Българска търсачка и начална страница

  

 

I част
Есен

 

I

 

… Да бъде похвален Исус Христос!
— Во веки веков, моя Агато, накъде така?
— По света, по хората, мили отче — свят широк… — И тя описа с тояжката си дъга от изток към запад.
Свещеникът погледна неволно в далнините и бързо сви очи, тъй като на запад висеше ослепителното слънце, а после попита по-тихо и някак плахо:
— Изпъдиха ли те Клембови, а? Може би не сте се погодили?… Може би…
Тя не отговори веднага, поизправи се, пошари тежко със старите си избелели очи по заесенелите и пусти нивя и по покривите на потъналото в градини село.
— Ех… не ме изпъдиха… може ли… добри хора са и роднини. Па и погаждахме си се… Току самичка си пресметнах, че е време да се махна… Чуждото си е чуждо — взема се и насред път. Време е, нямаха вече работа за мене… па зима иде, ами… нима току-така ще ме хранят или подслон ще ми дадат?
Па ето на`, отбиха и телето от кравата… и гъските… че нощите позастудяха, та и те трябва да се затварят вече — затова им сторих място… ами как… жалко е за добиченцата, нали и те са божи гадинки… А хората са добри, нали барем лете ме прибират, не им се свиди ни подслона, ни мъничкото ядене — като господарка се ширех у тях…
А през зимата по света, по просия.
Малко ми стига на мене, ще си изпрося от добри хора и до пролет, добър е господ, ще преживея, па и някоя пара ще си прикътам — тъкмо да им се намери за гладните дни… свои нали сме си…
То преблагия наш Исусец няма да остави сиромашта.
— Няма, няма да я остави — извика разпалено свещеникът и свенливо сложи в ръката й една злотувка.
— Благодетелю, добрички благодетелю!
И тя се хвърли в краката му с разтресена глава и град от сълзи се посипа по сивото й и набръчкано като есенна оран лице.
— Иди си сбогом… иди си — шепнеше той смутен, като я вдигаше от земята.
Тя пое с разтреперани ръце торбите и тояжката си с шип на края, прекръсти се и тръгна по широкия изровен път към гората; само час по час се обръщаше към селото и към нивите, из които хората вадеха картофите, поглеждаше жално към провлечените из стърнищата пушеци на пастирски огньове, докато се скри зад крайпътните храсти.
А свещеникът пак седна на количката на плуга, смръкна енфие и разтвори молитвеника, но очите му отскачаха от червените букви и летяха по просторните, потънали в есенен унес земи, блуждаеха по бледното небе или се спираха на наведения над плуга ратай.
— Валек… браздата е крива… ето… — извика той, понадигна се и следеше с поглед всяка крачка на угоените сиви кобили, които шумно теглеха плуга.
Отново почна неволно да поглежда червените букви на молитвеника и да движи устни, но често хвърляше око към кобилите и към ятото врани, които неспокойно, с протегнати човки подскачаха из браздата и при всяко пляскане на камшика или при всяко обръщане на плуга се вдигаха тежко и веднага падаха върху изораната нива и остреха човки о твърдите изсъхнали буци.
— Валек! Я фрасни по хълбока дясната, че остава надире!
И се усмихна, защото след удара кобилата потегли вече равно, а когато конете стигнаха до пътя, той стана бързо, потупа ги галено по шиите, а те протегнаха муцуни към него и приятелски душеха лицето му.
— Стооой! — викна проточено Валек, изтегли блесналия като сребро плуг, вдигна го леко и дръпна конете за юздите, та заобиколиха малко, заби лъскавото острие в стърнището, плесна с камшика и те отведнъж потеглиха, та чак кобиличките на плуга заскърцаха. И продължаваше да оре дългата нива, която се намираше под прав ъгъл на пътя по наклона, простряна като дълга ивица от изорана пръст чак до селото, разположено ниско, сякаш потопено в червеникавите и жълтеникави градини.
Беше тихо, топло и малко възсънно време.
Макар че беше вече краят на септември, слънцето все още припичаше. То бе застанало на средата между пладне и залез и камъните, храстите и крушите по нивите, дори изсъхналите твърди бурени хвърляха вече зад себе си хладни вечерни сенки.
Беше тихо по опустелите ниви и упоителна сладост се носеше из замъгления от слънчева омара въздух; тук-там по високия блед небосвод бяха разхвърляни грамадни бели облаци, сякаш навеяни от вихри и разпокъсани снежни лавини.
А под тях, докъдето око види, се стелеха посивелите поля като някоя грамадна тава със сини ръбове от гори — тава, през която като блеснала на слънцето сребърна нишка полъскваше на завоите си реката между крайбрежните елхи и ракити. Насъбрала водите си всред село в огромен продълговат вир, тя се спущаше като в понор между хълмовете на север. В дъното на котловината около вира бе разположено селото и трептеше на слънцето с есенните багри на градините като жълто-червена гъсеница, свита върху сив лопянов лист. От нея към горите се стелеше дългото пооплетено предиво на продълговатите ниви, ивиците на сиви лехи, гайтаните на слоговете, отрупани с къпини и храсти. Тук-там из тази сребриста сивота се разливаха струи от злато, жълтееха с дъхавите си цветове лупините, ту се белееха замрелите сухи легла на потоци или се простираха задрямали песъчливи пътища, а край тях редица мощни тополи се въземаха полека въз хълмовете и пак се снишаваха към горите.
Свещеникът се сепна от този унес, защото нейде наблизо се разнесе продължително и жаловито мучене, от което дори враните литнаха с грак и полегато се понесоха към разкопаните картофища, а игривата им черна сянка ги следваше по стърнищата и угарите.
Той прислони очи с ръка и загледа срещу слънцето: по пътя откъм гората една подявка теглеше за въже едра червена крава. Като мина покрай него, тя поздрави и поиска да свърне, за да му целуне ръка, но кравата я дръпна настрана и пак зарева.
— Ще я продавате ли?
— Не… водя я на воденичарския бик… чакай, лудетино… да не си побесняла! — викаше запъхтяна подявката и се силеше да се запре, но кравата я помъкна, та и двете се затичаха със ситни крачки и се скриха в цял облак от прах.
Подир тях по песъчливия път се мъкнеше евреин вехтошар. Той буташе пред себе си тежко натоварена количка, затова час по час сядаше и тежко дишаше.
— Какво ново, Мошек?
— Какво ново?… Комуто си е добре, той и новини добри си има… Картофите, слава богу, се народиха, ръжта е много, зеле ще има. Който си има картофи, който си има ръж, който си има зеле — у него и новини добри има.
Той целуна ръкава на свещеника, нахлузи ремъка на количката през врата си и пак продължи да тика, но по-леко, защото беше нанадолнище.
След него тътреше крака посред пътя и вдигаше прах сляп просяк, воден от вързано с връв охранено куче.
А след това откъм гората тичаше момче с бутилка, но щом видя до пътя свещеника, заобиколи го отдалече и припна пряко през нивите към кръчмата.
И пак селянин от съседно село возеше жито на воденицата или пък еврейка караше стадо купени гъски.
Всеки поздравяваше с «Да бъде похвален», разменяше по някоя приказка и продължаваше пътя си, изпратен с благата реч и поглед на свещеника. Понеже слънцето падаше все по-ниско, той стана и извика на Валек:
— Доори до брезичките и си ела… за нищо работа ще се уморят конете.
И тръгна полека по междите, шепнеше полугласно молитви и с ясен, пълен с любов поглед обгръщаше нивята…
Редици жени се червенееха по картофищата… картофи с грохот се изсипваха в колите… нейде още оряха за сеитба… черди шарени крави пасяха по угарите… дълги пепеляви лехи пъстрееха вече от гъсто поникналото жито… или пък гъски като снежни кръпки се белееха по окосените пожълтели ливади… някъде крава промучаваше… огньове горяха и дълги сини плетеници от дим се носеха над нивите… Кола затропаше, плуг драснеше о камък… ту отново тишина обгръщаше за миг земята, та се чуваше дори глухият шум на реката и тракането на воденицата, скрита в гъсталака от пожълтели дървета зад селото… ту пък песенчица се понасяше или незнайно откъде изникнал вик политаше ниско, блъскаше се о бразди и долчини и се губеше без ехо в есенната сивота, по оплетените със сребърни паяжини стърнища, из запустелите сънни пътища, над които навеждаха тежки червени глави офиките… ту брануваха нива и облак от сив прах се вдигаше след браната срещу слънцето, провличаше се и падаше по хълма, а изпод него, сякаш из облака, бос, гологлав, с превързано през рамо платнище, вървеше полека мъж, загребваше семе от платнището и сееше с еднообразен, набожен и благославящ земята размах, стигаше до края на нивата, насипваше семе от чувала, обръщаше се и бавно се приближаваше към хълма, така че на слънцето се виждаше най-напред разчорлената му глава, след това раменете и най-сетне изпъкваше цял — все със същото благославящо движение, със същия този свещен замах той пръскаше житото, което като златен прах се извиваше и падаше на земята.
Свещеникът вървеше все по-бавно. Понякога спираше да си почине, ту се обръщаше към своите сиви коне, вглеждаше се в момчетията, които замеряха с камъни една голяма круша, а те, щом го зърнаха, припнаха като пилци към него да целуват ръкава на расото му със скрити отзад ръце.
Той ги погали по главите и наставнически рече:
— Но не чупете клоните, защото догодина няма да берете круши.
— Ние не брулим круши, ами там има гардже гнездо — обади се най-смелото.
Свещеникът се усмихна благо и наскоро пак се спря при копачите.
— Помага бог!
— Дал бог добро, благодарим! — отговориха те в хор, изправиха се и тръгнаха всички да целунат ръка на любимия свещеник.
— Даде господ това лято картофи, а? — каза той, като подаваше на мъжете отворената си табакера с енфие. Те взимаха скромно с пръсти, но се стесняваха да го смръкнат пред него.
— Така си е, картофи като котешки глави… и по много на гнездо.
— Хм, затова пък свинете ще поскъпнат, че всеки ще поиска да си храни.
— Вече и без това са си скъпи, измряха от болест през лятото, па и прусаците ги търсят.
— Така е, така е. Ами чии картофи вадите?
— На Борина са тия картофи.
— Няма го тука, та не мога да позная.
— Тате отиде с човека ми в гората.
— Ах, ти ли си, Ханко, какво правиш? — обърна се той към младата хубава жена с червена забрадка на глава. Тя хвана през престилката си ръката му и я целуна, понеже ръцете й бяха зацапани с пръст.
— Какво прави момченцето, дето го кръстих по жътва?
— Благодаря ти, отче, здраво е и гълчоли това-онова.
— Хайде, останете си със здраве.
— Благодарим на бога.
И свещеникът свърна надясно към гробищата, отвъд селото, при пътя с тополите.
Дълго и мълчаливо гледаха нататък неговата стройна, малко наведена фигура и чак когато премина ниската каменна ограда на гробищата и тръгна между гробовете към параклиса всред пожълтели брези и червени кленове, езиците им се развързаха.
— По целия свят няма по-добър — подхвана една от жените.
— Ех, искаха да го отведат в града… ако тате и кмета не ходиха да молят епископа, нямаше да го имате… Копайте, бре хора, копайте, че скоро ще се мръкне, а картофите са множко! — думаше Ханка, като изсипваше коша си върху жлътналите се на земята сухи картофени стъбла.
Бързо и мълком се заеха за работа, та се чуваше само забиването на мотиките в твърдата пръст, а понякога и сухият звън на желязото о камък. Сегиз-тогиз някой изправяше наведена и оболяла снага, въздъхваше дълбоко, поглеждаше безсмислено към сеяча пред тях и отново копаеше, избираше жълтите картофи из сивата пръст и ги хвърляше в изправения пред себе си кош.
Бяха петнайсетина души, най-вече стари жени и коморници, а зад тях се белееха две дървени триножни, под които час по час проплакваха увити в пелени деца.
— Та така си тръгна старицата по света — подхвана Ягустинка.
— Коя? — попита Ханка, като се изправи.
— Е па старата Агата.
— По просия…
— По просия… не на веселба, то се знае, по просия! Наработи се у роднини, послугува им през лятото, па сега я пуснаха да иде, къде й очи видят.
— Ще се върне напролет, ще им надонесе в торбичките и захар, и чай, и някоя и друга пара — тогава ще я обикнат, ще й дадат легло да си легне, пухов юрган да се завие, няма да й дават да работи, ще я гледат да си почине… И вуйно, и лельо й казват, дорде пипнат и последната й паричка. Па наесен пак няма място за нея ни в къщи, ни в обора. Гадове такива, кучешки род… полудели са — избухна Ягустинка и такъв яд я обзе, че старото й лице посиня.
— На сиромаха, дето се вика, все не му върви — подхвърли един от коморниците, стар, изнемощял мъж с изкривена уста.
— Копайте бе, хора, копайте — подканваше Ханка, недоволна от тоя разговор.
Като не можеше дълго да трае без бъбрене, Ягустинка току погледна сеяча и рече:
— Тия, Пачешовите, вече стари мъже станаха, главите им взеха да оголяват…
— Но барем са си все ергени — прибави друга жена.
— На`, толкова моми стареят или ходят да търсят работа…
— Е па цели петнайсет морги ниви имат и ливада зад воденицата.
— Я не думай, ще ли даде майка им да се женят?
— Ами кой ще й дои кравите, кой ще пере, кой ще тича около стоката, па и по свинете…
— Шетат на мама и на Ягуша… Ягна като някоя кокона, като някоя дворянка току се докарва… па се мие, па се оглежда в огледалцето, па си плете плитките…
— И току гледа кого да вкара под юргана си, по-якичък да е някой — подхвърли отново със злобен смях Ягустинка.
— Юзек Банаховия й пращал годежари, не искала.
— Е-е… дворянка извеяна.
— А майка й току седи в черква и с книжка се моли, и на изповед ходи!
— Истина, па е и магьосница! На Вавжоновите крави кой обра млякото, а? А като казала някаква лоша дума за Адамовото момче, дето й брало сливите в градинчето, отведнъж такава топка му заседнала в гърлото и така го завъртяло, че боже-е!
— Па отгоре искаме и господ да ни обича, като има такива в селото…
— Едно време, още като пасях кравите на тате, помня, че такива ги пропъждаха от село — добави пак Ягустинка.
— Нищо няма да й стане на нея, че има кой да я брани… — и като понижи гласа си и гледаше под око към Ханка, която копаеше първа на първия ред от края, Ягустинка зашепна на съседките:
— Ами, навярно Ханкиния мъж пръв ще я отбрани… зарад Ягна като куче се зъби.
— Божичко!… Що думаш… чудесии разправяш… Как може! Та това би било грях и богохулство… — шепнеха си двете, като копаеха и не вдигаха глави.
— Та само той ли?… Като по кучка летят и ергените по нея.
— А че е хубава, хубава е; охранена като яловица, лицето й бяло, а очите й също като цъфнал лен… па е яка, пущината, мнозина мъже не ще й устоят насреща…
— Па какво ли ми работи, току само си яде и си отспива, че няма да е хубава?…
Помълчаха доста, защото трябваше да изсипят картофите на камарата.
След това вече само от време на време си казваха по нещо, докато замлъкнаха, понеже едната забеляза, че откъм село през стърнищата тичаше Южка Боринова.
И щом долетя запъхтяна, още отдалече извика:
— Ханко, хайде си ела у дома, че на кравата нещо й стана.
— Господи, света Богородице, ами на коя?
— Ох, на шарената… ох… душата си не мога да поема…
— Божичко, чак дори ме задуши, помислих, че на моята… — извика с облекчение Ханка.
— Витек току-що я докара, че горския го изгонил от гората. Запъхтяла се кравата, че е кръвена… и отведнъж падна пред обора… не ще ни да пие, ни да яде, току само се мята и мучи, божичко!
— А тате няма ли го?
— Няма го, тате още не се е върнал. Господи Исусе Христе, хубава крава, на едно доене цяло ведро даваше. Върви по-скоро!
— Ето на`, тичам, тичам!
И взе детето от пелената, сложи му шапчицата с пискюлчетата, уви го с престилката си и бързо тръгна. И така се бе разтревожила от новината, че дори не спусна предницата на вълненика си, забрави, та оголените й крака се белееха през нивата. Южка тичаше пред нея.
А копачите, всеки разкрачен на своя ред, почнаха да копаят по-мързеливо, понеже никой не ги наглеждаше и не ги подканяше.
Слънцето вече се претъркулваше към залез и сякаш разкалено от луд бяг, се червенееше като огромно колело и се спущаше зад черните високи гори. Тъмнината се сгъстяваше и вече пълзеше по нивите, хлъзгаше се по браздите, дебнеше по рововете, тълпеше се по гъсталаците и бавно се разливаше по земята, затъмняваше, обхващаше и поглъщаше багрите, само върхарите на дърветата, камбанарията и покривът на черквата горяха като пламъци.
Някои вече си тръгваха от нивите към дома.
Човешки гласове, цвилене, мучене, тропот на коли все по-ясно се чуваха в тихия здрачен въздух.
Черковната камбанка зачурулика вечерня, хората се спираха и молитвен шепот като шум на капещи листа падаше в мрачината.
С песни и весели гласове подкарваха от паша говедата, които вървяха нагъсто из замъглените от прах пътища, а в дрезгавината на праха понякога се показваха мощните глави и вирнати рога на добитъка.
Тук-там поблейваха овце, ту оставили пашата гъски на ята хвърчеха, потънали в лъчите на залеза, та само пронизителният им крясък показваше къде са.
— Ех, жалко, харна беше шарената крава.
— Е… не е на някой сиромах.
— Няма си Борина домакиня, така се и разсипва всичко като през сито.
— Ами Ханка не е ли домакиня?
— За нея си… като ратаи са при баща си, току гледат да откъснат нещо за себе си, а бащиното кучета го яли.
— А Южка какво може да стори, сополана е още.
— Ами, ами, нима Борина не може да отдели земя на Антек, а?
— А после да остане на техни ръце да го хранят, а?… Стар си, Вавжеко, а още си много глупав — захвана живо Ягустинка. — Охо, Борина е още як, може да се ожени, да не е глупав да припише на децата си?
— За як, як е, но вече шейсет лазарника има.
— Не се грижи, Вавжеко, всяка млада ще се ожени за него, само да рече.
— Две жени е вече погребал.
— И трета ще погребе, ако е рекъл господ. Ама докато е жив, не дава на децата си ни петдесет разкрача земя, ни лехичка, ни стъпка. Проклетници! Ще изядат и него, както мене моите. Ще го хранят едно хубаво, та ще ходи по чужди къщи, отглади ще си мре и по просия ще тръгне. Дай си, що имаш, на децата, па те ще ти дадат тъкмо колко да ти стигне за въже и за камък на шията.
— Хора, време е вече да си ходим, смрачава се.
— Време е, време е! Слънцето вече зайде.
Събраха набързо мотиките, кошниците, празните грънци за храна, тръгнаха полека като гъски по междата и си продумваха това-онова. Само старата Ягустинка все крещеше разярено за децата си, а после и на всички си изливаше гнева.
А заедно с тях едно момиче караше свинка с прасенца и с тънък гласец пееше:

 

Хей, не ходи при колата,
хей, от оста отпусни се,
хей, на ерген буза не давай,
хей, нека ти се моли, залисва.

 

— Пък тая щуруша врещи, като че ли я дерат.

 

II

 

В Бориновия двор, обиколен от три страни със стопански сгради, а от четвъртата с градина, която го отделяше от пътя, се бе насъбрал вече много народ; няколко жени приказваха и се вайкаха над едрата червено-бяла крава, просната пред обора върху торището.
Старото куче, малко куцо и с проскубана по хълбоците козина, тичаше около Червенуша, душеше я, лаеше или пък се спущаше към плета и подгонваше навън децата, които се катереха по оградата и надзъртаха любопитно в двора, или отиваше при свинката, която се бе излегнала до къщи и тихо грухтеше, защото я бозаеха малките бели прасета.
Ханка дотърча запъхтяна, наведе се над кравата и я загали по муцуната и челото.
— Червенушо, сирота Червенушо! — викаше насълзена тя, дори се разплака и сърдечно зарида.
А жените даваха все по-нови съвети за спасяване на болната: ту разтопена сол й наливаха в гърлото, ту разтопен восък от осветена свещ с мляко, някой казваше сапун със суроватка, друга пък казваше кръв да й пуснат. Но нищо не помагаше на кравата — тя все повече се протягаше, понякога вдигаше глава и промучаваше дълго, болезнено, сякаш за спасение, дори хубавите й очи с розови белки се замъгляваха и тежката й рогата глава падаше от пресилване. Тя изплезваше език и облизваше Ханкините ръце.
— Може би Ямброжи ще каже нещо? — предложи една.
— Наистина той разбира от болести — повториха.
— Тичай, Южо. Ей сега би камбаната, може още да е в черквата. Божичко, ами като дойде тате, ще ни даде да разберем, ще… Па какво сме криви ние! — редеше разплакана тя.
После Ханка седна на прага на обора, даде бялата си гръд на момченцето, което проплакваше, и със силно вълнение поглеждаше хъркащата крава или се ослушваше през плета към пътя.
Не след много Южа се върна с крясък, че Ямброжи вече иде.
В тоя миг пристигна старец, може би стогодишен, прав като свещ, макар че бе с един дървен крак и с тояга, със сухо, набръчкано като картоф напролет и някак сиво лице, обръснато и порязано на резки. Бялата му като сняг коса падаше на кичури по челото и врата му, защото беше гологлав.
Той отиде право при кравата и грижливо я прегледа.
— Охо, виждам, че ще ядете прясно месо.
— Ами помогни й нещо, излекувай я, крава за триста злоти, па е и с малко теленце, помогни й, Ямброжи! О, божичко мой, божичко! — развика се Южа.
Ямброжи извади из джоба си ножче за пущане на кръв, заглади го на ботуша си, вгледа се внимателно в острието му срещу светлината и проряза артерията на корема на кравата — но кръвта не бликна, а потече бавно черна, пенеста.
Всички наоколо стоеха наведени и гледаха със затаен дъх.
— Много късно! Охо, добичето вече умира — каза тържествено Ямброжи. — Нищо не става, пакостник някой или нещо друго… трябвало веднага, щом заболяла… но тия жени, те само за плач са умни, а когато трябва да посъветват нещо, като овце блеят.
Той плюна с презрение, заобиколи кравата, погледна я в очите, вгледа се в езика й, изтри окървавените си ръце о меката й лъскава кожа и се затъкми да си иде.
— На това погребение няма да бия камбаната; сами си позвънете с тенджерите.
— Татко и Антек! — изкряска Южа и изтича на пътя да ги срещне, защото се раздаде глух тежък тропот отвъд вира, където в червените на запад зари се чернееше дълга кола с коне.
— Татенце… Червенуша вече умира — викаше тя, като дотича до баща си, който тъкмо възвиваше към отсамната страна на вира. Антек вървеше отдире и подкрепяше, защото возеха дълъг бор.
— Пепел ти на езика — измърмори Борина, като удари конете.
— Ямброжи и кръв й пуща, и нищо… и разтопен восък й сипваха в гърлото, и нищо… и сол… трябва някой пакостник… Витек каза, че горския ги изгонил от гората и че Червенуша веднага се завалила и запъхтяла, едвам я докарал…
— Червенуша, най-добрата крава, дано дяволите да ви вземат, никаквици недни, като не умеете да пазите — захвърли той юздите на сина си и с камшик в ръка припна напред.
Жените се разстъпиха, а Витек, който през всичкото време най-спокойно майстореше нещо под стряхата, прескочи в градината от страх и се изгуби. Дори Ханка стана от прага и стоеше развълнувана, безпомощна.
— Съсипаха ми добичето! — изкряска най-после старият, като огледа кравата. — Триста злоти на вятъра! За ядене готованци много, а да наглежда — никой. Такава крава, такава крава! Не може човек от дома да мръдне, веднага щета, загуба…
— Па аз още от пладне бях на картофите — оправдаваше се тихо Ханка.
— Та ти кога ли виждаш нещо! — изкрещя й той яростно. — Нали аз те храня!… Такава крава… планина. Като нея не у всеки дворянин има!
Старият се вайкаше все по-жалостно и обикаляше кравата, опитваше да я повдигне, дърпаше я за опашката, заглеждаше се в зъбите й, но тя дишаше хрипкаво и все по-тежко. Кръвта спря да тече и се съсирваше на черни локвички. Виждаше се, че умира.
— Няма що, току да се заколи, поне това да се спаси! — рече най-сетне той, донесе една коса от плевнята, наточи я на точилото под капчука на обора, съблече сакото си, засука ръкавите на ризата и захвана да коли…
Ханка и Южа се разреваха, защото Червенуша сякаш усети смъртта, повдигна с мъка глава, зарева глухо и… падна с прерязано гърло, като риеше с крака…
Кучето ближеше съсирващата се на въздуха кръв, после скочи към ровниците за картофи и залая конете, които стоеха впрегнати край оградата, защото там ги бе оставил Антек, а сам той спокойно наблюдаваше клането.
— Стига си бучала, мари глупачко! На баща ни е кравата, не е наша щета! — каза той ядосано на жена си и се залови да разпряга конете, които Витек теглеше вече за гривите към обора.
— Много ли са картофите на нивата? — пробъбра Борина, като миеше ръцете си при кладенеца.
— Как да са малко, ще има близо двайсет чувала.
— Днеска трябва да ги прекараме.
— Прекарай си ги сам, аз не усещам нито пищялите си, нито кръста… па и единият кон куца с предния крак.
— Южке, извикай Куба от нивата. Нека впрегне жребицата вместо куция. Днеска трябва да ги прекараме, може да завали.
Той кипеше от яд и мъка. Спираше се постоянно пред кравата и люто псуваше, после ходеше по двора, назърташе ту в обора, ту в плевнята, ту под навеса и не знаеше що търси — ядеше го тая голяма загуба.
— Витек! Витек! — развика се той и откопчаваше широкия ремък от кръста си, но момчето не се яви.
Хората се разотидоха, защото разбраха, че такава щета и такова ядосване ще доведе до бой, на какъвто Борина често налиташе, но старият днес само псуваше и тръгна към къщи.
— Ханко, я ми дай да ям! — викна на снаха си през отворения прозорец и се отдръпна.
Къщата бе обикновена, селска, разделена напреки с голям коридор — отвод; лицето й с четири прозореца бе обърнато към градината и улицата, а калканът към двора.
Половината откъм градината заемаха Борина и Южа, а другата държеха Антекови. Ратаят и краварчето спяха при конете.
В стаята бе вече сумрачно, защото през заслонените от стряхата и от овошките малки прозорчета се промъкваше оскъдна светлина, па и вън мръкваше, така че проблясваха само стъклата на иконите, които се чернееха в редици по варосаните стени. Стаята беше широка, но притисната от черния потон и от грамадните греди под него и толкова бе отрупана с различни съдини, че само около голямото огнище с издадена над него полица откъм стената на пруста имаше малко нещо свободно място.
Борина се събу и отиде в тъмния килер, като затвори след себе си вратата, отмести дъската от малкото прозорче и светлина от залеза заля килера с кървав блясък.
Килерът бе пълен с различни стари вещи и домакински оръдия; кожуси, червени, шарени на ивици вълненици и дълги бели клашници висяха на върлини, цели връзки от кълба сива прежда и навити на валма непрани овчи руна и чували с перушина. Борина измъкна бял дълъг клашник и червен пояс, после дълго тършува из пълните с жито каци и в ъгъла под камарата стари ремъци и железарии и като чу в първата стая Ханка, намести дъската на прозорчето и пак дълго време рови в житото.
А на масата в къщи до прозореца вече бе сложено топло ястие; от големия тиган със зеле миришеше на сланина, а от една голяма чиния — на пържени яйца.
— Къде е пасъл Витек кравите? — попита старият, като режеше голям резен хляб, който бе колкото едно решето.
— По дворянските шумаци и горския го изпъдил оттам.
— Гадове проклети, разсипаха ми добичето.
— Ами! Такава крава, разбила се е от бягане, нещо се е запалило в нея.
— Просяци. Пасищата са наши, на табелата е писано с грамадни букви, а те постоянно пъдят и думат, че са техни.
— И други изпъдил и здравата набил Валековото момче.
— Охо! В съд трябва да се дадат или на комисаря да се обади. Триста злоти струва като нищо.
— Ами, ами — потвърждаваше Ханка, доволна до немай-къде, че свекър й е омекнал.
— Кажи на Антек, щом докарат картофите, да се захване с кравата, трябва да се одере и насече. Като се върна от кмета, ще ви помогна. Накачете месото по гредата в хамбара — там е запазено от кучета и от други гадини…
Той привърши набързо яденето и стана да си оправи дрехата, но усети такава тежина в себе си, такива тръпки в костите, такава сънливост, че щом стана, се хвърли на леглото да отпочине малко.
Ханка отиде в своята стая, въртеше се из нея и току се подаваше през прозореца да види Антек, който се хранеше в пруста пред къщи. Седнал по навик далечко от паницата, той пренасяше полека лъжица след лъжица, стържеше шумно по ръбовете й и поглеждаше от време на време към вира пред себе си. Бе залез и върху водата се образуваха златочервени дъги и пламнали кръгове, през които като бели облачета плуваха с гакане гъски и разливаха с човките си нанизи от кървави бисери.
Селото ставаше вече шумно и закипяваше от движение. По пътя от двете страни на вира се вдигна прахоляк, затропаха коли и мукаха крави, които нагазваха до колене в него, пиеха бавно, повдигаха тежки чела и тънки струи вода се стичаха от широките им муцуни като броеници от кристали.
Нейде от другата страна на вира се чуваше шум от бухалки на перачки и глухо еднообразно тупане от очукване на снопи.
— Антек, я ми нацепи дърва, че не мога — обади се Ханка колебливо и плахо, защото той много лесно кипваше, па и хокаше, и биеше за нищо.
Антек дори не отвърна, сякаш не бе чул. Тя не посмя да повтори и тръгна сама да дялка трески от пънищата, а той мълчеше сърдит, уморен от цял ден работа, и гледаше към вира, към голямата къща на срещния бряг, която светеше с белите си стени и със стъклата на прозореца, тъй като залезът се отразяваше в нея. Кичури от червени гергини се навеждаха от зида и ярко горяха спроти стените, а пред къщата или между оградите се мяркаше висока фигура, но лицето не можеше да се разпознае, защото постоянно изчезваше или в къщи, или под дърветата.
— Спи си като дворянин, па ти, робе, работи — измърмори Антек с яд, защото хъркането на баща му се разнасяше чак до пруста.
Той отиде на двора и още веднъж загледа кравата.
— Крава на баща ни, но и ние губим — обърна се той към жена си, която бе спряла да дялка трески, и отиде към колата, защото Куба докара картофи.
— Ровниците още не са приготвени, та трябва да ги изтърсим на гумното.
— Ами тате каза на гумното да одереш с Куба кравата и там да я разчистиш.
— Ще се смести и кравата, ще се сместят и картофите — шепнеше Куба, като отваряше и двете крила на вратата на плевнята.
— Да не съм касапин, та аз да дера кравата — подхвърли Антек.
Всички млъкнаха. Чуваше се само шумът от изсипваните на гумното картофи.
Слънцето угасна, мръкваше се, само зарите още светеха като отблясъци от съсирена кръв и от изстинало злато и се изливаха по вира като меден прах, та водите трепкаха тихо с ръждива лъскавина и сънен шум.
Селото потъваше в мрачините и в дълбоката мъртва тишина на есенната вечер. Къщите ставаха по-малки, сякаш се приплескваха до земята, сякаш се криеха до сънно наведените дървета, до сивите плетища.
Антек и Куба превозиха картофите, а Ханка и Южа шетаха около дома — нали гъските трябваше да се натъкмят на леговището им, свинете да се нахранят, защото с квик се втурваха чак в къщи и въвираха лакомите си рила в чебърите с вода за добитъка. И кравите трябваше да се издоят, защото Витек бе докарал от паша и останалите и им слагаше в яслите по жъмка сено, за да стоят мирно, като ги доят.
Когато Южа взе да дои първата, Витек излезе от яслите и попита тихо и плахо:
— Южо, сърдит ли е господаря?
— Божичко, ще те бъхта, бедното, ще те бъхта… така ти се заканваше — отговори тя, като подаваше глава към по-светлото и засланяше лице с ръка, защото кравата размахваше опашка, да се пази от мухи.
— Ами крив ли съм аз… ами… горския ме изгони, па отгоре искаше и с тояга да ме бие, ама избягах… а Червенуша току взе да пада и да мучи, да пъхти, та я докарах дома…
И момчето млъкна, но се чуваше тихо хлипане и подсмърчане.
— Витек… я не реви като теле я! Да не ти е първица да те бие тате?…
— Ех, не е първица, ама така ме е страх… Не мога да издържам на бой…
— Глупак, толчав мъж, а се бои… Аз ще раздумам тате, хайде!…
— Ще го раздумаш ли, Южо? — извика зарадван Витек. — Ами горския ме изгони с кравите, ами…
— Ще го раздумам, Витек, да не се боиш вече!…
— Щом е така… на ти това пиле — прошепна той зарадван и извади из пазвата си една дървена дяволийка. — Я виж как само шава.
Турна го на прага на обора, курдиса го и пилето започна да маха глава, да повдига дългите си крака и да се разхожда…
— Щъркелче, господи, мърда като живо! — извика тя учудена, остави настрана ведрото, приклекна пред прага и с най-голяма радост и почуда гледаше пилето.
— Господи! Та ти си цял механик! Самичко шава, а?
— Самичко, Южо, като го курдисам, и то се разхожда като господар след ядене — ето на`… — Той го завъртя и пилето важно и смешно повдигаше едновременно дългата си шия и краката и вървеше.
Започнаха от сърце да се смеят и да се забавляват с движенията му, а Южа понякога поглеждаше момчето, в погледа й имаше възхищение и учудване.
— Южо! — разнесе се гласът на Борина пред къщи.
— Що е?… — обади се тя.
— Я ела.
— Нали доя кравите.
— Наглеждай тука, че аз отивам при кмета — каза той и пъхна главата си в тъмния обор. — Няма ли го тук тоя изнамирач?
— Витек ли?… Не, отиде за картофи с Антек, че Куба остана да нареже слама за конете… — отговори тя бързо и малко неспокойно, защото Витек се бе снишил изплашено зад нея.
— Ах тоя негодник, с кремък да го дере човек, умори такава крава — мърмореше той на връщане към къщи, където си облече нов бял клашник, обшит по всички ръбове с черни шнурове, сложи си високата черна капела, опаса червен пояс и тръгна по пътя покрай вира към воденицата.
«Толкова работа още… дърва да се докарат… сеитбата не е свършена… зелето неприбрано… постилка несъбирана… трябва да се подоре за картофи… па и за овеса… а на това отгоре ходи по съдилища… бога ми, човек никога не може да свърши работата, като вол все в ярема… и да си отспи няма кога, ни да си почине… — мислеше си той. — Па отгоре и по съдилище… Шафрантия такава… спал съм бил с нея… дано ти езика изсъхне… курва такава… кучка…» — плюна той от яд, натъпка луличката си с махорка и дълго търка о панталоните си овлажнелия кибрит, докато го запали.
Той пухкаше от време на време с лулата и се тътреше полека; всички кости го боляха, па и мъката за кравата всеки миг го ядосваше и разкъсваше.
— А тук няма на кого да се облегнеш, ни да се оплачеш, ни нищо… сам като гол пръст; сам да мислиш за всичко, сам с главата си да обсъждаш, сам за всичко да тичаш като куче… а с никого дума не можеш продума, и съвет от никъде, нито помощ… а загуби и вреди… и всички като вълци след овца… току скубят и гледат кога да те разкъсат на парчета…
Възтъмно бе вече в село. През непритворените врати и прозорци, понеже бе топла вечер, лумваха ивици светлина и се носеше миризма на варени картофи и скроб с пръжки. Тук-там вечеряха в къщи или вън пред къщи, та се чуваше бъбрене и тракане на лъжици о паниците.
Борина вървеше все по-полека, понеже раздразнението му го спъваше, а после и споменът за покойната, която погреба през пролетта, го сграбчи за гърлото…
— Ех!… Да беше жива… дето вечерно време на добро я споменувам… не би се случило това на Червенуша… Стопанка беше тя, стопанка!… Ех, беше и бъбрива, и проклета, добра дума никому не казваше и се караше с жените, но жена и стопанка беше! — Той въздъхна набожно за нея и още по-голяма скръб го задуши, защото си спомни как беше…
Дойде си от работа уморен, а тя и тлъстичко му даде да хапне, и често суджучец скришом от децата му сложи… И как всичко вървеше… и телета, и гъски, и прасета… че на всеки панаир имаше с какво да иде и пари винаги можеше да отдели от самия приплод… А зеле с грах друга не би могла да сготви като нея…
А сега какво е?…
Антек тегли на своя страна, ковача също все гледа какво да пипне, а Южка? Глупаво дете, още му жълто около устата, па и така си е, едва в десетата година е момичето… Ханка се щура като сянка и току си боледува, работа от нея колкото от куче на нивата…
И всичко се разсипва… ето Червенуша трябваше да заколят… по жътва шипарче умря, враните така разредиха гъските, че наполовина останаха!… Такава разсипия, такива загуби!… Като през сито всичко изтича, като през сито…
— Но няма да дам! — извика почти гласно той. — Докато ходя на тия крака, нито морга не ще ви припиша и няма да тръгна по вашия ум…
А като се върне от войниклъка Гжеля, нека тогава Антек отиде на жениния си имот… няма да дам…
— Да бъде похвален! — прозвуча нечий глас.
— Во веки… — отвърна Борина машинално и се отби от пътя между широки и дълги огради, защото къщата на кмета бе малко навътре.
Прозорците светеха и малките кученца залаяха. Борина влезе право в стаята.
— Тук ли си е кмета? — попита той една пълна жена, която бе приклекнала до люлка и кърмеше дете.
— Ей сегичка ще се върне, отиде за картофи. Седни, Мачей, ето и тоя го чака — показа тя с брадата си един просяк, който седеше при огнището. Това бе стар слепец, воден от куче. Червеникава светлина от треските заливаше голямото му бръснато лице, голия му череп и широко отворените му, замрежени от перде и неподвижни под сивите рунтави вежди очи…
— Откъде те господ носи? — попита Борина, като сядаше от другата страна на огъня.
— Откъде… от широкия божи свят, господарю — отговори старецът полека с проточен, плачлив, истински умолителен глас и наостри уши, па подаде кутийка с енфие. — Шмръкни си, господарю.
Мачей шмръкна хубаво и кихна три пъти наред, та чак сълзи изскочиха от очите му.
— Люто, дявол да го вземе! — и потриваше с ръкав насълзените си очи.
— Наздраве ти. Петербургско е, добре е на очите от него.
— Свърни утре у дома, все ще се намери за вас двамата парченце.
— Бог да ти заплати… Борина, чини ми се, а?
— Аха! Позна ли ме?…
— По гласа, по приказката.
— Какво ново по света? Ти все си скиташ.
— Какво да кажа! И добро, и лошо, и различно, като по свят. Па всички плачат и се оплакват, щом дойде да дадат милостиня на просяк или на друг, но за водка все има.
— Право казваш, така си е.
— Хо, хо! Толкова години се тътрузи човек по тая света земя, различни работи се научават.
— Ами къде се дяна онова куче, дето те водеше лани? — попита кметицата.
— Избяга, проклето да е, избяга, хубаво ми опразни торбите… Имах някой грош от милостиви хора, та ги носех да ги подаря на света Богородица Ченстоховска, а то, звяра му, измъкна и тях и се пръждоса някъде! Стой мирно, Бурек! Май че кмета иде! — Дръпна той кучето с връвта и то престана да ръмжи.
Той отгатна. Наистина кметът влезе, захвърли в ъгъла бастуна и още от прага извика:
— Жено, давай да ям, че съм гладен като вълк… как си, Мачей, а ти, дядо, какво те носи насам?…
— Аз дойдох по моята работа, Петре, дето утре ще се гледа.
— Пък аз ще почакам, господин кмете. Ако ми кажеш да отида в отвода — и там ще бъде добре, ако ме оставиш при огъня, нали съм стар, ще остана, па ако ми дадете паничка картофи и резен хлебец, ще прочета за вас една-две молитви… па ако дадете грошец или десетак…
— Седи си там, ще ти се даде и вечеря, а ако искаш, остани и да спиш…
И кметът седна при паницата, замъглена от парата на прясно обелените сварени картофи и залети обилно с мас и пръжки, а в друга паница имаше кисело мляко.
— Седни, Мачей, при нас, хапни каквото има — приканяше кметицата, като слагаше трета лъжица.
— Да наспори господ. Върнах се от гората и си хапнах хубавичко…
— Я си кусни я, не вреди, сега са така дълги вечерите.
— Дълга молитва и голяма паница — от това още никой не е умрял — подхвърли старецът.
Борина отказваше, но най-сетне, понеже сланината му дразнеше носа, приближи се и, както бе обичай, почна да яде бавно, деликатно.
А кметицата все ставаше и дотуряше картофи или досипваше мляко.
Кучето на стареца се въртеше и мляскаше при вида на яденето.
— Мирно, Бурек, господарите ядат… и на тебе ще дадат, не бой се… — успокояваше го просякът, поемаше с нос вкусната миризма и грееше ръце на огъня.
— Изглежда, че Йевка се е оплакала от тебе — захвана кметът, като подхапна.
— А, тя! Уж не съм й платил за службата! Платих й, кълна се в бога, и надплатих, на драго сърце дадох на свещеника чувал овес за кръщенката…
— Тя казва, че това дете…
— Господи, боже! Да не е полудяла?
— Хе, хе! Стар си, но още си майстор! — засмяха се кметът и кметицата.
— Старият по-лесно върши работа, защото е опитен и знае! — шепнеше просякът.
— Лъже като циганка, не съм я ни побарнал. Може ли, такава мешина… ей тъй, умираше при плета и скимтеше да я прибера само на завет и за чорбица, че зима идеше. Не я исках, но покойната вика: «Да я приберем, вика, все ще ни слуша, защо да ценяваме друга? Своя ще ни служи…» — Аз не исках, каква ти работа зиме, а на яденето едно гърло повече. Но покойната вика: «Не се грижи, знае да тъче шаяци и платно, вика, ще я сложа, па нека там провира, все нещо ще изтъче.» — Така си и остана при нас, охрани се, па веднага замисли и за приплод… Нали живеехме заедно, започнаха и да приказват…
— От тебе се оплаква.
— Ще я утрепя, мръсницата, кучка ниедна, циганка!
— Ще трябва да идеш в съда.
— Ще ида, благодаря ти, че ми каза. Аз знаех, че ме съди, ама за заплата — но съм й платил, имам и свидетели! Ах, извеяна бъбрица, ах, тая просякиня. Боже господи, такива грижи ми са на главата, че не ще изтрая — па и крава ми се бикна, та трябваше да я коля, работите по къра още не са привършени и съм самотия, ей на`, като тоя пръст.
— Вдовеца е като овца между вълци — каза пак просякът.
— Научих се още на нивата за кравата…
— Дворянска работа е това, на чифлика, нали горския ги изпъдил из шумака. Най-добрата крава! Триста злоти чинеше, пресилила се, каквато беше тежка, запалило се в корема й, трябваше да я заколя… Ама няма да му простя на дворянина аз… Под съд ще го дам.
Но кметът, който беше на страната на чифлика, захвана да му обяснява и да го увещава да потрае, че в първия си яд все нещо може да сбърка, а после, за да обърне разговора в друга посока, смигна на жена си и каза:
— Да беше се оженил, Мачей, ще има кой да се грижи за стоката.
— Шегуваш ли се, или?… Та аз на Голяма Богородица сторих петдесет и осем години. Ти що мислиш, още предишната не съм забравил…
— Вземи си жена според възрастта и всичко скоро ще заздравее — добави кметицата и се зае да раздига трапезата.
— Добрата жена е венец за мъжовата глава — подхвърли просякът, като топеше в паниците, които кметицата сложи пред него.
Борина се сепна неприятно, но дълбоко се замисли, че не му е дошло на ум това. Все пак каквато и жена да бъде, по-друго ще е, отколкото сам да се мъчи човек…
— Една е глупава и несръчна, друга заядлива, та коса от глава скубе, трета пък смахната и все след музиканти и по кръчми се влачи, но каквато и да е, все е по-добре на човека с нея и голямо улеснение е — продължаваше просякът и ядеше.
— Едва тогава ще има свят да се чуди — каза Борина.
— Ех, ще ти върне ли света кравата, ще тръгне ли да ти работи у дома, или пък ще те съжали ли някой — забъбра кметицата разпалено.
— Или ще ти нареди някой топла завивка — засмя се кметът. — А толкова моми имаме, че като минаваш покрай къщите, отвсякъде пъкат…
— Я го гледай женкаря какво му се приискало…
— Да речем, Зошка Гжегожовата, стройна, хубава и зестра хубавичка.
— Ами да не би на Мачей да му трябва зестра, не е ли първия в селото?
— Богатство и земя никога не стигат — намеси се просякът.
— Не, Гжегожовата не е за него — обади се кметът, — слабичка и младичка е още.
— А Йендрековата Каша? — зареди по-нататък кметицата.
— Годена е. Вчера Адам Раховия праща годежници.
— Ето на`, Веронка Стаховата.
— Бъбрица е и скитница й едната й кълка е по-дебела.
— Ами Томековата вдовица какво й е?… Още си е за женене.
— С три деца, четири морги земя, две мършави крави и вехт кожух от покойния.
— А Улиша Войтековата, оная там зад черквата?
— И… тя е за ергенин… с приплод, момчето й вече би могло да пасе добитъка, но на Мачей не му трябва, той си има пастир.
— Има още, има, много са момите, но избирам сгодни за Мачей.
— А знаеш ли коя е тъкмо за него?
— Коя?
— Ами Ягна Доминиковата.
— Истина, съвсем забравих за нея.
— Яка мома и едра — през плет не може мина, прътите се кършат под нея… а пък хубава, бяла в лицето и снажна като юница.
— Ягна — повтори Борина, който слушаше мълчаливо всичко това, — па за нея думат, че била примамка на ергените.
— Ех, та кой ли е видял! Бъбрици, дай им само да дрънкат и всичко е от завист — разпалено я защищаваше кметицата.
— Не го казвам от мене си, така хората разправят. Но време е да си вървя. — И той си оправи пояса, сложи въгленче в лулата и изпусна няколко кълба дим.
— В колко часа на съдилището? — попита спокойно.
— В девет е писано на призовката. Пред съмнало трябва да станеш, ако вървиш пеш.
— Не… с жребицата ще ида полекичка. Ха останете си сбогом, благодаря ви за хляба и за съседския съвет.
— Хай със здраве, па помисли, дето си приказвахме… Щом речеш, ще ида девосноб при майка й и преди Коледа ще му дръпнем една сватба…
Борина нищо не отговори, мигна само с очи и излезе.
— Когато стар взима млада, дявола се радва, че печели от това — каза просякът сериозно, като стържеше шумно с лъжицата по дъното на паницата.
Борина вървеше полека и прекарваше сериозно през ума си онова, което го съветваха. Не се издаде у кметови, че тая мисъл му много допадна, ами как, стопанин човек, не е някой хлапак, комуто устата още на мляко мирише и като му заприказват за сватба, да почне да квичи и да подскача от радост.
Нощта бе вече обхванала земята, звездите като сребърна роса светеха от тъмните и глухи висини, селото бе тихо, само кучета някъде полавнуваха, а тук-там през дърветата мъждукаха слаби светлинки… понякога влажен полъх идеше откъм лъките, та дърветата леко се залюляваха и тихичко зашумяваха с листа.
Борина не се върна по същия път, а тръгна надолу, мина по моста, под който водата с шум се втичаше в реката и падаше глухо във воденицата, па сви по другата страна на вира. Спокойна бе водата и лъщеше възчерна, крайбрежните дървета хвърляха черни сенки на земята и като рамка обхващаха бреговете, а към средата на вира, където бе най-ясно, звездите се отразяваха като в сребърно огледало.
Мачей сам не знаеше защо избра по-дългия път, дали за да мине покрай Ягнини, или за да събере мислите си и да пообсъди.
«То се знае, няма да бъде лошо! То се знае! А дето там говорят за нея, истина си е. — И той плюна. — Яка жена!» — Тръпки го побиха, защото влажна хладина идеше откъм вира, а у кмета беше много топло.
«А без жена… трябва да се разоря или да припиша имота на децата — мислеше си, — па едра е пущината и като изписана. Най-добрата крава се разсипа, а кой знае утре какво ще стане?… Може и да трябва да се подири жена? Що дрехи останаха след смъртта на сиротата… като харизани ще дойдат. То старата Доминиковица каквато е кучка… е какво, имат си и къща, и земя, ще си остане у тях си. Трима са, а имат петнайсет морги, значи, на Ягна ще се паднат пет и откуп за къщата и покъщнината! Пет морги, тъкмо тия, дето са зад моето картофище, чини ми се, че лятоска ги засеяха с ръж… Пет морги и моите… без малко нещо трийсет и пет! Много земя!…»
Той потри ръце и попристегна пояса си. — «Само воденичаря има повече… хайдук, с грабеж и с лихви толкова нещо е събрал… А догодина бих наизкарал тор, бих я изорал и на цялата нива пшеница бих насеял; трябва да се купи кон, па и крава на мястото на Червенуша… Ех, колкото за крава, тя ще си докара…»
Така размисляше той, пресмяташе, мечтаеше си като селски стопанин, па понякога се и запъваше от трудна мисъл. А той беше умен селянин, всичко имаше пред вид и здраво обмисляше, за да не изпусне и да не забрави нещо.
«Ще има да крякат, да врякат проклетниците му!» — Той помисли за децата си, но вълна от сигурност и сила заля сърцето му и подкрепи още глухите и колебливи решения.
«Земята е моя, кой друг може да ми се меси. Па ако не щете…» Той не завърши мисълта си, защото се спря пред Ягнината къща.
Още светеше у тях. През отворения прозорец падаше широк сноп светлина, който пронизваше гъстите гергини и ниските сливови дръвчета и достигаше чак до пътя.
Борина се спря в сянката и се вгледа в къщи.
Лампичка гореше над огнището, но навярно гореше и добър огън, защото се чуваше прасък на смърчови цепеници и червеникава светлина изпълваше грамадната, мрачна по ъглите стая; старата, превила се пред огнището, гласно четеше нещо, а Ягна срещу нея седеше с лице към прозореца; беше само по риза и със засукани ръкави — проскубваше гъска.
«Хубава е, дяволицата, хубава е!» — мислеше си той.
Тя вдигаше понякога глава, слушаше майка си, въздъхваше изтежко и отново се заемаше да скубе перушина, докато гъската загака болезнено и с крясък се задърпа из ръцете й, заудря с крила, та пухът се разлетя като бяла мъгла по стаята. Ягна скоро я успокои и стисна между коленете, та гъската тихо и болезнено погакваше, а другите й отговаряха някъде от отвода или от двора.
«Хубава жена» — помисли той и си отиде бързо, защото нещо му хрумна, дори се почеса по главата, закопча се и попритегна пояса си.
Беше вече на своята порта и влизаше в двора, когато погледна към нейния дом, който беше срещу него, само че на отсрещния бряг. Тъкмо в тоя момент някой излизаше, защото през отворената врата лумна струя светлина, затрептя като светкавица и падна чак на вира, после затупаха силни стъпки и се раздаде плисък на разбълникана вода. Най-сетне през тъмнината и през мъглите, които пъплеха откъм лъките, се понесе тихо пеене:

 

Нас разделя ни вода —
как ли буза да ти дам?…
Ще ти я подам на клонче,
мое мило вихрогонче…

 

Дълго слуша той, но гласът бързо се изгуби и светлината изгасна.
Месецът се измъкваше по небето цял иззад гората, посребряваше кичурите на дърветата, сееше през клоните светлина въз вира и назърташе в прозорците на отсрещните къщи. Дори кучетата се спотаиха, бездънна тишина обзе цялото село и всяка живина.
Борина обиколи двора, намина при конете: те пръхтяха и хрупаха храната; пъхна глава при кравите, защото вратата поради топлото бе оставена открехната. Кравите лежаха, преживяха и попъшкваха, както правят говедата. Притвори вратата на плевнята.
Свали шапка, тръгна към къщи и зашепна полугласно молитвата си.
А понеже всички спяха, събу се тихо и веднага си легна.
Но не можеше да заспи: ту му пареше завивката, та изваждаше краката си навън от нея, ту различни работи му се виеха в главата — и безпокойства, и размисли… ту пък на корема му дотежаваше, та попъшкваше и мърмореше.
— Винаги съм казвал, че киселото мляко издува стомаха, вечер да не го слагат…
После взе да мисли за Ягна; как би било добре, че е хубава и домакиня е, и толкова земя… Ту отново си спомняше за децата, ту приказките за Ягна, така че се бъркаха разни мисли в ума му и не знаеше за кое по-напред да мисли. Той се поунасяше и както биваше обикновено, искаше му се да извика към другото легло и да се посъветва:
— Маришо! Да се оженя ли, или да не се женя за Ягна?…
Но веднага си припомни, че Мариша още от пролетес е в гробищата, а отсреща спи Южка и хърка, и той е сирак, който няма с кого да се посъветва, па току въздъхна тежко, прекръсти се и взе да чете молитва за умрялата и за всички души в чистилището.

 

III

 

Утрото вече избели покривите и с власата сива кърпа заслони нощта, звездите побледняха и у Боринови се раздвижиха.
Куба се свлече от високия одър и погледна пред конярника. Имаше слана по земята и беше още сиво, но зората вече се запаляше откъм изток и върхарите на осланените дървета почервеняваха. Той се протегна от удоволствие, прозина се няколко пъти и отиде към обора да извика на Витек, че трябва вече да става; Витек повдигна сънливо глава и прошепна:
— Ей сега, Куба, ей сега! — и пак се сгуши в леглото си.
— Поспи си, бедното, поспи си! — рече Куба, позави го с кожуха и направи няколко крачки куцешком, тъй като кракът му бе някога стрелян в коляното, та силно куцаше и го повличаше. Той се уми на кладенеца, приглади с длан рядката си и окапала коса, която се бе усукала на фитили, и коленичи на прага на обора да си прочете молитвата.
Господарят още спеше, в прозорците на къщата се запалваха кървавите блясъци на зората, а гъсти бели мъгли се повличаха полека от езерата, люлееха се тежко и на разпокъсани парцали се вдигаха нагоре.
Куба прекарваше през пръсти броеницата и дълго се моли, а с очи шареше по двора, по прозорците, по градината, още тъмна надолу, по ябълките, отрупани с плодове като пестници, хвърли с нещо по кобилата до самата врата, удари Лапа по бялото чело, та кучето дори изквича, но пак се сви и заспа.
— Е-е, до слънце ще спиш, мързелан такъв! — И той хвърли още веднъж по него. Кучето излезе, протегна се, прозина се, замаха опашка, приклекна до него и се зае да се чеше и да подрежда със зъби гъстите си кичури.
… И принасям тая молитва на тебе и на всички светии. Амин! — Той дълго се би по гърдите и като ставаше, рече на Лапа:
— Ех, че легантен, дявола му, чисти си бълхите като жена за сватба!
А понеже бе работен, зае се да почисти добитъка; изтегли от плевнята колата, намаза я, напои конете и им притури още сено, та те дори запръхтяха и затропаха с копита; после донесе от хамбара малко бурени, измесени с доста овес, и ги изтърси в яслите на кобилата, която беше в отделна преградка.
— Яж, дърто, яж, жребче ще имаш, трябва да се подсилиш, яж! — Той я поглади по ноздрите и тя дори сложи глава на рамото му и галено залови с бърните си кичурите му.
— До пладне ще превозим картофите, а надвечер ще идем за постилка в гората — не бой се, постилката е лека, няма да те пресиля…
— А ти, ленивецо, ще ядеш камшика, виж го ти, замириса му овеса на мързелана — каза той на коня, дето бе наблизо и тикаше глава между дъските на преградата към яслите на кобилата, и го мушна с пестница по задницата, та конят подскочи настрана и запръхтя.
— Хей, чифутино! Колкото за ядене, и чист овес би ял, ама за работа те няма, без камшик, негоднико, не мърдаш от място!
Куба го отмина и назърна към жребицата, която стоеше досам стената и още отдалеко протягаше към него кестенявата си с бяла стрелка на челото глава и тихо ръжеше.
— Мирно, малката, мирно! Хапни си, че ще идеш с господаря в града! — Па уви гушка сено и изчисти изцапания й хълбок. — Толчава кобила си, време е на жребец да те водим вече, а си цяло прасе. Все така ще се оплескаш като свиня — току бърбореше той, па отиде към кочината да пусне свинете, че квичеха, а Лапа вървеше подире му и го гледаше в очите.
— И ти би си хапнал, а? На`, на` ти хлебец, на`! — извади той от пазвата си коматче и му хвърли. Кучето го взе и се скри в колибата си, защото свинете се втурнаха да му го вземат.
— Ех, тия свине, като някой човек току да докопат чуждото и да го излапат…
Назърна в плевнята и дълго гледа увисналата на гредата крава.
— Глупаво добиче си е и най-сетне му дошло. Чини ми се, че утре ще готвят месце… Толко ти е от тебе, сирото, дето човек в неделя ще си хапне.
Той въздъхна при мисълта за това ядене и се потътрузи да събуди Витек.
— Слънцето скоро-скоро ще се покаже… Кравите трябва да се изкарат!
Витек нещо мърмореше, дърпаше се, завиваше се с кожуха, но най-сетне трябваше да стане и се потътра по двора.
Господарят днес се успа. Слънцето се показа и почерви сланата, запали блясъци във водите и в стъклата на прозорците, а от къщи никой не се показваше…
Витек седеше на прага на обора, чешеше се усилено и се прозяваше, но понеже врабците захванаха да се спущат от покривите към кладенеца и да се пъхат в коритото, той принесе стълбата и се покатери под стряхата да надзърне в ластовичите гнезда, защото някак си там беше тихо.
— Дали не са измръзнали?
И взе да измъква полекичка примрелите пиленца и да ги слага в пазвата си.
— Куба, не са живи, на` да видиш! — затича се той към ратая и му показа твърдите бездушни ластовички.
Куба ги взе в ръка, сложи ги до ухото си, духна в очите им и рече:
— Вдървили са се, здравата си е студено. Но и те глупави, та още не са отишли в топлите страни, ой-ой… — и отиде да си гледа работата.
А Витек седна до къщи откъм калкана, където слънцето вече достигаше и обливаше белосаните стени, по които почваха да лазят мухи. Той измъкна от пазвата си позатоплените от тялото му ластовички, започна да им духа, да им разтваря човките, да ги пои с устата си, докато най-сетне те се съживиха, отваряха очи и се дърпаха да бягат. Тогава той задебваше по стената с дясната си ръка, хващаше мухи, туряше ги в устата на ластовичките и така ги пущаше една по една.
— Ха идете при маминка си, хайде — шепнеше той, като гледаше как ластовиците кацваха по покрива на обора, оправяха перата си с клюнчетата и чуруликаха, сякаш изказваха благодарност.
Лапа седеше на задницата си пред тях, скимтеше радостно и щом някое от пилетата литваше, спущаше се подире му няколко крачки и пак се връщаше да стои на стража.
— Ха, гони вятъра в полето — мърмореше Витек и тъй се бе залисал да стопля ластовичките, че не видя кога Борина излезе иззад къщи и се изправи отпреде му.
— С пилета си играеш ти, келеш такъв!
Витек се спусна да бяга, но господарят го хвана яко за врата, а с другата ръка бързо отпаса широкия си корав ремък.
— Олеле, не ме бий! — успя само да извика Витек.
— Такъв си ти пастир, а? Така гледаш ти, а? Най-харната крава се разсипа, а… Ти, негоднико, ти, безделнико варшавски, ти! — удряше той немилостиво, където завърнеше, та ремъкът плющеше, а момчето се виеше като риба и врещеше:
— Не ме бий, божичко! Ще ме утрепеш, господарю! Ох, божичко… отървете ме!…
Дори Ханка погледна от къщи да види какво става, а Куба плюна и се скри в конюшнята.
Борина го налагаше здравата, изкара си от кожата му загубата тъй жестоко, че лицето на Витек посиня и от носа му потече кръв. Той викаше до бога и като по чудо се отърва, хвана с двете ръце панталоните си отзад и полетя към портата.
— Божичко, утрепа ме, утрепа ме! — ревеше той и така тичаше, че останалите ластовички изпаднаха от пазвата и се посяха по пътя.
Борина пак му се закани, опаса се, върна се към къщи и надзърна у Антекови.
— Слънцето вече е на два остена, а ти още се излежаваш! — кресна той на сина си.
— Изморих се вчера като вол, та трябва да си почина.
— Аз ще ида до съдилището… Прекарай картофите, а като свършат копачите, накарай ги да сгрибат постилка, па ти би могъл да понабиеш колчета за запълване на стените.
— Запълни си ги сам, на нас тук не ни духа.
— Така ли… тогава ще си запълня своята стена, пък ти бери студа като просяк.
Тресна вратата и отиде по работата си.
Южа вече бе запалила огъня и отиваше да дои кравите.
— Скоро ми дай да ям, че ще отивам…
— Та няма да се разкъсам, две работи наведнъж на мога — рече тя и излезе.
«Миг спокоен няма, само току се заяждай с всички! — мислеше той и взе да се облича, но беше ядосан и опечален. — Ами как, постоянно война със сина, дума не можеш да му кажеш, веднага ще ти извади очите или ще ти каже нещо, та чак корем да те заболи. Никому не можеш да се облегнеш, току само работи и работи!»
Ядът му се засилваше, дори попсуваше тихичко и хвърляше парцали и обуща из стаята.
«Трябва да слушат, а не щат! Защо е това? — мислеше си той. — Струва ми се, че без тояга с тия хора не ще се кара, и то яка тояга! Отдавна трябваше това, веднага след смъртта на покойната, когато захванаха да се заяждат за имот, ама се въздържах да не ме одумват хората. Нали бях стопанин не кой да е, с трийсет морги, и от коляно съм не какво да е — Борина, знаят ме хората. Но с добром не ще се разбера с тях, не!…» Тук той се сети за зет си, ковача, който тихичко подстрекаваше всички, пък и сам често искаше да му припише шест морги ниви и морга гора, а за останалото щял да почака…
«С други думи, когато умра! Чакай ти, сине майчин, чакай — мислеше си Борина с яд. — Дорде мърдам, ни леха не ще помиришеш! Гледай го ти, умника!»
Картофите вече силно вряха на огнището, когато Южка се върна от доенето на кравите и веднага натъкми закуската.
— Южке! А месото ти ще продаваш. Утре е неделя, хората вече се научиха, та ще налетят, само че никому на вересия… Задницата остави за нас; ще извикам Ямброжи, ще го насоли и уреди!…
— Па и ковача умее…
— Е, да! Ще го раздели той като вълк с овца.
— На Магда ще й е мъчно, че кравата е наша, а тя нищо няма да види.
— Колкото за Магда, изрежи някое парченце и й занеси, но ковача не викай тук.
— Ти, татко, си добър, добър си.
— Хайде, момичето ми, хайде! Наглеждай тука, па ще ти донеса симид или нещо друго.
Хапна си хубавичко Борина, опаса се, приглади с наплюнчена ръка развеяната си рядка коса, взе камшика и се заоглежда по стаята…
«Да не забравя нещо.» Искаше му се да надзърне в килера, но се въздържа, защото Южка гледаше, та се прекръсти и тръгна.
И вече от седалката на колата, поел в ръка въжените юзди, каза на Южка, която бе пред къщи:
— Като свършат картофите, веднага да отидат да събират постилка. Позволителното е зад иконата. Нека отсекат и някой габър, па и някое борче, ще послужи за нещо.
Колата тръгна и беше вече при портата, когато Витек се мярна под ябълките.
— Забравих… тпру… Витек! — тпру! Витек, изкарай кравите по ливадите, но си отваряй очите, че ще те бия, та ще ме запомниш, негоднико!
— А-а, ще ме хванеш за… — обади се непослушно Витек и се загуби зад плевнята.
— Ще запееш другояче, като сляза, ще видиш ти…
И той зави от портата наляво по пътя към черквата, фрасна с камшика кобилката и тя заситни в тръс по изровения каменлив път.
Слънцето бе вече доста високо над къщите и грееше все по-топло. От осланените стрехи се вдигаше пара и капеше вода; само в сенките зад плетищата в градините и в рововете още седеше сива слана. По вира вече се влачеха последните проредели мъгли и водата захващаше да лъщи изпод мъглата и да отразява слънцето.
Селото се раздвижваше като всяка утрина. Утрото бе ясно и хладно. Студът бе освежил въздуха и хората вървяха по-весело и по-приказливо. Те излизаха по нивите на групи: едни да вадят картофи с кошници и мотички в ръка, като си дояждаха по пътя, други с плугове бързаха към стърнищата, трети караха коли, натоварени с брани и пълни със семе чували, четвърти пък свръщаха към гората с гребла на рамо, за да сгрибат постилка. Така че от двете страни на вира се вдигаше шум и крясък, защото пътищата бяха задръстени с изкарван на паша добитък. От време на време се чуваше кучешки лай и прозвучаваха викове из тежкия прахуляк, който се бе вдигнал над оросените пътища.
Борина внимателно отминаваше стадата, понякога удряше по вълната някое глупаво агне, което не се отстраняваше пред кобилата, или пък някое теле, докато ги измина и при черквата, засълната зад гъста ограда от пожълтели липи и кленове, излезе на широкото шосе, засадено от двете страни с грамадни тополи.
А понеже в черквата имаше служба, тъй като камбаната звънеше за утринна и органът звучеше с притихнал глас, той свали шапката си и набожно въздъхна.
Пътят беше безлюден и тъй обилно засипан с окапали листа, че дупките и дълбоко врязаните следи от колелата бяха покрити с ръждиво-златен килим, насечен от гъсти ивици сенки, които хвърляха дънерите на тополите, понеже слънцето светеше отстрани.
— Дий, малката, дий! — плесна той с камшика и кобилката тръгна по-бързо, но след малко се отпусна и тръгна пак полека, защото пътят, макар и незабелязано, вървеше въз хълма, на който се чернееха горите.
Тъй като тази глухота го приспиваше, Борина поглеждаше през колонадата от тополи към полето, което се къпеше розово утринно сияние, или правеше усилие да мисли за Йевкината работа или за Червенуша, но не можеше да се опомни, така го мъчеше дрямка…
Птичета чуруликаха в клонака. Понякога сякаш вятър погалваше с леки пръсти кичурите на дърветата, та някой листец като златна пеперуда се откъсваше от майката, падаше с извивки на пътя или на прашните бодили, които гледаха в слънцето надменно с разпалените очи на цветовете си. Тополите загълчаваха, зашумяваха тихичко с клончета и пак се умълчаваха като жени, които във време на пренос поглеждат към небето, разгъват ръце, въздъхват набожно и скоро пак падат в праха пред величието на светите дарове.
Едва при гората той напълно се опомни и спря коня.
— Добре никне — прошепна, като се взря срещу слънцето в сивите ниви, зачервени от ниската четка на поникналата ръж.
— Хубава нива и се долепила до моята, като че нарочно. Чини ми се, че вчера я посяха. — Той обгърна с лаком поглед завлечените лехи, въздъхна и навлезе в гората.
Често подкарваше кобилката, че пътят беше равен и твърд, само дето начесто се показваха корени, та колата подскачаше и тракаше.
Но облъхнат от влажния и хладен дъх на гората, той вече не дремеше.
Едра беше и стара боровата гора. Изправила се с всичкото величие на своята гъстота; възраст и сила — дърво до дърво, току-речи само борове, често и някой разклонен и посивял от старост дъб, а понякога и брези в бели ризи с разплетени жълти косичници, защото беше есен. По-долните храсти като лески, заръснали габъри или треперливи осики се криеха до червените и мощни дънери, така сближени с корените си и взаимно преплетени с клони, че само тук-там се промъкваше слънце и пълзеше като златни паяци по мъховете и по зелените почервенели папрати.
— Рано-късно тук има четири морги мои! — мислеше си той и изглеждаше лакомо гората и вече с поглед избираше най-хубавата. — Та нали Исус Христос няма да позволи да ни ощетят, па и сами няма да се дадем, не… На дворянина се вижда, че е много, а на нас — малко. Така е… четири на мене, а на Ягуша морга… четири и една… Дий, щура такава, от свраките се боиш! — И той удари кобилката с камшика, защото на едно сухо дърво, на което висеше разпятие, така сърдито се караха свраки, че тя наостряше уши и се спираше.
— Сврача сватба — дъжд ще има — помисли си той и шибна няколко камшика на кобилката, та тя тръгна тръс.
Трябва да беше вече по-късно от осем часа, защото по нивите хората сядаха и слагаха пред себе си ръкатките с храната, когато той влезе в Тимов, в пустите му улички с поразкривени къщурки отстрани като приклекнали стари продавачки над канавките, пълни със смет, кокошки, окъсани евреи и прасета.
Щом влезе в града, заобиколиха го евреи и еврейки. Те оглеждаха коша на колата, тършуваха под граховата слама, за да видят дали не кара нещо за продан.
— Махайте се, чифути! — изръмжа той, като навлезе в пазарището, под сянката на старите побелели вече и борещи се със смъртта кестени, където имаше десетина-двайсет коли с разпрегнати коне.
И той остави там своята бричка, намести в коша й главата на кобилата, сипа й в кофата овес, скри камшика под седалката на дъното на коша, отърси се от сламата и отиде в бръснарницата, над чиято врата блестяха три месингови легена, за да се обръсне. Не след дълго той излезе гладко обръснат и само на едно място на брадата порязан. На порязаното бе залепена хартийка, през която избиваше кръв.
Съдът още не бе започнал.
Но пред съдебното здание, което бе до самия пазар, срещу грамадната, някога манастирска черква, чакаше много народ. Седяха по изтритите стъпала на стълбата или се трупаха под прозорците и току назъртаха вътре, а жените, приклекнали до белосаните стени, бяха смъкнали на раменете червените забрадки от главите си и разговаряха.
Борина съзря Йевка, застанала между свидетелите си с детето на ръце, ядоса се изведнъж, понеже лесно го прихващаха, плюна и влезе в другия коридор на съдилището, който беше напреки на зданието.
Отляво беше съдебната зала, а отдясно живееше секретарят; тъкмо оттам Яцек изнесе самовар, сложи го на самия праг и тъй усърдно го раздухваше с един ботуш, че пушеше като фабричен комин, а всеки миг остър сърдит глас крещеше откъм дъното на задимения коридор:
— Яцек! Обущата на госпожиците!
— Сега, сега!
Самоварът като вулкан шумеше и бухаше пламъци.
— Яцек, вода да се измие господаря!
— Ей сега всичко ще бъде, всичко! — И изпотен, замаян, той тичаше по коридора, та чак бумтеше, и пак духаше, и пак тичаше, защото госпожата викаше:
— Яцек, дъртако такъв, къде ми са чорапите!…
— Ах проклетия, не самовар!
Всичко това продължи доста длъжко, докато най-сетне вратата на съда се отвори и народът заизпълня голямата белосана зала.
Яцек, сега вече като прислужник в съда, бос, със сини панталони и също такава куртка с жълти пулове, с червено потно лице, което постоянно изтриваше с ръкава си, сновеше зад челната преграда, която разделяше залата на две половини, и мърдаше глава като кон, когато го ухапе щръклица, понеже русата коса падаше като грива над очите му, или пък поглеждаше внимателно към съседната стая, а после сядаше за миг при зелената камина.
А народ се събра, та яйце нямаше къде да падне, и се натискаха все по-силно на преградата, че тя дори пращеше; глъчката, отначало тиха, се засилваше, растеше, носеше се по стаята, понякога гръмваше, дори избиваше на караница, тъй като от време на време някой изтърваваше по-силен израз.
Евреи дърдореха под прозорците, а някои жени разправяха високо неволите си и още по-високо си поплакваха, но не можеше да се познае кой и къде, защото се бяха страшно натъпкали. Главите бяха една до друга като нива от червени макове и житни класове, разлюляна от вятъра: бъбрят, шумят, а после пак утихват — клас до клас. По едно време Йевка, като съгледа Борина, опрял се до преградата, захвана да му надумва и подвиква, но той остро й отвърна:
— Млъкни, кучко, че ще ти потроша кокалците, та и майка ти няма да те познае!
Това разсърди Йевка и тя току запротяга през тълпата нокти към него, забрадката от главата й падна и детето се разрева. Не се знае как би свършило, ако в тоя момент Яцек не бе скочил, отворил вратата и извикал:
— Тихоте, простаци, че съда иде!…
Влязоха съдиите; най-напред вървеше дебел, висок дворянин от Рачиборовци, а след него двама заседатели и секретарят. Той седна при прозореца на страничната масичка, разтвори книжа и гледаше съдиите, които бяха застанали при голямата, покрита с червено сукно маса, и окачиха на дебелите си вратове златните верижки…
Стана тихо, та се чуваха онези, които говореха под прозорците отвън.
Дворянинът разтвори книгите, изкашля се, погледна секретаря и с дебел важен глас обяви, че заседанието започва.
След това секретарят прочете дневния ред, пошепна нещо на първия заседател, а той го предаде на съдията, който кимна одобрително с глава.
Съдът започна.
Първо бе оплакването на един пазач от един гражданин за безредие в двора му.
Осъдиха го задочно.
След това съдиха едного за побой на момче, чиито коне опасли детелина.
Спогодиха се. Майката получи пет рубли, а момчето нови панталони и куртка.
Дело за преораване на чуждо.
Отложиха го по липса на доказателства.
Дело за кражба на дърва от гората на съдията; ищец беше председателят, а подсъдими — селяни от Рокичани.
Осъдиха ги на глоба или да излежат в затвора по две седмици.
Не се съгласиха с присъдата, ще апелират.
И така високо се развикаха срещу несправедливата присъда, понеже гората била обща, сервитутска, че съдията кимна на Яцек и той изгърмя:
— Тихоте, ей, тихоте, тук е съд, не е кръчма!
И така вървеше дело след дело, както бразда след бразда, доста спокойно, понякога само се понадигаха оплаквания или хлипане, па и клетви, но Яцек бързо ги усмиряваше.
Някои напуснаха залата, но на тяхно място дойдоха толкова други, че всички стоеха притиснати като в сноп и никой не можеше да се помръдне. Стана тъй топло, че дъха си не можеше да поеме човек, дори съдията каза да отворят прозорците.
Разглеждаше се делото на Бартек Козела от Липци за кражба на свиня от Марциана Антоновна Пачещ. Свидетели: същата тази Марциана, синът й Шимон, Барбара Песекова и т.н.
— Свидетелите тук ли са? — попита единият заседател.
— Тука сме — викнаха те в един глас.
Борина, който дотогава самотно и мълчаливо стоеше до преградката, се поприближи до Пачешова, за да се здрависа, защото това беше Доминиковица, майката на Ягна.
— Обвиняемия Бартек Козела, по-близо, до преградата.
Нисък селянин се измъкна така бързо изсред навалицата, та някои почнаха да протестират, че ги настъпил по краката и дрехите им скъсал.
— Тихоте, бре негодници, светлейшият съд говори! — извика Яцек и го пусна до преградата.
— Вие ли сте Бартоломей Козела?
Селянинът загрижено се чешеше по гъстата и равно подстригана коса. Възглупава усмивка изкриви сухото му избръснато лице, а малките му кафяви очи хитро като катерички скачаха по съдиите.
— Вие ли сте Бартоломей Козела? — попита повторно съдията, тъй като селянинът не отговаряше.
— Ами как, та той е Бартоломей Козела, моля, господин съдия! — изписка една грамадна жена, която се натискаше със сила зад решетката.
— Ами вие какво искате?
— Моля ви се, па аз съм жена на тоя сиромах, на Бартек Козела — рече тя и се кланяше доземи, та с тръбовидната си шапка достигаше до съдийската маса.
— Свидетелка ли сте?
— Ами… свидетелка? Не, ами, моля ви…
— Разсилния, изхвърли я зад преградата.
— Излизай, жено, тук не ти е мястото. — Яцек я хвана за раменете и я изтласка заднишком.
— Моля светлейшия съд, ами моя човек например недочува… — крещеше тя.
— Излизайте, докато е с добром — и тя изохка, като я дръпна към преградата, защото не искаше да отстъпи доброволно нито крачка.
— Излезте, ще говорим силно, та макар че е Козел, ще чуе!
Най-сетне се захвана разпитът.
— Как се казваш?
— А?… Аха, как ме викат?… Ами викаха ме, то нима знаят нещо…
— Глупак. Как се казваш? — разпитваше неумолимо съдията.
— Бартек Козела, светлейши господин съдия — изтърси жена му.
— На колко си години?
— А?… Аха, години?… Нима помня! Жено, та колко ли години ще имам?
— Петдесет и две, чини ми се, напролет ще ги свърши.
— Стопанин ли си?…
— Аха… три морги пясъци и една мършава крава… голям стопанин.
— Наказван ли си?
— А?… Наказван?…
— В дранголника седял ли си?
— В затвора ли?… Наказван?… Жено, бил ли съм в затвора, а?…
— Беше, Бартко, беше, нали ония дворянски кучета те караха за едно умряло агне…
— Ами, ами… намерих на къра едно умряло агне… и го взех да не го разръфат псетата… обадиха ме, заклеха се, че съм го бил откраднал… осъди ме съдията… затвориха ме и лежах… Не е право това, не е право… — говореше той понижено и поглеждаше крадешком жена си.
— Даден си под съд, че си откраднал свинката на Марциана Пачеш! Взел си я от къра, закарал си я у дома си, заклал си я и си я изял! Какво ще кажеш за свое оправдание?…
— А? Изял съм я! Дано бог да отвърне лице от мене, като умра, не съм я изял!… Да прости ваша милост, изял съм я!… О боже, боже, аз съм я изял! — викаше той жално.
— Какво ще кажеш за свое оправдание?
— Оправдание?… Жено, щях ли нещо да кажа!… Ами, ще видя; не съм виновен, не съм изял свинката, а Марциана Доминикова например лае като кучка, да я хванеш за проклетия й сурат, та да я пребиеш… а…
— О хора, хора!… — изпъшка Доминиковица.
— Това после ще уреждате, сега кажи как се намери свинята на Пачешова у вас?…
— Свиня на Пачешова… у мене?… Жено, какво казва негова светлост?
— Бартко, за онова прасе ще да е, дето дойде по тебе до къщи…
— Помня, наистина помня, ама то беше прасе, не свиня. Моля за милост благородния съд да чуе що казах и ще повторя: прасе беше, прасе беше, а не свиня; бяло прасе, около опашката и малко по-отдолу с черни шарки.
— Добре, но откъде дойде то у вас?
— У мене ли?… Ей сегичка всичко ще кажа, каквото е било, та да види ваша светлост, да видят и тия хора тук, че аз не съм виновен, а Доминиковица е лъжкиня, клюкарка и смахната дърдорка!
— Аз ли лъжа! Дано тая света Богородичка да те тресне, и то неизповядан да те тресне! — каза тихо Доминиковица към окачената в ъгъла света Богородица, па след това, понеже не можеше да се стърпи, показа сухата си стисната пестница към него и изсъска:
— Ти, свинекрадецо, ти, разбойнико, ти!… — и разпери пръсти, сякаш искаше да го сграбчи.
Но Бартековица се нахвърли с вик към нея.
— А, искаш да го удариш, гиди кучко, да го удариш, вещице, душеваднице, ти!
— Млъкнете! — извика съдията.
— Затворете уста, когато съдията говори, да не ви изпухам насаме! — добави Яцек и повдигна панталоните си, като че имаше нещо скъсано.
Веднага настана тишина, а жените, които насмалко щяха да се хванат за косите, млъкнаха, но се гледаха кръвнишки и сумтяха от злина…
— Казвай, Бартоломей, казвай всичко истина!
— Истина?… Самата истина като роса чиста ще кажа, всичко ще кажа като на изповед, като стопанин на стопани, като свой на свои, че аз съм стопанин от дядо и прадядо, а не съм голтак, нито някакъв търчи-лъжи или друг градски скубач. Ето тъй беше.
— Опичай си ума нещо да не забравиш — съветваше го жена му.
— Няма да забравя, Магдо, няма. Е, така беше. Вървях си… и гледам, то беше пролетес… и зад Вълчия дол, спроти Бориновата детелина… вървя си и си чета молитва, че например заби камбаната за вечерня… мръкваше се… вървя си… па току слушам: като че ли е глас?… Ай, господи, мисля си: като че ли нещо покръхнува и не покръхнува… Обърнах се — нищо не се види, съвсем тихо. Дали дявол някой ме изкушава, или що?… Вървя си аз по-нататък и като ме полазиха тръпки от страх, започнах «Радвай се, Богородице.» Пак покръхнува! Ха — мисля си — не е друго, току свиня или прасе. Отбих се в детелината и се огледах… ето че нещо се мъкне подире ми. Спрях се, спря се и то, па бяло, ниско и дълго… а очите му светеха като на дива котка или на таласъм… Прекръстих се и като ми настръхна кожата, забързах към дома — ами знае ли човек какво ходи по нощите?… А в Липци всички знаят колко е страшно при Вълчите долове.
— Ами истина е: нали лани, кога Шикора минал там през нощта, нещо го сграбчило за гръцмула и го ударило оземи и тъй го било, та две недели лежа болен човека — обясни жена му.
— Мълчи, Магдо, мълчи! Вървя, вървя, вървя… а то току се мъкне по менели покръхнува. Па ето ти че изгрея месечината, гледам, — прасе било, не таласъм. Хвана ме яд, че какво ли си мисли това глупаво прасе — да ме плаши ли, па хвърлих тоягата по него и си тръгнах за дома. Вървях по слога между Михаловото цвекло и Бориновата пшеница, а после между летницата на Томек и овеса на Яшек, оня, дето лани отиде войник, а жена му вчера роди… Прасето все по мене като куче, ту върви отстрани, ту влезне в картофището на Доминикова, ту ровне тук, ровне там, покръхне, квикне и все по мене…
Свих по пътеката напреко — то пак по мене. Изби ме в огън, че — да простите — такава свиня може и да не е свиня! Свърнах по пътя към кръста, и прасето по мене… Видях го, беше бяло, около опашката отдолу с черни шарки! Прескочих през рова, и свинята по мене. Изскочих на могилките, дето са зад кръста на пътя, и тя по мене, отидох при трънките, а тя едва ми се не хвърли в краката — проснах се наземи и се изпънах, колкото съм дълъг. Дали па не е бясна?… Едва можах да стана, а тя без да помръдне опашка, и хоп пред мене! Ха, бягай сега, лудосийо — помислих си. Но не избяга, току все пред мене чак до дома — чак до дома, пресветли господин съдия, — чак в двора влезна, па нали вратата на стаята беше отворена, влезна и в стаята… Това е, кълна се в бога. Амин!
— А после я заклахте и изядохте, нали? — каза развеселен съдията.
— А! Заклахме и изядохме?… Ами какво да правим? Мина ден, а прасето не си отива; мина неделя — седи си, не можеш да го изгониш, че квичешком се връща!… Жената му подтуряше по нещо, че можеше така да умре от глад, нали и то душа носи… Пресветлият господин съдия е умен, справедливо ще види, че какво аз, беден сиромах, можех да сторя с него? Никой си го не подирва, а у дома е сиромашия, па лапаше повече от две други… За един месец и нас би ни изяло с парцалите… Нямаше спасение! Вместо то нас — ние го изядохме и пак не цялото, защото се разчу по селото и Доминиковица се оплакала, дойде с кмета и взе всичко…
— Всичко ли?… А задната половина къде е? — изсъска злобно Доминиковица.
— Къде? Питай Кручек и другите кучета. Изнесохме я през нощта в плевнята. Кучетата нали лесно надушват, па и на вратата има дупка, измъкнали я и си направили гощавка с моята кървавица, та ходеха преяли като дворяни.
— Брей! Свинята самичка отишла по него, който е глупав, ще повярва, ама не и съдията. Крадец такъв, ами овена на воденичаря, а поповите гъски, тях кой открадна, а?…
— Видяла ли си, а? Видяла ли си? — изкрещя жената на Козела, като подскочи с ноктите си.
— А картофите от ровника на органиста, тях кой?… И постоянно се губят неща на хората: или гъска, или кокошка, или нещо друго — продължаваше безжалостно Доминиковица.
— Ти, кучко! А ти, когато беше млада, какво не правеше, а щерка ти Ягна сега какво не прави с ергените, това никой не ти казва, а ти като кучка…
— Ягна не бъркай тука! Не бъркай, че… муцуната ти ще смажа… Не бъркай!… — избухна Доминиковица със силен глас, улучена в болното място.
— Мълчете, брей врескала, че ще ви изхвърля из вратата — усмиряваше ги Яцек, като повдигаше панталоните си.
Захванаха да се изказват свидетелите.
Най-напред свидетелствуваше потърпевшата Доминиковица. Тя говореше с тих, набожен глас и се кълнеше постоянно пред иконата на света Богородица Ченстоховска, че свинята е нейна, кръстеше се и се удряше в гърдите, че е истина, че Козела я откраднал от къра, и не искаше от пресветлия съдия да го наказва за това, нека милият Исус Христос да го накаже и му забрани чистилището, но искаше най-настоятелно съдията да го накаже, задето така е опозорил и нея, и Ягна пред всички хора.
После говори свидетелят Шимек, синът на Доминиковица, окачил шапка на ръцете си, скръстени като за молитва, не махваше очи от съдията и казваше със запънат и слаб глас, че свинята била на майка му, че била цялата бяла и имала около опашката черно петно, а ухото й било разкъсано, защото Бориновото куче Лапа я захапало пролетес, та тя така квичела, че той я чул чак в плевнята…
След това извикаха Барбара Песекова и други.
Изказваха се поред и се кълняха, а Шимек все стоеше с окачена на ръцете си шапка, вторачен набожно в съдията; Козеловица се късаше зад оградата с крясък от отричания и злоречия, а Доминиковица само въздишаше срещу иконата и поглеждаше Козела, който мяташе поглед, ослушваше се и поглеждаше към своята Магда.
Народът внимателно слушаше, от време на време се разнасяше шум или тихи подигравателни подмятания или смях, та дори трябваше Яцек да ги усмирява със заплашване.
Делото се проточи чак до почивката, през което време съдът се оттегли в съседната стая на съвещание, а народът се измъкна към коридора и навън да си отдъхне, кой нещо да похапне, кой да се поразговори със свидетелите си, кой да си поизкаже болките, някой пък да понегодува срещу несправедливостта, да се позаканва — както обикновено бива в съдилище.
След отдиха и като се прочетоха присъдите, дойде ред и на Бориновото дело.
Йевка се изправи пред масата и като полюляваше детето си, увито в престилката, почна да излага плачливо своите болки и жалби: как слугувала у Боринови и работила, та чак краката й се откъсвали, а никога не чула добра дума, не дали й кът да спи, нито достатъчно храна, та по съседите трябвало да се храни, па после не й заплатил за слугуването и с неговото си дете я натирил по света… накрай избухна в силен плач и се хвърли на колене пред съдиите с вик:
— Това ми е болката, това! А детето е негово, пресветли съдия!
— Лъже като циганка — измърмори застрашително Борина.
— Аз ли лъжа?! Та нали всички, нали цялото Липци знае, че…
— Че си кучка и миткало…
— Височайши съдии, а преди това ми викаше Йевка, Йевуша и още по-галено, маниста ми донесе, постоянно ми носеше и бял хлебец от пазара: на` ти, Йевушо, на`, ти ми си най-милата… а сега, о божичко!… — и зарева.
— Лъжкиня мръсна, да не би и с пухов юрган да съм те завивал и да съм ти викал: поспи си, Йевушо, поспи си!…
Залата се залюля от смях.
— Па не е ли така? Не скимтеше ли като куче пред врата, малко ли ми обещаваше, а?
— Бога ми, хора, защо я гръм не тресне такава чума? — извика той смаян.
— Благородни съдии, цял свят знае как беше, цяло Липци е свидетел, че казвам истината. Слугувах у тях и той никога не ми даваше мира. О, сирота аз, сирота… О ти, моя злочеста съдбо!… Та можех ли да се браня от толчав мъж?… Виках, а той ме наби и си направи, каквото си искаше… А къде да се дяна с това детенце, къде?… Свидетелите ще кажат, ще докажат! — викаше тя с плач и крясъци.
Но свидетелите в същност нищо не потвърдиха освен клюки и измислици, та тя захвана отново да доказва и уверява, докато най-сетне, като последно доказателство, разви детето и го положи пред съдиите; детето риташе с голите си крачета и крещеше, та се цепеше.
— Благородните съдии сами ще видят чие е то; ето на`, същия тоя нос като картоф, същите тия кафяви и гнойливи очи… Цял Борина, никой друг, одрало му кожата!… — викаше тя.
Но и съдиите не можеха вече да се въздържат да не се засмеят, а хората вече ревяха от смях, взираха се ту в детето, ту в Борина и току някой се обадеше:
— Същи бащичко, като одрано куче!
— Борина е вдовец, да се ожени за нея, детето тъкмо да му пасе кравите…
— Тя се скубе като крава напролет.
— И хубава е! Само да я обвиеш с грахова слама и да я оставиш в просото — всички гарги ще избягат…
— И така кучетата бягат, когато Йевуша върви през селото!…
— Па едно лице — като с помия измито…
— И пестовница е, мие се по веднъж в годината да не хаби сапуна…
— Пали на евреите печките, няма време, та не е чудно!
Приказваха все по-страшно и язвително и тя млъкна със замаяни като на подгонено куче очи, гледаше хората и нещо кроеше в себе си…
— Тихоте, бе! Грехота е така да се присмивате на бедната жена! — извика Доминиковица тъй силно, та млъкнаха и някои се започесваха засрамени по челото.
До нищо не доведе това дело.
Борина усети голямо облекчение, защото ако и да не беше виновен, все пак се страхуваше от людски одумки, па се боеше и от друго — че може да го осъдят да плаща — такъв е законът, никой не знае кого ще хванат за яката, дали кривия, или правия. А случвало се е така, неведнъж, не дваж, не десет пъти… случвало се е.
Излезе той веднага от съдилището и докато чакаше Доминиковица, взе да размисля върху всичката тази разправия. Не можеше да разбере защо и по каква причина го е дала в съд.
— Не, нейния патешки ум това не може да скрои, някой друг се бърка, ама кой?…
Отидоха с Доминиковица и с Шимек в кръчма да пийнат и да хапнат по нещо, защото бе късно след пладне, и макар че Доминиковица му загатваше излеко, че цялата тая Йевкина разправия все трябва да е работа на ковача, на неговия зет, той не можеше да повярва.
— Какво ще спечели от това?
— Това, да си имате караници в къщи, да те направи за присмех, да те измъчи. Има хора, та само за един кеф одират кожата на човека.
— Чудя се на тоя инат на Йевка! Когато нищо не съм й напакостил, а отгоре за кръщенето на това копеле дадох на свещеника един чувал овес.
— Тя работи у воденичаря, а той все с ковача ходи… разбираш ли сега?!…
— Разбирам, току нищо не мога да си обясня! Да пийнем още!
— Бог да ти наспори, пий по-напред ти, Мачей!
Пийнаха по едно и още по едно, изядоха второ полвин кило колбаси с половин бял хляб, старият купи няколко бели хлебчета за Южка и се тъкмяха да си вървят.
— Седни, Доминиковице, с мене, тежко ми е самичък, ще си побъбрем…
— Добре, само ще прескоча до манастира да се помоля.
И тя отиде, но след малко се върна и веднага тръгнаха и двамата с бричката.
Шимек се влачеше полека след тях, защото колата му беше само с една кранта, па и страшен пясък беше по пътя. Освен това той се беше отпуснал, тъй като не беше свикнал да пие и бе замаян от съдилището, та току климаше сънливо в коша на каруцата, стряскаше се от време на време, смъкваше шапка от главата си, кръстеше се набожно и загледан унесено в опашката на кобилата, сякаш в охраненото лице на съдията, мърмореше: «… Свинята е мамина, цялата бяла, само около опашката имаше черно петно…»
Слънцето вече се спущаше към залез, когато навлязоха в гората.
Сега те вече по-малко приказваха, макар че седяха един до друг на предната седалка.
От време на време си продумваха, защото не бе хубаво да седят като немтури, продумваха си, колкото сън да ги не мори и езикът им да не пресъхва!…
Понеже кобилчето вървеше бавно, Борина го подкарваше, така че от умора и топлина то се изпоти до половината на хълбоците. Понякога той подсвиркваше и мълчеше, и нещо си дъвчеше, нещо кроеше на ума си, нещо смяташе и често поглеждаше крадешком към старата, към сухото й, сякаш от избелен восък лице, цялото състинало се в надлъжни бразди. Тя движеше беззъбата си уста, като че ли безгласно се молеше; понякога опъваше по към челото червената си забрадка, защото слънцето светеше право в очите й. Седеше тя неподвижно, само тъмните й очи горяха.
— Извадихте ли вече картофите? — подхвана той най-сетне.
— Ами извадихме ги. Народиха се това лято добре.
— Лесно ще охраните.
— Затворих едно шипарче да се угоява, може по заговезни да потрябва…
— Сигурно, сигурно… Говореха, че Валек Рафалов пращал годежари?…
— Та той само той ли е?… Напразно си хабят парите… Не е за такива моя Ягуша, не е.
И тя вдигна глава и впи ястребовите си очи в Борина, но той като възрастен човек, а не някой ветрогон, показа студено и спокойно лице, та нищо не можеше да се познае. Дълго ни дума не продумаха, сякаш се бореха помежду си с мълчание.
Неудобно бе на Борина пръв да подхване, па и как ли? Беше вече в напреднала възраст и пръв стопанин в Липци. Та можеше ли да каже така направо, че Ягуша му се харесва?… Нали имаше той своя чест и разсъдък — но понеже по рождение бе с гореща кръв, късаше го яд, че трябва тъй да се пази, да заобикаля и така да се домогва.
Доминиковица го пронизваше понякога с поглед и си размисляше върху загрижеността му, но не му помогна нито с думица, ами поглеждаше сегиз-тогиз ту него, ту наоколо и към сините далечини и току неволно рече:
— Горещо като по жътва.
— Право е.
Па и така си беше, защото от двете страни на пътя се изправяха яките стени на боровата гора, та ни вятър, ни полъх можеше да се промъкне от полето, а слънцето висеше право над главите и тъй прежуряше, че напечените дървета стоеха неподвижно, навеждаха премалелите си кичури над пътя и от време на време пущаха кехлибарените си иглички, които се въртяха във въздуха и падаха по пътя. Гъбената миризма на мочурите и на дъбовата шума чак дразнеше носа.
— Знаеш ли, чудно ми е, па и на други хора е чудно, че такъв стопанин, дето и ум има не какъв да е, и толкова имот, па и народа го слуша, като тебе, да речем, а не го влече към управление…
— Право каза, никак не ме влече. Какво ще ми придойде от това? Бях помощник три години и от свои пари харчех. Па що коне си съсипах, що припкане… повече от ловджийско куче… А загуба в домашната работа и пакости такива, че жената постоянно ми се караше…
— И тя е имала ум в главата. Ама да бъдеш управител все пак е и чест, и полза има.
— Благодаря. Кланяй се на стражари, прегръщай краката на данъчния агент и на нищо и никакъв опърпан чиновник — също… Голяма чест! Данъци не плащат, мост се развали, куче побеснее, някой ударен с климия по главата — кой крив?… Кмета крив, хайде глоба на кмета! Харна полза! Малко ли кокошки, яйца, гъски изпренесох на данъчния агент в града…
— Истина си е, но на Петрек не му омръзва кметуването, не; накупи си вече земя, па и плевня си сгради, и коне има едни големи!…
— Има, ама не се знае какво ще му остане от това, като му се свърши кметството…
— Мислиш ли?
— Та нали имам очи и виждам…
— Горделив си е той и със свещеника се заяжда.
— Върви му, ама все покрай жена му; той си кметува, а тя всичко управлява.
Пак помълчаха някое време.
— Ами ти не ще ли да пращаш на някоя годежници?… — попита предпазливо тя.
— Не… не ме влече към жените вече, доста съм стар…
— Не думай такова нещо!… Стар е оня, дето не може да се помести от тук до там, дето не може да поднесе лъжицата до устата си и ще си свърши при печката… Видях те кога носеше чувал с ръж.
— Това е вярно, як съм още, ама коя ли ще ме вземе?…
— Ти пък отде знаеш? Ще видиш!
— Стар съм, децата вече израстват… а пък не ми се ще коя да е.
— Само да припишеш, и най-първите няма да се откажат…
— Зарад приписване! Свине такива! За една морга и най-честната девица ще дойде, па ако ще би и за просяк пред черквата…
— А мъжете не правят ли сметка за зестра, а?
Той не отговори, само удари кобилата с камшика и тя веднага полетя в галоп.
Дълго мълчаха.
Едва когато излязоха от гората на полето между крайпътните тополи, Борина, който през всичкото време се ядосваше на себе си със стиснати зъби, избухна:
— Кучешки живот! За всичко плащай, та дори и за добрата дума! Толкова е лошо, та по-лошо не е било. Дори и децата са против баща си, никой не те слуша и всички се ядат като кучета.
— Защото са глупави, не виждат, че всички еднакво ще отидем в тая черната.
— Едва някой се понавдигнал над земята и току се озъби на баща си дял да му дава. На старите само се надсмиват! Келеши, тясно им в селото, не им се харесват старите наредби, някои дори се срамуват от носията.
— Всичко е от това, че нямат страх от бога…
— От това ли е, не е ли от това, но зле върви.
— Не е, не е на добро.
— Така ще си върви, кой ще го спре?
— Божие наказание! Ама ще дойде часът на божия съд, ще дойде той.
— Но дотогава колко народ ще се развали, това никой не ще предварди.
— Такива са времената, че по-добре е да дойде някой мор.
— Времената! Така е, ама и хората са си криви. А ковача какво? А кмета? Ядат се със свещеника, бунтуват хората и ги мамят, а глупавите вярват.
— Тоя ковач, той ми трови душата, та макар че ми е зет…
И така одумваха те заедно света, като поглеждаха към селото, което се виждаше все по-близо през тополите.
При гробищата още отдалече се червенееше редица наведени жени, прикрити от тънка димна мъглица, а след малко ветрецът от време на време почна да донася и глухото еднообразно тупане на мелици, което идваше откъм ливадите в низината.
— Хубаво време за мънене. Ще сляза при тях, че и моята Ягуша е там.
— Не е бог знае колко път, ще те закарам до там…
— Колко си добър, Мачей, чудно ми е дори — засмя се тя дяволито.
Той свърна от тополите по черния път, който водеше до портата на гробищата, и я закара под сивия каменен зид в сянката на брезите, кленовете и на наведените към нивите кръстове, дето петнайсетина жени усърдно мънеха сух лен, та чак мъгла от прах висеше над тях и дълги влакна се залавяха по жълтите листчета на брезите и увисваха по черните рамене на кръстовете; до тях, на прострени върху трапове пръти се сушеше на огън още мокрият лен.
Мелиците клепеха силно, целият ред жени току се навеждаше с къси и бързи движения и само сегиз-тогиз някоя се изправяше, изтърсваше хватка лен от последния паздер, свиваше я на сплитка или на кичур и я хвърляше на простряното пред нея платнище.
А слънцето бе вече преминало над горите и светеше право в лицата им, но що от това — работата, смеховете, шегите не преставаха нито за миг.
— Помага бог! — извика Борина на Ягна, която мънеше току на края. Беше облечена с риза и червен вълненик, а главата си бе забрадила, за да не се праши.
— Дал бог добро! — отвърна тя весело и повдигна сините си големи очи към него и по хубавото й, опалено от слънцето лице премина усмивка.
— Сух е, щерко, а? — питаше старата, като пипаше опънатите ръкойки.
— Сух като барут, дори се троши… — Тя пак погледна с усмивка стария, та чак тръпки го полазиха; той плесна с камшика и си отиде, но все се обръщаше назад, макар че тя вече не се виждаше, но като жива стоеше пред очите му…
— Мома като кошута… Тъкмо за мене — мислеше си.

 

IV

 

Беше неделя — тих, замрежен от паяжини, слънчев септемврийски ден.
Този ден всичката стока на Борина пасеше по стърнищата току зад плевните, а под високия покрит сенарник, обкръжен със зелен килим от поникнало оронено жито, лежеше Куба, наглеждаше стоката и учеше Витек на молитва; често му подвикваше, па го и удряше с камшика, защото момчето бъркаше и се зазяпваше по градините.
— Внимавай какво ти казах, молитва е това — напомняше му важно той.
— Внимавам, Куба, внимавам.
— Що зяпаш по градините?
— Чини ми се, че у Клембови има още ябълки.
— Ще ти се да си хапнеш, а? Ти ли си ги садил? Повтори «Верую»!
— И ти не си изчувал яребиците, па излови цяло ято.
— Глупак! Ябълките са Клембови, а пилетата са божии, разбираш ли?
— Ама от дворянските ниви ги налови…
— И нивите са божии. Я го гледай ти умника, повтори «Верую»!
И Витек бързо заповтаря, защото вече го заболяха коленете от коленичене, но не изтрая докрай…
— Чини ми се, че жребицата отива към Михаловата детелина — извика той, готов да изтича.
— Не бой се за жребицата ти, ами гледай молитвата…
Най-сетне той свърши молитвата, но вече не изтрая, присядваше на петите си, въртеше се на всички страни, а като видя на сливите ято врабчета, хвърли им грудка пръст и бързо се заудря по гърдите.
— А «Пожертвованието» изяде като гнила круша, а? — викна Куба.
Витек каза и «Пожертвованието» и с облекчение се залови да си играе със заспалия Лапа.
— Току само щръклее като щуро теле.
— Ще носиш ли пилищата на свещеника?
— Ще му ги нося…
— Да ги бяхме опекли на нивата.
— Опечи си картофи. Виж го ти какво му се прищяло!
— Тръгнаха вече на черква — извика Витек, като забеляза през оградите, че се мяркат по пътя червени престилки.
Слънцето добре напичаше, та всички врати и прозорци по къщите бяха широко отворени. Тук-таме до пейките пред къщите някои още се миеха, другаде се решеха и плетяха косата си, на друго място изтупваха празнични дрехи, измачкани от стоене цяла седмица по раклите, а някъде вече излизаха на пътя като червени макове или като жълтите гергини, които доцъфтяваха покрай стените, или като парички или едри маргаритки. Така пременени отиваха жени, отиваха моми, отиваха момци, вървяха деца, вървяха стопани с бели клашници, прилични на грамадни ръжени снопи, и всички бавно се запътваха към черква по пътя покрай вира, който като златна тава отразяваше слънцето, та чак дразнеше очите.
А камбаните с весел глас звъняха непрекъснато за неделя, за почивка, за молитва.
Куба чакаше да спрат камбаните, но като не можа да изчака, скри връзката птици под клашника и каза:
— Витек, като спрат камбаните, вкарай говедата в обора и ела на черква.
Колкото можеше бързо, защото силно куцаше, той тръгна по пътеката покрай градините, толкова постлана с жълта тополова шума, та сякаш стъпваше по шафранов килим.
Жилището на свещеника беше срещу черквата, през пътя. То бе разположено в дъното на голяма градина, пълна още със зелени круши и червени ябълки.
Куба се спря нерешително пред обраслия с почервенели: лозници пруст и плахо назърташе през широко отворените прозорци и коридор; понеже не смееше да влезе, той се отдръпна при голямата цветна леха, пълна с рози, левконии и астри, от които удряше сладка упоителна миризма. Бели гълъби ходеха по зеления, покрит с мъх покрив и се спущаха на пруста.
Свещеникът ходеше по градината с молитвеник в ръка, но често раздрусваше някоя круша или ябълка, та се чуваше тежко тупане на плодове по земята. После ги събра в полата на расото ти и ги понесе към къщи.
— Що има? Аха… Куба Бориновия.
— Аз съм… малко яребици ти донесох, отче.
— Бог да те възнагради. Ела след мене.
Куба влезе само в отвода и остана на прага, защото не смееше да влезе в стаите. Доколкото можеше да види през отворената врата, той поглеждаше към окачените по стените икони, прекръсти се набожно и въздъхна — така бе заслепен от този блясък, та чак сълзи му изскочиха от очите. Искаше му се непременно да прочете една молитва, само че се боеше да коленичи на лъскавия и гладък паркет, за да не го изцапа.
Па и свещеникът излезе скоро от стаята, даде му злотувка и каза:
— Бог да те награди, Куба, ти си добър и набожен човек, защото всяка неделя ходиш на черква.
Куба му прегърна краката, но понеже беше замаян от радост, не видя кога се намери на пътя…
— О-о, за няколко пилета толкова пари. Милия, отец! — шепнеше, като се взираше в монетата. Неведнъж той е носил на свещеника различни пилета, зайче или гъби, но никога не бе получавал толкова; най-много десетаче или добра дума… А днес… Мили боже! Цяла злотувка и в стаите го извика, и тъй благо му наприказва!… Божичко! Нещо дори го хвана за гърлото и сълзите сами потекоха от очите му, а в сърцето си усети такава горещина, като че ли някой насипа жарава в пазвата му…
— Само свещеника може да почете човека, само той!… Господ здраве да ти даде и света Богородица Ченстоховска… Добър човек си ти, добър!… На`, цяло село: и ратаи, и стопани, всички ми думат кривчо, и несръчен, и готованец, и никой добра дума не казва, никой не се съжалява, освен може би конете и кучетата… а пък е от род… син на селски стопанин… не е някакъв на път намерен… нито скитник, а истински християнин, католик…
Той вдигаше глава все по-високо и все повече и почти предизвикателно гледаше на света, на хората, които влизаха в гробищата, и на конете, които стоеха зад зида при колите. Нахлупи шапка на сплъстената си коса и тръгна към черквата бавно и важно като някой господар, навираше ръце в пояса си и така замиташе с куция си крак, че облак прах се вдигаше подире му.
Не, днес той не остана в притвора на черквата, както му подобаваше, ами се блъскаше през народа и си отваряше път право към големия олтар, чак там, където заставаха най-важните стопани, дето стоеха Борина и кметът, дето заставаха онези, които носеха балдахина над свещеника, както и онези, които във време на пренос стоеха пред олтара на стража с големи като остени свещи.
Хората го поглеждаха с почуда и се мръщеха. Често чуваше и лоша дума и го поглеждаха, както се поглежда куче, което се навира там, дето не го искат. Но днес Куба немареше за това. Той стискаше монетата в ръка и душата му бе пълна с благост и доброта, чувствуваше се като след изповед, па дори и по-добре.
Започна службата.
Куба коленичи до самата ограда и пееше заедно с другите, загледан набожно в олтара, горе, дето бе бог-отец, побелял и строг, досущ приличен на дворянина от Джазгова воля, а на средата го гледаше същата света Богородица Ченстоховска в златно облекло… и всякъде лъщеше позлата, и свещи горяха, и имаше букети от червени книжни цветя… а от стените и от цветните прозорци се спущаха свещени сияния, строги лица, ивици от злато, червенина, теменужен цвят, сякаш небесна дъга, падаха на главата и лицето му, та също като че ли затъваше във вира пред залез, когато слънцето бие във водата. И той се почувствува като на небето, в тамошните прелести, и не смееше да се помръдне, а продължаваше да коленичи, загледан във възчерното сладко майчинско лице на света, Богородица Ченстоховска и току само изчиташе с пресъхнали устни молитва след молитва, а после пееше тъй усърдно, така с всичките сили на вярващата си душа, с такова въодушевление, че засъхналият му грапав глас ехтеше най-силно.
— Врещиш като еврейска коза! — пошепна му някой отстрана.
— За Исуса Христа и света Дева — измърмори той и прекъсна, защото черквата утихна.
Свещеникът се качи на амвона и всички вдигнаха глави и се вгледаха в него, а той в бяла одежда се наведе над народа и зачете Евангелието. Светлините и багрите от прозорците падаха на лицето му, та на всички се виждаше като понесен по небесна дъга ангел… Дълго и така силно говореше свещеникът, че мнозина въздъхваха със съкрушено сърце, на мнозина сълзи се показаха на очите, а някой пък навеждаше очи и се покайваше в душата си — и обещаваше, че ще се поправи… А Куба гледаше в свещеника като в света икона, дори му беше чудно, че самият този човек приказва с него и му даде злотувка — защото сега изглеждаше като ангел в огнената колесница на зората, лицето му побледня, очите му изпущаха светкавици, когато започна да повишава гласа си и да изрежда всичките грехове на хората: скъперничество, пиянство, разврат, злосторство, непочитане по-старите, безбожие! И със силен глас викаше и увещаваше, заклеваше, молеше за опомняне — докато Куба не издържа и се потресе в себе си от всичките тия грехове, от жалби, от безсилие и заплака с глас, а след него всички: жените, дори мъжете, та настана един плач в черквата, хлипане, бърсане на носове, а когато най-сетне свещеникът се обърна към олтара и падна на колене за покойна молитва, по черквата се разнесе стенание и народът като прекършена от вихър гора се повали ничком на пода; прах се вдигна и закри тия съкрушени сърца, които въпиеха към бога със сълзи, с въздишки и с глас за милост.
И настана тишина, тишина на богомолство и на сърдечен разговор с бога, защото литургията започна, органът бръмчеше с приглушен, покорен и нисък глас, а душата на Куба замираше от умиление и от неизразимо блаженство.
След това гласът на свещеника изведнъж се понесе от олтара и витаеше над наведените глави като струя от пронизващи и свети звукове; ту звънчетата звънваха кратко, ту димът на кадилниците излиташе на благовонни стълбове и като облак покриваше коленичилите богомолци и изпълняше Куба с такава услада, че той само въздъхваше и разтваряше ръце, биеше се в гърдите и замираше в това сладко безсилие, а шепотът на молитвите, въздишките, внезапните викове и стенания тук-там, горещите дихания, светлините, димът, звуците на органа — го потопяваха сякаш в свещен сън, сякаш в забрава.
— Исусе, мили мой Исусе! — шепнеше той ослепен и замаян и здраво държеше в шепата си злотувката, а когато се изправиха и след пренос Ямброжи тръгна да обикаля с дискоса и подрънкваше, за да го чуят, че събира за свещи, Куба се изправи, хвърли монетата и дълго, както правят заможните стопани, си отбира остатъка от двайсет и шест гроша.
— Бог да те възнагради! — чу той с умиление.
А когато раздаваха свещите, тъй като службата беше с излагане светото причастие и с шествие, Куба смело протегна ръка и ако и да му се искаше страшно да вземе голяма, все пак взе най-късата свещ, почти угарка, понеже забеляза строгия и укорителен поглед на Доминиковица, която стоеше с Ягуша досам него — бързо я запали, защото вече и свещеникът взе причастието и се обърна с него към богомолците, а те паднаха по очи. Запя той песен и бавно заслиза по стъпалата на олтара, а всички му пригласяха и със запалени свещи в ръце, с ярки цветове и стенещи гласове му сториха път. Шествието тръгна, органът силно забуча, звънчетата ритмично зазвъняха, а народът пееше в единен мощен глас на вяра. Пред навалицата, в кръгове от разлюшнати пламъци се мяркаше сребърният кръст, люлееха се носените икони, покрити цели в тюлове, цветя и лъскави дантели. На голямата врата, през която всред облаци дим от кадилниците се втурваше слънцето, се развяваха наведените хоругви и сякаш пурпурни и зелени птици плющяха с крила.
Шествието обикаляше черквата.
Куба засланяше с длан свещта и упорито вървеше все до свещеника, над когото Борина, ковачът, кметът и Томек Клемб носеха червения балдахин, а под балдахина лъщеше златната дарохранителница и цялата до такава степен потъваше в пламъците на слънцето, че през стъклото можеше да се види бледото прозрачно свето причастие…
Така бе замаян Куба, че постоянно се спъваше и настъпваше другите по краката.
— Отваряй си очите, кривчо!
— Бутниколиба, кривондел ниедин! — му подмятаха и често го блъскаха.
Но той не чуваше това; песента на народа звучеше силно, издигаше се като стълб, сякаш плуваше като вълна и се удряше в бледото слънце. Камбаните непрекъснато звъняха с бронзовите си уста, та чак липите и кленовете се тресяха и сегиз-тогиз някой червен лист се откъсваше като подплашена птичка и падаше по главите, а високо над шествието, над върховете на наведените дървета, над камбанарията се виеше ято изплашени гълъби…
След службата народът наизлезе на черковните гробища. Излезе с другите и Куба, но днес той не бързаше за дома, ако и да знаеше, че на обед ще има месо от закланата крава. Не, той се поспирваше, поприказваше си с познати и се присламчваше към господарите си, защото и Антек, и жена му стояха и приказваха с другите, както бива обикновено в неделя след черква.
В друга група, която се бе събрала на пътя пред портата, разправяше нещо ковачът, едър мъж, облечен съвсем по градски, с черно палто, окапано на гърба с восък, и със син каскет. Той бе с панталони и ботуши, а на жилетката си имаше сребърна верижка; лицето му беше червено, мустаците рижи, а косата къдрава. Разговаряше важно и се смееше, та чак се кикотеше, какъвто си беше смешник. Да пази господ да му падне човек на езика! Борина току наостряше уши към него и се ослушваше, защото се боеше от приказките му, тъй като ковачът не прощаваше дори на баща си, а камо ли пък на тъста си, с когото водеше война за зестра. Но не разбра нищо, понеже съзря Доминиковица и Ягна, които излизаха от черква. Те вървяха полека, защото на гробищата имаше много народ, па се и поздравяваха с тоя-оня и разменяха по дума; макар че всички се познаваха, а бяха и побратимени, и сродени, и от едно село, макар че често плет ги делеше или нивите им бяха на слог — все пак бе хубаво и потребно да си побъбре човек пред черква… Доминиковица разправяше с тих, набожен глас за свещеника, а Ягна, каквато си беше висока като най-високите мъже, разглеждаше народа наоколо. Днес тя се бе така пременила, че вземаше очите на младежите, които се бяха струпали на пътя пред портата, пушеха цигари и й се усмихваха. Тя беше така стройна и гиздава и с такава стойка, че по-малката дъщеря на дворянина не можеше да се мери по хубост с нея.
Момите, па и женените жени, които минаваха покрай нея, я поглеждаха завистливо или пък заставаха при нея да се нагледат на шарения й на ивици широк вълненик, който се пъстрееше като мазурска небесна дъга; ту гледаха черните й високи обуща, навървени чак до горе, до белия чорап, с червена панделка; ту елечето й от зелено кадифе, така обшито със сърма, че заслепяваше очите; ту нанизите от кехлибари и корали по бялата й гуша. Снопче разноцветни панделки падаше от тия нанизи по гърба й и се виеше след нея като небесна дъга, когато тя вървеше.
Но Ягна не виждаше завистливите погледи. Тя шареше със сините си очи по главите и като се натъкна на втренчените в нея очи на Антек, изчерви се, дръпна за ръкава майка си и тръгна, без да я чака.
— Почакай, Ягно — извика подире майка й, като се поздрави с Борина.
Тя се спря на пътя, защото и цяла група момчетия я обиколиха и почнаха да я поздравяват и да подхвърлят закачки по адрес на Куба, който вървеше подире й, вгледан в нея като в икона.
А той плюна и се помъкна към дома, защото и господарите вече си тръгнаха, па и конете трябваше да се пригледат.
— Също като в икона! — каза несъзнателно Куба, като сядаше в прустчето.
— Кой, Куба? — попита Южа, която слагаше обеда.
Той наведе глава, защото се засрами и се изплаши да не би да се досетят.
Но понеже обедът бе богат и трая дълго, Куба скоро забрави. Имаше месо, имаше и зеле с грах, имаше и чорба с картофи, а най-сетне сложиха големичка паница с ечемичен булгур, запържен със сланина. Ядяха бавно, важно и мълчаливо и едва след като наситиха първия си глад, захванаха да се пообаждат и да пробират…
Южа, която днес бе домакиня, час по час присядваше на края на скамейката, хапваше набързо и гледаше внимателно дали няма да намалее гозбата, та да донесе от къщи гърнето и да досипе, за да не рекат, че се вижда дъното на паницата.
Обядваха в пруста, понеже беше тихо и топло време.
Лапа се въртеше и скимтеше, търкаше се около краката на хората, заглеждаше към паниците, докато някой му хвърлеше кокал, с който той избягваше под пейката, или зарадван, че господарите му са там и че се споменава неговото име, лаеше радостно и подплашваше врабците, които кацваха по плета и очакваха трохи.
Често някой минаваше по пътя и поздравяваше седналите да се хранят, а те дружно му отговаряха.
— Да не си носил яребици на свещеника? — подметна Борина.
— Носих, носих! — Куба остави лъжицата изведнъж и взе да разказва как свещеникът го извикал вътре, колко хубаво било там, толкова книги…
— Па кога ли ще прочете всичките? — обади се Южа.
— Кога ли? Ами вечерно време! Разхожда си се по стаите, пийнува си чай и все чете.
— Може би… всичките са за божите работи — допълни Куба.
— Е па няма да са буквари.
— А всеки ден разсилния му донася вестници — добави Ханка.
— Защото във вестниците пише що става по света — обади се Антек.
— И ковача, и воденичаря получават вестник.
— Ех… тъкмо такъв е вестника на ковача! — каза подигравателно Борина.
— Също такъв като на свещеника — каза заядливо Антек.
— Чел ли си го? Знаеш ли?
— Чел съм го и знам, и то не само един път!
— И никак не си поумнял от това, щом имаш работа с ковача.
— За тебе само този е умен, който има повече от петнайсет морги земя и петнайсет глави крави.
— Да си затваряш устата, докато не са ме прихванали! Току само ровиш! Виждам, че те издува хляба… моя хляб…
— Седи ми като кокал на гърлото, като кокал…
— Иди си намери по-добър. От Ханкините три морги симит ще ядеш.
— Картофи ще ям, ама барем никой няма да ми ги одумва.
— И аз не ти одумвам…
— Ами кой?… Работиш като вол, па и добра дума и не казват…
— На чуждото е по-леко, никак да не работиш, всичко ще ти дадат…
— По-леко е я.
— Тогава иди и опитай.
— С празни ръце няма да тръгна.
— Ще ти дам тояга да се пазиш от кучетата.
— Тате! — кресна Антек, като скочи, но веднага пак седна, защото Ханка го прехвана през кръста, а старият го изгледа страшно, прекръсти се, понеже се беше нахранил, и като отиваше в стаята си, каза твърдо:
— Няма да се оставя да ме храниш ти на стари години, не!
Разотидоха се веднага, само Антек остана пред къщи и кроеше планове, а Куба изкара конете на люцернището зад плевнята и се просна под сенарника да си поспи. Не можа да спи, тежеше му яденето в стомаха, а и мисълта, че ако имаше пушка, би могъл толкова яребици, па и зайци да убива, та всяка неделя да носи на свещеника.
Ковачът би направил пушка, както измайстори и на горския, та като стреля в гората, чак в селото да се чува!
— Механик, синеца! Но за такава трябва да му платиш пет рубли! — мислеше си той. — Ами откъде да ги взема? Иде зима, трябва кожух да си купя, обущата също не ще ми изтраят повече от Коледа… Наистина имат да ми дават още десет рубли и две кърпи, панталони и риза… Кожух макар и за пет… късичък ще е, ама… обуща за три… па и шапка не е зле… а рубла трябва да се занесе на свещеника за помен на родителите… Ех, пущината… Нищо няма да остане!… — Той плюна и захвана да събира из джоба на куртката си ситен тютюн и напипа монетата, за която бе забравил, докато обядваше.
— Пак има, пак! — Той веднага се разсъни; откъм кръчмата се зачу далечен изтънен глас на музика и като че ли отгласи на провиквания.
— Танцуват си синковците и водка си пият, и цигари пушат! — въздъхна той, легна пак по корем, гледаше към спънатите коне, които се събраха на куп и се чешеха със зъби по вратовете, и мислеше, че вечерта трябва да отиде в кръчмата, да си купи тютюн и поне да погледа веселбата.
Час по час разглеждаше монетата, па поглеждаше и слънцето. То беше още високо и така бавно вървеше днес към запад, сякаш и то в неделя си почиваше… А тъй му се искаше да отиде, едвам изтрайваше, та току се обръщаше от една страна на друга и попъшкваше от мъка. Но не отиде веднага, защото тъкмо тогава зад плевнята се появиха Антек и Ханка и вървяха по слога на нивата.
Антек вървеше напред, а Ханка след него с момченце на ръка, от време на време нещо продумваха и крачеха полека, а Антек често се навеждаше към нивата и пипаше кълновете.
— Върви… гъсто като четка — измърмори той и обгръщаше с поглед моргите, които пося, за да отработи на баща си.
— Гъсто, но татевото е по-добро, върви като гора! — говореше Ханка, като гледаше съседните лехи.
— Защото е по-обработена нивата.
— Да има човек три крави, и земята би се подхранила.
— И свой кон.
— Па да отгледаш нещо и за продан. А така какво? Всяка сламчица, всяка огризчица баща ти пресмята и му се струва кой знае колко.
— И за всичко надумва!…
Веднага млъкнаха, защото несправедливостта изпълни сърцата им със скръб, с яд и с хапливо негодувание.
— А по осем морги би се паднало — несъзнателно извика той.
— Ами, ако не и повече. Ето — Южка, и ковачката, и Гжеля, и ние — изброяваше тя.
— Да заплати човек дела на ковачите и да си остане на дома с шестнайсет морги!
— А имаш ли с какво? — изпъшка тя и тъй силно почувствува безсилието си, че сълзи потекоха по лицето й, когато обхвана с поглед нивите на свекър си, чисти като злато, по които можеше да се сее и ръж, и пшеница, и ечемик, и цвекло от бразда до бразда… такова богатство… и всичкото чуждо… не тяхно.
— Не реви, глупачко, кога да е, осем морги от това са наши…
— Да може барем още и половин къщата и това зелище! — посочи тя наляво в ливадите, където се синееха дълги лехи зеле.
Те свърнаха натам, па седнаха край ливадите под храстите. Ханка кърмеше детето, защото се разплака, а Антек сви цигара, запуши и гледаше мрачно пред себе си…
Не казваше на жена си какво го ядеше отвътре и гореше като жив въглен на сърцето му, защото нито би могъл да й го каже, нито тя би го разбрала добре…
То се знае, като всяка жена, която нито може да мисли, нито да разбере сама нещо, току живее като сянка на мъжа си…
«Къща, деца, жените по село — това е за нея целият свят. Всяка жена е такава… — мислеше той горчиво, та чак сърцето му се сви… — И на птицата, която хвърчи над мочурливите лъки, по й е добре, отколкото на човека… Що я е грижа! Хвърчи си, попява си, а дядо господ сее полетата и за нея, тя само да си събира и да си яде…»
— Нима тате няма и сухи пари отделени? — започна Ханка.
— Все ще да има…
— На Южка е купил такива корали, та цяла крава да купиш за тях, а на Гжеля постоянно изпраща пари във войската.
— Че праща, праща… — отговори Антек, замислен за друго нещо.
— Ами нали това е несправедливо за всинца ни! А майчините ти дрехи? Крие ги в раклата и не ги показва дори… Такива вълненици, забрадки, шапчици, огърлици… — захвана тя да изрежда най-различни богатства, неправди и жалби, и надежди, а Антек упорито мълчеше, та тя нетърпеливо го бутна по рамото.
— Ти да не заспа?…
— Слушам, бъбри си, бъбри, ще ти олекне! Па като свършиш, кажи ми…
Ханка, понеже беше плачлива, па и много й се бе събрало на душата, избухна в плач и взе да го укорява, че говори с нея като с някоя слугиня, че не мисли нито за нея, нито за децата.
Антек скочи на крака и каза подигравателно:
— Плачи си ти, тия врани нито ще те чуят, нито ще се съжалят над тебе! — показа с поглед враните, които хвърчеха край тях над ливадите, натисна шапката на главата си и с големи крачки тръгна към село…
— Антек! Антек! — викаше тя жално след него, но той не се и обърна.
Тя прегърна момченцето си и като поплакваше, вървеше по междите обратно към дома; тежко бе на сърцето й. Няма с кого нито дума да си продумаш, нито да оплачеш съдбата си, а живееш като някой таласъм, дори до съседите не можеш да прескочиш да разтушиш сърцето си с приказка. Антек да й позволи на нея приятелки! Къде ти! Току стой у дома си и се измъчвай с грижи, па и на това отгоре добра дума няма да чуеш! Хората и в кръчмата отиват, и по сватби… а Антек… нима можеш да му угодиш?… Понякога е толкова добър, да не му се нарадваш, друг път по цели седмици едва ще проговори дума, нито те поглежда, нищо… само мисли и мисли. Наистина, има и защо да мисли. И този баща нима не може да му даде вече имот, нима не е време да се остави да го гледа синът му… Угаждала би му така, както не би угаждала на родния си баща…
Тя искаше да приседне до Куба, но той притисна гръб към сенарника и се престори на заспал, макар че слънцето светеше право в очите му. Едва когато тя се закри зад ъгъла на плевнята, той стана, отърси се от сламките и полека се затътра през градините към кръчмата… Злотувката не му даваше мира…
Кръчмата беше накрай село, зад жилището на свещеника, където започваше пътят с тополите.
Малко хора имаше там, музиката сегиз-тогиз се обаждаше, но никой още не танцуваше. Беше много рано и младежта предпочиташе да лудува из градините или да се трупа пред портите и под стрехите, където на неотдавна дялани, още жълти греди седяха много жени и моми. В голямата стая на кръчмата с черния одимен потон нямаше почти никой. Малките одимени стъкла процеждаха тъй слабо червената предзалезна светлина, че само на изровения под падаше светла ивица, а по ъглите беше мрачно. Някакви хора седяха зад масите до стената. Не можеше да ги познае човек в тъмнината кои са. Те често пиеха наздравици един другиму и си приказваха…
Само Ямброжи с един свой побратим се виждаше в светлото при прозореца с шишенце в ръка — често си попийваха и разговаряха…
Контрабасът бучеше като бръмбар, когато попадне от вън в стаята, хвърчи и бръмчи… понякога цигулката изпискваше тънко като птичка, която търси малките си, дайрето пък задумкваше и задрънкваше… но скоро наставаше тишина.
Куба отиде право към тезгяха, зад който седеше Янкел с баретка на глава и само по риза, защото бе топло, гладеше прошарената си брада, климаше и четеше книга, като доближаваше очите си до самите страници.
Куба обмисляше, престъпваше от крак на крак, пресмяташе парите, почесваше се по кичурите си и дълго стоя така, та Янкел го гледаше с лакоми очи и без да престава да се кланя и моли, дрънна веднъж-дваж чашите за водка…
— Сто грама, ама от по-яката! — поръча най-сетне Куба.
Янкел мълчаливо наливаше, а лявата си ръка протягаше за парите…
— В шише ли? — попита и сграбчи позеленелите медни пари, за да ги сложи в кутията.
— То се знае, че не в ботуш!…
Примъкна се на крайчеца на тезгяха, изпи първата чаша, плюна и заоглежда по кръчмата; изпи втора, погледна шишенцето на светлината, па силно чукна с него.
— Дай ми още едно и тютюн! — каза по-смело, защото приятна топлина го обзе след водката и чудна сила се разля по костите му.
— Заплата взима Куба днеска?…
— Ами… да не е Нова година?…
— Може арак да ти долея?…
— Ама… не стигат… — И той преброи парите и печално погледна бутилката с арак.
— Ще дам на вересия, нима не познавам аз Куба!…
— Не трябва… вересия-разсипия!… — каза Куба отсечено.
Въпреки това Янкел сложи пред него чаша арак.
Куба отказваше, дори вече се канеше да излезе, но проклетият арак така му зачовърка в носа, че без много да му мисли, глътна го наведнъж.
— От гората ли си спечелил?… — питаше търпеливо Янкел.
— Не от гората… яребици хванах в примка, занесох шест на свещеника и той ми даде злотувка…
— Злотувка за шест! Аз за всяко бих дал на Куба по десет копейки.
— Как, та яребиците кашер ли са?… — учуди се Куба.
— Ти не се грижи за това… донеси само повече. За всяка веднага ще получиш по десетак на ръка. Да дам и мастика зарад пазарлъка, а?…
— По цял десетак даваш?…
— Думата ми е дума. За тези шест Куба сега щеше да има две шишенца чиста водка и четири с арак, после херинга и франзела и пакет тютюн… Разбира Куба?…
— Е па… четири шишенца с арак и херинга… и… ами не съм говедо, правя си сметка… така си е! Четири шишенца с арак… и тютюн и франзелка… и цяла херинга… — Водката вече го зашеметяваше и отнемаше силите му.
— Ще донесе ли Куба?…
— Четири шишенца… и херинга… и… Ще донеса… Ей, да имах пушка… — обади се по-съзнателно и пак взе да пресмята — кожух например за пет рубли… ботуши ще трябват… три рубли… не-е, не стига… а ковача ще поиска пет рубли за пушка… толкова, колкото на Рафал… не… — мислеше си на глас.
Янкел бързо направи сметка с тебешир и тихо му пошепна на ухото:
— Куба би ли застрелял сърна?
— Та с пестница няма да я застрелям, ама с пушка я застрелвам…
— Куба умее ли да стреля?…
— Ти, Янкеле, си евреин, та не знаеш, а всички в селото знаят, че ходех с дворяните в гората, че ме стреляха в крака… Колко за умеене, умея…
— Ще ти дам пушка, ще ти дам барут, ще ти дам каквото трябва… а Куба каквото убие, на мене ще го донесе! За сърна цяла рубла ще дам… чуваш ли?… цяла рубла! За барут Куба ще плати по петнайсет копейки за парче, ще го хвана на сметката… а за пушката, дето ще се хаби, Куба ще донесе крина овес…
— Рубла за сърната… пък аз петнайсет за барут… цяла рубла!… така ли?
Янкел отново му изчисляваше подробно…
— Овес ли? Та няма да го взема на конете от устата… — само това разбра той.
— Защо от конете ще вземаш! У Борина и другаде има…
— Та излиза… — изблещи очи Куба и пресмяташе.
— Всички така правят! А Куба се чуди от къде ли ратаите имат пари… Всекиму трябва тютюн, чаша водка, да си потанцува в неделя!… От къде да вземе?…
— Та как, крадец ли съм, кучи сине, или що?… — изгърмя отведнъж Куба, като удари с пестница по масата, та чак чашите подскочиха.
— Какво се развика Куба! Куба да си плаща и да си отива по дяволите!…
Но Куба не заплати и не си отиде. Той нямаше вече пари и беше задлъжнял на евреина… та се облегна тежко на тезгяха и захвана сънливо да пресмята, а Янкел поомекна и още веднъж му наля, но вече чист арак… и мълчеше…
В това време все повече хора прииждаха в кръчмата. Запалиха лампата, защото ставаше тъмно, музиката се обади по-буйно и глъчката се оживи. Народът се трупаше при тезгяха, покрай стените или просто тъй съвсем посред кръчмата и гълчеше — бъбреше, оплакваше се, а тук-там някои се черпеха, но рядко, защото бяха дошли не за пиянство, ами ей-така, по съседски, да постоят, да си побъбрят, да послушат цигулката и контрабаса, нещо ново да чуят — нали е неделя, — да си починат, па не е грях и да се поотпуснат и да пийнат с приятели… само да е прилично и без прегрешение, та това и сам свещеникът не забранявал… Ами как, говедото, що е говедо, след работа и то обича и иска да си почине. А пък при масата седнаха по-стари стопани и някои жени, облечени с червени вълненици и със забрадки, та изглеждаха като цъфнали макове. Понеже всички говореха едновременно, вдигаше се шум като в гора, тропот от крака като бухалки за очукване на снопи и глас на цигулката, която постоянно шеговито пееше.
— «Кой ли след мен ще се мъкне… ще се мъкне…»
— «Ето аз… ето аз… ето аз…» — бръмчеше с пъшкане контрабасът, а дайрето току се тресеше, смееше се, шегуваше се и вдигаше врява с дрънкулките си.
Малцина танцуваха, но пък така енергично тупаха с крака, че дъските на пода скърцаха, масата скачаше и бутилките постоянно подрънкваха, а чашите се катуряха…
Но нямаше голямо желание, па не беше като на сватби или на годежи, та да се поотпуснат, както трябва. Танцуваха ей така, колкото за разтуха или за да си изправят краката и кръстовете. Само момчетиите, които късно през есента щяха да отиват войници, се веселяха от сърце и пиеха, за да убият грижи, че щяха да ги разкарат далеко по света между чужди хора.
Братът на кмета най-силно се провикваше, а по него Марчин Бялек, Томек Шикора и Павел Борина, чичов син на Антек. И самият Антек бе дошъл по здрач в кръчмата, но не танцуваше сега, а седеше в малката стая с ковача и с други, и Франек воденичарският, нисък, набит и къдрав, този най-голям бъбрица, проклетник, шегобиец и така лаком за момичета, че все мъкнеше разбита или издраскана мутра. Днес той се опи отведнъж като дявол и току стоеше въз тезгяха с дебелата Магда на органиста, която бе вече в шестия месец.
Свещеникът го споменуваше от амвона и го караше да се ожени, но Франек не искаше и да чуе — нали наесен щеше да иде войник, що му трябваше жена…
Магдичка го дърпаше към ъгъла, до площадката при печката, и му говореше нещо с плачлив глас, а той от време на време й отговаряше:
— Глупачка! Не съм се занасял по тебе… Ще заплатя за кръщенката, па ако ми е воля, и рубла ще дам!… — Той беше замаян и я тласна, та тя чак седна до Куба, който вече спеше край печката с крака към средата на кръчмата. Захлипа тя тихо там, а Франек пак отиде да пие и да търси мома да танцува. По-богатите му отказваха, защото какво беше той — воденичарски помощник, почти слуга. А простите момичета също, защото бе пиян и не се държеше добре, та той плюна и взе да се целува с Ямброжи и със стопаните, които, понеже имаха жито във воденицата, го канеха да го почерпят.
— Пийни, Франек, па смели по-скоро, защото жената ми тъпче сол на главата, че няма ни кривача брашно за юфки.
— А моята все ми мърмори за булгур…
— То и ярма за добитъка трябва… — казваше трети.
Франек пиеше, обещаваше и гръмогласно се хвалеше, че във воденицата той каквото каже, това става, че воденичарят е длъжен да го слуша, и как няма да го слуша… той знае такива магии, та червеи ще се завъдят в хамбарите… водата ще пресъхне… рибите ще измрат, стига само да духне на вира… така ще се спари брашното, че и питка от него не ще може да стане…
— Ще ти оскубя овчата глава, ако ми направиш това на мене — изкрещя Ягустинка, която биваше винаги там, дето всички, макар че не пиеше, понеже рядко имаше пара в джоба си, но можеше да се случи някой роднина да й поръча шишенце или пък някой приятел второ шишенце, че се боеха от острия й език. Така и Франек, ако и да беше пиян, се уплаши от нея и млъкна, че за него тя знаеше разни работи, как той се разпорежда във воденицата. Понеже беше пийнала малко, тя се хвана за хълбоците, попритупа в такт и се запровиква:
— Танцуват като мухи в суроватка! Я се размърдай, Йевке. Скитала е кой знае къде през нощта, а сега дреме на танца! Томек! Я по-скоро, я! Сигурно ти тежи крината, дето я продаде на Янкел, а?… Не бой се, баща ти още не знае! Маришо, търкай се с новобранците, търкай, па още сега ме повикай на кръщене.
Така поред се заяждаше Ягустинка с танцуващите. Тя нямаше мярка на устата си и беше сърдита на всички, че децата й я онеправдали и на стари години трябваше да ходи да печели, но като не й отговаряше никой, накрещя се и отиде в другата стая на кръчмата, където седеше ковачът с Антек и неколцина по-млади стопани.
Лампата висеше на черния потон и със слаба светлина осветяваше русите разчорлени глави. Те седяха около масата, подпрели се здраво на ръце, всички впили поглед в ковача, който, наведен над масата, зачервен, размахваше широко ръце, понякога удряше с пестник и говореше тихо:
— Право ви казвам, защото така пише във вестника с грамадни букви… По света хората не живеят така като нас, не… Какво е това? Дворянин те управлява, свещеник те управлява, чиновник те управлява, а пък ти работи и умирай от глад, и се кланяй доземи, за да не те цапаросат по главата.
— А земя малко, скоро и по леха няма на човек да се падне.
— А дворянина има самичък повече, отколкото две села…
— Казваха вчера в съдилището, че ще раздават още земя.
— Каква?
— Па каква — от дворянската!
— Ха! Да не сте дали на дворяните, та ще им взимате! Я гледай, я… с чуждото разполагате вече — извика Ягустинка, като се навеждаше ухилена към тях.
— … И сами се управляват — продължаваше по-нататък ковачът, без да обръща внимание на женските думи, — и всички учат в училища, живеят в чифлици и са господа…
— Къде това? — попита тя Антек, който седеше от края.
— В топлите страни — отвърна той.
— Ами щом там е толкова добре, защо ковачът още не е отишъл, а?… Поплювко такъв, лъже като циганин и замазва очи, а вие щури, та му вярвате! — развика се тя буйно.
— Казвам ти с добром: иди си, Ягустинко, от където си дошла…
— Няма да си ида! Кръчмата е за всички, и аз съм нещо тука с трите си гроша, както и ти! Я го гледай ти него… той ще ме учи… С евреите работи, с чиновниците се води, от сто крачки сваля шапка на дворянина, а тия му вярват!… Мутра такава!… Знам аз… — Но тя не довърши, защото ковачът я прехвана яко през кръста, отвори с крак вратата и я изхвърли в голямото помещение на кръчмата, та тя се простря с целия си ръст на пода.
Тя дори не се закани, само стана и каза весело:
— Як, кучето, като кон… те такъв мъж да ми е…
Народът избухна в смях, а тя веднага си излезе с тихо роптание.
Но и кръчмата вече опустяваше, музиката млъкна, хората се разотиваха по домовете си или пък се събираха на купчини пред кръчмата, тъй като вечерта бе топла и ясна, месечината светеше. Само новобранците още бяха вътре, пиеха на провала и се провикваха, а Ямброжи, мъртъв пиян, излезе насред пътя и запя, като се кандилкаше от една на друга страна.
Излязоха и ония от стаичката, начело с ковача.
После, когато Янкел взе да гаси лампите, новобранците се източиха, хванаха се здраво под мишница и заградили целия път, вървяха и пееха с всичка сила, та дори кучетата се разлаяха и тук-там някой поглеждаше из къщите.
Само Куба спеше тъй дълбоко в пепелта, че Янкел трябваше да го буди, но той не искаше да стане, риташе, удряше във въздуха и мърмореше:
— Махай се, евреино! Както искам, така ще спя… господар съм, моя воля, а ти — крастав чифутин.
Кофата вода помогна, та стана и поизтрезня, но със страх и почуда слушаше, че пропил и дължи цяла рубла…
— Ами как? Две шишенца с арак… цяла херинга… тютюн… и още две шишенца… това цяла рубла ли е?… Ами как?… Два… — мяркаше му се нещо.
Най-после Янкел го склони и се споразумяха за пушката, която евреинът щеше да му донесе от панаира, а след пазарлъка му даде мастика…
Само овес Куба решително отказа да му донесе.
— Кубовия баща не е бил крадец и сина му не е крадец.
— Хайде, иди си, време е да се спи… пък аз трябва и да се моля.
— Тю!… спекулант такъв! Подучва към кражби и молитви ще чете… — промърмори Куба, като вървеше към дома, па взе да си припомня и пресмята, понеже никак не можеше да повярва, че е изпил цяла рубла… но още не бе изтрезнял, па и въздухът го обезсили, та все политаше към сградите или гредите за строеж, стоварени тук-там пред къщята, и псуваше…
— Главите си да изпотрошите… проклетници такива… изпопрепречили пътя… току само ядат… а свещеника напразно казва… а свещеника… — тук той се замисли и дълго пресмяташе, докато най-сетне се поопомни и такава печал го обзе, че се спря, заоглежда се наоколо, навеждаше се и търсеше да хване нещо твърдо… но веднага забрави, пипна се за косата и взе да се блъска по лицето с пестници и да вика:
— Пияница и бясна свиня си! Ще те замъкна пред свещеника, нека пред всичкия народ каже, че си куче и пияница… че два пъти по две шишенца… че си пропил цяла рубла… че си като говедо, дори нещо по-лошо… че си…
Внезапно го обхвана такава жалост към себе си, че седна на пътя и се разплака с глас.
Ясен и грамаден, месецът плуваше в тъмните простори, а тук-там нарядко като сребърни гвоздеи бляскаха звезди; мъгли като сива невидима прежда се раздвижваха над селото и се влачеха като покривка върху водите. Бездънна тишина на есенна нощ обгръщаше света, само тук-там се носеха песни на прибиращи се от кръчмата или кучешки лай.
А на пътя пред кръчмата Ямброжи залиташе насам-натам и непрекъснато пееше, докато изтрезня:

 

Ой Мариш, моя Мариш!
Ой кому ти пиво вариш?
Ой кому ти пиво вариш?
Ой Мариш, моя Мариш!…

 

 

 

V

 

Наставаше все по-късна есен.
През опустелите и глухи поля се влачеха бледи дни и замираха в горите все по-тихи и по-бледи — сякаш свещени дарохранителници между догарящи големи свещи.
Всяка сутрин денят ставаше по-ленив, натежал от студ и цял в слана и в болезнената тишина на умиращата земя. Слънцето бледо и тежко изгряваше из дълбочините във венци от врани и чавки, които политваха нейде от изгрева, хвърчеха ниско над полята и глухо, дълго и тъжно грачеха… а след тях се носеше остър студен вятър, раздвижваше стегнатите води, попарваше останалата още зеленина и късаше от наведените над пътищата тополи последните листа, които се отронваха тихо, сякаш сълзи — кървавите сълзи на умрялото лято, и падаха тежко на земята.
Всяка сутрин селото все по-късно се събуждаше: стоката по-лениво излизаше на паша, скърцаха вратите и по-тихо се чуваха гласовете, заглушавани от мъртвилото и пустотата на полята, по-тихо и по-тревожно туптеше самият живот — па понякога пред къщите или по нивите се виждаха да спират внезапно хора и дълго да гледат в мрачната синя далечина и рогатите, мощни чела на говедата да се издигат над пожълтялата трева и с бавно преживяне да впиват поглед в далечното… далечно пространство… а от време на време глухо, жално мучене се понасяше по пустите поля.
Всяка сутрин биваше все по-мрачно и по-студено и димът от комините по-ниско се стелеше по оголелите градини, и повече птици прелитаха в село и търсеха подслон из плевните и сенарниците, а враните кацваха по билата на къщите или висяха по оголелите дървета, или пък се виеха над земята с глухо грачене, сякаш пееха жалната песен на зимата.
Пладнините бяха слънчеви, но тъй мъртви и глухи, че шумът на гората достигаше като глух шепот, а шумоленето на реката се разнасяше като болно стенание и парцали от паяжини, неизвестно от къде откъснати, се губеха в острите студени сенки на къщите.
В тия тихи пладнини цареше надгробна скръб, по опустелите пътища лежеше мълчание, а в оголените от листа градини се таеше едновременно дълбока загриженост и тревога.
И често, все по-често небето се намяташе с тъмни облаци, та хората трябваше вече да се прибират от полята доста рано, защото мрак обгръщаше света…
Доораваха за сеитба, а някой изкарваше последната бразда по тъмно и на тръгване за дома с въздишка се обръщаше да се прости с нивата до пролет.
Привечер често падаха дъждове, наистина още като превалявалия, но студени и все по-често продължаваха чак до мръкване — до дългото есенно мръкване, в което като златни цветове пламваха прозорците на къщите и лъщяха локвите по пътищата, а влажната студена нощ се блъскаше о стените и изохкваше из градините.
Дори и щъркелът с пребитото крило, който остана и който хората виждаха да броди самотен по ливадите, захвана да дохожда под Бориновия сенарник, па и в самия двор, дето Витек грижливо му подхвърляше храна за примамка.
И различни просяци все по-често навестяваха селото. Тези обикновени просяци, които с дълбоки торби и с дълги молитви ходеха от врата на врата, изпращани от лая на псетата — и други, които идеха от свети места и знаеха Остра брама, Ченстохова и Калвария и с готовност разправяха по цели вечери какво има по света, какви чудеса и къде стават. Случваше се понякога и такъв, който казваше тихо, че иде от Божи гроб и такива чудеса разправяше, такива страни видял, през такива широки морета пътувал, толкова приключения изпитал, че набожно унесените в разказа му се удивляваха, а мнозина дори не можеха да повярват на всичко това… Но слушаха жадно, защото всеки можеше да научи нещо ново, па и нощите бяха дълги, та все можеше да си отлежи човек и на двете страни.
Хей! Есен бе то, късна есен!
И нито песни, нито весели викове, нито цвъркот на птички, нито да привика някой низ село — нищо, само вятърът стенеше по стрехите, само дъждовете се лееха като лъскавина по стъклата на прозорците и все по-често се чуваха глухите удари на снопарските бухалки из плевните.
Липци равномерно замираше, както и околните ниви, които изнемощели, посивели и оголени се отдаваха на почивка и постепенно се вкочаняваха; както и голите, изкривени и тъжни дървета, които бавно се вцепеняваха за през дългата, дълга зима…
Есен бе това, родна майка на зимата.
Успокояваше само едно — че още нямаше неспирна киша, че пътищата още не са тъй кални и може би времето ще се задържи до панаира, за който се готвеше цяло Липци като за празничен събор.
Тъй като този панаир се падаше на света Кордуля, голям и последен празник преди Коледа, всички се тъкмяха за него.
От няколко дена преди това се приказваше из село какво да се продаде било от добитък, било от храни или от дребна живина. Но понеже идваше и зима, доста нещо трябваше и да се купува: и облекло, и покъщнина, и това-онова за дома, поради което наставаха грижи и разпри, па и караници из къщите, защото — то се знае — у никого не прелива богатство, а за пестене беше все по-трудно.
На това отгоре и данъци трябваше да се плащат или общински връхнини и разни сметки помежду си, па често и заеми пред новото жито, а мнозина и на ратаи — събираше се толкова, та не един, макар и стопанин с петнайсет морги, тежко въздишаше, пресмяташе и все нищо не излизаше, ако не изкара на панаира кон или крава, а за по-бедните и дума не можеше да става.
Та затова тоя-оня извеждаше кравичката пред обора, изтриваше с метличка олайнените й хълбоци, хвърляше й за през нощта детелина или варен ечемик с картофи, само и само да се малко позаглади. Някой пък тъкмеше стари, съвсем ослепели кранти, та горе-долу, дето се вика, да заприличат на коне.
Други по цели дни усилено чукаха жито, за да успеят за панаира.
И у Боринови усилено се приготвяха. Старият Куба дочукваше пшеницата, а Южка и Ханка през цялото си свободно време гледаха как да хранят свинката и отбраните за продан гъски. Антек и Витек пък, понеже всеки ден се боеха от дъжд, отиваха за сухи дърва и за постилка, една част от която сложиха в обора, а друга стовариха до къщи за ограждане на стените.
И тази усилена работа трая чак до късно през последната предпанаирска нощ. Едва когато пшеницата бе вече в чували на вкараната в плевнята кола и всичко бе натъкмено за сутринта, седнаха всички заедно да вечерят в стаята на стария.
На огнището гореше весел огън от смърчови дърва, които постоянно пращяха, а те ядяха бавно и мълчаливо, защото от преумора никому не се приказваше. Едва когато свършиха и жените раздигаха паниците и тенджерите от софрата, Борина се попремести към огнището и рече:
— Преди съмване трябва да се тръгне.
— То се знае, не по-късно — отвърна Антек и се зае да понамаже конската сбруя. Куба стържеше дърво за бухалка за снопи, а Витек белеше картофи за сутринта и току подритваше Лапа, който лежеше настрана и пощеше бълхите си със зъби.
Настана тишина, само огънят пращеше и понякога зад огнището се обаждаха щурци, а от стаята на Антекови се чуваше плисък на вода и шум от миене на съдини.
— Куба, ще останеш ли да ни слушаш и по-нататък, а?
Куба остави оберъчката, с която стържеше, и тъй дълго се загледа в огъня, та Борина му припомни.
— Чу ли какво ти рекох?
— Колкото за чуване, чух, но мисля си, че що е право — право, нищо лошо от вас не съм видял… Само дето… — отговори загрижено.
— Южо, я дай водка и нещо приядка, защо да уговаряме на сухо като евреи — нареждаше старият, па примъкна пред огнището една пейка, на която Южа скоро сложи шише водка, една колбаса и хляб.
— Пийни, Куба, и си кажи думата.
— Да наспори господ, господарю… За оставане, останал бих, току… току…
— Ще ти придам нещичко…
— А то че е редно, редно е, защото ето и кожуха ми окапа, и ботушите, па и дрешка някоя горна бих си купил… че като просяк съм, и на черква да отида, свивам се при вратата… ами как с тия дрехи да се покажа при олтара.
— А в неделя не гледаше на това и се тикаше при най-първите хора — рече строго Борина.
— Ами… То… Наистина… — мънкаше силно засрамен Куба и тъмна червенина покри лицето му.
— Па и свещеника учи, че по-старите трябва да се почитат. Хайде пий, Куба, за пазарлъка и слушай какво ще ти кажа аз: ти сам не можеш да разбереш, че ратай е друго нещо, а господар друго… Всеки си има свое място и всекиму господ различно е определил. Щом господ ти е отредил едно нещо, пази си го и по-нататък не мърдай, не се навирай на предно място и над другите не се надигай — защото тежко ще сгрешиш. И сам свещеникът ще ти повтори това, че така трябва да бъде, за да има ред на тоя свят. Нали разбираш, Куба?
— Та не съм добиче, имам ум в главата си.
— Тогава гледай над другите да не се надигаш.
— Е… исках да съм по-близо до олтара…
— Исус Христос чува от всякой кът, не бой се. И защо ли да се тикаш между най-първите, когато всички знаят кой си.
— Ами, ами… да бях заможен, и балдахина бих носил, па и свещеника бих водил под ръка, и на чиновете бих седял, и от книга с глас бих пял… Ама нали съм ратай, ако и син на стопанин, трябва да стоя в притвора или пред вратата като кучетата… — каза той тъжно.
— Така е нареден света и не си ти, който ще го промениш.
— То се знае, то се знае, че не аз.
— Пий още, Куба, и кажи колко да ти придам.
Куба гаврътна чашата, но понеже водката го беше позамаяла, стори му се, че е в кръчмата с Михал, слугата на органиста, или с друг другар и си приказват свободно, весело, като равен с равен. Той разкопча малко горната си дреха, протегна крака, тресна с пестнина по масата и изкрещя:
— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана.
— Чини ми се, че си пиян, нещо ти хлопа дъската — завика Борина, но Куба вече вървеше след своята мисъл и след предишната си мечта, пък и не слушаше гласа на господаря си, та разгръщаше сгърчената си душа, растеше в гордостта си и усети в себе си сигурност като същински господар.
— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана, ако не… майка му стара… ще отида на панаира и служба ще си намеря, па ако ще би и каруцарска — на някоя товарна каруца у дворянина… Знаят ме, че съм работен и че разбирам от всяка кърска работа, па и около дома, че мнозина стопани не могат да се мерят с мене, а да се учат… Па ако не, ще си стрелям пилци и ще ги нося на свещеника или на Янкел… защо не…
— Ей… куцак такъв, как гърми! Куба! — извика троснато старият.
Куба млъкна, изтрезня от мечтата си, но гордостта си не изгуби, защото захвана да става неотстъпчив, та Борина, ще не ще, му додаваше по половин рубла или по злотувка, докато стана тъй, че обеща да му даде три рубли и две ризи придавка.
— Охо, бива си те — викаше старият, като се чукаше с него за спогодбата, ако и да го бе яд, че толкова пари трябва да даде, но нямаше защо да се колебае, понеже Куба струваше и повече, работлив ратай, дори за двоица, не пипа господарското и за добитъка внимава повече, отколкото за себе си. Макар че беше куц и не много силен, разбираше от стопанските работи — можеше напълно да му се довери човек, всичко ще сработи както трябва, па и друг работник ще нагледва.
Поприказваха си едно-друго и като се разиждаха, Куба вече от вратата се обади съвсем плахо:
— Спогодихме се за три рубли и две ризи, ама… ама… не продавай кобилчето… при мене е отрасло то… с кожуха си съм го завивал да не измръзне, та не бих търпял да го бие сега някой чифутин или някой дрипльо от града… Да не го продаваш… злато е това, не кобилче… послушно като дете… такъв кон, та при него някой човек е цяло куче… Да не го продаваш…
— И на ум не ми е минавало това.
— В кръчмата приказваха и… аз се побоях…
— Опекуни, кучите му синове, всичко те най-добре знаят!
Куба би му прегърнал краката от радост, но не посмя, затова нахлузи шапката си и бързо излезе, тъй като бе вече време и за спане, че панаир ги чакаше сутринта.

 

* * *
На сутринта още преди зори, доста след втори петли, из всички пътища и пътеки се движеха хора към Тимов.
Всичко живо от цялата околия се стичаше на панаира.
На съмване вална добър дъжд, но след изгрев-слънце малко попрестана, само небето бе покрито с тъмни облаци, а над низините висяха белезникави мъгли като съвсем мокри погребални покрови, по пътищата лъщяха локви, а тук-там в трапчинките и кал шляпаше под краката.
От ранно утро излизаха и от Липци.
По тополовия път зад черквата и там хе-е, до гората, се виждаше върволица от коли, които се точеха бавно една до друга, а от двете страни на пътя се мяркаха червените женски вълненици и белите клашници на мъжете.
Имаше толкова народ, сякаш цялото село излизаше.
Вървяха пешком по-бедните стопани, вървяха жени, момци и моми, и коморници, па и сиромаси и надничари отиваха, тъй като на тоя панаир се ценяваха и сменяха господарите си.
Кой нещо да купи, кой да продаде, а други пък само панаира да видят.
Някой водеше с въженце кравичка или теле, друг караше свиня с прасета пред себе си, които току поквикваха и тъй кръшкаха, че трябваше постоянно да ги прибира и пази човек, за да не попаднат под колите; някой се тътрузеше с кранта, други свръщаха остригани овце; тук-там се белееха стада гъски с подвързани криле или гребенести петли поглеждаха изпод престилките на жените… Па и колите вървяха доста натоварени, от време на време из някоя каруца се показваше зурлата на охранена свиня и така квичеше, че гъските захващаха да гакат, а кучетата, които вървяха с хората, се разлайваха при колите. И вървяха така, заели целия път, ако и да бе широк; не можеха всички да се поберат в пътя, та някой ходеше и по нивите низ браздите.
В късно утро, когато така се бяха разкарали облаците, че всеки миг слънцето щеше да се покаже на небето, излезе от къщи и Борина. По-рано, още в зори Ханка и Южка изкараха свинята и подхраненото шипарче, а Антек бе откарал десет чувала пшеница и половин крина семе от червена детелина. У дома останаха само Куба, Витек и Ягустинка, повикана да сготви ядене и да наглежда кравите.
Витек ревеше с глас при обора, че и нему се ходеше на панаира.
— Какво иска тоя щурчо! — измърмори Борина, прекръсти се и тръгна пеша, защото правеше сметка да се качи по пътя на някоя каруца. И не щеш ли, току зад кръчмата го застигна органистът с бричката с два силни коня.
— Защо пеши, Мачей?
— За здраве… Да бъде похвален.
— Во веки веков. Качи се при нас, ще се сместим! — предложи жената на органиста.
— Да живеете, ще стигна и пеши, ама дето има една дума, по е мило на душата да се вози на колата — рече той, като се наместваше на предната седалка, с гръб към конете.
Ръкува се приятелски с органистови и конете тръгнаха.
— А откъде накъде господин Яшо тука, не си ли вече в класовете? — попита той момчето, което управляваше конете и седеше наред с ратая.
— Дойдох само за панаира! — рече весело синът на органиста.
— Вземи си, френско е… — предложи органистът, като почукваше табакерата си.
Смръкнаха енфие и тържествено кихнаха.
— А ти какво, ще продадеш ли нещо днес?
— Е па, пред съмнало още откараха пшеница, а жените подбраха свинята.
— Та много! — извика жената на органиста. — Яшо, вземи шалчето, че е хладничко — рече тя на сина си.
— Топло ми е, съвсем ми е топло — уверяваше той, но въпреки това тя усука червения шал на шията му.
— Ами разходите малко ли са? Чудя се вече от къде да взимам…
— Е, не се оплаквай, Мачей, благодари на бога, имаш доста…
— Земя не се яде, а прикътана пара няма.
— Защото даваш в заем… малко ли пари имаш по хората?… Съседите знаят кой как е!…
Но недоволен от тия подмятания пред ратая, Борина се наведе бързо към Яшо и тихо го попита:
— Дълго ли още ще караш в класовете?
— Само до празниците.
— Па ще си дойдеш дома, или служба ще вземеш?
— Ех, какво ли ще прави у дома с някакви петнайсет морги, а малко ли са след него дечурлига!… Ех, тежки, като камък тежки времена… — въздъхна жената на органиста.
— Наистина, кръщенки има доста, но каква полза от това?
— Па и погребения има — подметна иронично Борина.
— Е-е… какви ли погребения; само сиромашта мре, едва-едва три-четири пъти на година ще се случи някое богато погребение, отдето да капне нещо.
— Па и треби все по-малко стават, и се пазарят като евреи! — добави жената.
— Всичко това е от беднотия и от лошите времена — оправдаваше Борина.
— Но и от това, че хората не се грижат вече за своето спасение, нито за спасението на онези в чистилището. Свещеника неведнъж е казвал това на мъжа ми.
— И от чифлиците все по-малко дават. Някога, като тръгнех по снопи или с просфорки за Коледа или по списък да събирам, най-напред у дворянина. Не жалеха тогава хората нито жито, нито пари, нито варива. А сега, пази боже, всеки стопанин се свива и като ти даде какво-годе снопче, то ще е от мишки изядено. Ако крина овес, ти даде, тя ще е повече плява. Нека ти каже жената какви яйца ми даваха лятоска, кога събирах за Великден — повече от половината бяха запъртъци. Ако няма човек парче земя, трябва по просия да тръгне — завърши той и подаде табакерата си на Борина.
— Така си е, така… — потвърждаваше Борина, но него не можеше да излъже, той добре знаеше, че органистът има парички и под лихва или срещу отработване дава на сиромасите, та току се усмихваше на тези извъртания и попита пак за Яшко:
— Ами чиновник ли ще стане?
— Какво? Моя Яшко чиновник, писарушка? Не за това съм отделял от залъка си, докато се изучи, не. Ще го изпратим в семинарията за свещеник…
— За свещеник!
— Нима ще му бъде зле? На кой свещеник е зле?…
— Па така си е, така… Това е и чест и, дето викат, който има поп в рода си, по-добре е у дома си… — каза това бавно и с почит погледна през рамо към момчето, което подсвиркваше на конете, понеже се бяха спрели по своя нужда…
— Казваха, че и Стахо воденичарския щял да стане свещеник, па сега като че ли е във висшето училище и се учи за доктор…
— Е, от такъв лудетина свещеник става ли? Та нали моята Магда е вече в шестия месец, и то от него…
— Думаха, че от ратая на воденичаря…
— Ба, воденичарката казва така, колкото да заварди сина си. Такъв женкар е той, да пази господ, нека върви там… доктор да става.
— Така си е, Яшо… по-добре да стане свещеник, че и на бога чест, и на хората радост ще бъде — поласка я хитро Борина. Не му се искаше да се препира с жената и внимателно слушаше доводите й, а органистът постоянно побутваше шапка и високо отговаряше на поздравите на минувачите: «Во веки!» Те караха тръс и Яшо сръчно отминаваше колите, хората и натоварената стока, докато влезе в гората, където вече бе по-свободно и пътят по-широк.
Току накрай гората настигнаха Доминиковица. Тя беше в кола с Ягна и с Шимек, а вързана за рогата крава вървеше след колата, от която се подаваха бели шии на гъсоци и съскаха неспирно като змии.
Те поздравиха, а Борина дори се наведе и извика:
— Ще закъснеете!
— Ще сварим! — обади се Ягна със смях.
Заминаха, но органистовият син няколко пъти се обръща към нея, докато най-сетне попита:
— Това Ягуша Доминикова ли е?
— Тя, същата — каза Борина и гледаше отдалече към нея.
— Не я познах, че близо две години не съм я виждал.
— Млада си е още тя, а тогава пасеше кравите. Повилняла е като юница за детелина — рече Борина и дори се надигна, за да погледне към нея.
— Много е хубава — подхвърли момъкът.
— Като всички моми — каза презрително майка му.
— Каква е лъскава. Станала е една мома, та няма седмица да не й прати някой годежари.
— Пробира! Дъртата смята, че най-малко някой чиновник ще дойде за нея, и току пъди ергените… — прошепна злобно майката.
— Па би могъл и някой с трийсет морги да я вземе… струва си…
— Тогава не ти остава друго, освен да й пратиш годежари, Мачей, щом я тъй хвалиш! — засмя се тя, а Борина не каза ни дума.
«Е, някакъв си градски дрипльо, голяма клечка, която само чака от чуждите кокошки яйца и само поглежда в ръцете на хората… па отгоре и ще се подиграва със стопаните от бащи и деди! Остави се от Ягуша!» — мислеше си ядосано Борина и току поглеждаше зад себе си към алналата се от вълнениците кола на Доминиковица, която оставаше все по-далече и по-далече, защото Яшо тъй жулеше конете, та калта се пръскаше на вси страни под краката им.
Напразно подхвърляше дума жената на органиста за това-онова; той климаше с глава, нещо мърмореше под носа си и тъй се умърлуши, че нито дума не каза.
И щом влязоха в изровения паваж на градчето, той слезе и благодари за возенето.
— Надвечер ще се върнем, ако искаш, ела с нас — предложи тя.
— Благодаря ви, имам своя кола. Ще рекат хората, че ме бива да надувам меховете на органа, че се тъкмя за помощник на органиста… а пък аз никаква нота не мога да измъкна от органа, нито свещи съм научен да гася.
Органистови отбиха в странична уличка, а той полека се запромъква по главната към пазара, защото панаирът бе грамаден и макар още рано, народът вече се трупаше. Всички улици, мегдани, улички и дворове бяха натъпкани с хора, коли и различни стоки — като някоя голяма вода, в която непрестанно от вси страни се вливаха нови реки от хора, тъпчеха се, люлееха се, мъкнеха се по тесните улички, та изглеждаше дори, че къщите се тресяха и се разливаха на големия площад пред манастира. По пътя още нямаше много кал, но тук я разбиваха и разбъркваха хиляди крака, та стигаше до глезените и пръскаше по всички посоки изпод колелата.
Голяма бе гълчавата и всеки миг растеше. Глух шум ечеше като гора, люшкаше се като море, удряше се о стените на къщите и преливаше от единия край към другия. Само от време на време се чуваше било мучене на крави, било мелодия на латерната при люлките, било плачевни гласове на просяци, било острите пронизителни пискуни на кошничарите.
Панаирът беше голям, дето се вика, толкова народ се бе насъбрал, че не бе лесно да преминеш, а на пазара край манастира бе тъй натъпкано, че Борина трябваше със сила да се промъква между сергиите.
Толкова много неща имаше там, та не можеше човек да ги изброи, а камо ли да обхване всичко.
Най-напред ония високи палатки, наредени в две редици покрай манастира, натъпкани догоре с женски стоки: та платна, та кърпи, увиснали на пръти и червени като макове, чак очите да ти се премрежат, други изглеждаха съвсем жълти, а трети тъмновинени… Къде може всички да запомни човек! Па моми и жени… пълно при тях, яйце да хвърлиш, няма де да падне — една се пазари и избира, а другите — колкото да погледат и напълнят очите си с тия хубости.
И пак сергии, които лъщяха от мъниста, огледалца, флутурки, па корделки, па ония ми ти кръстчета за гуша, па зелени, златни и преразлични треперушки… па шапчици женски и бог знае още какво!
На други места продаваха иконки в позлатени рамки и в стъкло. Макар че бяха изправени до стената или положени направо на земята, те тъй лъщяха, че мнозина сваляха шапки и се кръстеха.
Борина купи за Южка копринена забрадка, която й беше още пролетес обещал, задето му пасе кравите, пъхна я в пазва и се запромъква към свинския пазар, който беше зад манастира.
Но вървеше полека, защото бе страшна навалица, а имаше и що да се погледа.
На едно място шапкари накачили от горе до долу по стените шапки.
На друго пък обущари наредили цяла улица от високи дървени подставки, по които висяха накачени за ушите редици ботуши: обикновени, жълти, за мазане с претопена мас да не пропущат вода, лакирани и женски щивали с червени връзки и с високи токове.
А след това се точеха седлари с накачени на колчета хамути и друга конска сбруя.
А след това въжари и продавачи на мрежи.
И такива, които сита разнасят по света.
И такива, дето булгур продаваха по панаирите.
И колари, и кожари.
На друго място пък шивачи и кожухари изпонавесили своите стоки, от които удряше такава миризма, та чак в носа човъркаше; тези стоки имаха добър пазар, защото идеше зима.
А след тях под разпънати на колчета платнени навеси — цели редове маси с извити червени и дебели като корабни въжета колбаси, камари жълто сало, качета пушено месо, дълги резени сланина, шунка, натрупана на купове, а нейде висяха на куки цели изкормени прасета, още кървави, та трябваше да ги пазят от кучетата, които току налитаха.
До месарите като родни братя бяха хлебарите. На дебело постлана слама по коли, по маси, в кошове и където бе удобно, лежаха планини от хлябове, големи като колела на каруца, жълти питки, франзелки, кравайчета…
Но кой ли може да запомни и изброи всички тия сергии и онова, що продаваха по тях?…
Имаше и играчки, и курабийки като различни животни, сърца, войници и такива дяволии, че не можеш да ги разбереш. Другаде пък сергии с календари, с черковни книжки, истории за разбойници, за свирепи исполини и буквари. Имаше и сергии, дето се продаваха пищялки, устни хармонички, глинени петленца и различни други свирки, с които тия проклетници чифути свиреха, за да примамват, та ставаше такава пискотня, че мъчно можеше да издържи човек: тук петле кряка, там тръбичка тръби, другаде пищялка пищи, нейде цигулка стърже, а там тъпан бие… главата на човек да се пукне от врескотня.
А посред пазарището около дърветата се бяха разположили кацари, тенекеджии и грънчари, изпонаредили толкова паници и гърнета, че едва можеше да се мине, а зад тях дърводелци; кревати, шарени сандъци, шкафове, рафтове, маси, толкова пъстри, та очите се премрежваха…
И навсякъде — по коли, под стрехи, надлъж покрай уличните канавки, където само се намираше място, бяха насядали жени. Коя с кромид на сплитове или в чували, коя с домоткани платна и с вълненици, коя с яйца, сирене, гъби, масло на увити в кърпи топки. Други пък с картофи, някоя и друга гъска, кокошка оскубана, лен, хубаво разчесан, кълбета прежда… И всяка седи при своето и си приказват пристойно, както бива на панаир, а дойде ли купувач, продават полека, спокойно, без викове — по господарски, не като евреите, които крещят, пазарят се и се натискат като щури.
А тук-там между коли и сергии пушеха тенекиени печки — там продаваха горещ чай и други ядива като пържена колбаса, имаше също зеле и борш с картофи.
И какви ли не просяци от всички страни бяха налетели: слепи, куци, неми и съвсем без ръце и крака, сякаш на храмов празник на някоя черква. Скрибуцаха на цигулки черковни песни, някои пееха и подрънкваха паничките си за пари и всички, изпод коли, изпод стрехи и просто изсред калта, протягаха плахо ръце и си изпросваха било грошче, било друго подаяние.
Борина изгледа всичко, почуди се на много неща, побъбра това-онова с познати и най-сетне се промъкна в свинския пазар зад манастира на широк песъчлив мегдан. Там, под самата манастирска стена, зад която се навеждаха грамадни дъбове, покрити още с жълти листа, се бе струпал много свят и коли и лежеха цели стада свине, докарани за продан.
Бързо намери той Ханка и Южка, защото бяха на самия край.
— Продавате, а?
— Ами… касапи едни се пазариха за свинята, ама малко дават…
— Скъпи ли са свинете?
— Къде ти скъпи? Изнадокарали са толкова, че бо'на кой ще ги купи.
— Има ли хора от Липци?
— Има, ей там са докарали прасета Клембовците, па и Шимек Доминиковичин стои при шипарче.
— Я се притъкмете, та се поразходете по панаира.
— Па и омръзва на човек да седи така.
— Колко дават за свинята?
— Трийсет рубли. Казват, че не била охранена, на кокал само дебелка, а сланина нямала.
— Лъжат, каквото се сетят… ами, сланина има четири пръста… — каза Борина, като попипа свинята по гърба и по страните. — Шипарчето е слабо в страните, но има хубави бутове за шунка — прибави той, като го прогони от мокрия пясък, в който се бе заровило до половина.
— Продайте я за трийсет и пет, пък аз ще ида само да навидя Антек и веднага ще се върна. Не ви ли се яде?…
— Хапнахме вече хляб.
— Ще ви купя и колбаса, току вие добре да ги продадете.
— Тате, да не забравиш забрадка, дето още пролетос ми обеща.
Борина посегна към пазвата си, но се спря, сякаш нещо го бодна, махна само с ръка и рече:
— Ще ти купя, ще ти купя, Южко… — и се спусна да тича, защото забеляза между колите лицето на Ягна, но докато отиде, тя изчезна някъде, сякаш в земята потъна. Той тръгна да търси Антек. Това не бе лесно, защото в уличката, която водеше от тоя пазар в другия, бяха кола до кола, и то в няколко реда, така че само по средата, и то с голям труд и внимание би могло да се мине с кола; но неочаквано се натъкна на него. Антек седеше върху чувалите и шибаше с камшика еврейските кокошки, които налитаха на ята около кошчетата със зобта на конете, и с половин уста отговаряше на търговците:
— Казах седем… седем.
— Шест и половина давам, повече не може. Пшеница с чернилка.
— Като те шибна по мръсната мутра, куче такова, ще зачернееш веднага. Пшеницата е като жълтица чиста.
— Може, но е мокра… ще я купя под кантар, и то по шест рубли и пет злоти.
— Ако я купиш под кантар, пак седем, казах!
— Що се ядосваш, човече, купя не купя, нали мога да пазаря.
— Пазари се, ако не ти е жал за мутрата. — И той вече не обръщаше внимание на евреите, които развръзваха наред чувалите и гледаха пшеницата.
— Антек, ще ида до прошенописеца и веднага ще се върна при тебе…
— Ще подаваш жалба против дворянина ли?
— Ами кой е виновен, дето умря шарената крава?
— Много ще спечелиш от това!
— Своето не си давам.
— То… горския да притиснеш някъде в гората до някое дърво, па да го изкроиш с нещо твърдо, та чак ребрата му да припращят — това ще ти бъде отплатата.
— Горския ли? То се знае, това му се пада, но също и на дворянина — рече решително Борина.
— Дай ми една злотувка.
— Защо ти е?
— Една водка бих пийнал и бих хапнал нещо…
— Ти нямаш ли си? Ами само гледаш на баща си в ръцете…
Антек бързо се обърна и заподсвирна от яд, а старият, ако и да му се свидеше, извади злотувка и му я даде.
«Всички на твой гръб…» — помисли си той и бързо се запромъква към голямата гостилница на ъгъла, където вече много хора се хранеха. В стаичката откъм двора живееше прошенописецът.
Той седеше до масата при прозореца с пура между зъбите, само по риза, неумит и разчорлен. Някаква жена, покрита с палто, спеше на сламеник в къта.
— Седни, стопанино! — и прошенописецът свали от стола окаляни дрехи и го подаде на Борина, който всичко подробно му разказа.
— Ще спечелиш като две и две четири. Може ли! Кравата умряла и момчето е болно от уплах! Законът е на наша страна! — потри той ръце, като търсеше хартия по масата.
— Абе то… момчето не е болно.
— Нищо от това, то е могло да се разболее. Нали го е бил?…
— Не, бил е само съседското момче.
— Жалко, така щеше да е още по-добре. Но то все някак така ще се извърти, че от боя и болест ще излезне, и кравата ще да е умряла. Нека плати дворянина.
— То се знае, не е въпроса за друго, а за право.
— Веднага ще се напише жалба. Франьо, я се помръдни, мръзло такава! — кресна той и силно ритна легналата жена, че тя повдигна разрошената си глава. — Я донеси водка и нещо за похапване…
— Нямам нито грош, пък знаеш, Гучо, че няма да ми дадат на вересия… — промърмори тя, повдигна се от бърлогата си и почна да се прозява и да се протяга. Жената беше едра като кобила, имаше грамадно, подпухнало, покрито със синини пиянско лице и глас, тъничък като на дете.
Прошенописецът пишеше, та перото му скърцаше, пушеше пурата, изпущаше дим върху Борина, който се вглеждаше в писаното, триеше мършавите си малигави ръце и постоянно извръщаше слабото си пъпчиво лице към Франка; предните му зъби бяха пречупени, устата синя, мустаците големи и черни.
Написа тъжбата, получи рубла за нея, получи още една за марки, па се спазари да защищава делото за още три, когато му дойде време.
Борина бързо се съгласи на всичко, ако и да му се свидеха тия пари, защото смяташе, че дворянинът всичко с лихвите ще му плати.
— Правда трябва да има на света и делото е спечелено! — каза той, като си отиваше.
— Ако не спечелим в общинския съд, ще идем в мировия; ако мировия не ни оправи, ще идем в окръжния, в съдебната палата, няма да му простим.
— Ба, ще му простя! — извика разпалено Борина. «И то на кого да простя? На дворянина, дето толкова гори и земя има!…» — мислеше си, като излизаше към пазара и случайно някак си при шапкарите се натъкна на Ягна.
Тя стоеше със синя шапка на главата си и още се пазареше за друга.
— Я виж, Мачей, тоя чифутин казва, че е добра, а знам, че лъже…
— Модерна, за Йенджих ли е?
— Е да, купих вече на Шимек.
— А няма ли да му е малка?
— Главата му е колкото моята…
— Какво хубаво ратайче става от тебе…
— Защо не! — извика тя горделиво и понакриви шапката…
— Още сегинка бих те ценил при мене…
— Ех… много съм скъпа за слугиня — засмя се тя.
— Според човека… на мене няма да си скъпа…
— И по къра не искам да работя…
— Аз ще работя за тебе, Ягушо — прошепна той по-тихо и тъй страстно я погледна, че момичето отстъпи объркано и без пазарлък заплати шапката.
— Продадохте ли кравата? — попита Борина след миг, като се поопомни и се съвзе от онова умиление, което като водка запали главата му.
— Купиха я за свещеника от Ежово. Мама отиде с органистови, защото искат да пазарят момче.
— А пък ние да се поотбием на чаша сладка водка!…
— Как така?
— Измръзнала си, Ягушо, та малко да се посгрееш…
— Къде пък ще тръгна с тебе водка да пия?…
— Тогава ще донеса тука да пийнем, Ягушо…
— Да си жив, но трябва да подиря мама.
— Аз ще ти помогна, Ягушо — прошепна той тихо, тръгна напред и така разбутваше с лакти, че Ягна свободно вървеше подире му през навалицата. Но когато навлязоха между платнените сергии, тя понамали хода си и се поспирваше, та чак очите й пламнаха от множеството изложени предмети.
— Какви са хубави, божичко! — шепнеше Ягуша и се спря пред закачените горе панделки, които се вееха във въздуха като пламнала дъга.
— Избери си, Ягушо, коя ти хареса — каза той, като помисли и надви скъперничеството си.
— Е, тая жълтата с цветята, ще струва рубла, па може и десет злоти!
— Не бери грижа за това, ти само я вземи…
Но Ягуша насила и с жал отдръпна ръце от панделката и отиде към друга сергия, а Борина остана за малко.
На тая сергия пък кърпи и платове за рокли и кафтани.
— Божичко, какви хубости! — шепнеше очарована тя и току пъхаше разтреперани ръце в зелените атлази или в червените кадифета, та чак очите й се премрежваха и сърцето й тупаше от наслада. Пък ония забрадки: ясночервени, копринени, със зелени цветя по края, цели златисти като светата дарохранителница, а сините като небето след дъжд; и белите, и най-хубавите ония, дето си менят цвета, дето бляскат като водата при залез-слънце, па леки като паяжина! Не, тя не се сдържа и захвана да ги мери на главата си и да се оглежда в огледалцето, което еврейката й държеше.
Тъй хубаво й стоеха, сякаш лъчи слагаше върху ленената си коса, а небесните й очи така пламнаха от радост, че теменужна сянка падна от тях по зачервеното й лице. Тя се усмихваше на себе си и хората дори я заглеждаха, толкова беше хубава, такава младост и здраве лъхаше от нея.
— Преоблечена дворянка, а? — си шепнеха те.
Дълго се оглежда тя и с тежка въздишка сне забрадката от главата си, но захвана да се пазари, та по-дълго да й се порадва, при все че не мислеше да я купува.
Обаче внезапно изстина, защото продавачката каза пет рубли, та и самият Борина веднага я задърпа нататък.
Спряха се пред нанизите. И те бяха много, сякаш някой е посипал цялата сергия с тези скъпоценни камъчета, така блещяха и святкаха, та не можеше човек и очи да откъсне. Жълти кехлибари, сякаш от прясна миризлива смола; корали — същински капки кръв, нанизани на върви; седефи — бели и големи като лешници, па други сребърни и златни…
Много избира и мери Ягуша, но най-хубав й се видя един наниз корали; тя обви с него четири пъти бялата си гуша и се обърна към стария.
— Видиш ли?
— Много ти прилича, Ягушо! Но на мене коралите не ми ловят очите, че в раклата към осем върви останаха от покойната, па като хубав полски грах са едри!… — каза той нарочно, като че ли без да иска.
— Та каква полза имам от това, нали не са мои! — Тя нервно хвърли нанизите и забърза навъсена и натъжена.
— Я да поседнем мъничко, Ягушо.
— Ами трябва да ида за мама.
— Не бой се, няма да си отиде без тебе.
Те седнаха на един издаден напред процеп.
— Голям панаир — рече след малко Борина, като разглеждаше пазара.
— Не е малък! — Тя поглеждаше все още с копнеж по сергиите и често си въздишаше, но тъгата вече я напущаше, защото рече:
— Добре им е на тия дворяни… Видях дворянната от Воля с дъщерите й, толкова нещо накупили, че лакеят след тях едвам носеше всичко! На всеки панаир все така купуват!
— Който много купува, дълго няма да добрува.
— Те ще си добруват!
— Докато дават евреите — подметна със злоба Борина, та Ягуша дори го погледна и не знаеше какво да каже, а той, без да я гледа, пошепна:
— Дохождаха ли ти годежари от Михал Войтков, Ягушо?…
— Дохождаха и си отидоха!… Мухльо такъв, и той ще ми праща годежари… — засмя се тя.
Борина стана бързо, измъкна из пазвата си забрадката и още нещо, увито в книжка.
— Я подръж това, Ягушо, че трябва да потърся Антек.
— Та той на панаира ли е? — Очите й светнаха.
— Остана при житото, там на улицата. Ягушо, вземи това, за тебе е — добави той, като видя, че Ягна гледаше зачудено забрадката.
— Даваш ли ми я?… Наистина ли е за мене? Божичко, каква е хубава — извика тя, като развиваше същата оная панделка, която толкова й се бе харесала. — Е, само да не се подиграваш с мене, защо на мене?… Толкова пари струва… а пък забрадката е чиста коприна…
— Вземи, вземи, Ягушо, за тебе съм ги купил, па ако някой ергенин ти прати, не се съгласявай, няма защо да бързаш… а аз трябва да вървя.
— Мои, ами истина ли казваш?
— Нима ще взема да те лъжа!
— Не мога дори да повярвам. — И тя постоянйо разгъваше ту забрадката, ту панделката.
— Остани си сбогом, Ягушо.
— Да си жив, Мачей.
Борина си отиде, а Ягна още веднъж ги разгърна и разгледа, па веднага сви всичко на едно и щеше да затича след него и да му ги върне… Ами, как ще вземе тя от чужд човек, не й е никакъв роднина, нито дори далечен сродник… но старият бе вече изчезнал.
Тя тръгна бавно да търси майка си и с умиление, внимателно пипаше забрадката в пазвата си. Беше тъй радостна, че белите й зъби светеха, а лицето й пламтеше зачервено.
— Ягушо!… Помогни на бедната сирота… мили хора… верни християни… За бог да прости, за душичките… Ягушо!…
Ягна се съвзе и затърси с поглед кой и откъде я вика, и веднага съзря Агата, седнала до стената на манастира върху шепа слама, че калта на това място беше до глезените.
Тя се спря, за да потърси някой грош, а Агата, зарадвана, че вижда свой човек, току заразпитва що има, що няма в Липци…
— Извадихте ли картофите?
— Извадихме ги всичките.
— Клембови какво правят?
— Изгониха те да се скиташ по просия, па питаш за тях.
— Ех, не са ме изгонили, самичка си тръгнах, че така трябваше… ами как, даром ли ще ме прикътват и хранят, като и те не са богати… Защо да не питам, нали са ми роднини…
— А ти как си?
— Ами как, ходя от черква на черква, от село на село, от панаир на панаир и с молитва си изпросвам от добри хора къде подслон, къде лъжичка ядене, къде някой грошец! Добри са хората, не ще оставят сиромаха да умре от глад, не ще. Здрави ли са всички у Клембови? — попита тя плахо.
— Здрави са, ами ти не боледуваш ли?
— Е… нищо ми няма, ама все си ме боли в гърдите, като понастина, жива кръв си плювам… Скоро, скоро вече и моята ще се свърши. Само да дотрая допролет, да се върна на село и там, при свои да си умра — за това само, за това се моля на бога… — разпери тя обвитите си с броеници ръце, повдигна разплакано лице и захвана така горещо да се моли, че от зачервените й очи потекоха сълзи.
— Помоли се за татко — пошепна Ягна, като й втикна една монета в ръката.
— За тия, дето са останали в чистилището, ще бъде това, а колкото за своите, аз и тъй все се моля на бога — за живите и за умрелите, Ягушо, не ти ли пращаха годежари?
— Дохождаха.
— И никой ли не ти хареса?…
— Никой. Остани си сбогом, па напролет намини у нас — каза тя бързо и тръгна към майка си, която видя отдалече с органистови.
А Борина бавно се връщаше при Антек, едно, защото беше много навалица, и друго, че постоянно Ягуша бе в главата му. Но преди да дойде до Антек, срещна ковача.
Поздравиха се и тръгнаха мълком двамата.
— Е, моята работа ще я свършим ли, а? — поде остро ковачът.
— Аха, това ли?… Това можеше да ми кажеш и в Липци — ядоса се старият.
— Ами четири години чакам.
— Та днеска намери! Почакай още четирийсет, кога умра.
— Думат ми хората да подам тъжба… но…
— Подай. Ще ти кажа дори къде се пишат тъжбите и на писаря ще платя.
— Ама мисля си, с добром ще се погодим… — извъртя хитро ковачът.
— Така си е, щом не с война, тогава с мир.
— Ти сам знаеш това.
— Не ми трябва с тебе ни война, ни мир.
— И всякога казвам на жената, че стария е за правото.
— Всеки е за правото, комуто е потрябвало, а на мене не ми трябва, защото нищо не съм ти длъжен — каза той твърдо, та ковачът омекна, понеже така нищо нямаше да постигне, и като че старият нищо да не бе му рекъл, добави най-спокойно и с молба:
— Да пийнем нещо, ще почерпиш ли?
— Ще почерпя, защо да не почерпя, най-добрия ми зет щом иска, ако ще би и цяло кило — рече на подбив Борина, като влезе в кръчмата на ъгъла. И Ямброжи бе там, но не пиеше, а седеше някак омърлушен и тъжен.
— Болят ме кокалите, като че ли ще вали — рече Ямброжи.
Пийнаха по чаша и по две, но мълчешката, защото и двамата бяха доста ядосани един на друг.
— Пиете като на погребение! — обади се Ямброжи, сърдит, че не го поканиха, тъй като от сутринта нищо не бе глътнал.
— Как да приказваме, тъста ми толкова много е продал днес, та трябва да мисли кому да даде парите с лихва…
— Мачей! Тебе думам, Мачей, че господ…
— За когото съм Мачей, Мачей съм, а ти ме остави на мира! Я го гледай ти него! Приятелство между свиня и свинар — разсърди се здравата Борина.
А ковачът гаврътна две големи чашки и рече тихо:
— Кажи, дядо, ще дадеш ли, или не!
— Казал съм; няма да го занеса в гроба със себе си, а по-рано нито морга не давам. Няма да се оставя вие да ме водите за носа… още са ми мили една-две години на света.
— Тогава вместо земя — пари…
— Казах, нали чу?
— За трета жена се оглежда, та ще ти гледа той деца — прошепна Ямброжи.
— Па не е лъжа.
— Воля ми е, ще се оженя. Ще ми забраниш ли? — каза той троснато на ковача.
— За забрана не мога да ти забраня, ама…
— Река ли, още утре изпращам годежари.
— Изпрати, няма да ти преча! Дай ми барем телето, дето остана от Червенуша, па и аз ще ти помогна. Имаш си ти ум, разбираш какво ти е най-добре. Неведнъж и не дваж съм думал на жената, че на тебе ти трябва жена, за да не се разсипва имота…
— Думал ли си това, Михале?…
— Да не стана оттук, ако… Думал съм. Всекиго в село съм съветвал кому какво е потребно, та не знам ли на тебе що е нужно!
— Лъжеш, шмекер такъв, та чак прах се вдига, ама ела утре заран, ще ти дам телето; нали ме молиш, ще ти го дам; а то ако искаш да се съдиш с мене, ще ми вземеш ланските цървули, дори нещо по-долно…
Пийнаха още, вече заръча ковачът, па покани и Ямброжи, който на драго сърце седна при тях и захвана да разказва весели историйки и все пиперлии, та час по час избухваха в смях.
Не се веселиха дълго, защото всеки бързаше да си отиде при своите, па и различни работи имаха; разделиха се с миром, но един другиму не си вярваха колкото на върха на нокътя, защото си познаваха и зъбите, и се пронизваха с погледи като през стъкло.
Само Ямброжи остана да чака приятели и познати да му поръчат някое шишенце, защото и мухата е доста на кучето, когато няма кой да му хвърли кокал с месо. А обичаше хубавичко да си пийне, но сам да си заръча не беше тъй лесно, па и няма нищо за чудене — той беше само клисар.
И панаирът беше вече към края си.
По пладне блесна слънце, но само като че някой с огледало го прекара по света, и веднага се скри зад облаците. Надвечер притъмня, повлякоха се облаци ниско до покривите на къщите и дребен дъжд заръмя като през сито. Изпоразотидоха се набърже — всеки бързаше да стигне у дома си, преди да мръкне, и да избегне по-силния дъжд.
И търговците бързо-бързо разтуряха сергиите си и товареха стоката на коли, защото дъждът се засилваше и ставаше по-студен.
Тежка и влажна мрачина бързо падаше.
Градчето опустяваше и утихваше.
Само просяци божуваха тук-там изпод стените и из кръчмите се разнасяха викове и препирни на пияни.
Боринови си тръгнаха чак на мръкване; всичко докарано изпродадоха, понакупиха това-онова, направиха добър панаир, дето се вика. Антек шибаше конете и тъй караше, че калта пръскаше изпод тях, па и малко хладно стана, и пийнали бяха здравата. Старият, такъв скъперник, комуто грош се свидеше да даде, днес ги гощава и с ядене, и с пиене, и с добра дума за чудо.
Мръкна се хубаво, когато дойдоха до гората.
Тъмно беше като в рог; дъждът ставаше все по-силен, а тук-там се чуваше тракане на коли и прегракнали песни на пияни или бавно шляпане на пешаци из калния път.
А посред обградения с тополи път, който шумеше глухо и сякаш охкаше от студ, се движеше Ямброжи, съвсем пиян, занасяше се от единия край на другия, понякога я в дърво се блъскаше, я в калта паднеше, но бързо пак ставаше и неспирно си пееше с цяло гърло, както си му бе обичай.
Така плющеше и така бе тъмно, че опашките на конете не можеше да разпознае човек, а светлините на селото се виждаха като мигане на вълчи очи.

 

VI

 

Добри дъждове захванаха.
Още от панаира полека-лека целият свят потъна в сивата мътна стъкловина на дъждовете. Само очертанията на горите и на селата се мержелееха бледни, като че от мокра прежда изтъкани.
Наставаха безкрайните студени, пронизващи есенни плискотевици.
Сивите ледени бичове на дъждовете шибаха непрестанно земята и дълбоко я разкисваха; всяко дърво, всяко стъбло трепереше в неизмерима болка.
А изпод тежките, натрупани над земята облаци, изпод зеленикавия дъжд понякога се провиждаха ивиците на почернялото, мокро, сравнило се поле или лъсваха вади от запенени води из браздите, или пък, сякаш притиснати и подбухнали от влагата, самотни дървета се чернееха по слоговете, разтърсваха последни остатъци от листа и се мятаха отчаяно като кучета на връзло.
Опустелите пътища се бяха разлели в кални смрадливи локви.
Късите тъжни, безслънчеви дни се провличаха тежко като прогнили ивици светлина, а нощите идваха черни, глухи, страшни, с безкраен еднообразен плисък…
Поразителна тишина обгърна земята.
Замлъкнаха полета, утихнаха села, заглъхнаха гори.
Селата почерняха и сякаш по-силно прилепнаха до земята, до плетищата, до голите кривоклонести и тихо разплакани овощни градини.
Сивотата на дъждовете загърна света, изсмука багрите, изгаси светлините и потопи земята в мрак, та всичко изглеждаше като сънно бълнуване. От подгизналите поля, от вкочанелите гори и от замрелите пустоши се надигаше тъга и се провличаше като тъжна мъгла. И тази тъга се спираше по глухите кръстопътища, под отчаяно разперилите рамена кръстове, по пустите пътища, където оголели дървета трепереха от студ и хлипаха от мъка, назърташе с кухите си очи в напуснатите гнезда, в разтурените хижи, по пустите гробища, между забравените гробове и гнили кръстове, носеше се по цял свят, през оголелите, окъсани и замърсени поля, през подгизналите села, назърташе в къщите, оборите, градините, та дори говедата ревяха от тревога, дърветата с глухо пъшкане се огъваха от ужас, а хората жално въздишаха в страшна мъка, в безкрайна мъка за слънце.

 

* * *

 

Дъждът неспирно ръмеше и покриваше света като с лек, лъскав плащ. Липци потъваше в гъстата мъгла на валежа, изпод която само тук-там се чернееха ту покриви, ту промокрени каменни огради или нечисти кълба дим, които се виеха над къщите и се разстилаха по градините.
В селото бе тихо, само тук-там вършееха в плевните, и то рядко, защото цялото село беше по зелищата.
Пустота бе по калния размекнат път, пустота по пътеките и пред къщите. Само понякога се мернеше някой в мъглата и пак се загубеше, та се чуваше само като шляпа из калта, или пък натоварена със зеле кола се мъкнеше полека откъм торфището и разпъждаше гъските, които търсеха паднали по пътя зелеви листа.
Вирът се блъскаше в тесните си брегове и постоянно растеше, та дори преливаше в ниските места откъм Боринови, достигаше до оградите и пръскаше пяна по стените на къщите.
Цялото село бе заето със сечене и превоз на зелето. По гумната в плевните, по отводите и стаите бе пълно, а у някои и под стрехите се синееха камари зеле.
Пред къщите се разкисваха на дъжда грамадни каци.
Бързаха кой как може, защото дъждът не спираше и пътищата ставаха непроходими.
И у Доминиковица сечеха днес.
Още сутринта Ягна и Шимек отидоха на зелето, а Йенджих остана да кърпи покрива, защото бе протекъл на няколко места.
Беше привечер и започна да мрачи, та старата честичко излизаше пред къщи, поглеждаше в мъглата към воденицата и слушаше дали не си идат вече…
А на зелищата ниско зад воденицата в торфищата кипеше още работа.
Черникави влажни мъгли лежеха по лъките и само тук-там лъщяха широки ровове, пълни със сива вода, и високите зелеви лехи, бледозелени или като ръждиви ивици от желязна ламарина, а някъде се мяркаха червените вълненици на жените и камари от зелки.
В замъглената далечина над реката, която течеше с шум в синеещия се като облак гъсталак, се чернееха купища торф и коли, до които носеха в платнища зелето, защото не можеха да прекарат колите по размекналата се почва до зелищата.
Някои вече дорязваха и се запътваха за дома, та все по-силни гласове се разнасяха из мъглата и летяха от леха на леха.
Ягна току-що свърши своята леха. Беше твърде уморена, гладна и мокра до кости, па и обущата й потъваха чак до глезените в червеникавата торфеста почва, та час по час и тях трябваше да изува, за да излива влязлата вода.
— Шимек, я по-бързо шавай, че вече не усещам пищялите си! — викаше жално тя, но като видя, че момчето не може да излезе наглава с оставената му работа, изтръгна нетърпеливо от ръцете му грамадния вързоп, метна го на гърба си и го понесе към колата.
— Толкав момък, а си мек в кръста като лехуса — прошепна презрително тя и изсипа зелките в постланите със слама кошове.
Шимек засрамен мърмореше нещо под носа си, почеса сплъстената си коса и почна да запряга коня.
— Бързай, Шимек, че мръкна! — му подвикваше тя, като носеше непрестанно зеле в колата.
Па и нощта наставаше, мракът гъстееше и чернееше, а дъждът се усилваше; чуваше се само плискането по размекналата се земя и по изкопите, като че някой сипваше зърна.
— Южо! Ще свършите ли днеска? — извика ти към Бориновото момиче, което сечеше до тях заедно с Ханка и с Куба.
— Ще свършим! Че време е и да си идем. Такъв дъжд, та и ризата ми е мокра. Вие вече тръгвате ли си?
— Тръгваме. Ей сегичка ще настане нощ, па и такава тъмнина, че пътя не можеш да видиш. Утре ще превозим другото. Зелето ви е много добро! — добави тя, като се обърна към тях и гледаше едва очертаните в мъглата купища.
— И вашето не е по-лошо, а гулиите ви са по-големи…
— Имахме разсад от новото семе. Свещеника го донесе от Варшава.
— Ягно! — обади се пак из мъглата Южиният глас. — Знаеш ли, че утре Валек Юзефов ще праща годежари на лелината Мариша…
— Такъв дребосък! Нима е порасла? Чини ми се, че до лани пасеше кравите…
— За мъж тя има годинки, па и нивици има, та ергените бързат.
— И за тебе ще бързат, Южо, и за тебе…
— Ако баща й не се ожени за трета! — обади се Ягустинка някъде от третата леха.
— Какво ти е дошло пък тебе на ум, нали пролетес погребахме мама! — рече с неспокоен глас Ханка.
— Нищо не е това за мъжа. Мъжа е като шипар, не знам колко да е нахранен, пак ще си навре зурлата в друго корито… Хо, хо! Още едната не умряла… не изстинала, за друга поглежда… кучешка вира… Ами Шикора какво направи? Три недели след погребението на първата се ожени за втора.
— Истина, ама и пепелчук от първата останаха пет…
— Ех, че го каза! Само глупаците ще повярват, че зарад децата се е оженил… за себе си, да не му е мъчно самичък под юргана…
— Ние не бихме дали на тате, охо! — извика енергично Южа.
— Малка си ти още и глупава… имота е на баща ти и воля негова!…
— И децата се гледат, и те имат право — захвана Ханка.
— От чужда кола и насред път се слиза — измърмори тихо Ягустинка и замълча, понеже Южка започна сърдито да вика Витек, който се бе заскитал покрай реката, а Ягна не се месеше в разговора — усмихваше се от време на време, защото си спомни панаира, па и зеле носеше, а щом се напълни колата, Шимек потегли към пътя.
— Останете си сбогом — каза на съседките си.
— Ха със здраве, и ние ще си ходим… Ягушо, нали ще дойдеш у нас да чистим зелето, а?
— Само ми кажи кога, ще дойда, Южо, ще дойда…
— А в неделя, знаеш ли, момчетата ще свирят у Клембови?
— Знам, Южо, знам.
— Ако срещнете Антек, кажете му, че го чакаме, да побърза — помоли Ханка.
— Добре, добре…
И Ягна затича по-скоро да стигне колата, защото Шимек бе доста напред и се чуваше само как гълчи коня. Колата затъваше и заглъзваше чак до осите в размекналата се торфеста почва, та в долчинките и при лошите места и двамата трябваше да помагат на коня, за да изтегли из тресавището.
И двамата мълчеха. Шимек водеше коня и внимаваше да не извърне колата, защото имаше много трапища, а Ягна вървеше от другата страна, подпираше с рамо и си мислеше как да се докара за чистенето у Боринови.
Скоро се стъмни така, че едвам можеше да се види конят. Дъждът като че престана, само мокра тежка мъгла висеше и едва се дишаше, а горе високо вятърът глухо шумеше и удряше в дърветата на бента, към който се приближаваха сега.
Изкачването на бента бе тежко, защото бе стръмно и хлъзгаво. Конят креташе и на всяка крачка спираше да почива, та едва задържаха колата да не се повърне.
— Не трябвало толкова да товарите на един кон! — обади се нечий глас откъм бента.
— Ти ли си, Антони?…
— Аха.
— Хайде бързай, че Ханка там поглежда за тебе… Помогни ни…
— Чакайте да сляза, ще ви помогна. Такава тъмница е, та нищо не се види.
И те веднага се изкачиха на бента, защото Антек така здравата тласна, че конят тръгна и се спря чак на върха.
— Да си жив, ама си и толкова силен, че!… — и Ягна протегна ръка към него.
Внезапно млъкнаха. Колата тръгна, а те вървяха един до друг и не знаеха какво да си приказват, и двамата някак чудно смутени.
— Връщаш ли се? — пошепна тя тихо.
— Ще те изпратя до воденицата, Ягушо, че водата там е изровила пътя.
— Ама тъмница ли е? — обади се тя.
— Боиш ли се, Ягушо? — прошепна той, като се приближи до нея.
— Ами, ще се боя…
Пак замълчаха и вървяха близо един до друг: рамо до рамо и бедро до бедро…
— А очите ти светят като на вълк… да се чуди човек…
— Ще идеш ли на музиката у Клембови в неделя?
— Ако ме пусне мама…
— Ела, Ягушо, ела… — молеше Антек с тих и спотаен глас.
— Иска ли ти се? — попита тя, като поглеждаше очите му.
— Боже мой, та нали зарад тебе извиках цигуларя от Воля, зарад тебе предумах Клемб да ги приеме у дома си… за тебе, Ягушо… — шепнеше той и така доближаваше лице до нейното и така дишаше, че тя се отдръпна и потрепера от вълнение.
— Хайде върви, чакат те… па и ще ни види някой… върви…
— Но ще дойдеш ли?
— Ще дойда… ще дойда… — повтори тя, загледана след него. Той изчезна в мъглата, само крачките му се отекваха в калта.
Неочаквани тръпки я разтърсиха и нещо като пламък бързо премина през сърцето й и главата й дори се замая. Не знаеше какво й стана: очите й горяха, като да са посипани с жарава, не можеше да си поеме дъх, нито да усмири страстно разтуптяното си сърце. Тя разперваше несъзнателно ръце, като да прегръща някого, разпъваше се в себе си, защото такива бесни тръпки я обхващаха, та едва ли не викаше… Догони колата, хвана се за левката и без нужда така силно буташе, че колата скърцаше, клатеше се и зелките падаха в калта… а пред очите й все неговото лице и неговите пламнали, похотливи, горещи очи…
«Хала, не мъж… надали има друг такъв на света…» — мислеше си объркана тя.
Съвзе я тракането на воденицата, покрай която минаваха, и шумът на падащата върху колелата й вода изпод отворените ставила, тъй като бе страшно придошла. С глух рев падаше надолу водата и разбита на бяла пяна, се въртеше и се белееше по широко разлялата се река.
У воденичаря, чиято къща беше току до пътя, светеше и през заслонените със завеси стъкла на прозорците се виждаше лампа на масата.
— Лампа като у свещеника или като у някой дворянин…
— Та нима не е богат и той… земя има повече от Борина, пари дава под лихва, па и от мливото си позимва — говореше Шимек.
«Живеят като дворяни… Добре им е на такива…
Разхождат се из стаи… на канапета се излежават… топло им е… сладко ядат, а хората им работят…» — мислеше си тя, но без завист и без да слуша Шимек, който бе колкото мълчалив, толкова и приказлив, като се разбъбре.
Най-сетне се дотътраха до дома.
В къщи бе видело и топло, огънят весело пламтеше в огнището; Йенджих белеше сварени картофи, а старата слагаше вечерята.
Един стар, побелял човек се грееше при огъня.
— Свършихте ли, Ягушо?
— Аха, само мъничко, като три престилки да остана на лехата.
Тя отиде към килера да се преоблече и не след много се кършеше вече по къщи да нарежда яденето, като внимателно и любопитно поглеждаше стареца, който седеше в дълбоко мълчание и гледаше в огъня, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и движеше устни. А като седнаха да вечерят, майка й сложи лъжица и за него и го покани.
— Останете си сбогом… ще намина пак тука, че може да остана повече в Липци… — рече той, па коленичи насред стаята, наведе се пред иконите, прекръсти се и излезе.
— Кой е тоя? — попита учудено Ягна.
— Поклонник, от Божи гроб иде… отдавна го знам… неведнъж е дохождал и различни свети неща е донасял… Има около три години, откак…
Тя не се доизказа, защото влезе Ямброжи, поздрави с «Да бъде похвален» и седна пред огнището.
— И студено, па и тъй вали, че и моя дървен крак се вкочани.
— Що ти трябва по нощите и по тия калища да се влачиш… Да си стоял у дома си и да си повтарял молитвите си… — промърмори Доминиковица.
— Омръзна ми самичък, та излязох къде момите и най-напред при тебе, Ягушо, се отбих…
— Умирачка я викат твоята мома.
— По-младите мори тя, а мене съвсем ме забрави!…
— Е? — подхвана въпросително Доминиковица.
— Истина ви казвам. Свещеника бе с причастие у Бартек отвъд реката…
— Не думай… на панаира го видях здрав…
— Зетчето му така го наложило с колец, та го смазало.
— Защо? Кога?
— Защо ще да е, ако не за имот? Половин година как се карат, та чак днес къде пладне са си разчистили сметките.
— Ами няма ли божие наказание за тия побойници? — обади се Ягна.
— И то ще дойде, бъди спокойна, Ягно, ще дойде — рече старата, като повдигна очи към иконите.
— Умрелия няма да оживее — прошепна тихо Ямброжи.
— Сядай да ядем каквото дал господ.
— Не съм за това дошъл, не. Ако е за паничка, и по-голяма да е, ще й се помъча — пошегува се той.
— На тебе само шеги и закачки ти са в главата.
Насядаха около пейката, на която бяха сложени паниците, и почнаха да вечерят мълчаливо. Йенджих следеше да досипва, когато трябваше. Само Ямброжи час по час казваше някоя весела шега и сам най-много се смееше, защото момчетата, макар и да им се искаше да се посмеят, се боеха от строгия поглед на майка си.
— Свещеника дома ли си е? — заговори тя най-после.
— Ами къде ще е в тия калища? Като евреин седи над книгите.
— Умен е той, умен…
— И добър е, по-добър не може и да се намери… — добави Ягна.
— То се знае… така си е… никому нищо лошо не прави, па кой каквото му даде, взема го…
— Не дрънкай неврели-некипели.
Станаха от вечерята. Ягна и старата седнаха да предат пред огнището, а синовете, както обикновено, се заеха да раздигат, да измият съдините, и да подредят. Винаги бе тъй у Доминиковица: тя държеше строго синовете си и ги редеше като момичета, само Ягуша да не си цапа ръчичките.
Ямброжи запали лулата си, пухаше дима в комина, па току притъкмяваше главните, притуряше съчки и от време на време поглеждаше към жените и нещо кроеше в ума си.
— Дохождаха ли ви сватовници?
— Един ли е, двама ли са?
— Не е за чудене, Ягна е като изписана. Свещеника каза, че и в града по-хубава не може да се срещне.
Ягна се изчерви от удоволствие.
— Така казал той! Бог да го поживи. Отдавна съм се заканила да занеса в черквата за служба, отдавна, но утре веднага ще отнеса.
— И друг би изпратил годежари, но малко го е страх… — поде Ямброжи тихичко.
— Ергенин ли е?… — попита старата, като навиваше нишката на вретеното, което врънкаше по пода.
— Първенец на цяло село, от род… но вдовец.
— Чужди деца не ща да люлям…
— Изчувани са, не бой се, Ягушо, изчувани са…
— Не й трябва ней стар… млада е още… ще почака млад, като й се случи някой…
— Ще намери такъв, малко ли са младите? Момчета хубави наглед като колци на плет, цигари пушат, по кръчмите танцуват, водка пият и току гледат момите коя колко морги има или нещо готовичко, та да има какво да ядат и пият… Все стопани, синковците, спят до пладне, а по пладне с колички тор изнасят по нивята и с мотички орат…
— Не ще дам аз Ягна на такъв само да тегли.
— Не току-така говорят, че си най-умна в селото…
— Но и за стар… никаква радост за такова младо момиче.
— Колкото за радост, няма ли млади?
— Дърт си като дядо Адам, а в главата ти още шарено… — каза тя строго.
— Е… приказва си човек само колко езика си да почеше.
И дълго мълчаха.
— Стария може и да почита човека, пък и не е лаком за чужда пара — поде отново Ямброжи.
— Не, не, грехота е това.
— Може и да припише нещо — каза той сериозно, като изтърси в огнището лулата си.
— Ягна си има доста свое — отговори тя след малко, вече колебливо и несигурно.
— Повече би дал, отколкото ще вземе, повече…
— Рече го па и ти!
— Ами нито съм го измислил това, нито от вятъра ми е навеяно, не съм от себе си дошъл…
Пак млъкнаха. Старата гледаше разрошилата се вече къделя, после наплюнчи пръста си и заизтегля с лявата си ръка ленените влакна, а с дясната въртеше вретеното, което като бръмбар бръмчеше и тропаше по пода.
— Е, как? Да изпрати ли?
— Кой?
— Не знаеш ли кой? Ами оня! — И той показа през прозореца към светлините, които едва блещукаха отвъд вира у Боринови.
— Децата му са на възраст, няма да се съгласят, па имат и право на свой дял…
— Но неговото що си е, то може да се припише… ами как?… А е един добър човек, и стопанин не какъв да е, и набожен, и як още. Сам видях как чувал жито мяташе на гърба си. Там на Ягна нищо няма да й липсва, от пиле мляко само няма да има… па ваш Йенджих догодина ще иде войник… а Борина се познава с чиновниците, знае при кого да отиде, може и да помогне…
— Какво ще речеш, Ягушо?…
— Мене ми е все едно, като кажеш, ще ида… Ти знаеш, не аз… — каза тихо Ягна, па подпря глава на къделята, загледа се разсеяно в огъня и слушаше веселото пращене на съчките. Този или онзи — все едно й беше; тя потръпна само при мисълта за Антек.
— Е, как? — попита Ямброжи, като ставаше от трапезата.
— Нека изпрати… годежа още не е сватба я… — отговори бавно Доминиковица.
Ямброжи се сбогува и отиде право при Борина.
Ягна продължаваше да седи неподвижна и замълчана.
— Ягушо… дъще… що ти е?
— А нищо… все ми е едно… Като речеш, ще го взема… ако не речеш, ще си остана тук… зле ли ми е при тебе?…
Старата предеше и говореше тихо:
— Най-доброто ти мисля, най-доброто. Ех, стар е, но още се държи, и добър е, не като другите мъже, ще те почита… Господарка ще си при него, домакиня… Па като ти приписва, ще нареди тъй, че нивите да се паднат при нашите, до посятата с ръж под могилата… па да ти припише шест морги… Чуваш ли? Шест морги! Трябва да се ожениш… Трябва… Защо да те одумват хората и да те разнасят низ селото… Заклали бихме прасето… Па може и да го не колим… Може… — Тя замълча и заподрежда останалото на ум, защото Ягуша като че ли не я слушаше, а машинално предеше, сякаш собствената й съдба не я интересуваше и не мислеше за тая женитба.
Па зле ли й беше при майка? Правеше каквото си щеше и никой пряка дума ни й казваше. Що я интересуваха нея ниви, приписи, имоти, па и мъж? Малко ли ергени припкаха по нея? Само да поискаше, и всички за една нощ ще дотърчат… И мисълта й лениво се промъкваше като ленената нишка от къделята и като нея се въртеше все около това: като каже мама, ще взема Борина… Па и по го обича от другите, че й купи панделка и кърпа на панаира… Ех, и Антек би й купил същото… па и друг може би, стига да имаха Бориновите пари… всеки е добър… и всички заедно… та нима тя има ум да избира! Това майка й може да стори, като дотрябва…
Тя отново се загледа през прозореца, защото през стъклата назъртаха повяваните от вятъра почернели, повехнали гергини, но веднага забрави за тях, всичко забрави, дори и себе си, изпадна в такова блажено безчувствие, както майката земя през ония мъртви есенни нощи — защото като тая света земя бе и душата на Ягуша — като тая земя. Тя лежеше в някакви дълбочини, от никого непроучени, в бъркотията на сънни мечти — грамадна и несъзнаваща себе си — силна и без воля, без желание, без стремежи — мъртва и безсмъртна, и като тая земя всеки вихър я подемаше, обгръщаше я и където си — искаше, там я носеше… и като земята, която напролет топлото слънце събужда, оплодява я с живот, разтърсва я с трепета на огъня, на любовно пожелание, и тя ражда, защото трябва… живее, пее, властвува, твори и унищожава, защото трябва; съществува, защото трябва… защото като тая свещена земя бе и душата на Ягуша, като тая земя…
И тя дълго седя тъй замълчана, само звездните й очи светеха като спокойни води в пролетно пладне, докато се сепна изведнъж, защото някой отвори външната врата.
Втурна се задъхана Южка, доближи се до огнището, изля из пантофите си водата и рече:
— Ягушо, утре ще чистим зелето, нали ще дойдеш?
— Ще дойда.
— В къщи ще чистим. Сега е там Ямброжи с тате, та се измъкнах да ти кажа. Ще бъдат и Улиша, и Мариша, и Витка, и лелините, и други… И момчета ще дойдат… Петрек обеща да дойда с цигулката…
— Кой Петрек?
— Михаловия, дето живеят до кметови, дето по вадене на картофите се върна от войската… И тъй някак приказва, та мъчно можеш да го разбереш…
Набъбра каквото можа и отприпка към дома си.
Отново тишина овладя стаята.
Понякога дъждът удряше в стъклата, сякаш някой хвърляше кривача пясък, ту вятърът играеше из градината или духаше през комина, та главните се пръскаха по огнището и дим бухваше в стаята… а вретената непрестанно бръмчеха по пода.
Вечерта се протакаше бавно и дълго, докато старата запя с тих и треперлив глас:

 

Всичките ни дневни грижи…

 

А момчетата и Ягна тихичко й пригласяха, но тъй пискливо, че дори кокошките по върлините започнаха да крякат.

 

VII

 

На утрото — също така дъждовит и мрачен ден.
Всеки миг някой излизаше от някоя къща и дълго и загрижено поглеждаше по замъгления свят дали някъде не се прояснява. Но нищо не се виждаше освен тъмни облаци, тъй ниско понесени, че сякаш се закачаха о дърветата. Дъждът непрестанно ръмеше, а към пладне се засили в порой, като че ли някой отпусна небесните язове, та дори барабанеше по покривите.
Хората все в къщи си киснеха. Тук-там някой преминаваше през кал и дъжд до съседите да се пооплаче, че времето е такова, та и куче не можеш да изгониш навън, а мнозина още не бяха превозили от гората постилка, някой още дърва недокарал, други пък, току-речи всички, недосекли зелето, до което не можеше и да се пристъпи днес, защото вирът се бе толкова напълнил през нощта, че до съмване трябваше да се отприщят ставилата, за да изтече водата в реката, която и без това така се бе разляла, та всички ливади бяха във вода, а лехите на зелищата се чернееха като острови посред сини разпенени вирове.
И Доминикови не бяха докарали останалото зеле.
Ягна от сутринта не можеше да дойде на себе си, току ходеше от ъгъл в ъгъл или гледаше през прозореца повалените от бурята гергини и дъжда и жално въздишаше.
— Божичко, как ми е тежко! — шепнеше тя нетърпеливо и чакаше да се мръкне, та да отиде у Боринови да чистят зеле, а не щеш ли, денят се влачеше бавно, като просяк из кал: така досадно, така някак тъжна, че едва издържа човек. Беше и раздразнена, все подвикваше на момчетата и избутваше всичко, което й се изпречеше пред ръцете, па отгоре на това и глава я поболяваше. Мина й едва когато превърза темето си с печен овес, поръсен с оцет. Въпреки това не можеше място да си намери и работата й не спореше. Тя се заглеждаше в разплискалия се вир, който като разперила крила птица размахваше с тях, напъваше се с шум, та пръскаше вода чак на пътя, но не можеше да хвръкне, сякаш краката й са в земята зарасли. Отвъд вира бе Бориновата къща, добре се виждаше зеленясалият й стар покрив и скоро покритият с шинди пруст, които още се жълтееха, виждаха се и други сгради зад градината, но тя съвсем не знаеше какво гледа…
Доминиковица не беше у дома си още от сутринта. Повикали я бяха при родилка на другия край на селото, защото лекуваше и от разни болести разбираше.
А Ягна нещо я тласкаше да стане да бяга по света, по хората, но щом сложеше наметката на главата си и видеше калта и дъжда пред прага, всичко й се отщяваше… дори най-сетне й идеше на плач от тая необяснима тъга… И като не знаеше за какво да се залови, отвори своята ракла, занаизважда и занарежда по леглата празничните си премени. Цялата стая почервеня от вълненици на ивици, престилки, кафтани, но и това не я зарадва днес, не… равнодушно и с отегчение гледаше тя своето богатство, издърпа отдолу само забрадката и панделката от Борина, сложи си ги и дълго се гледа в огледалцето.
«Не е лошо, трябва довечера да си ги туря» — помисли си тя и веднага ги прибра, защото някой идеше към къщи покрай плета.
Влезе Матеуш… Ягна чак извика от почуда, защото за него най-много я одумваха из село, че се срещат по нощите из градините, па и другаде го пуща… Стар ергенин беше вече, отдавна бе прехвърлил трийсетте, но не искаше още да се жени, защото имаше неженени сестри, а както Ягустинка клюкарствуваше — защото момите, па и чуждите жени по му се харесвали… Беше мъж израстен като дъб, силен, самонадеян и затова тъй упорит, неотстъпчив, че рядко имаше човек да не му се бои. И всичко умееше, проклетникът му; на флейта свири, та да се унесеш; коли правеше, къщи градеше, камини зидаше — всичко така сръчно, че работата пращеше в ръцете му, само дето ни пара не завърташе. Много печелеше, но всичко веднага пропиваше и подаряваше или даваше назаем… Големб му бе презимето, макар че по лице и по своята сприхавост повече на ястреб приличаше…
— Да бъде похвален!
— На веки… Матеуше!
— Аз ти ида, Ягушо, аз…
Той стисна ръката й и така разпалено я гледаше в очите, че момичето се изчерви и се заозърта неспокойно към вратата.
— Половин година беше по света… — шепнеше тя смутена.
— Цяла половин година и двайсет и три дена… добре ги смятах… — каза той и не пущаше ръката й.
— Да запаля лампата! — рече тя, защото вече се мръкваше, па и да се изскубне от ръката му.
— Ами посрещни ме, Ягушо — молеше той тихо и поиска да я прегърне, но тя бързо се изскубна и отиде към огнището да запали лампата. Страхуваше се да не би тъй в тъмното да ги завари майка й или някой друг, но не успя, защото Матеуш я хвана през кръста, притисна я здраво към себе си и започна безумно да я целува…
Тя запърха като птица, но не можеше да се изскубне от такъв изгладнял змей, който така я стискаше, та ребрата й пукаха, и така целуваше, та тя съвсем отслабна, очите й се замъглиха, не можеше дъх да си поеме и едва намираше сили да промълви:
— Пусни… Матеуш… мама…
— Още мъничко, Ягушо, още веднъж, че съвсем ще пощръклея… — И тъй целуваше, че тя омекна напълно, но той я пусна, понеже в пруста се чуха стъпки; запали сам лампата на поличката над огнището и засвива цигара, и със светнали от наслада очи поглеждаше Ягуша, която още не бе дошла на себе си, още яко се държеше за стената и тежко дишаше.
Влезе Йенджих и раздуха огъня в огнището, сложи гърнетата с вода и все се въртеше из къщи. Те си казаха по някоя дума и се поглеждаха с яростни гладни очи, като да искаха да се изядат…
Много скоро след това дойде и Доминиковица, навярно беше сърдита, защото още в пруста се скара нещо на Шимек, а като видя Матеуш, изгледа го сурово, не обърна внимание на поздрава му и възви към килера да се преоблече.
— Върви си, че мама ще те навика… — молеше го тихо Ягна.
— Ще дойдеш ли при мене, Ягушо? — питаше той.
— Прибра ли се от скитане? — каза старата, като че ли едва сега го видя.
— Върнах се, майко… — смирено рече той и искаше да й целуне ръка.
— Ах, дано кучка майка да ти бъде, не аз! — изхока го и дръпна ръката си ядосано. — Що си дошъл тука, бре? Казала съм ти вече, че нямаш работа тук…
— При Ягуша дойдох, не при тебе — надменно извика той, вече ядосан.
— Да оставиш на мира Ягуша, чуваш ли! Да я оставиш на мира, не ща зарад тебе после да я разнасят хорските уста по селото като някоя последна… да се не мяркаш пред очите ми!… — изкрещя Доминиковица.
— Крещиш като сврака, та цяло село да те чуе…
— Нека чуе, нека се сберат, нека знаят, че си се залепил за Ягна като репей за кучешка опашка, та и с ръжена не може да те изгони човек!…
— Да не беше жена, бих ти понаместил малко ребрата за тия думи…
— Опитай се, разбойнико неден, опитай се, куче… — и тя взе железния ръжен от огнището.
Но свърши с това, защото Матеуш плюна, излезе бързо и тресна вратата след себе си — нима с жена ще вземе да се бие и да става за смях на цяло село?
Като си излезе той, тя се нахвърли на Ягна, закрещя й и всичките ядове, що бе насъбрала, изтърси върху нея… Ягуша седеше тихо, примряла от страх, но когато думите на майка й я боднаха по-силно, трепна, завря глава в завивките и избухна в плач и укори… Много бе нажалена… наистина, съвсем не бе виновна за това… нито го бе викала… сам дойде, а пролетес, дето майка й спомена, то пък… срещна я при прелеза… е, можеше ли да се отърве от такъв змей?… Като я хвана… как можеше да му избяга?… Винаги тъй ставаше с нея, да я погледне някой по-втренчено или пък да я стисне силно… всичко се разтреперва в нея, силите й я напущат, така й отмалее под лъжичката и тя отпада и нищо не знае… Що е крива тя?
Поплака си тя тихо, през сълзи, докато старата омекна и почна грижливо да изтрива лицето и очите й, да я гали по главата и да я успокоява.
— Мълчи, Ягушо, не плачи… че очите ти ще се зачервят като на заек, пък как ще идеш у Боринови?
— Време ли е вече? — попита тя след малко по-спокойна.
— Време е; и хубаво се облечи, хора ще има там, па и сам Борина следи…
Ягуша стана веднага и се залови да се облича.
— Да ти стопля ли мляко?
— Никак не ми се яде, майко.
— Шимек, грееш се, смачканяко, а кравите там тракат зъбите си по празни ясли! — изля тя останалия си яд на Шимек, та той избяга, да не би нещо друго да го сполети.
— Струва ми се — говореше тя по-тихо, като помагаше на Ягна да се премени, — че ковача се е сдобрил с Борина. Срещнах го, че водеше от стария едно хубаво теле… Жалко… Поне петнайсет рубли струва… може и на добро да е, дето са се помирили, че и ковача е един бъбривец, па и законите знае… — Тя отстъпи няколко крачки и с наслада гледаше дъщеря си. — Ох, тоя разбойник Козела като че ли пак са го пуснали, всичко трябва да се затваря и да се наглежда…
— Ще вървя вече!
— Иди, па остани там до среднощ и щръклей с ергените! — избухна тя с последния си яд.
Ягна излезе, но от пътя чуваше как старата крещеше на Йенджих, че свинете не са вкарани в кочината, а кокошките нощуват по дърветата.
У Боринови имаше доста хора.
Огънят бумтеше в огнището и осветляваше грамадната стая, та лъщяха стъклата на иконите и се поклащаха ония чудесии от цветни курабийки, окачени с конци по окадените черни греди на потона; насред къщи имаше куп червени зелки, а в широк полукръг с лица към огъня момичета и няколко стари жени чистеха горните листа на зелките и ги хвърляха на постлано при прозореца платнище.
Ягна огря ръцете си на огъня, остави обущата си при прозореца, седна току на самия край при старата Ягустинка и се залови за работа.
Гълчавата все повече се усилваше, защото идеха още жени и момчета, които заедно с Куба донасяха от плевнята зеле, но по-често пушеха цигари, закачаха се с момичетата и всички заедно се смееха.
Южка, макар и още подявка, беше първа в работата и в шегите, защото стария го нямаше, а Ханка, както обикновено, ходеше из къщи като вещерица или мърморко.
— Почервеняло е в къщи като от макове! — извика Антек, който бе вкарал зелевата каца в пруста, а сега нагласяше зелерезачката малко по-настрана от огнището.
— Ба, изпременили се като на сватба! — обади се някоя от по-старите.
— А Ягуша като че ли някой в мляко я е измил — поде злоречиво Ягустинка.
— Я се остави — шепнеше Ягуша, като се изчерви.
— Радвайте се, момичета, прибрал се е Матеуш, ще захванат музики и танци, па и висене по градините… — продължи старата.
— Цяло лято го нямаше.
— Ами как, богатска къща е правил във Воля.
— Майстор, синеца, бива си го — рече някой от ергените.
— Бива си го и за момите, не става нужда и девет месеца да чакат…
— Ягустинка за никого няма добра дума — започна едно от момичетата.
— Гледай и за тебе да не кажа нещо…
— Знаете ли, оня стар скитник като че ли е дошъл.
— Ще дойде и у нас! — извика Южка.
— Цели три години е ходил по света.
— По света ли?… И на Божи гроб ходил!
— Хайде де! Кой ли го е видял там? Лъже, никаквеца му, а простите вярват; и ковача също разправя за чуждите страни отвъд морето, каквото прочете във вестниците…
— Не думай, Ягустинко, самият свещеник казваше това на мама — рече Ягуша.
— Истина, то домът на отчето е втори дом на Доминиковица и тя всякога знае кога попа го боли корем — лекувачка нали е…
Ягна си замълча, но изпита странно желание да я фрасне, ако ще би с ножа, който държеше, защото цялата стая избухна в смях, само Улиша Гжегожова се наведе към Клембовица и я попита:
— Откъде е той?
— Откъде ли? От широкия свят, знае ли го някой? — Понаведе се, взе в ръка зелка и като режеше листата й, заприказва бързо и все по-високо, та и другите да чуят. — Всяка трета зима дохожда в Липци и у Борина отсяда… Рохо казва, че му е името, а може и да не е Рохо… Просяк е, а и като да не е просяк, кой го знае… но набожен и добър човек… само обръч на главата му да имаше, и цял светия като по иконите. На врата си носи броеници, които били потъркани о гроба господен… дава на децата иконички, а на някои и картинки с царе, каквито някога и от нашия народ са излизали… има и книги за божите работи, па и други с всичко и с разни истории по света… Чете той на моя Валек, а аз и човека ми слушахме, ама забравих, па не беше лесно и да се разбере… И е много набожен, по половин ден седи на колене под кръста на пътя или някъде на полето, а в черква ходи само когато има служба. Свещеника го канил у дома си, а той му рекъл:
«Между народа трябва да бъда аз, моето място не е в стаите…»
— Всички смятат, че не ще да е селянин тоя човек, ако и да говори като нас, и че е много учен; ами как, с евреина говори по немски, в Джазгова пък с госпожицата от дворянската къща, дето е била зарад здравето си в топлите страни, се е разговарял на чуждестранен език… И нищо не взима от никого, само капчица мляко и малко хлебец дето ще вземе, па за това и децата учи… казват… — но Клембовица изведнъж прекъсна, защото момичетата избухнаха в такъв смях, та чак изпонадаха.
Смееха се на Куба, който носеше в платнище зеле, но някой го бутна, та се преметна насред къщи, колкото си е дълъг, а зелето се пръсна навсякъде. Той се понадигаше с мъка, ту полазваше на четири, ту пак падаше, защото го бутаха.
Южка го отбрани и му помогна да стане, а той гълчеше сърдито…
Полека-лека разговорът мина на друго.
Всички говореха тихо, а гълчавата стана като в кошер преди роене и пак смехове и шеги, и такава веселба, че очите непрестанно искряха, устата неспирно се смееха, а работата бързо напредваше, ножовете пращяха по кочаните и зелките като куршуми всеки миг падаха на постланото и се трупаха на все по-голям куп. Антек пък нарязваше над голям чебър при огнището; беше само по риза и по шарени от плат за вълненик панталони, зачервил се, с разчорлена глава и изпотено чело; здравата работеше, но постоянно се смееше и шегуваше, а бе тъй строен, че Ягна поглеждаше към него като към картинка, и не само Ягна… а и той, като поспирваше, за да си почива, тъй весело поглеждаше, че тя навеждаше очи и се изчервяваше. Никой не виждаше това освен Ягустинка, която се правеше, че не вижда, но кроеше на ума си как да го разнесе по село.
— Марчиха като че ли е родила, знаете ли? — захвана Клембовица.
— Не й е първица, всяка година става това с нея.
— Жена като бивол, на нея само дете й изсмуква малко кръвта от главата… — промърмори Ягустинка и искаше да каже нещо по-нататък, но другите й се скараха, че такива работи пред момичета не се приказват.
— И по-хубави работи знаят те, не бойте се. Такива времена настанаха, че и на сополана, дето пасе гъските, вече не приказват за щъркела, защото в очите ще им се изсмее… някога не беше така, не беше…
— Е, ти знаеше всичко още когато с кравите ходеше… — рече сериозно старата Вавжоновица — нима не помня какви ги не правеше по пасищата…
— Като помниш, дръж си го за себе си — извика остро Ягустинка.
— Бях вече женена… с Матеуш, чини ми се… не, с Михал, така… нали Вавжон е третия… — мърмореше тя, като не можеше да улучи с кого.
— Ей, седите и не знаете що е станало! — извика, като влезе задъхана Настуша Голембова, сестрата на Матеуш.
Зачуха се любопитни въпроси от всички страни и всички погледи се устремиха към нея.
— Откраднали конете на воденичаря.
— Кога?
— Ами преди малко. Ей сега Янкел казваше на Матеуш.
— То Янкел веднага знае всичко, дори и по-рано…
— Коне като аждери!
— Из конюшнята ги извели. Ратая отишъл за ярма на воденицата, връща се и нито коне, нито сбруите им, а кучето лежи отровено и туйто!
— Иде зима и започват историите!
— Па няма и наказание за такива крадци… Ами, какво ще му направят: ще го тикнат в затвора, ще му дават да яде, ще си поседи на топло, ще се изпракса с другари, та като го пуснат после, още по-добър, учен крадец.
— Моя кон да откраднат така, па да го хвана тогова, на място ще го убия като бясно куче — извика един от момците.
— Това му се пада на такъв, защото само глупаците търсят правда на тоя свят. Всеки има право да си търси своето.
— Да пипнеш такъв и да го убиеш, дори и цяла дружина да сме, няма наказание, нима всичките ще накажат?
— Ами… така беше някога… бях вече с втория си мъж… не, чини ми се още с Матеуш…
Но влезе в къщи Борина и прекъсна разговора.
— Така си шепнете на ухо, та отвъд вира се чува! — заприказва весело той, свали шапка и се ръкува с всекиго поред. Трябва да беше попийнал, защото бе червен като рак, разкопчал клашника си и приказваше силно и повечко от обикновено. Искаше му се да седне до Ягуша, но не се решаваше, па нямаше да бъде и добре така пред хората, преди да е сгодена за него, та само весело разговаряше и с удоволствие я гледаше тъй хубаво пременена днес и забрадена с неговата кърпа.
Куба и Витек донесоха веднага друга пейка и я сложиха пред огнището. Южа я избърса с чиста кърпа и почна да слага върху нея паници и лъжици за ядене.
А Борина изнесе из килера тумбеста стъкленица с водка и започна да черпи всички поред.
Момичетата се поотказваха, та един от ергените се обади:
— Налитат на водка като котки на мляко, но чакат да им се молят.
— Ти си пияница загубен, по цял ден седиш у Янкел, та мислиш, че всички са такива!
И пиеха, обръщаха се, прикриваха с ръка лице, а другото изливаха на земята, начумерваха се, казваха «люта» и връщаха чашата на Борина.
Само Ягна се опря и не пи, колкото и да й се молиха и да я уговаряха.
— Дори и вкуса на водката не знам и не искам да го знам — рече тя.
— Е, хайде сядайте, драги мои, да хапнем, каквото дал господ! — канеше старият.
След разни церемонии, както си му е ред, седнаха около пейката, почнаха да се хранят полека и от време на време позаприказваха.
От паниците се издигаше пара, която като облак закри всички, и от нея се чуваше само стърженето на лъжиците, мляскането и тук-там по някоя дума.
Сготвили бяха много добро ядене, мнозина се почудиха: супа с фиде и варени картофи, месо с изпържен ечемичен булгур и зеле с грах — истински ги нагостиха, господарски. Борина постоянно канеше и ги караше да ядат, а Южка и Ханка току гледаха да досипват и да притурят…
Витек дотуряше сухи дърва на огъня, който весело пращеше, а Куба през това време изнасяше зеле, изтръсваше го на купа и лакомо поемаше в себе си миризмата, облизваше се и въздъхваше.
«Половин вол бих изял с една или две паници булгур… пък те, синковците, ядат като изгладнели коне, ни кокалче няма да оставят на човека» — мислеше жално той и пристягаше ремъка си, така му куркаха червата от глад.
Но скоро свършиха и наставаха с «Да наспори господ».
— Наздраве да ви е.
Раздвижиха се, кой излизаше да се поразведри и попротегне, кой искаше да види небето дали не се прояснява нейде, а пък момците да се позакачат с момите на пруста.
Куба седеше на прага с паница на колене и ядеше, та ушите му пукаха, дори и не забелязваше Лапа, който всякак му напомняше за себе си, но като се увери, че нищо няма да го огрее, промъкна се на пруста при чуждите кучета, които бяха надошли с хората у Боринови и се давеха за изхвърлените от Южка кокали.
Отново се заеха сръчно за работа и ето че Рохо се показа на вратата и поздрави с «Да бъде похвален».
— Во веки! — отвърнаха всички в един глас.
— Петима Петко не чакат… Закъснял си, но ще се намери и за тебе… — рече Борина и му придърпа масичката към огнището.
— Мляко и хляб ми дай, Южо, това ми стига.
— Има още и малко месо — обади се нерешително Ханка.
— Не, да наспори господ, не ям месо.
Отначало млъкнаха и любопитно го заоглеждаха, но когато седна да се храни, разговорите и смеховете отново се подеха.
Само Ягна мълчеше и поглеждаше към скиталеца учудено, че е такъв като всеки друг човек, па е бил и на Божи гроб, половин свят е обиколил и толкова чудеса е видял… «Какво ли е по света? — мислеше. — Откъде трябва да се мине, та там да се стигне?… От всяка страна само села и ниви, и гори, а зад тях пак села, ниви, гори… Трябва сто мили да се преминат, па може и хиляда» — мислеше си тя и много й се щеше да попита, но можеше ли, па на туй отгоре би й се и изсмял…
Рафаловото момче, което се беше уволнило от войската, донесе цигулка, нагласи я и засвири разни песни.
Настана тишина, само дъждът удряше в прозорците и кучетата вдигаха врява пред къщи. А той все свиреше и все по нещо ново, пръстите му тъй играеха и тъй движеха лъка по струните, та звукът като че ли сам излизаше из цигулката… Черковни песни свиреше сякаш за тоя скиталец, който не махаше погледа си от него, после пак други, съвсем светски, оная за Яшо на война, която момичетата често пееха на полето… и толкова жална мелодия изкарваше из тия дъсчици, че тръпки побиваха всички, а на Ягуша, която беше особено чувствителна към музика, сълзи потекоха като порой.
— Я стига, че Ягуша плаче… — извика Настка.
— Не… то само така… винаги ме прихваща свиренето… не… — шепнеше тя засрамена и криеше лицето си в престилката.
И това не помогна, макар че не искаше, сълзите й сами капеха поради оная чудна мъка, набрана в сърцето й неизвестно за какво…
Момъкът не престана да свири, само че сега свиреше пламенно такива живи мазурки и обертаси, та дори момичетата едва изтрайваха да седят, подскачаха на местата си, стискаха разтреперани от радост колене и движеха рамене, момците тупаха час по час с крака и весело пригласяха — стаята се изпълни с врява, тропот и смях, та чак стъклата на прозорците затракаха.
Изведнъж кучето изквича и тъй страшно започна да вие от пруста, че всички млъкнаха.
— Какво стана?
Рохо толкова бързо се спусна към вратата, че едва не се препъна о зелерезачката.
— Няма нищо… някое от момчетата притиснало с вратата опашката на кучето — извика Антек, като погледна към пруста.
— Витекова работа ще да е — рече Борина.
— Ами, Витек ще мъчи тъй кучето, той, дето събира по селото, разни изхвърлени животинчета, та ги лекува — разпалено го защити Южа.
Рохо се върна силно възбуден, трябва да беше освободил кучето и квиченето се чуваше вече някъде към портата.
— И кучето е божие създание, и то чувствува неправдата, както и човек… Исус Христос си имал кученце и никому не е позволявал да го мъчи — рече той енергично.
— Та и Исус Христос ли е имал кученце като всички хора?… — попита недоверчиво Ягустинка.
— Ако искаш да знаеш, имал е и Бурек му е било името…
— Хайде де!… Ти пък… — обадиха се любопитни гласове.
Рохо помълча малко, па вдигна побелялата си глава с дълга, равно подстригана над челото коса, втренчи й огъня бледите си, сякаш изплакани очи и като премяташе с пръсти зърната на броеницата си, рече тихо:
— В ония далечни времена…
Когато Исус ходил още по земята и сам разпореждал между хората, да ви кажа какво се случило…
Отивал Исус Христос на черква в Мстов, а път нямало, само едни страшни пясъци, па горещи, защото припичало слънце и било жега като пред буря…
А сянка и подслон — никъде…
Исус Христос с голямо търпение вървял, защото доста път имало до гората. Понеже вече не усещал светите си крака и страшно бил ожъднял, често сядал на могилките, макар че там било по-горещо и расла само суха трева, а сянка имало само по изсъхналите стръкове мащерка, дето и птичка не може да се скрие…
Но току-що седнал, не успял още да си почине добре, ето ти дявола като проклет ястреб, който налита отгоре върху изморена птица, удря смахнатия с копита по пясъка, мъкне се като добитък и такова прашище, такава мрачева се вдигала, че нищо не се виждало…
Исус Христос, макар че го задушавало вече в гърдите и едва се движел, пак ставал и вървял и само си се подсмивал на глупавия дявол, защото знаел, че иска да му обърка пътя, та да не отиде на черква за спасение на грешния народ…
И тъй, вървял Исус Христос… вървял… и дошъл до гората…
Починал си добре под сянка, поразхладил се с вода и похапнал нещичко из торбата, после си откършил хубава тояжка, прекръстил се и влезнал в гората.
Гората била стара и гъста, непроходими блата и такива дрездаци и тресавища, че самия дявол може да е живял там, и гъсталаци, та и птица едва би преминала. Но Исус влезнал, а дявола като залюлял оная ми ти гора, като започнал да вие, като закършил ония борове — и вятърът нали е негов слуга от пъклото, му помагал; изтръгвал сухи дървета, изтръгвал дъбове, клони и бучал, и гърмял гората като безумен.
Стъмнило се, та в очите да бръкнеш някому, не се виждало; па шум, па трясък… па виелица — па зверове някакви, па някакви дяволски изчадия изскачат и се зъбят, ръмжат, заплашват… светят с очи и… току… само да го вкопчат с нокти, но не смеели, защото… Исус Христос бил в свещения си лик…
Но и на Исуса Христа вече омръзнали тия глупави заплахи, па и трябвало да бърза за черква, та благословил гората и изведнъж всички дяволи и роднините им изчезнали в мочурищата.
Останало само едно куче, защото тогава кучетата още не били приятели на човеците.
Та това куче останало, тичало след Исус и лаяло: ту се доближи до светите му крака, ту го дръпне със зъби за панталонците, ту дрехата му скъса и се хвърли към торбата му и всякак искало да си откъсне месо… но Исус Христос, какъвто си бил милостив и на никое създание не би направил пакост, а би могъл да го пребие с тоягата си или просто като си помисли, рекъл само това:
— На` ти, глупчо, хлебец, щом си гладен — извадил от торбата и му хвърлил.
Но кучето станало още по-зло и се забравило: току се зъби, квичи, налита, хвърля се и вече съвсем окъсало Исусовите гащи.
— Дадох ти хляб, не ти сторих лошо, а ти ми късаш дрехите и лаеш напразно. Глупаво си, куче мое, не позна господаря си. Зарад това ти ще има да служиш на човека и без него не ще можеш да живееш… — рекъл високо Исус Христос и кучето приклекнало, после се обърнало, подвило опашка между крака, завило и като оглупяло се втурнало по цял свят.
А Исус Христос отишъл в черквата.
Около него народ като дърветата в гора или като тревата по ливади — човек до човек.
Но в черквата било празно, защото в кръчмата свирела музика, а пред преддверието на черквата цял панаир, и пиянство, и разврат, и грях, както и днес става.
Излиза Исус от черквата след литургия и гледа — народът като жито на нива, блъскана от вятър, ту на една, ту на друга страна се вълнува и бяга, някой тича с бич, някой измъква кол от оградата, друг там климия иска да извади, трети пък камък търси, а жените пискат и се катерят по оградите или по колите, децата реват и всички крещят:
— Бясно куче, бясно куче!
А кучето посред хората като по внезапно проправен път припка с изплезен език право към Исуса Христа.
Не се изплашил господ, не… познал той, че това е същото куче от гората, разгънал светата си дреха и казал на кучето, което веднага се спряло:
— Ела тук, Бурек, тук си на по-безопасно място, отколкото в гората.
Покрил го с дрехата си, прострял ръце над него и казал:
— Недейте го убива, хора, защото и то е божие създание, злочесто е, гладно, гонено и безстопанствено.
Но селяните почнали да викат, да се кълчат, да бърборят недоволно и да удрят с дървета по земята: че то било диво и бясно животно, отмъкнало им толкова много гъски и овце, че постоянно прави пакости, па и на човека не прощава, ами веднага със зъбите… че никой не излиза на полето без тояга, защото от този дявол нямало никаква сигурност… че непременно трябвало да бъде убито…
И искали да го вземат насила изпод дрехата на Исус Христос и да го убият.
Исус Христос се разгневил и викнал:
— Не го закачайте! От кучето се боите, негодници и пияници такива, а от бога не се боите, а?…
Те отстъпили, защото го рекъл много строго, а Исус Христос им казва по-нататък, че са негодници, че са дошли за черковна служба, пък само пият по кръчмите, обиждат бога, не се покайват и са проклетници, мъчители едни на други, крадци, безбожници и няма да им се размине божието наказание.
Свършил Исус Христос, подигнал тоягата си и искал да си отиде…
Но народът го вече познал, че като паднал пред него на колене, че като ревнал да плаче, че като замолил…
— Остани при нас, Исусе, остани, господи Исусе Христе, остани! Ще ти бъдем верни като това куче… ние сме пияници, безбожници, лоши хора сме, но остани!… Накажи ни, бий ни, но остани!… Сироти изоставени сме ние, хора без господари… — И така плакали, така му се молили, така му целували ръцете и светите нозе, че той се смилил и останал още малко при тях, поучавал, опрощавал и благословил всичко.
А после, когато си вече тръгнал, им казал:
— Правило ли ви е зло кучето? Отсега нататък ще ви служи. И гъските ви ще пази, и овцете ще прибира, пък ако някой се забрави — и на имота, и на добитъка приятел и пазач ще бъде. Само го тачете и не го измъчвайте.
И си отишъл Исус по широкия свят.
Обърнал се и погледнал — Бурек седи там, където го отбранил.
— Бурек, върви с мене, какво, сам ли ще останеш, глупако?
И тръгнало кучето и вървяло навсякъде заедно с Исуса и толкова мирно, толкова бдително, толкова вярно, като най-добрия слуга.
И навсякъде вече заедно вървели.
И през гори, и през води — по цял свят.
А неведнъж и глад бивал. Тогава кучето било птица някаква ще намери, било някоя гъска или агне ще донесе и си живели тъй задружно.
А много често, когато измореният Исус почивал, Бурек отпъждал лошите хора или дивите зверове и пазил господа наш…
Като настанало време мръсните евреи и жестоките фарисеи да заведат Исуса на мъчение — Бурек се хвърлил върху всички и започнал да хапе и да го защищава, колкото могло, милото бедно куче.
А Исус, натоварен с дървото, което носел към мястото на светото си мъчение, му рекъл:
— Съвестта им повече ще ги гризе… а ти нищо не ще можеш да им сториш…
И като окачили измъчения на кръста, Бурек приклекнал и почнал да вие…
… на другия ден, когато всички хора се разотишли, когато ги нямало нито пресвета Богородица, нито апостолите… останал само Бурек…
… току лизал свещените, пробити с гвоздеи умиращи Исусови краченца и вил… вил… вил…
… а когато настанал третия ден… събудил се Исус Христос и гледа — няма никого при кръста… само Бурек жално скимти и се свива до нозете му…
… и пресветия наш Исус Христос го погледнал умилно в оня час и при последното си издихание рекъл:
— Ела с мене, Бурек!…

 

* * *

 

И в същия миг кученцето издъхнало и тръгнало с господа.
Амин.
— Както ви казах, така си е било, мили хора! — рече той с умиление, като свърши, па се прекръсти и тръгна нататък, където Ханка му бе вече наредила за спане, че беше много уморен.
Глухо мълчание обзе къщата. Всички мислеха за тая чудна история, а някои от момичетата като Ягуша, Южка и Настка бършеха крадешком очите си, защото участта на Исус и случаят с Бурек просто ги покърти. А това, че се намерило на света такова куче, което било по-добро от човеците и по-вярно на Исус, накара всички доста да се позамислят… И полека започнаха да правят и някои забележки и да се чудят на това божие нареждане. Само Ягустинка, която слушаше внимателно, вдигна глава, засмя се и рече на подбив:
— Дрън-дрън ярина на висока планина! По-хубава приказка ще ви кажа аз как човека се сдобил с вол:

 

Направил бог бик,
И ето ти бик.
Човека с ножче
рязнал го оздол.
И — сторил се вол —
… и ето ти вол!

 

— И моето е истина, както и на Рохо! — взе да се смее тя.
Цялата къща се заля в смях и веднага се посипаха шеги и разни приказки.
— Ягустинка всичко знае…
— Ами как, вдовица след трима мъже, тя ли няма да знае.
— Е па единия сутрин с камшик я учил, другия на пладне с ремъка, а третия надвечер с климия… — рече Рафаловият.
— И за четвърти бих се оженила, но не и за тебе, защото си глупав и ходиш сополив като чифутче.
— Както кучето на Исус не е могло без господар, така и жената не може без бой… затова и на Ягустинка й е мъчно… — подхвърли един от момците.
— Щурак… ти гледай само да не те види никой, когато пренасяш бащините си шиници жито у Янкел, а моето вдовство не закачай, то не е за твоя ум — озъби се тя остро, та всички млъкнаха, защото се страхуваха, че в яда си ще каже всичко, каквото знае, а много знаеше тя. Опака жена беше, упорита и за всяко нещо имаше що да каже. Често казваше такива неща, че тръпки побиваха човека и косата му настръхваше, пред нищо не се спираше, дори и пред свещеника и черквата. Неведнъж свещеникът я е съдил и карал да се вразуми, но нищо не помогна, а после тя разправяше по село:
— И без поп човек ще намери бога, само честен да е; по-добре ще стори той да си гледа икономката, че с третото е вече и пак ще го изгуби някъде…
Такава бе Ягустинка.
Щяха вече да се разотиват, когато влязоха кметът и помощникът. Ходеха по къщите да подканят хората утре според наряда да излезнат на трудова да поправят пътя зад воденицата, че е изровен от дъжда…
Но щом влезе, кметът разпери ръце и извика:
— Най-личните момичета е свикал, виж го ти него, дъртака!
И имаше право, тук бяха най-богаташките и от род моми — със зестра.
Та Борина е първенец в селото, нима ще повика и покани слугини, ратайкини и сиромахкини, дето по десет деца чакат да се облажат от една мършава крава!
Кметът поприказва с Борина насаме, но тъй тихо, че никой не чу, посмя се с момичетата и бързо си излезе, защото имаше да покани за утре още половината от селото. Скоро след това и всички взеха да се разотиват, че беше вече късно, па и зелето почти се свърши.
Борина на всички благодареше, всекиму поотделно, на старите жени отваряше и вратата и ги изпровождаше…
Ягустинка като си излизаше, рече високо:
— Да наспори господ за гощавката, но много добра не беше.
— Хайде пък ти…
— Стопанка ти трябва, Мачей, без това никакъв ред не може да има…
— Какво да правя, драга, какво да правя, божа работа, умря…
— Малко са моми! Всеки четвъртък гледат по село дали не ще излязат годежари от вас до някоя… — говореше тя лукаво, като искаше да изтръгне нещо от езика му, но Борина, макар че беше вече готов да отговори, само се почеса по главата, усмихна се и търсеше несъзнателно с поглед Ягуша, която се тъкмеше да излезе…
Антек това и чакаше, облече си нещо и излезе напред.
Ягуша вървеше сама към дома си, защото другите живееха от другата страна на воденицата.
— Ягушо — прошепна Антек и се подаде из тъмнината иззад някакъв плет.
Тя се спря, позна гласа му и потрепера.
— Да те придружа, Ягушо! — рече той и се озърна. Нощта беше тъмна, беззвездна, вятърът бучеше високо и блъскаше дърветата.
Обхвана я здраво през кръста и сгушени един до друг, изчезнаха в мрачината.

 

VIII

 

Сутринта гръмна по Липци новината за годежа на Борина с Ягна.
Кметът бил годежар, та кметицата, понеже кметът й забранил строго дума да не казва, докато той не се върне, чак надвечер изтича у съседите, уж сол назаем да си поиска, и на излизане не изтрая, ами хвана съседката под мишница и пошепна:
— Знаеш ли, Борина изпратил годежари на Ягна! Само да си мълчиш, че мъж ми каза да не казвам!
— Не може да бъде!… Нима пък ще се разтичам сега по селото!… Да не съм някое лапацало?… Такъв старец, а трета жена му се прищяло! Децата му какво ще кажат? Какъв свят настана! — изохка тя с ужас.
И щом кметицата си излезе, съседката сложи престилката си и бързо прескочи през градината у Клембови, които бяха наблизо, да поиска четка за повесма, защото нейната била затурена някъде.
— Чухте ли? Борина се жени за Ягна Доминикова! Ей сега са ходили годежари.
— Не, какво разправяш! Как така, децата му са вече големи, па и сам той е в години!
— Абе не е млад, ама не ще го върнат… не ще, такъв стопанин, богат!
— Па и тази Ягна, мари! Гледайте само! Подмяташе се с тоя, с оня… а сега първа господарка ще стане! Има ли правина на тоя свят, а?… А толкова моми седят… ето, и сестрините…
— А моите братови, а Копривянските, а Настуша? А други? Нима не са от род или не са хубави, честни.
— Сега ще има да се държи на голямо тя! И без това ходи като някой паун и вири глава.
— Няма така да мине това — ковача, па и другите деца няма да предадат току-така своето на мащеха, не!
— Пък ти, какво ще сторят? Имота си е на стария и той каквото каже, това ще е.
— Е, по право негов си е, но по правина — и на децата е.
— Ех, мила, правината е всякога на онзи, който умее да си я пази…
Наприказваха се, пооплакаха света и всичко, що става по него, па се разделиха, а от тях се разля и новината по цялото село.
Понеже нямаше много, нито бърза работа, а хората си бяха по домовете, тъй като пътищата бяха твърде разкиснати, по всички къщи си приказваха за тоя годеж. Любопитството, как ще се свърши всичко това, също така обхвана селото. Отнапред още се надяваха, че ще се стигне до бой, съдилища и разни други истории. Ами как, Бориновата сприхавост бе позната на всички, че като рече, и на свещеника не остъпва дори, па и Антековата упоритост познаваха.
Дори тия, които бяха излезли да поправят пътя при отнесения насип зад воденицата, и те оставяха сегиз-тогиз работата и се залавяха да си побъбрят за новината.
Каза един това-онова, каза друг и току най-сетне умният и уважаван старец Клемб рече сурово:
— Нещо лошо на цялото село ще се случи покрай това, ще видите.
— Антек няма да отстъпи, може ли? Ново гърло на софрата — рече друг.
— Ех, че си прост, у Борина има за още пет гърла, работата е за имота.
— Няма да мине без припис.
— Не е проста Доминиковица, всички ще ги оправи.
— Майка нали е, има кучешкото си право да се грижи за щерка си — подхвърли Клемб.
— Навърта се в черквата и трепере над парата, като евреин.
— Не дрънкай за хората каквото ти скимне, да не ти отрежат езика.
И така цял следобед селото се занимаваше с годежа, па имаше и защо: Бориновци са от род и стари стопани, а Мачей, макар и да не беше на никаква длъжност в селото, пак той водеше селския народ. Може ли, откак се помни, на голям имот седи, от деди и прадеди е в това село, умен, имотен — щат не щат, ще го слушат и тачат хората.
Само никой от децата му, нито дори ковачът, не знаеха за годежа; страхуваха се хората да се затичат да им обадят, да не би при първия им яд да си изпатят нещо.
Затова в дома на Борина още всичко бе спокойно, днес по-спокойно, отколкото друг път. Дъждът бе престанал и от сутринта времето бе почнало да се оправя, та още след закуска Антек и Куба с жените отидоха с колата в гората да наберат сухи съчки за огрев и да видят дали не би могло да се събира постилка.
Старият остана у дома си.
Още от сутринта той бе някак особено кисел, особено ядосан и само търсеше причина да стовари върху някого натрупалия се яд. Наби Витек, че не постлал още слама под кравите, та лежали до половината в тор, с Антек се скара, Ханка навика зарад момченцето, което пропълзяло пред къщи и се задънило в калта, дори и Южка нахока, че дълго се разтакава… а конете чакаха заради нея.
И когато най-после остана само с Ягустинка, която не бе си отишла от вчера, за да пази къщата, той съвсем не знаеше какво да прави. Постоянно си спомняше какво му разправи Ямброжи за посрещането от Доминиковица, какво рекла Ягна, но пак не доверяваше на себе си, а и на стареца много нямаше вяра, понеже за една чашка той можеше и да излъже. Току се тътреше по къщи, заничаше през прозореца към безлюдния път или пък гледаше неспокойно от пруста Ягушината къща — очакваше свечеряването като благодат…
Сто пъти го прихващаше да изтича до кмета и да го накара по-скоро да отидат — но остана у дома си, възпираха го Ягустинкините очи, очи свити, които непрестанно го следяха и светеха подигравателно и насмешливо.
«Вещица такава, върти с очите си като със свредел!» — мислеше си той.
А Ягустинка ходеше по къщи и из двора с хурка под мишница и наглеждаше. Предеше тя, вретеното й бръмчеше във въздуха, насукваше нишката, наминаваше към гъските, към свинете, в обора, а Лапа сънен и натежал се мъкнеше подире й. Тя не приказваше със стария, ако и да знаеше добре какво го яде и трови толкова, какво го разтърсва. Най-сетне той се залови да набива кръстовища около стената, за да я настелят с постилка.
Тя често се спираше при него и най-после рече:
— Не ти спори днес работата.
— Не върви, не върви пущината.
«Содом ще настане тука, боже мой! Содом! — мислеше си тя, като се отдалечи. — Добре прави стария, че се жени, добре! Че не ожени ли се, такава издръжка ще му дадат децата, каквато и моите на мене! Цели десет морги земя като злато дадох и какво?… — Тя плюна от яд. — По чужда работа за по някой грошец ходя! Последна сиромахкиня ме направиха!…»
А старият, като не можеше вече да трае, бухна оземи брадвата и извика:
— Да опустее такава работа!
— Нещо отвътре те яде.
— Яде ме, яде…
Ягустинка приседна на пейката, източи дълга нишка, зави я на вретеното и тихо, някак плахо рече:
— Няма защо да се кахъриш и тревожиш.
— Ти знаеш ли?
— Бъди спокоен, Доминиковица е умна, па и Ягна е разумна.
— Добре го рече! — извика той зарадван и седна до нея.
— Ами как, нали виждам.
Дълго мълчаха и се споглеждаха един друг.
— Покани ме на сватбата, пък аз такава сватбарска песен ще ти изпея, че тъкмо на деветия месец ще кръщаваш… — захвана тя с насмешка, но като видя, че старият се мръщи, добави с по-друг тон: — Хубаво правиш, Мачей, хубаво. Ако и аз си бях подирила човек след смъртта на моя, сега нямаше да ходя по чуждите къщи, нямаше… Глупост направих, че повярвах на децата си, приписах им земята и какво?…
— Аз ни леха не приписвам! — рече твърдо Борина.
— Ум имаш, щом така приказваш, ум! Влачих се по съдилища и само похарчих, дето имах някоя пара, а правина не купих… и на стари години да се съсипвам и чуждо да работя! Дано покрай плетищата изпукате, кучета проклети, за злото, което ми сторихте! Отидох у тях в неделя, така, само да видя къщата, градината, дето с ръцете си съм я присаждала, а снахата като отвори една уста — дошла съм била като съгледвачка! Господи мили! Аз съгледвачка на бащиния си имот да ида! Помислих си, че на място ще падна и ще умра, така ми стана мъчно! Отидох при свещеника да ги посмъмре от амвона, пък той ми вика, че за тази им вина Исус Христос щял да ме награди!… Ами, как не… Който си няма нищо, за него и Христовата милост е добра, добра му е… но все пак по бих искала да съм си аз господарка на имота на тоя свят, да си спя под пухова завивка в топла стая, да си хапна блажничко и да си ми е весело…
И така разпалено взе да се оплаква от всичко, че Борина стана и излезе из селото към кмета, понеже се и мръкваше вече.
— Скоро ли ще отивате?
— Ей сега, само да дойде Шимон.
Скоро и той пристигна, та заедно отидоха в кръчмата да пийнат по чашка и да вземат арак за черпене. Ямброжи беше вече там и щом ги видя, дойде при тях; но не пиха дълго, защото Мачей ги подканяше да бързат.
— Тук ще ви почакам; щом приемат, заберете жените и веднага тука — викна подире им.
Те вървяха бързо посред пътя и калта пръскаше под краката им; мрачината ставаше по-гъста и покриваше света със сива тъжна пелена, в която потъваше цялото село. Само тук-там по къщите почнаха да блещукат светлини и кучета лаеха по портите, както бива обикновено пред вечеря.
— Куме — обади се кметът след малко.
— А?
— Струва ми се, че харна сватба ще направи Борина.
— Я направи, я не направи! — отвърна кисело Шимон, какъвто си беше мърморко.
— Ще направи! Аз, кмета, ти казвам, да знаеш. Аз съм насреща. Такава двойка ще направим от тях двамата, че хей!
— Само кобилата ще издържи, защото жребеца, чини ми се, не ще кара дълго!
— Това не е наша работа.
— Ама ще има да ни кълнат децата му…
— Чудо ще бъде! Аз, кмета, нали ти казвам.
И влязоха в къщата на Доминиковица.
В стаята беше светло, пометено, чисто — нали им се надяваха.
Годежарите казаха «Да бъде похвален», поздравиха се с всички, понеже момчетата бяха вътре, седнаха на примъкнатите до огнището столчета и заприказваха за това-онова.
— Па един студ, като на зима е тръгнало — захвана кметът:
— Няма какво да се чудим, не иде пролет я!
— Превозихте ли вече зелето?
— Ех… остана малко на зелището, ама сега не може да се кара — отговаряше спокойно старата и следеше с поглед Ягна, която мотаеше до прозореца с мотовилка прежда на гранчета и тъй хубава беше днес, че кметът, още млад човек, я поглеждаше с лакоми очи, но най-после започна:
— Такъв валеж, кал и тъмнило, та рекохме с Шимон да се отбием у вас; посрещнахте ни както трябва, гостихте ни с добра дума, та навярно и ще си купим нещо от вас, майко…
— Всякъде може нещо да се купи, стига да подири човек…
— Право каза, майко, само че ние няма да дирим, защото ни се струва, че най-добре е оттука да купим.
— Купувайте тогава — извика тя весело.
— Юницата например бихме искали да купим.
— Хо-хо, скъпа е! С каквото и да е въже не може да се поведе!
— Имаме въже от осветено сребро, и змей да е, пак не ще го скъса!… Е, много ли искаш, майко? — И той почна да вади от джоба си бутилката…
— Много ли?… Не е лесно да се каже! Млада е, деветнайсетата година напролет ще свърши, добра е и работна, та още някоя година може да остане при майка си…
— Ялова ще остане… защото без приплод, ялова…
— Други и при майка си зачеват — пошепна Шимон.
Кметът се разсмя с глас, а старата само светна с поглед и рече бързо:
— Подирете си друга, моята може и да почака.
— Защо да не може, ама няма да намерим по-снажна и с по-добра майка!
— Каза го пък и ти!
— Вярвай мене, кмета, какво ще ти кажа… — И той измъкна чашата, изтри я с полата на клашника си, наля арак и рече важно: — Слушай добре, Доминиковице, какво ще ти кажа: аз съм чиновник човек и моята дума не е като птичка, дето ще писне, изчурулика и толкоз ще я видиш после! И Шимон знаят хората кой е, не е някой нехранимайко, а селски стопанин, баща на челяд, помощник-кмет… Прави сметка само какви хора са ви дошли и за какво, прави сметка!
— Знам, Петре, и внимавам.
— Ти си умна жена и знаеш, че рано-късно Ягуша трябва да излезе из тоя дом, на свое да отиде; още господ Исус Христос е наредил така, че бащите отглеждат децата не за себе си, а за хората.
— Ех, истина, истина, ти, майко,

 

отгледай я,
па някому и пари да дадеш —
от нея да се отървеш…

 

— Така е на тоя свят, така ще си и остане. Да пийнем поне по капка, а, майко?
— Та знам ли?… Няма да я насилвам… а, Ягушо, ще пийнеш ли?…
— Та знам ли и аз… — изскимтя Ягуша, като извърна зачервеното си лице към прозореца.
— Послушна е! Кроткото агне от две майки суче… — добави важно Шимон.
— Тебе чака тя, майко!
— Пийнете, да ви е здраве, но не сте казали още кой е той — рече тя, защото не е по обичая да знаят отнапред, а да научат от годежарите.
— Кой? Самия Борина! — извика кметът, като гаврътна чашата.
— Стария! Вдовеца! — извика тя божем разочарована.
— Стар! Не хули бога! Стар, ама наскоро за дете го съдиха!
— Вярно е, само че не било негово.
— То се знае! Такъв господар ще тръгне с коя да е! Пий, майко…
— За пиене то лесно, само че е вдовец, па старият скоро ще си отиде, където всички, а после?… Децата му ще изгонят мащеха си и…
— Мачей каза, че няма да мине без припис… — промърмори Шимон.
— Навярно преди сватбата!
Годежарите млъкнаха, след малко кметът наля отново чашата и се обърна с нея към Ягна.
— Пийни, пийни, Ягушо! Тъкмим ти мъж като дъб, господарка ще бъдеш и стопанка — първа в селото… хайде, тебе чакаме, Ягушо, не се срамувай…
Тя се колебаеше, червенееше, завръща се към стената, но най-сетне, като закри с престилката лицето си, отпи малко от чашата и остатъка изля на пода…
Тогава чашата изреди всички. Старата сложи хляб и сол, а после и пушена суха колбаса за мезе.
Пийнаха два-три пъти по ред, та очите на всички светнаха и езиците се развързаха. Само Ягна избяга в килера, понеже, кой знае защо, се разплака силно и чак през стената се чуваше хлипането й.
Старата поиска да отърчи при нея, но кметът я задържа.
— И телето реве, когато го отбиват от майка му… това си е така. Няма да иде бог знае къде, нито в друго село. Абе то ще й се радваш после… Нищо лошо няма да й бъде, ти мене, кмета, вярвай, като ти думам…
— Ех… току съм си мислила само внучета да дочакам да им се порадвам…
— Не бери грижа, още преди жътва ще имаш първото…
— Само господ знае отнапред, а не ние грешните! Ето, запихме… ама на мене някак ми е жално като на погребение…
— Няма що да се чудиш, едничка щерка излиза от дома, мъчно ти е за нея… Рано е още за грижи! Знаеш ли какво? Я да идем всички в кръчмата, че и водката ми се свърши, па и годеника като на въглени ни чака там.
— В кръчмата ли ще правим годежа?
— Както си му е обичая, както и нашите бащи са правили — аз, кмета, нали ти казвам, ти мене слушай.
Жените се преоблякоха малко по-празнично и веднага излязоха.
— Момчетата ще останат ли, годеж на сестра им, и те нали се радват — забеляза кметът, защото момчетата бяха натъжени и поглеждаха неспокойно майка си.
— Не може да се остави така къщата.
— Я повикайте Агата от Клембови, тя ще гледа дома.
— Агата вече е по просия. Ще повикам някого по пътя. Елате, Йенджихо и ти Шимек, па си вземете и клашниците, нима като просяци искате да отидете така, както сте сега… Па само да се напие някой… ще има да помни… Кравите още не са натъкмени, па и свинете, картофи трябва да се кълцат — да знаете.
— Знаем, мамо, знаем! — шепнеха развълнувано те, при все че бяха вече мъже до потона и снажни като круши на слог, но слушаха майка си като малки деца, защото ги държеше здраво, а когато имаше нужда, и към ръжена, па и към чумбасите им посягаше и плесници удряше; послушание и покорство трябваше да има.
Тръгнаха за кръчмата.
Да бръкнеше някой в очите на човека, не можеше да се види, тъй беше тъмно — обикновено нещо при есенните дъждовни нощи. Вятър духаше отгоре и шибаше клоните на дърветата, та те ту се люлееха, ту се снишаваха шумно до плетищата; вирът шумеше и така удряше о брега, че дъжд от разбити на пяна пръски падаше досред пътя, па често удряше и по лицата на минувачите.
В кръчмата също бе тъмно, а вятърът духаше през едно разбито стъкло, та дори окачената на връв зад тезгяха лампа се люлееше като златно цвете.
Борина скочи да ги посреща и целува и горещо да ги прегръща, защото смяташе, че Ягуша е вече негова.
— Исус Христос е рекъл: вземи си, червено, невеста, та да не ти е мъчно сам. Амин! — бърбореше Ямброжи, но понеже повече от един час пиеше, вече нито езикът, нито краката го държеха.
Евреинът сложи веднага на тезгяха и арак, и сладка водка, и мастика, и херинга за мезе, баничка с шафран и някакви чудни кифли с мак.
— Хапнете, пийнете, мили хора, рождени братя, верни християни! — канеше Ямброжи. — И аз имах жена, само че съвсем не помня къде… чини ми се във Франция… не, в Италия беше, не… но сега съм сирота… Казвам ви, че като викна старшията: Във веригата, марш!…
— Я пийте, хора! Започвай, Петре — прекъсна речта му Борина, като донесе за цяла злотувка бонбони и ги втикна в шепата на Ягуша. — Вземи, Ягушо, сладички са, на`!
— Ама… само си харчиш парите… — колебаеше се тя.
— Не бой се… имам аз за такива неща, ти сама ще видиш… на`… а колкото за тебе, и от пиле мляко бих намерил… нищо лошо у мене няма да ти се случи… — И той почна да я прехваща през кръста и я уговаряше да яде и пие. Ягна приемаше всичко спокойно, хладно и равнодушно, като че не беше нейн годежа. За едно си помисли само: дали старият ще й даде преди сватбата ония корали, за които спомена на панаира.
Започнаха често да изпразват чашите, на смяна — едно след друго арак и сладка водка, разприказваха се всички едновременно, дори Доминиковица си пийна хубавичко и заразправя разни ми ти едни, та кметът се учудваше, че е толкова умна жена.
И синовете й се понапиха, защото и кметът, и Ямброжи често ги подканяха и пиеха наздравици с тях.
— Пийте, момчета, Ягнин годеж е това, пийте…
— Виждаме, виждаме — отговаряха заедно те и искаха да целуват ръка на Ямброжи.
Най-после Доминиковица отведе Борина към прозореца й без заобикалки му рече:
— Ягуша е твоя, Мачей, твоя е.
— Бог да ти заплати за дъщерята, майко. — Сграбчи я за шията и я зацелува.
— Обещал си да припишеш, а?
— Да припиша… защо пък припис? Което е мое, то е и нейно.
— Море да може тя да си е по-свободна пред наследниците, да не й натякват!
— Те да не се месят в моето! Всичко мое е и Ягушино, всичко.
— Златни ти уста, ама помисли само, старичък си малко, па и всички сме смъртни, защото:

 

Смъртта не пробира,
днеска човек — утре агне,
какво й се падне…

 

— Още съм як, още двайсет години ще издържа, не бой се!
— Небоя го изяли вълците.
— Тъй съм радостен, че казвай какво искаш! Ако искаш, ще й припиша ония три морги при Лукашовите.
— На гладно куче и мухата е сладка, ама ние не сме гладни. Ягуша има наследство от баща си пет морги ниви и морга гора и ти ще припишеш шест. Шестте морги на пътя, дето лятос бяха картофите ти.
— Най-добрата ми нива!
— Ами Ягуша не е ли най-добрата и най-хубавата мома в селото!
— Така си е, затова и пратих сватове, но какво думаш ти, шест морги, цяло стопанство. Какво ще кажат децата! — Той започна да се чеше по главата, защото мъка сграбчи сърцето му; ами как, такава земя, най-хубавата, да я даде!
— Умен си ти, драги мой, но сам помисли, че това приписване е само едно осигуряване на момичето. Нали докато си жив, никой няма да ти отнеме този имот — а пък що е Ягушино, що й се пада от баща й, още напролет ще повикам мерач, ще си го вземете и можете да си го сеете… Помисли си, че няма нищо лошо да те сполети, и припиши шест морги.
— Разбира се, за Ягуша ще припиша…
— Кога?
— Па ако щеш, и утре! Не, в събота ще наредим известяване и веднага ще отидем в града. Каквото и да е, веднъж ще се мре!
— Ягушо, я ела, дъще, я ела! — завика Доминиковица девойката, на която кметът разправяше нещо и тъй я притискаше към тезгяха, че тя високо се смееше.
— Ягушо, Мачей ти приписва шестте морги при пътя — каза й тя.
— Да живееш — прошепна Ягна, като протегна ръка към него.
— Да пийнем от тая сладката за здравето на Ягна…
Пийнаха. Мачей я улови през кръста и я поведе към другите, но тя се изтръгна из ръцете му и отиде към братята си, с които се разправяше и си попийнуваше Ямброжи.
Глъчката ставаше все по-голяма. Надойдоха и други хора: този-онзи влизаше да види какво става, а други да откачат даром по някоя чаша по този случай; дори и слепият старец с кучето, и той се намери тук и седеше на видно място, вслушваше се и от време на време четеше на глас молитви, та го чуха; тогава Доминиковица му даде водка, нещо да хапне и няколко гроша в шепата.
Хубавичко си бяха пийнали и всички заедно приказваха, па се стискаха, прегръщаха се, държеха се като приятели и братя, както бива при повече пиене.
Само евреинът се промъкваше тихо между тях и слагаше все нови половници и бутилки с бира и записваше с тебешир върху вратата кой колко поръчва.
А Борина бе като замаян от радост, пиеше, черпеше, канеше, приказваше, както рядко са го виждали, и постоянно се притискаше към Ягуша: забавляваше я той, галеше я по лицето, защото не бе редно тъй пред всички да я прегърне през шията и да я целува, ако и да не можеше вече да се въздържа, само я хващаше през снагата и я водеше към по-тъмното.
Доминиковица изведнъж се сепна, че е време вече да си отиват, и извика синовете си да стават.
Но Шимек беше вече пиян и като чу майка си, само оправи пояса си, удари с пестница по масата и извика:
— Господар съм, майка му стара… Който иска, нека си отива… Пие ми се и ще пия… Евреино, водка дай!
— Трай, Шимек, трай, че ще те бие — стенеше плачливо Йенджих, също така здравата пиян, и дърпаше брат си за клашника.
— Хайде у дома, хлапаци, у дома! — изкряска им страшно Доминиковица.
— Господар съм, искам да остана и ще остана водка да пия… стига вече мама е господарувала… ако ли не… ще я напъдя… вещицата…
Но старата го блъсна в гърдите, та той се повали и веднага изтрезня, а Йенджих му нахлузи шапката и го изведе навън; но види се, въздухът подействува на Шимек, защото едва измина няколко крачки, сполитна, хвана се за плета и почна да вика и мърмори:
— Господар съм, майка му стара… моя е земята… каквото ми е воля, това ще правя… водка ще пия… Евреино, арак… па ако не… ще изгоня…
— Шимек! Моля ти се, Шимек, хайде да си ходим, мама иде! — стенеше Йенджих и плачеше с горчиви сълзи.
Скоро дойде старата с Ягна и подбра изпод плета синовете си, защото се бяха вече хванали за косите и се валяха из калта.
След излизането на жените в кръчмата малко попритихна. Хората се разотидоха полека, останаха само Борина, годежарите, Ямброжи и просякът, който сега пиеше с всички заедно.
Ямброжи вече не се помнеше, стоеше насред кръчмата и ту тананикаше, ту нещо високо разказваше:
— Беше черен, като на черен котел дъното беше черен… помери към мене… но ще ме улучи в… Забих му щика в корема… завъртях, та чак запращя… пръв!… Стоим… стоим… и току началника лети… Боже господи! Самия началник!… Момчета… казва… народе… казва… На линия… напред… — изкрещя Ямброжи, колкото можа, изправи се като струна и бавно заотстъпва, та дървеният му крак дори тропаше. — За мое здраве. Петре, пий… сирота съм… — бърбореше той неразбрано до стената, но не дочака, ами внезапно се втурна и излезе от кръчмата, само пресипналият му пеещ глас се чуваше откъм пътя…
В кръчмата влезе воденичарят, грамаден мъж, облечен с градски дрехи, червендалест и със сиви малки и подвижни очи.
— Пиете си, господари! Хо, хо, и кмета, и помощника, и Борина! Абе да няма сватба?
— Нещо като сватба, ела се чукни с нас, воденичарю, ела — покани го Борина.
И отново изпиха още по една.
— Щом сте такива весели, ще ви обадя новина, та да изтрезнеете!
Всички изблещиха помътнелите си очи.
— Няма и един час, откак дворянина продаде сечището на Вълчите долове!
— Ах, кучкаря ниедин, кучия му син! Продал, нашето сечище продал! — извика Борина и в забравата си тресна бутилката о пода.
— Продал! Има закон и за дворянина, и за всеки… — мърмореше пияният Шимон.
— Не е истина! Аз, кмета, ви казвам, не е истина, да знаете!
— Продал е, само че няма да позволим да го вземат, бога ми, няма да дадем! — викаше Борина и удряше с пестници по масата.
Воденичарят си отиде, а те до късно през нощта разговаряха и се заканваха на дворянина.

 

IX

 

Изминаха няколко дена от Ягушиния годеж.
Дъждовете секнаха, пътищата се поотцедиха и малко пообсъхнаха. Само из браздите и тук-там по ниските места и лъките се сивееха мътни локви като разплакани очи…
Дойде и задушница, сив, безслънчев и мъртъв ден, дори вятър не гонеше сухите тръни, нито клатеше тежко наведените над земята дървета.
Болезнена глуха тишина потискаше света.
А в Липци още от сутринта камбаните биеха бавно и непрекъснато; жалните печални звукове се носеха из замъглените пусти поля. Със скръбен глас те викаха в този тъжен ден, станал от сън бледен, повит с мъгли чак до безкрайните далнини, до безкрая на небето и земята и приличен на бездънна пропаст.
Изпод източните зари, които още блестяха слабо като застиваща мед, изпод синкавите облаци започнаха да се носят ята от врани и чавки…
Толкова високо хвърчаха те, че едвам се виждаха и едвам се долавяше дивата им и жална врява от грачене, прилична на стоновете на есенните нощи.
А камбаните непрестанно биеха…
Мрачният химн се разливаше тежко по мъртвите и глухи простори, падаше като стонове по полето, бучеше жално по села и гори и така се носеше по цял свят, та изглеждаше, че и хора, и поля, и села вече са едно грамадно сърце, което се свива в печално оплакване…
Птиците все хвърчаха и хвърчаха. Почуда и уплаха обхващаше хората, понеже все по-ниско се спущаха и все по-големи ята прииждаха, та небето се покри като че с развени от вятъра сажди, а глухият шум на крилата им и граченето още повече се усилваха и бучеха като надигнала се буря… Те извиваха кръгове над селото и като подхванат от вихър куп листа се въртяха над нивите, падаха по горите, нависваха по голите тополи, завзеха всичко; липите при черквата, дърветата при гробищата, градините, билата на покривите, дори плетищата… И пак, подплашени от непрестанното биене на камбаните, литваха и като черен облак хвърчаха към горите… И остър пронизителен шум се носеше след тях.
— Тежка зима ще бъде — казваха хората.
— Към горите държат, навярно сняг скоро ще падне.
И все повече излизаха пред домовете си хората, защото никога не бяха виждали толкова птици заедно — дълго и с чудна тъга гледаха, докато се изгубиха в горите. Гледаха и тежко въздъхваха. Някой се кръстеше, като да се отбрани от някакво зло. Взеха вече да се стягат за черква и да излизат, защото камбаните все ечаха глухо, а по пътищата, по преходи и пътечки се мяркаха вече в мъглата и идеха хора от съседните села.
Дълбока тъга налегна душите на всички. Някаква чудно болезнена тишина омота сърцата — тишина на жални размисли за ония, които бяха отишли там, под надвисналите брези, под черните наведени кръстове.
— Мили ми Исусе Христе! Божичко! — въздъхваха селяните и повдигаха сивите си като земята лица, впиваха невъзмутими очи в тайната на душата и спокойно вървяха да принесат жертви и молитви за умрелите.
Селото бе като потопено в тежка печална тишина. Понякога само се зачуваха жалостивите умолителни песни на просяците пред черквата.
И у Боринови бе по-тихо от други път, макар че там бе заседнал спотаен ад, който бе готов да избухне за най-малкото нещо.
Ами как, децата вече всичко знаеха.
А вчера, в неделя, бе първото известие в черква за годежа на стария с Ягуша.
В събота ходиха в града, където Борина приписа при нотариуса шест морги на Ягуша… Върна се късно и с изподраскано лице, защото бил малко пийнал, па пожелал в колата да хване Ягуша, но получил само плесница и нокти.
В къщи с никого не говореше, макар че Антек постоянно се изпречваше отпреде му; легна си веднага тъй, както беше, с ботушите и с кожуха… чак на сутринта Южка почна да му бъбре, че изцапал с кал завивката.
— Трай, трай, Южо! Случва се понякога и на такива, дето никога не пият водка… — весело рече той и веднага отиде при Ягна, където остана до късно. Напразно го чакаха и за обед, и за вечеря.
И днес стана късно, слънцето бе вече хубаво изгряло; облече най-хубавия си клашник, накара Витек да му намаже с мас празничните ботуши и да му пъхне нови сламени снопчета в тях. Куба го обръсна и той се опаса, сложи си шапката, като поглеждаше неспокойно през прозореца към пруста, защото там Ханка пощеше момченцето, а не искаше да се срещне с нея. Когато забеляза, че тя влезе за миг в къщи, измъкна се бързо към портата и толкоз го видяха вече тоя ден.
Южка цял ден поплакваше и се блъскаше в къщи като птичка в клетка. Антек пък гореше от все по-силни и люти болки — нито ядеше, нито спеше, нито можеше да се залови за каквото и да е; беше още зашеметен от новината, още не можеше да дойде на себе си и не знаеше какво става с него. Лицето му потъмня, само очите му станаха още по-големи и светеха някак стъклено, сякаш с вкаменели сълзи — стискаше зъби да не се развика и разхока, само ходеше неспирно из стаята, ту пред къщи, ту пред портата или към пътя и пак се връщаше, отпущаше се на пейката в пруста и с часове седеше, загледан пред себе си, потънал цял в болката, която все повече растеше и все по-силна ставаше.
Заглъхна домът, само плачове, охкания и въздишки се разнасяха от него, сякаш някого погребваха. Вратите на обора и кочините бяха цели разтворени и всичкият добитък се тътреше по градината и назърташе през прозорците в къщи, а нямаше кой да го прибере; само старият Лапа полайваше и го подгонваше, но напразно — не успяваше.
На леглото си в конюшнята Куба почистваше някаква пушка, а Витек със страхопочитание наблюдаваше работата и поглеждаше през прозорчето, да не би някой да ги свари.
— Божичко, как гръмна! Помислих си, че дворянина или горския стреля…
— Така ами… отдавна не бях стрелял, па здравата я натъпках, та гръмна като топ…
— Веднага след вечеря ли отиде?
— Да, отидох на дворянското място до гората, че там по есенниците сърни обичат да излизат… Тъмно беше, та дълго чаках… чак призори пристигна един рогач… Така се притаих, та на пет крачки дойде до мене… Не стрелях, че беше страшен като вол… мисля си… няма да успея… Пуснах го и малко нещо след това… излезнаха кошути… Избрах си най-добрата… само вдигнах пушката и като тресна! Здравата бях я натъпкал, та чак рамото ми отече, така ме ритна приклада… ама и тя се събори… само с краката си шаваше… половин шепа сачми набих в хълбока й… па ревеше, пущината… уплаших се да не чуе горския и трябваше да я доколя…
— В гората ли остана? — попита момчето, разпалено от разказа.
— Къде остана, остана, това не е твоя работа и само една дума ако си казал някому, да знаеш, че зле ще патиш…
— Щом не даваш, няма, ама на Южа може, а?
— Ами, цялото село веднага ще се научи. На` ти едно десетаче, купи си нещо…
— И така няма да кажа, само че вземи ме някога с тебе, миличкия ми…
— Закуска! — извика пред къщи Южка.
— Само да си мълчиш, ще те взема, ще те взема!
— И ще ми дадеш баре веднъж да пушна, ще ми дадеш ли, а? — молеше момчето.
— Ами барута да не мислиш, глупчо, че без пари го дават…
— Аз имам пари, Куба, имам, още на панаира господаря ми даде две злотувки и си ги чувам да ги дам на свещеника, за да помене нашите в черква, та…
— Добре, добре, ще те науча — пошепна Куба и поглади момчето по главата, защото съвсем го плени с тая си молба.
Малко след закуска и двамата отидоха на черква. Куба сърчено кривуцаше, а Витек вървеше малко надире, защото му беше мъчно, че нямаше ботуши, а ходеше бос.
— Ами може ли бос да се влезе в притвора на черквата? — попита тихо Витек.
— Колко си прост. Като че ли Исус Христос гледа ботушите на хората, а не молитвите.
— Така си е, само че с ботуши е по-прилично… — прошепна по-жално Витек.
— Има време, ще си купиш и ти ботуши.
— Ще си купя, Куба, ще си купя. Да порасна само за слуга и веднага ще отида във Варшава, ще се ценя да гледам коне… а, в града всички с ботуши ходят, нали, Куба?
— Нали, нали… още ли помниш това?
— И още как! Бях на пет години, когато Козеловица ме доведе, и добре помня… ами как… студено беше… отидохме пеша до железницата… помня… там колко много лампи светеха… и досега ми се премрежват очите… помня… па къщи, колко много къщи и все такива големи като черквата…
— Дрънкаш си! — рече пренебрежително Куба.
— Добре помня, Куба… нали и покривите не можех да видя… па колко много файтони… прозорци до самата земя… струваше ми се, че цели стени са от стъкло… и едни камбани бият, край няма…
— Толко много черкви, как да не бият!
— Е па, отде другаде толко дрънкане ще се вземе?
Те млъкнаха, защото вече влязоха в гробищата и се запровираха през гъстата навалица, която се бе натрупала около черквата, а вътре нямаше място.
Просяците бяха образували улица от главния вход на черквата до пътя и всеки по свой начин си дереше гърлото, викаше и молеше за милостиня, а някои и на цигулка посвирваха плачливо, някои песни проточваха жално, други пък свиреха с цафари или с хармоники, та се разнасяше един врясък — чак ушите на човека пронизваше…
В притвора имаше толкова много народ, че при масата, където органистът записваше имената за поменуване, както и при другата, където записваше синът му Яшо, ученикът, можеха да изпотрошат ребрата на човека.
Куба се промъкна напред и подаде на органиста доста дълъг поменик. Той записваше и взимаше на всяка душа по шест гроша или, ако някой нямаше пари — по три яйца.
Витек поизостана, защото много го настъпваха по босите крака, но колкото можеше, се тикаше, макар че мнозина с ропот мърмореха, че се вре под мишниците им и изпреваря по-старите. Парите си той стискаше в шепа и когато го доблъскаха до масата пред органиста, забрави какво щеше да каже… И как да не забрави, все господари и господарки, почти цяло село, и воденичарката с капела като дворянка, и ковачите, и кметът със своята… всички го гледат… вслушват се… припомнят си с глас разни умрели… и по десет… и по двайсет имена казват… за цял род… за бащи, деди и прадеди… А той — какво?… Нима знае коя е майка му? Кой е баща му? Знае ли?… Има ли кого да помене?… Божичко… Той само разтвори широко уста и сините си очи и застана неподвижен като обезумял… Сърцето му се сви от болка, та едва можеше дъха си да поеме… И стана му тъй тежко под лъжичката, та му се стори, че щеше да умре… но не остана там, защото го изблъскаха в къта при светената вода, и той подпря глава о цинковия съд, за да не падне. Сълзи като маниста капеха от очите му… като тъжни броеници… и напразно искаше да ги задържи… напразно… и тъй се тресеше, всяка негова костичка тъй трепереше, че нито зъбите си можеше да удържи, нито пък прав да стои… Той седна в ъгъла, за да се скрие от хорските погледи, и плака с жални сирашки сълзи…
— Маминко! Майчице! — скимтеше нещо в него и късаше цялата му душа. И нито знаеше, нито можеше да разбере защо всички имат бащи и майки, а само той е сирак, само той едничък…
— Исусе мой, Исусе!… — хлипаше и отмаляваше като задушавана от клопка птица, докато най-сетне Куба го намери и извика:
— Витек, даде ли вече да поменат?
— Не — отвърна той, па стана, изтри очи и енергично се запровира към масата… да, и той ще запише имена… нима знаят, че няма никого… защото… ако е сирак, той е за себе си… подхвърлено дете… Той хвърли смел поглед и с непоколебим глас каза имената: Юзефа, Мариана и Антони, тези, които най-напред му дойдоха на ума…
Заплати, взе остатъка и тръгна с Куба да се моли в черквата и да чуе как свещеникът ще спомене неговите покойници…
Насред черквата имаше подставка с погребален ковчег, обкичен с ярки светлини наоколо, а свещеникът четеше от амвона безкрайни поменици от имена — и щом прекъснеше, отговаряше му високо казваната от всички молитва за умрелите, останали в чистилището.
Витек коленичи до Куба, който измъкна от пазвата си броеница и зачете всичките молитви «Радвай се, Богородице» и «Верую», които казваше и свещеникът. Прочете и Витек една-две молитви, но най-сетне молитвената монотонност, топлината и умората от плача го замаяха, той се опря леко о хълбока на Куба и заспа…

 

* * *

 

След пладне на вечерна служба, която на този ден веднъж в годината се извършваше в гробищния параклис, отидоха всички Боринови.
Вървяха Антек и Ханка с децата, ковачите, Южка с Ягустинка, а подир тях куцукаше Куба с Витек — да отпразнуват празниците както трябва.
Денят вече прибираше сивите си изморени клепачи, гаснеше и потъваше бавно в страшните, тъжни бездни на мрака; вятърът се раздвижи и със стенание се носеше по полята, блъскаше се между дърветата и навяваше суровия прогнил дъх на есента.
Беше тихо с чудната, печална тишина на задушница. Тълпите вървяха из пътя в сурово мълчание. Само тупането на краката се чуваше; само крайпътните дървета се клатеха неспокойно и тихият и тъжен шум на клоните трептеше над главите; само свирните и песните на просяците хлипаха из въздуха и пропадаха без ехо…
Пред портата, па дори и между гробовете, до зида бяха наслагани бурета от сол и до тях се бяха разположили купчини просяци.
А народът течеше по целия път с тополите към гробищата; в мрачината, която бе вече посипала света като със сива пепел, блещукаха запалените свещи на някои, клатеха се и жълтите пламъчета на кандилца и всеки, преди да влезе в гробищата, вадеше от торбата си хляб и сирене, късче сланина или колбаса или пък кълбо прежда, повесмо извлачен лен, връзка сухи гъби — и всичко това слагаха набожно в буретата — за свещеника, за органиста и за Ямброжи, а останалите за просяците; който не слагаше в тях нищо, пущаше по някоя пара в протегнатите просяшки ръце… и шепнеше имената на умрелите, за които искаше да се помолят…
Хор от молитви, песни, споменувани с плачлив ритъм имена се носеше непрестанно над портата и хората минаваха — отиваха нататък, пръскаха се между гробовете, та скоро заблещукаха като светулки пламъчета и замигаха през мрачината, през храстите и изсъхналите треви.
Глух, тревожно сподавен шепот на молитви трептеше в приземната тишина; понякога се откъсваше от гробовете страдално хлипане, понякога жално оплакване се разнасяше в сърцераздирателни напеви между кръстовете; ту някой неочакван, кратък, натегнал от отчаяние вик като гръм процепваше въздуха, ту тихи детски плачове — сирашки плачове писукаха като пилета в потъналите в мрак шубраци…
А понякога в гробищата наставаше глухо и тежко мълчание, та само дърветата тъжно шумяха, а ехото от хорски плачове, оплаквания, болезнени викове и жалби се удряше в небето, разнасяше се по цял свят…
Хората сновяха тихо между гробовете, боязливо шепнеха и тревожно се вглеждаха в мрачните и бездънни далечини.
— Всеки умира! — въздъхваха тежко с каменно примирение и се влачеха по-нататък, приседваха при гробовете на бащи, четяха молитви, седяха мълчаливи, замислени, глухи като живота, глухи към смъртта, глухи към болките — като някакви дървета, и като дървета се люлееха душите им в сънно чувство на тревога.
— Исусе мой! Господи милостиви, Богородице! — се откъсваше от измъчените им от смут души. Те изправяха застинали и изнурени като свещената земя лица, издигаха до кръстовете сивите си като околните локви очи, които още се сивееха в мрака, като сънно люшкани дървета падаха на колене. Мятаха тревожни сърца в нозете на Исуса и избухваха в свещен плач на всеотдание и примирение.
Куба и Витек вървяха заедно с другите, а когато съвсем притъмня, Куба се потътрузи навътре към старото гробище.
Тихо, пусто и мрачно беше там при продънените гробове — там почиваха забравени, за които отдавна и споменът бе умрял, както и техните дни, и време, и всичко; само някакви птици зловещо крещяха и гъсталакът тъжно шумеше. Тук-таме стърчеше някой изгнил кръст — там лежаха един до друг цели родове, цели села, цели поколения — там вече никой не се молеше, не плачеше, не палеше кандило… само вятърът шумеше из клоните, късаше последните листа и ги запокитваше на последно издихание… там само някакви гласове, които не бяха гласове, някакви сенки, които не бяха сенки, се блъскаха като слепи птици о голите дървета и сякаш плачеха за милост…
Куба извади из пазвата си няколко скътани резена хляб, ронеше ги на трохи, коленичеше и ги хвърляше по гробовете.
— Хапни, душо християнска, дето те споменавувам вечерно време, хапни, покаянице човешка, хапни! — шепнеше той от сърце.
— Ще вземат ли? — тихо и с тревожен глас попита Витек.
— Ами как! Свещеника не ще ги нахрани!… Другите слагат в буретата, а на тия сироти нищо няма да се падне от това… Свинете на свещеника или просяците ще има да ядат… а каещите се души ще търпят гладни.
— Ще дойдат ли?
— Бъди спокоен… Всички, дето търпят мъките в чистилището… всички. На днешния ден Исус Христос ги пуща на земята да навестят своите…
— Да навестят своите! — повтори с тръпки Витек.
— Не бой се, глупчо, дяволът днес не може да припари тука, помените го пропъждат и молитвите, и свещите… Па и сам Исус слиза днес по света и брои, милия наш господар, колко души още му остават, докато ги събере всичките, всичките… Помня добре как приказваше мама, па и стари хора казват.
— Исус Христос слиза днес по света! — пошепна Витек и се огледа внимателно.
— Аха, ще видиш… това само светците виждат или най-много пострадалите…
— Я виж, там се свети, има и някакви хора — извика Витек страхливо, като сочеше няколко гроба до самата ограда.
— Това са гробовете на ония, дето ги убиха в гората… да-а… и моите господари почиват там… и майка ми… да-а…
Те се промъкнаха през гъсталака и коленичиха пред едни продънени гробове, които бяха тъй разтурени, че едва имаше следи от тях; нито кръстове ги означаваха, нито дървета ги засенчваха, нищо, само един чист пясък, няколко изсъхнали стъбла мащерка и тишина, забрава, смърт…
Ямброжи, Ягустинка и старият Клемб бяха коленичили при тия мъртви гробове; две заровени в пясъка кандилца мъждукаха, вятър повяваше, клатеше пламъчетата, разкъсваше думите на молитвите и ги носеше из тъмната нощ…
— Да, мама, там почива… помня… — шепнеше тихо Куба повече на себе си, отколкото на Витек, който бе приклекнал до него, защото студ го пронизваше.
— Магдалена се викаше… тате си имаше имот, ама служеше като колар у дворянина… само с жребци пътуваха със стария господар… а после умря… чичовците взеха имота… а аз пасях свинете на господаря… Така, мама я викаха Магдалена, а тате Петер и на прякор Соха, както и мене. После дворянина ме взе за конете, да карам пък аз жребците… и все на лов нагоре-надолу, до други дворяни пътувахме… па и аз не стрелях зле, че по-младия господар ми беше дал пушка… а мама си седеше в чифлика с по-старата господарка… Помня добре… и когато отидоха всички… и мене взеха… Цяла година бях… и що ми кажеха, все го свършвах… то се знае, не едно куче утрепах и не две… а по-младия господар бе ранен в корема и му изпаднаха червата… Па господар… и добър човек беше… нарамих го на гръб и го изнесох… после той замина за топлите страни, а на мене заръча да отнеса писма на стария господар… отидох… то се знае, че бях съсипан като куче… бяха ме стреляли в крака, па не заздравяваше, че все вънка под голо небе… а сняг до пояс и страшен студ… Помня, как не…, една нощ се довлякох… търся… Боже, света Богородичке! Като че някой ме фрасна с климия по главата!… Няма ти ни чифлик, няма ти ни гумна… дори и оградите не останали… всичко изгоряло… а стария господар и старата господарка и мама… и Юзефка, прислужницата, проснати убити на земята в градината!… Света Богородичке! Помня всичко… — И Куба заплака тихо, а сълзите му като град се сипеха по лицето му, та вече не ги и бършеше… само поплакваше с глас от скръб и мъка, защото всичко това като живо се изпречи пред очите му, а Витек, изморен бедният от плач, си спеше.
Все по-дълбока ставаше нощта, вятърът все по-силно блъскаше дърветата, та дългите косичници на брезите докосваха гробовете, а белите им стъбла се мяркаха в тъмнината като облечени в погребални плащаници… Хората се разотиваха… гаснеха пламъчетата… утихнаха просяшките песни… между гробовете зацари тържествено мълчание, пълно с чудни шумове и пронизителни звукове… Гробищата сякаш се изпълниха със сенки… с тълпа от привидения… с гора от мрачни очертания… с музика от плачевни тихи гласове… с океан от чудни трепети, с движение на мракове… с блясъци от тревога, с глухо хлипане… с тайнственост, пълна с ужас и смут — докато ято врани литна от параклиса и с крясък избяга към полето, а кучетата в цялото село дълго, отчаяно и жално завиха…
Макар че беше празник, селото бе тихо, пътищата пусти, кръчмата затворена; само тук-там през малките запотени прозорчета блещукаха светлинки, носеха се тихи песни на набожни хора и гласни молитви за умрели…
С вълнение излизаха хората пред домовете си, с вълнение се вслушваха в шума на дърветата, с вълнение гледаха през прозорците дали няма да се явят онези, които блуждаят през тоя ден, докарани от копнеж и от божията воля… дали не плачат като покаяници по кръстопътищата, дали не назъртат жално през прозорците…
Някъде според стар свещен обичай домакинките слагаха отвън под стряхата остатъци от вечерята, кръстеха се набожно и шепнеха…
— Вземи, хапни си, душо християнска, която си останала в чистилището…
Така се изнизваше тая задушнишка вечер всред тишина, скръб, размисли и уплаха.
В стаята у Антекови седеше Рохо, скиталецът от Божи гроб, четеше и разправяше истории за божите работи.
Доста свят имаше там, защото бяха дошли Ямброжи, Ягустинка, Клемб, бяха още Куба, Витек, Южка, Настуша; нямаше само стария Борина, който до късно през нощта седя при Ягуша.
Тихо беше в стаята, щурецът църкаше в комина, а сухите главни пращяха в огнището.
Всички седяха на пейки пред огнището, само Антек бе при прозореца. А Рохо от време на време разравяше с тоягата си въгленчетата и казваше тихо:
… Не е страшно да се умре, защото —
«Както птичките се стремят наесен към топлите страни, така и уморената душица се стреми към бога…
Както оголелите дръвченца бог облича напролет със зелени листенца и миризливи цветчета, тъй и ти, човешка душо, отиваш при бога за радост, за веселие, за пролет и за вечно блаженство.
Както слънцето прегръща тая плодородна и отрудена земя, така и бог ще подслони всяка душица, та нито студ, нито болка, нито самата смърт ще бъде опасна за нея…
Хей! Защо само плач има на тая земя, само жалби и скръб!
А злината се плоди като тръните и като гора се разраства!
И всичко е пусто и напразно — като гнилоч, като мехурите, които един вятър издига върху водата, а друг ги унищожава.»

 

X

 

— … От амвона и всекиму поотделно казвам това, но вие като псета само налитате един върху друг, само… — Останалите думи вятърът пъхна в гърлото на свещеника и той силно се закашля; Антек нищо не рече, а вървеше до него и се вглеждаше между дърветата в тъмнината.
Вятърът ставаше все по-силен, наваляше из пътя и тъй шибаше по тополите, тъй ги подмяташе, че те чак се огъваха с пъшкане и сърдито шумяха.
— А казвах на хубостника — започна пак свещеникът — той сам да заведе кобилата на вира, а той я пуснал напред и ето, изгубила се… Сляпа е, ще се задъни нейде, между плетищата, та и краката си ще изпотроши — вайкаше се свещеникът и търсеше внимателно, назърташе зад всяко дърво, оглеждаше по нивите.
— Па нали всякога сама си ходеше…
— Добре знае пътя до вира… само да й налее някой бурето, да я обърне и тя сама се връща… Но впрягаха я денем… а днес Магда ли, Валек ли — пуснали я вече по мръкнало… Валек! — извика той, защото му се мярна сянка между тополите…
— Видях Валек към нас, но още преди здрач.
— Навреме отърча да я дири, когато се беше мръкнало! Двайсетгодишна кобила, при мене се е раждала… заслужила е хляба си… па е и привързана като човек… Божичко, дано само не й се случи нещо!
— Какво ще й се случи? — измърмори ядосано Антек. Ами как да не го беше яд, отиде при свещеника да се посъветва, да се оплаче, а той току го нахока и го забра да търсят кобилата! Наистина, жалко е за кобилата, макар че е сляпа и стара, ама все пак на човека трябва да се дава преднина!
— Пък ти да се опомниш и да не си отмъщаваш, роден баща ти е! Чуваш ли?
— Добре, знам! — отвърна ядосано Антек.
— Смъртен грях и оскърбление на бога! Който в безумието вдигне ръка на баща си и се противи на божиите заповеди, нищо добро няма да спечели. Имаш ум, я, и си длъжен да знаеш това.
— Само правда искам.
— А дириш да си отмъстиш, а?
Антек не знаеше какво да отговори.
— Ще ти кажа и това, че кроткото агне от две майки суче.
— Всички ми казват същото… как не, само че тази кротост ми е дошла вече до гуша, повече не ще изтрая! Той ако ще би убиец, злосторник да бъде, нали е роден баща, на него е простено, а децата нямат право да търсят своето! Вярвай бога, такъв е станал тоя свят, че да плюеш на него, па да тръгнеш където ти очи видят.
— Па върви, кой те спира! — рече буйно свещеникът.
— Може и да тръгна, нима има тук какво да правя? — шепнеше Антек по-тихо, някак сълзливо.
— Дърдориш само! Други и леха нива нямат, и пак стоят у дома си, работят и са благодарни на бога. Да беше се заловил за работа, а не да се оплакваш като жена. Здрав си, па имаш и за какво да се заловиш…
— Как не, цели три морги! — рече презрително Антек.
— Не забравяй, че имаш жена и деца.
— Знам аз това, добре го знам… — процеди през зъби Антек.
И те излязоха пред кръчмата: прозорците й светеха и някакви гласове се чуваха чак на пътя.
— Що е това, пак ли пиене?
— Новобранците, дето ги взеха лятоска, пият си за утешение… В неделя ще ги пръснат по света, та се радват…
— Почти пълна е кръчмата! — прошепна свещеникът, като застана при тополата, откъдето през прозореца се виждаше всичко вътре: беше натъпкано с хора.
— Нали днес трябваше да се съберат и да се уговарят… за оная гора, дето дворянина е продал на евреи да я изсекат…
— Но не цялата е продал, още толкова останало!
— Дорде не се спогоди с нас, ни дръвце не ще дадем да отсече!
— Как тъй? — попита с малко изплашен глас свещеникът.
— Няма да дадем и толкоз! Тате иска да го съдим, ама Клемб и всички, които държат с него, казват, че не щат съд, но няма да позволят и да се сече; и ако стане нужда да идат всички от селото, ще идат и било с брадви, било с вили или с каквото може, но няма да дадат своето.
— Господи Исусе! Та то не ще се размине без бой или без някакво нещастие!
— Сигурно! Като се строшат там с брадвите няколко чифлишки глави, тогава ще настане и правдата.
— Антек! Да не ти се е побъркал ума от яд? Глупости приказваш, драги мой!
Но Антек вече не чуваше, впусна се малко настрана и се изгуби в тъмнината, а свещеникът забърза към дома си, защото дочу тракане на колелета и тихото жално пръхтене на кобилата.
Антек пък се запъти надолу из селото към воденицата и от другата страна на вира, за да не мине покрай Ягнината къща.
Като треска се бе забила тя под сърцето му, като лоша треска, която нито може да се измъкне, нито пък да се избяга от нея.
А ярка светлина идеше откъм нейната къща, ярка и някак весела… Той се спря да погледне само веднъж, та ако ще и да започне да проклина от яд, но внезапно нещо го понесе от мястото му и той търти като вихрушка да бяга и не се озърна надире.
— На тате е вече тя, на тате!
Тичаше при своя зет, при ковача — и той не ще може нищо да го посъветва, но ще поседи там между хора, а не в бащината си къща… Пък и тоя свещеник! На работа ще го реди! Така е, сам той нищо не работи, никаква мъка, ни грижа няма, лесно му е да реди другите. За жената и за децата ще му наумява… Знае я той, добре я знае! Омръзнаха му вече плачовете й и нейната покорност, и кучешките й плахи очи… ех, ако не беше тя!… Да беше сам! Боже мой! — изохка тежко той и такъв див, бесен яд го овладя, че му идеше да хване някого за гърлото, да го души, да го разкъса и да го бие, та да го усмърти!…
Но кого?… Не, не знаеше и ядът му бързо изчезна, както бе и дошъл, а той гледаше с празен поглед в нощта и се вслушваше в бушуването на вихъра, който вилнееше из градините и така блъскаше дърветата, че те дори опираха до оградите и го шибаха с клоните си по лицето… Той се влачеше бавно, тежко, едва се местеше, защото на душата му почнаха да се трупат облаци от скръб, мъчение и безсилие и скоро забрави къде и защо отива…
— Татева е Ягна, татева! — повтаряше той постоянно и все по-тихо, като че бе молитва, която не трябва да забрави.
В ковачницата бе червено от огнището, чиракът усилено духаше с меха, разпалените въглища шумяха и изпущаха кървав пламък; ковачът стоеше при наковалнята с килната на тила шапка, голи ръце, кожена престилка и тъй очернено лице, че само очите му светеха като въгленчета. Той силно ковеше зачервено желязо, та кънтеше и дъжд от искри се пръскаше изпод чука и падаше по калния под.
— Е, какво? — попита той след малко.
— Ех… какво може да има! — отвърна тихо Антек, опря се на една от ритлите, каквито имаше няколко за обковаване, и се загледа в огъня.
Ковачът работеше мъжки, нагряваше от време на време желязото и ковеше, удряше за такт с чука или помагаше на чирака да духа с меха, когато имаше нужда от по-силен огън. Той поглеждаше крадешком Антек и под рижите му мустаци трепкаше зла усмивка.
— Ти като че си ходил при свещеника? Е, и какво?
— Какво може да бъде? Нищо! Същото и в черква бих чул.
— А ти друго нещо ли искаше? — засмя се иронично ковачът.
— Нали е свещеник, учен… — каза за свое оправдание Антек.
— Учен е, когато трябва да изтръгне нещо, ама не и когато трябва да даде някому нещо…
Но Антек нямаше вече желание да възразява.
— Ще вляза в къщи — рече след малко той.
— Иди! Кмета ще намине към мене, та ще дойдем и ние!… Тютюн има на поличката, запуши си…
Но Антек дори и не чу и влезе в жилището, което бе от другата страна на пътя.
Сестра му кладеше огън, а най-голямото момче четеше в букварчето си на масата… Поздравиха се мълчаливо.
— Учи ли? — забеляза той, защото момчето сричаше с глас и сочеше буквите със заострена пръчка.
— Откак извадихме картофите, воденичарското момиче му показва, защото мъжа ми няма време.
— От вчера и Рохо учи деца в татевата къща.
— Исках и аз да изпратя Яшко, но не дава нашия, защото е у татеви, па и момичето е по-учено, нали е ходило на училище във Варшава…
— То се знае, то се знае… — рече той, колкото да каже нещо.
— А Яшек така добре учи букварчето, че дори и момичето се чуди.
— Може ли инак… ковашка порода нали е… на такъв умник син…
— Шегуваш се ти, ама той най-добре казва, че дорде е жив тате, всякога може да се отнеме приписа…
— Е да, вземи го на вълка от устата! Шест морги имот. Ние с жената му работим като ратаи, а той го приписва на чужди, комуто се случи…
— Ще се караш и заканваш, ще се съветваш при тоя-оня, ще се съдиш, та и от къщи да те изпъди… — каза тя тихо, като поглеждаше към вратата.
— Кои ти каза това? — извика той силно, като подскочи от стола.
— Не викай само… хората така казват… — пошепна тя плахо.
— Няма да отстъпя, нека ме изгони насила, ще го дам в съд, ще се съдим и пак няма да отстъпя — почти викаше той.
— С главата зид не ще пробиеш, ако ще като овен да блъскаш — рече ковачът, който влизаше в това време.
— Тогава какво да се прави? Имаш ум да съветваш хората, посъветвай и мене…
— Със злом нищо няма да се спечели от стария!
Той запали лулата си и взе да му дава примери, да увещава, да успокоява и тъй да извърта, та Антек разбра накъде бие и викна:
— Ти негова страна държиш!
— Аз съм за правото.
— Добре ли ти заплати той за него?
— И да е платил, не е от твоя джоб.
— От моя е, пусто да остане, от моя!… Благодетел, кучия му син, ама с чуждо. Доста си взел, та затова и не бързаш.
— Взел съм толкова, колкото и ти!
— Ами, толкова… а покъщнина, а дрехи, а крава, колко нещо си изтръгнал ти от тате? Помня добре и гъските, и свинете, и още колко други! А телето, дето преди няколко дена ти го даде, то нищо ли е?
— И ти си могъл да вземеш.
— Ни съм крадец, ни пък лъжец!
— А аз крадец ли съм?
И те подскочиха един срещу друг, готови да се хванат за гушите, но седнаха веднага, защото Антек рече по-тихо:
— Не казвам това за тебе, но своето не давам, та ако ще да пукна.
— Е-е… не ти е, чини ми се, толкова за имота… — рече с подигравка ковачът.
— Ами за какво?
— Около Ягна се въртеше, та сега ти е тежко.
— Видял ли си?… — извика той, сякаш в сърцето боднат.
— Има в селото и такива, които са видели, и то неведнъж…
— Очите им да изпръснат! — прошепна по-тихо Антек, защото тъкмо в тоя миг влезе кметът и се ръкува с всичките; изглежда, че знаеше за какво се карат, защото и той взе да брани и оправдава стария.
— Добре те поеше и гоеше с колбаси, та затова го браниш…
— Не дрънкай глупости, когато ти приказва кмет — извика надуто кметът.
— За мене твоето кметство не струва и лула тютюн…
— Какво каза, какво?
— Ти чу, па ако не си, ще кажа и друго, та да те жегне…
— Кажи де, кажи!
— Ще кажа — ето на`, пияница си, Юда си, предател си! Ще кажа, че с общински пари гуляеш и от чифлика добри пари си взел, та затова дворянина е продал нашата гора!… А ако искаш, ще добавя още, само че вече с тоягата… — викаше разпалено Антек, като посягаше към тоягата.
— Аз съм чиновник, внимавай, Антек, да не съжаляваш после.
— В моя дом не оскърбявай хората, защото тук не е кръчма! — викаше ковачът, като закриваше кмета, но Антек вече не гледаше нищо, нахока и двамата като псета, тресна вратата и излезе…
Хубаво му олекна и се върна по-спокоен у дома си. Мъчно му беше само за това, че без нужда се скара със зет си.
«Сега вече всички ще са против мене!» — мислеше си на сутринта, като закусваше, и с почуда видя ковача, който влизаше в къщи.
Поздравиха се, като че нищо не е имало помежду им.
И понеже Антек отиде в плевнята да насече слама за добитъка, тръгна и ковачът след него, седна върху снопчетата, нахвърляни из преградата, за да бъдат очукани, и заговори тихо:
— Поврага всички караници, и то за какво? — За една глупава дума! Затова и дойдох пръв при тебе и пръв ти протягам ръка да се сдобрим…
Антек подаде ръка, погледна го подозрително и промърмори:
— Така си е, само една дума, защото не ме беше на тебе яд. Кмета ме разсърди. Да си стои мирен, когато не е негова работа!
— Същото и аз му рекох, защото искаше да се залети след тебе…
— Да ме бие ли?… Бих му теглил един бой като на лелиния му син, който още от жътва лекува ребрата си… — извика Антек и взе да слага слама в сламорезачката.
— И това му казах… — добави скромно ковачът и хитро се усмихна.
— Ще си поразчистя аз сметките с него, та ще ме запомни… големец такъв, чиновник!…
— Фукльо и толкоз, зарежи го. Намислил съм нещо, затова дойдох при тебе… Това трябва да стане така: след пладне ще дойде моята и с нея ще идете да се разберете точно и ясно със стария… Няма полза нито от ядосване, нито от плачове из ъглите, трябва да се иде при него и направо да му се каже как стои работата… Излезе или не излезе нещо от това, но трябва да му се каже всичко…
— Какво има за казване, като вече е направил приписа!
— И със злом няма да се оправи! Вярно, приписа е направен, но дорде е жив той, все може да се отнеме, запомни добре това, ето защо не трябва да му се противиш. Нека се жени, нека си има и той радост.
Антек пребледня при тия думи и така затрепера, че престана да реже.
— На това ти явно не се противи, а одобрявай и казвай, че всичко добре прави и приписа — воля му било, направил го… само останалото да обещае на нас — на тебе и на моята, и пред свидетели! — добави той хитро.
— А Южка и Гжеля? — попита без желание Антек.
— Тяхното ще се заплати! Та Гжеля малко ли е взел! Не праща ли му току-речи всеки месец в казармата? Ти мене слушай само, направи, както аз ти казвам, па няма да изгубиш. Аз смятам, че така ще тръгне, че всичко ще си бъде наше…
— Още кон не видял, и крака размахва…
— Ти мене слушай… той само да обещае пред свидетели, да има за какво да се заловим после… Има още съд и правда на тоя свят, не бой се ти. А има още едно място, за което можем да се закачим, нали има земя, наследство и от майка ти?…
— Чудо голямо, четири морги — на мене и на жена ти…
— Но нито на тебе, нито на жена ми го е дал! А толкова години го сее и прибира дохода му! Ще ви заплати той добре за това — и с лихвите. Пак ще повторя — не му се противи за нищо, одобрявай, иди му на сватбата, не скъпи добрата дума и ще видиш, ще го наредим ние него… Па ако не ще с добром, съда ще го оправи… С Ягуша добре се знаете… то и тя би могла да ти помогне нещичко… ти само й кажи за това… тя още по-добре би могла да склони стария на наша страна… е-е, съгласен ли си?… че трябва вече да си ходя…
— Съгласен съм! Само махай се по-скоро, да не ти смърля мутрата и да не те изхвърля из вратата! — процеди през зъби Антек.
— Какво те прихванаха, Антек, какво? — рече изплашено ковачът, защото Антек остави резачката и тръгна към него блед и със страшни очи.
— Юда такъв, крадец! — бълваше той ругатни с разпенена злоба, та ковачът се вдигна и побягна с всички сили.
— Дали не му се побърка ума? — мислеше си той вече на пътя. — Ами как, добре го посъветвах… а той?… Щом е тъй глупав, нека иде другаде да си изкарва хляба, нека го изгони стария, дори ще помогна за това… но, така или иначе, имота няма да изпусна… Значи, такъв си ти! Мутрата искаш да ми смърлиш, из вратата да ме изхвърлиш, че исках да споделя с тебе… че дойдох с добра дума като при брат! Значи, такъв си! Ах, ти би желал всичко само на тебе да бъде! Да имаш за взимаш! Изюди ме ти мене да кажа що мисля, но и аз ще те наредя тебе, сине майчин, та тригодишна треска ще те тресе! — Той ставаше все по-яростен, просто побесняваше, че Антек е узнал неговите намерения и вече е готов да го издаде пред стария. От това най-много го беше страх.
— Трябва да се предвари това! — реши веднага ковачът и въпреки страха от Антек върна се пак у Боринови.
— Тука ли е господаря ти? — попита той Витек, който беше пред къщи и замеряше с камъчета плуващите по вира гъски.
— Как да е тук! Нали отиде у воденичарите да калесва за сватба…
«Ще отида отсреща, може и да се срещнем!» — помисли си той и тръгна към воденичарите, но като мина край дома си, отби се и каза на жена си да се премени и щом ударят камбаните за обедня, да заведе децата у Антекови.
— Той вече ще ти каже какво да правиш!… Сама нищо няма да правиш и недей да обмисляш, защото си глупава, само ако стане нужда, разреви се, прегърни краката на баща си и искай… па добре слушай какво ще ти каже той и какво ще говори преди това Антек…
Доста време я учи, като гледаше през прозореца дали старият не се вижда на моста.
— Ще назърна във воденицата да видя смлели ли са просото. — Не му се чакаше у дома.
Но вървеше бавно, спираше се и размишляваше… «Знае ли го човек какво ще стори? Нахока ме, а е готов да направи, каквото му казах… по-добре, че и жената ще бъде там… па ако не стори това, ще се скарат, стария ще го изпъди… Така или иначе, все ще има и за мене нещо…» — засмя се радостно той, потри ръце, нахлупи каскета си и си закопча палтото, защото духаше и остър студ идеше откъм вира.
— Ще настане мраз или нови дъждове — шепнеше той, като се спря на моста и разглеждаше небето… Тъмни, тежки, сякаш изкаляни облаци се носеха ниско като стадо некъпани овни. Вирът глухо шумолеше, а понякога плискаше водите си о бреговете, по които тук-там между черните наведени елхи и клонести върби се червенееха жени, които перяха дрехи; бухалките усърдно тупаха по двата бряга. Пътищата бяха опустели, само стада гъски шляпаха по стегнатата кал, по навеяните с опадали листа и със смет ровове и деца кряскаха пред къщите. По плетищата пропяха петлите като на промяна на времето.
— По-скоро ще ги дочакам във воденицата! — шепнеше ковачът и тръгна надолу.
А пък Антек, след като ковачът си отиде, се зае тъй усърдно да реже, че цял потъна в работата, и до пладне наряза толкова много, та Куба, който си дойде от гората, извика:
— Ей, има за цяла неделя! — Той така високо изказа учудването си, че Антек се стресна, остави сламорезачката, протегна се и тръгна към къщи.
«Каквото ще става, да става, но днес трябва да се разбера с тате… Лъжец е той и Юда, но може и добре да съветва… Разбира се, има и той облага от това…» — мислеше за ковача и назърна в другото, бащиното си отделение, но веднага се стъписа, защото там седяха двайсетина деца и сричаха всички заедно на глас… Рохо ги учеше и внимаваше добре да не му правят дяволии… Той обикаляше около тях с броеница в ръка, слушаше, понякога поправяше, понякога подръпваше някое за ухото или го погалваше, а честичко сядаше и търпеливо обясняваше как трябва да бъде и питаше. А децата едно през друго искаха да отговарят като пуяци, когато ги раздразни някой… и тъй силно, че се чуваше и в другата стая.
Ханка готвеше обед и си приказваше с баща си, стария Вилица, който рядко идваше, защото беше болнав и едва се движеше вече.
Той седеше при прозореца, подпрял се на тояжката си, и разглеждаше по стаята ту мушналите се и седнали тихо в къта деца, ту Ханка… Беше цял побелял, устните му трепереха, гласът му бе слаб като на пиле, а гърдите му постоянно хъхреха.
— Закусвал ли си? — попита го тя тихо.
— Ех… що е право, Веронка забрави да ми даде… и аз не спорекох, не…
— Веронка и на кучетата не дава да ядат, затова често идат тук да си хапнат! — викна тя, че я беше яд на по-голямата й сестра още от миналата година, когато след смъртта на майка им онази бе прибрала всичко, което бе останало, и нищо не искаше да й даде, та поради това почти се и не срещаха.
— Та и у тях не тече, не… — защищаваше я тихо старецът… — Стахо очуква снопи у органиста, там и яде и четирийсет гроша на ден му дават… па дома толкова гърла… та и картофите не стигат… Истина… две крави гледат и мляко има… та и на пазара в града носи масло и сиренце за някоя пара… ама забрави понякога да ми даде да ям, па и за чудене ли е, толко деца… и на хората вълненици тъче… и преде, и работи като някой вол… па нима на мене много ми и трябва?… Да е само навреме и всеки ден… току…
— Па напролет ела при нас, щом при тая кучка там ти е толкова зле…
— Не се оплаквам, не надумвам, само… само… — изведнъж гласът му се пречупи.
— Ще попасваш, децата ще понагледваш…
— Всичко ще правя, Ханушо, всичко — шепнеше той тихичко.
— Има място в стаята, ще направим одър да си на топло…
— Па и в обора, и при конете бих спал, само при тебе да съм, Ханушо, само да не се връщам! Само… — захлипа той в молбата си и сълзи закапаха от хлътналите му зачервени очи… — Взе ми пуховия юрган, защото децата, казва, нямало с какво да се завият… право си е… мръзнеха, та дори сам ги взимах при себе си… но кожуха ми се изтърка и не топли вече… взе ми одъра… па и на оная страна, дето съм аз, е студено… нито пък дава някоя тресчица дърво… натяква ми за всяка лъжица гозба… пъди ме на просия… па като нямам сила… едвам се довлякох до тебе…
— Господи, ами защо никога не си ни казвал, че ти е толкова зле там?
— Може ли… щерка… той е добър, ама все по работа… може ли…
— Чума ниедна! Половин имота и половината къща взе, и всичко, и на такъв ред да те докара! Пред съда трябва да я изкара човек! Тя е длъжна да те храни, да те топли и каквото ти е нужно за обличане да ти дава, а ние дванайсетте рубли на година… нали и борча платихме… що, не е ли така?…
— Така е, добри сте си вие, така е… но и тия няколко злоти, които от вас взех и си ги пазех за кога умра, изкрънка ми ги… па трябваше и да ги дам… Ами как… чедо… — Старецът млъкна и седеше тихо, прегърбен, приличащ по-скоро на купчина стари трески, отколкото на човек.
А след обеда, щом ковачката влезе с децата си и взе да се ръкува, той пое вързопчето, което Ханка скришом му бе приготвила, и тихичко си излезе.
Борина не дойде на обед.
Ковачката реши да го чака, ако ще би и до вечерта; Ханка беше наредила стана за тъкане при прозореца, прекарваше дребавия вътък пред бърдото и само от време на време, макар и плахо, подхвърляше някоя и друга дума в разговора, който Антек водеше със сестра си. Той излагаше своите мъки, на които тя му пригласяше, но това не трая дълго, защото влезе Ягустинка и рече уж без да иска:
— Идвам от органистови, повикаха ме да пера… Току-що бяха там Мачей и Ягна да калесат за сватба. Ще дойдат! Може ли, свой при своя, богат при богатия си го тегли… И свещеника поканили…
— И свещеника ли?… — извика Ханка.
— Е та що, да не е светия? Поканили го, казал, че може и да дойде… защо не? Дали невестата не е хубава, или ядене и пиене няма да наредят!… Воденичарските и те обещали с щерка си. Охо, такава сватба ще е, каквато в Липци, откак се е заселило, не е имало! Хубаво знам, защото ще съм готвачка заедно с Йевка, воденичарската. Ямброжи вече им очистил шипара, суджуци правят… — Тя изведнъж прекъсна, защото никой не приказваше, нито я питаха и всички седяха мрачни, та тя се вгледа внимателно в тях и извика:
— И у вас се тъкми нещо!
— Тъкми се, не тъкми се, то не е твоя работа! — каза й тъй сопнато ковачката, че Ягустинка се обиди и отиде оттатък при Южа, която нареждаше пейките и столчетата, защото децата се бяха разотишли, а Рохо бе излязъл по селото.
— То се вижда, че тате нищо няма да пожали — прошепна жално ковачката.
— Нима някой може да го спре! — каза Ханка и млъкна уплашена, че Антек строго я изгледа.
И седяха така почти мълчаливо и чакаха; понякога само някой речеше нещо и пак наставаше глухо, тежко и тревожно мълчание…
Пред къщи и на пруста Витек вдигаше такава врява с децата, че дори Лапа лаеше и къщата се тресеше.
— Готови пари трябва доста да има, все продава по нещо, а за какво ли харчи?
Антек махна с ръка при тия думи на сестра си и излезе из къщи да се поразведри; притесни се вътре, а неспокойствието и страхът му, без сам да знае от какво, непрестанно се увеличаваха. Нетърпение го бе обзело от чакане, а в душата си се радваше, че той тъй много се бави. «Не ти е тебе за имота, а за Ягуша!» — спомни си какво му каза вчера ковачът… «Лъже като циганин!» — извика той в забрава. Зае се да дръсти с постилка стената на къщата откъм двора, Витек му носеше от купа, а той натъпкваше и слагаше гредички, но ръцете му трепереха и току прекъсваше работата. Облягаше се на стената и гледаше през голите обезлистени дървета към вира, там хе-е, към Ягушината къща… Не, не любов го обземаше, а яд и хиляди чувства на омраза, дори сам се почуди на това! «Кучка такава, подхвърлиха й кокал, и тя тръгна!» — мислеше си той.
Но налетяха го спомени, изпълзяха отнякъде, от оголените ниви, от пътищата, от почернелите и свили се градини, обсадиха сърцето му, вкопчаха се за мислите му, мяркаха се пред очите му… та дори пот покри челото му, очите му засвяткаха и силен огнен трепет го прониза… Хей, а там в градината… а тогава в гората… а когато се връщаха заедно от града…
Божичко! Той се чак олюля, защото неочаквано видя пред самия себе си нейното пламнало, страстно задъхано лице, нейните сини очи и устата й, пълни и тъй червени, тъй близки, че усещаше дъха им, облъхваха го с жар… и онзи тих, откъслечен, напращял от любов и огън глас… «Янтоше!… Янтоше!» Тя се навеждаше близо към него, та цяла я усещаше при себе си — нейните гърди, рамене, нейните крака — и той разтри очи и заотпъжда надалече тия измамни видения. Тогава всичката силна омраза в сърцето му почна да се топи като ледени висулки на стряха, когато ги напече пролетното слънце, а любовта отново се пробуждаше, отново надигаше бодливото си чело болезненият и тъй страшен копнеж, та човек чак главата си да блъска о стената и рев до небесата да надава!…
— Дано ги гръм тресне! — извика той, дошъл на себе си, и бързо погледна Витек дали нещо не се досеща…
От три седмици беше в треска, в очакване на някакво чудо, а нищо не можеше да си помогне, на нищо да се противопостави! Веднъж ли му дохождаха безумни мисли и решения, та тичаше да се види с нея, една ли нощ вися като куче пред дома й посред дъжд и студ! Не излезе, избягваше го, още на пътя отдалече се стъписваше!…
Не и не! И все повече го хващаше яд и на нея, и на всичко! Тя е на баща му, значи, чужда, значи, скитница, значи, безстопанствено куче, значи, крадец, който краде земята им, най-голямото им богатство — а такъв с дърво на място бих убил! — мислеше си той.
Та веднъж ли му идеше да се изправи пред очите на баща си и да каже: не можеш да се ожениш за Ягна, защото тя е моя! Но косата му настръхваше от страх какво ще каже старият, какво ще кажат хората, селото…
А Ягуша ще бъде негова мащеха, нещо като майка — как може да бъде това, как?… То ще бъде грях, грях ще бъде! Страхуваше се дори да мисли за това, защото сърцето му замираше от необясним ужас, от страх пред някакво небивало божие наказание… И никому да не кажеш за това, а да го носиш в себе си като жарава, като някакъв жив огън, който изгаря до костите… Не, това не е по силата на човека…
А след седмица — сватба…
— Господаря си иде! — извика бързо Витек, та Антек чак трепна от страх.
Падаше вече здрач.
Върху селото се сипеше мрак, сякаш неизстинала пепел, още възчервена като спуза — зарите догасваха, побледняваха от тъмните облаци, които вятърът гонеше, блъскаше към запад и ги трупаше като грамадни планини. Ставаше студено, земята кочанееше, вятърът ставаше остър, резлив като пред замръзване и тъй много се чуваше, че тропотът отвъд вира и мученето на изкарвания на водопой добитък се долавяше по-силно, а скърцания на вратни и на геранила на кладенци, разговори, детски крясъци и лай се чуваха ясно. Тук-там вече светеха прозорци и върху водата падаха дълги, разкъсани, трепетливи светлинни отражения… а зад горите се издигаше бавно червеният пълен месец, та чак за`ра избиваше над него, сякаш някъде в дъното на горите лумваше пожар.
Борина се преоблече с всекидневните и излезе вън при добитъка. Назърна при конете, при кравите, в плевнята, па и при свинете, нахока за нещо Куба, нахока и Витек зарад телетата, които бяха излезли от телчарника и ходеха между кравите, а когато се върна в къщи, вече всички го чакаха… Мълчаха, само всички очи се обърнаха към него и веднага пак се отпуснаха, защото той се спря насред, изгледа ги и попита на подбив:
— Всички! Като на съд някакъв!
— Не на съд, а дойдохме при тебе с молба — рече решително ковачката.
— А защо и човека ти не дойде?…
— Има бърза работа, та си остана…
— То се знае… работа… разбира се — усмихна се досетливо той, хвърли клашника и засъбува ботушите си, а те мълчеха и не знаеха откъде да започнат. Ковачката се караше и усмиряваше децата си, защото захванаха да палуват. Ханка седеше на прага, кърмеше момченцето си и очите й неспокойно бягаха по лицето на Антек, който седеше до прозореца и кроеше какво да каже, разтреперан цял от вълнение и нетърпение. Само Южа белеше спокойно картофи при огнището, притуряше дърва на огъня и поглеждаше любопитно всички, защото нищо не можеше да разбере.
— Казвайте, що искате? — извика остро Борина, възбуден от мълчанието им.
— Такова… кажи, Антек… дойдохме, такова… по тоя припис… — заекваше ковачката.
— Припис направих, а сватбата е в неделя… това ще ви кажа.
— Знаем това, ама не за това сме дошли.
— А за какво?
— Приписал си цели шест морги!
— Защото воля ми беше, а ако искам, още сега всичко ще припиша…
— Ако всичко е твое, припиши! — каза Антек.
— Ами чие е, а, чие?
— На децата, наше.
— Глупав си като овца! Земята е моя и ще правя каквото си искам!
— Ще правиш, ама и няма да правиш…
— Ти ли ще ми забраниш, ти?
— И аз, и всички ние, па ако не, съда ще ти забрани — викна Антек, защото не можеше вече да търпи, и избухна, изгубил самообладание.
— Със съд ме заплашваш, а? Със съд! Затваряй си устата, додето не съм кипнал, че ще съжаляваш! — викаше Борина и подскочи към него със свити пестници.
— Няма да позволим да се вземе от нашето! — вресна Ханка, като се изправи на крака.
— Ти пък защо? Донесла три морги пясък и един вехт парцал и сега ще ми се зъби!
— Ти и толкова не си дал на Антек, дори и неговите три морги от майка му, а ние ги работим като ратаи, като волове.
— Затова пък жънете три морги.
— А отработваме ти за двайсет, па и за повече.
— Ако не сте доволни, потърсете си по-хубаво.
— Не ще идем да търсим, защото тука е наше, наше е от деди и прадеди — извика силно Антек.
Старият го стрелна с очи и нищо не каза, седна пред огнището и тъй заудря с ръжена по главните, че искри се понесоха — ядосан беше, огън заливаше лицето му и косата постоянно падаше над очите му, които светеха като на див котарак… Но той все още се въздържаше, макар че едва изтрайваше…
Дълго мълчание зацари в къщи… Чуваха се само сумтения и бързо дишане. Ханка тихо хлипаше и полюляваше в скута си разскимтялото се дете.
— Не сме против женитбата. Щом искаш, жени се…
— И против да сте, не ме е грижа за това…
— Само приписа повърни — добави през сълзи Ханка.
— Млъкни ти там, разлаяла си се като кучка и не спираш! — и той хвърли ръжена тъй силно в огъня, че главните се пръснаха по къщи.
— Пък ти мисли какво приказваш, че това не ти е слугиня да й се зъбиш както щеш!
— А защо дрънка?
— Има право, своето си иска — крещеше все по-силно Антек.
— Щом искаш, припиши, но останалото припиши на нас — започна тихо ковачката.
— Глупачка, гледай я ти нея, моето ще дели. Да прощаваш, не ще се оставя да чакам милостиня от вас… Казах!
— И ние няма да отстъпим, правда искаме.
— Като взема тоягата, ще ви дам една правда!
— Опитай се да ме барнеш само, чини ми се, че не ще дочакаш сватбата…
И почнаха да се карат, да подскачат един срещу друг, да се заплашват, да удрят с пестници по масата, да кряскат и да припомнят всичките си огорчения и неправди! Антек тъй се забрави, тъй се разяри, та бяс лъхаше от него. Понякога той хващаше баща си за рамото или за яката и беше готов да се бие… но старият все още се въздържаше, не искаше бой, отбутваше го, рядко отговаряше на обидите му, само и само да не прави зрелище на съседите и на цялото село. В къщи се вдигна такава врява, такава бъркотия и плач: и двете жени плачеха и викаха една след друга, и децата врещяха, та Куба и Витек дотърчаха отвън под прозореца… но нищо не можаха да разберат, понеже всички едновременно викаха и едва на края, когато гласовете им пресекнаха, се чуваше един шум от злоречия и заплахи. Ханка отново заплака силно, подпря се на поличката на комина и започна да крещи със заливан от сълзи и обезумял глас:
— Да тръгнем по просия, по чужди врати да тръгнем… о божичко, божичко!… а като волове теглехме и денем… и нощем… като ратаи… а сега?… Господ ще те накаже за злото, дето ни правиш! Ще те накаже!… Цели шест морги приписал… а дрехите от мама, а нанизите… всичко… и за кого, за кого?… За тая свиня! Дано на бунище да пукнеш за злото, дето ни направи, дано червясаш, миткало такова, ти, курво такава, ти!
— Какво каза?… — изрева старият и се залетя към нея…
— Че е курва и миткало, това го знае цяло село, цял свят… цял…
— Нея остави на мира, че ще ти смачкам чутурата о стената, мирно да си седиш… — и я заразтърсва, но Антек скочи, заварди я и също се развика:
— И аз ще повторя, че е курва, пачавра, и аз! Който не е поискал, той не е спал с нея, аз!… — викаше обезумял и бъбреше, каквото му дойдеше на езика, но не свърши, защото старият, побеснял вече до крайност, го прасна в лицето така, че той се строполи с глава в стъкленото шкафче и заедно с него грохна на земята… Веднага стана и окървавен се хвърли върху баща си.
Спуснаха се един въз друг като две бесни кучета, хванаха се за гърдите, тътраха се по къщи, премятаха се, удряха се о леглата, о шкафовете, о стените, та челата си пукаха дори. Вдигна се неописуем крясък, жените искаха да ги разтърват, но те се търкулваха по пода и вкопчани тъй, с всичката си омраза и с обиди се влачеха, притискаха се, душеха се…
За добра чест скоро застанаха помежду им съседи и ги разтърваха…
Отнесоха Антек в другото отделение и го заляха с вода. Той бе отслабнал от умора и от кръвоизлив, защото бе изпонарязал лицето си със стъклата от шкафа.
На стария нищо му нямаше; сакото му беше малко скъсано и лицето надраскано и чак посиняло от злина… Той изпсува, изгони насъбралите се хора, затвори вратата на отвода и седна пред огнището.
Но не можеше да се успокои, защото постоянно си спомняше онова, което казаха за Ягна: като нож го режеше то в сърцето.
— Няма да ти простя това, куче ниедно, няма! — заклеваше се той в душата си. — Как тъй, за Ягуша… — Но веднага му дохождаше на ум онова, което неведнъж вече бе слушал да казват за нея и на което не обръщаше внимание! Горещо му ставаше и чудно задушно, и чудно тъжно… — Не е истина, ключари и завистници! — извика той с глас, но все повече хорски приказки му идваха на ум. — Ами как, родния ти син казва, та други ли няма да лаят! Гадове!… — Но тия клюки го ядяха като огън…
И когато Южка поразтреби следите от битката и най-сетне, макар и късно, сложи вечеря, той опита картофите и остави лъжицата, преседна му.
— Насипа ли храна на конете? — попита той Куба.
— Е па…
— Витек къде е?
— Отиде за Ямброжи да превърже главата на Антек; лицето му отекло като гърне — добави той и веднага излезе, защото светеше месечина, та се канеше да иде на лов в гората… — Слободясали синковците, та се бият — мърмореше той.
Старият също излезе из селото, но не отиде при Ягна, макар че у тях светеше, а пред самата врата на дома й свърна и се запъти към воденицата.
Беше студена нощ с изкрящи звезди. Мраз сковаваше земята. Високо издигнатият месец тъй светеше, че целият вир блещеше като живо сребро, върбите хвърляха дълги подвижни сенки по опустелите улици. Беше вече късно, лампите гаснеха по къщите, само варосаните стени по-силно изпъкваха между оголелите градини. Тишина и нощ обгръщаха цялото село. Само воденицата тракаше и водата около нея еднообразно бучеше… Мачей ходеше ту по едната, ту по другата страна на вира и не знаеше какво да захване, не можа да се успокои; какво ти спокойствие, яд и омраза още повече го разтърсваха. Отиде чак до кръчмата, изпрати да повикат кмета и пи досред нощ. Той не можа да задуши червея… но взе едно решение.
Сутринта рано, щом стана, надникна в другата страна на къщата. Антек още лежеше, лицето му бе обвито с окървавено платно, но се понадигна малко.
— Да се махнете още сега от къщата ми, та и следа да не остане от вас — изкрещя той. — Искаш война, искаш съд, иди в съда, оплачи се от мене, търси си своето. Каквото си посеял свое, ще си го прибереш нагодина, а сега да се изнесеш оттук! Очите ми да не ви видят! Чуваш ли? — изрева той, а Антек се приповдигна, но нищо не отговаряше… а захвана да се облича полека.
— До пладне да ви няма тук! — извика той и от отвода.
Антек и на това не отговори, сякаш нищо не чуваше…
— Южке, повикай Куба, нека запрегне кобилата в колата и да ги откара където искат!
— Ами на Куба му прилошало нещо, лежи на одъра си и само пъшка, казва, че не може никак да стане — толкова го болял крака…
— Крак го боли я! Мързеливец такъв, ще му се да си почива… — рече той и се залови за сутрешната си домакинска работа.
Куба наистина беше болен, но не казваше какво му е, макар че Борина го пита. Така пъшкаше той и така охкаше, че дори конете ръжеха, приближаваха се до одъра му, подушваха лицето му и го полизваха, а Витек все му носеше вода с ведрото и крадешком переше в реката някакви кървави кърпи…
Старият не забелязваше това, защото следеше да се изнесат Антекови.
И те се изнасяха.
Без викове вече, без караници, без противене събираха, изнасяха покъщнината, връзваха денкове; Ханка чак припадаше от жал, Антек я свестяваше с вода и пак настояваше, само по-скоро да се махнат от очите на баща си, само по-скоро…
Той зае кон от Клембови, не пожела бащиния си и превози вещите у Ханкиния баща, оттатък кръчмата…
Неколцина стопани от селото с Рохо начело дойдоха и искаха да ги помирят, но нито синът, нито бащата дадоха да им се говори за това…
— Да опита как е сладка свободата и своя хляб — отговори старият.
Антек нищо не отвърна на увещанията, а само издигна пестница и така страшно се разхока, така взе да заплашва, че Рохо побледня и се оттегли при жените, които се бяха събрали цял куп при портата и в пруста, за да помогнат на Ханка и най-вече гласно да изкажат съжаленията си, да си побъбрят някои сплетни и да я посъветват!…
Когато разревалата се Южа слагаше обед на баща си и на Рохо, ония вече с последните вещи и с децата си излизаха от портата на пътя… Антек и не погледна назад към къщата, само се прекръсти, въздъхна дълбоко, шибаше коня и тикаше по малко колата, защото я бе натоварил с връх. Той вървеше като мъртъв, бледен като платно, очите му горяха от яд, а зъбите му тракаха като в треска… но не каза нито дума; Ханка пък се тътреше след колата. По-голямото момченце, хванало се за вълненика й, ревеше, та цепеше небето, а по-малкото се притуляше до гърдите й. Тя караше пред себе си кравите, няколко гъски и две шипарчета и така ревеше, така кълнеше, така виеше, та хората излизаха от домовете си и ги изпровождаха като с шествие.
А у стария обядваха в мрачно мълчание.
Старият Лапа лаеше пред къщи, тичаше след колата, връщаше се и пак виеше… Витек го мамеше, но той не слушаше, тичаше по градината, душеше двора, влизаше в стаята на Антекови, завъртя се из нея, излезе в отвода, лаеше, скимтеше… погали се към Южка и пак затичваше като обезумял или пък сядаше на задницата си и гледаше момичето с оглупял поглед. Най-после стана, сви опашка между крака и се затича след Антекови.
— И Лапа отиде след тях.
— Ще се върне, ще изгладнее и ще се върне, не бой се, Южо — говореше меко старият. — Не реви, глупачко! Нареди отвъд, Рохо ще живее там. Повикай Ягустинка да ти помогне… пак се залови с домакинството, домакиня си сега, всичко е на твоя глава… хайде, не плачи де, не… — обхвана той главата й, поглади я, притисна я до гърдите си и почна да я гали…
— Щом ида в града, ще ти купя обуща.
— Ще ми купиш ли, татко? Истина ли ще ми купиш?
— Ще ти купя, ще ти купя и нещо повече, само да си ми добра щерка и не забравяй домакинството!
— Тогава и за кафтан ще ми купиш, такъв, какъвто има Настуша Голембова.
— Ще ти купя, ще ти купя, дъще…
— И панделки, само че дълги да са, да имам за сватбата ти.
— Кажи ми само какво ти трябва, и всичко ще имаш, всичко.

 

XI

 

— Ягушо, спиш ли?
— Като не мога да спя. Събудила съм се в зори, а в главата ми се загнездило, че днеска ще е вече сватбата, дори не ми се вярва.
— Мъчно ли ти е, дъще? — попита я майка й по-тихо и с плаха надежда в сърцето.
— Какво ще ми е мъчно! Нали ще трябва вече да си ида от вас на свое…
Старата не отвърна, потисна в себе си мъката, която изведнъж я задави, и стана от постелята, облече каквото намери, па тръгна към конюшнята да събуди момчетата. Поуспали се бяха след вчерашното плетене на невестата, защото бе вече късно, първа зора бе потопила земята в сребристо, блеснало от слана море; малко по малко зората се разпалваше на изток — сякаш някой бе посипал небето с жарава.
Доминиковица се изми в отвода, ходеше тихо из стаята и току поглеждаше към Ягна, на която само главата едвам се различаваше върху леглото, понеже вътре беше още мрачно…
«Полежи си, дъще, полежи си!… Последен път у майка, последен!» — мислеше си тя трогната и с болезнена печал, която все я налиташе. Не й се щеше да вярва, че наистина днеска ще бъде, та всичко трябваше да си припомня… Да, тя самата искаше това, а сега, а сега… като че ли страх я обзе и така се разтресе, че дори се преви от болка и приседна на леглото си… «Добър човек е Борина, ще я почита и няма да я обижда… а Ягуша ще го води както си ще, защото стария освен нея нищо не вижда в тоя божи свят…»
Не, не за това се страхуваше тя, не за това… Заварениците! Ами… защо трябваше да пъди Антек? Сега веч ще се наежат и ще си отмъщават!… Па ако не ги изгонеше, Антек щеше да е много близо и грях, ако не и нещо по-лошо би произлязло от това!… «Божичко! Какво да се прави?… В черква се съобщи за сватбата… шипарчето е вече заклано, сватбарите поканихме… толкова нещо приготвихме… приписа е вече в ковчега… — Не, не! Каквото ще става, да става! Дорде е той жив, няма да позволи да я обидят!…» — помисли си тя решително и отиде пак при момчетата да ги вика да станат.
Когато се върна, искаше й се да нахока и Ягна, но тя бе заспала: равномерно тихо дишане се разнасяше от леглото й. Нея отново я обзеха разни съмнения и скърби, които като ястреби впиваха нокти в сърцето й и страшно и загрижено кряскаха! Тя коленичи до прозореца, впи пламнали и зачервени очи в зората и дълго и горещо се моли. Изправи се след това укрепнала и на всичко готова.
— Ягушо, стани, дъще, време е вече! Йевка ей сега ще долети за готвене, а още толкова много работа има!
— Хубаво ли е времето? — попита Ягна, като надигна натежала глава.
— И какво още, замръзнало, та чак трепти на светлото! Ей сега ще изгрее слънцето…
Ягна бързо се обличаше. Старата й помогна и дълго мисли за нещо. Най-сетне рече:
— Пак ще ти повторя това, което толкова пъти съм ти казвала… Да почиташ Борина… той е добър човек… да си нямаш работа с тоя, с оня… да не те емнат пак езиците… Хората са като кучета… дай им само да глождят! Чуваш ли, дъще?…
— Чувам, чувам, но говориш тъй, като че аз нямам свой ум…
— От добри съвети глава не боли… И това внимавай, с Борина не току-тъй с викане и кряскане, а с кротом и с добром… Стария човек всякога повече гледа на това, отколкото младия… па кой знае, може да ти припише от земята или пък готова пара да ти пъхне в пазвата!
— Не държа много на това — избухна Ягна, вече изгубила търпение.
— Защото си млада и глупава… Я погледни само по селото, по хората, ще видиш тогава за какво се карат, за какво работят, за какво се грижат! Само за земя, за имот! Добре ли ще ти е без една леха нива, без тая свещена земя, а? Не те е създал тебе господ за людска работа и за сиромашия! А за какво цял живот съм тичала? Само за тебе, Ягушо! И сега ще остана сам-самичка, като гол пръст!
— Нима момчетата ще идат някъде? Те нали остават…
— Толкова радост от тях, колкото от вчерашния ден! — извика старата и се разплака. — А и със заварениците трябва да се спогаждаш! — добави тя, като изтриваше очите си.
— Южка е добро момиче, Гжеля няма да се върне скоро от войската… а…
— От ковачите трябва да се пазиш — продължи след малко майката.
— Та те нали много се погаждат с Мачей…
— Ковачът крои нещо! Но ще го следя аз… Най-зле стои работата с Антекови, защото не искат да се погодят… и свещеника искаше вчера да ги помири… не пристанаха…
— Защото Мачей е като някое зло куче, та ги изгони из къщи! — изкрещя страстно Ягна.
— Що думаш, Ягушо, що думаш? Та нали Антек най-много е бъбрал против тебе, и земята искал да отнеме, и се заканвал, и те чернел, дето не може да се изкаже.
— Антек ли да е против мене? Излъгали са те, мамо, езиците им мръсни дано изсъхнат…
— Па защо държиш неговата страна, а?… — попита строго майка й.
— Защото всички са викнали по него! Аз не съм просяшко куче, което се мъкне след всекиго, стига само хляб да му подхвърлят! Виждам добре, че лошо му правят…
— Ти може би и приписа да му повърнеш, а?
Но Ягна не успя да отговори, защото сълзите като порой рукнаха от очите й и тя се втурна в килера, притвори подире си вратата и дълго плака с глас…
Доминиковица не й пречеше, но нова грижа се промъкна в нейното сърце… само че нямаше време да се размисля… Йевка дойде, момчетата се протягаха пред отвода, трябваше да се поразтреби и да се направят последните приготовления.
Слънцето се вдигна и денят бързо тръгна напред.
Студът през нощта не беше малък, та локвите по пътищата и бреговете на вира се бяха сковали от лед, а по слабо замръзналия неравен път се подхлъзваха по-леките говеда.
Ставаше вече топло. Зад плетищата и по сенките още се сивееше сланата, но от стрехите като лъскави маниста падаха капки, а по мочурливите места се издигаха пари като дим. Въздухът бе тъй прозрачен, че полето наоколо се виждаше като на длан, а горите сякаш се бяха толкова приближили, че дори и отделни дървета можеха да бъдат разпознати…
На синьото и ниско небе нямаше нито едно облаче.
Но не изглеждаше да е на хубаво време, защото враните се блъскаха около къщите и петлите пееха.
Неделен ден беше и макар че камбаните още не биеха за черква, из селото шумеше като в кошер. Половината село се тъкмеше за сватбата на Борина с Ягна.
От къща до къща през осланените градини протичваха момичета със снопчета панделки, с вълненици и разни други премени…
По къщите бе голяма шетня около приготвяне, пробване и пременяване. Често имаше отворени прозорци и врати и от тях се чуваха радостни гласове, дори и сватбени песнички.
И в дома на Доминиковица настана също такова бързане и бъркотия, както обикновено бива в такъв ден!
Къщата беше наскоро белосана и макар че варта бе малко опадала от влагата, пак се виждаше отдалече, защото бе и накичена със зелено като на Великден. Момчетата още вчера набучиха под стряхата, по цепнатините из стените и където можеха смърчови клони, а целия път от портата до къщата посипаха с борови и елови листа, та миришеше като в иглолистна гора пролетно време.
И вътрешната наредба бе чудесна.
От другата страна, където беше склад на покъщнината, бумтеше силен огън и Йевка воденичарската заедно с Ягустинка и други съседки готвеха вече.
От първата стая пък пренесоха всичката ненужна покъщнина в килера, останаха само иконите и картините, а момчетата наредиха покрай стените яки лавици и дълги маси. И стаята бе наново белосана, измита, а огнището заслонено с нова небесносиня завеска. По потона и гредите, почернели вече от старина, Ягуша беше налепила обилно шарени книжни изрезки. Мачей бе донесъл от града цветни хартии и тя изряза от тях колелца с ресни, цветчета, разни чудесии, като например: кучета гонят овцете, а овчарят гони пък тях с тоягата или цяло шествие със свещеник, с хоругви, с икони… и разни други неща, дето е мъчно да се запомнят, и всичко тъй сполучливо и хубаво като живо, та хората се чудеха вчера при плетенето на невестата. Тя беше майстор не само на такива неща, а на всичко, каквото си помислеше или погледнеше… и нямаше в Липци къща без тези нейни изрезки…
Позагърна се тя в килера и излезе да налепи останалите изрезки надлъж по стените, под иконите, защото другаде нямаше вече място.
— Ягушо, я остави най-после на мира тези чудесии, виж шаферките… гостите скоро ще почнат да идват, музиката вече е из селото… а тя се бави…
— Ще успея, ще успея… — отговори тя късо и остави веднага лепенето — изгуби търпение…
Посипа пода с елови иглички, покри с тънко платно масите и ту килера разтребваше, ту с братята си се разговаряше или излизаше пред къщи и дълго гледаше навън. И никаква, никаква радост не чувствуваше в душата си. Мислеше си само, че ще се натанцува и ще се наслуша на музика и песни, каквито много обичаше. Тя бе като този ясен, светлив, есенно мъртъв и глух ден. Да не й напомняше всичко за днешната сватба, не би обръщала внимание на това. Вчера на плетенето Борина й даде осемте върви корали, всичките, които бяха останали от покойните му две жени… Бяха в дъното на раклата й, дори и не си ги премери… Не й беше до тях, нищо не й се щеше днес… Литнала би само някъде, тъй, където й видят очите… но къде? Нима знаеше! Всичко й бе омразно, а в главата й се въртяха постоянно думите на майка й за Антек… Ами как, той да е злословил, той?… Не можеше да повярва, не искаше… че й идеше чак на плач… А може би!… Вчера, когато переше на вира, той мина и дори не я погледна! А като отиваха сутринта с Борина на изповед, срещнаха го пред черквата… щом ги видя, стъписа се като от зло куче… Може би?… Нека лае, щом е такъв, нека си лае!…
И тя занегодува против него, но изведнъж споменът за оная вечер, когато се връщаха от зелето, нахлу в мозъка й и я хвърли цяла в огън, с такава сила обви душата й… тъй оживя в нея този спомен, та сама не знаеше какво да прави… най-после, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към майка си:
— Знаеш ли що, мамо? Не ми режете косата след сватбата!
— Ех, че умно си намислила! Чуло ли се е някъде на мома след сватбата да не отрязват косата!
— Ами у дворяните и в градовете не ги режат!
— Така е — за да могат разпуснато да си живеят — да лъжат хората и да се представят бог знае за какви. Я гледай, нови обичаи ще ми въвежда тя! Дворянските госпожици да се правят каквито щат плашила и посмешища, нека си ходят чорлави като еврейки — воля им, щом са такива, а ти си щерка на селски стопанин от деди и прадеди, не някоя гражданска дрипа, затова ще правиш, както е бог наредил, както е правено всякога у хора като нас… Знам, знам аз тия градски измишльотини… никой още не е харосал от тях! Отиде да слугува в града Пакулската щерка и какво?… Кмета каза как дошла книга в канцеларията, че удушила детето си и сега е в затвора… или оня, Войтек, Бориновия роднина по сестра, толкова забогатял в града, та сега по селата на просия ходи… а по-напред и имот си имаше във Воля, и коне си имаше, и хляб до насита… прищяло му се франзела, на му сега торба и тояга на стари години…
Но Ягна не слушаше умните примери, и дума не даде да се издума за отрязване на косата… Йевка я уговаряше, пък тя много знаеше, много села познаваше и всяка година ходеше на поклонение с дружина чак на Ченстоховския манастир, и Ягустинка я увещаваше, разбира се, с подигравки и шеги, както винаги, и най-сетне рече:
— Остави си косата, остави си, по-сгодно ще е на Борина да я увие на ръката си, та по-яко да държи и по-силно да налага с тоягата… после сама ще я отрежеш… Колко ги знам аз такива!… — Не каза повече, защото Витек я повика. Нали откак изгониха Антек, тя се пренесе у Борина, че Южа не можеше сама да надвие на работата. Помагаше на Йевка да готви и прескачаше у Боринови, понеже Борина за нищо не го биваше днес, Южа се пременяваше у ковачите, а Куба още лежеше болен.
— По-скоро ела, че много трябваш на Куба — настояваше момчето.
— По-лошо ли му е?
— Ами така охка и пъшка, та чак на пътя се чува!
— Ей сега ида. Мили хора, да видя какво му е и веднага ще се върна… — обърна се тя към Йевка и другите.
— Ягушо, и ти трябва да побързаш и да видиш за шаферките — подканяше я майка й.
Но Ягна не бързаше. Тя ходеше като сънена и току сядаше по лавиците или пък изведнъж скачаше и се залавяше да разтребва по къщи, но работата не й спореше. Тя току се застояваше дълго и безсмислено гледаше през прозореца. Душата й се вълнуваше като вода и час по час се удряше като о някакъв камък — о спомените й…
А у дома наставаше все по-голяма глъчка, защото постоянно пристигаха разни приятелки на старата, роднини, стопанки и по стар обичай носеха било кокошки, било бял хляб, питка, сол, брашно, сланина или пък завита в книжка сребърна рубла — всичко това за благодарност, дето са ги поканили, та да се помогне малко и на стопанката.
Те изпиваха със старата по чаша подсладена водка, поприказваха си, поучудваха се на това-онова и бързо си отиваха.
А Доминиковица тичаше насам-нататък из къщи — наглеждаше готвенето, подреждаше, съветваше, за всичко намираше сгода, па често гълчеше момчетата, защото клинчеха от работа и току се измъкваха из селото, към кметови, където вече бяха музикантите и се събираха шаферите…
Малцина отидоха на служба в черква. Свещеникът се сърдел, че зарад сватбата забравят божията служба — което си беше и истина, но пък и хората виждаха, че такава сватба не всяка неделя може да има.
И веднага след обед почнаха да идват поканените от близките села.
Слънцето превали вече след пладне и ръсеше бледна есенна светлина, та земята блещеше като в роса, прозорците сякаш пламтяха, вирът лъщеше и трептеше, водата в крайпътните ровове проблясваше като стъкло, целият свят бе преситен от светлината и последната топлота на загасващата есен.
Глуха, няма тишина притуляше позлатената земя.
Светло догаряше и бавно гаснеше денят.
А в Липци гъмжеше като на панаир.
Щом биха камбаните за вечерня, музиката излезе от кметови на пътя.
Най-напред вървяха цигулка и флейта, след тях дрънчеше дайре с дрънкалки и весело подскачаха окичени с панделки басове.
След музиката вървяха двамата годежари и шестима шафери.
И все млади момци, снажни, стройни като борики, тънки в кръста и широкоплещести, разпалени игрохорци, горделиви викачи, върли побойници, които никому не правеха път — все от род и богаташки синове.
Вървяха посред пътя, в куп, рамо до рамо — земята чак кънтеше под краката им, и тъй радостни, сватбарски и хубаво пременени, че святкаха на слънцето шарените им панталони, червените им куртки, снопчетата панделки на шапките им и развеяните им от вятъра като крила бели клашници…
Викаха пронизително, весело пееха, разпалено потрепваха в такт с музиката и тъй шумно вървяха, сякаш млада гора се бе откъснала и полетяла с вихъра…
Музиката свиреше полска мелодия, защото отиваха от къща на къща да калесват сватбари — къде водка им изнасяха, къде вътре ги поканваха, къде пък с песни им отговаряха — но навсякъде излизаха пременени хора, присъединяваха се към тях и продължаваха заедно по-нататък; сега вече всички в един глас пееха под прозорците на шаферките:

 

Излез, Кашенко, излез, шаферко,
по-скоро, тозчас,
тамо ще пеят и ще да свирят
цигулки и бас.
Кой си не хапне, кой си не пийне,
добър му час!
Ой та дана, дана, ой та дана, да!

 

Викаха всички и тъй силно, та се чуваше по цялото село, чак на полето достигаха сватбарските гласове, отекваха в гората и литваха по широкия свят.
Хората излизаха пред домовете си, в градините, по плетищата, а някой, макар и не сватбар, се присъединяваше към тях само за да се нагледа и наслуша. И преди да пристигнат още, почти цялото село се струпа и обгради сватбарите, тъй че те вървяха все по-бавно, а пред тях се носеше неизброимо множество деца с крясък и песни.
Доведоха гостите до Доминикови, изсвириха им за честито влизане и се повърнаха за младоженеца.
А Витек, който ходеше гордо заедно с шаферите, накичен с панделки по куртката, изтича напред.
— Господарю, музиката и шаферите идат! — викна той през прозореца и се затича към Куба.
Засвириха ситно пред входа и Борина в същия миг излезе, разтвори широко вратата, поздрави ги и ги покани да влязат, но кметът и Шимон го хванаха под ръка и го поведоха право към Ягна, защото беше време за черква.
Вървеше напето и да се чуди човек колко млад изглеждаше той: остриган, чисто избръснат, сватбено пременен — той беше рядко хубав, а с голямата си самоувереност и със своя ръст се виждаше отдалече; от лицето му лъхаше важност; посмейваше се весело с момците, приказваше, а най-често с ковача, защото той постоянно се изпречваше пред очите му.
Въведоха го достойно у Доминиковица; навалицата се разстъпи и те шумно със свирни и песни го водеха.
Но Ягуша я нямаше, жените още я пременяваха в килера, който бе здраво затворен и строго пазен, защото момците натискаха вратата или пробиваха зирки в дъските и се задяваха с шаферките, та се чуваше отвътре само писък, смехове и женски врясъци.
А майката и синовете посрещаха гостите. Доминиковица черпеше с водка, канеше по-старите да седнат на пейките, и следеше за всичко, че се струпа толкова народ, та трудно можеше да се мине през къщи — стоеха в отвода, чак до портата дори. И не каквито и да са гости, не! Все стопани от род и богати, всички роднини, близки и сватове на Бориновци и Пачешки, други пък познати, па и от по-далечните села дошли.
Разбира се, нямаше нито Клемб, нито Винчорковци, нито някои сиромаси с по една морга, нито пък ония бедняци, дето ходеха по чужда работа и винаги държаха страната на Клемб…
Не бе за тяхната уста лъжица тази сватба.
Тепърва след някое време отвориха вратата на килера и органистката и воденичарката въведоха Ягна в стаята, а шаферките я заобиколиха като венец; и всички стройни и хубави, цветята нищо не биха били пред тях, а тя помежду им — най-стройна и като най-красива роза в средата: цяла в бяло, в кадифе, в пера, панделки, сребро и злато, та изглеждаше като някоя икона, когато я понесат на лития; от хубостта й изведнъж всички притихнаха: така онемяха и се чудеха хората.
Хей! Откакто има мазури на тоя свят, не е имало по-хубава булка!
Веднага щаферите се развикаха и гръмнаха с все гърди:

 

Свири, цигулко, пресвирвай!
Ягна се с майка прощава —
свири ми, флейто, пресвирвай!
Ягна се с братя прощава!…

 

Борина се приближи, хвана я за ръка и заедно коленичиха. Майка й ги прекръсти с иконичка, почна да ги благославя и да ги ръси със светена вода, та Ягуша с плач падна в краката й, а после запрегръща и другите, прощаваше се и се сбогуваше с всички. Жените я улавяха за раменете, прегръщаха я и я предаваха по-нататък; поплакаха си всички, а Южа плачеше с глас най-силно, защото си припомни за покойната си майка.
Наизлязоха пред къщи, наредиха се както трябва и тръгнаха пеши, защото черквата беше много наблизо.
Музиката вървеше напред и гърмеше с всичка сила.
А после шаферите поведоха Ягна — вървеше тя бодро усмихната през сълзи, които още висяха на ресниците й, накичена сватбено като отрупано с цвят дръвче и като слънце привличаше всички погледи; косите й бяха сплетени над челото, на тях висока корона от златни украшения, паунови пера и клончета розмарин; от короната се спущаха до раменете й дълги панделки от всички багри; те шумяха заедно с нея, вееха се и бляскаха като небесна дъга; облечена бе с набрана в кръста фуста, елече от синьо като небето кадифе, обшито със сребро, и риза с широко бухнали ръкави, а под гушата ситно набрана яка, обточена със синя нишка. От гушата чак до средата на гърдите й падаха цели върви корали и кехлибари.
Шаферките водеха подире й Мачей.
Като израстен дъб зад стройна ела в гората вървеше той след Ягуша, поклащаше се само в бедрата и разглеждаше покрай пътя, защото му се стори, че видя в навалицата Антек.
След тях вървеше Доминиковица с годежарите, ковачите, Южа, воденичарските, органистката и някои по-първи селяни.
Из целия път отдире се движеше цялото село.
Слънцето вече залязваше; червено и грамадно, то висеше над гората и с кървави лъчи заливаше пътя, вира и къщите и в тоя пожар се движеха бавно сватбарите… Очите се премрежваха от ония панделки, паунови пера, червени панталони, портокалени вълненици, забрадки, бели клашници — като някоя дълга нива, покрита с цъфнали цветя, която се движи срещу вятъра, бавно се полюлява и пее, защото шаферките често запяваха с тънки гласове:

 

Коли, коли с шум се влачат —
Ягушо моя, за тебе плачат…
Хей!
Ой дана, пеят си те и пеят —
в сърце ти, Ягна, все скърби леят…
Хей!

 

Доминиковица си поплакваше по целия път, вглеждаше се в дъщеря си като в икона и не чуваше нищо от това, което й приказваха.
В черквата Ямброжи вече палеше свещите на олтара.
Събраха се в притвора на черквата, наредиха се на двойки и се запътиха към олтара, че и свещеникът вече излизаше от стаята с одеждите.
Венчавката мина бързо, защото свещеникът бързаше да иде при болен. А когато излизаха от черквата, органистът засече на органа такива мазурки, обертаси и куявяци, че краката сами подскачаха и само що някой не викна да запее, добре, че овреме се досетиха!
Връщаха се без всякакъв ред, заели целия път, кой където намери за добре, и тъй шумно… понеже и шафери, и шаферки пееха, та чак гърлата си деряха.
Доминиковица изтича бързо напред и когато другите пристигнаха, тя вече посрещаше младоженците на прага и ги поздравяваше с иконичка в ръка и с хляб и сол, а после взе да поздравява всички други, да ги прегръща и да ги кани да влязат вътре.
Музиката гръмна в отвода и който бе успял да прекрачи прага, хващаше през кръста най-близката до него жена и се впущаше в танца «ходом». Като лъскава, с разни цветове змия се нижеха двойките низ стаята, огъваха се, обикаляха, важно се обръщаха, потупваха достойно с крака, почтено се полюляваха и вървяха, плуваха, виеха се, двойка по двойка, глава до глава — като развълнувана нива със зряло жито, гъсто прошарена с метличина и макове… А начело — първата двойка — Ягуша с Борина!
Сложените над огнището лампи подскачаха, къщата се люлееше и ти се струваше, че стените ще се пукнат от навалицата и от силата на танцуващите!…
Доста длъжко потанцуваха.
Сега музиката засвири първия танц, за невестата, според стария обичай.
Народът се натъпка до стените и зае всички кътчета, а момците направиха голям кръг, в който тя започна да танцува! Разигра се кръвта й, та заблестяха сините й очи и белите зъби всред зачервеното й лице; неуморно танцуваше тя, като постоянно сменяше танцуваните, защото поне по веднъж трябваше да обиколи с всякого.
Музикантите свиреха буйно, та чак ръцете им отмаляваха, но Ягуша сякаш сега започваше, само почервеня повече и така унесено се виеше, че панделките й шумно хвърчаха след нея и шибаха по лицата околните, а развяващите се във вихъра на танца фусти запълваха цялата стая.
От удоволствие момците блъскаха с пестници по масите и сърдечно подвикваха.
Едва най-после тя избра младоженеца — и Борина се тъкмеше за това, защото скочи като някой рис към нея, прехвана я през кръста и като вихър я завъртя още от мястото, а на музикантите подвикна:
— По мазурски, юнаци, силно!
… С всичка сила гръмнаха инструментите, та чак закипя в къщи.
А Борина прихвана по-здраво Ягна, заметна полите на клашника си на ръка, пооправи шапка, удари силно токове и се понесе като вихър!
Хей! Ама танцуваше ли, танцуваше! Въртеше се на място, па се обръщаше, удряше токовете на ботушите си, та чак трески изхвърчаха от пода, подвикваше, подмяташе и въртеше Ягуша, та се замотаваха като в едно кълбо, като пълно вретено се въртяха из стаята — само вихър и сила лъхаше от тях.
… Музиката гърмеше буйно, лудо, по мазурски…
Всички на вратата и тези по ъглите притихнаха и гледаха смаяно, а той неуморно и все по-живо играеше; мнозина вече не можеха да се удържат, защото краката им сами подскачаха и току тупаха в такта на музиката; а някой по-разпален улавяше девойка и без да спазва благоприличието, се впущаше в танц!
Ягуша, макар и силна, скоро се отпусна и почна да увисва в ръцете му; чак тогава той спря и я заведе до килера.
— Щом си бил такъв юнак, за брат те имам и за първото кръщене кръстник да ме викаш! — рече воденичарят, като го залови за рамото.
Веднага и горещо се побратимиха, защото музиката млъкна и започнаха да черпят.
Доминиковица, синовете й, ковачът и Ягустинка си пробиваха весело път с пълни бутилки и с чашки в ръце и се чукаха с всекиго поотделно. Южа и приятелки жени разнасяха в решета нарязан хляб и питки.
Гълчавата ставаше все по-голяма, защото всеки приказваше високо, всички на драго сърце приемаха чашката, всички искаха да разберат нещо от сватбата.
На пейките до прозореца седнаха Борина, воденичарят, кметът, органистът и някои други по-видни селяни. Възголяма бутилка арак обикаляше там от ръка на ръка и ги изреди няколко пъти. На туй отгоре им донесоха и бира — честичко надигаха бутилките и почнаха вече да се прегръщат и да се кълнат в приятелство!
И в къщата имаше много народ: струпали се на групички, кой както намерил за сгодно, разговаряха на високо и хубавичко се развличаха с чашките.
А в килера, осветен със заетата от органистката лампа, се бяха насъбрали жени начело с органистката и воденичарката, насядали почтено на застлани с вълненици ракли и пейки, прецеждаха през зъби медовина, поотчупваха си деликатно от сладката питка и тук-там някоя казваше по някоя дума: само внимателно слушаха какво разправяше воденичарката за децата си.
Дори на отвода бе страшна навалица, навлизаха и към другата страна на къщата, та Йевка ги гонеше, защото бързаше с вечерята, от която вече се носеха приятни миризми и дразнеха много носове.
Младежта излезе пред къщи, към портата и под стряхата. Нощта бе студена, тиха и посипана със звезди, те се разхлаждаха и весело се забавляваха, дори всичко се тресеше от смехове, крясъци и тичане, защото мнозина се гонеха по градината, а старите им викаха през прозорците:
— Цветя ли търсите? Да не направите там в тъмното друга някоя пакост, ей, момичета!
Но кой ги чуваше?
А в първата стая Ягуша с Настка Голембова ходеха хванати през кръста, постоянно избухваха в смях и си шепнеха нещо на ухо. Шимек, по-старият син на Доминиковица, ги наблюдаваше, не спущаше очи от Настка и току се приближаваше към нея да я черпи с водка, усмихваше й се и я заприказваше.
Ковачът, облечен празнично с черен клашник и измъкнати върху ботушите панталони, се мушкаше твърде живо, навсякъде биваше, пиеше с всички, канеше, черпеше, разговаряше и пак изчезваше, така че рижото му чело и луничаво лице можеха да се видят всеки миг на друго място.
Младите танцуваха няколко пъти, но късичко и не с голямо желание, защото поглеждаха за вечерята.
По-старите пък разговаряха, а кметът, който бе вече пиян, приказваше все по-високо, перчеше се, удряше с пестницн по масата и нареждаше:
— Кмета ви казва това, да знаете! Чиновник съм, дойде ми писмо със заповед да свикам събрание на народа и да вземем решение за по някой грош на морга за училище…
— Ти, Петре, можеш да решиш и по десет гроша за себе си, а ние и грош няма да дадем!
— Не ще дадем! — изрева някой.
— Тишина трябва да се пази, когато говори длъжностно лице…
— Нямаме нужда от такова училище! — каза Борина.
— Не ни и трябва — повториха в едно гърло други.
— Ха… във Воля има училище; три зими ходиха децата ми там и какво?… Не могат дори една молитва да прочетат в книгата… по дяволите такава наука!
— Майките им да ги учат на молитви, училището не е за това, аз, кмета, ви казвам.
— А за какво? — вресна един воленчанин, като се надигна от пейката.
— Аз, като кмет, ще ви кажа на вас, само добре слушайте… сега, първо на първо… — но не се доизказа, защото Шимон кряскаше пред цялата маса, че евреите вече маркирали продадената гора и щели да секат, чакали само да замръзне и сняг да падне, та да могат с шейни да возят.
— Нека си маркират, а за сеченето ще почакат — рече Борина.
— На комисаря ще се оплачем.
— Не, комисаря винаги държи страната на дворнина, ами ние да станем всички и да разгоним секачите.
— Да не позволим ни корен да отсекат.
— Да се оплачем в съда!
— Я да чукнем чашите, Мачей, сега не е време за съвещания! Когато човек е пиян, той може дори пред господ сила да продава! — рече воденичарят, като наливаше. Не му се харесваха тия разговори и заплашвания, понеже се беше сговорил с евреите да бичи материала им на своята стружня при воденицата.
Пийнаха и станаха, защото домашните започнаха да приготвят трапезата за вечеря, като принасяха и слагаха на масите нужните прибори.
Но стопаните не оставиха гората, ами как, жива рана беше това за тях, та се събираха накуп и като поснишиха гласове пред воденичаря, съветваха се и се сговориха да се съберат у Борина и да вземат някакво решение… но не довършиха, защото влезе Ямброжи и застана право при тях. Закъснял беше, защото бе ходил със свещеника при болен чак през две села в Кроснова. И за да настигне другите, се залови бързо да пие… но не успя, тъй като старите жени запяха в хор:

 

Я станете, шаферчета, станете,
добри гости на трапеза канете!

 

Шаферите вдигнаха шум откъм пейките и отвърнаха:

 

Вече сме ги поканили — и сядат;
принесете хубавичко — да ядат!

 

И почнаха полека да идват и да сядат на трапезата.
Разбира се, на предно място — младоженците, а след тях от двете страни по-видните, по достойнство, заможност и по старшинство, та чак до шаферките и децата — и едва се събраха, макар че трапезата бе покрай целите три стени.
Не седнаха само шаферите, че трябваше да прислужват, и музикантите.
Разговорите утихнаха, органистът, застанал прав, четеше на глас молитва — само ковачът повтаряше след него, защото поназнайваше латински. След това пиха по чашка за здраве и за вкусно ядене.
Готвачките и шаферите почнаха да внасят грамадни паници с гозби, от които се вдигаше пара, и припяваха:

 

Носиме чорбица
от домашна птица!

 

А при втората гозба:

 

Чревца соленки
да си хапне всеки!

 

Музикантите пък седнаха до огнището и свиреха разни тихи песнички да е по-сладко на гостите.
Хранеха се прилично, бавно, почти мълчаливо, рядко някой подхвърляше някоя дума, само мляскане и стържене на лъжици изпълваше стаята. И когато позаситиха пръв глад, ковачът отново пусна бутилката в ход, а другите започнаха да си приказват тихичко и да се пообаждат един другиму през трапезите.
Само Ягуша като че ли нищо не яде, напразно Борина я канеше, напразно я обхващаше през кръста и я молеше като дете; каква полза, като не можеше едно късче месо да преглътне, беше страшно изморена и разгорещена — само дето от студената бира попийваше и току разглеждаше по стаята и се вслушваше от време на време в шепненето на Борина:
— Ягушо, доволна ли си? Хубавице моя! Не бой се, Ягушо, добре ще ти е при мене, и у майка ти не е било по-добре… Господарка ще бъдеш, Ягушо, господарка… ще ти взема момиче, та да не се измъчваш много… ще видиш! — казваше й тихичко Борина и я гледаше любовно в очите, без да обръща внимание на другите, които дори с глас му се смееха.
— Облизва се като котарак на сланинка.
— Па и тя охраненичка като грудка!
— Върти се стария и драще с крака като някой петел!
— Ще си отземе, ще си отземе, синеца! — викаше кметът.
— Като куче в мраз — процеди иронично старият Шимон.
Заляха се в смях, а воденичарят чак падна на масата и блъскаше с пестници от удоволствие.
Готвачките пак запяха:

 

Тлъстичък булгур ви носим,
та гладните да нагостим!

 

— Ягно, я се наведи да ти кажа нещо! — рече кметът, па се наведе зад Борина, защото седеше досам него, и я щипна за хълбока. — Па да ме поканиш да кръщавам! — рече със смях и лакомо я разглеждаше, защото страшно му се харесваше.
Тя силно почервеня, а жените избухнаха в смях и продължиха да се шегуват, да съветват и да казват уместни шеги как да се отнася с мъжа си.
— Па всяка вечер нагрявай на огъня юргана.
— Най-главното, тлъстичко му давай да яде, та да има сила…
— И му се гали, честичко през врата го прегръщай.
— И с кротом, та да не усети къде ще го заведеш! — казваха една през друга, както обикновено правят жени, когато си пийнат и се развържат езиците им.
Къщата чак се тресеше от смях, а те тъй се отпущаха, че воденичарката ги смъмра да се съобразяват с момичетата и децата, органистът също твърдеше, че е голям грях да се сее развала и да се дава лош пример.
— Защото — продължаваше той — Исус Христос и светите апостоли са казали — ей с такива букви е писано по латински в книгите, — че по-добре е да убиеш, отколкото да поквариш, че като поквариш невинното, все едно, че го правиш на самия мене; тъй пише в свещеното писание — защото неумереността в пиене, в ядене, както и в дело, строго ще бъде наказана, това ви казвам, драги хора. — Той бъбреше неразбрано, защото бе вече доста чашки метнал…
— Духача на органа, синеца, ще забранява на хората да се веселят.
— Търка се край свещеника, та мисли, че е светец!
— Да си запуши ушите, като не иска да слуша! — носеха се враждебни гласове, понеже в селото не го обичаха.
— Днеска е сватба и не е грехота да се повесели, да се посмее човек и да се порадва, аз, кмета, ви казвам това, драги хора.
— Например и Исус Христос е ходел по сватби и е пиел вино… — подхвърли Ямброжи сериозно, но тихо, защото бе вече пиян, па като беше на края на трапезата, при вратата, никой не го и слушаше. И разприказваха се всички, захванаха да се смеят и да чукат чашките и все по-бавно да ядат, за да се наядат хубавичко. Мнозина вече поотпущаха ремъците и се протягаха, за да сместят повече.
Готвачките пак дойдоха с нови чинии и пееха:

 

Грухтяла, квичала, всички изпорила,
сега ще си плаща, що е зло сторила!

 

— Е, е, отсрамиха се — захваляха хората.
— То се знае, към хиляда злоти чини сватбата…
— Има защо, не й ли приписа шест морги!
— За тая несправедливост към децата се веселят.
— А Ягна стои като някой немтур.
— Затова пък Мачей святка с очи като див котарак.
— Като гниляк, като гниляк, драги мои!
— Тепърва има той да плаче.
— Не е от тия, дето плачат… по-скоро тоягата ще побарва.
— Това рекох и аз на кметицата, когато ми каза за годежа.
— А тя защо не дойде днеска?
— Как може, всеки ден чакаме да роди…
— Ръката ми да отрежат, ако в скоро време Ягна не вземе да тича след ергените, щом почнат да свирят музиките в кръчмата.
— Матеуш това и чака.
— Хайде пък ти?
— Разбира се! Вавжоновица нали слушала какво е приказвал в кръчмата.
— Дали не са го канили и той да свири?
— Старият искал, ама Доминиковица била против, нали всички знаят какво е имало помежду им…
— Всеки казва, ама кой е видял?
— Дрънкат си на вятъра!
— Ами Бартек Козела ги видял пролетес в гората.
— Козела е крадец и лъжец, Доминиковица го съди за свинята, та от яд приказва.
— И други имат очи, та виждат, имат…
— И не ще излезе на добре тая работа, ще видите… мене ми е все едно, ама ми се чини, че и Антек, и децата пострадаха, затова няма да мине без наказание.
— Така си е, господ забавя, ама не забравя…
— За Антек също споменаваха, че ги виждали заедно тук-там да си приказват… — Жените понижиха гласове и все по-злобно и немилостиво говореха и одумваха цялото семейство, като не пощадиха и старата, а съжаляваха най-много момчетата.
— Нима това не е грехота! Момчета мустакати, Шимек вече има поне трийсет, а не му дава да се жени, от дома навънка не го пуща и само го мъчи с това-онова.
— Па и срамота е, толчави мъже, а всички женски работи да вършат…
— Да си не цапа ръчичките Ягуша!
— А могат да се женят, по пет морги имат!
— Толкова моми в селото…
— А ваша Марциха най-отдавна чака, и нивите ви са до Пачешовите!
— Ти по-добре гледай своята Франка да не дочака нещо от Адам!
— Дъртата е проклетница, то се знае, ама и момчетата са си такива пипкави и повлекановци.
— Толчави момчета, а не смеят да се пуснат от полата на майка си!
— Ще се пуснат… Шимек, гледам, днеска все се върти около Настка Голембова.
— Същия беше и баща им, помня добре, а старата на младини не беше по-добра от Ягуша!
— «Крушата не пада по-далече от корена» — и щерката като майката!
Музиката млъкна, свирачите отидоха да се хранят отвъд, защото и вечерята се свърши.
Изведнъж утихна като в черква на пренос — но след малко разговорите избухнаха още по-силно, сякаш закипя, всички приказваха едновременно, викаха и повтаряха своето през масите, но никой никого не слушаше.
Най-сетне за по-отбраните гости принесоха греяна водка с мед и подправки, а на другите щедро сложиха водка първак и бира.
Едва ли някой обръщаше внимание какво пие, защото от челата им вече пара се вдигаше и лицата им сияеха от удоволствие. Седяха кому както беше насгода, разкопчаваха от топлината клашниците си и се облягаха на масите. Блъскаха с пестници, та чак чиниите подскачаха, ловяха се ту през кръста, ту за яките, ту за шиите и бъбреха… оплакваха си се — като брат пред брата, като християни пред истински християни и съседи…
— Лошо върви тоя свят! Ама как? Разсипва се народа и само една сиромашия…
— Чиба, псета такива… — Кучетата се давеха под масите за кокали.
… И в това е радостта, когато съседи седнат по на чашка и си поприказват, ожалят се и се поизвинят кой кому е докривял в нещо — то се знае, не за опасена нива, нито за слог преоран, защото за това вече съд съди и свидетели потвърждават кой е крив, кой прав, ами за дребни съседски разпри — я кокошки в градината ровнали, я жените се поскарали или децата се сбили, както що се случва… Нали за това е сватба — да се поспрат разприте, а братството и съгласието да виреят между хората!
— Па макар докато сватбата трае, за един ден!
— А утрешния ден сам ще си дойде! Е-ей, не ще избегнеш от орисията си, ще я избегнеш може би само в свещената земя; ще дойде, ще те хване за главата, ще сложи ярема на врата ти, ще те погне и — тегли, народе, а след това и в кръв се обливай и своето пази, не изпущай го нито за миг из ръцете си, за да не се преплетеш под колелата!
— Господ е създал човеците за братя, а те са вълци един за друг!
— Не са те вълци, не са, ами сиромашията ги кара, насъсква ги един срещу друг и ги кара да се ядат като кучета за оглозган кокал!
— Не само сиромашията, не, дявола помрачава хората, та не разбират кое е добро и кое лошо!
— Право е, право… и духа в душите им като в пригаснала жарава, докато раздуха лакомията, злината и всичките грехове!
— Разбира се, който е глух за божите заповеди, той на драго сърце слуша музиката на пъклото!
— Не е било така в старо време! Имало е послушание, почитали са по-старите и съгласие е имало!
— Па и земя всеки е имал, колкото е могъл да работи, и пасища, и ливади, и гора.
— А за данъци не се е ни чувало!
— А дърва дали е купувал някой тогава?… Отивал е в гората и си е брал, колкото му е трябвало, ако ще би и най-хубавия бор или дъб!… Каквото е било на дворянина, това е било и на селянина.
— А сега ни на дворянина, ни на селяните — само на евреите, дори и на по-лоши.
— Ей, синковци!… Пих за ваше здраве, пийте и вие за мое! Заседнаха вече като на свой имот — я пийте я, и твоето е добро, и моето е добро, само правда да има във всичко…
— Дворяни крастави! Наздраве! Водката не е грехота, само достойно да се пие и по братски, тогава носи здраве, прочиства кръвта и отпъжда болестите!
— Когато пиеш, с половница пий, когато се веселиш, цяла неделя се весели. Имаш ли работа, работи здраво, не жали кокалите си и залягай! Па случи се, да кажем, сватба, кръщенка или някой да умре, поразпусни се тогава, почини си, отдай почит и се повесели! Па ако налети зло — я жена се разболее, я добитък умре, я се запали нещо — воля божия, не върви напротив, защото можеш ли да поправиш нещо, клетнико, с викове и с плач? — нищо, само ще се лишиш от спокойствие и яденето като трици ще ти се види в устата! — Затова търпи и се надявай на божията милост… По-лошо ще дойде, умирачката ще те хване за гърлото и ще погледне в очите ти — не се опитвай да избягаш, не е в твоя власт — защото всичко е в ръката на бога…
— Разбира се, кой може да помисли за това, когато Исус е рекъл: «Дотука е твое, оттука е мое, човече.»
— Така, така си е то! Високо като светкавица хвърчат божиите заповеди, но никой, бил той свещеник, бил той най-мъдрия човек, не може да ги предвиди, докато не капнат като зрял плод върху народа!
— А ти, човече, само едно трябва да знаеш — да си гледаш работата и да живееш според божиите заповеди, а пред себе си да не гледаш… Господ готви на всички заслуженото и справедливо отплаща всекиму според делата…
— Така се е крепил полския народ — така ще си и пребъде во веки веков. Амин!
— А с търпение и вратите на ада ще победи.
Така си приказваха те и честичко вдигаха чашите. Всеки казваше що му бе на сърце, което бе заседнало като кост на гърлото му! Най-много и най-гласовито приказваше Ямброжи, само че, разбира се, малцина го слушаха, защото всеки говореше и всеки своето искаше да изкаже, без да гледа другите… Все повече вреше и кипеше в стаята, когато влязоха Йевка и Ягустинка и носеха церемониално накичената готварска лъжица. Музикантът, който следваше подире им, свиреше с цигулката, а те пееха:

 

Полека, полека —
от трапези ставайте:
по три гроша за яденето,
по десет за пиенето,
па и за нас давайте!

 

Всички бяха сити и весело настроени от хубавото ядене и обилното пийване, та някои хвърляха в бъркалката дори и сребърни монети.
Раздвижиха се иззад масите и тръгнаха бавно: някои да се освежат на чист въздух, а някои се спираха в отвода или в самата стая и продължаваха разговора си; други пък приятелски се прегръщаха, а мнозина залитаха и заораваха с чела по стените или се блъскаха като овни. Не бе и за чудене — на вечерята постоянно и обилно се пиеше водка.
При масата останаха само кметът и воденичарят и се караха страшно разпалено, подскачаха като ястреби един срещу друг, та Ямброжи се опита да ги помирява с водка.
— Ти, просяко, да си стоиш в притвора на черквата, дето ти е мястото, и при господарите да не се вреш! — изръмжа му кметът.
Ямброжи се отстрани огорчен, стисна бутилка до гърди, куцаше шумно и търсеше с кого да си пийне и да си поприказва приятелски.
Младежите се втурнаха към портата, прихванати през кръста, излязоха на пътя, за да шумят и лудуват — чак гърмеше от врява и гоненица. Нощта бе ясна и месецът висеше над толкова силно светналия вир, та и най-слабите вълни, причинявани сякаш от ударите на светлината, се виждаха като полукръгово плъзгащи се в тишината змии. Хващаше здрав студ, замръзналата кал хрускаше под краката, а сланата вече бе забелила покривите и посипваше със сивота земята.
Беше късно вече, защото първи петли се обаждаха низ село.
А в това време в стаята привеждаха всичко в ред и я приготвяха за танцуване.
И музикантите, щом хапнаха и починаха малко, захванаха полека да свирят, за да се събират сватбарите.
Но нямаше нужда да ги подканят много. Те като стадо нахлуха вътре, защото цигулката така ги зовеше към танцуване, че краката сами се повдигаха — но напразно, на момчетата им беше някак тежко след вечерята, позавъртяваха се един-двоица, па веднага избягваха към отвода, за да запалят по цигара или да подпират яките стени.
Жените отведоха Ягна в килера, Борина седеше на зиданата пейка с Доминиковица, по-старите бяха заели пейките и кътовете и си приказваха, а в къщи останаха само момите и си правеха смехории. Но понеже това скоро им омръзна, започнаха разни игри, за да раздвижат по-скоро момците.
Най-напред играха «Кума Лиса по път ходи, няма ръка, нито нога».
За лисица преоблякоха с обърнат наопаки кожух Яшек, така наричан Превратния — един заплес, повлекан и посмешище на цялото село. Възрастен ерген беше, а ходеше със зяпнала уста, играеше си с децата и се лепеше към всички момичета. Страшно глупав беше, но понеже бе един на баща и майка и с десет морги земя, искаха го отвсякъде. Зайче пък беше Южа Боринова.
Господи, колко смях падна!
На всяка крачка Яшек се разперваше и бух — като дърво на земята, че пък и крак му подтуряха. А Южа тъй сполучливо скачаше, тъй заставаше и движеше устните си — цял жив заек.
После играха на «яребица».
Настка Голембова бе първа и така се извиваше, така бягаше по стаята, че никак не можаха да я хванат, докато сама не влезеше в ръцете им, за да си изтанцува кръга.
И на «свинка» играха!
А най-сетне един от шаферите, изглежда Томек Вахник, играе «щъркел»: покри главата си с кърпа, а под нея вместо клюн бе пуснал дълга тояга и тъй сполучливо тракаше като истински щърк, че Южа и Витек и всички по-млади почнаха да го гонят и да викат:

 

Кло, кло, кло!
Майка ти в пъкло.
Какво ли там прави?
— Децата си храни.
Що лошо сторила?
— Все ги изморила.

 

И се разбягваха с писък, криеха се по ъглите като яребици, защото той гонеше, кълвеше и биеше с крилата си.
Къщата се чак тресеше от тия смехове, крясъци и гоненици.
Има цял час как траяха тия игри, когато старшият шафер даде знак да утихнат.
Жените изведоха из килера Ягуша, покрита с бяла кърпа, и я сложиха да седне насред къщи върху покрити с пухов юрган нощви. Шаферките се спуснаха, като да я отърват, но старите жени и мъжете бранеха, та се блъскаха едни срещу други и запяха тъжно, сякаш с плач в гласа:

 

Свърши се то веч
момински венец
тебе вече ще прилича
и главата ти ще кичи
булчински чепец!…

 

Тогава я откриха.
Върху завитите дебели плитки имаше вече чепец, но с него тя изглеждаше още по-хубава, беше весела и засмяна и шареше със святкащи очи наоколо.
Музиката бавно засвири и всички, стари и млади, дори и децата, запяха в един мощен, радостен глас песента «Хмел». А след изпяването само възрастни жени я караха да танцува.
Ягустинка, както си бе пийнала, се хвана за кръста и почна да й припява:

 

Ех, ако да бях мислила,
че ще вземеш ти вдовец,
бих ти, майка, аз увила
само смрика за венец!

 

И други такива, още по-закачливи и хапливи.
Но никой не обръщаше внимание на това, защото музиката гръмна с все сила и народът се впусна да танцува. Изведнъж забумтя, сякаш сто бухалки бухаха на гумно, и разбърканата навалица се раздвижи из къщи: тръгнаха едни след други, двойка след двойка, глава до глава и все повече се засилваха — та се развяха клашници, та се залюляха нашироко, тропаха с токове, шапки побутваха, а понякога някой и песен поемаше или момите заприпяваха «да дана»… и все по-бързо се обръщаха, клатеха се в такт и се носеха в този вихрен, примамлив, увъртян, безумен танц, така че никого не можеше да познае човек в него… На всяка скоклива нота на цигулката отговаряха сто удара с токове о пода, сто гласа силно извикваха и сто души се завъртяваха на място, сякаш вихър ги поемаше. Едно непрестанно шумолене от клашници, от вълненици и от кърпи, развявани като шарени птици, се носеше из стаята.
Мина малко, мина повече време, а те неспирно, без почивка танцуваха, подът бумтеше, стените се тресяха, къщата кипеше, но желанието за танцуване не секваше, като вода след проливен дъжд — току клокочеше и преливаше из къщи.
А когато свършиха, започнаха различните обреди, както що е обичай при забраждането.
Най-напред Ягуша трябваше да се причисли към женените жени!
А после наред извършваха и други церемонии. Най-накрая момчетата направиха от неовършана пшеница дълго въже и очертаха с него грамадно колело, което шаферките грижливо държеха и пазеха, а всред него стоеше Ягуша: ако някой искаше да танцува с нея, трябваше да се приближи, насила да се вмъкне и да танцува вътре, без да гледа, че с други въжета го шибаха по слабините.
Като свърши и това, воденичарката и Вахниковица започнаха да събират пари за чепеца на невестата. Пръв кметът хвърли жълтица в чинията, а след него като звънлив град заваляха сребърни рубли и като листа на есен захвърчаха банкноти.
Събраха повече от триста злоти!
Добри пари, но нищо не бе то за Доминиковица, не й беше ней за дарения, защото си имаше достатъчно свое, но тая щедрост към Ягуша я съвсем трогна и тя не можа да задържи сърдечния си плач и извика на момчетата да донесат водка. Започна сама да черпи всички поред и през бликналите си сълзи целуваше приятели и приятелки.
— Пийте, съседи… пийте, мили хора… братя рождени… Като че ли пролет ми е в сърцето… за Ягушино здраве… още и тая чашка… още… — А след нея ковачът черпеше другите и момчетата всеки поотделно, защото беше много народ. Ягуша пък благодареше за добрината, като прегръщаше на по-старите коленете!…
Закипя в къщи, защото и чашите непрестанно вървяха от ръце на ръце и от всички лъхаше жар и радост! Лицата се руменееха, очите святкаха и сърцата към сърца теглеха, по братски, по съседски. Хей! Веднъж ще се мре, това и ще остане на човека, дето по братски си хапне и пийне, дето се повесели и забрави за тоя свят! Само умирачката прибира всекиго отделно, а на сватби трябва задружно да се ходи и задружно да се радваме. Затова и на цели групи изпълваха къщата, пиеха наздравици, весело разговаряха и всякой изказваше мнението си високо, така че вече никой никого не слушаше, но какво от това, нали едно чувствуваха, една радост ги бе обхванала и цели ги пронизваше!
А който има грижи, да ги остави за утре, днес нека радва душата си! Както на светата земя след лятното й плодородие господ е отредил почивка, така и човекът наесен, след полската работа, трябва да си почине. А като имаш, човече, сушини и плевни, пълни с тежко като злато жито, което чака само за бухалка, ползвай си го зарад летните си трудове, мъки и търпение.
Така си приказваха едни, други пък разправяха за разни свои грижи, а трети — видели нещо повече, а не само опашката на кравата или въшките на жена си, се трупаха около стария Шимон и говореха за стари времена, за нови теглила, за данъци и за общинските работи, а по-тихичко и за кметовите историйки.
Само Борина не взимаше участие в някоя група, той ходеше ту при едни, ту при други и постоянно следеше с поглед Ягна и се надуваше, че е тъй хубава, и често хвърляше рубла на музикантите, за да не жалят лъковете, понеже свиреха тихичко и си почиваха.
И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите. Борина скочи към Ягна, прихвана я силно и веднага я завъртя, дори гредите под пода заскърцаха, па се понесе по стаята, въртеше се, тупаше с подковите, връщаше се изведнъж с подкляквапе или размахваше шапка и се носеше широко от стена до стена; понякога запяваше песен преди музикантите, те му отговаряха по музикантски, той скачаше разпалено по-нататък и предвождаше унесено танца, защото след него от купчините се заоткъсваха и други двойки, които също притупваха, запяваха и танцуваха. Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно. Дори лампите понякога загасваха от устрема и нощ падаше върху танцувачите, а само през прозорците се промъкваше светла ивица от лунен блясък, искреше като кипнало сребро през тъмнината и през вихрената човешка навалица. А навалицата прииждаше като шумна пенеста вълна, проблясваше и като сънно видение се кълбеше в тази полусветлина и изчезваше в непроницаем мрак, за да изплува пак и пак да се мерне за миг пред другата стена, върху която докоснатите от светлината стъкла на иконите проблясваха като огньове, и отново да премине и навлезе в мрачина. Само тежки дишания, тропания и провиквания се понасяха, преплитаха се и глухо шумяха в ослепялата стая.
И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.
И танцуваха!
… Ония ми ти игриви, шеговити краковяци, придружени с отсечена музика и изпъстрени със скокливи припевки, се кършеха като украсени с пулове колани и бяха пълни със смехове и свобода; пълни със сватбена музика, с буйна, мощна и смела младост, а в същото време пълни със забавни дяволии, гоненици, с кипеж на жадна за любов млада кръв. Хей!
… Ония ми ти мазурки, дълги като межди на ниви, разлати като Мачковите круши, шумни и широки като необхватните равнини, възтежки и стройни, мрачни и смели, стремителни и страшни, важни, настръхнали и неотстъпчиви като самите селяни, които, сбити в куп като някоя величествена гора, се втурваха в танца с викове и с такава сила, сякаш сто срещу хиляда са готови да тръгнат, целия свят да подберат, да го смачкат, да го стъпчат, на прах да го сторят с токовете си, да го разнесат, па сами да загинат, но и там след смъртта да танцуват, да удрят о пода и рязко по мазурски да подвикват «да дана»!
… Ония ми ти обертаси: кратки, откъслечни, от които се вие свят, бесни, буйни и пронизителни, пламенни, замислени и с жална мелодия преплетени, които туптят с кипнала огнена кръв, пълни с любов и доброта, които падат изведнъж като градоносен облак, пълни със сърдечни гласове, със сини погледи, с пролетни дихания и благовонни шумоления, с цветисти градини. Ония обертаси като огласени от песни напролет поля, когато и сълзата през смях се лее, и сърцето радостно пее, и душата тъжно се стреми към необхватни простори, зад онези далечни гори и скита замечтана по цял свят с припева «ой, да дана»!
Такива неизказани танци след танци се нижеха.
Така се весели, като му падне, селският народ.
Така се забавляваха и на сватбата на Ягуша и Борина!
Летяха часове след часове и чезнеха без спомен всред врявата, виковете, шумната радост и в безумието на танца, та и не забелязаха как на изток се вече развиделяваше и първата дрезгавина на зората разкъсваше нощта. Звездите побледняха, месецът залезе, вятър се навдигаше откъм гората, та повяваше и сякаш раздухваше оредялата тъмнина. През прозорците назъртаха рошавите изпокривени дървета и все по-ниско навеждаха осланените си сънни чела. А домът все пееше и танцуваше!
Сякаш ливади и зрели ниви, и цъфнали градини се бяха събрали за пир и поднесени от вихрушка, се впуснали вкупом в дълго, извито огнено хоро!
Разтвориха широко вратите, разтвориха прозорците, а къщата бучеше във врява, в светлини, трепереше, тресеше се, пращеше и постенваше и все по-силно ликуваше. Изглеждаше, че и дървета, и хора, и земя, и звезди, и плетища, и старата къща — всичко се бе хванало за рамене, омотало се в едно кълбо, преплело се едно в друго и пияно, заслепено, забравило всичко, обезумяло се блъскаше от стена в стена, от стаята до отвода, изливаше се от отвода на пътя, от пътя към безбрежните полета, към горите и като танцов водовъртеж се носеше по цял свят, вървеше, обикаляше и пропадаше като непрекъсната, пробляскваща верига в дрезгавината на първите зори.
Музиката ги водеше, свирните, песните…
… Басовете боботеха в такт и бръмчаха треперливо като бръмбари, а флейтата им пригласяше, весело посвирваше, чуруликаше и фокусничеше сякаш нарочно срещу дайрето, което радостно подскачаше, подбуждаше врясъка със звънкалата си, правеше смехории и се тресеше като еврейска брада на вятър; а цигулката водеше напред като някоя най-добра танцувачка, пееше отначало силно и високо, като да изпитваше гласа си, а после подхващаше широко, трогателно, тъжно като сиротински плач на кръстопът, докато възвиеше на място и изведнъж паднеше отсечено, мигновено, остро, сякаш сто двойки удряха с токовете и сто мъже викаха с все сила, та дишането спираше на човека и тръпки го полазваха. И пак ненадейно захващаше да извива, да пее, да се повръща, да стъпва, да подскача, да се смее и весели, та и сърцето се стопляше, и желание като силна водка удряше в челото на човека… А после пак запровличаше тъжна, сякаш с роса поръсена мелодия, нашата любима, сърдечна, пияна от любов и сила мелодия, и водеше към буен, безумен мазовски танц.
* * *
Зората ставаше все по-светла, така че лампите бледнееха и мръсна размътена мрачина заливаше стаята, а те все още от сърце се забавляваха и комуто беше малко черпнята, пращаше от кръчмата да му донесат водка и пиеше с дружина до забрава.
Който си отиде, отиде си, който се бе изморил, почиваше, а който беше пиян, спеше на зиданата пейка или на отвода. Други пък с по-изморени крака лягаха и до плетищата или където им попаднеше, а останалите продължаваха да танцуват до капване…
Най-сетне, колкото имаше по-трезви, събраха се накуп при вратата, заудряха в такт по пода и запяха:

 

Сбирайте се, сватбари, време е за нас!
Дълъг е пътят,
дълбока е водата,
тъмна е гората!
Сбирайте се, сватбари, време е за нас!
Пак ще да се веселим.
Утре пак отново
тук ще се явим!

 

Но никой не ги слушаше!

 

XII

 

Чак в зори Витек, изморен от веселбата и отпъждан от Ягустинка, изтича у дома си.
Селото още спеше в дъното на мрачините, които се стелеха ниско над земята като дебел, редеещ насип, вирът почиваше мъртво, притиснат от мрачния гъсталак на крайбрежните дървета, и бе тъй потънал в тъмнина, че едвам към средата се провиждаше и полъскваше в здрача като замрежено око.
Бе доста мразовито, студен вятър повяваше, въздухът дразнеше ноздрите и спираше дишането, земята кънтеше под нозете и замръзналите локви се синееха по пътя като почупени и потъмнели стъкла, а светът бавно побеляваше от зазоряването. Оскрежен и оглушал в премръзнала тишина, той бавно се измъкваше от мрачините. Само кучетата тук-там лаеха сънено, воденицата бучеше в далечината, а сватбеният шум гърмеше из къщата и се ширеше на цял хвърлей наоколо. У Боринови още мъждукаше слаба светлина, та Витек назърна през прозореца. Старият Рохо седеше над книга до масата и си напяваше черковни песни.
Момчето се приближи тихо до обора и затърси пипнешком ключалката на вратата, но изведнъж с писък отскочи, защото някакво куче със скимтене се хвърли на гърдите му.
— Лапа! Лапа! Върна ли се, кученцето, върна ли се, бедния ми? — викаше той, като позна кучето и от радост дори седна за малко на прага. — Гладен ли си, бедничкия!
И той намери скътаната от сватбата колбаса в пазвата си и я натика в устата му, но Лапа не налиташе на яденето, а само лаеше, хвърляше се на гърдите му и скимтеше от радост.
— Огладиха те, бедничкия, па те изгониха! — шепнеше Витек, като отваряше вратата на обора, и изведнъж, както си стоеше, се тръшна върху одъра. — Сега вече ще те браня и ще се грижа за тебе… — мърмореше той и се заравяше в сламата, а кучето легна до него и го зализа по лицето.
Скоро и двамата заспаха.
А от конюшнята до обора Куба викаше със слаб болнав глас. Дълго вика той, но Витек спеше като заклан и чак когато Лапа, познал гласа, захвана силно да лае и да го дърпа за клащника, той се пробуди.
— Какво? — промърмори той сънено.
— Вода! Имам силен огън… вода!
Макар че бе недоволен, па и умираше за сън, Витек му донесе пълно ведро и му го остави да пие.
— Така съм болен, та едвам дишам… що скимти там?
— Лапа! Върнало се е кучето от Антекови!
— Лапа! — прошепна Куба, като опипваше в тъмното за челото на кучето, а Лапа подскачаше, лаеше и искаше да достигне одъра.
— Витек, сложи сено на конете, че тракат зъбите си по празни ясли… а аз не мога да се помръдна. Още ли танцуват? — попита след малко той, когато момчето бе смъкнало изпод покрива сено и го слагаше в яслите.
— Към пладне все ще свършат, а някои така се напиха, та по пътя лежат.
— Живеят си, господарите, живеят — въздъхна тежко Куба. — Воденичарските бяха ли?
— Бяха, ама малко седяха.
— Много ли народ имаше?
— Може ли някой да го пресметне?… Претъпкана беше къщата.
— Гощаваха ли добре?
— Като у някой дворянин. С цели паници месо разнасяха, па що водка изляха, що бира, що медовина! А па колбаси — три нощви върховата.
— Кога ще доведат невестата?
— Днеска надвечер.
— Пак ще си хапнат, ще се навеселят… Божичко, мислех си, че и аз ще огриза някое кокалче, че поне веднъж хубавичко ще се наям, пък то леж, умирай и слушай как другите се веселят…
Витек отиде да спи.
— Барем очите ми да се наядат… барем…
Той замълча изнемощял, премляскваше с уста, а тъга и някакви тихи, несмели жалби като плахи птички се блъскаха в гърдите му и печално писукаха.
«Нека им е наздраве, нека барем те живеят…» — мислеше си той и гладеше кучето по челото.
Огънят все повече го замайваше, та сякаш за да го отпъди, зашепна молитва и се отдаваше на милостта на Исуса Христа, отдаваше се горещо, но забравяше думите. Той час по час изпадаше в сън, а върволицата от набъбнали с молба и сълзи шепоти се късаше и разсипваше като червени маниста, та му се искаше да ги събере, така явно се търкаляха по кожуха му, но забравяше всичко, заспиваше…
Понякога се събуждаше, поглеждаше с тъп поглед и без да разпознае нещо, отпускаше се пак в мъртвешка тъмнина.
Или пък отново охкаше и така викаше в съня си, че конете с ръжене дърпаха юздите си; и пак подохождаше на себе си и повдигаше глава.
— Господи, да дочакам барем да се съмне! — охкаше той в тревога и поглеждаше през прозорчето навън да види дали се вече съмва. По сивото, изстинало и наковано с бледнеещи звезди небе той търсеше слънце…
Но още бе далече до съмване.
Конюшнята потъваше в мътната мъгла на предутрото и очертанията на конете започваха вече да се долавят, а решетките на яслите под прозорчетата просветваха като ребра срещу светлината…
Не заспа вече той, защото нови болки го връхлетяха, хлъзгаха се като чепати тояги в крака му, тъй късаха, тъй въртяха, тъй измъчваха, сякаш някой с жарава посипваше раните, та подстана изведнъж и завика с всички сили, докато Витек се събуди и дотича.
— Ще умра вече! Ще умра! Много ме боли, расте болестта ми и ме души… Тичай, Витек, за Ямброжи… о божичко, или Ягустинка повикай… може да ми помогнат нещо, че вече не ще изтрая… настава последния ми час… — избухна той в страшен плач, зарови глава в сламата и жално и уплашено хлипаше.
И Витек, въпреки че бе сънлив, затича към сватбата.
Танците бяха в разгара си, но Ямброжи бе вече пиян, както той знаеше да пие, стоеше на пътя срещу къщата на Доминиковица, залиташе от вира до плетищата и пееше.
Напразно го моли Витек и го дърпа за ръкава; старецът като че ли не чуваше и не знаеше какво става с него, а само политаше и пееше в забрава все една и съща песничка.
Тогава момчето затича при Ягустинка, защото и тя знаеше да лекува, но старата бе седнала с приятелки в стаята и така се канеха с греяна водка, така си пийваха бира и всички заедно така приказваха и крещяха, уж пееха, че не можеше и на нея нищо да се каже. Той изскимтя няколко пъти и й каза да иде при Куба, докато най-сетне тя го изтласка из вратата навън, па на изпращане му стовари две-три пестници по гърба; само това спечели и с плач се затича към конюшнята.
Но понеже Куба в този миг пак бе заспал, Витек се зарови в сламата, покри главата си с парцалите, които имаше, и заспа.
Доста след време за закуска се събуди от пореваването на гладните и неиздоени крави и от крясъците на Ягустинка, която се бе успала, както и другите, и се залови с шетнята си из домакинството.
Едва когато попривърши работа, тя назърна и при Куба.
— Помогни ми, кажи ми нещо — молеше я той тихо.
— Ожени се за някоя младичка, веднага ще оздравееш — започна весело тя, но щом се вгледа в посинялото му и подпухнало лице, бързо доби сериозен вид. — По-скоро от поп имаш нужда, отколкото от доктор! Какво ще ти помогна аз? Какво? Да ти пребая, да попрекадя, но ще помогне ли?… Нали виждам, болен си, на умирачка, чиста умирачка…
— Ще умра ли?
— Божа работа, ама чини ми се, че оная костеливата те е вече вчепкала и не ще се отървеш.
— Ще умра ли, казваш?…
— Да пратя ли да викат свещеника?
— Свещеника! — извика слисан Куба. — Да го доведеш при мене, в конюшнята? С всичкия ли си ти?
— Какво от това? Да не е от захар, та да се разтопи в лайната на конете? Затова е свещеник, за да иде при болен, където и да го повикат.
— Господи! Смея ли аз в тоя тор, при мене?…
— Глупав си като овца! — И тя сви рамене и си отиде.
— Глупачка е тя, не знае какво приказва… — промърмори Куба силно ядосан, отпусна се тежко на леглото си и дълго размишлява. — Прихванало я жената… ами, милия свещеник из стаи ходи… книги чете… с дядо господ се разговаря… та тука ли да го повикаме? Тия жени дай им само да си дрънкат… глупачка…
И остана сам, защото като че ли го и забравиха.
Витек назърташе от време на време да сложи храна на конете или пък да ги напои, та и нему подаваше вода, и веднага изчезваше, припкаше на сватбата, която започна пак да се събира у Доминиковица за отвеждане на невестата, а понякога и Южка с крясък се отбиваше, пъхваше му парче питка, разбъбряше се, раздрънкваше се, вдигаше конюшнята на главата си, та чак кокошките закудкудякваха по плетищата от уплаха, и бързо пак избягваше.
Разбира се, имаше и защо. Веселбата бе вече голяма, музиката гърмеше през стените и весели провикваници и песни се чуваха навън.
А Куба тихо лежеше, защото някак болките по-рядко го налитаха, та само се вслушваше, различаваше как се веселят там и си побъбряше с Лапа, който не го напусна нито за миг, похапваха си заедно от Южкината питка или пък чмокаше на конете и им говореше. Те пръхтяха радостно и се обръщаха от яслите, а жребицата дори скъса оглавника си и идваше до одъра да се закача и да допира влажните си и топли ноздри до лицето му.
— Отслабнала си, горкичката, отслабнала си! — гладеше я той сърдечно и я целуваше по издутите й ноздри. — Не бой се, скоро ще оздравея, тогава ще позагладиш кълките, ако ще и с чист овес…
Изведнъж замълча и безсмислено се вгледа в почернелите съкове на гредите, от които като някакви застинали и кървави сълзи се стичаше смола по стените…
Слънчевият и бледен ден назърташе с тихи очи през пролуките и през отворената врата нахлуваше широк поток от ярка светлина, разискрена като златни паяжини по стърнища, в които пърхат със сънно и уморено бръмчене мухи.
Часове след часове минаваха и се влачеха като слепи и хроми просяци, помъкнали се с усилие и тихо по остри пясъци, или като някой камък, който пада в бездънни води и лети, пропада и изчезва, та скоро и човешкото око не може да го проследи.
Понякога само разчириликали се врабци на шумна банда влитаха в обора и дръзко се нахвърляха върху яслите.
— Какви умни, пакостниците! — прошепна Куба. — Нищо и никаква птичка, а дал й господ разум да знае къде да намери храна. Мирно стой, Лапа, нека си хапнат и да заякнат, бедните, че и за тях ще дойде зима — умиряваше той кучето, което скочи да гони крадците.
Свинете заквичаха на двора и се зачесаха по ъглите, та чак конюшнята затрепера, а после замушкаха дългите си и накаляни муцуни под вратата и поквикваха.
— Изпъди ги, Лапа! Просяци такива, никога нищо не им достига!
След тях пред прага закъткаха кокошки, а големият червен петел предпазливо назърташе, връщаше се, удряше крила и кукуригаше, докато най-сетне дръзко прескочи прага и отиде при пълната с храна крина. След него и кокошките, но не успяха да се нахранят, защото скоро надойдоха като разгакана дружина гъските, със съскане се мяркаха на прага червените им клюнове и се люлееха белите им изопнати шии.
— Изгони ги, куче, изгони! Ще се скарат, пущините, като жени.
И не щеш ли, веднага се разнесе крекот, писък, шум от крила и пера се разхвърчаха като от разпран пухен юрган, защото Лапа не си скъпеше удоволствието. Той се върна със зинала уста, с изплезен език и радостно скимтеше.
— Я мирно!
Откъм къщи се разнасяше сърдитият глас на Ягустинка, тичане и тропот на пренасяна покъщнина от стая в стая.
— Готвят се за довеждането!
По пътя минеше някой, но нарядко, а сега скърцаше някаква кола; Куба се вслушваше внимателно.
— Клембовата кола, с един кон и с ритли, навярно отива в гората за постилка. То се знае, оста е изтрита отпред и зарад това главината се търка и скърца.
По пътя постоянно сновяха отзвуци, стъпки, разговори, гласове долитаха и едва дочувани и усещани бръмчения трептяха, но той ги улавяше в летежа им и ги познаваше.
— Старият Петрас отива към кръчмата — мърмореше той. — Валентовица вика… навярно нечии гъски са минали у тях… Вещица, не жена. Струва ми се, Козеловица е… така ще е… тича и крещи… то се знае, тя е!… Петрек Рафалов… ломоти, синеца, като че юфка има в устата си… поповата кобила отива за вода, да… поспирва се… закача с колелетата… и краката ще си почупи някъде…
И така едно след друго той различаваше всичко и с мислите и с чувствата си ходеше по село, грижеше се, залягаше, кахъреше се и живееше с цялото село. В тия мисли той едвам забелязваше как денят бавно минава; стените потъмняха, вратата избледня и конюшнята потъна в мрак.
Едва надвечер дойде Ямброжи, ненапълно изтрезнял, защото още политаше и тъй бързо говореше, че мъчно можеше да го разбере човек.
— Крака ли си си изкълчил?
— Прегледай го и ми кажи какво да правя.
Ямброжи мълчаливо отвиваше окървавените, засъхнали и тъй залепнали за крака парцали, че Куба зарева с всички сили.
— И мома кога ражда, не вика толкова! — промърмори на подбив Ямброжи.
— Като боли!… Па недей дърпа! Божичко! — почти виеше Куба.
— Хубаво са те наредили! Куче ли ти е изяло прасеца, или какво? — викна той слисан, защото прасецът беше разръфан, загноясал и кракът отекъл като ведро.
— То… само че никому не казвай… горския ме стреля… само…
— Истина… сачмите седят под кожата като маково семе… отдалеч ли те гръмна? Охо! Струва ми се, че кривия ти крак вече няма да го бъде… кокалчетата скърцат, я… Защо веднага не ме повика?
— Страх ме беше да не би да се научат, излезнах за заек… убих… и бях вече на полето… и онзи току ми гръмна…
— Казвал веднъж горския в кръчмата, че някой им правел пакост…
— Ех… пакост… като че ли зайците са на тоя или на оня… издебнал ме… проклетника… бях вече на полето, а той с двете цеви стреля по мене… да пукнеш, дяволски сине… само че недей казва… ще ме разкарват в съда… стражари… па и пушката ще вземат… а тя не е моя… Мислех си, че само ще мине… помогни ми, защото тъй къса, тъй боли…
— Такъв ли си майстор ти! Такава тиха вода, такъв лапнишаран, а с дворянина зайците дели… Добре… ама за тая заедница ще заплатиш с куция си крак…
Прегледа го още веднъж и силно се разтревожи.
— Много късно, премного късно!
— Помогни ми, помогни ми — охкаше изплашено Куба.
Ямброжи нищо не отвърна, само запретна ръкави, извади остро ножче, хвана здраво крака и взе да дълбае сачмите и да изстисква гнойта.
Изведнъж Куба зарева като звяр, когато го колят, но Ямброжи му запуши устата с кожуха и той млъкна, защото примря от болки. Натъкми му крака, намаза го с някакъв мехлем, обви го с нови превръзки и чак след това Куба се посъвзе.
— В болница трябва да идеш… — измърмори тихо Ямброжи.
— В болница ли?… — Той още не бе дошъл на себе си.
— Ако ти отрежат крака, може и да оздравееш.
— Крака ли?
— Е па той вече за нищо не го бива, похабен е, целия е почернял.
— Да го отрежат ли? — питаше Куба, без да може да разбере.
— До коляното. Не бой се, и мене куршум до самата задница ми го откъсна и пак съм жив.
— Ако отрежат само болното място и ще оздравея?…
— Като с ръка ще ти махнат болката… но трябва да идеш в болница…
— Не, страх ме е, не, не в болница…
— Щурчо!…
— Там режат хората живи… там… Ти го изрежи, ти… каквото вече поискаш, ще ти заплатя, изрежи го… не ща в болница, по-добре тука да псовисам…
— И ще псовисаш… само доктор може да я отреже. Ще ида още сега при кмета да изпрати утре да те откарат в града.
— Напразно ще ходиш, защото в болница няма да ида… — рече решително Куба.
— Хм, тебе ще питат, щурчо!
— Да се отреже и веднага ще оздравее… — повтаряше тихо Куба, когато Ямброжи си отиде.
След превързването кракът престана да го боли, беше се само вдървил чак до горе. По цялата си страна той усещаше като че ли мравки го лазят, но не обръщаше на това внимание, защото се бе дълбоко замислил.
— Бих оздравял! Може и така да е, нали Ямброжи е с един крак… ходи с патерица… Като с ръка, каже, ще отнемат болките… Но Борина ще ме изпъди… разбира се, ратай без крак… нито за плуга, нито за друга работа. И какво ще правя? Само говеда да паса или да тръгна по просия… по света, някъде при някоя черква?… Или като вехта обувка на купището… да пукна там до плета. Божичко милостиви! Божичко!
Изведнъж той ясно разбра всичко и чак подскочи от заслепителна тревога.
— Исусе! Исусе! — повтаряше в треска той, безпаметно и цял разтреперан.
И се унесе в дълбок и жален плач, с вик на отчаян човек, който потъва в пропаст, без да може да се спаси.
Той дълго виеше и се късаше в мъка, но през сълзите и отчаянията му се явяваха и някакви решения, някакви размишления. Полека-полека се успокояваше и тъй се вдълбочаваше в себе си, че нищо не чуваше; като насън му се мяркаше някакво свирене, песни, близки крясъци.
Тъкмо по това време сватбата идваше у Боринови.
Довеждаха Ягуша у мъжа й.
Малко по-напред доведоха хубава крава и пренесоха раклата, с пухени юргани и различна покъщнина, която получаваше като вено.
Сега пък, малко нещо след залез, когато се мръкваше и мъгли падаха над земята, защото изглеждаше, че времето ще се промени, наизлязоха от Доминиковица.
Напред вървеше музиката и буйно свиреше. След нея майка, братя и сродници водеха Ягуша, нагиздена като невеста, а след това вече, кой къде намерил, вървяха останалите сватбари.
Движеха се бавно покрай вира, който, притискан от тъмнината, почерняваше и гаснеше. Вървяха през все по-гъстата мъгла, през тишината на заглъхналата и сляпа тъмнина, така че тропотът и свиренето се разнасяха отсечено и бумтяха като изпод водата.
Понякога младежите запяваха или някоя от жените заплакваше, или пък някой мъж изкрещяваше «да дана», но веднага замлъкваха — още нямаше настроение и влажна хладина пронизваше човека.
Едва когато свиха към Бориновата порта, шаферките запяха:

 

Заплакала девойка
във черкви на венчане,
четири свещи палнали,
засвирили органи.
Ти мислеше, девойко,
че все така, със песни?
Пък то, само за днеска…
А цял живот със сълзи…
Да дана!
А цял живот със сълзи…

 

Пред прага под пруста вече чакаха Борина, ковачът с жена си и Южка.
Доминиковица внесе най-напред вързопче с резен хляб, малко солчица, въглен, восък от свещи и връзка класове, осветени на Голяма Богородица, а когато и Ягуша влизаше, жените хвърлиха подире й разбридани нишки и паздер, за да не дохожда дяволът при нея и всичко да й върви.
В същото време се поздравяваха, целуваха се, пожелаваха на младоженците щастие, здраве и каквото бог даде и влизаха в стаята; изведнъж се заеха всички столове и кътове.
Музикантите тихо подрънкваха и нагласяваха инструментите си, за да не смущават черпенето, което Борина бе започнал.
Той ходеше с пълна кана от приятел на приятел, черпеше, канеше, прегръщаше и пиеше с всекиго наздравица; ковачът, от друга страна, му помагаше, а Магда и Южка разнасяха с чинии баница с мед и сирене, която Магда бе изпекла специално за довеждането на невестата, за да направи мили очи пред баща си.
Но веселбата някак не вървеше разпалено; разбира се, никой не изливаше през рамо пиенето, нито се отказваше от чашките, дори сладко си пиеха, само че някак не идваше сватбарско настроение и не закипяваше, а едва зашумяваше като вода на слаб огън; седяха омърлушени, тежко и неразположено се движеха, малко и тихичко си приказваха, тук-там някой от по-старите се и прозяваше крадешком, и тъжно мислеше само по-скоро да се прибере да спи.
А пък жените, макар че са най-кресливите и най-веселите в такива случаи, изпонасядаха по пейките, криеха се из кътовете и твърде малко разговаряха помежду си.
Ягуша отиде в мъжовата си стая и веднага се преоблече с обикновени, само че празнични дрехи и излезе да приема и гощава, но майка й не й позволи до нищо да се допре.
— Насватбувай си се, дъще! Ще се наработиш и ще се натрудиш! — шепнеше й тя и постоянно я прегръщаше и с плач я притуляше, та дори мнозина се чудеха, защото не беше отишла някъде далече, нито на друго село, нито на сиромашко място.
Подсмиваха се на това майчино умиление и точеха зъби за подигравки, защото тъкмо сега, когато доведоха Ягуша като господарка на този дом, с толкова земя и толкова друг имот, им се отвориха очите и ревност задавяше не една от майките с мома за женене, па и на девойките беше някак чоглаво и нерадостно.
Отиваха отвъд, дето седяха по-рано Антекови и дето сега Йевка и Ягустинка готвеха вечерята, та огнището бумтеше и Витек едва смогваше да донася дърва и да ги пъха под грамадните гърнета.
Навсякъде из къщи ходеха и на всяка зирка хвърляха завистливи погледи.
Та как да не позавидиш на такъв късмет?…
Самата къща е най-хубавата в цялото село, голяма, лична, висока, стаи като на дворянски дом, чисти, варосани, с дъсчени подове! А пък що мебели, що покъщнина, какво ли не! Само икони към двайсет, все в стъкла! Па обори, конюшни, плевня, сушина! И малко ли стока имат? Само крави пет глави, да не смятаме бика, от който също има полза! Три коня, ами земята, ами гъските, свинете!…
Жално въздишаха и тук-там някоя тихичко се обаждаше:
— Боже мой, на такива господ дава, дето не са и заслужили!
— Знаяли как да си се наредят, знаяли!
— Така е, всякога който излезе напред, все той получава.
— Защо ваша Улиша не излезе?
— Защото е скромно момиче и има страх от бога.
— И други все зарад това.
— Да беше друга, щяха ли да я оставят така, само веднъж да видеха някоя по нощите с момък, по целия свят щяха да я раздрънкат.
— Такава има късмет…
— Защото няма срама.
— Хайде, елате — викаше Йенджих. — Музиката свири, а в къщи нито една фуста — да има с кого да потанцува човек!
— Колко му се е прищяло пък на тоя да танцува, ами майка ти ще ти позволи ли, бре?
— Само гледай да не си изгубиш панталонците и да не ти се лъсне нещо, както си се засилил.
— И не замятай мотовилите си по хората!
— Иди с Валентовица да танцуваш, две грозотила ще станете.
Йенджих само изруга нещо, улови първата, която му попадна, и я поведе, без да слуша какво дрънкаха след него.
В къщи вече танцуваха, все още бавно и сякаш без желание. Само Настка Голембова се въртеше живо с Шимек Доминиковичиния. Бяха се отнапред сговорили, та щом засвири музиката, и те се притиснаха здравата и истински и дълго танцуваха; при почивката се разхождаха из къщи, хванати през кръста, та чак сластно потреперваха, или пък весело си приказваха, смееха се високо и ходеха долепени един до друг, а Доминиковица гледаше неспокойно сина си.
Но едва когато дойде кметът — закъснял беше, че трябваше да води новобранците в града, — хората се пораздвижиха, защото щом влезе, щом гаврътна една-две чашки, започна да се разговаря с мъжете и да се шегува с «младоженците».
— Младоженеца блед като стена, а невестата — червено сукно.
— Утре ще си приказваме…
— Бива си те, Мачей, не си оставил да мине напразно времето.
— Ами не е гъсок… няма да вземе пред очите на всички…
— И за петаче не бих се обзалагал след това! Абе то, хвърлиш ли камък в храстите, все ще изхвърчи птичка, аз, кмета, ви казвам това!
Гръмнаха в смях, защото Ягна избяга в другата стая.
И жените бъбреха каквото им дойдеше на езика.
Скоро врявата се усили и веселие обхвана душите; и кметът помогна доста за това, ама и водката направи своето. Борина не я жалеше и често пущаше в ход бутилката; и танците тръгнаха по-живо и повече двойки затанцуваха, захващаха вече да пеят, да притупват и все по-голям кръг се понасяше из къщи.
По това време влезе Ямброжи, седна веднага току до прага и с лакоми очи следеше бутилката.
— Пък твоята глава все натам се върти, където чашките дрънкат! — подметна кметът.
— Звънливи са; а който напои жаден, заслуга му се пише на оня свят — отговори важно Ямброжи.
— На` ти вода, мешино такава.
— Което за говедата е вкусно, то за човека е вредно! Казват: «Когото водата спаси, спасява го, а водката всекиго на крак поставя.»
— Тогава пий водка, щом си толкова пресметлив.
— Пий наздраве, кмете! Казват и това: «Кръщавай се с вода, венчавката с водка поливай, а смъртта — със сълзи.»
— Хубаво казват, пийни още веднъж…
— Няма да избягам и от трети път! Винаги пия за първата жена една чаша, а за втората две чаши.
— Защо така?
— Защото навреме умря, та да си потърся трета.
— За жена сънува, а още привечер му се склапят очите…
— И по тъмно макар, все още бих напипал с тоягата си женска кълчица!
Къщата гръмна от смях.
— Да ви сгодим с Ягустинка! — завикаха жените.
— И тя устатница, па и водката обича — добавиха други.
— Нали казват: «Работен мъж и устата жена половин свят превземат.»
Кметът седна до него, а другите заеха кой къде смогна местата по пейките наоколо, а понеже не можаха да се поберат, натискаха се прави в купчина, заеха едва ли не половината стая, без да обръщат внимание на танцуващите.
Скоро тръгнаха шеги, остроумия, приказки, весели закачки, поговорки, та чак къщата се тресеше от смехове, а най-вече приказваше Ямброжи. Измисляше, проклетникът, и лъжеше, без да мига, тъй майсторски и смешно, че си изпокапваха. От жените Вахниковица никому не позволяваше да я надприказва и първа дърдореше. Кметът също гърмеше със своя бас, доколкото му позволяваше служебното положение.
Музиката гръмна живо, младежта буйно затанцува, викаше и тупаше здраво по пода, а насядалите така весело се забавляваха, че забравяха за божия свят. Най-сетне някой съгледа в пруста Янкел. Веднага го въвлякоха в къщи. Евреинът сне шапка, разкланя се и се поздравяваше приятелски с всички, без да гледа на това, че обидните думи като камъни летяха покрай ушите му.
— Жлътко! Некръстеник! Кобилешки син!
— Тихо! Посрещнете го с нещо, дайте му водка! — викаше кметът.
— Минавах по пътя, та рекох да видя как се забавляват хората. Господ да ти дава и наддава, господин кмете, ще пийна водка, защо да не пийна — за здравето на младоженците!
Борина изнесе бутилка и черпеше. Янкел изтри с халата си чашката, сложи шапката си, изпи една и повтори.
— Остани, Янкеле, не ще сториш грях за вярата си! Хей! Музиканти, засвирете еврейския танц! Янкел да потанцува! — викаха със смях.
— Мога да потанцувам, това не е грях!
Но докато свирачите разберат какво им казват, Янкел се изхлузи неусетно в отвода и изчезна. Той отиде при Куба да вземе пушката.
И не забелязаха кога излезе, защото Ямброжи не преставаше да лъже, а Вахниковица му пригласяше като на контрабас; така мина до самата вечеря; музиката вече млъкна, маси се примъкнаха и паници затракаха, а те все се смееха.
Напразно Борина канеше на вечеря, никой не го и чуваше. След това Ягуша току повтаряше да дойдат на трапезата, но кметът я примъкна в купчината и я накара да седне при него, като я държеше за ръка.
Най-сетне Яшек с прякора Превратния извика силно:
— Сядайте, хора, да ядете, че изстина!
— Тихо, щурчо, и за тебе ще се намери паница за облизване!
— Ямброжи само лъже, та чак прах се дига, и мисли, че някой му вярва…
— Яшек, каквото ти дават в устата, взимай, то е твое, но с мене не се закачай, не ще устоиш.
— Да се опитаме! — отвърна момъкът, тъй като беше възглупав и не разбра думите му.
— И вол може да каже това, дори по-добре от тебе.
— Ямброжи повтаря след попа, та си мисли, че и самия той е умен!
— Ти го пуснеш под одъра, то се качи на одъра! Глупачка! — промърмори той ядосано.
Защото това бе майката на Яшек, която пожела да защити сина си. И той пръв тръгна към трапезата, а след него и другите засядаха бързо по местата си, тъй като готвачките внасяха вече паници с топли ястия, от които се разнесе приятна миризма по стаята.
Наредиха се по старшинство, както подобаваше в този случай, с Доминиковица и синовете й по средата; шаферите и шаферките седнаха отделно на две купчини, а Борина и Ягуша останаха да прислужват на гостите и да внимават кое къде трябва.
Настана тишина, само през прозорците се чуваше как вън децата крещяха и се боричкаха помежду си, а Лапа с настървение лаеше около дома и влизаше в отвода. Народът тихо се занимаваше с яденето и с готовност се нахвърляше на паниците и чашите дрънкаха при обикалянето.
Ягуша постоянно канеше и почти всекиму поотделно дотуряше било месо, било нещо друго и настояваше да не се стесняват. А това така й прилягаше, така на място всекиму добра дума казваше и към всекиго беше любезна, че не един от момците я поглеждаше с тъжни очи, а майка й просто хвърчеше от задоволство и току оставяше лъжицата, за да я гледа и да й се радва.
И Борина виждаше това и когато тя отиваше при готвачките, той я застигаше в отвода, прегръщаше я здраво и хубаво я нацелуваше.
— Мила моя стопанко! Също като някоя дворянка, така достойно се държиш и разпореждаш!
— Нима не съм господарка! Я върви в къщи, Гулбас и Шимон са се нещо понадули и малко ядат. Почерпи се с тях!…
Разбира се, че той я слушаше и изпълняваше всичко, каквото искаше тя! А Ягуша бе особено весела и разположена. Господарка се почувства тя, и не каквато и да е, почти дворянка, па и нарежданията й някак идеха отръки, а с това и достойнството й растеше в нея самата, и гордостта й пълна със сила и със спокойствие! Тя ходеше свободно из стаите и така умно и бързо ръководеше всичко, като не знам откога да господаруваше на това място.
— Стария скоро ще разбере каква е тя, то си е негова работа, но чини ми се, че много добра домакиня ще стане — шепнеше Йевка на Ягустинка.
— Докато има масло и сирене, и баба знае да прави тутманик! — отвърна злоречиво Ягустинка. — Така ще е, докато й омръзне стария, докато не захване да тича след ергените.
— Това няма да направи, макар че Матеуш е готов и само чака, ех, няма да я остави тъй.
— Море… ще я остави той за едната хубост! Някой друг ще го накара да стори това… ще го накара…
— Борина?
— Пък ти, Борина! Има и някой по-силен от двамата… има… само да му дойде времето, самичка ще видиш… — усмихна се хитро тя. — Витек, я отпъди кучето, че лае, та ми проглуши ушите, разпъди и момчетията, ще изпотрошат стъклата и ще разтурят застилката на стената.
Витек скочи с тоягата, кучето млъкна, но се разнесоха писъци и тропот на шумно бягаща тълпа; чак до пътя ги пропъди и се върна бързо, защото след него се посипа град от кал и камъни.
— Витек, я почакай! — викаше Рохо, който стоеше в сянката до ъгъла откъм двора. — Повикай Ямброжи, кажи му, че работата е бърза, чакам го пред къщи.
Едва след някое време дойде Ямброжи, доста сърдит, че му прекъснаха яденето на най-хубавото място — припеченото прасе с грах.
— Черквата ли гори, какво?
— Не викай, върви при Куба, защото ми се чини, че умира.
— Нека пукне и да не пречи на хората да ядат. Надвечер бях при него и му казах на тоя заплес да се приготви за болница, ще му отрежат крака и веднага ще оздравее!…
— Това ли си му казал? Чини ми се, че сега разбирам защо сам си е отрязал крака…
— Господи, света Богородичке! Какво, самичък си го отрязал?…
— По-скоро върви, ще видиш. Отивах в обора да си легна и щом влезнах, Лапа скочи върху мене, залая, заскимтя, задърпа ме за клашника, не можех да разбера що иска, па току изтичваше напред, сядаше на прага на конюшнята и скимтеше. Отидох, гледам — Куба лежи провесен през прага, с глава в конюшнята! На първо време помислих, че е искал да излезе на чист въздух и е премалял! Отнесох го на леглото и запалих фенера да потърся вода, а той цял в кръв, бледен като платно и от крака му шурти кръв. По-скоро, че ще издъхне…
Влязоха в конюшнята. Ямброжи се залови бързо да го съживява. Куба лежеше отпуснато, едва дишаше и хъркаше през така здраво стиснатите си зъби, че с нож трябваше да ги отварят, за да му налеят малко вода в гърлото.
Кракът му бе прерязан в коляното, едва се държеше на кожата и кръвта обилно течеше.
На прага се червенееха петна от кръв и лежеше окървавена брадва, а брусът за точене, който седеше винаги под стряхата на конюшнята, сега се търкаляше на прага.
— Вижда се, че сам си го е отрязал. Уплашил се от болницата, помислил, глупака, че сам ще си помогне… Бре че корав човек, бре че инат! Божичко, сам да си пререже крака! Просто да не вярва човек! Много кръв е изгубил.
Изведнъж Куба отвори очи и заразглежда твърде съзнателно.
— Отхвръкнал ли е? Два пъти фраснах, но ми притъмня… — прошепна той.
— Боли ли те?
— Никак. Само дето съвсем съм загубил сили, но по-здрав съм!
Той лежеше и нито викна, когато Ямброжи му подреждаше, миеше и превързваше в мокри парцали крака.
Рохо коленичил светеше с фенера и тъй горещо се молеше, че сълзи се лееха по лицето му, а Куба само се усмихваше радостно, някак трогателно и жално, като някое подхвърлено на полето малко детенце, което, преди да разбере, че е без майка, се радва на тревите, които, шумят над него, гледа слънцето, протяга ръчички към прелитащите птички и по своему приказва с всичко, весело му е. Така и той се чувствуваше сега; добре му беше, спокойно и безболезнено, и така леко и весело на душата, та съвсем и не мислеше за болката си, а само се хвалеше тихичко… как добре наточил секирата, наместил крака си на прага… и фраснал в самото коляно… заболяло го, па не могъл отведнъж… та втори път ударил с всичка сила… и ето сега нищо не го боли, вижда се, помогнало му — и само да имаше повече сила, не би гнил на тоя одър, а би отишъл и на сватбата… би се хванал и да танцува… и би си хапнал нещо, защото му се ще и да си хапне.
— Лежи спокойно и никак да не се мърдаш. Ядене веднага ще ти донесат, ще кажа на Южа.
Рохо го погали по лицето и двамата с Ямброжи излязоха навън.
— До утре ще изгасне, ще заспи тихо като пиле, защото кръвта му съвсем е изтекла.
— Свещеника трябва да доведем, докато е в съзнание!
— Ами свещеника отиде тази вечер във Воля у дворяните.
— Ще ида да го извикам, тази работа не чака.
— До Воля има цяла миля, нощно време и през гората не ще улучиш. Тука има впрегнати коне на хора, които след вечеря ще си вървят, вземи ги и заминавай.
Изведоха колата на пътя и Рохо се качи.
— Па не забравяй Куба, трябва да се наглежда! — рече той на тръгване.
— Не ще го оставя сам, няма да забравя.
Обаче веднага забрави, запомни само толкова, та каза на Южа за ядене, а сам се върна на трапезата, прилепи се яко и тъй сърдечно към бутилката, че скоро забрави за всичко на тоя свят.
А пък Южка, понеже беше добро момиче, събра в една паница каквото можа, наля в едно шишенце доста водка и на драго сърце му занесе.
— Куба, хапни си малко да разбереш и ти от сватбата!
— Бог да те награди! Струва ми се колбаса, хубаво мирише, усещам.
— Нарочно я понагреях, та да ти се услади. — И тя му бутна паницата в ръка, понеже в конюшнята беше тъмно. — По-напред си изпий водката.
Той я изпи до дъното.
— Поседни малко, така ми е лихо сам… — рече той и започна да мляска, да гризе, да дъвче, но нищо не можеше да преглътне.
— Веселят се, а?
— Такава сватба, толкова народ, в живота си не съм виждала по-голяма…
— То се знае, Борина се жени, не е за чудене! — прошепна гордо той.
— Разбира се, а татко тъй се весели и все подир Ягуша ходи.
— Може ли инак… угледна, хубава в лицето като някоя дворянка!
— Знаеш ли, а Шимек Доминиковичин все около Настка Голембова се увърта.
— Не ще позволи старата, у Насткини десет гърла са на три морги.
— Затова тя, където й попадне, ги гони и все ги следи.
— Кмета тука ли е?
— Забавлява другите и най-много дрънка, Ямброжи също.
— Така си е редно, щом са на такава сватба, у такъв стопанин! У Антекови не знаеш ли що става? — попита той тихо.
— Как не, на мръкване прескочих до тях, занесох на децата месо, банички, хляб… А той ме изгони от къщи и хвърли след мене, каквото бях занесла… Заинатил се е и така е сърдит, така сърдит, че… пък една немотия и един плач у тях… Ханка само се кара със сестра си, па като че ли и за косите са се хващали вече.
Куба нищо не рече, а само изсекваше носа си и някак по-бързо дишаше.
— Южо — рече той след малко, — кобилата нещо попъшква и току ляга от снощи, сигурно ще се жреби… понаглеждайте я. Нещо да пийне й пригответе. Как пъшка! Бедничката, милата! Пък аз нищо не мога да й помогна… страшно съм отслабнал… съвсем без сили съм останал…
Той се измори и млъкна, сякаш заспиваше.
Южка бързо си отиде.
— Цешке, Цешо! Цешо… — завика той, като идваше, на себе си.
Кобилката заръжа и се дръпна, та юздата се опъна и задрънка.
— Барем веднъж да си хапна до насита! Ще получиш, ще получиш и ти своето, кученце, само недей скимтя…
Напразно се опитваше, облизваше и миришеше, но не можа, ръката му безсилно се отпусна и той я скри под сламата, без да изпуща каквото има в нея.
— Божичко, толкова много! Никога в живота си не съм имал толкова, а не мога!
Мъка притисна душата му и сълзи потекоха по лицето му; плачеше горчиво, та дори захлипваше като оскърбено дете.
— После ще си хапна, ще си почина малко и ще се нагостя — помисли си той.
Но и после не можа, потъна в сън, без да изпусне из ръка колбасата и без да усети, че Лапа тихичко я обгризваше…
Изведнъж той се опомни, защото след вечерята музиката гръмна в къщи тъй силно, че чак стените на конюшнята се затресоха и кокошките закрякаха изплашени в курниците.
Провиквания избухнаха навън и бликаха из къщата като червени огньове в тъмна нощ, като гръмотевици удряха по конюшнята.
Танцуваха разпалено, ечаха смехове, веселба, забава и земята постоянно тътнеше от гонениците и момински крясъци цепеха въздуха.
Куба се вслушваше, но бързо забравяше за всичко, сън го оборваше и отнасяше в някакъв шумен мрак, като че ли под шумни води… в дън размятани от вихрушка гори.
А когато веселбата избухваше още по-силно, когато изглеждаше, че гълчавата и тропотът на удряните до забрава токове раздрусват къщата, той се посъбуждаше, измъкваше душата си из мрака, излизаше от своя унес, връщаше се от страшните далечини и слушаше…
Понякога се опитваше да яде или пък тихо, сърдечно шепнеше:
— Цешке, Цешо, Цешо!
А душата вече бавно го напущаше и се носеше по света като птичка божия; още се въртеше, още блуждаеше, още не можеше да се откъсне и долиташе от време на време до свещената земя, за да си почине от умората, да притули сиротинския си плач в човешката врява; тя наминаваше между любими, вървеше между живи, обръщаше се жално към братя и молеше за помощ от сърцата им, докато, подкрепяна от божията сила и милосърдие, се носеше към някакви пролетни поля, към онези пространни, необхватни, обвити с вечно сияние и радост божии угари.
И все по-нагоре, по-далече летеше, чак там…
… Чак там, дето вече не се чува човешки плач, ни въздишки, ни жални стенания на душата…
… Там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.
… Там, дето се чуват само тихи молитвени песни и неспирно се носят като мъгли благовонни пушеци, дето звънчета звънят и органи тихо свирят и постоянно става свето жертвоприношение, дето праведници, ангели и светци в оня свещен, безсмъртен божи храм с песни славят бога! Дето човешката душа само се моли, въздиша, плаче от радост и се весели заедно с господа во веки веков.
Натам се стремеше измъчената и жадна за почивка душа, душата на Куба.
А къщата неспирно танцуваше и от все сърце се веселеше, дори с по-голямо желание от вчера, защото по-обилно черпеха и повече канеха. И танцуваха до припадане.
Кипяха вече като вода над силен огън, а щом малко поотслабнеха, музиката гръмваше с нова сила и те като блъсната от вихър нива се огъваха, втурваха се, тропаха с крака и с песни и викове дружно и разпалено се понасяха в нов танц.
Душите им вече съвсем замираха от жега, кръвта вреше, умът отлиташе, сърцата се забравяха в танци и всяка жилчица трептеше в такт, всяко движение беше танц, всяко провикване песен, всички очи светеха от радост и веселие.
И така продължи през цялата нощ, до зори!
А денят наставаше тежко и тихо, утринният здрач сееше смътни, непрогледни камари облаци, а тъкмо пред изгрев-слънце изведнъж стана мрачно и притъмня, заваля сняг. Отначало прехвърчаше рядко и се въртеше из въздуха като борови иглички във ветровит ден, докато най-сетне заваля здравата.
Снегът се сипеше като през гъсто сито, падаше право, равно, еднообразно и без шум и застилаше покриви, дървета, плетища и цялата земя като с избелено възсиво предиво или като с пух.
Тъкмо и сватбата се свърши, оставаше само да се съберат вечерта в кръчмата на ново пиене, но сега почнаха да се разотиват по домовете си. Само шаферите и шаферките начело с музиката се събраха вкупом на пруста пред къщи и в един глас запяха последната песничка:

 

Лека нощ ви младоженци,
лека нощ!
Лека нощ ви пожелаваме…
И да служим тук оставаме,
лека нощ!

 

* * *

 

А в същото време Куба слагаше душата си под светите нозе на бога.

 

II част
Зима

 

I

 

Зимата наставаше…
— все още се бореше с есента и с рев блуждаеше по сините далнини като някой лют и гладен звяр, и не знаеше човек кога ще се засили, ще връхлети и ще впие острите си зъби в света…
— все още пършолеше понякога ситен, сив сняг — есенен сняг…
— все още дохождаха вцепенени, посинели от болест дни, досадни, разпъшкали се, гноясали, цели изпълнени с вайкане и мъждиви с ледена светлина — дни като мъртъвци, та птиците бягаха с крясък към горите, и водите по-тревожно бълболеха и течеха лениво, сякаш опечалени от страх, и земята трепереше, а всяко създание вдигаше разтревожени и плахи очи към север — към бездънната шир на облаците…
— все още нощите биваха есенни; слепи, глухи, размътени и пълни с разръфани мъгли и блясъци на мъртви звезди — гнили нощи на тръпно мълчание, пропито със сподавен вик на тревога, пълни с болезнени въздишки, колебания, внезапни затишия, кучешки вой, блъскане на помръзнали дървета, тъжни гласове на птици, които търсят подслон, страшни викове на изгубени в тъмнината пустоши и кръстопътища; с шум от някакви крила, със сенки, спотаени до стените на вдървени къщи, с пълзящи викове, със страшни привидения, неразбрани провиквания, ужасни мляскания, пронизителни стенания…
— все още понякога от мрачните ширини на оловното небе на запад се изтъркулваше червено грамадно слънце и падаше тежко като бъчва с разтопено желязо, от която избухваше кървав кипеж и катранени пушеци, черни, прошарени с пламнали факли, така че целият свят потъваше в отражения на пожари.
И дълго, дълго в нощта гаснеха и застиваха на небето кървави отблясъци, та хората казваха:
— Расте зимата и ще се превърне в люти вихри.
И зимата растеше, растеше всеки ден, всеки час, всеки миг.
Докато най-сетне дойде.
Най-напред долетяха първите вести.
Някак си веднага след Света Варвара, закрилница на леката смърт, в тиха отмаляла утрин дойдоха първите краткотрайни немирни ветрове, обхождаха земята със скимтеж като ловни кучета, хапеха нивите, ръмжеха срещу храстите, поразкъсаха снеговете, раздърпаха градините, изпометоха с опашки пътищата, понесоха се над водите и мълчаливо откъсваха по нещо от старите стрехи и огради. И пак се извиха и със скимтеж избягаха в гората — а след тях още надвечер се запоказваха из мрачините дългите съскави и сякаш бодливи езици на вихрите.
Цяла нощ като глутница изгладнели вълци духаха и ръмжеха из полята; духаха до воля, та на сутринта земята вече се шаренееше под разпокъсания и изпояден сняг, тук-там по долчинките и браздите се белееха разкъсани кръпки, нивите светеха с голи могилки, пътищата се простираха вкочанясали и премръзнали, а студът впиваше острите си зъби в земята и тя звънтеше като желязо. Но щом настана денят, те избягаха с лай, скриха се из горите и зли и сърдити заскачаха из тях.
А небето започна да се прихлупва все по-мрачно; облаците изпълзяваха от всички ями, издигаха страшни чела, протягаха измачкани туловища, развихряха сиви гриви, бляскаха със зеленикави зъби, движеха се като цял орляк — като заплашителна, мрачна и мълчалива тълпа, и се трупаха по небето. Откъм север се движеха черни, грамадни планини, разпокъсани, изподрани, натрупани една върху друга, разклонени като купища от изполомени гори, пресечени от дълбоки пропасти, засипани от зелени ледници и с дива сила и с глух шум напираха напред. От запад, иззад черните неподвижни гори се измъкваха полека сини подути грамади, проблясваха тук-там като огън, движеха се една след друга в безкрайна върволица, все по-големи, като вериги от исполински птици. Откъм изток пък други се провличаха: плоски, ръждясали, кръвясали, гноясали, съвсем гадни като някакви скапани мърши с потекла гной. Идваха и от юг, само че изветрели, червеникави, подобни на малки блата и торфени тресавища, пълни със сини близни и подутини, пълни с петна и страшни гъмжила — сякаш пълни с гмеж от червеи. А отгоре, сякаш от угасналото слънце, падаха мръсни парцали, сипеха се боядисани като нечиста сгур. Всички възлизаха към небето, трупаха се в преграмадни планини и го заливаха с черен и страшен кипеж от кал и развалини…
Светът изведнъж почерня, настана глуха тишина, угасна светлината, сините очи на водата потъмняха, всичко като че ли се вдърви и застана в почуда с притаен дъх, уплаха повя по земята, мраз прониза костите, страх сграбчи хората за гърлата, душите паднаха в прах, лют ужас зашумя над всяко създание — виждаше се как заек тича с развяна козина през селото или пък врани със зловещ грак влизат в плевните и дори в отводите. Кучета като обезумели виеха под стрехите, хората бързо бягаха по домовете си, а край езерото тичаше сляпа кобила с остатъци от колата, блъскаше се в плетища и дървета и с диво цвилене търсеше конюшнята си.
Мътна и задушна тъмнина се разливаше, все по-ниско падаха облаците и като кипнали гъсти мъгли нахлуваха откъм горите и се мъкнеха по нивите като буйни, луди и страшни води — блъснаха се в селото и заляха всичко с ледена и нечиста мъгла. Изведнъж небето се разкъса насред и се проясни, синьо като огледалото на кладенец. Остро съскане прониза тъмнината, мъглите изведнъж се омотаха на кълбо и из небесната пукнатина се изсипа първият вихър, а след него втори, десети, стотен!
Виеха като цели стада, лееха се из това гърло като с нищо необуздаеми реки, сякаш се дърпаха на веригите си, и като разлаяна бясна тълпа удряха в облаците, хвърляха се в тъмнината и я разтуряха до дъно, прорязваха я от край до край и я размятаха като гнила слама.
Врясък се понесе по света, вихър, шум, писъци, прахоляк.
Облаци, изгазени от острите копита на вихрите, някак бързо отлитаха към горите, небето се проясняваше, денят отново светна с оловни очи, всяко създание си въздъхна с облекчение.
Но вихрите непрекъснато виеха почти цяла седмица, без да отслабнат, нито да спрат. Дните, тях човек някак можеше да изтърпи, понеже навън излизаше само този, който имаше нужда, а другите седяха по къщите си и чакаха да престанат виелиците. Но нощите не можеха да се изтраят; а не щеш ли, настанаха чисти, ясни, звездни и във висините тихи нощи, но долу на земята вихрушката устройваше сатанински оргии, сякаш сто човека са се обесили едновременно, та не бе възможно и да се заспи; ами как ще спи при такива ревове, трясъци, шум и тропот, като че ли хиляди празни коли вихрено препущаха по неравния път, и при тези тътнежи, от които земята трепереше, при тези бог знае чии ревове, при този вой!
Къщите трещяха, защото вихърът постоянно напираше с плещи о стените, блъскаше в ъглите, повдигаше стрехите, вкопчваше се за билата, блъскаше като с чело вратите, та много от тях се дори отваряха, притискаше стъклата на прозорците, та трябваше да се става посред нощ и да се затулят с възглавници, защото се вмъкваше вътре, квичеше като дотеглива свиня и така студено шибаше, та хората се смразяваха под пуховите завивки.
Не може да се изкаже колко се намъчиха хората през тези дни и нощи!
И колко пакости направи виелицата, брой нямат: плетища изпосъбори, покриви изпоизкърти, катурна почти новата сушина на кмета, на Бартек Козела взе покрива от плевнята и го отнесе на петдесетина крачки в нивата, на Винчорковите комина събори, на воденицата отпра част от дъсчения покрив… и още колко по-дребни пакости! Па що дървета из градините и горите изкърти! На големия път изскубна двайсетина тополи и ги изнапречка на пътя като жестоко избити и разкъсани трупове.
През тези ветровити и шумни дни Липци беше като умряло. Виелицата бушуваше с такава сила по пътищата, че ако някой се подадеше от къщи, веднага го шибваше по челото и го събаряше, където попаднеше — из ровове, в дървета, в плетища го блъскаше… Дори отвея от моста във вира Яшек Превратния, та едвам се изтътра момчето. Духаше непрестанно, пясък сипеше, клони носеше, трески, снопчета от покривите, понякога и някой по-малък покрив… и всички тези неща хвърчеха из прахуляка като разгонени големи птици, блъскаха се о стените, летяха по света!
И най-старите хора не помнеха такива люти и лоши ветрища.
Селяните се тъпчеха по окадените къщи и се караха от досада, тъй като не можеха и нос да покажат навън. Само по-припрени жени притичваха от време на време покрай плетищата, уж да попредат у приятелките си, а пък то, за да почешат езици и да се пооплачат. Мъжете пък усърдно очукваха жито, бухалките от сутрин до късно вечер бухаха иззад затворените врати на плевните. Студът бе смразил житото, та по-лесно падаше. Надвечер само, когато виелицата малко поутихваше, мнозина от момците се промъкваха с някой шиник към кръчмата.
А виелицата все вееше и все по-люто хапеше, та замръзнаха вече и потоци и рекички, блатата се сковаха, дори вирът се покри с прозрачен почти небесносин лед и само при моста, където бе по-дълбоко, водата още се вълнуваше и не се даваше, но бреговете почиваха вече здраво оковани, та трябваше да се просича ледът за водопой на добитъка.
Едва пред деня на света Луция времето се промени.
Студът намаля и се постопли малко, виелицата като че ли умираше, защото само сегиз-тогиз провяваше по света, но вече по-меко и не тъй сърдито. Небето пък се изравни като завлечена с брана нива и покрита с грамадна сива погребална плащаница; то се бе спуснало тъй ниско, сякаш се бе опряло на крайпътните тополи. Но бе посърнало, сиво и глухо.
И щом звъниха за обедня, притъмня, сняг на гъсти едри парцали заваля и покри като с пух всички дървета и могили.
Нощта настана бързо, но снегът не преставаше; все по-гъсто се сипеше той и малко нещо по-сух и сипкав, и не престана цяла нощ.
Към зори беше натрупал повече от три педи, като че кожух бе обгърнал хубаво земята; целият свят бе покрит със синкава белота, а валеше неспирно, без почивка.
Настана такава тишина на земята, че нито лъх полъхваше, нито звук минаваше през тия падащи пухчета. Нищо, всичко млъкна, заглъхна, онемя, застана като че ли пред някакво чудо и понаведено се ослуша тържествено в това едвам чувано пършолене, в това тихо хвърчене, в тази мъртва, трепетна и непрестанно падаща белота.
Образуваше се, растеше и наставаше белезникава тъмнина; бял, треперлив и чист здрач се сипеше като най-бяла, най-мека, най-хубава вълна. Сипеха се безбройните снежинки като замръзнало лунно сияние, като че всички звездни светлини, превърнати в скреж и стрити на прах в небесния им ход, засипваха света. И изведнъж горите се скриха, полята изчезнаха, та с око не можеха да се видят, изгубиха се пътища, цялото село се разтопи и се разнесе в белота, в ослепителна мъгла. В края на краищата очите не можеха да видят нищо друго освен струи от снежен прах, който падаше тъй тихо, тъй равномерно и сладко, сякаш вишнев цвят през лунна нощ.
На три крачки не можеше да се види ни къща, ни дърво, ни плет, ни човек. Само човешки гласове като слаби, заблудени пеперуди хвърчеха из белотата, защото не можеше да се схване откъде и накъде вървяха — и пърхаха все по-слабо и все по-тихо…
И тъй валя два дни и две нощи, та най-после засипа къщите дотолкова, че се издигаха като снежни купчини, които изпущаха нечисти кълба дим, пътищата се изравниха с нивите, градините бяха пълни до оградите, вирът съвсем изчезна под снега, бяла и безбрежна, студена и необгледна, пръхкава и чудна равнина покри земята, а снегът все валеше и валеше, само че вече все по-сух и по-рядък, та през нощите си пробиваха път звездни трепети, а през деня тук-там през прехвръкващия бял паздер се синееше небето. Въздухът ставаше по-звучен, гласовете ясно, отсечено и гръмливо пронизваха мъглата. Селото като че ли се събуди, раздвижи се, тук-там някой изкарваше шейна, но скоро се връщаше пак, защото пътищата бяха непроходими. Тук-там между къщите проправяха пътеки, разчистваха снега пред вратите, разтваряха оборите, веселие обземаше всички, а пък децата лудееха от радост, навсякъде лаеха кучета, поблизваха снега и се гонеха с децата. Разшаваха се по улиците, разнесоха се крясъци по портите, викаха и се биеха с топки, търкаляха се в мекия и пръхкав сняг, правеха страшни снежни човеци и се возеха на шейни. Тези радостни писъци и гоненици изпълваха цялото село, та Рохо трябваше да прекъсне този ден учението, защото не можеше да задържи никого при букварчето.
Към третия ден на мръкване снегът престана. Все още пършолеше тук-там, но тъй слабо, едвам забележимо, като че ли някой изпухваше брашнен чувал над земята, но небето се заоблачи, врани се заблъскаха около къщята и кацаха по пътищата; настана една беззвездна оловна нощ, разбелена от неосветените снегове и тъй тиха, скована и мъртва, сякаш бе лишена от всякаква сила.
— И най-лекия ветрец да духне, пръпор ще се вдигне — пошепна сутринта старият Вилица, като поглеждаше през прозореца.
— Нека се вдигне, все ми е едно! — измърмори Антек, като ставаше от постелята.
Ханка накладе огъня в огнището и погледна през отвода. Беше рано, петлите пееха из село. Още бе много тъмно, сякаш някой бе разбъркал вар наполовина със сажди и бе поръсил света, та не се познаваха ни дървета, ни къщи, ни далечини. Само на изток тлееше като покрита с пепелец жарава здрачът, а върху земята лежеше дълбока тишина и силен студ се носеше.
В къщи също владееше пронизителен, влажен и тъй прихватлив студ, та Ханка обу дървените обувки на босите си крака. В огнището огънят едва мъждукаше, защото суровите пръчки само пращяха и пушеха, докато Ханка цепна от някаква дъска трески и ги тури със слама, от което най-сетне пръчките се разгоряха и поразвиделшя малко нещо къщата.
— Как го навея, ще има за цяла зима — заприказва пак старият, като дъхаше върху отрупаното с дебел зеленикав лед стъкло на прозореца, за да погледне навън.
По-голямото момченце, което беше вече на четири години, захлипа в постелята, а от другата страна на къщата, където живееха Стахови, се разбръмчаваха остри детски караници, сръдни, писъци и трясък на врати.
— Веронка започва деня с молитвата си! — прошепна Антек на подбив, като увиваше краката си с нагрети на огъня партенки.
— Свикнала си е да дърдори и си дърдори, макар че не трябва, но не е от злина, не е… — заекваше тихо старецът.
— Така ли — и децата ли без злина бие?… Нито пък на Стахо добра дума казва, ами вее кър-мър, като на куче, и това от добрина ще е, а? — говореше Ханка, като коленичеше до люлката, за да накърми по-малкото, което също поплакваше и риташе с краченца.
— Колко? — три недели както седим вече у вас и един ден не мина без крясъци, без бой, без разпри! Кучка, не жена! А Стахо гламав, позволява й да му вършее тръни на главата, работи като вол, а от куче е по-зле.
Старецът погледна плахо, дори понечи да каже нещо в защита, но тъкмо тогава вратата откъм отвода се отвори и Стахо подаде глава със снопарски бухалки на рамо.
— Антек, искаш ли да идем да чукаме? Органиста каза да си намеря някой другар за ечемика, сух е и хубаво, леко се рони… На Филип много му се щеше, ама ако ти искаш… хайде, изкарай и ти някоя пара.
— Благодаря, забери Филип, аз у органиста няма да работя.
— Както щеш! Сбогомте!
Ханка дори подскочи от Антековия отговор, но веднага се наведе и завря глава в люлката, за да скрие сълзите и мъката си!
Ами как, такава зима, такъв мраз, такава сиромашия, та живеят само с картофи и сол, няма нито грош, а не ще да работи! По цели дни седи у дома, пуши цигари и мисли! Или пък се скита навън като пощурял, вятъра гони! «Боже мой, боже мой!» — охкаше тя болно. И Янкел дори не дава на вересия, ще трябва да се продаде кравата; ами що? Запънал се е и ще я продаде, а за работа се не залавя… То се знае, криво му е да ходи по чужда работа, мъчно му е, но какво да захване? Да беше тя мъж, боже мой, не би пожалила ръцете си, ако ще би и до лактите да ги изпотрепе, само и само кравата да не продават, колкото поне пролет да дочакат, зимата да изкарат… «Но какво, какво мога аз, горката?… — душата й така се разплака, та не можеше да дойде на себе си.
И тя се залови за обикновените си всекидневни грижи и крадешком поглеждаше мъжа си, който седеше край огнището, зави по-голямото момченце с полата на кожуха, топлеше му крачетата, като нагряваше дланта си, гледаше печално в огъня и въздишаше. Старецът чистеше картофи при прозореца.
Неприятно, тревожно мълчание, преситено със спотайвани жалби, пълно със задушливо чувство за мизерия, витаеше между тях. Не се поглеждаха в очи, не си проговаряха, думите се сплитаха в огорчение, усмивките бяха изгаснали, в погледите блестяха сподавени укори, на бледите им отслабнали лица се виждаше печал и жалби, а в същото време и желязна упоритост. Вече три седмици се минаха, откак ги изпъди Борина, толкова дълги дни, толкова нощи, а и двамата още нищо не забравяха, обидата, която им сториха, още не преболяваше, нито пък се успокояваха от яда си — тъй силно чувствуваха те всичко, като да бе станало в този миг.
Огънят весело пращеше, топлината се разливаше из къщи, та дори ледът по стъклата почна да се топи, затопиха се и навеяните през пролуките на прага ивици сняг, а глиненият под се бе запотил и се покриваше с роса.
— Ще ли дойдат тия евреи? — попита тя най-после.
— Казаха, че ще дойдат.
И нито дума повече. Ами как, кой да се обади пръв и какво да каже? Ханка ли?… Тя се боеше уста да отвори, да не би да пробият насъбралите се жалби в сърцето й и да се излеят, макар и не по волята й. Не, тя всичко таеше и колкото можеше, се въздържаше. Антек ли? Какво да каже пък той? Че му е зле ли — това се виждаше и без казване. А той никога не се сприятеляваше лесно и не беше и разговорлив, па дори и с жена си; нямаше и желание за това! Какво ли и да говори, когато омразата разяждаше душата му, когато след всеки спомен сърцето му се гърчеше от болка и пръстите му се разперваха с такъв яд, та бе готов да се нахвърли върху цялото село!…
Той не лелееше вече сладки спомени за Ягна, като че ли никога не бе я обичал, като че ли не бе я хващал със същите тия ръце, с които сега бе готов да я разкъса. Но не й беше и сърдит.
«Има някои жени като бездомни кучета, които ще тръгнат след всекиго, ако ги подмами с по-голямо коматче.» Той мислеше за нея, но не често, защото тя изчезваше под наплива на кървавото, живо и болезнено настървение към баща му. Старият бе виновен, бащата бе злосторникът, той бе трънът, който се заби в самото сърце на Антек и му причиняваше все по-люта болка; зарад него, зарад него е всичко!
И събираше, трупаше той в душата си всичкото зло и всичките неправди, които му бяха сторени, и си преповтаряше като незабравима молитва! Болезнена, мъчителна броеница от молитви беше то, но той я промъкваше през сърцето си, за да я запомни още по-добре!
Не му беше за своята беда; здрав мъж, да има само покрив над главата си, повече му не трябва, за децата — жената да се грижи; но обидата, тя го гореше като огън и непрекъснато растеше, разрастваше се в него като парлива коприва! Ами как, едва три недели оттогава, а цяло село вече се отвърна от него, като че го не познаваха, като че бе някой скитник кой знае откъде. Отминаваха го като побъркан, никой не го заговаряше, нито у дома му идваше, никой не го съжали, не му казваше блага дума — а го изглеждаха като някой убиец.
Не и не! Няма да се натрапва, но и по кътищата няма да се крие, не ще се никому покори. Щом е със злом, със злом нека бъде! Но защо е всичко това? Че се сби с баща си? Първица ли е това на село! Нима Юзеф Вахник не се бие всеки няколко дена с баща си?… Нима Стах Плошка не счупи крака на своя? И никой лоша дума не им каза, само него отритнаха, че от когото бог се отвърне, отвръщат се и всички светци. На стария, на стария е работа това, но за всичко, за всичко ще му се плати.
И той живееше само с мисълта за отмъщение и през всичкото време биваше в треска и безпаметство; за работа не се залавяше, за бедата не мислеше, не мислеше и за утрешния ден, а само се притуляше в тежките си мъки и се косеше вътрешно. Неведнъж скачаше нощем от леглото си и тичаше из село, луташе се по тъмнините и замисляше лошо отмъщение, даваше си клетва, че нищо няма да прости.
Закусиха мълчаливо, а той все седеше омърлушен и прекарваше през паметта си спомените като бодлив и мъчителен осил.
Беше вече към пладне, огънят поугасна, а през поразмразените прозорци се втурваше белезникавата студена светлина на снеговете; леденият тъжен здрач се пръскаше по кътищата, развидели къщата и тя се показа в цялата си мизерия.
Боже мой, Бориновата къща изглеждаше като дворец при тая съборетина, каква ти къща, дори оборът на баща му бе по-сгоден за живеене от нея. Това е кочина изгнила, не жилище; камара от проядени дървета, тор и гнила смет. Нито една дъска на земята, глинен изпоизровен под, покрит със замръзнала кал и със затъпкана смет, та само да се позатоплеше от огнището, и се вдигаше по-лоша миризма, отколкото от торище. Това тресавище бе оградено с изкривени, проядени и изгнили стени, от които течеше влага, а в ъглите студът разтърсваше сивата си брада. Стените бяха само дупки, замазани с глина, а на`мести и със слама и говежди лайна! Ниският потон висеше като скъсано решето и повече паяжини и слама имаше по него, отколкото дъски. Само покъщнината и съдините, както и няколкото икони по стените, покриваха от малко-малко тая мизерия; прътът с накачените дрехи и раклата закриваха преградата от вършина, зад която бяха кравите.
Ханка, макар и полека, но скоро ошета домашната си работа, която не беше и голяма: крава, юница, свиня, няколко гъски и кокошки; това е и целият блясък, и цялото богатство. Тя облече момченцата и те веднага отидоха в отвода да си играят с Веронкините; оттам вече се носеха крясъци и писъци; а тя самата се попристегна, защото търговците щяха да дойдат, па и по селото трябваше да излезе.
Искаше й се преди това да поприказва с мъжа си нещо за продажбата, но не смееше да започне, защото Антек все още седеше пред изгасналото огнище, загледан неопределено къде и мрачен. Нея чак я достраша.
«Какво му е?» Тя изу дървениците си да го не смущава с тропането им, но все по-често го поглеждаше с тревожна нежност и безпокойство.
«Тежко му е, че не е като другите, тежко му е» — мислеше си тя и страшно желание я обзе да заговори, да го попита, да го ожали и вече застана отстрана, вече имаше блага дума в трогнатото й сърце, но не посмя. Как можеше да каже нещо, когато той не й обръща внимание, като че ли нищо не виждаше около себе си. И болно си въздъхна; не беше леко на душата й, не — не медена сладост, а горчив пелин усещаше тя в сърцето си! Боже мой, не така са другите хора, па дори и най-бедните са по-добре. А тук всичко на нейната глава е легнало; тревожи се, тичай, грижи се за всичко, трепи се, па нито има с кого да заприказваш, нито кому да се ожалиш! Да би я нахокал, да би я дори набил, но да знае, че в къщи има човек, а не дърво. А той — нищо. Понякога само изръмжи като зло куче или пък погледне, та тръпки те побият — не може да го заприказва човек, нито да се доближи до него с чисто сърце, както бива обикновено между съпрузи и между приятели. Камо ли да му кажеш нещо, да се ожалиш! Какво е за него жената, какво е съпругата му? — Колкото къщата да наглежда, ядене да сготви и децата да пази. Нима обръща на нещо внимание той? Нима ще вземе да поприласкае, да погали, да зарадва с доброта, да прегърне, да се заприказва? Не, не го е грижа него за всичко това! Вирнал глава, държи се като чужд човек, не иска и да знае какво става около него! А ти взимай всичко сама върху главата си, късай се, мъчи се и нито блага дума за отплата!…
Тя не можеше вече да задържи болезнения прилив от жалост и сълзи, та избяга зад преградата при кравите, подпря се на яслите и тихо захълца. А когато Шарка взе да я души и да я ближе по главата и рамото, тя избухна, заплака с глас…
— И тебе, кравичко, ще изгубим, и тебе… скоро ще дойдат… ще те спазарят… ще ти метнат оглавника на роговете… ще те поведат… ще те откарат, хранителко наша… далеко по света… — шепнеше Ханка, като я прегръщаше през шията и притуляше наболялата си душа към това чувствително същество. Не сдържаше нито пъшканията си, нито плача си, тъй като в душата й се надигаше внезапен, силен бунт. Не, така не може да продължава, ще продадат кравата, не ще има какво да се яде, а той си седи и работа не дири, не отива да очуква снопи, дори и когато го канят, па макар и за една злота и двайсет гроша надница, сол биха си купили, мазнинка някаква за готвене; като се свърши вече и тая капка мляко!…
Тя се върна пак в къщи.
— Антек! — рече силно, смело, готова всичко да издума.
Той вдигна тихите си зачервени очи и така тъжно и жално я погледна, та душата й се разколеба, ядът я напусна, а сърцето й милостиво заби…
— Ти каза ли да дойдат за кравата? — рече тя тихо и някак чудно смекчено.
— Навярно вече идат, че на пътя кучетата нещо лаят…
— Не е, в Шикоровата уличка лаят — каза тя, като погледна навън.
— Преди пладне обещаха да дойдат, та трябва да нагледваме.
— Трябва да я продадем, а?
— Ами как, пари трябват и храна няма да стигне за двете… трябва, Ханушо, що да чиня… жалко за кравата… разбира се… ама който си няма пари, няма и да се блажи… — говореше той с такава доброта, че душата на Ханка се разтопи, а сърцето й запърха от радост и надежда. Гледаше тя в очите му като вярно и послушно куче и в този миг дори не жалеше нито кравата, нито нищо. Само внимателно и без мъка поглеждаше милото лице и слушаше гласа, който минаваше като огън през сърцето й и я стопляше с доброта и нежност.
— Трябва, разбира се, ще ни остане юницата, ще ни се отели къде сред пости, ех, ще дочакаме пак млекце — повтори тя, само и само да приказва той повече.
— Па ако не стигне храна и за нея, ще прикупим.
— Овесеница, че ръжената ще стигне допролет. Тате, иди разрови ямата да видим дали картофите не са измръзнали.
— Седи си ти, не е за тебе тая тежка работа, аз ще разровя.
И Антек стана, сне кожуха си, взе лопата и излезе пред къщи.
Снегът бе почти до стряхата, защото къщата беше на открито, почти вън от село, на стотина крачки от пътя, незаградена нито от плет, нито от градина. Няколко изкривени диви череши растяха пред прозорците, но бяха тъй завеяни и те, че промъкваха само клоните си из снега като изкривени от болест пръсти. Пред прозорците още преди съмнало старецът бе изринал снега, а ровникът с картофите беше тъй завеян, та не можеше и да се познае под снега.
Антек се залови здраво за работа, защото снегът бе на цял човешки бой и макар че беше още пресен, беше се вече улегнал и малко понатежал, та трябваше да се реже на кирпичи. Хубавичко се изпоти, докато разрина, но работеше на драго сърце и разположен беше, тъй като често хвърляше топки към децата, които се забавляваха пред прага. Само когато си спомняше старите мъки, ръцете му отмаляваха, преставаше да работи, подпираше се гърбом до стената и разглеждаше наоколо. Въздишаше и душата му пак се залутваше като заблудена овца в тъмна нощ.
А денят бе облачен, сив, избелялото небе висеше ниско, снегът се простираше като дебел мек кожух и докъдето очите виждат, лежеше като синкава, глуха и мъртва равнина. Мъглявият, проникнат от натежал иней въздух закриваше като с прежда целия свят; а тъй като Билицовата къща беше малко на височина, цялото село се виждаше като на длан; редици от купчини или някакви снежни къртичини стърчеха една до друга като венец около засипания вир; цяла къща не можеше да се види, всички изчезнали под снега. Само тук-там се чернееха стени на плевни, издигаха се на кълба кафяви торфени пушеци или пък се сивееха дървета под снежни калпаци; само гласове се разнасяха ясно из тази белота и летяха от единия до другия край на селото, а еднообразното тупане на бухалките при чукането на снопите бумтеше като че ли изпод земята. Пътищата бяха запустели и засипани, а по заснежените поля жива душа не се мяркаше. Само една грамадна бяла пустиня, мъртва и застинала всред снеговете. Замъглените далнини тъй се преливаха, че не можеше да се различи небето от земята, само горите леко се синееха върху бялата шир като надвиснал облак.
Но Антек не блужда много с поглед по снежната пустиня; пак се загледа към селото и диреше бащината си къща, обаче не успя и да помисли за това, защото Ханка влезе в ровника с картофите и викна оттам:
— Не са измръзнали! На Вахникови вятърът така ги измразил, че половината трябвало да хвърлят на свинете, а нашите са здрави.
— Добре. Я излез, струва ми се, че евреите идат! Кравата трябва да се изведе пред къщи!
— Евреите ще да са, та кои други ще бъдат: тия чуми ще да са! — извика ядосано Ханка.
Откъм кръчмата, по напълно завеяната пътечка, едвам отбелязана от следите на Стахо, бродеха двоица евреи, и то се знае, кучетата почти от половин село ги гонеха с голяма радост и лай и толкова настървено ги нападаха, че Антек излезе насреща им да ги брани.
— Как си, а? Закъсняхме, защото такъв сняг, такъв сняг! Знаеш, не може да се изгази ни пеши, ни с кола. А в гората вече разчистват пътя по трудова!
Антек нищо не им рече, само ги въведе в къщи да се посгреят.
Ханка пък почисти измърсените хълбоци на кравата, издои колкото се бе набрало от сутринта мляко и я изведе през къщи на двора. Кравата се опираше, не искаше да върви и като прекрачи прага, протегна муцуна и задуши, после почна да лиже снега и съвсем неочаквано замуча продължително, тихо и жално и тъй се задърпа, че старецът едвам я задържа за оглавника.
Това вече Ханка не можа да понесе, страшна жалост я обхвана и така я зачовърка, че избухна в плач, а по нея и заловилите се за вълненика й деца го удариха на плач и вик. И на Антек не беше весело, не, той само стисна зъби, подпря се до стената и загледа враните, които долетяха върху разгребания от ровника сняг, а търговците бъбреха помежду си, па заопипваха и заоглеждаха кравата от вси страни.
То се знае, на Антекови стана мъчно като при погребение, та дори завръщаха глави от добичето, което напразно дърпаше повода, напразно извръщаше изпулените си и изплашени очи към стопаните, напразно глухо мучеше.
— Божичко!… Затова ли съм те хранила, кравице, затова ли съм тичала и съм се грижила за тебе… за да те заведат на касапин… да те погубят!… — вайкаше се Ханка и удряше глава о стената, а децата също плачливо й пригласяха.
Но напразно бяха и вайканията, и плачовете, напразно, нуждата не можеш да отбиеш, човече, нито да превъзмогнеш участта си и това, което има да стане…
— Колко искаш? — попита най-сетне старият побелял евреин.
— Триста злоти.
— Триста злоти за тоя дъргел! Ти, Антони, болен ли си, или?
— Ти да не ми я наричаш дъргел, че да не огребеш нещо! Виждаш я, млада крава е, едва на пет години е, охранена! — крещеше Ханка.
— Ша… ша… на пазарлък сръдня няма за речено… взимаш ли трийсет рубли?
— Казах своето!
— И аз казвам своето трийсет и една… хайде трийсет и една и половина… хайде трийсет и две… дай си ръката… ха трийсет и две и половина… съгласен ли си?
— Казах!
— Трийсет и три последно! Ако не, не! — каза флегматично по-младият и потърси тоягата си, а старият взе да закопчава халата си.
— За толчава крава!… Та от бога барем страх нямате ли… крава като планина, само кожата й чини десет рубли… за толчава крава… хайдуци, христоубийци!… — заекваше старецът, като потупваше кравата, но никой не му обръщаше внимание.
Евреите разпалено почнаха да се пазарят. И Антек стоеше твърдо на своето, отстъпи им нещичко, има се много, защото кравата наистина струваше и ако я продадеше напролет и на някой стопанин, взел би петдесет рубли като нищо. Но където неволята подкарва, там бедата за процепа тегли. Евреите знаеха добре това и макар все по-силно да викаха и все по-разпалено да друсаха ръката на Антек за съгласие, придаваха по мъничко, най-много по половин рубла…
Дойде вече дотам, че търговците си тръгнаха ядосани, Ханка вече задърпа кравата към обора, дори и Антек се ядоса и беше готов да се откаже от продажбата, но онези пак се повърнаха и почнаха да викат, да се пазарят, да се кълнат, че не могат да дадат повече, да друсат ръце и пак да оглеждат кравата, докато най-после склониха на четирийсет рубли и две злоти на Вилица за воденето.
Веднага заплатиха всичката сума; старецът поведе кравата след тях до шейната, която ги чакаше пред кръчмата, а пък Ханка с децата изпрати Шарка чак до пътя и ту я гладеше по муцуната, ту се облягаше върху нея и не можеше да откъсне поглед от добичето, нито да успокои скръбта и жалбите си…
На пътя пък се поспря да я поизгледа и да покълне с всичката си душа тия жълти некръстени чифути!
Толчава крава да изгубиш, та не е чудно, че на жената сърцето се бе разиграло.
— Като че ли изнесоха някого от дома на гробищата, така пусто — рече тя, като се върна и току поглеждаше зад празната преграда или през прозореца към отбелязаната с лайна и следи от копита пътека и час по час избухваше в плач и вайкане.
— Стига си плакала, мари, разбучала си се като някое теле! — викна Антек, седнал пред сложените на масата пари.
— Когото не боли, той може и да не бучи. Не те заболя, когато продаде кравата на евреите да я заколят!
— Е да, а пари? Из главата си ли да ги изчукам?
— Като най-долните сиромаси останахме, като просяци, ни капчица мляко, ни никаква радост! Толкоз ни беше от богатството, толкоз! Божичко, божичко! Други се борят, като волове теглят и все нещо прикупят за в къщи, а тоя продава и последната крава от моя баща… Сега вече, току-виж, и последната разсипия ще настане, последната! — нареждаше тя унесено.
— Реви, може да ти поолекне; колко си глупава и колко не разбираш! На` ти парите, поразплати къде какво има, купи какво трябва, а другите скътай! — тикна той купчината пари, а една книжна петорублевка скри в портфейла си.
— За какво са ти толкова пари!
— За какво ли? Не ще тръгна само с тояга.
— Къде си тръгнал?
— По света, ще подиря работа, тук няма да гния!
— По света! Навсякъде кучета боси ходят, навсякъде на сиромаха духа през гащите! Та аз сама ли ще остана? — несъзнателно навдигаше тя глас и със закана се приближаваше към него, но той не й обръщаше внимание, облече кожуха си, опаса си пояса и взе да си търси шапката.
— На нашенци няма да работя, та ако ще да пукна! — каза Антек.
— Органиста търси чукачи на снопи!
— Ами! Големец, синковеца, теле такова, само бръмчи там при органа и току гледа в ръцете на хората, живее с каквото изпроси или излъже, у такъв не работя аз.
— Мързеливия знае да се оправдае!
— Да мълчиш! — вресна й той ядосано.
— Като ти приказвам постоянно, като ставам лоша, нима не правиш каквото си искаш!
— Ще ида по чифлиците — каза той вече пак спокойно, — ще попитам за някоя работа, може да получа след Коледа и макар като ратай, ама ще отида, само и само тука да не се вмирисвам и да не гледам все тая неправдина, че не ще мога да изтрая. Стигат ми, стигат ми хорските съжаления и да ме гледат като някое окраставяло куче!… Да се махна оттука, където ми видят очите, само по-далече… само по-скоро… — разкрещя се буйно Антек.
Ханка замря от ужас и стоеше като вкопана: не беше го виждала такъв.
— Остани си сбогом, след някой ден ще се върна.
— Антек! — викна тя отчаяна.
— Що? — повърна се той от отвода.
— Дори и една блага дума ми не казваш… дори…
— Що, да взема да се галя сега с тебе или пък любов да правя!… Не ми е до това! — И той тресна вратата след себе си и тръгна.
Посвиркваше си през зъби, подпираше се на тоягата и вървеше бързо, а снегът скърцаше под краката му; след малко се озърна към дома: Ханка стоеше под стряхата и се заливаше от сълзи, а през другия прозорец гледаше Веронка.
— Реве, реве, никаквицата! Колкото за това ума й стига!
— … По света! До света! — шепнеше си той, оглеждаше се наоколо и шареше с очи през заскрежената снежна белота. Някаква мъка го разкъсваше, тласкаше го, подмяташе го напред, та с радост мислеше за други села, за нови хора и за друг живот. Хрумна му то неочаквано, от само себе си му дойде и изведнъж така го грабна, както кога отприщена вода грабне някой храст, та нито може да се противи, нито да се повърне. Съдбата му го подгони по света.
Един час преди това нито мислеше, че ще тръгне по света, нито знаеше. То дойде само отнякъде, навярно вятърът довя това желание и разпали сърцето му с неудържим стремеж да избяга. Печелил, не печелил, само да се махне оттука… Хей! Като птица би хвръкнал, по целия свят би се понесъл, над гори, над тия необхватни земи… Разбира се, защо да умира тука, какво има да чака? Спомените вече тъй го изядоха, че душата му изсъхна като прахан, и какво спечели от това?… Прав е свещеникът, добре му каза, че ако се съди с баща си, нищо няма да спечели, а и пари доста ще пропилее. А за отмъщение — ще почака по-сгодно време, по-сгодно; не се е родил още такъв, комуто би простил… А сега да върви напред, където и да е, само по-далече от Липци.
— Къде най-напред?…
Той застана на завоя на пътя с тополите и малко колебливо почна да се взира по изгубените в леката мъгла поля; студ го прониза, та зъбите му затракаха и цял се разтрепера.
— Ще тръгна през село по пътя за воденицата… — реши бързо той и зави към село; не бе изминал още петдесетина крачки и трябваше да се отстрани под тополите — изсред пътя право към него препускаше бързо някаква шейна със звънци, потънала в кълба от снежен прах.
Пътуваха Борина и Ягна; Борина сам караше конете, които скачаха и подмятаха шейната като перце, а въпреки това старият пак шибаше с камшика, гонеше ги и казваше нещо със смях. Ягуша също високо приказваше, но като забеляза Антек, изведнъж прекъсна; за миг те впиха погледи един в друг и се завърнаха настрани; шейната избърза и скоро изчезна в снежния прах, но Антек не помръдна от мястото си, съвсем окаменя и само гледаше след тях… от време на време се показваха из снежния облак, ту се зачервенееха Ягушините вълненици, ту звънчетата по-силно задрънкваха и изчезваха, губеха се, сякаш хвърчаха през тая белота… под покрива на заскрежените клони, които бяха сплетени като навес, като пробит в снеговете прокоп, подпрян с възчерните дънери на тополите от двете страни на пътя, наведени и прегънати сякаш от мъчителното възлизане по височината… Той все гледаше в очите й, които стояха пред него, бляскаха в снега като цъфнал лен, израстваха навсякъде по пътя и гледаха уплашени и жални, учудени и радостни едновременно, пронизващи и светнали с жив огън.
Душата му замря, помрачи се, като че скреж засипа цялото му тяло и цял го прониза, та само тия сини очи останаха да бляскат. Той наведе глава и се помъкна бавно, обърна се веднъж-дваж, но под тополите нищо не се виждаше, навремени само далече се обаждаше звънчето и се мяркаше повдигнатият от шейната сняг.
И забрави всичко, като че ли душата си изгуби, паметта му го напусна и той безпомощно се оглеждаше, без да знае какво да започне… къде да иде… какво стана — сякаш потъна в сън наяве и не можеше да се оборави.
Почти несъзнателно свърна в кръчмата, като отмина няколко пълни с хора шейни, но никого не позна, макар че разглеждаше внимателно.
— Накъде толкова хора? — попита той Янкел, който бе застанал на прага.
— На съдилище. Делото с чифлика за кравата, за биенето на пастирите, знаеш! Отиват свидетелите, а Борина отиде напред.
— Ще ли спечелят?
— Защо пък да изгубят! Съдят дворянина от Воля, дворянина от Рудка е съдията, защо пък да изгуби и дворянина? А хората ще се поразходят, ще поутъпчат пътя, ще се повеселят — нали и в града трябва да се направи алъш-вериш на нашите. Всеки по малко ще спечели, всеки.
Антек не слушаше подбивките, поръча си водка, облегна се на тезгяха и стоя току-речи цял час загледан напред, почти не на себе си, и не пипваше чашката.
— Какво ти е?
— Е… какво може да ми е… пусни ме в стаичката.
— Не може, има там търговци, тежки търговци, купили са и другото сечище от дворянина, това във Вълчите долове, та имат нужда от спокойствие, може дори и да поспят.
— Ах, тия кучета, ще ги хвана за брадите и ще ги изхвърля на снега! — кресна той и възбудено се спусна към стаичката, но се върна от вратата, взе шишенцето си и се сви при масата в най-тъмния ъгъл.
Кръчмата беше празна, тихо беше, само евреите завикаха нещо на своя език, та Янкел се затича при тях, или някой влезна за чашка водка, изпи я и пак си излезе.
Денят вече преваляше и студът сигурно се усилваше, защото плазовете на шейните скърцаха по снега и в кръчмата вееше студ. А Антек седеше, пиеше полека, като че ли размисляше, но не знаеше какво става с него и наоколо.
Пиеше той шишенце след шишенце, а онези очи все синееха отпреде му, бяха тъй близко, тъй близко, та почти с миглите си ги досягаше; изпи трето шишенце… все яснееха, само че взеха да се въртят, да се клатят и да се носят като лампи по кръчмата. Студ го прониза от страх, той скочи на крака, блъсна шишенцето о масата, та го строши на парчета, и тръгна към вратата.
— Плащай, ей! — викна Янкел, като препречи пътя му. — Плащай, на вересия ти не давам.
— Махай се от пътя ми, кучешки сине, евреино, че тук ще те стоваря! — изкрещя той с такава сила, че евреинът пребледня и се отстрани.
Антек блъсна вратата и излезе.

 

II

 

Към пладне денят се поразясни, но само толкова, колкото ако някой бе минал с борина по света, защото изведнъж изгасна и потъмня, сякаш снегът се засилваше във въздуха и се тъкмеше наново да вали.
В къщи у Антекови беше необикновено студено и мрачно, и тъжно; децата си играеха по леглото и тихичко си чуруликаха като изплашени пиленца, а безпокойството така разтърсваше Ханка, че не знаеше какво да прави. Тя ходеше от ъгъл в ъгъл, поглеждаше през прозореца или пък заставаше пред къщи и със запалени очи се взираше по снега. И що да види, ни жива душа по пътищата, нито по полето — няколко шейни се провлякоха към кръчмата и изчезнаха под тополите, сякаш пропаднаха в тая снежна бездна, та нито следа, нито глас остана след тях. Нищо, само една мъртва тишина и неизгледна пустиня.
— Поне просяк някой да се отбие, да заприказва човек с когото и да е! — въздъхна тя.
— Ишу, ишу! — загони тя кокошките по снега, защото се бяха пръснали и си диреха място по черешите. Прибра ги на върлините, а като се върна, отвори уста към Веронка: как да не отвори — онази оставила в отвода чебър с помия за кокошките, а пък проклетите свине го излели на земята, та станало локва пред вратата.
— … Свинете си гледай, щом за къщница се смяташ… прибери си децата… не ща да се калям зарад тебе! — кряскаше тя през вратата.
— … Продаде кравата и сега ще ми заповядва, ха, калта й пречи, голяма господарка, а сама като в кочина седи…
— … Не е твоя работа къде седя и да не се задяваш с моята крава!
— … И ти да не се задяваш с моите прасета, чу ли!
Ханка само тресна вратата след себе си, защото какво можеше да отговори на тая зла жена? Една дума да й каже, трийсет ще отвърне и пак няма да млъкне, па и да се бие беше готова. Тя сложи мандалото на вратата, извади парите и взе да прави сметка. Доста се измъчи над толкова пари, постоянно бъркаше; още беше сърдита на Веронка, за Антек неспокойна, па и понякога й се присторваше, че Шарка нещо промучава… или пък я заливаха спомени за свекъровия дом.
— … И така си е, като в кочина седим, така си е! — шепнеше тя, като се оглеждаше по стаята. — А там и дъсчен под, прозорци за хубост, стени белосани, топло и чисто, и всичко както трябва… Какво ли правят сега там? Южка мие съдините след ядене, а Ягна преде и гледа навън през чистите, незамръзнали стъкла… нима й липсва нещо!… Всичките корали от покойната й дадоха и толкова вълненици, толкова дрехи, кърпи!… Не ще се преработи, за нищо няма да бере грижа, тлъстичко ще си хапне… Нали Стахо казваше, че Ягустинка работи зарад нея, а тя до бял ден се излежава под юргана и пие чай… картофите не я задоволяват… а стария току се умилква и се грижи за нея като за малко дете…
Внезапен яд я обзе, та дори подскочи от раклата и размаха пестници.
— Хайдукиня! Никаквица, хайдукиня, мръсница такава, миткало! — извика тя с глас, та старецът, който дремеше край печката, подскочи уплашено.
— Тате, затикни картофения ровник с огризки от слама, отрупай го със сняг, че на мраз изглежда — прошепна по-спокойно тя, като се залови пак да брои.
На стария някак не спореше работата, сняг цяла камара, а сили малко имаше, пък и двете злотувки за извеждането на кравата не му даваха мира, блестяха на масата двете злотувки почти нови, добре ги помнеше той.
«Може и да дадат… — мислеше си той — кому се падат те?… Ръката чак ми изтръпна от въжето, така се дърпаше Шарка… задържах я… и не хвалих ли я на търговците?… Нашите чуха… все ще дадат… Веднага на по-големия, на Петруш, ще купя на панаира хармоничка… и на по-малкия ще трябва… Па и на Веронкините деца… луди са много и досадни, но трябва… а пък на себе си енфие… само че по-люто, та като поема, чак извътре да ме зачовърка, защото Стаховото е меко… не може и да кихне човек от него…» — мислеше си и така живо работеше, че когато Ханка след някое време погледна, сламата едвам беше покрита със сняг.
— Ядеш като мъж, ама и колкото едно дете не можеш да свършиш работа…
— Па нали бързам, Ханушо, само че малко се позадъхах, та си поемам душата… ей сега ще бъде… ей сега… — заекваше той, изплашен.
— Вечер вече настава, мрак хваща, а целият ровник открит, като че свине са го ровили. Върви в къщи да наглеждаш децата.
Тя се зае сама да нарива и тъй бързо, че в късо време ямата беше засипана и хубаво притъпкана.
Но вече се смрачаваше, когато свърши, в къщи студът се засилваше, глиненият мокър под се стягаше от студа и бумтеше под дървените обуща като гумно, мразът вече хващаше изведнъж и отново изпъстряше стъклата на прозорците. Децата тихо скимтяха, като че огладнели, но тя не ги усмиряваше, защото нямаше време. Слама за юницата трябваше да насече, прасето да нахрани, защото поквичаваше и буташе на вратата, гъските да напои, па и още веднъж да си преповтори кому колко имаше да плаща; та чак когато свърши всичката работа, се притъкми да излезе.
— Тате, наклади огъня и гледай децата, аз ей сега ще се върна, па ако Антек се върне, има зеле в гърнето на печката.
— Добре, Ханушо, ще го наклада, ще ги гледам и зеле има в гърнето, виждам, Ханушо, виждам…
— А парите за воденето взех, сега ти не трябват, има що да ядеш и дрехи си имаш, що ти трябва повече?…
— Така е… всичко си имам, Ханушо, всичко… — прошепна той тихичко и се завърна бързо към децата, защото сълзи потекоха от очите му.
Вън студът я лъхна, тя притегна по-добре наметката на главата си, снегът скърцаше под краката й; сивкав, сух и чудно прозирен мрак се сипеше върху земята, небето бе ясно като стъкло, бе открито в далнините и тук-там във висините вече трепкаше звезда — една, втора…
Ханка от време на време бръкваше в пазвата си да напипа парите и мислеше да попита тук-там и може би ще намери някоя работа за Антек, а по чужди села не ще му даде да иде. Едва сега си спомни какво й набъбра той, та чак на очите й притъмня. Не, докато е жива, не ще отиде в друго село, не иска между чужди да изсъхне от мъка!
Тя обхвана с поглед пътя, затрупаните къщи, градините, които едвам се виждаха под снега, както и безкрайните поля. Все по-бързо падаше тиха и студена вечер, звездите се появяваха, като че някой ги разсяваше с пълна шепа, а по угасналата земя проблясваха през снежната белота къщните лампи, пушек се усещаше във въздуха, хора сновяха по пътя и гласове се носеха ниско над снега.
— Тук съм пораснала и не искам като вятър да се блъскам по света, не! — шепнеше тя силно и позабави вървежа си, защото потъваше на места до колена в хрупкавия сняг и трябваше да издърпва обувките си.
«Тук господ ме е създал, тук ще си остана и докрай. Само до пролет да изтраем, после по-лесно ще е, по-лесно. Па ако Антек не поиска да работи, пак няма да тръгна по просия, ще се заловя да преда, да тъка, каквото и да бъде, само да има какво да се хване, и пак няма да се дам на сиромашията… нали Веронка с тъкане толкова изкарва, че си и припестяват по малко…» — разсъждаваше тя, като зави към кръчмата. Поздрави с «Да бъде похвален», Янкел й отговори «Во веки!», като се клатеше както обикновено над книгата, без да я погледне, и чак когато тя сложи парите пред него, той се усмихна разположено, повдигна фитила на висящата лампа, помогна й при броенето, па я почерпи и с водка. А за Антековия дълг и за самия Антек ни дума не каза; умен беше синецът, защото какво може да знае жената за работите на мъжа си, не ще схване добре, не ще разбере както трябва, а само ще се разбъбре. Едва когато се тъкмеше да си излезе, той рече:
— Какво прави човека ти?
— Антек ли?… Ами отиде да търси работа!
— Нима в селото се е свършила работата? При воденицата правят стружня и на мене ми трябва един по-сръчен човек за превоз на дървета.
— Не, моя мъж не ще работи на кръчмар! — извика тя.
— Тогава нека си спи, нека почива, щом е такъв господин! Вие имате гъски, подхранете някоя да си купя за празниците.
— Нямам за продан, оставила съм толкова, колкото за развъда.
— Напролет ще си купите млади, мене охранени ми трябват. Ако щеш, можеш всичко на вересия да взимаш, па ще платиш с гъски, ще пресметнем…
— Не, гъски няма да продавам.
— Ще продадеш ти, като изядете кравата, дори и по-евтино ще продадеш.
— Да имаш да взимаш, красто такава! — прошепна тя на излизане.
Налиташе мраз, та дори щипеше носа, по небето искряха вече звезди, а от гората лъхаше мразовит и щиплив вятър. Но Ханка вървеше полека посред пътя и любопитно разглеждаше къщите: у Вахникови, които бяха пред черквата, светеше; из двора на Плошкови се носеше врява от гласове и свинско квичене; в дома на свещеника светеха всички прозорци, а пред входа някакви коне нетърпеливо тупаха копита; у Клембови пък, които седяха до свещеника, също светеше лампа и някой ходеше около оборите, защото се чуваше скърцане на стъпки по снега, а по-нататък, пред черквата, където селото се раздвояваше като две ръце, които обгръщаха вира, едвам можеше да се види нещо в нощта, само тук-там мъждукаше някоя светлина през мрачната белота или пък куче лаеше.
Ханка погледна към свекровата си къща, въздъхна и зави пред черквата по дългата уличка, която водеше между Клембовата и поповата градина към органистови. Пътечката беше засипана, едва протъпкана, тясна и закрита от храстите, приведени под снега, който всеки миг се сипеше върху нея от разклащаните клони.
Къщата беше в дъното на поповия двор, само че с отделен вход; някакви крясъци и плачове се носеха отвътре, а пред отвода се чернееше сандъче, по снега се виждаха разхвърляни дрипи, пухов юрган и някакви стари вещи… Магда, органистовата слугиня, се занасяше от плач и виеше до стената, колкото й глас държеше.
— Изгониха ме! Изпъдиха ме! Като някое куче на света, по света да вървя! А къде сирота ще ида сега… Къде!
— Стига си ми викала, свиньо ниедна! — вресна глас из отворения пруст. — Като взема тоягата, веднага ще млъкнеш! Още сега да се махаш, да вървиш при Франек, развратнице такава! Как си, Боринице! Моля ти се, още от есенеска се позна… а говорих, молих, заклинах, пазих — ама такава развратница може ли да се опази! Всички легнат да спят, а тя навънка, на` ти сега копеле от разходките! Веднъж ли съм казвала: «Магдо, спри се, позамисли се, той няма да се ожени за тебе…» а тя в очите ми всичко отричаше. Разбира се, виждах, че дебелее момичето и расте като шупнало тесто, та за нейно добро й казвам: «Иди, скрий се в някое друго село, доде е време, доде хората още не знаят…» Ама слуша ли!… Докато днеска я стегнаха болките, като доеше кравите в обора… Цяло ведро мляко разсипа… дотича изплашена моята Франя и вика, че нещо станало на Магда. Господи, в моята къща такъв срам, а какво ще рече за това свещеника! Да се махаш от къщата ми, че ей сега ще заповядам на пътя да те изхвърлят! — изкрещя още веднъж органистката и изскокна пред къщи.
Магда се отмести от стената и с плач и вайкане започна да събира разхвърляните дрехи и да ги връзва във вързопи.
— Ела вътре, че тук е студено. А от тебе и следа да не остане! — извика тя, като си тръгна.
Поведе Ханка през дългия пруст.
Разгорелият се в огнището огън осветяваше обширната ниска стая. Органистът, разсъблечен по риза и със запретнати ръкави, червен като рак, седеше пред огъня и печеше просфорки… току загребваше с лъжица от съда с разбъркано рядко тесто, изливаше го върху желязната форма и стискаше, та дори цвърчеше, па после слагаше формата на огъня, като я подпираше върху изправена на една страна тухла, преобръщаше формата и я изтърсваше върху ниска масичка, пред която седеше малко момче и с ножички изрязваше краищата.
Ханка поздрави всичките, а на органистката целуна ръка.
— Седни, огрей се, какво си правите по дома?
То се знае, изведнъж тя не можа да намери думи, не смееше, а се оглеждаше по къщи и крадешком хвърляше поглед към другата стая, където точно срещу вратата, на дълга маса до стената, се белееха купчини просфорки, натиснати с дъска, а две момичета ги нареждаха на малки купчинки и ги препасваха с книжни панделки; в дъното пък невидимо бръмчеше глас на клавикорд — музиката се точеше като паяжина: ту по-високо, по-горе като в песен, ту затихваше и се чуваше само бръмчене, или пък изведнъж се засилваше и пищеше пронизително, та дори тръпки побиваха Ханка, а органистът викаше от време на време:
— Хей, муцуно, изяде фиса като пръжка от сланина! Повтори от Landamus pueri!…
— За Коледа ли вече? — попита Ханка, защото не беше редно да мълчи като пън.
— Да, голяма енория, разхвърлена, пък на всички трябва да се дадат за празниците просфорки, време е вече да почна.
— Пшенични ли са?
— Опитай ги.
И той й подаде една още гореща просфорка.
— Смея ли да хапна!
Тя хвана просфорката с престилката си и я заразглежда срещу лампата с някакво почитание и вълнение.
— Божичко, какви различни истории са отпечатани на нея!
— Отдясно в първото кръгче са света Богородица, свети Йоан, Исус Христос, а в другото кръгче… нали виждаш… ясли, стълба, добичета… детето Исус върху сено, свети Йосиф, света Богородица, а тук коленичат тримата влъхви — обясняваше органистката.
— Истина, как умно е нарисувано всичко, истина!
Тя зави просфорката в престилката и я скри в пазвата си, защото някакъв мъж влезе и каза нещо, та органистът викна:
— Михале, пристигнали са за кръщенката, вземи ключовете и иди в черквата, защото Ямброжи си има работа у свещеника, той вече знае…
Музиката млъкна и през къщи мина високо и бледо момче.
— Сираче от брат ми, човека ми го учи за органист, по милост го учи, какво да прави, трябва да се потруди човек и на своите да помогне…
Ханка се оглеждаше и полека, плачливо взе да се жали и оплаква. За пръв път от три седмици можа хубаво да се наприказва.
Слушаха я, казваха своето мнение и макар че се пазеха да не кажат нещо за Борина, тъй много я съжаляваха, че тя се дори разрева, а органистката, като умна жена, веднага разсъди и първа рече:
— Може да ти остане време да ми опредеш малко вълна. Щях на Пакулината да дам, но вземи я ти, опреди я на чекрък, че на хурка няма да е равна.
— Благодаря ти, имам нужда от работа, но не смеех да ти поискам…
— Хайде, хайде, недей благодари; човек трябва да помага на другите. Вълната вече е извлачена, ще има около петдесет кила.
— Ще я опреда, знам аз добре да преда, нали сама предях за всички у нашите и тъчех, и боядисвах, нищо не купуваха за дрехи.
— Гледай каква е суха и мека.
— От чифлишки овци ще да е, много хубава вълна…
— Па ако нещо брашно ти потрябва или за булгур нещо, грах, кажи, ще ви дам, ще си направим сметка срещу работата.
И тя я въведе в килера, където бе пълно с чували и каци с жито; брусове сланина висяха по стената, цели връзки прежда накачени по гредите, дебели топове платно бяха натрупани на камари, па що гъби сушени, сирене, буркани, а по полиците цяла редица хлябове като колела и не може да се изброи още какво.
— Ще я изпреда равничко, на чекрък, да ви наспори господ за помощта, но чини ми се, че сама не ще мога да дигна вълната.
— Ще ти я изпратя по момчето.
— Добре, защото и из селото ще трябва да ходя.
Тя поблагодари още веднъж, но някак по-тихо и студено — завист захапа сърцето й.
«Народа дава всичко, донася, трупа, затова са им пълни килерите; па нима не дере хората и с лихви; сит на гладен вяра не хваща! Я да работеха всичко сами, та ще ги питам… Ами!…» — мислеше си тя, като излизаше на уличката.
От Магда нямаше и следа, само някакъв вехт парцал се чернееше на снега. Тя побърза, защото бе вече късно, заседя се у органистови.
— Къде и кого ли да попитам за работа за Антек?
Когато бе господарка, тогава всички държеха приятелство с нея, все някой ще назърне в къщи, ще поиска нещо и всекиму очите светят от доброта… а сега, ето, стои насред пътя и се мъчи да се сети при кого да отиде… Не, никому няма да се натрапва, би желала само да се наприказва с жените, както по-напред.
Застана пред Клембови, застана пред Шимоновата къща, но не посмя да влезе, като си спомни, че Антек й казваше да си няма работа с хората.
— Не ще те посъветват, не ще ти помогнат, а ще те съжаляват като някое умряло куче! — казваше той.
— Истина е, света истина е! — прошепна тя, като си спомни за органистови.
Ах, да беше мъж, веднага би се заловила за работа и с всичко би се справила. Не би скимтяла тя и не би навирала бедата си в очите на хората.
Тя почувствува в себе си такава жажда за работа, такъв прилив на сили, че се протегна чак и стъпваше по-здраво, по-чевръсто. Нещо я теглеше, теглеше я да мине покрай свекрови си, само от портата да погледне, поне очите си да напълни, но свърна край черквата из проправената по замръзналия вир пъртина, която водеше към воденицата, и вървеше бързо, без да гледа настрани, заета само с мисълта да се не подхлъзне на леда и по-скоро да мине вира, та да не вижда, да не окървавя душата си със спомени. Но не се удържа, защото някак отведнъж се спря тъкмо срещу Боринови и нема сили да откъсне очите си от блещукащата в прозорците светлина.
«Нали е наше това, наше е… как да ида по света… Ковачът веднага ще го заграби… не, не ще се мръдна оттука… Ще пазя като куче, пък Антек щял-нещял… Не е вечен и свекър ми, а все може и нещо да се промени… децата си не ще пусна да скитат, нито пък сама ще тръгна… нали това си е тяхно… наше…» — мечтаеше тя, загледана в заснежената градина, от която се издигаха очертанията на сгради, бели посребрени покриви, чернееха се стени, а в дъното се очертаваше острият връх на копата. Краката й като че ли зараснаха за леда, та не можеше да се мръдне, нито пък поглед и разтуптяно сърце да откъсне.
Тиха, студена, синя, осеяна със звезди като сребърен пясък нощ обвиваше заснежената земя, дърветата стърчеха неподвижни, наведени под тежината на снега, заспали, непостижими за ума, като бели сенки на привидения, като замръзнали изпарения на тишината, която се разливаше над света. Снегът едва доловимо блестеше, всякакъв глас бе замрял и в ледения въздух трепереше нещо като шум от тръпнещи звезди, като тътнеж на премръзнала земя, като сънно дишане на замрели дървета.
А Ханка все стоеше безчувствена към времето и към острия щиплив студ. Втренчила очи в свекровата си къща, тя я пиеше, прегръщаше я в сърцето си и я поглъщаше с всичката сила на глада и мечтанието.
Сепна я скърцане по снега. Някой се отби от пътя през вира и тръгна към нея, а след малко се срещна лице с лице с Настка Голембова.
— Ханко! — извика учудена тя.
— Чудиш се, като че ли съм някакъв вампир, дошъл да плаши хората!
— Какво ти е дошло на ума, отдавна не съм те виждала, затова се чудя. Накъде отиваш?
— Ами до воденицата.
— И моя път е нататък, че нося на Матеуш вечеря.
— На воденичарите ли работи сега, да не се учи воденичар да става?…
— Какъв ти воденичар! Работи на стружнята, дето я направиха при воденицата, па бързат много, та и вечер работят.
Те вървяха една до друга, Ханка тук-там подхвърляше някоя дума, а Настка дрънкаше безспирно, но се пазеше да не каже нещо за Борина, пък и Ханка не попита, неудобно й беше, макар че й се искаше да чуе нещо.
— Добре ли плаща воденичаря?
— По пет злоти и петнайсет гроша взима Матеуш…
— Чак толкова! Пет злоти и…
— Ами всичко той майстори, та няма какво да се чудиш.
Ханка мълчеше, но като мина покрай ковачницата, през чиито счупени стъкла лумваха светлини, та кървавеха снега, тя прошепна:
— Този юда все има работа.
— Взел си калфа, а той постоянно ходи нагоре-надолу: с евреите ще да е сътрудник за гората и заедно мамят хората.
— Секат ли вече?
— Става нещо, ама не тичам из селото да уча новини.
— Знай тогава, секат, но на купеното.
— То се знае, нашето няма да им позволят и да барнат…
— Само че не се знае кой ще им забрани. Кмета е на страната на дворянина, помощника също, а и всички по-богати.
— Така си е, може ли някой да излезе срещу богатите, може ли да ги спре човек… Настушо, па намини къде нас.
— Хайде сбогом, някой ден ще прескоча с къделя.
Те се разделиха пред воденичарската къща. Настка отиде малко по-надолу, към воденицата, а Ханка през двора към кухнята; едвам можа да се доближи, тъй като кучетата налетяха, започнаха да лаят и да я гонят към стената, докато излезе Йевка, та я отбрани и въведе, но преди да се разприказват, влезе воденичарката и току направо:
— Мъжа ми ли дириш? Той е във воденицата.
Ханка не чака повече, а тръгна нататък, но го срещна.
Той я заведе в стаята и тя веднага му заплати дълга си за булгура и брашното.
— От кравата парите! — каза той, като ги слагаше в чекмеджето.
— Какво да правим, с камъни ли да я изхраним?
Яд я беше.
— Безделник е твоя мъж, това ще ти кажа.
— Я е безделник, я не е! Какво да работи, къде и у кого?
— Малко ли са снопе за чукане из селото?
— Не е бил той ни слуга, ни на чужда работа, та не е чудно, че не му се работи какво да е.
— Ще навикне, ще навикне! Жалко за човека, макар и да е зъл и упорит, макар и баща си да не почита, ама жалко за него…
— Казваха… че при вас имало работа… може би ще вземете Антек да работи… моля ти се… — избухна тя в плач и падна при краката му, зацелува ръцете му и горещо го молеше.
— Нека дойде, няма да го моля, работа има, ама тежка, да дяла дървета за бичене…
— Той ще може, иде му всичко отръки, малцина са такива в селото…
— Знам, затова казвам да дойде да работи, но да ти кажа, лошо пазиш ти мъжа си, лошо.
Тя стана изплашена и нищо не разбираше.
— Жена и деца има човека, а по други се влачи.
Ханка побледня и се разтрепера.
— Истина ти казвам, нощем се скита, нали са го видели хората неведнъж…
Тя въздъхна с облекчение, защото знаеше и разбираше добре, че споменът за неправдата го подгоня нощно време и не му дава да спи… па хората веднага си го мислят по своему.
— Би могъл да се залови за работа и веднага ще му изфиряса от главата да ходи по любов.
— Богатски син, та…
— Дворянски син, синеца, работа ще пробира, като свиня в пълно корито. Щом така пробира, да беше си живял с баща си, а не да се влачи подир Ягуша… че и грях голям е това, и срамота…
— Какво, какво ти е дошло на ума? — извика тя бързо.
— Казвам ти каквото си е, цяло село знае за това, когото щеш, питай — надигна глас той бързо, защото беше буен, казваше веднага истината и отсичаше без заобикалки.
— Та да дойде ли? — попита тя тихо.
— Нека дойде, ако ще и утре. Що ти е, що си се разревала?…
— Нищо, нищо, то е само от студа…
Тя се връщаше бавно, тежко, сякаш нещо я притискаше о земята, та едвам повдигаше краката си. Светът почерня, а снегът тъй посивя, че някак не можа да намери пътеката. Напразно изтриваше тя замръзващите сълзи от ресниците си, напразно… Не я намери, нищо не виждаше и вървеше като в страшна и болезнена тъмнина. Божичко! Колко силна болка й причиняваше.
— Влачи се след Ягуша, след Ягуша…
Не можеше да поеме дъха си, сърцето и трептеше като пребита птичка, а главата й се замайваше, замайваше, та се опря на едно дърво при вира и силно, до болка се притисна до него.
— Може и да не е истина, може и да лъже…
И тя се вкопчи със страх в тази мисъл и се държеше за нея с две ръце.
— Божичко мой, не стига бедата, не стига скитането, ами на всичко отгоре и това се струпа на бедната ми глава! — изпъшка горчиво тя, за да притисне болката си, и се затича бързо до задъхване и до несвяст, сякаш вълци я гонеха; влезе в къщи запъхтяна, едва жива.
Антек не беше си дошъл.
Децата седяха пред огнището върху кожуха на дядо си, който дялкаше въртележка и ги забавляваше.
— Ханушо, донесоха вълна, в три чувала я донесоха.
Тя развърза чувалите и в единия отгоре намери цял хляб, парче сланина и булгур.
— Да ти наспори господ за добрината! — прошепна тя трогната, па веднага приготви сита вечеря и сложи децата да спят.
Скоро цялата къща утихна, защото и Веронкини спяха, и старият след малко си легна до печката и заспа. А Ханка натъкми чекръка, седна пред огнището и запреде.
Седя тя до късно, до първи петли и като нишката все се навиваха в душата й думите на воденичаря: подир Ягна се влачи, подир Ягна.
Чекръкът бръмчеше тихо, монотонно и неуморно, нощта назърташе през прозореца със студено лунно лице и сякаш подрънкваше по стъклата и с въздишка се криеше до стените, а студът пропълзяваше от ъглите, хващаше за краката и като жива плесен се разрастваше по глинения под. Щурец цвъркаше в комина, но понякога, когато някое от децата проплакваше в съня си или пък се мяташе в леглото, прекъсваше и пак наставаше дълбока, замръзнала тишина! Студът все повече се засилваше и стискаше като с железни нокти; от време на време дъските на покрива изпращяваха или пък старите огънати стени издумкваха, сякаш някой стреляше; понякога греда се пукваше и пращеше тихо от студ… Види се, страшен мраз прониза подстенните греди, та изведнъж затрепериха болезнено и заедно с тях цялата къща се засвива, сниши се доземи и се тресеше от студ.
«А пък на мене и на ум не ми идваше! Разбира се, такава стройна, такава охранена, такава усмихната, а аз?… Като някакъв скелет, кожа и кости, какво съм аз!… Нима умея да го привържа към себе си, нима смея? Ако ще би и всяка жилчица да си разпоря зарад него, пак нищо няма да стане, щом сърцето му не е с мене. Какво, какво съм аз?…»
Обзе я слабост, голяма слабост, тиха и болезнена, та не можеше и да плаче, сили нямаше, само трепереше като вцепенено от студ дръвце, което нито може да избяга от мъката си, нито да си измоли спасение, нито пък да се защити — като такова дръвце се сви Ханкината душа. Тя подпря глава на чекръка, отпусна ръце и се загледа пред себе си, в клетата си участ, в горчивото си безсилие и дълго-дълго стоя така неподвижна; понякога само се търкулваше изпод сините й клепачи гореща сълза, падаше върху вълната и замръзваше там в кърваво манисто от болки.
Но на сутринта тя стана малко по-спокойна, нима имаше време за тревоги като някоя дворянка!… Може и така да е, както воденичарят каза, па може и да не е! Да отпусне ръце, да започне да плаче и нарежда, когато всичко на нейната глава тежи: и деца, и домакинство, и цялата сиромашия! Кой ще се погрижи за всичко това, ако не тя? Само се помоли горещо пред света Богородица Скърбяща и за да й помогне Исус Христос, обеща да отиде напролет на Ченстоховския манастир, да плати за три служби и когато се позамогне, да подари на черквата цял сир восък, за да светят с него пред големия олтар.
Твърде много й олекна, сякаш се изповяда и взе причастие, та се залови бързо за предене, само че денят, макар и слънчев и ясен, й се струваше необикновено дълъг и мъка я разкъсваше за Антек.
Дойде си чак вечерта, за самата вечеря, но страшно сломен, уморен и тих. Благовидно поздрави и даде на децата кифлички, от което тя дори забрави за подозрението си, а когато насече и слама за телицата и й помогна, доколкото можа, да я нагоди, тя се затрогна толкова дълбоко, че трудно би могло да се изкаже.
Не каза само къде е бил и какво е правил. То се знае, че и тя не посмя да го попита.
След вечеря дойде Стахо, както често имаше обичаи да се отбива, макар че Веронка му забраняваше, а малко след това най-неочаквано дойде и старият Клемб.
Доста се зачудиха, защото той беше първият човек от селото, който дойде у тях, откакто ги бяха изгонили; разбраха те, че иде по някаква работа.
— Никой от вас не се е показал навън, та рекох аз да ви повидя — рече той направо.
Поблагодариха му с искрено и дълбоко признание.
Насядаха един до друг на пейката до огнището и заприказваха полека, сериозно, а старецът дотуряше съчки на огъня.
— Хубав мраз, а?
— Без кожух и ръкавици мъчно се чука — каза Стахо.
— И още по-лошо е, че и вълци са се вече появили.
Всички погледнаха смаяно към Клемб.
— Истина ви казвам, миналата нощ са подравяли под кочината на кмета, а трябва нещо да ги е изплашило, та не взели свинята, а само изровили яма чак под гредата на стената; днеска по пладне ходих да видя, най-малко пет ще да са били.
— Не ще и дума, на тежка зима това е знак…
— А студовете едвам започват и толкова вълци…
— Под Воля на пътя за воденицата, знаете го, видях гъста диря, като цяла глутница да е минала през пътя. Презирах се, но си помислих, че са чифлишките ловджийски кучета, а то вълци ще да са били… — рече живо Антек.
— Тогава ти си бил и на сечището? — започна Клемб.
— Не, само слушах да казват, че секат купената гора при Вълчите долове.
— И на мене каза горския, че дворянина не щял да вика никого от Липци на работа, сигурно от яд, че си искаме своето.
— Кой ли пък ще му изсече гората, ако не липчани? — подхвърли Ханка.
— Слушайте, хора, толкова народ седи празен по къщите и чака работа като подаяние. Малко ли са в самата Воля, малко ли заплеси са в Рудка или пък ония катранджии в Дембица! Само да ги повика дворянина и в един ден няколкостотин селяни ще наскачат. Докато секат на купеното, нека си секат, нека се подкрепят, малко е там, а пък и за нашите е далече.
— А като захванат нашата гора?… — попита Стахо.
— Няма да дадем! — рече късо и отсечено Клемб. — Ще се поприхванем един друг! Боляринът ще види кой е по-силен, той или целия народ. Ще види!
Престанаха вече да приказват за това. То твърде дълбоко лежеше на сърцето на всеки и страшно ги измъчваше. Само Билица рече със заекване и нерешително:
— Познавам аз тая дворянска семка от Воля, познавам, ще ви скрои той някоя примка…
— Нека скрои, не сме деца ние, не ще може да ни измами — завърши Клемб.
Приказваха си още и за изгонването на Магда от органистови, за което Клемб каза мнението си:
— То се знае, че това не е човещина, но и болница не могат да правят у дома си; пък и Магда не им е нито брат, нито сват.
Поприказваха си за туй-онуй и се разотидоха твърде късно; на излизане Клемб каза по своему направо и накъсо да отидат при него и ако нещо им дотрябва, само да кажат — било вариво, било храна за юницата, па дори и някоя злота — все ще се найде по съседски…
Антекови останаха сами.
След дълго колебание, след много несмели въздишки най-сетне Ханка попита:
— Намери ли някоя работа?
— Не, ходих и в единия, и в другия чифлик, разпитвах и хора, но няма… — отвърна той тихо, без да вдига очи, защото макар че наистина бе ходил тук-там, за работа не бе се погрижил, а само се бе скитал през всичкото време.
Легнаха си. Децата, сложени откъм краката на леглото за по-топло, вече спяха; тъмнина заля стаята, само лунната светлина се лееше през замръзналите и блещукащи стъкла и пронизваше като светла ивица стаята; но те не спяха; Ханка се обръщаше ту на една, ту на друга страна и обмисляше: сега ли да му каже за стружнята или чак утре сутринта?
— Търсих, но и да бях намерил, няма да напусна селото, не ща да се влача по света като бездомно куче — прошепна той след дълго мълчание.
— Същото и аз мислех, същото! — рече зарадвана тя. — Защо да търсиш по света хляб, когато и в село може да се намери добра работа; воденичаря ми каза, че имал за тебе работа на стружнята, от утре можеш да идеш; плаща по две злоти и петнайсет гроша.
— Ходила си да питаш ли? — вресна той.
— Не съм; платих му само каквото имахме да му даваме. Той сам ми каза, че щял да изпрати да те повика: не съм му и загатнала дори — оправдаваше се тя изплашена.
Той вече нищо не отвърна, па и тя мълчеше; лежеха един до друг неподвижно, без нищо да си кажат; съвсем се разсъниха, кроеха нещо в дълбока тайна, понякога въздишаха или разтапяха душите си в глухата и мъртва тишина. Някакви кучета полайваха далече-далече и едвам чуто из село; петлите тупаха криле и още от среднощ запяха; шум като от вятър се понесе над къщи.
— Спиш ли? — попита тя и се приближи до него.
— Как ще спя, като съм се разсънил.
Той лежеше възнак, с ръце под главата си, тъй близо до нея и тъй далеко със сърце, тъй далеко с мисли — лежеше неподвижно, почти без да диша, без памет, защото Ягушините очи пак погледнаха през тъмнината и се синееха в месечния светлик.
А Ханка се приближи още повече до него, притули до рамото му топлото си лице, притули се с цялото си сърце. — Не, у нея вече нямаше никакви подозрения, нито жалби, нито скърби, а се притисна до сърцето му с блага милувка, пълна със задушевна любов, доверие и преданост.
— Янтошко, ще идеш ли утре на работа? — попита тя плахо, само и само да каже нещо, само да чуе неговия глас, да се заприказва с душата му.
— Може и да ида, разбира се, трябва да се иде, трябва… — отвърна той, без да мисли за това.
— Иди, Янтошко, иди — молеше го тя галено, преметна ръката си на шията му и търсеше с топлите си устни неговите, които едва дишаха.
Но той дори и не трепна, не отвърна, не усети прегръдката й, не мислеше за нея, а с широко отворени очи гледаше очите на онази, сините очи на Ягуша.

 

III

 

Беше вече доста късно, след закуска; воденичарят доведе Антек на работното място; остави го на двора между големите купища трупи и отиде при Матеуш, който чевръсто нагаждаше едно дърво на стружнята и пущаше трионите, поприказва нещо с него и извика:
— Тук ще работиш, Матеуш оставям да ме замества, слушай го каквото каже — и веднага си отиде, защото неприятен, пронизителен студ вееше откъм реката.
— Навярно нямаш брадва? — заприказва Матеуш, като слезе надолу и се поздрави вежливо с Антек.
— Дойдох с топор, че не знаех.
— Все едно, че със зъби… дърветата са премръзнали и се трошат като стъкло, нищо не би направил с топор; той не лови или ако лови, то е колкото със зъб. Ще ти дам за днеска брадва, само че ще трябва да я наточиш и повече на плоско тъй, виждаш ли… Бартек, вземете заедно с Борина и пригответе по-скоро тоя дъб, че трионите там вече ще изкарат онзи.
Иззад грамаден труп, прострян в снега, се изправи сух, висок и малко прегърбен мъж с лула в уста, със сива овча шапка на глава, жълто кожухче, дървени обуща и с червени шарени панталони. Той се подпря на излъскана брадва, цвъкна през зъби и рече весело:
— Ела, ела тука да се сродим ние с тебе, па се не бой, такава двойка станем, че все в съгласие ще си живеем, ни ще крещим, ни ще се бием.
— Добра гора, дървета като свещи.
— Но съковити пущините, та бог да е на помощ, като че с кремъци са набити, рядко минава ден да не нащърбя брадвата. Само че своята много да не изтъниш, ей така, като влакно лекичко да опира на камъка — все от едната страна, така по-силно точи; и с желязото е като с човека: улучиш ли какво му се харесва, можеш да го поведеш като куче за ремък, където си искаш; точилото е във воденицата до сандъка с просения булгур…
Наскоро след това Антек застана срещу Бартек, започна да отпаря едри трески и да дяла по дължината на дървото под ъгъл по набелязаното от Бартек, но не се обаждаше, понеже му беше обидно, че такъв човек като Матеуш заповядва нему, на Борина… но гладен корем свилена риза не търси и той току плюваше в шепата си и извиваше ядосано брадвата.
— Добре, добре караш — забеляза Бартек.
Разбира се, че Антек можа да се справи с дадената му работа, знаеше той да дяла, па и всичко му идеше отръки, но работата беше тежка за отвикнал човек. Затова той скоро се измори и изпоти, та трябваше да си свали кожуха.
А студът бе силен, не намаляваше и понеже трябваше постоянно да стои и да се рови в снега, ръцете му се вкочаниха и прилепнаха към държалето, пък времето тъй бавно вървеше, че едвам дочака пладне.
На обед хапна малко сух хлебец и се напи вода направо от реката, дори не отиде с другите на подслон във воденицата: страхуваше се да не срещне познати, които чакаха ред да мелят. Ще му се чудят и ще се радват помежду си на унижението и злочестията му — това няма да го бъде!… Остана на студа, приседна до воденицата, гризеше хляб и разглеждаше стружнята, която беше цяла над водата и само с единия ъгъл се допираше до стената на воденицата; беше тъй поставена, че водата от четирите воденични камъни се изливаше под дебелото и зеленясало колело и движеше трионите.
Но още неотдъхнал напълно, неотпочинал си добре, и Матеуш на връщане от обед у воденичарите отдалече извика:
— Излизай! Излизай!
Ще не ще, като попъшкваше поради недостатъчна почивка, й Антек трябваше да става за работа заедно с другите.
Бързо се движеха, защото студът хубаво стягаше.
Воденицата неспирно тракаше, а водата с рев се втурваше изпод колелата, обрасли в лед като в зелени, навити на дълги чорли коси; тя бухаше с шум под стружнята, трионите непрестанно пращяха, като че някой гризеше стъкло, и плюваха железни стърготини. А Матеуш неуморно наглеждаше, нагаждаше трупи, спираше водата, пущаше я, заковаваше с железни скоби трупите към възглавниците, отмерваше и постоянно хокаше и подвикваше на хората да работят; и беше навсякъде, движеше се между хората като щиглец из коноп, червеното му със зелени резки сако и сивият му овчи калпак току се мяркаха из двора по изтъпкания и отрупан с трески сняг, където дялаха дърветата, ту тичаше към воденицата, ту с хората заприказваше, разпореждаше, подканяше, смееше се, разправяше шеги и свиреше с уста, но работеше чевръсто, най-често обаче можеше да се види при трионите, още повече че стружнята беше открита и отстрани, та се виждаше през нея. Тя се издигаше доста високо над водата, върху четири яки стълба, о които водата тъй биеше, че тръстиката на покрива, закрепена само на билото, трепереше понякога като ветрило на вятър.
— Сръчен синеца! — прошепна Антек с признание, но не и без яд.
— Малко ли му плащат! — промърмори Бартек.
Те удряха ръце о плещите си, защото студът все повече се усилваше, и продължаваха мълчаливо да работят.
Имаше много работници, само че време за разговор нямаше — двама при трионите наглеждаха, сваляха избичените трупи наземи и слагаха нови, други двама отцепваха недорязаните краища и трупаха дъските на грамадни камари, а по-тънките и по-суровите слагаха под сушина зарад студа; още други двоица обелваха кората на дъбовете, елите и смърчовете; към тях Бартек често подвикваше шеговито:
— Хей, хубостници, хайде вървете пак да ловите кучетата из града!
Сърдеха се за това, защото не кучета деряха, а дървета белеха, но да се карат с него за тая закачка, нямаха време. Матеуш така ги гонеше да работят, че само крадешком някой изтичваше до воденицата да разгрее вкочанясали ръце и се връщаше като стрела, защото и работата не допущаше разтакаване.
Хубаво се беше вече мръкнало, когато Антек се потътрузи към дома, но беше тъй измръзнал, уморен и отпаднал, че всички кокали го боляха. Веднага след вечеря се зави в леглото и заспа като заклан.
Ханка нямаше сърце за нищо да го пита, но колкото можеше, угаждаше му, постоянно усмиряваше децата, на стареца се скара да не тропа с ботушите си, а тя ходеше боса из къщи, само и само да не го събуди. На зазоряване, когато Антек се стягаше да отиде на работа, тя свари чаша мляко и го сипа в картофите да си хапне и да се постопли по-добре.
— Мама му стара, така ме болят кокалите, та не мога да се помръдна! — оплакваше се той.
— Защото е за пръв път, не си още привикнал… — обясняваше старецът.
— Ще мине, знам аз! Ханушо, ще ли ми донесеш обед?
— Ще ти донеса, ще ти донеса, защо да биеш толкова път оттам дотука…
Той излезе веднага, защото още на съмнало трябваше да бъде на работа.
И започнаха за него дни на тежък, усилен труд.
И когато най-силен студ стягаше, и когато виелица вееше и шибаше със сняг, та очите си не можеше да отвори човек, и мокреж когато наставаше, та по цял ден трябваше да се стои в размекналия се сняг, а неприятен и влажен мраз проникваше до костите, и когато сняг се сипеше, та брадвата в ръцете не можеше да се вижда — винаги трябваше пред съмнало да става, да тича на стружнята и по цели дни да работи, та чак кокалите му пращяха и всяка жила на тялото му се отпаряше поотделно от умора. А четирите триона тъй ядяха дърветата, че едвам можеха да им насмогват.
Но нито тежката работа му омръзна, нито лошите виелици, нито студовете, валежите и големите студеше. Той беше вече попривикнал, защото, както казват умните хора, като свикне човек, и в пъклото не му е зле. Само едно не можеше да понася — главатарството на Матеуш и неговите постоянни натяквания.
Другите не придирваха на това, а той за всяка обида винаги кипеше от яд и неведнъж дори така му отвръщаше, че онзи само се изпулваше. Матеуш като че ли нарочно за всичко се задиряше, уж не тъй направо в очите, но винаги сполучваше в най-слабото място, та чак кожата на Антек потръпваше и ръцете му се свиваха на пестници, обаче още се въздържаше, доколкото можеше се успокояваше и само набираше в паметта си тия хапливи изрази. Той чувствуваше добре, че Матеуш само чака случай да го изгони от работа…
На Антек не му беше толкова много за работата, а да не би да позволи с това на един какъв да е човек да вземе връх над него — на такъв голтак като Матеуш.
Важното е, че все повече се заяждаха помежду си, защото на самото дъно на яда им като остра, забита под кожата треска се криеше Ягуша. Те и двамата отдавна, още от пролетта, па може би и от заговезни ходеха след нея на смяна, скришом се отбутваха един друг и много добре знаеха това. Само че Матеуш го вършеше пред очите на всички и разправяше явно за своята любов, а Антек трябваше да крие, затова глуха и парлива ревност ядеше сърцето му.
Никога не бяха имали приятелство помежду си, винаги страняха един от друг и се заканваха един другиму пред хората, тъй като се смятаха за най-яките мъже в селото. Но сега от ден на ден злобата помежду им растеше, та след някоя седмица престанаха и да се поздравяват, а минаваха един край друг и мигаха като два разярени вълка.
Матеуш не бе лош, нито егоист, напротив, имаше милостиво сърце и широка ръка, но бе прекалено много самоуверен, прекалено горделиво се държеше и смяташе другите за нищо, па имаше и слабост да се смята за такъв ергенин, комуто не може да се опре нито една мома, и обичаше да се надува с това, да се хвали, само и само да бъде над всички. Та и сега му се харесваше това и с удоволствие разправяше, че Антек работи при него, че му е подчинен и като някой треперко го гледа в очите, само да не го прогони от работа.
Онези, които познаваха Антек, се чудеха, но си мислеха, че се е покорил и е преклонил глава, само работата си да запази, а пък други уверяваха, че ще излезе нещо от това, защото Антек не беше от ония, които прощават, и ако не днес, утре ще си го изкара, и дори бяха готови да се обзаложат, че ще смачка Матеуш като пита.
Разбира се, Антек не знаеше за тия разговори, защото не се отбиваше по къщите, отминаваше познатите си без приказки, а от работа отиваше право у дома си и обратно. Но той чувствуваше добре, че има такова нещо, и просто пронизваше с поглед Матеуш.
— Ще ти оскубя аз тебе перушината, хубостнико, та и кучетата да не те щат, ще ти омекне мутрата и няма нито да се надуваш, нито да се ребчиш — откъсна се от устата му веднъж през време на работа, та дори Бартек дочу и рече:
— Остави го там, за това му плащат, да не дава почивка на хората! — Старецът не беше разбрал за какво се карат.
— И кучето, когато лае на вятъра, не мога да го търпя.
— Много присърце го взимаш, корема ще те заболи, па ми се чини, че и на работата залягаш много…
— Защото ми е студено! — отговори Антек, колкото да каже нещо.
— Всичко полека трябва да караш, наред, полека… И дядо господ е могъл да сътвори света за един ден, ама по-добре му е било да го създаде за една седмица с почивка… Работата не е заек да избяга, а що ти трябва да се мъчиш зарад воденичаря или за някой друг там… Матеуш пък е като някое куче, което пази стока — ще му се сърдиш ли, че те лае?…
— Казах, каквото мисля. Лятоска къде беше, та не те виждах в селото? — попита Антек, за да промени разговора.
— Работих това-онова, по божия свят малко поскитах, та си напълних очите и душата си наситих… — разказваше Бартек полека, като дялаше от другата страна дървото, сегиз-тогиз се изправяше, протягаше се, та чак ставите му пукаха, а луличката не изпущаше от зъбите си и с радост разправяше:
— С Матеуш работих на една нова чифлишка къща, но много натискаше на работата, па беше една пролет, хубаво време, та го зарязах. Тогава отиваха едни хора на Калвария — тръгнах с тях да измия греховете си и да видя нещо от света.
— Далече ли е тая Калвария?
— Две недели ходихме, чак отвъд Краков, ама аз не стигнах дотам. В едно село, дето пладнувахме, един стопанин градеше къща, па разбираше от това колко свиня от кладенчова вода. Хвана ме яд, нахоках го, че само дърветата хаби, и останах при него, пък ме и помоли. За два месеца му направих къщата, та заприлича на чифлишка, поиска чак да ме ожени за сестра си вдовица, която живееше досам него, с пет морги имот.
— Навярно стара.
— Нима пък млада искаш да е? Но това още нищо не беше, ами как, само че косата й окапала малко, кривокрака и кривогледа, а лицето й гладко като сух хляб, дето са го гризали няколко седмици мишките, инак харна женица, добра; гощаваше ме хубавичко — ту пържени яйца с колбаса, ту водка и нещо тлъстичко, ту някакви други сладки работи и така се привърза към мене, че още някой ден и щеше да ме пусне под юргана си, докато една нощ офейках!…
— Не би било зле да си се пооженил, все пак пет морги…
— И един въшкав кожух от покойния й. А на мене какво ми остана от жената!… Отдавна вече ми е омръзнала тая женска вяра, отдавна! Нищо не е, току само крещи, вряска, лети като сврака по плет, ти речеш една, а тя двайсет като град ти ги изтърси… ти с ум й приказваш, а тя с езика си плеще. Приказваш й като на човек, а тя нито разбира, нито мисли, само клепе каквото й дойде до устата. Казват, че дядо господ дал на жената само половин душа. Истина трябва да е… а другата половина оставил дявола да дотъкми…
— Е, сигурно има и умни, има… — рече меланхолично Антек.
— То и бели врани може да има, само че никой не ги е видял!
— Ти жена не си ли имал?
— Имах, имах!… — рече изведнъж Бартек, изправи се и впери сивите си очи в далечината. Беше вече стар, сух като треска, жилест и прав човек — само че сега малко се попрегърби, задвижи лулата между зъбите си и бързо-бързо замига.
— Излиза, прикарвайте! — крещеше работникът при трионите.
— По-скоро там, Бартек, недей стоя, че и трионите ще спрат — изкрещя Матеуш.
— Бре, глупак такъв, по-скоро не може от това. Качила се гарга на черква, грачи и си мисли, че е поп на амвона — промърмори ядосано той, но трябва нещо да му беше станало, защото по-честичко си почиваше, въздишаше и гледаше кога ще дойде пладне.
Добре, че то скоро настана, па и жените се показаха с ушатките; и Ханка излизаше иззад ъгъла на воденицата. Стружнята спря и всички тръгнаха към воденицата да се хранят. А пък Антек, понеже се познаваше добре с воденичарския калфа, с когото не една бутилка бяха изпили заедно, се вмъкна в стаичката му. Не избягваше вече хората, не странеше от тях и така ги поглеждаше, че те сами го отминаваха.
В непоносимата топлина на собичката седяха няколко облечени с кожуси мъже и си приказваха весело; това бяха мливари от по-далечни села и чакаха реда си. Те слагаха торф в зачервената вече печка, пушеха обилно цигари, та собичката бе потънала в дим, и си приказваха.
Антек седна на някакви чували при прозореца, сложи ушатката между колене и лакомо заяде грах със зеле, а после картофена юфка с мляко. Ханка бе приклекнала отстрана и го гледаше разчувствувана: той бе изсъхнал от работа, почернял, а на някои места по лицето му кожата се белеше от студа; но въпреки всичко виждаше и се хубав като никой друг на света. То се знае, че беше тъй: висок, изправен, строен, тънък в кръста, с широки плещи, гъвкав. Лицето му беше продълговато, сухо, носът като човка на ястреб, само че не толкова гърбав, очите големи и сивозелени, а веждите като че ли някой с въглен изписал черта през цялото чело — от едното сляпо око до другото, та когато ядосан ги свиеше, страшно беше дори да се гледа! Челото му беше високо, но наполовина закрито с равно отрязана тъмна, почти черна коса, а мустаците си бръснеше, както всички други, та само белите му зъби играеха между червените устни като наниз маниста… беше много хубав и тя никога не можеше да му се нагледа.
— Не можа ли баща ти да донесе яденето, ами ти всеки ден да биеш толкова път!
— Имаше да почисти тора под юницата, пък и на мене ми се щеше аз да ти го донеса.
Винаги така нагласяваше, че тя да занесе яденето, та поне да си го погледа.
— Какво е това там? — попита той, като си дояждаше.
— Какво ще да е! — изпредох вече единия чувал вълна и занесох на органистката пет пасма. Остана много доволна… Само че Петруш се е нещо разсърдил, та не ще да яде и все се чумери…
— Вял се е, затова.
— То че е така, така си е… И Янкел дохожда за гъските…
— Ще продадеш ли?
— Ами, па напролет да купувам!
— Както искаш, така направи, твоя воля.
— А Вахниковите пак се изпотрепаха, та изпратиха дори за свещеника да ги помири… На Пачешови телето като че ли се е задавило с моркови.
— Що ме интересува това — промърмори нетърпеливо Антек.
— Органиста ходи по село за коледна дажбина — каза след малко тя някак плахо.
— А ти даде ли?
— Две хватки извлачен лен и четири яйца… Каза, че ако ни дотрябва, ще ни даде една кола овесеница, па за парите ще почака до лято, може и да си я отработим. Не обещах, защо да взимаме пък от него… нали още ни се пада от нашите, взели сме само две кола, а от толкова морги…
— Няма да ида да искам, па и на тебе забранявам. Вземи от органистката срещу работа, иначе ще продам и последното добиче, но доде съм жив, за нищо няма да се моля на тате, разбираш ли?…
— Разбирам, от органиста да взема…
— Па може и да изкарам толкова, че да си я платим, само да не ревеш пред хората!
— Та аз не плача, но… но вземи от воденичаря половин шиник ечемик за булгур, по-евтин ще ни излезе, отколкото да го купим наготово.
— Добре, ще кажа днеска и някоя вечер ще остана да го смелят.
Ханка си излезе, а той остана да си пуши цигарата и не се намесваше в разговора на селяните, които тъкмо говореха за брата на дворяните от Воля.
— Яцек го викаха, познавам го добре! — рече Бартек, който в това време влезе в собичката.
— Може да знаеш, че се върна от далечни земи.
— Не, мислех дори, че отдавна вече е умрял!
— Жив е, нещо към две недели, откак си е дошъл.
— Върнал се, ама казват, че не е с всичкия си. Не иска да живее в чифлика, ами се пренел в гората, при горския, всичко сам си прави — храна, дрехи, та се чудят хората, а вечерно време свири на цигулка; много често го срещат да свири и по пътищата, и по могилите…
— Казват, че ходи по селата и разпитва всички за някой си Куба.
— За Куба! Едно ли куче е Караман.
— Презиме не казва. Някой Куба търси, който ще да го е измъкнал от войната и го е спасил от смърт!
— Имаше един Куба у нас, който отишъл с господата в гората, но той умря! — рече Антек и стана да си върви, защото Матеуш вече крещеше зад стената:
— Хайде излизайте, до вечеря ли ще пладнувате!
Яд обзе Антек, та изтича и извика:
— Стига си се драл на вятъра, всички чуваме.
— Преял е месо, та с кряскане иска да му олекне на червото — рече Бартек.
— Ех, крещи, та да се покаже пред воденичаря — добави някой.
— Ще седнат да ядат, па ще си полегнат, ще си поприказват като господари, синковците, а гъза им натегнал от парцали… — все мърмореше Матеуш.
— За тебе се отнася, Антони, за тебе!
— Да си затваряш устата и да си прибираш езика, че го отрязвам, ей, а господарите остави на мира! — закрещя Антек, готов вече на всичко.
Но Матеуш млъкна, само поглеждаше като някой разбойник и вече цял ден дума не каза никому, обаче внимателно следеше и наглеждаше на всяка крачка работата на Антек. Само че не можеше да му намери никаква вина, защото той работеше тъй добросъвестно, та самият воденичар, който няколко пъти на ден дохождаше при тях, забеляза това и при първото седмично плащане му увеличи надницата на цели три злоти.
Матеуш побесня след това: щеше очите да извади на воденичаря, но той му рече:
— И ти си добър за мене, и той, па и всеки, който работи добросъвестно.
— Ти само от яд към мене му увеличи.
— И той заслужава, колкото Бартек, па може и повече, ей за това му придадох. Нека всеки знае, че съм справедлив човек.
— Тогава ще зарежа всичко по дяволите, та сам да си гледаш работата — закани се Матеуш.
— Зарежи, потърси си бял хляб, щом черния не ти се харесва, върви си, стружнята ще ми управлява Борина и при това за четири злоти на ден! — каза воденичарят със смях, тъй като добре си правеше сметката да има по-евтин работник.
Матеуш веднага поразсъди, че воденичарят няма да отстъпи и не ще се уплаши, та не се опъва повече; скри дълбоко злобата си към Антек, която като жив огън гореше в гърдите му, но пред хората стана някак по-мек и по-разбран, те забелязаха веднага това, а Бартек плюна и рече на другите:
— Глупав като онова куче, което не само че не могло да изяде ботуша, ами си изкъртило и зъбите, па отгоре и опашка му върти. Мислеше си, че вече е галеник тука, а то и него ще го изгонят за едната хубост, само да се намери някой по-добър… ех, с богаташите винаги е така…
А на Антек му беше все едно, нито се радваше много за повишението, нито пък на това, че Матеуш омекна и че по селото му се подиграваха, както работниците разправяха, а него това го интересуваше толкова, колкото ланският сняг, па дори и по-малко. Той не работеше за заплата, това само Ханка радваше. Работеше той, защото му беше приятно, ако би искал възнак да се излежава, би се излежавал, та каквото ще да става. Но понеже му се хареса работата, увлече се в нея и вървеше като кон в градинарски долап, който без гонене обикаля, докато не го спрат.
И така вървеше ден след ден, неделя след неделя до самите празници в тежка и непрестанна работа. Душата му полека-лека се успокои и като че ли се втвърди на лед, та никак не приличаше на предишния. Чудеха се хората на това и различно си го обясняваха. Но то беше само отвън, за хорските очи, а в душата му беше съвсем друго — като в някоя бърза и дълбока вода, която студът сковава в ледове и снегове я засипват, но постоянно клокочи, шуми, бучи, та човек не може и да предположи кога ще се пропука покривката и водите ще бликнат… Също тъй беше и с него: работеше, парите до грош даваше на жена си, вечерно време прекарваше у дома си, добър като никога, тих, спокоен, децата залисваше, помагаше в домашната работа, никому лоша дума не казваше, не се оплакваше и сякаш за всички злини беше забравил — но с всичко това той не измами Ханкиното сърце, не; наистина, тя се радваше на настаналата промяна и благодареше горещо на бога, грижеше се за него, колкото можеше, и все в очите го гледаше, за да отгатне какво иска, слугиня най-вярна и най-предана му беше; но често гълташе с очи и неговите тъжни погледи, често тревожно се заслушваше в тихите му въздишки, често отпадаха ръцете й и със замряло сърце се оглеждаше наоколо в желанието си да предвиди откъде ще дойде бедата, защото чувствуваше добре, че нещо страшно става в него, притаило се е и смуче ли, смуче душата му…
А той нито дума не казваше дали му е добре, или зле; от работа право у дома си се връщаше, ставаше в зори, щом забиеше камбанката за утринна, всеки ден минаваше покрай осветлената черква, всеки ден се спираше срещу притвора да послуша свиренето на органа, ония музикални гласове, ония звънливи, тихи, проникващи в душата бръмчения, които звънтяха като че ли от студовете, които сякаш от предутринната сивота се раждаха, сякаш самите медни зори подрънваха, носеха се по тая заледена покривка и по премръзналата земя като тъжно, мъчително мечтание в дълъг сън, тежък зимен сън. Всякога след това ускоряваше крачките си, да не би да го видят, че се е заслушал, и тичаше от другата, по-дългата страна на вира, за да не мине покрай бащината си къща и да не срещне никого.
Никого!
Затова и неделно време седеше като пън у дома си въпреки молбите на Ханка да иде с нея на черква. Не, та не! Боеше се да не се срещне с Ягна, знаеше добре, че няма да изтрае, няма да издържи!
При това знаеше от Бартек, с когото се беше доста сдружил, па и сам чувствуваше, че селото постоянно се занимава с него, че го наблюдават и следят на всяка крачка като крадец, сякаш са се наговорили срещу него — защото неведнъж бе забелязал притаени зад ъглите очи, неведнъж чувствуваше как го дебнат, как хвърчат подире му любопитни, зорки погледи, готови да проникнат до дъното на душата, да изгледат всеки помисъл в нея, да я пронижат. Болка му причиняваха тези очи, като свредел въртяха душата му, страшно боляха.
— Не ще ме изядете, гадове, не ще можете — шепнеше с омраза той и още повече се ядосваше, и още повече избягваше хората.
— Никой не ми трябва. Толкова добри чувства имам у себе си, че едва бих могъл с тях да се разправя — каза той веднъж на Клемб, който го укори, че никога не се отбил на гости у него.
И право си каза, че едвам можеше със себе си да се разправи, право си беше; яко бе хванал той сам себе си, стегнал душата си като в някаква желязна юзда и здраво стискаше, без да отпуща — но все по-често душата му отмаляваше от изтощение, все по-често му се щеше да захвърли всичко и да се предаде на съдбата. Беше му все едно дали добра или лоша ще бъде тя, защото и така животът му бе дотегнал и скръб го разяждаше — дълбока скръб, която като ястреб впиваше нокти в сърцето му и късаше, и раздираше.
Тежко, отегчително, тясно и задушно му бе в този ярем, като на спънат в ограда кон, като на вързано куче, като… нима може да се изкаже!
Той се чувствуваше като изпочупено от вихъра и осъдено на смърт плодно дърво, което бавно съхне посред цъфтяща и здрава градина.
Защото наоколо живееха хора, село беше, животът кипеше с обикновеното си дълбоко клокочене, плискаше като бързотечна вода, постоянно се разливаше в еднообразен, немирен, буен поток. Липци живееше обикновения си всекидневен живот: у Вахникови имаше кръщенка, у Клембови ставаше годеж, макар и без музика, но се веселяха, както прилича на коледни пости; или пък някой умираше, както например онзи Бартек, когото зет му по вадене на картофите така беше бил, че залиня, заболя, докато най-сетне се пресели на оня свят; или Ягустинка отново бе дала в съд децата си да я издържат. Та и други, трети работи ставаха, почти във всяка къща се случваше нещо ново и хората имаше какво да си приказват, с какво да си се посмеят или да се грижат; а жените, събираха се в една или друга къща, прекарваха дългите зимни вечери с хурки и къдели — и колко смях падаше там, боже мой, що игри, що приказки и крясъци, та по пътищата се чуваше чак! И навсякъде що свади, приятелства, любезности, уговаряния, престояване пред къщите, тичане, побоища, радостни увещания — като в някой мравуняк или кошер — само току бръмчеше по къщите.
И всеки си живееше по своему, както му се ревнеше, както му беше на сгода, и заедно с другите, както бог е наредил.
Един теглеше теглото, мъчеше се, грижеше се, друг се забавляваше и с удоволствие чукаше чашките с приятели, някой се надуваше и надигаше пред другите, друг тичаше подир момите, трети боледуваше и береше душа, някой се излежаваше до топлата камина — на едни радост, на други печал, на трети и едното, и другото — но всички живееха шумно, с все сила, с цялата си душа.
Само Антек бе някак като че ли вън от селото, извън хората и се чувствуваше като чужда птица, страхлива и гладна, която, макар че се скита около светналите прозорци, макар че въздиша около пълните с храна сушини, макар че с цялата си душа би искала да бъде заедно с хората — но не влиза при тях; само обикаля, назърта, ослушва се, храни се с мъката си, пои се със сълзите си — но не влиза при тях.
Би влязъл навярно, но ако бог променеше нещо… и то на добро.
Но се боеше и да мисли още за такава промяна.
Няколко дена преди Коледа една сутрин се срещна случайно с ковача и поиска да го отмине, но онзи го спря, подаде пръв ръка и рече някак меко и жално:
— Чаках да дойдеш като при свой… бих помогнал с нещо, макар че и у мене не блика.
— Могъл си да дойдеш и да помогнеш!
— Как, пръв аз да дойда, да ти се натрапя, та да ме изгониш, както Южка…
— Така си е, когото не боли, той не бърза.
— Не боли ли! Еднакво зло ни сполетя и двамата, еднакво ни боли.
— Недей ме само лъга в очите, я го виж ти, мисли човека, че с глупав има работа…
— Господ ми е свидетел, казах ти самата истина.
— Лисица такава; тича, души, върти се насам-нататък, а следите замита с опашката си, та и дъх от нея да не се долови, и пакостта да остане ненаказана.
— Виждам, сърдиш ми се, че ходих на сватбата! Истина, ходих, не отричам, но трябваше да отида, сам свещеника ме предумва и накара, за да не сторим тоя грях: бащата на една страна, децата на друга.
— Накарал те е свещеника да отидеш… другиму кажи ти това, друг може и да ти повярва, но не и аз. Скубеш ти стария с това приятелство, кога каквото ти падне, с празни ръце не си излизаш!
— Не съм глупав да не взимам, като ми дават, но против тебе не съм, не, цяло село нека каже, питай и Ягустинка, тя е все у стария, дори говорих с баща ти да се помири с тебе… и то ще стане… ще се нареди… ще се изглади, та чудо…
— Ти да идеш да помиряваш кучетата, а не мене, чуваш ли! Не съм те калесвал при скарването, та и с погаждане не ме сватосвай! Я го гледай ти какъв приятел! Спогодил би ти, само за да можеш да смъкнеш и последния кожух от гърба ми… Още веднъж ти казвам: остави ме на мира и се махай от пътя ми, че като ме вземат дяволите, ще ти изпоскубя катеришкия чумбас и ребрата ще ти изтроша, та няма и стражарите да те спасят, макар че си приятел с тях. Запомни това!
Той се обърна и тръгна, без да го погледне дори, а ковачът остана насред пътя със зяпнала уста.
— Лъжец, мръсника му неден, и със стария държи, и с мене приятелство иска да прави, а и двамата ни на просия би изпратил, стига да можеше.
След тази среща той не се успокои лесно, защото още от сутринта някак не му вървеше; току-що бе започнал да дяла и брадвата му се нащърби на сък, а после веднага след пладне дървото натисна крака му и по едно чудо не го смачка, но трябваше да изува ботуша и да налага с лед, защото кракът беше отекъл и много болеше… на това отгоре и Матеуш днес беше зъл като куче, с всички се караше, все не му харесваше, все малко работили, та викаше, хокаше, а с него явно търсеше само да се кара… По чудо не дойде до нещо по-лошо.
Всичко така опако се случи, че Антек не се погрижи дори и за булгура, който Франек трябваше днес да приготви и за който Ханка всеки ден го печеше: оправдаваше се, че нямал време.
И в къщи беше някак особено. Ханка се движеше угрижена и разплакана, защото Петруш го бе втресло и лежеше цял в огън, та трябваше да повика Ягустинка да го прегледа и да го прекади, че навярно беше урочасан.
И тя дойде по време на вечеря, седна пред огнището, заразглежда скрито по къщи и чудно желание имаше да заприказва, но тъй като и двамата отговаряха не много разположено, тя се зае да преглежда и лекува момченцето.
— Ще вървя на воденицата да пристоя, че ако не съм там, няма да смелят булгура! — рече Антек, като вземаше шапката си.
— Тате не би ли могъл да иде да го сипе!…
— Аз ще ида, така е по-сигурно, че ще го смелят! — И той бързо излезе. Беше сърдит, възбуден и цял разбит като самотно изпречено на буря дърво, па и всичко в къщи го дразнеше, безпокоеше го, а най-вече онези хайдушки опипващи Ягустинкини очи.
Беше тиха, нестудена вечер, защото още от сутринта времето някак доста поомекна, имаше малко звезди, само тук-там като през завеса трепкаше някоя в далнините; вятър повяваше откъм гората и носеше далечен, тих като пред промяна на времето шум. Кучетата лаеха на много места из селото, от време на време се дигаше облак от сняг, отърсен от дърветата… пушеците от комините се влачеха из пътищата, а въздухът беше влажен, резлив.
Във воденицата, като пред празници, имаше много свят; тези, чието зърно се мелеше, чакаха пред вратниците, а другите бяха насядали в собичката; посред тях Матеуш разправяше, види се, нещо интересно, та често избухваха да се смеят.
Антек се повърна почти от прага на собичката и отиде из воденицата да търси Франек.
— Разправя се там на яза с Магда, знаеш, онази, изпъдената от органистови. Воденичарят рекъл, че ще го изгони, ако още веднъж я срещне във воденицата, а тук прекарвала тя по цели нощи. Па и къде ли на друго място ще иде, сирота! — обясни един от селяните.
— Който пролет с нещо разполага, зимно време то от него бяга! — подметна насмешливо друг.
Антек приседна под валеца, където ставаше най-хубавото брашно, и някак тъй срещу разтворената врата на собичката, та виждаше гърба на Матеуша и главите на другите, наведени към него и заслушани. Той можеше дори да чува какво приказват, защото беше близо, но шумът на воденицата не позволяваше, па и сам той не желаеше.
Почти полегна върху чувалите и леко дремеше от умора.
Воденицата неспирно тракаше, цялата се тресеше, трепереше; всички камъни мелеха, перките тъй силно шумяха, като че сто жени удряха с бухалки, без да престават. Водата с гръмлив трясък шибаше в тях, разбиваше се на кипнала пяна, на снежни парцалчета и с рев падаше в реката.
Антек почака Франек близо цял час и най-сетне стана да иде на двора да го подири, па и да се разсъни, защото сънят го бе налегнал. Изходната врата беше също при собичката. Доближи се той до нея, хвана дръжката на вратата и изведнъж се спря, защото чу Матеуш да разправя:
— … а стария сам вари млякото или чая и й носи в леглото… — казват дори, че сам наглежда кравите и всичко върши с Ягустинка, само и само тя да не си нацапа ръчичките… па като че ли купил от града и цукало да не ходи да мръзне зад плевнята чак…
Избухнаха в силен смях и остроти като град се посипаха. Антек неволно се отдръпна на предишното си място, строполи се върху чувалите и безсмислено се загледа в дългата червена ивица от светлина, която излизаше през отворената врата на собичката. Нищо не чуваше, шумът заглушаваше разговора, воденицата непрестанно трепереше, сивата мъгла от паспал затуляше воденичните камъни, окачените на потона лампички мъждукаха тук-там из праха, жълтееха се като дебнещи котешки очи и се подрусваха от време на време на вървите си. Но той не доседя, стана пак и тихо на пръсти се доближи до самата врата и заслуша.
— … обяснила му всичко — казваше Матеуш, — уж се била прекачвала през плета, та от това… Доминиковица потвърдила, че с момичетата често се случва това, че и нея, когато била мома, я сполетяло същото… Всяка днес може да се оправдае с прекачване през плет… оня стар пръч повярвал… Такъв умен, а повярвал…
Така се изсмяха, че кикотът се разнесе по цялата воденица, превиваха се от смях.
Антек се доближи повече, застана почти на прага и бледен като мъртвец, стиснал пестници и свит на кълбо, той бе готов да скочи.
— А пък това, дето казваха за Антек — започна Матеуш отново, след като се понасмяха, — че били много близки с Ягуша, това не е истина, това аз най-добре знам. Слушах сам как веднъж като куче скимтеше пред вратата на стаята й, та трябваше тя с метлата да го изпъди. Закачил се за нея като репей за кучешка опашка, но тя го гонеше…
— Ти видял ли си това?… По село друго разправяха… — рече някой.
— Ами как, веднъж ли съм бивал в стаята й? Веднъж ли ми се е оплаквала от него?
— Лъжеш като циганин! — изкрещя Антек и прекрачи прага.
Матеуш скочи веднага към него, но преди да се оборази, Антек като бесен вълк се хвърли върху него, хвана го с едната ръка за гърлото, стисна го, та онзи не можа дори дъха си да поеме, с другата го прехвана през кръста, изскубна го от мястото му като храст, тласна с крак вратата навън и бързо го понесе зад стружнята, към оградената с плет река, и с всичка сила го хвърли, та четирите греди като сламки се залюляха, а Матеуш като тежка клада цопна в реката.
Вдигна се страшен вик и олелия, защото на това място реката бе бърза и дълбока. Спуснаха се хора да го спасят и скоро го извлякоха, но той бе изгубил съзнание, едвам го свестиха… Веднага долетя воденичарят, след малко доведоха и Ямброжи, намериха се селяни, та го пренесоха в жилището на воденичаря, защото все повече отпадаше и кръв храчеше. Изпратиха дори и за свещеника, защото отиваше на зле и мислеха, че не ще изтрае до сутринта.
А пък Антек, като изнесоха Матеуш, седна на неговото място при огнището, грееше ръцете си и си приказваше с Франек, който вече беше дошъл — и щом хората се върнаха и насядаха, поуспокоени вече по местата си, рече силно, за да чуят всички и да запомнят:
— Всеки, който ме ухапе и настъпи, това ще го сполети, па може и нещо по-лошо!
Никой не се обади, гледаха го с дълбоко учудване, с почит. Ами как, да вземеш такъв мъж като Матеуш и леко, като сноп слама да го понесеш и да го хвърлиш в реката! Никой досега не е чувал за такава хала!… Е, да бяха се сбили, да бяха премерили силите си и един от тях да беше надвил, да му бе счупил костите, да го бе дори убил — нещо обикновено! Но не, току да вземеш човека като кученце за ушите и да го запокитиш във водата! Да бяха му потрошени ребрата от някоя греда, нищо не би било, щеше да се излекува, но такъв срам, такъв срам, сигурно Матеуш няма да понесе това!… Да посрамиш тъй човека за цял живот!…
— Да, да, такова чудо, знаете, още не е бивало — шепнеха помежду си.
Но Антек не им обръщаше внимание; той смля булгура си и към среднощ си отиде у дома. У воденичаря още светеше в онази стая, дето сложиха Матеуш.
— Няма вече да се хвалиш, че си бил, сине майчин, в стаята на Ягна! — прошепна с омраза и плюна.
Антек не каза нищо у дома си, макар че Ханка не спеше, а беше заета с предене. На сутринта той не отиде на работа, сигурен беше, че ще го отстранят; но веднага след закуска дотърча сам воденичарят.
— Ела си на работа, каквото имате с Матеуш помежду си, то си е ваша работа, мене не ме интересува, а стружнята не може да стои така. Доде оздравее, ще управляваш работата, ще ти плащам четири злоти и обед.
— Няма да ида. Ако ми дадеш заплатата на Матеуш, съгласен съм и по-добре ще водя работата.
Воденичарят се ядосваше, пазареше се, но бе принуден да се съгласи, защото нямаше как, па го забра веднага и излязоха.
Ханка нищо не разбра от това, тъй като нищо не знаеше.

 

IV

 

Още от зори на Бъдни вечер в цялото Липци кипеше бързо и трескаво движение.
През нощта, па и сега на съмнало, отново хвана як студ, а понеже бе дошъл след няколко меки и мъгливи дни, отрупа дърветата с иней като със стъклени стърготини или пък с най-бял пух. Слънцето се бе напълно издигнало и светеше на синьото и сякаш омотано с тънка и прозрачна мъгла небе, но беше бледо, изстинало, като някоя просфора, скрита в дарохранителница, никак не топлеше, а напротив — студът се повече усилваше и тъй бе студено, че не можеше дъха си да поеме човек. Всяка живина се движеше в пари от дишания като в кълба от мъгла, а целият свят се беше ослънчил, облян в такива трепетни, ярки блясъци, в такива остри светлини, сякаш някой бе покрил снеговете с диамантова роса, та очите чак заболяваха от гледане.
Затрупаните от сняг поля наоколо се простираха бели и блеснали, но глухи и мъртви, само от време на време някоя птица зашумеше в променящата се белота и само черната й сянка се мернеше по нивите или пък ято яребици закрякваше под засипаните храсти и плахо, внимателно поемаха към жилищата на хората, към пълните с храни сушини; намести пък, макар и рядко, зайче някое се зачернееше, подскачаше по снега, изправяше се на задните си крака и дращеше вкоравения сняг, за да се доближи до житото, но изплашено от кучешки лай, отново побягваше към заскрежената, отрупана със сняг и замряла от студ гора. Пусто и глухо ставаше по тия неизгледни снежни равнини, а някъде само в синкавите далнини се мяркаха села, сивееха се градини, гори се тъмнееха, проблясваха замръзнали потоци.
Пронизителен и светликав от мразовитата дрезгавина студ вееше навред и проникваше през вледенената тишина.
Никакъв крясък не нарушаваше вкочаненото мълчание на полята, никакъв жив глас не трепваше, нито дори съскане на вятър не зашумяваше по сухия разискрен сняг. Само тук-там понякога откъм загубените в преспи пътища се зачуваше проточен глас на звънче и скърцане на шейни, но тъй слабо и тъй далече, че още преди да е разбрал добре човек откъде и накъде отива, отзвъняваше и се изгубваше в тишината.
А по улиците на Липци от двете страни на вира беше пълно с хора и се носеше голям шум; радостно празнично настроение трептеше във въздуха, проникваше в душите на хората, дори и в добитъка. В студения въздух звучеха крясъци и се чуваха необикновено ясно като музика. Силни и весели смехове се носеха от край до край село, от сърцата бликаше радост; кучетата като обезумели се търкаляха по снега, лаеха от задоволство и плашеха враните, които се тълпяха около къщите, по конюшните пърхаха коне, из оборите се носеше продължително и тъжно мучене, дори снегът някак по-радостно скърцаше под краката, плазовете на шейните пищяха по твърдите и изхлъзгани улици, пушеците се издигаха на прави като стрели сини стълбове, а прозорците на къщите тъй блестяха на слънцето, че дори заслепяваха очите — всъде бе пълно с врява, деца, суетеж, гласове на разкрякали се гъски, които се бутаха около просечения лед, и провиквания. Из улиците, пред къщите и портите беше пълно със свят, а през заснежените градини час по час се червенееха вълнениците на жени, които пребягваха от къща на къща, и час по час закачените при тичането овошки сипеха дъжд от иней като някаква сребърна мъгла.
Днес дори и воденицата не бучеше, тя беше спряна за през всичките празници, само студеният поток на прозрачната, отбита на ставилото вода клокочеше шумно, а някъде зад нея в блатата и тресавищата от димните мъгли се долавяше крекот на диви патици, които на цели ята се въртяха по тия места.
А във всяка къща — у Шимонови, у Мачкови, у кмета, у Клембови и нима може човек да ги изброи и каже всичките, проветряваха, миеха, чистеха и посипваха с пресни борови листа стаите, отводите, па дори и снега пред праговете, а тук-там избелваха и почернелите комини и навсякъде бързаха да пекат хляб и празнични козунаци, приготвяха херинги, триеха в негледжосани паници мак за юфката.
Защото идваше Коледа, празникът на божия син, радостният ден на Исусовото чудо и благоволение над света, благословен край на дълги и пълни с труд дни, та и човешката душа се събуждаше от зимното си вцепенение, отърсваше се от сивотата, възвишаваше се и се носеше радостна и силно разчувствувана да посрещне раждането на господа!
У Боринова бе същото тичане, шетня и приготовления.
Старият и Петрек, когото бе ценил за конете на мястото на Куба, преди съмнало още заминаха за града да пазаруват това-онова.
А в къщи работеха усилено. Южка си попяваше тихичко и изрязваше с ножици чудни изрезки от цветни хартийки, за да ги налепи било по гредите, било по рамките на иконите, та да изглеждат като шарени с живи бои, които ей тъй да играят в погледа! А Ягна, запретнала до раменете ръкави, месеше в нощвите тесто и заедно с майка си печеше козунаци, продълговати като ония градински лехи, по които сеят магданоз, и бели хлябове от чисто брашно; тя усилено шеташе, понеже тестото беше вече втасало и трябваше да се размесва; нагледваше ту работата на Южка, ту пък питата със сирене и мед, която се загряваше под юрган и чакаше да приготвят пещта, напалена със силен огън, та трябваше и към нея да тича от време на време.
Витек бе получил заповед да наглежда огъня и да му притуря дърва, но го видяха само на закуска, след което веднага изчезна някъде. Южка и Доминиковица напразно го търсиха и викаха наоколо, не се обади, хубостникът му; той седеше зад сенарника откъм полето под храстите и залагаше примки за яребици, посипваше ги обилно с плява за примамка и прикритие. С него бяха Лапа и щъркелът, който той още през есента бе прибрал болен, та го излекува, отгледа и изхрани. Научил го бе на разни фокуси и тъй се сприятели с него, че само да му свирнеше, както си знаеше, и щъркелът тръгваше след него не по-зле от Лапа. И с Лапа се много погаждаше, защото заедно ловяха плъхове в обора.
А пък Рохо, когото Борина бе прибрал в къщи за през целите празници, още от сутринта беше в черква и заедно с Ямброжи украсяваха олтарите и стените с елови клонки, които ратаят на свещеника беше докарал от гората.
Наближаваше пладне, Ягна привърши месенето, сложи хлябовете на дъската, приплескваше ги още с ръце и ги мажеше с белтък, за да не се напукват много в пещта, когато Витек показа глава във вратата и извика:
— Коледа носят!
Още от сутринта по-голямото момче на органиста, Яшо, което ходеше на училище, и по-малкото му братче разнасяха по селото коледни просфорки.
Ягна ги видя едва пред входа, та не можа и да разтреби нещо по къщи, когато те влязоха и поздравиха.
Затревожи се тя много, че такава безредица заварили, та току скри само запретнатите си ръце под престилката и ги канеше да седнат да си починат, че кошниците им бяха големи, а по-малкият носеше и големшки, препълни торби.
— Още половин селото трябва да обходим, па времето ни е малко… — отказваше Яшо.
— Огрей се барем, Яшо, такъв е мраз!
— Па може и малко топло мляко да ви сваря — предложи Доминиковица. Те отказаха, но седнаха на раклата до прозореца. А Яшо се загледа в Ягна, та тя се изчерви, па дори и взе да смъква запретнатите си ръкави, а и той почервеня като рак и задири просфорки из кошницата. Извади по-дебеличко вързопче вързопче, защото бе препасано със златна панделка и поразмесено с цветни просфорки. Ягуша хвана през престилката си вързопчето и го сложи в чиния под разпятието, после изнесе едно голямо гърне ленено семе и шест яйца.
— Отдавна ли си дошъл, Яшо?
— В неделя, преди три дена.
— Навярно ти е дотегнало в онова училище? — попита майката.
— Не много, но не остана вече, само до пролет!
— Казваше майка ти още на моята сватба, че за свещеник се учиш.
— Да, от Великден нататък, да! — рече той по-тихо и наведе очи.
— Господи, тогава вече ще има да се радва баща ти, отсега нататък ще се развесели, че свещеник ще станеш, па може да даде господ и в нашата енория!
— Какво ново у вас? — попита Яшо, за да прекъсне нежеланите въпроси.
— Какво ще е; дал господ, та нищо лошо няма. Караме полека, въртим се полека като коне в долап, така сме си ние, селяните.
— Исках, Ягушо, да дойда на сватбата ти, но не ме пуснаха.
— А толко много се веселиха, цели три дена танцуваха! — извика Южка.
— Куба като че ли тогава умря!
— Умря си, умря сиромаха, кръвта му изтече, свърши неизповядан. Разправят из селото, че бил наказан за това: виждали как нещо се мъкне по пътищата нощно време, стене по кръстопътищата или се изправя до кръстовете и чака божията милост!… Все трябва Кубовата душа да е, не ще да е друга!
— И ти ли това казваш!
— Разбира се, истината казвам, не съм го видяла с очите си и не мога да се закълна, но може да е, може да е, стават такива неща по света, които човешкия ум, колкото и голям да е, пак не може да ги разбере, не може да ги прозре… Божи работи са това, не човешки, не, защото каквото ние безсилните можем — можем, по-нататък господ може!
— Жалко за Куба, сам свещеника, като ми разправяше за смъртта му, плачеше от жал.
— Защото беше толкова честен ратай, че втори не може да се намери, па тих, набожен, работен, чуждото не пипваше, а пък за бедните беше готов последната си дреха да даде.
— Така се променя Липци постоянно, че кога и да дойда, не мога да го позная. Днеска бях у Антекови, детето им болно, сиромашия до шия, а той така се променил, така отслабнал, че едвам го познах!
Нито дума не отвърнаха на това, само Ягна бързо извърна глава и започна да слага хляб на лопатата, а старата изпули очи. Той веднага разбра, че има нещо неприятно за тях в тоя разговор, та пожела да поправи положението, като помисли за какво друго да заприказва, но Южка се приближи пламнала до него и го молеше да й даде няколко цветни просфорки.
— Трябват ми за слънца да си направя, имаше от лани, ама се много развалиха, когато беше сватбата.
То се знае, че й даде десетина-двайсет от около пет цвята.
— Толкова много! Божичко, та те ще ми стигнат и за слънца, и за месечини, и за звезди! — викаше тя зарадвана, па си пошепна нещо с Ягна и засрамена, закрила лице с престилката си, му изнесе шест яйца за тях.
В същото време Борина се върна от града и влезе в стаята, а подир него летяха Лапа и щъркелът, тъй като и Витек се появи едновременно с господаря си.
— Бързо затваряйте вратата, че ще изстине тестото — викаше старата.
— Когато жените се залавят да редят из къщи, мъжете трябва да се дяват където видят, та било и в кръчмата, ако не искат да стоварят на техен гръб клисавината на хляба, който са пекли! — засмя се Борина, като грееше вкочанелите си ръце. — Път като стъкло, за шейни чудесен, ама и такъв студ, та не може да седи човек в шейната! Ягушо, дай на Петрек малко хляб да хапне, че се е вдървил в тази войнишка шинела. Докога имаш отпуска, Яшо?
— Чак до Богоявление.
— Добра отмяна си има баща ти с тебе, и при органа, и в канцеларията! То се знае, че не му се ще да напуска топлото легло при такъв студ.
— Не е за това, ами днеска ни се отели кравата, та остана около нея.
— На хубаво време ви се е отелила, цяла зима ще си имате мляко.
— Витек бре, даде ли на жребчето да пие?
— Аз сама му носих, но не щя нито капка да пие, само дяволува и страшно насилва майка си, та я заведох в по-голямата преградка.
Момчетата си излязоха, но Яшо чак от портата се обръщаше за Ягна, защото като че ли беше станала по-хубава, отколкото през есента преди сватбата.
Затова не беше и чудно, че бе завладяла стария, та нищо друго освен нея не виждаше. Много приказваха по село, че твърде сглупи той с тази своя любов, защото, ако и да беше твърд и неотстъпчив за другите по-рано, сега Ягуша правеше каквото си иска с него, слушаше я във всичко и все в очите я гледаше, съветваше се с нея, па и с Доминиковица, че здраво го бяха овладели! Добре му беше от това, работата в къщи вървеше, всичко бе наред, всичко му бе на сгода, имаше кому да си се пооплаче и с кого да се посъветва, та и за нищо друго не мислеше, нито го беше грижа, само за Ягуша мислеше, като писано яйце я гледаше.
Ето и сега, грееше се на огъня, а все я следеше с влюбени очи, като преди сватбата, все галени думи й думаше и само мислеше как още повече да й се подмилква.
Но Ягна обръщаше толкова внимание на любовта му, колкото на ланския сняг. Тя беше нещо невесела, недоволна от любовното му настроение, сърдита, всичко я дрезнеше, та се носеше като лют вихър из къщи. Работата стоварваше било на майка си, било на Южка, па често и стария редеше троснато, а тя отиваше на друга страна да нагледа пещта или жребчето в конюшнята, и то най-вече да остане сама и да може да си помисли за Антек.
Яшо й науми за него, та като жив, като жив се изправяше пред очите й…
Близо три месеца не беше го виждала, много преди сватбата, само тогава, когато минаваха по пътя под тополите… разбира се, времето течеше като вода; пък и сватба, пренасяне в новия дом, различни грижи, домакинство, нима имаше време да помисли за него! Не го виждаше, та не се и сещаше, па и хората се боеха да говорят за него пред нея… А сега, неизвестно защо, той изведнъж застана пред погледа й и я гледаше с такава жалост, с такъв укор, че душата й се затресе от мъка.
«Не съм ти в нищо крива, не съм! Защо тогава се изправяш пред мене като наказана душа, защо ме плашиш?» — мислеше си жално тя, като се бранеше от спомените… но чудно й беше защо тъкмо него тъй силно си припомни, а не нито Матеуш, нито Стахо Плошек, нито другиго?… Никого другиго, само него! Трябва да я е запоил с нещо, та сега страда, разкъсва се и се топи в мъка, защото такава мъка я разпъваше, под лъжичката я душеше и нещо така унасяше душата й по света, че би тръгнала, където очите й видят, из бораци, из гори.
«Какво ли прави там, сиромашкия, какво ли си мисли? Нито има как да си поприкаже човек с него, нито… ех, забранено е! Истина, забранено е, божичко мой, то би било смъртен грях, смъртен грях! — това го каза свещеника на изповедта, каза… — иначе бих си поприказвала с него веднъж, ако ще пред свидетели… а пък то нито днес, нито утре, нито никога! На Мачей е тя за вечни времена…»
— Ягушо, хайде ела де, хляба трябва да се прехвърли! — викна старата.
Тя затича към къщи, бързаше, колкото можеше, но не преставаше да мисли за него, той все се връщаше пред очите й и навсякъде бяха в ума й сините му очи, черните вежди и онези червени, сладки, лакоми негови устни!
Напразно се залови тя до забрава за работа, ръцете й разпалено работеха; разтреби стаята, зае се надвечер да нареди кравите, което почти никога не правеше, но нищо не й помогна, той непрестенно беше пред нея и мъката растеше в нея и късаше душата й, а това я тъй силно разтревожи, че седна на раклата при Южка, която бързаше да направи слънцата, и избухна в плач.
Утешаваше я майка й, утешаваше я изплашеният й мъж, въртяха се около нея като около разплакано дете, галеха я, в очите я гледаха, нищо не помогна; тя се наплака до воля и нещо изведнъж се промени в нея, защото стана от раклата почти весела, заприказваше със смях и беше дори готова да пее, ако не беше в навечерието на Рождество!
Погледна я учудено Борина, погледна я и майка й, па дълго и многозначително се споглеждаха помежду си и излязоха в отвода, та си пошепнаха нещо, после се върнаха зарадвани, весели, засмени и току я запрегръщаха, зацелуваха и бяха толкова добри, че майка й рече разпалено:
— Недей вдига нощвите, Мачей ще ги изнесе!
— Не ми е първица да вдигам и по-тежки от тия!
Нищо не разбра тя.
Но старият не позволи, изнесе ги той, а после, като му се удаде случай, притисна я нейде в килера, разцелува я хубаво и й пошепна нещо, за да не чуе Южка.
— И на тебе, и на мама нещо ви е влязло в главата… не е истина това, което смятате, не е!…
— Ние двоицата с майка ти разбираме от тия работи, ти мене слушай, така ще е. Чакай, какво е днеска? Коледа… През юли чак ще дойде, в разгара на жътвата… Не е удобно време, жега, работа, но няма какво да се прави, и за това трябва да сме благодарни на бога… — И пак искаше да я целуне, а тя ядосано се изскубна из ръцете му и се затича към майка си с укори. Но старата решително потвърди.
— Не е истина, само така ви се чини! — трескаво отричаше Ягна.
— Не те радва това, виждам аз?
— Трябвало и да ме радва, малко ми са грижите, та отгоре и тая мъка.
— Не се оплаквай да не те накаже господ.
— Нека ме накаже!
— Защо пък си се заоплаквала такава?
— Защото не искам и толкоз!
— Ами ако има дете, в случай че, недай боже, стария умре, и неговата част ще се прибави към приписаната, па може и на всичкия имот да останеш наравно с всички други…
— На тебе само това ти е в главата: имот, та имот, пък за мене то нищо не струва…
— Защото си още млада и глупава, та плещеш, каквото ти дойде на езика! Човек без имот е като без крака, щура се само, щура и доникъде не може да стигне. Само пред Мачей да не си казала това, че ще му стане мъчно…
— Няма да го тая в себе си, не ме е грижа за Мачей!
— Тогава брътви по цял свят, щом нямаш ум, а мене остави на мира да извадя хляба, че ще стане на въглен. По-добре е да хванеш нещо работа, я вземи да извадиш херингите от водата и да ги сложиш в мляко, по-добре ще обезсолеят така. Южка пък да счука мак, още толкова много работа има, а вечер стана.
Тя имаше право, вечерта беше вече на прага, слънцето се скриваше зад гората и червени отражения като кървави заливи се разливаха по небето, та изглеждаше като да гори, посипано с жарава. А селото глъхнеше и затихваше. Още носеха вода от вира, дърва сечеха или някой бързаше с шейните, та чак слабините на конете играеха, още тичаха през вира, врати скърцаха, тук-там се чуваха различци гласове, но полека-лека, заедно с угасването на лъчите и пепеливата синина, която се сипеше върху земята, замираше и движението, затихваха входовете към дворищата, запустяваха улиците. Далечните поля затъваха в мрак, зимната вечер бързо настъпваше и подчиняваше със силата си земята, а студът се усилваше и тъй щипеше, че снегът още по-остро скърцаше под дървените обуща, а по стъклата се рисуваха чудни клончета и цветя…
Селото потъна в сивия снежен мрак и като че се стопи, та не можеха да се видят нито къщи, нито плетища, нито градини, само светлините по къщите трепкаха рязко и по-гъсто от обикновено, защото всякъде се тъкмяха за Бъдни вечер.
Във всяка къща и у богати, и у бедняци, па дори и у последния сиромах се обличаха и чакаха благоговейно, всякъде поставяха в източния ъгъл неочукан сноп жито, покриваха лавици или маси с бяло платно, постилаха сено и поглеждаха през прозореца да видят първата звезда.
Някак отначало звезди не можеха да се видят, както обикновено бива при студени вечери, преди да се е хубаво здрачило, защото, щом догоряха последните зари, небето почна да се покрива като със сини пушеци и напълно потъна в мрачини.
Южка и Витек бяха хубаво измръзнали, защото чакаха пред къщи да видят първата звезда.
— Ето! Ето! — вресна изведнъж Витек.
Борина излезе да види, загледаха се и другите, а най-после и Рохо.
Разбира се, че имаше. Там над изтока като че се раздраха мрачни завеси и из дълбоките сини бездни се беше родила звездата и изглеждаше като да расте пред очите, летеше, пръскаше светлина, все по-бързо гореше и все по-близко идеше, та Рохо коленичи на снега, а след него и другите.
— Ето витлеемската звезда, звездата на тримата влъхви, при блясъка на която се е родил нашия бог, да се слави светото му име!
И другите повториха набожно след него и опиха очи в онази далечна светлина, в онази свидетелка на чудото, на онзи видим знак на божието милосърдие над света.
Сърцата им забиха с дълбока благодарност, с топла вяра, с надежда и приемаха в себе си тази чиста светлина като свещен огън, който побеждава злото като свето причастие.
А звездата растеше, носеше се като огнено кълбо, от нея се отделяха синкави лъчи като спици на свещено колело, искряха над земята и като запалена борина разкъсваха тъмнината, а подир нея като верни прислужници се появяваха на небето много други в неизброимо и необхатно множество. Небето се покри с бляскава роса и се разгъваше над света като синкава, накована със сребърни гвоздеи плащаница.
— Време е да се вечеря, щом словото стана плът — рече Рохо.
Всички влезнаха вътре и веднага насядаха около високата и дълга пейка.
Най-напред седна Борина, седна и Доминиковица със синовете си, защото бе пожелала да празнуват заедно Бъдни вечер, по средата седна Рохо, па Петрек, седна и Витек до Южка. Само Ягуша сядаше за малко време, защото трябваше да се грижи за ястията и да принася.
Тържествена тишина зацари в стаята.
Борина се прекръсти и подели просфорката си с другите; изядоха я с почит, като същински хляб божи.
— В този час се е родил Христос, нека и всяко създание се подкрепи с този свещен хляб! — рече Рохо.
А при все че бяха гладни, понеже цял ден на сух хляб бяха прекарали, ядяха бавно и с достойнство.
Най-напред поднесоха борш от цвекло, варен с гъби и цели картофи, а после херинги, оваляни в брашно и изпържени в конопено масло, подир това пшеничена юфка с маково семе, после зеле с гъби, запържено също с конопено масло, а най-сетне Ягуша донесе истинска приядка — питки от елда, намазани с мед и изпържени с маково масло. И всичко това ядяха само с хляб, защото нито банички, нито козунаци, които се правеха с масло и мляко, не биваше да се кусват този ден.
Ядоха дълго време и много рядко някой да кажеше някоя дума, та се чуваше само стържене на лъжици и мляскане. Само Борина се надигаше от време на време да помага на Ягуша и да я отменя, докато старата го скастри:
— Седи тука, нищо няма да й стане, още е много далече, па и първа Коледа е на свое, нека привиква!…
Лапа тихо скимтеше, побутваше отдире хората с челото си, галеше се и се умилкваше да му дадат по-скоро, а щъркелът, който си имаше място в отвода, често почукваше с човка по стената и тракаше, та кокошките чак се разкрякваха по върлините.
Още не бяха свършили, когато някой почука на прозореца.
— Недейте пуща, нито се обръщайте натам, това е злото, ще влезе и цяла година няма да излезе оттук! — извика Доминиковица.
Оставиха лъжиците и се заслушаха разтревожени, чукането се повтори.
— Душата на Куба — прошепна Южка.
— Не дрънкай, някой иде за нещо; днеска никой не трябва да остане гладен, нито без подслон — обади се Рохо, като стана да отвори.
Ягустинка беше. Тя застана покорно на прага и през сълзи, които лееше като град, рече тихо:
— Пуснете ме да се свия в някое ъгълче и да хапна не от това, което ще дадете на кучето! Съжалете се под бедната… Чаках да ме поканят децата ми… чаках… накъщи лед студено, измръзнах за тоя, що духа… Божичко мой… и сега като някоя просякиня… като… децата ми, дето съм ги родила… оставиха ме сама без дрошица хляб… по-зле от куче… а у тях глъчка, пълно с хора… ходих около къщи, назъртах в прозорците… и нищо…
— Седни при нас, трябваше да дойдеш още щом се мръкна, а не да чакаш милост от децата… само на погребалния ти ковчег най-после с готовност ще забият гвоздеите, за да се уверят, че няма да се върнеш за нищо — рече Борина и твърде любезно й стори място до себе си.
Но тя нищо не можеше да преглътне, макар че Ягуша й даваше от всичко и от все сърце я канеше да яде. Ами като не можеше, седеше тя кротко, свита и затворена в себе си, та само по трепването на рамената й можеше да се познае каква мъка я късаше.
В къщи стана тихо, топло, сърдечно, набожно и тъй тържествено, сякаш светото пеленаче Исус лежеше при тях.
Грамадният и постоянно подклаждан огън в огнището весело пращеше и осветляваше цялата стая, та стъклата на иконите лъщяха и замръзналите прозорци се червенееха, а те седяха на трапезата пред огъня и тихо и важно си приказваха.
След това Ягуша свари кафе, те го подсладяваха обилно и пиеха полека…
А Рохо извади из пазухата си обвита с броеница книга и зачете с тих и дълбоко покъртващ глас:
— «И стана чудо, дева роди син; чак в юдейска земя, във Витлеем, не много малък град, роди се господ в нищета; на сено, в бедна кошара, всред добичета, които през тази радостна и ведра нощ му бяха братя. И същата тая звезда, която и днес свети, изгря тогава за това свето детенце — и показваше пътя на тримата мъдреци, които, макар и езичници и черни като черни котли, но имаха чувствителни сърца и от далечни страни, през необгледни морета, през сурови планини дотичаха с дарове, за да засвидетелствуват истината.»
Дълго чете той тоя разказ, гласът му се повишаваше и ставаше молитвен, преминаваше почти в песен, сякаш свещен молебен правеше, и всички седяха в набожно мълчание, в тишината на заслушаните сърца, в трепета на озарените от чудото души и в най-искрено усещане на дадената на хората божия милост!
«Хей, мили мой Исусе! Така ти се паднало в беден оборец да се родиш там, в ония далечни страни, между чужди хора, между мръсните евреи, между зли еретици! И в такава бедност, в такъв мраз! О пресвета бедност, о детенце сладко!…» Тъй мислеха те и сърцата им тупаха в съчувствие, душите им се откъсваха и се понасяха като птици по света, та отлитаха чак до земята на Христовото раждане, до онази кошара, пред онези ясли, над които ангели пеят, коленичеха със сърцата си до крачката на детенцето и с всичката сила на огнената си вяра и упование като най-верни слуги му се отдаваха во веки веков, амин!
А Рохо все четеше, докато Южка, която беше милостиво и твърде чувствително момиче, заплака жално над тежката участ на Исуса. Ягуша също, скрила лице в дланите си, плачеше, сълзите й течеха чак през пръстите, та криеше главата си зад Йенджих, който слушаше зяпнал до нея и тъй много се чудеше на слушаното, та час по час удряше Шимек по клашника и викаше:
— Ей!… Чуеш ли, Шимек! — но веднага млъкваше, стрелнат от строгия поглед на майка си.
— Люлчица дори си нямало сиромашкото!
— Чудно как не е замръзнало!
— И как Исус е искал толкова много да претегли! — казваха и разсъждаваха, когато се свърши четенето, а Рохо им отвърна:
— Защото само със своята жертва и със страданието си е могъл да спаси народа. Ако това не е било, сега дявола вече да е заел напълно света и да събира за себе си душите.
— И без това той пак не малко се разпорежда тука — прошепна Ягустинка.
— Грехът владее, злобата управлява, а те са приятелките на дявола!
— Ех… знае ли се там кой владее и кой управлява, само това се знае, че злата участ и страданието държат във властта си човека.
— Не говори така, за да не сгрешиш, заслепена си от яд към децата си!…
Рохо я смъмра строго и тя вече не се противеше. Всички млъкнаха и мислеха, а Шимек стана от мястото си и понечи бързо да излезе.
— Къде си се забързал! — скръцна му със зъби старата, от чийто поглед нищо не избягваше.
— Ще ида из селото, много ми е горещо… — изломоти той изплашено.
— При Настка а, да щръклеете?
— Забраняваш ми а, не позволяваш?… — рече той по-остро, но бе хвърлил вече шапката си на раклата.
— Вървете с Йенджих в къщи, оставили сме къщата на божия грижа, назърнете при кравите и ме чакайте, ще дойда след вас, та ще идем заедно на черква. — Тя се разпореди, но момците предпочетоха да останат тук, отколкото да идат и да седят в празна къща; а тя ги не подкани вече, но веднага стана и взе просфорката си от масата.
— Витек, запали фенера да идем при кравите. В тази нощ на Рождество всяко добиче разбира езика на човека и може да говори, защото между такива се е родил господ. Само който е праведен и заприказва, с човешки език му отговарят. Днеска те са еднакви с хората и заедно с тях усещат, та затова трябва и от просфорката да им дадем…
Тръгнаха всички към обора, а Витек с фенера пред тях.
Кравите лежеха една до друга наред и бавно преживяха, но като чуха гласове и видяха светлината, почнаха да мукат, тромаво се канеха да станат и обръщаха тежките си големи чела.
— Ти си стопанка, Ягушо, и ти трябва на всичките да дадеш от просфорката си. По-добре ще им бъде и няма да боледуват; само че утре сутринта не бива да ги доиш, а чак вечерта, че ще си изгубят млякото.
Ягна разчупи на пет части просфорката си, навеждаше се над всяка крава и правеше свещен кръст между роговете им и втикваше по парченце в устата им върху широките и бодливи езици.
— Ами на конете няма ли? — попита Южка.
— В онова време не е имало коне при раждането, та не бива.
Връщаха се към къщи и Рохо разправяше:
— Всяко създание, всяка тревица, па била тя и най-слабичката, най-малкото камъче, дори и едва видимата звездица, всичко днес усеща, всичко знае, че бог се е родил.
— Мили Исусе! Всичко! И земята, и камъните! — възкликна Ягна.
— Истина ви казвам, така е, всичко си има своя душа. Каквото има по света, всичко усеща и чака своя час, когато Исус ще се смили и ще рече: «Стани, душо, оживей, заслужи царството небесно!» Защото и най-малкото червейче, и най-слабата тревичка, всичко по своему заслужава и всичко очаква божията похвала. А в тази едничка през годината нощ всичко става, събужда се, ослушва се и чака тази дума! За едни тя дохожда, за други още не е ред да дойде, после всички ще легнат в тъмнината и ще чакат търпеливо зората, кое като камък, кое като земя, вода, дърво, кое като нещо друго, както бог му е отредил!…
Млъкнаха и обмисляха думите му, защото умно каза, право в сърцето. Но на Борина и на Доминиковица то не се видя чиста истина, защото всякак го премятаха в главите си и пак не можаха да го разберат. То се знае, силата на бога е неизповедима и прави чудеса, но камъните и всичко да има своя душа… това те не можеха да си представят. И не мислиха повече за това, защото дойдоха ковачът с жената и децата.
— Ще поседим заедно при татко и заедно ще тръгнем на черква — обясняваше ковачът.
— Сядайте, сядайте, по-мило е заедно, събрали сме се всички свои, само Гжеля го няма.
Южка втренчи поглед в баща си, защото си спомни за Антекови, но се страхуваше да отвори дума за това.
Насядаха пак по лавиците пред огъня, само Петрек остана вън на двора да сече дърва, да не би да не стигнат за през празниците, а Витек пренасяше наръчи и ги слагаше в отвода.
— Ах, щях да забравя! Настигна ме кмета и ми каза да отидеш, Доминиковице, още сега у тях, замъчила се е вече и заревала, сигурно още тая нощ ще ги зарадва!…
— Щеше ми се да ида с всички на черква, ама щом казваш, че вече се мъчи, ще се затърча да видя. Отзарана бях, мислех си, че ще почака още някой ден.
Тя си поприказва нещо тихичко с ковачката и затича към болната, защото разбираше от болести и не едного беше излекувала по-добре от докторите.
А Рохо заразправя различни истории като за днешния ден, между тях и следната:
— Отдавна ще да е било, че толкова години има, откак се е родил Исус, един богат селянин се връщал от панаир, където бил продал няколко едри телета; скрил добре в обущата си парите, а в ръце носел замашна тояга, па и той бил най-силен в селото, но бързал да стигне у дома си преди мръкнало, че по ония времена из горите се криели разбойници и пресрещали добрите хора.
Лятно време трябва да е било, защото гората била зелена, миризлива и оживена от гласове, а духал силен вятър, та дърветата се люлеели и страшен шум се носел от планината. Побързвал човека, колкото могъл, и плахо се оглеждал, но нищо не виждал — ела до ела, дъб до дъб, бор до бор и нийде жива душа, само дето птичките прелитали от дърво на дърво. Все по-голям страх го обземал, защото минавал покрай един кръст, през такъв гъсталак, дето и с очи не може да проникне човек и където най-често излизали разбойници. Тогава той се прекръстил, изрекъл молитва и побягнал, колкото му сили държали…
Излязъл благополучно из високата гора и минавал през дребен борак и смрикаш. Виждал вече зеленото и разлюляно поле, чувал шума на реката, чучулиги пеели, видял хора да орат, дори щъркели на цяло ято се носели към блатата, дори подушил по вятъра и миризмата на разцъфнали вишневи градини… когато от последните храсти изскочили разбойници! Дванайсет души били и всички с ножове! Бранил се той, но скоро му надвили и понеже не искал да даде доброволно парите и викал, те го тръшнали по гръб, натиснали го с крака, вдигнали ножовете и току да го заколят… но в този миг изведнъж се вкаменили, и останали така с вдигнати ножове, наведени, намръщени и неподвижни — и в същия миг всичко замръзнало на мястото си… Пилците замлъкнали и увиснали във въздуха… реките се спрели… слънцето като че ли застанало… вятъра замрял, дърветата останали тъй, както вятъра ги бил навел… житата също… а щъркелите като че ли зараснали на небето с разперени крила… дори орача се спрял с вдигнат остен — целия свят се изплашил в този миг и се вкаменил!
Не се знае колко време е продължило това — когато над земята се разнесло ангелско пение:
«Бог се роди, мощ трепере!»
Изведнъж всичко се раздвижило. Но разбойниците оставили човека, като виждали в това чудо предупреждение, и всички заедно тръгнали след ангелските гласове към онази кошара да се поклонят на новородения младенец! А заедно с тях и всяка живина по земята и по въздуха.»
Много се чудиха на това, което разказа Рохо, а след него и Борина и ковачът разправиха различни истории.
Накрай Ягустинка, която през всичкото време седеше мълчалива, рече недоволно:
— Разправяте си вие, разправяте, колкото да ви минава времето! Може ли да е било истина, че някога са слизали от небето разни закрилници, които не са давали да загине беден и потиснат човек! А защо сега не дохождат? По-малко беди би имало, по-малко сиромашия, по-малко тежки мъки човешки?… Човек е беззащитен като птичка, пусната на свобода — или ястреб, или някой звяр, или гад, или най-сетне смърт ще я удуши, — а те разправят за милосърдие, залъгват и мамят глупавите с обещания, че ще дойде избавление! Ще дойде, но Антихрист и той ще отмери правдата, той ще се смили като ястреб над пилетата.
Рохо скочи и завика със силен глас:
— Не сквернослови, жено, недей греши, не слушай какво ти подшепва дявола, защото отиваш към наказание, и вечен огън! — И падна на пейката, сълзи го задавиха, цял трепереше от свещен гняв, от болка за тая загубена душа, а когато дойде на себе си, с всички сили на вярващата си душа почна да проповядва истината и да напътствува към правия път.
И дълго, дълго говори той, както и свещеникът от амвона не би могъл да говори.
А пък в това време Витек, трогнат дълбоко от думите, че през тази нощ кравите говорят като човеци, повика тихичко Южка и отидоха заедно в обора.
Хванати за ръце и разтреперани от страх, като се кръстеха час по час, те се промъкнаха в обора между кравите.
Коленичиха при най-голямата, като при майка на целия обор; дъх не можеха да си поемат, душите им трепереха, сълзи бликаха в очите им, а сърцата им пронизваше свещен страх като в черква по време на пренос. Но те бяха изпълнени с искрена надежда и вяра, защото Витек се наведе над самото й ухо и разтреперан зашепна:
— Сивуше, Сивуше!…
Не му отвърна нито думица тя, само постенваше, преживяше, движеше устата си и млящеше с език.
— Нещо й се е случило, та не отговаря, може за наказание.
Коленичиха при другата и Витек пак попита, но вече почти с плач…
— Шарке, Шарке!…
И двамата се притиснаха до муцуната й и слушаха със затаен дъх, но нищо не чуха, нито дума, нищо…
— Навярно сме грешни, затова не чуваме, само на праведните отговарят, а ние сме грешни.
— Истина, Южо, истина, грешни сме, грешни. Божичко мой… истина… разбира се, аз откраднах едни въженца на господаря… па и стария му ремък… и… — той не можа повече да говори, разплака се, обзе го жалост и чувство за виновност, та чак се занесе, а Южка от все сърце му пригласяше. Плакаха те така заедно неукротимо, докато си изповядаха всичките провинения и грехове…
Но в къщи никой не забеляза отсъствието им, сега там пееха черковни песни, понеже преди полунощ не се пееха веселите коледни.
В другото отделение на къщата пък Петрек се миеше, чистеше и цял се преобличаше, тъй като Ягна му беше извадила из килера нови дрехи.
Всички ахнаха от учудване, когато той влезе в къщи; защото беше хвърлил шинела и другите войнишки дрехи и застана облечена по селски.
— Смееха се с мене, Сивчо ми викаха, но ето че се премених! — измърмори той.
— Приказката си да промениш, а не дрехите! — подхвърли Ягустинка.
— Тя сама ще му дойде на място, сама, защото, види се, още не е изгубил напълно душата си.
— Пет години бил по чужди краища, своя реч не чувал, та не е чудно!…
Изведнъж млъкнаха, защото пронизителният рязък глас на камбанката се промъкна в къщи.
— Камбанката вече бие, трябва да се приготвим!
Наскоро излязоха всички освен Ягустинка, която остана да пази къщата и главно да успокои сломеното си сърце.
Нощта бе мразовита, синкава, осеяна със звезди.
Камбанката непрекъснато звънеше, чуруликаше като птичка и приканваше на черква.
И народът вече излизаше от къщите, тук-там из отворените врати се изливаше светлина и блясваше като светкавица; тук-там прозорци угасваха, понякога глас се понасяше в тъмнината, кашляне или скърцане на снега под стъпките, или поздравляване: и все по-често се мяркаха хора в сивосинкавата нощ, прииждаха на тълпи и само тропот на крака се носеше из сухия въздух.
Всичко живо се запътваше към черквата; по къщите останаха само старците, болните или сакатите.
Още от далече се виждаха пламналите прозорци и разтворената, силно осветена главна врата на черквата, а народът течеше непрестанно през нея като вода и изпълваше полека вътрешността й, окичена с елови и смърчови клони. Вътре бе сякаш изникнала гъста гора, притисната до белите стени, обрасла по олтарите, издигаше се от чиновете и с върховете си стигаше дори до сводовете, па се клатеше и люлееше под натиска на тази жива вълна и затуляше олтарите с мъглата и с парите от дишанията, през които едвам мъждукаха запалените светила.
А народът все прииждаше и течеше без край…
На цяла дружина пристигна народ чак от Полски Рудки. И всички вървеха рамо до рамо, здраво и тежко, че бяха едри мъже, израстни и със сини клашници, а самите те бели, сякаш косите им бяха от лен изпредени, и жените им хубави до една, с двойни престилки, със забрадени върху шапчиците червени кърпи.
Прииждаха малко по-рядко, по двама, по трима от Модлица, страшно бедни хора и болнави, със сиви закърпени клашници и с тояжки в ръцете, защото пеша пътуваха. По кръчмите се смееха с тях, че се хранят само с блатска риба, защото живееха в ниски места между блата, а от тях лъхаше на торфен пушек.
И от Воля прииждаше народ, водеха се на цели семейства като смрикови храсти, които винаги накуп растат; не особено високи, все средни и издути като чували, но бързи, дърдорковци, все по съдилища ходеха, големи побойници и пакостници в гората, облечени със сини клашници, обточени с черни върви, и опасани с червени пояси.
Пристигнаха и жепечани, за които имаше поговорка: «само торба и одеяло» или че петима се издържат с една мършава крава, а трима една шапка имат. Те вървяха вкупом, мълчаливи, гледаха изпод вежди и отвисоко, а помежду си водеха жените, облечени като дворянки, хубавици, белолики, приказливи, и много ги ухажваха.
Веднага след тях нахълтаха хора от Пшиленк, идеха израстни като борова гора, стройни, силни и в редици, да им се не нагледаш. Клашниците им бели, жилетките червени, панделките на ризите зелени, а панталоните им на жълти ивици, и без да обръщат никому внимание, мушеха се неотстъпно по средата, пред самия олтар.
А след тях, почти най-после като някои дворяни, влизаха дембичани. Те не бяха много и всеки вървеше сам, горделиво, надуто, тъпчеше се и сядаше на чиновете пред големия олтар, вземаше първенство пред другите, горд със своето богатство. А жените им бяха с молитвеници в ръце, с вързани под гушите бели шапчици, с къси от тънко сукно дрехи… Най-подир вече идеха от по-далечните села и селца, от пръснатите из горите колиби, от стружните, от чифлиците и така нататък без край!…
А в това сбито множество, залюляло се и зашумяло като гора, се виждаха често белите клашници на липчени и се червенееха забрадките на жените им.
Черквата беше претъпкана до последното място в притвора, та които бяха последни, се молеха на студено.
Свещеникът започна първа служба, органът засвири, народът се залюля, наведе се и коленичи пред величието на бога.
Настана тишина, никой вече не пееше, всеки се молеше и се вглеждаше в свещеника и в свещта, която гореше високо над олтара, органът бучеше тихичко и тъй трогателно, че тръпки побиваха човека. Понякога свещеникът се обръщаше, разперваше ръце, изричаше високо по латински свещени думи, а народът издигаше рамена, въздъхваше дълбоко, навеждаше се с набожно разкаяние, удряше се в гърдите и горещо се молеше.
След като свърши службата, свещеникът се качи на амвона и дълго приказва, проповядва за този свещен ден, предпазваше от зло и укоряваше, махаше с ръце и гърмеше с огнено слово, та някой тежко въздъхваше, друг се биеше в гърдите, а трети се разкайваше на ум за прегрешенията си. Някой се замисляше, а някой с по-меко сърце и особено жените плачеха, защото свещеникът тъй мъдро и тъй разпалено говореше, че проникваше всекиму направо в сърцето и ума — разбира се, само ония, които слушаха, защото имаше мнозина, на които се дремеше от топлината.
А едва през втората служба, когато народът беше вече съкрушен от молене, гръмна пак органът и свещеникът запя:

 

В яслите лежи, кой ще иде.

 

Народът се залюля, изправи се на крака, па подхвана песента и гръмна с пълни гърди и в един глас:

 

Младенецу на Коледа!

 

Разтресоха се дърветата, затрепераха светлините от тая сърдечна вихрушка от гласове.
И така се сляха с думите си, с гласовете си и с вярата си, че сякаш един глас пееше и една мощна, от всички сърца откъсната песен удряше под светите крака на Исуса.
Когато изслушаха и втората служба, органистът засвири тъй игриво коледни песни, че не бе лесно да се въздържи човек, хората се огъваха, потупваха с нозе, обръщаха се към органа и весело му пригласяха.
Само Антек не пееше с другите. Той беше дошъл с жена си и със Стахови, които пусна да минат напред, а сам остана между чиновете, не искаше вече да заема предишното си място между заможните пред олтара и като разглеждаше къде да седне, забеляза баща си с всички от дома, които се промушваха през средата, а Ягна вървеше напред.
Той се отдръпна зад един смърчов клон и вече не свали очи от нея, защото тя се виждаше отдалече, тъй като беше висока. Тя седна на края на един чин, до самата пътека, и той дори без да мисли за това, несъзнателно и упорито се натискаше през навалицата, докато дойде при нея, а когато през време на службата коленичеха, коленичи и той и така се наведе, че докосваше с глава колената й.
Тя не го забеляза веднага, защото свещицата, с която светеше в молитвеника си, тъй слабо гореше, па и еловите клони тъй затуляха, че нищо не можеше да види встрани; едвам когато свещеникът издигна причастието, когато тя коленичи, заудря се в гърди и наведе глава — погледна несъзнателно настрана — сърцето й замря, окаменя от радост, не смееше да се помръдне, не смееше да погледне втори път, защото й се видя като сън, като привидение и нищо повече… Тя затвори очи и дълго, дълго коленичи наведена, прегърбена до земята, почти изгубила съзнание от вълнение… докато седна бързешком на мястото си и го погледна право в лицето.
Да, той беше, той, Антек, много отслабнал, почернял, отпаднал, та лесно го съзря тя в мрака, а големите му дръзки и горди очи гледаха тъй мило и бяха тъй пълни със скръб, че душата й се присви от тревога и съчувствие, а сълзите сами напираха в очите й.
Тя седеше неподвижно, както и другите жени, но нито една буква не можеше да различи, нито дори страниците, нищо, защото тези негови тъжни, парливи с блясъка си очи бяха пред нея, светеха като звезди, затъмниха целия свят и тя се изгуби цяла, изчезна съвсем — а той беше все на колене; тя чуваше честото му и топло дишане, чувствуваше онази сладка, онази страшна сила, която идеше от него, проникваше право в сърцето й и сякаш с въжета я обвързваше и я пронизваше със страх и сладост, с трепет, от който умът напускаше човека, пронизваше я с тъй мощен любовен клик, та се разтреперваше всяка частичка в нея, а сърцето й пърхаше като птичка, на която заради палавост са приковали крилете о стената!…
Литургията премина, свърши се и проповедта, всички пееха, молеха се, въздишаха, плачеха, а те двамата като че ли бяха вън от света, нищо не чуваха, нищо не виждаха и нищо друго не чувствуваха освен себе си.
Страх, радост, любуване, спомени, обещания, клетви и пожелания едно след друго горяха в тях, минаваха от сърце в сърце, преплитаха се, та чувствуваха вече еднакво, еднакво туптяха сърцата им, с един и същи огън играеха очите им.
Антек застана още по-близо, опря се с рамото си о бедрото й, та свят й се замая и цяла се изчерви, а когато отново коленичи, той пошепна с горещи като огън уста досам ухото й:
— Ягушо! Ягушо!
Тя се покърти и едвам не припадна от вълнение, тъй приятно я прониза тоя глас като с някакво пресладко острие и с радост.
— Излез някой ден зад сенарника… всяка вечер ще чакам… не се бой… много искам да си поприказвам с тебе… излез — шепнеше той страстно и тъй близко, та чак лицето й гореше от дишането му…
Тя не отговори, силите я напуснаха, гласът й замря в гърлото, сърцето й скачаше и тъй силно биеше, че сигурно са го чули наоколо — но се поизправи, сякаш искаше вече да отиде там… където той молеше… където я зовеше с любов… зад сенарника…
Някак навреме гръмна първата коледна песен, черквата се залюля от пеене, та Ягна се поопомни и седна, като разглеждаше хората и черквата…
Но Антек вече не беше вътре. Той незабелязано се бе отдръпнал и полека бе излязъл на гробищата.
Дълго стоя той на студа под камбанарията, разведри се и се нагълта с въздух, дойде на себе си… но такава радост разпъваше сърцето му, такъв вик се надигаше в него, такъв силен вихър, че не чуваше песента, която бухаше през черковната врата и се разнасяше по цял свят, нито тихите скимтящи гласове, които се носеха от камбанарията… Нищо и за нищо не знаеше, нагреба шепа сняг и лакомо загълта, а после скочи през оградата на пътя — и като вихър полетя към полето.

 

V

 

Едва призори Боринови се върнаха от черква и малко след това целият дом захърка, та се чуваше надалече, само Ягна, макар че беше страшно уморена, не заспиваше. Напразно натискаше глава към възглавниците, напразно затваряше очи, дори се завиваше презглава с пуховия юрган — нищо не помогна, сън не идваше, а като че ли някаква мора я връхлетя и притисна гърдите й с такава тежина, че не можеше нито дъха си да поеме, нито да извика, нито да стане от леглото. Лежеше тя неподвижна, вдървена, в едно полубудно и полусънно състояние, в което разумът нищо не може да разбере, душата й сама се изприда от спомените като от някоя къделя и омотава със себе си целия свят, вижда разни чудеса, носи се над земята, в слънце се облича — а тя самата е като отражение в бистра развълнувана вода… В такова състояние беше Ягна, та макар и незаспала, всичко изчезна от паметта й, а душата й като птичка се носеше по чудни неща — към ония угаснали дни, към мъртвите времена, подхранвани само в спомен… усещаше се като да е в черквата… като че Антек беше коленичил до нея… постоянно приказваше и я гореше с очи, гореше я с думи, изпълваше я едновременно със сладка мъка и със страх… ту някакво пение се разнасяше и органът така пронизително гърмеше, та чувствуваше в себе си отделно всяка нота… ту й се привиждаше червеното и строго лице на свещеника и протегнатите му над народа ръце… ту светлини… ту след това други, отдавнашни спомени й дохождаха на ум… срещи с него… целувки… прегръдки… та чак жар и такава слабост я обземаше, че се протягаше и притискаше силно глава във възглавниците… ту пък ясно го чуваше високо да казва: «Излез! Излез!»… дори ставаше и като да вървеше, вървеше… наведена под дървета, в мрачини… а в нея трепереше страх, някакъв вик се носеше подире й, ужас вееше от мрака.
И все така като в колело към нея идваше ту едно, ту друго, ту десето, та нито можеше да се опомни, нито да се отскубне от всичко това — нищо, само мора я душеше или пък дявол като да я изкушаваше и подсторваше към грях.
Късно през деня стана тя от леглото, но се усещаше като от гроб извадена, всички кости я боляха, беше бледа, разбита и страшно тъжна.
Студът бе поотслабнал, но някак си светът бе потъмнял, навремени сняг пършолеше, а навремени пак завиваше силен вятър, блъскаше дърветата, та се скриваха в снежната виелица, и свиреше по улиците. Но въпреки това селото шумеше в празнична радост, много хора сновяха по улиците, често някой профучаваше с шейна или пък на тълпи стоеха на разговори по портите, ходеха на гости у съседи, а децата като стадо, като кончета на паша, лудееха по вира и виковете им се носеха из цялото село.
Но на Ягушиното сърце не беше нито весело, нито драго, не!… Мраз я пронизваше, макар че в огнището пращеше весел огън, така глухо й беше, въпреки постоянния шум и Южкините песни, които звъняха из къщи. Между своите тя се чувствуваше чужда, толкова чужда, че със страх ги гледаше и й се струваше, че е между разбойници.
И често пъти, като не можеше да се противи, тя се заслушваше в горещия Антеков шепот, който неспирно и с еднаква сила звънеше в сърцето й…
«Гняв божи и вечно наказание за такива!» — чу тя ясно гласа на свещеника и видя пред себе си червеното му лице и протегнатите със заплаха ръце.
Изплаши се силно тя, изгуби се цяла в дълбокото чувство за виновност. «Не, няма да изляза! Смъртен грях би било, смъртен грях»! — повтаряше тя, като се подкрепяше с тоя израз и отпъждаше с кръстене злото, но душата й крещеше в жалба и мъка, защото се стремеше към него, стремеше се с все сила, с цялата мощ на живота, както поваленото от бури дърво се стреми на пролет към слънцето, както земята се протяга при първия топъл полъх…
Но страхът от грях надделя и тя можа да се съвземе, като правеше усилие да го забрави, да го забрави завинаги… Тя не излизаше от къщи, страхуваше се да се подаде на портата, че може би там някъде той чака затаен и ще я повика… а тогава ще ли му се опре тя, ще ли задържи душата си да не полети след тоя глас?!…
Тя се зае усилено с шетане из къщи, но какво да прави, като нямаше много работа. Южка вече всичко беше разтребила, пък и старият постоянно ходеше подире й и нищо не й даваше да хване.
— Почини си, недей се мъчи, да не би без време нещо лошо да ти стане.
И тя не работеше, само се щураше безцелно из стаите, гледаше навън, заставаше пред външната порта и все по-голямо отегчение и раздразнителност я обземаха, защото я сърдеха зорките мъжови очи, сърдеше я радостта и шумът в цялата къща, сърдеше я дори щъркелът, който ходеше из стаята, та нарочно го шибаше с вълненика си, докато най-сетне, като не можа да издържи и като намери удобно време, изтича до майка си. Но мина напреко през вира и все се обръщаше тревожно, да не би той да стои скрит зад някое дърво!…
Нямаше я майка й в къщи, отбила се сутринта, колкото да види дома, и пак се върнала у кмета. Йенджих пък палеше огъня и час по час изтичваше пред къщи и поглеждаше към пътя, защото Шимек се контеше в килера.
Настроението й веднага се промени, мъката на душата й отпадна. Щом се почувствува по старому в своята стая, на старото бунище, съвсем се развесели и несъзнателно зашета, назърна при кравите, прецеди млякото, оставено още от сутринта във ведрата, хвърли храна на кокошките, помете къщата, разтреби каквото имаше и весело разговаряше с момчетата, понеже Шимек, пременен с нов клашник, беше излязъл в стаята и се решеше пред огледалото.
— Къде се стягаш?
— Из селото, у Плошкови се събират момчета.
— Мама ще ли те пусне?
— Всякога пък до нея няма да се допитвам я, имам си и аз свой ум и воля си имам… каквото ми се ще, това ще направя!…
— Ще направи, защо пък да го не направи! — мърмореше Йенджих и поглеждаше неспокойно към пътя.
— Да видиш, че ще го направя, хем ще го направя на инат, ще отида у Плошкови, в кръчмата ще ида, ще пия с ергените! — подвикваше Шимек гордо.
— Остави глупавия на волята му, ще се понесе по цял свят като теле, макар че само да бозае му трябва! — рече тихо Ягна, без да го укорява, задето се сърдеше на майка си и се перчеше доста; тя дори и не слушаше много, понеже трябваше вече да си върви у дома, а пък тъй й бе жал да си излезе оттука, та стана почти с плач и бавно и тежко тръгна към дома си.
У Боринови бе още по-шумно и весело, отколкото преди това. Дотърчала бе Настка Голембовата и беснееха с Южка, та чак на пътя се чуваше.
— Знаеш ли, моето клонче цъфнало! — извика тя към Ягна, която влизаше.
— Какво клонче?
— Това, дето на Свети Андрея го отрязах, бучнах го в пясък и го турих зад печката и то цъфнало! Вчера го гледах, ни едно цветче нямаше, а нощеска се цяло разцъфтяло, виж!
И тя донесе внимателно пълно с пясък гърненце, в което бе забучила вишнево клонче, обсипано с нежни цветове.
— Череша, розови и миризливи цветчета! — шепнеше сериозно Витек.
— Истина, череша!
Заобиколиха го всички и радостно и с почуда гледаха покритото с цветове клонче; в това време влезе Ягустинка. Днес тя беше самоуверена, креслива и словоохотлива както преди и току гледаше кого хубавичко да ухапе.
— Цъфнало ти е клончето, Южке, ама не е за тебе, ти още от ремък имаш нужда или от нещо по-кораво! — рече тя веднага щом влезе.
— За мене се е разцъфтяло, аз си го отрязах още на Свети Андрея през нощта, аз…
— Още си мъничка, сигурно на Настка предрича женитба! — обясняваше Ягуша.
— Заедно го посадихме в гърнето, но аз го отрязах, та за мене се е разцъфтяло… — викаше Южка и чак й се доплакваше, че не потвърждават нейното.
— Още много има да се занасяш по ергените и да висиш по прелезите, на по-старите по-напред е редът, на по-старите! — казваше тя, без да гледа в никого, и се усмихваше на Настка. — Я тихо, Южо. Знаете ли, че тази нощ Магда, изгонената от органистови, родила в притвора на черквата!
— Измислици разправяш!
— Да би било измислици — добре, ама е самата истина! Ямброжи отишъл да бие камбаните и я настъпил.
— Божичко! И не е ли замръзнала!
— Как да не е, детето умряло от студ, а Магда едва си държи душата в зъбите. Прибрали я у попови и още я свестяват… но по-добре да не я свестяват… в каква неволя ще живее, какво ли пък добро я чака: само мъка и страдание.
— Матеуш казвал, че като я изпъдили органистови, ходила постоянно на воденицата и там седяла, но после Франек я набил и изпъдил, навярно по заповед на воденичаря.
— Какво да прави човека, да я тури в рамка и да я окачи на стената! И той е мъж, както и другите; когато му се искало, клел се; като получил, отрекъл се! Истина, и той не е без вина, но най-много са криви органистови! Докато беше здрава, караха я като вол на работа, сам-сама всичко им вършеше, а малка ли им е шетнята! Само крави пет, ами толко дечурлия, свине, кокошки, гъски, патици, толко ниви! А като се разболя, изгониха я, мръсници, не човеци!
— Ами защо се е мъкнала с Франек! — извика Настка.
— И ти би направила същото дори и с Яшек, щом повярваш, че ще се ожени за тебе!
Настка се наежи при тия думи и започна да се препира, но тъкмо тогава влезе Борина, та млъкнаха и двете.
— Знаете ли за Магда! Съживила се вече, свестили я, Ямброжи казва, че още малко и щяла да хвърли топа; Рохо още я трие със сняг и й дава да пие, ама изглежда, че много трябва да се лекува.
— Къде ще се дене, сирота, къде?
— Може би Козелите ще я приберат, роднина нали им е.
— Козелите ли! И те живеят с това, що смъкнат, що излъжат или що откраднат, та нея с какво ще я лекуват! Толко стопани в селото, толко богат свят, а никой не се притича на помощ!
— Как не, у стопаните прелива, у тях само пада от небето, та току да раздават на всички страни! Всеки си има доста свои грижи, не са му притрябвали чуждите! То това ми и остана да събирам по пътя всеки изпаднал в нужда и да го стоварям у дома си, да го храня, да го лекувам, па може и на доктора да плащам! Стара си, ама в главата ти вятър вее! — рече Борина.
— Право е, че никой не е длъжен да помага на другите, ама и човек не е добиче да псовисва покрай плетищата.
— Така е създаден света, така ще си и бъде, ще ли го промениш?
— Помня, че по-рано преди войната, още по времето на болярите, в селото имаше болница за бедните, в същата къща, където живее органиста, добре помня, защото плащахме според кой колко морги има.
Борина изгуби търпение и не пожела да говори повече за това.
— Твоето дъдрене ще помогне толкова, колкото на умрял тамян! — завърши намръщено той.
— То се знае, то се знае, че няма да помогне! Който няма сърце за хорските мъки, при него и плачовете нищо не помагат! Комуто си е добре, нему се чини, че на света всичко отива на добре, както господ е наредил!
Но Борина вече не се обаждаше, та Ягустинка се обърна към Настка.
— Какво станаха слабините на Матеуш, дали са по-добре?
— Матеуш ли? Какво му е?…
— Не знаете ли?… — извика Настка. — Ами още преди празниците, струва ми се, във вторник, ваш Антек го беше набил; хванал го за гърлото, изнел го из воденицата и тъй го бухнал в оградата, че четири греди се пукнали, па паднал във водата и едвам не се удавял. Сега е болен, храчи кръв и не може да мръдне. Ямброжи казва, че сърцето му се превърнало и четири ребра му били счупени. А пък той все пъшка и така охка!…
И Настка се разплака.
При първите й думи Ягна подскочи, като че някой я жегна в самото сърце, защото веднага си помисли, че навярно зарад нея е станало всичко това, но изведнъж седна пак на раклата и запритиска към вишневите цветове разплаканите си клепачи, за да ги разхлажда…
Всички в къщи се слисаха, защото нищо не знаеха. Още от началото по цялото село приказваха за това, а до тях не бе дошло.
— Намерили се от един дол дренки — побойник и побойник, голяма пакост няма да си направят! — промърмори старият, но трябва да го беше яд, защото се намръщи и захвана да слага съчки на огъня.
— Защо са се били? — попита след малко Ягна.
— За тебе! — изръмжа ядовито Ягустинка.
— Ама право кажи.
— Казах! Матеуш се хвалел пред мъжете във воденицата, че бивал често в стаята при тебе, Антек чул това и го набил! Като кучета за кучка се ядат за тебе.
— Не приказвай така на смях, че не мога да слушам!
— Питай из селото, щом не ми вярваш. Всеки ще ти потвърди същото, пък и не казвам, че Матеуш е говорел истината, а само това, което е приказвал пред хората…
— Мръсен циганин, лъжец!
— Може ли човек да се запази от клюкари! Често пъти и след гроба не спират.
— Добре, добре, че го е набил, и аз бих притурила! — изсъска злобно Ягна.
— Гледай я ти, как и на малкото пиле ноктите като на ястреб се обтягат.
— За неправдата веднага бих убила! Мръсник такъв, лъжец!
— И аз казвам така на всички, ама не вярват и все за тебе си приказват.
— Антек като им отреже езиците, ще млъкнат!
— Ами, с цял свят ли ще поведе той война зарад тебе, а? — изблещи й се злобно Ягустинка.
— А ти като някоя юда подсказваш какво си мислиш и се радваш на чуждата беда.
Ягуша се ядоса много, може би за пръв път до такава степен. Така я беше яд на Матеуш, че бе готова да се залети и да го разкъса, ако ще би с ноктите си! И не би пренесла този яд, ако Ягустинка не споменаваше и за Антек, и за добрината му! Голямо умиление я обземаше, неизказана благодарност гореше в сърцето й, че я е защитил и че не е дал да я обидят. Но въпреки това така се мяташе по къщи, така подвикваше за нищо на Южка и Витек, че старият захвана да се безпокои. Той седна до нея, взе да я гали по лицето и питаше:
— Какво ти е, Ягушо, какво ти е?
— Какво ще ми е, нищо не ми е. Остави ме, пред хората ще се галиш!
И тя рязко го отстрани.
«Ами, ще ме гали, па ще ме и прегръща, дъртак такъв изкуфял!» — мислеше си ядосано тя, тъй като за пръв път забеляза старостта му, за пръв път у нея се пробуди отвращение към него и дълбоко нежелание, почти омраза. Със скрито и радостно презрение се вглеждаше тя сега в лицето му, защото в действителност той много бе застарял в последно време, повлече крака, попрегърби се и ръцете му трепереха.
«Старец такъв, нескопосник!»
Тя потръпна от отвращение и толкова по-усилено мислеше за Антек, че вече не се бранеше от спомени и не бягаше от ония изкусителни, сладки шепоти!
А денят сякаш нямаше край, не можеше да издържи човек; всеки миг тя излизаше пред вратата или до градината зад къщи и гледаше през овошките към полето… или пък се облягаше на плета, който отделяше градината от пътя навън от селото, все покрай къщи и градини, и с печални очи се носеше по света, по белите полета, до тъмнеещите се гори… но нищо не различаваше, такава дълбока радост я пронизваше, задето той се е застъпил за нея и не е допуснал да я обидят!
«Такъв би поставил всекиго на място! Силен си е той, силен!» — мислеше си Ягна с умиление. Ако се появеше в тоя миг, не би могла да му се опре, не!…
Сенарникът не беше много далече, току зад пътя, малко в полето. Врабци чуруликаха в него и на цели ята се подслоняваха в голямата дупка в сеното; мързяло го ратаят да се качва и да хвърля отгоре сено, макар че така бе заповядал Борина, ами скубал по малко отдолу, та изскубал цяла дупка, колкото няколко души да се съберат в нея.
— Излез! Излез зад сенарника! — повтаряше тя несъзнателно молбата на Антек.
Тя избяга в къщи, защото удари камбаната за вечерня, а ней й се искаше сама да отиде в черква с глуха и неясна надежда, че пак ще го срещне там.
Ех, нямаше го в черква, но пък още при влизането в притвора се срещна с Ханка. Поздрави я с «Да бъде похвален», като задържа ръката си пред съда със светената вода, та онази първа да натопи пръста си. Но Ханка не отвърна на поздрава й и не посегна към светената вода, а отмина и я стрелна с очи, сякаш с камък я замери.
Чак сълзи се появиха в очите й от това незачитане и от нескриваната злоба, но тя седна на чина и не можеше да откъсне очите си от нейното отслабнало и бледо лице.
«Антекова жена, пък тъй слаба, тъй изпосталяла» — се въртеше в ума й. Скоро обаче забрави за нея, защото пееха в хор и органът тъй хубаво пригласяше, тъй тихо и тържествено, че тя съвсем потъна в музиката. Никога досега не й е било тъй хубаво и приятно в черква, никога; тя дори не се молеше, молитвеникът стоеше неразтворен; а броеницата беше неподвижна между пръстите й; тя само въздъхваше, шареше с очи по мрачините, които навлизаха бавно през прозорците, по иконите, по блясъците на светила и позлати, по едва видимите багри и се носеше с душата си в отвъдни светове, в ония небесни образи и чудеса, в пригасналите и стихващи звукове, в молитвените песни, в свещеното спокойствие на екстаза и пиеше такава забрава за всичко, та вече и не гледаше къде е, само й се струваше, че светците слизат от иконите, приближават се към нея с пресладка усмивка, че над нея се протягат благославящи ръце и отминават нататък над целия народ, който се навежда като някоя нива, и над нея повяват небесносини одежди, червени одежди, милосърдни погледи, неизказани мелодии, благодарствени песни, дето не могат и да се изкажат!
Сепна се тя, когато вечернята свърши и органът млъкна, тишината я събуди от тая сънна мечтателност. Тя стана с прискърбие и заизлиза с другите, но пред черквата се срещна пак с Ханка, която се изпречи пред нея като да искаше да каже нещо, но само я погледна с омраза и си отиде.
«Пули очи и мисли, че ще ме уплаши, глупачката» — помисли си Ягна, като се връщаше към дома.
Свечерило се беше вече. Тиха, уморена някак, празнична вечер. Вън беше мрачно, звездната светливост поотслабна на мътното небе и само тук-там проблясваше някой лъч, сняг пършолеше, падаше бавно, безшумно, мяркаше се наспоред прозорците и се виеше като безкрайна власата прежда.
И в къщи беше тихо и възсънно. Веднага след мръкване дойде Шимек уж на гости, пък то — да се срещне с Настка; те седяха един до други и се разговаряха. Борина още го нямаше. Ягустинка седеше пред огнището и белеше обиварени картофи, а в другото отделение на къщата Петрек свиреше тихо на цигулка, но някак тъй жално, че Лапа от време на време скимтеше и виеше провлечено. И Витек и Южка бяха там, а Ягна, която това свирене просто разкъсваше, викна през вратата:
— Престани, Петре, че на човека чак се плаче от свирнята ти!
— Аз пък най-сладко бих си поспала при свирене — засмя се Ягустинка.
Цигулката млъкна и след някое време едва дочуваната й мелодия се обади зад конюшнята, тъй като Петрек беше отишъл там и свири дълго през нощта. И вечерята беше готова, когато старият се върна.
— Кметицата родила, такава глъчка е там, че Доминиковица пъди хората, толкова много са надошли. Трябва, Ягушо, да наминеш утре при нея.
— Ами още сега да отърча! — рече тя бързо и цяла пламна в огън.
— Можеш и още сега, ще те заведа.
— Ех… може и утре… казваш, че много народ имало, денем искам да ида, сега и сняг вали, и тъмно!… — обясняваше тя, изведнъж изгубила желание да иде, а и той се съгласи и не пожела да настоява, толкова повече, че в тоя миг влезе ковачката с децата.
— Къде е човека ти?
— Вършачка се повредила във Воля, та го викнаха, че чифлишкия ковач не могъл да я поправи…
— Нещо често започна да ходи той до чифлика! — подметна многозначително Ягустинка.
— На тебе влиза ли ти в работа?
— Какво ще ми влиза, гледам само, па си мисля и чакам да видя какво ще излезе от това…
И с това се свърши, защото никому не се искаше да разговаря на високо за другите, всеки промълвяше по нещо тихо и лениво, почти всички бяха сънливи от вчерашното недоспиване, така че и вечерята мина без сладост, само този-онзи поглеждаше с почуда към Ягуша, която шеташе трескаво из стаята, канеше ги да ядат, макар че бяха оставили вече лъжиците, ни в клин, ни в ръкав прихваше от смях или пък сядаше при момичетата, дрънкаше, каквото се сетеше, и още недовършила, ставаше да мине в другото отделение, но от отвода пак се връщаше. Беше в мъчителна треска, понеже я бе обзел страх и неспокойствие. Вечерта се мъкнеше бавно, натежало, сънно, а у нея упорито растеше и се възмогваше желанието да изтича зад къщата… към сенарника… Но не можеше да се реши, страхуваше се, че ще я забележат… от грях се страхуваше… с всичката си сила се въздържаше и трепереше от мъка, душата й като вързано куче скимтеше в нея, сърцето й се късаше… не, не можеше, не можеше… а той може би вече да е там… да я чака… да поглежда… може би вече ходи около къщи… може би притаен някъде в градината назърта през прозореца и сега я гледа… и моли, и тръпне от жал, че не е излязла… Навярно тя ще се затича, не ще изтрае повече… само за минутка, само колкото една дума да му каже: «Иди си, няма да изляза, грехота е…» Вече търсеше престилката си, вече вървеше към вратата… вървеше… но нещо като че ли я сграбчи за тила и я прикова на мястото й… страхуваше се… и Ягустинкините очи я следяха като копои, Настка също някак чудно я поглеждаше… па и старият… Дали знаят?… Досещат ли се?… Не, не, няма да изляза днес, не…
Най-сетне се въздържа, но така разбита се усещаше, че не знаеше какво става наоколо й. Стресна се едва когато Лапа залая пред къщи; в стаята бе почти празно, само Ягустинка дремеше пред огнището, а старият гледаше през прозореца, защото кучето лаеше все по-настървено.
«Сигурно е Антек, не е могъл да ме дочака и…» Тя скочи уплашена.
Но на вратата застана старият Клемб, а след него, като отупваха о прага снега от ботушите си, влизаха полека Винчорек, куцият Гжеля, Михал Цабан, Франек Вилица, брат на Ханкиния баща, Валенти с кривата уста и Юзеф Вахник.
Борина се почуди на тази процесия, но, разбира се, нищо не каза, а отговаряше на поздравите, ръкуваше се, канеше да седнат, подаваше столове и черпеше с енфие…
Насядаха наред, с готовност шмъркаха енфие: този кихне, онзи нос изтрие, трети пък очите си — че силно беше енфието, друг пък разглеждаше по къщи, някой каже някоя дума, а друг важно и след намисляне му отговаряше — един разправяше за снега, друг грижите си излагаше, а трети одобрително му кимаше с глава — и всички заедно водела умен разговор и полека-лека караха към целта, за която бяха дошли…
Борина се въртеше на стола, заглеждаше в очите им, опитваше и се мъчеше да откопчи нещо от езиците им.
Но те не се оставяха. Седяха си един до друг, всички побелели, сухи, избръснати, връстници, още здрави, макар че от старост и труд превити към земята, обрасли като покрити с мъх камъни по полето, сурови, твърди, недостъпни и мъдри, та се предпазваха да се изкажат предивременно, а обикаляха по междите на работата като умни овчарски кучета, които искат да вкарат овцете в кошарата.
Най-сетне старият Клемб се прокашля, плюна и рече тържествено:
— Какво ще го бавим и усукваме, дойдохме да узнаем с нас ли си?
— Без тебе не можем да решим…
— Ти си първия в селото.
— Па и с ум господ щедро те е надарил…
— Макар и да не си чиновник, ама ти ръководиш народа…
— Всеки на тебе се надява.
— И толкова повече, че всички са засегнати.
Всеки си каза думата и с ласкателство, та Борина се изчерви, разпери ръце и извика:
— Мили хора, като не знам за какво сте дошли?
— За нашата гора, след Водици ще я секат!
— Ами на стружнята вече бичат някакви дървета.
— Еврейски са тия от Рудка, не знаеш ли?
— Не знаех, нямам време да ходя по тоя-оня и да разпитвам…
— А сам най-напред се закани на дворянина…
— Защото смятах, че е продал нашето сечище…
— Ами чие е продал, чие? — извика Цабан.
— Ами продал е на купеното.
— Продал е и на купеното, па е продал и на Вълчите долове и ще сече…
— Без наше позволение няма да сече.
— Не е така, вече са маркирали дърветата, размерили са гората и след Водици ще захванат да секат.
— Щом е тъй, трябва да идем да се оплачем на комисаря — рече Борина, като помисли.
— Дорде се мъдрите намъдруват, лудите се налудуват — промърмори Цабан.
— А когато заумира някой, триста доктори за пара! — добави Валенти кривоустият.
— Оплакването толкова ще помогне, че докато властта дойде и забрани, от нашата гора и дънерите няма да останат, нима не помните как беше в Дембица?
— Дворянина е като вълк, една овца щом опита, веднага цялото стадо издавя.
— Не бива да го оставяме да си разиграва коня!
— Умно го каза ти, Мачей; утре след черква по-видните селяни ще се съберат у дома, за да решим, та дойдохме и тебе да поканим.
— Всички ли ще дойдат?…
— Всички, веднага след черква…
— Утре… Ами като утре непременно трябва да ида на Воля, истина ви казвам, роднини мои делят имота си, карат се, съдят се, па съм обещал да ги спогодя, та да не ощетяват останалите сираци; трябва да ида, но вие каквото решите, ще го приема, като да съм бил с вас.
Те си излязоха малко недоволни, защото, макар че одобряваше и се съгласяваше на всичко, което казваха, все пак усетиха, че не държи искрено с тях.
«Така, правете каквото правите, ама без мене! — мислеше си той. — Нито кмета, нито воденичаря, нито по-първите хора от селото ще дойдат с вас! Щом дворянина се научи, че той не е бил против него, по-лесно ще му плати кравата… и ще поиска да се помирят… Глупци! Не вземат да го оставят да я изсече до корен… па след това да вдигнат една врява, та съд, та арестуване, да го притиснат — ще даде повече, отколкото ако се помири. Нека решават, ще почакам настрана, много не бързам, не!…»
Всички вече легнаха да спят, само Мачей седеше и пишеше с тебешир по пейката; той дълго смята и мисли през нощта.
Сутринта, веднага след закуска, заповяда на ратая да запретне шейната.
— Както казах вчера, ще ида до Воля, а пък ти, Ягушо, гледай тук дома и ако някой пита за мене, казвай, че трябваше да отида, па намини и към кметови.
— Късно ли ще се върнеш? — попита тя със скрита в сърцето радост.
— Надвечер, па може и по-късно.
Той се преобличаше празнично, а тя му носеше дрехите от килера, върза му панделката на яката, помогна му във всичко и с трескаво нетърпение подканяше Петрек по-скоро да впряга, цяла се тресеше, не можеше да стои на едно място. Радост напираше в нея, радост, че той ще замине за цял ден, ще се върне късно, а може и през нощта, пък тя ще остане сама и като се мръкне — като се мръкне, ще отиде зад сенарника… Ще излезе! Хей! Душата й вече пърхаше да изхвръкне, очите й се смееха, ръцете й се протягаха, разпъваха се гърдите й и като жарки светкавици минаваха по нея огньове и я заливаха със сладка мъка… Но изведнъж, ненадейно я обзе чуден страх и стисна сърцето й, та тя млъкна, затихна в себе си и гледаше като обезумяла Борина, когато той опаса пояса си, сложи шапката и даваше някакви заповеди на Витек.
— Вземи ме със себе си! — пошепна тихо тя.
— Я пък ти… Кой ще остане в къщи? — зачуди се силно той.
— Вземи ме, свети Стефан е днес, няма много работа, вземи ме, така ми е тежко, вземи ме — молеше тя тъй горещо, че макар и да се учуди, той не се опря и се съгласи.
За няколко мига тя беше вече готова и веднага тръгнаха, запрепущаха още от дома, та шейната просто хвърчеше.

 

VI

 

— Мислех си, че си затънала нейде в снега! — шепнеше той на подбив.
— Може ли да се бърза в такава виелица, дошла съм пипнешком, че снега тъй шиба, очите си не може да отвори човек, а пък по пътищата такива преспи, такава фъртуна, че на две крачки пред себе си не може да види човек.
— Майка ти в къщи ли е?
— То се знае, къде може да е в такова кучешко време: отзарана беше у Козелите, но с Магда работата е съмнителна, на умирачка гледала и нищо не могат да й помогнат — отговаряше Ягна, като се отърсваше от снега.
— Що има по селото? — попита Борина насмешливо.
— Иди питай, ще се научиш, не съм търчала по новини!
— Дворянина минал оттука, не знаеш ли?
— На такава виелица куче не може да се задържи, та на дворянина да се е прищяло…
— Когото неволята кара, той не гледа лошото време.
— Така си е, който има неволя… — усмихна се тя съмнително.
— Сам обеща, никой го не е молил — рече строго Борина. И той сложи настрана оберъчката, стана от станчето за дялане и се приближи до прозореца да види, но вън беше такава виелица, такава фъртуна, че не се виждаха нито огради, нито дървета.
— Чини ми се, че не вали вече — рече по-спокойно той.
— Не, само върти, събаря, отвява и така го пръска, така шиба, че не можеш пътя да познаеш — рече Ягна, нагрея ръцете си и се зае да мотае прежда от вретена на мотовилка, а Борина седна пак да работи, но все по-нетърпеливо поглеждаше през прозореца и се ослушваше.
— Ами Южка къде е? — попита той след малко.
— Навярно у Насткини, все там седи.
— Скитник момиче, не я свърта нито час в къщи.
— Дотягвало й, казва.
— Е да, и все игри търси.
— Така казва само и само от работа да изклинчи.
— Не можеш ли да й заповядаш?
— Как? Веднъж и дваж ли съм казвала, ама отвори ми една уста като на куче; ти като не я постегнеш, колко й струват моите заповеди.
Но старият си направи оглушки за тия оплаквания и все по-нетърпеливо се ослушваше, а пък никакъв човешки глас не се чуваше отвън, само вихърът виеше, върлуваше по света, удряше сякаш с гръб по стените, та чак къщата пращеше и пъшкаше.
— Ще идеш ли? — попита тя тихо.
Той не отвърна нищо, защото чу, че вратата в отвода се отвори и в същия миг Витек влезе задъхан и извика от прага:
— Дворянина вече дойде!
— Отдавна ли? Затваряй бързо вратата.
— Още се чуват звънчетата!
— Сам ли пътуваше?
— Такава виелица е, че само конете познах.
— Тичай още сега да се научиш къде е спрял!
— При него ли ще идеш? — запита Ягна тихо и с притаен дъх.
— Ще почакам да ме повикат, няма да се натрапвам, но без мене нищо няма да свършат…
И двамата млъкнаха. Ягна мотаеше, като броеше нишките и ги превързваше на глави, а старият, понеже работата не му вървеше поради нетърпение, захвърли всичко и се запременя да излезе. Но още несвършил, и Витек долетя.
— Дворянина седи у воденичаря в стаята откъм пътя, а конете стоят в двора.
— Що си се такъв навърдалял?
— Вятъра ме събори в пряспата…
— Ами! Навярно здравата си се дърпал с момчетията и търкалял по снега!…
— Вятъра ме събори…
— Късай, късай дрехите, хубостнико, като те изпаша аз тебе с каиша, ще има да ме помниш!
— Ама истина ти казвам… тъй духа, така шиба, че не може да се задържи човек…
— Махай се от огъня, нощеска ще се сгрееш добре. Кажи на Петрек да вземе да чука жито и ти му помогни, па да не летиш по село като куче с изплезен език.
— Отивам, само да донеса още дърва, господарката ми каза… — прошепна жално и с мъка Витек, че не бе можал да разкаже какво е видял из селото. Завъртя се из стаята, свирна с уста на Лапа, но кучето се сви на кълбо и не искаше да чуе, та тръгна сам, а Борина, облечен за излизане, ходеше от ъгъл в ъгъл, притуряше дърва в огнището или пък ту до плевника отиваше, ту през прозореца поглеждаше, ту излизаше пред къщи и все по-нетърпеливо чакаше, но никой не дохождаше да го потърси.
— Може би са забравили… — забележи Ягуша.
— Как, мене да забравят?…
— Защото вярваш на ковача, а той е най-големия лъжец…
— Глупава си ти, не бъбри, като не разбираш…
Тя млъкна обидена, а той напразно заприказваше по-меко, докато най-сетне се ядоса, тури си шапката и тресна вратата след себе си.
Ягуша притъкми къделя, седна при прозореца и почна да преде, като поглеждаше сегиз-тогиз развилнялата се навън снежна виелица.
Вятърът страшно фучеше, снежните разпокъсани облаци се носеха по света като кълба, големи като къщи или като исполински дървета и час по час удряха в къщата, та всичко в стаята затреперваше, чиниите задрънкваха в шкафа, просфорните слънца и звезди на потона се люлееха. Пронизителният студ така проникваше през прозорците и вратата, та Лапа диреше все по-топло легло, а Ягна се наметна с престилка.
Витек се вмъкна тихичко и плахо рече:
— Господарке!
— Какво?
— Знаеш, дворянина пристигна с жребци! Теглачи като лами, целите черни с червени мрежички, с пера на челата им, звънчета по ремъците, лъщят от злато като иконите в черквата! Па като вървят, вятър, вятър ти казвам!
— Не е чудно, дворянски са, не са селски!
— Божичко, такива змейове още не бях видял!
— Ами нищо не работят и само ги хранят с овес.
— Така си е, па и ние да охраним нашата кобилка, да й отрежем опашката, да й сплетем гривата и да я спрегнем с кметовата Сивка, и те ще хвърчат така, а, господарке?…
Кучето скокна изведнъж, наежи се и залая.
— Я виж, има някой пред вратата.
Но докато Витек успее да излезе, един отрупан със сняг човек застана на прага, поздрави с «Да бъде похвален», заотупва шапка от ботушите и се оглеждаше по стаята.
— Позволете да се огрея и да си почина малко! — рече той умолително.
— Седнете! Витек, дотури дърва на огъня — поръча тя смутено.
Непознатият седна при огнището, огрея се малко и запуши луличка.
— Тази ли е Бориновата къща, на Мачей Борина? — заприказва той, като четеше от една бележка.
— Е да, Бориновата е — потвърди тя със страх, защото й се стори, че е някакъв чиновник.
— Тука ли е баща ти?
— Мъжа ми излезе из селото.
— Позволете ми, ще го почакам тука при огъня, премръзнал съм.
— Седете си, нито стола, нито огъня ще ми изядете.
Непознатият сне кожуха си, но личеше, че му бе студено, защото цял трепереше, триеше ръце и се примъкваше все по-близо до огъня.
— Тежка зима тази година — прошепна той.
— Така си е, не е лека. Ами да ви сгрея едно мляко да се постоплите.
— Благодаря, да бихте имали чай!…
— Имаше, имаше, бях донесла от града още есенеска, когато мъжа ми го болеше корем, но се свърши и сега из селото не знам къде може да се намери…
— А свещеника казват, че постоянно пие чай — подхвърли Витек.
— Ха, иди поискай от него, а!
— Няма нужда, няма нужда, аз си имам чай, вие само вода ми стоплете…
— Вряла вода!
Ягуша сложи на огъня грънче с вода и пак седна при къделята, но не предеше, врънваше от време на време вретеното, колкото да се рече, че преде, и внимателно разглеждаше непознатия, обзета от глухо неспокойство и любопитство: «Какъв ще да е тоя, какво търси, чиновник може да е с някакво нареждане, защото постоянно гледаше в една книжка?… Облеклото му почти градско, сиво и зелено, каквото носят дворянските стрелци! Кожуха му пък и шапката селски! Някакъв чудак или скитник! Па може и друго нещо!» — мислеше си тя и разговаряше чрез погледи с Витек, който уж огъня подклаждаше, а главно — разглеждаше непознатия и страшно се учудваше, че той чмокна на Лапа.
— Ще те ухапе, зло е кучето! — прошепна Витек неволно.
— Не бой се, мене кучета ме не хапят — усмихна се чудно и гладеше притуленото в колената му кучешко чело.
Наскоро дойде и Южка, а веднага след това се отби и Вавжоница, дойдоха и някои други от съседите, защото се беше разчуло наоколо, че у Боринови има някакъв чужд човек.
А той все се грееше, без да обръща внимание на хората, нито на шепота им, и чак когато водата завря, извади от една книжка чай, сипа го вътре, взе сам от полицата бяла чаша, наля си вряла вода и като гризваше по малко захар, сръбваше си и ходеше из стаята, взираше се в иконите, в покъщнината или пък заставаше насред и така втренчено се вглеждаше в очите на хората, та им прилошаваше.
— Кой е излепил тия работи? — показа той към окачените на потона слънца.
— Аз! — писна зачервена Южка.
Той пак закрачи дълго из стаята, а Лапа — стъпка по стъпка след него.
— Кой е рисувал това? — рече учуден той, като се спря пред книжните изрезки, които бяха налепени по рамките на иконите, а тук-там и по стената.
— Това не е рисувано, а изрязано от хартия!
— Не може да бъде! — извика той.
— Сама съм ги рязала, та знам!
— И сама ли си го измислила, а?
— Сама! Тук всяко дете в село може да го направи.
Той пак млъкна, наля си втори път чай, седна при огнището и дълго време не каза ни дума.
Хората се поразотидоха, защото вечер наставаше и бурята утихваше, само понякога се повдигаше силен вихър, завъртяваше се, разбъркваше въздуха и шибаше в къщата, но все по-рядко и слабо зашумяваше като някоя птица, изгубила сили от дълго хвърчане.
Най-сетне и Ягна остави къделята и се залови за вечерното си шетане.
— Слугувал ли е у вас Якуб Соха? — рече непознатият.
— Куба, нали! Ами слугуваше, но умря клетника още през есента.
— Каза ми за това свещеника. Боже мой, от лятоска го търся по всички села наоколо и го намерих след смъртта му…
— Наш Куба ли сте търсили? — извика трогнато Витек.
— А, навярно вие сте брата на дворянина от Воля?
— Откъде ме знаете?
— Често разправяха хората, че брата на дворянина се върнал от далечни земи и дири по селата някой си Куба, но никой не се досещаше кой Куба.
— Соха, едва днес се научих, че у вас е слугувал и е умрял.
— Стреляха го, изтече му кръвта, умря… — рече през сълзи Витек.
— Дълго ли слугува у вас?
— Откак се помни, все у Боринови е бил.
— Навярно е бил добър? — попита той плахо.
— И още как, цялото село може да каже, всички, свещеника дори плака на погребението и нищо не взе за опелото.
— А мене на молитви ме е учил, и да стрелям ме научи, и се грижеше за мене като същински баща! Понякога и десетаче ми даваше, и… — Витек се заля с плач при този спомен.
— Па беше един набожен, тих работен ратай, та неведнъж сам свещеника го хвалеше.
— Във вашите гробища ли е погребан?
— Ами къде другаде?
— Аз знам къде, ще ви покажа. Ямброжи му направи кръст, а Рохо написа всичко на дъската, та ако снега не го е завеял, ще го намеря и ще ви заведа! — извика Витек.
— Тогава да тръгнем още сега, преди да се е стъмнило.
Непознатият облече кожуха си и дълго стоя насред стаята, загледан нейде пред себе си. Стар беше вече, малко прегърбен, побелял, сух като треска; лицето му беше набръчкано и бледо като пръст, на дясната буза личеше дупка — стара следа от куршум, дълга рязка над окото, дълъг нос, разчорлена рядка брадичка и тъмни, дълбоко вкопани и силно блестящи очи. Лулата си нито за миг не изпущаше из зъбите и все я палеше. Най-сетне той се раздвижи и искаше да даде някакви пари на Ягуша, но тя скри ръце зад гърба си и се изчерви.
— Знаете, по света нищо не дават даром…
— Може по света да е така; аз не съм евреин или търговец, та да искам да ми плащат огъня и водата! — прошепна тя обидена.
— Благодаря за гостоприемството! Кажете на мъжа си, че е идвал Яцек от Воля. Той ще си спомни за мене, ще дойда пак някога, сега бързам, че се мръква; хайде, останете си сбогом.
— Хвала на бога.
Ягна искаше да му целуне ръка, но той се дръпна и бързо излезе от къщи.
Първият, едва доловим мрак падаше на земята, вихърът престана, само от препречените като бентове по пътя преспи прехвърчаше сух, дребен сняг, като че някой тупаше сито с брашно над тях. Мъглявост и мътило имаше само ниско над земята, а горе беше вече всичко утихнало, та къщите и овощните градини се показваха ясно и се виждаха в уморената, синкава примъгленост на здрача.
Селото като че ли се пробуди от вцепенение, оживиха се улиците, закипяха гласове по дворовете, тук-там се залавяха да разриват снега пред къщите, просичаха леда във вира, вода носеха, разтваряха вратите на плевниците, та ударите на бухалките по снопите се разнасяха по-надалече по улиците, тук-там вече и шейни си проправяха път, дори врани се показаха по дворищата, което беше сигурен знак за промяна на времето.
Господин Яцек разглеждаше с любопитство наоколо, питаше за срещнатите хора или за някои къщи и тъй бързо вървеше, че Витек едвам го догонваше, само Лапа тичаше напред и радостно полайваше.
Пред черквата се издигаха такива големи преспи, че бяха съвсем превишили оградата и достигаха почти до клоните на дърветата. Трябваше да отидат откъм другата страна, покрай дома на свещеника, срещу който цяла тълпа момчета се гонеха с врясък и се замеряха със сняг, а понеже Лапа ги лаеше, някой го хвана за гърба и го хвърли в сипкавата още неулегнала пряспа. Витек се спусна да го спасява, но и на него му излезе скъпо — отрупаха го със снежни топки, та едвам се изтътрузи, върна им и той малко нещо и бързо полетя, защото господин Яцек не чакаше.
Едвам се добраха до гробищата, но и там имаше сняг цял човешки ръст, та само рамената на кръстовете се чернееха над гробищните могили и над снежните гърбици; а мястото бе малко открито, вятърът още духаше от време на време и час по час повдигаше сняг и покриваше като с мъгла всичко, та само голите дървета се люлееха и мяркаха в нея. А полето наоколо беше покрито с бяло, съвсем потъмняло и синьо от мрачината, нищо не можеше да се различи по него, ни дървета, ни храсти, ни гори — само по пътеката току зад гробищата идеха петнайсетина души, тежко натоварени и превити доземи. Развяваният сняг често ги засланяше, та съвсем се изгубваха от погледа, но когато поутихнеше, все по-близко се червенееха женски вълненици и можеха да се виждат поотделно.
— Какви са тия хора, от пазар ли се връщат?
— Не, безимотни са, ходили са за дърва в гората.
— И на гръб ли ги носят?
— То се знае, нямат си коне, на гръб трябва да носят.
— Има ли много такива в селото?
— Не са и малко. Само селските стопани имат земя, а другите седят на чуждо и работят или пък се ценяват да слугуват.
— И често ли ходят за дърва?
— Веднъж в седмицата от чифлика позволяват на всеки да иде с дървен чук, та колкото сухорляк може да си набере в платнището и да понесе на гръб, толкова: само стопаните имат право да отиват в гората с кола и със секира… Ние с Куба често ходехме и неведнъж сме се връщали весели-весели… че Куба умееше така да отсече някой габърец и да го скрие между клоните, та и горският не можеше да познае! — рече той с гордост.
— Куба дълго ли боледува? Разкажи ми всичко!
Разбира се, че Витек и не чака да го молят и разправи всичко, каквото знаеше. Господин Яцек го прекъсваше с въпроси, чак се поспираше от разпаленост, разгръщаше ръце, викаше нещо високо, но момчето не разбираше защо бе това, за какво се отнасяше и защо се тъй учудваше, пък и наистина не внимаваше добре и малко страх го обземаше, понеже вече се стъмваше и целите гробища като че ли се обличаха в някакво погребално покривало и приказваха с различни гласове, та той изтичваше напред и с изплашени очи търсеше Кубовия кръст. Най-сетне го намери, до самата ограда беше, наред с пръснатите гробове на убитите през войната, при които гробове той се моли на задушница.
— Тука ще да е, на кръста е написано: Якуб Соха! — изсрича той, като движеше пръст по големите бели букви. — Рохо написа това, а кръста направи Ямброжек!
Господин Яцек му даде две злоти и му каза веднага да си иде у дома.
Момчето затича презглава, обърна се само веднъж, колкото да свирне на Лапа и да види що прави онзи.
— Божичко! Брат на дворянина, а коленичи пред гроба на Куба — прошепна си Витек, но понеже се беше стъмнило и огънатите дървета някак страшно се клатеха, обзе го такъв страх, че се спусна в галоп и напреко към селото. Спря се чак при черквата да си поеме дъх и да погледне парите, които стискаше здраво в ръка, па и кучето го настигна и бавно тръгнаха заедно към къщи.
При вира той срещна Антек, който се връщаше от работа, кучето се хвърли към него да се погали, да полае и да поскимти от радост, а и Антек взе да го милва.
— Добро куче, добро, добро! Откъде идеш, Витек?
Витек всичко разказа, но, разбира се, за парите премълча.
— Що не дойдеш някога при децата?
— Ще прескоча, ще прескоча, направил съм дори за Петруш количка и една дяволийка…
— Донеси я, на` ти едно десетаче, та да не забравиш!
— Веднага ще дотърча, да видя само дали господаря не си е дошъл…
— Няма ли го у дома? — рече Антек уж равнодушно, но чак се разтрепера.
— У воденичаря е, нещо разговарят с дворянина и с други!
— Господарката ти у дома ли си е? — попита той по-тихо.
— У дома си е, шета из къщи. Само ще видя и веднага ще дойда…
— Ела, ела! — шепнеше той; искаше да го пита, да узнае нещо, но не посмя, хора се въртяха наоколо, макар че вече тъмнееше, пък и това просто момче би разправило, би разнесло по селото. Той тръгна бързо към дома си, но при черквата се огледа внимателно дали няма някой да види, и зави настрана по пътеката, която водеше зад плевните.
А Витек изтича към къщи.
Борина още не беше си дошъл. В къщи бе тъмно, само главните на огнището горяха. Ягна се занимаваше с вечерната си работа, но беше ядосана, защото Южка пак бе изчезнала някъде, а пък толкова много шетня имаше, че не знаеше с кое по-напред да се залови! Не слушаше дори и разказа на Витек и само когато той спомена за Антек, тя се спря внезапно и наостри уши…
— Никому не казвай, че ти е дал десетаче.
— Щом заповядаш, ни гък няма да кажа.
— На` ти още едно, па помни добре. Дома ли си отиде?…
Тя не дочака отговора, скочи изведнъж от мястото си и като уплашена започна да вика Петрек и с плах и дебнещ поглед кръстосваше градината и улицата. Погледна дори зад сушината под сенарника — никого нямаше… Успокои се веднага, но такава мъка я обзе, че захвана да крещи на Южка и да я праща да напои по-скоро кравите и да я гълчи, че постоянно се влачи по махалата и нищо не работи. То се знае, че и момичето не мълчеше, беше надменно, устато и упорито, та на всичко отвръщаше и се караше.
— Бъбри, бъбри, баща ти ще се върне и веднага ще те укроти с ремъка! — заплаши я Ягна, като палеше лампата и се залавяше пак да преде. Тя не отговаряше вече на Южкините мърморения, защото й се стори, че някой ходи зад страничния прозорец.
— Витек, я погледни навън, свиня трябва да е излязла от кочината и току ходи по градината.
Но Витек я уверяваше, че вкарал всичките свине в кочината и затворил вратата. Южка отиде в другата половина на къщата и изнасяше с Петрек чебури с пиене на кравите, а после долетя за ведрата за доене.
— Сама ще ги издоя, почини си, щом толко си се преуморила!
— Дой ги сама, пак ще оставиш половината мляко неиздоено! — рече хапливо Южка.
— Да си затваряш устата! — вресна ядосано Ягна, па надяна дървените си обувки, подпаса вълненика, взема ведрата и тръгна към обора.
Беше се вече мръкнало, вятърът бе спрял, снежната виелица бе утихнала, но небето висеше отрупано с облаци — черно, безвездно и ниско; снеговете тъжно се сивееха, някаква жална, мъчителна тишина притискаше света, никакъв глас не се чуваше из село, само нейде от ковачницата се носеха далечни и глухи удари на чукове.
В обора беше тъмно и задушно, кравите смучеха пиенето, шумно стържеха с езиците си дъната на чебурите и час по час тежко постенваха.
Ягна напипа столчето, приседна до първата, намокри вимето, изтри го с престилката си и като подпря глава в корема на кравата, започна да дои.
Обгърна я такава тишина, че можеше добре да слуша и най-малкия шум; млякото струйка по струйка шуртеше във ведрото, откъм конюшнята се чуваше тропотът на конете, а от къщи се разнасяха сподавените и пискливи приказки на Южка.
— Разправя, а картофи не бели! — промърмори тя, изведнъж млъкна и се заослушва, защото снегът по двора заскърца, като че ли някой идеше отдясно, откъм сушината, както изглежда, бавно… спираше се дори… защото стихваше за миг… пак вървеше… снегът все по-близко скърцаше… тя отдръпна глава и погледна към сивия отвор на вратата… Някаква фигура се мяркаше там…
— Петрек!… — извика тя.
— Тихо, Ягушо, тихо!
— Антек!
Тя се вцепени съвсем, всички сили така я напуснаха, че не можа ни дума повече да промълви, не можеше да се помръдне, не можеше и да помисли, а теглеше несъзнателно вимето и млякото пръскаше по вълненика й и по земята. Обля я топлина, сякаш горещ пламък като вихър повя над нея, като светкавица забляска в очите й и разпъваше сърцето й със сладост, а нещо я хвана за гърлото и я задави, та едвам не падна мъртва…
— От Коледа съм те зачакал всеки ден, всяка вечер дебнех като куче под сенарника, ти не излезна!… — шепнеше той.
И тоя задъхан, страстен, напращял от любовна сила, пълен със сладост глас я заля като с вряла вода, като с огън, със страст, с вик на сила… Той стоеше срещу нея, тя почувствува, че се облегна на кравата, наведе се и я гледаше тъй от близко, че горещото му дишане палеше главата й…
— Не бой се, Ягушо! Никой не е видял, не бой се. Не изтраях, не мога да си помогна, и ден и нощ, по всяко време ти си все пред мене, в очите ми си влязла, Ягушо, нищо ли няма да ми кажеш?
— Какво да ти кажа, какво? — шепнеше тя с разплакан глас.
Млъкнаха и двамата. Гласът им ги напусна, задавяше ги вълнение и тази близост, тази възмечтана самотност, тази нощ като болест се стовари върху тях, като сладко бреме, но и като чуден страх. Така копнееха един за друг, а сега и една думичка им беше трудно да изрекат, желаеха се един друг, а не можеха и ръцете си да подадат — мълчеха.
Кравата шумно пиеше, шибаше с опашка по хълбоците си и често го удряше по лицето, докато най-после той хвана здраво тая опашка, наведе се повече над кравата и зашепна отново:
— Нито спя, нито ям, не мога да работя без тебе, Ягушо, без тебе…
— И на мене не ми е лесно…
— Мислеше ли понякога за мене, Ягушо, мислеше ли?…
— Можех ли да не мисля, когато винаги си ми в главата, винаги, та не мога да се съвзема. Истина ли е, че си бил Матеуш зарад мене?
— Истина. Лъжеше за тебе, затова му смачках муцуната и всекиму същото ще направя!
Къщната врата силно се хлопна и някой бързо затича през двора право в обора, та Антек едва успя да скочи в яслите и там да почака.
— Южа каза да взема чебурите, че трябва на свинете да се забърка.
— Вземи ги, и двата вземи! — едва можа да изрече Ягна.
— Ама Лиса още не е изпила, ще дотърча после.
Витек припна бързешком, чу се как вратата пак се хлопна и Антек едва тогава се измъкна от скривалището си.
— Ще се върне, хубостника му… ще ида под сенарника и ще почакам, ще излезеш ли, Ягушо?
— Страх ме е…
— Ела, ако ще би час и два ще чакам, ела!… — молеше я той.
Той се приближи отдире, защото тя все седеше при кравата, прегърна я силно през гърдите, изви главата й назад и тъй силно впи устните си в нейните уста, че тя не можа да си поеме дъх, ръцете й се отпуснаха и ведрото падна на земята… тя се замая, но все по-силно се напрягаше и тъй безумно притискаше устата си към неговите, че се съединиха на смърт, отпуснаха се един върху друг и дълго останаха в тая безумна, дива и безпаметна целувка.
Най-сетне Антек се откъсна и избяга бързо от обора.
Скочи после и тя да го догони, но той вече се мярна като сянка на прага и изчезна в нощта. Изчезна, само онзи тих, парлив шепот звучеше в нея тъй силно и тъй заповеднически, че тя слисано се оглеждаше по обора… Разбира се, че нямаше никого. Само кравите преживяха и шибаха с опашки. Ягна погледна към двора, отвъд прага нощта стоеше в непрогледни мрачини, тишина притискаше света, само удари на чукове позвънваха надалеко… А пък беше тука, беше… при нея стоеше, прегръщаше я, целуваше я… още горят устата й, още пълзят огньове като светкавица по нея, а в сърцето й напира такъв радостен вик, че не можеше да се изкаже! Господи боже мой! Нещо я поде и понесе, та ако ще би по цял свят, още сега, в същия миг би тръгнала с него!… — «Янтоше!» — извика тя несъзнателно и едва от собствения си глас се оборави малко. И се зае с всички сили да дои, но беше тъй разсеяна, че често търсеше виметата под предниците на кравите, и тъй разчувствувана от щастие, та едва когато отиваше към къщи, на студеното усети, че лицето й е мокро от плач. Тя отнесе млякото, но забрави да го прецеди и изтича към другата страна на къщата, защото чу гласа на Настка. На нея тя нищо не каза, а се повърна и взе да се докарва пред огледалото, па ту дърва притуряше на огъня, ту се замисляше каква ли бърза работа имаше да върши… какво да прави… но като не можеше нищо да си припомни, нищо… защото само това й беше в мисълта, че Антек чака под сенарника, чака… Повъртя се още като замаяна из стаята, наметна се с престилката си и излезе.
Промъкна се тя тихо покрай прозорците, сви покрай другата стена на тесния прелез между градината и сушината, който бе покрит с покрив от приведените под снега клони, та трябваше да се снишава.
Антек се таеше при прелеза, скочи към нея като вълк и почти я пренесе на ръце под сенарника, който бе току зад пътя.
Но днес никак не им провървя, защото тъкмо влязоха под сенарника, тъкмо се притиснаха в целувка и се раздаде резкият, силен глас на Борина:
— Ягушо, Ягушо!…
Сякаш гръм ги тресна, така се пръснаха: Антек отскочи настрана и се спусна бързо покрай градините, а Ягна избяга към двора, без да гледа, че клоните смъкнаха преписката от главата й и я посипаха цяла с кит. Тя изтри със сняг лицето си, събра под сушината наръч дърва и бавно, спокойно се върна в къщи.
Борина някак странно я гледаше изпод вежди.
— Назърнах до Сивуша, че се беше проснала и постенваше…
— Търсих те в обора и не те видях…
— Сигурно съм била под сушината тогава, дърва събирах…
— Ами къде си се навърдаляла така със сняг?…
— Къде? Снега е надвиснал по стрехите, та само да го закачиш, и се сипе по главата ти — обясняваше тя спокойно, но завръщаше лице от огъня, за да скрие червенината си.
Обаче не можа да измами стария. Наистина той не я гледаше право в очите, но добре знаеше, че е цяла като огън червена, а пламналите й очи блестят като в треска. Някакво глухо, неясно подозрение пропълзя в сърцето му, хаплива ревност заръмжа в него като куче и като куче се притаи. Дълго се измъчва той и мисли, докато най-сетне предположи, че може Матеуш да я е срещнал и притиснал до някой плет.
Тъкмо тогава влезе Настка и той я заразпитва, за да узнае нещо.
— Що, като че ли Матеуш е оздравял вече, излиза ли?…
— Къде ти оздравял!
— Някой ми казваше, че го видели привечер, ходел вече из селото… — подхвърляше хитро той и внимателно се вглеждаше в Ягна.
— Дрънкат си, каквото им дойде на езика. Матеуш едва шава, не може и от леглото да стане, само дето вече не храчи кръв, Ямброжи днеска му тури чаши, а сега нареди с водка с мас да го мажем. Тъй хубавичко се лекуват там двамата, та чак на пътя се чуват песните им.
Борина повече не попита, но не се освободи от подозренията.
И понеже на Ягуша тежеше неговото мълчание и зорките му очи не я оставяха на мира, тя взе да разказва надълго и нашироко за господин Яцек.
Много се учуди Борина от това и започна да си мисли какво можеше да значи то, измъчваше се много, разсъждаваше, тълкуваше на ума си поотделно всяка дума и най-сетне от всичкото стана ясно, че дворянинът е изпратил при него господин Яцек да узнае какво приказва народът за сечището.
— Ама нищичко не попита за сечището.
— Ех, такъв ще те върже тебе, та няма и да усетиш как всичко ще си изкажеш. Хо, хо, знам го аз този дворянски синец.
— Нали ти казвам, само за Куба пита и за тия изрезки.
— Заобикаля по междите, за да огледа добре пътя! Тука има нещо, пак някакъв план на дворянина, как инак, брата на дворянина за Куба ще се интересува! Само глупавия ще повярва на такива измишльотини. Казват, че този Яцек е малко нащурничав, че постоянно се развява по селата, свири под крайпътните кръстове с цигулка и бръщолеви пет за четири. И каза ли, че пак ще дойде?
— Каза и разпитва за тебе.
— Виж, не мога да го разбера.
— Ами ти видя ли се с дворянина? — подхвана внимателно тя, за да не му даде възможност да се размисля.
Той подскочи, като че стършел го ухапа.
— Не, през всичкото време бях у Шимонови — каза той и млъкна.
Тя не посмя повече да го пита, защото той се мяташе като бесен по стаята, крещеше за най-малкото нещо, хокаше, заплашваше. Настана гробна тишина. Всеки намери за добре да се махне от очите му, за да не си изпати нещо.
В такава неприятна тишина сядаха да вечерят, когато влезе Рохо, седна както обикновено при огъня, не пожела да яде и като свършиха, рече тихо:
— Не идвам от свое име, изпратиха ме. Из селото се говори, че дворянина се ядосал на Липци и не щял да повика нито един липченин да сече, дойдох да попитам, истина ли е?
— Господи боже мой, откъде да знам, за пръв път чувам.
— Имало е съвещание днеска у воденичаря, оттам се е разнела тая новина.
— Съвещавали са се кмета, воденичаря и ковача, ама не и аз!
— Ами казват, че у вас е бил самия дворянин и ти си тръгнал с него.
— Не съм се съвещавал с тях, ако щеш вярвай, казах ти каквото е право…
Той не призна колко го болеше, че не го бяха зачели и се бяха съвещавали без него!
Отново се ядоса при мисълта за това, но си премълча, само предъвкваше в себе си като трици тази обида и доколкото можеше, се въздържаше, да не би Рохо да се досети какво става с него!
«Ами как, чака той, поглежда като глупав, а те без него се съвещавали! Няма да им прости това, ще го запомнят те него. Те го не зачитат за нищо, но ще им покаже кой е той в селото. И не някой друг, а воденичаря да направи това, ратай такъв, развейпрах. Забогатя от гърба на народа, па сега се големее, измамника, но той знае такива работи за него, че и в затвора може да го вкара, знае… Пък и кмета! Бива го за говедар, а не да управлява по-старите, пияница; направиха го кмет, а утре могат да го смъкнат и да изберат ако ще би и Ямброжи, все една полза. И ковача, неговия зет смахнат! Само да му дойде в къщи! А пък дворянина като някой вълк току обикаля около народа и току тича насам-натам и души къде какво да смъкне! Господар, кучия му син, седи на селска земя, селска гора продава, живее по милост на селяните, па на това отгоре и заговор против народа ще прави! Мръсник такъв, не вижда, че и по неговия гръб като по всеки могат да играят тояги!» — Но нито дума от тия размисли той не каза, че не беше жена да се ожалва пред другите и да търси съчувствие! Много го дразнеше всичко, дори страшно го болеше, но грижа ли го е някой за това! И той бързо съобрази, че не е прилично да се седи пред чужд човек със затворена уста, та стана от стола и рече:
— Чудни работи казваш, но ако дворянина рече да не ни повика, никой не може да го накара насила.
— Така е, но ако някой по-достоен му обясни колко народ страда от това, може би ще отстъпи.
— Няма да го моля! — извика Борина рязко.
— А двайсетина безимотни има в селото, поглеждат за работа като за милостиня! Сам знаеш кои са, а зимата е тежка, снегове, студове, на мнозина вече премръзнаха и картофите, а никаква работа. Преди да дойде пролет, такъв глад ще настане, че страшно е да си помислиш! А и сега вече е такава сиромашия, та мнозина само по веднъж на ден хапват гореща чорбица и с гладен стомах си лягат! Всички си правеха сметка, че щом дворянина вземе да сече гората при Вълчите долове, за всички ще се отвори работа! Пък то виж, разсърдил се е навярно и няма да вземе нито един липченин да работи! Ядосал се е, че са били писали оплакване до комисаря против него.
— И аз го подписах и ще държа твърдо на това, ни дръвче да не отсече, докато не се спогоди с нас и докато не ни даде, което си е наше.
— Щом е така, може и да не секат гората.
— Нашето няма да секат.
— Ами сиромасите какво ще правят? — простена Рохо.
— Нищо не мога да помогна, а пък няма и да дам своето, само и само работа да им отварям. Брани другите, застъпвай се за тоя, за оня, а когато тебе сполети зло, кучето ще ти дойде на помощ.
— Виждам от това, че не си с дворянина.
— Със себе си съм и с правдината, така да знаеш. Друга грижа ми е на главата. Няма да седна да плача, че някой си Войтек или Бартек няма какво да яде, това е на свещеника работа, не моя! Един и да иска, не може да излезе наглава.
— Но много може да помогне, много — рече тъжно Рохо.
— Опитай се да носиш вода в решето и ще видиш колко ще донесеш, така е и със сиромашията; така си е наредено от бога и чини ми се, така и ще си остане — един има, а друг гони вятъра в полето.
Рохо само поклати глава и си излезе наскърбен, защото не очакваше такова кораво сърце за хорската беда у Борина. Старият го изпрати до портата и както обикновено всеки ден, отиде да назърне при кравите и при конете, защото беше вече късно.
Ягна постилаше и тъкмо разпухваше своя юрган и си казваше полугласно молитвата, когато влезе Мачей и хвърли в краката й някаква дреха, цялата в сняг.
— Наметките си губиш, при прелеза я намерих! — каза той тихо, но толкова твърдо и така я прониза с поглед, че тя примря от смущение и чак след малко почна да обяснява със заекване.
— То… този Лапа… каквото му попадне… изнася из къщи… вчера обущата ми беше до колибата си чак занел! Мръсно куче такова…
— Лапа ли?… Ха… е да… — прошепна той, защото никак не повярва.

 

VII

 

На Богоявление, което тази година се падна в понеделник, преди да свърши вечерната служба и още се чуваше органът и пеенето в черквата, народът вече излизаше и се запътваше към кръчмата, защото този ден за пръв път след постите и Коледа щеше да свири музика, па тъкмеше се и годеж на Малгошка Клембова с Витек Соха. При все че носеше същото име, както и покойният Куба, той отричаше да му е роднина, понеже беше надменен момък и много се гордееше с моргите си.
Казваха също, че и Стахо Плошка, който още от ваденето на картофите се лъжеше с Улиша помощниковата, навярно днес ще направи годеж и ще изглади всичко със стария, защото онзи не го харесваше и не му даваше дъщеря си, че Стахо беше голям побойник, страшна хала и постоянно се караше с родителите си, а като зестра на Улиша искаше цели четири морги или две хиляди на ръка и две крави.
И у кмета имаше кръщенка днес, само че у дома му, но някои, които го познаваха, си правеха сметката, че като се разпусне веднъж, няма да издържи у дома, ами ще нахлуе с цялата дружина в кръчмата и там ще черпи.
Освен тези примамки имаше и още по-големи и по-важни работи, които засягаха всички.
Защото тъй стана, та на черковната служба се научиха от другоселци, че дворянинът вече намерил хора, които му били потребни за сечене, и дал вече капаро. От Рудка десет души щели да идат, от Модлица — петнайсет, от Домбица към осем, от жепечката шляхта почти двайсет души — а от Липци нито един. Това беше вече чиста истина, и самият горски, който беше на черква, и той потвърди.
Страшна, тежка грижа налегна сиромашта от Липци.
То се знае, в Липци имаше и твърде богати, имаше и средни, които не се нуждаеха от припечелване с работа на чуждо, имаше и други, голи като соколи, но не се признаваха за сиромаси, само и само да са приятели с богатите и винаги да се нареждат с тях заедно — но имаше и безимотни, па и такива, които само къща имаха: кои чукаха снопи у по-богатите, кои на стружнята с брадва, кои пък където вече се намереше работа, все изкарваха колкото да преживеят с божията помощ, но оставаха още около пет челяди, за които зимно време нямаше никаква работа, и те именно чакаха сеченето като спасение.
А сега с какво да се заловят?
Зимата беше люта, малцина имаха някой и друг спестен грош, на мнозина и картофите се бяха привършили; сиромашията бе в къщи и гладът вече се зъбеше из пътищата, до пролет още далече, а помощ от никъде, та не е чудно, че тежка грижа падна на душите им. Събираха се по къщите, размисляха и най-напред отидоха вкупом у Клемб да ги заведе при свещеника — той да ги научи. Но Клемб отказа под предлог, че ще прави годеж на дъщеря си, други също тъй се изплъзнаха като мренки, понеже се грижеха само за себе си или пък си имаха свои сметки. Бартек от стружнята, който, макар че имаше работа, винаги беше на страната на бедните, твърде много се ядоса на това, взе със себе си Филип отвъдния, Стахо — зетя на Билица, Бартек Козела и Валек кривоустия и отидоха при свещеника да го молят да настои за тях пред дворянина.
Дълго ги нема да излязат, чак след вечерня Ямброжи долетя у Кобусови и каза, че приказват със свещеника и оттам ще дойдат право в кръчмата.
В това време вече се бе свечерило, последните зари догоряха, само тук-там на запад се червенееха като угаснали главни между сива пепел, а светът бавно се покриваше със синкавата и люта плащаница на нощта. Месечината още не беше изгряла, само от сухите премръзнали снегове се отразяваха застинали, ледени отблясъци, в които всеки предмет изглеждаше като погребално облечен и напълно умрял. И звездите почнаха да се сипят по тъмното небе и така растяха и трептяха в далнините, така ярко светеха, че дори и снегът искреше от тях. А такъв лют студ приковаваше и такъв мраз наставаше, та чак в ушите звънеше и най-слабият звук дори би се разнесъл по целия свят.
По къщите запаляха лампи и бързаха с вечерните грижи, още носеха вода от вира, още понякога изскърцваха врати или някое добиче се обаждаше, или пък някой прелиташе с шейна, а хората тичаха из дворовете, защото студът щипеше лицата като разкалено желязо и спираше дишането; но вече цялото село утихваше.
Само от кръчмата все по-буйно се разнасяха гласове на музика, пък и почти от всяка къща някой бе излязъл да повиди що става вън, други пък, на които не беше толкова за годежите, нито пък имаха друга работа, все пак отиваха натам, защото им миришеше на водка. Понеже и на жените не им се седеше у дома, а момичетата вече пищяха за лудории и потропваха като за танци, час по час, преди да се стъмни добре, изтичваха до кръчмата, уж да повикат мъжете, пък там си и оставаха. Разбира се, че след бащите тръгваха и по-големите деца, момчетата се свикваха със свиркане по портите и отиваха задружно, като заемаха отвода или заставаха под стрехите на кръчмата, макар че студът пареше като жив огън.
В кръчмата имаше вече доста навалица.
Силен огън бумтеше в огнището и половината кръчма се заливаше от кървавата светлина на боровите трески, които евреинът постоянно караше слугинята да слага, та който влезеше, отърсваше ботушите си о края на огнището, нагряваше вкочанясали ръце и отиваше в навалицата да намери близки, тъй като въпреки огъня и лампата на тезгяха беше тъмно по кътищата и трудно можеше да разпознаеш човека. В един ъгъл откъм пътя върху куп кочани от зеле седяха музикантите и подрънкваха от време на време като от немай-къде, защото още не бяха започнали да танцуват добре, само някаква нетърпелива двойка се въртеше.
А пък вътре, до стените, при масите, се бяха насъбрали компании, но само тук-там някой държеше чаша и пиеше, а инак си приказваха, гледаха насам-натам и изглеждаха влизащите.
Само при тезгяха имаше по-голям шум, защото беше цялата дружина Клембови гости и роднините на Соха, но и те още рядко попийваха, а си приказваха и се хвалеха, както бива при годеж.
И всички често и бегло поглеждаха към прозорците, където седяха до масите петнайсетина жепечани; те още през деня бяха дошли и останали тука. Никой нищо лошо не им правеше, но никой не се разправяше с тях, само дето Ямброжи веднага се сприятели, смучеше здраво водката им и лъжеше, каквото се сетеше. До тях седеше Бартек от стружнята и разправяше какво им рекъл свещеникът, и яростно се заканваше на дворянина, в което му пригласяше Войтек Кобус, сух мъж, дребен и тъй избухлив, че постоянно ставаше, биеше с пестници по масата и се мяташе като птицата, чието име носеше. Те правеха това нарочно, защото се досещаха, че жепечаните бяха дошли, за да секат утре гората, но никой от тях като че ли не чуваше нищо, тъй спокойно си седяха и приказваха помежду си.
Никой от селските стопани не слушаше тия предизвикателства, нито пък се опечаляваше от това, че свещеникът не искал да се застъпи за тях пред дворянина, а напротив, всякой се отвръщаше и колкото по-високо крещяха онези, толкова повече всички избягваха в навалицата, която изпълваше кръчмата, всеки се присъединяваше, където му харесваше и където беше възможно без да гледа съседите си. Само Ягустинка ходеше от група на група, дразнеше ги, шегуваше се, пущаше новини в ушите на хората, но гледаше внимателно къде потракват бутилки и къде обикаля чашка.
И така полека, бавно, незабелязано народът се отдаваше на веселба, защото все по-силен шум пълнеше помещението, все по-често подрънкваха чашки и навалицата ставаше все по-голяма, та вратата почти не се затваряше, така прииждаха докато почерпените от Клемб музиканти подхванаха игрива мазурка и като първа двойка се спуснаха Соха с Малгошка, а след тях всички, които желаеха.
Но малцина станаха да танцуват. Всички поглеждаха за първите липченски ергени, за Стахо Плошка, за Вахник, за кметовия брат и други, които си шепнеха с девойките по ъглите, приказваха си весело и се шегуваха с жепечани, на които Ямброжи постоянно пригласяше.
Тъкмо тогава се появи Матеуш, който още се подпираше на тояга, защото току-що беше станал от легло. Беше му домъчняло за света, та си поръча веднага греяна водка с мед, седна отстрани на огнището, попийваше и подхвърляше по някоя весела дума към познатите, но изведнъж млъкна, защото на вратата се изправи Антек, видя го, вирна горделиво глава, премига с очи и мина покрай него, като че не го забеляза.
Матеуш стана и извика:
— Борина, я ела при мене.
— Ако ти трябвам, ела ти при мене — каза Антек рязко, като смяташе, че Матеуш само се закача.
— Бих дошъл, само че без тояга още не мога да ходя — каза той меко.
Антек не повярва, намръщи грозно вежди и пристъпи, но Матеуш го хвана за ръката и го накара да седне на пейката.
— Сядай тук! Посрами ме пред цял свят, наби ме тъй, сине майчин, че попа трябваше да довеждат, но не ти се сърдя и пръв ида да се помирим. Да се чукнем. Никой още не беше ме бил и си мислех, че такъв няма на света. Хала си ти истинска, да хвърлиш като сноп такъв мъж като мене, да, да…
— Защото постоянно ме насиляше в работата, а след това и такива едни ги плещеше, та не изтраях и не гледах какво правя.
— Имаш право, имаш, сам казвам това и не от страх, а от доброта… Ама ме докара на един ред, ох, кръв храчех, ребрата ми се изпотрошиха, пия за твое здраве, Антек, каквото било — било, зарежи злобата, аз вече забравих, макар че още ме болят плешките… ами ти сигурно си по-як и от Вавжек от Воля, а?…
— Не го ли бих по жътва на събора, та като че ли още се лекува.
— Вавжон ли! Казваха за това, но не можех да повярвам. Евреино, още в тоя миг донеси арак с есенция, че те пребивам, хей! — извика Матуш.
— Но това, дето го разправяше пред мъжете, нали не е вярно? — попита тихо Антек.
— Не е вярно, говорех така само от яд, тъй само… не, къде ти… — отричаше Матеуш, като гледаше бутилката на светлината, за да не прочете онзи истината в очите му.
Пийнаха веднъж и два пъти, после поръча Антек и пак пиха и си седяха един до друг напълно побратимени и така приятелски, че в кръчмата се чудеха. А пък Матеуш, понеже беше вече здравата пийнал, подвикваше на музиката да свири по-отсечено, потупваше, смееше се високо на момчетата, докато най-сетне утихна и взе да шепне на ухото на Антек:
— Ех, вярно е, че исках насила да я взема, но тя така ме издра с ноктите си, като да бе превлякъл някой през тръни лицето ми. Ти й беше по-мил, добре знам това, не отричай, ти, и затова не искаше да ме гледа!… Не е лесно да водиш един вол, когато сам не иска да ходи; такава ревност ме ядеше, дето не може да се изкаже! Момиче — чудо, по-хубаво не се намира по света, а отиде за стария напук на тебе, това вече не мога да разбера…
— Напук на мене и за моя гибел! — изпъшка тихо Антек и дори подскочи, огън забушува при тоя спомен, та той само запсува и промърмори нещо на себе си.
— Тихо, хората ще чуят и чакат да го разнесат.
— Нима нещо съм рекъл?
— Истина, аз не чух, но други може и да са чули.
— Защото не мога вече да изтрая, така ме разкъсва тука в гърдите и само излиза, самичко…
— Казвам ти, докато е време, не се предавай — съветваше го хитро Матеуш и тайно се опитваше да чуе нещо от него.
— Мога, ама любовта е по-лоша и от болест, минава като огън по костите, клокочи като вряла вода в сърцето и с такава мъка обзема душата, та човек не може ни да яде, ни да спи, ни да работи, а току да си блъска главата от стената или пък съвсем да се лиши от живота!
— Нима не знам! Боже мой, нима сам не тичах по Ягна! Но само едно спасение има в любовта: да се ожениш, като с ръка ще премахнеш всичко. И друга би се намерила; а не можеш ли да се ожениш, дръж някоя женена, веднага ще ти мине желанието за нея и любовта ще свърши! Право ти казвам, защото и аз имам не по-малък опит! — хвалеше се той.
— Ами ако и тогава не мине? — рече тъжно Антек.
— То се знае, който хленчи зад плета, който се крие зад кьошетата и когато зашуми фуста, му затреперват пищялите, на такъв лесно не минава, но такъв човек е теле, не е мъж, за такъв и грош не бих дал! — рече презрително Матеуш.
— Самата истина казваш, но чини ми се, че има и такива мъже, има… — замисли се Антек.
— Хайде да се чукнем, страшно ми е пресъхнало гърлото! Ах, кучешка им вяра на тия жени; някоя такава слабуша, само да я духнеш, и ще падне, а води за носа и най-силния мъж като теле за повод, и силата му взема, и ума му взема, па отгоре го направи и за смях на хората! Дяволско племе, мърша… казвам ти. Да се чукнем!…
— Наздраве ти, братко, за твое здраве!
— Благодаря, казвам ти, плюй на това дяволско племе, нали имаш ум в главата си…
Чукнаха се веднъж-дваж и си приказваха. Антек беше вече пийнал и понеже си нямаше никого, пред когото да се ожали, сега почувствува лудо желание да си излее душата и едвам се въздържа, само тук-там изпущаше по някоя дума, от която Матеуш всичко се досещаше, само че не даваше да се разбере.
Веселбата в кръчмата беше в разгара си, музиката гърмеше с все сила, танци след танци вървяха, вече по всички ъгли пиеха, тук-там започваха да се препират и навсякъде говореха толкова силно, че врявата препълняше кръчмата, а тупането на танцувачите се разнасяше като удари от бухалки по снопи. Компанията на Клемб премина в малката стаичка, откъдето се носеше също тъй не малък шум. Само Соха и Малгошка лудо танцуваха или пък, хванати през кръста, изтичваха навън, на чист въздух. Бартек от стружнята и дружината му си бяха все на едно място и пиеха вече втора бутилка, а Войтек Кобус подвикваше направо към жепечаните:
— Шляхта, синковците му, дрипльовци! — понеже те се смятаха за благородници.
— Дворяни, половин село една крава дои! — подмятаха злобно други.
— Пършивци, нямат коне, а те самите са пълни с конски въшки.
— Еврейски ратаи!
— Дворянски пометала, бива ги за кучета, щом тъй добре подушват!
— Подушили са и сега мърша в чифлика и тръгнали.
— На хората работата ще отнимат.
— Ще ви начешем пършивите чорли, та без глави ще изпобягате!
— Пачаври, скитници, свършило се топливото на евреите, та затова са дотърчали.
Гълчеха силно против тях, а някой и с пестница се заканваше и крещеше и все повече хора кипваха, все по-разпален от водката кръг ги обграждаше. Но ония не се обаждаха, седяха си накуп, стискаха тоягите между краката си, попийваха си бира, хапваха от колбасата, която си носеха, и надменно, безстрашно гледаха към липчени.
Може би веднага щяха да се сбият, но дотърча Клемб и започна да ги помирява, да увещава, да моли, а след него и други по-стари, и Ямброжи, така че Кобус престана да брътви, другите също се отдръпнаха при тезгяха да се черпят, после музиката силно засвири, а Ямброжи пак захвана да разправя разни небивали истории за войната, за Наполеон, за войводата и други весели неща, та мнозина се превиваха от смях; а той, развеселял и здравата пийнал, се беше разпуснал при масата и разправяше:
— Накрая ще разкажа още една история, къса е, защото бързам да танцувам, па и на момите е криво, че не отивам при тях! Знаете, днеска е годежа на Клембовата мома с Вицек Соха. Да бях искал, аз щях да се сгодя с Малгошка, аз! Ето как беше:
В четвъртък дойдоха годежари при Клемб! По едно и също време дойдоха от Сохови и от Причкови; едните черпят с арак, другите с подсладена водка, а Клемб пие от едните, па и на другите не отказва. И едните са добри, и другите не са лоши!
Годежарите пот ги избива и хвалят ли, хвалят ергените си.
Този има чудо морги, от чучулигите наторени, и другия също, на които само кучетата сватбите си правят.
Единия има къща, в която свинете под стените влизат, и другия не по-лоша.
И двоицата големи богаташи, втори по света се не намират!
Соховия има цяла яка от кожух, защото другото кучетата разпокъсали, а пък Причковия — гащник от празнични гащи и копче, лъскаво като злато!
Единият измичен като копен, па на другия корема надут от картофи!
Момчета и половина!
На Соховия лигите от устата текат, а Причковия с гуреливи очи!
Еднакви във всичко и тъй работни и бързи, че половин шиник картофи изяждат наведнъж и за друга половина поглеждат.
И двоицата ги бива за зетьове, и двоицата могат да пасат крави, да пометат стаята, тора да изхвърлят; и двоицата нищо лошо няма да направят на момичето, че с щъркелчетата не обичат да дружат.
Харни момци са, разговорливи, умни и разумни, когато ядат, винаги в устата си турят, а не другаде.
Що да се прави, като и двоицата еднакво се харесват на стария, па той току се върти, човърка нос и пита Малгошка: кого искаш?…
— Хвани единия, татко, та удари другия, ами току да си избера Ямброжи!…
Старият върти глава, дълго мисли, както знаете, умник е той в къщата си, а момците напират, сватовете все разправят своето, па той пийна арак от едните, пийна сладка от другите и рече:
— Донесете кантара!
Донесоха кантара, нагласиха го, а той казва:
— Хайде, момчета, премерете се; който доде по-тежък, него ще избера за зет.
Загрижиха се сватовете, изпратиха да донесат още водка и си мислят: кой ли ще е? Че и двоицата бяха като изсъхнали дървеници!
Досетиха се Причковите сватове, та му натуряха в пазвата камъни, па и в джобовете му сложиха, но и Соховите не бяха глупави, нямаше какво друго, та му напъхаха под клашника един гъсок — па го туриха на кантара… и гледат, а в това време нещо вика «с-с-с», Соха шавна и гъсока пух наземи! Разсмяха се всички, а Клемб рече:
— Умен е синеца и макар че не надтежа на кантара, ама… ти ще си ми зет!
Разбра се, че тука освен меренето друга истина нямаше, но Ямброжи толкова смешно разправяше, та чак сълзи потекоха от очите на хората от смях и така се кискаха, че по цялата кръчма се чуваше.
И внезапно Клембовите гости наизлязоха от стаята и на цяла тълпа се спуснаха да танцуват, вдигна се един врясък, тропот, викове и нито един глас отделно не можеше да се различи.
Пара се вдигаше от главите, пръскаха се от топлина, веселбата ставаше все по-буйна, младите танцуваха с всички сили, а по-старите заемаха масите, сдружаваха се кой с когото можеше и кой където можеше, защото танцуваните разбутваха и очистваха все по-голям кръг и всякой приказваше високо, чукаше се и се радваше с другите, доказваше своето, празнуваше.
А музиката разпалено гърмеше и танците безумно летяха, макар че беше толкова пълно — глава до глава, рамо до рамо, та се блъскаха, носеха се по кръчмата, провикваха се весело и тропаха с токове, така че дъските на пода скърцаха и тезгяхът подскачаше.
Веселбата беше голяма, защото всички вземаха участие с всички сили и с цяла душа!
Та зима беше, народът, откъснал отрудени ръце от майката земя, изправяше наведени вратове, издигаше угрижени души, заставаше гордо, порастваше, изравняваше се един с друг в свободата, в почивката и в свободното си мислене, така че всеки човек се открояваше отделно и ясно — като гора, в която лятно време не можеш да отличиш отделните дървета, защото всяко стои враснало в майката земя с еднакво зелен листак, а падне ли сняг и покрие земята, изведнъж виждаш всяко дърво поотделно и веднага го познаваш: дъбика ли е, габър ли, или осика!
Същото беше и с народа.
Само Антек и Матеуш не мърдаха от местата си. Седяха един до друг като приятели, приказваха си за това-онова и постоянно някой се присъединяваше към тях и взимаше участие в разговора; дойде Стахо Плошка, дойде Валцерек, дойде братът на кмета, други надойдоха, всички по-първи момци от селото, които бяха шафери на Ягушината сватба. Отначало се спираха нерешително, защото не знаеха дали Антек няма да изтърси някоя остра дума. Но не, той всекиму подаваше ръка и го гледаше с доброта. Ето защо те в скоро време го обградиха и внимателно слушаха, държеха се с него приятелски и по същия начин се умилкваха и за всичко бяха съгласни с него, както и по-рано, когато още ги предвождаше. И сега той се усмихваше, но някак горчиво, защото си спомняше как до вчера същите тези го отминаваха по пътя.
— Не може да те види човек, нито пък в кръчмата идваш! — рече Плошка.
— Работя от сутрин до вечер; кога ще ми остане време да дойда в кръчмата?
— Така е, така е! — потвърждаваха всички полугласно, а после полека-лека преминаваха към разни селски работи. Ту за бащите разправяха, ту за момите, ту за зимата, защото разговорът някак се затягаше. Антек приказваше малко и постоянно поглеждаше към вратата с надежда, че Ягна ще дойде. Чак когато Валцерек отвори дума за съвещанието, което е станало на Коледа у Клембови относно гората, той се вслуша внимателно и попита:
— Какво са решили?
— Какво… скимтяха, ругаха, ожалваха се и никакво решение не взеха освен това, че не бива да позволим да секат гората.
— Нима могат нещо умно да решат тия сламени гъжви! — извика Плошка. — Съберат се, жулнат водка, поядосват се, попсуват и толкова ум е от съвещанието, колкото от ланския сняг, а дворянина, ако поиска, може да изсече и цялата гора.
— Не бива да позволим — подхвърли кратко Матеуш.
— Кой ще го спре, кой ще му забрани? — завикаха всички.
— Кой друг, ако не ние?
— То си е тъй, но ще ли позволят да направим нещо? Обадих се веднъж, а тате ме скастри да си налягам парцалите, че то не било моя работа, а тяхна, на стопаните! То се знае, че имат право, защото те държат всичко в ръце, па дори и сега, и няма да позволят, а ние какво значим, колкото едни слуги! — горещеше се Плошка.
— Лошо, много лошо.
— А не е редно да бъде така!
— Разбира се, че и на младите е редно да се даде имот и да управляват.
— А пък те да си гледат старините!
— Ето, аз изслужих във войската, на години съм вече, а моето, което ми се пада, не ми го дават — викаше Плошка.
— Всекиму ще дойде времето.
— И всички тука сме онеправдани.
— А най-много Антек.
— Ред трябва да се тури в това село! — пошепна твърдо Шимек, Ягушиният брат, който бе дошъл скоро и стоеше мълчаливо отдире. Погледнаха го учудени, а той се промъкна напред и заприказва за своите неволи, гледаше всички в очите и се изчервяваше, защото още не беше свикнал да приказва пред хора, па и от майка си се побояваше.
— Настка го е научила на тоя ум! — пошепна някой. Разсмяха се всички, а Шимек млъкна и се отдръпна малко в сянката. Тогава братът на кмета, Гжеля Ракоски, макар че не беше приказлив и малко заекваше, заразправя:
— Лошо е, дето старите държат имота в своите ръце и не дават на децата си, разбира се, че е лошо, защото не е справедливо — но най-лошото е това, че глупаво управляват. Ето, с тази гора отдавна всичко да е свършено, ако се бяха погодили с дворянина.
— Как тъй, даваше по две морги, когато ни се полагаше по четири на всеки петнайсет морги.
— Полагало ли се е, или не се е полагало, това още не се знае, там вече чиновниците ще решат.
— Ами като те държат страната на дворянина!
— Хайде де, държат страната му; нали самия комисар каза да не се съгласяваме на две морги, че дворянина е длъжен да даде повече! — обясняваше Валцерек.
— Я тихо, че ковача иде със старшията! — пошепна Матеуш.
Погледнаха към вратата; наистина ковачът се водеше под ръка със старшията и двамата бяха здравата пияни, блъскаха се силно през навалицата и право към тезгяха теглеха; но не останаха дълго там, евреинът ги въведе в стаичката.
— У кмета на кръщенка са се гостили.
— Днеска ли е кръщавал? — попита Антек.
— А че бащите ни са там. Помощника е кръстник с Валцерековица, защото като че ли Борина се е разсърдил и не е искал — обясняваше Плошка.
— Този пък какъв е? — викна Валцерек.
— Това е господин Яцек, брата на дворянина от Воля — обясняваше Гжеля и чак подстанаха всички, за да видят по-добре, защото господин Яцек си проправяше бавно път и търсеше с поглед някого, докато се натъкна на Бартек от стружнята и отиде с него към стената при жепечаните.
— Какво ли може да му е потрябвал?
— Какво, нищо, само тъй, ходи си по селата, приказва със селяните, на мнозина помогне, свири на цигулката си, момите на песни учи, изглежда, че е врътнат.
— Хайде, Гжеля, довърши, каквото беше почнал!
— Та ви казвах за гората; моят съвет е да не оставяме тази работа само на старите, че ще я объркат.
— Какво, само едно спасение има тука: започнат ли да секат, да скочим цялото село, да ги разгоним и да не позволим дотогава, докато сам дворянина не дойде и не се погоди с нас! — рече високо Антек.
— Същото и у Клембови са решавали.
— Решавали са, ама няма да го направят, защото кой ще тръгне с тях?
— Стопаните ще тръгнат.
— Няма всички да тръгнат.
— Ако Борина ги поведе, всички ще тръгнат.
— Само че не се знае дали Мачей ще пожелае.
— Антек тогава ще ни води — извика разпалено Балцерек.
Всички горещо одобриха, само Гжеля се противопостави и понеже беше ходил много по света и четеше вестник «Зора», захвана учено и като от книга да разправя, че не може с насилие, че ще се намеси съдът и освен затвор нищо повече няма да спечелят, че селото трябва да повика адвокат от града, който всичко справедливо щял да уреди.
Не искаха да го слушат дълго, а някои се и подсмиваха. Той се ядоса и каза:
— Сърдите се на бащите, че са глупави, а пък самите вие нямате ум ни за грош, като някои деца сте, които още лазят, и само повтаряте чуждите думи!
— Борина с Ягуша и с момичетата — забеляза някой.
Антек, който искаше да отговори на Гжеля, млъкна и стрелва очи към Ягна.
Дойдоха късно, след вечеря, защото старият дълго се опираше на Южкините хленчове и на уговарянията на Настка, чакаше Ягуша да го помоли, но тя веднага след обед бе заявила решително, че ще отиде да слуша музика. Той й отвърна остро, че крака си няма да помръдне от къщи: щом не бил ходил на кръщенка у кмета, и другаде не щял да иде.
Тя не го помоли повече, разсърди се и не каза вече нито дума, а само си поплакваше по ъглите, блъскаше вратите, излизаше пред дома на студа и летеше като хала из къщи, та чак студ лъхаше от лютината й, и когато седнаха да вечерят, тя не отиде да яде, а заизважда вълнениците си от раклата и взе да ги мери и да се облича.
И на стария друго не оставаше: хокаше, бъбреше, заявяваше, че няма да иде, и накрай трябваше да й се извини и ще не ще, отведе я в кръчмата.
Той влизаше надменно, горделиво, поздравяваше се с малцина, тъй като и малцина равни на него имаше там, защото първенците бяха на кръщене у кмета, а сина си не забеляза, макар че внимателно се оглеждаше по кръчмата из навалицата.
Антек пък не сваляше очи от Ягуша. Тя стоеше при тезгяха, а момците се спуснаха да я канят да танцува; тя отказваше на всички, като говореше весело и се озърташе крадешком из навалицата — такава стройна изглеждаше днес, че макар и всички да бяха пияни, с възхищение я гледаха. От всички най-хубава. Нали беше и Настка там, прилична на ружа с червените си дрехи и с ръста си, беше и Веронка Плошкова, румена като гергина и горделива, беше и Соховата, току-що израснала подявка, гъвкавичка и със сладка като захар устица, бяха и други хубави, стройни, пленяващи очите на момците като Мариша Балцерекова, израсна за чудо, бяла и като грудка мома, първа танцувачка в селото — но никоя, никоя не можеше да се сравни с Ягна. Надминаваше тя всички по красота, стройност и снага и със сините си пламнали очи. Както розата надминава по хубост и латинките, и гергините, и ружите, и маковете, които при нея изглеждат много по-грозни, така и тя превъзхождаше всички и царуваше над тях. Па беше се и пременила днес като за сватба; облякла бе топложълт вълненик на зелени и бели ивици, а елече от синьо кадифе, обточено със златни нишки, изрязано досред гърдите, а върху тънката риза, бухкаво накъдрена около шията и ръкавите, беше навесила огърлици от корали, кехлибари и седефи, косата си бе вързала с копринена синя кърпа, с розови шарки, чиито краища падаха по раменете.
Жените я одумваха за това гиздене и злобно приказваха, но тя не им обръщаше внимание; изведнъж съзря Антек, зачерви се от радост като вода при залез, отвърна се от стария, на когото евреинът нещо приказваше и го въведе в стаичката, където и остана.
Разбира се, Антек това и чакаше, защото изведнъж си проправи път покрай стената и спокойно се поздрави с тях, макар че Южка се завърна нарочно на другата страна.
— Зарад музиката ли дойдохте или зарад Малгошкиния годеж?
— Зарад музиката — отговори тя тихо, защото вълнението съвсем й бе отнело гласа.
Стояха те някое време мълчаливо един до друг, само по-бързо дишаха и се споглеждаха крадешком с очи, танцувачите ги бяха изтикали до стената, Шимек хвана Настка да танцува, Южка и тя се запиля някъде и те останаха сами.
— Всеки ден чакам, всеки ден… — пошепна той тихичко.
— Та мога ли да изляза?… Пазят ме… — отговори тя разтреперана, ръцете им сами се някак срещнаха, те се притискаха с бедра, пребледняха и двамата, дишането им замря, очите им святкаха, а в сърцата им звучеше такава музика, че не може да се изкаже.
— Отстъпи малко, пусни ме!… — молеше го тя тихичко, защото беше пълно с хора наоколо.
Той не каза нищо, а я сграбчи силно през кръста, разбута тълпата, въведе я при танцувачите и викна на музикантите:
— Обертас, момчета, живо!
Разбира се, че гръмнаха с все сила, та басът чак ревна; нали го знаеха, че като се разпусне, готов е да черпи цялата кръчма!
След него се впуснаха да танцуват и другарите му: Плошка, Балцерек, Гжеля. Танцуваха и други, а Матеуш, комуто счупените ребра не бяха още зараснали, само потупваше с крак и подвикваше за насърчение.
А Антек безумно хвърчеше, излезе напред, надмина всички и пръв се носеше така буйно, че забрави всичко, нищо друго не гледаше, тъй като Ягуша сладко се притискаше до него и току го молеше силно задъхана:
— Още, още мъничко, Янтоше!
Танцуваха те дълго. Спряха само колкото да си поемат дъх и да пийнат бира и пак се впуснаха в танц, без да марят, че хората се заглеждат в тях, шепнат си, мръщят се и ги одумват с глас.
Но на Антек му бе все едно днес; щом я усети до себе си, щом я притисна тъй, че тя се виеше и притваряше милите си сини очи, той напълно се забрави! В душите им грееше такава радост и тъй весело им бе, сякаш пролет наставаше. Забрави той и хората, и целия свят, кръвта закипя в него и той стана тъй горд в силата си, тъй непоколебим, та чак гърдите му се пръскаха! И Ягуша беше като че ли цяла потопена в умиление и забрава! Сякаш змей я носеше и тя не се противеше, а и как ли ще се противи, нима можеше, като я носеше, въртеше и притискаше, та понякога й притъмняваше, от паметта й изчезна целият свят, а в душата й бе такова веселие, младост и радост, че не виждаше нищо друго освен черните му вежди, бездънните очи и червените и примамливи устни!
Цигулката сечеше здравата и проточено унасяше като песничка, която пареше като вятър по жътва и от която кръвта става на огън, а сърцето заиграва в сила и веселие; басът пък боботеше скокливо в такт, та краката сами се повдигаха и блъскаха токове; флейтата подсвирваше и мамеше като кос на пролет и пронизваше с такова умиление, така разтваряше сърцето, че тръпки те побиваха, главата се замайваше, дъхът спираше и на човека се искаше едновременно и да плаче, и да се смее, и да вика, и да се гуши, и да целува, и да лети някъде по целия свят, в забрава — и те танцуваха така разпалено, че кръчмата се тресеше и бъчвите, на които седяха музикантите, подскачаха.
Има петдесет двойки да се редуваха из тоя грамаден водовъртеж от стена до стена, унесен в песни и пиян от радост, и с такава сила, че бутилките се катурваха, лампи гаснеха, тях ги обземаше нощ и трепетен мрак, защото само главните на огнището, раздухвани от вихъра на танца, сипеха искри и бухаха кървав пламък, в който едва се мяркаше свитото кълбо от хора, завъртяло се наоколо и така преплетено, та не бе възможно да се познае кое е мъж и кое жена! Клашниците се вееха като бели крила, вълненици, панделки, престилки, разпалени лица, светнали очи, безпаметни туптежи, песни, провиквания — всичко се смесваше и въртеше наоколо като вретено, от което бликаше неизразим шум и се носеше през отворената откъм отвода врата към снежната, мразовита зимна нощ.
А Антек вилнееше все начело, биеше най-силно с токове, въртеше се като вихрушка, приклякваше до земята, та хората си мислеха: ще падне! Къде ти! Той вече се бе изправил, понасяше се отново, провикваше се вече, понякога по някоя песничка подмяташе на музикантите и се носеше между навалицата, разбутваше, разтъпкваше, вървеше като буря, та чак страх обземаше мнозина и рядко някой можеше да го стигне.
Има цял час да се въртя така, защото, докато другите преставаха от умора, дори на музикантите ръцете отмаляваха, той им хвърляше пари, караше ги да свирят и танцуваше, та накрай почти само двамата останаха в кръга.
То се знае, жените вече се възмущаваха с глас от тая бясна игра, клатеха глави, мелеха с езици и съжаляваха Борина. Дори Южка, сърдита на Антек и още повече на мащехата си, се затича при стария.
— Тате, Антек танцува с мащехата, та свят се чуди! — пошепна му тя.
— Нека танцуват, та това е кръчма! — отвърна й той и пак взе да се чука със старшията и ковача и да разправя нещо.
Южка се върна безуспешно, но взе да ги следи внимателно, защото след танца те стоеха при тезгяха с цяла група моми и момци. Весело им беше, защото Ямброжи, вече съвсем пиян, им разправяше такива приказки, че момичетата закриваха лица с престилките си, а момчетата се смееха с глас и притуряха по нещо отгоре. Антек черпеше всички с бира, пръв дигаше чашата, прегръщаше момчетата, стискаше ги, а на момичетата пъхаше в пазухите цели шепи бонбони, за да може по такъв начин да сложи и на Ягуша, и въпреки умората се смееше най-силно и радостно разговаряше.
И другаде в кръчмата се веселяха здравата. Народът вече съвсем се отпусна и разгорещи, постоянно танцуваха двойки, та другите трябваше да се притискат, където могат, и приказваха, черпеха се, побратимяваха се един с друг и се веселяха от все сърце. Жепечаните се раздвижила зад масата си, защото се бяха сприятелили при водката с липчени, а някои се залавяха и да танцуват, от което момите не се отказваха, понеже те се държеха по-деликатно и по-учтиво ги канеха.
Антековата дружина пък се забавляваше отделно, тъй като беше само от младежи, и то най-видните от селото, а той, макар че разговаряше с всички, почти не виждаше божия свят и просто като че бе забравил днес, немареше вече за нищо, нищо не укриваше, па дори и не би могъл да укрие — и не виждаше, че хората наоколо зорко наблюдават и внимателно се вслушват. Къде там ще го е грижа за това, той постоянно й говореше на ухото и току я притискаше до стената, прехващаше я през половината, за ръце я улавяше и едвам се въздържаше да не я целува! Очите му само играеха безумно и в гърдите му напираше такава буря, та беше готов да се реши на всичко, ако ще би ей сега пред нея, защото виждаше и почуда, и любов в сините й пламнали очи! И затова все повече и повече се надигаше в себе си, надуваше се и фучеше като вихър, преди да удари. При това пиеше здраво и настояваше и Ягуша да пие, та чак главата й се замая и не знаеше какво става с нея. Понякога, когато музиката спираше и кръчмата утихваше, тя дохождаше малко на себе си, обземаше я страх, оглеждаше се смаяно, сякаш търсеше спасение, искаше дори да бяга, но той стоеше до нея и така я гледаше, такъв жар лъхаше от него, такава любов изпълваше и нея, че за миг тя всичко забравяше.
Това продължи доста дълго, защото Антек поръчваше вече за цялата компания. Евреинът с готовност даваше и всяка половница по два пъти пишеше на вратата.
На цялата компания главите се размътиха и всички се впуснаха да танцуват, за да поизтрезнеят; разбира се, Антек и Ягуша бяха начело.
Тогава излезе из стаичката Борина. Изведоха го възмутените жени. Той погледа и веднага разсъди всичко, обзе го силен гняв, но само стисна зъби, закопча клашника си, натисна шапка и се запровира към тях. Всички му сториха път, защото беше блед като платно и очите му светеха диво.
— Да си вървим! — рече той високо, когато се приближи до тях, и искаше да я хване за ръка, но в същия миг Антек я завъртя на място и я понесе по-нататък, а тя напразно искаше да се откопчи. Тогава Борина подскочи, разби колелото, откъсна я от ръцете на Антек, не я изпусна и без да обръща внимание на сина си, я изведе от кръчмата.
Изведнъж музиката спря, внезапна тишина настана, всички се вдървиха като вкопани, никой не рече ни дума, защото виждаха, че става нещо страшно, а Антек се спусна след тях, разбута навалицата като снопове и излезе от кръчмата, но щом студът го лъхна, сполитна към едно дърво, което бе проснато пред къщата, и падна в снега, обаче бързо се изправи и ги стигна на завоя при вира.
— Върви си по пътя и не закачай хората! — викна старият, като се обърна към него.
Ягна изписка и избяга в къщи, а Южка втикаше в ръцете на стария някакъв кол и врещеше:
— Удри тоя разбойник, удри, тате!…
— Пусни я, пусни я! — бъбреше Антек съвсем безпаметно и се приближаваше с готови за бой пестници.
— Махни се, казвам ти, заричам се в бога, ще те убия като куче! Чуваш ли? — викна пак старият, готов на всичко. Антек се отдръпна несъзнателно, ръцете му се отпуснаха, обхвана го такъв силен страх, че започна да трепере, а старият бавно тръгна към дома си.
Той не скочи след него, а застана разтресен, замаян и разглеждаше с пусти очи наоколо; никого вече нямаше, месецът ясно светеше, снеговете блестяха и навсякъде се виждаше само тъжната белота. Той не можа да си обясни нищо от станалото. Дойде малко на себе си едва в кръчмата, където го доведоха приятели, изскочили да ги разтървават, защото някои извикаха, че се бие с баща си.
Свърши се и забавата. Разотидоха се по домовете си, защото беше вече късно. Само по улиците още някое време тук-там се чуваха викове и песни; останаха само жепечаните, които щяха да нощуват тук, а господин Яцек им свиреше на цигулка много жални песни, та седяха, подпрели глави на лактите си върху масата, и въздишаха. Самотно в къта беше седнал и Антек. С него те не можеха да се разберат, защото нищо не отговаряше. Напуснаха го всички. Седеше той като мъртъв и забравил се, евреинът напразно му напомняше, че затваря, не слушаше и нищо не разбираше. Сепна се едва когато чу гласа на Ханка, на която бяха казали, че пак се сбил с баща си.
— Какво искаш! — попита я той.
— Ела си у дома, късно е вече — молеше го тя, като задържаше сълзите си.
— Иди си сама, няма да тръгна с тебе! Казвам ти, махай се! — кресна той страшно, а после изведнъж, неизвестно защо, се наведе към нея и рече в самото й лице: — Ако ще в окови да ме оковат, в дупка да ме затворят, бих бил по-свободен, отколкото при тебе, по-свободен, разбери!
Ханка жално заплака и си отиде.
Тогава той стана, излезе вън и се помъкна към воденицата.
Нощта ясна, осветена от месеца, дърветата хвърляха дълги синкави посребрени сенки и такъв студ стягаше, та час по час се чуваше пукане на греди и сякаш тихо, пронизващо скимтене се разнасяше по разискрените снегове. Мъртва мразовита тишина прикътваше света, селото вече спеше, нито един прозорец не светеше, нито куче полайваше, нито воденицата тракаше, нищо — само откъм кръчмата се носеше пресипналото пеене на Ямброжи, който по свой навик си пееше насред пътя — но слабо, като през сън.
Тежко и бавно се влачеше Антек покрай вира, поспирваше се, оглеждаше се замаян и с тревога се ослушваше, защото страшните думи на баща му постоянно звучеха в главата му, постоянно виждаше разярените му, пронизващи го като с нож очи, та неволно отстъпваше, страх го стискаше за гърлото, сърцето му замираше, косата настръхваше — и от паметта му изчезваше и смелост, и любов, изчезваше всичко, оставаше само смъртният грях, трепетният ужас и едно отчаяно, жално безсилие…
Той сам не знаеше кога е тръгнал към дома си и току пред черквата дочу болезнен плач и вайкане с глас, под разпятието пред самата порта на гробищата някой лежеше кръстом на снега, но в сянката, която падаше от стобора, не можеше нищо да се различи. Той се наведе, като мислеше, че е някой другоселец пътник или някой пиян, а то — Ханка бе легнала и молеше милосърдие от бога.
— Ела си у дома, я виж какъв студ е, ела си, Ханушо! — молеше той; по чудо душата му омекна и понеже тя не се обади, той я вдигна и я поведе към дома.
Нищо не си казаха, защото Ханка неукротимо плачеше.

 

VIII

 

У Боринови беше като в гроб след този празник — не плач, не викове, не закани, а само една тежка, зловещо притаена тишина, пълна с въздържан гняв и жалби.
Цялата къща млъкна, обви се в загриженост и заживя в постоянна тревога и очакване на нещо страшно, което беше сякаш под покрива и можеше всеки миг да падне върху главите.
Като се прибра у дома си, дори и на следния ден старият не каза лоша дума на Ягуша, нито се оплака на Доминиковица, като че ли нищо не бе се случило.
Само че се разболя от тези потуляни ядове и не можеше от леглото си да се вдигне: все повече отслабваше, бодежи му се явиха отстрани и в огън гореше.
— Нищо друго не е, черния дроб ти се е запекъл или сърцето ти е спаднало — рече Доминиковица, като мажеше страните му с горещ зехтин; той нищо не отговори, само болезнено попъшкваше и гледаше втренчено в потона.
— Не е, не е в Ягуша вината! — започна тя тихо, за да не чуят в стаята, защото много се безпокоеше, че той ни дума не каза за вчерашната случка.
— А у кого? — измърмори той.
— Та що е виновна? Оставил си я сама и си влезнал в стаичката да пиеш; музика свири, всички танцуват, веселят се, а тя — като дръвник е трябвало да стои в ъгъла; млада е, здрава, има нужда и от забава. Накарал я насила и се хванала да танцува. Могла ли е да не се хване? Всеки в кръчмата има право да танцува с всяка, с която му харесва, па ако е избрал нея и не я е пуснал тоя разбойник, то е само напук на тебе, само напук!
— Мажи ме ти и гледай по-скоро да оздравея, па недей ме учи на ум. Много добре знам как беше, та няма нужда ти да ми казваш.
— Щом си толкова умен, тогава трябва и това да знаеш, че жената е млада, здрава, та има нужда и от забава! Не е нито дърво, нито бабичка, оженила се е за мъж и мъж й трябва ней, а не старец да си премята броеница с него, не!
— Тогава защо ми я даде? — рече той заядливо.
— Защо? А кой скимтеше като куче на вратата ми? Не дойдох аз да ти дотягам да я вземеш, нито аз ти я натрапих, нито тя самата! Можеше за всеки друг да се ожени, и то за най-първите в селото; колцина имаше…
— Имаше, но не за женитба!…
— Дано езика да ти откапе за това кучешко лаене!
— Като коприва те попари истината, та подскочи такава!
— Мръсна лъжа е това, не е истина! Лъжа!
Той притегли завивката върху гърдите си, обърна се към стената и не каза нито дума повече на горещите й доказателства; чак когато тя го удари на плач, прошепна язвително:
— Кога една жена не свърши работа с бухалката, мисли, че с плач ще направи нещо!
Той много добре знаеше какво казва. Сега, когато не можеше да стане от леглото, му идваше на ум какво говореха хората по-рано за нея, мислеше си той за това, подреждаше го, слагаше го накуп, разсъждаваше — и такава злоба го обземаше, такава ревност го ядеше, та не се сдържаше спокойно да лежи, ами се мяташе на леглото, ругаеше тихичко и току се обръщаше с лице към стаята и следеше със злите си ястребови очи Ягна… А тя бе някак бледа и отпаднала, ходеше като сънена из къщи и все поглеждаше към него с жален поглед на обидено дете и така въздишаше, та чак му дожаляваше и сърцето му поомекваше, но от това и ревността му растеше още повече.
Провлече се така близо цяла седмица и мъчно беше да се изтрае в къщи. Тя имаше силно чувствителна душа, като някой цвят, който от едно полъхване на студа веднага измръзва и се разтреперва от болка. И очите й угаснаха, не можеше ни да спи, нито пък яденето й се услаждаше, не можеше да се свърти на едно място и да се залови на работа, тъй като всичко изпадаше от ръката й и постоянно някакъв страх я преследваше; можеше ли да бъде другояче, когато старият все лежеше, пъшкаше и добра дума не казваше, а поглеждаше като някой разбойник. Постоянно чувствуваше тя очите му върху себе си, постоянно, и не можеше вече да издържа. Тежеше й животът: неизказани мъки я разкъсваха, че и за Антек нищо не знаеше, а той не се вести цяла неделя, макар че неведнъж по мръкнало със смъртен страх отскачаше тя до сенарника! Пък не смееше никого и да допита. Тъй и омръзна вече в къщи, че по няколко пъти на ден тичаше у майка си. Но и Доминиковица малко се свърташе у дома: ту при болни ходеше, ту в черква. Ако пък беше у дома, показваше се сърдита и й правеше горчиви укори. И момчетата ходеха мрачни и угрижени, защото старата бе набила Шимек с бухалката за гръсти, че на Водици беше пропил в кръчмата цели четири злоти. После Ягна се отбиваше у съседите, само и само да мине някак денят, но и там не й беше добре; истина, не я пъдеха, но всички процеждаха като през зъби думите, поглеждаха твърдо и всички до един окайваха стария зарад болестта му и се оплакваха жаловито какви лоши времена са настанали!
Пък и Южка, хапеше я на всяка крачка, дори Витек се боеше да плеще по своему пред господаря, та нямаше с кого и дума да си каже. Само това й беше и удоволствието, и разтухата — да слуша как Петрек вечер след работа свиреше тихо на цигулка в конюшнята, защото в къщи старият не позволяваше.
А зимата беше все тъй зла, студена и ветровита, та трябваше да се стои в къщи.
Едва в събота старият, макар и още неоздравял, се свлече от леглото, облече се топло, защото пукаше от студ, и излезе из селото.
Влиза той в разни къщи уж да се огрее малко или пък по работа, дори се спираше с готовност и с такива, които по-рано мълком отминаваше. И навсякъде пръв започваше за кръчмата и представяше всичката работа на смях, като разказваше весело как здраво се бил напил и от това се разболял!
Чудеха се на това, потвърждаваха, клатеха глави, но никой не се хвана на въдицата. Знаеха добре неговата упорита гордост и това, че щом е рекъл, на жив огън да го припекат, глас няма да издаде; знаеха и как винаги се големееше, надуваше се, че има най-хубавото в село, и внимаваше много да го не емнат на езиците си.
Разбираха също, че тича и гаси сплетните, които бяха вече тръгнали из село.
Дори старият Шимон, помощникът, му каза право в очите, както си обичаше:
— Приказвай си ти, кой ли ще ти повярва! Хорските приказки са като огън: с нокти не можеш го угаси, сам трябва да си догори. Ще ти припомня това, което ти казах преди сватбата: когато стар взима млада, дявола не можеш отпъди и със светена вода!
Ядоса се той на това и се върна право у дома, а пък Ягуша, понеже мислеше, че щом е станал, всичко му е вече минало и ще се върне към предишното, си отдъхна с облекчение и взе да го заприказва, да го заглежда в очи, да се умилква и да тананика из къщи тъй сладко, както и по-рано… Но той я стресна изведнъж с такава тежка дума, че тя съвсем премаля; и след това не се промени, не я галеше, не я милваше, не отгатваше мислите й, нито търсеше нейната любезност, а сопнато като на слугиня й подвикваше за безредието в къщи и я редеше на работа.
От този ден той пое всичко в свои ръце, наглеждаше всичко и нищо не изпущаше. По цели дни, щом оздравя, очукваше снопи с Петрек и работеше около житото в плевнята, без да излиза крачка от дома, тъй като дори вечерно време поправяше сбруята и хамутите на конете, или пък седеше на рогатката, стържеше разни стопански потреби и така внимателно следеше Ягуша, че тя ни крачка не можеше да направи, без да погледне подире й, дори празничните й дрехи заключи и ключа държеше у себе си.
Настрада се тя, настрада! Не стига, дето за нищо нещо й подвикваше и добра дума не казваше, но всичко правеше така, като че ли не тя беше стопанката, и само на Южка даваше разпореждания какво трябва да се направи, с Южка се разговаряше за различни работи, от които момичето не разбираше, на Южка заповядваше да внимава за всичко!
А Ягна сякаш я нямаше в къщи, по цели дни предеше, ходеше като замаяна или пък изтичваше до майка си да й се ожали и оплаче. Нищо не можа да направи и майка й, защото Борина троснато й рече:
— Господарка беше, правеше каквото си искаше, не й липсваше нищо; щом не съумя да цени това, сега нека опита нещо друго! Казвам ти да й речеш, че дорде мога да шавам, ще пазя своето и няма да позволя да се смеят с мене хората като с палячо, хубаво да знаеш…
— Не влизай в грях, Мачей, та тя нищо лошо не е сторила!
— Да беше сторила, не бих ни дума продумал и не така бих постъпил! Но стига й това, дето с Антек се е мъкнала!
— В кръчмата на танца, пред всички хора, нали!
— Ами, само в кръчмата! Ами!… — понеже си пресметна, че когато намери наметката й до плета, трябва с Антек да беше се срещала.
И така той не се остави да го убеди старата, не вярваше на нищо, стоеше твърдо на своето и накрай рече:
— Добър човек съм и примирителен, всички знаят, но когато някой ме шврасне с камшик, готов съм с климия да му върна.
— Удри, който ти е виновен, но не обиждай, защото от всяка обида отмъщение расте.
— Който пази своето, той не обижда!
— Само че навреме трябвало да видиш докъде ще бъде твоето!
— Заплашваш, а!
— Само казвам, а пък ти много се гордееш. Помни и това, че който другиму дума вади, сам той е такъв!
— Стига с твоите поуки и поговорки, и аз имам ум! — разсърди се Борина.
И с това се свърши, защото Доминиковица, като видя неговата упоритост и неотстъпчивост, не повтори да се разправя, а вярваше, че всичко ще премине само и някак ще се изглади; но той не омекна нито за един ден, дори му харесваше тази негова сърдитост и макар че неведнъж през нощта, като чуваше плачовете на Ягуша, скачаше несъзнателно да отиде при нея, но навреме се сдържаше и се правеше, че е станал или да погледне през прозореца, или пък да види дали вратата е затворена.
Така продължи непрекъснато цели няколко седмици. Толкова тежко, тъжно и толкова зле беше на Ягна, че едвам понасяше, не смееше да гледа хората, срам я беше от селото, защото всички добре знаеха какво става у Боринови.
Домът напълно се помрачи: движеха се из него тихо и плахо като сенки.
Наистина, рядко някой ги навестяваше, понеже всеки си имаше доста свои грижи. И кметът не се вестяваше, разсърден, задето Борина не пожела да му кръсти детето; само момчетата на Доминиковица се отбиваха понякога, Настка Голембова дотичваше с къделя, и то повече при Южка и колкото да се срещне с Шимек, така че нямаше никаква полза и от нея, или пък Рохо наминаваше сегиз-тогиз, но като виждаше тъжните им сърдити лица, и той не оставаше дълго.
Само ковачът дохождаше всяка вечер и дълго престояваше, подстрекаваше, както вече можеше, стария против Ягна и се слагаше да спечели ново благоволение. То се знае, че и Ягустинка идваше често и на драго сърце притуряше, каквото можеше, щом има скарване. И Доминиковица идваше всеки ден и всеки ден повтаряше на Ягна да спечели Мачей с покорност. Но какво да стори, когато Ягна не можеше да се помири, за нищо на света не можеше, напротив — негодувание въставаше у нея и все по-често злоба я обземаше. За това много й помагаше Ягустинка, понеже веднъж я подхвана:
— Ягушо, страшно ми е жал за тебе като за мое дете! Това дърто куче те оскърбява, а ти като агне страдаш! Не, други жени не правят така, не!…
— Ами как? — попита тя твърде любопитно, тъй като това положение й беше омръзнало.
— Злото ти с добром не ще премахнеш, а с още по-голямо зло! Той те има като слугиня, а ти нищо не му правиш; навярно и дрехите ти е заключил в раклата, на всяка крачка те следи, добра дума ти не казва — а ти що? Въздишаш, тровиш се и чакаш милост от бога! Бог дава, ала в кошара не вкарва! Да беше на мене, знам какво бих направила! Южка бих насвила да не се разпорежда тя в къщи, господарка си ти, а пък на мъжа в нищо не бих отстъпила! Щом иска война, дай му една война, но такава, че гръкляна му да изскочи! Ами, дай веднъж воля на мъжа да вземе връх, веднага ще почне и да бие, и не се знае докъде ще я докара! А най-главното — сниши тя гласа си и й шепнеше на ухото — отлъчи го като теле от крава, не го допущай ни за миг при себе си, дръж го като куче пред прага! Веднага ще видиш как ще омекне и ще се сдобри!
Ягна бързо се изви от къделята, за да скрие червенината по лицето си.
— Защо се срамуваш, глупава? Нищо лошо няма в това! Всички така правят и ще правят; не съм го аз първа измислила! Нали се знае, че с фуста по-далече можеш да отведеш мъжа, отколкото куче със сланина, защото кучето по-лесно се досеща. А стария по-лесно се лъже от младежа, че е по-лаком и му е трудно да митка по чуждите къщи! Направи така и скоро ще ми бъдеш благодарна! Па каквото бръщолевят там за тебе и за Антек, не го взимай присърце. Да си ако ще би като пресен сняг, пак ще ти намерят сажди! Такъв е тоя свят, че който се поддаде, и пръста си да поклати, няма да му простят, който не задирва какво си приказват за него, той и силен, и горд, и може да прави, каквото му се харесва. Никой и думица няма да каже, а, напротив — ще се умилкват като кучета около него! На силните, неотстъпчивите и упоритите е целия свят! За мене какво не приказваха, какво, ами за майка ти също, че в онзи Фльорек уж…
— Мама не закачай!
— Нека е светица тя за тебе! И това е истина, че всеки има нужда от някаква светиня.
Дълго още разправя тя и я учи, пък полека, макар и да не я питаха, разказваше и за Антек, каквото й дойдеше на езика! Ягуша жадно слушаше това, без да се издаде обаче ни с думица, но здраво се вслуша в съветите й и цял ден мисли за тях. А вечерта, когато бяха в къщи Рохо, ковачът и Настка, тя рече на Мачей:
— Я ми дай ключовете от раклата; трябва да проветря дрехите.
Той даде ключа малко нещо засрамен, че Наска прихка да се смее, но въпреки това, когато тя свърши изваждането, той протегна ръка да му го върне.
— Само моите дрехи са там и аз ще го пазя! — рече тя твърдо.
И от тази вечер започна адът в къщи. Борина не се промени, но и тя не отстъпваше, на една дума с цял куп отговаряше и тъй високо, че крясъците й се чуваха чак на пътя. Това не помагаше твърде, та и тя започна да прави всичко напук.
С Южка на всяка крачка се заяждаше, неведнъж тъй люто й се караше, че момичето с плач тичаше да се оплаква. Нищо не помагаше: още по-проклета ставаше, ако не вървеше по волята й. А вечерно време нарочно отиваше да спи в другата страна на къщата, като оставяше Борина в първата стая. Там караше Петрек да й свири, а тя до късно през нощта му пригласяше разни песнички; или пък в неделя се премени, колкото може по-хубаво, и без да чака мъжа си, отиде сама на черква, като се спираше на разговори с момците по пътя.
Борина се видя в чудо от тази нейна промяна, побесняваше от яд, опитваше се да не позволява, грижеше се да не се разнесе това по селото, но нищо не можа да стори срещу нейните прищевки и за да му е мирна главата, отстъпваше все по-често.
— Моля ти се! Изглеждаше като агне, като покорна овчица, а сега като пукал се е ококорила! — викна веднъж той на Ягустинка.
— От слободия е това! — отвърна тя с възмущение, тъй като винаги се съгласяваше с този, който се съветваше с нея. — Но и това ще ти кажа, че докато е време, с нещо по-коравичко трябва да изпъдиш тия прищевки от нея, че сетне и с климия не ще можеш.
— У Боринови това го няма! — рече той гордо.
— Струва ми се, че и у Боринови ще се дойде до това — прошепна тя злобно.
Няколко дена по-късно, веднага след Сретение, Ямброжи извести, че на другия ден свещеникът ще ходи по селото.
Още от сутринта се заловиха да шетат, та дори старият, за да не се ядосва, тъй като Ягна страшно хокаше Южка, сам се залови да разрине снега от портата до къщи. Проветриха стаите, изметоха стените от паяжини, Южка посипа жълт пясък по отвода и пред вратата и всички бързо се премениха празнично, понеже свещеникът беше вече наблизо у съседите, у Балцерекови.
Не след много шейната на свещеника спря пред къщи и той в подплатено с кожи расо влезе вътре, воден от двете момчета на органиста, облечени като за литургия. Той прочете на латински някои молитви, поръси, па излезе в двора да поръси със светена вода и сградите, и всичката стока. Борина носеше на поднос пред него светената вода, а той четеше молитвите на глас и ръсеше всичко наред. Момчетата пък вървяха след него и пееха коледни песни, като честичко подрънваха звънчетата, а останалите идваха отподире като на лития.
Като свърши, свещеникът се върна в къщи, седна да си почине и докато Борина с ратая сипваха в шейната половин шиник овес и четвъртинка грах, той се заслуша в молитвите на Южка и Витек.
Те тъй хубаво ги знаеха, че свещеникът се чак почуди и ги попита кой ги е научил.
— Молитвата ме научи Куба, а на катехизиса и на букварчето — Рохо! — отговаряше смело Витек, та свещеникът дори го поглади по главата, а Южка се тъй смути, че само се изчерви, заплака и не можа думичка да каже. Той им даде по две иконички и ги посъветва да слушат по-старите, да четат молитви и да се пазят от грях, защото дяволът дебне на всяка крачка и прелъгва хората за в пъклото. А след това повиши глас, погледна Ягна и рече строго:
— Казвам ви, че пред окото на божията справедливост нищо не може да се укрие, нищо! Пазете се от деня на страшния съд и от деня на наказанието, покайвайте се и се поправете, докато е време!
Децата ревнаха, защото им се стори, като да бяха в черква по време на проповед; сърцето на Ягуша се разтуптя в тревога и руменина изби по лицето й, защото тя хубаво разбра, че това се отнасяше до нея, но щом се върна Мачей, тя веднага излезе и не посмя да погледне свещеника в очите.
— Искам да си поприказвам нещо с тебе, Мачей! — пошепна той, когато останаха сами; накара го да седне при него, изкашля се, подаде му енфие, изтри носа си с кърпичка, от която се носеше аромат като от кадилница, както казваше после Витек, изпука със ставите на пръстите си и започна тихичко:
— Казваха ми хората за случката в кръчмата, казваха ми.
— Разбира се, че то беше пред очите на всички! — рече печално старият.
— Не ходете в кръчмата и не водете там жените; толкова забранявам, гърдите си дера, моля, нищо не помага, вие все своето си знаете, но да благодарите горещо на бога, че не е станал по-голям грях, че не е станал, ти казвам!
— Не стана! — Лицето на Борина просветля, защото вярваше на свещеника.
— Казваха ми също, че строго я наказваш за това; не си прав, а който постъпва несправедливо, греши, казвам ти, греши!
— Не е то тъй! Исках само да я постегна малко, само…
— Антек е виновен, не тя! — прекъсна го бързо свещеникът. — Нарочно, напук на тебе я е принудил да танцува; види се, че е искал скандал да прави с тебе, скандал ти казвам! — уверяваше го той тържествено, нагласен за това от Доминиковица, на чиито думи се основаваше. — Ах, какво исках още да кажа… аха… Жребицата ходи насам-натам из конюшнята, трябва да се затвори в котората, че конят ще я ритне и ето ти нещастие; миналата година нали също така се изхаби моята кобила! От чий жребец е?
— От воденичарския!
— Познах веднага по козината и по лисината на челото. Силен жребец!… Но с Антек трябва непременно да се помириш: зарад тия сръдни тръгнал е човека по лош път.
— Не съм се сърдил с него, та няма и да се моля за помирение — каза решително Мачей.
— Аз те съветвам като свещеник, пък ти прави, както съвестта ти диктува, но ти казвам, че по твоя вина човекът се разваля. Ето и днес ми казваха, че все в кръчмата кисне, бунтува всички младежи, въстава срещу по-старите и като че ли замисля нещо против чифлика.
— Нищо такова не са ми казвали.
— Когато една шугава овца се промъкне в стадото, всички се заразяват! А пък от тия завери против чифлика може голямо нещастие да излезе за селото.
Но Борина не искаше да говори за това, та и свещеникът поприказва за други неща и накрая рече:
— Съгласие само, мили мои, съгласие — па смръкна емфие и сложи шапката на главата си. — Целият свят се крепи на съгласието, със съгласие, с добром и чифлика би се сдобрил с вас. Дворянина ми е говорил, споменавал ми е нещо за това. Добър човек е той и би желал да се уреди всичко по съседски…
— Вълче съседство, а на такъв — хубав кол или желязо.
Свещеникът се стъписа, погледна го в лицето, но като срещна сивите му студени, неумолими очи и свити устни, завърна се бързо настрана и закърши нервно ръце, понеже не обичаше да се препира.
— Трябва да вървя вече. Ще ти кажа още, че не бива с прекалена строгост да съсипваш жената; тя е млада и още е лекомислена като всяка жена, ще трябва мъдро и справедливо да се отнасяш с нея. Прави се, че едно не виждаш, че друго не чуваш, а пък на трето не задирвай, за да избегнеш по такъв начин караниците, от които произлизат най-лошите неща. Бог винаги ще благослови тия, които живеят в съгласие! Какъв дявол е пък това! — извика той, като подскочи, защото застаналият неподвижно до раклата щъркел го клъвна с все сила по лъскавия ботуш.
— Щъркел, Витек го прибра тук есенес, че беше останал горкия, излекува го, че крилото му беше счупено, а сега седи в къщи и лови мишките като котка.
— Знаеш, още не бях видял питомен щъркел; чудно, чудно нещо!
И свещеникът се наведе към него, искаше да го погали, но щъркелът не позволи да го докосне; изви шия, извърна се отстрани и пак клъвна по ботуша свещеника.
— Знаеш, толкова ми харесва, та с удоволствие бих го купил; ще ли го продадеш?
— Какво ще го продавам, момчето веднага ще го отнесе у вас.
— Ще изпратя Валек да го вземе.
— Не позволява никой друг да го докосне; само на Витек се подчинява.
Извикаха Витек, свещеникът му даде една злотувка и заръча да му го занесе привечер, когато се върне от обиколка, но Витек удари да плаче и щом свещеникът излезе, той занесе щъркела в обора и рева там почти до вечерта, та Борина трябваше с ремъка да го накара да млъкне и да му напомни да занесе птицата. Няма какво, момчето трябваше да послуша, но сърцето му плачеше от жал и болка, дори ремъка твърде не усещаше, ходеше като оглупяло с подпухнали от плач очи и колчем се сещаше, спускаше се към щъркела, прегръщаше го, целуваше го и се заливаше с жален плач.
А като се мръкна, когато свещеникът се върна от обиколка, Витек уви щъркела в своя клашник, за да го запази от студа, и заедно с Южка, понеже птицата беше доста тежка, го понесоха към дома на свещеника, като поплакваха горчиво. И Лапа се затича с тях, и той лаеше някак тъжно.
Колкото по-дълго размисляше върху думите на свещеника и неговите искрени уверения, толкова по светваше на Борина. Той се успокояваше и неусетно променяше обноските си с Ягуша.
Всичко се връщаше към старото положение. Не се върна само предишната приказливост в къщи, онова вътрешно спокойствие и онова тихо, дълбоко доверие.
Беше като някое счупено гърне, което, макар и да е добре стегнато с тел
 и да изглежда напълно като здраво, все някъде тече, и то на такова място, че и на светло не може да се познае къде.
Така беше и в къщи, понеже през невидимите пукнатинки на помирението изтичаха притаени недоверия, жалбите поутихваха малко, но подозренията бяха още живи и съвсем нестихнали.
Защото старият, въпреки най-искрените усилия, не можа да се отърве от своето недоверие и почти неволно, но постоянно следеше всяко движение на Ягна, а пък тя нито за миг не забравяше неговата злина и тежките му думи, постоянно кипеше от желание да отмъщава и все не можеше да избегне от очите му, които я пронизваха и следяха.
Може би тъкмо затова, че я следеше и не й вярваше, тя го намрази още повече и все по-силно се стремеше към Антек.
Тя умееше тъй майсторски да нарежда работата, че всеки няколко дена се виждаше с него зад сенарника. В това им помагаше Витек, който зарад щъркела съвсем отстина към господаря си и мина на страната на Ягна, още повече, че сега тя му даваше вече по-хубаво да си хапне преди вечеря, с повече масло, честичко и по някой грошец капваше от Антек. Но най-много им помагаше Ягустинка; тя бе успяла така да спечели благоволението на Ягна и такова доверие да възбуди у Антек, та те просто не можеха да се срещат без нейна помощ. Тя беше връзката помежду им, тя седеше на пост при стария и ги пазеше от изненади! И всичко това тя вършеше от чиста злоба против целия свят! Отмъщаваше си на другите за собствената си зла участ и неправда; защото не можеше да търпи ни Ягна, ни Антек, но още повече стария, както впрочем и всички богаташи в селото, че имат всичко, а тя няма дори де глава да подслони, няма ни лъжичка чорбица! Но не обичаше и сиромасите и още повече ги подиграваше.
Просто посестрима на дявола или нещо повече, както казваха за нея.
«Ще се хванат за косите и ще се изпоядат като бесни кучета» — си мислеше тя често, твърде доволна от работата си, тъй като беше зимно време и нямаше какво друго да прави, затова се мъкнеше с къделя по къщите и подслушваше, подкустряше едни към други и се подиграваше с всички. Никой не смееше да й затвори вратата си, защото се боеха от езика й и главно от това, че — както казваха — има зли очи… Навестяваше и Антекови, но с него се срещаше най-често, когато той се връщаше от работа, и тогава му нашепваше новините от Ягна.
Около две седмици от идването на свещеника у Боринови тя издебна Антек при вира.
— Знаеш ли, стария се оплаква много от тебе пред свещеника.
— За какво е лаял пак? — попита той небрежно.
— Че надумваш хората срещу дворянина, че трябва да те обадят на полицията и друго още…
— Нека се опита! Преди да ме задържат, такъв петел ще му пусна на покрива, та камък върху камък не ще остане! — рече той пламенно.
Тя се затича веднага с тази новина при стария. Той дълго мисли и рече тихо:
— Прилича му, прилича му, такъв разбойник…
И повече не рече; не му се щеше да се доверява много на тази бабичка, но вечерта, щом дойде Рохо, той му се изповяда.
— Не вярвай на всичко, което Ягустинка ти донася; зла жена е тя.
— Може и да не е истина, но е имало такива случаи. Стария Причек нали запали шурея си, че го ощетил при делбата; после лежа в затвора, ама го запали. Та и Антек може да направи това, все ще да е рекъл нещо, не ще всичко да е измислила тя от себе си.
И Рохо, който беше добър човек, твърде се угрижи от това и взе да го увещава:
— Погодете се, дай му малко земя, нали и той трябва да живее, по-скоро ще си нареди стопанство и няма да има вече причини за караници и заплашвания…
— Не, ако ще да се разсипя, ако ще да тръгна по просия — ще тръгна, на докато съм жив, леха няма да му дам. Дето ме наби и дето ме унизи като куче, бих му простил, колкото да ми е тежко и мъчно, но ако той мисли и друго нещо!…
— Хорски клюки и ти ги взимаш присърце!…
— Разбира се, това не е истина, разбира се… но да би то станало… ума ми изскача и чак костите ми студ пронизва… като си помисля, че би могло да стане…
Борина стисна пестници и се вкамени от ужас от самото допущане на тая възможност. Нищо не знаеше, никога не бе мислил за това, беше дори дълбоко уверен в невинността на Ягуша, но почувствува, че в тая омраза на неговия син трябва да има нещо повече, а не само яд и жал за ниви, че онази самозабрава, която видя тогава в очите му, блика от друг извор, добре чувствуваше той това — и тъкмо в този миг усети в душата си също такава студена, отмъстителна, неумолима омраза, па се обърна към Рохо и рече тихо:
— Много е тясно за двама ни в Липци!
— Какво, какво пак ти иде на ума? — извика Рохо изплашено.
— И да не му дава господ да ми падне на ръцете в такъв случай…
Рохо го успокояваше, обясняваше му, но нищо не постигна.
— Ще ме запали, ще видиш!
И от този миг той рядко виждаше спокойствие. Всяка вечер на мръкване той незабелязано стоеше на стража, таеше се зад ъглите, обикаляше къщата и другите сгради, назърташе под стрехите, а нощем често се будеше, по цели часове се ослушваше, скачаше от постелята при най-малкия шум и обикаляше с кучето тичешком всички кътища. Веднъж съзря някакви полузавеяни от снега следи от утъпкано при сенарника, после забеляза такива и при прелеза и още повече утвърди у себе си мисълта, че Антек дохожда нощно време и само търси сгода да го запали. Друго нещо още не му идваше на ума.
Той купи от воденичаря страшно зло куче, направи му колиба под сушината и постоянно го дразнеше, не му даваше много да яде, насъскваше го и кучето тичаше нощно време и се дърлеше като бясно, хвърляше се на всекиго, ухапа няколко души, за което хората се оплакаха.
Но покрай тая бдителност и предпазване старият отслабна и толкова отпадна, че поясът се свличаше на кълките му, почерня, прегърби се, повлече крака и съхнеше като тресчица от тия мисли и тревоги, а очите му светеха като на болен. А понеже не допущаше никого по-близо до себе си, та нямаше и кому да повери душата си, кому да се оплаче, още повече го измъчваха и горяха тия пожари.
И никой не се досещаше какво е на душата му и какво го разяжда.
Той обръщаше по-голямо внимание на стоката, зло куче намери, но цели нощи бдеше и хората мислеха, че е зарад многото вълци, които като за чудо се бяха появили тая зима и рядко минаваше нощ да не се явят на глутници край селото; неведнъж ги бяха чували да вият, а често подкопаваха обори и тук-там бяха извлекли нещо. При това, както бива преди пролет, все по-често се носеха слухове за крадци; казваха, че на един селянин от Дембица задигнали няколко кобили, в Рудка шипар откраднали, другаде — крава и всичко като вдън земя пропадаше, та и в Липци мнозина бяха неспокойни, наглеждаха заключалките и пазеха конюшните, защото най-добрите коне в околията бяха там.
И така си вървеше времето — бавно и равномерно, като часовете на часовника: ни можеш да го подкараш, нито да го задържиш!
Зимата беше все така люта, макар и много променлива; имаше такива студове, каквито не помнеха и най-старите, ту наваляваха дълбоки снегове, ту цели седмици омекваше и в рововете се набираше вода, а тук-там и нивите прокопняваха, ту задухваха такива ветрове, такива виелици, та нищо не можеше да се види, после наставаха спокойни, тихи дни и слънцето така припичаше, че по улиците загъмжаваше от деца, врати се изпоразтваряха, радост обземаше хората, а старите излизаха пред къщите на припек.
В Липци животът течеше по старому: комуто било писано да умре — умираше, който имаше да се весели — веселеше се, когото бе сполетяла беда — оплакваше се, който бе болен — изповядваше се и чакаше края си. И така вървеше някак с божията помощ из ден в ден, от седмица на седмица, само да дочакат пролетта или кому каквото е определено.
В същото време обаче всяка неделя музика свиреше в кръчмата, танцуваха, пееха, понякога се караха, понякога се хващаха гуша за гуша, та после свещеникът ги порицаваше от амвона, и ставаха разни други истории. Стана сватбата на Клембовата мома, три дни се веселиха и тъй шумно, та казваха, че Клемб взел назаем от органиста още петдесет рубли за тая сватба. И помощникът направи хубав годеж на дъщеря си с Плошка. Някъде кръщенка станеше, но твърде рядко, не беше още време, защото повечето жени се надяваха чак към пролет.
И на стария Причек се нещо заумира по това време, не боледува и седмица, а беше сиромахът едва на шейсет и четири години. Цяло село беше на погребението, защото децата му направиха богата помана.
Понякога се събираха вечерно време на преденки. Толкова моми и момци дохождаха там, че ставаше такава веселба, смехове, радост — да му е мило на човека да гледа, а пък и Матеуш беше напълно оздравял, та предвождаше младежите и самият той най-вече се проявяваше.
Селото се тресеше от постоянни разговори, уговаряния, недоразумения, караници, съседски спречквания, новини. Понякога пристигаше някой стар просяк, разправяше разни истории за далечния свят и със седмици седеше в селото.
Понякога пък писмо дойдеше от някое момче от войската, та що четене падаше, що приказки, раздумки, момински въздишки и майчински плачове — стигаха за цяла седмица!
И други работи ставаха: ту Магда се ценила слугиня в кръчмата, ту Бориновото куче ухапало момчето на Валек, та се заканваха със съдилище, ту Йенджейовата крава се задавила с картофи, та Ямброжи трябвало да я коли, ту Гжеля взел от воденичаря сто и петдесет рубли и заложил срещу тях ливадата си, ту ковачът купил два коня, та се много чудеха на това и най-различно го тълкуваха, ту свещеникът боледува цяла седмица, та идваше свещеник от Тимов да го замества — или приказваха за крадците, жените пък за разни други страшни неща бъбреха; за вълците често ставаше дума, понеже били издушили овцете на чифлика; говореха за работите около дома, за света, за хората и различни други неща, дето нито могат да се запомнят, нито някой може да ги изкаже! И все се намираше нещо ново, та на всички стигаше и за дните, и за дългите вечери, тъй като през зимата всеки имаше свободно време.
Със същото се развличаха и у Боринови, само с тази разлика, че старият седеше като камък у дома си и не ходеше на никакви разговорни, па и на жените не позволяваше, та Ягуша изпадаше чак в отчаяние, а Южка мърмореше от яд по цели дни, защото страшно й дотягаше да стои в къщи. Едничкото й удоволствие беше, дето не й забраняваше да ходи с къделя по съседите, но само у ония, където се събираха по-стари жени.
Та затова вечерно време си седяха повече в къщи. Една вечер към края на февруари се бяха събрали неколцина в другото отделение на къщата, където Доминиковица тъчеше платно на лампа, а другите поради страшния студ се бяха натрупали покрай огнището. Ягуша и Настка предяха, та вретената им бръмчеха, вечерята се доваряваше, Южка се въртеше насам-натам из къщи, а Борина смучеше лулата си, пущаше дима в комина и се беше дълбоко замислил, защото почти не се обаждаше. На всички дотягаше тази тишина; само огънят пращеше, щурец цвъртеше в ъгъла, станът похлоцваше, а някак никой не продумваше. Най-сетне Настка поде:
— Ще идете ли утре на седянка у Клембови?
— Мариша канеше днеска.
— Рохо обещал, че утре ще чете там из книга за царете.
— Бих дошла, ама още не знам… — рече Ягуша и погледна въпросително стария.
— И аз ще отида, тате… — примоли се Южка. Борина не отговори, защото кучето силно прилая пред къщи и веднага някак плахо се вмъкна Яшек, дето на подбив му казваха Превратния.
— Затваряй вратата, заплесо, това не е обор! — вресна му Доминиковица.
— Не бой се, няма да те изядат, какво се оглеждаш? — попита Ягна.
— Щър… щъркела сигурно се е сгушил някъде и ще ме клювне… — заекваше той и заничаше с изплашени очи по ъглите.
— Охо, господаря даде щъркела на дядо поп, та не се бой! — измърмори Витек.
— Па не знам и защо ли трябваше да го държите; само правеше пакост на хората!
— Сядай, стига си дрънкал! — заповяда му Настка, като му сочеше място до себе си.
— Брее, кому ли пък е направил пакост! Може, ама само на щураците и на чуждите кучета! Ходеше си като дворянин из къщи, ловеше мишките, никому път не минаваше, и взеха та го дадоха! — шепнеше с укор момчето.
— Тихо, тихо, ще си опитомиш друг напролет, щом ти е толкова жал за щъркелите!
— А мислиш, че няма да си опитомя ли, па и тоя пак ще си е мой, само да се постопли; такова нещо съм измислил за него, че не ще може да изтрае у свещеника и сам ще дотърчи тука!
Яшек искаше непременно да узнае това средство, но Витек измърмори:
— Щурчо! Не се вижда какъв е, ами мисли, че ще направи нещо по-хубаво. Който има ум, той ще си измисли и свой начин, а няма да пита другите!
Настка го скастри и защити Яшек, защото много държеше за него; наистина глупав беше и хората се смееха с него, нестроен беше, но беше един на десет морги имот, та си смяташе момата, че Шимек Доминиковичин има само пет, па още и не се знаеше дали Доминиковица ще му позволи да се жени, та затова тя го коткаше и той постоянно се мъкнеше след нея, а тя го държеше в запас, за всеки случай.
И сега той седеше при нея, поглеждаше я в очите и си мислеше какво да каже, когато влезе кметът, който вече се беше помирил със стария, и извика още от вратата:
— Донесоха ти призовка, утре по пладне имаш дело, да се явиш.
— В съда за кравата ли?
— Така и пише, за кравата, с чифлика.
— Трябва още сутринта да се тръгне, че не е малко път до града. Витек, още сега иди при Петрек и пригответе каквото трябва; и ти ще дойдеш с мене за свидетел. На Бартек съобщено ли е?
— Днеска бях в общинската канцелария и на всички донесоха призовките. Ще бъдете цяла дружина, но чифлика е виновен, нека плаща.
— Как да не е виновен, толчава крава!
— Ела в другата стая, имам да ти кажа нещо! — рече му тихичко кметът.
Минаха в другото отделение и тъй дълго се забавиха там, че Южка им занесе и вечеря.
Кметът го увещаваше вече не за пръв път да се присъедини към тях, да не скъсва с дворянина, да отложи делото за кравата, да почака и да не отива заедно с Клемб и с другите тям подобни. Досега Борина се колебаеше, правеше си сметка, не отказваше, но не проявяваше съчувствие нито на едната, нито на другата страна, защото се беше много ядосал, че тогава дворянинът не го бе повикал на съвещанието у воденичаря.
А кметът видя, че няма да успее, и рече най-сетне като за примамка:
— Знаеш ли, аз и воденичаря, и ковача се уговорихме с дворянина само ние да прекарваме материала от гората до стружнята и след това дъските до града.
— Разбира се, че знам, нали доста ви се заканваха, че не давате на други да спечелят.
— Малко ме е грижа какво дрънкат, нямам време за това, ами искам да ти кажа какво сме уговорили тримата — слушай само.
Борина врътна очи и правеше сметка каква хитрост се крие тук.
— Решихме да те приемем и тебе при нас. И ти превозвай, колкото и ние; имаш добра кола и добри коне, ратая само се развява, а пък тука сигурни пари ще се изкарат, на кубик плащат. Докато настане работата на полето, като нищо ще изкараш стотина рубли.
— Кога започвате да превозвате? — каза Борина след дълго мислене.
— Ако искаш, и от утре може да се започне. Секат вече на по-близките сечища, па и пътищата не са лоши, и докато може с шейната, много нещо ще се навози. Моя ратай тръгва в четвъртък.
— Мама му стара, поне да знам как ще излезе моята работа с кравата…
— Ти само ела с нас, па тя ще излезе добре; аз като кмет ти казвам…
Старият дълго мисли, като внимателно поглеждаше кмета и пишеше нещо с тебешир по масата, чешеше се по челото и най-после рече:
— Добре, ще дойда с вас и ще возя.
— Щом е така, намини утре, като се върнеш от делото, при воденичаря, ще поговорим още, а сега трябва да бързам, че ковача ми подковава шейната.
Той си отиде твърде радостен, като си мислеше, че е подкупил стария с това превозване и го е привлякъл на своя страна.
Разбира се, че на воденичаря беше лесно да бъде приятел с дворянина: имотът му не беше зарегистриран, па и за гората не го беше много грижа; и кметът държеше някогашна черковна земя, също и ковачът, но не бе тъй с Борина! Той си правеше сметка, че превозването си е превозване, а въпросът за гората е нещо отделно; преди да настане помирение с дворянина или преди да се дойде до война с него, много време ще мине… па що му пречи да се съгласява с онези, да се прави на глупав, да бъде с тях, когато и така няма да прости своето, само да му се падне, а сега не е зле да изкара петдесетина рубли: така и така конете трябва да се хранят и да се плаща на ратая! Той се усмихваше, потриваше ръце и мърмореше със задоволство:
— Глупави, синковците, като овце. Мислят, че са ме пратили за зелен хайвер, глупаци!
Той се върна при жените много зарадван. Ягуша я нямаше в къщи.
— Къде е Ягуша?
— Занесе храна на свинете — отвърна Настка.
Той заговорваше весело, шегуваше се с Яшек или пък с Доминиковица и все по-неспокойно чакаше жена си, защото нещо дълго не идваше. Но не издаде тревогата си и излезе на двора. Момчетата стягаха шейната в плевнята на тока, защото върху плазовете трябваше да се завържат кошовете. Поразгледа, поприказва с тях, назърна при конете, назърна при свинете, в обора, Ягна я нямаше никъде. Поспря се малко в сянката под стряхата и почака. Нощта бе тъмна, студен вятър се напъваше и шумеше, големи, тежки облаци летяха като цели стада по небето, понякога пършолеше сняг.
Малко след това някаква сянка се замярка откъм прелеза. Старият бързо се измъкна, скочи до нея и като побеснял прошепна:
— Къде беше, а?
Но Ягна, макар че изпърво се изплаши, отвърна презрително:
— Подуши срещу вятъра и лесно ще разбереш! — и си влезе.
В къщи той вече не отвори дума за това, а когато се тъкмяха да спят, каза добродушно и съвсем меко, без да вдига очи към Ягуша:
— Искаш ли утре да идеш у Клембови?
— Щом позволяваш, ще отидем с Южка.
— Ако искаш, не те спирам, но аз ще ида в съдилището, къщата остава без човек, та е по-добре да си останеш у дома…
— Та няма ли да се върнеш до мръкване?
— Чини ми се, че ще се върна чак късно през нощта… изглежда да завали сняг, далече е, та няма да успея… но като настояваш, иди — не те спирам…

 

IX

 

Още от ранно утро времето клонеше на виелица; настана облачен, ветровит и страшно лош ден. Дребен сняг пършолеше като сух и едромлян булгур. Същевременно се повдигаше все по-буен вятър, който силно бучеше и се въртеше наоколо с неочаквани извивки, та се мъкнеше по всички посоки като някой пияница, скимтете, свиреше и духаше с остървение.
Без да гледат обаче на времето; веднага след закуска Ханка, старият Билица и няколко други бедни жени отидоха за сухорляк в гората.
Неизказано противно беше времето; вятърът се блъскаше по полето, шибаше дърветата, бучеше над село и час по час вдигаше облаци от сняг, завъртяваше се с писък и го разпръсваше по света, като че ли някакви чаршафи, пълни с бял и бодлив паздер, та всичко потъваше в неразличима мътилка и съскане.
Щом излязоха от селото, дърварките тръгнаха една след друга като гъски по завеяните слогове към гората, чиито върхове едвам се виждаха през виелицата и която беше все още далече.
Вятърът все повече се усилваше, от вси страни блътанцуваше, въртеше се и така шибаше по тях, че те едва се задържаха на краката си и все повече се навеждаха към земята. Но той изтичваше напред, загрибаше сух сняг, измесен с пясък, и го фраскаше в лицата им, та трябваше да си затварят очите.
Вървяха те мълчаливо, понеже вятърът спираше и разкъсваше думите им; пъшкаха по-малко и разтриваха ръцете си със сняг, защото студът ги пронизваше през тънкото облекло, а при всеки камък или дърво се образуваха преспи и препречваха пътя, та всяка трябваше да се избикаля, а това доста удължаваше пътя им.
Ханка вървеше напред и често се обръщаше за баща си, които, превит, с омотана в престилка глава, облечен в стария Антеков кожух и препасан с въже, се тътреше последен и едва се движеше срещу вятъра. Постоянно го задушаваше, та трябваше често-често да се спира, за да си поотдъхне и да изтрие просълзените си от вятъра очи, а после забързваше с всички сили, като простенваше тихо:
— Ида, ида, Ханушко… Не бой се, няма да остана!
Разбира се, той би предпочел да остане в къщи при печката, но даваше ли му сърце, когато тя, горката, отиваше! «Па и в къщи бе студено, та не се търпеше; децата зъзнат, нямаше вече с какво чорбица да се сготви, само сух хляб си похапваха… а пък тука студеният вятър като с ледени клинци пронизва костите…» — си мислеше той, като наваляше след тях.
Така си е, когато нуждата дойде и те хване за гърлото, не ще можеш да се отървеш, човече, не!
И Ханка само стискаше зъби и отиваше за дърва заедно с безимотните. Истина, стигна дотам, че се изравни с Филипица, с Кракалина, със старата Кобусовица и с Магда Козелова, с най-сиромасите на един ред заедно.
Току въздишаше тежко, стискаше зъби и вървеше, и то не за пръв път, не…
— Нека! Нека! — шепнеше тя твърдо и събираше в себе си сили и търпеливост.
Нека е така. Ще ходи тя за дърва, ще мъкне на гръб, ще застава наред с просякини като Филипица, но няма да плаче, нито да се оплаква, нито ще се бори да се отърве от това.
И къде ли да иде? Ще й дадат може би само някоя дума за съжаление, от която по чудо кръвта не ще изпръсне от сърцето й… Исус Христос я изпитва, изпраща й страдания, па може някога и да я награди… Нека, всичко ще издържи, не ще загине с децата си и няма да отпусне ръце, но няма и да се остави на хорската милост, нито пък на хорския присмех!
В последно време тя толкова изстрада, че всяка нейна костичка се тресеше и поотделно се чупеше от тия болки — толкова изстрада тя!
Не това, че беше сиромашия и унижение, че често гладуваха, та едва стигаше за децата, не, че Антек пие с другари в кръчмата и не се грижи за къщи, а се мъкне като пребито куче у дома и за каквото и да е напомняне хваща тоягата. Това често се случва и другаде, та може и да му прости човек; ето, случи се и с него такъв лош час, то само да претърпи човек, и може би ще мине. Но тази изневяра тя не можеше да забрави, да му прости и да понесе!
Не, не можа. Ами как, жена и деца има, а всичко забравя заради оная… Сякаш разкалени клещи стискаха сърцето й, сякаш нещо я прояждаше и се разрастваше в нея като мъчителна неотстъпчива мисъл.
— След Ягна тича, нея обича, зарад нея е всичко туй!
Стори й се, че дяволът върви до нея и постоянно й нашепва тия страшни мисли, та нито може да избяга от тях, нито да ги забрави. Не! Болка от горчива изневяра, от унижение, от срам, ревност, отмъщение и всички фурни на злочестината завираха бодливите си глави в сърцето й и тъй го късаха, че й идваше да вика, та до небето да се чуе, идеше й да блъска главата си о стената!
— Съжали ме, господи, облекчи ме, Исусе Христе! — плачеше тя и стенеше, като издигаше към небето разплаканите си и никога неизсъхващи от сълзи очи.
Тя почна да ускорява крачките, защото на тия възвишения при гората тъй духаше, че вече не можеше да издържа от студ; а пък жените малко поизостанаха и вървяха бавно като някакви едва видими червени кълбета във фъртуната, а гората беше вече близко. Когато мъглата за миг се разнесеше, тя изведнъж израстваше от белотата като грамадна тъмна стена от сбити едно до друго стъбла, през които се тъмнееха тихи, ледени дълбини.
— По-бързо вървете, в гората ще си починете! — викаше ги нетърпеливо тя.
Но на жените не им се бързаше. Те често си почиваха, приклякваха в снега като яребици, завърнали глави от вятъра, и тихо разговаряха, а когато Ханка ги подкани, Филипица недоволно измърмори:
— Пък Ханка се е залетяла като куче след врана и мисли, че по-скоро ще докопа нещо.
— Какво я сполетя и нея, сирота — прошепна съчувствено Кракалина.
— Греяла се е доста у Боринови, хапвала си е тлъстичко, видяла е и добро, та сега може да опита и от сиромашията. Цял живот някой умира отглади и тегли като вол, а никой не го пожалва.
— А някога дори и добър ден не ни казваше…
— Да ви кажа ли, дето е речено: богатството дава рога, а глада — крака.
— Веднъж й поисках назаем седло; рече, че нямала за даване.
— Истина, че нямаше тя ръка да подаде на другите нещо, големееше се като всички Бориновци, но пак си е жалко за жената, жалко си е.
— Що е право, право е; тоя Антек си е женкар и туйто!
— То се знае, женкар е. Ама и това си е истина, че дорде кучка не навири опашка, кучетата не тръгват подире й, и всеки мъж ще се залети, щом го фуста подмами.
— Да беше на мене, насред пътя бих хванала Ягна за косата, ще я навикам, ще я нахокам и ще я изскубя, та цял живот да ме помни.
— И това ще стане, ако не се свърши с нещо по-лошо!
— Пачешовско семе, и Доминиковица не беше друга, не.
— Да вървим; вятърът духа ниско, та може и да престане за нощес.
Скоро се дотътриха до гората и се пръснаха, но се държеха не много далече една от друга, за да могат да се свикат на връщане.
Мрачината ги обгърна и погълна съвсем, та само тук-там оставаха следи от тях.
Стара, едра и величествена беше гората; бор до бор безбройно множество, гъсти, непроходими, изглеждаха като исполински колони от зеленясала мед и се мяркаха като непрогледна редица в мрачината под сивозелените покриви. Мрачни ледени отблясъци се излъчваха от снега под тях, а горе през мъхнатите клони като през продрани стрехи просветваше белезникавото и мътно небе.
Вихърът брулеше високо, а понякога наставаше тишина като в черква, когато изведнъж органът млъкне и песните престанат и зашушнат само последни въздишки, угаснали молитви и притихнали, замиращи тонове. Тогава гората ставаше неподвижна, занемяваше, сякаш заслушана в гръмливата врява, а онзи див крясък на полята, тъпкани от вихъра, който се въземаше някъде и се носеше високо, далече и само като плачливо чуруликане закачаше върховете.
Скоро обаче вихърът почваше да удря с всичката си сила и в гората, с всички острия блъскаше стълбата, въвираше се в страхотните дълбочини на гъсталака, прореваваше в мрачините, разклащаше великани, но напразно, не можеше да надвие, той падаше, заглъхваше и умираше с квичене в гъстите и ниски храсти, лишен от силите си — а гората нито трепваше, нито един клон не изпращя, нито едно стъбло не се заклати, тишината беше още по-дълбока и още по-поразителна и само някоя птица се чуваше да зашуми нейде из мрачините.
Понякога вихърът отново връхлиташе изведнъж, неочаквано и мощно, както връхлита изгладнял ястреб, и тъй шумно раздърпваше с крила върхарите, притискаше и събаряше с бесен рев всичко по пътя си, че гората трепваше като пробудена, отърсваше се от мъртвината си, заклащаше се от край до край, люлееше се дърво до дърво, грозен, сподавен рев се понасяше и изведнъж гората се изправяше, издигаше се, като че ли тръгваше, огъваше се и удряше тежко със страшен трясък, удряше тя като някой великан, заслепен от гняв и отмъщение, та врясък се повдигаше, в гората сякаш се водеше сражение, страх обземаше всички създания, притаени в шубраците, а обезумелите от тревога птици се блъскаха из снеговете, които се преливаха на развълнувани струи между размятаните клони и върхари.
Но после наставаха дълги и съвсем мъртви затишия, в които се чуваха ясно някакви далечни и тежки трясъци.
— Секат гората при Вълчите долове, често събарят — шепнеше старият, като се вслушваше в глухите тътнежи.
— Не се размайвай, няма да седим до мръкнало.
И те навлязоха във висока млада гора с толкова гъсто сплетени и сбити клони, че едва можеха да се промъкват навътре. Обгради ги гробна тишина, никакъв глас вече не проникваше там, дори светлина мъчно си пробиваше път през дълбоката снежна покривка, която висеше по върховете като покрив. Пепелява сивота със землист цвят се простираше в гъсталака, сняг почти нямаше на земята, а само отдавна нападали и загнили сухи клони покриваха намести земята до колена. Тук-там се зеленееха лехи от мъхове или сякаш затулили се от зимата пожълтели кичури боровинки, или пък някоя изсъхнала гъба мухоморка.
Ханка трошеше с дървения си чук по-дебели клони, чупеше ги на еднаква дължина, като ги слагаше в простряното платнище, и работеше тъй чевръсто, че дори забрадката си сне от горещина и за един час нареди такъв товар дърва, та едва можеше да ги вдигне. И старият събра хубав вързоп, стегна го с въжето и го повлече, като търсеше с очи някой дънер, за да може на него по-лесно да се задене.
Те извикаха жените, но в голямата гора пак се повдигна вихър, та не можаха да се свикат.
— Ханушо, по-добре ще бъде да излезем на широкия път, отколкото през полето.
— Да вървим тогава, па далече не оставай и гледай да ме не изгубиш.
Свиха веднага наляво през един малък стар дъбак, но трудно беше, снегът беше до колена, а на места бе натрупан на лехи, понеже дърветата бяха редки и голи, само тук-там между прострените силни клони се тресяха сиви брадати лишеи; тук-там някой млад дъб, покрит с почервенели кичури, се огъваше шумно до земята. Вятърът духаше с все сила и тъй развяваше снега, че не можеше да се върви. Старият веднага се умори, па и Ханка я напуснаха силите, та току се подпираше с товара си до дърветата и търсеше с уплашен поглед по-добър път.
— Не ще можем да минем оттука, а зад дъбака има мочури, да свием къй нивите.
Свърнаха някак в голямата и затворена борова гора, където беше по-тихо и снегът не беше толкова дълбок. След малко излязоха на полето, но там беше такова турло, че не можеше да се види нищо на цял хвърлей — само бяла, замотана и търкаляща се тъмнина. Вихърът постоянно напираше към гората, удряше се като в стена, отскачаше търкулнат на полето, но пак се възмогваше, обсипваше цялата гора със сняг и като с някакъв бял облак шибаше дърветата, та чак ечеше из гората и тъй увиваше, тъй спъваше, свърташе и шибаше, че едва добрали се до нивите, и старецът падна на земята, та Ханка трябваше да го вдига, когато и тя самата едвам се държеше на краката си.
Върнаха се в гората и приклекнали зад дърветата, размисляха откъде да тръгнат, защото съвсем не можеше да се разбере кой път да изберат.
— По тая пътека наляво право при кръста на пътя с тополите ще излезем.
— Ами като не виждам никаква пътека.
Той дълго й обяснява, защото тя се боеше да тръгне по несигурен път.
— Е, сещаш ли се на коя страна да вземем?
— Чини ми се, на лява страна.
И се помъкнаха покрай гората, като изменяха по малко посоката под напора на вятъра.
— Върви по-бързо; току-виж, че сме замръкнали.
— Само да си поема дъха, Ханушо, и тичам, тичам…
Наистина, не им беше лесно да вървят, пътеката напълно засипана, при това отстрани, откъм полето, постоянно ревеше вихърът и шибаше със сняг. Напразно се затуляха зад дърветата или се присланяха като зайчета зад смриките. Навсякъде вятърът пронизваше до костите, а по-навътре бе страшно да се върви: дърветата диво шумяха, цялата гора се люлееше и почти брулеше земята с клоняща, съчките шибаха по лицата, а понякога борове падаха с такъв трясък, та изглеждаше, като че целият борак ще се съборяса разбит на парчета.
Те бързаха с всички сили, за да излязат по-скоро на пътя и да си отидат, преди да се стъмни, тъй като всеки миг можеше да падне нощ. По полето вече се сивееше и през разбъркания сняг във въздуха се извиваха мрачини като едвам видими пушеци.
Най-сетне се дотътраха до пътя и едва живи паднаха под кръста.
Кръстът бе на края на гората до самия път; бранеха го от бурите четири грамадни брези с бели наметала, с увиснали като косичници клони; на черно дърво бе разпънат тенекиен Христос, набагрен с такива бои, та изглеждаше като жив. Види се, вятърът го бе отпрал, защото висеше само за едната си ръка, блъскаше се о дървото и скърцаше с ръждясал глас, сякаш молеше за милост и спасение. Люшканите от вятъра брези постоянно го покриваха, тресяха се, огъваха се, снежната виелица го засипваше, та целият потъваше в мъгла, през която се мяркаше посинялото Исусово тяло, а бледото му окървавено лице час по час се показваше от белотата, та чак сърцето заболяваше човека.
Старият поглеждаше с ужас към него, кръстеше се, но не смееше да се обади, защото Ханкиното лице беше сурово, твърдо, неузнаваемо като нощта, която вече дебнеше през вихрите, снеговете и мъглите — през целия свят.
Изглеждаше, че тя нищо не вижда и на нищо не обръща внимание, седеше потънала в мрачни мисли, а в същност все за едно мислеше: за изневярата на Антек; пълна с кървави въздишки мъгла кипеше в нея, както Исусовото тяло на кръста, пълна със замръзнали на лед и парещи сълзи, пълна с живи и съсирени от болка гласове.
— Няма срам, нито страх от бога, то е като да мърсува с родната си майка!… Божичко! Божичко!
Ужас като ураган я понесе, страх я разтърси, а после кипна в такъв див и отмъстителен гняв, като гората, която се огъваше и изведнъж се спущаше разярена срещу вихъра.
— Да вървим, по-скоро да вървим! — рече тя, задяна товара си, огъната под него, и излезе на пътя, без да се оглежда за стария, подгонвана от непреодолима бясна злоба.
— Ще ти платя, за всичко ще ти платя! — скимтеше тя диво, като голите, разкрещели се и борещи се с вихрушката тополи.
— Стига вече! И камъка би се пукнал, ако го проядеше такъв червей. Щом Антек иска, нека гине, нека седи в кръчмата, но няма да й простя за злото, което ми стори тя на мене; не, ще й заплатя за всичко! В затвора ще се скапя, но не би имало справедливост на тоя свят, ако такава една жена спокойно ходи по свещената земя… — Така премисляше тя сърдито, но полека-лека злобата угасваше в нея и избледняваше като цветя на мраз, защото силите я напущаха, товарът й я притискаше, съковете се впиваха в плещите й и дори и през наметката и кафтана се вбиваха в живо месо, рамената страшно я боляха, а пък възелът на платнището, завит на тоягата, се врязваше в гърлото й и я задушаваше; тя все по-бавно и по-тежко вървеше.
Пътят бе завеян, засипан с преспи и открит от двете страни за ветровете, та тополите от двете му страни едва се виждаха във виелицата, стоеха в разлюляна, безкрайна редица, шумяха отчаяно и се мятаха като птици в примки, които безумно бият крила и крещят. Вихърът като че ли вече отслабваше и утихваше на високото, но затова пък все по-бясно се носеше по полето от двете страни на пътя. По равнината, в посивелите и мътни долове върлуваше неспирна фъртуна, хиляди вихрушки играеха юдинско хоро, хиляди кълба се вдигаха от земята, въртяха се, нарастваха и бръмчеха като исполински вретена, хиляди грамадни камари, развихрени копи и могили се носеха по полето, движеха се, мотаеха се, растяха пред очите й; издигаха се нагоре, та като че ли небето досягаха, забулваха света и се пръсваха с писък и врява. Цялата земя изглеждаше като кипнал котел, препълнен с бяла, завряла с ключ вода, покрит с оскрежена и ледена пара. И отвсякъде заедно с нощта идваха хиляди гласове, издигаха се от земята, съскаха нагоре, гърмяха по всички страни, някакви писъци като с бичове удряха наоколо, ту непонятни свирения трептяха над земята, ту шумът на гората бучеше като музика на орган във време на пренос, ту някакви проточени жални крясъци като крясъците на заблудени птици цепеха въздуха, някакви скимтящи, страшни хълцания, ту затишия, ту пък тези остри, сухи съскания на тополите, разлюлени в белите виелици като страшни привидения с протегнати към небето ръце!
Нищо не се виждаше дори на една крачка; Ханка се мъкнеше почти пипнешком от топола до топола и често си почиваше, като се вслушваше с ужас в тези гласове.
Под една топола се чернееше сгушено зайче, което при нейната поява се втурна във виелицата, а тя го грабна като с нокти, та болезненият му врясък се разнесе из сприята. Ханка го гледаше със съжаление, защото не можеше вече да се движи, огъваше се все по-ниско и едва успяваше да измъква краката си от снега, а товарът тъй я притискаше, та понякога й се струваше, че носи на гърба си земята, снеговете, вихрите и целия свят и че винаги е вървяла тъй смъртно уморена, едва жива и отрудена, с окървавена и чрезмерно тъжна душа и винаги, винаги ще се влачи все така до края на света. Страшно дълго й се виждаше, пътят като че ли нямаше край, а бремето й така я натискаше, та все по-често се опираше на дърветата и все по-дълго седеше мрачна, в полусъзнание, разхлаждаше със сняг пламналото си лице, потриваше очи, освежаваше се както можеше и все като че ли пропадаше в дъното на този разкрещял се и лют вихър на стихиите. Само жално си поплакваше, сълзите сами се лееха, извираха от най-дълбоките и скрити човешки скърби, от самото дъно на разкъсаното й сърце, от онова страшно скърцане със зъби на безпомощно загиващи. Понякога пък, но рядко, защото забравяше всичко, се молеше, шепнеше с плачлив глас молитви, чуруликаше ги в душата си с разкъсани думи като измръзнала птичка, която от време на време само трепне с крила, но останала без всякаква сила, свива крачка, притуля се, пиука и заедно с това потъва във все по-дълбока дрямка.
Изведнъж тя трепваше и ставаше изплашена от мястото си, защото й се струваше, че чува някакви детски плачове и гласове, като че ли Петрушек я вика!…
И пак завързваше, колкото сили имаше, спъваше се о навеяния сняг, затъваше в преспите и подгонвана от тревога за децата, каквато се надигна изведнъж в нея и я шибаше като с бич, тя не усещаше вече ни умора, ни студ.
Вятърът донесе някакъв звън, дрънкане на звънчета и човешки гласове, но тъй разкъсани, че макар и да се спря и да се ослуша, не разбра ни дума; някой обаче пътуваше с шейна след нея и все повече я доближаваше, докато най-сетне из виелицата се показаха глави на коне.
— Свекровите — пошепна тя, като забеляза бялата лисина на кобилата, и тръгна, без да чака.
Не беше сгрешила. Борина се връщаше от съдилището с Витек и Ямброжи; те караха бавно, понеже едвам се минаваше през преспите, а при по-лошите места трябваше дори да превеждат конете за юздите; види се, бяха хубаво пийнали, защото приказваха високо и се смееха, а Ямброжи често си пееше, без да обръща внимание на виелицата.
Ханка се отстрани от пътя и свлече забрадката си ниско над очите, но въпреки това старият, като я настигнаха, я позна веднага от пръв поглед и удари по камшик на конете, за да отмине по-скоро. Конете скочиха изведнъж и ненадейно задълбаха в нова пряспа; тогава той се огледа и ги спря, а когато тя се показа из виелицата и се изравни с шейната, рече й:
— Сложи дървата в шейната и се качи да те закарам до село.
Тя беше тъй свикнала със свекровите си заповеди, че изпълни всичко без колебание.
— Бартек качи Билица, беше седнал под едно дърво и плачеше; идат след нас — каза Борина.
Тя не рече нищо, загледана мрачно в мътилката на нощта и в сприята, която вилнееше наоколо, седеше превита на предното седалище и трепереше от умора, без да може още да събере мислите си, а старият се вглеждаше дълго и внимателно в нея. Беше тъй изнемощяла, та чак съжаление обземаше човека, като гледаше отслабналото й синьо, измръзнало лице, очите й бяха подпухнали от плач, а устата й болезнено обтегната; тя цяла се тресеше от умора и студ и напразно се загръщаше в покъсаната наметка.
— Трябва да се пазиш, в такова състояние лесно се заболява…
— А кой ще ми върши работата — пошепна тя тихо.
— И в такова време си отишла в гората!
— Свършиха се дървата, та нямаше с какво и чорба да се сготви…
— Децата здрави ли са?
— Петруш боледува няколко недели, но сега вече оздравя и би ял за двамина — отговаряше тя смело, като се пробуждаше от вкочанелостта си. Вдигна забрадката от лицето си и поглеждаше право в очите му без някогашния страх и без плахата покорност, а старият все я заприказваше и питаше, и страшно се чудеше на нейната промяна, защото не можеше да познае в нея някогашната Ханка. Чудно смразяващо спокойствие лъхаше от нея и в обтегнатите й устни се виждаше някаква вкаменяла и неотстъпчива сила… Тя не се плашеше от него както по-рано, сега тя говореше за разни неща, като с равен и чужд човек, без нито дума да се оплаче, да се ожали… Отговаряше направо, смислено и с чудно суров, престрадал глас и затова някак стегнат в грапава буца от скрити болки; само в сините й разплакани очи тлееше жаравата на силно разчувствувана душа.
— Променила си се, виждам.
— Неволята по-лесно прековава човека, отколкото ковача желязото.
Той се учуди на отговора и не знаеше какво да каже, та се обърна към Ямброжи да приказва за делото с дворянина, което въпреки уверенията на кмета изгуби, а отгоре на това и разноските трябваше да плаща.
— Ще си го взема, каквото съм изгубил, ще си го взема… — рече той спокойно.
— Мъчно ще бъде, дълги са ръцете на дворянина и всякъде успява да се защити.
— И на защитата има леснина, на всичко има леснина, само търпение трябва и да се чака времето.
— Имаш право, Мачей, ама такъв студ, че заслужава да се отбием в кръчмата да се постоплим.
— Да се отбием; ако ще бъде кисело, да бъде като оцет. Но казвам ти, че само ковач кове, докато желязото е горещо, а ако човек иска да спечели, трябва да кове участта си на студено и търпеливо да чака.
Приближаваха до селото. Гъст мрак беше вече паднал и вихърът преминаваше, по пътя още се виеше снегът, та къщите не се различаваха, но полека-лека започна да притихва.
Срещу пътеката към къщата на Ханка Борина спря конете и когато тя слезе, помогна й да си задене товара и накрая й каза тихо:
— Па намини някой ден към мене, утре ако щеш. Чини ми се, че сте много зле; тоя хубостник всичко пропива, та ти навярно умираш отглади с децата.
— Смея ли да дойда, като ни изгони…
— Каква си глупава! Това е друга работа, вината не е твоя; ела, казвам ти, ще се намери още и за вас.
Тя му целуна ръка и си тръгна, без дума да каже; толкова се разчувствува, че не можа глас да намери в гърлото си.
— Ще дойдеш ли? — попита я той чудно смекчено и топло.
— Ще дойда. Бог да ти заплати! Щом казваш, ще дойда…
Той подкара конете и веднага зави пред кръчмата, а Ханка, без да чака баща си, който тъкмо слизаше от Бартековата шейна, се затича към къщи.
Вътре беше тъмно и така студено, та изглеждаше по-лошо от вън. Децата спяха завити в леглото под пухения юрган; тя се зае бързо за готвене и за другите вечерни грижи; и постоянно мислеше за тази чудна среща с Борина.
— Не, ако ще да пукнеш, няма да дойда; Антек ще ме утрепе! — викна тя със злоба, но в същото време се появиха и други, твърде спокойни мисли у нея, а с тях и бунт срещу мъжа й.
Ами как, зарад кого изстрада тя най-много, ако не зарад него! Наистина, Борина приписа земята на оная свиня и ги изгони, но Антек пръв налетя да го бие и винаги лаеше срещу него; ето затова стана той толкова зъл… Имаше право, всеки би сторил това, земята е негова и на децата, но докато е жив, ако ще, ще даде, ако не ще, няма. А пък как меко рече: «Ела!» За децата, за всичко пита! Разбира се, и половината на тази беда и унижение нямаше да ги сполети, ако Антек не беше се повлякъл с оная кучка! Тук старият не е виновен, не!
Различно мислеше и тълкуваше тя и ядът към стария все повече намаляваше у нея.
Довлече се и Билица, тъй премръзнал и тъй страшно изморен, че цял час се разгрява пред огнището, преди да започне да разказва как бил вече съвсем капнал и щял да умре от студ под дървото, ако не бил Борина.
— Видя ме и искаше да ме вземе на шейната, но като му казах, че ти си напред, остави ме на Бартек, а той препусна конете да те стигне…
— Така ли! Нищо не ми каза за това.
— Корав е той само наглед, за да го не познае човек.
След вечеря, когато добре нахранените деца заспаха пак, увити в юргана, Ханка седна пред огъня да преде останалата вълна на органистката, а старият все се грееше, поглеждаше плахо, храчеше, събираше решителност и на края рече боязливо:
— Помири се с него; не гледай Антек, а гледай себе си и децата!
— Лесно е да се каже.
— Ами нали той пръв ти рече добра дума, ти забрави яда си. В къщи у него е ад… ако не днеска, утре ще изгони Ягна и ще остане сам… Южка не ще може да излезе наглава с толчава къща. Борина не е още стар, ама и той всичко не може да направи, да нагледа… Добре ще е да имаш за тогава неговата милост… трябва да се погрижиш за това… Ще си му подръки, когато му дойде времето… то не се знае как ще стане… може пък да ви повика… няма да изтраеш тая сиромашия ти, няма…
При тия думи тя изпусна вретеното, подпря глава на хурката и се замисли дълбоко върху своята участ, като обмисляше полека бащините си съвети.
А старият си нареди постелята и попита тихо:
— Говори ли по пътя с тебе?
Тя му разказа всичко.
— Тогава иди, дъще, тичай, ако ще би още утре иди при него, щом те вика, тичай… само за себе си и за децата си гледай… дръж се със стария… бъди му слънце… бъди добра към него… кроткото агне от две майки суче… със злина никой още не е покорил света… и Антек ще се върне при тебе… дявола го е подлудил и го размята по света… но веднага ще разбере и ще се върне… Господ ти дава добър час да се измъкнеш от тая беднотия, та не слушай никого и тичай…
Дълго я наговорва и убеждава той, но като не дочака никакъв отговор, млъкна загрижен, оправи постелята си и си легна тихичко. Ханка остана да преде, като мислеше върху съветите му.
Понякога поглеждаше през прозореца да види дали Антек не си иде, но нищо не се чуваше.
Пак сядаше да работи, но днес не можеше да преде — нишката й се късаше или пък вретеното изпадаше от ръцете й, защото все по-внимателно разсъждаваше върху думите на баща си.
«Може и тъй да стане; може би ще дойде и такъв час, та да я повика…»
И полека-лека, още не определено, пълно с колебание, се възмогваше у нея желанието за помирение и връщане у стария.
«Трима теглим неволята, а не след дълго ще бъдем и четирима! — де ще мога тогава да излезна наглава?»
Тя вече не мислеше за Антек — в този миг не го слагаше в сметката, — виждаше само себе си и децата, сама се чувствуваше готова да се застъпи за всички. Ами как, към кого ще се обърне? Кой ще й помогне? Навярно само един бог или Борина!
Замечта се тя: нека само да се докопа пак до стопанството, нека само да усети пак почва под краката си, и така ще се прилепи към нея, така ще се забие с цялата си душа и с ноктите си в нея, че никой не ще я откъсне и не ще й надвие. Надеждата у нея растеше заедно с такъв изблик на сили, че тя се разпъваше от вътрешна мощ, неотстъпчивост и смелост, огньове преминаваха по нея, очите й засвяткаха… чувствуваше се вече там, у Боринови, разпореждаше всичко, господарка беше…
Дълго, може би досред нощ, прекара тя в мечти и едновременно вземаше решение веднага на сутринта, както й каза, да забере децата и да отиде при стария, та ако ще би Антек не знам как да забранява, ако ще би и да я пребива, няма да го слуша и този добър случай няма да напусне. Тя почувствува в себе си непреодолима сила за борба, ако ще би с цял свят, не се колебаеше вече и от нищо не се боеше!
И пак погледна навън; вятърът съвсем бе престанал, утихнало бе напълно. Нощта бе тъмна, снегът едва се сивееше, по небето се търкаляха грамадни облаци и плуваха като вода, от далечните гори и от тази непрогледна тъмнина идваха някакви глухи шумове.
Тя угаси лампата, зашепна молитвата си и почна да се съблича.
Изведнъж някакъв далечен, сподавен врясък затрептя в тишината, растеше, разнасяше се все по-силно и в същото време кървав блясък удари в прозореца.
Тя изтича изплашена пред къщи.
Имаше пожар, нейде всред село избухваха стълбове огън, пушеци и искри.
Камбаната заби тревога и виковете се усилваха.
— Пожар! Ставайте, пожар! — викна тя у Стахови, облече се набързо и изскочи на пътеката, но изведнъж почти се сблъска с Антек, който тичаше с всички сили откъм село.
— Къде е пожара?…
— Не знам, връщай се в къщи.
— Може да е у вашите, че някак към сред селото е! — бърбореше тя в страшно вълнение.
— Връщай се, дявол да го вземе! — изрева Антек и я потътра насила към къщи.
Той бе окървавен, без шапка, с разкъсан кожух, лицето му нацапано със сажди, а в очите му див, лудешки огън.

 

X

 

Същия ден, след привършване на домашната работа, вече по тъмно почнаха да се събират на предянка у Клембови.
Клембовица бе поканила най-вече стари жени, роднини и приятелки. Устояли на обещанието, жените пристигаха една след друга навреме и не закъсняваха много, тъй като всяка приятелка с удоволствие отиваше при друга, за да се поразговори и да чуе нещо ново.
Най-напред, както си имаше обичай, дойде Вахниковица с вълна в престилката и със запасни вретена под мишница; после дойде Голембовица, майката на Матеуш, начумерена, сякаш оцет пила, с превързано лице, вечно недоволна и оплакваща се от всичко; а след нея като някоя настръхнала, разхлопана квачка — Валентовица; подир нея Шикожиница, суха като клечка, дърдорка жена и най-пламенна в съседските свади; след нея се намъкна дебелата като бъчва Плошковица, червендалеста, охранена, винаги добре облечена, горделива, дигноглава и устатница, каквато рядко се намираше, за което никой не я обичаше; току след нея се вмъкна тихо и дебнешком като котарак Балцерековица, суха, дребна, повехнала, мрачна и страшна любителка на съдилищата — тя се беше хванала за косите с половин село и всеки месец ходеше на съд; след тях влезе горделиво, макар и неканена, Кобусовица, жената на Вонтек, най-лоша сплетница и неизказана завистница — от нейното приятелство се пазеха като от огън. Дойде задъхана и измъчена и жената на Гжеля с кривата уста, пияница жена, подигравачка и сплетница, каквито рядко се срещат, и най-лошата пакостница на чуждото. Дойде и старата Соховица, майка на Клембовия зет, тиха и много набожна жена, която заедно с Доминиковица най-много седеше в черква, дойдоха и други още, но вече такива, дето нямаше какво да се каже за тях, защото си приличаха като гъски в стадо, та не можеха да се различат една от друга освен по облеклото — събра се сума женски свят коя с каквото имаше: ту с вълна за предене, ту с лен, ту с дреб, а някои с шиене или пък с наръч перушина за цепене, колкото да не се рече, че са отишли без работа, само на приказки.
Насядаха в голям кръг насред къщи под висящата на гредите лампа, като тръни на широка нива, разраснали, узрели и осланени от късна есен, тъй като бяха вече стари и почти връстнички.
Клембовица се радваше еднакво на всички, с всяка се поздравяваше тихо, защото беше с болни гърди и гласът й бе слаб и задъхан, а пък Клемб, като човек общителен, умен и сговорчив с всички, приветствуваше мило и сам подаваше столчета да седнат…
Малко по-късно дойдоха Ягуша, Южка и Настка, заедно с тях и няколко момичета, след което се заточиха един по един и момците.
Събра се много народ, защото вечерите бяха дълги, а работа никаква нямаха хората. Зимата беше тежка и дните досадни, на хората не им се щеше да си лягат с кокошките, понеже до сутринта имаше още толкова много време да се наспят и належат, та хълбоците да ги заболят.
Насядаха кой как можа: кои на пейки, кои върху ракли, на някои момчета пък Клембовчетата донесоха пънчета от двора и още сума място оставаше в стаята, защото къщата беше голяма, макар и ниска, строена по стара мода, може би още от Клембовия прадядо, тъй че пресмятаха я на около сто и петдесет години и повече. Вече потъваше в земята, прегърбена като старец, стрехите й опираха до плетищата, та трябваше с подпори да я подкрепят, за да не се събори съвсем.
Шумът бавно се засилваше; приказваха още тихичко помежду си; само вретената врънкаха и тропаха по пода, а тук-там и чекръче бръмчеше, но рядко, защото не вярваха много на тези модерни измислици и предпочитаха да си предат по старому, с хурки.
Клембовчетата, а те бяха четири юноши, израснали като борики и с наболи мустаци, сучеха въжета при вратата, а останалите момчета бяха насядали по кътищата, пушеха цигари, като се усмихваха и шегуваха с момичетата, та често цялата къща се тресеше от кикотения, па и по-старите с готовност добавяха нещо, за да има повече смехове и веселие.
Най-сетне дойде и очакваният Рохо, а веднага след него и Матеуш.
— Още ли духа? — попита някоя.
— Утихна съвсем и изглежда да се промени времето.
— Откъм гората нещо ечи; възможно е да омекне — добави Клемб.
Рохо седна настрана при сложената паница, понеже сега обучаваше децата у Клембови и там живееше и се хранеше. Матеуш пък се поздравяваше с някои, без дори да погледне Ягна, като че ли не я виждаше, макар че тя седеше насред и първа му се хвърли в очите, на което тя лекичко се усмихна и пазеше незабелязано с поглед входната врата.
— А днеска тъй духаше, че бог да е на помощ! Жените едва живи се довлекли от гората, а Ханка и Билица като че ли още не са се върнали — заговори Соховица.
— Така си е, то все на сиромаха ще се случи — промърмори Кобусовица.
— И тая Ханка какво я сполетя пък и нея! — започна Плошковица, но като забележи, че Ягна се изчерви, бързо прекъсна и заприказва за друго.
— Ягустинка не е ли идвала? — попита Рохо.
— С клюки и одумки не може тя у нас да се нахрани, затова пет пари не дава за такава дружина.
— Сплетница жена, така подкустрила днес Шимековите, че помощничката се скарала с кметицата и ако не са били хората, щяла е до бой да дойде.
— Защото й позволяват да ги води за носа.
— И отстъпват като пред почтен човек.
— И никой не се намира да й плати за тия непрекъснати свади и заяждания.
— Нали всички я знаят каква е, защо ли вярват на това лапацало.
— Може ли някой да разбере кога казва истината и кога лъже!
— Всичко е зарад това, че всяка на драго сърце слуша, когато одумват друга — завърши Плошковица.
— С мене само да се залови, няма да й простя! — извика Тереска, жена на войник.
— Ех, като че ли не плещеше всеки ден и за тебе из селото — пошепна подигравателно Балцерековица.
— Щом си чула, кажи го! — завика тя зачервена, защото се знаеше, че доста дружи с Матеуш.
— Ще го кажа хем право в очите ти, само нека се върне мъжа ти от войската!
— Мене да оставиш на мира! Я гледай, щяла да разправя кой знае какви!…
— Стига си се драла, щом никой те не закача — скара й се строго Плошковица, но Тереска дълго време не можа да се успокои и тихичко мърмореше нещо.
— Дохождаха ли с мечката? — попита Рохо, за да отклони разговора.
— Ей сегичка ще дойдат; у органистови са.
— Кои са?
— Ами че ония Гулбасовите обесници и Филипкините момчета!
— Ето ги, идат вече! — завикаха момичетата, защото пред къщи се разнесе проточен рев, а след него почнаха да се разнасят от отвода разни други животински гласове: петел пееше, овци блееха, кон цвилеше и някой ги предвождаше със свирка. Най-сетне вратата се отвори и най-напред влезе момче, облечено с обърнат навън с вълната кожух, с висок калпак, с начернено със сажди лице, та изглеждаше като циганин, и водеше за дълго въже мечка — друго момче, облечено цяло в грахови стъбла, с кожена маска, с движещи се книжни уши и с червен, на цял лакът изплезен език. За ръцете му бяха привързани тояги, увити с граховина и вкарани в обувки, та изглеждаше, че ходи на четири крака. След мечката вървеше друг мечкар със завързана в кърпа сламена топка и с чепата тояга, по която имаше остри шипове, а по тях бяха забучени парчета сланина и хляб или пък висяха натъпкани торбички, и чак след тях Михал органистовият свиреше със свирка и цяла тълпа момчета с тояги се разтупаха по пода и се провикваха, колкото им глас държеше.
Мечкарят поздрави с «Да бъде похвален», после запя като петел, заблея като агне, зацвили като разпален жребец и завика:
— Ние сме мечкари от страни далечни, отвъд море широко, от гори тилилейски, където хората ходят нагоре с краката, където със суджуци си градят плетищата и с огън се разхлаждат; където оставят гозбите си на слънце да се варят, свинете по вода плават и вместо дъжд водка вали. Страшна мечка ние водим и по света ходим! Казаха ни, че в това село има богати хора, щедри стопанки и хубави моми! Па дойдохме от край далечен, отвъд широкия Дунав да ни дарувате, любезно посрещнете и за път нещо да дадете! Амин!
— Покажете си майсториите, па може би ще се намери в килера нещо за вас — рече Клемб.
— Ей сега ще покажем! Хей, свири, свирко, играй, мецо, играй! — рече мечкарят, като удари мечката с тоягата, при което свирката подхвана съответна песен, момчетата тупнаха с тояги по пода и заподвикваха след нея, водачът издаваше различни животински гласове, а мецата почна да скача на четири крака, движеше уши, клатеше език, дърпаше се, подгонваше момичетата, а водачът уж я възпираше, но биеше с топката наоколо, когото стигнеше, и викаше:
— Щом не си найде мъжина, на ти, бабо, граховина!
Вдигна се шум, врясък, бъркотия, тичане насам-натам, гоненици, писъци и такава веселост настана в къщи, че се хващаха за коремите от смях, а пък мечката все правеше шеги и фокуси, търкаляше се по пода, ревеше, скачаше смешно или пък прегръщаше момичетата с дървените си ръце и ги помъкваше да танцуват в такта на Михаловата свирка, а набедените мечкари така пригласяха, та чудно как старата къща не се събори от тия гоненици, врясъци и смехове.
Клембовица ги дари богато, те излязоха най-сетне, но дълго време още се чуваха по пътя крясъците и лаенето на кучетата.
— Кой беше мечката? — попита Соховица, когато поутихна малко.
— Яшек Превратния, не го ли позна?
— Не можах да го позная под тая кожена маска.
— Колко за дяволии има ум, глупака му — забеляза Кобусовица.
— Казваш това, като че ли Яшек е съвсем глупав! — защищаваше го Настка, а Матеуш й помагаше и разказваше различни неща за него, че той е само нерешителен, но не и глупав, и тъй го бранеше, че никой не му се противеше, само досетливи, тайни усмивки започнаха да се явяват на лицата.
Насядаха пак на предишните си места и весело разговаряха, а момичетата начело с Южка като най-смела натиснаха Рохо при огнището и почнаха да настояват, да му се умилкват да им разправи някоя история, както през есента у Боринови.
— А помниш ли, Южке, какво приказвах тогава?
— Как да не помня! За кученцето на Исус Христос!
— Щом искате, ще ви разкажа сега за царете.
Те примъкнаха столчето му под лампата, поразстъпиха се малко, та седна насред също като някой стар, посивял дъб на поляна, заграден в полукръг с гъсти наведени храсти, и почна да разказва бавно и тихо.
Тишина обзе цялата стая, само вретената бръмчеха, понякога огънят изпращеше в огнището или прошумеше някоя въздишка — а Рохо разказваше различни чудесии и истории за царе, за страшни войни, за планини, в които спи омагьосана войска и чака да затръбят тръби, за да се събуди и да нападне неприятелите, да ги разбие и да очисти земята от злото; за грамадни замъци със златни стаи, където омагьосани царски дъщери, облечени в бели наметала, плачат през лунни нощи и чакат да се яви спасителят им, където из празните стаи всяка нощ свири музика, устройват се забави, хора се събират, но щом петелът пропее, всичко изчезва и ляга пак в гробовете; за страни, където хората са като дървета, където има юнаци, които мятат планини, където има неизчерпаеми съкровища, пазени от пъклени змейове, където има жар-птици, където има набити с гвоздеи легла, тояги, които сами бият, божества Лели-Полели, самодиви, вампири, страхотии, магии, чудесии! И много още други чудни неща, дори не за вярване, та слушателите изпущаха вретената си, а душите им се носеха по омагьосани светове, очите горяха, сълзи течеха от неизказано умиление и чудно как сърцата не изскачаха из гърдите от прискърбие и почуда.
Най-сетне той разказа за оня цар, когото велможите за присмех наричали селски цар, защото бил народен господар, справедлив и правел добро на целия народ. Разказа за неговите страхотни войни, за странствуването му, за преобличането му в селски дрехи, с които ходел из селата, сприятелявал се с хората, узнавал къде какво лошо ставало, поправял злото, потушавал злобата, а след това, за да бъде наедно със селяните, оженил се за дъщерята на един селски стопанин близо до Краков, София се казвала, от нея той имал деца, завел ги в краковския замък и оттам управлявал дълго време като най-добър баща и пръв владетел на народа.
Всички все по-внимателно слушаха, не продущаха нито дума и дори задържаха дъха си, само и само да не прекъснат тази верига от чудеса. А пък Ягуша съвсем не можеше да преде, ръцете й отпаднаха, тя наведе глава и подпряла буза на къделята, потопи сините си просълзени очи в лицето на Рохо, който й се струваше като някой светия, слязъл от иконите, понеже и приличаше на светия — с побелялата си коса, с дългата си бяла брада и с онези бледи, загледани нейде в друг свят очи, — слушаше го с цялата си душа, с всичката сила на твърде чувствителното си сърце и тъй топло поглъщаше разказите му, че едвам дишаше от вълнение, всичко като живо й се представяше и вървеше там, където я водеше той с думите си, но най-вече плени сърцето й историята за царя и дъщерята на селския стопанин. Божичко, колко хубаво й се стори!
— И самия цар ли живеел така със селяните? — попита след дълго мълчание Клемб.
— Самия цар!
— Божичко, умряла бих си да ми проговореше самия цар — прошепна Настка.
— Зарад една думичка бих тръгнала по цял свят с него, по цял свят! — извика страстно Ягна, обзета от толкова силно и безумно вълнение, че само да се явеше в този миг, само да й кажеше тази думичка, и би тръгнала, както си е, в тази нощ, в този студ — по целия свят!
Изведнъж Рохо бе отрупан с въпроси къде има такива замъци, къде има такива войски, такива богатства, сили, такива хубости, царе, къде?
Той разправяше малко тъжно и в същото време тъй мъдро разни истини и сказания, та слушателите размисляха и тълкуваха тия световни работи и тежко въздишаха.
— Днеска нещо може да е в ръцете на човека, а утре е в силата на бога! — рече Клемб.
Рохо си почиваше уморен, а понеже всички души бяха още обхванати от онези чудноватости, започнаха да разказват кой каквото знаеше отначало тихо помежду си, а после вече на глас и за всички.
Каза една, след нея втора, па и на трета дойде нещо на ума, и на четвърта и всяка прибавяше по нещо ново, та се засноваха ония ми ти приказки като нишките на къделите, като лунен блясък, който трепка с багри по замрелите ослепели води, притаени в горите. Разправяха ту за русалката, която идва нощем да кърми гладното си дете; за вампири, на които трябва да прободат сърцата с осинови колове в погребалните ковчези, за да не пият кръвта на хората; за самовилите, които удушват хората по слоговете, за говорещите дървета, за върколаци, за страшни среднощни видения, за страхотии, за обесеници, за магьосници и за каещи се души, и за такива чудни поразителни неща, от които косата настръхваше на човека, сърцата замираха от вълнение, студени тръпки пронизваха всички, та изведнъж млъкваха, като се озъртаха и с тревога се ослушваха, защото им се струваше, че нещо ходи по тавана, че нещо се притайва зад прозорците, че през стъклата се червенеят като кръв някакви очи, че в тъмните кътове се мержелеят някакви неразличими сенки… докато някоя бързо се прекръсти и зашепне в тишината с тракащи зъби молитва… но всичко това преминаваше бързо като сянка, когато облак закрие слънцето, та дори не се знае след това дали я е имало… И пак разказваха, предяха и продължаваха да размотават ония безкрайни приказки, които сам Рохо внимателно слушаше. Най-сетне той разказа нова история за коня:
— Един беден стопанин на пет морги земя имал кон, но страшно разгален и мързелив. Напразно му угаждал и с овес го хранел; не сполучил да го оправи, конят не искал и не искал да работи, късал хамута, ритал, та не се доближавало до него… Веднъж човека се много разлютил, защото видял, че с добро не ще може да излезе наглава с него, ами го впрегнал в плуга и започнал нарочно да оре стара угар, за да го преумори и да го накара да се покори, но конят не искал да тегли. Тогава той го нашибал едно хубаво с копралята и го принудил; конят работил, но много се обидил и запомнил добре, та само чакал сгоден случай и когато веднъж стопанинът се навел да му снеме спънката, така го ритнал със задните си крака, че го убил на място, и побягнал, където му очите видят, на свобода!
Лятно време било, не му било зле, излежавал се под сенките, пасял си по чуждите ниви, но щом дошла зимата, паднали снегове, хванал студ, нямало паша и мраз пронизвал костите му, той се залетял да дири друга храна; тичал той дни и нощи, понеже все било зима, снегове и студове, а след него вълците — много от тях вече хубаво му изподрали хълбоците с ноктите си!…
Тича, тича, тича, докато излезнал в края на зимата на една лъка, където било топло, трева имало до колене, изворчета щуртели и блестели на слънцето, хладни сенки падали покрай бреговете, лек ветрец повявал; намъкнал се оня ми ти изгладнял кон и захванал да пасе, но щом захапал със зъби тревата и стиснал, а то камъни — тревата изчезнала! Поискал вода да пие — скрила се, останала само вмирисана локвичка! Поискал да си легне на сянка — сенките избягвали, а слънцето прежуряло като жив огън! Мъчил се цял ден така, но напразно. Искал да се върне вече в гората, но нямало гора! Зацвилил жално бедния кон, отговорили му отдалече някакви коне, помъкнал се натам и най-сетне видял зад лъките хубав чифлик, като че ли цял от сребро, прозорците му от безценни камъни, покрива му като от наковано със звезди небе и някакви хора ходели там. Потътрал се към тях, че вече бил готов и тежка работа да работи, само и само да не умре мърцина от глад… Престоял на жегата цял ден, защото никой не дошъл да му сложи юзда, и чак надвечер излиза при него един човек, като че бил самия стопанин. А то бил Исус Христос, пресветия, небесния господар, и му казва:
— Ти нямаш работа тук, скитнико такъв и убиецо! Когато те благословят тия, които сега те проклинат, ще наредя да те пуснат в конюшнята.
— Той ме би, та се защищавах!
— За биенето аз отговарям, но и справедливостта е в мои ръце.
— Толкова съм гладен, толкова съм жаден, па и болен съм страшно! — пъшкал бедния кон.
— Казах, каквото казах, махни се, че ще заповядам на вълците да те подгонят и изпъдят…
И върнал се бедния кон пак в зимната страна и се мъкнал измръзнал, гладен и с голям страх, че вълците като божии кучета постоянно го преследвали, плашели го с воя си, и най-сетне в една пролетна нощ се спрял пред портата на господаря си и зацвилил да го приберат пак. Като чули цвиленето, излезнали вдовицата и децата й, познали го, макар че бил така изпосталял, и захванали да го бият с каквото им попаднало, пъдели го и го клели за злото, което им причинил, защото поради смъртта на мъжа й вдовицата осиромашала и живеела с децата си в най-голяма нужда.
Завърнал се той в гората, защото не знаел вече какво да прави; нападнали го зверове, а той дори не се бранел, че му било все едно дали ще живее, или ще умре, но те го само огледали, а по-стария звяр рекъл:
— Няма да те изядем, че си гърчав, само кожа и кокали си, не си заслужаваш труда, но ще те съжалим и ще ти помогнем…
Забрали го помежду си и го завели рано сутринта на нивата на стопанина му и го впрегнали в плуга, който бил там: вдовицата била орала с една крава и с децата.
— Ще поорат с тебе, ще те хранят, а ние ще се завърнем наесен да те изпрегнем! — казали те.
Като се съмнало, дошла вдовицата и извикала от почуда, че коня се бил върнал и стоял запретнат, но жалбата от спомените веднага я обзела и тя пак почнала да го кълне и бие, колкото вече могла! Продължила след това да работи и да го бие за причиненото й зло. Цялото лято преминало в такава тежка, мъчителна работа, но бедния кон нито кръкнал да се обади, макар че кожата му се отпаряла от хомота, защото знаел, че справедливо страда. Чак след няколко години, когато вдовицата се сдобила с друг мъж и с още ниви, тия, що й били на слог, омекнала към коня и рекла:
— Ти ни направи зло, но зарад тебе дядо господ даде, та се роди повече, и добър мъж ми се случи, и нивата до моята прикупих, затова ти прощавам от сърце.
И веднага, в същата нощ, когато в къщи имало кръщенка, дошли Христовите вълци, извели го от конюшнята и го повели към небесния чифлик.
Всички се чудеха на тази неизповедима божия нареда и се замисляха най-вече как господ наказва злото, а възнаграждава доброто и не забравя нищо, та ако ще да бъде например и един такъв кон.
— Ако ще би и червейче, дето човърка в стената, и то не може да се укрие от погледа му…
— Ни най-тайния помисъл дори, нито лошо желание — добави Рохо.
При тия думи Ягна трепна, защото и Антек тъкмо влезе, но малцина го забелязаха, макар че беше тихо, тъй като Валентовица разправяше такива чудеса за омагьосаната царкиня, та вретената престанаха да бръмчат, всички отпуснаха ръце, затаиха дъх и седяха като замаяни, заслушани с цялата си душа.
И така се изнизваше тази февруарска студена вечер.
Душите се възнасяха, израстваха до небесата и горяха като борина; само шум от въздишки, мечти и желания, които като цветни пеперуди трептяха по стаята.
Преплитаха се в жива, многоцветна, разтреперана прежда от чудноватости, от която очите се премрежиха напълно за този сив, тъжен и беден свят!
Бродеха по тъмните поля, просветляни от видения, които излъчват кървави пожари като запалени факли; към сребърни потоци, пълни с понятни песни, с тайнствени призиви и плисъци; в омагьосани гори, където има рицари, великани, замъци, страшни призраци, змейове, които бълват адски огньове; заставаха разтревожени по кръстопътища, където с кикот прехвърчат вампири, където със сподавени гласове стенат обесени и прелитат чудовища с прилепови крила; блуждаеха по гробове подир сенките на разкайващи се самоубийци; и запустели съборени замъци и черкви слушаха чудни гласове, гледаха безкрайното хоро на страшни призраци, участвуваха в боеве, под води, където всяка пролет света Богородица събужда заплетените в гирлянди заспали ластовици и ги пуща по света.
Носеха се по небето и ада, през всички страхотии, през тъмниците на бога и през яснотата на неговата света милост, през неизказани страни на чудеса и магии, чудесии и очарования, през такива светове, където само човешките души се лутат като заслепени от гръмотевици и светкавици птици, през такива места, до които човек само в часа на чудото или насъне може да назърне: гледа ослепен от блясък, чуди се и сам не знае дали е още между живите!
— Хей! Сякаш цяло море се издигна пред погледа като непрогледна вълна, вълна от магии, блясъци и чудеса, та пред очите изчезна цялата земя, стаята, лютата нощ, целият свят, пълен с грижи, всякакви неволи, несрети, плачове, жалби и очаквания — очите се отвориха за друг, нов и тъй чуден свят, че никоя уста не би могла да го изкаже!
Обгради ги приказният свят, приказният живот ги обхвана с небесни дъги, приказните мечти ставаха действителност — почти умираха от възторзи и заедно с това възкръсваха в онзи светъл, голям, юнашки, буен и свет живот, изпъстрен с чудеса като узрели жита с грахор и макове, там, където всяко дърво приказва, където всяко поточе пее, всяка птичка е омагьосана, където всеки камък има душа, всяка гора е пълна с магии, всяка буца пръст е напоена с незнайни сили, където всичко грамадно, свръхчовешко, невидено живее свещения живот на чудесата!
Натам се стремяха с всичката сила на душите си, там се вмъкваха омагьосани, където всичко се сплиташе в здрава верига от мечти и живот, от чудеса и стремежи, в едно чародейско хоро на сънувана действителност, към която отрудените им и болни души се стремяха непрестанно през цялата нищета на земното си съществуване!
Що е този сив и жалък живот, що е този обикновен ден, приличен на погледа на болник, прикрит като с мъгла от скърби — само тъмнина, печална и тежка нощ, през която ще видиш тези чудеса и навярно само в часа на смъртта!
Живее човек като добитък, прегънат доземи под ярема, тича, тревожи се, за да преживее деня, и не мисли какво става около него, какви благоухания от кадилници се носят по света, от какви свети олтари се носят гласове, какви тайни чудеса има навсякъде!…
Като някой сляп камък в дълбока вода живееш, човече…
Ореш, човече, нивата на живота в тъмнина и плач, и труд, и болка засяваш…
И в кал валяш, човече, звездната си душа, в кал…
Те продължаваха да разказват и Рохо на драго сърце им помагаше, и той се чудеше, и той въздишаше, и той плачеше, когато и другите плачеха…
Понякога наставаше дълго и дълбоко мълчание, та се чуваше туптенето на развълнуваните сърца, овлажнелите блясъци на очите светеха като роса, носеха се въздишки от почуди и скърби, душите падаха пред краката на бога в този храм на чудесата и пееха мощен благодарствен химн. Пееха тихо всички сърца, изпълнени с прелест, разтреперани, упоени от свещеното причастие на бляновете — както тръпне земята, когато се къпе в пролетно слънце, като води в хубава и тиха надвечер, та само трепети се носят над нея и небесни дъги и багри; както млади жита в първата майска вечер, които сладко се люлеят, продължително шепнат и разтърсват перца като в благодарствена молитва.
А пък Ягуша беше като възнесена. Тя тъй дълбоко чувствуваше всичко, тъй го поглъщаше и тъй всичко смяташе за истина, че то растеше и заставаше като живо пред погледа й, та можеше от хартия да го изреже. Децата й дадоха няколко изписани листове, по които Рохо беше преподавал, и тя, като слушаше разказите, изрязваше едно подир друго било страшилища, било царе, било змейове или разни други неща и тъй сполучваше, та всеки можеше от пръв поглед да ги познае.
Изряза тя толкова, че можеше да се облепи с тях цяла греда, па още ги и нашари с червена и синя креда, които Антек й подаде. Тя беше тъй заета със слушане и работа, че бе забравила за света, не обръщаше внимание дори и на Антек и не виждаше, че той вече бе изгубил търпение и крадешком й даваше някакви знаци… но и никой друг не забеляза това във възцарилата се тишина.
Изведнъж кучетата залаяха силно и заквичаха към портата, та едно от Клембовите момчета изскочи вън и после каза, че някакъв мъж избягал от прозорците.
Не обърнаха внимание на това и никак не видяха, че после, когато кучетата млъкнаха, някакво лице мина под прозореца и тъй бързо изчезна, та само едно от момичетата извика уплашено, като търкаше смаяно очите си.
— Там някой ходи до прозорците! — извика то.
— Чува се как снега хрупти под краката му.
— Като че ли се покачваше по стената!
Всички замряха, като се вслушваха и се страхуваха да се помръднат от мястото си; изведнъж ги обзе тревога.
— Кой за каквото бае, това ще го замае! — шепнеше някоя уплашено.
Разправяхте за дявола, та може и да е чул и да оглежда сега кого да вземе!
— Господи, света Богородичке!
— Я вижте, момчета, никого няма там; навярно кучетата лудеят по снега.
— Ами, нали видях добре през прозореца, глава като шиник и очите червени!
— Така ти се е сторило — рече Рохо и понеже никой не пожела да погледне, той сам излезе вън, за да успокои всичките.
— Ще ви разкажа историята за Божата майка и веднага ще изчезнат всичките ви привидения — рече той и седна на предишното си място. Поуспокоиха се, но час по час някой вдигаше поглед към прозореца и трепереше от таен страх.
Това било много отдавна, преди векове, само в старите книги го има написано… В едно село при Краков живеел един селянин. Името му било Казимеж, а му викали на прякор Ястреба. Отдавна живеел той там, бил от добър род и богат, сеел много ниви, имал си и гора, къща като чифлик и воденичка на потока. Дал му господ, та всичко му вървяло: сенарниците му винаги пълни, парички си имал скътани, децата му били здрави и жената добра, защото бил добър човек, умен, разумен, смирен и справедлив за всяко създание.
Той ръководел селското събрание като баща, грижел се за бедните, защищавал правдината, не претоварвал хората с данъци, във всичко бил честен и пръв, когато трябвало да се помогне на ближния и да се подкрепи.
Живеел си той тихо, спокойно и честито като в рай.
Веднъж царят почнал да свиква народа на война против неверниците.
Ястреба се силно загрижил, защото му било мъчно да остави дома си и да отиде в лютия бой.
Но царския пратеник стоял на вратата и настоявал.
Голяма война изглеждало да бъде: мръсен турчин идвал към полската държава, селата палел, черквите разграбвал, свещениците клал, а народа избивал или навръзвал и откарвал в погански краища.
Трябвало да се приготви и да тръгне за защита.
Вечно спасение чака онзи, който на драго сърце дава главата си за своите и за светата вяра.
Тогава Ястреба свикал селско събрание, избрал по-силните момчета, събрал коне, коли и сутринта след черковна служба тръгнал с тях.
И цялото село с плач и вайкане ги изпратило чак до Ченстоховския кръст, който бил на кръстопътя.
Година-две бил той на война и после вече нищо не се чувало за него.
Другите отдавна се завърнали по домовете си, а Ястреба го нямало и нямало; мислили или че е убит, или че го е турчина поробил, за което изтихом просяците и скитниците различно приказвали…
Най-сетне на третата година, рано през пролетта се завърнал, но самичък, без слугите си, без колите и конете, пеши, избеднял, съсипан, само с патерица като същински просяк…
Поблагодарил той горещо на света Богородичка, че му помогнала да си отиде в своята земя, и забързал към селото си…
Никой го не посрещнал, никой го не познал, дори от кучетата трябвало да се брани.
Пристига той пред своята къща, потрива очи и нищо не може да познае…
Господи, света Богородичке! Няма ни гумна, няма ни конюшни, няма ни градини, плетища дори няма, а от добитъка нито следа… от къщата пък само обгорели стени… децата ги няма… пусто… страшно… само болната му жена се измъкнала из купчина слама, за да го срещне, и заплакала с горчиви сълзи!
Сякаш гръм го ударил!
Ето какво било: когато той воювал и побеждавал божиите врагове, настанал мор и изморил всичките му деца… гръм запалил къщата му… вълци издавили стадата му… лоши хора разграбили… съседите отнели земята му… суша изгорила посевите… градушка убила останалото… и не останало нищо, само една земя и едно небе.
Седял той на прага като убит, а надвечер, когато камбаната забила за вечерня, скочил и със страшен глас почнал да проклина и да се заканва!
Жена му всуе го успокоявала, всуе падала пред краката му и го молила; той проклинал и проклинал, че нахалос проливал кръвта си за бога, нахалос защищавал черквите, нахалос мъкнел ранените, търпял глад, нахалос и нахалос бил честен и набожен — въпреки това господ го напуснал и обрекъл на гибел!
Хулил той страшно божието име и крещял, че е готов цял да се предаде на дявола, защото само той не напущал хората си в беда.
То се знае, че при такъв позив дяволът изведнъж се явил пред него.
Ястреба не се опомнил в злобата си и извикал:
— Помогни ми, дяволе, ако можеш, че голямо зло ме е сполетяло.
Не се и сетил, глупака, че с това господ искал да изпита вярата му.
— Ще ти помогна, ама ще ми дадеш ли душата си? — изгракал дявола.
— Още сега, ако искаш!
Написали договор и селянина го подписал с кръв от безименния си пръст.
И от този ден му тръгнало всичко; самия той не работел много, а само наглеждал и управлявал; Михалек, с това име казал дявола да го нарича, работел зарад него, а други дяволи, преоблечени като ратаи и като немци, му помагали, та в кратко време стопанството му станало още по-голямо и по-богато, отколкото по-рано.
Само нови деца не му се родили, че как би могло да стане това без божията благословия!
Страшно се измъчвал от това Ястреба и нощем понякога мислел, че ще гори във вечното пъкло, и не го радвало нито богатство, нито нищо… Михалек трябвало да му обади, че всички богаташи, господари, царе, учени, дори и най-големите владици са се продали още приживе на дявола и никой от тях не се грижи, нито мисли какво ще бъде след смъртта, а се веселят и си угаждат до насита с всичко.
След това Ястреба се успокоил и още повече роптаел против бога, дори съсякъл кръста при гората, изхвърлил иконите от дома си, па се канел да премахне и Ченстоховския кръст, защото му пречел при орането; жена му едвам го възпряла с плач и молби да не стори това.
И тъй годините си текли като бързотечна река, богатствата му неизказано се увеличавали, а с тях също и славата му, та дори сам царя идвал при него, канел го в палатите си и го слагал между своите придворни.
Надувал се Ястреба с това, надигал се над другите, презирал сиромашта, изгубил всякаква човещина и не искал да знае за целия свят.
И не виждал, глупака, каква отплата ще настане за това…
Докато най-сетне дошъл часа на равносметката. Господ вече не можал да търпи и да бъде снизходителен към закоравелия грешник…
Настанал часа на съд и наказание.
Най-напред го налетели тежки болести и не го оставили нито за миг.
После добитъка му измрял.
После гръм запалил всичките му сгради.
После градушки очукали житата му.
После работниците му избягали.
После настанали такива суши, че всичко изгоряло на пепел, дърветата изсъхнали, водите пресъхнали, земята се попукала.
После го напуснали всички хора и бедата заседнала на прага му.
А той боледувал тежко, тялото му се разкапвало, костите му изгнивали.
Напразно молел той с плач Михалек и другарите му за помощ: и дявола дори не може нищо да направи, когато се надвеси над някого ръката на божия гняв!
А дяволите не се грижели вече за него: техен бил той и за да свърши по-скоро, духали в лютите му рани и ги развреждали.
Само божията милост можела да го избави!
През една късна есенна нощ се вдигнал страшен вихър, та отнесъл и покрива на къщата и изпокъртил всички врати и прозорци. Заедно с това налетяла цяла дружина дяволи и започнали да танцуват около къщата и да се пъхат вътре с вилите, защото Ястреба вече берял душа…
Жена му го пазела, както вече могла, закривала го ту със светата икона, ту пък със светен тебешир слагала черти по прагове и прозорци, но вече отпадала от голяма грижа, да не би да умре непричестен и непомирен с бога; макар че той забранявал, толкова упорит бил до последния си час, макар че дяволите й пречили, тя издебнала време и изтичала при свещеника.
Но свещеника се стягал за някъде и не искал да отиде при безбожника.
— Каквото господ напусне, дяволите трябва да го вземат; там аз нямам работа… — рекъл свещеника и отишъл да играе карти в чифлика.
Заплакала жената горчиво и угрижено, коленичила пред Ченстоховския кръст и с кървав плач и с мъка на сърцето молила за милост.
Съжалила се над нея пресветата Дева и продумала:
— Не плачи, жено, чути са молбите ти…
И слиза тя така, както си била на параклисчето със златна корона на главата, със синя, обсипана със звезди мантия и с броеница на пояса… светнала от добрина… Пресвета и прилична на звезда зорница… Жената паднала по очи пред нея.
Тя я вдигнала със свитите си ръце, изтрила сълзите й, притиснала я до сърцето си и й рекла развълнувано:
— Заведи ме в къщи, вярна служителко, може нещо да ти помогна.
Погледнала тя болния и страшно се угрижило милостивото й сърце.
— Не може без свещеника — рекла, — аз съм жена и нямам тая сила, каквато Исус е дал на свещениците. Безделник е той, не се грижи за хората, много лош пастир, ще отговаря тежко за това, но само той има право да разгрешава… Сама ще отида в чифлика при тоя картоиграч… На` ти броеницата, брани грешника с нея, докато се върна.
Но как да отиде?… Нощта тъмна, вятър, дъжд, кал, па не било и близо, а отгоре на това навсякъде й пречели дяволите.
От нищо не се уплашила майката небесна, от нищо!… Само се загърнала с шал от дъжда и тръгнала из тъмнината…
Стигнала в чифлика, капнала от умора и измокрена до кости; почукала и покорно молила да отиде свещеника бързо при болния, но той, като я видял бедна жена и понеже било такова кучешко време, поръчал да й кажат, че ще отиде на сутринта, сега нямал време, и продължил да играе, да пие и да се забавлява с господата.
Света Богородица само въздъхнала с болка за неговата непочтеност и направила така, та в същия миг се появила златна кочия с коне и лакеи, тя се преоблякла като госпожа управителка и влязла в чифлика.
Разбира се, свещеника веднага тръгнал с готовност, колкото може по-скоро.
Навреме пристигнали, но смъртта вече била на прага и дяволите напирали да влязат при селянина, да го грабнат още жив, преди да се приближи при него свещеника с причастието, само дето жената го бранела с броеницата и притваряла вратата ту с иконата, ту с молитва, ту с божието име.
Изповядал се Ястреба, съжалил за греховете си, помолил бога за прошка и получил опрощение; в същия миг предал богу дух. Самата пресвета Богородичка му затворила очите, благословила жена му и казала на изплашения свещеник:
— Върви след мене!…
Той още не могъл да се оборави, но тръгнал; оглежда се пред къщи и нито кочията, нито лакеи има, а само дъжд, кал, тъмница и смърт върви по следите му… Страшно се изплашил и затичал по-нататък след Дева Мария към параклисчето!
Гледа: тя вече с мантия и корона, обиколена от ангелски хорове, се покачва връз параклиса на предишното си място.
Тогава познал той небесната царица и обзет от страх, паднал на колене, ревнал да плаче й протегнал ръце за милост.
А света Дева го погледнала сърдито и рекла:
— Цели векове ще прекараш тъй на колене зарад греховете си, ще плачеш, преди да ги изкупиш…
И той веднага се превърнал на камък и така си останал; а нощно време плаче, ръцете си държи протегнати, чака помилване и коленичи така от веки веков.
Амин!

 

* * *

 

И днес може да се види оная фигура в Домброва при Пшедбор; до черквата стои тя за вечен спомен и предупреждение на грешниците, че наказанието за злото никого няма да отмине.
Настана дълго и дълбоко мълчание. Всеки мислеше върху чудото и всеки бе пълен със свещена тишина, удивление, добрина и страх.
Какво може да се каже в такъв миг, когато душата на човека се отпусне като разкалено в огън желязо, когато набъбне от чувство и светлина, та само да я докосне човек, и ще се пръсне като звезден дъжд й като небесна дъга ще се простре между небето и земята.
И тази тишина трая, докато последните пламъчета в тях не започнаха да угасват.
Матеуш извади флейтичката си и засвири задушевна, тихичка и многоцветва мелодия, сякаш някой движеше росни капчици по някакви паяжини, а Соховица запя «Под твоята защита, о боже!». Другите тихо й пригласяха.
А после, както обикновено, заприказваха полека-лека за разни неща.
Младежта започна да пуща помежду си шеги, защото Тереска войнишката казваше на момчетата различни весели гатанки; а понеже някой каза, Борина се вече върнал от съдилището и сега пие в кръчмата с хората си, Ягуша се загърна тихичко й излезе, без дори да повика Южка; подире й се измъкна също тъй крадешком и Антек, стигна я още при прага в отвода, хвана я здраво за ръка и я поведе през външната врата към двора и от там — през градината зад плевнята.
Насъбраните почти не ги забелязаха, защото Тереска викаше с глас:
— «Без снага, без душа, а под черга се гуши.» Що е това?
— Хляб, хляб, всеки го знае! — викаха и се трупаха около нея.
— Или това: «Гонят се гости по липови мости?»…
— Дърмон и грах!
— И децата ги знаят тия гатанки.
— Тогава кажете други, по-умни!
— «Във риза се роди, а след това голо ходи?»
Дълго лучкаха, докато най-после Матеуш каза, че е сиренето, и сам добави такава гатанка:
— «Липово дърво весело пее, кон върху агне опаш си вее.»
Мъчно се досетиха, че значи цигулка и лък.
А Тереска каза една още по-мъчна:
— «Няма си ни нозе, ни ръце, ни глава, навредом се муши, навсякъде шава!»
Вятър означаваше това. Започнаха да се препират, да се смеят и да си казват все по-весели гатанки, та къщата чак се тресеше от шум и веселие.
И дълго още през нощта дружно се забавляваха така.

 

XI

 

… Скочиха в градината, крадешком се промъкнаха под нависналите с клони и бързо, развълнувано, като изплашени еленчета, изтичаха зад плевнята в помръкналия сняг, в беззвездната бездънна тишина на помръзналите поля.
Изгубиха се в нощта; изчезна селото, изведнъж утихна и хорската врява, заглъхнаха дори и най-слабите отзвуци на живота, та те забравиха за всичко и хванати през кръста, силно притиснати един до друг и малко понаведени, радостни и развълнувани, замълчали и изпълнени с музика, те хвърчеха с всички сили из целия този свят, забулен с тъмна синина и мълчание.
— Ягушо!
— Какво?
— Ти ли си това?
— Как да не съм!…
Само това си казваха и от време на време спираха, колкото да си поемат дъх.
Тревожен туптеж на сърцата им и мощен вик на притаена радост възпираха гласовете им в гърлата. Те всеки миг се заглеждаха един в друг, погледите им светваха като горещи неми светкавици, а устата им падаха една върху друга с гръмотевична сила и с такъв алчен и унищожителен огън, та се залюляваха от упоение, дишането им замираше и по едно чудо сърцата им не се пръснаха. Земята изчезваше изпод краката им, те летяха като в огнена пропаст, оглеждаха се наоколо със заслепени от блясък очи и изведнъж пак полетяваха, без да знаят докъде и накъде, само по-далече да е, та ако ще би и в най-дълбоката нощ, чак там, в ония извити валма от сенки…
Още стотина крачки… още двесте… по-далече… по-дълбоко… докато всичко изчезна от погледа им: и целият свят, и споменът за него, докато потънаха напълно в забрава като в неуловим, само с душата разбиран сън, сякаш в онзи чуден сън, едва преди миг сънуван наяве там, у Клембови; те още потъваха в светливия сноп от тихи, мистични приказки и още бяха изпълнени с ония чудноватости и явления, още ги затрупваха ония сънувани приказни сили с чудните цветове на очарования, на свещени тревоги, на най-дълбоки почуди, унеси и неутолени копнежи!
Все още бяха обгърнати от вълшебна небесна дъга от чудеса и мечти, та плуваха сякаш с хорото на тия чудеса, повикани преди малко, движеха се из приказни страни, през сред онези свръхчовешки сцени, през всичките произшествия, през всичките чудеса, през най-дълбоките кръгове на смайване и очарование. В сенките се люшкаха привидения, блуждаеха по небето, израстваха при всеки техен поглед, през сърцата им плуваха, та понякога чак дъхът им секваше, те замираха в тревога и притиснати един до друг, онемели, изплашени, се вглеждаха в бездънната мътна дълбочина на бленуването, та душите им чак цъфваха в цвета на изумленията, в пресветия цвят на вярата и на молитвените унеси и падаха на дъното на очарованието и забравата.
А след това се оборавяха, блуждаеха дълго с погледи из нощта, без да знаят добре дали са още между живи хора, дали не ставаха с тях онези чудеса, дали всичко това не е сън, не е измама?!…
— Не те ли е страх, Ягушо, а?
— Та с тебе накрай света бих отишла, на смърт! — шепнеше с усилие тя, като се притуляше в забрава до него…
— Чакаше ли ме? — попита той след малко.
— Ами как! Само като влезеше някой в отвода, подскачах от стола си… нали само за това отидох у Клембови… за това… мислех, че няма да дойдеш…
— А като влязох, направи се, че ме не видиш…
— Колко си глупав… нима да те гледам, та всеки да се сети! Ох, така ми се стегна душата, че само дето не паднах от стола… и вода пих, за да дойда на себе си…
— Душице моя!…
— Ти седеше зад мене, усещах, но се боех да те погледна, боех се да заприказвам… а сърцето ми тъй удряше, тъй чукаше, че хората ще да са го чули… Божичко! Насмалко не се развиках от радост!…
— Предполагах, че ще те заваря у Клембови и ще излезем заедно…
— Исках дома да избягам, ама ти ме принуди…
— Не искаше ли, а, Ягушо?…
— Ех, неведнъж си мислех да се случи тъй… неведнъж…
— Мислила си! Мислила си — прошепна той страстно.
— Как да не съм мислила, Янтоше! Винаги, винаги… Там зад прелеза не е добре…
— Вярно… тука никой няма да ни изплаши… сами сме…
— Сами!… И такава тъмница е… и… — шепнеше тя, като се хвърляше на шията му и го прегръщаше с всичката сила на лудостта и любовта си…
* * *
По полето вече не духаше, само от време на време вятърът кротко полъхваше като нежен шепот и разхлаждаше разпалените им лица. Нямаше ни луна, ни светли звезди, небето висеше ниско, омотано в нечистите и разкъсани руна на облаците и покриваше пустите и голи угари като черда кафяви волове, а далнините се мяркаха като през сив провлечен дим и целият свят изглеждаше като изтъкан от мъгли, от трепетен мрак и от развълнуван мътеж.
Дълбок, обезпокоителен и едва усещан шум се носеше из въздуха, сякаш плуваше откъм потъналите в нощта гори или от облаците, от онези диви пропасти, из които час по час излитаха стада бели облаци и бързо избягваха като гонено от ястреби ято от пролетни птици.
Нощта бе тъмна и мъчителна, глуха и пълна с чудно движение, пълна с уплаха и неуловими трепети, тревожни шумове, притаени привидения и внезапни явления на необясними и ужасяващи неща. Понякога изведнъж изпод лавините на мрака проблясваше призрачната бледност на снеговете или някакви ледени, влажни, загнили блясъци пълзяха със змиевидни извивки през сенките; ту за миг нощта затваряше клепачи и мрачина падаше като черен, непрогледен, проливен дъжд и целият свят изчезваше, та очите не можеха за нищо да се заловят, потъваха безсилно на самото дъно на ужаса и душата се вкаменяваше, притисната от глухата гробна мъртвина; понякога се продираха завесите на сенките, разпукваха се, сякаш от гръм разпрани, и през страхотните пропасти на облаците можеше да се видят в далечината сините голини на обсеяното със звезди тихо небе.
Ту пак откъм полето или откъм къщите, от небето или от потъналите далнини, неизвестно откъде, се носеха разпръснати, сякаш пълзящи гласове, някакви блясъци, някакви залутани екове, привидения от звуци и от отдавна умрели и блуждаещи по света неща, течеха в скръбно хоро и неизвестно къде изчезваха като мъртвите звездни светлини.
Но те бяха ослепели за всичко, буря възбушува в тях, растеше и всеки миг се усилваше, преливаше се от сърце в сърце като порой от парливи и неизразими желания, от светкавични погледи, от трепети на болка, внезапни тревоги, горещи целувки, преплетени, несвързани и с ослепителен блясък думи, като удари на диви гръмотевици — от смъртни онемявания, от трогателност и в същото време от такава прелест, че се задушаваха в прегръдки, мачкаха се до болка, дращеха се просто с нокти, сякаш искаха да изтръгнат вътрешностите си, да се окъпят в насладите на мъката и премрежили очи, не виждаха нищо, дори и себе си.
И понесени от любовен вихър, ослепели за всичко, обезумели, лишени от памет, стопени един в друг като две пламнали главни, те се носеха в тази непрогледна нощ, в пустошта и в глухата самота, за да се отдадат един на друг до смърт, до дъното на душите си, изяждани от вечния глад на очакването.
Не можеха вече да говорят, само несъзнателни викове се изтръгваха някъде от вътрешността им, само сподавени, откъслечни и бързи като огнени извори шепоти, думи, изгубени и опиянени от лудост, погледи, които разяждаха до мозъка на костите, погледи, обезсилени от безумие, погледи на урагани, които връхлитат един върху друг, докато ги обхванаха такива страшни тръпки на желание, че се притиснаха в диво скимтене и паднаха в пълна несвяст…
Целият свят закипя и заедно с тях се сгромоляса в огнени пропасти…

 

* * *

 

— Ума си губя вече…
— Не викай… тихо, Ягушо!…
— Не мога да не викам… ще побеснея!
— Сърцето ми ще се пръсне!
— Ще изгори… за бога, пусни ме… дай ми да си поема дъх…
— Божичко… ще умра… Божичко!
— Едничка моя…
— Янтоше! Янтоше!…

 

* * *

 

… Както някои скрити под земята живителни сокове се събуждат всяка пролет, набъбват от безсмъртно желание, стремят се един към друг през всички житейски пречки, плуват чак от краищата на земята, по небесата обикалят, докато се срещнат и загинат един в друг и заченат в светата тайна, за да застанат след това със смаяни очи: като пролетно време или като цвят, като човешка душа или като шум на раззеленели дървета — също така и те се стремяха през дълъг копнеж един към друг, през дни на мъка, през сиви, дълги, празни дни, докато се намериха и с еднакъв, непобедим вик на похотта паднаха в прегръдките си, притискаха се силно като борове, когато ги буря из корен изтръгне и разбити ги хвърли един връз друг, та се прегърнат с отчаяние, с всичката си сила, та се люлеят с предсмъртни усилия, борят се, поклащат се, докато потънат заедно в лютата смърт…
А нощта ги засланяше и оплиташе, за да стане това, което е предназначено…

 

* * *

 

Нейде в тъмнината почнаха да се свикват яребици и тъй близко, че можеше да се чуе как цялото им ято иде насам, разнесе се бързо шум като на криле, които се повдигат за хвърчене и се удрят от снега, или пък отделни тъжни гласове цепеха тишината, а откъм село, което, види се, не бе далече, се откъсваха потиснати и мощни кукуригания на петли.
— Късно е вече… — шепнеше тя неспокойно.
— Далече е още до среднощ, времето ще се промени, затова пеят петлите…
— Ще се постопли то…
— Разбира се, снега поомекна…
Близко някъде, сякаш зад купчината камъни, под която седяха, заврякаха и се загониха зайци, залудуваха като на сватба, цяла дружина прелетя край тях, та те дори подскочиха уплашени.
— Пърцат се, дяволите, и така заслепяват, че и човека не виждат. На пролет мирише.
— Помислих, че е някакъв звяр…
— Я по-тихо, приклекни! — прошепна той с изплашен глас.
И те се сгушиха мълчаливо до купчината камъни. Из разбелената от снежния блясък тъмнина почнаха да се показват някакви дълги и пълзящи сенки… движеха се бавно… крадешком или пък съвсем изчезваха, сякаш в земята потъваха, та оставаха да светят само едни очи като светулки из шубраците; имаше може би петдесетина крачки до тях, те веднага се превлякоха и изчезнаха напълно в мрака, когато изведнъж се разнесе кратък, болезнен, смъртен заешки врясък, после силно тупане, шум от хъркане, някаква ужасна борба, хрущене на мачкани кости, грозно ръмжене и пак дълбоко и ненарушимо мълчание се възцари наоколо.
— Вълци изядоха едно зайче.
— Дали не са подушили и нас!
— Оттатък духа вятъра, не ще да са.
— Страх ме е… да си идем вече… студ ме пронизва… — рече Ягна и потръпна.
Той я прегърна и я разгряваше с такива целувки, че изведнъж забравиха за всичко, прехванаха се яко през кръста и тръгнаха по една пътека, която се случи под краката им. Вървяха те и тежко се поклащаха като движение на дървета, натегнали от извънредно много цвят и леко полюлявани в бръмченето на пчелен рояк…
Мълчеха. Само млясък на целувки, шум на въздишки; страстни възклицания, глухо мъркане на опиянение, радостен туптеж на сърцата ги обгърна — като трепетен жар на пролетни поля: те бяха като цъфнала напролет полска шир, потънала в светъл звън на радост, защото също така разцъфваха и техните очи, също така дишаха с горещото дихание на нажежените в слънчев пожар поля, дишаха с трептенето на растящите треви, с ромона и блясъка на потоците, със сподавения писък на птиците. Сърцата им туптяха в едно с тази свещена земя, погледите бяха като тежък, плодоносен ябълков цвят, а тихите, редки, смислени думи извираха от самото дъно на душите им като ослепителни пъпки по дърветата в майски зори, а дишането им беше като полъх, който гали току-що поникнала нива, душите — като пролетен слънчев ден, като вретенили ниви, огласяни от песни на чучулиги, изпълнени с блясъци, шум, лъскава зеленина и с несломима радост от живота…
Или пък изведнъж млъкваха, спираха се и потъваха в мрака на някаква пропаст, както когато облак закрие слънцето и светът утихне, помрачи се и изчезне за миг в жалба и уплаха…
Но веднага пак се сепваха от своето онемяване, радост като пожар избухваше в душите им и ги окриляше с такава сила на щастие и така ги подемаше към поднебесен полет, че без да знаят, избухваха в страстна и съвсем безсъзнателна песен…
Люлееха се в такта на гласовете, които сякаш удряха с крила от небесни дъги и се пръскаха като звезден и разпален изблик от звукове в замрялата и пуста нощ.
Нищо вече не знаеха. Притиснати един до друг, те вървяха безволни, изгубени в себе си и безпаметни, пияни само от оная свръхчовешка сила на чувството, която ги носеше извън света и се късаше в нестройна, сплетена, почти без думи песен.
… Дива и възбудена песен се лееше като луд поток из накипелите сърца и се носеше по цял свят с победния вик на любовта…
И като огнен храст пламтеше в хаоса на мрака и на нощната непрогледност…
И понякога беше като тежък гръмлив клокот на води, които разкъсват ледени окови…
Звънеше като едва чуто позвънване и сладко шумолене, като вълна по разлюлени в слънцето ниви…
Разкъсваха се златните вериги на бремето, разпръсваха се по вятъра и ръждясали се влачеха тежко по нивите, та се чуваха като крясъци на нощта, ту като безсилно хлипане, ту като сиротинско призоваване, като глас на погибел и уплаха…
И замираха в гробна тишина.
Но след миг политаха безумно като уплашени птици към слънцето, сърцата им се изпълваха с такава мощ да полет и гибел във всичко, че избухваха като ослепителен химн на унес, като молитвена песен на цялата земя, като безсмъртен вик на битието.

 

* * *

 

— Ягушо! — шепнеше той с изумен глас, като че ли сега я забелязваше при себе си.
— Ами ето ме! — отвърна тя някак сълзливо и тихо.
Те се озоваха на пътеката, която водеше покрай селото зад плевните, но вече откъм Боринови.
Изведнъж Ягна започна да плаче.
— Що ти е?
— Та знам ли?… Нещо ме стегна и сълзите сами се леят.
Той се много угрижи; седнаха върху издадените кръстосани греди на една плевня, той я прехвана силно и я прегърна, тя като детенце се сгуши на гърдите му, загледа нейде в себе си, а сълзите като роса от цветове капеха от очите й. Той ги изтриваше с длан или с ръкава си, но те постоянно течеха…
— Страх ли те е?
— Защо пък ще ме е страх! Само че такава тишина ме обзема, като че смъртта е застанала отпреде ми и така ме повдига, така ме понася, че на небето бих увиснала и с облаците бих се понесла по целия свят.
Той нищо не отвърна, млъкнаха и двамата. Изведнъж в душите им притъмня, някаква сянка падна и помрачи ясните им глъбини, проникна ги с чудно болезнена мъка, та се устремиха още повече един към друг, все повече търсеха в себе си някаква опора и все повече се унасяха към някакъв възмечтан свят…
Задуха вятър, дърветата тревожно се залюляха и ги посипваха с мокър сняг. Награмадените и тежки облаци изведнъж погнаха да се разкъсват и да бягат в разни посоки и тих разтреперан стон повея над снеговете.
— Трябва да си вървя, късно е вече — пошепна тя, като подстана.
— Не бой се, още не ще да са заспали, чуват се гласове по пътя, навярно се разиждат от Клембови.
— Оставила съм при доенето чебурите, та кравите ще си изпотрошат краката.
И млъкнаха, защото някакви гласове се раздадоха наблизо и се изгубиха; но нейде отстрана, като че в същата пътечка, захрущя снегът и някаква висока сянка се замярка тъй очертано, че те скочиха на крака.
— Има някой там… само че се притаи до плета.
— Така ти се е видяло… понякога такива сенки вървят след облаците.
И те дълго се вслушваха и се взираха в тъмнината.
— Да идем в сенарника, там е по-тихо! — пошепна той разпалено.
Всеки миг те се озъртаха с тревога, заставаха със затаен дъх и слушаха, но наоколо беше тихо и мъртво; бързо и предпазливо се доближиха до сенарника и се пъхнаха в дълбоката дупка, която се чернееше току над земята.
Пак потъмня светът, облаците се сгъстиха в непрогледна маса, бледите светлини угаснаха, нощта сякаш склопи клепачи и потъна в дълбок сън. Вятърът отмина без следа, още по-дълбока и още по-неспокойна тишина лъхаше, та можеше да се чуе треперенето на наведените под снега дървета и далечен далечен шум на вода, пусната върху воденични колела, а след доста време снегът по пътечката пак захруптя: вече ясно се чуваха тихи, предпазливи, сякаш вълчи стъпки… Някаква сянка се откъсна от стените и наведена се промъкваше по снега, беше все по-близко, ставаше по-голяма, спираше се всеки миг и пак тръгваше… сви зад сенарника откъм полето, допълзя почти под дупката и дълго се ослушваше.
После се промъкна към прелеза и се скри под дърветата…
Не мина много и сянката отново се показа, като влачеше след себе си грамадно бреме слама, спря се за миг, ослуша се и скочи към сенарника, затъкна дупката с бремето… драсна кибрит и огънят мигом засвети по сламата, зашумя, блеснаха хиляди езици и след миг избухна като кървав плащ и обгърна цялата страна на сенарника…
А Борина, наведен, страшен като мъртвец, седеше на пост с вила в ръка.

 

* * *

 

Те изведнъж разбраха какво става: кървавите блясъци взеха да се провират вътре и хаплив пушек запълни ямата, те скочиха с писък, удряха се в стените и не знаеха къде остана изходът, полудяха от страх и едвам дишаха, докато най-сетне Антек по някакво чудо улучи втикнатото бреме, наблегна с все сила и заедно с него падна на земята, но преди да скочи, старият се хвърли върху му и забоде вилата в земята; не го засегна, тъй като Антек скочи и преди старият да повтори, блъсна го с пестници в гърдите и изчезна.
Тогава Борина се спусна към сенарника, но нямаше я вече и Ягна. Тя му се мярна само и изчезна в нощта, а той зарева като обезумял с напълно несвестен глас:
— Пожар! Пожар! — и тичаше с вилата около сенарника, та изглеждаше като дявол в кървавата светлина, понеже огънят бе обхванал вече целия сенарник, мяташе се шумно, съскаше и се извиваше нагоре в страшен стълб от пламъци и дим.
Дотърчаха хора, развикаха се по село, някой удари камбаната, тревога заразкъсва сърцата, а пожарът растеше и се развяваше като огнен плащ на всички страни и пръскаше дъжд от искри по сгради, по цялото село.

 

XII

 

Каквото ставаше в Липци след онази паметна нощ, мъчно би запомнил и разказал човек, та ако ще би и не знам каква глава да има. Закипя в селото като в мравуняк, когато някой нехранимайко го разрови с тоягата си.
Съмнало-несъмнало, а хората разтъркаха очи от нощния сън и всеки бързаше към мястото на пожара, мнозина дори дочитаха сутрешните си молитви из пътя и тичаха като на някой панаир.
Настанал беше тежък и тъй замъглен ден, че макар да бе време за проясняване, още повече притъмняваше като призори, защото захвана да вали сняг на мокри парцали и забули света с разрошена, кристалеста и омекнала покривка, но никой не обръщаше внимание на покривката, от вси страни се събираха на пожарището, стърчеха там по цели часове, приказваха си тихо за вчерашното събитие и наостряха уши да чуят нещо ново.
Вдигна се голям шум, понеже все повече хора прииждаха; цели тълпи се бяха събрали при портата, дворът беше пълен, а при сенарника беше същинска блъсканица и се аленееше от женски дрехи.
Сенарникът беше цял изгорял, само две от подпорите стърчеха на пожарището опалени като главни, а покривите на кочините и на сушината бяха оголени от сламата до самите стени и всичко беше разхвърляно, та цялата пътека и околността на петдесетина метра бяха завеяни и затрупани с огорели снопчета от покрива, почупеци летви, изгоряла слама, наполовина овъглени дървета и всевъзможни други обгорели неща.
Снегът непрестанно валеше и бавно покриваше всичко с изтъкано от кристалчета покривало, на места се топеше от скрития отдолу огън, а на места из разпръснатите купове сено излизаше черен дим или избухваше с пращене блед пламък, та мъжете веднага се спущаха с куки, тъпчеха го с крака, удряха с тояги и затрупваха със сняг.
Тъкмо бяха разбичкали една такава купчина, някой от Клембовите момци напипа с куката някакъв обгорял парцал и го дигна високо.
— Ягушината наметка! — извика подигравателно Козеловица, тъй като знаеха добре какво бе станало.
— Я поразбъркайте, момчета, може да намерите там и някои гащи!…
— Ех, пък вие! Цели си ги е отнесъл човека, най-много по пътя да си ги е изгубил.
— Търсиха вече момичетата, някой им беше казал.
— Да ги занесат на Ханка — бъбреха и прихваха да се смеят.
— Тихоте, врескала такива! Я гледай, събрали се на забава да се подсмиват на чуждата беда! — викна сърдито помощник-кметът. — Ха вървете си, жени! Що сте застанали тука? Стига сте дрънкали! — и се спусна да ги разгони.
— Ти каква работа имаш с нас! Гледай си работата, за която си поставен! — викна Козеловица тъй силно, че той само я погледна, плюна и тръгна из двора. Никой не се и мръдна от мястото си, а пък жените заподритваха наметката и я разглеждаха, като си приказваха нещо тихо и със злоба.
— Такава из селото с ръжен да се изгони като магьосница! — рече високо Кобусовица.
— Ами! Зарад нея е всичко това! Зарад нея! — дорече Шикожица.
— То се знае, но и господ запази, та не пламна цялото село! — прошепна Соховица.
— Истина, че чудо, същинско чудо!
— И вятър нямаше, и овреме забелязаха.
— А някой удари и камбаната, че селото беше заспало пръв сън!
— Като че ли мечкарите, когато се връщали от кръчмата, те първи са видели.
— И как да стане! Сам Борина да ги хване в сенарника и едва ги изпъдил, и огънят избухнал. Така си и мислех вчера у Клембови, че все нещо ще стане, щом излязоха заедно.
— Навярно дълго ги е следил.
— Ами как! Моето момче ми казваше, че вчера през всичкото време се разхождал по пътя пред Клембови и ги дебнел — мънкаше на носа си Кобусовица.
— То се види, че от яд Антек го е запалил.
— Па не беше ли се и заканвал?
— Цялото село знаеше.
— Трябваше, трябваше да стане това! — добавяше Козеловица.
В друга група от по-стари жени също тъй си приказваха, само че по-тихо и по-сериозно.
— Знаете ли… старият като че ли така е набил Ягна, та сега лежи болна у майка си.
— Така, така! Още не съмнало, казват, изгонил я и й изхвърлил и раклата, и всичките парцали — добави мълчаливата дотогава Балцерековица.
— Я не приказвай намерки, сега нали ида от тях, раклата си е на мястото — поясни Плошковица.
— Ама аз още на сватбата казах, че така ще свърши тая работа — подлови тя пак по-високо.
— Божичко! Какви работи стават! — изпъшка Соховица и се хвана за главата.
— Ами какво? Ще го откарат в затвора, па това си му е!
— Пада му се: цялото село можеше да изгори!
— Тъкмо си бях най-сладко заспала, и току Лука, който бе тичал с мечкарите, удря по прозореца и вика: «Пожар!» Господи, света Богородичке! Червено в прозорците, като че ли някой с жар ги бе отрупал, изгубих се от страх… па току заби камбаната… па завикаха хора… — разправяше Плошковица.
— Щом само казаха, че Боринови горят, нещо като че ли ми рече, че е Антекова работа — прекъсна я някоя.
— Мълчи, мари, казваш, като че ли си видяла с очите си.
— За виждане не съм видяла, ама щом всички думат…
— Още на заговезни тук-там дрънкаше за това Ягустинка…
— То се знае вече, че ще му турят веригите и — в затвора.
— Какво ще му сторят там? Кой го е видял? Има ли свидетели за това, а? — забележи Балцерековица, тъй като постоянно се мъкнеше по съдилищата и ги разбираше тия неща.
— Нима баща му не го е хванал?…
— Хванал го е, ама в друго нещо, па дори и да го е видял, че подпалва, не може да бъде свидетел, защото е баща и враждуваха помежду си.
— Това е на съдилищата работа, не е наша, но кой е виновен пред бога и пред хората, ако не оная кучка Ягуша, а? — отново надигна строг глас Балцерековица.
— Разбира се! Ами! Такова безпътство, такъв грях! — шепнеха по-тихо всички, притиснаха се накуп и почнаха да изреждат една през друга греховете й.
Все по-високо приказваха и все по-разпалено укоряваха Ягна и изкарваха наяве всичко — и което е било, и което не е било, каквото само бе чула някоя някъде или пък сама си бе съчинила; всички някогашни обиди и зависти сега засъскаха в душите, та като град от камъни хвърчеха към нея хулни прякори, измислици, зли заплахи, ненавистни думи, разбунтувана злоба, и ако тя се явеше в този миг, без друго биха се нахвърлили с пестници върху нея.
А мъжете в друга купчина се разговаряха по-спокойно, но не по-малко злобно роптаеха против Антек; полека-лека яд обземаше всички сърца, дълбоко и люто негодуване вълнуваше тълпата, святкаше като гръмотевица в очите, не една пестница се протягаше застрашително и бе готова да удари, та дори Матеуш, който беше в негова защита, махна с ръка и рече накрай:
— Трябва да му се е бил побъркал ума, ако е направил това!
Но ядосаният ковач скочи и взе да обяснява на хората, че Антек отдавна се е заканил с палеж, че старият отдавна вече знаел това и че с всички сили бдял.
— А че той е направил това, готов съм да се закълна, па има и свидетели, ще кажат, а за такива трябва да има наказание! Ами не се ли сговаряше постоянно с момчетията, не ги ли бунтуваше против по-старите, не ги ли наговаряше към престъпление? Знам дори и с кои, знам, виждам ги дори и сега ме слушат като говоря, па смеят и да го бранят! — крещеше той сърдито. — Зараза е плувнала от него по цялото село, зараза! В затвора да го закарат, на Сибир, с кърпели като бясно куче да го убият, че му не стига греха със собствената му мащеха… ами и ще пали! Само по едно чудо, дето цялото село не хвръкна! — крещеше той разпалено, види се, пак с някаква сметка.
Рохо, който стоеше с Клемб настрана, обмисли всичко туй и рече:
— Много сте го нагрозили, а до вчера пиехте с него в кръчмата.
— Всеки, който може да превърне селото в просяшко, ми е враг — отвърна ковачът.
— Но дворянина не ти е враг! — подхвърли сериозно Клемб.
И взе да ги навиква, закрещяха и други, а ковачът се пъхаше между хората, подстрекаваше, подбуждаше към отмъщение, измисляше небивали неща за Антек, докато и народът, вече твърде възбуден, се обърка съвсем и се раздвижи, развикаха се да доведат подпалвача, във вериги да го оковат и да го заведат в управлението, а други, по-разгорещени, търсеха вече тояги и бяха готови да се залетят, да го извлекат от къщи и така да го набият, та цял живот да не забрави!… Най-много настояваха за това онези, на които Антек неведнъж беше налагал ребрата с тоягата си…
Вдигна се такава шумотевица, крясъци, клетви, заплашвания, настана такава бъркотия, че народът се струпа, мяташе се като блъскан от вихъра шубрак, залюля се, заудря като вълна о плетищата и взе да напира към портата, за да излезе на пътя. Напразно кметът скочи да ги успокоява, напразно помощникът и по-старите обясняваха и увещаваха, гласовете им се губеха в адска врява и самите те, повлечени от течението, тръгнаха заедно с другите. Никой нито слушаше, нито обръщаше внимание на думите им, всеки се дърпаше, хвърляше се, крещеше с всички сили, сякаш някаква полуда като вихър на отмъщението понесе всички…
Изведнъж Козеловица си запробива път напред и закрещя до небесата:
— И двоицата са виновни, и двоицата да ги домъкнем тука, на пожарището, да ти накажем!…
Жените, особено безимотните и всички бедни, й запригласяха с нечовешки врясък, разперили ръце и напълно обезумели, те се натискаха покрай нея към челото на навалицата като някой бесен, гръмлив поток; в тесния проход между двата плета при портата се вдигна врясък и писък, понеже всички се натискаха, всички крещяха, всички блъскаха с пестници, промъкваха се насила. Само очите им святкаха грозно и объркана дива врява се вдигна всред тях като клокочене на бурни води, като глас на някакъв всеобщ гняв, обхванал в пламъци всички сърца. И тъй се натискаха те все по-силно и по-напред, докато предните завикаха:
— Свещеника! Свещеника с причастието!
Тълпата се раздвижи като на връзло, залюшка се и се втурна на пътя, възпираше се, разпадаше се поединично, утихваше, докато изведнъж млъкна напълно, падна на колене и се наведоха голи глави…
Свещеникът идваше откъм черква с причастието. Ямброжи вървеше напред със запален фенер и дрънкаше звънчето…
Те отминаха бързо и се виждаха вече като през замръзнало стъкло, потънали в гъстата снежна мъгла, когато народът започна да се изправя.
— При Филипица отива, вчера тъй измръзнала в гората, че от зори едва диша; казват, че не ще дочака да се мръкне.
— И при Бартек от стружнята са го викали…
— Болен ли е?
— Ами как, не знаеш ли? Притиснало го дърво, та като че ли няма да го бъде… — шепнеха си, като поглеждаха след свещеника.
Няколко жени тръгнаха след него да го придружат, а цяла тълпа от момчета полетя направо през вира към воденицата, останалите стоеха безпомощно като стадо овце, когато внезапно ги подгони куче. Ядът изчезна някъде, онзи напор на сила се пръсна, шумът затихна, та започнаха да се оглеждат като събудени от дълбок сън; пристъпяха от крак на крак, почесваха се по челата, тук-там казваха по нещо и понеже мнозина ги досрамя, плюха, нахлупиха шапки и бързо тръгнаха през навалицата, която се разливаше като вода по пътя, губеше се полека-лека и се отбиваше по портите и по къщите. Само Козеловица въпреки всичко крещеше силно и се заканваше на Ягна и Антек, но като видя, че всички се отдръпнаха, изнадума клетви, за да й поолекне, скара се с Рохо, който й каза права дума, и отиде из селото. Така че най-сетне останаха твърде малко хора и онези, които гледаха и пазеха пожарището, за да се притекат на помощ, в случай че се разгори отново.
На двора остана и ковачът, но така ядосан от станалото, че мълчеше, въртеше се неспокойно, разглеждаше по кътищата и току подгонваше Лапа, който постоянно го лаеше и заяждаше…
Борина пък през всичкото време не се показа нито веднъж. Казаха, че се заровил под юргана и спи, само Южка с подпухнали от плач очи излизаше пред къщи, поглеждаше народа и се скриваше пак. Оставаше само Ягустинка да се грижи за стоката, но и тя днес беше като хаплива оса и като никога недостъпна, та хората се боеха да я питат, защото така отговаряше, че сякаш с коприва жулваше.
По пладне пристигна писарят със стражари и взеха да описват изгорялото и да разследват причините за пожара, затова, разбира се, и останалите хора се пръснаха по всички посоки, да не ги пишат свидетели.
Улиците изведнъж почти напълно опустяха. Истина, снегът постоянно валеше, дори и още по-мокър: преди да падне на земята, се топеше и покриваше всичко с рядка кал, но в къщите бръмчеше като в кошери, защото този ден в Липци стана като неочакван празник, рядко някой работеше и мислеше за друго нещо, тъй че тук-там и крави промучаваха над празни ясли. Навсякъде приказваха, често някой се промъкваше от къща на къща, жените тичаха готови да бъбрят и новините се виеха като врани от комин на комин. В прозорците и по вратните, пред портите назъртаха любопитни лица и чакаха да видят дали стражарите не ще поведат Антек!
Любопитството и нетърпението растяха от час на час, но нищо сигурно не се знаеше, понеже често се явяваше някой задъхан и казваше, че отишли вече за Антек, а други се кълняха, че той набил стражарите, че се изскубнал от ръцете им и дим да го няма, трети пък съвсем друго плещеха.
Само това беше истина, че Витек тичаше за водка до кръчмата и че Бориновият комин много пушеше, и от това заключаваха, че готвят за стражарите.
А привечер премина бричката на кмета с писаря и стражарите, но без Антек.
Смайване и разочарование от несбъдналото се очакване обзе селото, защото всички бяха уверени, че ще го отведат в затвора, окован във вериги. Напразно блъскаха умовете си и обмисляха какво е признал старият при дознанието. Това знаеше само кметът и помощникът, но те не искаха нищо да кажат, та любопитството неизмеримо растеше и се пущаха все по-различни, съвсем невероятни слухове…
Бавно настъпи тъмната и доста тиха нощ. Снегът бе престанал и изглеждаше като че ще хване мраз, защото, макар че тъмни облаци се гонеха по небето, но тук-там във високите пролуки блясваше светла звезда и остър полъх леко стягаше омекналия сняг, та хрупкаше под краката. По къщите бляскаха светлини и хората се събираха из тесните стаи пред огнищата и се успокояваха след вълненията през целия ден, без обаче да престанат да сноват догадки и предположения!
Наистина имаше за какво: щом не откараха Антек, значи, не той е запалил, тогава кой? — Не е и Ягна, на това никой не би повярвал, и старият не е — такава мисъл не можеше и да дойде някому в главата!
Затова блуждаеха сякаш пипнешком, без да могат да намерят никакъв изход от мъчителната загадка… По всички къщи приказваха за това и никой не узна истината, но от тези обсъждания излезе само това, че най-сетне гневът им към Антек попремина, млъкнаха дори и неприятелите му, а приятелите като Матеуш надигнаха пак гласове за защита; затова пък се възбуди страшна омраза към Ягна и достигаше до опасност от страшен, смъртен грях. Жените я подеха на езиците си и така я мъкнеха от уста на уста като по остри тръни, та не оставяха здраво нито късче от кожата й! Изпати си от това не малко и Доминиковица, изпати си… и още повече ги беше яд на нея, че никой не знаеше що става с Ягна, тъй като старата отпъждаше от прага любопитните като омразни кучета.
Но това, в което бяха съгласни и което всички еднакво изпитваха, беше дълбокото съчувствие към Ханка, всички искрено и сърдечно я съжаляваха и окайваха и дори още вечерта Клембовица и Шикорица отидоха у нея с добра дума и й занесоха нещо във вързопче.
Така изтече този ден, който дълго ще се помни, а сутринта всичко се върна към старото. Любопитството угасна, ядът изстина, яростта утихна и отпадна и всеки се върна към обикновения си живот, наведе глава под ярема и понесе, както бог дал, участта си — без шум и с търпение.
То се знае, тук-там още приказваха за тези случки, но все по-рядко и по-немарливо, защото всекиму са по-близки собствените грижи и печали, които всеки ден поотделно му донася.
Дойде март и настанаха непоносими времена: тъмни и печални дни, прокиснати от влага, от дъжд или от мокър сняг, та едва можеше да се подаде човек из къщи. Слънцето сякаш се скри нейде из ниските зеленикави бездни на облаците, та не светваше дори за миг — снеговете бавно се топяха или пък омекнали и влажни се зеленееха от мокрота, сякаш обраснали с плесен; водата се задържаше в браздите и обливаше ниските места и дворищата, а нощем хващаше мраз, та беше трудно да се застои човек по заледените пътища и пътеки.
В такова кучешко време по-скоро се забрави за пожара, още повече, че нито Борина, нито Ягна, нито Антек дразнеха със себе си хорските очи. Забравиха ги като потънал на дъното камък, над който само от време на време водата се раздвижи, набръчка се, разклати се, разлюлее се, зашуми и пак затече спокойно.
Така минаха няколко дена, чак до последния — сирния вторник.
Понеже последните дни на сирница бяха като полупразници, още от сутринта наставаше голямо движение из къщите, защото украсяваха стаите и почти от всяка къща по някой отиваше в града, за да накупи туй-онуй, най-вече месо и някое парче колбаса или пръжки, само сиромашта трябваше да се задоволи с херинга, взета на вересия от евреина, и с картофи и сол.
У богатите още от пладне пържеха понички, та въпреки дъжда по цялото село се носеше миризма на прегоряла мас, на пържени меса и други още повече дразнещи вкуса неща.
Мечкарите се мъкнеха пак от къща на къща със своите причудици, та постоянно и в различни посоки избухваха вресливите гласове на момчетата.
Вечерта пък след вечеря стъкмиха музика в кръчмата, където и куцо, и сляпо побърза да отиде, без да гледа лапавицата, която заваля още на мръкване.
Веселяха се от все сърце, понеже беше за последен път пред великите пости. Матеуш свиреше на цигулка, Петрек, Бориновият ратай, пригласяше с флейтата, а Яшек Превратния удряше дайрето.
Танцуваха от все сърце, както рядко биваше, и до късно, докато черковната камбана удари в знак, че е полунощ и че сирница се свърши. Изведнъж музиката млъкна, танцуването спря, набързо доизпиха шишенца и чаши и народът тихо се разотиде, като остана само Ямброжи, напил се яката, и по своя навик започна да пее пред кръчмата.
До късно светеше само у Доминиковица, казват, че до втори петли, защото седели там кметът и помощникът и спогаждали Ягна с Борина.
Селото отдавна спеше, мълчание обгърна света, тъй като дъждът от среднощ престана, а те още разговаряха…
Само у Антекови не беше тихо, нито имаше спокоен сън, нито весели последни заговезни.
Какво ставаше в душата на Ханка през тия дълги дни и нощи от оная минута, когато във време на пожара той я срещна пред къщи и я принуди да се върне, това може би само един господ знаеше и никакво човешко слово не можеше да го изкаже.
Разбира се, още същата нощ тя узна всичко от Веронка.
Душата й замря от мъка и тя лежеше като някой гол, страшен в смъртта си труп. През първите два дена тя почти не стана от хурката, за предене не предеше, а само движеше неволно ръце като човек в смъртна дрямка, загледана с празен, догорял поглед в себе си, загледана в лютите вихри на скърбите, в жалните мътилки на парливите сълзи, на бедата и неправдата, та нито спеше, нито ядеше, нито знаеше добре какво става около нея през това време; дори за детските плачове бе забравила и за себе си, та Веронка се съжали над нея и се погрижи за децата и за стария, който на всичко отгоре заболя след ходенето в гората, лежеше до печката и тихо пъшкаше.
Антек също като че ли не беше у дома: той излизаше в зори и се връщаше късно през нощта, без да поглежда нито нея, нито децата, пък и тя не можеше да преодолее себе си, за да му каже поне една дума — не би успяла. Душата й бе тъй потисната от жал, че беше сякаш вкаменяла.
Чак на третия ден тя се поокопити, стресна се сякаш от страшен сън, но тъй променена, сякаш съвсем друга след тази мъртвина: лицето й посивяло съвсем като пепел, набраздено от бръчки, състарила се беше с години и беше тъй студена, като че някой от дърво я беше изрязал. Само очите й святкаха сухо и устата й още повече бе стисната. При това съвсем измършавя, та дрехите висяха на нея като на окачалка.
Стана тя пак за живот, но променена вътрешно, защото при все че душата й беше като сплавена на пепел, в сърцето си усети някаква чудна, отдавна неусещана сила, упорита сила за живот и борба, смела увереност, че ще превъзмогне и ще надделее над всичко.
Тя отиде веднага при децата, които жално поплакваха, прегърна ги и чудно как не ги задуши с целувките си; заедно с тях тя избухна в дълъг облекчителен плач, от което й олекна и паметта й се възвърна.
Понареди набързо къщата и отиде при Веронка да й благодари за доброто сърце и да й поиска извинение за някогашните обиди; веднага настана помирение, на което сестрата не се чудеше, а само не можеше да разбере защо Ханка не се оплакваше от мъжа си, не му се заканваше, не окайваше съдбата си, не, сякаш тези неща бяха отдавна умрели и отдавна забравени — само дето най-после рече:
— Сега се чувствувам като вдовица, та разбира се, че и сама ще трябва да се грижа за децата си и за всичко.
И още същия ден привечер отиде у Клембови и у други познати да се научи какво става с Борина… защото добре помнеше думите му, казани, когато се разделяха.
Но не отиде веднага при него, изчака още няколко дена, защото се пазеше да се мярка пред очите му тъй скоро след всичко станало.
Едва в първата сряда от постите, без да приготви дори закуска, огърна се, колкото можа по-добре, повери децата си на Веронка и се тъкмеше да излезе.
— Къде се стягаш тъй рано? — попита Антек.
— На черква, празник е, пепелива сряда е днес — отвърна тя неохотно и уклончиво.
— Закуска няма ли да приготвиш?
— Върви в кръчмата, евреина ще ти даде на вересия — рече тя неволно.
Той скочи на крака, сякаш някой го удари с тояга, но тя излезе, без да обръща внимание на това. Тя вече не се страхуваше от крясъците и от гнева му, струваше й се като чужд и тъй далечен, та дори сама се чудеше на това, и макар че понякога в нея трепваше нещо като последен пламъчец на някогашна любов, като огнец, отрупан с печали и притъпкан, тя го гасеше съзнателно, със силата на спомените от онези непреболени обиди.
И други хора отиваха на черква, когато тя сви по големия път с тополите.
Настана ясен и хубав ден, слънцето още от сутринта грееше, силният мраз от нощта още не бе омекнал, от стрехите капеше като нанизи от лъскави маниста, заледените води по пътищата и изкопите светеха като огледала, а осланените дървета искряха на слънцето, пламтяха и като че ли в сребърна прежда се носеха по земята; чистото синьо небе, обсеяно с малки млечни облачета, трепкаше в слънцето като цъфнала нива с лен, когато стадо овци се втурнат в нея и така се наблъскат, че едвам се виждат белите им вълнести гърбове. Въздухът полъхваше чист, студен и тъй пресен, че човек с наслада го дишаше. Цял свят се развесели, локвите лъщяха, вкоравелите като стъкло снегове проблясваха като злато, децата разпалено се пързаляха по улиците и радостно кряскаха, тук-там под стрехите някой старец се беше припекъл на слънце, дори кучетата радостно лаеха и подгонваха присламчилите се за храна ята врани — и чуден слънчев топлик заливаше целия свят с яснота и с почти пролетна топлина.
Но в черквата Ханка бе облъхната от пронизителна хладина и дълбоко молитвено мълчание. Тиха служба вече се отслужваше пред големия олтар, народът в набожно съсредоточение, унесен в молитви, бе гъсто изпълнил средната част на черквата, заляна от потоци светлина, а окъснели все още прииждаха.
Ханка не отиде при другите. Тя тръгна, в страничната част на черквата, съвсем празна и тъй мрачна, че само тук-там позлатите лъщяха от ледените и съвсем оскъдни ивици светлина; тя искаше да остане сам-самичка с душата си и с бога, коленичи пред олтара на Възнесението, целуна пода, разгърна ръце и вгледана в благото лице на Богородица милостива, потъна в молитва.
Едва тук тя избухна в жалби, пред светите крака на утешителката тя принесе с най-дълбоко смирение и безкрайна надежда окървавената си в рани душа и правеше сърдечна изповед. Пред майката и господарката на целия народ тя се каеше за всички прегрешения, защото, разбира се, е била грешна, щом господ я е наказал, грешна е била! «И недоброжелателна към другите, и горделива, и крамолница, и немарлива, и да си хапна добре обичах, и помързяваше ме, и за божия служба небрежна — грешна бях» — викаше тя с разпалена, обляна с кръв болка на сърдечно съкрушение, че е чудно как не се пръсна сърцето й, и се молеше за милост, просеше милосърдие и за тежките прегрешения на Антек и се блъскаше в сърдечна молба като някоя птичка, която бяга от смъртта и удря крила о прозореца, пърпори и писка жално да й помогнат.
Плачът й се раздрусваше и обгаряше от жаравата на молбите; от душата й като от жива рана изтичаше струя от молитви и плачове, които като кървави бисери се пръскаха на студения под.
Свърши се службата и всички в съкрушение, а мнозина и с плач пристъпваха към олтара и навеждаха покорно глави под пепелта, която свещеникът с гласна молитва на покаяние посипваше върху коленичилите.
Без да чака церемонията с пепелта, Ханка излезе вън и се чувствуваше с повишени сили и вече напълно уверена в божията помощ.
С вдигната глава отговаряше на хорските поздрави, мина неустрашимо между любопитните погледи и смело, макар и разтреперана, сви в Бориновата порта.
Боже мой, колко време кракът й не бе стъпвал тука, а като някое куче винаги отдалече и жално заобикаляше и сега с любовен поглед обгръщаше и къща, и сгради, и огради, и всяко блеснало в своята посивялост дърво и тъй незабравимо, като че ли всичко това бе от нейното сърце израсло и беше от нейната кръв. Душата й се разсмя от радост и тя бе готова да разцелува тази свещена земя. И едва стъпила пред къщи, Лапа се хвърли върху й с такова радостно скимтене, че Южка чак излезе в отвода да види и застана учудена, сякаш не вярваше на очите си.
— Ханка! Господи! Ханка!
— Аз съм, аз съм, не ме ли познаваш? Тука ли си е тате?
— В къщи е… в къщи… добре си дошла… Ханке!… — и момичето се разплака и целуваше ръцете й като на майка рождена.
А старият, като чу гласа, излезе сам да я посрещне и я въведе в къщи. Развълнувана от появата му и от спомените, които я облъхваха от всяко кътче на любимата й къща, тя се хвърли в краката му и заплака. Бързо се успокои, защото старият я заразпитва за децата и съчувствено съжаляваше и нея, и дето беше отслабнала. Всичко му разказа, нищо не скри, само че я уплаши голямата промяна в него; той се беше състарил в това късо време, беше много измършавял и страшно се беше прегърбил, лицето му беше както и по-рано, но още по-обтегнато и още по-строго.
Приказваха си дълго, без да споменат нито веднъж нито за Антек, нито за Ягна: и двамата се пазеха да се докоснат до тия назрели болки и когато след един час тя тръгна да си върви, той поръча на Южка да й приготви в една торба всичко, каквото може, та Витек трябваше да я закара с шейничката, защото тя не би могла да я повдигне, а на изпроводяк й даде няколко злоти, колкото да има за сол, и рече:
— Идвай по-често, всеки ден ако щеш, не се знае какво може да стане с мене, та наглеждай дома, Южка не ти е нищо крива.
И тя си тръгна, като мислеше по пътя върху думите на свекъра си и почти не чуваше Витек, който й шепнеше, че кметът и помощникът идват всеки ден и настояват пред стария да се помири с Ягна, че той веднъж ходил дори при свещеника с Доминиковица, която вчера до късно през нощта разговаряла със стария. И бъбреше всичко, което знаеше, за да й се умилква.
В къщи тя завари Антек, който беше още там и си поправяше ботуша при прозореца; той не я погледна дори, едва когато видя Витек и торбата, се обади ядосано:
— Гледам, по просия си ходила…
— Щом съм изпаднала като просякиня, трябва от хорска милостиня и да живея.
А когато Витек си излезе, той избухна разгневен:
— Казвал съм ти, дявол да го вземе, да не ходиш у баща ми!
— Сам той ме повика, затова отидох; сам ми даде, затова взех; няма да умирам от глад, нито пък ще дам децата ми да умрат, щом ти се не грижиш!
— Веднага да му го върнеш, нямам нужда от нищо негово! — завика той.
— Но аз и децата ми имаме нужда.
— Казвам ти, върни го или сам ще го занеса; ще му го натъпча в гърлото да се задуши от своята добрина, чуваш ли, или всичко ще изхвърля през вратата!
— Само се опитай, само да се допреш, и ще видиш! — изръмжа тя и хвана кобилицата, готова да се брани докрай, така намръщена и разярена, че той се отдръпна смутен от тоя неочакван отпор.
— Евтино те е купил, с комат хляб като някое куче — промърмори той мрачно.
— Още по-евтино ти продаде и нас, и себе си за една Ягнина фуста! — кресна тя, без много да му мисли, а той се сви като с нож прободен, но Ханка изведнъж като че ли побесня; заляха я спомените от обидите, та избухна в неочакван, придошъл поток от вечно таени припомняния и жалби, нищо не му прости, не забрави нито една негова вина, нито една пакост, а току шибаше по него като с бухалка; да би могла, в същия миг би го убила!…
Антек се уплаши от нейното побесняване; нещо се раздвижи в гърдите му, той се наведе и не знаеше какво да каже. Гневът го напусна и горчив, хаплив срам заля душата му, та взе шапката си и избяга от къщи.
Дълго не можа да разбере той промяната в нея и като изоставено куче само вървеше напред, съвсем безпаметен — както впрочем всеки ден…
От онзи ужасен миг на пожара с него ставаше нещо страшно, сякаш съвсем беше побеснял. На работа не ходеше, макар че воденичарят изпраща няколко пъти да го викат, а само скиташе из селото, седеше и пиеше в кръчмата, кроеше все по-кървави планове за отмъщение и нищо повече не виждаше — та дори не го интересуваха и подозренията за пожара.
— Нека, нека само да ми каже някой в очите! — рече той високо на Матеуш в кръчмата, за да чуят и другите.
Той продаде на евреина и последната юница и я пропиваше с другарите си, понеже се беше сприятелил с най-лошите хора в селото. Към него се бяха прилепили такива като Бартек Козела, като Филип Отвъдния, Франек воденичарския и най-лошите Гулбасови обесници, които при всеки скандал бяха винаги първи и постоянно се скитаха из село като вълци и оглеждаха какво биха могли да откраднат и да занесат на евреина за водка. Но на него му беше все едно какви са те, стига само да имаше дружина, защото му се подмазваха и като кученца го гледаха в очите, така че макар и да ги биеше понякога, често им поръчваше шишенца и ги бранеше от другите.
И всички заедно правеха такива скандали, нападения и побоища из село, че всеки ден се оплакваха от тях на кмета, дори и на свещеника.
Матеуш го съветваше, но напразно; напразно и Клемб от искрено приятелство го заклеваше да се опомни и да не се погубва сам, напразно го увещаваше — Антек нито слушаше, нито позволяваше да му се говори, все повече и повече се забравяше, пиеше и се заканваше, и негодуваше вече против цялото село.
И тъй потъваше в своята гибел, сякаш по някоя стръмна урва, без да мари за нищо и за никого, но селото не преставаше да го следи зорко и макар че различни хора различно приказваха за подпалването, но като го виждаха какво прави, все повече се наежваха против него. Па освен това, понеже и ковачът подстрекаваше прикрито, дори предишните му приятели полека-лека се отвръщаха, избягваха го отдалеко и първи явно негодуваха срещу него. В същност той малко държеше на това, заслепен от жаждата за отмъщение, защото живееше само с тази грозна мисъл и я раздухваше като жарава, за да пламне.
При това, като напук на всички той не изостави и Ягна; любов ли го теглеше към нея, или нещо друго, един господ знае — те се срещаха в Доминиковичината плевня, разбира се, тайно от майката, само дето Шимек с готовност им помагаше, уверен, че Антек ще му помогне да се ожени за Настка.
Ягуша му излизаше без желание и винаги със страх, понеже любовта и като че ли съвсем беше изчезнала след камшика на мъжа й, от който тя носеше болезнени следи, но я беше страх и от Антек, защото я бе заплашил, че ако не излезе винаги, когато я повика, посред бял ден, пред всички ще влезе в къщи и ще я набие още повече от Борина.
Разбира се, ако някой извърши грях по вина на другиго, той не е вече така разположен към него, но нали я принуждаваше, тя, ще не ще, излизаше.
Обаче това не трая дълго, защото още в пепеливия четвъртък Шимек дотърча при него в кръчмата, дръпна го в къта и му каза, че помирили Ягна със стария и тя пак отишла при него.
Сякаш с климия го блъснаха по темето, така му притъмня от тази новина, понеже вчера по мръкнало се беше видял с нея, а тя не му спомена ни дума за това.
«Крила е от мене!» — помисли си той и сякаш някой жарава изсипа в сърцето му, та едва изчака до вечерта и изтърча.
Дълго обикаля той около бащината си къща, разглежда и чака при прелеза, но тя не се и показа. Той толкова се разлюти от това и стана тъй дързък, че измъкна един кол и влезе в двора, готов на всичко, решен дори да влезе и в къщи — беше вече при вратата и дори хващаше дръжката, но в последния момент нещо го отблъсна от вратата, споменът за бащиното му лице се изпречи пред погледа му с такава сила, че той се отдръпна развълнуван, разтрепера се цял от ужас, не можа да се реши и тихо, боязливо и бързо се върна назад.
Не можа после да разбере от какво се уплаши, какво стана в него — също като някога при вира.
Но той не можа да се види с нея и следните дни, макар че прекарваше и дебнеше като вълк по цели вечери при прелеза.
Не я срещна дори и в неделя, макар че дълго стоя на пост пред черквата.
Затова намисли да отиде на вечерня, уверен, че ще я срещне и ще намери някакъв начин да поговори с нея.
Беше закъснял малко; вечернята беше почнала, черквата бе пълна и тъй мрачна, че само под покрива малко се сивееха последните останки от деня, а долу в сумрака, между тук-там тлеещите пламъци на свещи гъмжеше народът, шумеше като река и се люшкаше към бляскаво осветения олтар. Той се промъкна чак до решетката и се огледа крадешком, но не видя нито Ягна, нито някой от бащиния му дом, затова пък често долавяше насочени към него любопитни погледи и чувствуваше, че го следят, защото често някой пошепваше нещо на съседа си и сочеше, незабелязано към него.
Пееха вече «Горки печали», понеже беше първата неделя от постите. Свещеникът с бяла одежда стоеше настрана от олтара с книга в ръка и час по час поглеждаше строго към него.
Органът гърмеше и музиката му проникваше в душата. Целият народ пееше в един глас, а от време на време гласовете прекъсваха, органът млъкваше и от балкона, като че ли нейде изпод небето, се разнасяше плачливият прекъсван глас на органиста, който четеше разсъждения върху мъките Христови.
Антек нищо не слушаше, защото полека-лека забрави за какво беше дошъл и къде се намира, песните го пронизаха и обвиха с нежна люлееща мелодия и той някак чудно изгуби сили; дрямка и дълбока тишина го налегна, като че ли потъваше някъде или летеше в някаква светлина, и колчем дохождаше на себе си и отвореше очи, срещаше погледа на свещеника, който постоянно го гледаше, защото беше на по-високо от другите и се виждаше отдалече. Този поглед тъй го пронизваше, та Антек извръщаше натежала глава и пак забравяше всичко; изведнъж той се сепна.

 

На кръста увиснал творецът небесни,
плачи и покай се, човече ти грешни! —

 

гръмна черквата, като че ли викът изскочи из едно необхватно гърло и избухна с такава печална сила, с такова жално стенание, че стените чак се разтресоха. Народът се изправи на крака, раздвижи се и всички гласове гръмнаха изведнъж, запяха с цялата си душа и с всичкия плач на покаяние.
Изпяваха, а дълго след туй по черквата се носеха звънливи, болезнени екове и шум от хлипания, въздишки и горещи молитви.
Службата се проточи още дълго, но той се бе вече напълно съвзел. Дрямката го напусна, само някаква тежка, непобедима тъга се вкопча в душата му и така я разпъваше, че ако не го бе срам, не би задържал сълзите, които напираха на очите му. Той искаше вече да излезе, да не дочака края, но в същия миг органът затихна, свещеникът застана пред олтара и започна поучението.
Народът пристъпи напред, та не можеше и да се помисли за излизане. Той дори не можеше да мръдне — тъй бе притиснат до преградата пред олтара. Тишина зацари в черквата и всяка дума на свещеника можеше ясно да се чуе. Той разказваше за Исусовите мъки, а като свърши за тях, почна да укорява грешните, да разтърсва застрашително ръце и час по час поглеждаше към Антек, който стоеше тъкмо срещу него, само че малко по-ниско, и не можеше да откъсне очи, сякаш прикован и омагьосан от палещите погледи на свещеника…
В струпаната и заслушана навалица вече се обаждаха плачове; тук-там се дочуваше жал на въздишка или пък свещената дума «Исусе» звучеше като стенание, а свещеникът приказваше все по-силно и по-страшно. Той като че ли растеше в очите на всички, приемаше исполинскн размери, мяташе светкавици с очите си, издигаше ръце и думите му падаха като камъни върху главите и като нажежено желязо пареха сърцата — защото почна да шиба и укорява всички провинения и безпътства, каквито биваха допускани: и закоравелост в грехове, и непомнене божиите заповеди, и вечните свади, побоища и пиянства. Тъй разпалено говореше, че душите се затресоха в мъката на своите грехове и плачове, и въздишки на покаяние зашумяха като ситен дъжд. А свещеникът изведнъж се наведе към Антек и с гръмлив глас завика за изродените синове, за подпалвачите на родните си бащи, за такива съблазнители и грешници, които няма да избягнат вечния огън, нито човешкото наказание!
Целият народ изгуби и ума, и дума. Изведнъж всички утихнаха и притаиха дъх в гърдите си, всички погледи като град от светкавици паднаха върху Антек, понеже разбраха кого съдеше свещеникът. А той стоеше изправен, блед като платно и едвам дишаше, защото тия слова връхлитаха върху му с такъв трясък, сякаш цялата черква се събаряше отгоре му. Той се само озърна наоколо като че ли за помощ, но около него се образуваше празно пространство: той видя плахи и страшни лица, които неволно се отдръпваха от него като от обезумял, а свещеникът викаше вече с всичкия си глас, проклинаше го и го приканваше към покаяние, а после се обърна към народа, простря ръце и викна да се пазят от такъв разбойник, да се вардят от него, да не дават на такъв ни огън, ни вода, ни храна, дори от стряхата си да го пъдят като молепсан от грях, защото заразява всичко, замърсява, па ако се не поправи, ако не се откаже от злото, ако се не покае — да го изтръгнат като коприва и да го махнат, да го унищожат.
Антек внезапно се обърна и бавно тръгна към изхода. Хората отстъпваха от пътя му, та вървеше като по изведнъж сторена улица, а гласът на свещеника летеше подире му, шибаше и му нанасяше кървави рани.
Някакъв отчаян вик се нададе в черквата, но той не слушаше, а вървеше напред, бързаше, за да не падне мъртъв от мъка, да избяга от тия хищни погледи, от този страшен глас.
Излезе на улицата и без да знае накъде върви, втурна се по тополовия път към гората, спираше се изплашен за миг и слушаше гласа, който постоянно бръмчеше като камбана в ушите му и тъй тежко удряше, че по едно чудо главата му се не пръсна.
Нощта бе тъмна и ветровита, тополите шумно се огъваха, та понякога някоя клонка го удряше по лицето, или пък отново утихваше и дребен, неприятен мартенски дъжд шибаше в лицето, но Антек не гледаше нищо, тичаше като луд, поразен и пълен с неизказан ужас.
— По-лошо от това не може и да бъде! — прошепна най-сетне той, като се спря. — Право е! Право каза! Божичко, божичко мой! — ревна изведнъж той и се хвана за главата, понеже в този миг като че ли прозря своите провинения и грехове, та просто нечовешки страх сграбчи душата му и я раздра на късове.
Дълго седя той под едно дърво, загледан в нощта и заслушан в тихата, тревожна и страховита музика на дърветата.
— Зарад него, всичко зарад него! — почна да крещи той и някакъв бесен гняв и омраза го обзеха. Всички някогашни жалби се събудиха и всички диви замисли за мъст се струпаха и нахлуваха в него като забързалите по небето облаци.
— Няма да ти простя! Няма да ти простя! — започна да вие в него някогашното му безумие и той бързо тръгна обратно към село.
Черквата вече бе затворена, из къщите светеше, а тук-там по улиците срещаше застанали на купчини хора, които си приказваха нещо, въпреки дъжда и студа.
Запъти се към кръчмата, видя през прозореца, че там има много народ, но не се поколеба, влезе смело и като че ли нищо не бе станало, приближи се до най-голямата група и пожела да се ръкува с познати; някой му подаде ръка, но другите сръчно отстъпиха на вси страни и бързо започнаха да излизат.
Докато се усети, той остана почти сам в кръчмата; един просяк седеше при печката и евреинът зад тезгяха.
Той разбра, че зарад него избягаха всички, но преглътна и това; поръча си чаша водка, обаче я остави недопита и бързо излезе.
Мъкнеше се той замаяно около вира и се вглеждаше в ивиците от светлини, които падаха тук-там из прозорците върху омекналия сняг и лъщяха във водата, която покриваше леда.
Душата му отново се размекна и неизказано бреме се стовари върху сърцето му; той се почувствува тъй самотен, тъй убит и злочест, такава потребност почувствува да се ожали някому и да влезе между хора, да поседи макар при някое огнище, че тръгна към първата къща, която се случи отпреде му, у Плошкови.
Всички бяха у дома си, но щом той влезе, скочиха изплашени от местата си, дори Стахо не намери какво да каже.
— Като че съм заклал някого, така ме гледате! — рече Антек тихо и тръгна към други, към Балцерекови, но и те го приеха студено, процеждаха това-онова през зъби, а никой не го и покани да седне.
Отби се и на други някои места, но вред същото намери.
И като че ли за последен опит, да не си спести никаква мъка и унижение, отиде у Матеуш. Него го нямаше у дома, само старата Голембовица, още щом го видя, такова намръщено лице му показа, нахока го и като куче го изгони от къщи.
А той нито думица не отвърна, нито се разсърди, защото го бяха напуснали всякакъв яд и всякакво разбиране на това, което става с него. Помъкна се бавно из нощта, заобиколи вира, спираше се тук-там и гледаше из потъналото в мрак и отбелязано само с осветените прозорци село; гледаше го учуден, сякаш за пръв път го виждаше, а то го окръжаваше с притиснатите си до земята къщи, заграждаше го отвсякъде, та като че ли не можеше да мръдне и да се отскубне от тия плетища, градини и светлини! Не можеше той да разбере нищо, само чувствуваше, че някаква непреодолима сила го стиска за гърлото и го прегъва към земята, навежда го под ярем и го пронизва с необясним страх.
И той поглеждаше с дълбока тревога светналите прозорци, защото му се струваше, че го наблюдават, че го гледат и като непрекъсната редица идат към него, притискат го и го сковават във вериги, та не можеше вече да се мръдне, нито да извика, нито да бяга, затова се сниши под едно дърво и смутен до дъното на душата си, слушаше как из къщите, из всички сенки, из полята, из самото небо се струпват върху му грозни укорни думи и всичкият народ се насочва към него.
— Право е! Справедливо е! — шепнеше той с най-дълбоко смирение, с прекомерно съкрушено сърце, обзет от смъртен страх и от непреодолимата сила на селото.
Светлините гаснеха полека една след друга, селото заспиваше, само дъждът ръмеше и пършолеше из наведените дървета. Понякога куче залайваше някъде и отново поразително мълчание обгръщаше света, когато най-сетне Антек дойде напълно на себе си и скочи на крака.
— Право казваше… каза той своята истина… но и аз няма да дам своето… ако ще да пукна, но няма да го дам, гадове такива!…
Той викна като безумен и заплашваше спестници цялото село и целия свят!…
Нахлупи шапката си и тръгна към кръчмата.

 

XIII

 

Към пролет отиваше; настана онази безкрайна върволица от разкиснали мартенски дни — размекнали, студени и мъгливи — напълно кучешко време. Всеки ден валеше дъжд, размесен със сняг, всеки ден наставаха такива застудявания и такива бури, че не можеше човек да излезе навън; всеки ден нечисти, разбъркани мрачини се мъкнеха по нивите и тъй задушваха всяка светлина, та тъжна и тежка тъмнина висеше над земята от зори до вечер, а понякога, ако слънцето се покажеше из сивите бездни на мъглите, то биваше колкото за миг, та докато душата да се зарадва на проясняването и кокалите да усетят топлина, нови мрачини налитаха над света, завиваха нови вихри, дохождаха нови дъждове и лапавици и не един ден изглеждаше като мръсно, изплескано с кал и скимтящо от студ куче.
На хората бе неизказано тежко на душите; само с това се подкрепяше и радваше всеки, че още една-две недели да изтрае, и пролетта вече ще надвие напълно и ще заплати за всичко, но засега времето постоянно бурлееше, та се не изтрайваше. Покривите прокапаха, намести шибаше през стените и през прозорците, от всички страни течеше, та вече не можеше човек да излезе наглава с тази вода, която постоянно прииждаше от нивите, пълнеше изкопите, а пътищата лъщяха като бистри потоци, наводняваше уличките и дворищата, седеше на кални локви по дворовете и понеже снегът от ден на ден все повече се топеше и постоянно валеше дъжд, земята се бързо размръзваше, ледовете се топяха и по някои изложени на слънце места ставаше такава кал, че трябваше да слагат пред къщи дъски или пък да правят пътеки със слама.
И нощите бяха тежко поносими, разбучали се, дъждовити и толкова тъмни, та често изглеждаше, че всякаква светлина за вечни времена е изгаснала. Дори вечерно време рядко в някоя къща палеха огън; хората си лягаха още при мръкване, толкова отегчително беше времето, само там, където се събираха на преденки, светеха прозорци и се носеха тихи песни: «Горки печали» и други такива тъжни за мъките Христови, а вятърът, дъждовете и шумът на дърветата, които се блъскаха в плетищата, им пригласяха.
Та не беше и чудно, че Липци като че ли потъна в тази мокрота, защото мъчно се различаваха къщите от размекналите ниви и от дъжделивия свят; селото едва прозираше в тези сиви, приведени доземи, мокри, почернели и съвсем жалки къщи; а пък туй ниви, градини, пътища и небе се виждаха като една синя пропаст и съвсем не можеше да се разбере къде е началото, къде краят.
При това беше такъв неприятен и пронизителен студ, та рядко понякога се мяркаше човек по улиците, а дъждът все ръмеше, вятърът духаше, дърветата се люшкаха и по целия свят лъхаше тъга, наоколо бе пустош, цялото село утихнало като умряло, едничките живи гласове бяха, дето някое добиче измучаваше над празна ясла или петли пропяваха от време на време, или пък гъсоци, отделени от мътещите гъски, се разгакваха по дворищата.
И понеже дните биваха все по-дълги, и на хората все повече омръзваше, тъй като никой нямаше никаква работа: неколцина работеха на стружнята, неколцина превозваха на воденичаря материал от гората, а другите се мъкнеха от къща на къща и седеха по съседите си, колкото ден да мине. Тук-там някой по-трудолюбив се заемаше да поправя било плугове, било брани или друго някое сечиво, потребно при орането при идващата пролет, но и тази работа вървеше тежко и не спореше, защото неспирният валеж омръзваше и угриженост пронизваше сърцата на хората, защото есенниците много пострадаха от застудяванията — на някои от по-ниските места изглеждаха съвсем измръзнали, на мнозина се свършваше храната за добитъка и гладът назърташе вече из оборите, някъде пък картофите бяха измръзнали, другаде болести се настанили в къщи, а мнозина привършваха и храната за себе си.
В много къщи готвеха чорба само веднъж на ден с едничка приправка — солчица, и все по-често се запътваха към воденичаря за крина храна срещу кърваво отработване, защото той беше страшен кожодер, а никой нямаше нито грош спестена пара, нито да закара нещо на пазар да продаде. Други пък отиваха при евреина да му се молят я кривачка сол да им даде на вересия, я кило булгур, я пита хляб.
Нямаше как, гладен корем не пита.
Изгладнял народ имаше много, а припечелване никакво и никой не даваше работа. Самите по-заможни стопани нямаха какво да работят, пък дворянинът, като се зарече, че няма да даде на липчани да изкарат нито грош от гората, не отстъпи пред никакви молби, макар че ходи цяла делегация при него. То се знае, у безимотните и у по-бедните стопани немотията бе тъй голяма, че добре бяха и благодаряха на бога ония, които имаха поне малко картофи със сол и горчиви сълзи като подправка.
Разбира се, че по тия причини в селото наставаха и постоянни оплаквания, свади и караници, па и побои, защото народът изнемогваше, ходеше угрижен, несигурен за утрешния ден, отровен от тревоги и току търсеше случай да върне тъпкано на другите това, което го ядеше отвътре — па и без това къщите чак се тресяха от сплетни, закани и одумки.
На всичко отгоре се струпаха над селото и разни дяволски болести, както впрочем си биваше обикновено подпролет в нездраво време, когато излизат ония смрадливи изпарения из разкисналата се земя. И най-напред се появи шарката, която като някой ястреб въз гъсета се спусна върху децата, душеше ги на десетици, па взе тук-там и някои по-възрастни, дори и двете най-малки деца на кмета доведените доктори не можаха да спасят и ги отнесоха на гробищата, после пък трески, бодежи и разни други болки се струпаха върху старите и във всяка втора къща някой пъшкаше, беше пътник за оня свят и чакаше божието милосърдие, та Доминиковица не смогваше да лекува, а понеже започнаха и кравите да се телят, па и някои жени зараждаха, бъркотията в селото ставаше все по-голяма и смущението още повече се увеличаваше.
Поради тия работи народът се бунтуваше в себе си и все по-нетърпеливо ожидаше пролетта, тъй като всекиму се чинеше, че само да се стопят снеговете, да се оттече водата и изпръхне земята, да пекне слънцето, за да може да се излезе с плуг на нивата, ще се свършат и бедствия, и скърби.
Но на всички се струваше, че пролетта тази година идва по-бавно, отколкото през миналите години, защото постоянно валеше, а земята по-бавно се отцеждаше, водите по-лениво се оттичаха, и което бе по-лошо — кравите още не линееха и дългата им козина все още седеше, а това показваше, че зимата ще трае по-дълго.
И щом само настанеше един час по-сух и със слънце, веднага пред къщите наизлизаха хора, едни издигаха глави и гледаха небето дали не се тъкми за по-дълга промяна, а където имаше бабички, заставаха под стрехите да нагреят изнемощели кости и всички деца от къщята изтичваха с врясък по улиците като кончета, пуснати пръв път на паша.
И в такова време колко радост, колко веселие и смехове имаше!
Целият свят се заливаше от слънчевите пламъци, всички води горяха в светлина, изкопите бяха догоре пълни сякаш с разтопено слънце, а пътищата изглеждаха направени като от разтопено злато, измитият от дъждовете лед на вира бляскаше възчерен като цинкова тепсия, дори дърветата изпущаха искри от неопадалия иней по тях, а набраздените от бари полета лежеха още онемели, черни и сякаш вече дишащи топлина и пълни с пролет, с искри и шум на води. Нестоплените тук-там снегове светеха с белината си като простряно на белилки платно; небето посиняваше, разкриваха се примъглени далнини, омотани сякаш в паяжини, та погледът ги пронизваше и отлиташе татък хе-е към необхватните поля, към тъмната редица на селата, към окрайнините на горите, по целия напоен с радост свят, а из въздуха се носеха такива мили пролетни ухания, че в сърцата хората се обаждаше радостен вик, душите се устремяваха навън, всекиму се искаше да литне в това слънце като птиците, които вече идваха нейде откъм изток и се къпеха в чистия въздух; всеки излизаше весел пред къщи и с доволство повеждаше разговор дори с неприятелите си.
И тогава замлъкваха свади, угасваха препирни, доброта обхващаше сърцата, по село се понасяха весели възклицания, които изпълняха с радост къщите и трепкаха като чуруликания из топлия въздух.
Разтваряха широко къщите, откачваха прозорците, за да пуснат малко въздух в стаите, жените излизаха да предат пред къщи, дори изнасяха на слънце децата в люлки, из отворените обори се чуваше час по час тъжно мучене на добичета, коне пръхтяха и се дърпаха от юздите навън, а гъските избягваха от полозите си и се разгакваха с гъсоците из градините, петли пееха по плетищата, а кучетата лаеха като безумни из улиците и тичаха заедно с децата из калта.
Народът заставаше пред портите и с примижали от светлината очи гледаше радостно потъналото в слънце село, чиито прозорци сякаш горяха. Жените се разговаряха през градините със съседките си, та се чуваше по цялото село, казваха си, че някой чул вече чучулига да пее, че и стърчиопашка видели на тополовия път; или пък някой видял високо под облаците верига от диви гъски и веднага половината село изтичваше да гледа, а друг след това разказваше, че вече и щъркели имало в лъките зад воденицата. Но на това не повярваха, защото нямаше още средата на март! А някой пък, като че ли от Клембовите момчета, донесе първата съсънка: тичаше от къща на къща с нея, та гледаха учудено този блед цветец като най-голяма светиня!
Това измамно затопляне караше хората да мислят, че пролетта започва, че току ще излязат по нивите с плугове, ето защо с толкова по-голямо неспокойствие и с дълбока печал гледаха как изведнъж небето се заоблачи, слънцето се скри и студен вятър повея, лъчите угаснаха, светът потъмня и пак заръмя ситен дъжд!… А вечерта захвана така да вали един мокър сняг, че в няколко мига пак побеляха и село, и поля.
Всичко се върна към предишния живот така бързо, че през новите дъждовити, виелични и пълни с калища дни онези слънчеви часове на мнозина се виждаха само като просънуван сън.
В такива работи, радости, скърби и печали минаваше времето на народа, та не беше чудно, че делата на Антек и животът на Борина или други някои истории, смъртта на този или онзи потъваха като камъни на дъното на паметта, понеже всеки имаше достатъчно свои грижи и едва се справяше с тях.
А дните минаваха неудържими, нарастваха като прииждаща от огромно море вода, та не можеше да се разбере нито началото, нито краят им, вървяха-вървяха, така едва човек отворил очи, едва се озърнал, едва разбрал това-онова и пак мръкваше, пак нощ, пак ново съзоряване и нов ден с нови грижи, и тъй неспирно като колело, само и само да се изпълни волята божия!
Един ден, като че ли на средопостница, времето стана много по-лошо от всеки друг път. Макар че ръмеше ситен дъжд, хората се чувствуваха тъй зле като никога дотогава, мъкнеха се като обезумели низ село и поглеждаха жално към небето, претъпкано с облаци, чиито набъбнали кореми се деряха дори от върховете на дърветата. Тъжно, мокро, студено и толкова мрачно беше вън, че на човек му идеше да плаче от непреодолима мъка. Никой не се караше, нито приказваше днес, всекиму бе все едно, защото всеки гледаше само тихия си кът, да си легне и за нищо да не се грижи.
Печален беше денят като погледа на болник, който едвам отвори очи и познае това-онова, и пак потъва в мрака на болките, тъй като едвам звъниха за обедня, изведнъж потъмня, напъна се страшен вятър и зашиба с дъжд по почернелите къщи.
Улиците бяха пусти и никакъв шум от хора не се чуваше, само вятърът фучеше и се премяташе по калта, ту дъждът плющеше като с тежки зърна по разперените клони на дърветата и по почернелите стени, ту вирът се бореше с пукащия се лед, та от време на време се разнасяше трясък и грохот, а водите с рев се плискаха о брега.
Ето в такъв ден надвечер гръмна новината, че дворянинът сече селската гора.
Отначало никой не вярваше на това; щом досега той не я бе сякъл, как ще я сече сега, към средата на март, когато земята се размръзва и дърветата вече почват да пущат мъзга?
Наистина, работеха в гората, но всеки знаеше, че само дялат по-рано отсечения материал.
Че беше лош дворянинът, беше, ама никой не го смяташе толкова глупав.
А само глупав човек би сякъл строителен материал през март.
Не се знаеше дори кой пусна тая новина, но въпреки това в селото закипя, затряскаха се врати, кал пръскаше под краката, така тичаха от къща в къща с новината, спираха се по улиците с нея, отиваха да се разговарят в кръчмата и да попитат евреина. Но онзи жълт синковец мълчеше и се кълнеше, че нищо не знае, та тук-там започваха и да викат, па и лоша дума се изтръгваше, и женско вайкане се понасяше, а негодуванието бързо растеше, неспокойствие, гняв и тревога едновременно обхващаха целия народ.
Най-сетне старият Клемб нареди да се провери новината и без да мари за дъжда, изпрати към гората с коне своите момчета на разузнаване.
Дълго време не се виждаха да се върнат; нямаше къща, от която да не поглеждаха към пътеката за гората, по която отидоха, вече се мръкна съвсем, а тях ги още нямаше; върху цялото село падна възбунена тишина, страшна и насила възпирана, защото гняв като щиплив дим омотаваше душите и макар че още никой да не вярваше напълно, всички бяха уверени, че ще се потвърди тая злокобна новина, та този-онзи току псуваше, блъсваше вратата и излизаше на пътя да види дали не се връщат момчетата…
А Козеловица подкустряше хората и тичаше, колкото силите й държеха, разтворила една уста, и където я слушаха, потвърждаваше, като се кълнеше във всичко свято, че видяла с очите си, че близо петнайсет морги отбрана селска гора била осечена, като се позоваваше на Ягустинка, с която в последно време се беше много сдружила. То се знае, и старата потвърждаваше всичко и с доволство очакваше смут, а като насъбра по къщите разни новини, запъти се към Боринови.
Те бяха там и тъкмо бяха запалили лампата в общата стая; Южка и Витек белеха картофи, Ягуша гледаше вечерната си работа, а старият дойде малко по-късно. Ягустинка взе да му разказва внимателно за всичко, като притуряше нещо и от себе си.
Той не отвърна нищо, а само рече на Ягна:
— Вземи лопатата и тичай да помогнеш на Петрек, трябва да се отприщи водата от градината, че може да нахлуе към картофените ровници. По-скоро шавай, когато ти казвам! — викна той.
Ягна измърмори недоволно нещо, но старият й показа такова сурово лице, че тя полетя с всички сили, а пък той също излезе на двора да наглежда и час по час се раздаваше сърдитият му глас ту в конюшнята, ту в обора, ту при ровниците, та чак в къщи се чуваше…
— Все така ли е проклет? — попита Ягустинка и се тъкмеше да раздуха огъня.
— Все така — отвърна Южка, като се ослушваше тревожно.
Пък така си и беше, защото от деня на помиряването с жена си, за което тъй бързо се съгласи, та всички се почудиха, той се промени до неузнаваемост. Винаги е бил твърд и мъчно отстъпчив, но сега стана съвсем като камък. Прие той Ягна у дома, нищо не й надумваше, но се отнасяше към нея също като към слугиня — тъй я смяташе и като такава я зачиташе. Не помогна нито умилкването й, нито хубостта й, нито дори злината й, нито така наричаното дуене и сърдеж, с които жените воюват против мъжете. Той никак не мареше за това, сякаш тя беше чужда, а не негова венчана жена, та дори и не гледаше що върши тя, ако и да знаеше добре за срещите й с Антек.
Не я дори и следеше, като че ли не искаше и да знае за нея. Няколко дена след помиряването той отиде в града и се върна чак на другия ден; приказваха си из село от ухо на ухо, че правил някакви приписи при нотариуса, а други пък бърбореха тихо, че навярно е отнел приписа на Ягуша. Разбира се, че никой не знаеше истината освен Ханка, която сега беше любимка на свекър си и той на нея доверяваше всичко и с нея се съветваше. Но тя нито зъб не обелваше пред никого, отбиваше се всеки ден при стария, а децата й почти не излизаха от дома му и често дори спяха при дядко си, тъй много ги обичаше той.
Борина пък от този момент като че ли се окопити, ходеше както и по-рано изправен, гледаше смело на живота, само че стана много сърдит, за малко нещо избухваше и за всички беше тежък, просто нетърпим, защото всичко трябваше да му се прекланя доземи и трябваше да бъде както той иска, ако не — да се маха.
Наистина, никому нищо лошо не вършеше, но и добрини изобщо не правеше: това много добре чувствуваха съседите. Пое той домашните работи в свои ръце и нито за миг не ги оставяше, внимателно пазеше килера, а още повече джоба си, всичко сам плащаше и пазеше строго да не пилеят нищо, към всички в къщи беше строг, особено към Ягуша. Никога не й казваше добра дума, а я хокаше като някой мързелив кон и в никой случай не омекваше; не минаваше ден без караници, а често играеше и ремъкът или нещо по-кораво, защото и у Ягна бе влязъл някакъв дявол и я тласкаше все да върви напук.
Колкото за подчинение, тя се подчиняваше, принуждаваше я, защото той я хранеше и неговата воля трябваше да бъде, но на всяка негова лоша дума тя с десет отговаряше, на всяко подвикване вдигаше такъв крясък, такъв ад причиняваше, че по цялото село се чуваше. Този ад кипеше постоянно в къщи, сякаш и на двамата се харесваше това, и в своята злина правеха всички усилия да си надвият един на друг и никой не искаше да отстъпи пръв.
Напразно Доминиковица се опитваше да ги сдобри; не успя да победи нито упоритостта им, нито жалбите им, нито обидите, които растяха в сърцата им. Любовта на Борина отмина като ланската пролет, за която никой не помни, а остана само живият спомен за нейната изневяра, кървавият срам и лютата неумилостивима злоба. Значително се промени и душата на Ягна; зле й беше, тежко и толкова противно, че повече не можеше да бъде. Още не бе в състояние да прецени вината си, а чувствуваше наказанието по-болезнено, отколкото други жени, понеже имаше и по-чувствително сърце, па беше и по-галено отгледана и много по-нежна от другите.
Как се мъчеше, боже мой, как се мъчеше!
Наистина, тя всичко правеше напук на стария, без принуда не отстъпваше, бранеше се, както можеше, но този ярем все по-тежко и по-мъчително превиваше врата й, а спасение отникъде. Колко пъти искаше тя да се върне при майка си, но старата не се съгласяваше, а отгоре на туй я и заплашваше, че ще я върже и насила ще я заведе при мъжа й… И какво да прави? Какво? Когато не успя да живее с мъжа си както другите жени, които не се оплакват от мъжете си, но и радости никакви в къщи си нямат, а търпеливо понасят домашния ад, дето всеки ден се бият с мъжете си и всеки ден помирени лягат да спят при тях. Не, не успя да направи тя това, животът все повече й омръзваше и някаква неизказана тъга се разрастваше в душата й. Нима знаеше защо?
Вярно е, че на злото със зло отплащаше, но в душата си беше постоянно изплашена, винаги се чувствуваше страшно онеправдана и беше тъй нажалена, че неведнъж проплакваше цели дълги нощи, та чак възглавницата й се измокряше, а неведнъж дните на свади и караници й омръзваха дотолкова, че беше готова да бяга където й видят очите!
Но къде да иде?
Светът наоколо беше открит, но толкова страшен и непроницаем, толкова чужд и глух, че тя примираше от страх като някоя птичка, когато я хванат деца и я захлупят под гърне.
Та не беше и чудно, че поради всичко това тя се стремеше към Антек, макар че го обичаше като че ли само от страх и отчаяние: защото тогава, след онази страшна нощ, когато избяга при майка й, нещо се скъса в душата й и умря, та не я теглеше вече към него с цяла душа, както по-рано, не тичаше с разтуптяно сърце и с радост на всяко негово повикване, а отиваше като че ли по принуда и затова, че в къщи й беше зле и досадно и понеже искаше да го направи напук на стария, а и понеже й се струваше, че ще се върне някогашната силна любов — но дълбоко в дъното на сърцето й се разрастваше люта като отрова жалба против него, че всичко, което я сполетя, всичките тези скърби и измами, целият този тежък живот, всичко това е зарад него, както и по-тихата и никога неизказана жалба, че той не е същият, когото тя обичаше в душата си — дива, разкъсваща жалба от измама и разочарование. Нали по-рано той й се виждаше някакъв друг, който с любовта си се издигаше до небето, приневоляваше с добротата си, беше най-мил от всичко на света и така се различаваше от другите, че не си приличаше по нищо с тях — а сега й се струваше също като другите мъже, дори по-лош, защото от него повече се боеше, отколкото от Борина, защото я плашеше със своята мрачност и страдание и я ужасяваше с упоритостта си. Беше я страх от него, той й се струваше див и страшен като разбойник из горите, ами как, самият свещеник го укори в черквата, цялото село се отдръпна от него, хората го сочеха с пръст като най-лош човек; от него лъхаше някакъв ужас на смъртен грях, така че неведнъж, като слушаше гласа му, замираше от страх, защото й се струваше, че в него беше самият сатана и целият ад наоколо. Тогава в душата й ставаше страшно, като когато свещеникът укорява хората и ги заплашва с мъките!
Дори на ум не й идваше, че и тя носи същите негови грехове, къде ти, и ако понякога размисляше, то беше само върху неговата промяна. Тя не можеше дотам ясно да пресметне, а само силно чувствуваше, че сърцето й все повече изстива към него, и неведнъж се вцепеняваше в прегръдките му като тресната от гръм, оставяше се да я прегръща, защото не можеше да се опре на такъв змей… При това беше млада, силна, с такава гореща кръв, а пък той чудно как не я задушаваше, и въпреки всичко, което мислеше, тя му се отдаваше все тъй страстно, с оная стремителност на ожаднялата за вечно топли дъждове и слънце земя, само че нито веднъж душата й не падна в краката му с оная невъздържана радост, нито веднъж чувството й не се помрачи от такова щастие, което сладостно води чак до прага на смъртта, нито веднъж не се забрави напълно, не! Тогава тя мислеше за дома, за работите и какво още да направи напук на стария, а понякога желаеше по-скоро да я пусне и да си отиде.
Сега именно се въртеше всичко това в главата й, тя оправяше водата от ровниците към двора, работеше от немай-къде, по заповед, като внимателно следеше гласа на стария и го търсеше из двора. Петрек работеше усърдно, под ръцете му шумеше изхвърляната пръст и кал, а тя само толкова, колкото да се види, че работи, и щом старият си отиде в къщи, тя намъкна наметката на глава, прескочи внимателно прелеза и отиде под Плошковата плевня.
Антек я чакаше вече.
— Чакам те цял час — прошепна той с укор.
— Могъл си и да не чакаш, щом си имал другаде работа — измърмори тя неразположено, като се оглеждаше наоколо, тъй като нощта беше доста светла, дъждът беше престанал, само студен сух вятър подухваше откъм гората и блъскаше шумно из градините.
Той я прегърна силно към себе си и зацелува лицето й.
— Миришеш на водка като бъчва! — пошепна тя и се отвърна с отвращение.
— Защото съм пил, вонее ти вече устата ми…
— Пък ти, само за водката си мислех! — каза тя по-меко и по-тихо.
— И вчера бях тук, защо не излезе?
— Много студено беше, па и страшна работа имам.
— Вярно, па и стария трябва да галиш и завиваш с юргана — рече той през зъби.
— Та той не ми ли е мъж! — рече тя твърдо и нетърпеливо.
— Ягно, недей ме дразни!
— Щом ти не харесва — не идвай, няма да плача за тебе.
— Дотяга ти да излизаш при мене, дотяга ти…
— Ами как, току постоянно хър-мър на мене като на куче някое…
— Помни, Ягушо, че и аз имам толкова грижи, та не е чудно да изпусне човек някоя тежка дума, но то не е от зло сърце, не е — шепнеше покорно той, като я прегърна, притискаше я сърдечно към себе си, но тя бе вцепенена, сърдита и ако го целунеше, то биваше като по принуда, и ако кажеше нещо, то само тъй, колкото да не мълчи, и все се оглеждаше и искаше да си отиде.
Той чувствуваше добре всичко това и сякаш коприва сложиха в пазвата му, така го парна, та пошепна с плах укор:
— По-рано не бързаше толкова…
— Страх ме е, всички в къщи може да ме търсят…
— То се знае, по-рано цяла нощ да останеше, не те беше страх, много си се променила…
— Не дрънкай, защо пък да съм се променила?…
Млъкнаха, като се прегърнаха силно, понякога се притискаха по-горещо, обзети от внезапна похот, и търсеха страстно устата си, понесени от общата вълна на спомените, от чувството за виновност един към друг, от укори към себе си, от страшно желание да потънат един в друг — но не успяваха, защото душите им бягаха далече една от друга, не намираха нежни и успокоителни думи, защото в сърцата им кипяха горчиви и толкова живи обиди, та ръцете им неволно се отпущаха. Те охладняваха един към друг и стоеха като студени стълбове, само сърцата им биеха неспокойно, а на устните им се въртяха думи на сърдечност и утешение, каквито искаха да си кажат, но не успяваха.
— Обичаш ли ме, Ягушо?
— Веднъж ли съм ти казвала? Не излизам ли при тебе винаги, когато поискаш… — отвърна тя уклончиво, като избягваше погледа му и притискаше бедрата си към него, защото някаква мъка стягаше душата й и напълни очите й със сълзи, та й дойде да заплаче пред него и да иска извинение, че вече не ще може да го обича. Но той веднага разбра това, тъй като този глас падна като лед на сърцето му, та цял потрепера от болка, и пълна с укори и невъздържани жалби злоба заля сърцето му.
— Лъжеш като циганка; всички ме отбягват и ти бързаш след другите, обичаше ме, то се знае, като някое зло куче, което може да те ухапе и от което мъчно можеш да се отбраниш! Разбира се! Виждам душичката ти, знам те аз добре и знам, че ако рекат да ме обесят, ти първа не би пожалила въжетата от конете; ако рекат с камъни да ме убият, първа би хвърлила камък по мене — говореше той бързо.
— Янтоше — простена тя в ужас.
— Да мълчиш, когато аз говоря — викна той страшно и издигна пестници. — Казвам самата истина. А щом е дошло дотам, все ми е едно, все ми е едно!
— Трябва да си бягам, ето викат ме! — простена тя страшно изплашена и искаше да си отиде, но той я хвана за ръка, та не можеше да трепне, и говореше с пресипнал, зъл, пълен с омраза глас:
— Ще ти кажа още и това, защото ти с щурата си глава не можеш да го разбереш, че ако дойдох дотам, та станах като последното куче, то е зарад тебе, затова, че те обичах, разбираш ли, затова! За какво свещеника ме нахока и изгони из черква като разбойник? — Зарад тебе! За какво цяло село се отдръпна от мене като от крастав? — Зарад тебе! Всичко претърпях, пренесох, дори не отмъстих и за това, дето стария ти приписа толкова много от моя роден имот… А ти вече ме мразиш, виеш се като риба, лъжеш, бягаш, боиш се от мене и както всички гледаш на мене като на някой убиец, и то най-лошия! Друг, друг ти трябва вече, иска ти се да тичат ергените след тебе като кучета пролетно време, ти!… — викаше той безумно и всичките ония обиди, злини, с които се хранеше отдавна, с които живееше, струпваше върху нейната глава, за всичко нея обвиняваше, нея проклинаше за това, което изстрада, докато най-сетне гласът му пресекна и такава злоба го обзе, че се нахвърли върху й с пестници, но в последния миг се опомни, блъсна я само към стената и бързо си отиде.
— Божичко! Янтоше! — викна тя силно, като изведнъж разбра какво стана, но той не се върна. Тя се спусна отчаяна след него, пресрещна го, увисна на шията му, но той я откъсна като пиявица от себе си, хвърли я на земята и полетя, без дума да каже, а тя падна в страшен плач, сякаш целият свят се събаряше върху нея.
Едва след доста време дойде малко на себе си, без да може още да разбере всичко, само чувствуваше страшно, че я сполетя зло, че страшна несправедливост й сториха, че сърцето й се пръска от болка, че се задушва, и й идеше да вика с всички сили, по целия свят да се чуе — че не е виновна, не е виновна!
Вика тя след него, макар че затихнаха и стъпките му, вика из цялата тази нощ — напразно.
Дълбока, тежка покруса, сърдечна жалба и глух, угнетяващ, ужасен страх, че той не ще се върне вече, и предишната, изведнъж възкръснала любов я връхлетяха като тежко твърдо бреме от неутолими скърби и тя, без да обръща на нищо внимание, ревеше с глас, упътила се към къщи…
На входа Ягна се срещна с едно от Клембовите момчета, което само надникна в стаята и викна:
— Селската гора секат! — и полетя по-нататък.
В един миг тази вест се разля по селото, избухна като пожар и обзе всички сърца с грижи и страшен гняв, та вратите вече не се затваряха; така тичаха с новината от къща на къща.
То се знае, че работата бе важна за всички и толкова страшна, та цялото село изведнъж утихна, като че гръм беше ударил; ходеха плахо, на пръсти, приказваха си шепнешком и отмерваха думите, като се оглеждаха неспокойно и внимателно слушаха, никой не викаше, никой не се вайкаше и никой не се заканваше, защото всеки чувствуваше в тази минута, че това не е шега, че е работа, на която женски брътвежи няма да помогнат, а само умно размисляне и общо решение.
Беше вече късна вечер, но никому не се спеше, мнозина пропуснаха да вечерят, забравяха за вечерните грижи в къщи, забравяха и себе си, а само сновяха по улиците, стоеха пред портите или край вира и тихи, тревожни, спотаени шепоти като бръмчене на пчели се носеха из тъмнината.
И времето бе по-тихо, дъждът престана, дори малко се проясни, по небето като стада се носеха облаци, а долу ниско повяваше студен вятър, та земята започна да се стяга на буци, мокрите черни дървета побледняха от иней, а гласовете, макар и спотаени, се носеха по-ясно.
Изведнъж се разчу, че някои стопани се събрали и отиват при кмета. Преминаха Винчорек и Гжеля куцият; минаха Михал Цабан и Франек Билица, братовчед на Ханкиния баща; мина Соха, мина Валек с кривата уста, Юзеф Вахник, Кажимеж Шикора, дори и старият Плошка — само Борина никой не бе видял, но казаха, че и той бил отишъл…
Кметът не беше у дома, защото веднага след пладне бе заминал в града за канцеларията, затова всички вкупом се запътиха към Клемб; след тях вървеше доста свят — жени, деца, но затвориха вратата, не пуснаха никого вътре, а пък Войтек, Клембовото момче, имаше заповед да наглежда по улиците и към кръчмата дали няма да се покаже някъде стражар.
А пред къщи, пред портата, дори и на пътя се събираше все повече народ. Всеки беше любопитен да узнае какво ще решат старите, а пък и те дълго време се съвещаваха, но никой не знаеше какво и как, защото през прозореца се виждаха само наведените им в кръг край огнището, побелели глави, пред тях гореше огънят, а старият Клемб разправяше нещо, навеждаше се ниско и час по час удряше силно с пестница по масата.
Нетърпението у застаналите отвън растеше от минута на минута, докато Кобус, па и Козеловица и някои момчетии започнаха да вдигат шум и да негодуват с глас срещу съвещаващите се, че нищо добро няма да решат за народа, защото гледат само себе си, че са готови дори да се погодят с дворянина, а другите кучета ги яли!…
Кобус заедно с коморниците и с другите бедни се беше вече така разсърдил, че увещаваше открито да не гледат ония там, а да помислят за себе си, да вземат едно решение, но бързо, докато е време, докато онези още не са ги продали.
В този миг се появи Матеуш и извика да отидат в кръчмата и там да обмислят по-свободно, а не да лаят като кучета на чужд плет…
Това се хареса на народа и всички вкупом тръгнаха към кръчмата.
Евреинът вече гасеше лампите, но се принуди да отвори и гледаше развълнувано нахлуващата навалица. Те влизаха мълчаливо и спокойно, заемаха всички пейки, маси и кътища, защото никой не пиеше, а само се събираха сбито накуп и разговаряха тихо, като чакаха някой да започне пръв…
Не липсваха готови да вземат първи думата, но всеки още не се решаваше да почне и се оглеждаше към другите, докато Антек стана, скочи насред и веднага започна остро да се заканва на дворянина…
Но макар че на всички допадна на сърцето, малцина одобряваха речта му, страняха от него, гледаха го накриво, намръщено, дори му обръщаха гръб, защото още твърде живо помнеха укорите на свещеника, па и неговите греховни простъпки. Той се правеше, че не забелязва това, и понеже изведнъж се унесе и като че ли някакъв див, войнствен бяс го обзе, накрай завика с всички сили:
— Дръжте се, селяни, не отстъпвайте, не прощавайте злото, което ви правят! Днес ви взимат гората, а ако не се браните, утре ще протегнат ноктите си за земята ви, за къщите ви, за стоката ви! Кой ще им забрани, кой ще излезе насреща?…
Изведнъж народът се раздвижи и глухо ръмжене се понесе из кръчмата, тълпата се залюля енергично, очите диво засвяткаха, стотина пестници се издигнаха вкупом над главите и стотина гърди ревнаха изведнъж като гръмотевици…
— Няма да дадем! Няма да дадем! — гърмяха те, та чак кръчмата се затресе от сила.
Водачите това и чакаха, защото Матеуш, Кобус, Козеловица, а после и други внезапно наскачаха в средата и току почнаха да викат, да заплашват, да подбуждат… кръчмата внезапно се заля от крясък, от заплахи, от ругатни, тропане с крака, удряне пестници по масите и с гръмлива страшна врява на разгневен народ.
Всеки викаше, каквото си знаеше, всеки се мръщеше, всеки съветваше различно, та се блъскаха безумно като затворени в котора кучета, които нямаше кой да пусне навън и да ги насъска въз неприятеля… Вдигна се страшна врява, крясъци и закани, защото народът беше побеснял и изливаше недоволството си от неправдата, която му се правеше, а не можеше да дойде до едно съгласие, че нямаше такъв човек, който да преодолее всички със сила и да ги поведе към отмъщение…
Събраха се на отделни купчини и във всяка имаше по някой устатник, които най-силно крещеше и се заканваше, а водачите сновяха из навалицата, подхвърляха, където трябва, по някоя остра дума и най-накрай никой никого не слушаше, защото всички викаха едновременно.
— Половината гора изсекли и такива дъбе, дето петима не могат ги обгърна.
— Клембовчето, Клембовчето видяло!
— И другата, и другата ще изсекат, няма да ви молят за позволение! — изкряска Козеловица, като се провираше към тезгяха.
— Всякога, по всякакъв начин са пакостили на народа.
— Щом сте такива щури овци, нека ви гонят, където искат…
— Дръжте се, дръжте! Да идем всички да ги разгоним и да си вземем гората!
— Да ги изтрепем тия пакостници!
— Да ги изтрепем! — креснаха всички заедно и пестниците пак се вдигнаха заплашително, страшен рев избухна, цялата тълпа закипя от омраза и закани, а когато поутихна, Матеуш викаше при тезгяха на своите другари:
— На всинца ни е тясно като в мрежа; отвред все чифлици, като стени притискат от всички страни селото и го задушават: кравата речеш да си напасеш зад селото — веднага в дворянско ще нагазиш; конете си изпуснеш — зад слога чифлишко; камък да хвърлиш, в чифлишко ще падне!… Веднага хващат, веднага съдилища, веднага глоби!
— Вярно! Вярно!… Ливадата добра, два пъти се коси — чифлишка, най-хубавите ниви, разбира се — чифлишки, гората — всичко чифлишко — добавяха и другите в съгласие.
— А ти, народе, ори пясъците, топли се с лайна и чакай милост от бога!
— Да си вземем горите, земята да си вземем! Нашето си да не даваме!…
Дълго крещяха тъй, блъскаха се насам-натам и се заканваха ядовито, а понеже приказваха нависоко и твърде разпалено, мнозина почувствуваха потребност от водка, за да подкрепят силите си, други пък пиеха бира, за да се поразхладят, а трети си спомниха за недоядените вечери, та викаха на евреина за хляб и херинги.
И когато си хапнаха и пийнаха, остървението поохладя и захванаха да се разотиват полека-лека, без да решат нещо.
А пък Матеуш, Кобус и Антек, който през всичкото време стоеше настрана и си пресмяташе нещо, отидоха у Клембови и като завариха там стопаните, решиха заедно с тях нещо за следния ден и се разотидоха тихо по домовете си.
Беше вече късна нощ, лампите по къщите бяха угаснали, тишина зацари по селото, тук-там само куче залайваше или вятър зашумяваше, та премръзналите овошки се блъскаха като неприятели една о друга в тъмнината, а после дълго и неспокойно шумоляха. Доста студено беше, плетищата побеляха от слана, но веднага след полунощ звездите се скриха, притъмня, стана мрачно и някак страшно…
Всички спяха, но сънят им бе тежък и трескав, сегиз-тогиз се понасяше тих детски плач или някой се пробуждаше цял изпотен и така някак чудно изплашен, че трябваше с молитва да подкрепя душата си; другаде някакви гърмежи смущаваха съня, та скачаха да гледат да не са крадци. Някои викаха в съня си и после казваха, че нещо ги душело; или пък някъде кучета тъй жално завиха, че дори сърцата отмаляваха от тревога, от ужасни предчувствия, от страх…
Провлече се дълга и тежка нощ, която омотаваше душите с тревога, неспокойствие и страшни сънища, пълни: с призраци и видения.
А щом се зазори и малко нещо се раздени, та тук-там някой бе вече отворил очи и повдигаше сънна и тежка глава, Антек се залетя към камбанарията и заби камбаната като за пожар…
Напразно Ямброжи и органистът го спираха. Той ги изпсува, налиташе дори да ги бие и с все сила си вършеше своето.
Камбаната биеше бавно, непрекъснато и тъй тъжно, че страх обземаше сърцата, хората разтревожени й изплашени изтичваха полуоблечени навън да питат какво се е случило и още пред къщи се заслушваха като вкаменени, защото камбаната продължаваше да бие с тъжен и гръмлив глас в дрезгавината на съзоряването, та земята тътнеше й изплашените птици побягваха към горите, а разтревоженият народ се кръстеше и укрепяше духа си, тъй като Матеуш, Кобус и другите вече тичаха низ село, чукаха с тоягите си по плетищата и викаха:
— Към гората! Към гората! Хайде! Всичко живо да излиза! Пред кръчмата! Към гората!
И всички презглава се заобличаха, мнозина дори се закопчаваха и довършваха молитвата си по пътя и тичаха към кръчмата, където бяха вече Клемб и някои други стопани.
Улиците, портите и дворищата изведнъж загъмжаха, изведнъж закипяха всички къщи, децата вдигнаха силен врясък, жени викаха през градините, настана такава бъркотия и тичаница, като че ли беше избухнал пожар в селото…
— Към гората! Кой с какво има, било коса, снопарски бухалки, климии, брадви — грабвайте!
— Към гората! — Въздухът се тресеше и цялото село гърмеше от този вик…
Настана вече денят — тих и ясен, но все още замъглен и студен, дърветата стърчеха в иней като че ли в паяжини, слабият скреж хруптеше под краката, водите се бяха стегнали, та навред бе пълно със замръзнали локвички, сякаш нахвърляни по пътя изпочупени стъкла. Остър, пресен въздух щипеше в носа и толкова много се чуваше, та виковете и врявата се носеха сякаш по цял свят.
Но полека-лека утихваше, понеже упоритост завладяваше сърцата и някаква сурова самоувереност и неотстъпчива сила вкамени душите и ги обличаше в такава сериозност, че те несъзнателно млъкваха и потъваха в себе си.
Навалицата постоянно се увеличаваше; застанал гъсто, рамо до рамо, народът зае целия площад пред кръчмата чак до пътя, а все още прииждаха закъснели…
Поздравяваха се мълком, всеки заставаше, където намереше, разглеждаше наоколо и търпеливо чакаше старейшините, които отидоха за Борина.
Нали беше първият в селото и нему се падаше да ги предвожда, без него нито един от стопаните не би мръднал от мястото си.
Стоеха те търпеливо и тихо като гъста гора, заслушана в гласовете, които излизаха от самата нея, и в шуртенето на струите нейде между корените… само понякога прехвръкнеше някоя дума, понякога нечия пестница се вдигнеше нагоре, ту някои очи блеснеха изведнъж, ту калпаци се разлюляваха по-силно, ту нечие лице се зачервяваше и пак заставаха неподвижни, подобни на сложени близо един до друг снопи.
Долетя ковачът, провря се през навалицата и захвана да раздумва народа и да заплашва, че това, което са намислили да правят, ще отведе във вериги и ще погуби цялото село; след него повтаряше същото и воденичарят, но никой не ги слушаше, защото знаеха добре, че и двамата служат на дворянина и че имат интерес да пречат.
Дойде и Рохо и със сълзи на очи също ги увещаваше, но това не помогна.
Най-сетне дойде и свещеникът и почна да говори — те не го слушаха, стоеха неподвижно, дори шапка никой не свали, никой не му целуна ръка, а някой дори извика с глас:
— Плащат му, затова така приказва!
— С проповед неправда не се изкупува — подметна някой язвително.
Те гледаха тъй мрачно и упорито, че свещеникът се разплака и не преставаше да ги заклина във всичко свято да се опомнят и да отидат по домовете си, но не можа да довърши, защото дойде Борина и всички се обърнаха към него.
Мачей бе блед като стена и тъй строг, че студ лъхаше от него, но очите му светеха като на вълк; той вървеше изправен, мрачен и самоуверен, поздравяваше познатите си с кимване на глава и разглеждаше насъбралите се; разстъпваха се пред него, като му правеха път; той се покачи върху гредите, които бяха пред кръчмата, но преди да заговори, тълпата завика:
— Води ни, Мачей! Води ни!
— Към гората! Към гората! — деряха гърла други.
Едва когато поутихнаха, той се наведе, протегна ръце и завика със силен глас:
— Християнски народе, честни поляци, имотни и безимотни! Голяма беда сполетя всички ни, беда еднаква за всички, която нито може да се претърпи, нито може да се прости!… Доворянина сече нашата гора, дворянина не даде работа на никой от нашите и ние трябва да се разсипем!… Де могат да се помнят щетите, глобите, вредите и страданията, които понася целия народ! Съдихме го — кой какво ще му стори! Ходихме да се оплакваме — напразно. Но чашата преля, той сече нашата гора! Ще позволим ли ние това, а?
— Не, не! Няма да позволим! Ще ги разгоним, ще ги избием, няма да позволим! — викаха те и сивите, мрачни, загрижени лица проблеснаха изведнъж като гръмотевица; стотина пестници се размахаха във въздуха и стотина гърла зареваха, а сърцата се разтресоха от гняв.
— Правото е наше, а никой не ни го признава; наша е гората, а той я сече! Какво ще правим тогава ние клетите, когато никой не се грижи за нас, а всички ни пакостят, какво?… Драги селяни, християни, поляци, казвам ви, че няма друго спасение, ние сами трябва да браним имота си, да се вдигнем всички да отидем и да не позволим да секат гората ни! Всичко живо, което може да ходи, цялото село, всички като един да отидем! Не бойте се, от нищо се не бойте, хора, гората е наша и волята е наша, и правото е наше, а цялото село не могат да накажат… След мене, селяни, смело след мене! Към гората! — ревна той силно.
— Към гората! — отвърнаха гръмко всички изведнъж, вдигна се шум, тълпата се залюля, отприщи се и всички с все сила полетяха към домовете си, за да се приготвят; настана трескаво бързо тичане насам-нататък, обличане, запрягане, извличане шейни, цвилене на коне, детски врясъци, клетви, женски вайканици, та селото се тресеше от приготовления и много наскоро всички стъкмени поемаха низ тополовия път, където вече чакаха в шейните Борина, Плошка, Клемб и някои други първенци.
Наредиха се кому както дойде: мъже, момчета, жени, дори по-възрастните деца бяха тръгнали; кой с шейна, кой на кон, кой с кола, а останалите, почти цялото село — пешком и вървяха в гъста навалица като някоя дълга нива със зашумяло жито, прошарена от аленото облекло на жените, над която се клатеха яки колове, ръждясали вили, бухалки за снопи, па тук-там като светкавица се мернеше и коса, сякаш отиваха на работа в полето, само че нямаше ни смехове, ни шеги, ни веселост. Всички бяха мълчаливи, мрачни и навъсени, решени на всичко, а дойде ли вече време, Борина се изправи на шейната, обхвана с поглед народа и викна, като се прекръстваше:
— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин, да вървим!
— Амин! Амин! — повториха другите и понеже в този миг зачурулика малката черковна камбанка, види се свещеникът служеше, захванаха да се кръстят, сваляха шапки, удряха се в гърдите, а някой и друг жално въздъхна, но вървяха дружно, здраво и мълчаливо почти цялото село. Само ковачът се бе притаил нейде до един плет, промъкна се до дома си, метна се на коня и препусна по странични пътища към чифлика, а Антек, който отначало беше там, когато баща му дойде, се скри в кръчмата, но щом потеглиха, взе една пушка от евреина, скъта я под кожуха си и тръгна към гората пряко през полето… без дори да поглежда към народа…
А народът вървеше бързо след Борина, който караше шейната напред.
Току след него тръгнаха Плошковци, всички, колкото бяха от три къщи, със Стахо начело; не бяха красиви хора, но устати, шумни и страшно самонадеяни.
Подир тях — Соховци, водени от помощника.
На трето място Вахниковци — дребни и сухи мъже, ама задорици като оси.
Четвърта група бяха Голембовци, предвождаше ги Матеуш; те не бяха мнозина, но стигаха за половин село — все упорити побойници и едри като дъбове.
На пето място — Шикорци, набити като дънери, жилести и мърморковци.
След това — Клембовите момчета и другата младеж, стройна, буйна, заядлива и жадна за каквито и да са побоища. Водеше я Гжеля, братът на кмета.
Най-накрай вървяха Билицовци, Кобусовци, Причковци, Гулбасовци, Пачешовци, Балцерци и… кой би могъл да ги спомене всичките!…
Вървяха твърдо, та чак земята се тресеше, мрачни, решителни и страшни като някой градоносен облак, който само святка, надува се от гръмотевици, заглъхва и всеки миг може да падне и да смаже цял свят.
А след тях се носеха плачовете, писъците и жалбите на останалите в селото.
Светът бе още помъртвял от нощния студ, пълен със сънена тишина и повит от люти и искрести мъгли.
Тишина владееше в горите, остър студ повяваше и слаб отблясък на зората поруменяваше върховете на дърветата, а тук-там се сипеше и върху бледия сняг.
Само във Вълчите долове гърмяха трясъците на час по час заваляните дървета, ударите на секирите и пронизителното остро стържене на трионите.
Събаряха гората!…
Още от зори работеха повече от четирийсет души; налетяха те в гората като ято кълвачи, залепиха се по дърветата и усърдно, упорито заудряха и дърветата почнаха да падат едно след друго, сечището растеше, отсечените великани лежеха натъркаляни като утъпкана нива. Само тук-там като твърди бодли стърчеха оставени за подраст гъвкави дървета, които се навеждаха тежко като жалостни майки и оплакваха убити синове, тук-там глухо шумоляха недосечени храсти или някое жалко дръвце, което брадвата не е могла да хване, трепереше от тревога, а навред върху изпотъпканите снежни покривала като на погребални постелки лежеха избити дървета, купчини клони, мъртви върхари и могъщи трупове, прилични на одрани и насечени тела, а струи от жълти стърготини се разливаха из снега, сякаш бяха печалната кръв на гората.
Наоколо, надвесена над сечището като над зинал гроб, стоеше гъстата, извисена и непрогледна гора. Застанали притиснати едно до друго, наведени и тревожно смълчани, дърветата като приятели, роднини и познати се вслушваха със сподавен вик на отчаяние в загиващите и гледаха вкаменени безмилостната сеч.
Защото секачите вървяха все напред, пръснали се в широка редица, и бавно, мълчаливо се врязваха в наглед непобедимата гора, която им препречваше пътя като мрачна, извисена стена от гъсти стъбла и така ги засланяше със своята огромност, че те се губеха в сянката на клонаците й, само секирите бляскаха в мрачината и неуморно удряха, само стърженето на трионите не спираше нито за миг и час по час някое дърво се олюляваше и изведнъж, като измамно хваната в примка птица, се откъсваше от близките си, удряше с клони и със смъртно охкане падаше на земята — а след него второ, трето, десето…
Падаха грамадни борове, вече позеленели от старост, падаха ели, сякаш наметнати с конопени плащове, падаха клонести смърчове, падаха потъмнели, обрасли със сиви брадати лишеи дъбове — като някои старци, които нито гръмотевици са могли да сломят, нито столетия са съкрушили, а секирите ги отмъкваха в гроба, и толкова много други по-долни дървета, да може да ги изкаже човек!…
Гората умираше със стенание, дърветата падаха като упорити в бой мъже, натиснали се един други, неотстъпчиви, яки, но ги биеше непреодолима сила, та не смогваха и «Господи!» да извикат, а изведнъж цели вериги се накланяха и падаха в ръцете на лютата смърт.
Гората ечеше, земята непрестанно трепереше от падането на дърветата, брадвите удряха неспирно, стърженето на трионите не преставаше и съскането на клоните като последно издихание пронизваше въздуха…
И така се нижеха часове след часове, и все по-нови откоси от дървета осейваха сечището, и работата не спираше.
Свраките крещяха и се люлееха по оставените за подраст самотни дървета, ту понякога ято от врани прелетеше над това поле на смъртта, ту дивеч някой се измъкнеше от гъсталака, заставаше на края и дълго гледаше с изблещени очи развеяните пушеци на огнищата, които падаха по дърветата, и като съгледаше хора, избягваше с рев.
А селяните упорито сечеха и се врязваха в гората като вълци, връхлетели върху стадото, което, притиснато на куп и смъртно вцепенено, поблейва и чака, докато не падне и последната овчица под зъбите на зверовете.
Чак след втора закуска, когато слънцето се беше толкова издигнало, та инеят бе почнал да се топи и закапаха капки от клоните, а златните паяци на светлината запълзяха низ гората, някой дочу далечната врява.
— Някакви хора, цяла дружина идат — рече той, като прилепи ухо към дървото.
Говорът ставаше все по-близък и по-доловим, внезапно се раздадоха отделни викове и глух тропот на много крака, а не се мина много и по пътеката от селото се мярна шейна и в същия мнг дойде на сечището; в нея беше Борина, а след него на коне, кола и пеши нахлу гъста тълпа от жени, мъже, момчетии и всички със страшен вик се втурнаха към секачите.
Борина скочи от шейната и се спусна напред, а след него тичаха другите, кой където допаднеше: кой сопа, кой вила махаше страшно, кой снопарска бухалка стискаше яко в ръце, други коса, някои с прав клон, а жените направо с нокти и с врясък — всички се спуснаха към ужасените секачи.
— Спрете! Не барайте гората! Не позволяваме, наша е гората! — крещяха всички заедно и никой не можеше да разбере какво искат. Едва тогава Борина се спря при изплашените секачи и ревна, та по цялата гора се разнесе:
— Слушайте, модличани, жепечани и други, каквито и да сте! Слушайте!…
Поутихнаха малко и той викна пак:
— Вземете си торбите и си вървете, забраняваме ви да сечете, а който не иска да се подчини, с цял народ ще се разправя…
Те не се спряха, защото суровите лица, сопите, вилите и бухалките и многобройният разгневен, готов да се бие народ ги изплаши, та взеха да се одумват, да се свикват и да запасват брадвите си, да прибират трионите и да се трупат накуп с ядовито ръмжене, особено жепечаните, понеже бяха шляхтичи и от векове имаха съседски караници с липчани, та хокаха високо, тряскаха брадвите, заплашваха, но, щат не щат, отстъпваха пред силата, а народът викаше страшно, настъпваше към тях и ги натикваше към гората.
Други пък се разтичаха по сечището да гасят огньовете и да разтурят наредените стенжини, а жените с Козеловица начело, като забелязаха скованите от дъски колиби на края на сечището, се затичаха да ги разтурят и да ги развлекат из гората, та и следа да не остане от тях.
Борина, щом секачите отстъпиха тъй лесно, свика по-имотните липчани и ги увещаваше да отидат заедно до чифлика и да заявят на дворянина да не смее да пипа гората, докато съдът не реши що е негово и що е селско. Но докато се сговорят, докато обмислят какво да правят, за да бъде най-добре, жените запищяха и почнаха да бягат в безредие от колибите, защото десетина-двайсет конника изскочиха из гората и се спуснаха право към тях…
Чифликът, предупреден, идваше на помощ на секачите.
Начело на слугите яздеше управителят на чифлика; те нахлуха стремително в сечището и като достигнаха жените, веднага ги зашибаха с бичове, а управителят, мъж като бик, биеше пръв и викаше:
— Хайдуци, въшкари! Удрете с бичовете! Да се извържат и в затвора!
— Не се пръскайте, не се пръскайте, към мене елате, дръжте се! — ревеше Борина, тъй като народът вече се пръскаше изплашен, но като го чуха, веднага се спряха и въпреки бичовете, които падаха вече по главите на мнозина, закриваха глави с ръце и тичаха към него.
— Удрете с тояги тия кучи синове! По конете с бухалките! — крещеше старият и като дограби един кол, пръв се хвърли въз чифлишките хора; удряше, дето попаднеше, а след него, като обхваната от гневен вихър гора, селяните, сбити рамо до рамо, бухалка до бухалка, вила до вила, със страшен вик се втурнаха върху чифлишките хора и млатеха кой с каквото досегнеше, та забумтя като когато чукат грах с тояги на пода.
Вдигнаха се нечовешки врясъци, проклятия, процвилвания на пребити коне, охкания на ранени, тъпи и чести удари от колове, отчаяни борби и диви провиквания из побоището.
Чифлишките здраво се бранеха, псуваха и се биеха не по-зле от селяните, но накрай започнаха да се объркват и да отстъпват, защото шибаните с бухалки коне се изправяха на задните си крака и с цвилене се връщаха назад, а управителят, като видя какво става, пришпори своя бял кон и се хвърли всред народа, към Борина, но се загуби, защото изведнъж зафучаха бухалките и няколко десетки се стовариха върху него, няколко десетки ръце го хванаха от всички страни и го смъкнаха от коня, та като подровен от свине храст изхвръкна във въздуха и падна в снега под краката на хората. Борина едвам го спаси и го отмъкна в безсъзнание на безопасно място.
Тогава всичко изведнъж се замота, като кога вихрушка неочаквано удари в копа сено, та се образува едно разбъркано кълбо, което се търкаля по полето и по нивите; вдигна се страшен вик и такъв смут, такъв водовъртеж, че нищо друго не се виждаше, освен разбъркани купчини от хора, които се тътреха по снега, освен бясно удряни пестници, а понякога някой се изскубваше от групата и изтичваше като обезумял, но внезапно се връщаше пак и с нов крясък, и с ново настървение се хвърляше в битката…
Биеха се и поединично, и по групи, теглеха се за яки, за коси, мачкаха се коленешки, кървавяха се, но все още никои не можеха да надвият, защото чифлишките наскачаха от конете и не отстъпваха нито крачка, толкова повече, че постоянно им идваше помощ: секачите минаха на тяхна страна и здраво ги подкрепяха; първи се спуснаха да помагат групово и мълчаливо като зли кучета жепечаните, предвождани от горския, който се яви в последния миг, а се славеше по цялата околия със силата си, беше як като бик, при това беше заядлив и имаше разправии с липчани, та пръв се хвърляше сам срещу цели групи, разбиваше глави с приклада на пушката си, разгонваше и тъй млатеше, че боже пази!
Тръгва срещу него Стахо Плошка да го възпре, защото народът захвана да бяга от него, но той го хвана за яката, завъртя го над себе си и го хвърли като очукан сноп на земята, та Стахо падна чак в несвяст. Скочи към него един от Вахниковците и го цапароса нейде по рамото с бухалка, но оня с един замах го удари с пестница между очите, та успя само да разгърне ръце и с «Божичко!» на уста се сгромоляса наземи.
Накрай не изтрая и Матеуш и се хвърли върху му, но макар че беше мъж равен по сила само на Антек, не удържа нито на минута: горският го надви, блъсна го, навърдаля го със сняг и го принуди да побегне, а сам той тръгна към Борина, който с цяла група се бореше гуша за гуша с жепечани, но преди да се доближи до него, нападнаха го жените с такъв врясък и се вкопчиха с нокти в него, вчепкаха се за чумбаса му, преплетоха му се, наведоха го към земята и се заловиха с него като зли псета, когато нападнат овчарско куче, забият зъби в кожата му и го размятат насам-натам.
Но в това време и народът вече вземаше връх, струпаха се и се разбъркаха като листа, всякой пипнал някого, душеше го и се тътреше с него по снега, а жените налитаха отстрани и скубеха за косите.
Закипя тя една такава бърканица, премятаница, че едва можеше да познае свой своя, но най-сетне селяните надвиха, неколцина чифлишки хора лежеха окървавени, а другите, изморени и отслабнали, бързо избягаха в гората, само секачите още се бранеха с последни сили, тук-там дори някои молеха за милост, но понеже народът беше ядовит повече на тях, отколкото на чифлишките хора, понеже се беше разгорял като главня на вятър — нито молби слушаше, нито мареше за нещо, само млатеше с всичкия си бяс.
Захвърлиха тояги, бухалки, вили и се заловиха с голи ръце — мъж с мъж, пестница срещу пестница, сила срещу сила, мачкаха се, душеха се, деряха се, върдаляха се поземи, крясъците вече замлъкваха, а се чуваха само хъркания, клетви и боричкане.
Такова второ пришествие настана, че не можеше и да се изкаже!
Хората бяха почти полудели, мятаха се от настървение, кипяха от ярост, особено Кобус и Козеловица изглеждаха напълно побеснели, дори страшно бе да ги гледа човек: така бяха окървавени и пребити и пак връхлитаха върху цели групи.
И така, те още се бореха за надмощие, липчаните все повече крещяха, тъй като започваха да гонят побягналите и вече по-рядко биеха, когато горският отпъди от себе си жените, но страшно смутен и поради това още повече побеснял, започна да свиква хората си, а като съзря Борина, хвърли се върху него, прехванаха се през кръста, вкопчаха се като мечки и искаха да се повалят, затътрузиха се насам-натам и се удряха о дърветата, защото бяха навлезли вече в гората.
Тъкмо тогава дотърча Антек. Той беше много окъснял, та застана на края на гората да си поеме малко дъх, и внезапно видя какво става с баща му.
Огледа се с ястребовите си очи наоколо. Никой не гледаше към него, всички бяха увлечени в такъв бой, така избъркани, че той не позна ни едно лице, а се отдръпна, бързо се приближи до Борина и се спря на няколко крачки зад едно дърво.
Горският напрягаше сили, мъчеше се, защото бе твърде изтощен, па и старият се държеше яко, строполиха се наземи, върдаляха се като две кучета и се удряха о земята, но все по-често старият биваше отдолу, шапката му отхвръкна и само побелялата му глава подскачаше по корените.
Антек се огледа още веднъж, измъкна изпод кожуха си пушката, приклекна и като се прекръсти несъзнателно, примери се в главата на баща си… Преди обаче да дръпне спусъка, те скочиха на крака, изправи се и Антек и нагласи пак пушката до окото си — но не стреля, внезапен, ужасен страх сви сърцето му и той едвам поемаше дъха си, ръцете му се тресяха като в треска, цял затрепера, притъмня му пред очите, главата му така се завъртя, та дълго стоя, без да знае какво става с него. Внезапно се раздаде кратък, пронизителен вик:
— Помощ, хора!… Помощ…
Тъкмо в този миг горският бе блъснал с приклад главата на Борина, швирна кръв, старият извика, вдигна ръце и падна като труп на земята…
Антек дойде на себе си, захвърли пушката и скочи при баща си; старият само хъркаше, кръвта обливаше лицето му, главата му бе почти разцепена на две, жив беше още, но очите му вече мътнееха и риташе с крака…
— Тате! Божичко! Тате! — вресна Антек със страшен глас, вдигна го на ръце, притисна го до гърдите си и завика колкото можеше:
— Тате! Убиха го! Убиха го! — Виеше като някоя кучка, когато удавят малките й.
Неколцина, които бяха най-близо, чуха и се притекоха на помощ сложиха ранения върху клони, почнаха да налагат главата му със сняг и се заеха да го спасяват, както вече можеха. А пък Антек седна наземи, скубеше косата си и викаше в безсъзнание:
— Убиха го! Убиха го!
Помислиха си някои, че внезапно се е побъркал.
Ненадейно той утихна, изведнъж си припомни всичко и се спусна с ужасяващ вик и с такова безумие в погледа към горския, че горският се изплаши и побягна, но като усети, че Антек го настига, обърна се бързешком и изстреля почти право в гърдите му, но по някакво чудо не го улучи, само дето му опърли лицето, а Антек се хвърли върху него като мълния.
Напразно се бранеше, напразно се откопчваше, напразно молеше за милост, обзет от отчаяние и смъртен страх — Антек го сграбчи с нокти и като бесен вълк го сдави за гърлото, та чак гръклянът му захрущя, издигна го нагоре и го заблъска о едно дърво, докато оня издъхна.
А после сякаш се забрави и вече не знаеше какво върши, хвърли се в битката и където се появеше, сърцата изтръпваха, хората избягваха изплашени, защото беше страшен, оплескан с бащината и своя кръв, гологлав, със слепена коса, посинял като мъртвец, ужасен и някак така свръхчовешки силен, че почти сам изпреби и изпотрепа останалите, които се противяха, та накрай трябваше да го усмиряват и да го оттеглят назад, защото на смърт ги би избил…
Свърши се боят и липчани, макар и изтощени, изпоосакатени, окървавени, изпълниха гората с радостна глъчка.
Жените се грижеха за по-тежко ранените и ги пренасяха на шейните, а такива не бяха малко: на един от Клембовите синове ръката бе счупена, на Йенджих Пачеш кракът пребит, та не можеше да го опре на земята и викаше до небесата, когато го пренасяха. Кобус пък бе тъй смазан, че не можеше и да мръдне, Матеуш хъркаше кръв и се оплакваше от болки в кръста. И другите си пострадаха не по-малко, нямаше почти ни един, който да излезе невредим от битката, но понеже победиха, па и не държеха много на болките си, подвикваха високо и весело — и се тъкмяха за връщане.
Борина качиха на шейната и караха бавно, защото се страхуваха да не умре по пътя; беше в безсъзнание, а изпод превръзките постоянно пробиваше кръв и обливаше очите му и цялото му лице, беше блед като платно, същински мъртвец…
Антек вървеше до шейната, ужасен, впил поглед в баща си, подкрепяше главата му, където пътят беше неравен, и час по час мълвеше тихо, умолително и жално:
— Тате! Тате, за бога!…
Хората се движеха разбъркано, на групи, кому както попаднеше, и то из гората, защото посред пътя вървяха шейните с ранените; тук-там някой охкаше и попъшкваше, а другите се смееха високо, подвикваха весело и шумно.
Започнаха да си разказват това-онова, да се хвалят с надмощието си и да се подиграват с победените, тук-там и песни се обаждаха, някой пък се провикваше, та екваше цялата гора, всички бяха пияни от триумфа, ето защо мнозина сполитаха в дърветата или се препъваха о нищо и никакви корени!…
Малцина усещаха отпадналост и умора, защото неизказана радост от победата окриляше сърцата им, всички бяха весело настроени и пълни с такава сила, че само някой да се възпротивеше, и биха го смазали на прах, срещу цял свят биха въстанали.
Вървяха те с бодра стъпка, с глъчка и шум, оглеждаха със светнали очи тази вече спечелена гора, която се полюшваше над главите им, шумеше сънно и пръскаше по тях капки от стопения иней — сякаш със сълзи ги ръсеше.
Ненадейно Борина отвори очи и дълго гледа в Антек, като че ли не вярваше на себе си; дори дълбока, тиха радост просветли лицето му, помръдна няколко пъти устни и с най-голямо усилие прошепна:
— Ти ли си, синко!… Ти ли си!
И падна пак в несвяст.