.
— Вие всички сте щури, защото за бълхата цял юрган искате да изгорите. Глупаци! Щом дворянина сам дава толко, може и повече да даде.
И те се запрепираха все по-разпалено, а понеже и другите поддържаха Клемб, стана такъв шум, та чак Янкел дотърча и сложи голяма бутилка водка на масата.
— Мирно, мирно, стопани! Сговор да бъде! Дано Подлесието стане Ново Липци! Дано всеки стане господар! — викаше той и пущаше в ход чашата.
Не ще и дума, че взеха да пият и по-спокойно да се разправят, защото вече всички бяха склонили към сговор освен стария Плошка.
Ковачът, който навярно имаше тлъста облага от това, приказваше най-високо, хвалеше почтеността на дворянина и час по час поръчваше за цялата компания ту водка, ту бира, ту дори арак с мастика.
Тъй хубаво се забавляваха, че мнозина вече бяха накървавили пиянски очи и едвам фъфлеха, а Кобус, който през всичкото време уста не бе отворил, изведнъж задърпа хората за яките и завика:
— Ами безимотните? Да не сме ние на гроб камък? И на нас се пада земя! Няма да допуснем да се съгласите! Справедливост трябва да има! Как така, един едва да носи угоеното си шкембе, а друг да умира отглади! Земята трябва да бъде по равно на всички! Дворяни, синковците недни! На някои се лъскат голите задници, ама вирят нос, като че ли все кихат! Келчовци смахнати! — кряскаше той все по-високо и тъй непристойно ругаеше всички, та не изтраяха и го изхвърлиха из вратата, а той продължи да псува и заплашва пред кръчмата.
Не след много дружината взе да се разотива по домовете, само по-лакомите за веселба останаха в кръчмата, дето вече подрънваше музиката.
Тъкмо тогава и вечер наставаше, слънцето залезе зад горите и цялото небе се покри със зари, та върховете на житата и овошките сякаш се къпеха в червенина и злато. Влажен и гальовен вятър повяваше, жабите закрякаха, обаждаха се и пъдпъдъците, а песента на щурците се разнасяше по полята като непрестанен шум на зрели класове. От събора вече се разотиваха, тропаха каруци, а тук-там някой хубаво пийнал пееше гръмогласно.
Липци утихна, пред черквата опустя, но пред къщите имаше още много народ, който се наслаждаваше на прохладата и на празничната почивка.
Тих здрач се спущаше над света, полята потъваха в мрак, далнините вече се сливаха в едно с небето, всичко се успокояваше. Сън обземаше полека земята и я поръсваше с топла роса, а из градините тук-там бликаха птичи гласове сякаш във вечерна молитва.
Кравите се връщаха от паша. Час по час се чуваше продължително жално мучене и рогати чела се очертаваха покрай пламналия в кървавите блясъци на залеза вир. Нейде зад воденицата лудееха и вряскаха къпещи се момчета, а из дворищата звъняха момински песнички или се чуваше блеене на овце и гакане на гъски.
Само у Боринови бе тихо и пусто. Ханка отиде с децата у една приятелка, Петрек също се дяна някъде, а Ягуша не се бе вестила още от вечерня. Само Южка залягаше около вечерната работа.
Слепият просяк седеше в пруста, излагаше лицето си на хладния ветрец, шепнеше молитва и се ослушваше внимателно за Витековия щъркел, който се въртеше около него и насочваше дебнешком човката си към краката му.
— Брей… Дано пукнеш, разбойнико недин! Клъвна ме! — мърмореше той, като прибираше под себе си крака, и замахна с голямата си броеница; щъркелът отхвръкна няколко крачки и пак се приближи хитро отстрана с протегнат клюн.
— Чувам те, хубаво те чувам аз! Не ще ме измамиш. Я го виж ти хитреца! — шепнеше старецът, но понеже в двора се раздаде свирене, той се заслуша с наслада в музиката, като се бранеше с броеницата си.
— Южо, кой скрибуца така хубаво?
— Ами Витек! Изучи се от Петрек и сега все си стърже, ушите ти чак да проглуши! Витек, я стига, па тури детелина на кончетата! — кресна му тя.
Цигулката млъкна, а просякът се нещо позамисли и щом Витек дотърча при къщи, рече му твърде добродушно:
— На` ти това десетаче, задето така хубаво свириш.
Момчето страшно се зарадва.
— Ами можеш ли да посвириш и някоя набожна песен, а?
— Само да чуя нещо, и го изсвирвам.
— Ех, всяка лисица хвали опашката си. Ами ей такава песен би ли могъл, а? — И просякът заблея по своему пискливо и проточено.
Но Витек дори и не го дослуша докрай. Той донесе цигулката, седна отстрана и изсвири веднага същото, а след това засече и други, каквито бе слушал в черквата. Той тъй правилно свиреше, че просякът се зачуди.
— Я гледай, та тебе за органист те бива!
— Всичко, всичко бих изсвирил, дори и дворянски песни, па и такива, дето из кръчмите ги пеят — хвалеше се Витек, като сечеше по слух, та чак кокошките закудкудякаха по върлините. В това време дойде Ханка и веднага го изпъди да помага на Южка.
Притъмня напълно, последните зари гаснеха, високото тъмно небе се оросяваше със звезди. Селото вече си лягаше, само откъм кръчмата долитаха проточени провиквания и бръмчивите гласове на музиката.
Ханка седеше пред къщи, кърмеше малкото и приказваше за това-онова с просяка. Той, синецът, лъжеше, та чак дим се вдигаше, но тя не му противоречеше, а продължаваше да си мисли за своето и да се вглежда печално в нощта.
Ягна не се беше върнала, не беше и у майка си, защото още от вечерта отиде по село при момите, но никъде седка я не ловеше. Сякаш някой я теглеше за косата навън, та най-сетне остана само да се скита из селото. Тя дълго гледа в угасналите и трептящи от лекия ветрец води на вира, в разлюлените сенки, в светлините, които падаха от прозорците върху гладката повърхност на водата и умираха неизвестно къде и защо. Идеше й да литне някъде, та затича зад воденицата чак на лъките, където вече се бяха прострели топлите кожуси от бели мъгли, а калугериците се совваха с писък над тях.
Тя слушаше шума на водата, която падаше от ставилото в черното гърло на реката под високите и сякаш заспали елхи, но тоя шум й се стори като някакъв жален вик и пълно със сълзи оплакване.
Избяга оттам и погледна в силно осветените прозорци на воденичаря, откъдето се чуваше силен разговор и дрънкане на чинии.
Блъскаше се от единия край на селото до другия като вода без корито, която напразно търси изход и удря жално в непроходими прегради.
Разяждаше я нещо, което бе трудно и да се изкаже: не бе то нито жал, нито мъка, нито любов, очите й бяха изпълнени със суха жарава, а в сърцето й напираше кипнало, страшно хълцане.
Кой знае защо, се намери при дома на свещеника. Пред пруста някакви коне нетърпеливо тупаха с копита, светеше само в една стая, играеха на карти.
Хубаво се нагледа и тръгна из уличката между Клембовия имот и градината на свещеника. Примъкваше се плахо под живия плет, увисналите клони на вишните закачаха с оросени листенца лицето й. Тя вървеше безволно и не знаеше накъде я води пътят, докато отпреде й се изпречи високата органистова къща.
И четирите й прозореца светеха и бяха отворени.
Тя се притули в сянката до плета и погледна вътре.
Всички органистови седяха под висящата лампа и пиеха чай, а Яшо ходеше по стаята и разправяше нещо.
Ягна чуваше всяка негова дума, всяко скръцване на пода под краката му, непрестанното тракане на часовника, дори тежкото сумтене на органиста.
А Яшо разправяше такива чудни неща, че тя нищо не разбираше.
Гледаше го само, като да бе образ на светия, и гълташе всеки звук на гласа му като най-сладък мед. Той не се спираше, често изчезваше нейде в дъното на стаята и пак изливаше в светлото; понякога се изправяше до прозореца, та тя тревожно се притискаше към плета, за да не я види, но той гледаше само към осеяното със звезди небе или пък казваше нещо весело, та всички се смееха и радост като слънце светваше по лицата им. Най-сетне той седна до майка си, а малките му сестрички се закатериха по коленете му и се увисваха на врата му. Той ги прегръщаше нежно, люлееше ги, гъделичкаше ги, та къщата гърмеше от детински смехове.
Часовникът удари някакъв час и органистката рече, като подстана:
— Те край нямат приказките, а време е ти да си легнеш! Още преди съмнало ще трябва да пътуваш!
— Трябва, мамичко! Боже, колко лесно мина тоя ден! — въздъхна жално той.
Като че ли някой стисна до болка сърцето на Ягуша, та сълзи се поляха по лицето й.
— Ама скоро ще дойде ваканцията! — обади се пак той. — Свещеник-ректора обеща да ме освободи за някое време, ако нашия свещеник му пише.
— Не бой се ти, ще му пише, аз ще го помоля! — рече майката и взе да му постила на канапето, току срещу прозореца. Всички й помагаха, дори и органистът донесе едно големичко гърне и със смях го пъхна под канапето.
Дълго се прощаваха с него, като си отиваха в другата стая, а най-вече майка му, която с плач го притискаше до гърдите си и го целуваше.
— Поспи си, синко, сладко си поспи, детето ми.
— Ще си кажа молитвите и веднага ще си легна, мамичко.
Най-сетне се разделиха.
Ягуша видя как в съседната стая всички ходеха на пръсти, приказваха тихичко, притваряха прозорците и не след дълго цялата къща потъна в тишина, само и само да не пречи на Яшо да спи.
И тя искаше да си тръгне, дори бе подстанала малко, но нещо като че ли я задържа за краката, та не успя да се откъсне от мястото си. Още по-силно притисна гръб към плета, още повече се приведе и остана като омагьосана, втренчила поглед в последния отворен и осветен прозорец.
Яшо прочете нещо в една дебела книга, после коленичи до прозореца, прекръсти се, събра молитвено ръце, вдигна поглед към небето и зашепна трогателно молитвата си.
Беше вече дълбока нощ. Бездънна тишина обгърна света, във висините трептяха звезди, топъл миризлив вятър повяваше откъм полята, понякога само зашушваха листа и птичка някаква запяваше.
А Ягуша не беше вече на себе си: сърцето и като безумно биеше, очите й горяха, горяха и пълните й устни, ръцете й сами се протягаха към него и макар че се гърчеше в себе си, разтърсваше я такъв чуден, неодолим трепет, та неволно се натискаше към плета, и то с такава сила, че един от коловете изпращя.
Яшо подаде глава, поогледа се и пак продължи да се моли.
А с нея ставаше нещо непонятно; такъв огън пълзеше по костите й и я обливаше с врелец, че по чудо не крещеше от тая сладка мъка. Тя забрави къде се намира и едвам дишаше, така се тресеше и пламтеше всичко в нея. Цяла трепереше, като светкавици бушуваха в нея някакви бурни, безумни викове, някакви огнени вихри я понасяха, някакви страшни желания я разпъваха й огъваха… Искаше вече да допълзи там, близо до него, поне да докосне с уста белите му ръце, да коленичи пред него, да гледа отблизо лицето му и да му се моли като на чудотворни икона. Но тя не се мръдна, защото я връхлетя някакъв чуден страх и ужас.
— Божичко, божичко милостиви! — изтръгна се от гърдите й тихо стенание.
Яшо се изправи, наведе се цял през прозореца навън и като че ли вгледан в нея извика:
— Кой е там?
Тя замря за миг, дишането й спря, сърцето й престана да тупти; вкамени се сякаш в някакъв свещен страх, душата й потъна някъде в гърлото и изпълнена с щастлива тревога, тя се вълнуваше в очакване.
Но Яшо само погледна към портата и като не видя нищо, затвори прозореца, съблече се набързо и лампата угасна…
Нощ падна и в нейната душа, но тя стоя още дълго, вгледана в черния и ням прозорец. Хлад я прониза и като че ли поръси с бисерна роса възнесената й душа, понеже всичко, което кипеше в нея от похотливата й кръв, сега угасна и се разля като неизказана благост по жилите й. Осени я тържествена и света тишина като замислянето на цветята пред изгрев и тя изпадна в блажена молитва без думи, в която се преплиташе чудната благост на възхищенията, пресвещената почуда на душата и непонятната радост на пробуждащ се пролетен ден и се преплитаха с едрите зърна на блажени сълзи, сякаш наниз от божия милост и благодарност.

 

III

 

— Ще вървя вече, Ханушо! — молеше Южка, сложила глава на чина.
— Навири опашка като теле и тичай! — смъмра я Ханка, като откъсна очи от молитвената си броеница.
— Ами като ме боли нещо под лъжичката и така ми се вие свят…
— Не ми бъркай, ей сега ще се свърши.
И наистина свещеникът свърши тихата панихида за Борина, която правеха домашните на осмия ден след смъртта му.
Всички най-близки роднини седяха на страничните чинове, само Ягуша и майка й бяха коленичили пред самия олтар; нямаше чужди хора, само Агата шепнеше молитвите си нейде към входа.
Черквата бе тиха, хладна и мрачна, само на средата трептеше грамадна ивица от ярка светлина, защото слънцето нахлуваше през разтворената врата и се разливаше чак до амвона.
Органистовият Михал прислужваше на свещеника и както винаги така раздрънкваше звънчетата, че проглушаваше ушите на човек, подхващаше ектенията и следеше с поглед ластовичките, които сегиз-тогиз се совваха заблудени из черквата и тревожно чуруликаха.
Нейде откъм вира се разнасяха удари на бухалки, врабци цвъртяха извън прозорците, а откъм гробищата час по час някоя разквакала се квачка въвеждаше в притвора на черквата цяло ято разпиукали се пиленца, та Ямброжи току ги гонеше.
Но щом свещеникът свърши, всички тръгнаха към гробищата.
Бяха вече при камбанарията, когато Ямброжи им викна:
— Я почакайте, свещеника иска нещо да ви каже!
Не мина много и свещеникът дотърча задъхан, с молитвеник под мишница и като бършеше лисата си глава, поздрави ги приветливо и рече:
— Исках да ви кажа, мили мои, че по християнски постъпихте, като отслужихте панихида за покойника. Това ще облекчи душата му и ще помогне за вечното му спасение. Казвам ви, ще му помогне!
Той смръкна енфие, кихна хубаво няколко пъти, изтри носа си и попита:
— Навярно днес ще приказвате по делбата, а?
— Ами нали такъв е обичая, та чак на деветини — потвърдиха те.
— Ето на`! Тъкмо за това исках да поговоря с вас! Делете се, но помнете: сговорно и справедливо. Да няма ни свади, ни препирни, че от амвона ще съдя! Покойния в гроба си ще се обърне, ако види, че разкъсвате изграденото с труд от него, като вълци овца кога късат. Да пази бог, ако ощетите сираците! Гжеля е далече, а Южка е още глупава малчуганка. Кому каквото се пада, честно да му се даде до последния грош! Каквото той е наредил с имота, наредил го е, волята му трябва да се изпълни. Може в тоя миг той, сиромаха, да ви гледа там отгоре и да си мисли: «Отхраних ги да станат хора, хубав имот им оставих, та няма сега да седнат да се изядат като кучета при делбата.» Постоянно казвам от амвона: всичко на тоя свят на сговора и съгласието се крепи, с караници още никой нищо не е създал. Нищо, казвам ви, освен грях и божия обида. Па помнете и за черквата. Покойния бе щедър и не жалеше гроша било за осветление, било за служба, било за други нужди, затова и господ му даваше.
Дълго приказва той, та жените чак се разплакаха и от благодарност запрегръщаха коленете му, а Южка дори с рев се хвърли в ръцете му. Той я прегърна до гърдите си, целуна я по главата и й рече благодушно:
— Не реви, не реви, глупаво дете, дядо господ се грижи най-вече за сираците.
— И роден баща няма по-мило да го каже — шепнеше трогната Ханка. И самият свещеник като да бе трогнат, понеже изтри крадешком очите си, почерпи ковача с енфие и побърза да заговори за друго.
— Е, какво, ще стане ли работата с дворянина?
— Ще стане! Отидоха вече днес при него петима…
— Е, слава богу! Безплатно ще отслужа тогава служба за тая спогодба.
— Струва ми се, че селото трябва да заплати една служба с богата трапеза! Ами как, това е като нов имот, и то съвсем без пари!
— Умен си ти, Михале, говорих за тебе на дворянина. Хайде сега сбогом, па не забравяйте: със сговор и справедливо! Михале — викна той след отиващите си, — намини после да видиш моето кабриолетче, десния му ресор нещо се търка о оста…
— От лазновския свещеник се е смачкал така…
Свещеникът не отвърна нищо, а те тръгнаха право към дома си. Ягуша водеше майка си най-наподире, защото тя с мъка се влачеше и час по час си почиваше.
Беше делник и по улиците около вира беше пусто, само деца си играеха тук-там из пясъка и кокошки риеха из разхвърляния по пътя тор. Рано беше още, но слънцето вече здравата припичаше. Добре, че вятър поразхлаждате въздуха. Вееше той буйно, та се люлееха градините, пълни с вече червени вишни, а житата се удряха в оградите като възбунени води.
Къщите бяха отворени, портите вредом зинали, тук-там по плетищата се проветряваха постелки, а всичко живо работеше на полето. Някой още прекарваше късно окосено сено, от което лъхаше силна миризма, а по надвисналите над пътя клони, под които минаваха натоварените коли, увисваха хлъпки сено, прилични на отскубнати еврейски бради.
Те вървяха бавно и си приказваха за делбата.
Някъде откъм нивите, където хората обкопаваха картофи, се носеше песничка и чезнеше неизвестно къде с вятъра, а под воденицата една жена тъй бухаше с пералката, че гърмеше навсякъде. Водата шумно падаше върху долапите на воденицата.
— Сега воденицата няма почивка! — обади се най-напред Магда.
— Пред жътва за воденичаря е същинска жътва.
— По-тежка е тая година пред ново жито, отколкото беше лани. Немотията пищи навсякъде, а пък безимотните просто си гладуват — въздъхна Ханка.
— Козелите и те току гледат само по селото къде нещо по-ячко да смъкнат — подметна ковачът.
— Не думай празни приказки! Борят се, сиромашиите, както могат, вчера Козеловица продаде на органистката патичета, та малко нещо да си помогне…
— Скоро ще опапат и това. Нищо лошо не казвам за тях, но чудно ми е, че перушината на моя паток, дето изчезна при татевото погребение, моя Мачуш я намерил зад техния обор — рече Магда.
— Ами нашите черги кой ги взе тогава? — намеси се Южка.
— Как върви делото им с кмета?
— Бавно върви, ама щом Плошка ги подкрепя, добре ще си изпатят и кмета, и кметицата.
— То и Плошка обича току да си пъха носа в чужди работи.
— Ами как, лови си приятели човека, кметлък му се ще.
Янкел, който теглеше за гривата един спънат кон, им пресече пътя. Конят хвърляше чифте и се опираше с всички сили.
— Турни му пипер под опашката, да видиш как ще скочи като жребец!
— Смейте се вие! Ама аз що си изпатих с тоя кон!
— Натъпчи го със слама, приший му нова опашка и го изкарай на панаира, може би някой ще го купи вместо крава, че за кон не го бива! — пошегува се Михал и изведнъж всички избухнаха в смях, защото конят се изскубна от ръцете на Янкел и без да слуша нито молбите, нито заплахите му, скочи във вира и най-спокойно почна да се къпе.
— Умен, синеца, от цигани трябва да е!
— Сложи му един половяк водка, може би ще излезе! — засмя се органистката, която седеше при вира и пазеше плаващите по края като жълти пискюлчета малки патенца; наежената квачка крякаше по брега.
— Хубави патенца, да не са тия от Козеловица? — попита Ханка.
— От нея са и все току гледат да избягат към вира. Пи, пи, пи! — мамеше ги тя, като им подхвърляше с шепа просо.
Но патичетата плаваха към срещния бряг, та тя отърча след тях.
— По-скоро, жени — подканяше ги ковачът и когато влязоха в къщи и Ханка се зае да приготви закуска, той пак взе да разглежда из стаите, из двора, не забрави дори и картофените ями, та Ханка му рече:
— Разглеждаш, като че ли имаш нещо загубено!
— Котка в торба не купувам!
— Ти по-добре знаеш от мене! — рече тя хапливо, като наливаше кафе в канчетата. — Доминиковице, Ягушо, хайде елате да хапнем! — завика тя към другото отделение, дето се бяха затворили.
Насядаха около лавицата и засърбаха кафето, като си хапваха и хляб.
Всички мълчеха, всекиму беше неудобно да захване пръв, всеки се въздържаше и очакваше другите. И Ханка бе някак чудно въздържана. Наистина, тя постоянно ги приканваше да се хранят, като доливаше всекиму, но почти не спущаше поглед от ковача, който все се въртеше на мястото си, оглеждаше стаята и често храчеше. Ягуша седеше някак мрачна и непрекъснато въздишаше, очите й святкаха като след неотдавнашен плач, а Доминиковица, разкрачена като квачка, й шепнеше нещо на ухото. Само Южка бъбреше, каквото й дойде на устата, и шеташе около пълните с врящи картофи гърнета.
На всички дотегна това мълчание, докато най-сетне ковачът започна:
— Е, как да направим с делбата?
Ханка трепна, изправи се и рече спокойно, види се след като хубаво го беше обмислила:
— Как! Аз само пазя тук имота на мъжа си и нямам право нищо да решавам. Ще се върне Антек и ще се разделите.
— Кога ли ще се върне той, а пък това не може така да остане.
— Ще остане! Щом е могло да седи така, докато свекъра боледуваше, ще може да почака и докато се върне Антек.
— Не е само той, който има право на дял.
— Ала той е най-стария и нему се пада да поеме стопанството след баща си.
— Ех, такова право има, каквото и другите деца.
— Може и ти да вземеш дял, щом дойдете с Антек до съгласие. Няма да се карам пък сега с тебе, тук не се гледа моята воля.
— Ягушо — повиши глас Доминиковица, — я и ти си кажи думата за своето.
— Ех, защо пък, нали добре помнят?…
Ханка страшно почервеня, ритна Лапа, който се беше свил в краката й, и процеди през зъби:
— Как да не помним, добре помним каква пакост ни направи.
— И таз добра! Думата е за шестте морги, дето стария й приписа, а не за щуротии някакви!
— Щом имате припис, никой няма да ви го вземе! — промърмори ядосано Магда, която през всичкото време седеше мълчаливо с детето си на гърди.
— Имаме я, в управлението пред свидетели направен.
— Всички чакат, та и Ягуша може да почака.
— Вярно е, че трябва да почака, ама което си е нейно, веднага ще си го вземе, нали и крава с теле има, и свиня, и гъски…
— Тия неща са общи и ще влязат в делбата — възпротиви се твърдо ковачът.
— В делбата ли? Иска ви се! Което е получила като прид, никой не може да й го вземе! Може да поискате и фустите й, и завивките й да си разделите, а? — надигаше все по-високо глас Доминиковица.
— Аз го рекох на смях, пък ти веднага показа ноктите си…
— Ами, ами… разбирам ви добре аз…
— Пък и защо ли да си дрънкаме само езиците. Право каза ти, Ханке, че трябва да почакаме Антек. Аз бързам за дворянина, че ме чакат там. — Той стана и като съгледа кожуха на тъста си, окачен на пръта в ъгъла, взе да го смъква.
— Тъкмо би станал за мене.
— Не барай го, нека се суши — забраняваше Ханка.
— Ама ботушите ще ми дадеш. Само горнищата им са цели, па и те са кърпени веднъж — обясняваше той и ловко ги смъкваше от пръта.
— Нищо не давам да барнете! Малко нещо ще вземете, па после ще кажат, че половината имот съм разсипала. Най-напред да направят опис. Дори кол от плета не давам да пипнете, докато не дойдат тук властите да опишат всичко!
— Опис нямаше, а завивките на тате изчезнаха някъде…
— Нали ти казах как стана! Веднага след смъртта му ги разпростряхме по плета и през нощта ги откраднал някой. Не можех за всичко да следя.
— Чудно кък така веднага се намери крадец…
— Какво? Да не съм ги взела аз, па сега да лъжа?
— По-тихо, бре жени! Само ще се караме. Остави, Магдушо! Който ги е откраднал, дано го погребат с тях.
— Само пуховия юрган тежеше петнайсетина кила.
— Млъкни ти казвам! — кресна ковачът на жена си и изведе Ханка на двора уж да прегледат прасетата.
Тя тръгна след него, но беше нащрек.
— Исках да ти кажа нещо.
Тя наостри уши и искаше да разбере накъде ще избие.
— Знаеш ли какво? Преди да са направили описа, трябва някоя вечер да докараш у дома две от кравите. Свинката дай у чичови, па и друго, каквото може, попрекарай го у хората… Ще ти кажа къде… Когато дойдат да описват, кажи, че житото отдавна е продадено на Янкел, той няма да откаже да потвърди, ще му се даде за това някоя крина. Жребицата ще вземе воденичаря, ще я пусне да попасе малко в неговите ливади. А от покъщнината може и в картофените ями да поприкриеш нещо, и в житото на нивата. Казвам ти това от най-чисто приятелство! Всички, които имат ум в главата си, така правят. Ти си теглила като вол, та с право ти се пада повече. На мене ще дадеш от него малко нещо, някоя дреболия. И от нищо да не те е страх, във всичко ще ти помагам. Колкото да останете вие на имота, моя грижа ще бъде. Ти само да ме послушаш, където аз кажа дума, да знаеш, че става работата… Самия дворянин ме слуша какво му казвам. Е, какво ще речеш?
— Само това, че своето не давам, ама и за чуждото не съм лакома! — отвърна тя полека и вторачи в него презрителен поглед. Той се завъртя като халосан с тояга по темето, изгледа я и процеди през зъби:
— Нямаше и дума да кажа, че хубаво опипа свекър си…
— Кажи, пък аз ще кажа на Антек да си поприказва с тебе за тоя съвет, дето ми даваш.
Той едвам се въздържа да не изпсува, плюна само и като забърза да си отиде, викна през отворения прозорец в стаята:
— Магде, внимавай за всичко, да не задигнат още нещо крадците.
Ханка го гледаше с подигравателна усмивка.
Той побягна като опарен, но се срещна с кметицата при портата и се заприказва нещо дълго с нея, като размахваше пестници.
Кметицата донесе едно официално писмо.
— За тебе, Ханко, разсилния го донесе от канцеларията.
— Може да е за Антек! — прошепна развълнувано тя, като хвана писмото през престилката си.
— За Гжеля като че ли е. Нашия го няма, отиде до града, а разсилния каза, че в писмото било написано, че Гжеля се поминал, кой го знае…
— Господи, света Богородичке! — викна Южка.
И Магда скочи на крака.
Всички гледаха със страх и ужас хартията и безпомощно я обръщаха в разтрепераните си ръце.
— Ягушо, ти не можеш ли да го прочетеш? — помоли я Ханка.
Всички се изправиха над нея, пълни с тревога, но след дълго сричане Ягна отговори отчаяно:
— Не е написано на наш език и не мога да го разбера.
— Не е писано като за нея! Ама да е друго нещо, по-добре от нея никой не може да го направи — процеди подигравателно кметицата.
— Върви си по пътя и не закачай хората, когато те заобикалят отдалече, за да не им вонееш — измърмори старата.
Но кметицата, като че ли доволна от случая, й изтърси отведнъж:
— Другите можеш да съдиш, а на щерка си защо не забраниш да мами хорските мъже, а?
— Остави сега това, Петровице! — намеси се Ханка, като разбра вече накъде тръгна работата, но кметицата все повече се запалваше.
— Барем веднъж да си издумам, та да ми олекне! Толкова се трових все зарад нея, толкова изстрадах, че докато съм жива, няма да й простя!
— Лай си тогава! Кучето ще ти приглася! — продума старата твърде спокойно, а Ягуша почервеня като рак и макар че гореше от срам, отмъстително упорство обземаше сърцето й, тя все повече вдигаше глава и като че напук, нарочно я пронизваше с подигравателните си очи и юдински присмех се виеше по устните й.
Кметицата отвори уста като порта и разярена до дън душа от погледа й, хокаше и заядливо изброяваше греховете й.
— Лаеш, каквото се сетиш, че си се опила от злина — прекъсна я старата, — но и мъжа ти тежко ще отговаря за Ягушиното злочестие.
— Ами, ще отговаря, че е подмамил невинно дете! Така де, дете, което с всекиго е готово да се засълне зад храстите!
— Затваряй си муцуната, че ако и да съм сляпа, все ще напипам чорлите ти — заплаши я тя и стисна в ръка тояжката си.
— Опитай се! Барни ме, барни ме само! — крещеше кметицата предизвикателно.
— Гледай я ти нея, охранила се с чужда беда и сега току се лепи за хората като репей за кучешка опашка.
— Какво мари, какво съм ти напакостила?
— Когато натикат мъжа ти в дранголника, ще видиш какво!
Кметицата скочи с пестници към нея. Добре, че Ханка успя навреме да я задържи и викна строго и на двете:
— Божичко, жени, та вие обърнахте дома ми на кръчма.
Те веднага млъкнаха и продължаваха само да дишат тежко и да сумтят. На Доминиковица чак сълзи потекоха изпод превръзките на очите й и се изливаха като порой по отслабналото й лице. Тя първа се опомни и като приседна, въздъхна и разпери ръце:
— Господи, бъди милостив към мене грешната!
Кметицата изтърча като побесняла навън, но се върна чак от пътя, пъхна глава през прозореца и завика към Ханка:
— Казвам ти да изгониш тая пачавра от къщата си! Изпъди я, докато е време, да не съжаляваш после! Нито един час да не седи повече под твоя покрив, че пъклената й зараза ще те изяде! Казвам ти, Ханко, пази се! Без милост и без милосърдие да си към нея! Тя само чака да се върне мъжа ти, ще видиш каква ще ти я скрои тя! — и още повече се наведе навътре, като се заканваше с пестници и крещеше с всички сили:
— Почакай ти, проклетнице ниедна, почакай! Няма да умра спокойно, на света изповед няма да отида, докато не дочакам да видя как с тояги ще те изгонят от селото! При курвите да вървиш, кучко проклета! Там, там ти е мястото, свински бълвочо!
И избяга. В стаята стана тихо като в гроб.
Доминиковица чак се тресеше от спотаен плач. Магда люлееше детето на ръце, Ханка замислено се бе загледала в огнището, а Ягуша, макар и още с гордо изражение на лицето си и онази зла усмивка на устните, бе побеляла като платно, понеже последните думи на кметицата я ужилиха в самото сърце. Тя почувствува, като че ли сто ножа изведнъж я пронизаха и от всички рани с все сила заизтича кръвта от сърцето й и оставяше само неизразима мъка, някаква съвсем нечовешка мъка, та й идеше да блъска глава о стената и да вика, колкото й глас държи. Но тя надви себе си, сграбчи майка си за ръкава и рече като в треска:
— Да си вървим, майко! По-скоро да си вървим! Да бягаме!
— Добре! Съвсем вече ослабнах, но ти трябва да се върнеш пак тук и докрай да пазиш своето.
— Не оставам тук! Тъй ми е омразно всичко, че повече не мога да изтрая! Да бях си краката счупила, но тук да не бях влизала!
— Толкова ли лошо ти беше при нас? — пошепна Ханка.
— По-лошо, отколкото на вързано куче, и в пъклото ще да е по-добре.
— Чудно тогава как си изтраяла толкова време, а пък никой не те е връзвал за краката. Могла си да си идеш! Не бой се, няма да ти се кланям и да ти се моля да останеш…
— И ще си ида, а пък вас болест да ви изтръшка, щом сте такива!
— Не кълни, да не ти изтърся в очите всичко, що си ми ти направила!…
— Че всички са викнали против мене, цяло село, всички!…
— Живей честно, никой няма лоша дума да ти каже!
— Мълчи, Ягушо, нали видиш, че Ханка ти нищо не вика. Мълчи де!
— Ами нека и тя залае! Нека! Много ме е грижа от лаенето й! Та какво пък съм направила? Откраднала ли съм? Убила ли съм някого, а?
— И още смееш да питаш какво? — рече учудено Ханка, като се изправи пред нея. — Не ме подпитвай, да не ти кажа нещо!
— Кажи де! Лай де! Все ми е едно! — крещеше все по-разпалена Ягна, злината й ставаше все по-страшна като някой пожар, тя бе готова вече на всичко, дори на най-лошото.
Изведнъж сълзи наляха очите на Ханка, споменът за измените на Антек тъй болно заби нокти в сърцето й, че едвам пробъбли:
— А с мъжа ми какви ги не прави, а? Няма да ти остави господ това така, ще видиш!… Мира му не даваше… тичаше по него като кучка разбесувана… като някоя… — тя се задъха и се унесе в хлипане.
А Ягуша се изправи като нападнат в леговището си вълк, готов вече да се хвърли със зъби върху каквото му попадне, омраза нахлу в главата й, отмъстителност изпъна ноктите й, та чак подскочи в стаята и побесняла до крайност, зашиба със сподавени думи, сякаш плющеше с камшик:
— Аз ли съм тичала след него, аз ли! Лъжеш като циганка! Всички знаят как го пъдех от себе си. Не скимтеше ли той като куче на вратата ми поне обувката си да му покажа! Не ме ли насилваше той! Не ме ли замайваше и пощуряваше, та правеше, каквото си искаше с мене, глупачката! А сега ще ти кажа истината, та да не ти е мъчно. Той така ме обичаше, дето не може да се изкаже повече. А ти си му омръзнала като някой стар мръсен парцал, до гуша му бе дошла, горкия, твоята любов, та се оригваше чак от нея като от гранива сланина, само плюваше, когато си спомнеше за тебе. Беше дори готов да си направи нещо лошо, само и само да не те гледа повече пред очите си. Щом искаш, на` ти самата истина! Па запомни и това, което ще добавя: поискам ли, и краката му да целуваш, ще те отритне и ще полети по мене, ако ще би накрай света! Помисли си това и да не се мериш с мене, разбра ли?
Тя викаше заядливо, със самообладание, без страх и като никога хубава. Дори майка й я слушаше смаяна и изплашена. Ягна се издигаше някак друга, съвсем чужда и в същото време някак страшна, зла и всяваща ужас като мълниеносен облак.
А думите й поразиха до смърт Ханка, шибаха я безмилостно, окървавяваха тялото й, мачкаха го като нищожен червей; тя се заваляше вече като ударено от гръм дърво без сили и без памет. И едвам успя да си поеме дъх с пребледнели устни, строполи се на лавицата и от болка всичко в душата й се разпиляваше на пух и прах, та дори сълзите престанаха да текат по посивялото й като пепел от мъка лице, макар че тежко и бурно ридание късаше гърдите й. Тя гледаше уплашено пред себе си сякаш в неочаквано разтворила се пропаст и трепереше като младичко клонче, което вятърът немилостиво брули…
Ягуша отдавна вече бе млъкнала и отиде с майка си в другото отделение на къщата и Магда си излезе, като не можеше вече да приказва с Ханка, дори Южка изтича след патенцата към вира, а Ханка все седеше на мястото си като премряла птичка, на която са грабнали пиленцата, та не може вече ни да писка, ни да се брани, нито да бяга, само от време на време затупа крилца и жално запиука.
Най-сетне господ се съжали над нея и облекчи измъчената й душа — тя се сепна, падна пред иконите, избухна в сърдечен плач и даде обет да иде на Ченстохова, само и само всичко това, което чу, да не бъде истина!
А към Ягуша дори не изпитваше омраза, само я овладяваше страх пред нея и като слушаше гласа й, кръстеше се, сякаш да отгони дявола от себе си…
Най-сетне се залови за работа. Привикналите й ръце работеха почти сами, тъй като мисълта й беше нейде далече, и не разбра кога изведе децата в градината, разтреби къщата и като насипа гозба в ушатките, каза на Южка да ги отнесе по-скоро на нивата.
И когато остана сама и се поуспокои, взе да размисля и тълкува всяка казана дума. Умна и добра жена беше тя, лесно отхвърли настрана всички оскърбления и прегрешения към нея, но не можа да забрави засегнатата си гордост, та час по час я заливаше огън, сърцето й се свиваше от мъка, а в главата й се въртяха замисли за кърваво отмъщение, докато най-сетне превъзмогна и това и пошепна:
— То се знае, че не мога да се меря по хубост с нея, какво да се прави! Но пък съм му венчило и съм майка на децата му! — тя се изпълни с гордост и самоувереност. — Дори да се помъкне по нея, пак ще се върне! Та няма да се ожени за нея! — утешаваше се горчиво тя и поглеждаше навън.
Стана вече пладне, слънцето увисна над вира, жегата се засили, та земята дори пареше и разпаленият въздух повяваше като из пещ. Хората се вече връщаха от полето, а откъм тополовия път заедно с облаците прах се носеше мучене на каран да пладнува добитък, когато изведнъж Ханка като че ли се стресна от някакво решение. Тя се облегна о стената, помисли още някое време, избърса очите си, мина през отвода, отвори вратата на Ягушиното отделение и рече заповедно и напълно спокойно:
— Още сега да напуснеш къщата ми!
Ягна се вдигна от пейката. Застанаха двете една срещу друга и дълго се измерваха с погледи, докато Ханка поотстъпи малко от прага и повтори с пресипнал глас:
— Още в тоя миг да се махнеш или ще кажа на ратая да те изхвърли… Още в тоя миг! — добави тя решително.
Старата взе да я увещава и да й обяснява, но Ягуша само сви рамене:
— Не приказвай на тая отрепка! Знаем какво иска тя.
И извади от дъното на раклата си някаква хартия.
— Приписа ти трябва на тебе, моргите. Вземи си ги и се наяж с тях! — рече тя надменно и захвърли хартията в лицето й.
— Да ти преседнат, та ако ще да пукнеш от тях!
И без да гледа майчината си съпротива, почна бързо да събира и обвързва багажа си в бохчи и да го изнася към портата.
Ханка се зашемети, като че ли някой я удари между очите, но взе хартията и заговори със заплаха:
— По-скоро, че ще насъскам кучетата по тебе! — Задушаваше я слисване, в ума й не можеше да се побере истина ли е това. «Ами как, цели шест морги ниви, хвърли ги като счупено гърне! Ами как! Трябва да й е хлопнала дъската!» — мислеше си тя, като я следеше с очи.
Ягна не я и поглеждаше, а се зае да снема иконите си от стените, когато дотърча Южка и се развряска:
— Коралите да ми дадеш, мои са си, от мама ми са…
Ягна взе да ги откача от шията си, но неочаквано се спря.
— Не, не ги давам! Мачей ми ги подари и мои са си.
Южка така забръщолеви, че Ханка трябваше да я смъмре да миряса, защото Ягна като че ли оглуша за укорите, изнесе всичкия си багаж и изтича за Йенджих.
Доминиковица вече не се противеше на нищо, но и не отговаряше на приказките на Ханка и на Южкините крясъци. Чак когато натовариха нещата в колата, тя стана, вдигна пестници и рече заплашително:
— Най-лошото да те сполети!
Ханка чак изтръпна, но си направи оглушки и завика:
— Като си дойде Витек с говедата, ще ти докара кравата у дома, а за другото нека някой дойде довечера и него ще забере да ти откара.
Те мълчаливо си отидоха, свиха в пътя и вървяха бавно, като заобикаляха вира по самия бряг и се отразяваха във водата му.
Ханка гледа дълго след тях с някаква особена мъка и тъга, но понеже нямаше време за мислене, тъй като работниците се връщаха вече от полето, тя скри приписа в раклата си, която заключи, затвори и другото отделение на къщата и се зае да приготви обед. Но през всичкото време ходеше като отровена, мълчалива, дори не даваше много ухо на ласкателните думи на Ягустинка.
— Добре направи! Отдавна трябваше да я изпъдиш. Отпуснала му е края като не знам какво, че може ли някой да й стори нещо, нали майка й се е побратимила с попа! Да беше друга, отдавна да я бе проклел от амвона!
— Така си е! — потвърждаваше Ханка и се отдалечаваше, за да не я слуша повече, а когато всички пак се пръснаха по работа, тя поведе Южка и отидоха заедно да плевят лена, че на места кукувичата прежда така гъсто се бе разрасла, та някои лехи отдалече се жълтееха.
Тя се залови бързо да плеви, но въпреки това заплахите на Доминиковица я измъчваха и я изпълваха с голям страх, а главно мисълта какво ще каже за всичко това Антек.
«Като му покажа приписа, ще му мине яда. Глупачка! Шест морги, то е току-речи цял имот!» — мислеше си тя, като поглеждаше по нивите.
— Знаеш ли какво, ами ние съвсем забравихме писмото за Гжеля.
— Вярно бе! Остави работата, Южо, пък аз ще отърча до свещеника, той ще ми прочете писмото.
Тя дори бе доволна, че ще отиде между хората и ще чуе какво се приказва за тях.
Постегна се малко в къщи, извади иззад иконата писмото и отиде с него в дома на свещеника. Не го завари, бил отишъл на нивата при работниците си, които прекопаваха морковите. Тя го съгледа отдалече, стоеше без расо, само по панталони и със сламена капела на главата, но не посмя да иде при него, защото се боеше, че вече знае за станалото и ще я нагълчи пред хората. Затова сви към воденичаря, който тъкмо тогава пущаше с Матеуш на проба стружнята.
— Преди малко жената ми каза как си духнала под опашката на мащехата! Хо-хо, като буболечка изглежда, а има ястребови нокти! — засмя се той и взе да чете писмото, но щом хвърли поглед, и извика: — Лоша новина! Гжеля ваш се удавил! На Великден още! Пишат, че вещите му можете да получите от околийския началник…
— Гжеля умрял! Господи! Такъв млад и здрав! Едва на двайсет и шест години. Щеше вече да си дойде за жътва. Във вода се удавил! Исусе милостиви! — простена тя и закърши ръце, съкрушена от новината.
— Е, добре, добре ви иде за наследството на вас! — обади се на подбив Матеуш. — Остава сега да изпъдите Южка и всичко на вас с ковача ще остане…
— Свърши вече с Тереска, сега за Ягуша ли си се замислил, а? — захлупи го тя, та воденичарят прихна да се смее, а Матеуш се залови внимателно да нагажда нещо около триона.
— Не пада по гърба си, бива си я! — рече след нея воденичарят.
По пътя тя се отби при Магда, която, като чу новината, се разплака и с трогателно хълцане нареждаше през сълзи:
— Воля божия, мили мои. Ех, мъж като дъб, рядко е имало такъв в Липци, о човешка съдбо, о злочеста съдбо! Днес живееш, а утре гниеш! Михал ще отиде за вещите му, защо да пропаднат и те! Сироткия, а така го теглеше към дома!…
— Всичко е в ръката на бога. А пък за него водата винаги е била пагубна. Нали помниш кога се дави във вира, та едвам го спаси тогава Клемб. Види се, писано му е било от нея да си умре!
Поожалиха се една на друга, поплакаха си и се разделиха, че всяка си имаше доста свои всекидневни грижи и залисии, особено Ханка.
А новините мигом се разнесоха по селото, та като се прибираха от къра, хората вече само за това си приказваха; то се знае, че за Гжеля много съжаляваха, но за Ягуша селото се раздели, защото всички жени, особено по-старите, бяха на страната на Ханка и ядовито негодуваха срещу Ягна, за която нерешително се застъпваха мъжете, та някъде достигаше и до караници…
Преди да се мръкне, цялото село зашумя като кошер, жените тичаха една при друга да поразменят по някоя дума; други се превикваха през плетища и градини или пък, докато доеха кравите близо до портите, разговаряха с минувачите. Наставаше приятен здрач, миришеше на хубаво и хладец повяваше, небето бе цялото още в бледната позлата на залеза, от полята се носеха църканията на щурците и гласовете на пъдпъдъците, а из рововете и блатата крякаха сънно жабите. Селото се тресеше от детски врясъци, песнички, мучене на говеда, цвилене, блеене, гакане и тропот на коли, а по пътищата край вира и където и да се срещнеха, жените оживено приказваха за случките през деня или с какви новини ще се върнат мъжете от дворянина.
На връщане от стружнята Матеуш се поослушваше тук-там, но само плюваше, псуваше тихичко и отминаваше разкрякалите се жени. Едва разбрътвилите се пред Плошкови го ядосаха дотолкова, че не можа да се сдържи и рече възбудено:
— Не е имала право да я пъди Ханка, на свой имот си е. За тая история Антековица може хубаво да поседи в дранголника и скъпо да й излезе!
Дебелата и зачервена Плошковица го навика:
— Хората знаят, че Ханка не й спира имота! Но нали всеки ден се надява да се върне Антек, та от друго се е бояла жената! Па и така си е, можеш ли да се опазиш от домашен крадец! Или да се прави, че не вижда, а?
— Е… дрън-дрън ярина! Плещете, каквото ви дойде на езика, ама не че е право, а тъй само от чиста завист!
Като че ли в очите им с клечка бръкна, та всички се нахвърлиха върху него:
— Та за какво пък ще й завидим? За какво? Че е скитница и шаренка, че тичат подире й като кучета, че всеки с готовност би лежал с нея, че срам и грях пред бога пада на цялото село зарад нея, а?
— Може и за това да ви е жал, кой дявол ще ви разбере! Пачаври такива, страх ги е от хубавото. Да беше като Магда кръчмарската и да вършеше, ако ще и най-лошото, ще й простите, но понеже е най-хубава от всички, всяка е готова в капка вода да я удави.
А те му вдигнаха такава врява, че трябваше да избяга.
— Езиците ви дано окапят, клюкарки такива! — кълнеше той и като минаваше покрай Доминиковичини, назърна през отворения прозорец. В стаята светеше. Той не можа да види Ягуша, а не се реши да влезе, поколеба се и свърна към дома си, но след малко срещна Веронка, която отиваше при сестра си.
— Току-що бях у вас. Стахо одяла дърветата и изкопа трапа, може вече да се режат. Кога ще дойдеш?
— Кога ли? Може на свети Никога! Така ми е омръзнало вече селото, че ми иде да прасна оземи всичко и да се запилея, където ми очи видят — развика се ядосано той и избяга.
«Трябва хубаво да го е ужилило нещо, та се е разфучал такъв» — помисли си тя, като свърна към Боринови.
Ханка раздигаше вече вечерята, но веднага я отведе настрана и й разправи всичко, както беше. Веронка нарочно не каза нищо за Ягушината работа и рече само за Гжеля:
— Щом е умрял, и неговата част ще си разделите.
— Истина, още не съм помислила за това.
— А с това, което дворянина ще даде за гората, близо по седем-осем морги на всекиго ще се паднат, вие сте само троица! Боже мой, на богатите и чуждата смърт е от полза — въздъхна тя жално.
— Много ми е притрябвало това богатство! — бранеше се Ханка, но щом се разотидоха да спят, тя почна да смята по своему и скрито да се радва.
А после, като коленичи за молитва, шепнеше с примирение:
— Щом е умрял, такава ще да е била волята на бога. — И тя въздъхна искрено за душата му.
На другия ден към пладне влезе в къщи Ямброжи.
— Къде си ходил? — попита го Ханка, която кладеше огън в огнището.
— У Козелови бях, дете им се страшно зле изгорило. Повика ме Козеловица, ама ковчеже и погребение ще трябва.
— Кое дете?
— Ами по-малкото, дето пролетос го доведе от Варшава. Паднало в казанчето с вряла вода и току-речи се сварило.
— Не върви й нещо с тия подхвърленичета.
— Не върви й. Тя нищо не губи, дават й за погребение! Но за друго дойдох аз при тебе.
Тя вдигна към него неспокоен поглед.
— Знаеш ли, Доминиковица отпътува с Ягуша за съдилището навярно да се оплаква против тебе, че си изпъдила дъщеря й…
— Нека се оплаква, какво ще ми стори!
— Отзарана бяха на изповед и после дълго приказваха със свещеника. Разбира се, не съм подслушвал, а казвам само това, което чух случайно. Така се оплакваха от тебе, че свещеника дори с пестници ти се заканваше.
— Свещеник, а си пъха носа в чуждите работи! — издума тя рязко, но беше така съсипана от тази новина, че ходеше цял ден като замаяна, пълна с тревога и с най-грозни предположения.
На мръкване една кола спря пред портата.
Тя изтича изплашена и разтреперана от къщи, в каруцата беше кметът.
— За Гжеля знаеш ли вече? — захвана той. — Нещастие, какво да прави човек! Но имам и нещо хубаво да ти кажа: днеска или най-късно утре Антек ще си дойде!
— Да не ме лъжеш? — тя не смееше да повярва на това.
— Щом кмета ти казва, трябва да вярваш! В управлението ми съобщиха…
— Хубаво, щом се връща, крайно време беше да си дойде! — рече тя хладно, сякаш съвсем без радост, а кметът помисли нещо и каза твърде приятелски:
— Зле сте я захванали с Ягуша! Подала е заявление против тебе, може да те накажат за своеволие и насилие. Не си имала право да я буташ, на свое си е седяла. А сега каква ще стане тя, като се върне Антек, а тебе те затворят! Казвам ти като приятел, вземи да изгладиш тая работа! Ще сторя всичко, каквото мога, само и само да оттеглят от съда заявлението си, но скандала ти сама трябва да уредиш.
Ханка се изправи и му тръсна в очите:
— Кого браниш, пострадалата или любовницата си?
Той фрасна такъв камшик на конете, че те веднага полетяха.

 

IV

 

Поради тия различни случки и тежки преживявания Ханка не можа никак да заспи тая нощ и все й се струваше, че чува нечии стъпки към портата, ту на пътя, ту досам къщи. Ослушваше се с разтуптяно сърце, но целият дом спеше дълбоко, дори децата не се кошлевеха. Нощта бе глуха, макар и ясна, звездите назъртаха през прозорците; понякога прошумяваха дърветата, тъй като от среднощ бе излязъл вятър.
В стаята беше задушно и топло, лоша миризма се носеше от патетата, които спяха под леглата, но на Ханка не се щеше да отвори прозорците; тя съвсем се разсъни, завивката я пареше, а възглавниците й се струваха като нагорещена печка, та току се обръщаше все по-неспокойно ту на едната, ту на другата си страна. Най-различни мисли се рееха в главата й като в мравуняк; пот избиваше по цялото й тяло и такава треска я обхвана, че не можеше вече да надвие страха си, скочи изведнъж от леглото и боса, по риза и с брадва в ръка, която някак сама се пъхна в ръката й, излезе на двора.
Там всичко беше широко разтворено, но навред цареше дълбоката тишина на съня. Петрек хъркаше, проснал се до конюшнята, конете хрупаха храната си и подрънваха с оглавниците, а кравите, невързани за през нощта в обора, бяха наизлезли вън, лежеха, преживяха и мляскаха с влажните си муцуни и вдигаха към нея тежките си рогати глави и черните загадъчни топки на очите.
Тя се върна в леглото си и легнала с отворени очи, пак се ослушваше с тревога, защото наставаха такива мигове, когато главата си залагаше, че ясно се разнасят някакви гласове и глухи далечни стъпки.
— Може някъде да не спят и си приказват! — опитваше се тя да си обясни тия гласове и стъпки, но щом малко-малко посивяха прозорците, тя наметна кожуха на Антек и излезе пред къщи.
На пруста Витековият щъркел спеше на един крак, пъхнат под крило клюн, а край портата се белееха купчини от свити гъски.
Върхарите на дърветата се измъкваха вече от нощта, обилна роса капеше от тях и тупаше по шумата им и по тревата, пресен и укрепителен хлад полъхваше.
Ниска синкава омара покриваше полята и само тук-там над нея се показваха по-високите дървета и се устремяваха като черни гъсти пушеци нагоре.
Вирът полъсваше като грамадно сляпо око, покрито с мрачина, елхите около него си приказваха тихо и с тревога, понеже всичко наоколо спеше, потънало в сив непроницаем мрак и тишина.
Ханка поседна на пейката, притисна се до стената и неочаквано задряма дълбоко, а когато се сепна, та се събуди, нощта бе вече съвсем побеляла и на изток се разгаряха червени зари като отражения от далечни пожари.
— Ако са излезли по хлад, току-виж, че ще се покажат! — мислеше си тя, като поглеждаше към пътя. Тя се усещаше тъй укрепнала от този кратичък сън, че не отиде отново да си легне и за да дочака по-лесно слънцето, изнесе дрешките на децата и отиде да ги изпере на вира.
А денят все по-бързо наставаше, наскоро пропя първият петел, а веднага след него и други затупаха криле и закукуригаха оглушително по цялото село, после запяха чучулиги, но все още рядко, а от приземния здрач изплуваха вече белите стени на къщите, оградите и пустите оросени улици.
Ханка усърдно переше, когато неочаквано нейде наблизо се чуха тихи стъпки. Тя се сниши като заек на мястото си и внимателно разглеждаше наоколо: някаква сянка излизаше из Балцерековата порта и се промъкваше дебнешком под дърветата.
«Вижда се, че от Мариша излиза тоя, ама кой ли ще е? — мислеше тя, като не можа да го познае, защото сянката скоро и безследно се изгуби. — Такава горда и високомерна, с хубостта си, па пуща ергените при себе си нощно време! Да се не надяваш!»
Такива нерадостни мисли й минаваха през ума, когато отново забеляза, че воденичарският ратай идва откъм другия край на селото.
— От кръчмата, от Магда навярно! Като вълци се скитат по нощите. Какво не става по света! — въздъхна тя, но и нея я обзеха някакви тръпки, та час по час се протягаше с удоволствие. Но понеже водата бе студеничка, всичко премина и тя затананика с тих и пълен с тъга глас:

 

Кога зора зазорява!

 

Песента се понесе ниско по росата и попиваше в зарозовялото съмване.
Беше време за ставане. Из селото се чуваше скърцане на отваряни прозорци, тропане на налъми и най-различни гласове.
Щом простря на плета изпраните дрешки да съхнат, Ханка отърча да буди своите хора, но всички бяха още тъй погълнати от сън, че която и глава да се понадигнеше, изведнъж падаше тежко като замаяна.
Ядоса се страшно, че отгоре на това Петрек й викна:
— Брей, мама му стара! Рано е още, до слънце ще спя! — и не се и помръдна.
И децата се разцивриха, а Южка жално се оплакваше:
— Още мъничко, Ханушо! Та току-що си легнах!…
Тя усмири децата, изгони кокошки и патици из курниците и като почака още малко, пред самия изгрев, когато извишеното небе съвсем се разгоря и вирът почервеня от зората, Ханка почна така да гълчи, че всички трябваше да се извличат от постелите си. Веднага се залови с Витек, който се тътреше още сънен, зажуляше се о ъглите и се почесваше.
— Като те прасна с нещо по-кораво, ще се събудиш! Защо не си навързал кравите на яслите им, бре хубостнико! Или искаш да си изпорят коремите през нощта?
Той й отвърна нещо, та тя се спусна към него, но добре, че й избяга. Тогава тя назърна в конюшнята и подхвана Петрек.
— Конете тракат зъби по празни ясли, а ти се излежаваш до слънце!
— Разкрякала си се като сврака на дъжд. Цялото село те слуша! — измърмори той.
— Нека слуша! Нека знаят какъв си мързелан и безделник! Чакай ти, ще си дойде господаря ти, ще ти даде да разбереш, ще видиш! Южко — развика се пак от другата страна на двора, — на шарената крава е кораво вимето, по-добре стискай, да не оставиш половината мляко неиздоено! И по-скоро да доиш, че вече започнаха да изкарват кравите! Витек! Вземай си закуската и изкарвай, па гледай пак да загубиш овците като вчера, та ще те науча тогава! — разпореждаше се тя и се носеше като фъртуна; хвърли две-три кривачи зърно на кокошките, на квикналите пред къщи свине изнесе чебърчето с храна, на отбитото от майка му теле приготви пиене, изсипа на патенцата варен булгур и ги изпъди към вира. На Витек удари пестница по гърба и му даде ядене в торбичката, не забрави дори щъркела, и нему сложи в отвода чугунения котел с вчерашни картофи, та и той задебна, затрака с клюна си, закълва и заяде. Навсякъде беше, всичко помнеше и всичко уреждаше.
Щом Витек изкара кравите и овците, тя се зае с Петрек, че не можеше да търпи да се клати без работа.
— Изрини тора от обора! Горещо е на кравите нощем и се мърсят като свине.
Слънцето току се показваше в далнината и обгръщани света с червено огнено око, когато почнаха да пристигат безимотните жени, които работеха срещу нива за лен и за картофи.
Викна и Южка да върви да отбира картофи, даде на детето да суче, запаса си престилката и рече:
— Внимавай за всичко! Па ако се върне Антек, обади ми на зелището. Хайдете, жени, дорде е роено и по-хладно, ще поскопаем малко зеле, па след закуска ще се върнем на вчерашната работа.
Тя ги отведе зад воденицата, на ниските ливади и мочурищата, още сиви от росата и падащата мъгла. Торфената почва се вдаваше като кожени ремъци под краката им, а понейде бе тъй меко, че трябваше да избикалят; в дълбоките като изкопи бразди имаше плесенясала вода, покрита със зелена водна леща.
Още никого нямаше по зелищата. Само калугерици се въртяха над нивите и щъркели ходеха, клатеха се и внимателно шляпаха из водата. Миришеше на блато и на зелениш, на папур и тръстика, с които бяха обрасли старите пропаднали торфови дупки.
— Хубаво време, ама все ми се чини, че е на суша — обади се една.
— Добре, че вятър малко разхлажда.
— Защото сутрин повече суши той, отколкото слънцето.
— Отдавна не помнят хората толкова сухо лято! — приказваха си, като се залавяха за работа на издигнатите лехи на зелищата.
— Колко много е пораснало, някои вече свиват зелчета.
— Само червей да не го изяде. Такава суша, може и да се появят тия гадини.
— Може. Във Воля го вече съвсем изяли.
— Пък в Модлица изсъхнало всичкото, та трябвало да го садят отново.
Тъй си приказваха те, ровеха с мотички пръстта и възкупваха лехите, по които зелето бе хубаво израснало, но бяха и яко буренясали, защото лютичетата бяха до колена, а патешкото биле и тръните — като гора.
— Което човек не сее и което не е за потреба, расте като лудо — забеляза една от жените, като отърсваше корена на някакъв изкопан бурен.
— Като всяко зло! Греховете никой ги не сее, а е пълно с тях по света.
— Защото са плодовити! Мили мои! Дорде има грях, и човеци ще има. Та нали казват: без грях не би имало смях или: без грехът хората щяха да измрат! Все ще да е нещо потребен, както и тоя бурен, нали и това, и онова все господ го е създал! — разправяше по своему Ягустинка.
— Господ да е създал лошотиите ли! Как не! Човека е като свиня, всичко трябва да измърси с рилото си! — рече остро Ханка, та всички млъкнаха.
Слънцето беше високо изскочило и мъглите се бяха вдигнали, когато откъм село заприиждаха жени по зелищата.
— Работници! Чакат да им се вдигне росата, та да си не намокрят краката! — присмиваше се Ханка.
— Не всеки е стръвен за работа като тебе!
— Защото не всеки тегли така! — въздъхна тя тежко.
— Ще се върне човека ти, ще си починеш.
— Реших да ида пеши до Ченстохова на Богородица, само да се върне. Кмета каза, че днеска ще си дойде.
— От управлението му съобщили, вярно ще да е. Ами това лято много народ се кани да иде на Ченстохова. Като че ли и органистката ще иде и казва, че сам свещеника ще води поклонниците!
— Ами на него кой ще му носи шкембето? — засмя се Ягустинка. — Сам не ще може да го мъкне през толко път. Обещава, както всякога.
— Няколко пъти вече съм ходила така дружински, ама всяка година бих ходила — въздъхна Филипица, дето живееше отвъд реката.
— За шляене всеки е готов.
— Господи! — продължаваше разпалено тя, като си правеше оглушки на подбивките. — Та то човек като че ли към небето върви, така му е леко и добре по пътя. А пък на колко свят се нагледа, па що се наслуша, що се намоли! За няколко недели, а чини ти се, че си се отървала от тегла и грижи за цели години. Като че отново се ражда човек след това!
— Истина, то божията милост крепи човека! Така си е — потвърдиха другите.
Откъм село, по пътечката край реката, между шаварите и гъстите млади елхи се промъкваше някакво момиче към тях. Ханка прислони с ръка очите си от слънцето, но не можа да го познае. Едва по-отблизо позна, че е Южка, която тичаше с всички сили и още от далече викна и замаха с ръце:
— Ханушо! Антек се върна! Ханушо!
Ханка копна с мотичката и се засили като птица кога да хвръкне, но в миг се опомни, спусна запретнатия си вълненик и въпреки че не я сдържаше, въпреки че сърцето й блъскаше, та се задъхваше и едвам можеше да говори, рече спокойно, като че ли нищо й нямаше:
— Работете сами, па за закуска елате в къщи.
Тя си отиде спокойно, без да бърза, като разпитваше Южка за всичко.
Жените се споглеждаха, крайно слисани от спокойствието й.
— Само за пред хората е такава спокойна. Да не би да й се смеят, че й е домъчняло за мъж. Аз не бих могла да изтрая! — говореше Ягустинка.
— И аз! Само да не се прииска нова любов на Антек…
— Не му е вече подръки Ягуша, та може и да му се отще.
— А бе! Замирише ли му на мъж фуста, по цял свят е готов да тича след нея.
— Истина си е, говедото не е така стръвно за пакост, колкото кога някой мъж…
Бърбореха те и вече едва-едва работеха, а Ханка вървеше все тъй спокойно и като че ли нарочно заприказваше със срещнатите, ако и да не знаеше нито какво приказва, нито какво й отговарят, понеже в главата й беше само това, че Антек се е върнал и я чака.
— И с Рохо ли дойде — питаше тя постоянно.
— С Рохо! Нали ти казах!
— Ами какъв е, а? Какъв е?
— Знам ли какъв? Дойде си, още от прага пита: къде е Ханка? Казах му и полетях да те викам, и това си е.
— За мене питал! Господ да ти… Господ дано… — унесе се тя от радост.
Тя го видя още отдалече, че седеше пред къщи с Рохо, а той, като я забеляза, излезе към портата да я срещне.
Все по-бавно и по-натежало се приближаваше тя към него и се прихващаше за плета по пътя си, защото коленете й се пресичаха, не можеше да си поеме дъх и едва успя да изрече:
— Ти си това! Ти си! — сълзи заляха останалите й пълни с радост думи.
— Аз съм, Ханушо! Аз съм! — прегърна я той силно до гърдите си и я притискаше с доброта и с цялото си сърце. И тя се притискаше до него вече съвсем без памет, само щастливите й сълзи се лееха като поток по бледното й лице и устните й трепереха, тя цяла като нажалено детенце се отпусна в обятията му.
Дълго не можа да проговори, па и какво ли можеше да каже и как да изкаже всичко, което ставаше в нея! Коленичила би пред него, праха би измела, затова само сегиз-тогиз се откъсваше от гърдите й някаква дума и падаше като тежко зърно, като цвят с дъх на радост и оросен с кръв от самото сърце, а верните й и предани очи се подлагаха под стъпалата му като кученца и се отдаваха на неговата воля и на неговата милост.
— Отслабнала си, Ханушо! — пошепна той и я погали по лицето.
— Как да не съм… толко претърпях, толко дълго те чаках…
— Пресили се в работа жената — обади се Рохо.
— А-а, и ти си тука! Съвсем забравих за тебе! — И тя го поздрави и зацелува ръцете му, а той рече шеговито:
— Не е чудно. Обещах да ти го доведа, сега ти е дошъл…
— Дошъл ми е! Дошъл! — викна тя и застана в неочаквана почуда пред Антек, той като че беше избелял, бе станал по-деликатен и тъй строен, силен и като господин изглеждаше, сякаш бе съвсем друг; не можеше да разбере тя това.
— Променил ли съм се, защо ме гледаш тъй?
— Божем не си се променил, а си някак съвсем друг.
— Почакай, ще тръгна по къра на работа и веднага ще стана предишния.
Изведнъж тя скочи в стаята да вземе най-малкото дете.
— Ти още не си го видял — викаше тя, като изнасяше развряскалото се момченце, — погледни само, като две капки вода си приличате.
— Голям юнак! — И той го зави в полата на клашника си и го залюшка.
— Рохо му е името! Петрасчо, хайде ела и ти при татко си. — И тя сложи по-голямото момченце, което взе да се катери по бащините си колене и бълболеше нещо. Антек прегърна с особена нежност и двете.
— Мили червейчета, милите ми мальочета! Колко е пораснал вече Петрас и си приказва нещо по своему.
— Па да знаеш какъв е пакостник, па какъв е умник, само да му падне тояга, веднага удря и гъските гони. — И тя приклекна при тях: — Петрасе, кажи: тате! Кажи тате!
Детето избълболи дори нещо повече и задърпа баща си за косата.
— Южке, защо стоиш настрана, та не дойдеш? Я ела — каза той.
— Та смея ли да дойда — обади се срамежливо тя с пискливия си глас.
— Ела де, ела, не бъди такава глупава! — И той я прегърна сърдечно, по братски. — Сега вече да ме слушаш за всичко, като баща. Не бой се, няма да съм много строг към тебе и нищо лошо няма да ти правя.
Момичето жално се разплака, като споменуваше за баща си и брат си.
— Като ми каза кмета за смъртта му, сякаш че някой с климия ме блъсна по главата, та ми притъмня. Такъв мил момък, такъв добър брат. Кой би се надявал на това! Вече си мислех как ще си поделим имота, и за жена замислях коя да му вземем — рече той тихо с дълбока болка, та Рохо, за да ги отклони от всички тези мрачни мисли, стана от мястото си и извика:
— Хубаво си приказвате вие, ама на мене вълци ми вият в корема.
— Господи! Съвсем забравих. Южко, я хвани тия жълтите петлета! Църрр, тъка-тъка-тъка! Или по-рано може малко яйца, а? Може малко хляб, пресен е, и малко масло, вчера съм го избила! Заколи ги и ги попари с вряла вода! Ей сега ще ви ги сготвя. Ех, че и аз се заплеснах, та забравих!
— Остави, Ханко, петлетата за после, па направи нещо нашенско. Тъй ми се е прияло нещо селско, че с готовност ще седна пред паница с картофи и борш — смееше се весело Антек. — Само за Рохо сготви нещо друго.
— Да наспори господ. Тъкмо това и мене ми се ще да си хапна!
Ханка се спусна да готви, но понеже картофите вече вряха в гърнето, извади само колбаса за борша.
— За тебе съм я запазила, Антошко. Това е оная свиня, дето ни бе заръчал да я заколим за Великден.
— Бре, бре, голямо парче, ама ако е рекъл господ, ще му видим сметката. Рохо, ами де останаха нашите подаръци?
Старецът му подаде една голяма торба и Антек почна да изважда най-различни неща, като ги подаваше на всеки поотделно.
— На` ти, Ханушо, това е за тебе за в празник — подаде й вълнен шал, също такъв, какъвто имаше органистката, съвсем черен, със зелени и червени черти на кутийки.
— За мене. Не си забравил, Антошко — простена тя с безкрайна благодарност.
— Ба, да не беше Рохо, щях да забравя, ама той ме подсети и отидохме заедно да избираме и купуваме.
А много неща бе накупил, защото даде на жена си и обуща, и копринена забрадка, синя с жълти цветчета. На Южка даде също такава, само че зелена; даде й якичка и няколко върви маниста с дълга панделка за връзване. За децата бе донесъл тестени сладки и хармонички. Имаше дори и за сестра си Магда, защото остави настрана нещо, обвито в хартия, па не бе забравил ни Витек, ни другия ратай.
Ахнаха чак, възхитени от все по-новите чудесии, с такава радост ги гледаха и мереха, че Ханка дори се просълзи, а Южка се хващаше за главата от почуда.
Рохо се усмихваше и триеше ръце, а Антек само подсвиркваше.
— Заслужили сте за подарък. Рохо ни каза как всичко вървяло наред в домакинството. Оставете това, не съм ги донел, за да ми благодарите — викаше той, като се бранеше, защото жените се спуснаха да го прегръщат и целуват.
— Не съм и сънувала такива чудесии — шепнеше насълзено Ханка и седна да мери обущата си. — Тесни ми са малко, набъбнали са ми краката от босо ходене, ама зимъска ще ми бъдат по мяра.
Рохо взе да разпитва за селото и за разни други работи, а тя му разправяше пет за четири, като бързаше около яденето. И не след много сложи пред тях възголяма паница с хубаво подмазнени картофи и друга не по-малка с борш, в който като подкова плуваше колбасата.
Заловиха се бързо да закусят.
— Те това се казва ядене — повикваше Антек весело, — колбаса да ти напълни очите. Нея като изядеш, та да усетиш, че си ял. А в затвора ме хранеха като с трици.
— Бедния, добре си се измъчил и нагладувал.
— Така си е, накрая вече нищо не можех да ям.
— Казваха другите мъже как хранят там, че само гладно куче би яло такава храна, истина ли?
— Истина я, но най-лошото е, че трябваше затворен да седиш. Докато бе студено, все се търпеше, ама като започна да грее онова слънце и ми замириса на земя, чинеше ми се, че ще полудея. Свободата ми миришеше по-хубаво от колбаса. Опитах се дори решетките да изкъртя, ала ми попречиха.
— Истина ли е, че бият там? — попита тя.
— Бият, защото там има и такива разбойници, които по право всеки ден заслужават бой. Ама мене не посмяха с пръст да ме барнат. Само да беше посмял някой кучи син, имаше да ме запомни!
— Та би ли могъл да ти надвие някой, такъв юначага? — потвърдяваше радостно тя, като го гледаше и отгатваше и най-малкото му желание.
Те скоро се нахраниха и веднага отидоха да спят в плевнята, където Ханка им занесе завивки и възглавници.
— Какво правиш пък ти, на пръжки ще се стопим — засмя се Рохо.
Тя нищо не рече, но като затвори портата на плевнята, усети се съвсем отслабнала и избяга в градината да плеви магданоза. Огледа се един миг наоколо и бухна да плаче. Плачеше тя от радост, плачеше, че слънцето я грееше в гърба, че зелените дървета се вееха над главата й, че птиците пееха, че всичко цъфтеше и миришеше на хубаво и че й беше тъй добре, тъй тихо и тъй сладко на душата, като след света изповед, дори и по-добре.
— Божичко, ти направи всичко това! — простена тя и вдигна насълзени очи към небето с най-искрена, неизказана благодарност за всички добрини, които й дойдоха.
— Че всичко се вече промени! — въздъхваше тя смаяна, щастлива, почти в небесата възнесена. През всичкото време, докато спяха, тя ходеше като да не бе на себе си от щастие. Бдеше над тях като квачка над пиленцата си. Отнесе децата далече в градината, да не би да се развикат случайно. Изгони от двора всички животни, без да задирва, че свинете ровят ранните картофи в градината, а кокошките рият поникналите краставици. Забрави всичко друго на света и постоянно назърташе към заспалите.
А пък денят така мъчително се продължаваше, че тя не можеше вече място да си намери. Мина вече време за закуска, мина обед, а те все още спяха. Разпрати всички на работа и не надзираваше как работят там без нея, само пазеше и все тичаше от плевнята до къщи.
Сто пъти изважда подаръка да си го мери, като се оглеждаше и казваше:
— Какъв друг е станал, какъв добър и паметен като…
Най-сетне отърча по селото при някои жени и щом само зърнеше някого, отдалече му викаше:
— Знаеш ли, върна се човека ми. Сега спи в плевнята.
И смееха се и очите й, и лицето й; от цялата се излъчваше такава радост и веселост, че жените се дори чудеха.
— Дали не я е омагьосал тоя обесник? Съвсем е изгубила ума си.
— Веднага ще почне да се гордее и да вири нос, ще видите!
— Нека само Антек захване предишните си истории, ще й омекне носа — приказваха си жените.
Разбира се, тя не чуваше тия приказки, а като дотича в къщи, залови се бързо да приготви хубав обед; но щом чу разкрякалите се във вира гъски, залетя се да ги усмири с камъни, та едва не се скара за това с воденичарката.
Тъкмо бе изпратила следобедна похапка за работниците на нивата, когато мъжете дойдоха от плевнята. Сложи им обед пред къщи на сянка и на хлад, като ги почерпи с водка и бира, а за приядка им даде половин сито добре узрели вишни, които бе донесла от домакинката на свещеника.
— Обед богат като на сватба — пошегува се Рохо.
— Господаря се е върнал, малка ли сватба е това? — отговори тя, като шеташе около тях и тук-там само хапваше по нещо.
Като свършиха, Рохо веднага излезе по селото и обеща да дойде вечерта, а тя попита нерешително мъжа си:
— Искаш ли да видиш имота?
— Добре! Свърши се вече празника, трябва да се заловя за работа! Боже мой, не се и надявах, че тъй скоро ще наследя баща си!
Той въздъхна и тръгна след нея; отведе го тя най-напред в конюшнята, където пръхтяха три коня, а в оградката се въртеше едно жребче; после в празния обор, после при плевника, при тазгодишното сено; назърна дори в кочините и под навеса, дето бяха разните оръдия и сечива.
— Бричката трябва да се премести на тока, че тук много ще се разсъхне.
— Та един път ли съм казвала на Петрек! Ама какво да правя, като не ме слуша?
Тя захвана да мами прасетата и птиците и се хвалеше с многото приплод, па като видяха и това, заразправя надълго и нашироко за полските работи, къде какво е посято, и за много други неща и при това внимателно гледаше в очите му с очакване какво ще каже, но той всичко наред премисляше, подпитваше за това-онова и най-после рече:
— Чак не може да повярва човек, че всичко това сама си нареждала.
— Зарад тебе и повече бих направила — пошепна тя с жар, страшно зарадвана от похвалата.
— Бива си те, Ханушо, бива си те! Не се и надявах да си такава.
— Като се налагаше, то се знае, че не може човек да жали ни ръце, ни крака.
Антек разгледа дори и градината, пълна с вече полуузрели вишни и с лехи от магданоз, кромид и оставени за семе зелки.
Върнаха се към дома и като минаваха покрай бащината им половина на къщата, той назърна през отпорения прозорец вътре.
— Ами Ягна къде е? — мяташе той учуден поглед по празната стая.
— Къде? При майка си! Изпъдих я! — рече тя твърдо и го погледна в очите.
Той сви вежди, премисли някое време, запали цигара и рече спокойно, колкото да каже нещо:
— Зло куче е Доминиковица, няма да ни се размине без съд.
— Чух, че вчера са търчали вече да подават тъжба в съдилището.
— От тъжба до присъда дълъг път. Но трябва добре да се внимава да не ни скрои някоя примка.
Тя му разказа откъде тръгна и как стана всичко това, разбира се, като много нещо премълчаваше. Той не я прекъсваше, а само мръщеше вежди и святкаше с очи; чак когато тя му подаде приписа, той се засмя хапливо:
— Струва толкова, колкото да клекнеш с него зад къщи.
— Така е, ама нали е същия, дето тате й го беше дал.
— Не струва и пукнат грош! Ако се е отписала при нотариуса, то би било друго нещо! На смях го е хвърлила.
Той сви рамене, взе Петрушек на ръце и тръгна към прелеза.
— Ще навидя нивите и ще се върна! — рече, а тя остана, макар че страшно й се искаше да тръгне подире му. А той, като минаваше край сенарника, вече отново направен и пълен със сено, изгледа го под око.
— Матеуш го направи. За покрива му взе слама от сто и осемдесет снопчета — викаше Ханка след него, застанала на прелеза.
— Добре, добре — измърмори той. Не беше тъй любопитен за всичко. Отмина картофите и тръгна по-нататък по слога.
Това лято откъм селото бяха току-речи само есенници и затова малцина срещна той на пътя си, а като срещнеше някого, поздравяваше се набързо и отминаваше. Но малко по малко намаляваше хода си, защото Петруш му тежеше и някак чудно го разхлабваше тоя тих, нагрят въздух. Той се спираше или сядаше, като не преставаше да разглежда поотделно почти всяко късче от дългата нива.
— Хо, хо! Кукувичата прежда души лена! — извика той, като застана при лехите, посинели от цвят, но начесто пожълтели от кукувичата прежда. — Купила е нечисто семе и не го е отвеяла.
После се спря при ечемика, който бе слаб, подгорял вече и едва се виждаше под тръните, лайкучките и киселеца.
— Посели са го на мокро! Изорал е като свиня с рилото си! Ах, да се не видиш, кучешки сине, с такова оране! Па как го е завлякъл, синеца! Боклук и буци!
Той плюна ядосан и навлезе в обширната част от нивата, засята с ръж, която се полюляваше до краката му като обляна от слънцето вода и удряше с тежки и шумящи класове. Много се зарадва, защото бе хубаво израсла, имаше дебела слама и класове като камшици.
— Като гора върви! Още тате я е сеял! И в чифлика не е по-добра! — И той стри един клас в шепата си. Зърната бяха пълни, но още меки. — След две недели ще стане за жътва! Град само да не я очука.
Но най-много гледа и се радва той на пшеницата, защото макар и нееднаква навсякъде, макар на хорища, на хорища, но от черните, лъскави стръкове вече често се показваха големи класове.
— Не ще е по-долу от ръжта. Трябва на места да се попрореже, че е много буйна. На височинка е, но не е подгоряла! Като чисто злато!
Все по-далече отиваше той, като възлизаше бавно въз полегатия хълм, на който вече се възправяше черната стена на гората. Селото оставаше зад него като че ли на самото дъно, потъваше в градините, а през пролуките между къщите полъсваше вирът или някой прозорец светваше на слънцето.
Нейде под гробищата косяха детелина и косите бляскаха като сини светкавици над земята, на друго място се червенееха женски вълненици и стада бели гъски пасяха по тесните угари, а зад селото в зеленото поле с картофи като мравки се движеха хора; още по-високо, нейде в непрогледните далнини, се мержелееха някакви села, самотни къщи, наведени над пътищата дървета, грамадни поля — и всичко това изглеждаше като потопено в кипнала вода.
Високо над земята владееше дълбока тишина. Разгретият въздух чак ослепяваше с блясъка си и лъхаше такава жар, че през белезникавата мараня само от време на време прехвръкваше тежко на премалели криле щъркел или прелитаха задъхани врани.
Нейде пееха невидими чучулиги, небето висеше високо, разпалено и чисто, само тук-там по тия небесни поля стоеше сякаш на пост някое бяло облаче като изгубена овца.
А по земята играеше сух и горещ вятър, търкаляше се като пиян, понякога се спущаше с писък, та чак птиците се изплашваха, или издебнал отнякъде, връхлиташе неочаквано в житата и ги смотаваше, разиграваше, развълнуваше ги до корен и пак пропадаше неизвестно къде, а разлюшканите ниви още дълго и тихо шумяха, сякаш се оплакваха от този немирник.
Антек се спря в една угар до гората и пак се ядоса.
— Още неизорана! Конете стоят без работа, тора гори на камара, а тоя синковец никак не го е грижа! Ах, кучи сине! — запсува той и тръгна край гората към кръста на тополовия път.
Усещаше се уморен, в главата му шумеше и прах задавяше гърлото му. Седна в сянката на брезичките до кръста, сложи заспалия Петруш върху клашника си и като изтри обилната пот от лицето си, загледа се в света и се замисли.
Слънцето се наклони над горите и първите плахи сенки излязоха изпод дърветата и запристъпяха към житата. Гората приказваше нещо тихо с пламналите в слънцето върхари, а гъстите шубраци от лески и трепетлики по края се тресяха като в треска. Кълвачи усърдно чукаха, а някъде далече крякаха свраки. Понякога между обраслите с мъх дъбове се мернеше авлига, сякаш някой хвърлеше клъбце от намотана небесна дъга.
Хлад повяваше от тихите мрачни гъсталаци, прокъсани само тук-там от слънчевите нокти.
Миришеше на гъби, на смола и на горещи блата.
Изведнъж над гората изскочи ястреб, понесе се насам-натам над полето, застоя се за миг и като мълния се спусна в житата…
Антек скочи да отърве жертвата, но беше вече късно, разсипа се облак от перушина, разбойникът избяга, плачливо запискаха яребици, а един изплашен заек препусна с всички сили, та само задницата му се бялкаше.
«Как го съгледа! Хайдушкия му син! — шепнеше той, като сядаше пак. — Какво пък, нали и ястреба трябва да се храни, най-малкия червей дето е, и той иска да живее. Така е нареден света!» — мислеше си той и покриваше личицето на Петруш, понеже пчели и един космат бръмбар усилено бръмчеха над него.
Спомни си как доскоро той самият се стремеше към свобода, към тия поля, и как душата му по чудо не изсъхна от мъка!
«Измъчиха ме, кучите му синове!» — изохка той, без да се движи от мястото си, понеже току пред него из нивата показаха плахите си глави пъдпъдъци, като се свикваха по своему, но в същия миг се скриха, тъй като цяло ято врабци накацаха по брезичките, смъкнаха се след това в пясъка, разцвърчаха се като обезумели, блъскаха се, биеха се и се караха, докато внезапно млъкнаха и се сгушиха на местата си: ястребът отново се завъртя във въздуха, и то тъй ниско, че сянката му се виждаше из нивите.
«Даде ви да разберете, пискачи такива! Тъкмо така става и с хората! С мнозина повече можеш да постигнеш, като ги сплашиш, отколкото с молба» — мислеше си той.
Отстрани на пътя се показаха стърчиопашки. Те клатеха опашките си и вървяха съвсем близо до него, а щом мръдна ръка, хвръкнаха зад рова.
«Какви са глупави! За малко щях да хвана една за Петруш!»
От гората излязоха врани, замаршируваха в ред наоколо, кълвяха, каквото им попаднеше, но като усетиха, че има човек, почнаха внимателно и с извърнати глави да гледат към него и да го избикалят отдалече, като подскачаха все по-близко и държеха щръкнали разбойническите си човки.
«Няма да ме ядете!» И той хвърли буца пръст и те избягаха тихо като крадци.
А после, понеже седеше като вцепенен, загледан в света и заслушан с цялата си душа в неговите гласове, всевъзможни гадинки запъплиха смело към него. Мравки лазеха по гърба му, пеперуди час по час кацваха по косата му, калинки-малинки търсеха нещо по лицето му, а зелени тлъсти гъсеници пълзяха бързо по ботушите му, горски птички нещо зачуруликваха над главата му и катеричка се премъкна от гората и навирила кафява опашка, сякаш се замисли за миг дали да скочи на него. Но той нищо вече не знаеше, защото потъваше в нещо, което извираше със сила от необятната земя и насищаше душата му с упоителна и напълно неизказана сладост.
Стори му се, че се премята заедно с вятъра по житата; струваше му се, че блести като мекичкия влажен злак на тревите, че се лее като поточе по нагретите пясъци между пропитите с миризма на прясно сено ливади; или пък, че хвърчи заедно с птичките високо нейде над света и вика с непонятна сила към слънцето; или пък, че се превръща в шума на полята, люшкането на горите, силата и растежа на всяко растение и в цялата мощ на тая свещена земя, която ражда всред песни и радост. И той съзнаваше себе си, съзнаваше и всичко друго, защото тук беше и това, което се вижда и усеща, до което се докосва човек и което може да се разбере, пък и онова, което дори не е възможно да се помисли и което само някоя душа в мига на смъртта прозира, което само се трупа и набира в човешкото сърце и издига тази душа в някаква непозната страна, извиква сладки сълзи на очите и я притиска с неутолима скръб като с камък.
Всичко това минаваше като облак пред него, та преди да разбере добре едни неща, прииждаха други, по-нови и по-непонятни.
Буден беше, а дрямка замрежваше очите му и го водеше над долове, развеждаше го над възхитителни краища, така че той се почувствува най-сетне като по време на черковен пренос, когато душата се възнася нейде и плува, коленичила в някакви ангелски градини, в някакви пълни с щастие небеса и райове.
Корав мъж беше той и неподатлив на нежности, но в тия чудни минути бе готов да падне на земята, да прилепи горещи устни до нея и да прегърне целия този любим свят.
«Нищо, само въздуха ме малко разслабва» — бранеше се той от себе си, като триеше с длан очи и мръщеше вежди, но къде можеше да превъзмогне всичко това, къде можеше да сподави в себе си задоволството, което го изгаряше?
Защото пак се почувствува на земята, на бащините и прабащините си буци, между свои хора, та не е чудно, че цялата му душа се радваше и всеки удар на сърцето му изглеждаше като да вика силно и радостно по цял свят:
— Ето ме пак! Тук съм и тук ще остана!
Изпитваше устрем в себе си, беше готов да полети към този нов живот, по който вече е вървял баща му, по който са минали дедите и прадедите му и също като тях и той навеждаше плещи, за да поеме тежкия труд и да го понесе безстрашно и неуморно, докато Петруш го замести на свой ред…
«Тъй трябва да бъде! Млад след стар, син след баща, един след друг и все така, докато бъде волята ти, боже милостиви» — мислеше сурово.
Той наведе ниско подпряната си на ръце натежала глава, защото го налетяха множество най-различни мисли и спомени, а някакъв твърд и укоризнен глас, сякаш гласът на съвестта му, почна да разказва горчиви и болезнени истини. Той се наведе и се смири пред него, като призна всичките си провинения и грехове…
Тежка бе тая изповед и съвсем не лесно покаянието, но той превъзмогна гордостта си, сподави своята надменност и твърдост, като гледаше на целия си живот с неумолимите очи на опомнянието. Всяка своя постъпка той разглеждаше сега от край до край и я подлагаше на разумна и строга преценка.
«Глупав съм бил и нищо повече! На този свят всичко трябва по ред да върви! Наистина умно казваше тате: когато всички карат колите в една страна, горко томува, който падне от колата, ще се намери под колелата! Коне пеша не се стигат! Че всеки човек трябва всичко да разбере със своя ум! На мнозина скъпо излиза!» — мислеше си тъжно той и горчива усмивка се яви на устните му.
Из гората задрънкаха клопотарчета и вече се чуваше мученето на проточили се към село стада.
Той взе Петруш и тръгна отстрани на тополовия път, като оставяше да минава идващият от горските пасища добитък.
Изпод копитата се вдигаше прах и се издигаше като облак над тополите. В зачервеното от залеза турло се мяркаха рогатите тежки глави и често се струпваха на купчини овцете, прибирани оттук-оттам от кучетата, защото все се дърпаха в крайпътните жита; свине поквикваха, шибани с тояги, телци с рев търсеха изгубените си майки, няколко пастири яздеха на коне, а другите вървяха пеша със стадата, чукаха с тоягите си, приказваха и подвикваха. Някой пееше, та огласяше наоколо.
Антек бе изостанал вече след всички, когато го съзря Витек и дотърча да му целуне ръка за добре дошъл.
— Много си порасъл — продума ласкаво Антек.
— Вярно, нали панталоните, дето есенес ми ги дадохте, ми са до коленете.
— Не бой се, господарката ще ти даде нови! Има ли какво да пасат кравите?
— Къде ти има, напълно изгоря вече тревата. Да не им подтуря господарката у дома, съвсем биха пресушили млякото. Дай ми Петруш да го покарам малко на кон — помоли му се Витек.
— Не може да се държи, ще падне!
— Малко ли съм го карал на кобилата! Нали ще го държа, детето чак пищи за кон. — И той го взе и го качи на една стара кранта, която се тътреше с отпусната глава. Петруш се хвана за гривата с ръчичките си, заудря с голи пети по хълбоците на коня и радостно завика.
— Виж го какъв юнак! Милото ми синче! — прошепна Антек и веднага свърна през нивите и се насочи по слоговете към пътя, който водеше зад плевните.
Слънцето току-що залезе. Цялото небе беше в позлата и бледа зеленина, вятърът спря, житата отпуснаха натегнали класове, а по росата летяха някакви далечни песни и шум от селото.
Той вървеше бавно, сякаш обременен от спомените, понеже в паметта му се появи Ягуша. Час по час виждаше той пред себе си сините й очи, лъскавите зъби и червените кипри устни, които дъхаха някак тъй близко, та чак трепваше и се спираше. Тя заставаше като жива отпреде му, той разтриваше очи, пъдеше я от паметта си, но тя като че ли напук вървеше до него, притиснала бедрото си до неговото както някога и както някога му се струваше, че такъв жар лъха от нея, та чак кръвта нахлуваше в главата му.
«Може би добре е направила, че я е изпъдила от къщи! Като трън, като болезнен трън се е забила под нокътя ми. Но няма да се върне, което е било» — въздъхна той с чудно свито сърце. И като се изправи, каза строго на себе си: — Свърши се вече кучешката сватба!» — и влезе в двора.
Там беше много шумно, всички се бяха прибрали и бързаха да свършат вечерната работа: Южка доеше кравите при обора и врещеше с пискливия си глас, а Ханка правеше юфка пред къщи.
Антек рече нещо на Петрек, които поеше конете, и влезе да разгледа онази страна, в която бе живял баща му; след него дотича и Ханка.
— Трябва да почистим и да се пренесем тук. Вар има ли?
— Купила съм още от панаира; утре ще повикам Стахо, той ще белоса. Истина, тук ще ни е по-сгодно.
Той мислеше нещо и обхождаше всички ъгли.
— Ходи ли по нивите? — попита тя нерешително.
— Ходих, всичко е хубаво, Ханушо. И аз да съм бил, по-добре не съм щял да го наредя.
Зарадвана от похвалата, тя силно се изчерви.
— Само че на Петрек му дай свини да пасе, а не да оре ниви! Мърляч!
— Нима не знам аз това! Дори питах вече за нов ратай.
— Ще го стегна аз, па ако и мене не слуша, ще го изпъдя, та няма и да се види.
Тя искаше още нещо да каже, но децата се развикаха, та отърча при тях, а Антек излезе на двора и разглеждаше всичко тъй внимателно и тъй строго, че макар и само нарядко да казваше по някоя дума, на Петрек му настръхваше кожата, а Витек, от страх да не се навира в очите му, се измъкваше още отдалече настрана…
Южка доеше вече третата крава и все по-високо пееше:

 

Стой, Сивушко,
стой, ведро мляко дой!

 

— Какво си се развикала, като че те дерат! — сгълча я той.
Тя спря изведнъж, но понеже беше горда и упорита, продължи по-нататък, само че вече по-тихо и някак плахо:

 

Мама ти е поръчала
мляко повече да даваш,
стой, Сивушко, стой!

 

— Я да си затваряш устата я, господаря е в къщи! — скара й се Ханка, като носеше пиене за последната крава. — Послушание да има отсега нататък тука! — добави тя.
Антек взе чебърчето от нея, сложи го пред кравата и рече със смях:
— Врещи, Южо, врещи да изплашиш плъховете, та по-скоро да избягат от къщи…
— Ще правя, каквото си искам! — избъбра тя надменно и заядливо, но щом си отидоха, изведнъж утихна, като странеше от брат си и сумтеше с нос.
Ханка се занимаваше сега със свинете и тъй чевръсто вдигаше тежките чебърчета с храна и пиене, че той я съжали и рече:
— Нека ратаите занесат това, виждам, че е много тежко за тебе! Знаеш ли какво? Ще ти ценя някое момиче, защото Ягустинка така ти помага, та да се доплаче на човек. Къде се е дянала тя днеска?
— При децата си изтича, отиде да се помирява с тях. Наистина, добре ще е да има едно момиче, ама ще ни излезе скъпо! И сама си мога, ама като искаш… твоя воля… — Тя едва се въздържа да не целуне ръцете му от благодарност, но само добави зарадвана: — И гъски ще може повечко да се отгледат, па и друго прасе ще се охрани за продан!
— На господарски сме сега имот и по господарски трябва да я караме, както е било и при бащите ни! — каза той след дълго мислене.
А след вечеря излезе пред къщи, защото взеха да идват познати и приятели. Всички го поздравяваха със завръщането и му се радваха.
Дойдоха Матеуш и Гжеля, кметовият брат, дойде Стахо Плошка, Клемб със сина си, братовчед му Адам и други.
— Поглеждахме като жаби на сухо за дъжд да си дойдеш! — рече Гжеля.
— Задържаха ме тия синове, като вълци ме държаха! Не можех по никакъв начин да се изкопча!
Насядаха на пейката под стряхата в тъмното. Само Рохо седеше при прозореца на светлината, която падаше на широк сноп чак в градината.
Беше тиха, топла и богато осеяна със звезди вечер. През дърветата бляскаха светлините на къщите, вирът помърморваше, като да въздишаше. Навред пред къщите хората бяха излезли на хладовина.
Антек разпитваше за това-онова и Рохо току го прекъсна:
— Знаете ли, началника извести, че след две седмици липчени трябва да се съберат и да вземат решение за училище!
— Не е наша работа това, бащите ни да решават! — изтърси Плошка, но Гжеля го скастри:
— Лесно е да стоваряш всичко връз бащите, а ти да се излежаваш възнак! Ето затова, че никой от младите не иска да се главоболи за нищо, е процъфтяло селото ни!
— Да ми даде имот баща ми, тогава ще се грижа.
Запрепираха се здравата за това, най-сетне се намеси и Антек:
— И дума да не става, на Липци е потребно училище, само че за такова, дето иска началника, нито грош не бива да се дава.
Подкрепи го и Рохо, като ги заплашваше и наговаряше да се съпротивяват.
— Ще решите да се даде по злотувка на глава, а после ще ви заповядат по рубла да давате… Как беше с решението за изграждане на съдилището в града? Хубавичко се охраниха от парите ви. Пораснаха им коремите.
— Аз вече съм за това да не се взима решение — пошепна Гжеля и приседна до Рохо, който го отведе настрана, подаде му някакви списания и книжки и тихо и сериозно му заприказва нещо.
Другите поговориха още за това-онова, но някак заспало и без голямо желание, дори Матеуш беше днес неразположен, малко приказваше, а само разглеждаше внимателно Антек.
Канеха се вече да си вървят, че всички щяха да стават рано сутринта и да ходят на работа, когато долетя ковачът; оплакваше се, че току-що се върнал от дворянина, и псуваше всички и цялото село.
— Какво те е пак ужилило? — попита Ханка, като се подаде през прозореца.
— Какво ли? Срамно е да се каже, ама прости са нашенци и толкоз! Дворянина ги има за хора, за стопани, а те като гъскари! Погодиха се вече с дворянина, всички бяха на едно, а като дойде ред да се подписват, един се чеше по главата и мърмори: «Та знам ли!», друг казва: «Да поговоря с жената в къщи!», трети скимти да му добави и близката ливадка. Иди върши работа с такива. Дворянина тъй се ядоса, та не иска и да чуе вече за спогодба, дори даде заповед да не пущат липченски добитък на пасищата из гората, а което се хване, че пасе, да му се взима глоба.
Разтревожиха се от тази неочаквана новина и започнаха да псуват виновните и да се препират все по-разпалено помежду си. Тогава Матеуш се обади навъсено:
— Всичко е затова, че хората са заблудени и оглупели като овци, а няма кой да ги вразуми!
— Та малко ли им разправя Михал на всеки?
— Какво ти там Михал! Търчи той за своя облага по тая работа, държи страната на дворянина, то се знае, че народа няма да му вярва. Слушат, ама след него няма да отидат…
Ковачът скочи и разпалено обясняваше, че гледа само доброто на селото, че дори и от себе си харчи, само и само да свърши тая работа.
— Ако ще би в черква да се закълнеш, пак няма да ти повярват — измърмори Матеуш.
— Нека тогава се опита някой друг, ще видим дали ще успее! — рече той.
— То се разбира, че някой друг трябва да се заеме с тая работа.
— Ама кой? Да не би свещеника или воденичаря? — се чуваха насмешливи гласове.
— Кой ли? Антек Борина! Па ако и той не докара ума на селото, тогава по дяволите всичко…
— Какво аз? Кой ще ме послуша мене? — заекна смутено Антек.
— Умен си, пръв си сега в селото и всички ще те слушат.
— Истина! Разбира се! Само ти! С тебе сме! — завикаха в надпревара, но това някак не допадна на ковача; той се въртеше неспокойно, дърпаше мустаците си и се засмя закачливо, щом Антек рече:
— Наистина, не е бог знае какво нещо, мога аз да опитам; ще поговорим някой ден за това.
Започнаха да се разотиват, но всеки поотделно го отвеждаше настрана и го уговаряше, като му обещаваше, че ще тръгне с него, а Клемб му рече:
— Над народа всякога трябва да има един, който да седи по-високо и по ум, и по сила, и по чест.
— Па когато потрябва, да може и с тояга да наложи ребрата някому! — засмя се Матеуш.
Всички се разотидоха. Останаха само Антек и ковачът до прозореца, защото Рохо бе коленичил в пруста, потънал в молитвите си.
Те дълго разговаряха в дълбоката тишина. Чуваше се само как Ханка шета из стаята: оправяше леглата, обличаше юрганите в нови калъфи, дълго време се ми като за някакъв голям празник, а после взе да разчесва косата си при прозореца, все по-нетърпеливо поглеждаше навън към тях и наостряше внимателно уши, когато ковачът почна тихо да го съветва да не се залавя с тая работа, защото не ще може да дойде до съгласие със селяните, па и дворянинът не е приятелски настроен към него.
— Не е истина това! Той му стана гарантин в съда! — рече тя през прозореца.
— Щом ти по-добре знаеш, тогава за друго да си приказваме… — Ковачът беше сърдит като куче.
Антек стана и се запротяга на дрямка.
— Само това ще ти кажа: хванаха те в тая работа, нали? Ще се заловиш с чуждите интереси, ами ако след това те осъдят?…
Антек седна пак и тъй дълбоко се замисли, че ковачът не дочака отговор и си отиде.
Ханка се въртеше край прозореца и час по час поглеждаше към него, но той не я забелязваше. Най-после тя плахо и умолително му се обади:
— Ела си, Антоше, време е да спим… Много си уморен днеска…
— Ида, Ханушо, ида — и стана тежко.
Тя бързо се зае да се съблича и шепнеше с разтреперани устни молитвата си.
«Па ако ме осъдят на заточение в Сибир, та що?» — мислеше загрижено той, като влизаше в стаята.

 

V

 

— Петрек, я донеси дърва за огъня — викна Ханка пред къщи, разкопчана и цяла набрашненена, че месеше хляб.
В пещта бумтеше вече силен огън. Тя често го разравяше и тичаше да размесва хляба и да го изнася пред къщи на дъската, изложена малко на слънце, за да възиде по-лесно. Тя много бързаше, защото тестото вече кипеше в покритите с юрган големи нощви.
— Южке, дотури дърва в пещта, че още не се е добре опалила!
Но Южка я нямаше, а и Петрек много не бързаше. Той товареше тор на двора, притупваше натоварената с връх кола, за да не се разсипва по пътя, и спокойно си приказваше със слепия старец, който сучеше въжета при плевнята.
Следпладнешкото слънце все още припичаше, та смола течеше по стените, земята пареше, въздухът гореше като жив огън и едва можеше да се движи човек. Само мухите се въртяха и бръмчеха над колата и конете малко оставаше да скъсат въжетата и да изпочупят краката си от тъпчене поради хапливите мухи.
Над двора висеше сънна, угнетителна жега, размесена с острата миризма на тора, та и птиците бяха млъкнали в градината, кокошките лежеха като мъртви край оградите, а прасетата с пъшкане се валяха в калта при кладенеца. Изведнъж просякът закиха силно, защото от обора замириса още повече.
— Наздраве, дядо!
— Не мирише на тамян, не. Божем съм привикнал на тая миризма, ама сега ме зачопли в носа от енфие по-силно.
— Кой на каквото е привикнал, това му е и сладко.
— Ех, че си глупав! Та какво, аз да не душа само лайна по света!…
— Рекох го, защото си спомних, че същото ми каза моя старши във войската, когато при учение за пръв път ме зашлеви по лицето…
— И ти свикна с това, а? Хи-хи-хи.
— Къде ти свикнах! Така скоро ми омръзна тази наука, че като пипнах тоя синковец веднъж насаме, наложих го едно хубаво, та чак муцуната му се наду като тиква. После вече не смееше да ме бие…
— Дълго ли време служи?…
— Цели пет години! Нямаше с какво да се откупя и трябваше да нося пушката. Само че отначало, докато бях глупав, комуто скимнеше, той ме подритваше и хубаво се натеглих. Ама другарите ме научиха, та ако нещо ми се изгубеше, открадвах си го или ми го даваше една мома слугиня, че й бях обещал да се оженя за нея. А как ми викаха на прякор, задето обичах картофите, как се смееха на езика ми и на нашите молитви…
— Ах, безбожници проклети, на молитвата се смеят.
— Като наместих ребрата на тоя-оня, оставиха ме на мира!
— Я гледай какъв юнак си бил!
— Юнак-неюнак, ама на трима ще видя сметката! — хвалеше се усмихнат.
— На война бил ли си?
— Как да не съм, бил съм се с турците. Натупахме ги здравата!
— Петрек, къде са дървата? — завика пак Ханка.
— Там, където и по-рано — отвърна той под носа си. Просякът дочу и го смъмра:
— Господарката ти те вика!
— Нека си ме вика, няма да взема и паниците й да мия!
— Ти глух ли си, бре! — кресна тя, като изтича пред къщи.
— Не ща да ти паля пещта, не съм се ценил за това — отвърна той.
Тя го нахока, както си знаеше.
Но и ратаят твърде надменно й отговаряше и не мислеше да я послуша, а когато с някаква дума тя го бодна по-силно, той бучна вилата в тора и викна ядосано:
— Това не ти е Ягуша, не ще можеш с викане да ме изпъдиш.
— Ще видиш какво мога! Ще ме запомниш! — заплашваше тя, засегната на болното място, и силно ядосана, така се разбърза около хляба, че облак от брашно изпълни стаята и излизаше от прозореца навън. Тя мърмореше против вироглавеца, изнасяше хляба пред къщи, подтуряше дърва в пещта и в същото време поглеждаше и към децата. Уморена бе от работа и жега, защото в стаята горещината просто задушаваше човека, а в отвода, където гореше пещта, също едва се дишаше, при това и мухите непрестанно бръмчеха по стените, страшно досадно хапеха, та почти с плач ги пъдеше с клонче и тъй бе изпотена и раздразнена, че все по-бавно и по-неспокойно работеше.
Тъкмо размесваше последната топка тесто, когато Петрек изкара из двора колата.
— Почакай, ще ти дам да похапнеш!
— Тпруу! Дай, че вълци ми вият в корема след обеда.
— Малко ли ти беше?
— Е-е, слабо ядене… Минава през корема като през решето.
— Слабо! Виж го ти него! Да не взема месо да ти давам? Като че аз съм седнала по ъглите само колбаси да ям. Хората по това време и хляб нямат. Я виж как живеят безимотните!
Тя сложи в отвода гърне с кисело мляко и един хляб.
Той седна лакомо до яденето и започна полека да се храни, като подхвърляше сегиз-тогиз залци хляб на щъркела, който се бе домъкнал от градината и чакаше при него като куче.
— Рядко, само цвик — мърмореше той, като си похапна.
— Да не би да искаш чиста сметана, ще има да чакаш!
А когато се натъпка хубаво и хвана юздите, тя му подметна хапливо:
— Уцени се у Ягуша, тя ще ти дава по-тлъсто.
— Защо не, докато тя беше тука господарка, никой не умираше от глад — па зашиба конете с камшика, побутна с рамо колата и тръгна.
Улучи я на слабото място, но преди да успее да му отговори, той отмина.
Ластовички зачуруликаха под стряхата и ято гълъби кацнаха с гъргорене на отвода, а когато ги отпъждаше, дочу някакво квичене откъм градината. Тя се уплаши, че свинете ровят в лехата с кромида, но добре, че не беше това, съседската свинка ровеше под плета.
— Само да си провреш рилото и да ровиш, аз ще те науча.
Едва се зае отново за работа, и щъркелът скочи в прустчето, притаи се и като погледа ту с едното, ту с другото око, закълва по хляба и загълта тестото на големи късове.
Тя се спусна с крясък към него.
Щъркелът избяга с протегната човка и усилено преглъщаше, а когато го достигна и замахна да го удари с дървото, той подскочи и хвръкна на плевнята, където остана дълго време, като тракаше и изтриваше клюна си о билото на сламения покрив.
— Чакай, крадецо, ще ти потроша аз пищялите — заканваше му се тя, като подмесваше отново надупчените хлябове.
В това време дотърча Южка, та всичкото се струпа на нея.
— Къде се току рееш? Скиташ само като лингурка! Ще кажа аз на Антек каква си работница! По-скоро да изметеш пещта!
— Бях само при Каша Плошкова. Всички излезнали на къра, а на нея, бедната, няма кой и вода да й подаде.
— Що й е, болна ли е?
— Навярно баба шарка, че е червена и пламнала в огън.
— Ха, донеси болестта със себе си, тогава ще те пратя в болница.
— Е па, не съм ли гледала болни! Не помниш ли как главата си не можех да вдигна от работа, когато ти беше родилка? — И Южка продължаваше да бърбори, както си знаеше, пъдеше мухите от тестото и се залови да изгриба въглените от пещта.
— На работниците следобедна похапка трябва да се носи — прекъсна я Ханка.
— Сега ще отърча. Да опържа ли яйца на Антек?
— Опържи, само че сланина много не туряй.
— Свиди ли ти се?
— Ех, свиди ми се. От много тлъсто може да не му е добре.
На Южка се искаше по-скоро да отиде, та в същия миг се залови за работа и още Ханка необлепила пещта, тя взе три ушатки с мляко и хляб в престилката си и полетя.
— Виж платното дали е изсъхнало, та да го натопиш, като се върнеш; все ще изсъхне още веднъж до заход слънце — викна й тя през прозореца, но Южка бе вече отвъд прелеза, само песничка се чуваше след нея и тук-там из ръжта се мяркаше русата й като коноп главичка.
На угарта до гората работнички разхвърляха изкарвания от Петрек тор, а Антек го заораваше.
Понеже земята бе глинеста, въпреки неотдавнашното й завличане с грапата беше спечена и твърда, та се къртеха буци като балвани, а конете теглеха с такова усилие плуга, че дори въжетата се късаха.
Антек като сраснал в ръчицата на плуга ореше усилено, забравил напълно за света. Понякога шибаше конете с камшика по хълбоците, а по-често ги подкарваше само с чмокане, когато много се изморяваха. Работата беше тежка и мъчителна, но той управляваше плуга с твърда и опитна ръка и захлупваше бразда след бразда, като изкарваше последователно дълги и прави лехи, защото оранта бе за пшеница.
Врани се разхождаха из браздите и кълвяха глистите, а дорестото жребче, което щипеше трева по слога, час по час се спущаше лакомо към кобилата и посягаше към вимето й.
— Я виж какво си спомня, галеник такъв — промърмори Антек, като го фрасна през краката, та то навири опашка и отскочи настрана. Той продължаваше да оре търпеливо и само понякога прекъсваше разпалената тишина, като подвикваше на жените, но беше вече тъй уморен от работа и от жегата, че щом Петрек дойде, викна му сърдито:
— Жените чакат, а ти се влачиш като смола!
— Така е, път тежък, а коня едва мърда краката си.
— А защо толкова време стоя при гората? Видях те аз.
— Можеш да видиш, не го заривам като котка с пясък.
— Устатник, синеца. Дий, стари, дий!
Но конете все повече се уморяваха и бяха вече целите в пяна, пък и на него, въпреки че бе съблечен по бели гащи и по риза, пот обливаше лицето и ръцете му отмаляваха от работа. Затова, като видя Южка, завика радостно:
— Тъкмо навреме идеш, че вече едва държим душите си в зъбите.
Изкара той браздата до гората, изпрегва конете, свали им юздите и ги пусна по тревясалия крайгорски път, а сам седна на сянката край гората и като прегладнял вълк заяде от ушатката. Южка му заприказва това-онова.
— Остави ме, не ме интересуват твоите новини — избъбра ядосано той, та тя отвърна нещо също ядовито и отърча за боровинки из гората.
Гората беше тиха, напечена, ароматна и малко по-примъглена в този слънчев порой, само понякога зелените шубраци по края тихо се раздвижваха, из дълбочината полъхваше ветрец с дъх на смола или се дочуваха някакви заблудени гласове и птичи песни.
Антек се опъна на земята и запуши цигара, но като че виждаше през все по-гъста мъгла как дворянинът препуска на кон през полето край гората и някакви човеци с пръти в ръце.
Грамадни борове, сякаш изковани от мед, се издигаха над него и хвърляха отгоре му разиграна и приспиваща сянка. Когато се бе вече напълно отпуснал, затропа някаква кола.
«Органистовия ратай превозва дървета на стружнята, това ще е» — помисли си той, като повдигна натежала глава и пак я отпусна. Но не можа вече да заспи, понеже някой рече:
— Похвален!
Безимотни жени излизаха една по една с товари дърва на гръб, а най-сетне се мъкнеше Ягустинка, прегърбена почти доземи от тежината.
— Я си почини, че вече очите ти ще изскочат.
Тя седна до него, като подпря до дървото товара си и едва поемаше дъх.
— Не е за тебе такава работа — пошепна съчувствено той.
— Вярно е, съвсем съм останала без сили.
— Петрек, по-гъсто, по-гъсто стоваряй куповете! — викна той на ратая. — Защо те не отменят синовете ти?
Тя само намръщи лице и завърна зачервените си болни очи.
— Тъй си нещо отпаднала, че не може да те познае човек.
— И камъка що е, и той се троши под чука — простена тя, като отпусна глава. — Бедата по-скоро яде човека, отколкото ръждата желязото.
— Тежка година пред новото жито е тази дори и за стопаните.
— Който има лобода с трици, той не бива да говори за беда.
— Не приказвай така. Ела довечера, все ще се намери за тебе някоя крина картофи. Ще си ги отработиш по жътва.
Тя сърдечно заплака, като не можеше да изрече благодарността си.
— Па може и нещо повече да намери Ханка — добави е доброта той.
— Да не беше Ханка, всички бихме изпукали — шепнеше насълзено Ягустинка. — То се знае, че ще си го отработя, кога дотрябва. И не казвам за себе си. Бог да ти заплати! Що съм аз? — Смет, дето с ботуша се тъпче, дето никой я не знае, па съм и привикнала добре на глад, ама когато запищят милинките ми червейчета: «Бабинко, искаме да ядем», па като няма с какво да запълни човек гладните им коремчета, то, казвам ти, краката си бих отрязала или от черквата бих смъкнала нещо, да го занеса на евреина, само и само да ги нахраня.
— Ти пак ли си при децата си?
— Майка нали съм. Да ги оставя ли в такава беда? А това лято като че ли всички злини все на тях се струпаха. Крава им умря, картофите им изгниха, та трябваше и за семе да купуват, вятър плевнята им събори, на това отгоре и снахата след последното раждане все боледува и всичко е оставено така, на божията милост.
— Така е, защото на Войтек само водка му дай и все в кръчмата го тегли.
— От мъка се напиеше някога, само от мъка, ама като му дадоха работа в гората, и не помирисва към евреина, нека ти кажат хората — защищаваше тя горещо сина си. — На сиромаха всяка чаша броят! Омекна гнева на господ, омекна, та остави на мира един глупав човечец. И за какво? Какво ли пък лошо е направил? — бъбреше тя, като издигна към небето страшните си изпитателни очи.
— Малко ли ги кълнеше и ти? — рече натъртено той.
— Ех, ще слуша господ глупаво лаене! Ами — добави като че ли по-тревожно и по-неспокойно тя — дори и когато кълне децата си, майката в душата си не им желае злото. В яд езика няма граница. Ами как…
— Войтек продаде ли вече ливадата?
— Воденичаря донесе цели хиляда злоти, но аз не дадох, че като попадне в ноктите на тоя вълк, и дявол не може да му я вземе. Па може и някой друг да се намери с пари?
— Чудесна ливада. Две коситби в годината като в кърпа вързани, да имах готови пари! — въздъхна той и се облизваше като котка за мляко.
— И Мачей още искаше да я купи, че е тъкмо на слог с Ягушината земя.
Той трепна при това име, но едва след някое време попита уж случайно, зареял поглед далече низ полята:
— Ами у Доминиковица що става?
Но тя го прониза с поглед, усмивка премина по бледите й устни, очите й блеснаха и като се приближи до него, заприказва състрадателно:
— Какво! Същинско пъкло! В къщи е като след погребение, студено е чак от скръб, отникъде ни радост, ни спасение! Изплакват само очите си и чакат божията милост! А най-много Ягуша…
И размотаваше тя като прежда най-различни неща за Ягушините мъки, жалби и изоставеност. Говореше разпалено, подмазваше му се и като че ли го подпитваше да изкопчи нещо от него, но той упорито мълчеше, понеже неочаквано го обзе такава скръб, та цял се разтрепера.
За добра чест върна се Южка и донесе половин престилка къпини. Насипа му от тях в шапката, събра ушатките и затича с всички сили към дома.
А Ягустинка, като не изкопчи ни дума от него, почна да се вдига с пъшкане.
— Остави ги! Петрек, я ги качи на колата! — заповяда кратко той.
Улови пак плуга и търпеливо реза някое време спечената твърда земя, огъваше се като вол в ярем, отдаваше се цял на работата, но пак не можа да задуши мъката си.
Денят почна да му се вижда дълъг, та час по час поглеждаше слънцето и с нетърпелив поглед измерваше нивата: имаше още доста неизорано. Все повече се дразнеше той, неизвестно защо биеше конете и остро подвикваше на жените по-живо да работят. Нещо тъй го разпъваше, та едва изтрайваше, и такива мисли се мотаеха из главата му и премрежваха очите му, че плугът все по-често се клатушкаше в ръцете му, като заораваше в камък, а при гората запъна в някакъв корен и лемежът се счупи.
Не можеше да оре по-нататък, затова сложи плуга на влакчето, запрегна единия кон и подкара към дома за нов плуг.
В къщи нямаше никой и всичко бе разхвърляно и набрашнено, а Ханка се караше с някого в градината.
— Лапацало! За караници има време! — мърмореше той, като вървеше из двора, но там се ядоса още повече, че другият плуг, който изтегли изпод навеса, също не беше в ред. Дълго поправя нещо по него все по-нетърпеливо и се вслушваше в караницата, защото Ханка вече се развика като бясна:
— Плати ми пакостта, ще ти пусна свинята, ако не, в съд ще те дам! Плати ми платното, дето ми го скъса лятоска на белилките, плати ми и изровените картофи. Свидетели имам за всичко! Гледай я ти каква умна била, свинята си с моето ще храни! Няма да ти простя! Па друг път и на свинята ти, и на тебе ще пребия пищялите! — тъй заядливо крещеше тя, но и съседката не оставаше длъжна, та се караха и махаха стиснати пестници през плета, готови да се избият.
— Ханко! — викна той, като нарами плуга.
Тя доприпка разкрещяна и разперена като квачка.
— Дереш се, та по цялото село се слуша!
— Браня си своето! Ами как да позволя аз на хорските свине да ми ровят лехите! Толкова пакост ми правят, полека ли да им викам? Да имат да вземат, не прощавам! — крещеше тя, та той остро я прекъсна:
— Загърни се, че си заприличала на плашило!
— Ами… за работа ще се обличам като за черква…
Той я погледна с укор, защото беше като из възглавница изтътрузена, сви рамена и излезе.
Ковачът работеше; отдалече се чуваха звънките силни удари на чуковете, а в ковачницата бухаше огън и бе горещо като в пъкло. Михал тъкмо изковаваше с помощника си някакви дебели железа. Пот обливаше нацапаното му лице, но ковеше неуморно и сякаш с настървение.
— Чии са тия толкоз яки оси?
— За Плошковата кола! Ще вози дървета на стружнята!
Антек седна на прага и засвива цигара.
Чуковете все удряха с настървение и пееха непрестанно с трясък: едно-две, едно-две, и червеното желязо, чукано с всичка сила, се изработваше полека като тесто, измесвано според нуждата, та цялата ковачница трепереше.
— Ти не би ли желал да превозваш? — попита го Михал, като слагаше в огнището желязото и раздвижваше меха.
— Нима ще ме допусне мене воденичаря? Той и органиста навярно са взели всичката работа по превоза и са се побратимили с евреите.
— Коне имаш, всички наредби за това имаш, а ратая само краката си клати около дома. Плащат добре — шепнеше съблазнително ковачът.
— То се знае, че все ще е добре да се изкара някой грош за жътва, ама що, няма да отида да се моля на воденичаря.
— Трябва да поприказваш с търговците.
— Не ги и познавам! Ако искаш, поговори ти вместо мене!
— Щом ме молиш, ще поприказвам, още днес ще отърча.
Антек бързо се отдръпна вън пред ковачницата, защото чуковете пак заиграха и искри като огнен и парлив дъжд се сипнаха.
— Ще дойда ей сега, да видя само какви дървета прекарват.
И на стружнята работата кипеше като в кошер. Трионите непрестанно се движеха, с глухо стържене прояждаха дългите трупи, а водата с шум падаше от колелата в реката и разпенена, изморена, вреше с клокочене между тесните брегове. От колите стоваряха едва окастрени от клоните борове, та земята чак тътнеше при падането им. Шест души ги одялваха, за да им придадат четвъртита форма. Други изнасяха дъските на слънце.
Матеуш ръководеше цялата фабрика. Всеки миг можеше да го видиш на друго място, залягаше усърдно, разпореждаше и всичко внимателно наглеждаше.
Поздравиха се приятелски.
— Ами Бартек къде е? — попита Антек, като се вглеждаше между работниците.
— Омръзна му в Липци и тръгна да гони вятъра.
— То някои все така ги тегли по света! Вижда се, че имаш работа за дълго време. Доста материал!
— За някоя година, па и повече ще стигне. Ако дворянина дойде до съгласие с всички, до половин гората ще изсече и продаде.
— На Подлесието пак размерват земята днес.
— Защото всеки ден дохожда някой да се пазари. Овци такива, не послушаха да се сдружим селски, тогава дворянина щеше повече да даде, а сега всеки за себе си тайно работи, само и само по-скоро да стане.
— Има някои също като магарета: ако искаш да вървят напред, за опашката ги дърпай! Разбира се, че са овни, дворянина отскубва от всеки по нещичко, защото поотделно си уреждат работата — рече Антек.
— Ти взе ли си вече имота?
— Още не е изтекъл срока след смъртта на тате и не можем да се делим, ама си определих вече нивите.
Между елите отвъд реката се мярна някаква жена. Стори му се, че е Ягуша, та ако и да приказваше, все по-неспокойно се взираше в крайречния гъсталак.
— Тъй е горещо, та ще ида да се изкъпя — рече най-сетне той и тръгна по реката надолу, уж да избере сгодно място, но щом се скри зад дърветата, спусна се бързешком.
Наистина тя беше. Отиваше с мотика на зелето.
— Ягушо! — извика той, като се изравни с нея.
Тя се огледа внимателно и като позна гласа му и показващото се между шавара лице, спря се развълнувана, без да знае какво да прави, съвсем безпомощна и изплашена.
— Не познаваш ли ме? — пошепна разпалено той и се опитваше да премине на другата страна при нея. Но реката бе дълбока на това място, макар и тясна само няколко крачки.
— Как, тебе ли да не познавам? — И тя поглеждаше страхливо зад себе си към зелището, където се червенееха някакви жени.
— Ами къде се криеш, та не може да те види човек?
— Къде? Изгони ме жена ти от къщи и сега седя при мама…
— Ето и за това бих искал да поговоря с тебе. Излез, Ягно, довечера зад гробищата. Ще ти кажа нещо, ела! — молеше я горещо той.
— Ами… да ме види някой! Стига ми вече това, що говорят за по-рано… — отвърна решително тя.
Но той тъй се молеше, тъй скимтеше, че смути сърцето й и започна да й става жал за него.
— Какво ново ще ми кажеш? Защо ме викаш?
— Нима вече толкова съм ти чужд, Ягушо?
— Не си ми чужд, ама и свой не си ми! Не ми е до това…
— Ти ела само, па няма да съжаляваш. Ако те е страх зад гробищата, ела зад поповата градина, не помниш ли къде? Не помниш ли, Ягушо?
Такава червенина изби по лицето й, че тя дори се завърна.
— Не думай такива, че ме е срам… — И тя се страшно засрами.
— Ела, Ягушо, до среднощ макар ще чакам…
— Почакай тогава… — И тя бързо се обърна и полетя към зелището.
Той гледаше след нея и такава услада го обзе, такива пламъци възбуниха кръвта му, че бе готов да припне след нея и да я хване, ако ще би пред очите на всички… Едвам се въздържа.
«Нищо, жегата ме така разслаби» — помисли си той, като се събличаше бързо да се изкъпе.
Поразхлади се хубаво и се замисли за себе си.
«Като клечица е слаб туй човека, нищо ветрец може да го духне…»
Срам го обзе. Той се огледа дали някой не ги е видял, и с усилие размисляше върху всичко, каквото му бяха казали за нея.
«Такова, такова си ти цвете!» — мислеше той с презрение и като че с жал, но изведнъж се спря под едно дърво и притвори клепачи, защото тя сякаш израсна с всичката си хубост пред очите му.
— Надали има в целия свят друга такава! — простена той и страшно закопня да я види още веднъж, още веднъж да я прегърне, да я притисне до сърцето си, да пие от тия червени устни, да пие до забрава този сладък мед, до дъното да го изпие…
— За последен път, Ягушо! За последен! — прошепна той умолително, като че ли на нея. Дълго след това търка очите си и разглежда дърветата, докато дойде на себе си и отиде в ковачницата. Михал бе самичък и тъкмо се залавяше за плуга.
— Ще издържи ли твоята кола такава тежина? — попита ковачът.
— Да има само що да товаря…
— Аз като ти казвам, все едно, че си натоварил вече.
Антек започна да пише с тебешир на вратата и да смята.
— До жътва бих изкарал триста злоти! — рече весело.
— Тъкмо за делото ти — обади се неволно ковачът.
Антек изведнъж се намръщи и очите му мрачно заблестяха.
— Душата ми яде това мое дело. Щом си го спомня, всичко пада от ръцете ми, отщява ми се дори да живея…
— Нищо чудно, само че не мога да разбера защо още не се грижиш за някакво спасение.
— Какво бих могъл да направя?
— Все нещо трябва да направиш! Ами как, да не отидеш сам да си сложиш главата под ножа като теле на касапин?
— С глава стена не мога да пробия! — въздъхна жалостно той.
Михал почна пак да кове с настървение, а Антек потъна в неспокойни и страшни мисли: такива мисли го налитаха, че дори цветът на лицето му се променяше, той подскачаше от мястото си и мяташе безпомощно поглед насам-натам. Но зет му го остави дълго да се помъчи, като скрито го наблюдаваше, и най-сетне рече тихо:
— Кажимеж от Модлица можа да си помогне…
— Този, дето избяга в Америка ли?
— Той същия. Умен, синчагата, разбра той добре какво го чака.
— Защото доказаха, че е убил стражаря ли?
— Не чака и да докажат! Не бе той глупав да изгние в затвора…
— Лесно му е било, ергенин човек.
— Който има нужда, той се спасява. Аз не искам да ти давам никакви съвети, да не би да помислиш, че си кроя някакъв план, ами само казвам какво в такива случаи са правили други. Прави, каквото ти харесва. Войтек Гайда от Воля току по празниците се върна от затвора. Е та що, десет години… то още не е цял живот… ще го понесе човек…
— Десет години, господи мили! — простена Антек и се хвана за главата.
— Толко е излежал на каторжна работа… то се знае, доста време си е.
— Всичко съм готов да претърпя, само не и затворен да седя. Божичко! Седях тези няколко месеца, та ума си щях да изгубя.
— А след три недели ще бъдеш вече зад морето, нека ти каже Янкел…
— Много далече! Та как да отиде човек! Да зарежеш всичко, да оставиш къща, деца, земя, село и да се запилееш по света, завинаги! — Ужас го обхвана.
— Толкова много доброволно са отишли, па никому и наум не идва да се върне в този рай.
— А мене ме е страх и да си помисля за това!
— Така е, ама я виж Войтек и чуй какво разправя за затвора, тогава още повече ще се угрижиш! Ами как, мъж още четирийсет години няма, па вече е побелял, прегърбил се, жива кръв плюва и едвам се влачи. Току-виж, че умрял. Ама защо ли ти приказвам? Ти си имаш ум, слушай си него.
Ковачът млъкна, като разбра, че е посял тревога в душата му, а останалото остави на времето и само се радваше тайно на плодовете, които се надяваше да пожъне. Но като поправи плуга, обади се весело:
— Сега ще отърча при търговците, а ти приготви колата за утре да прекарваш. Пък за делото недей мисли: не си заслужава да се трови човек. Ще бъде то, каквото ще бъде и бог милостив каквото нареди. Ще дойда довечера при тебе.
Но Антек не забрави тъй скоро. Той глътна приятелските му съвети като риба въдица. Давеше се с нея, та късаше дроба му, и едвам се движеше вече под ужаса на мъчителните мисли.
— Десет години! Десет години! — шепнеше той от време на време и се вкочаняваше от страх.
Мръкваше се вече. Хората напущаха работата в полето и си тръгваха, в двора се вдигна голяма глъчка, когато Витек докара добитъка, а жените се въртяха около доенето и вечерната работа. По селото чак гърмеше от разговори и крясъци на деца, които се къпеха във вира.
Антек изтегли зад плевнята колата, за да я прегледа и приготви за сутринта, но веднага му се отщя всичко, та викна на Петрек, който поеше при кладенеца конете:
— Намажи колата и я приготви, от утре ще прекарваш дървета на стружнята.
Ратаят ядосано запсува. Не му се харесваше такава работа.
— Много не дрънкай, а прави, каквото ти казвам! Ханушо, дай една-две крини овес да хапнат конете, пък ти, Петрек, донеси им от полето детелина…
Ханка искаше да го запита за това-онова, но той измърмори нещо и като се повъртя из двора, отиде пак при Матеуш, с когото сега се бяха много сдружили.
Матеуш току-що се бе върнал от работа и ядеше пред къщи кисело мляко, за да се поразхлади.
Отнейде, като че от градината, се носеше тих и жален плач.
— Кой скимти така нататък?
— Настуша. Да полудее вече човек от тая любов и тия женитби: известието за годежа вече стана, сватбата трябва да бъде в неделя, а Доминиковица съобщила вчера чрез помощника, че имота е записала на себе си, а на Шимек ни леха не ще даде, нито пък ще го пусне в къщата си. И ще го направи тя тъкмо както е рекла, знам я аз тая кучешка семка.
— А Шимек какво прави?
— Какво? Седнал е още от сутринта в градината и не мърда оттам като дърво. Дори и на Настуша не отговаря. Страх ме е вече да не би да се побърка.
— Шимек! — викна Матеуш през градината. — Я ела при нас; Борина е тука, може нещо да ти помогне…
След някоя минута се яви Шимек и седна на пейката под стряхата, без да се поздрави с никой. Момъкът беше твърде отслабнал и изсъхнал като липова дъска; само очите му горяха, а в изпадналото му лице се криеше някакво твърдо решение.
— Какво намисли? — попита го меко Матеуш.
— Какво ли, да взема секирата и да я съсека като куче!
— Глупак! Приказките остави за кръчмата.
— Казвам ви честна дума, ще я съсека. Какво друго ми остава, какво? Бащиния ми имот не дава, от къщи ме пъди, пари не ми дава срещу дела, какво да правя? Къде да се дявам, сиромах, къде? И то родната ми майка такива въртели да ми прави! — изпъшка той, като изтри сълзите си с ръкав, но изведнъж скочи и се развика: — Няма да й простя, кучка такава, своето не прощавам, па ако ще да се скапя в затвора, няма да й простя!
Те го поуспокоиха, та седна мрачен и така ядосан, че не отговаряше дори и на Настушините сълзливи шепоти. А те размисляха как да му помогнат. Но нищо не можеха да измислят, защото на Доминиковица главата й не увираше от нищо. Най-сетне Настка отведе брат си настрана и му каза нещо.
— Жена, ама умен съвет намерила! — викна зарадван Матеуш, като се върна при другите. — Казва да купим шест морги на Полесието от дворянина на изплащане! Какво, добър съвет ли е? А пък Доминиковица ще остане с пръст в устата, та ще побеснее от яд…
— Съвета като всеки съвет е добър, само че пари?
— Настуша има свои хиляда злоти, ще стигнат за капаро.
— Ами къща, други сгради, сечива, семе за посев откъде?…
— Откъде? Ето ги! Ето ги! — кресна изведнъж Шимек, като скочи пред тях и разтърси стиснатите си пестници…
— Така се приказва то, ама дали ще можеш? — промърмори недоверчиво Антек.
— Дайте ми, дайте ми само земя вие, па ще видите! — извика силно Шимек.
— Тогава няма какво да му мислиш, ами току върви при дворянина и купувай!
— Почакай, Антек, ей сега, да премисля всичко. Ще видите как ще се наредя аз — приказваше бързо Шимек. — А кой е орал имота на мама? Кой е сеял? Кой е прибирал? Нали все аз! Лошо ли съм уработвал нивите? Да не съм безделник, а? Нека каже цялото село, нека каже и мама! Земя ми само дайте, помогнете ми, братя рождени, па докато съм жив, ще ви се отплащам за това. Помогнете ми, мили хора! — викаше той и ту се смееше, ту плачеше, съвсем пиян от радостната надежда.
А като се поуспокои, почнаха и тримата да размислят върху всичко това.
— Само дворянина да се съгласи на изплащане! — въздъхна Настка.
— Ще станем поръчители с Матеуш, все ми се чини, че ще даде.
Настуша искаше чак ръце да му целува за добрината.
— Настрадал съм се и аз така, та знам какво е! — рече той тихо и стана да си върви, защото се беше вече напълно мръкнало, само дето небето бе ясно и зарите догаряха на запад.
Антек стоя някое време край вира и се колебаеше накъде да тръгне, но след малко се запъти към дома си.
Вървеше бавно, като че насила, и току се спираше с познати, тъй като улицата бе пълна с хора, разшавали се животни и деца. Песни се извиваха по портите, нейде изплашени гъски изкрякаха, зад воденицата вдигаха врява къпещи се момчета, някакви жени се караха отвъд вира, като че ли пред Балцерекови, от другаде пищялка пронизваше ушите.
Макар че не му се бързаше и с готовност се спираше да приказва с който се случеше, най-сетне стигна до къщи. Прозорците бяха разтворени и осветени, детето плачеше отвън, из двора се носеше кресливият глас на Ханка, а сегиз-тогиз и пискливото отвръщане на Южка.
Отново се поколеба дали да си отиде, или не, но когато Лапа заскимтя и заскача радостно по него, ритна го внезапно ядосан и пак свърна към селото. Тръгна из поповата пътека, премъкна се тъй тихо покрай органистови, че и псетата не можаха да го усетят, и веднага, при широкия слог, който делеше Клембовия имот от имота на свещеника, се пъхна в неговата овощна градина.
Скри се в дебелата сянка на клонестите дървета.
Сърпът на луната бе увиснал вече на потъмнялото небе и звездите все по-треперливо се разгаряха. Наставаше роена и много топла, същинска лятна вечер. Пъдпъдъците се чуваха из житата, откъм далечните ливади долитаха гърлестите гласове на дърдавците, а над полята висеше тъй дъхава тишина, та чак главата се замайваше.
Но не щеш ли, Ягуша не идваше.
Вместо нея на трийсетина крачки от Антек се разхождаше в бяло облекло и с гола глава свещеникът, така потънал в четене на молитви, та сякаш не виждаше, че конете му, както пасяха по мършавата и изгоряла угар, минаха в Клембовата детелина, която се чернееше като гора, израсла хубаво и цялата в цвят.
Свещеникът все ходеше и мърмореше молитви, рееше поглед към звездите, спираше понякога и се вслушваше внимателно, а когато низ селото нещо се раздвижваше, бързо се обръщаше и викаше уж ядосано на конете:
— Къде отиде бре, Сивчо? В Клембовата детелина, а? Я ги гледай, шмекерите! Чуждо ви се ще, а? А камшик по слабините не щете ли? Камшик, казвам ви! — заплашваше ги строго той.
Но кончетата тъй вкусно хрупаха, че на свещеника домиляваше да ги изпъди от чуждото, а само се оглеждаше наоколо и говореше тихо:
— Е, хапнете си, хапнете… ще прочета някоя молитва за душата на Клемб или пък ще му дам нещо за вредата! Лакомци, как са се нахвърлили на прясната детелина!
И пак продължаваше да ходи насам-нататък, четеше молитви и пазеше, без да се надява, че Антек го гледа, ослушва се и с все по-голямо безпокойство очаква Ягуша.
Доста време мина така, когато на Антек внезапно му хрумна да се приближи до свещеника и да изповяда мъката на душата си.
«Такъв учен, може да намери някакъв съвет!» — размисляше той, като се отдръпваше в сянката на плевнята, и чак когато излезе смело на слога, прокашля се силно.
А свещеникът, като чу, че някой иде, викна:
— Пакостници такива! Да мигнеш само, и веднага в чуждото, свине такива! Оррт, Дорчо! — и като повдигна дрехата си, бързо ги изпъди.
— Борина! Как си? — извика той, като го позна отблизо.
— Вас търся, отче, наминах у дома ви.
— Пък аз излязох да прочета молитвите си и да наглеждам конете, че Валек отърча до чифлика. Ама такива настървени пакостници, че боже сохрани, не мога да изляза наглава. Гледай каква детелина е израснала на Клемб, като гора! Аз му дадох семето… А пък моята тъй измръзна, че остана само лайкучката и тръните! — въздъхна жално той и седна на един камък. — Я поседни да си поприказваме! Чудесно време! След три седмици ще зазвънят косите! Аз ти казвам!…
Антек седна до него и заприказва полека за какво бе дошъл. Свещеникът слушаше внимателно, поемаше с носа си енфие, подвикваше час по час на конете и силно кихаше.
— Къде натам! Сляп ли си, че е чуждо? Я ги виж, свине такива настървени!…
На Антек някак не му вървеше. Той заекваше и се заплиташе.
— Виждам, че нещо тежко те мъчи. Признай си чистосърдечно, ще ти олекне, признай си! Та пред кого ще изплачеш душата си, ако не пред свещеника? — Той го поглади по главата и го почерпи с енфие, та Антек събра сили и изповяда всичките си мъки.
Свещеникът мисли дълго върху думите му, въздиша и най-сетне рече:
— Зарад горския аз бих ти определил църковно покаяние: отбранявал си баща си, а понеже той беше такъв безумец и фармасонин, не е голяма бедата. Но съда няма да ти прости. Най-малко четири години ще поседиш. Какво да ти кажа? Боже мой, и в Америка живеят хората, и от затвора се връщат. Но и едното е лошо, и другото не е по-добро.
Ту му казваше ако ще би още утре да бяга, ту го съветваше да остане и да излежи наказанието си, а най-сетне рече:
— Най-сигурно е това: да се отдадеш на грижите на всевишния и да чакаш неговата милост.
— И ще ме оковат, и ще ме откарат в Сибир…
— Все пак мнозина се връщат, сам аз познавах не един…
— Истина е, само че какво ще сваря след години в къщи? Какво ще може сама жена ми? Всичко ще се разсипе! — шепнеше безпомощно той.
— От душа и сърце бих желал да ти помогна, но какво мога да сторя… Чакай, ще отслужа за тебе една литургия на Преображение господне. Вкарай конете ми в обора. Късно е вече! Късно е, казвам, да вървим да спим!
Антек бе тъй обзет от грижите си, та едва когато излезе от двора на свещеника, се сети за Ягуша и бързо изтича при нея.
То се знае, че тя чакаше приклекнала до плевнята.
— Чаках ли, чаках!
Гласът й бе като че ли пресипнал от росата.
— Можех ли така лесно да се откача от свещеника? — Поиска да я прегърне, тя го отблъсна.
— Не ми е до закачки, нито до милувки!
— Ти си съвсем друга! — рече той, почувствувал се обиден.
— Каквато си ме оставил, такава съм си…
— Ама не приличаш на себе си… — И той се приближи повече до нея.
— Толкова време не се затъжи за мене, а сега се чудиш!
— Колко съм тъгувал, повече не може да бъде. Но можех ли да дотърча при тебе?
— А аз останах сама с оня труп и с мъките си! — Тя потръпна от студ.
— И през ум не ти мина да дойдеш да ме видиш, друго си мислила ти!…
— Антошко, ами ти чакал ли си ме? — измънка недоверчиво тя.
— И още как! Като щур всеки ден висях до решетките и очите ми се изгледаха за тебе, всеки ден те чаках! — Изведнъж жал го разтърси.
— Мили божичко! А така ме изхока там зад сенарника! И така лош бе преди! А когато те подкараха, нито ме погледна, нито ми продума… Помня много добре, за всички имаше добра дума, дори и за кучето, само за мене не! Струваше ми се тогава, че ще полудея!
— Не ме е било яд, Ягно, на тебе, не. Но като се скорави на човек душата от мъка, би погубил и себе си, и цял свят.
Застанали долепени един до друг, те мълчеха. Месецът светеше право в лицата им. Дишаха тежко, шибани от люти спомени, очите им плуваха в застинали сълзи на жалба и мъка.
— Не така ме посрещаше ти по-рано! — рече той мрачно.
Внезапно тя се разплака неутешимо като дете.
— А как да те посрещна, как? Малко ли беда ми навлече, та сега хората гледат на мене като на куче…
— Аз да съм ти навлякъл беда? Зарад мене ли е това! — Яд го обзе.
— Зарад тебе! Зарад тебе ме изгони из къщи тая разпасница, тоя свински изхвърляк! Зарад тебе съм станала за присмех на цяло село…
— А кмета забрави ли вече? А другите? — избухна страшно той.
— Всичко, всичко е зарад тебе! — шепнеше тя все повече и повече разплакана. — Защо ме накара да ти дойда като някое куче? Нали си имаше жена? Аз бях глупава, а ти ме тъй замая, че целия свят забравих заради тебе! И защо след това ме остави сама да ме разкъсат?
Но и той, възбуден от жалбите й, просъска със стиснати зъби:
— Аз ли ти казах да ми станеш мащеха? И аз ли те принуждавах да се мъкнеш с всеки, който пожелае, а?
— Тогава защо не ми забрани? Ако ме обичаше, нямаше да ми позволиш, нямаше да ме оставиш сама, а щеше да ме пазиш от злина, както други правят!
Така се оплакваше с болка тя и бе изпълнена с такава бездънна мъка, че той вече не можеше да се защитава. Всичкият яд го напусна и сърцето му затупа от любов.
— Мълчи, Ягушо, мълчи, детенце! — прошепна той сърдечно.
— И такова зло се струпа върху ми, па и ти, и ти си против мене, както всички, и ти! — хлипаше тя, опряла глава о плевнята.
Той я накара да седне до него на междата и почна да я притиска до сърцето си, да я гали по косата, бършеше разплаканото й лице, целуваше разтрепераните й устни и залетите с горчиви сълзи очи, тези мили и тъй опечалени очи. Галеше я той, милваше я и я успокояваше, както можеше, а тя вече плачеше все по-тихо, притискаше се до него, доверчиво увисна на врата му и склопи глава на гърдите му, сякаш на майчино сърце, където е тъй мило да изплаче човек всичките си болки и скърби…
Но главатана Антек бе вече замаяна, понеже такава сладост лъхаше от нея, тъй го топеше топлината й, та все по-разпалено я целуваше и по-силно я притискаше до себе си…
Отначало тя не схващаше накъде клони работата и какво става с нея. Чак когато се почувствува напълно във властта му и когато той започна да мачка устните й със страстни целувки, взе да се дърпа и да го моли тихо, почти с плач:
— Пусни ме, Янтоше! Пусни ме! Пусни ме, че ще викам.
Но как да се откъсне от тоя змей, който я стискаше, та не можеше дори дъх да си поеме и цяла пламваше в огън и тръпки я обземаха.
— За последен път ми позволи, за последен! — скимтеше той и едвам дишаше вече.
Светът се завъртя с нея и тя полетя към дъното на някакъв рай, а той я взе, пак така лудо, както я вземаше някога в омаята на любовта, и тя му се отдаваше също както някога в сладостната мъка на безсилието да я носи към неизмеримо блаженство, към самата смърт…
Както някога, божичко мой! Както по-рано! Както винаги!
Нощта бе звездна, месецът висеше високо насред небето. Топлият, изпълнен с ухание въздух обгръщаше заспалите поля в бездънна тишина. Цял свят потъваше с притаен дъх в опиянението на забравата и в сладката нежност на унеса.
А и у тях вече нямаше нищо освен забрава, нищо освен огън и буря, нищо освен вечна жажда и вечно неутолима мъка. Също както изсъхнало дръвче се ожени с гърма и избухне в пламъци към небето, та умират заедно и възгласят сватбената песен на гибелта, така и те пропаднаха в някакви ненаситни жарави. Оживя в тях някогашната любов, съединиха се и неговата, и нейната и избухнаха в радостния огън на едничък миг забрава, на една минутка последна радост.
И когато седнаха отново един до друг, нещо вече тъй помрачи душите им, та се гледаха тревожно, крадешком, отбягваха погледите си като че със срам и жал.
Напразно той търсеше с устните си, както някога, нейните жадни за целувки устни: тя се отвръщаше с нежелание.
Напразно й шепнеше най-сладките галени имена: загледана втренчено в месеца, тя не отговаряше. И той кипваше в себе си и изстиваше, обзет от странна мъка и жал.
Седяха те, без да знаят вече какво да си говорят, само се безпокоеха и чакаха кой пръв ще стане и ще се махне.
У Ягуша като че всичко изгасна до искрица и се разсипа като пепел, защото тя се обади с потаен яд:
— Като някой разбойник ме насили!
— Не си ли моя, Ягушо, не си ли? — Той поиска да я прегърне, но тя яростно го отблъсна.
— Нито твоя, нито ничия, разбираш ли? Ничия!
И пак се разплака, но той вече не я успокояваше, нито я галеше, а след някое време рече със сериозен глас:
— Ягушо, би ли тръгнала по света с мене?
— Къде? — вдигна тя разплаканите си очи към него.
— Ако ще и в Америка! Би ли тръгнала с мене?
— Ами жена ти какво ще прави?
Той скочи, като че ли някой с бич го удари.
— Искам да ми кажеш право! Ще я отровиш ли, или какво?
Той я хвана през кръста, прегърна я силно и като я целуваше страстно по лицето, започна да я моли и заклина да тръгне с него по света, където завинаги ще бъдат заедно. Доста време й говори той за своите планове и надежди, защото като слепец за тояга се бе хванал изведнъж за мисълта да бяга с нея, и бъбреше като пиян, обзет от трескава възбуда. Тя изслуша докрай всичко и рече хапливо:
— Насили ме към грях и смяташ, че съм вече съвсем оглупяла и ще ти повярвам на тия вятър приказки…
Той й се кълнеше във всичко, че казва светата истина. Но тя дори не желаеше да го слуша, изскубна се из ръцете му и прошепна:
— И през ум не ми минава да бягам с тебе. За какво да бягам? Лошо ли ми е самичка? — Загърна се с престилката си и внимателно се заоглежда. — Късно е, трябва вече да си ходя.
— Къде бързаш, никой не поглежда из къщи за тебе.
— Но за тебе е време. Ханка там вече проветря завивките и въздиша…
Той страшно се ядоса от тия думи и процеди презрително през зъби:
— Аз не ти казвам кой те очаква тебе по кръчмите…
— Ами ти ако знаеше, че мнозина са готови да ме чакат дори до съмнало, ако знаеше! Много се големиш и смяташ, че си само ти! — приказваше тя, като се смееше заядливо.
— Тичай тогава, ако щеш, и при евреина тичай! — се откъсна от гърлото му.
Но тя не мръдна от мястото си; те все още продължаваха да стоят един до друг, дишаха тежко, поглеждаха се с разярени очи и сякаш търсеха в себе си най-обидни думи.
— Ако си имал да ми кажеш нещо, казвай го, че вече няма да ти изляза…
— Не бой се, няма да те викам, няма…
— Ако ще би в краката ми да скимтиш, няма да ти изляза.
— То се знае, не ти стига време, на толкова трябва всяка нощ да излизаш…
— Да пукнеш като куче!… — И тя скочи направо през нивите.
Но той не се спусна подире й, нито пък я повика, а я гледаше как тича през лехите като сянка и се изгуби зад градините; само търкаше като от дрямка очите си и мрачно въздишаше.
— Вече съвсем оглупях! Божичко, докъде може да те доведе една жена.
Обзе го чуден срам, когато се връщаше в къщи; не можеше да си прости това, което направи, и страшно се мъчеше и ядеше отвътре.
Постелята му го чакаше вече готова в градината, в коша от колата, понеже в къщи не можеше да се заспи от горещина и мухи.
Но той не заспа. Загледан в далечните трепети на звездите и заслушан в тихите стъпки на нощта, той лежеше и мислеше за Ягуша.
«Нито с нея, нито без нея! Пусто да остане!» — прокле той тихо, жално въздишаше, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и отхвърляше завивката, като изкарваше краката си на хладката оросена трева, но нито дрямка му дохаждаше, нито мислите за нея преставаха за миг поне.
Едно от децата заплака в къщи и Ханка нещо замърмори. Той повдигна глава, но след миг всичко пак утихна. Отново го налетяха размисли и минаваха през него като миризливи пролетни ветрове и полюляваха в сладки спомени душата му; но той не им се покори, напротив — разглеждаше ги трезво и най-сетне дойде до това, че си рече тържествено като на света изповед:
— Веднъж завинаги трябва да се тури край! Това е срам и грях! Какво ще кажат пак хората! Ами баща с деца съм и стопанин! Край трябва да се тури.
Решаваше той, но му беше жал за нея, неизразимо жал.
«Веднъж само да се отпусне човек, навеки е вече приятел с дявола, та и смъртта не може да ги раздели!» — мислеше си той горчиво и унесено.
Раззаряше се вече и цялото небе се покриваше като с погребален плащ, но Антек още не спеше, а когато бял ден назърна в очите му, Ханка дотърча да го буди. Той я погледна с намръщено лице, но беше някак чудно добър с нея и щом му разправи за какво е идвал ковачът снощи късно, той я погали по невчесаната коса:
— Щом се е наредила работата с превозването, ще ти купя нещо от панаира.
Зарадвана от тази любезност, тя го помоли да купи един остъклен бюфет за чиниите, какъвто имаше у органистови.
— След малко ще ти се поиска и дворянско канапе! — засмя се той, като обеща да купи бюфет, и стана бързо, защото работата чакаше и трябваше да впрегне шия и да тегли както всеки ден.
Поприказва още малко с ковача и веднага след закуска изпрати Петрек да изкарва тор, а самият той с два коня и кола отиде в гората.
На сечището гърмеше от работа; множество народ кастреше и режеше изсечените още през зимата дървета; като чукане на кълвачи се чуваха ударите на брадвите и стърженето на трионите, а в буйната трева на сечището пасяха липченски стада и пушеха огнища.
Той си спомни какви работи ставаха тук някога и клатеше глава, като виждаше как сега работят дружно липчени с жепчани и други.
— Неволята ги вразуми. И имало ли е нужда от всичко това? — рече той на Филип, Ягустинкиния син, който кастреше един бор.
— Никой друг не беше крив за това, само дворянина и стопаните от селото! — отвърна мрачно селянинът, като не преставаше да кастри.
— А може би най-много злобата и глупавите подбуждания.
Антек застана на това място, дето бе убил горския, и някакво лошо чувство тъй притисна гърдите му, та изруга:
«Гад проклети, зарад него е всичката ми разсипия сега! Да бих могъл, още бих ти притурил!» — плюна и се залови за работа.
И по цели дни прекарваше материал на стружнята и с такова усилие залягаше на работата, сякаш искаше живота си да вложи в нея. Все пак той не отпъди спомените за Ягуша, не му помогна и онази нещастна среща.
Един ден Матеуш му каза, че купили земя в Подлесието, дворянинът я дал на изплащане, па обещал да даде и греди и летви за къща, а сватбата отложили, докато Шимек поуреди малко стопанството си.
Какво го интересуваха него чуждите грижи, малко ли са неговите? А при това ковачът току-речи всеки ден и по разни начини го плашеше с делото му и полека, внимателно и много хитро подговаряше, че ако се яви наложителна нужда, този или онзи биха дали пари…
Антек бе вече сто пъти готов да захвърли всичко и да бяга, но погледнеше ли селото и помислеше ли, че завинаги ще го напусне, обземаше го такъв страх, че предпочиташе затвора, предпочиташе всичко най-лошо, само не това.
Но и за затвора мислеше с отчаяние в душата.
И поради тази борба със себе си той отслабна, опроклетя и в къщи стана зъл и неразбран. Ханка си блъскаше главата и напразно искаше да узнае какво му е станало. Дори отначало подозираше, че той пак се е заловил с Ягуша. Но тя имаше зорко око и хлевоустата Ягустинка също го следеше, па и други твърдяха, че те явно странят един от друг и никъде не се срещат, затова бе спокойна от тази страна. Какво от това, че му служеше, колкото можеше, най-вярно: и яденето му отбрано и винаги навреме, и у дома пълен ред, та стопанството вървеше от добре по-добре, когато бе постоянно сърдит, намръщен, за нищо и никакво се караше и добра дума не й казваше.
А най-тежко беше, когато ходеше тих, опечален като есенна нощ и нито се ядосваше, нито дотягаше някому, а само въздишаше тежко и по цели вечери пиеше с приятели в кръчмата.
Да го пита открито, не смееше, па и Рохо се кълнеше, че не знае нищо, което си беше истина, защото старецът се прибираше само да нощува у тях, а по цели дни скиташе по другите села с книжките си да поучава към набожност, към сърцето на Исуса, което властите забраняваха да прави из черквите.
Една вечер, когато още седяха на трапезата в къщи, защото след залез се бе надигнал вятър, множество кучета се разлаяха край вира. Рохо остави лъжицата и внимателно се ослуша.
— Някой външен човек! Трябва да видя.
Щом излезе, върна се пребледнял и рече набързо:
— Сабли дрънкат на пътя! Като че ли питаха за мене дали съм в селото!
Мушна се в градината и изчезна.
Антек пребледня като смъртник и скочи на крака. Кучетата лаеха вече при портата и на пруста се чуха тежки стъпки.
— Може пък да са и за мене? — простена той развълнувано.
Всички примряха, като видяха на прага стражари.
Антек не можеше да се мръдне, само хвърляше поглед към разтворените прозорци и врати. Добре, че Ханка съвсем спокойно ги канеше да седнат и им подаваше пейка.
Те поздравиха любезно и в същото време си правеха устата за вечеря, та трябваше да им изпържи яйца.
— Къде така късно? — попита най-сетне Антек.
— По служба! Доста работа имаме! — отговори старшията, като разглеждаше насъбраните в стаята.
— Навярно по крадци? — подметна по-смело Антек, като изнасяше от килера шише с водка.
— И по крадци, и по друго! Я да се почерпим, стопанино!
Той се почерпи с тях, а те се заловиха с пържените яйца, та чак лъжиците звъняха.
Всички седяха тихичко като изплашени зайчета.
Стражарите изтопиха чинията, сякаш я измиха, а таршията изтри мустаците си и рече тържествено:
— Отдавна ли те пуснаха от затвора?
— Като че ли господин старшията не знае!
И Антек се поразтрепера.
— Ами Рохо къде е? — попита изведнъж старшията.
— Кой Рохо? — Той веднага разбра и доста се успокои.
— Като че ли у вас живее какойто Рохо?
— Да не казва господин старшията за онова старче, дето ходи по селата? Истина, че Рохо го викат!
Стражарят скочи нетърпеливо и рече заплашително:
— Не правете шутки, защото се знае, че у вас живее!
— Наистина, че неведнъж е бивал у нас, но седял е и у други. Просяк човек, където му се случи, там прислони глава да преспи. Днес в къщи, утре в обора, а понякога просто край плета. Какво се е вторачил господин старшията в него?
— Нищо, само тъй, познати сме, та затова…
— Добър човек, никому не би размътил водата — намеси се Ханка.
— Ну, знаем ние, знаем какъв е той! — измънка многозначително старшията, като се мъчеше по различни начини да разпитва за него. Дори черпеше и с енфие, но понеже всички казваха все едно и също, та нищо не можа да разбере, старшията стана ядосан от мястото си.
— А аз ви казвам, че живее у вас, в къщи!
— Та да не съм го скрил в джоба си! — измърмори Антек.
— По служба съм аз тука, понимаеш ли, Борина! — викна страшно старшията, но някак омекна, като получи за път петнайсет яйца и голяма буца прясно масло.
Витек ги проследи по петите им и после разказваше как влизали у помощника и се опитвали да назърнат в някои още осветени прозорци, но кучетата така ги връхлитали, че не успели никъде да видят нещо тайно и си отишли с празни ръце.
Но тази случка някак тъй чудно подействува на Антек, че щом остана насаме с жена си, започна да й изповядва мъките си.
Тя слушаше внимателно с разтуптяно сърце и не пропущаше нито дума. Едва когато най-сетне й обади, че нищо друго не им остава, освен да продадат всичко и да избягат, ако ще би и в Америка, тя застана отпреде му бледа като стена.
— Няма да ида и не ще позволя да погинат децата ми! — рече страшно тя. — Няма да ида! Па ако ме насилиш, с брадвата ще разбия главите на децата си и сама ще се хвърля в кладенеца! Истина ти казвам, бог ми е свидетел! Запомни това! — викаше тя и коленичеше пред иконите като за тържествена клетва.
— Тихо! Само казвам тъй!
Тя си отдъхна малко и рече по-тихо, като едвам задържаше сълзите си:
— Ще си го излежиш и ще се върнеш! Не бой се, ще се справя самичка… нито леха няма да пропадне от имота ти, не ме познаваш още… Няма да изтърва нищо из ръцете си. Ще ми помогне господ, та и това наказание ще пренеса — плачеше тя тихо.
Антек дълго мисли и най-сетне рече:
— Ще бъде, както бог даде! Трябва да изчакаме делото.
И хитрите сметки на ковача пропаднаха.

 

VI

 

— Легни си пак и не ми пречи! — измънка ядосано Матеуш, като се обръщаше на другата страна.
Шимек утихна за малко и щом оня захърка отново, почна тихо да се облича, защото му се стори, че в плевнята, където спяха, се промъква вече дрезгавината на първата зора.
Той събираше пипнешком по тока приготвените още от вчера сечива и така бързаше, че всеки миг нещо падаше от ръцете му и силно издрънчаваше, та Матеуш изръмжаваше през сън.
Но над земята лежеше още мрак, само звездите бяха вече по-бледи, към изток малко се раззаряше и първите петли тупаха с крила и пееха пресипнало.
Шимек събра каквото можа в количката и тихичко, крадешком покрай къщата излезе при вира.
Селото спеше като заклано, дори куче не полайваше, а в тишината се чуваше само шумът на водата, която падаше през отворените ставила на воденицата.
По засенчените от градини улици бе още тъмно и само тук-там се мернеше някоя бяла стена, а вирът се виждаше само толкова в нощта, колкото се отразяваха в него светлите звезди.
Но като наближи майчината си къща, той намали крачка и се ослуша, защото като че ли някой ходеше към портата и постоянно мърмореше тихичко.
— Кой е? — чу изведнъж гласа на майка си.
Той се смръзна, затаи дъх и не смееше да мръдне, а старата, недочакала отговор, пак започна да ходи.
Видя я как се мъкнеше като сянка под дърветата, опитваше пътя с тояжката си и шепнеше полугласно молитва.
«Блъска се в нощта като грешник в пъклото — помисли си, но въздъхна някак жално и тихичко и страхливо се промъкна по-нататък. — Яде я неправдата към мене! Яде я!» — повтори си доволен, като излезе на широкия изровен път зад воденицата, и в същия миг се затича, сякаш нещо го гонеше, без да гледа нито дупки, нито камъни.
Спря се чак под кръста, където се разделяха подлеските пътища. Беше още много тъмно за работа, та поседна под кръста да си почине малко и да почака.
— Потайно време, не можеш да познаеш кое е нива, кое е гора — мърмореше той, като разглеждаше наоколо. Полята лежеха още потънали в раздвижените мрачини, но по небето все повече заблестяваха златните ивици на зората.
Времето много бавно течеше, та се залови да чете молитвата си, но докоснеше ли с ръка оросената земя, думите го напущаха и той си спомняше с умиление, че отива вече на свое стопанство.
«Имам си те и няма да те пусна» — мислеше той гордо и радостно и с неизмерим любовен унес се взираше с пламнали очи в кълбестата тъмнина под гората, където вече го чакаха ония шест морги, които бе купил от дворянина.
— Ще ви поема в ръце, милички сироти, и додето съм жив, няма да ви пусна! — мърмореше той, като загръщаше с кожуха разголените си гърди, защото му стана малко студено, облегна се с гръб на кръста, загледа се в зората и захърка, надвит бързо от съня.
Когато скочи на крака, полята вече бледнееха като широко разлята вода, а сивите от росата жита го закачаха с раздвижените си класове.
— Вече е сред ден, време е за работа — прошепна той, като протегна кокали и коленичи под кръста за молитва. Но не бързаше, както правеше винаги, само и само да свърши, да се навъздиша повече, да се наудря по гърдите и да се накръсти, та ръката му чак да отмалее. Днес беше другояче, защото се молеше усърдно за божията помощ, с цялата си душа, та чак сълзи потекоха от очите му, и като прегърна краката на Исус, заплака, приковал поглед в неговото измъчено и свето лице.
— Помогни ми, Исусе милостиви! Родната майка ми напакости, само на тебе се отдавам, сиромах! Помогни ми! Като последен в селото се залавям с тежка работа! Знам аз, грешен съм, но помогни ми, боже милостиви, па ще платя за една служба в черква или за две! Ще купя свещи, а като спечеля, може дори и балдахин да направя! — Тъй се молеше и обещаваше, притискаше горещо устни към кръста, заобиколи го коленешком, целуна покорно земята и стана, твърде укрепнал и самоуверен.
И той се почувствува силен, за всичко вече готов и така добър, че хвана тежката количка, затика я като перце и гордо гледаше към селото, което лежеше ниско, цялото още в мъгли, от които стърчеше само камбанарията и светеше с позлатения си кръст в зората.
— Ще видите! Хей! Ще видите! — викна радостно, като навлезе в своя имот. Той беше до гората, с едната си страна до липченското землище, ама, боже сохрани, какво място беше! Един къс от дива целина, пълна с дупки от тухларница и обрасли с тръни купчини камъни. Мащерика, лайкучка и конски щавел буйно растяха по възвишенията, а тук-там едва се издигаше разкривено борче или китка от ели или хвойна, а по долчинките и млаките бяха избуяли шавари и тръстики като някоя млада гора. С една дума, такава земя, дето и кучетата не я искат, дори и дворянинът сам не го съветваше, но момъкът се опря и не послуша.
— Само като за мене! Ще я уредя и такава!
И Матеуш се опитва да го отклони, като гледаше съд страх това диво ветрилище, където само чифлишките кучета си правеха сватбите, но Шимек все своето си знаеше и най-после твърдо рече:
— Казах! Всяка земя е добра, щом човек я работи!
И я взе, защото дворянинът я продаде евтино, по шейсет рубли моргата, па обеща да помогне и с материал, и други работи за къща.
— Ами… защо пък да не изляза наглава! — викна той, като се взираше с пламнал поглед в имота си, остави количката на слога и тръгна по набелязаните с набучени вейки граници.
Вървеше бавно и с тъй дълбока и тиха радост, та сърцето му затуптя като чук и му задавяше гърлото. Ходеше той и обмисляше какво да прави и откъде да започне. Нали щеше да работи за себе си, за Настуша, за бъдещото Пачешово поколение… И така бе напрегнат от силно и бурно желание, като кога изгладнял вълк докопа овца и заръфа живото й месо.
Обиколи целия си имот и започна внимателно да избира място за къща.
«Това е най-доброто, насреща — селото, отстрана — гората, по-удобно ще е за дърва през зимата и по на завет» — мислеше си той, означи четирите ъгъла с камъни, съблече кожуха си, хвърли го, прекръсти се, плюна си на ръцете и се залови да подравня земята и сухите пънчета.
Настана вече златист ден. Откъм село се носеше мучене на изкарваните на паша говеда, скърцаха геранила на кладенци, хората излизаха на работа, по пътищата трополяха коли и различни други гласове се носеха с лекия вятър, който заигра по житата. Всичко вървеше като всеки ден. Само Шимек, без да мари за нищо, сякаш забравил се в работа, поизправяше от време на време гръб, отдъхваше, бършеше налените си с пот очи и пак като ненаситна пиявица усилено се залавяше за земята и по обичая си постоянно мърмореше с всеки предмет като с нещо живо.
А когато взе да разклаща един голям камък, заприказва и на него:
— Отлежал си се, починал си си и сега можеш да ми подпреш къщата.
А като отсичаше трънливите храсти, казваше на подбив:
— Не се пази, бре глупчо! Мисли, че ще ми се опре! Ами, ще те оставя тук да ми късаш панталоните, така ли!
А на натрупаните от веки камарки камъни рече:
— И вас ще ви поразмърдам, тежко ви е да се притискате така накуп! Ще си направя от вас едно калдъръмче около обора като у Боринови!
А понякога, като си отдъхваше, обгръщаше с любовен поглед земята и си шепнеше горещо:
— Моя си! Моя! Никой няма да ми те вземе!
И от съчувствие към тази буренясала земя, ялова, неплодовита и запустяла, той добавяше галено като на малко детенце:
— Почакай малко, бедничката ми, ще те изора, ще те наторя, ще те наредя хубавичко, та и ти ще раждаш като другите. Не бой се, ще ти угодя аз, ще ти угодя.
Слънцето се издигна над полята и засвети право в очите му.
— Благодаря ти, господи! — рече и премрежи очи. — Иде пак жега и суша — прибави той, защото слънцето бе твърде зачервено.
Наскоро се обади и малката черковна камбана, а над липченските комини бавно се издигаха синкави стълбове дим.
— Да беше си хапнал, стопанино, а? — и попритегна ремъка си. — Само че майка ти няма да ти донесе храна, не — въздъхна печално той.
И по нивите на Подлесието загъмжа от хора. И те, както и той, се залавяха за работа на току-що купените имоти. Шимек съгледа Стахо Плошка, който ореше с два силни коня.
«Божичко, кога ще ми дадеш барем едничък» — помисли си той.
Юзеф Вахник караше камъни за основи на къща, Клемб и синовете му обкопаваха своята част с ров, а Гжеля, кметовият брат, нещо дълго размерваше с прът при самия кръст над пътя.
— Като че ли за кръчма място — забележи Шимек.
Гжеля означи с колчета отмереното място, дойде при Шимек и поздрави.
— Охо! Та ти, както виждам, работиш за десет души! — и го изгледа с удивление.
— Ами какво да правя? Какво друго имам? Едни панталони и голи ръце! — продума Шимек и не преставаше да работи.
Гжеля го посъветва това-онова и се върна на своята работа, а след него дойдоха и други — кой да го поздрави, кой да си поприкаже, а някой само колкото да изпуши цигара и да се посмее, но Шимек все по-нетърпеливо им отговаряше и най-после викна сърдито на Причек:
— Ти да си гледаш своята работа и да не пречиш на другите! Обърнали го на празник, синковците!
И остана сам, защото хората вече го отминаваха.
Слънцето се издигаше все по-високо, висеше вече над черквата и се носеше неспирано от никого, като заливаше света с ясен блясък и жар. Вятърът се бе дянал някъде, та горещината вече свободно обгръщаше земята с трепкаща покривка, в която житата се къпеха като в тиха кипнала вода.
— Мене лесно не ще прогониш — рече той като че ли на слънцето, когато видя Настуша със закуската, посрещна я и лакомо се нахвърли на ушатките. А Настуша някак тъжно гледаше имота.
— Дали ще се роди нещо на такъв камънак и мочурища!
— Всичко ще се роди! Ще видиш, че и пшеница за баница ще имаш.
— Трай, коньо, за зелена трева, докато умреш!
— Няма да умре, Настушо. Имаме ли земя, по-лесно ще се дочака, та цели шест морги са това — казваше той, като се хранеше бързо.
— То се знае, земя ще яде! Ами как ще презимуваме?
— Моя работа е това, ти не се грижи! За всичко съм мислил и на всичко ще изляза наглава! — И той отмести празната вече ушатка, протегна кокали и я поведе, като й показваше и обясняваше.
— На това място ще направим къщата — рече той радостно.
— Ще направим! Да не я излепиш от кал като ластовица!
— С дървета, с клони, с глина, с пясък, с каквото вече се случи, само и само да прекараме в нея няколко години, докато се позамогнем.
— Виждам, че хубав чифлик си замислил! — отвърна неразположено тя.
— По-добре в колиба, отколкото по хорските къщи под наем.
— Плошковица ми казваше да отидем у тях за през зимата, самичка ми рече да ни даде стая така, от драга воля.
— От драга воля! Я виж ти! Навярно иска да го направи напук на мама, нали се ядат като кучки една друга. Смахната такава, нямам нужда от добрината й. Не бой се, Настушо, ще ти направя аз на тебе такава къща, че и прозорец ще има, и комин, и всичко там каквото трябва. Ще видиш като две и две четири как за три недели ще бъде готова. Само ръцете ми да са здрави да работя, и тя ще стане!
— Пък ти! Да не я направиш сам!
— Матеуш ще ми помогне, обеща ми!
— Майка ти няма ли да помогне с нещо? — рече тя плахо.
— Ако ще да пукна, пак няма да й се моля! — подвикна той, но като видя, че тя се натъжи още повече, страшно се загрижи, та приседнаха до една ръж и започна боязливо да й се обяснява:
— Ама мога ли, Настушо? Ами как, мене ме изгони и против тебе вика.
— Боже мой, да бяха поне кравичка някоя дали, пък то като най-долните просяци, без нищичко, страх да го е човек да си помисли.
— Ще има, ще има и крава, Настушо, хвърлил съм вече око на една.
— Че нито къща, нито говедце, нито нищо! — заплака тя, като се гушеше до него.
Той бършеше очите й, галеше я по главата, но и нему страшно дожаля, та едвам не ревна. Затова скочи на крака, пипна лопатата и викна уж страшно ядосан:
— Бре жено, пък ти що правиш? Толкова работа, а ти си седнала да надумваш!
Тя се изправи, обзета от тежки грижи и големи безпокойства.
— Ако не измрем от глад, вълци ще ни изядат на тоя ветрилник.
Той се ядоса много и като се залавяше за работа, рече натъртено:
— Щом ще ми ревеш и ще ми дрънкаш, каквото ти дойде на ума, по-добре си стой у дома!
Тя поиска да се притули до него и да се придобрят, но той я отблъсна.
— Ех, само за галене е сега време! — но все пак се остави да го погали, макар че още се сърдеше на женските й приказки, та тя си отиде спокойна, дори весела.
— Какво нещо е то! Божем и жената е човек, а не разбира човешки. Само плачове и вайкане… Нищо не пада готово от небето, докато не се изработи с ръце. Също като децата: ту смях, ту плач, ту ядосване и надумки! Божичко!
Така си мърмореше и залягаше усилено, та скоро забрани за всичко друго.
И той работеше всеки ден; ставаше в зори и в късна вечер се връщаше. Често пъти по цял ден не отваряше уста с никого. Ядене му носеше Тереска, защото Настка отработваше на свещеника на картофите.
Изпърво някой се отбиваше при него, но понеже той не обичаше да приказва, гледаха само отдалече и се чудеха на неуморимостта му.
— Корав синеца! Да му се не надяваш! — каза Клемб.
— Доминиковичино семе! — викна със смях друг, но Гжеля, който още от началото внимателно го наблюдаваше, рече:
— Истина, мъчи се като вол, но трябва да му се помогне малко.
— То се знае, сам не ще може, редно е, заслужава човека! — повтаряха и други. Обаче никой не се погрижи пръв да му помогне, а чакаха той да отиде и да ги помоли.
Но Шимек не молеше, нито му идваше наум такова нещо, та се страшно зачуди, когато един ден видя, че една кола се приближава към него.
Беше Йенджих и още отдалече викаше:
— Покажи ми къде да захвана да ора! Не ме ли познаваш?
Шимек дълго не можа да повярва на очите си.
— Как си се решил, ще има да ядеш бой ти, нещастнико!
— Нека ям! А като ме набие, тогава вече съвсем при тебе ще дойда.
— Сам ли си намислил да ми помагаш?
— Сам, разбира се! Отдавна се канех, ама ме беше страх, тя ме пазеше, па и Ягуша ме съветваше да не идвам — разправяше Йенджих надълго и нашироко, като се залавяше за работа, та ораха цял ден, а вечерта, като си отиваше, обеща да дойде на другия ден.
И дойде точно с изгрев-слънце, а Шимек веднага забеляза, че бузите му бяха малко посинели, но чак надвечер го попита:
— Има ли много бой?
— Ех, сляпа, не е лесно да ме допипа, а сам няма да й вляза в ръцете — отвърна някак невесело.
— Ами Ягна не издаде ли те?
— Ягуша не ни издава нас.
— Докато не влезе някоя муха в главата й. Жена, можеш ли да я разбереш? — въздъхна той и му забрани да дохожда вече.
— Сега сам ще се оправя. После ще ми помогнеш на сеитбата.
И пак остана сам и неуморно работеше като кон на градинарско колело, без да гледа ни умора, ни жега, защото дните се нижеха тъй горещи, напечени и задушни, че земята се пукаше, водите пресъхнаха, тревите пожълтяха, а житата стърчеха едва живи в този адски пожар. Полята опустяха и заглъхнаха, не можеше да се изтрае на работа: като че жив огън се лееше от небето и слънцето просто изяждаше очите. Побелялото мътно небе висеше като огнена, трепкаща покривка, която засланяше с такъв пек цялата земя, че ни ветрец полъхваше, ни дървета се поклащаха, нито птичка запяваше, ни човешки глас нейде се откъсваше. И всеки ден тъй пътуваше слънцето от изток до запад и немилостиво сееше жар и суша.
И всеки ден неизменно Шимек се залавяше за работа и не се оставяше да го изпъди жегата. Той дори нощуваше на полето, само и само да не губи време, та Матеуш трябваше да го възпира, но той му отвърна кратко:
— В неделя ще си почина!
И в събота вечерта си дойде в къши, но тъй съсипан от работа, че заспа още на вечерята, а на другия ден спа почти целия ден. Едва надвечер се измъкна от постелята си, премени се празнично и седна пред пълните догоре паници. Жените шетаха около него като около някоя важна личност, често притуряха ядене и внимаваха за всеки негов знак. А пък той се натъпка хубаво, отпусна ремъка си, изправи кости и гръмна весело:
— Бог да ти наспори, майко! А сега да идем да се повеселим малко!
И тръгна с Настуша към кръчмата, а след тях Матеуш и Тереска.
Евреинът ниско му се кланяше, слагаше пред него водка, без да е поръчал още, наричаше го стопанин, от което Шимек много се надуваше, и като си пийна добре, почна да се навира между най-предните селяни и за всичко си даваше мнението.
В кръчмата имаше много народ и музиката посвирваше, за да им се пие повече, но още никой не започваше да танцува, само се черпеха помежду си и се оплакваха от жегата или от безхлебие, както бива обикновено в кръчма.
Дойдоха и Боринови с ковачите, но отидоха в страничната стая и трябва хубавичко да си пийваха, защото евреинът час по час им носеше водка и бира.
— Антек гледа днеска жена си като писано яйце, та чак да не го познаеш — оплакваше се навъсено Ямброжи, който назърташе напразно в стаята, отдето се разнасяха звънливи и мили гласове.
— Защото му е по-добре със свои обувки, отколкото с ботуши, в които всеки крак влиза — рече на подбив Ягустинка.
— Абе то в такива е по-добре, че не стискат! — прибави някой и цялата кръчма избухна в смях, като разбраха, че ставаше дума за Ягуша.
Само Шимек не се смееше, защото бе сграбчил за шията Йенджих, целуваше го и разправяше с вече пиянски глас:
— Ти трябва да ме слушаш мене, я си помисли само кой ти приказва.
— Та нали знам… само че мама заповеда — заекваше плачливо Йенджих.
— Каква ти майка! Мене трябва да слушаш, аз съм стопанина.
Музикантите засвириха танц, вдигна се врява, удариха токове, заскърцаха гредите на стените, песни се понесоха, двойки се завъртяха, та и Шимек прехвана през кръст Настуша, разкопча клашника си, накриви шапка и гръмна «да дана», измъкна се на първо място и викаше най-силно, в най-голяма забрава тропаше по пода, още по-силно се обръщаше и се въртеше буйно, весело и шумно като напращял с пролетна сила поток.
Но като изтанцуваха веднъж-дваж, подчини се на жените да го изведат из кръчмата и вече поизтрезнял хубаво, седеше с тях пред дома им, па дойде и Ягустинка и заедно си поприказваха, макар че беше късно и Шимек се канеше да си отива, но някак не му се искаше, туткаше се, отлагаше, все до Настка се увърташе и въздишаше. Най-после майка й му рече:
— Остани в плевнята, къде ще се мъкнеш сега по тъмнините.
— Ама постелята му е там, в колибата — обясни Настка.
— Тогава пусни го в леглото си, Настушо — обади се Ягустинка.
— Какво те е прихванало да дрънкаш! Ами!… — бранеше се Настка засрамено.
— Нали ти е мъж! Че щяло малко по-рано, преди попа да благослови, то не е грехота… А пък момчето тегли като вол, та има право и на награда.
— Това е истина! Настушо! Настушо! — скочи Шимек като вълк към момичето, притисна я нейде из градината и хванал я здраво в ръцете си, целуваше и скимтеше:
— Ще ме изпъдиш ли, Настушо? Ще ме изпъдиш ли, моя миличка, в такава нощ?
Майка й си намери някаква работа в отвода, а Ягустинка стана да си върви и рече:
— Не го отблъсквай, Настушо! Не е много доброто на света, та падне ли на човека в ръцете, като зрънце на сляпа кокошка, да го стиска и да не го изпуща.
При портата тя се размина с Матеуш, който видя през прозореца какво става в стаята и викна на Шимек:
— На твое място отдавна да съм сторил това!
Подсвиркваше си и отърча по село да си търси развлечение.
На сутринта Шимек стана за работа, както винаги в зори, и пак неуморно работи, а когато Настка му донесе закуска, той по-лакомо посягаше към червените й устни, отколкото към ушатките.
— Само да си посмял да се похвалиш някъде, с врела вода главата ще ти попаря — заплашваше го тя и се притискаше до него.
— Моя си, Настушо… самичка ми се даде… не те изпущам вече — бърбореше той и загледан в очите й, прибави по-тихо: — Първото трябва да бъде момче.
— Глупчо, гледай го ти какви шеги си прави! — Тя го отблъсна и избяга зачервена, тъй като наблизо се появи господин Яцек, пушеше си луличката и стискаше цигулката под мишница. Поздрави с «Да бъде похвален» и заразпитва за разни неща. Шимек с удоволствие му се хвалеше с онова, което бе вече извършил, и изведнъж занемя и опули очи, защото господин Яцек остави цигулката настрана, хвърли палтото си и се залови да меси глината.
Шимек дори изпусна лопатата и зяпна удивен.
— Какво се чудиш?
— Ами как? Вие, господин Яцек, с мене ли ще работите?
— Ще работя я, ще ти помогна на къщата. Мислиш, че не мога ли? Ще видиш.
И заработиха двамата. Наистина старият нямаше много сила и не бе свикнал на селската работа, но тъй майсторски пипаше, че работата му вървеше по-бързо и по-хубаво. Разбира се, че Шимек го слушаше внимателно за всичко, само от време на време мърмореше:
— Господи, това още не е било на света… Дворянин да…
Господин Яцек само се усмихваше и започна да разправя за това-онова, за различни чудесии по света, та Шимек едва-що не падна в краката му от благодарност и почуда, но не намираше смелост, а вечерта отърча да обади всичко на Настуша.
— Казват хората, че бил глупав, пък той е като някой най-мъдър свещеник! — завърши Шимек.
— Някой умно говори и глупаво върши! То се знае, че ако имаше ум в главата, щеше ли да ти помага? И би ли пасъл кравите на Веронка?
— Истина, това човек не може да разбере!
— Нищо му няма, само му е хлопнала едната дъска на човека.
— Ама и по-добър човек не можеш намери на света — рече Шимек.
И той му беше безкрайно благодарен за добрината, но макар че работеха заедно, от едни ушатки ядяха и под един кожух спяха, Шимек не можеше да се сдружи напълно с него.
«Все пак той е от дворянски род» — мислеше с дълбока почит и благодарност, защото с негова помощ къщурката растеше като тесто с квас. А когато дойде и Матеуш да помага, и Адам Клембовият докара материала от гората, стана тъй хубава къщичка, та чак от селото се виждаше. Матеуш почти цяла седмица работи усилено и подканяше и другите да работят. А като свърши в събота след пладне, затъкна зелено клонче на комина и отърча по своята работа.
Шимек още варосваше къщата, почисти треските и сметта, а господин Яцек си прибра вещите, взе цигулката под мишница и рече с усмивка:
— Гнездицето е готово, сега да насадиш квачката…
— Та нали утре след обедня ми е сватбата? — Шимек се спусна да му благодари.
— Не съм работил напразно! Като ме изгонят от село, ще дойда у тебе под наем. — Той запали луличката си и се запъти към гората.
А Шимек, макар че беше вече всичко привършил, псе още се въртеше наоколо, протягаше изморени кокали и гледаше с неочаквана радост къщата си.
— Моя, разбира се, че моя! — приказваше си той и сякаш не вярваше на очите си, та току пипаше стените, обикаляше я, назърташе през прозореца и с умиление поемаше прокисналия дъх на варта и на суровата глина; едвам надвечер си тръгна към село, за да се стяга за сутринта.
Разбира се, вече всички знаеха за сватбата и на Доминиковица някоя от съседките бе съобщила, но тя се престорила, че не разбира за какво й приказва.
А на другия ден, в неделя, още от ранно утро Ягуша час по час се измъкваше от къщи и тихичко, през градините, отнасяше тежки вързопи у Настушини. Но старата, ако и да усещаше добре какво става, на нищо не се възпротиви и само се тътреше мълчалива и така намръщена, та Йенджих едвам след черковен отпуск се реши да се приближи до нея.
— Да ида вече, мамо! — пошепна той внимателно, като се пазеше отдалеко.
— По-добре ще направиш да изкараш конете на детелината…
— Днеска е сватбата на Шимек, не знаеш ли?…
— Слава богу, че не е твоята! — засмя се тя презрително. — Па само да се напиеш, ще видиш какво ще те правя! — заплаши го тя ядосано и когато момчето взе да се пременява, тя се помъкна някъде по селото.
— Ще се напия, напук ще се напия! — мърмореше си той, като тичаше през селото към Матеушовата къща. Тъкмо тръгваха към черквата, само че тихо, без песни, без викове и музика. И венчавката стана твърде бедно, само с две свещи, та Настуша се разплака неутешимо, а Шимек се мръщеше и гордо, предизвикателно гледаше по хората и празната черква. Добре, че при излизането от черквата органистът засвири тъй игриво, та краката заподскачаха и на душите стана някак по-светло и по-весело.
Веднага след венчавката Ягуша се върна при майка си и после само от време на време назърташе при сватбарите, защото Матеуш свиреше с цигулка, Петрек, Бориновият ратай, му пригласяше с флейта, а някой усилено притупваше на дайре. Затанцуваха в тясната стая, а някои по-пъргави излязоха и пред къщи между масите, където бяха насядали сватбарите, хапваха, попийваха и тихичко приказваха, защото не бе редно да се вдига голям шум през деня и още на трезвено.
Шимек все ходеше след булката си и тъй страстно я целуваше, че дори му се смееха, а Ямброжи рече угрижено:
— Радвай се днеска, човече, защото утре ще плачеш! — и преследваше с поглед чашите.
Което си е право, и голямо желание нямаше, нямаше и изглед за голямо веселие, тъй като мнозина, щом похапнаха и поседяха колкото беше прилично, щом слънцето залезе и небето потъна в пламъците на зарите му, почнаха да се разотиват по домовете си. Само Матеуш се бе страшно развеселил, та свиреше, пееше, хващаше момичетата да танцува и черпеше с водка, а щом се появи Ягуша, залепи се за нея, взираше се в очите й и нещо тихо и топло разказваше, без да гледа насълзените очи на Тереска, които неотстъпно го следяха.
Ягуша не странеше от него, той с нищо не й пречеше; слушаше го търпеливо и само внимаваше дали няма да дойдат Антекови, с които не искаше да се срещне. Добре, че те не дойдоха. Нямаше никого и от по-заможните стопани, макар че на поканата не бяха отказали и бяха изпратили подарък на сватбата, какъвто си бе обичаят. И щом някой спомена за това, Ягустинка викна, както си знаеше:
— Да бяха изнаготвили хубави ястия, па да замиришеше бъчва водка, с прът не можеше да се отбрани човек от най-богатите, ама така без нищо не обичат да подрусват шкембетата си и да дрънкат на сухо езиците си.
А понеже бе малко пийнала, щом съгледа Яшко Превратния, че въздиша нейде в къта, потрива нос и поглежда с глупавите си очи Настуша, помъкна го за смях към нея:
— Потанцувай си с нея, барем това не напущай, щом майка й не ти я даде, па се увъртай около нея, може от милост и да се посъжали над тебе, тя сега си има мъж, та й е все едно един ли е, или са повече.
И такива шеги дърдореше, та да гръмнат ушите на човек, а когато и Ямброжи докопа чаша и отвори, както си знаеше, и той уста, така задрънкаха заедно, та всички в къщи си изпокапаха от смях и не забелязаха в тази веселба как мина късата нощ.
Докато по едно време от чуждите остана само Ямброжи, който изцеждаше до дъно бутилките, а младоженците решиха веднага да се пренесат в своята къща. Матеуш уговаряше Шимек да останат някое време у него, но той се опря, зае коня от Клембови, натовари в колата ракли, постелки и покъщнина, качи тържествено Настка, поклони се в краката на майка й, целуна шурея си, на всички от домочадието се поклони ниско, прекръсти се, шибна коня и тръгна, а отстрани вървяха изпращачите.
И се изпровождаха мълчаливо. Слънцето току-що бе се показало, полята блестяха в роса и ечеха от птичи песни, раздвижиха се тежки класове, а по цял свят нахлу сватбената радост на новия ден, който като света молитва лъхаше от всяко стръкче и се издигаше към ясното небе.
Чак зад воденицата, когато два щъркела взеха да се въртят високо над тях, майка й се обади, като щракна с пръсти:
— Да не са ви уроки, това е хубав знак — късмет в децата.
Настуша се поизчерви, а Шимек подпираше колата по изровените дупки, засвири с уста самонадеяно и гордо метна поглед наоколо.
А когато останаха вече сами, Настуша разгледа своето ново стопанство и се разплака жално, та Шимек й викна:
— Не реви, мари! Други и това нямат! Ще ти завиждат дори — добави.
И понеже бе много изморен и пийнал, търкулна се на сламата в ъгъла и веднага захърка, а тя седна до стената и си поплакваше, като гледаше през овощните градини белите стени на Липци.
И още много пъти тя оплаква своята сиромашия, но все по-рядко, понеже като че ли цялото село се бе сдумало да ги подпомогне. Най-напред дойде Клембовица с квачка под мишница и рояк пиленца в кошница. Види се, полезът й бе добър: почти всеки ден някоя от стопанките се отбиваше да я види и все с нещо в ръце.
— Мили хора, ами с какво ще ви се отплатя? — шепнеше тя развълнувана.
— Ех, ако ще би с добра дума — отговори Шикорица, която й даде парче платно.
— Като поспечелиш, ще дадеш пък на по-бедни — рече задъхана Плошковица и измъкна изпод престилката си едър брус сланина.
И толкова им надонесоха, че за дълго можеше да им стигне. А една вечер Яшек им доведе своя Кручек, върза го до къщата и избяга като опърлен.
Смяха се много, като разправяха това на Ягустинка, която се връщаше от гората. Старата се начумери презрително и рече:
— Към пладне береше, Настушо, боровинки за тебе, но майка му ги взе.

 

VII

 

Ягустинка тръгна към Боринови, за да занесе на Южка червени боровинки. Но понеже в това време Ханка доеше кравите пред къщи, тя седна на пейката под стряхата и заприказва надълго и нашироко как носят подаръци на Настуша.
— Това правят напук на Доминиковица — завърши тя.
— За Настка е все едно, но трябва и аз да й занеса нещо — пошепна Ханка.
— Ти приготви, пък аз ще й го занеса — предлагаше с готовност услугите си Ягустинка, когато откъм къщи се чу слабият умолителен глас на Южка:
— Ханушо, дай й моето женско прасе! Аз навярно ще си умра, та нека се помоли някога за мене.
Това, види се, допадна на Ханка и тя веднага поръча на Витек да върже с въже прасето и да го закара на Настуша, понеже нещо не се решаваше да иде сама.
— Витек, па да й кажеш, че свинката е от мене! И нека веднага дотича да ме види, че аз не мога да мръдна! — заоплаква се болно тя.
Разболяло се беше горкото момиче от една седмица и лежеше в другото отделение на къщата, подпухнало, в треска и цяло в изрив. Отначало я изнасяха под дърветата в градината, защото жално плачеше за това.
Ама какво да се прави, като все по-лошо й ставаше, та Ягустинка каза да не я изнасят вън.
— Трябва да лежиш на тъмно, защото на слънце целия изрив ще влезе в корема.
И така си лежеше самотно Южка в мрачната стая, пъшкаше и се оплакваше тихичко, че не пущат ни деца, ни никоя от приятелките й при нея, понеже Ягустинка, която я наглеждаше, пъдеше всички с тояжката си.
А сега, щом си поприказва с Ханка, отнесе на болното боровинки и се залови да приготви мехлем от чисто елдено брашно с множко несолено масло и жълтъци от яйца. После наложи дебел пласт от него върху лицето и шията на Южка, па натрупа отгоре и мокри кърпи. Момичето се подлагаше търпеливо на това лекуване и разпитваше тревожно:
— Ама нали няма да ми останат дупки по бузите?
— Ако не ги чешеш, ще преминат и няма да останат белези от тях, както беше на Настуша.
— Ами като ме тъй сърби… божичко! По-добре вържете ми ръцете, че не ще изтрая! — молеше се Южка със сълзи на очи и едвам се въздържаше от чесане. Старата измърмори над нея някаква баилка, прекади я с изсушена тлъстига, привърза ръцете й отстрани и отиде да си гледа работата.
Южка лежеше тихо, заслушана в бръмченето на мухите и в оня чуден шум, който постоянно бучеше в главата й, като насън чуваше, че сегиз-тогиз някой от домашните идва при нея да я види и пак си отива, без нито дума да каже, ту й се струваше, че натежали с ябълки клони се свеждат тъй ниско над нея, а тя напразно скача да ги досегне и не може, ту пък, че овце с чудно някакво блеене се трупат около нея, но щом Витек влезе в стаята, тя веднага го позна.
— Закара ли свинчето? И какво рече Настуша?
— Така се зарадва на прасето, че само дето не го целуна под опашката.
— Я го виж, с Настуша ще се подиграва!
— Истина ти казвам! И ми поръча да ти кажа, че утре ще дотърчи те види.
Изведнъж тя се замята на леглото и тревожно завика:
— Изпъди ги, че ще ме стъпчат, изпъди ги, бре! Ваклушки! Рей! Рей!
И сякаш заспа, така спокойно лежеше. Витек си отиде, но час по час идваше да я види. Тя го попита неспокойно:
— Пладне ли е вече?
— Къде среднощ ще да е, всички спят.
— Истина, тъмно е! Иди да извадиш изпод билото врабчетата, пищят като оскубани.
Той заприказва нещо за гнезда, но тя се развика и се мъчеше да се надигне:
— Ами къде е Сивуша? Пази я, Витек, да не направи пакост, че тате ще те бие!
Един път му каза да седне по-близо до нея и шепнешком му разправяше:
— Ханка не ми дава да ида на Настушината сватба, ама аз напук ще ида и ще си облека синьото елече и оная фуста, дето я бях облякла на събора. Ще си изгледат очите по мене хората, ще видиш! Витек, набери ми ябълки, само гледай да не те види Ханка! То се знае, само с момчетата ще танцувам! — и тя изведнъж млъкна и заспа, а Витек по цели часове прекарваше при нея, пазеше я с вейка от мухите, вода й подаваше и я чуваше като квачка, защото Ханка го бе оставила да й помага покрай дома, а вместо него кравите им пасеше заедно със своите Мачуш Клембовият.
Отначало му беше мъчно за гората и за лудуванията по къра, но болестта на Южа го тъй много нажали, че да можеше, чудо би направил за нея, и все размисляше с какво да я поразвлече и развесели.
Един ден донесе цяло гнездо малки яребички.
— Южо, погали пиленцата, погали ги, те ще ти запиукат.
— Как да ги погаля, имам ли с какво? — изпъшка тя, като повдигна глава.
И когато той отвърза ръцете й, тя хвана с изтръпналите си безсилни длани пърхащите птичета и ги запритиска към лицето и очите си.
— Така тупкат сърчицата им, тъй се плашат, бедничките! Пусни ги, Витек!
— Затова ли ги хванах, та да ги пущам! — дърпаше се той, но ги пусна.
Друг път й донесе малко зайче и както го държеше за ушите, сложи го пред нея на завивката.
— Мило зайченце, миличко зайченце, от маминка, от маминка са те взели.
Тъй шепнеше тя, притискаше го като детенце до гърдите си и го галеше, но заекът изврещя като раздран, изскубна се от ръцете й и скочи в пруста посред навлезлите на цяло ято кокошки, които се разхвърчаха със страшен шум, бухна се в отвода и през задрямалия Лапа се шмугна в градината. Кучето се спусна подире му, а след кучето и Витек със страшен вик, вдигна се такава врява, че дори Ханка дотича от двора, а Южа се пукаше от смях.
— Кучето хвана ли го? — попита после тя малко неспокойно.
— Ами! Отгледа му задницата, заека се шовна в житото и потъна като камък във вода, толкова бързо! Не се грижи, Южо, друго нещо ще ти донеса!
И донасяше всичко; каквото можеше: пъдпъдъчета, сякаш поръсени със златен прах, таралеж, опитомена катеричка, която скачаше много смешно по стаята, малки ластовички, които тъй жално писукаха, че старите се втурваха чак в стаята, та Южка му каза да им ги върне пак, или разни други неща, да не говорим, че беше надонесъл толкова ябълки и круши, колкото можеха да изядат скришом от по-старите. Но всичко това вече не я радваше, та често гледаше като че ли равнодушно и се обръщаше на другата страна отегчена и без желание.
— Не ща, друго нещо ми донеси! — викаше тя, като отвръщаше очи и дори не поглеждаше към щърка, който се тътреше по стаята, кълвеше по всички гърнета и напразно дебнеше при вратата за Лапа. Едва когато й донесе жив кълвач, тя се малко оживи.
— Господи мили, каква е хубост, като че е изписан!
— Пази се да не те клъвне по носа, като куче е зъл.
— Я гледай, не иска дори и да бяга, да не е питомен?
— Крилата и краката му съм вързал, а пък очите му съм със смола залепил.
Забавляваха се някое време с птицата, но кълвачът беше все така неподвижен и невесел, не искаше да яде и умря за голямо огорчение на всички в къщи.
Тъй минаваха дните.
А вън бе постоянна жега и колкото повече наближаваше жътва, толкова повече и горещината се усилваше, та не можеше да се покаже човек през деня на полето. Нощите също не донасяха разхлада, а бяха задушни и напечени, та и в градините не можеше да заспи човек от топлина, същинска напаст бе сполетяла селото. Тревата вече бе тъй изгоряла, че добитъкът се връщаше гладен от паша и ревеше в оборите, картофите вехнеха, завързаха колкото лешници на корените си и тъй си и останаха, прегорелите овеси едвам бяха израсли над земята, ечемиците пожълтяха, а житата зрееха без време и белееха с празни класове. Селяните страшно се тревожеха от това и с мрачна надежда поглеждаха към всеки залез — дали няма да наклони на промяна времето. Но небето беше все безоблачно и цялото като че ли озарено от стъклен, белезникав пожар, а слънцето залязваше чисто, незабулено дори от най-леко облаче.
Мнозина вече се молеха от все сърце пред иконите на Преображение господне, но нищо не помагаше. Полята все повече посърваха, увяхваха, недозрелите овошки капеха от дърветата, кладенците пресъхваха, па дори и във вира водата толкова намаля, че и дъскорезницата не можеше да работи, воденицата бе затворена, а народът, доведен до отчаяние, прибягна към молебен с шествие, на което се събра цялото село.
И тъй горещо и от все сърце се молиха, че и камъкът би се смилил.
И като че ли господ даде воля на своето милосърдие, при все че на следния ден стана така горещо и знойно, така задушно и така прежуряше, та птиците падаха замаяни, кравите жално мучеха по пасищата, конете не искаха да излизат от конюшните, а измъчените до краен предел хора без сили се щураха из напечените градини и се боеха да погледнат към засаденото със зеленчуци. Но по пладне, когато изглеждаше, че всичко вече изпуща последен дъх в този бял, разтреперан врелец, слънцето внезапно помътня и потъмня, като да бе хвърлил някой шепа пепел върху лицето му; след малко нейде високо забуча като с крила на орляк от исполински птици, набъбнали сини облаци се стичаха от всички страни и слизаха все по-ниско и по-страшно.
Страх повея, всичко заглъхна и застана в притаени тръпки.
Забоботиха далечни гръмотевици. Появи се за кратко вятър, по пътищата се вдигна прахуляк, слънцето се разля като жълтък в пясък, изведнъж потъмня и на небето се нароиха рояци от светкавици, сякаш някой зашиба със златни въжета. Първият гръм удари нейде наблизо, та хората дори изскочиха пред къщите си.
Внезапно всичко закипя, слънцето угасна, небето помътня, разрази се такъв вихър, та в сплъстения мрак се лееха само порои от ослепителни блясъци, мълнии удряха, гръмотевици се преваляха по небето, шумеше проливен дъжд, ечеха вихри и дървета.
Мълниите биеха една след друга, очите чак ослепяваха от светкавици; валеше порой, та нищо не се виждаше, а някъде настрани падаше и градушка.
Близо един час трая бурята. Житата полегнаха, а по пътищата потекоха цели реки от разпенена вода. За миг дъждът преставаше и почваше да се прояснява, но после отново загърмяваше, като че ли хиляда коли препущаха по замръзнал неравен път, и пак лееше като из ведро.
Хората с тревога поглеждаха навън. Тук-там вече запалваха кандила и пееха «Под твоя закрила»; на други места бяха изнесли на пейките под стрехите икони за предпазване от беда, но благодарение на бога бурята минаваше, без да направи големи щети. Едвам когато вече почти съвсем се успокои и валеше все по-дребен дъжд, от последния надвиснал над селото облак удари гръм в плевнята на кмета.
Бухнаха пламъци и пушеци. В един миг цялата плевня бе в огън. В селото се вдигна страшен писък и който можеше, тичаше към пожара, но за гасене и дума не можеше да става: плевнята гореше от горе до долу като камара натрупани трески. Антек, Матеуш и други най-усилено пазеха само къщата на Козелови и други някои сгради; добре, че не липсваше вода и кал по пътя, защото някои покриви вече започваха да пушат, а искри често прехвърчаха към близките дворове.
Кметът не беше у дома си, още сутринта бил отишъл в общината, а кметицата тичаше разплакана наоколо като разквакана квачка. И когато вече мина опасността и хората се разотиваха, при нея се доближи Козеловица.
— Видиш ли? Даде ти, даде ти господ, госпожо кметице! За моите жалби ти даде!
До бой щеше да стигне, защото кметицата се хвърли да я сграбчи, но Антек успя да ги разтърве и така нахока Козеловица, че тя като сритано куче си отиде у дома с ръмжене и последно лаене:
— Надувай ми се, госпожо кметице, надувай ми се, ще ти го върна аз тъпкано!
Но никой вече не я слушаше. Плевнята догоря, насъбралите се покриха с кал още неизгасналото пепелище и се разотидоха по домовете си. Остана само кметицата да се окайва пред Антек, който я слуша търпеливо донякъде, па най-сетне махна с ръка и си отиде.
Бурята вече отмина към горите, слънцето се показа, по синьото небе се точеха стада от бели облаци, птички запяха, въздухът бе хладен, а хората излизаха да отприщват водите и да заравнят изровените места.
Почти пред сам къщи Антек срещна Ягуша, която вървеше с кошничка и мотичка, поздрави я бързешком, но тя го изгледа с вълчи очи и мълком отмина.
— Фръц! Каква горделива! — измърмори той и като забеляза Южка на двора, скара й се, че ходи по влагата.
Момичето бе дотолкова оздравяло, че можеше по цели дни да лежи в градината, изривът се бе вече изгубил и зарасъл, без да остави никакви следи; Ягустинка я мажеше с мехлема само крадешком, понеже Ханка се мръщеше, че хаби много масло и яйца.
Така лежеше тя и бавно оздравяваше, току-речи самотна по цели дни, защото Витек пак пасеше кравите. Само нарядко някоя от другарките й дотичваше да си поприказват или Рохо посядваше за някоя минута, или пък старата Агата й разправяше все едно и също: че навярно по жътва ще си умре в стаята у Клембови и ще я погребат по господарски. Южка прекарваше най-вече с Лапа, който не се отделяше от нея, и с щъркела, който пристигаше, щом го повика, и с птичетата, които долитаха за хвърляните им трохи.
Един ден, когато в къщи нямаше никого, при нея дойде Ягна и й донесе цяла шепа бонбони, но още неуспяла Южка да й благодари, отнейде се разнесе гласът на Ханка, та Ягна изхвръкна подплашена.
— Да ти са наздраве — извика тя през плета и се изгуби.
Тя бързаше при брат си и му носеше нещо в пазва.
Там завари Настуша, която поеше една крава с ведро, а Шимек пристройваше нещо и силно си свиреше с уста.
— Имате си вече и крава? — учуди се безкрайно тя.
— Имаме си, я! Що, не е ли хубава? — рече гордо Настка.
— Много добра крава, от чифлишките ще да е, кога я купихте?
— Наша си е кравата, макар че не сме я купували! Да взема да ти разправям, ще се хванеш за главата и няма да повярваш! Вчера къде зори усетих, че нещо се дръгне о ъгъла, та чак къщата се клати. Мисля си — изкарват хората стоката на паша, та някоя свиня ще се е отбила да си ожули калта. Легнах си пак и още незаспала, слушам, нещо тихичко поревнува. Излезнах, гледам — крава, вързана за вратата, и хлъпка детелина пред нея. Вимето й напращяло и тя току протяга глава към мене! Разтърках очите си, че ми се стори като да съм още заспала, но не, жива крава стои, помучава и лиже пръстите ми. Ех, смятах си, че се е отлъчила от говедата, па и Шимек казва: сега ще дотърчи някой да си я забере! Чудех се само на това, че бе вързана. Ами как, та не е взела сама да се върже. Но мина пладне и никой не иде да си я подири. Аз я издоих да й олекне, че млякото почна да тече из бозките й. Мръкна се, мина се и нощта, питах по селото, питах дори и чифлишкия пастир, никой не е чул да се е изгубила крава някому. Стария Клемб каза, че може би е някоя крадена и по-добре да я заведем в канцеларията! То се знае, че ми беше жал, ама нямаше що да се прави. След пладне дойде Рохо и рече:
— Добра си и нуждаеща си, та господ Исус с крава те надарил.
— Като че кравите падат от небето. И глупавия няма да повярва това.
Той се засмя и каза, като си тръгна:
— Кравата си е ваша, не бойте се, никой няма да ви я вземе!
Разбрах, че е от него, хвърлих се в краката му да му благодаря, но той се дръпна.
— Па като срещнете господин Яцек — казва със смях, — не му благодарете за кравата, че ще вземе с бастуна да ви напере, не обича той да му се благодари!
— Значи, господин Яцек ти я е дал!
— Та има ли друг някой така добър за бедния народ!
— Истина си е, нали даде на Стахо материал за къща, па и толкова много помага!
— Просто светия, всеки ден се моля за него.
— Само да не ти открадне някой добичето.
— Що, кравата да ми откраднат! Господи, аз очите им ще издера, по цял свят бих тръгнала след нея! Бог няма да позволи такава пакост! В къщи ще я вкарвам нощем, докато Шимек не направи обор. Яшковия Кручек ще пази. Милинката ми, моя радост си ти! — шепнеше тя, като прегръщаше шията й и я целуваше по муцуната, та кравата засумтя, кучето радостно залая и кокошките се разкрякаха изплашени, а Шимек все по-силно свиреше.
— Вижда се, че господ ви благославя! — въздъхна като че ли с тиха жалба Ягуша и се взираше по-внимателно и в двамата. Струваха й се съвсем други, особено я учудваше Шимек: тя го познаваше като мухльо, неспособен на две магарета сламата да раздели; у дома при майка си той беше като парцал и който си искаше, той го подмяташе. А сега бе съвсем друг, работеше умно, държеше се достойно и приказваше като мъдрец.
— Ами коя е вашата земя? — попита тя след дълго премисляне.
Настуша взе да й посочва, като казваше къде какво ще сеят.
— Ами семе откъде ще вземете?
— Шимек каза, че ще има. Щом казва, сигурно ще има, той току-така никога не приказва.
— Брат ми е, а пък като че за съвсем друг човек слушам.
— Ама такъв добър, такъв умен и работен, че едва ли има друг на света — казваше разпалено Настуша.
— Сигурно — повтори тъжно Ягна. — Чии са тия ниви, отмерени с камарки камъни?
— На Антек Борина! Не ги работят, навярно чакат да ги разделят след Мачея.
— Ще има около петнайсет морги! Върви им на тях.
— Господ да му даде десеторно повече, че той стана поръчител пред дворянина за нашия имот, па и колко друго ни помогна!
— Антек помагал на Шимек! — дори се слиса тя от почуда.
— И Ханка не е по-лоша от него. Тя ми даде пък свинка, прасе е още, ама харно ще стане, че е от добра порода.
— Какво ми разправяш, Ханка да ти даде свинка, просто да не повярваш.
Те се върнаха при къщата и Ягуша развърза кърпичка десет рубли и ги втъкна в ръцете на Настуша.
— Вземи тия няколко гроша, не можах по-рано, че евреина не ми беше дал парите за гъските.
Те й благодариха от все сърце, а на излизане тя рече:
— Почакайте, мама ще се придобри и все ще ви даде нещичко.
— Не искам, нека с това, що ми отне, погребалния си ковчег да постеле! — избухна изведнъж Шимек тъй ядовито, та Ягна си отиде, без ни дума да каже.
Тя се връщаше към дома си страшно замислена, тъжна и опечалена.
— А аз какво съм? Един сух стрък, ненужен на никого — въздъхна тя сиротно.
Нейде на половин път срещна Матеуш. Той бързаше към сестра си, но се върна с Ягна и внимателно слушаше разказа й за Шимекови.
— Не на всички е тъй добре — рече той мрачно.
Разговорът им не вървеше. Той нещо въздишаше и се чешеше загрижено по главата, а Ягуша се загледа към потъналото в пожара на залеза Липци.
— Хей, задушно и тясно е на този свят — рече той сякаш на себе си.
Тя го погледна въпросително в очите.
— Какво ти става? Чумериш се, като че оцет си пил.
И той започна да се оплаква, че му омръзнало и живот, и село, и всичко и сигурно ще се запилее по света, където му очи видят.
— Тогава ожени се, ще се промени живота ти — пошегува се тя.
— Да ме щеше тази, която аз си искам… — и той я погледна втренчено в очите, а тя отвърна глава някак недоволна и смутена.
— Попитай я! Всяка ще те вземе и не една вече очаква да й пратиш годежари.
— Ами ако ми откаже? Да се изяде човек от срам!
— Тогава на друга ще изпратиш!
— Не съм аз от тия: харесал ли съм си една, към друга не ме тегли.
— На мъжа всяка еднакво мирише и с всяка е готов да бъде малко тъй по-близко.
Той не се защити, а обърна разговора на друга страна.
— Знаеш ли, Ягушо, че момчетата само чакат да ти дойде времето, та да ти изпратят годежна водка.
— Да си я плюскат сами! Никого няма да взема! — рече тя натъртено, та той се стъписа. Но тя го рече искрено, защото никой не й се виждаше по-мил от Яшо, но Яшо…
Тя въздъхна тежко и се отдаде с умиление на спомените си за него, а Матеуш, като не можа повече да изкопчи дума от нея, тръгна пак към сестра си.
А Ягна шареше с плахи очи по света и си мислеше:
— Какво ли прави той сега там, какво?
Неочаквано тя се задърпа, някой изневиделица я прегърна и застиска.
— Не можеш ми вече избяга — пошепна страстно кметът.
Тя се изскубна разярена из ръцете му.
— Още веднъж ако се допреш до мене, очите ти ще извадя и така ще се развикам, та цялото село ще се събере.
— Тихо, Ягушо, подарък съм ти донел — и втикваше корали в ръцете й.
— Натъпчи си ги в задника, твоя подарък за мене не струва лула тютюн.
— Какво, какво правиш, Ягушо? — заекваше слисано той.
— Такова, че си свиня, и толко! Да не си посмял да ме пипнеш!
Избяга от него разярена и като буря се втурна у дома си. Майка й белеше картофи, а Йенджих доеше кравите на двора, та тя се залови живо за привечерните работи, но цяла се тресеше от яд и като не можа да се успокои, щом се мръкна, пак отърча по селото.
— Ще намина у органистови — рече тя на майка си.
Често ходеше тя сега там и им услужваше това-онова, само и само поне понякога да чуе нещо за Яшо.
И сега тя отърча жадна за такава новина и с някаква тиха надежда, че днес ще чуе нещо ново.
И след малко засветиха в тъмнината прозорците на Яшовата стая, където сега Михал пишеше нещо под висящата лампа, а органистът и жена му седяха пред къщи на хладовина.
— Яшо си пристига утре след пладне! — с тази новина я посрещна органистката. Ягна едва не падна мъртва от това, краката й се подкосиха, сърцето й заби, та дъха си не можеше да поеме. Тя пламна в огън и цяла се разтрепера, па поседна, колкото да не се издаде, и пак побягна като подгонена чак нейде по тополовия път, към гората…
— Мили мой боже! — избухна тя и протегна благодарствено ръце. Сълзи потекоха от очите й, такава радост пееше в душата й, че й се искаше да се смее, да вика, да тича нанякъде, дърветата да целува, да прегърне тия задрямали на лунната светлина полета.
— Иде си, Яшо си иде — шепнеше от време на време тя, подскачаше внезапно като птица и летеше, грабната от всичката сила на очаквания и мъки, сякаш да посрещне собствената си участ и неизказаното си щастие.
Беше вече късна вечер, когато се връщаше у дома си. Прозорците бяха вече тъмни. Светеше само у Боринови, където се бе събрал доста народ. Тя си отиде у дома да чака следния ден и да сънува завръщането на Яшо.
Но напразно се въртеше в леглото и щом майка й захърка, пак стана, позагърна се с престилката и седна пред къщи да чака или сън, или зора.
У Боринови отвъд вира още светеше от едната страна и понякога долитаха тихи отгласи на разговори.
Изпърво тя се вгледа в трепкащите върху водата отблясъци на светлините и забрави всичко; тя потъна в сумрачни и трепетливи мъгли, които я бяха омотали като паяжина и я понесоха в някаква тиха привечер, зачервена от зари, в един свят на неутолим копнеж.
Месецът бе вече залязъл и сива мрачина покриваше полята. Звездите светеха високо и сегиз-тогиз някоя падаше с такава бързина и нейде тъй страшно далеко, че дъхът замираше в гърдите и студени тръпки минаваха по костите. Понякога лекичък топъл полъх галеше като любими ръце, понякога се надигаше откъм полята гореща, пълна с благоухание въздишка на нивите и затрогваше сърцето, та Ягна се протягаше и разтваряше ръце. Или седеше потънала цяла в размисли и изпитваше неизказана сладост като кълн, който се напряга и изпълва със сокове… а нощта я обгръщаше тихо и внимателно, сякаш не искаше да плаши човешкото щастие.
У Боринови продължаваше да свети, а на пътя Витек бе на стража, да не би някой неканен да подслушва, понеже се бяха събрали на тихо приятелско съвещание преди утрешното събрание в канцеларията, на което кметът бе поканил всички липченски стопани.
В стаята бе възтъмно. Една свещ мъждукаше на поличката над огнището, та само някои глави можеха да се различат от множеството, тъй като се бяха събрали двайсетина души, всичките, които държеха страната на Антек и Гжеля.
Рохо, който седеше някъде в тъмното, обясняваше какво ще стане, ако се съгласят да се отвори училище в Липци. След това Гжеля учеше всеки поотделно какво да каже на началника и как да гласува.
Дълго през нощта се съвещаваха, тъй като не мина и без караници и противене, но най-сетне се съгласиха на едно и преди да се зазори, се разотидоха бързо, понеже на сутринта трябваше доста рано да тръгнат.
Само Ягуша остана да седи още на пейката под стряхата, вече съвсем потънала в мъглите и нощта, седеше сляпа и глуха за всичко и само понякога шепнеше сякаш горещи слова на безкрайна молитва:
— Ще дойде, ще дойде!
И се навеждаше неволно сякаш пред утрото, сякаш искаше да съзре какво й носи тая посивяла зора над земята и със страх и радост се отдаваше на онова, което имаше да стане.

 

VIII

 

Наближаваше пладне. Жегата все повече се усилваше и вече всички се бяха събрали пред канцеларията, но началникът още не беше дошъл. Писарят час по час излизаше на вратата и заслонил очи с ръка, гледаше по широкия, засаден отстрани с разкривени върби път. Но по него лъщяха само локвите, останали след вчерашния проливен дъжд, някаква окъсняла кола се мъкнеше полека и тук-там между дърветата се бялкаше мъжки клашник.
Всички чакаха търпеливо, само кметът тичаше като опърлен, гледаше пътя и все по-силно подвикваше на селяните, които запълваха дупките на площада пред канцеларията.
— По-скоро, момчета! По-скоро да свършите, докато не е пристигнал.
— Ти гледай само да не изпуснеш нещо от страх — обади се един от групата.
— Шавайте брей, хора! Сега съм по служба тука, не е време за шеги.
— Хой, кмете, хой, от бога се бой! — засмя се някой от жепчаниге.
— Ако още някой се обади, в дранголника ще заповядам да го затворят — развика се кметът и отърча да види от гробището, което беше на високо и до което беше залепена с калкана си канцеларията.
Грамадни вековни дървета се издигаха над нея. Камбанарията се сивееше между клоните, а черните рамене на кръстовете се навеждаха иззад каменната ограда към покривите и към пътя, който водеше през селото.
Като не видя нищо, кметът остави при работниците един от помощниците и влезе в канцеларията, където постоянно влизаше и излизаше този-онзи, защото писарят току извикваше някого от стопаните и му припомняше тихичко за изостанали данъци, за незаплатена вноска за съдилището или нещо повече. То се знае, че никому не се харесваха такива напомняния, но слушаха и въздишаха, защото какво можеха да направят сега при тая тежка оскъдица пред ново жито? Нима можеха да платят, когато на мнозина и за сол не стигаха парите? И само се кланяха ниско на писаря, някои и ръка му целуваха, а някои и последната си злотувчица му втикваха в протегнатата ръка и всички заедно го молеха да почака било до жътва, било до най-близкия панаир.
Хитрец и умник беше този писар, дереше хората, та пушек се вдигаше. Уж всичко обещаваше, пък едни със стражари заплашваше, на други правеше вятър, на някого за побратим се докарваше и от всекиго измъкваше по нещичко; ту овесът му се свършил, ту млади гъски му трябвали за началника, ту слама за въжета си дрънчеше, та щат не щат, обещаваха, каквото си поискаше, а като си излизаха, отвеждаше по-познатите настрана и божем приятелски ги наговаряше:
— Па да решите нещо да се събере за училище, че ако се противите, началника може да се разсърди и е готов да ви развали работата с дворянина за гората — предупреждаваше той липчени.
— Ама как, ние по добра воля си се пазарим с дворянина! — почуди се Плошка.
— То е тъй, ама нали знаете: гарван гарвану око не вади, а пък бие…
Плошка излезе много угрижен, а писарят продължаваше да привиква и от другите села и всекиго плашеше с нещо друго и никого не пропущаше да не го понасили, та това веднага се разчу между насъбралите се.
А много се бяха събрали, можеше да има повече от двесте души, които отначало стоеха на купчини по села: свои при свои, та лесно можеше да ги познае човек кои са от Липци, кои от Модлица, кои от Пшиленк или от Жепки, тъй като всяко село се отличаваше с друга носия. Но щом се разчу, че трябва да се гласува за училище, защото тъй искал началникът, те почнаха да се размесват, да минават от група в група и да се сдружават кому както бе удобно. Само жепечките шляхтичи се държеха отделно настрана и горделиво и надменно поглеждаха към другоселците, макар че бяха всички бедняци и другите им се присмиваха, че на трима се пада една кравешка опашка. Останалият народ, измесен като граховина, се разхождаше по площада, а мнозина се криеха из сенките на гробищата и на колите.
Най-вече отиваха в голямата кръчма, която беше срещу канцеларията между дърветата, сякаш в сенчеста горичка. Там се трупаха най-бързо, защото макар че прохладен ветрец люлееше житата, все пак наставаше страшна жега и тъй печеше, та мнозина вече едва дишаха и отиваха да се разхлаждат с бира. Ето защо и кръчмата беше препълнена, и под дърветата имаше групи, които разговаряха тихо и размисляха върху тази новина, като същевременно наблюдаваха канцеларията и жилището на писаря от другата страна на общинското здание, където шумът и шетнята ставаха все по-големи.
От време на време жената на писаря подаваше през прозореца охраненото си лице и викаше:
— По-скоро, Магдо! Дано си потрошиш джонгалите, мешино такава!
Слугинята час по час претичваше през стаите, та чак бумтеше под краката й и стъклата на прозорците забръмчаваха. Едно дете надигна рев до небесата, някъде зад къщи закудкудякаха изплашени кокошки, а запъхтеният разсилен загони пилетата, пръснали се по житата и по пътя.
— Изглежда, че началника ще гощават — рече някой.
— Вчера писаря като че ли докара цял кош пиене.
— Ще се наплюскат здравата.
— Лесно им е. Малко ли народ им трупа данъци, а никой не им гледа в ръцете — рече Матеуш, но някой завика:
— Ей, я мълчете, стражарите дойдоха!
— Мъкнат се като вълци, та не можеш да разбереш кога и накъде.
Но млъкнаха разтревожени, тъй като стражарите насядаха пред канцеларията, наобиколени от куп хора, между които бяха и кметът, и воденичарят, а изотдалече се въртеше и ковачът и внимателно се вслушваше.
— Воденичаря се мазни като гладно куче.
— Защото най-мил му е тоя, от когото се бои!
— Щом са дошли стражарите, и началника скоро ще пристигне! — викна кметовият брат Гжеля и отиде настрана, където стоеха Антек, Матеуш, Клемб и Стахо Плошка. Поговориха си, пръснаха се между хората и им заприказваха и обясняваха нещо важно, та слушаха в пълна тишина. От време на време само някой въздъхваше, почесваше се загрижено или пък хвърляше поглед към стражарите и същевременно все повече се натискаше в купа.
Антек, облегнат о ъгъла на кръчмата, приказваше кратко, твърдо и сякаш заповеднически, в друга група под дърветата приказваше шеговито Матеуш, та мнозина се разсмиваха, а в третата група при гробищата Гжеля разправяше тъй умно, сякаш четеше от разтворена книга, та мъчно беше да го разбере човек.
И тримата уговаряха хората към едно: да не слушат началника, нито онези, които винаги държеха с властта, и да не гласуват за училище.
Народът в групите се вслушваше и се поклащаше ту на една, ту на друга страна също като гора, когато повее силен вятър.
Никой не вземаше думата. Всички само кимаха одобрително с глава, понеже и най-глупавият разбираше, че ползата от това училище ще е само дето ще наложи нови данъци, затова и никой не бързаше.
Но неспокойствие обземаше събраните. Те пристъпваха от крак на крак, взеха да храчат, да се покашлюват и никой не знаеше как да започне.
Наистина и Гжеля приказваше умно, и Антек улучваше право в сърцето, но се страхуваха да се противят на началника и да се заяждат с властта.
Всеки един гледаше какво ще направи другият, всеки поотделно си блъскаше главата, а всички се оглеждаха към по-богатите. Но воденичарят и най-първите от другите села се държеха някак настрана и стоеха като че ли нарочно все пред очите на стражарите и на писаря.
Антек се приближи към тях, за да ги уговори, но воденичарят процеди намръщено:
— Който има ум, той си знае за какво ще гласува — и се обърна към ковача, който се съгласяваше с всички, но се въртеше неспокойно между народа, за да подушва какво се тъкми, па отиваше и при писаря, и с воденичаря разменяше думи, черпеше Гжеля с тютюн и тъй тайно криеше намеренията си, че до края не можа да се разбере на чия страна е.
Но мнозинството вече бе склонно да гласува против училището. Всички се пръснаха по площада и без да гледат пладнешката жега, разговаряха все по-шумно и самоуверено. В това време писарят завика:
— Я да дойде тука някой!
Но никой не се помръдна, сякаш не чуха.
— Я някой да изтича до чифлика за риба. Още отзарана щяха да изпратят, а не знам защо нещо не изпращат! Само по-скоро! — гърмеше заповеднически той.
— Не сме дошли тука да слугуваме — обади се един смел глас.
— Сам да изтича, или му е жал да поразтърси шкембето си! — засмя се някой, понеже писарят имаше шкембе като тъпан.
Писарят запсува, а след малко откъм двора влезе кметът, заобиколи кръчмата и иззад селото полетя към чифлика.
— Преповил е и поизбрисал децата на госпожа писарката, та излезе сега да се попроветри малко.
— То се знае, че госпожа писарката не обича такъв смрад в стаите си.
— Скоро ще му заповядат да им изнася и цукалата! — Присмиваха му се селяните.
— Ами дворянина се нещо не вижда — учуди се един, но ковачът отвърна на това с хитра усмивка:
— Не е щур да излиза налице.
Всички го погледнаха въпросително.
— Разбира се, кой ще му заповяда да се заяжда с началника, а пък за училище няма да гласува, малко ли ще трябва да плаща и за него! Умен е той!
— Ами ти, Михале, нашата страна ли държиш? — притисна го направо Матеуш.
Ковачът се виеше като настъпен глист, измърмори нещо и се запровира към воденичаря, който се бе приближил до селяните и говореше на стария Плошка с висок глас, та и другите да слушат:
— Аз те съветвам да гласуваш, както властта иска. Училището ни е нужно. И най-лошото да е, все ще е по-хубаво от никакво. А каквото бихте искали вие да бъде, няма да дадат. Жалко, с глава зид не се пробива. И да не гласувате, пак ще го направят и без вашето позволение.
— Като не дадем пари, с какво ще го направят? — обади се един от групата.
— Глупак! Сами ще си вземат, не дадеш ли доброволно, и последната ти крава ще продадат, па и в дранголника ще идеш за упорство! Разбираш ли сега! Това не ви е дворянина — обърна се той към липчените, — с началника шега не бива. Казвам ви, правете, каквото ви заповядват, и благодарете богу, че не е по-лошо.
Тези, които мислеха същото, подкрепиха думите му, а старият Плошка след дълго мислене се обади неочаквано:
— Право казваш. На този народ Рохо разбърка ума и го тика към беда.
При тия думи се изстъпи един стопанин от Пшиленк и каза високо:
— Защото Рохо държи с господата и затова бунтува народа против управниците.
Върху него се спуснаха от всички страни и го нахокаха, но той не се уплаши и щом поутихнаха малко, пак извиши глас:
— А глупавите му помагат! Казах — и той се огледа с умни очи, — а комуто не се харесва, нека дойде при мене, в очите ще му кажа — глупците! Защото не знаят, че винаги така е било, че господата се бунтуват, подбуждат народа, докарват го до беда, па като дойде ред да се плаща, кой плаща? — селяните. Па като разквартируват казаци по селата ви, кой ще яде камшиците? Кой ще страда? Кого ще мъкнат по затворите? Само вас, селяните! А господата и зъб няма да обелят за вас, не, от всичко ще се откажат като юди, па отгоре и старшията ще гощават по чифлиците си.
— Защото колко им струва на тях народа? Толкова, колкото да пати зарад тях.
— Па ако можеха, още утре биха върнали крепостното робство — завикаха някои.
— Гжеля каже — започна пак той, — щом не дават да учим на наш език, тогава и ние нито грош не даваме за училище, ще се възпротивим. То се знае, на ратая е лесно да викне на господаря си: няма да ти работя, да ти пикая в паницата — и да избяга, за да не отнесе боя. Ама народа не може да избяга и за бунта ще си понесе тоягите, защото никой няма да подложи гърба си да го отмени… И ви казвам: по-евтино ще ви излезе да решите за училище, отколкото да се противите на властта. Истина, че няма да учат по нашенски децата ни, ама и така да е, пак не могат да ги направят руснаци, защото никой няма да разговаря и да казва другояче молитвите си, а тъй, както го е майка научила! Накрай ще ви кажа и това: да държим своята страна! Па ако господата се ядат помежду си, то не е наша работа. Нека се карат и ядат, и едните, и другите са ни толкова братя, че по-добре мор да ги измори!
Натрупаха се върху него и се развикаха като по бясно куче. Напразно воденичарят се зае да го защити, напразно я някои взеха негова страна. Привържениците на Гжеля му показваха вече пестници и може би щеше да стигне и до нещо по-лошо, но старият Причек викна:
— Стражарите слушат!
В миг всички утихнаха, а старият излезе пред тях и захвана почти ядосано:
— Светата истина каза човека: да пазим своето! Мълчи сега, ти си каза думата, сега позволи и други да си я кажат! Дерат гърлата си и мислят, че те са най-умните глави! То се знае, ако кряскането беше ум, всеки нищо и никакъв дърдорко би бил по-умен и от свещеника! Смейте се вие, синковци, ама аз ще ви кажа как беше в ония години, когато господата се бунтуваха; помня добре как ни замотаваха главите и ни се кълняха, че като се освободи Полша, и ние, селяните, ще бъдем свободни, и земя ще ни дадат, и гора, и всичко! Обещаваха, приказваха, па тук-там някой даде това, дето го имаме сега, но го наказаха и не облекчиха с нищо положението на народа! Слушайте господата, щом сте глупави, ама мене не могат ме измами. Знам аз какво нещо е тая тяхна Полша: то е само камшик по нашия гръб, да работиш на господата и да те притискат! Иди им вярвай…
— Няма ли кой да го цапне по муцуната, та да престане? — откъсна се нечий глас.
— А сега — продължаваше той — и аз съм също такъв господин, както и другите, имам свое право и никой не смее с пръст да ме барне! Там е за мене Полша, където ми е добре, където имам…
Подигравателни гласове се зачуха от всички страни в го прекъснаха:
— И свинята поквиква от задоволство и се хвали, като има кочина и пълно корито!
— И за това хранене получава после сопа и нож в гърлото!
— Един стражар го нашляпа на панаира, а казва, че никой не смее с пръст да го барне.
— Плямпа, ама има ум колкото една конска опашка.
— Голям господин, каквото си иска, това прави, то се знае, с въшките си се разхожда на свобода!
— И ланската ми шапка знае толкова!
— Не знае откъде пикае кокошка, а седнал да проповядва! Смъкльо такъв! Овен!
Старият много се ядоса, но каза само:
— Проклетници! Дори и бялата коса не почитат на човека!
— Излиза, че и всяка бяла кобила трябва да се почита само за това, че е бяла, а?
Избухна смях и същевременно почнаха да се разстъпват и да насочват погледи към покрива на канцеларията, където се качи разсилният, хвана се за комина и загледа в далечината.
— Юзек, затваряй си устата, че някой от тия ще ти влезе в нея! — викаха му на подбив, защото цяло ято гълъби се въртеше над него, но в същото време той закрещя!
— Иде! Иде! На завоя е вече при Пшиленк!
Навалицата почна да се събира към канцеларията, да се притиска накуп и търпеливо да поглежда към празния още път.
Тъкмо и слънцето се беше наклонило малко към билото на сградата, та под стряхата се простираше все по-широка сянка, в която сложиха покрита със зелено маса и кръст на средата. Рижокос пълнобузест помощник-писар изнасяше книжа, слагаше ги на масата и все човъркаше нещо в носа си.
Писарят взе набързо да се облича празнично и пак се разнесе по цялата къща кресливият глас на жена му, дрънкане на чинии, шум от премествани мебели и тичане, а след малко пристигна и кметът. Той застана на прага, червен като рак, изпотен и задъхан, но вече със служебната верижка на шията, и като погледа народа, извика строго:
— Тихо там, хора, това не е кръчма!
— Петре, я ела, имам да ти кажа нещо! — викна му Клемб.
— Де пък ти, никакъв Петър няма тука, а чиновник! — пробъбра горделиво кметът.
И те подхванаха на езиците си тия му думи, та чак се запревиваха от удоволствие. А кметът изведнъж завика тържествено:
— Я се отдръпнете, хора! Началника!
Един кабриолет се показа на пътя, подскачаше по изровеното и зави пред канцеларията.
Началникът подигна ръка към челото си, селяните сваляха шапки, настана мълчание. Кметът и писарят дотърчаха да го свалят от кабриолета, а стражарите се изправиха като тояги при вратата.
Началникът се остави да го свалят и да му съблекат горната бяла дреха, па се обърна, изгледа насъбралите се, поприглади червеникавата си брадичка, наежи се, кимна с глава и влезе в жилището, където го канеше превитият като подкова писар.
Кабриолетът се отдалечи, а селяните пак се натрупаха около масата, като смятаха, че веднага ще започне събранието. Но мина доста време, а началникът не се показваше; из стаите на писаря се чуваше дрънкане на стъкла, чуваха се смехове и някакви миризми се носеха оттам, та чак дразнеха ноздрите.
И понеже на хората вече им омръзна да чакат, па и слънцето прежуряше все по-силно, някои отиваха набързо към кръчмата, но кметът се развика:
— Не се разотивайте! Глоба ще има, който отсъствува!…
То се знае, че все още се въздържаха да псуват, но все по-стръвно и нетърпеливо поглеждаха към прозорците на жилището на писаря, понеже някой отвътре ги затвори и заслони.
— Срам ги е да плюскат пред хорските очи!
— По-добре! Че всеки тук отвънка само преглъща на вятър лигите си! — обаждаха се някои.
От ареста, който бе наред с канцеларията, се разнесе жално и проточено му чене, а след малко излезе разсилният и теглеше за въже едно едро теле, което с все сила се дърпаше. Но изведнъж телето го шибна с глава, та човекът се строполи наземи, пък то навири опашка, побягна и прах се вдигна по него.
— Дръжте го! Дръжте крадеца!
— Сипи му солчица под опашката, то ще се върне!
— Какъв юнак, избяга от ареста, па отгоре и опаш навири на господин кмета!
Така си приказваше народът и се смееше с разсилния, който тичаше след телето и едвам с помощта на помощник-кметовете можа да го вкара в двора. Още неотдъхнали си от това гонене, и кметът заповяда да изметат ареста, като сам той наглеждаше, внимаваше и усърдно помагаше, от страх да не би тъй някак началникът да пожелае да назърне там.
— Кмете, трябва сега малко да прекадиш с тамян, че може да подуши какъв арестантин е имало вътре.
— Не бойте се вие, след водката не ще може никак да подуши.
Тук-там подмятаха по някоя острота, та кметът святкаше с очи и стискаше зъби, но най-сетне им се втръснаха дори и шегите, а така им омръзна да чакат на слънце и гладни, та всички вкупом тръгнаха към дърветата, без да гледат забраната на кмета. Само Гжеля му рече:
— Народа не е куче и няма да дойде при краката ти, ако ще би до довечера да викаш! — И доволен, че се махнаха от очите на стражарите, той пак се завъртя между хората и всекиму поотделно напомняше как трябва да гласува.
— Само да не се боите! — добавяше той. — Правото е наше! Каквото решим, това ще бъде; каквото народа не ще, никой не може да го принуди да го направи!
Но още не успели да се понаместят в сенките, нито да си похапнат нещичко, помощник-кметовете завикаха, а кметът дотърча и закрещя:
— Началника излиза! По-скоро елате! Започваме!
— Намирисал се на хубаво ядене, та сега го не сдържа! Ние много не бързаме! Нека почака!
Тъй бърбореха ядосано те и бавно се събираха пред канцеларията.
Помощниците застанаха начело на своите села, а кметът седна отстрани до масата с помощник-писаря, който си човъркаше носа и подсвирваше на уплашените от вдигнатата врява гълъби, които хвръкнаха от покрива и закръжиха като шумен бял облак.
— Молчать — кресна изведнъж един от изправилите се на прага стражари.
Всички очи се насочиха към вратата, от която обаче излезе само писарят с книжа в ръка и се промъкна към масата.
Кметът дрънна звънчето и рече тържествено:
— Започваме, драги селяни! Тихо там, модличани! Господин секретаря ще прочете за училището! Слушайте внимателно, та всеки да разбере каква е работата!
Писарят сложи очилата си и зачете бавно и изразително.
Чете той доста длъжко при пълна тишина, когато някой извика:
— Нищо не разбираме!
— На наш език да се чете! Не разбираме! — откъснаха се много гласове.
Стражарите взеха да оглеждат внимателно събранието.
Писарят се поначумери, но продължи четенето, като превеждаше на полски.
Настана тишина, всички слушаха съсредоточено, мислеха над всяка дума и гледаха писаря като икона.
Той провличаше по-нататък:
— … че се заповядва да се отвори училище в Липци, което ще служи и за Модлица, Пшиленк, Жепки и другите по-малки села.
После дълго доказва каква полза ще имат от това, какво благодеяние е туй просветата, как властта и ден и нощ мисли по какъв начин да помогне на народа, да го подкрепя, да го просвещава, да го пази от злото. Накрай правеше сметка колко пари ще трябват за училищен двор и за оземляване, колко за самата сграда и колко за обща издръжка и за учител, а за всичко това ще трябва да се гласува допълнителен данък по двайсет копейки на морга. Замлъкна, отри очилата си и рече като че ли на себе си:
— Господин началника каза, че като решите днес, ще позволи още тази година да се започне строежа и на следната година децата ще тръгнат на училище.
Той свърши, но никой не се обаждаше. Всеки мислеше и подгъваше колене, сякаш под тежината на новия данък. Най-сетне кметът се обади:
— Чухте ли добре какво рече господин секретаря?
— Чухме! То се знае, не сме глухи! — обадиха се тук-там.
— Който е против това, нека излезе напред и си каже думата.
Почнаха да се спобутват с лакти, да се избутват напред, да се почесват, да се споглеждат помежду си и към по-старите, но никой не се решаваше да се откъсне пръв.
— Щом е тъй, да гласуваме набързо данъка и да си ходим — предложи кметът.
— Значи, всички като един се съгласявате? — попита писарят тържествено.
— Не! Не желаем! Не! — викна Гжеля и няколко десетки други след него.
— Не ни трябва такова училище! Не искаме! Стигат ни вече данъци! Не! — викаха вече от всички страни все по-смело, по-силно и по-гордо.
При този крясък излезе началникът и застана на прага. Всички млъкнаха, като го видяха, а той поглади брадичката си и рече твърде любезно:
— Как сте, стопани?
— Благодарим на бога — отвърнаха първите, като се клатеха под натиска на другите отдире, които се тикаха напред, за да чуят началника. Той се облегна на рамката на вратата и заприказва нещо по руски, като постоянно се оригваше.
Стражарите скочиха между народа и завикаха:
— Шапки долой! Шапки!
— Махни се, сине майчин, не се мотай в краката ми! — запсува някой към тях.
А началникът, макар че приказваше сладко, завърши заповеднически и по полски:
— Гласувайте веднага данъка, че нямам време за бавене! — и загледа строго в лицата на събралите се.
Страх обзе мнозина, тълпата се залюля, понесоха се тревожни шепоти.
— Е какво, ще гласуваме ли за училището? Кажи, Плошка! Какво да правим?… Къде е Гжеля? Заповядва да гласуваме! Да гласуваме, да гласуваме, хора!
Все по-шумно закипя тълпата; най-после Гжеля излезе напред и смело каза:
— За такова училище не ще гласуваме нито грош.
— Не ще гласуваме! Не искаме! — подкрепиха го стотина гласа.
Началникът грозно се намръщи.
Кметът изгуби и ума и дума, а на писаря чак очилата паднаха от носа. Само Гжеля не се уплаши, а втренчи гордо поглед в началника и искаше да каже нещо, но старият Плошка излезе малко напред, поклони се ниско и започна покорно:
— Моля за благосклонността ви, почитаеми господин началник, да кажа как аз разбирам тая работа: то се знае, ако е за гласуване, ще гласуваме за училището, само че една злота и десет гроша на морга са много. Сега са тежки времена и грош се мъчно изкарва! Само това исках да кажа.
Началникът не отговаряше. Потънал в свои размишления, той кимаше понякога божем одобрително с глава и потъркваше очите си. Окуражен от това, кметът ревностно уговаряше хората за училището; след него и другарите му напираха за същото. Най-много държеше воденичарят, без да гледа острите възражения на Гжельовите привърженици. Най-после Гжеля завика ядосано:
— Преливаме само от пусто в празно! — и като долови удобен момент, излезе и рече решително:
— Като какво ще бъде това ново училище?
— Както всички други! — рече началникът и отвори очите си.
— Та ние тъкмо такова не искаме!
— За свое училище ще гласуваме, ако ще и половин рубла на морга, но за чуждо — ни пукната пара!
— Защо ни е такова училище? Моите деца три години учиха в такова, а сега ни гък не знаят!
— По-тихо, по-тихо, хора!
— Разиграли се овцете, а вълка гледа само как да се хвърли на стадото!
— Дърдорковци, синковците, нова беда ще издърдорят за всички ни!
Така подвикваха един през друг, та се вдигна страшна глъчка, понеже всеки доказваше, че има право, и искаше да убеди другите. Разпалваха се все повече, трупаха се на купчини и навред закипяха препирни и караници. Особено Гжельовите другари бъбреха най-високо и най-яростно против училището. Напразно кметът, воденичарят и стопани от другите села обясняваха, молеха, дори заплашваха неизвестно с какво. Мнозинството настръхваше все по-самонадеяно и приказваше кому каквото дойдеше на устата.
А началникът седеше, сякаш нищо не чува, шепнеше си тихичко нещо с писаря и им даваше възможност да си се наприказват. А когато сметна, че им стига лаене на вятъра, каза на кмета да удари звънчето.
— Тихо там! Тихо! Слушайте! — умиряваха ги помощниците.
И преди още да се бе утишило напълно, разнесе се заповедническият му глас:
— Училището трябва да стане, разбирате ли! Слушайте и правете, каквото ви заповядват!
Той изрече това строго, но никой не се уплаши, а Клемб изтърси без заобикалки:
— Никому не заповядваме да ходи на главата си, та нека позволят и на нас да ходим, както са ни израсли краката.
— Затваряйте си устата! Тихо, кучи синове! — изруга кметът, като дрънкаше напразно звънеца.
— Пак ще повторя, каквото казах, че в нашето училище на наш език трябва да се учи.
— Карпенко! Иванов! — ревна на стражарите, които бяха всред навалицата, но селяните в един миг ги притиснаха помежду си, а един им пошепна:
— Само някой да барне някого… триста души сме… правете му сметка…
И веднага се разстъпиха, направиха пътека и се струпаха след стражарите около началника със сподавена яростна врява, като само сумтяха, псуваха и разтърсваха пестници. Час по час някой изскачаше напред и викаше:
— Всяка гадина има свой език, само на нас заповядват да имаме чужд.
— И все заповеди, а ти, селянино, слушай, плащай и земята забрисвай с шапката си, като се кланяш!
— Скоро ще дойде дотам, че без позволение и по нужда да не можеш да отидеш.
— Щом могат толкова, нека заповядат и на свинете да им запеят като чучулиги! — гръмна Антек. Понесоха се смехове и той викаше разярено: — Или гъска да им замучи. Като направят това, ще им гласуваме за училище.
— Данъци заповядват — плащаме, новобранци заповядват — даваме, но от това…
— Тихо, Клембе. Сам най-светлейшия цар е издал закон и там е написано с ей толчави букви, че училищата и съдилищата ще бъдат на полски език! Така е заповядал сам царя и него ще слушаме ние! — крещеше Антек.
— Ти кто такой? — попита го началникът с втренчен в него поглед.
Антек затрепера, но рече смело, като показа книжата, които бяха на масата:
— Там пише. Не съм на път намерен — добави той надменно.
Началникът поприказва нещо на писаря и след малко писарят обяви, че Антони Борина, който е под съдебно следствие, няма право да взема участие в общинското събрание.
Антек почервеня от яд, но преди да се осмели да каже нещо, началникът кресна:
— Пашол вон! — и го посочи с поглед на стражарите.
— Не гласувайте, момчета, законът е на наша страна! От нищо не се бойте! — викна смело Антек.
Той се отдръпна бавно към селото и като вълк към кучета поглеждаше към стражарите, които оставаха все по-далече от него.
Но в събранието изведнъж закипя като в котел. Всички почнаха да приказват заедно, да викат, да се карат настървено, та началникът не можеше вече да чуе никой поотделно, а само откъслечни думи от псувни, заплашвания и подигравки хвърчеха като камъни над главите. Сякаш дявол се всели в душите им, така разпалено се развикаха, и никой не можеше да разбере откъде и за какво дойде всичко това.
За училището се препираха, за Антек, за вчерашния дъжд, някой миналогодишни щети припомняше на съседа си, някой само яда си изливаше, а друг се зъбеше само колкото да бъде против и настана такава бъркотия, та изглеждаше, че всеки миг ще се хванат за гушите и косите. Опита се Гжеля, опитаха се и други да ги успокоят, но не можаха да преодолеят помрачението. Кметът звънеше, та ръцете му чак отмаляваха, приканваше към ред, но напразно. Като разярени пуяци скачаха към очите си едни на други, слепи и глухи вече за всичко.
Едва когато един от помощниците заудря с тояга по оставената под капчука празна каца, та забумтя като тъпан, тогава се малко поопомниха и взеха да се усмиряват един друг.
Началникът, като не можа да дочака пълна тишина, завика ядосано:
— Тихо там! Стига сте се съвещавали! Когато аз говоря, да мълчите и да слушате. Гласувайте за училището.
Изведнъж настана дълбока тишина, страх овладя всички, тръпки ги побиха, та застанаха като вдървени и се споглеждаха безпомощно и нямо. Дори и не мислеха да се противят, защото той стоеше заплашително и следеше с очи смутените им лица.
Той седна пак, а кметът, воденичарят и други навлязоха между народа да го приканват към покорство и да заплашват.
— Да гласуваме, да гласуваме за училището.
— Лошо може да стане, да?
В това време писарят проверяваше присъствуващите, та час по час някой се обаждаше:
— Тук! Тук!
А след проверката кметът се качи на един стол и изкомандува:
— Който е за училището, да излезе надясно и да вдигне ръка.
Мнозина минаха, но много повече от народа останаха на мястото си. Началникът се намръщи и заповяда за по-голяма точност да гласуват поименно.
Гжеля се обезпокои от това, защото добре разбираше, че щом всеки вземе да гласува поотделно, не ще посмее да се противи.
Но нямаше какво да се прави. Помощник-писарят започна да извиква и всеки поред отиваше отделно, а писарят отбелязваше с чертичка срещу името му, ако беше за училището, или с кръстче, ако беше против.
Дълго се протака гласуването, понеже народът беше много, но най-сетне съобщиха:
— Двесте гласа за училището и осемдесет против.
Хората на Гжеля се развикаха:
— Наново да се гласува! Тук има измама!
— Аз рекох: не, а той ми писа чертичка! — крещеше някой, след него мнозина казаха същото, а по-буйните завикаха:
— Да не се позволи, книжата да се скъсат!
В това време файтонът на дворянина пристигна пред канцеларията, та, щат-нещат, хората трябваше да поотстъпят настрана, а началникът прочете листа, който слугата му подаде, и заяви тържествено:
— Да, много добре, в Липци ще има училище.
То се знае, че никой зъб не обели. Всички стоеха като стена и го гледаха спокойно.
Той подписа някакви книжа, качи се на файтона и потегли.
Хората му се покланяха покорво, а той нито погледна някого, нито кимна с глава, а поприказва малко със стражарите и сви по страничния път към модлицкия чифлик.
Гледаха някое време мълчаливо след него, най-сетне един от Гжельовите другари рече:
— Агънце, като го гледаш — мехлем на рана, а не можеш и да видиш кога ще те разкъса със зъбите си от вълк по-лошо или ще те стъпче под копитата си.
— Ами с какво биха могли да държат глупавите в ръцете си, ако не със заплашвания?
Гжеля само въздъхна, погледна навалицата и тихо прошепна:
— Изгубихме днес, няма какво да се прави, народа още не е привикнал да се бори.
— Бои се от нищо и никакви работи, та не е лесно и да навикне.
— Какъв човек, моля ви се, пет пари не дава за закона.
— То се знае, нали закона са го писали те за нас, а не за себе си.
Един селянин от Пшиленк дойде да се оплаква пред Гжеля:
— Исках да гласувам на ваша страна, ама като ме прониза с очите си като със свредел, глътнах си езика и писаря писа, каквото си искаше.
— Толко много измама беше, че можем да направим оплакване против избора.
— Вървете в кръчмата бе! Ах, дано чума ги ръгне — закълна Матеуш и като се обърна към навалицата, се развика: — Знаете ли, хора, какво забрави да ви каже началника? Това, че сте подлеци и овци… И добре ще заплатите за послушанието, но нека ви дерат кожите, щом сте такива глупаци.
Започнаха да му отвръщат, един дори отвори уста да се кара с него, но млъкнаха, защото мина една еврейска каруца, в която беше органистовият Яшо.
Липчени го заобиколиха, а Гжеля му разправи всичко. Яшо ги изслуша, поприказва малко и каза на каруцаря да кара.
Всички други се запътиха към кръчмата, а след втората чаша Матеуш загърмя:
— Казвам ви, че за всичко са виновни кмета и воденичаря!
— Вярно, те най-много говореха и заплашваха — добави Стахо Плошка.
— А пък началника заплашваше, като че знаеше за Рохо — пошепна някой.
— И да не знае, ще се намерят такива да му обадят!
— Стражарите къде са? — попита Гжеля неспокойно.
— Като че ли към Липци тръгнаха.
Гжеля се завъртя из кръчмата и не го забелязаха кога излезе и се запъти по слоговете на нивите към Липци, като внимателно се оглеждаше наоколо.

 

IX

 

Антек обръщаше поглед към навалицата като отпъден от чиния котарак и мислеше дали да се върне пак. Но като видя, че идват стражари, внезапно му дойде някаква мисъл, защото откърши по пътя възголям клон, подпря се на един плет и започна да го кастри, като го премерваше към ръката си и внимаваше в ония кучета, които макар че вървяха колкото можеха по-бавно, след малко се изравниха с него.
— Къде така, господин старши, на разузнаване ли? — започна подигравателно Антек.
— По служба, господин стопанино, като че ли пътя ни е общ, а?
— Много би ми било драго, ама ми се струва, че нашите пътища ще се разделят.
Антек бързо се огледа. По пътя нямаше жива душа, само дето канцеларията беше твърде близо. И той тръгна с тях, като се държеше все близо до плета и много внимаваше да не се хвърлят внезапно отгоре му.
Старшията се сети и продължи приятелския разговор, като се оплакваше, че още от сутринта не бил турил залък в уста.
— Писаря не пожали нищо за началника, трябва и за господин старшията да са оставили нещо недоядено. А из селата де ще намерите такива вкусни ястия? Така е, юфка и зеле не са за такива господа — подиграваше се нарочно той, та дори по-младият, стегнат момък с раздалечени едно от друго очи, забърбори нещо, но старшията нищо не каза.
А пък Антек само се подиграваше и правеше все по-големи крачки, та едвам успяваха да вървят заедно с него и вече не гледаха дупките и локвите по пътя. Селото бе празно, сякаш измряло, а слънцето тъй прежуряше, че само тук-там някой поглеждаше към тях или нейде-нейде се бялваха из сенките детски главички. Само кучетата ги изпращаха неизменно със силен лай и ръмжене.
Старшията запали цигара, цвъкна през зъби и взе да се оплаква, че никога не намира ни нощ спокойна, ни ден — постоянно служба и служба.
— Сега надали е лесно да изтръгнете и нещо дребно от селяните…
Стражарят запсува дори на майка, но Антек, понеже му бяха вече омръзнали тия хитрувания, стисна по-здраво тоягата си и рече направо заядливо:
— Да си кажа правичката, от вашата служба ползата е само това, дето псетата се налайват по селата и някой се лишава от последната си злотувка.
Старшията преглътна и това, но позеленя от яд и посягаше към шашката си, а когато дойдоха при последната къща, той неочаквано се хвърли към Антек и викна на другаря си:
— Дръж го!
Но зле подловиха работата си, защото, преди да успеят да го задържат, той ги отблъсна като кучета, отскочи настрана към къщата, озъби им се като вълк, размаха тоягата и засъска със сподавен прекъсван глас:
— Вървете си по пътя… не съм аз плячка за вас… и четворица да сте, няма да ви се дам… като на кучета избивам зъбите ви. Що искате от мене?… В нищо не съм виновен… Па ако търсите бой, добре… но по-рано поръчайте кола за кокалите си… И само да ме барне някой, само да се опита! — развика се Антек и ги заплашваше с тоягата си, готов дори да убива.
Стражарите застанаха като вкопани, понеже селянинът беше грамаден, побеснял, сопата чак ръмжеше в ръцете му. Старшията видя, че Антек не си играе, и се опита да обърне всичко на шега.
— Ха-ха! Славно! Харна шега излезе! — и се хвана за хълбоците божем от смях, върна се назад, но като мина двайсетина крачки, заплаши го с пестник и закрещя вече съвсем другояче:
— Пак ще се видим ние, господин стопанино, пак ще си поприказваме!
— Дано преди това болест те намери! — отвърна Антек, без много да му мисли. — Гледай го ти него, изплаши се, а на шеги ще ми го извърта. Ще си поприказвам и аз с тебе, само да те пипна нейде насаме — мърмореше той и ги изгледа, докато се изгубиха от очите му.
«Онзи ги насъска да се нахвърлят въз мене и си мислеше, щурака, че ще ме хванат като кучета заек. То се знае, че не му се хареса упорството ми» — мислеше си Антек и като дойде до чифлишката овощна градина, доста вън от селото, седна да си почине на сянка, защото още цял трепереше и беше изпотен като мишка.
През дървената ограда се виждаше бялото здание на чифлика във висока горичка от лиственици. Разтворените прозорци се чернееха като ями, а на колонадния пруст седяха мъже и жени и изглежда, че се хранеха, тъй като постоянно се въртяха около тях слуги, прибори дрънкаха, а понякога дълго звучеше весел смях.
«Добре им е на тези! Ядат си, пият си и все им е едно» — мислеше си той и вадеше хляба и сиренето, които Ханка му бе сложила в джоба.
Похапваше си той и гледаше грамадните липи, които обграждаха пътя, отрупани с цвят и бръмнали пчели. Сладката, напечена от слънцето миризма го изпълваше с умиление, нейде из вирчетата закряка патица и се разнасяше сънен жабешки крекот, из шубраците се чуваха тихички гласовце на различни гадинки, из полето музиката на щурците ту се усилваше, ту затихваше, а след някое време вече всичко утихна, сякаш залято със слънчев врелец. Светът занемя и всичко живо се скри из сенките от жегата, само ластовичките се совваха непрестанно из въздуха.
Такава пладнешка жега кипеше, та чак очите боляха от блясък и горещина. Дори сенките пареха. И последните локви бяха вече изсъхнали, а отгоре на всичко откъм почти узрелите ниви и от угарите полъхваше като от пещ.
Антек си отдъхна хубаво, стана и тръгна бързо към близката гора, но щом излезе из сянката и се намери на обления в слънце път, чак тръпки го полазиха и вървеше като през разпалени бели пламъци. Той съблече клашника си, но и без това ризата му бе прилепнала като нажежена тенекия до потното отстрани тяло, събу и ботушите си и ровеше с крака в пясъка като в гореща спуза.
Поизкривените тук-там брезички още не хвърляха сянка, житата навеждаха над пътя обременени класове и ослепелите в жаравата цветя висяха увехнали.
Гореща тишина цареше във въздуха. Нийде не се виждаше ни човек, ни птица, ни някакво създание, нийде ни листец не трепваше, ни дори най-нищожната тревичка, сякаш в този час самата Пладненка се бе спуснал над света и смучеше със загорели устни всичката мощ на отмалялата земя.
Антек вървеше все по-бавно и мислеше за събранието, та час по час ту яд го обземаше, ту смях го напушваше, ту пък отчаяние го налягаше.
«Иди върши работа с такива! От нищо и никакъв стражарин ще се изплашат… да им заповядат ботуша на началника да слушат, и него ще послушат. Овци, глупави овци! — мислеше си той с гняв и съжаление. — Наистина никой не е добре, всеки се вие като настъпен червен и всеки едвам стиска душа от беднотия, та де може да се занимава и с такива работи. Неграмотен и одрипавял народ, дори не разбира какво му трябва» — загрижи се той твърде много зарад всичко и от сърце се опечали.
«И човека е като свинята, не му е лесно да издигне рилото си към слънцето.»
Мислеше той и въздишаше и печалбата от тия мисли и грижи бе, дето почувствува, че и неговата работа не е добре, а може би и по-зле, отколкото на другите.
«Защото само на ония е добре, които нямат за какво да мислят!»
Той махна с ръка и вървеше тъй дълбоко замислен, че насмалко щеше да се сблъска с амбулантния продавач евреин, седнал до житото.
— Вижда се, че си се уморил, такава горещина — заговори той пръв, като се поспря.
— Пещ е това, от бога наказание, а не горещина — избухна евреинът и като се понадигна, надяна на стария си понаведен врат ремъка, залепи се като пиявица за количката и я затика пред себе си с голямо усилие, понеже бе натоварена с чували вехтории и дървени кутии, а отгоре им имаше още и кошница с яйца и клетка с пилета. Освен това и пътят беше песъчлив, и жегата непоносима, та макар че напрягаше последни сили и буташе, все пак често трябваше да почива.
— Нухим, ще закъснееш за съботната молитва! — укоряваше се плачливо той. — Нухим, тикай, ти си як като кон! — мърмореше си насърчително. — Хайде, Нухим, раз… два… три — и продължаваше да тика с отчаяно пъшкане количката, тикаше я двайсетина крачки и пак спираше.
Антек му кимна с глава и го отмина, но евреинът замоли плачливо:
— Помогни ми, стопанино, добре ще ти платя, никак вече не мога — па се отпусна върху количката бледен като мъртвец и едва дишаше.
Антек се повърна мълком, метна клашника и ботушите си на количката, хвана я здраво и тъй бързо я затика, та колелото й заскърца и прах се вдигна. Евреинът ситнеше отстрани, гълташе въздух със задъхани гърди и приказваше одобрително:
— Само до гората, там пътя е добър, не е вече далеко, цял десетак ще ти дам.
— Поврага ти десетака! Глупак, много ми е дотрябвал! Гледай сега как мислят пък тия евреи, че всичко на света само с пари става.
— Не се сърди, ще ти дам хубави играчки за децата, а? Или конци, или панделки някакви? Не! Или пък кифлички, бонбони, гевречета или още нещо? Аз имам всичко. Може пакет тютюн да си купи господин стопанина? Може да дам чашка екстра водка? Имам я за своя душа, ама зарад приятелство. Кълна се, само зарад приятелство!
Евреинът се закашля, та чак очите му изскочиха, а когато Антек позабави крачка, той се хвана за количката, влечеше се и го поглеждаше сълзливо.
— Добро хлебородие ще има, ръжта вече спадна — промени той разговора.
— И да не се роди, пак по-малко ще платят на стопаните. Все на загуба за нас.
— Хубаво време даде господ, зърното е вече сухо — и евреинът стриваше класове и слагаше в уста зърната.
— Разбира се, така го даде господ, та ечемиците вече пропаднаха.
Така си приказваха бавно те за това-онова, докато стана дума за събранието, за което евреинът знаеше, понеже се огледа неспокойно наоколо и каза:
— Знаеш ли, още зимъс началника направил контракт с един майстор да построи училището в Липци.
— Още зимъс ли? Преди да е гласувано? Що думаш пък ти?
— Та да не седне да иска позволение? Той не е ли господар в своята околия?
Антек взе да го поразпитва, понеже евреинът знаеше различни интересни неща и с готовност отговаряше, а най-сетне рече угоднически:
— Тъй трябва да бъде. Стопанина живее от земята, търговеца — от търговия, дворянина — от чифлик, свещеника — от енория, а чиновника — от всички. Така трябва да бъде и така е добре, нали всеки иска да живее. Не е ли истина?
— Чини ми се, че не е редно едни да дерат кожите на други, а всеки да живее справедливо, както бог е заповядал.
— Какво можеш да направиш на това? Всеки живее, както може.
— Знам аз, че всеки дърпа чергата към себе си, та затова е тъй лошо.
Евреинът само кимна с глава, но продължаваше да си мисли своето.
Стигнаха до гората и стъпиха на по-корав път. Антек спря количката, купи за цяла злотувка бонбони за децата, а когато евреинът почна да му благодари, избъбра:
— Глупак, помогнах ти, защото така ми беше воля.
И тръгна бързо към Липци. Приятна хладина го облъхна, клонестите дървета тъй закриваха пътя, че само посред се виждаше тясна ивица небе, а по земята трептеше поток от разискрена слънчева светлина. Гората бе стара и едра. В гъста размесена навалица се натискаха дъбове, борики и брези, а ниско, около дебелите дънери се гушеше дребното горско население: лески, осики, хвойни и габъри; тук-там смърчови шубраци се изправяха гордо и алчно устремени към слънцето.
По пътя още често лъщяха локви от вчерашния проливен дъжд и се търкаляха изпочупени връшки и клони, а тук-там някое стройно дръвче, изскубнато от корен, запречваше като мъртвец пътя. Беше тихо, свежо и мрачно, миришеше на плесен и на гъби, дърветата стоеха неподвижно, сякаш загледани в небето, а през сплъстените клони само нейде се провираше слънцето и пълзеше като златни паяци по мъховете, по разпръснатите като състинали се капки кръв червени боровинки и по бледите треви.
Тази хладина и тази дълбока тишина на гората така разхлабиха Антек, та той поседна под едно дърво и неволно задряма. Събуди се чак когато чу конски тропот и пръхтене, а като видя дворянина, който пътуваше с коня, приближи се към него.
Поздравиха се най-просто, по съседски.
— Ама жега ли е, а? — заприказва дворянинът и гладеше неспокойната кобила.
— Страшна горещина, след някоя седмица ще трябва вече да се излиза на жътва.
— В Модлицко вече жънат, да ти е мило да гледаш.
— Пясъци са там, ама туй лято жътвата е по-ранна навсякъде.
Дворянинът попита за събранието в канцеларията и като чу как бе станало всичко, разтвори широко очи от почуда.
— И ти тъй гласно, открито си настоявал за полско училище?
— Ами казах, не се отмятам от думата си.
— А как се реши да излезеш с това пред самия началник?
— В закона е написано с ей такива букви, затова имах право.
— Но откъде на къде ти дойде на ум да се застъпваш за полско училище?
— Откъде! Ами поляци сме, не сме нито немци, нито някакви други.
— А кой ви наговори за това? — попита той по-тихо, като се наведе над него.
— Децата понякога и без учител поумняват — отговори хитро Антек.
— Виждам аз, че Рохо ненапразно се върти по селата — продължаваше дворянинът.
— И заедно с вашия чичо поучават народа, както могат.
Той рече натъртено това и го гледаше открито в очите, а дворянинът се засуети някак неспокойно и заприказва за нещо друго, но Антек нарочно довеждаше думата все за това и за различни други неволи на селяните, като постоянно се оплакваше от непросветеността и изоставеността, в която живее народът.
— Защото този народ не слуша никого! Нали знам как работят над него свещениците, как го призовават към труд, но всичко отива на вятъра.
— Е да, с проповед толкова ще му се помогне, колкото на умрял с кадилница.
— Ами с какво? Виждам, че си поумнял в затвора — подметна той хапливо, та Антек дори почервеня и примига, но отвърна спокойно:
— Поумнял съм, защото знам, че за всичко господа дворяните са виновни.
— Глупости дрънкаш. А какво лошо си видял от тях?
— Това, че в свободна Полша са обръщали внимание на народа, само колкото с камшик да го подгонват и да го притискат, а пък те се разпущали така, че разпуснали до крайност и целия народ, та сега трябва всичко отначало да се започва, всичко отново.
Дворянинът беше сприхав човек, та се разсърди и кресна:
— Селяндур такъв! Ти да не се занимаваш с това, което дворяните са вършили, а по-добре ще направиш да си гледаш там тора и вилата, разбираш ли? А езика си дръж зад зъбите, да не ти го отрежат!
И той изплющя с камшика и препусна, та чак коремът на кобилата се разигра.
Антек тръгна по пътя си също така сърдит и разгневен.
— Кучешко племе! — мърмореше си той ядосан. — Благородни господа, кучешките му синове! Когато имаше нужда от помощта на селяните, побратимяваше се с всекиго. Гадове такива! Самият той не струва и колкото заешка дърдонка, а другите нарича селяндури! — бушуваше ядно той и подритваше мухоморките, които се изпречваха по пътя му.
Тъкмо излизаше вече из гората на тополовия път и дочу някакви като че ли познати гласове. Той се огледа внимателно: под кръста, в сянката на брезите се гушеше една прашна каруца, а в края на гората стоеха Яшо органистовият и Ягуша.
Антек разтърка очи. Беше напълно уверен, че само му се е сторило така. Но не, те бяха и стоеха едвам на двайсетина крачки от него, загледани един в друг и радостно усмихнати.
Той много се зачуди и се ослушваше, но при все че чуваше гласовете им, не можеше нито дума да схване и разбере.
«Връщала се е от гората, той пътувал и се срещнали» — помисли си Антек, но в същия миг нещо го бодна в сърцето. Той посърна и глухо и мъчително подозрение се раздвижи нейде в душата му.
«Не е така, ами са се наговорили!» — Но като видя Яшовото свещеническо облекло и някак си светото му лице, се поуспокои и въздъхна с неизмеримо облекчение. Не можа обаче да разбере защо Ягуша се бе тъй пременила за в гората. И защо така синееха разискрените й очи. Защо така играеха червените й устни и такава радост лъхаше от нея. Яшо я обгръщаше с гладни вълчи очи, особено когато тя излъчваше напред пълните си гърди и му подаваше кошничката с боровинки, от която той си избираше и ядеше, па слагаше и на нея в устата.
— Току-речи свещеник, а му се ще като дете да се забавлява — пошепна Антек със съжаление и тръгна бързо към дома си, като виждаше по слънцето, че вече наближава привечер.
«Щом се допра до тоя трън под нокътя, и ме заболи — мислеше си той за Ягуша. — А как лакомо го гледаше, насмалко да го изяде. Ах, дано да те…»
Обаче напразно искаше да мине на друго, тоя трън и без това опираше до живо месо.
«А от мене бяга като от чума. То се знае, още една нова любов. Добре че с Яшо нищо няма да успее — все повече кипваше Антек в душата си. — Има жени като кучки: който не им подсвирне, по него не налитат.»
Той вървеше бързо, но не успя да се отърве от горчивите спомени. Някакви хора го отминаваха, а той не забелязваше никого. Едва при селото се поуспокои, понеже видя органистката, която седеше над изкопа и плетеше чорап, най-малкото й дете топуркаше пред нея из пясъка, а малкото стадо подскубани гъски щипеха тревата между тополите.
— Чак тук ли дойде с гъските, госпожо? — рече Антек, спря се и изтриваше изпотеното си чело.
— Излезнах да причакам Яшо, всеки миг може да пристигне.
— Току-що го задминах при гората.
— Яшо ли? Иде си вече! — развика се тя, като скочи на крака. — Мъни-мъни! Къде, пакостници ниедни? — вресна тя, понеже гъските някак случайно се бяха наврели в една ръж над пътя и стръвно почнаха да вършеят.
— Каруцата бе спряла до кръста, а той приказваше с някаква жена.
— Някоя позната ще да е срещнал и си приказват. Ей сегичка ще си дойде. Милото ми момченце, той дори и чуждото куче не пропуща да не го погали. Ами коя ли е срещнал?
— Не загледах добре, но ми се стори, че беше Ягуша. — А като видя, че тя се начумери някак неприятно, добави с многозначителна усмивка: — Не познах, че се изгубиха от очите ми някъде из шумака… навярно от горещината…
— Светци божи! Какво пък ти е влезнало в главата? С такива ще се занимава Яшо…
— Толко добра е тя, колко и другите, а може да е и по-добра! — ядоса се той.
Органистката задвижи по-бързо иглите и се вгледа някак по-втренчено в чорапа. «Дано езика ти да изсъхне, плескало ниедно — мислеше си тя, дълбоко докачена, — с такава никаквица ще се занимава Яшо… току-речи свещеник вече… — Но тя си спомни различни свещенически истории и я обзе безпокойство, почеса се с една от иглите по главата и реши да го разпита по-подробно, но Антек го нямаше вече. Затова пък на пътя откъм гората се вдигна облак прах и се движеше все по-бързо към нея; не мина много и Яшо вече я прегръщаше с всички сили и скимтеше:
— Миличка мамичко! Мамичко!
— Светци божи! Пък ти ще ме удушиш! Пусни ме бре, змею, пусни ме! — А като я пусна, тя сама взе да го притиска, да го целува и да го разглежда с изпълнени с обич очи.
— Отслабнал си, мъничкото ми дете! Тъй си ми бледничък, синко! Тъй си се стопил!
— Супи от светена вода не охранват! — смееше се Яшо и полюляваше на ръце братчето си, което чак пищеше от радост.
— Не бой се, ще те охраня аз сега — шепнеше майката и го галеше нежно по лицето.
— Тогава да се качим, мамо, по-скоро ще стигнем у дома.
— Ами гъските? Светци божи! Пак в нивата!
Яшо скочи да ги изкара, понеже пак се бяха докопали до ръжта и жулеха класовете, та да ти е драго да ги гледаш. После качи братчето си в каруцата, подкара гъските напред и тръгна насред пътя, като разказваше на майка си за пътуването.
— Я гледай това топарлаче как се е изцапало! — забеляза майката, като посочи малкия в колата.
— Напипал е боровинките ми. Яж, Сташо, яж! Срещнах край гората Ягуша, връщаше се от боровинка, та ми насипа малко… — рече той и се изчерви засрамено.
— Преди малко ми каза Борина, че ви срещнал…
— Не съм го видял, трябва нейде отстрана да е минал.
— Дете мое, на село хората дори през стените виждат и това, което не е било! — рече тя натъртено и наведе поглед към излъсканите плетачни игли.
Яшо сякаш не разбра, а като видя полетялото ниско над житата ято гълъби, хвърли камък по тях и викна весело:
— По пълните им гуши веднага можеш да ги познаеш, че са на свещеника.
— Я мълчи, Яшо, ще чуе някой! — смъмра го тя кротичко, като се размечта в душата си как ще стане той свещеник, а тя ще се настани при него да си доживее старините в спокойствие и щастие.
— А Фелек кога ще си дойде на ваканция?
— Ама ти, мамо, не знаеш ли, че го арестуваха?
— Светци божи! Арестували го! Ами що е направил? Всякога съм казвала и предсказвала, че няма на добре да изкара той! Такъв непрокопсаник, бива го само за писарушка, ама на воденичарите доктор се поиска да го правят! И така се държеха наголемо с него, така виреха нос, а сега синчето им в затвора, хубава радост! — Тя чак се тресеше от някакво отмъстително злорадство.
— Ама то е съвсем друго нещо, в цитаделата е затворен.
— В цитаделата? То ще да е нещо политическо? — понижи глас тя.
Яшо не можа или не пожела да отговори, а тя шепнеше развълнувано:
— Малкото ми момченце, ти само не се мешай в нищо.
— При нас не е позволено дори да се приказва за такива работи. Веднага биха те изпъдили.
— Видиш ли? Ще те изпъдят и няма да станеш свещеник! Бих умряла тогава от срам и мъка! Боже мой, смили се над нас!
— Не бой се, мамо, за мене.
— Нали виждаш как се измъчваме, как тичаме, та поне на вас, на децата ни да е по-добре. Самичък знаеш как е тежко, как все по-малко приходи падат, а пък толкова народ сме в къщи и ако не е тая малко земица, дето я имаме, бихме си умрели отглади при тоя наш свещеник. Знаеш ли? Свещеника сега сам си се пазари със селяните за венчавки, за погребения, сам, де се е чуло такова нещо! Казва, че баща ти скубел хората! А той благодетел за чужда сметка.
— Защото наистина ги скубеше! — изрече нерешително Яшо.
— Що думаш пък ти?! Против татко си приказваш! Против своя роден баща! Та ако е скубал, за кого е било това? Нали не за себе си, а за вас, за тебе, за науката ти — заоплаква се тя с болка.
Яшо започна да й се извинява, но някакво, резливо звънтене откъм вира прекъсна думите му.
— Чуваш ли, мамо? Навярно свещеника отива при болен с причастие.
— По-скоро звънят на пчели да не избягат, от поповия пчелин ще да са се роили. Свещеника сега си гледа повече бика и пчелина, отколкото черквата.
Тъкмо се доближиха до гробищата, и изведнъж ги връхлетя шумно бръмчене, та Яшо едвам успя да викне на каруцаря:
— Пчели! Дръж конете, че ще се уплашат!
Над черковния площад хучеше грамаден рояк пчели, носеше се нависоко като разбръмчан облак, въртеше се и търсеше удобно място, ту се снишаваше и се промъкваше между дърветата, а след него свещеникът, по панталони и риза само, без шапка, тичаше задъхан и постоянно махаше ръсилото, Ямброжи пък се прокрадваше отстрани из сенките, продължаваше усилено да звъни и крещеше. Те заобиколиха няколко пъти площада и не се застояха нито за миг, тъй като пчелите слизаха все по-ниско, сякаш имаха намерение да кацнат върху покрива на някоя къща. Децата, които бяха под стрехите, хукнаха да бягат, а пчелите изведнъж се поиздигнаха и се насочиха към Яшовата каруца. Органистката изписка, закри главата си с престилката и се скри някъде из крайпътния ров, конете се задърпаха, та каруцарят трябваше да скочи долу да им закрие очите, гъските се разхвърчаха, само Яшо стоеше спокойно с вдигната нагоре глава: роякът изведнъж изви току над него и се понесе право към камбанарията.
— Вода! — ревна свещеникът, като препусна след пчелите, настигна ги и тъй ги наръси с вода, че те не можеха вече да се движат с измокрени крила и започнаха да кацат по прозорчето на камбанарията.
— Ямброжи! Стълбата, ситото, по-скоро, че ще избягат! Побързай, куцако! Как си, Яшо, я запали огън в кадилницата, трябва да ги подкадим, ще се успокоят! — разпалено крещеше свещеникът и не преставаше да ръси по рояка, който кацаше. Не мина много време и стълбата бе вече изправена въз камбанарията; Ямброжи звънеше със звънчетата, Яшо пушеше с кадилницата като от комин, а свещеникът се катереше по стълбата и като достигна пчелите, взе да рови между тях да намери царицата.
— Ето я! Слава богу, няма вече да избягат! Подкади, Яшо, отдолу, че вече се разпълзяват! — даваше заповеди той и с голи ръце събираше накуп пчелите. Никак не се страхуваше от тях, макар че накацаха по главата и залазиха по лицето му. Той само им приказваше нещо тихичко и ги събираше, събираше в ситото, тъй като роякът бе много голям.
— Внимавайте! Сърдят се, може да жилят! — предупреждаваше той, като слизаше по стълбата, обграден от цял облак, който се виеше с бръмчене и с шум над него, а щом слезе, понесе пред себе си ситото с пчелите важно и тържествено, сякаш потир с причастие носеше. Яшо полюляваше кадилницата и окаждаше оттук-оттам около него, а Ямброжи подрънваше звънчетата и току ръсеше. В такова шествие вървяха те към пчелина зад къщата, дето в отделна градинка имаше няколко десетки кошери, тъй бръмнали, като че във всеки от тях имаше роене.
А когато свещеникът се залови да нагажда пчелите, Яшо, хубаво изгладнял и изморен, се измъкна към дома си.
То се знае, че му се израдваха неизказано, а пък що писъци бяха, що целуване и въпроси, то нямаше край. Щом мина първата радост, сложиха трапеза, па като взеха да принасят и да му сипват най-различни вкусни неща, па като го замолиха, па като го подканяха да яде, та цялата къща се тресеше от тичане, нали всички гледаха да му услужат и да бъдат по-близо до него. Тъкмо в тази врява влезе запъхтян Гжеля, кметовият брат, и попита неспокойно дали не са видели Рохо. Но никой не бе го видял.
— Не мога никъде да го намеря — оплакваше се загрижено Гжеля и без да влиза в разговор, отърча по-нататък да го дири по къщите. Веднага след неговото излизане повикаха Яшо при свещеника. Той не искаше, бавеше се, но трябваше да отиде.
Свещеникът го чакаше на пруста при сложена следобедна закуска, целуна го бащински и като го накара да седне до него, рече му твърде любезно:
— Радвам се, че си дойде. Ще имам с кого да чета молитвеника! А знаеш ли колко тазгодишни рояци имам? Петнайсет! Пък силни като стари, някои вече напълниха по четвърт кошер с мед! Повече от тях се изроиха. Казал бях на Ямброжи да нагледва, ама той, тиквеника му, заспи и пчелите… фиут! — в гората. Един рояк воденичаря ми открадна! Открадна го, ти казвам! На неговата круша избяга, а той го взе като да е негов, па сега не иска и да чуе за връщане! Яд го е на мене зарад бика и ми отмъщава, както вече може, крадец ниедин. Ами за Фелек чул ли си вече? Тия гадове хапят като оси, е-ех! — простена свещеникът и се бранеше с кърпичка от мухите, които постоянно кацаха по лисата му глава.
— Само това, че е запрян в цитаделата.
— Дано само с това се и свърши. Счупи си врата най-после, а? А колко му приказвах, що му не обяснявах, не послуша, магарето, и ето му сега участ! Стария е простак и фанфарон, ама за Фелек е жалко, способен дявола, латински превъзходно знае, и епископа по-добре не би могъл да чете. Ама какво да се чини, когато е още много неопитен и мисли, че морето е до колене… А казано е: как беше… аха! — непозволеното не пипай, а забраненото отдалече отбягвай. Кроткото агне от две майки бозае… да… — продължаваше по-нататък и все по-тихо свещеникът, като се бранеше от мухите. — Запомни това, Яшо! Казвам ти, запомни го! — И свещеникът отпусна глава и потъна в дълбокото кресло, а когато Яшо се надигна от стола, отвори очи и замърмори:
— Пчелиците ме измориха! Па идвай вечерно време да четем молитвеника. Но внимавай за себе си и много-много не се отпущай със селяните, че който рови из плявата, и него свинете изяждат! Казвам ти, ще го изядат и свършено! — И той покри с кърпичка лисата си глава и захърка здравата.
Види се, същото мислеше и органистът, защото, когато пастирът изкарваше конете на паша и Яшо скочи на един кон, той викна:
— Слизай веднага! Не е прилично свещеник да язди на голица и да се разправя с пастирчетата!
Страшно му се искаше да си поязди, но слезе засрамено и понеже вече се мръкваше, отиде зад градината да изчете вечерните си молитви. Но можеше ли да събере мислите си, когато наблизо звънеше някаква момичешка песничка, жени приказваха в някоя градина, та всяка тяхна дума хвърчеше по росата, а децата се къпеха и крещяха във вира, някъде ечеха кръшни смехове, крави мучеха или пък поповите токачки крякаха пронизително — цялото село ехтеше от разни гласове като бръмнал кошер и той постоянно бъркаше молитвите, а когато най-сетне им хвана нишката, коленичи зад ръжта, устреми молитвено очи в осеяното със звезди небе и душата му се понесе нейде отвъд световете. Но откъм селото избухнаха такива страшни викове, вайкания и клетви, че той затича твърде неспокоен и изплашен у дома си.
Майка му тъкмо излизаше да го вика за вечеря.
— Какво е станало там? Бият ли се, какво?
— Юзеф Вахник се върнал малко пиян от общината, та се посбил с жена си. Отдавна й се падаше на тая жена един хубав бой. Гледай си работата, нищо няма да й стане.
— Ама вика, като че я дерат.
— Обикновени женски врясъци. Да беше я бил с тояга, не би викала така! Ще си му го върне тя още утре! Ще! Хайде, синчето ми, че ще изстине вечерята.
Едвам докоснал вечерята, той се усети страшно изморен и веднага си легна да спи. Но на сутринта, още щом изгря слънцето, стана на крак. Изтича на полето, донесе детелина на конете, подразни пуяците на свещеника, те се разгълготиха, поздрави кучетата, та едва не изкъсаха веригите си от радост, сипа зърна на гълъбите, помогна на малкото си братче да изкара кравите и наряза дърва вместо Михал. После назърна да види недозрелите круши в градината, па се позакачи и с жребчето. Навсякъде беше, всичко поздравляваше с целуващи очи като сърдечни приятели, като родни братя, дори обсипаните с цвят ружи, дори изтегналите се на слънце прасенца, копривите и бурените, които се гушеха под плетищата. А майка му, която неотстъпно го следеше с влюбени очи, шепнеше с покровителствена усмивка:
— Полудял ми си, полудял ми си!
А той сновеше насам-натам, лъчезарен като тоя юлски ден, ясен, засмян, слънчев, пълен с топлина и готов да обгърне цял свят с любеща душа, но щом удари камбанката, остави всичко настрана и бързешком отиде в черква.
Свещеникът излезе да служи. Пред него вървеше Яшо в нова одежда, украсена с червени панделки. Органът засвири кръшна, гръмлива мелодия и от балкона се разнесе дебел глас, от който затрепераха пламъците на кандила и свещи, петнайсетина души коленичеха пред олтара — и службата започна.
Макар че помагаше при литургията, а в прекъсванията се молеше унесено, Яшо все пак забеляза Ягуша, която бе коленичила малко отстрана, и повдигнеше ли глава, виждаше сините й блеснали очи, вперени в него, и някаква прикрита усмивка на полуразтворените й червени устни.
Веднага след службата свещеникът го взе със себе си да пишат, та чак след пладне можа да се изскубне и да отиде по познати из селото.
Най-напред се отби у Клембови, понеже бяха най-близо, само през уличката. Но в къщи не завари никого. Само в отвода, отворен и от двете страни, нещо се раздвижи в къта и някакъв пресипнал глас се обади:
— Това съм аз, Агата! — И тя се надигна и разпери учудено ръце. — Исусе, господин Яшо!
— Лежи си спокойно. Болна ли си? — попита я загрижено той, попримъкна едно трупче, седна близо до нея и едва различаваше изсъхналото й като пръст лице.
— Чакам само кога ще се смили господ. — Гласът й звучеше тържествено.
— Какво ти е?
— Нищо, смъртта расте в мене и чака да ме пожъне. Прибраха ме Клембови у тях да си умра, та само си се моля на бога и чакам търпеливо тоя час, кога умирачката ще почука и ще каже: ела, измъчено душо.
— Ами защо те не пренесат в стаята?
— Е-ех, докато още не е дошло време, защо ще им заемам там мястото… и тъй трябваше да преместят телето из отвода зарад мене. Но ми обещаха, че в последния ми час ще ме пренесат в стаята, на легло, под иконите, и свещ ще ми запалят… и свещеника ще повикат… после ще ме облекат в празнични дрехи и ще ме погребат като господарка. То се знае, за всичко съм дала… хората са добри, надали ще оставят сиротата. Няма, няма дълго да им преча тука… и пред свидетели ми обещаха, пред свидетели…
— Ами не домъчнява ли ти, като си самичка? — Гласът му бе пълен с жал и сълзи.
— Много ми е добре, господине. А малко ли свят виждам през вратата? Кой по път мине, кой заговори някъде, кой дори и при мене назърне и каже някоя блага дума, все едно като по село да ходя. А пък като отидат всички на работа, кокошки поровят в сметта, свине загърдят под стената, кучета назърнат, врабчета влязат в отвода, слънце ми погрее пред залез, па случи се, та някой немирник хвърли буца пръст и деня мине, докато видиш. Па и нощем ми идват, то се знае… мнозина…
— Кой? Кой ти идва? — рече Яшо и се вгледа в разтворените й и сякаш невиждащи очи.
— Моите, ония, дето отдавна измряха… роднините ми и познатите. Истина ти казвам, господине, идват… А веднъж — шепнеше тя с усмивка на неизказано щастие и сладост — дойде тихичко при мене света Богородичка и ми каза: «Лежи си, Агато, Исус Христос ще те възнагради!…» Самата Ченстоховска Богородичка, познах я веднага… с корона, загърната с мантия и цяла в злато и корали… Поглади ме по главата и рече: «Не бой се, сирота, господарка ще бъдеш, първа господарка в небесния чифлик, госпожа ще бъдеш, дворянка…»
Така си приказваше старицата като птичка, когато заспива, а наведеният над нея Яшо слушаше и гледаше сякаш в някаква неразгадаема пропаст, в която клокочи нещо тайно и приказва, и святка, и става нещо такова, което човешкият ум не може да го разбере. Някак страшно му стана, но не можа да се отдели от тази човешка прашинка, от този вече изнемощял стрък, който трепкаше като угасващ в мрака лъч и сънуваше вече дните на новия живот. Той за първи път назърна отблизо в неумолимата участ на човека, та нищо чудно, че го овладя грозен страх, жал притисна душата му, сълзи напълниха очите му, съчувствено съжаление го прегъна доземи и гореща сърдечна молитва сама се отронваше от разтрепераните му устни.
Старата се сепна от унеса, вдигна глава и прошепна с възхищение:
— Пресвети ангеле! Сърдечни мой месечко!
А после той стоя дълго до някаква стена, припичаше се на слънце и погледът му се радваше на този ясен ден и на живота, който кипеше наоколо.
Пък и какво от това, че някаква душа скимтеше там в ноктите на смъртта!
Слънцето не преставаше да свети, житата шумяха, бели облаци плуваха високо-високо, деца играеха по улиците, из градините червенееха зрели ябълки, в ковачницата биеха чукове, та по цялото село се чуваше: кой кола потягаше, кой коса ковеше и се тъкмеше за жътва, току-що изпечен хляб миришеше, жени разговаряха, забрадки съхнеха по плетищата, движение по нивите и дворищата, както биваше всеки ден, както винаги. Човешкият рояк гъмжеше насам-натам всред грижи и труд и дори не мислеше кой пръв ще си отиде по реда.
Нима някой би имал полза от това?
Та и Яшо скоро се отърси от скръбта и отиде по селото.
Поседя малко при Матеуш, който вече изкарваше стените на Стаховата къща; постоя край вира с Плошковица, която белеше платна; посети болната Южка; наслуша се на вайканиците на кметицата; погледа в ковачницата как ковачът близничеше коси и назъбваше сърпове. По-нататък той назърна и в градините, където работеха най-вече моми и жени. Всякъде му се радваха много, поздравяваха го приятелски с добре дошъл и с гордост го гледаха: нали беше липченско чедо, един вид роднина на всички.
Най-сетне се отби и у Доминиковица; старата седеше пред къщи и предеше вълна; той се почуди как преде, като й бяха превързани очите.
— С пръсти пипам и знам каква е нишката, тънка ли е, дебела ли е — обясни тя, много зарадвана от посещението му, и извика Ягуша, която бе заета нейде из двора.
Веднага дотича и тя, малко нестегната, само по вълненик и риза, но щом видя Яшо, закри с ръце гърдите си, изчерви се като вишна и избяга в къщи.
— Ягушо, я изнеси мляко, може господин Яшо да се поразхлади!
След малко Ягуша изнесе пълна кана и чаша. Тя бе вече забрадена с кърпа, но някак тъй смутена, че като взе да налива мляко, ръцете й трепереха, а лицето й ту бледнееше, ту червенееше. Не смееше да го погледне.
През всичкото време не каза ни дума и чак когато той си тръгна, изпрати го до пътя и го изгледа, докато се скри от очите й.
Нещо неизразимо я теглеше към него и тъй страшно я бе завладяло, че за да не изпадне в изкушение и да припне подире му, влезе в градината, хвана се с двете ръце за едно дърво и сгушена до него стоеше почти без да диша и почти в несвяст, покрита сякаш с плащ от натежали с ябълки клони. Стоеше тя със затворени очи и със затаена в ъглите на устните й усмивка, щастлива и плаха едновременно, пълна с някакви сладки сълзи и с мил трепет, също както тогава, когато го гледаше през прозореца в оная пролетна нощ.
Но и Яшо като че ли го теглеше към нея, защото, макар и неволно, все се отбиваше за малко у тях и си отиваше странно зарадван, а всеки ден я виждаше в черква, винаги коленичила през цялата служба и така унесена в молитви, сякаш в небесата възнесена, та той я поглеждаше със сладко вълнение и веднъж разправи у дома за нейната набожност.
Майка му само сви рамене.
— Има за какво да моли прощение от бога, има…
Яшо имаше чиста като най-бял цвят душа, та и не разбра какво искаше да каже майка му. И понеже Ягуша често дохождаше у тях, понеже всички я обичаха, понеже знаеше каква е набожна, и на ум не му идваше каквото и да било подозрение; само това го учудваше, че откакто си бе дошъл, тя не бе идвала нито веднъж.
— Ей сега изпратих да я повикат, че имам много за гладене — рече майка му.
И тя наскоро пристигна, тъй пременена, че Яшо се учуди.
— Какво, да не идваш на сватба?
— Може годежари да са ти дохождали? — писна едно от момичетата.
— Само да посмее някой, ще го изгоня из къщи, та няма и да се види! — засмя се тя и се зачерви като роза, понеже всички я гледаха.
Старата я нареди веднага да захваща гладенето. След нея изтичаха органистовите момичета с Яшо и наскоро стана тъй весело при тях, тъй се кискаха за нищо и никакви глупости, тъй крещяха, та органистката трябваше да ги усмирява:
— Мълчете, бре свраки! Яшо, ти по-добре ще направиш да отидеш в градината, не е прилично за тебе да се смееш тука!
Ще не ще, той взе книга и се потътра както обикновено към нивите, нейде далече, вън от селото; там той поседяваше под крушите и до купчините камъни по слоговете, задълбочен в четене или само замислен.
Но Ягуша знаеше добре тия самотни скривалища, добре знаеше къде да го търси със закопнелите си очи, къде да литне към него макар и само с радостната си мисъл; защото тя се въртеше около него като пеперуда около запалена свещ и трябваше да се върти: нещо необуздаемо, нещо непреодолимо я влечеше към него… И тя се отдаде до забрава на волята на тази сладка сила, отдаде й се като на разпенени води, та я понесоха в някакви бленувани светове на щастие, отдаде им се с цялата си душа и сърце и не мислеше дори нито на какъв бряг ще я изнесат, нито за каква участ.
И когато в късна нощ си лягаше да спи и когато сутрин ставаше, сърцето й постоянно трепереше от една и къща молитва:
— Ще го видя пак, ще го видя!
И много пъти, когато коленичеше пред олтара и свещеникът излезеше да служи, и органът засвиреше трогателна мелодия, и се понесеше тамянов дим, и затрептяваха горещите молитвени шепоти, и тя се загледаше в молитвено унесените очи на Яшо, който, облечен в бяло, строен, хубав, сновеше със сгънати за молитва ръце из кадилничния дим и из пъстрите разноцветни светлини от прозоречните стъкла — струваше й се, че жив ангел е слязъл от иконата и ето, носи се към нея със сладка усмивка… идва… струваше й се, че раят се отваря в душата й, и тя падаше ничком в праха и притискаше устни до местата, където беше стъпвал той, и обзета от възторг, пееше с всичката сила на човешкото щастие:
— Светецо! Светецо! Светецо!
А неведнъж и службата бе свършила, и хората се разотиваха, и Ямброжи вече дрънкаше ключовете по празната черква, а тя още коленичеше, загледана в празното след Яшо място, унесена в пресветата тишина на молитвено упоение, в изпълващата я до болка радост, в ония сълзи, които течеха сами от очите й като зърна пълни, тежки и пречисти.
Защото дните бяха за нея като непрекъснати празници, като тържествени грехоопрощения в непрестанната радост на литургията, която се отслужваше неспирно в душата й; защото погледнеше ли към полето, същото нещо й звъняха узрелите класове, звънеше й спеклата се земя, звъняха натегналите от плодове градини, звъняха далечните гори и онези облаци-скитници, и онази пресвета дарохранителница — слънцето, издигната високо над света, и всичко пееше заедно с нейната душа един извисен до небето химн на благодарност и радост:
— Светецо! Светецо! Светецо!
Хей, колко е хубав този свят, когато го гледат влюбени очи!
И колко е силен човек в такъв свещен час! С бога би се борил, на смъртта не би се дал, дори на участта си би се противил. Животът му е непрекъсната веселба, а дори и най-нищожната гадинка му е брат. Пред всеки ден би коленичил с благодарност, всяка нощ би благославял и на всяка крачка цял би се раздавал на ближните и пак богат си остава, и все му приижда сила, любов и още по-чудни дни.
Неговата душа се носи високо из световете, оглежда отблизо звездите, самонадеяно докосва небето и за вечно щастие копнее, защото й се струва, че няма граници, нито пречки за нейната сила и любов.
Същото се струваше и на Ягуша в това време на любовта.
Наставаха обикновени дни, дни на усилени приготовления за жътва, а тя тичаше на работа, разпяла се като чучулига, неуморно радостна и сватбено разцъфтяла като розата в градинката й, като ружите стройна, като онзи цвят на божията нива, най-хубава и тъй привличаща погледите, тъй примамлива със светнали очи и все усмихната, че дори и старите я следяха с погледи, а момците започнаха отново да се увъртат около нея и с въздишки да се спират край дома й. Но тя отпращаше всекиго по пътя му.
— Ако ще би да пуснеш корен тук пред къщи, пак нищо няма да те огрее — казваше им тя на подбив.
— С всекиго се вече подбива! И като дворянка се големи! — оплакваха се пред Матеуш, а той само жално въздъхваше, понеже и него го огряваше само толкова, че можеше понякога привечер да поприказва с Доминиковица и да гледа как Ягуша шета в стаята и си пее. Гледаше я той и слушаше тъй горещо, че все по-печален си отиваше и все по-често се отбиваше в кръчмата, след което вдигаше скандали в къщи. То се знае, че най-много си изпащаше Тереска, та ходеше вече едвам жива от мъки, а веднъж, като срещна Ягуша, отвърна лице от нея и плюна.
Но Ягуша, загледана нейде пред себе си, отмина и дори не я забеляза.
Ядосаната Тереска свърна към момите, които перяха на вира.
— Видяхте ли я каква се пери като паун! Минава и не поглежда човека.
— Па пременена като за черква.
— Как не, като седи до пладне да се реши.
— И току само си купува кордели и накити — приказваха те завистливо, защото от някое време, щом се покажеше из село, все я следяха женски погледи, остри като нокти и като змии отровни. При най-незначителния повод я емваха на езиците си и я разтърсваха от всяка една страна, та бог да пази, понеже не можеха да й простят, че се облича като никоя друга и че е най-стройна от всички, да не говорим за това, което правеше с мъжете.
— Държи се на голямо, та не може да я търпи човек.
— Па се гизди като дворянка и откъде ли взима за всичко това?
— Хе, па за какво е така любезна с кмета?
— Казват, че и Антек не жали парите си… — думаха си на ухо стопанките, събрали се при портата на Плошковица.
— Толкова го е грижа Антек за нея, колкото куче за рога — намеси се Ягустинка, — друг сега е там на реда! — И тя се засмя така многозначително, че захванаха да я умоляват най-настоятелно да каже, но тя нищичко не издума, само накрая им рече:
— Не разнасям сплетни. Имате очи, гледайте си сами!
И от този миг още сто чифта очи тръгнаха да следят стъпка по стъпка Ягуша като ловни кучета заек.
Но Ягуша, ако и да срещаше на всяка крачка тия притаени да дебнат погледи, нищо не се досещаше; какво я интересуваха те, когато всеки ден можеше да вижда Яшо и да потъва до смърт в неговите очи?
У органистовица тя отиваше току-речи всеки ден и винаги в такова време, когато Яшо биваше у дома си. Често пъти, когато той седеше наблизо до нея и тя усетеше върху себе си погледа му, едва не припадаше от сладост: сякаш вряла вода я обливаше, краката й се разтреперваха и сърцето й биеше като чук, а веднъж, когато той учеше сестра си в другата стая, тя чак дишането си спотайваше и се вслушваше в гласа му като в някакъв сладък звън, та органистката забеляза:
— Защо тъй внимателно се прислушваш?
— Защото господин Яшо тъй умно разправя, пък аз нищо не мога да разбера.
— Иска ти се и тебе да учи! — засмя се тя снизходително. — Ами това се учи в големите училища — добави с гордост тя, като се увлече в дълъг и широк разговор за сина си, понеже обичаше Ягуша и с радост я канеше у тях. Па и Ягуша с готовност й помагаше във всяка работа и честичко донасяше това-онова: било круши, било боровинки, било дори и по топчица прясно масълце.
Ягуша слушаше тия разговори винаги с еднакъв жар, но щом Яшо излезеше от къщи, и тя ставаше уж да иде при майка си, защото страшно обичаше да го следи с поглед отдалече, и неведнъж, скрита в житото или зад някое дърво, тя гледаше след него дълго и с такова умиление, че не можеше да сдържи плача си.
Но най-мили й бяха онези къси, затоплени и ясни нощи, когато, щом майка й заспиваше, тя изнасяше постелята си вън в градината и легнала възнак, загледана в небето, което трепкаше през клоните, потъваше в някакви пресладки безкрайни мечти. Топлият нощен полъх я галеше по лицето, звездите я гледаха в широко отворените очи. Изпълнените с благоухания гласове на мрачините, гласове накипели от тревожен жар и умиление, задъханите шепоти на листа, сънните, прекъсвани шумоления на някакви създания, сякаш сподавени въздишки, сякаш викове нейде изпод земята, сякаш тревожни кикоти, се лееха като чудна музика в нея и я пронизваха с жар и трепет, спираха дишането й и я разпъваха в такова протягане, че тя се свличаше на хладната роена трева и падаше тежко като узрял плод… И лежеше безсилно, преизпълнена с някаква свещена родилна сила като зреещите ниви, като натежалите от плод клони, като узрялата пшеница, готова да се предаде на сърповете, на птиците или на вихрите, защото вече с еднакъв копнеж чакаше каквато и да било участ.
Такива бяха тези къси, горещи и ясни нощи за Ягуша, такива жежки, знойни юлските дни, които отминаваха като сладък, постоянно жадуван сън.
Тя и ходеше като насън, и едва вече съзнаваше кога е ден и кога е нощ.
Доминиковица усещаше, че с нея става нещо особено, но не можеше да го разбере, та само се радваше на неочакваната й и разпалена набожност.
— Ще ти кажа, Ягушо, че който е с бога, и бог е с него! — повтаряше с доброта майката.
Ягуша само се усмихваше, пълна с тихо и покорно щастие и очакване.
И един ден съвсем неочаквано срещна Яшо. Той седеше до една гранична могилка с книга в ръка; тя не можа да се върне и застана пред него, облята в руменина и силно засрамена.
— Какво правиш тука?
Тя заекваше от вълнение, да не би да се досети той нещо.
— Седни, виждам, че си уморена.
Тя се колебаеше и не знаеше какво да прави. Тогава той я дръпна за ръката и тя седна до него, като скри набързо босите си крака под вълненика.
Но и Яшо бе смутен и се оглеждаше безпомощно наоколо.
По нивите бе пусто, липченските покриви и овощни градини се издигаха като далечни острови над житата, вятърът полюляваше класовете, миришеше на напечена мащерика и на ръж, някаква птица прелетя над тях.
— Страшно горещо е днеска! — каза той, само и само да започне.
— И вчера припичаше също така! — Някаква радостна уплаха я хвана за гърлото, та едвам можа да отговори.
— Скоро ще почне жътва.
— Така е, то се знае — потвърждаваше тя, вперила тежък поглед в него.
Той се усмихна и се опита да говори по-свободно, почти шеговито:
— Пък ти, Ягушо, всеки ден ставаш все по-хубава…
— Ех, не ми е до хубост сега! — И тя плувна в червенина, пламъци лумнаха от потъмнелите й очи, а устните й затрепкаха в притаена усмивка от радост.
— Истина ли не искаш да се жениш, Ягушо?
— И насън не ми идва да се женя, лошо ли ми е самичка?
— И никой ли не ти се харесва? — набираше той все повече смелост.
— Никой, никой! — поклащаше тя глава и го гледаше със сладко замечтани очи.
Той се наведе и погледна дълбоко в тези небесносини пропасти; в погледа й имаше най-дълбока, най-сладка и най-доверчива молитва, пламенен вик на сърце, разтуптяно като при пренос. Душата й пърхаше като слънчевите трептения над полята, като птица, унесена в песен високо над земята.
Той се отдръпна някак чудно неспокоен, потърка очи и стана.
— Трябва да си вървя! — Кимна й за сбогом и тръгна по широкия слог към село, като четеше от време на време от книгата или блуждаеше с поглед. Но по едно време се озърна и спря.
Ягуша вървеше на няколко крачки след него.
— Защото и на мене оттука ми е най-близо — обясняваше тя някак изплашена.
— Тогава да вървим заедно — промърмори той, не твърде доволен от присъствието й, прикова поглед в книгата и с бавен ход четеше полугласно.
— За какво пише? — попита тихо тя и поглеждаше в страниците на книгата.
— Щом искаш, ще ти почета малко.
Тъй като тъкмо там, недалече от слога, имаше клонесто дърво, той седна на сянка и зачете. Ягуша приклекна срещу него и подпряла с пестница брада, се заслуша с цялата си душа, без да махва поглед от него.
— Как ти се харесва? — рече той след малко и вдигна глава.
Тя се изчерви, погледна настрани и измънка засрамено:
— Та знам ли… Не е ли това история за царете?
Той само се начумери и зачете пак, но вече бавно, изразително и дума по дума: четеше той за поля и ниви, за някаква дворянска къща в брезова горичка, като че ли за дворянски син, който се върнал у дома си, и за дворянска госпожица, която била с децата в градината… А всичко бе нагодено в стихове, също както в черковните песнопения, като че някой го казваше от амвона, та много пъти й идеше да си въздъхне, да се прекръсти и да заплаче, така трогваха сърцето й.
Но страшно горещо бе в тоя завет, в който седяха. Наоколо се изправяше гъстата стена на ръжта, изпъстрена с метличина, грахор и миризлив съвлек, та нито един полъх не прохлаждаше, а в тази гореща тишина понякога се сипваше само шумът на надвисналите класове, понякога врабци зацвъртяваха между клоните, пчела някоя бръмваше над тях, звънеше и Яшовият глас, пропит с чудна сладост, но Ягуша, макар че бе загледана в него като в най-хубава икона и не изпусна нито една дума, все пак климна веднъж-дваж глава, понеже топлината я така разслабваше и така я притискаше дрямка, та едвам изтрайваше.
Добре, че Яшо прекъсна четенето и погледна дълбоко в очите й.
— Много хубаво, нали?
— Истина, колко е хубаво… като че ли съм слушала това слово.
На Яшо чак очите му светнаха, а на лицето му се показа червенина, когато започна да излага и чете още веднъж ония места, в които се говори за гори и поля, но тя го прекъсна:
— Та то и децата знаят, че в горите растат дървета! Защо ли пък го печатат това?
Яшо чак се отдръпна от почуда.
— А на мене ми харесват ей такива истории за царе, за змейове или за таласъми, та като слуша човек, чак тръпки го полазват и сякаш жарава посипват на сърцето му. Такива истории, каквито често разправя Рохо, и ден и нощ бих ги слушала. Ти, господин Яшо, имаш ли такива книги?
— Кой ще се занимава с такива празни работи? — рече презрително той, дълбоко огорчен.
— Как да са празни! Ами нали Рохо ги чете от напечатано.
— Чел е глупости и чисти лъжи!
— Ами как, само за да лъжат ли са измислили такива чудесии?…
— Да, всичко е приказки и измислици.
— И за самовилите, и за змейовете ли не е истина? — попита тя все по-жално.
— Не е истина, нали ти казвам! — отговаряше Яшо, изгубил вече търпение.
— Та и това ли не е истина как Исус Христос пътувал със свети Петър?
Яшо не можа да отговори, защото Козеловица изниква като из земята пред тях и ги гледаше с присмехулни очи.
— А господин Яшо го търсят по цялото село — рече сладникаво тя.
— Какво е станало там?
— Цели три каруци джандари надойдоха при дома на свещеника.
Той скочи развълнувано и отърча с всички сили.
А Ягуша тръгна към село, но някак особено мрачна.
— Като че ли ви попречих на молитвите, а? — изсъска Козеловица, като вървеше до нея.
— Ех, молитви! Четеше ми от една книга такива едни истории… като песен наредени.
— Ха… пък аз си мислех съвсем друго нещо. Органистката ме прати да го търся… залетях се насам, гледам… никого няма… нещо като че ли ми рече да надзърна под крушата… гледам… седят си някакви гугутчици… гугукат си… То се знае, мястото си го бива… далече от хорските очи… то се знае…
— Ах, да ти изсъхне тоя мръсен език! — избухна Ягна и затича напред.
— Барем ще има кой да ти опрощава греховете! — викна хапливо след нея Козеловица.

 

X

 

Още щом влезе в село, Ягуша разбра, че там става нещо важно. Кучетата някак усилено лаеха по дворищата, деца се криеха из градините и поглеждаха иззад плетищата и дърветата, народът вече се връщаше от полето, макар че слънцето бе още високо, някъде се трупаха жени и тихо си приказваха, по всички лица се четеше силна тревога и всички очи бяха пълни с уплаха и очакване.
— Какво става? — попита тя Балцерековица, която поглеждаше иззад ъгъла на къщата.
— Не знам, като че ли войска иде откъм гората.
— Божичко, света Богородичке! Войска! — и краката й се подкосиха от страх.
— Ами Клембовото момче току-що каза, че казаци идат откъм Воля — добави Причековица, затичала нанякъде.
Ягуша ускори крачки и вече с голямо вълнение дойде до къщи. Майка й седеше с къделя на прага и при нея няколко раздрънкали се жени.
— Както тебе виждам сега, така ги видях: седят в отвода, а по-старшите в стаите на свещеника.
— А Михал органистовия изпратиха да повика кмета.
— Кмета да вика! Казвам ви аз, мили мой, не е шега тая работа, ще излезе тя някаква…
— Може да са дошли само данъци да събират.
— Ех, за това толкова народ ли ще дохожда? Друго нещо ще да е.
— Така е, ама ще видите, че не ще да е на добро, помнете ми думата.
— Да ви кажа ли защо са дошли? — подзе Ягустинка, като пристъпи до тях.
Жените се приближиха една до друга и проточиха шии като гъски, заслушани любопитно.
— Вас ще ви записват за войници — засмя се тя кресливо, но никоя не й отвърна, само Доминиковица рече язвително:
— Ти все с тия кучешки шеги.
— Защото от влакното валмо правите, всички са си глътнали езиците от страх, а всяка иска да стане нещо. Голяма работа — стражари!
Плошковица се намъкна в портата с шишкавия си корем и захвана да разправя как веднага нещо я жегнало, щом току забелязала каруците, как…
— Мълчете, мари! Гжеля и кмета тичат към поповия дом.
Вдигнаха очи към отсрещната страна на вира и съпровождаха двамата братя.
— Я виж, и Гжеля викат.
Но не бяха прави, защото Гжеля пусна брат си да влезе вътре, а той разгледа оставените пред дома каруци, поразпита каруцарите, изгледа седналите в отвода стражари и силно разтревожен отърча при Матеуш, който работеше на Стаховата къща. Матеуш тъкмо бе възседнал слемето и врязваше жлебчета да сковава мертеците на покрива.
— Още ли не са си отишли? — попита той, без да престава да дяла.
— Не са и там е лошото, че не се знае за какво са дошли.
— Нещо недобро има в тая работа — почна да заеква старият Билица.
— Може за събранието да е! Началника нещо заплашваше, а стражарите поразпитваха тук-там кой бунтува Липци — рече Матеуш, като се смъкваше на земята.
— Тъкмо това ще да е, за мене са дошли! — пошепна Гжеля, огледа се неспокойно, побледня и задиша тежко.
— Мене ми се чини, че по-скоро за Рохо! — забеляза Стахо.
— Истина, нали за него и подпитваха! Пък и наум не ми идваше! — отдъхна с облекчение Гжеля, но загрижен доста за Рохо, рече тъжно:
— То се знае, че ако задържат някого, само Рохо ще вземат!
— Ами как, нима ще го дадем? Родния ни баща, а? — викна Матеуш.
— Де можеш да им се противиш, и дума да не става…
— Той само да се скрие някъде, трябва да му се обади, то се знае… — заекваше Билица.
— Може пък друго нещо да е, може да е някаква кметова работа — намеси се несмело Стахо.
— За всеки случай аз ще отърча да го предупредя! — викна Гжеля, втурна се в житата и се промъкна през градините до Боринови.
Антек седете пред къщи и клепеше върху една наковалничка сърпове. Той скочи разтревожен, щом узна каква е работата.
— Да, да, видях ги, че пристигнаха. Рохо, я ела при нас! — викна Антек.
— Какво има? — попита Рохо, като подаде глава през прозореца, но преди да му кажат, дотича с изплезен от умора език Михал органистовият.
— Знаете ли, Антони, у вас идат джандарите! При вира са вече…
— За мене са! — изстена Рохо и отпусна тъжно глава.
— Господи! Божичко! — писна Ханка, като застана на прага и го удари на плач.
— Тихо! Трябва да се направи нещо! — шепнеше Антек и мислеше напрегнато.
— Селото ще събера и няма да те дадем, Рохо! — ежеше се Михал, като откърши един як клон и святкаше страшно с очи.
— Не дрънкай глупости! Рохо, по-скоро зад сенарника и в житото, по-скоро! Причакай там в някоя бразда, докато те повикам. Бързо, докато не са дошли…
Рохо се завъртя из стаята, хвърли някакви хартии на Южка, която лежеше в леглото си, и й пошепна:
— Скрий го под себе си и не ги давай!
И както си беше, без шапка и без клашник, шмугна се в градината и пропадна като камък във вода, само житото нейде зад сенарника се пораздвижи.
— Върви си, Гжеля! Ханко, гледай си работата! Бягай, Михале, и ни гък! — даде заповед Антек, па седна пак при прекъснатата си работа и започна да клепе тъй равничко и спокойно, както и по-рано, само че час по час поглеждаше острието срещу светлината и мяташе погледи на всички страни, понеже кучетата лаеха все по-близо и скоро се раздадоха тежки стъпки, дрънкане на саби и разговори…
Сърцето му затуптя, ръцете му затрепереха, но той чукаше равномерно, едно след друго, без да откъсва очи от работата, докато най-сетне те застанаха отпреде му.
— Тук ли е Рохо? — попита кметът страшно изплашен.
Антек обгърна с поглед всички и отговори бавно:
— Из селото ще да е, от сутринта не съм го видял.
— Отворете! — заповяда гръмогласно един старшия.
— Та разтворено е! — отвърна Антек, като се надигна от пейката.
Чиновникът влезе заедно с жандармите в къщи, а други стражари отърчаха да наглеждат градината и двора.
На улицата вече се насъбра половината село и гледаха мълчаливи как претърсват къщата, сякаш е копа сено. Антек трябваше всичко да отваря и да им показва, а Ханка седеше при прозореца с детето на гърди.
Разбира се, че търсиха напразно, но тъй разглеждаха навред и тъй не пропущаха нищо, та един дори и под леглото назърна.
— Там е той, чака ви да го намерите! — промърмори Ханка.
Старшията съзря на масата някакви книжки, притиснати с металическо кръстче. Той скочи като рис към тях и почна внимателно да ги разглежда.
— Откъде ги имате?
— Рохо ще да ги е оставил, така си седят там.
— Жената е неграмотна — обясни кметът.
— Кой от вас може да чете?
— Никой, така са ни учили в училището, че сега никой не може да разбере дори и молитвеника! — отговори Антек.
Старшията предаде на един стражар книжките и мина в другото отделение на къщата.
— Какво, болна ли имате? — рече той и се приближи до Южка.
— Болна, от няколко недели лежи от сипаница.
Чиновникът бързо се отдръпна към отвода.
— В тази ли стая живееше? — разпитваше той кмета.
— И в тази, и където му се случеше, като просяк.
Разглеждаха всички кътчета, дори и зад иконите; Южка ги следеше с разпалени очи и тъй разтреперана от страх, че когато един от тях се доближи до нея, тя се развика като обезумяла:
— Да не съм го скрила под мене? Търсете!…
А когато привършиха, Антек пристъпи до старшията, поклони му се ниско и го попита с покорен глас:
— Извинявайте, ама да не би Рохо да е направил някакво престъпление?
Чиновникът го изгледа някак отблизо в лицето и му рече натъртено:
— Вижда се то, че го укриваш, затова заедно ще отпътувате, чуваш ли?
— Чувам, само че не мога да разбера какво има! — рече Антек и се почеса угрижено, а чиновникът го погледна свирепо и отиде по селото.
Те ходиха и в други къщи, тук-там назърнаха и поразпитаха кого де се случеше, докато слънцето залезе и пътищата се претъпкаха с подкарани от паша стада. Тогава те си отпътуваха, без да намерят нищо.
Селото си отдъхна. Изведнъж на всички се отвориха устата, защото всеки разказваше как претърсвали у Клембови, как у Гжеля, у Матеуш, и всеки най-добре бе видял всичко, най-малко се страхувал и най-много се ядосвал.
А когато останаха сами, Антек рече тихо на Ханка:
— Виждам, че работата е опряла дотам, та не ще можем да го държим в къщи.
— Ами как, ще го изпъдиш ли! Такъв свет човек, такъв благодетел!
— Ай дявол да го вземе! — завайка се Антек и не знаеше вече какво да прави. Добре, че след малко дотичаха Гжеля и Матеуш и за да решат нещо сигурно, затвориха се в плевнята, понеже в къщи все някой дохождаше да пита нещо.
Тъмнината вече напълно заслони света, Ханка издои кравите и Петрек си дойде от гората. Чак тогава излязоха. Антек веднага се залови да стяга бричката, а Гжеля и Матеуш, за да замажат очите на хората, тръгнаха по село да търсят Рохо.
Всички се чудеха на това, защото бяха дълбоко убедени, че е скрит някъде у Боринови.
— Веднага след обеда изчезна някъде, та и следа не може да се намери от него! — казваха приятелите.
— Какъв късмет, а то сега щеше да пътува в окови!
И мигом се разнесе, както желаеха тримата, че Рохо от след обед го няма вече в село.
— Подушил е и дим да го няма, където очите му видят! — казваха те задоволени.
— Дано само не се връща вече, не ни е дотрябвал! — рече старият Плошка.
— Пречи ли ти? Нещо да не ти е напакостил? — изръмжа Матеуш.
— А малко ли глави размъти? Малко ли ви възбунтува? Зарад него ще пострада цялото село…
— Тогава хванете го и го предайте!
— Ако имахте ум, отдавна да сте го…
Матеуш изпсува и посегна да го набие, та едва ги разтърваха, а той само го нахока като куче, закани му се с пестник и си отиде. А понеже се беше вече напълно стъмнило, и народът се разотиде по домовете си.
Тъкмо това чакаше Антек, тъй като, щом улиците опустяха и хората седнаха да вечерят, а по селото се разнесе миризма на пържена сланина, стържене на лъжици и тихи разговори около софрите, той доведе Рохо в стаята, където лежеше Южка, и не позволи да се запали лампа.
Рохо хапна нещо набързо, посъбра каквото имаше свое и се сбогува с жените. Ханка падна в краката му, а Южка избухна в жалостен сърдечен плач.
— Останете си сбогом, може пак да се видим! — шепнеше насълзен Рохо, притискаше ги до гърдите си и целуваше главите им като роден баща, но понеже Антек го подканяше да бърза, той благослови децата и къщата, прекръсти се и тръгна към прелеза при сенарника.
— Бричката ще чака у Шимек на Подлесието, а Матеуш ще те закара.
— Трябва да се отбия до някои хора из селото… Къде ще се срещнем?…
— При кръста до гората, ей сега тръгваме за там…
— Добре, защото имам още доста нещо да си поприказвам с Гжеля.
И той изчезна в мрака, та и стъпките му дори заглъхнаха.
Антек впрегна конете, сложи някоя крина ръж и чувал картофи в бричката, поприказва надълго нещо настрана с Витек и рече високо:
— Витек, откарай конете при Шимек на Подлесието и веднага се връщай! Чу ли?
Момчето само метна поглед, пипна юздите на конете и тъй силно ги подкара, че Антек викна след него:
— По-полека, лудетино, че ще ми разсипеш конете!
А в това време Рохо се промъкна тихо у Доминиковица, където имаше някакви неща, и се затвори в килера.
Йенджих пазеше на пътя, Ягуша постоянно наглеждаше към портата, а старата седеше в къщи и неспокойно се ослушваше.
Мина доста време, докато той излезе, поприказва още малко настрана с Доминиковица, преметна торбата си на рамо и щеше да тръгне, но Ягуша настоя да му я отнесе поне до гората. Той не се възпротиви на това, сбогува се със старата и тръгна през градината към полето.
Вървяха те бавно, предпазливо и мълчаливо по слоговете.
Нощта бе ясна и изпъстрена с безброй звезди, заспалата земя почиваше в тишина, само нейде в селото лаеше куче…
Стигнаха вече до гората, когато Рохо се спря и хвана Ягна за ръка.
— Ягушо — пошепна благо той, — внимавай какво ще ти кажа!
Тя слушаше внимателно, разтърсвана от някакво лошо предчувствие.
Той й говори като свещеник на изповед и й напомняше за Антек, за кмета и най-много за Яшо! Молеше я и я заклеваше във всичко свето да се опомни и да започне другояче да живее!
Тя отвърна засраменото си лице, горещ срам я обзе цялата, сърцето й се сви от мъка, но когато спомена за Яшо, тя вдигна гордо глава.
— Ами какво лошо правя пък с него?
Той започна да я убеждава, както си знаеше, и да и представя с добром какви изкушения стават и до какъв грях и до какви престъпления може да ги доведе дяволът…
Тя не слушаше, а само въздишаше и се носеше с мисъл към Яшо, и сочните й пълни с кръв устни шепнеха сладко, горещо и безумно: «Яшо! Яшо!», а разпалените й очи се носеха някъде като разпели се птичета и се въртяха над неговата най-мила глава…
— Ами аз след него накрай света бих отишла! — се изтръгна от устата й, та Рохо се разтрепера, погледна в широко отворените й очи и млъкна.
На края на гората при кръста се забеляза нещо като клашници.
— Кой е там? — и той се спря неспокойно.
— Ние сме? Свои!
— Преплитат се вече краката ми, та ще си почина малко — рече Рохо, като сядаше между тях. Ягуша сне торбата и седна малко настрана под кръста, в дълбоката сянка на брезите.
— Само някои нови грижи да нямате…
— Е-ех… най-лошо е, че си отиваш вече от нас! — рече Антек.
— Може би ще дойда пак някога, може би!…
— Ах, гадове такива, да гонят човека като краставо куче! — избухна Матеуш.
— И защо, боже мой, защо? — простена Гжеля.
— За това, че искам правда и справедливост за народа! — обади се тържествено Рохо.
— За всекиго на света е лошо, ама най-лошо е за справедливия човек.
— Не грижи се, Гжеля, ще дойде, ще дойде и добро…
— Така и аз смятам, защото тежко е да се помисли, че всички усилия ще отидат напразно.
— Трай, коньо, за зелева трева! — въздъхна Антек, загледан в сянката, където му се белееше лицето на Ягуша.
— Казвам ви, че който плеви бурените и сее добро семе, той ще и да жъне, когато му дойде времето!
— Ами ако не се роди? Нали и това може да се случи?
— Е да, но всеки сее с надежда, че двойно повече ще му се роди.
— То се знае, иначе кой би се заел да се трепе напразно?
Всички се замислиха дълбоко над тия думи.
Вятър повея, над тях зашумоляха брезите, глухо зашумя гората, а по полята се понесе съскавият шум на житата. Месецът изплува и се носеше по небето като из улица между натрупани в редици бели облаци, дърветата хвърляха рехави от светлината сенки, сови тихо и лекичко хвърчеха около главите им, а някаква скръб обземаше сърцата.
Ягуша неизвестно защо заплака тихичко.
— Какво ти е, какво? — попита я благо Рохо.
— Та знам ли, нещо ми е мъчно…
Но и на всички бе мъчно и някаква жалба разпъваше душите им, та седяха отпуснати и с угаснали погледи обгръщаха Рохо, който в тоя миг им изглеждаше като бог и светец. Той седеше под кръста, от който тежко увисналият Христос като че ли благославяше с окървавените си ръце побелялата му измъчена глава. И ето че заговори с пълен с надежда глас:
— А за мене да се не грижите, аз съм една прашинка, един стрък от буйна нива, ще ме хванат, ще ме унищожат и какво от това, когато ще останат още толкова много като мене и всеки е готов да даде живота си за делото… Па ще дойде време, когато ще се появят хиляди такива. Ще дойдат от градове, от селски къщи, от чифлици и в тази непрекъсната върволица ще положат главите си, ще дадат кръвта си, ще паднат един след друг, ще се трупат като камъни, докато от тях не се изгради онази света, възмечтана църква… Казвам ви, че ще се издигне тази църква и ще трае во веки веков, и никаква лоша сила няма да я победи, защото ще израсте от жертвена кръв и от любов…
И разправя той надълго и широко, че нито една капка кръв, нито една сълза, нито едно усилие не отива напразно, че постоянно, като житата на наторени ниви, се раждат все нови борци, нови сили, нови жертви, докато най-сетне дойде онзи свещен ден, ден на възкресение, ден на правда и справедливост за цял народ…
Говореше разпалено, а понякога тъй мъдро, че дори не можеше всичко да се разбере. Но тях ги обзе свещен огън, сърцата им се напрегнаха от унес и от такава вяра, мощ и копнеж, че Антек дори извика:
— Божичко… поведи ме само… па ако ще на смърт, ще отида, ще отида…
— Всички ще идем и каквото се изпречи на пътя ни, ще го унищожим!
— И кой ли ще ни се опре, кой ще ни надвие? Само да се опита…
Така избухваха те един след друг и все по-разпалено, та той трябваше да ги усмирява, и като се приближи повече до тях, почна да им говори какъв ще бъде оня възмечтан ден и какво трябва да правят те, за да го ускорят…
Рохо приказваше тъй важни и съвсем неочаквани неща, а те слушаха с притаен дъх, с тревога и с радост в същото време и приемаха всяка негова дума с трепет на сърдечна вяра, като пресвето причастие… Защото той отваряше сърцата им, рая им показваше, та душите им падаха на колене от очарование, очите виждаха неописуеми чудеса, а сърцата се хранеха с ангелското пресладко пение на надеждата…
— От вас зависи да стане това — завърши той вече доста уморен.
Месецът се скри зад облак, небето посивя и полята помътняха, гората нещо тихо заприказва, житата тревожно зашушнаха, нейде от далечните села се носеше кучешки лай, а те седяха неми, чудно тихи и още вслушани, сякаш опиянени от думите му и тъй тържествени като след велика клетва.
— Време е вече да тръгвам! — рече Рохо, като стана. Той прегръщаше всекиго, притискаше го до себе си и го целуваше за сбогом. Едва не се разплакаха от жал, а той коленичи, каза късичка молитва, падна ничком и прегърна земята като майка, с която завинаги се разделя.
Ягуша чак се занесе от хълцане, а мъжете крадешком бършеха очи.
И веднага се разотидоха.
Само Антек и Ягуша се върнаха в село, а другите се изгубиха нейде край гората.
— Па пред никого да не казваш какво си чула! — рече след дълго Антек.
— Това ми е работа да търча да разправям по къщите — каза ядосано тя.
— Да пази господ кмета да не се научи — напомни той строго.
Тя нищо не отвърна, само ускори крачките си, но той не се остави да го изпревари, а вървеше отстрани и час по час поглеждаше разплаканото й и ядовито лице…
Месецът отново изгря и висеше над самия път, а те вървяха като по сребриста межда, оградена от разкривените сенки на дърветата. Изведнъж сърцето на Антек затрептя, копнеж протегна ненаситните ръце, той се доближи тъй близо до нея, че стигаше само да посегне и да я притегли към себе си. Но не посегна, не се реши, а и упоритото й и надменно мълчание го възпираше, та само рече хапливо:
— Бързаш, сякаш искаш да избягаш от мене…
— Така си е! Ще ни види някой и ето ти нови клюки.
— Или пък при някой друг бързаш!
— То се знае, нямам ли право! Не съм ли вдовица!
— Виждам, че ненапразно казват, че се тъкмиш за домакиня на свещеник…
Тя се спусна вихром, а сълзите като буйни горещи потоци потекоха из очите й.

 

XI

 

По краищата, по песъчливите места и по по-слабите ниви излизаха със сърпове, а тук-там по височините блясваха вече и коси, но в селата, чиято земя беше по-тлъста, още се стягаха и жътвата всеки ден можеше да започне.
Та и в Липци няколко дена след Роховото бягство усилено почнаха да се готвят за жътва. Набързо натъкмяваха ритли и киснеха във вира разсъхнали се коли, разтребваха плевните, та вратите им стоеха разтворени и от двете страни, тук-там из сенките на градините сучеха въжета за снопи и почти при всяка къща със звънтеж клепеха коси, жените бързаха да пекат хляб и да тъкмят, храна. От всичко това наставаше такава шетня и припряност, та селото изглеждаше като да е пред някакъв голям празник.
А понеже от другите села беше надошъл много народ, по улиците и при воденицата кипеше като на панаир, защото най-вече прииждаха да мелят жито, но за пакост водата бе тъй намаляла, та само един камък работеше, а и той едвам-едвам се въртеше. Но народът чакаше търпеливо реда си, че всеки искаше да има достатъчно брашно за жътвата.
Не бяха малцина и тези, които се трупаха пред дома на воденичаря да купуват брашно, разни булгури и дори готов хляб.
Воденичарят лежеше болен, но изглежда, че нищо не ставаше без негово позволение, тъй като викна на жена си, която седеше отвън при отворения прозорец:
— Па на жепечани ни за грош не давай, те водеха кравите си на поповия бик, нека сега свещеника да им даде на вересия и брашно.
Не помогнаха никакви молби и хленчове. Напразно се застъпваше и жена му за по-бедните. Заинати се той и никому, който бе водил кравата си при поповия бик, не позволи да се даде ни половин крина брашно.
— Щом им се харесва поповия бик, нека си го доят — подвикваше той.
Воденичарката също така нещо мърмореше, оправдаваше се и свиваше рамене, но колкото можеше, крадешком даваше на доста хора на вересия.
Дойде Клембовица и помоли за половин крина булгур от просо.
— Ако си платиш сега, ще вземеш, на вяра ни зрънце не давам.
Тя много се угрижи, защото, то се знае, беше дошла без пари.
— Томек държи страната на свещеника, нека иде и булгур да си изпроси от него.
Клембовица се докачи и рече предизвикателно:
— Истина е, че държи страната на свещеника и ще държи, но неговия крак вече няма да стъпи тука.
— Бълха ще ме ухапе! Опитайте се другаде да си мелете.
Жената си отиде силно загрижена, понеже нямаха нито грош в къщи, а като видя седналата при затворената ковачница ковачка, оплака й се от воденичаря и заплака.
А ковачката се обади на подбив:
— Само това ще ти кажа, че скоро ще му се свърши царството.
— Ех, кой може да навие врата на такъв богаташ, кой?
— Като направят една вятърница до неговата воденица, ще му го навият.
Клембовица чак се опули от смайване.
— Мъжа ми ще направи вятърница. Току-що отидоха с Матеуш да оглеждат материал в гората, на Подлесието при кръста ще я построят.
— Я виж… Михал прави вятърница, това и насън не ми е идвало! Ама нека, нека на тоя кожодер да му се посмъкне малко шкембето.
И тъй олекна на душата й, че тръгна по-бързо към дома си, но като видя Ханка, която переше пред къщи, отби се да сподели с нея неочакваната новина.
Антек майстореше нещо около колата и като чу разговора, рече:
— Право ти е казала Магда. Ковача купи вече на Подлесието от дворянина двайсет морги току до самия кръст и там ще направи вятърница! Воденичаря ще побеснее от яд, ама нека му поомекне малко муцуната! Толкова е омръзнал на всички, та никой няма да го пожали.
— Не знаете ли нищо за Рохо?
— Нищичко — рече той и някак бързо обърна лицето си на друга страна.
— Чудна работа, трети ден вече, а нищо не се знае какво става с него.
— Та малко ли пъти се е случвало — отиде някъде, а после пак си дойде.
— Кой от вас ще ходи на Ченстохова на манастира? — попита Ханка.
— Нашата Йевка и Мачуш ще идат. Това лято малцина от селото се тъкмят.
— И аз ще ида. Затова си препирам някои по-лекички дрехи за из път.
— Ама като че ли от други села мнозина се тъкмят.
— И те време са избрали, тъкмо по най-голямата работа — измърмори Антек, но на жена си не възразяваше, защото отдавна знаеше за какво бе дала обет да иде на манастира.
Бяха почнали да се разправят това-онова, когато дойде Ягустинка.
— Знаете ли какво — изкряска тя, — има-няма един час, откак си е дошъл Яшек от войската.
— На Тереска мъжа й! Ами нали тя казваше, че наесен по картофи щял да си дойде?
— Току-що го видях. Добре изглежда и страшно му е домъчняло за домашните му.
— Харно е момчето, ама и от лесните не е. Тереска у дома ли си е?
— Тя скубе лен на свещеника. Още не знае какво я чака в къщи.
— Пак ще се вдигнат разправии из село, нали ще му кажат още щом го видят?
Антек слушаше внимателно, понеже новината силно го заинтригува, но не се обади, а Ханка и Клембовица съжаляваха искрено Тереска и започнаха да предсказват най-лошото, което можеше да я сполети. Накрай Ягустинка ги прекъсна:
— Кучешка правдина си е това! Ами, запилее се някой мъжкар за цели години по света, жена самичка остави, па сетне, като й се случи нещо на сиротата, може и да я заколи! И викнат из едно гърло всички: удри, бре, утрепи я! Та право ли е това? На мъжа никой не задирва, нему като на куче е позволено и никой за това лоша дума няма да му продума! От глупав по-глупав е тоя ред на света. Ами как, жената не е ли жив човек, или тя е от дърво издялана? Щом трябва да се отговаря, нека и любовника да си плати дела, нали и двоицата еднакво са грешили. Защо пък за него да е само наслада, а тя само да си оплаква дните?
— Ех, мили мои, така е наредено, откак свят светува, така ще си и остане — пошепна Клембовица.
— Ще остане да се разсипва народа, да се радва дявола. Но аз другояче бих наредила: тръгне ли някой с чужда жена, да си я вземе за всякога, па ако не ще, че друга му се харесала повече, да му наложат хубаво задника и в дранголника!
Антек се разсмя на нейната разгорещеност, а тя скочи с крясък към него.
— Тебе ти е смешно, а? Разбойници такива! Всяка ви е най-мила, докато ви падне в ръцете! Па сетне й се присмиват отгоре!
— Разкрякала си се като сврака на дъжд! — подхвърли той неразположено.
Тя отърча по селото и се върна чак привечер, но доста разплакана.
— Какво ти се е случило? — попита я Ханка разтревожено.
— Какво ли, нагледах се на човешки мъки, та чак свят ми се замая. — И тя се разплака пак и продължи да разказва през сълзи и хлипания: — Козеловица подбра Яшек у себе си и вече всичко му разправи.
— Ако не е била тя, друга е щяла да му каже. Такива работи не могат да се укрият.
— Казвам ти аз на тебе, нещо лошо се готви в тая къща! Отърчах до дома им, никого няма. Сега назърнах, седят и той, и тя и плачат, на масата наслагани подаръците, дето й донесъл. Божичко, тръпки ме побиха, като че ли в гроб, а не в къща надникнах. Нищо не си приказват, а плачат. Майката на Матеуш ми разправи какво било, косата на главата ми настръхна!
— Не знаеш ли дали е приказвал за Матеуш? — попита неспокойно Антек.
— Така му се заканва, че бог да е на помощ! Яшек няма да му прости това, няма!
— Бъди спокойна, и Матеуш няма да иде да му се моли за прошка — отвърна ядосано Антек и без да слуша по-нататък, изтича към Подлесието да предупреди приятеля си.
Намери го чак у Шимекови, седяха там до стената с Настуша и си приказваха нещо тихичко. Той веднага го повика и като извървяха доста път, разправи му всичко.
Матеуш чак се задави и се разпсува.
— Триста гръмотевици да треснеха такава новина!
Те се връщаха към селото. Матеуш се мръщеше и дишаше болезнено и тежко.
— Виждам, че ти е тежко и мъчно — подхвърли предпазливо Антек.
— За нея ли да жаля, тя ми беше като кокал в гърлото. Друго нещо ме мъчи мене.
Антек се учуди, но не му се искаше да го разпитва.
— Време не би ми стигнало, ако взема да жаля за всяка! Падна ми в ръцете, взех. Който и да беше, щеше да направи същото! Ама и то из носа ми е излезнало, че колко хленчове и укори съм се наслушал, стига ми и престига. Бягал съм, а тя като сянка подире ми. Нека и Яшек сега да й се понарадва. Не любовница ми е в главата сега, а съвсем друго нещо.
— Навярно, че трябва да се жениш вече.
— Тъкмо това. И Настка сега същото ми думаше.
— В селото момичета с лопата да ги ринеш, лесно ще си избереш.
— Отдавна вече съм се вгледал в една — откъсна се неволно от устата му.
— Тогава покани ме за годежар и прави сватба, ако ще би веднага след жътвата.
Това предложение не се хареса на Матеуш. Той се начумери и заприказва за Яшек, па като узна всичко, каквото имаше, започна да разправя за стопанството на Шимек, като при това уж неволно се изпусна, че Йенджих тайно казал на Настка, че Доминиковица се канела да подава в съда жалба за дела на Ягуша от имота на Мачей.
— Тате й е приписал, никой не й го спира. То се знае, че самия имот няма да дам, но ще й го заплатя честно, колкото струва! Крамолиица недна, иска по съдилища да се влачи!
— Истина ли е, че Ягуша върнала приписа на Ханка? — попита Матеуш предпазливо.
— Това нищо не значи, нали не се е отказала пред нотариуса.
При тия думи Матеуш стана някак по-весел и като не можеше вече да се сдържа, час по час заговаряше за Ягуша и явно я хвалеше.
Антек разбра накъде бие, и рече подигравателно:
— Ти чу ли какво приказват пак за нея?
— Жените все ще намерят трески за дялане.
— Разправят, че по Яшо органистовия се е разлетяла като кучка — добави той нарочно.
— Ама ти видял ли си? — И Матеуш почервеня от гняв.
— Няма да тръгна да я следя, пък и не ми влиза в работа, но има хора, които виждат как всеки ден се среща с Яшо било в гората, било по междите…
— Един бой да удариш на една-две, ще видиш как ще престанат да клюкарствуват.
— Опитай се, може да се уплашат и да престанат! — рече полека Антек. Внезапно го обзе страшно хаплива ревност за Ягуша, а мисълта, че Матеуш може да се ожени за нея, го ръфаше като бясно куче.
Не отговаряше на закачливите му и често неприятни думи, само и само да не издаде мъката си, но когато се разделяха, не можа да се въздържи и рече със зъл присмех:
— А който се ожени за нея, ще си има доста кумове…
И те се разделиха твърде хладно.
Като измина няколко крачки, Матеуш се изсмя тихо и си помисли:
«Навярно не му пее много петела при нея, та затова й е тъй сърдит и я напада. Па нека тя си се занася по Яшо, такъв хлапак. По-скоро ще да я привлича там бъдещия свещеник, а не самия момчурляк.»
Така си мислеше той снизходително, защото, като узна от Антек как стои работата с приписа, вече окончателно реши да се ожени за нея. Той забави хода си и се унесе в пресмятания: по колко трябва да изплати на Йенджих и на Шимек, за да остане сам на целия имот, на всичките двайсет морги.
«Дъртата е досадна, то се знае, ама тя няма да векува.»
Припомни си различните историйки на Ягуша и това го малко позагрижи:
«Било каквото било, па ако й се приискат нови кръшканици, лесно ще й ги избия из главата.»
Пред портата го чакаше майка му.
— Яшек се е върнал — пошепна му разтревожена тя, — разправили му вече за онова.
— По-добре, не ще има нужда да го лъжем.
— Тереска дотичва няколко пъти, заплашва, че ще се дави… че не…
— Сигурно, сигурно, тя може да стори това — шепнеше той изплашен и тъй се обезпокои, та макар че седна при вратата да вечеря, не можа да яде, а все слухтеше към градината на Яшек, от която ги делеше само един плет. Все по-голямо безпокойство го обземаше. Той отмести паницата, пушеше цигара след цигара и напразно се бореше с трепета на тревогата си, напразно ругаеше и себе си, и всички жени, напразно искаше да обърне всичката тая работа на шега, защото страхът за Тереска се разрастваше в него все повече и го измъчваше непоносимо. Няколко пъти вече ставаше да излезе някъде из селото, да иде между хора, но пак сядаше и очакваше неизвестно какво.
Нощ вече настана, когато той чу изведнъж някакви стъпки и докато разпознае откъде идват, Тереска увисна на шията му.
— Спаси ме, Матеуше! Божичко, тъй те чаках, тъй поглеждах за тебе.
Той я сложи да седне до него, но тя се хвърли като дете на гърдите му и през сълзи, които се лееха като дъжд, с мъка и отчаяние шепнеше:
— За всичко му казала! По-скоро се надявах да умра, отколкото той да си дойде. Бях на лена на свещеника… дотича една и ми каза… насмалко щях да умра… вървях като на смърт… тебе те нямаше у дома… тръгнах да те търся… никъде те няма по селото… цял час се въртях нагоре-надолу, но трябваше да си ида… влизам в къщи… той застанал насред стаята, блед като стена… налетя с пестници връз мене… истина ли е, пита… истина ли…
Матеуш се чак затресе и току бършеше от чело студената, ледена пот.
— Признах му… видях, че лъжата няма да помогне… Той грабна секирата… Свърши се вече, помислих си и първа му рекох: «Убий ме! И на двама ни ще олекне!» Ама и с пръст не ме барна! Погледа ме само, па седна до прозореца и заплака!… Божичко милички, да беше ме поне набил, сритал, смазал, по-лесно щеше да ми бъде, а той седи и плаче! Ами сега какво аз, сирота, да чиня, какво? Де да се дяна? Спаси ме или ще скоча в кладенеца, или нещо друго ще си сторя, спаси ме! — писна тя и падна в краката му.
— Какво, какво да ти помогна, сирота? — заекваше безпомощно Матеуш.
Тя внезапно скочи с дива ярост и бесен гняв.
— Тогава защо ме подмамваше? Защо ме омагьоса? Защо ме вкара в грях?
— Я мълчи, цялото село ще дотърчи тука!
Тя пак се хвърли на гърдите му, прегърна го, зацелува го и захленчи с всичката сила на страха, любовта и отчаянието:
— Ах, едничък мой, ах, избранико мой от хиляда, убий ме, но не ме пъди! Обичаш ли ме? Обичаш? Прегърни ме тогава за последен път, вземи ме, прегърни ме и не ме предавай на мъка, на плачове, на гибел! Само тебе имам на тоя свят… Остави ме при себе си. Като вярно куче, като последна слугиня ще ти служа!
Тя стенеше с трогателни думи, изтръгвани от самото дъно на дълбоко измъчената й душа.
А Матеуш се виеше като в клещи и доколкото можеше, избягваше да даде решителен отговор, само се задоволяваше с целувки и ласки, съгласяваше се с всичко, каквото кажеше тя, и се оглеждаше нетърпеливо и тревожно наоколо, понеже му се видя, че Яшек стои на прелеза.
Но след няколко минути Тереска разбра напълно истината, отблъсна го от себе си, закрещя и го зашиба с думи като с бичове:
— Лъжеш като циганин! Всякога си ме лъгал! Ама сега вече няма да ме измамиш! Страх те е от сопата на Яшек, затова се виеш като стъпкан червей! А аз му повярвах като на най-добрия! Боже мой! Боже мой! Яшек е такъв добър, надонел ми е подаръци, никога лоша дума не ми е рекъл, а аз как му се отплатих! Да вярвам на такъв неверник, на такъв разбойник, на такова куче! Върви си при Ягуша! — закрещя тя, като подскачаше с пестници към него. — Върви! И нека кучкар да ви ожени, приличате си един на друг: пачавра и разбойник!
Тя падна на земята и се захласна в страшен и безумен плач.
Матеуш стоеше над нея и не знаеше какво да прави, майка му хлипаше нейде до стената, когато Яшек излезе от градината, приближи до жена си и й зашепна трогателни, пропити със сълзи и доброта думи:
— Ела си, ела си у дома, клетнице. Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя, стига ти това, що си претърпяла, ела си, жено…
Той я взе на ръце и когато вече я пренесе през прелеза, викна на Матеуш:
— Доде съм жив, няма да ти простя това, що си й направил, господ нека ми е на помощ!
Матеуш мълчеше. Срам го задушаваше и заливаше сърцето му с такава горчивина, с такава прекомерна мъка, че отиде в кръчмата и пи там цяла нощ.
В миг цялата история се разнесе по селото и за общо учудване разправяха за Яшковата постъпка с голямо уважение.
— Със свещ да търси, няма да намери друг като него — казваха с умиление жените, като в същото време страшно негодуваха против Тереска, но Ягустинка разпалено я бранеше.
— Тереска не е виновна! — врещеше тя по людските порти, където дочуеше, че я одумват. — Тя беше още дете, когато Яшек отиде войник, остана сам-самичка, дори и без дете, та чудно ли е, че през толкова години й е домъчняло за мъж. А Матеуш подушил като куче и почна да се подмилква, да й разправя чудесии, да я води по танци, докато прелъга глупавата женица.
— Няма ли съд за такива съблазнители? — въздъхна една.
— Главата му вече побелява, а още се мъкне по жени.
— Ергенско тегло, откъде да си вземе, бедния, ако не от чуждото — присмиваха се ергените.
— И Матеуш не е виновен, нали знаете, дето има една дума, че ако кучката не дава, и кучето не може да вземе! — засмя се Стахо Плошка, за което по чудо не го набиха.
Но скоро престанаха да приказват за това, понеже жътвата хлопаше на вратите, настъпиха хубави, сухи и горещи дни. По възвишенията житата просто плачеха за коса и ечемиците вече узряваха, та всеки ден някой излизаше да нагледа нивите си, а по-богатите вече подпитваха за работници.
Най-напред тръгна органистът. Петнайсетина жътварки изведе, дори и самата органистка бе взела сърпа, дъщерите й също жънеха, а старият само наглеждаше. Яшо дотърча след черковната служба, но не остана дълго, понеже, щом запрежуря пладнешката жега, майка му го изпъди, да не му изгори главата на слънцето.
— Ще си потърси сянка у Ягушини, това му дай на него — процеди Козеловица.
Но у дома му бе горещо, досадно и мухите така страшно хапеха, та излезе по селото. Като минаваше покрай Клембови, дочу някакви сподавени охкания, които излизаха от широко разтворената врата.
Агата лежеше в отвода при прага. В къщата нямаше никого, всички бяха отишли на жътва.
Той я пренесе в стаята, сложи я на леглото, подаде й вода и тъй се грижеше за нея, докато най-сетне тя дойде на себе си и отвори насълзените си очи.
— Свършвам вече, господарче — усмихна се тя като пробудено дете.
Той пожела веднага да изтича за свещеника, но тя го задържа за расото му.
— Света Богородичка ми каза днеска: «Тъкми се за утре, измъчена душо!» Имам още време, господарче! Утре… благодаря ти, боже милостиви, благодаря ти! — охкаше тя все по-слабо. На устните й затлея усмивка, тя скръсти ръце и загледана нейде, в някаква далечина, потъна като че ли в дълбока, задушевна молитва. Като разбра, че настъпва вече краят, Яшо изтича да вика Клембови.
Той намина отново чак след пладне. Тя лежеше на леглото в пълно съзнание. На пейката край нея беше раклата й и тя с изстиващи ръце изваждаше всичко, каквото си бе приготвила за тоя последен час: чиста кърпа за под себе си и чисти чаршафи за леглото, светена вода, още добре запазено ръсило, големичка част от погребална свещ и иконка на света Богородица Ченстоховска за в ръка, нова риза, хубав широк вълненик, богато украсен с набор, над челото чепец заедно със забрадка и съвсем нови обуща — цял погребален чеиз, изпросен през цял живот. Тя го бе разпростряла около себе си, като се радваше на всяко нещо и се хвалеше пред жените, а пък чепеца дори го премери на главата си, оглеждаше се в огледалце и шепнеше твърде щастлива:
— Много ще бъде хубаво, на голяма господарка ще приличам.
Тя нареди още от сутринта на другия ден да я пременят с цялото това съкровище.
То се знае, никой не й се противопостави. Всички ходеха на пръсти около нея, за да й подсладят, колкото можеха, последните минути.
Яшо стоя при нея до мръкнало и й четеше молитви, а тя повтаряше след него и час по час заспиваше с някаква лекичка усмивка.
Когато седнаха да вечерят, поиска да й дадат от пържените яйца, но хапна само веднъж-дваж и веднага отстрани ястието. През всичкото време лежеше тихичко и едва когато се тъкмяха да спят, тя повика Томек.
— Не бой се, няма дълго да ти досаждам, няма — рече тя тихо.
На сутринта я премениха, както бе наредила, сложиха я в леглото на Клембовица, но на нейната собствена постеля. Самата тя наглеждаше да бъде всичко, както трябва, самата тя разтреперана отупваше изтънелия юрган, самата тя наля светената вода в паничката и положи върху нея ръсилото. И като видя добре, че всичко е наред, както трябва да бъде в такъв случай у господари, помоли да повикат свещеника.
Свещеникът дойде с причастието, приготви я за последния й път и поръча на Яшо да остане при нея докрай, понеже бързал за някъде.
Яшо седна при нея и четеше тихо от молитвеника. И Клембови останаха у дома си, а наскоро дотърча и Ягуша и се сгуши като зайче някъде в ъгъла. В стаята бръмчеха само мухите, понеже хората се движеха безшумно като сенки и само поглеждаха тревожно към Агата… Тя лежеше с броеница в ръка още напълно в съзнание и се сбогуваше с всеки, който влезеше вътре, а на събралите се в отвода или под прозорците деца раздаваше и по някой грош.
— На` ти, па се моли за Агата! — шепнеше тя с умиление.
А после цели часове никому не проговорваше.
Лежеше си достойно, по господарски, на креват и под икони, както бе мечтала през цял живот. Лежеше тя, изпълнена с тиха гордост и неизразимо щастие, радостни сълзи блестяха в очите й. Помръдваше леко устни, блажено усмихната и загледана през прозореца в бездънното небе, в необхватните поля, където вече тук-там звънливо святкаха коси и се поваляха зрели тежки жита, гледаше в някакви далечини, доловими само за угасващата й душа.
Но по едно време, когато денят вече си отиваше и стаята бе залята от червените зари на залеза, тя изведнъж се стресна, седна и като протегна ръце, извика със силен и сякаш чужд глас:
— Време ми е вече, време ми е.
И падна възнак.
В стаята стана страшно, избухна плач, всички наколеничиха около леглото, Яшо зачете молитвата за смъртници, Клембовица запали свещта, умиращата повтаряше след Яшо, но все по-слабо, все по-тихо, все по-неразбрано, очите й гаснеха като изнурения от пек летен ден, лицето й потъваше в мъглата на вечния мрак. Тя изпусна свещта и свърши.
Така си умря тази просякиня, като да бе най-богатата в село, а Ямброжи, който пристигна на самия край, затвори очите й, Яшо й отчете от все сърце молитва и цяло село се изпровърви да се помоли пред останките й, да поплаче и да се почуди със завист на щастливата й смърт и леката кончина.
Само Яшо, щом видя мъртвите й очи и състиналото се на буци, издраскано от ноктите на смъртта лице, се разтресе от такъв страх, че избяга у дома си, хвърли се на леглото, зарови глава във възглавниците и заплака.
Веднага след него дотърча Ягуша и макар че самата бе изпълнена с ужас и жал, залови се да го успокоява и да изтрива разплаканото му лице. Той се притули към нея като към майка, сложи оболялата си глава на гърдите й, прегърна я през шията и задавен от хлипания, взе да се оплаква от сърце:
— Боже мой, как страшно, как грозно е това!…
В това време влезе органистовица, видя ги и страшен гняв забушува в душата й.
— Какво става тук? — Тя застана насред стаята и засъска, като едва се владееше. — Виж я ти нея каква нежна опекунка! Жалко само, че Яшо няма вече нужда от бавачка и може сам да си избърше носа.
Ягуша вдигна разплаканите си очи към нея и разтреперана от уплаха, започна да разправя за смъртта на старицата. Яшо също се хвърли чевръсто към майка си и обясняваше какво му е станало, но тя, изглежда, вече добре надумана от приятелки, му се озъби:
— Глупав си като теле! Ти по-добре да мълчиш, за да не ядеш бой!
И скочи изведнъж към вратата, разтвори я цялата и закрещя към Ягуша:
— Пък ти се махай и крака ти вече да не стъпи тук, че ще насъскам кучетата по тебе!
— Па какво съм виновна аз, какво? — заекваше Ягуша, вече забравила се от срам и болка на душата.
— Вън, и още сега, че ще кажа да насъскат кучетата по тебе! Не ща аз да плача като Ханка или кметицата зарад тебе! Ще те науча аз тебе, гиди маймуно недна, на една любов, та ще ме запомниш ти мене, пачавро такава! — дереше тя гърло, колкото глас й стигаше.
Ягуша избухна в плач, изскочи от къщи и избяга, където очите й видяха.
А Яшо стоеше сякаш от гръм поразен.

 

XII

 

Изведнъж той скочи да я гони.
— Къде сега? — изръмжа страшно майка му и се изпречи на вратата да му прегради пътя.
— Защо я изгони, мамо, за какво? Че е тъй внимателна към мене ли? Не е право това, аз няма да позволя такова нещо! Какво лошо направи тя? Какво? — надигаше той трескаво глас и искаше да се изскубне от коравите ръце на майка си.
— Седни спокойно или ще повикам баща ти… За какво ли? Ей сега ще ти кажа: ти свещеник ще ставаш, затова не искам в моята къща любовница да си гледаш, не искам да доживея такъв срам и позор, та хората с пръст да те сочат! За това я изгоних, разбра ли сега?
— Господи боже! Какво разправяш пък ти, ма мамо! — изохка той, дълбоко възмутен.
— Разправям това, което знам! Разбира се, знаех, че я срещаш тук-там, но бог ми е свидетел, нищо безпътно не подозирах! Винаги си мислех, че щом сина ми носи вече свещеническо расо, той не ще се реши да бъде то опетнено! Аз бих те навеки проклела и от сърцето си изскубнала, па ако ще би в същия миг то да се пръсне… — Очите й пламнаха в такъв свещен и неумолим гняв, че Яшо окаменя от страх. — Та едва Козеловица ми отвори очите, а сега и сама видях докъде иска да те докара тая кучка…
Той жално се разплака и захлипа при тия страшни обвинения и с такава искреност разказа за всички свои срещи, че тя му повярва напълно, прегърна го и започна да изтрива сълзите му и да го успокоява.
— Да не ти е чудно, че се изплаших за тебе, ами че тя е най-лошата разпътница в селото…
— Ягуша! Най-лошата в селото! — Той не повярва на ушите си.
— Срам ме е, ама за твое добро трябва всичко да ти разкажа.
И тя му разказа най-различни истории за нея, без да скъпи на това отгоре и сплетните, нито различните измислици.
Косата на Яшо настръхна и той чак скочи от мястото си и извика:
— Не е истина, никога няма да повярвам, че Ягуша е такава долна, никога…
— Майка ти казва това, разбираш ли? От пръстите си не съм го изсмукала.
— Приказки, нищо повече! Та това би било страшно! — И той отчаяно закърши ръце.
— Защо пък я браниш така настървено?
— Браня всеки, който не е виновен!
— Глупав си като овца. — И тя се ядоса, жестоко обидена от невярването му.
— Както щеш си мисли. Но щом Ягуша е такава най-долна, защо й позволяваше да идва у нас? — изпъчи се той разпалено като малко петле.
— Сметка на тебе няма да давам, щом си тъй глупав, та не можеш нищо да разбереш, но ти казвам: стой далеко от нея, че ако ви придебна някъде заедно, па ако ще пред цялото село да бъде, така ще я наредя аз нея, та доде е жива, ще ме помни! Па и ти може би ще си огребеш нещо…
И тя си отиде, като тряскаше вратите от яд.
А Яшо, без дори да разбира защо толкова го интересува мнението за Ягуша, предъвкваше като остри тръни майчините си думи, задавяше се с тях и тровеше с пелиновата им горчивина душата си.
«Значи, такава си ти, Ягушо! Такава!» — оплакваше се той с жалостен укор, че ако му се бе мярнала в тоя миг, би се отвърнал от нея с яд и презрение. Защото могъл ли е да се надява за нещо подобно? Не е могъл дори и да си помисли за такива страшни неща. И той размисляше с все по-голяма душевна мъка и има сто пъти щеше да отърчи при нея, да се изправи пред очите й и да хвърли в лицето й целия този поменик от грехове… Нека чуе какво разправят за нея и нека отрече, ако може… Нека каже с висок глас: не е истина! Трескаво мислеше той, но все по-дълбоко вярваше в нейната невинност и жал го обземаше, тиха скръб се надигаше в него и сладките, радостни спомени за срещите им се събуждаха, някаква слънчева омара на непозната наслада заслони очите му и мъчеше сърцето му и той изведнъж скочи и завика сякаш срещу цял свят:
— Не е истина! Не е истина! Не е истина!
Но по време на вечерята той гледаше упорито в чинията и избягваше майчините си очи; и макар че се приказваше за Агатината смърт, той не се намесваше в разговора, а само се мръщеше, не харесваше ястията, заяждаше се със сестрите си, оплакваше се от жега в стаята и щом вдигнаха трапезата, отиде при свещеника, който седеше пред къщи с лула в уста и нещо важно разговаряше с Ямброжи. Яшо ги заобиколи отдалече, взе да се разхожда под дръвчетата и мислеше загрижено:
— Може пък и да е истина! Мама не го е съчинила.
От прозорците на къщата се лееха ивици светлина върху кръглата леха, където се боричкаха кученца и ръмжеха приятелски едно на друго, а откъм преддверието се разнасяше дебел глас:
— А ечемика на Свинския дол преглежда ли?
— Сламата е още малко зелена, ама зърното е сухо като барут.
— Трябва да ми проветриш утре одеждите, ще мухлясат. Белите одежди занеси у Доминиковица, нека Ягуша ги опере. Ами кой беше докарал крава днеска след пладне?
— Един от Модлица. Воденичаря го срещнал на моста и се опитал да го отмъкне при своя бик, обещавал му дори нищо да не му вземе, ама човека тука искал да си я докара…
— Умен е бил човека, една рубла ще плати, ама ще има полза за цял живот, поне крави ще си навъди. Не знаеш ли Клембовите дали ще правят погребение на Агата?
— Ами цели десет злоти е оставила жената за това.
— Като господарка ще бъде погребана, тържествено. Я кажи там на членовете на братството, че ще им продам восък, те нека само си докупят от избеления. Утре Михал ще прислужва в черквата, а ти иди с работниците на нивата и ги подканяй да работят, да не се размайват, че барометъра нещо се колебае, може и буря да има. За кога се тъкмят поклонници за Ченстохова?
— Заплатиха за служба в четвъртък, то се знае, че след службата веднага ще тръгнат…
Този разговор дразнеше малко Яшо и той се отстрани чак до ниския плет, който отделяше градината от пчелина. Излезе на тясната обрасла пътека и се разхождаше по нея, като от време на време закачаше с глава натежалите и увиснали от ябълки клони.
Беше топла и задушна вечер. Миришеше на мед и ръж, окосена нейде близо до градините. Въздухът беше тежък и спечен. Белосаните дънери на овошките се мяркаха в мрачината като навесени за сушене парцали, нейде край вира заядливо полайваха кучета, а откъм Клембови сегиз-тогиз достигаха жални и проточени оплаквания.
Изморен най-сетне от размисли, Яшо се запътя към дома си, но изведнъж чу като че ли от пчелина някакви сподавени горещи шепоти. Никого не виждаше, но се спря и се заслуша със затаен дъх.
— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…
— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?
— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…
Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.
— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…
— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.
Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.
— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…
— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…
Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.
— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…
Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.
— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…
Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…
— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…
— Само веднъж, миличката ми… нищо лошо няма да ти направя… ще видиш…
— … Петруш, какво правиш, Петруш?…
Яшо отскочи и избяга като вятър, съдра о храстите расото си, втурна се в къщи червен като божур, облян в пот и обзет от треска. Добре, че никой не му обърна внимание. Майка му седеше пред огнището, предеше на хурка и пееше тихичко: «Всичките ни дневни грижи», сестрите му й пригласяха с тъничките си гласове заедно с Михал, който лъскаше черковните свещници, а баща му вече спеше.
Яшо се затвори в стаята си и се залови за молитвеника, но макар че упорито повтаряше латинските думи, той постоянно чуваше ония шепоти, ония целувки. Най-сетне допря чело до книгата и вече неволно се отдаваше на някакви мисли, сякаш на горещи вихри.
«Значи, тъй? — мислеше си с все по-голям ужас, а в същото време и с някакви сладостни тръпки. — Значи тъй!» — повтори изведнъж гласно и в желанието си да се откъсне от тия отвратителни размисли, взе под мишница молитвеника и отиде при майка си.
— Ще ида да изчета молитва при Агата — рече й той тихо и покорно.
— Иди, сине, и аз ще дойда по-късно. — И тя го погледна много мило.
У Клембови нямаше почти никого в къщи. Само Ямброжи мърмореше нещо от молитвеника при умрялата, която лежеше покрита с покров. Откъм главата, на леглото, прикрепена в каничка, мъждееше дебела свещ. През отворените прозорци надничаха отрупани с плодове ябълкови клони. Нощта бе обсеяна със звезди. От време на време някой закъснял минувач подаваше учудено лице, а в отвода непрестанно ръмжеха кученца.
Яшо коленичи под свещта и тъй горещо се отдаде на молитвите, че не усети кога Ямброжи откуца към дома си. Клембови си легнаха да спят нейде в градината и наскоро пропяха първи петли, обаче майка му не го забрави.
Но какво да прави, когато сън го не хващаше, тъй като, щом го налиташе дрямка, пред него се явяваше като жива Ягуша и той скачаше в леглото, потриваше очи и се оглеждаше изплашен. Разбира се, нямаше никого, цялата къща бе потънала в дълбок сън, а откъм другата стая се разнасяше хъркането на баща му.
«Може би тя затуй… — Той се замисли, като си спомняше нейните горещи целувки, разпалени очи и разтреперан глас. — А аз си мислех!» — Той се разтресе от срам, скочи от леглото, отвори прозореца и седна на него, като чак до съмване размишляваше и се покайваше за неволните си прегрешения и изкушения.
А сутринта при службата не посмя дори очи да вдигне към народа, нито да се огледа по черквата и толкова по-горещо се молеше за Ягна, защото вече напълно бе повярвал в страшните й прегрешения, но не успя да възбуди у себе си гняв и отвращение към нея.
— Какво ти е, така въздишаше, че малко оставаше да угасиш свещите! — питаше го свещеникът в ризницата.
— Тъй горещо ми е в расото! — оплака се Яшо и бързо обърна лице.
— Като свикнеш, ще го носиш като втора кожа.
Яшо му целуна ръка и отиде да закуси. Той мина под сенките край вира, понеже слънцето непоносимо прежурите. По пътя срещна Марина, слугинята на свещеника, която теглеше слепия кон за гривата и пееше кресливо.
Спомените го прободоха като с шило и той се приближи към нея ядосан.
— Какво ти е тъй весело, Маришо? — и я гледаше със срамежливо любопитство.
— Ами весело ми е! — засмя се тя, та чак белите й зъби заиграха, па удари коня и още по-силно запя.
«От снощната среща е тъй весела!» — помисли си и бързо отвърна поглед, защото изпод високо запретнатата й фуста лъщяха белите й крака, па разгърна безпомощно ръце и влезе у Клембови. Агата вече лежеше насред стаята с всичкия си блясък. Тя бе облечена в празнична премяна, на главата й чепец с богати бели гънки над челото, с огърлица на шията, с нов вълненик и обуща, завързани с червени връзки; лицето й беше като че ли излято от бял восък и някак чудно зарадвано. Във вкочанелите й пръсти се виждаше сложена накриво иконичка, до главата й горяха две свещи. Ягустинка отпъждаше с голяма вейка мухите, хвойнов дим се провличаше от огнището и се разстилаше по цялата стая. Час по час някой влизаше да се помоли за покойната, а няколко деца сновяха край стените.
Яшо се оглеждаше някак неспокойно по мрачната къща.
— Клембови отидоха в града — пошепна му Ягустинка. — Доста им остави, та трябва и да се подокарат за погребението, роднина нали им е! Надвечер ще я погребват, а Матеуш още не е направил ковчега.
Вътре бе задушно и жълтото, застинало в усмивка лице на мъртвата му навяваше такава тревога, че той само се прекръсти и си излезе. Току на прага се срещна лице с лице с Ягуша, която идваше заедно с майка си. Като го видя, тя се поспря, но той отмина, без нито дума да каже, дори и не поздрави. Едва при портата той неволно се обърна. Тя още стоеше на мястото си, загледана с тъжни очи в него.
У дома си той не пожела да закуси, като каза, че страшно го боляла глава.
— Поразходи се малко, може да ти мине — посъветва го майка му.
— А къде да ида? Веднага ще помислиш кой знае какво.
— Яшо, не приказвай глупости!
— Та нали не ми позволяваш да се мръдна от къщи навън! Та нали ми забрани дори да приказвам с хората! Та… — отмъщаваше си той силно раздразнен. Но свърши с това, че тя му обвърза главата с натопена в оцет кърпа, накара го да си легне в тъмната стая, изпъди децата навън и остана да бди над него като квачка, докато се наспа хубавичко и си хапна до насита.
— А сега иди се поразходи, иди по тополовия път, там е по-сенчесто и прохладно!
Той не каза нищо, но понеже чувствуваше, че майка му твърде много бди над него, напук на нея тръгна в съвсем друга посока; помъкна се по селото, погледа гръмливите чукове на ковачите, надникна във воденицата, влачи се по градините, усърдно заглеждаше по ленищата и навред, където се червенееха женски облекла, поседя с господин Яцек, който пасеше на един слог Веронкините крави, у Шимекови на Подлесието пийна мляко и чак по здрач се върна в село, без никъде да срещне Ягуша.
Видя я едва на следния ден, на Агатиното погребение. През цялото време на опелото тя така гледаше към него, че буквите скачаха пред очите му и той грешеше в пеенето, а когато изпровождаха тялото за гробищата, тя, без да се пази от страшните погледи на органистката, вървеше почти досам него, та той се вслушваше в жалните й въздишки и се топеше в душата си, както се топи сняг под пролетно слънце.
А когато спущаха в гроба ковчега и избухнаха плачове, той чу и нейния сърдечен плач, но разбра, че плаче не зарад умрялата, а поради тежката мъка на бедното си оскърбено сърце.
«Трябва да се поразговоря с нея» — реши той, когато се връщаха от погребението, но не можа лесно да се освободи, тъй като веднага след пладне почнаха да се стичат в Липци хора от далечните села, па дори и от други енории заради утрешното тръгване на поклонение в Ченстохова. Дружината щеше да потегли рано сутринта, веднага след тържествената служба, затова пристигаха едни след други и изпълваха улиците край вира с коли и с глъчка. Мнозина отиваха и при черковния дом, та Яшо трябваше да бъде там и да услужва в най-различни работи на свещеника. Но някак надвечер намери сгода, взе една книга и се измъкна незабелязано на слога зад плевните, под крушата, където неведнъж бяха поседявали с Ягна.
Разбира се, че той нито погледна в книгата, а я захвърли нейде в тревата и като разгледа из нивите, скочи в житото и бързо, почти пълзешком се добра до Доминиковичината градина.
Ягуша подриваше картофите и не се надяваше, че някой я наблюдава, защото час по час се изправяше тежко и подпряна на мотиката, хвърляше печален поглед наоколо и дълго и тежко въздишаше.
— Ягуша! — извика той плахо.
Тя побледня като платно, застана като вкопана и едва вярваше на очите си, нещо я стисна в гърдите, не можеше дъха си да поеме, но го гледаше като чудно видение и сладка усмивка се разгоря на внезапно почервенелите й устни, заигра на пламъчета и засия като слънце.
Светнаха и на Яшо очите и мед заля сърцето му, но той се овладя, мълчеше, само приседна на лехата и я гледаше с чудно умиление.
— Боех се, че никога вече няма да видя господин Яшо…
Като че благоуханен вятър полъхна от лъките и се блъсна в него, та той дори наведе глава — така звънливо отекваше тоя глас в душата с чувство на почти непонятно щастие.
— А вчера пред Клембови господин Яшо не ме и погледна…
Тя стоеше отпреде му, пламнала като розов храст, като ябълков цвят, изнемогващ в жаравата на тъгата, от хубава по-хубава и също като някакво чудо.
— А то щеше да ми се пръсне сърцето! Щях да полудея.
На ресниците й блеснаха сълзи и като диаманти заслониха сините небеса на очите й.
— Ягушо! — изтръгна се нейде изпод самото му сърце.
Тя приклекна в браздата, притискаше се до коленете му и впиваше в него очи огнени пропасти, очи сини като небето и като небето бездънни, упоителни като целувки и като прегръдки на любими ръце, очи на изкушения, а в същото време и на невинно детинство.
Яшо изведнъж се сепна и като че се бранеше от магии, започна строго да й припомня всички грехове, които му бе казала майка му. Тя гълташе всяка дума, без да спуща поглед от него, но твърде малко можа да разбере, защото знаеше само едно — че пред нея седи той, който е избран над всичко друго, че нещо се говори, че очите му горят, а тя е коленичила пред него като пред светец и се моли с бездънната вяра на любовта.
— Кажи, Ягушо, не е ли истина всичко това? Кажи! — наблягаше той умолително.
— Не е истина! Не е истина — заяви тя с такава искреност, та той изведнъж повярва, трябваше да повярва. А тя, опряла гърди на коленете му и потънала в очите му, признаваше тихичко своята обич… Като на света изповед разтвори тя напълно душата си пред него и я сложи в краката му като заблудена птичка и молитвено, с гореща молба се предоставяше цяла на неговото милосърдие и на неговата добра или зла воля.
Яшо се разтрепера като лист, раздрусан от внезапна буря. Той пожела да я отблъсне и да избяга, но само прошепна с безсилен глас и като че в несвяст:
— Тихо, тихо, Ягушо! Не бива тъй, грехота е, тихо!
От тия думи тя замлъкна, останала съвсем без сили.
Мълчеха и двамата и избягваха погледите си, а в същото време се притискаха един към друг, та чуваха как туптят сърцата им и усещаха горещия си дъх. Неизразимо хубаво и радостно им беше, сълзите и на двамата течеха по бледите им лица, и на двамата червените устни се смееха, а душите им като във време на пренос бяха потънали в някаква най-света тишина и светеща нейде във висотите тайна и се издигаха още по-високо, над всички светове.
Слънцето вече зайде и земята плувна в зари като в златиста роса. Всичко затихна, всичко затаи дъх и като че ли се ослуша в биенето на камбани за вечерня. Всичко като че възнасяше тиха, благодарствена молитва за светата милост на изминалия ден. Те тръгнаха из нивите, засипани от праха на вечерните зари, вървяха по някакви слогове, пълни с цветя, между зрели жита, влачеха ръце по нависналите до колената им класове, вървяха вгледани в отраженията на залеза, в обширните златисти пропасти на небето и с небе в душите си, и с небе в очите си, и сякаш с небесни сияния около главите.
В тях като че ли се извършваше литургия, така бяха изпълнени от свето богослужение, душите им така коленичеха във възхита, възнесените им сърца така пееха за божията милост, изявена само на тях двамата в този час на живота.
Ни дума повече не си продумаха, нито едничка дума, само понякога погледите им се кръстосваха като светкавици, вече напълно прегорели от собствения си огън и забравили всичко за себе си.
Те не знаеха също, че пеят някаква песен, която сама се бе родила от тях и като разпяла се птичка се носеше над помръкналите поля, по цял свят.
Не знаеха дори къде са, къде отиват и за какво отиват.
Внезапно нейде отблизо, над самите им глави проехтя сух и твърд глас:
— Яшо, у дома!
В същия миг той изтрезня. Бяха на тополовия път и майка му стоеше пред тях със страшно и свирепо лице. Той почна да мънка нещо и да говори несвързано.
— Дома да вървиш!
Тя го хвана за ръка и ядосано го потътра след себе си. Той не се опря и покорно тръгна…
Ягуша вървеше подире им като омагьосана, но изведнъж органистката взе камък от пътя и го хвърли със страшен яд към нея.
— Махай се оттук! В кучкарника да си вървиш, кучко такава! — викна тя с презрение.
Ягуша се огледа наоколо и никак не разбираше към кого се отнасят тия думи, но щом те изчезнаха от погледа й, тя дълго се мъкна по пътищата, а после, когато домашните й си легнаха да спят, седя до съмнало при прозореца.
Часовете течеха един след друг, петли пееха, коне пръхтяха при колите до вира, раззаряше се, селото се разбуждаше, вода черпеха от вира, стока изкарваха на паша, някой вече излизаше на работа, някъде жени забъбраха, другаде деца хленчеха, а тя не мръдваше от място и с отворени очи сънуваше наяве Яшо — че разговаря нещо с него, че се гледат тъй отблизо, та чак сладостни тръпки я обземаха, че отиват някъде и пеят нещо такова, което не можеше да си припомни — и все тъй в кръг едно и също.
От тия чудни видения я сепна майка й, а най-много Ханка, която дойде, притъкмена вече за път, и макар нерешително, първа подаде ръка за помирение.
— Отивам в Ченстохова, та прощавайте, каквото съм ви прегрешила…
— Бог да те възнагради за добрите думи, ама неправдата си е неправда! — измърмори старата.
— Да не приказваме за това! Аз ви моля от чисто сърце да ми простите.
— Нямам злоба в сърцето си към тебе! — въздъхна дълбоко Доминиковица.
— Нито аз, макар че не малко изстрадах! — рече гордо Ягна и като чу черковната камбанка, отиде да се преоблече за черква.
— Знаете ли, че Яшо органистовия ще дойде с нас — рече след малко Ханка.
Като чу тази новина, Ягуша изскочи недооблечена от стаята.
— Току-що ми каза самата органистка, приискал и той да иде, та да иде на Ченстохова! По-весело ще ни е да пътуваме с попче, па и по-почетно ще е! Хайде сбогом! — И тя се сбогува приятелски с тях и тръгна за черква, като разправяше новината на срещнатите по пътя. То се знае, че се чудеха на това. Само Ягустинка поклати глава и рече тихо:
— Има нещо тука! Току-така на драго сърце не е тръгнал той!…
Но нямаше време за по-дълги догадки, че половин село се бе събрало в черквата и свещеникът вече излизаше да отслужи за добър път на поклонниците.
Яшо помагаше в службата, както и всеки друг път, но днес лицето му беше по-бледо и някак чудно оболяло, а очите му със сини кръгове и още влажни от сълзи, така че цялата черква му се мяркаше като в мъгла: Тереска, просната на кръст през всичкото време на службата, изплашените очи на Ягуша, майка му, седнала на чина на дворянина, и пристъпващите за причастие поклонници-пътници — като през мъгла виждаше той, през едва сдържаните сълзи, през скръбта, която разкъсваше сърцето му, и през смъртната си печал.
Свещеникът прекръсти от олтара заминаващите, а като наизлязоха пред черквата, поръси ги със светена вода и ги благослови. Вдигнаха веднага хоругвата, кръстът блестеше начело, някои запя и дружината тръгна в далечния си път.
От Липци бяха: Ханка, Мариша Балцерекоте, Клембовица с дъщеря си, Гжеля Кривоустия, Тереска и мъжът й, който се бяха обрекли из целия път нищо топло да не хапнат, и няколко коморнички. Но заедно с другоселците се бяха събрали стотина души.
Цялото село ги изпращаше, а натоварените с вързопи коли вървяха отподире. Въпреки ранния час жегата вече се усилваше, слънцето заслепяваше очите и такъв прах се вдигаше, та вървяха като в задушливи облаци.
Ягуша вървеше с другите и с майка си. Тя бе страшно отслабнала, тресеше се вътрешно от жал, преглъщаше горчивите сиротински сълзи и гледаше в Яшо като в слънце, разбира се, отдалече, понеже органистката с децата си нито за миг не го напущаше, та нямаше възможност ни да си продума човек с него, нито дори да се изпречи пред очите му.
Матеуш й приказваше нещо, ту майка й, ту други й заговорваха, а тя знаеше само едно: че Яшо си отива завинаги, че никога, никога няма да го види.
При кръста на Подлесието се сбогуваха с поклонниците, които незабавно продължиха с песни нататък, отдалечаваха се все повече и повече, докато изчезнаха напълно от погледа и само някъде в слънчевите далнини се вдигаха кълба прах над пътя.
«Защо? Защо?» — стенеше Ягуша и се тътреше като мъртва след другите към село.
«Ще падна и ще умра!» — мислеше си тя, сякаш усетила в себе си началото на смъртта. Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, лишена от сили поради този пек, умората и страшната мъка на душата си.
«И какво ще правя аз сега, какво?» — питаше се тя, загледана в този странно опустял и болезнено ослепителен ден.
Тя жадно очакваше нощта и тишината й, но и нощта не й донесе нито облекчение, нито успокоение: до зори се блъска около къщи, излиза на пътя, дори изтича чак на Подлесието, до кръста, където за пръв път бе видяла Яшо, и с изгорели от мъка очи търсеше по широкия песъчлив друм нещо като следи от стъпките му, поне сянка от него, поне грудчица пръст, докосната от него.
Нямаше. Никъде нямаше нищо за нея, нямаше вече милост и спасение.
Накрай тя не можеше дори и сълзи да намери в себе си, убитите й от печал и отчаяние очи светеха като кладенци на бездънна болка.
И само понякога през време на молитва от засъхналите й устни се откъсваше жалостен плач.
«И за какво е всичко това, боже мой, за какво?»

 

XIII

 

У Доминиковица стана вече съвсем непоносимо, защото Ягуша се въртеше като замаяна и сякаш откъсната от божия свят, Йенджих също нищо не работеше и все по-често си поседяваше при Шимек, а в стопанството наставаше такава бъркотия и похаба, че неведнъж изкарваха кравите неиздоени на паша, свинете квичеха гладни, а конете изгризваха дърветата на празните ясли и ръжеха, защото старата не можеше да свърши всичко: тя още ходеше опипом с тояжка, още бе с превързани очи, полусляпа, та не бе и чудно, че главата й се пръскаше от грижи.
И как да не се пръска: торът за пшеницата съхнеше разхвърлян на нивата, а нямаше кой да го заоре, ленът вече плачеше за скубане, добре беше и картофите още веднъж да се оплевят и възрият, дървата за огрев се бяха свършили, стопанските уреди се похабяваха, жътвата дойде — работа за десет души да стигне, а то вървеше, като че с игла кладенец копае човек. Тя дори нае една работница и сама тичаше, колкото можеше, и децата редеше на работа, но Ягуша беше като че ли глуха за всички молби и увещания, а пък Йенджих на една нейна заплаха надменно й се озъби:
— Ще зарежа всичко и ще се запилея по света! Ти изгони Шимек, сега си върши сама работата! Не го е грижа там него за тебе. Къща си има, пари си прихваща, жена си има, кравата му крава и е чудо стопанин. — Така й надумваше той нарочно и се попредпазваше настрана.
— Така си е, тоя разбойник успя всичко добре да си нареди — въздъхна тежко старата.
— Наредил е я, дори Настуша му се чуди!
— Трябва да повикаме някого или ратай да главим… — мислеше Доминиковица с глас.
Йенджих се почеса и рече нерешително:
— Ех, чуждия ще търсиш, когато Шимек е готов… само да му речеш…
— Глупак, ти да не се бъркаш, дето не ти е работа — озъби му се тя и много се ядоса, че, тъй или иначе, трябваше да отстъпи и да се помири с него.
Все пак най-много беше загрижена за Ягуша, защото напразно се опитваше да узнае какво й е. И Йенджих не знаеше, а пък да разпитва съседки и приятелки тя не смееше, да не би да притурят още. Целите тия три дена от заминаването на поклонниците за Ченстоховския манастир тя се луташе в най-различни догадки като в досадна тъмнина. Най-сетне в събота след пладне, отчаяна до краен предел, взе под мишница един охранен паток и отиде при свещеника.
Върна се чак вечерта, сърдита като есенна нощ, разплакана и с тежки въздишки. Никому не продумваше, едва след вечеря, като остана насаме с Ягуша, притвори вратата откъм отвода и рече:
— А ти знаеш ли какво се приказва за тебе и за Яшо?
— Не искам и да знам какво дрънкат! — отвърна Ягна недоволно и повдигна разпалените си като от треска очи.
— Искаш не искаш, ти трябва да знаеш, че от хората се нищо не укрива! А който скришно върши нещо, за него явно се приказва! А пък за тебе разправят такива работи, че господ да чува!
И тя надълго и нашироко разказа какво се бе научила от свещеника и от органистови.
— Още през нощта го пресъдили: органиста му наложил кокалците, па и свещеника притурил с чибука си и за да го опазят от тебе, пратили го до Ченстохова. Чуваш ли? Я си помисли какво нещо си направила ти! — викна й гневно тя.
— Божичко! Били го! — скочи Ягна, готова да изтича да го отбрани, но можа само да извика през стиснати зъби:
— Дано ръцете им да откапят, дано чума да ги ръгне! — И тя заплака, от зачервените й очи зашуртяха потоци горчиви сълзи и всички рани на душата й като че плувнаха в жива кръв, кръв от самото й сърце.
Но Доминиковица не обърна внимание на това и я зашиба сякаш с тояга, като й напомняше всички провинения и прегрешения. Нито едно не пропусна и даде израз на всичко, което я ядеше толкова отдавна и над което страшно страдаше.
— Веднъж завинаги това трябва да се свърши, разбираш ли ти! Не можеш повече да живееш така! — викаше тя все по-разпалено, макар че горещи сълзи течеха изпод превръзките на очите й. — Да те имат тебе за най-долната, да те сочат с пръст! Такъв срам на старите ми години, такъв срам, боже мой! — охкаше тя в отчаяние.
— А ти на младини да не си била по-добра! — рече й Ягна хапливо.
Старата така се разгневи, че едва промълви:
— Ако ще светец да бъде, няма да му простят!
Повече не посмя да излива яда си върху нея, а Ягуша се залови да глади някакви диплени якички за другия ден. Наставаше ветровита вечер, дърветата шумяха, по покритото с дребни облаци небе се носеше месецът. Някъде из селото пееха момичета, а една цигулка стъргукаше твърде скоклива мелодия.
Край прозорците се чу гласът на жената на кмета:
— Като замина вчера за общината, там си и остана…
— Още снощи късно отишъл с писаря в околийското. Помощника казва, че началника го бил повикал — отговаряше Матеуш.
Когато отминаха, майката пак се обади, но вече по-меко:
— А защо изпъди от къщи Матеуш?
— Защото ми се втръсна. Па и за какво ще ми кисне тук! Не съм заритала за мъж!
— Време е вече да се поогледаш наоколо за някого, време е! И хората веднага ще престанат все с тебе да се занимават! Па дори и Матеуш да е, и той не е за изхвърляне, разумен мъж, добър…
Тя дълго й бъбра и много я увещава, но Ягуша, заета с работата и с грижите си, не каза нито дума, та старата я остави най-сетне на мира и се залови с броеницата си да чете молитви. Вън вече утихнаха гласовете, само овошките се бореха с вятъра и воденицата бучеше. Беше късна нощ, месецът цял потъна като че ли в преспи и само тук-там светеха краищата на облаци и се процеждаха снопове лъчи.
— Добре е утре да идеш да се изповядаш, Ягушо. По-леко ще ти бъде, като махнеш греховете от себе си.
— Не ми е до изповед, няма да ида!
— На изповед не искаш да идеш! — и гласът й чак се схвана от ужас.
— Няма я. Свещеника знае само да наказва, а да помогне някому, не бърза…
— Я мълчи да не те накаже господ за такива грешни думи! Казвам ти, върви на изповед, покай се и се моли на бога и всичко ще ти тръгне на добре!
— А малко ли покаяние ми мина през главата? Какво съм прегрешила? За какво? Навярно за моята любов и за страданията ми такава награда ми се падна, а? Че всичко най-лошо на света все до моята глава ще дойде! — оплакваше се тя жално.
Тя и не предчувствуваше, бедната, че ще я сполети нещо още по-лошо, по-неочаквано и по-несправедливо.
Защото на сутринта в неделя преди черковна служба гръмна по село новината, че кметът бил арестуван, защото липсвали пари в общинската каса.
Не можеше човек отведнъж да повярва и макар че всеки час някой дотичваше с нова и все по-лоша прибавка, още не вярваха напълно.
— Безделници, измислят си нещо и го раздрънкат само смях да си правят! — казваха по-сериозните хора.
Но когато ковачът се върна от града и потвърди всичко до дума, тогава повярваха. А по пладне Янкел заяви пред цял куп хора:
— Всичко е истина! Пет хиляди липсват от касата, целия му имот ще продадат за това, па ако не стигне, Липци ще трябва да доплаща за него!
Това толкова възбуни всички, че повече не можеше да бъде. Сиромашията върлува навред, няма какво в гърнето си да сложат, мнозина са взели назаем само и само да могат да изживеят някак до жътва, па на всичко отгоре да плащат и за тоя крадец! Това вече беше премного за човешкото търпение, та не бе и чудно, че цялото село сякаш побесня от гняв. Клетви, заплашвания и нападки като камъни се посипаха.
— Да пукнеш като куче, мръснико такъв!
— Не съм ял и пил с него, няма и да плащам!
— Нито пък аз! Угаждал си, а ти тегли за чужди грехове! — обаждаха се тъй угрижени, че на мнозина идеше до плач от мъка.
— Отдавна следях аз тоя човек и казвах докъде ще я изкара той, обяснявах, ама не слушахте и ето ви сега грижи! — добавяше с умисъл старият Плошка. Плошковица му помагаше, като разправяше на тези, които желаеха да слушат:
— Знаете ли, Антек вече пресметнал, че да помогнем на господин кмета, трябва да платим по три рубли на морга, но за такъв хубавец и десет да не жалим…
Тия новини така съсипаха народа, че малцина отидоха на черква. Другите само приказваха и се окайваха един друг. Пълно бе пред къщите, пред портите и особено край вира и напразно си блъскаха главите къде е дянал толкова пари.
— Трябва да са го обрали, къде може един човек да разсипе толкова нещо!
— Вярвал е много на писаря, а пък знае се какво цвете за мирисане е той.
— Жалко за човека. Истина, и на нас е сторил пакост, ама на себе си най-вече! — казваха някои от по-разумните, при което Плошковица промъкваше дебелия си корем помежду им и продължаваше с всички сили божем да съжалява и да трие сухите си очи:
— Мене за кметицата ми е мъчно. Господарка си беше, сирота, па и на голямо се държеше, а сега! Ще й вземат къщата, нивите ще й продадат, та по чуждо ще, сирота, да тръгне, по чужди стрехи. Барем да разбра и тя нещо от кметуването!
— А малко ли нещо изяде и изпи! — вресна Козеловица да й приглася разпалено, само че на друг глас. — Угаждаха си тия гадове като дворяни. Всеки ден месо ядяха! Кметицата по половин кривача захар в млякото си туряше, а пък чист арак с водни чаши пиеха. Нали съм видяла как по половин каруца сладкиши докарваше от града. Ами коремите им от какво се надуха толкова, да не мислите, че от постене!
Всички слушаха и мислеха, макар че накрай тя започна да плеще и глупости. Но най-сетне органистката улучи сърцата на всички. Тя уж случайно се намери там, послуша какво приказват и рече просто:
— Нима не знаете как е прахосал кмета толкова пари?
Всички взеха да се притискат към нея, да я питат и принуждават да отговори.
— Па за Ягуша, разбира се.
Това вече не очакваха, та всички се запоглеждаха смаяно.
— Всичките села наоколо приказват от пролетта за това. Аз няма да ви кажа, ама запитайте когото щете, макар в Модлица, и ще узнаете цялата истина!
Тя тръгна да си върви, като да не искаше да се издаде, но жените не я пуснаха. Те я притиснаха до плета и така я умоляваха, че тя започна уж под секрет да им разправя: какви пръстенчета от чисто злато донасял кметът на Ягуша, какви копринени кърпи, какви тънички басми, па какви корали, па колко суха пара й е издавал! Разбира се, тя лъжеше на поразия, но напълно й повярваха, само Ягустинка се обади ядосано:
— Дрън-дрън ярина! А ти видяла ли си?
— Видяла съм, мога и в черквата да се закълна, че зарад нея е откраднал, зарад нея, па може дори и да го е подкустрила! Хо, хо, тя на всичко е готова, нищо свето за нея няма, тя няма ни срам, ни очи. Като разбесувала се кучка митка по селото и разнася само зло и несрета! Тя дори моя Яшо искаше да прелъсти. Момче невинно като дете, избягало от нея и всичко ми разправи! Това не е ли зло, на свещеника дори мира не дава! — приказваше тя бързо и едвам дишаше от злина.
Като искра въз барут избухнаха всички стари злоби към Ягуша, всичката завист и гняв, и омраза; почнаха да разправят коя какво имаше на сърце, та се вдигна неизказан врясък. Всички викаха една през друга и все по-бясно:
— Как ли тази света земя още носи такава жена!
— А зарад кого умря Мачей? Я си припомнете!
— Цялото село ще има да изплаща грехове зарад такава никаквица!
— И свещеника дори искала да изюди в грях! Исусе, смили се над нас!
— А малко ли пиянство, малко ли прегрешения към бога бяха зарад нея!
— Срам и укор за цяло село! Зарад нея вече сочат с пръст Липци!
— Чумата не е по-лоша от такава зараза.
— Дорде такава седи в селото, дотогава ще има грях и разврат, и зло, че ако днеска кмета е откраднал за нея, утре друг ще направи същото!
— С тояги да се пребие и мършата на псетата да се хвърли!
— Из селото да се изгони, ей там в гората да се изхвърли като някоя зараза.
— Да я изгоним! Друго не остава! Да я изгоним! — закрещяха жените настръхнали, готови вече на всичко и наговорени от органистката, тръгнаха към кметицата.
Тя ги посрещна подпухнала от плач и тъй убита, тъй злочеста и разплакана, та я запрегръщаха, плачеха заедно с нея и я ожалваха от все сърце.
Едва след някое време органистката й науми за Ягуша.
— Светата истина си е! Тя е виновна за всичко — завайка се отчаяно кметицата. — Това миткало кучешко, тая сатана! Дано на пътя да псовисаш за злото, дето ми направи, дано червеи месата да ти разнесат за срама, дето ми го докара, за моето злочестие! — И тя се строполи на пейката, изнемогнала от неизказана мъка и в хлипания.
Всички се наплакаха до насита над нея, навайкаха се и се разотидоха по домовете си, тъй като слънцето вече клонеше към залез. Остана само органистката и като се затвориха двете, уговориха нещо важно и още преди здрач се разтичаха из селото, по къщите и започнаха някаква тиха и тайна работа.
Към тях се присъединиха Плошковите, подбраха и някои други и отидоха заедно при свещеника. Той изслуша всичко, но разпери ръце и рече:
— Не се бъркам в нищо. Правете, каквото искате, аз нищо не знам и утре още от сутринта отивам за цял ден в Жарнов!
Настана страшно неспокойна вечер, изпълнена с наговаряния, разпри и потайни шепоти, а като падна тъмна нощ, всички заговорници се стекоха в кръчмата и черпени от органиста и жена му, отново почнаха да се съветват и да обмислят. Бяха се събрали все първите стопани в селото и току-речи всички женени жени. Съветваха се доста дълго, когато Плошковица закрещя:
— А къде е Антек Борина? Цялото село се е събрало, а той е пръв стопанин в Липци и без него не може. Каквото и да се реши, няма да е в сила без него.
— Истина, я го повикайте! Трябва да дойде! Не може без него! — крещяха.
— А може пък той да я защити, кой знае? — пошепна една.
— Би ли посмял да се противи на цяло село! Щом са всички, всички да са!
Скокна да го повика помощникът и трябваше от леглото да го издърпа, защото вече спеше.
— Трябва да отидеш и да си кажеш думата! Ако не отидеш, ще рекат, че я браниш и че си против цялото село! Жените няма да ти простят старите грехове. Върви, хайде, веднъж завинаги да се свърши с това.
И той отиде, макар и с тежко сърце, защото го принудиха.
Кръчмата беше като натъпкана, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, и тихо шумеше, защото органистът тъкмо бе застанал на една пейка и говореше, сякаш държеше проповед:
— … и няма друг начин! Селото е като една къща: ако някой злосторник измъкне долната греда, друг се полакоми за горните греди, а на трети се прище да вземе част от стената, тогава и къщата ще се събори и ще смаже и хората в нея! Разберете го добре това! А ако всекиму бъде позволено да краде, да чупи, да прави пакост, да развратничи, тогава какво ще стане със селото? Казвам ви, то няма вече да е село, а дяволска кочина, срам и укор за честните хора! Отдалече ще го отминават и ще се кръстят, колчем споменат името му. Но казвам ви, че рано или късно божието наказание ще сполети такова село, както е сполетяло Содом и Гомора! Ще сполети и всички ще погуби, защото всички са еднакво виновни — както тези, които не вървят в пътя, така и онези, които позволяват на злото да се шири! Свещеното писание ни учи: ако ръката ти те съблазни, отсечи я, а ако окото ти те съблазни, извади го и го хвърли на кучетата! Ягуша, казвам ви, е по-лоша от мор, по-лоша е от чума, защото сее поквара, греши срещу всички заповеди и навлича върху селото ни божия гняв и божието страшно наказание! Изгонете я, докато е още време! Преля вече мярката на греховете и настана време за отплата! — ревеше той като бик, та чак очите му изскачаха от зачервеното лице.
— То се знае! Време е! Народа може да наказва, може и да награждава! Да я изгоним от селото! Да я изгоним! — крещяха все по-високо.
Говори и Гжеля, братът на кмета, говори и старият Плошка, и Гулбас се дърли, но малцина ги слушаха, защото всички приказваха едновременно. Органистката все разправяше каква била работата с Яшо, кметицата също набиваше всекиму в ушите какви пакости й бе сторила, па и други се бяха доста поотпуснали, та кипеше като на панаир.
Само Антек не се обаждаше. Той стоеше при тезгяха мрачен като нощ, стиснал зъби и блед от мъка. Налитаха го такива минути, та му идеше да сграбчи пейката и да замлати по тия разкрещели се муцуни и да ги тъпче като гнусни червеи. Тъй отвратително му се видя всичко това, та пиеше чаша след чаша и само плюваше и псуваше тихо.
При него се приближи Плошка и го попита така високо, че цялата кръчма да чуе:
— Всички вече се съгласиха, че Ягуша трябва да бъде изгонена от селото. Кажи си и ти думата, Антони!
Изведнъж кръчмата утихна. Всички очи се спряха върху него, бяха почти убедени, че ще се възпротиви, но той изфуча, изправи се и рече високо:
— В селото живея и със селото държа! Щом искате да я изгоните, изгонете я! Па ако щете на олтара да я сложите, сложете я! Все едно ми е!
Разблъска с ръце тези, които бяха му заградили пътя, и си излезе, без да погледне никого.
Дълго още след излизането му се наговаряха, почти до зори. На сутринта вече всички знаеха, че е решено да изгонят Ягуша от селото.
Малцина се обявяваха в нейна защита, защото всекиго нахокваха. Само Матеуш, без да се бои от никого, псуваше всички направо в очите и се заканваше на цялото село. Побеснял вече до крайност, той изтича да търси помощ от Антек.
— Знаеш ли за Ягуша? — Беше блед като мъртвец и цял трепереше.
— Ами знам, такъв е обичая! — рече Антек късо, като се миеше на кладенеца.
— Мор да ги измори с такъв обичай! Органистова работа е това! Как, ще позволим ли такава несправедливост? Какво и кому е напакостила? А пък дето я обвиняват, не е истина, чиста лъжа е това! Господи, да решат да изгонят човека като бясно куче. Това не може да бъде!
— Ти против цяло село ли си?
— Казваш го, като че ли си с тях! — изръмжа Матеуш със страшен укор.
— С никого не съм, ама и за нея ме боли колкото ей за тоя камък.
— Помогни, Антек, дай ми някакъв съвет. Ей, казвам ти, нещо ми притъмнява в главата! Помисли само какво ще прави тя, къде ще се дене! Ах, кучите им синове, разбойници, вълци такива. Ще грабна секирата и ще сека, но няма да позволя! Няма да позволя!
— Нищо не мога да ти помогна. Решили са, а какво може един срещу всички? Нищо!
— Ти имаш зъб на нея! — изкрещя неочаквано Матеуш.
— Имам или нямам, това си е моя работа — рече Антек сурово и подпрян на кладенеца, се загледа нейде далече. Като болезнено кълбо се намотаха в него само потулените, но вечно живи любов и ревност и той се люшкаше в душата си с пъшкане като блъскано от вихър дърво.
Изведнъж се озърна. Матеуш вече го нямаше там, а селото му се стори някак чуждо, странно неприятно и страшно разкрещяло се.
Наистина и този паметен ден беше някак необикновен. Слънцето се мъкнеше бледо и сякаш подпухнало. Вън бе задушно и страшно горещо, небето се бе снишило, отрупано с дрипави облаци, всеки миг се напъваше вятър и замиташе, та по улиците се вдигаха кълба от прах. Клонеше на буря, нейде над горите като че ли се святкаше.
И между народа се вдигаше страшна виелица. Хората тичаха като обезумели по селото. Във всички къщи кипяха караници, а едни жени дори се сбиха при вира. Кучетата неспирно лаеха, току-речи никой не излезе на работа по къра. Неизкараните на паша говеда ревяха из оборите. Дори черква нямаше този ден, свещеникът още в зори бе отпътувал. Бъркотията ставаше все по-голяма и безпокойството от минута на минута растеше.
Като забеляза, че пред портата на органистови се събира все повече народ, Антек нарами косата и бързо отиде на нивата при гората.
Вятърът му пречеше, като разбъркваше житото и шибаше пясък в очите му, но той задълба в нивата, започна да коси и в същото време спокойно се вслушваше в далечната гълчава.
«Може би вече…» мина му внезапно през ума, сърцето му заби като чук, яд го залюшка. Той изправи гръб и ха да захвърли косата и да полети да я спасява, но навреме се овладя.
«Който е сгрешил, да понесе и наказанието си. Нека, нека!»
Житните стъбла с шум се навеждаха в краката му и го шибаха като развълнувана вода, вятърът развяваше косата му и сушеше изпотеното му от мъка лице, очите му почти нищо не виждаха, сякаш целият бе там, при Ягуша, и само коравите му приучени ръце сами размахваха косата и слагаха откос след откос.
Вятърът донесе някакъв дълъг и проточен писък откъм селото.
Той захвърли косата и седна под житната стена, сякаш зарасна към земята, сякаш с всички сили се бе вкопчал в нея и цял бе обгърнат от нея като че ли от железни нокти и се задържа, не се поддаде, макар че очите му летяха над селото като обезумели птици, макар че сърцето му пищеше от тревога, макар че се тресеше и трепереше от вълнение.
«Всичко трябва да върви по реда си! Трябва да ореш, за да сееш, трябва да сееш, за да жънеш, а което пречи, трябва да се оплеви като вреден бурен» — казваше в него някакъв суров, предвечен глас, сякаш гласът на тая земя и на тия човешки селища.
Той все още се бунтуваше, но слушаше вече все по-покорно.
«То се знае, всеки има право да се пази от вълци, всеки.»
Някакви последни жалби и мисли го сграбчиха като люти, хапливи вихри, обвиха го в гъста мъгла и мигом го понесоха.
Той скочи на крака, заглади с бруса косата, прекръсти се и пак се залови за работа, като поваляше откос след откос с такава самозабрава, че тънкото острие на косата съскаше и стените на ръжта изохкваха.
А в това време в селото настъпи страшният съд и наказание, та не можеше да се изкаже какво ставаше там. Сякаш безумие бе обзело Липци, а хората бяха напълно побеснели, защото по-разумните се изпозатвориха в къщи или бягаха в полето по работа, а останалите, събрани на купчини край вира и като пияни от злина, кипяха все по-разпалено и се възбуждаха един друг с викове всеки крещеше, всеки заплашваше, всеки се наежваше и всички вкупом вдигаха поразителна врява, прилична на далечен и страшен гръм.
По едно време цялото село като дотекъл шумен порой тръгна към Доминиковичини. Водеха ги органистката и кметицата, а след тях налиташе с рев цялото бясно стадо.
Те нахлуха като буря в къщи, стените чак затрепераха. Доминиковица се изпречи на пътя им — стъпкаха я, Йенджих скочи да защищава — в един миг и него постигна същата участ. Най-сетне Матеуш искаше да ги спре пред килера и макар че млатеше с един прът, макар че с всички сили бранеше, не след дълго и той лежеше с разбито чело и в безсъзнание нейде до стената.
Ягуша се бе затворила в килера и когато те разбиха вратата, тя стоеше притулена до стената, не се бранеше, дори не издаде вик, беше бледа като мъртвец, а в широко отворените й очи гореше мрачен пламък на ужас и смърт.
Сто ръце се протегнаха към нея, сто ръце с гладни, хищни нокти я сграбчиха отвред, изскубнаха я като плитко вкоренен в земята храст и я помъкнаха към портата.
— Вържете я, ще вземе да се измъкне и да избяга — разпореждаше се кметицата.
На пътя вече чакаше готова кола, натоварена до горе със свински тор и впрегната с две черни крави. Хвърлиха я върху тора вързана като овца и тръгнаха с адски шум. Издевателски хули, смехове и клетви се сипеха върху нея като стократно убийствен град.
Но пред черквата цялото шествие спря.
— Гола да я съблечем и пред входа с пръчки да я наложим — викна Козеловица.
— Такива всякога пред черквата са ги били! Кръв да пропръска, взимайте я! — крещяха други.
Добре, че портата на черковния двор бе затворена, а на вратичката стоеше Ямброжи с пушката на свещеника в ръка и щом спряха, ревна колкото му глас държи:
— Който посмее да стъпи на черковно място, бог ми е свидетел, ще го застрелям. Като куче ще го утрепя — заплашваше той и тъй страшно гледаше и се примерваше с пушката, та те се отказаха от намерението си и продължиха по тополовия път.
Дори започнаха да побързват, защото бурята можеше всеки миг да избухне. Небето все повече мрачнееше, вятърът удряше о тополите, та чак полегваха, изпод краката се вдигаше турло и засипваше очите, а наоколо бучеха трясъци.
— По-бързо карай, Петрек, по-бързо! — подканяше тълпата и поглеждаше неспокойно към небето. Някак попритихнаха, вървяха отстрани на пътя, понеже по средата имаше много пясък, само сегиз-тогиз някоя по-разпалена прибягваше до колата и облекчаваше душата си със злобни викове:
— Ти, свиньо! Ти, мешино! При солдатите, пачавро ниедна!
— Угаждаше си, наяж се сега срам, виж сега колко е благо! — деряха гърла над Ягуша.
Петрек, Бориновият ратай, който караше колата, понеже друг не се съгласи, вървеше наблизо, шибаше кравите и щом само намереше сгода, шепнеше й съжалително:
— Близо е вече… това е, задето… мъчи се сега…
А Ягуша, увързана с въжета върху тора, смазана до кръв, с разкъсани дрехи, посрамена навеки, опозорена повече от всичко, което може да си представи човек, и злочеста повече от всичко, лежеше, сякаш не чувствуваше какво става наоколо й. Само живи сълзи се лееха на неспирен порой по лицето й, цяло в синини, а понякога в този сякаш окаменял крясък се издигаха гърдите й.
— По-бързо, Петрек, по-бързо — викаха все по-често, понеже нетърпението им нарастваше и като че ли се опомняха, та почти тичешком стигнаха граничните могили при самата гора.
Вдигнаха ритлите на колата и Ягна се изтърси като отвратителна мърша заедно с тора, та чак земята изохка под нея. Тя падна възнак и дори не помръдна.
Приближи се кметицата, ритна я с крак и закрещя:
— Па ако се върнеш в село, ще насъскаме псетата по тебе! — И взе една буца или камък и с все сила я хвърли по нея. — За злото, дето стори на децата ми!
— Задето цялото село осрамоти! — биеше я друга.
— Да се пръждосаш навеки!
— Дано светата земя не те приеме!
— Да пукнеш от глад и жажда!
И я удряха с гласове, с буци пръст, камъни и шепи пясък, а тя лежеше като пън, загледана само в разлюлените над нея дървета.
Внезапно притъмня и заваля едър и зърнест дъжд.
Петрек се нещо позабави с колата, та без да го чакат, връщаха се на групи и някак странно притихнали. Но нейде на средата на пътя срещнаха Доминиковица, която идеше окървавена, с разкъсани дрехи, разплакана и едва опипваше с тоягата си пътя. Като разбра кои хора я срещат, тя избухна със страшен глас:
— Дано мор да ви измори! Чума да ви тръшне! Огън и вода да не ви пощади!
Всяка свиваше глава в рамене и бягаше изплашена.
А тя с големи крачки забърза да спасява Ягуша.

 

* * *

 

Бурята беше страшна, небето посиня като олово, прах на исполински кълба се замота, тополите с хлипане и с вик се огъваха доземи, зафучаха ветрища и все по-безумно се втурваха в житата, пръсваха се на всички страни и ревяха като бесни бикове, па се хвърляха в горите буйни, разфучали се и с шум до небесата.
Гръм след гръм следваха, търкаляха се с трясък по цял свят, та чак земята трепереше и къщите се тресяха.
Измотаните валма на медно-сините облаци отпуснаха ниско набъбнали и подути кореми и час по час някой се пукваше, трясваше мълния и изригваха потоци от ослепителна светлина.
Понякога се сипеше рядък град и чукаше по листата и клоните.
А в синята мрачина на деня, на мътилката и на градушката се блъскаха отчаяно дървета, храсти и жита, сякаш искаха да побягнат някъде, но удряни отвред от вихъра, ослепявани от светкавици, пощурели от рев, те само се виеха и блъскаха с диво съскане, а нейде отвисоко, през облаци, мрак и виелици прелитаха сини светкавици, хвърчеха като гъмжило от огнени змии, летяха те изтръгнати от нещо и неизвестно къде запокитени, ту летяха мигновено, ту загасваха и ослепяваха цял свят, самите те слепи и неми като човешката участ. И така с прекъсвания продължи чак до вечерта. Едва по мръкнало се успокои напълно и настана тиха, тъмна и възхладна нощ.
На сутринта се отвори чуден ден. Небето беше безоблачно и се синееше като оплакнато, земята блестеше от роса, птички радостно пееха и всички създания се къпеха с умиление в пресния благоуханен въздух.
А в Липци всичко тръгна по старому. Щом слънцето изскочи на няколко остена, всички като наговорени занаизлизаха на жътва: от всяка къща тръгваха на цяла дружина, от всяка къща святкаха сърпове и коси, из всеки двор се източваше кола и тръгваше по междите и полските пътеки.
И когато черковната камбанка зачурулика, всички вече стоеха готови на постатта си и като чуха звъна, а които бяха по-близо — и трогателното свирене на органа, почнаха да четат молитви: кой коленичеше, кой дори с глас се молеше, кой само въздишаше набожно и набираше сили, но всеки се кръстеше, плюеше на ръце, заставаше здраво на постатта, прегъваше гръб, хващаше лакомо сърпа или косата и почваше да жъне и да коси.
Пълна, тържествена тишина обгърна нежънатото поле, настана като че ли свето богослужение на тежкия, неуморен и плодовит труд.
Слънцето все по-високо се издигаше, жегата от час на час се усилваше, огнени блясъци обливаха полето и жътвеният ден се проточи като пшениченото злато и звънеше като злато с тежко, зряло зърно.
Селото опустя и сякаш замря. Къщята бяха изпозатворени, защото всичко живо, което можеше да се мръдне от мястото си, отиде на жътва; дори и децата, дори старите и немощните, дори кучетата късаха връзлата си, напущаха обезлюдените дворища и тръгваха след народа.
Вече по всички ниви, докъдето око можеше да достигне, в страшна жега, между златисти жита, в трепкащия от мараня ослепителен въздух, от зори до късна вечер лъскаха сърпове и коси, ризи се белееха, вълненици се аленееха, мяркаше се неуморим народ и продължаваше тихата и напрегната работа. Никой вече не се ленеше, никой не се озърташе към съседа си, за нищо друго не мислеше, а прегънат като вол на нивата, работеше с пот на челото.
Само нивите на Доминиковица бяха изоставени и сякаш забравени. Зърното им вече течеше из класовете, житото премалняваше от сушата, но никой дори не се показа там. С плаха тъга всеки извръщаше поглед от тях, не един вече въздишаше над тях, не един загрижено се почесваше, заглеждаше тревожно към другите и после още по-чевръсто се залавяше за работа; не беше време да се мисли за такава разсипия, за такива загуби.
Защото жътвените дни се търкаляха като колела, блестяха със златните спици на слънцето, преминаваха един след друг и все по-бързо, но всички еднакво знойни и еднакво отдадени на тежък и радостен труд.
А наскоро, след няколко дена, понеже бързаха и времето беше все хубаво, почнаха да връзват пожънатото на дебели снопи, да ги подреждат на кръстци из нивите и полека-лека да ги превозват в Липци.
И непрекъснато се точеха тежки натоварени коли. Нижеха се отвред по всички пътища, към всички широко разтворени плевни. Сякаш вълни от течно злато се разляха по пътища, дворове и гумна, люшкаха се дори край вира, дори и по дърветата край пътищата висяха златни сламени бради и нейният свят благоухаеше на повехнала слама, на треви и на прясно зърно.
Вече тук-там из плевните удряха бухалки и бързо очукваха зърно за хляб. А по обширните изоставени поля, по златистите стърнища сновяха лакомо за класове стада гъски, пасяха цели стада овце и крави. Тук-там вече пушеха първите пастирски огньове и по цели дни се разнасяха песни на момичета, радостни крясъци, подвиквания, тропот на коли и яснееха опалените щастливи лица на хората.
Още ръжта не беше напълно ожъната, и по могилите овесите вече плачеха за коса, ечемиците зрееха току-речи пред очите, а пшениците ръждавееха все по-златисто, та нямаше време дъх да си поеме човек, нито дори да си хапне като света. Въпреки тежкия труд и голямата умора, та не един заспиваше над яденето, вечерно време, когато се връщаха от полето, Липци чак се тресеше от радостна врява, смехове, разговори, песни и музика.
Защото безхлебието свърши, плевните бяха пълни със снопи, житото беше спорно и всеки, дори най-бедният, вдигаше гордо глава, с упование гледаше на утрешния ден и си бленуваше отдавна жадувано щастие.
През един такъв златен жътвен ден, когато превозваха вече ечемиците, през селото мина слепият просяк, воден от кучето, но въпреки горещината не се отби никъде, защото бързаше към Подлесието. Беше му тежко да носи охранения си корем и разкривените си крака, затова се мъкнеше бавно, постоянно душеше с нос, слухтеше внимателно и като се спираше при жътварите, поздравяваше с «Да бъде похвален» и черпеше с енфие, а когато капваше неочаквано някой грош в ръката му, замърморваше молитва, но и нарочно, божем случайно, заприказваше за Ягуша и какво има и какво няма в Липци.
Обаче не научи много работи, защото му отговаряха все нещо друго и без желание.
Едвам на Подлесието, когато седна при кръста да се поотмори, срещна го Матеуш, който подготвяше наблизо дървета за вятърницата на ковача.
— Покажи ми пътя за у Шимек! — помоли го просякът, като се вдигаше на патериците си.
— Нищо не ще те огрее у тях! Само плач и печал има сега там! — пошепна Матеуш.
— Ягуша още ли е болна? Казваха, че нещо ума й се побъркал…
— Не е вярно, ала все лежи и много малко помни за божия свят! Камъка би се съжалил над нея! О, хора, хора!
— И тъй да погубиш християнска душа! Ами старата щяла да даде под съд цялото село, а?
— Нищо няма да спечели! Решили са всички, цялото село, обичая е такъв…
— Страшно нещо е, когато се разгневи цял народ, страшно! — рече старецът и чак потръпна.
— Така е то, ама глупаво и несправедливо, и зло нещо е! — избухна Матеуш, доведе го до къщата и сам той назърна вътре, но бързо излезе, като изтриваше крадешком сълзите си. Настуша предеше лен до стената, просякът приседна отстрани и извади едно синьо шише.
— Знаеш, с тази вода да поръсваш Ягуша по три пъти на ден и темето й да натриваш. За една седмица като с ръка ще се махне болестта! Тая вода ми я дадоха калугерките в Пширов.
— Бог да те възнагради! Две недели вече минаха, а тя все лежи безпаметна. Само понякога поиска да бяга нанякъде, плаче и Яшо вика.
— Доминиковица как е?
— И тя е като мъртвец, все при нея си седи. Няма, няма да карат дълго.
— Божичко, божичко, как се народ разсипва! А Шимек къде е?
— В Липци живее, нали всичко на него е легнало сега, а пък аз трябва да седя и при двете.
Тя му сложи в ръката цял десетак, но просякът отказа да го вземе.
— От добро сърце съм донесъл това за нея, па и някоя броеница ще добавя до Преображение господне. Добра беше тя за бедните, рядко има такива на света, добросърдечна.
— Истина си е, добро сърце имаше тя, истина! А може би и поради това трябваше толкова да изстрада! — шепнеше Настка и гледаше с тъжни очи наоколо.
Откъм Липци се разнесе звън за вечерня, а понякога се дочуваше тропот на коли, клепане на коси и далечни далечни песни. Златистият прах на залеза почна да покрива цялото село, всички поля и гори.
Просякът стана, вдигна кучето, оправи торбичките си и като се подпря на патериците, рече:
— Останете си сбогом, мили хора!