Българска търсачка и начална страница

 

1.

 

Реката се врязваше в пустинята и блестеше като нажежено желязо. Трептеше мараня и слънчевите лъчи безжалостно изгаряха земята, изгубила се в безкрайни миражи. И голите хълмове край Нил сякаш потрепваха в далечината.
Галерата ни леко се плъзгаше покрай тръстиките; дочувахме скърцанията на отводнителните съоръжения, които равномерно отнасяха придошлата вода далеч от нивите. Ритмичните удари от нескончаемото им движение съпровождаха песента на момичето, застанало на носа.
Лострис беше на четиринадесет години. Нил беше започнал своя последен разлив в същия ден, когато червената луна на женствеността й изгря за пръв път — съвпадение, което за жреците на Хапи бе изключително благоприятно. Лострис — женското име, с което те смениха вече ненужното й детско, означаваше «дъщеря на водите».
Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. С годините щеше да се разхубавява, да придобива властност и самоувереност, но никога след това нямаше да ни пленява нейната невинност. Всеки мъж в лодката, дори и войниците по пейките за гребците бяха очаровани. Не откъсвахме погледите си от нея. В този ден още по-болезнено чувствах своята непълноценност. Изпитвах болезнен копнеж, защото макар да съм евнух, бях кастриран едва след като познах сладостите на женското тяло.
— Таита — извика ми тя, — пей с мен!
И когато й се подчиних, на лицето й разцъфна доволна усмивка. Тенорът ми и нейният изящен сопран звучаха прекрасно. Запяхме една стара селска песен, на която я бях научил и която беше сред любимите й:

 

Сърцето ми трепти като ранена птичка,
зърна ли лицето на любимия,
и страните ми порозовяват като утринна зора,
щом той ми се усмихне…

 

Откъм кърмата някой поде песента. Беше мъжки глас, дълбок и силен, но му липсваше яснотата и чистотата на моя. Ако аз пеех като дрозд, посрещащ утрото, то това беше ревът на млад лъв.
Лострис обърна глава и усмивката й засия като слънчевите отблясъци по повърхността на Нил. Макар мъжът, на когото се усмихваше, да ми беше приятел — може би единственият ми истински приятел — пак изпитах горчивина. Въпреки това се опитах и аз като нея да се усмихна на Танус с любов.
Бащата на Танус — Пианки, господарят Хараб — беше един от най-знатните египетски аристократи, но майка му беше дъщеря на освободен роб от народа Техену. Като повечето си съплеменници и тя имаше руси коси и сини очи. Умря от блатна треска, когато Танус беше дете. Почти не си я спомням, но по-старите жени твърдят, че в двете царства рядко е имало красота като нейната.
От друга страна, аз добре познавах бащата на Танус и му се възхищавах, преди да изгуби несметните си богатства и огромните си владения, които навремето почти се доближаваха до тези на фараона. Беше мургав, очите му като на повечето египтяни имаха цвета на лъскав обсидиан; беше мъж по-скоро силен, отколкото красив, но притежаваше щедра и благородна душа — някой дори ще каже, че е бил прекалено щедър и доверчив, защото умря в мизерия със сърце, разбито от онези, които бе смятал за свои приятели — изоставен, лишен от слънцето на царското благоволение.
Така че навярно Танус беше наследил и от двамата си родители хубавото, като изключим само богатството. По характер, а и по физическа сила той беше като баща си; по красота можеше да се мери с майка си. Така че защо да се противя на любовта на господарката си към него? Аз самият също го обичах, а и след като вече ми бяха отнели мъжествеността, знаех, че дори да ме издигнеха от роб в нещо повече, не мога да я притежавам. И все пак така е устроена човешката природа, че продължавах да мечтая за невъзможното.
Лострис се бе отпуснала върху възглавница на носа на галерата, а в краката й седяха робините — две черни момиченца от страната Куш, гъвкави като пантери, голи, само със златни верижки на врата. Самата Лострис носеше бяла ленена пола, надиплена като пера на чапла. Кожата й, галена от слънцето, беше с цвят на кедрово дърво, донесено от планините отвъд Библос. Гърдите й по форма и големина напомняха узрели круши, които само чакат някой да ги откъсне, а връхчетата им сякаш бяха украсени с розов гранат.
Беше си свалила официалната перука и косата й, вързана настрани и събрана на гъста, черна плитка, се спускаше над гърдите й. Очите й бяха умело подчертани, а на клепачите й беше положен стрит на прах сребристозелен малахит. Очите й също бяха зелени, но с наситения тъмен цвят на водите на Нил, когато са се прибрали в коритото си и са се освободили от животворната тиня. Носеше на златна верижка малка фигурка на Хапи, богинята на Нил, изработена от злато и от скъпоценния лапис лазули. Разбира се, че украшението беше прекрасно, щом го бях изработил собственоръчно специално за нея.
Изведнъж Танус вдигна високо дясната си ръка, свита в юмрук. Гребците за миг застанаха неподвижно, вдигнали весла, които заблестяха на слънцето, покрити с капки вода. Тогава Танус, които стоеше на кормилото, мощно го заби в тинята, след което мъжете загребаха с все сила и зелената повърхност на реката се покри с малки водовъртежчета. Щирбордът бързо се изнесе напред. Галерата се завъртя толкова рязко, че се наклони застрашително. Гребците успяха да я овладеят и тя се стрелна напред. Заостреният й нос с изрисуван лик на Хор се промуши през гъстите тръстики и понесена от течението, лодката се плъзна в спокойните води на лагуната.
Лострис прекъсна песента си и сложи ръка на очите си, за да вижда по-добре.
— Ето ги! — извика тя и посочи с изящната си ръчичка пред лодката.
Останалите галери от флотилията на Танус се бяха разпръснали като мрежа откъм южната част на лагуната, препречвайки широкия проток към реката, за да не позволят на никого да избяга натам.
Естествено Танус бе избрал за себе си да бъде откъм северната страна, където щеше да бъде най-напрегнато. Искрено ми се искаше да не е така. Не че съм страхливец, но все пак никога не трябва да забравям за сигурността на господарката си. Тя беше успяла да се промъкне на «Дъхът на Хор» с помощта на редица хитрини, в които както винаги бях забъркан и аз. И без това щях да си изпатя, когато баща й разбереше, че е участвала в схватката със зверовете, но подочуеше ли, че е прекарала целия ден в компанията на Танус, дори и привилегированото ми положение не би ме спасило от гнева му. Заповедите му относно младежа бяха недвусмислени.
Ала както изглеждаше, аз бях единственият човек на «Дъхът на Хор», който се тревожеше за подобни неща. Всички бяха обхванати от трескаво вълнение. С властен жест Танус даде знак на хората си да спрат. Галерата продължи да се плъзга плавно напред, преди да застане на едно място, леко полюлявана от зелените води, които иначе бяха толкова спокойни, че погледнех ли, виждах собственото си отражение и за сетен път се стрясках от това, колко малко от хубостта ми си е отишла с годините. Изглеждаше ми сякаш лицето ми е по-красиво и от небесносините лотосови цветове, които го обкичваха. Но, общо взето, имах малко време да му се любувам, защото наоколо настъпи голямо оживление.
Един от офицерите издигна знамето на Танус върху мачтата. На него беше изобразен син крокодил с вдигната високо опашка и широко разтворена паст. Само пълководец, удостоен с прозвище «най-добър от десет хиляди», можеше да притежава собствено знаме. А Танус вече бе успял да си спечели подобна чест, както и да му бъде възложено командването на отряда на Синия крокодил от елитната гвардия на фараона, и то преди да е навършил двадесет години.
Вдигането на знамето върху мачтата беше сигнал за започване на лова. Останалите лодки от флотилията се мержелееха в далечината, но веслата им започнаха ритмично да се движат както блестящите на слънцето криле на дивите гъски. Широките дири, кои го оставяха след себе си, се къдреха на безбройни вълнички. Те разцепваха спокойните води и се задържаха по повърхността.
Танус спусна дългата бронзова тръба на гонга зад кърмата, потапяйки единия й край във водата. Когато някой я удареше с бронзовото чукче, острият, кънтящ звук щеше да се разнесе, изпълвайки с ужас жертвите. С безпокойство очаквах този ужас да премине в унищожителна ярост.
Танус ми се изсмя. Дори при цялото си вълнение беше усетил безпокойството ми. За суров воин той беше надарен с необикновена прозорливост.
— Качи се на кърмата, Таита! — нареди ми той. — Можеш ти да биеш гонга. Така няма да мислиш само как да си спасиш кожата.
Лекомислените му думи ме засегнаха, но все пак подканата му ме зарадва, защото куличката на кърмата се намира доста над водната повърхност. Охотно му се подчиних, но без да бързам много-много, изпълнен с достойнство. И когато двамата се разминавахме, се спрях, за да го смъмря строго:
— Да внимаваш за безопасността на моята господарка! Чуваш ли, момче? И да не вземеш да я подтикваш към необмислени действия, защото тя е не по-малко безразсъдна от теб самия.
Можех да си позволя да говоря по този начин на един именит пълководец, който заповядва на десет хиляди войници, защото в крайна сметка някога той ми беше просто ученик и неведнъж здравата съм налагал мъжествения му задник с тръстикова пръчка. И ето, че сега той ми се усмихна както едно време — нахално и безочливо.
— Остави на мен грижата за тази прелестна особа, приятелю, умолявам те. Защото нищо не желая повече, повярвай ми, от самата нея!
Нямах време да отвърна на просташката му забележка, защото гледах по-скоро да се настаня на мястото си на кърмата. Оттам и го наблюдавах, когато той взе в ръце лъка си.
За този лък вече се говореше из цялата армия, всъщност навсякъде по протежението на голямата река — от речните прагове до морския бряг. Аз му го бях измислил, когато той започна да недоволства от несъвършените оръжия. Предложих да опитаме с някакъв друг материал вместо с все същите хилави дръвчета, които растат из тясната ни крайречна долина; може би с нещо по-екзотично, например със сърцевината на маслиненото дърво, което расте по земите на хетите, или с абанос от страната Куш; или пък с още по-необичайни материали, като рог от носорог или слонска бивни.
Още щом се захванахме, се сблъскахме с безброй трудности, първата от които се оказа чупливостта на тези материали. В естественото си състояние никой от тях не можеше да се огъне, без да се пречупи; само най-големите и съответно най-скъпите слонски бивни биха ни позволили да издяламе един цял лък от тях. Аз обаче разреших и двата проблема, като разцепих една по-малка кост на трески и ги залепих една за друга, така че да се получат необходимите големина и дебелина за цял лък. Но за нещастие той се оказа прекалено здрав, за да може да бъде опънат от човешка ръка.
Все пак близко беше до ума оттук насетне да опитваме, съчетавайки всичките четири избрани материала — маслинено дърво, абанос, рог от носорог и слонова кост. Разбира се, бяха ни нужни месеци опити с различните комбинации, които измислях, както и с различните видове лепило, които използвахме, за да ги споим. Някак си все не успявахме да намерим достатъчно силно лепило. Най-накрая разреших и тази последна трудност, като увих около лъка тел, която да не позволява на споените части да се отлепят една от друга. Наложи се двама яки мъже да помагат на Танус, докато той я огъваше около лъка, преди още да е изстинало лепилото. И когато то се охлади, най-сетне като че ли бяхме улучили съвършеното съчетание на здравина и гъвкавост.
Тогава откъснах ивици от корема на черногривест лъв, който младежът преследва и уби с бронзовото си бойно копие някъде в пустинята. След като внимателно ги ощавих и навързах един за друг, направих от тях тетивата. И резултатът от всичко това беше блестящ лък с такава мощ, че един-единствен човек сред стотиците, които се бяха опитвали, беше способен да го опъне докрай.
Стрелбата с лък повеляваше да застанеш срещу целта, да опънеш тетивата и да задържиш, докато получиш заповед да пуснеш стрелата. Но дори Танус не би могъл да опъне лъка по този начин и в същото време да не изпусне целта. Затова се принуди да си изработи съвсем нов стил. Заставаше странично спрямо целта, издавайки лявото си рамо напред, и като държеше лъка в опънатата си лява ръка, с дясната опъваше тетивата, докато перцето на стрелата не докоснеше устните му, а мускулите на ръцете и гърдите му се напрягаха от усилие. И тогава, в мига на най-голямо напрежение, на пръв поглед дори без да се прицели, той отпускаше тетивата.
В началото стрелите му хвърчаха напосоки като диви пчели, които напускат кошера си, но той упорстваше с дни и дори месеци. Пръстите на дясната му ръка се покриха с рани от постоянното търкане о тетивата, но с времето загрубяха и станаха по-силни. Вътрешната страна на лявата му ръка пък постоянно се жулеше от тетивата, която при отпускането си всеки път изплющяваше върху нея, но аз му измайсторих специален кожен предпазител. И Танус от сутрин до мрак се упражняваше.
Дори и аз вече бях загубил надежда, че някога ще успее да овладее истински лъка, но той не се отказа. Бавно, мъчително бавно, той успя да се пребори с него дотолкова, че да изпраща една подир друга три стрели толкова бързо, че и трите да се окажат едновременно във въздуха. При това поне две от тях улучваха право в целта — бронзов диск с големината на човешка глава, окачен на около петдесетина крачки от мястото, където заставаше Танус. И с такава сила летяха неговите стрели, че свободно преминаваха през метала, макар той да беше с дебелината на малкия ми пръст.
Танус нарече това могъщо оръжие «Ланата», което беше детското име на господарката ми. И сега тя стоеше до него, а в лявата си ръка той държеше съименника й. Бяха прекрасна двойка, дори прекалено прекрасна, за да мога да ги наблюдавам спокойно. Затова и доста рязко казах на господарката си:
— Ела веднага тук, отзад! Там, където си застанала, е опасно.
Тя не благоволи да ме погледне дори, но затова пък ми направи определен жест зад гърба си. Всички от екипажа на галерата го видяха и по-смелите се закискаха. Навярно някоя от онези черни лисици, прислужничките й, я е научила на подобни обноски, които повече подхождат на жените от крайречните кръчми, отколкото на благородната наследница на рода на Интеф. Замислих се дали да изразя на глас възмущението си и да се опитам да я вразумя, но в крайна сметка се отказах от подобно рисковано начинание: господарката се поддаваше на убеждение само когато биваше в определено настроение. Така че вместо това се заех усърдно да бия бронзовия гонг, прикривайки обидата и тревогата си.
Острият звън се разнесе из прозрачните води на лагуната, като само за миг навсякъде около нас въздухът се изпълни с пърхане на птичи криле; из тръстиките, из скритите вади, както и от повърхността на самото езеро към небето се издигна облак от пернати обитатели на могъщата река, който закри слънцето над главите ни. Бяха стотици разновидности: мерни и бели ибиси с глави на лешояди — свещените птици на речната богиня; ята кряскащи диви гъски, оперени в червеникавокафяво, всяка с по една рубиненочервена капчица в средата на гърдите си; синкавозелени или мастиленочерни чапли с клюнове като мечове, които цепеха простора с мощните си криле; диви патици — толкова многобройни, че човек трудно можеше да ги обхване поглед, а гледката, която представляваха, му се струваше невероятна.
Ловът на диви патици е едно от любимите занимания на египетската аристокрация, но днес ние преследвахме друга цел. В този миг далеч пред нас забелязах огледалната повърхност на водата да се раздвижва неспокойно. Нещо тежко и голямо се беше размърдало и стомахът ми се сви при мисълта за ужасния звяр, който се беше разшавал. Танус също забеляза раздвижването, но реакцията му беше различна от моята. Облиза се като хрътка, а мъжете наоколо завикаха в хор заедно с него и натиснаха веслата. «Дъхът на Хор» се стрелна напред, сякаш беше някоя от онези птици, които ни бяха засенчили слънцето, а господарката ми изкрещя от вълнение и удари с малкото си юмруче мускулестото рамо на Танус.
Водите се размърдаха още веднъж и той даде знак на кормчията да следва посоката на движението, докато аз продължавах да млатя гонга, вдъхвайки си повече кураж. Достигнахме мястото, където бяхме видели водата да се раздвижва. Галерата ни плавно застина, а всички на борда внимателно започнаха да оглеждат наоколо.
Само аз от мястото си можех да погледна зад кърмата. Дъното беше плитко и водата беше почти толкова прозрачна, колкото и въздухът край нас. Изкрещях пронизително като господарката ми преди това и рязко се отдръпнах от кърмата — чудовището се намираше точно под кораба ни.
Хипопотамът е най-любимото същество на Хапи, богинята на Нил. Само с нейното съгласие можехме да го убиваме. За тази цел сутринта Танус се беше молил и бе извършил жертвоприношение в храма на богинята заедно с господарката ми. Разбира се, Хапи е нейната богиня-покровителка, но се съмнявам, че само това е било причината за дейното й участие в церемонията.
Хипопотамът беше огромен стар мъжкар. Изглеждаше ми голям колкото галерата ни — гигантска маса, която се влачеше по дъното на лагуната и чиито забавени от водата движения я оприличават на създание, излязло от нечий кошмар. Изпод краката му хвърчеше кал, както антилопата вдига прах, докато препуска в пустинята.
С помощта на кормилото Танус завъртя галерата и се понесохме подир хипопотама. Но дори с бавения си и спокоен ход под водата той скоро се откъсна от нас. Тъмната му сянка се изгуби в зелените дълбини на лагуната.
— Гребете по-бързо! Дъхът на Сет да ви гори дано, гребете! — крещеше Танус на хората си, но когато един от офицерите замахна с камшика, той се намръщи и поклати отрицателно глава. Никога не съм го виждал да прибягва без сериозна причина до бича си.
Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността пред нас и изхвърли облак зловонна пара от дробовете си. Макар да беше на повече от изстрел с лък от нас, смрадливият му дъх ни удари право в носа. За миг гърбът му заприлича на някакъв остров от гранит насред лагуната, след което той пое дъх и със свистене бързо се скри.
— След него! — разнесе се гласът на Танус.
— Ей го там — извиках аз и посочих на едната страна, — връща се обратно.
— Много добре, приятелю — засмя се младежът, — все още може да излезе войник от теб.
Тази забележка беше, общо взето, смешна, защото аз съм писар, мъдрец и човек на изкуството. Моите подвизи са плод на мисълта. Все пак се изпълних с детинска радост както всеки път, когато той ме похвалеше за нещо, и за миг забравих за страховете си, увлечен в гонитбата.
На юг от нас останалите галери от флотилията също се бяха включили в преследването. Жреците на Хапи винаги водеха точни сметки относно броя на огромните обитатели на лагуната и сега бяха дали позволението си за идващия празник на Озирис да бъдат убити не повече от петдесет. Така щяха да останат около триста от свещените животни на богинята: достатъчно според жреците за това водните пътища да не се задръстват от плевели, тръстиките да не заемат от обработваемата земя, а и храмът да може да разчита на постоянно снабдяване с месо. Само жреците имаха правото да се хранят с месо от хипопотам извън десетте дни на празненствата в чест на Озирис.
Гонитбата се пренесе из цялата лагуна; превръщайки се в някакъв сложен и неразбираем танц, в които галерите се въртяха на всички страни, а изплашените до смърт животни бягаха пред тях, гмуркайки се или, напротив, излизайки на повърхността, за да избълват облаци пара над главите си, да изсумтят страховито и да се потопят отново. Но всеки път те се задържаха все по-кратко под водата, изскачаха все по-често на повърхността, защото дробовете им се изпразваха и зверовете не смогваха да ги изпълнят докрай, преди преследващите галери да ги настигнат, принуждавайки ги да се гмурнат отново. През цялото това време бронзовите гонгове на кърмата на всеки кораб не замлъкваха и звънът им се сливаше с възбудените викове на гребците и подканванията на кормчиите. Наоколо беше неописуема врява и суматоха и дори аз установих, че викам и крещя като най-кръвожадните ловци край себе си.
Танус беше насочил вниманието си върху първия хипопотам, който се оказа и най-големият. Дори не поглеждаше към женските и по-младите самци, които се показваха на не повече стрела разстояние от лодката ни, и неотстъпно преследваше огромния звяр при всичките му смени на посоката, като при всяко негово появяване на повърхността го застигахме все повече и повече. При цялото си вълнение не можех да не отдам заслуженото на умението, с което младежът направляваше «Дъхът на Хор», както и начина, по който екипажът реагираше на всеки негов знак. Хората, които командваше, винаги се справяха добре. Пък и как иначе би могъл да се изкачи толкова бързо до такъв висок пост, след като нито разполагаше с богатство, нито имаше влиятелен покровител. Всичко, което бе постигнал, дължеше единствено на себе си и въпреки опитите на скритите му врагове, които му поставяха капани на всяка крачка, продължаваше да си пробива път напред.
Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността на не повече от тридесет крачки от нашите лъкове. Блестеше на слънцето и плашеше с огромното си черно туловище; от широките му ноздри излизаха кълба пара като на онова създание в подземния свят, което изтръгва и разкъсва сърцата на провинилите се пред боговете.
Танус веднага грабна една стрела и я пусна по посока на звяра. За сетен път Ланата изсвири злокобната си песен и стрелата полетя напред. Още докато свистеше във въздуха, тя бе последвана от втора, от трета. Тетивата жужеше като струна на лютня, а стрелите една след друга се забиваха в целта. Хипопотамът изрева, щом те потънаха наполовина в широкия му гръб, и отново се гмурна под водата.
Стрелите за този лък бяха измислени от мен. Бях махнал перцата им и на тяхно място бях закачил плавки от баобаб, каквито рибарите използват за мрежите си. Така бяха прикачени към стрелата, че да не мърдат при полета, но щом животното се потопи, да се отлепят от нея и да останат по повърхността на водата. Бях ги привързал за бронзовото острие на стрелата с тънък ленен конец, който се усукваше около пръчката, но се развиваше веднага щом плавката се откачеше. Така че сега, когато хипопотамът заплува под водата, трите малки плавки изхвръкнаха на повърхността и го последваха. Бях ги боядисал в яркожълто, така че да привличат погледа и по тях лесно да се определя местоположението на животното, дори и да се намира в дълбините на лагуната.
Така Танус можеше да предвиди всеки опит на звяра да се отскубне и щом се покаже на повърхността, «Лъхът на Хор» все го пресрещаше и върху лъскавия му черен гръб отново се изсипваше дъжд от стрели. След хипопотама се образуваха гирлянди от малки жълти коркчета, а водите около него почервеняваха от кръв. Въпреки дивата страст, обзела всеки в този миг, не можех да не изпитвам съжаление към раненото животно всеки път, щом то се покажеше ревящо на повърхността, където отново го връхлитаха свистящи смъртоносните стрели. Но съчувствието ми към жертвата ни в никакъв случай не се споделяше от младата ми господарка, която бе застанала сред най-голямата блъсканица на галерата и пищеше едновременно от страх и от удоволствие.
Хипопотамът се показа над водата досами галерата ни, но този път се беше обърнал срещу «Дъхът на Хор», който го настигаше. Челюстите му се разтвориха толкова широко, че чак гърлото му се виждаше — истински тунел от яркочервена плът, който спокойно можеше да погълне цял човек. Огромните зъби, които стърчаха из устата му, спряха дъха ми и при вида им потръпнах. Със зъбите на долната челюст животното се справяше с по-здравите и жилави стъбла на тръстиките. Отгоре също се показваха лъскави бели остриета, дебели колкото китката ми, които биха могли да разкъсат корпуса на «Дъхът на Хор» със същата лекота, с която аз бих отхапал от пшенична питка. Скоро ми се беше случило да изследвам трупа на една селянка, която, както рязала тръстики на брега, имала нещастието да смути спокойствието на женски хипопотам с новородено. Жената беше разсечена на две с такава прецизност, сякаш я бяха рязали с най-фино бронзово острие.
И сега това освирепяло чудовище с огромната си паст с блестящи зъби се бе насочило срещу нас, а аз, който при това стоях на кърмата и се намирах възможно най-далеч от него, бях замръзнал на мястото си от ужас. Танус пусна още една стрела, която влетя право в разтворената паст, но агонията на животното и без това вече беше толкова мъчителна, че то сякаш и не усети новата рана. Макар че тъкмо тя щеше да се окаже фаталната. Без капка колебание звярът се хвърли право срещу нас. От раненото му гърло се разнесе такъв яростен рев на предсмъртна болка, че някъде дълбоко се спука артерия и бликна кръв като фонтан. Кръвта, която животното плюеше пред себе си, скоро се превърна в облаци червена мъгла на фона на слънчевата светлина — красива и едновременно с това страховита гледка. И тогава хипопотамът се удари с все сила о носа на галерата ни.
«Дъхът на Хор» пореше водите със скоростта на тичаща газела, но звярът в своята ярост се оказа по-бърз, а туловището му бе толкова здраво и мощно, че сякаш се бяхме натъкнали на подводни скали. Гребците изпопадаха от пейките си, а аз самият бях запокитен с такава сила в предпазната преграда, че останах без дъх от страхотната болка в гърдите.
И въпреки всичко не можех да не се огледам за господарката си. През сълзите от болка видях, че при удара тя полетя с главата напред. Танус протегна ръка да я задържи, но той самият беше изгубил равновесие, а и лъкът в лявата ръка му пречеше. Успя единствено да я хване за миг, така че да убие малко скоростта й, но тя се олюля безпомощно над преградата, размахвайки отчаяно ръце, и гърбът й надвисна над водата.
— Танус! — изпищя тя и протегна ръка към него.
С ловкостта на акробат той застана на крака и се опита да я сграбчи. За миг пръстите им се докоснаха, но после тя сякаш беше издърпана от някаква невидима сила и залитна на другата страна.
От своето място можах да я видя как пада във водата. Преобърна се като котка във въздуха, а бялата й пола се развя, разкривайки прелестните й дълги бедра. Струваше ми се, че си отива завинаги, и тревожният ми зов отекна заедно с нейния отчаян нисък.
— Момичето ми! — заплаках аз. — Мъничката ми!
Защото бях сигурен, че е изгубена завинаги. В този миг целият й живот, такъв какъвто го знаех, преминаваше пред очите ми. Видях я отново как се учи да ходи, чух бебешките й гальовни думи, с които ме посрещаше — мен, любимата й бавачка. Видях я как израства и се превръща в жена и си припомних всяка радост и всяка болка, които ми беше причинила. И в мига, когато смятах, че ще я загубя завинаги, като че ли я обикнах още повече.
Тя падна върху широкия, окървавен гръб на разярения хипопотам и за момент остана неподвижна върху него с прострени ръце и крака — като човек, подложен на жертвоприношение върху олтара на някаква отвратителна религия. Животното се замята, издигайки се високо над водата, като извиваше огромната си безформена глава назад, за да я докопа. Зачервените му свински очички хвърляха яростни искри, а огромната му челюст страховито прищракваше всеки път, щом се опитваше да я захапе.
Лострис успя да се съвземе и да се вкопчи в две от стрелите, които стърчаха от гърба на хипопотама. Остана да лежи върху животното, разтворила широко ръце и крака. Вече не пищеше, а използваше всичко, на което беше способна, за да си спаси живота. Когато се удряха, огромните извити зъби на звяра издрънчаваха като металните оръжия на дуелиращи се бойци. И всеки път, когато се срещнеха, сякаш само един пръст ги отделяше от господарката ми и аз всеки момент очаквах стройното й краче да бъде откъснато като натежал грозд от лозницата, а сладката й младежка кръв да се омеси с онези ужасни кървища, които струяха от раните на хипопотама.
На носа на галерата Танус бързо се окопити. За миг видях изражението на лицето му и мога да кажа, че беше ужасно. Той захвърли лъка си, защото вече не можеше да го използвали грабна меча си, изтегляйки го от ножницата от крокодилска кожа. Бронзовото острие, дълго колкото ръката му, заблестя на слънцето, наточено дотолкова, че да може да избръсне космите по тялото на собственика си.
Той скочи върху планшира и за секунда остана да виси отгоре му, наблюдавайки гърчовете на смъртно раненото животно в краката си. След което се оттласна от палубата и като ястреб се стрелна напред, стиснал с две ръце меча си с острието надолу.
Приземявайки се върху широкия врат на хипопотама, Танус го възседна, сякаш смяташе да го язди до самия подземен свят. Към силата на удара му, когато забиваше меча си в звяра, се беше прибавила цялата му тежест заедно с устрема на безумния му скок. Острието потъна до средата във врата на хипопотама, точно под черепа му, и разположил се като опитен ездач, Танус продължаваше да натиска навътре бронзовия си меч. Животното изпадна в още по-неописуема ярост. Всичко, което бе правил до този момент, бе нищо в сравнение с адските конвулсии, които настъпиха. Хипопотамът извади по-голямата част от туловището си над вълните, въртейки неистово глава на всички посоки и разплисквайки около себе си водни стени, които се стоварваха върху палубата на галерата и като завеса скриваха от ужасения ми поглед това, което ставаше там.
През пръските вода наблюдавах как двамата безмилостно биват лашкани върху гърба на чудовището. Една от стрелите, за които се беше уловила Лострис, се строши в ръката й и тя едва не бе пометена. Ако това се беше случило, то тя със сигурност щеше да попадне между зъбите на хипопотама. Танус се обърна, с лявата си ръка я сграбчи и й помогна да се задържи, а с дясната продължаваше да забива бронзовото острие все по-надълбоко и по-надълбоко във врата на звяра.
Неспособен да ги достигне, хипопотамът се хапеше сам, нанасяйки си ужасни рани, които зейваха по тялото му и оцветяваха в червено водата на разстояние от петдесет крачки около галерата, а Лострис и Танус бяха изпръскани от глава до пети с пурпур от шуртящата кръв. Лицата им се бяха превърнали в отвратителни маски, от които само очите им се белееха.
Неудържимите предсмъртни конвулсии на хипопотама неусетно ги бяха отнесли надалеч от нас и аз пръв от всички усетих това.
— Следвайте ги! Не ги изпускайте! — извиках на гребците, които мигом скочиха по местата си и «Дъхът на Хор» отново се впусна в гонитба.
В този миг и оръжието на Танус най-сетне трябва да е достигнало прешлените на хипопотама и да ги е разсякло. Огромното чудовище изведнъж застина. После се обърна по гръб с четирите си крака опънати нагоре и потъна, отнасяйки със себе си към дълбините Лострис и Танус.
Аз все пак успях да надвия отчаянието, което ме бе сграбчило за гърлото, и гръмогласно заповядах на гребците:
— Назад! Внимавайте да не ги затиснете с галерата! Плувци на носа!
Сам останах изненадан от силата и авторитета на гласа си.
Галерата беше спряна и леко се отдръпна назад. И преди да осъзная какво върша, ето ме хукнал начело на групичката войници, които бяха наскачали от местата си. Навярно всички биха си умрели от смях, ако някой техен офицер тръгнеше да се дави, но не и когато ставаше дума за Танус.
Колкото до мен самия, аз вече си бях свалил полата и стоях чисто гол. Дори и със сто камшика да ме бяха заплашили, никога при други обстоятелства не бих извършил подобно нещо, защото един-единствен човек беше виждал пораженията, нанесени ми от държавния екзекутор преди толкова време, и това беше човекът, който заповяда да ме кастрират. Но сега съвсем бях забравил за обезобразеното си тяло.
Аз самият съм опитен плувец и макар че сега, щом се замисля, изтръпвам пред тази си самонадеяност, наистина вярвам, че щях да скоча и да се гмурна в окървавените води, за да се опитам да спася господарката си. Но в мига, когато застанах на ръба на палубата, точно под мен вълните се разтвориха и на повърхността изплуваха две глави, от които струеше вода. Те бяха толкова плътно долепени една до друга, сякаш имах пред себе си двойка чифтосващи се видри. Едната глава беше чернокоса, другата — руса, но и от двете се носеше най-невероятният звук, който някога бях чувал. Те се смееха. Двамата се кикотеха и не можеха да си поемат дъх от смях, докато плуваха към галерата, прегърнали се толкова здраво, че се плашех да не се удавят.
Мислите ми веднага се насочиха към това нагло безочие пред очите ми, както и към ужасната лудост, която бях на крачка да извърша. Като майка, чиято първа реакция, след като намери изгубеното си дете, е да го зашлеви, така и моят глас за миг изгуби цялата си авторитетност и зазвуча писклив и свадлив. И докато господарката ми и Танус се качваха на палубата, издърпвани от дузина ръце, аз използвах цялото си красноречие да й се скарам.
— Ти безразсъдна, разюздана дивачка! Ти неразумна, егоистична, недисциплинирана хлапачка! Беше ми обещала! Беше ми дала клетва в девствеността на богинята…
Тя се спусна към мен и обви с ръце врата ми.
— О, Таита! — възкликна, смеейки се. — Видя ли го? Видя ли как Танус се хвърли да ме спасява? Не е ли това най-благородното деяние, което се е случвало някога? Досущ като героите от най-хубавите ти приказки.
Това, че аз бях готов да извърша подобен героичен подвиг, не беше удостоено с никакво внимание, което засили раздразнението ми. На всичко отгоре изведнъж установих, че Лострис си е изгубила полата и че хладното, мокро тяло, което тя сега притискаше до моето, е съвсем голо. На суровите погледи на офицерите и войниците господарката ми показваше най-хубавия, най-стегнатия задник в цял Египет.
Светкавично грабнах най-близкия щит и с него покрих и двама ни, като в същото време се развиках на робините да й намерят друга пола. Кикотенията им още повече ме разяриха и затова веднага щом двамата с Лострис си покрихме срамотиите, насочих яда си срещу Танус.
— Колкото до теб, нехайнико безобразен, за теб ще доложа пред самия господар Интеф! Ще ти свали кожата от гърба, тъй да знаеш!
— Няма да направиш такова нещо — засмя се Танус, като ме прегърна с мократа си, мускулеста ръка и така здраво ме притисна до себе си, че чак увиснах във въздуха, — защото добре знаеш, че и теб те чака същото. И все пак, приятелю, благодаря ти за вниманието.
Докато ме държеше с едната си ръка, той се огледа наоколо и се намръщи. «Дъхът на Хор» се беше откъснал доста от флотилията, но добре се виждаше, че ловът е приключил. Останалите галери бяха изпълнили докрай плана, разрешен от жреците.
Той поклати глава.
— Май нямахме много късмет — изсумтя и заповяда на един от офицерите да издигне флага за връщане.
И като се усмихна пресилено, предложи:
— Да напълним някоя кана с бира, а? Ще ни се наложи още дълго да чакаме, а от цялата тази работа страшно съм ожаднял.
Насочи се към носа, където робините се суетяха около Лострис. В началото бях прекалено ядосан, за да се присъединя към празненството им на палубата, затова реших, че ще е по-достойно да остана сам на кърмата.
— О, остави стареца да си се муси — прошепна Лострис на Танус така, че всички да чуят, докато той пълнеше повторно чашата си с пенливата течност. — Здравата се е изплашил, но като огладнее, ще омекне. Не можеш да си представиш колко обича да си похапва.
Изобщо господарката ми е самото олицетворение на несправедливостта. Първо, никога не се муся, второ, не съм лакомник и трето, по онова време бях едва на трийсет; макар че, разбира се, за едно четиринадесетгодишно момиче всеки над двадесет вече е стар, а и трябва да си призная, че що се отнася до храната, наистина притежавам изтънчения вкус на познавач. А и печената дива гъска с фурми, която Лострис предизвикателно ми показваше, беше сред любимите ми ястия, което тя много добре знаеше.
Оставих ги да се чувстват неудобно още известно време и едва когато Танус дойде лично да ми донесе кана бира и започна да ми се умилква с присъщата си чаровност, се престорих, че ми е минало, и склоних да отида на носа. И все пак, когато Лострис ме целуна по бузата, още й бях леко сърдит. Затова и тя заговори на висок глас, така че да привлече вниманието на околните:
— Момичетата ми казват, че си поел командването на кораба като истински воин и си бил готов да скочиш във водата, за да ме спасяваш. О, Таита, какво бих правила без теб!
Едва тогава си позволих да й се усмихна и да поема парчето гъше месо, което тя настоятелно ми предлагаше. Мръвката беше превъзходна, а и бирата беше първокласна. Но пак внимавах да не прекалявам с яденето, защото трябваше да си пазя фигурата, а и не можех да забравя онази забележка за апетита ми.
Флотилията на Танус се беше разпръснала из цялата лагуна, но започна бързо да се прегрупира. Някои от галерите като нас бяха получили сериозни повреди. Две се бяха сблъскали в разгара на гонитбата, а други четири бяха станали жертва на преследваните животни. Все пак всички бързо се събраха и заеха местата си в бойния ред. След което се наредиха и провесили по мачтите си шарени знаменца, с които да покажат какъв им е уловът, една по една минаха покрай нашата. Щом се изравняха с «Дъхът на Хор», екипажите им гръмогласно ни приветстваха. Танус отвръщаше на поздравите със свит юмрук, а знамето на Синия крокодил отново се развя гордо на мачтата, сякаш бяхме постигнали победа над страховити врагове. Детска работа ще кажете, но пък и аз съм си все още едно момче, което се радва по детски на военните почести.
Когато всичко това свърши, флотилията се върна към първоначалния си ред и благодарение на умелото въртене на веслата го запази въпреки лекия бриз, който се бе появил неочаквано. Разбира се, все още никъде не се откриваше и следа от хипопотамите. Въпреки че от всяка галера бяха убили поне по един, а някои по два, дори по три, труповете на животните все още се криеха дълбоко в зелените води на лагуната. Знаех, че Танус е ядосан, защото «Дъхът на Хор» не се беше показал най-добър и че продължителната схватка с хипопотама ни беше ограничила до едно-единствено животно. Беше свикнал винаги да се представя най-блестящо. Както и да е, днес не беше много въодушевен и затова скоро ни изостави, за да се заеме с поправките по корпуса.
Хипопотамът беше пробил отдолу коритото и в галерата нахлуваше доста вода, така че дъното й трябваше постоянно да се изгребва с кожените кофи. Бе доста досадно и принуждаваше повечето мъже, вместо да си гледат работата като бойци или гребци, да се занимават с това. Ето защо си казах, че ще е добре да измисля нещо по-практично.
И докато чакахме труповете на избитите животни да изплуват на повърхността, пратих една от робините да ми донесе кошницата, в която си държах пособията за писане. Поумувах малко и започнах да скицирам зародилата се в главата ми идея за механично изгребване на водата от дъното на боен кораб, докато той е в действие — метод, който не би изисквал усилията на половината екипаж. Беше на същия принцип както крайречните отводнителни системи. Реших, че спокойно биха могли с него да се занимават само двама души вместо дузина, както е с кофите.
Завърших скицата си и се замислих за удара, който беше причинил пробива в корпуса ни. Открай време тактиката, използвана при бой в реката, беше същата с тази на сухопътните сражения. Галерите застават успоредно и се обсипват едни други със стрели. По някое време се доближават повече, закачат се един за друг и всичко се решава със силата на меча. Капитаните внимават на всяка цена да избягнат сблъсъка с противниковия съд, защото на това, общо взето, се гледа като на неумение да се управлява галерата.
— А защо не… — мина ми изведнъж през ума и започнах да рисувам галера с подсилен нос. Малко по-късно, когато идеята ми започна да се оформя, прикачих на въпросния нос точно на височината на повърхността рог — подобен на този на носорога. Щяхме да го издяламе от твърдо и жилаво дърво и да го обковем с бронз. Насочен напред и леко надолу, той щеше да се забие право в корпуса на другия плавателен съд и да го отпори точно в средата. Толкова се бях залисал в заниманията си, че не усетих Танус, който тихомълком беше застанал зад гърба ми. Издърпа папируса от ръката ми и внимателно разгледа нарисуваното.
Естествено беше му нужен само миг, за да разбере какво ми е хрумнало. Навремето, когато баща му загуби цялото си състояние, бях опитал всичко да му намеря богат покровител, който да му помогне да стане писар в някой храм, където да продължи образованието си. Защото твърдо вярвах, че с моя помощ той имаше всички изгледи да се превърне в един от големите умове на Египет; може би дори щеше да достигне славата на Имхотеп, който преди около хиляда години беше проектирал първите пирамиди в Сакра.
Но както можеше да се очаква, усилията ми се оказаха безплодни, защото същият онзи скрит враг, чиято злоба и коварство бяха съсипали бащата, сега правеше всичко възможно да прегради пътя и пред сина. Никой в цялата страна не можеше да преодолее гибелното му влияние. Затова помогнах на Танус да влезе в армията. И за собствено вътрешно разочарование, както и напук на всичките ми страхове, че няма да се справи, трябваше да си призная, че тъкмо това е призванието му. А освен това той самият беше избрал военното поприще за свой път в живота — посочен още в първия ден, когато беше застанал с дървен меч в ръка срещу останалите деца.
— Крастите на Сет да ме хванат дано! — плесна се той по челото, като прегледа рисунките. — Ти с твоята четчица струваш повече от десет дружини войници!
Навикът му да светотатства с името на великия бог Сет винаги ме е притеснявал. Защото, макар и двамата с него да сме чеда на Хор, смятам, че не бива да се засягат другите божества в египетския пантеон. Аз например никога не подминавам светилище, без да се помоля или да извърша малко жертвоприношение, независимо колко скромен и незначителен е онзи, на когото е посветен. За мен това си е проява на благоразумие и презастраховане за бъдещето. Човек си има достатъчно врагове сред хората, за да си търси и сред боговете. Аз гледам по-скоро да угаждам на Сет, защото той ме плаши. Подозирам, че Танус знае това и нарочно говори такива неща, за да ме дразни. Но както и да е, топлотата, с която той ме похвали, ме накара скоро да забравя смущението си.
— Как ти хрумна? — попита той. — Ето, аз съм войник и днес видях всичко, което си видял и ти. Защо тогава същите идеи не идват на мен?
И двамата мигом се впуснахме в оживен разговор относно проектите ми. Разбира се, Лострис не можеше да стои настрана дълго време и скоро се присъедини към нас. Робините й бяха изсушили и сресали косата и й бяха оправили грима. Хубостта й ме разсейваше, още повече че тя безгрижно бе облегнала тънката си ръчичка върху рамото ми. Никога не би докоснала така мъж на публично място, защото би било против всякакво благоприличие и възпитание. Но аз не се водя мъж, а пък и въпреки че се опираше на мен, погледът й беше насочен единствено към Танус.
Тя изпитваше някакво влечение към него още от времето, когато прохождаше. Тогава имаше навика да преследва навсякъде с широкоразтворени обятия важничещия десетгодишен Танус, без да се плаши ни най-малко от непрекъснатите си падания, като се мъчеше да имитира всяко негово движение. Когато той плюеше, плюеше и тя. Когато той ругаеше, тя се мъчеше да повтори същата ругатня, докато най-накрая момчето не ми се оплака: «Не можеш ли да я държиш настрана от мен, Таита? Та тя си е просто едно бебе!» Сега обаче май не беше на същото мнение.
Най-сетне разговорът ни беше прекъснат от нечий вик откъм носа и всички се завтекохме да видим какво става в лагуната. Първият умрял хипопотам се беше показал на повърхността. Подаваше се с корема нагоре, защото от излизащите газове коремът му се беше издул като детски балон — както ги правят от пикочния мехур на козел, а краката му стояха изпънати високо над него. Една от галерите забърза да го поеме. Някакъв моряк доплува до трупа и завърза единия му крак с въже, другият край на което се държеше на борда. Щом това стана готово, съдът бързо-бързо заплава към далечния бряг.
Скоро лагуната се покри с огромните туловища на жертвите ни. Завързваха ги за лодките едно подир друго и ги завличаха надалеч. Танус привърза две за кърмата и гребците трябваше яко да се напрегнат, за да ги изтеглят до брега.
Щом наближихме сушата, прикрих с длан очите си от лъчите на залязващото слънце и погледнах пред нас. Изглеждаше сякаш всичко живо — мъже, жени, деца — от целия Горен Египет ни очакваше върху пясъците. Хората неуморно танцуваха, пееха и приветстваха задаващата се флотилия. Движението на белите им дрехи напомняше за някаква огромна вълна, която се разбива о брега на спокойната лагуна.
Всеки път щом някоя от галерите се доближеше до брега, групи мъже, които носеха само ленени препаски, нагазваха чак до подмишниците във водата, за да вържат подпухналите трупове. В своето вълнение те като че ли бяха забравили за постоянната заплаха от крокодили, които несъмнено дебнеха някъде из размътените зелени води. Всеки сезон тези кръвожадни дракони разкъсваха стотици хора. Понякога стават толкова дръзки, че излизат дори на брега, за да грабнат някое играещо си дете или пък селянка, която пере или налива вода.
Но сега всички се интересуваха от едно — да получат късче месо. Мъжете хващаха здраво въжетата и изтегляха убитите животни на брега. Докато труповете им се плъзгаха по калния бряг, от тях лека-полека се отлепяха многобройните рибки, които на стада бяха нападнали безжизнените тела, за да се нагостят. Попаднали на сушата, те пляскаха и се гърчеха в калта като паднали звезди.
Мъже и жени, стиснали ножове и брадви, пъплеха като мравки около плячката. Загубили разсъдък от лакомия, те разсичаха безмилостно гигантските туловища, ревейки и ръмжейки един срещу друг като лешоядите или хиените, наобиколили плячката на лъва, които се боричкат за всяко късче месо. Вечерта в храма щяха да очакват помощ от жреците тълпи нещастници, които в невниманието си са си отсекли по някой пръст или са забили до кост по ръцете или краката си опасните оръжия.
Аз също щях да имам доста работа, защото ми се носеше славата на лечител, по-опитен дори от жреците на Озирис. И при цялата си скромност трябва да призная, че тази ми репутация не е съвсем незаслужена, а Хор ми е свидетел, че таксите, които взимам, са далеч по-умерени от тези на светите люде. Господарят Интеф ми позволява да задържам за себе си до една трета от онова, което си спечеля. Така че въпреки робското си положение съм порядъчно заможен.
От кърмата на «Дъхът на Хор» наблюдавах жалката пантомима на човешките слабости, която се разиграваше в краката ми. По традиция на народа се позволява да яде до насита от улова на брега, стига нищо да не бъде отнасяно у дома. Понеже живеем в плодородна земя, чиято почва се напоява и подхранва щедро от голямата река, общо взето, гладът е непознат. Но по-бедните съсловия могат да разчитат само на зърно и затова цели месеци минават, без да са вкусили месо. А освен всичко това празниците в чест на Озирис са време, когато всички задръжки биват забравени. На хората е позволено да се отдават, и то без никакви ограничения, на всички телесни сладости — ядене, пиене и плътска страст. На сутринта мнозина щяха да се оплакват от подути кореми, главоболие или пък да се разкайват за разхайтеността си, но беше още първият ден от празниците и никой не можеше да надмогне апетита си.
Усмихнах се при вида на една майка, гола до кръста и оплескана от главата до петите с кръв и мазнотии, която се показа от зейналия корем на един от хипопотамите, сграбчила мърдащо в ръката й парче черен дроб, за да го захвърли на детето си някъде сред боричкащата се, пищяща тълпа от дечица, наобиколили трупа на звяра. Жената се скри отново сред вътрешностите на убитото животно, а детето се затича към един от стотиците огньове, запалени по брега. Там някое от по-големите му братчета пое внушителната мръвка и я хвърли в жарта. Само за миг около него се насъбраха цяла сюрия нетърпеливи деца, на които им течаха лигите като на кученца.
Най-голямото дете набучи едва-що зачервилия се дроб на една жилава пръчка и го изтегли от огъня, за да се нахвърлят отгоре му братята и сестрите му. Всичко беше погълнато за секунда и децата разтвориха уста за още. Сигурно повечето от по-малките никога преди не са опитвали превъзходното месо на речната крава. То е сладко, крехко и хранително, но повечето е само тлъстина — дори у бивола или ивичестото диво магаре тя не е толкова много, а костният мозък е деликатес, достоен за самия Озирис. Народът ни почти не е вкусвал животинска тлъстина и затова вкусът й го подлудяваше. Всички се тъпчеха до забрава, което си беше тяхното право в този ден.
Аз самият бях доволен, че не ми се налагаше да съм сред тази разбунена тълпа. Освен това бях спокоен, защото дворцовите слуги на господаря Интеф щяха да запазят най-сочните мръвки и костния мозък за двореца, където готвачите щяха да ми устроят истинско пиршество. В обкръжението на владетеля моето място е над всички останали; стоя по-високо дори от управителя на двореца или началника на личната гвардия, въпреки че и двамата са родени свободни. Разбира се, за това никога не се говори, но всички мълчаливо признават привилегированото ми и висшестоящо положение и малко са онези, които се осмеляват да ми го оспорват.
Сега наблюдавах как слугите се захващат за работа, като разбутват народа и взимат онова, което е дължимо на моя господар, управителя и великия владетел на всичките двадесет и две номи в Горен Египет. Размахваха наляво и надясно тоягите си с ловкостта, придобита от дългогодишна практика, като точно нацелваха всеки гол гръб или задник, който им се изпречеше, и високо огласяваха заповедите си.
Бивните на убитите животни принадлежаха по право на владетеля и слугите му ги събраха до една. Бяха не по-малко ценни от слоновата кост, която трябваше да внасяме чак от страната Куш, отвъд праговете на Нил. Последният слон в Египет е бил убит преди почти хиляда години, при царуването на един от фараоните от Четвъртата династия, или поне така твърдят йероглифите на стената в гробницата му. Естествено очакваше се моят господар да дари с една десета част от улова жреците на Хапи, които бяха назначените от самата нея пазачи на свещеното й стадо. Все пак какъв щеше да е размерът на този десятък, си беше работа единствено на моя господар и аз, който се заемах със сметките на двореца, много добре знаех къде отива лъвският пай от това съкровище. Господарят Интеф не прекалява с щедростта си дори и към една богиня.
Колкото до кожите на хипопотамите, те принадлежаха на армията и щяха да се превърнат в бойни щитове за началниците в гвардията. Квартирмайстерите сега внимателно следяха за одирането на животните, защото всяка кожа имаше размерите на бедуинска шатра.
Месото, което не се изядеше на брега, щеше да бъде сложено в саламура, опушено или изсушено. Би трябвало с него да се хранят войниците, членовете на съдилищата, служителите в храмовете, както и всички други държавни чиновници, но практика беше по-голямата част да бъде продавано, а печалбата съвсем естествено си проправяше път най-вече до хазната на господаря ми. Както вече казах, моят господар беше най-богатият човек в Горен Египет след фараона и с всяка година богатствата му нарастваха.
Зад гърба ми настъпи раздвижване и аз се обърнах. Флотилията на Танус имаше още работа. Галерите се бяха подредили като за бой, успоредно на брега, но на около петдесет крачки навътре — там, където започваше дълбокото, всяка от тях долепила носа си до кърмата на предната. На всеки съд по преградите бяха застанали мъже с харпуни.
Кръвта, както и изпадалите вътрешности бяха привлекли крокодилите. Не само от лагуната, но чак от главния ръкав на Нил те прииждаха, за да вземат участие в пиршеството. Мъжете с харпуните ги очакваха. Оръжията им представляваха дълги пръти, които имаха на върха си относително малки бронзови глави, коварно обкичени с шипове. На халки под металните глави бяха завързани здрави ленени въжета.
Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна сянка на някой от бронираните гущери се плъзнеше, мълчалива и злокобна, под повърхността на зелените води, оттласквайки се с огромната си опашка, те вече бяха готови да я посрещнат. Пропускаха крокодила да мине под лодките и след това, щом главата му се покажеше от другата страна, някой от тях се надвесваше над самата му глава и нанасяше удара си.
Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.
Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.
Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.
Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.
Неговият полк бе получил почетното си название «гвардейци на Синия крокодил» още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.
Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.
Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното му лице. И за да бъде още по-жестока тази смразяваща гледка, около врата на момичето се виждаше огърлицата му, а по изглозганите му китки имаше гривнички от червени и сини мъниста.
Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:
— Детенцето ми! Мъничкото ми!
Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.
Ето че веднъж подобни нерадостни твърдения се оказаха неверни. Майката бе разпознала детето си по украшенията. Аз самият бях покъртен от мъката на жената и пратих един от робите да намери отнякъде празна делва за вино. Въпреки че и жената, и детето й ми бяха непознати, не можах да сдържа сълзите си, докато помагах на нещастницата да събере останките на чедото си в делвата, за да им отреди прилично погребение.
Докато тя се изгубваше сред безгрижната тълпа гуляйджии с делвата под мишница, аз разсъждавах за съдбата на детето й. Въпреки всички погребални ритуали и молитвите, които майката щеше да прочете за своята дъщеря, и дори ако случайно тя можеше да си позволи баснословната сума за едно най-обикновено мумифициране, сянката му не би могла да постигне безсмъртието в Отвъдното. Защото за да успее да се пресели там, трябва преди балсамирането тялото да е цяло и непокътнато. Бях изпълнен със съчувствие към нещастната майка. Това е една от слабостите на характера ми, които не мога да преодолея — винаги преживявам тежко грижите и болките на всеки непознат, когото срещна. Би било по-лесно, ако имах по-студено сърце и по-цинична душа.
Както всеки път, когато нещо ме натъжава или обезсърчава, и сега посегнах към папируса и четчицата си и започнах подробно да описвам всичко, което се случваше около мен — написах за мъжете с харпуните, за безутешната майка, за одирането и разкъсването на парчета на убитите речни крави и на крокодилите върху пясъците край брега, за невъздържаността на пируващия народ.
Вече бяха доста онези, които, натъпкали се с месо или прекалили с бирата, бяха изпопадали по земята и здравата хъркаха, без да ги е грижа, че останалите ги подритват и настъпват. По-младите, които по-малко се стесняваха, танцуваха и се прегръщаха, или пък използваха падащия здрач или недостатъчното прикритие на храстите и изпотъпканите тръстики, за да се отдават на долните си страсти. Тази повсеместна развала беше просто един от симптомите на ширещата се из цялата страна болест и поквара. Навярно нямаше да бъде така, ако имахме силен фараон, а администрацията в Тива повече зачиташе морала и принципите на справедливостта. Простолюдието само подражава на онези, които стоят над него.
И колкото и да бях отвратен от това, което виждаха очите ми, пак се заех да го опиша съвсем съвестно и точно. И така измина цял час, в който аз, разположил се с кръстосани крака на кърмата на «Дъхът на Хор», пишех и рисувах. Слънцето почти беше залязло, сякаш искаше да утоли жаждата си в голямата река, оставяйки само медночервени отблясъци върху водата и някакво слабо сияние като от дим на небето на запад, сякаш е подпалило тръстиките.
Тълпите на брега ставаха все по-диви и невъздържани. Проститутките добре си вършеха работата. Наблюдавах как една доста едра и закръгленичка служителка в храма на любовта, която носеше върху челото си отличителния яркосин знак на посестримите си, отвежда някакво мършаво моряче, на половината на ръста й, в сенките отвъд огньовете. Там тя свали дрехите си и му предложи тръпнещия си в очакване внушителен задник. Надавайки радостни възгласи, дребосъкът я възседна, както го правят кучетата, и само след секунди тя викаше от удоволствие не по-зле от него. Започнах да рисувам лудата им забава, но скоро съвсем притъмня и трябваше да прекратя тези си занимания за днес.
Щом оставих папируса, внезапно ми мина през ума, че от случая с мъртвото дете не съм виждал господарката си. Скочих на крака, обзет от луда паника. Как можах да бъда толкова разсеян? Господарката ми винаги е била възпитавана строго — аз самият съм имал грижата за това. Беше добро дете, което зачиташе морала и всички задължения, наложени й от закона и традицията. Също така тя ясно си даваше сметка за името и честта на аристократичния си род и за собственото си положение в обществото. И което беше може би най-важно, гледаше на баща си с неговия авторитет и строг характер със същото страхопочитание, с което и аз самият. Така че нямаше място за недоверие от моя страна.
Аз й имах доверие толкова, колкото бих имал и на себе си, ако бях на нейно място в тази възраст на разцъфтяваща женственост и горещи страсти, някъде в мрака, сама с красив и също толкова страстен млад войник, който ми е завъртял главата.
Паниката ми не се дължеше толкова на страха, че господарката ми може да се раздели с девствеността си — този ефирен талисман, който, веднъж изгубен, никой не оплаква дълго, колкото на доста по-сериозната заплаха за собствената ми кожа. Още на другия ден щяхме да се завърнем в Карнак, в двореца на господаря ми Интеф, където винаги биха се намерили злонамерени гласове, които да разпространят мълвата за каквито и да било отклонения от моя или нейна страна.
Шпионите на моя господар проникваха във всяко съсловие на обществото и покриваха всеки кът от страната: от пристанищата и нивите до двореца на фараона. Бяха по-многобройни дори от моите, защото той разполагаше с повече средства да им плаща. Много от тях обслужваха едновременно и двама ни и често шпионските ни мрежи се припокриваха. Ако Лострис наистина засегнеше честта на някого — на баща си, на рода си, а и на мен, нейния възпитател и пазител, то господарят ми би го научил още на сутринта, както, разбира се, бих го научил и аз.
Обиколих тичешком галерата от единия до другия й край. Изкачих се до кулата на кърмата и отчаяно я затърсих с поглед по плажа. Никъде не можах да открия и следа от нея или от Танус и това само потвърди най-ужасните ми страхове.
Изобщо не ми идваше наум къде да ги търся в тази обладана от всеобща лудост нощ. Започнах безпомощно да кърша ръце като в предсмъртна агония, но навреме се спрях. Опитвам се, доколкото е възможно, да избягна тези прояви на женственост. Изпитвам истинско отвращение при вила на онези тлъсти, превзети и вечно позиращи същества, които са станали жертва на същото като мен. Винаги се мъча да се държа като мъж, а не като евнух.
С усилия успях да превъзмогна слабостта си и да си наложа изражението на решителност и непоколебимост, което неведнъж бях забелязвал у Танус в разгара на най-ожесточени сражения; така че скоро си възвърнах разсъдъка и отново започнах да мисля рационално. Питах се как би постъпила господарката ми в такъв момент. Разбира се, познавах я твърде добре. Все пак бях я наблюдавал в продължение на четиринадесет години. Знаех, че е твърде взискателна, а и че никога няма да забрави благородния си произход, за да се смеси с пияната тълпа на брега или да се крие по храстите, за да се отдава на животински радости като онзи моряк с дебелата проститутка. Също така знаех, че не бих могъл да разчитам на ничия помощ в търсенето, защото това би означавало господарят Интеф да научи всичко. Трябваше да се оправям сам.
Та в какво скривалище би се оставила Лострис да бъде отведена? Като повечето момичета на нейната възраст и тя вярваше в романтичната любов. Съмнявам се много да се е замисляла за по-земните аспекти на чисто физическия акт въпреки усилията на онези малки черни мръснички да я просветят. Никога не беше проявявала кой знае какъв интерес към техническата страна на въпроса, когато аз, изпълнявайки задълженията си, се бях опитвал да я подготвя за живота, така че да знае да се пази.
Реших, че трябва да я търся на такова място, което би отговаряло на нейните очаквания за сантиментална любов. Ако някъде на «Дъхът на Хор» имаше кабина или друго затворено помещение, отдавна щях да съм проверил там, но нашите речни съдове представляват малки и практични бойни галери, за които най-важното е бързината и маневреността. Екипажът спеше върху самата палуба, а капитанът и останалите офицери можеха да се радват само на един сламен навес за подслон. А в момента дори и той не беше разпънат, така че нямаше място, където двамата да се скрият.
Карнак и дворецът се намираха на половин ден път. Едва сега робите се бяха заели да разпъват шатрите ни на островче, където групата ни щеше да се радва на спокойствие настрана от простосмъртните. Закъснението им беше по принцип непростимо, но в случая ги оправдаваше участието им в празненствата. На светлината на факлите можех да видя, че не един и двама от тях едва се държат на краката си, докато се борят с въжетата. Още не беше издигната палатката на Лострис, така че любовниците не биха могли да се наслаждават на удобството на килимите, бродираните завеси, пухените дюшеци и меките чаршафи. И така, къде можеше да са отишли?
В този миг вниманието ми привлече меката светлина на факли някъде отвъд лагуната. Веднага на помощ ми дойде интуицията. Сетих се, че като се имат предвид отношенията на господарката ми с богинята Хапи, нейният храм върху живописното островче в средата на лагуната би било точно мястото, което да привлече неудържимо Лострис. Огледах се с надеждата да открия начин и аз да достигна острова. Въпреки че на брега имаше изтеглени много лодки, всички лодкари бяха пияни.
Тогава забелязах Кратас. Щраусовите пера върху шлема му стърчаха високо над тълпата, а гордата му осанка го отличаваше от околните.
— Кратас! — извиках аз, а той се обърна и ми махна.
Беше най-висшият офицер след Танус и най-преданият му приятел. На него можех да имам доверие като на никого друг.
— Намери ми лодка! — изкрещях му. — Каквато и да е!
Видът ми беше толкова изразителен, а и гласът ми прозвуча така пискливо, че той успя да ме разбере, колкото и далеч да се намираше от мен. Типична негова черта беше да не губи нито миг в ненужни въпроси или колебания. Отиде до най-близката лодка, чийто собственик лежеше мъртвопиян на дъното й. Кратас го хвана за врата и с лекота го вдигна. Пусна го върху пясъка, а лодкарят така и не помръдна, оставайки в същото положение, в което го бяха захвърлили. Офицерът сам избута лодката във водата и с няколко удара с дългия прът се нареди успоредно с «Дъхът на Хор». В бързината си да сляза от кърмата се спънах и артистично тупнах в малката ладия.
— Към храма, Кратас — малко тържествено му посочих острова, след като се изправих на крака, — и дано благосклонната Хапи ни отведе там, преди да е станало твърде късно!
С помощта на вечерния бриз, който издуваше триъгълното платно на лодката, ние се понесохме по тъмните води и скоро пристигнахме до каменния кей пред храма. Кратас привърза ладията към една от халките, пригодени за целта, и понечи да ме последва на брега, но аз го възпрях.
— Става дума за Танус, не за мен — рекох му, — така че ако обичаш, стой тук.
Той се поколеба за миг, но след това кимна.
— Ще чакам да ме повикаш.
Извади меча си и ми го подаде откъм дръжката.
— Може да ти потрябва.
Поклатих глава.
— Не е този род опасността. Освен това си нося камата. Но ти благодаря за доверието.
Оставих го в лодката и се затичах по каменните стъпала към входа на храма.
Факлите, които бяха окачени върху високите колони на входа, хвърляха оскъдна светлина, която сякаш вдъхваше живот на фигурите от барелефите по стените и ги понасяше във вихрен танц. Хапи е сред любимите ми божества. В интерес на истината тя не е нито бог, нито богиня, а представлява странно брадато, хермафродитно същество, надарено едновременно с внушителен пенис и с не по-малко впечатляваща вагина, както и с натежали гърди, които могат да накърмят всекиго. Представлява обожествения Нил и в същото време богинята на плодородието. Двете египетски царства зависят изцяло от нея и периодичните разливи на великата река са второто й аз. Способна е постоянно да си променя пола, а също, по примера и на други египетски богове, да приема формата на което животно си поиска. Любимото й превъплъщение е в хипопотам. Въпреки съмнителната й полова принадлежност обаче господарката ми Лострис винаги я е смятала за жена, както и аз самият. Но жреците на Хапи може би мислят различно по въпроса.
Изображенията й по каменните стени я представяха едра и по майчински блага. Оцветена в малко болнави оттенъци на червено, жълто и синьо, тя сияеше с усмивката на речната крава, сякаш подканваше всички нас, създанията на природата, да бъдем плодоносни и да се размножаваме. Като се имат предвид тревогите, които ме преследваха тогава, подобна покана ми звучеше най-малкото неуместно. Имах неприятното чувство, че може би точно в този момент повереното ми съкровище се мъчи да спечели благосклонността на богинята, изпълнявайки повелите й.
Край страничния олтар бе коленичила някаква жрица. Бързо притичах при нея и като я хванах за качулката й, настоятелно я дръпнах.
— Свята сестро, кажи ми, виждала ли си господарката Лострис, дъщерята на великия владетел?
Много малко бяха жителите на Горен Египет, които да не знаят как изглежда господарката ми. Всички я тачеха заради красотата, веселия й характер и винаги доброто й разположение на духа и затова все се тълпяха около нея и я поздравяваха на улицата и по пазарите.
Жрицата, набръчкана и беззъба старица, ми се усмихна и с такова потайно и съучастническо изражение докосна носа си с пръст, че всъщност затвърди и най-големите ми страхове.
Дръпнах я повторно, този път не толкова любезно.
— Къде е тя, почитаема майко? Умолявам те, отговори ми!
В отговор тя само посочи вратите към вътрешното светилище.
Завтекох се по каменните плочки, като ритъмът на сърцето ми беше по-забързан и от крачките ми, ала при цялото си вълнение пак не можех вътрешно да не се удивя от дързостта на господарката си. Макар да беше член на висшата аристокрация, да имаше достъп до всички светини в царството, надали в цял Египет щеше да се намери друг, който да избере подобно място за любовна среща.
На входа към светилището се спрях. Интуицията не ме беше излъгала. Ето ги двамата заедно, както най-силно се страхувах, че ще ги заваря. И толкова бях убеден, че се случва тъкмо най-страшното, че едва не им извиках да спрат. Но успях да се възпра навреме.
Господарката ми беше облечена, дори повече от обикновено, защото беше покрила гърдите си, а на главата си носеше син вълнен шал. Беше клекнала пред гигантската статуя на Хапи. Богинята й се усмихваше отвисоко, обкичена с венци от водни лилии.
Танус също беше коленичил до нея. Беше оставил настрана оръжията и бронята си. Те бяха натрупани при входа на светилището. Беше облечен само в ленена риза и къса туника, а на краката си носеше сандали. Двамата се държаха за ръце и лицата им почти се докосваха, докато те тържествено си шепнеха нещо.
Първоначалните ми подозрения се оказаха неоправдани и аз изпитах срам и угризения. Как бях могъл да се усъмня в господарката си? Понечих тихичко да се оттегля, макар че щях да отида само до страничния олтар, където да изкажа благодарностите си към богинята за нейната закрила и откъдето бих могъл да наблюдавам какво ще се случи по-нататък. Но точно в този миг Лострис се изправи и неуверено се доближи до статуята. Толкова бях привлечен от младежката й грация, че останах да й се полюбувам.
Тя откачи от врата си фигурката от лапис лазули, която й бях направил. С болка осъзнах, че смята да го дари на богинята като жертвоприношение. Това бижу беше изработено с цялата ми любов към нея и не можех да понеса мисълта, че някой ден ще напусне шията й. Лострис застана на пръсти, за да може да го сложи на шията на статуята. После отново коленичи и целуна краката на богинята, а Танус я наблюдаваше от мястото си, без да помръдне.
Господарката се изправи повторно и се обърна към него, но в същия миг ме забеляза на входа. Искаше ми се да потъна вдън земя, ме бях любопитствал в толкова интимен миг. Но за моя изненада лицето й разцъфтя в радостна усмивка и преди да успея да избягам, тя ме настигна и ме хвана за ръцете.
— О, Таита, толкова се радвам, че си тук — точно ти и никой друг! Тъкмо ти ни трябваш. Така всичко се нарежда чудесно.
Тя ме въведе в светилището, а Танус се изправи и ме посрещна усмихнат, поемайки другата ми ръка.
— Благодаря ти, че дойде. Винаги съм знаел, че мога да разчитам на теб.
Искаше ми се мотивите ми да се появя тук да бяха наистина тъй чисти, както те си мислеха, така че прикрих неудобството си с любяща усмивка.
— Коленичи ето тук! — заповяда ми Лострис. — Тук, откъдето ще можеш да чуеш всяка дума, която двамата си казваме. Ти ще бъдеш наш свидетел пред Хапи и всички египетски богове.
И тъй, тя ме накара да коленича, а след това двамата с Танус заеха отново местата си пред лицето на богинята и като се хванаха за ръце, се загледаха продължително в очите.
Лострис заговори първа.
— Ти си моето слънце — прошепна тя. — Денят ми е мрачен без теб.
— Ти си Нил, който напоява сърцето ми — отговори й тихо Танус. — Водите на твоята любов хранят душата ми.
— Ти си мой мъж — в този живот и във всички останали.
— Ти си моя жена и се кълна в любовта си към теб. Кълна се в дъха и кръвта на Хор — възкликна той ясно и отчетливо, така че гласът му отекна между каменните стени.
— Приемам твоята клетва и ти я връщам стократно по-тежка — извика господарката ми. — Никой не може да застане помежду ни. Нищо не може да ни раздели. Ние сме едно цяло завинаги.
Тя вдигна лицето си и той я целуна страстно и продължително. Доколкото знам, това беше първата им целувка. Чувствах се като удостоен с чест да присъствам в такъв важен миг.
Докато те се прегръщаха, откъм лагуната се понесе хладен повей, който обиколи мрачните зали на храма и пламъците на факлите заиграха над главите ни, така че за миг лицата на влюбените се размътиха пред погледа ми, а образът на богинята се раздвижи. Вятърът изчезна така бързо, както беше дошъл, но шепотът му между грамадните каменни колони сякаш напомняше за злорадия смях на боговете и аз неволно потръпнах, изпълнен със суеверен страх.
Винаги е опасно да предизвикваш боговете със странни желания, а Лострис беше поискала тъкмо невъзможното. Това беше моментът, който в продължение на години бях предусещал, че се задава, и от който винаги съм се страхувал повече, отколкото от мига на собствената си смърт. Клетвата, която двамата си бяха дали, никога нямаше да се сбъдне. Колкото и дълбоко да са си вярвали, когато я произнасяха, това, което желаеха, не можеше да стане. И когато най-накрая устните им се отлепиха и те се обърнаха към мен, сърцето ми се сви от мъка.
— Защо си толкова тъжен, Таита? — попита Лострис, обзета от неописуема радост. — Радвай се с мен, защото това е най-щастливият ден в живота ми.
Усмихнах се насила, но никаква дума не можех да измисля вместо утеха или поздравление за двамата, които обичах най-много на света. Затова стоях с глупава усмивка на устните и най-дълбоко отчаяние в душата.
Танус ме изправи на крака и ме прегърна.
— Ти ще говориш с господаря Интеф от мое име, нали? — попита и ме притисна още по-силно.
— О, да, Таита — присъедини се към молбата му Лострис. — Баща ми винаги се вслушва в думите ти. Ти си единственият, който може да свърши тази работа за нас. Нали няма да ни изоставиш, Таита? Никога не си го правил, никога, през целия ми живот. Ще го направиш заради мен, нали?
Какво да им река? Не можех да бъда толкова жесток, че да им разкрия истината. Не можех да произнеса онези думи, с които да попаря тази млада и нежна любов. Те очакваха от мен да им кажа нещо, да изразя радостта си заради тяхното щастие и да им обещая помощта и подкрепата си. Но аз стоях безмълвен, с пресъхнала уста, сякаш бях нахапал неузрял нар.
— Какво има, Таита? — Лицето на любимата ми господарка посърна. — Защо не се радваш с нас?
— Знаете, че обичам и двама ви, но… — не можах да продължа.
— Но? Но какво, Таита? — искаше да знае тя. — Защо ми говориш така и ми се мусиш в най-щастливия ден?
Лека-полека я обземаше гняв, устата й увисваше надолу, а в очите й напираха сълзи.
— Не искаш да ни помогнеш, така ли? Забрави ли всичките обещания, които си ми давал през годините?
Тя се приближи до мен и предизвикателно долени лицето си до моето.
— Господарке, моля те да не говориш такива неща. Не заслужавам подобни обвинения. Не, ще ме изслушаш! — Сложих пръста си върху устните й, за да не избухне отново. — Не става дума за мен. А за баща ти, господаря Интеф…
— Точно така. — Нетърпеливо отмести ръката ми Лострис. — Баща ми! Ти ще отидеш при него и ще му говориш, както си му говорил винаги, и всичко ще бъде наред.
— Лострис — започнах аз, а това беше достатъчно доказателство в какво дълбоко отчаяние бях изпаднал, щом се обръщах към нея така фамилиарно, — вече не си дете. Не трябва да се залъгваш с детски фантазии. Знаеш много добре, че баща ти никога няма да се съгласи…
Но тя не искаше да ме слуша, не искаше да чуе истините, които щях да изговоря, и затова се опита да ме възпре, като сама излее поток от думи:
— Знам, че Танус няма богатство, да, знам го. Но той има прекрасно бъдеще. Един ден ще командва цялата египетска армия. Един ден той ще поведе войските на бой за обединението на двете царства и тогава аз ще съм до него.
— Господарке, моля те, изслушай ме! Не е въпрос единствено до богатството на Танус. Има и друго, има много други неща.
— Да не би да имаш предвид произхода му? Това ли е, което те тревожи? Знаеш много добре, че родът му е не по-малко благороден от нашия. Пианки, господарят Хараб беше равен на баща ми и негов най-добър приятел.
Твърдо беше решила да не ме слуша. Не можеше и не искаше да проумее трагедията, към която се бяхме запътили. Нито тя, нито Танус си даваха сметка за нея и може би аз бях единственият човек в цялото царство, който я знаеше.
Бях скривал от нея тази истина толкова много години и, разбира се, никога не се осмелих да я кажа и на Танус. Та как бих могъл да й обясня сега? Как бих могъл да й разкрия силната омраза, която баща й изпитваше към младежа, когото тя обичаше? Това беше омраза, породена едновременно от чувство за вина и завист, и която тъкмо заради това ставаше още по-безмилостна.
Защото господарят Интеф беше хитър и лукав. Беше способен изцяло да прикрие чувствата си от околните. Можеше да целуне онзи, когото смята да погуби, да му дава скъпи дарове и да го приспива с хвалебствията си. Той притежаваше търпеливостта на крокодила, който може да прекара с часове и дни заровен в калта там, където животните идват на водопой, за да издебне нищо неподозиращата газела. Можеше да изчаква с години, цяло десетилетие, ако трябва, но удадеше ли му се сгоден случай, нанасяше удара си бързо и неочаквано като жестокия хищник, който отнася жертвата си на дълбокото.
Лострис беше прекалено весела и жизнерадостна, за да усети ненавистта, която таеше баща й. Тя дори вярваше, че той е обичал Пианки, господаря Хараб, тъй както бащата на Танус го беше обичал него. Но пък и как ли би могла да знае истината, след като аз толкова грижливо я прикривах? В сладката си невинност девойката вярваше, че единственото, заради което баща й би се възпротивил срещу избора й, е богатството и потеклото.
— Знаеш, че е така, Таита. Танус е мой равен според списъците на благородническите родове. Това е записано в храмовите документи и всеки, който поиска, може да го види с очите си. Как би могъл баща ми да не го признае? Как би могъл ти да не го признаеш?
— Не ми е работа на мен да признавам или да отричам, господарке…
— Тогава ще говориш пред баща ми за нас, нали, мили Таита? Кажи, че ще го направиш, моля те, кажи!
Можех само да й кимна в знак на съгласие и да се помъча тя да не види безпомощността в очите ми.

 

2.

 

Флотилията носеше богатия улов обратно към Карнак. Претоварени с кожи и осолено месо, галерите едва-едва се подаваха над повърхността. Затова и сега, срещу течението на Нил, ние напредвахме значително по-бавно, отколкото на идване, но мак ми се струваше, че летим, а сърцето ми се изпълваше със страх.
Влюбените бяха весели и жизнерадостни, че няма защо повече да крият любовта си, и уверени, че аз ще успея да премахна всички препятствия по пътя към щастието им. Не можех да си позволя да ги лиша и от този един-единствен ден на блаженство — защото знаех, че втори такъв те никога няма да изживеят заедно. Дори сега мисля, че ако имах малко повече смелост, бих намерил думите, с които сам да ги подтикна към това, от което така се бях изплашил предишната вечер. Защото никога повече нямаше да им се предостави възможност, не и след като съобщя за случилото се на господаря Интеф — колкото и да се опитвах да загладя нещата, мисията ми беше обречена. Веднъж само да научи какви са намеренията им, той щеше да застане между тях и да ги раздели завинаги.
Така че гледах да се усмихвам и да се смея на шегите им, колкото можех, и да скрия от тях страховете си. Те бяха дотолкова заслепени от любовта си, че това не представляваше особена трудност. Иначе при всеки друг случай господарката би усетила от пръв поглед какво ми е. Познава ме толкова добре, колкото и аз нея.
Седяхме тримата заедно на носа и обсъждахме представлението, с което щяха да се възстановят пред очите на всички страданията на Озирис. То трябваше да се превърне в събитието на тези празненства. Господарят Интеф ми беше наредил да подготвя представлението, а аз от своя страна бях дал на Лострис и Танус главните роли.
Празненствата се провеждат веднъж на две години, когато луната на Озирис достигне пълнолуние. Навремето тези дни се честваха ежегодно, но големите разходи, както и неудобството царският двор да се прехвърля от Елефантина в Тива принуди фараона да обяви по-голям интервал между празнуванията. Нашият фараон винаги внимаваше със златото.
Заниманията с предстоящото представление навярно щяха да ми помогнат да се откъсна от мислите си за задаващата се среща с господаря ми и затова сега репетирахме заедно с двамата влюбени началните им реплики. Лострис щеше да играе Изида, съпругата на Озирис, а Танус щеше да изпълнява ролята на Хор. И двамата много се забавляваха при мисълта, че той ще трябва да се прави на сина на Лострис, та затова надълго им обяснявах, че боговете нямат възраст и е напълно възможно една богиня да изглежда по-млада от собствената си рожба.
Бях написал специално нов текст за представлението, защото старият се използваше в продължение на почти цяло хилядолетие, а езикът му звучеше твърде архаично и не беше особено подходящ за съвременниците ни. Самият фараон щеше да присъства като почетен гост на представлението в храма на Озирис в последната вечер на празненствата, така че доста се тревожех дали творението ми ще остави необходимото впечатление. Новата ми версия на възпроизвежданите събития вече си беше създала доста противници сред консервативната част на аристокрацията и жречеството. Единствено намесата на господаря Интеф ми беше помогнала да надделея техните възражения.
Господарят ми не е кой знае колко религиозен и никога не би се захванал да води теоложки спорове. Но просто в текста бях вмъкнал няколко реда, чиято цел беше хем да го развеселят, хем да погалят самочувствието му. Прочетох му ги ей тъй, уж случайно, а после възможно най-тактично му намекнах, че най-сериозните възражения срещу творбата ми идват от страна на върховния жрец на Озирис, същия раболепен старчок, който навремето беше отнел от господаря ми един млад и хубавичък божи служител. Той никога не му го прости.
Така че моята нова версия щеше да се играе за пръв път. Беше изключително важно изпълнителите да разкрият поезията ми в нейната най-добра светлина, иначе нищо чудно тя никога повече да не се чуе.
И Танус, и Лострис притежаваха прекрасни гласове, а, от друга страна, двамата бяха решили на всяка цена да ми се отплатят за обещаната помощ. Затова се стараеха и репетициите ни преминаха толкова интересно, а изпълненията им бяха толкова въздействащи, че за миг успях да забравя какво ме чака.
Но викът от наблюдателния пост бързо ме върна от страданията на боговете обратно към земните ми грижи. Флотилията влизаше в последния завой на реката, преди да се покажат градовете-близнаци Луксор и Карнак, които съставляваха великата Тива, разпростряла се покрай бреговете на Нил, която сега блестеше като колие от перли под лъчите на безжалостното египетско слънце. Приказката беше свършила и трябваше отново да погледна истината в очите. Усмивката изчезна от лицето ми и с мъка се изправих на крака.
— Танус, трябва да ни прехвърлиш двамата с Лострис на кораба на Кратас, преди да сме се приближили до града. Шпионите на господаря ми ще ни наблюдават от брега. Не трябва да ни виждат заедно.
— Малко късно ми го казваш, не мислиш ли? — усмихна се Танус. — Трябваше да се сетиш за това още преди няколко дни.
— Баща ми и без това ще разбере скоро за нас — на свой ред се обади Лострис. — Дори ако е предизвестен за нашите намерения, на теб ще ти е по-лесно да поговориш с него.
— Ако мислиш, че тези неща ги разбираш по-добре от мен, тогава се оправяй сама и не ме забърквай повече в щуротиите си — намусих се аз и двамата трябваше да се примирят с искането ми.
Танус даде сигнал на галерата на Кратас да се изравни с нашата и влюбените имаха съвсем малко време да се сбогуват. Не посмяха да се целунат пред погледите на половината флотилия, но погледите и нежните думи, които си размениха, бяха почти толкова изразителни.
От кораба на Кратас двамата помахахме на «Дъхът на Хор», докато тя ни отминаваше. С тласъците на мощните си гребла, които напомняха крилете на водно конче, тя се понесе напред към кейовете на Луксор, а ние продължихме нагоре по реката към двореца на великия владетел.

 

3.

 

Веднага щом галерата ни се установи на кея, аз разпитах къде се намира господарят ми и за свое успокоение научих, че е прекосил реката, за да извърши последна инспекция на гробницата на фараона и погребалния комплекс на другия бряг. Царската гробница и храмът се строят вече дванадесет години; още от деня, в който владетелят ни сложи върху главата си бялата и червената корона на двете царства. Най-сетне тя бе почти готова и фараонът щеше навярно да я посети, щом празненствата свършеха и му се предоставеше тази възможност Господарят Интеф много се тревожеше фараонът ни да не се разочарова от нещо. Защото една от многобройните му титли беше Пазител на царските гробници, а това беше тежка отговорност.
Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.
Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.
Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха донесли или тлъста зестра, или влиятелни политически връзки. Но само три му бяха родили деца. Освен Лострис господарят ми имаше още двама сина.
Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.
Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.
Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.
И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи «по-големият брат».
Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.
Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи, а това всъщност беше още една грижа за мен. Случвало се е от единия разлив на Нил до следващия той да не й продума изобщо. Нито пък проявяваше кой знае какъв интерес към редовните ми отчети как се справя с учението и физическите упражнения.
Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.
Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с «Дъхът на Хор». Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.
Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.
Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.
Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.
Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.
Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.
И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото обкръжение на господаря, който застана да го чака във водната градина, където той всяка сутрин се съвещаваше с приближените си.
Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.
Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.
Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.
— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.
По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.
Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.
— Гледайте, ето я Опората на Египет! Приветствайте Пазителя на водите на Нил! Поклонете се пред Спътника на фараона!
Всички тези звания му бяха дадени лично от фараона и повечето налагаха определени задължения. Като пазител на водите например той трябваше да наглежда нивото на реката, както и придошлата вода при периодичните й разливи — задължение, което съвсем естествено беше прехвърлено на предания и неуморим роб Таита.
Половин година бях прекарал с инженерите и математиците, за да измервам и дълбая скалистите брегове на Асуан, така че водната маса, издигнала се над тях, да бъде винаги правилно изчислявана и обемът на разлива да може да се предвижда. По този начин можех да предскажа каква ще бъде реколтата с месеци предварително. Което от своя страна помагаше на управниците отрано да се подготвят за задаващия се глад или изобилие и да вземат необходимите мерки. Фараонът беше останал много доволен от работата ми и на господаря Интеф бяха оказани нови почести и връчени нови възнаграждения.
— Подвийте колене пред номарха на Карнак и управителя на всичките двадесет и две номи на Горен Египет! Поздравете Господаря на некропола и Пазителя на царските гробници!
Тези пък титли правеха господаря ми отговорен за проектирането, построяването и поддържането на паметниците на всички покойни фараони заедно с все още живия. И както може да се очаква, тези задължения отново се прехвърляха върху раменете на изстрадалите роби. Посещението на господаря ми в гробницата на фараона предишния ден беше първото от миналите празненства в чест на Озирис. Иначе пак аз се трепех из праха и жегата, за да ругая или прикотквам безотговорните строители и нехайните зидари. Често съм съжалявал, задето разкрих напълно своите способности пред господаря.
Сега той ме набеляза с поглед, уж без да е имал нищо предвид. Жълтите му очи, в които се четеше жестокостта на леопарда, се кръстосаха с моите и той съвсем неуловимо ми кимна с глава. Щом ме подмина, аз пристъпих напред и се залепих за него. Както винаги, и сега за сетен път се удивих от високия му ръст и широките му рамене. Господарят ми беше изключително красив мъж с дълги, източени крайници и плосък, мускулест корем. В главата напомняше лъв, а косата му беше гъста и лъскава. По онова време той беше на четиридесет години, а почти двадесет от тях аз му бях роб.
Господарят Интеф поведе групичката ни към павилиона в средата на градината — със сламен покрив и без стени, за да се чувства прохладният вятър откъм реката. Разположи се с кръстосани крака върху плочките на пода пред ниската масичка, върху която стояха свитъци с укази, а аз заех обичайното си място зад него. Работният ден започваше.
На два пъти тази сутрин господарят ми леко се накланяше към мен. Не обръщаше глава, нито задаваше въпросите си на глас, но само по това движение разбирах, че иска да се посъветва с мен. Аз самият едва-едва мърдах устните си и прошепвах отговорите си толкова тихо, че никой друг, освен него не можеше да ги чуе, а и съвсем малко от присъстващите изобщо си даваха сметка, че двамата разговаряме.
Веднъж промърморих: «Лъже», а втория път: «Ретик е по-подходящ за службата, а и е дарил пет златни пръстена за личната хазна на моя господар.» Е, не споменах, че ако той получеше желания пост, щеше да има още един пръстен — за мен.
По пладне господарят разпусна всички служители и просители и поръча да му донесат обяда. За пръв път в този ден двамата останахме сами, ако не смятаме Расфер, който едновременно беше началник на дворцовата стража и официалният държавен екзекутор. Сега той беше на своя пост на входа на градината, откъдето можеше да вижда всичко, което се случва в павилиона, но нямаше как да подслушва разговора ни.
С жест господарят ми ме подкани да застана до него и да опитам превъзходните ястия и плодове. Докато очаквахме дали няма да се проявят върху мен ефектите на възможната отрова в тях, обсъдихме подробно сутрешните дела.
След това той ме разпита за експедицията в лагуната на Хапи и за големия лов на хипопотами. Разказах му всичко съвсем подробно и съобщих печалбата, която можехме да очакваме от продажбата на месото, кожите и бивните на животните. Малко пораздух цифрите и това го накара да се усмихне. Усмивката му е искрена и чаровна. Веднъж да я види, човек по-лесно разбира защо така лесно господарят Интеф успяваше да манипулира и държи под своя власт хората си. Дори аз, който уж го познавам толкова добре, за сетен път бях приспан от нея.
Най-накрая той отхапа парче от студеното хипопотамско филе. Поех дълбоко въздух, събрах колкото кураж ми беше останал и започнах да играя ролята, която ми бяха дали.
— Моят господар трябва да знае, че позволих на дъщеря му да ме придружи при тази експедиция.
По погледа му можех да разбера, че вече е бил уведомен за това и е очаквал, че ще се опитам да го скрия.
— Не помисли ли, че преди това трябва да поискаш моето съгласие? — невинно попита той, а аз се съсредоточих върху гроздовото зърно, което белех за него, за да не срещна погледа му.
— Тя ме помоли за това преди самото тръгване. Както знаеш, богинята Хапи е нейна покровителка и тя поиска да използва случая, за да измоли благословията й и да извърши жертвоприношение в храма на лагуната.
— И все пак е трябвало да се допиташ до мен? — повтори той, а аз му поднесох гроздовото зърно. Господарят разтвори устните си и ми позволи да го пъхна в устата му. Това можеше да означава единствено, че е благоразположен към мен, което от своя страна говореше, че още не е научил всичко за Танус и Лострис.
— Господарят ми тогава имаше съвещание с монарха на Асуан. За нищо на света не бих се осмелил да те безпокоя. Освен това не виждах нищо лошо. Отнасяше се просто до въпрос от домашен характер, за който счетох, че не е необходимо да занимавам чак теб.
— Знаеш да убеждаваш, нали, скъпи? — засмя се той. — А и си толкова красив тази сутрин. Харесва ми как си се гримирал, а и какъв е този парфюм, който си си сложил?
— От цветчета на дива теменуга — отговорих му. — Радвам се, че ти харесва, господарю, защото съм ти приготвил малък дар: едно шишенце от него.
Извадих шишенцето от кесията си и се проснах на земята, за да му го поднеса. Господарят повдигна с пръст брадичката ми и ме целуна по устата. Послушно отвърнах на целувката му, докато накрая той се отдръпна и ме потупа по бузата.
— С каквото и да се заемеш, Таита, знаеш как да се харесаш. Дори след толкова години пак ме караш да се усмихвам. Но кажи ми, нали си внимавал с господарката Лострис? Не си я изпуснал нито за миг от поглед?
— Както винаги, господарю — опитах се да отговоря възможно най-убедително.
— И няма нищо необичайно, което да се отнася до нея и което да искаш да ми кажеш, така ли да разбирам?
Все още стоях на колене пред него и опитът ми да кажа нещо се оказа напразен. Устата ми беше пресъхнала.
— Не ми скимти, скъпи — засмя се той. — Говори като мъж, дори и вече да не си такъв.
Това беше доста жестока шега, но ми вдъхна твърдост.
— Всъщност наистина има нещо, за което бих искал да обърна внимание на своя господар — започнах аз. — И то се отнася именно до господарката Лострис. Както вече ти бях доложил, червената луна на дъщеря ти изгря за пръв път при разлива на Великата река. Оттогава потокът на нейната луна е прииждал всеки месец.
Господарят ми направи малка гримаса на погнуса, тъй като свойствата на женската природа дълбоко го отвращаваха. Помислих за това с известна ирония, като се имат предвид твърде задълбочените му занимания с далеч по-нелицеприятните части от тялото на мъжа. Но предпочетох да не се отвличам от подобни мисли.
— Господарката Лострис вече е на възраст за женене. Тя е жена с жарка и любвеобилна натура. Мисля, че би било добре да й намерим подходящ съпруг възможно най-скоро.
— Не се и съмнявам, че за да ми говориш тези неща, имаш някого наум? — прекъсна ме сухо той.
Аз кимнах:
— Наистина вече има и кандидат.
— И то не един, Таита. Навярно имаш предвид някой нов? Защото лично аз вече знам поне за шестима, включително номарха на Асуан и управителя на Лот, които отправиха официални предложения.
— Наистина имах предвид друг, но този път става дума за човек, когото самата господарка одобрява. Както си спомняш, тя се изказа доста грубо за досегашните си кандидати: номарха нарече тлъста гадина, а управителя — разгонен дърт пръч.
— Мнението на дъщеря ми няма никакво значение за мен — поклати той глава, усмихна се и ме погали по бузата, за да ми вдъхне повече смелост. — Но можеш да продължиш, Таита, и да ми кажеш името на онзи безутешно влюбен момък, който ще ми окаже високата чест да стане мой зет в замяна на най-голямата зестра в цял Египет.
Събрах всичката си смелост и понечих да му отвърна, но той ме спря.
— Не, почакай! Нека отгатна сам.
Усмивката му придоби онова изражение, което познавах добре, и веднага осъзнах, че през цялото време той си е играел с мен.
— За да се радва на благоразположението на Лострис, той ще да е млад и красив — правеше се той, че разсъждава. — А ако ти си се наел да говориш от негово име, сигурно ти е приятел или протеже. Също така въпросната личност трябва да е открила сгоден случай да ти разкрие намеренията си и да те помоли за съдействие. И се чудя кога и къде ли ще се е случило това? Дали не би било най-подходящо посред нощ в храма на богинята Хапи? На прав път ли съм, Таита?
Усетих, че пребледнявам. Откъде можеше да е научил толкова много? Той сложи ръка на врата ми и ме погали. Често започваше по този начин любовните си актове с мен, а и ме целуна още веднъж.
— По лицето ти мога да позная, че съм близо до целта. — Хвана кичур от косата ми и леко го дръпна. — Остава само да научим божественото име на този смел любовник. Дали не е Дака? Не, не, Дака не е толкова глупав, че да си навлича гнева ми. — Дръпна още по-силно косата ми, така че в очите ми да се появят сълзи. — Тогава Кратас? Той е красив и в същото време достатъчно неблагоразумен, за да поеме такъв риск.
Господарят ми ме заскуба жестоко и усетих как част от косите ми остават в ръката му. С мъка се сдържах да не извикам.
— Отговори ми, скъпи, Кратас ли беше? — за сетен път попита той, като придърпа лицето ми в скута си.
— Не, господарю — прошепнах едва-едва.
Гневът му никак не ме изненадваше. Той ме притисна още по-плътно към себе си, без да ме изпуска.
— Не бил Кратас, сигурен ли си? — уж се учудваше. — Ами ако не е той, тогава хич не ми и минава през ума кой ли ще е този толкова нахален, толкова безочлив и толкова безумно глупав нещастник, който ще дръзне да се доближи до дъщеря ми.
Изведнъж господарят ми извиси глас:
— Расфер! — извика той и извъртя главата ми, така че да мога през насълзените си очи да видя задаващия се екзекутор.
На острова Елефантина при Асуан, в менажерията на фараона имаше една огромна черна мечка, доведена преди много години от някой търговски керван от Изтока. Та това зло създание, цялото покрито в белези от рани, доста силно ми напомняше на началника на стражата. И двамата имаха огромни и безформени туловища и бяха надарени с невероятна сила, способна да смаже човек до смърт. И все пак, що се отнася до физическата красота и характера, винаги бих предпочел да си имам работа с мечката.
Сега Расфер се беше затичал към нас, изненадващо бърз и подвижен за масивното си космато шкембе и тежките си, дълги, подобни на дървета крака, и аз неволно се върнах мислено през годините до деня, когато ми беше отнета мъжествеността.
Всичко ми изглеждаше толкова познато, сякаш бях принуден да изживея отново онзи ужасен ден. И последната подробност от него се беше запечатала толкова ясно в паметта ми, че ми идеше да закрещя. Актьорите в онази отдавнашна трагедия бяхме същите: господарят Интеф, звярът Расфер и аз. Само момичето липсваше.
Името й беше Алида. Беше на същата възраст като мен, на невинните шестнадесет години. Като мен и тя беше робиня. Сега си я припомням красива, но нищо чудно паметта ми да ме лъже, защото ако наистина беше така, по-скоро биха я пратили в харема, отколкото в кухнята. Със сигурност знам само, че цветът и блясъкът на кожата й бяха като на кехлибар, но топъл и мек. Никога няма да забравя усещането за тялото на Алида, защото и никога повече няма да изпитам нещо подобно. В своето нещастие двамата с нея бяхме открили един у друг утеха и съчувствие. И до ден-днешен не знам кой ни предаде. По природа не съм отмъстителен, но все още се надявам някой ден да открия онзи, който го е направил.
По онова време аз бях един от любимците на господаря Интеф, дори най-специалният. Когато той разбра, че съм му изневерявал, това до такава степен нарани честолюбието му, че едва не загуби разсъдъка си.
Беше наредил на Расфер да ни отведе при него. Подхванал ни всеки с едната си ръка сякаш бяхме котенца, той ни завлече до покоите на господаря. Там ни съблече чисто голи, докато господарят Интеф си седеше с кръстосани крака на пода — точно както седеше и сега. Расфер завърза китките и глезените на Алида с въжета от сурова кожа. Тя беше пребледняла и разтреперана, но дори не проплака. Никога любовта ми към нея и възхищението ми пред смелостта й не са били толкова силни.
Господарят Интеф ми направи знак да коленича пред него, хвана ме за къдриците и започна да ми шепне мили думи.
— Обичаш ли ме, Таита? — питаше той.
И защото бях наплашен, а и някак неясно в главата ми се въртеше мисълта, че така мога да спася Алида от изтезанията, аз му отговорих:
— Да, господарю, обичам те.
— А друг обичаш ли, Таита? — попита ме той с мекия си като от коприна глас и какъвто бях страхливец и предател, взех, че му отвърнах:
— Не, господарю, обичам единствено теб.
Едва тогава момичето заплака. Беше един от най-мъчителните мигове в живота ми.
Господарят ми подвикна на Расфер:
— Доведи ми тук тая мръсница. Двамата да могат да се гледат. Таита трябва да види всичко, което ще й се случи.
Когато екзекуторът я избута в полезрението ми, той зловещо се усмихваше.
Господарят ми отново се обърна към него:
— Много добре, Расфер, можеш да започваш.
Той нахлузи около челото на Алида клуп от същото това въже от животинска кожа. На съвсем малки разстояния въжето беше навързано на възли, така че приличаше на лентите, които жените на бедуините носят върху главите си. Застанал зад момичето, Расфер пъхна под въжето някаква къса, жилава пръчка от маслиново дърво и започна да я върти, докато тя прилепна до нежната му кожа. Грубите кожени възли се впиха в плътта му и момичето сгърчи лице от болка.
— Бавно, Расфер — предупреди го господарят ми. — Няма защо да бързаме.
Пръчката изглеждаше като играчка в огромните, космати ръчища на този звяр. Той продължаваше да я върти, колкото можеше по-бавно. Възлите се впиваха все по-надълбоко, устата на Алида се отпусна надолу и тя болезнено освободи въздуха от дробовете си. Кожата й изгуби естествения си цвят и посивя като пепел. С последни усилия момичето се бореше да поеме дъх, след което със сърцераздирателен писък да го изпусне.
С чудовищната си усмивка Расфер въртеше пръчката и кожените възли се изгубваха лека-полека в челото на Алида. Черепът й започна да променя формата си. Първоначално си помислих, че това е просто плод на преумореното ми съзнание, но после установих, че със затягането на клупа главата й наистина се стеснява и удължава непрекъснато. Писъкът й се беше превъртал в нескончаем екот, който като нож се забиваше право в сърцето ми. И не спираше цяла вечност.
Най-накрая черепът се строши на парчета. Костта се пропука със звука на кокосов орех, смлян от челюстта на слон. Смразяващият, пронизителен писък внезапно престана, а тялото на Алида увисна в ръцете на палача. Душата ми като че ли не можеше да поеме толкова мъка и отчаяние едновременно.
Сякаш измина цяла вечност, преди господарят да обърне главата ми към себе си и да ме погледне в очите. Изражението му издаваше едновременно тъга и съжаление:
— Тя си отиде, Таита. Тя въплъщаваше злото и те водеше встрани от правия път. Затова сега трябва да направим така, че това никога да не се повтори. Трябва да те предпазим от подобни изкушения за в бъдеше.
Той отново даде знак на Расфер, който грабна голото тяло на Алида за краката и го повлече към терасата. Смачканата й глава се удряше по стъпалата, а косата й бършеше земята след нея. С едно-единствено движение на масивните си рамене Расфер я изхвърли далеч в реката. Крайниците й нещастно се отпуснаха във въздуха и тя се вряза във водната повърхност. Трупът се изгуби бързо в дълбините и само косите й се разпростряха на всички страни като плаващите речни водорасли.
Расфер се обърна и отиде до края на терасата, където двама от войниците му разпалваха мангал с въглища. До мангала стоеше дървен поднос с хирургически инструменти. Той ги разгледа и кимна доволно. Върна се при нас и се поклони пред господаря Интеф:
— Всичко е готово.
Господарят ми избърса сълзите от лицето ми с пръст, който след това докосна до устните си, сякаш искаше да вкуси от мъката ми.
— Ела, миличък — прошепна ми той и ме вдигна на крака, за да ме изведе на терасата. Толкова бях обсебен от видяното и заслепен от сълзите си, че преди войниците да се нахвърлят отгоре ми, не си давах сметка за нещастието, което грозеше мен самия. Събориха ме върху глинените плочки и ме притиснаха към земята с разпънати ръце и крака.
Господарят ми клекна при главата ми, а Расфер — между разтворените ми бедра.
— Никога повече няма да вършиш тези лоши неща, Таита.
Едва тогава забелязах бронзовия скалпел, който Расфер държеше в дясната си ръка. Господарят ми му кимна и той ме стисна здраво със свободната си ръка; толкова силно ме задърпа, че имах чувството, сякаш ще изкара всичките ми вътрешности през слабините.
— Ах, какви хубави яйчица си имаме! — захили се той и развъртя скалпела пред очите. — Ще нахраним крокодилите с тях, тъй както го сторихме и с приятелката ти — и целуна острието.
— Милост, господарю — заплаках аз. — Умолявам те… — Но молбите ми завършиха с остър писък, щом Расфер замахна със скалпела. Сякаш бяха забили нажежен шиш в корема ми.
— Кажи им сбогом, момченце! — Размаха той малката торбичка набръчкана кожа и безценното им съдържание. Понечи да се изправи, но господарят ми го спря.
— Още не си свършил — спокойно го пресече той. — Искам всичко.
Расфер го зяпна за миг, без да разбира заповедта. После се закикоти, та чак шкембето му се затресе.
— Кълна се в кръвта на Хор — заливаше се той от смях, — отсега хубавото момченце ще трябва да клечи като момичетата, когато иска да се изпишка!
И замахна повторно. Продължавайки лудо да се забавлява, той вдигна нависоко късчето плът, което представляваше най-интимната част от тялото ми.
— Хич да не ти пука, момче. Така ще ти е много по-леко, като няма да носиш тази тежест със себе си — и се насочи към края на терасата, за да хвърли някогашните ми органи в реката, но господарят ми отново рязко го спря:
— Дай ми ги! — заповяда той и Расфер послушно положи кървавите късове в шепата му. За секунди господарят ми ги разгледа с любопитство, след което се обърна към мен: — Не съм мак толкова жесток, скъпи, че да те лиша от тези ти гордости завинаги. Ще ги изпратя на балсаматорите и когато бъдат готови, ще ти ги окача на огърлица от перли и скъпоценни камъни. Това ще бъде подаръкът ми за теб по случай следващите празненства в чест на Озирис. Така в деня на погребението ти те ще бъдат положени при теб в гробницата ти и ако боговете се отнесат с разбиране, може би ще ти се случи някой ден пак да си ги използваш.
След това Расфер изля върху раните ми черпак вряла течност, за да спре изтичането на кръвта, и тогава аз изпаднах в блажено безсъзнание. Но ето, че сега отново се връщаха кошмарите. Всичко се повтаряше. Само дето Алида не присъстваше, а вместо нож Расфер държеше в косматите си ръце камшика от хипопотамска кожа.
Камшикът беше дълъг колкото от пръстите на едната до пръстите на другата ръка на Расфер, ако той се протегнеше, а на края си, където трябваше да бъде най-тънък, имаше дебелината на малкото му пръстче. Навремето бях свидетел как той сам си го измайстори: внимателно сваляше най-горния груб пласт от обработената кожа, докато отдолу не се покажеше вътрешният, като от време на време спираше, за да провери дали ще издържи на тежестта си и го размахваше над главата си, за да чуе как свисти из въздуха с песента на пустинния вятър из каньоните на хълмистата Лот. Камшикът имаше цвят на кехлибар и Расфер го беше излъскал толкова усърдно, че накрая той беше станал гладък и прозрачен като от стъкло, с тази разлика, че беше изключително гъвкав и в мечите лапи на собственика си можеше да се извие до формата на лък. Беше оставял всеки път кръвта на жертвите му да съхне върху камшика, така че на края си той се беше покрил с лъскава патина, която на вид наистина изглеждаше красива.
Той умело използваше това страховито оръжие. Беше способен леко да изплющи с него върху нежната кожа на някое момиче, без да стигне до кръв, оставяйки отгоре й само малко зачервено петънце, което обаче жилеше като скорпион жертвата си и тя можеше само да се гърчи и скимти от ужасната болка; друг път с десетина свистящи удара сваляше не само кожата, но и месата от гърба на здрав мъж, разкривайки пред очите на всички гръбначния му стълб и ребрата му.
Сега се бе изправил над мен, ухилен както винаги, и въртеше дългия камшик в ръцете си. Расфер обичаше работата си, а мен мразеше с цялата си завист и чувство за малоценност пред интелигентността и красотата ми, както естествено и заради благосклонността, с която се ползвах.
Господарят Интеф ме потупа по гърба и въздъхна:
— Понякога си толкова проклет, миличък. Опитваш се да измамиш мен, човека, на когото дължиш най-дълбока вярност. Не, не става дума само за вярност — на мен ти дължиш самото си съществуване — въздъхна още веднъж той. — Защо ме караш да се занимавам с такива неприятни неща? Мисля, че си достатъчно разумен, за да ми досаждаш с исканията на някакви си нахални младоци. Ставаш смешен, но мисля, че знам защо го правиш. Това детинско съчувствие към околните е само една от многото ти слабости, които някой ден ще те доведат до пълно падение. Както и да е, мен самия поведението ти на мил и старомоден наивник понякога ме радва и с готовност бих ти простил за неблагоразумието. Но при цялото си добро желание не мога да си затворя очите пред факта, че си подложил, и то на невероятен риск пазарната стойност на стоката, която ти бях поверил. — Така извъртя главата ми в скута си, че да мога да му отговоря. — И затова трябва да бъдеш наказан. Разбираш ли ме?
— Да, господарю — прошепнах, а очите ми не се откъсваха от камшика в ръцете на Расфер.
Господарят Интеф отново зарови лицето ми в скута си и заговори:
— С цялата ти сръчност и злоба, Расфер. Не му наранявай кожата, моля те. Не искам този изящно гладък гръб да бъде обезобразен завинаги. Десет удара ще са достатъчни за начало. Брой ги на глас, ако обичаш.
Наблюдавал бях поне стотина нещастници да минават през това наказание — сред тях и прославени герои. Никой не бе могъл да се сдържи и да не извика под ударите на Расфер. Пък по-добре и да не се опитва човек, защото той възприемаше мълчанието като предизвикателство към себе си. Аз самият добре го знаех, защото и преди ми се е случвало да попадам под камшика му. Та сега бях готов да преглътна всякакво глупаво чувство за достойнство и на висок глас да отдам дължимото на Расферовия талант.
— Един! — изгрухтя той и камшикът изсвири над гърба ми.
Тъй както жената забравя с времето болките си при раждане, така и аз бях забравил силата на жилото му и изкрещях дори по-силно, отколкото възнамерявах.
— И все пак си късметлия, Таита — промърмори господарят Интеф на ухото ми. — Снощи пратих жреците на Озирис да проверят в какво състояние е стоката. Все още нищо й няма.
Неволно потреперих в скута му. Не само от болка, но и при мисълта за онези похотливи дъртаци от храма, които са опипвали и надзъртали в малкото ми момиченце.
Расфер си имаше своя метод как да удължава наказанието, така че и той, и жертвата му да изпитат до тяхната пълна същност «сладостите» на мига. След всеки удар обикаляше павилиона, като сам си даваше на глас кураж и напътствия, държейки с такова благоговение камшика пред себе си, сякаш изпълнява някаква церемония. Щом завърши малката си обиколка, застана отново на мястото си и вдигна високо камшика.
— Два! — извика той и аз отново изкрещях.

 

4.

 

На широката тераса пред покоите ми, докато накуцвах с мъка по стълбите откъм градината, се сблъсках с една от робините на Лострис, която ме чакаше.
— Господарката поръча да ти кажа веднага да се явиш при нея — посрещна ме тя.
— Кажи й, че съм неразположен — опитах се да избегна срещата и като извиках един от робите да се погрижи за раните ми, бързо се прибрах в стаята си, за да се отърва от момичето. Не можех да се срещна с Лострис — сърце не ми даваше да призная пълния си провал, както и да й кажа истината за невъзможната им любов с Танус. Но чернокожата ме последва, като с нескрито любопитство и в същото време с ужас огледа следите от камшика по гърба ми.
— Кажи на господарката си, че съм целият в синини и рани и не мога да отида при нея — сопнах й се през рамо.
— Тя ме предупреди, че ще се опиташ да се измъкнеш, затова ми нареди да остана при теб, докато не се съгласиш.
— Много си нагла за робиня — строго я смъмрих, докато едно от момчетата мажеше гърба ми с балсама, който сам си бях приготвил.
— Така е — съгласи се дяволицата с широка усмивка. — Но и ти също — и с лекота избягна плесницата, която счетох за нужно да й зашлевя.
Изобщо Лострис се държи прекалено мекушаво с робините си.
— Кажи на господарката си, че ще отида при нея — признах се за победен най-после.
— Тя каза да те изчакам, за да съм сигурна, че ще дойдеш наистина.
Така че, когато минавах покрай пазачите на женските покои, бях охраняван. Пазачите са евнуси като мен самия, но за разлика от мен са едри и са запазили доста от мъжествеността си. Въпреки тлъстините си, а може би тъкмо заради тях те притежават страхотна сила и са необичайно жестоки. Но понеже и двамата бяха получили тази приятна и мързелива служба благодарение на моето лично съдействие, вместо да ме спрат, те ме посрещнаха с почтителен поклон.
На жените бяха отредени доста по-малко удобства и лукс, отколкото на робите-момчета, и по това лесно можеше да се разбере какво интересува повече господаря Интеф. Женските покои представляваха няколко къщурки от неизпечена глина, обградени от висока стена. Единствено Лострис и робините й, заедно с моя помощ, си бяха направили труда малко да поразнообразят пространството наоколо с лехи и декоративни украси. Съпругите на господаря бяха прекалено дебели, мързеливи и заети с непрестанните скандали и интриги помежду си, за да направят нещо.
Жилището на Лострис беше най-близо до входа и беше заобиколено с китна градинка, в която имаше езерце с водни лилии, както и бамбукови клетки с пойни птички. По стените на къщичката й имаше пъстри фрески, които изобразяваха пейзажи от Нил, риби, птици, както и някои богини, за чието изрисуване аз самият бях помогнал.
Робините й се бяха струпали пред вратата и можеше да се познае, че някои са плакали. По лицата им все още се виждаха сълзи. Проправих си път между тях и влязох в хладната и мрачна вътрешност на къщата. От стаята в дъното се разнасяха хлипанията на господарката ми. Забързах натам, засрамен от собственото си малодушие и нежелание да изпълня дълга си пред нея.
Беше се отпуснала по корем върху ниското ложе и тялото й се тресеше в сърцераздирателен плач. Ала веднага щом ме чу да влизам, тя скочи от леглото и се затича към мен.
— О, Таита! Ще изпратят Танус надалеч. Фараонът пристига утре в Карнак и баща ми ще се опита да го убеди да разпредели отряда на Танус нагоре по реката, край Елефантина и речните прагове. О, Таита! Та само до първия праг са двадесет дни път. Никога вече няма да го видя. Искам да умра. Ще се хвърля в Нил и ще се оставя на крокодилите да ме разкъсат. Няма живот за мен без Танус… — задавяше се тя в мъката си.
— Спокойно, дете мое — залюлях я в ръцете си. — Откъде си научила всички тези ужасни неща? Та те никога не биха могли да се случат.
— О, напротив. Танус ми изпрати съобщение. Кратас има брат в личната стража на баща ми. Той го е чул с ушите си да обсъжда това с Расфер. По някакъв начин баща ми е научил за мен и Танус. Знае, че сме били сами в храма на Хапи. О, Таита, баща ми даже прати жреците да ме проверят! Само да знаеш какви ужасни неща ми направиха онези гнусни старци. Толкова ме боли, Таита.
Нежно я прегърнах. Не ми се е случвало често да го правя. Тя силно се притисна до мен. Скоро обаче мислите й отново се прехвърлиха от собствените й злощастия върху тези на любимия й.
— Никога вече няма да видя Танус — проплака тя и аз си дадох сметка всъщност колко е млада — същинско дете, крехко и уязвимо, обзето от мъката си. — Баща ми ще го унищожи.
— Дори баща ти не може да посегне на него — опитах се да я успокоя. — Танус командва полк в личната гвардия на фараона. Той е царски човек. Получава заповедите си пряко и единствено от фараона и се радва на закрилата на двойната корона на Египет.
Не добавих само, че това е и единствената причина баща й още да не се е разправил с него. Вместо това спокойно продължих:
— Колкото до това, че никога вече няма да го видиш — нали ще играете заедно в представлението. Ще уредя така нещата, че двамата да можете да поговорите насаме между различните картини.
— Баща ми никога няма да позволи представлението да се изиграе.
— Няма друга възможност, освен ако не иска да провали целия ми труд и което е по-важно — да разочарова фараона, а това той никога не би направил.
— Но той ще отпрати Танус и ще намери друг актьор за ролята на Хор.
— Няма време за репетиции с друг актьор. Ролята на Хор ще се играе от Танус и от никой друг. Все ще успея да го обясня на господаря Интеф. Ще я наредим някак двамата с Танус да имате време един за друг.
Тя преглътна сълзите си и ме погледна, изпълнена с доверие в думите ми.
— О, Таита, знам, че ще се справиш все някак. Винаги успяваш… — внезапно млъкна и лицето й смени изражението си. Ръцете й бяха напипали белезите от камшика върху гърба ми и сега внимателно ги изследваха.
— Съжалявам, господарке. Опитах се да поговоря с господаря за предложението на Танус, както ти бях обещал, и това са последиците от глупостта ми.
Тя застана зад мен, повдигна ленената туника, която си бях навлякъл нарочно, за да прикрия раните, и ахна:
— Това е работа на Расфер. О, бедни Таита, защо не ми каза, че ще стане така, защо не ми каза преди това, че баща ми е толкова зле настроен срещу мен и Танус?
Едва се сдържах да не ахна пред тази нагла забележка — след като толкова се бях мъчил да ги предупредя, а в замяна получих само обвинения в нелоялност. Все пак успях да се въздържа, колкото и да ме болеше нараненият гръб.
Ако не друго, то поне за миг господарката ми забрави своите терзания и се захвана да облекчава моите плътски страдания, които в крайна сметка не бяха нищо особено. Нареди ми да седна върху леглото й и да сваля туниката си, за да се погрижи за мен. Любовта и съчувствието, с които ме обгърна, имаха по-голямо въздействие от познанията й по медицина. Но това занимание я отвлече от черните й мисли и скоро тя като че ли забрави в какво дълбоко отчаяние беше изпаднала. Възвърна обичайната си бъбривост и започна да крои планове как да попречи на бащиния си гняв и да се събере с Танус.
Някои от тези планове все пак сочеха, че не е лишена от здрав разум, но другите, които се отнасяха за по-далечно бъдеще, по-скоро издаваха младежката й наивност, както и липсата на всякакъв опит и познания върху света наоколо.
— Толкова добре ще си изиграя ролята на Изида в представлението — заяви тя по едно време, — че ще се харесам на фараона и той ще ми предложи да си поискам нещо от него, каквото и да е. Тогава аз ще го помоля да ми позволи да се омъжа за Танус, а той ще каже — тук тя имитира надутия му тон, и то толкова успешно, че не можах да не се усмихна, — ще каже: «Обявявам Танус, господаря Хараб, син на Пианки, и господарката Лострис, дъщеря на Интеф, за законни мъж и жена, както също и произвеждам Танус в чина Велик лъв на Египет, поверявайки му цялата си войска. А също така нареждам, щото всички някогашни владения на баща му, благородния Пианки, господаря Хараб, да му бъдат възстановени.»
Тук тя изостави операциите, които извършваше върху гърба ми, и обви ръце около врата ми.
— Би могло да стане, нали, скъпи Таита? Моля те, кажи, че може и да стане.
— Няма мъж на света, който да устои на чара ти, господарке — усмихнах се на глупостите й. — Дори и великият фараон.
Пепел ми на устата! Само ако знаех колко съм близо до истината, когато изговарях тези думи…
Лицето й отново беше засияло от надежда. Това беше достатъчна награда за мен и аз си нахлузих обратно туниката, за да престане тя с ентусиазираните си грижи за гърба ми.
— Но сега, господарке, ако наистина искаш да бъдеш една красива и неотразима Изида, трябва да си починеш.
Бях донесъл със себе си биле от праха на едно сънотворно цвете, наречено червен шепен. Семената на това безценно растение са били донесени в Египет от търговските кервани, идващи от някаква планинска земя, далеч на изток. Сега отглеждах червените цветя в градината си и когато цветчетата им опадваха, пробивах със златна тризъба вилица черупките със семето. През дупките потичаше гъсто бяло мляко, което събирах, изсушавах и приготвях във формата на прашец според формулата, която сам бях открил. Прашецът можеше да приспи човек, да предизвика странни сънища или да облекчи физическа болка.
— Остани при мен за малко, Таита — прошепна тя, след като се настани удобно в леглото си, свита на кълбо като котка. — Гушни ме, както ме приспиваше навремето — когато бях малко дете.
И когато я взех в ръцете си, си помислих, че тя и сега си е просто едно малко дете.
— Нали всичко ще се оправи? — прошепна тя. — И ще живеем щастливо цял живот, точно както в твоите приказки, нали така, Таита?
Щом заспа, я целунах по челото и я завих добре, преди да изляза на пръсти от стаята.

 

5.

 

На петия ден от празненствата в чест на Озирис фараонът пристигна в Карнак от двореца си на острова Елефантина, който се намираше на десет дни път с бързоходен кораб. Идваше тържествено, придружен от цялата си свита, защото щеше да бъде начело на всички останали церемонии в чест на божеството.
Отрядът на Танус беше напуснал Карнак три дни по-рано и се беше насочил нагоре по реката, за да посрещне голямата флотилия и да я ескортира при останалата част от пътуването й. Нито Лострис, нито аз го бяхме виждали, откакто се бяхме разделили след големия лов на хипопотами, така че и за двама ни беше голяма радост да зърнем галерата му да се задава от завоя на реката, носеща се като птица по течението и издула платна от силния пустинен вятър. «Дъхът на Хор» водеше флотилията, която идваше след него.
Лострис беше заедно със свитата на великия владетел и стоеше зад двамата си братя Менсет и Собек. Двете момчета бяха хубави и представителни на вид, но твърде много ми напомняха за баща си, за да са ми приятни. На по-големия от тях — Менсет, нямах никакво доверие, а и другият все него гледаше.
Аз самият се намирах по-назад — сред многобройните придворни и по-нискостоящи служители, откъдето можех да наблюдавам едновременно Лострис и господаря Интеф. Видях например как вратът на господарката ми се изчервява от радост и вълнение, когато на кърмата на «Дъхът на Хор» се показа едрата фигура на Танус. Металните плочки, върху бронята му от крокодилска кожа заблестяха на слънцето, а щраусовите пера върху шлема му гордо се развяха от вятъра.
Тя чак подскачаше от вълнение и размахваше тънките си ръчички високо над главата си, но виковете и жестовете й се изгубваха сред рева на огромната тълпа, струпала се от двете страни на реката, за да приветства своя фараон. Тива е най-многолюдният град в света и по моите изчисления поне четвърт милион души бяха дошли да посрещнат фараона.
Танус гледаше право напред, като държеше извадения си от ножницата му меч за поздрав. Останалите лодки от отряда му следваха «Дъхът на Хор», разгърнати в строй чапла, наречен тъй на името на птиците, които разперват по подобен начин крилете си, когато при залез-слънце се прибират по гнездата си. Всички знамена и бойни трофеи се развяваха високо с цветовете на дъгата. Гледката беше толкова внушителна, че тълпата по брега не спираше да поздравява корабите и да им маха с ръце.
След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум да установят някаква дисциплина. Какъв контраст само между тази пасмина и зрелището, което ни показа Танусовата флотилия с геометрично построения си боен ред, който устояваше с лекота дори на бързото течение на Нил!
Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.
Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.
Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.
Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.
За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.
Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.
Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.
В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.
Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.
Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където «Дъхът на Хор», изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха — и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.
«Дъхът на Хор» се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.
Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на «Дъхът на Хор» почти се изравни с главната палуба на ладията.
Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.
Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.
И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.
— Танус! — сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.
— Танус — изревах и скоро всички около мен подеха: «Танус! Танус! Танус!», сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.
Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.
Най-сетне някои от екипажа на ладията разбраха какво се опитва да направи той и се втурнаха да му помагат. Под наставленията на Танус те три пъти опасаха с дебелото въже бушприта и когато го затегнаха на възел, младият офицер даде сигнал на своята галера да се отдалечи.
«Дъхът на Хор» се понесе по течението, набирайки бързо скорост. Ала внезапно въжето се опъна докрай и тежестта на огромния кораб за малко да обърне леката галера. За миг ми мина през ума, че наистина е възможно тя да се прекатури и потопи, но Танус беше предвидил изненадващото дръпване и даде знак на екипажа да омекотят силата му, като загребат в обратна посока.
Макар да беше потънала толкова, че през кърмата й навлизаше зелена вода, тя удържа, издигна се и въжето отново се опъна докрай. За известно време нямаше видима промяна. С нищожната си тежест галерата не можеше и да помръдне огромната ладия. Двата съда се бяха счепкали един за друг, без да могат нито да надделеят, нито да се отскубнат, както крокодилът, захапал едър бивол, няма сили да го завлече под водата. Тогава Танус, както беше застанал на носа на ладията, се обърна към дезорганизирания екипаж. Направи някакъв жест, с който да привлече вниманието, и на кораба се получи невероятното. Всички притаиха дъх в очакване на неговите команди.
Нембет беше човекът, който командваше цялата флота на фараона и носеше званието Велик лъв на Египет. Дълги години той беше един от най-влиятелните мъже в царството, но сега беше стар и безсилен. Танус го беше победил в необявения двубой без никакви усилия, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и сега целият екипаж на ладията очакваше нарежданията му.
— Давайте! — даде знак той на гребците на бакборда и те превиха гърбове и тежко натиснаха веслата.
— Пълен назад! — удари той с юмрук по дъските на предпазната ограда и мъжете зацепиха водата с острите върхове на греблата. Танус пристъпи към края на палубата и започна да дава сигнали на кормчията на «Дъхът на Хор», като умело съумяваше да координира усилията и на двата екипажа. И все пак царската ладия продължаваше да се приближава до кея — всеки миг очаквахме да се блъсне в гранитните блокове.
Най-накрая огромният й корпус започна да поддава. Повлечен от галерата, шареният нос леко се завъртя срещу течението. Тълпата замлъкна и наоколо отново настъпи тревожна тишина — всички очаквахме със свити сърца огромният съд да се разцепи в каменния пристан. Ако това се случеше, без съмнение цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху Танус. Той беше поел командването от ръцете на престарелия адмирал и заедно с това отговорността и за неговите грешки. Удареше ли се корабът в пристана, то фараонът щеше да бъде пометен заедно с трона си от мястото, на което седеше, двойната му корона най-вероятно би изхвърчала през борда, а покрай нея и цялото му владетелско достойнство; царската ладия щеше да потъне под краката му, а него самия щяха да го вадят като мокро кученце от реката пред погледите на поданиците му. Тогава не само господарят Интеф, но и лично засегнатият адмирал Нембет щяха да се постараят гневът на фараона да се излее върху този млад и самонадеян офицер.
Стоях безпомощен и треперех за приятеля си, но не щеш ли, случи се някакво чудо. Ладията вече се беше доближила толкова много до брега, че самият Танус се намираше на съвсем малко разстояние от мен и ясно го чух как възкликва:
— Велики Хоре, помогни ми!
Според мен няма никакво съмнение, че боговете имат навика да се намесват в хорските дела. Танус е човек на Хор, а Хор е богът на вятъра.
В продължение на три дни пустинният вятър не беше престанал да ни навява отчаянието на Сахара от запад. През цялото това време той нито за миг не бе намалил силата си, почти напомняща на буря, но ето, че тъкмо в този миг реши да спре. Не беше просто да затихне малко — вятърът изчезна, и то напълно. Вълните по повърхността на реката се изгубиха, а палмите по бреговете, чиито листа допреди малко се развяваха на всички посоки, замръзнаха на място.
Щом вятърът така внезапно разтвори ноктите, с които се беше вкопчил в ладията, тя съвсем спокойно възвърна равновесието си и послушно се остави на «Дъхът на Хор» да я води. Тежкият й нос се насочи срещу течението и тя се обърна успоредно на пристана в същия миг, когато страничният й борд се удари о камъните. Течението на Нил уби скоростта й и тя застана неподвижно край брега.
Последна команда от страна на Танус и преди корабът да се е извъртял откъм кърмата, въжетата бяха хвърлени на кея, където бързо се намериха сръчни ръце да ги омотаят около каменните кнехтове. Сякаш беше някое перце, паднало върху повърхността на водата, величественият кораб спокойно зае мястото си на кея и нито тронът, върху който седеше фараонът, нито високата корона на главата му пострадаха при спирането му на котва.
Ние, зяпачите, от своя страна избухнахме в радостни възгласи за прослава на случилото се и да си призная, името на Танус повече се задържаше върху езиците ни, отколкото това на фараона. Скромен, а и твърде предпазлив, Танус и не помисли да отвърне на поздравите. Да привлича повече вниманието на народа, което трябваше да бъде насочено изключително към дългоочаквания владетел, би било наистина лудост и със сигурност би накарало фараонът да не прекалява с благоразположението си. Нашият владетел винаги се е показвал пословично ревнив, що се отнася до царското му достойнство. Така че Танус извика скришом «Дъхът на Хор» и когато пирогата се скри от погледите ни зад огромния корпус на царската ладия, скочи обратно на палубата й, напускайки сцената, върху която току-що бе спечелил такъв успех, за да я остави на своя цар.
Но това не беше достатъчно да разведри намръщеното от гняв и тревога лице на стария адмирал Нембет, Великия лъв на Египет, който пристъпваше след фараона и можех да бъда сигурен, че отсега нататък Танус си е спечелил нов и силен неприятел.

 

6.

 

Успях да удържа на обещанието си пред Лострис още същата вечер, когато проведохме генералната репетиция. Преди началото й намерих начин да оставя двамата влюбени насаме почти цял час.
В ограденото пространство около храма на Озирис, където щеше да се играе произведението ми, бях наредил палатки, които да служат като гримьорни за главните изпълнители. Умишлено избрах за палатката на Лострис място, малко встрани от останалите, допълнително скрито и от огромните колони, които подпираха покрива на храма. Докато аз стоях да пазя на входа й, Танус тихомълком се вмъкна под платнището от обратната страна.
Опитвах се да не подслушвам радостните им възгласи при първата прегръдка, нито нежното им гукане, сподавения смях или тихите пъшкания и въздишки при сдържаните милувки, които си заразменяха по-нататък. Макар и да знаех, че никога не бих се намесил, за да го предотвратя, бях убеден, че те няма да отидат твърде далеч. Доста по-късно и Лострис, и Танус ми го потвърдиха. В деня на сватбата си господарката ми е била все още девствена. Ако някой от нас само знаеше колко близо е този сватбен ден, чудя се как ли щяхме всички ние да се държим в този миг.
Макар много добре да знаех, че с всяка минута, прекарана от двамата сами в палатката, се увеличава опасността за всички ни, не ми даваше сърце да ги разделя. Колкото и да ме пареше гърбът от камшика на Расфер, колкото и в блатото на душата ми, където се мъчех да скрия своите долни мисли и инстинкти, да гореше завистта ми към влюбените, пак ги оставих заедно доста по-дълго, отколкото трябваше.
Така и не чух господаря Интеф. Той винаги искаше сандалите му да са от най-мека ярешка кожа, така че да приглушават стъпките му. Движеше се безшумно като сянка и немалко придворни или роби са опитвали камшика на Расфер или смъртоносния му клуп заради непредпазливите слова, които са изпуснали из залите и коридорите на двореца при призрачните скитания на господаря. С годините аз самият бях развил някакъв инстинкт, който ми позволяваше повечето пъти да усетя присъствието му, преди да се е показал от тъмното. Тази вечер обаче ме изненадаха. Обърнах се, а господарят ми вече беше само на няколко крачки от мен — високата му, слаба фигура като смъртоносна кобра се промъкваше между колоните.
— Господарю Интеф! — извиках аз толкова високо, че сам се стреснах от гласа си. — Каква чест е за нас да присъстваш на репетицията. Ще ти бъда дълбоко признателен за всякакви съвети и предложения… — говорех каквото ми дойдеше на ума, за да прикрия смущението си и да предупредя влюбените в палатката зад мен.
И в двете успях повече, отколкото сам очаквах. Двамата се разделиха бързо, стреснати от неочаквания гост, и аз усетих как въздухът под краката ми леко се раздвижва, когато Танус вдигна и пусна платнището, за да се скрие там, откъдето се беше появил.
Във всеки друг момент господарят Интеф щеше да разбере измамата, която, да си призная, беше доста неумела. Беше способен да чете по лицето ми със същата лекота, с която аз чета йероглифите по стените на храмовете или своите излияния върху този папирус, и никога не бих успял да прикрия нещо от него, но онази вечер той беше заслепен от гняв и беше дошъл само да ме смъмри за поредното ми провинение. В държанието му обаче непознатият не би открил злобата, която го гризеше отвътре. Господарят ми е най-опасен точно когато говори мило и раздава усмивки.
— Скъпи Таита — почти шептеше той. — Какво чуват ушите ми? От първото действие на утрешното представление си отменил сцените, които наредих да бъдат включени. Никога не би ми минало през ума, че можеш да се покажеш толкова самонадеян. И ето, че бих целия този път в жегата само да се уверя със собствените си очи, дали наистина е така.
Знаех, че е безсмислено да се правя на неразбрал и смирено склоних глава, опитвайки се да изглеждам дълбоко разочарован.
— Грешиш, господарю. Не съм аз този, който нареди да се извършат въпросните промени. Беше Негово Светейшество, главният жрец в храма на Озирис…
Но той не ме изслуша докрай.
— Да, разбира се, че е бил той, но не и преди ти да го подкокоросаш. Мислиш, че не сте ми ясни двамата с този дърт фъфльо? През целия му живот не му е хрумнало нещо по-оригинално, докато при теб е точно обратното.
— Господарю! — не се съгласявах аз.
— Какво измисли този път? Пак ли някой от онези сънища, които боговете ти пращат точно когато най-много ти изнася? — попита господарят ми, а тихият му глас ми напомни за шумоленето на свещените кобри, изпълващи целия храм.
— Господарю! — правех се на невинен, макар че на лековерния жрец бях пробутал тъкмо историята за това, как самият Озирис, приел образа на черен гарван, ме е посетил в съня ми, за да се жалва от проливането на кръв в храма му.
Жрецът не беше обелил и дума против реалистичната сценка, която господарят Интеф искаше да вмъкне в представлението, за да зарадва фараона. Реших да прибягна до сънищата едва след като разбрах, че за нищо на света не бих могъл да разубедя господаря си. Би ми било направо непоносимо да участвам в ужасиите, които той беше заповядал да се извършат в първото действие. Разбира се, знам, че някои дивашки народи на изток извършват човешки жертвоприношения пред боговете си. Чувал съм за каситите, които живеят между Тигър и Ефрат, че имали обичай да хвърлят новородени в горящи пещи. Хора, пътували с търговските кервани из онези далечни страни, са ми разправяли за жестокостите, които се извършвали в името на божествата, като например избиването на девици с надеждата за добра реколта или обезглавяването на военнопленници пред статуята на триглавия им бог.
Но ние, египтяните, сме цивилизован народ и почитаме богове, въплъщаващи мъдростта и справедливостта, а не кръвожадни чудовища. Бях се опитал да убедя в това господаря си. Посочих му, че досега един-единствен път фараон е извършил човешко жертвоприношение: когато в храма на Сет Менотеп е прерязал гърлата на седемте разбунтували се принца и е разсякъл на парчета телата им, за да ги изпрати до управителите на всяка от номите като предупреждение. Историята още помнеше, и то с отвращение това деяние. Менотеп и до днес е известен като «Кървавият цар».
— Но това не е човешко жертвоприношение — възрази господарят ми. — А просто екзекуция на човек, който си я заслужил, само че извършена по различен начин. Не можеш да отречеш, скъпи Таита, че смъртното наказание винаги е било съставна, и то твърде важна част в нашето правосъдие. Тод е крадец. Взимал е от царската хазна и затова трябва да умре, дори само като назидание за останалите.
Звучеше доста убедително, само дето много добре знаех, че той не се интересува ни най-малко от възцаряването на справедливостта, ами просто гледа да опази собствените си съкровища и да направи впечатление на фараона, който много обичаше театъра и подобните религиозни сценки. Така че не ми оставаше друго, освен да посънувам малко вместо добрия стар жрец. Но ето, че господарят Интеф отново ми разкри прекрасните си зъби в завладяваща усмивка, от която кръвта ми се вледени, а космите по врата ми настръхнаха.
— Един малък съвет — приближи той лице до моето. — Предлагам ти тази нощ да те споходи нов сън и богът, който те е навестил миналия път, да си промени мнението относно предложените от мен сцени и да се откаже от инструкциите си към главния жрец. Ако ли пък случайно боговете замълчат, нищо чудно пак да му се отвори работа на Расфер — можеш да вярваш на думите ми.
След това господарят ми се обърна, оставяйки ме едновременно повече от радостен, задето не е разкрил любовниците, и доста покрусен, че ще трябва да се примиря с грозното зрелище, което настояваше да покажем пред публиката.
Все пак репетицията малко ме посъживи, защото представлението се очертаваше доста успешно. Лострис беше обзета от такова щастие и вдъхновение след срещата си с Танус, че в очите ми изглеждаше наистина божествена, а младежът със своята младост и сила беше същинско въплъщение на Хор.
Естествено излизането на сцената на моя Озирис доста ме смущаваше, като се замислех за участта, която господарят Интеф му беше отредил. Ролята на Озирис се играеше от красив мъж на средна възраст, който заемаше висок пост в двореца, преди да го заловят, че бърка в хазната на господаря Интеф, за да издържа някаква млада и скъпа куртизанка, в която бил влюбен. Никак не се гордеех с факта, че именно моята проверка на сметките разкри на бял свят злоупотребите му.
Господарят ми го беше освободил от тъмницата, където той очакваше присъдата си, за да изиграе бога на подземния свят. Беше му обещал, че ако се справи с ролята си на Озирис, повече няма да се занимава със случая. Нищо неподозиращият Тод не знаеше каква заплаха се крие в това предложение и затова сега участваше в репетицията с нескрит ентусиазъм, вярвайки, че ще бъде помилван. Нямаше как да знае, че междувременно господарят ми тайно е подписал смъртната му присъда и я е предал на Расфер, който освен че изпълняваше функциите на царски джелатин, но и беше моят избор за бога Сет в скромната ни пиеска, макар че идеята за двойната му роля вечерта на официалното представление пред фараона принадлежеше изключително на господаря ми. И затова, колкото и да бе подходящ за ролята на Сет Расфер, дълбоко съжалявах, че съм избрал точно него. Докато ги наблюдавах двамата с Тод как репетират първата сцена, неволно потръпвах при мисълта за това, което ще се случи на другия ден.
След репетицията имах приятното задължение да придружа господарката си обратно до двора на женските покои. Превъзбудена, тя не спираше да говори за невероятните събития, които се бяха случили през деня, както и за ролята, която Танус беше изиграл в тях.
— Видя ли го как само призова великия бог Хор и той мигновено му се притича на помощ? Сигурно Хор му е обещал пълната си подкрепа, не мислиш ли? И никога няма да позволи да ни се случи зло, вече съм убедена в това.
Така тя продължи през целия път с щастливите си измислици. Нито дума повече за раздяла и самоубийство. Как бързо се обръща вятърът на любовта!
— След всичко, което Танус извърши днес, след като спаси царската ладия, навярно си е спечелил благоволението на фараона, не мислиш ли, Таита? И така, щом се радва на благоразположението както на бога, така и на фараона, баща ми никога не би успял да го изпрати надалеч, нали, Таита?
Трябваше да се съгласявам с всяка от мечтите й за безгрижното бъдеще и не ми бе позволено да си тръгна, преди да запомня поне дузина любовни послания до Танус, които да му предам лично.
Когато най-накрая изтощен се прибрах в стаята си, се оказа, че и там напразно се надявам да намеря почивка. Почти всички роби се бяха насъбрали да ме чакат, не по-малко развълнувани и словоохотливи от господарката ми. И те искаха да чуят мнението ми за събитията от деня и най-вече за това, как Танус е спасил царската ладия и колко важно би могло да се окаже това. Бяха се скупчили около мен на терасата над реката и докато хранех домашните си любимци, всеки от тях се опитваше да привлече вниманието ми.
— Стари братко, вярно ли е, че Танус е извикал самия бог на помощ и Хорус се е намесил веднага? Ти видял ли си го с очите си? Някои твърдят дори, че самият бог се е появил в образа на сокол и е кръжал над главата му, за да го закриля. Вярно ли е?
— Вярно ли е, Ах, че фараонът е обявил Танус за Спътник на фараона и му е дал петстотин акра плодородна земя на брега на реката като награда?
— Стари братко, говорят, че оракулът от храма в пустинята на Тот, бога на мъдростта, е направил хороскоп на Танус. Оракулът казал, че той ще бъде най-великият боец в историята на Египет и че някой ден фараонът ще му окаже почести по-високи, отколкото на всеки друг.
Сега ми е забавно да си спомням за тези брътвежи и да си казвам как и най-невероятните предположения се сбъдват. Но тогава просто отпратих натрапниците си с престорена строгост.
Докато се опитвах да заспя, се замислих над това, че населението на Луксор и Карнак е приело Танус дълбоко в сърцата си, но и че това може да му донесе повече неприятности, отколкото радости. Славата и популярността неизменно пораждат завист сред върхушката, а и симпатиите на тълпата са непостоянни и лесно се насочват от един към друг. Хората често изпитват удоволствие от това да осмеят и да свалят от пиедестала идолите, които са им омръзнали, удоволствие не по-малко от онова, когато са ги издигали.
Много по-сигурно и безопасно е да живееш тихо и незабележимо — тъй както винаги съм се опитвал да живея аз.

 

7.

 

На шестия ден от празненствата, следобед, фараонът напусна имението си посред царските земи извън пределите на Карнак и Луксор и съпроводен от тържествено шествие, се насочи по опасания със статуи на лъвове церемониален път към храма на Озирис на брега на Нил. Огромната колесница, в която се возеше, беше толкова висока, че хората, струпали се от двете страни на пътя, трябваше да проточат вратовете си, за да го видят върху златния му трон, когато той отминаваше бавно, влачен от двадесет снежнобели вола с големи рога, украсени с венци. Тежките колела на колесницата жестоко стържеха по камъните, оставяйки неизличими следи по тях.
Процесията се водеше от стотина музиканти — някои с лири и арфи, други — с цимбали и барабани, трети — с дрънкала и кречетала или пък надуващи рогове от антилопа орикс или муфлон. След тях вървеше хорът на стоте най-изящни гласове в цял Египет, възпяваш в химни фараона и бога Озирис, когото той въплъщаваше. Естествено начело на хора стоях аз. Зад гърба ни пристъпваше почетната охрана от полка на Синия крокодил, командвана лично от Танус. Когато той преминаваше гордо изправен, обкичен с пера и покрит с лъскави доспехи, тълпата го поздравяваше. Момите пък пищяха неистово и не една от тях се строполяваше в безсъзнание върху прашния път, обзета от истерия при вида му.
Зад почетната охрана беше моят господар с висшите си служители, а след него благородниците заедно с жените и децата си; нататък следваха войниците от полка на Сокола и чак след тях тържествено се поклащаше внушителната колесница на фараона. Изобщо в шествието участваха няколко хиляди от най-богатите и влиятелни личности в Горното царство.
Щом наближихме храма на Озирис, всички жреци се наредиха пред входа му върху стъпалата между високите колони, за да посрещнат фараона Мамос. Храмът наскоро беше пребоядисван и барелефите по външните стени блестяха ослепително с ярките си цветове. В нишите около тях бяха поставени знамена, които сега се развяваха, образувайки същински облак от весели краски.
Когато стигна долния край на стълбата към храма, фараонът слезе от колесницата си и величествено заизкачва стоте стъпала. От двете му страни се беше подредил хорът. Аз бях застанал на петдесетото стъпало и така имах възможност внимателно да огледам своя владетел за няколкото секунди, в които той минаваше покрай мен.
Вече бях имал случай да го опозная добре, защото ми е бил пациент, но бях забравил колко е нисък — така де, нисък за един бог. Не стигаше дори до рамото ми. Двойната корона му придаваше далеч по-представителен вид. Беше прибрал ръце пред гърдите си, както го изискваше ритуалът, и с тях държеше жезъла и камшика — символи както на царската му власт, така и на божествената му природа. Както и преди, забелязах, че ръцете му са гладки и неокосмени — почти женски, а и краката му са тънки. Носеше пръстени върху всички пръсти на ръцете и краката; над лактите си беше окачил амулети, а на китките си носеше гривни. Масивната плочка от червено злато върху гърдите му бе инкрустирана с разноцветен фаянс, изобразяващ бога Тот с перото на истината. Това украшение беше същински шедьовър на златарството и в продължение на почти петстотин години най-малко седемдесет фараони са го носили.
Под двойната си корона фараонът беше напудрен в бяло и лицето му изглеждаше като на мъртвец. Очите му бяха очертани в гарваново черно, а на устните му имаше пурпурно червило. Под дебелия пласт грим лицето му издаваше раздразнение, а тънките му устни се присвиваха от досада. Очите му нервно шаваха във всички посоки — както можеше и да се очаква, ако се замисли човек.
Основите под краката на великата египетска династия се разклащаха все повече и повече, царството беше разцепено и разтърсвано от беди и нещастия. Дори и боговете си имат своите тревоги. Някога владенията на фараона се разпростираха от морето — при седемте ръкава на делтата, чак до Асуан и първия праг на Нил на юг; това беше най-могъщата империя на света. Но сегашният владетел и неговите предшественици бяха оставили властта да им се изплъзне и сега по границите гъмжеше от врагове, които като хиените, чакалите и лешоядите вдигаха врява до небесата в очакване да се нахвърлят върху трупа на нашия Египет.
На юг се събираха черните орди на Африка, на север, покрай брега на голямото море — пиратските морски народи, а надолу по течението на Нил — легионите на самозвания фараон. На запад дебнеха коварните бедуини и хитрите либийци, докато от изток изглеждаше, че с всеки нов ден прииждат нови пълчища неприятели, чиито имена хвърляха в ужас един народ, който след толкова много поражения все по-малко вярваше в силите си. Асирийци и миди, касити, урарти и хети непрекъснато ни заплашваха.
Каква полза можехме да извлечем ние от достиженията на древната си цивилизация, ако тя не бе способна да се противопостави на опасностите? Как да се съпротивляваме на дивата сила на варварите, на жестокостта им, на неутолимата им жажда да грабят и плячкосват? Сигурен бях, че този фараон не е с нищо по-способен от своите предшественици и не би могъл да върне на народа си изгубената слава. Та той не можеше дори да си осигури наследник.
Липсата на наследник за египетското царство като че ли го тревожеше повече от загубата на самото царство. Досега вече си беше взел двадесет жени, но те го бяха дарили с дъщери, с цяла сюрия добродетелни дъщери. Фараонът обаче за нищо на света не искаше да се примири с мисълта, че причината е у него. Беше се консултирал с всички по-известни лекари в Горен Египет, беше посетил всеки оракул и всеки по-важен храм.
Знаех всичко това, защото бях един от лечителите, които той повика при себе си. Признавам си, че изпитвах истински трепет при мисълта, че предписвам рецепта на един бог, и доста се замислих защо му е точно на него да се консултира с простосмъртен по толкова деликатен въпрос. Както и да е, препоръчах му да яде тестиси на бик, изпържени в мед, да открие най-красивата девица в Египет и да я отведе в брачното си ложе, преди да е изминала година от първото разцъфтяване на луната й.
Нямах кой знае каква вяра на тези си съвети, но пък тестисите от бик, ако се приготвят по рецептата ми, са доста приятни на вкус. От друга страна, в търсене на най-красивата девица в страната фараонът хубавичко щеше да се позабавлява. Реално погледнато, с колкото повече млади момичета легнеше, толкова повече се увеличаваха шансовете от някоя от тях да се пръкне мъжка рожба.
Ако не друго, то поне се утешавах с това, че рецептата ми не подлага владетеля ни на кой знае какви несгоди, каквито често му се случваше да търпи заради фантазиите на моите събратя и най-вече заради онези проклети шарлатани от храма на Озирис, които при това имат наглостта да се наричат доктори, и измислените им лекарства. Дори и с нищо да не помогнеха, препоръките ми поне нямаше да му навредят. Или така поне си мислех. Само ако знаех до какви последици щяха да доведат моите препоръки… Бих предпочел по-скоро да съм на мястото на нещастния Тод, отколкото да знам, че именно моята уста е дала този необмислен съвет на владетеля.
Когато научих, че фараонът е взел думите ми насериозно и е наредил на всички номарси и управители да обиколят страната за бикове със сочни тестиси и момичета, които да отговарят на изискванията ми за майка на първородния му син, това по-скоро ме развесели и погъделичка самочувствието ми. Информаторите ми в двора на фараона ми съобщиха, че вече имало стотици кандидатки за титлата «най-красива девица на Египет», но той ги бил отхвърлил всичките.
Владетелят бързо мина покрай мен и се изгуби във вътрешността на храма — за голямо съжаление на свещенослужителите и най-вече на раболепния главен жрец, който все не можеше да си намери място от вълнение. Великият владетел със свитата си вървеше малко след него, а отзад се блъскаха по-нискостоящите, които си търсеха място, за да наблюдават представлението. Пространството вътре в самия храм беше твърде ограничено. Само най-важните персони или онези с достатъчно високо потекло бяха допускани от жреците във вътрешния двор, разбира се, заедно с някои не толкова известни, но достатъчно богати, за да си платят. Останалите трябваше да гледат през широкоразтворените врати към външния двор. Мнозинството обаче щяха да останат излъгани в надеждите си, задоволявайки се само с преразказ на видяното от други. Дори аз с доста големи мъки си пробих път през огромната човешка маса, а и сигурно въобще не бих успял, ако Танус не беше забелязал затрудненото ми положение и не беше пратил двама от войниците си да ми помогнат да се добера до загражденията за актьорите.
Преди да започне представлението, бяхме принудени да изслушаме доста надути речи — първо от местните владетели, а после и лично от моя господар. Докато слушаха тези празнодумщини, имах възможност лично да се уверя, че всичко е наред преди вдигането на завесите. Обикалях от палатка в палатка, за да проверявам костюмите и грима на всеки от актьорите и да се боря с притесненията и страха от сцената, които ги обземаха в последния момент.
Нещастният Тод ужасно се плашеше при мисълта, че играта му няма да се хареса на господаря Интеф. Успях да го убедя, че просто няма как да го разочарова, след което му дадох от червения шепен, за да убия болката, която щеше да изпита.
Щом стигнах до палатката на Расфер, заварих го да пие вино с двама свои приятели от дворцовата стража и в същото време да точи острието на широкия си бронзов меч. Бях измислил така грима му, че да го направя още по-отблъскващ, което не беше трудна задача, като се има предвид природната му грозота. И сега, като ми се захили насреща с почернелите си зъби, предлагайки ми чаша вино, можах да се убедя, че наистина съм успял.
— Как ти е гърбът, хубавецо? Ела да пийнеш от тази мъжка напитка! Току-виж отново ти израснали топките.
Бях свикнал на чувството му за хумор и затова невъзмутимо му отвърнах, че господарят Интеф е отменил забраната на великия жрец и първото действие трябва да се играе в първоначалния му вариант.
— Вече говорих с господаря Интеф. — Вдигна той меча си. — Опитай острието, евнухо. Искам да чуя одобрението ти.
Е, оставих го малко разочарован.
Въпреки че Танус трябваше да се покаже на сцената едва във второто действие, заварих го облечен с костюма. Спокоен и усмихнат, той ме потупа по рамото.
— Е, приятелю, днес е твоят шанс. След тази вечер славата ти на драматург ще обиколи цял Египет.
— Както вече го е обиколила твоята. Името ти е на всяка уста — на свой ред го похвалих аз, но той се засмя и аз заговорих за друго. — Подготви ли си заключителното слово, Танус? Имаш ли нещо против да ми го изрецитираш?
По традиция актьорът, който играе ролята на Хор, закрива представлението с послание към фараона, уж от страна на боговете, но в действителност от неговите поданици. В стари времена това е било единственият ден в годината, когато народът е можел, чрез устата на актьора, да запознае фараона със своите неволи. Но при управлението на последната династия тази традиция се беше изгубила и заключителната реч се превръщаше просто в още едно хвалебствие към божествения владетел.
От много време убеждавах Танус да произнесе словото си пред мен, но всеки път той се измъкваше, и то с такива нелепи извинения, че започвах сериозно да се безпокоя за намеренията му.
— По-нататък няма да има кога — настоях сега, но той само се засмя.
— Решил съм словото ми да бъде не по-малка изненада за теб, отколкото, надявам се, и за самия фараон. Така и на двамата ще ви достави още по-голямо удоволствие.
Повече нищо не можех да направя. Понякога ми се струва, че не съм срещал друг толкова упорит и твърдоглав младок като Танус. Ядосан, излязох от палатката му и отидох да си търся по-приятна компания.
Нахълтах в гримьорната на Лострис и замръзнах на мястото си от това, което видях. Макар че сам бях измислил костюма й и бях обяснявал надълго и нашироко на робините как точно да й сложат пудрата, червилото и грима около очите, пак бях неподготвен за това небесно видение. За миг дори си помислих, че е станало чудо и самата богиня се е изкачила от подземното царство, за да заеме мястото на господарката ми. Поех дълбоко въздух и вече бях готов да коленича, обзет от страхопочитание, когато смехът на господарката ми ме върна обратно на земята.
— Не е ли смешно? Изгарям от нетърпение да видя Танус облечен. Сигурна съм, че прилича на самия бог — завъртя се тя бавно, за да я огледам от всички страни, и ми се усмихна.
— Не толкова, колкото ти самата, господарке — промълвих аз.
— Кога ще започне представлението? — нетърпеливо ме прекъсна тя. — Толкова съм възбудена, че повече не мога да чакам.
Долепих ухо до платнището и се заслушах в монотонните изказвания оттатък. Говореше последният от ораторите и всеки момент господарят Интеф щеше да обяви началото на представлението.
Грабнах ръката на Лострис и я стиснах силно.
— И да не забравиш дългата пауза и високомерното ти изражение, когато започваш монолога си — напомних й аз.
Тя ме потупа закачливо по рамото.
— Върви си, стари мърморко. Всичко ще мине чудесно, скоро сам ще се убедиш.
И точно в този миг чух гласа на господаря Интеф да се извисява над всички.
— Божественият фараон Мамос, Великият дом на Египет, Опората на царството, Справедливият, Великият, Всевиждащият, Всемилостивият… — продължаваха да се нижат една след друга титли и почести, докато аз изхвърчах от палатката на Лострис и си запроправях път към мястото зад централната колона, откъдето трябваше да издекламирам въведението. Хвърлих един поглед иззад нея, за да видя, че целият вътрешен двор е претъпкан, а фараонът и главните му жени седят на първия ред върху ниски пейки от кедрово дърво, пият студен шербет или дъвчат фурми и сладки.
Господарят Интеф беше застанал пред издигнатия олтар, където щеше да бъде сцената. Ленените завеси все още скриваха по-голямата й част от публиката. Огледах я за последен път, макар че вече би било късно да се променя каквото и да е.
Сцената беше украсена с палми и акации, които дворцовите градинари бяха пренесли по мое нареждане. Зидарите бяха освободени от работата им по царската гробница, за да изградят откъм гърба на храма каменна цистерна, от която да черпи вода потокът на сцената, изобразяващ река Нил.
В дъното от горе до долу бяхме спуснали ленени платна, които художниците, изографисващи гробницата, изрисуваха с прекрасни пейзажи. Във вечерния полумрак и на светлината на факлите по стените и колоните всичко се беше получило толкова реалистично, че зрителят наистина можеше да се пренесе в друг свят, в различно време.
Бях приготвил и други приятни изненади за фараона: от клетките с животни, птици и пеперуди, които щяха да бъдат пуснати на свобода, за да покажем сътворението на света от великия бог Амон Ра, до факлите и бенгалските огньове, които бях смесил с определени химикали, така че да горят с ярък пурпурен или зелен пламък и да потопят сцената във вълшебни светлини и дим като в подземния свят, където живеят боговете.
— Мамос, син на Ра, вечен да е животът ти! Ние, верните ти поданици, жителите на Тива те молим да се приближиш и да обърнеш височайшето си внимание на тази скромна сценка, която посвещаваме на Твоето Величество.
Господарят Интеф приключи с приветственото си слово и се върна на мястото си. Тогава под звуците на скрити фанфари аз излязох зад колоната и се обърнах към публиката. Всички бяха изтърпели досадните речи, седнали върху ръбестите плочи на храма, и сега очакваха с нетърпение представлението да започне. Затова излизането ми беше посрещнато с всеобщи възгласи и дори фараонът се усмихна.
Прострях двете си ръце, за да въдворя тишина, и едва когато мълчанието бе пълно, започнах:
— Докато вървях под слънчевата светлина, млад и изпълнен със силата на младостта, дочух отнякъде сред тръстиките на Нил фатална музика. Не можех аз да разпозная звука на тази скрита арфа и капчица уплаха не изпитах, защото бях в разцвета на младостта и обграден от нежността на моята любима. Мелодиите, които чувах, ми се сториха неземни. И обладан от непозната радост, потърсих музиканта, без да зная, че името му Смърт е и арфата си тон извадил е, за да ме примами.
Ние, египтяните, сме обсебени от мисълта за смъртта и аз веднага засегнах най-съкровената струна у своята публика. Всички въздъхнаха и потръпнаха.
— Смъртта ме грабна с костеливите си пръсти и ме понесе към слънчевия бог Амон Ра, и ето ме, че се превърнах в едно-едничко цяло с лъчезарното му същество. Отдалеч дочувах как моята любима плаче, но не можех да я видя, а и цялото ми минало сякаш никога не бе било.
Това беше първото изпълнение на творбата ми и веднага усетих, че съм спечелил слушателите си, чиито лица издаваха интерес и съпричастност. В храма не се чуваше нито звук.
— Тогава смъртта ме постави на високо място, откъдето можех аз света да наблюдавам като някакъв блестящ и кръгъл щит насред синьото море на небесата. Виждах всички хора и всички същества, които са живели по земята. Могъщата река на времето пред очите ми обърна хода си назад. Стотици хиляди години борба и смърт ми се разкриха. Наблюдавах всеки смъртен как от гроб и старост към детските години и мига на раждането си се връща. А времето все по-далеч назад отиваше, докато не стигнахме до първия човек и първата жена. Видях ги аз в мига на тяхното създаване, а след това — какво било е преди тях. И най-накрая по земята престанаха да ходят хора, а само боговете съществуваха.
Но течението на годините и тук не спря, а продължи отвъд епохата на боговете и потъна в Нут, където всичко беше мрак и необятен хаос. Реката нямаше повече къде назад да се завръща и отново се обърна — да тече напред. Времето започна пак да се разгръща, тъй както съм го знаел от годините, прекарани на земята, и разбрах за страстите на боговете.
Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:
— Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.
— Бак-хер! — наруши нечий глас мълчанието в храма. — Бак-хер! Амин! — не успя да се въздържи и изрази искреното си възхищение старият жрец.
Толкова се учудих от тази внезапна промяна у него, че едва не забравих следващите си думи. През цялото време той беше критикувал произведението ми, но сега явно го бях спечелил напълно. Това ми даде нови сили и гласът ми се извиси:
— Кеб и Нут заживяха заедно и един друг се познаха, тъй както мъжът познава жената, и от този им съюз ужасен се родиха боговете Озирис и Сет и богините Изида и Нефтис.
Махнах с ръка и ленените завеси се отдръпнаха бавно, за да разкрият приказния свят, който бях създал. Никога преди в Египет не се беше виждало подобно чудо и публиката затаи дъх от удивление. Аз тихомълком се отдръпнах зад кулисите и мястото ми на сцената зае Озирис. Публиката го разпозна мигновено по високата, подобна на шише корона, по ръцете му кръстосани пред гърдите и по жезъла и камшика, които държеше в тях. Във всяко домашно светилище се пазеше негова статуетка.
От всяко гърло се откъсна сподавен възглас на благоговение и може би имаше защо. Успокоителното, което бях дал на Тод, придаваше странен блясък на погледа му и в присъствието му на сцената като че ли наистина имаше нещо неестествено и почти божествено. Бе обгърнат от някаква мистичност, а гласът му звучеше ясен и завладяващ:
— Вижте Атур, реката!
Публиката отново зашумя, като разбра, че става дума за Нил. Нил, това беше Египет, а Египет беше центърът на света.
— Бак-хер! — дочу се друг глас и с удивление и възторг разбрах, че това е самият фараон. Произведението ми си беше спечелило одобрението както на простосмъртните, така и на самите богове. Можех да съм сигурен, че отсега нататък щеше да се възприеме моята версия вместо оригинала отпреди хиляда години. Наредил се бях сред безсмъртните. Името ми щеше да остане в паметта на времето още поне хиляда години.
Обзет от луда радост, дадох знак водата да бъде изпусната насред сцената. В началото публиката като че ли не можеше да проумее какво става, но когато най-сетне разбраха, че пред очите им се разкрива великата река, хиляди гърла подеха:
— Бак-хер! Бак-хер!
— Вижте как водите се надигат! — възкликна Озирис и сякаш се беше вслушал в думите му, Нил погълна всичко пред себе си във величествен разлив.
— Вижте как водите се прибират! — извика божеството и те изпълниха повелята му. — А сега ще се надигнат наново!
Бях приготвил съдове с бои, които да се прибавят към водата: първо зелена, с цвета на реката през сушавия период, а после при поредния разлив — по-тъмна, за да наподобява мътните води по време на наводненията.
— А сега вижте буболечките и птичките по земята! — извика Озирис и в същия миг откъм задната част на сцената се надигна облак от кряскащи и чуруликащи създания, които заедно с пищно украсените пеперуди изпълниха храма.
Зрителите се надигаха от местата си, опитвайки се да уловят в шепите си хвъркатите красавици, за да ги пуснат отново сред гигантските колони. Една от птичките — дългоклюн папуняк, изпъстрен в бяло, канелено и черно, без никакъв страх се насочи право към фараона и кацна върху короната му.
Публиката не вярваше на очите си.
— Това е поличба! — дочуха се гласове. — Царят ни получи благословията на боговете. Вечен да е животът му!
Фараонът не можа да се сдържи и се усмихна.
Да си призная, по-късно ми хрумна да се възползвам от случилото се и подшушнах на господаря Интеф, че всъщност аз предварително съм приучил птицата да си избере фараона. И макар че това си беше чиста измислица, той ми повярва; толкова е голяма славата ми на човек, който може да общува с животните и птиците.
А на сцената Озирис се разхождаше сред създадения от самия него рай в очакване страстите да се успокоят и публиката да се приготви за драматичния поврат, когато със смразяващ вик на сцената щеше да изскочи Сет. Въпреки че всички го бяха очаквали, чудовищната му фигура така стресна зрителите, че жените се разпищяха, закривайки лицата си, и продължиха да наблюдават само през разтворените си, треперещи пръсти.
— Какво си направил, братко? — изрева Сет, изпълнен с гняв и ревност. — Нима се считаш ти за нещо повече от мен? Не съм ли аз също като тебе бог? Нима ще дръзнеш да припишеш сътвореното единствено на себе си и няма да ми позволиш на мене, твоя брат, да взема каквото ми се полага?
Озирис му отвърна спокойно, като от упойващия прах гласът му звучеше далечен и невъзмутим:
— Баща ни Амон Ра даде Вселената на двама ни. Но също така той ни даде и правото сами да избираме как да се разпореждаме с нея — за добро или за зло…
Думите, които бях вложил в устата на божеството, прокънтяха из храма и достигнаха и най-отдалечените му кътчета. Това беше най-хубавото, което бях написал, и публиката не можеше да не го усети. Но аз единствен знаех какво предстои, затова удоволствието ми от красотата и силата на словата бе помрачено.
Озирис бе към края на своята реч:
— Това е светът, такъв какъвто аз го разкрих. Ако искаш да бъдеш част от него и да живеем в мир и братска любов, тогава си добре дошъл. Но ако те води страст към война и разрушение, ако зло и омраза изпълват сърцето ти, тогава ти повелявам да си вървиш.
Той вдигна високо дясната си ръка, покрита с прозрачен, бял, блестящ на светлината ленен плат, и посочи на Сет да напусне земния рай.
Сет раздвижи мощните си, космати рамене като грамаден бивол и нададе ужасяващ рев, при който от устата му бликна слюнка и се разнесе миризмата на развалените му зъби. Дори там, където стоях аз, можеше да се усети зловонният му дъх. Той вдигна високо над главата си бронзовия меч и се спусна към брат си. Това го нямаше при репетициите и Озирис въобще не знаеше как да реагира. Беше застинал с протегната ръка. Острието изсвистя във въздуха и се изви като змия надолу. Ръката на нещастника бе отсечена от китката с такава лекота, с която аз бих подрязал някой клон от лозницата пред стаята ми. После падна в краката на Озирис, а пръстите й още шаваха.
Той беше до такава степен изненадан, а и мечът беше толкова остър, че за миг само леко се олюля. Навярно публиката си е помислила, че е свидетел на някакъв трик, че падналата ръка е фалшива. Заблудата се допълни и от това, че кръвта не бликна изведнъж. Всички наблюдаваха зрелището с нескрит интерес, но в ничий поглед не можеше да се прочете страх, преди Озирис да се сгърчи и със смразяващ вик да се хване за остатъка от отсечената си ръка. Едва тогава кръвта зашуртя между пръстите му и се плисна като вино върху бялата му роба. Стискайки раната си, Озирис започна да залита по сцената и да надава ужасни писъци. Тези писъци най-сетне свалиха доволните усмивки от лицата на зрителите. Макар и малко късно, те си дадоха сметка, че това пред очите им не е игра. Но дори и сега обзетата от ужас публика не продумваше.
Преди Озирис да достигне края на сцената, Сет го настигна. Грабна го за осакатената ръка издърпа го обратно насред сцената и го събори върху каменните плочи. Бляскавата корона се изхлузи от главата на Озирис и черните плитки се разпиляха около раменете на нещастника.
— Милост — закрещя на надвисналия отгоре му Сет, но той само се засмя. Гръмогласният кикот издаваше удоволствието му. Расфер се беше превърнал в Сет, който се забавляваше.
Дивашкият смях извади публиката от транса, в който беше изпаднала. Но илюзията беше пълна. Всички бяха забравили, че наблюдават представление, и вярваха, че са свидетели на действителното събитие. Жените пищяха, а мъжете виеха от гняв и болка пред убийството на техния бог.
— Помилвай го! Помилвай великия бог Озирис! — ревяха те. Никой не помръдна от мястото си, за да предотврати трагедията. Простосмъртните знаеха, че борбите и страданията на боговете не са им подвластни.
Озирис заудря с единствената си ръка краката на Сет. Без да спира да се смее, той я сграбчи за китката и като я издърпа, изгледа я по начина, по който месарят оглежда плешка от коза, преди да я нареже.
— Отрежи му я! — се разнесе нечий кръвожаден възглас из тълпата. Настроенията бързо се бяха обърнали.
— Убий го! — изкрещя друг.
Винаги ме е смущавало това, как гледката на кръв и насилствена смърт е способна да промени до неузнаваемост и най-кротките. Дори и аз не можех да стоя безучастен пред разиграващата се сцена — бях дълбоко ужасен и покъртен наистина, но в същото време и обзет от неописуемо вълнение.
Сет невъзмутимо замахна повторно и Озирис се строполи отново на земята, оставяйки да се гърчи в окървавения му юмрук и другата си китка. Мъчеше се да се изправи на крака, но нямаше ръце, на които да се опре. Краката му ритаха, главата му се въртеше, а от устата му излизаха непоносими крясъци. Понечих да се обърна на другата страна, но макар и да ми се повдигаше от видяното, не можех да откъсна поглед от сцената.
Сет насече ръката на три: веднъж при китката и веднъж при лакътя. Всеки път той хвърляше отсечената част в претъпканите редове на зрителите. При полета си из въздуха късовете месо ръсеха с червено хората. А те ревяха като лъвовете на фараона, когато наближи часът им за хранене, и протягаха ръце, за да докопат свещените реликви на своя бог.
Сет вършеше работата си с наслаждение и може да се каже — с всеотдайност. Краката на Озирис първо насече при глезените, после при коленете и най-накрая — горе, над хълбоците. Щом хвърлеше към озверялата тълпа някое ново късче от тялото на божеството, в неутолимата си жажда за кръв тя крещеше още по-силно.
— Талисманът на Сет! — се открои нечий глас сред врявата. — Дай ни талисмана на Сет! — и думите му бяха подети от всички останали. Според легендата талисманът носи в себе си несравними магически способности. Онзи, който го притежава, владее всички тъмни сили на подземния свят. Това е единствената от четиринадесетте части от тялото на Озирис, разпръснати от Сет по цялата земя, която никога не бива открита от Изида и сестра й Нефтис. Талисманът на Сет представлява същия онзи орган, от който ме беше лишил навремето Расфер и който сега заемаше видно място върху красивата огърлица, подарена ми с цинична загриженост от господаря Интеф.
— Дай ни талисмана на Сет! — не преставаше тълпата.
Сет рязко смъкна почервенялата от кръв туника от обезобразения труп. Продължаваше да се залива от смях. Тръпнех, като слушах тези безмилостни звуци, които бяха съпровождали толкова често собствените ми изтезания. При вида на късия меч, окъпан в шуртящата кръв на жертвата, блеснал в косматото ръчище на Сет — в краткия миг, преди той да размаха над главата си жалката реликва, сякаш отново изпитах парещата болка в слабините си.
Но тълпата не спираше да протяга ръце към сцената.
— Дай ни го! — молеше тя. — Дай ни силата на талисмана.
Спектакълът беше превърнал всички в озверели чудовища.
Сет обаче нямаше да удовлетвори пъкленото им желание.
— Подарък — възкликна той. — Подарък, но от един бог към друг. Аз, Сет, богът на мрака, дарявам с този талисман бога фараон Мамос.
И с мощните си крачища той прескочи през две, през три каменните стъпала на сцената, за да го положи в краката на фараона.
За мое голямо удивление царят се наведе и я прибра. Дори през дебелия слой грим върху лицето му можеше да се види, че е като омагьосан — сякаш това в шепата му наистина беше част от божественото тяло. И съм сигурен, че в онзи момент той наистина го е вярвал. Защото не престана да държи кървавото късче плът до края на представлението.
Щом подаръкът му беше приет, Сет се втурна обратно към сцената, за да довърши жертвата си. Мисълта, която и досега не ми дава покой, е, че нещастното, насечено на парчета създание беше все още живо и в съзнание за всичко, което се случваше с него и около него. Ясно ми беше, че упойващият прах, който бях дал на Тод, за да притъпя болката му, едва ли му е помогнал особено. Можех да видя ужасната агония в погледа му, докато той безпомощно лежеше в огромната локва на собствената си кръв и въртеше главата си, която единствена му беше останала.
За мен беше истинско облекчение, когато най-сетне Сет я отсече и нея и я вдигна за плитките пред очите на възхитената тълпа. Дори и тогава очите на нещастника се мятаха на всички посоки, сякаш той се прощаваше със света. Но скоро животът в тях угасна съвсем и мъчителят подхвърли главата му към обезумялата тълпа.
Така първото действие от нашата пиеса завърши сред възторжени овации, които заплашваха да съборят из основите им гранитните колони на храма.

 

8.

 

В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си — хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.
— О, Таита, чух аплодисментите — посрещна ме радостно тя. — Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех — засмя се тя съучастнически. — Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.
— Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха — съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.
Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.
Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.
Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.
Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.
Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.

 

Сърцето ми е наранена газела,
разкъсвана от ноктите на мъката…

 

Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.

 

Медът не ми доставя сладост,
нито сещам аз дъха на цветето в ръка.
Душата ми е храм безмълвен,
изоставен от покровителя на любовта.

 

На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.

 

Поглеждам аз лика злокобен
на смъртта с усмивка.
Защото с радост последвала я бих,
ако можех тъй да се завърна в обятията
на обичния си господар.

 

Вече не само съпругите на фараона, но и останалите жени в храма горко плачеха, а и немалко от мъжете им пригласяха. Словата на Изида и божествената й красота не можеха да ги оставят равнодушни. Изглеждаше невероятно една богиня да изпитва същите горести като простосмъртните, но лека-полека сълзите си отвориха път дори през дебелия пласт грим върху лицето на фараона, а тежките му, почернени мигли запремигаха като очи на бухал, поглъщайки господарката ми Лострис.
Нефтис на свой ред излезе на сцената и запя дует със сестра си, след което двете се хванаха за ръце и се заеха да издирват разпръснатите части от тялото на Озирис. Разбира се, бях се погрижил за крайниците на нарязания Тод. През почивката помощниците ги бяха събрали из публиката, за да ги занесат на балсаматорите, както им бях наредил. Щях да заплатя погребението на Тод от собствената си кесия. Мисля, че това беше най-малкото, което можех да сторя за нещастното създание, за да изкупя собствената си вина за убийството му. Въпреки че фараонът продължаваше да държи в ръката си една твърде важна част от тялото на Тод, надявах се поне в неговия случай боговете да направят изключение и да допуснат сянката му в подземното царство, а той самият да не си спомня с лошо за мен. Хубаво е човек да си създава приятели не само в този, но и в другия свят.
Вместо тялото на бога художниците, които работеха по царската гробница, бяха направили съвършена имитация. Тя трябваше да изобразява Озирис, в царствена осанка, положен като покойник с ръце, скръстени върху гърдите. Получилият се макет разрязах на тринадесет части, които си пасваха идеално една с друга.
При откриването на всяка една от частите на своя брат сестрите изпяваха химн в нейна възхвала: първо на ръцете и краката, после на тялото му и най-сетне на божествената му глава.

 

Тези очи, които напомнят звездите по небето —
те трябва вечно да светят.
Смъртта не бива да затъмнява подобна красота,
нито пък погребалният саван да крие
такова величие.

 

Когато най-сетне двете сестри сглобиха цялото тяло на Озирис — с изключение на липсващия талисман, — започнаха на глас да се чудят как да го съживят.
Това беше моят шанс да добавя онзи твърде важен елемент, без който никое театрално представление не би удовлетворило зрителите. У повечето от нас природната ни похотливост не изтлява никога и както поетът, така и онзи, който пише пиеси, не бива да го забравят, ако искат трудът им да се хареса на по-широка публика.
— Има само един сигурен начин скъпият ни господар и брат да оживее отново — говореше богинята Нефтис. — Някоя от нас двете трябва да изиграе с разсеченото му тяло акта на зачеването и раждането — само така ще съумеем да съберем отново откъснатите части и да им вдъхнем искрата на живота.
Публиката доволно се размърда и повечето се наведоха напред, любопитни как ли ще бъде прието това предложение. В него имаше какво да предизвика интерес и у онези с най-мръсно подсъзнание — например кръвосмешението и некрофилията.
Не можете да си представите какви мъки бяха, докато измисля как да представя на сцената епизода с възкресението на Озирис. Господарката ми ме шокира, като заяви, че е готова да изпълни ролята си докрай. Дори имаше наглостта да отбележи с присъщата си безочлива усмивка, че по този начин и сама би могла да понаучи нещо ценно. Така и не разбрах дали само се шегува, или наистина би го направила; но аз никога нямаше да й позволя да ми го доказва. Репутацията и честта на семейството й стояха твърде високо, за да си играя с тях.
Затова сега, по мой сигнал, завесата се спусна отново и господарката Лострис бързо изчезна от сцената. Мястото й се зае от една първокласна куртизанка, която си изкарваше хляба в дом на любовта край пристанището. От няколкото проститутки, с които говорих, избрах тъкмо нея, защото с все още младото си и добре запазено тяло тя твърде успешно заместваше господарката ми. Разбира се, в лице изобщо не можеше да се мери с Лострис, но пък и коя ли би могла.
Щом тя беше готова, запалихме факлите зад сцената, така че сянката й да се открои ясно върху спуснатите завеси. Започна да се разсъблича възможно най-предизвикателно и мъжете бурно приветстваха всяко нейно движение, убедени, че пред очите им е не друга, а господарката Лострис. Блудницата отвърна на окуражителните възгласи с още по-развихрени движения и впечатляващото й изпълнение се посрещна от зрителите с почти същия ентусиазъм, както и жестокото убийство на Озирис в първото действие.
Тук беше и онзи момент в пиесата, който ми създаде най-много главоболия: как да постигнем желаната плодовитост у Изида без помощта на някой здрав, навирен член, който да я ощастливи? А и видяхме, че Озирис беше принуден да се раздели със своя. В крайна сметка се наложи да прибягна до онова изтъркано средство, чиято употреба винаги съм считал за слабост у другите автори: а именно намесата на боговете и техните свръхестествени способности.
Докато гласът на господарката Лострис се носеше иззад кулисите, на сцената сянката на второто й «аз» се надвеси над тялото на Озирис и започна да извършва странни и неразбираеми движения.
— Скъпи братко — разнасяше се гласът на господарката ми, — с помощта на редките и чудотворни способности, с които ме е надарил нашият праотец Амон Ра, аз ти възвръщам онези ти тъй необходими мъжки атрибути, от които Сет жестоко те лиши.
Бях прикачил на саркофага с мумията малко, но много практично съоръжение, което да движа с помощта на тънък ленен конец, преметнат през макарата, която бях закачил специално за целта точно над легналия Озирис. При думите на Изида дървеният фалос, закован за слабините на божеството, величествено се надигна. На дължина той беше колкото ръката ми и публиката не можеше да не ахне от възторг при вида му.
Щом Изида понечи да го погали, аз от своя страна задърпах конеца, така че той се заклати и размърда като жив. Това се хареса на публиката, но удоволствието й се удвои, щом богинята се разкрачи и възседна легналата мумия. Ако се съдеше по убедителността, с която тя симулираше собствения си екстаз, избраната от мен проститутка ще да е била сред най-способните. Зрителите отдадоха заслуженото на превъзходното й изпълнение и със свиркане, дюдюкане и викове не криеха, че им се иска още, а по-дръзките дори се провикваха със съвети.
Когато зрелището достигна кулминацията си, факлите бяха загасени и храмът потъна в мрак. В тъмното изпълнителките на ролята отново се размениха и при повторното запалване на светлините насред сцената стоеше господарката Лострис, гушнала в ръцете си новородено дете. Една от робините в кухнята беше родила няколко дни преди представлението и реших да се възползвам от услугите на отрочето й.
— Ето, това е новороденият син на Озирис, бога на подземния свят, и на Изида, богинята на луната и звездите.
Господарката Лострис вдигна бебето високо над главата си, а то при толкова непознати пред себе си, разкриви лице и нададе силен рев.
Изида едва успя да го надвика, за да обяви пред всички:
— Поздравете младия господар Хор, бога на вятъра и на небето, небесния сокол!
Поне половината от зрителите бяха чеда на Хор и посрещнаха своя покровител с нескрит възторг. Повечето се проснаха на колене, създавайки около себе си невъобразима суматоха. И така второто действие донесе за мен пореден триумф, а за невръстния бог — жестоко унижение, защото, както се оказа по-късно, той здравата беше оплескал пелените си.

 

9.

 

Открих последното действие с разказа за детството и възмъжаването на Хор. Говорех за свещената повеля, която той получава от майка си Изида, и в същия миг завесите се вдигнаха отново, за да разкрият богинята насред сцената.
Изида се къпеше в Нил, обслужвана от робините си. Мократа роба плътно прилепваше към тялото й и всички можеха да се уверят в млечната белота на кожата й. Гърдите й се губеха под диплите на дрехата, но ясно прозираха розовите им връхчета.
Танус излезе зад кулисите и веднага наложи присъствието си на сцената. С гордата си войнишка осанка и лъскавата си броня по красота той можеше да се сравнява единствено с богинята. Дългият списък на бойните му подвизи в речните войни, както и спасяването на царската ладия предния ден бяха привлекли всеобщото внимание към него. В този миг не друг, а Танус беше любимецът на тълпата. Още преди да е отворил уста, публиката започна да оглася храма с приветствията си, като аплодисментите бяха толкова продължителни, че актьорите трябваше да застанат като статуи по местата си.
Докато повечето от зрителите се надпреварваха да поздравяват Танус, аз си набелязах някои лица сред публиката и внимателно наблюдавах реакцията им. Нембет, Великият лъв на Египет се мръщеше и сърдито си мърмореше нещо, без дори да се опитва да прикрие раздразнението си. Фараонът благо се усмихваше и дори леко кимна с глава, с което увери седящите зад него, че любимецът им се радва и на неговото благоразположение. Аплодисментите изригнаха с нова сила. Господарят Интеф, който винаги се нагаждаше според посоката на вятъра, разкриваше на всички милата си усмивка и по примера на своя владетел усърдно кимаше с глава. Но ако някой го погледнеше от моето място, би прочел в погледа му единствено смъртна омраза.
Най-накрая врявата поутихна и Танус можеше да започне. Ала всяко изречение му костваше истински мъки, защото спреше ли да си поеме дъх, публиката мигновено избухваше в овации. Едва когато Изида запя своята песен, настъпи пълна тишина.

 

Страданията на баща ти,
ужасната прокоба, която тегне над дома ни,
позора ни ще трябва някой да изтрие.

 

Така в стихове богинята разкриваше пред благородния си син истината и простираше ръце към него едновременно в знак на молба и повеля.

 

На Сет проклятието върху главите ни лежи
и само ти ще ни освободиш от него.
Открий ужасния си чичо.
Ще го познаеш
по високомерието и жестокостта.
И когато го откриеш,
повали го на земята.
Окови го във вериги,
на волята си подчини го,
така че всички богове и хора
да се освободят завинаги от непосилното тегло.

 

Преди още да е свършила песента й, тя се оттегли, оставяйки на сина си да изпълни своя дълг. Както децата слушат с удоволствие песните, които са им пели десетки пъти, и очакват вече познатото, така и зрителите сега се размърдаха по местата си, досещайки се за развръзката.
И затова, когато Сет изскочи отново на сцената за грандиозния двубой, за вековната схватка между доброто и злото, между красивото и грозното, между дълга и безчестието, публиката вече беше подготвена за зрелището. Всички го посрещнаха с възгласи на спонтанна и неподправена омраза. В отговор Расфер зловещо им се ухили и като се хвана с две ръце за гениталиите си, затръска предизвикателно бедра по сцената, изпълвайки зрителите си с още по-дива ярост.
— Убий го, Хор! — ревяха те. — Смачкай му грозната мутра!
А Сет продължаваше да подскача пред тях и да разпалва страстите докрай.
— Убий убиеца на великия бог Озирис!
— Смачкай го!
— Разпори му шкембето!
Между другото, подобна реакция беше оправдана и от съвсем различна гледна точка: сред публиката едва ли имаше някой, който да не разбира кой се крие зад образа на Сет.
— Отсечи му главата! — крещеше публиката. — Убий го! Убий го!
Най-накрая Сет обърна внимание на своя племенник и сякаш го виждаше за пръв път, се насочи към него с надменната си походка. Плезеше се като идиот и слюнката течеше между черните му зъби, за да прокапе чак върху гърдите му. Никога не ми беше идвало наум, че Расфер може да стане по-ужасен от това, което природата беше направила от него, но ето, че съм грешил.
— Кое е това детенце? — зачуди се той и се оригна право в лицето на Хор.
Танус не очакваше подобно нещо и неволно се отдръпна назад, неспособен да прикрие погнусата си от смрадливия дъх на Расфер, по който можеше да се познае цялото съдържание на стомаха му: включително и киселото вино, което ферментираше в момента. Все пак се постара да не се разсейва и изрече следващата си реплика:
— Аз съм Хор, синът на Озирис.
Сет избухна в подигравателен смях.
— И какво си дошъл да търсиш ти, детенце на умрелия бог?
— Търся възмездие за смъртта на благородния си баща. Търся убиеца на Озирис.
— Тогава тъкмо си попаднал на подходящия човек — изръмжа Расфер, — защото аз съм Сет, победителя на всички останали богове. Аз съм Сет, който поглъща звезди и унищожава цели светове.
Двамата изтеглиха мечовете си и се спуснаха един към друг, за да се срещнат в самия център на сцената сред звъна на бронзовите остриета. Исках да заменя металните им оръжия с дървени, да не би случайно да се наранят, но и двамата категорично отказаха. По молба на Расфер се намеси самият господар Интеф, който заповяда изрично двамата да използват бойните си оръжия. Нямаше как да не задоволя желанието му. Ако не друго, то поне така сцената щеше да бъде още по-реалистична. И ето ги сега: стоят опрели гърди до гърди, кръстосали мечове и се гледат с омраза.
Представляваха забележителна двойка. Не само с това, че разликата между тях беше като от земята до небето: двамата носеха основната идея на пиесата; самото им присъствие символизираше вечната борба между доброто и злото. Танус беше строен, рус и красив. Сет беше мургав, набит, кривокрак, а в лицето си — направо ужасен. Противоречието между двамата актьори беше очебийно, но което беше по-важно, съдържаше се в самата им природа. Затова настроенията сред публиката бяха толкова крайни и зрителите приемаха толкова присърце двубоя между тях.
Те рязко се отдръпнаха един от друг и отстъпиха крачка назад, за да размахат мечове и да се хвърлят отново напред. Сечаха въздуха около себе си, мушкаха, финтираха, парираха ударите на противника. И двамата бяха великолепни мечоносци, сред най-добрите във войската на фараона. Оръжията свистяха над главите им, а бляскавите им остриета искряха като слънчевите лъчи по повърхността на Великата река. Имахме чувството, че някъде из тъмните ъгли на храма дочуваме пърхането на птичи криле — до мига, в който двата меча се срещнеха и загърмяваха като чука върху наковалнята.
Това, което за неподготвения зрител представляваше двубой на живот и смърт, без никакви правила и техники, всъщност включваше старателно подготвени балетни стъпки, които двамата дълго бяха репетирали. Всеки от тях знаеше точно кога да нанесе удара си, а другият — как да го парира навреме. Наблюдавахме двама превъзходни атлети, които цял живот се бяха учили на бойното изкуство и сега просто си вършеха работата без излишни усилия.
Щом Сет се хвърлеше в атака, Хор гледаше да го парира възможно най-късно, така че мечът на противника му често докосваше бронята му, оставяйки понякога лека драскотина върху металните пластини. След това пък Хор отвръщаше на удара и веднъж мечът му изсвистя толкова ниско над главата на Сет, че отсече като с бръснач кичур от гъстата му коса. Стъпките на дуелиращите се бяха леки и в същото време заплетени като тези на танцьорите по храмовете, за които се носеше славата, че са бързи като соколи и ловки като леопарди.
Публиката беше като хипнотизирана от гледката, аз — също. Затова някакъв вътрешен глас ми подсказа какво предстои да се случи; нищо чудно дори боговете да са ми го подшушнали, без да го разбера — как бих могъл да знам? Но във всеки случай нещо ме накара да откъсна поглед от спектакъла и да се обърна към господаря Интеф на първия ред.
И дали беше инстинкт, дали беше способността ми да чета мислите на господаря си или пък се е намесило божеството-покровител на Танус, не знам, но внезапно ме стрелна ужасна мисъл. Нищо чудно причината за това да е била съвсем друга, но само един миг ми беше достатъчен да отгатна каква е причината за усмивката по красивото лице на господаря Интеф.
Сега разбрах защо беше избрал Расфер да играе Сет. Защо изобщо не си направи труда да смени Танус в ролята му на Хор, дори и след като беше разбрал за връзката му с господарката Лострис. Дадох си сметка защо беше заповядал да се използват истински мечове… и не ми беше никак трудно да проумея защо сега се усмихва. Кървавите сцени за тази вечер още не бяха приключили. Господарят ми искаше още. Преди представлението да завърши, Расфер отново трябваше да докаже своите способности.
— Танус! — изкрещях аз и хукнах напред. — Внимавай! Това е капан. Той иска да… — но виковете ми се изгубиха сред крясъците на тълпата, а още на втората крачка бях сграбчен за двете ръце изотзад. Опитах се да се освободя, но двама от хората на Расфер ме бяха хванали здраво и ме дърпаха назад. Бяха ги поставили за всеки случай — да ми попречат, ако ми хрумне да предупреждавам приятеля си.
— Дай ми сила, Хор! — помолих се набързо и вместо да се съпротивлявам, се хвърлих в същата посока, в която ме теглеха. За миг двамата загубиха равновесие и успях да се отскубна от хватката им. Преди да ме докопат наново, вече бях успял да дотичам до края на сцената.
— Дай ми глас, Хор! — отново се помолих и изкрещях с все сила: — Танус, внимавай! Той иска да те убие.
Този път гласът ми успя да надвика тълпата и приятелят ми ме чу. Главата му трепна, а очите му леко се присвиха. Но и Расфер не беше глух и реагира светкавично. Вместо да отстъпи пред напора на развъртелия се Танус, както беше заучено, той пристъпи напред и с един замах изби удара му встрани.
Ако не беше изненадата, никога не би успял толкова лесно да преодолее защитата на съперника си и така безпрепятствено да се хвърли в атака. Върхът на острието му се насочи точно два пръста под шлема на Танус — право в дясното му око. Ударът беше толкова силен, че със сигурност щеше да го извади, а и навярно би разсякъл целия му череп.
Но все пак предупреждението ми беше дало на Танус време да отвърне на атаката. Той успя да прибере меча си и да се запази. С дръжката му удари косо ръката на Расфер и макар и само с един пръст, отклони посоката на удара. В същото време Танус прибра брадичката си и наведе леко глава. Ударът беше неизбежен. Но мечът не уцели окото, а и нямаше как да разбие черепа му, тъй като замахът беше изгубил от силата си. Расфер успя само да разсече веждата на противника си, оголвайки костта под нея, след което мечът му профуча над рамото му и излетя в празното.
От раната рукна обилна кръв, която като перде закри дясното око на Танус, преди да потече надолу по лицето му. Той беше принуден да се отдръпне назад пред напора на противника си. Отстъпваше все по-назад и по-назад и отчаяно се опитваше със свободната си ръка да избърше кръвта, която му пречеше да вижда. На всички ни се струваше, че е неспособен да се отбранява, и ако стражите не ме държаха толкова здраво, щях да измъкна малката си, обсипана със скъпоценни камъни кама, за да му се притека на помощ.
Но дори и без мен Танус съумя да се измъкне от първата атака. Въпреки че врагът му успя да го нарани на две места — веднъж в лявото бедро и втори път в мускула на дясната му ръка, — той парираше най-опасните удари. Расфер не му даваше миг покой и той нямаше как да стъпи здраво на краката си, нито да избърше кръвта. Само след няколко минути Сет се беше задъхал от непрестанните си напъни и грухтеше като див глиган. На светлината на факлите безформеното му туловище лъщеше от пот; но яростните му атаки не отслабваха.
Въпреки че съм твърде посредствен с меча, разбирам нещичко от изкуството на онези, които го владеят. Толкова често бях наблюдавал Расфер при упражненията му, че познавах отблизо стила му. И затова знаех добре, че любимата му атака е хамсин, «атаката на пустинния вятър». Тя подхождаше на животинската му сила и физика. Неведнъж го бях виждал да прилага хватката и сега само по движенията на краката разбрах, че ще я използва, за да победи своя противник само с един удар.
Отново се опитах да се освободя от стражите и с последни сили извиках на Танус:
— Хамсин! Бъди нащрек!
Помислих, че думите ми са заглушени от виковете на тълпата, защото Танус не показа с нищо, че ме е чул. Но по-късно той ме увери, че при затрудненото му положение и неспособността му да вижда именно моето предупреждение го е спасило.
Расфер отстъпи според класическата прелюдия на атаката, отпускайки за миг противника си, за да нанесе удара си по-добре. След което премести центъра на тежестта и нанесе удар с крак. Тласкан от инерцията, връхлетя с тялото си като един от онези грозни лешояди. В мига, когато двата му крака се отлепиха от земята, острието на меча му беше насочено към гърлото на Танус. Нищо не би могло да спре полета на смъртоносното острие — нищо, освен класическата защита, а именно ударът-ключ.
В мига, когато Расфер се готвеше да нанесе удара си, Танус, се завъртя и отскочи със същата сила като противника си. Хвърли се като стрела срещу Расфер. Когато се сблъскаха във въздуха, Танус удари меча му със своя и той се заби в земята. Хватката беше изпълнена превъзходно.
Усилията на двамата яки мъже се съсредоточиха върху бронзовия меч в ръката на Расфер и той нямаше как да издържи на страхотния сблъсък. Острието се прекърши и в ръката му остана само дръжката. За сетен път те се вкопчиха един в друг. Въпреки че мечът на Танус беше здрав, той не бе в състояние да го използва, защото противникът му го беше сграбчил в желязна хватка. И двете ръце на младия мъж, който стискаше здраво оръжието си в дясната, се оказаха зад гърба на Расфер и двамата мъже се бореха за надмощие.
Борбата е една от дисциплините, на които се учи всеки египетски войник. И сега, пленници на смазващите си прегръдки, съперниците започнаха да се въртят по сцената, мъчейки се да се съборят един друг. Зъбеха се един на друг, намираха слабите си места и се блъскаха с тежките забрала на шлемовете, еднакво силни, еднакво решени да победят. Публиката отдавна си даваше сметка, че на сцената се води истинска борба на живот и смърт. Питах се дали не им е предостатъчно видяното тази вечер, обаче жаждата им за зрелища беше неутолима и те искаха още и още кръв.
Най-накрая Расфер освободи ръката си от хватката на Танус. Все още държеше строшения си меч и с пречупеното острие се мъчеше да улучи противника си в лицето. Танус извърна глава, за да избегне удара, и мечът го улучи в бронзовия шлем. Като питон, който се увива около жертвата си, той използва момента да стегне хватката около гърдите на Расфер. Толкова силно го притисна към себе си, че лицето на противника му се покри с едри капки пот и почервеня от придошлата кръв. На Расфер му беше трудно да поема въздух и той отчаяно се опитваше да се измъкне. Силите му видимо го напускаха. Младият мъж обаче не отслабваше смъртоносната прегръдка и в един миг под огромното напрежение някакъв цирей на Расферовия гръб се спука и върху полата му потече жълта гной.
При спукването на цирея Расфер, който и без това вече се задушаваше, направи болезнена гримаса и за миг съвсем се отпусна. Танус го усети и удвои усилията си. Приведе се и го тласна нагоре, така че само петите му да се допират до земята. Противникът му загуби равновесие, а той отново натисна и го накара да отстъпи назад. Щом успя, напрегна сили и започна да влачи Расфер по сцената, насочвайки се към една от грамадните каменни колони. Известно време никои не можеше да проумее намеренията му, но внезапно Танус извъртя меча си хоризонтално и притисна дръжката му о гръбнака на Расфер.
Мечът се удари с все сила в могъщата колона. Металът изскърца върху гранита и цялата сила от удара се прехвърли върху бронзовото острие. Двамата мъже се заковаха на място, а дръжката се заби право в гръбнака на Расфер. Не толкова силен човек би умрял при подобен удар и дори Расфер беше като парализиран. Надавайки вик, той разтвори широко ръце. Строшеният меч падна от ръката му и се плъзна по каменните плочки.
Коленете му се подкосиха и той безпомощно увисна в ръцете на противника си. Танус се засили и го отхвърли назад. Расфер се стовари тежко върху сцената и съм сигурен, че му се строшиха поне няколко ребра, защото ясно се чу как изпукват като запалени съчки. Главата му подскочи и изкънтя върху каменните плочки като презряла диня, а от устата му се разнесоха тягостни стенания.
Едва смогна да вдигне ръце към Танус в знак, че се предава. Но той беше заслепен от ярост, а и ревът на публиката го влудяваше още повече. Застана над Расфер и като сграбчи меча с две ръце, го вдигна високо над главата си. Видът му в този миг бе страшен. Кръвта от раната на челото се стичаше по лицето му и на светлината то изглеждаше като демонична маска. Гърдите му плуваха в пот и кръв, а дрехите му бяха изпръскани в червено.
— Убий го! — ревеше тълпата. — Убий злото!
Върхът на Танусовия меч беше надвиснал застрашително над гърдите на Расфер. Аз самият бях замръзнал в трепетно очакване да видя как го забива в мерзавеца. Искрено желаех Танус да не се поколебае и да убие онзи, когото мразех повече от всички. Боговете са ми свидетели, че имах право да искам смъртта му, защото това беше чудовището, което ме беше кастрирало, и не можех да не търся възмездие.
Но напразно. Явно не съм познавал достатъчно добре приятеля си, за да си помисля, че ще посегне на невъоръжен противник. Яростта постепенно започна да го напуска. Той поклати глава, сякаш за да се овладее, и вместо да удари с меча си, само го допря до гърдите на противника си. Острият му връх проби кожата и сред гъстата козина на Расфер като някакъв скъпоценен камък бликна капчица кръв. След това Танус продължи с думите си от пиесата:
— Отсега си ти на силата ми подчинен и лишавам те от светлина. Цяла вечност ти ще бродиш сам из мрака. И никога не ще владееш вече над чистите и благородни сърца. Единствено крадеца и страхливеца ти позволявам да закриляш, разбойниците и мошениците, лъжците и убийците, грабителите на светите гробници и насилниците на благочестни жени, богохулниците и клетвопрестъпниците. Отсега нататък ти ще бъдеш бог на злото. Върви си и носи със себе си проклятието на Хор и на възкръсналия му баща Озирис.
Вдигна меча си от гърдите на Расфер и демонстративно го захвърли настрани, с което да покаже презрението си към своя неприятел. Оръжието издрънча върху каменните плочи, а той нагази в течащите води на нашия Нил, за да наплиска и измие лицето си с вода. Откъсна парче плат от ленената си пола и набързо превърза раната върху челото си.
Хората на Расфер ме пуснаха и се завтекоха да помагат на злощастния си началник. Изправиха го на крака и му помогнаха да се дотътри до края на сцената. Той едва пристъпваше и с нескончаемите си въздишки и стенания ми напомняше огромна, гнусна жаба. Отдалеч можеше да се види, че състоянието му е плачевно. Публиката го изпрати с възгласи на присмех и на нескрита омраза.
Аз се обърнах към господаря Интеф и успях да го уловя в мига, когато беше забравил всякаква предпазливост. Съмненията ми се потвърдиха. Той наистина беше решил да отмъсти както на Танус — да го убият на сцената, така и на Лострис — любимият й да загине пред очите й. Само един толкова коравосърдечен баща би наложил подобно наказание на непослушната си дъщеря.
Разочарованието, изписано върху лицето на господаря Интеф, ме радваше, тъй като не беше трудно да отгатна какво ще сполети Расфер след този му неуспех. Раните, които бе получил от Танус, щяха да му се сторят безобидни в сравнение с онова, което тепърва му предстоеше да изпита. Господарят ми не прощава на онези, които се провалят.
Танус още не можеше да си поеме дъх след жестоката схватка и затова преди да застане отново пред публиката, му беше нужно време да се поуспокои, за да продължи с монолога си, с който представлението щеше да завърши. Когато се обърна с лице към зрителите, всички замлъкнаха — гневът в очите му и кръвта по тялото му придаваха наистина величествен и страховит вид. Той протегна ръцете си нагоре и извика:
— Амон Ра, дай ми глас! Озирис, дари ме със силата на словото си!
Така беше прието всички оратори да започват своята реч.
— Дай му глас! Дари го със словото! — на свой ред се обади тълпата. Макар че повечето от тях все още бяха под въздействието на случилото се преди малко, всички вече бяха жадни за нещо ново.
Танус беше необикновена личност — човек на действието, но също и на думите и идеите. Не вярвам обаче той да отрече, че повечето от неговите идеи всъщност са му били подсказани от онзи жалък роб Таита. И все пак имаше значение и дали са се развили, а интелектът на младия мъж представляваше твърде плодородна почва.
Стигнеше ли се до пламенни речи, обръщенията на Танус към войниците му преди битка нямаха равни. Разбира се, не съм имал възможността да присъствам всеки път, когато той е говорил пред тях, но речите му са ми били предавани дума по дума от верния му другар и предан офицер Кратас. Много от тях съм записал върху отделни свитъци, защото мисля, че си струва да се запазят за бъдните поколения.
Танус винаги и с всеки е общувал свободно и имаше ценната способност да разговаря с обикновените люде като с равни. Често съм се чудел доколко това се дължи на прямотата и неподправената му честност. Мъжете му вярваха и никога не биха се поколебали да го последват — ако трябва и по пътя към смъртта.
Все още бях доста развълнуван от преживяното и размишлявах колко малко беше нужно на моя приятел да попадне в смъртоносния капан на господаря Интеф. И въпреки това изгарях от любопитство да чуя речта, която беше подготвил сам и без моите съвети. Да си призная, още му се сърдех, задето беше отклонил помощта ми. Освен това нямах представа как ще се възприеме монологът му и дали няма да се провали цялата пиеса. Тактът и чувството за мярка никога не са били сред качествата, с които Танус можеше да се похвали.
Фараонът премести жезъла и камшика пред гърдите си и леко кимна с глава, с което му даваше знак, че може да започва. Публиката беше застинала в очакване и повечето от зрителите надаваха ухо, за да не изпуснат и думичка от онова, което предстоеше да чуят.
— Говоря аз, Хор, сокологлавият — започна Танус.
Всички в един глас отвърнаха:
— Той е наистина, сокологлавият! Чуйте го!
— Ха-Ка-Птах! — Той използва старото название на Египет. Малко са онези, които знаят, че значението на думата е «храм на Птах». — Говоря ви за тази древна страна, която ни беше дадена преди повече от десет хиляди години — още по времето, когато боговете бяха млади. Говоря ви за двете царства, които са едно неделимо цяло.
Фараонът кимна в знак на съгласие. Това беше обичайното обръщение, възприето както от светската, така и от религиозната власт, защото те не признаваха не само властта на узурпатора в Долното царство, но дори и самото му съществуване.
— О, Кемит! — този път Танус нарече Египет с друго име, което означаваше «Черната страна» — заради цвета на калта, с която Нил заливаше всичко при годишните си разливи. — Говоря ви за тази страна, която е разделена и разкъсвана от междуособни войни; за страната, която кърви като рана и чиито съкровища потъват вдън земя.
При тези негови думи аз изпитах шок. Но и по лицата на останалите се изписа същото. Току-що Танус беше изрекъл на глас онова, за което никой не смееше да говори. Идваше ми да изскоча на сцената и да затворя с ръка устата му, преди да е продължил, ала бях неспособен да помръдна.
— О, Та-Мери! — «Възлюблена земя» — още едно название, излязло от древността. Младежът добре беше запомнил уроците ми по история. — Говоря ви за престарелите и слаби генерали и адмирали, които са твърде нерешителни, за да възвърнат на царството земите, отнети му от узурпатора. Говоря ви за изкуфелите старци, които пропиляват неговите съкровища и леят кръвта на най-достойните младежи, сякаш е развалено вино.
На втория ред сред публиката Нембет, Великият лъв на Египет се изчерви и нервно заскуба брадата си. Останалите възрастни пълководци, които седяха наоколо, също се намръщиха и започнаха да се въртят неспокойно по местата си, а някои дори задрънчаха с мечовете в ножниците, за да изразят недоволството си. Само господарят Интеф се усмихваше, предоволен, че след като се беше спасил от клопката му, Танус сега сам си пъхаше главата в друга.
— Нашата Та-Мери е заобиколена от врагове, но синовете на благородниците предпочитат да си отсекат по някой пръст, вместо да хванат меча, за да я защитят.
При тези думи той се обърна към Менсет и Собек, синовете на господаря Интеф, които бяха насядали зад баща си на втория ред. С царски указ беше оповестено, че от военна служба се освобождават всички онези, притежаващи някакъв физически недъг, който да им пречи да изпълняват задълженията си. Хирурзите към храма на Озирис можеха изкусно да ти отсекат горната фаланга на палеца почти безболезнено и без опасност от инфекция, така че да не можеш нито да държиш меч, нито да стреляш с лък. Двамата глупаци гордо размахваха обезобразените си пръсти пред приятелите, с които играеха комар или се наливаха по крайбрежните кръчми. Считаха липсващите си палци за знак не на малодушие, а на изискан вкус и освободен дух.
— Войната е просто една игра, в която старите жертват живота на младите — говореха братята на Лострис. — Патриотизмът е мит, който са измислили, за да ни въвлекат в този ад. Ако искат, нека те се бият, но ние не желаем да имаме нищо общо с това.
Напразно им говорех, че да си гражданин на Египет, освен многобройните привилегии носи и известни задължения и отговорности. Те посрещаха думите ми с присъщата на младите и неуките арогантност.
Но сега и двамата прибраха левите си ръце в гънките на дрехите си, така че Танус да не ги види. И двамата бяха десняци, но с красноречието си и не без помощта на малко злато бяха успели да убедят военните в обратното.
От простолюдието, което се беше разположило в дъното на залата, се разнесоха сподавени гласове и тропане на крака в знак на съгласие с казаното от Танус. Защото техните синове пълнеха пейките по бойните галери или изнемогваха с тежките доспехи под парещите лъчи на пустинното слънце.
Но аз бях отчаян. Само с това изречение Танус си беше създал смъртни врагове у поне петдесетина млади благородници. А именно те бяха хората, които щяха да наследят властта в Горното царство. Тяхната неприязън, уви, струваше много повече от добрите чувства на простолюдието и затова само се молех приятелят ми да спре. За няколко минути той бе успял да ни въвлече в такива неприятности, но явно му беше малко, защото безгрижно продължаваше и нататък:
— О, Та-Нутри! — това пък искаше да каже: «Страна на боговете». — Говоря ви за разбойниците и крадците, които дебнат на всеки хълм и във всеки шубрак. Земеделецът е принуден да оре нивата си с щит в ръка, а пътникът не трябва да оставя меча си дори за миг.
Думите му отново се посрещнаха с овации от обикновените люде. Грабежите на престъпните банди бяха истински кошмар за тях. Никой не можеше да се чувства сигурен извън кирпичените стени на градовете, а разбойническите главатари, които сами се бяха нарекли Свраките, ставаха все по-дръзки и безстрашни. Не зачитаха законите и никой не бе недосегаем за тях.
Танус спечели народа на своя страна, защото говореше за мъките му. Изведнъж ми мина през ума, че нещата може би са много по-сериозни, отколкото предполагам. Неведнъж подобни обръщения към масите са довеждали до бунтове и до падането на цели династии. А следващите му думи само потвърдиха подозренията ми:
— Докато бедните пъшкат под камшика на бирника, благородниците мажат задниците на любимите си момченца с благовонни масла от Ориента… — Последва истински рев от дъното на залата и страховете ми изведнъж изчезнаха, за да се появи на тяхно място трескавото вълнение в очакване на нещо велико. Да не би всичко да е било внимателно запланувано? Нямаше ли Танус да се окаже по-хитър и съобразителен, отколкото си мислех? «В името на Хор! — казах си наум. — В страната назрява въстание и има ли по-подходящ водач за него от Танус?»
Чувствах известно съжаление единствено задето не ми се беше доверил предварително и не ме беше запознал с плана си. Имах чувството, че да подготвя една революция едва ли би ми представлявало по-голяма трудност, отколкото да проектирам някоя водна градина или да напиша пиеса.
Загледах се към входа на храма, дали няма да се покажат Кратас и другарите му, начело на цяла дружина войници от отряда на Танус. Настръхвах, като си представех как някой от тях ще грабне двойната корона от главата на фараона и ще я сложи върху окървавеното чело на Танус. С каква радост щях да се присъединя тогава към възгласите: «Да живее фараонът! Да живее Танус!»
Докато слушах речта му, пред очите ми се сменяха всевъзможни картини. Виждах как предсказанието на оракула в пустинята се сбъдва. Как Танус седи на белия трон на Египет, как до него стои господарката Лострис, а аз самият съм зад тях, облечен в блестящите одежди на великия владетел. Но защо, защо той не се беше посъветвал с мен, преди да се хвърли в такава опасна авантюра?
Ала скоро ми стана ясно защо. Бях сгрешил в оценката си за него, за моя честен, наивен и добродушен Танус, за моя благороден, прям и лековерен Танус, който не познаваше хитростта и лукавството.
Не ставаше дума за никакъв заговор. Той просто говореше каквото му беше на душата, без да има предвид нищо конкретно и без да се страхува от последствията. И ето, че простолюдието, което досега се вкопчваше във всяка негова дума, изведнъж се оказа на свой ред под прицела на острия му език:
— Чуй ме, о, Египет! Какво ще стане с тази страна, в която подлеците се опитват да смачкат силните; където патриотът е гледан с лошо око; където никой не уважава мъдростта на старите; където дребнавите и завистниците само търсят начин да принизят достойните, за да не се чувстват по-долу от тях?
Този път от задните редове не се обади никой, защото в това описание онези от дъното на залата откриваха себе си. Танус бе успял да предизвика всеки един от тях, независимо дали е силен или слаб, богат или беден. «О, защо не се беше посъветвал с мен!» — терзаех се аз. Обаче знаех отговора: не се беше посъветвал, защото знаеше много добре, че ще се опитам да го разубедя.
— Какъв ред искаме да открием в едно общество, в което робът говори свободно и се смята за равен на благородниците? — не спираше той. — Нима има право синът да се отрича от баща си и да посреща с презрение мъдростта на бръчките и белите коси? Как така пристанищната курва ще се кичи със скъпоценни камъни и ще се поставя по-високо от благочестивата съпруга?
«Пустият му език няма намерение да отмине никого» — мислех си с горчивина. Както винаги, той изобщо забравяше за собствената си безопасност и преследваше право целта, която считаше за правилна и единствено възможна.
Един човек само слушаше като омагьосан това, което Танус говореше. Лострис се появи зад гърба ми и ме сграбчи за ръката.
— Не е ли чудесен, Таита? — възторжено попита тя. — Всяка дума, която излиза от устата му, е самата истина. Тази вечер той изглежда като млад бог.
Нито знаех какво да й отговоря, нито можех да се съглася с нея, така че само поклатих тъжно глава и продължих да слушам словоизлиянията му.
— Фараоне, ти си баща на народа. Ние плачем пред теб и искаме твоята закрила и твоята помощ. Предай държавните и военните дела на честните и мъдрите. Изгони измамниците и глупаците — нека изгният в огромните си имения. Изпъди неверните жреци и алчните държавни служители — онези паразити, които смучат кръвта на нашата Та-Мери.
Хор ми е свидетел, че трудно ще се намери човек, който да мрази жреците повече от мен, но само глупак или изключително смел и доблестен човек би си позволил да предизвиква гнева на проклетите божи храненици: защото властта им е безгранична, а омразата им не знае милост. Колкото до корумпираните служители, тяхното влияние се беше изграждало в продължение на векове, а над всички тях стоеше моят господар Интеф. И когато приятелят ми се зае да поучава фараона как да преустрои цялото египетско общество, не ми оставаше нищо друго, освен да изпитвам искрено съжаление към него.
— Чуй думите на мъдрите! О, царю, почети труда на художника и писаря. Въздай заслуженото на смелия воин и на верния си слуга. Прогони разбойниците и крадците от техните твърдини в пустинята. Дай на поданиците си пример, който те да следват през целия си живот. Само така Египет ще успее да процъфти отново и да върне своето величие.
Танус падна на колене в средата на сцената и простря широко ръце:
— О, фараоне, ти си нашият баща! Ние ти заявяваме нашата любов към теб. В замяна покажи ни и ти на нас своята бащинска обич. Не оставай глух за нашите молби!
До този миг не можех да помръдна от мястото си, дотолкова бях потресен от лудостта на приятеля си, но сега, макар и твърде късно, се окопитих и дадох знак на помощниците си незабавно да спуснат завесата, преди Танус да е извършил още някоя глупост. Скоро лъскавите платове го скриха. Публиката седеше по местата си и пазеше гробно мълчание, сякаш никой още не можеше да повярва на чутото и видяното.
Най-сетне не друг, а фараонът развали магията, като скочи на крака. Никой не можеше да разбере какви чувства бушуват под тежкия му грим. Всички се проснаха на колене пред него, докато той вървеше към изхода. Веднага след фараона си тръгна и господарят Интеф. Преди да се обърне, можах добре да видя лицето му. И то излъчваше истински триумф.

 

10.

 

Изпратих Танус от храма до скромното му жилище край пристанището, където беше разквартируван целият му отряд. Докато вървяхме, стисках дръжката на камата си, опасявайки се някой да не реши още сега да отмъсти за налудничавите му словоизлияния. Но той като че ли изобщо не си даваше сметка какво е извършил и нямаше вид на разкаял се за неразумната си постъпка. В интерес на истината той не само че не съзнаваше лудостта на деянието си, но изглеждаше доволен от постъпката си. Често съм забелязвал как човек, който е преживял някаква смъртна опасност или просто се е освободил от голямо напрежение, се обзема от въодушевление и става необикновено приказлив. Дори Танус, закоравелият воин, не правеше изключение.
— Време беше някой да се изправи и да каже открито, каквото трябваше да се каже, нали така, стари приятелю? — кънтеше гласът му из мрачната алея, сякаш той си беше наумил на всяка цена да подскаже на възможните убийци къде сме. Не му отговорих.
— Ама не го очакваше, а? Бъди честен, Таита. Признай си, че те сварих съвсем неподготвен.
— Ти всички ни свари неподготвени. Дори и фараонът бе учуден, можеш да бъдеш сигурен.
— Той ме изслуша, Таита. Сигурен съм, че е запомнил всичко. Свърших добра работа тази вечер, нали така?
Опитах се да повдигна въпроса за предателското нападение на Расфер срещу него, намеквайки, че му е било подсказано от господаря Интеф. Но той не искаше и да чуе.
— Та това е невъзможно, Таита. Господарят Интеф беше най-близкият приятел на баща ми. Как би могъл да ми желае злото? Освен това аз съм неговият бъдещ зет, не е ли тъй?
И въпреки раните си той избухна в такъв сърдечен смях, че разбуди всички спящи из околните колиби, които ядосано запротестираха в тъмното. Но Танус не им обърна никакво внимание.
— Не, не, сигурен съм, че грешиш — възкликна той. — Просто Расфер с присъщата си злоба е решил да ми покаже галантните си обноски. Е, друг път ще знае — прегърна ме той и ме стисна толкова здраво, че едва не извиках. — Тази вечер ти ми спаси живота на два пъти. Ако не се беше обадил, когато трябваше, Расфер като нищо щеше да ми види сметката. Как го правиш, Таита? Кълна се, че вътре в теб е скрит велик воин, надарен с всевиждащ поглед — и отново се засмя.
Как да му помрача радостта? Беше като дете, като едно голямо, немирно дете. Можех само да го обикна още по-силно. И не беше сега моментът да му говоря за опасността, на която излагаше не само себе си, а и всички нас, неговите приятели, с необмислените си приказки.
Реших да му дам възможност да се наслади на своя «звезден» час, а утре все щеше да чуе гласа на разума. Така че просто отидохме в дома му, където заших раната на челото му, промих и останалите и ги намазах с мехлем от мед и билки, който сам бях приготвил. След това му дадох и силна доза от червения шепен и оставих добрият Кратас да бди над съня му.
Щом се прибрах в покоите си късно след полунощ, разбрах, че ме чакат на две места: при господарката Лострис и при победения Расфер. Без съмнение от двете повиквания щях да се отзова на първото, но нямах избор, защото двама от хората на Расфер ме грабнаха и почти ме завлякоха до стаята му. Той лежеше върху подгизналото си от пот легло и не спираше да стене и да проклина, като от време на време призоваваше Сет и всички други богове да видят страданията, на които се беше подложил заради предаността си към тях.
— Мили Таита — поздрави ме той, щом влязох, и се понадигна на лакът, — не можеш да си представиш само колко боли. Гърдите ми направо горят. Ребрата ми са строшени до едно, а главата ми сякаш е стегната в някакъв адски клуп.
Да си призная, думите му не предизвикаха съчувствие у мен. Но е странно как ние, лечителите, нямаме сърце да откажем услугите си и на най-ужасните същества, щом те се нуждаят от тях. Примирено въздъхнах, разтворих кожената торба, в която си носех медицинските инструменти и мехлемите, и започнах да ги изваждам едно след друго.
С радост установих, че диагнозата на Расфер е вярна. Освен многобройните натъртвания и повърхностните рани имаше поне три счупени ребра, а на тила му видях подутина колкото юмрука ми. Така че имах съвсем законно оправдание и аз да му причиня някое по-неприятно изживяване. Едно от строшените му ребра се беше разместило доста и имаше съвсем реална опасност да се забие в белите дробове. И докато двамата мъжаги държаха здраво ревящия от болка Расфер, аз внимателно върнах костта на мястото й и превързах гръдния му кош с ленен бинт, напоен в оцет, за да се свие при изсъхване.
Тогава насочих вниманието си към огромната подутина. Боговете често биват щедри в своите добрини към простосмъртните. Щом приближих към очите на Расфер запалена свещ, зениците му изобщо не реагираха. Нямаше място за никакво съмнение как трябва да се постъпи в случая. В грозния череп на нещастника имаше силен кръвоизлив. Ако не му помогнех, Расфер нямаше да доживее до сутринта. Не че това не беше изкушение, но не можех да приема мисълта за такова подло отмъщение: трябваше да си припомня задълженията на лекаря към пациента.
В целия Египет сме може би само трима хирурзи, способни да направим успешно трепанация на черепа, а аз лично не бих се доверил на другите двама. Още веднъж заповядах на двамата здравеняци да натиснат ранения, за да не мърда. От доста безцеремонното им отношение към него можеше да се предположи, че сърцата им не са изпълнени с кой знае каква обич към началника им.
Още веднъж нощта се огласи от зловещите викове на пациента ми, на които аз самият трепетно се наслаждавах, докато разрязвах кожата, оголвайки черепа. Дори и двамата едри мъжаги не можеха повече да го удържат. В болезнените си гърчове той пръскаше кръв чак до тавана на стаята и ни беше оплискал целите в червено, сякаш бяхме болни от едра шарка. Като се убедих, че така няма да стане, наредих на помощниците си да завържат здраво ръцете и краката му за леглото.
— О, мили, сладки Таита — пъшкаше Расфер, — не можеш да си представиш как боли. Дай ми поне капчица от онзи благотворен сок, умолявам те, приятелю!
Сега, като го бяха завързали здраво за леглото, можех да си позволя да му отговоря:
— Разбирам, скъпи ми Расфер, много добре разбирам какво ти е. И аз щях да бъда благодарен, ако някой ми беше дал от онова цвете, докато ти си играеше с ножа по мен. Но, уви, стари приятелю, запасите ми от вълшебния прах привършиха и има поне цял месец да чакаш някой керван да се появи от изток — излъгах го нагло.
Много малко хора знаеха, че червения шепен го отглеждам аз самият. И като си казах, че най-интересното тепърва започва, посегнах към хирургическия нож.
Главата е единствената част от човешкото тяло, която все още може да ме учуди като лекар. По личната заповед на господаря Интеф труповете на всички екзекутирани се предаваха на мен. Освен това и Танус често ми носеше от бойните полета любопитни екземпляри, специално осолени за целта. Внимателно ги бях дисектирал, така че вече знаех мястото и на последната кост в скелета. Проследил бях пътя, по който храната минава през устата и достига всяка част на тялото. Бях открил и онзи удивителен орган — сърцето, как се е загнездил между почти прозрачните мехури на дробовете. Изучих телесните реки, по които тече кръвта, и наблюдавах двата вида кръв, които определят настроението на човека.
Съществува, разбира се, онази яркочервена кръв, излъчваща радост, която, щом плътта се разсече от скалпела или от бойната секира, потича на равномерни тласъци. Това е кръвта на щастливите мисли и приятните чувства, кръвта на любовта и добротата. Но съществува и друга, тъмна и мътна, която не носи жизнерадост като първата — кръвта на гнева и тъгата, на меланхоличните размисли и злите деяния.
Всичко това съм го изучавал дълго и продължително и съм изпълнил поне стотина свитъка папирус с резултатите от наблюденията си. Не съм чувал някой друг по света да е изписал толкова материал: във всеки случай не и сред онези вещери от храмовете с техните амулети и заклинания. Съмнявам се, че някой от тях ще успее да различи черния дроб от сфинктера на ануса, без преди това да се е помолил на Озирис, да е хвърлил божествените зарове и да е прибрал някоя тлъста сумичка.
При цялата си скромност трябва да отбележа, че познавам човешкото тяло и въпреки това главата продължава да е пълна загадка за мен. Естествено разбирам, че очите виждат, че с носа се мирише, че устата усеща вкуса, а ушите чуват; но какъв е смисълът на тази бледа кашичка, която изпълва черепната кухина?
Така и не успях сам да си отговоря на този въпрос, а и никой друг досега не ми е дал задоволително обяснение, освен може би Танус, който според мен стигна най-близо до истината. Веднъж, след като двамата бяхме прекарали заедно цяла вечер да опитваме виното от новата реколта, на сутринта той се събуди кисел и заяви:
— Навярно Сет ни е сложил това проклето нещо в главите, за да си отмъсти на човечеството.
Веднъж се запознах с един човек, дошъл с търговските кервани от далечната страна отвъд легендарните реки-близначки Тигър и Ефрат. Той твърдеше, че също много е мислил върху този проблем. Беше истински мъдрец и в продължение на шест месеца двамата с него обсъждахме много от тайните на живота. По едно време той ми изказа предположението си, че човешките мисли и чувства всъщност изхождат не от сърцето, а от мозъка ни. Споменавам това наивно твърдение само за да покажа как дори толкова интелигентни и учени хора могат да грешат.
Който поне веднъж е виждал с очите си какъв могъщ орган е сърцето, как тупти със собствен живот, защитено от стените на гръдния кош, и черпи сила от реките кръв, никога не би се усъмнил, че именно то е онзи фонтан, от който избликват нашите мисли и чувства. Сърцето използва кръвта, за да пръсне чувствата из цялото ни тяло. Усещали ли сте как то потръпва в гърдите ви и ускорява ритъма си, когато слушате някоя прекрасна мелодия или вълнуваща реч, или сте поразени от нечия красота? А усещали ли сте някога подобно потръпване в главата си? Дори и този източен мъдрец не би могъл да обори моето твърдение.
Разумният човек не би повярвал, че някаква си безкръвна локва от пресечено мляко, която стои напълно неподвижна в своята делва-череп, може да роди стиховете на някоя поема или проекта на някоя пирамида; нито пък би могло в нея да е причината човек да обича или да мрази. Дори и балсаматорите, когато приготвят тялото на мъртвеца за дългия му път към Отвъдното, я изтребват и захвърлят на боклука.
И все пак съществува големият парадокс, че ако някакво чуждо тяло или дори течност проникне в тази лигава маса, пациентът е обречен. Нужно е много добро познание на анатомията на главата и забележителна ловкост на пръстите, за да може човек да пробие черепа, без да закачи торбата с пресеченото мляко. А аз притежавам и двете качества.
Докато, окуражаван от виковете на Расфер, бавно и внимателно пробивах костта, начесто се спирах, за да промивам раната с оцет и обирам остърганото. Резливата течност малко щеше да помогне на пациента, но затова пък болката придаваше нова сила на виковете му.
Внезапно острият бронзов скалпел попадна в кухина. Бях пробил черепа и от вътрешното налягане малкото кръгче, отрязано от черепа, изхвърча като тапа навън.
От дупката бликна струя тъмна, съсирена кръв, която ме удари право в лицето. Още в същия миг Расфер се успокои. Със съжаление установих, че е избегнал смъртта. Веднага се заех да пришия отрязаното парче кожа обратно на мястото й, за да покрия дълбоката дупка, на чието дъно се виждаше как пулсира мозъчната обвивка. През цялото време се чудех дали съм направил услуга на човечеството, запазвайки точно този му представител.
Най-накрая оставих Расфер с превързана глава да хърка и хленчи в животинското си самосъжаление. Едва се държах на краката си. Вълненията и тревогите през целия ден бяха изстискали и последните ми капчици сила. Но още беше рано да мисля за почивка: пратеничката на господарката Лострис продължаваше да ме чака на терасата пред покоите ми и щом прекрачих първото стъпало към стаята си, тя мигом се хвърли отгоре ми. Беше ми позволено само да се измия от кръвта на Расфер и да се преоблека, след което трябваше да я последвам.
Щом най-сетне, и то с големи усилия, стигнах до покоите на господарката Лострис, тя вече хвърляше гневни погледи и заплашително тропаше с крак.
— Къде се криеше досега, учителю Таита? — изсъска ми тя насреща. — Пратих да те повикат още преди смяната на втория караул, а вече е почти призори. Как смееш да ме караш да те чакам толкова дълго? Май понякога си забравяш положението. Много добре знаеш какво е наказанието за непокорните роби…
Бе ме очаквала часове наред и сега започна да излива яда си. Разгневи ли се, господарката ми е толкова красива, че сега, като я гледах как потропва нервно с крак с онзи тъй присъщ единствено на нея жест, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея.
— И не ми се хили! — крещеше ми тя. — Толкова съм ядосана, че като нищо ще заповядам да те нашибат с камшик.
И още веднъж тропна с крак. В този миг умората от тялото ми се изпари — сякаш бях свалил самар от гърба си. Самото й присъствие ми вдъхваше сили.
— Господарке, колко добре си изпълнихте ролята тази вечер. И на мен, и на всички останали ни се струваше сякаш самата богиня е слязла сред нас…
— Я престани с твоите ласкателства! — За кой ли път тропна тя с крак, но като че ли вече не с толкова жар. — Да не мислиш, че ще се измъкнеш толкова лесно…
— Говоря ти самата истина, господарке. Докато се прибирах от храма, слушах как името ти е на всяка уста. И всички говореха едно и също: че никога не били чували някой да пее тъй добре. Сигурен съм, че си спечелила сърцата им завинаги.
— Не ща да слушам — заяви тя, но си личеше, че гневът й отминава. — Всъщност дори имах чувството, че тази вечер пея ужасно. Поне на едно място гласът ми съвсем падна, а на няколко пъти се получи направо фалшиво…
— Длъжен съм да ти възразя, господарке. Никога не си пяла по-добре. И колко беше красива само! Целият храм се озари от присъствието ти!
Не мога да нарека господарката си суетна, но все пак си е жена.
— Ти си ужасен човек! — отчаяно възкликна тя. — Този път наистина бях готова да те накажа. Но сега ще дойдеш при мен и ще ми разкажеш всичко. Толкова съм развълнувана, че сигурно цяла седмица няма да заспя.
Тя ме хвана за ръката и ме отведе до леглото си, като в същото време заговори за Танус. Навярно си бил спечелил любовта на всички, включително и на самия фараон, с прекрасната си игра и безстрашната си реч. Пък бебето Хор се било изпишкало върху робата й, а тя не можела да разбере дали наистина е пяла както трябва, или аз просто така си говоря…
Най-накрая се принудих да я прекъсна:
— Господарке, скоро ще съмне, а на сутринта заедно с целия двор ще трябва да придружим фараона на другия бряг при посещението на гробниците. Трябва да си починеш, ако искаш да изглеждаш добре на това важно събитие.
— Не ми се спи, Таита — възрази ми тя и продължи да говори. Но само след няколко минути заспа насред изречението си и обори глава върху рамото ми.
Внимателно положих главата й върху дървената поставка и я покрих със завивката от маймунски кожи. Не можах да устоя на изкушението и останах да я погледам още известно време, преди да се оттегля. Най-накрая леко я целунах по бузата. Тя не отвори очи, но сънено прошепна:
— Мислиш ли, че утре ще ми се удаде възможност да говоря с фараона? Само той ще може да попречи на баща ми да изпрати Танус надалече.
Нямаше как да й отговоря веднага, но докато измисля какво да й кажа, тя вече беше заспала дълбоко.

 

11.

 

На сутринта едва успях да се надигна от леглото. Струваше ми се, че само съм затворил очи и е трябвало пак да ги отварям. Образът ми в бронзовото огледало насреща не ме радваше никак, а очите ми бяха зачервени. Набързо се гримирах, колкото да прикрия каквото мога от печалното си състояние — покрих сенките под очите си с дебел пласт черен прах, а бледото си лице — с антимонова пудра. Двама от робите ми сресаха косата, и то толкова добре, че докато изтичам до личния кей на великия владетел, където стоеше закотвена голямата царска ладия, и настроението ми вече се беше пооправило.
Бях от последните дошли на кея, но като че ли никой не забеляза закъснението ми, дори и господарката Лострис, която вече се беше качила на палубата. За миг се спрях да я погледна.
Беше поканена да пътува заедно с жените на фараона. В тях се включваха не само съпругите му, но и многобройните му наложнички, както и всичките му дъщери. Именно последните бяха най-важната причина фараонът да е нещастен: толкова много дъщери — от едва прохождащи до моми за женене, а сред тях нямаше нито един син. Как щеше да се запази безсмъртието на фараона, ако нямаше кой да продължи мъжката му линия?
Трудно беше да се повярва, ме Лострис също като мен е спала само час-два, защото отдалеч изглеждаше свежа и жизнена като пустинните рози в градината ми. Дори сред толкова красавици, подбирани специално от пратениците на фараона или пък изпращани като данък от сатрапите на пограничните области, Лострис беше като лястовица, попаднала сред ято дребни пустинни чучулиги.
Погледнах и за Танус, но флотилията му отдавна беше отплавала нагоре по течението, готова да ескортира ладията на фараона при преминаването на реката. Слънцето блестеше толкова силно, че беше невъзможно човек да си задържи погледа нататък.
В този миг се дочуха барабаните и тълпата се обърна, за да види как фараонът тържествено слиза от двореца към ладията.
Тази сутрин на главата си той носеше само намеса — леката корона от колосан и нагънат ленен плат, която се държеше с помощта на златната лента на уреуса. На челото му стоеше диадема — златна кобра с блестящи очи от гранат. Кобрата символизира властта на фараона над живота и смъртта на неговите поданици. Той не носеше жезъла и камшика, а само златния си скиптър. След двойната корона тази диадема беше най-ценното от всички царски съкровища и се говореше, че е на повече от хиляда години.
Въпреки тържествеността на случая фараонът не носеше грим. На безпощадните лъчи на слънцето Мамос не привличаше погледа с нищо. Той представляваше просто някакво низше божество, отдавна забравило младостта си, с малко закръглено шкембенце, което подскачаше над полата, и многобройни бръчки по лицето, породени от постоянните тревоги.
Минавайки покрай мен, той явно ме позна, защото леко ми кимна. Аз веднага се проснах върху камъните, при което той спря и ми даде знак да се приближа. Допълзях до него и три пъти ударих с чело земята в краката му.
— Не си ли ти, Таита, поетът? — попита ме той с тънкия си гласец.
— Аз съм Таита, робът, Ваше Величество — отговорих му. Понякога човек трябва да се покаже преди всичко скромен. — Но също така съм и посредствен драскач.
— Е, Таита, миналата вечер «драскачествата» ти произведоха доста добро впечатление. Никога не ми се е случвало да се забавлявам толкова. Ще издам указ, с който «посредственото» ти творение занапред ще се превърне в официалната версия.
Той обяви това достатъчно високо, за да го чуе целият двор, и при думите му лицето на господаря Интеф, който вървеше малко след него, засия от удоволствие. Тъй като аз бях негов роб, честта бе по-скоро за него, отколкото за мен. Но фараонът все още не беше свършил със скромната ми особа.
— Кажи ми, робе Таита, не беше ли ти същият онзи лекар, който наскоро ми предписа рецептата си?
— Ваше Величество, наистина аз съм онзи твой покорен роб, който има смелостта да се занимава и с медицина.
— Тогава кога очакваш най-сетне лечението ти да даде ефект? — попита тихо, така че само аз да чуя въпроса му.
— Ваше Величество, събитието ще се случи точно девет месеца, след като изпълниш всички условия, които ти поставих. — И щом вече разговаряхме като лекар и пациент, осмелих се и аз да го попитам: — А ти спазваш ли диетата, която ти предписах?
— Кълна се в дебелите цици на Изида — възкликна той, като неочаквано ми намигна, — така съм се натъпкал с бичи ташаци, че се чудя как още не съм почнал да муча, щом някое стадо крави мине покрай двореца.
Фараонът беше в добро настроение и аз си позволих дори малка шега.
— А фараонът не е ли успял още да намери телицата, за която му говорих?
— Уви, докторе, не се оказа толкова лесно, колкото изглежда. Най-хубавите цветя обикновено биват посетени първи от пчелите. Доколкото си спомням, ти сам подчерта, че трябва да е недокосната, нали така?
— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?
Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.
— Ще видим — промърмори той, — ще видим.
След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.
През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.
Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.
— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.
Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.
— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.
Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.
— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.
— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.
— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.
— Да, господарю, спомням си го.
И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.
— От днес е твое. Още на следващото заседание в двореца можеш да ми донесеш попълнен нужния акт, за да го подпиша.
Да си призная, начинът, по който встъпвах във владение на тъй желания имот, не само че ме изненадваше, но и малко ме плашеше: излизаше, че съм спечелил благоволението на господаря си с цената на предателство, вярно измислено, но все пак предателство спрямо най-добрия си приятел. За миг дори се замислих дали да не откажа подаръка — но само за миг. И докато се оправя след преживяния шок, вече бяхме прекосили реката и навлизахме в устието на канала, които водеше през долината към големия погребален комплекс на фараона Мамос.
Аз самият бях ръководил прокопаването на канала с почти символичната помощ на царските архитекти. Практически отдавна бях подготвил цялата сложна операция по пренасянето тялото на фараона от мястото, където той щеше да се прости със земния живот, до погребалния комплекс, където трупът му трябваше да бъде мумифициран.
Когато го проектирах, изхождах от мисълта, че обичният ни фараон ще се раздели с човешката си същност някъде в двореца си на малкото и живописно островче Елефантина. Следователно тялото му щеше да бъде пренесено до гробницата по реката с царската ладия. Бях проектирал канала достатъчно широк, за да маневрира спокойно в него толкова огромен съд като нея. И сега тя се провря леко, като меч, който се прибира в ножницата си.
Прав като острието на камата ми, каналът прорязваше черната глинеста почва на крайречната долина, две хиляди крачки навътре, за да достигне подножието на голите пустинни хълмове. Десетки хиляди роби бяха работили с години да го прокопаят и да усмирят с каменни диги водите му. Щом ладията се вмъкна в канала, от двата бряга се завтекоха двеста по-яки роби. Грабнаха въжетата, които им подхвърлиха от носа, и плавно я задърпаха навътре към сушата. Докато вървяха в стройни редици напред, те подеха тъжните песни, с които придружаваха всекидневния си труд. Селяните, които работеха до канала, оставиха всичко и хукнаха да ни посрещат. Стълпиха се покрай брега и докато величествената ладия отминаваше, се разнасяха приветствия и благословии към фараона, съпроводени с ентусиазирани ръкомахания.
Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.
Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.
Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.
Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.
Това безвкусно съоръжение беше направено не с друга цел, а единствено за да бъде погребано за вечни времена заедно с покойния фараон. И въпреки че за да види то бял свят, беше разорено цялото царство, господарят ни преливаше от щастие при вида му.
По предложение на господаря Интеф фараонът се изкатери върху платформата, която трябваше да носи саркофага, и се разположи на мястото му. Изразяваше възторга си, без да се замисля за царското си достойнство. С известно съчувствие трябваше да си кажа, че навярно през целия му живот не му се е случвал друг подобен повод за радост. Смъртта представляваше кулминацията в неговото съществуване и по-голямата част от жизнените му сили бяха насочени единствено към нея.
Воден от някаква детинска приумица, той даде знак на господаря Интеф да се присъедини към него върху платформата, след което заоглежда тълпата около себе си, сякаш искаше да покани още някого. Изглежда, откри, когото търсеше, защото леко се наведе към великия владетел и му пошушна нещо.
Господарят Интеф се усмихна и като проследи погледа на фараона, се обърна към господарката Лострис. Показа й с жест, че трябва и тя да се качи при тях. Това явно доста я смути, защото, колкото и необичайно да беше за нея, се изчерви под грима си. Все пак успя да се овладее и грациозно се покатери върху платформата, привличайки погледите на всички върху себе си.
Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.
Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.
И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:
— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.
Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.
Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.
Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.
Потните жреци се захванаха да свалят златния саркофаг обратно на брега, след което, последвани от тълпата, се насочиха към входа на храма. Множеството ме повлече със себе си и аз, ща не ща, се понесох напред като лист по течението, без сам да знам накъде отивам. Преди да успея да се окопитя, вече бях в предния двор на храма. Запробивах си път напред, ръгайки здраво с лакти онези пред мен, с надеждата да достигна саркофага, преди той да е преминал главния вход на погребалния храм.
Някои от жреците бутаха огромната маса, а други прибираха дървените греди, за да ги подложат отпред под саркофага. Щом достигнаха онази част от двора, която все още не беше застлана с плочи, всички се спряха. Докато жреците слагаха слама пред гредите, за да омекотят преминаването по неравния терен, аз се промъкнах зад лъвските статуи покрай алеята и бързо се изравних с групата им. Един от жреците понечи да ми препречи пътя, но аз така го изгледах, че и лъвовете щяха да си умрат от страх, ако ме видеха. Беше достатъчно да му изсъскам само една дума — от онези, които рядко се чуват из храмовете, — за да го накарам да се отдръпне и да ме пусне.
Когато най-сетне настигнах саркофага, се оказах точно под Лострис. Бях толкова близо до нея, че можех да я докосна. Така съвсем спокойно щях да подслушам разговора й с фараона. Още от първите думи ми стана ясно, че господарката си е възвърнала самообладанието и се опитва да се държи възможно най-любезно с него. От първоначалното й смущение при тъй неочаквания интерес, който той прояви към нея, не беше останала и следа. Спомних си, че предишната вечер тя самата беше мечтала да разговаря с фараона, надявайки се да спечели височайшата му благословия за брака си с Танус. Тогава всичко ми се бе сторило просто момичешки фантазии, но сега желанието й се сбъдваше. Обаче тя не предполагаше каква опасност я грози, а аз не можех да я предупредя.
Ако случайно от написаното досега в тази хроника сте заключили, че господарката ми Лострис е някакво вятърничаво дете, в чиято главица се мътят само романтични истории и което съвсем лекомислено гледа на живота, то тогава аз съм се провалил напълно в усилията си правдиво да опиша събитията. Макар и млада, тя можеше да изненада всеки с несвойствената за възрастта си зрялост. Под слънчевите лъчи на нашия Египет момичетата бързо разцъфтяват. А освен това господарката ми беше усърдна ученичка, с бистър ум и природна интелигентност — качества, които бе успяла да развие благодарение на мен. С помощта на моите уроци тя беше достигнала дотам, че можеше да обсъжда с жреците и най-мъглявите въпроси на религиозните догми или да спори с дворцовите адвокати по такива сложни материи като поземлените актове и дори изключително тежкия и сложен Закон за напояването, който урежда използването водите на Нил. Беше изчела многобройните свитъци, които се намираха в дворцовата библиотека. Сред тях имаше и неколкостотин, написани от мен самия — като се започне с медицинските ми трактати и се свърши с последните ми опити върху тактиката на речните войни, без да забравяме астрономическите ми наблюдения, които усърдно записвах заедно с имената и природата на всички небесни тела; както и наръчниците ми по оръжейничество, земеделие или дресировка на соколи. Беше способна дори да спори с мен по принципите в архитектурата, които аз бях измислил, и да ги сравнява с постиженията на великия Имхотеп.
И така, тя притежаваше завидни познания за света, можеше да разговаря съвсем спокойно, на каквато и да е тема — от астрология до военна тактика, от политика и строителство на храмове до измерването и регулацията водите на Нил — всички въпроси, които вълнуваха фараона. Освен това господарката ми имаше дарбата да измисля рими и гатанки, както и да съчинява забавни каламбури, а речникът й беше почти толкова богат, колкото и моя. Накратко, ако някой любознателен мъж си търси интересен събеседник, в нейно лице той би открил точно каквото му трябва. Ще прибавя, че притежаваше и изключително чувство за хумор. Гласът й беше прекрасен, а смехът й — завладяващ. Нито човек, нито бог можеше да устои на чара й, особено ако някой баща без син видеше в нея обещание за наследник.
Трябваше да я предупредя, но как един роб ще дръзне да се намеси в делата на толкова високостоящи особи? Затова само нервно подтичвах отстрани и слушах как господарката Лострис с омайващия си глас забавлява фараона.
Обясняваше му как погребалният комплекс бил така построен, че да се радва на всички възможни благотворни влияния на небесните тела, а именно на луната и на зодиакалното съзвездие, под чийто знак фараонът се е родил. Разбира се, тя просто повтаряше онова, което беше чула от мен, защото така бях проектирал храма, че да е насочен спрямо звездите. Но тя говореше толкова убедително, че в един миг се улових как аз самият така внимателно слушам обясненията й, сякаш ги чувам за пръв път.
Шествието мина между колоните, заграждащи вътрешния двор, и продължи нататък през колонадата на преддверието, покрай здраво залостените и зорко охранявани шест съкровищници, където се изработваха и пазеха погребалните дарове, които фараонът щеше да отнесе със себе си в гроба. В дъното на преддверието се разтваряше двукрила врата от акациево дърво, изографисана с изображенията на всички богове от пантеона. Зад нея се криеше домът на покойниците, където някога тялото на нашия владетел щеше да бъде балсамирано.
Щом влязохме в това свято място, той слезе от носилката и отиде да разгледа каменната маса, върху която някой ден щеше да легне, за да го превърнат в мумия. За разлика от балсамирането на простосмъртните царското мумифициране продължава точно седемдесет дни. Масата представляваше един огромен дялан блок от диорит, три крачки дълъг и две — широк. Камъкът беше издълбан, за да се намести там главата на фараона, освен това имаше каналчета, по които щяха да се оттекат кръвта и останалите телесни течности, щом скалпелите на балсаматорите разрежат плътта.
Край масата стоеше главният балсаматор, готов да обясни на фараона целия процес по мумифицирането. В негово лице той откри внимателен слушател, защото господарят ни се интересуваше и от най-малките подробности. По едно време се уплаших да не би отново да забрави за достойнството си и воден от детско любопитство, да се закатери по диоритения блок, за да разбере дали дупките пасват на тялото му — нищо чудно погребалната маса да му е изглеждала като нова дреха, която следва да се пробва.
За щастие се въздържа от подобна постъпка и се задоволи да изслуша подробните обяснения, как щял да бъде направен първият разрез — от гърлото до слабините му — и как вътрешностите му щели да бъдат извадени и подредени една до друга — черен дроб, бял дроб, стомах, черва… Сърцето, като огнище на божествената искра, щяло да остане на мястото си непокътнато, както и бъбреците, понеже са свързани с водата, а следователно и с Нил — непресъхващия извор на живота.
Като изслуша тази съдържателна лекция, фараонът внимателно разгледа четирите вази, които щяха някога да съхраняват вътрешностите му. И четирите стояха върху по-малък каменен блок встрани. Бяха направени от млечнобял, почти прозрачен алабастър. Върху запушалките им бяха изобразени някои от боговете-животни: Анубис — чакалът, Сухос — крокодилът, Тот — ибисът и Сехмет — лъвицата. Те щяха да пазят божествените органи на фараона, докато той не възкръснеше за вечния живот.
На същата маса, върху която стояха вазите, балсаматорите бяха подредили и всичките си инструменти заедно с цял куп допълнителни гърнета и амфори, в които държаха солите, смолите и останалите вещества, необходими за мумифицирането. Фараонът беше като омагьосан от лъскавите бронзови скалпели, чието предназначение беше да му разпорят корема, и когато балсаматорът му показа и заострена метална кукичка, с която само чакаше да му бръкне в носа, за да извади мозъка му, той не можа да се сдържи и ахна, като в същото време пое зловещия инструмент в ръка с истинско благоговение.
Когато фараонът най-сетне научи всичко, което желаеше, за балсамирането, господарката Лострис насочи вниманието му към стенописите и релефите, покриващи стените на храма. Още не бяха съвсем готови, но и така можеха да възхитят зрителя с идеите си и майсторството на изпълнителя. Повечето от първоначалните скици бяха излезли изпод моята ръка, а и останалите, нарисувани от дворцовите художници, също минаваха през мен. После биваха нанасяни с въглен върху стените. Недостатъците им поправях пак аз, като правех нужните корекции на око. И сега цял екип от каменоделци се беше заел да издълбае изображенията в пясъчника, а след тях чакаха реда си онези, които трябваше да оцветят вече готовия релеф.
Основният цвят, на който бях спрял избора си, беше синият във всичките му оттенъци: в цвета на синигера, на небето, на Нил при изгрев, на цветчетата на пустинната орхидея и дори в почти сребристия отблясък на речния костур, който се мята в мрежата на рибаря. Не бях забравил и другите цветове, особено червеното и жълтото, които египтяните обичат толкова много.
Фараонът, придружен от господаря Интеф, който беше в качеството си на Пазител на царските гробници, обиколи високите стени, коментирайки на висок глас видяното. Разбира се, че бях избрал за тема на стените «Книгата на мъртвите»: бях нарисувал карта на дългия път, който сянката на фараона трябва да измине, преди да стигне до подземния свят, заедно с всички опасности и изпитания по него.
Господарят се спря задълго пред изображението на бога Тот с птичата му глава и дългия, извит клюн на ибис. Божеството държеше сърцето на фараона върху едното блюдо на своите везни, върху другото беше положено перцето на правдата. Ако сърцето се окажеше нечисто, то щеше да натежи и божественият съдия мигновено щеше да го хвърли на чудовището с глава на крокодил, което само чакаше в краката му да го разкъса. Фараонът тихичко си повтори онази молитва от «Книгата на мъртвите», която трябваше да го предпази от подобно нещастие, и мина на следващата картина.
Стана почти пладне, когато той завърши инспекцията на погребалния храм и поведе свитата си към двора. Там, на откритото, вече го чакаше пищно угощение, подготвено от дворцовите готвачи.
— Ела и седни при мен, за да продължим разговора си за звездите! — Отново наруши протокола и покани господарката Лострис да заеме място до него, пренебрегвайки по този начин дори главните си жени. По време на обяда той почти не обръщаше внимание на околните и се прехласваше по господарката ми. От своя страна тя вече се държеше съвсем свойски и не само фараонът, но и всички останали, които я слушаха, бяха като омаяни от думите й или пък се заливаха от смях на шегите й.
Разбира се, аз нямах право да се храня на една маса с господарите, нито пък ми се предостави случай да предупредя Лострис, че не бива да прекалява с любезността си към фараона. Успях да си намеря хубаво местенце в краката на един от каменните лъвове, откъдето можех да наблюдавам всичко, което се случваше на дългата маса. Скоро открих, че господарят Интеф също не изпуска от очи фараона: беше се отдръпнал малко назад и безмилостният му поглед се беше впил в него. Приличаше ми на красив, но смъртоносен паяк, който дебне жертвата си, застинал насред паяжината си. По едно време високо над главите ни прелетя някаква жълтоклюна каня, чийто крясък ми прозвуча като подигравателен смях. Бързо нарисувах във въздуха знака срещу злите сили, защото можех ли да знам кое от божествата е приело образа на неканената птица, за да се намеси в дребните игри на смъртните…
При нас е прието следобед дворът да отпочине час-два, особено сега, когато дневната жега е най-силна. Но фараонът беше толкова развълнуван, че не искаше и да чуе.
— А сега ще обиколим съкровищниците — обяви той тържествено.
Свитата му се насочи към първата от тях и пазачите пред входа й го поздравиха, преди да разтворят широко вратите пред него.
Така бях предвидил шестте помещения, че в тях хем да се съхранява огромното съкровище, което фараонът бе започнал да трупа за своето погребение още от първия си ден на престола, хем да има къде да работят майсторите-занаятчии, чиято задача беше да увеличават още повече богатствата на господаря си.
В залата, в която влязохме, беше събрано всичкото бойно и ловно оръжие на фараона. Част от него беше пригодена за бой, а друга бе чисто церемониална, защото в Отвъдното фараонът ни щеше да има нужда и от двете. Със съдействието на господаря Интеф бях наредил така нещата, че при влизането на фараона златарите да са си по местата и той да може да се полюбува на сръчността им.
Владетелят ни бавно се разхождаше между пейките и задаваше на благородниците и жреците въпроси относно начина на изработване на оръжие. Понеже никой от тях нямаше и най-малка представа, всички те безпомощно се заоглеждаха наоколо с надеждата някой да задоволи любопитството му. И понеже не се намери друг, който да отговаря, ме избутаха напред.
— А, да — усмихна се мрачно фараонът, като ме позна. — Пак същият скромен роб, който пише пиеси и лекува болните. Явно никой друг не познава тайната на електрона, който направи лъка ми достатъчно здрав.
— Велики фараоне, този метал е смес от една част мед, пет части сребро и четири — злато. Златото е от редкия червеникав вид, който се намира само в рудниците на страната Лот, далеч на запад в пустинята. Разбира се, използваме точно него, защото никой друг не би могъл да придаде нужната еластичност на сплавта.
— Да, разбирам — съгласи се той, като ставаше все по-кисел. — Но как успяваш да направиш жицата толкова тънка? Тази тук е като косъм.
— Ваше Величество, източваме нажежения метал с помощта на специално махало. По-късно, ако Ваше Величество пожелае, ще може сам да види как го постигаме в леярната.
И така, през останалата част от обиколката имах възможността да стоя плътно до фараона и той ме удостояваше с вниманието си, което иначе беше насочено изключително към Лострис. Но пак не можех да поговоря насаме с нея.
Фараонът не пропусна да огледа огромната си колекция от оръжия и доспехи, които вече бяха изковани от майсторите и само се съхраняваха в залата. Всъщност някои от тях бяха принадлежали още на дедите му и имаха своя дял в редица паметни сражения; други пък стояха неупотребявани — а и нямаше как човек да ги използва, защото бяха съвършено непригодни за бой. Но всички оръжия имаха едно общо: изработката им беше великолепна. Всяко едно представляваше истински шедьовър на оръжейното изкуство. Имаше шлемове и нагръдници от бронз, злато и сребро, бойни мечове с дръжки от слонова кост, обковани със скъпоценни камъни; една до друга бяха подредени и униформите на всички началници на елитните полкове, а до тях стояха малки и големи щитове от хипопотамска или крокодилска кожа, всичките украсени със злато. Гледката беше зашеметяваща.
От оръжейницата минахме в залата с мебели, където стотина майстори-дърводелци използваха кедър, акация или благороден абанос, за да изработят вещите, без които фараонът не би могъл да тръгне на дългото си пътешествие. В нашата крайречна страна растат малко гори и дървото е рядък и скъп материал, заради което и цената му е приблизително собственото му тегло в сребро. Едва ли не всяка пръчка идва стотици мили навътре от пустинята или пък я носят от онези тайнствени страни нагоре по течението на Нил. Но тук, в тази зала, материалът се трупаше на огромни камари, сякаш беше най-обикновеното нещо на земята, и въздухът се изпълваше с аромата на току-що рендосаните дървета.
Наблюдавахме как майсторите инкрустират рамката на царското ложе с мозайка от седеф и разноцветно дърво. В същото време други се занимаваха с облегалките на столовете и диваните: тук ще се появи глава на сокол, там — на лъв; дори и в двореца в Елефантина не можеха да се открият мебели с толкова прекрасна изработка, колкото тези, които щяха да красят погребалната камера на фараона.
Следващата ни спирка беше залата на каменоделците. Помещението беше изпълнено с малки и големи блокове мрамор, пясъчник или гранит, всичките в различни цветове и оттенъци. Сред тях се криеха самите майстори, които усърдно дялкаха и стържеха по камъка, вдигайки цели облаци бял прах около себе си. Всички в работилницата бяха закрили устите и носовете си с ленени превръзки и прахът, който полепваше по плата, криеше лицата им и ги правеше неузнаваеми. Някои от работещите не можеха да се спасят от него и дори през маските си постоянно кашляха с онази упорита, суха кашлица, типична за хората от занаята им. Случвало ми се е да дисектирам не един и двама от хората, които са работели камъка повече от тридесет години и са заплащали това с живота си. Дробовете им се изпълват с белия прах и сякаш самите те се превръщат в камъни. Затова и винаги гледам да не се задържам дълго в работилниците им от страх да не ме сполети и мен тъжната им съдба.
Обаче творенията им си заслужаваха да се видят. Статуите на различните божества и на самия фараон бяха изпълнени с живот и на нас ни се струваше, че всеки миг ще се размърдат пред очите ни. Имаше няколко изображения на фараона в човешки ръст: седнал на трона си или изправен, жив или мъртъв, обожествен или представен в човешката си същност. Тези статуи щяха да бъдат наредени от двете страни на алеята, водеща от храма, изграден насред равното, до подножието на високите хълмове, в които и досега не беше привършило изкопаването на гробницата. След смъртта на фараона тялото му трябваше да бъде тържествено пренесено между същите тези статуи в огромен саркофаг, носен върху златна носилка, която щеше да се тегли от сто бели вола.
Гранитният саркофаг, най-външният, в който щяха да влязат един в друг и всички останали по-малки ковчези, стоеше сега насред просторното помещение едва наполовина завършен. Първоначално той беше представлявал един цял огромен блок от розов гранит, донесен по реката чак от Асуан върху специално построен за целта кораб. За да бъде свален на сушата, бяха нужни петстотин роби, които след това с мъка го домъкнаха до залата, където се намираше и досега: огромна продълговата скала, пет крачки дълга, три — широка и три — висока.
Първо с него се бяха заели каменоделците, които изсякоха от горната му част дебела плоча. Това щеше да бъде капакът на саркофага. Един от тях трябваше да извае в камъка образа на фараона, такъв какъвто би изглеждал след мумифицирането — с кръстосани ръце, в които държи жезъла и камшика. Каменоделците започнаха да дълбаят гранитния блок навътре, за да освободят място на многобройните ковчези, които трябваше да се поберат вътре. Освен саркофага щеше да има още седем ковчега, които трябваше да се затворят един в друг. Седем — заради магическата сила на числото, разбира се! Най-последният ковчег щеше да е от чисто злато и по-късно видяхме с очите си как майсторите-ковачи се борят с безформената метална маса, за да я превърнат в дом за своя фараон.
За да пренесе огромния саркофаг — тази планина от камък и злато, която трябваше да съхранява тялото на покойния ни фараон, беше построена златната носилка. Пътят до гробницата беше наглед кратък, но цели седем дни щяха да са нужни покойникът да достигне своето последно земно убежище, като всяка нощ носилката щеше да се отбива в някой от малките храмове, построени покрай алеята.
Работилницата на каменоделците имаше една твърде любопитна пристройка, където се изработваха тъй наречените ушабти — статуйки на робите и служителите на умрелия владетел, които трябваше да го придружат в задгробния му живот. Представляваха изключително правдоподобни миниатюрни фигурки, включващи всички касти и съсловия на египетското общество, които и занапред щяха да слугуват на фараона си, за да не изгуби той властта и положението си след смъртта.
Всяка ушабта беше облечена по определен начин и държеше в ръцете си онези атрибути, които подхождаха на дейността й. Имаше земеделци и градинари, рибари и хлебопекари, пивовари и домашни прислужници, войници и бирници, писари и бръснари и стотици обикновени труженици, които трябваше да вършат черната работа и да заместват своя господар, ако случайно другите божества го принудят на физически труд.
Начело на цялото това стълпотворение от дървени фигурки стоеше миниатюрен велик владетел, чиито черти доста приличаха на тези на господаря ми. Фараонът взе кукличката в ръце и я разгледа отблизо. След това я обърна и прочете надписа на гърба й: «Аз съм господарят Интеф, великият владетел на Горен Египет, единственият спътник на фараона; три пъти съм получавал Златото на честта. Готов съм да отговарям за делата на своя цар.»
Фараонът подаде фигурката на господаря Интеф, като се усмихна едва-едва.
— Наистина ли си толкова мускулест, господарю Интеф?
Той склони леко глава.
— Майсторът малко се е престарал, Ваше Величество.
Последната работилница, която фараонът посети този ден, беше на златарите. Адските пламъци в пещите обграждаха с тайнствено сияние майсторите, които не вдигаха поглед от тезгяха си. И на тях също им бях наредил да не мърдат от местата си, докато не мине царят ни. При влизането му всички златари коленичиха и на три пъти докоснаха с глава земята под краката му, преди да се заемат отново с работата си.
Въпреки че залата беше твърде просторна, горещината бе непоносима и в работилницата едва се дишаше. Скоро всички станахме вир-вода от пот. Но фараонът дотолкова се прехласна по съкровищата, та не усещаше убийствената жега. Без дори да се огледа, той се насочи право към центъра на работилницата, където върху специално издигната площадка най-способните майстори даваха всичко от себе си, за да изковат съвършен златния му ковчег. В блестящия метал вече беше изваян ликът на фараона. Маската беше толкова изящно изработена, че би се залепила плътно върху лицето дори и през превръзките. Очите бяха направени от обсидиан и планински кристал и в погледа им се четеше самата божественост. Челото беше опасано с лентата на уреуса и над веждите на покойника гордо се изправяше царската кобра. Убеден съм, че през цялата хилядолетна история на нашата цивилизация друг златар не е постигнал подобно съвършенство в своите творения. Това беше върхът на цяло едно изкуство. И бъдните поколения ще могат само да се прекланят пред невижданата красота, ако тя им се открие някога.
Дори след като се беше налюбувал на златната маска, фараонът като че ли не можеше да се откъсне от нея. Затова и остатъка от деня той прекара на платформата в центъра на работилницата; седнал на нисък стол, до вечерта поемаше една след друга кутиите със скъпоценности, които му поднасяха, и им се наслаждаваше.
Не мога да си представя някога да са се натрупвали толкова много съкровища на едно място. Дори да направя кратък списък на всички бижута, които преминаха през ръцете на фараона, пак ще получите твърде бегла представа за красотата и разнообразието им. И все пак, нека ви кажа, че в кутиите от кедрово дърво вече бяха събрани шест хиляди четиристотин петдесет и пет различни парчета, а броят им продължаваше да се увеличава всеки ден с труда на неуморните златари.
Имаше пръстени за ръцете и за краката на фараона; имаше амулети и талисмани, а също и златни фигурки на различни божества; имаше огърлици, гривни, медальони и колани с апликации на соколи, лешояди и всякакви други същества, живеещи по земята, водата и небето; имаше корони и диадеми, обсипани с лапис лазули, гранат, ахат, яспис и всякакви други скъпоценни камъни.
Начинът, по който всички тези бижута бяха измислени и изработени, затъмняваше според мен всичко направено преди това от човешка ръка. Често именно във време на упадък един народ сътворява най-забележителните произведения на своята култура. Иначе в годините, когато империите разгръщат своето могъщество, всички са обзети от мисълта за нови завоевания, за натрупване на нови богатства. Едва когато това отмине, човек се отдава повече на удоволствията и на страстта си към творчеството; а също така едва тогава идва времето, когато ще се намерят достатъчно богати и влиятелни хора, които да закрилят изкуствата и занаятите.
Количеството злато и сребро, използвани за направата на златната носилка и погребалната маска и впечатляващата колекция от скъпоценности, бе толкова голямо, че за пренасянето им бяха необходими петстотин здрави мъже. Бях изчислил, че тя се равнява на една десета от общото количество благородни метали, обработени в царството ни през хилядолетното му съществуване. И всичко това фараонът имаше намерение да отнесе със себе си в гробницата.
Все пак кой съм аз, жалък роб, да питам за цената, която той желае да заплати за вечния си живот? Но мисля, ще е достатъчно да отбележа, че с натрупването на това съкровище и с воденето на безконечните войни срещу Долен Египет фараонът беше успял да доведе царството до просешка тояга.
Няма нищо чудно в това, че в своята реч Танус бе посочил своеволията на царските чиновници като една от най-важните причини за нещастията на народа от една страна, те, а, от друга — разбойническите банди кръстосваха надлъж и нашир земите и всички ние изнемогвахме под финансовото бреме, което никой от нас не можеше да поеме. Единственият начин за спасение бе, ако можеш да се скриеш от погледа на чиновника. Така че в името на собственото си възвеличаване фараонът едновременно разоряваше поданиците си и ги превръщаше в престъпници. Много малко сред нас, независимо от положението им в обществото, спяха спокойно. Защото никой не знаеше точно в кой момент на вратата може да потропат за данъци.
О, нещастна, ограбена страна, как само стенеше ти под робството!

 

12.

 

Царят смяташе да прекара нощта на левия бряг на Нил, близо до мястото на вечния си сън, и затова сега му приготвяха подходящ дом в некропола.
Градът на мъртвите заемаше не по-малка площ от самия Карнак. Той подслоняваше всички онези, които изграждаха и поддържаха възпоменателния храм и гробницата на фараона. Вътре беше разположен цял полк войници, чиято задача беше да пазят светите места от посегателствата на узурпатора от Север, който беше не по-малко алчен за злато и скъпоценности от нашия цар, както и от пустинните разбойници, ставащи с всеки ден все по-дръзки. Съкровищата в храма привличаха неудържимо всички престъпници и крадци в двете царства, че и не само в тях.
Освен охраната в града бяха настанени и всички майстори-занаятчии заедно с помощниците им. Аз самият отговарях за списъците, в които се отбелязваха техните надници и дневни дажби, така че знаех много добре общия им брой. Предния ден той беше достигнал цифрата четири хиляди осемстотин и единадесет. И към тях трябва да прибавим над десетте хиляди роби, чиято физическа сила беше необходима за работата.
Няма да ви губя времето с отчет за добитъка, който бе необходим, за да се изхранват работещите, нито за безчетните лодки с риба, докарвана от Нил, нито за хилядите делви с бира, които ежедневно се изливаха в гърлата на изгарящите от лятна жажда труженици, които се потяха под погледа и камшика на надзирателите.
Некрополът беше цял град и в този град, както и навсякъде другаде, беше построен дворец за фараона. След изключително тежкия ден всички ние се прибрахме с голямо облекчение в него, за да пренощуваме. Но аз пак не можех и да помисля за почивка.
Опитах се да открия господарката Лострис, но сякаш срещу мен беше организиран заговор: според чернокожите робини тя била ту до тоалетната, ту в банята, или пък си почивала и не желаела да я безпокоят. Докато чаках пред покоите й, при мен дотича пратеник на баща й и не можех да остана повече, защото господарят ми ме чакаше.
Щом се появих пред господаря Интеф, той веднага отпрати всички от стаята. Когато останахме сами, първата му работа беше да ме целуне. Добронамереността и несдържаното му вълнение отново ме свариха неподготвен. Рядко ми се беше случвало да го виждам в толкова добро настроение, а това винаги е вещаело ужасни събития.
— Колко често вратичката към славата и успеха ти се отваря точно когато най-малко го очакваш! — засмя се той насреща ми и ме погали по бузата. — И ето, че този път всичко лежи между женските бедра. Е, скъпи мой, не се прави на невинен. Много добре знам, че ти си наредил всичко. Фараонът ми разказа как си го омаял с обещанието си да му осигуриш тъй желания мъжки наследник. Кълна се в Сет, че ти наистина си голям хитрец! И да не ми кажеш дори думичка за плана си, ами всичко да свършиш на своя глава.
Той се засмя отново и ме хвана за косите.
— Явно, че си отгатнал най-съкровеното ми желание, макар и никога да не сме го обсъждали открито. И си решил да ми помогнеш да го изпълня. Разбира се, би трябвало да те накажа за самонадеяността ти — той дръпна рязко кичур от косата ми и в очите ми се появиха сълзи, — но как бих могъл да ти се сърдя, след като поставяш двойната корона едва ли не в краката ми?
Пусна къдрицата ми и отново ме целуна.
— Току-що говорих с фараона. Само след два дни, преди да закрием тържествата, той ще обяви пред народа сватбата си с дъщеря ми Лострис.
При тези думи пред очите ми притъмня, а по тялото ми изби студена пот.
— Сватбата ще се състои още в същия ден, веднага след церемонията по закриването, вече съм се погрижил за това. Ще е неразумно да протакаме нещата, нали така? Току-виж изникнали някакви пречки…
Да се ожени един владетел толкова бързо и неочаквано, не е често явление, но пък и не е нещо нечувано. Навремето, когато той е вдигал сватба, за да подпечата някой политически съюз или да затвърди властта си в новозавладяна територия, се е случвало бракосъчетанието да се извърши още в същия ден, в който двете страни са дали своето съгласие. Мамос I, предшественикът на сегашния ни фараон, се е оженил за дъщерята на победения хуритски вожд на бойното поле. Но сега, когато най-големите ми страхове се потвърждаваха, трудно бих се утешил с мисълта за исторически прецеденти.
Господарят Интеф като че ли не забелязваше отчаянието ми. В този момент той беше твърде зает със себе си, пък и имаше намерение да говори още.
— Преди да дам официално съгласието си, получих от фараона обещание, че ако дъщеря ми му роди син, той ще я издигне за своя първа жена и ще й отреди царско достойнство. — Плесна с ръце победоносно. — Разбира се, ясно ти е какво означава това. Ако фараонът умре, преди синът му да е навършил пълнолетие, то аз като негов дядо и най-близък мъжки роднина ще стана регент…
Изведнъж се спря и ме погледна в очите. Не беше трудно да прочета мислите му и той можеше само да съжалява, че се е изпуснал. За нищо на света не биваше да изрича на глас подобно нещо. Ставаше дума за държавна измяна. Излизаше, че ако Лострис роди син на фараона, то дните на бащата ще се броят на пръсти. Естествено, че щях да разбера намека. Господарят Интеф току-що се беше заканил да извърши убийство на фараона и сега беше длъжен да се отърве от единствения свидетел, които го беше чул — от скромния роб Таита.
— Господарю, мога да съм само благодарен, че всичко се е наредило според плана ми. Не мога да отрека, че именно аз със своя съвет подготвих почвата фараонът да се заинтересува от твоята дъщеря, която единствена отговаря на изискванията ми за майка на първородния му син. Използвах представлението в храма, с цел да му я покажа в нейния пълен блясък. Но никога не бих дръзнал да те занимавам с тези си намерения, преди нещата да са доведени поне донякъде. Пък и да не забравяме, че тепърва има много да се случва, за да сме толкова сигурни в успеха си… — и започнах набързо да му изброявам възможните пречки към короната и златния скиптър. Обясних му тактично, че ако се надява да постигне целта си, ще има нужда от помощта ми. Докато слушаше пространните ми обяснения, лицето на господаря ми се поотпусна и можех да се успокоя, че поне за известно време кожата ми е в безопасност.
Наложи ми се да почакам доста време, преди да ми се предостави удобен момент да се оттегля. После забързах към господарката Лострис с новината за ужасната каша, в която я бях забъркал. Преди да достигна покоите й обаче, си казах, че сега, когато всичко вече е решено, ще е глупаво от моя страна да я довеждам до отчаяние, а може би и до самоубийство. А ако все още исках да я спася от подобен трагичен завършек, трябваше да побързам.
И имаше само един човек, към когото можех да се обърна за помощ.

 

13.

 

Напуснах Некропола и хукнах сам покрай канала към речния бряг, където знаех, че се е разположила частта на Танус. Само след три дни щеше да е пълнолуние: месечината огряваше със своето ледено сияние заострените върхове на хълмовете на запад и те хвърляха черната си сянка върху равнината.
Докато тичах, си повтарях наум всички опасности и злощастия, които очакваха Танус, господарката Лострис и мен самия в близките дни. Като лъв, който маха с опашката си, за да си даде повече решителност, преди да се нахвърли срещу ловеца, така и аз сега черпех смелост от собствените си страхове. До такава степен се настроих, че когато излязох на брега на Нил, вече бях способен да убия човек.
Не ми беше никак трудно да открия отряда на Танус, който се беше настанил точно на устието на изкуствения канал. Корабите бяха закотвени до самия лагер. Часовите ме пресрещнаха в тъмното и ме спряха, но след като разбраха кой съм, ме отведоха до палатката на Танус.
Той тъкмо вечеряше заедно с Кратас и още четирима от подчинените си. Изправи се да ме посрещне и усмихнат ми предложи каната с бира, която държеше в ръка.
— Радвам се да те видя, приятелю. Какво неочаквано посещение! Заповядай, седни при нас и си пийни от бирата ми, докато робът ти донесе чаша и чиния. Доста задъхан ми изглеждаш…
Но аз гневно прекъснах любезностите му и се нахвърлих върху него.
— Да вървиш при Сет дано, ти, тъпо магаре! Още ли не си разбрал на каква опасност ни подложи всички? Ти и проклетата ти уста, дето не ще да се затвори! Толкова ли не можа да се замислиш за безопасността на господарката ми?
В интерес на истината нямах намерение да се държа толкова грубо с него, но след като веднъж бях започнал, сякаш нещо се отприщи у мен и повече не можех да се спра: трябваше да изразя всичките си страхове и тревоги. Не че това, в което го обвинявах, беше чистата истина, но така повече ми олекваше.
Танус направи гримаса и се закри с ръка, сякаш да се предпази от нещо.
— Ау! Как ме свариха неподготвен. Ето ме обезоръжен и съвсем беззащитен срещу тази смъртоносна атака.
Опитваше се да се шегува, но личеше, че усмивката му е изкуствена. Бързо ме грабна за ръката, за да ме отведе надалеч, и след като излязохме от палатката, бях почти изтикан вън от лагера, насред осветените от луната нивя. Ръката му, която цял живот беше въртяла меча и опъвала лъка, сега ме влачеше, като че ли бях дете.
— А сега изплюй камъчето! — Мрачно ме изгледа Танус. — Какво е станало, че си в такова настроение?
Гневът още не ме беше напуснал, но страхът надделяваше и езикът ми се развърза отново:
— Половината от живота си прекарах да те пазя от собствената ти глупост и вече ми е дошло до гуша! Нищо ли не си разбрал досега? Наистина ли мислиш, че ще се отървеш безнаказано, след като ни вкара всички в онази лудост снощи?
— Имаш предвид заключителната ми реч ли? — съвсем се обърка той и ме пусна. — Защо мислиш, че е било лудост? Всичките ми подчинени, а и всеки друг, с когото съм разговарял, са доволни от това, което казах…
— Ама, че си глупак! Та не можеш ли да разбереш, че мнението на войниците и приятелите ти не струва пукната пара? При всеки друг владетел ти щеше вече да си мъртъв и дори този нерешителен старец, нашият фараон, едва ли ще те остави да избягаш от последствията на своето безочие. Става дума за неговия трон, Танус, който ти направи за смях. Ще трябва да си платиш за това, господарю Хараб. И Хор ми е свидетел, че ще има скъпо да плащаш.
— Служиш си с някакви гатанки, които не разбирам — сопна ми се той. — Та аз направих на фараона голяма услуга. Той е обграден от раболепни подлизурковци, които го засипват с лъжите, които те си мислят, че му се иска да чуе. Беше крайно време да научи истината и съм убеден, че ако се замисли над казаното от мен, може да ми бъде само благодарен.
Бедният, толкова дълбоко беше убеден, че правдата ще възтържествува! Гневът ми се изпари.
— Танус, скъпи приятелю, колко си наивен! В цялото царство едва ли ще срещнеш един-единствен човек, който да ти е благодарен за това, че си му разкрил голата истина — та голотата й би го притеснила, не мислиш ли? А освен това с необмислената си постъпка ти само наля вода в мелницата на господаря Интеф.
— На господаря Интеф ли? — Той впи очи в моите. — Какво за господаря Интеф? Говориш за него, сякаш ми е враг. Великият владетел беше най-близкият приятел на баща ми. Знам, ме винаги мога да се осланям на неговата закрила. Той даде дума пред умиращия ми баща…
Въпреки благия си нрав и старото ни приятелство Танус наистина се разгневи при тези ми думи — може би за пръв път в живота си. А гневът му, колкото и бавно да излиза на повърхността, отприщи ли се, става опасен.
— О, Танус! — възкликнах аз. — Никога не съм бил съвсем искрен с теб. Има толкова неща, които е трябвало да ти кажа, но не съм се осмелявал. Всичко е съвсем различно от това, което си мислиш. Можеш да ме наречеш страхливец, но истината е, че през всичките тези години все не ми е достигала смелост да ти разкрия, че господарят Интеф всъщност е бил най-жестокият враг на баща ти.
— А как искаш да ти повярвам сега? — поклати глава Танус. — Та те винаги са били приятели, близки приятели. В най-ранните си спомени ги виждам как двамата се смеят заедно. Баща ми винаги е твърдял, че под закрилата на господаря Интеф ще съм на сигурно и безопасно.
— Да, наистина, благородният Пианки, господарят Хараб, вярваше в него. Но именно сляпото му доверие го лиши от всичко, което притежаваше, а най-накрая и от самия му живот, който той неразумно остави в ръцете на Интеф.
— Не, не, ти грешиш! Баща ми просто стана жертва на поредица от злощастия…
— Които бяха грижливо подготвени от господаря Интеф. Той беше изпълнен със завист към баща ти заради добродетелите му и голямата популярност, с която се ползваше сред народа, заради богатствата му и влиянието му пред фараона. Много добре разбираше, че господарят Хараб ще бъде назначен за велик владетел вместо него и това правеше омразата му още по-безмилостна.
— Не мога да го повярвам — повтори Танус и отново поклати глава, — и да искам, пак не мога да го повярвам.
Вече се бях поуспокоил и продължих със съвсем друг тон:
— Ще ти разкажа всичко. Отдавна трябваше да съм го направил. Ще ти дам и всички доказателства, които поискаш. Но сега нямаме време за това. Трябва да ми се довериш. Господарят Интеф мрази теб, както мразеше и баща ти. И двамата с господарката Лострис ви грози страшна опасност. По-страшна дори от смъртта — очаква ви вечна раздяла.
— Но как е възможно, Таита? — Танус беше съкрушен от думите ми. — А аз си мислех, че той вече е дал съгласието си да се оженим. Ти сигурно изобщо не си говорил с него?
— Напротив, говорих — отвърнах и като грабнах ръката му, я проврях под туниката си. — Ето отговора му. Усещаш ли белезите от камшика! И всичко това получих само защото намекнах за намеренията на двама ви с господарката Лострис. Мисля, че това е достатъчно да разбереш каква омраза изпитва той към теб и целия ти род.
Младежът беше като онемял. Най-сетне се увери в правотата на думите ми. А това ми позволяваше да засегна въпроса, който ме интересуваше много повече от невъздържаните приказки на приятеля ми и дори от дългогодишната омраза на великия владетел към него.
— Чуй ме, приятелю, и се готви за най-лошото.
Нямаше друг начин да му съобщя ужасната новина, освен да му кажа истината.
— Господарят Интеф не само, че няма никога да даде съгласието си да се ожениш за дъщеря му, но вече е обещал ръката й на друг. Сватбата й с фараона Мамос ще бъде прогласена идните дни и щом му роди син, тя ще бъде обявена за негова първа съпруга и за царица. Народът ще научи за събитието при закриването на празненствата. Бракът ще бъде сключен още същата вечер.
Танус се олюля и на лунната светлина лицето му побледня като на мъртвец. Известно време и двамата не продумвахме, след което той се обърна и се скри сред житата. Тръгнах след него, за да не го изгубя от поглед. Като повървя малко, младежът се спря при някакъв голям черен камък и се отпусна върху него като изнемощял старец. Приближих се безшумно и седнах в краката му. Страхувах се да наруша мълчанието. Най-сетне той въздъхна и ме попита:
— А Лострис съгласна ли е?
— Разбира се, че не е. Всъщност тя още нищо не знае. Но според теб би ли могла да пристъпи волята на баща си или на фараона? А и те едва ли ще се интересуват от нейното мнение.
— Какво да правим тогава, приятелю?
При цялото отчаяние, което ме беше обзело, не можех да не се почувствам поне малко признателен за това, че използва множествено число. Танус и за миг не се бе усъмнил в моята преданост.
— Трябва да имаме предвид и още нещо — предупредих го аз. — И то е, че в същия миг, в който фараонът огласи сватбата си с Лострис, най-вероятно ще заповяда да те затворят или дори ще те осъди на смърт. Господарят Интеф има огромно влияние над него и вече нищо не може да го спре да поиска главата ти. А ще има и оправдание. Винаги ще може да те обвини в подстрекателство към бунт.
— Щом Лострис няма да се омъжи за мен, животът ми няма смисъл. Ако царят е решил да ми я отнеме, то нека главата ми бъде моят сватбен подарък.
Каза го толкова просто и естествено, че ми беше трудно да му отговоря. Опитах се да вложа в гласа си гняв и недоволство пред примирението му.
— Говориш като някоя клета старица, която се оставя на съдбата да я влачи, без дори да се опита да й се противопостави. Как ще докажеш любовта си, щом те е страх да се бориш за нея!
— Как искаш да се боря срещу един фараон, срещу един бог? — спокойно изрече Танус. — Пред него съм се клел във вярност, а боговете са недостижими като слънцето и никой смъртен не може да им се опълчи.
— Като владетел той не заслужава с нищо твоята вярност. Ти самият го каза в обръщението си към него. Това е един слабохарактерен, дърт пъзльо, който не успя да опази целостта на Та-Мери и я превърна в море от кръв и нещастия.
— А като бог? — държеше на своето Танус, но по тона му можеше да се съди, че всъщност въпросът не го интересува особено. И все пак като всеки войник, и той беше дълбоко религиозен и богобоязлив.
— Като бог ли? — изсмях се аз. — Ти самият държиш в ръката си много повече от божественото, отколкото той в тлъстото си, изнежено тяло.
— Тогава какво ми предлагаш? — равнодушно попита той. — Какво очакваш от мен да направя?
Поех дълбоко дъх и се престраших:
— Твоите войници до един ще те последват навсякъде, където ги поведеш, дори и в смъртта. Народът те почита заради смелостта и честността ти… — речта ми секна насред изречението, защото като гледах безизразното му лице, имах чувството, че думите ми са като глас в пустиня.
Мина известно време, преди той да наруши настъпилото мълчание:
— Защо спря? Продължавай! Кажи си каквото имаш да кажеш.
— Танус, ти ще бъдеш най-благородният фараон, който Та-Мери, нашата татковина, е познала през хилядолетната си история. Заедно с господарката Лострис на трона до теб ще върнеш на тази страна и този народ изгубеното величие. Повикай своите дружини, поведи ги към двореца, където недостойният фараон те чака уязвим и беззащитен. До сутринта вече ще владееш Горен Египет. До една година ще разгромиш и узурпатора и ще обединиш двете царства. — Бях скочил на крака и го гледах право в очите. — Танус, господарю Хараб, твоята съдба и тази на жената, която обичаш, те очакват. Грабни ги веднъж завинаги в силните си ръце като истински боец!
— Да, това наистина са ръце на боец. — Простря ги той пред себе си. — Ръце, които са се сражавали за родната земя и са защитавали законния й владетел. Правиш ми лоша услуга, приятелю. Това не са ръце на предател. Нито пък имам сърце на богохулник, който ще иска да свали и да унищожи един бог, за да заеме мястото му в пантеона.
Не можах да прикрия разочарованието си:
— Та ти ще бъдеш най-великият фараон за последните петстотин години. А пък ако толкова се страхуваш да се обожествиш, не си длъжен да го направиш. Но, умолявам те, вслушай се в думите ми! Само в теб се крие спасението на цял Египет, както и на жената, която и двамата обичаме!
— Мислиш, че Лострис ще обича един предател по същия начин, по който е обичала войника и родолюбеца? Аз поне не го мисля — поклати той глава.
— Тя ще те обича, независимо от… — понечих да му отговоря, но той ме прекъсна.
— Не можеш да ме убедиш. Тя е жена на честта. Като предател и престъпник аз ще загубя нейното уважение. И което е по-важно, аз самият повече не бих изпитвал уважение към себе си и никога не бих усетил истински сладостите на любовта. Ако държиш на нашата дружба, просто не говори повече за това. Никога няма да посегна към двойната корона. Нека Хор чуе клетвата ми и ако някога я престъпя, да се отвърне завинаги от мен, смъртния.
С това въпросът приключи. Можех да съм сигурен, защото познавах твърде добре това избухливо и неразумно момче, което толкова много обичах. Той никога не се заричаше току-тъй и никога не би престъпил думата си.
— И тогава какво смяташ да правиш, след като си толкова упорит? Щом не щеш и да чуеш какво ти говоря. Сам ли искаш да се изправиш срещу всички? Кога помъдря толкова, че вече нямаш нужда от съветите ми?
— Винаги бих се вслушал в твоите съвети, ако те са достатъчно мъдри и обмислени — каза ми той и ме придърпа при себе си. — Хайде, Таита, ти ще ни помогнеш. С Лострис имаме нужда от теб. Не ни изоставяй. Помогни ни да открием почтен изход.
— Страхувам се, че такъв няма — въздъхнах аз. Толкова бях объркан и развълнуван, че се чувствах като пречупен клон, попаднал насред водната стихия. — Но ако не желаеш да се провъзгласиш за фараон, то тогава трябва да напуснеш страната. Ще вземеш Лострис със себе си и ще избягате.
При тези ми думи той ме изгледа неразбиращо.
— Да напусна Египет? Нали не говориш сериозно. Та аз съм роден тук, целия си живот съм прекарал по тези места. Това е моят свят и аз не мога да го напусна. Нито пък Лострис.
— Не, не! — опитах се да го успокоя. — Друго имах предвид. Египет има и друг фараон. И той се нуждае от смели и честни войници. Ти имаш какво да му предложиш. Името ти се знае из цял Долен Египет, също както и тук, в Карнак. Само качи Лострис на галерата си и отплавайте на север. Никой не би могъл да ви настигне. С помощта на течението и при този вятър за десетина дни ще успееш да достигнеш Мемфис. Ще се представиш на червения фараон и ще му се закълнеш във…
— Ето че пак искаш да ме превърнеш в предател — отново ме прекъсна той. — Да се закълна във вярност на узурпатора, така ли? Ами клетвата ми пред Мамос? Според теб тя нищо ли не значи? Какъв човек ще съм аз, ако започна да се кълна във вярност пред всеки цар или изменник? Клетвата не е нещо, от което можеш да се отметнеш току-така; нито пък можеш да търгуваш с нея. Тя ти остава за цял живот, Таита. А аз вече съм се клел пред истинския фараон, пред Мамос.
— Но същият този истински фараон сега смята да се ожени за любимата ти, а теб да обеси — трябваше да му напомня и той леко потръпна при думите ми.
— Прав си, разбира се. Не трябва да оставаме в Карнак. Но не мога да се превърна в изменник и да наруша свещената си клетва, като грабна оръжието срещу фараона.
— Чувството ти за воинска чест е доста сложна работа — отвърнах му леко подигравателно, — която умът ми явно не може да разбере. Само дето имам неприятното чувство, че накрая ще ни отведе всички в гроба. Досега само ми говориш какво няма да направиш. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ще направиш, за да спасиш себе си и господарката Лострис от незавидната й участ.
— Да, приятелю, наистина имаш право да ми се сърдиш. Аз самият те попитах за съвет. А сега, когато ти ми отговори честно и откровено, се нахвърлих върху теб, сякаш ми желаеш злото. Моля те да бъдеш търпелив с мен. Още малко време ще ти трябва да ме понасяш.
Танус скочи на крака и започна да се разхожда неспокойно като леопард. Говореше си нещо, клатеше глава и размахваше гневно юмруци, сякаш се опитваше да сплаши въображаем противник. Най-накрая се спря пред мен.
— Не съм готов да стана предател, но с мъка на сърцето ще трябва да приема ролята на страхливеца. Ако Лострис се съгласи да ме придружи, но само ако тя се съгласи, ще избягаме. Ще я отведа далеч от земята, която и двамата толкова обичаме.
— Къде ще отидете?
— Лострис никога не би се разделила с великата река. Тя е не само живот за нея, но и нейна богиня. Ще останем при Хапи, реката. Затова пред нас стои една-единствена възможност — той вдигна високо дясната си ръка, за да я огрее лунната светлина, и посочи на юг. — Ще поемем срещу течението на Нил към недрата на Африка. Ще стигнем страната Куш, дори по-далеч. Ще прекосим речните прагове и ще се скрием сред пустошта, в която никога не е стъпвал кракът на цивилизования човек. И с помощта на боговете ще се опитаме да изградим една нова, наша си Та-Мери.
— Кого смяташ да вземеш със себе си?
— Кратас естествено, както и всеки друг, който е решен да се впусне в подобно приключение. Ще говоря с хората си още тази нощ и ще ги оставя да избират. Пет галери ще са ми предостатъчни, ако набера необходимия екипаж за тях. Трябва да сме готови да отплаваме преди зазоряване. Ще изведеш ли вместо мен Лострис от некропола?
— Ами аз? — тихичко попитах. — Ще ме вземеш ли и мен със себе си?
— Теб ли? — засмя се той. След като вече беше взел решение, веселото му настроение се беше възвърнало. — А ти готов ли си наистина да изоставиш китната си градинка и прашните си свитъци? Няма ли да ти се прииска да напишеш още някоя пиеса или да построиш още някой храм? Пътят ще е труден, а животът — тежък. Наистина ли желаеш да дойдеш с нас, Таита?
— Никога не бих те оставил сам с господарката си. Ако не те наглеждам, кой знае в какви опасности ще я въвлечеш.
— Тръгвай с нас тогава! — подкани ме той, потупвайки ме по гърба. — Никога не съм се и съмнявал, че ще ни придружиш. Пък и Лострис никъде няма да тръгне без теб. Но стига приказки! Имаме работа да вършим. Първо, ще уведомим Кратас и останалите какво възнамеряваме да правим и ще ги оставим всеки да реши за себе си. После ти ще отидеш до некропола и ще доведеш Лострис, а в това време аз ще подготвя пътуването. За всеки случай ще пратя дузина от най-добрите си войници да те придружат, но трябва да побързаме. Скоро ще пропеят втори петли.
В онзи миг бях просто един наивен романтик. Бях въодушевен не по-малко от приятеля си и двамата се забързахме към лагера. Толкова бях обсебен от мисълта за предстоящото приключение, че изобщо не ме беше грижа за опасностите, които може би ни дебнеха в нощта. Добре, че беше Танус да забележи непознатите, които се прокрадваха в мрака пред нас, и да ме сграбчи за ръката, преди да съм налетял на тях. Двамата бързо се скрихме зад един повален дънер и той ми прошепна:
— Въоръжен отряд.
Едва тогава забелязах отблясъка на луната по металните остриета на копията. Мъжете бяха доста на брой — поне тридесет-четиридесет.
— Разбойници навярно или някоя разузнавателна дружина от Долното царство — изсумтя моят приятел и дори аз започнах да се тревожа, като гледах как хората пред нас крадешком се промъкват към лагера. Не използваха пътеката покрай канала, ами вървяха направо през полето, явно с намерение да обградят от всички страни отряда на Танус.
— Оттук! — посочи той и ме повлече напред. Набитото му око веднага беше забелязало някакво малко деренце, което вървеше успоредно на канала и водеше към реката. Двамата скочихме в него и като използвахме прикритието му, скоро се озовахме в лагера. Танус се показа от долчинката и с мощен вик вдигна от сън целия лагер.
— На оръжие! При мен, Сини! Стройте се в редица!
Зовът му беше подет от стотниците и десетниците, всеки от които разбуждаше своите хора и ги извеждаше от палатките. Само за миг целият лагер се раздвижи. Мъжете, които спяха около огньовете, наскачаха и грабнаха оръжията си, струпани наблизо. Онези пък от палатките излетяха навън, готови за бой, сякаш цяла нощ са чакали заповедите на Танус. С меч в ръка всеки бързаше към мястото си в бойния строй, а начело на всички беше Кратас.
Макар да знаех много добре, колко подготвени са войниците му, пак не можех да не се възхитя на бързината, с която те посрещнаха незнайния нападател. Още не си бях поел дъх след тичането, а те вече бяха построили редиците си и сочеха с копията си към мрака. Тайнствената дружина, която се промъкваше в тъмното, навярно е била не по-малко изненадана от мен при този светкавичен отговор на Танусовата дружина. Не беше трудно да се различат човешките силуети и блясъкът на оръжията на лунната светлина, но до атака така и не се стигна.
Щом отрядът на Танус се построи, той заповяда всички да се насочат срещу неприятеля. Често се е случвало двамата с него да обсъждаме предимствата на нападателната пред отбранителната тактика и сега плътно сгъстените редици само чакаха командата на своя началник, за да се втурнат в атака. Явно мъжете насреща здравата се бяха изплашили от посрещането, защото някой от тях почти панически извика в тъмното:
— Ние сме войници на фараона и изпълняваме негово поръчение. Задръжте атаката си!
— Стойте по местата си! — заповяда Танус на хората си и се обърна към непознатите: — На кой фараон по-точно служите? На червения узурпатор или на нашия законен владетел?
— Служим на законния цар, на божествения Мамос, владетеля на Горен и Долен Египет. Аз съм пратеник на фараона.
— Покажи се тогава напред, пратенико, вместо да пълзиш в тъмното като крадец. Ела при нас и кажи за какво си дошъл! — подкани го Танус, но прошушна на Кратас: — Бъдете готови за всякакви измами. Във въздуха мирише на предателство. Разпалете хубаво огньовете. Дайте повече светлина насам.
Кратас предаде нужните заповеди и в лагерните огньове бяха нахвърлени купища сухи съчки. Скоро пламъците лумнаха с нова сила и осветиха полето далеч около лагера. Водачът на тайнствената дружина пристъпи напред и се озова в обсега на червеникавата светлина.
— Името ми е Нетер, Най-добър сред десет хиляди. Аз съм началникът на царската стража. Нося печата на ястреба и съм дошъл да арестувам Танус, господаря Хараб.
— Кълна се в Хор, това куче лъже — изръмжа Кратас. — Ти да не си престъпник, обявен за издирване! Този наглец има дързостта да обижда едновременно теб и цялата ти дружина. Само заповядай и ще му завра проклетия печат, където му е мястото.
— Спокойно! — възпря го Танус. — Нека го изслушаме.
И отново се обърна към непознатия:
— Покажи ни печата, капитан Нетер.
Той вдигна високо ръка. Между пръстите му заблестя малка статуетка от син фаянс във формата на ястреб. Печатът на ястреба представлява знак за царско пълномощие. Онзи, на когото той е поверен, има правото да се разпорежда с всички и всичко, сякаш е самият фараон. Под страх от смъртна присъда никой не може да му иска сметка или да му пречи при изпълнението на възложената задача. Носителят му отговаря единствено пред фараона.
— Аз съм Танус, господарят Хараб — заяви Танус. — И признавам, че в ръцете си ти държиш печата на ястреба.
— Господарю, господарю! — опита се да го възпре Кратас. — Не ходи при фараона. Това ще означава сигурната ти смърт. Вече разговарях с останалите началници в дружината. Всички сме с теб. Цялата армия е с теб. Само ни дай знак и до сутринта вече ще сме те направили фараон.
— Ушите ми остават глухи за твоите слова — спокойно му отвърна Танус, но в гласа му можеше да се различи заплашителна нотка. — Ала само този път, Кратас, син на Майдум. Следващия път, когато заговориш за държавна измяна, със собствените си ръце ще те предам на гнева на нашия владетел.
След което насочи вниманието си към мен и ме дръпна настрана:
— Твърде късно е, приятелю. Боговете не са съгласни с нашия план. Трябва да се доверя на благоразумието на фараона. Ако той наистина е бог, ще прочете какво пише в сърцето ми и ще разбере, че никога не съм замислял нищо лошо срещу него.
Той само леко ме докосна по ръката, но този жест значеше повече и от най-здравите му прегръдки.
— Иди при Лострис, кажи й какво се е случило и защо се е случило. Кажи й, че я обичам и че каквото и да стане, никога няма да престана да я обичам — в този живот или в другия. Кажи й, че ще я чакам, ако трябва и цяла вечност.
Танус прибра меча си в ножницата и с празни ръце се приближи към човека с печата.
— Готов съм да изпълня повелята на своя фараон — простичко му рече той.
Зад него войниците зароптаха и някои започнаха да удрят с мечове по щитовете. Той обаче се обърна към тях и с един-единствен жест ги успокои. След което стражата го наобиколи и начело с Нетер всички забързаха по пътеката обратно към некропола.
Изчаках малко и от известно разстояние последвах Танус. В лагера всички кипяха от гняв и горчивина. Щом се прибрах в града, първата ми работа беше да отида до покоите на господарката Лострис. Но за свой ужас трябваше да открия, че там бяха останали само трите робини. Чернокожите девойки с присъщата си вялост и отпуснатост се бяха заели да прибират вещите на господарката си в сандък.
— Къде е господарката ви? — запитах аз.
Най-възрастната и най-нахалната от трите подигравателно ми отвърна:
— Там, където не можеш да я откриеш никога, евнухо.
Другите само се закискаха на думите й. Всички те винаги са ми завиждали за благоволението, с което се ползвах пред Лострис.
— Или ще ми отговориш на въпроса, дяволице, или ще ти напляскам лъскавия задник.
Вече го бях правил веднъж, така че тя предпочете да не си създава неприятности.
— Отведоха я при фараона — измънка под носа си. — Там никой не те знае. Въпреки че ти ги няма топките, пазачите никога няма да те допуснат при царските жени.
Беше права, разбира се, но все пак трябваше да опитам. Господарката ми се нуждаеше от мен.
Опасенията ми се оправдаха. Пазачите се оказаха непреклонни. Много добре знаеха кой съм, но бяха получили заповед да не допускат никого, дори и най-близките хора на Лострис.
Предложих им златен пръстен, за да ги подкупя, но в крайна сметка единственото, което постигнах, беше да склоня един от пазачите да й занесе писмо от мен. Надрасках го на къс папирус. Не можех да пиша много — просто няколко думи за кураж. Не смеех нито да й съобщя в каква опасност е попаднал Танус, нито дори да спомена името му. И все пак трябваше да й предам любовта и загрижеността му. В крайна сметка това струваше много повече от златото, което дадох посланието ми да достигне до нея. По-късно обаче научих, че пръстенът ми е отишъл на вятъра и тя така и не е получила писмото ми. Няма ли вече на кого да се довери човек в тази пропаднала страна?
Не ми беше писано да видя Танус или господарката Лострис чак до последната вечер на празненствата.

 

14.

 

Празненствата завършиха в храма на Озирис. Имах отново чувството, че в претъпкания двор се е събрало цялото население на Великата Тива. Бях притиснат от всички страни и в непоносимата жега едва дишах.
Последните две денонощия почти не бях мигнал от тревоги и напрежение и сега с мъка се държах на краката си. Не стига, че не знаех нищо за съдбата на Танус, ами и господарят Интеф ме натовари с непосилната задача да подготвя сватбеното тържество на фараона и новата му избраница — задължение, което, сами разбирате, ми беше повече от противно. Държаха ме настрана от господарката ми, а това вече не можех да понеса. Дори и момчетата около мен се бяха разтревожили за здравето ми. Говореха, че никога досега красотата и самочувствието ми не са били така накърнени.
На два пъти, докато слушах безкрайната реч на фараона, усещах как се олюлявам. Успях да надвия умората и стоически изслушах докрай празните приказки и полуистините, с които той се мъчеше да представи положението в царството и да поуспокои тълпата.
Както можеше да се очаква, нито веднъж в речта си не спомена пряко за червения фараон на север и за гражданската война, в която бяхме въвлечени. Само от време на време намекваше за нея с мъгляви изрази като: «в тези тежки времена» и «родоотстъпнически метеж», но нищо повече. След като говори известно време, на мен изведнъж ми мина през ума, че с тази реч той всъщност отговаря на въпросите, които Танус беше поставил в обръщението си към него.
Вярно, че и сега говореше с присъщата си нерешителност, без да казва нищо съществено, но самият факт, че си бе взел бележка от словата на Танус, бе достатъчен да наостря уши. Запробивах си път с надеждата да намеря по-удобно местенце, откъдето да наблюдавам трона. Фараонът се спря на царящото безочие и непослушание сред робите, както и изобщо на непочтителното поведение на низшите класи. Това беше също въпрос, засегнат в речта на моя приятел, и на мен ми се стори доста забавно да чуя как нашият владетел възнамерява да го разреши.
— От днес — тържествено заяви той, — робовладелецът ще има право да наказва с петдесет удара с камшик провинилия се роб, без да трябва за това да се обръща към местния съдия.
Усмихнах се при мисълта как само преди дванадесет години същият този владетел едва не съсипа из основи държавата си с една своя прокламация, имаща тъкмо противоположния смисъл. Воден от младежкия си идеализъм и в желанието си да превърне всеки жител на Египет в свободен човек, още от деня, в който се възкачи на престола, той се бе захванал с тежката задача да премахне вековната и достойна за възхищение институция на робството.
Дори и след толкова време още не мога да проумея откъде му беше хрумнала подобна лудост. Макар и аз самият да съм роб, искрено вярвам, че именно робството и подчинението на мнозинството пред малцинството са онази могъща сила, върху която се крепи величието на народите. Тълпата никога не би могла да се управлява сама. Властта трябва да бъде предадена в ръцете на онези, които са родени и призвани за нея. Свободата не е право, а привилегия. Масите се нуждаят от силен господар, защото ако няма кой да ги направлява, би настъпила анархия. Именно абсолютната власт на монарха, робството и съсловното разделение на обществото са стълбовете, върху които се опира системата, превърнала ни в цивилизовани хора.
И което е най-интересно, самите роби се бяха разбунтували при мисълта, че ще им бъде наложена свободата. Аз самият бях твърде млад по онова време, но заедно с всички останали истински се тревожех, че ще трябва да се разделя с топлото си и уютно жилище в двореца на господаря, за да се ровя из купчините смет, борейки се със събратята си за коричка хляб. По-добре е да имаш лош господар, отколкото да нямаш господар изобщо.
Разбира се, лудата постъпка на владетеля ни хвърли цялото царство в невероятен хаос. Войската беше само на крачка от открит бунт. И ако червеният фараон на Севера се беше възползвал от случая, то историята навярно би поела в друга посока. В крайна сметка фараонът ни отмени нелепия си указ за освобождаването на робите и успя да се задържи на трона. И ето, че само след малко повече от десет години не друг, а той се обявяваше за по-строги наказания за непослушния роб. Беше тъй типично за неговия колеблив и непостоянен характер, че не можах да се сдържа и трябваше да се почеша по веждата, за да прикрия първата си усмивка от два дни насам.
— Практиката младежи да се осакатяват сами, за да избегнат военната служба, ще бъде прекратена и забравена в най-скоро време — продължаваше да нарежда фараонът. — Всеки, който е здрав и силен, но не е влязъл във войската заради изкуствено придобит недъг, ще се яви на съд пред комисия от трима офицери, единият от които трябва да бъде с ранг от стотник нагоре.
Този път трябваше да му призная, че е улучил. Много ми се щеше да видя как Менсет и Собек размахват отрязаните си пръсти пред очите на някой кален в битките ветеран. Представям си само с какво съчувствие би ги изгледал и двамата!
— Извършителят на подобно нарушение ще бъде заставен да заплати хиляда златни пръстена.
Кълна се в дебелото шкембе на Сет, това щеше да даде добър урок на двамата фукльовци, които дълго щяха да убеждават баща си да си бръкне в кесията, за да им изплати дълговете.
Въпреки всичките ми тревоги необяснимо защо, докато слушах речта, започнах да изпитвам някакво облекчение. Особено когато той мина на следващия въпрос:
— От днес нататък на проститутките ще бъде забранено да се отдават на своите занимания, където и да било, освен по местата, специално определени за целта от местните управители. Всяко нарушение ще бъде наказвано с глоба от десет златни пръстена.
Този път едва се сдържах да не избухна в смях. Като някакъв всеобщ наставник Танус щеше да превърне всички тиванци в почтени люде. Чудех се как ли моряците и войниците ще възприемат подобна намеса в личния им живот. След като преди малко фараонът ни тъй неочаквано загатна, че притежава трезв разум, ето че отново заплува във водите на фантазиите. Само един пълен глупак би се заел да усмирява със закон плътските влечения на хората.
Не вярвах и думичка на това, което той толкова тържествено заявяваше, че ще направи, но в същото време ме обземаше необикновено вълнение. Явно беше, че фараонът не е пропуснал нито един от въпросите, които Танус засегна в обръщението си. В такъв случай, чудех се, би ли могъл да го обвини, че е подстрекавал народа към бунт?
Но той още не беше свършил:
— Беше ми доложено, че някои държавни чиновници са злоупотребили с доверието, което съм им оказал. Въпросните чиновници, натоварени със събирането на данъците и преразпределението на обществените средства, ще бъдат призовани да дадат отчет за всички суми, преминали през ръцете им. Онези, които се окажат виновни в присвояване на държавно имущество или във взимане на подкупи, ще бъдат осъдени незабавно на смърт чрез удушаване.
Тълпата се размърда и разшумя, сякаш не вярваше на ушите си. Щеше ли царят да посмее наистина да прекрати своеволията на бирниците?
Изведнъж от дъното на залата се разнесе нечий вик:
— Фараонът е велик! Да живее фараонът!
Думите бяха подети от множеството и скоро целият храм се разтресе от радостни възгласи. Навярно царят не си беше и представял, че един ден народът с такъв ентусиазъм ще посрещне думите му и ще повтаря името му. Колкото и далеч да стоях от трона, не можех да не забележа огромното удоволствие, което се изписа по лицето му. Меланхоличното му изражение се беше стопило и двойната корона сякаш изведнъж се оказваше по-лека. Рекох си, че може би това ще спаси Танус.
Тълпата най-после утихна и тогава, с присъщия си стил, фараонът се постара да развали цялото впечатление от последното си изказване:
— С разследванията сред държавните чиновници ще се заеме благородният господар Интеф, на когото оказвам безрезервно доверие. Негова ще е цялата отговорност, а за да бъде с развързани ръце, той ще получи всички необходими правомощия, включително и да разполага с живота и смъртта на моите поданици.
Само тук-там се дочуха нечии вяли възгласи на едва прикрито разочарование, колкото никой да не ме чуе как се подсмивам на тази вездесъща глупост. Току-що фараонът заръча на една изгладняла лисица да преброи кокошките в курника му. Не ми се мислеше каква забава щеше да е за господаря Интеф да се разпорежда с царската хазна. Не ми се мислеше и колко бързо държавното богатство щеше да смени своя притежател, как господарят ми тихомълком ще отнеме всички незаконни спестявания на бирниците, за да ги прибере за себе си!
Фараонът притежаваше рядката дарба да обърква всичко и със завидно самообладание сам да се подиграва с благородните си начинания. Тъкмо се чудех каква ли друга недомислица ще изрече и той не ме разочарова.
— От известно време съм загрижен от голямото безредие и беззаконие, които властват в Горното царство и поставят живота и имуществото на почтените граждани в постоянна опасност. Направил съм всичко необходимо въпросът да бъде обсъден в подходящ момент. Но съвсем неотдавна някои имаха безочието злонамерено да се възползват от създалата се ситуация и оправдавайки се със същото това безредие и беззаконие, в удобно за тях време да подтикнат населението към бунт. За целта те не се спряха пред нищо и опорочиха празненствата в чест на самия Озирис, навярно водени от желанието да използват божествената му милост за свое прикритие. Но и боговете не могат да скрият от нас измяната, богохулството, както и опита за покушение срещу божествената личност на фараона.
При тези думи той направи многозначителна пауза. На всички беше ясно, че става дума за Танус, което пък за пореден път ме накара да се усъмня в благоразумието на своя владетел. Един силен фараон никога не би представял аргументи пред народа си, нито пък би търсил неговото съгласие и одобрение по какъвто и да било въпрос. Той просто ще оповести наложената от самия него присъда и с това всичко ще се свърши.
— Говоря, разбира се, за Танус, господаря Хараб, който изпълняваше ролята на великия бог Хор в представлението в чест на Озирис. В момента той е арестуван по обвинение в подстрекателство към бунт. Моите съветници обаче са на различно мнение относно неговата лична вина. Някои биха желали той да получи най-тежкото наказание…
В този миг господарят Интеф, който стоеше в краката на фараона, леко се обърна настрани, за да не може никой да срещне погледа му. Това само потвърди предположенията ми, че именно той най-горещо е настоявал Танус да бъде екзекутиран.
— … но също така някои вярват, че обръщението му в действителност е било внушено свише и не Танус, господарят Хараб, е говорил пред нас, а самият бог Хор. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ние в нищо не можем да обвиним онзи смъртен, когото боговете са избрали за свой посредник.
Разсъжденията му не бяха лишени от логика, но кой фараон, достоен за своята корона, ще седне да обяснява подобни неща на тълпа от прости войници, моряци и земеделци, от търговци, слуги и роби, повечето от които още не могат да се отърсят от махмурлука си или да се съвземат след толкова бурни нощи? Докато размишлявах над този въпрос, фараонът се обърна към началника на стражата. Беше същият онзи Нетер, който арестува Танус. Сега той бързо се запъти към светилището в дъното на храма, за да се появи след миг заедно с арестувания.
При вида на моя приятел сърцето ми радостно подскочи. С очите си се уверих, че нито ръцете му са вързани, нито краката му са оковани във вериги, което ме обнадежди. Не носеше оръжие, нито знаците на воинското си достойнство, но макар и само по бяла препаска, с елегантната си походка той показваше, че не се страхува от нищо. Освен почти зарасналия белег от меча на Расфер на челото му, никъде другаде не се виждаха следи от изтезания. А щом не го бяха измъчвали, значи все пак имаше надежда. Все още никой не се държеше с него като с осъден.
Ала само след миг думите на царя ме хвърлиха в дълбоко отчаяние. Танус направи задължителния поклон пред трона на владетеля, но когато се изправи, фараонът само го удостои с ледения си поглед и тържествено обяви на всеослушание:
— Танус, господарю Хараб, ти си обвинен в измяна и бунт срещу владетеля. Признавам те за виновен и в двете. Осъждам те на смърт чрез удушаване, както винаги се е постъпвало с предателите.
В мига, в който Нетер нахлузи въжето на врата на Танус, за да покаже на всички, че този човек е осъден на смърт, сред множеството се понесе силен ропот. Някаква жена заплака на глас и скоро целият храм се изпълни с ридания, сякаш се изпращаше мъртвец. Никога преди не се е случвало народът да посрещне така изпълнението на нечия смъртна присъда. И нищо не можеше по-красноречиво да покаже каква всеобща любов обгражда Танус. Аз самият също не можах да се сдържа и заплаках.
Стражите се нахвърлиха върху тълпата, опитвайки се да въдворят тишина, но напразно. Докато те раздаваха правосъдие на всички страни, аз се провикнах:
— Милост, велики фараоне! Милост за благородния Танус!
Някой от войниците ме удари по главата и аз се строполих на земята. Околните подеха възгласа ми:
— Умоляваме те, божествени Мамос, бъди милостив!
С големи усилия стражите все пак накараха множеството да замлъкне, макар тук и там някоя жена да продължаваше отчаяно да хлипа.
Едва когато фараонът отново извиси глас, всички притихнахме, за да чуем каква ще бъде следващата му дума.
— Осъденият се оплака публично от беззаконието в моето царство. Той поиска от своя владетел да стъпче разбойническите шайки, които върлуват из страната. Осъдения вие всички славите като голям герой и твърдите, че е велик воин. Ако е така, то тогава кой друг би бил по-подходящ да изпълни онова, за което той самият говори.
Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.
— Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.
Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.
Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.
— Връчвам на господаря Хараб синия ястреб — печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.
Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.
— Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.
Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.

 

15.

 

Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино — знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.
Лицето й беше бледо. Черните й, уплашени очи бяха широко разтворени и болезнено ми напомняха за онова момиченце, което толкова често бях разбуждал от кошмарите му и успокоявал, докато се унесе отново в сън. Но този път не можех да й помогна, защото кошмарът беше самата действителност.
Не можех да се доближа до нея, защото жреците и царските стражи я бяха обградили отвсякъде и не биха ме допуснали за нищо на света. Моето момиченце беше завинаги изгубено за мен, а самата мисъл за това ми се струваше непоносима.
Жреците бяха опънали сватбения балдахин върху папурени стъбла на самия бряг на реката и сега господарката Лострис чакаше пред него да се появи годеникът й. Баща й, окачил около врата си Златото на възхвалата, не се отделяше от нея, усмихвайки се на околните като отровна змия.
Най-сетне под тържествените звуци на рогове и барабани се зададе и младоженецът. Празничният марш, който свиреха в негова чест, в моите уши звучеше като траурна музика.
На главата си фараонът носеше немеса, а в ръката си — царския скиптър; но въпреки цялата си натруфеност той си оставаше един нисък и възпълничък възрастен мъж с вечно тъжно лице. Затова не можех да не си помисля за истинския избраник на господарката ми и как би изглеждал той под балдахина, ако боговете се бяха оказали по-милостиви.
Царските служители и гостите се бяха струпали около младоженците и аз почти не можех да виждам господарката си. Въпреки че бях подготвил всичко необходимо за брачната церемония, не ми беше съдено да видя нищо от нея.
Главният жрец на Озирис изплакна ръцете и краката на младоженците с прясно докарана вода от Нил, символ на чистотата на тяхната връзка. Тогава фараонът отчупи парче от обредния хляб и го подаде на бъдещата си жена си като израз на своята вярност. Докато той провираше хапката през устните на господарката ми, аз се надигнах на пръсти и успях за миг да уловя изражението на лицето й. Сякаш в устата й бяха сложили някакъв камък — тя нямаше сили нито да сдъвче, нито да погълне хляба.
След това тя отново се скри зад множеството и аз не знаех какво става под балдахина. Най-накрая трябваше да чуя как младоженецът разсича с меча си празната делва, след като двамата с Лострис са отпили от обредното вино, и да си кажа, че с мечтите на Танус всичко е свършено.
Множеството мигом се отдръпна и фараонът изведе новата си съпруга на откритото, за да я покаже на народа. Онези, които искрено обичаха Лострис, радостно я заприветстваха. Възгласите заляха целия бряг и продължиха толкова дълго, че най-накрая от непоносимия шум ушите ми започнаха да бучат, а главата ми се замая.
Искаше ми се да се махна и да потърся Танус. Знаех, че е свободен, но също така знаех, че за нищо на света не би дошъл на церемонията. Навярно в цяла Тива той беше единственият човек, който не желаеше да удостои фараона с присъствието си. Но където и да се намираше сега, сигурен бях, че се нуждае от мен, както всъщност и аз от него. И за двама ни единственото утешение в този трагичен ден би било да споделим нещастието. Ала не можех да се измъкна. Трябваше докрай да проследя всичко, което имаше да се случва.
Най-сетне господарят Интеф излезе напред, за да се сбогува с дъщеря си. Наведе се да я прегърне и всички наоколо се умълчаха, за да чуят прощалните му думи.
Лострис се беше отпуснала в прегръдките му. Ръцете й висяха безпомощно около тялото, а лицето й беше пребледняло като на мъртвец. Баща й я хвана за ръката и се обърна към множеството, за да оповести според обичая своя подарък за младоженката. По традиция е редно бащата да подари нещо на дъщеря си отделно от зестрата, която отива единствено за зетя. Смисълът на този обичай е да се осигурят на младоженката собствени доходи, обаче само заможните семейства могат да си го позволят.
— Сега, когато напускаш убежището на моя дом, за да търсиш закрила у своя съпруг, аз ти поднасям дара на раздялата, за да ме запомниш завинаги като любящ баща.
С горчивина трябваше да си кажа, че в тези думи няма и капчица истина. През целия си живот господарят Интеф не бе обичал друг, освен себе си. Но за добро или за зло той трябваше да изрече традиционните думи, предавани от поколение на поколение в продължение на векове, и да се държи така, сякаш в словата му се съдържа самата истина:
— Каквото и да поискаш от мен, дете, ще ти бъде дадено. В такъв радостен ден не мога да ти откажа нищо.
Обикновено бащата и дъщерята се споразумяват предварително за размера на родителския подарък, за да не се превърне брачната церемония в пазарлък. В случая господарят Интеф съвсем недвусмислено беше казал на Лострис какво би трябвало да очаква от него. А още преди да поговори с нея, ми беше оказал честта да сподели плановете си с мен:
— Не желая да бъда прекалено щедър, а, от друга страна, не бих искал да изглеждам в очите на фараона твърде стиснат. Да речем пет хиляди златни пръстена и петдесет акра земя — разбира се, не край реката. Това е добре, не мислиш ли?
В крайна сметка успях да го убедя, че пет хиляди златни пръстена и сто акра напоявана земя ще са най-подходящият подарък за една царска съпруга. По негово нареждане вече бях изготвил акта за преотстъпване на земята и бях отделил сумата в злато от тайните му спестявания, за които естествено не подозираше никой данъчен чиновник.
Всичко беше готово. Оставаше само Лострис да назове своето желание пред съпруга си и официалните гости. Но тя не продумваше, сякаш не разбираше какво става около нея.
— Кажи, дете. Какво желаеш да получиш от мен? — Под привидната доброжелателност в гласа на господаря Интеф се усещаха неспокойни нотки. Той нервно раздруса ръката на дъщеря си, за да я върне на земята. — Хайде, кажи на баща си какво може да направи той, за да бъде този ден истински щастлив за теб.
Господарката Лострис се размърда, сякаш се събуждаше, и се огледа. В очите й напираха сълзи. Отвори уста, но нищо не можа да изрече. Като ранена птичка тя жално изписука, а сетне печално поклати глава.
— Хайде, дете, говори — подкани я господарят Интеф, комуто ролята на грижовния баща започна да омръзва. — Назови подаръка, който желаеш, и ще го имаш — какъвто и да е той.
Явно бе, че на Лострис й коства огромни усилия да му отговори. Но когато най-сетне се реши, медният й гласец прозвуча тъй, сякаш нечия невидима ръка удари по струните на вълшебна лира.
— Нека моят подарък бъде робът Таита!
Господарят Интеф неволно отстъпи, сякаш го бяха жегнали с ръжен в корема. Ако видеше човек очите му, би се ужасил; устните му трепереха и не бе в състояние да изрече и дума. Само двамата с него знаехме истинската стойност на подаръка, който Лострис току-що си поиска. Дори той, с цялото несметно богатство, което беше натрупал с годините, не можеше да си позволи подобна щедрост.
Но господарят ми бързо се окопити. След миг лицето му отново излъчваше предишното спокойствие, макар устните му нервно да потрепваха.
— Много си скромна, дъще. Някакъв си роб не може да бъде достоен подарък за една царска съпруга. Никога не бих приел да се покажа толкова стиснат пред хората. Би ми било по-драго да те даря с нещо наистина ценно, например с пет хиляди златни пръстена и…
— Татко, ти винаги си бил щедър с мен, но сега аз искам само Таита.
Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.
Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал — не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои — платени агенти и кои — подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.
Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.
И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.
Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.
Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.
— Нека робът Таита излезе напред! — нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.
— Ето ме, господарю — извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:
— Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.
През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.
Все пак успях да отклоня погледа си от неговия и да се обърна към господарката Лострис. В очите й се четеше такъв отчаян зов, толкова уплаха, толкова самота, че за сетен път реших да се жертвам за нея. Не можех да я изоставя точно сега, независимо от цената, която трябваше да платя за своята преданост.
— Как би могъл един роб да не изпълни желанието на една царска съпруга? Отсега нататък ще съм винаги на разположение на своята нова господарка.
Надявам се никой наоколо да не е усетил ужаса в гласа ми, когато изричах тези слова.
— Ела тогава, робе! — заповяда ми Лострис. — Заеми мястото си в моята свита.
Като се качвах на площадката, трябваше да се размина с господаря Интеф. Бледите му устни едва-едва се разтвориха и само аз можах да го чуя как процеди:
— Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв.
Изтръпнах, сякаш между краката ми се беше шмугнала някоя отровна змия, и побързах да заема мястото си зад новата си господарка, като че ли тя щеше да ме защити от гнева на баща си.

 

16.

 

До края на сватбената церемония не се отделих от Лострис, а при пиршеството, което последва, лично я обслужвах. През цялото време висях над главата й, убеждавайки я да хапне от прекрасните ястия, които се поднасяха, тъп като ужасният й вид подсказваше, че през последните два дни не е хапнала нищичко.
Но въпреки всички мои усилия тя благоволи само да вкуси малко от разреденото вино и това беше всичко. Фараонът я видя да отпива от чашата си и помисли, че младоженката пие за негово здраве. На свой ред той надигна високо златната купа пред себе си и усмихнат й върна жеста. Гостите около трапезата не пропуснаха този въображаем разговор между двамата и шумно ги поздравиха с несдържаните си възгласи.
— Таита — прошепна ми господарката, щом съпругът й се обърна отново на другата страна, за да продължи разговора си с великия владетел. — Страхувам се, че всеки момент ще повърна. Не мога да стоя повече тук. Моля те, отведи ме в покоите ми.
Да отида при фараона и да го заговоря, би било нечувана дързост, но след като той тъй и тъй вече ме познаваше като лекар, се осмелих да пропълзя до него и да му прошепна на ухото молбата на Лострис. Останалите сътрапезници или не ме забелязаха, или вече бяха попрекалили с пиенето, за да се възмутят от моята нетактичност.
Щом опознаех фараона по-отблизо, щях да открия, че той всъщност е доста мил човек, което за пръв път ми показа именно в онзи миг. След като изслуша набързо скалъпените ми обяснения, той само плесна с ръце и обяви пред всички:
— Моята нова съпруга се извинява, че ще ви остави така по никое време, но смята отсега да се прибере в покоите си, за да се приготви за идващата нощ.
При тези му думи гостите можеха само да изразят възторга си от чувството му за хумор и никой не отправи забележка към младоженката.
Помогнах на господарката си да се надигне от масата, след което тя се поклони на фараона и бързо напусна залата. Щом стигнахме покоите й, първата й работа беше да повърне изпитото вино в златната купа, която поднесох пред устата й, и да се просне върху леглото си. Освен виното от стомаха й не излезе нищо друго, което само потвърди съмненията ми, ме през цялото това време е гладувала.
— Не искам да живея без Танус — тихо се жалваше Лострис. Въпреки слабия й гласец усетих, ме твърдо е решила нещо.
— Танус е жив и здрав — опитах се да я утеша. — Той е млад и силен и ще живее поне още петдесет години. Обича те силно и се е заклел да те мака, ако ще и до края на света. А фараонът е един старец, който няма да живее вечно…
Тя се надигна на лакти и рязко ме прекъсна:
— Аз съм жена на Танус и никой друг не може да ме притежава. По-скоро бих умряла.
— Всички ние някога ще умрем, господарке — отговорих й, колкото да кажа нещо. Ако можех поне първите няколко дни да я предпазя от опасните й хрумвания, по-нататък все щях да наредя нещо. Но тя ме познаваше твърде добре, за да ме остави да я подведа.
— Не говори, Таита, сладките ти думи с нищо няма да помогнат. Аз ще се самоубия. Заповядвам ти да ми приготвиш отрова, която да изпия.
— Но, господарке, та аз никога не съм бил вещ в отровителството — опитах се да се измъкна, но напразно.
— Помня колко често си използвал отрова да съкратиш страданията на болните си животинки. Забравил ли си за старото куче, ушите на което бяха покрити с циреи, или за опитомената си газела, която един леопард беше наранил неизлечимо? Тогава казваше, че отровата действа съвсем безболезнено и било като че ли заспиваш дълбок сън. Е, и аз искам да заспя така дълбоко, тялото ми да бъде балсамирано и да се събудя чак на другия свят, където ще дочакам Танус.
Явно трябваше да се хвана за друга сламка:
— А за мен не помисли ли, господарке? Та ти се възползва от услугите ми един-единствен ден и вече искаш да ме захвърлиш на произвола. Как така ще ме изоставиш? Какво ще стане с мен, ако ти си отидеш? Нямаш ли поне малко милост?
Тя не ми отговори веднага и дори за миг си помислих, че наистина съм я трогнал. Но само след миг се отърси от досадното си съчувствие и с присъщото си безочие ми заяви:
— Ще се оправиш, Таита, мога да съм спокойна за теб. Ти винаги си се оправял. Баща ми много ще се радва да те прибере обратно при себе си.
— Моля те, детенце — за последно се опитах да я склоня, напомняйки й детските години, — нека поговорим за това утре сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.
— Напротив, всичко ще си бъде съвсем същото — възрази ми тя. — Танус пак ще е далеч от мен, а този сбръчкан старец цяла нощ ще ми прави разни ужасни неща.
Без да се усеща, тя се беше развикала толкова силно, че нищо чудно всички останали обитатели на покоите да са я чули. За щастие повечето от тях бяха на пиршеството, но на мен ми настръхна косата при мисълта фараонът да разбере какво се е говорело за него.
Господарката ми вече изпадаше в истерия:
— Приготви ми отровата сега, веднага, пред мен. Заповядвам ти. Да не си дръзнал да не ми се подчиниш!
Това вече нямаше как да не са го чули и пазачите на входа, заради което реших, че ще е най-добре да прекратя спора.
— Добре, господарке. Ще го направя. Само трябва да донеса билките и праховете от стаята си.
Когато се върнах със сандъчето си, я заварих да обикаля нервно из стаята. Лицето й беше надянало трагична маска, от която блестяха отчаяните и очи.
— Наблюдавам те. Не си мисли, че ще успееш да ми скроиш някакъв номер — предупреди ме тя, докато аз преливах течността от червеното шишенце. Понеже место беше наблюдавала тези ми движения, господарката ми можеше само по цвета да прецени дали дозата е смъртоносна или не.
Най-сетне й поднесох купата. Тя изобщо не се изплаши, когато я пое в ръце, а само за миг откъсна поглед от нея, за да ме целуне по бузата.
— Ти винаги си ми бил едновременно баща и любящ брат. Благодаря ти и за последната добрина, която стори за мен. Обичам те, Таита, и знам, че ще ми липсваш.
Лострис надигна с две ръце купата, сякаш вдигаше наздравица за някого.
— Танус, скъпи мой — възкликна тя, — никога няма да ме отнемат от теб. Двамата ще се съберем отново в Отвъдното.
Изпи течността на един дъх и захвърли празния съд върху пода. След което, въздишайки дълбоко, се излегна върху постелята.
— Ела, седни при мен. Страхувам се да умра сама.
На празен стомах приспивателното й подейства почти мигновено. Тя имаше време само да се обърне към мен и да ми прошепне:
— Кажи още веднъж на Танус колко го обичах. До самите двери на смъртта, че и повече.
Очите й се затвориха и тя склопи очи.
Застина неподвижно и лицето й пребледня като на истински мъртвец. За миг дори се уплаших да не съм сбъркал дозата червен шепен, с който в последния момент подмених смъртоносния татул. Затова бързо извадих малкото си бронзово огледалце и го поднесох пред устните й. За щастие повърхността се запоти, което показваше, че господарката ми не е престанала да диша. Завих я внимателно с надеждата на сутринта тя да се примири, че е още жива, и да ми прости заблудата.
В същия миг на вратата силно се потропа и от преддверието се дочу властният глас на Атон, дворцовия управител, който искаше позволение да влезе. И той беше евнух като мен, заради което винаги съм знаел, че мога да разчитам на него. Затичах се да го посрещна.
— Таита, дошъл съм да отведа младата ти господарка в царската постеля — рече ми той с пискливия си гласец, който никак не подхождаше на огромното му туловище. Атон беше от онези, които ги кастрират, преди още да са навлезли в пубертета. — Тя готова ли е?
— Уви, стана лоша работа. — И вместо да му обяснявам, направо го пуснах в стаята да види с очите си заспалата Лострис.
Като я видя, той едва не припадна от ужас.
— Ами сега какво ще кажа на фараона? — завайка се Атон. — Той ще нареди да ме пребият. А, не, няма аз да се явявам пред него. Ти отговаряш за жена му. Ти трябва да понесеш гнева му.
Не че си умирах от желание да разговарям с господаря, но Атон беше изплашен, а аз поне можех да разчитам на това, че съм лекар, за да избегна някои неприятности. Затова неохотно се съгласих да го придружа до царските покои. Само трябваше да се уверя, преди да напусна стаята на господарката си, че за нея ще се грижи една от по-старите робини, на която можеше да се разчита.
Фараонът си беше свалил короната и перуката. Главата му беше толкова гладко избръсната, че изглеждаше плешива, а с белия си цвят напомняше щраусово яйце. Аз самият бях изумен от гледката, та си представям как би реагирала господарката ми. Съмнявам се, че точно това би й харесало у съпруга й.
Но и царят не беше по-малко изненадан, като ме видя. Двамата се изгледахме доста продължително, преди да се сетя, че трябва да се просна в краката му.
— Какво има, робе Таита? Доколкото си спомням, бях пратил да повикат другиго…
— Милостиви фараоне, позволи ми от името на господарката Лострис да те помоля за разбиране и снизхождение… — и преминах в най-обстойно изложение в какво тежко състояние е изпаднала господарката, вмъквайки тук-там по някой сложен медицински термин, с който да впечатля фараона. В това време Атон стоеше до мен и на всяко мое изречение кимаше с глава, за да потвърди казаното.
Предполагам, че пред някой по-млад и по-напорист съпруг подобен номер никога не би минал. Той щеше да ни изхвърли и двамата с Атон и без да губи ценното си време, би се заловил за работа. Но Мамос вече не беше в първа младост. Пък и би било невъзможно да се изброят всичките хубавици, минали през леглото му за тези тридесет години. Хванеха ли се за ръце, те навярно биха обиколили цялата Тива, пък защо не и на няколко пъти.
— Ваше Величество — най-сетне прекъсна обясненията ми Атон, — мога да доведа друга компаньонка за през нощта. Може би малката хуритка, която така добре си използва…
— Не, не — махна с ръка царят. — Няма защо да се тревожим. Когато детето се оправи, ще имаме достатъчно време да се позабавляваме. Сега ни остави. Иска ми се с този лекар… с този роб, да пообсъдя някои въпроси.
Щом останахме насаме, той надигна ризата си, за да ми покаже щръкналия си корем.
— На какво, мислиш, се дължи това, докторе?
По кожата му имаше някакъв обрив, който аз внимателно огледах. Според мен той се дължеше на заразяване с трихофития. Уви, въпреки горещия ни климат, някои от царските съпруги нямаха навика да се мият често, а съм забелязал, че въпросната неприятна зараза е резултат от лошата хигиена. Най-вероятно фараонът я бе прихванал от някоя от наложничките си.
— Опасно ли е? Можеш ли да го излекуваш, докторе?
Всички хора сме равни в страховете си. В момента той се държеше като най-обикновен простосмъртен.
Щом получих позволението му, се завтекох към стаята си, за да взема необходимите билки, и отново се върнах при него. Казах му да се излегне върху леглото, цялото в орнаменти от злато и слонова кост, и започнах да го мажа с мехлем. Бях го приготвил по моя рецепта и уверих царя, че до три дни от възпалението няма да остане и следа.
— До голяма степен ти си причината за това да се оженя за момичето, което от днес ти е господарка — говореше ми той, докато аз се занимавах с корема му. — Мехлемът ти може и да излекува обрива ми, но дали другата ти рецепта ще успее да ме дари със син? Сега са смутни времена. Трябва да си осигуря наследник, преди да остарея. Династията е в опасност.
Ние, лекарите, никога не обичаме да даваме гаранции за лечението, което предписваме; но пък не е ли същото с адвокатите и астролозите? Тъкмо се чудех какво да му отговоря, когато той сам, без да го съзнава, ме измъкна от затрудненото положение.
— Вече не съм млад, Таита. Ти си лекар и мога да ти го призная. Оръжието ми е влизало в не една жестока схватка. Острието му вече не е тъй остро както преди. Напоследък често се случва да ми изневери точно когато имам най-голяма нужда от него. Нямаш ли ти в тази голяма кутия нещо, което да изправи отново стъблото на моя цвят?
— Радвам се, че сподели това с мен, фараоне. Понякога желанията на боговете са тъй неразбираеми за нас… — Двамата направихме нужния жест да задържим злото надалеч, след което продължих: — Още при първата ти среща с младата ми господарка всичко трябва да бъде изпълнено съвършено. Всяка грешка, всяко отклонение биха били пагубни. Скиптърът на твоята мъжественост трябва да се надигне отведнъж, защото ще има само една възможност нещата да се наредят според желанията ни. Още първото сношение трябва да даде тъй жадувания плод. Ако се опита втори път, има голяма опасност да създадеш още някое момиче.
Да си призная, не разполагах с кой знае какви доводи за тези си измислици, но това не ми пречеше да говоря с най-сериозен тон, а царят да посреща словата ми с още по-сериозно изражение.
Посочих му показалеца си.
— Ако бяхме направили опита още тази нощ… — и поклащайки глава, красноречиво го прибрах отново. — Трябва да се радваме, че боговете тъй неочаквано ни дават втори шанс.
— Какво да правим тогава? — попита разтревожен той.
Не му отговорих веднага, а само потънах в дълбок размисъл.
Доста усилия ми костваше да прикрия облекчението и задоволството, които ме обземаха. Само за един ден служба при новата ми господарка вече ми се удаваше възможност да упражнявам истинско влияние върху фараона, което естествено само щеше да спомогне за по-нататъшното ми издигане. Освен това бях успял, макар и временно, да опазя девствеността на Лострис. С моя помощ тя все някога щеше да се примири с мисълта за плътски акт с един мъж, когото не обича и който физически има с какво да я отблъсне. Рекох си, че с малко повече ловкост нищо чудно да удължа този период на изчакване за неопределено време.
— Да, наистина, Ваше Величество, аз мога да помогна. Но ще е нужно известно време. Няма да е толкова лесно, колкото да премахна обрива.
Умът ми трескаво работеше. Не биваше да изпускам предоставилата се възможност.
— Трябва да приложим много стриктна диета.
— Само не повече бичи ташаци, докторе, умолявам те.
— Мисля, че вече са ти дошли прекалено. Но трябва да ти сгорещим кръвта и да подсладим размножителните ти секрети, така че да успеят да излязат с достойнство от задаващото се сражение. Козе мляко, топло козе мляко и мед три пъти на ден и, разбира се, лекарствата, които ще ти приготвя от рог на носорог и корен на мандрагора.
Той изслуша думите ми с видимо облекчение.
— И си сигурен, че това ще свърши работа?
— Досега винаги е давало резултат. Но има и друго.
— Какво? — Той неспокойно се надигна, за да ме погледне в очите.
— Пълно въздържание. Трябва да позволим на царския ти член да си почине и да си възвърне отново някогашната сила. За известно време ще трябва да забравиш за жените и плътските удоволствия.
Като казвах това, разчитах, че авторитетът ми на лекар ще е достатъчен съветът да бъде приет. Или поне се надявах, защото това беше един от най-сигурните начини да предпазя поне за известно време господарката Лострис от нежелани контакти. И все пак не можех да не се притеснявам каква ще бъде реакцията на фараона. Нищо чудно да го разгневи мисълта, че ще трябва да се лиши от плътските си удоволствия, а естествено гневът му щеше да се излее върху мен. Само за миг можех да изгубя всичко спечелено дотук. Но нямаше как — заради благото на господарката си трябваше да поема и този риск. Работата ми беше да я пазя, доколкото мога.
Ала реакцията на царя ме изненада. Той просто се облегна върху дървената си подложка и доволно се усмихна.
— Колко дълго? — попита той и по тона му можеше да се заключи, че възбраната по-скоро го радва.
Трудно ми беше да го проумея. На мен, който никога повече нямаше да усетя сладостта на женската ласка, ми звучеше невероятно фактът, че фараонът с такова спокойствие и дори облекчение се отказва от едно задължение, което навремето му е доставяло удоволствие. По всяка вероятност обаче с годините се бе превърнало в пълна досада.
По онова време имаше поне триста царски съпруги и наложнички. Повечето бяха азиатки, а за тях говореха, че притежават ненаситен апетит. Опитах се да си представя какво ли струва на един най-обикновен мъж да доказва своята измислена божествена мощ нощ след нощ, година след година. Трябваше да си призная, че това не ми изглеждаше чак толкова страшно.
— Деветдесет дни — най-накрая реших, че ще е най-подходящо.
— Деветдесет дни? — повтори той замислено. — Девет египетски седмици по десет дни?
— Най-малко — не отстъпвах аз.
— Много добре. — Кимна той и явно без да е разочарован, мина на съвсем друга тема. — Дворцовият ми управител твърди, докторе, че освен лечителските си заложби ти притежаваш и славата на един от тримата най-знаменити астролози в Египет. Така ли е?
Чудех се откъде ли на моя приятел, дворцовия управител, му е хрумнало да прави подобни изказвания. Не се сещах кои трябва да са двамата ми толкова знаменити събратя, че аз да съм чак третият. Естествено най-добре беше да приема думите на фараона като изключително приятен комплимент.
— Той ме ласкае, Ваше Величество, макар и наистина да имам известни познания върху небесните тела.
— Изготви ми хороскоп тогава! — нареди той и нетърпеливо се надигна в леглото си.
— Сега ли? — попитах изненадано.
— Ами да! Защо не? След като не ми позволяваш да прекарвам нощите си другояче.
И най-неочаквано ми се усмихна. Трябваше да си призная, че макар и да се беше превърнал в кръвен враг на Танус и господарката ми, фараонът все повече ми харесваше.
— Ще трябва да си донеса свитъците от дворцовата библиотека.
— Имаме на разположение цяла нощ — успокои ме той. — Вземи всичко, което ще ти бъде нужно.
Денят и часът на раждането на нашия фараон са добре известни, а в свитъците, които донесох, бяха записани всички наблюдения върху небесните тела, извършени от петдесетина поколения астролози преди мен. Под любопитния поглед на фараона започнах да подреждам първата част от неговия хороскоп и преди още да съм свършил и наполовина, пред очите ми вече се оформяше, и то изцяло според звездите, образът му, точно такъв, какъвто винаги съм го знаел. Съдбата му минаваше под знака на голямата червена скитаща звезда, която наричаме Окото на Сет. Това е звезда на конфликти и несигурност, на смутове и войни, на тъга и нещастия и най-накрая — на насилствена смърт.
Но как да му кажа всички тези неща?
Трябваше да измисля нещо. На бърза ръка разказах накратко живота му — използвах някои подробно документирани факти заедно с други, известни на ограничен кръг хора, които бях научил от шпионите си в двореца и най-вече от дворцовия управител. След това продължих с обичайните уверения за добро здраве и дълъг живот, които всеки би желал да чуе.
Но на царя всичко това му направи голямо впечатление.
— Виждам, че славата ти не е незаслужена — отбеляза той накрая.
— Благодаря, Ваше Величество. Радвам се, че можах да ти бъда полезен.
След това започнах да прибирам свитъците си с мисълта, че е време да се оттегля. Вече беше много късно. Някъде отвъд стените на двореца бяха пропели първи петли.
— Чакай, Таита. Още не съм ти разрешил да си тръгнеш. Не си ми казал онова, което най-много искам да знам. Ще имам ли син и ще се запази ли династията ми.
— Уви, фараоне, звездите не казват нищо по въпроса. Те могат само твърде общо да посочат накъде тегне човешкият живот и каква ще е неговата съдба, но никога не говорят с подробности…
— Да, така е — прекъсна ме той, — но има и други начини да се види в бъдещето, нали?
Въпросът му силно ме разтревожи, защото усещах какво ще поиска. Затова се опитах да се измъкна, но явно той беше решен да стигне докрай.
— Ти ме заинтригува, Таита, и аз поразпитах за теб наоколо. Разбрах, че си посветен в тайнствата на Амон Ра.
Това наистина ме изненада неприятно. Откъде беше научил? Малцина бяха онези, които знаеха за езотеричните ми способности, пък и винаги съм се стремял да ги запазя в тайна. И тъй като не можех да отрека, предпочетох да си замълча.
— Видях гадателските плочки скрити на дъното на сандъчето ти — продължи той.
Аз изпитах известно облекчение, задето не се опитах да го лъжа. Примирено вдигнах рамене, знаейки добре какво предстои.
— Погледни в бъдещето — заповяда ми той — и ми кажи дали ще се сдобия с мъжки наследник и дали династията ми ще оцелее.
Правенето на хороскоп е проста работа, ако знаеш звездните конфигурации и присъщите свойства на всяко небесно тяло. Малко търпение и ако не си сбъркал в подреждането, винаги би могъл да предскажеш събитие, което да се сбъдне. Но да гадаеш бъдещето по плочките на Амон Ра, това е вече съвсем друго нещо. То отнема от жизнените сили на гадателя, изгаря дълбините на душата му и го оставя задълго изтощен и безпомощен. Затова нямах никакво желание да се заемам с това. Вярно е, че понякога се случва да ме убедят да използвам пророческите си способности, но после с дни не мога да се възстановя физически и душевно. Господарката Лострис, която е запозната с необикновената ми дарба, знае и за въздействието й върху мен, строго ми е забранила да се възползвам от нея — освен в много редки случаи, когато й потрябва на самата нея.
Но както сами разбирате, един роб не може да откаже нищо на своя владетел и затова с въздишка посегнах към дъното на сандъчето си, за да извадя кожената торбичка с плочките. Преди да я отворя, първо трябваше да стрия на прах тревите, необходими да се разтворят очите на душата, за да може тя свободно да гледа в бъдещето. Изпих така приготвения еликсир и зачаках да ме обладае онова познато, но и твърде неприятно усещане как излизаш сам от себе си. Скоро започнах да се унасям и да се откъсвам все повече от действителността, което беше знак, че е време да извадя плочките.
Плочките на Амон Ра представляват десет малки диска, направени от слонова кост. Десет е магическо число с огромна сила. На всеки диск е изобразен някой от моментите в човешкото съществуване — от раждането до смъртта и живота след нея. Аз сам бях издълбал символите върху плочките, които изпод ръцете ми се бяха превърнали в истински шедьоври. И след толкова години, през които ги бях премятал из ръцете си и им бях вдъхвал жизнените си сили, тези плочки бяха станали част от мен самия.
Изсипах ги от торбата и започнах внимателно да ги опипвам, опитвайки се да се съсредоточа върху тях. Скоро те се затоплиха между пръстите ми и имах чувството, че докосвам жива плът. В същото време усещах как собствените ми сили ме напускат, за да се пренесат в магическите дискове. Подредих произволно плочките в две купчинки и подканих фараона да ги поеме една след друга в ръцете си и да ги потърка с пръсти. Трябваше да концентрира вниманието си върху тях и в същото време да заповтаря на висок глас въпросите си: «Ще имам ли син? Ще оцелее ли династията ми?»
В това време аз се отпуснах напълно и разтворих душата си, за да могат духовете на пророчеството свободно да нахлуят в нея. Гласът на царя проникваше в мен и при всяко повтаряне въпросите му потъваха дълбоко в душата ми.
Както си седях, започнах леко да поклащам тялото си подобно на танцуваща кобра под звуците на флейта. Тревите вече оказваха своето въздействие. Сякаш тялото ми бе изгубило тежестта си — имах чувството, че се нося из въздуха. Гласът ми долиташе отдалеч и кънтеше в главата ми, като че ли това не беше черепът ми, а някаква подземна пещера.
Казах на царя да дъхне над всяка от купчинките и да ги раздели на половинки, като задържи едната в ръката си, а остави другата настрана. След това трябваше да я разбърка, да я раздели и събере отново и така, докато от всички плочки му останеха само две.
За последен път той им дъхна отгоре и ги сложи в ръцете ми. Поех ги и ги притиснах до гърдите си, за да предам силата им на сърцето си.
Затворих очи и от мрака започнаха да изплуват най-различни форми, а с ушите си дочувах странни звуци. Но всичко беше пълен хаос. Главата ми се маеше, а сетивата ми губеха остротата си. Усещах как се откъсвам от земята и се потапям в безмерността на пространството. Оставях се на невидимото течение да ме издига нагоре и нагоре като стръкче трева, попаднало в стихията на бурята — на някоя от онези ужасни пясъчни бури.
Звуците ставаха все по-отчетливи, а неясните силуети придобиваха определени очертания.
— Чувам плач на новородено. — Лицето ми се изкривяваше, сякаш имах вълча уста.
— Момче ли е? — Въпросът на фараона заподскача из главата ми и аз по-скоро го усетих като туптене, отколкото като звук.
Постепенно възвръщах остротата на зрението си и в дъното на мрака забелязах светлина. Плочките в ръцете ми се бяха нажежили като въглени и горяха дланите ми отвътре.
В края на черния тунел видях дете, което плуваше в майчината си утроба.
— Виждам дете — изграчих като гарван.
— Момче ли е? — дочух отнякъде гласът на фараона.
Детето ревеше и риташе с крака. Между топчестите му бедърца забелязах да виси късче плът, покрито с набръчкана кожичка.
— Момче е — потвърдих и в същия миг изпитах някаква неочаквана нежност към видението насреща ми, сякаш детето бе от плът и кръв. Приех го със сърцето си, но образът му избледня и виковете на новороденото потънаха в мрака.
— А династията? Ще продължи ли родът ни? Ще оцелее ли?
За миг гласът на фараона достигна до ушите ми, но после се изгуби сред звуците, които ме изпълваха отвътре — фанфари, предсмъртни викове, метален звън. Небето над главата ми и всичко наоколо чернееше от стрели.
— Война! Виждам велика битка, която ще промени из основи света — крещях аз, за да надвикам грохота около себе си.
— Ще оцелее ли родът ми? — повтаряше като обезумял фараонът, но аз не му обръщах внимание, защото в ушите ми свиреше пустинният вятър. Необикновен жълт облак покри хоризонта. Тук-там гъстата му пелена се разкъсваше от метални отблясъци, за които знаех, че са от оръжията.
— Какво е писано на династията ми? — отново достигна до съзнанието ми гласът на фараона.
Видението изчезна и настъпи тишина. Насреща ми, на брега на реката, стоеше някакво дърво. Беше огромна акация, покрита с листа и натежала от цвят. На най-високия й клон беше кацнал царският ястреб. Само след миг той започна да променя формата си, за да се превърне в двойната египетска корона, съчетала в себе си цветовете на червения папирус и белия лотос. А след това водите на Нил се надигнаха и спаднаха, надигнаха и спаднаха. И така — пет пъти.
Изведнъж небето над акацията се покри с безброй летящи гадини. Облак скакалци се нахвърли върху дървото и го скри от погледа ми. Когато се махнаха, акацията нямаше нито един лист по черните си клони. Изсъхналото дърво се залюля и се сгромоляса тежко на земята. От удара царската корона се разби на парчета. Дървото се превърна в прах и вятърът отнесе всичко. Останаха само пясъците на пустинята.
— Какво виждаш? — попита фараонът.
В същия миг видението изчезна напълно, а аз се оказах отново на пода в неговата спалня. Едва си поемах дъх, сякаш бях тичал. Очите ми се затваряха от солената пот, избила по цялото ми тяло. Бях обхванат от огнена треска, гадеше ми се, а в корема си усещах тежка болка, за която можех да съм сигурен, че няма да ме остави поне няколко дни.
Фараонът не откъсваше поглед от мен и едва сега си дадох сметка какъв ужасен вид имам.
— Какво видя? — прошепна той. — Ще оцелее ли родът ми?
Разбира се, не можех да му кажа истината. Набързо съчиних нещо, което да му хареса.
— Видях гъста гора от големи дървета, която стигаше до самия хоризонт. Дърветата бяха безбройни и на върха на всяко стоеше корона — червено-бялата корона на двете царства.
Фараонът въздъхна с облекчение и закри очите си с ръце. И двамата се умълчахме — той, за да се съвземе след всичко, което беше чул тази нощ, а аз — от съчувствие към него.
Най-накрая наруших тишината, колкото да завърша лъжата си:
— Гората, която видях, това са твоите наследници. Всеки един от потомците ти ще носи короната на Египет.
Той откри очите си и ми е трудно да опиша благодарността и радостта, които прочетох в тях.
— Благодаря ти, Таита. Виждам, че пророкуването те е изтощило съвсем. Можеш да вървиш да си починеш. Утре целият двор ще отплава за двореца ми в Елефантина. За да бъде приятно пътуването на господарката ти, съм й отделил специален кораб. Да я пазиш като зеницата на очите си, защото в нея се съхраняват семената на моето безсмъртие.
Толкова бях изнемощял, че ми трябваше да се хвана за рамката на леглото, преди да се изправя. Дотътрих се до вратата и за миг се подпрях на нея. Колкото и да бях уморен, не можех да пренебрегна задълженията си към господарката.
— Да не забравим за брачния чаршаф — напомних на фараона. — Утре народът ще иска да го види. Отнася се до репутацията на двама ви с господарката ми.
— Какво предлагаш, Таита? — Той вече разчиташе на мен за всичко. Казах му какво трябва да се направи, а той само кимна в съгласие. — Погрижи се за това!
Внимателно сгънах и прибрах със себе си чаршафа от царското легло. Беше от най-тънък лен, бял като летните облаци, избродиран с коприна, каквато керваните донасяха понякога от изток. Излязох от покоите му и по тихите и мрачни коридори се насочих към спалнята на господарката.
Тя беше в същото положение, в което я бях оставил. Знаех, че от дозата червен шепен, която й бях сипал, ще спи през целия ден. Най-вероятно щеше да се събуди едва привечер. Седнах на леглото до нея. Сякаш гадателните плочки ми бяха извадили душата. Виденията, които ми се бяха показали, все още ме смущаваха. Сигурен бях, че детето е от господарката ми, но тогава как да си обясня останалото? Най-накрая реших да оставя умуването за по-късно и да се заема с належащата работа.
Клекнах до леглото на Лострис и разпънах бродирания чаршаф върху пода. Камата ми беше толкова остра, че човек би могъл да я използва вместо бръснач. От вътрешната страна на китката си напипах една от вените си, прободох я и оставих кръвта да покапе върху чаршафа. Когато реших, че червеното петно е достатъчно голямо, спрях кръвотечението и превързах ръката си. Сега оставаше само да навия изцапания чаршаф и всичко беше готово.
Робинята, която бях оставил да се грижи за господарката ми, все още чакаше пред вратата. Наредих й да бди над съня на Лострис и излязох на двора, за да се покатеря на външната стена на женските покои.
Едва се зазоряваше, но под стените на двореца вече се бяха насъбрали на групи любопитни старици и разни безделници. Щом се появих между бойниците, всички погледи се насочиха към мен.
Демонстративно разтърсих чаршафа в ръцете си, преди да го провеся върху каменната стена. Кървавото петно в средата му приличаше на червено цвете и при вида му всички в хор започнаха да обсъждат непорочността на господарката ми и способностите на младоженеца.
Сред тълпата забелязах една висока фигура. Човекът беше увил главата си с вълнен шал. Едва когато отметна шала назад и разкри лицето и червеникавозлатистите си къдрици, успях да го разпозная.
— Танус! — извиках му. — Трябва да говоря с теб.
Той погледна нагоре към мен. В очите му се четеше такава болка, че не можах да издържа и отвърнах поглед. Петното върху чаршафа разбиваше целия му живот. Аз също съм изпитвал непоносимата болка по изгубена любов и дори след толкова години спомените за нея не ме напускат. Но раната на Танус беше прясна и все още кървеше, а болката, която го мъчеше, не можеше да се сравни с никоя друга. За да я преживее, той имаше нужда от помощта ми.
— Танус! Чакай ме.
Той отново покри лицето си с шала и се обърна на другата страна. Заклати се като пиян и се отдалечи от двореца.
— Танус! — виках подире му. — Върни се! Трябва да говоря с теб.
Но той не се обърна, а само ускори крачка.
Бързо се спуснах по стълбата, но докато изляза през главната порта, приятелят ми вече беше изчезнал сред криволичещите улички на вътрешния град.

 

17.

 

Цяла сутрин търсих Танус. Квартирата му беше празна и никой от войниците не го беше виждал през деня.
Най-накрая трябваше да се откажа от издирването и да се отправя към стаята си в двореца. Царската флотилия вече се готвеше да отплава на юг. Ако двамата с господарката ми щяхме да заминаваме, то най-добре отсега да се заемех с багажа си. С известни усилия успях да се освободя от убийствените настроения, които обикновено ме обхващаха след разговорите ми с бъдещето — а сега бяха подсилени и от непредвидената ми среща с Танус, и се захванах със събирането на вещите си. За миг забравих за всичко останало и започнах да разтурям единствения дом, който някога съм имал.
Животните ми, изглежда, усещаха, че предстои да се случи нещо ново и различно. Всяко от тях по своя си начин се опитваше да ми привлече вниманието. Дивите птици, които имаха навика да ме навестяват, също бяха обзети от вълнение и не преставаха да пърхат над главата ми и да подскачат по плочките на терасата. В ъглите край леглото пък любимите ми соколи широко се протягаха и ми крещяха в лицето. Кучетата, котките и домашната ми газела не ме оставяха на мира и през цялото време ми се навираха в краката, явно за да ми попречат да свърша каквото и да било.
Вече се чудех как да се оправя с целия този зверилник, когато забелязах гърнето с козе мляко край леглото си. Робите в двореца знаеха колко го обичам и винаги се намираше кой да напълни гърнето ми. Животните ми също обожаваха гъстата бяла течност и за да ги изкарам вън от стаята, извадих гърнето на терасата и напълних една по една глинените им купички. Всички се нахвърлиха върху млякото и в боричканията си за известно време ме забравиха. Аз се възползвах от това и като спуснах завесата към терасата, се заех на спокойствие с работата си.
Любопитно как дори един роб като мен би могъл да натрупа толкова много вещи. Още не бях прибрал и половината от багажа, а готовите кутии и вързопи вече стигаха почти до тавана. Едва се държах на краката си от преумора, а и главата ми още се маеше от тревите, но това не ми попречи да забележа странното мълчание, настъпило изведнъж около мен. Спрях се насред работата си и тревожно се ослушах. Тишината се нарушаваше единствено от бронзовите звънчета върху веригата на соколицата ми, която през цялото време не преставаше да ме наблюдава от ъгъла с хищническия си поглед. Мъжкият, по-малък, но и доста по-красив от нея, беше заспал на пръчката си в другия край на стаята и кожената качулка, която му бях сложил, го скриваше. От останалите животни не се обаждаше никое. Нито котките мяучеха и съскаха по кучетата, нито дивите птички пееха, нито кучетата ми ръмжаха или се боричкаха помежду си.
Отидох до входа на стаята си и вдигнах завесата. За миг слънцето ме заслепи, но щом очите ми привикнаха със светлината, не можах да се сдържа и извиках от ужас. Всички животни до едно бяха изпоналягали по терасата и градината.
Никое не помръдваше. Изхвръкнах бързо навън, започнах да викам любимците си по име, да ги вдигам от земята и да ги притискам до себе си, но у никое не открих и искрица живот. Обиколих навсякъде, но напразно. Дори и малките птички, които едва усещах в ръката си, дори и те бяха мъртви.
Имах чувството, че сърцето ми, което беше изпитало толкова мъка в последните дни, няма да издържи повече и ще се пръсне. Отпуснах се върху плочките на терасата и сред всичките си умрели приятели заплаках като дете.
Трябваше ми доста време, за да се поуспокоя и да се замисля по-трезво над случилото се. Станах и отидох при една от глинените купички. Животните ми я бяха облизали, но все пак се опитах да надуша каква е била отровата — естествено предназначена за мен. Силната миризма на млякото обаче поглъщаше всички останали; единственото, което знаех, бе, че отровата е действала бързо и смъртоносно.
Чудех се кой ли е поставил гърнето до леглото ми. Ала в крайна сметка имаше ли значение чия точно е била ръката, сипала отровата в млякото, след като знаех по чие нареждане е действала. «Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв» — това бяха прощалните думи на господаря Интеф и той не беше чакал дълго, за да изпълни заканата си.
За миг бях обхванат от пълно умопомрачение, което се засилваше от преумората и тягостното ми настроение от сутринта. Никога преди не ми се е случвало да изпадам в подобна ярост — целият се тресях, бях извадил камата си от колана и преди още да осъзная какво върша, хукнах по стълбите с нож в ръка. Знаех, че по това време на деня господарят Интеф ще е във водната градина. Всъщност той вече не ми бе господар. Спомних си всички издевателства и унижения, на които ме бе подложил. Сега обаче аз щях да го убия, щях да разкъсам на парчета жестокото му, бездушно сърце.
Едва когато наближих вратите на градината, си възвърнах разсъдъка. Само на входа стояха половин дузина пазачи, а колко ли още имаше вътре. Те не биха позволили да стигна до великия владетел. Затова се спрях и хукнах в обратната посока. Прибрах ножа в кожената му кания и се опитах да се успокоя. Когато се върнах на терасата, вече си бях възвърнал обичайната походка и просто трябваше да се погрижа за умрелите си приятели.
По едно време ми беше хрумнало да засадя градинката си със смоковници и дори бях изкопал дупките за тях. Но след като напусках Карнак, използвах готовите дупки да погреба в тях любимците си. Засипах и последния гроб, но яростта ми не намаляваше. Мисълта да отмъстя на мъчителя си не ме напускаше нито за миг.
Бях си оставил малко от козето мляко в гърнето и сега то ме чакаше до леглото. Взех глинения съд в ръце и започнах да размишлявам как да проникна с него в кухнята на великия владетел. Щеше да бъде много удобно да използвам собственото му оръжие срещу него. Но, уви, знаех твърде добре, че това е невъзможно. Аз самият го бях посъветвал как да се предпазва от отравяне. Трябваше да обмисля внимателно плана за отмъщение. Още повече, че сега навярно господарят ми щеше да е нащрек. За да успея да го убия, беше нужно търпение и време, но поне можех да се позабавлявам с един от неговите любимци като предплата за онова, което имах да си връщам.
И така, прегърнал смъртоносното гърне, аз се промъкнах до един от страничните входове на мъжкото отделение и излязох на улицата. Бързо открих тъкмо този, който ми трябваше — козар, обграден от стадо кози. Пред мен той издои едно от животните си и напълни гърнето ми догоре. Можех да съм сигурен, че който и да е моят злополучен отровител, той е сложил в млякото достатъчно отрова да измори половината Карнак. Така че и малкото останало на дъното щеше да ми свърши работа.
Пред стаята на Расфер пазеше не друг, а един от личните телохранители на великия владетел. Щом се грижат толкова за безопасността му, явно началникът на стражата все още е нужен на господаря Интеф и той никак не би се зарадвал, ако го лишат от предания му служител.
Пазачът ме позна и лесно ме пусна в стаята на болния. Вътре вонеше ужасно. Расфер лежеше на мръсната постеля. Все пак явно си бях свършил добре работата като лекар, защото, щом влязох, той отвори очи и ме наруга. Което доказваше, че вече е сигурен в оздравяването си.
— Къде се губиш, бе, скопец такъв? — изръмжа насреща ми Расфер, с което като че ли искаше да изличи и последните остатъци от милост и състрадание у мен. — Откакто ми бърка с онова чудо в черепа, не мога да си кажа името от болка. Какъв лекар си ми ти, щом…
И така нататък, и така нататък. Няма смисъл да повтарям всичките изрази, с които той си изказа мнението за лечителските ми способности. Свалих окървавената превръзка от главата му и внимателно огледах раната. Да си призная, в този миг бях воден единствено от научен интерес — щеше ми се да видя доколко успешно съм извършил трепанацията. Както винаги, и този път се бях представил блестящо. Жалко, че сам щях да пратя труда си на вятъра.
— Дай ми нещо против болката, евнухо! — опита се да ме сграбчи за туниката Расфер, но му се изплъзнах.
Престорих се, че се смилявам над страданията му, и изсипах от едно стъклено мускалче няколко кристалчета най-обикновена сол в купата до леглото му, след което ги залях обилно с млякото.
— Ако болката стане наистина непоносима, това ще те облекчи — рекох му и му оставих купата под ръка. Колкото и да му желаех злото, не посмях сам да му подам отровата.
Той се надигна на лакът и посегна към млякото. Преди обаче да докопа купата, аз я подритнах изпод ръката му с крак. Тогава си рекох, че го правя само за да го раздразня още, а може би и за да удължа собственото си удоволствие.
— Добри ми Таита, подай ми лекарството — захленчи той, а аз, слушайки плачливия гласец, се заизпълвах с най-приятни чувства. — Дай ми да пия. Ще полудея от болка.
— Първо нека поговорим малко, мили ми Расфер. Чу ли, че господарката Лострис ме измоли като подарък от господаря Интеф?
Колкото и зле да се чувстваше, той ми се ухили зловещо.
— Много си глупав, ако мислиш, че той ще те пусне току-така. Можеш да се считаш за мъртъв.
— А, така. Със същите думи ме изпрати и господарят Интеф. Ще скърбиш ли за мен, Расфер? Ще плачеш ли за мен, след като си отида? — попитах го аз, а той се захили насреща ми. Но след това отново стана сериозен и погледна към млякото.
— Може да ти звучи странно, но винаги съм бил привързан към теб по свой начин — изсумтя той. — А сега ми подай лекарството.
— Толкова ли беше привързан към мен и когато ме кастрира? — попитах го, а той ме изгледа смаян.
— Ама ти да не би още да ми имаш зъб за това? Та то беше преди години, а и много добре знаеш, че само изпълнявах заповедите на господаря Интеф. Моля те, Таита, бъди разумен! Подай ми лекарството.
— Но ти се смя, докато го правеше. Защо? Толкова ли ти беше весело?
Той понечи да вдигне рамене, но от болката само направи някаква ужасна гримаса.
— Аз съм си веселяк човек. Смея се на всичко. Хайде, стари приятелю, кажи, че ми прощаваш, и ми дай лекарството!
Най-сетне благоволих и избутах купата обратно с крак. Расфер посегна и я грабна с ръка. Движенията му бяха доста некоординирани и докато поднасяше течността към устата си, няколко капки паднаха на лицето му.
Така и не разбрах защо го направих, но в мига, в който устните му се допряха до ръба на купата, аз скочих и с един удар я избих от ръцете му. Тя падна на пода, без да се счупи — само се претърколи до ъгъла, оплисквайки стената с мляко.
Известно време двамата с Расфер само стояхме и се гледахме в очите. Изпитвах истински ужас от собствената си глупост и слабост. Ако някога се е раждал човек, който заслужава да бъде отровен, това беше тъкмо той. Но след това пред очите ми се появиха отново сгърчените тела на животните ми и разбрах защо не ми беше дало сърце да убия човека пред себе си. Само един истински престъпник би бил способен да извърши подобно деяние. А аз имам прекалено високо мнение за себе си, за да се принизявам до ролята на палач.
Най-накрая Расфер като че ли осъзна какво е станало.
— Отрова — промълви той. — В купата е била сипана отрова.
— Беше ми пратена от господаря Интеф.
Не знам защо му го казах. Може би, за да оправдая престъплението, което за малко не извърших. Изобщо, държах се доста странно. Навярно всичко се дължеше на гадателните плочки и тревите, които бях погълнал през нощта. И сега още не можех да се отърся от тяхното въздействие. Така и така нямах повече работа тук. Обърнах се и се отправих към вратата.
Зад гърба ми Расфер започна да се смее. Първо полека, после все по-силно и по-силно, докато най-сетне и стените се затресоха заедно с него.
— Голям си глупак, евнухо — изрева подире ми той. — Трябваше да го направиш. Трябваше да ме убиеш, защото сега мога да се закълна в проклетия си задник, че аз ще те убия.
Когато най-сетне се завърнах в стаята на господарката Лострис, тя все още спеше. Седнах до леглото й, за да я изчакам сама да се събуди. Но тревогите и умората от последното денонощие си казаха своето и свит като куче на плочките, скоро и аз се унесох в дълбок сън.

 

18.

 

Бях събуден от ненадейно нападение. Нещо ме халоса по главата и преди още да съм се разсънил, вече бях скочил на крака. Следващият удар ме улучи в рамото и от убождането имах чувството, че ме е ужилил някакъв огромен стършел.
— Ти ме измами! — крещеше ми господарката Лострис насреща. — Ти не ме остави да умра.
И се развъртя отново с ветрилото. Тази дълга бамбукова пръчка представляваше опасно оръжие, особено като се има предвид, че гребенът, върху който се закачаше щраусовото перо, беше направен от чисто сребро. За щастие господарката ми още беше под въздействието на сънотворното и движенията й не бяха много точни. Наведох се, за да избегна удара, и от силния си замах тя се олюля и се стовари отново върху леглото си. След това захвърли ветрилото и избухна в сълзи.
— Аз исках да умра. Защо не ме остави?
Трябваше й малко време да се успокои, преди да я приближа и да я прегърна.
— Ударих ли те силно, Таита? — попита тя. — Никога досега не съм го правила.
— Е, като за пръв път не беше зле — трябваше да й отдам дължимото. — Дори не мисля, че са ти нужни упражнения.
И малко театрално се потърках по главата, за да я накарам да се усмихне.
— Горкият Таита. Толкова лошо се държа с теб. Ама и ти си го заслужаваш. Измами ме. Аз исках да умра, а ти не ми се подчини.
Май беше време да сменя темата.
— Господарке, имам страхотни новини за теб. Но трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого — дори и на робините си.
Не се сещам през целия си живот тя да е опазила поне една тайна. Но пък и коя ли жена би го сторила? От друга страна, мисълта, че ще научи нещо изключително, винаги ще накара господарката ми да забрави всичко останало.
Въпреки мъката си Лострис избърса сълзите и заповяда:
— Казвай!
В последно време бях насъбрал доста тайни, така че имах голям избор. За миг се замислих коя точно ще е най-подходящо да споделя с господарката си. Разбира се, не вървеше да й говоря за отровените си животинки, нито пък за срещата си с Танус. Трябваше ми нещо по-разведряващо.
— Снощи бях при фараона и двамата си говорихме до сутринта…
При тези ми думи тя пак се обля в сълзи.
— О, Таита, мразя този човек! Той е просто един грозен старец. Не искам да…
И понеже не ми се гледаха повече сълзи, реших да премина по същество:
— Гледах му в бъдещето.
Това беше достатъчно, за да привлека вниманието й. Господарката Лострис изпитва искрено възхищение от пророческата ми дарба и ако гадаенето не ми се отразяваше толкова зле, би ме карала всеки ден да й разчитам бъдещето.
— И какво видя? Говори! — беше като омагьосана. Бе забравила скръбта и мисълта за самоубийство. Беше толкова млада и наивна, че чак ми стана неудобно заради хитрините ми — нищо, че ги правех за нейно добро.
— Имах най-невероятното видение, което можеш да си представиш, господарке. Никога преди не ми се е случвало всички образи да са толкова ясни…
— Давай нататък! Обещавам ти, че ако не ми кажеш веднага, ще умра от нетърпение.
— Първо трябва да ми се закълнеш, че няма да казваш на никого. Никой никога не трябва да разбере за това, което видях. Става дума за неща с ужасни последствия за цялата държава.
— Кълна се, кълна се!
— Ама не трябва да подхождаш толкова несериозно към въпроса…
— Хайде, Таита, давай нататък! Ето, ме започваш да ме дразниш. Заповядвам ти веднага да ми кажеш или… — чудеше се тя с какво да ме заплаши, — или пак ще те набия.
— Много добре. Сега слушай какво видях. Видях едно голямо дърво на брега на Нил. На върха на това дърво стоеше короната на Египет.
— Фараонът! Дървото е било фараонът — това не представляваше никаква трудност за нея. — Продължавай, Таита. Искам да чуя и останалото.
— Видях Нил да се надига и спада пет пъти.
— Пет години, ще минат пет години! — плесна тя с ръце от вълнение. Винаги е обичала да тълкува виденията ми.
— И тогава дървото беше нападнато и унищожено от скакалци, след което се строполи върху земята и се превърна в прах.
Тя ме зяпна, неспособна да каже и дума, така че аз изтълкувах знамението вместо нея:
— До пет години фараонът ще умре и ти ще си свободна. Свободна и от властта на баща си. Свободна да отидеш при Танус, без никой да те възпира.
— Ако ме лъжеш, вече би било прекалено жестоко. Моля те, кажи, че говориш истината.
— Самата истина, господарке. Но това не е всичко. Във видението ми се показа новородено дете, момче. Изпитах истинска обич към това дете, по което разбрах, че то е твое.
— А бащата? Кой ще е бащата на детето ми? О, Таита, моля те, кажи ми!
— Ако се вярва на видението, то без съмнение бащата ще бъде Танус.
Това беше първото изопачаване на истината, което си позволявах, но пак ми се щеше да вярвам, че го правя за доброто на Лострис.
За известно време тя се умълча, но очите й заискриха с някакъв вътрешен блясък. По-голяма награда от тази не можех да си представя.
Най-накрая господарката ми прошепна:
— Аз мога да почакам пет години. Нали бях готова да чакам цяла вечност. Ще ми бъде трудно, но ще изтърпя тези пет години заради Танус. Ти постъпи правилно, Таита, като не ме остави да умра. Би било обида за боговете.
Можех да изпитам само най-дълбоко облекчение при тези й думи. Все още имаше надежда за бъдещето. С моя помощ тя щеше да превъзмогне всичко, което я чакаше занапред.

 

19.

 

Призори царската флотилия отплава от Карнак на юг. Както беше обещал фараонът, за господарката Лострис и цялата й свита имаше отделен кораб — една от онези малки и маневрени ладии.
Двамата с господарката ми седяхме под навеса, който капитанът беше издигнал специално за нея на носа. Наблюдавахме града с неговите белосани къщички, които блестяха на първите слънчеви лъчи.
— Нямам представа къде е отишъл. — Откакто бяхме вдигнали платна, господарката ми не преставаше да се тревожи за Танус. — Наистина ли провери навсякъде?
— Навсякъде — за сетен път й отговорих. — Обходих вътрешния град и пристанището. Скрил се е някъде. Но оставих посланието ти на Кратас. Можеш да си сигурна, че той ще му го предаде, щом го види.
— Пет години без него… дали ще минат някога?

 

20.

 

Пътуването нагоре по реката мина, общо взето, приятно. По цял ден двамата с господарката ми се изтягахме върху носа на ладията и разговаряхме. Обсъждахме всичко, което се беше случило, и се опитвахме да предвидим онова, което ни чакаше занапред.
Аз й обяснявах надълго и нашироко за живота в двореца, учех я на невъобразимо сложния церемониал. Посочих й чии ръце дърпат конците в държавата; с кого от силните на деня е в наш интерес да се сближим и с кого е по-добре да си нямаме работа. Говорих й за проблемите, които стоят пред фараона ни, и как той смята да разреши всеки от тях. След което неусетно минахме на темата за народа, за неговите настроения, с които всеки владетел трябва да се съобразява.
Трябва да отдам заслуженото на моя скъп приятел Атон, дворцовия управител, на когото дължах много от това, което знаех за двореца. Като чели през последните десетина години не е имало кораб от Елефантина за Карнак, който да не ми е носил по някое от неговите дълги и изпълнени с всякакви подробности послания… Е, да не забравяме, че и всеки път същият този кораб си е тръгвал обратно, отнасяйки под формата на злато искрените ми благодарности за приятелската услуга.
Бях твърдо решен в най-скоро време двамата с господарката ми да заемем полагащото ни се място в двореца и постепенно да се домогнем до властта. Тя все още не подозираше какви оръжия притежава, защото никога не й се беше налагало да ги използва. С красотата и разностранните си дарби господарката ми можеше да постигне изключителен успех още сега, но аз търпеливо продължавах да прибавям всеки ден по нещичко към тях. Тя притежаваше ясен и неспокоен ум, а също желязна воля и сила на духа. Щом се освободеше от мрачните си мисли, с малко напътствия от моя страна Лострис щеше да поеме ролята, която й предвиждах.
Скоро открих, че най-лесният начин да привлека вниманието й върху някоя моя идея, е да й намекна, че ако ми съдейства, ще помогне с нещо и на Танус. Така например още в първите дни й дадох да разбере, че ако си спечели влияние в двореца, това само ще й позволи да го закриля от скритите му врагове.
— Царят му възложи непосилна задача. За да успее, Танус ще има нужда от нас, а ако се провали, само ти можеш да го спасиш от присъдата, която произнесе фараонът.
— С какво можем да помогнем при изпълнението на задачата му? — попита Лострис, която само чакаше да се спомене името на Танус. — Кажи ми честно, според теб има ли човек на света, който да унищожи Свраките? Подобна мисия не е ли твърде трудна дори и за Танус?
Свраките — това беше името, което сами си бяха избрали разбойниците, тероризиращи Горен Египет. Нашата нилска сврака е по-малка от гълъб, но това не й пречи да бъде пословично жестока и кръвожадна. На вид представлява крехко създанийце с бяла гушка и черен гръб и качулка, но се прехранва, като напада гнездата на другите птици и изяжда малките им, а след това провисва труповете на жертвите си по заострените клони на акациевите дървета. Затова и народът я е нарекъл «птицата-касапин».
В началото разбойниците използваха това име като прикритие, но откакто мощта им нарасна и те вече нямаха страх от нищо, то се превърна в официалното им название, а самите бандити често използваха за свой отличителен знак черно-белите пера на птицата-касапин.
Навремето имаха навика да окачат някое от тези пера над вратата на току-що ограбения от тях дом или върху труповете на жертвите си. Но в онези дни, когато дързостта им не знаеше граници, използваха перата и като предупреждение към бъдещите си жертви. В повечето случаи се задоволяваха с това набелязаният да им даде половината от всичко, което притежава. Разбира се, кой би отказал, ако по този начин успее да опази дома и семейството си.
— Мислиш ли, че дори с печата на ястреба Танус ще успее да изпълни царската повеля? — повтори господарката ми. — От това, което се говори за Свраките, съм чувала, че те се ръководят от един-единствен човек, когото наричат Ах-Сет, брата на Сет. Вярно ли е, Таита?
За миг се замислих, преди да й отговоря. Не можех току-така да й издам всичко, което знаех за Свраките, защото тя щеше да се заинтересува откъде съм го научил. Което не би й помогнало с нищо, но пък мен би ме поставило в неудобно положение. Може би по-късно щях да й разкрия истината.
— Аз също съм чувал за това — предпазливо се съгласих. — Може би ако Танус успее да открие този Ах-Сет и да сломи съпротивата му, Свраките ще изгубят цялата си мощ. Но за това ще трябва да му помогна аз.
Тя ме погледна изпитателно.
— С какво ще му помогнеш? Нима знаеш нещо за Свраките?
Трудно е да се излъже господарката ми. Веднага усети, че крия нещо от нея. Трябваше да се измъкна някак от въпросите й, а за това най-лесно бе отново да използвам любовта й към Танус и безрезервното й доверие в мен.
— За доброто на Танус не ме разпитвай повече. С твое позволение все ще намеря начин да му помогна.
— Да, разбира се, трябва да направим всичко възможно, за да му помогнем. Но кажи ми какво да сторя аз.
— Ще остана с теб на Елефантина в продължение на деветдесет дни, но после ще ми разрешиш да отида при него…
— Не, не — прекъсна ме тя, — ако можеш с нещо да помогнеш на Танус, то иди при него още сега.
— Деветдесет дни — повторих аз, без да обръщам внимание на думите й.
Това беше отсрочката, която бях измолил от фараона. Колкото и да се разкъсвах между тези две мои дечица, не можех да не дам предимство на задълженията си към господарката. Знаех, че не мога да я оставя в двореца сама, без приятел и съветник, на когото да разчита. Също така знаех, че трябва да съм до нея, когато фараонът най-сетне прати да я повикат в леглото му.
— Не мога да те изоставя още. Но не се тревожи. Оставил съм на Кратас писмо до Танус. Ще ме чакат, а вече съм обяснил на Кратас какво трябва да се направи, преди да съм се завърнал в Карнак.
Повече нищо нямаше да й кажа; реша ли да мълча, никой не може да изкопчи и думичка от устата ми.
Плавахме само през деня. Нито можехме да се доверим на адмирал Нембет, нито фараонът и свитата му щяха да издържат и нощите на вода. Затова всяка вечер спускахме котва някъде край брега и издигахме гора от палатки. Хората на фараона си разбираха от работата и винаги подбираха някое приятно местенце за лагера ни — я сред палмова горичка, я на завет в подножието на някой хълм, но неизменно в близост до храм или селце, от което да се снабдяваме с провизии.
Дворът все още беше обхванат от празнично настроение. Всяка вечер се забавлявахме. Около огньовете се пируваше и танцуваше, докато в сенките се плетяха всякакви интрижки и интриги. В нежните нощи, ухаещи на земя и на пясък, се сключваха и разтрогваха договор след договор, плътски или политически.
Аз също не изпусках нито миг да работя за интересите ни с господарката ми. Ще кажете, от какви интриги се нуждае една царска съпруга, която вече е на върха. Да, но царските жени бяха стотици, а господарката ми беше най-младата. Вярно, че с предвидливостта си господарят Интеф се беше погрижил в бъдеще дъщеря му да получи по-различно положение, но за целта тя трябваше да роди на фараона син. А дотогава всичко зависеше изцяло от мен.
Почти всяка вечер фараонът ме викаше при себе си уж за да прегледам обрива на корема му, но всъщност да обсъдим за пореден път въпроса за зачеването на царствения му наследник. Под любопитния му поглед приготвях вълшебното биле, с което се мъчех да подсиля потентността му — прах от рог от носорог, корен от мандрагора, топло козе мляко и мед. След това внимателно оглеждах царския му член и за свое и на господарката си успокоение всеки път се уверявах, че той не е нито толкова дълъг, нито толкова дебел, колкото се очаква от един бог. Общо взето, дори и при първото си съвкупление със своя съпруг господарката ми нямаше от какво да се плаши. Разбира се, правех всичко възможно, за да я спася от това, но дори и да не успеех да го предотвратя, все щях да й помогна да се раздели с девствеността си по-безболезнено.
След като се уверих, че на гениталиите на царя им няма нищо, му предписах да си ги маже всяка вечер преди лягане с балсам от брашно, зехтин и мед.
Щом приключехме с всичко това, се заемах с екземата. За голяма радост на фараона, а и за моя чест мехлемът ми я премахна само за три дни. Това естествено увеличи славата ми като лекар. Фараонът побърза да похвали способностите ми пред приближените си и само след няколко дни аз се бях превърнал в една от най-търсените личности из целия двор. А когато се разбра, че освен лечител съм и астролог, с когото се съветва самият фараон, станах знаменитост.
Всяка вечер пред палатката ни имаше дълга редица от пратеници със скъпи дарове в ръка, които от името на еди-коя си дама или еди-кой си господин молеха господарката Лострис да позволи на своя роб да упражни способностите си на лекар и астролог и другаде. Услужвахме само на онези, с които искахме да се сближим. На мен ми оставаше единствено да се възползвам от някой удобен момент — например докато преглеждам хемороидите по нечий влиятелен задник, за да изтъкна, както само аз си знам, добродетелите на своята господарка, които нещастният ми пациент не би могъл да отрече за нищо на света.
Жените скоро откриха какъв прекрасен дует представляваме двамата с господарката Лострис. Освен това нямахме равни в измислянето на гатанки и в разказването на забавни историйки. Търсеха компанията ни навсякъде, а най-горещо ни желаеха децата. Това ми доставяше голямо удоволствие, защото ако има нещо, което да обичам повече от животните, това са децата.
Фараонът, който най-много допринесе за нашата популярност, скоро научи за огромния ни успех сред останалите жени, което само подсили интереса му към господарката ми. Често се случваше да я покани на царската ладия, за да прекара деня в компанията му, а също така и да сподели богатата му трапеза. За него това беше истинско удоволствие, тъй като с остроумието и детския си чар тя само разведряваше атмосферата на масата. Разбира се, аз никога не се отделях от нея. И след като фараонът нито веднъж през цялото пътуване не прати да я повикат през нощта, при мисълта за което господарката ми изпитваше непреодолим ужас, мнението й за него също значително се подобри.
Оказа се, че зад мрачната маска фараонът Мамос крие благ характер. Господарката Лострис също го установи и с времето и тя като мен започна да се привързва към него. Когато стигнахме Елефантина, вече се държеше с него като с любим чичо. Вечер съвсем непринудено сядаше на коляното му, за да му разкаже някоя приказка, а през деня двамата играеха на ашици и се смееха като деца. Атон сподели с мен, че никога преди не е виждал господарят толкова жизнерадостен.
Всичко това не остана незабелязано от двора и скоро навсякъде се знаеше коя е новата фаворитка на фараона. Тогава пред палатката ни започнаха да прииждат други гости — всички онези, които търсеха начин да отправят някаква молба към царя и се надяваха господарката Лострис да им помогне. И съвсем естествено подаръците ставаха все по-големи и по-големи.
Господарката ми се беше отказала от бащиния си подарък, за да отведе със себе си само някакъв си роб. При отплаването ни от Карнак беше по-бедна и от просяк и можеше да разчита единствено на моите скромни спестявания. А ето, че още преди да сме пристигнали в царския дворец, тя имаше завидно състояние, като освен скъпоценностите притежаваше дълъг списък от най-различни услуги, които й дължаха новите й влиятелни приятели. Разбира се, грижата за този списък беше изцяло моя.
Не съм чак толкова самонадеян, за да твърдя, че успехът на господарката ми се е дължал единствено на мен и че ако не съм бил аз, тя никога нямаше да се радва на подобна популярност. Мисля, че красотата, интелигентността и топлотата, с която тя се отнасяше към всички, винаги щяха да й спечелят всеобщите симпатии. Може би аз просто помогнах на господарката си по-скоро и по-уверено да влезе под кожата на дворцова фаворитка.
Но успехът ни си имаше и своите лоши страни. Както винаги, и сега се намериха хора, лично засегнати от предпочитанията на фараона. Самият той все повече се замисляше не е ли време да опита и от по-интимните сладости на новата си съпруга, а тези му желания само се усилваха от въздържанието, което му бях наложил.
Една вечер, след като му сипах лекарството, той сподели с мен:
— Таита, твоят цяр се оказа наистина ефикасен. Не съм се чувствал толкова жизнен и напорист от времето на първата си младост, още отпреди да сложа короната на главата си и да се превърна в бог. Тази сутрин, щом се събудих членът ми беше толкова твърд, че чак извиках Атон да сподели възхищението ми. Той бе толкова стъписан от видяното, че ми предложи веднага да ми доведе господарката ти.
Тази новина можеше само да ме разтревожи. Придадох си възможно най-строг израз, поклатих недоволно глава и зацъках с език, за да изразя неодобрението си.
— Радвам се, че благоразумието те е възпряло да се съгласиш с предложението на Атон, Твое Величество. Само за миг и всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Ако наистина желаеш да се сдобиеш със син, не трябва за нищо на света да прекратяваш предписания ти режим.
След този разговор за сетен път се замислих колко бързо лети времето. Беше ми напомнено, че все някога деветдесетте дни ще минат. Трябваше отрано да подготвя господарката си за онова, което фараонът нямаше как да не поиска от нея.
Най-напред трябваше да я убедя да приеме неизбежното. Обясних й, че ако иска да надживее царя и да отиде при Танус, ще трябва да се държи послушно. Това не й беше трудно да го разбере. Господарката ми винаги е била умно момиче.
— Ами тогава, Таита, май ще е най-добре да ми обясниш точно какво се очаква от мен — въздъхна тя.
Е, в случая едва ли аз бях най-подходящият наставник. Собственият ми опит в това отношение беше твърде оскъден, за да се впускам в подробности, но можех да й обясня най-важното. Опитвах се да представя всичко, сякаш се отнася до нещо съвсем естествено и обичайно, за което дори не си струва да се тревожиш.
— Ще боли ли? — искаше да знае тя.
Побързах да я успокоя:
— Царят е мил човек. Пък и има достатъчно опит с млади момичета. Сигурен съм, че ще бъде нежен с теб. Ще ти приготвя един балсам, така че всичко да мине по-леко. Ще те мажа с него всяка вечер. Така портите ти ще се отворят нашироко. Мисли си за деня, когато и Танус ще мине през тях, мисли си, че всичко това е именно за да посрещнеш него.
Опитах се да се държа като истински лекар и да не изпитвам плътско удоволствие от това, с което гледах да й помогна. Да ми простят боговете, но не успях да се удържа. В своите най-интимни части тя беше толкова съвършена, че можеше да засенчи и най-красивите цветя в градината ми. Никоя роза не е разтваряла тъй прелестни цветчета, както нейната. Докато ги мажех с мехлема, те се навлажняваха със своя собствен сок, по-гладък и приятен за ръката от всеки мой балсам.
Господарката ми леко се изчерви и с дрезгав глас промърмори:
— Досега винаги съм знаела, че тази част от тялото ми служи само за една цел. Защо тогава, като усещам ръката ти, изпитвам такъв копнеж по Танус?
Такова безрезервно доверие имаше тя в мен и толкова слабо познаваше тайните на сладостта, че ми трябваше желязна воля, за да не прекалявам с «лечението» си. Цяла нощ след това не заспах, бленувайки за невъзможното.

 

21.

 

Колкото повече слизахме на юг, толкова повече и зеленината около нас намаляваше. Пустинята ни притискаше отвсякъде. Полетата отстъпваха пред пясъците и камъните и понякога черните гранитни скали надвисваха току над водите на Нил.
По реката имаше една теснина, може би най-опасната — там, където на човек му се свива сърцето от страх пред силата на боговете, — която се наричаше Портата на Хапи. Иначе спокойната река сякаш полудяваше, когато преминаваше между високите, заострени канари: водите й се разшумяваха, понасяха се в бесен танц и поглъщаха всичко в страховитите си водовъртежи.
Малко след Портата на Хапи беше и самият остров Елефантина — най-голямата от няколкото тесни скалисти ивици, които изникваха насред Нил и я разсичаха на отделни ръкави.
Погледнати отстрани, по-малките островчета приличаха на някакъв рибен пасаж, подгонен от хищна акула — Елефантина. От двете страни на реката бреговете й се задушаваха от пясъците на пустинята. На запад дюните на Сахара искряха в ярко оранжево, нажежени като пещ от безмилостното слънце, което само бедуините бяха способни да понасят. На изток Арабската пустиня тънеше в безкрайна сивота, само тук-там разнообразявана от черните хълмове, които играеха своя тайнствен танц сред миражите. Двете пустини имаха нещо общо — и двете убиваха хора.
Остров Елефантина беше тъкмо обратното — зеленината му сияеше наоколо като скъпоценен камък. Името му идваше, от една страна, от големите, гладки гранитни блокове, които го наобикаляха отвсякъде и напомняха на стадо слонове, а от друга — от търговията със слонова кост, която вече цяло хилядолетие процъфтяваше по тези места заради близостта им със страната Куш.
Почти целият остров се заемаше от царския дворец. Някои се шегуваха, че фараонът избрал това затънтено място за своя резиденция не за друго, а за да стои колкото се може по-далеч от червения самозванец на север.
Реката, която като с непристъпна стена опасваше острова от всички страни, го предпазваше от нападения, но иначе градът отдавна се беше разпрострял по двата й бряга. След Великата Тива Елефантина беше най-големият и най-населен град в Горен Египет и можеше да съперничи дори с Мемфис, столицата на червения самозванец по Делтата.
Елефантина беше и единственото място в цял Египет, обрасло с толкова много дървета и зеленина. Хилядолетия наред разливите на Нил бяха донасяли със себе си семената им, които покълваха сред плодородните наноси, подарени пак от реката, и сега островът приличаше на някакъв огромен храст.
Последния път, когато идвах от името на господаря Интеф да наглеждам нивото на водите, се бях задържал доста месеци в Елефантина. Със съдействието на главния градинар бях описал растенията, виреещи из царските градини, заедно с всичко, което се знаеше за тях, и сега можех да ги соча едно по едно на господарката си. Така например в Елефантина имаше такива фикуси, каквито не можеха да се срещнат никъде другаде из Египет. Плодовете им се раждаха не по клоните, а по самото стъбло, а корените им излизаха над земята и се преплитаха един в друг като огромни змии. В градината растяха дърветата с драконова кръв, наречени така заради специфичния червен сок, който се отделяше от кората им. Редом с тях се разлистваха кушитски смоковници и още стотици различни храсти и дървета, които покриваха целия остров с благотворната си сянка.
Самият дворец беше построен върху скала. Под дебелия пласт наносна почва целият остров представляваше огромна гранитна маса. Винаги съм се чудел защо всички фараони са отделяли толкова години от живота си и толкова много от богатствата си, за да построят огромните си гробници от мрамор и гранит, а иначе са се задоволявали да живеят в постройки от слама и кал. В сравнение с великолепната гробница на фараона Мамос, която строях в Карнак, дворецът бе твърде скромен за владетел. Дори липсата на цялостен план, на симетрия и фактът, че из целия дворцов комплекс не се виждаше поне една права линия, бяха достатъчни на всеки математик или архитект като мен да настръхне от възмущение, като ги види. Признавам, че това стълпотворение от глинени къщурки и шарени покриви криеше известно очарование, но пак изпитвах дълбокото желание да извадя метъра и отвеса и да пооправя, каквото мога.
Щом слязохме на брега, ни показаха помещенията, отредени за господарката ми и прислугата й. Естествено намирахме се в женското отделение, разположено в самия северен край на острова, но обширните стаи и скъпите мебели в тях подсказваха, че сме си спечелили благоволението не само на царя, но и на дворцовия му управител. Защото всичко зависеше единствено от Атон, а и той, както много други, не можеше да устои на завладяващия чар на господарката ми и сега се държеше като неин най-искрен почитател.
Благодарение на него ни бяха отделени дванадесетина просторни и проветриви стаи заедно с отделен двор и кухня. Една странична врата във външната стена водеше право към речния бряг и малкия каменен кей наблизо. Затова и още при пристигането ни побързах да купя малка плоскодънна лодка, с която щяхме да ходим на риба или на лов за патици.
Но иначе домът ни, колкото и да беше удобен, не ни се нравеше. Затова веднага се заехме сами да го пооправим и поукрасим. С помощта на моя стар приятел, главния градинар, прекопах и засадих с цветя малката ни градинка, като дори построих сламена беседка, в която през деня да се крием от слънцето и където да държа ловните си соколи.
Построих и помпа, която да пълни с вода от реката изкуствените езерца в градинката — едното с рибки, а другото с водни лилии. Специално за оттичането на водата в тях изкопах и облицовах с керамични плочки отделна канавка, която минаваше право през спалнята на господарката ми и през външната стена се спускаше обратно към реката. От кедрово дърво направих специален стол с дупка в средата, който сложих над въпросната канавка, в един от ъглите, заграден за целта с параван. Каквото и да паднеше през дупката, водата щеше да го отнесе далеч отвъд пределите на харема. Господарката ми толкова се зарадва на това изобретение, че занапред прекарваше върху стола двойно повече време, отколкото й беше нужно, за да си свърши работата.
При идването ни червените глинени стени на дома ни бяха съвършено голи. Двамата с господарката ми решихме, че не можем да ги оставим така, и скицирахме по някоя фреска за всяка от тях. След това с помощта на изрязани шаблони нанесох контурите върху стените, а Лострис и робините й ги оцветиха. Фреските представляваха или сцени от живота на боговете, или въображаеми природни пейзажи, изпълнени с разни чудновати птици и животни. Разбира се, не е нужно да ви казвам, че докато скицирах богинята Изида, използвах за модел самата Лострис. Сигурно няма да ви учуди и ако научите, че в почти всяка картина централно място заемаше не друг, а богът Хор, и че незнайно защо, по настояване на господарката ми, той беше ослепително рус, а в лице все ми напомняше на някого.
Фреските се превърнаха в истинска сензация и всички царски съпруги се изредиха да ни гостуват, да пийнат малко шербет и да се полюбуват на рисунките. Скоро рисуването на стени се превърна в мода и аз отново станах търсена личност — този път да помагам със съветите си на царствените ни съседки, които също бяха решили да украсяват домовете си. Разбира се, всичко това срещу подходящо заплащане. Ето как почти случайно открихме нов начин за запознанство и спечелване на приятели.
Скоро и самият фараон научи за промените в дома ни и дойде да ги разгледа. Лострис му направи удоволствието лично да го разведе из жилището си, а той не пропусна да забележи «онзи» стол, с който тя толкова се гордееше. За да задоволи любопитството му, господарката ми дори не се поколеба да му покаже как се използва.
Изглежда, още беше твърде наивна и не разбираше какво въздействие оказва върху съпруга си с тази постъпка. Но само по погледа му на мен ми стана ясно, че ще е доста трудно да удължа срока след деветдесетте дни.
След обиколката си фараонът седна за малко в сенчестата беседка, за да си изпие виното и да се посмее на шегите, с които господарката ми го забавляваше. Преди да си тръгне, той не забрави да се обърне и към мен:
— Таита, ще ми построиш и на мен водна градина с беседка — е, разбира се, доста по-голяма. А докато си зает с това, можеш да ми направиш и един стол като онзи.
След това ме извика да го изпратя, уж за да обсъдим бъдещата му градина, но всъщност, както сами се досещате, за съвсем друго. Едва изчака да излезем, за да заговори:
— Миналата нощ сънувах господарката ти, а на сутринта, като се събудих, открих, че съм свършил върху чаршафите. Не ми се беше случвало от момчешките години. Това момиче не ме оставя на мира нито през деня, нито през нощта. Според мен няма начин да не ми роди син. Дори мисля, че вече няма защо да отлагаме. Как смяташ, докторе, не съм ли вече готов да опитам?
— Съветвам те на всяка цена да спазиш деветдесетте дни, Ваше Величество. Да поемаме всякакъв риск, преди да е изтекъл този срок, мисля, че би било лудост.
Да обвинявам царя си в лудост, бе нечувана дързост, но нямаше как другояче да постъпя.
— Би било твърде неразумно да пропиляваме всичко само защото не сме се стърпели няколко дни.
В крайна сметка успях да го убедя в своето и фараонът си тръгна по-нещастен от всякога.
Щом се прибрах при господарката, първата ми работа беше да я предупредя за намеренията на царя. Явно тя се беше примирила с това, защото не се разтревожи особено. Вече беше приела ролята си на любимка, а обещанието ми, че някой ден затворничеството й ще свърши, й вдъхваше надежда и тя по-леко приемаше всичко. В интерес на истината животът ни на острова далеч не изглеждаше затворнически. Ние, египтяните, сме най-цивилизованите хора на земята и освен всичко друго се държим добре с жените си. Чувал съм, че другаде, например при хуритите, кушитите и либийците мъжете се отнасят с жените и дъщерите си далеч по-жестоко и безчовечно.
Либийците превръщат харема си в същински затвор. На жените е забранено дори да гледат чужди мъже. В неестествената си ревност съпрузите стигат дотам, че не допускат в харема даже кучета и котки, ако са мъжки.
Хуритите са още по-зле. Жените им не само трябва да ходят облечени от главата до петите, но и да си закриват лицата, независимо дали се намират в харема или не. Само съпругът има право да вижда лицето на съпругата си.
Ала най-ужасни са дивите племена в Куш. Когато момичетата им достигнат зрялост, те ги обрязват по най-жесток начин. Отрязват им клитора и малките срамни устни, така че да ги лишат от всякакво сексуално желание. По този начин на никоя от тях няма да й мине през ума да изневерява на мъжа си.
Знам, че не е за вярване, но съм бил свидетел на това с очите си. Три от робините на господарката ми са били хванати от ловците на роби след пубертета и по тях ясно личаха следите от ножовете на собствените им бащи. Имал съм случай да прегледам зеещите дупки, останали им за спомен от тази жестокост, и трябва да отбележа, че рядко ми се е случвало да бъда така засегнат в лекарското си достойнство, както при вида на това кощунство с природата. Освен всичко друго подобно обрязване не е добро и за мъжа, защото лишава жената от най-привлекателните й страни и я превръща в едно безполово, недостъпно и пресметливо чудовище.
Но ние, египтяните, почитаме своите жени и се отнасяме с тях, ако не като с равни, то поне с уважение и зачитане. Никой мъж няма право да бие жена си без позволение от съда. В същото време той трябва да я храни и облича винаги според собственото си положение в обществото. Една царска съпруга или пък жената на богат аристократ не е длъжна да прекарва цялото си време в двореца, но стига да е със свитата си, спокойно може да се разхожда из града или извън него. Никой не я принуждава да прикрива своите прелести. Напротив, според модата на деня или по собствено желание тя винаги може да седне на съпружеската трапеза с открито лице и разголени гърди, за да забавлява гостите с приказките или песните си.
Жената може да притежава роби, земя и всичко друго отделно от своя съпруг, макар и да няма никакви права върху децата си. Може да лови риба или дивеч, дори да стреля с лък. Единствено чисто мъжките дейности като борбата и владеенето на меча са й забранени. Е, има и други неща, които не й се позволяват — например да се занимава с право, с архитектура и така нататък. Но всяка знатна дама е обект на всеобщо уважение, притежава законни права и собствено достойнство. Разбира се, това не се отнася до наложничките и жените от простолюдието. С тях обществото се отнася като с добитъка.
И така, с моята господарка бяхме свободни да обикаляме на воля градовете-близнаци от двете страни на реката и цялата местност наоколо. Господарката Лострис скоро си спечели симпатиите на народа и при преминаването й по улиците около нея постоянно се тълпяха най-различни хора, които търсеха благословията й или пък се надяваха на малко щедрост. Красотата и грацията й не оставяха никого безразличен. По нейно нареждане винаги носех със себе си голяма торба със сладкиши, с които тя тъпчеше устата на всеки недохранен малчуган, когото срещнехме по пътя си. Затова и постоянно бяхме наобиколени от деца, които винаги искаха още.
Господарката ми много обичаше да се задържа пред входа на някоя бедна колиба, за да се поразговори с домакинята, или пък да приседне на сянка под някое дърво насред полето и да чуе болките и тревогите на отрудения селянин насреща си. При първа възможност повтаряше всичко, което е научила, на фараона с молба той да оправи нещата. И често той даваше своето съгласие, независимо какво точно се иска от него. Така сред народа името на Лострис се разнесе като име на приятел и закрилник. Дори да се случеше да минем през най-бедните и тъжни квартали на града, ни посрещаха и изпращаха с радост.
Понякога с малката лодчица ходехме за риба в някое от езерцата, които придошлият Нил оставяше след себе си, или пък да поставяме мамци за патици. Направих специален лък за господарката си. Сами разбирате, че в сравнение с огромния Ланата, който бях измайсторил за Танус, този изглеждаше като детска играчка, но затова пък беше твърде удобен за лов на патици. Господарката Лострис боравеше с лъка по-изкусно от много мъже и обикновено още с излитането на стрелата й аз знаех, че попадението е точно, и скачах във водата, за да донеса ударената птица.
Всеки път, когато царят отиваше на лов със соколи, господарката ми беше сред поканените да го придружат. Докато се прикривахме зад високите тръстики, аз я следвах плътно с двойката си ловни соколи, кацнали на ръката ми. Щом забележехме някоя чапла да се покаже над папирусовите стъбла, господарката ми поемаше някоя от птиците, целуваше я по качулката и й заръчваше: «Бъди бърза и точна, красавице!» След което й сваляше качулката, за да открие хищните й жълти очи, и я пускаше.
Като омагьосани наблюдавахме как соколът първо се издига високо над своята жертва, а после прибира сърповидните си криле и като стрела, свистяща във въздуха, се спуска върху й. Дори от двеста стъпки разстояние до нас съвсем ясно идваше звукът от сблъсъка. Насред синьото небе се разхвърчаваха няколко сивкави пера, които скоро се разнасяха като пушек от речния бриз. Соколът сграбчваше плячката си с извитите си нокти и я хвърляше в краката ни. Господарката ми извикваше победоносно, а аз хуквах да прикотквам обратно птицата си, да сипя похвали, а след това да й давам за награда главата на чаплата.
Аз обичам всички живи твари на земята и във водата, а съм сигурен, че и господарката ми е като мен. Затова винаги съм се чудел откъде идва това увлечение по лова. И никога не съм намерил отговор на въпроса си. Може би просто хората са най-закоравелите хищници на земята. Чувстваме се привързани към сокола заради красотата и бързината му. В нашите очи чаплата и дивата гъска са създадени от боговете единствено за да бъдат негова плячка. По същия начин мислим, че и на човека му е позволено да разполага с всички живи създания по своя угода. Боговете са ни вдъхнали жестоките инстинкти и ние не можем да се освободим от тях.
Още щом физическите сили й го позволяваха, бях предложил на малката Лострис да ни придружава двамата с Танус при ловните ни експедиции. Може би само за да прикрие омразата си към бащата на момчето, но господарят Интеф никога не се противопостави на това.
Преди години още двамата с приятеля ми се бяхме натъкнали на изоставена рибарска колибка на брега на голямото блато край Карнак. От колибата до началото на пустинята не беше далеч, така че използвайки я за изходен пункт, ние винаги можехме да избираме дали да поемем към лагуната за риба или на лов за патици, или да вземем със себе си соколите и да навлезем сред пясъците в търсене на дропли.
В началото Танус никак не се радваше на компанията на това деветгодишно дете, което с плоските си гърди и кокалестата си фигура приличаше повече на момче. Но скоро свикна с него и дори откри, че е доста удобно да има кого да командва и кой да му върши досадните дребни работи из импровизирания ни лагер.
Така от малка Лострис се научи да живее сред природата. Можеше да посочи по име всяка риба или птица, а с харпуна и лъка боравеше не по-зле от всеки друг. Накрая Танус започна толкова да се гордее с нея, че понякога се чудех аз или той всъщност я беше довел при нас.
Лострис ни придружаваше почти навсякъде. Така например тя бе заедно с нас, когато из скалистите хълмове над долината преследвахме един лъв, нападащ добитъка. Звярът беше едър мъжкар, покрит с белези, с огромна черна грива, която се вееше на вятъра като житна нива, и рев, напомнящ небесен гръм. Беше убил поредната си жертва и ние пуснахме след него сюрия кучета, които най-накрая го притиснаха в дъното на едно скалисто дефиле. Щом се появихме, лъвът с два-три размаха си разчисти път сред кучетата и се втурна право срещу нас.
Господарката ми дори не помръдна при вида на разярения звяр и стиснала малкия си лък, остана само на крачка зад Танус. Разбира се, лъвът беше убит от Танус, който прати с огромния Ланата една стрела право в разтворената му паст, но никой не можеше да отрече смелостта на Лострис.
Може би едва тогава младежът си даде сметка за чувствата, които изпитва към нея. За господарката ми обаче ловът винаги е бил неизменно свързан със спомени за нейния възлюбен. Затова и страстта й по това мъжко занимание никога не угасна. С времето двамата с Танус я бяхме научили да уважава и обича животните, но и да няма угризения за това, че упражнява над тях правата си, дадени й от боговете. Защото всички живи твари са създадени, за да се трудят вместо нас, да ни хранят и да ни служат за развлечение.
По същия начин, по който ние се разпореждаме с животните, и фараонът се разпорежда с нас. Ние сме неговото послушно стадо и никой мъж или жена не може да му се противопоставя. Така че точно на деветдесетата нощ фараонът изпрати Атон да му заведе господарката ми.

 

22.

 

Заради старото ни приятелство, а и заради дълбокото уважение, което таеше към господарката ми, Атон ме предупреди отдалеч за идването си. Така че имах време да подготвя всичко.
За последен път повторих на господарката си какво точно трябва да каже на царя и как да се държи с него. След това я намазах с мехлема, бях предвидил специално за този ден. В него се съдържаше и есенцията на една билка, която често използвам против зъбобол или други дребни болежки, защото имаше свойството да намалява дразненето на лигавицата и всички по-нежни части на тялото.
През цялото време, докато чакаше Атон, господарката ми се държа спокойно и невъзмутимо, но в мига, в който той се появи на вратата, смелостта я напусна и със сълзи на очи тя се обърна към мен.
— Не мога да отида сама. Страх ме е. Моля те, Таита, ела с мен.
Под грима й личеше, че е пребледняла, а докато говореше, устните й леко трепереха.
— Господарке, знаеш, че е невъзможно. Фараонът очаква само теб. Този път не виждам как ще ти помогна.
Тогава на помощ й се притече Атон.
— А защо Таита да не чака с мен в преддверието? — предложи той с тъничкия си гласец. — В крайна сметка той е личният лекар на царя и току-виж услугите му потрябвали.
— Толкова си мил, Атон — трогна се господарката ми и леко го целуна по бузата, а той се изчерви.
Докато двамата следвахме Атон из лабиринта от коридори към покоите на фараона, Лострис нито за миг не изпусна ръката ми. Щом стигнахме в преддверието, тя я стисна силно и се насочи към спалнята. На прага се спря и се обърна. Никога не ми е изглеждала тъй хубава, тъй млада и уязвима. Сърцето ми се късаше, но намерих сили да й се усмихна за кураж. Тя отмести завесата и се скри зад нея. Чух само как фараонът я поздравява и как тя нежно му отвръща.
Атон ми подаде един стол и без да си продумаме, който седнахме да играем на бао. Бях доста разсеян и почти не гледах къде местя камъчетата по издълбаните в дъската вдлъбнатини, така че той лесно ме победи. Досега рядко се беше случвало такова нещо, но пък и аз все се ослушвах, за да разбера какво става в спалнята.
Най-накрая от леглото на царя се разнесе гласът на господарката ми, която повтаряше заучените слова:
— Моля те, Твое Величество, бъди нежен с мен. Не ме наранявай, умолявам те.
Думите й прозвучаха толкова трогателно, че дори Атон трябваше да се изсекне в ръкава си, за да прикрие смущението си. Идеше ми да скоча от стола и да нахълтам в стаята, за да спася нещастната си господарка.
За миг настъпи пълно мълчание, след което се дочу приглушен писък. В този миг нещо се пречупи вътре в мен… После отново настъпи тишина.
Двамата с Атон останахме надвесени над дъската за бао, но като че ли и на него повече не му се играеше. Не знам колко дълго сме стояли така, но трябва да е било почти на зазоряване, когато през завесите подочухме нечие старческо хъркане. С Атон се спогледахме и той ми кимна.
Надигна се тежко от стола си, но преди още да е стигнал входа, завесите се разтвориха и от стаята излезе господарката ми. Гледайки право пред себе си, тя дойде при мен и тихо ме помоли:
— Отведи ме в стаята ми, Таита.
Без да се замисля, я грабнах и я понесох на ръце. Тя обви ръката си около врата ми и нежно отпусна глава върху рамото ми, както правеше като дете. Атон взе светилника и мина пред нас да ни показва пътя към нейните покои. Остави ни пред тях. Положих я внимателно върху леглото й и докато я чаках да заспи, я огледах. Съвсем малко кръв, няколко капчици, бяха засъхнали по кадифената кожа на бедрата й.
— Боли ли те, малката?
Тя само отвори очи и поклати глава. След това неочаквано ми се усмихна:
— Така и не разбирам защо беше целият този шум. В края на краищата не беше по-зле, отколкото да използвам новия ти стол, а пък и не продължи кой знае колко дълго.
И без да каже нищо повече, се сви на топка и заспа.
Не можете да си представите какво облекчение изпитах при тези й думи. Излизаше, че всичко, което бях направил през последните месеци, не е било напразно.

 

23.

 

На сутринта, сякаш нищо не се беше случило, отидохме на лов със соколи. През целия ден господарката ми спомена само веднъж за нощното си преживяване. Двамата бяхме седнали да хапнем на брега на реката, когато тя замислено попита:
— Как мислиш, Таита, дали с Танус ще бъде същото?
— Съвсем не, господарке — побързах да я уверя. — Двамата с Танус се обичате истински. Ще бъде съвсем различно. Най-прекрасният миг от живота ти.
— Да, и на мен сърцето ми говори, че ще се окажеш прав — промълви тя едва-едва и неволно двамата погледнахме на север, където се намираше Карнак.
Съзнавах добре, че мястото ми сега е при Танус, но животът на острова и компанията на моята господарка ми бяха толкова приятни, че не ми се разделяше с тях. Всеки ден отлагах заминаването си с все същото оправдание, че Лострис има нужда от помощта ми. Да си призная честно, тя вече можеше да се оправя съвсем спокойно и без мен. Макар фараонът да я викаше при себе си всяка нощ, силата на духа й й помагаше да превъзмогне всичко. Беше си казала веднъж завинаги, че най-важното за нея е да оцелее — независимо на каква цена. С течение на времето се научи как да угажда на царя в леглото и в същото време да не се оставя на страстта и желанието да я завладеят. Да, господарката ми вече нямаше нужда от мен. Крайно време беше да намеря Танус. А и тя постоянно ми напомняше, че съм й обещал да напусна Елефантина веднага щом мога и да поема обратно надолу по реката.
Ако не се беше случил един доста неприятен инцидент, кой знае докога щях да се бавя.
Една вечер се върнахме доста късно от полето, където бяхме на лов заедно с фараона. Изчаках господарката си да се изкъпе и да седне да вечеря и се прибрах в стаята си. Въздухът беше изпълнен с изкусителния аромат на нар и манго. Явно някой беше оставил плодовете в голямата затворена кошница на пода. Подобно внимание не можеше да ме изненада, защото почти не минаваше ден, без да получа по нещичко от многобройните придворни, търсещи услугите ми.
Приятната миризма ме изкушаваше, защото от обед не бях хапвал нищичко. Първата ми работа беше да посегна към кошницата и да я отворя. Понечих да си взема най-зрелия нар, но в същия миг плодовете се размърдаха и се изсипаха на пода. Разнесе се яростно съскане и едно голямо, тъмно кълбо се разгърна пред очите ми, за да се нахвърли върху мен.
Отскочих веднага назад, но змията се оказа по-бърза от мен. Зъбите й се впиха в сандала ми и от изненадата едва не изгубих равновесие. По подметката ми потече смъртоносна отрова, която обля кожата на глезена ми. Змията се опита за втори път да ме ухапе, но сега успях да скоча навреме и да се отдръпна, притискайки се до стената.
Двамата с кобрата се изгледахме. Половината тяло на змията продължаваше да стои навито на кълбо, но главата й се издигаше на височината на рамото ми. Беше разгърнала шия и добре се различаваха белите ивици по гърба й. Като някакво ужасно, смъртоносно цвете, което се поклаща от вятъра, кобрата се виеше пред очите ми и се мъчеше да ме хипнотизира с блестящите си като мъниста очи. А аз си давах сметка, че стаята ми има само един изход и той се намира точно зад змията.
Вярно е, че някои кобри могат да бъдат опитомени. Има хора, които ги оставят да се грижат едва ли не за цялото им домакинство. Освен това змиите унищожават мишките и плъховете, които изпълват къщите. Ако им поднесеш мляко, ще го изпият и ще станат кротки като котенца. Но има и други, които от малки биват подлагани на целенасочен тормоз от стопаните си и лесно могат да се превърнат в смъртоносно оръжие. Не се и съмнявах, че сега си имах работа точно с такава.
Започнах бавно да се придвижвам покрай стената с надеждата, че ще успея да заобиколя кобрата и да избягам навън. Но тя ме нападна отново. В полумрака широкоразтворената й паст засвети с жълтеникаво сияние, а там ясно се открояваха двата й зъба и капките отрова. Изкрещях от ужас, а в същото време бързо се прибрах в ъгълчето си. Змията също се прибра и отново изправи високо глава. Пак бях срещу вратата, а знаех, че в жлезите на влечугото се съдържа отрова, способна да убие стотина здрави мъже. Кобрата се разшава, навитото й на кълбо тяло се разгъна и започна леко да се плъзга по пода. Главата й се приближаваше към мен, а жълтите й очички не ме изпускаха нито за миг.
Случвало ми се е да гледам как кобра омайва с поглед кокошка, така че бедната глупачка дори не се опитва да избяга, ами безпомощно се оставя на отровните й зъби. Сега и аз бях парализиран и не можех да мръдна, нито да извикам. Смъртта пълзеше насреща ми, а на мен ми оставаше само да й се наслаждавам.
Изведнъж нещо се размърда зад кобрата. Дочула ужасения ми вик, господарката Лострис веднага беше дотичала и сега се показа на входа. Не знам как, но гласът ми се възвърна и аз успях да й изкрещя:
— Внимавай! Стой надалеч!
Само един миг й беше достатъчен, за да разбере какво става. Без да обръща внимание на предупрежденията ми, тя веднага се намеси. И като се замисля, така беше по-добре, защото само секунда колебание от нейна страна и най-вероятно змията щеше да ме нападне за трети и последен път.
Явно господарката ми все още е вечеряла, когато ме е чула да викам, защото държеше в едната си ръка пъпеш, а в другата сребърен нож. Инстинктът й на ловец веднага й подсказа какво да направи. Танус я бе отучил от онзи странен начин, по който жените са свикнали да хвърлят предметите странично. Уроците му се оказаха твърде полезни, защото сега господарката ми със завидна точност запокити пъпеша право в изпънатия гръб на змията, която за миг се огъна под силата на удара и главата й целуна плочките. Като опъната тетива кобрата се изправи и светкавично се обърна срещу новия си противник.
Аз също скочих, но не можех да предотвратя атаката й. Използвайки дългата си опашка за опора, змията се стрелна напред към целта. От устата й капеше отрова, която се превръщаше в прозрачна мъгла. За да избегне удара, в последния момент господарката ми ловко се отдръпна като газела, забелязала промъкващия се леопард. Змията не можа да се възпре и като разгърна докрай навитото си тяло, забоде глава в краката й.
Вярно, че Лострис винаги е била изключително смела, но не знам дали това е достатъчно да обясни следващата й постъпка. Преди още кобрата да се е съвзела, тя скочи върху нея и с тънките си сандали притисна главата й към плочките.
Навярно се е надявала да й строши гръбнака, но змията беше гъвкава като камшика на Расфер, а на ширина тялото й беше колкото китката й. Макар и да не можеше да се освободи, кобрата се уви около глезените на Лострис. В такъв момент всяка друга жена би изгубила самообладание и първата й мисъл ще бъде как да се отърве от змийската прегръдка. Но господарката ми не беше толкова глупава. Тя много добре знаеше, че ако само помръдне крака си и изпусне главата на земята, смъртта й е сигурна.
Затова, като пазеше равновесие с ръце, тя се мъчеше да се удържи върху гърчещото се тяло и отчаяно ме викаше на помощ.
Вече бях на средата на стаята и при нейния зов се хвърлих с главата напред в краката й, бъркайки с ръце сред плетеницата от извивките на влечугото, за да напипам шията му. Сграбчих с пръстите си хлъзгавото тяло някъде от средата и бързо започнах да прокарвам ръката си нагоре. В един момент усетих, ме я напипвам и като я стиснах с все сила, закрещях на господарката си:
— Хванах я! Хванах я! Бягай! Стой надалеч!
За малко да припадна — до такава степен гърчещото се създание в ръцете ми ме изпълваше с ужас и в същото време с непреодолима погнуса.
Господарката ми послушно се отдръпна настрана и аз се изправих, борейки се с всички сили със змията, за да не й позволя да ме докопа с отровните си зъби. Опашката й засвистя из въздуха, след което бързо се уви около раменете и врата ми. Имаше опасност да ме задуши. Постепенно кобрата като че ли започна да взима надмощие над мен. Усещах, че ръцете ми няма да издържат дълго време и ако не измислех нещо, змията щеше да се отскубне от хватката ми. И тогава бях загубен.
— Не мога да я държа повече! — изкрещях аз. Все още я държах на разстояние от лицето си, но змията постепенно се оттласкваше напред и в същото време, използвайки ме мен самия за опора, с мощни конвулсии на цялото си тяло се мъчеше да измъкне главата си измежду пръстите ми.
Кокалчетата ми бяха побелели от напрежение, а кобрата дотолкова се беше приближила до лицето ми, че зъбите й отново заблестяха пред очите ми. Приличаха на две тънки, бели иглички с тази разлика, че от върховете им струеше отрова. Ако в очите ми попаднеше и най-малката капчица от нея, знаех, че ще ме ослепи, а от болка бих загубил разсъдъка си.
С последни усилия извъртях главата на кобрата настрани и отровата й полетя във въздуха, далеч от лицето ми. Обзет от пълно отчаяние, отново изкрещях:
— Извикай някой от робите на помощ!
— Върху масата! — стресна ме зад гърба ми гласът на господарката. — Натисни главата й върху масата!
Мислех, че е отишла да търси помощ, но тя и за миг не бе помислила да ме изостави. Едва сега обърнах внимание на сребърния нож в ръката й.
Целият опасан от кобрата, бавно се придвижих и щом усетих ниската масичка в краката си, внимателно се сниших до земята. Успях някак си да натисна главата на змията върху ръба на масата и да я задържа така, докато господарката ми се приготви да нанесе удара си. Тя се приближи, внимателно се прицели и я удари в главата.
Ножът не би могъл да разреже отведнъж дебелата кожа на влечугото. Змията обаче усети удара и удвои усилията си да се освободи от ръцете ми. Жилавото й тяло се заувива около главата ми, докато от устата й се разнасяше оглушително съскане, способно да доведе човек до лудост.
Тънкото острие все пак успя да разсече люспите и по пръстите ми потече лепкава, студена кръв. На третия път ножът опря о костта. Господарката с все сила натисна върху ножа, за да разсече прешлените, но в същия момент облените ми в кръв пръсти се плъзнаха по гладката кожа на кобрата и главата й се измъкна между тях. Змията се освободи от хватката ми, но за щастие твърде късно. Острието бе улучило кухината между два от прешлените и бе нанесло решителния удар.
Главата й увисна безпомощно надолу, държейки се само върху кожата. Но макар и в предсмъртна агония, змията не преставаше да изхвърля отрова. Достатъчно беше случайно да се допра до полуотсечената й глава, за да забие зъбите си в тялото ми. С кървавите си пръсти започнах панически да се отвивам от задушаващата прегръдка на влечугото. Най-сетне успях да се освободя достатъчно, за да вдигна умиращата твар високо над главата си и в следващия момент да я захвърля на пода.
Веднага се отдръпнахме към изхода, за да изгледаме отдалеч последните конвулсии на змията. Без да откъсвам поглед от кобрата, която в предсмъртната си агония заплиташе опашката си на безкраен възел, се обърнах към господарката си:
— Ранена ли си? Нали не е попаднала отрова в очите или върху кожата ти?
— Нищо ми няма — прошепна тя. — Ами ти как си, Таита?
По тона й беше лесно да разбера, че не се чувства добре, и затова забравих за миг за змията и я погледнах в очите. Едва сега тя осъзнаваше истински опасността, от която се бяхме измъкнали като по чудо. Тъмнозелените й очи се бяха разширили в безмълвен ужас. Опитах се да я поуспокоя, като се пошегувам:
— Е, това решава въпроса за утрешната ни вечеря. Отдавна ми се щеше да си хапна малко печена кобра.
За миг тя ме изгледа неразбиращо, след което избухна в истеричен смях. Аз не се сдържах и скоро се присъединих към нея. Двамата се вкопчихме един в друг и се затресохме едновременно от страх и облекчение.

 

24.

 

Никога не бих дал на готвачката да развали прекрасното месо на кобрата и затова се заех сам да го приготвя. Одрах й кожата и я изчистих, след което я напълних с див чесън и други подправки, без да забравяме и буца овча лой. Сетне навих одраното влечуго на кълбо и го покрих с бананови листа. Всичко това покрих с дебел пласт сурова глина, а върху глината запалих огън, който поддържах през целия ден.
Вечерта разчупих изпечената глина и се разнесе апетитен аромат. Много хора са опитвали от моите ястия и не един и двама са твърдели, че по-вкусни неща не са вкусвали. Не виждам защо да им противореча, така че сигурно си представяте какво прекрасно ястие очакваше господарката ми за вечеря.
За да бъде пълно удоволствието от крехкото змийско месо, се бях погрижил — разбира се, с помощта на верния Атон — да получа една-две кани от най-доброто вино на фараона. Господарката Лострис обаче изрично настоя и аз да седна с нея в беседката, за да споделя вечерята й. И двамата бяхме единодушни, че змийското превъзхожда както крокодилската опашка, така и фантастичното филе от нилски костур, което винаги е било любимият ни деликатес.
Едва след като се нахранихме до насита и се погрижихме остатъците да отидат за робините, седнахме да обсъдим кой ли е пратил затрогващия подарък в кошницата.
Понеже не исках да плаша господарката си, се опитвах да гледам на всичко откъм смешната му страна.
— Сигурно на някого не му е харесало как пея!
— Не се прави на глупак с мен, Таита. Това е едно от малкото неща, които не ти се удават. Много добре знаеш кой ти е пратил змията, и което е по-важно, аз също се досещам.
Изгледах я внимателно, без да знам как да реагирам на думите й. Цял живот съм я пазил от всичко, дори и от истината. Но сега се чудех дали тя не ме познава по-добре, отколкото предполагам.
— Бил е баща ми — отсече тя и по тона й можеше да се разбере, че няма да се остави да я разубеждавам. — Разкажи ми нещо повече за него, Таита. Кажи ми всичко, което е трябвало да знам, но не си посмял да ми разкриеш.
В началото не беше никак лесно. След като цял живот си мълчал за нещо, винаги ти е трудно да се отпуснеш и да говориш на воля. Още не бях свикнал със самата мисъл, че повече не принадлежа на господаря Интеф и следователно нямам никакви задължения към него. Дълбоко в себе си винаги съм го ненавиждал. Мразех го още от детството си, защото той се разпореждаше с мен телом и духом, както му бе угодно. И все пак още се опитвах да бъда лоялен с него — за мен това представляваше своего рода греховна страст, от която щеше да ми е трудно да се освободя. Затова се опитах да избегна подробностите. Но господарката ми нетърпеливо ме прекъсна:
— Хайде сега! Не ме мисли за глупачка. Знам за баща си много повече, отколкото предполагаш. Време е да науча и останалото. Заповядвам ти да престанеш с празните приказки и да ми разкажеш всичко.
Нямаше как — трябваше да й се подчиня. А да се разкаже всичко за баща й, не беше работа за няколко минути. Когато свърших, луната вече беше изминала половината си път. Двамата се умълчахме и известно време никой не продумваше. Не бях изпуснал нищо, нито се бях опитал да прикрия или оправдая собственото си участие в пъклените му планове.
— Нищо чудно, че желае смъртта ти — изрече най-накрая господарката ми. — Баща ми е чудовище. Как е възможно тогава аз да съм толкова различна? Защо, след като съм му дъщеря, не притежавам същите противоестествени инстинкти като него?
— Можем само да благодарим на боговете, че си такава, каквато си, господарке. Но няма ли да ме презираш и мен самия след всичко, което току-що чу?
Тя се пресегна и докосна ръката ми.
— Забравяш, че откакто се помня, си бил винаги с мен. И мога да твърдя, че те познавам добре. Всичко, което си извършил, е било по принуда и аз ти го прощавам.
Тя скочи на крака и започна нервно да се разхожда около езерцето с лилиите. След няколко минути се върна при мен в беседката.
— Танус се намира в ужасна опасност. Едва сега разбирам колко много баща ми желае смъртта му. Някой трябва да го предупреди. Трябва да отидеш при него, Таита, и то без да се бавиш нито ден.
— Господарке…
Тя не ме остави да се доизкажа.
— Не, Таита, повече няма да слушам измислените ти извинения. Още утре заминаваш за Карнак.

 

25.

 

И така, на другия ден още преди изгрев-слънце излязох с лодката в реката уж за да ловя риба. За да има свидетели, се погрижих поне десетина роби и стражи да ме видят с рибарските принадлежности, преди да отплавам в неизвестна посока.
Доплавах до една от скритите лагуни и като се уверих, че никой не ме следи, бръкнах в кожената си торба, за да извадя оттам един котарак, с който отдавна се бяхме сприятелили. Бедното животно го мъчеше от дълго време краста, а ушите му бяха покрити с гноясали рани, от които едва чуваше. От доста време си казвах, че трябва да облекча страданията му, но моята любов към животните все не ми даваше смелост да го сторя. Сега обаче немият ми приятел щеше да помогне и на мен. Бях му накълцал малко сурово месо, в което сипах силна доза татул. Поднесох му храната върху скута си и нежно го галех, докато той блажено мляскаше и мъркаше от удоволствие. След миг потъна в дълбок сън, а аз извадих ножа си и му прерязах гърлото.
Опръсках цялата лодка с кръвта на котката, след което хвърлих трупа й надалеч — там, където знаех, че крокодилите ще се нагостят с нея. Оставих харпуните, въдиците и всичко останало в лодката и я избутах навътре в реката, за да я поеме течението. После се обърнах към брега и прецапвайки набързо между тръстиките, стъпих на твърда земя.
Бяхме се уговорили с господарката ми тя да не вдига тревога, преди да се е смрачило. Така щяха да открият лодката едва на другия ден и щом видеха кръвта, всички щяха да решат, че или някой крокодил е закусил с мен, или съм се натъкнал на Свраките.
Щом излязох на брега, първата ми работа беше да се преоблека в дрехите, които си бях приготвил. Реших, че е най-добре да се превърна в жрец на Озирис. Често ми се е случвало да забавлявам господарката си, имитирайки божите храненици, та ми трябваха само перука, малко грим и подходящият костюм, за да вляза в кожата на всеки от тях. Жреците имат това си предимство, че в безкрайните си скитания от един храм до друг свободно обикалят цялата страна, за да търсят помощи за своите светилища. Всъщност това си бе най-унизителна просия. Преоблечен като странстващ жрец, нямаше да привличам много внимание, а дори можех да си спестя някоя и друга неприятна среща със Свраките. От суеверие те предпочитаха да си нямат вземане-даване със светите мъже.
Заобиколих лагуната и през бедняшките квартали влязох в Западна Елефантина. Насочих се право към пристанището, където попаднах на капитана на някакъв кораб, товарещ жито и масло. Без да го усуквам, му намекнах, че в името на боговете ще е най-добре да ме закара без пари до Карнак. Колкото и да му беше неприятно, той не можеше да ми откаже. На всички отдавна им е дошло до гуша от наглостта на жреческото братство, но и ги е страх от неговата безгранична власт, духовна и светска. Някои дори твърдят, че по своето могъщество жречеството съперничи на самия фараон.
Имаше пълнолуние, а капитанът не приличаше на страхливия адмирал Нембет, така че не спирахме през нощта, а с помощта на попътния вятър и силното течение само след пет дни навлязохме в големия завой на Нил и се оказахме пред самия Карнак.
Щом слязох на брега, стомахът започна да ме свива. Това беше моят роден град, където ме знаеха всички просяци и безделници по улиците. Само някой да се сетеше кой съм и господарят Интеф щеше да научи за пристигането ми, преди още да съм доближил градските порти. Но за щастие се бях преобразил добре, пък и все гледах да минавам по страничните улички, където имаше по-малка вероятност да срещна стари познайници. Надявам се за околните да съм изглеждал просто като един надут смешник, който се озовава сред казармите съвсем случайно и нищо специално не търси пред квартирата на командира Танус.
Беше отключено. Намъкнах се вътре, сякаш в това нямаше нищо нередно, и бързо залостих вратата зад себе си. Нямаше никого. Огледах стаята, но нищо не подсказваше къде е отишъл домакинът. По всичко изглеждаше, че Танус е заминал, и то доста отдавна — може би още с отплаването ни на юг. До прозореца беше оставено пълно гърне с мляко, което толкова се беше сгъстило и изсъхнало, че повече приличаше на сирене, а в чинийката до него стоеше късче плесенясал хляб.
Доколкото можех да съдя, нищо не липсваше. Дори огромният лък си стоеше закачен над леглото. Беше почти невъзможно Танус да го е оставил току-така. Ланата едва ли не се беше сраснал с тялото му. Сега за всеки случай го прибрах на по-сигурно в скривалището, което бях изкопал под спалнята му. И понеже предпочитах да не се разхождам много-много из улиците по светло, прекарах целия следобед затворен в жилището на приятеля си, използвайки времето си да го почистя от праха и мръсотията.
Когато се свечери, тихичко се измъкнах от къщата и слязох на брега. «Дъхът на Хор» стоеше на котва на обичайното си място. По окаяния й външен вид можеше да се заключи, че е участвала в сражение. Носът й беше разкъртен, а в средата си беше обгорена.
С известно чувство на гордост трябваше да отбележа, че Танус се е възползвал от идеята ми и е променил корпуса на кораба, така както го бях скицирал аз. Над самата ватерлиния, измежду гредите на носа се показваше страховитият метален рог. Беше доста олющен, по което съдех, че вече е имал случай да докаже силата си срещу корабите на червения самозванец.
Но на палубата не виждах нито Танус, нито Кратас. На вахта беше един от по-младшите офицери, които познавах, но реших, че вместо да му се обаждам на него, ще е по-добре да пообиколя моряшките свърталища край пристанището.
Явно вече никой не се съмняваше в нравствеността на жречеството, щом като навсякъде по кръчмите и публичните домове не само не се изненадваха от присъствието ми, но дори ме посрещаха като стар клиент. Най-сетне в едно от по-почтените заведения различих внушителната фигура на Кратас. Беше с група морски офицери, пиеше и играеше на зарове. Не посмях да го приближа. Седнах в другия край на претъпканата кръчма и само внимавах да не го изпусна от погледа си. През цялото време бях подложен на атаките на проститутки от двата пола, които в надеждата си да ме отведат със себе си из тъмните улички, постоянно смъкваха от цената си. Сякаш вместо да ги държи настрана, герданът от сини мъниста, издаващ по-особеното ми положение в обществото, ги привличаше още повече.
Най-сетне Кратас стана от мястото си и като потупа сърдечно приятелите си, напусна заведението. С огромно облекчение и аз на свой ред се надигнах от стола и го последвах.
— Какво си се закачил за мен, любимецо на боговете? — изсумтя презрително той, като усети, че го следвам по петите. — Злато ли търсиш или ти се ще да си поиграеш със задника ми?
Защото напоследък педерастията се беше разпространила много сред жреците.
— Ами по-скоро бих предпочел златото, Кратас — отговорих му, — защото в другото никакъв те няма.
Той се закова на място и подозрително ме изгледа. Красивото му лице се бе позачервило от алкохола, а погледът му бе мътен.
— Откъде ми знаеш името? — учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:
— Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!
— Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.
Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.
— Да вървим! Ще отидем у нас.
Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.
— Не си ли пил вече достатъчно? — попитах го.
Той само се усмихна.
— Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! — Вдигна той чашата си.
Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:
— А къде е Танус?
При този въпрос Кратас мигом изтрезня.
— Танус изчезна — отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.
— Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?
Младият мъж поклати глава.
— Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.
— Кога го видя за последен път?
— Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.
— Какво каза?
— Ами предаде ми командването на «Дъхът на Хор».
— Как ти го е предал? Той няма право.
— Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.
Съгласих се.
— А след това? Какво направи той?
— Ами казах ти вече. Изчезна.
Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:
— Внимавай къде пикаеш бе, свиньо!
Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.
— В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?
— Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я «царска курва».
Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.
— Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.
— И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?
Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.
— А какво стана с печата на ястреба? — сетих се изведнъж.
— Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.
— Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?
Той погледна гузно в чашата си и промърмори:
— Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.
— Не ти прилича, Кратас. Мислех, че мога да ти се доверя — укорих го аз като приятел. Установил съм, че с него повече подхожда да се направиш на разочарован, отколкото да му се развикаш. — Господарката Лострис много разчиташе на теб. Имаше ти пълно доверие. «Кратас — говореше тя — е силен и непоклатим като скала.» Да, точно така се изрази.
Явно хитрината ми успя. Както много други, и Кратас винаги е бил малко влюбен в господарката ми. Само да се спомене нещо за нея и той веднага ставаше друг човек.
— Мътните те взели, Таита, караш ме да се чувствам като последния идиот…
Не му отговорих, но често мълчанието е по-красноречиво от думите.
— Какво толкова очаква господарката Лострис от мен?
— Ами същото, което и аз ти заръчах, преди да замина за Елефантина.
Той удари с все сила по масата.
— Аз съм преди всичко войник. Не мога да изоставя задълженията си и да поведа половината си хора в някаква безнадеждна авантюра. Когато печатът беше у Танус, тогава беше друго…
— А сега не е ли у теб? — напомних му.
Той ме изгледа неразбиращо.
— Но аз не мога да използвам без Танус…
— Ами защо не? Сега ти го заместваш, винаги си бил най-верният му помощник… Пък и Танус лично ти е предал печата. Само ти знаеш какво да правиш с него. Е, добре, какво чакаш? Аз от своя страна ще направя всичко възможно да го открия и го върна. Но дотогава ти трябва да си готов. Задачата е тежка и много кръв има да се лее. Танус има нужда от теб. Не го изоставяй, не и втори път.
Кратас почервеня от гняв при последните ми думи.
— Ще съжаляваш за тези думи, тъй да знаеш! — закани ми се той.
— Чудесно — отвърнах му. Винаги съм обичал смелите и честни мъже. Толкова лесно се оставят да ги излъжеш.

 

26.

 

Общо взето, нямах представа как ще изпълня обещанието си да открия Танус. Оставих Кратас да се оправя с махмурлука си и излязох из града поне да опитам. Обиколих всички места, в които навремето човек можеше да се сблъска с приятеля ми. Разпитвах къде ли не, давайки си сметка, че любопитството ми можеше да се стори някому подозрително. Колкото и умело да мислех, че съм се преобразил, винаги щеше да се намери кой да ме разпознае и издаде. Но на всяка цена трябваше да открия Танус. Нощта отдавна беше паднала, а аз продължавах да обикалям заспалите улици, докато и последните проститутки не започнаха да гонят пияните си клиенти.
Утрото ме завари на брега на реката. Борех се отчаяно със съня и се чудех къде ли съм пропуснал да проверя. Изведнъж високо над мен се разнесе птичи крясък. Вдигнах глава нагоре и на фона на златистото небе пред очите ми се откроиха силуетите на ято диви гъски. При вида им неволно си спомних за отминалите времена, когато тримата с Танус и господарката Лострис по цели дни ловувахме патици из блатата.
— Какъв съм глупак! — плеснах се по челото. — Ами, да, разбира се!
По това време на деня улиците вече се пълнеха с шумна тълпа, в която всеки с всекиго се бута и с всеки се надвиква. Тива е най-големият град в света и никой негов жител не пилее времето си току-тъй. Някои ще надуват стъкло, други ще обработват злато и сребро, трети ще тъкат ленено сукно или просто ще си изхвърлят нечистотиите. Търговецът се пазари, адвокатът лъже, жрецът пее, а проститутката се навърта из ъглите и попоглежда минувачите. Това е най-вълнуващият град и съм сигурен, че никъде другаде животът не е тъй интересен. Затова и го обичам.
Запроправях си път сред множеството. Трудно е да се опише врявата, която ме обграждаше. Из чаршията царствено се разхождаха богати купувачи и всички търговци се надпреварваха да им хвалят стоките си и да се пазарят за всяка дреболия. Въздухът беше изпълнен с всевъзможни миризми — на подправки, на плодове и зеленчуци, на месо и риба. Някои продаваха всичко прясно, но други се мъчеха да пробутат залежалата стока и вонята на развалените продукти бе непоносима. От всички страни мучаха крави или пък блееха кози, които не пропускаха да покрият улиците с изпражненията си. Хората не им отстъпваха и откритите канавки край къщите им отнасяха потоци нечистотии към майката-река.
За момент се замислих дали да не си купя някое магаре. Сега беше най-горещото време в годината, а пътят до блатата беше уморителен. Спрях се да огледам животните. Но в крайна сметка се отказах — не само от икономия, но и от страх, че изляза ли извън града, веднага ще привлека вниманието на Свраките с охраненото си животно. На такава цена нищо чудно да забравят религиозните си скрупули. Затова се задоволих да купя само няколко шепи фурми, самун хляб, една хубава кожена торба, в която да ги сложа, и, разбира се, кратунка за вода. После поех по тесните улички и се насочих към портите на града.
Тъкмо да изляза пред тях, когато тълпата пред мен се раздвижи. Отнякъде се показаха войници, които блъскаха наляво и надясно с дръжките на копията си, за да разпръснат тълпата. След тях вървяха шестима роби, които, подтичвайки, носеха на гръб голяма и красива носилка. Бях притиснат до някаква стена и макар добре да разбирах кой е начело на войниците и кой се вози в носилката, нямаше как да избягна срещата си с тях.
За миг ме обзе паника. Расфер може би нямаше да ме разпознае под перуката, но знаех, че както и да се маскирам, никога не бих могъл да се скрия от погледа на господаря Интеф. Огледах се с надеждата все някъде да намеря прикритие. Близо до мен стоеше възрастна робиня с гърди, големи като амфори, и гръб на хипопотам. Пристъпих незабелязано няколко крачки встрани и се сгуших зад нея. Смъкнах перуката над очите си и чак тогава отново погледнах над рамото й.
Въпреки всичките ми страхове, не можех да не изпитам професионална гордост, като гледах как толкова скоро след операцията си Расфер се е изправил на крака. Той водеше войниците срещу мен, но едва когато се изравнихме, забелязах как половината му лице се е стопило. Сякаш главата му е била от восък и някой е приближил до нея огън. Беше следствие от трепанацията, което и най-големият майстор понякога не може да избегне. Другата половина обаче си беше непокътната. Расфер винаги си е бил чудовищно грозен, но сега предполагам всяко дете би умряло от ужас, ако го погледнеше.
Войниците минаха пред мен, а веднага след тях вървеше носилката. Изпод бродираните пердета се виждаше как господарят Интеф мързеливо се изтяга върху възглавници от чиста коприна, всяка от които струваше не по-малко от пет златни пръстена.
Беше гладко избръснат, а косата му — навита на ситни къдрици. Върху прическата си беше сложил топчица ароматен пчелен восък, който се топеше на горещината и течеше по главата и врата му, охлаждайки приятно кожата. Едната му ръка, отрупана с пръстени, галеше безгрижно бедрото на някакъв мургав хубавец — явно нова придобивка, защото не го познавах.
Сам се изненадах от безкрайната омраза, с която изгледах в този миг бившия си господар. Спомените за безбройните нещастия и унижения, които бях изпитал заради него, нахлуваха в съзнанието ми, но сред тях най-болезнен беше последният. Изпращайки ми кобрата, той бе заплашил и живота на господарката ми. И дори някой ден да му простя всичко останало, това няма да го забравя никога.
Главата му бавно се извърна към мен, но преди очите му да срещнат моите, аз се приведох напред и се скрих зад грамадата пред мен. Скоро носилката изчезна надолу по тясната улица, но докато я изпращах с поглед, изведнъж усетих, че треперя толкова силно, колкото и след срещата си с кобрата.
— Божествени Хоре, чуй молбата ми — прошепнах аз. — Нека не сетя миг покой, докато той не умре и не се яви пред господаря си Сет.
След което се обърнах нататък и поех по пътя си.

 

27.

 

Беше времето на големите наводнения и обширни земи се губеха в прегръдката на Нил. Както всяка година, така и сега могъщата река вдъхваше животворната си сила на нивите ни, наторявайки ги с черната си тиня. Когато водите й се оттеглеха, за да се приберат в коритото си, на тяхно място отново щеше да се появи буйна зеленина, в която се крие самата душа на нашия Египет. А до следващия разлив на Нил плодородната почва и слънцето на три пъти щяха да ни дарят с жадуваната реколта.
Между нивите се издигаха пясъчни диги, които едновременно усмиряваха прииждащата река и служеха за пътища. Именно по една от тях поех и аз. Така вървях на изток, докато не стигнах подножието на скалистите хълмове, след което свърнах на юг. По пътя си често се отбивах встрани от пътеката, за да обърна с крак някой по-голям камък, и така докато не намерих, каквото търсех. Прибрах го в торбата си и закрачих бодро напред.
През цялото време не изпусках от поглед каменистите склонове вдясно от пътя, защото зад всяка скала можеше да дебнат разбойници. Тъкмо прекосявах една долчинка, когато съвсем отблизо чух някои да вика подире ми:
— Моли се за мен, любимецо на боговете!
Толкова бях напрегнат, че от страх извиках и дори подскочих.
Точно над главата ми, на ръба на склона, седеше някакво пастирче. Навярно нямаше и десет години, но очите му бяха като на старец. Знаех, че Свраките често използват за съгледвачи деца. А това мърляво хлапе насреща ми изглеждаше твърде подходящо за целта. Косата му бе мазна, а на гърба си носеше дреха от лошо ощавена козя кожа, която смърдеше толкова силно, ме миризмата стигаше мак до мен. Детето ме огледа от главата до петите, за да ме оцени колко струвам, и отдалеч лакомите му очи заблестяха като на гарван.
— Накъде си тръгнал, жрецо, и по каква работа? — попита момчето и в същото време наду малката си свирчица, с което най-вероятно даваше знак на някого, скрит сред скалите.
Трябваше ми малко време да се окопитя, но и така гласът ми прозвуча леко задъхан:
— Не си ли малко нахален, момчето ми? Какво ти влиза в работата кой съм и накъде съм тръгнал?
Овчарчето веднага смени ролята си и ме замоли с жален глас:
— Умирам от глад, твоя святост. Ей на, виж ме, нещастен сирак, оставен сам на произвола. Нямаш ли малко хляб в тази голяма торба да ми дадеш?
— Изглеждаш ми добре охранен — опитах се да избягам от него, но то скочи на пътя и ме последва.
— Дай да погледна в торбата ти — не ме оставяше момчето. — Моля те, дай ми нещо да ям! Бъди добър, господарю.
— Добре, хлапако, щом толкова настояваш — съгласих се аз и извадих най-узрялата фурма от торбата си. Пастирчето посегна към нея, но аз затворих шепата си и щом я отворих, фурмата се беше превърнала в яркочервен скорпион. Той заплашително махаше с отровната си опашка и момчето изпищя от ужас, хуквайки нагоре по склона.
Чак като стигна до края на долчинката, то се обърна и ми извика:
— Ти не си жрец, а пустинен дух.
Бързо направи знака за предпазване от злото и се изплю три пъти на земята, след което избяга и се скри сред скалите.
Именно такъв скорпион търсих край пътеката. Разбира се, още щом го улових, откъснах отровния край на опашката му, след което го прибрах в торбата си с мисълта да го използвам при подобни нежелани срещи.
Останалото го дължах на същия онзи стар роб, който ме беше научил да разчитам думите по движенията на устните. Освен всичко друго той ми показваше и разни хитрости, а една от тях беше да подменям всякакви предмети.
Щом заизкачвах следващия хълм, се обърнах. Пастирчето стоеше на отсрещното възвишение, но вече не беше само. До него стояха и двама едри мъже. Тримата ме наблюдаваха, а момчето оживено жестикулираше. Като разбраха, че и аз ги гледам, всички се обърнаха на другата страна и се скриха зад билото на хълма. Съмнявах се, че ще посмеят да нападнат някакъв си дяволски жрец.
Не след дълго и в далечината забелязах нещо да се движи. Заковах се на място и заслоних очите си с ръка, за да не ми блести слънцето. За мое успокоение насреща ми се задаваше малка и наглед безобидна групичка. Продължих предпазливо, за да я пресрещна, и щом непознатите приближиха, изведнъж ми се стори, че единият от тях е Танус. Водеше някакво магаре. Дребното животно носеше доста тежък товар. Освен големия самар на гърба му се беше качила и жена с дете, но това не му пречеше да върви в крак със стопанина си. Забелязах, че и на жената не й е никак леко, защото по големия й корем се познаваше, че чака дете. Зад нея върху магарето се поклащаше по-голямо момиче.
За малко да извикам Танус по име и да се втурна насреща му, когато разбрах, че съм се припознал. Бях се заблудил от високата, плещеста фигура на мъжа, от гъвкавата му походка и златните къдрици над челото му. Явно присъствието ми го тревожеше, защото още отдалеч беше извадил меча си и не ме изпускаше от погледа си. Когато се разминавахме, той отклони магарето встрани и застана до ценния си товар.
— Боговете да те благословят, добри човече — опитах се да изиграя ролята си на жрец, но в отговор непознатият само изсумтя и продължи да държи оръжието си насочено към мен. Никой никому нямаше доверие в Египет.
— Не излагаш ли на опасност семейството си, като вървиш така сам по пътя? Трябваше за по-сигурно да тръгнеш с някои керван. Из хълмовете бродят всякакви разбойници.
Наистина се тревожех за тези хора. Жената имаше благо изражение и ми изглеждаше свястна, докато момичето едва не се разплака при думите ми.
— Върви си по пътя, жрецо! — махна с ръка мъжът. — Пази си съветите за онези, които имат нужда от тях.
— Много си мил, господарю — тихо се обади жената. — Цяла седмица напразно чакахме да мине керван през Кена. Майка ми живее в Луксор и отиваме при нея да ми помогне при раждането.
— Мълчи, жено! — сгълча я съпругът й. — Нямаме си работа с непознати, дори да са облечени като свещеници.
Позамислих се дали не мога да им помогна с нещо. Като гледах дълбоките, тъмнозелени очи на момичето, не можех да не изпитам умиление. Но баща й дръпна рязко поводите на магарето и отмина нататък. Можех само да изпратя с поглед непознатите и да се надявам, че нищо зло няма да им се случи. «Не можеш да мислиш за всички — рекох си. — Нито да даваш съвети насила.» И без повече да се обръщам, продължих пътя си.
Отдавна беше превалило, когато най-сетне излязох над тресавището. Някъде долу, сред буйната зеленина се показваше и скалистото островче, на което се надявах да намеря приятеля си. Но дори от високото, където се намирах, не можех да различа колибата. Тя се гушеше сред тръстиките и понеже и покривът й беше от тръстика, отдалеч беше съвсем незабележима. Подскачайки от камък на камък, забързах надолу по пътеката, за да изляза на брега.
Старата ни лодка още стоеше на мястото си. Беше пълна до половината с вода, която трябваше да изгреба, преди да се кача и да се оттласна навътре. Предпазливо си запроправях път сред гъстите тръстики. Прибереше ли се Нил в коритото си, до колибата можеше да се отиде и по суша, но сега, ако паднех от лодката, като нищо можех да се удавя.
До колибата беше привързана друга лодка, доста по-здрава от моята. Притеглих се до нея и бързо се изкатерих по дървената стълба, за да погледна в колибата. Тя се състоеше от едно-единствено помещение, осветявано от широките пролуки в покрива. В Горен Египет никога не вали.
Откакто двамата с Танус открихме изоставената колиба, никога не съм я виждал в такъв безпорядък. Дрехи, оръжия и кухненски съдове бяха разхвърлени по пода, сякаш в стаята е имало истинско сражение. Миришеше на пот и развалена храна, но особено нетърпима бе миризмата на вкиснало вино.
В ъгъла две голи и мръсни тела се бяха проснали едно до друго върху още по-мръсното легло. Прекосих стаята, за да се уверя, че са живи, и в този момент жената силно изсумтя и се обърна на другата страна. Беше млада, с приятна фигура и пищни форми, а буйните къдрици под корема й представляваха предизвикателство за всеки мъж. Но дори и сега, докато си почиваше, лицето й бе намусено и не можех да я нарека красива. Без съмнение Танус я беше прибрал от пристанището.
Винаги е бил човек с изтънчен вкус, а и не се сещам някога да е пиел. Това създание до него и изпразнените делви вино край стените говореха, че приятелят ми наистина е паднал, и то твърде ниско. Ако не бях сигурен, че е той, може би дори нямаше да го позная. От многото пиене лицето му беше подпухнало, а голяма част от него се губеше под гъста, неподдържана брада. Сигурно не се бе бръснал, откакто го видях за последен път.
Жената се събуди. Очите й се спряха върху мен и само за миг скочи с котешка пъргавина от леглото, за да грабне камата, висяща над главата ми. Успях да я изпреваря и насочих оръжието срещу нея.
— Махай се! — тихо й изсъсках. — Махай се, преди да съм те набучил на ножа.
Тя събра набързо дрехите си и ги навлече, като през цялото време не преставаше да ми хвърля убийствени погледи.
— Не ми е платил.
— Сигурен съм, че вече си си взела предостатъчно — срязах я аз и й посочих с ножа вратата.
— Беше ми обещал пет златни пръстена — започна да хленчи жената. — Повече от двадесет дни съм тук и всичко вършех: готвех, пазех къщата, обслужвах го като господар, а след като се натряскаше му бършех повръщаното. Трябва да си получа дължимото. Ако не ми платиш, няма да си тръгна…
Сграбчих я за черната коса и я изблъсках през вратата. Без да я изпускам, с другата ръка притеглих към себе си по-разнебитената от двете лодки и натиках жената в нея. Щом проститутката се почувства в безопасност, от устата й забълваха такива гнусотии, че чак птиците се изплашиха и тревожно закръжиха над тръстиките.
Прибрах се в колибата. Танус не беше помръднал. Проверих всички делви с вино — повечето бяха празни. Чудех се откъде ли е намерил толкова вино, но после ми мина през ум, че сигурно жената е ходила до Карнак, за да намери някой лодкар, който да го докара наведнъж. Като гледах празните съдове, имах чувството, че с толкова вино цялата дружина на Сините крокодили не би изтрезняла в продължение на месеци. Нищо чудно, че Танус беше в такова окаяно състояние.
Седнах за малко край леглото му, опитвайки се да му вляза в положението. Явно, че целта му беше да се самоунищожи. Това можех да го разбера и не ми даваше сърце да го съдя за слабостта му. Любовта му към господарката ми беше толкова силна, че ако бях на негово място и на мен не би ми се живяло повече.
Но и не можех да си затворя очите пред начина, по който той сам се подиграваше със себе си в желанието си да се откъсне завинаги от земните грижи. Все пак дори и сега вътрешно го оправдавах. Не беше единственият, който постъпваше така. Господарката ми също искаше да се самоубие. А нея я бях разбрал и й бях простил. Защо да не простя и на Танус? Въздъхнах дълбоко. Тези двама нещастни младежи бяха всичко, на което истински съм държал през живота си. После станах и се залових за работа.
Известно време стоях надвесен над Танус, чудейки се дали да се държа грубо с него или не. Най-накрая го хванах за краката и започнах да го влача по пода на колибата. Той се поразбуди и ме наруга с пресипнал глас, но аз не му обърнах внимание. Стигнах до вратата и го блъснах навън. Той полетя с главата напред и цопна тежко в блатото, изпръсквайки всичко наоколо с вода. След малко се показа на повърхността и без да се е съвзел още от пиянството си, започна да размахва ръце, мъчейки се да стъпи на дъното.
Тогава и аз скочих във водата, сграбчих го за косата и го натиснах. В началото Танус почти не се съпротивляваше и ми беше лесно да го задържа така. После обаче инстинктът му за самосъхранение заговори и като насъбра някогашната си сила, той така здраво ме разтърси, че изхвръкнах от водата и като прекършена клонка полетях назад.
Танус изскочи над повърхността и шумно си пое въздух, като в същото време раздаваше удари наляво и надясно, опитвайки се да докопа невидимия си нападател. С тези си удари можеше да убие дори хипопотам и затова предпочетох да се отдалеча на безопасно разстояние.
Приятелят ми зашляпа из водата и заслепен от косата си, се отпусна на дървената стълба. Беше нагълтал толкова вода, че сега се давеше в болезнена кашлица. За миг дори се уплаших, да не би да съм прекалил с лечението си. Тъкмо се канех да му се притека на помощ, когато той отвори широко уста и започна да повръща вода и вино.
Остана известно време върху стълбата, опитвайки се да успокои дишането си, след това отново повърна. Аз се бях вкопчил за един от коловете на къщурката и използвах момента най-сетне да му заговоря:
— Как ще се гордее с теб господарката Лострис, ако те види!
Той се огледа и най-накрая успя да ме разпознае изпод мокрите кичури коса.
— Проклет да си, Таита! Ти ли се опита да ме удавиш? Идиот такъв, щях да те убия.
— Като ти гледам исполинската сила, най-много да строшиш някоя кана вино. Погледни се само на какво си заприличал! — отвърнах му аз и влязох вътре, оставяйки го да си говори сам в блатото. Все някой трябваше да изчисти всичката мръсотия в колибата.
По някое време Танус се изкатери по стълбата и седна засрамено пред вратата. Аз обаче продължих работата си, без да му обръщам внимание. Най-накрая на него му дотегна да мълчи и шумно се провикна:
— Как си, стари приятелю? Липсваше ми.
— И ти ни липсваше, ама кой ни пита? Как постъпи с Кратас например? Оставил си го сам да командва сраженията по реката. Ами господарката Лострис? По цял ден говори за теб и се мъчи да ти бъде вярна. Чудя се какво ли би казала, ако видеше тази хубостница, която изхвърлих от леглото ти.
Той изръмжа и ме изгледа едва ли не с омраза.
— Таита, да не съм чул името на господарката ти. Неприятно ми е да си спомням за нея…
— Затова побързай да отвориш още някоя делва вино!
— Вече съм я загубил завинаги. Какво очакваш да направя?
— Да запазиш вяра и сила на духа, така както ги е запазила тя.
Той ме изгледа внимателно.
— Кажи ми нещо за нея, Таита. Как е тя? Сеща ли се за мен?
— И още как — изсумтях аз недоволно. — Почти не мисли за друго. Готви се за деня, когато ще се събере отново с теб.
— Само дето това няма да стане никога. Вече съм я загубил завинаги и повече не ми се живее.
— Ами добре тогава! — ядосах се аз и като го прескочих, излязох от колибата и седнах в лодката. — Нямам аз време за губене. Ще кажа на господарката си, че дори не си пожелал да чуеш посланието й.
— Чакай, Таита! — извика той подире ми. — Върни се!
— Защо? Нали искаш да се самоубиеш? Ами хайде, направи го. По някое време ще пратя балсаматорите да се погрижат за тялото ти.
Той се усмихна смутено.
— Добре, държа се като глупак. От пиенето главата ми съвсем се е размътила. Хайде, върни се! Моля те! Искам да чуя какво ми праща Лострис.
Направих възможно най-киселата си физиономия, но благоволих да се върна в колибата.
— Господарката ми нареди да ти предам, че любовта й към теб е останала непокътната въпреки всичко, което е била принудена да върши. Тя винаги е била и ще си остане твоя жена.
— Кълна се в боговете, тя ме прави за срам!
— Не. Ти сам се правиш.
Той грабна ножницата, която висеше над леглото, извади меча си и обхванат от дива ярост, започна да удря с него по амфорите край стената. Те се разхвърчаха на парчета, а виното се изливаше на пода, преди да протече през пролуките между дъските.
Най-накрая Танус се спря и се върна при мен. Като го гледах, не можах да се сдържа и язвително му се изсмях:
— Ама погледни се! Уморяваш се като престарял жрец, който никога не е хващал оръжие…
— Престани, Таита! Достатъчно. Да не си посмял повече да ми се смееш, защото ще съжаляваш.
Беше започнал истински да се ядосва, а точно това ми беше целта. Обидите, които слушаше от мен, можеха само да му вдъхнат повече твърдост.
— Господарката ми смята, че ще е най-добре да отговориш на предизвикателството на фараона, така че след пет години, когато тя се освободи, ти да си още сред нас и да живееш с чест.
Сега вече го стреснах.
— Пет години? Какво искаш да кажеш, Таита? Дали наистина нашето страдание ще има край?
Отговорих му кратко и ясно:
— Гледах в бъдещето на фараона. До пет години той ще умре.
Моят приятел ме погледна с широко отворени очи и само за няколко секунди лицето му смени поне стотина пъти изражението си. Танус така и не се научи да прикрива чувствата си.
— Гледал си му в бъдещето! — промълви той най-сетне. — С плочките, нали?
Отначало не вярваше в пророческите ми способности и винаги ми се смееше, когато отворех дума за плочките. Но след като имаше доста случаи да се увери в истинността на моите видения, накрая промени изцяло отношението си към тях.
— Способен ли си да изчакаш? — попитах го. — Господарката ми се кълне, че ако трябва, ще те чака цяла вечност. А ти няма ли да изтърпиш няколко години заради нея?
— Заклела се е, че ще ме чака? — не вярваше Танус.
— Цяла вечност — повторих и за миг се уплаших той да не вземе да се разплаче. Не бих понесъл мъж като него да бъде победен от чувствата си и затова веднага смених темата: — Не искаш ли да чуеш точно какво видях?
— Да, разбира се, че искам! — съгласи се на драго сърце той, преглъщайки сълзите си.
Двамата се разговорихме и понеже имахме много неща да си кажем, така и не разбрахме нито кога се стъмни, нито кога отново се развидели.
Разказах на приятеля си всичко онова, което бях споделил и с господарката Лострис. Не пропуснах и най-малката подробност. Докато му обяснявах как господарят Пианки е бил съсипван ден след ден от скрития си враг, той не можеше да се сдържи на едно място, крачеше неспокойно, като размахваше юмруци и сипеше безброй закани. А на сутринта с радост видях, че пред мен стои не онзи жалък пияница от предния ден, а истинският смел и решителен Танус — такъв какъвто винаги съм го познавал.
— Тогава да се заемаме още отсега с плана ти — заяви той, — защото по всичко изглежда той е най-правилният!
Скочи на крака и препаса меча си. Съветвах го все пак да почака малко и да си почине след толкова месеци, прекарани в пиянство, но той не щеше да чуе и повтаряше непрекъснато:
— Трябва да се върнем в Карнак незабавно! Кратас ни чака. А желанието ми да отмъстя за баща си и да видя отново своята любима е толкова силно, че жив ще изгоря, ако не го изпълня.

 

28.

 

Напуснахме блатото и тичешком поехме по каменистата пътека към Карнак. Водеше Танус, а аз гледах да не изоставам. Щом слънцето се показа над хоризонта, гърбът на приятеля ми се обля в пот, сякаш тялото му искаше да се освободи от изпитото вино. Но въпреки че едва си поемаше дъх от умора, той не спираше; не желаеше дори да забави крачка, като не обръщаше внимание на убийствената жега, идваща откъм пустинята.
Спря се едва когато му извиках. Заковахме се на място и се загледахме напред. Във въздуха кръжаха птици, които бях забелязал отдалеч.
— Лешояди! — задъхано възкликна Танус.
— Намерили са някаква мърша сред скалите.
Той извади меча си от ножницата и предпазливо продължихме нататък.
Натъкнахме се първо на мъжа. С меча си Танус разгони лешоядите, скупчили се около трупа, и двамата се надвесихме над мъртвеца. По русите къдрици можех да позная, че е същият човек, с когото предния ден се бях разминал по пътеката. От лицето му не беше останало нищо, тъй като нещастникът беше паднал по гръб и лешоядите го бяха изкълвали. Бяха изболи очите му и сега само празните им орбити зееха към небето. Оголеният череп на мъртвеца сякаш се смееше на суетата на краткото ни земно съществуване. Танус го обърна и пред очите ни се показаха смъртоносните рани на гърба му. Поне десетина пъти го бяха наръгали между ребрата.
— Който и да е бил, свършил си е добре работата — отбеляза приятелят ми, на когото като на истински войник смъртта не правеше особено впечатление.
Обиколих скалите наоколо, и зад една от тях открих и трупа на жената, нападнат от цял облак мухи. Тези насекоми сякаш са творение на самата горещина. Явно след като са я изнасилили, жената е родила. Дори не са си направили труда да я убият и тя с последни сили е прегърнала новороденото, за да го защити от лешоядите. Така и я намерих.
Продължих нататък и отново мухите ми показаха къде е било завлечено момичето. Над нея поне някой се беше смилил, прерязвайки й гърлото, вместо да я остави да кърви.
Някаква муха кацна върху устните ми. Пропъдих я с ръка и в същия момент заплаках. Като ме чу, Танус бързо дотича.
— Познаваше ли ги? — попита той.
Кимнах с глава и му обясних:
— Срещнах ги вчера на пътя. Опитах се да ги преду… — не можах да довърша. Нещо беше заседнало в гърлото ми. Поех дълбоко дъх, преглътнах сълзите си и след малко продължих: — Имаха магаре. Сигурно затова Свраките са ги нападнали.
Приятелят ми нищо не каза. Само по каменното му изражение можех да съдя, че гледката на убитото момиче също го е потресла. Той огледа скалите наоколо и като ми викна да го последвам, хукна към пустинята.
— Танус! — изкрещях подире му аз. — Кратас ни чака…
Но той не се обърна и на мен не ми оставаше друго, освен да се затичам след него. Настигнах го чак когато следите на магарето свършваха и той не знаеше накъде да продължи. Най-накрая пое право напред, без да обръща внимание на думите ми.
— Аз имам повече причини да съчувствам на убитите — опитвах се да го убедя. — Но това твоето си е чиста лудост. Кратас ни чака. Нямаме време за губене…
Без дори да ме погледне, Танус грубо ме прекъсна:
— На колко години беше това дете? Май нямаше и десет, а? Аз винаги имам време да раздавам справедливост, когато имат нужда от нея.
И продължи напред. Лицето му излъчваше омраза и желание за мъст. Явно беше, че това отново е предишният Танус и е безполезно да споря с него.
Мен също не ме напускаше мисълта за убитото момиченце. Догоних приятеля си и двамата продължихме заедно по пътеката. Дори ми се струваше, че така бягаме още по-бързо.
С Танус сме ходили на лов за антилопи и дори за лъвове, така че и двамата бяхме овладели до съвършенство умението да преследваме. Двамата се разбирахме добре и сега, докато тичахме по магарешките стъпки, само с жест отбелязвахме всяка промяна в посоката им. Скоро се озовахме на камениста пътечка, която водеше на изток, навътре в пустинята. Разбойниците бяха поели по нея и с това само улесняваха задачата ни.
Наближаваше пладне, а водата в кратунките ни се бе свършила. Най-сетне в далечината забелязахме злосторниците. Бяха петима и водеха със себе си магарето. Явно смятаха, че в пустинята никой няма да ги преследва, и затова дори не си правеха труда да се оглеждат назад.
Танус ме дръпна зад една скала, за да си починем след дългото тичане, и ми прошепна:
— Ще ги заобиколим. Искам да ги видя в лице.
Отдъхнахме и приятелят ми навлезе сред пясъците, за да заобиколи пътеката отдалеч. Лесно изпреварихме Свраките и като ги оставихме далеч зад себе си, отново излязохме на пътеката. С набитото си око Танус веднага откри къде ще е най-удобно да ги причакаме.
Скоро дочухме, че разбойниците идват. Копитата на магарето шумно чаткаха по камъните, а мъжете пееха на висок глас. Докато ги очаквахме, се уверих, че съм сторил добре да не се отделям нито за миг от приятеля си. Предстоеше ни среща с най-кръвожадните типове, които някога съм виждал, и какво ли щях да правя, ако бях сам, въоръжен единствено с малката си кама?
Точно пред нас едрият, брадат бедуин, който по всичко изглеждаше, че е главатарят им, се спря и нареди на хората си да свалят меха с вода от гърба на магарето. Пи пръв, а след това даде и на останалите. Като ги гледах, започнах да преглъщам.
— Виж, кръвта на жените още е по дрехите им — посочи Танус. — Ах, защо не е с мен Ланата, да им надупча коремите, че да протекат като пробити мехове.
Той сложа ръка на рамото ми.
— Ще чакаш да изскоча пръв. Не искам никакви геройства.
Кимнах му в знак, че съм разбрал. И без това смятах да постъпя точно така.
Свраките окачиха отново меха върху магарето и продължиха по пътя си. Минаха покрай скалата, зад която бяхме ние. И петимата бяха въоръжени до зъби. Отпред вървеше бедуинът. Носеше меча си преметнат на гърба, но така, че да може всеки момент да се пресегне през лявото си рамо. На главата си носеше вълнена качулка, за да се пази от слънцето, но това му пречеше да вижда добре и докато минаваше покрай нас, не ни забеляза.
Зад него вървяха други двама и единият водеше магарето за поводите. Останалите се тътреха зад животното и се препираха за златото на убитата жена. Всички бяха прибрали оръжията си; само тези, който бяха най-отзад, държаха късите си копия.
Танус ги остави да минат, после безшумно се надигна и се промъкна зад гърба на последните. Приличаше на леопард, излязъл да се поразходи. Само след секунда застана зад единия от разбойниците и със замах отсече главата му.
Въпреки намерението си да помогна на Танус кой знае защо тъй и не помръднах от прикритието. Пред себе си се оправдавах, че така поне няма да му преча.
Никога досега не бях го виждал да убива човек. Знаех, че често му се е налагало да го върши, но пак бях стъписан от лекотата, с която той се разправи с двамата мъже. При първия удар главата на жертвата му подскочи във въздуха като заек, подгонен от дупката си, а тялото — и в това мога да се закълна! — направи още една крачка, преди коленете му да се подгънат. После мечът на Танус описа окръжност в обратна посока и той отсече главата и на другия разбойник. От врата бликна кръв като фонтан, обезглавеният труп се свлече надолу, а при падането си на земята черепът изкънтя като кратуна.
Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.
— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.
Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.
При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.
Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.
От тримата разбойници най-опасен беше бедуинът, а и аз бях най-близо до него. Беше с гръб към мене и вниманието му беше насочено към Танус. Необходимо ми бе просто да насоча копието си към него и да го набуча.
Знам, че там, където са бъбреците, човешкото тяло е най-уязвимо. С познанията ми по анатомия не ми беше никак трудно да улуча мястото. Пронизах разбойника точно на пръст встрани от гръбначния стълб. Копието потъна дълбоко в десния бъбрек, разрязвайки го с хирургическа точност. При удара главатарят застина. Аз обаче развъртях широкото острие из раната, както ме беше учил Танус, за да не оставя на врага си никакви шансове за спасение. Мечът на разбойника се изплъзна от ръката му и той нададе такъв пронизителен писък, че другарите му неволно се обърнаха и позволиха на Танус да се измъкне от капана им.
Още с първия си удар той прободе единия от тях право в гърдите. Преди да е изтеглил обратно оръжието си от трупа на убития, последният оцелял от бандата с всички сили хукна сред пясъците.
Приятелят ми се затича подире му, но направи само няколко крачки и се спря задъхан.
— Нямам вече сили. След него, Таита, не оставяй гадната твар да се измъкне.
На света рядко са се раждали хора, които да бягат по-бързо от мен. Притиснах с крак убития бедуин, за да извадя копието си от тялото му, и се втурнах след бягащия.
Настигнах го бързо. Толкова бяха безшумни стъпките ми, че той дори не разбра как го приближавам. С копието си пронизах ахилесовото му сухожилие и го повалих на земята. Мечът излетя от ръката му. Нещастникът лежеше и крещеше от ужас, ритайки във въздуха с крака. Обзет от непознато, садистично удоволствие, аз заподскачах около него, бодейки го с копието, така че да ми застане по-удобно за последния удар.
— Коя от жените ти хареса повече? — питах и в същия миг забих оръжието си в бедрото му. — Майката с големия корем или момиченцето? Не ти ли беше прекалено тясна?
— Милост, милост! — пищеше разбойникът. — Нищо не съм направил. Другите бяха. Не ме убивай!
— По дрехите ти има засъхнала кръв — отсякох аз и го набучих в корема, но не смъртоносно. — Така ли крещеше детето, както ти сега?
Той се сви на кълбо, за да си защити корема, и оголи гърба си. Ударих го в гръбначния стълб, точно между два от прешлените. Това го парализира. Тогава аз се дръпнах встрани.
— Много добре — изсъсках му. — Искаше да не те убия, ами няма да те убия. Малко ти е да умреш!
Обърнах се и си тръгнах. Раненият запълзя след мен, влачейки парализираните си крака, както рибарите — мрежите си пълни с риба, но след няколко метра силите му изневериха, той се отпусна на земята и отчаяно захленчи. До вечерта слънцето все щеше да го убие с безмилостните си лъчи.
Като се върнах при него, приятелят ми ме изгледа.
— Никога не съм подозирал какъв дивак живее у теб — поклати той глава. — Винаги ще ме изненадаш с нещо.
Свали меха с вода от гърба на магарето и ми го подаде. Аз обаче му направих знак да пие пръв.
— Имаш повече нужда от мен — рекох му.
Очите му се притвориха с наслада, докато на големи глътки пиеше благотворната течност. После пое дълбоко дъх и заяви:
— Кълна се в милата Изида, ти се оказа прав. Станал съм като жена. Малко да поразмахам меча и се уморявам.
После огледа труповете и със задоволство отбеляза:
— Е, започваме да се справяме с фараоновата заповед.
— Там е работата, че се справяме твърде зле — възразих. Той се намръщи, а аз продължих: — Трябваше да хванем поне един от разбойниците жив, за да ни заведе до свърталището на Свраките. Защото вече и онзи там — посочих аз към умиращия сред скалите, — няма да ни свърши работа. Аз съм виновен. Позволих на гнева да ме води. Но повече тази грешка няма да се повтори.
Към средата на пътя започнах да се разкайвам за постъпката си с негодника.
— Все пак и той беше човек като нас.
Обаче Танус изсумтя:
— Това беше едно животно, един мръсен чакал, който си получи заслуженото. Не го жали! Забрави го. По-добре ми кажи защо толкова държиш да се върнем при избитото семейство, вместо да продължим направо към лагера на Кратас.
— Трябва ми тялото на мъжа.
Едва когато стигнахме до обезобразения труп, обясних на приятеля си какво имам предвид. Мъртвецът беше започнал да се разлага и наоколо се носеше тежка смрад. Но пък и лешоядите се бяха погрижили да оставят съвсем малко месо върху скелета.
— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?
За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.
— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.
— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.
— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.

 

29.

 

Кратас се беше разположил на лагер в първия оазис по пътя на керваните към Червено море, на по-малко от ден път от Карнак. Беше взел със себе си сто души от гвардията на Сините крокодили, грижливо подбрани лично от него, както му бях заръчал. Двамата с Танус пристигнахме в лагера късно през нощта. Пътят беше дълъг и изтощителен и затова първата ни работа беше да се проснем край огъня и да се наспим.
При изгрев-слънце приятелят ми вече беше на крак и разговаряше с хората си. Отдалеч можеше да се види с каква радост го посрещат. Офицерите го прегръщаха, а войниците го поздравяваха и щастливо се усмихваха, щом той се обърнеше към всеки от тях по име.
На закуска Танус нареди на Кратас да отнесе разлагащото се тяло на мъжа в Карнак, където да му уреди подходящо погребение и да се погрижи мълвата за мнимата му смърт да обиколи цяла Тива. Аз предадох на Кратас писмо, което по доверен пратеник трябваше да стигне до господарката Лострис в Елефантина. Той подбра десетима от войниците си и заедно с магарето и вонящия му товар се приготви да потегли към Карнак.
— Гледай да ни настигнеш по пътя към морето. Ако не успееш, ще те чакаме в оазиса Гебел Нагара — извика подире му Танус, докато групата се отдалечаваше от лагера. — И да не забравиш на връщане да ми донесеш Ланата!

 

30.

 

Щом Кратас и хората му се скриха от погледа ни, Танус се разпореди останалите също да се приготвят за път. Щяхме да поемем в обратната посока — по пътя на керваните към морето.
Пътят между Нил и Червено море е дълъг и тежък. На един голям и лошо организиран керван ще са му нужни двадесет дни, за да го измине. Но приятелят ми не ни даваше миг почивка и само за четири дни стигнахме. В началото двамата с него бяхме най-зле подготвени за подобно изпитание. Но когато пристигнахме в Гебел Нагара, Танус вече се беше освободил от всички излишни килограми, а отровата от изпитите делви вино се беше изпарила с потта, изляла се от тялото му.
Колкото до мен, за пръв път ми се случваше да правя подобен преход като обикновен войник. През първите дни мислех, че няма да понеса жаждата, мускулната треска и болките в краката. Сега разбирах през какво трябва да премине «Ка»-то на човек, за да достигне подземния свят. Все пак гордостта не ми позволяваше да изоставам, пък и знаех, че в пустинята това би означавало сигурна смърт. Когато свикнах с несгодите на пътя, със задоволство установих, че ми става все по-лесно да вървя редом с останалите.
По пътя се разминахме с два големи кервана, отправили се към Нил. Магаретата се превиваха под огромните товари, пазени от въоръжени до зъби мъже. Само силата на тези наемници можеше да предпази керваните от нападенията на Свраките. Е, имаше и друг начин — търговците да заплатят тлъстите суми, които разбойниците искаха от тях, за да ги оставят необезпокоявани.
При срещите ни с керваните Танус неизменно покриваше лицето и златните си къдрици с вълнения си шал, за да не бъде разпознат. Той трудно можеше да бъде сбъркан с друг и само някой да споменеше в Карнак, че го е срещнал, и опитът ни да го представим за мъртъв би отишъл на вятъра. Затова изобщо не отвръщахме на поздравите на пътуващите търговии, ами ги отминавахме, без да продумаме, без дори да ги погледнем.
Бяхме на един ден път от морския бряг, когато свърнахме от големия път и продължихме на юг по една стара и забравена пътека, която един приятел бедуин ми беше показал преди години. Някъде по този стар път се намираха и кладенците на Гебел Нагара. Почти никой не ги знаеше и затова рядко се случваше човешки крак да стъпи тук, разбира се, като изключим бедуините и пустинните разбойници, но пък тях можеш ли да ги наречеш хора?
Докато стигнем кладенците, бях отслабнал, но в същото време и укрепнах физически. Нямах огледало да видя дали не съм станал още по-красив. Всъщност като усещах как вътрешно преливам от здраве и сила, дори не се съмнявах в това, но ми се щеше малко да се полюбувам на образа си. Външният ми вид скоро ми спечели и почитатели. Вечерта край огъня доста войничета ми хвърляха похотливи погледи, а някои направо се опитваха да флиртуват с мен. Уви, развалата, обхванала обществото ни, не беше подминала и войниците. По цяла нощ не изпусках дръжката на ножа си и най-накрая трябваше да набода в корема един нежелан гост, за да внуша повече респект у скучаещите мъже. След този случай никои не ми досаждаше.
Дори когато стигнахме оазиса, Танус почти не ни остави да почиваме. Докато чакахме Кратас да ни настигне, през цялото време се упражнявахме с мечовете или се състезавахме по стрелба с лък, борба и бягане. Със задоволство установих, че при подбирането на хората Кратас се е съобразил изцяло с изискванията ми. В отряда ни нямаше нито един от онези едри мъжаги, с които човек има навика да свързва армията. С изключение на моя приятел всички бяха дребни и пъргави — точно такива, каквито ми бяха необходими, за да осъществя плана си.
Кратас дойде само два дни след нас. Оказа се, че се е придвижил по-бързо от нас. Обаче Танус недоволстваше.
— Какво те задържа толкова? Да не би да си срещнал някоя неземна хубавица?
— Носех две много тежки неща — отвърна му Кратас, докато се прегръщаха. — Твоят лък и печата на ястреба. Радвам се, че ще ме освободиш и от двете.
Той подаде оръжието и керамичната статуетка на приятеля си, радостен, че отново са заедно.
Танус веднага грабна Ланата и отиде в пустинята. Придружих го и издебнахме стадо газели. С удоволствие следях как той се цели с огромния си лък по малките, пъргави създания, хукнали на всички посоки из долината, и как поваля една дузина от тях в движение с точно толкова стрели. Вечерта, докато си похапвахме печено месо и дробчета, обсъдихме бъдещите си планове.
Призори той повери командването на Кратас и двамата поехме сами към брега. До рибарското селце, което имахме за цел, беше само половин ден път и още по пладне изкачихме последната дюна, за да се разкрие пред нас морето в целия си блясък. От мястото си ясно можехме да различим черните контури на кораловите рифове, които като с нож разсичаха тюркоазените води.
Щом влязохме в селото, той веднага поиска да му се яви старейшината. И гласът, и видът му подсказваха, че е голям господар, затова старецът дотича веднага да види с какво може да му угоди. Танус му показа печата на ястреба и човекът се хвърли в краката му, сякаш пред него беше застанал самият фараон. И толкова силно заудря главата си в земята, че чак се уплаших да не се нарани. Помогнах му да се изправи и той ни заведе в най-хубавата къща в селото — собствената му мръсна колиба, от която трябваше да изхвърли цялото си домочадие, за да има къде да седнем.
Гостоприемният домакин ни нагости, след което двамата с Танус отидохме на брега. Краката ни стъпваха по най-ослепителния пясък, който някога съм виждал, но ние побързахме да се потопим в топлите води, за да се измием от потта и праха на пустинята. Пред нас заливът беше затворен от назъбените коралови рифове, вървящи успоредно на брега; зад гърба ни се издигаха непристъпни планини, лишени от всякаква зеленина, които опираха чак в искрящото синьо небе.
Морето, планините и небето се съчетаваха във величествена гледка, но уви, не ми остана време да им се насладя, защото скоро откъм морето се зададе малката рибарска флотилия. Пет изкорубени лодчици с платна от палмови листа се промъкнаха между рифовете и наближиха брега. Толкова бяха натоварени с хора, че се страхувах да не потънат.
Винаги съм изпитвал някакво страхопочитание пред безграничната щедрост на боговете и всевъзможните форми, които тя може да приеме. Затова, когато рибарите изхвърлиха на брега купищата риба, блестящи на слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, аз веднага се завъртях около тях и започнах да ги разпитвам за всички видове, които се показваха пред очите ми. Жалко, че нямах със себе си нищо, на което да запиша чутото.
Щом лодките бяха разтоварени, аз скочих в една от тях и запушвайки нос пред непоносимата воня на риба, докато малкият платноход излизаше от кораловия залив, махнах за довиждане на Танус. Той трябваше да остане в селото, докато се върна с всичко нужно за следващия етап от плана ми. Не исках да го разпознаят там, където отивах. Задачата му сега беше да държи под око рибарското село и да не позволи на никого да влезе във връзка със Свраките в пустинята и да им съобщи за господаря със златните коси и печата на ястреба.
Скоро вълните подхванаха лодката ни и докато тя гордо надигаше нос над пенестите им гребени, кормчията пое право на север, покрай сивия, пустинен бряг. Пътят не беше дълъг и още по здрач платноходът ни навлезе в спокойните води на пристанището на Сафага.

 

31.

 

Хиляда години откакто Сафага е отправна точка за всички египетски търговци, тръгнали за страните на изтока. И сега от малката ни лодка можех да различа на хоризонта силуетите на далеч по-големи съдове, с които се осъществяваше връзката между страната ни и арабските пристанища.
Когато слязох на брега, вече се беше стъмнило и като че ли никой не забеляза пристигането ми. По поръчение на господаря Интеф бях посещавал често града, така че го познавах добре и не ми беше трудно да се оправя из тесните му улички. По това време те бяха пусти и само от кръчмите долиташе весела глъч. С бърза крачка се отправих към дома на търговеца Тиамат. Той беше богат човек, домът му беше най-големият в целия град и пред вратата му пазеше въоръжен роб.
— Кажи на господаря си, че е дошъл лекарят от Карнак, който навремето спаси крака му — наредих му аз и след миг на вратата се показа самият домакин да ме посрещне. Явно жреческото ми облекло доста го изненада, но за щастие той с нищо не се издаде, нито пък спомена името ми пред роба. Заведе ме в оградения си двор и едва тогава си позволи да възкликне:
— Ама наистина ли си ти, Таита? Чух, че Свраките са те убили край Елефантина.
Тиамат беше представителен мъж на средна възраст с открито, интелигентно лице и остър ум. Преди няколко години го бяха докарали на носилка. Свраките били нападнали и разграбили кервана му. Понеже го сметнали за мъртъв, го оставили да лежи край пътя, където го открили пътуващи търговци. С моя помощ се възстанови, дори успях да спася крака му, започнал да гангренясва. Но оттогава накуцваше.
— Радвам се, че малко преждевременно са те писали мъртъв — засмя се и плесна с ръце.
От къщата излязоха роби, които ми поднесоха чаша студен шербет и табла с фурми и смокини.
Поговорихме си и Тиамат тихо ме попита:
— Може би имаш нужда от нещо? Какво мога да направя за теб? Знаеш, че ти дължа живота си. Моят дом е и твой дом. Всичко, което имам, е твое.
— По царска работа съм — казах му и извадих печата на ястреба изпод туниката си.
— Да, това наистина е печатът на фараона, но нямаше нужда да ми го показваш. Само кажи какво искаш. Нищо не мога да ти откажа.
Изслуша ме, без да ме прекъсва, и когато най-после свърших, повика управителя и пред мен му даде нарежданията си. Преди да го отпрати, отново ме попита:
— Нещо да съм забравил? Има ли друго, което да ти трябва?
— Щедростта ти е безкрайна — уверих го аз. — И все пак, има още нещо, за което ми се ще да те помоля. Би ли ми дал материали за писане.
— Погрижи се в някоя от торбите да бъдат сложени свитъци, мастилница и четчици — обърна се той към управителя и го пусна да си върви.
Останахме да си говорим до среднощ. Тиамат живееше на кръстопътя на най-оживените търговски пътища в Горен Египет и знаеше всички слухове и клюки не само в царството, но и далеч отвъд пределите му. За няколкото часа, прекарани в градината му, научих повече, отколкото за цели месеци в Елефантина.
— Още ли плащаш откуп на Свраките?
Той безпомощно сви рамене.
— След онази история с крака ми имам ли друг избор? Наглостта и лакомията им не знаят граници. Още при напускането на кервана от Сафага трябва да им заплатя четвърт от стойността на стоката, а на връщане от Тива — половината от печалбата. Скоро ще доведат всички до просешка тояга, а пътищата съвсем ще опустеят. Свършено е с търговията по тези земи.
— Как стават плащанията? — попитах. — Кой определя размера им, кой ги събира?
— Имат си шпиони на пристанището. Наблюдават какво разтоварва всяка лодка и при тръгването на кервана от Сафага вече знаят точно какво носи със себе си. Преди още да е стигнал планинските проходи, ще го пресрещне някой от разбойническите главатари, който ще си поиска дължимото.
Отдавна беше минало полунощ, когато Тиамат извика един от робите си да ме отведе в стаята ми.
— Предполагам, че няма да се видим на сутринта — прегърна ме Тиамат. — Сбогом, приятелю. Мисля, че още не съм ти се издължил. Когато и да имаш нужда от мен, не чакай, ами ми прати вест.
Робът ме събуди, преди още да се съмне. В тъмното двамата слязохме на брега. Пред самия риф навътре в морето ме чакаше една от лодките на Тиамат. Щом се качих, незабавно отплавахме.
Към обед преминахме през теснината между кораловите рифове и навлязохме в лагуната пред рибарското селце. Танус ни чакаше на брега.

 

32.

 

Докато ме е нямало, Танус бе успял да събере отнякъде шест мършави магарета, върху които качихме товара от кораба. Наредихме на капитана на търговския кораб на всяка цена да ни изчака да се върнем и поехме с магаретата към оазиса.
Явно, че Кратас и хората му се бяха измъчили от жегата, мухите и най-вече от скуката, защото ни посрещнаха с такава радост, сякаш се бяхме разделили преди месеци. По заповед на Танус той строи всички войници и пред погледа им започнах да свалям и разтварям торбите от гърбовете на магаретата. След като от първата излезе дреха на млада робиня, всички се засмяха, но когато от останалите торби се показаха още седемдесет и девет подобни облекла, войниците престанаха да се забавляват, ами шепнешком се запитаха какво съм намислил.
Разпределихме дрехите и Танус заповяда:
— Преобличайте се в женските дрехи!
Някои избухнаха в смях, други запротестираха, но след като с Кратас и офицерите обиколихме отново редиците им, за да им дадем да разберат, че началникът им говори съвсем сериозно, всички навлякоха новите облекла.
За разлика от нашите жени, които ходят съвсем леко облечени, често с разголени крака и гърди, асирийките се покриват целите и дългите им поли стигат до земята. Когато излизат от дома си, те крият дори лицата си зад воал — както твърдят, от скромност, но всъщност заради пословичната ревност на съпрузите си. Разбира се, разликите в облеклото не могат да се обяснят единствено с моралните норми. Докато в Египет винаги е слънчево, на север вали постоянно, дори по високите планински върхове водата замръзва и се превръща в солидна бяла маса, а ледените ветрове носят постоянно болести и смърт.
Като попривикнаха с новите си облекла, мъжете бързо влязоха в ролите си. Само за минути те изоставиха присъщата си походка и като истински девойчета заситниха, щипейки се закачливо по задниците и раздавайки мили погледи наоколо.
На офицерите им беше трудно да сдържат усмивките си. Може би заради по-особеното ми положение, но аз лично винаги съм изпитвал известно отвращение към мъжете, които се обличат като жени; затова и до днес не мога да разбера как така само някой глупак да си сложи пола и всички се заливат от смях, като му гледат маймунджилъците.
Колкото и да ме дразнеше обаче смехът им, не можех да не отдам заслуженото на Кратас. Беше подбрал най-дребните и слабички войници и сега се уверявах, че те са способни да заблудят всекиго. Нужно им беше само да се понаучат наистина да се държат като жени.

 

33.

 

На другия ден необикновеният ни керван потегли от оазиса, мина през малкото рибарско селище и се насочи към брега и товарната лодка, която ни чакаше. Кратас и осмината други офицери представляваха въоръжената ни охрана. Да оставим подобна ценна стока неохранявана, щеше да се стори подозрително. Ала осемнадесет въоръжени мъже успешно щяха да ги заблудят и да привлекат вниманието на Свраките.
Начело на кервана, облечен в скъпи дрехи, вървеше Танус, който беше сложил на главата си типичния за азиатските търговци наниз мъниста. Понеже брадата му беше станала твърде дълга, на мен ми оставаше само да я понакъдря според асирийската мода. Освен това всеки знае, че жителите на онези далечни планински земи имат също като приятеля ми руси коси и светла кожа, така че той спокойно можеше да мине за чистокръвен асириец.
Аз вървях зад него. Превъзмогнах неприязънта си към женските дрехи и също като останалите си навлякох дълга роба, а лицето си покрих с воал. Освен това се накичих със скъпи бижута, за да си личи, че не съм робиня, а съпруга на търговеца. Най-добре никой в Сафага да не ме разпознаеше.
При пътуването ни повечето от робините, а и някои от офицерите ги тръшна морската болест. Досега всички те бяха плавали само по спокойните води на Нил и не знаеха що е истинска вълна. Дори по едно време толкова много от пътуващите се надвесиха над борда, за да дарят морските богове, с каквото имаха в стомаха си, че лодката едва не се преобърна.
За голямо облекчение на всички най-сетне стъпихме на пристанището в Сафага, където предизвикахме истинско оживление. Носеха се какви ли не легенди за уменията на асирийките в леглото. Дори се говореше, че някои от тях притежавали такава изумителна дарба, че били способни да върнат към живот хилядолетна мумия. Никой от зяпачите на пристанището не се и съмняваше, че зад всеки воал се крие самото олицетворение на женската красота. Един азиатски търговец едва ли би поел разходите по подобно далечно пътешествие, ако не е сигурен, че стоката му ще си намери купувачи по египетските пазари за роби.
Някакъв търговец предложи на Танус да купи всички момичета, спестявайки му опасното и уморително пътуване през пустинята. Но той само му махна презрително с ръка.
— Не си ли чувал за опасностите, които те очакват по пътя? — настояваше търговецът. — Преди да достигнеш бреговете на Нил, ще бъдеш принуден да заплатиш такъв откуп, че печалбата ти ще остане нищожна.
— И кой ще е този, който ще ми вземе откуп? — искаше да знае моят приятел. — Аз плащам само онова, което дължа.
— Но не мислиш за онези, които дебнат покрай пътя — предупреди го мъжът. — Дори ако им дадеш толкова, колкото ти поискат, не можеш да си сигурен, че няма да те нападнат. Особено като видят каква съблазнителна стока водиш със себе си. Толкова са се охранили лешоядите с труповете на твърдоглави търговци, че вече им е трудно да се вдигнат във въздуха. Така че най-добре ще е за теб да ми продадеш стоката си тук, на добра цена…
— Аз си имам своите пазачи — посочи Танус към Кратас и малкия отряд, — които ще се разправят с всеки разбойник, изпречил се на пътя ни.
Хората, които наблюдаваха отстрани пазарлъка, се засмяха на наивните твърдения на «чужденеца». Търговецът вдигна рамене.
— Много добре, храбрецо. Следващия път, като имам път из пустинята, все ще видя някъде скелета ти. Ще го позная по червеникавата ти брада.
Както ми беше обещал, Тиамат ни беше приготвил четиридесет магарета. Двадесет от тях натоварихме с мехове с вода, а другите щяха да носят останалия товар, който свалихме от лодката.
Гледах да не се задържаме много на пристанището, където имаше твърде любопитни хора. Само някоя от робините да издадеше с нещо истинския си пол и планът ни пропадаше. Разблъсквайки зяпачите, Кратас и останалите от пазачите си запробиваха път из улиците, като в същото време внимаваха да не би някое от «момичетата» да си вдигне булото или пък да изръмжи с дебелия си глас на нахалните минувачи. И така, докато напуснем града.
Първата нощ щяхме да прекараме близо до Сафага. Надявах се Свраките да не ни нападнат преди първия проход, но можех да съм сигурен, че съгледвачите им са наоколо и ни дебнат. Затова постоянно повтарях на войниците нито за миг да не забравят ролите си. Не биваше по никакъв повод да откриват лицата си или да се разсъбличат и което беше може би най-важното, щом облекчаваха естествените си нужди, задължително трябваше да приклякат като жените.
Едва когато се стъмни, Танус заповяда да бъдат разтоварени магаретата и всяка от «робините» да получи оръжието си. Всеки щеше да спи с лъка и меча си.
Приятелят ми постави около лагера двойно повече постове от обикновено. След като ги обиколихме и се уверихме, че всички са нащрек, двамата с него се измъкнахме и се върнахме в Сафага. Преведох приятеля си из пустите улички и отново потропах на вратата на Тиамат. Търговецът знаеше за посещението ни и ни посрещна с топла гозба. Личеше, че е очаквал с вълнение срещата си с Танус.
— Славата ти се носи навсякъде, господарю Хараб — поздрави го той. — Навремето познавах баща ти. Беше голям човек. Чух разни слухове, че преди няколко дни са те намерили умрял в пустинята. Но въпреки че в този момент тялото ти трябва да е при балсаматорите, можеш да се чувстваш добре дошъл в скромния ми дом.
Докато се наслаждавахме на вкусната вечеря, която ни бяха приготвили, Танус надълго и нашироко разпитваше домакина ни за Свраките, а той отговаряше прямо и откровено на въпросите му.
Най-накрая младият мъж погледна към мен и аз му кимнах. Тогава той се обърна към Тиамат и му обясни:
— Ти се показа като истински приятел, а ние не бяхме съвсем честни с теб. Няма как, налагаше се, защото никой не трябва да разбере каква е същинската цел на нашето начинание. Но сега ще ти кажа само на теб, че сме дошли да смажем Свраките и да предадем главатарите им на царския гняв и справедливост.
Домакинът ни се усмихна и приглади брадата си.
— Това не ме изненадва, защото чух за повелята, която си получил от фараона по време на празненствата на Озирис. Това и интересът ти към тези кръвожадни разбойници беше достатъчно, за да предположа какви са истинските ти намерения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще извърша жертвоприношение за успеха начинанието ти.
— Но за да успеем, се нуждаем от твоята помощ — каза му Танус.
— Само кажи от какво имаш нужда.
— Мислиш ли, че Свраките са разбрали за идването ни?
— И още как. Цяла Сафага говори само за вас. Този сезон това е най-скъпата стока, разтоварена в пристанището ни. Осемдесет красиви робини, всяка от които ще струва в Карнак поне хиляда златни пръстена — засмя се той на шегата си. — Можете да сте сигурни, че Свраките вече са научили за вас. Видях поне трима от съгледвачите им сред тълпата на пристанището. Още преди първия проход ще ви пресрещнат, за да ви поискат откуп.
Когато станахме да си вървим, той ни изпрати до вратата.
— Нека боговете ви закрилят. Не само фараонът, но и всяко живо същество в царството ще ви е задължено до смърт, ако стъпчете тази сган, заплашваща да унищожи самата ни цивилизация и да ни превърне отново във варвари.

 

34.

 

Когато на другата сутрин потеглихме, още не се беше развиделило и повяваше хлад. Начело на кервана вървеше Танус с Ланата през рамо, а аз, с цялата си женска красота и грация, го следвах само на няколко крачки.
Магаретата зад нас вървяха едно след друго и по средата на пътеката. От двете страни на животните се движеха «робините». Оръжията им бяха скрити в торбите върху самарите и на всеки от войниците му беше нужно едно-единствено движение, за да се пресегне и хване дръжката на меча си.
Кратас беше разделил въоръжените пазачи на три групички по шестима души, начело на които стояха Астес, Ремрем и той самият. Астес и Ремрем имаха славата на опитни бойци и на няколко пъти им беше предлагано да ги повишат и всеки от тях да поеме командването на отделен отряд. Но и двамата бяха отказвали, за да останат при Танус. Смятам, че това е най-красноречивото доказателство за безграничната преданост на войниците към него. Не можех да не помисля отново какъв фараон би излязло от моя приятел.
Погледнати отстрани, пазачите сякаш бяха забравили всякаква предпазливост. Бавно вървяха покрай кервана и единствената им грижа като че ли бе някоя от робините да не избяга. Всъщност това беше за пред съгледвачите на Свраките. Офицерите зорко следяха някоя от робините да не закрачи с маршова стъпка или пък предвидливо им подвикваха, преди друга да запее на глас войнишка песен.
— Ей там, Кернит! — викаше Ремрем на един от войниците си. — Какви са тия грамадни крачки, дето ги правиш? Що не вземеш малко да си врътнеш задничето, че да им потекат лигите на ония там, зад скалите!
— Само ми дай някоя целувчица, капитане — отвърна му Кернит, — и всичко ще направя за теб.
Ставаше все по-горещо и пред очите ни скалите около нас започваха да танцуват. По някое време Танус ми подвикна:
— Скоро ще направим първата си почивка. По канче вода за всеки и…
— Мили мъжо — прекъснах го аз, — ето ти ги и приятелчетата. Погледни напред!
Танус се обърна и инстинктивно посегна към лъка.
— И какви са ми красавци, а?
Колоната ни тъкмо започваше да изкачва първите възвишения, предхождащи голямото плато. От двете ни страни се издигаха стръмни скали, когато насреща се показаха трима души. Водачът им беше едър мъж, с когото никой не би искал да се срещне по тъмно. Като всички пътници из пустинята и той беше облечен в дълга вълнена роба, но на главата си не носеше нищо. Беше мургав и по лицето му имаше белези от едра шарка. Останал бе с едно око, а носът му беше крив като клюн на лешояд.
— Познавам едноокия — подшушнах на Танус, така че никой друг да не ме чуе. — Казва се Шуфти. Сред всички главатари на Свраките на този му се носи най-зловещата слава. По-добре да си имаш работа с някой лъв, отколкото с него.
Приятелят ми не ми отговори, а вдигна високо дясната си ръка, за да покаже, че не държи оръжие, и бодро се провикна към разбойниците:
— Нека дните ти ухаят на жасмин, любезни пътнико, а любящата ти съпруга да те чака на прага, когато най-после се завърнеш у дома.
— Нека меховете ти останат пълни с вода, а хладният бриз да гали лицето ти, докато прекосяваш Пясъците на жаждата — отвърна на поздрава му Шуфти и на лицето му се появи усмивка, от която би се уплашил дори леопард.
— Много си мил, благородни господарю — благодари му за учтивостта Танус. — Бих желал да ти докажа своята щедрост и гостоприемство, но моля да ми простиш, че ми е невъзможно. Чака ни дълъг път и не трябва да се спираме.
— И все пак ще ми отделиш малко от времето си, любезни асириецо — рече разбойникът и заслиза по пътеката към нас. — Имам да ти дам нещо, без което пътуването ти до Нил може да се окаже твърде опасно — и извади от пазвата си малък предмет.
— А, някакъв амулет! — възкликна младият мъж. — Нима ти си магьосник? Какво е това, което искаш да ми дадеш?
— Перо — усмихваше се Шуфти. — Перо от сврака.
Танус също се усмихна, сякаш онзи отсреща си правеше шегички.
— Ами добре тогава, дай ми това перо и повече няма да те бавя.
— Дар за дар. И ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Дай ми двадесет от робините си. А когато се върнеш от Египет, ще се срещнем отново и ще ми дадеш половината от спечеленото от останалите шестдесет.
— И всичко това за някакво си перце? — изсмя му се Танус. — Май не ми предлагаш много разумна сделка.
— Но това не е обикновено перо, а перо от сврака. Или идваш толкова отдалеч, че не знаеш нищо за тази птица?
— Нека видя това магическо перо — протегна ръка моят приятел и се приближи към него. Кратас, Ремрем и Астес също се присъединиха към тях, сякаш и на тях им беше интересно да разгледат перото.
Но вместо да вземе подаръка си, Танус стисна Шуфти за китката и изви ръката му зад гърба. Изненадан от неочакваното нападение, той извика и се свлече в краката му. В същото време Кратас и останалите се втурнаха напред и само след миг бяха обезвредили другите двама разбойници, които така и не разбраха какво става. Оръжията им бяха избити от ръцете и двамата бяха довлечени насила пред Танус.
— И така, птиченцата ми, мислите си, че ще уплашите мен, Каарик-асириеца, с дрънканиците си, така ли? Ами да, продавачо на птичи пера, разбира се, че съм чувал за Свраките. Чувал съм, че представляват цяло ято малки, но много гласовити бъзливки, от които не се плашат дори врабчетата.
Той изви още повече ръката му и разбойникът се развика от болка и се просна по лице в праха.
— Аз съм чувал за Свраките, ала дали те са чували за Каарик-ужасния?
Танус направи знак на Кратас и с помощта на останалите съблякоха тримата чисто голи, след което ги разпънаха върху земята.
— Иска ми се да ми запомните името и следващия път, като го чуете, бързо да отлетите като добри свракички. — Отново кимна на Кратас, който заплашително заогъва камшика между пръстите си. Камшикът беше досущ като този на Расфер — направен от хипопотамска кожа. Танус протегна ръка към него. Кратас неохотно му го подаде.
— Не гледай толкова тъжно, господарю — успокои го Танус. — И ти ще имаш възможност да си поиграеш. Но Каарик-асириецът е свикнал във всичко да е пръв.
Той размаха камшика високо над главата си, така че да засвисти във въздуха, а в това време Шуфти, който се свиваше от страх в краката му, обърна глава и злобно изсъска:
— Ти си луд, асирийско говедо такова! Толкова ли не разбираш, че пред себе си имаш един от главатарите на Свраките? Да не си посмял да ме удариш…
Гърбът и задникът му бяха покрити с белези от шарка. Танус вдигна камшика и с все сила го стовари върху голия разбойник. Върху гърба му остана белег, дебел колкото пръста ми. От болката Шуфти се сгърчи и с големи усилия се сдържа да не извика. Танус отново вдигна камшика и отбеляза нова черта върху гърба на злосторника. Този път, колкото и да се мъчеше, той изрева като ранен бик. Без да обръща внимание на виковете му, младежът продължи да нанася удар след удар, сякаш тъчеше гоблен върху кожата на нещастника.
Когато най-сетне свърши, жертвата му беше покрита от глава до пети с болезнени рани. Нито веднъж не беше ударил два пъти на едно и също място. Кожата не беше разкъсана никъде. Шуфти отдавна беше престанал да крещи и да се гърчи. Лежеше неподвижен в праха и само хриптенето, което издаваше, показваше, ме не е умрял. Когато Ремрем и Кратас го пуснаха и се изправиха, той дори не помръдна.
Танус подхвърли камшика на Кратас:
— Следващият е твой, господарю. Да видим ти какво ще изрисуваш върху гърба му.
Ударите на Кратас можеха да уплашат всекиго със силата си, но им липсваше точността и финеса на Танусовите. Скоро гърбът на разбойника се покри целият в кръв, сякаш някой беше излял върху него мях с вино.
Най-накрая Кратас реши, ме си е свършил работата, и поизпотен от усилието, предаде камшика на Астес, посочвайки му последния от Свраките.
— Хайде сега ти да го научиш на обноски този хубостник.
Астес пипаше по-несръчно и от Кратас. Той направо свали кожата на разбойника, който накрая кървеше като одран вол в кланицата.
Танус даде знак на кервана да продължи по пътя си през прохода. Само ние двамата останахме в очакване един от тримата мъже да покаже признаци на живот.
Най-сетне Шуфти се размърда и надигна глава. Танус любезно се обърна към него, сякаш двамата едва сега се срещаха на пътя:
— Е, приятелю, няма как, трябва да се разделим. Запомни лицето ми и стъпвай внимателно, когато го видиш повторно.
После вдигна падналото перо от земята и го забоде в наниза около главата си.
— Благодаря ти за подаръка. Нека прекараш всичките си нощи в нежните прегръдки на красиви жени.
Докосна с ръка гърдите и устните си по начина, по който асирийците се сбогуват, и пое нагоре по пътя. Аз го последвах и скоро двамата настигнахме кервана.
Преди да се скрием зад баира, се обърнах назад. Разбойниците се бяха изправили и си помагаха един на друг да се задържат на краката си. Дори от толкова далеч можах да различа лицето на Шуфти. Беше самото въплъщение на омразата.
— Е, така поне ще сме сигурни, че само да излезем от прохода и ще си имаме работа с всички Свраки, които могат да се срещнат от брега на морето до Нил — подметнах на Кратас и хората му, а те сякаш само това чакаха, за да се отдадат на невъздържаната си радост. Като че ли им обещавах цял кораб, пълен с бира и красиви момичета.

 

35.

 

Когато се изкачихме на една височина, се обърнахме да погледнем синьото море. Сбогувахме се отдалеч с прохладните му води и поехме сред безкрайната шир от пясък и камънак, която ни делеше от долината на Нил.
Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ни ставаше. Жегата се превръщаше в скрит враг, който се опитваше да ни покоен със смъртоносните си удари. Въздухът бе толкова тежък и горещ, че едва дишахме. Като огромна пиявица изсмукваше влагата от телата ни, изсушаваше кожата ни и устните ни се напукваха като презрели смокини. Като излезли от някаква адска пещ, камъните жестоко пареха под краката ни и дори кожените подметки на сандалите ни не можеха да ни спасят. През най-горещите часове на деня беше невъзможно да се върви по-нататък. Разпъвахме палатки и се криехме в сянката им.
Изчаквахме слънцето да се сниши над хоризонта и продължавахме. От всички страни ни обграждаха всевъзможни опасности, които с времето започнаха да плашат дори и храбрите Сини крокодили. Като ранена пепелянка керванът ни бавно-бавно се нижеше между черните скали и пясъчните дюни, следвайки стъпките на безбройните пътешественици и търговци преди нас.
Когато паднеше нощта, под блясъка на звездите пустинята се обливаше в сребърна светлина. Виждаше се ясно като през деня и от мястото си начело на колоната спокойно различавах едрата фигура на Кратас на края, въпреки че ни деляха повече от двеста крачки. Към полунощ Танус даваше заповед да спрем и да издигнем лагера си. Спяхме по два-три часа и отново скачахме на крак, за да изпреварим жегата. По обяд, когато от горещината скалите около нас започваха да трептят в нескончаеми миражи, а хоризонтът плуваше пред замрежените ни погледи, се спирахме отново и изчаквахме слънцето да се скрие.
Около нас почти нямаше признаци на живот. Само от време на време зад скалите се показваха стада бабуини-песоглавци, които лаеха насреща ни, или пък на фона на ослепително синьото небе, толкова високо, че от земята изглеждаха като някакви мушици, закръжаваха любопитни лешояди.
Докато почивахме през деня, около нас пясъците се понасяха във вихрен танц и сякаш пред очите ни играеха самите призрачни хурии. А ние се нахвърляхме на малкото полагаща ни се вода и ни се струваше, че от горещината тя се изпарява в устата ни.
— Къде се губят тия? — не можеше да се сдържи Кратас. — Докога ще чакат? Надявам се най-после пустите му пиленца да съберат малко смелост и да кацнат на пътя ни.
Макар всички да бяха опитни войници, свикнали с трудностите, много от тях започваха да се огъват. Стари приятели и бойни другари започваха да се карат без причина или за глътка вода.
— Шуфти е хитро куче — говорех аз на Танус. — Ще събере силите си и ще ни изчака някъде на сигурно. По-добре ще е ние да отидем при него, вместо той да ни гони. Ще изчака да се изморим от дългия път, да станем по-невнимателни и чак тогава ще нанесе удара си.
На петия ден в далечината пред нас забелязах множество пещери, издълбани в отвесните скали. Това беше некрополът на изоставения град Галала, което подсказваше, че наближаваме едноименния оазис. Преди векове тук е кипял живот, но страшно земетресение разместило земните пластове и водата станала оскъдна. Макар и жителите на града да бяха изкопали кладенците още по-надълбоко, животът бе замрял завинаги. Порутените къщи потискаха със своето мълчание, а из дворовете, където навремето богати търговци са се разхождали с многобройните си жени, сега лениво се припичаха змии и гущери.
Първата ни работа беше да напълним меховете с вода. Толкова дълбоки бяха кладенците, че дочувахме сподавеното ехо на гласовете си. Докато войниците се радваха на водата, двамата с Танус обиколихме запустелия град. Лъхаше тъга и меланхолия. В центъра на града се издигаше порутеният храм на бога-покровител на Галала. Покривът се беше продънил, а стените бяха започнали да се разрушават. Единственият вход на храма беше откъм западната му страна, а и той беше наполовина затрупан от свлеклите се камъни.
— Това ще свърши чудесна работа — промърмори Танус, докато обикаляхме голямата постройка, и с опитното си око на войник продължи да преценява достойнствата й. Когато го попитах какви са му намеренията, той само се усмихна и рече:
— Остави това на мен, стари приятелю. Битките са моя работа.
Докато стояхме насред храма, забелязах в краката ни следи от цяло стадо бабуини. Показах ги на Танус.
— Сигурно минават оттук, когато ходят на водопой.
Вечерта всички се бяхме събрали в порутения храм около огньовете от магарешки тор, когато отново се разнесоха гласовете на бабуините. Явно нещо беше разтревожило маймуните и сега по-едрите мъжкари предизвикателно лаеха по посока на хълмовете, опасващи града. Гласовете им закънтяха между скалите и аз кимнах на Танус.
— Приятелчето ти най-после се показва. Съгледвачите му се крият из хълмовете и ни наблюдават. Няма съмнение, че те са изплашили бабуините.
— Надявам се да си прав — изръмжа той. — Войниците ми са готови да се разбунтуват. И понеже знаят, че целият план е твое дело, ако се провалим, ще трябва ти да заплатиш за всичко… я с главата, я със задника си.
След това стана и отиде да говори с Астес.
Мигновено настроението на всички се промени. Щом войниците разбраха, че неприятелят е наблизо, лицата им грейнаха, обидите и разногласията бяха забравени и всеки скришом бръкна под завивката си, за да се увери, че оръжието му е на мястото си. Понеже съзнаваха, че врагът не бива да усети измамата, хитрите войници с нищо не промениха досегашното си поведение и продължаваха да се държат, сякаш сме най-обикновен керван, който се готви да прекара нощта в спокоен сън. Изчакахме да стане време, легнахме под завивките и изгасихме огньовете. Но никой не затвори очи. Всички неспокойно се въртяха, кашляха и си мърмореха един на друг. Часовете минаваха, през пробития покрив можех да наблюдавам как звездите променят положението си по небосвода, но така и никой не ни нападна.
Преди да се зазори, Танус обиколи часовите и се върна на мястото си край загасналата жар в огнищата. За миг се надвеси над мен и тихичко ми просъска:
— Ти и приятелите ти, бабуините, наистина сте си лика-прилика. Само някоя сянка да ви стресне и се разлайвате до небесата.
— Свраките наистина са тук — възразих му. — Подушвам ги. Из хълмовете гъмжи от тях.
— Това, което подушваш, е сутрешната закуска — сряза ме той. Танус винаги е знаел, че мразя да ме обвиняват в лакомия. Счетох за по-разумно да не му отвръщам и станах в тъмното, за да се облекча зад най-близката купчина камъни.
Докато си клечах, някъде отново пролая бабуин и гласът му огласи последните часове на нощта. Обърнах глава по посока на звука и изведнъж чух как някъде в далечината съвсем слабо издрънча оръжие. Може би нечия нервна ръка беше изпуснала ножа върху камъните или пък някой, който се е скрил зад скалите, в бързината си ги е ударил с тежкия си щит.
Усмихнах се доволно; щях да накарам Танус да си вземе думите назад. На връщане пошушнах на лежащите около мен:
— Бъдете готови. Тук са.
Думите ми се предадоха от уста на уста и всички бяха предупредени за нападението.
Звездите над нас започнаха да угасват и зората бавно се запромъква над хоризонта като лъвица, която дебне жертвата си. Изведнъж пазачът, застанал на западната стена, тихо изсвири с уста. Може би за нападателите това беше гласът на тайнствен козодой, но за нас той означаваше само едно. Всички се раздвижиха в очакване. Из храма се разнесоха заповедите на Кратас и останалите офицери: «Бъдете готови! Помнете командите! Не мърдайте от местата си!» Така и никой не се надигна от земята. Всички в храма трябваше да сме дълбоко заспали.
Без да се изправям, без дори да свалям шала от лицето си, се обърнах и погледнах към хълмовете. Пред очите ми насечените очертания на скалите започваха да се променят. Нарочно премигнах, за да се уверя, че това, което виждам, не е плод на въображението ми. После бавно се обърнах на другата страна, но и там беше същото. Хълмовете около нас сякаш оживяваха с безбройните, заплашителни сенки на въоръжени мъже. Черните силуети образуваха стена, през която и пиле да не може да прехвръкне.
Сега разбирах защо Шуфти беше чакал толкова дълго, преди да ни нападне. Няколкото дни, в които бяхме вървели из пустинята, са му били нужни да събере тази разбойническа армия. Бяха поне хиляда души, но в мрака беше трудно да ги преброя. По численост ни превъзхождаха поне десет пъти. Започна да ме обхваща страх. Дори и за една дружина гвардейци положението изглеждаше критично.
Разбойниците бяха застанали неподвижно по билото на хълмовете, сякаш се бяха превърнали в камъни. Тази желязна дисциплина ме разтревожи още повече. Очаквах, че ще се хвърлят срещу нас като обезумели зверове, но ето, че умееха да воюват. Гробното мълчание, което ни обграждаше, носеше повече заплаха и от най-пронизителните крясъци, които бихме могли да чуем.
С изгрева на слънцето започнахме да ги различаваме по-ясно. Бронзовите щитове и извадените мечове заблестяха пред очите ни. Всеки от разбойниците беше увил лицето си така, че само очите му да се показват изпод вълнената маска. А самите очи… предполагам, че дори в погледа на сините акули, всяващи ужас из моретата, не се чете такава кръвожадност, както у хората насреща ни.
Мълчанието се проточи безкрайно. Имах чувството, че нервите ми няма да издържат и сърцето ми ще се пръсне от напрежение. Но ето, че сред скалите прокънтя нечий глас, който разсече като с нож тишината:
— Каарик! Буден ли си?
Лесно можех да разпозная Шуфти. Беше застанал на самия ръб на скалите, обграждащи града от запад, точно над пътя, който ги прорязваше.
— Каарик! — извика той отново. — Време е да си платиш, каквото ми дължиш. Само че цената е нараснала. Вече искам всичко. Всичко! — повтори той и свали шала си, за да се види надупченото му от шарката лице. — Искам всичко, което притежаваш, включително и безсрамната ти глава.
Танус се надигна от земята, отметна завивките си и отговори предизвикателно:
— Ами тогава ще трябва да слезеш да си го вземеш.
Слънчевите лъчи паднаха върху сляпото око на Шуфти и то заблестя като сребърна монета. Той вдигна високо дясната си ръка и рязко я свали.
При този знак хората му нададоха боен вик и размахаха мечовете над главите си. Шуфти им посочи надолу и те се спуснаха като вълна, за да залеят тясната долина на Галала.
Танус изтича до средата на храма, където някогашните жители на града бяха издигнали висок каменен олтар на своя покровител Бес, джуджето-бог на музиката и пиянството. Кратас и останалите офицери се завтекоха след него, докато аз и всички «робини» сграбчихме завивките си и като закрихме глави, започнахме да пищим от ужас.
Танус се изкатери на олтара и опря коляно на земята, за да стегне огромния Ланата. Нужна му беше цялата сила, за да опъне докрай тетивата на лъка, но когато се изправи отново, металната жица в ръцете му затрептя на слънцето, сякаш беше живо същество. Той се пресегна зад рамото си, за да извади една стрела от колчана и зачака, обърнат към входа на храма, откъдето трябваше да се появят разбойниците.
Под олтара Кратас и останалите се разположиха в редица и също заложиха стрели на лъковете си в очакване на неприятеля. Бяха шепа хора, които едва смогваха да заградят пътя към олтара. В тях имаше нещо толкова героично и в същото време толкова отчаяно, че изведнъж бях обзет от желание да съчиня поема в тяхна чест. Ала преди да ми е дошъл наум и началният стих, и на входа се показаха първите главорези.
Стълбата, която водеше към храма, беше доста тясна и по нея можеха да се разминат до пет души. Оттам до позицията, която беше заел Танус, нямаше и четиридесет крачки. Щом главите на разбойниците се появиха между каменните колони на входа, той опъна тетивата и изпрати първата си стрела. Само с нея успя да убие трима души. Първият беше доста висок, с дълги, мазни плитки, които се спускаха зад гърба му. Беше полугол, само с къса препаска около хълбоците. Стрелата го улучи право в гърдите и премина през тялото му.
Оплискана с кръвта на първия убит, стрелата се заби в гърлото на следващия. Изгубила от силата си, тя все пак се показа зад тила му, но не би могла да продължи полета. Перцето в края й се впи в плътта на жертвата и с това кратката й разходка сред враговете щеше да свърши, ако един от мъжете сам не беше наранил окото си с бронзовото острие. Двете Свраки останаха приковани един за друг и като се свлякоха в краката на идващите след тях, задръстиха прохода с телата си. За миг настъпващият неприятел бе спрян на стълбите, но след това стрелата се отскубна от главата на последния убит и отнесе окото му. Труповете на двамата се разделиха и всеки падна на една страна, позволявайки на множеството отзад да нахлуе в двора на храма. Защитниците ги посрещнаха с дъжд от стрели и труповете, които заваляха по земята, на вълни преграждаха пътя на идващите. Скоро неприятелят трябваше да прескача телата на убитите и ранените си другари, за да нахлуе в храма.
Разбира се, това не можеше да продължи дълго. Разбойниците напираха все повече, а броят им превъзхождаше няколко десетки пъти този на шепата бранители. Както прииждащите води на Нил отнасят със себе си пясъчните диги, така и огромната маса на нападателите помиташе сега живи и умрели и изпълваше двора на светилището, обграждайки от всички страни олтара на Бес.
Враговете бяха твърде близо и обградените не бяха в състояние да използват вече лъковете. Затова те ги захвърлиха и грабнаха мечовете си.
— Хор, дай ми сила! — нададе Танус бойния си вик и мъжете около него го подеха, залавяйки се за работа. Метал зазвъня о метал. Свраките се опитваха всячески да достигнат противниците си, но те бяха образували кръг около олтара и пазейки гърбовете си, успешно отблъскваха напора им. Откъдето и да се покажеха, разбойниците неизменно биваха посрещани от смъртоносните им мечове, които поваляха всичко пред себе си. На тях обаче не им липсваше смелост и те дори не помисляха да отстъпят. Паднеше ли един, друг веднага заемаше мястото му.
По едно време на входа се показа самият Шуфти. Той не участваше в сражението, а само гледаше отстрани и ревеше в лицето на всеки от хората си, които се огънеше и обърнеше гръб на защитниците. Сляпото му око се въртеше страховито из орбитата си, а гласът му гърмеше:
— Искам асириеца жив! Искам да го убия бавно, за да се наслаждавам на предсмъртните му викове.
Разбойниците не обръщаха внимание на жените, които се бяха свили върху рогозките и покрили главите си, пищяха, обезумели от страх. Аз пищях най-силно от всички, още повече, че да се стои насред самото полесражение не беше приятно преживяване. Между стените на храма вече се бяха събрали поне хиляда въоръжени мъже, които вдигаха прах до небесата и без да гледат къде стъпват, раздаваха ритници на всички посоки. Затова предпочетох да се отдръпна в един от ъглите.
Един от разбойниците за момент изостави другарите си и се надвеси над мен. Дръпна шала ми с ръка и ме погледна в очите.
— Мила Изидо — зяпна ме той, — ето това се казва красавица!
Беше грозен като дявол. Почти нямаше зъби, а едната му буза беше разкрасена с дълбок белег. Докато се взираше в лицето ми, можеше да ме отрови с дъха си.
— Само почакай да свършим с ония там и ще ти покажа нещо, от което ще запищиш от удоволствие — увери ме той и страстно ме притегли към себе си, за да ме целуне.
Първата ми мисъл беше да го отблъсна далеч от себе си, но се въздържах и отвърнах на целувката му. В двореца на господаря Интеф имах доста време да се науча как се прави и вече можех да накарам всеки мъж да се разтопи от удоволствие.
Вложих цялото си умение в тази целувка. Докато разбойникът се наслаждаваше на устните ми, аз бръкнах в пазвата си и скришом извадих малката си кама. Забих му я точно между петото и шестото ребро. Свраката понечи да изкрещи, но аз бързо запуших устата му със своята и нежно го поех в прегръдките си. Завъртях ножа из сърцето му и го измъкнах едва когато разбойникът потръпна в ръцете ми и безпомощно се отпусна. Оставих го да се изтърколи на земята и се огледах.
За няколкото секунди, които ми бяха нужни да се отърва от новия си почитател, положението на отбраняващите се значително се беше утежнило. В редиците им зееха дупки. Двама бяха убити, а Амсет беше ранен в дясната ръка и отчаяно размахваше меча си с лявата.
С облекчение трябваше да видя, че на Танус нищо му няма и с дивашкия си смях още раздава правосъдие с меча си. Но според мен вече беше пропуснал момента да затвори капана. Разбойниците до един се бяха вмъкнали в храма и го бяха наобиколили от всички страни, както кучетата обикалят дървото, на което се е скрил леопардът. Само след броени минути силите на малкия му отряд щяха да привършат и Свраките щяха да ги избият.
Пред очите ми приятелят ми уби още един разбойник, забивайки меча си дълбоко в гърлото му, след което ловко издърпа оръжието си и се отдръпна назад. Разтърси тежко глава и се провикна тъй, че чак стените се затресоха:
— Гвардейци, на помощ!
В същия миг всяка от робините, които досега само гледаха къде да се скрият, скочи на крака и захвърли настрана дългата роба, за да не й пречи. Мечовете отдавна бяха извадени от ножниците и войниците светкавично удариха разбойниците в гръб. Изненадата беше пълна и в началото неприятелят дори не можа да реагира. Преди да разберат какво става, поне стотина от враговете бяха покосени от предрешените гвардейци. За да се защитят от неочакваното нападение, те трябваше да се обърнат на другата страна, излагайки гърбовете си на Танус и малката му дружина.
Разбойниците се биеха като лъвове — не може да им се отрече, — но според мен го правеха не от смелост, а от отчаяние. Тясното пространство не им позволяваше да се разгърнат и в бъркотията сами си пречеха едни на други. В същото време насреща им бяха може би най-опитните войници в цялата египетска армия.
За миг все пак Свраките успяха да удържат положението. Тогава сред невероятната врява из храма отново се разнесе ревът на Танус. Първоначално си помислих, че заповядва нещо на хората си, но за свое удивление установих, че с мощния си глас той просто дава тон за бойната песен на гвардейците. Чувал бях, че Сините крокодили я пеели в разгара на всяко сражение, но така и никога не го бях повярвал. Ала сега песента се поде от всички и храмът загърмя със силата на няколко десетки гласа:

 

Ние сме дъхът на Хор,
горещ като пустинния вятър,
ние сме с косата на смъртта…

 

Мечовете им удряха наляво и надясно в такт с песента и сякаш чувах трясъка на чуковете по наковалните на подземния свят. Ако досега Свраките се съпротивляваха решително, то при този прилив на неописуема ярост, с който гвардейците се нахвърлиха върху тях, цялата им храброст се изпари и те отстъпиха. Оттук нататък ставах свидетел не на сражение, а на същинско клане.
Случвало ми се е да гледам как глутница диви кучета се нахвърлят върху стадо овце. Но разправата с разбойниците далеч надхвърляше по жестокост видяното. Някои от Свраките захвърлиха оръжията си с надеждата, че ще бъдат пощадени. Обаче войниците ги избиваха на място. Други се опитаха да се измъкнат през изхода и да търсят спасение в бягство, но хората на Танус предвидливо бяха застанали на пътя им и не пропускаха никого.
Макар и да внимавах да не попадна под мечовете на другарите си, аз все се въртях около биещите си и колкото глас имах, крещях отдалеч на Танус:
— Спри ги. Трябват ни пленници.
Но той или не можеше да ме чуе, или просто не обръщаше внимание на виковете ми. От лявата му страна беше Кратас, от дясната — Ремрем, и тримата с песен на уста сечаха глави, ръце и крака, в плен на дяволско опиянение. Брадата на приятеля ми се беше напоила с кръвта на убитите, а под червената маска на лицето му очите му искряха с непознат блясък. О, Хапи, колко яростно се хвърляше той в битката!
— Танус, спри ги! Не ги избивай всички!
Най-сетне той като че ли ме чу. Жестокостта на лицето му изчезна и той възвърна самообладанието си.
— Милост за тези, които я просят! — изрева той и гвардейците се подчиниха на заповедта му. Така или иначе, от всичките хиляда Свраки по-малко от двеста бяха останали да коленичат върху окървавените плочи и да молят за пощада.
Докато се чудех къде да се дяна, за да не отнеса някой случаен удар, не щеш ли с крайчеца на окото си улових нечие движение зад гърба си.
Шуфти беше разбрал, че изходът е затворен, и търсеше друг начин да се спаси. Докато останалите се сражаваха, той захвърли меча си и хукна към източния край на храма, минавайки покрай мен. Беше забелязал, че на стената зее голяма дупка, и ако се покатереше по купчината тухли, лесно можеше да се измъкне. С известни трудности Шуфти успя да се изкатери по тухлите и след малко щеше да прехвърли стената и да изчезне. Като че ли аз единствен бях свидетел на бягството му. Останалите бяха прекалено заети с пленниците, за да се оглеждат наоколо, а Танус стоеше с гръб към мен и даваше нарежданията си.
Почти без да се замисля, аз се наведох и грабнах някакъв камък. Щом Шуфти се оказа на стената, с всичка сила го метнах по него. Ударих го право в главата; той се свлече на колене, коварната купчина под него поддаде и вдигайки облак прах около себе си, разбойникът се изтърколи почти в безсъзнание в краката ми.
Скочих отгоре му, възседнах го и опрях ножа си до гърлото му. Той ме изгледа с единственото си око, но от удара погледът му мътнееше и той сякаш не разбираше какво точно става.
— Не мърдай! — наредих му аз.
Шалът и нанизът се бяха смъкнали от главата ми и косите ми свободно се спускаха до раменете. Както можеше да се очаква, разбойникът веднага ме разпозна. Бяхме се срещали често, но при съвсем други обстоятелства.
— Таита, евнухът! — промълви той. — Знае ли господарят Интеф с какво си се захванал?
— Скоро ще разбере — уверих го аз и го пронизах леко с острието, — но няма да си ти, който ще го осведоми за това.
Без да отмествам нито за миг ножа от гърлото му, извиках на двама от войниците да го отведат. Те го обърнаха, завързаха му ръцете и го завлачиха при останалите.
Танус ме беше видял как залавям едва ли не с голи ръце Шуфти и като запрескача убитите и ранените, се втурна към мен:
— Браво, Таита, добър удар! Не си забравил нищо от онова, на което съм те учил.
Въодушевен, той така ме потупа по гърба, че залитнах.
— Има още работа за теб. Четирима от нашите са убити, а поне една дузина са ранени.
— Ами лагера им? — попитах аз.
Той ме погледна неразбиращо.
— Какъв лагер?
— Тези хиляда Свраки не са изникнали като цветя из пясъците. Трябва някъде да са оставили добитъка и робите си. И предполагам, че не е много далеч. Не трябва да оставим никой да избяга и да съобщи в Карнак за днешната битка и за това, че си още жив.
— Ами да, разбира се, че си прав! Но как ще открием лагера?
Явно Танус още беше замаян от сражението и му беше трудно да разсъждава. Понякога се чудя какво ли би правил без мен.
— Много просто — отговорих му аз. — Като проследим откъде са дошли. Хиляда чифта крака все са оставили достатъчно широка следа, за да открием къде им е лагерът.
Лицето му се проясни и той извика Кратас при себе си:
— Вземи петдесет души със себе си. Таита ще ви заведе в лагера на разбойниците.
— Ами ранените — опитах се да му възразя. Вече се бях наситил на кръвопролития за деня, но Танус само махна с ръка.
— Ти най-добре ще се справиш със задачата. Ранените все ще те дочакат да се върнеш. Хората ми са издръжливи. Надали някой ще умре, докато те няма.

 

36.

 

Да се открие лагерът на разбойниците, се оказа наистина лесна работа. Заедно с Кратас и петдесетте войници, които ни следваха, обиколих около града и зад хълмовете се натъкнах на широката следа, която бандитите бяха оставили. Поехме по нея и след малко повече от километър излязохме над малката долчинка, където бяха отседнали Свраките.
Успяхме да ги изненадаме. Разбойниците бяха оставили двадесетина души да пазят жените и добитъка. Кратас и хората му бързо се разправиха с пазачите и вече нямаше как да се застъпя за пленниците. Войниците помилваха само жените. Кратас ги остави да си поделят плячката.
Жените се оказаха далеч по-прилични на вид, отколкото предполагах. Имаше дори някои доста хубави. Като че ли никоя не се тревожеше особено за съдбата си и докато гвардейците хвърляха зарове за тях, повечето се смееха и шегуваха. Навярно да придружаваш Свраките при всеки техен поход из пустинята и да задоволяваш животинските им страсти те научава на всичко от живота и повече нищо не би могло да уплаши жените. Те бяха отвеждани от новите си господари зад прикритието на близките скали, където без излишен свян вдигаха полите.
Старата луна се сменя от новата, пролетта идва след зимата — нито една не заплака за покойния си съпруг. Напротив, изглеждаше, че сега, върху пясъците в пустинята, се създаваха далеч по-трайни и вълнуващи връзки.
Сами разбирате, че аз нямаше какво да търся сред жените, затова пообиколих магаретата и разгледах какво носят. Животните бяха около сто и петдесет на брой и повечето от тях бяха яки добичета, добре охранени, които биха получили добра цена по пазарите на Карнак и Сафага. Реших, че когато бъдат продадени и спечеленото се разпредели между нас, ще трябва да поискам за себе си поне колкото един стотник. Всъщност бях пожертвал голяма част от собственото си състояние, за да осигуря скъпо струващото ни начинание. Щях да поговоря за това с Танус и се надявах да срещна разбиране. Той винаги се е показвал щедър.
Едва по залез-слънце се завърнахме в Галала — дълъг керван от заловения добитък с плячката и множеството жени, които вече се разбираха чудесно с новите си съпрузи.
Една от порутените постройки в близост до кладенците беше отделена за мен. На светлината на факлите цяла нощ шиех и превързвах ранените. Както винаги и сега бях удивен от изключителната им издръжливост и мъжество. Раните бяха сериозни и лечението — доста болезнено, но никой дори не извика. За съжаление до изгрев-слънце един от ранените умря. Беше Амсет, който бе изгубил твърде много кръв от разрязаните артерии на ръката си. Ако се бях погрижил за него веднага, вместо да ходя из пустинята, може би щях да го спася. И макар вината да бе повече на Танус, пак се чувствах гузен при мисълта, че не съм го измъкнал от ноктите на смъртта. За останалите обаче можех да съм сигурен, че ще оздравеят и скоро ще се възстановят напълно. Всички бяха млади и силни.
Колкото до Свраките, никой от тях не се нуждаеше вече от грижите ми. Ранените врагове бяха убивани. Като лекар не одобрявах този отколешен обичай за разправа с ранените врагове, но пък и нямаше как да отрека, че в него се съдържа известна логика. Защо победителите да си хабят силите и да лекуват неприятеля, щом като или от него никога не би излязъл пълноценен роб, или пък, ако случайно се възстанови, току-виж някой ден пак грабнал оръжието?
През цялата нощ пийнах само глътка вино и хапнах няколко залъка, така че на сутринта бях изтощен. Но пак нямаше почивка за мен. Щом се зазори, Танус ме извика при себе си.

 

37.

 

Пленниците бяха държани под стража в храма на Бес. Ръцете им бяха завързани зад гърба и те клечаха в краката на пазачите си.
Щом влязох в храма, Танус ме извика при себе си и офицерите, с които разговаряше. Още носех дрехите на асирийска съпруга и затова повдигнах дългите си поли, за да не се препъна в тях, докато прескачам захвърлените оръжия по плочките.
— Разбойниците се делели на тринадесет големи банди, нали така разправяше, Таита? — попита той и аз кимнах. — Всека банда си има свой главатар. Знаем, че един от тях е Шуфти. Да видим дали сред уважаемите ни гости — тук той показа с пръст пленниците и се засмя на остроумието си, — няма да разпознаеш и някои друг.
Поведе ме за ръката и двамата обиколихме заловените разбойници.
Бях покрил лицето си с воала, за да не ме разпознаят. Огледах внимателно лицата на всички и най-накрая познах двама. Ахеку командваше южната банда, която върлуваше около Асуан, Елефантина, та чак до първия праг на реката. Другият беше Сетек, главатарят на разбойниците в Ком-Омбо, област малко по на север.
По всичко изглеждаше, че Шуфти не е имал време да организира хората си и с него са тръгнали каквито разбойници е открил за няколкото дни преди нападението. Според мен сред заловените имаше по малко от всички тринадесет банди. Потупах двамата главатари по рамото и те бяха отведени.
Когато обиколихме цялата редица, Танус попита:
— Сигурен ли си, че не си пропуснал някого?
— Как мога да съм сигурен? Никога не съм ги виждал всички.
Той вдигна рамене:
— Не можехме да се надяваме, че само с едно хвърляне на мрежата и ще уловим всички по-едри риби. Трябва да се радваме, че все пак толкова рано сме заловили три от тях. Но нека огледаме и отсечените глави. Току-виж разпознаем някого.
Гледката не би понесла на доста хора с по-нежни стомаси от моя, но аз винаги съм се занимавал с човешката плът — независимо дали става дума за живи или умрели. Докато с приятеля ми закусвахме на стъпалата към храма, войниците ни показваха отсечените глави. А ние дори не се впечатлявахме от провисналите езици и покритите с прах очи, гледащи към Отвъдното, и невъзмутимо преглъщахме храната си.
За себе си мога да кажа, че в този момент ми се беше отворил голям апетит, защото от два дни почти не бях хапвал. И докато главите на убитите минаваха като на парад пред мен, аз лакомо се тъпчех със сладкишите и плодовете, които Тиамат си бе направил труда да ни осигури. Доста познати лица видях, лица на хора, с които съм си имал работа, докато съм бил на служба при господаря Интеф. Повечето бяха най-обикновени крадци и разбойници и само един беше от главатарите, макар и да стоеше по-долу в йерархията — Нефер-Тему от Кена.
— Значи четири — доволно потри ръце Танус и нареди черепът му да бъде поставен на върха на пирамидата отрязани глави, която войниците издигаха срещу кладенеца на Галала.
— Вече сме се разправили с четирима, остава ни да спипаме и останалите девет. Може би ще е най-добре да поразпитаме пленниците за тях.
Танус скочи, а аз набързо довърших закуската си и с известно нежелание го последвах в храма.
Именно аз бях настоявал пред него да помилва пленниците, за да изкопчим от тях къде се намират свърталищата на Свраките и всичко останало. Но сега, като си помислех какво очаква заловените разбойници, бях обзет от угризения. Едно е да предложиш нещо, друго е да видиш как то влиза в сила, особено когато става дума за най-брутално насилие.
Опитах се да се измъкна, напомняйки за лекарските си задължения, но приятелят ми махна с ръка и ми заяви:
— Стига с тия скрупули, Таита. Ще останеш да ми правиш компания при разпита. Може да си пропуснал някой от старите си приятели и сега да го разпознаеш.
Разпитът мина бързо и с никого не беше направен никакъв компромис. Като се замисля, и не виждам как другояче би трябвало човек да постъпи с подобни кръвожадни зверове.
Но да започна наред. Танус се изправи върху каменния олтар на Бес и като вдигна високо печата на ястреба, погледна наредените в краката му разбойници с такава вледеняваща усмивка, че дори в жестоката жега повечето от тях сигурно са потреперили.
— Връчен ми е печатът на фараон Мамос и все едно от устата ми говори самият той. Аз съм ваш съдия и палач.
Тук той спря и изгледа лицата на пленниците. Щом очите им срещнеха неговите, разбойниците скланяха глава. Никой не можеше да издържи на Танусовия поглед.
— Вие всички бяхте заловени при опит за грабеж и убийство. Ако сред вас се намира някой, който да отрече своето участие в това престъпление, нека стане и заяви на висок глас, че е невинен.
Изчака за миг. Над главите ни кръжаха нетърпеливи лешояди, а сенките им пълзяха по плочките на храма.
— Хайде, агънца, говорете! — прикани ги той и погледна към птиците с гротескните розови главички. — Братята ви вече умират от нетърпение да започнат своя пир. Защо да ги караме да чакат?
Но никой не се обади. Танус свали печата.
— Вашето деяние, за което всички тук можем да свидетелстваме, представлява углавно престъпление. Мълчанието само потвърждава вината ви. От името на божествения фараон ето каква е присъдата ви: всички сте осъдени на смърт чрез обезглавяване. Отсечените ви глави ще красят пътищата на страната. Нека хората, които спазват законите, като минат по него и видят набучените ви глави, да разберат, че Свраките най-после са срещнали орела. Да се знае, че годините на беззаконие са минало и че мирът и спокойствието са се върнали в Египет. Аз казах. Фараон Мамос каза.
Танус даде знак и първият от пленниците беше завлечен на колене пред олтара.
— Ако отговориш искрено на трите въпроса, които ще ти бъдат зададени, животът ти ще бъде помилван. Ще бъдеш записан като редови войник в моята дружина и ще получаваш същата заплата и привилегии като всички останали. Ако откажеш да отговориш, смъртната ти присъда ща бъде изпълнена веднага.
Той впи суровия си поглед в коленичилия разбойник.
— Първи въпрос: към кое от разбойническите братства принадлежиш?
Осъденият не отговори. Нямаше сили да престъпи кръвната клетва, която беше дал.
— Втори въпрос: кой е твоят главатар?
Но Свраката и сега замълча.
— Трети и последен въпрос: ще ме заведеш ли там, където се крие братството ти?
Този път разбойникът вдигна високо глава и шумно се изхрачи. Танус кимна към войника, който се беше надвесил над пленника с меч в ръка.
Ударът беше безпогрешен и отсечената глава се изтърколи по стъпалата до подножието на олтара.
— Още една глава за пирамидата — невъзмутимо отбеляза младият мъж и даде знак следващият пленник да му бъде доведен.
Зададе същите три въпроса и след като и този разбойник му отвърна с мълчание, Танус кимна отново. Този път палачът не прецени добре удара си и осъденият се строполи върху камъните с врат, разсечен само наполовина. Още три пъти трябваше да замахне войникът, за да си свърши работата докрай и по стълбите към олтара да се заудря и тази глава.
И така, по нареждане на Танус бяха отсечени двадесет и три глави. Броих ги, за да се развличам от скуката и за да се боря с онова нелепо чувство на състрадание към осъдените, което кой знае защо ме обхващаше при всеки удар на палача. Най-накрая един от разбойниците проговори. Беше млад, същинско момче. С тъничкия си гласец той отговори на въпросите, преди още Танус да му ги е задал — толкова се страхуваше да не последва другарите си.
— Казвам се Хюи. От братството на Басти Жестокия съм. Зная всичките му скривалища и мога да ви заведа до тях.
Танус се усмихна и направи знак момчето да бъде отведено вън от храма.
— Внимавайте с него — предупреди той хората си. — Вече е на служба при Сините крокодили и трябва да се държите с него като със свой боен другар.
След като един от тях вече беше изменил на клетвата си, останалите станаха по-словоохотливи. Имаше и някои, които продължаваха да мълчат, други дори нависоко проклинаха Танус или предизвикателно му се смееха в лицето. Така и се разделяха с живота, горди пред меча на палача, който безмилостно отнасяше напразната им надменност в Отвъдното.
Не можех да не изпитам възхищение пред тези, които след цял живот, прекаран в злини и безчестие, намираха сили поне да умрат с достойнство. Те се смееха на смъртта. Знаех, че никога не бих могъл да покажа такава смелост. Ако аз бях изправен пред подобен избор, сигурен съм, че щях да постъпя като онези, слабохарактерните, които отговаряха на въпросите, за да отърват кожата.
— Аз съм от братството на Ур — признаваше един.
— Аз съм от братството на Маа-Ен-Теф, който командва по западния бряг на реката чак до Ел Харга — говореше друг.
Вече имаше кой да ни заведе до тайните крепости на всеки от останалите деветима главатари. А пирамидата от отсечените глави на онези, които до смъртта си продължаваха да упорстват, растеше.

 

38.

 

С Танус дълго мислихме как да постъпим с разбойническите главатари, които бяхме заловили, както и с онези Свраки, които бяха пристъпили клетвата си и ние уж бяхме приели в редиците си.
Знаехме, че Свраките имат влияние из всички обществени среди в Египет и че в цялата страна няма място, където те да не са способни да достигнат. За никой затвор не можехме да сме сигурни, че Ах-Сет и кучетата му няма да проникнат отвъд дебелите му стени. С подкуп или сила те все щяха да освободят събратята си, а ако не успеят, лесно щяха да им затворят устата я с отрова, я по друг начин. Ах-Сет беше като октопод, чиято глава стои скрита от всеки, но чиито пипала достигат до всички нишки на властта, до всички брънки на обществения живот.
Тогава се сетих отново за своя приятел Тиамат, търговеца от Сафага.
Вече като войскова част, а не като керван с робини, Сините крокодили се завърнаха в пристанището на Червено море. Пътуването ни отне двойно по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да стигнем Галала. Пленниците ни бяха натоварени на една от Тиаматовите лодки, която незабавно отплава към арабския бряг. Точно срещу него, на малкото островче Джез Бакан, Тиамат имаше имение, в което пазеше робите си, преди да ги пусне на пазара в Египет, и където естествено разполагаше със собствена охрана. Около острова гъмжеше от кръвожадните сини акули. Той ни увери, че досега никога не се е случвало някой беглец да излъже едновременно и пазачите, и акулите.
Само един от пленниците не беше откаран на острова. Това бе Хюи от братството на Басти Жестокия, който пръв проговори в оазиса. По време на похода ни към морето Танус държеше момчето постоянно при себе си и упражняваше върху него цялата си притегателна сила. Когато пристигнахме в Сафага, то вече му беше като роб. Тази невероятна способност на младия мъж да си спечелва предаността на всеки, дори на бившите си врагове, винаги ме е удивлявала. Сигурен бях, че момчето, тъй както се беше изплашило от екзекуцията, тъй занапред би жертвало живота си за приятеля ми.
Като омагьосан от Танус, подробно ни разказа всичко за братството, на което навремето бе дал кръвна клетва. Приятелят ми го разпитваше, а аз слушах и записвах всичко с четчицата си върху папируса.
Така научихме, че крепостта на Басти Жестокия се намира насред ужасната пустиня Гебел-Ум-Бахари на върха на малко плато и че стръмните скали я правят непристъпна отвсякъде. Така скрита и защитена от всички, крепостта била само на два дни път от източния бряг на Нил и всички търговски пътища, които следват реката. Наистина прекрасно гнезденце за такъв кръвожаден хищник.
— До върха има една-единствена пътека, изсечена в скалите като стълба — обясни ни Хюи. — Толкова е тясна, че по нея двама души не могат да се разминат.
— И няма никакъв друг път? — зачуди се Танус, но момчето съучастнически се усмихна и докосна с пръст с носа си, за да ни покаже, че това, което сега ще чуем, малко хора го знаят дори сред разбойниците.
— Има и друг път. Аз самият често съм го използвал, за да не ме види някой как напускам поста си и слизам от планината. Ходех при любимата си, а Басти щеше да ме убие, ако разбереше. Пътят е доста стръмен и опасен, но за дузина добри катерачи е напълно възможно да се изкачат на скалите и да прикриват останалите, които ще ги последват по пътеката. Ще ти го покажа, Ах-Хор.
За пръв път чувах това име. Ах-Хор, сиреч братът на великия бог Хор. Това прилягаше на Танус. Разбира се, нито Хюи, нито останалите можеха да знаят истинската самоличност на приятеля ми. Но за тях той бе някакво божество. Беше красив като бог, беше силен като бог, а насред сражението бе призовал самия Хор за помощ. За всички беше повече от ясно, че Танус е брат на Хор.
Ах-Хор! Име, което цял Египет щеше да научи. Щеше да се носи от връх на връх, от кръстопът на кръстопът, от лодка на лодка, от град на град, от царство в царство… Около него щяха да се раждат легенди, а подвизите на героя щяха да се разказват от всеки и всеки щеше да добавя по нещичко от себе си към тях.
Ах-Хор щеше да се превърне в могъщия воин, който се появява навсякъде, където имат нужда от него, изпратен от брат си Хор да продължи вечната борба със злото. Героят, който трябваше да унищожи Ах-Сет, властелина на разбойниците.
Ах-Хор! Колко често жителите на Египет щяха да повтарят това име с надежда.
Но всичко това беше в бъдещето, а засега ние седяхме в двора на търговеца Тиамат и разговаряхме. Знаех, че Танус изгаря от нетърпение отново да поведе на поход войниците си, този път в пустинята Гебел-Ум-Бахари — срещу Басти. Знаех как кръвта му кипи от омраза и коя беше причината за тези смъртна ненавист. Не ставаше дума само за това, че Басти е най-могъщият и най-жестокият от всички разбойнически главатари. Имаше нещо повече. Той имаше лични сметки за разчистване.
От мен беше научил, че именно Басти е бил оръжието, което Ах-Сет е използвал, за да унищожи богатствата на баща му Пианки, господаря Хараб.
— Ще те заведа до крепостта — обещаваше Хюи. — Ще предам Басти в ръцете ти.
Танус не отговори. Седеше в мрака, обмисляйки своето отмъщение. А ние слушахме славея, който се обаждаше от другия край на градината. Песента му бе чужда на насилието, което ни обграждаше и не ни оставяше дори и в съня ни. Най-накрая Танус въздъхна и пусна Хюи да си върви.
— Ти постъпи добре, момчето ми — рече му той. — Изпълни обещанието си и ще ти се отблагодаря, както подобава.
Хюи се просна в краката му, сякаш той беше някакво божество, и приятелят ми гневно го срита с крак, за да се изправи.
— Стига с тия глупости. Хайде, бягай!
Това неочаквано обожествяване дразнеше младия мъж. Не че бе скромен или без излишно честолюбие, но поне мислеше прагматично и не си правеше илюзии относно човешката си същност; никога не се е стремил да става фараон или божество, пък и никога не е изисквал от околните да му се кланят заради неща, които не притежава.
Щом момчето си отиде, той се обърна към мен:
— Всяка нощ дълго не мога да заспя и за сетен път премислям онова, което чух от устата ти. И душата, и тялото ми плачат за отмъщение на онези, които са довели баща ми до просешка тояга и са го преследвали до смъртта му. Едва се въздържам да не се втурна в някое опасно начинание, което би утолило жаждата ми за мъст. Иде ми да изоставя коварните ти планове и да се изправя сам срещу Ах-Сет, за да изтръгна с голи ръце престъпното му сърце.
— Ако го направиш, ще изгубиш всичко — напомних му. — Знаеш добре. Следвай съветите ми и ще защитиш не само собственото си име, но и това на баща си. Ще си възвърнеш богатствата, които са ти били отнети. Ще доведеш отмъщението си докрай и ще се събереш отново с господарката Лострис. Само така и видението ми за двама ви ще се изпълни. Имай ми вяра, Танус. За твоето добро и за благото на господарката ми, имай ми вяра!
— Ако не вярвам на теб, то на кого бих вярвал? — възкликна той и сложи ръка върху рамото ми. — Знам, че си прав, но винаги ми е липсвало търпение. Прекият път винаги ми се е струвал най-лесният.
— Затова най-добре е за известно време да забравиш Ах-Сет. Мисли само за следващата стъпка, която ни очаква. Мисли за Басти Жестокия. Именно той унищожаваше керваните на баща ти при завръщането им от изток. В продължение на пет сезона никой от керваните на господаря Хараб не пристигна в Карнак. До един бяха нападнати и ограбени по пътя. Същият този Басти унищожи медните мини на баща ти в Сестра, изби всички, които работеха в тях. От тогава богатите залежи са останали недокоснати. Пак той плячкосваше именията на баща ти покрай реката, избиваше робите му и изгаряше реколтата, докато накрая из обширните ниви на господаря Хараб останаха само плевели, а той бе принуден да продаде земите си на смешни цени.
— Всичко това може да е вярно, но нали Ах-Сет е нареждал на Басти?
— Никой няма да ти повярва, ако го кажеш на висок глас — прекъснах го. — Особено фараонът, освен ако не го чуе от устата на самия Басти. Защо си винаги толкова упорит? Сто пъти сме говорили за това. Първо да свършим с отделните главатари и най-накрая ще се разправим и със самия Ах-Сет.
— Знам, че ти винаги говориш разумно и трябва да се вслушвам в словата ти. Но ми е трудно да чакам. Жадувам отмъщение. Искам да изтрия петното, което сам сложих върху името си със своето безразсъдство. Копнея и… ох, как копнея за Лострис.
Наведе се през масата и ме потупа по рамото.
— Ти вече си свърши работата тук, приятелю. Без теб никога не бих могъл да постигна всичко това. Ако не бе дошъл да ме намериш, може би още щях да лежа мъртвопиян в прегръдките на някоя смърдяща курва. Дължа ти повече, отколкото бих могъл някога да ти дам, но ще трябва да те отпратя. Други се нуждаят от теб сега. Басти е само за мен и няма нужда и ти да присъстваш на кървавата ми разправа с него. Няма да идваш с мен в Гебел-Ум-Бахари. Ще заминеш обратно там, където ти е мястото, където щеше да е и моето, ако боговете се бяха показали по-благосклонни — при Лострис. Завиждам ти, приятелю. Бих се отказал дори от задгробния живот, ако можех да отида при нея вместо теб.
Разбира се, опитах се да му възразя. Дори бях готов да се закълна, че единствената ми мисъл е как по-скоро да се разправим с разбойниците и как аз самият да спомогна за това. Стигнах дотам, че му напомних за старото ни приятелство, намеквайки, че ако не ми позволи да го последвам в по-нататъшните сражения, ще се чувствам лично засегнат. Но вътрешно се надявах, че въпреки цялото си красноречие няма да успея да го разубедя. Знаех, че щом вземе веднъж някакво решение, повече нищо не може да го накара да го промени. Много рядко се е случвало вечният му съветник Таита да му вдъхне малко разум, но сега и сам гледах да не настоявам много.
Мисълта, че извършвам подвизи и разни врагове ми желаят смъртта, ме ласкаеше, но нито по душа бях войник, нито по природа притежавах необходимата издръжливост за това. Животът в пустинята ме съсипваше. Имах чувството, че за нищо на света не бих понесъл още една седмица сред нажежените пясъци далеч от благотворните води на майката Нил. Копнеех за мига, в който ще се изкъпя, ще се намажа с благоуханни масла и ще се облека в чисти дрехи. Освен това тъгата по господарката ми отнемаше от радостта от победата и докато преброждахме надлъж и нашир пустинята, често си мислех за спокойния живот при нея и уютния дом, който си бяхме направили в Елефантина; за музиката и безконечните ни разговори, за животните и папирусовите свитъци, които само чакаха да напиша нещо върху тях.
Всичко това неудържимо ме теглеше към дома, пък и разбирах, че Танус наистина няма повече нужда от мен. Мястото ми беше отново край моята господарка. Но, разбира се, да покажа радостта си от предложението, би накърнило сериозно славата, която си бях извоювал през последния месец — а това също не трябваше да допускам.
Най-накрая се оставих да бъда убеден и като се опитвах да прикрия задоволството си, започнах да се готвя за път.

 

39.

 

Танус беше заповядал на Кратас да се върне в Карнак, за да доведе подкрепления за предстоящия поход в пустинята Гебел-Ум-Бахари. За да съм в безопасност, до Карнак щях да пътувам с него. Но да се разделиш човек с Танус, не се оказа лесна работа. На два пъти напусках дома на Тиамат, за да се присъединя към Кратас, който ме чакаше извън града, и двата пъти Танус ме викаше обратно, за да ми предаде ново послание до господарката ми.
— Предай й, че мисля за нея всеки ден, всеки час!
— Това вече си го казал.
— Кажи й, че в сънищата си виждам само красивото й лице.
— И това също. Мога да ти ги повторя дума по дума. Няма ли да измислиш нещо ново?
— Кажи й, че дълбоко вярвам във видението ти…
— Кратас вече отдавна ме чака. Ако ме държиш при себе си, как да й предам посланието ти?
— Кажи й, че всичко, което правя в този живот, е за нея. Всяка глътка въздух, която… — тук той замлъкна и ме прегърна. — Таита, чудя се дали ще преживея още един-единствен ден без нея.
— Петте години ще минат като ден — уверих го аз. — Но когато отново я видиш, честта ти ще бъде възвърната и ти отново ще си заел полагащото ти се място. Тогава тя ще те обича повече от всякога.
Той ме пусна и ми заръча:
— Да се грижиш за нея тъй, както и аз бих се грижил на твое място. Хайде, сега бързай! Нека възможно най-скоро се завърнеш при нея.
— И аз това ти разправям от един час, ама кой да слуша! — отвърнах му малко хапливо и повече не се обърнах назад.
Малкият ни отряд прекоси пустинята и стигна Карнак за по-малко от седмица. Опасявах се, че Расфер и господарят Интеф може да ме открият, затова се задържах в многообичания си град само толкова, колкото ми беше нужно да намеря подходяща галера в моята посока. Кратас остана да изпълнява заповедта на Танус и да набира от елитните бойни части на фараона необходимите хиляда души, а аз се качих на галерата и отплавах на юг.
През целия път се радвахме на северния вятър и само дванадесет дни след като напуснахме Тива, навлязохме в пристанището в източната част на Елефантина. Отново се бях облякъл в жреческите дрехи и когато стъпих на брега, никой не ме позна.
За един малък меден пръстен наех лодка, която да ме откара до острова, и лодкарят ме остави точно пред стълбите, водещи до градинката на господарката ми. Докато изкачвах стъпалата, имах чувството, че от вълнение сърцето ми ще изскочи. Не бях виждал господарката си от толкова дълго време. В такива мигове за сетен път се уверявах колко са силни чувствата ми към нея. Сигурен бях, че любовта на Танус е като лек бриз в сравнение с урагана, който бушуваше в душата ми.
На входа ме пресрещна една от чернокожите робини на Лострис, която се опита да ме спре.
— Господарката ми не е добре, твоя святост. При нея е дошъл друг лекар и няма да може да те приеме.
— Ще ме приеме — срязах я аз и свалих перуката си.
— Таита! — изпищя тя от ужас, падна на колене и направи с ръка знака срещу злото. — Но ти си мъртъв. Това не може да си ти, ти си привидение, дошло отвъд гроба.
Изблъсках я и се затичах към покоите на господарката. На вратата срещнах един от онези жреци на Озирис, които се пишат за лекари.
— Какво правиш тук? — попитах го, ужасен дори от мисълта, че някой от тези шарлатани се е навъртал около господарката ми. И преди той да ми отговори, му изкрещях в лицето: — Вън! Махай се оттук! Взиман си магиите и заклинанията и повече не се връщай.
След това се спуснах към леглото на господарката си.
Стаята бе изпълнена с тежка миризма на болен. Като видях в какво окаяно състояние е господарката Лострис, ме обзе силна тревога. Изглеждаше ми, сякаш се е смалила, а кожата й беше бледа като пепел. Спеше, а може би беше в кома — не бях сигурен. Това, което виждах, бяха тъмните сенки под очите й и пресъхналите й, напукани устни.
Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.
Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.
— Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? — ритнах я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.
Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.
— Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала — откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!
Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.
Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.
— Скъпа — прошепнах й и я погалих леко по мелото. — Аз съм. Твоят роб Таита.
Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.
Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.
— Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.
Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.
— Таита — проплака тихо. — Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.
— Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.
— Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…
— Това беше само уловка за враговете му — възкликнах аз. — Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.
— Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… — извика тя и се опита да се освободи от ръцете ми.
— Кълна ти се! Танус е жив.
— Закълни се в паметта на майка си, която никога не си виждал. Закълни се в името на всички богове, чийто гняв ще изпиташ, ако излъжеш.
— Кълна се и в едното, и в другото. Кълна се в любовта си към обичната си господарка.
— Възможно ли е да говориш истината? — На бузите й се появи лека руменина, която издаваше, че въпреки всичко надеждата й се връща. — О, Таита, възможно ли е да говориш истината?
— Щях ли да съм толкова радостен, ако те лъжех? Знаеш, че обичам Танус. Щях ли да се усмихвам, ако той наистина беше мъртъв?
И пред смаяния й поглед започнах да й разказвам всичко, което се беше случило с мен и с Танус от деня, в който се бях разделил с нея. Разбира се, пропуснах да спомена в какво състояние бях открил любимия й сред блатата, както и за компанията, в която той прекарваше там времето си.
Тя дори не се опита да ме прекъсне, а като запленена ме изслуша, мъчейки се да попие всяка дума с изтощеното си съзнание. Лицето й беше станало почти прозрачно от дългото гладуване и сега заблестя като сияйна перла, докато аз й разправях за приключенията ни в Галала; за това, как враговете ни помислиха Танус за бог и как в разгара на сражението той и войниците му пееха своя ужасяващ химн.
— И така, както чуваш, Танус е жив и здрав — завърших аз.
Господарката ми най-после се обади:
— Ако е жив, тогава ми го доведи. Няма да хапна нищичко, докато не видя отново лицето му.
— Щом такова е желанието ти, то веднага ще му пратя вест, че го очакваш, и той ще пристигне с бързината на вятъра — обещах й аз, като в същото време бръкнах в сандъчето си и извадих малкото бронзово огледалце.
Вдигнах го пред лицето й и тихо я попитах:
— Но ще искаш ли той да те види такава?
Господарката ми се взря в измъчения си лик.
— Ако ми заповядаш, наистина мога още днес да му пиша. До една седмица ще е тук.
— Колко съм грозна — прошепна тя. — Заприличала съм на старица.
— Красотата ти не е изчезнала завинаги. Просто се е скрила под повърхността.
— Не мога да се покажа така на Танус — заяви ми след дълъг размисъл. Женската й суетност беше надделяла над всичко останало.
— Тогава трябва да се храниш.
— Заклеваш ли се — гласът й леко потреперваше, — заклеваш ли се, че той е още жив и ти ще ми го доведеш веднага щом се оправя? Сложи ръка на сърцето ми и ми се закълни!
Допрях ръка до гърдите й. Можех да усетя всичките й ребра, а под тях сърцето й, удрящо като птичка в клетка.
— Обещавам ти.
— Този път ще ти повярвам, но ако ме излъжеш, повече никога няма да ти имам доверие. Искам да ям!
Докато тичах към кухнята, не можех да не си кажа самодоволно: «Е, Таита, който всичко можеш, ето, че отново се справи блестящо!»
Сипах на господарката си топло мляко и мед. Трябваше да започнем с нещо леко, защото след толкова дълго гладуване стомахът й не би понесъл друго. Ако се бях забавил само с един-два дни, вече щеше да е твърде късно.

 

40.

 

Благодарение на бъбривите робини новината за възкръсването ми се беше разнесла из целия остров като чумна епидемия.
Привечер фараонът изпрати Атон да ме отведе при него. Дори старият ми приятел, дворцовият управител, се чувстваше неловко в мое присъствие и, общо взето, гледаше да стои по-далеч от призрака ми. Когато посегнах да го докосна, той чак подскочи от страх. Докато вървях из двореца, всички около мен, независимо дали бяха роби или царедворци, се отдръпваха встрани и ми правеха път, сякаш не друг, а аз бях царят. В същото време, накъдето и да се обърнех, усещах върху себе си любопитните им погледи.
Фараонът ме посрещна едновременно с респект и едва прикривано безпокойство, които еднакво не прилягат на един цар и бог.
— Къде беше толкова време, Таита? — попита той, но така, сякаш предпочиташе да не му отговарям.
Аз се проснах в краката му.
— Божествени фараоне, тъй като и у теб живее божественото и тайните на отвъдното не са ти чужди, разбирам, че с този си въпрос искаш да ме провериш. Знаеш добре, че устата ми е като запечатана за тези неща. Би било светотатство да говоря дори пред теб за мистериите на смъртта. Само те моля да свидетелстваш пред боговете и особено пред Анубис, бога-покровител на гробниците, че съм изпълнил своя дълг. Че съм спазил клетвата си да мълча и че съм преминал изпитанието, на което ти ме подлагаш.
При тези думи той ме погледна учудено. Виждаше се, че в главата му се роят въпроси, но той ги отхвърля един по един, да не би да засегне с нещо чувствата на боговете. Не му бях дал възможност да се измъкне от затрудненото положение.
Най-накрая фараонът се предаде и като не успя да измисли нищо, просто заяви:
— Да, Таита, ти наистина премина през изпитанието, на което те подложих. Добре дошъл отново при нас. Липсваше ни.
По погледа му можех да съдя, че ме смята за завърнал се от Отвъдното и затова се отнася с мен като с един от малцината, посветени в тайнствата на битието.
Припълзях по-близо до него и тихо му прошепнах:
— Велики Египте, сигурно знаеш защо съм изпратен обратно на земята?
Той се престори, че знае, но в изражението му долавях известно колебание. Станах на крака и се огледах, сякаш се страхувах да не сме наблюдавани от някое свръхестествено същество. Преди да продължа, направих задължителния знак срещу злото.
— Заради господарката Лострис. Нейното заболяване беше предизвикано от пряката намеса на… — не можех да произнеса името му, но с два пръста имитирах рога — символа на Сет, бога на мрака.
За миг фараонът като ме ли бе обзет от смъртна уплаха, защото неволно потрепери и се приближи до мен, сякаш търсеше закрила от силите на злото.
— Преди да бъда отнесен в отвъдното — продължих аз, — господарката ми вече носеше в утробата си съкровището на дома на Мамос. Но точно в този миг се намеси Богът на тъмата. Заради заболяването й синът, който тя беше заченала, се роди преждевременно и загина.
Фараонът се изпълни с благоговеен страх.
— Значи затова е пометнала! — възкликна той.
Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с измамата:
— Но не се страхувай, велики Египте. Аз бях пратен обратно сред вас от сили, по-могъщи и от неговите. Дошъл съм да спася господарката си, така че видението ми да се изпълни. На мястото на изгубения син ще се роди друг. Династията ти ще оцелее.
— Не трябва да се отделяш от господарката Лострис, докато не се възстанови напълно — трепереше от вълнение гласът му. — Ако я спасиш и тя ми роди друг син, ще получиш от мен, каквото пожелаеш, но ако не… — тук той се спря, защото не му беше лесно да измисли как да сплаши човек, върнал се от гроба.
— С твое позволение, господарю, ще се върна при нея още сега.
— Върви! Върви! — отпрати ме той.

 

41.

 

Господарката ми се възстановяваше толкова бързо, че се зачудих дали наистина, без да искам не съм предизвикал намесата на божествените сили. Вече сам не знаех на какво съм способен и се изпълвах със страхопочитание към самия себе си.
Едва ли не пред погледа ми тялото й се изпълваше с нов живот. Жалките празни торбички, които й висяха отпред, отново се наляха и възвърнаха предишната си привлекателност, и дори богинята Хапи, която гледаше с каменното си изражение над вратата, се изпълваше със завист при вида им. Тебеширеният цвят на кожата изчезна, за да отстъпи на някогашната свежест. А смехът на господарката ми зазвуча отново, както го бях чувал с годините — като песента на фонтаните в градинката ни.
Скоро вече нищо не можеше да я задържи в леглото. Само три седмици, след като се бях завърнал в Елефантина, тя вече играеше на топка с робините си, тичаше из градината и се мъчеше да надскочи съперничките си, докато най-накрая, уплашен да не би да си навреди с прекомерното натоварване, не прибрах животинския мехур, с който те се забавляваха, и не й наредих да си стои в стаята. За да се съгласи обаче, господарката ми направи поредния пазарлък и занапред трябваше да пея заедно с нея или да я уча на сложните комбинации на играта бао. Все пак и това ми донесе известно удовлетворение, защото с моите съвети един ден тя успя да победи дори Атон — един от най-запалените играчи, които познавам.
Той идваше почти всяка сутрин, за да пита от името на фараона как се чувства господарката ми, след което сядаше да поиграе малко бао с нас. Най-после се увери, че нито съм призрак, нито смятам да му направя зло, и макар да беше позагубил от предишната си непринуденост, продължи да се държи с мен като със стар приятел.
Всяка сутрин трябваше да повтарям даденото си обещание на Лострис. Тогава тя посягаше към огледалото и внимателно изучаваше отражението си, водена не толкова от суета, колкото от желанието да се види такава, каквато ще я хареса и господарят Танус.
— Косата ми е заприличала на слама, а на брадичката ми се е появила нова пъпка — жалваше се тя. — О, Таита, кога ще ме направиш пак красива? Заради Танус трябва да ме направиш.
— Сама стори всичко възможно да се загрозиш, а сега искаш Таита да оправя нещата — недоволствах аз, а тя се засмя и ме прегърна.
— Та нали затова си тук, стари негоднико. Да се грижиш за мен.
Вечер й приготвях специална гореща напитка за подсилване и когато й я носех в леглото, тя отново настояваше да чуе обещанието ми.
— Кълна ти се — послушно повтарях урока си, а тя се облягаше върху подложката от слонова кост и заспиваше с блажена усмивка.
Аз самият щях да се тревожа за последствията от това си обещание едва когато му дойдеше времето.

 

42.

 

От Атон фараонът научаваше всичко за състоянието на Лострис и един ден дойде лично да я види. Донесе й колие от злато и скъпоценни камъни във формата на орел и седя до вечерта при нас, съревновавайки се с господарката ми в измислянето на гатанки и играта на думи. Когато си тръгна, нареди да го придружа до покоите му.
— От последния път, когато я видях, тя е много променена. Това е същинско чудо, Таита. Кога ще мога да я извикам отново в леглото си? Като я гледам, струва ми се, че е достатъчно здрава, за да ми роди друг син.
— Още не му е дошло времето, Велики Египте — енергично му възразих аз. — И най-малкото усилие от страна на господарката може да я накара отново да пометне.
Той не смееше да ми противоречи, защото вече се ползвах с авторитета на човек, познал и живота, и смъртта. Но, от друга страна, фараонът беше позабравил първоначалното си страхопочитание към мен и започваше да се държи както преди.
Робините също свикнаха с мисълта за възкресението ми и престанаха да правят знака срещу злото всеки път, щом им се наложеше да ме погледнат в лицето. Да си призная, интересът, породен от завръщането ми от подземния свят, скоро спадна. Вече имаше друго, от което обществото да се вълнува. В съзнанието на всички хора от двете страни на реката оживяваше образът на Ах-Хор.
Първия път, когато чух някой да шепне името Ах-Хор из коридорите на двореца, не обърнах особено внимание. Уютният двор на Тиамат на брега на Червено море беше далеч от Елефантина и съвсем бях забравил за името, което Хюи беше измислил на Танус. Едва когато до ушите ми стигнаха приказките за невероятните подвизи на новото полубожество, се сетих за кого става дума.
Обзет от трескаво вълнение, хукнах обратно към женските покои, за да съобщя чутото на господарката си. Намерих я в градината, в компанията на дузина знатни дами и царски съпруги, които, след като бяха разбрали за оздравяването й, не изпускаха възможността да й засвидетелстват вниманието си.
Толкова бях развълнуван, че съвсем забравих за робското си положение и по твърде невъзпитан начин разпъдих натрапниците. Те нададоха вой до небесата и обидено се отправиха към изхода пред изумения поглед на господарката ми.
— Ама какво те прихваща, Таита, какво се е случило?
— Танус! — Беше единственото, което успях да изрека, но то беше достатъчно тя да забрави възмущението си и да ме хване за ръцете.
— Имаш новини от Танус! Казвай по-бързо, че ще умра от нетърпение!
— Новини ли? А, да, точно така, новини. И то какви! Необикновени новини. Невероятни.
Тя пусна ръцете ми и грабна заплашително ветрилото си.
— Веднага да престанеш с глупостите си — насочи към мен ужасното си оръжие. — Не желая да ме дразниш по този начин. Или ще ми кажеш веднага какво се е случило, или така ще те насиня, че няма да се познаеш.
— Хайде! Да отидем някъде, където никой няма да ни чуе.
Двамата слязохме на кея и се качихме на малката лодка. Когато реших, че сме достатъчно далеч от любопитните уши, започнах:
— Из страната е задухал нов, свеж и силен вятър. Наричат го Ах-Хор.
— Братът на Хор — тя беше възхитена. — Така ли викат вече на Танус?
— Никой не знае, че това е Танус. Мислят, че е бог.
— Но той си е бог — настоя тя. — За мен винаги е бил.
— И хората така мислят. Защото как, освен ако не притежава свръхестествени сили, ще открие свърталищата на Свраките и ще превземе крепостите им, скрити сред безкрайните пясъци на пустинята; как иначе ще предусети къде разбойниците дебнат в засада идващите кервани, за да ги натика в собствените им капани?
— Искаш да кажеш, че всичко това е истина? — слушаше ме тя със зяпнала уста.
— Разправя се какво ли не, но дали може да се вярва на слуховете в двореца? Казват, че всички крадци и разбойници в царството треперят за живота си, че едно по едно братствата на Свраките биват унищожавани от безпощадната му ръка. Говори се, че на Ах-Хор му изникнали орлови криле и с тях прелетял до върха на непристъпната крепост на Басти Жестокия в пустинята Гебел-Ум-Бахари. А след това със собствените си ръце запокитил петстотин разбойници от високите скали…
— Нещо друго, кажи ми нещо друго! — пляскаше тя с ръце и във вълнението си едва не преобърна лодката ни.
— Казват, че на всеки кръстопът е оставил огромни паметници, които да напомнят за него.
— Паметници? Какви са тези паметници?
— Грамади, огромни пирамиди от човешки черепи. Главите на избитите разбойници, които да служат за предупреждение на останалите.
Господарката ми потръпна от ужас, но в очите й заблестяха искрици.
— Наистина ли е убил толкова много? — попита тя.
— Едни казват пет, други — петдесет хиляди. Някои дори смятат, че са сто хиляди, но мисля, че те малко преувеличават.
— Говори ми още! Още!
— Казват, че вече е заловил поне шестима от разбойническите главатари…
— И им е отрязал главите! — изпревари ме тя.
— Не, казват, че не ги убил, ами ги бил превърнал в бабуини и ги държал в клетка — за забавление.
— Но възможно ли е? — изкикоти се господарката ми.
— За един бог няма нищо невъзможно.
— Той наистина е моят бог. О, Таита, кога ще ми позволиш да го видя?
— Скоро — обещах й аз. — Красотата ти разцъфтява с всеки ден. Скоро ще възвърнеш цялата си прелест.
— А дотогава ти ще слухтиш и ще ми донасяш всичко, което чуеш за Ах-Хор.
И така, всяка сутрин господарката ми ме изпращаше до пристанището, за да чуя какво ще разкажат за Ах-Хор моряците, идващи от север.
— Говори се, че никой не е виждал лицето на Ах-Хор, защото винаги носел шлем, покриващ всичко без очите му — повтарях й чутото след една от тези ми разходки. — Също така казват, че в разгара на битката главата на Ах-Хор избухвала в пламъци, които заслепявали враговете.
— Понякога на слънце косата на Танус наистина заблестява с божествена светлина — потвърди господарката ми.
Друг път й разказах следното:
— Чух, че можел като в огледало да умножава образите си и по едно и също време да се появява на съвсем различни места; в един ден да го видят в Кена, а само няколко часа по-късно в Ком-Омбо, което е на близо двеста километра.
— Възможно ли е?
— Някои мислят, че това не е вярно. Според тях Ах-Хор можел да прекоси тези огромни разстояния толкова бързо само защото никога не спял. През нощта препускал из пустинята, възседнал лъв, а през деня летял из небето на гърба на огромен орел, с който се спускал изневиделица над главите на враговете си.
— Виж това може и да е вярно — поклати сериозно тя глава. — Това за огледалото не го вярвам, но за лъва и орела нищо чудно да се окаже истина. Дори съм сигурна, че е точно така.
— А според мен просто на всички в Египет им се иска да зърнат този Ах-Хор и затова образът му се показва зад всеки храст. Колкото до бързината, с която е способен да…
Но тя ме прекъсна:
— Ти не си романтик, Таита. Дори се съмняваш, че облаците са овците на Озирис, а слънцето — лицето на Ра, само защото не можеш да ги пипнеш с ръката си. Аз обаче съм убедена, че Танус е способен на всичко — и така господарката ми сложи край на спора, а аз трябваше смирено да сведа глава.

 

43.

 

Двамата с Лострис възстановихме стария си навик да прекарваме следобедите си в разходки из улиците и пазарищата на града. Както преди, така и сега господарката ми навсякъде беше посрещана с радост от обожаващия я народ и често се спираше да се разговори с непознати, независимо от професията и общественото им положение. От жреците до проститутките, всички бяха еднакво омаяни от красотата и неподправения й чар.
Тя винаги насочваше разговора така, че да стане дума и за Ах-Хор, а хората само си търсеха повод да възхваляват отново и отново новия бог. Скоро в представите на народа той се превърна от полубожество в пълноценна фигура от пантеона. Жителите на Елефантина дори започнаха да събират средства за построяването на храм на Ах-Хор. Излишно е да казвам, че господарката ми беше един от най-щедрите дарители.
Бъдещият храм трябваше да бъде построен точно срещу този на Хор — на другия бряг на реката, — а фараонът официално обяви, че лично ще го освети, щом сградата бъде готова. Той имаше всички основания да бъде благодарен на новопоявилия се бог. В чужбина започваха да гледат с друго око на страната ни. Щом пътищата в Горен Египет станеха сигурни, търговията ни с целия останал свят щеше да се оживи и рано или късно царството ни би познало отново благоденствието.
И това вече се превръщаше във факт. От изток вече не вървяха по един-два кервана, а по четири-пет един след друг. Преди още първите да са разтоварили и разпродали стоката си, откъм пустинята се появяваха следващите. Пътуващите търговци имаха нужда от стотици, дори хиляди магарета, което пък вдигаше цената на животните и скотовъдците по-често слизаха към градовете, за да ги продават.
Животът стана по-сигурен, хората прекарваха повече време по полетата и там, където допреди месеци вирееха само бурени и плевели, новата реколта ги очакваше. Земеделците, които бяха докарани до просешка тояга от разбойническите нападения, се съвземаха. Талигите им се огъваха под тежестта на товара и под закрилата на Ах-Хор те по-често се решаваха да отидат до пазара, където вече се продаваха само пресни продукти.
Търговците и едрите земевладелци отново разтвориха кесии и там, където преди беше опасно дори да си покажеш носа, сега се строяха красиви вили, в които богаташите да прекарват времето си без страх от никого. Майсторите-занаятчии, които досега скитаха безработни по улиците на Тива и Елефантина, изведнъж се оказваха затрупани от всевъзможни поръчки, а с припечеленото не само че по-лесно изхранваха семействата си, но можеха да си позволят лукс, за който не бяха и мечтали. А пазарите бяха отрупани със стоки.
Търговията по Нил също се оживи, така че се отвори работа и за корабостроителите. Едва ли не всеки ден на вода се пускаше нов кораб. Капитаните, моряците и корабостроителните работници се чудеха какво да правят с парите си и лека-полека се наблюдаваше как и проститутките се кичат и обличат все по-скъпо, а пък шивачите и златарите строят нови къщи и пращат съпругите си да пазаруват със злато и сребро.
След като толкова дълги години Ах-Сет и неговите Свраки бяха задушавали живота в Египет, ето че най-после страната намираше у себе си сили да възкръсне.
А след всичко това, което изброих, се очакваше, че и царската хазна ще се радва на нечувани приходи. Както лешоядите кръжаха над труповете на изкланите разбойници, така и бирниците сега обикаляха надлъж и нашир страната и събираха дължимото на своя цар. Разбира се, че фараонът щеше да е благодарен.
Двамата с господарката ми — също. По мое предложение ние участвахме със свой дял в един от търговските кервани за Сирия. След шест месеца, когато керванът се завърна от дългото пътешествие, щяхме да установим, че сме спечелили петдесет пъти повече от онова, което бяхме вложили. С печалбата господарката ми си купи огърлица от перли и още пет робини, които да ми усложнят живота. Аз пък, като човек, които винаги мисли за бъдещето, закупих пет парцела плодородна земя на източния бряг на реката, намирайки си нужния писар, който да опише сделките и да ги пренесе в регистрите на храма.

 

44.

 

Най-сетне дойде и денят, от който толкова се опасявах. Една сутрин както винаги господарката ми се изучаваше в огледалото, но този път като че ли още по-внимателно. След като огледа лицето и фигурата си, тя тържествено заяви, че вече е готова за жадувания миг. Колкото и да не ми се искаше, трябваше и аз да се съглася — никога преди не бе изглеждала тъй красива. Сякаш преживяното я бе направило едновременно по-здрава физически и по-гъвкава. Последните следи от моминството й бяха изчезнали: погледът излъчваше увереност, чертите се бяха изчистили, тялото й бе придобило съвършената грация.
— Аз ти се доверих, Таита. Сега ми докажи, че не съм постъпила глупаво. Доведи Танус при мен.
Когато двамата с моя приятел се разделихме в Сафага, така и не бяхме измислили как да поддържаме връзка помежду си.
— Всеки ден ще бъда някъде на поход, а може ли човек да знае този поход къде ще ме отведе — говореше той. — Нека господарката Лострис не се тревожи излишно, ако остане дълго време без вест от мен. Кажи й, че когато всичко свърши и аз изпълня докрай задачата си, ще получи писмо, в което първа ще научи за това. Но също й кажи, че когато плодовете на нашата любов узреят и стане време те да бъдат откъснати, аз ще бъда при нея.
И така, вече месеци вестите за него получавахме от слуховете, обикалящи пристанищата и пазарите.
Но сякаш наистина се бях превърнал в избраник на боговете — тъкмо се чудех как да се спася от гнева на господарката Лострис, задето не знам как да си изпълня обещанието, когато на пазара дочух нов слух за Ах-Хор. Някакъв керван, идващ от север, срещнал по пътя си, само на три километра от стените на Елефантина, нова пирамида от отсечени глави. Явно била построена съвсем наскоро, защото главите едва започвали да се разлагат и нито миризмата им се била разнесла надалеч, нито лешоядите ги били нападнали.
— Това означава само едно — говореха всички. — Означава, че Ах-Хор е някъде наблизо, може би пред самите порти на Елефантина. Най-после се е натъкнал на остатъците от бандата на Ахеку, които след гибелта на главатаря им в Галала продължаваха да се крият из пустинята. Ах-Хор ги е избил до крак и е оставил камарата от отсечените им глави край пътя. Благодарение на новия бог най-сетне и югът може да отдъхне от Свраките!
Ето това се казваше новина, най-добрата, която бях чувал от седмици насам. Трябваше колкото се може по-бързо да се върна в двореца, за да повторя всичко на господарката си. Запробивах си път сред тълпата от моряци, рибари и търговци с надеждата някъде на пристанището да наема лодка до острова.
Някой ме дръпна за ръката, но аз грубо го изблъсках и продължих по пътя си. Въпреки благоденствието, на което се радваше страната, а може би тъкмо заради това, просяците не само че не намаляваха, но ставаха все по-нахални. Та и този не се отказваше лесно и като се залепи веднъж за мен, повече не щеше да ме остави. Най-накрая се обърнах и заплашително размахах тояжката си пред очите му.
— Е, значи посягаш на стари приятели! Аз да ти нося съобщение от боговете, пък ти така да ме посрещаш — разсърди се просякът, а аз го зяпнах с отворена уста.
— Хюи! — Сърцето ми затуптя при вида на някогашния разбойник. — Какво търсиш тук? — Преди да ми е отговорил обаче, се обърнах и тихо му прошепнах: — Следвай ме отдалеч!
Заведох го в един бордей над пристанището, където даваха стаи за влюбени двойки. Плащаше се по един голям меден пръстен на час, като времето се отмерваше от малкия воден часовник, поставен пред вратата. Нямаше как, платих цената, колкото и да е безбожна, и щом останахме сами, дръпнах Хюи за дрипите му.
— Какво ново с господаря ти? — попитах.
А той нагло ми се ухили в лицето.
— Гърлото ми е толкова пресъхнало, че и да искам, нищо не бих могъл да ти кажа.
Вече се беше научил да се перчи и надува като всеки гвардеец. Колко бързо маймуната се научава да подражава! Извиках на едно от момчетата да ни качи кана бира. Хюи се нахвърли върху нея, обърна я на един дъх и накрая шумно се оригна.
— Бог Ах-Хор праща своите поздрави на теб и на онази, чието име не мога да спомена. Заръча ми да ти предам, че задачата е изпълнена и всички птички са в клетката. Напомня ти, че само няколко месеца остават до празненствата в чест на Озирис и е време да пренапишеш пиеската, с която трябва да забавляваш фараона.
— Къде е той? Колко време ще ти е нужно да се върнеш при него?
— Още преди Амон Ра, богът-слънце, да се скрие зад хълмовете на запад, аз ще съм при него — заяви Хюи.
Погледнах през прозореца. Слънцето отдавна бе започнало да се снишава. Значи Танус се е установил съвсем близо до града, казах си и се изпълних с приятни предчувствия. Отдавна ми беше домъчняло за мечешката му прегръдка и боботещия му смях.
С усмивка на уста закрачих напред-назад по мръсния под, за да измисля какво послание да пратя на приятеля си по Хюи.

 

45.

 

Почти се беше стъмнило, когато стъпих на малкия кей пред дома ни и се затичах по стълбите. На вратата стоеше една от робините, която плачеше и търкаше ухото си.
— Тя ме удари — хленчеше момичето.
— Искаш да кажеш, че господарката Лострис те е ударила — смъмрих я аз. — В края на краищата какво се оплакваш? Робите нали са за това — да ги удрят.
Все пак беше твърде необичайно господарката ми да посегне на някого. «Трябва да е в доста весело настроение» — казах си аз и позабавих крачка. Тъкмо да стигна стаята й, когато оттам изхвърча със сълзи на очи още едно от момичетата, изпроводено от гневни крясъци:
— Превърнала си ми косата на купа сено…
Лострис ме видя и за миг се сепна. После се нахвърли върху мен с такава ярост, че ми стана ясно коя е истинската причина за недоволството й.
— Ти къде се губиш? — изсъска ми насреща. — Пратих те на пристанището преди обяд. Как не те е срам да ме караш да те чакам? — И приближи към мен с такъв поглед, че за всеки случай отстъпих назад.
— Той е тук — отговорих бързо и като зашепнах, за да не ме чуят момичетата, допълних: — Танус е тук. Вдругиден ще изпълня обещанието си.
Тя веднага забрави яда си и се хвърли на врата ми. След това изтича при робините си да ги утешава.

 

46.

 

Като част от годишния си данък царят-васал на аморитите беше изпратил на фараона от далечното си царство отвъд Червено море двойка ловни леопарди. Господарят изгаряше от желание да пусне тези изящни създания подир стадата газели, населяващи пустините на запад от реката. Целият двор, включително и господарката ми, беше поканен да присъства на лова.
И така, бързоходните лодки с бели платна и шарени знамена върху мачтите се насочиха към западния бряг. Навсякъде се носеше весела глъч, съпроводена от звуците на лютни и дайрета. След броени дни щеше да започне новият разлив на Нил и това, както и благотворните промени, извършващи се в страната, само правеше настроението още по-празнично.
Господарката ми беше най-весела от всички и радостно поздравяваше приятелките си от съседните лодки, докато нашата пореше вълните толкова бързо, че около носа й водата се пенеше, а подире ни оставаше дълга, блестяща следа.
Изглежда, само аз не се присъединявах към всеобщото веселие, ами стоях погълнат от грижите и тревогите си. Вятърът брулеше лицата ни и имах чувството, че не ни вещае нищо добро. Непрекъснато гледах небето на запад. Не се виждаха никакви облаци, но небесата бяха озарени от необичайно червеникаво сияние. Сякаш някакво друго слънце искаше да се покаже откъм хоризонта.
Опитвах се да не мисля за това и да обръщам повече внимание на веселието около себе си. Но ми беше невъзможно. Времето далеч не беше единственото, за което се тревожех. Ако само нещо не се получеше, както го бях предвидил, излагах живота си на истинска опасност, а може би и не само своя.
Явно безпокойството ми е било изписано на лицето, защото господарката игриво ме побутна с мъничкото си краче и попита:
— Защо си намръщен, Таита? Всеки, който те види, ще разбере, че замисляш нещо. Усмихни се! Нареждам ти да се усмихнеш.
На западния бряг ни очакваше армия от роби. От царските обори бяха изкарани прекрасни магарета, всички до едно покрити с коприна. До тях послушно чакаха други, които трябваше да носят палатките, чергилата, огромните кошници с храна и вино и всичко останало, необходимо за царския лов. Голяма част от робите трябваше да носят грамадните ветрила, с които да пазят сянка на дамите, а останалите бяха на разположение на благородните им съпрузи. За развлечение на поканените бяха предвидени изпълнения на клоуни, акробати и музиканти, а докато дворът безгрижно се забавляваше, стотина ловджии трябваше да се грижат за всичко останало.
Клетката на леопардите беше донесена върху отделна кола, теглена от двойка бели волове, и всички я наобиколиха, за да погледнат непознатите животни. Бяха от вид, който не се среща в страната ни, тъй като е свикнал на просторите на саваните и из тясната ни долина не би се чувствал добре. Аз самият за пръв път виждах подобни зверове. Любопитството ме накара да забравя за миг своите тревоги и като внимавах да не настъпя някоя важна особа, си запробивах път сред множеството, за да погледна по-отблизо животните в клетката.
Това бяха най-красивите котки, които можех да си представя. Бяха по-високи и по-слаби от тукашните леопарди, с дълги, източени крайници и стегнати кореми. Опашките им сякаш имаха способността да говорят — толкова изразителни бяха движенията им. Златистата им кожа беше изпъстрена с тъмнокафяви петна, докато от очите им надолу се проточваше като сълза плътна черна линия. Към това се прибавяше и царствената им походка и аз бях запленен. Прииска ми се да имам такова животно в дома си и дори ми мина през ума да намекна за това на господарката. Досега фараонът нищо не й беше отказвал.
Още не се бях нагледал на леопардите, когато към брега се приближи царската ладия и всички трябваше да хукнем да я посрещаме.
Фараонът беше в леко ловджийско облекло и изглеждаше весел и усмихнат. Спря се пред господарката ми и докато тя му се покланяше, любезно я запита за здравето й. Изведнъж се уплаших да не му хрумне да я задържи при себе си през целия ден, което би провалило плановете ни. За щастие вниманието му беше привлечено от леопардите и той отмина.
Скоро съвсем се изгуби сред тълпата и ние се насочихме към магарето, предвидено за господарката Лострис. Докато й помагах да се качи, тихичко се разговорих с роба, който държеше животното за поводите. Чух, каквото ми се искаше да чуя, и скришом пуснах един сребърен пръстен в ръката му.
Придружени от двамата роби, от които единият водеше магарето, а другият правеше сянка на господарката ми, последвахме фараона и клетката с леопардите навътре в пустинята. Заради многото почивки стигнахме Долината на газелите едва към обед. Пътят ни минаваше покрай древния некропол в Трас, където са били погребани първите фараони. Някои мъдри хора разправят, че изсечените в черните скали гробници са отпреди три хиляди години, но как стигат до това заключение, не ми е ясно. Като се опитвах да не привличам вниманието върху себе си, огледах зеещите входове на гробниците. Поне от там, където се намирах, не се забелязваха никакви признаци на живот. Това също ме обезпокои — съвсем неоснователно, както щях да разбера по-късно. Продължих да хвърлям погледи зад гърба си, но напразно.
Долината на газелите открай време е била едно от местата за лов на фараоните, където простосмъртните нямат право дори да пристъпят. Много пазачи се грижат за сигурността на животните, които никой, освен самия фараон няма право да лови. Всеки, който престъпи тази забрана, го чака смърт чрез удушаване.
Излязохме на билото на един от хълмовете около долината и всички благородници слязоха от магаретата. Робите бързо разпънаха палатките и навсякъде се заотваряха делви с шербет и бира, които да утолят жаждата на уморените от пътя.
Гледах двамата с господарката ми да излезем на такова място, откъдето бихме могли спокойно да наблюдаваме лова и в същото време незабелязано да се измъкнем, щом стане време. В далечината сред маранята, трептяща над долината, се виждаха стада газели. Щом ги зърнах, веднага ги посочих на господарката си.
— Че с какво се хранят? — зачуди се тя. — Не виждам никаква зеленина. Трябва да ядат камъни, защото освен тях друго няма.
— Много от камъните всъщност са растения — обясних й аз.
Тя се засмя, сякаш й разправях смешки, но аз пообиколих и скоро събрах цяла шепа от тези необикновени растения.
— Това са камъни — държеше на своето господарката ми, но най-накрая взе едно от тях в ръката си и го смачка. По пръстите й протече гъста течност, а тя зяпна, чудейки се кой ли бог е измислил подобна заблуда. — И искаш да кажеш, че газелите живеят от това? Струва ми се невероятно.
Нямаше как да продължим с разговора си, защото ловът започваше. Двама от царските ловджии отвориха клетките на леопардите и те грациозно скочиха на земята. Мислех, че ще се опитат да избягат, но те се заумилкваха в краката на пазачите си като някакви домашни котенца, а тихото им мъркане повече приличаше на птиче чуруликане, отколкото на хищен рев.
По отсрещните склонове на долината бавно заслизаха викачите, а силуетите им се губеха сред маранята. Дългата им редица се приближаваше към нас, а газелите започнаха разтревожено да се оттеглят в ниското.
Без да се бави, и царят се заспуска по сипеите, следван от двамата ловджии, водещи леопардите за каишките им. Тримата бяха още на средата на склона, когато царедворците започнаха да се обзалагат за крайния изход от лова и ако господарката ми сега не я занимаваха други мисли, сигурно и аз с интерес бих проследил какво ще стане.
— Кога ще тръгваме? — прошепна тя на ухото ми. — Кога ще можем да избягаме в пустинята.
— Почакай да започне ловът. Всички ще насочат погледи натам и незабелязано ще се измъкнем.
Изведнъж прохладният вятър, който от сутринта духаше насреща ни, спря. Сякаш някой отвори пещ — обля ни такава горещина, че едва дишахме.
Отново погледнах към хоризонта на запад. Небето беше пожълтяло като сяра. Имах чувството, че надвисналият облак се разтяга пред очите ми и обхваща в задушливата си прегръдка цялата синева. Започнах да се безпокоя. Но, изглежда, никой друг сред тълпата не забелязваше странното явление.
Ловците бяха слезли ниско в долината, но все още можех добре да наблюдавам леопардите. Вече бяха забелязали газелите, които викачите насочваха към тях. За броени мигове котенцата показаха хищническата си природа и сега, надигнали носове и наострили уши, заопъваха каишките в желанието си по-скоро да се спуснат след жертвите си. Коремите им се бяха свили, всеки мускул бе стегна в очакване на мига, когато леопардите ще полетят към целта.
Господарката ми ме задърпа и властно ми нареди да тръгваме. Колкото и да изгарях от любопитство как ще протече ловът, трябваше да й се подчиня. Бавно, почти незабележимо се запромъквахме към издадените скали, които щяха да ни послужат като прикритие. Точно зад тях ни чакаше магарето, заради което бях дал сребърния пръстен на роба. Първата ми работа беше да проверя дали всичко е изпълнено. Бях поръчал да ни осигурят мях с вода и пълна торба с храна. За щастие нарежданията ми бяха изпълнени и нямаше какво повече да чакаме. Обаче аз горях от желание да хвърля последен поглед на леопардите.
— Само минутка — помолих господарката си и преди тя да успее да ме спре, се изкатерих на най-високата скала, за да погледна към долината.
Първата газела се беше приближила на не повече от двеста-триста крачки от фараона. Той беше поел каишките на леопардите от слугите си и в същия миг, когато главата ми се показа над ръба на хълма, разтвори пръсти и пусна двата звяра срещу газелите. Отначало те бяха доста спокойни, сякаш имаха намерение първо да поразгледат отдалеч и да си набележат жертвите, и чак след това да ги нападнат. Газелите обаче ги усетиха и като по даден сигнал всички се впуснаха в луд бяг. Като ято врабчета, подплашени от сокол, панически се пръснаха из цялата долина.
Леопардите хукнаха подире им. Разгъваха красивите си тела, после едва-едва докосваха земята с предните си крака, прибираха тялото си, свиваха се за миг и отново литваха напред. Само след секунди летяха с такава бързина, с каквато никога не съм предполагал, че едно животно е способно да се движи. В сравнение с тях газелите сякаш бяха затънали в блато — краката им едва се надигаха от земята, а телата им тежко се придвижваха напред. Двете големи котки лесно застигнаха стадото и дори задминаха една-две, преди да решат коя точно да нападнат.
Ужасените животни всячески се опитваха да избягнат смъртоносния сблъсък. В последния миг се отлепяха от земята и още във въздуха променяха посоката си с надеждата да излъжат леопардите. Но пъргавите хищници се спускаха след жертвите си и неотклонно ги следваха. Краят беше неизбежен. Най-сетне всеки се хвърли върху гърба на своята жертва, събори я сред облаци прах и впи безмилостно зъби в гръкляна й. Краката на газелата подрипваха във въздуха в предсмъртна агония, сетне смъртта я заковаваше на място.
От вълнение бях останал без дъх. Трябваше господарката ми да ми извика, за да се освободя от опиянението.
— Таита! Слизай веднага. Ще те видят.
Бързо се изпързалях по сипея. Мисълта ми все още бе при леопардите. Помогнах на господарката си да се качи на магарето и бързо се насочихме навътре в пустинята, преди някой да ни е видял. Известно време тя ми се сърдеше. Но щом й споменах, уж съвсем случайно, името на Танус, забрави лошото си настроение и пришпори магарето да върви по-бързо.
Скрихме се зад билото на един висок хълм и едва когато се уверих, че никой не ни е проследил, свърнахме към гробниците в Трас. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на магарето, което така тропаше с копитата си по камъните, сякаш ходеше по стъкло. Никакъв ветрец не полъхваше и от убийствената горещина скоро се облях в пот; Въздухът над главите ни натежаваше и все повече ме обземаше чувството, че наближава буря. Далеч, преди да са се показали гробниците, за всеки случай се обърнах към господарката си:
— Въздухът е изключително сух. Трябва да пипнеш малко вода…
— Не спирай! Като стигнем, ще имаме достатъчно време за вода.
— Аз само се грижа за теб, господарке — заоправдавах се.
— Не бива да закъсняваме. Колкото повече се бавим, толкова по-малко време ще бъда с Танус.
Разбира се, тя беше права, защото нямаше да мине много време, преди другите да усетят, че сме изчезнали. Както знаете, господарката ми беше всеобща любимка и щом ловът свършеше, все щеше да се намери кой да потърси компанията й.
Колкото наближавахме скалите, толкова и нетърпението й нарастваше. Струваше й се, че магарето върви прекалено бавно, затова скочи от гърба му и се затича напред. Изкачи дюната пред нас и сочейки с пръст напред, високо се провикна:
— Ето, почти стигнахме мястото!
Господарката ми заподскача от радост върху дюната, когато внезапно задуха силен вятър. Той ни грабна изотзад като в прегръдка, а в същото време из хълмовете и каньоните се разнесе ужасният му вълчи вой. Косата на господарката ми се развя като знаме над главата й, полата й се надигна, за да разкрие стройните й бедра, а тя самата, обзета от луда страст, се развъртя в буен танц, сякаш не друг, а вятърът беше любимият, когото чакаше. Но аз не споделях настроението й.
Над Сахара се надигаше буря. Сред навъсените жълтеникави небеса се виеше злокобният вихър на пясъците. На талази се придвижваше към нас, поглъщайки всичко пред себе си като огромна вълна, заливаща кораловите рифове, за да ги скрие от погледите ни. Песъчинки, изпълнили въздуха, зашибаха по голите ми крака. Хукнах с всички сили напред, влачейки магарето след себе си. Вятърът в гърба ми се усилваше и всеки миг можеше да ме повали.
— Трябва да побързаме — изкрещях на господарката си, за да надвикам бурята. — Трябва да стигнем гробниците, преди бурята да ни е връхлетяла.
В небето се надигаха облаци пясък, които затъмниха слънцето. Всичко потъна в сивкавата им сянка, а небесното светило заприлича на оранжева топка, която дори не дразнеше окото. Пясъкът ни заслепяваше и аз свалих вълнения си шал, за да увия с него главата на господарката.
Поведох я за ръка из мъглата, обгърнала ни отвсякъде. Накъдето и да погледнех, бяхме обградени от плътна стена пясък. Вече се питах дали не съм сбъркал посоката, когато изведнъж точно пред нас зейна черният вход на една от гробниците. Водейки с едната си ръка господарката си, а с другата магарето, забързах към закрилата на скалата. Галерията стигаше до самия хълм, където правеше остра чупка и излизаше пред погребалната камера с мумията. Всъщност в гробниците вече нямаше дори мумии. Още преди векове крадци бяха отнесли всичко, оставяйки голи стени и потъмнелите фрески по тях, изобразяващи призрачните фигури на богове и чудовища, които да плашат любопитните.
Господарката ми се облегна уморено на каменната стена, но мислите й отново бяха насочени към любимия.
— Но така Танус никога няма да ни намери — отчаяно възкликна тя, с което естествено дълбоко ме засегна след всичко, което бях направил да я скрия от бурята. Разтоварих магарето и прибрах всичко в един от ъглите. От една от торбите извадих меден съд, напълних го с вода от меха и го подадох на господарката си.
— И какво ще стане сега с фараона и приятелите ни? — попита тя между две глътки. Винаги е мислила за другите, дори когато сама се намира в опасност.
— Ловджиите ще се погрижат за тях — успокоих я аз. — Те са опитни мъже и познават добре пустинята.
«Но не чак толкова, че да предусетят бурята» — мрачно си помислих. На жените и децата никак нямаше да им е леко.
— Ами с Танус? — продължаваше да се тревожи тя. — Какво ще стане с него?
— Ти за Танус не се тревожи. Той винаги ще се оправи. Толкова време е живял в пустинята, че е станал същински бедуин. Навярно е усетил бурята навреме и се е скрил.
— А ние ще можем ли да се върнем на реката? — господарката ми се замисли най-накрая и за собствената си сигурност. — Ще успеят ли да ни открият?
— Тук сме в безопасност. Имаме достатъчно вода за няколко дни. Щом бурята отмине, ще се върнем на реката.
И като стана дума за водата, за по-сигурно преместих меха навътре, за да не стъпи магарето върху него. Беше настанал непрогледен мрак и затова започнах да ровя в торбите, за да извадя маслената лампа, която бях поръчал на роба да ни осигури. За миг тънкият фитил не искаше да се запали, но когато раздухах по-добре пламъка, гробницата се озари от игривата жълтеникава светлина.
Бях застанал с гръб към входа на галерията и още се занимавах с лампата, когато господарката ми нададе такъв сърцераздирателен писък, че се вледених от ужас. Сърцето ми силно затуптя и мигновено посегнах към камата. Но когато зърнах чудовището, изправило се над главите ни, замръзнах. Каквото и да представляваше това страховито създание, с един нож надали щях да му направя нещо.
Светлината на лампата беше твърде слаба, за да успея да го различа. Стоеше изправено като човек, само дето беше прекалено едро, а със странната си глава ми заприлича на онзи крокодилоподобен звяр от Отвъдното, който чака под везните на Тот, за да разкъса сърцата на грешниците. Главата му блестеше със змийски люспи, а отпред имаше огромен клюн — като на орел или на костенурка, и аз не знам. Очите му представляваха две дълбоки дупки, които ни гледаха без капчица милост. Над раменете му се размахваха мощни криле, които макар и прибрани наполовина, гневно пляскаха по огромното туловище. Имах чувството, че всеки миг чудовището ще полети към господарката ми и ще я сграбчи с металните си нокти. Сигурно и тя си е помислила същото, защото преди още звярът да е помръднал, из гробницата отново се разнесоха писъците й.
Чак след известно време установих, че създанието изобщо няма крила, ами това около него са полите на дългата му дреха, които се развяват от вятъра. Пред изумените ни погледи бедуинът — какъвто най-вероятно щеше да се окаже човекът насреща — свали позлатения си боен шлем, чийто предпазител имаше формата на орлова глава, и разтърси златистите си къдрици, спускащи се до широките му рамене.
— От върха на скалата ви видях да бягате от бурята — отбеляза той и по гласа му вече можехме да сме сигурни кой е неочакваният гост.
Господарката ми изпищя отново, този път от радост, и се втурна с разтворени обятия към Танус. Той я грабна в прегръдките си, сякаш тя беше мъничко дете, и я вдигна високо. После я свали и я притисна към гърдите си. Тогава тя поднесе устните си към неговите и двамата потънаха в страстна целувка.
Аз останах сам и забравен. Колкото и да бях рискувал, за да ги събера заедно, мисля, че не ще ми стигнат силите да опиша всички чувства, които ме обзеха, докато ги чаках да се уморят от страстните си прегръдки. Знам, че ревността е най-долното от всичките ни чувства, но обичах Лострис не по-малко от самия Танус, а пък и в любовта ми към нея нямаше нищо тъй бащинско и братско, както й се искаше на нея. Може да съм евнух, но винаги съм изпитвал към нея такава любов, каквато би изпитал и всеки друг. Уви, това, че ме бяха лишили от моята мъжественост, само правеше чувствата ми по-горчиви и болезнени.
Повече не можах да издържа и тихомълком, като прогонено псе, заслизах към дъното на галерията. Танус най-после благоволи да ме забележи. За миг се съжали над мен, откъсна устни от Лострис и извика подире ми:
— Таита, не ме оставяй сам с царската съпруга. Ако ти не останеш, кой ще ме пази от това ужасно изкушение? Честта ни се излага на опасност. Знаеш, че не можеш да ми довериш току-така своята господарка. Ако сега не останеш, голям срам ще се лепне на името на фараона.
— Моля те, върви си — на свой ред се обади господарката Лострис. — Остави ни сами. За никаква чест не искам да слушам сега. Любовта ни вече чака твърде дълго. Не мога да търпя толкова, колкото се казва във видението ти. Остави ни сами, мили Таита.
Избягах от гробницата, сякаш си спасявах живота. Можех да попадна насред бурята и да загина. Така поне щях да сложа край на мъката си, но както винаги страхливецът проговори у мен и вятърът ме накара да се върна обратно. Довлякох се до някакво местенце, защитено от бурята, и се отпуснах безпомощно на земята. Увих си главата с дебелия шал, за да не виждам и да не чувам нищо, но дори и воят на вятъра не можеше да заглуши звуците, които се носеха от погребалната камера.
В продължение на два дни ураганът не престана. Голяма част от времето прекарах в сън, опитвайки се да намеря успокоение. Но когато и да се събудех, ушите ми дочуваха едно и също — как Лострис и Танус се любят — и мъчението започваше отново. Странно, че никога не бях изпитвал подобна мъка, когато господарката ми отиваше в леглото на фараона, но пък и старецът никога не беше значел нещо за нея.
Това, което сега бях принуден да слушам, беше съвсем различно. Сърцето ми се късаше при всеки вик, при всяка, въздишка, при всяка нежно прошепната дума. Една млада жена плачеше и стенеше, но не от болка, и това можеше да ме съсипе. Виковете им всеки път, когато двамата достигнеха екстаза, ме горяха повече от ножа на Расфер преди години.
Най-накрая бурята утихна и като се сбогува жално с хълмовете наоколо, вятърът си замина надалеч. Навън отново стана светло и си дадох сметка, че вече три дни, откакто съм затворен в гробницата. Изправих се и извиках високо на двамата влюбени. Страхувах се дори да сляза долу, да не би да ги зърна какво правят. Известно време никой не ми отговори, докато най-накрая господарката ми се обади с дрезгав глас:
— Таита, това ти ли си? Аз пък сънувах, че съм загинала в бурята и тя ме е отнесла далеч на запад, в рая.

 

47.

 

Бурята беше отминала и ни оставаше съвсем малко време. Навярно царските ловци бяха започнали да ни търсят. За щастие бурята щеше да ни послужи за извинение, че сме изчезнали, защото най-вероятно оцелелите, ако такива изобщо имаше, се бяха пръснали на всички посоки и никой не би ни държал сметка как сме се появили точно при гробниците. Но и никой не биваше да ни открие в компанията на Танус.
От друга страна, тези два дни с него не си бяхме казали думичка, а трябваше да обсъдим доста въпроси. Седнахме на входа на гробницата и набързо нахвърлихме плановете си за бъдещето.
Господарката ми се беше умълчала и изобщо в поведението й имаше нещо доста необичайно. Вече не бъбреше непрестанно, както навремето, а само гледаше в очите Танус и от изражението й се излъчваше истинско благоговение. Напомняше ми на жрица, която се моли пред образа на своето божество-покровител. Очите й не се откъсваха от лицето му и от време на време я виждах да го докосва, колкото да се увери, че е от плът и кръв.
Щом усетеше ръката й, Танус прекъсваше разговора и потъваше в дълбоките й, зелени очи. Налагаше се да му напомням, че имаме работа да вършим. Колкото и да се насилвах, трудно ми беше да споделя щастието им и възхищението, с което двамата се гледаха, ме изпълваше с още по-тежка горест.
Докато се разберем за всичко, се забавихме повече, отколкото трябваше, но най-накрая се сбогувах с Танус и с бърза крачка поведох магарето към реката. Макар слънцето да се беше показало, въздухът все още беше изпълнен с жълтеникав прах, който хвърляше неестествена сянка над пустинята. Забързах напред, а господарката ми остана да се сбогува с Танус. Аз се спрях да я изчакам в подножието на хълма.
Най-сетне двамата се показаха от гробницата. Изгледаха се продължително, без да се докосват, сетне той се обърна и тръгна по пътя си. Господарката ми го изчака да се скрие зад билото на съседния хълм и слезе при мен. Вървеше като замаяна.
Помогнах й да се качи на магарето и докато затягах ремъка на седлото й, тя се наведе и ме хвана за ръката.
— Благодаря ти — изрече просто.
— Няма за какво — отвърнах й.
— Затова, че съм най-щастливият човек на света. Всичко, което ти си ми говорил за любовта, се оказа вярно. Моля те, радвай се за мен, дори ако… — не довърши тя думите си.
Изведнъж осъзнах, че е отгатнала болката в душата ми. Дори и на върха на щастието господарката ми усети, че ме е засегнала, и й стана тъжно заради мен. В този миг я обичах повече от всякога.
Обърнах се напред, хванах магарето и се насочих към Нил.