Разказвачът от Харолд Робинс - Книги Онлайн от Napred.BG

Страхът е сурогат на болката. Появява се пръв.
Поглеждаш превантивно през задното стъкло, после през страничното. Караш си с трийсет мили в час, в правилната лента, която води към отклонението за Уилшайър от автострадата за Сан Диего. Всичко е наред. Тогава виждаш как някакъв грамаден камион с ремарке профучава покрай тебе, вклинявайки се отпред ти от лявата лента, та да те изпревари преди отбивката.
— Тъпанар! — казах аз и забих спирачки, за да дам възможност на камиона да се вмъкне.
В този момент дойде страхът. Онзи продължаваше да се движи на една линия с мене. Натиснах педала на спирачката още по-силно. Страхът започна да стяга стомаха и гърлото ми. Камионът ме притискаше диагонално, надвиснал отгоре ми като грозно праисторическо чудовище.
Сякаш връхлиташе върху мене в забавен кадър. Аз закрещях от ужас.
— Ще ме убиеш бе, копеле такова!
Камионът се вряза. Шестте му фара горяха — ярки и ослепителни. Сетне ужасът изчезна, заменен от мъчителна болка, и аз отново нададох рев, когато един милион фунта стомана се стовариха, запращайки ме в небитието…
Отворих очи под флуоресцентните лампи на тавана в отделението за реанимация. Някаква сестра ме фиксираше втренчено.
— Как съм попаднал тук? — попитах.
— На ръцете на санитарите — троснато рече тя. — Личният ви лекар също беше тук. — Врътна се и позвъни на един от докторите, че съм се събудил.
На смяна бяха двама — мъж и жена. Мъжът хвърли бегъл поглед отгоре ми, след което се отдръпна, оставяйки жената да се приближи.
— Какво ми е направил проклетият камион? — запитах аз.
— Имате фрактура на бедрената кост, но би могло да бъде и по-лошо — отвърна тя утешително. — Няма да ви пречи да работите, все пак не е на дясната ви ръка.
Беше млада лекарка, много красива… Достатъчно голяма хубавелка, за да играе главната роля в някой мелодраматичен телевизионен сериал с медицинска насоченост. Взрях се в нея.
— Окей — рекох. — Значи ще мога да пиша. Но как ще бъде с чукането?
Върху лицето й се изписа колко е шокирана, но отговори напълно сериозно:
— С него ще имате проблеми. Разбирате ли, счупването е локализирано така, че няма да бъдете в състояние да извършвате с таза си подобен род активни движения.
— Ами орален секс? — усмихнах и се аз.
Тя погледна към мене.
— Вие сте болен…
— Знам — казах аз. — Но въпросът ми няма нищо общо със счупеното бедро.
Жената успокоително положи ръка върху рамото ми.
— Ще се оправите. Подготвяме прехвърлянето ви в самостоятелна стая.
Стана ми любопитно. Имах усещането, че съм прекарал на това място съвсем кратко време.
— Колко е часът?
— Почти десет сутринта — рече тя. — Докараха би тук снощи към единайсет.
— Толкова ли дълго съм бил в безсъзнание? — попитах.
— По-добре е, че бяхте — отвърна ми. — Имахте силни болки. Инжектирахме ви достатъчно наркотик, за да можете да издържите изследванията и рентгеновите снимки, после ви смъкнахме обратно тук и ви включихме към животоподдържащите системи и мониторите.
— Нима съм бил чак дотам зле? — поинтересувах се.
— На практика не — каза лекарката. — Но трябва да пазим репутацията си. Не искаме от вниманието ни да убегне дори пациент с второстепенен проблем и да умре по наша вина.
— Звучи окуражително — подметнах аз саркастично.
— Вие наистина бяхте вън от опасност — увери ме тя, изчервявайки се.
Вдигнах поглед към нея.
— Какво ви прави толкова сигурна?
— В момента, в който ви бихме малко демерол, получихте ерекция и започнахте да говорите мръсотии.
— Колко мръсни бяха мръсотиите приблизително?
— Ами доста… — разсмя се тя и се огледа дали няма някой наблизо, — като онези в книгите ви. Карахте ме да си «поиграя» с вашата мъжественост, да си «дръпна» от «лулата», да се чукам с вас и маса други неща, които ми е неудобно да изрека.
— Хайде де! — казах аз. — И какво свършихте по въпроса?
— Нищо. Само помогнах на ортопеда да намести крака ви. Вие междувременно бяхте заспали и ви беше минало.
— Не унивайте — отвърнах и. — Ще ви дам още една възможност, щом се сдобия със самостоятелна стая.
— Аз работя в реанимацията и никога не се качвам горе при изолаторите.
— Никога ли? — попитах.
— Само понякога — отговори жената, свеждайки поглед към мене. — Вкъщи имам няколко от вашите книги. Бихте ли им поставили автографа си?
— Разбира се — рекох аз. — Но единствено при условие, че ми ги донесете в стаята ми.
Тя замълча. Видях, че се обърна, понеже двама от обслужващия персонал дотъркаляха до леглото ми носилка и я застопориха успоредно с него. После отново застана с лице към мене.
— Ще ви преместим.
Посочих към екстензията, която висеше над дясното ми коляно и поддържаше глезена.
— Как ще се справите с тази чудесия?
— Знаем как — каза докторката. — Просто се отпуснете и ни оставете да си свършим работата. Ще се постараем да не ви заболи прекалено много.
— Не е необходимо да бъдете толкова откровена — реагирах аз. — Бих предпочел да ме поизлъжете мъничко и да ми направите още една обезболяваща инжекция.
— Не ставайте дете! — рече тя, докато санитарите ме прехвърляха върху количката заедно с чаршафа, на който лежах.
Почувствах как острата болка ме прониза и спрях да дишам.
— По дяволите!
— Готово — обяви жената. — Не беше особено страшно.
— Думи, думи… — отвърнах аз.
Тя се наведе над мене и прокара влажна кърпа по лицето ми.
— Бива си ви — рече.
— И вас си ви бива — констатирах, когато мъжете подкараха количката.
Чувствах се като глупак, докато ме тикаха из коридорите, проснат по гръб върху носилката с поглед, вперен в моя увиснал на екстензията крак и в тавана над него. С крайчеца на окото си зървах хора, които се отдръпваха встрани, за да ми сторят път. Изпитвах неудобство, макар да си давах сметка, че повечето не ми обръщат никакво внимание. Беше нещо обичайно за живота в болницата. Затворих очи. Нямах настроение да разглеждам разни хора, които на свой ред разглеждаха мен. Бях им се наситил.
Чудно как щракащият звук от ролките на количката, които се търкаляха по каменните подове на коридорите, възкреси спомена за шума на колелата върху релсите на метрото преди много години. Не зная. Възможно е да съм се унесъл в дрямка. Винаги задрямвах в метрото с опрян на вратата гръб, а натискът на тълпата ме крепеше изправен. После, когато навалицата се изсипваше на Четирийсет и втора улица, аз следвах пътя й от спирката нагоре към улицата, която водеше в офиса, където работех.
Юли и август бяха винаги отвратителни в метрото. Жегата и потта се смесваха, завихряни от специфичния въздух, който идваше от вентилацията. Имах навика да пътувам по риза, преметнал през ръка сакото и вратовръзката си. По онова време бях седемнайсетгодишен и бях на сезонна работа като момче за канцеларски услуги в «Дейли нюз». Денят, в който я срещнах, беше необикновено горещ.
Тъпканицата зад гърба й я избута още по-плътно до мене. Тя вдигна поглед към лицето ми.
— Ако бихте могли да отместите встрани ръката, която е пред гърдите ви, ще ми стане малко по-широко.
Кимнах мълчаливо, внимателно протягайки ръка към вертикалната опора, за да не изгубя сакото и вратовръзката. Тя ми благодари с усмивка, след което се завъртя и долепи гърба си до мене. Влакът излезе от района на станцията и привичното люшкане на вагоните започна да се учестява. Мисля, че не бяха минали и трийсет секунди, когато взех да получавам ерекция.
Чувствах как потта от лицето ми се стича в яката на ризата. Хвърлих поглед надолу. Беше притиснала задник към слабините ми. Опитах се да мисля за нещо друго, но не ми помогна. Втвърдяването в гащите ми ставаше все по-притеснително. Като се стараех да не позволя на момичето да узнае за моето затруднено положение, аз успях да плъзна ръка в джоба на панталона си и предпазливо нагласих «острието» в по-безобидна позиция по дължината на ципа. Отново го стрелнах с очи. Изпитах облекчение. Предположих, че не беше забелязало нищо.
Влакът спря в тунела между две спирки, осветлението угасна и от аварийните лампи се разпиляха мъждиви жълтеникави отблясъци. Госпожицата ме изгледа през рамо.
— Удобно ли се чувствате? — попита.
Аз кимнах. Трябваше да се концентрирам. Не бях в състояние да съставям особено дълги изречения.
— Напълно — отговорих.
Тя се усмихна насреща ми под светлината на премигващите крушки.
— Усещам допира на тялото ви.
Взрях се в нея. Не изглеждаше сърдита.
— Съжалявам — казах й.
— Всичко е наред — рече момичето. — Няма да повярвате колко много мъже го правят в метрото.
Очакваше да кажа нещо в отговор, но аз не знаех какво.
— Вие сте четвъртият за тази седмица — кимна утвърдително. — Но повечето са ми неприятни, мръсници са. Нямам нищо против вас обаче. Виждате ми се порядъчен и чистоплътен…
— Благодаря — отвърнах.
Девойчето се загледа в мене.
— Още ли не сте свършил?
Поклатих глава отрицателно.
— А иска ли ти се? — попита ме то.
Втрещих се насреща му, но преди да успея да отговоря, неговата ръка се протегна зад гърба му и обхвана в шепа тестисите ми през чатала на панталона. Това ме ликвидира окончателно.
В същото време композицията потегли с тласък и нормалното осветление се включи, когато навлязохме в следващата станция. Коленете ми сякаш се бяха превърнали в желе, докато оргазмът караше пениса ми отново и отново да пулсира, долепен до корема ми. Увиснах на дръжката, за да не рухна, усещайки как топлата лепкава течност се разлива по бельото ми.
Тогава вратите отсреща се отвориха, а момичето се извърна към мене и ме погледна усмихнато.
— Беше ми приятно — каза то и прекрачи през изхода.
Все така вкопчен в дръжката, проследих с поглед как слезе на перона заедно с тълпата. Би трябвало да го настигна и да се опитам да си уговоря среща, но бях неспособен да се движа. После, придържайки с ръце сакото отпред си, почувствах просмукването на животворната влага през панталона ми.
Щом влакът тръгна отново аз се опитах да срещна очите му, докато крачеше по перона. Но изчезна, тъй като прозорците бързо прелитаха, отдалечавайки ме.
«По дяволите!» — изругах наум. Бях истински глупак. Шансът беше в ръцете ми, а го бях пропилял. Всичко, което трябваше да направя, бе да бъда малко по-разговорлив, вместо да мълча като пън. Затворих очи, за да се върна мислено на спирката на метрото, ала щом ги отворих, видях само крака си, закачен на екстензия високо над мене.
Обходих с поглед помещението. Бях в самостоятелна стая. Бледосини стени и таван. Чух стъпки, извих се и съзрях една сестра, която идеше към мене с влажна кесия за обтриване. Беше приятна жена на възраст между четирийсет и петдесет години.
— Почистете интимните си части — протегна я тя насреща ми.
— Защо? — запитах аз, поемайки кесията.
— Присъни ви се нещо, докато спяхте — отвърна сестрата. — Но това не бива да ви безпокои. Напълно нормално е при положение, че са ви били поставени няколко обезболяващи инжекции.
— Помня само, че ме караха с количка нанякъде.
— Бяхте заспал, когато ви пренесоха тук.
— Сещам се, че количката ми напомняше за метрото — казах. — Това е странно.
— Избършете се и го забравете — рече тя. — Спахте повече от три часа… Докторът ви би трябвало да се появи всеки момент.
След няма и пет минути Ед влезе в стаята. Инспектира моя апарат за екстензия, след което придърпа един стол по-близо до леглото ми.
— Голям късметлия си, мой човек! — заяви той.
— Радвам се, че смяташ така — казах аз саркастично. — Боли като в ада.
— Би могло да бъде и по-лошо. С времето фрактурата ти ще заздравее, но съм сигурен, че някой друг на твое място щеше да се срасне с инвалидния стол до края на живота си.
Вгледах се в него. За първи път забелязах умора във воднисто сините му очи, които бяха зачервени от недоспиването.
— Извинявай — рекох. — Май съм ти провалил уговорката за вечеря…
— Няма значение — отвърна Ед. — Известно време ще бъдеш извън играта, така че можеш да превключиш на резерва.
— Колко дълго ще трае лечението ми?
— Трудно е да се каже. Всичко става постепенно. Първият етап е да повисиш в болницата на този апарат около една седмица, докато не се убедим, че всички кости са си на мястото. После ще можеш да си отидеш у дома. Ще започнеш на съвсем ниски обороти. Внимателно движение с проходилка, впоследствие с патерици, но винаги бавно и съвсем кратко първоначално. Много ще си почиваш и ще лежиш. След като прекараш един месец по този начин, ще направим няколко нови рентгенови снимки. Ако нещата вървят добре, по-сетне ще бъдем в състояние да ти разрешим малко по-дълги разходки, но все така с патериците. След още месец — допълнителни рентгенови снимки, като счупванията би трябвало да са зараснали. Тогава, използвайки едната патерица или бастун, ще можеш да ходиш полекичка в продължение на други четири месеца, докато не се уверим, че хрущялът и движението в тазобедрената ти става са нормални. После ще се върнеш към обичайния си стереотип.
Пресметнах бремето.
— Значи шест месеца?
— Приблизително — рече той.
— Ще мога ли да работя? — поинтересувах се аз.
— Предполагам — каза докторът. — Но ще изпитваш постоянна болка, така че ще бъдеш принуден да ходиш бавно.
— Колко време ще бъде необходимо, докато изчезне болката?
— Ако по десетобалната скала сега е на десет, за три месеца вероятно ще се смъкне на пет, а когато оздравееш окончателно, ще си слязъл до едно или две. Тя обаче е нещо, с което ще трябва да се научиш да съжителстваш. Няма да бърка на нито едно твое занимание.
Погледнах го. Това беше едно от нещата, които ценях у Ед — говореше истината. Никакви обещания за задгробно блаженство.
— Здравата ми се обърква графикът — казах. — В края на тази седмица мислех да предам сценария на един телевизионен сериал, а в края на следващата — статията за британския вестник. После смятах да започна новата си книга и да приключа с нейната първа част за три месеца.
— Струва ми се, че няма да смогнеш да изпълниш тази програма — сериозно отбеляза той. — Но какво толкова има да се тревожиш? Последната ти книга продължава да бъде в списъка на бестселърите, и то повече от година!
— Откакто похарчих парите, получени за нея, също мина повече от година. Имам големи разходи.
Ед замълча за миг, сетне кимна:
— Предполагам, че си прав. Да се поддържа стандарта в «лентата за изпреварване» не е никак евтино. Особено с къщи тук в Бевърли Хилс и на френската Ривиера, вила, яхта и зимно жилище в Акапулко… Как успяваш?
— По същия начин, по който и ти — отвърнах аз. — Не спирам да работя.
— Освен това профукваш куп пари за пиячка, партита, «затъмнители» и мадами. Изхвърли някое от въпросните пера и ще икономисаш цяло състояние.
— Започваш да ми звучиш като моя адвокат Пол. Онова, което нито един от двама ви не разбира, е, че глазурата оформя тортата и й придава смисъл. Само да влагаш пари в банката не носи никаква радост. Аз в крайна сметка харча парите си за такъв стил на живот, който ми осигурява удоволствия и развлечения.
— Но все пак ти се налага да работиш — възрази той.
— Е, и? Ти да не би да не работиш?
— Да — рече Ед. — Но хората не те възприемат по този начин.
Аз се разсмях.
— Те възприемат книгите ми и това ги кара да мислят за мен и моите произведения като за едно и също нещо.
— Да не искаш да кажеш, че винаги си действал така? Даже когато си бил начинаещ?
— Винаги — казах. — Особено тогава…

— Джо! — Гласът на майка му глухо отекна иззад затворената врата на спалнята.
Той бавно се претъркаля и с примижали очи се взря в будилника до леглото. Беше единайсет часа сутринта. Завъртя се обратно и покри главата си с възглавницата.
Следващия път гласът на майка му прозвуча по-силно. Джо надзърна изпод възглавницата. Вратата на стаята беше отворена и неговата братовчедка Моти стоеше отвън в коридора. Той се вторачи в нея.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Майка ти те вика — рече тя.
— Чух я — отвърна й грубо. — Още не съм се наспал.
— По-добре е да станеш — каза Моти. — Важно е…
— Може да почака половин час — каза Джо, пъхвайки се отново под възглавницата. Секунда по-късно усети как одеялото отлита от него.
— Какви ги вършиш бе, дявол да те вземе?! — възнегодува той и прикри с ръце гениталиите си.
— Пак ли мастурбираш, а? — изсмя се Моти насреща му.
— Не — рече сърдито той, надигайки се.
— Глупости — каза братовчедката му. — Нали виждам петната от сперма по чаршафа ти…
Той погледна завивките.
— Сънувал съм…
— Разбира се — язвително каза Моти. — Все така разправяш. Всичко ми е ясно. Познавам те от малък.
— Откъде пък се извъди такава специалистка? — засече я Джо. — Та ти си съвсем мъничко по-възрастна от мене!
— На двайсет и пет години съм — зае отбранителна позиция тя. — Достатъчно голяма съм. Спомням си как те къпех, когато беше същинско бебе.
— И как през цялото време си играеше с патката ми — допълни я той.
— Не е вярно! — категорично отрече братовчедката му.
Джо вдигна ръце от слабините си.
— Ето, че взе да ми става — каза й. — Не ти ли се иска пак да ме изчипкаш?
— Прасе! — озъби се Моти. — Имаш извратен мозък. Чета всички разкази, които пишеш за онези списания. Пикантни любовни истории, пикантни детективски истории, «интригуващи» авантюрки…
— Не си длъжна да ги четеш — погледна я той.
— Бях любопитна с какво се занимаваш — отвърна тя.
— Възбуждат ли те? — попита Джо.
— Отвращават ме — заяви Моти. — Щом искаш да се наричаш писател, защо не пишеш за някое почтено списание? За «Сетърди Ийвнинг Поуст», «Колиърс» или за «Лейдис Хоум Джърнъл»?
— Опитах — рече той. — Неспособен съм да съчинявам разкази по техен вкус… — Джо замълча за миг.
— Но положението не е толкова лошо. Докарвам средно по петнайсет долара на седмица.
— Не е много — каза братовчедката му. — Аз печеля трийсет и пет долара седмично, правейки рекламни преписи за «Ей & Еси».
— Това не може да се нарече писане — възрази той. — Ти работиш също и в магазина.
Моти се престори, че не е чула уточнението му и тръгна към вратата.
— По-добре слез — рече тя. — Майка ти е разтревожена.
Джо изчака, докато шумът от стъпките й, слизащи надолу по стълбището, не заглъхна във входното антре, след което стана от леглото. Протегна се и пое дълбоко въздух пред широко отворения прозорец. Беше октомври, но въздухът все още бе топъл и влажен. Лятото като че ли нямаше никакво намерение да си отива. Той се облегна на перваза на прозореца и хвърли поглед надолу към тясната автомобилна алея, която отделяше тяхната къща от съседната. Зърна Моти да излиза от черния вход.
— Ще закъснееш за работа — подвикна й.
— Днес е четвъртък. Магазинът отваря късно.
— А-ха…
Тя вдигна очи към него:
— До късно ли ще твориш довечера?
— Не — каза Джо.
— Защо не наминеш покрай магазина да ме вземеш? Хич не ми е приятно да се прибирам самичка. Районът е страшничък нощем.
— Ще те взема — обеща той. — Ще се постарая.
— Окей — рече тя и закрачи по алеята към улицата.
Той се прибра обратно в стаята си. Моти беше свястно момиче, въпреки че понякога беше непоносима като треска в задника. Беше десетгодишна, когато дойде да живее при тях. Родителите й бяха загинали при автомобилна катастрофа и тъй като неговата майка беше единствената роднина, която имаше, напълно в реда на нещата бе тя да приюти чедото на сестра си.
Обърна се. Креватът на брат му все така си стоеше в отсрещния край на стаята, сякаш щеше да се завърне у дома същата вечер. Стивън беше неговият по-възрастен брат. Той бе по-голям със седем години, бе студент трети курс в Медицинския колеж в Оклахома и прекарваше вкъщи приблизително по две седмици годишно по време на ваканциите. Джо понякога се чудеше дали Стивън наистина му е брат. Той винаги беше твърде сериозен, постоянно зает с учене и още от ранното си детство беше наясно, че иска да стане доктор. Джо често закачаше Стивън, че единствената причина, заради която му се щяло да бъде «чичо доктор», била тази да придума Моти да си свали дрехите и да я «прегледа». Но брат му нямаше никакво чувство за хумор. Той никога не се смееше.
Джо си взе една цигара от пакета върху тоалетната масичка, запали я и пое от дима. Вкусът не беше особено добър. В действителност предпочиташе «Лъки», но въпреки че зеленото «Лъки» било заминало да воюва, както твърдеше рекламният лозунг, то продължаваше да струва по-скъпо, отколкото бяха «Туенти Грандс», така че пушеше от тях. Той стисна с пръсти цигарата, угаси я и после внимателно я остави в пепелника, за да може да я допуши по-късно. Облече хавлията си, излезе в коридора и покрай стаята на родителите си се запъти към банята.
Когато влезе в кухнята майка му стоеше с гръб към него. Тя не се обърна. Без да спира да бели и да стърже моркови на мивката, го попита:
— Искаш ли да закусиш?
— Не, мамо, благодаря ти. Само чаша кафе, ако обичаш.
— Кафето на празен стомах не е полезно — все така, без да го погледне рече тя.
— Не съм гладен — каза Джо, сядайки на кухненската маса. Остана на мястото си, като държа и въртя между пръстите си цигарето щипка, докато запаленият край на цигарата не се отрони.
Майка му се загледа в нея, поднасяйки му чашата с кафе.
— Няма нищо по-вредно от цигарите — рече му тя. — Ще ти спрат растежа.
Той се засмя.
— Мамо, та аз съм вече пет фута и десет инча. Не мисля, че ще порасна повече.
— Видя ли писмото си? — изненадващо запита тя.
— Какво писмо? — Ръката му отпусна кафето, преди да бе отпил от него.
Лежеше върху масата. Майка му го побутна към него. Приличаше на ведомствен плик и явно беше отварян. Джо взе писмото. Беше служебно, изпратено от военно наборната комисия, където се числеше. Припряно измъкна листа. Достатъчно беше да хвърли поглед само на първия ред — «честитка»!
— По дяволите! — рече той и стрелна с очи майка си.
Тя вече плачеше.
— Стига, мамо — успокои я. — Не е дошъл краят на света…
— I-А — каза тя. — Искат да се явиш след три седмици в Главното военно окръжие на преглед за физическа годност.
— Това още нищо не значи — отвърна Джо. — В категория I-А съм повече от година. Пък и между другото четох във вестниците, че само четирийсет процента от наборниците съответствали на изискванията за физическа годност. Може дори да не ме одобрят…
— Де да имаш тоя късмет — изхлипа майка му.
Той отново се усмихна.
— Сигурен съм, че ще успеем да направим нещо. Татко е много близък приятел с Ейб Старк. Ще се намери и още някой, с когото да можем да поговорим. — Не му се щеше да й разправя колко голям авторитет имаше баща му сред момчетата от Браунсвил. Тя знаеше за това, но не желаеше да бъде изобщо споменавано. Никога не би признала дори в мислите си, че съпругът й даваше заеми с кожодерска лихва наред с тържището за пилета, което държеше на Питкин авеню.
— Никой не може да влияе на наборната комисия — каза майка му. — На човек трябва наистина да му има нещо…
— Току-виж открили, че съм болен от гонорея — подхвърли Джо.
— Ама ти болен ли си? — взря се в него тя. Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва.
— Не — отвърна той.
— Какво стана с работата ти в «Дейли нюз»? — запита тя. — Журналистите не ги мобилизират. Не биваше да напускаш.
— Не съм напускал — рече Джо. — Колко пъти да ти казвам, че ме уволниха. Не желаеха за тях да работи човек, категоризиран в I-А, защото нямаше как да разчитат на това, че военните не биха го взели.
— А приятелката ти, великата журналистка — не би ли могла да направи нещо по въпроса?
Джо замълча за момент. Невъзможно беше да обясни на майка си, че връзката им се изчерпваше с факта, че чука Кити, докато между краката й започне да пуши. Запали фаса, издуха порция дим и поднесе кафето към устните си.
— Поне за Стивън няма да има нужда да се тревожиш, мамо. Нищо не го заплашва през следващите четири години… — каза й.
— И ти щеше да си се отървал, ако се беше хванал на работа в машинната работилница на чичо си Изи — натякна му тя.
— Тогава не бяхме във война — рече той. — Между другото, знаеш, че не ме бива за този занаят. Аз съм по писането.
— Трябваше да постъпиш в Сити Колидж — продължи майка му. — Може би това щеше да бъде причина да те отложат.
— Може би… — съгласи се Джо. — Но не издържах приемните изпити.
— Бедата е, че никога не си бил сериозен — каза тя. — Постоянно се размотаваше насам-натам с разни малки уличници.
— Е, хайде де, мамо — рече. — Следващото, което ще ми заявиш, ще бъде, че е трябвало и да се оженя.
— В името на отсрочване на службата не бих се оплаквала, дори ако се беше оженил за някоя проститутка — призна тя.
— И какво щях да спечеля от това?
— Категория III-А — отвърна майка му. — А вероятно и нещо по-добро, ако имаше бебе.
— Минали истории — поклати глава той. — Не съм осъществил нито едно от тези неща, така че нека да забравим за тях.
Тя го погледна и сълзите й потекоха отново.
— Говорих с баща ти. Той иска да отидеш при него и да си поприказвате…
— Окей — рече Джо. Сетне се усмихна. — Защо пък да не прекарам три-четири нощи на пилешкия пазар, преди да се появя в Главното военно окръжие?! Може да ми се налепят толкова много кокошинки, че онези да ме изхвърлят.
— Не се подигравай с баща си — каза тя.
Джо замълча. Майка му беше поръчала да монтират специален душ в гаража, за да има баща му възможност да оставя там дрехите си и да се къпе, преди да влезе в къщи след работа.
Тя се върна при мивката.
— Върви горе и се облечи — рече му. — Ще ти приготвя нещо за закуска, преди да излезеш.
Той полека крачеше из обедната навалица по Питкин авеню. Надничайки през витрините на «Литъл Ориентъл Рестърънт», успя да види, че всички маси бяха вече заети и че опашка от клиенти чака своя ред за хранене. На отсрещната страна на улицата от театър «Луис Питкин» сваляха табелата, рекламираща ранното предобедно представление. От този момент до шест часа входният билет щеше да струва двайсет и пет цента. Двойната кинопрограма, която предлагаха, не му беше интересна. Бе по-доволен, когато представяха шоуспектакъл и филм, вместо да прожектират два филма един след друг. Преди време тук разполагаха със страхотни конферансиета като Дик Пауъл и Ози Нелсън — все величия. Беше имало и други, но сега всички те бяха заминали за Холивуд, за да пробият в света на киното.
Мина още четири преки. Луксозните магазини свършиха. Замениха ги по-неугледни и зле украсени. Дори в магазина за дребни стоки на Розенкранц нямаше това изобилие, което цареше при Улуърт само пет пресечки по-надолу. Джо зави зад ъгъла на улицата, близо, до която се намираше тържището за пилета на баща му.
То бе почти по средата на пряката — върху обширен парцел, който беше изцяло заграден с телена мрежа. В ъгъла на двора имаше малка постройка, заемаща около двайсет квадратни фута. Веднага след нея оградата продължаваше, прекъсвайки се в центъра от един висок мрежест портал, който пропускаше да влизат камионите на фермерите, докарващи птиците от село. В далечния край на двора, непосредствено срещу портала, се издигаше дълъг навес, където пилетата и останалите домашни птици спринтираха напред-назад в тесни преградени коридори, внасяйки своя дял в уличния шум с кудкудякането и крякането си. Той застана на отсрещния тротоар и се загледа в изрисувания с блажна боя надпис, простиращ се по цялата лицева страна на оградата:

Луис Бухалтер беше висок около пет фута и седем инча мъж, с топчесто лице и безизразни очи, които бяха скрити под широката периферия на меката шапка, идеално хоризонтирана върху главата му. Когато Джо се настани до баща си, до него на кръглата маса се бяха разположили още двама други мъже.
— Значи ти си писателят? — обърна се той към Джо с изненадващо тънък глас.
— Да, сър — потвърди момчето.
Бухалтер погледна бащата на Джо:
— Момъкът е хубавец, Фил. Казвай какъв му е проблемът?
— В категория I-А е и майка му ще се побърка.
— Получил ли е вече заповед за прегледа за физическа годност?
— Да — отвърна Фил. — Той е след три седмици.
Бухалтер се замисли.
— В Главното военно окръжие ли ще бъде? — попита най-сетне той. — Това оскъпява работата. Щеше да е по-лесно, ако го викаха пред местната наборна комисия.
— Но ти си в състояние да го уредиш, нали? — притеснено рече Фил.
— На този свят всичко може да бъде уредено — отговори Бухалтер. — Само че ще струва скъпо, както казах.
— Колко скъпо? — запита фил.
— Две хилядарки в брой и двайсет и пет процента от «банкерските» ти печалби вместо досегашните десет… — Очите на Бухалтер бяха непроницаеми.
Джо хвърли поглед към баща си.
— Не си струва, татко. Шансът ми да попадна IV-Ф е четирийсет процента.
— Голям пуяк си! — сърдито каза баща му. — Откъде се пръкна такъв умник?!
Джо занемя, докато Фил се обръщаше към Бухалтер.
— Няма ли друг начин, Луис? — попита го той.
Мъжът поклати глава, после направи кратка пауза. Беше вперил поглед в Джо, но заговори на Фил.
— Той има ли си работа?
— Не — рече фил. — Пише у дома. Пишещата машина е в стаята му.
— Дали ще може да работи в магазин? — осведоми се Бухалтер.
— Какъв магазин? — запита фил.
— Мястото е «чисто» — каза Луис. — Всичко, което ще трябва да върши, е да вдига телефона и от време навреме да доставя някой и друг пакет.
Кроновиц мълчеше.
— Това ще ни улесни да подменим категорията му. Магазинът е в Манхатън и ако момчето си наеме стая близо до него, бихме могли да се отървем от мобилизационните му документи и да му набавим пълен комплект под чуждо име. — Бухалтер се взря в Джо. — Имаш ли нещо против да работиш с чернокож?
— Нямам — поклати глава той.
— Ще получаваш по двайсет и пет долара на седмица.
— Толкова по-добре — рече Джо. — А ще имам ли време за писане?
— Ще имаш предостатъчно — увери го Бухалтер.
— В магазина не идват клиенти…
— Не искам чедото ми да свърши в дранголника — заяви Фил.
— Нима бих ти причинил подобно нещо? — успокои го Луис.
— Знам, че не би постъпил така с мене — каза Фил.
— Но понякога обстоятелствата се объркват.
— Гарантирам лично — отвърна Бухалтер. — А ако се съгласиш, ще можеш да забравиш за двайсет и петте процента и ще си останем на старата тарифа.
— Ами двата бона? — продължи натиска фил.
— Ще се наложи да ги платиш — рече Бухалтер. — Парите не са за мен. Те са за момчетата, които ще изготвят документите.
Фил се замисли за миг, сетне протегна ръка:
— Споразумяхме се!
Другият разтърси ръката му, след което се обърна към Джо.
— У тебе ли са мобилизационната ти карта и писмото?
— Да, сър — отговори той.
— Дай ми ги.
Джо ги извади от джоба си и му ги подаде през масата. Бухалтер им хвърли кратък поглед и връчи документите на единия от седящите до него мъже, който ги пъхна в джоба на сакото си.
— Кроновиц — произнесе Луис. — Ще трябва да променим това име. Имаш ли някакво предложение?
— Псевдонимът, под който пиша, е Джоузеф Краун — каза Джо.
— Става — съгласи се Бухалтер и се изви към човека до него. — Запиши си го!
Онзи кимна. Луис отново заговори на Джо:
— Отбележи си едно име и един адрес. Утре сутринта в десет часа ще отидеш там. — Той изчака, докато Джо измъкна писалка и малко тефтерче. — «Карибиън Импортс», на пресечката на Петдесет и трета улица и Десето авеню. Мъжът се казва Джамайка. Телефонния номер можеш да намериш в указателя.
— Добре, сър — каза Джо.
— Има ли още нещо, Фил? — запита Бухалтер.
— Не, благодаря ти, Луис… — отвърна Кроновиц.
— Наистина съм ти задължен!
— Нали затова са приятелите — рече Бухалтер. Той се изправи, другите двама го последваха. — Ще изляза през кухнята — добави, свеждайки поглед към Джо. — Късмет, хлапе!
— Благодаря, мистър Бухалтер — каза той.
Баща му изчака Луис и приятелите му да си тръгнат, след което се взря в сина си:
— Ако не беше майка ти, щях да те оставя да идеш в армията и да те убият — с мъка рече той.
Джо седеше безмълвен.
Фил го измери с поглед и мрачно поклати глава:
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не, татко, благодаря. Мама ме накара да закуся, преди да дойда тук.
Баща му стана. Беше едър мъж, висок почти шест фута.
— Да си ходим тогава — подкани го той. — Четвъртък следобед е и ще имаме много работа…
Джейк доприпка от предната част на ресторанта до масата им.
— Тук да не е зала за конференции? — заоплаква се той. — Никой не консумира.
Фил го изгледа презрително и хвърли една банкнота от десет долара върху масата.
— Това би трябвало да запълни пропуска ни — рече той и излезе навън.
Двамата с Джо се спряха пред ресторанта.
— Имам среща в редакцията — каза синът му.
— Нищо друго ли не ти идва на езика? — потърси очите му Фил.
Джо срещна погледа на баща си, протегна се и го целуна по устата.
— Благодаря ти, татко!
— Ще се видим довечера, синко… — в очите на Фил пробляснаха сълзи.

Джо излезе от станцията на метрото при Кънел Стрийт. Бученето на камионите, появяващи се и изчезващи в Холандския тунел, беше оглушително. Застана на ъгъла и зачака да се смени сигналът на светофара, за да пресече. Сградата, в която се помещаваха офисите на списанието, беше отсреща.
Някогашните горни фабрични етажи бяха реконструирани, а товарният асансьор със същия успех се използваше за превозване на пътници. Човекът, който го обслужваше, блъсна нагоре вратата решетка, за да може да се качи. Джо слезе на петия етаж и мина през матовия стъклен портал, който водеше към редакцията. «Сърчлайт Комикс» — гласеше скромният надпис с черна боя.
Закрачи по дългия коридор. По протежението на прозорците беше разположен художественият отдел. Там илюстраторите и художниците се трудеха над своите рисувални дъски и триножници. Все по коридора, но залепени за вътрешната стена, се намираха канцелариите на редакционната колегия и търговският отдел. Нанизът от приличащи на кубчета офиси без врата бе същински шпалир от остъклени затворнически килии. Той спря и влезе в една от тях.
Мистър Хейзъл, редакторът на списанието, беше почти скрит зад купчината ръкописи и рисунки върху бюрото му. Той хвърли поглед над тях и направи приканващ жест.
— Заповядай, Джо! — рече му. — Тъкмо си мислех за тебе.
— Здравейте, мистър Хейзъл — усмихна се момчето. — Надявам се, че имате чек за мене.
— След някой и друг ден — отвърна редакторът, примигвайки като бухал с късогледите си очи иззад кръглите стъкла на очилата, които висяха на плешивата му глава. — Причината, заради която исках да поговорим, е, че много харесахме твоя разказ «Пикантно приключение».
— Това е добре — каза Джо, продължавайки да стои прав. В тясната канцелария нямаше място за втори стол.
— Разговарях с шефа — рече Хейзъл. — На него също му допадна, но смята, че две хиляди и петстотин думи са прекалено много за такава история. Заедно с илюстрациите ще заеме десет страници, а ние нямаме толкова място. Лимитът ни за разказ е пет страници.
— Какво ще правим тогава? — попита Джо.
— Шефът каза, че тъй силно си паднал по твоето «Пикантно приключение», че иска да го превърне в сериал. Вероятно двайсетина части, по една във всеки брой.
Джо впери поглед в него.
— При хиляда и двеста думи във всяка част при цена един цент за дума излиза, че се падат само по дванадесет долара на разказ. Знам, че илюстраторите получават повече. Те вземат по двайсет и пет долара на страница.
— Такава е спецификата на списанието — обясни Хейзъл. — Нашите клиенти не искат да четат, а да зяпат нарисувани цици и задници.
— Все пак би трябвало да ми се плати по-добре — настоя Джо.
Хейзъл се ококори насреща му:
— Хрумна ми нещо… Шефът се влюби в историйката и най-вече в героинята Хъни Дарлинг. Може би ще успея да го убедя, че ще я лустросаш като за специалната колона на месеца… Всеки месец по една нова авантюра на Хъни Дарлинг! По този начин ще ти заплати по два цента на дума, а разказите от специалната рубрика не надхвърлят седемстотин и петдесет думи. Така ще си докарваш по петнайсет долара месечно и нищо няма да ти пречи да пишеш пак за нас другите си истории.
— Мислите ли, че ще се съгласи?
— Веднага ще отида да го попитам — рече редакторът. — Само ми обещай…
— Имате думата ми — каза Джо.
— Настани се на някой от онези столове в коридора — покани го Хейзъл. — След няколко минути съм отново при теб.
Джо седна в коридора, а редакторът се запъти към края му и влезе в единствения затварящ се офис. Той се пресегна за цигарите си и запали една. Пое дълбоко от дима и хвърли поглед към момичето отсреща, което беше заело позиция зад своята пишеща машина. Продължи да го наблюдава как печата, пушейки цигарата си.
След малко момичето се завъртя към него и му подвикна:
— Вие ли сте Джо Краун?
Той кимна.
— Така си и помислих — рече то. — Чела съм почти всичко от нещата, които изпращате. Вие сте добър…, може би най-добрият автор от онези, които идват тук. Самият Хейзъл го казва.
— Звучи приятно — отвърна Джо.
— Дори сте прекалено кадърен за нас — не спираше девойката. — Вероятно би трябвало да се пробвате в някое по-изискано списание.
— Не познавам никого — каза Джо. — Нужни са връзки, иначе изобщо не ти и прочитат разказите?
— Но нима нямате представителен агент?
— За това също са необходими връзки. Агентите не желаят да си губят времето с разни новаци.
Тя се взря в него.
— Ще ви дам името на една посредничка, която познавам — рече момичето. — Но мистър Хейзъл не бива да разбере, че аз съм ви го подсказала.
— Няма, обещавам… — прие той.
То хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че редакторът не се връща обратно. После бързо напечати името върху лист хартия и му го занесе през коридора.
— Сложете го в джоба си… Веднага! — нервно настоя машинописката.
— Как се казвате? — запита Джо, подчинявайки се.
— Написала съм името и телефонния си номер на същия лист — отговори тя. — Но можете да ми се обаждате само в неделя. Това е единственият ми свободен ден.
— Окей — рече той. — Ще ви потърся. Хиляди благодарности!
Момичето кимна и се завърна при пишещата машина, понеже Хейзъл се зададе по коридора.
Джо вдигна поглед към плешивия мъж.
— Мистър Кан иска да те види — оповести онзи.
Джо последва редактора до затворения офис.
Той не беше просторен, но единият му ъгъл се образуваше от четири прозореца. Стените бяха облицовани с махагонов фурнир, а бюрото бе от имитация на махагон. Имаше окачени картини, правени за различни корици на списанието.
Кан беше едър, добродушен мъжага с гъста коса и огромни очила в рамки от черупка на костенурка. Той излезе иззад писалището си и протегна ръка.
— Джо! — произнесе с плътен баритонов глас. — Обичам да се запознавам с талантливи писатели и считам, че ти си един от най-добрите ни.
— Благодаря ви, мистър Кан — каза Джо.
— Уведомих Хейзъл, че ще сключим сделката. Имаш твоите два цента за дума. Както споменах, ние с удоволствие възнаграждаваме дарованието.
— Благодаря, мистър Кан.
— Дребна работа, Джо — рече издателят. — Добре дошъл си всеки път, когато поискаш да ме видиш. Тук всички сме като едно семейство. — Той отново се намести на бюрото. — Съжалявам, че няма да можем да си поприказваме по-нашироко, но има толкова много неща за вършене.
— Разбирам, мистър Кан. Благодаря ви още веднъж! — сбогува се Джо и излезе от кабинета, следвайки Хейзъл.
Редакторът прекрачи прага на своя тесен като килия офис.
— Знаех си, че ще захапе стръвта — ухили се той.
— Защо бяхте толкова сигурен? — полюбопитства Джо.
— Спомняш ли си финалната сцена в твоята «приказка», в която арабинът рязва с ятагана си сутиена на Хъни Дарлинг и напращелите й гърди се «взривяват»?
— Спомням си я — каза Джо.
— Мистър Кан сподели, че образността на въпросната сцена го била дарила с най-могъщата ерекция, откакто бил чел «Афродита» от Пиер Луи.
— В такъв случай навярно е трябвало да измолите от него три цента за дума — разсмя се Джо.
— Сам ще узрее за това — отвърна Хейзъл. — А ти се залавяй за работа. Необходимо е веднага да стъкмиш от две хиляди и петстотинте думи три разказчета с по седемстотин и петдесет.

Почувства се добре. Това се казваше късмет! Беше чувал за тази агенция. Тя бе едно от най-авторитетните литературни представителства в града. Беше се опитвал на няколко пъти да си уговори среща там, но телефонистката или секретарката изобщо не го беше свързала.
Тръгна по Кънел стрийт. Уличното движение се сгъстяваше, тъй като започваше часът — пик. Погледна часовника си — беше почти пет. Той се отби в сладкарницата на близкия ъгъл и си поръча яйчен шейк.
— Голям или малък? — вторачи се в него продавачът.
Усещането му за щастие все още не беше преминало.
— Голям — отвърна Джо.
— Седем цента — каза продавачът, поставяйки отпред му увенчаната с белтъчен връх висока чаша с шоколадово питие.
Той остави една монета от десет цента на тезгяха и занесе чашата при телефона в отсрещния ъгъл. Чу как никеловата монета от пет цента издрънча в кутията и набра номера. Апаратът беше от новите и на човек му се струваше някак необичайно, че не се обажда операторът от централата. Сръбна от питието си, докато телефонният сигнал звучеше в ухото му.
— Ало — разнесе се някакъв глас.
— Ти ли си, Лутерия? — попита той. — Обажда се Джо.
— Как си, Джо? — Гласът й долиташе по линията тънък и като от ламарина. Говореше така; сякаш я бяха обезкостили.
— Кити вкъщи ли е? — попита той.
— Да. Само че спи.
— Надрусала ли се е? — запита я.
— Направо е в безсъзнание — отвърна Лутерия.
— По дяволите! — изруга Джо. — Беше обещала да ми даде петте долара за работата, която свърших. Бяхме се разбрали за днес.
— Щом е казала, че ще ти плати, вероятно парите са у нея — рече Лутерия и се изсмя. — Но първо ще трябва да я събудиш.
— Разчитах на тези пари — обясни той.
— Ами отбий се — отговори тя. — Може да извадиш късмет и Кити да се свести.
Джо се замисли за момент. Нямаше други ангажименти.
— Окей — каза й. — Ще бъда у вас след около половин час.
Когато изкачи стълбището, Лутерия беше застанала на прага на отворената врата. Светлината от входното антре зад гърба й минаваше през прозрачния размъкнат пеньоар, издайнически откроявайки голото й тяло.
— Все още е в нокдаун — рече тя, докато Джо влизаше.
Щом затвори вратата, той се обърна към нея. Забеляза чашата с червено вино в ръката й. Движеше се като забавен кадър. Нейната жълтеникавочервена коса падаше свободно по раменете, а разширените тъмни зеници на светлосините й очи бяха размътени. Из апартамента витаеше мирисът на марихуана.
— Ти май също си се подредила добре — отбеляза.
— Не чак като нея — отвърна Лутерия. — Никога не смесвам водката с «трева».
Той я последва в комбинираната с трапезария всекидневна. Тя се просна върху дивана. Пеньоарът се свлече и откри краката й чак до кръста. Там беше пристегнат с нежно коланче. Лутерия вдигна поглед към него.
— На масичката за коктейли има бутилка вино и чаши — ориентира го.
— Без мене — рече Джо. — Дойдох пеша от Кънел Стрийт. Жегата и задухът ми стигат. Бих предпочел нещо разхладително.
— В хладилника ще намериш «Кенъда драй» и кока-кола — каза му. — Знаеш къде е…
Когато се върна от кухнята с чаша джинджифилова сода, тя тъкмо палеше поредната цигара с марихуана. Острият й аромат се носеше из стаята. Косата на момичето беше паднала напред при навеждането му над масичката. Този път се беше разтворила горната част на пеньоара, оголвайки гърдите му.
— Искаш ли да си дръпнеш? — протегна цигарата към него Лутерия.
— По-късно — отвърна Джо, като седна в креслото срещу нея и отпи от газираната течност.
Тя смукна още два пъти от марихуаната, след което я остави в пепелника и вдигна своята чаша с вино.
— Досадно ми е — заяви, облягайки се на дивана.
— Нямаш ли и други «новини»? — подсмихна се той.
— Възбудена съм — рече му.
— Би могла да си решиш проблема — отговори Джо.
— Цял следобед мастурбирам, но удоволствието не е чак толкова голямо, когато човек е сам — оплака се тя.
— Мастурбирането е индивидуален спорт — каза той.
— А не би трябвало… — съжали Лутерия.
Джо пийна от джинджифиловата сода, без да отвърне.
Както си седеше облегната назад, тя разтвори широко встрани колене и, превръщайки показалеца и средния си пръст в един обърнат надолу знак за победа «V», започна да разгръща срамните си устни на своята обкръжена от руси косъмчета вагина, докато розовите, влажни листенца не засияха насреща му.
— Набираш ли «твърдост»? — подразни го.
— Да не съм мъртвец — рече той, усещайки пулсирането в члена си.
— Какво ще кажеш да опиташ вкуса на тази сгорещена и подмокрена «котаранка»? — запита Лутерия.
— Не бих имал нищо против — отвърна Джо, докато разтриваше тялото си през дрехите. — Но какво ще получа в замяна?
— Ще те обслужа ръчно — предложи тя.
— Това и аз го мога — ухили се той. — Духане или чукане — за мене е без значение…
— Знаеш, че не си падам по пишките — каза Лутерия. — Всичките са толкова противни!
Джо разкопча панталоните си и извади навън своя пенис. Чувстваше, че животворната течност ще прокапе всеки момент. Погледна към нея.
— Ето го… Просто направи една малка жертва — подкани я.
— Самодоволен мошеник! — изруга го тя.
— Точно тук е разковничето — изсмя се той. — Няма ли език за единия, няма да има и за другия.
Лутерия се втренчи в него за миг, сетне кимна:
— Добре, ела насам.
Джо се надигна и остави панталоните си да се събуят сами. После се приближи към нея. Улови главата й с две ръце и притегли лицето и до члена си. Устните й останаха стиснати.
— Отвори проклетата си уста, мръсница такава! — ядоса се той.
Заинатена, тя се дърпаше назад, извивайки глава надясно. Най-накрая успя да я задържи неподвижно, но беше вече твърде късно. Оргазмът го връхлетя като вълна и той необуздано изля спермата си отгоре й. Сведе поглед към Лутерия. Тя лежеше вцепенена, фиксирайки го с очи.
— Отвратително е… — рече му, опитвайки се да контролира интонацията си. — Отвратително!
— Сбъркана кучка! — отвърна Джо, докато се бършеше в крайчето на пеньоара и. Той обу гащите си, след което се обърна към нея.
— Къде тръгна? — попита го Лутерия.
— Отивам си — каза той.
— Не можеш да изчезнеш тъкмо сега — спря го Лутерия. — Нали обеща нещо за орален секс…
— Да, но при положение, че ти самата не ме беше лишила от него — напомни Джо.
— Щях да го направя — каза тя. — Не е моя вината, че не беше в състояние да издържиш достатъчно дълго, докато се подготвя.
За момент той остана зяпнал в нея, сетне се разсмя.
— Добре, развратнице — съгласи се. — Почисти се и съблечи това глупаво кимоно. Така ще те млясна «уста в уста», че задникът ти ще почувства как се отчуждава!
Два часа по-късно Кити продължаваше да спи. Той хвърли поглед към Лутерия.
— Наближава осем — рече й. — Май няма никакъв шанс да се надигне.
— Прав си — отвърна тя и се усмихна. — Знаеш ли, че като за мъж не си служиш особено зле с езика.
— Благодаря — сухо каза Джо. — Може ли да използвам телефона?
Лутерия кимна, проследявайки го с очи, докато набира номера на братовчедката си и се уговаря с нея да я чака пред централния вход на магазина на Фултън стрийт. После затвори слушалката.
— Налага се да си ходя вече — извини се той.
— Окей — рече тя. — Какво искаш да предам на Кити?
— Ще я потърся утре.
— Добре — взе чашата си с вино Лутерия. — Не ми се сърдиш, нали?
— Не — усмихна се Джо. — Но следващия път бих желал да сме на равни начала.
Когато застана пред главния вход на «Ейбрахъм и Строус» стрелките на големия часовник върху железния пилон отсреща показваха девет без пет. Един специален полицай зае мястото си при вътрешните врати. Секунди по-късно втори цъфна на пост при външните. Първите, които трябваше да излязат, бяха клиентите. Щом в девет часа зазвъняха, звънците, възвестяващи края на работното време, повечето от тях си бяха вече отишли. Полицаите заключиха всички врати, с изключение на отделния двоен портал по средата. Последните купувачи се изнизаха и персоналът започна да напуска магазина.
Моти закъсня. Когато се появи, беше станало почти девет и половина. Усмихна се, забелязвайки Джо.
— Съжалявам, че се забавих тъй дълго — рече тя.
— Но мениджърът по рекламата настоя за някои промени в неделните обяви в последната минута.
— Няма нищо — отвърна той, като я улови за ръка. Двамата завиха зад ъгъла и минаха покрай ресторанта «Гейдж и Толнър». Заведението беше пълно.
— Мнозина от нашите администратори вечерят тук в четвъртък — каза Моти.
— Бива ли ги? — попита я.
— Живеят нашироко — отговори му тя.
Той я поведе през страничните улици към станцията на метрото на Атлантик авеню. Беше пряк път — скъсяваха разстоянието с цели три преки в сравнение със спирката на Фултън стрийт. Улиците бяха тъмни и потискащи, очертани от стари жилищни сгради, които бяха претъпкани с цветнокожи и пуерториканци, всичките получаващи помощи от държавата. Хората, които срещаха, нямаха дружелюбен вид. Докато ги отминаваха забързано, Моти несъзнателно се притискаше към ръката му. Джо я чу как въздъхна с облекчение, щом зърна ярко греещите светлини на Атлантик авеню. Входът за метрото беше на ъгъла.
Беше приготвил монетите от пет цента и двамата влязоха през въртящите се врати. Бързо се придвижиха към началото на перона. Първият вагон обикновено беше най-празен, пък и спираше точно срещу изхода на Ню Аотс Стейшън, където щяха да слязат.
Имаха късмет. Първият влак, който с грохот навлезе в станцията, бе един почти празен експрес за Ню Аотс авеню. Те седнаха на дългата, твърда, тапицирана със слама, пейка.
— Добре ли се чувстваш? — погледна я той.
Тя кимна.
— Благодаря ти, че ме изпращаш. Миналата седмица едно от момичетата в магазина е било изнасилено в някаква странична улица.
— Вероятно му се е искало… — подметна Джо.
— Не е вярно! — възнегодува Моти. — Познавам го. Момичето е порядъчно. Защо вие, мъжете, винаги мислите, че на всички от другия пол им се ще да бъдат изнасилени?
— Ще им се — повтори той. — Виж просто начина, по който се обличат…, по който дори самата ти се обличаш. Роклята ти е с толкова дълбоко деколте, че циците ти стърчат навън, а на задника ти е така изопната, че всяко мръдване въздейства като покана.
— Наистина притежаваш мръснишки манталитет — констатира братовчедката му.
— Човешко е… — засмя се Джо. — Всеки мъж се възбужда при такава демонстрация.
— Ти вечно си в ерекция — рече тя. — Още от дете…
Той не отговори.
— Срещна ли се с баща си? — запита Моти.
— Да.
— Какво стана?
— Нищо — отвърна й. — Всичко е наред.
— Баща ти беше ли ядосан?
— Нали си го знаеш — каза Джо. — Но всичко се уталожи. В крайна сметка получих работа в една импортна компания в Ню Йорк.
— Ами наборната комисия? — продължи с въпросите тя.
— Обясних ти, че нищо не беше пропуснато — изпита раздразнение той.
Моти замълча за момент, сетне, поглеждайки към чантичката в скута си, произнесе с приглушен глас:
— Получих писмо от Стиви. Иска да се оженим, когато си дойде у дома за ваканцията.
— Брат ми ли? — В гласа му се долавяше изненада.
Този път й стана досадно на нея:
— Да познаваш някой друг Стиви?
— Не разбирам — рече Джо. — Как си взела писмото преди майка ми? — Майка му отваряше пощата на всички, преди да им я предаде.
— Не беше го адресирал до вкъщи — обясни братовчедката му. — Получих го в магазина, когато отидох на работа тази сутрин.
— Той пишеше ли ти?
— От време навреме — отвърна тя.
— Споменавал ли ти е за това по-рано?
— Не.
— Подло копеле! — възкликна Джо. Взря се в нея. — Какво смяташ да правиш?
— Не знам — рече Моти. — Страхувам се какво ще си помисли майка ти. В края на краищата ние сме първи братовчеди…
— Този факт е без значение — каза й. — Подобно нещо в еврейските семейства е напълно в реда на нещата. Нали знаеш поговорката, че фамилия, в която се женят помежду си, остава сплотена.
— Не е смешно — възрази тя.
— А ти как възприемаш цялата история? — погледна я той. — Желаеш ли да се омъжиш за Стиви?
— Харесвам го — призна Моти. — Но никога не съм си мислила за сватба. В писмото си твърди, че постоянно бленувал за мене… А ако сме можели да се оженим, сме щели да имаме добър живот. Най-важното е, че следващата година щяла да му е последната в медицинския колеж, така че като семеен нямало да отиде направо в армията. Вместо в медицинския корпус щял да получи тригодишното си назначение в редовна болница. Осем болници от цялата страна вече му били предложили места. Имали сме възможността да живеем, където си поискаме. Недостигът от лекари бил голям.
Джо я зяпна.
— Звучи добре. Дори мама не би търсила доводи да се възпротиви. Не смятам, че трябва да имаш опасения спрямо нея.
Тя седеше безмълвна.
— Какво те тормози? — попита я.
— Не знам — отвърна братовчедката му с подрезгавял от напиращите сълзи глас. — Разбираш ли, всичко ми се струва толкова банално. Аз винаги съм си мечтала за любов и романтика. Сигурно съм глупачка. Вече съм на двайсет и пет… Води се война и в полезрението ми няма никакви мъже. Още някоя и друга година и ще се превърна в стара мома.
Той се пресегна и нежно пое ръката й.
— Не бива да се чувстваш така — рече й. — Ти си прекрасно момиче.
— Но в писмото брат ти нито веднъж не споменава, че ме обича… — В ъгълчетата на очите й се бяха появили сълзи.
— Как… изобщо ли? — учуди се Джо.
— Може би в самия му край. Подписал го е: «С обич, Стиви.»
— От какво се оплакваш тогава? Казал ти го е. — Джо се усмихна. — Такъв си е Стиви, братлето ми. Той е доктор, а не писател.
— Значи мислиш, че всичко е наред? — засмя се Моти насила.
— Чудесно е! — отвърна й. — И запомни, че ако не ти е достатъчен сексът, винаги можеш да ми се обадиш. Деверите са за това…

Количките на амбулантните търговци бяха разгърнати по протежение на тротоара между Петдесет и втора и Петдесет и четвърта улица в западната част на Десето авеню. Продавачите бяха предимно италианци и докато крачеше покрай тях, Джо чуваше само родния им език. Погледът му се плъзгаше по купищата плодове и зеленчуци, издигащи се върху сергиите. На някои от тях имаше италианско сирене, увито в марля или окачено на тънка връв във формата на топчести пити. Сред количките се намираха такива с изложени на показ домашни роби и бельо и други, където се продаваха домакински стоки, ножове, вилици, чинии и всевъзможни дреболии. Тротоарите гъмжаха от мъже и жени, които спореха и се пазаряха помежду си, тъй като търговският ден беше в разгара си. Беше почти десет часът, когато Джо пресече улицата в пролуката между две сергии, насочвайки се към витрината на един малък магазин отсреща, на която пишеше «Карибиън Импортс».
Стъклото беше прашно и навярно не беше мито от месеци. Бе невъзможно да се надникне във вътрешността на магазина. Той отвори вратата, която беше не по-малко прашна от витрината. Ако я нямаше тясната табелка с надпис «ОТВОРЕНО», мястото би изглеждало напълно запуснато.
Вътре имаше тезгях с мъждиво светеща над него единична крушка. Хвърли поглед наоколо. Върху няколко рафта беше подреден богат избор от ножове и вилици с различна големина, които бяха прикрепени към дървени и метални дръжки. На тезгяха имаше няколко дървени кукли, също различаващи се по размер, облечени в разнообразни национални носии. На стената отзад се мъдреха картини — квадратни, продълговати и правоъгълни. Ярките им цветове изобразяваха хора и селища, характерни за Карибските острови.
Той остана неподвижен за секунда. Като че ли магазинът беше празен — нито човек, нито звук. Почука върху тезгяха и зачака. Не последва никакъв отговор. Тогава очите му бързешком обходиха дъното на помещението. Там, в стената зад щанда, имаше някаква врата. На нея художник-аматъор беше изписал: «ВХОД ЗАБРАНЕН.» Поколеба се за миг, сетне лекичко потропа на вратата. След малко от вътрешността се разнесе негърски глас с едва доловим британски акцент:
— Новото момче ли е?
— Да, аз съм Джо Краун — извика.
— Господи! — рече гласът. — Стана ли вече десет часа?
— Да, сър — отговори Джо.
Изтрака осигурителна верига и един висок чернокож мъж надникна през процепа на вратата:
— Има ли още някой с тебе?
— Не — каза Джо. — Сам съм.
— Заключи входа и обърни табелката. След това се върни тук. — Човекът го проследи с поглед през открехнатата врата как превърта ключа и се запътва обратно към него. Едва тогава отвори докрай. Застана на прага съвсем гол и протегна ръката си.
— Казвам се Джамайка — произнесе той звучно.
— Джо Краун — ръкува се с него Джо.
— Заповядай — покани го негърът. — Аз ще намъкна някакви гащи…
Той го последва в задното помещение. Върху едно старомодно бюро с извит сгъваем капак беше поставена лампа с матова крушка. Въздухът тегнеше от миризмата на марихуана. Джамайка придърпа чифт шорти и панталона си от стола зад писалището и ги навлече. Откъм стената дойде някакъв шум. Джо се извърна натам. В средата на стаята имаше разгънато легло диван. Челюстта му увисна от изненада. Отгоре седяха три много красиви тъмнокожи момичета, които също бяха голи.
Джамайка му хвърли един бърз поглед и се усмихна, показвайки белите си едри зъби.
— Не им обръщай внимание — рече той. — Това са съпругите.
— Твоите съпруги ли? — Джо се почувства като глупак.
— Нещо такова — отвърна негърът. — Момичетата са мои. Работят за мене. Имам още шест. Аз съм тяхното сладко мъжленце.
Джо зяпна насреща му.
— Как успяваш да им смогнеш?
— Не е трудно — разсмя се онзи. — Никога не се залавям да оправям повече от три едновременно.
— Но как им помниш имената? — запита го Джо.
— И това е елементарно — отговори Джамайка. — Всичките носят едно и също име — Лолита. — Той се обърна към момичетата в леглото: — Веднага си облечете задниците и се пригответе за работа! Мърдайте…! С този човек имам важен бизнес.
Взе ризата си от стола и тъкмо започна да се напъхва в ръкавите, когато внезапно се вторачи в Джо.
— Забравям добрите си обноски — извини му се. — Не би ли искал да пробваш някоя от тях, преди да са се издокарали?
— Не, благодаря — отвърна той, фиксирайки ги с широко отворени очи.
— Е, винаги, когато пожелаеш… — рече Джамайка. — Те са на разположение. За тебе е безплатно — просто един от плюсовете на тази работа.
Джо кимна.
— Да отидем тогава отпред в магазина — предложи негърът и отново спря поглед върху момичетата. — Една от вас да си замъкне прелестите до кафенето на ъгъла и да ни донесе малко кафе и кифли!
Той остави младежа да мине пред него и седна насреща му зад тезгяха.
— Разбрах, че си бил писател — взря се в Джо чернокожият.
— Така е — отвърна му той.
— Какво пишеш?
— Разкази. За разни списания… нали разбираш.
— Аз не чета много — призна си Джамайка. — Но изпитвам уважение към писането.
— Това е хубаво — каза Джо.
— Трябва да знаеш, че девойчетата не са част от твоята работа — поясни мъжът. — Те са моя странична стока, която се продава покрай главната.
— Не е зле — усмихна се Джо.
— Малко повечко ме напрягат, но не се оплаквам — добави негърът.
Джо кимна.
— Главното ти задължение ще бъде да стоиш в магазина и да вдигаш телефона, защото повечето време аз съм навън. Понякога ще ти се налага да правиш някои доставки след края на работното време. За тях ще ти се плаща извънредно. Доволен ли си? — погледна го Джамайка.
— Да — рече Джо. — Но все още не ми е ясно какво ще върша и какво ще продаваме тук. Не разбирам нищо от онези неща, които се виждат по лавиците и по стените.
Черният поклати глава.
— Мистър Бухалтер не ти ли е казал?
Той направи отрицателен знак.
— «Гумени топчета», «кукички» и «радост на прах» — срещна очите му Джамайка.
Значи опиум, марихуана и кокаин…
— Мистър Бухалтер нищо не ми каза — обясни Джо.
— Няма за какво да се притесняваш — успокои го негърът. — Клиентелата ни е от най-висше качество. Все музиканти и хора от върховете. Пък и мистър Бухалтер има споразумение със Синдиката. Пазят ни дебела «сянка», така че никога няма каквито и да било проблеми.
Джо слушаше мълчаливо.
— Работата е добра — продължаваше другият. — През по-голямата част от времето няма да вършиш нищо и ще можеш да писателстваш колкото ти душа иска. А покрай двайсет и петте долара по всяка вероятност ще забърсваш на седмица допълнително още двайсет-трийсет от доставките.
— Това е чудесно — каза Джо.
— Уплаши ли се? — проницателно го изгледа Джамайка.
Той кимна.
— Погледни на нещата по следния начин — рече негърът. — Просто си помисли, че за тебе е за предпочитане да бъдеш уплашен тук, вместо да бъдеш глупак в армията, който се бои до смърт, че ще му пръснат главата.
Джо замълча. Това беше един от вариантите да бъде възприето положението. Задната врата се отвори и се появи едно от момичетата. Беше облечено в евтина басмена домашна роба, която стегнато обвиваше неговите едри гърди и масивните му, мускулести хълбоци. То любопитно го изгледа с черните си очи, сетне, отмятайки тъмната, навита на широки букли коса от лицето си, се обърна към Джамайка:
— Може ли да взема кафе и датски сладки и за нас?
— Работните маси поставени ли са? — взря се той в момичето.
— Почти са готови — отвърна то.
Джамайка отдели една петдоларова банкнота от голямата бала в джоба си.
— Окей — рече той. — Но побързай, защото ни чака много работа.
Чернокожото девойче взе парите и стрелна Джо с очи:
— Искаш ли сметана и захар в кафето си?
— Благодаря, предпочитам го без нищо — каза той.
— Щом харесваш черния цвят, значи си точно от моя тип мъже — усмихна се то.
— Изчезвай! — грубо нареди Джамайка. — Запази си мераците за след работа… — Той проследи с поглед как момичето излезе от магазина, след което отново се обърна към Джо. — Мацетата са доста нахални — поясни му. — Човек непрекъснато трябва да им показва дебелия край.
Джо не отвърна.
— Работното ти време ще бъде от пладне до седем часа вечерта — продължи негърът. — От един до шест аз ще отсъствам.
Той кимна.
— Хайде — каза Джамайка. — Ела да видим какво правят момичетата.
Джо го последва в задната стая. Тя изненадващо се беше превърнала в работилница. От чифт флуоресцентни лампи, фиксирани на тавана, струеше дрезгава синкава светлина. Диванът спалня беше сгънат и бе приел образа на канапе от изкуствена кожа. Две маси, всяка от които беше покрита с изопната черна мушама, бяха поставени една до друга във формата на буквата «Т». Намиращите се все още в стаята две девойки бяха също в евтини басмени роби.
Джамайка извади връзка ключове от единия си джоб. Джо едва сега осъзна, че една от стените бе покрита с високи, заключени метални шкафове, а в дъното имаше два нови електрически хладилника. Техните врати също бяха снабдени с ключалки. Негърът енергично се зае да отваря шкафовете и хладилниците.
Той и момичетата започнаха бързо и ловко да пренасят оборудването от шкафовете и да нареждат отделните му части върху масите. В края на образуваното от тях «Т» бяха закрепени една ръчна мелница и голяма електрическа бъркачка с две въртящи се лопати, които съответстваха на извивките на вдлъбнатата й част, а до тях се намираше огромна цедка, свързана с приличащ на купа съд. В средата на масата се мъдреха аптекарски везни с шпалир от теглилки срещу тях, които мереха от половин грам до две унции. В далечния край на кръстосаните под прав ъгъл маси имаше тесни листчета хартия, които бяха навосъчени от едната страна, а от другата бяха оцветени или в розово, или в синьо. Зад тях стояха бурканчета от кафяво стъкло със залепени етикети. Джо им хвърли едно око. Надписите бяха фалшиви — «НАФТАЛИН», т.е. кокаин, «ЛЮСПЕСТИ КРИСТАЛИ. СЕДЕМ /7/ ГРАМА».
Дългата правоъгълна маса беше разделена на малка и на голяма секция. В малката секция беше монтирана лека ръчна преса, която произвеждаше по десет таблетки едновременно. По-широкият сектор, където имаше валяк за стриване на марихуана с къси клиновидни зъби, беше предназначен за смъкване на листата от клонките. Впоследствие те попадаха в някакво сито, благодарение на което семената се отделяха, а листата биваха изсипвани в корито. Близо до него беше поставена масивна машина за свиване на цигари с ръчно задвижване.
Джамайка извади няколко кутии от хладилниците. Остави две, сиви на цвят, върху Т-образния тезгях. Той отбори кутиите, всяка от които съдържаше по десет кафяви шишенца. Това вече беше нещо истинско — оригинални опаковки с предписван с рецепти кокаин. Непосредствено до шишенцата Джамайка нагласи някаква обемиста кръгла консервна кутия с етикет «ЛАКТОЗА» и ниска малка стъкленица с надпис «СТРИХНИН». Негърът погледна Джо.
— Аптекарският кокаин е с чистота седемдесет процента. От него главата на човек може да се пръсне — поясни той. — Ние смесваме равни части кокаин и лактоза, след което добавяме щипка стрихнин, за да придаде на прашеца горчив вкус и да убие сладникавостта на лактозата. По този начин всички са щастливи.
Джо не каза нищо в отговор, фактът, че така се вдигаха печалбите, дори не беше споменат. Продължи да наблюдава как Джамайка сложи грамаден четвъртит кафеникавочерен блок от пресован опиумен клей пред едно от момичетата и широка кутия, пълна със стъбла от марихуана, пред друго.
— Използваш ли нещо от тази стока? — стрелна го с очи мъжът.
Джо поклати глава.
— По някоя и друга цигара с «трева» от време навреме. Но в действителност не си падам особено по тая работа — направо полудявам.
Джамайка се ухили:
— Така и трябва. Щом не ти понася, по-добре е да се откажеш.
На вратата се почука и момичето, което той беше изпратил за кафе, надникна в помещението.
— Кафето е отвън на тезгяха — рече то.
— Добре — усмихна се Джамайка, поглеждайки към него. — Да вървим.
Едно от девойчетата, наредени зад кръстосаните във вид на буквата «V» маси, заприказва шефа си.
— Ще може ли всички да смръкнем по веднъж? — попита то. — Трябва да се събудим… Не забравяй, че миналата нощ не ни остана много време за сън. Беше седем часа сутринта, когато дойдохме тук.
В продължение на секунда Джамайка го зяпа втренчено, сетне кимна и извади неголям мускал и миниатюрна сребърна лъжичка.
— Окей! Но всяка от вас да «надуе клаксона» само по един път… — отвърна той. — Помнете, че тази сутрин ни чака цял куп работа. Краят на седмицата наближава.
Момичетата се струпаха около него като малобройно ято врабчета, просещи трошици хляб. Чернокожият ги обгърна с поглед, след което отмести очи към Джо.
— Всичките са Лолити — повторно се ухили той. — Истински мръсници!
Джамайка се надигна от стола си иззад тезгяха. Остави празната си чаша от кафе и хвърли поглед към момичетата.
— Партито свърши! — оповести той. — Залавяйте се отново за работа!
Изпрати с очи момичетата, които влязоха в задната стая, после се обърна към Джо:
— Можеш ли да започнеш утре по обяд?
— Ще бъда тук — рече той.
— Ще разполагам с повече време, за да ти обясня какво ще трябва да вършиш… — каза Джамайка. — Тъкмо сега не бива да изпускам от контрол онези сладурани. Ако не съм при тях ще ме окрадат до голо.
— Добре — отвърна Джо.
Телефонът иззвъня и негърът вдигна слушалката, без да го измъква изпод тезгяха.
— «Карибиън Импортс» — сдържано произнесе той. Остана заслушан за момент, сетне запита: — Веднага ли ви трябва? — Минаха още няколко секунди, преди да отговори: — Ще се погрижа за това.
Затвори телефона и се вгледа в Джо.
— В състояние ли си да ми направиш една услуга?
Той кимна.
Джамайка направи жест към него да го последва в задното помещение. Момичетата вече работеха. Той взе два кафяви плика от хартия, пъхна ги един в друг, после изключително бързо ги напълни и ги запечати. Движенията му бяха толкова ловки, че Джо дори не успя да разбере какво беше сложил вътре в тях.
Джамайка стегна пликовете с канап и му ги подаде, като надраска някакъв адрес върху парче вестник.
Джо го разгледа: «25 Ц.П.В. Пентхаус — Ц/$ 1000.00.»
— Знаеш ли го? — попита негърът.
Той кимна.
Джамайка му даде една петдоларова банкнота от своята бала.
— Бутни това на портиера — каза му. — Той ще те пусне. — Двамата с Джо отново минаха отпред в магазина. — Клиентът е едра риба — рече му. — Известен композитор от Бродуей е, така че действай пъргаво. Каза, че в два часа заминавал за Калифорния.
— Със заплащане в брой при доставянето ли? — запита Джо.
— Това е единственият начин, по който въртим бизнеса — уточни Джамайка.
На Джо му бяха необходими по-малко от десет минути, за да стигне до жилищната сграда. Портиерът се вторачи в него изпитателно, след което го заведе при асансьора и го качи до апартамента. Той застана в очакване при отворената врата на кабината, наблюдавайки как младежът предава пакета си и получава някакъв плик. Джо провери сумата и преди да успее да благодари с кимване, вратата на апартамента се беше затворила. Върна се при асансьора.
За обратния път до магазина му бяха нужни приблизително още десет минути. Той беше празен. Джо почука на вътрешната врата и Джамайка се появи.
Той му връчи плика. Негърът мина зад тезгяха, преброи банкнотите и ги мушна в джоба си. После се приближи с един десетак в ръка и протегна доларите към Джо.
— Клиентът току-що ми позвъни и каза, че толкова много бързал, та не му останало време да ти даде пари за почерпка.
— Няма нищо — отвърна Джо. — Не е спешно.
Джамайка се усмихна.
— Задръж това — рече му. — Ще се видим утре.
— Благодаря — каза Джо. Още не беше излязъл навън на улицата, когато си даде сметка, че преди малко бе издържал първата проверка.

Джо затвори вратата на телефонната кабина, за да изолира външния шум.
— Вие ли сте, мис Шелтън? Обажда се Джо Краун — каза той в слушалката. — Аз съм писателят, когото вашата сестра насочи да ви позвъня.
Тонът на мис Шелтън беше интелигентен, надут и хладен.
— Да, мистър Краун. — Не се долавяха никакви окуражителни нотки.
— Бихте ли ми отделили минутка от времето си за една среща?
— Писател ли сте? — отвърна тя все така сдържано.
— Да, мис Шелтън.
— Какво сте публикували? — попита тя. — Като се изключат разказите в списанията, които вече познавам…
— Нищо — каза Джо. — Но съм написал доста къси разкази и новели.
— Предлагали ли сте ги на различни списания? — поиска да знае тя. — Каква беше реакцията им?
— Само откази от страна на онези, чиято работа беше да ги четат — отговори той. — Обикновено пристигаха обратно неразпечатани и с бележка, че не четели ръкописи, освен ако не им били предоставени от някой агент.
— Кати мисли, че от вас би излязъл добър писател — рече Лаура Шелтън.
— Вашата сестра много ме обнадеждава…
— Бихте ли могли да ми изпратите няколко от въпросните разкази, за да успея да преценя работата ви? Опитайте се да ги подберете измежду онези, за които смятате, че са най-хубави.
— Ще го направя, мис Шелтън… — обеща Джо. — Пощата ли предпочитате или да ги донеса лично в офиса ви?
— Пощата ме устройва — каза тя. — Ще се свържа с вас веднага щом намеря време да ги прочета.
— Безкрайно съм ви благодарен, мис Шелтън — отвърна той.
— Няма за какво, мистър Краун — произнесе тя официално. — Изпитвам огромно уважение към вкуса на сестра ми и очаквам да се запозная с творбите ви. Довиждане, мистър Краун!
— Довиждане, мис Шелтън — сбогува се Джо. В слушалката до ухото му се чу щракване. Монетата издрънча в касичката на автомата, когато я окачи. Пъхна механично пръст в процепа за връщане. Днес му вървеше! Погледна в шепата си. Там лежаха четири никелови монети от по пет цента.
Той инвестира едната от тях в обаждане до братовчедката си. Моти вдигна телефона.
— Какво каза майка ми? — попита Джо.
— Не съм разговаряла с нея — обясни тя. — Излязла е от къщи докато още съм спяла.
Той кимна. Беше забравил, че петък сутрин беше най-натовареното време на пазара за пилета и че тогава майка му спасяваше баща му от трудното положение. Това бе единственият ден, когато им трябваха двама касиери, за да се справят с навалицата.
— Кога възнамеряваш да им съобщиш?
— Мисля, че в неделя ще бъде най-подходящо? Съботата е прекалено изтощителна — преди обяд на синагога, после галоп към дома, за да се готви вечерята…
— Добре — рече Джо. — Ако ти е нужна помощ потърси ме.
Той затвори телефона, пусна още една монета и набра друг номер. Чу се гласът на Лутерия.
— Там ли е Кити? — попита я Джо.
— Чакай малко, ще я повикам…
Секунда по-късно Кити пое слушалката.
— Ти ли си, Джо?
— Да — отвърна той. — Вчера следобед се отбих, но ти спеше.
— Разбрах — рече тя. — Здравата бях «вързала кънките».
— Сега добре ли си?
— Чувствам се отлично — каза Кити. — Приготвила съм парите ти, в случай че решиш да наминеш след малко.
— Тръгвам веднага — приключи разговора Джо. Изчака петачето да се изтъркаля в кутията, но този път джакпотът не се изсипа.
Марта се дръпна от касиерското гише и обходи с поглед пазарището за пилета. Фил превъртя ключалката на дълбокото чекмедже на бюрото си. Тя забеляза как той препаса колана с кобура под мишницата си, как провери своя полицейски «Колт», калибър 38, и се плъзна в него. Взря се в съпруга си, казвайки онова, което казваше всеки петък, когато той вземаше револвера:
— Защо е толкова наложително да носиш пищов, само за да събереш няколко въшливи банкноти от пет долара?
— Не става въпрос за пет долара — отвърна както обикновено Фил. — Следобед сумата достига между хиляда и две хиляди долара. Има цял куп негодници, които биха се опитали да ме ограбят.
— И ти ще ги избиеш, така ли? — запита го Марта.
— А на тебе да не би да ти се ще да задигнат парите?
— Ами ако ония първи гръмнат? Ти си добър стрелец, но дали ще си и по-бързият? — язвително възрази тя.
— Не разбираш ситуацията — рече той. — Не нося револвер, понеже смятам да го използвам. Нужен ми е, защото като са наясно, че съм въоръжен, няма да ми досаждат.
Марта изостави темата, приемайки парите на някакъв клиент, застанал пред прозорчето на гишето. После продължи да наблюдава как мъжът и тъпче портфейла си с банкноти по пет долара.
— Къде е оная shiksa? — попита го тя. — Винаги закъснява след обедната почивка.
— Едва дванайсет и трийсет е — отвърна Фил. — Тя излезе само преди половин час, а за обяд й се полага цял.
— Знае, че петъкът е най-трудният ни ден. Би трябвало да прояви повече внимание и да ползва само половин час. Но какво ли може да очаква човек от една shiksa? — вкиснато рече Марта.
— Длъжна е да сготви за двете си деца, които се връщат от училище — каза той.
— Би могла да уреди нещата — не мирясваше жена му.
Фил не й отговори. С Джоузи вече се бяха споразумели по въпроса…
— Ще се прибера към четири часа — тръгна към вратата той.
— Бъди внимателен! — подвикна подире му Марта, докато излизаше. Тя отново се обърна към прозорчето, пред което вече се бяха наредили няколко купувачи. Апартаментът на Джоузи беше само на две преки от тържището. Входната врата беше отворена и Фил влезе в дневната.
— Какво те забави толкова дълго? — появи се от кухнята Джоузи.
— Имаше работа — отвърна той, като съблече сакото си и го остави върху облегалката на креслото.
— Искат да кажеш, че жена ти пак е дрънкала глупости по мой адрес — раздразнено уточни тя.
Фил замълча, зает с откопчаването на кобура под мишницата си. Започна да сваля ризата си, но осъзна, че жената пред него е все още напълно облечена.
— Какво те притеснява?
— Съпругата ти не ме обича — рече Джоузи.
— Така ли?
— Знае за нас — добави тя.
— Знае вятър! — каза той. Остави панталоните си да се смъкнат на пода и отвори дюкяна на долните си гащи. Извади вече възбудения си член и й го поднесе. — Просто го пипни! — подкани я. — Чувствам топките си като каменни гюллета…
— Разполагаме само с двайсет минути — възрази Джоузи. — Ще закъснея… Знаеш, че жена ти ще се държи, като че ли съм я препикала, и ще ми отрови целия следобед.
— Единственият ти труден момент днес следобед ще бъде да оправиш ей този пенис с горещия си задник! — ядосано рече Фил.
— Докато се съблека, докато се измъкна от корсета и отново се облека, ще отиде повече от час — отвърна Джоузи.
— Ами тогава не се събличай — каза той. — Наведи се през страничното облегало на дивана, а аз ще мина отзад.
Тя се втренчи в него за миг.
— Имаш ли под ръка презерватив?
— Какво, по дяволите, правиш с мене?! — полуизкрещя Фил насреща й. — Опитваш се да ме побъркаш ли?
Джоузи му обърна гръб и се наведе през подлакътника на дивана — така, както беше поискал от нея. Набра задната част на полата си и я заметна върху гърба си. После издърпа колана за жартиери нагоре чак до върха на хълбоците си. Фил не й остави време да събуе гащите си, а само колкото да ги смъкне до края на дългите чорапи, откъдето започваха жартиерите. Тя усети как силните му ръце сграбчиха ханша й и той с груб тласък проникна в нея.
— О, Господи! — почти изпищя Джоузи. — Да не искаш проклетият ти орган да се покаже от гърлото ми! — Чувстваше се така, сякаш в нея блъска механичен чук. От Фил се разнесе звук, наподобяващ животински рев. Тя се извърна, за да го погледне. Лицето му беше изкривено, пурпурно червено и с издути от напора на кръвта вени.
Джоузи плъзна ръка под корема си и обхвана с шепа тестисите му, притискайки ги леко.
— Обожавам топките ти, Фил — каза му с пресекнал дъх. — Те са най-големите, които съм виждала някога! — Тя започна да ги мачка енергично. — За Бога, Фил! — изпъшка. — Защо винаги трябва да го правим толкова набързо? Защо да не можем да прекараме повече време заедно?
— Не дрънкай, ами се чукай, досаднице такава! — отряза я той с пресипнал глас. После пуфтенето му се пресече. — По дяволите! — извика. — Свършвам…!
Джоузи посегна към члена му.
— Сложил ли си презерватив? — попита тя уплашено.
— Стига с тая шибана гума! — кресна й Фил.
Жената сърдито го отблъсна от себе си с лакът и се обърна да го погледне.
— Господи! — възкликна тя. — Ама че си копеле! Напръскал си със скапаното си семе целия ми нещастен диван!
Фил остана безмълвно втренчен в нея, докато способността му да диша не се възвърна.
— Дай ми някаква кърпа, че продължава да капе… — най-сетне успя да изрече той.
— Дано ти изсъхне! — озъби се Джоузи в отговор. — Виж какво направи с дивана ми! Направо го съсипа…!
Фил неочаквано се почувства изцеден докрай.
— Ще ти купя друг — обеща й той. — Просто ми дай една кърпа и се обличай. Вече закъсняваш за работа.
Тя му хвърли поглед и се усмихна.
— Ела с мене в банята — рече. — Ще те почистя… Няма да ме забави кой знае колко.
Фил я последва в банята и остана прав, докато Джоузи го бършеше, коленичила.
— Няма ли как да наминеш довечера, вместо да ходиш на shul? — запита тя, вдигайки очи към него.
— Де да можеше…! — сериозно отвърна той. — Само че днес вечерта ще бъда minjan — един от десетимата мъже, които изнасят Тората*. Вероятно следващия петък…
[* Тора — еврейска светиня, пергаментен свитък с текста на първите пет книги от Библията, написани от Мойсей — Б.пр.]
Джоузи се изправи и се зае да го наблюдава, докато обличаше дрехите си.
— Добре — каза му.
Фил беше готов да се сбогува.
— Трябва да вървя… — рече.
— Зная — тъжно отрони тя. Доближи лицето си до неговото и го целуна. — А ти, Фил, знаеш ли, че те обичам наистина?
В тона му се прокрадна странна печал:
— Да, Джоузи — каза й. — Зная…
Когато се върна в офиса си на пазарчето, беше почти пет часа. Успя да види отвън през прозореца, че то вече бе изметено и затворено.
— Как мина? — поинтересува се Марта.
— Как да мине? — отвърна той. — Както винаги е било… — Не погледна към Джоузи, която броеше оборота, седнала при гишето си. Тя също не се обърна.
— Джоузи ще бъде готова със сумата за вечерния депозит след няколко минути — уведоми го Марта.
Все така, без да отправя поглед към касиерката си, Фил я попита:
— Колко са?
— Сто и петнайсет долара, мистър Кроновиц — отговори му тя.
Жена му стрелна Джоузи с очи.
— Опитайте се да побързате — учтиво настоя тя. — Мистър Кроновиц може да закъснее за shul.
— По-добре да ида да взема колата — реши Фил. — Ще се наложи да я скрия на две преки от shul-а, иначе равинът ще я забележи.
Джоузи го изпрати с поглед, докато излизаше.
— Приятни почивни дни, мистър Кроновиц! — пожела му тя.
— На тебе също, Джоузи — каза той, отвръщайки на погледа и. — Спорен уикенд!
Марта се настани до него в автомобила.
— Да не би да работи и в събота, и в неделя? — запита го тя.
— Само в събота. Ал й плаща извънредно, за да му помага — поясни Фил.
— Значи не работи в неделя!? — учуди се жена му.
— Но защо?
— Хората, които не са евреи, също имат право на почивка — рече той.

Кити Бранч седеше зад пишещата машина със своята неизменна чаша кафе от едната страна и дълбокия, препълнен с цигарени фасове пепелник от другата. Нейните обточени с черна рамка очила превръщаха в истинска атракция ситно накъдрената й прическа меланж. Независимо от горещината в апартамента тя беше облечена в сива ленена пола и мека памучна риза с дълги ръкави. Погледът й се вдигна от писалището, когато Джо влезе в стаята. Гласът й беше дразнещо стържещ от уиски и изтощение.
— Кафе ли искаш, или нещо разхладително, Джо?
— Бих предпочел кока-кола — отвърна той, стрелвайки я с очи. — Имаш уморен вид…
Макар че изглеждаше като дама, Кити притежаваше речник на камионджия.
— Скапана съм! Трябва да «поизветрея». Гадната пиячка ми дойде прекалено много… ще ми се вземе здравето.
Джо се отпусна в креслото насреща и.
— Ти сама знаеш какво е най-доброто за тебе.
— Знам — рече тя. — Но никога не го правя…
Той замълча.
— Лутерия, донеси на Джо една кока-кола! — извика Кити към съседното помещение. После се обърна към него, вземайки от бюрото си пет банкноти по долар, и му ги подаде. — Много ми помогна, благодаря ти!
— И аз ти благодаря — отвърна той. — Радвам се, че съм успял да го направя.
Лутерия се появи с бутилката кока-кола и чаша с ледени кубчета.
— Да желаеш още нещо? — намусено попита тя Кити.
Сестра й се втренчи в нея. Лутерия беше със същия прозрачен неугледен пеньоар, който бе носила предния ден.
— За Бога! — скастри я Кити. — Никога ли не си обличаш нормални дрехи?!
— За какъв дявол? — дръзко отвърна Лутерия. — Вече не ходим никъде. Единственото ти занимание през цялата минала седмица беше само да се напиваш до безсъзнание. До гуша ми дойде!
— Защо не си намериш някоя шибана работа? — захапа я Кити.
— И какво да върша?! — ядосано възрази Лутерия. — Едничкото нещо, с което мога да вадя пари, е да бъда модел в Ню Скул. Ти обаче си против да позирам гола.
— На времето беше добра секретарка… — подсети я сестра й.
— Как ли пък не! За двайсет долара на седмица. Като модел съм в състояние да изкарвам по петнайсет долара на ден, а на частни сеанси и по двайсет и пет. При това мога да поприказвам с някого. — Тя хвърли поглед към Джо, сетне се взря в Кити. — Единствения човек, който видях вчера, беше този твой приятел никаквец, дето си въобразява, че членът му грее като слънце! — Разгневена, Лутерия напусна стаята с горда стъпка.
— Какво я прихваща? — поинтересува се Джо.
Кити го погледна.
— Струва ми се, че се кани да ме напусне.
Той напълни чашата си.
— Не се разстройвай от това. Остави я да си върви.
— Нищо не разбираш — рече тя с готов да заридае глас. — Аз я обичам…
Джо отпи от питието, без да каже нищо.
Очите на Кити се спряха върху него:
— Оплака ми се, че си искал да я изнасилиш?
— Ти повярва ли й? — пресрещна той погледа й.
Тя се поколеба, сетне поклати глава.
— Не. Познавам я… Побеснява от яд дори когато на мене ми се приисква от време навреме да усетя нещо твърдо между краката си.
Джо продължи да мълчи.
— Какво се случи вчера? — запита го Кити.
— Примоли ми се да й пусна един език — отвърна й той.
— И ти направи ли го? — заби в него поглед тя. — Да — призна Джо.
— А какво ти бутна Лутерия в замяна? — не спираше да любопитства Кити.
— Изпързаля ме — рече й. — Обеща да ме оправи с уста, но поривът й се оказа фалшив и се наложи да свърша в ръката й.
— Тя си е стопроцентова мръсница — разсмя се Кити.
— Така е — саркастично се съгласи той.
— Но притежава най-сладката «котаранка», която някога съм опитвала — добави тя.
— Да имаш апетитни прелести не е достатъчно — каза Джо. — В живота съществуват и по-важни неща.
— Лутерия е все още хлапачка — обясни му Кити. — Няма никакъв опит.
— Окей — отстъпи той. — Но някой ден ще те провали, обзалагам се.
За момент тя остана загледана в него, после се пресегна за цигара.
— Наясно съм с това — унило рече Кити. — Но какво мога да направя? Обичам я…
— Съжалявам — каза Джо.
— Ще се справя някак — отвърна тя, вдигайки рамене. — Не ми е за пръв път. — Очите й го потърсиха. — Чух, че редакцията на фронтовия вестник иска материал в пет части за семейство Гулд. Ако се сещаш, те построиха Централната гара на Ню Йорк заедно с фамилията Астор. Окаже ли се истина, ще ти създам ангажимент за около двайсет работни часа.
— Чудесно — рече той. — Хванал съм се между другото на временна работа в един магазин следобедна смяна и имам поръчка от списанието за няколко разказа.
Кити се усмихна.
— Ще ми се да успееш да се свържеш с някое свястно списание.
— Може и да извадя късмет — каза Джо. — Засега не се оплаквам. Парите, които печеля, положително не са много, но ми плащат за нещо, написано от мене.
— Това е вярно — съгласи се тя. — Играта е точно такава. — Кити угаси цигарата си. — Ще ми се обадиш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно някой път…
— Добре. — Той се надигна да си ходи. — Надявам се нещата при тебе да се наредят както трябва.
— Аз също — рече Кити, съпровождайки го до вратата.
Моти свърна по алеята за автомобили между двете къщи. Гаражът беше отворен и колата на чичо й Фил я нямаше вътре. Тя отключи черния вход на къщата и влезе в кухнята. Домът изглеждаше празен. Стенният часовник удари шест часа. Беше обичайната петъчна ситуация. Тя излизаше от работа рано, а леля й и чичо и прекарваха вечерта в синагогата. Обикновено не се прибираха преди десет или единайсет часа.
Моти се приближи до двете тенджери, намиращи се върху газовите горелки на готварската печка, и надникна в тях. В голямата имаше задушено месо със ситни цели картофчета, а в малката tsimmes* — моркови и грах, сварени с мед или пък с кафява захар. Всичко, което трябваше да направи, бе да ги попритопли леко.
[* Tsimmes — вид ястие от типа миш-маш (идиш). — Б.пр.]
Тя се поколеба за секунда. Не изпитваше истински глад, така че реши да се качи до стаята си и да вземе един душ преди вечерята.
Когато пое нагоре по стълбите от стаята на Джо се разнесе тракането на пишещата му машина. Моти се спря пред вратата. Шумът беше като от стрелба на картечница. — Джо явно бе набрал скорост. Тя почука.
— Аз съм — извика му.
— Работя…! — кресна той през затворената врата.
— Зная — каза Моти. — Ще си взема един душ. Щом свършиш ме повикай, за да стопля вечерята.
— Добре — долетя отговорът му.
Трясъкът на пишещата машина започна отново и тя се прибра в стаята си. Затвори полека вратата. Изведнъж се почувства уморена. Съблече роклята си и се изтегна върху кревата по комбинезон. Клепачите й се отпуснаха и Моти се унесе в дрямка. Беше полузаспала, когато я споходи сънят…
Беше не сън, а истински кошмар. Нейната леля Марта крещеше в лицето й: — Не! Ще се омъжиш за моя Стиви само през трупа ми! Сигурно си се побъркала! С какви пари разполагаш, та да го подпомогнеш, а?! Как ще си отвори собствен кабинет? Как ще се сдобие с апартамент и с мебели, къде ще живее и работи? Моят Стиви ще стане доктор, човек с професия… Той ще се ожени за момиче от богато семейство, а не за несретница, която е трябвало да подслоним и внимателно да надзираваме, за да не се превърне в уличница!
Моти чувстваше как сълзите се стичат по бузите й.
— Но ние се обичаме, лельо… Винаги сме се обичали, още от деца!
— Любов, глупости! — извика леля й Марта. — Вън! Вън от моя дом, развратница такава! Проститутка!
Моти се обърна към Стиви, продължавайки да ридае:
— Стиви, обясни на майка си! Кажи й, че се обичаме… Кажи й!
Той изпитателно се взря в нея през роговите си очила със своето неизменно сериозно изражение.
— Няма да е зле да поразмислим — плахо се намеси Стиви. — Може би действаме прекалено прибързано… Мама само се опитва да ни помогне.
Сетне единственото нещо, което бе по силите й да стори, беше да реве, докато сълзите не замъглиха очите й и тя почти престана да вижда. Все така плачейки, Моти усети как някакви силни ръце улавят раменете й.
— Стиви! — нададе вик тя и се събуди. Сълзите по бузите и не спираха да се търкалят. — Ти ли си, Джо…?
— Плачеше с глас — рече той. — Чуваше се чак в моята стая…
— Извинявай! — Моти седна в леглото.
— Няма за какво — успокои я Джо. — На всеки му се случва да сънува разни гадории.
— Беше нелепо — каза братовчедката му, поглеждайки го. — Като че ли майка ти здравата ми е взела страха. Нали знаеш какви са чувствата й към Стиви.
— Знам — разсмя се той. — Мисли, че никое момиче не е достатъчно добродетелно за Негово Величество Доктора, нейния син.
— На тебе май не гледа по същия начин — подметна Моти.
— Аз съм неудачник — отвърна Джо. — Та какво друго е един драскач, който няма постоянна работа?
— Писаното също е вид работа — рече тя.
— Ние двамата с тебе го съзнаваме, но не и тя… — кисело констатира той.
— Остави ме да се преоблека и после ще вечеряме — подкани го Моти.
— Не си давай зор — каза Джо. — Отивам да работя. Щом станеш готова просто ми свирни.
Тя остана седнала на ръба на леглото, докато отново не чу чаткането на неговата пишеща машина. Свали бавно комбинезона си и се огледа в огледалото над тоалетната масичка. Под очите й имаше тъмни кръгове. Моти запали осветлението в стаята. Денят бързо гаснеше. Щракна и нощната лампа и се върна при огледалото. Кръговете под очите й изглеждаха още по-тъмни. Вяло разкопча сутиена си и колана за жартиерите. Видя в огледалото червените резки върху тялото си — там, където го беше притискало бельото. Тя разтри белезите по бедрата и ханша си, след което обхвана с шепи гърдите си. Те натежаха в ръцете й и Моти се запита, дали не бяха станали по-едри и по-меки. Реши, че не бяха. Мярката 3 С беше достатъчно внушителна. Постоянно се чувстваше неловко заради размера на бюста си. Когато беше на работа мъжете ненаситно го зяпаха, правеха опити да го опипат или го обсъждаха. Усети някаква болка и припряно провери датата. До началото на менструалния й период оставаха само няколко дни. Може би това беше причината да изпитва такава тежест. Беше предразположена да наддава по някой и друг фунт преди мензисът й да започне, а вероятно това също беше повод да се чувства сега толкова меланхолична и унила. Докосна механично слабините си. Същата тежест и набъбналост… Бързо прекара пръст през клитора си, но го махна в същия миг, в който удоволствието и възбудата припламнаха. Винаги ставаше много похотлива непосредствено преди месечното си неразположение, но добрите момичета не правеха такива неща, каквито на нея й се искаха. Тя се обърна и се запъти към банята. Един кратък душ щеше да я ободри.
Когато тръгна по коридора към стълбището и мина покрай вратата на Джо, тя беше отворена. Пишещата машина продължаваше галопа си — все по-бързо и по-бързо…
— Слизам долу в кухнята — подвикна му Моти.
Тракането на машината не спря. Братовчед й май не я чуваше. Тя се подвоуми за секунда, сетне прекрачи в стаята и застана зад гърба му. Надникна надолу към страницата, която печаташе, и се зачете:
«Острият като бръснач ятаган преряза сутиена й и нейните голи гърди стремително се втурнаха навън. С пъргав жест тя се опита да прикрие с ръце своята великолепно закръглена плът, но без всякакъв успех. Гърдите й бяха прекалено големи, за да могат да бъдат покрити, и преливаха между тънките й изящни пръсти. Тогава усети горещите устни и дъха на арабина, които се движеха надолу по шията й. Все по-дълбоко и по-дълбоко… Колкото повече се приближаваха до гръдта й, толкова по-изгарящи ставаха те. Хъни понечи да изкрещи за помощ, но тя нямаше откъде да дойде. Беше изцяло във властта на варварина и никой не можеше да я спаси. Опита се да го отблъсне с ръка, но той само се разсмя, плъзна ятагана под пояса на нейните шалвари и полека започна да ги разрязва, следвайки вълшебната заобленост на ханша и краката й.
— Не! — извика Хъни. — Моля те, недей! Аз съм девствена!
Харун Рашид се усмихна, поглеждайки я цинично.
— Разбира се — произнесе той със своя омайващо сексапилен глас. — Само кръвта на девица е достатъчно чиста, за да бъде облагородена от досега с любовта на един шейх.
Ятаганът проблясна като светкавица. Тя бързо се дръпна и побягна към изхода на шатрата, без изобщо да осъзнава, че е напълно гола. Завесите се разтвориха и двама воини-нубийци с исполински ръст хванаха ръцете й.
— Доведете я тук! — заповяда шейхът.
Те я замъкнаха в средата на шатрата, докато Хъни продължаваше да се извива като змия и да се опитва да се измъкне.
— Завържете китките и глезените й за двата стълба в центъра!
Воините незабавно се подчиниха и безмълвно излязоха от шатрата. Хъни поиска да направи някакво движение, но това беше невъзможно. Бяха я вързали здраво. Тя отметна русите коси от лицето си и вцепенено загледа мъжа, който с бавни крачки обикаляше около нея, внимателно изучавайки всички тайни на нейното голо тяло. Вече не бе в състояние да го следва с очи, защото той беше минал зад нея. Почувства как ръцете му погалиха гърба й, нежната извивка на хълбоците й…
— Какво ще правиш с мене? — изписка Хъни.
— Ще разбереш — тихо рече шейхът, отново заставайки неподвижно отпред й. После той вдигна дясната си ръка, от която увиснаха меките копринени краища на един, изплетен от девет шнура, камшик.
Нейните очи бяха станали кръгли от уплаха.
— Ти ще ме измъчваш и ще ме биеш…! — проплака тя.
— Не, скъпа моя — нежно отвърна арабинът. — Повярвай ми, няма да изпиташ и най-малка болка, а само наслада… Наслада, която ще влее такава огнена страст в тялото ти, че единствено магията на нашата любов ще може да я угаси.
С втренчен поглед, сякаш бе хипнотизирана, Хъни проследи как камшикът в ръката му се издига все по-високо над главата й. Когато започна да се спуска към нея, дъхът й секна…»
Пишещата машина изведнъж замлъкна. Джо погледна нагоре към застаналата до него Моти. Очите му имаха отнесеното изражение на човек, който мислено се е намирал много далече.
Щом се взря по-внимателно в него, тя почувства как отвътре я облива странна топлина.
— Господи! — възкликна Моти, внезапно осъзнавайки, че през цялото време той бе седял само по шорти. — Ама ти си в ерекция!
Джо бързо сведе очи за проверка, после пак ги вдигна към нея:
— Точно така!
— Но как можеш да пишеш в това състояние? — запита го.
— Когато пиша подобни истории винаги съм възбуден — каза той. — Изживявам всичко онова, което описвам. Ако са сълзи — плача, ако е уплаха — страхувам се. За каквото и да разказвам, то минава през сетивата ми. В състояние съм дори да доловя какво изпитват в душите си хората, които са мои герои.
— Даже ако са реално съществуващи ли? — учуди се тя.
— Да, даже ако става въпрос за мама, за татко, за тебе, за Стиви или за който и да било друг.
— Тази твоя чувствителност самото писане ли я пробужда, или първо изживяваш нещо и после го описваш?
— Не знам — призна Джо. — Понякога ме води едното, понякога другото…
Моти погледна надолу към скута му.
— Още не ти е спаднал!
Той разтвори цепката на гащите си и улови члена си с ръка:
— Права си…
— Какво смяташ да правиш?
— Нали знаеш: ще мастурбирам или ще взема душ. И двете помагат човек да се облекчи. — Джо се взря в нея. — Прочела си сцената през рамото ми. Да не би да си се «наострила»?
Тя не отговори. Истината беше точно такава. Между бедрата й сякаш се беше запалил пожар.
— Не съм — рече с пресипнал глас.
— Погали го малко — прикани я той. — Спомни си един израз от детството. — Целуни го и ще му мине…
Моти беше шокирана.
— Ще се омъжвам за брат ти!
— Засега още не си — уточни Джо.
От нея се изтръгна дълбока въздишка.
— Ти си лайно!
— Вярно е — каза той.
За миг братовчедката му застина неподвижно до него, сетне се разсмя.
— Струва ми се, че не си толкова лош, за колкото би искал да те смятат хората.
— Продължавам да съм си в ерекция — напомни й.
— Това си е твой проблем — рече тя. — Аз слизам долу да приготвя вечерята.

Камбанката над вратата на магазина звънна за първи път през двете седмици, откакто работеше в него. Той се надигна иззад масата с пишещата машина, която беше сместил в празното място до тезгяха. Едно предизвикателно облечено, хубаво чернокожо момиче се приближи до него.
— Здрасти, Джо — произнесе то с мек южняшки акцент.
Той го зяпна в недоумение.
— Май не ме помниш, а? — усмихна се момичето.
— Аз съм Лолита.
Не му просветна много, но се сети, че при първото си идване беше заварил в магазина три момичета.
— Спомням си — каза Джо. — Само че коя от многото Лолити?
То се разсмя.
— Аз бях тази, която донесе кафето…
Той кимна, без да е напълно сигурен, че я е познал.
— Значи си Лолита, така ли? — даде израз на съмнението си Джо.
— В действителност името ми не е Лолита — отвърна момичето. — Но Джамайка така ни нарича. Казвам се Шарлот или Чарли за по-кратко.
— Радвам се да те видя, Чарли — рече той, протягайки ръка. Дланта й беше малка и топла. — Какво мога да направя за тебе?
— Просто минавах наблизо — каза тя. Ръката и продължаваше да сгрява неговата. — Ти какво правиш?
— Трудя се — отговори Джо, посочвайки към пишещата машина зад тезгяха.
— Да не би да пишеш? — хвърли й бърз поглед Чарли.
— Опитвам се.
Тя издърпа ръката си.
— Тука ли е Джамайка?
— Никога не идва преди шест часа — рече той, поглеждайки информативно часовника си. Беше едва четири без четвърт.
— Надявах се да го открия тук — каза Чарли. — Исках да се позаредя малко.
— Съжалявам — отвърна Джо. — Не ми оставя стока. Той се занимава с нея. Аз само вдигам телефона.
— Винаги бих могла да намеря някоя и друга прашинка в задната стаичка — подметна момичето.
— Задната стая е заключена, а Джамайка носи ключа със себе си — обясни й той.
— По дяволите! — изруга Чарли. — Наистина се чувствам скапана. — Очите й се спряха върху лицето му. — Нямаш представа колко гадно е навън на улицата. Най-малко три пъти кръстосах Бродуей от Кълъмбъс Съркъл до Таймс Скуеър и никакъв късмет…!
Джо изпита съчувствие към нея.
— Имам един малък фас с марихуана — изведнъж се сети той. — Не знам дали го бива, защото стои от доста време.
— Няма значение, все ще свърши работа — каза тя.
Джо извади своя пакет «Туенти Грандс» и изтръска от него въпросния остатък от цигара. Момичето го взе между пръстите си и го поднесе към носа си.
— Не е чак толкова зле — оповести то. Отвори дамската чантичка и взе от там една фиба за коса. Внимателно защипа фаса с нея, след което драсна клечка кибрит. Пое дима бавно и дълбоко.
— Същинска божия благодат! — възкликна Чарли, хвърляйки му поглед през синкавия облак.
Джо запали една от своите «Туенти Грандс» и замълча. Острият мирис на марихуаната надделяваше над този на тютюна. Той започна да усеща въздействието й върху мозъка си. Вторачи се с неподвижен поглед в гърдите на момичето, които напираха през квадратното деколте на блузата му.
— Падаш си по черната прелест, а? — усмихна му се то.
— Невероятно! — каза Джо.
Чарли дръпна надолу блузата си с пръст.
— Виждал ли си някога толкова червени зърна? — попита го тя. — Когато щръкнат стават като малки рогчета.
Той я зяпаше в безмълвен унес, чувствайки прилива на кръв в пениса си. Все така усмихвайки се, негърката постави ръка върху шлица на панталона му.
— Тук обаче имаш един истински приятел… — прихна тя.
— По-добре да зарежем тая работа — предложи Джо. — Входната врата е отворена.
— Пет пари не давам — отвърна Чарли. — Никой няма да влезе. Обичаш ли френските номера?
— Още не съм откачил… — възпротиви се той.
— Аз правя най-добрата френска любов на света — заяви тя. — Хайде да отидем в далечния ъгъл зад тезгяха. Там никой няма да може да ни види.
Чарли мина при него и внимателно изгаси цигарата с марихуана. После коленичи отпред му и разкопча панталона му. Едната й ръка с обигран жест обхвана неговите тестиси и, полагайки члена му в дланта на другата, тя полека започна да движи езика си в плавни кръгове около главичката му. В същото време зъбите й поривисто се впиха в плътта му с изненадващо ситни ухапвания.
Джо почувства как краката му омекват от тръпката, която пробягна от слабините към ануса му. Телефонът неочаквано иззвъня.
— Исусе Христе! — възкликна той и вдигна слушалката. — «Карибиън Импортс» — произнесе в нея.
— Мистър Краун? — достигна до слуха му официално звучащ женски глас.
— Аз съм… — едва успя да отговори Джо. Хвърли поглед надолу към чернокожото момиче. То беше се отдало изцяло на работата си, като му се усмихваше с очи, гъделичкайки го с едрите си бели зъби.
— Обажда се Лаура Шелтън — продължи гласът да отеква в ухото му. — Имам добри новини за вас.
Той се подпря с ръка, за да не се свлече под тезгяха.
— Слушам ви, мис Шелтън… — съумя да произнесе.
— Извинявайте, че не ви позвъних по-рано, но бях много заета. Независимо от това обаче се потрудих за вас. Нали си спомняте разказа, който ми изпратихте — «Крадецът на магазини и детективът от универсалния магазин»?
— Да — изпъшка Джо.
— Току-що го продадох на списание «Колиърс» за сто и петдесет долара — рече тя.
— О, Господи! — извика той, неспособен да контролира повече тялото си, раздирано от конвулсиите на оргазма. Наведе очи към Чарли. Спермата му преливаше по ъгълчетата на устата й, стичайки се по брадичката и бузите й. — Боже мили! — простена.
Лаура Шелтън като че ли долови странните нотки в тона му, защото бързо запита:
— Зле ли ви е, мистър Краун?
— Не… — изохка Джо. — Просто се смаях от новината.
— Сигурно сте много развълнуван — каза тя с известна доза самодоволство в интонацията си. — Още повече, че ние с вас въобще не сме се срещали лице в лице.
Той отново погледна към Чарли, която продължаваше да стои на колене пред него. Ръката й здраво стискаше възбудения му член, а езикът й не спираше да го облизва, сякаш беше сладолед на клечка.
— Така е — отвърна Джо поуспокоен. — Никога не съм изпитвал подобни емоции.
— Трябва да уточним с вас някои подробности — рече Лаура Шелтън. — Бихте ли могли да дойдете в агенцията утре сутринта? Договорът за посредничество и чекът ви от списанието ще бъдат готови.
— Удобно ли е в десет и трийсет? — попита той.
— Да — каза тя.
— Много ви благодаря, мис Шелтън — рече Джо. — Предайте моята признателност и на сестра ви за това, че ни свърза.
— Ще го направя, мистър Краун — обеща тя. — Очаквам с нетърпение да се запозная с вас. Довиждане, мистър Краун!
— Довиждане, мис Шелтън — каза в отговор той и затвори телефона. Очите му се насочиха към чернокожото момиче, което все така държеше в стегнатата си хватка неговата «мъжественост». — Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — запита Джо. — Да го откъснеш ли?
То избърса семенната течност от бузите и брадичката си с опакото на ръката и я обра с език.
— Който прави добро, му се отплащат с добро — усмихна се то. — В топките ти има още много от този сок.
Джо се облещи, когато Чарли пак поднесе пениса му към устата си. Бузите и хлътнаха от мощното засмукване. Неочаквано някаква остра, режеща като нож болка разкъса ануса му — тя беше забила със сила два от увенчаните си с дълги маникюри пръсти вътре. Той почти падна от рикошета на болката в слабините му. Изрева, сгърчвайки се, и ръката му сякаш автоматично я зашлеви през лицето, запращайки я на пода.
— Кучка! — гневно произнесе Джо през зъби.
Чарли притисна длан към страната си и го изгледа с учудено изражение на лицето.
— Просто се опитах да ти доставя удоволствие… — рече.
Вратата на задната стаичка се отвори зад гърба й. Джо беше забравил за скрития вход откъм тясната странична уличка, който Джамайка използваше, за да влиза директно там. Негърът хвърли поглед към него, а после и към момичето на земята. Гласът му прозвуча ледено:
— Да не би да се опитваш да причиниш болка на това момче, Лолита?
В тона й се появиха нотки на уплаха, докато полагаше усилия да угодничи пред Джамайка:
— Не, миличък. Аз само се пошегувах с него.
— Мръсница! — изръмжа той и я ритна с тежките си ботуши в ребрата така, че тя се изтъркаля в отсрещния край на магазина. — Колко пъти съм ти казвал да не идваш тук, освен ако не съм те повикал?
Чарли се сви на кълбо и заплака.
— Нищо лошо не съм направила — рече му. — Просто умирах от желание да те видя…
— Лъжлива кучка! — студено отвърна Джамайка, издърпвайки колана от панталоните си. — Търсела си нещо за «надрусване»!
Той плющя с каиша по гърба и хълбоците й, докато негърката не се отпусна почти в безсъзнание на пода. Сетне я вдигна с една ръка, улавяйки я под мишницата, завлече я до задното помещение и я хвърли вътре. Затвори вратата и се обърна към Джо, зает да вдява обратно колана в гайките на панталоните си.
— Извинявай, Джамайка — каза Джо.
— Вината не е твоя — отвърна другият. — Онази развратна интригантка знае правилата…
— Не смятах, че ще бъде пребита по такъв начин — подметна Джо.
Джамайка го изгледа така, сякаш беше пълен глупак:
— Ти я удари, нали?
Джо не отговори.
— Не ти ли беше ясно, че тя тъкмо това иска? — усмихна се чернокожият. — Така Лолита стига до тръпката. Сега е щастлива и знае, че я обичат истински.
— Не ми го побира главата… — рече Джо.
— Още си млад — засмя се Джамайка. — Ще добиеш опит. — Той стрелна с очи телефона, който продължаваше да си стои върху тезгяха. Обикновено мястото му беше на полицата отдолу. — Кой се е обаждал?
— Моят литературен посредник — обясни Джо. Тогава изведнъж се сети — вече беше действителен писател в божиите очи! — Списание «Колиърс» било купило един мой разказ!
— За първи път ли ти е? — любопитно наостри уши Джамайка.
— За първи път в първокласно списание — каза той.
— Голяма работа си — зарадва се негърът. — Поздравявам те!
— Благодаря — рече Джо. — Още не мога да повярвам. Обзалагам се, че в агенцията са помислили, че съм откачил. Докато говорех по телефона Лолита така и не спря да ми прави номерата си с устата.
Джамайка се разсмя.
— Не ти е било никак зле — каза той. — Изпитал си удоволствието двупосочно.
— Продължава да не ми се вярва — поклати глава Джо.
Негърът подуши въздуха.
— Стори ми се, че долових миризмата на марихуана, когато влязох?
— Да — призна Джо. — Имах половин цигара. Дадох я на Лолита…
— Няма да даваш никакви фъшкии на което и да било от момичетата без мое позволение! Разбрано?
— Разбрано — рече Джо. — Съжалявам.
— Е, вече ти е ясно. Забрави за станалото… Джамайка отвори някакъв малък бележник. — Има няколко извънредни доставки. Разполагаш ли с време да ги изпълниш?
— Това ми е работата — отвърна Джо.

Агенцията «Пиърсал & Маршал» се помещаваше в една реконструирана сграда от кафеникав камък по средата на улицата, свързваща Пето авеню и Мадисън авеню. Квадратна гравирана табелка, прикрепена към оградата от заострени железни пръти, сочеше, че офисите са на четвъртия етаж. Джо слезе по стъпалата към сутеренния вход и се озова в малък коридор със старомоден асансьор с решетъчна врата. Кабината беше празна и той влезе в нея, затвори я и натисна бутона. Асансьорът зави пронизително и спря на четвъртия етаж.
Джо излезе от него и прекрачи в неголяма приемна, където зад съответно бюро и телефонно комутаторно табло седеше секретарка. Тя го погледна въпросително.
— Идвам при мис Шелтън — рече той.
— Как се казвате? — запита секретарката със служебна учтивост.
— Джо Краун.
— Имате ли уговорена среща?
— Да — кимна той.
Тя натисна две от копчетата на комутаторното табло.
— Мистър Краун търси мис Шелтън — съобщи Остана заслушана за момент, след което затвори телефона. — Седнете — покани го. — Мис Шелтън е на заседание, но след няколко минути ще би приеме.
Около една ниска масичка за кафе, отрупана със списания, бяха наредени в кръг един диван с две възглавнички и двойка кресла — всичките тапицирани със стара, износена кожа. Джо се огледа. Стените бяха покрити с напукана, лющеща се жълтеникавокафява боя и с няколко стари, не по-малко напукани картини в рамки. Той хвърли разсеян поглед към секретарката. Тя се правеше, че не го забелязва, безизразно вперила очи в пространството.
Телефонният номератор избръмча.
— Агенция «Пиърсал & Маршал» — изпя урока си жената. В интонацията й се прокрадна вълнение. — Да, мистър Стайнбек, веднага ще ви свържа с мистър Маршал. — Тя се пресегна към таблото, сетне се обърна към Джо. — Беше Джон Стайнбек, писателят…! — оповести надуто.
Джо кимна.
— Сигурна съм, че сте слушал за него — продължи секретарката. — Той е един от нашите клиенти.
Джо се почувства обиден от нейния снобизъм.
— Аз също съм един от вашите клиенти — каза й.
Носът й се вирна:
— Никога не съм чувала за вас.
— Ще чуете… — отвърна той, надигайки се от креслото. — Къде е мъжката тоалетна?
— На партерния етаж зад асансьора — рече тя. — Но мис Шелтън ще се освободи всеки момент, за да се срещне с вас.
— Тогава ще й се наложи да почака — каза Джо, крачейки към асансьора. — Освен ако не искате да се изпикая в саксията, дето е приютила онази гумена фиданка в ъгъла… — И още преди жената да е успяла да му отговори той натисна бутона за партера и кабината потегли надолу.
Докато излизаше от асансьора на връщане секретарката го посрещна с неприязнен глас:
— Втория офис от лявата страна, след остъклената врата!
— Благодаря — рече Джо и мина през стъкления портал. Името на Лаура Шелтън беше написано на вратата на канцеларията. Той почука.
— Влезте — прозвуча отвътре.
Джо прекрачи прага. Помещението беше тясно. Бюрото бе затрупано с ръкописи, но всичките бяха грижливо подредени. Лаура Шелтън беше високо момиче на около двайсет и пет години, с навита на стегнат кок пясъчноруса коса. Свежата и кожа леко блестеше от горещината в офиса, а зад очилата погледът на сините й очи беше бистър. Тя стана и протегна ръка.
— Здравейте, мистър Краун — рече любезно.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мис Шелтън — отвърна той.
Лаура посочи към креслото, намиращо се срещу нея.
— Изненадахте ли се от обаждането ми? — попита тя, усмихвайки се.
— Нещо повече — каза Джо, — не можах да повярвам на ушите си.
— Личеше си по интонацията ви — рече мис Шелтън и срещна погледа му. — При мене са някои документи, които трябва да подпишете.
— Разбирам — отговори той.
— Става въпрос само за три неща — обясни тя. — Първото е договор за посредничество, който ще даде на агенцията правото да ви представя за срок от една година след всяка продажба на ваше произведение, която направим. Периодът не е кумулативен, а започва да тече след последната продажба.
Джо кимна.
— Второто е, че бихме искали да съставим кратка биографична справка за вас, за да можем да ви рекламираме и да осигурим информация за издателства и литературни критици, които биха се заинтересували от вас и вашата работа. За тази цел не биха били излишни и няколко моментални снимки.
— Какво ще съдържа биографичната справка? — попита той.
— Възраст, месторождение, образование, хобита… Все от този род.
— Лесна работа — засмя се Джо. — Житейският ми път не е кой знае колко дълъг. Роден съм в Бруклин, на двайсет и пет години съм (чиста лъжа беше — на двайсет и две!)… През 1938 година завърших гимназията «Таунзънт Харис» (отново лъжа!). После специализирах литература и журналистика в «Сити колидж» в Ню Йорк, но не се дипломирах, тъй като прекъснах през третата година, за да помагам финансово на семейството си. (Лъжи, от началото до края само лъжи.)
— Някакви хобита? — взря се в него Лаура Шелтън. — Спорт, хазартни игри, шахмат?
— Нищо такова — отвърна той.
— Но вие сигурно имате странични интереси? — настоя тя.
— Да — рече Джо. — Но не мисля, че се връзват с въпроса ви…
— Позволете ми да преценя това сама — каза мис Шелтън.
Той се подвоуми, сетне вдигна рамене и назова «хобито» си:
— Секс.
Тя прихна, изчервявайки се леко.
— Притежавате деликатно чувство за хумор, мистър Краун.
— Наричайте ме Джо — усмихна й се той. — Споменахте, че в дневния ред имало и трета точка?
Лаура едва видимо се смути.
— Ах, да… При мене са одобрителното споразумение и чекът за разказа в списание «Колиърс». Ще ви направи впечатление, че споразумението е за сто и петдесет долара. От тях ние си удържаме обичайните десет процента плюс разноските за телефон, пощенски такси и така нататък. Чистата сума за получаване в чека е сто двайсет и осем долара.
Джо наведе поглед към чека, после го отмести към нея.
— Мис Шелтън, бих искал да Ви разцелувам… — рече й.
— Още не — засмя се тя. — Да изчакаме, докато съберем в папката няколко нови договора. А сега бих желала да обещаете, че ще ми изпратите колкото се може повече материал, за да бъдем в състояние да се заемем с «минирането» на пазара. Вие сте добър писател, мистър Краун. Предчувствам, че ще направите отличен пробив.
Когато влезе в магазина, Джо завари Джамайка застанал зад тезгяха.
— Имам добри новини за тебе — ухили му се негърът.
— Добри новини ли? — изпадна в недоумение той.
Джамайка кимна:
— Местят те на по-добра работа.
— Не разбирам защо — каза Джо. — И със сегашната съм си екстра.
Чернокожият заби поглед в него.
— Нямаш никакъв избор — рече му без заобикалки. — Нито пък аз. Решението е на мистър Бухалтер.
Джо замълча за момент.
— За какво става въпрос?
— Ще ти обясня в колата — отвърна Джамайка.
Той последва негъра в задната стаичка. Тя беше празна. Работните маси бяха прибрани, а момичетата вече си бяха отишли. Джамайка бързо заключи шкафовете с етажерките и хладилника.
— Удари ключа на входната врата и ме чакай в страничната уличка — нареди той и в следващата секунда вече седеше зад волана на своя лъскав «Пакард 12», модел 1940 г. Направи знак с ръка Джо се настани на седалката зад него.
— Кой ще се грижи за магазина? — попита той.
— Аз — рече Джамайка. — Става въпрос за нещо по-важно. — Той подкара автомобила нагоре по Осмо авеню, после заобиколи Кълъмбъс Съркъл и пое към жилищната част на града покрай западната страна на Сентръл парк. Преди да проговори хвърли разсеян поглед към Джо. — Нали знаеш за Лолитите, с които се занимавам?
— Да.
— Имам още една група Лолити… — каза той. — Те са първокачествени момичета, бели…, истинска порода «хайлайф». Действа се на широка нога и мистър Бухалтер и италианците притежават петдесетпроцентов дял.
Джо го наблюдаваше как опитно управлява огромния «Пакард» в потока от коли.
— Какво ме засяга това? — учуди се той.
— Аз съм собственик на четири от кафявите каменни здания на Деветдесет и втора улица откъм страната на Сентръл парк. Преди време ги обединих в едно и ги превърнах в сграда с мебелирани жилища. Апартаментите са около седемдесет и почти половината от тях се наемат от момичетата. Ние плащаме на камериерките, на портиера и на момчето за всичко, което се грижи за поддръжката. Девойчетата снасят между два и четири стотака седмично, в зависимост от своя бизнес. Нашият предишен мениджър на «заведението» подрязваше приходите ни в своя полза.
— Уволнихте ли го? — попита Джо.
— Може и така да се може — отвърна Джамайка. — Но това не е в кръга на моите отговорности и не съм задавал въпроси на съдружниците си, как са постъпили с него. Днес сутринта мистър Бухалтер ми се обади и ми нареди да те изпратя там.
— Какво ще стане, ако откажа да приема назначението? — поинтересува се той.
Негърът го прониза с поглед.
— Няма да бъде никак умно. Мистър Бухалтер направи голям жест към тебе и баща ти. Услуга за услуга!
Джо не отговори.
— Няма да е за постоянно — меко допълни Джамайка. — Само два-три месеца, докато бъдат в състояние да вкарат в играта някой професионалист. Всички знаят, че си писател и че този род бизнес не ти е по сърце. Но мистър Бухалтер смята, че ти би могъл да поемеш временно управлението, а пък той ще помисли как да ти се отплати подобаващо.
Чернокожият намали скоростта и сви по Деветдесет и втора улица, пресичайки насрещното движение. Спря до бордюра срещу един, покрит с жълта козирка вход и угаси мотора.
Джо се загледа в козирката. Белите надписи от двете й страни гласяха: «ЖИЛИЩНА СГРАДА — МЕБЕЛИРАНИ АПАРТАМЕНТИ ПОД НАЕМ». Входът представляваше широк остъклен двоен портал.
— Тук ли ще бъде офисът ми? — запита той.
— Би могло и така да го наричаш — каза Джамайка. — Но на практика тук ще бъде твоят апартамент.
— Какъв апартамент?
— Ще живееш в сградата — поясни негърът. — Това си е част от сделката. Мистър Бухалтер вече уведоми баща ти. Поръча да стоиш по-далече от вашата къща. Някой от съседите можело да пропее във военното окръжие, ако те видели да се навърташ наоколо.
— Засега няма против какво да хленчат. Не съм получил нова повиквателна заповед.
Джамайка извади от джоба си малък плик и му го подаде. Проследи с поглед как Джо го отвори и се зачете в картончето: «ДЖО КРАУН. КОМАНДА 4-ф. Дата: 22 ОКТОМВРИ, 1942 г.»
— Ето, че я получи — произнесе той с безизразен глас.
Младежът се облещи насреща му.
— Все още не е дошъл краят на света — усмихна се Джамайка. — Всъщност ако наистина толкова много си падаш по мацките, колкото твърдиш, като нищо би могло да ти се стори, че си в рая.

Майка му се взря подозрително в него:
— Какво е това място за домоуправител, за което плащат по сто долара на седмица? Че и с тристаен апартамент отгоре на всичко! Домоуправителите се радват, ако получат безплатно някоя сутеренна стаичка, без да става и дума за пари. Тук има нещо гнило. Навярно ще свършиш в затвора или пък още по-зле.
— За Бога, мамо! — възкликна Джо. — Първо на първо, няма да бъда домоуправител, а мениджър. Ще отговарям за седемдесет апартамента, които носят между седем и десет хиляди долара на седмица. И ще разполагам с достатъчно време за писане. Това е най-важното. Първият чек за сто и петдесет долара от разказа в списание «Колиърк» е само началото!
— Преди всичко, дадоха ти не сто и петдесет, а сто двайсет и осем… И, после, откъде си сигурен, че ще ти купят и други разкази? Да не би да са ти го гарантирали?
— По дяволите! — рече Джо. Стана от масата и погледна баща си, който бе необичайно спокоен.
— Татко, би ли й обяснил защо се налага да приема тази работа?
Фил спря за секунда неподвижния си поглед върху него, сетне се обърна към жена си.
— Службата си я бива, Марта — тихо каза той. — Повярвай ми, моят приятел не би забъркал сина ни в каквито и да било неприятности.
— Твоят «приятел» е най-долнопробен гангстер! — озъби се Марта.
Лицето на Фил стана пурпурночервено от гняв.
— Гангстер, а! — развика се той. — Ти беше тази, която искаше да отърве бебчето си от мобилизация, не моят приятел. Но той пък беше човекът, дето изпълни желанието ти. Сега повиквателната на Джо е за команда 4-Ф… И ще трябва да си плати за нея. Аз също ще трябва да платя, независимо дали на тебе това ти харесва, или не!
— Значи синът ми е длъжен да влезе в затвора, да бъде убит или да му се случи нещо още по-лошо! — крясна насреща му тя.
— Твоето малко отроче от мъжки пол би се озовало в шибания пандиз, дори само ако се разбере за повиквателната му заповед! — Фил почти бе престанал да диша. Така че си затвори устата, преди да си ми докарала поредния сърдечен пристъп!
Марта се уплаши.
— Овладей се, Фил… Спокойно, ще ти дам хапче. — Тя вдигна поглед към Джо. — Виж! Виж докъде докара баща си!
— Вече ми поотмина — рече мъжът й. — Просто нека има мир и любов известно време.
— Бих искала да хвърля едно око на апартамента, преди да се нанесе. Нали знаеш колко са нечистоплътни хората. Жилището навярно бъка от хлебарки и мишки. Откъде да съм сигурна, че поне чаршафите са чисти?
— Добре, ще го видиш — хладнокръвно й обеща Фил. — Само че не точно сега. Изчакай, докато нещата около него се поуталожат. После никой няма да му създава неприятности.
— Така да бъде — склони най-сетне Марта. — Но какво ще разправям на съседите, щом Джо престане да се мярка тук?
Той взе да клати глава от изумление.
— Всички комшии са наясно, че синът ни щеше да се явява пред комисията за физическа годност. Ще им кажеш, че са го мобилизирали. Това е причината, поради която отсъства от дома.
— Ами сватбата на Стиви и Моти? Какво ще си помислят в квартала, ако не се върне за женитбата на брат си?
Джо стрелна с очи Моти, която продължаваше да седи край масата. Въобще не беше го уведомила, че е казала на родителите му за нея и Стивън. Тя не посмя да срещне погледа му.
— Може би, когато моментът наближи, ще бъда в състояние да си дойда у дома за тържеството — обърна се към майка си той.
— Не! — категорично отсече баща му. — По времето, когато те ще се женят, се предполага, че ти ще бъдеш в периода на единичното обучение. Всеки знае, че докато трае то, не се дават никакви отпуски.
— Е, май ще е най-добре да се кача в стаята си и да започна да си събирам багажа — рече Джо.
Фил се надигна от масата.
— Налага се да изляза за някой и друг час — каза той. — Ще се прибера към десет и половина.
— Всеки понеделник и сряда излизаш през нощта за по няколко часа да събираш разни вноски — възропта Марта. — Защо не ти се издължат в петък следобед, както правеха открай време?
— Разширихме бизнеса — отвърна Фил. — Ако спра да ги притискам няма никога да си върнем парите. — Той се запъти към вратата. — Ще се прибера към десет и половина… — повтори.
— Не забравяй да вземеш хапчетата със себе си, напомни му тя.
— Ето ги, ето ги — извади мъжът й малкото шишенце.
Джо беше приключил с опаковането на багажа си и тъкмо затваряше куфара, когато чу как колата на баща му мина по алеята между къщите. Долови отварянето на задната врата, след което Фил тежко се заизкачва по стълбището към семейната спалня. Секунда по-късно се разнесоха звуци от банята… Най-накрая всички шумове утихнаха и той забеляза, че ивицата светлина в коридора под вратата на родителите му е угаснала.
Джо събра няколкото ръкописа, разпилени върху кревата. Един от разказите привлече вниманието му и той приседна на ръба, за да го препрочете. Беше история, която бе написал с молив върху карирани жълти листове от бележник преди около пет години. Беше я съчинил, за да впечатли своята учителка по английски език в гимназията, която беше първият човек, казал му някога, че притежава талант и че трябва да стане писател.
Фактът, че квадратното деколте на нейната рокля го бе дарило с изключително възбуждаща гледка на великолепно налетите й гърди с розови зърна, нямаше нищо общо с решението му да се заеме с писане. Но беше спомогнал… Той бе залегнал в основата на въпросния разказ. В него един млад гимназист се влюбваше в учителката си по английски, въобразявайки си, че тя умишлено му е позволила да надникне в деколтето й. Бляновете на младежа се разбиваха на късчета в момента, когато й поднасяше букет цветя, а нейният съпруг отваряше вратата. Почти цяла година тази жена беше изпълвала мислите и мечтите на Джо и той бе изхабил най-малко десет кутийки вазелин за своя болезнено възбуден и претрит пенис, оставяйки лекета по чаршафите. Сега, докато повторно четеше разказа, си даде сметка, че историята би трябвало да включи последната, изживяна от него с чувство на обърканост и вътрешно безсилие година, а не онази, която беше описал. Хвърли ръкописа на пода, съблече се и си легна. За секунда се поколеба дали да не си измие зъбите, но това винаги му тежеше, така че загаси нощната лампа. Остана да лежи с отворени очи в тъмнината. Приглушената светлина от уличната лампа в дъното на алеята чертаеше фигури по тавана. Сенките бяха започнали да размазват контурите си, когато в стаята се разнесе тихо почукване.
Джо седна в леглото. Звукът беше особен. Не идваше нито от вратата, нито от коридора. Предпазливото почукване се чу отново. Гласът на Моти зашепна иззад стената до леглото на Стиви в отсрещния край на помещението. Коленичейки върху него, той долепи ухо до преградата:
— Ти ли си, Моти?
— Да — отвърна тя шепнешком. — Издърпай резетата на стария плъзгащ се портал, дето свързваше някога стаите ни…
Джо изведнъж си спомни — плъзгащите се врати бяха блокирани, когато бяха предоставили на Моти стаята на Стиви. Отдалечи внимателно кревата от тях, после отвори фиксаторите. Не беше лесно. Резетата бяха престояли спуснати много години. Най-сетне те поддадоха, издавайки лек стържещ звук. Той успя да отвори един тесен процеп.
Братовчедката му подаде глава между зейналите крила на портала.
— Буден ли си? — попита го тя.
— Не, разбира се — язвително й отговори Джо. — Подобни работи върша само на сън.
— Не се дръж като глупак — каза Моти. — Искам да говоря с тебе.
Той продължаваше да седи с подгънати колене на кревата. Главата му беше на една и съща височина с нейната.
— Защо тогава не влезеш през вратата като хората?
— Не искам родителите ти да ме видят в коридора — рече тя. — Нали ги знаеш какви са… Особено майка ти!
Джо кимна.
— Познавам ги. Хайде, идвай! — И се зае да отмества леглото.
— По-добре ела ти — рече Моти. Стаята ти е непосредствено до тяхната.
Той мълчаливо заобиколи леглото и се промуши през тесния процеп в другото помещение. Озова се изправен срещу задната част на скрина. Докато се измъкваше, удари рамото си.
— По дяволите! — изруга Джо, разтривайки го.
— Заболя ли те? — запита тя.
— Нищо ми няма — отвърна той и я погледна. — Е, какво е онова, което не търпи отлагане?
— Ама ти си чисто гол! — зяпна насреща му Моти.
— Чуках в спящо състояние — сряза я Джо. — Не бях планирал да ходя на гости.
— Ще ти дам една хавлиена кърпа — каза братовчедката му.
Той проследи с поглед как тя прекоси стаята и извади от шкафа пешкир. Под халата си носеше памучна нощница. Моти му подаде хавлиена кърпа, извръщайки поглед встрани.
— Благодаря — каза Джо и я уви около кръста си.
Тя срещна очите му:
— Пропуснах да те поздравя за разказа, който са ти откупили от «Колиърс».
— В действителност аз би трябвало да те поздравя — усмихна се той. — Спомняш ли си оня случай, който ми разказа, за детектива от универсалния магазин, дето спипал някакво момиче да краде, завел го в служебната стаичка, за да претърси дрехите му, и го изнасилил?
— Тази история ли си продал на «Колиърс»?! — Очите на Моти бяха станали кръгли от учудване.
— Поизмених я малко — рече Джо. — Превърнах я в любовна афера. Детективът прави опит да я защити и в крайна сметка загубва работата си.
— Чудесно! — въздъхна тя. — Наистина е много хубаво. — Замълча за миг, сетне очите й започнаха да се изпълват със сълзи.
— Е, какъв ти е проблемът, дявол да го вземе? — запита той.
— Страхувам се — промълви братовчедката му.
— От какво? — попита Джо. — Всичко е наред. Вие двамата със Стиви ще се ожените. Мама се радва за вас, радва се и за мене, че попаднах в 4-Ф. От какво има да се плашиш?
— Нищо няма да е както преди — отвърна тя. — Ти се изнасяш… Вече няма да те има в съседната стая…
— Това няма никакво значение — рече той. — Ще можеш да ме виждаш в Ню Йорк. Та аз ще бъда от другата страна на реката, а не накрай света!
— Но няма да има с кого да си говоря тук, у дома!
Джо я прегърна и положи главата й на рамото си.
— Не се превръщай в ревла — каза й нежно. — По всяко време бихме могли да си поприказваме по телефона.
— Не е същото… — прошепна Моти.
— Скоро ще се омъжиш и ще се почувстваш по-добре — успокои я той. Погали лекичко косата й и усети как по тялото и премина тръпка. — Нещата ще се оправят, ще видиш.
— Не — изхлипа тя, извръщайки лицето си към него. — Нищо няма да е както досега…
Джо се взря изпитателно в нея, прониквайки дълбоко с погледа си. Поднесе полека устни към челото й, после към бузата й и накрая към устните й. Облъхна го горещината на нейното тяло, силно притискащо се до неговото. Членът му се изправи в необуздан порив и той направи опит да отблъсне Моли от себе си.
— Това е лудост — произнесе с подрезгавял глас.
Тя не се отдръпна, а само още по-плътно се облегна на него, пресрещайки със слабините си търсещата му плът. Загубили дар слово, двамата се приближиха до леглото. Хавлиената кърпа се свлече от кръста му на пода. Джо припряно свали халата й. Нощницата го последва и той се надвеси над братовчедката си.
— Моти! — повика я.
— Не казвай нищо! — рече му тя. — Просто влез в мене със сила и ме люби!

Джамайка бе пренесъл пишещата му машина, кутиите с ръкописи и хартията от магазина в апартамента още преди Джо да пристигне. Той бързо се зае да разопакова багажа си.
Жилището не беше голямо. Мебелировката беше малко сладникава, но функционална. Холът беше обзаведен с един триместен диван от изкуствена кожа и със също такова кресло, разположени пред масичка за кафе. Върху плоските поставки в двата края на дивана се мъдреха лампи. В единия от ъглите на помещението имаше тясна маса за хранене и два стола, които бяха сложени срещу гледащия към улицата прозорец. Спалнята беше боядисана в тъмнозелено. Широкият персон и половина дървен креват, оцветен в по-светъл оттенък на зеления цвят, се допълваше от тоалетната масичка и скрин. Завивките и възглавниците бяха скрити под жълта кувертюра от изкуствен сатен. Банята беше стандартна, с бял фаянс и висяща пред душа жълта завеса. Перденце в същия десен покриваше малко прозорче отдушник. Помещението се осветяваше от две лампи — едната на тавана, а другата — закрепена към аптечката над умивалника.
За по-малко от два часа Джо вече беше извадил дрехите си и бе оставил двата куфара върху гардероба в спалнята. Той грижливо нагласи пишещата машина на масата за хранене, така че светлината от прозореца да пада отгоре й, минавайки над раменете му, и разпредели хартията за писане и готовите ръкописи в двата края. Все още стоеше и съзерцаваше работното си място, когато на вратата се почука. Прекоси стаята и отвори.
— Е, как е? — Джамайка се ухили насреща му.
— Свърших с разопаковането — отвърна Джо.
Негърът прекрачи в апартамента.
— Имам още някои вещи за тебе. Фред ги качва в момента.
Фред беше едно от двете момчета за всичко, които работеха в жилищната сграда.
— Какви вещи? — полюбопитства Джо.
— Ще ти поставим нов комбиниран хладилник и електрическа печка. Този, който е тук, за нищо не става. Телефонът ще бъде инсталиран днес следобед. Долу си имаме собствена телефонна централа. Всички разговори минават през нея.
— Включително тези на момичетата ли? — запита Джо.
— Особено тези на момичетата — отвърна Джамайка. — Операторът ги контролира и всяка сутрин ще ти предава списък с техните «ангажименти».
— Разбирам — кимна Джо. — А кой събира парите?
— Момичетата са длъжни да ти ги дават всеки ден преди обяд. От централата ще ти съобщаваш каква сума трябва да отчете всяко едно от тях… — обясни му негърът.
— Сложничко е — рече Джо.
— Не и на практика — каза Джамайка. — Девойчетата печелят средно по около пет стотака на вечер. Това означава, че оправят по петима мераклии за по сто долара на сеанс. Специалните услуги като групови партита, шоуизпълнения или садомазохизъм се заплащат според собствената им извънредна тарифа.
— Хубави ли са? — погледна го Джо.
Чернокожият се разсмя.
— Та те са най-привлекателните парчета на света! Човек би си помислил, че до една са дошли направо от «Диамантената подкова» на Били Роуз. Тези сладурчета не са Лолита, а първокачествени бели кукли, наистина достойни за висшето общество. Вероятно за по-малко от седмица ще ти излезе душата от чукане.
— Невъзможно е — усмихна се Джо. — Чака ме работа. Писането и сексът не могат да се комбинират. И двете отнемат прекалено много време.
— Може и така да е — съгласи се Джамайка. — Но това си е твой проблем, не мой… — На вратата отново се почука. — Сигурно идва Фред с обзавеждането — рече той.
Само че негърът грешеше. На прага беше застанало младо момиче. Дълга, права кестенява коса, очила с рогови рамки, свободно падащ върху кафявата му пола бежов пуловер… Приличаше повече на студентка в колеж, отколкото на проститутка. Момичето погледна Джамайка. Гласът му звучеше тихо и култивирано като на образован човек.
— Реших, че няма да е зле да се отбия, за да се запозная с новия шеф и да видя дали не бих могла да му бъда полезна с нещо.
Той кимна и направи жест с ръка, представяйки ги:
— Мистър Джо Краун, а това е Алисън Фолуел.
— Много ми е приятно, Джо… — понечи да се ръкува Алисън.
Джамайка спря ръката на младежа.
— Мистър Краун! — неодобрително напомни на момичето той.
Алисън се опули насреща му.
— Но той изглежда толкова млад…!?
Тонът на чернокожия стана леденостуден.
— Мистър Краун! — повтори й.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Краун — обърна се тя към Джо. — Мога ли да направя нещо за вас?
— Не, благодаря — сдържано, но учтиво отвърна той, следвайки примера на Джамайка. — Но ако възникне някакъв проблем ще ви се обадя.
Негърът затвори вратата зад гърба на момичето.
— Кучка! — изруга той. — Скоро ще видиш и останалите. Всичките се опитват да скъсят разстоянието.
— Така ли? — учуди се Джо.
— Не бива да им позволяваш — рече Джамайка. — Ако искаш да бъдеш добър сводник дръж се с всичките по един и същи начин. Недоволен ли си от онова, което вършат, просто ги налагай с каиша.
— Не съм сигурен дали ще бъда в състояние да го направя — отвърна Джо.
Чернокожият се взря изпитателно в него.
— Тогава си представи, че на всяка една от тях и се ще да разпори задника ти с гадния си маникюр, също както стори това Лолита. Така ще ти бъде по-лесно да ги биеш. — Той замълча за момент, сетне добави: — Запомни само, че независимо колкото и страхотно да изглеждат, те не са нищо друго, освен проститутки.
Майка му вдигна телефона.
— Почти осем часът е — рече тя, щом разпозна гласа му. — Вечерял ли си?
— Още не, мамо — отговори и Джо. — Току-що се качвам. Трябваше да се запозная с всички подробности около работата.
— Има ли наблизо до тебе еврейски ресторант?
— На няколко преки от тук се намират два прилични деликатесни магазина — успокои я той.
— Чист ли е апартаментът? Леглото удобно ли е?
— Всичко е наред, мамо — увери я Джо. — Не се тревожи, вече съм голямо момче. Татко у дома ли е? — смени темата той.
— Не — отвърна Марта. — Днес е една от вечерите, през които му се налага да събира вноските.
— Моти при тебе ли е?
— Да — рече тя. — Искаш ли да я повикам на телефона?
— Ако обичаш, мамо…
От слушалката се разнесе гласът на братовчедката му:
— Ти ли си, Джо?
— Добре ли си? — попита я той.
— Добре съм — каза тя, снишавайки тона си почти до шепот. — Къщата е като запустяла…
— Разбирам какво имаш предвид — рече Джо.
— Как е работата? — запита го Моти.
— Работа като работа… — уклончиво отговори той. — Няма да възникнат проблеми. Джамайка ми съобщи, че ме назначават само временно. След около три месеца ще съм приключил с тази история.
— А после какво ще правиш?
— Не знам, но това ще сложи край на заложничеството ми и ще се превърна в свободен човек. Ще продължа да пиша и ще се поогледам за нещо друго.
— Майка ти изглежда умърлушена. Мисля, че й липсваш.
Джо не каза нищо.
— На мене също ми липсваш — добави тя.
— Бихме могли да се видим някоя вечер — предложи той. — Ще те заведа в китайски ресторант.
— Не съм на същото мнение — рече Моти. — Не съм сигурна, че ще съумея да се овладея, ако прекарам известно време с тебе. Повярвай ми, ще бъде по-добре да спазваш дистанция.
Джо направи кратка пауза, след което въздъхна:
— Май че си права…
— Но ще ми се обаждаш, нали?
— Разбира се — обеща той. — Грижи се за себе си!
— Ти също — каза братовчедката му и затвори слушалката.
Джо остана загледан в телефона. Не беше го признал, но също се чувстваше самотен. В действителност това беше първият път, когато се отделяше от дома. На вратата се почука и той стана да отвори.
Пред прага бе застанала Алисън.
— Опитах се да позвъня, но от централата ми казаха, че линията била заета… — рече тя.
— Наистина беше — кимна Джо.
Алисън протегна към него бутилка шампанско.
— Подари ми я един от моите клиенти. Хрумна ми, че ще бъде по-весело, ако я изпием заедно. Нещо като празненство за «Добре дошъл», в твоя чест.
— Не ми стигна времето да се обзаведа и с чаши — срещна очите й той.
Тя се усмихна и с другата ръка му подаде две чаши за шампанско:
— И за това съм помислила…
Джо се поколеба за момент, после направи крачка назад.
— Заповядай! — покани я той и затвори вратата, докато момичето вървеше към масата.
— Ти отвори шампанското, а аз ще отида да се разположа по-удобно в спалнята — каза Алисън.
Джо за първи път в живота си имаше работа с подобна бутилка, но когато най-сетне тапата изхвърча с пукот, ловко насочи бликналата струя в чашите.
— Донеси виното тук — извика тя от спалнята.
Той прекрачи през рамката на незатворената врата. Върху нощното шкафче светеше малка лампа. Алисън се беше излегнала гола върху покривката на леглото. Тя посегна с ръка към чашата с шампанско и забеляза втренчения му поглед.
— Харесва ли ти това, което виждаш?
— А ти какво очакваш да кажа? — засмя се Джо. — Че си грозна ли?
Алисън отпи от искрящата течност и се усмихна.
— Защо тогава не смъкнеш тези дрехи. — И тъй като той продължаваше да стои като онемял, тя бързо се пресегна и разкопча панталона му. — Какво те кара да се бавиш толкова? — запита го. — Та ти си съвсем готов…
— Аз винаги съм готов — отвърна Джо.
— Аз също — прихна момичето, препречвайки с устни посоката на неговата ерекция.

Беше навечерието на Деня на благодарността и валеше първия за тази зима сняг. Джо стоеше до прозореца и гледаше надолу към улицата. Снежинките вихрено се носеха към земята, но канавките вече бяха станали мръсни и кафяви от потока на движението. Запали цигара и хвърли поглед към своя часовник — марка «Ингърсол» — беше три и половина следобед. Знаеше, че офисите скоро ще затворят. Празникът и снежната буря щяха да образуват непобедим съюз и привечер улиците щяха да опустеят.
Телефонът до пишещата машина иззвъня. Той вдигна слушалката:
— Краун…
Гласът беше познат.
— Честит Ден на благодарността! — каза Лаура Шелтън.
— И на вас, мис Шелтън — отвърна Джо, след което полюбопитства: — Още ли сте в канцеларията си?
Тя се засмя.
— Работех и ми се прииска да би съобщя няколко добри новини, за да превърна празника в един истински щастлив Ден на благодарността за вас.
— Да не би да сте продали и друг разказ? — възбудено запита той.
— Да… — рече Лаура Шелтън. — Но има и нещо още по-вълнуващо.
— Не ме карайте да си изгубя ума — засмя се Джо.
— «Колиърс» откупи вашия разказ «Ваканция в Кони Айлънд» за двеста и петдесет долара.
— Чудесно! — възкликна той. — Какво би могло да засенчи новина като тази?
— В «Юнивърсъл Пикчърс» са прочели историята за крадлата и детектива от универсалния магазин и искат да заснемат филм по нея. Смятат да ангажират Маргарет Съливан и Джеймс Стюарт. Ако си спомняте, двамата имаха огромен успех в «Магазина зад ъгъла».
— Не мога да повярвам!
— Това е самата истина — увери го тя. — Предлагат две хиляди и петстотин за правото на екранизация и са готови да ви дадат пет хиляди, за да отидете в Холивуд за пет месеца и да помогнете при написването на сценария, като поемат всичките ви разноски.
— Нищичко не разбирам от сценарии — каза Джо.
— Наясно ли са с това обстоятелство?
— Известно им е — отвърна мис Шелтън. — Но пък за тях те са ежедневие, така че осигуряват един сценарист, който да работи заедно с вас. Става въпрос обаче само за първоначално предложение. Убедена съм, че ще успея да вдигна малко цената. Три хиляди и петстотин за авторските права и седем хиляди и петстотин за сценария.
— Да не ги подплашите — рече той обезпокоен. — Може да решат, че не си струва.
— Няма да ги стъписам — успокои го тя. — И друг път съм се справяла с подобни ситуации. По всяко време ще бъдем в състояние да грабнем офертата им и да я развеем като знаме.
— Вие сте специалистът — съгласи се Джо. — Аз съм на ваша страна.
— Благодаря — каза Лаура. — Оценявам доверието ви…
— Не, мис Шелтън — прекъсна я той. — Аз ви благодаря!
— Не се тревожете — сбогува се тя. — Работата ще ни бъде вързана в кърпа до края на седмицата. В понеделник ще се обадя, за да ви съобщя окончателния резултат.
Джо задържа погледа си върху телефона и новините най-сетне достигнаха до съзнанието му.
— Дявол да го вземе! — провикна се той в празната стая. Вдигна слушалката и набра номера у дома. Сега може би щяха да повярват, че действително е писател! Само че в къщи никой не реагираше на звъненето.
Чувстваше, че ще експлодира от новополучените вести. Непременно трябваше да поговори с някого. Обади се на братовчедката си в работата.
— Тъкмо отивам на съвещание… — притеснено каза Моти.
— Ще ти отнема само една минутка — отвърна Джо. — Имам изненада за теб. Току-що продадох още един разказ на списание «Колиърс», а пък от «Юнивърсъл Пикчърс» искат да правят филм по «Крадлата и детективът от универсалния магазин»!
— Поздравлявам те! — честити му тя, но интонацията й не беше особено ентусиазирана. — Аз също имам изненада за тебе…
— Каква? — попита я той.
— Мисля, че съм бременна — шепнешком произнесе Моти в слушалката. — Закъснява ми с три седмици.
— Проклятие! — възкликна Джо. — Сигурна ли си?
— Страх ме е да отида на лекар — каза тя. — Стиви се връща другата седмица. Какво бих могла да обясня?
— Нищо няма да му обясняваш — отвърна той. Венчавката е насрочена за края на седмицата. Един месец не е от значение. Повечето първи бебета се раждат по-рано.
— Ама че си негодник! — сърдито рече братовчедката му. — Стиви ти е брат. Това нищо ли не означава за тебе?
— Напротив — каза Джо. — Тъкмо поради тази причина ти разправям да си държиш езика зад зъбите. Само да си отвориш устата и няма да остане незасегнат човек в цялото ни скапано семейство.
Моти замълча за момент.
— Смяташ ли, че номерът ще мине?
— Разбира се, че ще мине — уверено рече той. — Въобще няма да ти личи, преди да влезеш в четвъртия месец.
— Усещам тежест в гърдите си — оплака се тя.
— Би могло да бъде и предменструално — успокои я Джо. — Нали много пъти си ми казвала, че циците ти набъбвали преди началото на цикъла ти?
— Тревожа се — отвърна Моти. — Стиви е доктор. Какво ще стане, ако разбере?
— Доктор или не, той си е все същият смотаняк — рече Джо. — Просто постъпи както ти казах.
— Ще трябва да тичам — извини се тя. — Закъснявам за съвещанието…
— Ще поговорим по-късно — сбогува се той. — Не губи самообладание! — Чу изщракването в линията, докато затваряше. Очите му продължиха втренчено да фиксират телефонния апарат, върху който ръката му лежеше като замръзнала. «Топки! — изруга мислено. — Кой, по дяволите, беше оня умник, дето твърдеше, че една девственица никога не надувала корема от първия път?»

Фил отряза голямо парче от месото в чинията си и плътно го покри с червен хрян. Хвърли поглед на Марша и Моти в отсрещния край на масата и оповести с пълна уста:
— Днес продадохме сто двайсет и една пуйки.
— Никак не е зле — одобрително рече Марта.
— Онзи luksh продаде повече от четиристотин — недоволно промърмори той.
— Стига си се оплаквал — каза жена му. — Спомням си, когато преди пет години се радвахме, ако изтъргуваме двайсет или трийсет. Пък и кой ли се сещаше за пуйка тогава? С пилетата и скопените петли за готвене бяхме свикнали, но пуйките си бяха само за goyim.
Фил избърса с квасения ръжен хляб соса в чинията си.
— Много е вкусно, мамче — рече той, отхапвайки от него.
— Имаш късмет, че въобще си в бизнеса — продължи Марта. — Иначе със сигурност щеше да ядеш само пуешко месо вместо филе при тази система за разпределяне на купоните. Петлите и пилетата са толкова скъпи и трудни за намиране, че нашите клиенти предпочитат да купуват пуйки.
— По-скоро бих умрял от глад — заяви той. — Пуешкото е сухо и без никаква тлъстина, а месо без тлъстина няма никакъв вкус…
— Спри да хленчиш — сряза го жена му. — От пуйките изкарваш повече пари, отколкото от която и да било друга стока.
— Голяма умница се извъди — отвърна Фил. — Защо не идваш вече на тържището както по-рано? През целия ден нямаш какво да правиш у дома.
— Съпругата на Ал не стъпва на пазара — възрази Марта.
— Така е — съгласи се той. — Никога не и остава време, защото е прекалено заета да ражда по едно бебе всяка година.
— Няма значение — рече тя. — Какво щяха да кажат хората, ако аз висях на пазара, а тя не? Всички щяха да мислят, че печелиш по-малко от него.
— На никой не му влиза в работата колко печеля — отвърна Фил. Той си отряза още едно парче от месото в чинията пред него. — Неприятностите на евреите не закъсняват, щом хората решат, че са се замогнали твърде много. Как ти се струва, защо онези нацисти са се заловили с нас? Защото прекалено силно ни завиждат…
— Тук е Америка, а не Европа — не отстъпваше жена му.
— Не ставай глупачка — язвително рече той. — Тъкмо в САЩ бъка от нацисти, така че се налага да бъдем хитри и незабележими. Да не даваме на никой от тях повод за завист.
— Вероятно чичо Фил е прав — неочаквано се обади Моти.
— Какво искаш да кажеш? — попита Марта, поглеждайки я.
— Една голяма сватба в «Туин Кентърс» едва ли ще бъде най-подходящото нещо в сегашния момент. Води се война, а и всички знаят колко скъпо е там.
— Значи не желаеш тържество в «Туин Кентърс», така ли? — изненада се леля й. — Надали има момиче на този свят, което да не е било щастливо да се омъжи в «Туин Кентърс».
— Я чакай малко — намеси се Фил. — Може би Моти е права. Не става въпрос само за парите. Не забравяй, че имаме двама сина, от които нито един не е в армията. Никак няма да са малко хората, на които това няма да се понрави.
— Стиви е доктор и на всекиго е известно, че женените медици не подлежат на мобилизация… — каза Марта.
— Хората са наясно, разбира се, но всички не мислят, че именно това е причината, поради която се жени — настоя мъжът й. — Към тях ще се присъединят и онези, дето считат Джо за дезертьор от военна служба. Защо да им даваме възможност да го докажат?
Тя остана смълчана за миг, сетне се обърна към Моти:
— Тогава какво би искала да бъде сватбеното ти тържество?
— Само ние, семейството… — срещна погледа на леля си момичето. — Ще отидем в общината, където никой не ни познава.
— Без равин!? — Марта беше шокирана.
— В общината няма равини, но от това бракът не става по-малко законен — отвърна Моти.
— Ами ако се съберем у дома само най-близките с един равин? — предложи Марта. — Без равин и без сватба бракосъчетанието сякаш не е извършено докрай.
Племенницата и кимна с глава.
— Бихме могли да празнуваме и в къщи, но не забравяй, че в такъв случай Джо няма да бъде в състояние да дойде. Не бива да рискуваме някой да го види и да започне да задава въпроси. В общината никой няма да знае кой е той.
— Момичето има мозък — взря се в жена си Фил.
— Умно и без излишен шум — това е начинът, по който трябва да уредим нещата.
Очите на Марта взеха да се наливат със сълзи.
— Единственото, което желая за децата си, е naches, а не неприятности…
Моти бързо се наведе към леля си и я прегърна.
— Моля те, лельо Марта — нежно рече тя, също просълзена. — Моля те…
— Защо, о Боже? — изхлипа по-възрастната жена. — Защо трябваше това да се случи във времена като днешните?
— Недей да стоварваш вината върху Господ рече Фил, надигайки се от масата. — Би трябвало Адолф Хитлер да го отнесе!
Плачът на Марта премина в гняв.
— Пет пари не давам тогава… Няма ли равин няма да има и сватба! Не ще позволя на децата ми да живеят в грях!
Телефонът иззвъня и Фил вдигна слушалката.
— Ало? — Остана заслушан за секунда, после им съобщи през рамо: — Обажда са Джо. Какво има сине? — заговори отново в микрофона той.
Възбуденият глас на Джо се разнесе с пращене от мембраната:
— От «Колиърс» ми купиха още един разказ, а киностудията «Юнивърсъл Пикчърс» желае да й продам предишната ми история, за да заснемат по нея филм в Холивуд. Ще ми платят седем хиляди и петстотин долара!
— Седем хиляди и петстотин долара ли? — скептично запита баща му. — Какъв е номерът?
— Няма никакъв номер, татко — отвърна Джо. — Нещата се подреждат по честен път. Настояват да замина за Холивуд, за да напиша сценария.
— Кога? — поинтересува се Фил.
— Незабавно, вероятно следващата седмица.
— Толкова скоро?
— Какво значение има, татко? — рече той. — Такъв шанс се пада веднъж в живота!
Фил извърна глава към жена си.
— Марта — гордо каза той, — нашият Юсел е станал истински писател! Ще ходи в Холивуд да прави филм. Струва ми се, че при това положение сватбата може да е по твой вкус — с равин.

Джамайка седна и качи дългите си крака върху масата. Хвърли поглед към Джо, който беше заковал очи в пишещата машина пред себе си.
— Май не си весел, а? — попита го той.
— Провалих се — мрачно отвърна Джо.
— Не те разбирам — рече негърът.
— Ангажираха ме да напиша сценарий за филм в Холивуд — каза той.
— Звучи приятно — усмихна се Джамайка. — Добре ли плащат?
— Да — рече Джо, — но има един проблем. Другата седмица трябва да бъда в Холивуд, а мистър Бухалтер искаше да бъда на негово разположение в продължение на три месеца. Остават ми още шест седмици.
— Поговори с него — посъветва го чернокожият. — Той е разбран човек.
Джо го изгледа недоверчиво. Според вестниците същият мистър Бухалтер беше виновен поне за половината убийства в Бруклин и бе главатар на цялата организирана престъпност. Предпочете да замълчи.
Джамайка прочете мислите му.
— Спокойно можеш да разговаряш с него. Не е толкова черен, колкото го изкарват.
— А ти не би ли ходатайствал за мене? — помоли го Джо.
Негърът поклати глава:
— Не съм аз този, който е сключил въпросната сделка, пък и едно нещо съм разбрал — човек не бива да си пъха носа в работите на другите, защото може да пострада.
— Би могъл да му кажеш най-малкото, че действително не ме бива за сегашната ми служба — настоя той.
— При все, че това е самата истина — отвърна Джамайка, — босът е мистър Бухалтер. Аз нямам думата.
Джо го погледна в очите.
— Боиш ли се от него? — запита го с укор.
— Нямаш представа колко си прав — откровено призна той. — Аз съм само едно малко негърче, което се мъчи да оцелее в свирепия, безчувствен свят… — После се разсмя. — Ти обаче няма от какво да са страхуваш. Най-много да ти заяви, че си длъжен да останеш. От друга страна пък, не е изключено да се съгласи. Но човек не се ли помоли, няма и да получи.
За секунда Джо остана вторачен в него, после самолюбието му започна да го гризе.
— Наистина ли толкова зле се справям с работата?
Джамайка се ухили.
— По-кофти от това, здраве му кажи! — рече без сянка от враждебност той. — Но пъпът ти не е бил хвърлен в този бизнес. Ти се писател, а не сутеньор. За да си добър, трябва да си се родил сводник. Този занаят не се учи в училище.
— Добрите писатели също се раждат с дарбата си — зае отбранителна позиция Джо.
— Не знам как е при писателите — отвърна чернокожият, — но приходите спаднаха с повече от двайсет процента, откакто ти пое юздите. Момичетата ги мързи да си раздвижат задниците, камо ли да си изпълняват фокусите. Няма случай да си пребил поне едно от тях. Спомни си какво ти бях казал. Това е начинът, по който ще вдъхнеш респект.
— Аз също ти бях казал, че не съм сигурен дали ще съумея да го направя — на свой ред му припомни той.
— Така е — непринудено рече Джамайка, — затова и не се оплаквам… — Той се отдаде на кратък размисъл, сетне се изправи на крака. — Ти наистина ми харесваш, малкия. Ето защо си мисля, че мистър Бухалтер ще те пусне да си вървиш. Така всички ще бъдат доволни. Мечтата ти ще се осъществи, а ние отново ще наблегнем сериозно на печеленето на пари.
Джо вдигна поглед към тъмнокожия мъж.
— Голяма работа си, Джамайка — произнесе с пълен с уважение глас. — Благодаря ти!
Негърът кимна:
— Значи ще отидеш да го попиташ?
— Да — каза Джо. — Но първо ще трябва да се видя с баща си, преди да се срещна с мистър Бухалтер. Той беше човекът, който ме запозна с него.
Беше изминал почти цял час, откакто Джо бе взел метрото от станцията при кръстовището на Деветдесет и шеста улица и Бродуей до последната спирка в Ню Лотс и бе пресякъл Питкин авеню на път за тържището. То тънеше в мрак, докато магазините по авенюто бяха ярко осветени.
Само една-единствена лампа хвърляше светлина през заключения вход откъм улицата. Той продължи, за да се опита да отвори портала, през който се влизаше в заградената част. Колата на баща му беше все още там. Минаваше седем и половина, но Джо знаеше, че той остава след седем часа, когато приключваше пазарът, за да преброи постъпленията за деня. Натисна дръжката на бравата. Тук също беше заключено…
Тъкмо се канеше да почука на вратата на постройката, когато отвътре се разнесе женски писък. Рамото му сякаш само се изстреля напред и езичето на паянтовата ключалка изхвърча от прогнилата дървена каса. Едва бе успял да прекрачи прага и се чу втори писък. Идваше от тесния офис на баща му. Той не беше залостен и вратата поддаде веднага, щом я докосна. В следващия миг Джо замръзна в очертанията й, мигайки на парцали от изненада.
Очите на Джоузи бяха станали кръгли от уплаха, когато се извърна към него.
— Баща ти! — извика тя. — Баща ти…
Фил лежеше проснат отгоре й върху малкия диван със смъкнати до коленете гащи. Дебелите бедра на Джоузи продължаваха да обгръщат хълбоците му, а роклята й беше запретната високо над гърдите. Болката почти бе склопила очите му и той с хриптене се опитваше да си поеме въздух. Започна полека да се свлича към пода.
Джо грабна сакото на баща си от стола зад писалището и извади шишенцето с хапчетата, което стоеше неизменно във вътрешния джоб. Коленичи на земята и подпря главата му на подвитите си крака.
— Донеси вода! — кресна той на Джоузи.
Цялата трепереща, тя стисна чашата с вода, която винаги се намираше върху бюрото. Джо енергично натъпка хапчетата в устата на Фил, гръклянът му рефлекторно трепна и ги преглътна. Той вдигна поглед към жената, която не спираше да се тресе от ужас.
— Обади се на доктор Гитлин. Кажи му, че случаят е спешен! Помоли го да повика линейка!
Баща му дишаше тежко и се мъчеше да изплюе задушаващата го слюнка. Щом наклони главата му настрани, тя потече от устата му. Тогава той извърна лице и повърна.
— Доктор Гитлин ще бъде тук след няколко минути — провикна се Джоузи с телефонната слушалка в ръка.
— Дай ми някаква влажна кърпа да разтрия лицето на татко! — нареди й Джо. Тя му подаде една и той се зае да попива потта от челото на Фил.
— Съжалявам, Джо — рече тя през сълзи. — Вината не е моя. Непрекъснато му повтарях да бъде внимателен. Все му казвах: «Чукането не е по силите ти. Френската любов натоварва по-малко и е по-здравословна за тебе…» Но той е старомоден и си пада само по класиката.
— Ти не си виновна, Джоузи — успокои я той, свеждайки поглед към баща си. Неестествената гримаса изчезваше от лицето му и то вече възвръщаше обикновения си цвят заедно с нормализиращото се дишане. — Намери още една кърпа, за да почистим пениса му — подсети я. — След това ще ми помогнеш да го натъпчем обратно в гащите му. Не бива никой да го заварва в такова положение.
Хлипането й не пресекна, докато изпълняваше всичко, което искаше от нея Джо.
— Извинявай, извинявай — повтаряше Джоузи. — Никога повече няма да му позволя да го прави…
— Добре, не се тревожи. Фил ще се възстанови — отвърна той. — А сега изчезвай оттук и се прибери у дома. И никому нито дума! Утре просто ще дойдеш на работа сякаш нищо не се е случвало.
— Благодаря ти, Джо! — с признателен глас рече тя, докато тичаше към вратата. — Благодаря ти!
Баща му размърда глава. После очите му се отвориха и той съзря сина си, който се беше надвесил отгоре му.
— Какво… какво стана? — отпаднало запита Фил.
— Нищо, татко. Всичко е наред, почивай си.
— Кажи ми какво стана? — пресипнало настоя той.
— За малко да ти излезе душата от чукане! — Отговори Джо, чийто страх постепенно отстъпваше място на гнева. — Сега лежи и не се вълнувай! Доктор Гитлин ще се появи всеки момент.
Баща му си пое дълбоко въздух.
— Ами Джоузи?
— Тя е примерно момиче, татко — каза той. Въобще не е била тук…
Фил се взря в лицето на сина си.
— Срам ме е — рече, задържайки очите си върху неговите. — Проявих се като голям глупак. Милтън ме предупреди, но аз не му обърнах никакво внимание.
— Не си постъпил глупаво, татко — отвърна Джо.
— И ти си човек…
— Но аз обичам майка ти, не биваше да го допускам.
— Всичко свърши вече, така че забрави за случилото се. — Той чу как на улицата спря някакъв автомобил. В следващата секунда доктор Милтън Гитлин се появи с малката си лекарска чанта в ръка.
— Какво е станало? — обгърна ги с поглед той.
— Дойдох тук и заварих баща си едва дишащ на пода — рече Джо. — Натъпках му в гърлото две от онези хапчета, които сте му предписал…
Доктор Гитлин не беше наивник. Той забеляза раздърпаните дрехи на Фил, но не каза нищо. Отвори чантата си, извади стетоскопа и се концентрира за момент, докато улови пулса на пациента си. Бързо измери кръвното му налягане и надникна в зениците му с помощта на миниатюрно фенерче. Поклати леко глава, сетне веднага приготви една адреналинова инжекция и заби иглата в ръката на Фил.
— Ще се оправиш — каза му. — В линейката ще ти поставят кислородна маска, докато пътувате към болницата.
— Няма да ходя в никаква болница — заинати се той.
— Ще отидеш — решително заяви доктор Гитлин. — Сърцето ти е понесло огромно претоварване, така че и най-обикновена ангина би ти видяла сметката. Ако всичко е наред, утре сутринта ще те изпиша.
Марта беше сърдита, когато влезе в чакалнята на болницата. Джо стана да я посрещне. Непосредствено зад гърба й забеляза Моти.
— Здравей, мамо — целуна я по бузата той.
Тя му хвърли гневен поглед.
— Защо са се обадили на тебе, а не на мене? Нали съм му съпруга? Би трябвало да ме уведомят първа.
— Така е, мамо — отвърна Джо. — Но аз бях на пазара, когато стана всичко. Дадох му лекарството и позвъних на доктор Гитлин.
— Все още не ми е ясно какво се е случило — рече майка му. — Телефонистите в болницата мълчат като риби…
— Пренатоварил си е сърцето.
— И как се е стигнало дотам? — подозрително запита тя.
— Пренасянето на двайсет кафеза с пилета би уморило дори вол — излъга той, напрягайки мозъка си.
— Загубеняк! — грубо отсече Марта. — Знае, че му е забранено да върши такава работа. Но баща ти винаги се е смятал за Самсон.
— Как е той в момента? — поиска да разбере Моти.
Джо я целуна по бузата.
— Добре, много по-добре…
— Хайде да се качим в стаята му — каза майка му.
— Почакай — спря я той. — Доктор Гитлин предупреди, че ще ни разреши свиждане, след като приключат с всички изследвания.
— Баща ти е глупак — отвърна Марта. — Понякога ми се ще да го убия — толкова е изкуфял!
Джо я изгледа неодобрително.
— За малко щеше да ти спести този труд — саркастично отбеляза той.
Тя го зяпна с широко отворени очи, сетне изведнъж се разрида:
— Моят Фил, о, моят Фил!
— Ще се оправи — прегърна я Джо. — Хайде, успокой се…
— Истинско щастие е, че Джо е бил при него, лельо — намеси се Моти.
— Да, да — съгласи се Марта, после се взря в него изпитателно. — Какво си търсил там? Нали трябваше да стоиш по-далече от Бруклин?
— Исках да задам на татко един въпрос — обясни той.
— Какъв въпрос? — продължи разпита тя.
— Дали не би могъл да помоли мистър Бухалтер да ме освободи, за да успея да поема ангажимента в Холивуд.
Майка му почувства внезапен прилив на сили. Това беше напълно в нейната власт.
— Не се безпокой. Или тази отрепка ще направи всичко, което искаш, или ще го накарам да съжалява, че изобщо се е раждал!
В чакалнята се появи доктор Гитлин и усмихнат се приближи до тях.
— Няма проблеми. Електрокардиограмата е нормална, няма никакви увреждания, кръвното налягане е сто трийсет и пет на осемдесет и пет, няма температура. Един здрав нощен сън и утре сутринта Фил ще може да се върне у дома.
— Благодаря ви, докторе — разчувствана рече Марта. — Бих ли могла да го видя сега?
— Да — отвърна той. — Но не забравяйте, че трябва да сте изключително сдържана. Не го карайте да се вълнува и не стойте повече от десет минути. Нищо не бива да пречи на съня му.
— Ние ще те чакаме тука, мамо — каза Джо. Той изпрати Марта с поглед, докато влезе в асансьора заедно с доктор Гитлин, сетне се обърна към Моти:
— Изглеждаш чудесно.
— Закъснява ми с почти пет седмици — подигравателно рече тя. — Нали това е периодът, през който бременните жени достигат разцвета на хубостта си?
— Навярно Стиви много би се зарадвал — помъчи се да я разсмее Джо.
Вместо да се развесели, братовчедката му се намръщи:
— Стиви пристига вдругиден. Пада се сряда. Сватбата е насрочена за неделя следобед. Разбира се, ако преди това не заподозре нещо.
— Няма — уверено каза той.
— Аз не съм толкова сигурна — рече Моти, срещайки погледа му. — Кога трябва да заминеш?
— Според моя агент — в събота, от Централна гара…
— Предполагам, че така се налага — отвърна тя, — но нямам добри предчувствия.
— След сватбата ще ти стане по-добре — успокои я Джо.
— Не знам — каза Моти. — Объркана съм. Страх ме е… Възможно е бракосъчетанието да се отложи заради заболяването на баща ти.
— Татко ще си бъде у дома утре сутринта. Всичко ще стане според графика. Хайде, престани да се тревожиш.
— Не мога.
Той се усмихна:
— Нормално е булките да се паникьосват.

Мис Шелтън протегна към Джо два плика през бюрото си:
— В единия плик са билетите ви за влака — първа класа, разбира се. Другият съдържа препоръчително писмо до мистър Рей Кросет, който оглавява отдела за сценарии и ще бъде ваш пряк шеф. Там са и чековете ви, като сумата в този за авторските права от две хиляди и петстотин долара след приспадането на десетте процента комисионна става чисто две хиляди двеста и петдесет. Има и сто долара в брой за разноски. Чекът със седмичната ви заплата ще пристига тук при нас, а ние ще ви изпращаме свой чек, след като си удържим обичайната комисионна и другите разходи.
— Нямам думи да ви благодаря — каза Джо, преглеждайки набързо съдържанието на пликовете. — Никога през живота си не съм притежавал толкова много пари!
— Няма нужда да благодарите на агенцията — отвърна тя. — Сам сте си ги спечелил с написаното от вас.
— Все пак мисля, че би трябвало да направя нещо по-особено за вас — рече той. Очите му се спряха върху нейните: — Какво ще кажете да излезем заедно?
— Струва ми се, че идеята не е от най-добрите — възрази Лаура. — В агенцията царят строги правила. На персонала не се позволяват интимни връзки с клиентите.
— Какво толкова интимно има в това човек да вечеря с някого и да гледа някое шоу представление?
Тя се взря в него за миг.
— Преди това сте канили и сестра ми Кати…
— Тя изобщо не откликна и аз реших, че не проявява интерес — рече Джо.
— Напротив — каза мис Шелтън. — Само че се премести в Лос Анжелос. Там си намери по-добра работа. Всъщност Кати работи в същата киностудия, където отивате и вие. Трябва да й се обадите, щом пристигнете. Може би ще бъде в състояние да ви помогне.
— Много съм ви признателен — отговори той, — но въпросът беше за нас двамата. Никой от агенцията няма да разбере какво правим в свободното си време.
— Би ми било приятно да изляза с вас, но непрекъснато ще ме е страх, че някой от служителите в офиса би могъл да ни види заедно. За мене това би бил сериозен проблем. Не възнамерявам да прекарам целия си живот, занимавайки се с литературно посредничество. Стремежът ми е да стана редактор в някое голямо издателство.
— Доста добре звучи — отбеляза Джо. — Но съм чувал да разправят, че редакторите трябвало да водят със себе по един-двама писатели вместо зестра.
Тя се опули насреща му.
— Ами… напишете роман. Вие наистина сте способен и бихте могли да сте ми от полза.
— На няколко пъти се замислям над този въпрос, но нищо не разбирам от писане на романи — каза той.
— Аз съм в състояние да ви помогна — рече Лаура. — Петдесет процента от служебните ми задължения се състоят в сътрудничество с автори на романи. Сътворете и вие един — така и двамата ще получим от живота онова, за което мечтаем.
— Нужни са ми пари — обясни Джо.
— Появите ли се тук с хубав роман под мишница, парите, които ще получите за него, ще ви накарат да гледате на днешната сума като на джобни.
— А какво ще стане с агенцията?
— Пет пари не давам — каза тя. — На сегашното си място печеля всичко на всичко трийсет и пет долара на седмица, докато един редактор със средни възможности си докарва като начинаещ между сто и сто двайсет и пет долара.
— Колко може да донесе един роман?
— Повече от двайсет и пет хиляди, ако е бестселър.
Той стана от стола си.
— Започвате да ми ставате все по-симпатична.
Лаура Шелтън излезе иззад бюрото си и му подаде ръка:
— Вие също…
Джо задържа дланта й в своята.
— И тогава ще можем да вечеряме заедно, нали?
— Ще бъда изцяло на ваше разположение — усмихна се тя.
— Вече предвкусвам съблазънта — ухили се той.
Лаура измъкна ръката си и се върна при писалището.
— Приятно пътуване към Западното крайбрежие и дръжте връзка с мене.
— Разбира се — рече Джо, отправяйки се към вратата. — Само да не забравите за обещанието си. Ще ви се обадя. Довиждане засега!
Беше средата на обедната почивка, когато Джо с мъка успя да си пробие път и да влезе в «Стейдж Деликътесън». Обходи с поглед масите. Стиви беше вече седнал и му махна с ръка.
Джо се настани на стола срещу него.
— Бях започнал да мисля, че няма да можем да се видим — усмихна му се той.
— Бях зает — каза Стиви. — Имах седем интервюта в различни болници. Всичките ми предложиха работа с местожителство.
— Това е хубаво — зарадва се Джо.
Сервитьорът се приближи и постави едни до други купа с туршия, мариновани зелени домати и кисело зеле и панерче с къси франзели.
— Какво да бъде? — запита той.
— Специалитетът на заведението — саздърма и сок от целина — отвърна Джо.
— За мене същото — рече Стиви и се засмя. — В Оклахома човек не може да намери местенце като «Деликатеса».
— Вълнуваш ли се преди сватбата? — полюбопитства Джо развеселен.
— Мама я превръща в световно събитие, а май че и Моти не прави изключение. Момичетата от магазина ще правят днес обедно парти в нейна чест. Струва ми се, че сватбите са от по-голямо значение за жените, отколкото за мъжете.
— Не се ли радваш? — учуди се той.
Сервитьорът поднесе сандвичите им и се отдалечи. Стиви взе своя и отхапа от него.
— Много е вкусно — оповести той с пълна уста.
Джо също преглътна един залък.
— Как са нещата у дома?
— Татко е добре. Вече се върна на работа. Мама тича насам-натам да урежда церемонията. Всичко е наред.
— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Мисля, че изглежда страхотно.
— Чувства се чудесно — рече Стиви. — Вижда ми се леко понаедряла, но това е нормално. Еврейските момичета обикновено са малко по-закръглени om shiksas.
Джо мълчаливо отхапа още едно парче от сандвича си. Питаше се дали брат му бе заподозрял нещо.
Стиви се вгледа в него.
— Значи каза и го направи… — рече той.
— Какво съм направил? — озадачи се Джо.
— Разправяше, че ще станеш писател, и ето че успя. Сега ще заминеш за Холивуд. Татко каза, че си щял да получиш седем хиляди и петстотин долара за поръчката.
— Вярно е — отговори той.
— Това са много пари — произнесе Стиви с нотка на завист в гласа. — Във всички болници предложението е за три хиляди и петстотин на година, при положение, че се задължа да живея в сградата им. И то в Ню Йорк… В провинцията дават по-малко.
— Ти беше наясно с това предварително — каза Джо.
— Да — отвърна брат му. — След една година ще мога да получа постоянно назначение. Тогава ще печеля между петнайсет и двайсет хиляди годишно.
— Не е зле — рече той. — Аз не знам дали ще последва друг ангажимент. В моята работа няма нищо сигурно.
Стиви хвърли поглед към часовника си.
— По дяволите! — изруга той. — Почти един часът е, а в един и половина имам интервю в Нюйоркската университетска болница. — Довърши сандвича си и се изправи. — Трябва да побързам.
— Съжалявам — каза Джо.
— И аз — призна Стиви. — Много е неприятно, че няма да имаш възможност да бъдеш заедно с нас на празненството.
Но Джо усети, че в ума на братлето му се въртяха други мисли.
— Желая ви щастие! — рече той, разтърсвайки ръката му.
— Благодаря — отвърна Стиви.
— И целуни булката от мене — усмихна се Джо.
— Непременно — разсеяно обеща той и хукна към изхода.
Джо седна, дояде без да бърза сандвича си и повика сервитьора за сметката. Плати и се засмя вътрешно. Стиви никога не уреждаше сметки. Винаги си бе падал по евтината аванта.
Джо изкачи стълбите до апартамента на Кити. Вратата отвори Лутерия.
— Очаква те — каза му тя.
Той прекрачи в тесния кабинет библиотека. Кити стана от пишещата машина, притисна го в прегръдките си и го целуна.
— Значи успя, а? — развълнувано рече тя.
— Така мисля…
— Гордея се с тебе! — искрено се радваше Кити. Извади някакъв лист хартия. — Ето ти списък на цял куп приятели, които познавам там. Обади им се. Всичките на драго сърце биха се запознали с тебе.
— Благодаря ти — отвърна Джо.
— Разполагаш ли с време за едно питие? — попита тя.
— Ако е на крак… — прие той. Имам да опаковам още маса неща.
— Лутерия! — извика Кити.
Лутерия се появи в помещението с бутилка шампанско и три чаши. Отвори я чевръсто и ги напълни.
— Честито и на добър път! — вдигна своята чаша Кити.
— И много късмет! — добави сестра й.
— Благодаря ви — рече Джо, неочаквано дълбоко затрогнат. — Благодаря ви от все сърце!
Беше единайсет часа през нощта, когато Джамайка дойде в апартамента му.
— Готов ли е багажът ти? — хвърли той бърз поглед към стегнатите куфари.
— Почти — отговори Джо.
— Имам нещо за тебе — рече Джамайка, подавайки му малка картонена кутия.
Той я отвори. Продълговатите кафяви мускали лъснаха пред очите му.
— Какво е това? — попита.
— Застраховка — каза негърът.
— Нали знаеш, че не използвам дрога — възпротиви се Джо.
— Знам — отвърна Джамайка. — Но тук са петдесет грама, които на новото място вървят между двайсет и пет и петдесет долара единия. А човек никога не би могъл да бъде сигурен, че няма да се озове натясно… Затова я наричам «застраховка». Тази стока върши по-добра работа от парите.
— Благодаря ти — разсмя се той. — Ще го запомня.
— В колко часа ще тръгнеш от тук утре сутринта?
— Около десет — рече Джо.
— В такъв случай няма да се видим преди това — каза чернокожият.
— Предполагам, че не…
— Нервен ли си? — долови състоянието му Джамайка.
Джо кимна.
— Малко. Надявам се, че ще се справя…
— Ще се справиш! — убедено заяви Джамайка. — Всичките звезди са в Холивуд, нали?
— Да — отговори той.
— Тогава няма начин да не успееш — рече негърът. — Винаги помни, че си на прав път и ще ти се удаде да докоснеш звездите с ръка.
На сутринта Джо позвъни у дома непосредствено преди да се отправи към гарата. Обади се Стиви.
— В къщи ли са мама и татко? — попита той.
— И двамата са на shul — отговори брат му.
— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Щеше ми се да си взема довиждане с нея.
— Току-що отиде на работа — рече Стиви.
Той се поколеба за момент.
— Тогава им предай моята гореща обич и им кажи, че ще телефонирам от Калифорния.
— Ще им предам посланието ти — отвърна Стиви. — Още веднъж ти желая много успехи.
— Аз също — каза Джо и затвори телефона. Провери апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, след което взе куфарите си и се качи на едно такси до Централна гара.
На входа откъм Четирийсет и втора улица някакъв носач грабна багажа му.
— Накъде, сър? — попита мъжът. — Имате ли билет?
— В джоба ми е — рече Джо, тръгвайки след него. Големият часовник показваше единайсет и четвърт. Порталът за неговия перон се падаше от лявата му страна. Той тъкмо проверяваше билета си, когато почувства как някой го потупа по рамото.
— Помниш ли ме още? — рече Моти.
Джо зяпна от изненада.
— Стиви ми каза, че си излязла за работа…
— Той си мисли така — отвърна тя, срещайки погледа му. — Нямам намерение да вървя никъде другаде, освен с тебе.
— Ти си се побъркала! — възкликна Джо.
— Не съм — каза Моти. — Не го обичам. Осъзнах, че никога не съм го обичала. Той също не изпитва нищо към мене. За него аз означавам само лична изгода. Та брат ти дори веднъж не ме е целунал! Когато го посрещнах тук на гарата, просто се ръкува с мене…
— Стиви никога не е преливал от емоции — рече Джо.
— Той не мисли за никого другиго, освен за себе си. Смята, че е нещо повече от всички останали хора, даже и от родителите си.
— Но сватбата е утре! — напомни й.
— Майната й на сватбата! — избухна тя.
— У дома ще полудеят — каза й Джо.
— Ще им мине — отговори Моти, като се изви така, че да застане лице в лице с него. — Обичам тебе… Винаги съм те обичала. Ти се досещаше за това, нали?
Той изпусна дълбока въздишка, сетне бавно кимна.
— Е, ще ме вземеш ли със себе си, или не? — запита го тя с разтреперан глас.
Джо забеляза напиращите в очите й сълзи. С рязко движение я стисна в прегръдките си и я целуна. Моти плътно се долепи към него.
— Няма да е зле да побързате, сър — обади се носачът. — До времето за тръгване остават само петнайсет минути.
— Тогава води ни към касата. По най-бързия начин трябва да се сдобием с още един билет — рече Джо. — Става въпрос за измъчена любов!

Джо лежеше в леглото, облегнат на възглавниците, и съзерцаваше голотата й, докато тя нанасяше грима си пред огледалото. Внимателно и изкусно Моти изписваше веждите си.
— Имаш страхотен задник! — рече той с възхищение.
Тя му хвърли поглед в огледалото, без да прекъсва работата си с молива за вежди.
— Това го разправяш на всички момичета — отвърна му с безразличие.
— Не на всички — ухили се Джо, — а само на онези, които притежават такива.
— Ужасен си — каза Моти. — Няма ли да ходиш на работа тази сутрин?
— Днес съм дежурен на опашката за безработни.
— Пак ли си отпаднал от ведомостта за заплатите?
— Временно — рече той. — А Дж. обеща, че щял да ми възложи някакъв творчески проект след една-две седмици.
— Последния път, когато ти беше казал такова нещо, се наложи да чакаш два месеца и половина — язвително отбеляза тя.
— Сега е сигурно — увери я Джо и смени темата.
— Къде е детето?
— Керълайн е долу в кухнята с мексиканката. Закусва с яйца по фермерски.
Той поклати глава.
— Нима това е закуска за малко еврейче!? Кифлички, пушена сьомга и сирене «Империал» биха били по-подходящи.
— Срещу трийсет долара на месец получаваш мексиканско обслужване — рече Моти. Приключи с разкрасяването и се обърна към него. — Добре ли е гримът ми?
— Чудесен е — каза Джо. — Впрочем това се отнася и за трийсет и четири инчовата ти гръдна обиколка и за апетитната ти «рунтавелка».
— От гимнастиката е — обясни му тя. — За този съвет съм задължена на сестрата от гинекологичния кабинет. Каза ми, че ако след раждането не пазя диета и не правя упражнения, съм щяла да провисна отвсякъде.
— Ще й изпратя благодарствено писмо — отвърна той, отхвърляйки завивките от себе си. — Я виж ти…! — възкликна с престорена изненада. — Аз съм бил в ерекция…
— Голяма новина, няма що — разсмя се Моти, докато отиваше към гардероба.
— Имаш ли време за порция скоростен секс?
Тя отново се закиска.
— Та да си съсипя грима ли? В никакъв случай. Тази сутрин ми предстои важна среща.
— Какво би могло да бъде по-важно от утринното чукане?
— Новото назначение — каза Моти. — Мистър Маркс, административният заместник-директор на филиала на магазина в Бевърли Хилс, иска да ме направи закупчик в отдела за висша мода.
— Нали беше доволна от мястото си в рекламния отдел? — попита Джо.
— Бях… Само че ми дават двойно повече пари, пък и като се демобилизират ветераните от армията, не е ясно колко време ще бъда в състояние да се задържа там. Преди войната повечето от служителите в отдела са били мъже.
— Колко ще получаваш? — поинтересува се той.
— Може би хилядарка, но по-вероятно е осемстотин долара на месец. И така е добре. Работата ще има множество допълнителни плюсове.
Джо замълча, сетне се взря в нея:
— Какви плюсове? Това, че ще спиш с него ли?
— Отново твоето мръсно подсъзнание… — ядоса се жена му. — Само такива неща ти се въртят в главата. Мистър Маркс е изключително консервативен човек. Винаги ходи с вратовръзка на райета и бутониера. Между другото, той е най-малко на петдесет години.
Джо я проследи с поглед как закопчава сутиена си и обува гащите си.
— В киностудията гъмжи от петдесетгодишни нерези…
Моти нахлузи една бяла копринена блуза с дълги ръкави и се зае с копчетата й.
— Този бизнес е съвсем различен. Студията е обсадена от цяла тълпа курви, които искат да стават актриси.
— Започваш да приличаш все повече на майка ми — каза Джо.
— Това е самата истина — категорично заяви тя. — Виждала съм петна от червило по бельото ти, които я доказват.
Той остана безмълвен, докато Моти оправяше полата около талията си и изопваше гънките на чорапите си.
— Аз пък си мислех, че с прането се занимава Роза…
Тя не отговори.
— Нямаш ли желание да ти обясня? — попита той.
— Не — глухо отвърна жена му. — Няма какво да ми обясняваш, не съм изненадана… Познавам те от малък.
Джо зяпна насреща й.
— И не ми се сърдиш?!
Тя задържа продължително очите си върху неговите, после извърна глава.
— Трябва да тръгвам. — На вратата се спря и отново погледна към него. — Щом единственото нещо, което имаш да свършиш, е да се разходиш до бюрото за безработни, защо не възобновиш работата си върху книгата? За две седмици би могъл доста да понапреднеш.
Той не отвърна нищо.
— Твоята литературна посредничка Лаура каза, че ако успееш да изпратиш редакционните поправки на целия ръкопис, би могла да ти осигури добра сделка.
— Така е… — апатично се съгласи Джо. — А тя, естествено, ще стане редакторка, което е нейната съкровена мечта.
— Пожелай ми успех — рече Моти.
Той стана от кревата и се приближи до нея.
— Успех! — каза, целувайки я. Остана на мястото си, докато тя излезе на вътрешния балкон, извеждащ при стълбището, по което се слизаше долу в хола, сетне затвори вратата на спалнята. Приседна на крайчеца на леглото, взе си цигара от нощното шкафче и я запали. — По дяволите! — изруга Джо.
Той чу как се хлопна входната врата и, като продължаваше да дърпа от цигарата си, се показа навън от стаята.
— Роза! — извика на мексиканското момиче в кухнята на долния етаж.
То дойде в хола и погледна нагоре към него.
— Si, senor?
— Би ли ми донесла малко кафе?
Роза се ухили, без да сваля очи от него.
— На какво се смееш? — попита я Джо, раздразнен. Глуповатото й хихикане никога не секваше.
— Nada, senor — отвърна тя.
— Nada… глупости! — каза той. Смееше се на нещо.
Мексиканката отново се изкикоти, фиксирайки го с безсрамен поглед.
— Долнището на пижамата ви е разкопчано.
Джо бързо хвърли едно око. Дюкянът на пижамата му действително беше отворен. Той го закопча.
— Стига си зяпала — рече й. — Още си прекалено малка за тези работи.
— Si, senor — каза Роза, правейки се, че не е чула забележката му. — В стаята ли ще пиете кафето?
— Не — отговори Джо. — Ще бъда в кабинета… — Той я изпрати с поглед, докато мудно се отдалечаваше по посока на кухнята. «Перверзна кучка!» — изруга мислено, щом тя предизвикателно отметна своята лъскава дълга черна коса, която стигаше почти до нейните, полюляващи се при всяка крачка, хълбоци. Момичето се спря на прага на кухнята и се обърна, усмихвайки му се през рамо.
Джо му показа гърба си и се запъти по протежение на вътрешния балкон. Мина покрай детската стая, която Роза обитаваше по съвместителство, спейки на едно тясно легло, и се насочи към малкото помещение, предназначено за прислугата. Беше успял да натъпче вътре едно скромно бюро за пишещата си машина, един секретарски стол, няколко стандартни сглобяеми лавици за книги и едно, купено на старо, кожено кресло.
Той се настани зад писалището и се взря в пишещата машина. На нея се мъдреше бял лист хартия. Опита се да си припомни над какво бе работил, когато го беше поставил там. Не успя да се сети… Гневно издърпа листа от машината, смачка го на топка и го запрати в кошчето за боклук. Наведе се напред, без да става от стола, и взе касетката за канцеларски материали, където се намираше ръкописът на романа му. Отвори я и се вторачи в заглавната страница «Без пътеводна звезда» — роман от Джоузеф Краун.
Джо бързо прехвърли с палец листовете. Имаше четирийсет и пет страници с бележки, но от самия роман бяха написани само десет. Погледна ги с отвращение. Едва десет страници и продължаваше да буксува на първа глава — при пазара за пилета! Бяха минали повече от осем месеца, откакто ги беше съчинил. Междувременно бе завършил два сценария. Повторно заби поглед в листовете. Гадна история… Покрай сценария имаше поне повече разнообразие. Човек можеше да работи с различни хора, да среща нови лица и да си почеше езика, мотаейки се насам-натам. Писането на романа беше отшелническо занимание. Тук никой не можеше да помогне. Само той и пишещата машина! А и единственият секс, който му се случваше, беше по страниците, написани от него. Беше някаква нова форма на онанизъм, в която удоволствието отсъстваше. Със своите идеи за промяна Лаура чисто и просто увеличаваше досадата.
— Senor? — разнесе се гласът на Роза.
Джо извърна глава към нея. Тя държеше поднос с каничка кафе, чаша с чинийка, сладка кифла, захарница и лъжичка.
— Благодаря — каза той, посочвайки с жест бюрото.
Мексиканката се надвеси над него и постави подноса отпред му. Дълбокото кръгло деколте на леката й памучна рокля се разтвори и погледът му се плъзна навътре между нейните стегнати ябълковидни гърди, мина по повърхността на плоския и корем и почти безпроблемно стигна до окосмените й слабини. Тя не се изправи, докато не напълни чашата му. После се взря в него и запита:
— Хубаво ли е?
Джо сръбна от кафето.
— Добро е. — Роза понечи да си тръгне, но той я повика обратно. Беше му хрумнала една идея. — Ти ли показа на госпожата петната от червило по гащите ми? — Знаеше, че й е ясно за какво става дума.
— Не, senor.
— Тогава как ги е открила? — попита я.
— Госпожата всеки ден проверява прането.
— От самото начало ли?
— Без изключение — отвърна тя.
Джо мълчаливо отпи от кафето. Запали си още една цигара и остави дима да се вие на спирала от ноздрите му, докато я фиксираше с мрачен поглед.
— Сърдите ли ми се, senor? — поиска да разбере момичето.
Той поклати глава.
— Не на тебе. Яд ме е на самия мене… — Наведе очи към пишещата машина. Нищо не се получаваше. Знаеше, че книгата се намира вътре в нея, но не беше в състояние да си наложи да я извади на бял свят. Може би животът в Холивуд беше прекалено лесен. През годините, които бяха прекарали тук, той бе спечелил много повече пари с много малко работа, отколкото си беше мечтал в Ню Йорк. Всичко беше по-свободно. Момичетата бяха по-красиви и по-достъпни. Сексът беше за тях начин на живот. Чукането с писатели, продуценти и режисьори бе пътят да се сдобият с ангажимент за някой филм. Нямаше никакво значение дали ролята е главна или второстепенна — важно беше да се появят на екрана. Дори времето беше по-приятно. Понякога валеше, но никога не ставаше истински студено. Липсваше онзи лют студ, на който бе привикнал в Ню Йорк.
Даже Моти признаваше, че тук се живее по-леко. Единствения й проблем беше, че нямаше какво да прави. Това беше причината, поради която тя бе тръгнала на работа шест месеца след раждането на бебето. Само след няколко месеца я бяха повишили в заместничка на шефа на рекламния отдел. Беше му заявила през смях, че момиче от Калифорния никога не би се справило в някой от нюйоркските магазини, тъй като единственото нещо, което се специализирало в училищата, бил тенисът.
Джо вдигна поглед от пишещата машина. Роза продължаваше да стои на прага. Изпита някакво нелепо учудване. Беше забравил, че е в стаята. Тялото й прозираше през тънката памучна материя на фона на светлината отзад. Почувства как започва да се възбужда.
— Защо не носиш бельо? — раздразнено попита той.
— Имам само един чифт — рече тя. — През деня няма никой вкъщи, така че го обличам само когато излизам навън с детето. Налага се да го пера всяка нощ.
— Колко струва един комплект бельо? — поинтересува се Джо.
— Сутиен, гащи и комбинезон — два долара. — отговори мексиканката.
Той издърпа чекмеджето на писалището, където винаги държеше малка сума пари. Вътре имаше четири банкноти — три по един долар и една от пет. Взе ги и ги протегна към нея…
— Ето — каза й. — Купи си няколко…
Тя полека се приближи към него и пое парите от ръката му.
— Много благодаря, господине.
— Няма защо — отвърна Джо.
Погледът й се отмести от лицето му.
— Вие сте тъжен, senor — произнесе момичето с глух глас. — Не може ли Роза да ви помогне?
В първия момент той не осъзна онова, което тя имаше предвид, но после забеляза, че се беше вторачила в издутата предница на пижамата му.
— Откъде си толкова наясно с тези неща? — запита я.
— Имам петима братя плюс баща ми — обясни Роза. — У дома се налага да ги обслужвам всичките.
Джо се облещи насреща и.
— На колко си години?
Очите й продължаваха да избягват неговите.
— Мисля, че… на шестнайсет, senor.
— По дяволите! — възкликна той — И спиш с всичките тях?
— Не, senor — каза тя. — Правя само това… — Роза стегна ръката си в юмрук и я раздвижи нагоре-надолу пред себе си.
Джо се усмихна.
— Няма нужда — любезно и отказа той. — Но все пак ти благодаря…
Мексиканката кимна със сериозно изражение и напусна помещението. Джо я гледаше как върви, полюшвайки бедра. Мина му през ума, че за Роза подобна «услуга» нямаше никакво значение. За нея това си беше просто ежедневие.
Той смачка цигарата си в пепелника и отхапа от кифлата. Наистина беше сладка и въобще не приличаше на онези в Ню Йорк. Тук, в Холивуд, ги покриваха със захарна глазура. Прокара залъка с обилна глътка кафе и отново се съсредоточи върху пишещата машина.
— Ами с нея какво ще правиш? — запита сам себе си на глас. — Имаш ли желание за писане на роман?
В отговор празният бял лист само го фиксираше безизразно. Иззвъня телефонът и Джо вдигна слушалката.
— Ало…?
— Добро утро — произнесе Кати. Както му беше казала сестра й, тя работеше в киностудията и беше една от секретарките на А.Дж. — С какво ще си запълваш времето днес?
— Сгромолясах се от върха — рече той. — Ще се регистрирам като безработен.
— Няма да е зле да свършиш това преди обяд — каза Кати. — А.Дж. иска да се срещне с тебе в три часа.
— Смята да ми възложи нещо ли? — попита Джо.
— Не знам — отвърна тя. — Просто ми нареди да те уведомя. Може и да извадиш късмет.
— Ще дойда — рече той. — Какво ще правиш тази вечер?
— Нищо определено.
— Какво ще кажеш да повдигнем нивото на алкохолната концентрация?
— В моя апартамент ли или в някой бар?
— В твоя апартамент.
Кати се поколеба за момент.
— Така да бъде — съгласи се. — Но бутилката ще е от тебе. В шест часа добре ли е?
— Да — каза Джо.
— Носи си и презервативи — предупреди го тя. — Съвсем малко преди менструация съм.
— Ще имам грижата — обеща той. — Довиждане до три часа в офиса.
Остави слушалката на мястото и посегна към чашата с кафе.
— Очертава ти се още един почивен ден — подхвърли Джо на пишещата машина, но тя все така си мълчеше.
Той допи остатъка от кафето си. Трийсет хиляди долара в банката, приличен апартамент, две коли, тригодишна дъщеричка и съпруга, която свързва двата края, без да прави дългове — какво повече би могъл да желае от живота?
Не му хрумваше никакъв отговор. Всичко си беше постарому. Винаги беше мислил само за нова жена и за още пари.

— Имаме нужда от нов облик на партерния етаж в магазина в Бевърли Хилс — говореше мистър Маркс, настанявайки се зад своето огромно дъбово бюро на административен директор, — от едно по-светско и изискано оформление, от повече нюйоркска атмосфера. Трябва да привлечем младите новобрачни двойки, показвайки им, че войната е свършила.
— Съгласна съм с вас — кимна сериозно Моти.
— Вие сте работила в универсалните магазини на Ню Йорк и разбирате какво имам предвид… — каза той.
— Напълно — отвърна тя. — Нещо, близко по стил до «Сакс», който е на Пето авеню.
— Нещо подобно — рече мистър Маркс. — Но донякъде и като «Мейси»… Длъжни сме да си дадем сметка, че нашите клиенти не са съвсем готови да се хвърлят към етикетите с високи цени. Необходимо е да им създадем илюзията, че нашият магазин е шикозен, но е по-евтин.
— Значи от типа на «Блумингдейл» — каза Моти.
— Улучихте точно в целта — усмихна се той и насочи погледа си към няколкото хелиографски скици, разпръснати върху бюрото му. — Тук са няколко предварителни чертежа на партерния етаж. Искате ли да ги разгледате?
— С най-голямо удоволствие — рече тя.
В отговор на приканващия му жест Моти заобиколи писалището, застана до административния директор и се наведе над хелиографските копия. Те представляваха бъркотия от белезникави линии, които не бе лесно човек да проследи.
— Това е централният вход — посочи с пръст той. — По-навътре, от дясната страна, планираме да бъде отделението за книги. То е белег за висока класа. От лявата страна предвиждаме великолепен салон за кожени изделия, а непосредствено срещу входа, чак до самото дъно на магазина, ще се разгърне изключително богата гама от връхни дрехи и облекло. Всичките от най-високо качество.
Мистър Маркс вдигна поглед към нея, очаквайки коментара й, но тя стоеше мълчаливо.
— Как ви се струва? — попита я.
— Не знам… — откровено призна Моти. — Притежавате повече опит от мене, така че би трябвало да приема, че сте прав.
Той се завъртя на стола си към нея, рамото му закачи едната й гръд и нежното ухание на парфюма й стигна до обонянието му.
— Аз не съм от този вид ръководители, които имат нужда от угодници. Причината, поради която ви назначих на сегашната ви длъжност, е, че изразявате своето собствено мнение.
Тя го погледна крадешком. Вниманието му беше насочено към нейното лице. Очите му ровеха из деколтето й. Моти усети как зърната й се втвърдяват и пламна от неудобство. В този момент не можеше да се понася, че беше облякла копринена блуза вместо такава, която прилепва по-малко. Знаеше, че зърната й се открояват под фината материя.
Мистър Маркс се взря в изражението й с едва забележима усмивка върху устните си.
— Какво мислите по въпроса? — настоя той.
Тя въздъхна дълбоко. Честният отговор би могъл да й струва работата, но не й хрумваше нищо друго.
— Проектът действително демонстрира изтънченост, в случай, че това е нещото, към което се стремим — рече. — Но нали имахме намерение да привлечем нова свежа клиентела? Хора, които предпочитат да купуват, вместо само да разглеждат…
— Какво имате предвид? — Вече бе успяла да пренасочи вниманието на мъжа към бизнеса.
— Вие ме наведохте на една идея — дипломатично отвърна Моти. — Споменахте универсалния магазин «Мейси». Получих писмо от моя приятелка, която работи там. Ще местят щанда за литература от партера на седмия етаж, защото не допринасял за увеличаването на потока от купувачи.
— И какво ще сложат на негово място? — заинтригува се административният шеф.
— Не пише — каза тя. — Вероятно засега още не са успели да вземат решение.
— Тогава как да постъпим?
Моти уверено срещна погледа му:
— Ще разположим козметика, парфюмерия и аксесоари за разкрасяване върху половината от площта на партерния етаж, които да грабват клиента със самото му влизане.
— Но това е похватът на «Улуърт» 44 — възпротиви се той.
— А също така и почти двайсет процента от всички продажби — каза тя. — Което не е чак толкова лошо…
— Та те продават серии от евтини артикули…!
— Ние ще вдигнем летвата с едно деление. Сега, след като войната свърши, френските фирми масово прииждат в страната. Те със сигурност ще разполагат със стоки на склад, които няма да са скъпи. Бихме могли да уредим отделен щанд за продукт. Това на практика би му придало тежест, ще ни доведе типа клиентела, от която се нуждаем.
— Навярно разходите ще са големи — рече Маркс.
— Французите искат да излязат на пазара — върна Моти. — Готова съм да се обзаложа, че ще склонят да ги разделят с вас.
Той зяпна насреща й.
— Наистина сте права.
— Благодаря…
— Имате ли някакви други предложения?
— Това беше първото, за което се сетих — каза тя. — Спомням си какво купих моментално от нещата, които отново се появиха на пазара — все дреболии. Електрическа ютия, тостер, тиган за пържене, нов сервиз за хранене, кухненски съдове…, копринени чорапи, дамско бельо. Май ще трябва да проуча действително този въпрос.
— Струва ми се, че на всички ни ще се наложи да се задълбочим в него. — Мистър Маркс отвърна глава от нея и се загледа в плана на етажа. — Партерният етаж се простира върху трийсет хиляди квадратни фута. Трябва да накараме всеки един от тях да носи печалба.
Моти заобиколи бюрото и застана пред него.
— Така е, мистър Маркс.
— Не можем да си позволим никакви грешки — добави той.
— Съзнавам това — рече тя.
— Искам магазинът в Бевърли Хилс да се превърне в наш флагман. Или ще си създадем репутация, или ще се провалим. — Мъжът й хвърли кос поглед иззад бюрото. — Вероятно няма да е зле да предприемем едно пътуване до Ню Йорк и да видим какво възнамеряват да правят ония там. Маркетинговите им техники изпреварват нашите с цели години.
Очите й открито срещнаха неговите.
— Да не би да желаете да ви придружа в Ню Йорк?
— Това е част от работата ви — отвърна лукаво мистър Маркс. — Сигурно ще трябва да правите и по едно пътешествие годишно и до Париж.
— Никога не съм била в Европа — каза Моти.
— Аз пък съм бил много пъти преди войната — рече той. — Завладяващо е. Бих могъл да ви покажа неща, които дори не сте сънували.
— Но аз съм омъжена жена с дете, мистър Маркс — неубедително възрази тя.
— Аз също съм женен, госпожо Краун — хитро се измъкна той. — Става въпрос за бизнес. Нищо повече.
Искаше й се да повярва без усилие в казаното, но дори зърната й бяха против. Изтръпнали, те горяха така, сякаш погледът му ги галеше. Втренченото изражение на мъжа я накара да отмести очи.
— Ще обсъдя нещата със съпруга си…
— Направете го, госпожо Краун — мазно се съгласи той. — Бихте могли да му обясните, че това е причината, поради която основното ви възнаграждение е осемстотин и петдесет долара на месец и че с надбавките ще стигне до хиляда и петстотин две хиляди долара. Което си е една съвсем прилична заплатка.
— Разбирам, мистър Маркс — каза Моти, като протегна ръката си към него с надеждата, че дланта му няма да е изпотена. — Много ви благодаря!

— Тати отива работи? — изфъфли Керълайн от стола си, щом Джо влезе в кухнята.
Той се наведе към момиченцето и го целуна.
— Точно така, мила.
— Донесеш ми бонбонче? — Тя се засмя и нежните и кафяви къдрици заблестяха на светлината.
— Разбира се.
— Веднага…! — властно рече Керълайн.
Джо стрелна Роза с очи, сетне направи знак, че се предава. Извади от джоба на сакото си два бонбона «Тутси Ролс» от по един цент и ги даде на детето.
— Какво ще каже Керълайн? — попита той.
— Благодаря. — Тя се усмихна, вече разкъсвайки обвивката на единия. Беше се съсредоточила над бонбона и повече не се интересуваше от него.
Звънецът на входната врата иззвъня. Джо излезе от кухнята, прекоси хола и отвори. Озова се лице в лице с пощальона.
— Имате колет, мистър Краун.
Той пое четвъртитата кутия. Думите «ВЪРНАТ РЪКОПИС» бяха изписани отгоре й с червен молив, неколкократно надебелени. Джо мълчаливо я сложи под мишница и разписа квитанцията за получаване от кочана на раздавача.
— Съжалявам, мистър Краун — каза той. — Опак късмет. Това е вторият, който пристига за вас този месец.
Джо го погледна. Пощальонът му кимна съчувствено.
— Когато не върви, не върви — рече той.
— Може би следващия път ще имате повече успех — отвърна мъжът. — Желая ви приятен ден.
— Благодаря, подобно — сбогува се Джо, затваряйки вратата. Погледът му остана забит в обвития с амбалажна хартия пакет. Никога не беше предполагал, че един пощаджия ще се интересува толкова много от онова, което разнася. Той припряно скъса канапа и раздра опаковката на колета. Взря се в отворената кутия. Не беше ръкопис. Вместо това вътре имаше четирийсет внимателно сгънати книжни пликчета, всяко съдържащо по четвърт грама кокаин. Пресметнати по двайсет и пет долара парчето, те правеха общо хиляда долара за него, от които на Джамайка щеше да изпрати само двеста и петдесет. Джо затвори капака. Реши, че следващия път ще наеме пощенска кутия. Имаше късмет, че А.Дж. го викаше в киностудията. Щеше да му бъде необходим само един час на подиума, където се записваше музиката, за да се отърве от всичките пликчета. Музикантите бяха най-добрите клиенти на всякакъв вид дрога. Ако можеше да уреди канал за пласмент на марихуана, щеше да стане милионер.
Той се върна обратно в кухнята. Личицето на Керълайн беше вече омацано с шоколад. Роза переше в дълбокия умивалник и извърна глава към него.
— Предай на госпожата, че днес следобед ще бъда в киностудията — рече й Джо.
— Si, senor. — Тя изстиска една от пелените. — Смятам вечерята да е пиле. Одобрявате ли?
— Да — отвърна той. — В осем.
— Si, senor — каза Роза.
Наближаваше десет часа, когато Джо спря своя довоенен «Крайслер Еърфлоу» на улицата срещу сградата на Бюрото по труда в центъра на Холивуд. Паркингът беше вече пълен и автомобилите чакаха на опашка при входа му. Веднага щом някоя кола излезеше, влизаше друга. Той паркира Крайслера на няколко преки от «Фаунтин». Наблизо стояха лимузини с шофьори, които сякаш се криеха от простосмъртните хора. Усмихна се вътрешно. Във филмовите компании наричаха мястото клуб «Калифорния». Понякога вътре се събираха толкова много кинозвезди, чакащи своя седмичен чек за безработни, че то се беше превърнало в популярна спирка за туристическите автобуси.
Джо мина покрай централния вход, заобиколи сградата и прекрачи през служебния, махайки с ръка на възрастния мъж в униформа на пазач. С черни букви върху матираното стъкло на витража в дъното на коридора беше изписано скромното: «Мистър Рос». Почука лекичко и отвори вратата.
Джак Рос, набит мъжага с оредяваща коса, вдигна очи от бюрото си. Усмихна се и с жест го покани да влезе.
— Как я караш, Джо?
Той поклати глава.
— Познатата история, Джак — отвърна му. — Паднах от облаците.
Джак взе един печатен формуляр от купчината до себе си.
— Окей — рече той. — Веднага ще се заемем с това.
Джо кимна.
— Има само един проблем. Другия месец е Коледа, а първият чек ще се получи не по-рано от шест седмици…
— Такива са правилата на играта — хвърли му лукав поглед Рос.
— Не бихме ли могли да ги попроменим малко? — запита Джо.
— Направо сме затрупани — каза той. — Винаги е така, щом се зададат празници.
— Знам — рече Джо. — Видях лимузините, които се спотайват зад ъгъла.
Рос се засмя.
— При нас «изгряват» дори звезди — Илона Масей, Ричард Арлин…
— Сега му е времето да се повесели човек — съгласи се Джо.
Рос се загледа във формуляра.
— Като за тебе мога да сложа задна дата отпреди седем седмици, но ще трябва да се бръкнеш. Двайсет и пет долара предварително плюс десет процента от всеки чек, който осребряваш.
— Чудесно — каза той, оставяйки двайсет и петте долара на бюрото пред него.
Парите изчезнаха в джоба на Рос. Той бързо попълни бланката и я бутна към Джо:
— Подпиши се на трите места, които съм отбелязал.
Джо постави подписа си и плъзна листа обратно към него.
— Кога ще си получа чека?
— Ще бъде при мене утре сутринта в девет и трийсет — отвърна Джак. — Ще имаш по един на всеки две седмици.
— Благодаря ти — рече Джо. — Значи утре ще се видим.
— Ще те чакам — усмихна се Рос. — И да внимаваш, чуваш ли?
— Добре — обеща той. — Няма да е зле да обядваме заедно през някой от близките дни, Джак.
— След празниците — каза Рос. — Сега съм много зает.
— Окей — рече Джо и се запъти към вратата. — Ти ще определиш кога. Благодаря ти още веднъж!

Киностудията «Трипъл Ес» се намираше в долината. Въпреки че по ръст и заета площ компанията отстъпваше на «Юнивърсъл» и на «Уорнър Брадърс», тя разполагаше с четири доста големи снимачни павилиона и три по-малки, които бяха годни едновременно за филмиране и звукозапис. Непосредствено до портала на киностудията една триетажна тухлена сграда, боядисана в дразнещ сив цвят, беше подслонила офисите на администрацията. Зад нея се намираха две двуетажни дървени постройки, оцветени в същото сиво. В едната постройка се помещаваха канцелариите на продуцентите. В другата, която имаше явно по-сиромашки вид, на първия етаж бе разположен служебният бюфет ресторант, а на втория беше тъпкано с тесни като хралупи стаички, служещи за кабинети на писателите и на хората от сценаристкия отдел. По цялата територия на студията бяха разпръснати паянтовите бунгала на режисьорите и техните екипи. Музикалният отдел се беше приютил в няколко метални, останали от войната хангари с полуцилиндрична форма в далечния край на двора. Просторни, приличащи на обори постройки, осигуряваха покрив на декорите и на отдела за костюми. Лишена от достатъчно пространство, за да заснема епизоди на открито, компанията беше сключила договор да използва съоръженията на «Уорнър Брадърс», които се намираха в съседство.
Облеченият в сива униформена риза пазач на студията се беше облегнал отегчено на тясната дървена будка до портала, когато Джо спря до него с колата си. Мъжът го изгледа учудено.
— Струва ми се, че тебе те изхвърлиха вчера — произнесе той дрезгаво.
— Вярно е — усмихна се Джо. — Но мистър А.Дж. ме покани за една срещичка.
Пазачът влезе в будката си и провери списъка с посетителите, след което го повика.
— Отбелязана е за три часа, а сега е едва един — измърмори недоволно той.
— Свикнал съм да подранявам — отвърна Джо. — Къде да паркирам колата?
— Използвай обичайното си място. Още не сме го дали на друг.
— Благодаря — каза той, вдигайки очи към пазача. — Тук ли е Макси Кейхо?
— Да нямаш някоя свежа информация? — полюбопитства униформеният.
Макси Кейхо договаряше музиката за филмите, но освен това беше и неофициалният събирач на облози за конните състезания.
— Днес нямам — рече Джо. — Трябва да му върна един залог от пет долара, който е направил от мое име.
— Преди малко го видях да отива към ресторанта — насочи го пазачът.
Той му махна с ръка за сбогом и откара автомобила си на паркинга пред постройката, където се помещаваха писателите. Заключи го и влезе в салона. Ресторантът представляваше дълго помещение, чиито стени бяха отрупани с портрети на звезди и киноактьори, участвали във филмите на студията.
То беше разделено на две части. Тази в дъното беше предназначена за административни шефове, известни артисти и продуценти и масите се обслужваха от сервитьорки. Предната част, която заемаше почти цялата площ на заведението, се преграждаше от тезгях, зареден с най-различни ястия. Тук обслужването всъщност беше самообслужване — човек си избираше манджата и си намираше място за сядане на някоя от свободните маси. Обикновено посетителите, дошли първи, се опитваха да запазят столове за приятелите си. Този номер рядко успяваше — особено ако заведението беше пълно. Но никой никога не притесняваше Макси Кейхо, който от години си седеше все на една и съща маса. Тя се намираше в ъгъла, близо до входа, откъдето той беше в състояние да наблюдава всеки, който прекрачи прага.
Кейхо беше сам и както обикновено беше облечен с черен костюм, риза и вратовръзка. На масата му не сядаха хора, освен ако не бяха поканени. Той вдигна поглед към Джо и във воднистите му светло сини очи просветна любопитство.
— Мислех, че от вчера си на «свобода» — каза Макси вместо поздрав.
— А.Дж. ме вика днес следобед — обясни му Джо. За клюкарската мрежа в киностудията нямаше почивка.
— Заповядай — покани го Кейхо. — Какво се задава?
— Нямам представа какво иска А.Дж. — отвърна той. — Предположих, че ти може би ще си наясно…
Макси Кейхо сви рамене.
— Единственото нещо, което подочух, е, че щял да се среща с някакъв нов банкер от Ню Йорк.
— Не разбирам какво общо би могло да има това с мене — рече Джо. После сниши глас: — Та като отворихме дума за Ню Йорк, току-що получих нова пратка и ми хрумна, че вероятно би ти влязла в работа.
В продължение на няколко мига Кейхо се взира изпитателно в него.
— Парите са «кът». Временно уволняват всичко живо.
Джо не каза нищо в отговор.
— Какво е количеството? — запита го Кейхо.
— Четирийсет пликчета — рече той. — Нормално вървят за хилядарка, но не съм сигурен дали ще се задържа в студията. Ще ти ги отстъпя за осемстотин и петдесет.
— Седемстотин… — предложи му Макси.
— Седемстотин и петдесет и сделката е готова — каза Джо.
— Дадено — съгласи се Кейхо. — Носиш ли ги?
— В багажника на колата ми са.
Другият кимна.
— Ще ги взема, след като се наобядвам. Ще бъда пред павилион «С» в два и трийсет.
— Ще се срещнем там — надигна се от стола си Джо.
Той отиде до тезгяха и дръпна един поднос към себе си. Чувстваше се във форма. Седемстотин и петдесет долара бяха добра цена. Прибираше мълниеносна печалба от пет стотака, и то без да му се налага да се мотае насам-натам цяла седмица, за да «заковава» клиенти. Придвижи се по опашката и хвърли поглед към момичето, което стоеше на гишето с топлите ястия.
— Стек «Солзбъри» и картофено пюре със сос — поръча Джо, след което се озърна през рамо, за да види дали е тук някой от пишещите му събратя, които познаваше.

Той отвори вратата и зърна Кати, която седеше на бюрото си.
— Прекалено рано ли идвам? — обади й се Джо.
Тя му махна с ръка да влезе и продължи да разговаря по телефона. Той затвори вратата зад себе си и се приближи до писалището, щом Кати остави слушалката на мястото й.
— Къде е Джоан? — попита я.
Джоан беше главната от секретарките.
— Предупреди, че е болна — отвърна Кати. Телефонът отново иззвъня. — Всичко се обърка — добави тя, докато за пореден път посягаше към слушалката. Прехвърли разговора на А.Дж. и пак се обърна към Джо. — Ще трябва да отложим нашия алкохолен празник — каза му. — При положение, че Джоан отсъства, ще бъда принудена да работя до късно.
— Окей — прие новината той.
Кати зяпна насреща му.
— Ама ти наистина си противен! Дори не изглеждаш разочарован…
— Какво очакваш да направя? — възрази Джо. — Знам, че щом имаш работа, спасение няма.
— А.Дж. телефонира на Лаура. Искаше да разбере дали си бил подходящ за някакъв проект, който бил намислил.
— Тя какво му каза? — заинтригува се той.
— Отговори му, че си щял да се справиш. — Кати се загледа в него. — После си го изкара на мене. Заяви, че си бил мошеник и трябвало да стоя по-далече от тебе.
— Защо й е да разправя такива неща? — учуди се Джо.
— Аз имам свое собствено обяснение — рече тя. — Мисля, че Лаура изгаря по тебе.
— Никога не го е показвала в мое присъствие — отвърна той.
— Тя си е такава — каза Кати. — Прикрива чувствата си. Това за нея е вид професионален камуфлаж.
— Май не ми стана ясно — рече Джо. — Да не би да знае за нас двамата?
— Причината не е тази — сопна се тя. Изглеждаше внезапно охладняла. — Щом А.Дж. приключи с телефонния разговор, ще му съобщя, че си тук.
— Съжалявам — каза той. — Ще оставя бутилката водка в колата ти, когато си тръгна.
— Няма нужда — рече Кати.
— Разочарован съм не по-малко от тебе. Вината не е твоя.
Тя замълча.
— Какво ще кажеш за утре? — попита я Джо.
— Ще кажа «може би» — отвърна Кати. Бялата лампичка до телефона на бюрото й светна. Тя вдигна слушалката. — Джо Краун очаква да го приемете, мистър Роузън. — Остана заслушана за момент, сетне кимна и направи жест към него. — Вече влиза при вас, сър.
— Благодаря ти — рече Джо, отправяйки се към вратата на кабинета на А. Дж.
Кати срещна очите му.
— Успех! — пожела му искрено.
А.Дж. Седеше зад бюрото си в позата на затлъстял и плешив Наполеон. Столът му беше повдигнат, така че да бъде в състояние да гледа отвисоко посетителите, намиращи се отсреща му. Мазните му бузи се сгърчиха в усмивка.
— Благодаря ти, че дойде веднага, Джо — каза той.
— За мене е удоволствие, мистър Роузън.
— Мисля, че имам нещо като за тебе — надуто оповести А.Дж. — Ти си нюйоркчанин, нали?
— Стопроцентов — отговори Джо.
— Филмите за Ню Йорк доста добре се отразяват на касите на кинотеатрите — заговори А.Дж. — «Хлапаците от Дед Енд» на «Юнивърсъл Пикчърс», а после и «Хлапаците от Ийст Сайд» на «Монъгрем» се появиха последователно и се превърнаха в сериали.
Джо кимна със сериозно изражение. Все още не разбираше за какво приказва дебелакът.
— В главата ми се върти мисълта за произведение, което да е по-значимо от тях. Нещо, което да прилича повече на филма «Дед Енд», който направи Сам Голдуин.
— Чудесен филм — вметна Джо.
— Един от моите банкери в Ню Йорк ми даде идея за сюжета — продължи А.Дж. — В действителност тя никак не е лоша. Един гангстер от Ню Йорк се влюбва в ослепително красива кабаретна актриса и решава да я заведе в Холивуд, за да стане кинозвезда.
— Идеята наистина е страхотна, мистър Роузън! — даде воля на неподправения си ентусиазъм Джо.
А.Дж. се засмя.
— Предположих, че ще ти хареса…
— И не сте сгрешил — кимна той. — Доколкото ви познавам, сигурно вече сте решили кои ще бъдат изпълнителите на главните роли…
— Що се касае до момичето — да! — призна А. Дж.
— Но засега не мога да определя кой да изиграе мъжката партия. Май ще се наложи да хвърлям ези-тура между Богарт, Еди Робинсън и Кагни.
Джо кимна. Знаеше не по-зле от него, че няма никакъв шанс някой от въпросните актьори да бъде ангажиран за ролята.
— Споменахте, че сте избрал актриса… — дипломатично каза той.
— Да — рече А. Дж. като взе една рекламна фотография и я плъзна към Джо по плота на писалището. — Джуди Антоан!
Той заби поглед в предизвикателната снимка на едно момиче в прилепнала по тялото сребриста вечерна рокля, чиито прелести удряха Ана Търнър в земята.
— Познавам я — каза.
— Цял свят я познава! — възторжено рече А.Дж. — От шест месеца имаме сключен договор с нея и въпреки че досега изобщо не е участвала във филм, всяка седмица получаваме хиляди молби за нейни фотографии. Образът й е във всички списания и вестници в страната.
— Невероятна е… — съгласи се Джо. Нямаше желание да казва на дебелака, че в киностудията й бяха лепнали прякора «Сирената», защото пищеше прекалено пронизително, докато се чукаше. Двамата честно се бяха спазарили, срещу порция скорострелен секс, да я представи на режисьора, който щеше да снима филм по разработвания от него сценарий.
— Дори моят банкер е на мнение, че тя е идеална за ролята. — А.Дж. кимна, сетне подхвърли, сякаш идеята току-що му беше хрумнала: — Жена ми и аз ще водим банкера на вечеря в «Перино». Защо не вземеш Джуди и не дойдете с нас?
Джо потърка челюстта си като човек, който иска да провери дали брадата му не е спряла да расте.
— Тази вечер ли?
— Да.
— Може да не е свободна — намекна той.
— Свободна е! — отсече А.Дж. — Уредил съм въпроса лично.
— Ще се наложи да давам обяснения на жена ми — рече Джо.
— Тя ще те разбере — отвърна А.Дж. — Касае се за бизнес.
Той се замисли за миг.
— Добре. Кога бихте желали да започна работа?
— Незабавно. Ще получиш двайсет и пет хиляди долара за разработването на сюжета и още дванайсет хиляди, ако се стигне до написването на сценария.
— Това ме задоволява — кимна Джо.
— Вечерята ще бъде в седем и трийсет. Вероятно ще приключим между девет и половина и десет часа.
— Какво се иска от мене след това? — попита той.
— Да я откараш до хотела на банкера и да я изчакаш в салона за коктейли, докато слезе. После можеш да я оставиш у дома й. До полунощ би трябвало да си свършил.
Джо кимна мълчаливо. А.Дж. го погледна многозначително. В крайна сметка беше в течение на клюките в компанията.
— Само й кажи да не вие твърде силно. Банкерите са притеснителни по природа. Току-виж, че вземе да му спадне…
Джо затвори зад гърба си вратата на кабинета на Роузън и впери поглед в Кати:
— Знаеше ли?
Тя кимна утвърдително.
— Научих едва след като Джоан се обади, че е болна. Обикновено тя има грижата за тези неща.
— Гадна история — рече той.
— Самият бизнес е гаден — отговори му Кати. — Но какво ти пука, по дяволите! Нали изкопчи работа… Най-добре веднага позвъни на Лаура и й съобщи, че са ти възложили поръчка.

Джо стигна до писателската постройка и се изкачи по разнебитената стълба на външната страна на ресторанта. Отвори вратата, която водеше към стенографската служба. Малките бюрца вътре бяха натъпкани плътно едно до друго. Шефката на стенографките, която седеше зад писалището си до стената в дъното, приличаше повече на учителка, контролираща от катедрата си класната стая. Само две от момичетата пишеха на машина на работните се места. Началничката им коригираше някакъв ръкопис. Тя вдигна поглед, когато той прекрачи вътре.
— Чух, че се връщаш — усмихна му се жената. — Въобще не съм махала табелката с името ти от вратата на кабинета.
— Благодаря ти, Шърли — рече Джо.
Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам един ключ. Той го пое от ръката й.
— Там има всичко — уведоми го Шърли. — Бележници, машинописни листа, моливи…, дори и машина.
— Ти си съвършена — каза й Джо.
— Какъв е новият творчески проект? — полюбопитства тя.
— Някаква история, която се развива в Ню Йорк — отвърна той. — Засега не знам много подробности.
— Сигурно е нещо впечатляващо — рече Шърли. А.Дж. рядко е под такава пара.
— Предполагам — отвърна Джо. — Сега само ще проведа няколко разговора по телефона. Започвам утре сутринта.
— По всяко време съм на твое разположение — каза тя. — Успех, Джо!
— Благодаря, Шърли — сбогува се той и тръгна по коридора към тясната като кабина стаичка, която изпълняваше функцията на негов кабинет. Отвори вратата с помощта на ключа. «Офисът» беше точно толкова широк, колкото да се сместят в него едно малко бюро и два стола — съответно от предната и от задната му страна. Ако вътре имаше двама души и дойдеше трети, щеше да бъде принуден да остане или на прага, или в коридора.
Джо затвори вратата и се настани зад бюрото.
В продължение на няколко секунди фиксира с неподвижен поглед телефона и тъкмо когато се канеше да посегне към него, той иззвъня. Вдигна слушалката.
— Джо Краун… — произнесе той в микрофона.
— Обажда се Джуди Антоан — прошепна един женски глас в ухото му. — Чух, че ти си щял да бъдеш кавалерът ми довечера.
— И аз чух същото — отвърна Джо.
— Намират ли ти се две стотачки?
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Че вземам двеста долара на вечер — рече тя.
— Чакай малко… — каза Джо. — Никой не ме е предупредил за това. На вечерята аз ще бъда просто параван за А.Дж. и неговия банкер. Мислех, че ония от рекламния отдел са се погрижили за всичко.
— От рекламата ми заявиха, че ти си щял да уредиш въпроса — отговори му Джуди. — Имам разходи… — добави. — Да не би да смяташ, че мога да преживявам със сто двайсет и петте долара, които ми плащат на седмица?! Само апартаментът ми на Тауърс струва хиляда и двеста долара на месец.
— Не ти ли казаха, че ще получиш главната роля във филма, чийто сценарий ще пиша?
— Не са спирали да ми го повтарят — рече тя. — Чух го поне милион пъти.
— Решил го е лично А.Дж. — посвети я Джо. — Банкерът му, който ще финансира продукцията, си е паднал по тебе. От мене се иска да те заведа в хотелската му стая след вечерята и да те чакам в салона за коктейли. Предполагах, че всичко е уговорено…
— С кого ще се чукам нощно време си е моя работа — твърдо каза Джуди. — В контракта ми нищо не пише за това.
— Аз какво да направя при тези обстоятелства? — попита я.
— Осигури ми парите — отговори тя. — Иначе няма да дойда. Дръж ме в течение какво става. Ще бъда в къщи до пет и трийсет.
— Моля ти се, Джуди — зае се да я придумва той. — Не те ли представих на оня режисьор, Рей Стърн, когато пожела да се запознаеш с него?
— Не си спомням — каза тя.
— Двамата с тебе се любихме по съкратената процедура, подпрени на стената в офиса ми, защото нямаше място за диван… — опита се да раздвижи паметта й Джо.
— Не си спомням… — повтори Джуди. — Не правя разлика между клиентите. Гледай да намериш парите. — И тя затвори телефона.
Той съзерцава известно време онемелия апарат, сетне набра номера в кабинета на А.Дж. Обади се Кати.
— Трябва да говоря с мистър Роузън — рече й.
— Излезе и днес няма да се връща повече — информира го тя.
— Налага се да говоря с него.
— Съжалявам, Джо — отвърна Кати. — Не мога да ти помогна. Той пътува към дома си.
— Не бихме ли могли да се свържем с него там?
— Не и преди шест и половина — каза тя. — Много ли е важно?
— Доста важно е — отвърна Джо. — Неговата любима актриса работи извънредно като проститутка. Нямало изобщо да се появи, ако не й предплатели два стотака.
— По дяволите! — изруга Кати. — Бих ти помогнала, но касата затваря в три часа.
Той се замисли за момент, после рече:
— Добре, скъпа. Недей да се тревожиш. Все ще измъдря нещо…
Остави слушалката на мястото й, фиксирайки я с неподвижен поглед. Измъкна портфейла от джоба на сакото си. Седемстотин и петдесетте долара, които Кейхо му беше дал, го издуваха приятно. Отброи, без да бърза четири банкноти по петдесет долара и ги пъхна в джоба си. Да плаща пари на проститутки беше в разрез с религията му, още повече, че не бяха за него. Бе изпаднал в неприятно положение. Само че бизнесът си беше бизнес, пък и той щеше да спечели от цялата история. Посегна отново към телефона и позвъни на Джуди в апартамента и на Сънсет Тауърс.

Моти влезе в спалнята, докато Джо се мъчеше с възела на вратовръзката си.
— Роза ми каза, че днес следобед си щял да ходиш в киностудията.
Той кимна, приковал поглед в отражението на вратовръзката в огледалото. След това я развърза и се зае с нея отначало.
— А.Дж. ме потърси. Получих работа… Ще правят нов филм.
— Хубав ли ще бъде? — поинтересува се жена му.
— Всички филми са хубави, докато са още в проект — отвърна Джо, справяйки се най-сетне с възела.
— Харесва ли ти? — извърна се към нея.
Моти го огледа критично.
— Вижда ми се малко големичък…
— Точно такъв трябва да бъде — рече той. — Нарича се уиндзорски възел. Синатра не го сваля от врата си. — Джо се пресегна за тъмносиньото си сако.
— Защо си се издокарал като някой адвокат? — даде израз на любопитството си тя.
— А.Дж. ме покани на вечеря в «Перино» заедно със своя банкер.
— Това е нещо ново — каза Моти. — Досега не се е случвало. Само тримата ли ще бъдете?
— Със съпругата на А.Дж. и с една звездна кукличка, по която на банкера са му потекли лигите… — отговори Джо.
— Ти какъв се явяваш? — срещна очите му тя.
Той се засмя.
— Аз съм фалшивата брада на пророка…
— Познаваш ли момичето?
— Бегло — измъкна се Джо. — Но приказката се развива в Ню Йорк, а аз съм нюйоркски драскач, така че възложиха написването й на мене. Банкерът желае да види мадамата в главната роля, а моето задължение е да я взема от дома й и да му я сервирам.
— Как се казва? — запита Моти.
— Джуди Антоан.
— Никога не съм чувала за нея — констатира тя.
— В какви филми е участвала?
— Засега в нито един — отвърна той. — Но от три месеца насам договорът и е като на звезда. Нейните рекламни портрети са гвоздеят на киностудията.
— Курва! — прецени я категорично Моти.
Джо се разсмя.
— Поне веднъж и ти да си права. Тя наистина е една от най-изявените… — В мига, в който думите се отрониха от устата му, осъзна, че е трябвало да я държи затворена.
— А.Дж. като писател ли те ангажира или заради опита ти като сутеньор? — цинично подметна тя.
— Ей, не играеш честно… — запротестира той.
— Могъл си да му откажеш — рече жена му. — Не сме го закъсали чак толкова. Винаги имаш възможността да продължиш да работиш върху книгата си.
— Това ще отнеме много време — възрази Джо. — Вероятно повече от година. Не разполагаме с достатъчно пари, за да се издържаме.
— В състояние сме да се справим — каза тя. — Мистър Маркс ми предложи повишение. Ще получавам осемстотин и петдесет долара на месец, а с добавките може да стигна и до хиляда и петстотин или две хиляди.
— Зад такава сума пари сигурно се крие нещо, което да дава импулс — рече той.
— Естествено. Ще бъде мое задължение да правя по няколко търговски пътувания по време на модния сезон.
— До къде? — запита Джо.
— До Ню Йорк. Евентуално и до Париж… — отговори Моти.
— Самичка ли? — скептично каза той. — Без него?
— Имаш мръсно подсъзнание! — озъби му се тя.
— Откъде си сигурна, че неговото не е? — контрира я Джо. Взе парите, които бяха върху тоалетната масичка, сетне отново се обърна към нея. — Ако ще трябва да си изкарвам хляба със сводничество, по-скоро бих печелил от непознати, отколкото от собствената си съпруга.

Джо седеше на бара в салона за коктейли, който се намираше пред входа на «Кокосовата горичка». От вариетето проникваше протяжната музика на биг бенда. Когато пресуши второто си питие, барманът се приближи до него.
— Програмата долу ще започне след няколко минути — каза той. — Не искате ли да ви намеря маса?
— Не, благодаря — отвърна Джо.
— Да я напълня ли? — посочи чашата му барманът. Той поклати глава, вземайки си цигара:
— Мярката ми е две питиета.
Мъжът щракна със запалката си. На светлината на потрепващото й пламъче Джо успя да зърне циферблата на часовника му. Беше единайсет без десет. Барманът улови погледа му.
— Закъсняват за срещата ви ли?
— Не — усмихна се той. — Аз дойдох по-рано.
Оня направи жест с ръка към една маса в дъното на салона.
— Ако приятелката ви не се появи, там отсреща има две красиви дами. Бих могъл да ви представя… — предложи му.
Джо се разсмя.
— Оправен юнак си — каза той и лепна една банкнота от пет долара на плота пред него.
Парите изчезнаха.
— Просто се опитвам да бъда полезен, сър.
Телефонът зад тезгяха иззвъня. Барманът вдигна слушалката.
— Вие ли сте мистър Краун? — попита той, поглеждайки към Джо, който кимна. После поклати глава и затвори. — Вашата приятелка предаде, че щяла да ви чака във фоайето.
Джо се озова във фоайето на хотела в същия миг, в който Джуди се показа от асансьора.
— Всичко наред ли е? — осведоми се той.
— Да — рече тя. Те мълчаливо излязоха навън и зачакаха момчето, което обслужваше паркинга, да докара колата му. Джо му даде един долар, след което изведе автомобила от алеята на улицата.
— У дома ли да те закарам? — хвърли бърз поглед към нея.
— Ще имаш ли нещо против да ме оставиш в «Дейбс Блу Руум»? — помоли го Джуди.
— Където пожелаеш… — отвърна Джо.
— Този тип наистина ли е банкер? — взря се изпитателно в него тя.
— Мистър Метакса ли? — Светна червен светофар и той спря колата.
— Да — каза Джуди. — Действително ли притежава толкова много банки?
— Не знам — рече Джо, докато потегляше отново. — Всичко, което ми е известно, е, че двамата с А.Дж. ще подпишат кредитно споразумение за два милиона долара утре сутринта.
— Той ми каза, че давал парите за моя филм и че съм щяла да получа нов договор за петстотин долара седмично, вместо досегашните сто двайсет и пет. Освен това настоява да ме настанял в друг апартамент, за да съм бъдела на негово разположение, когато започнел да цъфва тук през седмицата.
Джо я стрелна с очи крадешком:
— Вероятно си го ощастливила с най-върховното чукане в живота му…
— Тъкмо това не разбирам — рече тя озадачена. — Та ние не правихме нищо!
— Нищо ли? — изненада се той.
— Дори не извади члена си — оплака се Джуди. — Стоях чисто гола пред него, а твоят мистър Метакса продължаваше да ми говори, сякаш въобще не съм се събличала. Мисля, че дори не забеляза, когато отново облякох роклята си.
— Не ми го побира главата — каза Джо.
Известно време тя гледа навън през прозореца на колата, после пак обърна очите си към него.
— Познаваш ли Мики Коен?
— Гангстерът ли? Само от вестниците — рече той.
— Да не би и друг да се казва така? — отвърна Джуди. — Искаш ли да се запознаеш с него?
— Тази вечер ли? — вторачи се в нея Джо.
— Да. Имам среща с него.
— С удоволствие бих се запознал с него, но се налага да се прибирам — извини си той. — Жена ми вече достатъчно се е вкиснала.
— Бих се обзаложила, че Мики ще знае нещичко за мистър Метакса — промълви Джуди замислено.
В главата на Джо блесна светкавица.
— Отдавна ли го познаваш?
— Доста отдавна — рече тя. — Когато бях в Ню Йорк той беше човекът, който ме посъветва да отида в Холивуд. Каза ми, че съм имала всичко необходимо, за да стана кинозвезда.
Джо спря на поредния светофар и я зяпна от изненада:
— Значи Мики те е изстрелял тук, така ли?
Джуди кимна.
— Ние наистина бяхме много добри приятели…
Той с усилие успя да пренасочи вниманието си върху уличното движение. Нямаше грешка. Това беше съвсем същата история, която му бе разказал А.Дж. Джо закова автомобила пред «Дейвс Блу Руум». За момент се изкуши да влезе вътре с нея, но после се отказа. Сега не беше подходящото време. Би трябвало да разполага с малко повече информация за този банкер.
Портиерът отвори вратата. Тя се обърна към него.
— Благодаря ти — учтиво се сбогува Джуди.
— За мене беше удоволствие — отвърна той в същия тон. — Позвъни ми утре в киностудията. И предай на мистър Коен, че бих се радвал да се срещна с него, където и когато пожелае.
Джо я съпроводи с поглед, докато не влезе във входа на ресторанта, след което се включи в потока от коли и се понесе към къщи.

— Страхотен сценарий! — носеше се по линията гласът на А.Дж. — Но си имаме проблем…
— Не разбирам — отвърна Джо.
— Успя ли да видиш някои от пробните й снимки? — запита го той.
— Не — рече Джо. — Никой не ме е канил.
— Чакай ме в прожекционна зала «Б» — каза А. Дж. — Ще ти стане ясно какво имам предвид.
Джо сведе поглед към подвързания в бяло сценарий върху бюрото му. Само допреди минута беше изпитвал задоволство от него. За три месеца се беше справил с една далеч нелоша сюжетна разработка и с един завършен сценарий, за който знаеше, че е добър. Може би най-добрият сценарий, който изобщо някога беше писал. За секунда му мина мисълта дали да не го занесе със себе си в прожекционната зала, но щеше да бъде безсмислено. Той го остави да си лежи на бюрото и се запъти натам.
А.Дж. не беше сам. В салона бяха банкерът мистър Метакса, режисьорът Рей Стърн и още някакъв мъж, когото Джо не познаваше.
А.Дж. го поздрави с кимване:
— С мистър Метакса и с Рей се познавате. Кажи добре дошъл на Мики Коен.
Джо хвърли поглед към ниския, набит мъж, сетне протегна към него ръката си:
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Коен!
Другият се усмихна, докато се ръкуваха.
— Приятно ми е, че най-после те срещам, Джо — произнесе той с дълбок плътен глас. — Много съм слушал за тебе. Все хубави неща…
— Благодаря, мистър Коен — рече той.
— Наричай ме Мики — отвърна мъжът.
А.Дж. направи към него приканващ жест с ръка и Джо се настани на един стол, тъкмо когато осветлението в залата угасна. През следващите петнайсет минути гледаха пробно заснетите кадри с Джуди. Някои от тях бяха дори цветни. Тя пееше, танцуваше, рецитираше, но все по същия бездарен начин. Само цветният епизод беше сполучлив. Джуди беше облечена в цял бански костюм и тичаше по плажа. Отначало бягаше срещу камерата, а след това срещу плискащите се вълни. Излезе от водата и се върна обратно към мястото на камерата. Обективът надничаше из всички тайни кътчета на тялото й — изпъкналите зърна на нейните стегнати гърди, къдравите косми на пубиса й, пробиващи копринената материя на банския… Епизодът не беше озвучен и завърши с кадър в едър план на лицето й. Тя дишаше тежко след препускането. Изражението й създаваше впечатлението, че преживява оргазъм. После екранът угасна и лампите в залата бяха запалени отново.
Джо мълчеше. Останалите също. Всички чакаха коментара на А.Дж. Най-сетне той шумно въздъхна:
— Прецакахме се…!
— Може би има нужда от повече репетиции — обади се мистър Метакса.
— Бяхме й предоставили три месеца време и най-добрите преподаватели по актьорско майсторство — рече А.Дж. — Те до един я отрязаха. Сега действително сме наникъде. Подписах договор със Стийв Кокран за петнайсет бона за главната мъжка роля и срещу десет бона изпросих Пат О Брайън от Уорнър за водещата второстепенна роля. А видяхте ли как «къдравелката» й напира изпод банския костюм? Изглежда по-голяма от парчето и топките на някой балетист с бандаж. Ако не я загърнем с къса поличка никога няма да я пробутаме през службата на Хейс.
— С колко сме вътре, А. Дж.? — попита банкерът.
— За този филм се задължих финансово спрямо «Синикалър» за седемдесет и пет хиляди долара, защото това беше половината от цената, която искаше «Текникалър». С тях плюс всички останали плащания се събират почти двеста хилядарки. — Гласът на А.Дж. не звучеше ведро.
— Ами ако претърпи злополука, застрахователните компании ще покрият ли евентуален иск? — намекна Коен.
— Само в случай, че снимачните работи са започнали — отвърна А.Дж. — Между другото, не сме в състояние да поемаме подобни рискове.
— Беше просто едно хрумване — рече Коен.
— Положението е крайно неприятно — обади се Рей Стърн. — Джо е написал един от най-сполучливите сценарии, които някога съм чел. С нетърпение очаквах да се заловя за него. Може би ще успеем да изпросим за ролята Мария Монтез или Ивон де Карло от «Юнивърсъл»?
— Идеята е неподходяща — каза А.Дж. — Договорите за предварителните продажби са за филм с Джуди Антоан.
— Нали не сме подписвали за конкретен сюжет? — погледна го Джо.
— Не — отговори А.Дж. — Накарахме разпространителите да клъвнат на нейните рекламни снимки.
— Тогава защо да не изиграе Шийна, Царицата на джунглата? — предложи Джо.
— Да не си полудял?! — опули се насреща му А. Дж. — Знаеш, че това е монопол на «Монъгрем»…
— Ще бъде «Войнствената царица на амазонките» — Рече той. — Стийв и Пат са пилоти на транспортен самолет, който се разбива в джунглата. Двамата биват намерени от недокоснато от цивилизацията племе амазонки. Правили сме тази история в хиляда варианта и номерът винаги е минавал. Всичко, от което се нуждаем, е масовка от полуголи момичета, а Джуди ще бъде тяхната кралица. Няма да й се наложи да произнесе дори една-единствена цяла реплика. Ще бъде като някакъв женски Тарзан: «Тебе казва Стийв, мене казва Джуди — ние чукаме се…»
А.Дж. го изгледа изпитателно, после обходи с очи и останалите.
— Може и да стане — промърмори. — Колко време ще ти е необходимо, за да изготвиш сценария?
— Около две седмици, ако приемеш.
А.Дж. хвърли поглед към банкера:
— Какво мислиш?
— Не разбирам нищо от правене на филми — рече Метакса. — Но ще ми е неприятно да загубя пари, без да е заснет и един кадър.
— Аз го подкрепям — намеси се Коен. — Нека да филмираме историята.
А.Дж. се обърна към Джо:
— Започвай да пишеш!
— Това е нова поръчка — отвърна той. — Какво ще бъде заплащането?
— Как можеш да мислиш за пари в такъв момент? — вторачи се в него А.Дж.
Джо замълча. В действителност не се стремеше към допълнителна сума пари. Онова, което се опитваше да постигне, бе да си прибере в пълен размер дължимото за вече готовия сценарий. Беше предал черновата и сега биха могли да го отрежат. Ако не я редактираше и изгладеше, оставащите по договор пет хиляди долара нямаше да бъдат изплатени.
А.Дж. знаеше това не по-зле от него.
— Напиши новия сценарий и ще ти осребря цялата, фиксирана в контракта, сума… Ще добавя и още един бон, щом снимките започнат.
— Окей — съгласи се Джо, обгръщайки с поглед залата: — Моля за извинението ви, господа, но се налага веднага да пристъпя към работа.
В продължение на почти цял час Джо прави записки в един бележник с жълти карирани листа. Хвърли им доволен поглед. Беше скицирал основната сюжетна линия. Посегна към телефона и набра номера на стенографската служба. Обади се Шърли:
— Какво има, Джо?
— Трябва ми малко помощ, Шърли — каза той.
— Нали затова съм тук — отвърна тя.
— В състояние ли си да ми намериш няколко сценария за филми от ония, дето са пълни с цици и кълки, производство на «Юнивърсъл» или «Кълъмбия»? Трябва да ги проуча в стилово отношение.
— Разбирам какво имаш предвид — рече Шърли. — До утре сутринта достатъчно кратък срок ли е?
— Великолепно! — зарадва се Джо.
Нейният глас се сниши заговорнически. Фабриката за клюки вече действаше.
— Тя провали ли се на пробните снимки?
— Провал е слабо казано… — отговори той.
— Съжалявам — рече Шърли. — Сценарият, който си написал, ми харесва.
— Благодаря ти — каза Джо.
— Почакай за минутка — помоли го тя, оставяйки слушалката. Думите й долетяха по линията почти веднага след това: — Тук е някой си мистър Коен… Желае да се срещне с тебе в кабинета ти.
— Доведи го — рече той, като затвори телефона и се изправи. В следващия момент Шърли вече беше отворила вратата. Мики се видя принуден да се дръпне от прага, за да може тя да я затвори зад гърба му. Джо го покани с жест да се настани на стола пред бюрото.
Мики седна, небрежно обгръщайки с поглед тясното помещение.
— На това ли му казват кабинет? — попита той. — Прилича повече на клозет…
— Аз съм си клозетен драскач — разсмя се Джо.
Мики се усмихна:
— Предполагам, че се чудиш какво ли правя тук?
— Не е моя работа — отвърна той. Не си длъжен да даваш никакви обяснения.
— Познавам баща ти — рече мъжът. — Бяхме добри приятели през доброто старо време в Бруклин.
— Баща ми си го бива — каза Джо.
— Още ли държи пазарището за пилета?
— Не е мърдал от там — кимна той.
Мики Коен отново се усмихна.
— Поздрави го от мене…
— Непременно — обеща Джо.
Другият се взря в него.
— Макар да не е отбелязано черно на бяло, аз съм тук като мениджър на Джуди — рече той.
— По-голяма изчерпателност не е необходима — каза Джо.
— На какво мнение си? — попита го Мики. — Смяташ ли, че ще съумеем да намерим благополучен изход?
— Аз ще осигуря сценария — отговори той. — Останалото зависи от А. Дж.
— Той вече започна с икономиите — рече Коен. — Развали договора за О’Брайън с «Уорнър Брадърс».
— О’Брайън така или иначе не би се снимал в подобен филм — каза Джо.
— Режисьорът също се отдръпна — продължаваше Мики. — Бил престанал да се занимава с този род продукции…
— Има цял куп режисьори — успокои го той. — Това няма да представлява никакъв проблем.
— А.Дж. съкращава графика за снимките от трийсет на дванайсет дни…
— Струва ми се уместно — рече Джо. — За филма едва ли ще е необходимо повече време.
— Метакса се безпокои — каза Мики.
— Близко е до ума — съгласи се той. — Става въпрос за неговите пари и за неговата мадама.
— Грешиш — възрази другият. — Не са негови нито парите, нито момичето.
Джо го погледна с мълчалив въпрос.
— Чувал ли си за Съдията в Ню Йорк?
Джо кимна. Съдията беше неофициалният арбитър между всички мафиотски фамилии.
— Метакса е негов параван. Причината, поради която отпуснаха пари на киностудията е, че за тях това е добър бизнес. Законен. Чист… Трябваше да докарам Джуди чак тук, защото съпругата на Съдията беше започнала да се вкисва.
— Джуди наясно ли е с този факт? — взря се в него той.
— Да — отвърна Мики. — Но не дава пет пари. Единственото нещо, което я интересува на света, е собственото й «Аз».
Джо замълча за момент.
— Можеш да разчиташ на мене — рече му. — Ще направя най-доброто, на което съм способен.
Мики Коен се надигна от стола.
— Свърши тази работа и няма да съжаляваш. — Той протегна ръка към дръжката на вратата. — Дръж ме в течение. Съобщенията за мене оставяй в «Дейвс Блу Руум». По всяко време независимо дали е нощ или ден. Ще намина пак.
— Добре — каза Джо.
Мики кимна и излезе от малката стаичка. Той въздъхна дълбоко. На този свят нищо не се променяше. Винаги имаше някой, който дърпаше конците някъде отвисоко. Сведе поглед към бележника си и се запита дали А.Дж. наистина си въобразяваше, че е господар на собствената си филмова компания.
Беше почти осем часът, когато се прибра у дома. В момента, в който се заизкачва по стълбите към спалнята, Роза му извика от кухнята:
— Ще сложа вечерята след половин час, одобрявате ли?
— Да — отвърна Джо и продължи нагоре към спалнята. Моти току-що беше излязла от банята и си обличаше пеньоара. Тя вдигна поглед към него, докато той се навеждаше, за да я целуне по бузата.
— Изглеждаш уморен — рече му.
— Наистина съм уморен — призна Джо.
— Имаш нужда от едно добро хапване — каза Моти. — Накарах Роза да приготви телешки котлети.
— Чудесно… — вяло реагира той.
— Какво се е случило? — стрелна го тя с очи.
— Филмът отиде по дяволите…
— Всичко ли е загубено? — запита жена му. — Няма ли да обработваш текста?
— Хем е загубено, хем не е — отвърна Джо. Забеляза озадаченото й изражение и поясни: — Пробните снимки на Джуди се оказаха пълен боклук. Като се изключи това, че изглежда добре, не я бива за нищо друго. Нито за актьорска игра, нито за танцуване, нито за пеене — стои като дърво. А.Дж. дооскубва остатъка от косата си. Спомена, че вече бил влязъл вътре с двеста бона. Няма начин, по който да успее да реализира моя сценарий.
— И все пак не ми е ясно… — рече тя. — Какво смята да прави той в този случай?
— На мене ми дойде една идея — каза Джо. — Сетих се за един от разказите в списание «Спайси Адвенчър». Помниш ли «Войнствената кралица на амазонките»?
— Разправил си му за списанието ли?
— Не, разбира се, че не — отвърна той. — Не съм чак такъв глупак. Представих му всичко това, сякаш ставаше въпрос за съвсем ново хрумване, което току-що ме е осенило. И той се хвана…
— Не мога да повярвам! — възкликна Моти.
Комичното в цялата история най-сетне стигна до съзнанието му и Джо се разсмя.
— И аз не можех. Но А.Дж. и останалите харесаха идеята и ме натовариха да я разработя за две седмици.
— Значи все още си във ведомостта за заплатите?
Той кимна.
— Нещо повече — ще получа една допълнителна хилядарка, щом започнат снимачните работи. — Джо съблече сакото си и го хвърли на леглото. — Ще се измия и после можем да вечеряме.
Тя го последва в банята.
— Чете ли за новия стил в дамската мода? Създаден е в Париж. Първата сериозна колекция, откакто е свършила войната…
— Не разбирам нищо от тези неща — отговори той. Отвъртя червения кран и зачака да потече топла вода. — В каква връзка ми го казваш?
— Мистър Маркс иска ние да бъдем първият универсален магазин в Лос Анжелос, който да разполага с нея. Нашите модни къщи на Седмо авеню ни предупредиха, че преустановяват работа от идната седмица. Попита ме дали не бих отишла до Ню Йорк, за да решим как да оправим положението.
Джо заби поглед надолу и се зае с миенето на ръцете си, без да се обърне към нея.
— Ще заминеш ли?
— Това е част от работата ми — рече Моти.
Той не обели дума, докато плакнеше сапуна и вземаше кърпата.
— Разговарях с майка ти — продължи тя. — Каза ми, че можело да остана у тях и да заведа Керълайн.
Джо се взря в жена си.
— Това се казва изненада…! — Майка му изобщо не беше разговаряла с тях, докато не се беше родило бебето. Не беше спряла да се сърди дори и след това — чак до момента, в който й бяха изпратили по пощата копие от своето брачно свидетелство, за да удостоверят, че всичко е според еврейския канон. Но тя все още се държеше студено с него. За щастие бе престанала да се отнася по същия начин с Моти. В края на краищата вината за станалото не бе нейна — той се беше възползвал от една невинна девица. — Не те ли попита за мене? — поинтересува се Джо.
— Оплака се, че не си й се обаждал.
— Отказах се окончателно — рече той. — Винаги прехвърля слушалката на баща ми или затваря, щом чуе гласа ми… Колко дълго ще отсъстваш?
— Около дванайсет дни — отвърна тя. — Ако заминем в петък, ще бъдем в Ню Йорк в неделя вечерта. Така ще ми остане цяла седмица за работа и ще си тръгнем обратно за дома другата неделя. Мистър Маркс проявява голяма любезност. Каза ми, че ако взема Керълайн със себе си, щял да ни купи билети за спално купе.
— Той с тебе ли ще пътува?
Моти срещна погледа му.
— Той потегля преди мене в сряда. Ще го придружава жена му.
— Мисля, че всичко е наред — кимна Джо.
Тя се усмихна:
— Освен това ще бъде хубаво майка ти и баща ти да видят най-сетне своята единствена внучка…
Докато слизаше отпреде му по стълбите към кухнята, от Моти се изтръгна едва доловима въздишка на облекчение. Не беше казала на мъжа си, че мистър Маркс щеше да тръгне по обратния път за Лос Анжелос същата неделя, през която щяха да се приберат и те с детето. Беше скрила също, че той бе резервирал за нея стая в хотел «Пенсилвания» на Трийсет и четвърта улица, в случай че й се наложи да работи до много късно и не успее да се върне в къщата на родителите му в Бруклин.

Успехът влече след себе си нови успехи. Бяха изминали почти пет месеца, откакто беше завършил сценария на «Войнствената кралица на амазонките». Джо седеше зад своята пишеща машина и работеше над романа си, когато го потърсиха по телефона от офиса на А. Дж.
— Мистър Роузън има удоволствието да покани тебе и съпругата ти на вечеря с шведска маса в дома си в петък вечер. В седем часа ще се поднасят коктейлите, а вечерята ще бъде в осем… — уведоми го Кати.
Той се изненада. За първи път изобщо го канеха някъде.
— Как така се е сетил за мене А. Дж.?
— Не четеш ли специализираните издания? — запита го тя. — Твоят филм направи истински касов удар. Уредихме популяризаторско турне с Джуди до Тексас и Флорида. Между вътрешността на щата и окръга Уометко филмът събра шестстотин хиляди долара.
— Не мога да повярвам — рече Джо. — Критиците направо го унищожиха.
— Но публиката го хареса — отвърна Кати. — Като че ли по съвсем естествен начин се превърна в хит. Това е важното. Разпространителите вече настояват за следващия филм с Джуди. Имам чувството, че тази е причината, поради която А.Дж. ти се обажда.
— Ще отида — каза той. — Но Моти е в Ню Йорк. На всеки три месеца й се налага да ходи там, за да закупува стока за магазина.
— Веднъж се отбих там. Наистина са го обновили. Добри печалби ли носи?
— Предполагам — отговори Джо. — Жена ми я повишиха в главен снабдител на цялата търговска верига.
— А ти с какво се занимаваш?
— Почти завършвам романа си — рече той. — Редактирах около сто и четирийсет страници, съобразно препоръките на Лаура, но е съсипваща работа. По-трудно е, отколкото да напишеш сценарий.
— Лаура ми съобщи, че се очертавало това да бъде един от най-хубавите романи, които била чела някога.
— Тя е пристрастна — каза Джо. — В интерес на истината парите ми идват от сценариите. Само че до този момент не съм получил оферта за каквото и да било. От мига, в който написах «Войнствената царица на амазонките», продуцентите, дето обичаха да бъбрят с мене, явно престанаха да отговарят на поздравите ми. Допускам, че са решили вкупом, че съм създал такъв боклук, та не искат повече и да чуят за мене.
— Ще им мине — убедено заяви Кати. — Познавам този град. Те не четат сценарии, а сборове от числа.
— Защо не дойдеш на партито с мене? — осени го неочаквано хрумване.
— Съжалявам — рече тя. — Първо, пренесох се да живея с моя приятел и, второ, А.Дж. не понася висшестоящ персонал на увеселенията си.
— Той самият е един «ниско сочещ» пенис — изруга Джо.
— Такива са нравите в Холивуд — през смях отвърна Кати. — Защо не поканиш Лаура? Тя никога не е била на холивудско парти.
— Как бих могъл да я поканя? — учуди се той. — Та тя е в Ню Йорк…
— Не ти ли се е обаждала? — Тя изглеждаше изненадана.
— Не — рече Джо. — За последен път разговарях с нея преди месец, когато ми изпрати своите редакторски бележки.
— Лаура е тук — каза Кати. — Пристигна снощи. Бях сигурна, че ще те потърси. Намира се в хотел «Бел Кър», стая сто двайсет и едно.
— Ще й позвъня — зарадва се той. — Благодаря ти, Кати!
— И още нещо, Джо — добави тя, — Лаура не бива да узнае, че аз съм те осведомила за идването й…
— Не разбирам защо? — попита тя.
— Сестра ми все още ми се сърди, защото ние с тебе сме излизали няколко пъти.
— Откъде е научила за това? — рече той.
— Живеем в Холивуд. Тук никой не си държи устата затворена, а пък тя има неколцина приятели.
— Добре, Кати — реши Джо. — Ще атакувам фронтално и в момента, когато приключа с нея, Лаура няма да вярва повече на нищо от онова, което са й разправяли.
Той се зае да набира номера на Лаура в хотела, но след като хвърли поглед към часовника върху писалището си, си даде сметка, че още няма пет часа. Остави слушалката. Щом беше дошла по работа, тя надали щеше да се прибере преди шест и половина или седем часа. Това беше обичайното врече за един жител на Източните щати да се върне у дома.
Хрумна му идея. Лаура не беше му се обадила, така че едно негово посещение щеше да я изненада.
Джо припряно подреди в снопче едно, извадено под индиго, копие от сто и четирийсетте страници, които беше редактирал, и го пъхна в плик. После позвъни в цветарския магазин и поръча дузина рози, щеше да мине да ги вземе в шест и трийсет.
— Роза! — извика той от вътрешния балкон, като се показа от тесноватия си кабинет.
Тя дойде от кухнята в хола и вдигна очи към него.
— Si, senor?
— Има ли при тебе някоя бяла риза, която да е готова за обличане?
— Бих могла да ви изгладя една за няколко минути — отвърна мексиканката.
— Отивам да взема душ — рече й. — Качи ризата тук горе.
— Навън ли ще вечеря господинът? — запита тя.
— Не зная — отвърна Джо. — Вероятно… — Той влезе в спалнята, събу памучните си домашни панталони и бельото и прекрачи прага на банята.

Беше седем без пет, когато почука на вратата на Лаура с дузината рози в едната ръка и кофичка лед с бутилка шампанско «Дом Периньон» в другата.
Тя отвори.
— Добре дошла в Лос Анжелос! — усмихна й се Джо.
Лаура го зяпна смаяно.
— Прекрасни са… — каза му, докато поемаше цветята.
— Донесъл съм и бутилка «Дом Периньон» — рече той.
— Разкошът става прекален — засмя се тя. — Заповядай.
Джо я последва в обзаведената с вкус стая.
— Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато разбрах, че си в града.
— Сестра ми ли ти каза? — попита го Лаура.
— Не — излъга той. — Не съм говорил с нея, откакто приключих с последния филм. Това беше преди четири месеца.
— Но все някой трябва да ти е казал — отвърна тя.
— Вестникарите от бранша — рече Джо. — Публикуват ежедневен списък на свързаните с киноиндустрията хора, които пристигат и заминават.
— Изглеждаш добре — отбеляза Лаура. — Съвсем по калифорнийски.
Той се разсмя.
— И твоят вид не е по-лош.
— В този стар кадифен халат ли? — поклати глава тя.
— Аз нямам забележки — каза Джо. — В моите очи ти винаги си красива.
— Дай ми пет минути, за да облека нещо по-подходящо — помоли Лаура. — Междувременно би могъл да отвориш шампанското.
— Освен това у мене са и почти сто и четирийсет страници преработен ръкопис… — осведоми я той.
— Чудесно! — зарадва се тя.
— А тебе кой вятър те довя насам?
— Трябваше да донеса комплект договори на един клиент — обясни му Лаура. — Но сега ме остави за малко, иначе никога няма да се приготвя.
Тя влезе в банята и затвори вратата след себе си. Миг по-късно Джо чу как душът заплющя и се залови с отварянето на бутилката. В кофичката с лед бяха поставени заедно с виното и две чаши за шампанско. Той остави бутилката отворена, без да пълни чашите. В ъгъла на стаята имаше радиоапарат. Нагласи го на любимата си станция, по която пускаха всички поп певци — Синатра, Кросби и разни други. Сетне се настани на двуместния диван.
След около петнайсет минути Лаура Шелтън се появи от банята напълно гримирана и облечена. Носеше синя рокля от копринен шантунг, която подчертаваше фигурата й. Джо вдигна очи към нея:
— Вече си издокарана… Сигурно държиш целия си багаж в банята?
— Практична съм — усмихна се тя.
Той наля от виното.
— За успеха!
— За успеха! — кимна Лаура и отпи от шампанското. — Има възхитителен вкус.
— Бива си го — съгласи се Джо. — А сега ми кажи какво би желала за вечеря?
Тя го изгледа втренчено.
— Имам среща с нашия клиент и адвоката му…
— Отложи я за утре — предложи той.
— Невъзможно е — отвърна Лаура. — Агенцията е уредила всичко предварително.
— Тогава нека да вечеряме заедно утре — рече Джо.
— Утре сутринта в седем часа ще летя обратно…
— А какво ще кажеш за една късна вечеря? — попита я, пълнейки отново чашите с шампанско.
— Ще ходим в дома на клиента, за да обсъдим детайлно контракта — отвърна тя. — Не знам кога ще свършим.
Джо срещна погледа й:
— Налага ли се да се връщаш в Ню Йорк? Поканен съм на коктейл у А.Дж. Сигурно ще бъде приятно, пък и би могла да се запознаеш с някои интересни личности — режисьори, продуценти…
— Много бих искала — поклати глава Лаура. — Никога не съм присъствала на холивудско парти. Но инструкциите от агенцията са категорични. Трябва да се прибирам.
— По дяволите — изруга той. — Дори не ни остана време да си поговорим за страниците, които съм преработил.
— Ще прочета ръкописа в самолета и ще ти се обадя следващия ден — рече тя. После го погледна в очите: — Убедена съм, че си в състояние да си намериш друга компания. Според онова, което чувам, доста добре се оправяш с жените.
— Желая тебе и никоя друга — каза Джо.
— Закъснявам — подкани го Лаура. — Клиентът ми ще ме чака във фоайето в осем часа.
Той се изправи и погледът му потърси нейния.
— Какво трябва да направя, та да си уговоря среща с тебе? — запита я. — Да изчакам, докато се продаде романът ли?
— Мисля, че е време да си тръгваш — хладно рече тя.
Ръцете му внезапно я прегърнаха и Джо я целуна, притискайки своя почти втвърден член към слабините й. Забеляза как лицето й побледня, след което пламна и Лаура го отблъсна.
Той пристъпи към вратата и се извърна към нея, докато я отваряше.
— Просто за твое сведение — никога не съм чукал сестра ти… Ти си тази, която винаги съм искал!
Затръшна вратата след себе си и закрачи по коридора, който водеше към паркинга.

Все още беше ядосан, когато влезе в апартамента си. Изкачи се по стълбището към вътрешния балкон и се насочи към спалнята. Съблече нервно сакото си, после махна вратовръзката и ризата си.
— Кучка! — полугласно произнесе Джо. — Предизвикателна, студенокръвна кучка!
Телефонът иззвъня. Гласът на Лаура се разнесе в ухото му.
— Джо — рече тя, — не искам да ми се сърдиш.
— Как очакваш да се чувствам, след като ме отпращаш да си вървя, понесъл собствения си член на рамо? — озъби и се той.
— Не е необходимо да говориш по този начин… — каза Лаура. — Много добре знаеш, че не съм ти обещавала нищо.
— Ни най-малко не си нарушила обещанието си — отвърна Джо.
— Не ставай глупак — рече тя. — Първо, ти си женен мъж с дете и, второ, нашите отношения са делови. Ако в службата ми дори само заподозрат, че имаме интимна връзка, това би означавало край на благоприятните възможности и за двама ни.
Той се замисли за момент.
— Може би си права, но от това положение не става по-малко противно.
— Хайде, успокой се — настоя Лаура. — Ще прочета поправените страници и ще ти телефонирам вдругиден.
— Добре — рече Джо. — Като че ли нямам никакъв избор. Длъжни сме да играем играта по този начин.
— Това вече е нещо разумно — рече тя. — Трябва да тръгвам. Довиждане!
— Приятен полет към дома! — пожела й той. — Довиждане засега!
Погледът му остана неподвижно забит в телефона. Дори самото звучене на нейния глас беше достатъчно, за да го възбуди. «Проклятие» — изруга наум и излезе на балкона.
— Роза! — провикна се.
— Si, senor — обади се тя от хола.
— Можеш ли да ми донесеш малко кафе?
— Да, господине.
Джо я проследи с поглед как върви към кухнята. Беше облечена в старата тънка памучна рокля. Успя да види черния сутиен и гащичките й, които прозираха отдолу. Запита се дали момичето осъзнаваше колко курвенска отстрани изглеждаше походката му.
Той прекоси спалнята и прекрачи прага на банята. Вдигна дъската от тоалетната чиния и разкопча панталона си. Едва след като се облекчи, си даде сметка, че членът му продължаваше да бъде в полувъзбудено състояние. Обърна се назад към спалнята. Роза беше застанала до леглото с поднос за кафе в ръце и го наблюдаваше. Джо усети как пенисът му започва да набъбва в шепата му, но не направи никакво движение, за да се прикрие.
— До самото легло ли да го поставя? — запита тя.
— Сложи го там, където си — отвърна той, без да помръдне от мястото си.
— Si, senor. — Момичето остави чашата с кафето в края на нощното шкафче, което се намираше до леглото. — Нещо друго, господине?
— Не.
— Не желаете ли да ме нашляпате, senor? — попита то, зяпайки го втренчено.
— Защо да искам да те налагам? — учуди се Джо.
— Понякога, щом му стане по този начин, татко така постъпва с мене… — каза Роза.
— Аз не съм баща ти — възрази Джо.
— Но вие сте мъж — настоя тя. — Прекарахте четири нощи без госпожата. Сигурно ви е много трудно, senor. Докато ме бие, баща ми свършва по много пъти и после се чувства по-добре.
Джо почувства как пенисът му омекна. Възбудата си беше отишла.
— Съжалявам, Роза — произнесе той с досада. — Върви си! — Изчака, докато тя се отдалечи, и се изтегна върху леглото.
Вторачи се в тавана. Беше го яд на самия него. Не беше се замислял над проблема преди Кати да се обади за увеселението у А.Дж. Бяха минали почти четири месеца, през които никой от бранша не го беше потърсил. Ако не беше повишението на Моти, на двама им щеше да се наложи да теглят от спестовния му влог за най-елементарни житейски нужди. Тя печелеше добре. Бе стигнала до двайсет и четири хиляди годишно. Това беше повече, отколкото той беше изкарал през своята най-успешна година.
Джо се надигна и отпи от кафето. Жена му за трети път ходеше командировка в Ню Йорк. При първото пътуване беше взела детето със себе си и бяха отседнали в къщата на родителите му, а при последните две Моти се беше настанила в хотел «Пенсилвания». Беше се оправдала, че бил в самия център на «модата». Но не беше само това. Тя беше се променила — не беше вече онова момиче от универсалния магазин, което той помнеше. От нея се излъчваше някаква решителност. Гримът й, нанесен съвсем професионално, както и прическата и дрехите й отговаряха на най-новите модни тенденции. Същинската промяна обаче бе настъпила в очите й. По-рано те бяха ведри и открити, а сега гледаха потайно и предпазливо, сякаш Моти живее в друг свят, в който той не беше в състояние да проникне.
Запита се дали жена му се чукаше с мистър Маркс, нейния шеф. Ама че глупак беше…! Разбира се, че го правеше. Никое момиче, независимо колко страхотно си вършеше работата, нямаше как да се докопа до парите и повишението по друг начин. Дори и маниерът й на любене се беше изменил, като беше станал по-изтънчен и лишен от наивност. Преди оргазмите й следваха неудържимо един след друг, а сега Моти преживяваше една истинска кулминация и край. Едва дочакала я, тя припряно изтичваше в банята, за да пусне душа и да измие всеки заблудил се сперматозоид, който би могъл случайно да попадне в нея. Наистина беше загубеняк. Червей с позлатена пишка беше сложил рога на петела професионалист. Трясна чашата върху чинийката и кафето се разплиска по нощното шкафче.
— Роза! — извика Джо.
Мексиканката моментално се появи на прага.
— Si, senor…
— Почисти това — посочи той към разлятото кафе.
Тя кимна и след секунда се върна с парцал. Коленичи до него и започна да бърше тъмната течност. Както бе на колене, Роза вдигна лице към Джо.
— Няма проблеми… — рече му.
Той издърпа колана от панталона си и го остави да се смъкне по краката му до пода заедно с гащите.
— Ще трябва да го изпереш. По него има петна от кафето.
Роза мълчаливо фиксираше с поглед гениталиите му.
— Какво зяпаш? — сърдито й се сопна Джо. — Иска ти се да го пипнеш ли?
Все още на колене, тя продължаваше да немее.
Той гневно я зашлеви през лицето:
— Дяволите да те вземат! Ще ти се да го подържиш!
Почти с благоговение момичето докосна с пръсти тестисите му.
— Muy grandes cojones*…! — промълви то. После обхвана с ръка члена на Джо.
[* Muy grandes cojones…! (исп.) — Колко големи топки…! — Б.пр.]
Той я вдигна нагоре, за да стъпи на краката си.
— Не така… — рече й с подрезгавял глас. — Съблечи се!
Без да обели дума и без да погледне към него, Роза свали роклята си, разкопча черния си памучен сутиен и заедно с гащичките си го пусна на пода. Кръстоса длани, прикривайки слабините си.
— Не се чукам — прошепна тя. — Аз съм девствена…
— О, по дяволите! — изруга Джо, усещайки как ядът му се изпарява. — Обличай се! — Той мина покрай нея и се запъти към банята. — Ще взема един душ и ще изляза за малко.

— Палта от кожи на питомни норки по двеста долара, изцяло на кредит — каза мистър Самюел. — Прекрасен тъмен косъм, от най-търсения…
— Каква ще ни е изгодата? Нашите магазини са в Лос Анжелос, а не в Ню Йорк — възрази Моти.
— С палта от норка, скроени перфектно като тези, бихте могли да организирате специална разпродажба при цена четиристотин деветдесет и пет долара парчето и ще вървят като топъл хляб — отвърна той.
— Цената е добра, мисис Краун — намеси се Маркс.
Моти срещна погледа му:
— Само не забравяйте, мистър Маркс, че нашите салони за кожи винаги са били губещи. А търговската площ на партерния етаж е прекалено скъпа, за да бъдат тези загуби оправдани.
— Това е така, защото вашите продавачи не разбират от кожи — язвително рече Самюел. — Един добър търговец — познавач би натрупал цяло състояние от тях.
— Няма да споря с вас, мистър Самюел — каза тя. — Но така или иначе сме принудени да работим с хората, с които разполагаме. Да не би вие да имате някаква по-добра идея?
— Ако искате да съживите магазините си, задължително е да имате престижен салон за кожени изделия… — отговори й той.
Моти стрелна с поглед Маркс, сетне отмести очи към търговеца на кожи:
— Ами ако дадем концесията на вас? Заявихте, че сте щели да се справите по-добре от нас и аз ви вярвам.
— Не знам… — предпазливо рече Самюел. — Тъкмо сега бюджетът ни е изтънял. Вече подписахме договори с «Хъдзън» в Детройт. Зависи за каква сума става дума?
— Не съм мислила по въпроса — каза тя. — Вие на какво мнение сте, мистър Маркс? — обърна се към шефа си.
— И аз не съм се замислял — призна той. — Колко ни струва партерното пространство?
— Около деветдесет хиляди в магазина в Бевърли Хилс — отвърна Моти.
— А в другите четири магазина?
— Приблизително по петнайсет хиляди за всеки един. В Бевърли Хилс се реализират петдесет процента от всичките ни продажби на кожи — осведоми го тя.
— Прекалено скъпо е — побърза да се намеси Самюел. — Ще трябва да сложа на склад стока за четвърт милион долара, за да създам асортимент, с който да можем изобщо да започнем.
— Рискуваме да се провалим — каза Маркс, — но ще се проклинаме, ако изтървем тази възможност.
Самюел се взря изпитателно в него:
— Предложението ви сериозно ли е?
— Да — кимна Маркс.
— Добре тогава — на свой ред кимна той. — Ще ви направя почтена оферта. Ще ви дам петдесет хиляди за правата над сектора и двайсет процента от брутния приход, ако поемете заедно с мене рекламата и риска от всички продажби на кредит. Струва ми се, че ще има по една купчина пари за всеки.
— А ако се окаже, че грешите? — попита го Маркс.
— Ще загубим нещичко — отговори Самюел. — Но вие казахте, че така или иначе постоянно губите.
Маркс се обърна към Моти:
— Какво мислиш?
Тя се взря в другия мъж.
— Аз имам доверие на мистър Самюел. Той знае какво прави.
— Благодаря ви, мисис Краун — рече той и погледна към Маркс. — Какво решавате, Джералд?
— Ще предприемем стъпката — каза Маркс, протягайки ръка.
Самюел я пое и я разтърси.
— Ще дойда на място по-следващата седмица и ще се заловим с някои малки промени в салона. — Той се усмихна. — Вече виждам рекламните надписи: «Пол — експертът по кожите в Бевърли Хилс.»
— Няма да пише «Пол» — обади се Моти.
— Защо? — учуди се Самюел. — При «Хъдзън» в Детройт това върши работа.
— Там е Детройт, а ние сме в Бевърли Хилс — обясни тя. — Нужно е нещо по-въздействащо.
Той се облещи насреща й:
— Може би ви харесва «Ревлон»?
— Не — разсмя се тя. — Просто да го наречем «Паоло — Бевърли Хилс». Върхът на кожите! Лос Анжелос е селяндурски град. Хората в него винаги се впечатляват от чуждестранни имена.
— «Паоло — Бевърли Хилс» — ухилен повтори Самюел. — «Върхът на кожите!» Харесва ми… Да пием по този случай.
Мина повече от час, преди да затворят вратата зад гърба на търговеца. Когато Маркс се върна при Моти, тя се беше облегнала на дивана.
— Изцедена съм — оплака се тя. — Струваше ми се, че бърборенето му никога няма да спре.
Той погледна часовника си.
— Наближава седем — рече й. — Защо не вземеш една разпускаща вана, след което да се облечеш и да отидем да вечеряме някъде навън?
— Налага ли се да излизаме? — запита тя.
— Не — отговори Маркс. — Бихме могли да вечеряме в апартамента.
— Така ми харесва повече — каза Моти. — Малко съм уморена от задължителните протоколни вечери с разни хора.
— Ще останем тук, само двамата… — той се наведе и я целуна. — През целия следобед копнеех да го направя — рече й.
— Аз също — отвърна тя, обвивайки шията му с ръце. — Щастлив ли си? — попита го, докато го целуваше в отговор.
— Много — каза Маркс. — Двамата сме добър екип. Мисля, че сключихме добра сделка със Самюел.
— Да — съгласи се Моти. — Де да можеха всичките ни проблеми да се разрешат толкова лесно…!
Той се усмихна и улови погледа й.
— Един от тях вече е решен — рече й.
В очите й се появи ням въпрос.
— Аз съм свободен мъж — поясни Маркс. — Моят адвокат ми се обади. Жена ми е прекарала шестте седмици в Рино, разводът е потвърден и тя вече е моя бивша съпруга.
Моти го гледаше втренчено, без да говори.
— Май не се радваш много…? — каза той.
— Радвам се — отговори тя. — Но съм и малко уплашена.
— Рано или късно ще трябва да му кажеш — продължи Маркс.
— Знам — рече Моти. — Но точно сега Джо изживява тежък период. Ще ми се да има с какво да се занимава.
— Проблеми винаги ще съществуват — отвърна Маркс. — От онова, което си ми разказвала, съдя, че около него има достатъчно момичета, които го утешават. И при положение, че не претендираш за никаква издръжка за тебе и за детето, както и за общата собственост, той ще съумее да се съвземе.
Тя замълча.
— Разводът ще бъде лесен — добави Маркс. — Ако мъжът ти подпише документите, би могла да получиш развод за един ден в Тихуана.
Моти продължи да мълчи. Той се взря в очите и:
— Естествено само в случай, че желаеш да се омъжиш за мене…
Тя го привлече плътно към себе си и плъзна ръка към слабините му. Почувства как пенисът му се втвърди между пръстите й.
— Разбира се, че искам да се омъжа за тебе — прошепнаха устните й.

Довоенният «Крайслер Еърфлоу» на Джо изглеждаше някак не на мястото си между ролс-ройсите, кадилаците и континенталите, паркиран на улицата пред къщата на А. Дж., която се намираше на ъгъла на булевардите «Родео» и «Ломитас» в Бевърли Хилс. Облеченият в червена куртка пазач на паркинга му даде талонче и откара автомобила. Джо остана за секунда неподвижен, преди да се запъти към входа на къщата. Видя как закараха колата му чак в дъното на улицата, далече от претенциозните возила пред фасадата й. Усмихна се вътрешно. Дори автомобилите ставаха жертви на кастовата система.
Един иконом китаец, облечен в смокинг, отвори вратата пред него:
— Вашето име, сър?
— Джо Краун… — отвърна той.
Икономът хвърли поглед върху списъка, който беше в ръката му, сетне кимна и го покани с жест във вече препълнения с гости хол.
Бланш Роузън, съпругата на А.Дж., беше застанала до самия вход на салона. Тя беше привлекателна жена, изглеждаше много млада за своята възраст, която клонеше към петдесетте. Мисис Роузън се усмихна, протягайки ръка:
— Джо! — топло произнесе тя. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш!
— Благодаря за поканата, мисис Роузън — ръкува се с нея той.
— Наричай ме Бланш — рече тя и обгърна с жест помещението. — Сигурна съм, че познаваш повечето от хората тук. Чувствай се като у дома си. Барът е разположен в дъното.
— Благодаря, Бланш — каза той, но тя вече му бе обърнала гръб, за да поздрави следващите гости. Тръгна към бара. Разпозна мнозина от поканените, но само с неколцина беше личен познат или пък ги бе срещал по някакъв повод. Чернокожият барман цъфна в усмивка насреща му:
— Скоч с вода — отговори Джо. Пое питието и се отдръпна в единия край на салона. Плътно обкръжен от хора, А.Дж. бе застанал до Джуди, която носеше черна права прозрачна рокля, украсена с паети. Май всички в групичката говореха едновременно.
От входната врата по посока на хола долетя лек полъх от тревожно суетене. А.Дж. моментално улови Джуди за ръката и почти я повлече със себе си натам. Джо ги проследи с поглед. Зърна една женска шапка и веднага отгатна коя беше дамата — Хеда. Шапките й бяха прочути — нейна запазена марка… Тя бе едната от двете най-влиятелни холивудски журналистки, завеждащи отдели в редакциите си. Изневиделица се появиха фотографи и заизбухваха отблясъци на светкавици. На Хеда се подмазваше дори самият А.Дж.
Гласът на Рей Стърн приглушено избоботи в ухото на Джо:
— Аз като че ли наистина се прецаках, а?
Той се извърна към режисьора:
— Какво те кара да смяташ така?
— Бих могъл аз да съм човекът, направил този филм, но подвих опашка.
— Светът няма да свърши с някакъв си филм…
— Всеки филм, който предизвиква касов сбор, е от значение — взря се в него Стърн.
— Не разбирам какво ме топли това — рече Джо. — След него не съм получавал никакъв ангажимент.
— Ще видиш, че сега ще получиш — каза Рей. — Защо, мислиш, те е поканил А.Дж. на днешното парти? Ти си сценаристът на лентата, донесла най-голям приход, която неговата киностудия е произвела през тази година.
Джо остана мълчаливо загледан в режисьора.
— По всяка вероятност ще ти намекне за продължение, преди да свърши празненството…
— Та той дори не ме забелязва! — възрази Джо.
— Не се заблуждавай — рече Стърн. — А.Дж. забелязва всичко.
Той сви рамене.
— Не знам… — очите му срещнаха тези на режисьора. — Ти над какво работиш сега? — запита го.
— Над нищо — отвърна Стърн. — Той ме лиши напълно от възможността да избирам. Не ми е ясно защо съм сред поканените. Навярно са преписали името ми от някой предишен списък с гости.
— Хайде, хайде — каза Джо. — Положението не е чак толкова лошо.
— Мътните го взели положението! — изруга с горчивина Рей. — Ще ида да ударя още едно питие.
Докато изпращаше с поглед отдалечаващия се по посока на бара мъж, зад гърба му се разнесе женски глас:
— Вие ли сте Джо Краун?
Той се обърна. Пред него стоеше стройно момиче със сини очи и дълга кестенява коса, която стигаше почти до голите му рамене. Беше облечено в нежна, прилепнала по тялото рокля от синя коприна.
— Да — рече.
Момичето го гледаше настойчиво.
— Аз съм Тами Шеридън. Не ме ли познахте?
— Не, за съжаление… — Джо се почувства така, сякаш беше виновен за нещо.
— Изпълнявам второстепенната роля във вашия филм — каза тя. — Момичето, което влиза в двубой с Джуди…
— Наистина съжалявам — усмихна се той. — Изобщо не съм гледал филма.
— Изобщо ли? — невярващо повтори Тами. — Дори и в прожекционната зала на киностудията ли?
— Така и не ме поканиха — отговори Джо. — Оттогава не съм прекрачвал прага на компанията. Навярно ще го гледам, когато го пуснат в Лос Анжелос.
— Но аз подочух, че вече сте пишели продължението… — каза тя. — Помислих си, че ще съумея да ви убедя да разширите малко ролята ми.
Той се разсмя:
— Сигурно ще успеете. Само че първо трябва да ми възложат работата.
Момичето се усмихна и Джо разбра, че не беше му повярвало.
— Самичък ли сте? — запита го тя.
— Да.
— И не очаквате никого?
— Никого — рече той.
— Странно — каза Тами Шеридън. — Говори се, че сте женен и че тайничко въртите любов с Джуди.
— Хората разправят какво ли не… — отвърна Джо. — Наистина съм женен. Но съпругата ми замина за Ню Йорк, а хобито ми не е да чукам Джуди.
— Чух, че вие сте й уредил ангажимента.
— Не съм.
— Тогава как е получила ролята? — полюбопитства тя. — Джуди не струва пукната пара като актриса. Когато съм в най-лошата си форма, в сравнение с нея аз играя като Грета Гарбо…
— Не знам — направи той движение с ръката си. — Аз съм само сценарист.
Теми хвърли поглед към отсрещната страна на помещението, където фотографите снимаха Акус и току-що влезлия Стийв Кокран.
— Проклета мръсница! — завистливо каза тя, след което отново се обърна към Джо. — Имаш ли кола — попита го.
Той кимна.
— Аз дойдох с такси — обясни Тами. — Не би ли могъл да ме откараш до вкъщи след партито?
— Разбира се — прие той.
— Почакай ме — помоли го тя, докато се отдалечаваше. — Ще се опитам междувременно да прилъжа фотографите да ми щракнат няколко пози.
Джо проследи с поглед походката й, приличаща на обучена за лов на птици хрътка, сетне се насочи към бара и си поръча още едно питие. Температурата в салона се беше покачила и той застана по-близо до прозореца, за да глътне малко свеж въздух. Към него се приближи мистър Метакса, банкерът.
— Моите поздравления, Джо! — весело рече той.
— Благодаря ви, мистър Метакса — усмихна му се Джо — Само че за какво ме поздравявате?
— За хубавия сценарий. С този филм ще спечелим цяла планина от пари. Постъпленията от дистрибуторите ще достигнат може би два милиона долара. Много сме доволни!
— Аз също се радвам — каза той.
Метакса го улови за ръката.
— Ела — рече му. — Довел съм един италиански продуцент, мой добър приятел, който иска да се запознае с тебе.
Джо го последва до някакъв висок, симпатичен мъж, с увенчана с бяла коса аристократична глава. Банкерът припряно заговори на италиански, после преведе.
— Джо Краун, писател — представи го той.
— А това е знаменитият италиански продуцент Рафаело Сантими. Синьор Сантини постигна огромен успех в Рим с «Мотоциклетът с едно колело».
Джо беше слушал за този филм. Бе една от първите неореалистични творби, които бяха се появили от Италия. Критиците го бяха харесали и малко беше останало да му присъдят наградата на Академията за най-добър чуждестранен филм.
— За мене е чест да се запозная с вас, мистър Сантини — каза той.
— Честта и удоволствието от запознанството са мои — произнесе на английски продуцентът с италиански акцент. — Вашият филм ми хареса. Изключително забавен е и доказва, че притежавате верен усет за онова, което жадува да види публиката. Де да имаха всички подобен нюх!
— Благодаря ви, мистър Сантини — отвърна Джо.
Чужденецът кимна със сериозно изражение:
— Надявам се, че някой ден ще дойдете с мене в Италия и заедно с вас ще направим филм.
— На драго сърце — каза той.
Зад него се разнесе гласът на А. Дж.
— Какъв е тоя макаронаджийски заговор зад гърба ми с моя най-талантлив сценарист? Опитвате се да ми го отмъкнете ли? — Усмихнатата му физиономия беше в пълно противоречие с думите му.
— Ни най-малко… — енергично възрази Метакса.
— Мистър Сантини само се възхищаваше от работата на Джо.
— С него имам договор за трисериен филм — заяви Л. Дж.
Джо се облещи насреща му. За пръв път чуваше за въпросния договор, но запази спокойствие.
— В понеделник сутринта ще се срещнем с мистър Краун в киностудията, за да обсъдим сценария за първата част… — продължи А.Дж. — Нали, Джо?
— Точно така, мистър Роузън — отговори той.
— И какво ще бъде заглавието на новия филм? — запита Сантини.
А.Дж. го изгледа втренчено, сетне се обърна към Джо:
— Можеш да му го съобщиш.
— «Завръщането на войнствената царица» — задоволи той без всякакво колебание интереса на италианеца.
— Ама, разбира се! — иронично възкликна продуцентът. — Колко просто, колко находчиво! С такова название филмът е продаден още отсега.
— Да не забравиш — понеделник сутринта в девет часа! — напомни А.Дж. на Джо, докато се отдалечаваше ухилен.
Двамата италианци го съпроводиха с очи. С приглушен глас Сантини изломоти нещо на италиански на Метакса, след което отново заговори на Джо.
— Запомнете ми думата, мистър Краун — рече той. — Един ден ние с вас ще снимаме филм в Рим.
С периферното си зрение Джо забеляза Тами, която идваше към него.
— Хей! — извика му тя, сякаш бяха стари приятели. — Трябва да ме запознаеш с мистър Сантини. Той е моят идол сред продуцентите…!
— Мистър Сантини, мис Тами Шеридън — представи ги един на друг Джо.
— Влюбена съм във вашия филм! — изпадна в телешки възторг тя. — Гласувах за него при определянето на наградите на Академията. Толкова страдах, когато не ви удостоиха!
— Благодаря, мис Тами — учтиво отвърна италианецът.
— Вечерята скоро ще започне — каза тя. — Може ли да седна до вас? Ще ми се да ви разпитам за куп неща във връзка с вашия прекрасен филм.
— Съжалявам — извини се продуцентът, — но няма да присъствам на вечерята. Имам предварително уговорена среща в «Чейзън».
— И аз съжалявам, мистър Сантини — искрено рече Тами.
Италианецът хвана ръката й и я целуна, покланяйки се.
— Чао! — сбогува се той.
Тя въздъхна, загледана след него.
— Ама че скапани обноски притежава този тип — отрони се от нея. — Когато притисна устните си към ръката ми, се почувствах така, като че ли ме погъделичка с език между краката.
— Глупости — каза Джо. — Това и аз мога.
— Да ми целунеш ръка по този начин ли? — взря се в него Тами.
— Не — засмя се той. — Да погъделичкам с език «къдравелката» ти…

Партитата в Холивуд приключваха рано. Обичайното извинение на всички беше, че трябвало да бъдат в студията в седем часа сутринта. Често пъти актьорите си тръгваха първи, тъй като бяха длъжни да цъфнат в гримьорната си между пет и половина и шест. Когато Тами се настани до него на седалката в колата му, беше единайсет часа. Джо даде банкнота от един долар на момчето от паркинга и се измъкна от прохода между колите.
— Къде живееш? — запита, поглеждайки към нея.
— В долината — отвърна Тами. У нея се долавяше някакво предизвикателно пренебрежение.
— Окей — спокойно рече той. — Само ми обясни как да стигнем до дома ти.
— Карай по Лоръл Кениън. Аз съм на две преки от тази страна на Вентура.
— Дадено — каза Джо, докато завиваше по Сънсет.
— Нощем става ужасно студено — оплака се тя. — Цялата треперя. Би ли пуснал парното?
Той мълчаливо го включи. През отворите започна да нахлува топъл въздух.
— Така е по-добре — рече Тами и се завъртя към него. — Ще напишеш ли сценария за филма?
Джо вдигна рамене:
— А.Дж. иска да се срещнем в понеделник…
— Ще го напишеш — произнесе с вътрешно убеждение тя.
— Ще видим — каза Джо. — Не знам, още не сме говорили за заплащането.
— А.Дж. ще се погрижи за това — рече момичето. — Успехът на филма е сигурен като пари в банката.
Той й се усмихна:
— Говориш повече като посредник, отколкото като актриса.
Тами се разсмя.
— Нищо чудно — отвърна. — Отдавна живея в този град…
— Годините ти не са чак толкова много — отбеляза Джо.
— На двайсет и шест съм — започни тя. — Дойдох тук, когато бях шестнайсетгодишна.
— Изглеждаш на по-малко.
— От грима е — рече Тами с полушеговит тон. — Можеш да смяташ, че ангажиментът ти е вързан в кърпа — добави.
— Защо си толкова сигурна в това?
— Защото мисис Роузън, съпругата на А. Дж. ти е хвърлила око.
— Не забелязах нищо такова — възрази той. — Та тя размени с мене само няколко думи.
— Аз обаче забелязах как те поглъщаше с очи. През цялото време… — Тя направи пауза, докато автомобилът със завой напусна Сънсет и пое по Лоръл Кениън. — Известно ли ти е, че е работила като редакторка на сценарии в киностудията преди да се омъжи за А. Дж.?
— Не.
— И досега всички ръкописи минават през нея. А. Дж. изобщо не ги чете. Жена му си пада по писателите. Особено по младите…
— Не разбирам само как това обстоятелство би могло да бъде гаранция, че ще ме наемат — каза.
— Изпрати й цветя с благодарствена бележчица обясни му Тами. — След ден-два мисис Роузън ще ти се обади и ще те покани на обяд в тяхната къща в Малибу. Публична тайна е, че действа по този начин.
— Ти била ли си там? — стрелна я с поглед той.
Момичето кимна.
— Да, но от това не спечелих нищо — в тона й се усещаше огорчение. — Вече с трета киностудия подписвам договор, но така и не получавам главна роля.
— Разправят, че късметът проработвал на третия път — подметна Джо.
— Дано — рече Тами, без сама да си вярва.
Двамата продължиха да пътуват мълчаливо, докато улицата не описа дъга и светлините на булевард Вентура не блеснаха отпреде им.
— При третата пряка завий надясно — насочи го тя. — Аз съм във втората къща.
Колата взе завоя и спря пред къщата. Тя беше малка, но добре поддържана.
— Приятно местенце — каза той.
Тами срещна погледа му.
— Бих те поканила, но живея заедно с две други момичета… — извини се тя.
— Няма нищо — отвърна Джо.
Ръката й легна върху скута му.
— Бих могла да направя нещо за тебе с уста тук в автомобила — предложи му.
Той се усмихна:
— Не е необходимо. Благодаря ти все пак…
— Страхотна съм в оралната любов — настоя Тами.
— Не се съмнявам — кимна Джо. — Но ще поизчакам.
Момичето се наведе към него и го целуна по бузата.
— Благодаря ти, че ме докара — рече то. — Ще те потърся в студията.
— Добре — усмихна се той. — Лека нощ!
Проследи с поглед как Тами притичва до входната врата на къщата, сетне обърна колата и потегли към дома си. Беше малко след полунощ, когато се озова в леглото си.

— Превръщаш се във важна клечка — каза Шърли. — Славата ти се носи. Пренесохме нещата ти в ъгловия кабинет.
— Но аз се споразумях с А.Дж. едва преди двайсет минути — отвърна Джо.
— Явно е бил сигурен в сделката — засмя се тя. — Даде ми нарежданията си още в петък… — Шърли взе от бюрото си връзка ключове. — Ела да ти го покажа.
Той я последва до дъното на коридора. Вратата на новия му кабинет беше от масивно дърво, без предишното прозорче от матирано стъкло, което не позволяваше човек да се усамоти истински. Джо я отвори и влезе вътре заедно с Шърли. Подът беше застлан с килим от стена до стена, а околовръст всичко беше облицовано с дървена ламперия. Диванът и двете кресла бяха старички, но тапицирани с естествена кожа. Пишещата машина се мъдреше върху специална масичка вместо върху бюрото.
— Харесва ли ти? — попита го тя.
Той кимна:
— Човек има поне усещането, че може да диша свободно.
— Добре — рече Шърли. — Приготвила съм ти хартия за машинопис, индиго, бележници за чернови и моливи. Телефонът е свързан директно с централата и можеш да звъниш или да ти се обаждат, без разговорите ти да минават през мене. До апарата има превключвател, с който да прехвърляш линията при мене, когато отсъстваш или пък не желаеш да те безпокоят, докато работиш усилено.
— Не е зле — констатира Джо.
— Колко време мислиш, че ще ти отнеме сценарият? — запита го тя.
— Вероятно месец за първата редакция и още един за доработване и изглаждане. А.Дж. иска снимките да започнат през юли.
— Значи не разполагаш с кой знае колко време…
— Ще се справя — каза той.
— Оставям те, за да можеш да се настаниш — рече Шърли, насочвайки се към вратата. — Ако имаш нужда от нещо, потърси ме.
— Благодаря ти — изпрати я той.
— Успех! — пожела му тя и затвори след себе си.
Джо мина зад писалището, седна и обгърна с поглед кабинета. Действително си го биваше. На едната стена висяха дори няколко сносни картини в рамки. Той извади пакета си с цигари и запуши с дълбокомислен вид. Независимо от по-хубавото бюро и офиса А.Дж. си оставаше боклук. Вместо за трите сценарии, както беше обещал вечерта на партито, той беше сключил перфектен договор само за първия. При все, че беше вдигнал цената на двайсет хиляди долара… Останалите два сценария бяха фиксирани в незадължителни споразумения, които щяха да бъдат подписани по-късно, след завършването на първия ръкопис.
Сепна го иззвъняването на телефона. Джо хвърли поглед на часовника си. Беше едва единайсет часа преди обяд.
— Джо Краун… — вдигна той слушалката.
— Вие ли сте, мистър Краун? — Гласът беше женски.
— Да — отвърна Джо предпазливо.
— Обажда се Бланш Роузън — произнесе гласът в ухото му. — Поздравления за новия ви кабинет!
— Благодаря, мисис Роузън… — каза той.
— Нали се бяхме разбрали да ме наричате Бланш — припомни му тя кокетно. — Позвъних ви, за да ви благодаря за прекрасните цветя. Беше много мило от ваша страна.
— За мене беше удоволствие — рече Джо. — Забавлявах се истински на партито и отново бих искал да изразя благодарността си, че ме поканихте.
— Чела съм доста от вашите произведения — продължи Бланш. — Включително някои от разказите, които сте написали. Вие сте много добър писател, Джо. Навярно далеч по-добър, отколкото си давате сметка.
— Благодаря, Бланш.
— Знам какво говоря — каза тя. — Навремето бях редакторка в «Дабълдей» в Ню Йорк, а после постъпих в киностудията при А.Дж. като редактор на сценарии и консултант, преди да се оженим. И до ден-днешен все още чета всички сценарии, към които той проявява интерес.
— Звучи много интригуващо — отбеляза Джо.
— Наясно съм с проекта, който А.Дж. ви е предложил, и бих могла да ви подскажа някои неща, за да ви помогна да избегнете част от проблемите, на които е възможно да се натъкнете при писането на сценария. Какво ще кажете да обядваме заедно в сряда? Имам една малка къщичка в Малибу. Не е нищо особено, но там ще можем да поговорим на спокойствие.
— Много сте любезна… — прие той.
— Удобно ли ви е в дванайсет и половина? — попита го Бланш.
— Напълно — рече Джо. — Ще чакам сряда с нетърпение.
Той затвори телефона. Тами се беше оказала права. Тази жена не пропускаше нито един случай.
При второто иззвъняване за деня се обади самата Тами.
— Честито! — каза му тя. — Нали те предупредих, че работата ти е повече от сигурна.
— Така беше — призна Джо.
— Ще ми се да намина — рече Тами. — Приготвила съм ти подарък по случай настаняването в новия кабинет. Сега моментът подходящ ли е?
— Заповядай — покани я той. — Още не съм започнал да работя.
— Ще бъда при тебе след десет минути — каза тя и затвори слушалката.
Телефонът отново иззвъня и Джо се пресегна към него.
— Трудно е човек да се свърже с тебе… — прозвуча гласът на Кати.
— Главата ми не го побира — отвърна той. — Въобще не подозирах, че някой ще знае къде съм.
— Споменавал ли си пред Л. Дж. че досега не си гледал филма?
— Да — каза Джо.
— Той ме уведоми, че тази вечер от осем часа щяло да има закрита предварителна прожекция в «Пасифик Пелисейд Тиътър» за съдебни магистрати от Западното крайбрежие. Решил е, че там би могъл да наваксаш пропуснатото. В театър с публика ще добиеш по-добра представа за филма, отколкото в залата за прожекции на компанията.
— Предай му, че ще отида — рече Джо.
Само миг по-късно телефонът пак нададе вой. Този път го търсеше Лаура от Ню Йорк.
— Моите поздравления! — каза тя. — Научих, че ще пишеш продължение на историята за амазонките.
— Новините летят бързо… — учуди се той. — Това беше решено едва тази сутрин.
— От киностудията ни изпратиха телетайп с договор за тебе. Ти съгласен ли си с него?
— Разбира се — отговори Джо. — Двайсет хилядарки са хубава сумичка.
— А как ще се отрази този ангажимент на романа ти? — поиска да знае Лаура.
— Ще го позабави, но само за един месец. Сценарият е фасулска работа…
— Да се надяваме, че е така — рече тя. — Това, което си направил до момента, е много хубаво. Никак не ми се ще да убиваш инерцията си.
— Ще се справя — каза той. — Откакто ти си замина, съм приготвил нови петдесет страници. Ще ти ги изпратя.
— Добре — отвърна Лаура. — Изгарям от нетърпение да ги прочета. Ако са толкова сполучливи, колкото онези досега, значи наполовина си успял.
— Ще напиша книгата, не се тревожи — успокои я Джо. — Но тъкмо в този момент двайсетте бона ще ми дойдат съвсем на място.
Нейната интонация се смекчи.
— Добре ли си? — запита го. — Чух, че имаш проблеми у дома…
— Къде ги научаваш тези работи? — изненада се той. — Аз самият не знам нищо такова.
— Едни познати от Крайбрежието ми казаха, че жена ти прекалено много отсъствала от къщи.
— Проклетата фабрика за сплетни никога не спира…! Та нали това й е професията? Тя е главен закупчик и й се налага да ходи в командировки.
— Окей — съгласи се Лаура. — Значи с тебе всичко е наред.
— Няма нужда да се притесняваш за мене — каза Джо.
— Ако съм в състояние да ти помогна по някакъв начин, само ми се обади. Аз съм на твоя страна.
— Благодаря ти — рече той, след което се сбогува с нея. Погледът му остана неподвижно забит в телефона. Хората бяха подли. Единственото, за което мечтаеха, беше да създават неприятности. Какво им влизаше в работата как живеят останалите?
На вратата се почука.
— Влезте — извика Джо.
Тами прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Беше облечена в прилепнал памучен пуловер и къса пола. Цялото му полезрение се изпълни с нейните гърди, задник и дълги стройни крака. Въздействието им беше като на табло за реклами над Сънсет Стрип. Тя хвърли бърз поглед на кабинета.
— По нищо не отстъпва на офисите на някои продуценти, които съм виждала.
— Приятен е — отвърна той.
Тами постави една малка, загъната като подарък, правоъгълна кутийка на бюрото пред него:
— Това е за тебе…
Джо бързо я отвори и започна да се смее. Беше специална опаковка от дузина презервативи с овлажняващо желе, марка «Рамзес».
— Надявам се, че си взела от точната мярка — каза той. — Обикновено са прекалено малки.
— Пише, че стават за всякакви размери.
— Високо оценявам жеста ти — рече Джо. — Но кога ли ще имаме възможността да ги изпробваме?
Тя се обърна и заключи вратата на кабинета:
— Мисля, че ще бъде проява на любезност, ако първа начена опаковката. После можеш да ме заведеш долу да обядваме.
Първия човек, когото зърна във фоайето на театъра, след като беше гледал филма, бе Мики Коен. Двамата си кимнаха за поздрав и се ръкуваха.
— Хареса ми — рече Мики.
Джо го погледна, за да разбере дали говори сериозно, но мъжът насреща му беше откровен. Той замълча.
— На публиката също й се понрави — продължи Мики. — Викаше се през цялото време, особено хлапаците на балкона. Обзалагам се, че дълго ще онанират след този филм. Джуди се появи почти чисто гола.
— Не мога да си го обясня — отвърна Джо.
— Не е и нужно — каза Мики. — Просто повтори същия номер.
— Не знам дали ще успея — рече той. — Изобщо не съм сигурен, че ще мога отново да напиша нещо толкова безвкусно.
— За двайсетте бона, които ти се дават, ще забъркаш всякаква помия и ще си оближеш пръстите — произнесе Мики с категоричен тон.

Джо дръпна връвта, за да звънне камбанката от вътрешната страна на вратата в дългата ограда от плътно заковани летви.
— Кой е? — чу се отвътре гласът на Бланш.
— Джо Краун — отвърна той. Хвърли поглед към слънцето. Беше убийствено силно.
Вратата се отвори и жената остана скрита зад нея, докато го пропускаше да влезе. Беше загърната с широка плажна хавлия и цялото й тяло бе намазано с масло против изгаряне. Джо я последва през малката градинка, граничеща с шосето, после през вътрешността на къщата до една открита веранда за слънчеви бани, издигаща се над самия плаж.
— Не ти ли се иска да поплуваш, преди да обядваме? — обърна се към него Бланш.
— Не особено… — рече той.
— Тук има бански, сигурна съм, че ще откриеш такива, които да са ти по мярка.
— Съжалявам, но не мога да плувам — извини се Джо.
Мисис Роузън се разсмя.
— Поне си честен. Повечето хора търсят други начини да се измъкнат от положението. — Тя вдигна очи към слънцето. — Но няма да е зле да си обуеш бански. В тези дрехи ще се свариш от жега, дори ако стоиш на сянка.
Той намери една стара сламена шапка, която да пази главата му от слънцето. Всички бански гащета бяха с малки размери. Обу едни, които покриваха ханша му, но даже и така окосмяването на слабините му преливаше над ръба им. Забеляза как го гледа Бланш и разбра, че това беше начинът, по който режисираше приключенията си.
— Приготвих водка с тоник — каза тя. — Познала ли съм?
— Напълно — каза Джо.
Бланш седна върху матрака на дървения под.
— Добре дошъл в Малибу! — протегна тя чашата към него.
— Благодаря — отвърна той, отпивайки от питието. Беше леденостудено и приятно.
Двамата чукнаха чашите си и в същия миг хавлията се смъкна от нея, откривайки едната страна на тялото й от гърдите до къдравите, хвърлящи слънчеви отблясъци от плажното масло, косми на пубиса й. Бланш улови погледа, с който я фиксираше.
— Надявам се, че не страдаш от прекалена срамежливост?
Джо поклати глава.
Тя остави да се свлече и остатъка от кърпата, след което отпусна ръце върху матрака, излагайки изцяло голото си тяло на слънцето.
— Аз съм нудистка, истинска последователка на култа към слънцето — рече Бланш.
— Това е чудесно — каза той.
— Позволи ми да те намажа с плажно масло — извърна се към него тя. — Ще те предпази от изгаряне.
— Мисля, че няма да е необходимо — отказа Джо.
— Защо — запита мисис Роузън.
— Точката ми на «кипене» е много ниска — обясни й. — И без друго вече полагам доста усилия, за да се контролирам.
— Не съм сляпа — рече тя. — Пенисът ти ще скъса банските. Вероятно в Дивия запад си щял да бъдеш най-големият бързак при ваденето на пищова. Дано само не си толкова припрян и в «стрелбата».
Джо се засмя. Бланш хвана члена му и го привлече към себе си на земята.
— Нека близна първо тази прелест… — тя смъкна банските му и пръстите й се сключиха около неговата мъжественост. Очите й срещнаха неговите:
— Знаеш ли, чух, че причината Долорес Дел Рио да има толкова безукорна кожа била, че разполагала с дузина млади мъже, които се празнели отгоре й и втривали спермата в тялото й.
— Чувам го за първи път — прихна той. — Май наистина сте вманиачена…
Тя също се разсмя.
— Но освен това съм и взискателна. В края на краищата, да бъдеш съпруга на шефа има своите предимства.
— Аз пък си мислех, че се срещаме, за да обсъдим сценария — рече Джо.
— Ето го сценарият — каза Бланш, пъхвайки пениса му в устата си.

Пощальонът стоеше на прага. Той подаде на Джо пакетчето, обозначено както обикновено като върнат ръкопис и му поднесе разносната книга да се подпише.
— Още един, мистър Краун — съчувствено рече мъжът. — Съжалявам много.
— Писателите са свикнали да бъдат отхвърляни — философски заключи Джо, докато му връщаше книгата с разписките.
Седна на масичката в хола и отвори пакета. Джамайка беше добавил в него извънреден подарък. Освен обичайните четирийсет пликчета кокаин, вътре имаше кесийка от станиол, пълна със силна марихуана от остров Ямайка. Той поклати глава. Пак беше забравил да наеме пощенска кутия.
От кухнята се зададе Роза с чаша кафе в ръце. Тя я остави пред него, след което му хвърли бърз поглед.
— Марихуана… — усмихна се момичето.
Джо вдигна очи към него:
— Позната ли ти е?
— Да, да. Мексиканската марихуана е по-хубава. — смееше се Роза.
— Пушила ли си от нея? — попита я той, обзет от любопитство.
Тя кимна.
— Пушат я дори пет-шестгодишни деца. За успокояване.
— Искаш ли малко? — предложи й Джо.
— Имам си — отвърна мексиканката. — Ако ви харесва, мога да ви донеса от къщи. Имам много.
Той се разсмя.
— Благодаря ти. Ще се възползвам някой ден. — Джо взе едно от малките пакетчета и го отвори така, че Роза да успее да види белия прах. — А това знаеш ли какво е?
Тя кимна:
— Кокаин…
— И него ли използваш?
— Не, господине — поклати глава момичето. — Ставам нервна и не мога да спя.
— Сече ти умът — рече той, усмихвайки се. — Но казват, че понякога много помагало при правене на любов.
— Изобщо не знаех за това — призна Джо.
— Старо индианско лекарство. Баща ми непрекъснато го пие. Много е добро.
— На колко години е баща ти? — попита я.
— На четирийсет и три години — отвърна Роза. — И той като вас има много приятелки.
— Какво казва майка ти?
— Нищо. За мъжете това е нормално.
Той взе чашата и отпи от кафето.
— Господинът ще закусва ли? — поинтересува се тя.
— Не — рече Джо. — Трябва да отивам в киностудията.
— Госпожата ще бъде ли вкъщи през уикенда?
— Няма да се върне преди понеделник — отговори той.
— У дома ли ще вечеряте дотогава?
— Да — рече Джо. — Смятам да работя у дома през почивните дни.
— Добре, господине.
Един слънчев лъч влезе през прозореца зад гърба на Роза.
— Нали ти дадох пари, за да си купиш бельо и да го носиш под роклята си? — каза той.
— Тъкмо това се канех да направя, след като ви сервирам кафето, senor… — рече без сянка от вълнение тя.
— Предизвикателна кучка! — прониза я с поглед Джо. Знаеше, че го лъже. — Обърни се с гръб към мене! — сърдито й нареди той.
Роза мълчаливо се завъртя. Джо запретна полата й и залепи по един звучен шамар на всеки от хълбоците й. Момичето въобще не извика, докато ръката му оставяше върху неговата кожа двата бели отпечатъка, които после станаха яркочервени.
— Може би това ще ти помогне да опресниш паметта си!
Роза погледна назад към него през рамото си, физиономията й беше абсолютно безизразна.
— Вие сте като баща ми, господине — спокойно рече тя. — Само че той ме удря по-силно и повече пъти…
Джо се втрещи.
— Ама на тебе ти харесва, мръсница такава!
— Това влиза в задълженията на жената, господине — каза мексиканката.
Нямаше какво да й отговори. Това бяха правила за живот от един друг свят.

Кейхо влезе в кабинета му и го обгърна с поглед.
— Много е шик — весело рече той. — Ставаш голям човек. Издигаш се в нашия греховен свят…
Джо се засмя.
— Преливаш от тъпи шеги.
— Хайде, хайде — каза Кейхо. — Това е един от най-хубавите офиси за драскачи.
— Извадих късмет — отвърна Джо.
— Издейства ти го постъплението от цял милион доларчета в касата — рече Кейхо.
— Бих предпочел да ми дадат пари — каза той. — Мога да мина и без кабинет.
— Ще стигнеш и до парите, когато му дойде времето — успокои го Кейхо. — Трябва само правилно да изиграеш картите си.
— Глупости — рече Джо. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Разговорът не продължи дълго. — Беше Джуди — поясни той. — Тъй като била звезда, можела да излиза единствено с други звезди. Кучка!
— Така е в Холивуд — констатира приятелят му.
— Тъкмо това имах предвид, като ти казвах, че трябва правилно да изиграеш картите си.
— Целият съм слух — взря се в него Джо.
— Необходимо ти е да наемеш рекламен агент за връзки с обществеността.
— Че защо? — учуди се той. — Аз съм писател, а не кинозвезда.
— Писателите също могат да бъдат звезди — отвърна Кейхо. — Помисли само… Даниъл Хамет, Фокнър, Скот Фицджералд, Хемингуей — всички те са писатели, но са и звезди същевременно.
— Все още не съм от техния калибър — възрази Джо. — Зад гърба им стои цяла планина от произведения.
— И какво от това? — иронично запита Кейхо. — Един способен рекламен агент би те направил не по-малко известен, отколкото който и да било от тях. Това е смахнат бизнес, но не го подценявай. Самите непочтени празнословци са най-лесната мишена за лъжи. Като видят името ти отпечатано достатъчно много пъти, ще повярват, че си преродения Шекспир.
— Не знам — отвърна Джо, колебаейки се. — Между впрочем, аз дори не познавам подобен специалист по известността.
— Аз пък познавам — рече Кейхо. — Моят племенник работи в «Калъмбия» като оформител в рекламния им отдел. Но се занимава странично и с други клиенти. Смята да си открие самостоятелно бюро.
— Взема ли скъпо?
— Зависи какво ще поискаш от него. Какво ще кажеш за едно кратко хвалебствие в рубриката на Уинчел в понеделник?
— Ако успее да го уреди, съм готов да целуна задника му на витрината на «Мейси».
— Не е нужно да стигаш чак дотам — каза Кейхо.
— Да допуснем, че така или иначе му се удаде да пробута няколко изречения в неделното радиопредаване на Уинчел. Съгласен ли си да предплатиш една стотачка?
— Дадено — прие Джо и постави получения по пощата пакет върху бюрото. — А как ще се спазарим за стоката?
— Същата цена като миналия път — рече Кейхо.
— Ще удържа стоте долара за племенника ми.
— Ще прибавя от себе си едно пликче с ямайска марихуана. Количеството ще стигне за сто цигари от по пет долара. Ти ще ми платиш без да отбиваш от сумата. По този начин всички ще спечелим по нещо.
— Тревата бива ли я? — запита той.
Джо отвори кесийката от станиол:
— Човек чувства как краката му се отделят от пода само като я помирише…
Кейхо завря носа си в отвора.
— Считай, че сме сключили сделката — посегна той към пакета.
— Кога ще мога да се запозная с този твой родственик?
— Какво ще кажеш за понеделник на обяд? Ще доведа Джин тука. Хлапакът ще ти хареса.
— Ако не успее не го води — рече Джо. — Само ще ми върнеш допълнителната стотачка.
— Ще успее — уверено заяви Кейхо. — Освен мене той има и леля, която е главната секретарка на Уинчел.

Беше три часът следобед и А.Дж. пиеше втора бутилка скоч. Като се изключи факта, че гласът му беше станал малко по-гръмък от обикновено и бе започнал да повтаря фразите по няколко пъти, човек надали би се досетил, че той здравата се беше спиртосал. Лежеше изтегнат в един шезлонг и наблюдаваше плажа от верандата.
Джо приседна на парапета до него. Непосредствено отдолу на пясъка се намираха няколко маси с чадъри, под чиято сянка се бяха разположили гостите. Облечени в бански костюми, те непрекъснато влизаха и излизаха от плискащите се вълни. Слънцето продължаваше да грее силно.
— Отлично парти — каза А. Дж., посочвайки с чаша в ръка към плажа. — Отлично парти…!
— Наистина е много хубаво — съгласи се Джо.
Мистър Роузън се надигна от шезлонга и се облегна на парапета.
— Виждаш ли Бланш? — попита го. — Къде е Бланш?
Джо се загледа в плажа.
— Зърнах я само преди няколко минути — рече той. Но не я виждам в момента.
А.Дж. отпи от уискито си.
— Кучка! — изруга жена си. — Кучка!
Джо не отвърна нищо.
— Мисли си, че не знам какво прави… — втренчи се в него А.Дж. — Само че аз знам. Проклета мръсница! — Той отново отпи от питието. — Заклещила е някой тип в ъгъла и му осмуква топките. Долна нимфоманка! — Очите му се спряха върху тези на Джо. — На тебе беше ли ти известно, че е долна нимфоманка?
Той не знаеше какво да каже. Не смяташе, че ще бъде уместно да потвърди чутото.
А.Дж. тъжно поклати глава:
— Нямаш представа как се чувства един мъж, когато е наясно, че жена му със сигурност е преспала с всички гости на това парти, а той не може и дума да обели против нея… — А.Дж. се отпусна пак в шезлонга, напълни за пореден път чашата си и мрачно пи. — Проблемът е, че не съм в състояние да предприема нищо. Даже не мога да се разведа с нея, защото всичко, което притежавам, е прехвърлено на нейно име заради данъците. Разводът би ме съсипал. На мое име нямам пукната пара. Нито цент! Хората мислят, че редовно си получавам порцията секс наред с останалите. Какво ли разбират хората, по дяволите!? Та на мене вече дори не ми става.
— Направо не ми се вярва — съчувствено рече Джо. — Вие все още сте млад човек, мистър Роузън. Ходихте ли на лекар?
— Бях при цяла дузина доктори — произнесе с отвращение той. — Резултатът беше кръгла нула. Всичките ми заявиха едно и също нещо. Причината било някакво възпаление отпреди седем години, когато се бях заразил с гонорея от една китайска проститутка. Нищо не можело да се направи…
— Господи! — възкликна Джо. Както беше седнал на парапета, той забеляза Бланш да се задава иззад къщата. Беше свалила банския си и се бе преоблякла в свободно падаща плажна рокля. — Ето я — посочи той на Л. Дж. съпругата му.
Шефът на киностудията застана до него и хвърли поглед надолу.
— Не съм превъртял — убедено рече той. — Виж само доволната й физиономия. Познавам това изражение — появява се на лицето й всеки път, когато получи своето. — Л. Дж. се върна при стола си, застина за секунда, неподвижно облегнат назад, след което се обърна към Джо: — Не ми обръщай внимание, малко съм пиян…
— На всички ни се случва понякога — отвърна той.
— Ще си остане само между нас, нали? — попита Л. Дж., леко засрамен.
— Нямам навика да си отварям устата за неща, които не ми влизат в работата — каза Джо.
— Добро момче си! — похвали го той и добави с подрезгавял, сърдит глас: — Обаче падне ли ти случай да я чукаш, дай й да разбере и от мое име… Скъсай й задника!
Джо замълча. А.Дж. се надигна от шезлонга.
— Уморих се — рече му. Интонацията му беше станала изненадващо вяла. — Ще вляза вътре да подремна малко.
— И аз мисля да се прибирам — каза той.
— Работиш ли над сюжета през почивните дни? — запита го мистър Роузън.
— Да — отговори Джо. — У дома.
— Добре — кимна А.Дж. — Ще се видим утре в студията.
Когато прекрачи прага на апартамента, Керълайн тъкмо вечеряше.
— Татко! — нададе тя вик и размаха вилицата си, разхвърляйки спагети по масата. — Пасгети! — разнесе се радостният й възглас.
Джо се разсмя. Дъщеря му не можеше да произнася думата.
— Вкусни ли са? — попита я.
— Много — сериозно каза Керълайн. — Но повече обичам «Гутси Ролс».
— Ще ти дам няколко след вечеря — обеща той.
— Добре — отново зарови тя вилицата в спагетите. — Кога се връща мама?
— Утре — отвърна Джо.
— Мама винаги ми носи подаръци — засия момиченцето.
— Да — рече той.
— Аз ги харесвам…
Мина му през ума, че това беше вярно. Запита се защо ли никога не се сещаше да донесе някакъв подарък на дъщеря си? Но изобщо не можеше да реши какво да й купи, освен шоколадовите бонбони «Дутси Ролс». Странно… Разбира се, беше сигурен, че Керълайн е негово дете. Но другите мъже не спираха да говорят за рожбите си и носеха техните фотографии със себе си. Той никога не го правеше. В известен смисъл не възприемаше дъщеря си като дете. Тя му приличаше повече на жива кукла — може би защото не разполагаше със средства за общуване с нея. Навярно когато поотраснеше и станеше възможно да разговарят за повече неща, щеше да я опознае по-добре. Обичаше я, беше уверен в това. Но не би могъл да назове конкретна причина. Вероятно тук се коренеше една от тайните на бащинството — човек да не разбира чувствата си, а само отговорността, която ляга на плещите му.
Керълайн посочи празната си чиния с вилицата.
— Всичко си изядох — обяви тя, смеейки се. — Сега ще има ли «Тутси Ролс»?
Джо извади три бонбона от джоба, където винаги ги носеше, и ги постави на масата.
— Получаваш един извънреден… — Той целуна детето по бузата. — Татко отива да си почине малко, миличка. Приятни сънища!
— Лека нощ, татенце — отговори му Керълайн.
Вече дъвчеше първия бонбон и заета с развиването на втория.
Джо се качи по стълбите в миниатюрния си кабинет и се наведе над напечатаните на машина страници от сценария. Трийсет… Не беше никак зле. Вече бе започнал да навлиза в дълбочина и работата ставаше по-лека. Може би щеше да успее да приключи до две седмици.
Стана и отиде в спалнята. Бързо се съблече и пусна душа. Прекараният на слънце следобед го беше изтощил. Изпита удоволствие от досега на топлата вода с кожата му. Подсуши се с голямата хавлиена кърпа и се просна върху леглото. В апартамента беше горещо. Той запрати пешкира на пода, преобърна се по корем и заспа…
Нечия нежна ръка докосна нерешително рамото му. Джо се събуди. Над него се беше надвесила Роза.
— Почти девет часът е, господине — тихо каза тя. — Не бихте ли искали да вечеряте!
Той понечи да се претърколи, но се спря, усетил напора на възбудата в притиснатия към корема му член.
— Най-напред ми подай хавлията — рече Джо, сочейки към пода с ръка.
Роза мълчаливо му я подаде и излезе от стаята. Той я уви около кръста си, влезе в банята и отново се пъхна под душа. Този път водата беше леденостудена. Избърса се енергично, облече халата си и се понесе към долния етаж.
Докато се настаняваше на масата програмата на Уолтър Уинчел вече беше започнала. Ефектът беше завладяващ. Всичко, което този човек казваше, звучеше така, сякаш бе въпрос на живот и смърт.
Почти в самия край на предаването Уинчел заби гвоздея, който той очакваше:

Почти в мига, в който ефирът замлъкна, телефонът започна да звъни. Пръв се обади А. Дж.:
— Джо, само да не забравиш, че имаме договор. Не позволявай на никой да ти размътва главата.
— Разбира се, А. Дж — отвърна той. — Знам, че вие сте винаги до мене като непоклатим стожер.
— Можеш да си заложиш задника, че е така, синко — рече А.Дж. — Най-важната ми работа утре сутринта ще бъде да се срещнем в моя офис.
— Ще бъда там, мистър Роузън.
В момента, в който остави слушалката на мястото й, се разнесе нов звън. Изглежда А.Дж. незабавно беше набрал номера му втори път.
— Май забравих да ти съобщя нещо, синко — каза той. — Канех се да го направя днес следобед на плажа… Удвоявам хонорара ти по договора. Вместо двайсет хиляди ще получиш четирийсет.
— Благодаря, мистър Роузън — рече Джо и отново затвори. Кейхо се оказа прав. Първите, повярвали в лъжата, бяха също лъжци.
Телефонът не млъкна през следващите два часа почти всички, които познаваше в Холивуд, както и множество напълно непознати му личности се обадиха да го поздравят. Минаваше единайсет часа, когато най-сетне се възцари тишина. Той така и не беше успял да се докосне до вечерята си. Отиде до дивана и се изтегна.
— Не си изядохте вечерята, senor — напомни му Роза.
— Няма значение — рече й. — Донеси ми чаша кафе и после можеш да си лягаш.
— Добре, господине — отвърна тя. — Имам няколко мексикански цигари. Една цигара би могла да ви успокои и да спите по-добре.
— С марихуана ли са? — попита Джо.
Роза кимна и той се замисли за миг.
— По дяволите, защо пък не! — взе решение. — Донеси ми. — Можеше и да му подейства. Все още беше прекалено напрегнат, за да легне да спи.
Момичето се върна след секунда с чаша кафе и дълга папироса.
— Благодаря ти — каза той и я запали. Пое дима дълбоко в дробовете си. Имаше сладникав и мек вкус, различен от този на ямайската «трева», който понякога беше остър и горчив. Смукна нова порция дим и почти моментално се почувства по-добре.
Роза високо се изсмя.
— Вижте, сеньор — рече тя, посочвайки към него с пръст.
Джо погледна натам, накъдето беше обърнат върхът му. Пенисът му никога не беше изглеждал толкова внушително. Беше направо невероятно! Напуши го смях. Беше се дрогирал.
— Най-добре върви да си лягаш — каза й, опитвайки се да говори смислено. — Иначе току-виж ми хрумнало да те намушкам с него… — Ситуацията беше действително весела. Нищо не беше в състояние да спре смеха му.
— Може, ако е отзад — отговори мексиканката. — Но на онова, другото място не бива — трябва да остана девствена до сватбата си.
— Звучи разумно… — закиска се отново Джо.
Тя съблече роклята си и се обърна с гръб към него.
— Първо ще го навлажня. — Роза си плю на ръката и разтри със слюнка пениса му. — Така добре ли е? — запита го, хвърляйки му поглед през рамо.
— Да — рече той, дърпайки отново от цигарата. — Наистина е много приятно… — добави през смях.
Тя внимателно взе папиросата от пръстите му и я сложи в пепелника. После предпазливо разтвори меките си части с две ръце и приседна. В решителния момент Роза сграбчи «оръжието» и го насочи към целта.
— Ох! — високо изкрещя тя, когато се отпусна с цялата си тежест отгоре му.
— Фантастично! — изтръгна се от Джо. Анусът й галеше нежно като кадифена ръкавица.
Момичето започна да подскача върху скута му.
— По-полека! — извика той и я стисна за ханша. — Ще пробиеш тавана!
Откъм входната врата се разнесе шум от превъртащ се в бравата ключ. Роза се вцепени от изненада. Секунда по-късно тя вече беше станала и тичаше нагоре по стълбите. Шокирана, на прага стоеше Моти.
Джо с усилие се изправи на крака и направи опит да се държи сериозно.
— Моти! — Възкликна той. — Какво правиш тук? Очаквах, че ще се върнеш чак утре…
Жена му сърдито затръшна вратата зад гърба си.
— Виждам — тонът й беше леден.
Така започна кошмарът…

А.Дж. се взря в него иззад писалището си. Беше смаян.
— Не ми е ясно как си успял — рече той. — Тази реклама на Уинчел ще докара още половин милион долара в касата.
— Късметлия съм — отвърна Джо.
— Късмет е слабо казано… — сметна А.Дж. — Досега никой от нашите рекламни служители не му се е удавало да прокара и една дума в предаването на Уинчел.
Той замълча. Някак си не се чувстваше въодушевен, колкото беше предишната вечер, докато слушаше хвалебствията на журналиста.
— Не ми се виждаш особено радостен — стрелна го с поглед А.Дж. — По-скоро приличаш на човек, прегазен от камион.
— Имам неприятности с жена ми — обясни Джо.
— Сериозни ли са? — запита го той.
— Иска развод — рече Джо.
— Разговаря ли с нея?
— Глас не ми остана… — каза той. — Решила го е твърдо. Възнамерява да се омъжи за шефа си.
А. Дж. зяпна от изненада:
За Джералд Маркс ли? Оня тип с универсалните магазини?
Джо кимна.
— Познаваше ли го?
— Да — отговори мистър Роузън. — Чух, че се бил развел неотдавна.
— Що за човек е? — полюбопитства той.
— Порядъчен, струва ми се — рече А.Дж. — Различава се от повечето хора. Много почтен, сериозен и изключително състоятелен. Джералд Маркс е единствен наследник на своята фамилия. Някой ден цялата верига от универсални магазини ще бъде негова собственост. Жена ти е хитра.
— Твърдоглава кучка! — изруга Джо огорчен. — Вече си е намерила адвокат, юриста на Маркс.
— Значи работата не е на шега — каза той. — Решила е да те оскубе до грош.
— Но защо? — учуди се Джо. — Онзи има пари. Тя ще получава всичко, което си пожелае. Едва ли би взела нещо от мене.
— Ти си наивник — констатира А.Дж. с тон на човек, който предварително знае какво ще се случи. — Не става така, както си го мислиш. Нейният адвокат ще я подучи как да те стисне за гърлото. Няма да е зле да си наемеш опитен адвокат, за да оцелееш.
— Няма какво толкова да ми вземат — рече той.
— Обзавеждането не струва пукната пара, а в банката имам приблизително двайсет и шест или двайсет и седем хиляди.
— Ще ти ги измъкнат — изправи се зад бюрото си А.Дж. — А между другото ще те осъдят и за издръжката на детето. Почакай само като разберат за новия договор, който смятаме да подпишем. Тогава ще видиш чудеса посред бял ден.
— Какво трябва да направя? — ококори очи насреща му Джо.
— Първо ангажирай адвокат. Познавам един, който е добър и таксите му не са прекалено високи — каза той. — После предлагам да отложим подписването на всякакви договори, докато не приключи бракоразводното дело. В противен случай наистина ще те одерат жив.
— Моти никога не би постъпила така — възрази Джо.
— Тя няма избор — рече А.Дж. — Ще ти пусна едно временно назначение със седемстотин и петдесет долара седмична заплата, което ще продължаваме всеки понеделник. Ако играта загрубее, ще го прекратим фиктивно.
Той не отвърна.
— По-късно, когато всичко отшуми, спокойно ще подпишем договора. — А.Дж. се взря в Джо, който продължаваше да мълчи. — Можеш да ми вярваш — каза му. — Помни, че съм на твоя страна. Не бих допуснал някой да прецака талантливо момче като тебе, което тъкмо е започнало да набира височина.
— Действително ли мислите, че жена ми би направила това? — запита Джо.
— Всички жени са развратни лицемерки — отвърна той, като го погледна в очите. — Имате ли обща сметка?
Джо кимна.
— Побързай да изтеглиш парите си, преди тя да го е сторила.
— Моти не би си го позволила — усъмни се той.
— Нима? — язвително подхвърли А.Дж. — Позвъни в банката и наложи запор на банковата сметка. Можеш да използваш моя телефон.
Джо вдигна слушалката и набра номера на банката. От другия край на линията се обади един от помощниците на заместник-директора. Той го помоли да блокира сметката и зачака.
След малко чиновникът се върна на телефона.
— Съжалявам, мистър Краун — каза той, — но мисис Краун е била тук днес сутринта, лично е изтеглила цялата налична сума и е закрила сметката.
Джо затвори слушалката и изумен се втренчи в А.Дж.
— Взела е всичките пари… — рече той потресен.
Мистър Роузън поклати глава:
— Предупредих те…
— Всичките пари! — повтори Джо все още зашеметен.
— Точно както ти казах — констатира А.Дж. — Стане ли въпрос за пари, всички жени се превръщат в двулични проститутки.
— Какво трябва да направя? — запита го Джо.
— Ще ти уговоря среща с адвоката — отговори А.Дж. — Най-добре ще бъде да отидеш при него веднага.

Джо извади два шоколадови бонбона «Тутки Ролс» от джоба си и ги подаде на Керълайн. После хвърли поглед към масата, където седяха Моти, Джералд Маркс и адвокатите. Неговият адвокат, Дон Сойер, беше млад мъж, племенник на А.Дж. Дали беше кадърен или не Джо не бе в състояние да прецени, защото всичко изглеждаше абсолютно предрешено. В края на краищата се беше оказало, че няма никакъв избор. Моти държеше всичките козове — бе се подготвила добре…
Адвокатът му подреди документите в снопче и ги постави на коктейлната масичка пред Джо.
— Съвсем просто е — каза той. — Има само четири споразумения. Подписвате ги и цялата работа приключва.
Той наведе поглед над тях, докато Дон придърпваше един стол насреща му.
— За какво се отнасят? — запита Джо, чувствайки се като глупак.
Дон кимна.
— Първото е съгласие да не оспорвате валидността на получения в Мексико развод. Второто споразумение е за общата собственост. Третото е декларация, че се отказвате от правото си да виждате детето, като в замяна от вас отпада задължението да плащате издръжка или на съпругата си, или на дъщеря си. И накрая, четвъртото, според което приемате да ви бъдат върнати десет хиляди долара от бившата ви обща банкова сметка, както и мебелировката (със съответните аксесоари към нея) на апартамента, който ви принадлежи. Връщането ще бъде извършено в момента, в който разводът стане окончателен юридически факт. Приблизително след една седмица…
— А какво ще правим, ако жена ми не успее да получи развод? — поиска да знае Джо.
— Ще успее — убедено отвърна Дон. Той сниши гласа си, за да не могат да го чуят останалите: — На тях той им е много по-необходим, отколкото на вас.
— По дяволите! — изруга той и заби поглед в документите. — Като че ли нямам никакъв избор.
— Освен ако не решите да се борите — рече адвокатът. — Но и при това положение ще загубите. Всички съдилища и закони на щата Калифорния ще бъдат против вас.
Джо хвърли поглед към Моти, която седеше в отсрещния край на помещението, извърнала лицето си така, че да не го вижда. Той се обърна към Дон.
— Бихте ли ми услужили с писалката си? — помоли го. — Ще подпиша…
Джо бързо постави подписа си под споразуменията и адвокатът ги занесе обратно при колегата си, който представляваше Моти. Тя го стрелна с очи и запита:
— Може ли да си тръгвам вече?
Юристът прелисти документите.
— Всичките са подписани. Ако смятате, че сте готова, бихте могла да си вървите…
Моти прекоси стаята и улови Керълайн за ръката.
— Хайде, Керълайн! — каза й. — Отиваме си.
Момиченцето погледна към Джо. Вече бе успяла да нацапа лицето си с шоколад.
— Довиждане, татко — тихо рече то.
Той стана от дивана.
— Довиждане, миличка… — отвърна с потреперил от напрежение глас. Сетне се обърна към Моти: — По-щастлива ли си сега? — попита я с горчивина.
Тя не отговори, но лицето й пламна. Запъти се към вратата, повличайки детето след себе си. Джо я изпрати с поглед. Имаше нещо необичайно в изражението на лицето й, в походката и. Нещо, което беше виждал и преди. Изведнъж си спомни…
— По дяволите, та ти си бременна! — извика той подире й.
Моти изхвърча през вратата на апартамента заедно с Керълайн. Джо изви глава и се взря в Джералд Маркс, който вече подтичваше, за да я настигне.
— Нещастник! — кресна подире му. — Да не мислиш, че съм единственият глупак на този свят! Навремето ме вързаха по същия начин!
Но Маркс беше вече навън. Джо се приближи до адвоката си.
— Сгрешихме… Нищо чудно, че даваха толкова зор — рече му. — Всъщност вината е моя… Трябваше да се сетя! — Сетне гневът му се изпари със същата бързина, с която го беше споходил, и на устните му се появи кисела усмивка: — Изиграха ме и ме надхитриха. Но май имам късмет, че изобщо се отървах.
— Би могло да бъде и по-лошо — кимна Дон.
— Така е — каза Джо. — Малко оставаше да си скубя косите заради две отрочета, вместо за едно. И то без дори да съм им баща!

Беше почти шест часът, когато адвокатът подреди всички бракоразводни документи и ги сложи в чантата си.
— Трябва да си тръгвам — рече той. — Родителите на жена ми ще дойдат у дома на вечеря.
— Добре — кимна Джо.
Дон го погледна съчувствено:
— Не бихте ли искали да се присъедините към компанията?
— Мисля, че не — отвърна той. — Но ви благодаря, все пак.
— Няма да е зле да вечеряте някъде навън, а може би и да гледате някой филм. Едва ли ще ви бъде особено весело да стоите тук самичък. Човек се чувства отвратително през първата нощ, след като е подписал пазарлъците около развода си.
Джо го изгледа учудено.
— От опит ли го знаете?
Дон Сойер кимна.
— Минал съм през този ад. Сегашният ми брак е втори.
Джо се замисли за момент:
— Предполагам всеки е склонен да смята, че е единственият, на когото се е случила подобна неприятност.
— Тук, в Холивуд, разводът почти се е превърнал в част от начина на живот — усмихна се адвокатът.
Той кимна и разтърси ръката му.
— Ще го преживея — каза му. — Благодаря за всичко!
— Ще ви се обадя в началото на седмицата — рече Дон. — Веднага щом ми изпратят официалното съдебно решение за развода.
Джо затвори вратата зад гърба му, след което разпечата бутилка шотландско уиски. Бързо отпи три дълги глътки направо от нея. Почувства как течността изгори вътрешностите му и се закашля.
— Проклятие! — изруга на глас, сетне пусна радиото и тежко се тръсна върху дивана. Започна да върти копчето за търсене на станциите и не спря, докато не хвана една, по която предаваха само музика. Нямаше настроение да слуша новинарските емисии, които обикновено се излъчваха по това време. Пийна още веднъж от уискито, после отпусна главата си назад на възглавницата. Изведнъж усети, че беше изтощен до смърт. Очите му пареха и той полека ги разтри. Бяха влажни, но не от сълзи — никога не беше плакал… След това се унесе в сън.
Стори му се, че чува детски плач, и отвори очи. Стаята тънеше в мрак. Шумът идеше от радиото. То пращеше, тъй като предавателят бе спрял. Джо го изключи и запали лампата, която се намираше до дивана. Полупразната бутилка скоч върху масичката насреща му стърчеше като уличаващо веществено доказателство. Той разтърси глава, опитвайки се да избистри съзнанието си. Въобще не беше разбрал колко много бе изпил. Погледна часовника си. Минаваше един часът след полунощ.
Обходи с поглед помещението. Видя му се странно и напълно непознато. Внезапно го осени прозрението, че това се дължи на тишината. По-рано в апартамента винаги се бяха разнасяли някакви звуци, а сега беше като онемял. Джо запали цигара. Стърженето на клечката кибрит силно отекна в ушите му. Смукна дълбоко и бавно изпусна дима през ноздрите си. Загледа се втренчено в ръцете си. Трепереха… Отново дръпна от цигарата. Освен противното треперене черепът му се пръскаше от такова главоболие, с каквото навярно Господ бе наказал Адам след изгонването му от рая.
Той с усилие се изправи на крака и се затътри към кухнята. Извади една бутилка «Пепси кола» от хладилника, после посегна към опаковката с аспирин «Байер», която беше върху полицата. Пъхна три таблетки в устата си и ги прокара с глътка «Пепси». Изпразни до дъно шишето и се качи по стълбите в спалнята.
Джо щракна лампата и застана на прага, разхождайки очи из стаята. Бъркотията беше пълна. Шкафовете на Моти зееха отворени, а по пода бяха разпилени закачалки за дрехи. Чекмеджетата на тоалетната масичка и на скрина бяха празни и стояха издърпани. Той надзърна през вратата на банята и видя, че крилата на санитарното шкафче също бяха отворени и вътре бяха останали само неговият крем за бръснене и бръсначът. Необяснимо защо бяха изчезнали дори четката му за зъби и пастата.
От спалнята отиде до стаята на Керълайн. Малкото креватче и другите мебели бяха изнесени и тя изглеждаше гола, като се изключеха незастланото походно легло и ниският скрин, който бе предоставен на Роза, за да прибере скромните си вещи. Запита се дали беше отнесла със себе си своите неща, когато беше избягала от жилището през онази нощ. Не си даде труд да проверява скрина. Вече нямаше никакво значение. Роза така и не се бе върнала оттогава.
Джо затвори вратата и влезе в кабинета си. Приближи се до бюрото. Изписаните на машина страници продължаваха да си стоят отгоре, подредени на спретната купчинка. Върху пишещата машина имаше някакъв лист. Той го взе и се зачете. Беше почеркът на Моти:

Джо ядосано смачка писмото на топка и го запрати в отсрещния край на помещението.
— Кучка! — изруга той. После вдигна листа от пода, изглади го с ръка и го постави на бюрото пред себе си. Взря се внимателно в него и започна да се смее: «Ама че празноглавка!» — мина му през ума. Беше се подписала «С ОБИЧ!»
Почувства глад. За последен път беше ял на обяд предишния ден. Джо се върна в кухнята. Хладилникът беше празен — наполовина пълно шише с мляко, няколко бутилки «Пепси кола», две бири… нищо друго. Той се почеса по главата. Трябваше утре да отиде на пазар и да го зареди.
Излезе от апартамента, качи се на колата и подкара към денонощния авторесторант на пресечката на Сънсет и Кахуенга.
Минаваше два часът сутринта и паркингът беше почти пуст. Джо вкара колата на едно от местата, угаси мотора и свали стъклото на вратата. Само след секунда към него се приближиха чифт червени обувки с високи токове и една сладка миниатюрна блондинка, облечена с френска моряшка барета с червен помпон, леко поизбеляла памучна риза с къси ръкави и прилепнали къси панталонки, закрепи подвижния поднос за рамката на прозореца. Той поръча специалитета на деня и докато я изпращаше с поглед, протегна ръка към бутилката уиски, която беше взел със себе си.
Когато се прибра у дома, завари апартамента потънал в същата мъртва тишина, в която го беше оставил. Човек можеше да полудее! Никога не беше предполагал, че е възможно да се чувства толкова самотен. Взе още три аспирина, отпи още два пъти от уискито и се качи в спалнята си.
До съзнанието на Джо достигна далечен телефонен звън. Той се претърколи в леглото и отвори очи. Беше девет часът сутринта. Наложи се да се надигне и протегна ръка към телефона.
— Ало…?
— Ти ли си, Джо? Обажда се Лаура Шелтън от Ню Йорк.
— Добро утро… — рече той.
— Събудих ли те? — попита тя. — Съжалявам за развода ти. Но ако се чувстваш потиснат, може би няколко добри новини ще повдигнат настроението ти.
— Ще ми дойдат тъкмо на място — отвърна Джо, палейки цигара. Стори му се, че долавя аромат на кафе, идващ от долния етаж, но сигурно си въобразяваше.
— Сантини, италианският продуцент, настоява да отидеш в Европа за сценариите на два филма. Гарантира заплащане от трийсет и пет хиляди за всеки един плюс пет процента от чистата печалба.
Вече получих договора и депозитен чек за десет хиляди долара, в случай че се съгласиш.
— Мислех, че става въпрос за нищо незначещи коктейлни любезности — учуди се той.
— Повече от явно е, че Сантини говори сериозно — каза Лаура. — Телефонирах му в Рим и той изрази загриженост дали ще бъдеш в състояние да започнеш веднага.
Мирисът на кафе не беше плод на въображението му. На прага на спалнята се беше появила Роза с поднос кафе и кифли в ръце. Джо мълчаливо я проследи с поглед как оставя подноса до него и излиза от стаята. Отпи от кафето. Беше горещо и го сгря.
— Веднага ли? — попита той Лаура. — А какво ще стане с моя договор с А. Дж.?
— Имам усещането, че А.Дж. се кани да се оттегли от него — рече тя. — Кати твърди, че Стийв Кокран нямало да се снима във филма, а пък Джуди заявила на мистър Роузън, че нямало да изпълни ролята си, ако не получи нов договор за далеч по-крупна сума. Той вече бил я отстранил временно…
— Но какво е моето място в цялата тази история? — притесни се Джо. — Сценарият е почти готов.
— Още колко време ти е необходимо, за да го завършиш?
— Една седмица.
— Договорът ти не е подписан — уточни Лаура. — Би могъл да предадеш сюжетната разработка и да заминеш. Предчувствам, че А.Дж. ще изпита облекчение.
Джо отново сръбна от кафето. Ако споразумението с мистър Роузън отпаднеше, нямаше да има нищо друго, което да го задържа в Холивуд. Целият живот, който беше водил тук, бе обвързан с киноиндустрията. Нямаше нито един истински приятел.
— Говориш така, сякаш знаеш нещичко… — подхвърли й той. — Известно ли ти е вече мнението на А. Дж.?
Тя се поколеба за миг, преди да му отговори.
— Аз съм добър посредник — рече Лаура. — Не желая да бъдеш ощетен по никакъв начин. А.Дж. каза че няма да застава на пътя ти…
Джо замълча.
— И още нещо — добави тя. — Разговарях с главния редактор на издателство «Райнхарт». Проявяват интерес към романа ти.
— Не си си губила времето.
— Аз съм литературен агент — рече Лаура. — При «Райнхарт» само опипах почвата. В момента ръкописът ти е в «Дабълдей». Те са в състояние да предложат много повече пари с цялата мрежа от читателски клубове, която имат зад гърба си.
— Вече започвам да изпитвам облекчение, Лаура. Онова, което правиш, далеч надхвърля служебните ти задължения.
— Не е въпрос на задължение, Джо… — Тя замълча за секунда. — Мисля, че пред тебе се откриват две чудесни възможности. Би могъл да се възползваш и от двете. Какво ще кажеш?
Той пое дълбоко въздух.
— Така да бъде…!
— Добре. Документите и билетите ще те чакат в Ню Йорк. Ще можеш да ги подпишеш пътьом.
— Значи ще те видя след около седмица, нали?
Отново последва пауза.
— Агенцията ще има грижата за формалностите, Джо. Всичко ще бъде наред — просто трябва да се поставят няколко подписа.
— Ти не би ли искала да присъстваш? — запита я той.
— Проблемът не е в желанието или в нежеланието, Джо… Чувствата ми към тебе са се сплели на сложен възел, с който не знам как да се справя. Работя за тебе, но искрено вярвам, че за мене ще бъде по-добре, ако не се срещаме тъкмо сега.
За момент погледът му остана неподвижно забит в телефона.
— Плашиш ме, Лаура.
— Предстои ти да работиш с прекрасен режисьор. В един нов свят на киното. Написал си книга, която всеки издател би искал да откупи. Тя също е врата към един напълно различен свят. Това е достатъчно, за да уплаши, когото и да било, така че защо ти е да се натоварваш допълнително и с някаква си там объркана жена? И без друго не една или две са ти минали през ръцете, нали? Отговор на сегашните си проблеми ще намериш в работата, а не в поредната любовна историйка.
— Сега вече наистина говориш като мой агент.
— Не, Джо. Аз действително държа на тебе. Не само заради твоя талант или пък парите, които ще спечелиш, а заради това, което си. Довиждане засега!
Джо затвори телефона.
— Роза! — извика той мексиканката. Чу стъпките и по стълбището и след малко тя се появи на прага. — Какво правиш тук? — попита я.
— Дойдох за дрехите си, senor — отвърна му. — Видях, че сте заспал и че няма нищо за закуска в кухнята, и отидох на пазар.
— Благодаря ти — рече Джо. Вгледа се внимателно в нея. По лицето й имаше няколко неясни петна от натъртвания и остатък от синина под окото. — Какво ти се е случило? — поинтересува се.
— Баща ми ме преби задето загубих работата си — простичко отговори Роза. — Трябва да си намеря друга работа, иначе ще ме изпрати обратно при майка ми в Мексико.
— Съжалявам — каза той.
— Вината не е ваша, господине… — рече тя, срещайки погледа му. — Не бихте ли ме взели за домашна прислужница? Ще готвя и ще чистя, както преди. Искам само двайсет долара на месец.
Джо я зяпна учуден. Това беше с десет долара по-малко в сравнение с предишната й заплата, която включваше и грижите за детето.
— Бих те взел със старата ти заплата, но няма да остана дълго тук — обясни й той. Съвсем скоро заминавам на работа в Европа.
— За мене ще бъде голяма помощ дори ако ме наемете за една седмица, господине — каза Роза. — Сигурно за това време ще успея да си намеря работа някъде другаде.
Джо се замисли. Момичето щеше да му бъде изключително полезно. Немислимо беше да успее да се оправи сам с апартамента.
— Добре — съгласи се той.
Роза се приближи до него и бързо целуна ръката му.
— Благодаря, senor. Хиляди благодарности.
— Няма защо — отвърна Джо.
— Съжалявам за това, което се случи, господине — рече тя.
— С тази част от живота ни е приключено — каза той. — Сега и двамата трябва да гледаме напред към утрешния ден.

— «Бел Стар и Ани Оукли» — произнесе на глас Сантини. — Само заглавието струва един милион долара.
— Все още не мога да повярвам — рече Джо, докато излизаха от прожекционната зала. — Филмът не е никак лош.
— Истинско творение на гений! — Продуцентът говореше с типичните за италианците суперлативи и възторг. — При това идеята беше изцяло твоя. Ти беше човекът, които убеди Джуди Антоан да дойде тук, за да раздели главната роля в уестърна с Мара Бенети. Нямам представа как изобщо си се сетил за такъв дует.
— Примамката бяха Джон Уейн и Гари Купър… — засмя се Джо. — И свърши работа. Но геният беше ти. Никога не бих предположил, че два комплекта едрокалибрени цици ще запълнят така добре екрана.
— Тук е Италия — усмихна се Сантини. — Едрите бюстове са нещо естествено. Бог е надарил с тях всички италиански жени. — Той се обърна към дребничкия мъж, който винаги го следваше по петите. Джузепе беше идеалният лакей.
— Джузепе, колата! — щракна с пръсти продуцентът.
— Si, maestro. — Мъжът се поклони и се затича.
Сантини погледна Джо:
— Е, приятелю, какъв е следващият проект, който твоят гений ще ми предложи?
— Мисля да си почина малко от киното и да поработя върху романа си — отвърна той. — Надявам се, че ще можеш да ми дадеш остатъка от хонорара за филма, за да има с какво да се издържам.
— Няма проблеми — с усмивка рече италианецът.
— Следващата седмица ще сключа сделка за разпространение в САЩ. Тогава ще ти изпратя парите.
Джо се взря в него изпитателно. Беше му казал същото и когато бяха завършили първата продукция, сценария, за която беше написал — «Херкулес4». Тя бе недобросъвестна компилация на «Войнствената царица на амазонките», но актрисата, която Сантини беше открил, предизвикваше още по-силни усещания от Джуди. Филмът беше пожънал огромен успех по автокината из целите Съединени щати и бе утвърдил момичето. Независимо от това обаче Джо не беше получил пълната сума за въпросния сценарий, докато не беше започнал да работи по следващия. Що се отнася до обещания му дял от печалбата, той беше възлязъл на кръгла нула. Беше се оказало, че италианският начин на водене на счетоводството надминава по непочтеност дори американския.
— Не бих се отказал от пет хиляди долара още сега — дипломатично намекна той. — Имам много сметки за плащане…
С параден жест Сантини извади чековата си книжка и писалка:
— Веднага ще уредим това! — Той попълни чека и го подаде на Джо, чието лице остана непроменено. И двамата знаеха, че чекът е от «ластичните».
— Благодаря, маестро — вежливо каза той.
— Ще ти се обадя в началото на следващата седмица. Чао!
— Чао! — сбогува се Джо, след което се вгледа със замислен вид в листчето хартия. Сгъна го внимателно и го прибра в портфейла си. Стандартната процедура му беше известна. Банката щеше да протака до безкрайност. Тогава щеше да се види принуден да се свърже с Метакса в Ню Йорк, за да го осребри от негово име. Ако имаше късмет, след три-четири месеца щеше да разполага с парите. Без да бърза той излезе от сградата и закрачи по тясната улица към Виа Венето.
Отби се в кафене «Доуни» и седна на своята постоянна маса на тротоара пред него. Хвърли разсеян поглед към входа на хотел «Екселсиор», сетне отмести очи от щанда за вестници на отсрещния ъгъл на улицата, където се продаваха всевъзможни чуждестранни списания, вестници и книги. Някой му беше казал преди време, че ако човек останел достатъчно дълго на това място, щял да види как покрай него преминават всички хора, които познава на белия свят. Е, ако не познатите си от цял свят, то най-малкото тези от Рим…
Келнерът, който винаги го обслужваше, се появи изневиделица. Беше възрастен, с оредяла коса и старомодни очила със златни рамки. Той сервира обичайното еспресо пред Джо и прибра от масата табелката с надпис «Запазена».
— Добър ден, господин Джо— усмихна му се мъжът със своите пожълтели от никотин и разкривени зъби.
— Buon giorno, Тито — отговори на поздрава му той.
— Разбрах, че сте гледали новия филм — рече келнерът. — Хубав ли е?
Джо вдигна поглед към него. В този град не съществуваха тайни. Особено за сервитьорите.
— Горе-долу — сви рамене той.
Тито кимна.
— Имам приятел, който работи в лабораторията. Казва, че в сцената, в която двете момичета се биели в уличната кал, изглеждали така, сякаш са голи.
— Вярно е, Тито — рече Джо, захапвайки цигара между устните си. Келнерът му поднесе огънче. — И двете имат великолепни фигури.
— Как бих искал да ги видя…! — премлясна с уста другият.
— Веднага щом приключат с изготвянето на копията ще те поканя на закрита прожекция — обеща му той. — Но няма да стане преди началото на септември. През август всички лаборатории са затворени.
— Ех, Италия, Италия…! — въздъхна Тито. — Никой не ще да работи. Но аз съм търпелив, господин Джо. Благодаря ви за поканата.
Той пъхна една банкнота от хиляда лири в ръката на сервитьора:
— И аз ти благодаря, Тито!
Погледът му се отмести към входа на хотел «Екселсиор». Отпред висяха традиционните проститутки и гидове, но също и множество улични фотографи, провесили фотоапарати на вратовете и раменете си. Един от тях, млад мъж, извърна глава назад и го стрелна с очи. Джо му даде знак с ръка да се приближи. Фотографът кимна, че го е разбрал, и тръгна към него.
— Здравей, Джо — рече той.
— Здравей, Виери — отвърна му. — Ще пийнеш ли нещо с мен?
Младежът хвърли поглед през рамо към хотела, но предложеното питие беше прекалено голямо изкушение за него. Той се отпусна в един от столовете.
— Коняк… френски — избра си.
Джо кимна. Какво по-естествено от това за един италианец да си поръча най-скъпата напитка, когато го черпят?! Той махна на келнера, който и без друго вече ги беше чул, и се обърна към Виери:
— За какво е цялото това стълпотворение?
— Не си ли чул? — изненада се фотографът. — Ингрид Бергман и Роселини току-що са се върнали от Стромболи, където са снимали филм, и са отседнали в хотела.
— Ти видя ли ги?
— Още не — отговори Виери. Сервитьорът поднесе тумбестата чаша с коняка и я сложи на масата заедно с чаша вода. Виери разклати питието и го задържа под ноздрите си, вдъхвайки аромата му. — Парфюмът на боговете…! — възкликна той.
— Salute! — каза младият мъж и отпи от коняка.
— Днес си гледал филма си, а? Сантини плати ли ти парите?
— Не, разбира се — засмя се той.
— Стар негодник! — изруга фотографът. — Така и не ми се издължи за снимките, които направих за него преди пет месеца.
— За него това е просто начин на живот — каза Джо.
— А също и за всички италиански продуценти и режисьори — саркастично отбеляза Виери. — Смятат, че са се издигнали над подобни дреболии. Но не забравят собствените си пари — първата им грижа е как да си ги приберат.
Джо вдигна рамене и отпи от еспресото си.
— Какво ще правиш през това лято? — попиша го Виери.
— Не знам — рече той. — Мисля си дали да не се върна в Америка и да се заема с книгата си. Тук нямам поръчки.
— Големите американски кинокомпании планират сериозни продукции. Във Филмовото градче усилено се строят декори, парите за които идват от Щатите. Подочух също, че щели да пристигнат много холивудски звезди — Одри Хепбърн, Грегъри Пек, Елизабет Тейлър, Робърт Тейлър… Тук производствените разходи са по-малки, отколкото в Холивуд.
— На мене от това не ми става по-добре — отвърна Джо. — Никой не ме е потърсил.
— Сигурно ще се сетят за тебе — каза Виери. — в края на краищата ти си тук почти цели две години. Притежаваш опит и знаеш кое как се прави в Италия.
— Не мога да се мотая насам-натам без пари — възрази той. — Трябва да работя.
— Ще ходиш ли тази вечер на приема у контеса Барони? — полюбопитства фотографът.
— Не съм решил още — рече Джо. — Май не съм особено склонен да се навличам в смокинг при тази жега.
— Не би било зле да отидеш — посъветва го Виери. — Контесата устройва това тържество всяка година. Неизменно в последния петък на юли… Никой не пропуска да го посети. След него тя прекарва месец август във вилата си в Кап Антиб на Френската Ривиера. Винаги кани по пет-шест души, които да останат с нея.
— Мене не ме е канила — каза той.
— Има навика да го прави в нощта на партито — поясни младият италианец. — Контеса Барони притежава яхта, на която всяка вечер се вихрят фиести. Монте Карло, Ница, Кан, Сан Тропе… Следващия месец там ще прелетят на ята най-красивите момичета от цяла Европа. И до едно ще търсят забавления и място, където да се «приютят».
— Значи съм отписан предварително — оплака се той. — Контесата има много силно развито чувство собственост.
— Тя е бисексуална — рече Виери.
— Е, и? — сви рамене той. — Тогава тя ще схруска пиленцата, а не аз.
— Ти ще свириш втора цигулка след нея. Това не е чак толкова лошо.
Джо се разсмя.
— Никога няма да ме покани. Аз не съм достатъчно известен за нея.
— Излизал си с Нейна Светлост няколко пъти… — не се предаваше италианецът. — Нали си спал с нея?
— Кой ли не е минал през леглото й — каза Джо. — Това няма никакво значение.
— Върху контесата се изсипва самият рог на изобилието — рече Виери. — Пари, наркотици, шампанско, приеми. Трябва да отидеш довечера. Може щастието да ти се усмихне.
— Ти ще дойдеш ли? — попита го той.
— Да, макар че нямам покана — отговори фотографът. — Ще бъда отвън. Ще се опитам да щракна някоя и друга снимка. — Виери се надигна от стола си. — Налага се да се връщам на работа. Благодаря за коняка! Чао!
— Чао — рече Джо, проследявайки го с поглед как се отдалечава по посока на хотела. Остави пари за сметката и се прибра в своя хотел, който се намираше наблизо до подножието на Испанското стълбище.
Малкият му апартамент, защитен от уличната жега чрез затворените дървени капаци на прозорците, създаваше усещането за прохлада. Джо бързо смъкна от гърба си пропитата от пот риза и преметна памучните си панталони на облегалката на стола. Наведе се над умивалника и наплиска с водата главата и лицето си. После въздъхна с облекчение и се избърса с евтината груба кърпа за лице. Погледна отражението си в огледалото над мивката и поклати глава. Нямаше нищо чудно във факта, че хората бягаха от Рим заради адския зной. Беше наистина непоносим.
Телефонът иззвъня. Той отиде до малкото бюро в хола и вдигна слушалката:
— Pronto*…?
[* Pronto…? (итал.) — Ало…? — Б.пр.]
Беше Лаура Шелтън, която го търсеше от Ню Йорк.
— Как си? — попита го тя.
— Умирам от жега.
— Тук също е горещо — каза Лаура.
— На този свят надали има по-горещо място от Рим…
— Гледа ли филма? — поинтересува се тя.
— Днес — отвърна Джо.
— Какво е мнението ти за него?
— Не е лош — рече той. — Стига човек да си пада по големи гърди, на голям екран и в големи количества.
— Струва ми се, че ти беше по тази част засмя се Лаура. — Сантини плати ли ти?
— Даде ми един «ластичен» чек за пет хиляди ако това изобщо може да се брои за плащане. И ми обеща, че щял да ми преведе остатъка, щом сключи сделката за разпространение в САЩ. Твърди, че филмът щял да донесе един милион долара.
— Ще си получиш парите — убедено рече тя — Прехвърлям твоите текущи дела на Пол Гитлин. Той е адвокат, който се занимава и с посредническа дейност. Познавам го отдавна — много е способен.
— А ти с какво смяташ да се захванеш? — изненада се Джо.
— Бях ти споменала, че искам да стана редактор, и ето че най-сетне ме назначиха в издателство «Дабълдей». Контактите ни ще продължат — само че занапред ще ти бъда редактор, а не литературен агент.
— Как реагираха ония типове от агенцията на това? — попита той.
— Спокойно — каза Лаура. — Във всеки случай никога не си бил любимият им писател. Не беше достатъчно изтънчен за тях.
— Ами ти как се уреди на новата работа?
— В «Дабълдей» те харесват — отвърна тя. — Бяха доволни от продажбите на първата ти книга.
— Ти какво общо имаш с това?
— Джо Краун е един от авторите, които представям. Всичко, което трябва да направиш, е да сътвориш още един роман след около година. От издателството вече настояват за фиксиран срок за втората книга.
— Но аз все още не съм започнал да пиша… — възрази той.
— Тогава започвай веднага, за да ти стигне времето — каза Лаура. — Знам, че вече разполагаш с готова фабула, разказвал си ми я.
— Ще ми е нужна помощ — рече Джо. — Нали си мой редактор? Ела при мене и заедно ще нахвърляме романа в общи линии.
— Чака ме доста работа — засмя се тя.
— Каква работа? — настоя той.
— За да разчистя бюрото си от текущите ангажименти ще са ми необходими около две седмици. Трябва да се явя в «Дабълдей» на първи септември.
— Значи ще можеш да прекараш втората половина на август с мене — каза Джо. — Ще намеря кола и ще пропътуваме цялата Френска Ривиера. Разправят, че била приказна.
Лаура отново се разсмя.
— Ти наистина си се побъркал. Известно ли ти е колко пари ще струва подобно удоволствие?
— Мога да си го позволя — рече той. — Освен това много ми се ще да те видя.
— Не знам… — в интонацията й се прокрадна колебание и тя направи кратка пауза. — Ще ми дадеш ли малко време да поразмисля? — помоли го.
— Колко малко? — попита Джо.
— Обади ми се на десети — отговори Лаура. — Може би тогава ще бъда по-оптимистично настроена.
— Ще ти позвъня на десети, но ще ти изпратя билета още сега — каза той.
— Няма нужда да ми изпращаш никакъв билет. В състояние съм и сама да си купя — рече му тя. — И ме търси у дома, не в офиса.
— Разбрано. Била ли си друг път в Европа?
— Учила съм две години в колеж, в Париж…
— Значи говориш френски?
— Да — каза Лаура.
— Тогава трябва непременно да дойдеш, за да ме разведеш тук-там! — заяви Джо.
Тя се засмя:
— Обади ми се на десети и започвай да обмисляш новата книга…!
— Бих могъл да мисля и за по-приятни неща вместо за някаква си книга — намекна той.
— Не си играй с мене — рече Лаура. — Аз съм много сериозен човек.
— Говоря напълно сериозно — отвърна Джо преди линията да прекъсне.
Той продължи да фиксира с неподвижен поглед телефона известно време, после поръча разговора, който ежемесечно провеждаше с родителите си. Остави слушалката на мястото й и погледна часовника си. Часовата разлика с Ню Йорк беше шест часа. По всяка вероятност у дома нямаше никой. Само че сгреши… Като по чудо го свързаха след десет минути.
— Моля? — разнесе се гласът на майка му.
— Как си, мамо? — запита я.
— Къде си? — подозрително отвърна тя. — Чувам те така, сякаш се обаждаш от ъгъла.
— Все още съм в Рим — успокои я Джо. — Как е татко?
— С баща ти всичко е наред. Грижи се за здравето си и се чувства добре. Кога ще се прибереш вкъщи?
— Не знам — рече той. — Задава се нов ангажимент и ще си почина един месец във Франция…
— Франция…! — недоволно изсумтя майка му. — Ставаш прекалено разглезен. Във Франция няма нищо друго, освен луксозни проститутки.
Джо се разсмя:
— Никога няма да се промениш, мамо.
— За какво ми е да се променям? Когато излезе книгата ти се надявах, че си проявил поне малко благоприличие. Но уви, всички наши приятели, които я прочетоха, казаха, че никога не са се докосвали до нещо толкова цинично. Главата ми не го побира как се задържа в списъка на бестселърите цели петнайсет седмици.
— Ти прочете ли я?
— Нима съм длъжна да чета такива мръсотии? — възмути се Марта. — Толкова ме е срам, че дори не смея да кажа някому, че си ми син.
— Ти никога няма да се промениш — повтори той. — Татко у дома ли е?
— Не — каза тя. — Отиде до тържището още преди няколко часа…
— Предай му, че съм се обаждал. — Джо затвори телефона. Нямаше никакъв смисъл. Не беше в състояние да я убеди в каквото и да било.

Джо остави вратата на банята отворена, за да може да чува звъненето на телефона, и блажено се отпусна в огромната дълбока италианска вана, пълна с хладка вода. Запали цигара и се облегна назад върху извитата дъга на ваната. Беше почти девет часът, а слънцето продължаваше ярко да свети. Още не беше решил дали да отиде на тазвечерното празненство. Имаше време… Италианските партита не започваха преди полунощ.
На вратата на хола се почука.
— Кой е? — провикна се той от банята.
— Мариса — разнесе се женски глас иззад вратата. — Донесох всичките ти папки от кабинета.
Мариса беше чернокожото момиче, което беше изпълнявало задълженията на секретарка, докато Джо работеше над сценариите на Сантини. Тя бе дъщеря на бивш италиански консул в Ню Йорк, който се бил оженил за американска негърка. Когото през 194О г. го отзовали обратно в Италия той взел съпругата си и дъщеря си Мариса, която тогава била на петнайсет години, със себе си в Рим. Тя бе работила като преводачка за американската армия след влизането и в столицата, а по-късно бе сменила цял куп служби, завършвайки като секретарка и преводачка на различни местни филмови продуценти.
— Влизай! — извика й Джо от ваната. — Вратата е отключена… — Той хвърли поглед към тесния хол. Мариса мъкнеше някаква грамадна масленозелена брезентова торба от раздадените армейски излишъци, която пусна на пода. — С какво, по дяволите, си натъпкала това чудо? — попита я.
— С дрехи — отвърна тя. — Имам нужда от място, където да остана за няколко дни.
— Какво се е случило?
— През август офисът няма да работи. Сантини го затвори, без да ми плати, а в пансиона ми са много стриктни със събирането на наема. Нямам пари, така че реших да си донеса багажа, преди да са заключили вратата, за да си го «удържат».
— Това стиснато копеле те е оставило на сухо! — ядосано възкликна Джо.
— На тебе плати ли ти? — запита Мариса.
— Не се занасяй — отговори й той. — Каза, че щял да ми плати веднага щом сключел договора за разпространение в САЩ.
Тя застана на прага на банята:
— Имаш ли цигари?
— На полицата под огледалото са — посочи с ръка Джо. Задържа погледа си върху нея, докато палеше една. Под мишниците на момичето имаше мокри петна от пот, а копринената блуза изглеждаше като намазана с лепило там, където я изпъваха налетите му гърди. — Колко дълго ще останеш?
— Само през събота и неделя… — каза Мариса. — Една моя приятелка ще ми отстъпи апартамента си през август. Заминава за Индия с гаджето си.
— Добре — вдигна очи към нея той.
— Ти си чудесен! — Тя се наведе и го целуна по бузата. Деколтето на блузата и се разтвори и Джо надникна в него. Зърната на гърдите и бяха тъмновиолетови и контрастираха с по-бледия тен на кожата й. Между тях се стичаха капки пот.
— Изпотила си се ужасно — рече той. — Защо не влезеш във ваната при мене?
Момичето дръпна от цигарата си.
— Толкова лошо ли мириша…?
— Не, но ми се прииска да се любим — засмя се Джо, повдигайки възбудения си член над водата така, че да може да го види.
— За такова нещо винаги съм готова — засмя се Мариса и започна да сваля дрехите си. Само след секунда беше вече гола и прекрачи във ваната. Ръката й се плъзна между краката й, а пръстите й разтвориха вагината. — Харесва ли ти? — усмихна му се тя, свеждайки поглед към него.
— Невероятна си! — Гърбът на Джо се огъна като лък от желанието да се слее с нея. — Ела…!
— Чакай малко — Мариса посегна към сапуна и се зае енергично да разтрива пениса му, докато от възбуда не го заболяха тестисите. После го стисна здраво и седна отгоре, насочвайки го към себе си. Тялото й се заизвива, позволявайки му да прониква все по-дълбоко в нея. — Отпусни се…! — Тя се усмихваше, уверена във властта, която упражнява над него. — Остави всичко на мене.
Джо срещна погледа й:
— Не предполагах, че можеш да правиш такъв секс, докато работехме в кабинета.
— Канцеларското чукане не ми харесва — отвърна тя. — Прилича ми на претупано служебно задължение. Човек никога не успява да прояви въображението си.
— Алилуя! — извика той.
Мариса неочаквано го задържа.
— Не мърдай! — заповяда му.
— Какво има? — учудено я изгледа Джо.
— Нищо — рече тя. — Ще се изпишкам… О-о! — Гласът й простена от удоволствие. — А сега и ти го направи. както си вътре в мене.
— Не мога да пикая, когато съм в ерекция — възпротиви се той.
— Разбира се, че можеш — каза Мариса. — Ще ти покажа как става. — Тя бързо постави пръста си под тестисите му и притисна някакъв нерв. Урината бликна като гейзер.
Щом струята секна, Джо почувства как сладостните гърчове отново завладяват тялото й.
— Къде си научила този трик? — изпъшка той.
— При американските войници по време на войната — обясни Мариса с подрезгавял от възбудата глас. — Знам и много други.
— Господи…! — възкликна Джо.
— Започваш да губиш тонус — скара му се тя. — Така става, когато човек говори прекалено много и се разсейва.
Той я зяпна, неспособен да обели дума от смайване.
— Не се притеснявай — успокои го момичето. — Веднага ще оправим нещата… — То лекичко се наклони настрани и плъзна ръка под него. В следващия миг пръстите и бяха вече вътре в неговия анус и разтриваха простатата му. Ерекцията на Джо се възстанови напълно и Мариса изкрещя насреща му: — Хайде сега, копеле такова! Давай! С всичка сила…!

Вечерта обещаваше богат лов за фотографите около двореца на контесата.
— Как успя да си уредиш покана? — Виери се приближи към Джо.
— Съвсем случайно… — разпери ръце той.
— И двете ли ги оправяш? — запита фотографът, поглеждайки към Мара Бенети и Мариса.
Джо се усмихна, без да му отговори.
— Щастливо копеле! — рече Виери. — Снимките, които ще им направя, ще са най-хубавите за тази вечер. Ще мога да ги продавам из цяла Европа.
— Добре — отвърна той, пристъпвайки към двете момичета, които продължаваха да стоят на стълбището и да позират на останалите фотографи — Мисля, че вече е време да влизаме… — каза им.
— Спрете само за момент на върха на стълбите — помоли италианецът. — Така ще мога да хвана в профил момичетата с техните прелести, прозиращи под роклите им.
— Дадено — съгласи се Джо. Той пое нагоре по стъпалата с Мара и Мариса, задържа ги за миг неподвижни, след което тримата се обърнаха към лакея, който отвори входната врата.
Фоайето на сградата беше просторно почти колкото самата бална зала и препълнено с хора. Джо познаваше по физиономия много от тях, но не знаеше имената им. Прикривайки устата си с ръка Мариса се зае дискретно да му ги съобщава. Той я погледна с благодарност — беше безукорна секретарка.
Тримата бавно започнаха да си пробиват път през фоайето. По ръцете на двете дами се сипеше неспирен дъжд от целувки. Джо подаде на иконома поканата, на която техните имена бяха написани под неговото.
— Dottore Джоузеф Краун, Signorina Мара Бенети и Signorina Мариса Панцони — високо оповести той.
Те слязоха по няколкото стъпала, които ги отделяха от пода на балната зала. Към тях се приближи прислужник с поднос, пълен с чаши шампанско.
— Наздраве! — Джо връчи по една чаша на всяко от момичетата.
Мара се усмихна щастливо. Чувстваше се отлично, понеже си даваше сметка, че всички погледи бяха приковани в тримата.
— Salute — отвърна му тя и добави на английски със своя италиански акцент: — Успя ли да видиш вече онзи кучи син?
— Още не — засмя се той.
— Ще му извадя очите…! — очарователно се закани актрисата. — И на тази американска проститутка с него също!
Джо прихна.
— Не е нужно да се тровиш заради тях. Гостите вече са ги забравили, ослепени от блясъка на красотата ти.
Мара кимна сериозно и запита:
— Не съм ли много по-хубава от нея?
— Без всякакво съмнение — рече той, без да се замисля. — Ти си най-прекрасната дама на днешния прием.
Мариса го подкрепи с кимване:
— Ако бях мъж щях да се хвърля в краката ти…
— Толкова си мила — усмихна се Мара. — Ти също, Джо. Така се радвам, че поканих и двама ви на това парти!
Оркестърът в дъното на салона засвири и гостите започнаха да танцуват. През високите остъклени двойни врати проникваше хладен нощен въздух. В съседното помещение беше разположена дълга коктейлна маса, отрупана с храна, покрай която се бе проточила опашка от хора, чакащи ред за вечеря.
Един лакей в униформа пристъпи към Джо:
— Dottore Краун?
Той кимна. Лакеят заговори на италиански и Джо погледна въпросително Мариса, която му преведе:
— Контесата те моли заедно с твоите спътнички да отидете в нейния личен апартамент.
Джо кимна повторно и те последваха пратеника. Прекосиха банкетната зала на двореца, минаха по един пуст коридор, после се изкачиха по някакво стълбище и поеха по друг коридор. Лакеят отвори един висок двоен портал и след като влязоха, го затвори зад гърба им.
Контесата седеше на внушителен, приличащ на трон, стол, сложен на централното място пред маса, която явно се огъваше под тежестта на храната. Тя беше красива жена с властен вид. Направи знак на Джо да се приближи към нея.
— Джо! — поздрави го с усмивка контесата. — Ето те и тебе, мой блестящ американски писателю!
Той целуна протегнатата й ръка.
— Eccellenza*…! — промърмори почтително и се изправи. — Познавате моите приятелки. Госпожица Мара Бенети, звездата от филма по моя сценарий и помощничката ми госпожица Мариса Панцони.
[* Eccellenza…! (итал.) — Ваше Превъзходителство…! — Б.пр.]
Контесата кимна.
— Прекрасни деца — рече тя и погледна отново към него: — И с двете ли правиш любов?
Джо се засмя.
— Не бива да се чувстваш неловко. Би трябвало да се гордееш. С удоволствие бих се полюбувала на трима ви как се любите… Сигурно ще бъде изключително вълнуващо представление!
Аристократката щракна с пръсти. Един лакей донесе малка сребърна захарница и отвори капака й пред нея. Тя веднага взе намиращата се вътре миниатюрна златна лъжичка и смръкна по една голяма доза във всяка ноздра. После предложи и на тях.
Пръв се възползва Джо. Кокаинът експлодира в главата му. Беше първокачествен. Онзи, който купуваше по улиците на Рим, бе като пудра захар в сравнение с него. Това се казваше тръпка!
Мара подходи предпазливо, но Мариса загреба като ескаватор по четири, препълнени с връх, лъжички във всяка от ноздрите си. Очите й светнаха като електрически крушки:
— Mamma mia!* — разкикоти се тя. — Струва ми се, че получих оргазъм.
[* Mamma mia! (итал.) — Майчице! — Б.пр.]
Контесата се засмя и плъзна ръката си под роклята на чернокожото момиче.
— Вярно е? — извика тя, поглеждайки пръстите си. — Цялата си подгизнала…
— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но виждали ли сте маестро Сантини тази вечер? — запита я Мара.
— Той е долу със своята американка — направи жест с ръката си контесата. — Но тя не притежава никаква изисканост, много е груба. Оставих ги там, където е мястото им — в тълпата. — Тя се обърна към Джо: — Смяташ ли, че филмът му би могъл да донесе някаква печалба? Вложила съм сто хиляди долара лични пари в него.
— Мисля, че имате добри шансове — прояви лоялност той. В края на краищата също беше лично заинтересован от успеха.
— Сантини плати ли ти? — безцеремонно го попита контесата.
— Още не — отговори Джо.
Аристократката се разсмя.
— Той е толкова недодялан хитрец. Не притежава дори чара на измамник. Каза ми, че се бил издължил на всички.
Джо замълча, а тя се обърна към Мара:
— Ами ти? Получи ли си твоите пари.
Актрисата кимна.
— Приятелят ми уреди въпроса като кавалер…
— Това е разбираемо — поклати глава контесата.
— Сантини не иска да си разваля отношенията с него.
— И на мене дори има да ми дава двайсет хиляди лири — добави Мариса.
— Колко долно? — възмути се тя. — Евтин скъперник! — Очите й потърсиха лакея: — Донеси на госпожицата двайсет хиляди лири!
Мариса се опита да протестира, но контесата беше категорична. Един друг лакей поднесе шампанско и докато всички посягаха към чашите, се зададе трети с поднос, върху който имаше цигари. Щом Джо запали първата цигара, из помещението се разнесе тежкият аромат на примесения с тютюна хашиш.
— Много приятно парти — усмихна се тяхната домакиня и нареди на единия от лакеите. — Заключи входа към покоите ми! Ще си направим тук наше собствено увеселение.
Мара се поколеба.
— Eccellenza, моля да ме извините, но приятелят ми не би одобрил участието ми в него.
— Той няма да има нищо против, скъпа моя — през смях отвърна контесата. — Та нали аз съм негов спонсор в Рим? Известно му е, че ще прекараш вечерта с мене. Нима не бе негова идеята да ти предостави лимузината си?
Момичето я зяпна смаяно.
— Наслади се на една от онези цигари и се отпусни — покани го с усмивка тя. — После ще вечеряме заедно. За десерт ще изям гърдите ти. Ще ми се да ги оближа така, сякаш са сладък Девънширски крем. — Контесата вдигна своята чаша с шампанско: — А la dolce vita*!
[* A la dolce vita! (итал.) — За сладкия живот! — Б.пр.]
Джо хвърли бърз поглед на помещението. Бяха останали само те тримата и домакинята им. В следващия миг от една странична врата влязоха двама мъже и две жени, облечени в ефирни костюми от брокат и коприна, каквито се носят в харемите на Ориента. Иззад завесите се разнесе нежна музика и светлината на лампите стана мъждива.
— Такива дрехи има за всички ни — с подрезгавял глас произнесе контесата. Тя се обърна към Мара и Мариса: — Всеки от тези двама мъже има пенис, дълъг поне двайсет сантиметра… И те, и жените са обучавани на източното любовно изкуство.

Беше почти осем часа сутринта, когато напуснаха палацото на контесата и се качиха на автомобила.
— Бихме могли да изпием по едно кафе в моя хотел — предложи Джо. — Кухнята вече работи…
— Мисля, че ще е най-добре, ако се прибера направо у дома — погледна го Мара.
— Чаша кафе би се отразила добре на всички ни — рече той.
— Ще ви оставя — каза тя, запалвайки цигара. — Беше уморителна нощ.
— Както желаеш — съгласи се Джо.
Актрисата се вгледа в него и Мариса:
— Нали няма да кажете на приятеля ми какво сме правили?
— Аз не знам нищо — отвърна той. — А и дори не го познавам.
— Много е ревнив — обясни тя. — Ако разбере, че съм се любила с друг мъж, ще ме убие.
— Ами лудориите с контесата? — запита Джо.
— Той знае за тях — рече Мара. — Освен това за него жените не влизат в сметката.
— Добре.
Лимузината спря пред хотела и двамата с Мариса слязоха.
— Благодаря ти — каза Джо.
— Няма за какво — отговори актрисата. — Ще бъдеш ли в града през този месец?
— Още не съм решил.
— Ще ти се обадя — рече тя. — Чао! Чао, Мариса!
Колата потегли и двамата влязоха в хотела.
Преди да се качи в апартамента, Джо поръча закуска на рецепцията. Мариса вече беше съблякла роклята си и бе надянала някаква стара военна фланелка, когато прекрачи прага на стаята.
— Исусе Христе! — каза тя. — Тази контеса обърка понятията ми. Бях чувала, че лесбийките били ненадминати, но до днес не вярвах на това.
На вратата се почука и един келнер внесе поднос с кафе и кифли. Мариса го изчака да си излезе и продължи:
— Тя ми подари четирийсет хиляди лири, а не двайсет хиляди, както искаше първоначално.
— Не е зле — каза Джо.
— Забелязах, че на тебе също ти даде нещо…? — полюбопитства тя.
Той се засмя и извади от джоба си малко пликче от восъчна хартия?
— Кокаин.
— Контесата е истинска дама — отбеляза Мариса докато наливаше кафе в чашите. — Доволен ли си от чукането?
— Не се оплаквам — отвърна Джо.
— Между краката ми направо гори — рече тя. — Толкова съм претрита.
— Ще ти мине — подсмихна се той и отпи от кафето.
Очите на момичето срещнаха неговите:
— Искаш ли да спя на дивана?
— Можеш да спиш на кревата — каза Джо. — Само че не ме буди, ако ти се наложи да сновеш наоколо.
— Ще пазя тишина — обеща то.
Той съблече дрехите си и пропълзя гол под завивките.
— Ще имаш ли нещо против, ако взема един душ? — помоли го Мариса. — Трябва да махна грима си…
— Върви — рече й Джо. — Но загаси осветлението в спалнята. Искам да спя.
— Добре — каза тя. Лампата угасна и вратата на банята се затвори зад гърба й. Секунда по-късно до слуха му достигна приглушеното плющене на душа.
Той отпусна клепачи. «La dolce vita…» — рече си мислено. Контесата беше права като наричаше живота сладък. От това би могло да излезе добро заглавие за филм, но не беше създаден за него. Действително се намираше в чужд свят. Беше в състояние да се радва на удоволствията му, но никога нямаше да започне да го разбира… Сетне заспа.
През затворената врата на спалнята проникваха гласове. Джо полека отвори очи. Мариса я нямаше в стаята. Чу я да разговаря в хола. Той седна в кревата и закопча часовника на китката си. Беше четири часа следобед. Запали цигара и се заслуша в останалите гласове — единият беше мъжки, а другият женски.
Без да бърза Джо отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода и облече халата си. После, както беше бос, отвори вратата на спалнята.
Мариса, Мара и някакъв мъж, когото не познаваше, се бяха разположили около малката масичка. Келнерът току-що беше сервирал кафето.
— Buongiorno — поздрави ги той.
Мъжът скочи на крака. Беше здравеняк, среден на ръст, със зализана назад по последната мода черна коса. Имаше тъмнокафяви очи, дълъг римски нос, който беше надвиснал над чифт пълни устни и четвъртита брадичка. Той се поклони на Джо, усмихвайки се.
— Signor Dottore! — рече му.
Джо се взря в него, после отмести очи към Мариса.
— Това е моят приятел Франко Джанпиетро. За него е огромна чест и удоволствие да се запознае с тебе… — припряно занарежда Мара.
Той кимна и протегна ръката си към италианеца:
— Честта е моя…
Мъжът каза нещо скорострелно на италиански и Мариса му го преведе:
— Господин Джанпиетро се извинява за неочакваната визита. Ако желаеш да продължиш съня си той на драго сърце би дошъл отново, когато ти е удобно.
— Всичко е наред — отвърна Джо и направи жест с ръка: — Седнете, моля.
Италианецът кимна.
— Английският ми не е особено добър — изрази съжалението си той, — но с ваше позволение ще го изпробвам.
— Съвсем приличен е — усмихна се Джо. Той взе чашата с кафе, която Мариса беше поставила пред него, и се облегна назад на дивана. Кафето беше силно и гъсто. То го накара да се разсъни.
— Какво бих могъл да сторя за вас? — запита го.
— Вие сте много известен писател — отговори Джанпиетро. — Мара твърди, че сте били най-добрият в Америка.
— Тя е изключително любезна, но… — понечи да възрази Джо.
— Вярно е — усмихна се тя.
— Сантини е противен тип — продължи италианецът.
— Не бих се мъчил да доказвам обратното — разсмя се той.
— Мара се надява, че може би ще напишете сценарий специално за нея. Тя чувства, че Сантини я е измамил с този филм — дал е всичките сериозни сцени на американката… — Погледът на Джанпиетро се спря върху него с ням въпрос.
— С най-голямо удоволствие — рече Джо. — Но има няколко проблема… Първо, няма продуцент и, второ, аз не разполагам с подходящ сюжет за нея.
— В състояние съм да намеря продуцент — каза той.
— А може би един разказ от списание, който Мара е чела, ще се окаже подходящ за филмиране. Историята е много популярна в Италия и се радва на отличен прием. Казва се «Момичето с мотоциклета».
— Чела съм го — намеси се Мариса. — Разказът е хубав. Става дума за съдбата на едно момиче от бедно семейство, което открадва голям мотоциклет и с него тръгва да обикаля Рим, проституирайки и крадейки, за да нахрани близките си. Краят му е трогателен. Полицията го преследва из улиците на града и то бива убито, защото не иска да прегази някакво малко дете, което пресича платното.
— Звучи интригуващо — каза Джо, — само че трябва да го прочета. Разказът преведен ли е?
— Мога да го преведа за един ден — отвърна тя. Джанпиетро кимна.
— От мене ще си получите всички пари наведнъж. Аз съм човек с чест, не съм като Сантини. Освен това подразбрах, че възнамерявате да прекарате месец август в Южна Франция. Притежавам просторна вила в самите околности на Ница, където ще бъдем двамата с Мара. Има и прекрасен павилион за гости, в който можете да живеете при пълни удобства. Ще ви предоставя дори и кола за лично ползване. Когато завършите сценария, ще ви дам пълната сума от трийсет и пет хиляди долара плюс останалите разноски. Няма да ви се налага да чакате докато стане готов филмът…
— Повече от щедър сте — рече Джо. — Но все пак смятам, че първо трябва да прочета тази история. Не бих желал да ви излъжа, като ви кажа, че мога да се справя с нещо, което не е по силите ми.
Италианецът се взря в лицето му за момент, сетне извади от джоба си сноп банкноти. Бавно отброи на купчинки няколко десетки от по хиляда долара.
— Тук са двайсет хиляди — каза той, когато приключи с броенето. След това прибра останалите пари обратно.
— За какво е всичко това? — учуди се Джо. — Аз не съм се съгласил да напиша сценария.
— Сценарият няма нищо общо. Тези долари са от Сантини за вас…
Очите му станаха кръгли от удивление.
— Всичко е наред — рече Джанпиетро. — Контесата ме помоли да уредя този въпрос.
— Но Сантини не смяташе да ми ги дава — каза Джо. — Заяви ми, че не разполагал със сумата.
Приятелят на Мара се усмихна:
— Изненадващо е колко бързо хората от неговата порода се сещат, че парите са им подръка, особено когато ги стиснеш леко за топките.
Джо го погледна, сетне взе банкнотите и ги пъхна в джоба на халата си.
— Благодаря ви!
Джанпиетро кимна:
— Оставих на Мариса екземпляр от разказа и се надявам, че във вторник вечерта, когато вече ще сте го прочели, ще можем да вечеряме заедно и да го обсъдим.
— Ще ми бъде приятно — прие той.
Италианецът стана прав и Мара го последва.
Погледът й срещна този на Джо.
— Ти ще направиш от мене велика кинозвезда. Много по-блестяща от онази putana!
Той я целуна по бузата и стисна ръката на приятеля й за сбогом.
— Довиждане до вторник вечер! — рече им докато излизаха.
Преводът на разказа отне на Мариса почти два дни, но на Джо му бяха необходими само два часа, за да го прочете. Той хвърли ръкописа на масата и се вторачи в него. После погледна към нея.
— Пълен боклук е — рече. — Невъзможно е да напиша този сценарий.
Мариса запали цигара.
— Сигурно съществува някакъв начин да спасиш положението…
Джо поклати глава.
— Не! Това е върхът на безвкусицата. На всичко отгоре разказът е лишен от всякаква занимателност, детински наивен е.
— Джанпиетро ще бъде разочарован.
— Предпочитам да бъде разочарован от истината, отколкото да го будалкам. Той не е глупак. Рано или късно ще се усети, че съм му прибрал парите за нищо. Предпочитам да не предизвиквам гнева му. Няма никак да ми бъде приятно да ме стисне «леко» за топките.
— Трябва да бъдеш много дипломатичен — предупреди го тя. — Той твърдо е решил да създаде от Мара кинозвезда.
— Ще му обясня ситуацията. Ще му се наложи да й намери по-подходящо превозно средство, за да измине пътя към славата.
— Имам една идея — каза Мариса. — Защо не му отговориш, че ще прекараме две седмици с тях и че ще се опиташ да измъдриш някакъв сюжет, от който всички биха имали полза?
— Това би било откровено мошеничество — възрази Джо.
— Не съвсем — отвърна чернокожото момиче. — Кой знае? Току-виж ти хрумнало нещо, което да влезе в работа.
— Не се занасяй! Нали си наясно, че Мара не е никаква актриса. Как да отгатна каква роля би й прилегнала? — рече той.
— Кажи на Джанпиетро, че не искаш пари. Всичко, което ще му обещаеш, е, че ще направиш двуседмичен опит. Той няма да му струва нищо, като се изключат разходите за поддръжка на къщата, които текат така или иначе.
— За тебе остава почивката, а?
— Естествено — рече Мариса. — При това да се охарчиш дори с един цент, защото и на теб няма да ти се налага да ми плащаш заплата.
Джо се разсмя:
— Толкова много ли ти се ходи там?
— Да — погледна го в очите тя. — За момиче като мене Френската Ривиера е най-привлекателното място на света. Кой знае какви възможности биха ми се открили? Пълно е с богаташи… Може да ми се падне голямата печалба.
Той се взря в нея замислен.
— Окей — съгласи се след кратка пауза. — Ще му го предложа. Но ако не се получи нищо недей да ме обвиняваш.
— Няма! — целуна го по бузата Мариса. — Ще ти се махна от главата щом минат двете седмици, но трябва да внимаваш…
— Какво ме заплашва? — учуди се Джо.
— Мара… — отговори тя. — Хвърлила ти е мерак, а пък Джанпиетро е вързан в Рим през цялата седмица. Прескача само в събота и неделя.
— Кое те кара да мислиш така? — запита изненадан той. — Мара не е лишена от мозък. Отлично знае коя е намазаната страна на филията.
— Вярно е — рече Мариса. — Но едва ли би имала нещо против едно малко приключенийце с тебе извън програмата.

Вилата представляваше постройка в типичния старовремски средиземноморски стил, разположена на малък хълм над морето във Вилфранш. Павилионът за гости, който Джанпиетро му беше предложил, се издаваше съвсем леко пред фасадата й. Обзавеждането му се отличаваше от това на Голямата къща. Джо предположи, че някога в миналото предназначението му е било да приютява прислугата. Макар че стаите бяха тесни вътре бе комфортно и той беше достатъчно отдалечен от вилата, за да не достигат никакви шумове. Имаше и отделна стълба, която водеше надолу към покрития с кварцови камъчета плаж.
Късно следобед през същия ден, когато Джо беше пристигнал, Джанпиетро се отби в павилиона.
— Харесва ли ти? — попита той, зарязвайки официалностите.
— Прекрасно е, благодаря — усмихна се Джо.
Италианецът също се усмихна:
— Сигурен бях, че ще ти хареса. Тук ще имаш необходимото спокойствие, за да работиш. Никой няма да те безпокои.
— Още веднъж благодаря…
— Искам да те помоля за една услуга — рече той.
— Говори направо — отвърна Джо.
— На Мара много й се ще да се научи на американски… английски… Но е много трудно човек да намери тук домашен учител само за един месец. Мариса каза, че можела да й помогне и да остане до края на август, дори ако ти си тръгнеш.
— Нямам нищо против.
— Благодаря ти, Джо! — засия Джанпиетро. Ръката му описа широк жест по посока на залива: — Как ти се струва Лазурния бряг?
— Това, което виждам в момента, е приказно красиво.
— Самият земен рай — рече той. — Настани се, а после ела във вилата в шест часа. Ще пийнем, по късно — в девет часа — ще вечеряме в хотел «Париж» в Монте Карло. Сетне ще отидем в казиното или в някой нощен клуб.
— Нямаш навика да си губиш времето — засмя се Джо.
Италианецът вдигна рамене изразително:
— Принуден съм да работя даже през почивните дни. Тази вечер имам среща с неколцина мои делови партньори, французи от Марсилия, с които ще бъдем в една компания.
— Разбирам — кимна той.
Джанпиетро се взря в него.
— Смяташ ли, че Мара притежава достатъчно талант, за да стане кинозвезда?
Джо открито отвърна на втренчения му поглед:
— Никой не знае това. Тя има външност, но останалото е подвластно на съдбата. При всички случаи обаче едно нещо не може да й се отрече — многото работа не я плаши.
— Вярно е — сериозно кимна мъжът срещу него. — Но аз бих предпочел Мара да се успокои и да си имаме дете. Това е истинското ми желание.
— Какво й пречи да постъпи така?
— Казва, че не искала извънбрачно дете, нито пък репутацията на държанка, подобно на доста други известни актриси.
— Тогава се ожени за нея — рече му Джо.
Устните на Джанпиетро се разтегнаха в горчива усмивка.
— Това е безкрайно лесно в Америка, но не и в Италия. Аз съм женен и въпреки че повече от десет години не живея с жена си, не мога да получа развод.
— Съжалявам… — съчувствено каза Джо и побърза смени темата. — Познаваш ли Виторио Де Сика?
— Много добре — отговори той.
— Мислиш ли, че би се съгласил да заснеме филм, в който да играе Мара?
— Той изпитва хронична нужда от пари — рече Джанпиетро.
— Да предположим, че имам идея не за сценарий, а за сюжет. Би ли могъл да му я подхвърлиш? Той ще има свободата сам да си подбере сценаристите.
— Разбира се — кимна италианецът. — Ако му допадне, ще я екранизира с участието на Мара.
— Убеден ли си в това? — запита го Джо.
Той се разсмя.
— Съществуват много начини да притиснеш някого. Дългът на Де Сика към мене възлиза вече на почти седемдесет хиляди долара… — Джанпиетро замълча за момент. — Имаш ли какво да му предложиш?
— Не съм съвсем сигурен — рече той. — Виторио Де Сика е от режисъорите-аристократи. Не знам дали ще иска да работи с драскач като мене.
— Той ми дължи седемдесет хиляди долара! — повтори натъртено приятелят на Мара. — За толкова пари не би възразил да му сътрудничи и шимпанзе от зоопарка.
— В главата ми се върти една нетрадиционна любовна история. Обикновено някой американски войник прави бебе и зарязва майката с дете на ръце. Моят загубен герой иска бебето само за себе си и го отнася в САЩ. Момичето се бори с всички възможни средства и го проследява до едно малко градче в Средния Запад. Накрая, когато се уверява, че пред него се разкрива живот много по-хубав от онзи, който би могло да има в родината си, то го оставя на баща му и се връща у дома в Италия.
— Де Сика ще я хареса. Естествено ще настоява да помагаш на неговите сценаристи, но това е без значение. Той ще се чувства далеч по-сигурен, ако фабулата е предадена с тънкостите на италианския език. След няколко дни ще ви уредя среща, за да се запознаете.
— А ако не хареса сюжета? — запита Джо.
— Да върви на майната си! Винаги мога да се обърна към Понти или Роселини плюс дузина други техни събратя, които ми дължат цял куп пари. — Джанпиетро пристъпи към вратата. — Остави всичко на мене. От тебе се иска само да се издокараш за вечеря.
Ресторантът на хотел «Париж» предоставяше луксозно убежище на красиви дами и лъхащи на богатство и власт кавалери в погледите на тълпата и туристите. Масите бяха покрити с великолепни ленени покривки и кристални сервизи, а в центъра им беше поставен акцент от артистично аранжирани цветя.
Джанпиетро беше запазил една уединена маса с десет места в ъгъла. Освен Мара, Мариса и Джо негови гости бяха и трима французи с подобаващо женско присъствие. За нещастие никой от тях не говореше английски или поне се преструваха, че е така. След задължителните ръкостискания и запознанства Джо сякаш престана да съществува. Мъжете разговаряха без каквато и да било промяна в интонацията, а жените не обелваха и дума. Никой не се смееше и на него не му беше необходимо кой знае колко време, за да схване, че присъства на делова среща, а не на вечеря.
Той се усмихна на Мариса и се съсредоточи с дължимото уважение върху храната, която беше приготвена превъзходно. Изобщо не се чувстваше нещастен…

Джо и Мариса свърнаха надолу по пътеката, която водеше към тяхното бунгало за гости. Беше почти един и половина след полунощ, когато влязоха и затвориха вратата зад гърба си. Той я запита за какво бе станало дума по време на вечерята.
Мариса започна да съблича роклята си.
— Само за бизнес — отвърна му тя. — Французите искаха Джанпиетро да закупи двеста тона суров необработен хероин от Сицилия и да го достави в Марсилия, където току-що били оборудвани лаборатории. Ако успеел да реши проблема в рамките на две седмици, делът му щял да бъде два милиона долара…
— Защо тогава Мара беше толкова нацупена. Би трябвало да й е ясно, че Джанпиетро ще се погрижи за нея повече от добре.
— Ще й се да обикаля по Ривиерата, вживявайки се в ролята на кинозвезда. Той ще отсъства, така че няма да има кой да я развежда. Тя чисто и просто е една егоистична кучка.
Джо беше успял да свали сакото си и да хвърли черната си вратовръзка и ризата върху стола, когато на входната врата на павилиона се почука.
— Влез — извика той.
Мариса едва смогна да наметне халата си и Джанпиетро се озова в помещението. Той се обърна директно към Джо, без дори да я удостои с поглед.
— Нуждая се от помощта ти, приятелю — рече му.
— Какво мога да направя за тебе? — каза Джо.
— Както вероятно си разбрал, аз трябва да замина по работа за няколко седмици. Мара много се разсърди, но в крайна сметка съумях да я накарам да се успокои. Първото и най-важното нещо е, че тя държи ти да продължиш да пишеш сценария за нея. Второто е, че не иска да стои самичка в голямата къща. Твърди, че щяла да се чувства в много по-голяма безопасност, ако Мариса се пренесяла при нея. Освен това и оставих достатъчно пари, за да може да пазарува и да излиза два-три пъти седмично да вечеря навън или да се позабавлява. Смята да разговаря с Мариса само на английски, за да се усъвършенства.
Джо го погледна в лицето.
— Нямам нищо против, естествено, но не мислиш ли, че ще бъде по-благоразумно, ако се върна с тебе в Рим? Все пак Мара е изключително привлекателна жена и, както обикновено става, хората ще започнат да сплетничат.
— По дяволите, нека си въобразяват каквото им скимне! Ти си мой приятел и джентълмен. Убеден, съм, че не би се държал непочтено в мое отсъствие.
— Какво ще кажеш? — Джо извърна глава към Мариса.
— Съгласна съм с Франко — отвърна тя. — Без съмнение това е начинът да се справим със ситуацията.
Той протегна ръката си на Джанпиетро:
— Значи всичко е решено…!
Италианецът го прегърна:
— Благодаря ти, приятелю мой! Благодаря ти!
Въпреки горещината Джо спеше в тясната стаичка като заклан. Но неочаквано някакъв непознат, нов аромат изпълни ноздрите му. Не беше парфюмът на Мариса — той го познаваше. С усилие отвори очи и погледна часовника си. Беше един часът следобед. — Отмести поглед към срещуположната страна на леглото. Мара седеше на стола полуразтворила крака. Беше гола.
— Бях започнала да мисля, че изобщо няма да се събудиш — усмихна му се тя.
Джо се втрещи.
— Какво си направила със себе си? Струва ми се, че си обръснала поне деветдесет процента от козината на «котаранката» си.
— Имаш набито око — прихна Мара. — Но това е последният крясък на модата в Южна Франция. Новите бикини са толкова изрязани, че нормалното окосмяване кара човек да се чувства така, сякаш си е оставил брада по вътрешната страна на бедрата.
Той изведнъж се разсъни окончателно.
— Но ти говориш английски! — възкликна. — Мислех, че знаеш само няколко думи…
Очите й го пронизаха.
— Така е по-практично. Околните са доволни, смятат те за по-глупава, отколкото си и поради това казват доста неща, които очакват да не разбереш.
От банята излезе Мариса, подсушавайки с хавлия голото си тяло. Тя се усмихна на Джо.
— Харесва ли ти? — запита го. — Оформих Мара като същинско произведение на изкуството. Май би трябвало да се заловя с правене на интимни фризури…?
— Аз бих се справил по-добре — ухили се той. — При това няма да са ми необходими ножици — ще хрупкам из растителността със зъби.
— Вместо да се пъчиш като всезнайко иди си вземи един душ и после сложи в куфарчето си няколко ризи и панталони. Ще ходим за два-три дни в Сен Тропе… — рече му тя.
— В Сен Тропе ли? Къде, по дяволите, е това?
Оказа се, че мястото се намираше на около петдесет мили надолу по крайбрежието. Стигнаха до него след двучасово пътуване с тясното «Рено». Мара и Мариса се редуваха на волана. Джо седеше на задната седалка, смачкан от тежестта на багажа.
Сен Тропе беше в процес на смяна на облика си. От малко село, заобиколено с лозя, от които се произвеждаха евтини вина, той се превръщаше в модерен курорт за младите, палави и богати французи и за високообразованите хора от цяла Европа.
Мара отби колата встрани от пристанището. Ярките му светлини позволяваха да се видят множеството хора, които все още изпълваха улиците и ресторантите. Поеха нагоре по някакъв черен път и най-сетне завиха в една алея за автомобили, която ги отведе до огромна вила, чиито прозорци светеха. От къщата не идваха никакви звуци, но майордомът се появи само след секунда и се поклони учтиво:
— Много съжалявам, мадмоазел, но мосю Лакомб и гостите му излязоха.
— Допусках го — отвърна Мара на френски. — Но той беше поканил мен и приятелите ми да се присъединим към неговата компания тук, във вилата.
Мъжът хвърли бърз поглед към листа хартия, който държеше, и прочете на глас името на актрисата.
— Точно така — потвърди тя. — Дамата и господинът са мои лични гости. Ще уредя въпроса с мосю Лакомб утре сутринта.
— Добре, мадмоазел — каза майордомът. — На първо време двете дами ще бъдат в стая номер дванайсет, а джентълменът ще се настани в стая номер девет, от другата страна на коридора. И двете помещения са на втория етаж.
— Благодаря — рече Мара, като отвори дамската си чантичка и му подаде една банкнота от петстотин франка. — Впрочем ако бъдете така любезен да ни заведете до стаите, много ще ни улесните.
Дамският номер дванайсет не изглеждаше никак зле вътре имаше широко легло и самостоятелна баня. Стаята на Джо обаче беше ужасна. Навярно принадлежеше на някоя домашна прислужница. Обзавеждането й се изчерпваше с тясно, неудобно легло, а в ъгъла се намираха бидето и умивалникът. Но той беше прекалено уморен, за да капризничи. Бързо съблече дрехите си и моментално се унесе в сън.
Имаше усещането, че е спал по-малко от час, когато Мариса разтърси рамото му.
— Джо, събуди се…! — каза му тя с приглушен глас. — Възникна проблем.
Той отвори очи, разтри ги и седна в кревата. През прозореца влизаше сивкавата светлина на утрото.
— Какво се е случило? Нали Мара беше уговорила всичко…
— Направила е гаф — отвърна Мариса. — Лакомб дойде в стаята ни и заяви, че твоята била предвидена за другиго. Мара въобще не го била предупредила, че ще идваш с нас. Не иска да си има разправии с Джанпиетро — така че се налага да си вървиш.
— По дяволите! — изруга Джо. — Отдавна трябваше да съм наясно, че не й достига мозък. Неслучайно ми се щеше да си остана във вилата. Съжалявам, че й позволих да ме убеди. — Той я погледна в очите. — Не бих ли могъл да се преместя в някой хотел в Сен Тропе?
— Проверих всички хотели. До един са резервирани. В градчето няма нито една свободна стая.
— А ти ще си тръгнеш ли с мене? — запита я.
— Не, ако не възразяваш — рече Мариса. — Джанпиетро ми плаща, за да бъда с Мара през целия месец. Но стига да пожелаеш, ще се върна с тебе.
Джо се замисли за секунда.
— Не, няма нужда… Ще се оправя и сам.
— При всички случаи във вилата ще се чувстваш по-удобно. Ще те закарам до Сан Рафаел. Оттам ще продължиш с такси.
— Добре — рече той. — Колко време ти е необходимо, за да се приготвиш?
— Вече съм готова.
Джо кимна.
— Дай ми десет минути. Ще се срещнем долу…
— Съжалявам, Джо — потърси погледа му Мариса.
— Такъв е животът — кисело се усмихна той. — Не може винаги да си от печелившата страна.

Четири дни по-късно Джо чакаше на летището в Ница Лаура, която трябваше да пристигне с вътрешния полет от Париж. Гонгът на летищната информационна служба прозвуча и от високоговорителите се разнесе женски глас. Първо на френски, а после и на английски той обяви, че самолетът на Лаура щял да закъснее с два часа поради неблагоприятните климатични условия в Париж.
Джо вдигна очи към таблото с разписанията, което се намираше под огромния часовник. Беше девет часът. Кацането на самолета, което по график беше предвидено за девет и трийсет, бе слязло надолу в таблицата с фиксиран час единайсет и трийсет.
Той изруга наум, запъти се към малкия бар ресторант и седна на една маса. Внимателно положи отгоре двете дузини рози, които беше купил за нея, и се огледа за келнера.
— Шотландско уиски и вода — поръча си.
Онзи поклати глава:
— Сър, на масите се сяда само със задължителна консумация на храна.
— Вече съм закусил — рече Джо. — Не се ли сещате за някакво друго решение? — Той машинално подаде на мъжа банкнота от сто франка.
— В такъв случай, мосю, ще ви донеса двоен скоч със сода… — отвърна сервитьорът.
— Чудесно! — Джо обгърна с поглед салона на летището. Вече се беше събрала цяла тълпа посрещачи, очакващи полета от Париж. Стояха търпеливо явно привикнали на честите закъснения.
Келнерът се появи с две уискита и две чаши сода и ги постави на масата пред него. Джо зяпна от учудване, че бяха изтълкували по този начин двойния му скоч, но взе едната от чашите и опита питието. Беше силно. До пристигането на Лаура щеше да е порядъчно наквасен. Реши, че ще го ближе едва-едва, докато размишлява над събитията от последните няколко дни…
Комай не бе правил нищо друго, освен да разговаря по телефона. Още не беше слязъл от таксито, с което се беше върнал от Сен Тропе, когато икономът го бе поздравил и го беше подканил да побърза, защото Джанпиетро чака на линията. Джо откровено му беше казал, че не е в състояние да измисли подходящ сценарий за Мара, и Франко беше реагирал с облекчение и огорчение едновременно. Тя видимо го беше разочаровала и той бе споменал за някакво друго момиче и скорошна раздяла с нея. Бяха се сбогували като добри приятели и италианецът го бе уверил, че винаги може да разчита на него.
После бе помолил иконома да поръча презокеански разговор с Ню Йорк и му бе дал телефонния номер на Лаура. Беше се оказало, че линиите с Америка са претоварени и се бе наложило да чака два часа, за да го свържат. Междувременно, благодарение на шурея на французина и малко пари, бе успял да получи стая в хотел «Негреско» в Ница. Хотелът беше най-добрият в града, а шуреят Макс работеше в администрацията… Умората неочаквано бе надделяла и бе задрямал за около час и половина. Беше се събудил освежен, но, уви, връзката с Ню Йорк продължаваше да се бави. Вместо това се бе обадила контеса Ана Барони с новината, че издателската къща, която щяла да публикува неговия роман в Италия, била нейна собственост. Контесата го беше поканила на един дълъг уикенд с яхтата си, но Джо бе отказал, обяснявайки, че чака своята американска редакторка, за да започне работа върху новата си книга.
— Трябваше да се досетя, че редакторът ти е жена — бе се засмяла тя. — Хубава ли е?
— Повече от хубава — беше й отговорил. — Притежава собствен стил и чар.
Все пак беше обещал да позвъни на щедрата аристократка в петък — всичко зависеше от пристигането на Лаура…
Вече беше опаковал багажа си и затваряше куфарите, когато линията до Америка се бе освободила.
Гласът на Лаура бе прозвучал сънливо — там минаваше полунощ. Беше й казал, че иска да дойде по-рано, защото има нужда от помощта й и от нея самата. Тя бе направила кратка пауза, сетне бе въздъхнала дълбоко:
— Не желая да бъда просто поредното момиче за тебе…
— Не си поредното момиче — беше й отвърнал. — Ти означаваш много за мене и аз напълно го съзнавам. Всички минали истории са били само загубено време. Обадих ти се, защото не мога без тебе. Не знам дали съм способен на нещо голямо, но съм сигурен, че няма да пиша повече сценарии. Искам да бъда истински писател. А ти си ми необходима не само като жена, но и за да ми помогнеш да го постигна.
— Сериозно ли говориш? — беше го попитала Лаура тихо.
— Да! — беше й отговорил.
— Кога би желал да долетя?
— Още утре.
— Днес е вторник… Какво би казал за петък? — беше му предложила тя.
— Съгласен сам — беше й рекъл. — Ще те посрещна на летището в Ница. Потърси ме в хотел «Негреско» щом си купиш билета. Побързай!
— Джо — беше му казала Лаура, преди да затвори, — не бих искала да се окаже, че съм допуснала грешка…
— Няма — бе отвърнал той. — Обещавам ти!
Връзките на Макс бяха изиграли своята роля и в хотела му бяха дали една от най-хубавите стаи на петия етаж с балкон и панорамен изглед към плажа и морето. Тъкмо бе разположил портативната си пишеща машина на масичката до прозореца и беше извадил от чантата си няколко листа хартия, когато телефонът бе иззвънял. Обаждаше се Лаура.
— Ще ти бъде ли удобно да ме чакаш в петък сутринта? — беше го попитала.
— Разбира се.
— Какво правиш в момента?
— Опитвам се да «изхабя» малко хартия, за да има какво да ти покажа. Не ми се ще да се почувстваш измамена — беше казал. Идеята за новия роман вече беше узряла в главата му. Щеше да бъде история за алкохол, наркотици и разпуснати холивудски нрави, но без никаква връзка с филмовия бизнес. Такава още никой не беше написал.
Когато бе оставил слушалката на мястото й имаше усещането, че е напрегнат като струна. Бе изпитал и внезапен глад, така че отново беше посегнал към телефона, за да си запази маса за вечеря чрез рецепцията. После бе взел душ и се канеше да слезе в ресторанта, но поредното иззвъняване го беше задържало. Този път беше Мариса. Мара я използваше, за да го накара да се върне във вилата, но той я бе пратил по дяволите. Мариса съжаляваше, че пътищата им се бяха разделили по този начин — харесваше го истински. Джо й беше пожелал късмет…
Високоговорителят го изтръгна от мислите му. Той бързо плати двете уискита и стана — самолетът на Лаура беше кацнал.

Джо дръпна драпираните завеси на прозореца и в стаята стана тъмно. Изтегна се върху леглото и затвори очи. Не можеше да заспи. Заслуша се в тихото дишане, което идеше от съседното легло. Все още не му се вярваше, че Лаура е тук. Осемнайсетчасовият полет със самолета от Ню Йорк я беше изтощил и след като бяха отворили бутилка шампанско в стаята в чест на нейното пристигане, тя бе пожелала да вземе душ и да поспи. Докато Лаура вадеше от куфара своите тоалетни принадлежности той бе хвърлил един поглед на двайсет и седемте страници, които беше написал. Не беше никак зле… Тя щеше да се зарадва. Точно в този момент шумът на течащата от душа вода го бе накарал да затвори очи. В съзнанието му беше изплувал образът на голото й тяло, подложено на обливащите го водни струи. Беше усетил възбуждащата тръпка в слабините си и бе проклел кройката на италианските панталони, които сякаш нарочно подчертаваха и най-леката ерекция…
Беше прекалено горещо и тя бе съблякла халата си под чаршафа, избутвайки го с крака в долния край на кревата. Хвана го яд, защото възбудата му като че ли нямаше намерение да премине. Обърна се с гръб към нея и се опиша да успокои мислите си. Тогава иззвъня телефонът. Джо бързо се пресегна и вдигна слушалката преди вторият му сигнал да я е събудил.
— Ало? — тихо рече той.
— Здравей, Джо. Пристигна ли твоята редакторка? — Обаждаше се контеса Барони.
— Току-що… — отвърна той.
— Реших да ти напомня, че и двамата сте поканени на едно кратко плаване с моята яхта през почивните дни. Ще тръгнем утре на обяд.
— Не бих ли могъл да ви потърся тази вечер в седем часа? — помоли я Джо. — Тогава ще бъда в състояние да ви дам окончателен отговор.
— Добре — съгласи се контесата. — Чао!
Докато затваряше, Лаура запали лампата на нощното шкафче, което се намираше помежду им. Чаршафът се беше смъкнал от нея наполовина, но тя не го забелязваше.
— Кой беше? — запита го.
— Контеса Барони — отговори той. — Кани и двама ни да прекараме уикенда на нейната яхта. — Почувства, че кръвта започва да пулсира още по-силно в слабините му и се преобърна по корем, за да прикрие ефекта.
— Контеса Барони ли? — повтори Лаура замислено. — Това име ми е познато.
— Така се казва издателската къща, която откупи авторските права за отпечатването на моята книга в Италия. Тя е изцяло нейна собственост наред с още много други печеливши компании, които дори не знам как се наричат. — Джо се опита да се зарови по-дълбоко в постелята. — Освен това контесата финансира последния филм, чийто сценарий написах за Сантини, и ми помогна да си прибера парите, които той ми дължеше.
— Как се запозна с нея? — полюбопитства Лаура. — На някой от нейните приеми ли? За щедрото й гостоприемство се носят легенди.
— Сантини ни представи един на друг и по някаква необяснима причина тя изглежда ме хареса. Имам усещането, че лично е наредила на ония от издателската къща да откупят романа ми…
— Бил ли си й любовник? — взря се изпитателно в него тя.
— Господи, не! — възкликна Джо и несъзнателно приседна в леглото. — Аз не съм нейният тип. Контесата си пада по млади момичета.
Лаура зазяпа с широко отворени очи ерекцията му, която беше издула предницата на шортите му. По половината от протежението на цепката им беше избило мокро петно.
— А това резултат от разговора по телефона ли е?
— Глупости! — тросна й се той. — Така съм още от мига, когато ти слезе от самолета. А, между другото, гледката на полуголото ти тяло в момента не облекчава страданието ми ни най-малко.
Тя разсеяно погледна към свлеклия се чаршаф, но не го оправи.
— На няколко пъти ми се стори, че изглеждаш притеснен…
— Правилно си забелязала.
— Събуй си шортите, преди да си получил херния — изненадващо го подкани Лаура.
Джо се изхлузи от леглото и пусна гащите си на пода. Пенисът му го шляпна по корема. Очите й се заковаха върху него:
— Членът ти е огромен и стига почти до пъпа… — тихо рече тя. — Може би е двайсет или двайсет и два сантиметра?!
— Не съм го мерил — отвърна той.
— Големите размери ме омагьосват… — пое дълбоко въздух Лаура. — Това е причината, поради която стоях на дистанция от тебе. Исках отношенията ни да бъдат чисто делови, защото предчувствах колко си мъжествен.
— И сега ли искаш същото? — попита я Джо.
Тя вдигна очи към лицето му и се разсмя.
— Ето, че и ти започна да говориш щуротии. Да не мислиш, че прелетях половината земно кълбо само за да ти помогна да напишеш книгата си?
— Нищо не разбирам! — В интонацията му се долавяше изумление. — Винаги си била толкова хладна. Какво те кара да промениш позицията си?
— Осемте години в онази проклета литературна агенция с всичките й тъпи правила за поведение. — Лаура се взря в него. — И знаеш ли какво? С новата ми работа щеше да бъде същото, така че «напуснах» преди да съм назначена.
— Но в такъв случай какво смяташ да правиш?
Тя протегна ръка и хвана пениса му.
— Ето това… — отвърна му. — Искам да бъда свободна като тебе. Ти вършиш каквото си пожелаеш и май никога не слизаш от гребена на вълната. Според онова, което чета във вестниците, постоянно си там, където кипи животът — нови хора, увеселения… А аз живея убийствено скучно.
Джо седна на ръба на леглото и плъзна ръка между краката й.
— Влажна си… — произнесе с подрезгавял от възбуда глас.
— Искам да почувствам устните ти точно там — каза му Лаура. — В продължение на почти шест години имах връзка с един адвокат, който никога не прояви повече въображение от това да ме чука по традиционния начин, и то винаги с презерватив. Не можах да изпитам усещането от мъжка целувка на най-съкровеното място.
— Този път си попаднала на подходящия човек — рече той, заравяйки лице в скута й. Чу как тя започна да стене, докато езикът му се движеше в кръг, прониквайки все по-навътре в тялото й. Лаура го сграбчи за косата и притисна главата му още по-плътно към себе си.
Джо хвърли поглед нагоре към нея. Очите й бяха плътно затворени. Пъхна ръце под сгъвките на коленете й и повдигна бедрата й, разтваряйки ги широко. После с един-единствен мощен тласък потъна дълбоко в нея. Устата й застина, разтегната в гримаса, и от гърлото й се изтръгна полустон-полукрясък.
— Това ли е размерът, който те омагьосва? — изхриптя той.
— Чувствам те чак в гърлото си — извика тя. — Божествено е! Обичам те! Люби ме винаги така, винаги!

Събуди го приглушеното бучене на корабния мотор. Джо погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше седем часа сутринта… Той внимателно се измъкна от тясното легло в каютата и стрелна Лаура с очи. Тя спеше дълбоко, завита през глава с чаршафа. Бързо надяна бермудите си и нахлузи отгоре ризата. Излезе тихо от каютата и затвори вратата, без да вдига никакъв шум.
Изкачи се по спираловидната стълба на главната палуба и се запъти към трапезарията. Там вече беше подреден малък студен бюфет за закуската. Джо си взе чаша доматен сок и бавно я изпи. През прозореца се виждаше как сушата се плъзга покрай яхтата, която следваше курса си.
— Това момиче ще се омъжи за тебе — разнесе се зад гърба му гласът на контесата.
Той се обърна стреснат. Тя беше облечена в копринена роба, под която носеше стегнат бански костюм.
— Кое ви кара да мислите така? — запита я.
— Има неща, от които разбирам — рече контесата, поднасяйки му бузата си за целувка. — Добро утро.
— Добро утро — отвърна Джо и я целуна. — Да не би да сте ясновидка?
— Не — каза тя. — Но вече три дни сме заедно и това е достатъчно, за да си състави човек мнение. Не се страхувай, ще ти бъде отлична съпруга…
Той замълча.
— Добра ли е в леглото? — попита контесата.
— Много — кимна Джо.
— Така си и помислих — рече тя. — Почувствах, че е жена, която дълго време е потискала сексуалните си желания. Сега за първи път има усещането за вътрешна освободеност.
— Какво още бихте могла да ми кажете, о, мъдра пророчице? — засмя се той.
— Тя те обича, Джо. Това е простата истина — отговори контесата. После добави: — Не би ли желал някаква американска закуска? Може би яйца с бекон?
— С удоволствие.
Стюардът се появи в своето безупречно чисто бяло сако. Тя му каза нещо на италиански и той излезе от салона. Аристократката с жест покани Джо да я последва на масата за хранене. Седна на централното място и му посочи стола от дясната си страна. Мълчаливо напълни с кафе от сребърната гарафа малката чашка пред себе си и наля втората за него.
— Скука… — отрони се от нея. — Пълна скука!
Джо не отвърна. Тя го погледна и извади мускал с кокаин и миниатюрна златна лъжичка от джоба на копринената си роба.
— Имам нужда от една доза за повдигане на настроението — обясни му. Смръкна дълбоко от белия прах във всяка ноздра и го протегна към него.
Той поклати глава:
— Цялата сутрин няма да мога да си намеря място…
— Тогава позволи ми да поръся пръстите ти и да ги напъхам между краката си — разсмя се контесата.
Джо едва не падна от стола.
— Ана! — прихна той, обръщайки се за първи път към нея на малко име. — За тебе наистина не съществуват задръжки! Та ние сме в трапезарията… Стюардът ще донесе закуската, а току-виж и на някой друг му хрумнало да надникне.
— Който и да дойде, няма да забележи нищо — рече тя, като повдигна края на покривката и разтвори краката си. — Ще трае само миг. Цялата горя… Кокаинът ще угаси пожара.
Джо я погледна, сетне изпълни желанието й. В първия момент лицето й стана пурпурночервено, после по челото й избиха капки пот. Почувства как по ръката му потече влагата от нейния оргазъм и я издърпа обратно. Контесата тежко въздъхна и му се усмихна вяло:
— Можеш да се измиеш в купичката с вода на съседната маса. Ароматизирана е с лимонова есенция.
Той спокойно изплакна пръстите си и се избърса с една салфетка.
— По-добре ли си вече? — усмихна й се.
Тя попи лицето си с кърпата за хранене, после попита:
— Размазах ли си грима?
— Изглеждаш великолепно — увери я Джо.
Контесата се наведе през масата и го целуна по бузата.
— Много си мил — рече му. — Повярвай ми, приятелката ти е голяма късметлийка!
Той се втрещи насреща й, обзет от недоумение, но в този момент в салона влезе стюардът със закуската му. Джо го изчака да се отдалечи и запита:
— Моля те, Ана, кажи ми защо правиш всичко това?
Някаква странна печал забули очите й.
— Животът е убийствено монотонен, скъпи мой — гласът и прозвуча така, сякаш бе сърдита на самата себе си. — От време навреме човек трябва до прави по нещо откачено…
Последният ден от увеселителното пътуване с яхтата завърши във вторник през нощта с фойерверки в залива на Кан. Яхтата на контесата беше заобиколена от по-малки и по-големи съдове, над които избухваха пъстроцветните огньове на зарята.
Джо и Лаура се бяха качили на откритата горна палуба, за да наблюдават небето. Другите бяха останали на кърмата, по-близо до отрупаната с храна за вечеря дълга шведска маса. Контеса Барони беше поканила около трийсет души гости на борда.
— Никога не съм виждала такива фойерверки — рече Лаура, вперила широко отворените си очи в светлините, които се пръскаха в нощното небе.
— Аз също — отвърна Джо. — Прекарах миналото лято в «Лидо» във Венеция, но подобно зрелище нямаше.
Тя се надвеси през парапета:
— Нямам представа как контесата е успяла да събере всички тези знаменитости на едно място? — Лаура изви лицето си към него. — Зърнах Али Хан, Рита Хейуърт, Рубироза, Заза Габор… Има и още много познати физиономии, но не мога да си спомня имената им…
— Нейно превъзходителство ги колекционира — каза той. — В състояние е да си го позволи.
Една експлозия на ярка бяла светлина превърна нощта в ден.
— Харесва ли ти роклята ми? — запита тя.
— Прекрасна е — рече Джо. Черната коприна на дрехата елегантно хармонираше с женствените форми на тялото й.
— Струва двеста долара — поясни Лаура. — Никога не съм пръскала толкова много пари за някакъв парцал.
Той се разсмя:
— Ще ти дам парите. Струва си човек да плати тази цена, за да те види в нея.
Тя бързо го целуна.
— Докато се разхождах из Кан ми хрумна идея. Градът е значително по-малък и по-спокоен от Ница. Открих един малък апартамент на «Да Козет», срещу самия плаж. Хотелът ще ни струва приблизително петдесет-шейсет долара на ден, бихме могли да наемем апартамента за две седмици за двеста долара. Има всички удобства — баня, кухня…
— Да не се каниш да готвиш?
— Аз съм добра готвачка — рече Лаура. — Пък и ще спестим малко пари, докато работиш.
Джо не отговори.
— Вече прочетох двайсет и седемте страници, които си написал. В тях си събрал есенцията на цялата книга. Ще ти помогна да я разбиеш на отделни части, след което ще нахвърля едно кратко резюме, което да предизвиква търговски интерес. Разбира се, ако приложиш към него пет готови глави. Сигурна съм, че ще успея да спазаря този роман за страхотна сума.
— А ще ни остане ли време за секс? — взря се в нея той.
Тя пристъпи към него. Ръката й мълниеносно отвори ципа на панталона и улови члена му, който се втвърди почти моментално.
— Винаги знам къде да го намеря — рече Лаура през смях и го стисна.
Джо вдигна ръце, имитирайки капитулация:
— Печелиш. Ще кажа на контесата, че на сутринта слизаме тук.

— Не им вярвам — ядосано рече Лаура. — Казаха ми, че всички места на кораба били резервирани. Нямало нито една самостоятелна кабина или каюта. Щели да ни настанят евентуално следващата седмица.
Джо хвърли поглед на часовника си. Минаваше единайсет.
— С кого разговаря? — попита я.
— В офиса имаше само двама души — мениджърът и секретарката му — бяха учтиви, но нищо повече.
— Парите правят хората сговорчиви — речи той. — Предложи ли им «благодарност» в брой?
— Не съм без мозък — отвърна Лаура. — Разбира се че го направих, но и това не помогна…
— Добре тогава — каза Джо. — Нали имаме приятели? Хайде да проверим възможностите им. Да потърсим контесата.
Тя вдигна слушалката и даде на телефонистката номера на контеса Варони. Последва припрян разговор на френски, сетне Лаура затвори.
— Контесата се намира на яхтата си на път за остров Капри… Не можем да се свържем с нея.
— Разполагам с още един коз — рече той. Взе телефона и позвъни във вилата на Джанпиетро. Икономът го повика на линията.
— Джо, приятелю! — поздрави го италианецът. — Радвам се да те чуя. Добре ли си?
— Да — отвърна той. — А ти, Франко?
— Несравнимо по-добре! — долетя отговорът му. — Имам нова приятелка, шведка. Тя е манекен, но най-хубавото е, че не мечтае да става кинозвезда.
— Ами Мара? — поинтересува се Джо.
— Изпратих я обратно в Рим с твоята бивша секретарка. Плака много, но щом й дадох пари, сълзите й пресъхнаха… — разсмя се Джанпиетро. — Щастието беше на моя страна и всичко мина гладко.
— Честито! — каза той. — Имаш ли случайно някакви връзки в Италианските презокеански линии? Искам да замина в сряда с кораба за Ню Йорк, но ми заявиха, че всичко било продадено.
— От какво се нуждаеш, приятелю? — попита го Франко.
— От прилична кабина за двама души, по възможност широка, тъй като смятам да пиша по време на плаването.
— С тебе ли е редакторката ти?
— Да — отговори Джо. — Наели сме апартамент в Кан.
— Дай ми телефонния си номер — рече италианецът. — Ще ти се обадя след по-малко от половин час.
— Благодаря ти.
— Чао! — прекъсна го Джанпиетро.
Лаура се взря в Джо, докато оставяше слушалката на мястото й:
— С кого говори?
— С Джанпиетро — рече й. — Предполагам, че може да мине за банкер. Финансирал е доста италиански кинопродукции и беше съдружник на контесата в тази, чийто сценарий написах за Сантини. Всъщност, той беше човекът, който прибра парите ми от него.
— И защо му е притрябвало да върши всичко това за твоя милост? — запита го тя.
— Надяваше се, че ще успея да скалъпя някакъв сценарий за приятелката му. Предложи ми добри пари, но не ми хрумна нищо подходящо. Освен това копнеех да бъда с тебе.
— Звучи ми като описание на мафиоз — констатира Лаура.
— Вероятно е такъв — усмихна се Джо. — Така или иначе, на мене всички италианци ми приличат на мафиози.
— Какво ще правим, ако не успеем да се качим на кораба?
— Ами… остава ни самолетът — отвърна той. — До гуша ми дойдоха тези френски апартаменти. Ще си взема един американски в някой свестен хотел в Ню Йорк и ще работя в него.
Очите й срещнаха неговите.
— А на моето жилище какво му има? — попита Лаура.
— Какво би казала майка ти?
— Майка ми почина преди две години…
— Извинявай, не знаех.
— Задържах апартамента — добави тя. — Има място, колкото щеш.
— Тогава е ясно как ще постъпим — каза Джо. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. — Ало?
— Вече разполагаш с каюта, Джо — рече му Джанпиетро. — Първа класа е, повече от прилична. Можеш ли веднага да отидеш до офиса на италианското параходство? Всичко е уредено.
— Това е прекрасно, Франко! — зарадва се той. — Сигурен съм, че ти си единственият, който е в състояние да извърши подобно чудо. Просто не знам как да ти благодаря!
— Ти си мой приятел — отвърна Джанпиетро. — Нали приятелите са затова — да си помагат…
— Какво бих могъл да добавя! — рече Джо развълнуван.
— Не е необходимо да казваш каквото и да било — спокойно отговори Франко. — Пожелавам ти много щастие и приятно пътешествие! — Чу се изтитакване и линията прекъсна.
Джо затвори и вдигна поглед към Лаура:
— Имаме резервации и трябва веднага да отидем в кантората на Италианските презокеански линии.
— Направо не е за вярване… — Тя го фиксираше смаяна.
Той се разсмя.
— Хайде да си размърдаме задниците и да приберем билетите, преди да ги е докопал някой друг.

— Резюмето и петте глави от новата книга са много интересни. Сигурен съм, че ще можем да ги използваме за основа на изключително изгодна сделка. Познавам лично неколцина издатели, които не биха се поколебали да отидат докрай. — Адвокатът кимна с професионална безпристрастност. — Трябва да ви поздравя! Джо стрелна Лаура с очи.
— Заслугата не е само моя… — рече той. — Ако не бяха редакторското умение и съветите на Лаура, резултатът нямаше да бъде и наполовина толкова добър.
Тя се усмихна.
— Благодаря ти, Джо, но не забравяй, че писателят си ти. Аз съм само литератор.
— Двамата сте отличен екип — с усмивка каза адвокатът. После се обърна към Джо със сериозен тон: — Между другото, предстои ни да решим един немаловажен проблем. Според официалните документи, които прегледах, през последните две години вие не сте подавали декларация за доходите си пред федералните данъчни власти.
— Не мислех, че е необходимо — отвърна той. — През цялото това време бях на работа в Европа.
— Въпреки този факт носите отговорност за неплатени данъци.
— Обявили ли са ме вече за длъжник? — попита Джо.
— Още не — отговори адвокатът. — Но скоро ще го направят. Познавам начина им на действие.
— Дали да не изчакаме, докато не започнат да ме издирват?
— Стане ли това, ще бъде прекалено късно. Ще се нахвърлят върху вас като хищници и ще ви оглозгат до кокал. Неподаването на данъчна декларация е криминално деяние, а попълването й, без да бъде платен съответният данък, представлява рутинна инкасаторска работа за отдела по държавните приходи.
— Как трябва да постъпя тогава? — настоя той.
— Ще подготвя декларациите ви и ще ги подадем с извинението, че сте работили зад граница и не сте знаели как да действате. По този начин всичко, което ще ви сполети, ще бъде да платите някаква лихва и малка глоба, в зависимост от размера на дължимата сума.
Джо се взря в юриста:
— Колко солена ще ми излезе горе-долу цялата история?
— Между трийсет и пет и четирийсет хиляди долара — каза той.
— По дяволите! — възмутено изруга Джо. — Тия типове ще ме оберат почти до голо. Та това е повече от шейсет процента от всичко, което имам в банката!
— По-добре така, отколкото да ви заръфат. Тогава ще наложат забрана за собственост върху цялото ви имущество — не само на банковата ви сметка, а и на доходите, които вашите издатели ще ви платят като процент от брутната печалба. — Адвокатът кимна категорично: — Дайте кесаревото кесарю!
— Добре — съгласи се Джо. — Оставям нещата във вашите ръце. — Той се обърна към Лаура: — Ти на какво мнение си?
— Пол е прав, Джо. Позволи му да си свърши работата, а ти се заеми с писането на книгата.
— Не се безпокой, скъпа. Ще я напиша. Надявам се да постигнем споразумението, което искаме. — Той погледна часовника си. — Господи! Вече минава два часа, а аз обещах на родителите ми да се срещнем на пазарището преди три. Баща ми продава своя дял днес следобед и ме помоли да присъствам. Къщата са я продали неотдавна и в събота ще се пренасят. Брат ми се е установил на частна практика във Форт Лодърдейл и им е намерил апартамент в Норд Маями.
— С тях ли ще вечеряш? — запита тя.
— Не — каза Джо. — Майка ми ще бъде прекалено заета с опаковането на багажа, за да се занимава с готвене. Предполагам, че ще се прибера между седем и осем часа.
— Ще приготвя нещо за хапване — рече Лаура.
— Не си създавай излишни главоболия — целуна я по бузата той. — Ще вечеряме някъде навън.
Адвокатът изчака Джо да излезе и я погледна:
— Не спомена нищо за плановете си…
Тя се взря в очите му и отвърна:
— Не съм правила никакви планове…
— Разумно ли постъпваш? — попита той. — Джо би могъл да те зареже по всяко време. Не е все едно дали си омъжена, или не.
В погледа на Лаура проблясна тайнствено пламъче.
— Това не ме безпокои. Едно парче хартия не е в състояние да задържи заедно двама души, ако решат да се разделят.
— Но ти искаш да се омъжиш за него, нали?
Тя се разсмя.
— Дори и най-умните мъже изкуфяват, когато работата опре до жени. Изненадваш ме, Пол… Джо може и да не го съзнава засега, но той е този, който ще се ожени за мене. Не защото така ми се ще на мене, а защото той самият го желае.

Бях най-отпред на опашката от пътници, които чакаха да слязат от «Боинг — 747». Когато люкът се отвори се забавих само за секунда, докато офицерът от емиграционните власти вземе списъка на пасажерите от главния стюард. После стъпих на платформата. Мениджърът от бюрото на «Ер Франс» се приближи към мене.
— Добре дошли у дома, мистър Краун! — Той пое с усмивка дипломатическото куфарче от ръката ми и ме въведе в терминала. — Лек ли беше полетът?
Здрависах се с него, въпреки че не го познавах.
— Беше много приятен, благодаря… — Последвах го с бързи крачки, без да използвам бастуна, който винаги носех. Беше минало повече от година, откакто бях лежал в болницата със счупено бедро.
— Ако ми дадете багажните си разписки, бих могъл бързо да ви прекарам през митницата — предложи служителят. — Колата и шофьорът вече ви чакат.
— Нямам багаж — отвърнах му. — Поддържам пълен комплект дрехи тук и във Франция. Това спестява време.
— Много практично — кимна той. — Тогава ще ви заведа направо при митническия контрол.
Чиновникът се оказа жена. Плъзнах декларацията и паспорта си към нея. Тя ми хвърли преценяващ поглед.
— Вие ли сте Джо Краун, писателят?
— Да — рекох.
— Радвам се да се запозная с вас — каза служителката. — Току-що довърших последната ви книга. Вече е номер 1 в класацията на бестселърите. — Тя се усмихна и добави: — Страхотна е, наистина щура история!
— В известен смисъл… — отвърнах.
Тогава дамата стана сериозна:
— Къде е багажът ви?
— Ето го — сложих аз дипломатическото куфарче на масата и го отворих.
— Това ли е всичко? — попита тя.
— Да — рекох й. — Дрехите, от които се нуждая, са тук, в американското ми жилище.
Младата жена се замисли за момент, сетне чукна с пръст върху няколко от клавишите на компютъра, който се намираше пред нея.
— Нещо друго за деклариране? — подкани ме тя. — Подаръци, бижута, парфюми?
— Не — казах аз. — Пътувам с «лек» багаж.
Ръката й отново зашари по компютърната клавиатура. После митничарката се извърна към мене, подаде ми паспорта и маркира декларацията ми.
— Оставете я на изхода. Наистина обожавам книгите ви. Потресаващи са…
— Благодаря — сбогувах се аз.
— Не пишеше ли във вестниците, че довечера ще има тържество, посветено на сребърния юбилей от появата ви в класациите на бестселърите?
— Правилно сте прочела — отвърнах.
— Сигурно живеете като в приказка! — възкликна тя. — Обикаляте целия свят по разни приеми и вълнуващи чествания.
— Е, би могло да бъде и по-лошо… — подсмихнах се.
— Всичко хубаво! — пожела ми чиновничката.
Благодарих още веднъж на представителя на «Ер Франс» и се огледах за моя автомобил, заставайки на тротоара пред аерогарата.
Сребристосиният «Ролс Ройс» с подвижен покрив отби от потока на движението и спря до мене. Дари изскочи навън и тичешком заобиколи, за да ми отвори вратата.
— Добре дошъл у дома, шефе! — усмихна ми се той.
Настаних се на седалката до него.
— Затвори сгъваемия покрив и включи климатика — наредих му аз. — Въздухът вони и е горещо като в пъкъла.
Дари се справи за миг и с двете ми претенции, след което се вляхме в основния трафик от автомобили. Пътьом ме уведоми, че мисис Краун била в ресторанта, уреждайки последните подробности около празненството, че фризьорът и гримьорът щели да бъдат на мое разположение в пет и трийсет и че личният ми лекар бил помолил да му се обадя веднага, щом пристигна.
Взех телефона и набрах номера му. Казах името си на сестрата, последва изщракване и гласът на Ед се разнесе в слушалката:
— Как си, по дяволите? — попита ме.
— Жив съм. Не знам как, но го постигам…
— В къщи ли си вече? — продължи с въпросите той.
— Не — рекох му. — Звъня ти от колата. Току-що излязохме от летището.
— Ще се видим след половин час — каза Ед. — Искам да ти направя един експресен преглед.
— Дадено — съгласих се. — Ще те чакам.
Но движението по магистралата беше претоварено и той ме беше изпреварил. Седеше в бара и се подкрепяше с шотландско уиски и вода. Погледът му ме проследи, докато вървях към него.
— Действително притежаваш красива походка, старче — рече моят доктор, като се изправи и ме прегърна.
Аз също го стиснах здраво в обятията си.
— Ходя така, както се чувствам — отвърнах му.
— За какво ти е този бастун? — запита той, докато го измъкваше от ръката ми, за да го разгледа.
— Когато се изморя много, накуцвам лекичко.
— Това е нормално — успокои ме Ед. Пръстите му погладиха металната дръжка на бастуна. — От истинско злато ли е?
Аз кимнах утвърдително:
— А ти какво очакваш? Че е от неръждаема стомана ли? Това би сринало репутацията ми…
— Откъде си се сдобил с него?
— Една приятелка ми го подари във Франция — рекох.
— Лаура ли? — полюбопитства той.
— Че коя друга? — контрирах го аз.
Той ми подаде обратно бастуна и извади стетоскопа от джоба си:
— Съблечи си ризата и ме остави да преслушам гърдите ти.
— Пак ли ще се правиш на лекар? — промърморих.
— Аз съм лекар — заяви Ед с убийствено сериозен тон. — А сега изпълни нарежданията ми!
Свалих ризата от себе си и двамата се отдадохме на скучната игра с вдишването и издишването.
— Само за сведение — рече ми той, — пак ти напомням, че страдаш не от астма, а от емфизема. При това не вървиш към подобрение. Продължаваш ли да пушиш?
— Да.
— Откажи се веднага и ще изкараш пет години повече. Мога да ти го гарантирам.
— «Пет години или петдесет хиляди километра!» — пошегувах се аз.
— Говоря сериозно — каза Ед. — Сега все още си в състояние да се пребориш. Иначе нещата ще се влошат.
— Ще размисля над проблема — обещах му, обличайки ризата си. — Но седна ли да пиша, посягам към цигарите.
— Почивай — посъветва ме той. — Работи по-малко. Не е необходимо да се блъскаш толкова много. Парите вече не са от значение. Знам, че си напълно задоволен с всичко.
— Не ме разбираш — възразих аз. — Невъзможно е един писател да спре да твори… Не и когато в главата му се зароди някаква идея. Животът ми никога не е бил достатъчно дълъг, за да напиша всички истории, които искам. Пък дори да доживея и до сто и петдесет години!
Чертите на лицето му се смекчиха:
— Известно ти е, че си откачен, нали?
— Да — отговорих му. — Но всеки път се появява по някой нов връх, който трябва да изкатеря. Все пак, благодаря ти за усилията, които полагаш.
— Ела в кабинета ми в петък — рече Ед. — Просто за един обикновен преглед…
— Добре.
— Ще се видим довечера — изправи се той. — Опитай се да поспиш малко преди тържеството. Денят ти и без друго е бил уморителен.
Погледнах през прозореца и проследих с очи как колата му се спуска по алеята. После се качих в спалнята, легнах и затворих клепачи. Сънят е хубаво нещо, но не и когато човек чува в ушите си бученето на реактивни двигатели.
Почувствах нечия нежна ръка върху рамото си.
— Здравей, мила — казах, без да се помръдна. — Спя…
Меката буза на Лаура се притисна до моята.
— Съжалявам, любими, не ми се ще да те будя, но часът е шест, а ти спиш непробудно вече в продължение на четири часа. Бръснарят и маникюристът те чакат. Трябва да бъдем на партито преди осем, когато ще пристигнат гостите…
— Майната им! — отвърнах аз. Неочаквано до обонянието ми достигна непознат аромат. — О, Боже! — възкликнах. — Май съм попаднал на чуждо място.
Тя се разсмя.
— Изпробвах един нов парфюм. А сега престани да се правиш на ударен от гръм и се размърдай.
Притеглих я към себе си и я целунах:
— Здрасти, мамче!
— Разсъни ли си вече? — попита ме жена ми.
— Да — казах аз.
Тя се изправи:
— Скачай тогава… В края на краищата тържеството е в твоя чест!
Горе в салона всичко беше в сребристо и в бяло. Даже цветята бяха напръскани със сребърна боя, а от тавана висяха също такива гирлянди. Отвън в просторното помещение на бара беше изписано с огромни сребърни букви на огледалото зад тезгяха: «СРЕБЪРЕН ЮБИЛЕЙ — ДЖО КРАУН — 25 Г. В КЛАСАЦИИТЕ НА БЕСТСЕЛЪРИТЕ.»
Джини, който отговаряше за моите връзки с обществеността, се усмихна насреща ми.
— Днешният празник обещава да бъде най-хубавият от всички други тържества, които са организирани във ваша чест. Разполагаме с два оркестъра — единият е рок група, а вторият свири всякаква музика. След вечерята ще има шоу с дузина момичета, които сме довели от казино «Париж» в Лас Вегас. В списъка на гостите са най-изтъкнатите хора от града. Все «асове» — от кино и телевизионни звезди до политици и общественици. Кръгло сто души. Успях да сместя дори две маси за журналистите. Ще гръмнем по целия свят, отразени от вестниците, радиото и телевизията. Двамата с Лаура се изтрепахме, докато подредим табелките с имената по съответните маси… Харесва ли ви?
Аз се засмях и го прегърнах:
— Няма ли да ми кажеш поне едно здравей!?
Той се вторачи в мене и избухна в смях.
— Изглеждате невероятно! — рече ми. — Какво е станало с вас?
— С грим съм — отвърнах му. — Но си прав, че е нанесен невероятно.
През три четвърти от времето, докато траеше вечерята, бях зает да оглеждам салона. Джини беше прав — присъстваше цялото висше общество. Гласът ми беше станал дрезгав и едвам се чуваше от прегракването, което бях получил, галопирайки през всички интервюта и поздравления. Започвах да се изморявам. Напрегнатият ден казваше думата си.
В отсрещния край на помещението Кърт Никълъс прошепна нещо в ухото на Джини и той се запъти към мене.
— Кърт ми съобщи, че долу е дошъл някакъв много изискан възрастен чернокож господин. Бил облечен във великолепен смокинг, а диамантите на пръстените и копчетата му за ръкавели били най-големите от времето на Сами Дейвис досега. Казал, че е от Ямайка или нещо подобно…
— От Ямайка ли? — попитах аз озадачен.
Джини кимна.
— Доведи го.
— Придружавала го някаква умопомрачаваща черна красавица — добави той.
— Покани ги и двамата и нареди на келнера да донесе за тях два стола тук, до мене… — рекох му.
— Какво има? — попита ме Лаура, когато Джини се отдалечи.
— Дошъл е един мой много стар приятел — обясних й аз. — Не помня дали съм споменавал името му пред тебе.
Сервитьорите поднасяха десерти и кафе по масите, когато Джини доведе Джамайка и момичето му при нас. Аз вече бях скочил на крака. Двамата силно се прегърнахме. Спрях погледа си върху лицето му. Джамайка си беше останал същия — времето не беше прибавило към чертите му нито една бръчица. Само гъстата му, къдрава коса бе побеляла. Взрях се в очите му — той плачеше…
— Джамайка…! — възкликнах аз.
— Джо! — едва чуто произнесе негърът. — Джо, приятелю мой! Дори не бях сигурен, че ще се сетиш кой съм.
— Смахнат кучи син! — скарах му се аз. — Как е възможно да не те помня? — Обърнах се към Лаура: — Лаура, да ти представя моя стар приятел Джамайка. Джамайка, това е съпругата ми Лаура… — Гласът ми на практика почти не се чуваше.
Тя стана и му протегна ръката си. Той галантно я пое в своята и я целуна:
— Лаура, благодаря ти за добротата, с която обграждаш моя приятел. Той беше добро момче и аз искрено го обичах.
— Приятно ми е да се запозная с тебе — отвърна тя. — Заповядай на нашата маса!
— Не, не! — отказа Джамайка. — Не ми се ще да се натрапвам на празника ви. Исках само още веднъж да видя моя другар и да му кажа колко много се гордея с него.
— Седни, моля те — настоя жена ми. — Освен това лампите вече гаснат и всеки момент ще започне програмата. Настани се ей там, отдясно на Джо.
— Благодаря ти, Лаура — поклони се той и посочи към чернокожото момиче, което беше довел. — Това е най-новата ми приятелка, Лолита.
— Здравейте — поздрави тя.
Спомних си колко режещ можеше да бъде някога тонът му. Времето не беше го притъпило.
— А сега, миличка — тихичко й рече Джамайка, — обърни се учтиво към моите приятели — така, както те е учила майка ти!
— Мисис Краун, мистър Краун, много ми е приятно… — Момичето направи полуреверанс.
Усмихнах се, докато сядаха. Всички лампи в салона угаснаха. Тогава на малката сцена излезе млад мъж, облечен в бяло и сребристо.
— Дами и господа, тъй като мистър Краун току-що се завърна от Франция, за момичетата от ласвегаското казино «Париж» ще бъде истинско удоволствие да представят тази вечер едно оригинално изпълнение на френски канкан.
Оркестърът засвири и танцьорките излетяха на подиума.
— Откъде, по дяволите, пристигаш? — шепнешком запитах Джамайка.
— Установил съм се за постоянно в Кливланд — все така шепнейки отвърна възрастният мъж. — През зимата живея в Хонолулу, където имам апартамент. Старите ми кости не могат да понасят студа. Научих за твоя юбилей от телевизора в хотела. Тук съм, защото отложиха полета на самолета ми.
— Щастлив съм, че те виждам — казах аз.
— Чета всички твои книги — рече той. — Откакто се оттеглих от бизнеса, имам време за четене. Особено първата, в която пишеш за мене…
— Гледай представлението — засмях се аз. Потърсих ръката на Лаура и здраво я хванах: — Работех за Джамайка, когато ти продаде първия ми разказ — припомних й.
— Значи той е…
— Да — прошепнах й. — Той е героят от романа.
В този момент проехтяха фанфари и започна класическият финал на танца. Момичетата се уловиха за ръце и в синхрон нанесоха дванайсет ритника във въздуха, после рязко завъртяха задниците си към публиката и с устремно движение заметнаха полите си нагоре. Зрителите ги наградиха с буйни аплодисменти. Върху всяка от половинките на голите им задници беше изписана по една буква, а на последния в редиците се мъдреше блестящ удивителен знак в същия искрящо сребрист цвят. Всички те образуваха поздравлението: «ЧЕСТИТО, ДЖО КРАУН!» После сцената потъна в мрак и момичетата изчезнаха.
Ръкоплясканията продължиха и когато лампите светнаха. Наведох се към Лаура и я целунах.
— Благодаря ти! — казах й, сетне се извърнах към Джамайка. Само че старикът си беше отишъл.
Понечих да стана и да тръгна подире му, но Лаура ме задържа за ръката.
— Не го спирай — тихичко ми рече тя. — Той искаше да сподели с тебе един жив спомен, който и двамата носехте в себе си. Сега вече това е само минало.
— Но…
— Тогава светът е бил друг — прекъсна ме Лаура. — Не разрушавай представата му за него. В днешния той се чувства чужденец.
Замислих се за момент.
— А какъв е моят свят? — попитах я.
— Такъв, какъвто ти самият го създадеш, любими — отвърна тя.

Българска търсачка и начална страница

Харолд Робинс
Разказвачът

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Харолд Робинс Разказвачът

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Харолд Робинс
Разказвачът