Рибари от Раул Брандау - Португалски морски новели от Napred.BG

Април, 1920
За мене Фоз се състои от Ко`ргиня, замъка и хълма с реката, която тече край селището, и улицата от Серка до фара. Оттам нататък не съществува нищо друго… Интересува ме само селището на рибари и моряци, което израсна естествено като живо същество, приспособявайки се постепенно към живота край широкото море. Но дори и този Фоз в душата ми се смалява до едно кътче — десетина къщи и хора, които опознах като малък и които пазя в паметта си. Те все по-дълбоко проникват в тъгата ми и стават все по-живи с приближаването ми към смъртта. Светът, който не съществува, е моят истински свят.
Това заспало селище се намираше на сто левги от Порту и живота. Там живееха неколцина рибари и моряци: Антониу Луиш, Повейра, госпожите Ферейра, дона Ана да Ботика и сестрите Капазориаш. И във Фоз, и в замислената Леса живееха хора, изчезнали заедно с корабите с платна, с онези кораби, които се отправяха за Бразилия на дълги тримесечни пътешествия. Къщите, наредени една над друга, излъскани като корабни палуби, бяха обърнати към морето. Всички имаха по едно голямо око, за да гледат отплаващата яхта или лодка, или да търсят безутешно там, на дъното, кораба, който носи на борда си мъжа или отсъствуващия син, и една мачта в градината, за да сочи последния им път. Моят дядо по майка отплава един ден с лодката си. Баба ми Маргарида го чака от двадесетата си година до смъртта си, от времето на русите коси, стигащи до петите й, до белите коси, с които отиде в гроба. Когато пенестите вълни бучаха в залива, сърцата се свиваха в гърдите, а на светлината на кандилото жените по цели часове се молеха „за онези, които са сред морските вълни“.
И досега си спомням така добре, както преди, всички кътчета в дома на баба ми: стълбата с корабно въже вместо перило, гостната с две мрачни картини на стената — разпнатия Исус и свети Йоан Кръстител, и пейката, на която тя и леля Ирия седяха по цял ден и плетяха възглавници. Плетивото е занятие на жените по крайбрежието, на тези руси жени със сини очи и издължени лица — от Фоз, Леса и Вила ду Конди, чийто живот минаваше в очакване на мъжете, а сръчните им ръце плетяха дантели, нежни като морската пяна… Гостната имаше две врати — едната за вътрешните стаи, а другата за преддверието, където момчетата спяха в един шкаф, разделен на каюти.
До къщата, която се катереше с тераси по хълма, се изкачваше и една каменна стълба с площадки чак до върха. От градината, която беше над керемидите, се виждаше светът. Именно оттам, прескачайки зида, аз тръгвах на приказни екскурзии през боровата гора в Лажи…
Много прости, много различни обичаи. Една мерлуза струваше двадесет винтена и баба ми се оплакваше от поскъпването на живота, като говореше с тъга за „времето, когато оризът беше по петнайсет“. Бяха замлъкнали корабостроителниците в Мирагая и Оуру, където калафатчиите, ковачите и дърводелците издигаха сегиз-тогиз сред искрите от ковашкото огнище и мириса на дялан бор скелите на лодки, корабчета и яхти, но аз все пак успях да се запозная с неколцина интересни типове — пенсионирани капитани на конния трамвай, който бе открит и возеше хората до Порту за един час, осветяван нощем с една петролна лампа и подсилван с мулета в Масарелуш. В тези коли пътуваха все същите половин дузина хора, а обслужването се ръководеше от един майор с къса остра брадичка, старателно боядисвана, който поддържаше желязна дисциплина в затвора в Оуру. Сред хората, които понякога пътуваха заедно с мене по времето, когато Аниня ду Жеремиаш ме водеше за ръка на училище, никога няма да забравя капитан Бернардеш, един от Карвалю, който стигна до адмирал; чичо Бенту; избухливия капитан Сена, за когото с ужас се разказваше, че бил настигнат от буря в открито море — мълниите падали като дъжд, а трюмовете били пълни с барут; веселия капитан Серабулю, женен за една много странна жена, самият той чудесен човек с огромен, разтърсван от смях корем: „Пък нека светът свърши с една хубава вечеря с риба!“, и който накара Фоз ду Доуру и Байа да се лутат до смърт; но сред всички тях най-вече капитан Селестину, който бе започнал живота си като пират и го завърши като светец в старателни грижи за градината си, за която все още си спомням със завист. Говореше малко. Усмихваше се винаги с някакво вътрешно задоволство, пълно и съвършено, изписано на розовото му невинно лице, оградено с гъста, съвсем бяла брада. Предишният му живот бе изпълнен с жестоки и тайнствени приключения. Разказваха, че веднъж е трябвало да потуши бунт на негри, които откарвал от африканския бряг за Бразилия, като изсипал в трюма торби с вар. И други, по-страшни неща се разправяха за капитан Селестину… Но това, което аз знам със сигурност за него, е, че в отглеждането на карамфили нямаше равен на себе си в целия свят. По цял ден тънка струя вода извираше от невидими канали, на които само той знаеше тайната, и падаше капка по капка върху обсипаните с бял цвят лехи. По цял ден старият корсар се грижеше с нежните си женски ръце за отглежданите като дъщери цветя. И така свърши живота си, като подрязваше и подкастряше растенията, без никакво угризение на спокойната си съвест…

Май, 1921
Златиста сънливост, прекъсвана от две-три случки — пристигащите от риболов лодки, огромен вързоп, който тържествено слиза на брега, малките плоскодънни лодки, които изхвърлят купища сардина на пясъка. Наближават мъгливите дни, когато звънът на църковните камбани призовава изгубените в мрака хора, времето на риболов по реката, на лова на миногата с фенер по края на плитчината и през декември — лова на сардината. Господин главният лоцман се разхожда по кея с ръце отзад и ругае старците от пансиона, а трима моряци разговарят там, на каменната пейка, под кулата на лоцманите, където сядаше и моят дядо.
Идва денят, в който пускат на вода и нашата лодка. С насмолени кълчища калафатчиите мажат чамовите части. Неколцина мъже я боядисват с вар, един от тях рисува от едната страна „Покровителка на мореплавателите“. От Повоа пристига Мануел Серау — мълчалив човек с бели брезентови панталони, и скроява простряното на пясъка платно. Мачтата е отсечена в боровата гора в Лажи. Господин абатът — камбаната бие — я поръсва със светена вода и групата с шапки в ръце и благоговение на лицата очаква последната латинска дума, за да я пусне по намазаните с лой колелца надолу. Шестнадесет души са, яки като скали, заедно със собственика и прислужника. Тук е Жеремиаш, висок, с брада като морски водорасли, Биле и Мандум, Жоаким Сота, моят кум Матиаш, Жозе даш Фекадеш, Моуку и Бешига, опърлени от морския вятър, старецът с лула между зъбите, който от толкова гребане остана завинаги прегърбен, Мануел Арайш — посивял и мълчалив, и слугата Нел с невинни очи на животинче, което за пръв път вижда морето.
— Пускай!
Жените край чешмата оставят стомните и хукват насам, мъжете подлагат рамене под борда на лодката и хоп! — напрягайки мускули, тласват „Покровителката на мореплавателите“, която се плъзва по камъните и влиза във водата. Двама мъже скачат вътре и я теглят за въжетата.
Тези незначителни събития се запечатаха завинаги в ретината на очите и в душата ми. За дълго време бях ги изгубил във водовъртежа на живота, но сега те изпъкват пред мене с изключителна яснота. Отново виждам всичко: лицата, предметите, цветовете и светлината. Виждам изкараните на брега лодки с лошо изписани с вар букви на борда „С бога напред“, „Богородица-покровителка“, „Бог да те води“, проснатите мрежи и рибарите с игла в ръка, които ги кърпят, различните лодки край кея. Виждам седналите на стъпалата жени — Мария да Виела, сестрите Папейраш и Бешигаш. Утро от кой знае кога, утро, което не съществува, и аз ще го покажа такова, каквото беше — синьо и мъгливо, пропито с мъгла и море… Шум край складовете — пристигат лодките със сардина. В Собрейра жените, нагазили до кръста във водата, влачат пълните с улов мрежи… Кой иска да спечели някой грош? Ето я лодката и морето, превърнато в син прашец, и Оутра Банда, съвсем зелена. Откакто се помня, познавам онзи голям бор над готическата къща, притежателите на корабчета и широкото крайбрежие, където две-три лодки от Афурада ловят кефал. Мъжът хвърля мрежата, а жената, с ритмични движения, удря с въдицата по водата, за да плаши рибата, която се приближава към примката.
Това са неща, които ще накарат мнозина да се усмихнат. Наистина са дребни нещица… Но признавам, че са най-прекрасните часове от моя живот, единствен миг на тъга, в който светлината се разпръсва и светът завинаги се запечатва в душата. Това е самият живот с неповторимо очарование, когато очите се разтварят за прелестното утро, когато се изскача за пръв път от гнездото, но все още се усеща неговата топлина. Всичко е ново и сияйно. Вдишваният въздух ни опиянява, това е първият ни блян. Ново и пълно с изненади е лятото, когато големите кораби с изпънати платна и мъж само по панталони на върха на рубката, натоварени с дърва, миришещи на гора, се спускат бавно във водата. Нова е зимата, когато голямото течно платно на прилива блести и слънцето свети по-ярко, или когато резкият вятър започва да кънти и поривите му непрестанно блъскат прозорците. — Има ли някой извън залива? — И гредите на скелето пукат като киловете на корабите и тази мрачна нощ, в която ми се струва, че чувам викове, все не свършва.

5 септември
Щом затворя очи, усещам тази корава и огромна ръка, която ме носи във влажната мрачна нощ. Не виждам морето, но ме обгръща и изпълва соленият му дъх и чувам в далечината бученето му. По-наблизо ечи непрекъснат гръмол, после, в дъното различавам друг по-дрезгав глас и накрая един безспирен вопъл, от който от време на време се издига вик. Нощем светът угасва и само този глас го изпълва… Три часът е. Момчето върви от врата на врата и чука с един камък. После вика в мрака: „Сеньор Мануел, слизайте към морето!“ После от по-далече в мрака се издига проточен вик, сякаш морето ги вика един по един: „Сеньор Жозе, слизайте към морето!“ Капитанът ме води за ръка към хлъзгавия кей и аз скачам в лодката. Шепот. Контури. Някои мъже се настаняват на пейката, други опират веслата в камъните, за да отдалечат лодката.
Все по-близо, все по-близо е соленият дъх… Един порив, една вълна, едно чудовищно „ах“ — мрачният дълбок вик — и излизаме в залива. Приближавам се към капитана, който не сваля ръка от кормилото, неподвижен и внимателен. Плаши ме тъмнотата, в която няма граници между мрака и живота и от която ме отделя само една дъска. Приливът спада. Капитанът нарежда:
— Вдигнете платното.
Мъжете скачат на пейките и платът плющи в тъмното.
— Вдигай, хайде-хоп!
Въжето скърца по скрепеца и голямото триъгълно платно се издига, вее се, издува се от вятъра. Лодката се обръща с борда. Миг колебание и после навлизаме в безбрежната вълнуваща се шир, в безкрайната нощ. Под светлината на фенера се движат неясни сенки. Мъжете лягат на пейките или на дъното между кофи, чукове и голямото корабно въже, дълго осемдесет разтега, с което се хвърля котвата на връщане в залива. Само капитанът продължава да държи кормилото с втренчени в компаса очи. Приближавам се още малко към него… Черна вода, черно дихание. Някакъв жив трепет, някаква влага, която прониква в устата и полепва по ръцете, и мракът, но мракът е като някакво огромно същество, което не различавам, но усещам неговия допир — невидимо дихание, което се разнася в далечината, пълно с тайнственост, с безразборен вой, и което се стоварва на едри късове и горчиви пръски. Идва към мене. Заобикаля ме. Почти виждам огромните му ръце. Заслушвам се в тъмнината, изпълнена с шумове, гласове, подвижни сенки, които се хвърлят срещу нас с шепот, ту нагоре, ту надолу, без прекъсване. Сякаш от много далече долита вик, от страшния бездънен живот, в който прониквам. Но морето вече не ме плаши. Фенерът осветява лицето на капитана — строго и сериозно, спокойно. А до мене водата се плъзга край борда, плиска се с все същия монотонен шум, люлеещ и приспиващ.

Светлината идва откъм брега. Отначало като неясно мъждукане, после като светъл дъжд.
— Дъждът е изтичащата кръв на вятъра — казва тихичко кормчията.
По-насам петното плува по повърхността на водата като безизразен поглед, който се разтваря в небето. Но в далечината безкрайната нощ, която ни поглъща, става по-тъмна, мракът се сгъстява. Само на изток светлината се разтваря в мъгляви нишки, в разпокъсани плаващи дрипи мъгла. Издигат се, после отново се оставят да паднат като безформени воали върху водата. Те скриват морето. За момент синя нишка преминава по повърхността, после мъгливата завеса се смесва с водните изпарения и напълно изчезва. Почакайте… Една вълна, едно зелено полюшване, още едно… Отново мъгла… светлина… една голяма разпокъсана дрипа… Хъркането не спира, но се усеща, че мъглата малко по малко изтънява, мракът се сгъстява, отстъпва назад и въздухът става синкавопрозрачен. Пред мене е безтегловна материя, изпълнена със свежест и живот, от която ще излезе новото създание. Морето още не се вижда, но гласът идва от дълбините все по-ясен, а сред гъстата мъгла, сред разпокъсани воали, мятащи се във въздуха, се различават върволици призраци, които бягат в разпръснатия мрак. Само един, по-голям, упорствува, иска да остане, бори се със светлината и накрая изчезва сред воплите на безбрежния хоризонт. Призракът е прогонен, светлината пада на потоци и морето блести със зелените си, все по-прозрачни вълни с металически отблясъци.
Сега виждам лодката и обгръщащия я вятър, накъдреното платно и легналите на пейките мъже. Водата пред мене се полюшва като прозрачно було, наоколо е само свежест и чистота, само зеленикав прах, който обезцветен се пръска. Тънки нишки от водорасли се носят по повърхността на вълните, а край мене тече един по-тъмен и дълбок, почти черен пласт, където група риби тон преследват още от сутринта пасаж сардини. Големите сини хребети се извисяват над водата, спускат се и отново се появяват и блестят надалече с мокрите си гърбове в останки от разпръсвала се мъгла… Няма друг зелен цвят като този, който е същевременно и дихание; няма друг живот като този, който възниква непокътнат пред заслепения ми взор. Слънчевият диск блести, а първите прелитащи чайки порят небето.
Един човек от екипажа, застанал прав на носа, търси плавките на мрежите, засенчил с ръка очите си. Кормчията, облегнат на борда, хвърля лота.
— Четиридесет разтега, дълбочината на рибата.
— Плавките! — възкликва друг.
— Тегли! — това е гласът на капитана.
Въжето се спуска и реята пада върху пейките. Мъжете гребат. Приближаваме към лова, който през лятото се оставя в морето от един ден за друг. Приготвя се макарата и няколко души на носа теглят плавките, а после и мрежите.
— Я да видим с какво ни е дарил господ.
— Давай, давай!
Мрежите се влачат по дъното, двама мъже и момчето с бухалка в ръка ги изцеждат от водата. — Дръжте тези въжета! — Изтеглете насам въжето! — Хлъзгавите тела се мятат в мрежата, блъскат се мерлузи и караси. Всеки момент позите, движенията и групата се променят. Шумът расте:
— Сега, сега!
Само старецът с лулата между зъбите невъзмутимо удря рибата.
— Давай, давай! Хей, момчета, хопа!
Отсам борда рибарите с ножове в ръка маркират рибата при главата и на гърба и още жива я хвърлят на дъното. Всеки рибар си има свой знак: две черти като колибка чак до опашката; колибка и чертичка; три черти като кокоши крак; кръгче и пресечена черта почти до опашката; две кръгчета, две чертички на същото място; същата черта по опашката откъм гърба; една черта от едната страна и две от другата; една черта при главата; две чертички при главата; кръстче; чертичка на корема; две чертички на корема, кръстче на корема и чертичка на опашката. Тапите на мрежите също имат знаци, по които се различават — решетка, решетка и кръстче, решетка и чертичка, решетка и две чертички, чадърче и други.
На дъното падат мерлузи с черни гърбове, морски лисици, калкани и една лъскава риба тон, която мъжете доубиват с канджите. Тук има караси с червени и златни гърбове и големи хрущялни глави, една есетра и пепеляви моруни. И водорасли, водорасли, оплетени като зелени коси около рибите-жаби, около рибата торпедо с цвят на вино и плоските калкани, които задъхано отварят уста, около рибите-триони, целите в бодли, и черупките на тромавите раци, които бягат с разперени щипци. А мъжете, мокри до кости и боси, продължават да дърпат и изсипват мрежите в лодката. Дъното й е хлъзгаво, пълно с вода и с този живот, който се мята, разбъркан и задъхан, с мирис на свежест. Това е смесица от гърбове, люспи, кожа с мокри отблясъци, от хлъзгавите метални оттенъци на морските червеи, от бледите кореми на калканите, които се обръщат и показват кожата си с почти човешки цвят, смесица от лепкави тела и подвижно сребро. Мрежите продължават да се вдигат, уловената риба продължава да се мята, докато мъжете с ножове в ръка я разрязват. Някои, засукали ръкави, мият лепкавите си ръце в морето. Други се присъединяват към момчето и с черпаци в ръце изхвърлят водата навън или на носа отделят есетрата, сонката и плоската дълбоководна риба, която е цялата в пясък.
— Уловът е прибран.
— Колко е?
— Близо две стотици.
Това са мерлузите. Другата риба не се смята.
Връщаме се, като използваме вятъра откъм морето. Отново платното плющи, а морето кротко шуми и ме приспива.
Зад нас се простира широка сребърна пътека. Сред златния дъжд, който се сипе от небето, различавам неясна черта — брега. Отначало прилича на далечен облак. Миг след това размитите очертания на пясъка стават по-ясни. По-наситени… Това е брегът — по-близо — блед и червеникав, по-далече, зелен от вечните борови гори. Златисти пясъци, едно бяло ослепително петно — Сеньор да Педра. Вятърът издува платното и малко по малко цялата прозрачна гледка сякаш излиза от морето, изцеждайки се от тъмните багри. В дъното се издига брегът с тъмните петна на боровите гори, които са все още неясни. Като обгърната в мъгла искра проблясва белотата на къщите и целият просторен изглед възниква пред мене в нежни акварелни тонове. И чувствената земя — златни пясъци и белезникави планини, които се подават от водата като гръд, се разтваря, за да ни приюти. Ето го величественият пролив Лейшоеш — толкова бистър, че светлината сякаш преминава през него, острите скали на Карейруш, врязани и морето, и покритата с пяна крайбрежна ивица. На юг — Лавадореш, пясъчният бряг на Емпиню, обгърнат в сивкава мараня. Слънцето захожда, приближаваме се към залива. Минаваме съвсем близо до стария, разяден от селитра замък, от едната страна, и края на пясъчния нос, от другата, където чайките се къпят в последните слънчеви лъчи с потопени във водата крачета. Вълните идват, разбиват се, отдръпват се и пяната оставя тъмни следи в мокрия пясък.
Жените тичат по брега:
— Колко дузини? Колко дузини?
Но мъжете не отговарят. Прави върху пейките, с шапки в ръце, те запяват „Бъди благословен“. Смрачава се. Това е мигът, в който светлината замира, цветовете са прозрачни и природата замаяна се отпуска. Багрите са като цветен прашец, планините приличат на призраци, а устието — на синьо езеро. Сега знам — светът е син… Пръснати по Оутра Банда златни нишки трептят и постепенно изчезват. На закотвените лодки цари глъчка. Голямото платно пада върху пейките и един последен порив на вятъра ни тласка в течението на прилива, който нахлува в залива, покрит с пяна. Реката е като безплътна, сякаш се е сляла с небето, и ние се носим сред червеникав прах, който всеки миг се преобразява. Сега светът е лилав, виолетов, като сън, който постепенно изчезва, погълнат от нощта.
Рибата е хвърлена на купове по камъните, жените чакат на кея, мъжете са още в лодките и всеки, хванал своята мрежа, я плакне във водата.

12 август
Тази сутрин Каминя е като златен сън, който — струва ми се — всеки момент ще се разпръсне във въздуха. Синята река, величествената планина, водата, небето сякаш не съществуват в действителност. Сякаш над блестящия прозрачен пейзаж, над огромния плътен конус на Санта Текла, над селището Кампозандуш, над зелените борови гори и поля, над неподвижната вода току-що е прокарана четка, натопена в прясна боя. Селото с криви улички и църквата, построена с разяден от соления въздух камък, с Гализа отсреща и белия кант на пяната в залива изглежда задрямало и омагьосано. Трябваше да го оставят да замре непокътнато, без да разрушават старите зидове, обгърнато в златистия цвят, който му придава вид на омагьосано.
С усилие се откъсвам от гледката и се отправям към улица Рибарска, от която почти всички са се изселили в Манауш или Сантуш. Всички къщички са много чисти с едно отворено крило на вратата. За морския живот напомнят две лодки, една от които почти изоставена. Останалите тук хора работят на пристанището в Гализа или ловят сладководна риба. Мерлуза няма — морето дава моруна, скумрия и петниста морска котка. Единия ден хвърлят мрежите, на другия отиват да ги изтеглят. Срещат се още някои лодки, използвани за риболов по реката, които ловят змиорки, сьомга и кефал, който на пасажи се носи към светлината и блести като сребро в синята вода. Кефалът и костурът се ловят с въдица; с мрежите, които се издърпват вътре в лодките, и с таляните, които се влачат към брега, се ловят змиорките й сьомгата. Мисля, че това село винаги е било селище повече на моряци, отколкото на рибари. Там в църквата е олтарът на Покровителя на моряците, който се чествува с наивни молитви — лодки, ладии, платноходки и яхти носят имена като „Чудо, което Покровителят на моряците стори на еди-кой си“.
Сега заспалата Каминя ще умре. Няма движение. Никой не минава по улиците. Къщите са безлюдни. Само в единия край на плажа неколцина души строят трескаво едно корабче, за да откарат останалите жители към морето. Носи се мирис на смола и току-що отсечен бор. Дърводелците кастрят с тесли последната мачта. Набиват болтовете. По-бързо на път, на път!

14 август
Близо до Анкора се намира селището Гонтиняеш — селище на рибари и каменоделци; рибарите са край морето, а каменарите горе, на върха на Калвариу, за който води криволичещият тесен път от Лагартейра. Това е бедно и скромно село, бедно и златисто. От височината се разкрива прекрасна гледка: широката долина, гъсто обраслият хълм, който влиза в морето, и кротката нишка на реката… Тук бляновете не са сини, а зелени. Зелено и златно, обгърнати от някакво вцепенение. Животът също е обикновен: тук жените орат, а кравите теглят колите. Мъжете са дошли на този свят, за да дялат камъни и да правят блокчета. Вдясно, от страната на крепостта Липи, която образува другия ръб на тази огромна чаша с малкото пристанище и сухия док се намират къщите на рибарите. Но почакайте още миг… С усилие се откъсвам от този зелен сън, първо по-тъмен в планините, после по-спокоен в долината, който така добре се съчетава със скромния цвят на земята и синевата на безбрежното море… Говорете по-тихо: във всеки пейзаж винаги се крие по някое божество…
Спускам се, прекосявам селото, изправям се пред един кестен, който, след като не е могъл да израсне на височина, е протегнал клони и е покрил целия църковен двор. Спирам да го погледам. Когато го отсекат, ще изчезне поетичното обаяние на това толкова красиво място, че човек да пожелае да остарее в него. Камбаните бият за молитва. Заслушвам се за миг в стъпките на живите и на мъртвите… Във всички села, които познавам и които напускам с тъга, църквата, камбанарията и кръстът смекчават дивата сурова планина, първичния живот, необработената местност.
Рибарското селище на брега напълно се различава по хората, обичаите и къщите, които в по-стари времена са представлявали дървени бараки, построени върху колове. Тук живеят около четиристотин рибари, сто тридесет и две лодки са обърнати на пясъка, всичките боядисани в червено. Има плоскодънни лодки, които се обслужват от двама души, моторни лодки за мерлуза за дванадесет души и лодки за сардина, които носят по пет-шест мрежи по шестдесет метра всяка за четирима души. Мрежите за различните риби имат различни имена. Нарича се „галришу“ един вид кош, с който се лови фонека; „растау“ е за скариди; нещо като серкме служи за ловене на различни видове раци; „рашку“ е за лов на омари. Мрежите за сардина са на капитана, а за мерлуза — на рибарите. Паят на всеки се определя според рибата.
През август започва, ловът на „пателу“ — така се нарича един вид рак, който се оставя жив на брега и се използва за торене. В морето се събира цяла ескадра лодки от Повоа, Виана и Каминя, а на брега се събира керван коли от всички по-близки и по-далечни села, които откарват улова навътре в сушата. Плажът е пълен с пъплещи рачета. Продават се на кошове по два алкепра всеки и струва по три тостана. По протежение на целия бряг цари оживление и поради събирането на саргасото.
Чупката, която образува падината на Анкора и свършва при планината Желфа с друга крепост Липи в развалини, продължава до изпъкналостта на Монтедор с фара, който пък красиво се съчетава с фаровете на Виго и Лейшоеш. Морето се разбива по целия обширен бряг, изпъстрен със скали, където мъже и жени без прекъсване събират, сушат, слагат в торби, товарят на каруци, на магарета или просто на главите си саргасо и други водорасли, които като раците са единственият тор за тези земи. Жените, с вили и гребла, със запретнати поли и голи крака, събират водораслите по повърхността на вълните или по дъното на дупките, когато настъпи отлив, остъргват ги от позеленелите скали, простират ги на пясъка да съхнат или ги изсипват на колите, докато воловете пасат рядката горчива трева, изпръскана с пяна, която расте по крайбрежието.
Но от Монтедор най-добре може да се обхване цялата тази гледка, изпълнена с движение и светлина, както и панорамата — в синьо на север към Гализа, в зелено на юг до Виана. Монтедор е малко селце, изникнало сякаш от въздуха с хармани по няколко педи с по пет-шест жълти кочана, които се сушат по тях. Величественият пейзаж всеки час променя цвета си, а безбрежното море в далечината допълва тази прекрасна симфония. Ако бях художник, бих нарисувал това с три плътни мазки на четката — една по-едра за безбрежната синева на морето до златистата линия на пясъка, друга за гладкото зелено море на царевичните ниви в широката низина, която се простира от Монтедор до Виана, и третата на края, в тъмнозелено за нарязания фон, който опасва тази ивица от Каминя до устието на Лима. Накрая две-три мазки за покритите с пяна планини в далечината и леко лилаво мацване за едно петно, което трепти и е може би Ешпозенди, или може би изобщо не съществува… Следобедът преваля. Това е часът, в който броди нечия възторгната душа, а планините стават прозрачни като облаци. Дори онзи гъсто обрасъл хълм избледнява и сякаш, изчезва… Далеч над водата се смесва зелен прашец, а един огнедишащ вулкан сред облаците озарява величествено, хоризонта.

31 август
Тази сутрин напускам Виана и нетипичните рибари на Рибейра и продължавам, през бориките на Дарки, Ание, Сао Ромао ди Нейва, за Ешпозенди, с реката отляво, през червеникави земи, от които изникват тук-таме групички величествени като храмове борове. В далечината се виждат планината Арга и камбанарията на Сао Силвестри… Очите ми запечатват една бяла църква — в Дарки, изрязана на фона на небето, и зелената самота на боровите гори, които винаги ми напомнят морската шир. По обикновения път край мене се движат натоварени със саргасо и раци коли, докато стигна до Белиню, където големият поет изгнаник чука на вратите с лице към морето, което ненавижда. Преди това прекосих един поток точно срещу гористия хълм на Кастелу ди Нейва. От Белиню за Сао Бартоломеу вече ме обгръща следобедното слънце, а в Мариняс светлината става лилава. От едната ми страна се възправят тъмните планини, а от другата — зеленото море и сияйното небе над него. По края на пътя, побелял от прах, още се движат няколко мелници — работят ден и нощ. Това движение ме привлича — оживява пейзажа и има нещо морско или от детска игра в него.
Става късно. На тъмния вече фон светлите къщи се белеят: само царевицата се жълтее, а небета е златисто. По-нататък е африканският бряг на грозното Ешпозенди — крайбрежие, от което не се вижда морето, земя на печални рибари. Траловете унищожиха рибата. Останал е само един катер за мерлуза, няколко по-малки лодки за калкан с много дълги мрежи и различни лодки за риболов в реката, която дава сивен, кефал и костур при отлив, и калкан, който се лови с харпун по най-дълбоките места.

Утро. В далечината се стеле мъгла. Време е мауните и малките лодки да се връщат. Вече ги различавам на голямо разстояние как се приближават една след друга. На пясъка — целия от злато, се сушат закърпени мрежи, а между обърнатите лодки се образуват групички от чакащи жени. Някои тичат. Теглят с въжета мауните като мъже или товарят улова, който се изсипва от трюма. Две-три лодки са вече на брега… Неколцина мъже подлагат рамене под борда на една мауна и хоп! — изтласкват я напред. Пристигат още лодки — цялата флотилия за сардина се изсипва на брега. Жени притичват, раздвижването се увеличава, все нови и нови викове, жестове, действия. Някои пъхат пръсти в хрилете и теглят петнистите моруни, плоските калкани, кръвожадните змиорки с разцепени глави, за да не могат да хапят. Цял куп калкани — тъмни хлъзгави кожи, примесени с пясък, друга купчина риби-жаби с хищни муцуни, целите уста и зъби, и трета — от петнисти скумрии.
— Тринайсет винтена! Четиринайсет винтена!
Започва разпродажбата. Глъчката расте. Гласовете се размесват. Мирише на море, на риба и на гнило, жените се надвесват над улова и се пазарят, а там, долу, лодките изхвърлят още жива риба — тон, платика и сардина, която постепенно засипва със сребро целия широк плаж. Две жени с голи крака и запретнати до коленете поли, нанизват на кука една риба-куче и я понасят на рамо нагоре. Още риба — сякаш тайнственото морско дъно е извадено навън, примесено с пясък, водорасли, викове и глъч. Една моторница се приближава към брега. Двама младежи носят на рамо навито на прът въже. Черни рояци жени кръжат наоколо.
— Три тостана! Шест тостана!
Вглеждам се в тях — те са едри и грозни, с крака като диреци, всички са облечени в тъмно. Старици с вмирисани на сардина поли пъхат в джобовете си пари, оваляни в пясък, или приклекнали на земята, отделят рибата с грубите си нокти. Има и мъже по риза и панталони, сухи и пропити от селитра като олющените дъски на дървените лодки. Тук-таме в лодките рибари са седнали на пейките с увиснало на шията дете — майките са им ги дали да ги пазят, докато продават рибата. Вече други лодки се готвят да разтоварват, глъчката и оживлението растат. Сардината продължава да се пръска по пясъка и да се продава на търг, който става по-оживен. Отнасят я в кошове, товарят я на каруци, купуват я продавачките на риба, готови всеки момент да тръгнат да я предлагат с викове. Риба има всякаква едра и тлъста, която блести като сребро, а после я подреждат с главата на една страна и опашката на друга — ред риба, ред сол, в големите плетени кошове; има и по-дребна и начупена, която се продава на купища на бедняците, и съвсем раздробена, която заедно с червата и главите се използва за торене. Носи се воня. Викове и безредие…
— Шест тостана! Една пинта!
Изкормват рибата, мият я в морето и я отделят на едра, средна и дребна. Жени я заливат със саламура, слагат я в кошници на главите си и се отправят към фабриката, следвани от голи дечица, хванати за полите им.
Всичко е обляно с почти равна светлина, дъха на влага и сол, по мокрия пясък остават следи, дрехите и човешките фигури тъмнеят, зеленикавите гребени на вълните са покрити с пяна, която в далечината засипва всичко с лек прашец. Но мене ме интересуват движението и изразът на лицата, святкащата кожа на рибата, хората, които продължават да се вълнуват на широкия кей по време на усилен риболов.
Едни лодки се отдалечават, други пристигат и спущат платната сред морето, което става все по-синьо и откъдето блика целият този впримчен и влачен по пясъка живот…

20 септември
Ако жителят на Павоа не излиза в морето, почти сигурно е, че смъртта е близо. Тук мъжът е преди всичко рибар. Той зависи от морето и живее от морето — израства в лодката и се пропива със селитра. От момента, в който стъпи на брега, той се променя — губи ловкост и равновесие, колебае се, залита, не знае къде да стъпи.
Познавам тези сурови едри мъжаги, с бръснати лица или бакенбарди, с барети на главите и бели вълнени панталони, откакто се помня. Във Фоз отиваха да спят в лодките, а всеки следобед слугата минаваше край нашата врата с бурето за вода на главата си. Спяха сред реката, завити с платната и още щом отвореха очи, започваше такава глъчка, че се чуваше в цялото село. Когато слугините говореха силно в кухнята, майка ми винаги им се караше с тези думи: „Това тук да не е някоя лодка от Повоа?“
Повоанецът не носи нож, но е страшен и много точен с камък в ръка. Било, задето му отнемат улова, като му късат мрежите, или поради някаква стара вражда, понякога в открито море се завързваха истински битки между рибарите от Повоа и от Сао Жоао. Лодките се приближаваха една към друга само с весла и камъните летяха въз въздуха. Тези от Повоа, мисля, че са единствените рибари, който използуват камъни вместо сачми, носеха винаги големи количества. Стигнали са до абордаж с весла, вдигнати във въздуха, сред неописуема врява, като е имало и ранени, а дори и убити.
Повоанецът не знае нищо извън собствената си професия, но нея познава като никой друг рибар. Познава къде има пасаж сардина по летежа на птицата-рибар, която се спуска отвесно към рибата, знае дали е близо до брега, дали е надълбоко или по повърхността на вълните. Познава като дланта си морето край Картола, където има мерлузи, край Форалюда, където има калкани, край Гата, където има калкани и моруни, край Бианку и Ламейрау. Над всичко стои бог и според тях от Покровителя на моретата идва гладът и ситостта.
В Повоа има свободни рибари и рибари-наемници, тоест такива, които работят с мрежи на друг човек. Свободният рибар носи за мерлузата три мрежи, рибарят-наемник — пет, капитанът — от осем до десет, от които три са за лодката, три за него, една за камъка и една за хвърляне на шамандурата. В лодката има още една мрежата за Богородица, една за резерва, една мрежа за почерпка и други. В лодката за сардина рибарят носи две мрежи.
Когато зимата е дълга, мизерията го принуждава да ходи по селата, с шапка в ръка и да проси. „Кой е?“ — „Един повоанец, беден рибар.“ По цялото крайбрежие хората събират нещо за зимата, защото са едновременно рибари и земеделци. Повоанецът не — негови са само пясъкът и морето. А дори и него му оспорват. Винаги е бил експлоатиран от данъчните власти, от търговците, от продавачите, а накрая му отнемат и пясъка — единствената опора за неговите лодки, неговите платна, неговите обичаи. С траловете унищожиха рибата в морето. Виждал съм много пъти да хвърлят от корабите торби с риба за развъждане, която ситните мрежи събират от дъното. Така бе унищожена една общност със свой бит и характер. Повоанецът бе личност със собствена индивидуалност, както земеделецът и войникът са създадени с натрупването на вековни традиции. Ние го променихме, както променихме нашите градове, нашите села, нашите обичаи, за да ги заместим с грозота и ужасно, лишено от собствен облик ежедневие. Всички рибарски селища, които познавам, са разорени. Да направим една малка сметка — селищата във Валбом са мъртви, в Ешпозенди — мъртви, във Фоз — мъртви, в Мира има само четири екипажа вместо петнадесет, а хората в Повоа, загубили всичките си обичаи, са разорени и бягат в Бразилия или Африка. По цялото португалско крайбрежие риболовът намалява. А ние, сякаш с магическа пръчица, разваляме всичко и обричаме на мизерия хората по крайбрежието, за да обогатим половин дузина щастливци. Да се използва морето е едно — това е занаят на рибарите, да се експлоатира морето е нещо друго — това е занаят на индустриалците. Как живеят тези хора? Събират се в южната част на селището. Проснати дрехи да съхнат, запуснати колиби, къщурки само с врата и един прозорец, а някои дори само с врата, отворена от едната страна. Дрипи, стари мрежи, осолени калкани, нанизани на прът и оставени на слънце. Наблизо разсъхнати лодки и покрит със саргасо плаж. Жените са се вмирисали на саламура и навсякъде има остатъци от сардина и боси деца. Животът пъпли, чудният непрестанен живот. Къщурките се състоят от пристройка, стая, в която спи семейството, и навес, където те пазят най-ценното си — мрежите. Един сандък, няколко пейки. Под леглото — люлката на децата и стари пелени. Кухнята вдъхва ужас с олющения котел, огнището и чугунените съдини. Нощем всичко се осветява от лампи, които горят с рибена мас, опушват всичко и вонят непоносимо.
Ето така живеят тези хора. Или умират, както е писано много по-точно, в старото гробище на Повоа, което вече не съществува. Там, минавайки от гроб на гроб, можеше да се прочете: Антониу Либб, починал в морето; Франсишку Пернета, починал в морето; Жозе Моуку, починал в морето… Тук-таме имаше по някой стар буркан с бели изсъхнали кости, успели да стигнат до брега. После продължаваха все същите надписи: Домингуш Рейгойса, починал в морето; Жоаким Монку, починал в морето… Всички те живеят край морето и умират в морето.

Ако бях художник, щях цял живот да рисувам залеза на морския бряг. Щях да нарисувам сто различни платна в нови и невиждани багри. Гледката е изключителна.
Някои залези са пищни, като нарисувани с едри зелени мазки. Други са мрачни — когато облаците заемат целия хоризонт, придавайки му заплашителен вид, трети са златистозелени с растящия сърп на луната горе и тъмната плътна сянка на планината от другата страна. Виолетови свечерявания в този така напоен със селитра въздух, че в устата остава лепкав горчив вкус, при които виолетовото и златистото море се плиска в пясъка и основите на старите изоставени крепости…
Рошав залез с черни облаци в дъното и зловеща светлина. Духа силен вятър. Чудовищни грамади облаци се носят от север. Върху морето продължава да стои и плува по вълните бледо петно, което не иска да изчезне…
По пясъка има локви, в които се оглежда вселената — небето, сиянието, залезът. В тях светлината се запазва до мръкване. И тъй като залезът е разтопено злато над съвсем зеленото море, което нощта не ще закъснее да завладее, локвите по влажния тъмен пясък упорито се мъчат да задържат останките от отмираща светлина.
През целия ден морето не можа да се види ясно. Разпокъсана мъгла, вихрушки от водни пръски и слънце; заедно с вълните от водата се издига зелена пара. Най-после слънцето залезе и неочаквана мъгла покри със златен прах зеленото море — като магия или сън в изключително свежия въздух.
Сега гледката напомня театрална сцена с широки позлатени рампи, току-що нарисувани от сценографа за последното действие, но има и нещо друго, което не мога да опиша, направено с малко средства — почти безплътна светлина на мимолетното небе, над мимолетното море, а червеникавата планина в дъното е готова всеки момент да се разнесе…
Сега е в сребро, след малко в злато, а когато слънцето изчезва напълно, хоризонтът още дълго време продължава да свети. Разпокъсани златни нишки и воден прах, който се вдига от морето. Малко мъгла и два снопа светлина, отразени в небето — зеленозлатен и златнозелен.
Този следобед слънцето залязва над една дюна и изглежда деформирано между големите петна бакърени облаци. Изчезва, после отново се появява като голямо огнено кълбо сред бурен океан, докато потъва в огромен плътен облак сред огнени проблясъци и избухва, озарявайки пространството и оловносивата вода.
Този залез кара човек да тръпне и мечтае. Три часът следобед. Чисто небе, спокойно море, а в морето — сребърно огледало върху зеленото, хиляди трепкащи люспи, които блестят, светят и отново проблясват. Слънцето се спуска малко по малко — величествено и спокойно на небето, което е цялото позлатено; светлината образува пътека, която свързва пясъка с безкрайността, една дълга пътека от чисто злато, която започва в краката ми, в обагрената пяна и стига до слънцето. О, любов моя, не вярвай в дребнавия живот, не се колебай — дай ми ръката си и нека тръгнем по тази пътека право към небето!

Във Фоз рибарите сами си правят мрежите, те седят на пясъка, окачили първата бримка за палеца на крака, с игла в тясната ръка и макара в лявата. Най-хубавите мрежи се правеха от тикум, а най-хубавият тикум се продаваше в Лорделу.
Мрежите са най-различни. Има мрежи за мерлузи, мрежи за лов на костур по скалите и извън пясъчната банка, мрежи за сивен, а за камбалата, която живее в пясъка и е с цвета на пясъка, една специална мрежа, наричана „вълшебна“, направена с двойни бримки. На връщане от морето мрежата е изпрана, суха и оръфана. После се изкърпва и се прибира в кошовете. Има също различни въжета и кукички — за костура, който обича водовъртежи и места, където се разбиват вълните; за змиорката, която е толкова лакома, че няма нужда от кукички — лови се със стръв; за морските змиорки в открито море, за които трябва да се носи и будалка, защото тези риби, когато са големи, са ужасни и дори в лодката се звърлят срещу хората като зверове.
Във Фоз имаше различни лодки — четиринадесет мауни (вече няма нито една), платноходки за сардина за четирима души и шест мрежи, лодки за фонека и плоскодънни лодки за превоз по реката. Към тези четири дъски с плоско дъно имам специални предпочитания. На тях се научих да управлявам лодка само с едно весло и с определено движение на ръката; на тях насила се научих да плувам, защото на прибоя се обръщат извънредно лесно.
Колкото до пая, той се разпределяше така: половината от парите, които жената на рибаря вземаше от продадената риба, се прибираше от капитана, а той ги разделяше на петнадесет части — за мъжете, една за чирака и две за корабчето. По този начин дори тези, които не са имали късмет да хванат риба, имаха осигурен пай в общите спестявания. Оставаше още една малка част в ръцете на собственика за зимата, когато не може да се излиза в морето.

Кабеделу беше за мене пустош, внушаваща страх и пълна с приключения… В Кабеделу ни беше най-приятно къпането, когато легнали на пясъка, оставяхме вълните да ни заливат сред пръски пяна и водорасли. Да се оставиш за момент издигнат от гребена на вълната, да паднеш зашеметен на пясъка, отново да изтичаш към морето, право срещу вълната, която се издига от дъното, образувайки вдлъбнатина, и отново да се почувствуваш замаян и облъхнат от нов живот, после да си потърсиш някое закътано местенце в пясъка, което да те пази от вятъра и да съхнеш на тази златиста постеля — това е едно от най-хубавите неща на земята. Друго просто и необикновено удоволствие е да ходиш бос по широкия плаж с крака във водата. Вълната идва, разбива се, мокри те и те пръска с пяна. Обуваш се с този бял солен сок, който охлажда и вдъхва живот и все вървиш покрай вълните, които се разбиват на пясъка. В далечината морето трепти като покрито с подвижен пласт сребро… Вълната идва, расте и преди да се разбие, слънцето я облича в блестяща стоманена броня. Някои вълни са със зеленикавия цвят на умрели водорасли, други се разтопяват и пръскат в бели вихрушки, трети се отдръпват и се сливат с нови вълни, бързащи да се разбият. Има и такива ослепителни вълни, каквито видях в Мира при залез-слънце, когато целият пясъчен бряг е като окървавен. Вълната се издига и бяга по тази приказна пътека, простираща се от слънцето до плажа, придобива първо златисти отблясъци по гребена, а после, когато пада на мокрия пясък, има цвета на виното в пресите.
Понякога обикаляхме Кабеделу пеш като изследователи. Тук има места, обрасли с тръстика, гьолове с гладка синя вода, блестящи скали, по които се плъзгахме, мънички рибки, търсещи убежище сред камъните и топлата вода, за да пораснат, раци в дупките на скалите и по време на отлив, големи локви, които преплувахме при залез-слънце, оставяйки лодката да се носи наслуки, докато заседне в пясъка…
Освен тръстика в Кабеделу растат магарешки тръни, пълзящи растения с твърди листа и мънички червени цветове, други дребни цветя, прилични на тези по старите зидове и едни, още по-жалки — с изпокъсани листа по стъблото. Тези просторни пясъчни дюни, покривани понякога с гъсти златни коси, цяла година събират сили, за да може през август от тази суха, горчиво-солена почва да поникне бялата лилия, която ги изпълва с аромат, цъфти няколко часа и после изчезва.

Фоз ду Доуру, декември 1900
Утро. Пясъчният нанос отделя синьото на реката от зеленикавия прах на морето. Соленият въздух, който вдишвам, сякаш освежава всички багри и Оутра Банда като зелен параван се издига на фона на картината. Синева и пак синева… Сега, когато лекият северен вятър отнася надалече последните къдели мъгла, виждам лодките за сардина, които вече повече от месец всяка вечер излизат на риболов. Той започва на Веех светих и завършва на Богородица. В гемията са трима мъже и още толкова мрежи. Те са стотици, цяла флотилия, която различавам по платната отвъд наноса, а те в бледата синева и разпръсващата се мъгла изглеждат като увиснали във въздуха. Всеки следобед влизат в залива една след друга в редица, за да изхвърлят на хлъзгавия кей дребната риба, която на купища се мята в трюмовете. Два, три часът е… Това е часът, когато жените излизат от скривалищата си — Бешигаш, Папейра, Мария да Виела, които прекарват живота си по пътищата с кошница на главата и боси крака; излизат жените от Матозиню, от Афурада, които почти винаги са в траур, защото морето отнема мъжете и синовете им. Познавам ги всичките от малък. От Авейру и Виана, от вътрешността на страната, от самотните селца в Доуру, иззад дебели стари зидове (там, горе, проблясва някоя звездичка), от затънтените места в Траш-уш-Монтеш слиза по това време към брега човешкият мравуняк, спуснал се след храната за зимата, след търговията, която го блазни, и след ситостта, която морето осигурява. Няма селце, забутано в планината, до което сардината от крайбрежието да не стига жива. През този сезон се появяват и групи слаби, мръсни мъже, боси жени, които при невъобразима врява си оспорват разпръснатата по пясъка сардина. Керванджии я товарят на магарета с кошове, жителите на Доуру — в корабчета с четириъгълни платна — капитанът, застанал прав на олющената палуба от борови дъски; носачите по брега — в кошовете, които носят от двете страни на пръта на рамо, търговците я трупат в кошове или я осоляват на дъното на бурета, жените от Сао Жоау и Бара, с голи крака и кошници на главата, тичат по крайбрежната уличка по пътя за Порту с викове:„Жива риба от Ешпиню!“ И изгладнелите очакват дните, в които рибата е толкова много, че може да я вземе, който поиска, и остава пай за бедните. Групите по кея спорят, жените пръскат по камъните цели планини хлъзгаво сребро.
— Кой ще даде повече? Кой ще даде повече?
Часът е шест. Погледнете — синьозлатните багри на Оутра Банда избледняват. Зеленикавият прашец на морето отново се превръща в мъгла. Чува се плясъкът на мрежите във водата и крясъкът на подплашените чайки. Жените викат. Цените се покачват. Две жени се счепкват. Керванджиите вървят пред невъзмутимите магарета. Жените от Бара бързо товарят последните кошове. Трептяща нишка лунна светлина вече блести над водата, а после и по рибата за продан. Още се носят остатъци от слънчевия залез по избледнялата река, когато лумва огън и оживява първите сенки сред сияние, което би било истинска находка за някой художник-пейзажист…

Балеал, септември 1920
В някои утрини морската синева се слива със синевата на небето. Свеж, влажен дъх, живо солено изпарение се носи отдалече и от дълбините, от цялата тази непрекъсната подвижна шир, която ни създава усещане за някакъв безграничен живот. Диханието прониква през парцалите от мъгла, през петната от пяна, през побелелите от гняв водовъртежи. В този час денят е като от олово. На хоризонта светликът се мъчи да пробие и осветява само част от разтопеното море. Още не се вижда брегът. Мъглата се носи на валма и изведнъж, там в дъното, гъст дим се издига от земята. Много далече размазано синьо петно плува по водната повърхност…
Рибарските лодки образуват кръг още пред залива, между Барленгаш и брега — седем, осем, десет, с триъгълни платна и се готвят да хвърлят мрежата за сардина — голяма мрежа с кош. Като срещне по пътя си мрежата, сардината влиза в коша и рибарите я изсипват в лодката. Същинска сребърна вълна, която излиза от мастилената вода. Мирише на водорасли и открито море. Тази миризма ме пронизва й оставя по устните ми вкус на сол.
Осем часът е. Още няколко мига и завесата от пари ще се разтвори — разбягват се и последните призраци, а пейзажът като видение изплува от морското дъно.
Пред мене се разкрива първо брегът, в далечината виолетов и червеникав, по-далече — лилав и прозрачен, а още по-далече — забулен в мъгла. Тук-таме се вижда някое осветено от слънцето село — Ферел, Казайш ди Миртим Мендеш, Атоугия да Балея, а по планинските хребети — синият пояс на боровете. В дъното — Пениши и прелестното Карвоейру, което влиза навътре в морето, вдясно — Берленгаш, които по форма и цвят наподобяват два кацнали в морето облака, вляво — отвесни брегове. Голяма скала в морето — Балеал, свързана със сушата с тясна пясъчна ивица, със залив на север и друг, на юг. Различавам бели като тебешир камъни, други жълтеникави, трети разядени, с причудливи форми, които вълните обливат с пяна… Всичко това е като от прах, с две доминиращи багри — на синьото море и на синьото небе; едната зеленикава като разтвор от син камък, другата — безкрайна и ефирна.
— Тегли, тегли!
От морското дъно продължава да излиза сардина, от кобалтовата вълна се издига блестящо сребро. Мъжете викат. Това са мургавите хора от Пениши и Ферел, които след гроздобера, след като съберат сладкия сок в бъчвите, с още изцапани от гроздето ръце, идват да ловят сардината, която скача към светлината, скумрията и моруната, или с харпун в ръка да ловят октоподите, криещи се между камъните.
— Тегли, тегли!
Това продължава часове, цял ден. На връщане слънцето вече се крие зад Санта Катарина и денят се смесва с лунната светлина, която трепти по призрачната следа на корабчето. Ту проблясва, ту изчезва фарът в Берленгаш, а по-нататък свети фарът на далечния нос, който е неподвижен. Морето излъчва някаква собствена светлина и има друг цвят. Синьо ли е или зелено? Край мене то има всички нюанси на зеленото — от тъмно почти черно, през зеленото на разлагащи се водорасли, по-светло зелено с остатъци от водорасли, пяна и боклуци, докато в далечината избледнява и трепти, превърнато в почти безплътен прах. Тук-таме прозират виолетови тонове и всичко у мене се обърква — сън и действителност, когато плачливият глас се превръща в силна врява — с приближаването ни към брега големият жален хор става все по-силен…

Едва пристигнали в Пениши, мулетарите откарват сардината по пътя, който прекосява песъчливите поля, Атоугие да Балея, Серра ди Ел-рей до Обидуш и Сао Мамеди. По това време има непрекъснато движение на коли и хора, разядената настилка мирише на саламура. Стига до железопътната линия.
Хората измислят все по-усъвършенствувани начини, за да унищожат сардината — мрежи, апарати, уреди. Но дори не успяват да я отклонят от пътя й. Понякога рибарите се колебаят да хвърлят мрежите сред този огромен пасаж, който е като съдбата, никаква сила не може да го промени или отклони. Упоритите слепи пълчища отнасят и разкъсват мрежите, и продължават своя път, за да хвърлят хайвера си на брега и после да се върнат почти невредими в морето въпреки всички опустошения.
Рибният пасаж, който притежава някаква тайнствена сила и живот, който образува едно цяло и следва кой знае какъв инстинкт или висша сила, стига и до Лисабон, идвайки от Сетубал, Алгарви и неизвестните плажове, от големите мрежи и малките корабчета. И се пръсва по цялата страна. Ядат сардина, печена на жарава, работниците по пътищата и изгладнелите селяни с парче царевичен хляб. През зимата я сушат и в Сао Жоау е даже добавка за хляба. На север земеделецът я очаква за вечеря — това е най-вкусното му ястие. Бедните я пържат в малко мазнина и солена или подскачаща в коша, съвсем прясна от морето, жива от Ешпиню, едра преди да хвърли хайвера, без глава и гръбнак, още съвсем гореща, с жълти петна от саламурата, тя е храна и за бедни, и за богати. Влиза във всеки дом. Някои я обичат сготвена, други я предпочитат просто печена, оставяйки да пада в огъня съскащата мазнина. Някои харесват сардината с тлъст черен гръб, други намират за много по-вкусна дребната, която се нарича петинга, и се яде с люспи и кости, изтъквайки достойното за уважение мнение, че жената и сардината се обичат, докато са малки…

21 юли 1921
Ръкавът е като огромен полип с протегнати навън пипала от Овар до Мира. Всички води от Воуга, Агеда и потоците, които текат по тези места към морето, се стичат в низината, задържани от дюната; дълга над четиридесет километра, образувайки множество вирове, канали, езерца и един обширен солен басейн. От едната страна морето непрекъснато блъска и повдига дюната и не позволява на водата да пробие; от другата човекът събира и задържа движещата се земя. Поставя после и основи, които помагат да се спре непрекъснатото движение на пясъците, и превръща блатистата местност в прекрасно шосе, благодарение на което получават тора и хляба, рибата и водата за поливане. Човекът прокопава канали и канавки. Сее царевица, залесява блатистата местност и с упорити усилия принуждава безполезния пясък постоянно да дава нов живот. Строи над водата и я подчинява, както в Гафаня, където ръкавът е засипан. Наторява земята със запасите, които му осигуряват тръстиката, водораслите и остатъците от гниещата дребна риба. Ръкавът се използва от търговците, които превозват сардината, от лодкарите и лодките, които пренасят стоки, от арендаторите на плажове, които оползотворяват ракитаците, от соларите, произвеждащи сол, от събирачите на водорасли и най-сетне от рибарите от Муртоза, които единствени заслужават това име и които използват мрежи и за калкан, за летящи риби и други.
Човекът по тези места е почти амфибия — водата е основата на живота му и населението, рожба на реката, е осъдено да изчезне заедно с нея. Ако ръкавът заболее, и населението заболява. Според Пиню Леал през 1550 година Авейру е имал дванадесет хиляди жители и 150 плавателни съда. Но плитчината се затлачва, земята се свлича. През 1575 година, когато плитчината отново се запълнила, полята станали неплодородни, градът се обезлюдил. Душата на тази земя наистина е водата. Устието на реката като Нил е почти божество. Само реката ражда и произвежда. Цялата тиня, всички утайки идват с течението в равнината и остават там. Това е вода и тор, плодородна земя, която се превръща в мляко и хляб. Усеща се пластът тлъста почва над пясъка. Но освен че наторява и дава живот, реката е източник на влага през цялата година и заедно с морския бриз освежава през лятото посевите и хората. Непрекъсната влага като някакво дихание обгръща пейзажа.
Всеки, който е дошъл тук, е останал запленен и в друга страна тази област би била любимо място за почивка. То е място за съзерцатели и поети — всяка струя вода е пълна с очарование. То е място за мечтатели и за онези, които обичат приключенията по реката в обикновена лодка, откривайки неподозирани красоти. То е за хора, обичащи дълбокото море, и за хора страхливи, които се решават да влязат едва в една педя вода — защото реката е езеро и море едновременно. Със съвсем прости средства — няколко кола и една барака, човек разполага с къща за цялото лято. Може да лови риба. Да мечтае. Да се къпе. И забравя дребнавия практичен живот. Спи прекрасно, в лодката или на пясъка — един огън, една рогозка, рибена чорба… На небето и в реката едновременно заблестяват безброй звезди. Няколко дни свободен живот, от които се запазва красив спомен за цял живот. Речният ръкав е място и за онези, които искат да открият нови земи от носа на лодката си, и за тези, които обичат светлината над всичко. Аз лично я обожавам. За мене тя е по-необходима от хляба. И може би точно в този кът на нашата страна тя достига невиждана красота. По реката въздухът е изпълнен с живот. Светлината трепти и тази атмосфера придава изящество на мъжете, на жените и дори на най-дребните неща в тази ласкава, нежна и осезаема яснота, която ги заобикаля. Светлината тук трепти, преди да се мръкне…

8 часа сутринта
Ариау. Един вир. Вземам една лодка. Воден прах пада над зелените поля на Гафаня. По мокрия пейзаж сякаш се стича вода, а гладката като огледало река отразява сивото небе. Облечени в тъмни дрехи, жени, с големи снопове трева на главите, излизат от канавките като жаби, а едно момиче прецапва реката с мокра, запретната до бедрата пола. Неясният фон се губи в мъглата. Всъщност не вали — небето се топи. Тишина. Низината, прорязана от канали и вади, където водата застоява и зеленясва, поглъща и тази прецедена вода, която не престава да се стича. Реката е пепелява, небето е пепеляво, наоколо блатисти поля и просмукана с влага светлина, която пронизва лепкавите облаци и обгръща хората и предметите в еднакви чисти тонове. Багрите се разтварят. Влажна тишина в този рай от трева, покрита с фин капещ прашец. Продължаваме. Канали, вирове, неподвижна вода. Вижда се върхът на Капела, вижда се Форти Велю — по-рано плитчина. Водната бразда се затваря след лодката. Поглеждам в далечината, но надалече различавам чак до Арнелаш само струпани облаци, от които изниква една различна ивица — Вагейра. Край мене, край гладката повърхност на водата една мелница размахва криле и остава назад… След това тесен канал и земя, укрепена с колчета, за да не се свлича — Карейра. Друг, по-широк вир с цвят на калай и все същата обработена тиня, все същите сиви тонове, все същата пепелива вода, която капе ли капе над просторната просмукана с влага околност — езерото Лабрега, спокойно и самотно, и небето, което се разтваря в хладки капки. Една риба проблясва и повърхността се набърчва, после отново се връща към предишната си неподвижност. Един тревясал хълм се издига току над водата. Понякога лодката се издига, после се зарива в пясъка и мъжете с голи крака я тласкат с прът. В старата плитчина засяда и за да я извадим, трябва всички да скочим във водата. Вагейра — две бели ивици много далече — фаровете. Реката се разширява.
С наближаването на утрото дъждовните капки се напояват с нова белезникава светлина. Млечните тонове стават прозрачни и небето постепенно се прояснява. Развиделява се. Водната шир отразява вече нови багри. Мъглата с всеки момент се разпръсва и просторната, обвита с пари, равнина се облива с трептяща бисерна светлина; зеленината е по-светла, дърветата са като замръзнали във въздуха, къщите — като изникнали от водата. Още по-вляво забелязвам плевните на Коша Нова, но всичко е все още задрямало на сушата, в тишината, във водата. Един кефал подскача…
След множеството канали и гьолове със застояла неподвижна вода в равнината, покрита с извадена от реката тиня, и пясъци от другата страна, където цвърчат птици, под ниското мрачно небе, пред мене се разкрива безкрайна шир, където сушата и реката се сливат. Сън ли е това? Къде свършва водата и къде започва сушата? Онези платна от плитчината ли идват, или от небитието?… Близо до мене двама мъже теглят една мрежа в някаква странна лодка. Някои са с небоядисани бордове, други са целите черни, с дълга и стройна лебедова шия, сякаш с обърната назад глава, и с едно червено петно на кормилото… Мъжете в тази плоскодънна лодка са от Муртоза. Денем обикновено спят, а нощем ловят риба. В реката се въди змиорка, каракуда, кефал, калкан и костур. Носят в лодката една котелка за рибената чорба, кошника с картофи, рогозка за спане върху брезента, който опъват на носа, и едно серкме, натопено във водата, за да се запазят живи змиорката и кефалът. По-нататък един старец и едно момче хвърлят мрежа за кефали, закрепена над водата с колчета. После хвърлят друга мрежа, а младежът удря с канджа по борда на лодката. Рибата се плаши, бяга, търси сянка, скача, проблясва като капка калай, пада и се оплита в мрежата.
Поставете тези фигури на един сдържан фон, в нежна светлина и неясно обкръжение… Тук влагата има свой живот. Мъглата по реката е необикновена — всяка капка си има своя душа и се прелива във всички цветове на дъгата като сапунен мехур. По форма хармонират не само с фона, но всеки момент пред очите ми влажният пейзаж се променя и преобразува — отдалечава се, удължава се, става безкраен и недействителен. В далечината виолетови дървета изникват от водата; все още пепеляв, хоризонтът се мъчи да се спре, но вече трепка синя пяна покрай зелените отражения. Волове пасат във водата, една лодка плава навътре в сушата… Устието е като недействително, облечено в своя собствена светлина. Там някъде се мярка едно червено платно — като непозната багра в тази размита във вода картина… В този миг започва да се появява синият тон, миг достоен за описание. Мъглата се разпръсва, но въздухът е напоен с влага, светлината се отразява в хиляди невидими капчици, всичко е просмукано със свежест и живот. Синият цвят постепенно надделява. Мъглата се вдига, но тук-таме остават разпокъсани парцали, разпръснати по каналите, вкопчени в земята, оплетени в тревата. Водата се плиска край мене на малки, застигащи се сини вълнички подобно на петната, които художниците правят на картините с помощта на шпатула. Край лодката водата има ярък и свеж син цвят, какъвто никога не съм виждал. По-далече синьото е като размито, по-наблизо — като мастило. Учуден, гледам синята шир пред мене. И цялата тази синева започва да трепти в хилядите блестящи капчици във въздуха, които сега едновременно се насищат със същия цвят… Синьо, синьо, синьо…

24 юли
От три дни съм на устието — брадясал, мръсен като скитник и сякаш извън действителността. Струва ми се, че живея в друг свят — шир, вода и сън. По пясъка се виждат плевните на Коша Нова, Сао Жасинту и Торейра… Нищо не ме интересува! Зашеметен, пропит със синева, облян в светлина и слънце, забравих миналото и настоящето. Животът се състои в плаване по реката, ядене на рибена чорба от змиорка и кефал, която мъжете готвят на носа, като слагат в нея и хайвера, за да й придаде по-добър вкус. Спим в лодката, спираме в плитчините и все плаваме, усещайки тласъка на вълните, които бягат като кобалтовосиньо мастило от едната страна, и пепелявосиви — от другата. Излизаме от тази шир, за да открием някой вир, някой канал, скрити в непознати места. Присъствувам на промените на водата и плавам с вдигнато платно покрай къщите и между тях.
Различавам един тъмнолилав фон — очертанието на планините. Тук устието е по-широко, разширява се още и се разделя — от едната страна до Овар, от другата до Салреу… Къщички в някоя чупка на брега, където ти се иска да живееш, загубен за света и забравен от света. Съвсем близо до брега, отразена във водата, е Муртоза, обгърната в златно сияние: няколко бели къщи блестят, няколко яркозелени дървета контрастират с тях и един тесен канал за пристан на странните лодки със странно кормило. Покой и слънце. Приказната ескадрила се пръсва във водата, която трепти, освен на някои места, като че ли нарочно, за да отразява мачтите в безкрайна криволица чак до дъното.
Тази хубава лодка служи за всичко. За риболов, за товарене на сол и водорасли за вътрешността на сушата. Тя е идеалното транспортно средство за тези крайречни земи. Замества товарните животни, колите по съборите и е очарованието на реката. Има в нея нещо, наподобяващо птица и театрален декор. Тя оживява пейзажа. Понякога има едно широко платно, понякога две, второто, поставено на носа, е по-малко. Платната се използват за плаване по ръкавите из вътрешността и смея дори да твърдя, че може да плава и по тревата. Служи и за дом — има една кабинка, в която може прекрасно да се спи. Не съм виждал друга лодка, толкова изящна, лека и подходяща за функциите, които изпълнява, и съответствуваща на околния пейзаж. Тази сутрин устието е пълно с лодки, които го кръстосват във всички посоки и неуморно стържат дъното, обрасло със зелени водорасли. Струпват я, изкарват я на брега или я сушат на пясъка за зимата. Целият хоризонт е закрит от платна. Изникват от сивотата и нощта, от слънцето и солените вирове, от тинята и облаците. Един младеж седи на кормилото, двама мъже във всяка лодка непрекъснато стържат с греблата и изтръгват от реката фините й коси, които се съпротивяват само докато са зелени. Греблото се издига, препълнено с мокри влакна, и се изсипва в трюма. И лодката продължава с носилка за разтоварване на носа и мостче на борда, което служи за второ кормило. Едва се плъзга по водата… В далечината нови и нови лодки стържат дъното, правейки леки кръгове като лястовички. Стържат земеделските жени, стържат мъжете с боси крака, нагазили във водата до кръста, а по-натам върви цяла група момичета и също стържат ли стържат със запретнати поли…

4 часа следобед
В този час зад плитчината обвитата в пара река става като нематериална и достига върховно съвършенство. Сао Жасинту даш Ареяш, обагрен в червено и полиран като нов, се оглежда в лъскавото огледало на водата. Отпред, на дюната, се вижда малка и тайнствена борова горичка. Вдясно, в различни оттенъци на лилаво, се простират солници надалече чак до планината. Синева, ярка синева, пронизана и трептяща от светлина, безгранична синева. Сушата също се отдалечава и просторната панорама изглежда нереална. Тук няма нищо материално. Залетите земи са прозрачни като реката. Различавам дървета, но дърветата са като мазки размита боя и изникват от водата, отпред ивици от някаква ограда или купчина размит пясък. Отвсякъде струи синева, неясна шир и като в сън, изпълнена с влажен въздух и нежна светлина. Предметите са така леки, че светлината сякаш преминава през тях… Плаваме по реката. Шест часът, седем часът… Би трябвало да се отбелязва всеки момент появата на съществата и предметите, които всеки миг се променят. Същата панорама придобива различни нюанси на прозрачен сън, колкото повече светлината помръква и лодката се движи. В осем часа отново се приближаваме до плитчината и потокът, който идва откъм морето, наподобява разтопена лава. Залезът обагря пясъка и оставя по водата звездна следа. Прозорците в Прая Нова блестят, а ние сякаш плаваме в разтвор от сулфат с кървави отблясъци. Там, в дъното, пламват виолетовите петна на облаците. Отново цялата тази шир се променя. Всеки миг трептящите цветове се променят, гледката става все по-призрачна с изникващите от земята и вадите видения. Това са валмата мъгла, които се вдигат от падините. Притаилата се влага отново се появява на сцената и създава нов живот. Поглеждам небето… Като на невероятна картина на Търнър разпокъсаните облаци се пропиват с червени отблясъци — нежна седефена багра като вътрешната част на раковина, розови оттенъци, попили капките влага. Устието е като огромен вир, в който леди Макбет непрекъснато мие ръцете си от векове, но всъщност истинската трагедия се разиграва на небето — виолетовите тонове на агонията се струпват и сгъстяват; облаците се напояват с по-тъмна боя и голямо лилаво покривало постепенно се изпречва между мене и пейзажа. Всички изменения се отразяват във водата, където все още плуват златистите отблясъци на залеза. Усещам, че багрите, обгърнали пейзажа, помръкват много трудно и че цялата тази влага иска да се насити със светлина, преобразявайки се като по чудо в експлозии и разпилени от вятъра цветове, в нереални картини на земята, пълна с тайнственост, докато една-единствена златна ивица над водата трепти, криволичи и накрая изчезва в една последна арабеска…

8 юли
Откъм пясъците, където се врязва селището Мира, има остатък от речния ръкав при Авейру, който в други времена тук е имал излаз към морето и който и до днес се нарича устието Бариня. Прилича на капка замислена вода на петнадесет крачки от морето. Ракитаци и пясъци… Но езерцето пие светлината на небето и изглежда още по-меланхолично и потънало в покой край големия бушуващ океан. Не знам дали пише стихове, но знам, че мечтае и в определени часове изумено се съзерцава. На крачка от морето него никой не го чува, но може би това е най-възвишената поезия; може би вътрешната неизказана поезия е най-прекрасната и единствената, която бог чува.
През Бариня минават два сладководни потока от Фервенса, които карат няколко примитивни воденици. Четири дъски, а струята блика от издълбани дънери, които са толкова стари, че от пукнатините им капе вода. Наоколо заблатени пясъци, които рибарят от Мира превръща в ниви благодарение на торенето с черупки и сардина. Всички вземат земя под аренда и по това време на годината жените се прибират от полето в къщи, управлявайки с пръта натоварената с царевица лодка. Понякога леката тъмна лодка се потапя в синята гладка вода, пълна с жълти тикви. Покрай мене минава лодка и чувам непрестанен плач. Вдигам глава. Стройната фигура на жената, застанала права на кърмата с леки ритмични движения тласка лодката с пръта, а в люлка на носа увито в пелени детенце плаче от глад.
Тук се ловят най-хубавите кефали — лъскави, черни, с плоска глава, по един оригинален и може би най-първобитен начин, по-стар от влакното, кукичката и мрежата. Лодкарят хвърля на повърхността на водата една рогозка и бавно направлява лодката. Изведнъж, като забележи сянката, рибата изплашена скача, пада на рогозката и се мята, докато рибарят я хване. Но един момент… Кефалът, който търси прелитащите над водата водни кончета, проблясва на слънцето и пада върху рогозката. Още една риба в лодката. В плитчината се ловят и прекрасни змиорки, от които Луиш Милейрау, едър земеделец, приготвя вкусна рибена чорба.

Утро. Първо влизане в морето в четири и четиридесет и пет минути. Нощният ветрец от юг, обвил с мъгла нощта, току-що е утихнал. Но от мъглата са останали парцали, пръснати в синевата и свежия въздух, който изпълва дробовете и опиянява. Едно момче горе, на дюната, надува с издути бузи рог и вика екипажа на риболов. Лодката е готова. Една ракитова рогозка, два впряга волове да я теглят, голи мъже във водата, хванали въжетата, а вълните ги пръскат и обливат. Екипажът се качва на лодката. Вълните се издигат и я разтърсват… Яките момци хващат четирите гребла, носът се издига… Това е най-трудният момент, когато трябва да се измъкнат от плитчината.
— Хей, капитане, по дяволите, сега е моментът! — казва Жоау Кустодиу, неговият заместник.
Капитанът хваща въжето, което е и единственото кормило на тази лодка. Целият майсторлък е да умееш „да обърнеш кърмата“, за да измъкнеш лодката от голямата вълна, иска се ловкост и сила, в противен случай лодката се напълва с вода и се обръща. Двама от мъжете, които хвърлят мрежите, му помагат да пусне голямото въже, навито на кърмата, което вече не изпуска от ръце. За момент се измъква от разбиващата се вълна, но маневрата е сложна. Лодката има четири весла на четирите пейки — на носа, на предната пейка, на задната пейка и на кърмата. На всяко от тези извънредно тежки весла се хващат четирима мъже, изправени между пейките, шестимата седнали и някои от ловците на раци, всички дърпат въжетата едновременно, ритмично. Заместникът, който ръководи излизането в морето, командува също така всяко гребло поотделно. В най-тясната част гребат челните гребци, които натискат греблото и го връщат за нов замах, подпомагани от вторите.
Рибарите развиват дебелото въже с възли, които се наричат шамандури, докато капитанът усети, че рибата се е приближила до сушата с прилива по промяната на цвета, или забележи пеликана, който по прозрачните места се спуска отвесно над пасаж сардина. Понякога отгатва къде е рибата по лекото бълбукане — малки мехурчета въздух се издигат на повърхността, или по фосфоресцирането на водата, причинено от големите пасажи сардина. Тогава капитанът се изправя и дава знак с думите: „В името на светото тайнство, тегля!“ Целият екипаж се хваща на работа. Изтегля се дъното на по-ситната мрежа, после ръкавът, който е с по-едри дупки, и накрая въжето, което се развива чак до сушата.
Обръщат лодката и драматичният момент се повтаря. Лодката се носи по гребена на вълните. „Хвърляй, хвърляй!“ Мъжете гребат и пеят. Още по-силен плисък ги залива. Сега капитанът използва тласъка на вълните и с въжето в ръка насочва лодката. Една вълна от пяна се опитва да я разбие и с последен тласък я изхвърля на пясъка. Двама момци, нагазили във водата, веднага пъхат в халките отстрани две железни канджи. Пръски. Глъчка. Екипажът скача на брега, мъжете впрягат във въжетата воловете, по пясъка се нахвърлят кръгли трупчета и теглена от волове и хора, огромната лодка се измъква на брега с обърнат към морето нос, готова за нова атака.
Безбрежни простори… Безкраен златен пясък, който постепенно намалява и в дъното се обвива от воден прах, безбрежно море, ту по-тъмно, ту по-светлозелено, вълна след вълна, докато накрая, в една вдлъбнатина до носа, се разбива в бяла пяна. На север млечна трепкаща мъгла се издига нагоре като огромно бяло петно. Безбрежна водна шир, безбрежно небе, безбрежни пясъци и мощният глас, нестихващата жалба на морето, ден и нощ, ту по-тиха, ту по-силна, която нито за миг не престава да ечи…

Пред мене се простира златистият пясък, движението на вълните, докъдето поглед стига, и хорската шетня в едно по-ограничено пространство. На брега има четири моряшки сдружения и всяко от тях брои деветдесет и шест души — рибари, които излизат в морето, мъже, помагащи на брега, и жени, които носят кошовете. Събират се и други хора, дошли за разпродажбата — продавачи на дребно, мулетари, жени със запретнати поли, шапки и шалове, с кошове и кофи на главите. И това движение се повтаря и увеличава с всяко влизане и излизане на лодките, защото мрежите се хвърлят по три-четири пъти на ден. Суматохата се увеличава с изпирането на мрежите във водата, с изтеглянето им на пясъка, спуснати като завеси, носени от петдесет момичета в редица или на двойки, а начело — волска кола, която вози прогизналия от водата сак. Не престават да слизат и да се качват по пясъчния склон волските впрягове, по шест животни в един впряг, които теглят безкрайните въжета в продължение на четири дълги часа, докато измъкнат трала на сушата. Викове. Мъже с преплетени на прът въжета се затичват.
Три часът следобед е. Слънцето образува големи сребърни петна в морето, а пясъкът ослепително блести. Юли. Остър северен вятър изпълва устата с пясък и горчиви пръски пяна. Златно и зелено. Картината е толкова величествена, че подробностите се губят — взирам се в това парче пясъчна ивица от няколко километра, окъпано в светлина, трептящо от живота в небесната синева и във вълните, които дълбаят и блъскат брега, отекват и се пръскат в зеленикав прах. Слънчеви отблясъци, светли трептящи водни пръски. Глъчка на жени, излизащи на тълпи от солните складове. Издигат се знаменца, които призовават още хора за риболова. Тълпа, човешки върволици, хора от селата, идват на помощ на мауната. Една лодка се издига на гребена на вълната, друга се връща. „Хайде сега!“ — и воловете приклякват от тежестта. По-нататък други впрягове лениво теглят голямата мрежа към брега, завързана с въжета за шамандурите. Изкачват се на върха на пясъчния склон, връщат се надолу, спускат се към морето, навлизат във водата… Едно момче размахва шапка, а друго в далечината отвръща на знака и насочва воловете: „Хайде, дий!“
Горе — синева, долу — морето, което избледнява и се разтваря в златисти багри на хоризонта. Ако се потопи, слънчевата жарава може да предизвика експлозия. Няма нито едно облаче по небето; сигурно днес залезът ще прилича на зелена светкавица. Вечните бели гривни се разбиват в пясъка и се гонят — от Коща Нова до нос Мондегу. Вече се виждат по блестящата повърхност на водата първите плувки на мрежата, а суматохата по брега не стихва. Групите се скупчват. В далечината воловете теглят други мрежи. Един впряг побягва и увеличава суматохата. Горе, на върха на златистия хълм, дърводелците кърпят скелетите на две гемии…
Сега се виждат и корковите тапи — краищата се събират и отворът на мрежата все повече се разтваря. Оживлението достига своя връх. „Напред, напред!“ Всички грабват въжетата. Жените се втурват напред. Полуголи момци се хвърлят сред пяната и хващат мрежата. Побутваните волове като че ли също разбират, че моментът е решителен: „Дий, дий!“ И горе на склона напрягат мускули с последно усилие. После ги отвързват от въжето, момчетата с остени в ръка ги подгонват надолу и воловете навлизат във водата, която те пръска и облива с пяна. Идват и жените, разпрягат ги и отново се връщат нагоре. По-бързо! Все по-бързо! Вълните дълбаят брега с бълбукащи къдри по разбиващите се гребени, а волове, момичета, полуголи мъже хващат трала, заливани от пяна. Последно усилие… Две момчета скачат във водата и връзват с въже отвора, за да не избяга рибата. „Хей, хей!“ Нови викове. Морето, все по-бурно, яростно се блъска о брега, вълна след вълна, а мъжете и воловете бързо излизат от разпенения прилив… Пред една такава картина Фердинанд Дени възкликнал учуден:
— Каква чудна страна, в която воловете орат и океана!
Жените и керванджиите възбудено хващат мрежата и тралът излиза от водата и се влачи по пясъка между стичащи се зелени петна…

Най-оживеният момент при риболова винаги е изтеглянето на мрежите, което в Мира става на пясъка — широко платно за художници, които обичат движението, светлината, цветовете.
Голямата тъмна мрежа трепти от клокочещ живот. Жените оставят кошовете на земята и я заобикалят. Един мъж с нож в ръка я разрязва по дължина и среброто вътре подскача и кипи — по-светли и по-тъмни риби се блъскат с огнено-златни отблясъци по люспите. Отгоре им се хвърлят полуголи мъже и ги изтеглят. Отделят остатъци от раци, водорасли и медузи с прускосин и мътнозелен прозрачен цвят. Отделя се рибата за рентата, хамсията, кефалът и платериката, иларията, която е подобна на кефала, но се различава от него по златистото петно на главата и по това, че само веднъж скача вън от водата, докато кефалът достига до седем пъти; фанеката е с прозрачнозелен цвят; блестящата корвина с металическо син оттенък на главата и златисти отблясъци по гърба; раираният паламуд, морският език, който е по-дълъг и по-сплескан от писията; бодливката — малка риба с два остри шипа — един на хрилете и един на гърба, които причиняват изтръпване на убоденото място; сепиите и калмарите — с оплетени зелени нишки между тях и замъглени неподвижни очи на призраци. А жените изсипват в кошовете купища сардина и голям костур, който се нарича шареу — той има помътнелия оттенък на старо сребро. Пъргави хлапаци се промушват между редиците жени и грабват два рака, едно попче, шест сардини — каквото успеят.
Започва разпродажбата. Кошовете са в редица. „Трийсет милрейса! Четирийсет милрейса!“ Друга лодка акостира в далечината. Картината ще се повтори. Жени мият кошовете. Голяма суматоха долу край брега. Един трал се е разкъсал при изтеглянето му на сушата. Рибата бяга и всички се втурват натам. Мъже, жени, старци и моми скачат в морето и се бутат, падат във водата, викат, боричкат се. Рибата е, на който я хване. С кошници или с голи ръце те бъркат във водата сред викове и смях, издига се вълна, разбива се и ги залива сред глъчка, и ги оставя мокри и щастливи…
Свечерява се. Обръщам се и едва не извиквам от вълнение. Пълната луна — огромна, съвсем бяла, изплува над червеникавия пясък и в морето се възцарява великото нощно тайнство.
Долу на брега в локва застояла вода светлината се бави. Оттатък — навсякъде, голямото пенесто покривало се разбива и изчезва в тъмния мокър пясък, където проблясват ивици лунна светлина. Лека, едва видима мъгла. Огромната неясна пясъчна ивица чезне. На юг носът тъмнее… Мъглява шир, свежест и море, в което на човек му се иска да се потопи, да проникне надълбоко, да умре и да се разтвори…

Следобедът превалява. Синевата се губи над златистия пясък. Долу на север нови валма белезникав прах-мъгла или зараждаща се светлина, не знам точно; на юг — прозрачният хълм, врязал се в морето… Три големи красиви лодки с нос във водата образуват група, която с всеки изминат миг потъмнява. Почернелите къщи, оживлението на хората потъва; само лодката се увеличава пред очите ми върху неясната вълниста повърхност на пясъка, под неопетнения блясък на слънцето, изпълвайки небето и земята с огромните си изящни линии. На пръв поглед прилича на театрален декор, който всеки момент може да се разпадне, сценография и нищо повече, с четири жалки животински лапи, без основата на кила, която да го поддържа, непригоден нито за морето, нито за земята — дело на орачи, решили един ден да идат за риба. Четирите много тежки весла с една по-дебела и подсилена част, наречена костенурка, са връстници на ятагана, а тези изострени като клинове нос и кърма, които така добре подхождат на пясъка и небето, изглеждат нестабилни. Всъщност една такава лодка, на вид ненужна, е плод на вековния гений. Тъй като тази лодка няма пристанище и кей и направо от пясъка трябва да навлезе сред кипящите вълни, прекосявайки прибоя, за да излезе в открито море или да се върне към сушата, тя трябва да оказва минимално съпротивление на вълната и да подскача по гребена — ето защо носът е издигнат. А тъй като танцът по вълните продължава няколко минути, наложило се е също да не ляга във водата, а да се движи отгоре й — затова и кърмата е побягнала към небето. Лодката има точно вдлъбнатата форма на мястото между две вълни, а в двата й края се образуват пенести бразди.
Тези големи съдове се строят в Лагоа, където майстори-дърводелци умеят да им придадат необходимата форма; превозват ги до Бариня с волски коли от дванадесет впряга. Техните носови части и кърмата са издигнати и изострени като клюнове в края. На носовата част имат две издадени ръчки, за да се завързват за брега с въже, наречено ранджедейра, което ги държи изправени, когато вятърът ги блъска и накланя, и четири железни халки за четирите големи весла.
Днес в Мира има само четири рибарски сдружения на капитаните Мануел Мария Патрау, Мануел Фе, Мануел Мирау и Габриел Жанейру; а бяха единадесет, командувани от Жозе Патрау, Мануел Сера, Араизино, Титу Марети и други — всичките сега покойници.

Всичко тук е бедно и скромно, но не грубо. Мъжете са мургави, сухи и яки, а жените добре сложени. Дори и грозните се отличават с изисканост. Семейството е нещо свято. Близостта със земята кара хората да гледат надолу, съжителството им с морето ги кара да издигат глави. Щом слязат от лодката и я оставят на пясъка, рибарите вече не правят нищо — излягат се на пясъка. Останалото е работа на жената — тя пере мрежите и мие рибата, тя я осолява и превозва, тя обработва земята в Бариня. Съдбата на тези многобройни семейства се подобри значително, откакто общината им отпусна под аренда парцели за обработване. Пак жените след бързото разпределение на сардината я отнасят с кошници на главите си в складовете за осоляване — големи дървени навеси с ясли покрай стените за животните и склад с бяла сол от Авейру. Там мулетарите я поръсват със студена вода, преди да поемат на път, а жените я мият в сладка вода. Само в Мира има двадесет такива навеси. Когато рибата е много или няма купувачи, я слагат в бурета или каци в саламура, докато дойде зимата. Тогава изгладнелите хора я слагат между парче хляб и за тях това е истинско лакомство…
Как живеят тези хора? Живеят простичко в сламени къщурки, които са идеален дом за рибари и стари философи като мене. Построени са върху пръти на пясъка, от борови дъски, с рендосана облицовка отвътре. Траят колкото един живот или дори повече. Докато са още нови, много приятно миришат на смола, на окастрено дърво и на гора; ехтят като стара раковина и са леки, уютни и ведри. Отвън потъмняват бързо и с годините се накланят настрани или напред; отвътре запазват изненадваща свежест, а когато се отвори прозорец, той сякаш се отваря към безкрая. На пода — две тухли за огъня, върху рогозки се сушат риби. От Коледа до май риболовът спира — мъжете отиват да работят в Алентежу или по-далече, а жените и децата остават в къщи. Освен надницата, която е обикновено между четири и два и половина милрейса на ден, всички получават своя пай в дните на добър улов — няколко шепи сардина или друга риба. Щастливи ли са те или не? Не знам. Макар че са изоставени от държавата, която ги ограбва с извънредно високи данъци; четиристотин хиляди ешкудуш миналата година и почти двойно повече тази година, като в замяна не им предлага родилен дом, малка библиотека, която да ги образова, лекар, аптека или улица; макар че са изоставени от хората, без организация и образование, без свещеник (дървеният параклис е затворен), тези хора са толкова добри по природа, че от петдесет години насам не е имало нито една кражба, нито едно нарушение или престъпление. Тук човек може да спи с отворена врата. Аз никога не съм заключвал моята.
Когато остареят и не могат да работят повече — тук няма и подобие на кооператив, а и законът за осигуровки не ги засяга, те си помагат един на друг, както могат. Мизерията е почти непозната в това селце с малко повече от двеста къщи и близо хиляда жители. Мира — тази шепа порутени къщурки, е цял един свят. Животът тук е истински. И всеки ден го рискуват, защото почти всеки ден, когато лодката излезе в морето и се напълни с вода, чувам жените да се молят на бога. Но не съществува и експлоатация — живеят бедно и скромно под небесния свод, сред безбрежните пусти пясъци, с помощта на бога и морето.

До преди няколко години никой не бе забогатял от риболов в Мира. Риболовът е като игра, въпрос на късмет, а разходите по лодките, складовете и сдруженията са много големи. Вече казах, че всяко сдружение наема деветдесет и шест души и дванадесет впряга волове, за всеки от които се плащат четиринадесет милрейса на ден. Сдружението изразходва на година сто и петдесет хиляди ешкудуш и доскоро имаше само един собственик на лодка, забогатял от търговията с риба — Фигерейду, който се слави като скъперник. Другите са обеднели и до днес се говори за Карадаш — голям земеделец, който станал собственик на лодка и свършил като просяк. Но сега с повишаването на цените на рибата всичко се промени. Още миналата година хората спечелиха много пари — един кош сардина струваше двадесет милрейса. А тази година цената е между петдесет и шестдесет. Има случаи, когато с едно хвърляне на мрежата се печелят пет хиляди ешкудуш и вече се говори, че някои правят дупки в пясъка, за да крият в тях златото. Складовете за осоляване също развиват голяма търговия. Забогатява керванджията, собственикът и търговецът; само рибарят е все така беден и безгрижен. Морето никога не се свършва, а то принадлежи на рибарите…
Откъде са дошли тези хора тук? Това е същата плодовита раса от крайбрежието, която ни облагородява и която аз съм срещал от Афурада до Лейрия — мъжете сурови и спокойни пред опасността, жените работливи, винаги с кръгла шапчица и шал. Те стават с шапка, работят с шапка, лягат с шапка и мисля, че спят с нея. Тези хора никога не се отдалечават от крайбрежието, сякаш без морския въздух животът им е немислим, и са се разпростирали все по брега чак до Алгарви, където са основали колония в Оляу.
Хората в Мира са дошли от околностите, от село Мира, от Порту Мор и други. Още има старци, които си спомнят, че тук е имало само половин дузина къщурки — на чичо Солдаду, на чичо Домингуш Рабита и неколцина други. В дните на усилен риболов се стичаха хора от Сейшу, Кабеса и други селища от околността.

Много образи виждам ясно само насън: една старица с беззъба уста все ми се усмихваше, когато минавах край нея. Забравил съм фигурата и физиономията й съвсем се е изличила, но устата с един само зъб, излъчващ нежност, ще отнеса чак в гроба. Спомням си и други малки картини. Групи момичета — със стройни крака, наведени, влизат в морето с отлива и събират парчета дърва. Най-обикновени руси, луничави момичета, мокри, обгорели и просмукани от селитра, които обикалят улиците на Матозинюш като онези другите, с напукани пети, по пътищата на Ешпозенди и улиците на Гонтиняеш, миришещи на риба, водорасли и саргасо, с кошница на главата и голи крака. И сред всички тях — едно момиче със златиста кожа, с дъх на море, като в моментална снимка — златните й коси се развяват и на устните й цъфва неволна усмивка, като че ли цялата тя е една жива усмивка.
Жените от Сау Жоау по цял ден ходят по крайбрежната улица — продават риба или разнасят стока. Понякога носят децата си на врата. Папейра е майка и баба на руси и едри като канари мъже, пръснати из Бразилия и в морето, но още си печели хляба с кошницата. За Жоакина Кошаш не знам… Жената от Сау Жоау поддържа дома си чист и дори повече от чист — спретнат. Стар навик от лодките. Тя е опитна. Командува мъжа и ръководи търговията. Продава, рекламира стоката, кърпи мрежите. Нещастието не може да я сломи. Държи мрежите изпрани и прибрани. Жените работят дори повече от рибарите. Познавах много от тях, които, останали с малки деца, изхранваха семейството, като продаваха риба по пътищата.
Сядам на стълбите на моя стар дом; познавам целия живот на тези хора. Там отсреща се намират каменните корита, където двадесет, тридесет жени със запретнати поли перат мръсните дрехи. Викове, смехове, глъчка. Един миг тишина и се чува ритмичното бучене на прибоя, който отстъпва, настъпва и мокри босите им крака. Долепена до моята къща е къщата на Моутиню — тъмна уличка, парцали, риба и десет многочленни семейства. От другата страна е каменната чешма, натам отиват момите с ръце на кръста и пръстени стомни на главите, поставени върху специална възглавничка.
Познато ми е всичко. Животът показва присъствието си на уличката всеки миг. Викове на жени, караници… След като си изкарат кирливите ризи една на друга, хващат се за косите, а момчетиите ги заобикалят в кръг и ги подстрекават. Разделят ги. Разрошени, възбудени, тогава си разменят последните обиди: „Чуйте всички… Вижте добре всички…“ Идват и жените от пералните и чешмата. Животът се разголва. Нови крясъци. Навеждат се и размахват ръце във въздуха. Никой нищо не разбира вече. Сигурно ще има убити — всяка страна е наострена срещу другата, с дечурлига, хванати за полите. Малко след това приятелките си тръгват на гости с чашка кафе под престилката…
Отново гълчава — този път на чешмата. Патърдия. Някои са невъздържани, а една в изблик на ярост се навежда и се тупа с ръка на определеното място върху полата — ако не я вдигне, разбира се… Тогава глъчката утихва. „Ще биеш детето ми, мръсница!“ — „Уличница!“ — казва другата. Това е най-голямата обида… Две стомни, счупени в главите. Водата ги облива и освежава. И всичко отново потъва в тишина. Чува се само песента на жените, които перат, и ритмичният грохот на вълните от прибоя. Отново минават момите със стомна на глава, ръка на кръста и тънка струйка вода по лицето, въпреки парчето корк, което слагат в отвора, за да не се разлива течността…
Афурада се намира отвъд Доуру — къщи, струпани в две-три лошо миришещи улички. Рибешки вътрешности по земята, животът гъмжи из кръчми и коптори, деца се мотаят в краката на минувачите. Пришълци от Иляву, Овар или Муртоза — не знам точно, са основали колония в тази част на Доуру. Мъжете кръстосват непрекъснато реката и морето и вадят чак от дъното остатъци от риба и раковини, които служат за наторяване на земите — от калкана в пясъка, фанека или сардина при устието и савел, когато си хвърля хайвера. Жените — високи, наперени, мургави, работят като робини. Виждал съм ги да хвърлят мрежите и да гребат в тези красиви лодки, направени от две парчета дърво, в които мъжете прекосяват опасното устие на Доуру. Много пъти там намират и смъртта си, влачени от вълните на връщане, напълнени с вода. Орлякът дечурлига, които имат някои жени, не им пречи да кръстосват улиците на града с кошница на главата, боси, и да предлагат с викове стоката си, а най-малкото дете — на врата или на дъното на кошницата наред с останалата сардина. Изминават по цели левги, неуморни са, а съм ги виждал и да хвърлят самички мрежите за сардела, да ги дърпат към брега и да си поделят улова.
Жената от Мира — грозна, но стройна, почти винаги има сериозен и надменен вид. Пере мрежите, дърпа въжетата, товари кошовете, готви на опушеното огнище от две тухли на земята и обработва дадения на изплащане „парцел“. Накратко жената работи повече от мъжа, работи двойно колкото него. Не излиза от Мира, не продава рибата, но работи в сдружението за сметка на собственика на лодката или в осоляването — за сметка на керванджията. Покъщнината й се състои от една стомна, две гърнета, няколко парцала по стените и един сламеник върху наровете. Виждам тези жени на групи как очакват да изтеглят мрежата или в кръг около огъня да пекат картофи. Виждам ги как като мравки слизат и се изкачват по пясъчния склон — високи, изправени от навика да носят коша на главата си, или край мрежата, при лодката с високо вдигната мачта към небето, винаги облечени в тъмно и с красива шапчица върху кърпата. Флоринда Рабита сяда до мене и ми разказва нещастния си живот. На врата си носи дете с онзи необясним поглед на страдащите деца, а след нея вървят още две. Тихо, със сдържана мъка, скромно, тя разказва за умрелия си мъж и за трите деца, които трябва да препитава с няколко тостана на ден. Плюе кръв и наета от сдружението, цял ден тича нагоре-надолу по пясъчния бряг. Оправя се, както може. Тя е от онези съсипани жени, които живеят и умират с достойнство, без никой да ги чуе да се оплакват. От време на време си представям фигурата на тази болна жена с трите деца, хванати за полата й, как товари риба до края, докато изхрачи и последния съсирек от болните си дробове.
Когато стигнах в Гафаня, видях момичетата от крайбрежието на реката — целите мокри, непрекъснато във водата, където събират водорасли. Грозни и наивни. Обърнах се към една от тях: „Мисля, че си на тринайсет-четиринайсет години.“ — „Двайсет и една и три деца“ — отвърна ми тя. Друга една се бе загледала в мене, с невинни очи на животинче и с ръце на закръглените гърди — това, което, както казва леля Ана, и е дал господ и от което има нужда…
Леля Ана Арнейра, с чието приятелство се гордея, е едно от най-интересните ми познанства в Гафаня. Оправна жена, както казват там. Тя върви с мене по пясъчния бряг и веднага започва да ми разказва живота си. Леля Ана е набита и яка, с едри крайници, облечена в черно, на главата си носи шапка, в ръката — остен. Мъжът и отишъл в Бразилия преди много години („Той е цар между мъжете!“), тя останала с малките си деца. Отгледала ги всичките. Внуци, болести, траур. Никога не се отчаяла. Силата, която я поддържа, е удивителна, дълбока, вродена, каквато е у почти всички жени от народа, който познавам. Вкопчила се в живота — започнала да обработва земята. Дошли нови мъки, други покойници.
— И от какво ви измряха синовете?
— Знам ли, смъртта не дава сметка.
Трябвало да се издържа семейството. Хванала колата и воловете и започнала да превозва сол от Гафаня за Мира. Нещо повече: по-рано в Ариау също е имало рибарски сдружения и когато липсвал някой рибар, леля Ана се хващала за веслата като мъж и излизала в морето.
— И от дявола не ме е страх. Страх ме е само от бесните кучета.
Обширната равнина, която тя прекосява по два-три пъти на ден, е като пустиня. Леля Ана отива и се връща и нощем, самичка с воловете, които й правят компания. Сега има нива, лодки за събиране на водорасли, нови внуци за бавене и без да унива, продължава да гледа очи в очи съдбата. Животът й е един голям пример за неизчерпаема енергия.

Най-лошото за тези жени не е само това, че са превърнати в товарни животни и ден след ден превиват гръб мокри и вмирисани на саламура… Младостта им трае, колкото траят розите. Почти винаги нежна и красива, жената от крайбрежието, с изключение на жените от Алгарви, които са „домашни цветя“, след като се омъжи, се нагърбва с цялата тежест на домакинството, сбръчква се и се състарява. Обвиняват я в непредвидливост. Непредвидлив е мъжът, който изхарчва в кръчмата каквото припечели. Земеделецът е скъперник — той със страх вади хляба от сандъка като човек, който знае какви постоянни усилия му струва той; а рибарят в ден на богат улов може да напълни къщата с хляб. Морето е неизчерпаемо и няма да му избяга… Но жената, не. Тя кърпи, спестява и го измъква от кръчмата. От малък познавам тяхната изключителна всеотдайност и сила в случай на беда. Тази бедна жена с нежна девствена душа заслужаваше по-достойно място на нашата земя за своята всеотдайност, енергия и благородни чувства. В Мира домът е нещо свято. Така е и във всички селища по португалското крайбрежие, които са далече от центровете на корупцията.
Но непосилният труд не е най-лошото — най-лошото е постоянният страх, който изпълва живота им. Жените на земеделците могат да се чувствуват сигурни. Настъпва тежката зима с безкрайните си нощи. Затворена в къщурката, край огъня — тя, мъжът, момичето, малкото в люлката (оттатък в обора ситите волове преживят), тя се чувствува спокойна: знае, че в излъскания хамбар има половин каруца хляб — потта от челото й, а е скътала и някоя пара. Нека бурята блъска сламения покрив, нека вали сняг. Дървата в огъня горят и гредите от кестеново дърво са здрави. Къщурката има гранитни основи чак до центъра на земното кълбо. Докато рибарят трябва да излезе в морето — единственото поле, което може да обработва, дори с риск на живота си. Децата му искат хляб, а той няма друг занаят. Времето е лошо, дните се точат един след друг. „Вече тръгвам“… Тя усеща, че сърцето й се свива, но мълчи. Прекрасно знае от другите какво бъдеще я чака. Колко такива жени — вечно в траур, познавах, и то без да трябва да се отдалечавам много от къщи! Накрая тя казва: „Ами тръгвай…“ Мрежите, коша — и той се качва в лодката. Тя остава сама в безконечната нощ. С нея остава цял рояк дечурлига, тя с разтуптяно сърце се ослушва… Вълните реват в прибоя, ехото провлечено им отвръща. Няма съмнение, вятърът иде от изток. Но сега гласът се променя, става по-дълбок, вятърът духа на юг и е затворил устието. „Дали ще стигнат в Лейшоеш?“ — „Какво време в морето, в тази страшна нощ, а наоколо само мрак! Всички сме в ръцете на бога! В ръцете на бога!“
На жените се пада винаги най-лошият дял в този кучешки живот. Работят двойно повече от мъжете и живеят повече от тях, защото страдат много повече.
Познавам във Фоз една жена, на която викаха Мишката. Сгърбена, само с един сукман на гърба, тя събира раздробената риба, която й хвърлят като милостиня — някоя моруна, калкан или няколко шепи сардина в дни на богат улов. Стара, съсухрена и черна, с вмирисани на бира и саламура дрипи, тя живее в Коргиня сред изхвърлени от морето дъски и разпокъсани мрежи. Прекарва зимата, като събира с ръце водорасли по време на отлив. Няма си никого. Не говори, не проси. Щом пристигнат рибарските лодки, Мишката винаги първа тича към брега. Веднъж попитах един старец, вечно с лула в уста, мой приятел, коя е тя.
— Не знам: Мишката.
Дълго време тя живя в Собрейраш и тогава беше Мишката от Собрейраш. После се премести в Коргиня, където живее в една дупка, смърдяща на рибена мас и осолени морски лисици. Понякога минават цели седмици, без някой да види нейната съсухрена фигура със закърпения сукман на гърба. Но настъпва зимата и в дните на опасност Мишката първа се появява. Белезникаво небе и изхвърлена от бурята на брега пяна. Черният флаг е вдигнат. Големи яростни вълни се разбиват с грохот о скалите и издигат към небето пръски вода, примесени с жълти водорасли от дъното. Бученето е страшно. Мъжете са в опасност. Жените отчаяни дотичват. Вече се знае, че някой ще загине. Вятърът оттатък при фара и по скалите на брега е неудържим. Само Мишката стои права сред бурята и не иска да знае за грохота, не обръща внимание нито на заливащите я вълни, нито на виковете на жените. Прилича на статуя под оловносивото небе. Всички останали жени се молят. Момент на мъчително неспокойствие. Тичат към спасителната лодка. Живот или смърт? Всички коленичат с вдигнати към небето ръце. Само Мишката продължава да стои безучастна към съдбата. Вторачените й очи не се откъсват от страхотното зрелище. Никакво подръпване, никакъв жест.
— Стои като вцепенена! — промърморих аз.
И тогава мълчаливият старец с лулата ми пошушна на ухото:
— Морето й отнесе всичките…

По време на отлив рибарите залагат стръв на чепаретата, а дъното се разкрива. Локвите приличат на хвърлящи отблясъци скъпоценности сред тинята, а всяка скала с тъмната си коса от саргасо — влажно, прозрачнозелено — е като живо същество. Във всички пълни с вода дупки се стрелкат змиорки, коварният лаком рак чака жертвата си в дупката си в скалите, пасажите малки рибки проблясват, когато с рязко движение се обръщат и показват белезникавите си кореми, а един тлъст като гол охлюв червей пълзи в тинята. Има огромни, разядени, внушителни скали, покрити с миди, с цели гроздове охлюви, които като усетят хора, веднага се затварят в къщичките си. По скалите синевата се събира в дупките, които отразяват вселената — в тях се побират небето, светлината и звездите.
Рибата тон, която винаги следва пасажа сардина, ми се струва най-щастливото същество в морето. Яденето й винаги е готово, а е и неизчерпаемо. Забавлява се като пуснато на воля дете. Винаги създава у мене представа за свобода и прекрасен живот… Тези риби подскачат, виждат се блестящите им гърбове, гмуркат се и изскачат със стичаща се по синкавите им тела вода и когато най-малко очакваш, отново се спускат към дъното… Понякога навлизат навътре в устието по пенливите гребени на вълните, в буйни скокове, докато морето като растящ и разливащ се с удоволствие залив нахлува на сушата. Септември, силни приливи. Риби тон! В Кантарейра — глъчка: мъжете скачат в лодките. Един от тях, застанал на носа, държи харпуна, изчаква момента и го забива. Един тон е улучен, другите веднага бягат към морето.
Между тези риби и други, ужасни, които съм виждал, има огромна разлика. Виждал съм рибата торпедо по тинестото белезникаво дъно между големите скали в Балеал, където водата има цвят на морга. То е нещо по-неприятно от гнилотата — там на дъното пъпли някакъв тайнствен живот. Вглеждам се и изведнъж отдолу се надига страховит плясък, живи петна се разклащат и полюшват, потрепват безформени криле на прилеп с мътен електрически зелен цвят. Това са рибите торпедо, които с хиляди се издигат на повърхността — не знам как, нито защо; и този живот кара човек да се замисли и вдъхва страх. Представям си допира с тези хлъзгави кожи, с този тъмен живот в зеленикавите дълбини, където светлината не прониква, и бягам, бягам!

Привечер сядам на вълнолома. Морето е спокойно, Оутра Банда — зелена, брегът се губи във виолетова мъгла, а носът се е врязал между синята река и синьото море. Зад мене фарът блясва, а на пясъка ято чайки тихичко писукат. Ето това е щастие. Гмуркат се, плъзгат се по водата и внезапно излитат, опиянени от синевата, за да се спуснат после отвесно върху ятата дребни рибки. По-малките птичета, пискуните, плуват в една локва, други пърхат с криле по вълните, трети се разхождат по пясъчната ивица. Виждал съм много гнезда, но никога не съм намирал гнезда на чайки… Ето че отново се събират с дръзки крясъци, с потопени в синята вода крачета… Ято бекаси лети почти над самата вода. Зеленият прах от морето се увеличава. Параклисът в Сеньор да Педра там в далечината още проблясва. Но говорехме за гнездата… Едва по-късно, много по-късно открих, че чайките свиват гнезда по безлюдните плажове и мътят в дупки пъстрите си яйца. Правят гнезда предимно в Берленгаш. Това място принадлежи на тях и на небето. Вълнуваща гледка представляват кацналите на скалата чайки, а наоколо малките им смешно плуват. По силата на вековна традиция това място е тяхно неприкосновено убежище. Почти не бягат от човека, но никой не би трябвало да ги закача в този изпълнен с нежност период.
Една от най-богатите жени в Съединените щати мадам Ръсел Сейдж купила в Луизиана скалата в Марч Айлънд, където преследваните птици да вият гнездата си. Тяхно убежище в света. Оттук поздравявам мадам Ръсел или паметта й, ако вече не е между живите. Ако аз бях богат, също щях да купя от държавата Берленгаш, за да могат морските птици спокойно да свиват гнезда далеч от човешката жестокост, която е толкова безгранична, че избива и потомството им.
Сред всички тези птици има една, която видях в Балеал и която много ме заинтересува. Наричат я водна кокошка. Тя прелита през септември. Веднъж привечер чух някакви тихи, зловещи гласове. Бяха тези птици, които летят на ята и кацат по скалите, покрай самата вода, където спят. Като някои стари съседки, преди да затворят очи, те бъбрят от място на място. Шушукането ту се засилва, ту затихва… Смях. „Какво, какво?“ — чува се ясно. „Кой е?“ После друга: „Уби я, уби я!“ Саркастичен смях, после в хор: „Здравей, здравей!“ Пада нощта и всичко утихва, освен морето, което винаги говори.

Декември 1893
Настъпват зимните дни и този яростен грохот, който чувам още от малък, става по-силен и вдъхва страх. Този непрекъснат рев винаги завършва на една и съща ниска нота — у-у-у, която влиза навътре в сушата и в душите. Във въздуха се носят валма дрипави облаци и пяна, която вятърът плюе нагоре. Небето е размътено и черно като водата. Лодките от Фоз, Афурада и Повоа се връщат и бързат да се приберат. Надвиквайки вятъра, ревът на морето ечи все по-високо — силен, трагичен вой, пронизителен и трагичен… Устието съвсем се затвори от пенливи зеленикави водовъртежи. Отвъд прибоя двадесет-тридесет лодки чакат да настъпи затишие, за да влязат. Големи, разрошени от напорите на вятъра облаци се пръскат по небето. Бурята реве, а небето е мъртвешко бледо… Притъмнява, на далечния хоризонт бушуват неясни сили, а когато вълната се надига, се виждат плоскодънните лодки от четири дъски за събиране на водорасли, няколко лодки от Повоа и мауни от Фоз, очакващи решителния момент. За няколко секунди яростта се укротява и тогава се образува тесен коридор, в който вълните не се разбиват и който трябва да се прекоси извънредно бързо с помощта на веслата, за много кратко време, между живота и смъртта. Виждал съм лодките да се полюшват и да изчезват повлечени на дъното само на стотина крачки от брега. Лоцманът е на кея, спасителната лодка — готова. По улиците тичат жени със запретнати поли, тичат, стенат и плачат, изпълнени с мъка и сълзи. Някои от тях са много стари и подтичват отпаднало, като отчаяно проплакват:
— Ах, милия ми син, няма да го видя вече!
Грохотът расте, грохотът се удвоява и усилва, вълна след вълна се разбиват о скалите, заглушават вятъра и виковете, заливат като водопад фара, носа и кея, чудовищни кохорти обливат всичко с пяна в изблици на ярост, стигаща до небето.
— Ах, Исусе! Ах, господи!
Нови викове, нови жени прииждат от всички селца със сгърчена от мъка уста, опръскани с пяна, изнурени, с деца, хванати за полите им.
— Сърцето ми подскача, че няма да го видя повече!
— Не се отчайвайте, леличко. Може да влязат в Лейшоеш…
Живот, изпълнен с вечен страх, разбитото сърце винаги свито: първо за мъжете, по-късно за синовете и накрая съвсем ненужно и разбито, едва издържащо — за внуците, защото вижда как те един по един изчезват в дълбокото море.
Лоцманът нареди да се вдигне флагът и със знамение в ръце отива да даде знак на нещастните, изпълнени с мъка, мъже, изгубени сред мъглата, яростта и неясната зловеща светлина. Спасителната лодка е готова, но кой ще се осмели? Между едните и другите, може би на по-малко от петстотин метра, се намира смъртта. Кеят е пълен с хора, целият той е само вик на болка. Тук са жените, майките, стариците със свито гърло, които с мъчително безпокойство питат:
— Видяхте ли ги? Видяхте ли ги?
— Лодката, дето е вашият мъж, не е в устието.
— О, божичко!
— Може би не са пристигнали още или пък са вече в Лейшоеш.
Един стар рибар обяснява:
— Ето там е сдружението на Жасинтру. Още една лодка отива на дъното с разкъсано платно. Чакайте, чакайте…
— А хората на леля Ана?
— Засега не се знае нищо за тях.
— О, милия ми мъж, милия ми мъж!
Заглеждам една вкаменена групичка. Очите ми се спират на висока кокалеста жена с конско лице, цялата облечена в черно, която тихичко стене близо до мене. Мокрите й дрехи са полепнали по тялото, слабите, оцапани със сажди ръце с изпочупени от работа нокти са притиснати до гърдите, за да сдържат разтърсващите ги ридания. Тя не престава да стене, а очите й са устремени надалече в черния вихър от слелите се в едно море и небе. Тя е една от малкото, които не викат, една от малкото, които може би разбират… Но не престава да стене — не може да заглуши напълно вопъла, който идва отвътре и който е може би самото й разбито от нещастието сърце… По-напред са застанали набитите групи жени от Повоа със запретнати поли, които шумно изразяват скръбта си. Трима мъже, обърнати на югоизток, със сериозни лица се взират и се мъчат да отгатнат в кой момент морето ще се укроти, уморено от насилия. В устието отсам носа спасителната лодка танцува. Нови викове. Група жени, идващи от по-далече, пристигат в последния момент със същите сълзи и същите ужасени погледи. Спирам се пред друга групичка жени, за чиито поли са се хванали децата им… Само онази там не плаче, като че ли знае, че сълзите са безполезни или защото вече не са й останали сълзи… Продължава тихо да стене с някакви последни останки от скръб.
— Покровителю на моряците, помогни им! Скъпи боже!
Но морето и небето са жадни за трагедия. Неколцина мъже се решават да идат при фара и оттам да наблюдават надалеч.
Надалеч се вижда само неясен вихър, яростна стихия, водовъртеж, сред който се различават само люлеещи се мачти, а когато вълната се издига, се виждат разтърсваните на гребена лодки. Страхотни вълни се разбиват о Кучешката скала и заливат кея с кипяща вода. После вълните отстъпват тъмнозелени, подвижни пластини се хлъзгат върху по-светли тонове, пяна и жълтеникави бразди по пясъка, които успявам да зърна.
Там в дъното се появява смътна светлина, неподвижно петно, вероятно мястото, където трябва да бъде слънцето; долу — безразборно движение на водата с откъснати от мрачното небе валма облаци. Накрая едно широко пространство, където се отразява неясна светлина и където се разиграва по-страшна трагедия. Не е бурята, а опасността; не е стихията, а постоянният страх. В устието вълните напират все по-високи и бурни — отначало имат бял пенест гребен, после се разбиват като водопад, в безброй пръски и вихрушки, докато други вече се готвят да се издигнат. Подкопават брега, разбиват се о камъните. Карейруш представлява побелял от пяна водовъртеж; на носа, в Лавадореш, докъдето поглед стига, се вижда все същата необятна стихия — целият бряг е залят с пяна. И гръмовитият вой на тази разбушувала се вода се издига все по-високо и изпълва цялото пространство с ужасяващ рев — у-у-у…

Ето сега, ето сега! Лоцманът дава знак с флагчето. От неговия поглед, от неговото умение, от неговия опит зависи животът на онези хора. Ето сега! Лодките, издигнати на гребена на вълните или повлечени в пропастите между две вълни, го забелязаха отдалече. Някои смелчаци дръзват да гребат. Цялото множество на кея с надежда затаява дъх. Жените падат на колене.
— Моли се за тях, Исусе Христе!
— О, милия ми мъж, милия ми мъж!
Жените от Павоа се влачат на колене по камъните и викат:
— О, Богородице, моли се на бога за тях! О, нека отворените рани, раненото сърце и пролятата кръв на господа бога наш Исус Христос ги измъкнат от опасността!
Една се удря с юмруци в гърдите, друга драще с нокти лицето си:
— Милост за моя син в тези проклети води!
Тази ужасна отсрочка продължава две, три минути.
Някои лодки успяват да преминат, други изостават и вълната ги повлича, разтърсва и разбива сред яростни пенливи пръски. На кея — вик, един напразен вик. Гръм да го удари това море!
Ето я и нашата мауна. Познавам я и почти различавам един по един наведените над веслата мъже. Това са шестнадесет живота, шестнадесет сърца на крачка от смъртта, на две крачки от жените, протягащи им ръце. Зад тях вълните бушуват. Мъжете задъхани се навеждат и изправят с ръце на веслата, с опрени в пейките крака в последни отчаяни усилия, станали част от кораба, слели телата си с дъските в едно цяло. Някои гребла се счупват. Прав на кърмата, полугол, стиснал руля, капитанът ги ругае, за да ги окуражи:
— Ах, вие, безделници, крадци, кучи синове! Гребете, гребете! С все сила!
Треперещата му ръка не изпуска руля. Съвсем близо зад лодката чудовищната вълна ги гони — все по-голяма, все по-наблизо!
— Гребете! Гребете! — реват от брега.
Виковете на кея се сливат в един вик, в един рев, който отеква в душите. Една секунда, две секунди и са спасени… Но вълната се разбива, излива се като водопад, настигната от друга. Викът на жените се смесва с ехото на бурята и е отнесен от пристъпите на вятъра. Спасителната лодка успява да измъкне един, после друг, още вкопчен в греблото… Момчето! Момчето! Вятърът се усилва, от потъмнялото море напира черната стихия.
— Вече няма да посмеят да навлязат. Ще пристанат в Лейшоеш.
И жените вече отново тичат по пътя, „със запретнати поли, прогизнали, със същото скръбно „ах!““, стенат, плачат, молят те. Някои старици са със застинали от страх очи и ръце, сгърчени на сърцето, което не издържа повече. Ридаят… Непохватни, боси, под изливащия се порой, така съсипани от живота, че приличат на парцали, мокри от сълзи и пенливи пръски. Продължават… „Може би ще влязат в Лейшоеш…“ И продължават да вървят по цели левги, като плачат и се молят или, още по-лошо — онемели от скръб, притиснали ръце до гърдите, с полуотворена уста и вторачени в морето очи…
„О, божичко! О, божичко!“

Познавах много рибари във Фоз. Познавах Биле и Мандум, който завърши живота си, като превозваше англичанки до Лавадореш. Познавах Графовете — двама братя, сухи почернели мъже, и двамата загинали в морето; братя Жеремиаш — единият стана моряк, а другият — лоцман при устието; Жоаким Банейру — висок, рус, с татуировки на ръцете, които бяха моята мечта — една котва и едно прободено от стрела сърце; сръчния Тарафа, с бавен говор и звучен, чувствен глас, който канеше момичетата да идат с него на плажа „да изтеглят едно чепаре“; Жоау Моуку, с когото ловяхме змиорки с конец и стръв на кея на Кантарейра, сред глъчката на жените и солените пръски на прилива… Спомням си хората, които живееха в стръмната Ко`ргиня, заобиколена от високи скали, и които шумно тропаха с дървените си обувки, когато тичаха да отпуснат платната на лодките. Виждам ги по местата им, чувам ги да говорят — и живите, и мъртвите, в онази минута, когато се запечатаха в паметта ми като серия моментални снимки, някои замъглени, други толкова ясни, че различавам цвета на косите им. Там, до вратата на склада на пансиона, е седнал един старец и разнищва въжета за кълчища с дебелите си треперещи пръсти. Така, прекосил всички морета на Африка и Бразилия, опъва мрежата на прътите. Никой не знае по-добре от него къде минава рибата. Надушва я. В тинята на плитчините лови пимпао и фанека, а с мрежата лови дребна риба в локвите при отлив. Всеки ден излиза в морето с лодката си да изтегля чепарета или да лови костенурки в устието. Макар да е много стар, възрастта на Тека не може да се определи — косата му е с цвят на въглища, без нито един бял косъм, всичките му зъби са здрави. И сегашната му жена е четвърта поред.
— Е, сеньор Жозе, значи млада булка?
А той, без да се ядосва:
— Такъв съм си аз, момче, до гроб — жени и чепарета.
Спомням си Мануел Калафатчията, който по цял ден запълваше с кълчища цепнатините между дъските и дърводелците, които поправяха лоцманските лодки под сянката на първите три дървета на Пасею Алегри.

Мъжът на Мария да Виела живя и умря като пияница. Никога не говореше — само се усмихваше и намигаше с доволен вид и пръстена лула в устата. Каквото изкараше, изпиваше го в кръчмата. Тя му се караше и не знам дали не го биеше. Отиваше да го търси в лавката и го блъскаше към къщи, като по целия път се караше, а той — мълчалив, невъзмутим, само плюе със съвършено вътрешно задоволство. Всяка нощ излизаше в устието сам в каика — с гребла или с платна, пийнал. Винаги се връщаше — при спокойно и при бурно море, и винаги носеше риба, за да има какво да пие. Един ден, от страх да не се удави, не го пуснаха повече в морето.
Намери си друг занаят — превозваше за Оутра Банда жените, които идваха в Порту с кошници, а на връщане се качваха на скелята в Лорделу. По онова време превозът струваше тридесет рейса, което очевидно не му стигаше, за да пие по свой вкус. И измисли — направи дупка на дъното на лодката, която запушваше с парче корк.
— Качвайте се, момичета, качвайте се! — викаше клиентелата момчето, което му помагаше. Жените се качваха на групи и когато всичко беше готово, мъжете започваха да гребат. Насред реката той казваше на момчето „Стой!“ И момчето спираше. А той изваждаше запушалката и внезапната струя вода изпълваше с ужас жените, които с викове скачаха на крака.
— Не мърдайте! Сега, която иска да стигне в Оутра Банда, трябва да даде още по една пара!
Мисля, че това са думите, които най-много пъти бе произнасял в живота си. На края, естествено, лодката на Жозе да Виела бе гледана с недоверие и страх, въпреки че момчето, което той биеше с едно въже, пресипваше от викане на скелята:
— Качвайте се, момичета, качвайте се, имаме попътен вятър!
Тогава вече Жозе реши да умре от огорчение, пиян, както винаги, плюейки встрани и с лула в ръка. И едва след това Мария да Виела въздъхна с облекчение и си накупи златни верижки с печалбата от продадената риба.

Мария да Се остана вдовица с двама сина, които имаха голяма разлика в годините. Единият работеше на мауната на Мануел Жасинту, а по-малкия тя не пускаше в морето.
— Не, ти няма да ходиш…
Всички момчета в Кантарейра се събират да играят край локвите с коркови корабчета. Правят им платна от някой парцал, руля от парче кора и с навити крачоли, боси, въодушевени, се учат да управляват кораби.
— Лавирай, лавирай!
— Давай, сега!
— Виж моят как се носи!
Ако Мария да Се го хванеше да играе с другите, смъкваше му панталоните и го биеше като луда.
— Толкова трудно те отгледах! Откажи се от този мерак.
Но той не се отказваше. Морето неудържимо го привличаше. Един ден бе пусната нова лодка и братът се намеси:
— Остави малкия да дойде с мене. Ще припечели нещо…
— Казах ти вече, той няма да ходи.
Двамата се молеха — единият говореше, а другият — хванал се за ръката на брат си, се боеше от майка си, но не откъсваше от нея молещи очи.
— Не знам защо го пазиш… Ще дойде като помощник, ще спечели четвърт пай, а знаеш колко се нуждаем…
— Не!
— Знам какво си мислиш. Глупости. Ако баща ни е загинал в устието, това не значи… А аз? Значи него обичаш повече от мене?
— Ти си мъж.
— Пусни го да дойде с мене. Кълна се в живота си, че ще го върна. Аз отговарям за него.
А малкият с широко отворени очи, с неудържимо желание да излезе в морето като бащата, като братята, като мъжете:
— Мамо, пусни ме да ида!
И отиде. Ходи много пъти, докато остана на дъното на устието заедно с лодката. Осем дни, броени един по един, облечената в черно фигура бродеше по брега, взираше се в пясъка и скалите с широко отворени очи, чакаше морето да ги върне. Морето винаги изхвърля удавниците. Рано или късно те се появяват на повърхността, а после и на плажа.
Намериха ги на плитчината, вкопчени един в друг. По-големият вдигнал на ръце по-малкия, опитвайки се да го спаси. Отидох да ги видя. Раците бяха изяли очите и устните им. Бяха страшни, но в тази ужасна гледка имаше толкова дълбока и силна обич, която дори смъртта не бе успяла да разруши… Още е пред очите ми момчето, вкопчено във вдървените ръце на брат си, вдигнал го нагоре, нагоре, в едно последно отчаяно усилие.
Цял едни ден, покрити с развяван от вятъра бял чаршаф, удавниците лежаха на пясъка, а до тях, коленичила, прегърбена, тихичко им говореше облечената в черно фигура, която, стигнала върха на отчаянието, не можеше да пролее нито една сълза.

Между многото повоанци, които идваха във Фоз — в кръчмата или на чешмата, — имаше един, Жозе Либо, който ми стана близък. Веднъж му подарих един стар нож и той ми стана приятел до гроб.
Жозе Либо беше цял великан. Две малки очички блестяха на голямата му глава, ръцете му бяха огромни, дебели и яки, тялото — едро, квадратно, тромаво, с което той не знаеше какво да прави. В опушената кръчма в Кантарейра аз пишех писмата до годеницата му.
— Пишете там, сеньор Ариулу…
Да пиша какво? Не казваше нито дума повече. Само ме гледаше и се потеше от вълнение. Но в очите му се четеше толкова нежност, че между нас двамата се установяваше един вид магнетична връзка… Изгубих всичко. Оставих да минат покрай мене най-хубавите неща от живота, почти без да ги забележа. С безразличие изгубих и копията на тези изключителни любовни писма между един повоанец и една повоанка. Заедно със закуската си той носеше в кошницата украсения лист за писмото и сядаше срещу мене, облегнал червенокосата си глава на едрите си длани. Гледаше ме силно развълнуван: „Пишете там, сеньор Ариулу“ и чакаше аз да намеря вълшебните думи, с които трябваше да разнежи сърцето на Жозефа Пернета.
— Искаш ли да напиша още нещо, Жозе?
Той очарован поклащаше глава в знак на съгласие.
— Още нещичко… Пишете, сеньор Ариулу…
Това установи между нас, почти без да говорим, защото Жозе знаеше само половин дузина думи, необходими му за неговата професия и скромния му живот, дружба, която бе прекратена едва когато повоанецът замина за Мосамедеш вече женен. Един ден се почука на вратата откъм улицата — беше той, идваше да се сбогува; заемаше целия отвор на вратата, носеше една торба с раковини, една нова въдица и две огромни мерлузи. Мерлузите изядох, раковините хвърлих, а въдицата пазя в един ъгъл на стаята и чакам да видя каква съдба й е отредил господ…

Познавах много от тези хора — от Сао Жоау, от Повоа, Афурада, дори изчезналите днес земеделци от брега на Доуру, които слизаха надолу по реката с лодки от небоядисано дърво, грубовати и заекващи, привлечени от мириса на мерлуза в определени периоди от годината, със своите мрежи, с вида си на пещерни хора и адски викове, които продължаваха до късно през нощта на лодките им, закотвени в плитчината Реложиу…
Много пъти съм слушал разговорите на рибарите, когато се излягах до тях в Кантарейра. Разговаряха за морето, за мрежите, за пая от улова. Наставаше тишина… Някои заспиваха на слънце. После всички заговаряха едновременно, без да се слушат, докато капитанът, който разтриваше в дланта си тютюна за лулата, не кажеше последната дума по въпроса.
Те са мързеливи. Докато кръчмата дава на кредит, никой от тях не оставя приказките и пиенето. Жените отиват да ги търсят:
— Тези дяволи няма ли да излязат в морето?
Това, което отличаваше стария рибар, беше познаването на скалите в устието — Лажи, Хармана, Кучешката скала, навиците на рибите, мрежите и морето до четиридесет разтега дълбочина и създалия се у него по силата на навика особен инстинкт, подобен на нюх. Като изключим това, рибарите бяха като деца. Те имаха силни страшни гласове, но всеки можеше да ги завладее и покори. Старият Патара от Мира всеки ден тайно оставяше риба през прозорците на един мой приятел само защото той му бе говорил с добро и го бе почерпил чаша вино. Когато се заминаваше, всички рибари го изпратиха далече по брега, докато той им каза: „Хайде, сега се връщайте.“ А те го прегърнаха и се разплакаха.
Истински деца бяха старците с побелели глави. Тези от Пансиона във Фоз бяха мълчаливи хора, отваряха уста само за да поздравят господин лоцмана. Когато някоя лодка влизаше в устието при лошо време, се чуваше вик:
— Викайте мъжете от Пансиона!
И те отиваха с клатушкане, с оредели бради, проникнати от своята важност и опит. Сурови, непохватни, обгорени от слънцето и морето, почернели като стари тикови дъски, а със сини невинни очи на дете, очи на ангели… През свободното си време дялкаха от корк или мек фландърски бор лодки; яхти, кораби — с всичките му такъми, въжета и платна, както му е редът, и с хубави имена, написани на борда: „Добра вест“, „Втора надежда“.

Пениши е ужасно. Навсякъде, където са минали хората от общините, навсякъде пълните с индивидуалност места са превърнати в нехарактерни селища с банални сгради, нови булеварди и малки вили с цинкови покриви в градините. Всичко е развалено. Пениши, което е било крепост и страшно, усамотено гнездо на пирати, очакващи корабокрушения и плячка, сега мирише много лошо и е запазило само две интересни неща: носа (може би и него ще сринат) с параклиса на Богородица-Изцелителка и площадката пред крепостта, която е великолепен естествен декор за последното действие на „Тоска“ и от която се разкрива прекрасна гледка на юг — голяма, неясна виолетова ивица с някоя къща тук-таме и някое откъснато неизвестно селце. Но Пениши е най-ужасно за мен, защото олицетворява промишления начин на риболов, с навесите, фабриката за риба, склада за сардина, където властвува господарят от Алгарви. Имах само едно приятно преживяване. Изгубих се. Тръгнах по някаква улица и случайно влязох в един приземен етаж, където имаше училище за плетачки на дантели. Всички бяха под десет години. Някои още по-малки. Имаше и съвсем мънички, които едва можеха да говорят. И всички тези женички, седнали на пода, наведени над иглите и шишовете, вдигнаха глави и ми се засмяха… Те ще станат жени, аз ще остарея, но винаги ще помня наивното чисто изражение на усмихнатите очи и отворените розови устица…
Оттук до носа има половин левга покрай крепостни стени, лозя и къщурки. Искам да погледна Берленгаш по-отблизо. Откакто ги видях, съм като замаян… Параклисът на Богородица-Изцелителка е издълбан в скала под земята до други огромни канари, които сякаш всеки момент ще се срутят и които вълните яростно нападат. Какъв грохот там долу и какъв ослепителен блясък по тази черна живописна грамада, която накрая се изтънява като странна средновековна кула, облива я зеленикава вода, дълбае и я гризе, образувайки дупки и пещери от по петдесет метра дълбочина, в които отеква грохот, заплахи, вой, отчаяни стонове и трагични вопли! Това е Дяволската крепост… А в дъното на хоризонта все същите три облака, кацнали върху морето, ме зоват. Привличат ме и ме пленяват.

Най-напред отивам в Балеал, който е най-хубавият плаж на португалския бряг. Той не е по-голям от една голяма скала, откъсната от брега и потънала на триста метра. Тази скала е костница или може би последна останка от Атлантида, изскочила от синьото море, обляна в синя вода, свързана със сушата с пясъчна ивица, която при силно вълнение изчезва. От този пристан със залив на юг, образуван от Карвоейру и вдлъбнатината на север, образувала се между скалата и брега, се разкрива великолепната панорама на сушата, морето и небето. Човек може да живее тук в екстаз, опиянен от синева, сред синьото море, сред зеленото море, сред вълнуващото се море. Той се носи в цялата светлина на небето и във всички цветове на морето. От едната страна е дъгата на пясъка и този голям хълм, врязал се навътре в морето; от другата, докъдето поглед стига — брегът във всичките му нюанси — от пламъците на сернистите земи с черните кръпки на скалите до хоризонта, който се променя и избледнява, първо виолетов с огрени от слънцето села и зелените петна на боровете, после пронизан, докато стане неясен и прозрачен при последното трепкане на мъглявата светлина. Всичко това променя цвета си и се преобразява според отминаващите часове. Има моменти, когато всичко е златисто — сутрин или при залез. Друг път се чувствувам потопен в синева или затънал в синева. Движението на вълните намалява и стихва. Навред — само светлина и цветове. Брегът потъва. В дъното — тържество на златното и зеленото. От хоризонта до брега се простира блестящата пътека на слънцето. А сега гледайте! Гледайте! Морето е златно, а небето избледнява…
Действието на вълните е безспирно по тези стари разядени скали, където половин дузина рибарски къщички са се вкопчили като миди. Прибоят прониква в дупките, дълбае ги и ги залива, докато ги разяде и превърне в пенещи се камъни, в прашни кости, във вкаменелост на самата разбиваща се вълна. Някои от скалите са тебеширенобели, прорязани, разположени една върху друга; други са жълтеникави като черепи и образуват закътани заливчета с много ситен пясък, където дори морето се отпуска и задрямва.
Дървета не видях. Тук случайно е поникнало едно смокиново дърво, което не може да расте и е разпростряло клони едва на метър височина. Единствената растителност е тревата, на която и малко земя стига, за да живее. Тя е безполезна. Съществуването й е скромно, захваща се за всичко и понася съдбата си с цената на много усилия. Насред острова, на една изпъкнала скала се издига параклисът на Санту Ештевау, а долу — пристан за корабчета. По-нататък се вижда друга изпъкната скала — Островът на гълъбите, по цял ден обливан от пяна.
Всичко това се губи в синева или го заливат яростни вълни. Вълните се блъскат и разбиват о камъните, които плюят пяна от излъсканите дупки. Ето още една вълна, още една — нападат безспир! Някои са огромни и заливат северния край на Балеал със страшна ярост. Нощите са дълбоки, прекрасни и блестящи от огромни звезди.
Риболов тук почти няма. Сега той се развива в Пениши. Последната лодка носеше името „Санту Ештевау“ и имаше две платна и мрежи за мерлуза и омари. От улова от всяка мрежа се отделяше един пай за рибаря, един за собственика и една четвърт за сдружението. Но тук идват рибари от други места. Веднъж с радост открих една заседнала в пясъка рибарска лодка.
— Откъде сте?
— От Амуртоза.
Тези пъргави мургави хора — от Амуртоза, от Торейра и от Афурада, съм срещал с лодките им по целия северен бряг до Лисабон. Срещал съм ги в Пениши, в Капарика и Сезимбра, където ги наричат „островитяни“, да ловят лангуста със серкмета от тъмните си стройни лодки; срещал съм ги във Фоз ду Доуру да събират миди и водорасли за торене; виждал съм ги да ловят сивен в реките и да бият с харпун калкани и минога, която се лови нощем с фенер и пръчка с кука. Техен дом е лодката. Проникват във всички заливчета по брега. Когато усетят, че наближава буря, те се прибират в Пениши или във Фигейра. Винаги се движат на групи от по три-четири лодки. Правят си стан на пясъка и със забита мачта, едно котле и събраните в морето дърва, които нацепват на трески с тесличка — необходимо сечиво на всяка лодка, запалват огън като цигани. Но ако морето е спокойно и нощта лунна, не се приближават към брега. Пускат котвата или тежестта и палят огън на самия борд, за да си сготвят вкусната рибена чорба. Винаги, когато съм виждал да блестят огньовете им, съм изпитвал дълбока завист към този простичък живот само с бога и морето. В края на риболовния сезон, който продължава няколко месеца, когато зимата наближи, те бързо се прибират по селата си като прелетни птици. Ако имат попътен вятър, за дванадесет часа стигат в Авейру. Ако вятърът е противоположен, когато вълнението е силно и чайките с крясъци летят навътре в сушата, те спират ту тук, ту там и пътуването им продължава много дни, докато се приберат по къщите си, където заедно с жените и децата си прекарват тежките зимни дни.

Цели три дена лежа на една скала и съзерцавам нежните очертания на островите Берленгаш. Това ме привлича така, както едно време, като малък, ме привличаха тайнствените пусти острови в мечтите ми. Накрая се качвам на една лодка и след три часа гребане виждам как островите променят цвета си и изпълват хоризонта. Различавам подробности на голямата Берленга, на Санта Катарина и Фарильоеш и с почуда стъпвам на брега. Островът представлява гъсто обрасъл хълм със замък в подножието, стъпил на една изпъкнала скала; хълмът е свързан със сушата с акведукт.
Самотният хълм се подава червен от зелената плътна като стъкло вода, а замъкът е последното убежище на един пират, който причаквал жени на брега, за да ги насилва на острова… Гранитът е покрит с ръждиви лишеи, които при залез-слънце изглеждат напоени с кръв и на фона на твърдата скала контрастират с тухлената крепост разядена и златиста, датираща от 1676 година, която се оглежда в прозрачната вода. Никога не съм виждал такава вода — тя е като зеленикава лупа, която разкрива вълшебни дълбини.
Изкачвам се по една стръмна пътечка. Сядам на билото и гледам. Гледам не, прониквам се. Прониквам се от цветове, светлина и шир. Тук царува синевата на небето и синевата на морето. Аз я пия. Няколко дни бродя и си говоря сам. Да живееш тук, значи да живееш на небето. Да бъдеш облак и море, да бъдеш синева. Животът на тази гранитна скала е безплътен. Сякаш тя плава в празното пространство, защото морето е много ситен зелен прах, а брегът — разпръсващ се лилав прах. Отгоре се вижда нос Карвоейру, а по на юг — плажът на Консоласао, Ерисейра и плажът на Жоау Салгаду, а на север — Балеал, Фоз ду Арелю, Сау Мартиню ду Порту и докъдето поглед стига — западният португалски бряг. И всичко това — като излята в синьо фантазия, нататък, към морето с блестящите вълни, като се започне от пиедестала на тази огромна скала, където растат магданоз и бодили, чак до безкрая. От другата страна, отвъд острите очертания на Фарильоеш, Ештелаш и други, покрити с пяна скали, се шири вечното море.
Изключително красиви са утрините с леката мъглица, в която морето се разтваря, и залезите — в златно и зелено, после налагащото се виолетово, и този магнетичен тътен, който все ни зове там долу, в мрака, от дъното на морето, а аленият хълм се извисява от океана…

Слизам в тайнствените пещери, с които е надупчено островчето. Някои са обрасли с папрат и през тях се стича струйка вода — сякаш целият хълм е съсредоточил силите си, за да изцеди тези няколко студени капки. В друга пещера — рисунка на гранитната скала; и вълната повлича лодката през тесния коридор, покрит с водорасли с едри бели мазки по краищата. Те са огромни. Много стари. Имам чувството, че ни усещат и протягат дългите си тънки ръце, за да ни оплетат. Поглеждам надолу… Цялата тази зелена покривка, пласт под пласт, помръдва чак до дъното като разбудени от желание кобри. Чакат… Чакат плячката. Вода почти няма. Само тази, която прониква между пролуките в листата. Има само хлъзгаво зелено вегетиране, като чудовищен сън в подвижна зеленикава светлина, течно зелено със златисти отблясъци по повърхността, което се насища по-надолу, докато стане тъмнозелено, отчаяно зелено, очакващо сляпо и неподвижно там на дъното плячката, за да я погълне. Цели години минават в полумрака на пещерата, чува се лек шум… Дали е шум от стъпки или от стичащата се по скалите вода? Шум — неясен, приглушен, далечен… Зелените нишки се огъват, плават по повърхността на водата или се простират като безжизнени ръце. Ако ги пипнете, ще ви разтърси електрическо потръпване, което се предава чак до гъстия тревожен мрак… Веслата се залепват с тази подвижна плът, а под дъното на лодката усещам допира на растителността, която също ни усеща. Да паднеш тук, значи, да бъдеш сграбчен от пипала, по-страшни от октоподовите, да бъдеш стиснат и затрупан от хлъзгави и същевременно упорити пластове, да бъдеш обгърнат от хиляди жадни пипала и да потънеш в лепкав зелен кошмар. Няма за какво да се захванеш. Има само някакво лепкаво, тъмно, несъзнателно вегетиращо съществуване, което със силата и упоритостта на инерцията успява да ни повлече все по-надълбоко и по-надълбоко, все по-надолу…
Едва се вижда — пяна и сини нишки трептят по лепкавата повърхност. Коридорът се разширява и лодката се плъзга в някакъв тунел. Тук е още по-тъмно, а водораслите чакат жертвата си… Чакат с години. Пъхам ръка и веднага я отдръпвам със страх от лепкавия студен допир. По черните скали — по-тъмни петна с червени бразди и дупки, които продължават навътре, към неизвестния гъсталак. В полумрака проникващата отвън светлина отразява на вълни по стените безспирното движение на водата. В далечината просветлява, става все по-светло и накрая се озовавам в смарагд, монтиран в червено — на един плаж със ситен недокосван пясък между страховити скали с ръждив цвят. Отгоре — врязалото се като клин небе. От едната страна кладенецът се разтваря и се вижда къс от морето оттатък скалите, които пазят входа. Ивица златист пясък… Осветява го студена фиордова светлина, мъртва светлина от лунен пейзаж, светлина, която е и тишина. Спокойна и безразлична като духа, който обитава острова — красив, женствен, самотен и жесток, чието свърталище трябва да е тук… Неподвижна вода и плътна тишина. На пясъка, където никой не слиза, откривам непокътнат отпечатък от крак, нежната отливка на женски крак.
Връщам се, изкачвам се на височината и чакам нощта, надвесен над тайнствения плаж. Сянката разсича бездната по диагонал, осветявайки едната стена; но светлината напредва, мракът се мести и зървам част от дъното. Лунна светлина, нишки светлина по отвесните стени, ниши с изпъкналости, по които светлината тъче нишки като паяжина, както по стените на порутена катедрала. Някаква птица се размърдва в гнездото си и от това тишината става още по-плътна и тежка. Там долу проблясват ивици светлина по гребените на вълните. Проблясват, угасват и краят на сянката става още по-гъст, прилепен до стената като престъпник. Фантастични арабески се преплитат по дъното, което придобива още по-голяма тайнственост и дълбочина — там долу в присъствието на чудовищата в нишите, които слушат и мълчат, може да се случи какво ли не от света на сънищата. Ивица лунна светлина прониква изведнъж в сянката; всички вълни заблестяват едновременно като оставена от охлюв следа на първата утринна зора; неясни фигури, които всеки момент могат да се разпаднат, излизат от мрака, хванати в безмълвен кръг, който потъва в тъмнината, после пак се появява. Застанал съм много високо, а светлината е много слаба… Но вече не се съмнявам — това са морските нимфи, Нереидите — дъщери на кръвосмесителката Дорис, в последното си царство.

Ако имаше справедливост на земята, аз щях да бъда назначен за управител на този замък, където живеят трима ветерани, толкова стари, че са като мухлясали, или поне за пазач на фара. Като човек съзерцателен, мястото ми подхожда чудесно. Хората трябва да се чувствуват щастливи пред това винаги еднакво и винаги различно зрелище. През зимата никой кораб не хвърля котва на Берлеигаш. Сам с господа на най-красивото кътче от португалското крайбрежие!… Осмелявам се да заговоря един стар мишок със сърдита муцуна, който стои във фара с гръб към морето, като се преструва, че не ме забелязва, и търка и лъска блестящите метални части.
— Хей!
— Хм!
Той промърморва нещо неразбираемо.
— Здравейте!
Поглежда ме презрително и продължава да лъска излъсканите вече метални предмети, сякаш не съществувам. Но аз не се отчайвам лесно и настоявам:
— Каква красота, а!
Докосвам го. Човекът разтърсва рамене, става, хвърля парцала на пода, поглежда ме в очите с настръхнали мустаци на сбръчканото лице и сини като фаянс очи, пълни с гняв:
— Каква красота, кое? Това тук ли? — И се разсмива. — Вятър и море! Само вятър и море. Вятърът, който през зимата не ме оставя да стигна до вратата, и морето, което по цял ден и по цяла нощ бучи! Влудяващо море, влудяващ вятър… Аз не съм пазач на фара, аз съм корабокрушенец. Каква ти красота! Не мога да спя, дори да спя! По цяла нощ вятърът вие, по цяла нощ морето бучи и заплашва да залее този дяволски остров!
Сметнах, че мога да го прекъсна:
— Но през лятото е прекрасно…
— Не го поглеждам. Остава ми само една надежда — да се махна. Ако не ме преместят, ще полудея. Знаете ли колко полудяха вече? Трима!
И като протегна ръце, добави:
— Това е цяло нещастие! Тук не се знае нищо, не стига нищо. Никога, никога! Дори пневмонията не стигна дотук. И не мога да отгледам една зелка, една тиква… Зайците унищожават всичко. Цяла напаст!
— Стреляйте ги.
— Да ги стрелям ли? — Той презрително се засмя с двата си зъба. — Ако искам да имам заек, завързвам една кука на един прът, пъхам пръчката в дупката му и издърпвам заека навън; ако искам риба, завързвам една кука на въдицата и я оставям във водата… Но аз искам да се махна, да се махна! Да се махна много далече, за да не чувам морето, да не виждам морето?
Изръмжа… Долових, че повтаря подигравателно:
— Каква красота, а!
И като се обърна отново с парцал в ръка, продължи да лъска и да търка отчаяно металните предмети, обърнат с гръб към морето…

При залез-слънце, когато се появи мъглата — чистото дихание на водата, тази плътна стена — не бих казал, че се полюшва, това би било преувеличение — но избледнява и се обезцветява, размазана в пепелявозлатист прах… Слизам на брега — на закътаната пясъчна ивица, пълна с жени, които товарят риба или я изсипват още жива в плоскодънните лодки между струпаните рибарски лодки. Три впряга волове сноват безспир между пристигащите лодки, навлизат във водата и ги теглят навън. По-нататък внучките влачат торби с раци и сардина, а в морето, проблясващо като с хиляди люспи, близо до хълма, на повърхността на водата се поклащат големите плавки на мрежите, които рибарите вдигат сутрин и при залез-слънце. Мяркат се още лодки, баркаси и каици, някои с хубави имена като „Красивата Ана“, „Слънчева светлина“, „Богородица на спомените“, „Море на живота“. Надалече по пясъчния бряг цял ден и цяла нощ се изтеглят мрежи. Пристигат лодките с улова, съоръжени с осем, девет или десет чепарета на човек, и суматохата все повече се увеличава. В пристанищното управление са се записали тридесет лодки за лов на омари, четиридесет баркаси с мрежи за раци, четиридесет и пет трала, дванадесет мрежи-обръчи, които се хвърлят само през лятото, защото много от тези хора през зимата отиват на лов за треска, шест валенсиански таляна, две кръгли мрежи и три траулера с весла. Истинско изтребление. Понякога ден и нощ виковете не стихват, хората продават и осоляват рибата. Миналата година бе продадена риба за два милиона ешкудуш. Ако има риба, продажбата продължава до разсъмване. Само за една такава нощ бе продадена лакерда за петдесет хиляди ешкудуш. Всичко е подготвено за изтреблението. Малки корабчета дебнат в морето и щом усетят наближаването на рибен пасаж, мъжете дават знак на застаналите на брега да направят загражденията.
Виждам ги как пренасят мрежите от селцето и колибите към лодката, как ги кърпят и ги простират да съхнат по земята или върху прътите. Виждам ги как двама по двама пренасят, на един прът на раменете си кошовете — силни почернели мъже, облечени в тъмни дрехи, с вълнена риза и панталони, стегнати с черен пояс, увит шест пъти около кръста, с шапчица с пискюл, направен от две-три гранки вълна — Жоаким Басмата, Карлуш Сардинката, Грозното лице, Мануел Тенджерата, Жоаким Икономията, Ернешту Бурето, Кестена, Деветия вал, Вила Мона, Шарката, Рака, Лакердата, Гъсока, Риба Поша, Бека, Бека и Мека, Кашата, Антониу Сардинката, Малкия улов, Са Пръта, Антониу Маслинената мишка и други. Наивни и суеверни. Престъпленията са рядкост. Полиция няма. „Уважаваме се едни други“. Много се страхуват от вещици. Ако Леонор докосне лодката с края на полата си, вече се знае — няма риба; тогава тичат при Мариня да питат за друга вещица или викат свещеника през нощта, за да благослови лодката и мрежата на светлината на факли.
Далече назад остана времето, когато жената в деня на сватбата се обличаше с наметка, копринена кърпа и жакет, наречен рубашка, а той до нея — с панталони до коленете, копринени чорапи и висока шапка. Сега са бедни. Изпиват всичко, каквото припечелят, и се излягат на пясъка. Ако при първото хвърляне на мрежата не се хване риба, те се отчайват. „Няма сардина…“ Ако някоя команда остави мрежата с часове в морето, те не се карат. „Вие няма ли да ловите риба днес?“ — „Нека да ги уважаваме.“ Имало е случаи, когато, за да хване улов, мрежата е стояла по седем дни в морето, а през това време другите са чакали. Жените си отдъхват едва след смъртта им. Преди години тук по време на едно корабокрушение загинали и няколко души от Назаре. Хората събрали пари, за да могат вдовиците да преживеят известно време. А другите жени говорели със завист:
— Жалко, че и моят не се удави…

Риболовните лодки излизат в морето нощем с малък екипаж — на северозапад, където се лови платика, към богатия залив, където има мерлуза и платика, по посока на Алгарви, където има змиорки и калкани, и към езерцето, където има риба-меч. Мъжете са само с дълги платнени панталони и носят тютюна, кибрита и ножа си в шапката, която им служи за джоб. Като излязат в открито море, те възкликват: „Бог да ни е на помощ!“ На по-малките лодки всеки рибар носи по осем, девет или десет чепарета, а на по-големите с екипаж от деветнадесет рибари от сдружението — капитана, петнадесет помощници и три момчета — все ловува със седем влакна, разположени в кръг с помощта на малка допълнителна лодка. Почти винаги лодката принадлежи на един собственик и един-двама съдружници, а печалбата от продажбата се разпределя между всички членове на екипажа. На всяко чепаре се падат по два пая, както и на собственика на лодката.
Този, който сега влезе в залива и чиято команда ме заобикаля, е препълнена с морски лисици, моруни и платики. Мерлуза има малко, вижда се и един сивкав анеким с голяма перка на гърба. В морето край Назаре, много богато на риба, се лови калкан, барбун, змиорка, риба-жаба, есетра, анжу, риба-трион, кашушу, лакерда, скумрия, корвина, риба-игла, риба-петел, омари, стриди, скариди и миди по скалите. Въпреки това рибарите се оплакват:
— От това печелим, колкото да не умрем от глад!
Оглеждам ги. Това са същият тип мъже, които вече познавам от Авейру, Капарика и Сезимбра. Собственикът Жоаким Лобу, с голяма бяла брада, твърди, че тези хора са дошли от Иляву. Някои си спомнят, че са чували същото от старците и настояват:
— Ние сме от Иляву… Дошли сме от Иляву…
Струва ми се също, че хората от Авейру са населили най-хубавите и богати на риба места по крайбрежието. Тогава, както и днес, са идвали надолу, на групи по две-три лодки, и са стигали до Алгарви. Пред тях се е разкривала цялата тази непозната част от крайбрежието, изникналите сред морето скали, блестящите ивици пясък и врязалите се сред скалите заливи. Водата е гъмжала от риба. И аз изпитвам като тях това първо впечатление от един невиждан дотогава пейзаж и от този невдишван от никого свеж въздух. Открили са местата, където сардината се приближава, дупките, в които има мерлуза и калкан и най-добрите укрития при лошо време. Опознали са брега на пръсти. Един ден са се върнали тук с жените и децата си, с мрежите и котлето за рибята чорба. Останали са на брега, построили са колибите си с покриви от клони и са основали ново селище.
Рибата е била толкова много, както в първите дни на света. И ето, че и аз съм тук, виждам и усещам утринната свежест, началото на деня, размито в син прах, подскачащата във водата сардина, яркия пейзаж и този непознат свят…

Тръгвам нататък по брега. Баркасът с издигнат нагоре нос и скосена кърма, наподобяващ срязан наполовина кораб, издут и як, направен от дебели дъски, трябва да е първобитният плавателен съд по тези земи, както и тралът, наречен нета, е много старо съоръжение, предавано от ръка на ръка, използвано от цели поколения рибари. Първото нещо, което хрумва на гладния човек, съзрял блестящата и подскачаща на многобройни ята риба, е да хвърли един голям сак и да го изтегли на брега с двете вързани на краищата въжета… Нетата се състои от един сак, два ръкава и две въжета. Тук ги наричат сак, уста и ръце; „устата“ е направена от четири парчета, сакът от пет, които продължават до устата, а „ръцете“ се състоят от халки, въженца, руло и тънко платно.
Седем баркаса са хвърлили траловете и днес сигурно ще хванат риба, защото, когато има вълнение по плитчината и водата потъмнява, сардината и костурът са в изобилие. Мъже в редици дърпат въжетата — хванали са ги с дясната ръка на височината на шията, лявата протегната встрани, и бавно теглят сака. Вече се виждат меховете във водата. Тогава се втурват още хора — момчета, жени, мъже с навити крачоли, за да спечелят и те своя пай.
— Давай! Давай!
— Хайде, теглете, с божия помощ!
— Хайде, теглете, момчета!
Меховете се събират, въжетата се кръстосват, за да стегнат мрежата, хората бавно я теглят, наведени напред, затънали в пясъка.
Сред тях виждам един старец с набръчкано лице и полуотворена уста. Животът го е белязал с необикновена яснота — по лицето му личат горчивина, примирение, мъка и смирение. Това е човек, който вече не може, но трябва до края на живота си да върви напред, приведен и изтощен. Виждам и едно момче, което едва стига до въжето, и една жена с протегнати ръце и привързано с шал дете на гърба. И пеленачето още отсега усеща в тялото на майката усилията и мъката на този тежък живот.
— Давайте от тази страна сега!
— Отсам! Отсам!
Горе на склона хората пускат въжетата един по един и се втурват отново надолу. Старецът пъшка, бебето на гърба на майката се разплаква.
— Елате насам, хора, елате, за бога!
По-натам теглят и други мрежи. Шест-седем нети се хвърлят всеки ден. По-надолу хълмовете, целите виолетови, излизат от зеленикавото море. На север каменната стена изглежда по-внушителна и тъмна… Викове. Пляскане с ръце. Вижда се как мрежата се носи по повърхността — знак, че е пълна.
— Давай, давай!
Двама-трима мъже влизат в морето, хващат „ръцете“ бързо, а една вълна ги залива от краката до главата.
— Теглете, хора!
— Хайде, момчета!
И мрежата е изтеглена на пясъка сред викове, с последните усилия на мъже и жени, на момчето, едва стигащо до въжето, но вече почувствувало коравината му по ръцете си, на младата жена с бебето, завързано с шал на гърба, на беззъбия старец, който изнемогва и затъва в пясъка — ето три фигури за една скулптурна група, изобразяваща труда, три приведени фигури, влачещи своя тежък кръст на живота.
Настъпва нощта, но риболовът продължава. Рибата — тридесет мрежи, ще бъде разпределена и продадена… Не откъсвам очи от картината и виждам зад тези фигури други подобни на тях, други поколения. Винаги е било така. Мъртвите са предали на живите този товар. И с този благороден занаят нашите бащи са задоволявали глада си.
— Хайде теглете, хора, с божията помощ!
Хълмовете вече едва се различават. Останаха само онези лилави призраци и отвесната скала, която се очертава още по-черна и плътна на фона на последния чезнещ слънчев прах.

Цяла нощ чувам как момчето чука от врата на врата.
— Господин Антониу, два часа е. Да вървим надолу, с божия помощ. Време е.
Задрямвам. После ставам. Но колкото и рано да стана, вече брегът е оживен и пълен с хора. Виждам приклекнали на групи жени, а други вече се връщат в къщи с по няколко осолени и готови за вечеря калкани в ръка. Те са животът по тази земя. Виждам ги всеки ден как работят — товарят риба, осоляват я и я нареждат да се суши върху слама на пясъка: моруна, октоподи, раци; виждам ги, седнали пред вратите, да се карат и проклинат една друга при разпродажбата: „Морето да те отнесе, морето да те затрие!“ Някои от тях са вече стари и обезобразени от живота, но в очите им блести енергично пламъче. „Къде отиваш?“ — „Отивам на пазара за риба.“ Почти всички те са ниски, с широки бедра и едри гърди. Грубовати и силни. Езикът им притежава несравнима изразна сила, цветущ и жив, когато се карат, когато търсят мъжете си в кръчмата, когато говорят едновременно и жестикулират или когато със сълзи разказват живота си на товарни животни. Две жени, застанали една срещу друга, се нападат:
— Виж какво, Мария да Луз!
— Какво искаш, Мария Сантана?
— Какво искам ли? Искам да знам какви приказки се разправяла на Леонор на брега.
— Аз ли? Ти да не си пияна?
— Да, пияна съм, ела да ти дъхна. Да не мислиш, че съм като тебе, дето вървеше онзи ден цялата в пясък.
— Говориш така, защото знаеш, че мъжът ти излиза в морето само когато е спокойно.
— Та моят мъж да не е като твоя?
Карат се и се счепкват… Избухва глъчка, сипят се възклицания и резки жестове, изпълнени с вътрешен живот, намерил внезапно проявление. Останалите жени ги заобикалят. Всички са облечени по един и същ начин — кърпата с дълги краища, отгоре вълнена наметка, която им стига до под кръста и ги пази от студа и от пръските саламура; на главата си носят шапка от дебел филц с подвити краища и голям копринен пискюл от едната страна.
При една висока и стройна жена това е едно от най-красивите и сдържани облекла, които съм виждал. Наметката подчертава лицето; от шапката, ако жената е руса, се подават златисти кичури, които така добре стоят на черното. Линията на наметката е съвършена, тя покрива и подчертава формите, а тъмният цвят не дразни окото и хармонира на всяка външност и при всеки случай, като увеличава изяществото на фигурата и я подчертава без крайности, привличайки вниманието естествено, без да го предизвиква.
Именно жените изхранват целия този район от Лейрия до Сантарем, те носят на земеделеца и на надничаря, отвратени от сухия хляб, вкусна храна. С няколко маслини, чаша тъмно и гъсто като мастило вино и три сардини животът вече придобива друг вид за изтощения и отегчен от земеделска работа човек. Именно те, когато риболовът продължава по цяла нощ, остават цялата нощ, за да отделят рибата, да я приготвят, да я изсушат под навеса и да я отнесат в склада за осоляване. А на сутринта се отправят на път към Калдаш (20 км) или Алкубаса (12 км) с товар от 30-40 килограма на главата. Те са неуморни. По-рано са стигали чак до Сантарем, подтичвайки до натовареното с риба магаре. Продават стоката си и в най-отдалечените селца и превъзхождат и най-добрите и опитни продавачи в този край. Нощем спят, ако няма риба на брега. Ако има, тръгват отново с коша на глава и парче хляб за из път. А им остава време и да се грижат за децата, и да поддържат дома си чист и спретнат. Никъде рибарите не живеят така, както в Назаре — там човек може да се храни направо на пода.
Старицата, застанала пред мене, е от жените, състарени и изнурени от този живот — бръчки там, където са се стичали сълзите, почернели обезобразени ръце, печелещи насъщния хляб, миришещ на саламура, и една необикновена красота, красотата на истината и трагичния живот, на тези, които теглят ярема и падат от изтощение.
— То и моето е един живот — все мокра до кости! Седем месеца лежах парализирана! Кълна се в слънцето, че казвам истината! Заради тези мъже! Заради седемте деца, които отгледах на гърдите си, ден и нощ по пътищата! Понякога ми се е искало да легна на пода и да не стана вече. Дали има ад, след всички сълзи, дето съм проляла, може ли да има и ад! Нека бог ме спаси от това море и ако не казвам истината, да ослепея! Човек да умре? Казвате, че е по-добре човек да умре? Не! Ще живея за внуците, за синовете и ще работя до края на дните си!

Българска търсачка и начална страница

Рибари
Раул Брандау

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Рибари Раул Брандау

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Рибари
Раул Брандау