|
|
Свинарят
Живял някога накрай гората един селянин. Той имал жена и трима сина. По-големите братя били добри и умни, а най-малкият бил простичък момък. Всичко у него било нередно: каквато и дума да каже, каквото и да направи — все за смях пред хората ставал. Прочул се той като глупак.
А кой уважава глупака? Износят братята дрехите си, превърнат ги в дрипи и току ги дадат на най-малкия: носи ги сега ти. Не им хареса нещо за ядене — ще го тикнат в чинията на най-малкия: да ти е сладко! А случи ли се някоя по-тежка и по-нечиста работа — веднага ще повикат най-малкия:
Селянинът имал много свине. Но кой да ги пасе? Нима по-големите, умните, да тичат с прът из гората! За туй е годен най-малкият — глупакът. И станал той свинар.
На разсъмване изкарвал свинете от кошарата и до среднощ ги гони из гората. Някой разправят, че да пасеш свине е проста работа. Но я се опитай да ги попасеш! Само за миг да откъснеш поглед — те ще се разбягат из цялата гора и ще настане такава бъркотия, че и с пръта не можеш ги укроти. Много се измъчил с тях най-малкият брат. А на туй отгоре по-големите му се присмиват.
— Ех, много важно управляваш тъпозурлестия си народ, също като цар! Само корона ти липсва на глупавата глава.
— Смейте се, смейте се — отвръщал най-малкият, — още не се знае какво ще бъде занапред. Може някога и аз да се посмея над вас!
Така минавало времето. Пасе най-малкият брат свинете, пасе ги и не излиза от гората от ранна сутрин до късна вечер. А била гората гъста, дърво до дърво, храст до храст, тревица до тревица.
Но веднъж свинарят се замислил — няма ли край тая гора, не живеят ли някакви хора отвъд нея?
Като си намисли някой нещо — не можеш го изби от главата му. Така и нашият свинар — зарязал той една сутрин свинете и тръгнал да измерва гората с крака. Вървял, вървял, чак до вечерта, а гората няма край. Седнал на един пън, извадил от торбата си закуската и похапнал. После се покатерил на едно дърво, за да не го нападнат дивите животни, завързал се здраво за клоните и пренощувал на върха.
На сутринта продължил нататък. Вървял, вървял — започнало да мръква, а гората все още няма край. Приседнал на един мъхнат пън, изял си обеда и пак пренощувал на едно дърво.
Настъпил и третия ден, а той все върви из гората. До вечерта вървял — няма и няма свършване тая гора. Разположил се до един храст, извадил вечерята си, изял я. И пак — на дървото.
На разсъмване го събудило кукуригане на петел.
«Е — мисли си, — щом пеят петли, значи тук някъде има и хора.»
Слязъл той от дървото и тръгнал натам, където кукуригал петелът. Вървял, вървял и стигнал до един град. Тоя град бил голям и красив, но нещо тъжно имало в него. Камбаните на камбанариите биели жално, а по къщите се развявали черни знамена.
Свинарят спрял един минувач и го попитал:
— Защо сте накичили тия черни дрипи? Защо биете камбаните?
— Ох, добри човече — отвърнал минувачът, — изглежда, че ти идеш от далечни земи. Не знаеш нашата скръб. Утре призори царската дъщеря ще бъде отведена на страшна смърт. Проклетият змей я чака и сигурно вече точи зъбите си. Ще изяде хубавицата и кокалче не ще остави за погребение.
Зачудил се свинарят:
— А защо вие храните всякакви змейове с царски дъщери?!
— Какво да правим! — въздъхнал минувачът. — Тази година на нея се падна да стане жертва. Ако не му дадем царкинята, змеят ще изяде самите нас. И целия ни град ще опустоши.
— А ако вие убиете змея, ще сложите край на всичките си беди! — казал свинарят.
— Но това е страшно нещо. Той не е обикновен змей, а грамадно чудовище! Ако се намери храбрец, царят ще му даде дъщеря си за жена. Той вече е разгласил по всички площади за това. Но изглежда, че още не се е родил на света такъв герой!
— Може и да се е родил — рекъл свинарят. — Заведи ме при царя!
Завел го минувачът при царя. Царят излязъл с всичките си велможи.
— Ето — казал минувачът, — намери се храбрец, който иска да се бие със змея.
Велможите погледнали свинаря и започнали да се смеят.
— Е — рекли те, — празното гърне силно дрънка. Виждали сме такива самохвалци!
А царят казал:
— Не се смейте. Няма вашата дъщеря да бъде изядена.
И заповядал да донесат на свинаря всякакво оръжие — мечове, копия, и саби…
Всичко надомъкнали царските слуги и го сложили на купчина пред свинаря.
А той разровил с крак купчината и измъкнал една обикновена брадва.
— Други сечива — рекъл — никога не съм хващал в ръката си и не зная какво да правя с тях. Брадвата е друго нещо! С нея съм свикнал още от малък.
Велможите пак му се присмели.
— Я гледай — казали те, — глупакът намислил с брадва да върви срещу змея! Друг и с ризница, и с меч не би се осмелил!
На следния ден призори завели царската дъщеря в гората, вързали я със сребърни вериги за едно дърво и я оставили.
След малко и свинарят дошъл на това място. А брадвата стискал здраво в ръката си.
Сутринта била студена. Свинарят насякъл клончета, събрал съчки и напалил огън встрани. Седнал край огъня, грее се и чака змея.
И ето — зашумяла, затрещяла цялата гора. Изпълзяло страшното чудовище. Главата му — колкото бъчва, опашката му — по-дебела от столетен дъб, ноктите на лапите му — като железни вили. Надал змеят страшен писък, разтворил уста и право към царкинята, още малко и ще погълне девойка.
Примряла царкинята. А свинарят измъкнал от огъня една голяма главня, затичал се и забил главнята право в муцуната на змея — точно между очите го улучил. Заревал, захъркал змеят и от болка още по-широко разтворил устата си. Тогава свинарят загребал цял наръч горящи съчки и ги хвърлил в гърлото на чудовището като в отворена пещ.
Ех, какъв вой се изтръгнал из устата на змея! Той заревал тъй страшно, че от дърветата се посипали листа, а храстите се залюлели като трева. Очите на змея се налели с кръв, търкулнал се на тревата, свил се на колело. С опашката си удря на всички страни, земята разровил.
А свинарят изскочил напред и замахнал с брадвата.
Прас-прас! — по змея, като че удря греда. Удрял, удрял — отсякъл му главата, а опашката му нацепил на тресчици. А змеят все се гърчи и не умира.
Свинарят пак — прас-прас прас-прас — с брадвата. Насякъл змея на парчета. И змеят умрял.
Захвърлил свинарят брадвата, изтрил челото си с ръкав и право при царкинята. Размотал сребърните вериги и я развързал от дървото.
Тя цяла треперела от страх, на краката си не може да стои. Свинарят я сложил на тревата и сам полегнал встрани. Уморил се, все пак не било лесно да се бие със змей.
Привечер дошъл царят с велможите — за да види какво е станало с неговата нещастна дъщеря. Гледа — змеят насечен на парчета, любимата му дъщеря седи на тревата, а свинарят си спи спокойно в сянката под един храст. Брадвата му до него, цялата похабена и цялата в змейова кръв.
Зарадва се царят! Прегърнал дъщеря си, разцелувал я, събудил свинаря, хванал го за ръка, завел го при царкинята и рекъл:
— Е, деца, бъдете мъж и жена. Живейте в мир и съгласие. — После се обърнал към велможите и им казал: — Поздравете годеника и годеницата.
А на велможите, разбира се, им било обидно. Как тъй — прост свинар да стане изведнъж княз!
Все пак те свалили шапки и се поклонили — най-напред на царкинята, после на свинаря и му рекли със сладък глас:
— Поздравяваме — казали те — ваше свинарско величество. И на вашите свине, молим, предайте нашия поздрав. Сега и те са повишени в чин — с право могат да се наричат царски свине.
— Благодаря за поздравлението — отвърнал свинарят. — И аз ще ви се отплатя за него. При такова звание моите свине непременно ще имат нужда от свита, затова ви назначавам за велможи при тях.
Царят се засмял.
— Славен момък си ти — казал той на свинаря. — Добре им отговори.
А царкинята горчиво заплакала.
— Избави ме, татко, от такъв годеник — нареждала тя. — Виждаш ли как всички хора му се присмиват.
— Не, дъще — рекъл царят. — Аз дадох дума. Още утре ще отпразнуваме сватбата.
И вдигнали сватба за чудо и приказ.
Минало известно време и на свинаря му се приискало (сега той наистина — не бил свинар, а княз — но все едно) — поискало се на младия княз да види родния си край. Започнали той и жена му да се готвят за път. Не забравил и старите си дрехи, сгънал ги във вързоп и заповядал да ги сложат в каляската.
— Но къде ще носиш тия дрипи! — разсърдила се царкинята. — Отдавна трябваше да ги изхвърлиш.
— Не — отвърнал мъжът й. — Не се хвърля такова богатство. Тия дрешки ще занеса подарък на моите братя. Малко ли техни дрехи съм носил, нека сега и те поносят моите.
И тъй, седнали двамата в златната каляска и потеглили. Пътували, пътували и стигнали другия край на гората. Гледа князът — свинете тичат по гората. Мръсни, мършави, хвърлят се една върху друга и се хапят. Съвсем подивели. Братята ги изоставили без всякакви грижи. Гордостта им не позволила да се занимават със свинарство.
Князът не се стърпял, скочил от златната каляска, откършил един по-дълъг прът и се спуснал да гони свинете. А на жена си, царкинята, извикал:
— Хвърли ми вързопа със старите дрехи, а ти върви в бащината ми къща! Помоли се да те пуснат да си починеш от пътя.
— Но как ще отида сама? — отвърнала тя. — Тия селяндури нямат истински обноски. Там няма да ме посрещнат, както подобава. Та аз съм царкиня, а не проста селянка.
— Как да нямат обноски! Как да не умеят да те посрещнат! — разсърдил се князът. — Върви, казвам ти. Но внимавай да не изпуснеш някоя дума за мен.
Потеглила царкинята нататък, а той се преоблякъл в старите си дрехи и пасъл свинете до вечерта.
Привечер ги събрал и подкарал, както някога, към свинарника.
— Е-хей, шарени! Е-хей, бели! — вика той през цялата гора и пошибвал лекичко свинете с пръта.
Бащата чул познатия вик, изтичал на стълбата и замахал ръце.
— Ето го, дойде си проклетникът! — рекъл. — По-тихо, нашата къща е ощастливена от знатна гостенка.
А князът крещи още по-силно:
— Е-хей, е-хей, мои шарени, е-хей, мои бели! Какво ме интересува вашата гостенка, когато сте оставили свинете ми без грижи! Те съвсем са се разхайтили. Не слушат. Е-хей, мои шарени, е-хей, мои бели!
Вкарал свинете в свинарника, нахранил ги, после влязъл вкъщи.
А вкъщи какво става! Майката шета край печката, дрънка гърнета и тави, тесто меси, банички пече. Бащата и братята запретнали ръкави и също помагат като готвачи.
— За кого е тая гощавка? — рекъл князът. — Но защо ли питам! Та нали най-малкият син се е върнал от далечни земи и трябва да бъде посрещнат и нагостен. Хайде, гощавайте, аз вече сядам на трапезата.
— Как не, за теб сме се разшетали! — казал бащата. — В нашия дом е дошла важна гостенка, самата царкиня е пристигнала.
— А ти къде се губи толкова време? — попитала майката.
— Как посмя да оставиш свинете?! — викнали братята. — Да не мислиш, че ние ще работим заради теб?
Най-малкият брат рекъл:
— Ходих на другия край на гората, да видя дали там живеят хора. Живеят. Много хора — повече, отколкото тук. И мен ме посрещнаха с уважение — по-добре, отколкото тук. А вие, братя, ще трябва сами да пасете свинете. Сега аз не съм свинар, а княз.
Засмели се братята. Какво може да се очаква от един глупак?
В това време баничките в пещта се опекли. Майката помолила бащата:
— Занеси на гостенката обяд — как ще се покажа тъй пред царкинята!
— Я по-добре по-големите синове да го занесат — казвал бащата. — Те са по-млади, по-пъргави.
— Не, не сме свикнали ние с царкини да разговаряме — запротестирали по-големите братя.
— Е, изглежда, че без мен няма да мине — рекъл най-малкият. Дайте, аз ще занеса обяда. Царкинята няма да ме ухапе.
Майката му дала паницата с месо и казала:
— Носи по-внимателно. И бъди по-любезен.
Той взел паницата и влязъл в стаята.
— Ето ти месо — казал той на царкинята. — Да ти е сладко.
Царкинята погледнала в паницата — месото хубаво, тлъсто, но не знае как да го вземе.
— Да беше ми донесъл нож и вилица — рекла тя.
— Какви са тия прищевки! — отвърнал той. — Та ти не си в дворец. Гледай мене и яж.
Той хванал с пръсти къс месо и започнал да го дъвче.
Свила царкинята устни, но била много гладна, трябва да яде. Взела месото с две пръстчета и го изяла.
— Не е лошо — казала тя, — вкусно е. По-вкусно, отколкото при баща ми в палата.
После той донесъл на царкинята гърне със супа.
— Ето — казал — супа. Яж до насита.
— Но как ще ям супа без лъжица и чиния? — попитала царкинята.
— Ей така ядат у нас! — отвърнал князът. Наклонил гърнето и сръбнал от единия му край.
И царкинята засърбала от гърнето.
Най-сетне той донесъл топли палачинки с каймак. Сега царкинята нищо не попитала. Хванала с пръстчетата си една по една палачинките, потопила ги в каймак и ги изяла.
Всички започнали да се готвят за спане. По-големите братя казали на най-малкия:
— Тесничко ще бъде за всички ни в къщи. Да беше преспал в конюшнята.
— Добре — отвърнал най-малкият брат. — Туй място май не подхожда за княз, но аз не съм горделив.
— Глупак си ти, а не княз! — засмели се всички и отишли да спят.
Рано сутринта князът събудил царкинята. Облекли се те в коприна и кадифе и когато другите станали, излезли от стаята хванати подръка.
Тогава всички се смаяли. Бащата и майката се поклонили едва ли не до земята — не знаят как и къде да сложат сина си. Макар и да е роден син, но все пак е княз. Братята — ни живи, ни умрели — не смеят да си отворят устата. Ами ако той се разсърди, като си спомни как са го хокали цял живот като глупак!
Но той — нищо, с всички се отнесъл любезно. Само на братята си рекъл:
— И все пак стана тъй, както аз ви казвах! Човек не може да отгатне кого какво го чака занапред?
Майката извадила от сандъка грижливо пазена покривка с копринена везба, постлала трапезата и наслагала отгоре чинии, ножове, вилици. Поканила и другите да седнат, да похапнат.
Царкинята започнала да яде. Притеглила чинията до себе си и цоп, цоп — с пръстчета.
А мъжът й се смее.
— Какво правиш, царкиньо — попитал той, — та ти си отраснала в дворец, не в кошара!
Погледнала царкинята наоколо. Всички седят прилично, режат с нож месото на мънички късчета и го слагат с вилица в устата си.
Руменина заляла лицето й.
Тогава мъжът й сложил отпред гърне с мляко, а чашата и лъжичката скрил. Царкинята наклонила гърнето и засърбала от единия край. Мъжът й пошепнал на ухото:
— Ех, царкиньо, виж хората как ядат.
Гледа царкинята — всички налели млякото в чаши и с лъжица похапват.
Съвсем се засрамила царкинята.
А мъжът й се смее от сърце.
И тъй, пийнали, похапнали, погостували до вечерта, а вечерта князът качил всички в златната каляска и ги повел на гости при стария цар.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
