Българска търсачка и начална страница

 

Било що било, отгдето дошло — там отишло! Останала е само приказката — да се разтушва душата.
В старо време имало един рогозар. Цял ден плетял рогозки. От такъв занаят пръстите ще ти хванат слинове, ала големи пари не ще спечелиш. Затова жена му била много недоволна — ден не минавало да не го хока и навиква. Причерняло му вече на сиромаха пред очите, отмилял му живота.
Един ден жената за нищо и никакво замахнала с дилафа, праснала го два-три пъти по главата и го прогонила от къщи. Заплакал той с едри като грах сълзи и побягнал вън от града. Вървял, вървял, привечер стигнал до някакви развалини насред тъмна и дива гора. Седнал край една порутена стена да въздиша и се вайка: «В какъв нещастен час срещнах тази зла жена! Какво да правя сега? Ай-вай! Ай-вай!»
Слънцето залязло. Легнал той на студената земи и заплакал още по-силно, още по-жално. А среднощ руините се разлюлели, затрещели и из тях излезнал един дух-великан. Викнал гръмовно:
— Ах, сине Адамов! Със своите жалби и вайкания ти отпъди съня от очите ми. Триста години вече как си живея спокойно в това жилище, до ден-днешен жива душа не беше идвала тука. Кажи ми защо скърбиш и тъжиш?
Рогозарят от страх изгубил и ума, и дума. Разтреперал се като сухо листо на бързей. Какво да прави, горкият? Къде да избяга, от кого помощ да дири? Плюл си в пазвата и разказал чистосърдечно на великана своите мъки и неволи:
— Не мога да се отърва от моята зла жена. Не зная къде да отида, къде да се скрия. Тя още утре ще ме намери и кой знае какво ще ме прави — завършил своя тъжовен разказ рогозарят и пак заплакал.
Духът-великан го съжалил и му рекъл:
— О, нещастни човече! Ти ми размекна сърцето. Ако искаш, ще те отнеса толкова далеч, че жена ти никога няма да те намери.
Рогозарят се съгласил. Великанът го грабнал за пояса и полетял между небето и земята. Скоро-скоро, по-бърже отколкото в приказката може да се изкаже, той го отнесъл на върха на една висока планина. Оставил го там и си отишъл.
Поседял човекът да си поеме дъх, да дойде на себе си и се питал в мрачината: «Къде съм? Жив ли съм или умрял?» А щом се развиделило, заозъртал се на четири страни и съзрял долу в полите на планината някакъв голям град. Запътил се натам. Когато влязъл в града, всички се спирали да го оглеждат, че дрехите му били по-други.
— Пътниче, от коя страна пристигаш? — питали го.
Той им казал откъде иде. Насъбралите се пак го попитали:
— За колко време можа да дойдеш дотук?
— Ами че снощи тръгнах, тая заран пристигнах — отговорил той.
Като го чули, людете се заръгали в ребрата един друг и си зашушукали:
— Този човек сигурно не е с всичкия си ум — и му казали: — Ей, чужденецо, ние сме чели в нашите книги, че страната, за която говориш, е на три години път далеч от нашия град. А пък ти ни казваш, че само за една нощ си дошъл. Каква е тая работа, а?
Рогозарят почнал да се вери и кълне:
— Аллах ми е свидетел — така е!
Всички се разсмели, развикали се:
— Ти си луд! Ти си луд!
В това време минал оттам един бей. Като видял чуждоземните дрехи на нашия човек, отвел го у дома си. Почерпил го с кафе и локум, поднесъл му чибук, а сетне го заговорил:
— Приятелю, откъде идеш и накъде отиваш?
Рогозарят му разправил всичко, както си е било — от игла до конец: за злата си жена и за добрия дух-великан, който го пренесъл дотук за една нощ. А беят го запитал:
— Познаваш ли в твоя роден град този и този човек?
— Как да не го знам? — отговорил веднага рогозарят. — Ами че ние сме съседи. Имаше трима сина. С най-малкия бяхме връстници и другари в детските игри. Само че момчето стори някаква пакост, баща му го наби здравата и оттогава то се изгуби. Става вече двайсет години, как нищо не се чува за него.
Беят въздъхнал и рекъл:
— Аз съм онова изгубено дете. Спомням си сега за теб. Когато баща ми ме напердаши, избягах от дома и тръгнах накъдето очите ми виждат. Ходих, бродих и съдбата ме доведе в тоя град. Хванах се на работа. Подир някое време поспестих пари, та завъртях търговия. Потръгна ми и ето, сега съм богат и почитан човек. А щом ти си моят земляк и приятел от детинство, аз ще ти помогна. Ще станеш и ти търговец. Само че никому не разправяй откъде и за колко време си дошъл. Защото людете ще си помислят: «Този човек е магьосник, щом за една нощ е изминал тригодишен път!» — и ще те прогонят. Най-добре е сега да ти дам хиляда жълтици и един харен кон. След малко ще отида в търговското кафене, а ти ще дойдеш по-късно. Аз ще те посрещна като стар познат и ако някой те пита кой си, що си, откъде идеш и накъде отиваш, ще отговаряш: «Аз съм търговец. Идвам с голям керван стоки. Избързах пред него, за да му намеря добър кервансарай и да разбера какъв е тук пазара.» Почерпи търговците с по едно кафе; ако влезе просяк, дай му някоя и друга пара — да си помислят людете, че си богат. После с тия пари, що ти давам, ще отвориш дюкян и като забогатееш, ще ми върнеш дълга си.
При тия думи беят му дал кесия с хиляда жълтици и един хубав кон, облякъл гостенина си в прилични дрехи и се запътил за търговското кафене.
Рогозарят запомнил съветите много добре, яхнал коня и подир малко отишъл в кафенето.
Щом беят го съзрял, станал, разперил ръце и се развикал:
— О, добре дошъл! Добре дошъл, приятелю!
И с голяма почит го сложил да седне в къта, отделен за най-тежките търговци.
— Аги! — обърнал се той към търговците. — Този човек е един много богат и почтен търговец. Иде тук с голям керван най-различни стоки. Комуто каквото трябва, той ще продаде на износна цена.
Търговците се закланяли:
— Много добре! Много добре — рекли те.
Скоро беят си отишъл по своите работи, а търговците взели да разпитват чужденеца — има ли такива и такива платове, накити и различни други стоки. А той на всеки въпрос отговарял:
— От тия стоки съм докарал доста.
По едно време в кафенето влязъл стар, немощен просяк. Всеки му дал по пара-две. Пък рогозарят бръкнал в кесията и му дал една шепа жълтици. Нали сиромахът никога през живота си не бил видял златни пари, не им знаел и цената. Търговците се ококорили от учудване. А просякът, като си излязъл, отишъл, та се похвалил на други свои събратя по съдба. И занизали се в кафенето един подир друг просяци, кой от кой по-окаян на вид. Всекиму чуждоземецът дал по една шепа жълтици. Накрай, когато дошъл още един просяк, нашият човек бръкнал в кесията и извадил оттам ръката си празна. Свършили се жълтиците! Пляснал той с ръце и извикал:
— Вай! Не знаех, че във вашия град има толкова много просяци. Затова взех със себе си само хиляда жълтици и те се свършиха. Добре щеше да бъде да бях взел цяла торба — вайкал се той.
Един от търговците рекъл:
— Нищо, ага! Пусни с молитва просяка да си иде.
Рогозарят отвърнал:
— Не! Това не е в моя обичай. Колко жалко, че не се сетих да донеса повече пари — ядосвал се той.
Друг от търговците предложил:
— Ако ти трябват повече пари, да ти заема хиляда жълтици. Като пристигне керванът ти, ще ми ги върнеш.
— Много добре! — отговорил тежкият търговец. — Когато пристигне керванът ми, вземи си каквото искаш: ако щеш злато, ако щеш — благородни камъни или килими, или тънки платове — каквото поискаш, това вземи срещу дълга.
Търговецът изпратил своя роб дома и този скоро се върнал с хиляда жълтици. А чуждоземецът взел парите. Час не минало и те се свършили.
Да не го протакаме, че да почнете да се прозявате!
Рогозарят взел от други още пари. И тях раздал на бедните. Така до вечерта той разпилял десет хиляди жълтици. А през следващите десетина дни дългът му пораснал на сто хиляди жълтици, които той взел от този, от онзи и ги пръскал като вода. Търговците, които му дали тия пари, като видели, че никакъв керван още не пристига, почнали да си шушукат:
— Какво става? Дали пък този човек не ни излъга? Получи от нас сто хиляди жълтици и всеки ден казва: «Керванът скоро ще пристигне и ще ви се наплатя.» Пък тоя дяволски керван никакъв се не вижда. Я да идем при бея. Той го познава добре — ще разберем от него, що за търговец е този чуждоземец: има ли наистина керван или няма.
Отишли при бея. Попитали го:
— Беим, ти познаваш отпреди този човек. Той взе от нас толкова жълтици. Кога ще ги върне? Ние се боим за парите си, пък се стесняваме да го питаме. Поговори ти е него.
Беят пратил да викнат неговия земляк, другар от детинство, и му рекъл:
— Ей, приятелю! Какво правиш? Посрами ме. Измами целия град. Сто хиляди жълтици си взел от почтените търговци. Какво ще им отговориш?
Рогозарят, без да се смути ни най-малко, отговорил:
— Драги земляко! Ти ме знаеш не от вчера. Мигар някакви си сто хиляди жълтици са за мене дълг? Щом пристигне керванът ми, ще им върна парите двойно. Защо се безпокоят, защо вдигат такава врява?
Като чул тия думи, беят се разсърдил:
— А бе ти и мене ли почна да заглавикваш? Слушай, измамнико! Аз ти заех хиляда жълтици — искам си парите!
Рогозарят си знае своята песен:
— Бъди спокоен! Щом пристигне керванът ми, първом на тебе ще върна дълга си и то не хиляда, а две хиляди. И на другите — също двойно. Така да им кажеш.
Беят се зачервил от яд като божур:
— Ах ти, безсрамни лъжецо! Сега и мене мамиш! Такъв ли съвет ти дадох? Чакай, така ще те наредя, че ще станеш за срам на целия град!
И го изгонил от дома си. А рогозарят си тръгнал без да го е еня, дори си подсвирквал някаква песничка.
Отишъл беят в кафенето. Търговците го начоголили. Питат го, а той:
— И аз нищо не знам за неговия проклет керван. В тая работа аз се не меся. Правете каквото щете. Ако искате, идете и се оплачете на падишаха.
Търговците отишли в сарая да се жалват. А повелителят на тая страна бил жаден за богатство — голям вариклечко — треперел на всяка аспра. Като изслушал жалбата на търговците, обърнал се към везира си:
— Ако този човек наистина нямаше керван, как ще се реши да вземе толкова пари назаем? Сигурно има и скоро ще пристигне.
Везирът вдигнал рамене и отвърнал:
— Ще видим, ще разучим. Има ги разни на тоя свят.
И отпратили търговците.
Щом останали сами, султанът рекъл:
— Тоя чуждоземец непременно е богат. Намислих да го оженя за моята дъщеря, та като му пристигне керванът и аз ще забогатея от неговите стоки. Ти какво ще кажеш, а?
— О, господарю, не се осланяй на неговия керван, че кой знае какъв обирник е този чужденец.
Султанът не мирясал:
— Не, не! Мене не ще ме излъже той. Чакай да го изпитам. Имам един маргарит, който струва хиляда жълтици. Ако му знае цената, значи е богат търговец. Ако ли не познае, значи, че е измамник и ще му отрежа главата.
Изпратили един придворен да доведе рогозаря. Като дошъл, султанът го поканил да седне и му рекъл:
— Слушай, чужденецо! Тукашните търговци искат от тебе сто хиляди жълтици, които са ти заели. Вярно ли е?
— Самата истина, велики падишах! Взех тия пари и им обещах, че като дойде керванът ми, ще им се наплатя; двойно дори ще им дам. Само че кой знае защо толкова се забави тоя керван.
Султанът му подал маргарита.
— Я го разгледай! Колко гроша според тебе струва тоя маргарит?
Нашият човек взел зърното, поогледал го, стиснал го с коравите си пръсти и то се стрило на прах.
— Човече божи, що стори? — викнал султанът.
— О, велики падишах! Струва ли си да се ядосваш за такава дреболия, що чини някакви си хиляда жълтици? Аз имам цяла торба с елмази, всеки от които струва десет пъти повече, отколкото твоя маргарит. Когато пристигне керванът ми, ще ти дам две-три парчета.
Очите на султана жадно засвяткали. Отпратил той рогозаря по живо, по здраво. Като останали сами с везира, рекъл:
— Слушай! Ако този човек беше измамник, нямаше да раздаде толкова пари на бедните, щеше да ги изяде и изпие, а сетне да избяга. Не, сигурно керванът му скоро ще дойде! Ето защо ти иди и поприказвай с него. Похвали дъщеря ми, уговори го да се съгласи да я вземе за жена. Пък като стане работата, аз щедро ще те възнаградя.
Везирът поклатил глава, промърморил нещо в брадата си, ала не посмял да скърши думата на господаря. Отишъл при рогозаря и повел приказка за това-онова. После го попитал:
— Женен ли си?
— Не, ергенин съм — излъгал рогозарят.
— Хайде тогава да те оженим. Падишахът много те хареса и иска да му станеш зет. Щерка му е чудо-хубавица. Съгласен ли си?
— Харно! Само че керванът ми още не е дошъл и засега стоя тук и чакам с празна кесия. А пък за да се оженя за султанската щерка, ще трябват много пари, подаръци. Ако падишахът потърпи още малко до пристигането на стоката ми, непременно ще взема щерка му за жена.
Везирът станал, отишъл при господаря си и му предал думите, които чул. Султанът подскочил от радост и нетърпение:
— Не, не! Не бива да протакаме тая работа! Иди и го доведи още сега! Искам да поговоря с него, да го вържа с думата му, та сетне да не се отметне.
Отишъл пак везирът, довел рогозаря. Султанът го приел с голяма почит и го сложил да седне до дясното си коляно. Поднесли кафе, шербет. Пият, пушат с наргилета и разговарят. Султанът рекъл:
— О, чужденецо, ти ми допадна на сърцето. Щом си съгласен да вземеш за жена моята хубавица-гълъбица, няма защо да чакаме кервана ти. Ето ключовете от моята хазна. Взимай колкото ти трябва, харчи колкото си искаш. Пък като дойде стоката ти, ще върнеш в хазната онова, което си извадил.
Рогозарят:
— Внимание и послушание, о велики падишах!
И сложил ключовете от хазната в джоба си.
Султанът пляснал с ръце и пратил да извикат най-висшия духовник на правоверните. Той изготвил веднага брачния договор и почнала една веселба — леле-мале! Сватбата била богата-пребогата. Станал рогозарят султански зет.
Ала на магарето и да отрежеш ушите, пак камила няма да стане. Младоженецът отключил хазната и зараздавал на народа с две шепи пари, накити, драгоценности. И хазната бърже-бърже започнала да се изпразва.
Дочул за тия негови безумства беят, землякът му. Отишъл и сарая и му рекъл:
— Ей, безсрамни човече! Толкова търговски пари разпиля и все не ти стига. Сега си се заловил да обираш султанската хазна. Помисли за главата си!
Онзи му отвърнал:
— Какво ти влиза в работата това, що върша? Утре, като пристигне керванът ми, ще върна двойно колкото съм извадил. Върви си гледай търговията и не ми пречи да се радвам на благодеянията, що правя.
Изпъдил го.
Приказката да скъсим, че на беда ще налетим!
Свършили сватбените веселби. Останали младоженците сами. Султановият зет седнал в един кът жален-печален и се почесва, гдето не го сърби. Булката, като го видяла такъв помръкнал, попитала го:
— О, господарю мой, защо си толкова тъжен в тоя най-весел ден?
Той й отговорил:
— Как да не съм тъжен? Баща ти избърза, не изчака да пристигне керванът ми. Ако беше дошъл, щях да дам подобаващи подаръци и на теб, и на царедворците. Ето затова тъгувам.
Жена му го успокоила:
— Ако е за това — не скърби! Като пристигне керванът, всичко ще се нареди — ще подариш всекиму, каквото си искаш.
При тия думи сърцето на рогозаря се разпуснало. Прегърнал той младата си булка и заспал на рамото й като праведник.
На заранта младоженецът се изкъпал, както бил обичаят, сетне отишъл при тъста си, целунал му ръка. Ето че и велможите се събрали да приветствуват зетя на султана, да му пожелаят дълголетие и много деца. На всички той подарил най-скъпи халати. И от тоя ден нататък заживял в сарая весело и безгрижно, без да мисли за утрешния ден.
— Ето, наближава вече времето да пристигне моят керан. В денковете има всичко, що сърцето желае. Щом дойде, на тебе ще дам това и това, а на тебе — това и това.
Така обещавал безумникът наляво и надясно — на всеки, който искал да го слуша. И пръскал султановите пари, накити и скъпи вещи на вятъра, докато в хазната останали само шепа медни грошове.
Така изтекла половин година. Разбира се, керванът не пристигнал и нищо не се чувало за него. Отишъл везирът при султана и му рекъл:
— О, велики падишах! В хазната ти мишките хоро играят, а ти продължаваш да спиш на двете си уши. Аз ти казвах, че този човек е обирник и измамник, ти не ми вярваше. Ето, толкова време измина, а проклетият му керван още не идва. От Китай да беше тръгнал, досега трябваше да дойде.
Султанът се замислил. А везирът продължил да го кове:
— С мислене сега не ще си помогнем. По-добре да повикаш дъщеря си, да чуем какво тя ще каже. Може да е разбрала от мъжа си има ли той керван, няма ли. От това, що ще ти каже, ще научим каква е работата и тогава ще мислим какво да правим по-нататък.
Султанът заповядал да повикат щерка му. Тя дошла. Спуснали едно перде и започнали да я разпитват през него. Младата султанка им рекла:
— Че зная ли аз къде е истината? Той все ме уверява, че днес-утре керванът му ще пристигне, пък ето че никакъв не се вижда.
Тогава те я подучили да разпита по-изтънко и по-дълбоко съпруга си; да се помъчи да отсее лъжата от истината.
Султанката се върнала в харема, подхвърлила на мъжа си няколко мили думи, а сетне му казала направо:
— Господарю мой, слушай какво ще те питам! Ако не ми кажеш истината, да знаеш, че главичката ти ще хвръкне. А пък ако ми разправиш всичко чистосърдечно, сама ще ти помогна да се измъкнеш от тая каша, която си забъркал. Защото ти си ми мъж и аз те обичам.
Дълго и настойчиво тя го изпитвала, докато най-накрая рогозарят се събудил от своя вълшебен сън; изтрезнял и разбрал каква лудост бил извършил и че вече никакви лъжи не ще му помогнат. И разказал клетникът на жена си всичко от игла до конец — и за своята сиромашия, и за злата си жена, и за добрия дух-великан, и как сам дотолкова се оплел в собствените си лъжи, та накрай започнал и той да си вярва.
Разбрала султанката каква е работата. Замислила се и рекла:
— О, безразсъдни съпруже! Ти не бива повече да оставаш в двореца. Търпението на баща ми скоро ще прелее и той ще ти вземе неразумната глава. Пък народът ще каже, че дъщерята на султана се е омъжила за най-големия измамник и аз ще изгубя почтеното си име. По-добре да ти дам няколко хиляди жълтици от моята зестра, която ти още не си успял да прахосаш. Баща ми е вече стар. Когато аллах — да бъде прославен во веки веков! — му преброи дните и го повика при себе си, ще ти известя и ти ще се върнеш. Ако не направиш това — загубен си.
Като изрекла тия мъдри думи, тя извадила из скрина една кесия с пет хиляди жълтици и му я дала.
През нощта, в най-тъмното време, когато всички заспали, свестилият се зет на султана се измъкнал из двореца. Грабнал си чехлите в ръка и — дай ми, аллах, нозе! Тичал той, тичал и проклинал глупостта си, тъгувал за милата си жена и за безгрижните дни, прекарани с нея. Дълъг път изходил. Рано на ранина видял един голям камък, седнал на него, капнал от умора, и въздъхнал: «Ах!»
Тутакси изпод камъка изскочил един великан. Лицето му било черно като дъното на опушено гърне.
— Защо ме викаш, господарю? — поклонил се той на нашия човек.
Беглецът се стреснал и отвърнал:
— Не съм те викал.
— Мигар не извика «Ах!» Името ми е Ах. Аз съм дал клетва свята, че онзи, който седне на моя камък и ме повика на име, ще изпълня желанията му, каквито и да са те. Кажи какво искаш да сторя за теб?
Полека-полека рогозарят се отърсил от страха, и изумлението. Опомнил се и рекъл:
— Да! Имам едно желание, ала не знам дали ще можеш го изпълни.
Черният великан се разсмял и смехът му бил по-силен от гръм:
— Ой, ой! Каквото поискаш — ще го имаш.
— Искам един керван. Стой! — викнал зетят на султана, като забелязал присмехулното ръкомахане на великана. — Не какъв да е керван, а със седем хиляди денка и във всеки денк да има тежки копринени платове, тънки вълнени тъкани и меки килими; хиляда едри елмаза и още хиляда други благородни камъни, и още сто сандъка с по сто хиляди жълтици. Можеш ли да ми дадеш всичко това?
— Да! — отвърнал арапинът. Отместил големия камък, както ние феса на главата си преместваме. Отдолу се отворила голяма дупка. — Хайде сега да слезем в моята хазна!
С тия думи великанът хванал за врата рогозаря и завчас го спуснал на дъното. Тук той отворил една врата и пред очите на нашия човек заблестели камари-камари златни пари. После влезли в друга стая, пълна с елмази и други драгоценни камъни, големи колкото яйце; от техния блясък вътре било светло като ден, та очите на сиромаха се премрежили. Обиколили навред. Какво ли нямало в съкровищницата на тоя арапин: скъпи накити, за каквито всяка жена би въздишала: тъкани, прозирни като паяжина, везани със сърма; килими, чиито шарки преливали като цветовете на дъгата; кристални стъкълца, пълни с източни благовония. На бедния рогозар умът се размътил при вида на такова несметно богатство.
— Всичко това аз го пазя от сътворението на света до днешния ден, когато ти дойде и ме извика по име. Сега то е твое. Аз съм много изморен от дългото денонощно бдение и време е вече да си почина — казал великанът.
— Изнеси горе това богатство и го натовари на колкото трябва камили; извикай и люде, които да пазят и водят кервана! — заповядал рогозарят.
— Слушам и се повинувам! — поклонил се великанът; за миг го изнесъл горе край камъка и изчезнал като дим, издухан от силен вятър.
Не се минало много време и отдолу започнали да излизат белолики и чернооки стройни и силни роби; всеки носел на гърба си сандъци и денкове, които нареждал по земята. А арапинът отвел своя господар в просторна копринена шатра, застлана с дебели килими и меки възглавници. Тук надошли цяла тълпа робини — от хубави по-хубави. Те му се поклонили като на султан и му донесли най-скъпи дрехи от ламе и коприна, везани със злато, маргарит и искрящи благородни камъни — такова облекло, за което и царят на царете би завидял.
Новият господар на всички тези богатства се разположил под сенчестата шатра и робините започнали да го гощават с най-вкусни гозби, с най-тънки пития; пък други свирели и пеели песни, които галели ухото и разпущали сърцето. И докато той си прекарвал времето в такова приятно занимание, робите натоварили всички денкове и сандъци на камили. Тогава арапинът се приближил, целунал полите на халата на замаяния щастливец и изрекъл:
— Радвай се! Всичко е нагласено, натъкмено, както ти пожела. Кажи сега само къде да отиде твоят керван.
— Първом ще те изпратя в тоя и тоя град с едно писмо до падишаха, за да го известим, че пристигам с кервана си. Като прочете писмото ми, нека излезе с всичките си велможи и сановници да ме посрещне. Само че аз съм безкнижен, не мога да чета, нито да пиша. Затова ти да свършиш тая работа.
Великанът взел парче тънък копринен плат и остър калем — бърже написал с най-красиви букви писмото; навил го на масур и подир миг се намерил пред престола на султана. А пък той, щом го прочел, възрадвал се до немай-къде. Наредил по целия град веднага да започнат празненства и веселби. И всички граждани, облечени в най-празничните си дрехи, начело със султана, излезли извън градските стени да посрещнат султановия зет.
Ето че в далечината се вдигнал прах до небесата пристигал дългоочакваният керван. Отпред на тънконог жребец, оседлан със сбруя само от злато и драгоценности, яхал някогашният беден рогозар, а сега господар на несметни богатства. Когато приближил града, султанът не се стърпял и се спуснал насреща му. Тъстът посрещнал своя зет с най-голяма радост и почит, прегърнал го и под звуците на зурни и тъпани всички тръгнали към палата. Като пристигнали там, прибрали денковете и сандъците и цялата хазна се напълнила така, че нямало вече място къде една игла да сложиш.
Зетят на султана повикал своите заемодавци и всекиму върнал дълга двойно; и подаръци на туй отгоре им дал. Те само се кланяли и го благославяли. Сетне отишъл в харема и зараздавал на всички, които били там, най-различни скъпи подаръци, а на жена си, разбира се, най-много и най-скъпи — такива неща, каквито никоя султанка няма.
Подир някое време султанът умрял от преяждане и препиване. На престола се възкачил неговият зет. И като имал такова голямо богатство и широки пръсти, простил на бедняците данъците и всекиму в нужда помагал.
Затова всички го обичали и почитали, затова и сънят му бил спокоен като на праведник, а денят му бил изпълнен с много радост и наслада.
И достигнал той всички свои желания. Да даде аллах такава милост на всички бедни и страдащи!