Легенда за Робин Худ - Онлайн книги от Napred.BG

Робин Худ се родил в Нотингамското графство, недалеч от град Локсли. Негов баща бил младият йомен Вили.
Имал си той малък имот. Имал и дом, и крави в обора, и хубави коне в конюшнята, но алчните монаси от съседния манастир му отнели всичко. Те съчинили фалшив документ, че уж Вили им дължи много пари, и той бил принуден да даде целия си имот на монасите. Нима ще получиш справедливост от продажен съдия?
Грабнал Вили сопата, набил здраво монасите, когато дошли да го пъдят от родния му дом, и отишъл да живее в зелената, свободна гора заедно с жена си и малкия си син.
Хубави гори имало в Нотингамското графство. Богати били на дивеч. В тях пасели стада елени, в гъсталаците се въдели глигани. Но най-важно от всичко било, че давали сигурно убежище на преследвани хора.
Растял в гората малкият син на йомена Вили. Той бил здрав като младо дъбче, весел и засмян. Хубаво име му дали родителите: Робин, а по-късно хората и прякор му сложили. Започнали да го наричат Робин Худ.
Младият Вили научил сина си на всичко, което умеел. Вили стрелял добре с лък, а Робин още по-добре. Очите на Робин били зорки като на сокол, краката му бързи като на елен, слухът му остър като на нощен бухал.
Нито един кралски лесничей не можел да се приближи незабелязано до него. Клонче да изпращи, тръстика да трепне и Робин вече вижда и чува.
Веднъж момчето попитало баща си:
- Татко, защо се крием в горите? Кой ни преследва? Кои са нашите врагове?
- Много неприятели имаме ние, синко.
Вили започнал да свива пръстите на дясната си ръка. Свил един пръст.
- Слушай, Робин. На първо място това са нормандските рицари, принцове и крале. Преди повече от сто години те преплавали морето с много кораби и завоювали нашата Англия. С огън и меч я завоювали. И оттогава тези надути
нормандци се гаврят с нас, волните сакси. За тях ние сме по-долни от свине. Нормандските рицари обичали лова и, хоп, кралят обявил лова в нашите свободни гори за забранен. На него, казва, принадлежат горите и на никой друг. Нито един прост йомен да не смее да ловува в тях, иначе я езика ще му отрежат, я ръка или крак ще му отсекат, я ще го обесят...
Вили свил втория пръст на дясната си ръка:
- Наши кръвни врагове са и кралските лесничеи. Сноват из горите като хрътки и ни преследват нас, волните стрелци, като диви зверове. "Вълча глава", ето как ме наричат лесничеите.
Бащата на Робин свивал един след друг пръстите на дясната, а после и на лявата си ръка.
- Помни, синко, наши врагове са: шерифите, полицаите, съдиите, дебелите монаси, управителите на именията, доносчиците, кръвопийците-лихвари...
Но ето че пръстите на ръцете му не стигнали да ги изброи. Робин се засмял и казал:
- Татко, ти имаш пръсти и на краката си. Но дори враговете ни да са толкова, колкото са дърветата в гората, аз и тогава няма да се уплаша, докато имам лък и стрели.
Така си приказвали бащата и синът.

Недалеч от Шърудската гора се издигат кули, белеят се стени. Това е град Нотингам. В него управлявал кралски шериф - заклет враг на Робин Худ. Веднъж той хванал в плен трима горски стрелци от дружината на Робин Худ и искал да ги окачи на бесилката.
- Ще трябва да разузнаем дали са здрави ключалките на тъмниците и много ли са стражите - казал Робин Худ на другарите си.
Но как да проникнат незабелязано в Нотингам?
Робин Худ се скрил в лешниковите храсти край пътя. В гората било тихо. Чувало се как катеричка чупи орехи.
Изведнъж ситно зачаткали копита. Идвал някакъв конник на дореста кобила. Към седлото били привързани тежки чували.
- Ей, приятелю, добро утро! - извикал силно Робин Худ. - Както виждам, случаят ми е изпратил спътник. Кажи ми кой си и откъде си?
- Какво ти влиза в работата откъде съм? Месар съм и отивам в град Нотингам. Днес е пазарен ден. Карам там говеждо.
- Е, тогава не бързай, вече си намери купувач. Я ми продай стоката си заедно с кобилата. Няма да се скъпя. Хайде да си сменим и дрехите.
Робин Худ определил добра цена.
- Че какво, вземи всичко, по-малко грижи ще имам. И на замяната съм съгласен: куртката ти е от здраво сукно.
Купил Робин Худ дорестата кобила заедно с цялата стока, преоблякъл се в дрехите на месаря и се отправил към Нотингам.
Минал той през градската врата, като си подсвирквал безгрижно, но поглеждал настрани и всичко забелязвал.
На пазара било шумно и многолюдно.
Подредил стоката си Робин Худ и се провикнал:
- Хайде на хубавото говеждо, добри хора! По-хубаво няма да намерите!
Приближил се един старец и попитал за цената:
- Колко струва ей това парче месо? Най-малкото, дето е само жили и кости?
- Това ли? Е, наистина, постно парче. Един меден грош ще ми дадеш за него.
Евтино продавал Робин Худ. Всички купувачи се стълпили край него, нищо не купували от другите месари.
- Този не е с ума си! - решили месарите. - Всички купувачи отби. Трябва да кажем на шерифа.
Робин Худ още не бил успял да продаде стоката си и стражите го хванали.
Шерифът и жена му тъкмо закусвали.
- Ти какво, негоднико, да не си полудял! - креснал той на Робин Худ. - Месарите се оплакват от тебе. Защо си продавал месото за грошове? Защо не вземаш истинската цена?
Робин Худ се престорил на глупак:
- Че откъде да зная цената, ваша милост? - захленчил той. - Преди да умре баща ми - а той само преди седмица си отиде, царство му небесно! - аз никога не съм излизал от нашето селце.
- Да не лъжеш? Кажи ми истината: откъде взе стоката? Открадна ли я?
- Какво говорите, ваша милост! Баща ми ми остави голямо стадо рогат добитък. И всички се бодат, искат да ядат, омръзнаха ми, до гуша ми дойдоха. Аз им казвам: режете дърва, носете вода. Нищо не щат да правят. даже пода в къщи не помитат. Не слуша рогатият му добитък.
- А... А колко глави е стадото ти?
- Не мога да броя, но, мисля, трябва да са към хиляда глави.
- Към хиляда? - ахнала жената на шерифа и прошепнала на ухото на мъжа си: - Момъкът е съвсем глупав. Може да ни продаде стадото за грошове. Бъди по-мил с него.
- Добре, юначе - усмихнал се шерифът, - прощавам ти вината. Веднага се вижда, че си добър човек.
Шерифът налял вино на Робин Худ и го запитал:
- А би ли ми продал стадото си?
- Че какво, защо да не го продам?... Само че преди това ми се ще да поразгледам градските чудесии. Вярно ли е, че кулите подпират небето?
- Да вървим, аз сам ще ти покажа Нотингам - предложил шерифът.
Тръгнали те из града.
Робин Худ огледал всичко внимателно: и замъка, и църквата, и затвора, страшния каменен затвор. Преброил всички стражи, видял какви са ключалките и здрави ли са вратите на затвора.
Тупнал шерифът с крак по земята.
- Ето, на това място, в дълбокото подземие, лежат разбойници. Трима волни стрелци от шайката на Робин Худ. След една седмица има голям празник, тогава ще ги обеся.
- Ух, колко ли са страшни, ваша милост. Не приличат на нас, хората, а са като горски зверове, обрасли с козина и кучешките им зъби стърчат от устата. Така съм чувал.
- Хо-хо, ама че го каза.
По пътя шерифът се споразумял с Робин Худ за цената. Селският глупак продал своя рогат добитък само за една кесия сребърни монети.
Шерифът бързал по-скоро да вземе стадото. Мушнал той в пазвата си кесия с пари, седнал на коня - и на път. Но не взел воини със себе си, а десетина овчари. Дал и на Робин Худ хубав кон.
Робин Худ препускал напред и показвал пътя.
Дълго яздили. Накрая умореният шериф попитал:
- Че къде е това твое стадо? Колко поляни и горички минахме вече! Слънцето ми напече главата... Устата ми се напълни с прах.
- Сега вече е близо, ваша милост. Ето там, в Шърудската гора, пасе моят рогат добитък.
- В Шърудската гора ли казваш? Страшно място! Боже, помилуй и ни пази от среща с Робин Худ!
Тогава Робин Худ вдигнал ловджийския рог и затръбил. И изведнъж от гората изскочило голямо стадо елени. Подплашени, те бързо тичали, гонени от волни стрелци.
- Е, какво, харесва ли ти моят рогат добитък, сър шериф? Виж, колко добре е охранен.
В този миг храстите зашумели, раздвижили се... На пътя се появил висок снажен младеж с лък в ръце.
- Ей, Малки Джон - извикал Робин Худ. - Доведох купувач от Нотингам. Взема цялото ни стадо, без да го брои.
- О, това е чудесно! Надявам се, че ще ни плати честно с чисто сребро.
Робин Худ хвърлил плаща от раменете си на земята.
- Сипете парите от кесията, ваша милост.
Нямало какво да се прави. Шерифът изсипал парите.
- Малко са май тези пари - поклатил глава Робин Худ - за такова голямо стадо! Хайде свали от пръста си златния пръстен с печата!
Извадил шерифът пръстена от пръста си.
- Е, шерифе, сега според нашия обичай ще те нагостя добре. И ще пренощуваш при нас. Че ти си наивен и доверчив човек, боя се да не те ограбят в тъмнината по пътя...
Изпратил Робин Худ Малкия Джон с отряд стрелци да освободят другарите им от затвора. Пръстенът на шерифа им послужил като пропуск в Нотингам.
Вързали волните стрелци пазачите на затвора, разбили ключалките, строшили веригите и дим да ги няма.
Сутринта се върнали в Шърудската гора.
- Е, шерифе, вземи стадото си, ако можеш да го хванеш - казал тогава Робин Худ. - Иди си в къщи и не забравяй, че имаш приятели в Шърудската гора и че рогатият ни добитък е в изобилие. И донеси кесия сребро.

Ето и още един разказ.
Веднъж Малкия Джон седял на върха на хълма. Оттам всичко се виждало като на длан. В подножието му се събирали пет пътя.
Изведнъж той забелязал, че по единия път върви рицар. Както изглежда, запътил се е към град Йорк. Пътувал сам, без слуги и оръженосци. Рицарят бил с изпосечена от мечове бойна ризница и смачкан шлем, на раменете му - дрипав плащ.
Рицарят ниско бил навел глава. Неговият стар кон, сякаш чувствувайки мъката на стопанина си, едва-едва пристъпвал и бавно се влачел.
Щом рицарят стигнал до кръстопътя и Малкия Джон излязъл иззад дървото. Снел той шапката от главата си и коленичил.
- Добре дошъл, благородни рицарю! Приветствуваме те в нашата свободна, зелена гора. Нашият славен предводител те кани да обядваш с него.
- А кой е вашият предводител, добри човече?
- Знаменитият стрелец Робин Худ.
Рицарят не се уплашил от това име, не трепнал дори.
- О, чувал съм доста хубави работи за него - казал той. - За мене е чест да обядвам с такъв храбрец. Само че аз не съм весел събеседник.
Завели госта в колибата на Робин Худ. Излязъл Робин Худ на вратата, снел шапката си с перо и се поклонил.
- Моля, благородни рицарю, не се гнусете от моята колиба. Тя не е богато подредена, но затова пък ни чака хубав обяд.
- Благодаря ти за поканата, Робин Худ - отговорил рицарят.
Седнали те на дъбова маса. Какво ли само нямало върху нея! Печени патици, фазани, яребици... Баници, пълнени с еленово месо, препечен хляб, бира и вино.
- Добри ми стопанино - казал рицарят, - не ще скрия от тебе, че ето вече три седмици не ми се е случвало да обядвам така добре. Тези гозби според мен стават и царска трапеза.
- Така ли, значи ти угодих, сър рицарю - усмихнал се Робин Худ. - Сигурно ще поискаш поне малко да ми се отблагодариш на мен, простия йомен...
- Уви, добри ми Робин, кесията ми е празна - отговорил рицарят.
- Та нали си знатен господин! - намръщил се Робин Худ. - Имаш сигурно и замък, и имот. И отиваш в богатия и славен град Йорк. Колко пари носиш в себе си? Само че говори истината!
- Десет шилинга. Аз, Ричард Лий, още никого не съм лъгал.
Малкия Джон отвързал торбата от седлото, изтърсил я... С жален звън на тревата паднали няколко монети.
- Донесете чаша хубаво вино! - извикал Робин Худ. - Радвам се, че не си изкриви душата. Кажи ми защо си толкова беден? Да не си пияница или прахосник? А може би са те разорили караници и разправии със съседите?
- Не, Робин Худ. Чуй какво ми се случи. Имам син, Гилбърт, мой наследник, мой единствен любим син. Той се би на турнира в град Йорк и не посрами името ни - трима противници събори от седлата им. Но, без да иска, уби с копие един нормандски рицар. А ние нали сме саксонци по род. Нормандците започнаха да викат, да обвиняват сина ми в злоумишлено убийство. И за да откупя главата на сина си, заложих всичките си земи в абатството Света Мария в град Йорк.
- Ти си попаднал в железен капан, сър рицар - поклатил глава Робин Худ. - Зная го аз този абат, много съм слушал за тъмните му дела. Алчен и жесток е той. При него служи рицарят на име Гай Гисбърн - Кървавия меч. Гай Гисбърн
владее замъка Биркенар, и, вярвай ми, бесилките край Биркенар никога не са празни. Колко дължиш на манастира и кога е срокът за плащане? - попитал Робин Худ.
- Четиристотин фунта сребърни монети и трябва да ги платя днес до залез слънце. За това и съм тръгнал за град Йорк - да моля абата за отсрочка, макар да знам, че няма да ми даде нито ден повече, нито дори час ще отсрочи.
Прощавай, Робин Худ, няма с какво да ти се отблагодаря. Утре абатът ще отнеме замъка и земята ми. Ще стана бедняк и ще ида кръстоносец, а жена ми ще яде по милост горчив чужд хляб.
- А твоите другари, благородните рицари? - смръщил вежди Робин Худ. - Нима няма да ти се притекат на помощ?
- О, всичките ми приятели се разпръснаха като листа при буря.
- Проклети да са! - извикал Робин Худ. - Проклети да са всички неверни приятели! Така, значи, не се намери никой, който да гарантира за теб?
- Никой, освен светците и ангелите...
- Слаба гаранция! - възкликнал Робин Худ. - Кълна се в лъка и стрелите си, че на никого не бих дал пари в заем с по-голямо желание, отколкото на тебе! Малки Джон, донеси тук четиристотин фунта сребърни монети.
Малкия Джон донесъл парите в голяма кожена торба и рекъл на Робин Худ:
- Погледни, славни наш предводителю, с плаща на рицаря могат да се ловят кротушки като с мрежа. А проклетият Гай Гисбърн се разхожда с кадифян плащ, подплатен с кожи! Няма правда на този свят, но нали ние за това сме тук. Малко ли хубаво сукно имаме? Ще се намери и зелено, и алено, и други цветове.
- Няма да е лошо да подарим на рицаря ботуши с позлатени шпори - застъпил се Мелничарят Мъч.
- А и тази кранта май няма да го закара до славния град Йорк - поклатил глава отец Тък. - Кълна се в свети Мартин, ще се сгромоляса заедно с него в някоя канавка.
- Доведете един хубав кон, приятели, сложете му ново седло и сребърна юзда! - заповядал Робин Худ.
- А кога трябва да ти върна парите? - попитал рицарят.
- Ще ми ги върнеш точно след дванадесет месеца под този голям бряст. Но ти нямаш оръженосец, сър рицар. Сядай на коня, Малки Джон, и тръгвай след рицаря. Струва ми се, че скоро ще му дотрябваш.
А какво ставало през това време в манастира "Света Мария"? Слушайте!
Абатът седял до дъбова маса сред голяма каменна зала. Гънките на тройната му гуша като вълни се диплели една над друга.
В креслото до дясната ръка на абата седял важен съдия, а до лявата - Гай Гисбърн - Кървавия меч.
Тримата пиели вино, чаша след чаша.
- А ето че рицарят Ричард Лий не върна дълга си - казал абатът на съдията. - Сега той трябва да даде на манастира дома и земята си.
- Така е - отговорил съдията, - но нали слънцето още не е залязло.
- Ей, стар фенер - заплашил с юмрук слънцето пияният Гай Гисбърн.
- Няма да чакам повече - решил абатът. - Писари, пишете съдебното решение, а ти ще сложиш печата си - казал той на съдията.
Те и не подозирали, че сър Ричард Лий вече е влязъл в манастира заедно със своя оръженосец Малкия Джон.
Рицарят слязъл от коня. Манастирският коняр казал на Малкия Джон:
- Ей сега ще заведа конете ви в конюшнята на манастира, сър оръженосец, ще ги разседлая и ще ги нахраня с овес.
- Благодаря, но, право да си кажа, нашите коне не са свикнали с манастирски овес. Нека стоят тука оседлани. Аз ще ги повардя - отговорил Малкия Джон.
А рицарят влязъл в залата, където вече скърцали перата на писарите. Поклонил се той на присъствуващите и казал:
- Аз, Ричард Лий, се явих да те моля за голяма милост, отче абате. Днес изтича срокът на моя дълг. Дойдох да измоля отсрочка. Съжали болната ми жена, свети отче.
- Охо, Ричард Лий, виж ти каква песен ми пееш сега. С такъв ли глас говореше, когато заплашваше с меч нашия верен слуга Гай Гисбърн? Отсрочка ли? Нито един ден, нито един час...
- Застъпи се за мен, господин съдия - помолил рицарят.
- Не, по-добре да защитя абата - усмихнал се съдията. - За глупак ли ме смяташ, сър рицар.
- Прости се със стария си имот и си търси нов, Ричард Лий - махнал с ръка абатът. - Донесете чаша вино на рицаря. Изпий виното на прощаване, сър рицар.
- Няма да пия виното ти, абате. А моята земя ще си остане моя. Все още свети на небето справедливото слънце.
И рицарят изсипал парите от торбата.
Абатът пребледнял, повдигнал се от мястото си. Изплъзнал му се имотът на рицаря Ричард Лий.
- Е, абате - казал рицарят, - аз платих своя дълг в уречения ден, преди залез слънце. Върни ми разписката за дълга. Проклет да съм, ако пристъпя още веднъж прага на твоя манастир!
Отишъл си рицарят. Едва тогава Гай Гисбърн се опомнил и ударил с юмрук по масата.
- Струва ми се, че извършихме голяма глупост, сър абат. Трябва да догоним Ричард Лий да му вземем разписката, и толкоз!
Изтичал Гай Гисбърн на двора и извикал своите воини:
- Ей, Томас, Рижи Дик, бързо оседлайте конете! Ще препуснем в обход по околния път. Ще хванем рицаря на пътя.
Рицарят Ричард Лий и Малкия Джон били вече далече. Чудели се, че след тях няма потеря. Започнало да се стъмва. Те навлезли навътре в горския гъсталак.
Изведнъж съвсем наблизо три пъти изкрещял бухал.
- Пази се, рицарю! Готви се за бой! - завикал Малкия Джон. - Дадоха ни знак. Пред нас има опасност.
И наистина, зачаткали копита, загърмели доспехи. Един воин с вдигнат меч се носел право срещу Ричард Лий. Друг с боздуган в ръка налетял на Малкия Джон. Враговете мислели, че ще сварят рицарите неподготвени, но се излъгали. Ричард Лий успял да извади меча и да вдигне щита си. Той отбил удара и с един замах на меча си съсякъл врага.
Малкия Джон искал да отбие удара на боздугана със своята здрава тояга, но в този миг противникът му изревал и се хванал за гърдите. В гърдите му стърчала черна стрела.
Гай Гисбърн видял, че двамата воини са убити и побягнал. Разбрал, че рицарят Ричард Лий има подкрепа в гората. За сбогом той заплашил рицаря:
- Почакай, Ричард Лий, на самия крал ще съобщя за твоята измяна. Ти си се свързал с шайката на метежниците.
Ричард Лий се сбогувал с Малкия Джон и на другия ден благополучно пристигнал в своя Вирисделски замък. Подемният мост се спуснал, Вратата се отворила. Излязла жената на рицаря:
- Добре дошъл, господарю мой! Кажи ми смело цялата истина.
- Добра вест ти нося, жено - казал й рицарят. - Робин Худ ни отърва от голяма беда.
... Цяла година рицарят събирал пари, за да върне дълга си на Робин Худ. Той и жена му ядели най-проста храна и пиели вода от кладенеца.
Към края на годината рицарят вече бил събрал четиристотин фунта. Имало с какво да плати на Робин Худ. Готов бил и подаръкът: сто лъка със здрави тетиви и сто снопчета стрели, украсени с пера.
Ето че дошъл уговореният ден. Рицарят се отправил към гората при Робин Худ. И така се пременил по този случай, сякаш бил поканен на гости на важен барон или херцог. На раменете си наметнал малинов плащ. Следвал го оръженосецът, който носел копието на рицаря, както и двама слуги на мулета, натоварени с подаръци.
Робин Худ посрещнал ласкаво госта, но все пак го попитал:
- Донесе ли дълга си, сър Ричард?
- Донесох всичко, до последния грош. Освен това приеми от мен и тези дарове в добавка.
- За подаръците благодаря, а парите няма да взема. Чувах, че твоята жена понесла много страдания, а аз почитам всички жени в памет на моята майка. Сега ще ти покажа този, за когото плаче жена ти. Сър рицар, ти мислеше, че твоят син е избягал в далечни страни, зад морето, а той е тук, в моята дружина.
Тогава от храстите излязъл синът на рицаря Гилбърт Белоръки. Хвърлили се бащата и синът един към друг и се прегърнали. Не може да се опише колко радостна била срещата им.
Цял ден се веселили волните стрелци на зелената поляна, а когато слънцето започнало да клони към залез, Робин Худ и рицарят Ричард Лий си стиснали ръцете и се разделили като добри приятели.

Робин Худ дочул, че нотингамският шериф иска да устрои на Петровден състезания по стрелба с лъкове. Победителят щял да получи сребърна стрела със златен наконечник и златни украшения.
Тогава Робин Худ казал на дружината си:
- Никой освен вас не вижда как стрелям с лъка. А аз искам всички да видят. Ще отида в Нотингам на състезанието на стрелците!
- Недей, добри ни предводителю - започнал да го разубеждава Малкия Джон. - Повярвай ми: шерифът нарочно е измислил това състезание, за да те примами като фазан в примка. Кажи, за какво ти е на тебе стрела със златен наконечник?
Така от дума на дума те започнали да спорят. Робин Худ не послушал Малкия Джон и настоял на своето. Той се преоблякъл в дрипави бедняшки дрехи. Намазал лицето си с прах и кал, разрошил брадата и косата си.
След това заповядал на дружината си:
- Шест от нашите най-добри стрелци ще тръгнат заедно с мен. А останалите да се смесят с тълпата и да бъдат готови.
Зарадвали се стрелците на веселото приключение. Само Малкия Джон се намръщил и казал:
- Подчинявам ти се, Робин Худ, но сърцето ми предчувствува нещо лошо.
Отишли те в славния град Нотингам. На поляната до северната врата се била събрала тълпа народ. А недалече, на върха на хълма, се издигала бесилка. На нея се люлеел обесен. Железните му вериги дрънчали. Върху главата му били накацали врани.
Малкия Джон погледнал бесилката и лицето му потъмняло още повече.
- Да се върнем назад, Робин Худ - помолил той.
- Какво? Ти за последен страхливец ли ме смяташ? - отговорил гневно Робин Худ.
На поляната бил построен висок подиум. На него важно стоял самият нотингамски шериф с богата мантия и златна верижка на гърдите. А наоколо на дълги скамейки седели рицарите. Там бил и Гай Гисбърн.
Засвирила тръба. Отначало помощниците на шерифа сложили кръгла мишена на разстояние сто и двадесет ярда.
Цяла тълпа стрелци излязла на поляната. Не били по-малко от сто. С тях били Робин Худ и още пет волни стрелци.
Състезанието започнало. Всеки стрелец трябвало да стреля три пъти. Ако не улучи два пъти - напуска полето.
Но това било само първото изпитание! Започнали да преместват мишената все по-далеч и по-далеч, а тълпата стрелци все намалявала и намалявала, непрекъснато се топяла. Когато сложили мишената на триста ярда, на полето останали само двадесет стрелци. Един от волните стрелци също не улучил целта.
Ето че махнали кръглата мишена и забили в земята орехов прът. Това било последното, най-трудното изпитание.
Трябвало да се определи на око колко ярда има до мишената, да се избере подходяща стрела, да се измери силата на вятъра...
Мислели стрелците, гледали, преценявали.
Тълпата се раздвижила, зашумяла. Хората започнали да залагат. Дори и рицарите се развълнували. Надигнали се от местата си, за да виждат по-добре.
- Слушайте, рицари! - извикал шерифът. - Залагам фунт сребро ето за този дрипльо. Той стреля най-добре от всички.
И посочил Робин Худ.
- Охо, сър шериф - отговорил Гай Гисбърн, - това се казва да играеш на сигурно. Стрелите на този стрелец са като омагьосани.
Първи стреляли нотингамските стрелци. Двама не улучили, третият закачил със стрелата само върха на пръта. Прътът се залюлял. Зрителите радостно зашумели.
След това дошъл ред на Робин Худ. Той дълго се целил. Пуснал стрелата и разцепил пръта на две, сякаш с нож го отрязал.
Съдиите се посъветвали и присъдили стрелата със златен наконечник на Робин Худ.
- Познах! - зарадвал се шерифът. - Веднага разбрах кой ще победи.
- Виж ти! Този неизвестен дрипльо измъкна победата от нашите нотингамски стрелци!... - зачудили се хората от тълпата. - Стреля не по-лошо от самия Робин Худ. Да не би да е той?
А сред тълпата сновял доносчик на шерифа. Чул той тези думи и хукнал с всички сили към началника на градската стража.
В това време шерифът връчил стрелата със златния наконечник на Робин Худ и го попитал:
- Ти от къде си, юнак? Къде си се научил да стреляш така добре?
Но Робин Худ не успял да отговори. Градските стражи се нахвърлили върху него, като пуснати от синджир ловни кучета.
В тълпата затръбил сигнален рог. Малкия Джон викал на помощ волните стрелци. Те изскочили от тълпата, разблъсквайки наляво и надясно хората. И се изправили около Робин Худ като стена.
- Позор за теб, шерифе на Нотингам! - извикал Робин Худ. - Така ли чествуваш ти победителя?
Обтегнали волните стрелци мощните си лъкове. Като дъжд се посипали стрели. Дръпнали се хората на шерифа и се втурнали да бягат. А когато се опомнили, видели, че Робин Худ и дружината му вече са избягали извън градската врата. Но волните стрелци чували, че все повече се приближава тропот на копита. Преследвал ги конен отряд начело с Гай Гисбърн.
Бързо тичали горските братя, свикнали били да се измъкват от преследване, но разбрали, че този път враговете ще ги настигнат. Трудно е пешак да избяга от конник. При това за беда двама стрелци от дружината на Робин Худ били ранени в схватката. Какво да правят?
И тогава Гилбърт Белоръки казал:
- Вирисделският замък е наблизо, приятели. Моят баща Ричард Лий ще ни скрие от враговете.
И волните стрелци бързо се отправили към Вирисделския замък. Старият рицар приел бегълците, Наредил да заключат вратата и да вдигнат моста след тях.
- Отвори вратата, Ричард Лий - закрещял Гай Гисбърн. - Заповядвам ти от името на нотингамския шериф! В името на краля! Иначе ще отговаряш за измяна.
В отговор засвистели стрели. Гай Гисбърн обърнал с проклятие назад коня си.
А Ричард Лий казал на Робин Худ:
- Добре дошъл в замъка ми, Робин Худ. Стените му са заобиколени с двоен ров и ръката ми все още не е отслабнала.
Нотингамският шериф изпаднал в ярост като научил, че Робин Худ се е укрил с дружината си в здраво укрепения Вирисделски замък.
Отишъл той при крал Ричард Лъвското Сърце в град Лондон и подал жалба срещу Робин Худ, Ричард Лий и неговия син Гилбърт Белоръки. Ако слушал шерифа, те са изменници, насилници и грабители, влезли в престъпен заговор, подиграват се със законите на страната. Нямат граници злодеянията им. Жени колят, деца убиват.
В двореца на краля случайно бил епископът. Веднъж по време на голям глад Робин Худ взел всичкото жито от хамбарите му. Откарал също каци със сланина и връзки колбаси и всичко раздал на гладуващите.
- Дори черната чума е по-добра от Робин Худ! - завикал епископът. - Не ни обича той нас, кротките монаси и смирени отшелници. Причаква на някой голям път и отмъква парите, събрани за милостиня на бедните. Напада светите
манастири! Нечестивец, изчадие адово!
Крал Ричард Лъвското Сърце почервенял от гняв, стиснал силните си юмруци и казал:
- Чакай ме в град Нотингам след петнадесет дни, лорд-шерифе. Лично аз ще ти дойда на помощ. Но нали и ти не си малко дете. Цял отряд воини са под твое командуване. Какво си правил досега? Защо не си хванал още метежника Робин Худ?
Зъл и намръщен се върнал шерифът в Нотингам. Извикал своите доносчици и шпиони и ги попитал:
- Къде се крие сега Робин Худ?
Те мълчали. Но Гай Гисбърн - Кървавия меч, рекъл:
- Робин Худ не е наблизо.
- Чудесен случай. Ще хванем засега рицаря Ричард Лий и ще свършим с него. Така и ти ще се оправдаеш пред краля, сър шериф.
- Но как да уловим Ричард Лий, като е заседнал в своя добре укрепен замък?
- Ето как. Ричард Лий обича да ходи на лов със соколи. Моите хора са го проследили. Ще го нападнем ненадейно и ще го хванем в плен.
На другия ден Ричард Лий се отправил на лов. Съпровождал го само един соколар от волните стрелци. Той се лекувал в замъка на рицаря след тежка рана.
Неочаквано от храстите изскочили хората на шерифа. Рицарят още не бил успял да извади меча си, когато те му вързали ръцете и краката.
- А, най-после си в ръцете ми, бунтовнико! - закрещял Гай Гисбърн. - Свършено е с теб!
- Ти се боиш да се биеш с мен в честен двубой, както подобава на рицар, презряно нищожество - отвърнал спокойно Ричард Лий. - Но не се надявай да моля пощада от теб.
- По-тихо, приятелю мой! Утре ти ще умреш от страшна смърт в моя замък Биркенар! - изръмжал Гай Гисбърн.
Соколарят успял незабелязано да се скрие.
Жената на рицаря разбрала каква беда се е случила, бързо отишла в Шърудската гора при Робин Худ и започнала да го моли:
- Спаси мъжа ми, смили се над мен! Гай Гисбърн го хвана в плен по заповед на нотингамския шериф. Утре зверски ще го убият в двора на проклетия замък Биркенар.
Гилбърт Белоръки застенал, като чул тази страшна вест.
- Не е време да се плаче сега - сурово казал Робин Худ. - Трябва да вземем с пристъп проклетия замък Биркенар, гнездо на убийци и насилници.
- Но около замъка има широк ров. Как ще минем през него? - запитал Малкия Джон.
- Ще извикаме всички селяни от съседните села - отговорил Робин Худ. - Те ще ни помогнат.
Селяните ненавиждали замъка Биркенар и неговия владетел Гай Гисбърн - Кървавия меч. Цяла нощ секли те млади дървета и майсторили обсадни стълби.
До сутринта всичко било готово. Волните стрелци се отправили на щурм, а след тях тръгнали селяни с вили, коси и брадви.
В това време в замъка Биркенар шерифът и Гай Гисбърн съдели Ричард Лий. Той стоял пред тях вързан здраво с въжета.
- Няма ли да ни кажеш как и къде да намерим Робин Худ, сър рицар? - попитал с подигравателна усмивка шерифът. - Може би тогава ще избера някоя по-лека смърт за теб...
Старият рицар мълчал.
Изведнъж от наблюдателната кула прозвучал силен сигнал за тревога.
- На оръжие! На оръжие! - викали часовоите.
Гай Гисбърн изтичал до наблюдателната кула, а като се върнал, казал на шерифа:
- Кой мислиш, че идва срещу моя Биркенар? Робин Худ с дружината си, а след тях на тълпи налитат селяни. Глупаци! Нагла сбирщина! С тояги тръгнали срещу нас. Да умреш от смях! Сега ще усетят те силата на нашето оръжие. А после... Да му мислят. За никого няма да има пощада.
Робин Худ затръбил проточено с рог и войската му се хвърлила в атака. Едни слагали мостове през рова, други носели обсадни стълби. Като дъжд летели точни стрели и настигали навсякъде воините на Гай Гисбърн.
Изведнъж затрещяло желязо. Със силни удари на брадви ковачите счупили веригите на подемния мост и той с грохот се спуснал.
Робин Худ тичал пред всички.
- По-смело! - викал той. - Къртете вратите! Напред, юнаци!
Навсякъде се водел бой - при вратите и по крепостните стени.
Хората на Робин Худ нахлули в замъка Биркенар от всички страни.
Робин Худ и Гай Гисбърн се срещнали лице с лице на широкия двор.
- Призовавам те на бой, сър рицарю - извикал Робин Худ.
- Как, ти, простият йомен, искаш да се биеш с мечове с мен, рицаря? Е, какво, ще ти окажа тази чест, но се прости с живота си, разбойнико.
Отначало Гай Гисбърн притиснал Робин Худ.
Сипели се удари, хвърчали искри, но волните стрелци гледали отдалеч и не отивали на помощ. Те знаели, че Робин Худ се бие само един срещу един. Такъв бил обичаят му.
Събрал всичките си сили Робин Худ и сам започнал да притиска противника. Крачка след крачка отстъпвал Гай Гисбърн. Започнал вече да си мисли за бягство.
Но Робин Худ му нанесъл страшен удар със своя меч и сред волните стрелци се разнесъл радостен вик.
- Победа! Победа! Проклетият злодей е убит!
И тогава воините на Гай Гисбърн се предали на милостта на победителя.
Нотингамският шериф тичал от страх по стълбите и ходниците на замъка, спасявайки се от Робин Худ.
- Пощади ме, Робин Худ, пощади ме! Вземи какъвто искаш откуп, само ме пощади!
Нотингамският шериф чул, че го гонят волните стрелци. Най-напред тичал Гилбърт Белоръки. Обърнал се шерифът и разбрал, че краят му е дошъл. Замахнал с ръце и стрелата се забила в гърлото му.
Робин Худ срязал с кинжал въжетата на Ричард Лий и му казал:
- Е, сър Ричард, услуга за услуга! Неотдавна аз се спасих от преследване в твоя замък, а сега ние ще те скрием в Шърудската гора.

- Ха, глупак - казал кралят на шута. - Според теб аз така и няма да видя Робин Худ? Така ли?
- Е, колкото да го видиш, това е от просто по-просто. Облечи се като монах и иди сам, без свитата си, в зелената гора. Робин Худ ще изникне като изпод земята.
- Наистина, съветът май не е глупав - усмихнал се кралят и хвърлил една сребърна монета на шута.
Крал Ричард Лъвското Сърце надянал монашеско расо с качулка, яхнал едно муле и се отправил към Шърудската гора. Но не изминал и миля, когато видял, че от гъсталака излиза снажен юнак, облечен в зелено.
Юнакът хванал мулето за юздата:
- Сър абат, не искаш ли да отдъхнеш малко? Ще те нагостя с хубав обяд.
- Разбира се - отзовал се крал Ричард. - Казват, че ти с твоята дружина си избил толкова кралски елени, че сега не може да се намери ни един елен с дълги клонести рога...
- Намерил е в какво да ме упреква? При вас, в манастира, май от целия окръг карат пълни коли с храна. А ние, йомените, щяхме да измрем от глад, ако не
ловувахме в кралските гори. Не би ли дал милостиня за бедните от твоите средства, сър абат?
- На драго сърце - отговорил кралят. - Но кълна се в утробата на сатаната, че в себе си имам само шепа златни монети.
- Благодаря и на това, сър абат. Но се чудя на думите ти. Както изглежда, ти не винаги си бил абат.
- Какъв, по дяволите, монах... - щял да започне кралят, но навреме се усетил и замълчал.
Робин Худ взел парите и ги разделил точно на две половини.
- Едната половина вземам за тези, които са в нужда, а другата - за теб, за пътни разноски. Виждам, че си смел човек. А сега да отидем в моята колиба.
Славно се наобядвал кралят при Робин Худ. Оглозганите кокали просто летели
под масата. Заедно с отец Тък кралят изпял една песен, а след това тупнал Робин Худ по рамото и казал:
- Отдавна искам да видя как стреляте с лък вие, йомените. Направи ми удоволствие - устрой показно състезание.
- Добре, с удоволствие ще позабавлявам такъв весел гост. Да отидем на съседната поляна.
Робин Худ затръбил с ловджийския си рог. И веднага, кой знае откъде, при неговия зов се явили сто и петдесет млади стрелци.
"Охо-о! - казал си кралят. - Моите воини не ме слушат така."
Стрелците опънали дългите си лъкове.
Тогава на краля му се сторило, че са го познали и е настанал смъртният му час. Но не, стрелците се подготвяли за състезанието.
- Къде сте закрепили мишената? - учудил се кралят. - На петдесет крачки по-далече, отколкото може да долети стрела. Имам вярно око.
- Не се безпокой, свети отче - засмял се Робин Худ. - Нашите стрели летят по-бързо и по-далече, отколкото твоите молитви. А който не улучи, според нашия обичай, получава силна плесница. Няма прошка за никого.
Отначало стреляли в кръгла мишена, а после в орехов прът.
Стрелата на Робин Худ прелетяла край целта, отклонила се половин пръст встрани. Ех, несполука! Явно, твърде много вино е изпил на обяд.
- Не улучих, свети отче. Удари ме с ръка, но по-силно!
- О, пази боже, Робин Худ, аз съм един смирен монах. Ръцете ми са свикнали да прехвърлят само броеницата.
- Не бой се, сър абат. Ние в гората имаме справедлив обичай: Не улучиш ли - ще отговаряш.
Тогава Ричард Лъвското Сърце така пернал Робин Худ, че той едва се задържал на краката си.
- Охо, свети отче! - извикал Робин Худ. - Кълна се, че твоята ръка не само с броеница може да се оправя...
Робин Худ се вгледал внимателно в лицето на своя гост. В този момент към тях се приближил Ричард Лий.
- Та това е самият крал! - възкликнал той. - Кралят с монашеско расо! Ето кой ти е на гости днес, Робин Худ.
Рицарят коленичил пред краля.
- Добре дошъл, крал Ричард! - рекъл Робин Худ. - Не се улавяй за меча - твоите барони ги няма тук, значи няма от кого да се страхуваш.
Седнал крал Ричард на отсечения пън и дълбоко се замислил. Защо така? Волните стрелци толкова се защищават един друг, а благородните барони и лордове се ядат помежду си като глутница гладни кучета. Кралят не може да се облегне на никого. Той самият е в смъртна вражда с родния си брат Джон. Стрелите на Робин Худ и дружината му пробиват железни доспехи... Могат смъртно да поразят всеки рицар. Да, такива стрелци биха били полезни на краля и на суша, и на море! Робин Худ не служи на никакъв господар. Отлично - ще служи само на краля!
- Слушай, Робин Худ - казал крал Ричард. - Аз ще хвърля монашеското расо, то наистина не ми прилича, а ти ме облечи в зелено, както подобава на волен стрелец.
Преоблякъл се кралят от главата до петите. Облякъл куртка от зелено линколнско сукно, сложил зелена шапка и зелени чорапи.
- Ето сега аз ще мога най-после до насита да половувам в моята кралска Шърудска гора. Позволяваш ли ми, Робин Худ?
Започнал весел лов. Крал Ричард улучил тлъст елен и доволен казал на Робин Худ:
- Време е да се връщам в Нотингам. Но аз искам да ти се отблагодаря. Ела при мен на служба, Робин Худ. Ще те поставя начело на голям отряд стрелци и щедро ще те наградя.
- Никой не може да ме купи, дори ти, кралю - намръщено отговорил Робин Худ. - Какво ще стане с моите волни стрелци, ако ги изоставя?
- Давам прошка на всички твои волни стрелци - обещал кралят. - Нека си отидат с мир по домовете си или да постъпят в моята войска.
Дълбоко въздъхнал Робин Худ. Той знаел, че много стрелци не са забравили селския труд. И все пак нищо не отговорил.
Кралят започнал отново:
- Аз ще простя на твоя приятел Ричард Лий и ще оставя за вечни времена Вирисделския замък на него и на потомството му. Какво ще кажеш?
Още веднъж въздъхнал дълбоко Робин Худ, но нищо не казал.
Кралят ударил с юмрук в коляното си и извикал:
- Исках да опожаря най-малко десет села и да избеся виланите в тях за това, че ти помогнали да превземеш с пристъп замъка Биркенар. Но съм съгласен да им простя, ако ти постъпиш на служба при мен, Робин Худ.
При тези думи на краля сърцето на Робин Худ трепнало от ужас. Той сякаш видял пред себе си как пламтят сламените покриви на къщурките и как на дърветата като черни гроздове се люлеят обесени.
- Добре, кралю, съгласен съм. Ти определи висока цена. Кой от вас ще дойде с мен, приятели мои?
Тогава сред стрелците започнали шумни спорове.
- Аз съм се клел да следвам Робин Худ и в огън, и във вода - казал Малкия Джон. - Няма как, ще отида и в кралския дворец, щом трябва, макар и да не ми е по сърце.
С Робин Худ тръгнали Малкия Джон, Гилбърт Белоръки и още петдесет волни стрелци.
Ричард Лий се върнал в своя замък. Много стрелци се разотишли по селата. Но за дълго ли?
А избягалият монах Тък сложил длани на хълбоците си и казал:
- Няма да напусна аз своята горска обител. И другите не съветвам да служат литургия в чужд манастир.
Немалко от хората на Робин Худ останали в гората.
А кралят, както бил със зелените одежди на стрелец, тръгнал с Робин Худ за Нотингам.
Кралят обичал веселите шеги.
Наблюдателите от градската кула видели, че към Нотингам препускат волни стрелци. Изплашили се и вдигнали тревога.
Началникът на градската стража хукнал с всички сили към нотингамския замък, където лордовете и бароните с нетърпение очаквали крал Ричард.
- Беда! - извикал той. - Изглежда, Робин Худ е убил краля! И сега иска да вземе с пристъп град Нотингам и да го изгори като замъка Биркенар.
- Твърде безразсъден беше крал Ричард. При кого отиде? При разбойника! И заплати с живота си - говорели си лордовете и бароните. - Трябва по-скоро да възседнем конете и да препуснем към принц Джон. Сега той ни е крал - на него ще служим.
Изведнъж те видели, че към вратите на града се приближава крал Ричард, жив и невредим, а след него препуска голям отряд - Робин Худ със стрелците си.
Погледнал крал Ричард своите лордове и барони и се засмял...
А те едва не си глътнали езиците.

Крал Ричард взел със себе си отряда на Робин Худ на война. Волните стрелци се сражавали храбро в Нормандия и покрили с голяма слава имената си. Не всички се върнали в Англия: Гилбърт Белоръки паднал на бойното поле.
Но ето че за известно време войната стихнала. Върнал се Робин Худ в Англия и дванадесет месеца живял в кралския дворец.
От горещите факли в кралския замък било душно. Навсякъде имало само разпри и раздори. Всички се ненавиждали един друг, но най-ненавистен за придворните
бил Робин Худ. На всяка крачка измяна, клевета и предателство. Постепенно, един след друг, стрелците на Робин Худ се върнали в своята гора. След една година при Робин Худ останал само Малкия Джон.
Веднъж воините на краля се състезавали по стрелба с лъкове. Поискало се и на Робин Худ да опита силите си. Обтегнал той лъка и пуснал стрелата към мишената. Не улучил! Още един път - и отново несполука.
- Горко ми! - извикал той. - А доскоро бях най-добрия стрелец в цяла Англия...
- Ех, чичо - казал му кралският шут, - поогледай се хубавичко! Ти беше като орехов прът, а стана като надут тулум. Коланът ти отдавна не може да се закопчава.
- Мислиш, че ми е весело в кралския дворец? - отвърнал Робин Худ. - Мъка ме гризе още от първия ден. Изгубих своите най-верни другари. И аз съм се променил. Нямам онова око, нямам оная ръка! Само едно ме задържа: дума дадох да служа на краля. Е, как сега да се отрека от думата си?
Но скоро крал Ричард загинал в бой и в Англия се възцарил брат му Джон.
А от Нотингам започнали да идват една от друга по-страшни вести. Стражите обесили онези волни стрелци, които се били разотишли по домовете. Вирисделският замък пак бил обсаден, а на мястото на стария шериф бил назначен нов, още по-лош от предишния.
В едно пролетно светло утро Робин Худ и Малкия Джон се върнали в горската колиба. Цъфтял глогът, пеели и свирукали птиците. Дванадесет месеца има в годината, но най-весел от всички е месец май. От колибата срещу Робин Худ излязъл дебелият отец Тък и като се плеснал по тлъстия корем, извикал:
- Бийте камбаните - Робин Худ се върна!
Не били минали и два часа, когато Робин Худ проследил един млад елен, улучил го със стрелата и извикал:
- В гората се върна цялото ми умение, бързината на краката и точното око. Но къде е моята вярна дружина? Колко малко сме останали!
Гръмко затръбил с ловджийския си рог славният Робин Худ. Познатият призив се разнесъл из цялата гора. И ето че отвсякъде започнали да прииждат волни стрелци. Млади, весели, те се появявали иззад всеки храст, иззад всяко дърво, сякаш ги раждала зелената гора...
- Добре дошъл в Шърудската гора, предводителю наш! Дълго те чакахме.
- Слушайте, приятели йомени - казал Робин Худ. - Тежък камък падна от раменете ми. Никога повече няма да ви напусна... Отново ще се сражаваме с нотингамския шериф. И Вирисделския замък ще освободя. Той още ще ни трябва.
Охо-хо! Свети отци и монаси! Дръжте се, лесничеи! Пазете се, горди барони!

Българска търсачка и начална страница

Робин Худ

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?