Българска търсачка и начална страница

 

 

— А, идваш ли си? Залости добре вратата. Проклето време! Тази нощ ще има да стоим будни. Кой ли може да спи в такава буря? Затвори вратата, бързо! Страшен студ е! Шалът не ми топли вече. Заприличал е на парцал. Целият е на дупки.
— Брей, как блъска! Чака ни адска нощ. Облаците са като напоени с вода, черни, всичко са покрили… Почти никого нямаше и в кръчмата.
— Ти все за това си мислиш. Кръчмата, та кръчмата. Време ти е вече да си промениш живота.
— Там поне не трябва да те търпя.
— Нито аз тебе. Можеш да се върнеш. Кой те задържа? Занеси си там и леглото.
— Добре де! Има ли нещо за ядене?
— Има. Има, каквото си спечелил.
— О-хо! Имаме празник! Хайде, приготви рибата и престани да опяваш.
Старецът седна до огнището. Тя разбута главните, разрови жарта и сложи няколко сушени рибки да се пекат.
Пламъците в огнището се издигаха и ближеха черния слой сажди.
Лицата, набраздени от острието на времето, се осветиха.
— Ще вали… Всеки момент ще започне. И то с гръмотевици…
— Дъжд, гръмотевици и мизерия… Ако тенджерата можеше да се пълни с тях, нямаше да знаем що е глад и щяхме да сме богати.
Тя извади рибите и отиде да вземе царевичния хляб.
— Яж, дойде ли зимата, това ни е храната. И като прибавка — кашлица. Кожата на корема ще ни се залепи за гърба.
— И да иска да се поумори, човек пак няма къде да спечели един тостан.
— А ти пък много се тревожиш от това. По цял ден стоиш в кръчмата с хайманите.
— Пак ли започваш? Да не би аз да пия? Гледам другите как пият и това е. Много обичаш да се ровиш в стари работи… Ако аз умеех да печеля пари!
— Ти си некадърник! Ето какъв си. Другите си уреждат живота, подреждат се. Не знам как, но намират пари. А ти — ни напред, ни назад!
— Ей, жена! Не ме карай да избухвам. Ще е по-лошо от този проклет вятър. Приличаш на някоя врата, дето все скърца. Ама че плещиш! Остави ме поне да изям на спокойствие тази безвкусица. Нямаш ли някоя глътка вино или ракия?
Тя не отговори. Изгледа го злобно и остана неподвижна, вдървена, облегната на зида на огнището, дъвчейки оскъдната вечеря.
В къщурката цареше бедност. В двете стаички в дъното се виждаха няколко дъсчени пейки, покрити с рогозки вместо легла. В преддверието, което беше и кухня — полица за съдове с голяма стомна без дръжка, една маса, две пейки, голям кош, няколко мрежи и окачени на гвоздеи стари дрехи.
Навън развилнялото се море ревеше. Вятърът свиреше и яростно фучеше като разбойник, тръгнал да изкорми пространството. Мушкаше всичко, чупеше, рушеше и изпълваше с ужас глъбините на нощта.
Сякаш някой шибаше с камшици и блъскаше с юмруци по вратата и прозореца.
Старата продължи мислите си на глас:
— Добра участ ни чака! Ще има да гладуваме.
— А другите? Няма ли толкова други като нас?
— Какво ме интересуват другите? Всеки знае себе си.
— Слушай! Чух да разправят в кръчмата, че някои се връщат от Бразилия. И всички били добре, имали пари.
— Ако не беше пуснал сина си да замине…
— Пуснал? Главата ти нещо не е в ред. Кой му е разрешил? Гледай да ме обвиниш сега, че аз съм го подтикнал. Той беше момче с характер. Никого не слушаше. А и защо? Дори да беше стигнал там, с тоя негов характер, щеше да се върне с празни ръце.
— Мъртъв! Не мога да повярвам, че е умрял. Ах, този Жоау Кабрита! Нещастник! Дано и той види мира на дъното на пъкъла! Оттогава сърцето ми не знае що е радост.
— Е, жена! Толкова пъти ти повтарям, че твоят син подкокороса нашия кръщелник Жоау Кабрита. Толкова години минаха оттогава, а ти все си знаеш своето. Остави вече душите им да почиват в мир. Минаха толкова години. Ама ти си станала много кисела, жена! Толкова плака тогава, че си изсъхнала и отвън и отвътре. Не им ли стига тяхното нещастие? Безсърдечен човек си ти!
— Ако моят син беше жив, всичко щеше да е другояче. Щяхме да си имаме внуци. Щяхме да имаме кой да се грижи за нас. Още не мога да повярвам! Такъв момък — силен, хубав! Та на него целия свят му беше в ръцете! И да тръгне така изведнъж, без да ни каже сбогом дори… Как съм го отгледала, аз си знам. И да го уморят от глад, в трюма на кораба! Казваш, че аз съм безсърдечна. Онези, които можаха да направят това със сина ми, те са безсърдечни! Толкова гръмотевици да ги поразят, колкото звезди има на небето!
— Добре, добре! Не се измъчвай повече. Хайде да си лягаме. Трябва да минава десет часът вече. Тоя вятър… Вятър и дъжд. Това се казва дъжд! Ще си имаме музика цяла нощ. И остави тези проклятия. Проклятията са като църковните процесии — винаги се връщат там, откъдето са тръгнали.
— Я чакай! Не чуваш ли нещо? Не е вятърът. Май чукат на вратата.
— Кой е?
Отвън се чу мъжки глас:
— Отворете, моля!
— Сигурно е сбъркал. Какво ли може да иска?
— Отворете! Много вали. Мокър съм до кости.
Старецът отвори вратата. Един около осемнадесетгодишен младеж с пътна торба на рамо нахълта в колибата.
— Добър вечер!
— Какво обичате?
— Нищо. Минавах оттук. Не познавам мястото. Капнал съм от умора. Изведнъж заваля и…
— Та вие сте минали край толкова къщи…
— Минах, но бях тръгнал да видя морето. Продължих насам. Отскоро съм тук. Идвам отдалече, отвъд океана. Имам пари. Ако нямате нищо против, ще остана тук. Ще платя, колкото поискате. Харесва ми тук, на скалите… над вълните…
— Нямаме удобства. Нали виждате колко сме бедни…
— Свикнал съм на всичко. Искам само да спя.
— Леглото е твърдо.
— Вече пийнах няколко глътки. Виното служи за дюшек. Който е пил вино, за него всички легла са меки.
Младежът бе сложил торбата на пода и се приближаваше към огъня.
Старата сложи още дърва. Лошото настроение не й минаваше.
— Значи настоявате да останете?
— Само една нощ. Ще ви платя добре. Не се безпокойте.
Той извади от джоба си една торбичка с монети. Отвори я. Бяха лири, лири от чисто злато. Извади и портфейла. В него имаше големи, хубави банкноти, каквито те бяха виждали малко и то в ръцете на други.
Старата промени изражението си. Не беше на себе си от страх. В очите й се четеше съмнение, почуда, алчност.
— Толкова пари! Откъде имате всичко това? Да не сте убили някого?
Той се засмя.
— Не бягам от никого, можете да бъдете спокойни. Мои са.
— Но вие сте толкова млад… Откъде идвате?
— Идвам от другия край на света.
Старата промени тона:
— Не ни интересува животът ви. Щом искате да останете, останете. Сега ще пийнете глътка ракия. Я виж, човече, виж къде е шишенцето. Там, зад стомната.
Младежът отпи една глътка. Старата настоя:
— Изпийте я всичката! Колко е то — пийнете, пийнете! Ние нямаме нужда. Свалете си дрехите. Сложете ги тук, до огнището, да съхнат. До утре ще са сухи.
— Както виждам, не живеете добре, а?
— Гладуваме. Малкото, което припечелваме, е като огньовете, които хората палят по улицата в студено време — докато се стоплиш отпред, гърбът ти измръзва.
— Не се обиждайте, но утре ще поговорим. Ще си легна — умирам за сън. Нямате ли семейство?
— Не, господине. Живеем сами.
— Аз също. Аз също…
— Легнете си. Ето ви одеялото. На колко сте години?
— На осемнадесет.
Той се изпъна — величествен като корабно платно, издувано от попътен вятър.
Старата постла рогозката, нагласи одеялото. Младежът каза лека нощ, усмихна се загадъчно и затвори вратата.
За момент старците останаха безмълвни.
— Ама че работа! — възкликна старецът шепнешком. — Как ти се струва, а? Това момче ми напомня някого!
Вените й сякаш бяха пълни с огън и барут. И най-малкият полъх можеше да предизвика пожар. Тя гореше като в треска, не беше на себе си. Доближи ухо до вратата на стаята. Мъжът я гледаше уплашено.
— Какво ти става бе, жена?
— Говори тихо! Говори тихо! Той вече заспива.
— Какво има? Какво ти става?
— Ти не видя ли бе, човек! Не видя ли?
— Какво да видя? Парите ли?
— Да, парите! Не си ли помислил, че всичко това може да бъде наше?
— Наше! Как?
— Как ли? Никой не го е видял. Той каза, че е дошъл право към морето. Сега спи там. Навън е адски грохот. Един удар с нож и… готово. Хвърляш го от някоя висока скала и пада на дъното. Кой ще узнае? Толкова хора са умрели там!
— Опазил те бог! Ти си се побъркала, жена! Кой може да направи такова нещо, изчадие адово?
— Кой ли? Ти!
— Аз?
— Ти, ами. Той хърка. Не го ли чуваш? Ще умре, без да усети дори.
— Сърцето ти е от камък! Сега разбирам — ти си от смесена кръв. За майка ти говореха, че е изневерила на баща ти с някакъв циганин, преди да се родиш.
— Голяма чест! Толкова по-добре за мене. Лоша съм, нали? Но много добре ще направя. Не направиха ли същото с нашия син? А освен това кой ще се заинтересува за тоя? Не чу ли, че няма семейство.
— Нямам смелост! Той е вече мъж. Не ме карай, нямам смелост.
— Каква ти смелост! Иди в кръчмата и пий — нали после ще спечелиш. Хайде, вземи парите, вземи ги всичките. Утре няма да ни трябват. Дръж! Вземи ги, хайде!
— Чакай! О, Исусе! Всички светии да са ми на помощ! Откъде ще намеря сили да убия човек?
— Хайде, върви! Не бъди глупак. Няма ли толкова хубави къщи, направени по този начин? Ще видиш какво се казва живот. Хубаво ядене и още по-хубаво пиене. Без тревоги. Реши се! Не се бави. Пий колкото можеш. Кой е виновен? Не сме го викали тук? Той сам си дойде…

 

Когато старецът мина край вратата на кумата Кабрита, остана изненадан, че там свети по това време. Приближи се. Чу мъжки глас. Не можа да се сдържи и погледна през зле скованите дъски на къщурката. Седнал до огъня, един мъжага на около петдесет години оживено разговаряше със старата вдовица. Дочу му се дори, че говорят за него. Като се вгледа по-добре, лицето на мъжа му се стори познато. Ами да, нямаше съмнение. Той блъсна вратата с думите:
— Може ли, кума?
Мъжът се изправи и извика:
— О, кръстник! Ей, старче! Ела насам!
Старецът го гледаше изумен.
— Възможно ли е? Ти не си ли моя кръщелник Жоау Кабрита?
— Цял-целеничък. И не съвсем зле, както виждате.
Старецът го прегърна все още изненадан, но съвсем се вкамени, като чу думите:
— Е, как ви се стори момчето?
— Момчето ли? Кое момче?
— Внук ви. Значи това магаре наистина прави каквото казва, а?
— Каквото казва ли? Каквото казва? — мълвеше объркан старецът и усети, че краката му се подкосяват.
— Така каза и виждам, че го е направил. Каза, че трябвало да прекара първата нощ в дома на дядо си и баба си, без да го познаят.
— А аз мислех, че сте умрели! А и вестниците писаха. Всички повярваха.
— Това се случи с други. Ние успяхме да се измъкнем.
— А моят син? Какво стана с моя син?
— Вашият син умря години по-късно, вече женен. Остави дете — син. Тоя, дето е у вас. Не поиска да ида с него. Инат е като баща си. Този мерзавец прави с мене, каквото си поиска. Нали ми е кръщелник…
— А защо не писахте? Боже господи! Толкова години…
— Не всичко беше толкова хубаво, както си мислехме. По-късно ни потръгна. Ако вашият син и жена му не бяха умрели, може би още щяхме да сме там. Но без тях вече не ми беше интересно. Исках да оставя момчето там, но то настоя да дойде с мене. Продадохме всичко и ето ни тук. Донесе го за вас. Майка му беше доста богата. Малкият мислеше само как да направи щастливи последните години на дядо си и баба си. Има добро сърце. Той не поиска ли да дойде с вас? В къщи ли остана?
Едва тогава старецът си спомни, че трябва да занесе добрата вест на жена си. Каква радост! Вече нямаше нужда да убива. Боже господи, какво наказание! И то собствения си внук, кръв от кръвта му. Беше цяло щастие, че жена му го прати в кръчмата. Сигурно някоя добра душа бдеше над тях. Само мисълта за това, което можеше да стане, го ужасяваше.
— Извинете, извинете! Ще отида да зарадвам жената и да вдигна онзи момък. После ще се върна. Ще се върна заедно с него. Ще го доведа за ушите!
Сълзи на радост бликнаха от очите му. Беше готов да подскача от щастие.
Той не тичаше, а летеше. Никой не би казал, че на неговата възраст би могъл да тича така. А вятърът сякаш му помагаше.
Блъсна вратата и викна от прага:
— Жена, жена! Този момък е наш внук. Наш внук! Син на нашия син!
Жената се появи от дъното на стаята. Фенерът едва не угасна от силния вятър.
И това, което чу, не беше човешки вик, нито животински рев. Това беше вик, беше стон, който само земята може да издаде — разцепена и изгоряла, когато от недрата й изригва лава…
В едната си ръка старицата държеше ножа, от който капеше кръв. Другата й ръка отпусна запретнатата пола. Банкнотите се изсипаха на земята заедно със златните монети, които се изтъркаляха през пролуките между дъските на къщурката.