Българска търсачка и начална страница

 

 

По онова време Тюк д’Одубер и Троа Фрер представляваха една пещера, пресечена от реката Волп, която проникваше в земята и пълнеше със зловещ тътнеж глухотата на техните огромни галерии и зали. Всичките тези коридори и камери бяха нейно дело — в продължение на миналите хилядолетия тя ги беше прокарала със своите неспокойни води.
През 1912 година земята, която служеше за покрив на този подземен дворец от лабиринти, граничеше с имението на граф Бегуен, в една област, където винаги е гъмжало от графове и графства, например като се почне от граф Фоа, най-известния от всички.
Бегуен имаше трима сина — Макс, Луи и Жак. Те учеха в града, но в онази година всички бяха в бащиния си дом във ваканция и решиха да се забавляват някак, независимо по какъв начин, тъй като няма нищо по-еднообразно от живота в едно провинциално аристократическо имение, между високи стени, изолирано от съседите-селяни, контактът с които би пренебрегнал социалните граници и би нарушил йерархията. Рицарски оръжия, висящи по стените, родови гербове, щитове, стари мебели, скъпи тъкани, картини, подписани от прочути художници — всичко туй е много благородно. Всичко туй украсява добре стените и понякога може дори да предизвика приятна суета и илюзорна гордост, но то не замества по никакъв начин истинския живот, от който всички се нуждаят, особено ако във вените им тече здрава и победоносна младост.
След като опитаха всички средства за развлечения, които бащиният чифлик можеше да им предложи — било лов на птици, които ставаха все по-редки и по-хитри, било игра на прескочи-кобила, дори разходка на кон — тримата братя решиха да сложат край на цялата тая скука, на цялото това, повтарящо се като листата около къщата, съществуване, и да направят една екскурзия из пещерите в околността.
Отначало граф Бегуен — образован човек, автор на няколко политически и исторически трудове — премисляше със страх инициативата на синовете си; намерението им да се спуснат в пещерите, които Волп беше издълбала, му се струваше толкова опасно, колкото преди двадесет години беше издигането с балон. Обаче след като смяташе и пресмяташе какви ще са последиците от приключението, което му напомняше фантазиите и възторзите на собствените му младини, най-накрая взе, че се съгласи. И така с една благосклонна усмивка, която скриваше страховете му, един ден той видя Макс, Луи и Жак да строят сал от два стари сандъка и два празни бензинови варела.
Откак земята беше придобила сегашния си вид, наблизо се намираше и още се намира един зелен хълм, естествена преграда, която се издига от коритото на реката и която едно време упорито бе пречила на спокойния ход на водата, също като камък, сложен в керемида. Обаче реката не беше се оставила да я победят. Макар скромна и кротка на вид, тя беше се хвърляла упорито в битката. Днес подкопае своя враг тук, утре го загризе там, където е най-слаб и уязвим, никога безброй векове наред добрият копач не беше показал нито миг умора. И когато в една приятна нощ звездите се събудиха, видяха, че реката, в чиито води се отразяваха, е вече от другата страна на хълма, след два километра подземен проход, и горда от подвига си, възпява своята завоювана свобода.
И ето накъде, хиляди, милиони години по-късно, тримата сина на граф Бегуен и един слуга насочиха крехкия си сал. С гребло в ръцете, с очи, вперени зорко ту в единия, ту в другия бряг, с дух, винаги готов да превъзмогне всяка опасност, те започнаха да навлизат бавно в пещерата, създадена от Волп. Скоро видяха, че тя е огромна, защото реката, такава една слабичка през лятото, имаше нужда от голям простор, когато набъбваше от зимните порои. А светът, сътворен от ерозията, беше фантастичен.
Момчетата достигнаха подземно езеро, стъпиха храбро на черните му брегове и очите им се препълниха с изумление. Те се върнаха изпълнени с повече вълнение, отколкото бедната Волп с вода в тия топли летни дни, и за гордост на графа по цели часове разказваха какво бяха видели там.
— И после — щеше да попита той.
— После… Това нещо продължава. Изглежда, като че ли няма край — отговори Жак.
И тъй като това нещо продължаваше, тримата братя и техният слуга Франсоа се връщаха там много пъти и навлизаха все по-навътре със своето любопитство и докато вечеряха, наобиколени от семейството, мракът на изненадания от тях свят се разпръсваше от разказа им, под светлината на полилея и отблясъците на кристалите, които украсяваха масата.
Но голямата тайна на малката Волп все още не беше напълно разкрита, напук на това, което изглеждаше. Четири години след първата изненада тримата братя научиха, че един селянин, който разчиствал гората за нива, открил една дълбока и широка дупка. Полупокрита с каменни плочи, тя като че ли дишаше като циклоп, който вместо дробове има два ковашки меха.
Макс, Жак и Луи, вече мъже, войници от Първата световна война, тогава в отпуск, един ден смело и без колебание се запътиха затам заедно с баща си, следвани от слугата, техния верен Санчо Панса.
Спелеологията, която дори сега вдъхва страх, по онова време не разполагаше с механичните средства, които днес притежава. И графът, седнал на гърба на кладенеца, гледаше със свито сърце как синовете му се спускат, вкопчени във въжетата, които бяха вързали горе. Чуваше как грубите им обувки докосваха стената, задържаха се за малко ту на една, ту на друга издатина, след това настъпваше тишина, после весела, окуражителна дума, която, той знаеше, че не е отправена от брат към брата, ами към него, който беше тук горе, извън всяка опасност. Той вече не виждаше синовете си. Виждаше само опънатите въжета, които като че изтъняваха, местеха се ту наляво, ту надясно, сякаш тихичко стенеха от усилието, което се искаше от тях, въжетата, които сякаш трептяха и бяха живи. „Всичко е наред!“ — викаха отдолу. А той все гледаше силно опънатите въжета и очакваше да се отпуснат; а те, напротив, продължаваха да си стоят обтегнати и имаха вид, като че ще се развържат, ще се скъсат може би, поради някоя дяволска причина. Те бяха четири. Макс беше предложил да се спусне само той, но братята му отказаха, опасявайки се, че самичък не ще може да се защити от евентуална опасност, ако стигне сам до дъното на пропастта. И ето ги там тези възли, дебели, живи и като че сплетени в самите зеници на графа.
Най-сетне той усети, че синовете му са стигнали дъното на бездната. Въжетата трепнаха още веднъж като живи, отпуснаха се, раздвижиха се пак, сякаш разклатени отдолу, после като сноп умрели нерви се свиха леко, легнаха да си починат, извити като дъга върху ръба на пропастта, преди да спрат да се движат съвсем.
Горе достигна едно възклицание:
— Колко е хубаво!
Веднага след това на граф Бегуен му се стори, че чува колебливи стъпки и шум от неясни гласове там долу, в галерии, които вече си представяше, сякаш самият той обикаляше из тях. Но стъпките и гласовете ставаха все по-неясни и по-далечни. Най-сетне от големия дишащ мех не излизаше нищо друго освен студен дъх, въздушно течение, дошло кой знае откъде, една древна тишина, която, по всичко личеше, никога не е била нарушавана. Би могло да се каже, че времето беше замряло. И това продължаваше безкрайно.
— Това е естествено — си казваше граф Бегуен. — Навярно галериите са дълги и те са се отдалечили.
Погледна си часовника. Синовете му бяха слезли преди повече от два часа. Той запали друга цигара и отново напрегна слух. Нищо. В далечината, на склона на хълма, един овчар пасеше овцете си. „Овчар? Какво би могъл да помогне той?“
В много ясното небе бавно кръжеше ястреб. Виеше се в широки кръгове и оглеждаше целия хълм, цялата околност; неговите зорки очи — славни ловци, обхващаха отгоре огромна площ, една обширна насечена местност, в гънките на която пъплеха малки неизвестни животинки; и графът виждаше как сенките от крилете му минават над кладенеца, изчезват за малко в тъмнината, която идваше отдолу, и се появяват от другата страна, отдалечават се и веднага отново се връщат.
Беше виждал много ястреби. От детството насам беше виждал много, но никой не беше предизвикал у него толкова смут. Една от най-ценните гравюри в неговия дом представляваше именно лов със соколи. Спомни си, че един ден, когато Макс беше още малък и се боеше от всичко, му беше обяснявал как конникът пуска птицата и тя, след като се издигне много високо, се спуска като камък върху жертвата си. Защо сега тоя ястреб му напомняше сокола и големите тропически лешояди?
Граф Бегуен отново погледна часовника си. Бяха минали повече от четири часа. Запали последната цигара, смачка с бърз, яростен жест празния пакет и го хвърли. Тишината продължаваше. Въжетата бяха неподвижни, отпуснати, мъртви. В кладенеца цареше тишина и въздушната струя, която излизаше оттам, беше студена и влажна, с лека миризма на плесен, сякаш минаваше над гробница, където са наредени гробове. Все този ястреб в синьото небе, все този покой наоколо, тази безразлична природа, тези криле, които идваха и се отдалечаваха, също тъй без звук.
Бегуен стана. Той беше дълголик, с мустаци и брадичка и носеше каскет, какъвто е на една фотография от онова време.
— Ей, овчарю!
Онзи не го чу. Беше далеч, стоеше гърбом, извърнат към овцете си, и продължи да стои така.
— Ей, момче!
Постави ръцете си пред устата като фуния и повтори един, два, десет пъти:
— Ей, момче! Ей, момче!
Овчарят сякаш беше глух и не се обръщаше. Тогава Бегуен затича към него през камънаци, хвойни, ракитаци и прищип, през цялата неприязън на пламтящата от слънце, от осили и тръни земя, като не преставаше да вика.
Най-сетне овчарят се обърна. Графът развълнувано му замаха с ръка да дойде при него.
— Иди в Монтескьо и поискай оттам фенер. Ако няма, да намерят отнякъде, ама бързо. И градинарят да дойде с тебе. Тичай!
За пръв път овчарят виждаше граф Бегуен от толкова близо и никога не си беше представял, нито беше чувал да казват за него, че графът, човек толкова сдържан и тъй немногословен, можеше да бъде толкова нервен.
— Ами овцете? — попита го той, без да помръдне.
Бегуен прехапа устни. Монтескьо-Авантес, неговото имение, беше съвсем близо, но той не искаше да се отдалечава от отвора на кладенеца.
— Твоите овце няма да се изгубят. Тръгвай бързо, хайде! Много бързо! Ще ти дам добро възнаграждение. И градинарят да дойде, не забравяй!
С гегата под мишница и каскет, стиснат в ръката, навел плахо очи, овчарят не се помръдваше и още се колебаеше.
Бегуен, върху чиито грижи и беди внезапно се стовари горчивината на унижението, стоеше пред него и изпитваше желание да го удари.
— Синовете ми са там долу. Не знам живи ли са, мъртви ли, разбираш ли?
— Ах, там ли са?
И момчето хукна веднага. А той, извън себе си, отново се приближи до кладенеца. Там цареше все същата тишина, която преди малко идваше от зейналата земя, сега тя се сблъскваше с бученето в пламналите му уши. Дебелите въжета, по които той и градинарят трябваше да се спуснат, висяха надолу, безразлични и отпуснати като на някой кей, откъдето преди много време е отплавал последният кораб. Мина повече от половин час, откакто овчарят беше тръгнал, а в подножието на хълма, откъдето Бегуен очакваше да го види заедно с градинаря, беше все така безлюдно. „Те взеха четири фенера и вероятно в къщи е нямало друг“ — помисли си графът, за да оправдае закъснението.
Ушите му бяха обърнати към кладенеца, а очите му — към подножието на хълма. Но и двата упорито отказваха да му дадат някакъв знак — единият страхотно мълчеше, а другият не проявяваше никакъв признак, че идва човешка помощ.
Преди години при едно влизане в пещерите на Волп самият той беше открил рог от северен елен, гравиран възхитително — прелестна вещ. И тая находка, която толкова го беше очаровала, го накара решително да се присъедини към спелеологическия ентусиазъм на синовете си и дори да го насърчи. Сега обаче всичко туй му се виждаше наивно и осъдително. И като мислеше за пещерите, които лежаха под краката му, черни, тайнствени, сякаш гладни, изпитваше ужас от тях, ужас, който не се дължеше на страх, а на отвращение и омраза. Не, не беше страх. Защото, ако знаеше, че синовете му са мъртви, той също щеше да се спусне в кладенеца без въжета, без нищо, само с един скок, щеше да се гмурне смело и окончателно.
Още веднъж погледна към пътечката, която се извиваше скромно покрай имението му чак до полите на хълма; но земята беше чужда на неговата тревога и безлюдна, както по-рано.
Но изведнъж до него достигна ликуващ вик. Стори му се, че извика Макс, и вече съвсем объркан, протегнал напред треперещи ръце като сляп старец, който търси опора, той се приближи отново, до кладенеца. Но кладенецът мълчеше. Това мълчание още повече го объркваше, защото го караше да се съмнява в самата реалност, защото почти беше сигурен, че чу гласа на Макс. Това трая само секунди. Раздадоха се още други викове. Сега бяха много, все познати гласове, и всичките пълни с тържествуваща радост. Граф Бегуен се обърна бързо и тогава видя тримата си сина и слугата Франсоа да тичат по хълма от противоположната страна на оная, откъдето той очакваше напразно да се появят градинарят и овчарят. Те тичаха все по-бързо, викаха и размахваха високо ръце като луди.
— Не можеш да си представиш! Не можеш! — възкликнаха те, когато наближиха. — Само ако се види, може да се разбере!
Графът не можеше напълно да забрави часовете, които беше преживял:
— Но откъде дойдохте?
— Знаеш ли? Открихме друг изход. Намира се до пещерата Йолен. Дори трябваше да пълзим, ама си струваше труда — рече Макс и показа съвсем изцапаните си дрехи.
Отдалече до тях достигна шум от развълнувани гласове. Погледаха натам и видяха градинаря и овчаря да слизат забързани по наклонената пътечка, следвани от група селяни с фенери в ръце.
В тоя ден граф Бегуен поиска да отбележи приключението, което той и синовете му бяха преживели, и заяви, докато наблюдаваше как изтеглят въжетата от кладенеца, че отсега нататък страховитата пещера ще се казва „Les Trois Freres“ — Тримата братя. Но забрави за слугата.
Двадесет години по-късно ние също влизахме там.
Заради едно изображение, което има в нея, все още свързано с отдавнашна тайна, пещерата „Les Trois Freres“ е една от най-прочутите предисторически пещери. Тя представлява обширно преддверие на друга пещера — Тюк д’Одубер, — която е до нея и където тримата братя Бегуен намериха двата образа, удивили не само тях, но и всички, които са идвали по-късно тук, образите, които ние ще видим сега.
Не е лесно да се влезе. Не е лесно, както в Алтамира и Ласко. В „Les Trois Freres“ всичко се проявява капризно, сложно и смущаващо.
Районът, където минавахме за първи път с малкото рибарско влакче, което изсвирваше край Ариеж и спираше при натискане на алармения сигнал там, където водата обещаваше добър улов, а покрай главните гари профучаваше високомерно и безразлично, без да спира, ни очарова с хубостта си, която тази утрин слънцето пилееше с лекия си блясък по дървесата и величествените отвесни скали; тъкмо обратното, пещерата „Les Trois Freres“ с мрачните си дълбочини щеше да ни се види враждебна почти до края.
Тайнствена, оплетена, сякаш прокарана по зигзагообразния ход на някой пияница, който е вървял напред, връщал се е, отново е вървял нататък и пак се е връщал с глуха заплаха във всяко кътче, тя отначало отблъсква всяко любопитство; и чак когато полека-лека се приспособяваме към особеностите й, тя се оставя най-сетне да я опознаем.
Отправяме се по железните стълби на един от входовете, открити след спускането на братя Бегуен. Изчезва дневната светлина и хълмът с неговите две или три имения. Долу ни чакат ту скелетът на ад, в който огънят е угаснал, ту рай, където проблясват вълшебни кристали; и това е първото впечатление, което остава завинаги в душата, дълбоко като браздите на рисунките, които се виждат по стените.
Щом се влезе, настъпва объркване. Многобройни галерии се отварят пред нас, пресичат се една друга, водят в различни посоки, от тях започват други, неочаквано се умножават — също като октопод, който промъква между протегнатите вече пипала други, които дотогава са били скрити под него.
Някои са много високи, други са толкова ниски, че в тях може да се влезе само пълзешком; едни се спускат, други се издигат косо, ту се разширяват, за да образуват зали, ту се стесняват дотолкова, че двама мъже трудно могат да минат през тях рамо до рамо. Едни вдъхват страх с цяла свита от призраци — това са древни скали, около които земята е била отнесена от водата, каменни скелети, оглозгани от Волп, застинали в нелепи форми и страшно изражение. Други са смесени и съчетават чернотата на стените със сребърните дървета на сталактитите и сталагмитите, които се създават от древни времена насам и ще продължават да се трупат в бъдещите хилядолетия, ако дотогава човекът не разруши техните гъсталаци.
В някои от тях произведението изглежда завършено. Водната капка отдавна вече е изпълнила своята задача и ако продължава да капе с точен и отмерен като по часовник шум или се стича безшумно, сълза след сълза, по кристализиралите вече повърхности, това не е защото там има още нещо за правене, а защото земята трябва да плаче за мъките, които всеки ден се погребват и възраждат в нея.
Най-сетне чудесата заменят страха. След зловещите пещери идва ред на бляскави салони. Лампата изтръгва от гората сталактити и сталагмити, заслепяващи отражения, а ако снопът светлина се насочи нанякъде, където още има сянка, на човек може да му се привиди някой смутен в покоя си отмъстителен призрак, втурнал се насреща му. Това са съкровища, които ту блясват и пламват, ту неочаквано трепват и угасват и пред тях се чувствуваме като крадци, които откриват в разбития сандък, при всяко осветяване на фенера си, много повече скъпоценности, отколкото са си представяли. Скъпоценностите с причудливи, изумителни форми, създадени за някакъв красив свят, различен от този, в който живеем, те имат — тъкмо за това — студен блясък и отблъскват със сдържано, упорито високомерие човешкото присъствие, нашите поразени погледи, нашите възхвали и нашия възторг. И не само тук. Така е във всички пещери. Няма нито една, където човек да не се чувствува натрапник и най-бляскавите кристализации на водата да не пораждат между себе си и него една надменна преграда, един скрит конфликт, който ще остане завинаги без разрешение.
Отново продължаваме пътя си и страшните галерии започват пак. От стените, от техните издатини, от техните загадъчни потулени ъгълчета древни животни от оринякската и мадленската епоха дебнат стъпките ни. Някои са почти невидими, унищожени от времето, но ако насочим лампата, оцелелите фрагменти оживяват под лъча като червеи на слънчева светлина, след като повдигнем камъните, които са им служили за подслон; и възстановявайки се в зениците ни, те стават по-обезпокояващи, отколкото ако бяха цели.
Виждаме лъв с три глави, три опита на художник, който не е искал да създаде нищо фантастично, а само да се приближи до съвършенството; близо до този звяр е едно от малките му, а малко по-ниско — останки от древен загинал гарван. После от мрачините ни посреща един хемион, нарисуван със строги енергични линии, все още като жив, въпреки че е от оринякско време, и една превъзходна глава на мадленски бизон, която като че ли се подава срещу нас от недрата на един камък.
Мечките също са били тук преди хората и са ни оставили белези от ноктите си по стените, където са ги острили.
Отново вървим между колони от сталагмити. И в гледката, която се мени постоянно, от пищност до мизерия, от отвратителен бордей до великолепен дворец, мракът на палеолита се натрапва отново. Две кукумявки, заобиколили малкото си, дълбоко издълбани в една скала, следят нашето преминаване. Рисунката е наивна и детска, но в тая атмосфера на ужас огромните им кръгли очи не са ледени, безразлични и мъртви, каквито са очите, когато птиците са живи — изглеждат като че току-що са се пробудили и ни следят, пълни с изненада и любопитство, че сме тук.
По-нататък се появяват ръце. Точни отпечатъци на ръце от хора, които са живели в епохата на северния елен. Пръстите им са разперени, те са почти непокътнати, добре очертани с жълтеникава боя. И точно тези контури, по-съвършени, отколкото печати върху червен восък, предизвикват едно тревожно чувство за празнота, като че ръцете са се разпаднали тук, в самите вдлъбнатини, които са оставили.
Внезапно в тъмнината блясва водопад от кристал. Той е приказно хубав. Затваряме очи и ги отваряме пак, невярващи в неговото съществуване. Но той не изчезва, а си стои на мястото.
Водачът насочва светлината към тавана.
— Ето тук — казва той.
Ето тук е мястото, където в миналото е имало огромна дупка, комин към повърхността, който е запушен по-късно от времето. На мястото, което тъпчем, са били открити някога скелетите на един северен елен и на няколко бизона, които са тичали по хълма, лудуващи или преследвани, и са паднали в голямата зинала паст. Отец Брьой, който изследва останките на северния елен, твърди, че той си е счупил челюстта и крака при това падане в края на хилядолетията.
Още се виждат много кости, едни разхвърляни, други полузаровени в глината. Те са от врани, които идвали да прекарат нощта, където отглеждали малките си, когато входът е бил още отворен през четвъртичния период, черните птици, които са намерили тук своята люлка, своето леговище — и както виждаме сега — гроба си.
Продължаваме отново пътя си. Отново бизони, отново рисунки по стените. И шумяща тишина, която сякаш идва от вода, бълбукаща в далечината, или от някоя тайнствена гора, която стене под земята. Тишина, която не ще да секне и напомня удивително за смъртта.
Достигаме малко помещение, диво, с неправилна форма, вдъхващо страх, още една алвеола от един всеобхватен свят на ужас, където самата уплаха накрая свиква с всичко.
Водачът отново казва:
— А ето тук…
Когато влезли за пръв път в тая пещера, синовете на граф Бегуен видели в един ъгъл купчина пепел, няколко въглена и остатъци от дърво, които огънят не беше погълнал напълно. Сърцата им силно забили. Там е горяло огнище, около него са се събирали и разговаряли, докато се топлели, хора от преди петнадесет или двадесет хиляди години, може би и повече. Пепелта от един угаснал огън се превръщаше в нещо живо, все едно останало от миналата зима, и сякаш, след като излязат от пещерата, тримата братя и слугата могат да срещнат хората, които са протягали замръзнали нозе и ръце към излъчващата се от нея топлина. И неочаквано пещерата ставаше по-човешка.
Няколко дена по-късно отец Брьой отиде да разгледа запазеното като по чудо огнище. И той изсипа върху него последната кофа вода. Отиде, погледна, изследва от горе до долу вдлъбнатината и се наведе да вдигне главните. Трите застанали до него момчета видяха как той извърна глава. В едно от полуизгорелите парчета дърво той току-що беше открил желязно острие, забито като гвоздей. Пепелта не беше от палеолита; макар и стара, тя бе останала от много по-скорошен огън. „В една древна и по начало неизвестна отдавнашна, вероятно затрупана епоха, хора от железния век поне веднъж са проникнали тук — казва ни абат Анри Брьой. — Това са обаче единствените дири от тяхното минаване оттук и не е вероятно да са преминали пропастта и да са видели останалата част от пещерата.“
Ние сме по-щастливи от тях, защото не само ще заобиколим пропастта, която се отваря изведнъж пред краката ни, но и ще задоволим любопитството си до крайната ни цел, „светилището“, където мистерията на пещерата се сгъстява и расте.
На една от стените останки от две лъвски глави още бранят пътя за храма. И изглеждат готови да скочат отгоре ни, ако упорствуваме да продължим нататък. Следват склон след склон. Слизаме, качваме се, отново слизаме.
Смята се, че тайни галерии са водели едно време към свещената част на пещерата и само великите жреци са ги познавали в цялото им протежение. Но и да е било, и да не е било така, достигането до светилището, не е било тогава по-трудно, отколкото да се открие в сърцевината на пирамидата саркофагът на фараона в по-късно време.
— Наближаваме — ни казва най-сетне водачът.
Стените започват да се изпълват с рисунки на животни, които са в пълен безпорядък и внезапно всичко наоколо става чудовищно и безчовечно.
Пещерата се издига, разширява, безброй уродливи и трагични скали се издигат от пода към тавана. Разцепени на едно място, разядени на друго, всяка пукнатина е загадка, всеки ръб е режещо острие, всяка издатина — тумор, който ще се пръсне, и тъй груби, и тъй примитивни и нападателни изглеждат сякаш са създадени от някоя пагубна и непреодолима воля. Долавят се следи от отдавнашна ерозия, причинена от настървената вода, минала тук преди десетки хилядолетия, като е унищожила, оголила и отнесла всичко, което може да се разтвори, а е оставила след себе си само този ужас.
Оглеждаме бавно огромната пещера и навсякъде очите ни срещат страшни насилия, жестоки камъни, които макар да бяха виждали край себе си толкова хора, уплашени от нищетата, от глада, от дни, в които няма дивеч, изглеждаха незасегнати от човешкото присъствие.
Великият господар на пещерата, самодържецът на тази империя от заплахи, който сигурно беше ръководил старите обреди, е там горе, на четири метра от пода; той не е седнал на трона си, а крачи, по-сигурен от алпинист, по вертикалния ръб на скалата. Има разклонени рога, уши на елен, кръгли кукумявчи очи, насочени право към нас, както очите на лъвовете, които видяхме преди малко да пазят достъпа до храма, и вместо уста — една пищна и дълга триъгълна брада. Под вълчата опашка, обърнат назад, е фалусът, който, предполага се, е бил винаги изправен като на маймуните, които скитат из гъсталаците на Амазония. Разперил ръце и крака, като че крачи, той наистина наподобява движенията и общия израз на полуизправена маймуна. Макар брадата му да напомня по нещо брада на мъдър старец, все пак повече прилича на козя, защото не е за вярване, че в добрите пещерни времена някой е носил брада, боядисана тъй изкусно, толкова великолепна и тъй изтънчено елегантна. Само ръцете и движението на полусвитите крака и най-вече стъпалата напомнят странно за човешките.
Това е едно от най-известните изображения от предисторията. Отначало го наричаха скромно „Магьосника“, но по-късно отец Брьой, като се имат пред вид добрите му отношения с небето, го покръсти, като му даде едно много по-определено и силно име — „Богът“.
Едва ли някой някога ще узнае какви церемонии са ставали пред него, пред кръглите му и сякаш изплашени от качествата, които му се приписват, очи. Но е напълно за вярване, че това измислено създание, направено от части на различни животни, от някой хирург на боите и чертите, е представлявало някакъв магически синтез, и че е било богът на пещерата. Самата тайна галерия, прорязваща скалите, която тръгваше и още върви от горката черна земя на суеверия до високото място, където се намира той, сякаш потвърждава тая хипотеза.
По-надолу вляво, на другата гладка страна на стръмната скала, един бизон контрастира с това фантастично животно. Той е поразяващо реалистичен. Главата му е наведена, като че пасе с онова лениво спокойствие, което само едрите преживни животни влагат в това действие. И толкова силно правдиви са неговите черти и движения, че на пръв поглед ти се струва, че самият камък, където той се е разположил, се превръща в широко зелено поле.
Още по-надолу други повърхности от скалата са покрити с рисунки на животни. Рисунка върху рисунка, гъсти, многочислени като по стените на Ласко, и тъй безредни, толкова объркани, като птичи стъпки в калта на мястото за водопой.
Тук фауната е много разнообразна в едно доста тясно пространство. Северни елени, мечки, бизони, мамути, носорози, коне, две или три животни от рода на козите и дори няколко от семейство котки, които са се насочили в различни посоки, в някаква халюцинация от разминаващи се форми и движения, както на панаир, когато се чуе гръм и добитъкът се подплаши.
В тая плетеница от черти, от която моливът на отец Брьой успя да извлече няколко завършени фигури след много месеци труд и благодарение на своята поразителна дарба танцува едно създание, което прилича на човек с глава на бизон и скача, поглеждайки любопитно назад, един бизон, който като че ли има човешки задник. По-натам вървят елен с крака на гъска и друг хибрид с глава на бизон и тяло, откраднато от дива коза. Един стар специалист по предистория с добра воля и очи като микроскоп съзря също през рисунките многобройни и бледни човешки лица, които го гледаха тъжно от далечните ледникови епохи. Сякаш пред тях бяха спуснати една след друга дантелени завеси. Но всичко това са илюзии, неясни сходства, сенки от пеперуди, които се опитваме да хванем със сак по земята, докато пеперудите летят високо. Всичко това са само отстъпки, които всички ние сме склонни да направим на магията, за сметка на фантазията на художниците, които биха могли чудесно да пият в чест на едната, без да лишават от съдържание другата.
Няма значение. Дори и да няма лица на пещерни хора, дори без получовешки същества, направените прекопирвания разкриват едно великолепно изкуство, една поразителна красота в свободното движение на фигурите, които изпъстрят варварския пиедестал на „бога“.
Има обаче друго, още по-значително творение, което ни очаква; то ни привлече да дойдем от толкова далеч дотук, за да го видим. То е наблизо, в Тюк д’Одубер, съседната пещера, разделена от тази само с няколко метра глина, която Волп беше натрупала в галериите, свързани едно време. Сега за да стигнем до нея, ще трябва да заобиколим, излизайки на чист въздух, което е цяла награда.
Но преди да напуснем тази зала с рисунки, искаме и ние да бъдем за миг рисувачи — искаме да отдадем заслуженото на верния слуга, който винаги беше придружавал тримата братя, неговите господари. Вярно, една галерия носи вече неговото име. Тя е забутана улица, за която никой не говори в този подземен град, който Франсоа помагаше да бъде открит, като се излагаше на също толкова, а и на повече опасности, отколкото другите, защото имаше тоя недостатък — да върви винаги отпред, даже когато никой не му заповядва.
Като използваме краткото отдалечаване на водача, грабваме остро парче камък, тъй както би го сторил пещерният ни събрат, и на по-челната и по-гола от надгробна плоча стена пишем силно и със замах, може би в кратък и наивен плам на отмъщение, също като момче, което се връща от училище: