Българска търсачка и начална страница

Дара Джой
Секс до смърт

Лорджин та'ал Кру седеше на масата у стария си наставник Яниф.
Великият магьосник, спокоен на външен вид, се приготви да изслуша най-любимия от всичките си ученици, както правеше винаги. С внимание.
Най-големият син на Кру не идваше при него с неоснователни притеснения. Неизменно съсредоточен и сериозен, когато ставаше дума за въпроси свързани с Чарл, Лорджин бе единственият му ученик, който никога не се разколебаваше.
Беше жалко, че той не е Избраният.
Възрастният магьосник си го беше мислил на няколко пъти…
Е, човек не можеше да избира такива неща, независимо от резултата. Той въздъхна дълбоко, когато погледът му се отправи към другия човек в стаята. С лице към камината, един фамилиер лежеше на пода изтегнат като жив килим. Реджар — по-малкият брат на Лорджин. В интерес на истината, той беше най-трудният от всичките му ученици.
Сякаш за да придаде достоверност на размишленията на магьосника, главата на полуавиаранеца-полуфамилиера се поклащаше напред, докато той си подремваше, а всъщност имаше урок по медитация.
Яниф въздъхна отново.
Младежът се стараеше… но не беше абсолютно концентриран в натоварените си уроци. Беше му трудно. Откакто отключи способностите си на Чарл, Реджар имаше да наваксва. Фамилиерите по природа си бяха капризни и Реджар не правеше изключение. По-малкият син на Кру изглежда беше наследил най-силните качества от двете страни, а и най-силните способности също.
От своя баща Чарл — потенциала да бъде безпощаден в битка; от своята майка фамилиер — палавата, игрива природа. От една страна Реджар можеше да бъде смъртоносен, а от друга — неговата чувствена природа предпочиташе правенето на любов пред битката. Проблемно противопоставяне.
Още по-лошо беше, че младежът не изглеждаше изключително заинтересован от овладяването на силите на магията. И това объркваше Яниф.
Твърде често младежът предпочиташе страстта, а Яниф беше твърде мъдър магьосник, за да се заблуждава, че прашните томове с тайнствена магия могат някога да се сравняват с чара на Лайлак. Осъзнаването на Реджар относно неговата сила беше добро начало, но съвсем не беше достатъчно.
Не, Яниф знаеше, че трябва да открие нещо… нещо, което да възбуди интереса му…
Изобретателният магьосник не спираше да разсъждава по проблема.
Въпреки смесената кръв на Реджар, той притежаваше най-бързите рефлекси и най-острите сетива, почти наравно с краля на всички фамилиери, Тадж Джайън. Но имаше и още. Обратно на разпространените вярвания, мистичната кръвна линия на Чарл беше всъщност по-силна у нечистокръвния.
Реджар притежаваше невероятна сила и беше задължение на Яниф да насочва и насърчава потенциала му в правилната посока.
Докато Яниф наблюдаваше ученика си, Реджар изостави опитите си да се задържи в позиция за медитация и се строполи право напред на дървения под. Подобно на всички фамилиери — и на котките, на които подражават — това изобщо не притесни младежа. Топлината на огъня го привлече и той се намести в по-удобна позиция и потъна в дълбок сън.
Ноздрите на Яниф потръпнаха от раздразнение. Изкушаваше го мисълта да потропа с жезъла си по пода, за да събуди нехранимайкото. Никой друг новак на цялата планета нямаше да се осмели да направи такова нещо в присъствието на старши мистик, а какво остава в присъствието на учителя си.
Все още дълбоко заспал, Реджар вдигна показалеца си и се опита да отгърне страница от Книгата на легендите, която се намираше на другия край на стаята. Книга, която нямаше никаква връзка с обучението му.
Яниф се покашля. Нямаше съмнение, че авантюристичните истории и илюстрации бяха повече по вкуса на Реджар от сегашната му задача. Или немирникът просто го дразнеше, предвид предстоящото му «величие», в което той не вярваше, и го беше показал ясно на уважавания магьосник.
Ръката на Реджар се обърна настрани и Книгата на легендите започна да се носи из стаята. Устата на старшия мистик се изви в усмивка, съзрял смешното в ситуацията. Колкото и да се опитваше, той не можеше да отрече, че младежът го развеселява, въпреки раздразнението му от липсата на благоприличие у Реджар.
В интерес на истината Яниф изпитваше най-нежни чувства към малкия син на Кру и затова винаги беше снизходителен към него. Беше сигурен обаче, че Реджар не го виждаше по този начин. Все още от време на време той се обръщаше към учителя си със «старче», все едно се опитваше да обезсили могъщ магьосник като него с такива епитети. Може би това е вид защита за него — си помисли Яниф. Може би винаги е усещал важността ми в неговия живот… — той се почеса по брадичката. Възможно е!
Щеше да поразсъждава над това по-късно, но сега другият му ученик имаше нужда от него. Той обърна своето внимание отново към Лорджин, който търпеливо очакваше да поговори с него.
— Какво става, Лорджин?
Летящата книга почти удари магьосника по главата, преди да се килне към каменната камина. Челото на Лорджин се набръчка при опита му да облече в думи настоящото си безпокойство:
— Трудно е да го опиша, Яниф, но неотдавна открих, че съм някак… ъъъ… запалим.
От пода долетя леко изсумтяване.
Все пак малкият брат не беше толкова заспал. Яниф хвърли раздразнен поглед на фамилиера и се обърна към Лорджин.
— Какво имаш предвид под запалим?
Лорджин беше в разцвета на силите си и имаше прекрасна жена. Какво ли имаше предвид? С широко отворени от почуда очи възрастният човек си помисли, че го е разгадал. Ах, това ли? Той се наведе напред и прошепна:
— За еротични желания ли говориш?
Това не бяха теми, които Рицарите на Чарл обикновено обсъждаха и Лорджин се изчерви леко. Не че беше някакъв проблем за него — ни най-малко, но всъщност той се притесняваше, че често изтощава съпругата си.
Яниф изгледа замислено своя ученик, а лявата му ръка несъзнателно галеше главата на Боджо. Пернатият му спътник се беше настанил на рамото му по-рано днес и си остана там. Боджо правеше това всяка сутрин, откакто Реджар започна своите ежедневни уроци по медитация, и по-точно — преди няколко седмици, когато фамилиерът по невнимание подпали гребена на бедния Боджо.
Чираците обикновено бяха рискови за спътниците на магьосниците и от този момент нататък Боджо беше подозрителен към уроците на Реджар. Той постоянно наблюдаваше фамилиера с песимистичен поглед.
Е, бедното зверче все още имаше опърлено място на голата си главица. Щяха да минат поне няколко седмици, за да израсте наново оперението му. В момента само три мършави пера бяха изникнали и Боджо изглеждаше постоянно стреснат.
Споменът за случилото се все още караше Яниф да се подсмихва, въпреки че много внимаваше Боджо да не забележи. Замислените крилати спътници можеха да станат доста апатични, а последното нещо, което искаше мистикът, беше депресиран спътник, който да виси от рамото му вечно навъсен.
Лорджин хвърли отвратен поглед на брат си, но не заради бедния Боджо. Беше готов да спори с Реджар. Своенравният му брат със сигурност щеше да го направи отново… и отново… И защо трябваше да е тук сега?
Плющящата книга мина покрай носа на Лорджин и се отправи да бомбардира купчината дърва в ъгъла. Той въздъхна и се върна на належащия въпрос:
— Яниф, най-неочаквано през деня усещам, че съм на ръба да науча нещо… Силата ми изглежда се надига в отговор, понякога се увеличава, преди да се успокои.
— Кажи ми повече! — Моментално нащрек, Яниф се наведе напред. Това не го очакваше, поне не сега.
Лорджин подпря лакти на масата и продължи:
— Силата ми изглежда се надига, дори когато не я призовавам. Има някакво… вълнение… — Челото му се набръчка. — И има…
— Какво? — Яниф с интерес очакваше следващите му думи.
— Трудно е да се опише, както съм казвал и преди. Обединяване и разделяне, както ако…
Една мисъл беше изпратена и до двамата.
Все едно силите ти се разпадат и прииждат едновременно.
И двамата мъже погледнаха към Реджар, който все още лежеше опънат пред огнището със затворени очи.
Яниф присви очи към фамилиера, шокиран, че толкова лесно го беше заблудил — него, мистик от седмо ниво, да си мисли, че е в отпуснато състояние. Не само че беше останал нащрек в променено състояние, но също така помогна с объркването на Лорджин, за да разкрие истината. Дали Реджар осъзнаваше това или не, беше друг въпрос.
С течение на времето уроците щяха да догонят неговите забележителни вродени способности. Способности, които ставаха все по-очевидни с всеки изминал ден. Просто бе нужно търпение, за да му помогне да ги открие и след това да ги опознае.
Лорджин посочи с палец към мъртвото тяло на пода.
— Той има право. Точно така е.
Яниф кимна и попита:
— И как се чувстваш, когато се случи?
— Ммм… Нямам точно чувството, че контролирам това. По-скоро чувството, каквото и да е то, контролира изживяването. Не ми харесва особено.
Това не беше изненадващо. Лорджин не беше човек, който би изгубил контрол над нещата. Би се борил с всичко и всеки, за да не допусне да изгуби контрол над ситуацията.
Това издаваше силен характер, но в този случай той трябваше да позволи на нещата да се случат. Яниф беше убеден, че неговият ученик ще го направи, когато му бъде обяснена ситуацията. Острата интелигентност на Лорджин винаги успешно се преборваше с първичните му инстинкти. В това отношение той беше много различен от брат си — фамилиерът подчиняваше живота си на инстинктите си.
Всъщност това противопоставяне правеше уроците толкова трудни за Реджар. И за това трябваше да помисли, но по-късно.
— Чувал съм за тези страдания и преди. Очевидно се подготвяш да отвориш ново ниво, Лорджин.
— Ново ниво? — Веждите на Лорджин се извиха в почуда. — Във владеенето на магията?
— Да. Някои го преживяват по този начин.
Лорджин не беше убеден.
— Не съм го преживявал преди, когато силите ми нарастваха. Даже и когато се появиха за първи път.
— Това няма значение. Изживяването ще се промени в момента, в който се отвориш за него, Лорджин. Не се съпротивлявай. Позволи на силата да се съедини с теб. Всяко ниво, както знаеш, е извънредно различно от останалите преди него. Никой не може да каже в какъв ред матрицата ще се представи пред теб.
— Искаш да кажеш, че видът на силата е различен?
— Именно. Може да увеличиш нивото на една от познатите ти сили, на четирите или…
Може би се подготвяш да скочиш в изцяло ново ниво, братко. Реджар се надигна от пода.
— Не е ли вярно, Яниф?
Яниф кимна впечатлен от интуитивните умения на Избрания, който щеше да владее силата от десето ниво. Както при Лорджин, и у него имаше сили, които само чакаха да излязат наяве. За разлика от Лорджин обаче, неговата сила — когато забълбука и се извие изцяло на повърхността — ще бъде необятна.
Веднъж вече я бе освободил и моментално бе изпарил цяло езеро само с поглед. Само с тези очи — едното синьо, а другото златно.
Древният мистик се молеше, той да е достатъчен да даде на този — наречен Надарен — насоките, от които се нуждаеше, за да задържи и контролира подобна сила.
Тази сила със сигурност идваше, независимо дали той щеше да я овладее или не. Яниф го знаеше без съмнение. Ветровете вече му бяха казали.
Реджар щеше да бъде тяхното спасение.
Или тяхното унищожение.
Матрицата на съдбата бе изплела своята история…
— Вярно ли е това, което той казва? — Лорджин посочи с глава по посока на брат си.
Яниф се вгледа право в двуцветните очи на най-младия си ученик, докато отговаряше на Лорджин.
— Вярно е.
— Хммм. — Лорджин почеса брадичката си. Яниф току-що потвърди, че той или навлиза в пето мистично ниво, или собствената му сила се усилва, или една напълно нова сила скоро ще се отвори за него.
— Само някои или всички от изброените неща, Лорджин. — Старият мистик прочете мислите му.
Очите на Лорджин се разшириха. Твърде много трябваше да премисли.
— Кога ще се случи промяната?
— Ще отнеме колкото време е нужно — сви рамене Яниф. — Най-вероятно ще бъдеш в процес на пробуждане за известно време. Това е начинът да се случи… — Той погледна към фамилиера. — За някои.
Лорджин си спомни, че силите на Реджар не дойдоха така. Когато се събудиха, те се появиха бързо и с потресаваща сила, но Реджар беше различен. Прогресът на Лорджин щеше да бъде по нормалния за Авиара начин. Неговата сила щеше да се разкрие и да узрява по равномерен начин.
Ала имаше и друго, което Яниф искаше да обясни на русокосия рицар.
— Този процес ще ти даде и някои допълнителни способности.
И двамата братя изглеждаха изненадани.
— Какви? — попита Лорджин сухо, подозрителен, както винаги когато Яниф говореше подобни неща. Все още не беше забравил как магьосникът го манипулира да върне неговия брат по кръвна линия Трейд обратно на Авиара. Възрастният мистик беше нагласил Трейд да застане срещу собствения си баща Трийдър. Въпреки че Трийдър беше луд, това не хареса на Лорджин.
Трейд беше пострадал много. Не биваше да забравя и Марилан — сестрата на баща му и майка на Трейд, чието съществуване беше пазено в тайна от всички тях. И все пак на баща му беше позволено да обяви сина на сестра си от своята кръвна линия и така Реджар и Лорджин се сдобиха с брат.
Яниф не призна нищо, разбира се. Той просто каза на Лорджин, че Трийдър трябва да бъде спрян. Хитрият магьосник беше прав, а Лорджин разбра това и с течение на времето даже му прости.
Но това не означаваше, че одобрява подобни машинации. Дори и ако изпитваше дълбока привързаност към възрастния мистик.
— Уверявам те, Лорджин, не е нещо толкова тайнствено. — Яниф се подсмихна. — Увеличаването на силите ти ще усили и Прехвърлянето, което вече споделяш с Адееан. Тази нова способност ще започне да тече и през нея в момента, в който го позволиш. Може би и двамата ще имате полза от това, нали?
Реджар погледна брат си в очакване на отговора му. Лорджин поразмисли за момент и каза:
— Наистина може да се възползваме от това.
— Ако размислиш за бъдещето, може би ще откриеш и по-дълбоки облаги.
Яниф почеса брадичка и очите на Лорджин се разшириха. Той добре разбираше магьосника. Обаче се зачуди каква ли щеше да е реакцията на Адееан. Мека усмивка се появи на устните му.
Реджар завъртя очи и полегна отново, най-вероятно да продължи дрямката или обучението си, защото очевидно за него разликата между двете се размиваше.
— Тя няма да е доволна от теб, братко — предупреди фамилиера.
— В началото — реши Лорджин.
— В началото — се съгласи и Яниф.
Плющящата книга премина над гредите и най-после се приземи. Право в супника на Яниф. Лорджин скочи и затръшна капака отгоре й.


Адееан зира'ал Лорджин или Дийна Джоунс от Земята наблюдаваше пищната красота, която я заобикаляше и въздъхна доволна. Всеки ден на Авиара беше прекрасен, но по неизвестна причина днешният беше необичайно топъл за сезона.
Нямаше нищо общо с Бостън, Масачузетс. Кой да помисли, че тя, една землянка, ще живее на огромно дърво в Извисяващата се гора на Авиара.
Дийна се усмихна при вида на прекрасния си дом.
Основните жилищни помещения се намираха вътре в Извисяващо се дърво, но тя прекарваше времето си най-вече навън. Външните пространства бяха оформени на няколко впечатляващо обширни нива от тучни терасирани градини.
Тя наблюдаваше как деликатни пастелни цветчета се поклащаха на лекия вятър.
Кристални камбанки висяха от всеки клон и звъняха меко. Весели малки създания седяха на клоните и си тананикаха сладки песни на дневната светлина. Крозия покриваше пътеките, които водеха нагоре и надолу от главната платформа. Бистър поток течеше от по-горните нива и даваше начало на бурни ручеи. На всяко ниво те се стичаха в своеобразен водопад, а водата беше кристалночиста.
Градините изобилстваха от екзотични плодове и зеленчуци, които бяха невероятни на вкус. Сладки, свежи и хрупкави на вид — те нямаха нищо общо с картонения вкус на еднообразните боклуци, които купуваше докато живееше на земята. А вечер цъфтящи нощни цветя изпълваха със своя аромат всяка стая.
Това си беше магия, разбира се.
Съвършена, прекрасна екосистема, която нямаше практически смисъл, но това не беше изрядно подредена вселена. Този свят и всички останали наоколо се основаваха на мистицизъм и магия. Това правеше живота много по-интересен.
Дъщеря й, стъпила на четирите си крачета попадна в полезрението й. Как бебетата пълзят толкова бързо? Дийна мимоходом се запита защо ли никой не се е досетил да направи надбягвания за бебета. Като надбягванията за кучета. Или може би пълзящо бебешко рали…
Кикотейки се, докато пълзеше все по-бързо, Мелъди се приближи малко по-близо до ръба, отколкото трябва. Още преди майка й да успее да се надигне, малък клон с широки листа бързо се спусна надолу и внимателно насочи детето в друга, по-безопасна посока.
Дийна се усмихна меко. Дървото се грижеше за всички тях.
В началото тя беше притеснена да живее с бебето си на такава височина, но скоро осъзна, че страховете й са неоснователни.
Бащата на Лорджин обаче, все още роптаеше срещу решението на сина си, заради възможните опасности. Разбира се, татко Кру имаше скрит мотив. Искаше и те да живеят с останалите от семейството във фамилния дом на Лодарес, тогава щеше да може да глези единственото си внуче, както му се иска.
Това невероятно разумно дърво — първоначално приело съпруга й — беше разпростряло подслона и защитата си над цялото семейство.
Подобните на ветрило листа над главата й се завъртяха, позволявайки на по-голяма струя от охлаждащия бриз да я достигне. О, как бе заобичала тази гора! Това древно дърво.
И както изглежда, беше взаимно, защото то се грижеше прекрасно за нея и нейното семейство. Защитаваше ги и ги предразполагаше винаги. Не беше ли това смисълът на думата «дом»? Подслон, който ти дава любов и защита.
Все едно бяха негови деца. И може би, в някакъв смисъл, си беше точно така.
Беше спокоен, безгрижен ден. Което означаваше, че проблемите са наблизо. Ако някой не започнеше нещо скоро, то тя непременно щеше да измисли нещо.
Малко пакости бяха полезни от време на време.
Стана за да подправи гозбата в гърнето и погледна към съпруга си, който се намираше на долната платформа. Стоеше до единия от басейните и се опитваше да издяла от парче дърво играчка ксейту за малката им дъщеря. Хм, защо бебето някога би поискало грозно, с отровни лиги чудовище за играчка й беше напълно непонятно. Отдавна бе спряла да опитва да разбере логиката на мъжете авиаранци. Нямаше нищо общо с тази на земляните.
Лорджин внезапно избухна с няколко добре подбрани авиарански епитета.
Дийна завъртя очи. Съпругът й беше четвърто ниво Рицар на Чарл, невероятно опитен в убиването чрез светлинен меч, но даже и животът му да зависеше от това, не беше способен да направи с него играчка от парче дърво. Лорджин очевидно предпочиташе да убива ксейту, вместо да ги дялка от дърво.
Дългата му златиста коса се спусна напред, когато за пореден път замахна с меча. Острието се плъзна отново, изрязвайки парче от грозната муцуна на звяра.
Дийна се изкикоти, когато още няколко проклятия стигнаха до ушите й. Единственото нещо, което можеше да спаси съпруга й в този момент, беше неговият брат по кръвна линия Трейд — майстор в боравенето със светлинния меч и експерт в резбата. Той вече беше изработил няколко прекрасни играчки за Мелъди, които тя очевидно обожаваше. Беше наистина мило от негова страна, но Дийна никога нямаше да сподели това с безстрашния си воин.
Още един залп от ругатни се понесе с вятъра. Тези бяха още по-цветисти. Дийна направо се изчерви, докато се опитваше да си представи по-пиперливите проклятия. Да-а, големият глупчо имаше нужда от помощ и то бързо.
За съжаление спасението на Лорджин беше малко вероятно, понеже обикновено сдържаният му брат беше още по-необщителен, откакто фамилиерът Бригар беше пленен от търговците на роби от Оберон. Зеленоокият авиарански воин бе направил две пътувания в търсене на фамилиера, но и двете се оказаха безплодни.
Както повечето мъже от Авиара, Трейд не приемаше лесно неуспехите.
По всяка вероятност, новият «среден брат» на Лорджин беше отпътувал, за да започне още едно търсене.
Затова Дийна беше много изненадана, когато чу платформата да се качва и от нея слезе не друг, а Трейд та'ал Кру. Сякаш го бе призовала сама.
Тя побърза да го поздрави радостно, макар че сдържаното поведение на Трейд отново показваше, че е направил стъпка надолу да се принизи до реалността, която го заобикаля.
Но това не заблуди Дийна.
Тя знаеше, че под хладната безразлична външност, която беше избрал да показва пред света, се крие прекрасна душевност. По характер той беше спокоен и сериозен.
Откакто Трейд се присъедини към семейството, бидейки припознат от Кру — нещо като осиновяване по кръвна линия, поне според нейните разбирания — имаше малка, но все пак съществена промяна в него. Можеше да се каже, че понякога дори е приятно той да е наоколо.
Дийна се почеса по върха на носа. Дали беше пораснал?
Добре де… поне вече не вкаменяваше всички с ледения поглед на зелените си очи, както беше направил, когато се срещнаха за първи път на Зариан, много преди Мелъди да се роди. От тогава тя научи, че Трейд всъщност има много тънко чувство за хумор, което на нея й допадаше.
Като повечето мъже от Авиара, той беше безстрашен до глупост. И като повечето от тях, беше инат до глупост.
Но Дийна осъзнаваше, че беше и много различен от другите двама синове на Кру. Този брат беше бунтар сред Рицарите.
И беше предан и храбър.
Дийна буквално го обожаваше.
Тя го наблюдаваше, докато той попиваше с поглед всеки детайл от живописната действителност около тях. Висок и зашеметяващо привлекателен, с прибрана на конска опашка тъмна коса, която почти достигаше до кръста му, с ясни зелени очи — абсолютно същите на цвят като перидот — те светнаха с приближаването й. Той кимна рязко към нея. Дийна засия и каза:
— Трейд! Колко се радвам да те видя! Мислех, че си заминал.
Изваяните му устни замръзнаха при напомнянето, че Бригар все още е някъде там, държан в плен от търговците на роби от Оберон. Цялата тази ситуация го тормозеше неимоверно.
— Заминавам след няколко дни, Адееан. Получих съобщение от Яниф да се видим тук.
— Яниф? Той не е тук, но ти си винаги добре дошъл. Ела да видиш Лорджин. — Тя постави ръка над устата си и прошепна: — Той отчаяно се нуждае от помощ. Но никога, ама никога не издавай, че аз съм го казала.
Дълбока бръчка се появи на челото на Трейд, докато се взираше в нея. Може би веднъж завинаги беше решил, че е полудяла?!
Цветистите ругатни на Лорджин отново огласиха околността.
Веждата на Трейд се изви нагоре, докато поглеждаше към долната платформа. Не му отне много време да разбере какво е положението. Устните му се извиха в нещо като усмивка:
— О, разбирам. Вероятно ще е по-добре да се присъединя към него, в случай че реши да направи копие за Мелъди, което ще е много неразумно за дете на нейната възраст. — Той всъщност го каза сериозно.
— Съвсем точно! — щракна с пръсти Дийна.
Той я стрелна с един от известните си «погледи», преди да поеме към долната платформа. «Погледите» на Трейд бяха отворени за интерпретация. Едно и също стоическо изражение служеше за онагледяване значението на много състояния от «леко съм развеселен» до «ще те убия бавно и мъчително». Този, който получаваше «погледа», трябваше да разгадае и значението му.
Тя все още дишаше, което означаваше, че «погледът» трябва да е означавал нещо като «Окей».
Скоро Дийна чу ропот на несъгласие между двамата мъже, след което Трейд извади церакса на Яниф и взе парчето дърво от брат си.
— И така, Мелъди — прошепна тя на спящото бебе, — сега чичо ти ще ти направи истинска играчка ксейту. Баща ти имаше страхотни намерения, но няма представа от значението на израза «не мога да го направя». — Тя въздъхна замечтано. — Това е една от причините да го обичам толкова много. Ще ти кажа една тайна… Ти нямаше да си тук, ако не беше неговият невъзможен инат. Но не му казвай, че съм си признала, чу ли? — След това Дийна се отпусна назад в дървения стол, с длани подпрени на затоплените от слънцето облегалки и се протегна.
Мелъди подсмръкна сладко в спокойния си сън. Младата жена се загледа в дъщеря си за момент и любящо изражение украси лицето й.
— Тя е прекрасно дете. — Лорджин се беше приближил, без да го усети. Винаги я впечатляваше умението му да се придвижва безшумно, а беше голям мъж. Висок и мускулест. Но всъщност можеше да е тих и смъртоносен. Колко ли беше дочул от безсрамната й изповед?
— Тя е перфектна, но ние сме пристрастни.
— Глупости! — отрече Лорджин. — Ние сме съвсем обективни. Нима цялото семейство не казва същото? Баща ми мисли, че тя е най-красивото дете, раждано някога на Авиара. За всички времена.
Дийна се изкикоти като се сети колко оглупяваше Кру при вида на първото си внуче. Той я глезеше ужасно.
Устните на Лорджин се извиха в ъгълчетата в крива усмивка.
— Как ще го спрем да не я разглези? — хвърли й той хитър поглед. Имаше много добра идея какво трябва да се направи, но засега щеше да задържи тази мисъл само за себе си. — Ще измисля нещо. Знаеш ли, тя толкова много прилича на теб.
Дийна изненадано погледна към него. Тя мислеше, че Мелъди прилича повече на Лорджин. Дъщеря й очевидно имаше неговите очи.
— Мислиш ли?
— Може би. Наследила е косата ти.
— Горкото момиче.
— Защо? — засмя се той. — Аз обичам косата ти.
Дийна извъртя очи. Само Лорджин можеше да обича бъркотията от червени къдри, която стигаше до талията й.
— Аз все пак мисля, че като цяло тя прилича повече на теб.
— Ммм… Определено е взела от моя инат.
Дийна се прегърби в стола. По дяволите и двойно по дяволите! Беше я чул. Отново! И както винаги, нямаше да й се размине, когато го предизвикваше. Но нямаше да я спре да опитва постоянно. Явно това щеше да си остане крайъгълен камък в тяхната бурна връзка.
— Тръгвай! — Посочи тя към Трейд.
Той я целуна по върха на носа. Гъгнещият му смях звучеше след него, когато се присъедини към брат си. Чу как двамата мъже спорят отново, докато търсеше да седне на сянка. Спорът стана по-силен, след като взеха «да обсъждат» колко зъба има «ксейту» и зъб ли е всъщност «устната щипка».
Очевидно главоблъсканицата беше разрешена бързо, защото глъчката утихна. Тя забеляза, че Мелъди се беше разбудила достатъчно, че да пропълзи надолу по платформата, за да е по-близо до баща си, но беше застигната от още една сладка дрямка в легло от цветчета.
Дървото внимателно я беше заслонило, за да не изгори от слънцето.
Бебето изглеждаше абсолютно очарователно, подремвайки си сред цветята.
Дийна присви очи при вида на червенокосото бебе, което все едно се бе излюпило в цветната леха. Тя се изкиска.
Бебе парцалена кукла.
Хмм… като се замисля, никой на Авиара никога не е чувал за парцалени кукли. Можем да направим цяло състояние! И защо да спираме дотук? Рицари на Чарл и — о, мили боже — фамилиери!
Във фантазията си тя се беше превърнала в бизнес кралицата на детските играчки, когато Яниф пристигна и прекъсна бляновете й в зародиш. След него вървеше намръщеният Реджар.
Твърде бързо. Какво, за бога, ставаше? Да-а, беше си пожелала оживление и ето, че белята идваше.
— Ще проведем днешния ти урок тук, Реджар — каза Яниф въздишайки, като се отправи към пейката и уморено се отпусна. С едно щракване на пръстите си той направи малко парче плат, с което да избърше потта от челото си.
Дийна се молеше милият възрастен магьосник да не получи топлинен удар. Дали изобщо имаше такова нещо на Авиара?
— Искаш ли нещо разхладително, Яниф? — веднага предложи тя.
— О, Адееан, привет — обърна се магьосникът. — Да, това ще е повече от добре дошло.
Тя му наля чаша прясно изцеден плодов сок от каната, която държаха винаги пълна на масата.
— Реджар искаш ли?
Фамилиерът й се ухили с благодарност.
В този момент Лорджин забеляза, че в дома му има нашествие точно в деня, който той беше отделил за почивка, и това го накара да настръхне. Той и Трейд се присъединиха към тримата на главното ниво.
— Яниф, какво имаш предвид, че ще му предадеш днешния урок тук? — Устата на Лорджин се присви. — Имах планове да…
— Добре! Значи се разбрахме. — Старият магьосник разклати жезъла си. — Вие също може да се присъедините към урока ни.
Съпругът й побесня и го изрази доста шумно. Беше хванат натясно и го знаеше. Нямаше почивни дни за Рицарите на Чарл.
На Трейд отне точно толкова време, колкото траеше поучението на Яниф, за да се оттегли дискретно.
— А ти къде си мислиш, че отиваш? — Възрастният маг закова на място зеленоокия мъж. — Ако това ще бъде урок и за Лорджин, ти със сигурност също ще имаш полза от него.
Трейд издиша, по-скоро раздразнено.
— Аз не съм един от учениците ти. Постоянно ти го повтарям и не трябва да…
— Всички седнете долу! — Заповедта дойде от бащата на Лорджин — Кру, който тъкмо беше пристигнал с жена си.
Братята до един побързаха да седнат.
Дийна беше впечатлена. Много добре! Трябва да му се признае на татко Лодарес. Никой друг не успяваше да накара тази упорита тълпа от тестостерон да направи каквото иска.
— Да, прекалено топло е да похабявате излишна енергия в безсмислени спорове. — Нейната зашеметяваща свекърва Сулейла се обади, като си вееше енергично.
— Защо е толкова топло днес всъщност? — попита Дийна. Обикновено времето на Авиара беше перфектно — 22,5 градуса и слънчево. С изключение на случаен слаб дъжд, но това ставаше само по прищявка на Висшата гилдия.
Дийна си прехапа езика при тази мисъл. Манипулацията на времето беше абсолютно забранена на друг, освен на Висшата гилдия. Лорджин си беше навлякъл значителни неприятности миналия месец, когато тя го беше убедила да направи сняг. Искаше й се да усети падащите в нощта снежинки през клоните на Дървото. Беше толкова красиво! Бедният й съпруг обаче трябваше да плати скъпо за това нейно удоволствие при следващото събрание на Съвета. Те го принудиха да стане «доброволец» за проект, който му беше ужасно омразен — да подреди магическите книги в библиотеката на Висшата гилдия. Древните томове бяха пръснати навсякъде. Старите магьосници никога не подреждаха след себе си. Очевидно положението съвсем бе излязло от контрол. Откак само четвърто и нагоре ниво мистици бяха допускани да видят книгите, какво остава да работят с тях, имаше недостиг на работници. От друга страна никой, който е с ума си, не би се писал «доброволец» за досадната задача. Лорджин беше б-е-с-е-н. Тя се опита да го умилостиви със спомена за тяхната нощ под снега. След това развали всичко, като му се ухили злобничко. Той все още кроеше как да си го върне.
— Гилдията на производителите се опитва да ускори зреенето на плодовете гхарта — даде отговор за горещото време Кру. — Било им е предоставено двудневно топлинно заклинание от Висшата гилдия.
— Ах, толкова по-хладно е тук! — Сулейла се отпусна и се изпъна в цял ръст на ръба до водопада. Разлистен клон започна да й вее лениво. — О, усещането е толкова хубаво!
Кру наблюдаваше жена си одобрително, навел глава на една страна. Фамилиерката все още беше изключително красива жена, дори нейните най-обикновени движения бяха заредени с чувственост. Дива искра лумна за миг в острите му очи, но той я потуши, докато се обръщаше към блудните си синове — неговото посрещане и обичаен поздрав беше намръщеният поглед.
— Нищо ли не научихте? Нима срамите моята линия с такова поведение? Ще обръщате внимание на Яниф и ще бъдете благодарни, че има желание да предаде знанията си на всеки един от вас.
— Да, татко. — По задължение Лорджин отговори пръв.
— Ммм — промърмори Реджар, което прозвуча почти като отстъпление, понеже се загледа в ствола на дървото.
Трейд не пророни звук. Кру повдигна вежда. Чакаше.
— Ако това е желанието ти, Кру. — Една вена запулсира на стисната челюст на Трейд, но той най-накрая изплю думите. Все още беше трудно за мълчаливия авиаранец да се предаде, но той се учеше «да се съобразява» със своя баща по кръвна линия.
Яниф засия и показно си пийна от сока. Бършейки уста с опакото на ръката си, той каза:
— Добре. Искам и тримата да седнете до този водопад. Ще го съзерцавате за известно време. Аз също ще се присъединя към вашата задача.
Очите на Дийна се ококориха. Този стар шмекер! Той просто искаше да си почива на сянка, където е по-хладно.
Яниф й намигна. Беше прочел мислите й.
Той повдигна чашата си, за да бъде напълнена отново. Когато тя се надвеси над него, прошепна:
— За този магьосник е прекалено топло да преподава — той се обърна рязко към Реджар, — но никога не е достатъчно топло този ученик да научи нещо.
Тя изсумтя.
Тримата братя седнаха с кръстосани крака край басейна.
— Колко дълго трябва да съзерцаваме течащата вода, старче? — Вечно нетърпелив, Реджар искаше да знае измерението на нещастието си.
— Само това ли е, което виждаш? — Яниф контрира с обичайната си доза магичен мистицизъм, очевидно намекващ, че има толкова много да бъде видяно.
Реджар завъртя очи. Той не може да ме заблуди, Адееан. Надява се, че ще «открия» нещо, за да си даде извинение за следобедна дрямка.
Яниф поклати раздразнено глава.
— Първият урок сега за теб, Реджар, е, че забрави да скриеш тази си мисъл от мен. Безразсъдно и дръзко от твоя страна.
Устата на Реджар се отвори леко, когато осъзна грешката си.
Очите на Яниф, по-тъмни от най-тъмната нощ, заблестяха с това, което можеше да се нарече «радостта на стария магьосник».
— Второ — древният маг продължи, необезпокояван, — ако всичко, което виждате, е само вода, то пропускате нещо. Нарича се отражение. Вашето собствено. Предлагам ви да започнете да го изучавате по-сериозно, за да не минавате през живота като пропускате измерение или две. — При тези си думи магьосникът удари с жезъла си за по-голяма тежест.
Ох! Още една точка за отбора на старшия маг. Дийна пресече поглед с този на съпруга си. Както и очакваше, чиста проба удовлетворение личеше в изражението му. Той беше невероятно доволен от «принизяването» на по-малкия му брат, както можеше да се очаква от всеки уважаващ себе си по-голям брат.
Очевидно тези авиаранци не спираха да се забавляват, когато някой друг получаваше удар в гърба.
— Ще изучаваш водата, Реджар, за толкова дълго, колкото е необходимо — рязко се намеси и Кру. Той се настани удобно до жена си на приличащия на хамак ръб на басейна.
Главата на Реджар се наведе напред приемайки поражението. Сега, когато баща му беше тук, нямаше да има измъкване, дори когато Яниф потънеше в следобедна дрямка.
Дийна потопи ръка във водата и каза:
— Да приема, че всички ще останете за вечеря, нали така? — Тя щракна с мокри пръсти към Реджар, който на свой ред й се ухили.
— Прекалено горещо е за готвене. — Сулейла затвори очи и се облегна на съпруга си. — Горкият Боджо, перата му сигурно се топят при тази жега.
Всички погледнаха към пернатия компаньон, който се беше настанил на рамото на Яниф. Всички, с изключение на Реджар, който преглътна шумно и моментално впери поглед във водата.
Очите на Кру се присвиха. Най-малкият му син се държеше ужасно виновно. Какво ли беше направил пък сега?
При коментара на Сулейла странното създание, което приличаше на птица, нададе жален крясък. Печален зов за съчувствие.
Дийна се ощипа по носа. Тези хора знаеха как да я изиграят. Дори Боджо се движеше по план, който й се изясняваше с всяка изминала минута. Всички те искат да се спасят от жегата в хладината на моето Дърво!
— Добре, нека да направим вечеря, но е прекалено топло за готвене, наистина. Яниф, можеш ли да щракнеш с пръ…
— Не!!! — От пет страни се чуха ужасени гласове.
Упс! Дийна бе забравила, че колкото и страхотен магьосник да беше Яниф, той бе ужасен готвач.
— Какво означава това? — разшириха се очите на Яниф.
— Нищо. Просто… — прочисти гърло Кру. — Сулейла и аз мислехме, че може да запалим огън след залез-слънце, за да приготвим вечерята тук навън. Сулейла е донесла малко храна с нас… предварително приготвена.
— Така ли? — отвори едно око Сулейла. Кру я изгледа настойчиво и тя додаде: — Ммм, да, разбира се.
— Прекрасно! — усмихна се на свой ред Яниф. — Ще си направим пиршество! Ще бъде нещо като празник.
Пиршество? Когато той се обърна назад, Сулейла повдигна длани нагоре в ням въпрос към съпруга си. Нямам нищо. Кру й направи знак да не се притеснява. Той щеше да изпрати момчетата тайно, да донесат храна, докато Яниф си подремва или е зает с друго.
— Еха, ще си направим барбекю! — потри длани Дийна.
— Какво? — попита Трейд.
— Барбекю. Това е, когато вземеш месото и го метнеш на скарата да се пече.
— Какво говори тя, Лорджин? — Ченето на Реджар увисна от ужас.
— Нямам идея, братко. — Лорджин сви рамене, като предпазливо наблюдаваше жена си с едно око. — Обаче никак не ми харесва как звучи.
— Това наистина е страхотна идея! — Дийна отпъди всякакви възражения. — Яниф ще ми помогне по-късно. Нали, Яниф? — усмихна му се подкупващо тя.
— Разбира се, че ще ти помогна.
Мъжете изстенаха тихо. Всичко щеше да е или прекалено пикантно или без никакви подправки.
Сулейла отново се беше отпуснала в сладка дрямка. Като на повечето котки, й трябваше само удобно място за спане, слънце, малко лек бриз и тя беше доволна.
— Къде е Лайлак, Реджар? Не мислиш ли, че и тя ще иска да опита експерименталното меню по-късно? — попита Дийна.
Чувственият фамилиер поклати глава, лъскавата му черна коса се посипа свободно по раменете му. След всичкото това време Дийна още не можеше да се начуди на фамилиерската му красота. Докато авиаранците бяха красиви до полуда, то фамилиерите бяха… Е, фамилиерите бяха нещо изключително. Елегантни и чувствени, расата от котешки шейпшифтъри те оставяше без дъх.
— Лайлак отиде с лейди Агата до пазара на М'ян. След това ще погостуват на Джайън и Дженис за няколко дни.
— Защо не си ми казал? — Яниф звучеше изненадан.
— И от кога се предполага да ти казвам всичко за живота ми? — извъртя очи Реджар.
— Хммм… — Магьосникът се поизправи учуден. — Ако знаех, щях да организирам по-различни уроци за теб. Щом не трябва да се прибираш у дома за няколко нощи, можеше да използваш това време за по-задълбочени проучвания.
— Точно за това не ти казах — намигна му фамилиерът.
— Няма значение, нали знаеш. — Яниф го измери с поглед, кристалните му обеци проблеснаха. — По един или друг начин ще научиш тези уроци.
Реджар направи гримаса. Опитваше се… обаче безгрижната му природа не се приспособяваше добре към твърде строгото обучение на Рицарите на Чарл. Независимо от това, той щеше да е Чарл. Неговата съдба говореше високо и ясно на стария магьосник.
И никой не противоречеше на Яниф, най-могъщият мистик на Авиара.
Той се усмихна загадъчно.
Най-могъщ… поне за момента.
Дийна хитро изучаваше гостите си. Беше перфектният момент да предизвика известно раздвижване. Те бяха полегнали на сенчестия й двор, мързеливи и отпуснати.
— Колко е жалко, че нямате празник като нашия на Дисни Уърлд… — започна тя невинно, потупвайки брадичка. — Днес щеше да е перфектен ден за… Като се замисля, то е горе-долу същото време в годината за… — Тя всъщност нямаше никаква идея кое време от годината е сега на Земята, но те със сигурност щяха да налапат стръвта.
— Време в годината за какво? — Сулейла падна в капана.
Хванах те! Дийна се усмихна вътрешно. Като че ли един фамилиер можеше да устои на подобна апетитна хапка. Все едно да размахаш примамка под носа на котенце. Десет от десет пъти щеше да посегне.
— Ами, денят на Свети Студжис, разбира се!
— Ден на Свети Студжис? Какво е това?
След като имаше интереса на Сулейла, със сигурност останалите щяха да я последват. Ето, веждите на Лорджин се свъсиха, докато се опитваше да си спомни нещо. Това май не беше добър знак.
— Защо ли ми е толкова познато? — потвърди той подозренията й.
— Ами, може да си чул за него, когато посети дома ми. Има ли значение? — Кикотенето, което последва изказването й, само засили интереса му, но не както тя си представяше.
Той я погледна с прочутия си наситен лавандулов поглед, който се появяваше в моменти на пълна концентрация и беше една от причините, съпругът й да е толкова ефективен… посланик на Гилдията. По дяволите, беше омъжена за него, но когато я погледнеше с този поглед, беше готова да си разкаже и майчиното мляко. Противникът й не би приел увъртания. Тя пое дълбоко въздух и безстрашно направи първата крачка.
— Денят на Свети Студжис се отбелязва веднъж годишно. Това е моментът, когато показваш на хората, които искрено обичаш, че е така, като им подаряваш подаръци и прекарваш времето си с тях. — Тя се загледа многозначително в съпруга си. — Нещо, което да показва колко много означават те за теб.
Гостите й изведнъж се загледаха в нея с комбинация от вцепенение и ужас. Какво? Какво толкова беше казала?
— Нямахме представа, Адееан — каза Кру със сериозен тон. — Разбира се, че ще празнуваме заедно с теб. Нашето желание винаги е било ти да се почувстваш като у дома си.
— Страхотно! — засия тя. Идеята й дойде от деня на Свети Валентин, който беше започнал да й липсва. Все пак, щеше да е прекрасно да има ден, на който те с Лорджин можеха да си разменят подаръци и да планират романтични моменти, без да се притесняват от намесата на Гилдията. Тя трябваше да помисли за подходяща дата за този нов празник. Като капак на всичко, винаги бе мислела, че Three Stooges трябва да бъдат почетени за приноса им към обществото. Какъв по-добър начин от това? Сега щяха да имат свой официален празник! Макар и на друга планета в различна галактика и различна вселена. Какво от това? Тържеството си е тържество.
Тя прехапа устни като се сети за нещо. Споменът я върна обратно на Земята, в Сан Франциско, където Лорджин беше станал свидетел на великолепието на Кърли от първа ръка — когато пълничкият «глупак» се бе завъртял на пода с викове «Ууб-ууб-ууб», които му бяха запазена марка.
Кърли беше чудесен «глупак». Може би най-добрият.
И той страдаше — наистина страдаше, заради тесногръдите хора! Тя избърса една сълза, търкулнала се от окото й.
Лорджин я разпитваше дали странното представление не беше някакъв вид гражданско наказание. Тя му беше казала, че е така, без да си прави труда да му дава обяснение за тримата глупаци.
Ей, кой можеше изобщо да обясни тримата глупаци?
Особено на извънземен.
Хората на Земята все още се почесваха по главите след цели шестдесет-седемдесет години от техния… хмм, дебют. Тя крадешком погледна към Лорджин. Дали щеше да си спомни? Не-е, никога нямаше да сети.
Сега само оставаше да измисли подробностите около новия празник!
С все още затворени очи, Сулейла проговори от удобното си място в скута на Кру:
— Адееан, разкажи ни една от твоите очарователни Чарл истории.
Лорджин и Кру изсумтяха.
Дийна беше започнала да разказва истории за Чарл неотдавна и те превзеха Авиара със скоростта на светлината. О, как обичаше да разклаща с малко хумор тяхното сурово «рицарско» самообладание. Бяха перфектни за целта.
Всъщност, местните хора бяха полудели по нейните «Колко Рицаря на Чарл са нужни за…» истории. Нови се измисляха ежедневно, тъй като селяните добавяха свои версии на нейните вече разказани и много любими.
— Хмм… — Дийна потупа устните си с пръст. Днес трябваше да е нещо различно. Тя поглади кафтана си, докато се подготвяше да разкаже леко подобрена версия на любимата си шега. — Добре, мисля, че имам нещо за вас.
— Ще уведомя Висшата гилдия — мъртвешки добави съпругът й.
— Един ден… — започна Дийна, като го пренебрегна многозначително — трима Рицари на Чарл били изпратени на мисия в неизвестен свят със заповед да…
Тя даже не беше довършила първото изречение, преди Лорджин да я прекъсне обидено:
— Рицарите на Чарл не приемат заповеди — заяви той повелително.
— Не? Какво е тогава, когато Висшият съвет те изпраща на мисия?
— Това е просто предложение — намуси се той. — Ние, Рицарите, решаваме дали ще го последваме или не.
— Хмм, да-а, сигурно. — Продължавай да си го повтаряш, Лорджин, помисли си тя и продължи: — Както и да е, когато рицарите пристигнали през Тунела, те…
— Тя има право, Лорджин — потупа челюст Трейд. — Гилдията очаква от нас…
— Това няма значение — отсече Лорджин в опит да отхвърли това, което Трейд се канеше да каже относно процедурите на Рицарите на Чарл. — Финалното решение винаги се оставя на рицаря.
— Лорджин е прав. — Яниф посочи с жезъла си към зеленоокия мъж. — Щеше да го знаеш, ако не пренебрегваше наследството си, Трейд, и се присъединиш към Рицарите на Чарл.
— Пренебрегвам? — Перидотовите очи проблеснаха опасно. — Като че ли аз не бях принуден да…
— Ей, ей, ей! — Дийна размаха ръце във въздуха. Ситуацията излизаше от контрол много бързо. — Може ли да продължа?
Всички изведнъж замлъкнаха. Засега.
Дали някой осъзнава през какво трябва да премина докато разкажа един прост виц на това място? Пфу, трябва да ми дадат медал за храброст в лицето на невъзможните препятствия всеки път, когато правя това!
Авиаранците очевидно имаха проблем да разкажат виц, който е базиран на истинска история, заради коментарите, прекъсванията и «мненията», които се изказваха.
— Както казвах, това, което те не знаеха, беше, че този свят се управляваше от жени-воини.
— Ето, сега стана интересно. — Реджар се облегна назад, намерил нещо, върху което да се концентрира. Жени. Факторът, който би привлякъл вниманието на всеки фамилиер.
— Както и да е — продължи тя. — Тези жени-воини не били щастливи да видят Рицари на Чарл на прага си.
— Както каза ти, Адееан, рискове на професията — додаде Лорджин, незаинтересуван от тяхната съдба.
— Да! — потвърди Яниф мъдро, при което Дийна завъртя очи и продължи:
— Жените воини заловили Рицарите на Чарл…
Лорджин изсумтя при тези думи.
Същото направи и Трейд.
Реджар само се захили.
Дори татко Кру имаше вглъбено изражение на лицето си.
— Е, може да се случи — повдигна вежда Дийна.
— Да, и Авиара е направена от лъжица мед — погледна я Лорджин изпод вежди. — Пак си помисли!
— Защо сте ме зяпнали така? — попита тя.
— Един Рицар на Чарл никога няма да позволи да бъде поставен в такава ситуация, Адееан.
— Ехо, това е виц! — дари тя мъжа си с отвратен поглед. — Ще ме оставиш ли да разкажа историята, моля! Благодаря ти! — Тя сбърчи нос високомерно.
Сулейла изпрати мисъл единствено на Кру. Обожавам, когато тя прави така. Не си ли съгласен с мен, съпруже?
— Забавно е — прошепна й той.
— И-и-и… скоро тримата рицари били отведени при водачката, която никак не била очарована да ги види.
— Щеше, ако бяха мъже-фамилиери.
— Може би трябва да изпращаме фамилиери на нашите Чарл мисии и да си спестим притесненията! — Лорджин удари брат си по тила и едва не го задави.
Трейд скръсти ръце върху гърдите си и погледна към небето, клатейки глава. Тонът му подсказваше леко раздразнение:
— Ще й позволите ли да довърши историята? Няма да се учудя, ако вие двамата започнете да спорите дори кой от двама ви сплита косата на жена си по-добре.
— А, за това изобщо не може да се спори. — Лорджин посочи перфектно сплетената коса на Дийна с втъкнати панделки на дома му.
— Лайлак не е тук. — Реджар се погали по раменете небрежно. — Когато се върне, може би ще можеш да разрешиш този тежък спор между нас, Трейд?
Трейд потърка очи и даде знак на Дийна да продължи.
Лорджин и Реджар съвместно решиха да го бутнат в басейна.
— Водачката се приближила към мъжете и ги огледала преценяващо…
Дийна се изправи, за да демонстрира, като хвана ръце зад гърба си и започна да се движи напред-назад пред тримата братя.
Лорджин се намръщи. Трейд сбърчи чело. Реджар бавно движеше очи, в опит да проследи нейните движения.
— Най-накрая водачката достигнала до решение — щракна с пръсти Дийна. — Тя приближила до първия мъж. — Дийна спря пред Трейд и извиси глас, имитирайки тембър подходящ за владетелка на жени-воини. Нещо като За За Габор в «Кралицата на Космоса».
— Ти… — сръчка тя Трейд в гърдите. Той не помръдна, просто бавно насочи поглед към пръста и се вторачи в него. Осъзнавайки какво прави, Дийна мислено изстена и бързичко отдръпна ръка.
— Ти, скъп'чък авиаранецо, си нарушил з'коните на нашата земя като си дошъл тук. Ще бъдеш наказан! — Ако трябваше да е честна, имитацията й на За За не струваше, но те нямаше как да знаят това. Трейд наклони глава на една страна.
— Нима? — каза той провлачено.
Не изглеждаше убеден.
Дийна преглътна. Да, тя разказваше виц, и да, той най-вероятно я дразнеше по неговия си начин, но, боже! Този мъж беше смущаващ. Тя отстъпи крачка назад.
— Да, скъп'чък. Обаче, ний сми милостив народ, можеш да си избереш наказанието. Можеш да избираш между смърт или секс до смърт.
— Секс до смърт? — повтори Яниф, объркан.
— Секс до смърт… — каза Трейд с мъртвешки тон.
— Мно'о добре, секс до смърт да е! — Дийна изчурулика, все едно Трейд наистина бе направил своя избор. Тя продължи да разказва вече с нормален глас. — Изведнъж, двадесет и пет от най-добрите жени-воини, викайки изскочили от храстите.
— Има храсти? — попита Реджар невинно.
Тя дари зет си с един от нейните специални погледи, защото когато ставаше въпрос за този човек, думата невинност губеше значението си.
— Винаги има храсти. Тези двадесет и пет жени атакували горкия Рицар на Чарл и го повалили на земята. После му се нахвърлили и… — Тя се вгледа във всички тях с блясък в очите, само в случай, че не са добили представа от ужасяващия сценарий. — Всяка една от тях, по всякакъв начин.
Реджар се наведе към брат си и прошепна:
— Това наказание ли е? Тя сериозна ли е?
— Не съм сигурен. — Лорджин хвърли поглед на брат си отстрани, докато говореше. Бе научил, че щом става въпрос за съпругата му е по-добре винаги да е нащрек.
— Спътниците му гледали странното наказание и първоначално си помислили, че не е толкова лошо… докато не разбрали, че жените са ненаситни! Атакували го непрекъснато, принуждавали го да го прави по всякакви начини, докато бил почти мъртъв от…
В този момент, изненадващо, Кру изви глава назад и се засмя от цялото си сърце. Синовете му се присъединиха към него.
Дори очите на Яниф проблеснаха подозрително, но старият магьосник успя да се овладее и само раменете му се разтресоха. Боджо политна встрани, а плешивата му глава се клатеше нагоре-надолу.
— Не! Чакайте! Това не е краят! — Дийна сви ръце в юмруци.
— А би трябвало, Адееан, защото това не е никакво наказание за един мъж — изхили се Лорджин.
— Всеки воин от Авиара може да се справи с двадесет и пет жени — добави Трейд сериозно.
— Само двадесет и пет? — присмя се Реджар. — Един фамилиер може да си подремва междувременно.
При това заявление Яниф, Кру и Лорджин се изкискаха. Дийна забеляза, че и устните на Сулейла се извиха в усмивка, въпреки че уж спеше.
— Разказваш забавна история, Адееан. — Трейд й кимна в знак на признателност.
— Гррр. Но това не е финалът! — Тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Когато приключили с него, те го изхвърлили полумъртъв. Ооо… — Страшният звук, който излезе от устата й при нейните малки дробове, не направи нищо за постигането на нужния за атмосферата ефект. Те всички я погледнаха загрижено. Без да се колебае, тя продължи: — Сега, помнете, че другарите му станаха свидетели на това. И така, водачката приближила към следващия Рицар на Чарл…
Тя се затича към Реджар и се загледа в красивото му лице.
— Да! О, водачке! — Ръцете му покриха театрално сърцето. — Приемам, че ще бъда наказан по същия начин. — Той се наведе напред и каза шептейки: — Моля те, да увеличиш числото чувствително. Аз имам своята гордост.
— Мислиш да подобриш моите двадесет и пет нападателки? — Трейд повдигна вежда.
Реджар изцъка с език презрително, след което устата му се разтегна в бавна секси усмивка.
Дийна снижи гласа си, за да издаде присъдата:
— Да бъде смърт или секс до смърт?
— О, настоявам за секс до смърт. — Две трапчинки се появиха на бузите му. Белите му зъби проблеснаха, когато се ухили чувствено.
Още повече смях.
— Много добре! — Все още в образ, Дийна преправи гласа си и извика: — Плуут Плуут!
— Идват, братко! — пошегува се Лорджин.
— Добре, че Лайлак не е тук, Реджар. — Яниф се изкикоти.
— Съпруже, каква щастлива случайност, че ти не участваш в тази мисия… — проговори Сулейла с все още затворени очи — защото със сигурност щеше да се наложи да убия всички онези жени, а толкова много ме мързи, за да правя нещо подобно в тази жега.
Още повече смях.
— Оф! Придържайте се към историята, хора! — Дийна скръцна със зъби и издуха гневно косата си от челото. — Петдесет жени избързали напред. Този път е много по-лошо…
— Или по-добре. — Реджар размърда вежди.
Лорджин се изсмя.
— Когато приключили с него, бедният човек бил на ръба на смъртта — продължи Дийна невъзмутимо.
— Определено не е бил фамилиер — потвърди Реджар.
— Тя вече каза, че те са Рицари на Чарл — обясни Сулейла на сина си и си спечели игриво пощипване от мъжа си.
— А сина ти не е ли Рицар на Чарл? — предизвика я той.
Тя сви рамене уклончиво, просто за да разпали гнева му.
— Да не мислиш, че Рицарите на Чарл са недостойни по някакъв начин, моя Сулейла? — провлече Кру към жена си.
— Признавам, че един Чарл може да угоди на една жена много, много добре. — Бавна усмивка се разля по цялото й лице.
Дийна прочисти шумно гърло, за да възвърне вниманието на публиката.
— Виждайки какво се случва с неговите побратими, третият Чарл знаел какво го очаква… — Тя бавно се приближи и застана пред съпруга си. — Той си помислил, че това е ужасна съдба…
Този път дори Боджо започна да издава вопли на неприлично скърцане.
— Наказание, толкова кошмарно дори да се наблюдава — вмъкна Трейд, забавлявайки се.
— Но…! — Дийна повдигна пръст. — Той осъзнал, че където има живот, има и надежда!
— Особено ако има живот на определени места! — Реджар също повдигна пръст, все едно беше учител, който разкрива огромно познание. При което Кру тупна най-малкия си син по тила.
— От друга страна, този Рицар на Чарл станал свидетел на прекалено много неща. Той не искал да страда като побратимите си…
— Когато си толкова стар, колкото съм аз… — Яниф поглади брадичката си — страдание като това може да бъде желано. Може би дори да бъде измолено. Защо да не се изпратя на такова пътешествие сам?
— Защото изглежда винаги ме изпращаш вместо теб — изпръхтя Трейд.
— И не ти ли казах, че ще ми благодариш някой ден? — Яниф сви рамене, без да се разкайва.
Реджар се наведе в очакване Трейд да извади светлинния си меч и да отсече главата на магьосника. Но тъмнокосият мъж просто се взираше с празен поглед в стария човек. Сериозен. Или развеселен. Това си беше негова тайна.
Дийна не можеше така бързо да бъде разубедена, при положение че най-накрая приближаваше финала на историята си.
Лорджин се изправи, когато тя го приближи. Извисявайки се над нея, той се вгледа надолу през тъмните си мигли. Невероятните му аметистови очи проблясваха периодично. В режим на готовност, без съмнение.
— Смърт или секс до смърт? — попита тя.
— Смърт! — обяви твърдо ниският му плътен глас.
Дийна му намигна. Очите му проблеснаха към нея.
— По-добре да умра, отколкото да участвам в «Секс до смърт» с някой друг, освен с теб, Адееан.
Аууу! Това не бе ли цялата концепция на деня на Свети Валентин? Той абсолютно я закова с тези си думи. Остави на големия глупчо да направи перфектна, невероятна каша и в същото време да разруши финалната й линия!
О, кого заблуждаваше, тя беше негова още на «смърт».
Както и да е, вицът беше заложен на карта, а тя приемаше шегите си на сериозно, затова изправи рамене и понижи глас:
— Водачката кимна и повдигна ръце високо във въздуха. Тя високо провъзгласи: Смърт… — пауза… чакай малко… — чрез секс до смърт!
Всички изреваха.
Дийна беше абсолютно убедена, че вицът щеше да обиколи Авиара в толкова много варианти, докато накрая стане напълно неразпознаваем.
Работата й беше приключена.
А още по-добре беше, че «барбекюто» също не беше толкова лошо.



На следващия ден, когато Дийна се прибра у дома от местната версия на пивоварна, където беше уредила доставка на мир за Яниф, не беше изненадана да открие семейството в различно състояние на дрямка в двора си. Все още беше много топло навън и тук на Дървото беше доста по-хладно.
Това, което я изненада обаче, бяха купчина предмети поставени в центъра на главната платформа.
— Какво е това? — извика тя към всеки, който беше готов да отговори.
— Това са подаръци за теб, Адееан — отговори Лорджин, без да отделя поглед от усмихнатото личице на дъщеря си, която подскачаше щастливо на коленете му.
— Подаръци за мен? Какво искаш да кажеш?
— За деня на Свети Студжис, Адееан. — Сулейла засия срещу нея. — Всички ти донесохме подаръци, за да ти покажем колко държим на теб, както ти ни каза.
О, боже! Дийна покри лице с ръцете си. Те не бяха го направили. Тя погледна измежду пръстите си към действителната планина от подаръци. Определено бяха.
Как я бяха разбрали толкова погрешно? Защо авиаранците приемаха всичко толкова превратно. Тя простена.
— Искаме да се чувстваш като у дома си, дъще — добави Кру.
— Не исках вие да… Уф. — Сега тя наистина се почувства много неловко. — Всъщност, аз…
— Какво има? — Лорджин спря да дундурка Мелъди и я погледна.
— Ами, вие съвсем не сте схванали същността на… Макар че аз ви благодаря за тези прекрасни подаръци. Виждате ли, не е нужно да подарявате на един човек подаръци… Това всъщност е да предадете най-съкровените си мисли чрез жест или знак на…
— Моля се това да не е като дискусията «панел», Адееан.
Нейният съпруг беше въведен в изкуството на панелните дискусии на конференцията по научна фантастика. Преди години. Той все още беше бесен на надутия модератор и от време на време заплашваше да се върне и да набучи на шиш противния професор.
— Не, не, нищо подобно. Всички вие не трябва да давате подаръци на мен, а на вашия специален любим човек.
— Искаш да кажеш — Сулейла изведнъж грейна, когато достигна до същината на нещата, — че нашите съпрузи ни подаряват подаръци? — Тя я дари с многозначителен поглед, който Дийна нямаше проблем да разгадае. Той казваше: Момиче, недей да проваляш този шанс за всички жени.
— Аз, хмм, т-така е. Мъжете ни подаряват подаръци.
Сулейла поизглади дрехите си и отиде да застане до любимата си (за момента) снаха. Усмихвайки се сладко и невинно на Кру, нейното поведение говореше: Какво да направя? То си е техен обичай.
Окуражена от подкрепата, Дийна започна да доразвива идеята за празника.
— Точно така. Мъжът трябва да подарява подарък на своята половинка на този ден, за да й покаже колко много я обича.
— Само веднъж годишно? — Реджар изглеждаше притеснен и то по правилните причини. Бог да го благослови! — Това не ми изглежда правилно. Мъжете фамилиери подаряват подаръци на половинките си през цялата година…
— Толкова добре си го възпитала — прошепна тя на Сулейла, която изсумтя дискретно към нея. Дийна прочисти гърло.
— Хмм, това няма за цел да се намесва в обичайното. По-скоро е, хмм, екстра, ако можем да го наречем така. Специален ден. За Романтика. — Жените на Авиара заслужаваха ден на признателност. И един ден щяха да й бъдат благодарни.
— Хммм… — Реджар размисли набързо. — Харесва ми идеята за Деня на Св. Студжис. Когато Лайлак се върне, ще го изпробвам върху нея.
Дийна се изкашля в ръка, опитвайки да не се замисля как волният фамилиер ще го направи. Тя почти съжали бедната, нищо неподозираща, Лайлак и си пожела да има начин да може да предупреди беззащитната жена предварително.
— Това е странен обичай — почеса гърба си Кру. — Какво имаш предвид под романтика?
— Ах, ами когато подаряваш на своята дама нещо наистина хубаво… ами, имам предвид не е нужно да е нещо сложно или скъпо. — Ооох!
Сулейла я беше ритнала по пищяла.
— Но, хмм, може и да бъде, разбира се.
— Скъпо казваш, а? — Кру погледна жена си намръщено.
— Най-скъпото, съпруже. — Сулейла потвърди, като кимна с нежната си брадичка. — Въпреки това трябва да се знае стойността на жеста, разумно е, нали?
— Хмм… — Кру познаваше фамилиерската си съпруга твърде добре. Той беше изигран по някакъв начин. Той също така знаеше, че фамилиерите бяха пристрастени към луксозни неща. Техните сетива се вълнуваха от всичко, било то текстура, поглед или допир. Той реши да се присъедини към идеята. Харесаха му възможностите, които тя даваше, затова се обърна към най-големия си син:
— Какво ще вземеш на твоята Адееан за приноса й в толкова уникален и скъп за нас — мъжете на Авиара — обичай, сине?
— Сигурен съм — Лорджин хвърли бърз поглед на баща си, преди да отговори, — че ще измисля нещо подходящо за такъв щастлив случай. Нещо, което никой друг не може да й даде.
Олеле, тя май наистина беше в беда.
— По-прекрасно! — Усмивката й беше по-скоро болнава.
— Изглежда вие двамата се измъкнахте доста лесно от това — обърна се Кру към Трейд и Яниф.
— Глупости! — Яниф поднесе чашата със сок до устните си и отпи. — Ще трябва да върна назад всяка злина, нанесена на Авиара от това. Със сигурност няма да е лека задача за този уморен магьосник.
— Яниф! — извикаха и Сулейла и Дийна.
— Шегувам се! Просто се шегувам! — изсмя се той.
След вечерята Трейд се изправи да си върви.
— Благодаря ти, Адееан, за твоето «барбекю». Но трябва да вървя, има някои неща, които трябва да свърша, преди да тръгна.
— Кога заминаваш? — попита го Кру.
— След няколко дни.
Сулейла наблюдаваше високия авиаранец със смесица от загриженост и състрадание. Нейният кръвен роднина Бригар беше заловен от търговци на роби и досега откриването и връщането му се изплъзваше от нейния син по кръвна линия. Беше опасна задача. Ловът най-вероятно щеше да го отведе по-навътре в териториите на Оберон, отколкото беше безопасно или разумно.
— Пази се, специални ми синко. — Тя го изпрати и го прегърна.
Дийна не спираше да се учудва как Трейд позволява на Сулейла да прави това. Тя беше попитала Лорджин веднъж и той й каза, че според него Трейд пази Сулейла на специално място в сърцето си, заради милото й отношение към него, докато е бил проблемен младеж и затова, че го приема за неин специален син.
Те всички му пожелаха всичко най-добро.
Яниф се изправи и тръгна с младия човек. Когато останаха насаме, той проговори:
— Може да не те видя, преди да тръгнеш, затова ще ти кажа сега: Не се прибирай без него, Трейд.
— Какво искаш да направя?
— Нямаш много време. Трябва да го намериш сега, преди да е станало твърде късно.
— Разбирам! — кимна Трейд.
— Имам огромна вяра в теб. — Яниф го потупа по рамото. — Ти трябва да го намериш, защото Айях ми е свидетел, аз не мога. Той е дълбоко в земите на Оберон, защитен даже от моя поглед.
Трейд се чудеше какъв шанс би имал той, ако страхотен маг като Яниф беше сляп.
— Надарен си с невероятен дар да «виждаш» — по-голям, отколкото предполагаш. Използвай го мъдро, сине мой.
С тези успокояващи думи Яниф се обърна и се върна при останалите.



На следващия ден Сулейла и Дийна решиха да отидат до селцето заедно, въпреки жегата. Сулейла беше заявила, че пазаруването ще й помогне да преодолее топлия ден.
Както обикновено, Сулейла направо се развихри и потвърди убеждението на Дийна, че свекърва й беше пазарна сила, с която трябваше да се съобразяваш!
Младата жена подозираше, че се явява само едно комично допълнение докато придружаваше своята енергична свекърва. Тя обикновено се радваше да се присъедини, понеже фамилиерката беше наистина забавна. Те винаги се смееха, когато бяха заедно, често на глупави неща, които само двете можаха да видят.
На площада тя забеляза, че няколко от жените открито й се усмихваха, докато в същото време много от мъжете я даряваха с каменни погледи.
Сулейла.
Изглежда общителната фамилиерка вече беше предала мълвата за Деня на Св. Студжис.
Нейните подозрения се потвърдиха, когато се разминаха с възрастна жена и нейния съпруг — жената й намигна, докато показно разклати новата си гривна към Дийна. Следващата жена просто прошепна благодарността си като заяви:
— Ден, в който мъжете да ни подаряват подаръци и да бъдат наши роби! Много ти благодарим за този обичай!
Какво? Не това беше казала. Както обикновено, тези авиаранци не бяха разбрали какво имаше предвид! Тя изгледа Сулейла с присвити очи.
Красивата фамилиерка просто се засмя весело, разпръсквайки притесненията й.
— Помислих си, че мога да подобря твоя прекрасен обичай мъничко. Пространствено-времевият континуум. — Тя намигна на Дийна.
Реалността на думите на Сулейла се стовари отгоре й с трясък. О, боже мили! Тя преглътна шумно. Лорджин. Лорджин щеше да бъде бесен! Тя нямаше право да издава твърде много от нейния свят тук. Причината било нещо свързано с разрушаването на пространствено-времевия континуум… или нещо подобно.
Той все още не й беше простил представянето на концепцията за добрия стар мазен бургер пред авиаранците, който все още се намираше в менюто на няколко кафета, макар че беше в доста подобрена форма, от това, което тя им беше описала. Те очевидно не ядяха телешко тук.
И какво от това?
Когато Лорджин разбере за този нов обрат в нейния празник, сигурно щяха да започнат да сервират Дийна-сандвичи, защото тя щеше да е мъртво месо.
Кру беше подарил на жена си красива огърлица по-рано същия ден.
Сулейла й я беше показала, докато си почиваха, седнали в любимото им външно кафе на площада. Пиха мир и похапнаха авиарански сладкиши. Фамилиерката беше почти срамежлива, когато й показа прекрасния накит.
Няма съмнение, че Кру беше слушал нейната версия на Деня на св. Валентин и буквално го беше взел присърце. Също така нямаше съмнение, че бащата на Лорджин обожаваше жена си. Изящната, сложно кована верижка беше великолепна. Съвсем ясно бе, че не е обикновен подарък, а такъв, който показваше дълбок смисъл. Също така трябва да е имал някакво по-дълбоко значение за тях двамата, заради начина, по който се държеше Сулейла, като го погледнеше. Червенина буквално украси гладките й бузи.
Дийна въздъхна щастливо. Аз явно съм много сантиментална, предполагам, но е толкова романтично.
Тя реши да се потупа по рамото, заради представянето на този празник на Авиара, все пак. Въпреки че беше леко извъртян.
Лорджин и останалите мъже на Авиара трябваше просто да го преглътнат.
Да бе, тези слабаци, тя простена и се плесна по челото. За хиляден път започна да си повтаря: Мъжете от Авиара не са като мъжете от Земята. Мъжете от Авиара не са…
Разходката през гората на път за вкъщи просто спираше дъха.
Беше се стъмнило.
На Земята никога не се разхождаше сама през гората или по улиците на някой град — особено нощем. Просто не беше безопасно.
Авиара беше различна.
Все още не можеше да се насити на чувството за свобода, което й даваха тези разходки, тук на Авиара. Обожаваше го.
Яниф даже омагьоса пътека за нея. Миниатюрни създания, които приличаха на светулки, периодично осветяваха пътя й като поток от жива вълшебна светлина. Беше прекрасно.
Въздухът беше наситен от аромат на нощноцъфтящи цветя. Звездите проблясваха през балдахина от клони. Когато наближи Извисяващата се гора, огромните дървета я разпознаха и обърнаха своите клони така, че повече лунна светлина да се спуска надолу и да осветява пътя й.
Лек бриз подухна, което показваше края на топлинното заклинание.
Това напомни на Дийна, че този път заклинанието наистина бе горещо.
Щеше да е хубаво да имат ранна реколта от гхарта тази година. Сладкият плод й беше станал любим, когато преодоля смущението си да бъде сравнявана с такъв от съпруга й в смущаващо палав смисъл.
Блещукащата пътека на Яниф водеше точно до основата на тяхното дърво.
Когато платформата достигна върха, тя беше изненадана да види всички нива осветени с буквално стотици трептящи запалени свещи. Фенери блестяха през отворените прозорци от вътрешната част на главните помещения за живеене. Първоначално тя беше изненадана, че могат да използват огън, по какъвто и да е начин щом живееха на Дърво, но Лорджин й беше обяснил, че Гилдията е направила защитно заклинание върху цялата Извисяваща се гора, за да не изгори никога. Трябваше да си признае, че беше изключително уютно да използва свещи и камина вътре в къщата на Дървото.
Лорджин беше запалил свещи и факли, за да се почувства тя добре дошла у дома. За страховит Рицар на Чарл той определено имаше и романтична страна.
Въпреки че сигурно би позволил да го измъчват до смърт, преди да признае подобно нещо. Той очевидно беше излязъл навън с Мелъди. Тя беше сама.
Внезапен бриз разлюля, зеленината наоколо. Кристалните камбанки, които висяха от почти всички клони, пригласяха меко в нощта на шумолящите листа. В далечината пред нея басейнът блещукаше, отразявайки клоните над него и звездното небе. От следващото ниво тънък водопад се спускаше мързеливо в езерце като сребърна нишка в бистра меласа.
Тя притаи дъх. Това беше най-прекрасното кътче, във вселената и всекидневно благодареше, че бе нейният дом.
Докато вървеше напред, тучна трева омекотяваше стъпките й.
Тя бързо изрита сандалите си в услуга на босите си крака, за да усеща дебелата кадифена покривка. С всяка стъпка, крозия освобождаваше чиста, свежа миризма, която се допълваше перфектно с уханието на нощния тасмин. Под лунната светлина белите цветя, които обграждаха басейна, се поклащаха леко в такт с плисъка на водата.
Дийна седна на ръба на басейна и прокара длан по водата, наслаждавайки се на момента почивка, преди да влезе вътре, за да приготви вечерята. Тя беше сигурна, че Мелъди ще е гладна, ако баща й не беше компенсирал, тъпчейки я с авиаранската версия на зърнена закуска, докато бяха навън.
Толкова е тихо и спокойно…
Колко често се случваше?
Докато наблюдаваше вълшебната сцена наоколо й, тя реши, че трябва да извлече полза от предоставилата се възможност да се потопи в басейна сама. Поне веднъж да се носи по водата за малко без страх от почти двуметровия Рицар на Чарл, който се промъква, за да я потопи под водата.
Няколко минути по-късно тя излезе от вътрешността на къщата, носейки мек крили плат и един от нейните прозрачни кафтани, с които предпочиташе да се облича вместо дреха. Мекият материал галеше кожата й и би се превърнал в изключителна нощница, ако Лорджин някога й позволеше да спи с нея. Той й беше казал, че предпочита да чувства кожата й, вместо какъвто и да е плат, което беше ОК, според нея.
Тя спря на ръба на басейна и разгърна крилито от другата страна на килима от ниско растяща крозия. След това метна кафтана си върху плата.
Точно преди да влезе във водата, Дийна си напомни да «помоли» Дървото за уединение. Това беше нещо, с което все още свикваше. Дървото беше «мислещо», но човек не комуникираше с него по традиционния път. Лорджин й обясни, че Дървото има съзнание, което го беше приело — него и всички от семейството му, на които той би позволил да влязат. В нейния случай, според него, беше най-добре да докосне кората и да се концентрира, в това, което иска. Сега тя искаше да забрани достъпа до платформата, където беше жилището им за всички, освен Лорджин и Мелъди, за да има уединение. Лорджин разговаряше на много по-дълбоко ниво с Дървото, но тя беше способна да изрази само простички искания.
Дийна обичаше това дърво и на някакво ниво то знаеше и винаги я защитаваше и се грижеше за нея. То никога не комуникираше с тях по традиционния начин, но им даваше много.
След като постави платформата в защитен режим, тя се върна в басейна, газейки в тихо пенещата се вода. След горещия ден беше освежаващо прохладно. Когато стигна в средата, се гмурна дълбоко. Отново се появи на повърхността и махна разбърканите кичури коса от лицето си.
Снопове лунна светлина се отразяваха във водата и мократа й кожа заблестя сияйна. Дъхът й замря в гърлото докато гледаше през листата към небето, което беше озарено от безброй звезди.
Падаща звезда се мерна в полезрението й.
Вместо да си пожелае нещо, тя затвори очи и мислено благодари на всяко божество, което можа да измисли, че са й позволили да изживее такъв прекрасен живот.
След като поплува наоколо, тя взе малко шише с олио от тасмин и започна да се къпе, давайки си време да сапуниса косата си с примамливата парфюмирана версия на авиарански сапун.
Когато свърши вече беше перфектно отпочинала.
Вода капеше от нея, когато излезе от басейна, увивайки едно от парчетата крили около себе си, седна по средата на другото парче плат, за да среше с пръсти косата си.
Но наполовина сресана, се предаде и заспа под мигащите звезди.
Той я завари да лежи до басейна, дълбоко заспала.
Докато наблюдаваше играта на лунната светлина по блестящата й кожа си спомни един път, когато тя го бе намерила на подобно място да си почива на спокойствие под главния клон на Дървото, което бдеше над всички тях.
Имаше само две неща, които го даряваха с такова спокойствие.
Това древно дърво и Дийна. Докато тя беше с него, това чувство оставаше, където и да отидеше.
Лорджин коленичи до нея и нежно махна крилито от тялото й, оставяйки я гола пред погледа му. Миризмата на тасмин, смесена с нейния собствен аромат, достигна до ноздрите му. Той вдъхна опияняващата смес. Ароматът напомняше толкова силно за дома, че той потръпна леко.
Дълбоката му любов към тази жена винаги е била кристалноясна за него. Още от момента, когато я срещна.
Тя не беше просто неговата душа, тя беше духът му.
Той никога не се уморяваше да вижда многото й лица, радостта й от живота. Беше съвършена. Устните му се повдигнаха при мисълта за последния й опит да раздвижи селяните. Ден на Св. Студжис, наистина.
Той тихо махна дрехите си и ги хвърли върху крозията.
Внимателно, за да не я събуди, се приведе над нея, с колене поставени от двете страни на бедрата й. Още докато се навеждаше косата му леко докоснаха връхчетата на зърната й. Все така леко, той прокара върха на езика си под дясното й ухо, кръжейки върху кадифената кожа. Почти докосване.
Дълбоките й вдишвания показваха, че е все още дълбоко заспала.
Устните му се извиха в лека усмивка, когато ги плъзна леко по бузите и челото й, оставяйки следа от малки целувки по пътя си. След това продължи надолу към основата на шията й и я целуна бавно и завладяващо.
Сега дишането й се промени леко и тя започна да се събужда…
Той прокара език нагоре и надолу като оставяше след себе си следа от нежни пърхащи целувки и накрая отново стигна основата на врата й.
Пулсът й биеше и Лорджин покри с уста трептящото местенце и притисна топлия си език към пулсиращата кожа.
Дъхът й се накъса.
Това беше знакът, който Лорджин чакаше.
Като я обгърна с ръце, той покри устата й в дълбока целувка, разтваряйки устните й с любовна настойчивост.
Ръцете на Дийна автоматично се вдигнаха около раменете му и се вплетоха в дългата му коса, докато тя сънено отвръщаше на страстната му прегръдка.
Лорджин?
Тя бавно се събуждаше от чувствената атака. Очите й се отвориха за прекрасния поглед на съпруга й над нея.
Нейният златен гол съпруг.
Дъхът й спря при вида на изящните форми на мъжката му красота. Силното му чело, правият нос, перфектно оформените му устни. Инатливата му брадичка с цепка. Естественият тен, който покриваше невероятното му тяло. Дългата и кадифена златна коса.
Дали имаше изобщо истински мъже, които да изглеждат така и на Земята?
Възможно бе. Но тя никога не беше виждала такъв.
Неговите лавандулови очи вече искряха. Авиаранските мъже искряха, когато правеха любов. Рицарите на Чарл бяха с изключително искрящи очи, заради силата, която притежаваха. Лорджин беше мистик от четвърто ниво, много мощен магьосник. Когато този Рицар правеше любов, той буквално пращеше!
Не й отне много време да разбере, че крилито беше махнато. Мускулестите гърди на Лорджин се триеха в нейните, здравата му прегръдка я пазеше от нощния бриз.
— Мммм, това ми харесва — усмихна му се тя.
— Кое? — Той улови края на ухото й със зъби и го привлече с устните си в леко всмукване, след това го освободи бавно плъзвайки го отново през зъбите си.
Тя потрепери, но не от студ.
Ръката му повдигна гърдата й, стискайки пълното кълбо, палеца му се триеше в настръхналото зърно. Грубата кожа дразнеше разкошно чувствителното място, карайки го да стои изправено.
Ръката му обхвана гърдата й отстрани и я постави на точното място за натиска на устните му. Неговата влажна, топла уста пое настръхналата пъпка и засмука нежно. Дийна можеше да почувства пулсиращото движение направо в утробата си.
Тя изстена тихо.
— Сладко — прошепна той, докато я вкусваше.
Другата му ръка се плъзна надолу към бедрото й, плавно и самоуверено, като че ли дланта му се опитваше да гравира пътя си по тялото й. Той здраво я хвана за дупето и я придърпа към слабините си, оставяйки я да почувства огромната му ерекция.
— Мммм, Лорджин… — Тя се изви към него.
— Мммм, Адееан — провлече той на свой ред.
— Мелъди?
— С Реджар.
— Реджар? — Тя замълча.
Той се изкикоти.
— Той изобщо знае ли как да се грижи за бебе?
— Ще разбере — засмя се Лорджин.
Дийна не беше сигурна дали трябва да е ужасена или развеселена. Фамилиерът нямаше представа как да се грижи за бебе.
— Не се притеснявай, зира. Ако има неприятности той ще потърси помощ. Най-вероятно от Трейд.
— Трейд? Трябва да се шегуваш.
Дийна се засмя, представяйки си този сценарий.
Лорджин й намигна, давайки й да разбере, че беше изиграл братята си. След което реши да отдаде нужното внимание и на другата й гърда, но оставяйки настрани връхчето отново и отново, докато накрая тя го умоляваше да поеме проклетото нещо в устата си.
Притеглянето на устните му, когато се случи, беше толкова изящно, че тя се изви и почти свърши само от усещането. После се опита да протегне ръка и да го погали, но той я шокира като взе китката й в ръка и я изпревари.
Изненадана, тя се втренчи в него.
— Не ми ли каза, че на този Св. Студжис жената е тази, която получава романтичен жест? — Неговите аметистови очи блестяха под полумесеците на острите му мигли.
Дийна се спря. Беше със съпруга си достатъчно дълго, за да разпознае този поглед. Какво беше намислил?
— Какво имаш предвид? — Тя се опита гласът й да звучи нормално. Със сигурност той не подозираше, че това е фалшив празник? Нямаше начин да знае това.
Въпреки че…
Лорджин винаги имаше рядката способност да бъде няколко крачки пред всички, когато ставаше дума да «схваща цялостната картина». Яниф често беше доволен от тази му черта и старият маг многократно бе хвалил ученика си за нея.
И все пак, той просто си играеше с нея.
— Да, това е вярно. В това е смисълът на деня — каза Дийна.
Той кимна.
— Тогава аз ще дам най-доброто от себе си да те удовлетворя. Не е ли честно така, Адееан?
Беше по-добре от честно. Беше вкусно.
Топлите му ръце се плъзнаха по охладената й от нощта кожа и я накараха да трепери. Виждайки реакцията й, той потърка слабините си в нея, топлината и твърдостта му се усещаха изключително приятно.
Тя му се усмихна самодоволно.
— Как мога да разбера размера на подаръка, докато не измеря намерението ти.
— Хмм… — Лорджин повдигна вежда. — Пазариш се за трудна сделка, зира.
Той обхвана гърдите й отново, но този път устата му остави пътечка от целувки право в центъра на гърдите й, по корема и продължи надолу. Когато достигна до пъпа, Лорджин целуна мъничката вдлъбнатина, дразнейки я с мокрия връх на езика си. След това натисна и закръжи около чувствителния периметър.
Мъжът знаеше, че е много чувствителна там и използва това свое предимство. Тя не успя да се сдържи и издаде дълъг, гърлен стон, когато гъделът достигна до утробата й.
Дийна можеше да усети самодоволната му усмивка срещу корема си. Здравата му хватка беше обездвижила ханша й без усилие. Той леко захапа долната извивка на стомаха й.
Тя преглътна. Мили боже, какво ще прави той там долу?
Кратък, неочакван звук излезе през отворените й устни.
И все пак, много добре знаеше какво беше намислил да прави там долу и също така знаеше, че той щеше да я накара да изгуби контрол щом го направи. Затова винаги се опитваше да се измъкне от хватката му, когато той имаше тъкмо това намерение.
Не защото не харесваше какво ще направи, но това беше онази определена пауза, която караше сърцето й да препуска като заловено животно точно преди да бъде заклано.
Гърленият му смях избоботи в долната част на корема й.
— Защо винаги реагираш така? — Той погледна закачливо и отметна коса зад раменете си. — Няма да те изям.
После погледна надолу към ярките червени къдрици, вече изпълнени с очакване, и отново бавно вдигна поглед към нея.
Дясното ъгълче на устните му се повдигна в усмивка, която можеше да ти открадне душата.
— Много.
Тя беше в опасност.
Той се спря.
По дяволите, той спря! Очите на Дийна се разшириха. Тя се опита да се дръпне назад.
Той я изпревари.
Първият допир на езика му беше разтапящ. Топъл, чувствен, мъжествен, изискващ. И изобретателен.
Той незабавно започна да кръжи около скритата ядчица, която вече се беше втвърдила, смесените флуиди на нейните сокове и неговата слюнка правеха плъзгането топло и мазно. Цялото тяло на Дийна се разтърси от удоволствие — така остро, че бе почти болезнено.
Той изведнъж се стрелна над мястото добавяйки още към нейното потрепване, както и към възбудата й.
Моля те, не му позволявай да предизвика…!
Дийна изкрещя, когато той направи именно това и я запрати във вихрен водовъртеж от бързо освобождаване.
Лорджин бързо покри устата й и натисна длан към долната част на корема й, увеличавайки силата на контракциите.
Но тя знаеше, че това е само началото.
Преди пулсирането да отмине той постави краката й на раменете си и я погледна с предизвикателен поглед.
— Смърт или секс до смърт — заповяда той.
— Хм… — Тя прочисти гърло и каза с тих глас: — Секс до смърт?
Като отговор прозвуча ръмжене от дълбините на гърлото му. Той зарови главата си между краката й и започна да я наказва не на шега.
Първо плъзна едната си ръка нагоре и под нея, нагласяйки възбудената й плът до устата си. Пръстите на другата му ръка разделиха набъбналите, нежни гънки, за да може езикът му да се движи свободно над твърдата пъпка скрита там. Движейки се надолу и обратно, той я ухапа леко, след това я засмука силно, редувайки действията си докато бедрата й не се врязаха силно в ръцете му. Бавно той мушна пръст във влажния й канал, за да си поиграе вътре, въртейки кокалчетата на пръстите си леко, за да подразни вътрешните стени, докато не постигна желания резултат — тя започна да крещи отново.
Заля я още едно мощно освобождаване.
— Лорджин!
Тя се опита да се откъсне от ръцете му.
Той хвана китките й и я задържа, като леко потупваше чувствителното място в опит да изцеди и последната капчица страст от нея.
Тя се разтресе, викайки името му отново и отново с все гърло. Със сигурност еротичната мантра можеше да се чуе из цялата Извисяваща се гора и отвъд нея!
Той захапа слабините й от вътрешната страна.
— Колко съм доволен, че знаеш името ми, Адееан.
Когато треперенето започна да затихва той я освободи и гладко се излегна върху нея. Косата му докосна гърдите и ключицата й, а той сведе поглед надолу към нея с блестящи очи. Мъжественото му лице бе потъмняло от желание.
Тя се бореше с него всеки път — по същия начин, както вътрешните й мускули се съпротивляваха, преди да го пуснат да влезе. Лорджин не разбираше, но това винаги го вълнуваше, направо не бе за вярване. Може би заради воина, който живееше в него, но той обичаше предизвикателството, което тя му отправяше, въпреки че се предаваше накрая.
Достигайки с едната си ръка долу, той я обхвана и позволи на пръстите си да преминат през подгизналите къдрици по набъбналите устни. След това потърка лицето си отстрани на гърлото й.
— Адееан — изръмжа меко в ухото й.
Дийна въздъхна. Нямаше как да отрече, че я обичаше до безумие.
Тя не знаеше какво беше направила, за да заслужи любов като тази, но знаеше достатъчно, за да се бори за нея. Завинаги.
Лорджин плавно постави крака й около кръста си. Без колебание пое устата й и едновременно навлезе в тялото й. Неговата пулсираща, сатенена ерекция я раздели като горещ нож, потъващ в масло. Пламенната му целувка имаше вкус на сандалово дърво и страст. И на нея.
Потъвайки дълбоко в устата й, той старателно опита всяко кътче. Облиза небцето й, въртейки езика си срещу нейния. Гъделичкаше я, вкусваше я.
Дийна се почувства сякаш беше обградена и похитена от кадифе. Крозията под тялото й, гладката златиста кожа на Лорджин над нея, фалосът му — като облечена в кадифе стомана.
Устните му бяха сатенена буря.
Тя ахна в устата му.
Той дишаше горещо в нейната.
Лорджин я притисна надолу в ароматното покривало от крозия.
Навлизайки по-дълбоко, той се настани бавно, въртейки таза си, преди да започне ритмични тласъци. Силни пикове от електричество струяха от него. Много по-силни, отколкото тя беше усещала от него в миналото.
Дийна се поколеба.
Той не използваше този вид енергия често. Нормалните нива на Лорджин бяха достатъчно силни меко казано. Последният път, в който беше правил подобно нещо, тя беше припаднала в кулминацията на акта. Прехвърлянето.
Дали нещо се беше случило с него, за което тя не знаеше?
Мощното изригване премина от него в нея.
— Лорджин? — тя изграчи разтреперана.
— Шшш, Адееан. Това е моят подарък за теб.
— Имаш предвид за Свети Студжис? — повдигна вежда тя.
— Да — прошепна той в отговор. — Отпусни се. Позволи ми да го направя за теб.
Той потъна малко по-дълбоко, малко по-бързо, успокои опасенията й като прокара отворените си устни по линията на челюстта й и достигна до устните й, за да я дари с изгаряща целувка.
Дийна потрепери, когато вълна от енергия внезапно прескочи от нея към него.
Винаги я учудваше, когато тя можеше да направи това.
По принцип знаеше, че бе възможно, тъй като той се бе съединил с нея. Не беше рядкост за авиаранците. Ала тя си беше земно момиче по сърце и не мислеше, че ще свикне с подобно показване на сила.
Пулсът му се ускори и това й донесе невероятно удоволствие.
Можеше да почувства топлият дъх на Лорджин около ключицата си. Той наведе главата си, докосвайки извивката на рамото й с върховете на зъбите си.
Дийна изстена, когато неговият твърд фалос я изпълни до краен предел. Обилните количества от влага, която подпомагаше неговото навлизане никога не я подготвяше напълно за неговото нахлуване. Тя можеше да почувства цялата му дължина, пълна и пулсираща, как нараства в нея. Тясно. Той беше голям мъж.
Дланите му обгърнаха двете страни на лицето й и се вгледаха в очите й докато той нагласяше бедрата си и натисна още по-дълбоко. Видът му в такъв миг винаги я оставаше бездиханна. Той беше толкова дяволски мъжествен. Омагьосващите му аметистови очи горяха със сексуално желание.
— Лорджин… — Тя дишаше, преизпълнена от любов към него. — Лорджин.
— Моя Адееан — изпъшка той.
Силна тръпка премина през двама им.
Следващата му целувка беше толкова ожесточена, че нисък гърлен звук излезе от устата й. След нейния невъздържан отговор, той се отвори изпращайки вълна след вълна от силата си към нея и напътствайки хълбоците й се плъзна още по-навътре в невероятно хлъзгавия канал.
Дийна изкрещя при непоносимото върховно удоволствие!
Той уви и другия й крак около кръста си с едно рязко движение на бедрата и внезапно смени ъгъла на проникване. Мощна дъга от сила проправи следа навътре и достигна до най-дълбоките кътчета на тялото й, за да я отпрати отвъд границата на лудостта. Тя отново изкрещя, когато властните вълни на удоволствие завладяха ума й. «О, господи!», промърмори убедена, че този път ще умре от удоволствие.
Лорджин зарови пръсти в косите й и продължи с дълбоките, властни тласъци.
Дийна зарови пръсти във врата му и го привлече в страстна прегръдка. Устните й обходиха красивите черти на лицето му, вкусвайки мократа нежна кожа. Тя обожаваше вкуса му, неговия аромат. Заля я топлина и чувството се плъзна от сърцето чак до стомаха й.
Той помръдна вътре в нея и мускулите му се свиха докато се движеше. В отговор тя го придърпа по-плътно към себе си.
Последва нисък ръмжащ звук на одобрение. Медните й сокове го заляха и той се втурна напред. Все по-бързо, все по-силно.
— Да… — задавено простена тя.
Той ускори темпото, пращайки още една дива, всепоглъщаща струя сила към нея. Дийна изкрещя опустошена и му я върна обратно.
Отзвукът беше зашеметяващ. Той дишаше тежко до гърлото й, дишането му се накъса още повече докато тласкаше в нея отново и отново.
— Искаш ли да отвориш тази нова врата, зира? — Дълбокият му глас беше преизпълнен със страст. — Ще ми го изпееш ли?
Очите на Дийна се отвориха в шок. Какво имаше предвид той под пея? Дали говореше за времето, когато Яниф твърдеше, че тя беше пяла на Шималее? Тя не беше убедена, че наистина е направила това. Всъщност беше убедена точно в обратното.
— Лорджин — изръмжа тя между издиханията. — Аз никога не съм пяла на…
— Така ли си мислиш? — Той я изгледа със стоманения си поглед.
Тя зяпна. Какво можеше да каже?
— Кажи ми, аз пея ли ти? — Той завъртя хълбоците си и нежно се отърка в нея.
Тя отхвърли главата си назад и изкрещя.
— Да… — изхриптя тя. — Да, да, да…
Ъгълчетата на устните му се извиха.
— Тогава почувствай какво ми причиняваш… какво винаги си ми пяла… — Той я стисна в прегръдките си и се зарови в нея с един финален тласък. — Почувствай го, моя Адееан.
Отваряйки се напълно, той пусна новата си сила да тече безпрепятствено между тях.
Дийна стисна крозията под пръстите си, късайки стеблата, когато я връхлетя пълната му мощ. Кулминацията на любенето им и потокът от сурова, непотисната сила й дойдоха твърде много.
Тя изкрещя и премина отвъд ръба в зашеметяващо окончателно освобождаване.
— Кълна се, че ти си песента на сърцето ми. — Лорджин въздъхна сломено, точно преди неговото собствено освобождение се стовари отгоре му.
Той отметна глава назад и извика към звездите.
След това отпусна глава на извивката на рамото й, борейки се да възвърне дъха си. Когато можеше да диша почти нормално, той меко прошепна любовта си.
— Харесваш ли подаръка ми, зира? — Мързеливият глас на Лорджин измърка срещу гърлото й.
Нощта ставаше по-хладна, бриз се промъкваше през листата, проправяйки си път през Дървото.
Дийна потрепери леко, въпреки че беше все още под топлото тяло на съпруга си. Колко дълго бяха тук, навън, всъщност? И двамата бяха потънали в сън след интензивното им любене.
Замъгленият й ум се фокусира в това, което той току-що я попита. Подарък? Тя го погледна неразбиращо.
— Имаш предвид за Деня на Св. Студжис?
— Ммм… — Той я дари с премрежен поглед.
Тя не се доверяваше много на този му поглед, нито пък на този отговор, но реши да не обръща внимание точно сега, когато й беше толкова удобно.
— Беше перфектният подарък — съгласи се доволно, изпъвайки се напълно под него, сочейки пръстите на краката си.
— Може би след време ти ще ми върнеш подаръка, Адееан.
Тя се сепна и се вгледа в него ужасена. Не, не би могъл! Не отново!
— Ти… ти не направи това, което си помислих, че направи, нали?
Той не отговори. Самодоволният му поглед беше красноречив отговор.
— Плъх такъв! — Тя побърза да се измъкне от прегръдката му. Той я задържа, смеейки се.
— Успокой се! Правиш си прибързани заключения. Аз просто ти помогнах да отпразнуваш празника си. Не искаш ли това, което наричаш романтично време, само за нас? Специално време?
Тя го погледна с внимателен поглед. Знаеше, че Лорджин не разбира напълно концепцията за романтика. Все пак той беше страховит воин.
Но това не го спираше да бъде романтичен.
А и се стараеше да уважава нейните обичаи и тя мислеше, че се справя много добре. Повече от добре.
Звезден миг.
Това, което тя беше изпитала, може би беше върхът на фантазиите за перфектния Св. Валентин на повечето жени. Засега.
— Тогава… тогава… ти би ли пожелал да празнуваш този празник редовно?
— Да. — Той я изгледа изпод премрежените си очи. — При условие, че ти ми върнеш услугата.
О, по дяволите. Започва се.
Извъртане в стил Лорджин.
Тя задържа дъха си в очакване на това, което знаеше, че се задава. Той не я разочарова.
— По време на многото ми пътувания, веднъж посетих планета, която изповядваше чуден обичай.
— Ъъъ. И какъв?
— Веднъж на всеки цикъл… — целуна я той по върха на носа. — Жените се съгласяваха да дарят на мъжете нощ на… — Той замълча драматично.
— На какво? — Сърцето й биеше в гърлото.
— Зног Зног.
— Ъхъ. И какво точно е Зног Зног?
— Ще разбереш. Утре вечер.
— Лорджин! — Тя го удари в стомаха.
— Не мислиш ли — той имаше нахалството да изглежда оскърбен, — че и аз също трябва да имам обичай, по мой вкус, който да празнуваме заедно? — Той я погледна умно. — Не си ли говорила винаги за равноправност между половете?
— Хмм!
Той се засмя.
Тя го погледна изпод вежди.
— Зног Зног, а?
Лорджин кимна бавно.
Дийна предположи, че би трябвало да почете неговото предложение. Раменете й се свлякоха при поражението.
— Добре! Обаче само за една вечер. — Тя сръчка гладкия му гръден кош, без да нанася вреди. — И дано да е нещо, което харесвам.
— Не трябва ли аз да реша? Все пак е моят подарък.
— Оф!
Той повдигна вежда.
Тя погледна встрани обидено.
— Адееан — прошепна й.
Тя го погледна с крайчеца на очите си.
— Какво?
— Ууб.
Пауза.
— Ууб.
Пауза.
— Ууб.
— Ти знаеше! — Тя ахна. — Ти си спомняш Тримата глупаци?!
Той изви глава на една страна и изсумтя.
— Все едно човек може да ги забрави.
По дяволите!



Мелъди нададе силен, възмутен, смразяващ кръвта писък.
Сука, домашният любимец на Реджар, изтича до малката, подуши я деликатно като сбръчка малкия си нос, след което бързо избяга.
— Смени й пелените, Реджар — заповяда Трейд от противоположната страна на стаята.
— Ти го направи.
Трейд изсумтя подигравателно, с което искаше да покаже, че малкият му брат с последните си думи илюстрира остра лудост.
Мелъди продължи да крещи. И за относително малко същество надаваше доста гласовит вой. Височината на тона очевидно беше предназначена да действа максимално неприятно на мъжки авиарански уши.
Трейд издиша шумно и хвърли раздразнен поглед на фамилиера, който искаше да му покаже, че не е изключено да последва нечия екзекуция.
— Какво? — Реджар имаше нахалството да попита, надвиквайки врявата.
— Не изпробвай търпението ми. — Трейд свали надолу книгата, която се опитваше да чете и прикова Реджар с поглед.
— Глух ли си или просто избираш какво да чуваш? Ако искаш да я накараш да спре, ти го направи! — Избликът на Реджар беше предизвикан от жестокото скърцане, което беше над всички децибели, които ушите на един фамилиер могат да понесат. Това обаче не беше умен отговор.
Смъртоносният поглед на Трейд беше достатъчен да сложи спирачка на всеки.
Фамилиерът присви двуцветните си очи и заприлича много на раздразнена котка.
— Нищо не разбирам от деца! Какво те кара да мислиш, че знам какво да направя?
Трейд дрънкаше с пръсти по светлинния си меч с ръка все още върху книгата, която четеше.
— Направи нещо, Реджар. — Гласът му беше студен като лед. — Сега.
Реджар вдигна Мелъди от пода. Той държеше бебето право пред него, колкото може по-далече от себе си. Фамилиерските му сетива, които бяха изострили неговото обоняние, бяха започнали да се молят за бърза, безболезнена смърт, която да сложи край на нещастието му.
Той бързо тикна бебето в ръцете по-големия си брат по кръвна линия.
Трейд не протестира, но хладнокръвно повдигна вежда.
— Не предложи ли сам на Лорджин да се грижиш за нея?
— Да… но мислех, че тя просто ще седи и ще ми се усмихва, както прави винаги, когато съм им на гости. — Като повечето жени, Мелъди беше очарована от мъжкия фамилиер. Бебето обикновено просто се вторачваше в него със замечтани очи.
Трейд поклати глава и завъртя очи. Глупакът си е мислел, че бебето само ще си седи там, вгледано в него със смешна физиономия цялата вечер? Каква наивност! Той изгледа подозрително Реджар.
— Как така Яниф обяви, че имаш необходимата мъдрост да станеш мистик от десето ниво?
Реджар сви рамене. Не можеше да отговори на този въпрос, защото той самият често се чудеше същото, макар и причините му да бяха различни.
— Истинска мистерия, нали?
Трейд не можеше да повярва, че фамилиерът би се съгласил с него, по какъвто и да е въпрос — особено що се отнася за оценка на личността му. Но след като си бе признал грешките, нямаше как да продължи да спори.
Хммм, може би той все пак беше мъдър за годините си, призна си Трейд. Детето продължаваше да пищи и Реджар бе успял да го върне към належащата ситуация, като отново бе прехвърлил отговорността на него, запращайки в лицето му собственото му оплакване.
Усещайки колебанието му, Реджар все още държеше Мелъди право напред, като я мърдаше надолу-нагоре, сякаш му предлагаше нещо, което той може би искаше да има.
Трейд обичаше Мелъди, но при сегашните обстоятелства, намусеният рицар помисли, че е по-благоразумно да откаже предлагания подарък.
— Кру не си ли е у дома? — И двамата синове знаеха, че Кру се е побъркал по детето и няма да се поколебае да се погрижи за нея.
Реджар поклати глава.
— Вкъщи си е, но е със Сулейла в частните си покои. Ако искаш да ги прекъснеш, тогава с всички средства…
— Ще запомня това, братко! — отсече Трейд, присвивайки очи към Реджар, което означаваше внезапна смърт.
След това се протегна и пое детето от Реджар, като я държеше по същия отдалечен начин, сякаш тя излъчваше токсични изпарения.
Синьо-златните очи на Реджар заблестяха развеселени.
— Ах, Трейд, сцена за вековете. Ако само можех подходящо да опиша на Лорджин по-късно…
— Направи го и си мъртъв, фамилиере! — С тази страховита заплаха, мъжът, който се славеше като безмилостен, влетя в банята да «оправи» мръсния проблем.
Малкият му брат се изсмя гръмко след него.
Когато Мелъди започна да напява весело, усещайки че скоро ще бъде чиста, а веднага след това последва възгласа на Трейд: «В името на Айях!», Реджар се строполи в стола и сграбчи двете облегалки, за да не падне от смях. Да прецаква мрачния си брат по кръвна линия винаги го забавляваше неимоверно.



По-късно същата вечер, когато започна да мисли по-ясно, Дийна започна да се чуди какво всъщност се случи между тях по-рано.
И заключи, че вече бе още по-силно свързана със съпруга си. И кога, ако не сега, би било по-подходящо да «хване бика за рогата», както се казва. Бяха си направили лунен пикник под звездите.
— Ти каза, че «Прехвърлянето» се случва само веднъж?! — Тя постави малък плод изва в устата си, затваряйки очи в екстаз, когато сладкият, несравним сок на плода се разля по езика й.
Лорджин кръстоса ръце зад врата си и полегна на крилито. Той очакваше въпроса.
— И наистина е така — отговори й спокойно.
— Какво тогава се случи между нас по-рано?
Белите му зъби проблеснаха като се усмихна.
— Нещо различно. Силите ми се увеличават, Адееан.
— Увеличават се? Имаш предвид, както стана с Реджар?
— Не. — Той се завъртя на една страна и се вгледа в нея. — През жизнения си цикъл, Рицарите на Чарл могат да постигнат по-високи мистични нива, но само при условие, че имат потенциал. Баща ми е мистик от пето ниво. Изглежда и аз мога да бъда такъв, евентуално. Обаче не е сигурно, че точно това се случва с мен сега. Една или всичките ми сили могат да се увеличат. Няма начин да разберем на този етап. Трябва да изчакаме, докато силата се промени и се прояви.
— Не може ли Яниф да каже?
— Обикновено той може да види. В някои случаи обаче, може да види по-голямата картина на промяната, но не и малките детайли. Яниф знае какво се задава, но дори и той не е сигурен коя е вероятната сила, която ще нарасне.
— Добре, значи силите ти се увеличават — схванах това, но какво точно се случи между нас?
— Можеш да кажеш, че ни стабилизирах.
— Ти какво?
— Избрах да добавя към оригиналното «Прехвърляне» пиковете в силата, които да преминават свободно в теб, когато се случат. — Той раздвижи веждите си. — В крайна сметка се усеща като интензивна и усилена задоволеност. Не ме ли обичаш, че помислих за това?
Май искаше да го убие.
Остави на авиаранските мъже да интерпретират един от техните «разговори», че споделят всичко наравно с половинките си според собствения си вкус! Не на нея тези. Познаваше го твърде добре. Имаше още нещо.
Присвивайки сивите си очи, Дийна кръстоса ръце пред гърдите си.
— Какво не ми казваш?
Той се вгледа в нея невинно, разтваряйки широко красивите си лавандулови очи. Черните му мигли пърхаха над спонтанните розови искри в тях.
Което беше достатъчен отговор за нея.
Той определено беше намислил нещо.
Когато увещаваше неговата арогантна мъжествена рицарска същност, че не споделя с нея… тя всъщност нямаше точно това предвид!
— И точно колко ще продължи това?
— Колкото е нужно. — Той сви рамене. — Процесът не може да бъде забързан… или забавен, да кажем така.
Тази нова мисъл очевидно бе привлекателна за него, защото очите му заблестяха.
Дийна се ядоса.
— Дори не си го и помисляй! Действително ще се опиташ да забавиш процеса — просто за да можеш да правиш дива, безумна любов с мен, всеки път, когато има пик?
Той повдигна едната си вежда. Това идваше да покаже, че концепцията беше абсолютно логична за него.
Така че промяната ще продължи по този начин, докато не бъде завършена.
Колкото и дълго да е това!
Години може би.
И той очакваше от нея да преминава през това всеки път? Нямаше да има секс набързо, докато бебето си дремва, а тя толкова го харесваше. Сега щяха да имат нужда от гора — да изолира звука!
Трябваше да го убие.
Тези върхове бяха силни. Сексуално впечатляващи, но силни.
Според нея беше малко арогантно от негова страна да реши да ги въвлече в такова правене на любов, без да я попита първо. Не че тя не би се съгласила, но това не беше важно сега. Проклет воински манталитет!
— Никога не съм се съгласявала за подобно нещо, господинчо! — Тя вреше. — Тези върхове са нещо друго, ще ти кажа аз, и аз…
— Ти никога не си се съгласявала за нищо, доколко ми е известно, Адееан. За какво говориш? — Лорджин изглежда искрено недоумяваше, което, естествено, я разгневи още повече.
Аргххх! Тя стисна юмруци и го изгледа кръвнишки в очите. Той имаше дързостта да се ожени за нея, без да й каже! И на всичкото отгоре я отвлече и я докара в неговия свят. В друга Вселена!
— Не ми напомняй за това! — Тя стисна зъби. — Изобщо не си помагаш!
Той поглади брадичка. Най-добре бе да измисли нещо друго, освен дивото правене на любов.
— Следващото ни дете може да спечели от размяната. — Той й хвърли един поглед.
Ченето на Дийна падна. Да, тя определено щеше да убие големия идиот.
— Ти не си! Не отново.
Дълбокият му смях премина през нея.
— Просто ти дадох подарък, който може да направи така, че да се случи. Както винаги, зависи от теб, зира, да решиш кога да използваш подаръка.
След Прехвърлянето с авиарански мъж, жената може да избере кога да зачене. В нейния случай, тя просто си представи дъщерята на Лорджин и — БУМ! Девет месеца по-късно — Мелъди.
— Твърде скоро е — проплака тя. — О, по дяволите, сега не мога да мисля за това или за нещо друго… Аргххх! — Тя го ритна по пищяла. Той дори не мигна.
— Кълна се, Адееан, ти си единствената жена на Авиара с такъв проблем. Да не можеш да контролираш собствените си мисли… — Той поклати глава подигравателно. — Тц, тц, тц…
— Повтарям — ти си плъх!
Той потърка брадичката й с носа си.
— Какво да направя, след като само идеята за детето ми, те поставя в такова объркано състояние, че ти толкова много искаш да мислиш за него…
— Плъх! Плъх! Плъх!
— Той ще бъде съвършен…
— Спри!
— С твоите очи, мисля…
— Не те чувам! — Тя покри ушите си с ръце.
— Моят цвят на косата.
— Ла-ла-ла-ла.
— Рядко е да се добавя към Прехвърлянето. Когато се случи, бебето винаги получава нещо изключително. Най-малкото — неговата сила, потенциалът му ще бъдат увеличени. Зависи от съдбата.
— Спри да повтаряш ТОЙ! — Тя размаха ръце пред очите си, най-вероятно, за да спре да си «представя» него.
Лорджин сви рамене. Той имаше предостатъчно време да я обработва. И всеки следващ ден имаше намерение да рисува все по-ярка картина.
Това, което го дразнеше обаче, беше, че Реджар излезе прав. Тя не беше доволна от него.
Но щеше да бъде. Той беше сигурен в това.
С времето.
Може би няколко години.



Години по-късно, когато синът на Лорджин най-накрая се роди, Рицарят на Чарл получи заслужената награда за постоянството си.
Дийна не можеше да спре да се кикоти, когато той взе в ръце за първи път своя син.
Предопределено от съдбата, бебето имаше формата и цвета на очите му, както някога той бе предположил. Освен че…
Детето приличаше забележително на някой друг.
Широко усмихнат, Лорджин гордо задържа новородения си син до лицето си. Ала усмивката му бавно се стопи.
Освен очите, които определено бяха неговите, тъмнокосото бебе приличаше на Реджар! Това беше обезпокоително!
Лорджин избухна. От всички хора, на които да прилича! Брат му.
— Той защо прилича на теб, Реджар? — изскърца мъжът.
Цялото семейство избухна в смях.
Чертите на лицето и косата на бебето бяха точно като на Реджар. Разбира се, Реджар приличаше много на Кру — факт, който Лорджин пренебрегваше.
Мъникът се беше вгледал право в очите на баща си, вперил същия аметистов поглед. Малката му глупава усмивка огряваше лицето на Лорджин като слънчев лъч.
Това беше предзнаменование за всичко, което очакваше безпомощния му баща.
За разлика от неговата сладка, забавна дъщеря, това бебе нямаше да даде на баща си и миг спокойствие. Красивото дете беше буйно от първата си глътка въздух. Преждевременно родено, палавото момче щеше да изпробва нервите на Лорджин постоянно и да го вбесява докато съзрее.
За голямо забавление на Кру.
Но Яниф всъщност се смя последен.
Независимо колко силно се опитваше, Лорджин никога не успя да определи точно гените на Лодарес в кръвната линия на баща си, които имаха тъмна коса. Или да си припомни такъв буен темперамент в младежките си години.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.