|
|
Паталей, Талалей, Кашко, Маджо и Пронко
Някога, в стари времена, живяло едно момченце — казвало се Пронко. Нямало си никого и обикаляло, откак се помни, от село в село и от град в град. Вървял веднъж Пронко и си мислел: «И зверовете сигурно не са така самотни като мене. Скитам се дрипав и гладен, спя по запуснати къщи и май вечно ще я карам така…» И както си бил потънал в тия недотам детски мисли, чул някой да стене:
— Ооо… кооо… кооо…
Приближило момчето, гледа — едно петленце плаче край пътя с истински сълзи.
— Ей, петленце, как се казваш? — заговорил го Пронко.
— Оо-оо… Паталей…
— Защо си толкова тъжно? Я виж слънцето и тревата! Какво ти трябва повече?
— Оо-оо… коо-оо… — разхлипало се отново петлето. — Избягах от къщи… Снощи стопанката каза, че ще ме прави на чорба! Миналата неделя изядоха мама с ориз! И пак плаках, плаках… Оо-о… коо-о… Къде да се дяна? Толкова съм нещастно!
— Не плачи, приятелю — погалил го по гребенчето Пронко, — и аз съм като тебе. Хайде да вървим двама по света, все ще ни е по-леко.
Тръгнали. Подминали селото на Паталей, а после още две села, и вече не били чак толкова нещастни. Петлето носело от гъсталака кога ягодка, кога къпинка, а като се уморяло от пътя, Пронко го слагал на рамото си. Наближили ново село и току до оградата на първата къща чуват нажален глас:
— Ми-аау… ми-аау…
— Трябва да е някой друг бездомник — пошушнало петлето в ухото на Пронко, понеже по това време било на рамото му.
— Ей, приятелче — рекло момчето, — излез да се запознаем. И ние бяхме нещастни, преди да се срещнем. А сега — какво ни е?!
— Оо-о… лесно ви е на вас! — проплакало нещото и двамата видели как изпод зида се изсулва едно мършаво коте. — Изхвърлиха ме тука — много сме били. Сега не знам как да намеря мама, пък и тя сигурно не знае. О-оо… ми-аау… ми-аау…
— Не плачи, мъничкото ми! — взел го в шепата си Пронко. — И ние си нямаме майки. Само двамата сме на тоя свят, аз — за Паталей, и той — за мене. Хайде да станем трима! Искаш ли?
— Как да не искам?! — измъркало от шепата котенцето. — Вече мислех, че ще умра от мъка.
— Как се казваш, миличко? — попитало от рамото петлето.
— О-оо… и име си нямам… Изхвърлиха ме като някакъв боклук — проплакало пак мъничето.
— О! Ние ще те кръстим! Не прави от това кахър! — успокоил го Пронко. — Харесва ли ти да се казваш Маджо?
— Много! — отвърнало котето. — Но не съм ли твърде незначителен за това име?
— Щом си с нас, вече си значителен! — изпляскал с криле Паталей. — Трима приятели са нещо толкова голямо, че още не мога да си го представя съвсем.
— И аз — измяукал Маджо.
Продължили нататък. А на пътя, току пред следващото село, едно кутре квичи, та ще се скъса.
— Не така, мило, ще се поболееш — рекло момчето.
— Нека — проплакало кученцето. — За какво ми е да живея? Вчера утрепаха мама — стара била. Вързаха бате с нейния синджир, пък мене изхвърлиха тука. Все треперя. Искам да спра, а не мога.
— Ня-аама, ня-аама… — гушнал и него Пронко. — Виж ни колко сме щастливи тримата. А преди да се срещнем, бяхме като теб. Имаш ли си име, или да те кръстим?
— Мама ми викаше Кашко… ъ-ъ-ъ… — заплакало отново кутрето.
— О, какво хубаво име! — провикнало се от рамото петлето. — Аз пък се казвам Паталей, това е Маджо, а бате се казва Пронко.
— Приятно ми е! — изджафкал Кашко.
— И на нас — отговорили тримата и поели нататък.
Наближили друго село и гледат — едно теле, вирнало глава към небето, реве, като че го колят. Приятелите спрели да го утешат, но то все мучело и не можели да си чуят думата. Тогава Пронко взел да го гали по гърбинката, Маджо се заумилквал в краката му, Кашко скокнал и го близнал по муцунката, а Паталей зачистил с човка копитцата му и полека-лека то се успокоило.
— А така! — рекло момчето. — Вече мислехме, че никога няма да спреш.
— О-ох… — проплакало телето. — Стопанката доеше мама, аз реших да си открадна от млекцето, а тя — като ме перна през муцунката, светът ми стана черен. И сега ме боли, боли-и-и…
— Ще ти мине, братко — успокоил го Кашко. — Дай да го близна още няколко пъти и смятай, че е забравено.
Така и станало. Кутрето близало муцунката на телето, докато му отмалял езикът и болката минала.
— Аз се казвам Талалей — измучало то, — но мама ми вика Лалко.
— Аз пък съм Кашко — представило се кучето, — бате е Пронко, петлето — Паталей, а котето — Маджо. Ние четиримата сме приятели. Искаш ли да бъдем петима?
— То се знае — отвърнал Талалей.
Тръгнали отново. Вървели, вървели и не усетили кога паднала нощта, понеже им било много хубаво заедно. Чак когато Пронко се препънал в някакво коренище, разбрали, че вървят през гора, но откога — никой не можел да каже.
— Приятели — рекло тихичко петлето, — нощем в гората е много страшно! Трябва да се скрием.
— Така си е — изджафкал Кашко. — Маджо, я се покачи на това дърво и огледай наоколо! Може пък да имаме късмет.
Покачило се котето чак на върха и видяло светлинка. Тръгнали петимата, радостни, че в тая страшна гора ще има къде да се подслонят. Не след дълго приближили къща, която приличала на запусната, обаче вътре светело. Някога я обточвал чардак, но сега от него стърчели само отделни греди и прозорците отивали много нависоко, а приятелите искали първо да надникнат, пък после да тропат на вратата. Надигал се на пръсти Пронко, подскачали и той, и петлето, но прозорците все оставали високо.
— Я да се покачим един върху друг! — рекъл Маджо. — Най-отдолу — бате, върху него — Талалей, върху Талалей — Кашко, аз върху Кашко, а най-отгоре — Паталей. Сигурен съм, че по този начин ще стигнем прозореца.
Речено-сторено. Подредили се, както предложило котето, и едва надзърнал в стаята, Петльо рекъл:
— Тихо! Вътре има разбойници!
— Колко са? — измяукал тихичко Маджо.
— Виждам трима — отвърнало петлето. — На масата има толкова пари, че ако ставаха за ядене, дълго щяхме да сме сити.
— Парите стават за ядене — обадил се най-отдолу Пронко. — Само че не направо.
— Аз съм опитвал направо и не стават — завъртял човка Паталей. — Клюцах, клюцах една пара — троха не се отрони. Опитах да я глътна цяла, щях да се задавя и се отказах. И оттогава ви се чудя на вас, хората — защо толкова ламтите за пари?
— А може би трябва да се варят? — измучал тихичко Талалей.
Докато приятелите обсъждали как трябва да се ядат парите, в тъмното се разнесъл вой.
— В-виждам някакви светещи точки — заекнало петлето.
— Какво да правим?! — зашушукали отдолу.
— Ако всеки се хване за тоя над него — окопитил се Паталей, — аз ще ви издърпам вътре. Влезли-невлезли, трябва да вдигнем врява до небето. Разбойниците ще се уплашат и може да избягат. Останем ли отвън — спукана ни е работата! Тия вълци със сигурност са гладни.
— Добре го измисли, петленце! — рекъл Пронко. — Хайде, приятели — на работа! Нека всеки се хване за по-горния. Готови ли сме?
— Готови — отвърнали тримата над него.
— Тогава, Петльо — твой ред е!
Паталей бутнал с клюн прозореца и той се отворил. Забил нокти в перваза, опънал шия — дърпа с все сила и усеща, че ги отлепя всичките, но му трябва още съвсем мъничко, за да ги вдигне. Тогава размахал криле и цялата дружина се изсипала вътре. Петлето кукурига, телето мучи, кучето бафка, котето мяфка, момчето крещи и всеки се щура нанякъде.
Станала една бъркотия… Паталей кацнал на полицата и съборил лампата. В стаята вече присветвали само очи и се чувало как нещо току изтрополява под копитата на пощръклялото теле. По едно време то бутнало вратата и разбойниците изскочили като един. А Маджо се обадил от тъмното:
— Ония излязоха и тримата. Залостете вратата!
— Като ги погнат вълците — ще влязат и през прозореца — въздъхнал Пронко. — Мислете как да се отървем от тях завинаги.
— Ами нека някой от нас, дребните — обадил се Маджо, — се свре между парите, защото, ако се върнат, непременно ще отидат при тях. Друг да пази лампата, понеже без светлина няма да се оправят. А трети — най-добре аз — да се мушне под печката, че там ще бръкнат за огънче. А ти, бате, вземи една по-дебела тояга и застани с Лалко до вратата.
Тъкмо се подредили, както предложило котето, ето ти ги ония — на пръсти стъпват. Промъкнали се в стаята. Единият — право при парите. Ала там чакал Кашко. Захапал го за носа и от него останало да виси едно парче, та като мърдал, го удряло по устата. Другият се навел за огънче, но Маджо го издрал толкова дълбоко, че кръв и сълзи потекли по бузите му. Третият посегнал към лампата, ала петльо го клюцнал по ръката. Разбойникът крачнал назад и се бутнал в оня с отхапания нос. Двамата извикали:
— Стой! Убих те! — и се хванали за ножовете. Но преди да ги размахат, разбрали каква беля щели да сторят и тръгнали пипнешком към вратата. А там чакали Пронко и Талалей. Момчето стоварвало тоягата, разбойникът се олюлявал и тъкмо да падне — телето го засилвало с едно чифте в тъмното. След третия залостили вратата.
— Сега, приятели — рекъл Пронко, — да видим какво сме загубили и какво сме спечелили в тази битка!
Запалили лампата и наобиколили масата. Всички били живи и здрави. Момчето се захванало с парите, но можело да брои само до сто, а в купчината били много по сто и то се натъжило, че не ще ги преброи.
— И да ги броим, и да не ги броим — пак са си толкова — успокоило го петлето.
Тази история се случила много, много отдавна. Но се говори, че и до ден-днешен приятелите живеят в запуснатата къща, която вече не е чак толкова запусната. Пронко обаче има дълга бяла брада, останалите са: вол, котарак, петел и голямо-голямо куче. А за тримата разбойници оттогава нищо не се е чуло.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
