|
|
Кристин Хана
Отново у дома
Маделин се облегна назад и впери поглед в нощното небе. Седалката на въртележката се люлееше силно и ги издигаше все по-високо и по-високо в тъмнината, докато стигнаха до звездите, а земята долу се превърна в мъглявина от жълта и бяла светлина.
Ейнджъл я прегърна през раменете и я придърпа по-близо до себе си. В далечината се чуваше шумът от въртележките и Виенското колело.
Но тук горе, наметнати с одеялото от звезди, погалени от светлината на луната, карнавалът им изглеждаше отдалечен на хиляди мили.
Ейнджъл се обърна, за да я погледне.
— Мад…
Имаше нещо в тона на гласа му, което я накара да трепне — звучеше толкова сериозно. Тя изведнъж се изплаши, че това беше всичко, че е направил всичко това само за да се сбогува.
— Не казвай нищо — прошепна тя, впила поглед в очите му, знаейки, че никога няма да може да му прости…
Глава 1
Репортерите обикаляха от много дни. Вестниците се пълнеха с големи заглавия. Инсинуации за употреба на наркотици и непочтено поведение преследваха по петите знаменитостите, събрали се в малкия орегонски градец. Това беше голямо парти на филмови звезди, а такива неща не се случват в градове като Ла Грейнджвил. От години насам голямата зала не бе използвана за друго, освен за тихи събрания, но тази вечер от нея се носеше силна музика. Местни хора и фотографи изпълваха тясната главна улица и виждаха лицата си, отразени в огледалните стъкла на лимузините, които минаваха покрай тях. Чакаха да се случи нещо изключително, нещо съвсем холивудско.
Но въпреки всичко, въпреки статиите и интервютата, и папараците, никой още не знаеше колко близо до истината щеше да бъде заглавието в «Инкуайърър»: «Това беше парти, за което можеш да умреш».
Ейнджъл де Марко се измъкна от топлата лимузина. През мъглата от цигарен дим и ръмящ дъжд той видя скупчената на улицата тълпа. Човешки тела без лица се бяха събрали зад редицата от полицаи.
— Това е той — Де Марко!
Забръмчаха камери, блеснаха прожектори. Дъждът изглеждаше сюрреалистичен — потоци от сребро, локви от невероятна светлина върху тъмната улица.
Тяхната възбуда обхвана и него. Господи, колко обичаше славата си. Бавно смукна от цигарата си и им подари усмивката, ухилването, което списание «Пийпъл» миналата седмица нарече «двайсетхилядиватово». Помаха.
Отстъпи встрани, за да може придружаващата го дама — не си спомняше името й — да излезе от колата.
Тя се появи съвсем бавно. От тъмнината се показа черна кожена обувка с висок ток и дълъг крак. Токчето чукна силно по асфалта. Тя се наведе напред, показа буйната си грива от изрусена коса, а след това и дълбоко изрязаното деколте. Инстинктивно се обърна към тълпата, оправяйки гумената си розова рокля, докато им се усмихваше.
Ейнджъл трябваше да й го признае — жената знаеше как да прави впечатление.
Той я хвана за ръката и я поведе към почитателите си. Абсурдно високите й токчета чаткаха по мокрия асфалт, но звукът скоро бе погълнат от шума на тълпата, когато осъзнаха, че той идва към тях.
Момичета пищяха и протягаха ръце към него. Познаваше някои от тях — това бяха същите луничави тийнейджърки, които бягаха от училище, за да гледат снимането на последния му филм. Идваха на снимачната площадка всеки ден и скупчени зад въжетата пищяха, кикотеха се и плачеха всеки път, когато той излезеше от караваната, за да заснеме някоя сцена.
Те не искаха нищо от него, тази тълпа от почитателки, нищо, освен присъствието му. Той можеше да бъде необуздан, незрял и егоистичен, на тях не им пукаше. Единственото, от което се интересуваха, беше да изглежда добре на екрана. Подари им най-широката си, най-секси усмивка и плъзна очи по тълпата. Спря се за миг на всяко момиче, един-единствен момент, когато гледаше само нея.
— Ейнджъл, ще ми дадеш ли автограф? Какво мислиш за Ла Грейнджвил? Кога ще е готов филмът? Тук ли ще бъде премиерата?
Въпросите бяха същите, както винаги. Чуваше някои, други — не, но това нямаше значение. Те не очакваха отговор, просто искаха да бъдат близо до него, да получат частица от холивудския му блясък.
— Ейнджъл, може ли да се снимам с теб?
Той вдигна поглед от автографа, който подписваше, и видя момичето, което му зададе въпроса. Беше ниска и пълна, с бузи като порцеланови чинии и накъдрена кестенява коса.
Позна я веднага — това беше момичето, което никога не канеха на най-добрите купони и което отчаяно се опитва да не обръща внимание на подобни неща.
Знаеше всичко за това. Дори сега, след толкова години, си спомняше как се бе чувствал като момче, което винаги гледаше отстрани. Знаеше колко много боли.
Той се усмихна и очите й се разшириха от учудване. Гледаше го така, сякаш току-що й бе подарил луната.
— Защо не, скъпа, това ще е чест за мен.
Той се отдръпна от приятелката си и се пъхна под въжетата. Усещаше ръце навсякъде по себе си — галеха сакото му, дърпаха косите му. Това го дразнеше, тази интимност, но се беше научил да живее с нея, дори да й се наслаждава, ако не прекаляваха. Той прегърна момичето и я придърпа към себе си. Друго момиче — високо и кльощаво — им направи снимка.
— Изглеждаш страхотно тази вечер — каза той.
Момичето беше облечено с дълга до земята бяла сатенена рокля.
— Заради прибирането вкъщи — изфъфли тя и почти го заслепи със сребристия блясък от скобите на зъбите си.
Прибирането вкъщи. Това бяха думи, които не бе чувал много отдавна, и изведнъж се почувства стар.
— Къде е приятелят ти?
По пълните й бузи плъзна руменина.
— Нямам. Аз и… приятелките ми дойдохме само да погледаме. Бяхме в комитета по украсата.
За един кратък миг той престана да бъде Ейнджъл де Марко — филмовата звезда — и се превърна в Анджело де Марко — момчето, което винаги беше от другата страна.
— Къде е дансингът? — попита тихо той.
Тя посочи някъде надолу по улицата.
— В гимназията… В гимнастическия салон.
Преди да е имал време да се замисли по-сериозно, хвана ръката на момичето и го поведе в показаната посока. Тълпата замлъкна и се отдръпна да им направи път.
— Ейнджъл!
Чу името си и спря. Обърна се. Вал Лайтнър, неговият мениджър и приятел, стоеше до Гумената рокля. И двамата му махаха.
— Къде отиваш? — извика Вал и захвърли цигарата си на улицата. — Вътре те чакат.
Ейнджъл се ухили. Това беше най-хубавото нещо на славата — винаги те чакаха.
— Връщам се веднага.
Все още усмихнат, поведе смаяното момиче надолу. Влязоха заедно в гимнастическия салон, украсен с някакви гирлянди, които много приличаха на тоалетна хартия. На сцената една група свиреше ужасно подобие на песента на Мадона «Луда съм по теб».
Чу смаяните въздишки, когато се качи заедно с момичето на дансинга. Но не се огледа наоколо. Гледаше към момичето, само в момичето.
— Може ли да танцувам с теб?
Тя отвори уста да отговори, но от гърлото й не излезе и звук.
Той я прегърна и танцува с нея през последните трийсет секунди от песента, а когато свърши, се отдръпна.
Чувствайки се изненадващо добре, излезе от залата. Младежите се събираха около новата си кралица.
— Колко трогателно — чу провлечен глас отвън.
Ейнджъл се насили да се усмихне.
— От единайсет до седемнайсетгодишни — каза дрезгаво той. — Това е моята публика.
Вал го потупа по гърба.
— За бога, какво правиш?
— Да, да. Знам. Хайде да отиваме на това проклето парти. Имам нужда от едно питие.
Тръгнаха нагоре по улицата, като почти подтичваха. Приятелката на Ейнджъл стоеше точно там, където я бе оставил — под дъжда. За един кратък миг той си помисли, че щеше да е по-добре, ако бе довел друга — някоя, която имаше значение за него, но не можеше да се сети коя, по дяволите, би могла да бъде тя.
Подразнен от тази мисъл, сграбчи ръката на жената и я поведе навътре. На далечната стена имаше импровизиран бар, покрай който се мотаеха разни знаменитости, вече опиянени от алкохола и наркотиците.
Ейнджъл се почувства така, сякаш се е прибрал вкъщи. Пое си дълбоко, доволно въздух. Всичко му харесваше — странният ритъм на хеви метал музиката, сладникавият аромат на марихуана, миризмата на много човешки тела, събрани в малко пространство. Вал се сбогува набързо и изчезна в тълпата.
— Жаден ли си? — попита сладко жената с него.
Ейнджъл отвори уста, за да отговори, но преди да е успял да каже и една дума, почувства някакво стягане в гърдите. Трепна и раздвижи ръката си, за да пропъди болката.
Тя се намръщи.
— Добре ли си?
Болката намаля и той се усмихна.
— Тялото ми реагира на липсата на алкохол — каза спокойно и плъзна ръката си надолу по обвитата в гума извивка на талията й. Направи го с фамилиарност, която не изпитваше, която не би искал да проявява към жена като нея.
Тя му хвърли една ослепителна усмивка с изкуствените си зъби.
— Текила?
Той се ухили.
— Четеш «Инкуайърър», а? Непослушно момиче. — Той я придърпа по-близо. Ароматът на гардения от парфюма й изпълни ноздрите му. — Чувала ли си какво правя с непослушните момичета?
Тя облиза устни и измърка:
— Чувала съм.
Той се взря в очите й — обилно гримирани с тъмна спирала и сини сенки — и видя в тях само отражението си. За миг се почувства разочарован, че е толкова лесна, че всичко е толкова лесно, но това беше само за миг. Беше прекалено трезвен, това беше проблемът. Мислеше прекалено много, когато е трезвен, искаше прекалено много. Когато беше пиян или надрусан, той беше Ейнджъл де Марко, номинираният за Оскар актьор. Беше някой и имаше нужда от това усещане, както имаше нужда от въздух.
— Донеси ми питие, скъпа.
Тя го целуна бързо по бузата, обърна се и тръгна към бара. Тялото й беше перфектно — извивки и закръглености, покрити с розова гума. Той се облегна на дървената ламперия и се замисли за начините, по които би могъл да използва това апетитно тяло, представи си ги заедно, с преплетени тела, като…
Изведнъж му се повдигна. В първия момент си помисли, че не е нищо сериозно — просто липса на дрога — но тогава пред очите му притъмня, стомахът му се сви и той разбра какво всъщност става.
— О, боже… — Отдръпна се от стената и го почувства — онова стягане в гърдите.
Предупредителни камбани зазвъняха в главата му, достатъчно силни, за да заглушат музиката. Задиша жадно задимения въздух, задавяше се, задъхваше се, опитвайки се да изпълни дробовете си. Болката стегна гърдите му, тръгна надолу по лявата ръка и пръстите му се схванаха. Той се облегна на стената.
— О, Исусе… Не сега, не тук…
По врата му потече студена пот. Дървените стъпала, които водеха към дансинга, изведнъж придобиха огромни размери пред очите му. Тъмните панели се сляха един с друг като в онзи филм — «Полтъргайст». За миг видя Джо Бет Уилям да тича към него, крещейки.
За какво крещеше тя? Той се опита да се съсредоточи върху този безсмислен въпрос. Нещо, каквото и да е, само да отклони вниманието му от пронизващата болка в гърдите.
— Ейнджъл?
В първия момент сякаш дори не позна собственото си име. Когато разбра, че се обръщат към него, той се опита да вдигне поглед, но едва можеше да се движи. Сърцето му блъскаше силно. Облиза пребледнелите си устни и направи отчаян опит да се усмихне, докато бавно вдигаше глава.
Жената — Джуди, спомни си внезапно — стоеше пред него с бутилка текила и две стъклени чаши. В средата на деколтето й беше пъхната солница.
Красивото й, изкусно гримирано лице се сгърчи замислено.
— Ейнджъл?
— Недей… — Думите отказваха да излизат от гърлото му. Опита се да добави още нещо, но не можеше да мисли ясно, не можеше да вижда. За бога, не можеше да диша, болката беше толкова силна. — Недей да ме зяпаш. Доведи Вал.
Тя се паникьоса. Погледна бързо нагоре към стълбите, към тълпата гости, тревожно вдигнала оскубаните си вежди.
Той сграбчи тънката й китка. Тя извика тихо и се опита да се отскубне, но той не я пускаше, беше се вкопчил в нея като удавник за сламка. Взираше се в нея в опит да запази спокойствие, да диша.
— Доведи…
И тогава я усети — пронизваща болка, разкъсваща гърдите му. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои там, олюлявайки се, задъхвайки се, притиснал ръка към гърдите си. Болеше го, о, господи, болеше го така, както не го бе боляло от години.
— Моля те… — заекна той — моля те… не ме оставяй… да…
Умра. Искаше да каже: «Не ме оставяй да умра», но светът се сгромоляса върху му.
Събуди се от електронното бип-бип-бип на монитора. Компютърен звук, електрически и нечовешки.
И красив. Господи, толкова красив!
Беше жив. Беше успял, отново бе победил проклетото нещо.
Усещаше лекарствата в кръвоносната си система, демерола, който го караше да се чувства така, сякаш се носи по вълните на топло, спокойно море. Знаеше, че скоро действието на лекарствата ще спре и болката ще се върне, за да притисне сърцето и гърдите му, но точно в този момент това не го интересуваше. Беше жив.
Вратата се отвори със скърцане. Гумени подметки заскърцаха тихо по пода — напръскан бял линолеум, без съмнение — и спряха до леглото.
— Е, господин Де Марко, събудихте се.
Беше плътен мъжки глас.
Лекар. Кардиолог.
Ейнджъл бавно отвори очи. Висок, недохранен мъж с набраздено от бръчки лице и сурови черни очи се взираше в него. Остра сива коса стърчеше на всички посоки. Заприлича му на Айнщайн.
— Аз съм доктор Джърлейн. Завеждащ кардиологичното отделение в болницата в Ла Грейнджвил. — Той придърпа един стол и седна, докато преглеждаше картона на Ейнджъл.
Ето пак, помисли си Ейнджъл — рутинната процедура.
Джърлейн затвори картона — толкова символично беше това затваряне.
— Вие сте един много болен млад мъж, господин Де Марко.
Ейнджъл се ухили. Все още беше жив, все още дишаше, а и беше чувал подобни приказки неведнъж. «Живеете живот на заем, господин Де Марко. Трябва да промените начина си на живот… да промените начина си на живот… Да промените начина си на живот…» Думите отново се завъртяха в главата му като магнетофонен запис, въртяха се, връщаха се, повтаряха се милиони пъти в тъмнината нощем, но той не искаше да промени начина си на живот, не искаше да се храни разумно или да спортува, или да играе по правилата.
Беше на трийсет и четири и преди много години бе тръгнал по пътя на бунтарите. Знаеше, че е безполезно, празно съществуване, но точно това му харесваше. Никой да не разчита на него, никой да няма нужда от него. Скачаше от купон на купон като акробат, люлееше се, пиеше, правеше секс и продължаваше нататък.
— Да, да, да — отвърна той. — Без съмнение.
Доктор Джърлейн се намръщи.
— Говорих с вашия лекар в Невада.
— Сигурен съм, че сте го направили.
— Каза ми, че сте истински кошмар за всеки кардиолог.
— Точно затова го харесвам Кенеди — доста по-честен е от останалите лекари.
Д-р Джърлейн пъхна картона в папката.
— Според Кенеди преди шест месеца ви е казал, че ако получите още един пристъп — според думите му — ще затънете дълбоко в лайната. И, синко, едва ли има накъде повече.
Ейнджъл се изсмя.
— Чакайте малко, не съм свикнал с лекарския ви жаргон.
— Кенеди ми каза, че обичате да се шегувате. Само че не мисля, че тук има нещо смешно. Вие сте млад човек. Богат и известен, ако сестрите са прави.
Ейнджъл се замисли какво ли вълнение създава присъствието му в болницата, и усети силен приток на адреналин.
— Прави са. Богат и известен съм.
Лекарят замълча за момент, преди отново да продължи:
— Не вземате положението си достатъчно насериозно, господин Де Марко. Болен сте от доста време. Вирусната инфекция, която сте имали като момче, е отслабила сърцето ви. А вие още продължавате да пушите, да пиете и да вземате наркотици. Жестоката истина е, че сте използвали сърцето си прекалено интензивно и ако не направим нещо, и то скоро, може би въобще няма да сме в състояние да направим каквото и да било.
— Чувал съм това и преди, но все още съм жив, докторе. И знаете ли защо?
Джърлейн го погледна сериозно.
— Сигурен съм, че не е, защото сте следвали напътствията на лекарите.
— Не. — Гласът му се сниши в заговорнически шепот. — Ето моята тайна, докторе — само добрите умират млади.
Джърлейн се облегна назад, изучавайки Ейнджъл. Минутите минаваха, отчитани от електронния монитор. Най-накрая лекарят отново заговори:
— Имате ли съпруга, господин Де Марко?
Ейнджъл го изгледа отвратен.
— Мисля, че щеше да бъде тук, ако имах.
— А деца?
Той се ухили.
— Не и такива, за които да знам.
— Д-р Кенеди ми каза, че през всичките години, в които ви е лекувал, никой не ви е идвал на посещение в болницата, освен мениджъра ви и тълпи репортери.
— Какво е това, някакво нравоучение? Да не ми извадите и характеристиката от гимназията?
— Не, просто питам кой ще скърби за вас, ако умрете.
Това беше кофти въпрос, предназначен да причини болка. И успя. Ейнджъл внезапно се сети за брат си, Франсис. Изведнъж си спомни за детството си и носталгията беше толкова силна и осезателна, че той почувства мириса на море, трева и дъжд.
Мислите за бъдещето го накараха да се почувства… Необвързан. Всичките му холивудски познати бяха точно това. Не приятели, какъвто някога беше брат му. Те не го виждаха, тази група зяпачи, които се носеха по течението, наречено филмова индустрия.
За момент изпита болезнено съжаление, чувство за загуба за всичко, от което беше избягал, за брата, който бе изоставил. Побърза да пропъди това чувство и се втренчи в лекаря. Искаше да му каже да върви по дяволите, но, да му се не види, имаше нужда от него! Беше време да включи в действие чара, който му бе помогнал да стигне толкова далече, толкова бързо.
— Хей, прав сте, разбира се. Сигурно оттук идва фразата «Сериозен като сърдечен пристъп». Е, можете да се обзаложите, че отсега нататък ще вземам здравето си насериозно. Никакви наркотици… Или почти никакви. Ще се откажа и от алкохола. Но бира може, нали?
Джърлейн се взираше в него, очевидно обезпокоен.
— Ако не направите нещо, и то бързо, ще умрете, господин Де Марко. Скоро. И каквито и мечти и надежди да имате, те ще умрат заедно с вас. Няма да имате друга възможност.
Ейнджъл се усмихна.
— Уточнете значението на «скоро».
Джърлейн отвърна с очакваното свиване на рамене.
Ейнджъл се усмихна триумфиращо. Винаги беше същото — свиването на раменете, с което лекарите обозначаваха нещо, което може да се случи някъде между тази секунда и през 2010 година. Никога нямаха истински отговори — само съвети.
— Все ще умра някой ден, ако това имате предвид. Е, приятелю, вие също.
— Не, нямах това предвид — отвърна равно Джърлейн. — Ако не направите нещо, господин Де Марко, мисля, че ще умрете тази година.
— Тази година? Но сега е почти октомври.
— Да, така е.
Ейнджъл не можеше да осмисли това, което му се казва. Имаше нещо нередно, сигурно не чуваше добре.
— Бъзикате ли се с мен?
— Аз не се «бъзикам» с пациентите, господин Де Марко, аз ги информирам.
Тази година. Никой преди не му беше казвал нещо подобно. Винаги бръщолевеха за нещо страшно в бъдеще време. Лекции за алкохола, за цигарите и за мазнините в храната.
На Ейнджъл му се прииска да удари нещо твърдо и да усети познатата болка.
— Ами оправете ме, тогава — сопна се той. — Отворете ме и ме оправете.
— Не е толкова лесно, господин Де Марко. Уврежданията са прекалено сериозни. Говорих с Крис Аленфорд от болницата «Сейнт Джо» и според него така няма да постигнем нищо.
Увреждания. Прекалено сериозни.
Лоши думи, много лоши.
— Да не би да ми казвате, че ще умра и не можете да направите нищо, за да ме спасите?
— Не, казвам ви, че традиционната сърдечна хирургия не може да направи нищо. Прекалено късно е. Имате нужда от ново сърце.
— Не, не искате да кажете…
— Транс…
Ейнджъл спря да диша за миг. Леденостуден страх сграбчи сърцето му.
— Исусе — прошепна той. — Исусе…
Трансплантация. Ново сърце. Нечие чуждо сърце в гърдите му. Сърцето на някой мъртвец. Да бие, да бие.
Той се втренчи в Джърлейн. Опитваше се да изглежда нормално, да прикрие уплахата си. Насили се да се усмихне леко.
— Няма начин. Аз не използвам дори употребявани коли.
— Това не е шега, господин Де Марко. Болестта на сърцето ви е в крайната си фаза и това е точно толкова лошо, колкото звучи. Ще умрете, ако не получите ново, здраво сърце. Ще ви сложим в списъка на чакащите и да се надяваме, че ще намерим донор навреме.
Донор. Ейнджъл изпита чувството, че ще повърне.
— И ще ми подарите живота като… Какво? Като някой нов Франкенщайн?
— Това е хирургия, господин Де Марко, почти като всички останали. Ще има някои забрани, разбира се, ограничения в движението и храненето, но с няколко промени в начина ви на живот…
Ейнджъл почти изгуби ума и дума.
— Исусе Христе…
— Има отлични психиатри, обучени да помагат на хора в случаи като вашия…
— Наистина ли? — изстреля Ейнджъл.
Знаеше, че точно сега трябва да бъде очарователен, да се опита да получи това, което иска, с добро, но не можеше. Чувстваше се така, сякаш пада от висока скала, и безпомощността му го вбесяваше. Искаше му се да закрещи.
— Колко сърдечни транс… сте направили, господин завеждащ кардиологично отделение в болницата в Ла Грейнджвил?
— Нито една, но…
— Но нищо. Не мога да ви имам доверие. Никакво. Разбирате ли ме? Уредете да ме приемат в най-добрия център за трансплантации в страната. — Той се втренчи в лекаря. — Веднага.
Джърлейн бавно се изправи.
— Кенеди ми каза, че ще го приемете зле.
— Да го приема зле? — имитира го Ейнджъл. — Да го приема зле? Какво е това, някаква шега?
Джърлейн отмести стола си и въздъхна дълбоко. Поклати глава.
— Ще направя всичко необходимо за преместването ви. Болницата «Сейнт Джоузеф» в Сиатъл ще е най-доброто за вас. Аленфорд е може би най-добрият сърдечен хирург в страната.
— Сиатъл? — Сърцето му заби по-бързо и този идиотски монитор започна да пищи. Беше толкова разгневен, че едва дишаше. — Исусе Христе, това е истинска комедия от грешки. Та вие ме изпращате вкъщи.
Джърлейн се оживи.
— Наистина ли? Не знаех, че сте от Сиатъл. Е…
— Ако някой разбере за това… Който и да е… Ще обърна тази болница надолу с главата толкова бързо, че ще станете санитар в някой старчески дом, разбрахте ли ме добре, докторе?
— Мистър Де Марко, бъдете разумен. Дойдохте тук от едно холивудско парти. Много хора ви видяха да идвате.
— Никой няма да си помисли, че имам нужда от ново сърце. Измислете как да го скриете, докторе.
Джърлейн се втренчи в него намръщен.
— Имате странни приоритети…
— Да, да, скарайте ми се. А сега, излезте от стаята ми.
Джърлейн поклати глава и безмълвно се отправи към вратата. Там се обърна, изгледа Ейнджъл дълго, замислено, и излезе.
Настъпи тишина. Не се чуваше нищо, освен бипкането на монитора.
Ейнджъл се втренчи в затворената врата. Усещаше как кръвта тече по вените му, блъска в слепоочията му, изтласква се от износеното му сърце. Пръстите му бяха студени, толкова студени, сякаш беше умрял.
Трансплантация.
Искаше да се изсмее, да си каже, че това е някой неквалифициран, некадърен лекар, който му дава лош съвет, и част от него дори вярваше в това. Но не беше убеден, не и там дълбоко, дълбоко, където винаги живееше страхът — онова тъмно петно в душата му, което дори алкохолът и наркотиците не можеха да достигнат.
Трансплантация.
Думата беше единственото, което се въртеше в мозъка му.
Трансплантация… трансплантация… трансплантация.
Те искаха да му извадят сърцето.
Лекарствата го успокояваха. Не можеше да държи очите си отворени, тялото му беше леко и изтръпнало. Идваше и излизаше от съзнание.
Вкъщи. Те го изпращаха вкъщи.
Опита се да не мисли за това, но спомените надделяваха. Този път нямаше на разположение наркотиците и алкохола, които да ги държат далеч, а без тази броня беше толкова уязвим. Затвори очи и бавно, съвсем бавно, антисептичната миризма на болницата изчезна и мястото й зае ароматът на морски бриз. Вече не чуваше пищенето на монитора, а ръмженето на двигател…
Отново беше на седемнайсет… и караше мотоциклет, онзи «Харлей Дейвидсън», който му струваше толкова много. Той караше и караше, без да знае къде отива, докато не стигна светофара.
Продължи напред и мина покрай малките къщици. Пред всяка от тях имаше тясна асфалтова алея, а отзад — миниатюрен заден двор.
Най-после беше стигнал до къщата на детството си.
Някога жълтата боя беше придобила сив оттенък. До оградата бяха наредени кофи с боклук, пълни с празни консервни кутии. На асфалта беше паркиран очукан «Форд Импала».
Той спря до оградата и изгаси мотора. Остана така за миг, после бавно слезе. Погледна към консервните кутии. Той, а не Франсис, винаги внимателно подреждаше боклука. Истинският боклук — празни бутилки от джин и водка — трябваше да бъде скрит от чуждите погледи на всяка цена.
Сякаш съседите не знаеха. В продължение на години бяха слушали пиянските свади, бяха чували тръшкането на врати и чупенето на стъкло всяка събота вечер.
Музиката от младостта на Ейнджъл.
Той се изкачи по скърцащите стълби и спря на площадката, загледан в мръсната врата. Изведнъж се отказа да влиза. Това беше лудост, знаеше го — да си на седемнайсет и да се страхуваш да влезеш в собствения си дом, но така беше, откакто се помнеше.
Отвътре се чу шум от движение. Към вратата се насочиха тежки стъпки и тя внезапно се отвори.
Пред него стоеше майка му, с цигара в едната ръка и чаша джин в другата. Кожата й имаше пепелив оттенък, свидетелство за непрекъснато пушене, бузите й бяха набраздени от бръчки. Черна коса — цвят, прекалено силен, за да е естествен — се спускаше на изкуствени къдрици около подпухналото лице. Под кървясалите очи имаше тъмносини торбички.
Гледайки го, тя отпи голяма глътка от джина и захвърли чашата на мръсния кафяв килим.
— Къде беше?
— Какво ти пука?
Тя изтри устните си.
— Не ми дръж такъв език, момче.
Ейнджъл въздъхна. Защо беше дошъл тук? Кога щеше да престане да иска каквото и да било от майка си?
— Имам проблем, мамо.
Едната й вежда подскочи нагоре.
— Загазил си — каза тя, без никакъв намек за чувство.
— Ъ-хъ.
Тя пое дълбоко от цигарата и издуха дима в лицето му.
— Какво искаш от мен?
Той изпита разочарование и това го срази напълно.
— Нищо.
Тя хвърли все още горящата цигара на асфалта отвън.
— Франсис ми донесе репортерската си карта вчера. Това е най-хубавият подарък, който може да получи една майка.
Ейнджъл се опита да преодолее внезапната неприязън. Майка му винаги беше такава и такава щеше да си остане. Франсис беше нейното златно момче, нейното русокосо дете. Франсис — добрият и непоквареният, Франсис — детето, на което трябваше да се кланят като на светец. Нейният билет за рая. А Ейнджъл беше ужасна, недопустима грешка. Колко пъти му беше казвала, че е «трябвало да направи аборт»?
— Искаш ли да пиеш? — попита тя, като не сваляше поглед от него.
— Разбира се, мамо — отвърна уморено той. — Ще пия.
— Мартини?
Знаеше какво е нейното мартини — двеста грама джин и две бучки лед.
— Добре.
Без да казва нищо повече, тя се обърна и тръгна към кухнята.
Той я последва неохотно в мрака вътре. Седна на изтърбушената кушетка. Само след минута майка му вече се олюляваше към него, понесла две чаши в ръце. Той се опита да не мисли за това, че не му говори. Не искаше да разговаря с Ейнджъл, не искаше да бъде с него, но винаги имаше време да пие с него.
Още когато беше съвсем малък — на десет, единайсет — тя беше тази, която го подтикна към алкохолизма. Искаше да пие с него, а не с Франсис. Ейнджъл беше идеалният избор — освен ако не започнеше да бърбори прекалено много.
Странно, колко много се бе радвал на това време, прекарано с нея. Поне за малко се чувстваше така, сякаш тя е избрала него, сякаш искаше да бъде с него. Разбра истината някъде в седми клас. Тя би пила и с Адолф Хитлер, стига да се отбиеше у тях. Нещо или някой, който да й дава усещането, че не пие сама.
Седяха доста дълго време така и безмълвно пиеха. Дрънченето на леда в чашите и шумът от преглъщането се чуваха неестествено силно в тихата стая. Ейнджъл искаше да й каже това, за което беше дошъл — довиждане, но нямаше да понесе изражението в очите й, когато произнесе думата. Тя веднага щеше да разбере, че бяга от някаква опасност, и триумфиращата й усмивка щеше да потвърди всичко, което някога бе казвала за него.
След известно време Ейнджъл чу, че отвън спира кола. По стъпалата отекнаха стъпки.
Майка му остави чашата си на масата и се втурна към вратата. Отвори я, разпери ръце и възторжено изпищя:
— Франки!
Ейнджъл също остави чашата си и се изправи. Тревогата бе сплела вътрешностите му на възел. Стоеше там и чакаше. Сърцето му заби лудо. Не беше готов да се сбогува с брат си, не още…
Майка му пусна Франсис.
Брат му влезе и остави чантата си с учебници на канапето.
— Здрасти, Ейнджъл.
Майка им го потупа по гърба толкова силно, че той се олюля.
— Дойде си тъкмо навреме за вечеря. Ще отида в кухнята, за да ти приготвя любимото ядене. За моя Франки. — С един последен радостен възглас тя изчезна в кухнята.
Франсис го погледна.
— На двора има един чисто нов «Харлей Дейвидсън».
Ейнджъл неспокойно пристъпи от крак на крак.
— Загазил съм, Франко. Трябва да напусна града. Просто… — Унизително, но очите му се изпълниха със сълзи. — Просто дойдох да се сбогуваме.
— Не го прави, човече — каза тихо Франсис, клатейки глава. — Недей просто да бягаш. Каквото и да е, можем да поговорим. Да измислим какво да направим. Не си отивай. Моля те…
— Трябва.
Той се обърна, за да не вижда разочарованието в очите на Франсис, и избяга навън. Скочи на мотоциклета, запали го и подкара към най-близкия изход на града. Не се обърна нито веднъж. Страхуваше се, че ако го направи, ще се разплаче… и няма да може да спре.
Антисептичната миризма се върна — остра и горчива. Болничната светлина пронизваше насълзените му очи. Не беше ходил в Сиатъл в продължение на седемнайсет дълги, самотни години. А сега, след всичкото това време, щеше да се върне.
Щеше да се върне вкъщи.
Глава 2
Ейнджъл се взираше в тавана.
Тук беше толкова тихо. Тишината вече му лазеше по нервите. Искаше му се изведнъж всичко да се изпълни с шум — силен, бумтящ звук, който казваше «тук съм, все още съм жив». Искаше да почерпи сила от това просто изречение, от увереността, че дробовете му все още дишат. Но това вече не беше достатъчно, съвсем не беше достатъчно. Дробовете му можеха да избухнат всеки момент. Всяка секунда.
Само едно бип на монитора и всичко щеше да свърши. Права линия.
Затвори очи. Опитваше се да не обръща внимание на болката, която пулсираше в слепоочията му. Не искаше да мисли повече за това. Искаше просто всичко да изчезне.
— Изглеждаш ужасно.
Ейнджъл чу провлечения южен говор и почти се усмихна. Би се усмихнал, ако не се чувстваше толкова зле. Отвори очи и премига, когато луминесцентната светлина прониза мозъка му.
— Благодаря. — Той се понадигна и седна в леглото. Иглите във вените му го пробождаха при всяко движение. Гърдите ужасно го боляха.
Вал стоеше до вратата, подпрял елегантната си, добре облечена фигура на рамката. Тръгна към леглото с онази провлечена походка, която винаги привличаше вниманието. Хвана облегалката на стола до леглото с дългите си, деликатни пръсти и го завъртя, отпускайки се върху него. Наведе се напред и подпря брадичката си на облегалката. Лицето му леко се смръщи, докато гледаше Ейнджъл.
— Искам да кажа, че наистина изглеждаш ужасно. Дори по-зле, отколкото последния път.
Ейнджъл нямаше достатъчно сили, за да се усмихне.
— Дай ми една цигара, а?
Вал бръкна в джоба си и извади кутия «Марлборо». Отвори я и сви рамене.
— Празна е. Съжалявам, не съм се сетил за това. — Извади една малка бутилка текила от сакото си и се ухили. — Но не съм съвсем за изхвърляне. — Сложи бутилката на шкафчето до леглото. — Току-що прегледах вчерашните ежедневници. Тази твоя сцена беше невероятна… Дори аз не знаех, че си толкова добър. Когато излезеш оттук, веднага ще атакуваме Оскарите. Журналистът смята…
Бъра, бъра, бъра. Гласът на Вал продължаваше монотонно, но Ейнджъл спря да чува, спря да слуша.
Взираше се в човека, който първо му беше приятел, после мениджър — в продължение на шестнайсет години — и се опита да се усмихне, да се държи като на снимачната площадка. Но не можеше да го направи — не беше чак толкова добър актьор.
Изведнъж си спомни нощта, в която се запозна с Вал — беше в Ню Йорк посред зима, в една задимена кръчма. И двамата бяха гладни, самотни, примрели от студ. Ейнджъл беше още съвсем дете — едва на осемнайсет, а вече повече от година се справяше сам в живота.
Сприятелиха се почти в мига, в който се видяха, и прекараха следващата година, като пътуваха от град на град. Бягаха, когато вече не можеха да се забавляват. Една безкрайна серия от пълни с въшки мотели в градове без имена.
Учудващо, всичко се бе променило само за един ден… Един ден, който започнаха със закуска от риба тон с изтекъл срок на годност. Вал се почувства много зле от сандвича с риба тон, който бе откраднал от един павилион на открито. Обади се на родителите си от болницата и само след няколко часа двете момчета вече бяха във великолепния апартамент на семейство Лайтнър в Ню Йорк.
Майката на Вал беше най-красивата жена, която Ейнджъл някога беше виждал. Студена като лед, твърда като диамант. Вал се забавляваше да й разказва къде са ходили и какво са правили. Тя беше ужасена, разбира се, и Вал успя да я накара да обещае да им даде апартамент и да ги запише в колеж.
— Но вие дори не сте завършили гимназия — каза тя с носовия си глас.
Вал само се изсмя.
— Моля те, майко. Ти си богата.
Тя размаха пръст към него.
— В живота невинаги ще става на твоята, Валънтайн.
Той й се усмихна обезоръжаващо.
— Човек винаги се надява, майко.
Ейнджъл разтърси глава, за да пропъди спомените, и погледна към Вал.
— Искат да ми извадят сърцето.
Вал потупа друг джоб, все още търсейки цигари.
— Първо ще трябва да го намерят.
— Сериозно говоря, Вал. Искат да ми направят сърдечна трансплантация.
Усмивката на Вал помръкна.
— Искаш да кажеш — да ти извадят сърцето и да ти сложат някое от умрял?
На Ейнджъл му се повдигна.
— Горе-долу.
— Исусе! — Вал се наведе още по-напред.
Ейнджъл въздъхна. Беше очаквал нещо повече от Вал, макар че не знаеше какво точно.
— Имам нужда от донор. — Насили се да се усмихне. — Един добър мениджър ще свърши работа.
— Бих ти дал мозъка си, приятел. Бог ми е свидетел, че въобще не го използвам. Но сърцето ми… — Той поклати глава. — Исусе…
— Стига да не се молиш — сопна се Ейнджъл, — опитай да кажеш нещо по-полезно. Имам нужда от съвет. По дяволите, ако знаех, че ми предстои трансплантация, щях да спра да пуша и да пия още преди години.
Това беше още една лъжа, още една от поредицата, с която сам се залъгваше. Знаеше от години, че сърцето му е зле, но това не му бе попречило да пуши и да пие. Единствената промяна беше, че глътваше едно хапче за сърце, преди да се надруса с кокаин.
Никога не си бе губил времето в мисли за бъдещето. Животът му беше едно непрекъснато бясно препускане. Дните и нощите преминаваха с невъобразима бързина. Никога не забавяха, никога не спираха.
Досега, до вчера, когато въртележката се блъсна в нещо, в стената на собствената му безсмъртност.
И сякаш смъртта не беше достатъчно ужасна, че искаха от него да отиде в Сиатъл за операцията. Господи, каква бъркотия…
Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Не беше честно. Не го заслужаваше. Вярно е, беше истински задник, нараняваше хората и ги лъжеше. Но се предполагаше, че за подобни неща се отива в ада. Беше възпитан като католик и знаеше правилата.
Адът идваше след смъртта.
Не ад на земята, не сърдечна трансплантация, не полуживот.
— Това е глупаво — каза Ейнджъл. — Няма повече да се тревожа. Какво може да знае за напредъка на медицината един посредствен лекар от тъпата болница в този забутан град? Сигурно не би разпознал пациент, нуждаещ се от сърдечна трансплантация, освен ако не го блъсне с колата си.
— А ти много разбираш, така ли? — Вал смачка празната цигарена кутия. — И кога ще се подложиш на операция?
— Няма да се подлагам.
Вал се намръщи.
— Не се прави на идиот, Ейнджъл. Ако имаш нужда от ново сърце, намери си. Предполагам, че сега въобще не е толкова трудно. По дяволите, вече разделят сиамски близнаци и превръщат мъже в жени. Какъв е проблемът?
— Може и да не съм Алберт Швайцер, Вал, но смятам, че едно ново сърце ще промени живота ми.
— Смъртта едва ли е по-приемливият вариант.
Вал се опитваше да изглежда спокоен, но Ейнджъл виждаше страха в очите на приятеля си. Това го изплаши, защото Вал по принцип не се страхуваше от нищо, единственият човек, който Ейнджъл познаваше и който стоеше толкова близко до ръба и живееше безразсъдно, също като Ейнджъл. Едно лошо момче, което държеше в ръцете си кариерите на някои от най-известните холивудски знаменитости.
Ейнджъл искаше да извърне поглед от Вал, но не можеше.
— Гледа ли онзи филм, «Ръката», с Майкъл Кейн? Мисля, че беше пианист и изгуби ръката си. Зашиха му ръка от донор. За зла беда обаче ръката била на някакъв сериен убиец и Кейн започна да убива наляво и надясно.
— О, за бога, Ейнджъл.
— Е? Може и да е истина, възможно е да се случи. Ами ако ми сложат някое женско сърце и след операцията единствената ми мечта е да се обличам като Дорис Дей?
Вал се разсмя.
— Не знам. Имаш страхотни крака. Сигурно ще успея да те уредя в някой нощен клуб. Можеш да станеш новата Лайза Минели. — Още докато говореше, Вал спря да се усмихва. Наведе се още напред и изгледа страшно Ейнджъл. — Цялата работа е в това, че сърцето ти си отива. Това е факт.
— Лесно е да се каже.
— Лесно? — повтори Вал и се намръщи. — Ти си най-добрият ми приятел. Въобще не е толкова лесно.
— Ами кариерата ми? В «Ню Йорк Таймс» писаха, че влагам сърцето си в играта.
Вал не извърна поглед, но Ейнджъл усети, че точно това иска да направи.
— Кариерата ти е най-малкият ти проблем. Този последен екшън ти донесе толкова много пари.
Ейнджъл се втренчи в празната цигарена кутия в ръката на Вал. Искаше цигара, глътка текила. Нещо, което ще превърне настоящия момент в нещо друго. Искаше да е още вчера, миналия месец, миналата година.
Искаше да не е на смъртно легло.
Но с всеки дъх, с всяко болезнено вдишване усещаше истината. Сърцето му си отиваше и тази мисъл го изпълваше с чувство за загуба и раздразнение.
— Не искам това да се разчува, човече.
— Ще измисля някаква история, че си преуморен — всички ще си помислят, че си взел свръхдоза, но това не е кой знае какво. — Вал изчака около минута, очевидно мислеше. Когато отново проговори, беше неимоверно сериозен. Ейнджъл никога не го беше виждал такъв. — Но, Ейнджъл, трябва да помислиш разумно. Имиджът ти не е най-важният проблем.
Настана тягостно мълчание. Ейнджъл не искаше да казва нищо, не знаеше какво да каже, но тишината толкова го нервира, че най-после я наруши:
— Ще ми се да се сърдя на Господ, знаеш ли? Но ако има Господ, трябва да има и ад. А ако има ад, значи животът ми е бил просто едно препускане към адските огньове.
Вал трепна.
— Хайде да не задълбаваме във философски разсъждения. В лимузината долу има две жени и кокаин. — Той се усмихваше, но очите му бяха тъжни.
И Ейнджъл изведнъж разбра какво си мисли приятелят му. Те двамата бяха използвали едни и същи наркотици, бяха чукали едни и същи жени, бяха вървели по ръба на един и същ бръснач. Ако Ейнджъл умираше, Вал сигурно скоро щеше да го последва.
Какво щеше да стане с приятелството им?
Ейнджъл се паникьоса. Изведнъж осъзна каква е цената на разгулния му живот и за миг му се прииска всичко да се върне обратно, да промени живота, който бе живял. Да промени всичко така, че сега да има приятели, истински, верни приятели, които го обичат…
— Съжалявам, приятел — каза тихо Вал, — но това свърши. Свърши. Алкохолът, наркотиците, купоните — свърши. Не ме интересува дали ще се подложиш на операцията, или не, но всичко това остава в миналото. Съвсем сигурен съм, че никога повече няма да отида с теб на купон. За бога, та ти можеш да смръкнеш малко кокаин и да се строполиш мъртъв на масата. — Той потрепери при тази мисъл и приближи още стола си към леглото. — Знам, че си изплашен, а когато се изплашиш, се чувстваш ужасно, но трябва да помислиш трезво, Ейнджъл. Става въпрос за живота ти.
— Някакъв си живот. Но още не си чул най-интересното — изпращат ме в Сиатъл за «процедурата». В Сиатъл.
— Хубаво.
Ейнджъл се намръщи.
— Какво, по дяволите, му е хубавото?
— Брат ти ще бъде близо до теб. Страхувах се да не си сам. Аз трябва да ходя на филмовия фестивал и съм наел къща в Аспен за две седмици.
— Моля те, не позволявай на смъртта ми да ти провали ваканцията.
Вал го погледна виновно.
— Бих могъл да отложа…
Ейнджъл никога не се бе чувствал толкова самотен. Беше световноизвестен, но това не означаваше нищо. Животът му беше също като звездата му на холивудския Булевард на славата. Едно блестящо, красиво нещо, прекрасно наглед, но запечатано в паважа и студено като лед.
— Не, не се тревожи. Всичко ще бъде наред.
Вал мълча доста време, преди да каже:
— Ти си по-силен, отколкото си мислиш, Ейнджъл. Винаги си бил силен. Ще се справиш.
— Знам.
Вече нямаше какво повече да си кажат.
Д-р Маделин Хилиърд влетя в реанимацията, докато името й още отекваше по високоговорителя.
Стаята беше малка, светла и безлична. В средата й имаше едно-единствено легло. До него — маса, отрупана с чаши и ампули.
Пациентът й, Том Грант, лежеше в тясното легло — едно бледо, неподвижно тяло със затворени очи, от гърлото му излизаше тръба, свързваща го с животоподдържащата система. Във вените му имаше забити игли. Две огромни тръби стърчаха от ребрата му — изсмукваха кръвта от раните след операцията и я вливаха в един бълбукащ, съскащ цилиндър.
Сюзън Грант седеше свита до леглото, облегнала лакти на металните тръби отстрани, стиснала здраво безчувствените пръсти на съпруга си.
— Здравейте, доктор Хилиърд.
Маделин се усмихна приятелски на жената и отиде до леглото. Без да казва нищо, тя провери тръбичките, отбеляза в картона, че е необходимо цилиндърът да се изпразва по-често, и провери лекарствата му. Повишаващи кръвното налягане медикаменти и антибиотици, които трябваше да помогнат на изтощеното, оперирано тяло на Том да приеме новото сърце.
— Всичко изглежда добре, Сюзън. Би трябвало да дойде в съзнание всеки момент.
От очите на жената бликнаха сълзи.
— Децата питаха за него. Аз… Аз не знаех какво да им кажа.
На Маделин й се искаше да й каже, че всичко ще бъде наред — ще бъде повече от наред — че Том ще се събуди и ще се усмихне на жена си и ще прегърне децата си и животът ще продължи както преди.
Но Том беше много специален пациент. Това беше втората му сърдечна трансплантация. През дванайсетте години, минали от първата операция, той бе доказал, че трансплантациите наистина могат да дадат на човек втори шанс в живота — Том бе станал баща на две деца, занимаваше се с бягане на дълги разстояния, бе станал активист на движението за сърдечни трансплантации. И все пак сърцето му отново се бе износило и той отново беше там, откъдето започна всичко. Един от малкото пациенти, които получаваха трета възможност.
— Не знам как да ви благодаря — каза тихо Сюзън.
Маделин не отговори, не беше необходимо. Тя взе един стол и седна. Знаеше, че присъствието й успокоява Сюзън, даваше на жената един спокоен пристан в тихия, страшен свят на постоперативното възстановяване. Тя погледна към стенния часовник и безмълвно отчете времето. Имаше четирийсет и пет минути до срещата й. Можеше да остане за малко при Том.
Мъжът се изкашля слабо. Клепачите му трепнаха.
Сюзън се наведе напред.
— Томи? Том?
Маделин натисна бутона, с който се извикваха сестрите, и стана, навеждайки се над леглото.
— Том? Чувате ли ме?
Той отвори очи и се опита да се усмихне зад тръбата в гърлото си. Вдигна ръка и докосна лицето на жена си.
После погледна Маделин и вдигна красноречиво палец.
Това бяха миговете, които осмисляха живота на Маделин. Без значение колко пъти бе стояла до такова легло, така и не бе успяла да свикне с адреналина, с вълнуващото усещане за успех.
— Добре дошъл.
— О, Томи! — Сюзън вече плачеше с глас. Сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху светлосиньото одеяло.
Маделин го прегледа набързо, преди да излезе от стаята, за да ги остави насаме. В коридора спря, за да даде някои нареждания на старшата сестра, после грабна палтото от кабинета си и бързо излезе от сградата.
Излезе от паркинга и даде газ, насочвайки се към магистралата. За известно време се чувстваше окрилена от подобряването на Том. Съвсем скоро той щеше да стане от леглото, да целува децата си, да ги държи в скута си, да се разхожда с тях в някой красив пролетен ден.
Тя, останалите членове на групата за трансплантации и семейството на донора бяха дали своя принос за това чудо. Колкото и често да се случваше, тя винаги изпитваше онова невероятно чувство на страхопочитание. Когато неин пациент се събуждаше след операция, тя се чувстваше като най-силния човек на света. О, знаеше, че всичко може да свърши още утре, знаеше, че тялото може да отхвърли сърцето. Но тя винаги вярваше в най-доброто, молеше се за него, работеше за него.
Вдигна поглед, видя знака за изход от магистралата и доброто й настроение изчезна толкова бързо, колкото бе дошло.
Имаше среща с педагогическия съветник на дъщеря си и не смяташе, че всичко ще мине добре.
Маделин въздъхна. Усещаше първите признаци на мигрената. Да, хора като Том Грант бяха причината да прави това, което правеше, причината, поради която бе прекарала години в колежа, години на безсъние и отказ от социални контакти, работейки с всички сили, за да стане кардиолог. Но това си имаше своята цена. С напредването на годините започваше да го разбира все по-добре — всяко нещо си имаше цена.
Започваше да губи дъщеря си, виждаше как Лина все повече и повече се отдалечава от нея. Маделин се стараеше да бъде идеалната майка, точно както се стараеше да бъде идеалният лекар. Но да бъдеш лекар беше нищо в сравнение с това да си родител. Колкото и да се опитваше, така и не постигна успех с Лина и нещата ставаха все по-лоши и по-лоши. Напоследък връзката между тях се бе превърнала в съвсем тънка нишка, заплашваща всеки момент да се скъса.
Маделин толкова много искаше да направи това, което трябва, да бъде това, което трябва, но какво разбираше тя от майчинство? Беше забременяла съвсем млада. Знаеше, че трябва да се грижи за дъщеря си, да осигури на Лина спокоен, стабилен живот! Медицинското училище беше най-голямата й цел. Беше й трудно да повярва, че е успяла, но продължаваше напред, харчейки парите от наследството на майка си. Беше работила упорито, за да бъде най-добрата в курса, и успя да завърши по-рано.
Но някъде по пътя бе допуснала грешка. В началото това бяха дребни неща — пропуснат рожден ден, спешно повикване посред някое семейно тържество, екскурзия, на която не можеше да отиде. Маделин така бе обзета от амбицията си, че не забеляза кога дъщеря й спря да разчита на нея.
И сега си плащаше.
Тя спря на паркинга на училището, излезе от колата и тръгна към кабинета на педагогическия съветник. Почука силно на затворената врата.
Отвътре се чу приглушено «Влезте».
Маделин си пое дълбоко въздух и натисна бравата.
Съветничката, дребна брюнетка на име Вики Оуен, се усмихна широко и протегна ръка.
— Здравейте, доктор Хилиърд. Заповядайте, седнете.
Маделин стисна ръката й.
— Наричайте ме Маделин, моля.
Вики седна на мястото си зад бюрото и извади куп книжа.
— Помолих ви за тази среща, защото Лина напоследък има сериозни проблеми с поведението си. Бяга от училище, забравя да си пише домашните, отговаря. Откровено казано, учителите са вдигнали ръце от нея. А беше толкова добра ученичка.
Всяка дума беше като удар за Маделин. Знаеше, че всичко това е вярно, знаеше, че дъщеря й има проблеми, но не знаеше какво да направи.
Изражението на Вики омекна. Тя разбираше.
— Не се тревожете, Маделин, не сте единствената. Всяка майка на шестнайсетгодишна дъщеря се чувства по същия начин.
На Маделин й се искаше да й повярва, но не биваше да си позволява да се измъква по този начин.
— Благодаря ви — смотолеви.
— Искате ли да поговорим за това?
Маделин погледна в тъмните очи на съветничката. Искаше й се да сподели товара си с тази млада жена, да сложи картите си на масата и да каже: «Помогнете ми, не знам какво да правя», но не знаеше как да бъде толкова открита. Откакто се помнеше, я бяха учили да стиска зъби и да бъде силна. Проявата на слабост беше нещо, което почти не разбираше.
— Не мисля, че разговорът ще реши проблема ми — каза равно тя.
Вики помълча малко, изчаквайки, после продължи:
— Учителите на Лина казват, че тя се поддава на дисциплина. На правила.
Маделин трепна при загатнатия укор.
— Да, така е. Аз просто… — Тя се втренчи във Вики. — Просто не знам как. Мисля, че е необходимо да прекарва повече време с мен.
— Може би — отвърна Вики със съмнение в гласа.
— Ще поговоря с нея.
Вики подпря ръце на масата.
— Знаете ли, Маделин, за някои неща не може просто да се поговори. Понякога тийнейджърите наистина трябва да усетят, че ги наказват. Може би баща й.
— Не — бързо каза Маделин. Прекалено бързо. Опита да се усмихне. — Аз съм самотна майка.
— Разбирам.
Маделин не можеше повече да остане тук, не можеше да понесе това, което виждаше в очите на съветничката. Срамът и чувството за вина бяха огромни. Тя скочи на крака.
— Ще се справя с това, Вики. Имате думата ми.
Вики кимна.
— Дори и много силна майка едва ли може да се справи сама, Маделин. Има някои помощни групи, които биха могли да ви помогнат.
— Благодаря ви. Оценявам загрижеността ви. — С последно кимване Маделин се обърна и излезе от канцеларията. Когато вратата се затвори след нея, тя затвори очи за миг.
Може би баща й…
Тя изстена. За бога, не искаше да мисли за бащата на Лина. В продължение на години бе успявала да го изтиква от съзнанието си. И все пак, ако понякога, късно нощем, спомените се връщаха, тя ги пропъждаше със студен душ или с няколко обиколки на блока.
И беше успявала. След известно време спря да мисли за него, спря да има нужда от него. По едно време дори беше забравила как изглежда.
И тогава Лина започна да се променя. Тези промени в началото бяха почти незабележими. Още няколко дупки на ушите, скъсани дънки, тъмна спирала, наплескана покрай красивите й сини очи.
Както обикновено, Маделин почти не забелязваше. Докато един ден, поглеждайки дъщеря си, тя видя него. И разбра какво е трябвало да види още от детството й. Лина беше истинско копие на баща си — една непокорна тийнейджърка, която живееше живота си на бързи обороти, без да иска нищо. Също като баща си, Лина успяваше да надникне в душата на Маделин, да види слабата жена зад фасадата. Жена, която не можеше да създава правила, която не можеше да наложи и най-простите условия. Жена, която толкова отчаяно се нуждае от любов, че позволява на хората да я тъпчат.
Лина Хилиърд дръпна силно от цигарата. Сивият дим се изви нагоре и се сля с облака, който вече висеше под тавана на колата. Истинско усилие на волята й струваше да не се закашля.
Тя се размърда неспокойно на седалката и погледна към момчето до себе си. Джет караше бързо, както обикновено, натиснал педала на газта, стиснал със свободната си ръка бутилка «Джак Даниълс», която бе откраднал от родителите си. От другата й страна Британи Левин пиеше от бутилка текила. Всички се смееха, разговаряха и пееха заедно с радиото.
Песента свърши и започна някакъв блус. Джет изпсува и изключи радиото, след това зави към банкета и натисна толкова силно спирачките, че всички полетяха напред. Лина инстинктивно подпря ръка в предното стъкло, цигарата й се удари в таблото и падна.
Вратите на малкия «датсун» се отвориха и всички излязоха навън. Лина потърси цигарата си. Докато я вземе, цялата група вече беше навън. Бяха седнали под едно дърво в средата на полянката.
Това беше мястото за съботните им купони. Земята беше покрита с фасове, празни бутилки от алкохол и смачкани цигарени кутии. Някой беше донесъл касетофон и въздухът кънтеше от силната музика.
Лина пусна цигарата си на земята и я стъпка, после тръгна към другите. Джет стоеше до дървото и пиеше уиски, сякаш беше вода. Златистата течност течеше по брадичката му и капеше върху тениската му.
Щеше й се да знае какво да му каже — просто нещо, което да го накара да я погледне, да я види. Беше се опитвала да привлече вниманието му, откакто се помнеше — беше толкова готин. И двамата имаха нещо общо. Джет беше израснал без баща. Лина беше сигурна, че това означава нещо — пръст на съдбата, може би — че съдбите им толкова си приличат. Но той сякаш никога не я забелязваше, никой от тях не я забелязваше. Тя беше като призрак, витаещ над групата приятели, търсещ думите, които щяха да я допуснат между тях.
— Хей, Хилиърд — извика Джет и изтри устата си с опакото на ръката. — Имаш ли пари? Свършваме цигарите.
Лина се ухили и сложи един кичур черна коса зад ухото си. Знаеше, че не е кой знае какво, но той искаше нещо от нея, имаше нужда от нещо. Тя винаги имаше повече пари от останалите. (Това беше единственото хубаво нещо, което правеше злата й майка.)
— Да, имам достатъчно за няколко кутии — отвърна тя и бръкна в джоба на дънките си.
Британи я погледна, извади малка бутилка текила от чантата си и й я подаде.
— Ето, Лина, пийни си.
Лина я сграбчи и жадно отпи. Текилата опари гърлото й и изгори вътрешностите й.
Британи прокара ръка през късо подстриганата си коса и застана до Джет. Гледайки триумфиращо към Лина, тя лепна на устните му дълга, влажна целувка. Джет я прегърна през кръста и я придърпа по-близо.
— Имаш вкус на текила — промълви той и се огледа наоколо. — У кого е дрогата?
Само след секунди нощният въздух се изпълни със сладкото ухание на марихуана. Цигарата обикаляше децата, наредени в кръг. Те се смееха и танцуваха.
Лина усети действието на наркотика. Всичко се движеше на бавни обороти. Тялото й се превърна в някаква гъста течност и тя бавно, бавно, потъваше надолу.
Затвори очи и се олюля. Господи, толкова хубаво беше да си надрусан. Когато беше в такова състояние, не й пукаше за нищо. Вече не я интересуваше, че днес идеалната й майка е имала среща с педагогическия съветник. Нищо не можеше да я достигне, когато се надруса.
Дори въпросите, които иначе я преследваха непрекъснато, сега бяха нещо толкова незначително — като дима, извиващ се от цигарата й.
Британи седна до нея.
— Днес видях тъпата ти майка да влиза в кабинета на госпожица Оуен.
Джет се изсмя.
— О-о, загазила си, Хилиърд.
— Да, и аз я видях — намеси се друг. — Може и да е кучка, но майка ти наистина е страшно парче.
— Като фотомодел е — отново се обади Британи и се наведе напред. — Ти определено не приличаш на нея. На кого от семейството си приличаш?
Лина трепна и посегна към цигарите си. Понякога ужасно мразеше Британи.
— На баща ми, предполагам.
Британи я изгледа студено.
— Разбира се, това е само предположение. — Тя отпи голяма глътка текила и скочи на крака. — Ей, имам една идея. — Тя отиде при Джет и му прошепна нещо в ухото, после двамата започнаха силно да се смеят.
Джет пусна празната бутилка «Джак Даниелс» и препъвайки се, тръгна към колата. Отвори багажника и почна да рови вътре. Взе нещо и се върна на полянката. На лицето му грееше широка, пиянска усмивка.
— Хилиърд, смятаме да разберем кой е баща ти.
Лина не отговори. Те не разбираха — никой не разбираше — колко много я нараняваха с необмислените си думи.
— Какво искаш да кажеш? — попита тихо тя.
Той се приведе и очите му се спряха на нивото на нейните.
— Ще разберем на кого приличаш. Няма нищо страшно. Ще видиш. — Преди да е успяла да измисли какво да каже, той сложи една стара бейзболна шапка на главата й и извади една ножица. — Ще те подстрижа по шапката — ще станеш страхотна.
Той изхълца пиянски и се засмя.
Лина се изплаши.
— Чакай малко…
— Моята бабичка е фризьорка. Знам какво правя — каза Джет.
Британи се взираше в нея.
— Не си страхливка, нали, Лина?
Останалите деца се скупчиха около тях.
Лина прехапа долната си устна, за да спре треперенето й, но не извърна поглед от лицето на Британи.
— Не съм страхливка — каза тя. — Освен това късата коса е модерна. — Тя се обърна към Джет и се усмихна с най-широката си, най-смела усмивка. — Давай.
Джет започна да стриже. Кичури гарвановочерна коса западаха по дънковото й яке. Тя потрепваше при всяко щрак-щрак, имаше чувството, че режат жива плът от тялото й.
Британи извади едно огледало от чантата си и го подаде на Лина. Кафявите й очи блестяха победоносно.
Лина бавно вдигна огледалото и погледна лицето си. За миг спря да диша, но след малко спря да гледа новата си прическа. Гледаше отражението си.
Въпросите отново се върнаха и този път алкохолът и марихуаната не й предложиха успокоението си. Тя се замисли за баща си — загадъчния й баща — който бе белязал лицето й и сложил отпечатък върху душата й. Както винаги, се запита какво ли правеше той в момента. Дали се прибираше вкъщи след работа? Дали не целува някое друго дете, на което е станал баща междувременно, някое дете, при което е останал?
«Всичко щеше да е различно, ако те познавах» — помисли си за хиляден път.
— Така прилича на господин Сиърс — засмя се пискливо Британи. — Хей, Хилиърд, може би портиерът на училището е баща ти.
Джет взе една цигара с марихуана и я запали. От устата му излизаше дим, когато каза:
— Не знам защо просто не попиташ твоята бабичка. Моята майка ми даде адреса на баща ми преди няколко години. Каза ми да отида да живея при него.
«Просто попитай.»
Лина потрепери. Може би този път щеше да го направи. Шестнайсетият й рожден ден наближаваше…
Мисълта постепенно се оформи в ума й. Вече знаеше какво иска за рождения си ден.
— Време е — каза тя на себе си и се усмихна леко.
— За какво мислиш, Лина? — Носовият глас на Британи прекъсна мислите й.
Лина бързо вдигна поглед. За момент не можа да си спомни какво чакат всички те, но изведнъж се сети. Прическата. Тя погледна първо към Джет, после към Британи, която беше толкова тъпа, че си мислеше, че някаква си прическа има значение.
— Много е готина. Благодаря ти, Джет. А сега, подай ми текилата.
Глава 3
Маделин пусна скъпите си пазарски чанти на скърцащия стар кей и седна.
Соленият въздух галеше бузите й, рошеше късите кичури коса, които обграждаха лицето й. Отражението й в тъмнозелената вода се взираше в нея.
— Здравей, мамо — каза тихо тя.
Морето се взираше в нея.
Тук се чувстваше близо до майка си, единственото място на земята, където това въобще беше възможно, но беше много трудно да възстанови връзката, прекъсната преди толкова много години. И все пак се опитваше — всяка първа неделя от месеца се връщаше тук и говореше на жената, която би трябвало да е дала насока на живота й.
За първи път дойде тук, когато беше шестгодишна. Слабо като тръстика дете, облечено като мъничка кукла в черна копринена рокля.
Тя затвори очи и се остави на спомените, на тези, които й бяха останали. Баща й, със зачервени от студа бузи, застанал на същия този кей до нея. Тогава й беше изглеждал толкова голям, огромен, с глас като ловджийски рог и очи, които никога не я поглеждаха.
Прахът на майка й, която се носеше по повърхността на водата…
«Не плачи, дете. Това няма да я върне.»
Маделин бе направила това, което й се казва, както винаги, сподавяйки сълзите си. Морето се бе замъглило пред очите й, превърна се в едно огромно, безкрайно синьо петно, което някога не бе означавало нищо за нея, а сега в него беше всичко, останало от майка й.
Бяха й необходими години, за да се върне на това място, и когато го направи веднъж, повече не можа да спре.
Зад нея вятърът шумолеше в пакетите, напомняйки защо бе дошла тук.
— Утре е рожденият ден на Лина — каза тихо тя.
Думите се изгубиха, поети, завъртени от бриза. След напрегнатия работен ден бе отишла на пазар. Бе се колебала над всяка покупка, молейки се да е точно това, което трябва. Мостът, който щеше отново да свърже нея и Лина. Едно чудодейно лепило, което ще скрепи взаимоотношенията им.
Искаше утрешният празник да бъде ново начало за нея и Лина, майката и дъщерята, които толкова много се бяха отдалечили една от друга. Но как?
Това беше въпросът, с който дойде при отдавна починалата си майка. Как двама души, които би трябвало да се обичат, могат отново да се върнат един към друг? Как да се оправи всичко?
«Помогни ми да намеря начина, мамо.»
Тя вдигна глава и се загледа в блестящата вода. Както обикновено, не получи никакъв отговор, нищо, освен безспирния ритъм на вълните, които се удряха в кея.
— Помислих, че мога да те намеря тук.
Гласът на Франсис де Марко беше като топъл, успокояващ балсам. Би трябвало да се досети, че той ще се появи. Обърна се към него усмихната.
Той стоеше на няколко крачки зад нея, висок и строен, дългите му ръце висяха отстрани на тялото. Изглеждаше — както винаги — непохватен и несигурен в себе си в строгите си дрехи на свещеник. Черният плат беше в силен контраст с бледата му кожа. Кичур светла коса падаше над едното му око и Франсис нетърпеливо го отмести, но той отново падна.
Сърцето на Маделин се сви почти болезнено, когато го видя. Той я гледаше както винаги: очите му блестяха, устните — разтегнати в лека усмивка.
— Здравей, Франсис.
Мъжът се усмихна с онази своя момчешка усмивка и цялото му лице се раздвижи. Изглеждаше сърцераздирателно наивен.
— Не те видях в църквата тази сутрин.
Тя се засмя на старата им шега.
— Молих се на козметичния щанд в универсалния магазин.
Той тръгна към нея. Коленете му изпукаха, когато седна на стария дървен кей. Гледаше към морето.
— Отговори ли ти този път?
Който и друг да й беше задал този въпрос, щеше да я заболи, но не и когато това беше Франсис, нейният Франсис, който я познаваше по-добре от всеки друг на света. Тя въздъхна, облегна се на него и пъхна ръката си в неговата.
Той й беше пристан в продължение на толкова много години. Нейният най-добър приятел. Силата, която никога не намираше в своята душа, намираше в неговата.
— Не, не ми отговори.
— Готова ли си за утрешното празненство? Виждам, че си изкупила магазините.
Тя се засмя и се почувства по-добре. Толкова рядко се смееше.
— Класически самотен родител с тревожен тийнейджърски синдром. Купува, купува, купува.
Възцари се спокойна, приятелска тишина. Маделин гледаше към морето, слушаше ритмичното му дишане, усещаше движението му по дървените дъски под себе си.
Когато Франсис проговори, гласът му беше толкова тих, че в първия момент Маделин дори не чу нищо.
— … Старата госпожа Фиорели. Не е добре.
Маделин стисна ръката му.
— Съжалявам, Франсис. Знам колко много я обичаш.
— Да. Трябва да отида да я видя.
Маделин се обърна към него и с изненада видя, че той изглежда тъжен. Погали бузата му.
— Какво има, Франсис?
Той прокара пръсти през русата си коса. Тя го чакаше да се засмее, да каже, че няма нищо, но той остана странно тих, гледайки я втренчено.
— Франсис?
Той се наведе. Погледите им се кръстосаха. Моментът се удължи. Толкова много, че сърцето й заби по-бързо.
Преди обаче да е успяла да каже нещо, той свърши.
— Няма нищо, Мади. Нищо.
Тя почувства — странно — че току-що го е разочаровала.
— Винаги съм на твое разположение, Франсис. Знаеш го.
— Да. — Той се усмихна тъжно и нежно. — Знам, че е така.
Лина слезе от мотопеда си и спусна стоянката. Свали каската и разтърси късата си коса, прокарвайки пръсти през влажната от пот маса, за да я направи да изглежда колкото е възможно по-небрежна.
Майка й, разбира се, въобще не хареса новата й прическа. «Приличаш на Били Айдъл, Лина. Наистина ли искаш да приличаш на Били Айдъл?»
Всъщност майка й не би могла да й направи по-голям комплимент и освен това днес беше идеалният ден да прилича на Били Айдъл.
Днес беше шестнайсетият й рожден ден и тя беше готова да създаде малко неприятности. По дяволите, изгаряше от желание да го направи.
Защото имаше само един подарък, който искаше да получи, и когато го поискаше, щеше да стане страшно.
Тя бръкна в кожената си чанта и извади смачкана кутия «Марлборо Лайтс». Запали една и дръпна дълбоко. Почувства изгаряща болка в гърдите и се закашля, но си струваше.
Мама мразеше, когато Лина пуши.
Усмихната, тя се затътри по павираната пътека, през идеалния двор, към голямата бяла къща с огромна веранда. Стоеше самотна в края на улицата, къщата, която някога е била в средата на огромно имение. Сега тя беше единствената старомодна къща на улицата. Както винаги, всеки храст и всяко дърво бяха идеално подрязани, а тревата беше като мек зелен килим. По стълбите към верандата бяха наредени саксии с пръстен цвят.
Единственото нещо, което изглеждаше не на мястото си, беше очуканият жълт фолксваген костенурка на отец Франсис, паркиран отпред.
На верандата Лина спря и отново разроши косата си. Знаеше, че днес изглежда особено зле — евтина и загазила — точно както искаше да изглежда. Три обеци на дясното й ухо, четири на лявото. Тъмночервено червило и синя спирала. Прилепнали черни дънки с дузина дупки и лекьосана бяла мъжка тениска.
Знаеше, че е незряло да се облича така само за да дразни майка си, но не й пукаше. Причината беше достатъчно добра. Всичко, което правеше, имаше за цел да привлече вниманието на майка й. Доктор Хилиърд, Светата Дева на медицината, която изглеждаше великолепно след десетчасово дежурство в болницата и сякаш никога в нищо не грешеше. Всеки път, когато погледнеше към майка си, се чувстваше малка, глупава, ненужна. Това преди я тревожеше, караше я да плаче по цели нощи, чудейки се защо не прилича повече на безгрешната си майка.
Но всичко бе станало толкова досадно — всичкият този плач. Тази година бе осъзнала, че никога няма да бъде като майка си, и това сякаш я освободи. Лина престана да иска да получава добри оценки, да има добри приятели и да прави всичко добре. Беше намерила своето бягство в бунта.
Но след време вече и това не беше достатъчно. И тя най-после бе започнала да разбира какво не е наред.
Татко.
Беше смешно да мисли за него с такива детински думи, но не можеше да спре. Спомняше си деня, в който баща й бе започнал да й липсва. Не просто да й се иска да бъде тук, изпитваше истинско чувство за загуба.
Беше в шести клас, година преди да започне месечният й цикъл. Най-после бе намерила смелост да попита майка си за него и Маделин в първия момент изглеждаше стресната, после в очите й се появи тъжен, далечен израз и й каза, че ги е напуснал много отдавна. Че не бил готов да стане баща. Но това нямало нищо общо с Лина, бе добавила гневно Маделин. Съвсем нищо.
Лина още си спомняше как се бе почувствала тогава. Самотна.
А сега, всеки път, когато се погледнеше в огледалото, виждаше очите на един непознат, усмивката на един непознат. С всеки изминал ден се чувстваше все по-самотна и по-самотна, все по-изгубена.
И тогава, в студената зима, Лина бе осъзнала, че само тя иска баща си, само тя смята, че нещо в семейството й не е наред. Тогава и майка й започна да се променя. Лина занесе въпросите си в стаята си, сгушваше се с тях, прегръщаше ги така, както някога бе прегръщала мечето си. Между нея и майка й се настани студенина, забележима дистанция, която предизвикваше още въпроси.
Лина бе плакала в продължение на толкова много нощи. Имаше чувство, че никога няма да спре да плаче за него, този тайнствен баща, който никога не идваше при нея, никога не питаше за нея, никога не се обаждаше на рождения й ден.
Тъгува, докато у нея не остана и капчица тъга, и тогава бавно, постепенно, бе започнала да мисли. Може би той въобще не знаеше за нея.
Веднъж посята, тази мисъл покълна. Лина я подхранваше ежедневно и един ден повярва в нея. Повярва напълно, безрезервно. Баща й не знаеше за съществуването й. Ако знаеше, щеше да бъде тук, до нея. Щеше да я обича, да я води на разходки, да й купува всички онези неща, които майка й не би позволила.
Той нямаше да иска толкова много от нея, нямаше да клати глава и да цъка неодобрително с език, когато поискаше да се татуира. Той щеше да отговаря на въпросите й и да я утешава. Щеше да й позволява да остава у приятеля си за през нощта.
Може би дори щеше да я прегръща, когато е сънувала кошмар, и да я оставя да се наплаче…
Стиснала цигарата между зъбите си, тя блъсна входната врата и влезе вътре. Метна якето си на закачалката и тръгна към кухнята.
Там нямаше никой.
Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа, внезапно изгубила представа, какво трябва да направи. Върху кухненската маса имаше камара от пакети, обвити в луксозна хартия. В средата имаше бяла торта с формата на «Харлей Дейвидсън». Малката кухня беше пълна с балони, които й намигаха от всички посоки — от облегалките на столовете, от хромираната дръжка на фурната, от вратата на хладилника. Огромни цветни балони, на всеки от които пишеше «Честит рожден ден».
Върху тортата имаше шестнайсет свещи — от онези глупави розови свещи, които се продаваха в кутийки по трийсет.
Очите й се изпълниха със сълзи. Тортата и покривката се сляха в червено-бяла мъгла. Ядосана на себе си, тя изтри очи с опакото на ръката си и извърна поглед от масата.
Какво й ставаше? Кой поглеждаше към някаква тъпа торта и започваше да плаче?
Но тя знаеше какво й е. Майка й се бе постарала да сложи подходящите балони, да купи подходящата торта. Лина не се и съмняваше, че майка й е мислила дълго, купувайки всеки подарък.
Знаеше също, че всички подаръци ще са неподходящи. Винаги беше така между нея и майка й. Никога не успяваха да направят нещо както трябва.
Не като в добрите стари времена, когато песента на Хелън Реди «Ти и аз срещу света» беше любимата песен на двете. Когато я пееха непрекъснато, смееха се, танцуваха, прегръщаха се.
Сега гледаше към една глупава торта и онова време й липсваше, липсваха й нощите, когато се сгушваше в леглото на майка си, утрините, когато правеха заедно палачинки и пееха весели песнички. Господи, колко много й липсваше всичко това…
— Честит рожден ден, миличка! — Отекна гърленият глас на майка й.
Лина рязко вдигна глава. Видя майка си, застанала на вратата, водеща към всекидневната. Отец Франсис беше до нея. И двамата се хилеха.
Лина не можеше да повярва, че плаче. Плаче.
Отметна глава назад, подсмръкна силно и се подпря на стената. Усещаше как потъва във фантазиите, които си бе създала — бунтарката с черното кожено яке. Връща се на онова място, където никой не очаква нищо от нея, освен мръсни приказки и раздърпан вид. Място, където неща като самота и тъга не съществуваха. Тя дръпна от цигарата и се усмихна — просто трепване на устните, като Елвис — и промърмори:
— Благодаря, хора.
Маделин се втренчи в цигарата. Широката й усмивка помръкна и разочарованието потъмни лешниковите й очи.
— Помолих те да не пушиш в къщата.
«Тогава накарай ме да спра.» Лина я зяпна, без да мига. Почти усмихната, тя тръгна напред, ботушите й чаткаха по дървения под. Когато застана точно пред майка си, отново дръпна от цигарата.
— Така ли?
За един кратък миг си помисли, че майка й наистина ще направи нещо, ще каже нещо. Лина се приведе леко. Чакаше.
Маделин безпомощно сви рамене.
— Днес е рожденият ти ден… Хайде да не се караме.
— Лина, изгаси тази цигара, или ще те накарам да ядеш вафли — каза отец Франсис.
— Господи, споразумели сте се, а?
Лина се обърна, отиде до мивката и изгаси цигарата под водната струя.
Когато отново се обърна, никой не беше помръднал. Отец Франсис и майка й приличаха на двойка восъчни фигури от музея на Мадам Тюсо. Стояха един до друг, заедно, както винаги. Най-добри приятели.
Днес Франсис изглеждаше дори още по-красив от обикновено. Беше висок и слаб, с телосложение на танцьор и въпреки че винаги изглеждаше малко не на място със свещеническите си дрехи, с цивилни определено изглеждаше доста добре. Сега също бе обул избелели сини дънки и широка риза и сигурно сума ти шестнайсетгодишни момичета биха припаднали, ако им се усмихнеше.
Франсис оправи гъстата си руса коса и се ухили.
— Е, Лина-балерина, как се чувстваш на шестнайсет?
Лина сви рамене.
— Добре.
Майка й се усмихна тъжно.
— Спомням си, когато бях на шестнайсет.
Франсис погледна към Маделин и Лина видя същата тъга в очите му.
— Да — тихо каза той. — Беше точно по това време на годината.
Ето, отново го правеха, изолираха я.
— Ало — намеси се Лина. — Това е рожденият ми ден, не ден за спомени на старци.
Майка й се засмя.
— Права си. Какво ще кажеш да отворим подаръците?
Погледът на Лина се стрелна към купчината пакети на масата. Големи, ярки, красиво опаковани кутии, които не съдържаха това, което тя искаше. Не можеха да съдържат това, което искаше.
Тя погледна отново към майка си и внезапно се изплаши от това, което възнамеряваше да направи днес. Майка й беше работила толкова много… Винаги бе работила много и това щеше да разбие сърцето й.
Маделин пристъпи към нея, протегнала ръце.
— Скъпа, какво има?
Лина се вцепени и се дръпна назад, далеч от успокоителната тъга в докосването на майка й.
— Не ме наричай «скъпа». — Ужасно, но гласът й се пречупи.
— Миличка…
— Как се казва той? — Въпросът изскочи от устата й, преди да е готова за това, и прозвуча грубо и грозно. Но беше тук, увисна между тях и вече нямаше връщане назад.
Майка й спря. Веждите й учудено се свиха.
— Кой?
Лина усети, че губи самообладание. Започна с треперене на пръстите, което не можеше да овладее. Прииска й се да запали цигара или да изпие чаша вода. Нещо — каквото й да е, за което да се хване. Нещо, което да гледа, освен обърканите очи на майка си.
А онази проклета песен не излизаше от ума й «Ти и аз срещу света».
Следващият й въпрос щеше да промени всичко. Да помете малкото, което бе останало между нея и майка й, и да го раздроби на парчета.
«Той не знае за теб. Би те обичал, ако знаеше.»
Лина се вкопчи в тази успокояваща мисъл, докато пръстите й спряха да треперят и буцата в гърлото й се стопи. Бавно, поемайки си дълбоко въздух, тя затвори очи. Не можеше да гледа майка си, докато й задаваше въпроса.
— Как се казва той, майко? Това е всичко, което искам за рождения си ден. Просто едно име.
За миг всичко замръзна, сякаш времето спря.
— Чие име? — най-накрая се обади майка й.
Гласът й беше съвсем тих. Толкова тих, сякаш знаеше и се страхуваше.
Лина отвори очи и погледна майка си в очите. Изпита угризение на съвестта, знаейки колко много следващите й думи ще я наранят, но успя да пропъди чувството.
— На баща ми.
— О, боже! — прошепна Франсис.
Лина не го удостои с поглед, просто се взираше в майка си, която беше толкова неподвижна, сякаш дори не дишаше. Стоеше, вцепенена, в средата на стаята, светлата й коса се завиваше леко зад ушите, чистата, бледа кожа на лицето й започна да поруменява.
— Е? — настоя Лина.
По дългата, тънка шия на майка й пропълзя червенина. Тя вдигна трепереща ръка към челото си и махна несъществуващ кичур коса.
— Баща ти… — Тя спря и хвърли на отец Франсис поглед, изпълнен с несигурност.
През ума на Лина внезапно премина ужасяваща мисъл.
— Той ли е? Отец Франсис и Светата Дева на медицината? — Тя се изсмя дрезгаво, почти истерично, но това не беше смешно. Как така никога не бе помисляла за тази възможност? Второто й име беше Франческа. О, боже, това беше лудост, истинска лудост. Кой би могъл да е по-добър за идеалната й майка от един свещеник? — Колко Аве Марии трябва да изпееш заради това?
— Не — обади се Франсис. — Бих искал аз да съм баща ти, Лина, но не съм.
Лина въздъхна облекчено. Той не беше баща й, не беше живял до нея в продължение на всичките тези години като скрит лъжец, един баща, който не иска да го признае. Той още беше неин приятел, чичото, който никога не бе имала, единственият роднина, когото познаваше. Изведнъж си спомни хилядите пъти, когато той беше до нея, когато имаше нужда от някого. Тя тръгна вдървено към него, вперила поглед в лицето му. Конфузни сълзи изпълниха очите й, но не можеше да ги пропъди.
— Но ти знаеш кой е той, нали? Знаеш.
Франсис пребледня и погледна объркано към Маделин.
— Мад…
— Не питай нея. — По лицето на Лина се стичаха сълзи. Тя сграбчи ръката на Франсис и я стисна. — Моля те…
— Франсис няма да ти каже — обади се уморено Маделин.
Лина видя истината в бледосините очи на Франсис. Той може и да я обичаше, но нямаше да престъпи желанието на майка й. Не би разсърдил великата идеална Маделин.
Лина изведнъж почувства заслепяващ гняв. Как смееше майка й да пази такава тайна от нея? Как се осмеляваше?
Тя се обърна и тръгна към майка си.
— Кажи ми.
Маделин докосна бузата й с леденостудената си ръка.
— Нека поговорим, скъпа. Това не е начинът, не толкова…
Лина блъсна ръката й.
— Не искам да говорим. Искам отговор. — Гласът й се пречупи, сълзите се стичаха. — Ти винаги говориш и вече ми писна от това. Писна ми да съм шумна и различна. — Тя гледаше майка си, заслепена от сълзите.
— Съжалявам, скъпа, не знаех. — Гласът на Маделин премина в шепот. — Трябваше да ти кажа още преди години.
Лина я сграбчи за раменете. Цялото й същество беше изпълнено със страх и паника, изпращащи на заден план всичко, освен желанието най-после да получи отговор.
— Кажи ми.
— Баща ти не искаше… — Майка й погледна към Франсис и се засмя пресилено. — О, господи, Франсис, как е възможно още да ме боли толкова?
Изведнъж на Лина й стана студено. Сякаш усещаше отговора. Искаше да извика, но устата й беше суха. И тогава спря да плаче.
— Той не ме е искал.
— Не, не е така. — Маделин тръгна към нея, без да сваля поглед от лицето й — Той… не искаше мен, скъпа. Мен. — Тя се изсмя накъсано. — Напусна мен.
Лина се дръпна назад.
— Какво си му направила? Какво? — Тя погледна към Франсис, после отново към майка си. Усещаше паниката, която смразяваше кръвта й, от която й призляваше, която я ядосваше. — Ти си го пропъдила, нали? Втръснала си му с перфектността си. — Тя се разплака още по-силно. — Ти си го накарала да ни напусне.
— Лина, изслушай ме. Моля те, толкова много те обичам, скъпа. Моля те, нека…
— Не! — Лина дори не осъзнаваше, че крещи. Тя отстъпи назад, затиснала ушите си с ръце. — Не искам повече да слушам. — Втурна се към вратата и я отвори. Когато излезе в ярката светлина навън — днес беше шестнайсетият й рожден ден, тя изведнъж изпита странно спокойствие. Сълзите й пресъхнаха. Само в стомаха й остана буца. Бавно се обърна към майка си. — Аз като него ли съм?
За първи път Лина видя сълзи в очите на майка си. Но, разбира се, това беше невъзможно. Никога не беше виждала майка си да плаче.
— Лина…
— Като баща ми ли съм?
Маделин я гледа дълго време, после леко се извърна. Погледът й омекна.
— Точно като него.
В първия момент изражението в очите на майка й смути Лина. Но тогава изведнъж разбра. Майка й си спомняше него.
Спомени, които би трябвало да бъдат на цялото семейство, които би трябвало да изпълват сърцето на Лина, да изпълват онова място, където имаше само една черна дупка с името «татко». Лина толкова бе опитвала да изпълни тази празнота в живота си, да си създаде представа за един мъж, който си бе заминал много, много отдавна, без да поглежда назад. И всичко, което трябваше да направи, бе да зададе един прост въпрос и майка й си спомни милиони неща, свързани с него. Как е изглеждал, как се е усмихвал, какво е да усещаш ръката му да държи твоята. Всичко, което Лина толкова искаше да изпита и никога нямаше да разбере.
Тя погледна към Маделин. В този момент я мразеше повече, отколкото бе мразила когото и да било в живота си.
— Тогава знам защо те е напуснал.
Глава 4
Франсис стоеше вцепенен, неспособен да мисли разумно. Дишаше бързо, прекалено бързо, като бегач на дълги разстояния. Погледна към Маделин, която също стоеше като закована на мястото си, стиснала юмруци.
Не виждаше лицето й, но и нямаше нужда. Познаваше я и я обичаше от почти седемнайсет години. Знаеше какво изпитва.
Тръгна тромаво към нея.
— Мади?
Тя сякаш не го чу.
— Маделин?
Гласът й, когато най-после проговори, беше тънък и писклив.
— Е, беше страхотно.
Сърцето му се късаше от това, че тя все още трябваше да се преструва, че е неуязвима.
— Недей…
Тя въздъхна тежко.
— Трябваше много отдавна да й разкажа за него, Франсис.
Бяха говорили по този въпрос стотици пъти и той знаеше, че тя се укорява за избора, който бе направила. Винаги правеше така — поемаше всичката вина. Поемаше отговорност за нещастията на целия свят.
Той стоеше до нея, хванал ръката й. Искаше да й каже нещо, но се чувстваше несигурен, както винаги се чувстваше, когато беше с нея. Тя беше прекалено силна, прекалено твърда и въпреки това — толкова сляпа. Не можеше да види, че Лина я обича, не можеше да си представи, че и Франсис я обича.
Всичко това беше по вина на баща й. В тази огромна къща на хълма Аликзандър Хилиърд сигурно бе правил ужасни неща с малкото си момиченце, изгубило майка си, защото дори сега Маделин продължаваше да вярва, че никой не може да я обича. Наистина го вярваше.
— Лина те обича, Мади. Казвал съм ти го милион пъти. Тя просто е объркана.
Маделин поклати глава. Точно както той очакваше да го направи.
— Не. Трябваше да й кажа.
— Може би е трябвало, но това в момента няма никакво значение.
— Мога да компенсирам. Мога да й кажа сега.
Той се втренчи в нея, шокиран.
— Не можеш.
— Разбира се, че мога.
Франсис потрепери, без да иска. Ако Маделин разкажеше на Лина за истинския й баща, всичко щеше да се срути, тази картонена кула, която Франсис бе изградил за семейството, което толкова много искаше да бъде негово. Винаги бе мислил за Лина като за своя дъщеря. Той беше този, който превързваше разкървавените й колене и я прегръщаше, когато плачеше. И се страхуваше — Бог да му прости — страхуваше се, че тя нямаше повече да го иска, ако откриеше истинския си баща. Това, което щеше да каже, беше грешно — ужасен грях, но не можеше да се въздържи.
— Остави миналото — каза решително той. — Той само ще разбие сърцето й.
— Толкова се страхувам да не я изгубя, Франсис. Изглежда, не правя нищо както трябва. — Тя извърна поглед от него и се втренчи в отворената врата. — Мислех си… След моя баща… Обещах си да бъда добър родител.
Нейната болка прониза сърцето му. Тя стоеше до него, толкова близо и едновременно толкова далеч. Сама както винаги, недосегаема, предизвикваща целия свят, очакваща да я предадат. Той се приближи, хвана лицето й в ръце и вдигна брадичката й. Беше крехка, толкова крехка.
— Не се сравнявай с Алекс, Маделин. Алекс е бил жесток и безчувствен.
— Лина мисли, че аз не чувствам нищо. Мисли, че съм студена, идеална, недосегаема.
— Тя не е толкова глупава, Мади. Тя е просто една тийнейджърка — объркана от многото хормони.
— Не, не е така. Тя е като… него. Знаеш, че е така.
На Франсис му се искаше да излъже, но Маделин беше права — Лина беше същата като баща си. Буйна, дива, със свободолюбив дух. Човек, който живее безразсъдно… и понякога се удря в стените. Човек, който би могъл да изостави всичко на седемнайсет години и никога да не погледне назад.
— Не. Тя е по-умна от него — каза най-накрая той. Щеше му се сам да си вярва. — И може в момента да е много ядосана, но тя те обича. В противен случай не би се опитвала толкова усилено да привлече вниманието ти.
Франсис погледна в огромните й очи, потъмнели от болка, и почувства силно желание да я прегърне. Господи, толкова искаше това да бъде неговият момент, неговата дъщеря, неговата съпруга, неговият живот. Без да се замисля, той се наведе и я придърпа към себе си, целуна я нежно, бавно по челото. Чувствата го изпълваха целия, караха кръвта му да пулсира в слепоочията и той разбра, че е отишъл прекалено далеч, че я е цел вал прекалено дълго…
Тя се отдръпна.
— Франсис? Какво беше…
— Тя те обича, Маделин — прошепна той до кожата й, — както и аз. — Думите се изплъзнаха от устните му, думи, които никога преди не бе имал смелостта да каже, но сега това му се струваше най-естественото нещо на света.
Тя се отдръпна и го погледна.
Той се наведе. Искаше отново да я целуне, чакаше я, затаил дъх, да каже нещо.
Изведнъж тя се усмихна.
— О, Франсис, аз също те обичам. Не знам какво бих правила без твоето приятелство.
Думите пронизаха сърцето му. Той погали копринената й коса и я прегърна. В очите му напираха сълзи. Беше такъв страхливец — един мъж, чиито две любови просто не можеха да съществуват заедно и между които никога не би могъл да избира. Един свещеник, който обича жена. Един мъж, който обича Бога.
Но никога преди любовта му към Маделин не бе влизала в противоречие с клетвите му — обичаше я по чист начин, който съответстваше на духовния му сан. Или поне такива бяха красивите лъжи, с които се залъгваше, докато лежеше самотен в леглото си, мислейки за нея.
Досега. Сега я беше целунал. И не като неин изповедник или приятел, а като мъж, който я обича. Беше позволил на думите да се изплъзнат от устата му и, Господ да му е на помощ, беше чакал със затаен дъх нейния отговор.
Но това не беше най-големият му грях. Беше й казал, беше я помолил да запази тайната от Лина.
Лина, дъщерята, която беше и не беше негова, която обичаше повече от самия живот. Беше продължил лъжата, която щеше да разбие сърцето й.
Ейнджъл беше отново в Сиатъл. Гледаше през малкия прозорец на болничната си стая към дъжда, който се стичаше по стъклото. От всички възможни места по света, където би могъл да бъде, болничната стая в Сиатъл беше най-лошото. Миналата нощ го транспортираха с хеликоптер, под прикритието на мрака, увит като парче месо, с маскирано лице, под друго име.
Той беше никой в този хеликоптер, просто още един умиращ човек, когото транспортираха в по-модерна болница. Беше направено всичко необходимо, за да се скрие самоличността му. Марк Джоунс — така го наричаха. Беше поискал да бъде така, но все още се дразнеше, че е толкова анонимен. От години насам му се кланяха, където и да отидеше, в продължение на години беше някой. А сега беше просто някакъв си обикновен стар Марк Джоунс, един никой с болно сърце.
На вратата се почука, някой тихо попита:
— Господин Джоунс?
Той се опита да седне, но иглите във вените му попречиха, пронизвайки болезнено ръката му. С проклятие, той все пак се надигна. Изведнъж му призля и за момент си помисли, че ще повърне. Стаята плуваше пред очите му. Сърцето му заби бързо.
Гърдите му не го боляха, но той знаеше, че това е само фалшиво чувство за сигурност. Беше натъпкан с лекарства и когато действието им свършеше, щеше да го боли ужасно.
— Влезте — едва успя да каже.
Вратата се отвори и един висок мъж с посивяла коса в бяла престилка влезе вътре. Вратата се затвори след него.
Посетителят му седна до леглото и заразглежда книжата на Ейнджъл.
— Аз съм Крис Аленфорд, ръководител на екипа за трансплантации тук, в болницата «Сейнт Джоузеф».
Ейнджъл съсредоточи вниманието си върху това да забави ударите на сърцето си. Хич не беше лесно, когато си обхванат от такъв страх. Искаше му се да изглежда спокоен, искаше да изглежда здрав.
Това беше човекът, когото чакаше, човекът, в когото се опитваше да вярва от момента, в който започна този кошмар. Човекът, който можеше като с магическа пръчка да разсее ужаса от последните няколко дни.
Ейнджъл пусна в сила всичките си актьорски трикове и успя да се усмихне.
— Здравейте, докторе.
— Говорих с доктор Кенеди и доктор Джърлейн и те ми обясниха състоянието ви. Освен това се консултирах и с доктор Джонсън в Лома Линда и всички сме на едно мнение за диагнозата ви.
— Джърлейн ми каза, че обикновена сърдечна операция е невъзможна. В Ла Грейнджвил може и да е така, но тук… — Той остави изречението да увисне във въздуха. Страхуваше се да зададе въпроса.
Аленфорд се намръщи.
«Не съм готов — помисли си Ейнджъл. — Не съм готов да говоря за това.»
Аленфорд остави картона на нощното шкафче.
— Бих могъл да ви говоря за това, колко износено е сърцето ви, но съм сигурен, че сте го чували и преди. Като млад мъж сте прекарали вирусен миокардит, който е увредил сърцето ви. Било ви е препоръчано да промените начина си на живот. Препоръки, които вие, очевидно, сте пренебрегнали. — Той поклати глава. — Медицинският термин за настоящото ви състояние е последна фаза на кардиомиопатия. Което означава, че сърцето ви е свършило. Изтекъл е срокът му на годност. Ако не се подложите на операция, ще умрете. Скоро.
Ейнджъл толкова се ядоса, че чак му призля.
— Операция. Господи, вие докторите всички сте еднакви. Казвате «Трябва да се оперирате» така, сякаш ми казвате, че трябва да ми извадите мъдрец. — Той се опита да се изправи още. Провалът му още повече усили гнева му. — Е, докторе, дайте им да извадят вашето проклето сърце и тогава ще ми разкажете как е било. Ако все още мислите по същия начин за операцията, и аз ще си помисля.
Аленфорд не преставаше да го гледа в очите, но бръчките по бузите му сякаш станаха по-дълбоки.
— Не знам… Никога не съм бил особено смел човек.
Думите бяха казани тихо и прозвучаха съвсем искрено. Гневът на Ейнджъл се изпари. На негово място се промъкна страхът, който стегна вътрешностите му на възел.
— Сърцето ми — прошепна той. Искаше му се да звучи наперено и сигурен в себе си, но знаеше, че отново се е провалил.
Аленфорд продължаваше да се взира в него.
— Не мога да се преструвам, че знам как се чувствате, господин Де Марко, но мога да ви разкажа нещо за хирургията. Да премахна поне малко от загадъчността й. Преди години сърдечните трансплантации бяха много рисковани начинания, много несигурни и повечето пациенти умираха. Но през последното десетилетие напреднахме. Подобни операции вече са много успешни. А вие сте един от късметлиите — при вас е увредено само сърцето, другите ви органи функционират учудващо добре, като се има предвид животът, който сте водили. Това ви дава голямо преимущество за следоперативния период. Приблизително деветдесет процента от пациентите живеят сравнително нормален живот след операцията.
— Сравнително нормален — повтори Ейнджъл и му се повдигна от тази мисъл.
— Да, сравнително. Ще взимате лекарства през остатъка от живота си, ще трябва да спазвате диета и да правите упражнения. Никакви наркотици, никакво пушене, никакъв алкохол. — Той се наведе и се усмихна. — Това е лошата новина. Добрата е, че ще бъдете жив.
— Звучи ми страхотно. Изгарям от нетърпение.
Сивите вежди на Аленфорд бавно се събраха.
— В съседната стая има седемдесетгодишен селскостопански работник, който не би могъл и да си помисли за ново сърце… Има и едно шестгодишно момиченце, което е тук от една седмица, и единственото, което иска, е да живее достатъчно дълго, за да види седем свещички на тортата си за рождения ден. И двамата биха дали всичко, за да се сменят с вас.
Ейнджъл се почувства ужасно.
— Вижте, съжалявам. Просто…
Аленфорд обаче нямаше намерение да го остави да му се размине толкова лесно.
— Знам, че сте знаменитост, но, повярвайте ми, това тук не означава нищо. Няма да се примирявам с киселото ви настроение и егоизма ви. Тук вие сте само още един пациент, който чака за ново сърце. Суровата истина, господин Де Марко, е, че ще умрете. Без операцията ще отслабвате все повече и повече. Няма да сте в състояние да се движите и едно хубаво поемане на въздух ще ви се струва като Божия благословия. Знам, че е трудно, но трябва да разберете какво ви казвам. Животът — такъв, какъвто го познавате, — свърши.
Ейнджъл знаеше, че сега трябва да млъкне и да се преструва на кротък. Но беше изплашен и ядосан, а славата му бе дала правото да се държи зле толкова отдавна, че той вече не знаеше друг начин.
— Бих могъл да стана, да изляза оттук и да разчитам на късмета си.
— Разбира се, че бихте могли. Може и да ви блъсне автобус, преди да умрете от сърдечен удар.
— Бих могъл да умра, докато чукам някоя жена.
— Да, бихте могли.
— И може би точно това искам да направя.
— Може би.
Ейнджъл се втренчи в лекаря. Никога не бе изпитвал толкова объркваща смесица от чувства. В главата му се въртяха рояк мисли, възможности, страхове. Най-вече страхове.
— Ако все пак реша да се подложа на операцията…
— Нека ви кажа още сега, господин Де Марко, това няма да бъде само ваше решение.
— Какво искате да кажете?
— Тук става въпрос за сърдечна трансплантация, не за зъбна пломба. Има достатъчно сърца на разположение. Само че, за нещастие, повечето семейства решават да не даряват органите на скъпите си покойници. Хиляди пациенти умират всяка година, чакайки ново сърце.
— Да не би да ми казвате, че бих могъл да умра, докато чакам за сърце?
— Да.
— Исусе Христе, каква бъркотия!
— Състоянието ви е критично. Ако Банката за даряване на органи се съгласи, че сте приемлив кандидат, ще ви сложат в началото на списъка си за трансплантация. Първото сърце, което подхожда, ще бъде ваше. Но не мога да ви гарантирам нищо.
Тези думи бяха като нов удар.
— Оу. Сега пък ми казвате, че може дори да не ме включат в списъка?
— Изисква се психологически профил. Трябва да сме убедени, че ще промените начина си на живот и ще се грижите добре за сърцето.
Истината пропълзя в съзнанието на Ейнджъл. Най-после разбра какво означават думите на лекаря. За първи път Ейнджъл не можеше да излезе от положението, като използва чара или парите си. Всичко, което можеше да направи, бе да играе — да се преструва, че заслужава този шанс. А той въобще не смяташе, че е чак толкова добър актьор.
— О, това е страхотно. Ще умра само защото имам ужасен характер. — Той се засмя кисело. — Майка ми беше права.
— Ако допуснем, че ви включат в списъка — а това зависи от психиатъра и кардиолога, — вероятността да получите ново сърце… навреме, е някъде петдесет на петдесет.
Прииска му се да каже: «Благодаря ви за изчерпателния отговор, докторе. Аз самият ще завещая сърцето си на медицината», но предпочете да не е толкова саркастичен. Вместо това каза:
— Как възнамерявате да гарантирате анонимността ми, докато съм тук?
— В момента вие сте просто Марк Джоунс, чакащ за ново сърце. Само най-възрастните и доверени хора от екипа ми ще разберат кой сте всъщност. — Той въздъхна. — Ако трябва да съм честен, не знам колко време ще продължи това, но ще направим всичко възможно да защитим правото ви на анонимност. Ако все пак нещо се разчуе, ще докладвам, че сте тук за обикновена сърдечна операция.
Ейнджъл знаеше от опит, че рано или късно, щеше да изтече информация. Надяваше се да е по-късно.
— Добре. Ще бъда добро момче. Ще променя живота си и ще се откажа от алкохола и наркотиците. Къде трябва да отида, за да чакам?
— Няма да ходите никъде, господин Де Марко. Прекалено болен сте, за да напускате болницата. Ще назнача среща с вашия кардиолог за утре сутринта — след като направим всички тестове за съвместимост. Тя ще ви обясни всички подробности.
— О, не! Не и жена!
Аленфорд се засмя.
— Вие не сте популярен тук, господин Де Марко. Аз подбрах членовете на вашия екип.
— Екип. — Ейнджъл повтори думата с отвращение.
Доктор Аленфорд затвори картона и го остави на масичката.
— Господин Де Марко, ние ще сме тези, които ще намерят сърцето, ще го извадят, ще го донесат тук и ще го поставят във вас. Аз ще съм този, който размахва ножа. — По лицето му бавно премина усмивка. — Така че, ако бях на ваше място, щях да помисля за по-подходящо отношение.
Те се гледаха продължително и Ейнджъл разбра, че никой от двамата не е свикнал да губи. Най-накрая каза:
— Смятайте го за уредено.
Аленфорд се ухили.
— Хубаво. Ще кажа на социалния работник да дойде, за да уточните някои подробности. Ще говоря с доктор Хилиърд утре и ще прегледам резултатите от изследванията ви. След това ще вземем решение.
Ейнджъл усети някакво странно чувство под лъжичката. Опита се да не му обръща внимание, но не успя. Той беше в Сиатъл, мястото на старото му престъпление, а старецът на Маделин винаги бе искал тя да стане лекар.
— Доктор Хилиърд?
— Маделин Хилиърд е най-добрият кардиолог в екипа… И е свикнала с трудни пациенти.
Изтормозеното му сърце прескочи един удар, може би дори спря. За първи път от години насам чуваше името й, произнесено на глас, и изведнъж го заля вълна от спомени. Пробягващи образи, откъси от изречения. Маделин, дългата й кестенява коса — объркана и влажна, коленете й, придърпани към гърдите, пръстите й, ровещи пясъка за скрити съкровища, усмихната, винаги усмихната… Ясната нощ, когато се сгушиха под един огромен стар дъб, погребвайки парчета от карнавала в потока от думи за възрастни. «Винаги ще те обичам, Ейнджъл… Винаги.»
Маделин, неговата първа любов, беше станала кардиолог.
Горчивината разтегли устните му в усмивка. Точно както бе искал баща й.
Той се втренчи в доктор Аленфорд, който ставаше и се канеше да си тръгва. Ейнджъл искаше да каже нещо, но гърлото му се бе свило. На вратата Аленфорд кимна, после излезе от стаята.
Ейнджъл лежеше неподвижно и дишаше тежко. Усещаше ударите на сърцето си, слушаше електронното бип-бип-бип на монитора. Винаги беше бягал от втори възможности. Животът му беше стигнал до този момент, до този миг, когато той беше сам и пречупен.
Какво трябваше да направи сега? Да лежи в това тясно легло и да чака някой нещастник да умре? Да лежи тук и да им позволи да отворят гърдите му, да изтръгнат сърцето му и да го хвърлят на боклука?
Сърдечна трансплантация. Думите бяха като ножове, разкъсващи вътрешностите му.
Това, което искаха да му направят, беше истинска лудост. И точно Маделин трябваше да го направи.
Няма начин.
Той отметна завивките и извади иглите от вените си. Преметна крака през ръба на леглото и се изправи. Щеше да се махне от това място. Нямаше да му извадят сърцето и да му сложат нечие друго. Той не можеше — нямаше — да живее по този начин. Щеше да умре така, както бе живял.
Направи една крачка, само една, и силна болка прониза гърдите му. Строполи се на пода с вик. Протегна ръка, хвана масата и я събори. По пода се плисна вода, пластмасови чаши се разпиляха.
Той лежеше там, неспособен да си поеме дъх. Болеше го. Господи, дори и натъпкан с лекарства, пак го болеше така, както не го бе боляло никога.
И изведнъж разбра. Той умираше. Може би не днес, може би не утре, но скоро. Скоро. Нямаше значение дали иска операцията, нямаше значение какво ще стане след нея. Просто нямаше друг избор.
Обърна се и пропълзя до леглото. Сграбчи металната рамка, надигна се и се строполи на дюшека.
Пъхна се под завивките и затвори очи. Толкова го болеше, че му се прииска да заплаче.
Само ако имаше с кого да поговори, някой, който да го обича. Някой, който да му е приятел, както някога бяха Франсис и Маделин.
Маделин.
Колко нощи бе лежал буден в тъмнината, чудейки се какво ли прави брат му, каква е станала Маделин! Колко пъти беше вдигал телефона да им се обади, но затваряше, преди някой да е вдигнал!
Въздъхна тежко. Маделин. Дори сега си спомняше чертите й, гъстата кестенява коса, която падаше до средата на гърба й, тънките вежди и бадемовите очи, заоблените извивки на тялото й. Но най-вече си спомняше смеха й — гърлен и заразителен.
Тогава тя се бе смяла непрекъснато.
Тогава. Преди да я напусне.
Последния път, когато видя Маделин, тя седеше свита на изтърбушеното канапе, изглеждаща толкова не на място в малката им къщица, кашмиреният й пуловер тъжно висеше на раменете, бузите й бяха мокри от сълзи.
Той си позволи отново да си спомни всичко това и със спомените дойде и изгарящият срам. Лъжите, които й бе наприказвал, думите, които изгаряха устата му като отрова, усещането за кървавите пари в ръцете му, споменът за аромата й — бебешка пудра и сапун.
А сега тя щеше да си отмъсти.
Животът му зависеше от жената, която беше предал.
Глава 5
Маделин седеше в края на леглото на Лина. Тук-таме се виждаха петна от бледосините тапети, които бе сложила преди толкова много години, но по-голямата част от стените беше покрита с плакати на рок групи, за които Маделин никога не бе чувала. Хиляди малки дупчици в скъпите тапети, всяка от тях — малък отпечатък от проявяващия се характер на Лина.
Маделин легна на леглото и затвори очи. Мислеше за дъщеря си. В началото в главата й заприиждаха спомени от миналото — пухкави бебешки бузки и засмени сини очи, пълни крачета, шляпащи по пода на кухнята. Беззъба усмивка.
Дали всички майки се чувстваха по този начин? Дали всички майки пазеха портрети на бебетата си в сърцата си, очаквайки порасналите момичета все още да миришат на бебешка пудра и шампоан?
О, беше направила толкова много грешки. Трябваше да каже на Лина истината за баща й още преди много години. Дори миналата година, когато видя как дъщеря й се подхлъзва надолу, тя трябваше да се досети за причината и да поправи грешката си. Но толкова много се бе страхувала, че Лина ще спре да я обича. Толкова се бе страхувала, че детето й може да напусне дома си…
Беше толкова хубаво, когато бяха само те двете, бебето и майката в тихата къща — да правят сладки и да си четат приказки.
Отдавна забравени спомени възкръснаха в съзнанието й, спомени за дните, когато още ходеше в колежа и сама отглеждаше детето си. Спомени за онзи ужасен апартамент на Юнивърсити Авеню, с прозорци, които не се отваряха, и радиатор, който никога не работеше… Дървените стълби към червената входна врата… Вечерите, когато двете ядяха кекс със стафиди и тя се надяваше, че млякото е прясно. И въпреки това, дори в най-лошите моменти — през осемнайсетчасовите работни дни и нощното учене — Лина винаги беше с нея. В онези времена бяха само те двете срещу всички останали…
Но светът се бе намесил, беше ги докоснал с лепкавите си пръсти, искайки присъствието на Лина. Това беше началото на края — Лина започна да расте, да задава въпроси и да вижда грешките на Маделин. Може би ако Маделин бе посещавала обществени училища, ако бе израснала с други деца около себе си, щеше да знае как да се справя с ежедневните проблеми. Но баща й никога не би позволил нещо подобно. Никога не би позволил на Маделин да се смеси с тълпата. Всеки ден от детството си бе прекарала сама, в мечти за приятели, които никога нямаше да се появят, и за екскурзии, на които никога нямаше да отиде. Не знаеше нищо за външния свят, още по-малко пък за бунта.
Не знаеше нищо за изплашените, непокорни, объркани тийнейджъри.
Но знаеше как да се крие, да се преструва, да се усмихва, когато болката беше толкова дълбока и силна, че чак не можеше да диша. И не искаше нейното дете да научи всичко това.
Тя въздъхна и стана. Какво щеше да направи, когато Лина най-после се прибере?
Ако се прибере.
Маделин потрепери. Не бива да мисли по този начин, не бива да се ослушва за телефона или входния звънец в очакване да се случи най-лошото. Не бива да се тревожи, че Лина може да направи това, което самата Маделин направи преди толкова много години.
Отиде до бюрото на Лина, където имаше касетофон, и разсеяно започна да рови в касетите и компактдисковете. Най-отдолу беше старата касета на Хелън Реди, която толкова обичаха да слушат.
Тя я взе, избърса пластмасовата обложка и я отвори. Сложи я в касетофона и я пусна.
Музиката изпълни стаята, връщайки горчиво-сладките спомени.
— Не е честно, мамо — чу треперещ глас.
Маделин се обърна към вратата. Лина изглеждаше толкова млада и уязвима, едно дете в дрехи на възрастен, с размазан грим по бледите бузи. Беше толкова малка, костите й бяха като на мъничка птичка, лицето — малко, с формата на сърце. Гарвановочерната й коса ярко контрастираше с бледата кожа. Кожа, която правеше още по-лазурни сините й очи.
Маделин й се усмихна.
— Здрасти, скъ… Лина. Чаках те.
Лина прокара пръсти през косата си.
— Да, добре. Искаш пак да ми кажеш «Честит рожден ден», а?
Маделин бавно тръгна към дъщеря си, но спря насред път и седна на леглото, без да сваля поглед от шестнайсетгодишното момиче.
— Имам да ти обяснявам нещо — каза най-после тя.
— Да.
Лина дръпна стола от бюрото си и седна. Приведе се напред, подпря лакти на коленете си и гневно изгледа майка си. Четири сребърни обеци блестяха на лявото й ухо.
— Ами обяснявай. Разкажи ми за баща ми.
Баща. Думата беше като острие на бръснач. Маделин трепна. Той не беше баща — един баща стои при семейството си, защитаваше го и помагаше, когато детето му има треска или сънува кошмар. Един баща не си отива така.
Лина драматично въздъхна.
— Виж, Джет ме чака отвън…
— Излизаш с момче на име Джет?
— Ще говориш ли, или не? В противен случай…
— Запознах се с… баща ти, когато бях някъде на твоята възраст. — Маделин се опита да се усмихне. — Чувала си хиляди пъти подобни истории. Забременях и той… Той не можа да напусне града достатъчно бързо.
Лина присви очи.
— Чувала ли си нещо за него оттогава?
Маделин се опитваше да не си спомня колко дълго бе чакала да й се обади по телефона, да получи писмо, да чуе нещо за него. Опитваше се да забрави как бе плакала на Коледа в продължение на години след това.
— Не.
— Как се казва?
Маделин знаеше, че този въпрос ще развали всичко. Както и да отговореше, щеше да сгреши. Ако излъжеше, Лина щеше да я намрази. Ако кажеше истината, Лина щеше да се свърже с баща си. Само че той не беше от тези хора, които щяха да се зарадват на среднощно телефонно обаждане: «Здравей, аз съм дъщеря ти». Ако искаше да познава детето си, той първо на първо нямаше да си замине така.
Ако Лина го откриеше, той щеше да разбие сърцето й. Една дума, един жест, малко смях — всичко, което можеше да й покаже, че не му пука — щеше да убие Лина.
— Е? — настоя дъщеря й.
Маделин знаеше, че няма избор. Това беше нещо, което трябваше да направи много, много отдавна. Но не можеше просто така да подхвърли името му. Трябваше да говори с него, преди да го е направила Лина. Мисълта за това — само мисълта да вдигне слушалката и да му се обади след всичките тези години — я ужасяваше. Това щеше да промени всичко. Бог да е на помощ на всички ни.
— Не мога да ти кажа името му сега, но…
— Недей. — Лина скочи на крака и ритна стола.
— Нека да довърша. Не мога да ти кажа името му веднага. Но ще… — Беше й необходимо огромно усилие на волята, за да произнесе следващите думи. — Ще се свържа с него и ще му кажа за теб.
Очите на Лина се разшириха. По устните й заигра тънка усмивка.
— Искаш да кажеш, че той не знае за мен?
Маделин се замисли за всичките начини, по които би могла да отговори на този въпрос — някои гневни, някои горчиви, някои тъжни. В крайна сметка избра искреността.
— Доколкото знам, той не знае, че въобще си се родила.
Лина прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката си. Маделин виждаше въодушевлението, изписано по лицето на дъщеря си, радостта в блестящите сини очи. Лина толкова отчаяно искаше да вярва, че баща й е добър човек, любящ баща, който е бил лишен от възможността да бъде родител.
— Знаех си.
Маделин се загледа в нея. Лина не беше разбрала истинското значение на думите й и Маделин беше доволна.
— Обещаваш ли, че ще му кажеш?
— Никога не съм те лъгала, Лина.
— Само си пропускала да ми кажеш истината.
Маделин се намръщи.
— Ще му кажа.
— Той ще поиска да ме види — каза Лина и Маделин усети желанието в гласа й, нуждата.
Маделин се изправи и внимателно се приближи към дъщеря си. Когато застана достатъчно близо, за да може да я докосне, тя спря и въпреки че й се искаше да погали остриганата коса на детето си, тя не помръдна, не вдигна ръка.
— Той може да те разочарова, миличка.
— Няма — прошепна Лина.
Маделин не можа да се въздържи. Протегна ръка.
— Скъпа, трябва да разбереш…
— Не съм ти «скъпа»! Той не е искал теб. Теб. Няма да ме разочарова. Ще видиш.
Лина се обърна и избяга от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Маделин чу как стъпките й отекнаха в къщата, после далечното щракване на входната врата.
И тя остана сама, съвсем сама в стаята, заслушана в песента на Хелън Реди «Ти и аз срещу света».
Старческият дом «Хилхейвън» се простираше от едната страна на тясната улица като полусрутена камара от детски кубчета за игра. Зад високата метална ограда се виждаха няколко възрастни мъже и жени, които се разхождаха в градината и разговаряха тихо.
Франсис спря колата си до бордюра. Взе Библията си и черната кожена чанта и излезе от колата. Хладният въздух рошеше косите му.
Отиде до входната врата и влезе в двора. Вратата се затвори след него с щракване, което прекъсна разговорите. Дузина глави се обърнаха към него и той видя как очакването избистри погледите им — всички се надяваха, че някой от семейството им е дошъл да ги посети.
— Отец Франсис! — изпищя старата госпожа Бертолучи и плесна със съсухрените си, изкривени от артрита ръце.
Той й се усмихна. Изглеждаше толкова красива — обляна от слънчевата светлина, с блеснали от радост очи. Лявата половина от лицето й беше парализирана, но това не й пречеше да бъде красива. Познаваше я от петнайсет години — както толкова много от останалите, които живееха тук, тя също бе живяла и работила в стария квартал на Франсис.
Те го поздравиха, един по един. Той се усмихна. Точно затова живееше.
И в този момент се чувстваше спокоен, стоплен от вярата си. Беше предопределен да бъде тук. Само така, като вършеше работата си в името Божие, се чувстваше цял и завършен.
Знаеше, че тази вечер, когато легне сам в леглото си, заслушан във вятъра навън, отново щеше да стане уязвим. Съмнението щеше да проникне в душата му и да я загложди и той щеше да се чуди и да се тревожи… Щеше да мисли за Маделин и Лина и за всичките избори, които бе направил в живота си, щеше да мисли как бе дал съвет на Маделин да скрие истината от Лина, и срамът щеше да го тормози. Но най-вече ще го обгърне самотата и ще се сключи около него като стените на затвор. Но засега беше щастлив. Затова беше избързал да дойде в старческия дом с един час по-рано. Тук и сега, с бялата якичка, пристегната около врата му, и с Библията под мишница, се чувстваше сигурен.
Коленичи на мекия килим от трева и те се скупчиха около него, говорейки едновременно.
Фред Табс сподави кашлицата си, после извади старо тесте карти от джоба си — същото тесте, което имаше от години.
— Една бърза игричка, отче?
Франсис се ухили.
— Миналата седмица ме разби, Фреди.
Старият човек намигна.
— Обичам да играя карти с хора, които са се обрекли на бедност.
— Е, може би едно раздаване… — съгласи се Франсис, макар да знаеше, че ще прекара часове в салона на дома, като играе карти, разглежда същите стари семейни снимки, които бе разглеждал толкова пъти, и препрочита коледните картички и писмата от любими хора, които никога не намираха време да дойдат.
Той се изправи и застана зад инвалидния стол на госпожа Бертолучи. Те не спираха да му говорят, сега един по един, с пискливите си старчески гласове, докато вървяха към входната врата на сградата. Изведнъж спря и се огледа.
— Къде е Селма?
Тишина. И той разбра. И се натъжи.
— Вчера — каза Сали Макмахън, клатейки боядисаната си черна коса. — Дъщеря й беше при нея.
Чу се облекчен шепот — Селма не си беше отишла от този свят сама.
— Мислехме, че може би ще отслужиш специална литургия за нея, отче — каза Фред. — Госпожица Брайн каза, че няма нищо против — в салона в четири часа.
Франсис стисна тънкото рамо на стареца. Огледа лицата около себе си, едно по едно. Тези сбръчкани, белязани от тъмните петна на старостта, лица, оределите коси, очилата с дебели стъкла, слуховите апарати и нанизите перли. Знаеше, че сега те имат нужда от него.
Вяра. Надежда. Сила.
И той трябваше да им ги даде. Усмихна им се бавно с усмивка, която извираше от дъното на душата му.
— Поне вече не я боли — каза тихо. Вярваше в думите, които бе повтарял толкова много пъти. — Тя е при Господ и ангелите, и при съпруга си. Ние сме тези, които изпитват болка, че вече я няма.
Госпожа Констанца сложи червената си, едра ръка върху рамото на Франсис и го погледна с воднистите си очи.
— Благодаря ти, че идваш, отче — каза със скърцащия си глас. — Имаме нужда от теб.
Той се усмихна на приятното й, белязано от времето, лице и внезапно си спомни, че тя му даваше цветя от магазина на ъгъла на улица «Кливлънд». Това беше преди стотици години… И сякаш беше вчера.
— И аз имам нужда от всички ви — отвърна просто.
Внимателно прикрепяйки чашата си утринно кафе, Маделин махна на сестрите, докато вървеше по широкия коридор. Влезе в канцеларията си — малка квадратна стаичка, обзаведена в английски стил. Завеси на цветя в бургундовочервено и зелено покриваха малкия прозорец. Масивна махагонова етажерка, претъпкана с всякакви книжа, покриваше едната стена. На перваза имаше саксии с цветя, по стените висяха снимки на Франсис и Лина. Маса за хранене от деветнайсети век й служеше за бюро, лъскавият й плот също беше покрит със снимки на Франсис и Лина.
Тя седна зад бюрото си и започна да преглежда книжата върху него. Преди да е свършила и с половината, някой почука на вратата.
Тя не вдигна поглед.
— Влезте.
Доктор Аленфорд, кардиоваскуларният хирург от екипа за трансплантации влезе в малката канцелария.
— Предполагам, че нямаш друга чаша кафе? — попита той и седна на тапицирания във флорални мотиви стол за посетителите.
Тя поклати глава.
— Съжалявам.
Той прокара пръсти през стоманеносивата си коса и въздъхна.
— Е, добре, и без това Рита непрекъснато ми прави забележки, че злоупотребявам с кафето.
Маделин се усмихна и зачака Аленфорд да заговори за работа.
— Имаме нов пациент за трансплантация.
На Маделин никога нямаше да й омръзне да чува тези думи. Вече не се чувстваше изморена и потисната, гореше от нетърпение да чуе нещо повече.
— Така ли?
— Недей да се въодушевяваш толкова. Много е рискован. Бивш наркоман, купонджия и женкар — ако може да се вярва на вестниците — и определено има лошо отношение към операцията.
— О!
Маделин се облегна назад и се загледа в човека, който я бе научил на по-голямата част от това, което знаеше за сърдечните трансплантации. Аленфорд беше един от най-добрите специалисти в тази област — всеотдаен, амбициозен и надарен. Ако Крис казваше, че пациентът е рисков, значи наистина беше така.
— Положението е критично.
— Статус?
— Трийсет и четири годишен мъж. Не е серопозитивен, няма раково заболяване. Крайна фаза на кардиомиопатия. Направих му рутинните изследвания на кръвта вчера и всичко изглежда наред. — Крис се наведе напред и плъзна тънката папка по масата. — Но както ти казах, има лошо отношение. Един от онези богати холивудски типове, които смятат, че светът им дължи нещо.
Маделин вече бе говорила по този въпрос с Крис. Както винаги, Аленфорд се грижеше за успеваемостта на операциите в болницата и дългосрочните перспективи за пациента, преди да започне да му търси сърце. Маделин не завиждаше на Крис за огромната отговорност на работата му. Всеки път, когато той избереше някого, на когото да трансплантират сърце, винаги оставаха други пациенти, които най-вероятно щяха да умрат вследствие на този избор. Един живее, друг умира — беше толкова просто. Не можеха да си позволят да трансплантират сърце на някого, който нямаше да се грижи за него.
— Ще поговоря с него, Крис — каза тя.
Той я погледна и с този единствен поглед те се разбраха. И двамата знаеха, че тя току-що бе поела част от неговия товар. «Ще ти кажа, ако той заслужава да получи втора възможност.»
Това беше избор, който никое човешко същество не би трябвало да прави за друго, но все пак те го правеха всеки ден.
— На всяка цена той трябва да остане анонимен. Записан е тук под чуждо име. Затова кажи на персонала си, че ще ги уволня, ако самоличността му или заболяването му станат известни на пресата.
— Разбрано.
— Ще се свържа с екипа и ще ги накарам да побързат. Хилда трябва да направи останалите изследвания и да го обучи бързо. — Той я изгледа бързо, многозначително. — Ако не получи сърце в най-скоро време, много ще загази.
Тя кимна с разбиране.
— Искаш ли да се срещнем на кафе този следобед, за да обсъдим подробностите?
— Разбира се. В четири часа, в случай че нещо не се прецака.
— Добре. — Усмихвайки му се, Маделин отвори папката на бюрото си и погледна името на новия си пациент. Анджело Доминик де Марко.
Веднага затвори папката, но не достатъчно бързо. В съзнанието й нахлуха спомени, толкова живи, сякаш той стоеше тук, пред нея. Спомни си силния му, боботещ смях и леко олюляващата му се походка, начина, по който прокарваше пръсти през дългата си, тъмна коса. Но най-вече си спомни очите му — малахитовозелени, скрити под гъсти черни вежди, които го правеха да изглежда опасен. Докато не се усмихнеше.
Дори след всичките тези години тя си спомняше силата на усмивката му. Беше точно като онова известно клише — като слънце, проникващо зад облаците.
Франсис. Внезапно си спомни за него. Това щеше да разбие сърцето му. Малкият му брат беше болен… може би умиращ… Господи, как щеше да му каже?
— Маделин? — Гласът на Крис проникна през мислите й.
Тя го погледна. Опитваше се да намери подходящите думи, но в главата й имаше само спомени, образи и внезапен силен страх.
— Не мога да поема този пациент, Крис.
— Какво?
— Ейнджъл е брат на отец Франсис.
— А-ха. Твоят свещеник. Познаваш ли Анджело?
Бяха й необходими няколко секунди, за да се съвземе.
— Да. Не. Не съвсем. — Тя сви рамене. — Познавах го много отдавна. Когато бяхме деца.
Крис присви очи.
— Когато сте били деца, а? Поддържаше ли връзка с него?
— Не.
— Мразиш ли го?
Маделин преглътна. Мислеше.
— Не — каза най-накрая. — Не го мразя.
Той се усмихна.
— Обичаш ли го?
Въпросът я свари неподготвена. В главата й се въртяха дузини картини на Ейнджъл такъв, какъвто беше някога — засмяното, тъмнокосо момче с големите мечти, момчето, което открадна сърцето й и я целуна за първи път. После дойдоха по-тъмните образи, спомените, от които болеше.
— Не. Не го обичам.
— Хубаво. — Крис стана и подпря ръце на бюрото й. Гледаше я многозначително. — Той има нужда от теб, Маделин.
— Не ми причинявай това, Крис. Дай го на някой друг.
— Никой друг не е толкова добър, колкото си ти, по дяволите, и ти го знаеш. Този млад мъж ще умре, Маделин. Ти си най-добрият му шанс. Поне се виж с него.
Тя се взираше в Аленфорд. Знаеше, че няма избор. Не можеше просто да остави Ейнджъл да умре.
— Добре, Крис.
Той се усмихна.
— Великолепно. — Той се обърна и тръгна към вратата. Отвори я и отново се обърна. — Искам доклада ти днес. Ако ще получава ново сърце, трябва да се впише в списъка незабавно. И не забравяй, трябва да внимаваме с анонимността му. Не искам да компрометирам репутацията на болницата.
— Добре.
Аленфорд излезе от канцеларията й и затвори вратата след себе си.
Маделин седна, все още шокирана, зяпнала към вратата с изцъклени очи.
Ейнджъл де Марко се беше върнал.
Глава 6
Стоеше пред стаята на Ейнджъл толкова дълго време, че вече започваше да прави впечатление. Чу стъпки зад себе си и една топла, костелива ръка докосна рамото й.
— Добре ли си, Маделин?
Тя се вцепени, насили се да вдигне брадичка и да отмести поглед от името на вратата.
— Добре съм, Хилда — отвърна тя и бавно се обърна с лице към дребната, умна сестра, която се държеше с екипа за трансплантации като сержант в казармата.
Хилда се усмихна и главата й, подобна на птича, се наклони надясно.
— Идвах да видя господин Джоунс. Да изчакам ли, докато свършиш?
— Да. Искам да поговоря насаме с него.
Хилда й намигна бързо.
— Ако персоналът знаеше кой е той всъщност, щеше да бъдеш стъпкана. Само Сара, Карен и аз можем да влизаме тук. Ние ще запазим тайната.
Маделин се опита да се усмихне, наистина се опита.
— Хубаво.
— Холивудски типове — каза неодобрително Хилда. — Според «Инкуайрър» — и Бог знае, че на тях може да се разчита за подобни информации — той пие като смок и чука всичко, което има по-големи цици от неговите.
Хилда я потупа още веднъж по рамото и забърза по коридора към канцеларията си.
Маделин си пое дълбоко въздух и влезе в бърлогата на лъва.
Той спеше. Слава богу.
Тя затвори тихо вратата след себе си. През малкия прозорец влизаше слаба светлина от есенния ден навън.
Лежеше неподвижен като мъртвец. Тъмната му коса контрастираше с бялата възглавница. Лицето му изглеждаше отекло и слабо, устните му бяха бледи. По триъгълната му брадичка и над горната устна тъмнееше набола брада.
Дори и в този вид обаче беше толкова красив, че тя затаи дъх.
Отпусна се на стола. В първия момент не мислеше за болестта му, нито за това, което беше заложено тук. Можеше да мисли само за миналото и колко много бе обичала този мъж.
Той я бе завел, усмихвайки се, в един съвсем нов за нея свят. Свят на светлините, възможностите и надеждата, място, където правилата и отговорностите не съществуваха. Тя се бе вкопчила в него, засмяна, вярваща, следваща го навсякъде, където я водеше, толкова горда, че той иска точно нея. Беше се влюбила в него по дивия, безпаметен начин, както само тийнейджърите се влюбват. Измисляше си извинения, за да бъде с него, измъкваше се от дома на баща си посред нощ. Това беше първият път, когато не се подчиняваше на баща си, и това я караше да се чувства безкрайно самоуверена.
От разстоянието на толкова много изминали години знаеше, че всъщност никога не го е обичала, не и по начин, който се помни. Просто е била погълната от страстта му, преобразена от личността му.
И онази нощ, под стария дъб в парка Карингтън…
Лежаха на тревата, загледани в нощното небе, и си пожелаваха разни неща, споделяха мечтите си. Но тя знаеше, че трябва да се прибира вкъщи. Баща й всеки момент щеше да се върне от командировка.
Тя се отдръпна от него и погледна към дългата, тъмна улица. Мисълта, че трябва да го напусне, да се върне в студената къща при още по-студения си баща, я караше да се чувства отчаяна и нещастна.
— Не искам да се връщам…
Веднага разбра, че е казала прекалено много. Затаи дъх в очакване Ейнджъл да я нарече тъпа, глупава или наивна — всички онези думи, с които баща й редовно я замеряше.
Но той не го направи. Докосна я по бузата и внимателно обърна лицето й.
— Недей. Остани при мен. Можем да избягаме… Да създадем семейство… Да бъдем семейство…
До този момент Маделин не знаеше какво е да обичаш някого. Чувството я заля цялата, изпълни душата й с топлина, докато изведнъж започна да се смее и само миг след това — да плаче.
— Обичам те, Ейнджъл.
О… Беше толкова болезнено мило…
Той я придърпа към себе си, прегърна я толкова силно, че дъхът й спря. Заедно паднаха на колене в меката трева. Усети ръцете му върху себе си — галеха косите й, гърба й, бедрата й. И тогава започна да я целува, да изсушава с устни сълзите й. Тя беше като замаяна.
Ейнджъл се отдръпна и я погледна. В очите му имаше нещо, от което дъхът й спря, накара сърцето й да ускори ритъма си.
— Обичам те, Маделин. Аз няма… Искам да кажа, аз никога… — Под клепачите му се търкулнаха сълзи и той посегна да ги избърше.
Тя хвана ръката му.
— Не се страхувай — прошепна тя.
Той се усмихна с треперещи устни. В този момент тя разбра толкова много неща за него, за това какъв е всъщност. Държеше се високомерно, правеше се, че не му пука от нищо, но всъщност вътре в себе си беше точно като нея. Изплашен, объркан и самотен. Не вярваше в себе си, не се смяташе за добър, но беше — тя вярваше в него достатъчно и за двамата. А той я обичаше, както никой преди не я бе обичал…
Толкова силни думи: обичам те…
След това тя му разказа всичко, отвори сърцето и душата си и му позволи да стане част от нея. Мислеше, че няма да може да живее без него.
Ами ако й причинеше същото още веднъж?
Тя се насили да си спомни другите неща, другите мигове, позволявайки на болката да я обгърне в студената си хватка.
Беше мислила, че му е простила за това, което й причини. За това, че я напусна, без дори да се сбогува. Съвсем честно, наистина смяташе, че му е простила. Отново и отново бе си припомняла събитията. Казваше си, че не обвинява Ейнджъл за това, че избяга от нея. Казваше си, че едно момче на седемнайсет е младо, съвсем младо и с всяка следваща година от живота й изглеждаше все по-младо. Казваше си, че е станало така за добро, че нищо нямаше да постигнат заедно, че щяха да съсипят живота си.
Да, беше си казвала много неща, но сега, в този миг, загледана в него, тя най-после осъзна истината. Всичко това е било лъжа, всичко. Красива опаковъчна хартия върху грозен подарък.
Не беше му простила. И как би могла?
Той бе убил частица от нея онова лято, частица, която той бе създал и претендираше, че обича. Частица, която тя никога не успя да си върне.
Ейнджъл бавно се събуждаше. За миг не можа да си спомни къде се намира, нито какво се бе случило с него. Тогава обаче до съзнанието му стигна приглушеният звук от машините, които работеха около него.
След безуспешния му опит да избяга Хилда и още една сестра с телосложение на войник бяха стабилизирали безполезното му сърце. Машината продължаваше да бипка.
Чувстваше се ужасно. Гърдите го боляха, слепоочията му пулсираха, иглите във вените му го изгаряха като огън. Не можеше да помръдне, без някъде да го заболи. Усещаше лекарствата в кръвоносната си система — беше използвал достатъчно често наркотици, за да ги разпознае.
Изстена и главата му се наклони на една страна. Ноздрите му се изпълниха с мириса на варена пуйка.
Време за обед в кардиологичния ад.
Трепна, когато слънчевата светлина прониза мозъка му. Премига и се опита да навлажни напуканите си устни. Посегна с трепереща ръка към синята пластмасова чаша с надпис 264-W.
— Аз ще ти я дам.
Гласът го заля. В първия момент единственото, което забеляза, беше дрезгавината, гърлеността. Напомняше му за нещо, за една далечна нощ в миналото му, когато взе една сервитьорка в Тулса, заведе я вкъщи и я…
О, боже. Това въобще не беше правилният спомен.
Идиотското му сърце се сви, започна да чука по гръдния му кош като стар, износен двигател. Мониторът до него изстреля звук като картечен откос. Не можеше да диша.
«Дишай дълбоко. Успокой се.» Той бавно вдигна брадичка. И я видя.
Господи, след всичките тези години…
Тя седеше, изпънала гръб. Лицето й беше съвсем неподвижно, големите й, сребристозелени очи бяха съвсем празни. На пълните й, неначервени устни нямаше усмивка.
За миг през съзнанието му премина образът на едно шестнайсетгодишно момиче с разбито сърце, което стоеше зад прозореца с решетки. Бялата й, тънка ръка — притисната към стъклото, бузите й — облени в сълзи, устните й — повтарящи безгласно името му.
Беше се влюбил в едно момиче с дълга кестенява коса и засмени зелени очи, но от него не бе останала и следа в жената, която сега седеше до него. Тя изглеждаше царствена в спокойствието си, с добре оформената си къса прическа, с класическото съвършенство на лицето си. Съвършеният лекар в пълен самоконтрол.
Странно, почувства се зле от това, че тя е успяла в живота. Би трябвало да е щастлив — по дяволите, би трябвало да се гордее с нея — но се чувстваше само измамен и ядосан. Сякаш всички спомени за нея бяха измислица. Тази жена не би могла да се пречупи от предателството му, не би могла дълго да тъгува. И очевидно парите на татенцето бяха финансирали най-доброто възможно образование.
— Ейнджъл — каза тя с дрезгавия си глас, който той така и не бе успял да забрави напълно. — Колко… интересно е да те видя отново.
— Ти си се справила много добре, Мад — каза горчиво той. По-горчиво, отколкото възнамеряваше.
— Не ме наричай Мад. — Тя му се усмихна, съвсем професионално, и отвори картона му. — Казват, че имаш нужда от ново сърце.
— Това не би трябвало да те изненадва.
— И не ме изненадва.
Усещаше, че го осъжда. И само това му трябваше — още един чифт осъждащи очи, още един човек, който го преценяваше по някакъв невидим стандарт.
— Виж, Мад, мисля, че и двамата ще се съгласим, че ми е необходим друг лекар.
— Да, съгласна съм. За нещастие обаче, Аленфорд иска за теб най-добрия.
— Аз също, но…
— Аз съм най-добрият лекар тук, Ейнджъл. Имаш късмет. — Тя засия. — Но ако не ме искаш, ще се постарая да отидеш при някой друг.
Той почувства раздразнение.
— Не ме искаш за свой пациент?
— Не особено.
— Тогава аз те искам — каза остро той и съжали още в мига, в който го каза. Но искаше да разклати черупката й, да разтърси тази жена, която трябваше да познава толкова добре, а която всъщност въобще не познаваше.
Тя разгледа картона му.
— Голяма късметлийка съм.
Грубият тон на гласа й изглеждаше съвсем непривичен за изисканата, съвършена като картина жена. Той не можа да се въздържи и се засмя.
— Май малката Мад е пораснала.
Тя го изгледа сурово.
— Медицинските училища правят точно това с момичетата. — Тя извърна поглед от лицето му и продължи да разглежда картона в скута си. — Но ти сякаш въобще не си се променил, Ейнджъл.
— Не е вярно. Сега вече се бръсна всеки ден.
Тя не се усмихна.
— Кръвта ти е в добро състояние. Въпреки очевидната злоупотреба с алкохол, всичките ти органи функционират нормално. Сега трябва само да чакаш. Да се надяваме, че ще намерим подходящ донор навреме. Както сигурно са ти казали, от по-малко от един процент от всички нещастни случаи може да излезе подходящ донор. Мозъчната смърт е изключително рядко явление.
— Значи трябва да чакам.
Усещаше как гневът му нараства. Каза си, че тя е неговият кардиолог — човекът, който държи живота му в ръцете си. Но въпреки това не можеше да преодолее гнева си.
— Ако се подобриш значително, ще можеш да живееш и извън болницата. Разбира се, в момента си прекалено болен.
Той не можеше да повярва. Тя седеше там и му говореше като на дете, гледаше го, сякаш беше някакво насекомо. Съвсем като лекар. Сякаш никога преди не го беше познавала, сякаш не го бе обичала. Знаеше, че е неразумно да се гневи, но пък кога ли е бил разумен, че да започва сега.
— Не.
Това я изненада. Вдигна поглед от документите и го погледна.
— Не? Какво не?
— Не, доктор Хилиърд. Нямам намерение да лежа тук като възглавница и да чакам това, което евфемистично наричате «донор».
Тя бавно остави книжата.
— Ейнджъл…
— И ме наричай господин Де Марко. Ти не знаеш нищо за мен, лейди. Няма да седя и да се надявам, че някой идеален хубав човечец ще катастрофира. Точно за това говорим, нали? Някой умира и аз получавам шанс да живея?
Тя се забави с отговора.
— Да. За това говорим, Ейнджъл. Органите за трансплантация идват от тела, които са умрели от мозъчна смърт.
Той потрепери при тази мисъл. Някакъв човек лежи върху масата, а алчните доктори прибират органите му.
— Е, не, благодаря.
Тя се взира в него още цяла минута, без да казва нищо. Тогава най-после сви рамене.
— Умри тогава.
Това го шокира, този неин отговор. В първия момент се ядоса, после го обхвана страх, който остави кисел вкус в устата му.
— Колко си състрадателна, доктор Хилиърд.
— Виж, Ейнджъл, не мога да губя времето си да изпитвам състрадание към човек, сам пожелал да умре. Ти пушиш, пиеш, в урината ти има следи от марихуана. И всичко това след два сърдечни пристъпа. — Тя се наведе към него и го прониза с леден поглед. — Ти ще умреш… И то съвсем скоро, ако не направиш един много труден избор.
— Мислиш, че го заслужавам?
Тя се отдръпна. Само за миг го погледна с онези очи, които той помнеше.
— Бих казала, че ти мислиш, че го заслужаваш, а също така мисля…
— Какво?
— Нямам право да ти казвам нищо. Аз въобще не те познавам, нали така?
— Някога ме познаваше.
— Не. — Тя го каза съвсем тихо, но думата сякаш отекна в тихата стая. — Само си мислех, че някога съм те познавала… Но момчето, в което се влюбих, обеща да остане с мен завинаги. — Тя се изсмя. Но това не беше смехът, който той си спомняше. — Завинаги се оказа не повече от десет секунди.
— Предполагам, че тук е мястото да се извиня.
Тя се намръщи.
— Не искам извиненията ти, Ейнджъл. Спрях да искам каквото и да било от теб още преди много години. Сега съм просто твоят лекар и като такъв, искам да живееш. Но не мисли, че ще прахосам нещо толкова ценно като човешко сърце заради едно лошо момче, което няма да промени живота си.
— Научила си се да играеш грубо, Мад.
— Това е груба игра, Ейнджъл. Трябва да решиш колко много ти се живее. Само ти можеш да дадеш отговор на този въпрос.
Той се ядосваше, че тя може да говори за това толкова делово, ядосваше се, че на нея сякаш въобще не й пукаше какво прави той. Но най-много се ядосваше, че се чувства толкова много самотен. Прииска му се никога да не я бе изоставял. Тя беше единственият човек, с когото някога бе могъл да разговаря, единственият човек, пред когото се бе осмелил да плаче. И точно сега имаше нужда от тази интимност, имаше нужда от приятел.
Ейнджъл преглътна буцата в гърлото си. Беше прекалено късно да е приятел с Маделин, прекалено късно за много други неща.
Имаше нужда от сила, надежда и вяра. А никога не бе имал нито едно от трите. Погледна я и видя моментното проблясване на съжаление в очите й.
— Ще ме превърнете в инвалид.
— Може и така да ти се струва, Ейнджъл, но не е така. С някои промени, ти ще можеш да живееш пълноценен живот. Имам един пациент, който стана баща на две деца и участва в Сиатълския маратон след сърдечна трансплантация.
— Не искам да участвам в проклетия маратон. — Гласът му се пречупи. — Искам си живота.
— Не знам какво да ти кажа. Да живееш с трансплантирано сърце, не е лесно. Това изисква определени ограничения.
Тя го гледаше в очите и той разбра какво си мисли — че е един тъп задник, който никога през живота си не се е ограничавал за нищо и за никого.
— Нямаш право да ме съдиш.
— Прав си. Но за нещастие, трябва. — Тя отново се наведе към него и за миг, само за миг, той си помисли, че ще го докосне. — Новото сърце е подарък, Ейнджъл. Моля те, моля те не искай да те впишем в списъка, ако наистина нямаш намерение да промениш живота си. Там някъде, навън, някой баща умира от сърдечен удар. Човек, за когото новото сърце би означавало още една възможност да прегърне дъщеря си или да прекара още една нощ с жената, която е обичал в продължение на години.
От истината в думите й му призля. Той наистина беше един егоист, който не заслужаваше подобен шанс.
Замисли се за миг колко различен беше произходът им. Тя — израснала в огромна къща зад железни решетки, той — в мръсен фургон. Не, те бяха толкова различни.
— Е, как е великият Аликзандър Хилиърд напоследък?
Тя се вцепени.
— Баща ми почина отдавна.
Той се почувства като идиот.
— О, съжалявам.
— Ще разгледам картона ти и ще ти назнача още някои изследвания. — Тя внезапно се изправи. — Моля те, не ме унижавай, като се убиеш, преди да сме успели да спасим живота ти.
И излезе.
Глава 7
Ейнджъл се опитваше да не мисли за Маделин. Господ му бе свидетел, че имаше да мисли за толкова много други неща, но тя не му излизаше от ума.
Стисна очи. Спомените се бореха с всичко останало в него. Проблемът беше, че в него имаше толкова малко. Това винаги му е било проблем. Дълбоко, дълбоко вътре, там, където поетите, метафизиците и свещениците смятаха, че трябва да има душа, Ейнджъл нямаше нищо. Още от дете знаеше, че му липсва нещо жизненоважно, чувство за чест, за добро и зло, за доброта. Той беше егоист по един жесток начин. От години се опитваше да омаловажи същността си, казвайки си, че това е следствие от лоши родители, малка къща и храната, която липсваше на масата.
Но Франсис беше израснал при същите условия, нали? Беше посещавал същите училища, бе слушал същите пиянски лекции на родители, на които всъщност въобще не им пукаше, но всеки знаеше, че Франсис няма и едно петънце върху душата си. По дяволите, Франсис имаше повече душа от светеца, на който беше кръстен.
Имаше само един период от живота на Ейнджъл, когато смяташе, че може би греши по отношение на себе си. Смяташе, че може би имаше шанс.
Онова лято. Спомените оттогава имаха специално място в съзнанието му — една малка крепост сред опушените кръчми и тъмните дупки, в които бе живял.
И все пак си спомняше какво е да имаш надежда, макар и временно. Когато поглеждаше в очите на Маделин и чувстваше топлината на малката й ръка, пъхната в неговата, когато се притискаше към тялото й върху мокрия пясък, бе почувствал, че най-после е намерил малко доброта, нещо, за което си струва да се бори, струва си да живее.
И тогава бе отишъл в онази тиха, лъскава къща на хълма и се изправи пред тъмнината на собствената си душа. Беше погледнал в очите на Аликзандър Хилиърд и видя там истината. Те бяха еднакви, той и Алекс. Безскрупулни, егоистични, грозни до мозъка на костите си.
Франсис го знаеше, разбира се. «Не го прави, човече. Недей просто да бягаш. Каквото и да е, можем да го обсъдим. Да измислим какво да направим.»
Ейнджъл разтърка слепоочията си и въздъхна уморено. Франсис беше прав. Франсис винаги беше прав. Това беше едно от нещата, които никога не напускаха съзнанието му, едно от нещата, които винаги го караха да бяга — по-бързо и по-бързо — и да не отива никъде. Непрекъснато се опитваше да надбяга призрака на добрия стар Франсис.
Беше си мислил, че успехът ще му помогне, че най-после ще се окаже победител, но не. Дори това не можеше да прави добре. Беше световноизвестен актьор, по-богат от Крез. Пиеше, вземаше наркотици, лъжеше. И това му харесваше. Дори не беше достатъчно добър, за да съжалява за това, че винаги е прахосвал живота си, и знаеше, че ако получеше възможност, отново ще прецака всичко.
А Франсис го обичаше — беше го обичал. Може би вече не го обичаше, след всичките тези години. След всичките му пиянски оргии, подигравките, жестоките шеги, които Ейнджъл си правеше за сметка на брат си. Франсис винаги знаеше, че е предпочитаното дете, билетът за рая на майка им, и винаги се бе срамувал от неравната й обич, толкова често се извиняваше. Но Ейнджъл никога не слушаше. Не искаше да слуша. Толкова много болеше да си прецакан, да бъдеш този, когото водят вкъщи с полиция, неудачникът. Беше си изградил една фасада на непукист, надявайки се, че никой няма да забележи вътрешното страдание и болката, чувството му за безполезност, но Франсис ги беше забелязал, разбира се. Беше забелязал, разбрал и простил.
Ейнджъл бе виждал прошката в очите му толкова много пъти, усещал бе успокояващата й топлина. И все пак не можеше да прекоси моста, който щеше да го отведе при брат му, не можеше да протегне ръка, да се усмихне и да каже «братко» така, както му се искаше да каже. Така и никога не успя да се извини.
И затова беше сам.
Някой почука на вратата и преди още да е отговорил, тя се отвори.
Маделин влезе в стаята. На лицето й имаше фалшива усмивка, която присвиваше очите й в ъглите. Той осъзна, че тя няма бръчици на смеха около устата и очите, и се зачуди защо ли е така.
Тя се втренчи в него.
— Излъгах и казах, че няма да поемем голям риск, ако ти направим сърдечна трансплантация.
— Страхотно. А пък аз си лежа тук и чакам някой да бъде блъснат от автобус. Ей, опитай се да ми издействаш сърцето на някой здравеняк, а?
Каза го само за да види дали може да предизвика поне малко чувство в тези очи, очите, които някога го гледаха така, сякаш държеше луната в ръцете си.
Тя го изгледа разочаровано. Господи, беше виждал този поглед хиляди пъти през живота си. Но това не беше чувството, което искаше, и това го ядоса.
— Не ме гледай така.
— Ще бъдеш тук за известно време, Ейнджъл. Франсис ще поиска да те види. — Тя му подаде някакъв лист хартия. — Ето ти телефонния номер.
— Не. — Думата изскочи от устата му и изненада и самия него с яростта си. И веднага разбра, че е сгрешил. Беше захвърлил уязвимостта си на пода между двамата. — Искам да кажа, че не искам никакви посетители. Аз съм знаменитост. — Твърде късно осъзна, че вика. — Не искам никой да знае, че съм тук.
— Той ти е брат, Ейнджъл. Не е репортер. — Тя се приближи. — Не му причинявай това, Ейнджъл. Той не е като теб. Лесно се наранява.
«Не е като теб, Ейнджъл.» Господи, тя въобще не го познаваше. В противен случай щеше да знае, че Ейнджъл де Марко е най-лесно ранимото същество на света.
— Стига бе. Ти какво, да не си омъжена за него, или какво?
Тя въздъхна.
— Опитай се да поспиш, Ейнджъл.
Това го ядоса, това неочаквано измъкване от нейна страна. Не отговори на въпроса му и мълчанието й пося съмнението в душата му. Ами ако се беше омъжила за Франсис? Или живееше с него, или беше истинската му голяма любов?
Ейнджъл никога не си бе помислял за подобна възможност. През всичките тези години си бе представял Франсис като идеалния енорийски свещеник, а Маделин — тъгуваща за изгубената си първа любов. Но Мад не тъгуваше — сякаш дори никога не бе тъгувала. Може би той допускаше грешка относно Франсис точно както тя допускаше с него. Може би брат му бе напуснал семинарията, може би се занимаваше с търговия например…
Никога през всичките тези години не му бе минавало през ума, че бе оставил една широко отворена врата и Франсис — добрият, идеалният Франсис — може да е влязъл през нея.
Не би трябвало да му пука.
Но му пукаше. Не искаше Маделин да е съпругата на брат му, голямата любов на брат му. Искаше я такава, каквато винаги е била. Една прекрасна цветна снимка от спомените му. Само неговите спомени.
Тя го гледа известно време. Изглеждаше разочарована. После съвсем бавно каза:
— Може и да си известен колкото Господ, но това не променя фактите. — Наведе се към него. Толкова близо, че той усети аромата на парфюма й. — Ти винаги ще си останеш малкият брат на Франсис де Марко.
— Забранявам ти да му казваш, че съм тук.
— О, Ейнджъл.
В този момент, с този тон на гласа й, името му прозвуча като проклятие.
Маделин тръгна вдървено към бюрото си. Седна с изправен гръб и бавно, съвсем бавно, облегна лактите си на плота и затвори очи.
Беше й необходимо голямо самообладание, за да изглежда студена и незаинтересована. Разбира се, дисциплината винаги е била едно от качествата й. Упражняваше я още откакто косата й беше сплетена на плитки — лъжеше, преструваше се. В онази голяма къща на хълма преструвките бяха всичко.
«Да, татко. Разбира се, татко. Разбира се, че ще го направя.»
Беше майстор на подобни измами, но така и не се научи да контролира неприятните странични ефекти — пресъхналата уста, забързания пулс, потните длани. Всеки път, когато трябваше да лъже, се чувстваше като развалина.
Беше очаквала Ейнджъл да се е променил повече. Световноизвестен, богат, красив и преуспял, би трябвало да е заобиколен от приятели. Но не беше получил нито цветя, нито картички, нито някой го бе потърсил по телефона. В коридора не го чакаше никаква жена, никакъв приятел не се суетеше покрай леглото му. Сега, в този труден момент, той беше съвсем сам.
Какво имаше сега? На какво се радваше? Употреба на наркотици, свободен секс, някоя курва в задимена кръчма, номинация за Оскар? Тя се чудеше дали всички негови снимки, които бе виждала през тези години в списанията, не бяха лъжи — бързи усмивки за пред камерите?
В онези години тя познаваше душата му. Или поне така си мислеше. Беше буен външно, но вътрешно беше толкова раним, колкото и тя самата. Винаги бе знаела, че някъде в него има едно място, което не спира да кърви. Знаеше го, защото и тя имаше подобно място. Нейното се бе породило от самотата и от жестоката истина, че баща й я презираше. В течение на годините бе покрила това място с тънка стъклена стена, която я караше да се чувства крехка, уязвима, но все пак беше някаква защита.
Кой знае дали не беше така и с Ейнджъл?
Телефонът на бюрото й иззвъня и прекъсна мислите й. Вдигна слушалката и чу гласа на Хилда:
— Том е, Маделин. Натиснал е копчето за повикване.
— Мамка му!
Маделин захвърли книжата на бюрото си и се втурна към вратата. Докато тичаше по коридора, над главата й отекваше сигналът от системата за повикване. Син код… Син код…
Влетя в стаята му. Хора в сини и бели престилки търчаха покрай леглото, крещейки си един на друг. Хилда вече беше пристигнала, притиснала ръце към гърдите му. Видя Маделин и я погледна с очи, изпълнени с паника.
— Губим го.
Маделин си проправи път до леглото.
— Интубирайте го.
— Започнахме с лидокаин — каза една от сестрите.
Маделин хвърли поглед към монитора.
— Мамка му! — отново изсъска. Не работеше. — Мамка му! Дефибрилатор!
Някой й подаде заредения дефибрилатор. Хилда разтвори пижамата на Том и Маделин притисна уреда към червения белег върху гърдите му.
— Давайте!
Електрическият ток разтърси тялото на Том. Гърбът му се изви и той отново се строполи на леглото. Всички погледи се обърнаха към монитора. Права линия.
— Отново — излая Маделин.
Том още веднъж се сгърчи в нечовешки спазъм. Маделин затаи дъх, втренчила поглед в черния екран. Чу се тихичко бип-бип-бип, една тънка розова линия запълзя нагоре-надолу.
— Имаме пулс… Кръвно налягане — осемдесет на петдесет, расте…
Маделин въздъхна с облекчение. Всички въздъхнаха.
— Успяхме — каза Хилда с уморена усмивка.
Маделин не отговори. Един по един хората от персонала излизаха от стаята, като разговаряха тихо. Положението беше овладяно и те отново можеха да се върнат към нормалния си живот.
Хилда остана. Сложи ръка на рамото на Маделин.
— Досега беше добре. Приема лекарствата. Резултатът от биопсията е отрицателен.
Маделин кимна. Опита да се усмихне, но й струваше прекалено голямо усилие.
— Благодаря, Хилда. Ще остана за малко при него.
Хилда излезе и затвори вратата след себе си.
Маделин се наведе и прошепна в ухото на Том:
— Продължавай да се бориш, Том. Продължавай да работиш упорито. Ще се оправиш.
Знаеше, че повечето от членовете на медицинската общност не са съгласни, но тя вярваше в способността на мозъка и духа да излекуват тялото. Поне й се искаше да бъде така.
Клепачите на Том трепнаха и се отвориха.
— Здрасти, докторе — каза той дрезгаво. — Чувствам се така, сякаш по гърдите ми е минал камион.
Тя му се усмихна.
— Признавам се за виновна. Ударих един добър човек, който беше паднал.
— Вие, еманципираните жени… Всички сте еднакви.
Тя се засмя тихо.
— Еманципирани жени. Това отдавна не го бях чувала.
— Повярвайте ми… — Той се закашля и потърка врата си. — В моето положение човек се гордее, че остарява. — Той докосна ръката й. Толкова нежно, че в първия момент тя дори не разбра какво става. — Останете за малко.
Видя страха в очите му, чувство, което толкова се опитваше да скрие под щита на шегите.
— Кога ще дойде Сюзън?
— След работа. Няма да се забави много.
Маделин взе телефона и се обади в семинарията. Веднага я свързаха с Франсис.
— Здравей, Франсис — каза тихо тя. — Ще можеш ли да вземеш Лина от училище?
— Разчитай на мен. Искаш ли да я изведа на вечеря?
— Би било чудесно — отвърна тя. — Ще се прибера след няколко часа.
Тя затвори телефона и си взе един стол. Седна и се наведе към леглото.
— Снощи ми разказвахте за уроците по езда на дъщеря ви…
Франсис стоеше под стария дъб на улица «Пасифик». Слабата слънчева светлина проникваше през жълтите листа и играеше по тревата.
Звънецът удари. Само след миг от тухлената сграда се изсипа рояк деца и се насочиха към автобусите, които ги чакаха в двора на училището.
Както бе очаквал, Лина беше от последните. Вървеше с онази странна нейна компания — приличаха на банда бегълци от някое отделение на Червения кръст.
Той се отдръпна от дървото и й махна.
— Лина! Насам.
Тя му се усмихна и се сбогува с групата. Оправи размъкнатите си дънки и тръгна към него. Остриганата й коса подскачаше при всяка нейна стъпка.
Той й се усмихна.
— Още се мотаеш с богоизбраните, а?
— Това едва ли е изказване на добър християнин. — Тя го изгледа, вдигнала вежди. — Освен това някои от тях са добри католици… Чукат се в мисионерската поза.
Франсис усети руменината, която плъзна по бузите му. Лина се ухили и той разбра, че е видяла.
— Липсва ми онова време, когато можех да измия устата ти със сапун.
— Никога не си го правил.
— Не, изпуснал съм тази възможност, а вече е прекалено късно.
— Да я изплакна с текила, какво ще кажеш?
Той спря внезапно и се обърна към нея.
— Не е смешно.
Знаеше, че трябва да каже още нещо, но всичко май вървеше добре — тя не изглеждаше сърдита, че бе застанал на страната на Маделин на рождения й ден. Не искаше да я предизвиква. «Страхливец» — помисли си, но не каза нищо повече.
— Какво ще кажеш да похапнем някъде и да идем на кино?
Лина въздъхна.
— Майка ми пак се е отдала на работата си, а?
Той я прегърна през рамото и я придърпа към себе си.
— Държиш се като тийнейджърка.
— Аз съм тийнейджърка.
— Знам, знам, но позволи ми малко да си фантазирам. Искам да си спомням каква беше… когато не носеше кубинки и любимата ти дума беше «мама».
Той се смееше, както и тя, докато вървяха надолу по тротоара.
Когато стигнаха до колата, Лина спря и го погледна.
— Какво беше… Нали се сещаш, когато бях малка? Тогава бях ли толкова различна от нея?
Франсис усети болката в гласа й, несигурността. Поведе я към една пейка на ъгъла и седнаха там. Тя се сгуши до него и в този момент въобще не изглеждаше толкова наперена. Приличаше на едно слабичко момиче, облечено в големи, грозни дрехи — едно дете, което отчаяно търсеше пътя към женствеността.
Той я придърпа още по-близо. Облегнаха се и се загледаха в есенното небе.
— Спомням си първия ти учебен ден, сякаш беше вчера. Ти и майка ти още живеехте в апартамента под наем. Тогава тя още караше стажа си и работеше по цели денонощия. Ти прекарваше по-голямата част от времето си в детското отделение. Майка ти сякаш никога не спеше. Работеше и учеше и всяка свободна секунда прекарваше с теб — четеше ти, играеше с теб, обичаше те така, както никога не съм виждал някой да обича някого.
— Приказки — промърмори Лина. — Четеше ми приказки.
— Дори и тогава ти беше едно буйно, независимо хлапе. За първия ти ден в детската градина майка ти си взе почивен ден. Обличаше те и те преобличаше, докато не заприлича на кукла с лачените ти черни обувки и розови панделки. Позволиха на родителите да пътуват с децата с автобуса на първия ден и Мади беше толкова развълнувана. Никога преди не се бе качвала на училищен автобус и изгаряше от желание да го направи. Но когато стигнахте до спирката, ти се обърна към нея и й каза, че искаш да бъдеш сама.
Лина се намръщи.
— Не си спомням.
— Е, аз си спомням. Майка ти почти избухна в плач, но не ти показа колко е наранена. Вместо това тя пусна ръката ти и те остави да се качиш на големия автобус съвсем сама. Ти дори не й махна за сбогом, просто отиде до едно празно място и седна. Когато вратите се затвориха, майка ти хукна към къщи, скочи в колата и кара след автобуса до детската градина. Плакала е през целия път до там и обратно. — Той се обърна към нея и погали бузата й. — Толкова се гордееше с теб и беше толкова… изплашена.
— Знам, че ме обича — каза Лина, втренчила поглед в далечината. — Аз също я обичам. Просто… Просто понякога е трудно. Имам чувството, че някак мястото ми не е при нея. Сякаш някое извънземно ме е оставило по погрешка при нея.
Той я притисна към себе си.
— Винаги е така, когато човек расте. Никой не знае къде точно е мястото му. И цял живот го търсим.
— Лесно е да го кажеш. Ти обичаш майка ми и мен, но принадлежиш на Бог.
Той разбра, че не може да й отговори. Но искаше — господи, как искаше — да му е по-лесно.
— Да — каза бавно. — Това изречение в общи линии обобщава живота ми.
— Знаеш ли, че майка ми обеща да се свърже с баща ми?
За момент Франсис сякаш спря да диша.
— Не, не знаех.
Лина му се ухили.
— Да. Малко съм нервна, но съм много развълнувана. Съвсем скоро ще се срещна с него.
Франсис усети как страхът се връща, а заедно с него дойде и срамът. Бог да му прости, но не искаше Лина да се запознава с баща си.
— Е — каза най-накрая, — какво ще кажеш да похапнем пици?
— Възнамеряваш да предложиш пица на детето на един кардиолог?
Той се разсмя и се почувства по-добре, сякаш поне за миг всичко в този свят си дойде на мястото.
— Нямаше да го кажа, ако не беше така.
Дълго след като го остави сам в стаята му, дълго след като сестрите го подготвиха за през нощта, дълго след като Хилда изстреля устава си от правила, Ейнджъл все още не можеше да заспи. Поиска още лекарства, за да му помогнат да заспи, но му отказаха и той лежеше съвсем буден.
Мисленето беше последното нещо, което искаше да прави в това забравено от Бога място. Но не можеше да пропъди образите от ума си. Франсис и Маделин, търкалящи се в огромно легло, а дванайсет деца спят в стаята до спалнята им. Бяла дъсчена ограда около хубав, подреден двор.
Затвори очи и веднага разбра, че допуска грешка. Спомените отново се върнаха, ясни и отчетливи, съвсем, съвсем близо…
Беше през деня — слънчев летен ден — а Ейнджъл бе принуден да лежи на болничното си легло. Франсис беше при него, говореше му. Но Ейнджъл беше на седемнайсет и прекалено сърдит, за да го слуша. Сърдит, защото беше болен, сърдит на тъпите лекари, които му казваха, че трябва да промени живота си, че може да умре, ако не внимава. Той нямаше никаква представа какво, по дяволите, е миокардит. А и пет пари не даваше. Не искаше да бъде хванат в капана на това легло.
Лятото се изнизваше, а диагнозата — вирусна инфекция, засягаща сърцето — го ядосваше. Глупавите доктори не спираха да му говорят, че ще умре, ако не внимава, че трябва да спре алкохола и цигарите, но той се чувстваше съвсем здрав. Нищо му нямаше на сърцето му.
Вратата на стаята се отвори, но Ейнджъл не си направи труда да помръдне. Беше прекалено зает с това да се самосъжалява. Франсис се наведе към него и прошепна:
— Господи!
В първия момент Ейнджъл не разбра за какво говори брат му. После обърна глава и я видя. Тъничко момиче стоеше до вратата, очите й бяха широко отворени и не премигваха, зъбите й стискаха до кръв долната устна. Кожата й беше с цвят на слонова кост, веждите — тъмни, сякаш нарисувани с молив. Беше стиснала до гърдите си купчина списания «Сърцето».
Ейнджъл я прецени като доста хубава по онзи начин, по който са хубави момичетата от частите училища, но тогава видя отражението й в чистите сини очи на брат си и тя стана много по-хубава. Първото момиче, което Франсис бе удостоил с втори поглед.
— Мили боже — отново прошепна Франсис.
Ейнджъл се размърда, без дори да се замисля. Усмихна се на момичето с онази усмивка, която беше негова запазена марка, онази, с която безмилостно разбиваше сърцата на момичетата в квартала. Знаеше, че изглежда добре — загоряло от слънцето, тъмнокосо момче с италиано-ирландски произход, с поглед на бунтар.
Тя му се усмихна в отговор. Първо съвсем леко, после по-широко. Усмивката преобрази чертите й, вдигна ъгълчетата на очите й и лицето й придоби екзотичен вид. Вълнистата светлокестенява коса, на места с цвят на пясък, блестеше на изкуствената светлина.
— Нямам нищо против малко компания — каза Ейнджъл.
Очите й се разшириха и той за първи път видя, че са светли сребристозелени.
— Така ли?
Франсис въздъхна — дълбок, уморен звук, издаващ поражение, после стана — високо, непохватно русо момче, което я гледаше като предано куче, безмълвно молейки да го забележи.
Ейнджъл изпита съжаление, но вече беше прекалено късно да направи каквото и да било, а така или иначе не искаше. За първи път в живота си притежаваше нещо, което Франсис искаше, и това го караше да се чувства добре.
Момичето — по-късно разбра, че името й е Маделин Хилиърд — погледна към Франсис и той излезе от стаята. Тя му се усмихна леко и се сбогува. Никога след това не погледна отново към Франсис, нито тогава, нито през вълшебните месеци, които последваха. Месеци, които промениха живота им.
Отначало Ейнджъл искаше Маделин, защото Франсис я искаше — обикновен егоизъм, но не знаеше какво ще последва.
Ейнджъл се влюби в нея. С ума, сърцето, тялото и душата си, той се влюби за първи — и може би единствен — път в живота си. Тихата, кротка тийнейджърка с огромните очи изпълни целия му свят. Тя виждаше нещо в него, нещо, което никой преди това не бе забелязал. Тя вярваше в него и когато я държеше в прегръдките си, той също вярваше в себе си. Но не достатъчно, не беше вярвал достатъчно в себе си…
И въпреки че я напусна, така и не успя да я изтръгне от душата си. В това беше цялата трагедия. Беше я изоставил. Разби сърцата и на двамата и защо? Заради един живот, прекаран в задимени барове и още по-задимени хотелски стаи. Разказваше уморено все едни и същи истории на прекомерно гримирани жени, шепнеше все едни и същи изтъркани фрази в ушите им. Но никога не бе намерил истинската жена, никога не бе казал истинските думи.
И ето, че отново беше в болницата.
Само че този път може би Франсис се бе оказал победител, може би сега Франсис спеше с Маделин, Франсис целуваше розовите зърна на гърдите й и пълните й устни.
Той трепна.
Ревността пропълзя към сърцето му, преобърна стомаха му и той се ядоса.
Не искаше Маделин да принадлежи на Франсис.
— Исусе — прошепна той. Искаше му се това да е молитва, но знаеше, че вече е прекалено късно за молитви. Винаги е било прекалено късно.
Глава 8
Маделин седна в края на канапето. Босите й крака бяха притиснати един към друг, ръцете й — здраво стиснати в скута. Беше събота сутрин и тя бе станала рано, за да направи закуска. Внимателно се бе облякла с широки дънки и размъкната тениска. Изглеждаше съвсем обикновено, поне доколкото знаеше как да го направи.
Но вътрешно се чувстваше несигурна и изплашена.
«Обещавам да се свържа с баща ти…»
Чу водата в тоалетната и скочи на крака. Препъвайки се към кухнята, извади бързо дъската за рязане и започна да реже моркови.
Чак когато обели и наряза три, осъзна, че за закуската не са й необходими моркови.
Блъсна зеленчуците настрани и се загледа в затворената врата. Тревогата й бе стигнала крайния си предел. Ами ако не успееше да се справи, ако не можеше да излъже достатъчно добре, за да предпази дъщеря си?
Вратата се отвори и Лина застана в рамката. Беше облечена в прилепнал раиран пуловер и панталони, които не би могъл да изпълни и борец тежка категория. Дъното им висеше между коленете й, оръфаните ръбове се влачеха по пода.
— Здравей, майко — каза тя и блъсна вратата с крака си, обут в груба кубинка. Влачейки една раница, тя тръгна по коридора към дневната. — Ще ходя в парка.
Гърлото на Маделин пресъхна.
— Хапни поне нещо.
Лина замръзна на мястото си.
— Ти готвиш?
— Д-да. Шунка, омлет със сирене и препечени филийки.
— Пуешка шунка?
— Ти обичаше пуешка шунка.
Лина превъртя очи.
— Слез на земята, майко. Тогава бях прекалено малка, за да разбирам разликата.
— Е… можеш да изядеш препечените филийки.
Лина захвърли раницата си на канапето и сви рамене.
— Няма значение.
Тя отново се насочи към стаята си.
На Маделин й се искаше да въздъхне облекчено и да остави Лина на мира, но не можеше да се предаде толкова лесно. Точно тази й страхливост бе провалила отношенията между тях и щеше да е необходима малко смелост, за да ги поправи.
Правила. Тя реагира добре на дисциплина.
— Бих искала да сложиш масата — извика тя зад гърба на дъщеря си.
Лина бавно се обърна.
— Искаш да направя какво?
Маделин облиза устни.
— Да сложиш масата.
Лина я изгледа. Пъхна ръце в огромните си джобове и прекоси стаята.
— Майко?
Маделин се опита да се успокои.
— Да?
— Какво, да не сме станали идеалното семейство?
Маделин избухна в смях.
— Хайде, сложи масата.
Лина не помръдна. Просто стоеше там и се взираше в нея. Маделин започна да трепери. Беше грешка от нейна страна да се опитва да се преструва, че са истинско семейство, да се преструва, че нещо незначително като закуска в събота може да оправи недоразуменията между нея и Лина.
— Обади ли се на татко ми вчера?
Маделин трепна. Ето го въпроса, който искаше да избегне.
— Татко — сопна се тя. Покашля се и се опита да говори по-спокойно. — Той е твой баща. Татко е по… различно.
— Да, както и да е. Обади ли му се?
Маделин сведе поглед. Гледаше в морковите — малки оранжеви парченца върху зеления плот.
— Майко?
Маделин вдигна с усилие очи и посрещна подозрителния поглед на дъщеря си. Опита се да се усмихне. Опита се, но не успя. Започваше да я боли главата.
— Какво?
— Обади ли му се?
— Дали съм му се обадила?
Лина нервно заби зъби в долната си устна.
— Не ми причинявай това, майко. — Гласът й се пречупи и Маделин видя за миг отчаянието на дъщеря си.
Това вече не беше кой е той. Въпросът на Лина вече беше коя съм аз.
Маделин остави ножа и заобиколи масата. Гледайки втренчено Лина, тя вдигна ръка. Лина се взираше в ръката на майка си, после вдигна очи и погледите им се срещнаха.
Маделин усети силен изблик на чувство. Беше минало толкова време, откакто се бяха гледали така, като майка и дъщеря. Бяха минали месеци, в които се бяха избягвали, бяха гледали навсякъде другаде, но не и в очите на другата.
Очите й молеха Лина за още една възможност. Опита се да отговори, но не можеше.
— Не си му се обадила — каза мрачно Лина. — Защо?
Маделин се постара да задържи погледа й възможно най-дълго, докато чувството й за вина я стисна силно за гърлото.
— Бях толкова заета. Този нов пациент наистина…
Лина избухна в смях. Или може би беше плач? Дъщеря й се смееше през сълзи.
— Страхотно, майко. Била си прекалено заета, за да се обадиш на баща ми. — Тя грабна раницата и я метна на гърба си. Подсмърчайки силно, се втурна към входната врата и я отвори. В последния миг спря и се обърна. Погледна Маделин с очи, изпълнени с болка. — Не знам защо ти повярвах.
И избяга.
Франсис се облегна назад и затвори очи. По-късно трябваше да отиде да види Илиа Фиорели, но още не му се мислеше за това. Седеше си тихо и слушаше «Фантомът на операта».
Музиката изпълваше стаята в ректората, издигаше се и отново заглъхваше. Започна следващата песен. «Музика на нощта».
Той въздъхна. Музиката започна бавно, спокойно и го поведе в света на фантома. Едно самотно място, изпълнено с болка, копнеж и несподелена любов.
Спомни си първия път, когато бе слушал тази музика. С Маделин бяха отишли на театър. Седнал до нея, усещащ присъствието й, виждайки светлината на прожекторите, отразена в очите й, се бе почувствал на седмото небе.
Остави фантазиите си да се развихрят в тъмнината, с която не можеш да се бориш…
Франсис пееше на глас. Преструваше се за миг, че притежава талант. Че притежава много други неща.
И тъгата дойде, както винаги идваше. Франсис разбираше болката в песента на фантома, нещастието да живееш в сянката на жената, която обичаш.
О, Маделин. Той отново въздъхна.
— Франсис?
Той скочи на крака и премига срещу слънчевата светлина, нахлула през отворената врата.
Там стоеше Лина. Изглеждаше невероятно млада и крехка, облечена в размъкнатите си панталони и маскировъчно яке. Но вниманието му бе привлечено от очите й и той се намръщи, обзет от тревога.
— Лина, скъпа, какво има?
Тя не отговори.
— Лина?
Той тръгна към нея и чак сега забеляза всичко онова, което му бе попречило да види ярката слънчева светлина. Стойката й, изкривена на една страна, подутите й червени очи, бузите, изцапани от размазания грим.
И разбра. Господ да му е на помощ, разбра защо бе дошла тук. Защо беше толкова наранена и изгубена. Маделин й беше казала истината.
О, господи… Направо му призля при тази мисъл. Спря касетофона и тръгна към нея.
А тя продължаваше да стои неподвижно до вратата. Бледа, толкова бледа, подутите й очи — изпълнени с тъга. Спомни си стотици други нейни посещения. Тогава бе идвала при него засмяна, весела, от вратата се хвърляше в прегръдката му.
— Не знаех къде да отида — каза тя. Гризеше нокътя на палеца си и го гледаше с тези тъжни, тъжни очи.
Той протегна ръка и тя я стисна силно. Очите й отново се напълниха със сълзи.
Франсис затвори вратата и поведе Лина към канапето. Седна до нея и я прегърна. Тя притисна бузата си към гърдите му. Франсис усети накъсаното й дишане.
— Шшт — промърмори той.
Искаше да й помогне, както й бе помагал толкова много пъти.
Тя внезапно се отдръпна, изхълца и го погледна.
— М-майка не се е обадила на баща ми. Тя об-обеща, но не му се е обадила.
За миг Франсис изпита облекчение. По бузите й се търкаляха сълзи, падаха една след друга върху пуловера й.
— Не знам защо й повярвах, че ще го направи.
— Той ви изостави. Може би ще е по-добре, ако не мислиш за него.
— Кажи ми кой е той — тихо каза тя.
Оттук нататък нямаше връщане, той го знаеше. Страхът сграбчи сърцето му. Изтри една сълза от бузата й.
— О, Лина-балерина…
— Не ми причинявай това, Франсис. Не и ти.
Той усети срама, който изпълни душата му.
— Не мога да ти кажа името му.
— Не можеш? — Думите й бяха едва доловим шепот. — Или не искаш?
— Лина…
— Недей.
Тя го погледна и той видя в този миг, който сякаш трая цяла вечност, че тя го мрази. Заболя го. Господи, колко го заболя.
— Като малка обичах да гледам «Семейство Адамс». — Тя прехапа устни и отмести поглед. Мина много време, преди отново да проговори. — И плачех. Това тъпо анимационно филмче ме караше да плача.
Франсис разбираше. Още като дете, тя бе изпитвала нужда от семейство. Но той и Маделин не й го бяха дали. Искаха да я предпазят с мълчанието си, но то само още повече я бе наранило.
— Съжалявам, Лина.
Тя се изсмя горчиво.
— Да. Е, аз също.
Тя стана и взе раницата си. Метна я на рамо и тръгна към вратата.
Той скочи на крака.
— Лина, почакай…
Знаеше, че не това трябва да каже, че едва ли има какво да каже. Думите отекнаха в стаята и настъпи страшна тишина.
Тя го изгледа сурово, студено.
— Какво да чакам?
Той тръгна към нея. Тя не помръдна, просто стоеше там и го гледаше с огромните си, отчаяни сини очи. Той нежно взе лицето й в ръце и изтри сълзите й.
— Обичам те, Лина. Никога не го забравяй.
— Да, разбира се, че ме обичаш. — Гласът й се пречупи. — И ти, и майка ме обичате. Но никой не иска да ми каже истината.
Лина спря пред един магазин. Витрината се пулеше срещу нея, ярко осветена, и я канеше да влезе. Тя захвърли колелото си в храстите.
Възбудата зае мястото на гнева и разочарованието. Сега имаше нужда от възбуда, имаше нужда от друго чувство, което да я погълне. Изтри очи в опит да премахне следите от безполезните сълзи. Погледна пръстите си и разбра, че по миглите й не е останала спирала. Всичката беше размазана по бузите й. Сигурно всичко, което бе останало от ружа й, бяха две червени ивици от двете страни на размазаната спирала.
Подсмърчайки, Лина вирна брадичка и присви очи. Само някой да й кажеше нещо. Всъщност нека й кажеха!
Тя дори не си бе направила труда да му се обади. Някакви си тъпи седем цифри, петнайсет откраднати минути от работния й ден…
И Франсис, човекът, който й беше почти като баща, също я предаде. «Не мога да ти кажа името му.»
Лина усети застрашителното приближаване на нови сълзи и избяга от магазина. Под едно дърво наблизо имаше струпани дървени щайги. Тя седна върху тях и се разрида.
Майка й знаеше колко важно е това за нея. Трябваше да знае. И въпреки това беше прекалено заета, за да се обади.
Преди Лина винаги се бе съобразявала с програмата на майка си. Тя се гордееше с професията й — беше по-добра от тези на всички останали майки. Беше се примирявала с всички пропуснати дати, самотните нощи, набързо сервираните вечери. Но стига толкова. Не можеше да се примирява повече.
Бръкна в раницата си и извади един компактдиск. Отвори кутийката и се взря в отражението си в огледалната повърхност. Сини очи, черни вежди, малки, извити като лък устни.
— Коя си ти? — прошепна тя на момичето върху диска.
И кой беше той — бащата, оставил следа върху лицето й, мислите й, характера й? Той трябваше да отговори на всичко. Буйността, гневът, неудовлетворението — всички тези черти на характера сигурно бяха наследени от него.
Непрекъснато си спомняше въпроса си — «като него ли съм?».
И тъжната усмивка на майка си, онази, която лишаваше Лина от рожденото й право, от спомените, които би трябвало да бъдат и нейни. «Точно като него си.»
Фантазиите й отново се развихриха, обвивайки я в тънката си паяжина. Те си приличаха, тя и баща й. Майка й беше казала така. Тя беше като баща си. Те щяха да бъдат нещо повече от просто баща и дъщеря. Щяха да бъдат най-добрите приятели. Баща й не би я лъгал и не би я възпитавал с дисциплина. Нямаше да работи толкова много и да се прибира вкъщи уморен и нямаше да му прави впечатление, че не е написала домашното си.
Не знаеше колко дълго е седяла така, в мечти за него. Достатъчно дълго, за да изсъхнат сълзите й, за да се превърне болката й в гняв. Майка й нямаше право да пази това в тайна от нея. Не и това.
Изморена, потисната, стана и излезе от храстите.
Ето го магазина. Трябваше да се обърне, да си отиде вкъщи, за да помисли, но магазинът беше толкова близо.
Имаше нужда от малкото адреналин, който можеше да й осигури надхитряването на всички. Погледна бързо в двете посоки, намести раницата на рамото си и тръгна към магазина.
Стъклените врати се отвориха гостоприемно пред нея. Тя влезе в осветения магазин. Имаше чувство, че прави впечатление на всички. Една пънкарка в размъкнати дрехи.
Ухили се, защото знаеше, че всички я гледат, проучват я. Направи това, което правеше винаги. Първо си купи вестник. Пъхна го под мишница, после се обърна и тръгна към щанда за козметика. Докосваше всичко, което я интересуваше. Разглеждаше.
Докосна сума ти неща, като после внимателно ги оставяше така, както бяха преди.
И тогава я видя, докосна я и сърцето й заликува. На устните й грейна усмивка.
Тънко шишенце спирала за мигли в прозрачна пластмасова опаковка.
Огледа се наоколо и не видя никого. Сърцето й ускори ритъма си, започна да блъска силно в гърдите й. Дланите й се изпотиха. Първото усещане за страх сграбчи съзнанието й, казваше й, че не бива да го прави.
И тогава дойде другото чувство — наперената самоувереност, която можеше да открие само до един силно осветен щанд, ускоряващият пулса адреналин.
Можеш да го направиш, нали?
Тя повървя още малко, като съвсем невинно държеше спиралата. Пръстите й бяха толкова потни, че се наложи няколко пъти да смени ръцете. Два пъти се престори, че оставя обратно спиралата на щанда — един път при дезодорантите, един път — при лекарствата.
При пастите за зъби направи своя ход.
Пъхна спиралата в джоба си и бързо дръпна ръка.
Направи го.
Задъхана, с ускорен пулс, тя се насили да продължи да върви спокойно покрай щандовете. Спря при видео касетите, прегледа няколко книги на ужасите. Списанията привлякоха вниманието й и тя остана там няколко минути.
После, съвсем спокойно, мина покрай касата и тръгна към изхода. Бързо се огледа в двете посоки, видя, че е сама, и широка усмивка озари лицето й, когато вратите се отвориха.
В последната секунда една ръка сграбчи рамото й и го стисна силно. Един висок мъжки глас каза:
— Един момент, госпожице.
Глава 9
Франсис вървеше бавно по калдъръмената пътека, която водеше към скромната бяла къщица на семейство Фиорели. Виждаше бурените, които бяха поникнали между камъните, и есенните цветя в двора.
Миналото лято градината беше много хубава и добре поддържана, сега беше запустяла. Увехналите розови пъпки висяха унило на стъблата си.
Стигна до входната врата и спря. На верандата имаше малка статуя на Исус, която гостоприемно протягаше ръце към него.
За момент Франсис изпита нежелание да влезе. Усещаше очите на статуята, вперени в него, безмълвно укорявайки го за страхливостта му. Семейство Фиорели му бяха приятели, откак се помнеше. Когато той и Ейнджъл бяха още деца, често идваха да играят на двора им заедно с внуците на Фиорели.
Но тези дни бяха отминали. Сега беше тук по друга причина. Пое си дълбоко въздух и почука.
Отвътре се чу шумолене, вратата се отвори и пред него застана слаб, приведен старец. На сбръчканото му лице грейна широка усмивка.
— Здравей, отче Франсис. Заповядай, заповядай. — Мъжът отстъпи встрани, за да му направи път.
Франсис пристъпи в тъмната къща. Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата — слабият, застоял дъх на запустяла къща, къща, чийто покрив се нуждае от поправка. От тясното антре се влизаше направо в малка, овална гостна. По стените й висяха семейни портрети, изкривени и прашни, училищни снимки на децата, които вече имаха свои деца. В ъгъла стоеше стар телевизор, който беше единственият източник на звук в иначе тихата стая.
Миналата година тук имаше и красив диван, и масичка от викторианската епоха. На тяхно място сега стоеше болнично легло. В ъгъла имаше инвалидна количка, очакваща някой да я използва.
Но дори и времето за това бе минало.
Франсис го почувства отново — нежеланието да влезе в малкия им, тъжен свят.
— Здравейте — беше единствената дума, която успя да излезе от свитото му гърло.
Възрастният мъж вдигна поглед. Лицето му беше съсухрено и бледо. Франсис си спомни за миг човека, който някога живееше зад тези тъмни очи. Той се смееше почти непрекъснато. Усмивката не слизаше от лицето му дори когато се изповядваше. И винаги имаше някаква смешка, с която да разсмее Франсис в изповедалнята, някакъв «грях», който караше младия свещеник да се кикоти зад тъмния дървен параван. «Благослови ме, отче, защото сложих риба тон в салатата с пиле.»
— Да ти донеса ли нещо за пиене, отче? — попита почтително господин Фиорели. Вече нямаше усмивка.
Франсис поклати глава и докосна рамото на стареца, забелязвайки колко е отслабнал.
— Не, благодаря, Едуард. Как е тя днес?
Едуард отново вдигна поглед и на слабата светлина лицето му сякаш се вдлъбна, сякаш изчезна в плетеницата от бръчки.
— Не е добре.
Франсис отиде до леглото и седна на скърцащия стар стол.
Жената в леглото, Илиа Фиорели, премига и се събуди. Усмихна се, когато го видя.
— Отец Франсис.
Едуард отиде от другата страна на леглото, седна и хвана ръката на жена си.
— Знаех си, че ще дойдеш днес — прошепна тя. Опита се да каже още нещо, но гърдите й се разтресоха в суха кашлица.
Франсис гледаше бледата, съсухрена старица. Бялата й коса, сресана в прилична прическа, се виеше по възглавницата. Той хвана другата й ръка — толкова тънка и крехка — и леко я стисна.
Мътните, воднисти сини очи примигаха срещу него. Дори сега, в последните дни на живота й, изпълнени с болка, тя излъчваше същата спокойна нежност, която дълбоко го трогна.
— Благослови ме, отче, защото съгреших. — Говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе, за да чува думите й. — От две седмици не съм се изповядвала. Сгреших в…
Франсис стисна очи и преглътна буцата в гърлото си. «Кога за последен път наистина съгреши, Илиа? Кога?»
Как можеше милостивият Господ да позволи жена като тази да е толкова нещастна? Една любяща, мила жена, която никога не бе причинявала зло някому. Беше помагала на хората през целия си живот, а сега лежеше тук и ракът разяждаше костите й, безнадеждно разпростирайки се по кръвта й.
Ами Едуард, петдесет и седем годишният й съпруг? Какво щеше да прави той след смъртта й, как щеше да се грижи за дома, който тя бе създала за тях двамата?
— Едуард — обади се тихо болната, — донеси на отец Франсис чаша чай.
Едуард пусна ръката на жена си и отиде в кухнята.
Тя изчака да затвори вратата, преди отново да заговори.
— Отче… — Тя спря, пое си дълбоко въздух и стисна силно ръката му. — Страхувам се за него, отче. Погледът му напоследък… Не е готов да умра.
Франсис докосна лицето й и нежно погали бръчките му.
— Аз ще му помогна, Илиа. Ще бъда до него.
— Не мога да остана повече. Болката… — По бузите й се затъркаляха сълзи. Отново стисна ръката му. — Грижи се за него, отче. Моля те…
Франсис изтри влажната й буза и се опита да се усмихне.
— Господ ще се грижи за Едуард, а Той е много по-добър в това от мен. Господ винаги има…
План.
Но не можа да довърши. Беше казвал същото нещо хиляди пъти, но сега не можеше. Искаше да каже нещо истинско, нещо, което ще намали болката на тази жена, но не знаеше какво. Не знаеше.
— Разбира се, че Той има план — потвърди тя, за да го улесни. — Само че… моят Едуард…
Очите на Франсис се изпълниха със сълзи. Опита се да каже нещо смислено, но не можеше да измисли нищо и направи това, което правеше винаги — опрости греховете й, макар да ги нямаше, и я благослови за хиляден път.
— Благодаря ти, отче.
Той се взираше в сините й очи и видя там всичко, от което се бе лишил, всички пътища, които не бе поел. И внезапно се замисли за неща, които не биваше…
През целия си трийсет и пет годишен живот Франсис бе спал сам, сгушен в тясното си дървено легло, в чаршафите, които миришеха на афтършейва му. Прииска му се поне веднъж да легне в легло, което мирише на парфюм.
Преди му беше достатъчно само да гледа отстрани, да обича чуждите деца, да разговаря с чуждите съпруги. Но сега, седнал тук до госпожа Фиорели, държейки ръката й, той разбра от колко важни неща се е отказал. Можеше да кръсти милион деца, но никое никога нямаше да го нарече «татко».
Просто бе наблюдавал живота отстрани. Все още обичаше Бога, но понякога, през някоя студена, тъмна нощ, определено жадуваше за контакт с човешко същество. За Маделин. Стотици пъти през изминалите години бе ставал от леглото си и бе коленичил на твърдия под, за да се помоли за помощ и сила.
За смелост. Точно това му беше необходимо сега. Заради госпожа Фиорели и за самия него. През целия си живот бе имал нужда от смелост, но никога не бе я намирал. Ейнджъл бе взел всичката смелост на семейството им, а Франсис бе взел всичката вяра.
Ако имаше смелост, съвсем мъничко смелост преди толкова много години, може би щеше да направи друг избор, да поеме друг път.
Но бе поел по-лесния път. Когато Маделин беше бременна и сама, той й бе предложил да се омъжи за него. Само че не го бе искал наистина и тя го разбра, както винаги разбираше всичко за него. Знаеше, че любовта му към Бог е единствената страст в живота му и така щеше да бъде винаги.
«Не, Франсис — бе казала тихо тя, а по бузите й се търкаляха сълзи. — Бъди мой приятел, бъди приятел на детето ми. Моля те…»
Никога повече не заговориха за това.
Имаше толкова много неща, за които никога не бяха говорили…
Той затвори очи и се замоли на глас — колкото заради Илиа, толкова и заради самия себе си.
— Вярвам в Бога, във Всемогъщия отец, Създателя на земята и небето. Вярвам в Исус Христос, Неговият единствен син, нашият господар. — Думите се изливаха от съзнанието му като вода. Една след друга, успокояващи, пречистващи, и той потъна в тях.
Гласът на Илиа се присъедини към неговия:
— Вярвам в Светия дух, Светата католическа църква, в светците, в опрощаването на греховете, във възкръсването на тялото и вечния живот. Амин.
Опрощаването на греховете.
Срамът отново се върна и Франсис нямаше къде да се скрие. Трябваше да окуражи Маделин да каже на Лина истината за баща й, или самият той трябваше да й каже истината.
Знаеше, че не би могъл да бъде опростен, ако най-после не оправеше всичко.
— Отче? — Гласът на госпожа Фиорели го върна отново в действителността.
Той пропъди мислите си и се усмихна на възрастната жена.
— Съжалявам, госпожо Фиорели.
— За миг ми се стори тъжен, отче — каза Илиа. — Как е възможно красив млад свещеник като теб да е тъжен?
Трябваше да я излъже, трябваше да се придържа към съвършения образ, но не можеше.
— Съжаления, може би — отвърна тихо той.
Тя вдигна съсухрената си, слаба ръка и докосна брадичката му.
— Запомни го от мен, отче. Животът свършва бързо, а човек съжалява единствено за това, което не е направил.
— Понякога е прекалено късно.
— Никога. — Тя се задъха. — Никога не е прекалено късно.
Ейнджъл лежеше на неудобното си болнично легло, впил поглед в тавана.
Господи, толкова зле се чувстваше. Болеше го почти навсякъде, а там, където не изпитваше болка, чувстваше слабост. Дишането се бе превърнало в болезнен, незадоволителен процес. Пръстите му започнаха да изстиват. Първо смяташе, че това не е нищо особено, но пръстите на краката му започнаха да посиняват.
Намаляване циркулацията на кръвта.
Така му бяха казали сестрите и Ейнджъл бе разбрал смисъла. Той умираше. Животът му бавно си отиваше. Вчера беше готов да се бори за него, но днес беше твърде уморен.
Чудеше се за какво ли има да живее, но самата мисъл го ужасяваше още повече. Беше живял живот, след който не оставаше нищо значително. Сега го разбираше съвсем ясно.
Вчера му бе дошъл на посещение мъжът от съседната стая. Том Грант.
— Ужасно е — беше му казал. Просто така бе захвърлил върху него страха и несигурността, сякаш нямаше от какво да се срамува, сякаш човек не трябва да е смел.
В началото Ейнджъл се държа отвратително. Не искаше да се вижда, отразен в очите на Том Грант.
— А — бе казал, — значи ти си онзи пациент с двете сърдечни трансплантации.
Том се засмя. Слабо.
И точно този смях прогони гнева на Ейнджъл. Той и честността на Том пробиха бронята му.
— Най-лошото е — каза му Том, — докато чакаш за донор. Чувстваш се гаден и извратен. И проклет.
Ейнджъл най-после погледна към мъжа. Към подутото му от лекарствата лице, болничната му нощница, уморените му очи и изпита чувството, че вижда в бъдещето.
За свой ужас Ейнджъл усети, че започва да плаче. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал толкова унизен.
— Исусе — промълви той, изтривайки лицето си с ръкав.
— Изплакал съм повече сълзи от едно бебе. Не се тревожи за това. — Том се наведе. — Трябва да мислиш колко по-добре ще се чувстваш, когато всичко свърши. Знам, че е страшно, но тогава го възприемаш, като… като дар.
Ейнджъл въздъхна. Щеше му се да има поне частица от вярата на Том.
— Това няма да се случи с мен, човече. Бог няма да ми даде още една възможност. — Той се насили да се усмихне. — Не мога да обвинявам стареца, защото всъщност съм си голям задник.
— Не си причинявай това — отвърна му Том. — Недей да го обръщаш на морал, доброта и възмездие. Това е медицина. Чисто и просто. Добри хора умират също така, както и лоши. И всеки заслужава втора възможност.
На Ейнджъл му се искаше да го вярва, но беше прекалено късно да се променя радикално. Беше егоист. Имаше дяволски характер. А славата бе направила всичко още по-лошо.
Беше приел истината за себе си много отдавна и съвсем сигурно беше, че не може да се промени сега. Какъв беше смисълът?
Той умираше. Сега го разбираше още по-добре и когато Том излезе, Ейнджъл продължи да лежи. Чакаше следващото вдишване, следващото и следващото, чакаше всеки следващ слаб удар на сърцето си. Обзе го чувство за самота. Искаше някой — който и да е — да седи до него, да държи ръката му и да му каже, че всичко е наред.
«Той не е като теб, Ейнджъл. Той е лесно раним.»
Думите й изплуваха в съзнанието му, загризаха съвестта му. Беше обичал истински само двама души — Франсис и Маделин — и ги бе наранил и двамата.
Най-абсурдното беше, че никога не е имал такова намерение, поне не го беше искал. Изведнъж си спомни миналото, онова време, когато по-големият му брат — самият той само на осем години тогава — скри Ейнджъл от пияната им майка, безполезно опитвайки се той да поеме гнева й върху себе си… За онова време, когато двамата седяха на пейката зад къщата и мечтаеха заедно.
Как бе забравил всичко това? Как бе могъл да го изостави?
Протегна бавно ръка към телефона и избра номера, който му даде Маделин. На третото позвъняване се включи телефонен секретар.
Ейнджъл остави съобщение и затвори.
Ейнджъл бе задрямал, когато чу, че вратата се отваря и някой тихо влиза в стаята му.
«А — помисли си с облекчение, — сестрата.»
Отвори очи и видя един висок мъж. Имаше руса коса, бледа кожа, сини очи. Беше облечен в сива риза и избелели дънки. В първия момент Ейнджъл не можа да се сети кой е, но изведнъж разбра.
— Исусе Христе — прошепна той. — Това ти ли си, Франко?
— Здравей, Ейнджъл. — Гласът беше съвсем същият, въпреки изминалите години.
Първото чувство, което изпита Ейнджъл, беше благодарност — че на някого му пукаше, че някой е дошъл. После помисли за Маделин, за Франсис и Маделин заедно, и изпита ревност. И после чувството за вина, спомените за собственото му предателство и болката на Франсис. Насили се да се усмихне.
— Радвам се да те видя, братко. Хубаво е, че си намерил време да се отбиеш.
Франсис трепна. Ейнджъл се почувства като идиот. Но не беше ли винаги така? Защо никога не можеше да каже или да направи това, което бе правилно, когато се намира до Франсис?
— Откога си тук?
— Не е много отдавна — отвърна най-после Ейнджъл. — Получих още един сърдечен пристъп в Орегон и ме докараха тук.
— Още един?
Той сви рамене.
— Да.
— Ще се оправиш ли?
— Аз винаги се оправям, би трябвало да го знаеш. — Той изфабрикува още една фалшива усмивка. — Ще ме натъпчат с лекарства и ще ме изпратят вкъщи. Нищо особено.
Франсис взе един стол и седна. Изглеждаше по-стар за трийсет и петте си години и в сините му очи имаше тъга, която накара Ейнджъл да се почувства неудобно. Франсис винаги беше такъв оптимист!
— Как я караше, Франко?
Франсис не се усмихна.
— Подходящ въпрос след всичките тези години. Какво очакваш да кажа, Ейнджъл? «Добре бях, а ти?»
Ейнджъл отново бе казал нещо неподходящо. Искаше да запази този момент, да го оползотвори, но не знаеше как. Той и Франко се бяха борили през целия си живот — поне Ейнджъл се бе борил с Франсис и Франсис го бе приемал. Не знаеше как трябва да спре този омагьосан кръг, как да го прекъсне и да каже: «Хайде да започнем всичко отначало».
— Видя ли я? — попита Франсис.
Никакъв срам отстрана на Франко. Никакви увъртания за кого става дума.
— Да, видях я.
— И?
Ейнджъл разгледа брат си, отбеляза, че косата му е все още руса и тялото му все още е като на бегач на дълги разстояния. Да, това си беше същият стар Франсис, почти идеален във всяко едно отношение — привлекателен, почтен, морален. Типът мъж, с който всяка жена би се чувствала спокойна, обичана. Идеалният мъж, който да се появи и да осмисли живота на едно седемнайсетгодишно момиче с разбито сърце.
Тази мисъл го влудяваше.
— Е? — настоя Франсис.
— Какво искаш да разбереш, Франко? Дали я чуках? Не, не съм. Малко е трудно, когато си закачен за този монитор.
Видя разочарованието в очите на брат си. Франсис въздъхна и прокара пръсти през косата си.
— Знам, че не си… спал с нея. Не това те питах.
Ейнджъл се почувства като насекомо под пронизващия поглед на брат си. И най-лошото беше, че Ейнджъл знаеше, че всичко е само в неговото съзнание, че Франсис не изпитва и частица от неговото напрежение, не мисли за глупавото детско състезание. Но, както винаги, Франсис успяваше да извади на бял свят най-лошото от Ейнджъл.
— А ти чукаш ли я? — попита Ейнджъл. Срамуваше се от въпроса си, но не можа да се въздържи.
Франсис го изгледа и мълча дълго време. Всяка секунда мълчание беше като цяла вечност.
— Аз съм свещеник — каза най-накрая Франсис.
Ейнджъл изпита голямо облекчение, после — изненадваща гордост. Спомни си всички онези моменти, когато седеше с големия си брат на най-долното стъпало и слушаше мечтите на десетгодишния Франсис за това как ще стане свещеник.
— Майка си мислеше, че по този начин Бог ще се грижи за нея.
Ейнджъл се усмихна. За миг изпита чувството, че отново са деца.
— Ако е стигнала до ада, ще се окажеш прокълнат.
Франсис се изсмя.
— Може да си сигурен.
— Какво е усещането да си свещеник?
— Хубаво. Малко… самотно понякога.
Ейнджъл видя тъгата в сините очи на брат си, както и лека сянка на неудовлетворение. И изведнъж разбра, че брат му говори за Маделин.
— Ти я обичаш.
Франсис трепна, после се засмя тихо.
— Винаги си можел да четеш мислите ми. Да, обичам я.
Заболя го от тези думи. Дразнеше се, че толкова го заболя, след всичките тези години.
— И тя те обича — каза Ейнджъл. — Явно цялата работа е от онези сълзливи истории от рода на «Птиците умират сами». Какво правите, гледате се по време на службите ли?
— Тя не е католичка.
Ейнджъл се намръщи. Това въобще не беше отговор. Усети, че гневът се връща. «Млъквай и всичко ще бъде наред.» Но с прилива на гнева дойдоха и думите.
— Какво направи? Помогна й, след като заминах?
Лицето на Франсис, изненадващо, стана сурово.
— След като ти замина, тя остана съвсем сама. Алекс я изрита от къщата. Тя имаше нужда от някого.
— И ето те теб — каза саркастично Ейнджъл.
— А теб те нямаше.
Ейнджъл трепна.
— Туш съм, големи братко.
Франсис придърпа по-близо стола си.
— Какво, в името на Бога, очакваше да направи тя?
Ейнджъл стисна очи. Не искаше сега да изпитва срам, след толкова много години. Беше безсмислена загуба на време. Тя очевидно се бе справила добре и сама.
— Тя вярваше в теб, Ейнджъл — каза тихо Франсис. — И двамата вярвахме.
Срамът сграбчи сърцето му.
— Да, е, такъв е животът. Понякога хората те разочароват.
— Но също така се променят и се извиняват и търсят прошка.
— Престани с тези богоугодни думи. Твърде късно е да се извинявам или да се променям, а опрощение едва ли мога да получа. Просто ще продължа напред, както винаги съм правил.
— Значи няма повече да се виждаш с Маделин, така ли?
— Тя е моят лекуващ лекар.
— Не това имам предвид и ти го знаеш.
Погледът на Ейнджъл подскочи нагоре.
— Престани да говориш празни приказки, Франко. Не искаш да я чукам — това се опитваше да кажеш по онзи твой свят начин, нали?
— Не искам отново да я нараниш. Маделин е… крехка.
Ейнджъл си спомни коравосърдечната жена, която му бе прочела доклада си за състоянието на сърцето му, и се изсмя високо.
— Да, като венчелистче на цвете.
— Така е, Ейнджъл. Отне й години да се възстанови. Не разбивай отново сърцето й.
Ейнджъл се засмя горчиво.
— Не се тревожи, приятел. Ако някой е с разбито сърце, това съм аз.
Франсис въздъхна уморено и стана.
— Трябва да отида в Орегон по работа и да остана там до края на месеца. Бих могъл да го отложа…
— Дали ще умра утре? Не се тревожи. Ще се оправя.
— Ще дойда да те видя, като се върна. Освен ако отново не изчезнеш…
Ейнджъл въздъхна. Гневът вече си бе отишъл, бе избледнял пред силата на любовта към брат му.
— Ще бъда тук, Франко.
— Хубаво.
Ейнджъл се насили да се усмихне.
— Съжалявам, че ти се разкрещях, човече. Благодаря, че дойде.
Франсис го гледа дълго, много дълго. После се усмихна.
— Ти винаги съжаляваш.
— Да — тихо каза Ейнджъл и го заболя от истината.
Глава 10
Кражба в магазин.
Телефонната слушалка се изплъзна от ръката на Маделин и падна на пода. Тя се олюля и се подпря на кухненската маса. Пое си дълбоко въздух, после отново и отново. Раменете й увиснаха. «Престани да се цупиш, момиче.»
Тя чуваше гърмящия глас на баща си, сякаш беше тук, в стаята. «Вдигни глава, дръж се като една Хилиърд, а не като изплашен, глупав заек. За бога, ти ме караш да се срамувам, момиче.»
Маделин потрепери и пропъди спомена.
— Вземи си чантата, Маделин — каза на глас тя в празната стая.
Наведе се вдървено, вдигна слушалката и я сложи на телефона. Взе чантата си от масата, метна я през рамо и тръгна към вратата.
Тъкмо когато посегна към бравата, някой почука. Вратата се отвори и Маделин спря.
Пред нея стоеше Франсис.
— Здравей, Мади.
Забеляза, че той не се усмихва. Странно, но нямаше време да се замисли за това, не можеше да мисли за това.
— Здрасти, Франсис — отвърна машинално. Чакаше го да каже или да направи нещо. Премига озадачена. — Да не би да сме се уговорили да излезем на вечеря?
— Тази вечер заминавам за Портланд. Няма да ме има няколко седмици. Има… Има нещо, за което исках да поговорим… Видях Ейн…
— О, да. Портланд. Приятно пътуване. — Тя се усмихна разсеяно и го зачака да си тръгне. Но тъй като той не го направи, тя каза: — Трябва да отида до… града.
— Мади? Опитвам се да ти кажа нещо важно. — Той се приближи. Гледаше я загрижено. — Какво има, Мади?
От нежността му й се прииска да заплаче. Беше й мъчно, че дори сега, дори с Франсис, й беше толкова трудно да говори за проблемите си.
— Лина. Била е… — Гласът й се снижи в шепот. — Била е арестувана за кражба в магазин.
— О, господи! Аз съм виновен.
— Какво?
— Ела, ще те закарам до участъка.
Той я прегърна през кръста и я поведе към колата.
Тя се остави да я води, да й помага. Но когато стигнаха до гаража, разбра, че греши. Беше се отказала от много подобни моменти с Лина, бе използвала достатъчно често рамото на Франсис. Трябваше да се вземе в ръце и да бъде толкова силен родител, какъвто лекар беше.
Спря.
Франсис се обърна към нея.
— Мади?
— Трябва да го направя сама, Франсис. Аз съм й майка.
Той отстъпи назад.
— Оставих номера си в Портланд на електронната ти поща.
Тя нежно сложи един кичур коса зад ухото му.
— Ще ти се обадя довечера, за да ти кажа как е минало.
— Ще го направиш ли?
Той не я погледна и в гласа му се усети странно напрежение.
Тя докосна бузата му и обърна лицето му към свое то. Когато погледите им се срещнаха, видя сълзи в очите му и това я обърка. Изглеждаше наранен.
— Франсис?
Той стисна очи и поклати глава.
— Лина дойде при мен днес. Аз я разочаровах.
— О, Франсис… — Тя се опита да се усмихне. — Аз я разочаровах, Франсис. Аз.
— Не. Самонаказваш се както винаги, Мади. Но този път аз съм виновен.
Тя се поколеба.
— Може би би трябвало да дойдеш с мен, Франсис…
— Не, тя е твоя дъщеря и ти трябва да се справиш. Освен това трябва да тръгвам. Четири новобрачни двойки имат нужда от съвета, който само непорочният им свещеник може да им даде. — Той се усмихна и поклати глава на иронията си.
Искаше да му каже още нещо, но не знаеше какво иска да чуе той. За първи път го чувстваше като непознат.
— Карай внимателно — каза тя, не знаейки какво друго да каже.
— Нима не карам винаги внимателно?
Тя погледна многозначително към ударената лява страна на колата му.
Той й се ухили.
— Тръгвам, преди да си започнала да обсъждаш шофирането ми. Довиждане.
Тя изчака, докато старият фолксваген костенурка зави зад ъгъла. Отново беше сама.
Взираше се в празната улица. Въздъхна тихо. Франсис, нейният Франсис, който беше толкова добър и почтен, Франсис, който ги обичаше всичките толкова много и просто искаше да бъде част от живота им. Всичко, което искаше, беше да помогне. Понякога забравяше колко бе лесно да бъде наранен.
Започна да съжалява. Отново бе направила погрешния избор, бе направила погрешното нещо в погрешното време.
Но щеше да компенсира.
Когато Франсис се върнеше след пътуването си, тя щеше да компенсира това, че днес го нарани.
В Отдела за малолетни престъпници цареше оживление. Забързани мъже и жени търчаха насам-натам и разговаряха помежду си. Покрай стените бяха наредени дивани, повечето от които — празни, но на някои седяха възрастни, нервни като Маделин. В средата на цялата лудница имаше голямо бюро, зад което седеше белокоса жена. Тя говореше по телефона и направляваше движението с кимване на главата или с ръка.
Маделин се насочи към бюрото.
Жената вдигна поглед към нея.
— Здравейте.
Маделин трябваше да говори високо, за да надвика шума.
— Дойдох да взема дъщеря си. Лина Хилиърд.
Жената прегледа някакви документи.
— О! Крала е в магазин. Джон Спенсър е социалният работник, който се занимава със случая й. Ще го намерите в стая 108, надолу по коридора, втората врата вляво.
Маделин тръгна по претъпкания коридор, без да поглежда никого в очите, стиснала здраво чантата си. Когато стигна до стаята, стомахът й болезнено се сви и тя се изплаши, че може да повърне.
Спря пред отворената врата. Вътре, зад метално бюро, седеше един афроамериканец. Пред него, върху бюрото, бяха подредени в редица три чаши очевидно студено кафе. Когато Маделин влезе, той вдигна глава.
— Мога ли да ви помогна?
— Аз съм доктор Маделин Хилиърд. Майката на Лина.
Той кимна и прерови купа с папки на бюрото си. Извади една, отвори я и посочи един стол.
— Моля, седнете, доктор Хилиърд.
Маделин седна на ръба.
След малко мъжът вдигна поглед от папката.
— Охраната в магазина «Сейвмор» е хванала дъщеря ви в кражба на някакво козметично средство. Записана е и на охранителните камери. Искате ли да видите записа?
Маделин знаеше, че Лина го е направила. Знаеше и защо. Това беше нейният начин да си го върне на майка си заради неизпълненото обещание.
— Не.
— Добре. Някои родители просто не могат да повярват, че скъпоценните им деца могат да направят нещо лошо. — Той се изправи. — Ето как стоят нещата — това е първото й нарушение и управата на магазина е склонна да си затвори очите.
Маделин за малко не припадна от облекчение, но преди да се е осъзнала напълно, Спенсър продължи:
— Разбира се, това няма да е от голяма полза за дъщеря ви. Тя трябва да понесе последствията от постъпката си. — Той впери поглед в Маделин. — Изплашена е — всички са изплашени първия път. Но отсега нататък… всичко зависи от вас.
Маделин искаше да попита какво да направи, да помоли за помощ, но не знаеше как. Думите не можеха да излязат от устата й. Беше прочела десетки книги за родители и във всичките я съветваха да разговаря с Лина, да предлага на дъщеря си възможности за избор, да я учи сама да взема решения. Това беше добър съвет, Маделин беше сигурна, но не вършеше работа, поне не при нея и Лина. А единственият друг начин за възпитаване, който знаеше, бяха методите на баща й.
— Работя тук от доста време, доктор Хилиърд. Дъщеря ви е на ръба на пропастта. — Спенсър излезе иззад бюрото си и седна на стола до нея. — Това е вик за внимание. А следващият може би няма да може да се разреши толкова лесно. Процентът на самоубийствата сред тийнейджърите…
Маделин изстена и се втренчи в ръцете си, скръстени в скута й. Самоубийство. По гърба й полази студена тръпка.
— Правила ли го е и друг път? — Това беше въпросът, който зададе, думите, които излязоха от устата й, но това, което наистина искаше да попита, беше: «Колко още викове съм пропуснала?».
— Има определена рутина. Струва ми се, че го е правила и преди.
Маделин стисна очи. Разбира се, че Лина го е правила и преди. Ако Лина беше нечия друга дъщеря, Маделин щеше да забележи предупредителните признаци много отдавна — недоволен и сърдит тийнейджър, жаден за внимание.
Лина отговаряше съвсем точно на това описание. Интересът й към хевиметъла, решението й да пробие толкова дупки на ушите си, гардеробът й, отношението към майка й. Лина беше един тийнейджър в беда и кражбата — без значение дали тя самата го осъзнаваше, или не — беше вик за помощ. И Маделин трябваше да е достатъчно силна, за да отговори на този вик.
— Доктор Хилиърд?
Тя бавно вдигна глава и погледна социалния работник.
— Искам да й помогна, господин Спенсър, но…
Думите сякаш я задушаваха и тя още повече се натъжи от това, че се страхува. Как е възможно един толкова уважаван лекар да бъде силен с непознати и толкова слаб със собственото си дете? Очите й се напълниха със сълзи. От срам и страх.
— Аз самият имам шестнайсетгодишна дъщеря, доктор Хилиърд. Може да ги обичаме повече от самия живот и да им даваме всичко, което поискат… И… — Той сви рамене. — Тогава идва страшното.
— Аз… Трябваше да я възпитавам по-добре… Да бъда по-често…
— Тук не става въпрос за това, чия е грешката, доктор Хилиърд. Вие сте родител, тя е тийнейджър. Повярвайте ми, няма смисъл да търсите у кого е вината. Това, което трябва да направите сега, е да съсредоточите усилията си към промяна.
Тя се стегна.
— Как да го направя?
— Това е много труден въпрос. Аз, например, използвам честност и постоянство. — Той се усмихваше, очите му блестяха. — А когато това не помага — забранявам гледането на телевизия, забранявам излизането и използването на телефона.
Маделин вдигна глава, изненадана. Не беше очаквала подобен съвет. През съзнанието й отново преминаха тъмните, страховити спомени от «дисциплината» на баща й и стомахът й се сви.
— И това върши работа? В книгите пише, че…
Той махна с ръка, сякаш за да омаловажи мнението на експертите.
— Мисля, че на книгите им няма нищо, само че идва един момент, когато разговорите вече не вършат работа. Едно дете има нужда от правила — прости и ясни. О, и освен това бих я накарал да се извини на управителя на магазина. — Той се изправи. — Е, доктор Хилиърд, защо да не освободим вече дъщеря ви?
Лина лежеше, свита на кълбо, на тясното, миризливо легло. Сълзите й отдавна бяха изсъхнали.
В това тъмно място се чуваха всякакви шумове — дрънченето на решетките, когато се отваряха и затваряха, приглушени гласове, писъци и тежки стъпки по каменния под. Всеки звук я караше да се свива все повече и повече на тясното легло.
«Това място ще ти се стори като райско кътче, малка лейди, ако те изпратят в главното отделение.»
Думите на социалния работник отново изплуваха в съзнанието на Лина и отново я изпълниха с ужас. Непрекъснато си мислеше за леглото си вкъщи — голямо, с аромат на чисто, с хубави чаршафи.
— Обичам омлети с шунка и сирене — прошепна тя и усети как сълзите напират отново и стягат гърлото й.
Защо й трябваше да се държи толкова лошо с майка си?
Да, знаеше, че майка й я обича, знаеше, че тя просто иска най-доброто за Лина. Защо тогава Лина не се държеше добре? Защо се събуждаше сърдита и оставаше сърдита през целия ден? Понякога знаеше какво я дразни, но най-често не можеше да намери причината. Просто не беше щастлива. Някои сутрини се чувстваше дебела, на следващия ден решаваше, че е кльощава. Почти непрекъснато й се плачеше, макар да не знаеше защо.
Искаше всичко да е така, както беше преди. Не искаше непрекъснато да се чувства толкова грозна и изгубена. Искаше да намери мястото си.
Знаеше, че е голямо разочарование за идеалната си майка — Маделин, детето чудо, завършило гимназия, преди да е навършило и петнайсет години. Света Маделин, която не бе пропиляла напразно нито един час от живота си, която сама бе отглеждала дъщеря си, докато посещаваше медицинското училище, която никога не губеше самообладание, нито плачеше, нито искаше помощ.
— Никога повече няма да крада, Господи! — прошепна накъсано тя и стисна очи, защото сълзите отново се канеха да рукнат.
Внезапно в ключалката се превъртя ключ, изтрака силно и вратата се отвори със скърцане.
— Хилиърд, стани.
Лина се обърна и стана разтревожена.
— Къде ще ме водите?
Дебелата униформена жена я изгледа зловещо.
— Приличам ли ти на екскурзовод? — Тя посочи с глава към коридора. — Тръгвай.
Лина излезе и бавно тръгна по коридора, свела очи. Стигнаха до друга заключена врата. Жената натисна бутона на интеркома и каза:
— Хилиърд.
Вратата се отвори.
За момент Лина се поколеба. Вдигна поглед, видя две лица и залитна напред. Първото лице на Джон Спенсър. Второто — на Маделин.
Видя тъгата в очите на Маделин, разочарованието, което свиваше устните й, и изпита силно чувство за вина. Искаше й се да пристъпи напред, да се хвърли в ръцете на майка си и да се гушне, да се наплаче, но не можеше да помръдне от мястото си.
— Лина — каза господин Спенсър, — майка ти е готова да те заведе вкъщи… след като се извиниш на управителя на магазина. — Той пусна раницата й на масата между тях.
Лина преглътна.
— Добре. — Гласът й беше изтънял.
Спенсър се приближи и сянката му падна върху лицето на Лина.
— Прекара един час в карцера, момиченце. Повярвай ми, не искаш никога повече да се върнеш там.
Тя беше толкова уплашена, че едва успя да кимне.
— Ще поддържам връзка с майка ти и ако продължиш да създаваш неприятности… — Той остави заплахата да увисне във въздуха. — Разбираш ли ме добре?
— Да — прошепна тя.
— Да какво? — избоботи той.
— Да, с-сър.
— Добре. — Той се обърна към Маделин. — Сега ще ви позволя да отведете непълнолетното си дете вкъщи, доктор Хилиърд, но ще ви се обаждам веднъж седмично. Надявам се, че това ще е последният подобен инцидент, за който чувам.
Маделин кимна.
— Благодаря ви, господин Спенсър.
Спенсър излезе от стаята и Лина остана сама с майка си. Стояха известно време, взирайки се една в друга.
Лина се опитваше да измисли какво да каже, как да го каже.
— Аз… Аз съжалявам, майко.
Мина невероятно дълго време, преди майка й да отговори. Изглеждаше объркана. Толкова объркана, колкото изплашена се чувстваше Лина.
— И аз съжалявам. — Тя пристъпи колебливо напред и протегна ръка.
Това не беше достатъчно, само предложената ръка. Лина искаше да потъне в прегръдката на майка си, но не знаеше как да помоли за нещо подобно, а и се страхуваше да не се покаже като глупачка.
Маделин спря. Ръката й бавно се отпусна.
— Мисля, че е най-добре да се приберем вкъщи и сериозно да поговорим.
Лина се взираше в майка си. Чувстваше се много надалеч, по-самотна отвсякога. Сълзите бяха готови да рукнат, затова тя извърна глава. Заби поглед в пода.
— Да, разбира се. Щом трябва.
Маделин знаеше, че Лина се страхува, но точно сега трябваше да се държи като родител, не като приятел. Трябваше да постави правила и ако се провалеше — отново — щеше да причини зло на дъщеря си.
— Вземи си нещата — глухо каза тя. — Трябва да се прибираме вкъщи.
Една до друга, в почти непоносимо мълчание, те излязоха от сградата. Слънцето огряваше лицата им. Все още без да продумват, те се качиха на волвото и тръгнаха към магазина. Маделин наблюдаваше от разстояние как Лина се извинява на управителя за откраднатата спирала и когато най-после Лина се обърна, Маделин видя сълзите в очите на детето си.
Господи, колко болезнено бе да вижда болката на дъщеря си. Маделин искаше да прегърне Лина и да я приласкае, но единствено със силата на волята си успя да остане на мястото си. Със сухи очи. После безмълвно заведе Лина до колата и тръгнаха към вкъщи.
Когато наближиха къщата, нервите на Маделин вече бяха опънати до краен предел. Едно беше да решиш да създаваш правила, друго — да гледаш единствената си дъщеря, която обичаш повече от живота, и да казваш не.
Изгаси колата и взе чантата си. Лина скочи от колата и изтича в къщата.
Когато Маделин влезе, Лина вече беше на телефона. Гласът на дъщеря й беше висок, жизнерадостен, прекъсван от кикотене.
— И после ме затвориха в онази малка стаичка… Да, страхотно беше. Точно като това, което се случи на Британи Левин…
Маделин се взираше в дъщеря си с недоумение. Това беше един от онези кристализиращи моменти в живота, мигове, които отминават и те оставят коренно променен. Лина бе стояла в Отдела за малолетни престъпници, беше изплашена и готова да се извини, но тези чувства я бяха напуснали с увеличаването на разстоянието между нея и затворническата килия.
И разчиташе на Маделин да прогони спомените, разчиташе на майка си да й създаде някакъв измислен свят, в който кражбата не се бе състояла.
Маделин изпита силен гняв. Лина беше сигурна, че сега Маделин ще иска да прикрие цялата неприятна случка, че кражбата е още една точка от безкрайния списък неща, за които Маделин се страхува да говори.
Не и този път.
Маделин вдигна глава и прекоси кухнята. Без да казва нищо, взе слушалката от ръката на дъщеря си и затвори телефона.
— Ка… ка… — заекна Лина, слагайки ръце на хълбоците си. — Чудесно, майко. Сега ще трябва още веднъж да звъня на Джет.
— Не, няма — отвърна равно Маделин. — Повече няма да се обаждаш по телефона. — Тя протегна разтворената си длан към Лина. — Ключовете за заключване на колелото. Веднага.
Лина се взираше учудено в майка си.
— Сигурно се шегуваш.
— Така ли ти изглежда?
Лина изведнъж се намръщи и направи една крачка назад.
— Ей, майко, хайде…
— Дай ми ключовете.
Тя ги извади от чантата си и ги хвърли към Маделин.
— Добре. Джет може да ме кара до училище.
Маделин поклати глава.
— Аз ще те карам до училище всяка сутрин и ще те вземам след това. Никъде няма да ходиш — никъде — без да съм ти разрешила.
Лина избухна в смях.
— Да, добре. Госпожа «Никога не съм си вкъщи» ще управлява социалния ми живот.
— Аз мога да си бъда вкъщи, Лина. Мога да си взема отпуска и да стоя тук непрекъснато. Това ли искаш?
— Искам баща си — изкрещя тя.
Трябваше да се досети. Беше само въпрос на време, преди Лина да използва невероятния си незнаен баща, за да нарани майка си.
— Да поговорим за него, Лина. Това искаш, нали? Искаш да ти разкажа за баща ти. Е, добре. Баща ти беше буен, сърдит млад човек, който не искаше да има семейство.
— Ти си тази, която не е искал.
Маделин почувства как гневът я обзема, предизвикан от простата истина.
— Така е — тихо каза тя. — Аз бях тази, която той не искаше, аз бях тази, която не обичаше. Но той също така не искаше… — Маделин се взираше в дъщеря си, не знаейки какво да каже, коя истина да й предаде.
— Мен? — прошепна Лина.
— Не. — Гласът на Маделин беше тих, почти шепот. — Не искаше да порасне, да прави трудни избори и саможертви. Просто искаше да се забавлява, а да станеш родител на седемнайсет, определено не е особено забавно.
Лина извърна поглед и скръсти ръце на гърдите си.
— Сега вече е възрастен — заинати се тя. — Ще ме иска.
Маделин гледаше профила на дъщеря си, треперещите устни и бледата кожа, сълзите, които се стичаха от очите й. Приближи се до нея и притисна топлата си длан към студената й буза.
— Аз искам той да те обича, Лина. Искам той да те иска, но…
Лина се обърна.
— Но какво?
— Страхувам се, Лина. Просто се страхувам.
Тя премига. По бузата й се търкулна сълза.
— Той жесток ли е?
— Не, не е това. — Маделин изтри сълзата на дъщеря си. — Той е… егоист. Страхувам се, че ще разбие сърцето ти.
Лина се взираше в нея.
— Не разбираш ли, майко? Той разбива сърцето ми сега.
Маделин въздъхна, спомняйки си всички обещания, които бе нарушила в течение на годините — малки неща, пропусната вечеря, пропуснат филм — как всичко се бе събрало, за да ги доведе до този момент сега. Майка и дъщеря, които се обичат и се нараняват и не знаят как да се променят.
— Знам, че не ми вярваш, скъпа — прошепна тя. — Но аз наистина искам да направя това, което е най-правилно.
— Искам да ти вярвам, майко — отвърна Лина.
Маделин чу тихите думи и те й дадоха мъничък, светъл лъч надежда. Замисли се как да отговори, но всичко това би било само думи, празни думи, обещания, направени от жена, която вече бе нарушила толкова много.
Най-накрая каза единственото нещо, което имаше значение:
— Обичам те, Лина.
Очите на дъщеря й се напълниха със сълзи.
— Знам, че ме обичаш, майко.
Това не бяха думите, които Маделин искаше да чуе. Въобще не бяха те.
Глава 11
Том Грант седеше на леглото и се смееше тихо на нещо, което му бе казала жена му, когато Маделин влезе в стаята.
— Добро утро — каза тя и извади картона му. Прегледа набързо най-новата записана информация. — Всичко изглежда добре. Ще спрем голяма част от лекарствата ти днес, Том, както и катетрите. На практика вече си свободен.
Той се ухили.
— Кога мога да видя децата си? Джо е във ваканция и си е вкъщи.
Тя прегледа двете малки жички, които излизаха от гърдите му. Служеха за отчитане на електричния ритъм на новото сърце. Когато свърши, погледна Том.
— Съжалявам, но днес няма да е възможно.
Усмивката му помръкна.
— Какво има?
— Джо е настинал и не искаме да рискуваме.
Сюзън въздъхна тежко.
— О, господи, помислих си, че е нещо лошо.
Маделин я разбираше — първите няколко дни след операцията винаги бяха страшни.
— Сама ще поговоря с Джо. Ще го наблюдаваме през следващите няколко дни. Може би до понеделник… — Тя нарочно не продължи, защото иначе щеше да обещае, без да е сигурна.
— Този срок е пълен отличник — каза гордо Том, гледайки жена си.
Маделин за малко не отговори, но спря. Вместо това се приближи към леглото.
— Как го правите… Да отглеждате толкова жизнени, щастливи деца?
— Късмет — отвърна бързо Том.
— Както и седмици «Няма мърдане» — добави през смях Сюзън.
Маделин се обърна към нея. Думите й я изненадаха.
— Какво имаш предвид?
— Том го нямаше, или беше болен, през по-голямата част от времето, докато децата растяха. Понякога ми идваше да си скубя косите. Децата растяха, а са толкова различни едно от друго. Беше ми необходимо много време, за да успея да се наложа. Но в крайна сметка започнах с моите «няма мърдане» седмици. Започвах в понеделник, като не им позволявах никакви глупости. Не им крещях, просто тихо, равно, им давах да разберат, че аз съм шефът. Обикновено ми беше необходима само една седмица. След това те бяха толкова изморени от това да се чудят как да заобикалят правилата, че просто започваха да ги спазват. — Тя се ухили. — Една хубава «няма мърдане» седмица им държеше влага в продължение на около шест месеца. След това всичко започваше отначало.
— Наистина ли? — попита Маделин.
— Разбира се, често ми се случваше да разговарям с тийнейджър със синя коса, но човек трябва да се стреми да спечели войната, а не отделните битки.
Маделин върна картона в папката и им се усмихна.
— Е, имам и други пациенти. Ще се видим утре.
Усмихвайки се на себе си, тя излезе от стаята.
Седмици «Няма мърдане». В това имаше нещо интересно.
Лина седеше на мястото до шофьора във волвото, скръстила ръце, здраво стиснала устни. Нещата не вървяха добре.
Погледна към майка си. Маделин седеше както винаги — изпънала гръб, вдигнала брадичка, вперила очи в пътя, стиснала здраво волана.
Лина бе опитала целия си арсенал от номера тази сутрин, за да получи ключовете от колелото си — крещя на майка си, моли я, тръшка врати. Отказа да изяде закуската си и да си приготви обяд за в училище. По дяволите, дори бе плакала.
Но не можа да постигне нищо.
Сякаш в тялото на майка й се бе вселил някой непознат. Изведнъж Маделин се превърна в доктор Хилиърд. Студена, далечна, самоуверена. Това въобще не беше майка й.
Лина не знаеше какво да направи. Това я плашеше, този обрат в поведението на майка й. Лина от години се гордееше, че тя движи домакинството, че върти майка си на пръста си. Всичко, което трябваше да направи, бе да заплаче и майка й бе готова да й поднесе целия свят на тепсия. Винаги досега й се позволяваше да стои до късно, да се прибира вкъщи, когато си поиска, да яде каквото поиска. Само една сълза в подходящия момент и майка й ставаше мека като памук.
До вчера.
Маделин спря до бордюра и се обърна към Лина.
— Ще дойда да те взема оттук точно в три и половина.
Лина настръхна при тези думи. Всичко това беше абсурдно, ставаше досадно. Как щеше да каже на Джет, че не може да отиде до алеята след училище? Че майка и ще я вземе, сякаш беше малко дете?
— Майко, какво ти става? Джет ще ме докара вкъщи, след като отидем до алеята.
— Ще те взема точно в три и половина. Ако не си тук, ще се обадя на господин Спенсър.
— И какво ще му кажеш? — озъби се Лина. — Имаш проблем с прибирането на дъщеря си от училище?
— Ще му кажа, че си избягала.
Челюстта на Лина увисна.
— Ще ме изпратят отново в карцера.
— Така ли?
Лина се взираше в майка си. Чувстваше се така, сякаш започва да пада и няма къде да се хване.
— И ти ще им позволиш да го направят?
— Нямам друг избор, Лина. Трябва да променим някои неща — ти и аз. Знаеш, че трябва.
— Искаш да промениш нещо, така ли, майко? Престани да ме лъжеш. — Тя със задоволство забеляза трепването на майка си.
— Готова си да направиш всичко за него, нали? — тихо каза тя.
— Всичко е заради него. Твоя е вината, че откраднах онази спирала. Нямаше да го направя, ако ми беше казала името на баща ми.
— Ще бъда тук в три и половина, за да те взема.
Лина бе обзета от гняв. Как смееше майка й да бъде толкова спокойна и делова и… майчински настроена? Лина се чувстваше извадена от равновесие, объркана. Досега никога не бе ставало така. Лина получаваше всичко, което поиска, като прилагаше старите си номера.
Тя дръпна раницата си и отвори вратата. Излезе от колата и се обърна към майка си.
— Ще се прибера вкъщи когато поискам.
Маделин я гледаше толкова студена и спокойна, че на Лина й се прииска да удари идеалното й лице.
— Тогава ще предадеш поздравите ми на господин Спенсър.
— Мразя те — изсъска Лина.
— Лошо — каза тихо майка й. — Защото аз те обичам. — Тя се наведе и затвори вратата.
Лина остана на мястото си трепереща от гняв. Искаше й се да закрещи или да заплаче. Искаше да ритне нещо. Но единственото, което можеше да направи, бе да гледа как колата се отдалечава надолу по пътя.
Маделин влезе в една от празните болнични стаи и се погледна в огледалото в банята.
Приличаше на Силвестър Сталоун в края на първата серия на «Роки».
Докосна тъмните кръгове под очите си и се намръщи. Много лошо, че козметиците не бяха измислили грим за умора след битка. Изглеждаше така, сякаш не беше спала цяла нощ, и това си беше самата истина. Тази «няма мърдане» система беше по-трудна, отколкото изглеждаше.
Беше направила това, което трябва. За първи път се бе държала като родител.
Ами ако Лина избяга? Тогава какво, госпожо Родител на годината? Това беше гласът на баща й, гърмящ и властен, но думите си бяха нейни собствени. Точно тази тревога не й позволи да мигне цяла нощ. Опитваше се да оправдае вината си, като прелиства книги за родители, но думите на специалистите бяха студени и тъмни върху белите страници и не й носеха никакво успокоение.
Излезе от стаята и тръгна към интензивното отделение. Когато стигна до стаята на Ейнджъл, почука леко и влезе.
Не можа да повярва на очите си.
Той лежеше захапал цигара. На нощното шкафче имаше отворена бутилка текила.
И дори не си направи труда да изглежда виновен. Вместо това й се ухили наперено.
— О-хо, стражарят идва.
Удари бутилката. Тя падна и се разля на пода. Сладката миризма на текила изпълни въздуха. Ейнджъл загаси цигарата си направо върху шкафчето.
Маделин побесня. Взе бутилката и я занесе в банята, за да излее останалата течност в мивката, после я изхвърли в кошчето за боклук.
Влетя отново в стаята.
— Ти си най-егоистичният кучи син, когото някога съм виждала.
— Опитваш се да провалиш хубавия купон ли, докторе?
Миризмата на цигари изпълваше стаята. Маделин си напомни, че Ейнджъл е прекалено голям егоист, за да се промени, прекалено слаб, за да вземе решение да живее. Дори тук, в болницата, където навсякъде бръмчаха машини, поддържащи сърцето му с десетки електрически нишки, дори тук не можеше да намери сили в себе си, за да се промени.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?
Той се изсмя. Дрезгав, задъхан звук, бледо подобие на смеха, който тя си спомняше.
— Да умра от рак.
После, много бавно, той обърна глава на възглавницата и се втренчи в нея с воднисти очи. Изведнъж спря да се усмихва. Изглеждаше болен, слаб и изгубен. Косата му беше мазна и несресана. Двудневната брада засенчваше долната част на лицето му. Дори очите му, онези невероятни зелени очи, изглеждаха изморени.
Тя бе виждала подобни лица и преди — хиляди пъти откак бе започнала кариерата й. Понякога очите бяха сини, понякога кафяви, понякога зелени, но винаги бяха воднисти, тъжни и изморени.
Той умираше.
Гневът й изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Тя отиде до леглото и седна на стола.
— О, Ейнджъл — каза тихо, клатейки глава. Въздъхна тежко.
— Не ми причинявай това. — Думите му бяха провлечени, резултатът от успокоителните лекарства. — Аз… не…
Накъсаното му дишане сякаш заглуши думите. Маделин трябваше да се наведе, за да го чува.
— Какво има?
Той я гледаше и празнотата в погледа му беше повече, отколкото тя можеше да понесе.
— Не знам какво още да направя.
Маделин видя страха му, несигурността му и въпреки че не искаше да се трогва от това, усети как, без да иска, се навежда още повече. Докосна небръснатата му буза.
— Нормално е да се страхуваш.
— Кой казва, че се страхувам?
Тя се усмихна тъжно.
— Вече не можеш да ме излъжеш.
Той мръдна леко и веднага трепна от болката. Мръщейки се, взе дистанционното управление на леглото и натисна бутона. Леглото се надигна. Задъхан, той се втренчи в Маделин.
— Какво означава това?
Тя се изненада от интимността на въпроса. За миг си спомни толкова много неща за тях двамата, онези малки неща, кратките мигове, думите, които си бяха казвали, обещанията, които си бяха давали в тъмнината на нощта. «Преди да те срещна, Мад, исках да умра…»
И нейният отговор, толкова наивен и изплашен: «Не казвай това, Ейнджъл, никога повече не го казвай».
— Какво искаш да кажеш? — отново попита той.
Тя пропъди спомените и го погледна.
— Когато бяхме деца, ти често казваше, че искаш да умреш.
Последва дълга пауза, преди той да отговори.
— Това беше много отдавна.
Тя изведнъж осъзна колко различни са те двамата, как, след толкова години, същите думи можеха да имат съвсем различно значение. Някога желанието му да умре й се бе струвало страхотно романтично. Но вече не беше така — сега тя разбираше истинското значение на думите — егоистични и глупави. И прахосване, такова прахосване.
— Ти си страхливец, Ейнджъл де Марко. И винаги си бил.
— Майната ти.
— Давай, псувай ме. Това не променя факта, че се страхуваш да живееш.
В очите му проблесна гняв. Мониторът предупредително записука.
— Престани да се държиш така, сякаш ме познаваш. Ти не ме познаваш.
— Знам какъв беше някога, Ейнджъл, и, честно казано, не изглежда да си се променил особено. Никога не си знаел кога да правиш компромиси, кога да направиш усилие. Единственото, което знаеше как да правиш, бе да бягаш. Е, опита бягството, пиенето и криенето. И ще свършиш тук, точно там, откъдето тръгна.
Той я гледа дълго, дълго, докато гневът изчезна от очите му и на негово място се появи умората.
Най-накрая проговори. Гласът му беше изтънял.
— Не знам как да се променя.
Тя изведнъж почувства нещо, което я изненада — внезапна връзка с този мъж, сякаш не бе минало толкова много време, сякаш не го бе гледала как излиза от живота й, яхнал «Харлей Дейвидсън». В този кратък миг тя си спомни защо и как го обичаше, малките процепи в бронята му, които я бяха привързали към него, уязвимостта, която винаги бе виждала в очите му. Спомни си колко много си приличаха тогава.
— Знам колко трудно е да се промениш. Но сега ти си си вкъщи и това би трябвало да означава нещо. Франсис е тук и аз знам колко много те обича, с каква готовност ще ти помогне. Ти си си вкъщи, Ейнджъл. Може би, ако се огледаш наоколо, ще намериш причина да продължиш да живееш.
Той се усмихна леко.
— Мисля, че Томас Улф бе казал — «Никога не можеш да се върнеш отново вкъщи».
— Не знам — бавно отговори тя. — Домът е част от нас. Той е в белезите, които носим по коленете и лактите си, в спомените, които излизат от подсъзнанието ни, когато спим. Не мисля, че човек наистина може някога да си отиде.
Той отвори уста, за да отговори, но преди да е казал и дума, пейджърът на Маделин записука. Беше съобщение от Аленфорд. Тя веднага посегна към телефона до леглото и се свърза с него.
Крис вдигна на първото позвъняване.
— Аленфорд.
— Здравей, Крис — каза Маделин. — Какво става?
— Де Марко. Мисля, че имаме сърце.
Ейнджъл си беше мислил, че знае какво е страх. Бе изпитвал усещането на потните длани, възела в стомаха, който се затягаше с всяко вдишване, металния вкус в устата. Веднъж бе взел свръхдоза и се събуди в «Бърза помощ», обкръжен от лица, които се взираха в него, но дори това не можеше да се сравни със сегашното чувство.
Страхът беше живо присъствие вътре в него, натискаше кожата му, процеждаше се през порите му във вид на солени капки пот.
Затвори очи и веднага осъзна, че е допуснал грешка. В съзнанието му се заредиха образи — катастрофата, която щеше да му донесе живот, «донорът», който никога повече нямаше да отвори очи, никога нямаше да се усмихне на жена си или да прегърне децата си. Виждаше кръв — своята, на донора, виждаше как двете се смесват…
Размърда се леко на тясното легло, сграбчил чаршафите. В гърлото му се надигна стон, но излезе въздишка. Отвори бавно очи и се втренчи, без да вижда, в тавана.
Искаше да се помоли, трябваше да се помоли, но беше минало прекалено много време и знаеше, че никой няма да го изслуша. О, знаеше как да поиска опрощение от свещеник, от собствения си брат, но това беше прекалено лесно, прекалено тъпо. Не можеше да вярва в един Бог, който е толкова милостив. Знаеше, че заслужава да страда.
И той страдаше. Мили боже, никога през живота си не се бе страхувал толкова много.
— Ейнджъл?
Чу гърления глас на Маделин и за миг си припомни всичко — всяка секунда, прекарана с нея, всяко докосване. Спомените донесоха болезненото чувство за загуба. Изведнъж се зачуди какво ли би станало, ако не бе поел този път, ако не бе избягал.
Бавно обърна глава и я погледна.
Тя стоеше до вратата, подпряла слабата си, бледа ръка на рамката. Както винаги, стоеше съвсем изправена, вирнала леко брадичка.
Прииска му се да й се усмихне, сякаш нищо не се бе случило. И опита.
— Здрасти, докторе.
— Здравей, Ейнджъл. Готов ли си?
Когато осъзна значението на думите й, сякаш някой го удари.
— Готов? — прошепна той. Знаеше колко патетично звучи.
Лежеше там, обръснат от брадичката до глезените, кожата му — намазана с някакъв антисептичен разтвор, вените му — набодени с игли, косата му — покрита с хартиена шапка.
Щеше да умре — тук и сега — с разтворен гръден кош. Сърцето му щеше да направи последния си слаб удар в ръцете на някой лекар.
Маделин затвори вратата и тихо тръгна към леглото. Седна на стола.
— Доктор Аленфорд вече тръгна за Такома, за да провери сърцето на донора.
Сърцето на донора.
Думите завибрираха в главата му, отекваха, отекваха. Вадят едно сърце, слагат друго.
— Не знам дали мога да го направя, Мад — каза тихо той.
Тя се наведе към него. Ръката й беше хладна и успокояваща върху влажната му буза.
— Никога не си вярвал особено в себе си — каза тя с усмивка, която дойде и си отиде толкова бързо, че той се зачуди дали не му се е привидяло.
Той се засмя, но смехът премина в задушаваща кашлица.
— Когато лежиш така и чакаш да умреш, започваш да мислиш за значението на живота.
Още една усмивка, по-нежна, по-дълга.
— Не ми казвай, че си станал философ.
Прииска му се да й се усмихне, но точно сега не можеше. В душата му имаше само страх и самота.
— Недей да се правиш на изненадана. Животът ми не означава много, Мад.
— Животът е такъв, какъвто го направиш, Ейнджъл. Може би… след операцията ще си създадеш нов, различен живот.
— Животът е такъв, какъвто го направиш — повтори той и изпита силна горчивина. Когато тя изчезна, отново му стана студено. — Да, права си. — Погледна я и за първи път забеляза мъничките линии, подобни на запетаи, в ъгълчетата на устните й.
Тя несъзнателно прокара ръка през косите си и той забеляза, че на ръкава й липсва едно копче.
Това я правеше да изглежда толкова земна, толкова човешка. Този малък конец на идеалната й копринена блуза.
— Не трябваше да те изоставям.
Каза го така, сякаш тези думи не означаваха нищо, но изненадващо, те наистина означаваха нещо. Въпреки че извинението беше достойно за съжаление и прекалено закъсняло, почувства се добре, като призна грешката си. Цял живот бе бягал от едно погрешно решение, сякаш можеше да го промени или да го надбяга. От десетки мръсни улични телефони в градове, които не помнеше, се бе обаждал на Маделин и Франсис, избирал бе номера, вслушвал се бе в свободния сигнал. И винаги бе затварял, преди да вдигнат.
Какво би могъл да им каже?
Но все пак бе опитвал, докато телефонните им номера не се промениха.
— Това беше много отдавна, Ейнджъл.
— Понякога ми се струва, сякаш са минали светлинни години, понякога — сякаш е било вчера. Както и да е, знам, че това няма значение, но исках да го знаеш. Трябваше да говоря с Алекс за теб.
Тя трепна. Ейнджъл видя как от лицето й изчезна всичкият цвят, как посивя като пепел.
Видя болката в очите й и това го накара да се почувства ужасно. Разбира се, тя не искаше да мисли за това.
— Съжалявам — прошепна той.
Тя не помръдна, просто седеше там и го гледаше.
Пейджърът й записука, нарушавайки напрегнатата тишина. Тя разсеяно посегна към него, изключи го и взе телефонната слушалка. Набра номера и попита за доктор Аленфорд. Каза няколко тихи думи и затвори.
По изражението й разбра, че е станало нещо лошо.
— Какво има?
Тя покри очи с ръка, после бавно, съвсем бавно, махна ръката си и погледна Ейнджъл.
— Сърцето не е било в добро състояние. Съжалявам.
— Няма да ме оперирате? — Той се опита да си поеме дълбоко въздух, но не успя и гърдите му изхъркаха. — Аз… — Но преди да продължи, усети как сърцето му спира. Гърдите го заболяха силно. Опитваше се да диша, но не можеше.
Умирам, помисли си и знаеше, че това е самата истина. Вдигна ръка.
Маделин я хвана и здраво я стисна. През мъглата, спуснала се над съзнанието му, той чу как натиска някакъв бутон и крещи:
— Син код в Кардиологичното отделение, стая 264, донесете количка.
После усети ръцете й върху гърдите си. Дърпаха нощницата.
«Не умирай в ръцете ми, Ейнджъл! Проклет да си, не умирай в ръцете ми!»
Той чуваше думите й през мъглата, през болката, която разкъсваше гърдите му. Искаше да й отговори, но не можеше.
Болката се усили, стана непоносима и сърцето му избухна.
Глава 12
Дъждът барабанеше по улицата, падаше по асфалтирания покрив на съседната сграда, образуваше локви по паважа. Маделин стоеше на прозореца, загледана в сивия град два етажа под нея. Там долу си беше един съвсем обикновен октомврийски ден. Нищо различно, нищо ново.
Светофарът сменяше светлините си — червено, жълто, зелено. Разноцветни чадъри се движеха по мокрите тротоари. Коли тръгваха, спираха и завиваха зад ъглите, изчезваха зад зелените корони на дърветата.
Животът продължаваше.
Но не и за Маделин. Дори сега, когато стоеше тук, загледана в картината, която бе виждала милиони пъти, тя забелязваше неща, които не бе виждала никога преди: как гълъбите на перваза се притискат един към друг, как си гукат тихо, как листата на дърветата бяха изпъстрени с цветове — червено, златисто, зелено, кафяво, как слънчевата светлина прониква иззад облаците в един-единствен златен лъч.
Тя бавно се извърна от прозореца и тръгна към леглото.
Ейнджъл лежеше неподвижно. Лицето му беше пепелявосиво, устните — бели като тебешир. Дишаше — най-после — без помощта на машините. До него мониторът бипкаше, отчитайки ударите на сърцето, което си отиваше.
Отиваше си. Беше си отишло.
Тя взе тесния лист хартия и разгледа кардиограмата му, после се наведе над него и махна мокрия кичур коса от челото му. Пръстите й се забавиха върху топлата, влажна кожа. «Хайде, Ейнджъл. Хайде.»
Клепачите му трепнаха, но той не се събуди.
Тя притисна дланта си към бузата му и затвори очи. Спомените безшумно се промъкнаха в съзнанието й. Спомни си деня, в който се запозна с Ейнджъл де Марко.
Първият ден тя не означаваше нищо за него. Разбира се, бе го разбрала. Виждаше колко фалшива е усмивката му, просто едно движение, прекалено добре пресметнато, за да е истинско.
Да, бе видяла от самото начало, че е лъжа, но не й пукаше. Дори и една фалшива усмивка беше толкова много в сравнение с това, на което бе свикнала, и ако затвореше очи и слушаше само гласа му, всичко беше толкова болезнено мило…
От разстоянието на времето вече знаеше какво се бе случило в онзи момент, когато той й се усмихна за първи път. Тя беше толкова самотна и никога не й бе идвало наум, че някой би могъл да й се усмихне с искрена обич. Баща й бе мачкал чупливото й момичешко самомнение, докато тя бе спряла да очаква каквото и да било.
Ейнджъл бе дошъл при нея, подаде й ръката си и прошепна:
— Ела с мен…
Дори сега, след толкова много години, споменът беше съвсем ярък. Тя се бе страхувала да му даде ръката си, но повече се страхуваше да не го направи и бе стояла така, парализирана от собствената си нерешителност.
Ела с мен…
Когато го каза отново, думите му й се сториха като подарък. Тя усети, че й става горещо, после студено. В гърлото й се надигнаха думи, после се превърнаха в кикот.
Тя знаеше, че сега той ще се обърне и същият вятър, който го довя в живота й, ще го отвее от него. Обзе я паника, сърцето й заби лудо, гърлото й изсъхна. Но той не помръдна, просто стоеше там, протегнал ръка. Гледаше я — този път наистина я гледаше — и за един кратък миг фалшивата усмивка изчезна от лицето му и на нейно място се появи истинска. И тогава тя разбра, че ще направи нещо — всичко — за да го накара още веднъж да й се усмихне по този начин…
Ейнджъл се закашля и звукът привлече вниманието на Маделин. Сведе поглед към него.
Той премига и отново се закашля. Тя го зачака да се събуди, но тъй като това не стана, взе един стол и седна до него. Зачете на глас откъс от книгата, която бе започнала преди час.
Когато стигна втората глава, той отвори очи. Тя изчака, без да осъзнава, че е затаила дъх. Затвори книгата и я остави на шкафчето.
— Ще умра, нали? — Той й се усмихна леко и за миг се превърна в стария Ейнджъл, а тя — в момичето, което го обичаше с цялото си сърце.
— Никога няма да спра да вярвам в чудеса — отвърна тихо тя. Знаеше, че не този отговор очаква да чуе, но пък и не можеше да му каже нищо друго.
— Разкажи ми за това чудо — каза той. — Разкажи ми за живота с чуждо сърце. Какво ще бъде?
Думите излизаха с лекота, сякаш я молеше да му разкаже приказка за лека нощ, но тя виждаше истината в очите му, страха, който я молеше да пропъди. Той наистина искаше да му разкаже приказка, нещо, за което да се хване в мъглата на болката си, причина да продължи да вярва.
Тя се приближи още малко до леглото.
— Веднъж имах един пациент, казваше се Робърт. Дойде тук в същото състояние, в което си и ти. Чака за донор четири месеца и когато най-после се намери, той почти се отказа от операцията. И сигурно така и нямаше да се съгласи, ако жена му не настояваше. — Тя се усмихна. — След това се върна в малкия си орегонски градец и не чух за него нищо в продължение на две години. След това, един ден, той дойде да ме види… Доведе със себе си и новороденото си момиченце. Бяха я кръстили Маделин Аленфорд Хартфорт.
Мина повече от минута, преди Ейнджъл отново да проговори.
— А как ще бъде в действителност?
Простият му въпрос накара сърцето й да се свие от болка. Той бе разбрал, че това е приказка, че развръзки като тази са за хора, които наистина вярват в тях.
— Ще вземаш лекарства до края на живота си. Ще се храниш на диета и ще правиш упражнения. Милиони калифорнийци живеят така по свой избор. — Тя се опита да се усмихне, но не можеше. Наведе се по-близо и погали потното му чело. — Но ще бъдеш жив, Ейнджъл. Ще можеш да се снимаш във филми, всичко, което наистина има значение в живота, ще бъде твое.
— Ами деца?
Тя замълча за миг.
— Искаше ли деца, Ейнджъл?
Той й се усмихна, но само с устни.
— Моля те, не говори за мен в минало време. Особено чувствителен съм. — Той помълча още известно време, преди най-после да отговори на въпроса й. — Да, исках деца… Понякога се чудех… Виждах се да играя с топка в някой топъл есенен следобед с русокосо момченце. Разбира се, сега…
Маделин затаи дъх. Тишината се проточи. Най-накрая Маделин се обади:
— Не си причинявай това.
Той леко извърна глава и се загледа някъде зад нея.
— Следващият път… — Гласът му се снижи до дрезгав шепот. — Следващият път не ме спасявай. Не искам да… — Той стисна очи, но не и преди тя да забележи влагата в тях. — Не по този начин…
И в този момент толкова много неща си дойдоха на мястото. Тя го гледаше и само за миг си спомни и забрави всичко. Този мъж, когото някога обичаше, я нараняваше и макар че не го осъзнаваше, че не би го признал, той се опитваше да достигне до нея точно както тя тайно се бе надявала, че ще направи.
Той беше старият Ейнджъл, момчето, което бе хванало ръката й, за да й покаже един съвсем нов свят, момчето, което бе плакало, когато й каза, че я обича.
На този мъж, с тайните мечти за син и тихо признание за поражение, на този мъж би могла да се довери…
Тя се изправи и се извърна от леглото. Загриза нокътя на палеца си, застана пред прозореца и се загледа навън, в сребристия дъжд.
В момента се страхуваше от собствените си чувства, страхуваше се, че чувства, вместо да мисли, а всеки път, когато бе правила нещо подобно, й струваше скъпо.
— Знаеш ли, Мад…
Гласът му достигна до нея сякаш от много далече. Почти против волята си, тя се обърна с лице към него.
Изглеждаше толкова слаб и съсипан.
— Ти ме преследваше в сънищата ми — прошепна той, опитвайки се да се усмихне.
Тя видя чувствата в очите му, съжалението и мъката, и осъзна, че нейният страх не е нищо в сравнение с неговия. Сега той имаше нужда от нея, нуждаеше се от нея повече, отколкото от онова шестнайсетгодишно момиченце преди толкова години. И тя трябваше да бъде силна, за да се изправи срещу страха си от още едно изоставяне и да направи това, което трябва.
— Ти не можеш да умреш, Ейнджъл — каза тя тихо, толкова тихо, че се зачуди дали въобще я чу.
Тя преглътна. Имаше чувството, че върви по съвсем тънък лед, но нямаше връщане назад. Не можеше да остави Ейнджъл да умре, без да му е дала единствения подарък, който можеше да го накара да повярва в приказката.
Той й се усмихна.
— Само стой и гледай.
Тя дръпна ръката си и го погледна.
— Ако умреш, дъщеря ти никога няма да ти прости.
Сигурно беше от лекарствата. Не беше възможно да е чул това, което чу.
Дъщеря ти.
Думите проникнаха в съзнанието му и за един съвсем кратък миг той изпита надежда.
— Извинявай, Мад. Не можах да проследя мисълта ти.
— Казах, че имаш дъщеря.
— Това шега ли е? — прошепна той.
Стори му се, че видя сълзи в очите й, но те бързо изчезнаха. Тя бавно поклати глава.
— Мислиш ли, че мога да бъда толкова жестока?
— Не. Но… — Той спря. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да чувства. — Дъщеря… — повтори.
Дъщеря. Стисна силно очи.
Маделин го беше крила от него, беше крила детето му, сякаш той нямаше право дори да знае за съществуването й. Тя знаеше, че той ще си помисли, че е направила аборт, и го бе оставила да си мисли така, да живее живота си, без дори да знае, че е баща.
— Кучка! — изсъска той.
Гневът остави горчив вкус в устата му и му се прииска да я засипе с обидни думи, за да я накара да се почувства толкова предадена и наранена, колкото се чувстваше той в момента.
Остана доволен, когато тя трепна. После, без да казва дума, тя посегна към чантата си и извади от нея черно кожено портмоне. Отвори го, извади една снимка и му я подаде.
Ръцете му трепереха толкова силно, че в първия момент не можа да различи нищо. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането си, без да обръща внимание на пропуските в ударите на болното си сърце. След това съвсем бавно отвори очи.
Момичето, което го гледаше от снимката, сякаш беше негов огледален образ.
Дъщеря му.
Беше съвсем млада. С наситеносини очи и гарвановочерна коса. Усмивката й му беше позната — голяма, ярка и хипнотизираща. Беше облечена в черно — мъжка жилетка от костюм върху тениска, няколко черни висулки от всяко ухо. В погледа й имаше някакво предизвикателство, което караше Ейнджъл да се чувства така, сякаш я познава.
Не можеше да остави снимката. Държеше я, галеше гладката повърхност, сякаш само като я докосваше, можеше някак си да опознае момичето. Неговата дъщеря.
Гневът му бавно го напусна и на негово място дойде съжалението. Разбира се, че Маделин го е запазила в тайна — какво друго би могла да направи? Нима й беше дал право на избор?
— Съжалявам — прошепна той. — Нямам никакво право…
— Не — каза тя ледено. — Нямаш.
— Мислех си… — Не можеше да изговори думите.
Тя кимна.
— Знам. Мислел си, че съм направила аборт. Баща ми нямаше търпение да ми каже как си реагирал.
— Кажи ми какво се случи.
Тя извърна поглед, покрила уста с ръката си. Стоя така доста време. Той знаеше колко много я наранява всичко това. Искаше му се да може да я докосне, да й каже, че всичко е наред, че я разбира, но не можеше да го направи. Той просто не разбираше нищо.
— Беше толкова отдавна — каза най-после Маделин. — След като ти си замина, Алекс покрещя малко. — Тя се засмя уморено. — «Няма да родиш детето на онова мръсно малко копеле, разбираш ли ме?» — Тя перфектно имитираше гласа на баща си. — Заключи ме в стаята ми за три дни. Аз те чаках… — Тя му се усмихна пресилено. — Когато видях мотора, разбрах какво си направил.
— Мад…
Тя махна един несъществуващ кичур коса от челото си и продължи, без да го поглежда.
— Алекс заяви, че ще направя аборт и повече няма да има «никакви разговори за това падение». — Пое си дълбоко въздух. — Аз се съгласих. Какво друго можех да направя, къде можех да отида? — Преглътна и се загледа в ръцете си. — Качих се на лимузината и шофьорът ме закара в клиниката. Щях да направя това, което искаше Алекс. Да го оставя да реши кое е най-добро за мен. — Поклати глава. — Нищо не ме интересуваше.
Присви се и мълча доста дълго време. После бавно се надигна. Ейнджъл знаеше, че води болезнена битка със себе си и се бори по единствения начин, който знаеше — начинът, на който я бе научил Алекс.
След още няколко секунди тя продължи с равен глас:
— Но всичко се промени, когато влязох в клиниката. — Потрепери, вперила невиждащ поглед в стената. — Тази студена тухлена сграда… Диваните, по които бяха насядали момичета, също като мен. Спомням си, че когато извикаха името ми, аз подскочих. Последвах сестрата към стаята за прегледи и се съблякох. Облякох болничната нощница и се качих на масата. — Маделин отново потрепери. — Гледах в инструментите и си мислех какво щяха да ми направят, какво щяха да направят на бебето ми… на нашето бебе… и разбрах, че не мога да го позволя.
Нейната болка пронизваше и него.
— Господи, Мад…
— Облякох се и се измъкнах навън. Лимузината ме чакаше, но аз знаех, че вече няма връщане назад. Алекс ми го беше обяснил съвсем ясно. Можех да направя само това, което той искаше — великият, неумолим Аликзандър Хилиърд — аборт. Така че се обадих на единствения човек, за когото се сещах.
Ейнджъл се сети, преди да е назовала името.
— Франсис. — Тя се усмихна. — Нали си спомняш какъв беше той тогава. Осемнайсетгодишен. Срамежлив, начетен. Тъкмо бе влязъл в семинарията и възнамеряваше да стане свещеник. Но дойде при мен онзи ден, както и следващия, и по-следващия. Той спаси и двете ни. — Тя се засмя. — Не задаваше никакви въпроси, не казваше нищо, освен: «Ей, Мади, май живееш не там, където трябва». Настани ме в един дом за бременни тийнейджърки и там много ми хареса. Никога преди не бях познавала деца на моята възраст, нямах никакви приятели, освен теб, и там научих много. Вече бях завършила гимназия, така че влязох в колеж на шестнайсет. Слава богу, майка ми ми беше оставила пари, с които да покривам разходите си. Скъсвах си задника, за да завърша по-бързо медицинското училище.
Ейнджъл затвори очи. Представяше си всеки момент от живота й, представяше си Франсис, винаги готов да й помогне: убежище при всяка буря. Не като Ейнджъл, който никога не се бе привързвал към нищо и никого.
— Казва се Анджелина Франческа Хилиърд. Аз я наричам Лина.
«Аз я наричам Лина.» Изведнъж момичето от снимката, което имаше неговото лице, се превърна в личност. Не някаква въображаема дума или образ, а истински, жив човек. Дъщеря, която ще иска нещо от баща си. Ще иска много неща.
Обзе го паника.
— Тя знае ли за мен?
— Не.
Той въздъхна с облекчение.
— Слава богу.
— Каза, че си си мечтал за момченце…
— Мечти — каза глухо той, вперил поглед в тавана.
Разбираше, че тръгва по погрешен път, че прави нещо, което не бива да прави, но както винаги, нищо не можеше да промени. Просто не искаше. Чувстваше се празен отвътре, обзет единствено от страха си.
— Казах, че съм си мислил за дете, но…
В гърлото му се надигна буца и той не можа да продължи. Преглътна и я погледна. Виждаше болката в очите й, знаеше какво й причинява и макар да съжаляваше, не можеше да направи нищо друго.
— Приказки на един умиращ, Мад. Това не е истинска мечта. Това е самосъжаление. Преструвка. Все едно да станеш католик в последния момент. За всеки случай. Това не означава нищо.
Тя пребледня.
— Какво говориш?
Господи, болеше го да я разочарова така, да разочарова себе си. Но той не ставаше за баща. Не заслужаваше подобен дар.
— Защо ми каза за нея, Мад? Защо?
— Мислех, че имаш нужда от причина, за да продължиш да живееш. Мислех, че Лина може да бъде тази причина.
— Не — каза той, осъзнавайки, че крещи. — Какво трябва да направя, Мад? Да играя бащата на смъртно легло на едно шестнайсетгодишно момиче, което никога не съм виждал? Това ли си мислеше — че ще доведеш едно непознато дете в стаята ми и аз ще я прегърна и целуна и ще умра като щастлив човек? Че тя ще ме гледа как умирам и ще се почувства по-добре, защото се е запознала с мен?
— Не. — Гласът й беше дрезгав. — Мислех си… — Тя поклати глава. — Не знам какво си мислех.
— Правилно си постъпила, като не си се свързала с мен през всичките тези години. — Той въздъхна, изведнъж осъзнал истината за себе си, която хич не беше приятна. — Тя не би могла да промени нищо, Мад. Щях да я изоставя точно както изоставих и теб. Аз винаги това правя.
— Но сега…
— Не искам да я виждам, Мад.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Не говори така.
Тя има нужда от теб.
— Точно затова не искам да се срещам с нея. — Погледът му я молеше за разбиране. — Ти ме познаваш, Мад. Дори и да оживея — което няма да стане, — няма да имам нищо, което да предложа на това дете. Ще бъда очарован от нея за няколко дни, може би месец, и после магията ще изчезне. Ще ме засърбят краката, ще започна отново да пия, ще започна да я ненавиждам, че ме задържа на едно място. — Горчивината в думите правеше гласа му глух. — И един ден ще се махна.
— Но…
Той протегна ръка и я докосна. Тя се наведе, позволи на пръстите му да обгърнат лицето й. Той й даде единственото ценно нещо, единствената истина, която знаеше.
— Аз ще разбия сърцето й, Мад. Независимо дали ще живея, или ще умра — и в двата случая ще я разочаровам. Ако я обичаш, пази я от мен.
Тя го погледна и в дълбините на очите й той видя болката, която й бе причинил, и още нещо, нещо, което не можеше да определи. Тя продължаваше да го гледа, без да казва нищо, минутите минаваха и той започна да се чувства неудобно. В погледа й имаше някакво очакване, което загриза съвестта му, обърка го.
— Не ме гледай така — каза й той.
— Как?
— Така, сякаш знаеш, че ще променя решението си.
— Ще го промениш. — Гласът й трепереше леко. После добави по-тихо: — Трябва да го промениш.
Маделин седеше на бюрото си, загледана в снимката на Лина. Затвори очи и въздъхна. Дори сега, почти час след като бе излязла от стаята на Ейнджъл, не можеше да повярва, че му е казала истината за дъщеря им.
«О, Франсис, къде си? Имам нужда от теб сега…»
Тя се завъртя на стола си и се загледа през прозореца. Толкова се бе изненадала от мечтата на Ейнджъл да има син, с когото да си играе. Част от нея се бе ужасила от обрата на разговора, но друга част — една скрита част, за която дори не знаеше, че съществува — беше развълнувана от мисълта, че той бе мислил за тяхно дете, може би дори си бе фантазирал, че тя самата е с него. И изведнъж й се бе приискало да му каже за Лина, прииска й се да разбули тайната, която толкова дълго бе пазила. Прииска й се да протегне ръка към младия мъж, когото някога бе обичала, да го прегърне и да тръгне с него…
Хвана се, че отново премисля всичко, връща се към неща, които толкова се бе опитвала да забрави…
Разбра, че е бременна, през една задушна августовска нощ. В първия момент се почувства щастлива. Тя и Ейнджъл толкова си бяха мечтали да се оженят и да имат деца и никой вече да не изпитва страх и да не е самотен.
Но когато му каза за бебето, той не реагира така, както бе очаквала. Спомняше си как седеше в онази ужасна тяхна къщица, шепнейки му тайната си.
О, той й беше казал точно това, което трябва — че я обича и ще бъде до нея, но тя видя изражението на очите му, видя страха. Той не искаше бебето, не беше готов за това и след този поглед, след мига, в който надзърна в душата му и видя там истината, тя никога повече не вярваше на думи.
Не знаеше какво да направи, нито пък той. Тя беше на шестнайсет, той — на седемнайсет и смятаха, че са безсмъртни, че любовта им може да ги защити от пошлостта на света.
Но пошлостта я имаше.
Когато Аликзандър Хилиърд разбра, че идеалната му дъщеря е бременна, полудя. Заключи я в стаята й и сложи на прозорците дебели, стоманени решетки. Нито сълзите, нито молбите й успяха да го умилостивят, заяви, че трябва да направи аборт и повече никога няма да се говори за падението й. Нямало да позволи това да провали бъдещето й.
Тя чака в студената, претъпкана с вещи, стая няколко дни, сгушена до прозореца, вперила поглед навън, чакаща Ейнджъл да дойде за нея.
И най-накрая го видя — една сянка, застанала до оградата. Тя се хвърли към прозореца, вкопчи пръсти в решетките, викаше името му. Но той не я чу.
Гледаше го как върви по алеята, после изчезва в къщата. Тя се притисна към заключената врата, заслушана да чуе стъпки.
Стъпки, които така и не дойдоха.
Петнайсет минути по-късно — най-дългият четвърт час в живота й — той излезе от къщата. Тя притисна лицето си към прозореца. На пътната врата той се обърна и огледа фасадата.
Погледите им се срещнаха и бавно, съвсем бавно, той поклати глава, после се обърна и си тръгна. Стори й се, че видя сълзи по бузите му, но нищо чудно да беше от дъжда. Така и никога не разбра.
Дори и след като си замина, тя продължаваше да се надява, че ще се върне. Но нишката на надеждата й се прекъсна още същата вечер.
Чу навън шум от мотор и се втурна към прозореца, дръпна дантелените завеси. Той беше на пътя, гледаше към прозореца й, яхнал съвсем нов «Харлей Дейвидсън».
И тогава тя разбра — беше взел пари от баща й.
Този път беше сигурна, че той наистина плаче, но това вече не я интересуваше. Усмихна й се леко, уморено, и изчезна.
Тогава видя за последен път Ейнджъл де Марко… Докато не се появи отново в болницата, за да спаси живота му.
Знаеше, че Ейнджъл е мислил, че е направила аборт. Баща й му беше дал да разбере, че няма да има никакво бебе.
И какво я бе накарало сега да поеме такъв риск, да отвори кутията на Пандора, затворена толкова отдавна?
Тя не познаваше мъжа, който лежеше в онази стая, не знаеше нищо за него. Но познаваше корените му, знаеше откъде е дошъл и какъв човек беше някога. Човек, който бяга от отговорността, яхнал чисто нов «Харлей Дейвидсън».
Хората не се променят, не и същността им. Тя не се и съмняваше, че буйното, непокорно седемнайсетгодишно момче е още живо в това съсипано трийсет и четири годишно тяло.
Един поглед. Една усмивка. Само това трябваше да даде на Лина и тя щеше да се разтопи от удоволствие. Точно както Маделин преди толкова години.
Потрепери. Затвори очи за миг и си представи как Лина бяга от студената си, идеална майка, която никога не правеше нещата както трябва, бяга към топлината в слънчевата усмивка на Ейнджъл. Без да се обръща назад.
Но времето за подобен страх бе минало. Беше й омръзнало да лъже, да се крие и да се преструва, беше й омръзнало да гледа как любимата й дъщеря се плъзга към пропастта. Маделин знаеше — винаги беше знаела — че има въже и не може да продължи да стои отстрани и да наблюдава собствения си живот. Беше й омръзнало да се страхува.
Ейнджъл може и да разбиеше сърцето на Лина, можеше да нарани непоправимо дъщеря й, но може и да не станеше така. Точно тази надежда бе изпитала преди малко. Може би няма да стане така.
Може би миналото не беше това, което тя смяташе, че е. Може би Лина и Ейнджъл могат заедно да извадят на бял свят най-добрите си черти, да се спасят един друг сега, когато и двамата бяха на ръба и се чувстваха толкова самотни.
Трябваше да го повярва.
Закъсняваше, както винаги.
Франсис натисна съединителя и изчака няколко секунди. Колата тръгна. Моторът гърмеше силно, чашата с кафе, която стискаше между краката си, се разклати.
Пътят зави наляво, после надясно, после пак наляво, губейки се през гората.
Изкачваше се нагоре по планината, като от време на време се показваше изглед от долината долу. Най-после, след повече от час закъснение, Франсис видя ръчно изработената табела на почивната станция. Той зави и отпусна педала на газта.
Малтнома Лодж беше като корона между вечнозелените дървета. Пътят завиваше към входа. От прозорците струеше светлина. Късните есенни цветя надигаха главички покрай алеята.
Той паркира стария си фолксваген до бордюра. Портиерът изскочи навън и зачака.
Франсис изгаси мотора и се намръщи, когато чу задавения му звук. Отвори вратата и излезе. Извади пътната си чанта от багажника и я метна на рамо, после даде ключовете на портиера и влезе.
Вътре сградата беше изцяло от дърво, стъкло и камък. По стените висяха зимни пейзажи, столовете и канапетата бяха тапицирани с материи в свежи тонове.
— Отец Франсис! — чу гласа на някаква жена, докато пресичаше фоайето.
Спря и се огледа.
Групата му седеше в малка стая със стъклени стени отстрани на салона. Знаеше, че го чакат вече повече от час — свещеникът, който винаги закъсняваше.
Обърна се и тръгна към стаята. Те му се усмихваха и той се усмихна в отговор, поглеждайки всеки поотделно. Старите Джоузеф и Мария Сантяго, женени от трийсет години, Сара и Леви Ейбръмсън, Томас и Хоуп Фитсджералд, които бяха стигнали до задънена улица в брака си, когато биологичният часовник на Хоуп започна да цъка по-силно — за нещастие, само тя го чуваше, Тед и Джанин Канфийлд, които имаха проблем е осиновените си деца.
Всичките бяха добри хора. Хора, които се обичаха един друг, обичаха Бог и семействата си. Хора, които се опитваха да получат опрощение в един свят, в който вече нямаше нищо ценно и стойностно.
И очакваха от отец Франсис Ксавиер де Марко да им покаже пътя.
Чувстваше се като измамник. Какво можеше да им предложи той — човек с толкова малко опит? Как можеше да покаже пътя в мрака на хора, които толкова много се страхуваха? Никога не бе имал любящо семейство, никога не бе правил любов с жена, нито бе възпитавал свое собствено дете.
Толкова много неща, които никога не бе правил.
Въздъхна. Намести дръжката на чантата на рамото си и премина няколкото метра, отделящи фоайето от стаята за срещи. Четирите семейни двойки се бяха настанили удобно. Джо Сантяго играеше шах с Джанин Канфийлд на масата в ъгъла. Хоуп Фитсджералд седеше до камината, свила ръце в скута си, вперила поглед в съпруга си, който седеше сковано на канапето до Сара Ейбръмсън.
Когато Франсис влезе, всички му се усмихнаха и поздравиха, но след това настъпи тишина. Стаята беше препълнена с емоции — тъга, гняв, мъка, любов.
Той потърка брадичката си, докато оглеждаше лицата им, виждаше израженията им, усещаше товара, който пада на раменете му. Искаше да помогне на тези хора.
Но най-лошото беше, че знае, че не може. Може би някога, преди много години, щеше да влезе в тази стая, изпълнен с оптимизъм, скрит зад бялата си якичка като зад щит. Но тогава якичката не жулеше кожата му, не я чувстваше така, сякаш го задушава. Тогава тя беше просто доказателство, че той е слуга на Бога, когото обичаше. Но с всяка изминала година тя сякаш ставаше все по-тясна и по-тясна, докато най-накрая се превърна в бариера между него и ближните му.
И понякога, както сега, изпитваше желание да я свали и той самият да помоли за отговор на въпросите си. Искаше да се обърне към госпожа Сантяго и да я помоли да му каже какво е да се сгушва всяка нощ до едно и също тяло в продължение на трийсет години и да се събужда до същото обично лице. Искаше да попита дали любовта е безопасно пристанище в бурното море на живота.
Знаеше, че в момента вярата му е в криза, знаеше също, че хиляди други свещеници са го изпитвали. Но това не му помагаше. Липсваше му горещият огън на убеждението, любовта към Господ, която преди бе направлявала живота му. Без нея се чувстваше объркан… носещ се по течението.
Чувстваше се недостоен да бъде Божи служител. Споменът за това, как нарани Лина, гризеше съвестта му.
— Отец Франсис? — Провлеченият глас на Леви Ейбръмсън прекъсна мислите му.
Франсис се насили да се усмихне.
— Съжалявам. Просто съм малко изморен тази вечер. Какво ще кажете да започнем със списък на целите, които бихте желали да постигнете?
Те закимаха в съгласие — както винаги. Виждаше надеждата в очите им, виждаше усмивките, озарили лицата им. И Франсис беше доволен, че може да им даде поне това, ако не нещо по-значително.
— Добре — каза той и за първи път тази вечер им се усмихна искрено. — Да започнем с молитва.
Глава 13
Ейнджъл се събуди внезапно от силна, пронизваща болка в гърдите. Чаршафите се бяха усукали около краката и ръцете му. Възглавниците бяха влажни, миришеха на пот.
Мониторът премигваше. Той изчака да чуе някакъв звук, но нищо не се случи. Въздъхна бавно. Едно, две, три, четири… Започна да брои наум, съсредоточен върху усилието да не обръща внимание на болката.
Сърцето му биеше бързо. Той посегна към червения бутон до леглото си.
Вратата на стаята се отвори и Сара, дежурната сестра, пристъпи до леглото му.
— Не би трябвало да сте буден — каза тя укорително. Провери монитора и системите, които висяха над главата му.
— Искам още успокоителни — каза той провлечено.
— Ще ги получите в шест часа, както е редно. — Тя надигна лентата хартия, която излизаше от монитора, и я разгледа, присвила очи. — Тц, тц, тц.
— Как е дъщеря ви? — попита тихо той.
Тя го погледна и бавно се усмихна.
— Благодаря, добре е.
— Аз… — Той се намръщи. Господи, болеше го дори да говори. — Обадих се на мениджъра си. Ще й изпрати снимка с автограф.
Лицето на Сара грейна и тя махна един потен кичур коса от челото му.
— Благодаря ви, господин Де Марко.
— Няма проблем — прошепна той.
Тя провери още една система, после се обърна и излезе. Вратата се затвори след нея и в стаята отново настъпи тишина, нарушавана единствено от електронния звук на монитора.
Ейнджъл отново въздъхна. Толкова му се искаше просто да може да затвори очи и да заспи. Но знаеше, че не може.
Обърна малко главата си, за да погледне през прозореца на вратата. Интензивното отделение беше тихо, осветлението в стаите беше изгасено за през нощта.
Взира се навън толкова дълго, че погледът му се замъгли, а сестрите, сновящи по коридора, се превърнаха в сенки.
«Аз я наричам Лина.»
Той стисна очи. Изпълни го силно чувство за съжаление. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за момичето от снимката. Толкова много приличаше на него. Лазурносините очи, гарвановочерната коса, мъничката бенка върху бледата кожа на шията й.
Чудеше се каква ли е, тази тийнейджърка с неговата усмивка върху сърцевидното си лице.
Знаеше, че не може да бъде баща. Не когато беше здрав и още повече сега, когато лежеше на смъртно легло. Това го натъжи. Никой човек не биваше да се вижда толкова ясно, да познава собствената си душа толкова добре, но Ейнджъл никога не се бе самозалъгвал — бе лъгал само другите. Винаги бе знаел лошите си черти, както и това, че не може да ги промени. Промяната беше прекалено трудно нещо, а резултатът от нея — несигурен. Затова просто се възприемаше такъв, какъвто е, и продължаваше напред.
Винаги това правеше. Виждаше истината и скриваше съжалението си толкова дълбоко в душата си, че след време въобще забравяше за съществуването им. Докато не дойдеше някой ден като днешния.
Мислите му постепенно го върнаха назад в миналото.
Беше прекрасна лятна вечер — една седмица, преди да предаде Маделин. Спомняше си я ясно — нощното небе, пълната луна, шумоленето на листата над главите им, далечния шум на лунапарка.
«Хайде, Ейнджъл, заведи ме на въртележката. Никога не съм се возила…»
Чуваше тихите й думи, прошепнати до ухото му, спомняше си лекото докосване на ръката й.
Това беше необикновена въртележка. Усещаше как седалката се люлее и скърца под него и ги отнася нагоре, нагоре към звездното небе.
Когато погледна надолу, видя един съвсем различен свят. Нямаше я пошлостта на лунапарка, мръсотията под ярките лампи. Виждаше само светлини и движение. Магия.
Той се притискаше до нея на люлеещата се седалка, желаеше я с отчаянието на седемнайсетгодишно момче, влюбило се за първи път. Ръката му се плъзна към нейната и той почувства мекотата на кожата й. Тя настръхна от докосването му.
После се обърна към него — косата й се развяваше от вятъра, очите й грееха от любов, лицето й беше озарено от луната и звездите. «Обичам те, Ейнджъл де Марко.»
Той също й го каза, усещайки унизителните сълзи, които напираха в очите му. Не си направи труда да ги избърше. В този миг, с нея, се чувстваше сигурен, достатъчно сигурен, за да плаче, и те и двамата го знаеха.
След това, когато тръгнаха ръка за ръка надолу по пътя, Ейнджъл отново усети същата магия. Спомни си какво е да попаднеш в онзи фантастичен свят, а за едно момче, израсло в най-бедния квартал на града, с майка алкохоличка, това беше наистина изключително преживяване.
Спираха се пред всеки фургон, печелеха плюшени играчки, една винена чаша, лък и колчан стрели. Но най-ясно си спомняше последната награда.
«Обеците» — прошепна му тя и посочи чифт червени метални халки. Той веднага разбра защо иска точно тези — бяха толкова евтини и грозни, че Алекс щеше да се ужаси от тях. Тя, с нейните перли, диаманти и смарагди, бедното малко богато момиче, което никога не бе спечелвало нищо от лунапарк.
Трябваше да изхарчи цели осем долара, докато най-после успя да спечели обеците. Но погледът й, изпълнен е благодарност, си струваше всеки цент.
След това отидоха в парка «Карингтън» и се изпънаха под стогодишния дъб, прегърнати, вперили поглед в нощното небе. Говориха дълго, споделяха тайни и се кълняха, мечтаейки за бъдещето си.
Той я прегръщаше, целуваше я, закле се винаги да бъде до нея.
Утрото настъпи и те станаха. Маделин свали обеците от ушите си и се загледа в тях.
— Не мога да ги занеса вкъщи. Баща ми… Той рови във вещите ми.
Ейнджъл посегна да ги вземе.
— Аз ще ги прибера.
— Нека ги оставим тук. Така една част от нас завинаги ще остане под това дърво. Когато остареем, можем да дойдем тук с внуците си.
О, още си я спомняше — всепоглъщащата любов, която изпитваше в този момент.
Увиха евтините червени обеци в една от скъпите носни кърпички на Маделин и заровиха съкровището си в основата на дървото.
След това тя го погледна с очи, в които плуваха сълзи.
— Сега трябва да се прибирам — прошепна.
Следващия път, когато я видя, тя седеше на кушетката у тях и му казваше за бебето.
Знаеше, че тогава не й каза това, което трябва, но не знаеше какво друго да каже. Беше толкова изплашен. През цялата следваща седмица звънеше по телефона у тях и затваряше, когато баща й вдигаше. След това се престраши, отиде у тях и видя металните решетки на прозореца на стаята й. Веднага разбра какво се бе случило. Алекс бе разбрал за бебето.
Прииска му се да свие опашка и да бяга, да бяга, да бяга. И за малко не го направи, но тогава видя нещо — една сянка премина зад прозореца й. Спомни си въртележката. «Обичам те, Ейнджъл.»
Споменът му вдъхна сили и той слезе от колелото си. Вдигна яка, за да се защити от проливния дъжд, прекоси алеята и почука на входната врата.
Вътре се чуха стъпки, последва дрънчене и вратата се отвори.
И сякаш самият Господ застана пред него, облечен в скъп костюм, с чаша мартини в ръка. Ейнджъл никога не бе виждал толкова едър и внушителен мъж. Гласът му прогърмя в тъмнината като ловджийски рог. «Значи ти си малкото копеле, което чука дъщеря ми.»
Останалата част от разговора се разми — както винаги — в една мъгла от срам и съжаление. Не си спомняше нищо последователно, през главата му преминаваха единствено части от разговора и отделни думи, които режеха сърцето и душата му като бръсначи.
«За какъв се мислиш, да дойдеш в къщата ми и да почукаш на вратата ми, сякаш мястото ти е тук? Ти си едно нищо. Нищо.»
След всяка дума, която беше като физически удар, Ейнджъл се чувстваше все по-малък и по-малък, докато накрая от него не остана нищо.
«Какво е необходимо, хлапе, за да изчезнеш от живота й? Хиляда долара, пет хиляди, десет хиляди? Ами ако уволня онази алкохоличка, майка ти? Разбирам, не си знаел, че работи в моята фабрика. Животът е пълен с изненади, а?»
Беше му необходимо известно време, за да осъзнае смисъла на думите, но най-после разбра — Алекс му предлагаше изход.
«Десет хиляди, хлапе. Помисли си…»
Не искаше да мисли за това, опитваше се да не мисли, но предложението го изкушаваше.
«Ти не си герой, хлапе. Вземи парите.»
Ейнджъл затвори очи. Чуваше, виждаше, усещаше всичко отново, онзи миг, който го заклейми завинаги. Не трябваше да влиза с Алекс в къщата, но го направи, не трябваше да влиза в онзи тъмен, мрачен кабинет, но го направи. Изведнъж си спомни всичко съвсем ясно — звука на отварящото се чекмедже, шумоленето на хартията, докато Алекс подписваше чека.
Сега Ейнджъл мислеше за минутите, за секундите, и които би могъл да откаже. Но не и след като взе чека в ръка и видя всичките онези нули.
Алекс бе усетил колебанието му, беше го подушил и насочи последния си удар с точността на ловец, дебнещ жертвата си.
«Какво можеш да дадеш ти на Маделин? Живот в някоя разнебитена паянтова къща, една бира с вечерята след работа? Ами ти — ще прехвърляш тоалетна хартия цял живот като майка си ли? Или пък ще вземеш това, което ти предлагам, и ще си вдигнеш парцалите от този град?»
Ейнджъл помисли за родителите си — трийсет години, прекарани в завода за хартия. Вечер се прибираха вкъщи само за да се напият. Баща му бе умрял от алкохолно отравяне, преди да навърши четирийсет години.
Алекс не спираше, размахвайки чека пред носа на Ейнджъл. «Виждал съм милиони като теб през живота си. Ти си никой и нищо няма да постигнеш. Не си достоен дори да ближеш мръсотията от подметките й.»
Ейнджъл опита. Бог му бе свидетел, че събра всичката си смелост и опита. «Аз бих могъл да бъда добър баща.» Но знаеше, още в мига, в който го каза, знаеше, че е лъжа. Алекс също го знаеше.
Възрастният мъж се изсмя. «На какво? Утре тя ще направи аборт. Не си мислил наистина, че тя ще роди детето ти, нали? Тя е Хилиърд, за бога.»
Ейнджъл почувства облекчение. Дори сега му ставаше зле, като си спомнеше какво облекчение изпита при тези думи.
«Вземи парите, хлапе. Всичките са за теб.»
И Ейнджъл го направи. Обърна се и избяга, стиснал чека с потните си пръсти. Докато тичаше, непрекъснато си повтаряше, че няма значение, че може да осребри чека, да похарчи парите и пак да се върне при Маделин.
Но когато стигна до колелото си, разбра истината и тя го прониза целия, разкъса вътрешностите му. Напускаше я, защото той искаше да я напусне, защото не беше достатъчно силен да остане, да започне работа в някоя смрадлива фабрика и да бъде баща на нероденото си дете.
«Няма да има никакво дете.» Опита се да използва тази мисъл за успокоение, но от нея сякаш го заболя още повече.
Беше изплашен. Господи, толкова се страхуваше. Не искаше да се отказва от цялото си бъдеще, не още.
Обърна се бавно. Видя я на прозореца, видя бялото й лице зад решетките.
И тогава скочи на колелото на брат си и тръгна. Чекът тежеше като кюлче злато в джоба му.
Ейнджъл въздъхна дълбоко. Да, беше избягал, беше бягал дълго, много дълго, за да се върне отново там, откъдето тръгна.
«Аз я наричам Лина.»
Думите отново го върнаха в настоящето. И почувства първото заплашително почукване в гърдите.
Затвори очи и задиша плитко, учестено. Потта по челото му стана студена, започна да се стича на струйки надолу по лицето му.
Опита се да натисне бутона за сестрите, но беше твърде слаб. Не можа дори да надигне ръката си.
Мониторът бучеше силно, после изведнъж запищя.
Сърдечен удар.
Ейнджъл се опитваше да диша. Тялото му сякаш бе затвор, който ставаше все по-голям и по-голям. И в центъра на всичко беше болката.
Някаква далечна част на мозъка му чу шума — отварянето на вратата, светлината, тревожните гласове. Чуваше името си, но не можеше да отговори. Между него и светлината се спускаха пласт след пласт тъмнина, а той беше уморен, толкова уморен. Сякаш минаха часове.
И тогава усети докосването й, чу гласа й в какофонията.
— Ейнджъл?
Опита се да я докосне, но тялото му пречеше, беше се превърнало в безжизнен предмет. Премига и отвори очи.
Маделин се бе надвесила над него, светлината превръщаше косата й в ореол. За миг той се върна отново на онази въртележка.
— Мад — изграчи.
— Не умирай, Ейнджъл де Марко. Не смей да умираш. — Тя обърна глава и делово започна да дава заповеди. Гласът й го успокои. Тя отново се обърна към него и погали влажното му чело. — Ти ще се справиш, Ейнджъл. Само не се предавай.
Лицето й ту влизаше, ту излизаше от фокус.
— Ейнджъл? Стой буден.
Клепачите му натежаваха. Помисли си, че трябва да й каже нещо, но го забрави.
— Белодробна едема — каза тихо Маделин, после добави по-високо: — По дяволите, хора, размърдайте се.
Ейнджъл знаеше, че тези думи би трябвало да го изплашат, но повече не можеше да изпитва никакви чувства.
Глава 14
Франсис седеше по турски на дървения под и гледаше навън през прозореца. Нощта се спускаше. Гъсти сиви облаци се събираха на небето, заръмяха първите капки дъжд. Лекият вятър шумолеше в клоните на дърветата.
— Отец Франсис?
Франсис извърна поглед от прозореца и се обърна към мъжете, събрани до камината. Отблясъците на огъня осветяваха сериозните им лица.
Това беше шестата им вечер заедно, последната, преди четирийсет и осем часовата почивка, която всяка от двойките щеше да прекара поотделно. Франсис ги погледна и се усмихна.
Както винаги, бе успял отново да намери вярата си в човека и в Бога, изпълнявайки задълженията си на свещеник. Да, все още се чувстваше като лицемер, защото даваше съвети, неосноваващи се на никакъв личен опит, но през дните и нощите, прекарани с тези хора, бе видял резултат от усилията си… в начина, по който Джо Сантяго докосваше ръката на жена си, когато отиваха към трапезарията, в усмивките, които Леви Ейбръмсън даряваше на жена си, когато тя говореше за децата им, в бавно растящото усещане за надежда.
То отново бе върнало вярата му.
— Отче? — Томас Фитсджералд отново тихо се опитваше да върне Франсис към разговора, който водеха.
Франсис се усмихна.
— Съжалявам, момчета. Бях се замислил.
— Да не би да ви е осенило някакво божествено вдъхновение? — каза през смях Леви.
Франсис отвори уста, за да отговори, но спря. Нещо странно и необяснимо сякаш потрепери във въздуха, сякаш мънички искрици светлина се събраха върху метална пръчка. Можеше да го чуе, да го почувства как го вика шепнешком.
Възможно ли е да е толкова просто?
— Как да ти кажа, Леви — каза бавно той, опипвайки пътя през мислите си като слепец. — Може и така да е. Може би божественото вдъхновение не е това, което си мислим.
Томас се приближи към него.
— Какво искате да кажете?
Франсис се загледа в огъня — усещаше топлината му, виждаше танцуващите пламъци, чуваше пукането на дървата. Изведнъж почувства Бог близо до себе си, по-близо откогато и да било.
— Например, може би тук ни е събрало точно божественото вдъхновение. Може би просто това е работата на Господ — да ни покаже пътя и да чака. Пътят е тук, винаги го има, през вятъра, дъжда и снега.
В стаята настъпи тишина. Франсис се огледа. Усещаше вярата им в него, в Господ, в тях самите.
Вяра. Надежда. Любов.
В този момент тези три неща изпълваха стаята.
— Като теб, Джоузеф — каза тихо той и се обърна към възрастния мъж. — Ти обичаш Мария и тя те обича, но някак си с течение на годините сте изгубили пътя. И въпреки това ти още си тук и протягаш ръка към нея, знаейки, че точно тя е тази, с която искаш да вървиш. Може би това, което трябва да направиш, е да спреш толкова упорито да търсиш пътя. Просто хвани ръката й, тръгни с нея и вярвай, че имаш твърда почва под краката. Бог е дал и на двама ви невероятния дар, наречен любов.
— Не може да е толкова лесно — каза Томас. Въздъхна дълбоко и на лицето му се изписа съмнение. — Аз обичам съпругата си с цялото си сърце, но тя иска нещо, което аз не искам.
— Сигурен ли си? — попита Франсис.
Томас затвори очи за миг, преди да отговори.
— На двайсет и седем години съм. Не съм готов да бъда баща.
— Казвал ли си й го? — попита го Леви.
Томас отново въздъхна.
— Милион пъти. Казвал съм й, че не искам да имам дете.
Франсис му се усмихна леко, окуражително.
— Това е съвсем различно нещо, Томас.
Томас сякаш се изненада.
— Какво искате да кажете?
— «Не съм готов» въобще не е едно и също с «Не искам да имам дете».
— Но аз съм й казвал милион пъти, че не съм готов.
— Така ли? — тихо попита Франсис. — Или тези думи са били примесени с други, по-груби, може би с гняв или неприязън?
Томас се извърна и впери поглед в огъня.
— Може би — каза най-после той, после повтори по-тихо: — Може би.
— Помня, когато бях на твоята възраст — обади се Джоузеф. — Страхувах се до смърт да стана баща. Нямахме пари, аз нямах работа. И тогава, един ден, Мария ме посрещна на вратата с чаша вино в ръка и ми каза, че ще имаме бебе. Аз се засмях и я прегърнах, а после отидох в банята и плаках. — Очите му се замъглиха и той се усмихна. — А след това се роди нашата Маги. Първият път, когато я взех на ръце, аз… се промених. Просто пораснах. Имам чувството, че е минал само един миг оттогава, но моята Маги сега е зъболекар в Ню Джърси. Понякога ми липсва толкова много, че чак ме боли.
— Никой никога не е готов да стане баща — съгласи се Тед Канфийлд и кимна. — Това е нещо като пътя, за който говори отец Франсис. Тя забременява и ти правиш крачка, молейки се под краката ти да има твърда почва.
Томас се обърна към Франсис.
— А вие, отче? Вие искали ли сте да имате деца?
Въпросът свари Франсис неподготвен. Той огледа мъжете около себе си. Знаеше, че трябва да смени посоката на разговора — той беше техен свещеник, техен съветник и проблемите му си бяха негов личен въпрос — но не искаше да го прави. Искаше му се поне веднъж да бъде мъж, просто един мъж, в стая с други мъже, разговарящи за истински неща. Започна да говори, отначало бавно, защото се чувстваше неудобно от признанието си.
— Винаги съм знаел, че искам да стана свещеник. Майка ми казваше, че това е призвание, но аз просто смятах, че църквата е безопасно място. Влязох в семинарията, когато още имах жълто около устата, и там ми хареса.
Той погледна ръцете си, скръстени в скута му, и помисли за всички молитви, които бе казал, за всички мечти, които бе имал. През дните на детството му църквата му се бе струвала като избавление, като убежище. Там никой не пиеше, не крещеше, не удряше. Беше тихо и спокойно и той винаги бе знаел, че мястото му е там.
Дори по-късно, когато разбра колко трудно е да станеш свещеник, дори когато разбра за всички неща, които трябваше да пожертва заради своя Бог, той продължи да иска същото, и то с още по-голяма жар. Сега, след толкова години, вече знаеше, че когато бе помолил Маделин да се омъжи за него, всъщност не го е искал. Не и тогава. Тогава бе толкова изпълнен с огъня на вярата си. И тя го бе разбрала.
— Съжалявали ли сте някога? — попита Джоузеф. — Нали разбирате, за всички неща, от които сте се отказали?
Съжаление. Толкова силна дума, изпълнена с тъга и болка.
— Не — отвърна тихо Франсис и осъзна в момента, в който го каза, че това е самата истина.
Никога не бе съжалявал за това, че стана свещеник. Вярата му го бе изпълнила, даваше му сили, състрадание и цел. Трябваше да минат години, много години, преди да започне… не точно да съжалява, но…
Желание. Да, точно това беше думата. Беше пропуснал много неща и понякога, също като Джоузеф, беше влизал сам в тъмната си спалня, за да плаче за това, което бе пропуснал. За всички моменти, които така и не бяха истински негови. Например, когато за първи път взе на ръце мъничката, ревяща Лина, знаейки, че тя не е негова дъщеря, че никога не би могла да бъде негова дъщеря. Или пък когато бе поглеждал в очите на Маделин, за да разбере какво представлява той за нея, колко е непорочна обичта й към него.
— Понякога — каза той най-накрая — мисля, че искам всичко това — деца, съпруга, семейство — но също така искам и вярата си. Човек не може да има всичко, което иска. Винаги трябва да се правят жертви…
— Аз мисля, че можем да получим всичко, което искаме от живота — каза Леви. — Само че просто ни е необходимо много време, докато разберем какво, по дяволите, е то.
— Да — кимна Джоузеф. — Понякога е необходимо да обърнеш света с главата надолу, за да го видиш такъв, какъвто е.
— Но Франсис е прав — обади се и Томас, — любовта е Божи дар, а какво ще направим ние, зависи само от нас.
Франсис не искаше да мисли за това, което би могъл да има, ако бе намерил смелостта да промени живота си. Погледна към часовника си и видя, че е седем часът.
— Добре, имаме още трийсет минути, момчета. — Той бръкна в чантата си и извади няколко жълти листа и химикалки. — Искам всеки от вас да напише писмо на жена си, разказвайки й колкото се може повече за чувствата, страховете, мечтите си.
Томас вдигна бързо поглед.
— И сте избрали жълти листове за нашите романтични писма? — Той се засмя. — Очевидно никога не сте писали любовни писма, отче.
Всички мъже се засмяха, докато вземаха листовете и химикалките си. След малко всеки от тях се бе усамотил в някой тих ъгъл, за да пише. Химикалките стържеха тихо по хартията.
«А вие искали ли сте деца, отче?»
«Искам… искам… искам.» Думата се въртеше в главата му и задълбаваше все по-дълбоко и по-дълбоко… О, той бе искал толкова много, толкова много неща, които не би могъл да има…
Пред очите му се появиха образите на Маделин и Лина. Те шепнеха, проправяха си път към сърцето му. Той се наведе. Искаше да протегне ръка, да ги хване и да ги прегърне.
Тя го обичаше, знаеше го, винаги го беше знаел.
«Любовта е Божи дар…»
Франсис тихо въздъхна. Сякаш тези думи бяха предназначени точно за него. Беше ги казвал хиляди пъти през живота си, но този път наистина ги разбираше.
«Любовта е Божи дар.»
Знаеше, че неговата верска доктрина би нарекла любовта му към Маделин грях, но Франсис така и никога не успя да повярва в това. Да нарушава клетвата си, да, това беше грях, но простото, обикновено чувство за любов? Никога не би могъл да повярва, че неговият Бог би могъл да го заклейми като грях. Това беше Неговият дар за хората, Неговата благословия.
Маделин не му беше любовница, той всъщност никога не бе мислил за нея по този начин. Тя беше неговата любов. Както и Лина — неговата скъпа, скъпа Лина — и Ейнджъл.
Ейнджъл. Замисли се за брат си и както винаги в главата му нахлуха спомени. Отначало бяха обикновените спомени — онези, които навремето му причиниха болка и продължаваха още да му причиняват, онези, от които Франсис така и не успя да се отърве. Майка им, която напиваше деветгодишния Ейнджъл и го биеше, заключваше го в тъмния килер, докато не обещаеше да бъде добър като брат си. И думите, думите, които тя казваше на Ейнджъл с провлечения си, пиянски глас: «Трябваше да направя аборт».
Франсис винаги се бе опитвал да промени това, което не можеше да бъде променено. Толкова нощи бе прегръщал натъртеното тяло на по-малкия си брат, молейки се на Бога, докато собственият му глас трепереше. И тогава, един ден, Ейнджъл спря да се обръща към по-големия си брат и това беше най-болезнената част от живота му. Франсис бе видял растящото подозрение в очите на Ейнджъл, въпросът, който ги изпълваше — защо? Защо съм толкова различен?
Но Ейнджъл никога не зададе този въпрос на глас, а Франсис никога не намери отговора му. И така минаваха дните: живееха заедно в малката къщица, преструваха се, че са братя, докато един ден се превърнаха в непознати. И Ейнджъл — Ейнджъл се бе превърнал точно в това, което бе предрекла майка им — буйно, непокорно момче, на което не му пукаше за нищо, особено за самия него.
Имаше само две човешки същества, които вярваха в Ейнджъл — Маделин и Франсис — и Франсис го бе разочаровал. През всичките онези години бе позволявал на майка си да тероризира Ейнджъл, просто наблюдавайки отстрани, неспособен да направи нищо. Бе наблюдавал как бавно, систематично, тя изтръгва добротата от душата на брат му.
И отново го бе направил. Миналата седмица. Бе отишъл в болницата, за да види малкия си брат в онова тясно легло, и не направи нищо. Беше позволил на миналото отново да се върне, просто бе отворил проклетата врата и пусна грозния дух на майка им. Франсис вече не беше дете и не беше толкова неспособен. Този път трябваше да поеме ролята на защитник, каквато би трябвало да има преди. Може би дори би могъл да посочи на малкия си брат причина да остане.
Да повярва в пътя.
Ейнджъл се бе върнал — след всичките тези години… Лина задаваше въпроса, който не бе задаван толкова дълго време… Това трябваше да означава нещо.
Франсис би могъл да направи така, че да означава нещо. Можеше да поправи грешката си пред очите на Бога и пред самия себе си. Можеше да поправи грешките, които направиха двамата с Маделин, и онези, които бе направил съвсем сам.
Стана и отиде до прозореца. Виждаше се, изправен в тъмнината, изпълнен с желание да повярва в пътя под краката си. Сърцето му биеше толкова бързо, че дори му чуваше ударите му. «Моля те, Господи, покажи ми пътя.»
И изведнъж я откри — смелостта, която бе търсил през целия си живот. Тя беше тук, в сърцето му, и го изгаряше като въглен.
Разбра къде е мястото му и какво трябва да направи. За първи път в живота си знаеше. Как не го бе разбрал досега? Как не го бе видял през годините — че всичко, което означаваше нещо за него, беше вкъщи — Маделин, Лина, Ейнджъл? Той можеше да ги събере заедно и сега, след толкова много време, те можеха да станат семейството, което трябваше да бъдат.
«Повярвай в пътя…»
С тази мисъл отново дойде усещането, че най-после е докоснат от Божията ръка, в която бе вярвал през целия си живот. Вярата, която смяташе, че е изгубил, го изпълни целия, стопли тъмните, студени ъгълчета на душата му с ярката си светлина.
Той се засмя и отново погледна към часовника. Беше седем и половина. Би могъл да стигне до Сиатъл до единайсет и половина и да се върне тук за закуската.
Идеално.
Изглеждаше мъртъв.
Маделин погледна бързо към монитора. Зелената линия се изкачваше и слизаше бързо по екрана в неравен ритъм. Розовата вървеше под нея.
Маделин въздъхна тежко и отново прокара ръка през косата си. Наведе се над леглото и столът й изскърца по линолеума на пода. До нея имаше поднос със студено картофено пюре, пуешко месо и сос.
Знаеше, че са го донесли тук по погрешка, но още никой не бе дошъл да си го потърси. Предполагаше, че е така, защото никой не смяташе, че има за какво да се бърза. Беше добре известно, че Ейнджъл де Марко не би забелязал нещо толкова незначително като лоша миризма поне още една седмица.
Беше губил съзнание и идвал на себе си. От време на време очите му се отваряха, ръцете трепереха и тя разбираше, че иска да говори. Но докато извадеше тръбата от гърлото му, той отново припадаше.
Както винаги, тя идваше тук, след като й свършеше смяната, и оставаше при него за около час. Връщаше се, окуражавайки го да се бори, да вярва в хирургията, в която тя самата бе открила, че вече не може да вярва.
Махна влажната коса от горещото му чело.
— Лина и аз гледахме заедно един от филмите ти снощи. Беше… интересен. Е, мисля, че мога да съм искрена, поне докато си в безсъзнание. Всъщност беше ужасен — прекалено много кръв, насилие и секс. Но Лина го хареса, а ти играеше великолепно. Мисли, че си много готин. Разбира се, не ми го каза — не ми е проговаряла от доста дни.
Маделин разсеяно галеше бузата му, вперила поглед навън през малкия прозорец. Духаше вятър. Дъждът скриваше гледката. Сигурно започваше буря.
Маделин продължи да му говори, надявайки се, въпреки самата надежда, че някъде зад този трескав сън има късче будно съзнание, което я чува. Може би дори се надяваше, че гласът й е спасителното въже, което може да го върне в съзнание.
— Не знам какво да правя с нея, Ейнджъл. Една минута е кротка, следващата — побеснява. Нищо, което правя, не е правилно. Тя е в беда. Аз… аз имам нужда от помощта ти.
Изведнъж осъзна, че му казва истината, а не просто празни думи, с които да запълва времето. Казваше му истината. Нейната истина.
Дръпна бързо ръката си и я погледна. Пръстите й леко трепереха. О, господи…
Кога бе станало това, кога отново бе започнала да вярва в него?
Опита се да мисли за това, да го осмисли, но през изминалата седмица — не можеше да каже кога и как — бе започнала да мисли за Ейнджъл като за бащата на Лина. Не по някакъв абстрактен, биологичен начин, а по съвсем друг. Татко. Някой, който да помага, да бъде до нея, да споделя товара й. Някой, който щеше да поеме заедно с нея задълженията си на родител и тя няма повече да е сама.
Беше абсурдно да очаква това от него. Абсурдно и ужасяващо.
Не можеше да разчита на Ейнджъл де Марко — не беше ли научила добре този урок първия път?
— Може би аз съм тази, която е в кома — каза си тя с подигравателен смях.
Преди да е успяла да каже още нещо, чу името си по високоговорителя. Вдигна телефона до леглото и се свърза с телефонистката, която прехвърли линията в стаята на Ейнджъл.
— Ало?
— Мади? — Гласът се чуваше лошо, но го позна веднага.
— Франсис! Къде си?
— Излизам от Портланд. Може ли да дойда да поговорим у вас?
Тя погледна в тъмнината навън, после към стенния часовник.
— Часът е осем без петнайсет. Защо не почакаш…
— Тази вечер.
— Добре, Франсис. Няма да си лягам. Кога ще се видим, към единайсет и половина?
— Може би малко по-рано.
Тя се засмя.
— Франсис, никога през целия си живот не си подранявал.
— Ще видиш.
Тя отново се засмя и пропъди обзелата я тревога. Тази вечер щеше да се реваншира на Франсис заради болката, която му причини, и за кратко — може би само за тази вечер — нещата щяха да бъдат такива, каквито винаги са били. Франсис, нейният Франсис, щеше да й помогне в затруднението и да й посочи верния път.
— Добре, Франсис. Довиждане.
Тя затвори.
Гръмотевици разкъсваха нощното небе. Светкавици се промъкваха през тъмните облаци. Стръмният склон от дясната страна на пътя бе покрит с борове. От лявата страна имаше пропаст, обозначена със сребристата мантинела.
Франсис се наведе и изтри с ръка запотеното предно стъкло, взирайки се в пътя. Беше свалил прозореца си наполовина и въпреки че в малката кола беше много студено, това беше единственият начин да предотврати пълното изпотяване на предното стъкло.
От радиото се носеше песен на Пол Маккартни.
Дъждът шибаше колата, изливаше се като поток върху стъклото и пръскаше лицето му през отворения прозорец. Не можеше да поеме риска да свали ръка от волана и да изтрие капките. Те се стичаха във врата му и превръщаха якичката му в студена, мокра примка.
Приведе се още напред. Взираше се през запотеното стъкло, стиснал здраво волана. Чистачките се движеха ритмично.
След един завой с облекчение установи, че пътят става по-прав. Фаровете му осветяваха осовата линия. Скоро щеше да слезе от планината и бурята щеше да го забави само с няколко мили на час.
Погледна към километража и видя, че се движи с някакви си трийсет и пет мили в час, затова натисна газта. Червената стрелка се премести с едно деление, после стигна до четирийсет, четирийсет и пет. По радиото започна някаква бавна песен.
Пътят завиваше в лек десен завой. Сребристата мантинела блестеше, осветена от фаровете.
Той взе завоя, пеейки на глас заедно е радиото.
Усети опасността, преди да я е видял. Инстинктивно намали скоростта, но вече беше твърде късно.
В слабата светлина на фаровете видя проблясваща червена светлина, чу пронизителния вой на сирена. Той свали ръката си от волана и я сложи на запотеното стъкло.
Отстрани на пътя беше паркирана полицейска кола. Зад нея един жълт камион бе препречил и двете ленти на пътя. Сенки — хора, осъзна той с нарастващ ужас — стояха до патрулката.
Опита се да изкрещи, но викът заседна в гърлото му. Ръцете му стиснаха здраво волана. Кракът му отпусна газта и натисна с всички сили спирачката.
И веднага разбра, че бе допуснал грешка. Колелата блокираха бързо и се повлякоха по мокрия асфалт. Нови гуми, мина му през ума, имаше нужда от нови гуми. Тези бяха стари и изтъркани и…
Задницата на колата се поднесе. Франсис гледаше ужасен как фаровете му се насочват към гората.
Свали крака си от спирачката и отново натисна леко газта, опитвайки се да овладее автомобила. Но колата сякаш беше оживяла и се въртеше по мокрия асфалт в причудливи, ужасяващи пируети. Призля му. Миризмата на изгоряла гума изпълни въздуха.
Мантинелата полетя към него. Зад нея в тъмнината се издигаше огромно дърво. Франсис изведнъж си спомни за предпазния колан, който не си беше сложил.
«О, Господи, помогни ми, помогни…»
Колата се удари в мантинелата и се чу силен звук. Франсис усещаше как се носи напред, напред. Вярвам в Бога, Отеца… Главата му се удари в нещо. Усети вкуса на кръв. Разбито стъкло, навсякъде парченца стъкло…
И после — тишина.
Чуваше звука на клаксона си, барабаненето на дъжда по покрива на фолксвагена. Някъде много отдалече се чуваха гласове. Идваха към него. «Исусе Христе, Сам, извикай линейка.»
Той изпълзя от смачканата кола. Странно, не изпитваше никаква болка и металният вкус на кръв в устата му беше изчезнал.
Изправи се бавно.
Дъждът го шибаше, барабанеше по пътя, стичаше се в канавката до него. Но той вече не беше мокър.
Беше му необходимо известно време, за да го осъзнае. И тогава изпита силен страх.
Погледна към смачканата кола. Единият фар светеше към небето като невиждащо око. Клаксонът още звучеше, но той едва го чуваше в свиренето на вятъра и чукането на дъжда.
И тогава видя тялото си, свито върху предния капак на колата. Едната ръка беше сгъната под странен ъгъл, другата висеше. Дори оттук виждаше кръвта, която се събираше в локва под пребледнялото му лице и капеше по земята. Върху разкъсаната му, окървавена жилетка беше посипан стъклен прах. Очите му бяха отворени.
Някакви хора се скупчиха около остатъците от колата. Един от полицаите вдигна безжизнената му китка. «Има пулс.»
В патрулната кола другият полицай бързо говореше по радиостанцията, но Франсис не можеше да разбере думите.
Започна да вика: «Тук съм, тук съм», но сякаш от гърлото му не излизаше никакъв звук. Нито пък можеше да се движи. Просто стоеше там, беше му топло и сухо в тази дъждовна буря и гледаше как непознатите се суетят около тялото му.
Едно зловещо усещане сви стомаха му. Светът бавно се олюля и той усети как се отдалечава от пътя. Или пък пътят изчезна изпод него. Не беше сигурен. Усети как тъмнината се сключва около него.
Последната му мисъл беше Маделин.
И после дойде нищото.
Глава 15
В полунощ Маделин стана от канапето. Потърка очи притеснена, че дори в собствената си дневна плаче на толкова лош филм. Винаги ставаше така и това беше най-странното — не бе плакала, когато майка й почина, нито на погребението на баща си, но при някой блудкав филм се разреваваше като бебе.
Погледна към часовника на камината — показваше дванайсет и четвърт.
Франсис закъсняваше.
Нищо ново, разбира се. Той винаги закъсняваше. Взе чашата си с чай и изпи последната глътка. Прекоси стаята и отиде до входната врата, отвори я и излезе на верандата. Запали осветлението.
Бурята още вилнееше. Дъждът шибаше мъртвата трева и образуваше кални локви в цветната леха. В далечината се чу гръмотевица, последвана от ярка светкавица.
Тя се намръщи. Уличните лампи трепнаха и изгаснаха.
Маделин въздъхна. Това беше третата буря тази есен. Тя се обърна, влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Опипвайки пътя си през тъмнината, отиде в кухнята, отвори едно чекмедже и потърси фенерче. Включи го и насочи светлинния лъч към дневната. Взе една кутия кибрит и запали няколко свещи.
Докато свърши, вече бе станало един без петнайсет.
Изпита тревога, когато погледна към часовника. Взе една свещ, отиде до прозореца и се загледа навън, очаквайки да види светлината на фарове.
«Хайде, Франсис.»
В един и половина вече започна да изпитва истински страх. Помисли си дали да не се обади в почивната станция в Орегон, но знаеше, че едва ли има някакъв смисъл. Щяха да й кажат единствено, че Франсис е тръгнал към осем часа — същото, което бе казал и на нея.
Трябваше вече да е пристигнал.
«Успокой се.» Тя си пое дълбоко въздух и отиде до библиотеката, извади една пътна карта и се загледа и нея. Откри малкия град в подножието на планината и бавно, методично, започна да изчислява милите оттам до Портланд.
Разстоянието можеше да се вземе за около час и петнайсет минути. Може би час и половина.
А от Портланд до Сиатъл в това време сигурно бяха необходими три часа и половина. Значи общо пет часа.
Тя почти се усмихна. Според изчисленията й, Франсис трябваше да пристигне всеки момент.
Почувства се по-добре, затова се излегна на канапето и се зави. Затвори очи.
Събуди се, когато дойде токът. Телевизорът бръмчеше. Тя премига и седна, втренчила невиждащ поглед в екрана. Някакъв проповедник призоваваше за дарения. «Бог иска да копаете дълбоко…»
Тя взе дистанционното. Искаше да натисне копчето за намаляване на звука, но вместо това го увеличи и евангелистът закрещя: «Дайте, дайте на Господа». Тя трепна, натисна друг бутон и пусна дистанционното на канапето, после погледна към часовника си.
Три без петнайсет.
— Франсис — прошепна тя и скочи на крака.
Изтича до входната врата и я отвори. Бурята бе спряла и навън валеше тих дъждец. На пътя нямаше никого.
— Майко?
Тя се обърна. Сърцето й биеше толкова силно, че чак го чуваше. Видя Лина, която стоеше в дневната, увита в одеяло.
— О, скъпа — каза тя с треперещ глас и затвори неохотно вратата. — Телевизорът ли те събуди?
Лина поклати глава.
Маделин забеляза колко бледа е дъщеря й. Прекоси стаята и отиде при нея.
— Добре ли си, миличка?
— Не ме наричай така. — Лина стисна силно одеялото. — Сънувах кошмар… Франсис дойде ли вече?
Маделин скри страха си с бърза усмивка.
— Не, не е дошъл, но нали знаеш, Франсис…
Телефонът иззвъня.
Лина и Маделин едновременно погледнаха нататък. Помислиха си едно и също: «О, господи, телефонно позвъняване посред нощ!».
Лина направи крачка напред, клатейки глава.
— Не го вдигай, майко.
Маделин остана на мястото си, неспособна да се движи. Стомахът й се бе свил на топка. Телефонът отново иззвъня и тя се втурна към него и вдигна слушалката с трепереща ръка.
— А-ало?
— Може ли да говоря с Маделин Хилиърд?
Тя позна гласа веднага — студен, безличен глас на чиновник.
— На телефона.
— Госпожо, аз съм офицер Джим Бракстън от Орегонската пътна полиция.
Тя стисна очи.
— Да. — Гласът й беше изтънял.
— Познавате ли Франсис Ксавиер де Марко?
Тя си пое дълбоко въздух.
— Да.
— Намерихме името и телефонния ви номер в портмонето му. Посочил е да се обадят на вас, ако нещо се случи с него.
Пред очите й премина един образ — беше миналата Коледа, Франсис бе взел тефтерчето, което му подари, и написа името й на първата страница.
— Да — успя да каже, а сърцето й биеше силно.
— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че господин Де Марко катастрофира.
Тя се олюля и се отпусна на канапето.
— Жив ли е?
— О, господи! — възкликна Лина.
— Закараха го в болницата Клеърмонт в Портланд. Мога да ви дам номера.
Сърцето й се изпълни с надежда.
— Закарали са го в болница? Това означава, че е жив.
От другия край последва пауза.
— Беше жив, когато линейката пристигна на мястото на катастрофата, госпожо. Това е всичко, което знам.
Тя не успя дори да благодари. Той й даде номера на болницата и тя го записа. След това го избра и помоли за спешното отделение.
Да, имаха Франсис де Марко. Да, още е жив, но в критично състояние. Имало е катастрофа… Тя роднина ли му е? Не? В такъв случай нямаха какво повече да й кажат. Господин Де Марко в момента е в хирургията, лекарят ще й се обади, когато свършат.
Маделин промърмори нещо от сорта, че тръгва натам, и затвори.
Обърна се към Лина, която още стоеше на същото място. Лицето й беше станало още по-бледо, очите й бяха пълни със сълзи.
— Мъртъв е — каза тихо тя.
— Не. Жив е. В момента го оперират.
Лина се разплака.
— О, майко…
Маделин стана. Трепереше. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Нямаше време да се паникьосва, да се страхува. По-късно можеше да се остави на емоциите, но точно сега Франсис имаше нужда от нея. Лина имаше нужда от нея.
Зае се с положението по единствения начин, който знаеше — със студен професионализъм. Облече невидимата бяла престилка и се превърна в доктор Хилиърд, която се занимаваше с подобни неща всеки ден.
Отиде при Лина и я прегърна. Усети как най-после ръцете на дъщеря й се обвиха около нея, почувства треперещото й тяло до своето, почувства сълзите й.
— Шшт — прошепна и погали мократа й буза. — Сега трябва да сме силни. Нямаме време да се оставяме на чувствата си. Облечи се и приготви багажа си. Аз ще се обадя на летището.
Лина поклати глава.
— Не мога.
Маделин я стисна за раменете.
— Можеш. Трябва. — Омекна малко, толкова, колкото можеше да си позволи. — В момента го оперират, Лина. Това означава, че е още жив. Има нужда от нас.
Лина вдигна поглед. Устните й трепереха.
— Ние също имаме нужда от него, майко.
От тези няколко думи я заболя толкова силно, че Маделин усети как собствените й очи се пълнят със сълзи.
— Да. — Каза думата съвсем тихо, но тя прозвуча в настъпилата тишина като вик.
Полетът до Портланд сякаш трая цяла вечност.
Маделин гледаше през малкия кръгъл прозорец на самолета, но виждаше само собственото си отражение в стъклото. Очите й приличаха на черни дупки, устата й беше безцветна гънка.
Най-после самолетът започна да се спуска. Маделин се обърна към Лина и видя треперенето на устните й.
Толкова й се искаше да каже, че Франсис ще се оправи, но не можеше да даде подобно обещание. Лекарят в нея беше прекалено силен, за да позволи на майката да вземе връх точно в този момент, да даде надежда.
— Не ме гледай така, майко.
Лина не премига, нито се обърна, вперила поглед в гърба на седалката пред себе си. Една сълза се търкулна под миглите й и се плъзна надолу по бледата буза.
Маделин протегна ръка и хвана студената ръка на Лина.
Дъщеря й каза тихо:
— Мисля, че е мъртъв.
— Не — отвърна бързо Маделин. — Оперират го. Ако е мъртъв… — Не можа да продължи, не можеше да мисли за това. Гърлото й се сви. — Ако беше мъртъв, щях да го почувствам.
Тогава Лина се обърна към нея. В очите й се появи надежда.
— Какво искаш да кажеш?
Маделин преплете пръстите си с нейните и отпусна глава назад.
— Бях на шестнайсет, когато се запознах с Франсис.
Тя затвори очи. Спомни си деня, в който той дойде пред клиниката, спомни си изражението на онова осемнайсетгодишно момче, чието сърце беше голямо колкото цялата вселена. Тя се бе скрила до една телефонна кабина. Очакваше Алекс да се появи всеки момент. Но дойде само Франсис и й подаде ръката си. «О, Мади…»
«Помогни ми» — бе прошепнала тя със сълзи в очите. И неговият отговор — само една дума: «Винаги».
Маделин се опитваше да намери подходящите думи.
— Щях да разбера, ако е мъртъв. Щях да го почувствам…
— Какво?
— Нищо. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Ето тук, вътре, щеше да бъде празно. — Гласът й се пречупи. Спомни си всичко за Франсис — неговата усмивка, смеха му, думите му. — Не мисля, че бих могла да дишам без него… А аз дишам.
Маделин замълча, изгубена в света на спомените си. След малко забеляза, че Лина седи съвсем вдървено, а сълзите се търкалят по бузите й.
Маделин докосна брадичката й.
— О, скъпа…
Лина преглътна и се загледа през прозореца покрай рамото на Маделин.
— Аз му крещях — каза тя тихо, с изпълнен с болка глас. — Последният път, когато се видяхме…
— Не го прави — прекъсна я бързо Маделин.
Лина стисна очи.
— Аз го нараних.
— Франсис каза, че той те е разочаровал. Искаше да дойде в полицията с мен, за да те вземем… — Мъката сграбчи гърдите й, стана й трудно да диша. — Той… Той се страхуваше, че няма да му простиш.
— Простих му — прошепна Лина. — Простих му.
Маделин се освободи от товара на вината си и се опита да се усмихне на дъщеря си.
— Ще му го кажеш, когато се видите.
Маделин бе стояла в болнични чакални хиляди пъти, но никога не бе осъзнавала какво всъщност представляват. Как стените се сключват около теб, как те заболява гърбът от неудобните столове. Колко безполезни бяха списанията. Дори обидни. Какво трябваше да направи сега, да чете за празния живот на някоя знаменитост ли?
Тя крачеше напред-назад пред малкия прозорец, който гледаше към паркинга отвън.
Лина седеше сковано на стола до телефона. Никоя от двете не бе проговорила през трийсетте минути, откакто бяха пристигнали. Бяха им казали, че Франсис е в операционната и че доктор Нюсбаум ще разговаря с тях, когато приключи с операцията.
На Маделин й се прииска да отиде в залата, но знаеше, че там няма да има никаква полза от нея. Единствената помощ, която можеше да даде, бе да държи ръката му, когато всичко свърши.
Тя се обърна и погледна към големия черен стенен часовник. Бяха изминали още шейсет секунди от вечността.
След доста време един висок мъж с бели коси и зелена престилка влезе в чакалнята. По дрехите му имаше кървави петна. Маделин стисна очи. Опита се да не мисли за кръвта на Франсис.
Мъжът прокара пръсти през оредяващата си коса и въздъхна тежко, поглеждайки от Маделин към Лина и после обратно към Маделин.
— Вие госпожа Де Марко ли сте?
Странно, но от тези думи я заболя. Тя поклати глава, стисна ръце и тръгна към него, вперила поглед в лицето му. Търсеше там отговора, молеше безмълвно за малко надежда.
— Не, аз съм доктор Маделин Хилиърд — кардиолог в болницата «Сейнт Джо» — добави, чудейки се защо го бе казала. — Това е дъщеря ми, Лина. Ние сме… семейството на Франсис.
— Съжалявам, доктор Хилиърд…
Тя не чу нищо повече. Кръвта бучеше в ушите й, не можеше да си поеме въздух. За един ужасен миг изпита чувството, че ще повърне.
— Нараняванията бяха прекалено тежки…
Тя си пое дълбоко въздух и стисна ръце в юмруци. Усети как ноктите й се забиват в плътта. Болката беше добре дошла — тя й даваше възможност да отвлече вниманието си, макар и за малко. Изведнъж от бъркотията в мозъка й изникнаха въпроси — обективни, практични въпроси, които сякаш се сипеха от защитната й бяла лекарска престилка.
— Искам да видя картона му. Какво се е случило?
— Нараняване на мозъка — каза тихо той, сякаш интонацията имаше някакво значение, когато думите бяха толкова студени и грозни. — Преминал е през предното стъкло на колата и е ударил главата си в едно дърво. Пораженията са значителни. В момента още е на животоподдържащ апарат, но…
— Какво? — изкрещя Лина. — Искате да кажете, че е жив? — Тя погледна към Маделин, очевидно объркана, после отново към хирурга. — Казахте, че съжалявате…
Нюсбаум се замисли над подходящите думи.
— Физически, да. С максимална външна намеса.
— Максимална външна намеса? — Гласът на Лина стържеше. — Какво, по дяволите, е това?
Нюсбаум погледна към Маделин.
— Направих всички изследвания на мозъка… — Той замълча, но Маделин знаеше. Мозъчна смърт. — Съжалявам — отново повтори доктор Нюсбаум.
Тя го гледаше, без да мига, спомняйки си всички онези пъти, когато бе казвала същото безсмислено изречение на толкова много хора: «Съжалявам, господин Еди-кой си… всички усилия… пораженията бяха прекалено сериозни». Никога не се бе замисляла колко безполезни бяха тези думи, как само разкъсваха сърцето ти, докато не ти останеше и капчица сила.
През ума й премина една ужасяващо позната картина. Видя Франсис, нейния Франсис, лежащ някъде в огромната болница, тялото му — свързано към разни машини, очите му — неговите топли, любящи очи — вперени безжизнено в тавана. Изпита чувството, че се задушава.
— Какво казва той, майко? — попита Лина.
Маделин погледна към дъщеря си и видя едно шестнайсетгодишно момиче, обляно в сълзи. За миг собствената й мъка избледня и единственото, за което можеше да мисли, бе момичето й и какво й причиняват думите на лекаря, какво ще й причиняват до края на живота й. Искаше й се да й обясни каква е разликата между кома и мозъчна смърт. Да накара Лина да разбере, че машините поддържат живо тялото на Франсис, но душата му я няма и съвсем скоро тялото също ще си отиде, с или без машините. Едно тяло разбира кога мозъкът му е мъртъв…
Но не можеше да намери подходящите думи, не можеше да намери никакви думи.
Чувството за провал взе превес над болката й. Тя бавно прекоси стаята и сложи ръка на слабите рамене на дъщеря си.
— Той казва, че Франсис вече го няма, скъпа.
Лина се дръпна от нея и се обърна, вперила невиждащ поглед в прозореца. После бавно се отпусна на най-близкия стол и зарови лицето си в ръце.
Сълзите напираха в очите на Маделин. Искаше й се да си позволи облекчението от плача, както бе направила Лина, но не можеше. Погледна към доктор Нюсбаум.
— Може ли да го видим?
— Разбира се — тихо отвърна той. — Последвайте ме.
Болничният коридор беше зловещо тих. Покрай тях безшумно преминаваха сестри. Вървяха и вървяха покрай десетки стаи.
Лина бе израснала по болниците. Като дете си бе играла в коридори като този, бе тичала след засмените сестри, бе чела детски книжки в чакалните. Винаги бе възприемала болниците просто като място, където работи майка й, което по нищо не се различава от адвокатска кантора или козметичен салон например.
Но сега ги виждаше такива, каквито бяха в действителност — сенчести складове за мъртви и умиращи, настанени в тихи стаи, където единствено уредите поддържаха живота им.
Усещаше присъствието на майка си до себе си, чуваше стъпките й по линолеума. Искаше й се да я хване за ръката и да я стисне, но не можеше да го направи. Ръцете й бяха безжизнено отпуснати отстрани на тялото й, краката й бяха като желе. Сълзите образуваха мъгла пред погледа й.
Най-после доктор Нюсбаум спря пред една затворена врата. През стъклото се виждаше жълта завеса, дръпната около леглото, скриваща Франсис от погледите им.
Докторът се обърна към тях.
— Той изглежда… — Хвърли бърз поглед към Лина, после тихо каза на Маделин: — Раната на лявата страна на лицето му е значителна. Превързан е, но…
Лина веднага си помисли за усмивката на Франсис, онази широката, която сякаш заемаше цялото му лице, присвиваше очите му и обсипваше бузите му с хиляди малки бръчици.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Благодаря ви, доктор Нюсбаум — каза майка й с овладян глас. — Ще говоря с вас, след като го видя.
Лина изгледа изненадано майка си. Чудеше се как е възможно да е толкова делова точно в този момент. Доктор Нюсбаум кимна и ги остави сами.
— Не разбирам, майко. — Лина полагаше големи усилия да не хлипа. — Може би той е в кома… Хората излизат от кома, нали? Може би ако му поговорим…
Майка й преглътна.
— Това не е кома, скъпа. Мозъкът на Франсис е мъртъв. Апаратите поддържат тялото му, но всичко, което той представлява — което представляваше — си е отишло.
— Онзи човек в Тенеси… Той се събуди…
Маделин поклати глава.
— Това е различно, скъпа.
Лина искаше да не разбира, но разбираше. Тя беше дете на лекар и знаеше какво означава мозъчна смърт. Когато мозъкът умре, вече няма надежда. Франсис, нейният Франсис си беше отишъл и никога повече нямаше да се върне.
Дълго време останаха пред вратата, без да казват нищо.
— Трябва да го видя — каза най-после майка й.
Лина се обърна към прозореца на вратата. Протегна ръце и докосна перваза, мислейки си — налудничаво — че така сякаш докосва Франсис за последен път.
Зад тънката жълта завеса щеше да види тъмните очертания на тяло в леглото, повдигането и спускането на един черен цилиндър до него. За миг се опита да си представи как влиза в стаята и вижда Франсис, легнал в болничното легло, с пребледняло лице, с очи… О, господи, сините му очи…
— Не мога да го направя, майко — прошепна тя, клатейки глава. Думите се запречиха в гърлото й, чувстваше се като предателка. Но не можеше да го направи, не можеше да го погледне и след това да е в състояние да спи нощем. Не и ако очите му са празни, ако не можеше да й се усмихне и да протегне ръка към нея. — Не мога да го видя такъв…
Майка й я погали успокоително по бузата. Лина чакаше майка й да я погледне, но тя не го направи — не сваляше поглед от прозореца на вратата.
— Видях майка си след смъртта й — каза Маделин най-накрая с толкова променен глас, че Лина едва го позна. — Баща ми ме заведе в затъмнената й спалня и ми каза да я погледна, да докосна лицето й. Беше толкова студено. — Тя потрепери леко и отдръпна ръката си. Скръсти ръце. — Дълги години след това, когато мислех за майка си, аз мислех за… не това, което трябва. — Обърна се към Лина. — Не искам и с теб да е така. Искам да си спомняш за Франсис такъв, какъвто беше. — Гласът й се пречупи.
Беше.
— Трябваше да ми кажеш, майко.
Маделин се намръщи леко.
— Какво да ти кажа?
Лина се взираше в прозорчето, зад което беше мъжът, когото бе вземала за даденост през толкова много години. Мъжът, който бършеше сълзите й, когато беше дете, който държеше ръката й, когато се страхуваше. До този момент тя не бе разбирала колко голяма част от нейния свят се въртеше около него. Колко много го обичаше.
— Когато исках да намеря баща си… — Тя се разплака. Горещите й сълзи се стичаха по бузите и падаха върху тениската. — Трябваше да ми кажеш, че той винаги е бил при нас.
Глава 16
Младелия протегна ръка към бравата на вратата. Погледна още веднъж косо към Лина, която избегна погледа й, и отвори.
Чу звуци, звуци, каквито бе чувала хиляди пъти. Не би трябвало да означават нищо — тези толкова познати звуци, но в тази тясна, тъмна стая те звучаха ненормално силно.
Поемайки си дълбоко въздух, влезе вътре и затвори вратата. Заобиколи леглото, за да не се налага да дърпа завесата.
Той лежеше в тясното легло, завит до брадичката. В носа и устата му имаше прозрачни пластмасови тръби. Бутилки висяха от металните стативи до леглото. Половината от лицето му беше скрита от превръзка.
В стаята беше тъмно, като се изключи светлината, идваща от уличната лампа отвън. Той изглеждаше съвсем спокоен.
Маделин се чувстваше толкова зле, че трябваше да се подпре на металните тръби отстрани на леглото, за да не падне. Най-после успя да протегне ръка, да махне кичур коса от челото му. Гърдите му се вдигаха и смъкваха, вдигаха и смъкваха.
Прииска й се да повярва в чудеса, да повярва, че може да хване ръката му, да се наведе по-близо до ухото му и да му помогне да намери обратния път към нея, да го преведе през светлината, за която говореха толкова много пациенти.
Но беше лекар от доста време. В него нямаше повече живот.
Той никога повече нямаше да й се усмихне.
При тази мисъл мъката, събрана в нея, се надигна и по бузите й рукнаха горещи сълзи.
Спомни си всеки път, когато те двамата се бяха сгушвали на канапето, за да гледат заедно някой филм, всеки път, когато бе държала ръката му. Наведе се и целуна топлата му буза.
И зачака, затаила дъх, той да отвори очи, да й се усмихне и да каже: «Мади, не си помисли, че е наистина, нали?».
Но той не каза нищо, не помръдна, просто лежеше там и дишаше чрез апарата.
Без да знае какво всъщност се кани да направи, тя свали страничната облегалка на леглото и легна до него, прегръщайки го през гърдите, вперила поглед в ненаранената половина от лицето му.
От този ъгъл той изглеждаше съвсем нормално и тя се молеше да е така, имаше нужда да вярва, че е така. Гушна се в него, притисна лице към шията му и заплака. Искаше да го помоли да не я напуска, да не умира, но плачеше прекалено силно, за да може да говори, дори да мисли.
Нямаше представа, колко дълго е лежала така, сгушена до него, вдишвайки миризмата на афтършейва му — онзи, който му бе подарила за Коледа. Мислеше за всичките мигове, които никога вече нямаше да ги има, за всичките мигове, когато щеше да протегне ръка към телефона, за да му се обади само за да осъзнае, че той никога вече няма да си бъде вкъщи.
Силно чукане по вратата я стресна. Тя подсмръкна и изтри сълзите си. Възнамеряваше да застане отстрани на леглото като професионалистката, каквато винаги беше. Да се отдръпне и да бъде силна. Но не можеше да помръдне, не можеше да го остави. Затова остана в леглото и дрезгаво каза:
— Влезте.
Вратата се отвори и доктор Нюсбаум застана пред нея.
— Съжалявам…
— Не го казвайте — сопна се тя. В мига, в който думите излязоха от устата й, тя се ужаси от внезапната липса на самоконтрол. Опита се да изкриви треперещите си устни в усмивка, но не успя. — Съжалявам, просто… — Не можа да продължи. Сълзите отново безпомощно се застичаха по лицето й. Тя стисна ръце в юмруци и се надигна. Без да поглежда към Нюсбаум, стана от леглото.
— Всичко е наред — каза тихо той. След доста дълго време добави: — Говорих с доктор Аленфорд в болницата «Сейнт Джоузеф».
В първия момент Маделин се обърка — какво общо имаше Крис с това — но тогава разбра и се вцепени от ужас. Пое си дълбоко въздух. Фактите си дойдоха на мястото — Франсис имаше мозъчна смърт, но другите му органи функционираха.
— Какво каза той? — попита тихо тя.
— Каза, че негов пациент има нужда от сърцето на… приятеля ви.
Маделин се почувства така, сякаш пада в дълбока, тъмна пропаст. Собственото й сърце заблъска лудо в гърдите. Би трябвало да е разбрала веднага. Как бе могла да пропусне очевидното?
Нюсбаум сякаш се чувстваше неудобно.
— Никога не съм говорил за такива неща с човек, който знае за трансплантациите повече от мен… Вие можете ли да представлявате роднините на пациента?
— Той е свещеник, знаехте ли? Свещеник. Не е правил нищо нередно през живота си. А сега, сега… — Думите й изневериха.
Нюсбаум й се усмихна нежно.
— Искате ли да изпратя служителя от Банката за донори тук? Той се оправя с тези неща много по-добре от мен.
— Не. Да. Нека да помисля. — Тя махна с трепереща ръка косата от челото на Франсис.
Той отиде до нея и сложи ръка на рамото й.
— Това не е кома, доктор Хилиърд, разликата ви е известна. Господин Де Марко всъщност е мъртъв и сега най-близкият му роднина трябва да реши какво да правим. Знаете, че не можем да се бавим много. Доктор Аленфорд каза…
Тя се обърна към него, стиснала болничния картон.
— Нима мислите, че не го зная? — Гласът й стържеше. — А сега ни оставете сами.
— Разбира се. Доктор Аленфорд каза, че може да осигури превоз за четирийсет и пет минути.
— Да — отвърна мрачно тя, галейки меката буза на Франсис. — Знам каква е процедурата.
Той си тръгна толкова бързо, колкото бе дошъл, но когато излезе, на нея й се прииска да не си бе отивал. Тук беше толкова тихо, електронните звуци бяха толкова безжизнени, толкова нечовешки.
— О, Франсис! — прошепна тя и лицето й отново се обля в сълзи.
Не можеше сама да вземе такова решение, но нямаше никой друг, който да свали този товар от плещите й. Ейнджъл беше единственият жив роднина на Франсис и Бог знаеше, че той не би могъл да й помогне. Би било нечовешко да иска това от него.
Минутите се изнизваха една след друга.
Времето беше толкова ценно. Защо човек го разбира чак когато започне да се изплъзва между пръстите му като шепа пясък?
— Защо е всичко това, Франсис?
Тя погали косата му. Продължаваше да се надява — макар да знаеше, че е безполезно, че той ще я чуе, ще премига, ще трепне, ще направи нещо. Но не се чуваше нищо, освен бученето на апаратите и собственото й тежко дишане.
— О, господи! — прошепна тя. Имаше чувството, че й изтръгват душата.
Сега вече разбираше как се чувстват семействата на пациентите й в подобни моменти. Искаше да закрещи срещу тази несправедливост, но отдавна бе разбрала, че животът е нечестен и непредсказуем, че смъртта се промъква към всеки от нас. Знаеше всичко това, знаеше го от шестгодишна.
Знаеше също, че Франсис би искал тя да направи каквото трябва. Че би искал смъртта му да означава нещо. И ако можеше да спаси живота на Ейнджъл, Франсис би го направил без никакво колебание. Знаеше, че сърцето на Франсис — неговото прекрасно любящо сърце — може да спаси живота на брат му.
Но можеше ли тя да го направи? Можеше ли съзнателно да сложи край на живота на Франсис? Щеше ли да спи спокойно, ако го направеше? А ако не го направеше?
Бавно коленичи на линолеума и сви ръце за молитва.
— Моля те, Господи, помогни ми да взема правилното решение.
Изчака, затаила дъх, за някакъв знак.
Нищо, само звукът на монитора. Тя стисна силно очи.
— Какво да направя? — прошепна. — Господи, помогни ми, моля те…
«Ти знаеш, Мади. Ти знаеш.»
Тя скочи на крака и го погледна. Търсеше… някакво доказателство, че е проговорил.
Но, разбира се, знаеше, че не е. Бе чула гласа му само в съзнанието си. След още една дълга минута тя изпъна рамене и излезе от стаята.
Лина седеше в един от онези неудобни столове отвън. Когато видя майка си, тя скочи бързо на крака.
Очите й бяха зачервени и подути, бузите й — набраздени от засъхнали сълзи.
Маделин я докосна леко, но това не беше достатъчно, съвсем не беше достатъчно.
— Трябва да поговорим за нещо…
Лина стисна очи и поклати глава.
— Мислиш, че не разбирам нищо ли, майко? Стоя тук вече почти час. Чух и диагнозата, и прогнозата. — Тя се засмя горчиво. — Аз съм дъщеря на кардиолог, забрави ли?
Маделин погледна дъщеря си с уважение и за първи път видя сянка от жената, в която Лина щеше да се превърне някой ден — силна, целенасочена, независима.
— Да — каза тихо тя. Искаше да каже още нещо, но не можеше да намери подходящите думи.
Лина прехапа долната си устна и погледна през прозореца на стаята.
— Ти знаеш какво би искал той.
— Да.
За свой ужас усети, че започва да плаче. Тук, пред дъщеря си, пред единствения човек на света, пред когото винаги трябваше да се показва силна. Но сълзите не спираха, задавяха я, пареха лицето й.
Лина пристъпи колебливо напред.
— Не плачи, майко. Той… Той не би искал да плачеш.
Маделин отчаяно протегна ръце и прегърна дъщеря си. Останаха така дълго време, плачеха, спираха и отново започваха да плачат. Маделин първа се отдръпна и погледна красивите, пълни със сълзи очи на дъщеря си. Усмихна й се с треперещи устни.
— Обичам те, скъпа, и толкова, толкова много се гордея с теб. Ти си по-силна от мен.
— И какво ще стане сега?
Маделин въздъхна. Внезапно се почувства стара.
— Те трябва да направят още няколко изследвания, а аз трябва да се обадя на Крис.
Маделин се върна в стаята на Франсис и вдигна слушалката, избирайки номера на домашния телефон на Крис.
Той вдигна на първото позвъняване.
— Аленфорд слуша.
— Здравей, Крис. Аз съм — Маделин.
Последва кратка пауза.
— Маделин?
— Аз съм в болницата «Клеърмонт» в Портланд.
— О, Исусе, Маделин… Какво се е случило?
Гласът й затрепери.
— Франсис… — Опита се да каже още нещо, да продължи, но не можеше.
— Донорът е твоят свещеник? Братът на Ейнджъл?
— Да — прошепна тя, отчаяно опитвайки се да не губи самообладание. — Той… Той е мъртъв. Аз съм изпълнителят на завещанието му, Крис. Аз трябва да подпиша… даряването.
— Добре, Маделин — каза тихо той. — Аз ще се погрижа за всичко. Може би трябва да се прибереш вкъщи, да поспиш.
— Не — отвърна тя по-рязко, отколкото искаше. — Няма да го оставя. Не искам никой друг да стои при него.
Знаеше, че звучи глупаво и детински, знаеше, че след по-малко от час в болницата ще нахлуе цял екип за трансплантации. Хирурзи от цялата страна ще се нахвърлят върху органите на Франсис, за да спасят с тях живота на други хора. Опитваше се да се придържа към тази надежда — красивите сини очи на Франсис ще продължат да виждат света, бъбреците му ще спасят живота на някое дете, доброто му любящо сърце ще продължи да бие…
Тя стисна очи. Опита се да си припомни, че това е истинско чудо. Но въпреки всичко продължаваше да се чувства мъртва, празна, изпълнена с болка.
— Ще подпиша документите за даряване на очите му, сърцето му, бъбреците, панкреаса, всичко. Той би искал да стане така.
— От Банката за донори ми изпратиха статуса — бъбреците и черният дроб функционират добре, нивото на допамина е приемливо, всичко е наред. Разбрах, че това е идеалният донор за Ейнджъл. — Гласът му се сниши до шепот. — Сега знам защо.
— Да — бе единственото, което успя да каже.
— Маделин. — Той произнесе името й тихо, с необичайна интимност. — Той ще спаси живота на брат си.
Тя сподави хълцането си.
— Знам.
— Ейнджъл ще приеме ли…
— Не искам Ейнджъл да знае. Ами ако… — Тя се поколеба. — Ами ако реши, че не съм постъпила правилно? Ами ако…
— Всичко е поверително, Маделин. Ще те оставя ти да кажеш на Ейнджъл. Можеш да му кажеш или не — от теб зависи.
Думите се забиваха като ножове в сърцето й.
— Благодаря.
— Нюсбаум знае в какво състояние искаме тялото… — Тя изхълца и той спря. — Той знае как да се погрижи за господин Де Марко.
— Франсис — тихо го поправи тя. — Ще се уверя, че са направили всичко както трябва, Крис. След колко време можеш да дойдеш?
— Тръгвам веднага.
Той не се сбогува, нито пък тя. И двамата знаеха, че в такива моменти никога няма подходящи думи, нищо, освен професионализъм и болка, която никога нямаше да си отиде.
Ейнджъл се чувстваше странно — тук беше толкова светло и чисто. Стените сякаш бяха безцветни. Металните маси бяха покрити със зелен хирургичен плат, върху който грижливо бяха подредени метални инструменти. От тавана висеше монитор, чийто екран представляваше черен квадрат. Наоколо цъкаха апарати и компютри. Хора сновяха около него, но не виждаше лицето на никого — всички бяха с маски.
Не че някой го беше грижа за него — той беше просто пациент. Някой си Марк Джоунс. Не ги беше грижа, че той е тук, в тази стерилна стая, разпънат върху тази маса, гол, с тяло, продупчено от десетки игли, с кръв, натъпкана с медикаменти. В продължение на един час, откак лежеше тук, никой дори не му проговори. Разговаряха помежду си, разглеждаха мониторите, отчитаха жизнените му функции, поглеждаха към часовника. На всеки няколко минути влизаше някой нов с новини и някоя от сестрите проверяваше отново хирургичните инструменти, подредени на масата до него. А големият часовник на стената цъкаше ли, цъкаше.
Бяха го обръснали — отново — от главата до петите и го бяха изкъпали в някакъв червено-кафяв разтвор, от който изглеждаше така, сякаш се бе топил в карамел. Голото му тяло бе покрито със зелени чаршафи.
Това е то. Така е, когато ти вадят сърцето.
Той стисна силно очи, борейки се с паниката. Опита се да не мисли за първия разрез на хирурга, нито за втория, нито за инструментите, които ще разрежат гръдния му кош, нито за облечените в ръкавици ръце, които щяха да бръкнат дълбоко, дълбоко в гърдите му.
Отвори бързо очи, задъхан.
— О, господи — прошепна. Искаше да се помоли, да знае какво да каже, да знае какво да поиска в такъв момент. Но целият му живот бе едно непрекъснато препускане към смъртта и той не изпитваше надежда, че някога отново ще се събуди, че сърцето на някой непознат ще забие в гърдите му.
Една жена с маска дойде до него и го погледна. Колко му беше хубаво, че тя е до него, дори за секунда, дори да не знаеше, нито да я интересуваше кой е той. Поне не беше толкова сам.
— Сърцето току-що е пристигнало на летището, господин Джоунс — каза приглушено тя. — Скоро ще започнем.
Той си представи едно огромно, биещо сърце, тичащо из аерогарата, пръскайки кръв навсякъде. Трепна и преглътна.
Протегна ръка и сграбчи сестрата. «Не ме оставяйте.» Това бяха унизителни думи, но толкова му се искаше да ги каже. Все пак успя да се въздържи и вместо това попита:
— Къде е Мад?
Тя се намръщи над маската.
— Вие сте луд.
Той нетърпеливо поклати глава.
— Доктор Хилиърд. Къде е доктор Хилиърд?
Лицето й се отпусна.
— Вече е на хеликоптера с новото ви сърце. Ще пристигнат всеки момент.
— Не им позволявайте да ми сложат упойка, преди да е дошла, моля ви!
Тя погледна към часовника.
— Аз не мога да взема подобно решение, господин Джоунс.
Той стисна ръката й.
— Моля ви. — Чу треперенето на гласа си, но не можеше да направи нищо, а и вече не го интересуваше. — Не позволявайте на никого да ме докосне, преди да е дошла Маделин.
Имаше толкова много неща да й каже, преди да направят това с тялото му…
И на Франсис.
Франсис. Господи, толкова много неща имаше да казва на по-големия си брат. Толкова много неща… Или може би само едно. «Обичам те, братко.»
Той трепна при спомена за последната им среща и затвори очи. Щеше да компенсира всичко за Франко само ако Господ му дадеше още един шанс. Само секунда, един миг съзнание преди смъртта, за да може да каже, че съжалява. Че толкова много съжалява.
Точно в три и петнайсет един мъж с маска дойде при Ейнджъл, погледна последователно всеки от апаратите и най-накрая каза:
— Здравейте, господин Джоунс. Аз съм доктор Арч. — Той посегна към една от прозрачните найлонови торбички, които висяха над главата на Ейнджъл. — Лесно се помни — доктор А. като анестезия.
— О, да. Богът на съня. — Ейнджъл въздъхна. — Само не ме приспивайте, преди да е дошла Маделин.
— Не се тревожете, тя ще бъде до вас. — Доктор Арч се настани на стола си.
Ейнджъл се опита да надигне глава, но не успя. Затова погледна към затворената врата. Някакъв образ се изправи пред очите му.
Франсис. Брат му беше дошъл, за да държи ръката му.
«Здрасти, Ейнджъл.»
Ейнджъл се опита да каже нещо, но го забрави. Пред очите му се спусна мъгла. Той премига и когато отново отвори очи, Франсис го нямаше.
Бяха го направили. Тъпите задници му бяха сложили упойката.
Усещаше как лекарствата циркулират в кръвта му, пълзят в тялото му. Опита се да се концентрира… върху торбичката, висяща над главата му… върху иглата във вената си… Лекарството течеше, течеше в кръвта му…
Преглътна. Сякаш устата и гърлото му бяха натъпкани с памук.
Доктор Арч се надвеси над него.
— Просто се отпуснете, господин Джоунс. Отпуснете се по течението… течението… течението…
Ейнджъл се опита да вдигне брадичка, но не можа.
— Да ти го… начукам… копеле…
Доктор Арч се засмя тихо и се върна на стола си.
Ейнджъл искаше да извади иглата от ръката си, но ме можеше да помръдне. Светлините над главата му се сляха в едно като голямо, ярко слънце.
Паниката сграбчи съзнанието му, сърцето му заби по-бързо.
— Ей, господин Джоунс — каза доктор Арч в ухото му. — Успокойте се, приятелю, успокойте се. Оставете се на течението.
Очите на Ейнджъл трепнаха и се затвориха. Той се опита отново да ги отвори, да се съсредоточи върху горещото, ярко слънце.
Нещо беше станало по-различно. Шум, осъзна в просъница.
И тогава тя дойде, надвеси се над него, изпълни целия му свят като Мадона.
— Ейнджъл? Чуваш ли ме?
— Мад… — Той въздъхна. Искаше да почувства ръката й в своята. Не му беше достатъчно само да знае, че тя го докосва, искаше да го почувства. За последен път. Искаше да свали тази проклета маска от лицето й и отново да види усмивката й. Имаше толкова много да й казва, толкова много, а лекарствата го отнасяха далеч от нея. — Обичах… те…
Тя погали бузата му и той се почувства по-добре, усети сълзи в очите си. Бореше се да излезе от пластовете мъгла, които ги разделяха.
Тя му се усмихна — видя усмивката й над маската. Спомняше си тази усмивка, никога не я бе забравял. Господи, толкова беше красива…
— Франсис… Съжалявам… Кажи му… че и него обичах.
И тогава изведнъж видя Франсис, застанал до нея, усмихнат, шепнещ, че всичко е наред, че винаги е било наред…
Но Ейнджъл знаеше, че това не е истина. В очите на Маделин блестяха сълзи и му се прииска да й каже: «Не плачи за мен», но не можеше да говори.
Клепачите му отново трепнаха. Чуваше напевния глас на доктор Арч, който говореше, говореше, говореше…
И тогава всичко изчезна.
Маделин стоеше отстрани и наблюдаваше операцията.
Хирурзите и сестрите се бяха скупчили около масата — работеха усилено, отчитаха всеки дъх, който си поемаше, всяко пулсиране на кръвта през сърцето и вените му. Беше интубиран, имаше катетър, тялото му отново бе измито и увито в стерилни чаршафи. Косата му беше покрита със синя книжна шапка. Единствената част от голото му тяло, която се виждаше, бяха гърдите и горната част на корема — оранжева кожа, заобиколена от синьо-зелените чаршафи. Един нечовешки цвят, който беше на светлинни години от красивата усмивка на Ейнджъл, от странния му характер и буйния нрав.
Пациентът.
Маделин се опитваше да мисли за него по този начин, опитваше се да бъде студена, спокойна, практична. Но когато Крис посегна към скалпела и докосна кожата в основата на шията, тя трепна.
Затвори инстинктивно очи и без да иска, се пренесе в едно друго време, на едно друго място. Една въртележка, едно незабравимо преживяване с момчето на нейните мечти. Усети как ръката му я обгръща, как се плъзга надолу по голата кожа на рамото й. «Обичам те, Мад.»
Чу бръмчащия звук на машината за рязане на кости, но продължи да стиска очи. Не искаше да види как отварят гърдите му, да види как кръвта му бликва върху стерилните зелени чаршафи.
— Разширител — излая Аленфорд.
Маделин потрепери и опита да мисли за лунапарка. Това беше последният път, когато бяха заедно като приятели, и колко хубаво им беше тогава! Звездите около тях, ароматът на пуканки, далечният шум на тълпата долу. Спомни си обеците, които той спечели за нея, спомни си как тържествено ги погребаха под дървото като символ на тяхната любов.
Спомни си Франсис — нежния, любящ Франсис — и подаръка, който даваше на брат си, чудото, което се случваше само на няколко крачки от нея.
— Пригответе байпаса.
Маделин отвори очи. Не искаше да мърда, но и не можеше да остане на мястото си. Приближи се към масата. Веднага разбра в кой момент от операцията са — гърдите на Ейнджъл представляваха огромна, кървава дупка между чаршафите. Хирурзите бързо свързваха Ейнджъл с байпаса.
Всички си поеха дълбоко дъх, когато включиха апарата. Един от лекарите, наблюдаващ функционирането му, каза:
— Всичко изглежда наред, доктор Аленфорд.
— Добре — отвърна Крис и посегна към инструментите си. — Да продължаваме.
Маделин се загледа като хипнотизирана в окървавените ръце на Крис. Той извади сърцето на Ейнджъл и го подаде — все още биещо — на патолога, който го сложи в една метална кутия и излезе.
После Крис взе сърцето на Франсис в умелите си ръце. Изглеждаше толкова обикновено, помисли си тя, една бледорозова частица плът, в която някога беше душата на Франсис.
Крис разгледа сърцето, после го пъхна в гърдите на Ейнджъл.
Бяха необходими повече от час и половина, за да поставят новото сърце на мястото му. Най-после Крис погледна към лекаря, който наблюдаваше апарата за байпас.
— Добре, хайде да го стоплим.
Крис направи последни приготовления на белодробната артерия и кръвта започна да се влива в сърцето, да го храни, да го затопля.
Той вдигна внезапно поглед и срещна очите на Маделин. И двамата си помислиха едно и също: «Това е».
Маделин пристъпи по-близо, почти дойде до масата. Надникна през раменете на хирурзите, вперила поглед в гърдите на Ейнджъл, в розовата неподвижна маса, която лежеше там.
«Бий! — молеше се безмълвно тя. — Недей да проваляш всичко…»
Мина една минута, после още една.
— Увеличете налягането — каза равно Аленфорд.
— Хайде! — прошепна Маделин, стиснала юмруци. «Хайде, Франсис.»
— Искате ли дефибрилатора? — попита някой.
— Тихо! — отвърна Крис.
В операционната настъпи пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в новото сърце. Мина време, което се стори на Маделин часове, преди то да трепне.
Усети как нейното собствено сърце подскочи.
— Хайде — мърмореше Крис. — Хайде.
Сърцето на Франсис подскочи в гърдите на Ейнджъл. Един, два, три пъти, после започна бавно, ритмично да бие.
— Хюстън, имаме сърдечен ритъм — каза Крис.
— Пулсът се ускорява — обади се някой друг. — Петдесет и четири. Шейсет и три…
Лекарите ликуваха. Маделин се опита да се присъедини към тях, но не можеше да помръдне, не можеше да говори, не можеше дори да се усмихне. Цялото й тяло трепереше, очите й пареха. Чувстваше се така, сякаш Божият дух бе влязъл в тялото й, изпълвайки съзнанието й, карайки я да разбере, че това, което току-що бе станало в тази стая, е чудо.
Бог бе взел един живот, за да даде друг.
Тя гледаше като хипнотизирана как здравото сърце продължава бавно, ритмично, да бие. Усмихната, разплакана, притисна ръце към покритата си от маската уста и погледна към тавана, сякаш за един кратък миг можеше да види Бога.
«Обичай го, Мади.» Тя подскочи и се обърна, почти очаквайки да види Франсис зад себе си.
Но там нямаше никой.
Глава 17
Лина не можеше да понася да стои в къщата. Накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за Франсис.
Излезе на верандата и гледаше първите розови отблясъци на зората, които се промъкваха над тъмната улица. Дробовете я боляха от изпушените цигари, очите й пареха от сълзите. Чувстваше се изморена, празна и тъжна… О, господи, как е възможно да съществува такава мъка?
Прехапа долната си устна и отново усети паренето на сълзите. Обърна се и видя люлката на верандата — онази, която той им бе подарил миналата Коледа — и отново се разплака.
«Върни се, Франсис. Съжалявам. О, господи, толкова съжалявам…»
Чу бръмченето на кола. Вдигна поглед и видя, че майка й спира пред къщата. Отиде до парапета и застана там.
Маделин изгаси мотора и излезе от колата. Беше почти стигнала до къщата, когато видя Лина на верандата.
Изкачи се по скърцащите стълби и спря. Погледът й обходи пода, видя пепелта и фасовете, които го обсипваха. Но когато погледна към Лина, не каза нищо.
Очите й се изпълниха със сълзи и тя протегна ръце.
Лина се сгуши в прегръдката на майка си, почувства топлите й, любящи ръце и изведнъж сякаш отново стана дете. Прииска й се отново да вярва, че майка й може да се справи с всичко, да оправи всичко.
Чакаше Маделин да каже нещо, да произнесе някаква магическа формула, която ще върне времето назад.
Но майка й не каза нищо, просто я прегръщаше.
И Лина разбра. Вече никога нищо нямаше да бъде наред.
Той седи на люлката, опитва се да се залюлее, но не успява. Въздухът е тежък, задушен, не мирише на нищо. Преди не знаеше какво означава нищото, но сега разбра. Опитва се да си спомни хилядите миризми, които обикновено се носеха тук. Рози и прясно окосена трева, влажна пръст и дъжд, вятър, листа. Дори лозата преди имаше собствен мирис.
Но сега няма нищо. Вятърът духа покрай него. Вижда как докосва падащите листа, как всичко се движи, но нищо не може да го докосне там, седнал на люлката на верандата, която не иска да се люлее.
Знае само, че чака нещо да се случи. Нещо беше надвиснало над него. Има да направи още нещо.
Беше се научил, че ако се концентрира, може да се озове в къщата й, да се движи из вещите й — спомени от миналото, което бързо започваше да забравя. Но това го уморява, изпълва го с болка и той предпочита да седи тук на люлката и да се чувства така, сякаш си е вкъщи.
Миналата нощ Лина бе стояла до него и когато седна на люлката, той за първи път усети залюляването й. Почти почувства вятъра, почти чу скърцането на дървото. Но разбра, че това е само спомен, че вече не може да чуе нищо.
Тя бе плакала, неговото скъпо дете, и душата му разбра, че плаче за него. Искаше му се да я докосне, да я успокои, но не можеше да се концентрира. Затова направи това, което можеше, използвайки всичката сила, които имаше. Затвори очи и й заговори с ума си. Думи, остатъци от думи, които едва си спомняше.
«Аз съм тук, Лина. Тук съм…»
Бе мислил тези думи отново и отново, но сълзите й не спряха, тя гледаше през него и от това ужасно го болеше.
После тя се прибра в къщата и той я последва. Движеше се от стая в стая, искаше отчаяно да почувства, че мястото му е тук, в единствения истински дом, който някога бе имал. Но с всяка изминала минута се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Веднъж, когато погледна надолу, не можа да види стъпалата си и в следващия миг краката му също започнаха да избледняват. Сви се като котка в края на леглото й и затвори очи.
След това отново се бе озовал тук, на люлката. Слънцето грее. Едно мъртво листо се откъсва от лозата и пада на тревата.
Поглежда надолу, краката му още ги няма. Виждат се само две сенки на фона на белите дъски на верандата. Чуди се колко ли дълго ще трае това, това бавно изчезване, и какво ще стане с него, когато то свърши.
Продължи да чака.
Ейнджъл лежеше неподвижно. Беше тъмно. Чуваше звуци, които го плашеха. Клепачите му трепнаха, той опита да отвори очи. Не успя.
— Ейнджъл?
Чу гласа й, който идваше към него някъде отвъд тъмнината. Изведнъж почувства нужда от нея, толкова му беше необходима… Отново се опита да отвори очи. Миглите му трепнаха. Беше толкова трудно…
Отново чу гласа й, който го успокояваше, шепнеше името му. Насили се да прогони пластовете мъгла, които го обгръщаха. Най-после успя да отвори едното си око и светлината го заслепи, накара го бързо да се върне отново в успокояващата тъмнина.
— Хайде, Ейнджъл, отвори очи.
Бавно, колебливо, той опита отново. И я видя, седнала до него, лицето й, покрито с маската, беше на сантиметри от неговото. За един кратък миг отново беше на седемнайсет и това беше неговата Маделин, която го чакаше.
Опита се да си спомни къде се намира, защо тя е тук.
И тогава усети ударите на сърцето си — силни и равномерни. Там-там-там…
Стисна очи, чувайки само ударите на сърцето си — на нечие друго сърце — което биеше в гърдите му. Прииска му се да извади иглите, забити в тялото му, но ръцете му бяха слаби и треперещи.
Никога не бе изпитвал такова страшно чувство за загуба. Чувстваше се зле — сърцето на този непознат не му принадлежеше. Усещаше го с всеки дъх — биеше прекалено силно, причиняваше болка в наранените му гърди. Къде беше неговото сърце? Колкото и слабо и безполезно да беше, то си беше негово, а сега го нямаше. Лежеше някъде в боклука…
Сърцето му, домът на душата му, на мечтите му, на идеите му…
— О, господи — прошепна той е дрезгав глас, който дори не можа да разпознае. Обзе го паника.
За бога, това дори вече не беше неговият глас. Нищо не бе останало от него, нищо…
И тогава една дума проникна в съзнанието му, спря дъха му и той се разтрепери. Изпитваше страх, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Донор.
Насили се отново да отвори очи и погледна към Маделин. Знаеше, че плаче, усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите му, но не му пукаше.
— Кой?
Тя трепна, сякаш я беше ударил.
— Ейнджъл — каза спокойно. Прииска му се да потъне в този глас, в погледа й. — Не мисли за това сега, просто се отпусни. Операцията мина успешно. Ти си добре. Добре.
Операцията. Той отново се замисли за сърцето си, за собственото си безполезно сърце, и сълзите продължиха да се стичат. Сякаш тъгуваше, но не знаеше за кого, за какво. Знаеше само, че това сърце не беше негово, а беше вътре в него, биеше прекалено силно. Ръцете му бяха горещи и изведнъж предпочете студената им неподвижност пред това… нещо, което биеше в гърдите му.
Чие е това сърце? Въпросът отново се върна. Искаше да го зададе, да получи отговор, но не можеше да го направи, не можеше да формулира думите, нито да ги изкаже. Изведнъж се зачуди дали наистина иска да знае. Мили боже, искаше ли да знае кой живее в него, поддържа го жив, стопля ръцете и краката му?
Маделин погали лицето му и това му хареса, толкова много му хареса. Отново затвори очи и поклати глава. Искаше да й каже нещо, но какво? Какво?
Тъмнината отново се върна, завличайки го в мрачния пашкул, където не си спомняше нищо, нищо не го интересуваше.
— Ейнджъл, ти ще се оправиш — чу отново гласа й, спокоен, нежен. — Ще се почувстваш по-добре, когато свърши действието на упойката. Довери ми се. Чувстваш се дезориентиран, но това е нормално. Не се тревожи.
Той обърна леко глава и усети как възглавницата потъва под бузата му. До него бръмчеше мониторът. За един кратък момент той не можа да разбере какво точно вижда. И тогава разбра. Две розови линии се движеха една до друга на екрана там, където преди имаше само една.
Обзе го страх, панически ужас. Той започна да трепери, стомахът му се сви.
Погледна отново към монитора и този път видя само една линия. Това би трябвало да го успокои — мисълта, че е било само халюцинация, но той не се успокои.
Усещаше лекарствата в кръвта си, които замъгляваха погледа му, но това нямаше значение. Сърцето на непознатия продължаваше да бие, да бие, да бие…
— О, господи — изстена той. Никога през живота си не се бе чувствал толкова зле, никога не се бе страхувал толкова. — Трябваше да ме оставиш да умра.
— Просто се отпусни, Ейнджъл. Отпусни се. Ще поговорим по-късно.
Той усети как Маделин стисна ръката му, как погали мократа му от сълзите буза. Толкова искаше да приеме успокоението й.
Но не можеше. Нямаше значение какво щеше да му каже по-късно, какво беше нормално. Той знаеше истината, усещаше я с всеки удар на чуждото сърце.
Някой друг живееше в него.
До брега, където Лина чакаше приятелите си, беше студено. Щяха да се появят, както винаги, един по един. Силуетите им щяха да се очертаят на фона на мрачното есенно небе, пъхнали ръце в джобовете си, захапали цигари. Щеше да ги чуе да говорят, преди да ги види.
Звукът от шумните им, весели разговори винаги предизвикваше в нея някакво чувство на копнеж. Тя щеше да стане, изпъвайки врат, за да види първото познато лице, да чуе първия поздрав:
— Здрасти, Лина! Запази едно място за мен!
Винаги, когато ги виждаше да идват, тя изпитваше чувството — за един кратък, прекрасен миг — че мястото й е при тях.
Групата се събираше тук всяка сутрин преди училище. Бяха като изгубени души, събрани заедно, за да си разменят по някоя цигара, марихуана или друг наркотик.
Те бяха «лошите момчета», проблемните деца. Всеки го знаеше — учителите, педагогическите съветници, самият директор. Един път в месеца тук щеше да дойде някой от новите учители, размахващ предупредително пръст. До края на учебната година обаче щеше да му омръзне и те щяха да имат все повече и повече дни да стоят тук сами, да разговарят, радвайки се на собствената си смелост, повярвали, че са недосегаеми.
Но Лина вече не се чувстваше недосегаема и нищо не можеше да намали болката, притиснала гърдите й. Понякога имаше чувството, че няма да може да си поеме дъх, без да се разплаче.
Тя пъхна ръце в джобовете на развлечените си дънки и приседна на един обрасъл с мъх камък.
— Здрасти, Лина!
Това беше Джет, целият облечен в черно, дори косата му беше боядисана. Той се затича, разперил ръце, и спря задъхан до нея.
Тя го погледна, това момче, което харесваше вече почти две години, и внезапно изпита чувството, че никога не го е познавала. Призля й, краката й се разтрепериха.
Той й се ухили.
— Може ли да попуша с теб?
Това винаги беше първото нещо, което й казваше.
— Разбира се — промърмори тя, бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари.
Разбра, че е празен, веднага щом го докосна. Намръщи се. Кога ги беше изпушила всичките?
И тогава си спомни предишната нощ, когато слязоха от самолета. Майка й я качи на едно такси и я изпрати вкъщи.
В онази празна къща, където всичко й напомняше за Франсис. Имаше чувство, че където и да погледне, го вижда, чувства го, чува го. Бе избягала от стаята си, за да се свие на люлката на верандата — онази, която им бе купил миналата Коледа, — и плака, и пуши, докато майка й се прибра.
— Съжалявам. — Тя погледна към Джет. — Май съм ги свършила.
Разочарованието му беше очевидно.
— Няма проблеми.
Останаха сами известно време, докато чакаха да се появят другите. Предишния ден би се опитала да разговаря с него, да се радва на всяка дума, която успееше да изтръгне. Но днес беше прекалено изморена, за да прави подобно усилие.
Чу далечен разговор и видя как малка групичка съученици идват към тях. Само след няколко секунди всички бяха до потока — запалиха цигари, започнаха да разговарят високо и да се смеят.
Лина ги огледа, един по един, и усети как в нея се надига объркване. Защо, след като стоеше тук с приятелите си, се чувстваше толкова самотна, че й се искаше да заплаче?
Беше й необходим само един миг, за да осъзнае, че всъщност никой не разговаря с нея, и още един, за да осъзнае, че не й пука.
Изведнъж на хълма се появи силует.
— Деца, отивайте на училище. Първият звънец би преди пет минути.
Беше Вики Оуен, новият педагогически съветник. До нея стоеше директорът Смитсън. Изглеждаше уморен, но Лина не се учуди от изражението му. Смитсън сигурно бе идвал тук хиляди пъти и едва ли вече вярваше, че може да направи нещо.
Децата се засмяха на това, че са ги хванали, и захвърлиха незагасените си цигари в потока. Лина гледаше как фасовете се завъртат във водата и през ума й мина мисълта, че някоя птица би могла да сгреши и да глътне тази отрова, сътворена от човека.
— Ти, Лина Хилиърд. Искам да говоря с теб.
Това беше гласът на госпожица Оуен. Лина вдигна поглед и разбра, че само тя е останала до потока. Съучениците й и директора ги нямаше.
Тя въздъхна и отиде при госпожица Оуен. Когато спря, забеляза майка си, която стоеше на няколко метра по-назад.
Превъртя очи.
— Страхотно!
Госпожица Оуен се оттегли безмълвно.
Лина се обърна към майка си. Косата на Маделин беше разбъркана, очите й — подути и зачервени. Така изглеждаха и двете през двата дни от смъртта на Франсис.
— Какво искаш? — сопна се тя.
Знаеше какво иска майка й, знаеше какво искат и двете. Успокоение, облекчение от пронизващата болка. Но нямаше успокоение. Лина вече го бе разбрала. Болката просто се връщаше, промъкваше се в мислите ти като змия, захапваща в най-неочакваните моменти. Всеки път, когато звъннеше телефонът, Лина си помисляше, че е Франсис, и тогава — хоп! — змията я клъвваше.
Мина много време, преди майка й да заговори.
— Вики Оуен ми се обади тази сутрин, каза ми къде си. Помислих си… Помислих си, че трябва да поговорим.
Лина преглътна.
— Това ще го върне ли, майко?
Маделин поклати глава.
— Хайде, скъпа. Да се поразходим.
Тя зяпна майка си, която се обърна и бавно тръгна по тротоара. За миг си помисли да не тръгне с нея, просто да се измъкне и да отиде някъде — където и да е. Но не искаше да е сама, а майка й беше единственият човек на света, който наистина разбираше как се чувства.
Тя я последва. Стигнаха до пейките на футболното игрище и седнаха една до друга, достатъчно далеч, за да не се докосват, но все пак някак си съвсем близо.
Лина бе идвала тук, разбира се, но никога, за да гледа мач. Преди години бе искала. Когато беше в седми клас и Кара Милстън беше най-добрата й приятелка, беше опитала да накара майка си да я заведе на футболен мач, но тогава Маделин беше много ангажирана. Дни и нощи и още дни, които се сливаха в едно — болнични смени, които сякаш нямаха край. Лина така и не отиде на футболен мач тази година. На следващата вече си бе намерила нови приятели, които предпочитаха да прекарват петъчните вечери долу до потока, пушейки марихуана.
Може би ако Лина имаше брат или приятел, всичко щеше да бъде по-различно. Или ако бе останала приятелка с Кара.
— Вече не искаш да ходим на футболни мачове — каза тихо майка й.
— Да, е, имам си по-добри неща за вършене.
— Като това да пушиш долу до потока?
Лина сви рамене.
— Мислех, че искаш да поговорим.
Последва дълга пауза, след която майка й започна бавно, тихо, да говори:
— Бях на шест години, когато майка ми почина. Една вечер я целунах за лека нощ и си легнах… Когато се събудих, нея я нямаше. Никой не бе счел за необходимо да ми каже колко болна е била — баща ми сигурно е смятал, че това е излишна загуба на време — да подготви едно малко момиченце за смъртта на майка му. Но има толкова много неща, които никога не съм ти казвала. — В гласа на майка й звучеше горчивина, мъка, която Лина никога преди не бе долавяла. Тя се намръщи леко. — След това започнах да гледам на света по различен начин. Знаех, че той не е безопасен.
Лина усети, че сълзите се връщат, започват да парят в очите й. Прииска й се да ги изтрие, но не го направи.
— Т-той… Той винаги беше до мен.
— Той е още до теб, скъпа.
Лина подсмръкна и издуха носа си.
— Недей да започваш пак с онези глупости, за бога. Не помага.
— Можеш да го наричаш Бог, или Исус, или Аллах, или мамбо-джамбо — това няма значение. Важното е да погледнеш в себе си и да разбереш в какво вярваш ти. Ако не вярваш, няма за какво да се хванеш, къде да се опреш и всичко започва да се разпада. Повярвай ми, знам го.
— Не искам да мисля за това сега — каза Лина тихо. — Ако го направя, само ще си мисля, че го няма, че никога няма да се върне и колко много ми липсва.
— Ако Франсис беше тук сега, какво щеше да ти каже?
За един кратък миг тя сякаш наистина го почувства до себе си. По устните й пробяга тъжна усмивка.
— Щеше да ми каже да разкарам тази тайфа от приятели и да се прибирам вкъщи.
— Виждаш ли? Той е тук, в теб. И винаги ще бъде.
Лина искаше да се усмихне, толкова много искаше. Но не можеше.
— Той мразеше приятелите ми. Смяташе, че няма да стигнат доникъде.
Маделин не отговори, но тишината сякаш казваше всичко.
— Знам, че е прав — продължи с треперещ глас Лина, — но не знам какво да направя. Никога не съм знаела.
— И най-големите пътешествия започват с една-единствена крачка. Може би трябва да отидеш на Коледния бал. Там ще видиш толкова много различни хора. Красиво момиче като теб ще си намери приятел за секунди.
Лина превъртя очи.
— Джет Родам не би отишъл за нищо на света на нещо толкова тъпо като училищно тържество.
— Ами ти, Лина? Какво искаш да направиш ти?
Точно това би я попитал и Франсис. Лина се замисли. Идеята да отиде на училищната забава беше… О, толкова съблазнителна. Помисли си как ще се облече, ще си направи прическа, ще слезе надолу по стълбите с някое момче, което ще се усмихва срамежливо пред фотоапарата. Помисли си за майка си, засмяна до уши, прегърнала Франсис през кръста…
Не. Франсис нямаше да бъде там. Никога повече нямаше да бъде тук…
Лина скочи като опарена.
— Не ми говори за такива неща — изсъска тя. Толкова я болеше, толкова й липсваше Франсис. Никога не я бе боляло толкова. — Аз не живея такъв живот, дявол да го вземе. Вече е прекалено късно да ставам послушно момиченце. Просто ме остави на мира.
— О, скъпа… — въздъхна Маделин и протегна ръка към нея.
Лина усещаше любовта на майка си — топлинка, която беше само на една ръка разстояние. Но не можеше да се отърве от мисълта за Франсис и майка си, които я чакат да се появи на стълбите…
От тази мисъл в стомаха й се образуваше възел. Тя безмълвно се извърна от тъжното лице на майка си и изтича през футболното игрище. Не знаеше къде отива. И нямаше значение.
Знаеше само, че трябва да бяга.
Глава 18
Маделин си сложи маската и тръгна към стаята на Ейнджъл. Когато погледна през стъклото на вратата, видя сестрата, която стоеше до леглото и наблюдаваше апаратите.
Влезе бързо в стаята и застана до сестрата. Той лежеше неподвижно, лицето му беше пребледняло, бе придобило сив оттенък. Две прозрачни тръби излизаха от раните под ребрата му. Кръвта бълбукаше и се събираше в огромен цилиндър в основата на леглото.
Изглеждаше спокоен, но Маделин знаеше, че това е само илюзия. На всеки половин час някоя сестра го обръщаше на една страна и потупваше гърба му. Караха го да диша през тръба, за да предизвикат белите му дробове да работят.
Тя взе картона му и го разгледа. Търсеше нещо, което би могло да създаде проблеми.
— Как е пациентът ни?
Сестрата я погледна над маската.
— Не е много щастлив. Физически, новото му сърце е идеално. Тялото му реагира на медикаментите точно така, както би трябвало.
— Ще остана при него за известно време. Можеш да си починеш.
Когато сестрата си отиде, Маделин взе един стол и седна до леглото. Хвана ръката му.
— И така, Ейнджъл, май не се държиш много добре.
Той не отговори. Дишаше бавно и равномерно, без помощта на апарата.
Маделин си спомни деня, в който той се събуди от упойката след операцията. Беше видяла страха в очите му, надигащия се ужас, когато почувства ударите на новото си сърце, когато осъзна, че някой бе умрял, за да му даде шанс да живее.
«Не просто някой — помисли си тя. — Франсис.»
Какво ли щеше да каже Ейнджъл, ако знаеше истината?
Тя се намръщи. Не беше виждала Ейнджъл в продължение на много години, може би дори никога не го бе познавала добре. Но го познаваше достатъчно, за да знае, че би я проклел, ако разбереше какво е направила.
Той нямаше да знае как да тъгува за нещо подобно. Всъщност никой не би могъл да знае. Щеше да се изпълни със съжаление. Щеше да се чуди дали Франсис наистина е бил мъртъв преди операцията, или дали Маделин и екипът хирурзи не бяха направили непростимото.
Знаеше, че Ейнджъл не бива да разбира истината, че това ще попречи на възстановяването му, че поверителността на донора може да се наруши само при изключителни случаи, че е най-добре Ейнджъл да остане в неведение. Беше стандартна практика самоличността на донора да се пази в тайна.
Но в случая имаше нещо много повече от стандартната болнична процедура.
Тя се страхуваше да му каже истината, страхуваше се от погледа, който щеше да се появи в очите му, страхуваше се от думите, които щеше да й каже. Думи, които, веднъж казани, никога нямаше да се върнат обратно.
Защото тя знаеше още една истина. Нямаше представа, кога й бе хрумнало, но със сигурност беше през последните няколко седмици. Ейнджъл отново й бе влязъл под кожата. Това беше духът му — неговият необикновен дух, който се бе осмелил да предизвика целия свят. Беше се влюбила в него като момиче и откриваше дори като възрастна, че в силата на личността му има нещо почти магическо, във волята му да следва свой собствен път.
А тази воля беше толкова различна от нейната собствена.
Когато го гледаше, дори сега, когато беше на прага на смъртта, тя пак виждаше в него един изключителен човек.
Вратата зад нея се отвори. Тя се обърна и видя Крис, който влизаше в стаята. Той присви очи в усмивка над маската.
— Как е пациентът ни?
Маделин се усмихна.
— Доста добре. Реагира много добре на медикаментите.
Крис взе един стол и седна. Прегледа картона, после го остави на масата. Погледна към Маделин.
— Какво смяташ да правиш?
Тя не се престори, че не разбира.
— Смятам да се откажа от него като мой пациент. След… решението за даряване нямам голям избор.
— Можеш да го представиш на комисията по етика.
Тя поклати глава.
— Ще го оставя на Маркъс Сарандън. Той ще се справи добре.
Крис погледна към Ейнджъл.
— Какво ще му кажеш?
Тя въздъхна.
— Не знам.
Беше непоносимо като всяко погребение.
Маделин и Лина стояха една до друга в групата непознати опечалени. Колите пристигаха една след друга, спираха в безкрайна колона. Хора, облечени в официални черни дрехи, излизаха от колите, събираха се, говореха тихо помежду си. Жените триеха очи и говореха за отец Франсис. Мъжете клатеха глави и се взираха в земята, потупвайки раменете на съпругите и майките си.
Опечалените тръгнаха в колона към мястото на гроба. Маделин разпозна някои лица — приятели на Франсис от Дома за стари хора.
Гледаше ги как минават покрай нея и виждаше собствената си мъка, отразена в очите им. Всяко лице й напомняше за Франсис, караше я да мисли за това, колко много човешки съдби бяха свързани с него, колко осезаемо е било присъствието му в този свят. Нямаше го от два дни, а сякаш бе минала цяла вечност.
Тя погледна към небето, стиснала един тънък бял албум в ръка. «Знаеше ли това, Франсис, казахме ли ти го?»
— Не искам да ходя там — обади се тихо Лина зад гърба й.
Маделин погледна към дъщеря си, забеляза червените петна на бузите й, тъмнината, която забулваше очите й. Не знаеше какво да каже на това момиче, което вече не беше момиче, но още не беше и жена. Не знаеше дали да не се насили да се усмихне, преструвайки се, че всичко ще бъде наред, или да бъде искрена и да покаже болката си. Не знаеше какво ще помогне повече на Лина. Ако въобще нещо можеше да й помогне.
Погали мократа буза на дъщеря си.
— Има едно място…
Лина подсмръкна силно и вдигна поглед.
— Да?
— Може би можем да отидем там и да… се сбогуваме с Франсис по свой начин.
Долната устна на Лина затрепери. Очите й се напълниха със сълзи.
— Точно там е работата — каза тихо тя. — Не искам да се сбогувам.
Маделин не знаеше какво да отговори, затова не каза нищо, а само прегърна дъщеря си през кръста и я привлече към себе си. Лина се възпротиви за миг, но после се притисна към майка си. Заедно, безмълвно, те тръгнаха по дългата алея, без да обръщат внимание на пристигащите коли и на фаровете, които заслепяваха очите им.
Качиха се във волвото, затръшнаха вратите и за секунда Маделин изпита чувството, че се откъсват от погребението. Но по дългия път към стария си квартал тя усети как то се връща, проблясва през ума й — приглушените звуци, изпълнили църквата, миризмата на цветя и свещи. Тихият, напевен глас на епископа, който говореше за един човек, който Маделин почти не познаваше — отец Франсис. Честен, сериозен, винаги готов да подаде ръка — така бе казал епископът.
А тя през цялото време си мислеше за онова осемнайсетгодишно момче, което бе дошло да я спаси. Което бе чуло тихото й: «Помогни ми» и бе отговорило: «Винаги, Мади. Винаги».
Тя изгаси мотора и остана така за миг, загледана в дъждовните капки, които падаха по предното стъкло. Виждаше къщата на баща си, тъмните прозорци. Ливадата беше кафява, покрита с мъртви листа.
Въздъхна.
— Да вървим.
Маделин вървеше напред, покрай празната къща на баща си, която сега беше нейна, въпреки че никога не можеше да мисли за нея по този начин. Баща й я бе обезнаследил приживе, но след смъртта си бе оставил всичко на нея: последен жест на един умиращ, който остави на раменете й къща и пари, които представляваха всичко, свързано с детството й, което тя ненавиждаше.
Вървеше по алеята, покрай мъртвата розова градина, която някога беше гордостта на майка й, после по мъртвите листа, покрили задния двор.
Стигна до малък кей, заливан от морските вълни. Високите токчета на Маделин затъваха в тревата. Тя тръгна по скърцащия стар док и седна в края му.
Лина седна до нея и провеси краката си през ръба.
Останаха така сякаш цяла вечност, загледани в облаците, събиращи се над главите им. Дъждът се усилваше, капките плющяха върху повърхността на водата.
— Тук ме доведе баща ми, когато майка ми почина — каза най-после Маделин.
— Това е твоята къща, нали? Тази, в която си израснала?
Маделин потрепери и се загъна по-плътно в палтото си.
— Да.
— На прозорците на втория етаж има решетки.
Дойде й наум да излъже, но се отказа. Кимна.
— Това беше моята стая.
— Той те е заключвал?
Маделин се засмя тихо.
— Виждаш ли? Не си мисли, че имаш най-лошата майка на света.
Лина замълча. След малко каза тихо:
— Продължавам… да посягам към телефона, за да му се обадя, и после се спирам.
Маделин прегърна дъщеря си през раменете и я придърпа към себе си. Дъждът валеше, мокреше лицата и дрехите им.
— Аз разговарям с него всеки ден, все едно че още е тук. Понякога дори имам чувството, че ще ми отговори…
Лина кимна.
— Иска ми се това да означава нещо, но… — Тя сви рамене. — Не знам. Толкова много ми липсва.
Маделин се загледа в профила на дъщеря си, толкова блед и детски в този момент. Болеше я за Лина, искаше да й помогне да преодолее болката, да й даде нещо, в което да вярва, което да й помогне да понесе всичко по-лесно.
Ейнджъл.
Толкова внезапно се сети за него, че се огледа наоколо. Помисли си — налудничаво — че бе чула гласа на Франсис. После разбра, че това е било само собственото й подсъзнание.
Но същата мисъл се върна отново: «Дай й баща!».
Това щеше да й каже Франсис.
Тя се обърна към Лина и я гледа толкова втренчено и продължително, че дъщеря й най-после се обърна.
— Какво има, майко?
Маделин облиза устните си и усети вкуса на дъждовна вода. Почувства някакво трепване в гърдите си. Знаеше, че това е страх. Най-лесното в момента беше да се обърне, да се засмее и да каже, че няма нищо. Но след смъртта на Франсис бе осъзнала колко несигурен е животът, как понякога погрешните решения остават завинаги. Колко много можеш да съжаляваш за думи, които никога не си казал…
Беше време да престане да бъде изтривалката, в която я бе превърнал баща й. Трябваше да бъде силна заради себе си, заради Лина, заради всички тях. Може би Лина щеше да избяга с Ейнджъл, може би Ейнджъл щеше да разбие сърцето на дъщеря й. Възможностите бяха много и всичко можеше да се обърка.
Но в продължение на години не бе направила нищо и всичко се бе объркало така или иначе.
Опита се да измисли най-добрия начин да го каже, но разбра, че няма такъв. Съществуваше само истината и тя щеше да подейства на Лина като удар.
— Говорих с баща ти.
— Да, хубаво.
Маделин преглътна.
— Наистина.
Лина бавно надигна глава и погледна тъпо майка си. Маделин я чакаше да каже нещо, но тишината продължи много дълго. Трябваше тя да я наруши:
— Той е много болен в момента и не може да те види, но скоро…
— Искаш да кажеш, че не иска да ме види. — Лина скочи на крака. — Да, обзалагам се, че страшно му е призляло, когато е разбрал, че има дъщеря. Не мога да ти вярвам — изсъска тя, клатейки глава.
Маделин също се изправи и посегна към дъщеря си.
— Лина…
Лина отблъсна ръката й.
— Не ме докосвай. Не мога да ти вярвам, майко. Седя тук в дъжда, след погребението на Франсис, а ти ми казваш — най-после — че си говорила с баща ми… — Тя се изсмя истерично. — Значи днес, днес, трябва да разбера, че имам баща, но на него не му пука за мен и не иска да ме види. Много подходящ момент си избрала, майко.
— Скъпа, моля те…
Очите на Лина се изпълниха със сълзи.
— Не мога да повярвам, че си си помислила, че това може да ме накара да се почувствам по-добре.
— Лина, моля те…
— Направи ми една услуга, майко. Не се опитвай повече да ме развеселяваш, а? — Тя изгледа още веднъж Маделин, обърна се и хукна по хлъзгавия кей.
Маделин остана на мястото си безпомощна. Победена, тя се наведе, взе чантата си, после тръгна обратно към колата.
Когато влезе вътре, погледна към Лина, която седеше, притиснала лице към стъклото, скръстила ръце, стиснала очи. Помисли си какво би могла да й каже, но всичко щеше да прозвучи глупаво. Беше направила погрешна преценка. Каза единственото нещо, което все пак имаше някакъв смисъл:
— Съжалявам, Лина. Явно не трябваше да ти казвам. Не мислех разумно… — Думите й потънаха в тишината и не получиха отговор. Не знаеше какво друго да каже, затова запали колата.
Мълчаха през целия обратен път към къщи.
«Съжалявам», бе казала.
Би трябвало да знае след последния уикенд колко безсмислена е тази дума, как потъва в океана на болката, без дори да остави следа.
Ейнджъл се събуждаше бавно, заслушан в гласа й. Беше му необходимо известно време, за да се осъзнае. Тя му четеше — «Крадецът на човешки тела» от Ан Райе, ако не грешеше.
Отвори очи.
— Малко странен избор — каза той и се усмихна леко. — Надявам се, че това не е начинът, по който си избрала да ми кажеш, че отсега нататък трябва да пия кръв.
Разбра, въпреки маската й, че тя се усмихва.
— Съжалявам, това е книгата, която чета в момента. Помислих си, че може би искаш да чуеш… — Тя сви рамене и се изсмя късо, дрезгаво. — Не съм помисляла за темата. Просто реших, че ще се чувстваш по-малко самотен, ако чуваш нечий глас.
— Заекваш, Мад.
Тя отново се засмя и затвори книгата.
— Така е.
— Обикновено не заекваш, освен ако не си нервна. Какво се е случило — да не би страхотното сърце на умрелия да е спряло, докато съм спял?
— Не — отвърна тихо тя и той видя, че смехът изчезна от очите й. Сега го гледаше с неизразима тъга. — То сега е твое сърце, Ейнджъл.
Той изпита горчивина. Помисли за сърцето си, за сърцето на донора, и го усети как бие в гърдите му, бие, бие, бие. Разсеяно се замисли дали щеше да продължи да бие, когато тялото му умре. Представи си се, легнал в ковчег, тялото — вкочанено, бледо, а това сърце си бие ли, бие. Това нещо беше в него вече трети ден, а с всяка изминала секунда го чувстваше все по-чуждо.
— Да, кажи го на умрелия. Той е мислел, че си е негово. — Надигна главата си и това му струваше почти нечовешко усилие. — Как можа да им позволиш да ми причинят това, Мад?
— Ние спасихме живота ти — каза тихо тя.
— Не ме гледай така — изсъска той. В този момент я мразеше, мразеше всичко и всички на света. — Не сте спасили живота ми, а сте удължили смъртта ми. Погледни ме, за бога. Главата ми прилича на проклета тиква, закачена за дръжката си. Отслабнал съм с десет кила, а главата ми е като диня. А какво ще кажеш за нещастника, който ми дари това сърце? Дарено. — Той се изсмя горчиво на собствената си ирония. — Опитваш се да звучи така, сякаш е дал канче супа на някой просяк. Но това е било сърцето му, по дяволите. Неговото сърце. Нима мислиш, че му е харесало да бъркаш с мръсните си ръце в гърдите му и да извадиш сърцето му така, както си извадила моето?
Тя седеше неподвижно. Изглежда, сдържаше собствения си гняв с огромно усилие на волята.
— Дадохме ти втори шанс да живееш. И за момента трябва да мислиш само за това.
— Ами ако не го искам?
— Как смееш? Някой е умрял, за да ти даде този шанс. Ако го отхвърлиш, Ейнджъл де Марко, кълна се в Бога… — Млъкна внезапно, сякаш бе казала прекалено много. Задъхана, отмести поглед от очите му и се загледа в стената.
Той изведнъж се почувства уморен, толкова уморен. Цялата му съпротива изтече от тялото му, за да се събере в проклетия цилиндър в основата на леглото. Вдигна ръка, за да махне косата от очите си, и отново усети колко подути са бузите му. Добре поне, че нямаше огледало.
— Исусе, превърнахте ме в поничка.
— Отоците ще спаднат.
Той я погледна.
— Съжалявам, Мад. — Опита се да измисли още нещо. — Тази нощ сънувах Франсис.
Тя бавно се отпусна назад на стола. Ейнджъл забеляза, че ръцете й треперят, преди да успее да ги скръсти в скута си.
— Наистина ли? — прошепна тя. — Какво сънува?
Той се насили да си спомни.
— Сънувах, че ми е студено. Това беше от онези сънища, в които си мислиш, че си буден. Значи се събуждам — насън — и виждам одеялата, събрани в краката ми. Протегнах се да ги оправя и когато го направих, погледнах към прозорчето на вратата и видях Франко, който стоеше там и ми се усмихваше.
— Как изглеждаше?
— Това е най-странното. Беше целият мокър, сякаш бе стоял на дъжда. Докосна стъклото, сякаш се опитва да мине през него, но не успява. Чух гласа му: «Здрасти, Ейнджъл». После се усмихна с онази своя усмивка. Нали знаеш, когато очите му почти се затварят. — Той сви рамене. — После изчезна.
Очите на Маделин се изпълниха със сълзи.
— Какво има, Мад?
Тя се загледа в ръцете си. Беше невероятно бледа, невероятно крехка.
— Франсис замина за Портланд миналата седмица.
— Да, знам.
Тя рязко вдигна глава.
— Знаеш ли?
— Дойде да ме види, преди да тръгне.
Маделин го изгледа втренчено.
— Не ми е казвал, че е идвал. — Тя спря и Ейнджъл разбра, че лицето й зад маската е смръщено.
— Сигурен съм, че не ти казва всичко.
Тя преглътна.
— Не исках да ти казвам това сега, заради сърцето ти… — Очите й отново се изпълниха със сълзи. — Твоето скъпоценно сърце.
Стомахът му се сви.
— Какво е станало?
— Франсис претърпя автомобилна злополука близо до Портланд.
Неприятното чувство се разпространи по цялото му тяло.
— Е?
Тя го погледна в очите и той разбра.
— Съжалявам, Ейнджъл. Загинал е. Не си е сложил предпазния колан. — Сякаш искаше да каже още нещо, но не продължи. Просто седеше там, взираше се в него, а по бузите й бавно се стичаха сълзи и мокреха зелената маска.
Не.
Франсис не може да е мъртъв. Не и Франсис със засмените очи и изключителната вяра. Не и Франсис, който никога не бе наранявал никого.
— Лъжеш — изсъска той, клатейки глава. — Това не е вярно.
Но в очите й виждаше, че това е самата истина.
— О, господи! — прошепна, очаквайки сърцето си втора употреба да спре да бие. Болката беше огромна, стягаше гърдите, изпълваше гърлото му, пареше в очите му. — Проклятие! Кой не си слага предпазен колан през деветдесетте? — Предпочете да се гневи, отколкото да се оставя на болката. — И какво, по дяволите, е правил в Портланд, да му се не види? Той е свещеник, не търговски пътник. Никога не би тръгнал на път, без да е необходимо. Спомням си, когато бяхме малки…
«Не! — отчаяно си помисли. — Недей да мислиш за това сега. О, господи, недей да мислиш за нищо.» Но не можеше да спре. Изведнъж си спомни всичко с изненадваща яснота — денят, в който Франсис го научи да кара кола. Как бяха обикаляли паркинга на училището, а таратайката на майка им скърцаше и угасваше всеки път, когато се опитваха да сменят скоростите… Как се бяха смели, проклинали, смели…
— Не и Франко — прошепна той, загледан в Мад. — Трябваше аз да умра вместо него.
Мъката в очите й го накара да се просълзи. Сълзите закапаха по бузите му.
— И аз искам да не се беше случвало, Ейнджъл.
— Страдал ли е? — Ужаси се от въпроса си още в мига, в който го зададе — беше толкова обикновен и безсмислен, но искаше да знае отговора.
Тя отмести поглед.
— Лекарите, които са присъствали, казват, че е умрял мигновено. Нищо не са могли да направят.
Седяха така, плачейки, сякаш в продължение на часове. Ейнджъл плачеше за толкова много неща — за всичките пъти, когато не се бе обадил на Франсис, за всичките коледни картички, които никога не изпрати. Какво си бе мислил, че ще живеят вечно ли?
— Господи, Мад! Не казах… — Думите му изневериха. Толкова много неща не бе казал. Толкова много грешки, пропуснати възможности и егоизъм. Господи, толкова егоизъм.
— Той знаеше, че го обичаш, Ейнджъл. Винаги го е знаел.
Думите й изпълниха цялото му съзнание. Искаше да му помогнат, но не можеха. От тях само го заболя още повече.
— Загинал е на път за Портланд. — Той се замисли. — Това явно е било само няколко часа, след като дойде при мен. Господи, как е възможно да не съм знаел, че го няма, през всичкото това време?
Маделин отново извърна поглед, втренчи се в стенния часовник, после бавно отново го погледна в очите.
— На път за Портланд — каза тя. — Да. Да.
— Защо си чакала толкова време, без да ми кажеш?
— Сърцето ти беше прекалено слабо.
Прииска му се да каже нещо мръсно и горчиво в отговор, нещо за сърцето на умрелия в гърдите си, но не можеше.
— Господи, той е мъртъв от повече от седмица, а аз не съм знаел. И погребението ли си направила, без да ми кажеш?
— Неговите енориаши искаха голямо католическо погребение. Не ти казах, защото не би могъл да излезеш оттук, а те не можеха да чакат повече. Можем да направим тиха семейна церемония, когато се пооправиш.
Той затвори очи. Представи си някаква малка църквица, пълна с цветя, и дълга пътека между пейките, водеща към лъскавия ковчег до олтара. Също като погребението на поп, само че този път в белия сатен нямаше да лежи тялото на един старец. Това беше Франсис… Франсис лежеше мъртъв в дървения сандък…
Обсипан с цветя — винаги обсипват ковчезите с цветя, сякаш външната красота можеше да промени това, което лежеше вътре.
— Не — каза той и усети как сълзите отново се надигат в гърлото му. — Не искам да запомня Франсис така. Ще се сбогувам с него по свой собствен начин, когато изляза оттук.
Те отново замълчаха, загледани един в друг. Ейнджъл се опитваше да не мисли за Франсис, но не успяваше.
— Това е смешно, Мад… — Той се изненада, че говори на глас. Но тя беше единственият човек на земята, с когото можеше да разговаря, единственият човек, който познаваше Ейнджъл и Франсис и старите времена. — Дори и през всичките тези години, през които ме нямаше, аз знаех, че Франсис съществува. Всеки път, когато моя снимка излезеше на корицата на някое списание или на нов плакат, аз си мислех за Франсис. Знаех, че ще го вземе, ще се усмихне и ще поклати глава. Знаех, че чака да му се обадя, и често вдигах телефона, но така и никога не се обадих. И когато той дойде да ме види тук, исках да му кажа толкова много неща, но отново се забъркахме с онези глупости за Франсис светеца и лошото момче Ейнджъл и така и не изрекох думите. — Той я погледна. Щеше му се да му прости всичките грехове. Но брат си трябваше да помоли за това, а вече беше твърде късно. — Май си мислех, че и двамата сме безсмъртни.
Усмивката, която присви очите й, беше тъжна.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Аз… Аз нараних Франсис точно преди да тръгне. Направих го толкова лесно, толкова необмислено, а когато осъзнах какво съм направила, си помислих, че мога да оправя нещата по същия начин… съвсем лесно…
Той видя болката й и тя му даде неочаквана сила.
— Той те обичаше, Мад. От първия миг, в който те видя в онази болнична стая, той те обичаше.
— Ти си спомняш онзи ден?
Той не отговори, не знаеше какво да каже. Тя имаше пълно основание да си мисли, че е забравил. По едно време и той смяташе така, но сега разбра, че спомените за нея са все още в душата му, скътани на сигурно място през всичките тези години. Той я гледа толкова дълго, че усети как сълзите отново се връщат. Искаше му се да разтвори ръце, да я притисне толкова близо до себе си, че да се слеят в едно, за да не може никой от двамата да не се чувства самотен.
Но се страхуваше, че ако я докосне точно сега, ако обвие ръцете си около нея и усети сълзите й до кожата си, щеше да се изгуби окончателно.
— Какво ще правим, Мад? — прошепна той.
Тя скръсти ръце и се втренчи в него. Бузите й бяха мокри от сълзи.
— Ще се опитаме да живеем без него.
Маделин стоеше пред къщата на Франсис. Държеше голяма празна кутия.
Толкова й беше мъчно, че не можеше да помръдне. Просто стоеше там, а пред очите й минаваха стотици картини от миналото, десетки пъти, когато бе вървяла по същата тази пътека, носеща пици, цветя или шампанско. Както когато взе първия си изпит по биохимия… Или в деня, когато Франсис бе изслушал първата си изповед като свещеник… Кръщаването на Лина… Последният рожден ден на Маделин…
Тя потрепери й се насили да мисли за други неща — Лина и Ейнджъл и дните, които им предстояха.
Маделин не можеше да продължава както досега. Беше минала една седмица от смъртта на Франсис, а тя все още не беше излязла от мъглата, говореше само когато й заговорят, а дори и тогава невинаги. Знаеше, че Лина има отчаяна нужда от нея, но Маделин се чувстваше така, сякаш вътре в нея не е останало нищо, само една болезнена дупка там, където някога беше Франсис. Той беше нейният фар, нейната опора през повече от половината от живота й. Без него се чувстваше изгубена.
Пое си дълбоко въздух и вдигна брадичка. Знаеше, че няма никакъв смисъл да отлага подобни неща, да се преструва, че няма нужда да мине по тази пътека, да отвори тази врата и да опакова нещата му. Икономът му се бе погрижил за повечето неща, но Маделин бе поискала сама да прибере личните му вещи. Би могла да го отлага вечно, но скоро трябваше да се нанесе новият свещеник.
Тя отиде до вратата и я отвори широко. Стиснала празната кутия, вдървено премина през всекидневната, за да отиде в спалнята му.
Когато отвори и тази врата и включи осветлението, спомените я връхлетяха толкова силно, че тя отстъпи назад. Картонената кутия се изплъзна от пръстите й и падна на пода.
Сълзите я заслепяваха. Хълцайки, тя вдървено обиколи малката спалня. Докосваше разни неща — снимки, книги, любимата му бейзболна шапка, която носеше през съботите. Броеницата му кротко лежеше върху Библията.
Видя една снимка на нощното шкафче и я взе. Прокара пръсти по студеното стъкло. Тя и Франсис в деня, в който я изписаха с Лина от родилното. Усмихваха се, но в очите им имаше толкова тревога, толкова страх, изписан на юношеските им лица…
«Здрасти, Мади.»
— О, Франсис…
Тя дръпна възглавницата от леглото му и я погали. Чаршафите бяха онези със сцени от «Междузвездни войни», които му бе подарила на шега миналата Коледа.
Беше казала на Ейнджъл, че трябва да се научат да живеят без Франсис — но как можеше да го направи? Как можеш да се научиш да живееш без слънчевата светлина?
Сълзите се върнаха, горещи и парещи, и тя се предаде. Бавно се отпусна на колене, ридаейки във възглавницата, която миришеше на най-добрия й приятел.
Глава 19
Лина се взираше в гладката повърхност на езерото Юнион. Над водата бе надвиснала огромна тъмна сянка, която й напомняше за чудовището, което вярваше, че живееше в килера, когато беше малко момиченце. Франсис и майка й й бяха казали, че чудовището съществува само във въображението й. Но в някои особено тъмни нощи, когато дъждът валеше като из ведро, тя не беше сигурна, че чудовището живее само в главата й. Беше го чувала как се движи, скърца, мести металните закачалки.
Когато стана на дванайсет, започна да разбира, че каквото и да беше това, което живееше в килера, бе част от нея самата. Усещаше го вътре в себе си, показваше главата си като безмълвно неудовлетворение, което оцветяваше възприятията, мечтите, кошмарите й. Това беше самота, която никакви семейни игри, нито ваканции в Дисниленд, можеха да запълнят.
Беше започнало като няколко ужасни нощи, когато беше на тринайсет, за да продължи в ужасни седмици, когато стана на петнайсет. Спомняше си започването му толкова добре — съвпадаше с първия й месечен цикъл и въпреки множеството книги, които й бе показала майка й, въпреки снимките и всичко останало, Лина знаеше истината. Добротата изтичаше заедно с кръвта от тялото й, оставяйки кафеникави петна върху бельото й. Със започването на кървенето, започнаха и безсънните нощи. Тя откри, че плаче за нищо и избухва безпричинно, ужасена от собствения си гняв. Когато изпаднеше в лошо настроение, всичко я дразнеше. Особено майка й.
Но никога преди не е било толкова лошо. Неудовлетворението и чувството за нещастие винаги преди идваха и си отиваха, насочвайки я по някакъв път, в края на който се оказваше, че не е искала да отива там.
А сега не я напускаше. Празнотата се бе настанила в гърдите й и оставяше горчив вкус в устата й. Обвиваше се около думи, които никога не бе имала възможност да каже — довиждане, обичам те, съжалявам.
Без Франсис, Лина се чувстваше изгубена и сама. Толкова сама, че понякога се събуждаше посред нощ, неспособна да диша, неспособна дори да заплаче. Понякога тръгваше към къщата му само за да си спомни, че той вече не е там.
Имаше чувството, че се разпада. Нищо не я задоволяваше, нито я правеше щастлива, не можеше да се съсредоточи и върху най-елементарното нещо. Изпитваше единствено чувство за вина заради начина, по който се бе отнесла с Франсис. Искаше да говори с майка си за това, но не можеше да намери подходящите думи. А и какъв беше смисълът? Майка й беше също толкова наранена, колкото и тя самата. Носеха се по течението в огромната стара къща, която вече не чувстваха като свой дом, без да казват нищо, без да се усмихват.
А сега, насред всичката тази болка, майка й се бе сетила за бащата.
Лина трепна и сви колене до гърдите си, взирайки се, без да вижда, в равната повърхност на езерото. Започна леко да ръми.
Само като си спомнеше за деня на погребението, кръвта й кипваше. Не можеше да повярва, че майка й бе избрала точно този момент, за да й съобщи голямата новина за тайнствения й баща.
Тя се сви на топка и се претърколи на една страна. Мъртвите треви се забиваха в бузата й, дъждът мокреше лицето й, пълнеше яката й.
Искаше й се да мрази майка си, че бе повдигнала този въпрос, и част от нея наистина я мразеше, но в нея имаше толкова още неща точно в този момент. Омраза и гняв и — най-лошото от всичко — тази надежда, която не искаше да расте, но и не умираше.
Лежа там, докато дрехите й прогизнаха от дъжда и косата й залепна за лицето. Имаше нужда от Франсис, който да оправи всичко.
Но Франсис го нямаше и никога нямаше да се върне.
Кой щеше да й помага сега, когато него го няма? Кой щеше да бъде нейната опора, когато дойдеха лошите настроения, кой щеше да отвори вратата и да каже усмихнат: «Хайде, влизай, Лина-балерина…?».
Татко.
Тя се замисли за фантома, който беше неин баща. Мъжът, за когото бе мечтала в продължение на години, когото бе чакала, на когото се бе молила и в когото бе вярвала. Сега имаше повече нужда от него, отколкото когато и да било друг път.
«Искам той да те обича, Лина. Искам да те иска, но се страхувам… Страхувам се, че той ще разбие сърцето ти.»
Когато чу тези думи, Лина разбра, че това е самата истина. Майка й наистина се страхуваше, че той ще разбие сърцето й. И може би точно така щеше да стане. Вече не беше възможно да се държи за детските си фантазии за идеалния баща. След смъртта на Франсис тя бе разбрала колко тъмен и страшен може да бъде светът.
Лина подсмръкна и избърса носа си с ръкава на пуловера. Този мъж, който беше нейният баща, можеше да я нарани. Сега го разбираше съвсем ясно и знаеше, че майка й има основание да се страхува.
Но пък той можеше и да я спаси.
Искаше й се това да е вярно, толкова много го искаше, че чак я болеше. Беше толкова самотна, а любовта на майка й сякаш не й помагаше. Имаше нужда от баща си, който да разтвори ръце за нея, да я заведе в дома си, да я попита за живота й и да я изслуша. Господи, само да я изслуша…
Беше изгубила Франсис и всичко, което й бе останало, беше татко й.
Щеше да го накара да я обича. Нямаше да го приема за нещо дадено, както бе приемала Франсис. С баща си тя щеше да бъде идеална, умна, обичлива. Толкова обичлива, че той щеше да съжалява за годините, които бе изгубил без нея.
Трябваше да е възможно.
Защото ако не беше — ако той наистина не я искаше, — тя не мислеше, че ще успее да оцелее.
Ейнджъл отново сънуваше, че се разхожда по ливадата. Този път беше зима. Дебело одеяло от сняг покриваше всичко, небето беше яркосиньо.
Като очите на Франсис…
И изведнъж се озова в една празна църква. Премига и се огледа наоколо. Слънчевата светлина струеше през стъклата на огромен прозорец, заливайки пода с пъстроцветен килим от светлина. Голяма бяла мраморна статуя на Дева Мария се взираше в него.
Ейнджъл бавно се обърна и видя група деца, скупчени до отворената врата. Когато отново се обърна, църквата беше пълна с хора — родители с фотоапарати, изпъващи вратове, за да видят децата си.
Едно по едно децата влизаха в църквата. Бяха облечени еднакво — момичетата в дантелени бели рокли, момчетата с черни панталони и колосани бели ризи. Ейнджъл усети как започва да се усмихва. Толкова ясно си спомняше този ден…
Франсис се появи пръв — деветгодишно момче, чиито нови обувки скърцаха, когато вървеше. Ейнджъл следваше по-големия си брат толкова отблизо, че когато Франсис спря внезапно, Ейнджъл се блъсна в него. Смехът на Ейнджъл отекна в църквата, преди да успее да се спре.
— Шшт — изсъска Франсис, обръщайки се към него.
Ейнджъл се ухили широко.
— Съжалявам — прошепна той и изпъна рамене. Дръпна бялата си риза и я натъпка в умалелите си панталони.
И колоната тръгна отново. Минаха покрай пейките и заеха местата си до органа. За момент настъпи тишина, после песента започна. Родителите се хилеха глупаво, навели глави напред, вдигнали фотоапаратите.
Ейнджъл се присламчи към брат си. Франсис стоеше в средата на редицата — най-високото момче в хора — с изпънат гръб, вперил поглед право напред. Пееше песента с чистия, непорочен глас на истински вярващ.
Ейнджъл бавно бръкна в джоба си. Пръстите му сграбчиха малката дървесна жаба. Сантиметър по сантиметър той извади жабата от джоба си и после бавно, бавно, я сложи на рамото на Франсис.
По средата на солото жабата изкряка и скочи на главата на Мари Ан Макалистър. След това сякаш се отвориха вратите на ада.
Момичетата пищяха, пляскаха с ръце и бягаха едно от друго. Момчетата заподскачаха, преследвайки жабата. А отчето само гледаше Ейнджъл и клатеше глава.
Ейнджъл се смя, докато по бузите му рукнаха сълзи. Не след дълго Франсис се присъедини й двамата стояха там, смеейки се в цялата суматоха. Най-накрая Франсис изтри сълзите от очите си и подаде на Ейнджъл броеницата си от първото причастие.
— Ето, Ейнджъл — каза той ухилен. — Определено ще имаш нужда от две.
Изведнъж Ейнджъл отново се озова на ливадата, затънал до колене в снега. Небето над главата му беше черно като крило на гарван, а снегът валеше силно, падаше по бузите му като малки искрици огън. Той стоеше сам, без да знае какво да каже, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите.
Тогава се зададе Франсис — залиташе, протегнал ръце към него.
Ейнджъл хвана ръката на брат си и я стисна.
— Съжалявам, Франко — прошепна той. Усещаше, че започва да плаче. — Съжалявам. Исусе, толкова съжалявам…
— Шшт — каза усмихнат Франсис. — Знам. — Той стисна ръката на Ейнджъл. — Просто продължавай напред, братко. Аз съм с теб.
Ейнджъл се събуди. Лицето му бе мокро от сълзите.
Маделин стоеше пред отворената врата на реанимацията и се чудеше какво ще прави с Ейнджъл. Аленфорд и една от сестрите се бяха надвесили над леглото. Подготвяха Ейнджъл за първата му постоперативна биопсия. Дори оттук Маделин чуваше гневния глас на Ейнджъл.
Промените в настроението му бяха неконтролируеми. В един момент беше послушен и очарователен, в следващия — бум! Сестрите бяха започнали да теглят жребий, за да определят коя ще дойде да провери апаратите му и да му даде лекарствата. Беше се превърнал в страшилището на отделението.
Физически всичко беше наред. Бяха спрели интравенозните лекарства, включително допамина и исурела. Състоянието му бързо се подобряваше и можеше да напусне изолацията по-рано от повечето пациенти. Физиотерапевтът го бе посетил вече два пъти и каза, че пациентът трябва да се разхожда поне по четирийсет минути дневно. Кръвните проби бяха отрицателни.
Да, физически той се справяше добре. Но психически беше истинска развалина. Изглежда, не можеше да свикне с новия начин на живот. Всяко хапче или кръвно изследване го подлудяваха. Не можеше да се примири с подуването на лицето си и изгубеното тегло по време на престоя си в болницата.
Накратко: почти през цялото време, той беше невъзможен.
Но това нямаше да трае дълго.
Скоро щяха да го изпишат от болницата и щяха да го оставят да се оправя сам. Никой нямаше да се грижи за него, освен самия той.
И ако нещата не се променяха бързо, Маделин се страхуваше, че той няма да приеме изписването си достатъчно насериозно. А нима това не беше вечният проблем на Ейнджъл — че не приема нищо насериозно?
Предписаните му лекарства не можеха да бъдат пренебрегвани. Той трябваше да следва указанията, поне веднъж в живота си. Ако не го направеше…
Тя отхвърли тази мисъл. Не искаше да се спира на нея. Ейнджъл имаше сърцето на Франсис — всичко, което бе останало от нейния усмихнат, синеок свещеник — и проклета да е, ако го оставеше да провали това чудо.
Сега той се чувстваше изгубен. Виждаше го в очите му, усещаше го в докосването му. А когато Ейнджъл изпитваше страх, той се ядосваше. Знаеше това, винаги го бе знаела.
Въпросът беше какво трябва да направи тя.
Отиде до леглото и хвана ръката му.
— Здрасти, Мад — каза сънливо той. — Сигурно искаш да видиш как старият Аленфорд отново се е лепнал за мен.
Крис топна малко памук в йодния разтвор и мацна една точка на гърлото на Ейнджъл.
Ейнджъл трепна при докосването и стисна очи.
Маделин виждаше колко се страхува, и стисна по-силно ръката му. Искаше да му каже, че всичко ще бъде наред, но тя беше лекар и знаеше — точно както и той — че това изследване беше прекалено важно, за да си позволи да го предсказва. То щеше да им даде да разберат дали тялото му отхвърля сърцето на Франсис.
— Трябва ми още валиум — промърмори Ейнджъл, отваряйки очи, за да я погледне.
Тя се опита да се усмихне.
— Вече ти дадохме повече, отколкото ти се полага.
Едната половина на устата му се изкриви в горчива усмивка.
— Никога не съм взимал толкова наркотици, колкото ми се полагат. Аз съм привикнал към тях, затова имам нужда от повече.
Тя чуваше горчивината в гласа му и й се прииска да може да го успокои.
Той лежеше там, с извърната на една страна глава. Една дебела синя вена пулсираше на врата му под отбелязаната оранжева точка. Аленфорд инжектира местна упойка точно под адамовата му ябълка. Когато упойката задейства, той вкара една игла в сънната артерия и вкара тънкия уред надолу, надолу, надолу, към сърцето на Ейнджъл.
Всички обърнаха глави към монитора в основата на леглото. Сърцето на Ейнджъл се появи на екрана като трептяща сянка. Аленфорд дръпна мъничка частица от сърдечния мускул — не по-голяма от глава на топлийка — и извади уреда.
— Това е всичко, приятели — каза той и усмихнат остави пробата в малка метална кутия, след което превърза раната. Свали гумените си ръкавици и ги хвърли в кошчето за боклук. — Резултатите ще са готови след няколко часа.
Медицинската сестра върна всичко на мястото му и излезе.
Аленфорд взе картона и го разгледа.
— Да имате да ми казвате нещо, Ейнджъл?
Ейнджъл се загледа в хирурга.
— Да, след като и без това питате. Мад не иска да ми каже нищо за донора ми.
Погледът на Крис се стрелна към лицето й за секунда и Маделин усети как бузите й пламват. После той отново погледна към Ейнджъл.
— За тези неща има строга процедура, Ейнджъл. С годините практика сме установили, че процесът на възстановяване преминава много по-добре, ако се запази анонимността на донора.
Ейнджъл превъртя очи и се опита да седне. Болничната нощница се събра върху превързаните му гърди.
— Вие, проклетите доктори, си мислите, че сте богове, но не сте. Вие сте просто хора, прекарали няколко години повече в колежа от един стоматолог. Нямате никакво право да си играете с живота ми.
На лицето на Аленфорд се изписа съчувствие.
— Мъката и лекарствата ви карат да се държите така, Ейнджъл. Не се тревожете за това, съвсем нормално е. Разбира се, искате да знаете кой е донорът ви — всички наши пациенти го искат — но истината е, че е по-добре да не навлизате в тези опасни води. Семейството на донора има право да иска анонимност, също както и вие. — Той се наведе към леглото и се загледа в Ейнджъл. — Недейте да мислите за това, което не можете да промените. Имайте предвид, че съвсем скоро всичко ще зависи само от вас. Може да продължите да негодувате срещу тази несправедливост, а можете и да се посветите на това, което е останало от живота ви.
— Да, и какво, ако умра — просто една черна точка върху хирургическата ви биография. Ще го преживеете.
Аленфорд се намръщи и гласът му се сниши до шепот:
— Вярвате ли в това, Ейнджъл?
Ейнджъл сякаш видимо се смали. Потъна във възглавниците и тежко въздъхна.
— Това е проблемът, докторе. Изглежда, не вярвам в нищо. Вие искате да престана да «негодувам срещу тази несправедливост» и да се заема с живота си. Но как, в името на Бога, трябва да го направя? Ако биопсията е отрицателна, възможно е да ми остават още само десет минути. А е дяволски трудно да планираш такъв живот.
— Това не е задължително вярно, Ейнджъл, и вие го знаете. Може да живеете дълго. Има един човек в Калифорния, който живее с трансплантирано сърце вече осемнайсет години…
— Стига ми говорихте подобни неща, докторе, или сестра Ратчет ще трябва да бърше повръщано от пода. Повярвайте ми, нищо не изпълва така сърцето ми, както мисълта, че мога да живея дълъг, пълноценен живот, ако пия сок от моркови и правя упражнения. — Той се засмя горчиво. — Получих втори шанс в живота — я-хоу! Всичко, което трябва да правя, е да се държа като Ричард Симънс.
Аленфорд се засмя тихо.
— Ричард Симънс е нещо ново. Ще се видим пак, когато станат готови резултатите от биопсията. Мислете положително.
Ейнджъл изсумтя.
Аленфорд изгледа многозначително Маделин и излезе от стаята. Ейнджъл отвори уста, за да й каже нещо, но преди да е успял, доктор Маркъс Сарандън отвори вратата и влезе.
Ейнджъл превъртя очи.
— О, добре, още един доктор. А този прилича на спасител от Малибу.
Маркъс се изсмя високо. Погледът му се насочи към Маделин, долови бързото й кимване и се върна към Ейнджъл.
— Е, предполагам, че ако някой може да разпознае пластична операция, това може да е само филмова звезда.
Ейнджъл се усмихна.
— Предавам се, докторе.
Маркъс му подаде ръка.
— Аз съм Маркъс Сарандън. Аз ще… помагам на Маделин за вашия случай.
Ейнджъл се намръщи.
— Няма начин.
Маделин бързо отиде до леглото.
— Ще ти обясня по-късно. Засега просто изслушай Маркъс. Той е добро момче.
— Също и Клинт Истууд, но това не означава, че искам той да ми е лекуващ лекар.
Маркъс извади синия тефтер изпод мишницата си.
— Това е дневният ви календар — лекарства и времето за приема им. Прегледайте го и утре отново ще поговорим.
— Не искам да говоря утре.
Маркъс се ухили.
— Идеалният пациент. Хубаво. Аз ще говоря, а вие ще слушате. — Той се усмихна още веднъж на Ейнджъл и излезе от стаята.
Ейнджъл взе календара и го захвърли в другия край на стаята. Той се удари в стената и падна на пода.
Въздишайки, Маделин го вдигна и го сложи на нощното шкафче. Взе си един стол и седна.
— Държиш се като разглезено дете.
— Млъкни.
Тя се усмихна.
— Страхотен си, Ейнджъл. Какво ще е следващото, което ще направиш, ще ми се изплезиш ли?
— Недей да предсказваш много-много.
— Вгорчаваш живота на целия персонал.
Той я изгледа с празен поглед.
— А как мислиш, се чувствам аз? Лежа си тук всеки ден, мушкат ме, преглеждат ме, сякаш съм парче месо. И продължавам да сънувам… — Гласът му заглъхна и той се извърна от нея. — Върви си, Мад.
Тя се приведе по-близо.
— Какво има, Ейнджъл?
Мина известно време, преди да отговори.
— Продължавам да сънувам Франсис. Всичките ми сънища започват по различен начин, но свършват еднакво. Разговаряме известно време, после той протяга ръка към мен. Чувам как сърцето ми се блъска в гърдите като птица в клетка. Той ми шепне нещо — никога не си спомням какво точно — после хваща ръката ми и изчезва. И това не е всичко. Имам чувството… че е вътре в мен. Вчера помолих онази дебела сестра, Бети Буп, или както там й е името, да смени станцията на радиото. Помолих я да ми потърси нещо на «Бийтълс». — Той въздъхна. — «Бийтълс», за бога. Преди операцията не слушах нищо, различно от хардрок — нали се сещаш, онази музика, която те кара да искаш да си свалиш дрехите и да смъркаш кокаин. А сега искам да слушам «Вчера». — Той я погледна и очите му, които винаги бяха пълни с живот, сега изглеждаха безцветни и празни. — Имам чувството, че изгубвам самоличността си, Мад.
Тя седеше съвсем неподвижно. Нейното собствено сърце се блъскаше в гърдите. Беше често срещано явление пациентите с трансплантирани органи да мислят, че са обсебени от самоличността на донора, но Ейнджъл не знаеше, че в гърдите му бие сърцето на Франсис. Не би трябвало да изпитва подобни чувства, не беше възможно от медицинска гледна точка.
— Тук имаме много добър психиатър, Ейнджъл. Тя знае какво преживяваш — то е съвсем нормално — и с удоволствие ще поговори с теб за това.
— Само това ми липсва — още един лекар. О, но не си чула най-важното. Снощи помолих за чаша мляко.
Тя не знаеше какво да каже.
— Обезмасленото мляко е добро за теб.
— Ако смяташ да ми плещиш медицински глупости, най-добре се разкарай оттук. Опитвам се да разговарям с теб, Мад. Опитвам се да ти кажа… — Той въздъхна дълбоко и прокара пръсти през обърканата си коса. — Няма значение.
Тя се надвеси по-близо.
— Какво?
Той я погледна и мъката в очите му прониза сърцето й.
— Вие, лекарите, ми предлагате «живот», сякаш е някаква роля във филм на Спилбърг, но това не е моят живот, Мад. Това сърце е като обувка, която ти стиска. То ме кара никога да не забравям, че не съм бил роден с него. Може би ако Франсис беше жив, или имах с кого да разговарям, някой, който ще хване ръката ми и ще ми помогне да стигна някъде… Не знам. Чувствам се като някаква аномалия.
Тя хвана ръката му и я стисна леко.
— Аз съм тук, при теб, Ейнджъл.
Той се опита да се усмихне.
— Не се обиждай, Мад, но ти си като мираж, който мога да видя, но не мога да докосна. Понякога си мисля, че съм сънувал онова време, когато бяхме заедно. Онова лудо, буйно момче не може да съм бил аз. А се оказва, че онова хлапе, яхнало мотора, онова хлапе съм бил аз.
Тя го гледаше и виждаше болката и самотата, които изпълваха очите му. Толкова много го обичаше в този момент, че чувството беше почти осезаемо в гърдите. Болеше го, болеше го за самия себе си и за брата, който бе изгубил. А тя знаеше какво е да изгубиш някого. Всичко, което ти оставаше, беше вярата и ако я нямаш, празнотата може да те погълне целия.
А Ейнджъл никога не бе вярвал истински в нещо, най-малко в самия себе си.
— Това е само сън. — Тя се наведе по-близо. — Беше ли забравил мен, Ейнджъл?
Още в мига, в който зададе въпроса, видя отговора в очите му, искрицата копнеж, страха от отговора.
— Не — отвърна тихо той.
— Знам, че не съм Франсис. Знам, че не съм ти роднина, но аз съм тук, при теб, и никъде няма да ходя.
— Обещаваш ли? — Гласът му бе станал дрезгав.
Маделин кимна.
— Точно затова не мога повече да бъда твой лекуващ кардиолог. Маркъс Сарандън ще те поеме оттук нататък. Той е отличен специалист. Аз пак ще идвам при теб винаги, когато пожелаеш… но като твой приятел.
Той се намръщи.
— Не разбирам…
— Прекалено съм обвързана емоционално. — Тя преглътна и добави по-тихо: — Прекалено много те обичам.
Той дълго мълча, изучавайки я, после, също тихо, каза:
— Аз не те заслужавам, Мад.
Тя се усмихна бързо, хитро.
— Никога не си ме заслужавал.
— Да, просто попитай Фран…
— Франсис — довърши тя и усмивката й изчезна.
— Той те обичаше — каза Ейнджъл, наблюдавайки я внимателно.
За момент не можа да отговори, мъката беше толкова силна. Най-после кимна:
— Той обичаше и теб.
— Липсва ми. Странно е… след всичките тези години. Винаги съм знаел, че е достатъчно само едно телефонно позвъняване. Много рядко мислех за него, но когато го правех, се засмивах, изпивах още едно питие и си казвах, че ще му се обадя на следващата сутрин. Разбира се, така и никога не се обадих. А сега него го няма и понякога толкова ми липсва…
Маделин не можа да се въздържи. Сложи ръце на бузите му, наведе се над красивото му лице, погледна дълбоко в очите му.
«Франсис — помисли си. — Там ли си? Дано си там…»
Трябваше да рискува. Беше дошло времето за това.
— Той не е единственият ти роднина — каза тихо тя.
Ейнджъл се намръщи. Тя веднага разбра, че знае за какво говори — очите му се разшириха от страх. Поклати глава.
— Не го прави, Мад! — Продължаваше да клати глава. — Недей да слагаш и този товар на плещите ми.
Маделин не извърна поглед. За първи път в живота си се чувстваше силна и самоуверена. И, Господи, чувстваше се добре. Бавно се усмихна.
— Тя се казва Лина.
Глава 20
Ейнджъл изсумтя и намести възглавницата под главата си. Над него върху телевизионния екран проблясваха реклами.
Той взе дистанционното и започна да сменя каналите. Спря на една от онези таблоидни псевдоновинарски програми. На екрана беше чистачката му от Лос Анджелис. По лицето й имаше повече грим, отколкото носеше Робин Уилямс в «Мисис Даутфайър». Говореше глупости от сорта на това, как Ейнджъл никога не си оправял леглото и понякога дори забравял да й остави чек за заплатата. След това изрусената до бяло репортерка се усмихна изкуствено и каза:
— Смята се, че Ейнджъл де Марко в момента е в болница някъде по Тихоокеанското крайбрежие. Няма потвърждение за болестта му, но напоследък думата СПИН се споменава доста често на холивудските партита. Източници, близки до звездата, говорят…
В изблик на гняв той изключи телевизора и захвърли дистанционното в другия край на стаята. То се удари в стената и се разби на пода.
Ейнджъл скръсти ръце и въздъхна тежко.
Не можеше да спре да мисли за вчерашния ден. Въпреки че се опитваше да прогони думите на Маделин от съзнанието си, те продължаваха да се връщат и отново, и отново звучаха в празната стая.
«Тя се казва Лина.»
Най-накрая той се отказа и се отпусна назад. Сложи ръце под главата си и се загледа в белия таван.
Дъщеря.
Опита се да си представи какво ли е да имаш дете. Никога не се бе замислял особено за подобни неща, мислеше за деца само преди да прави секс — и това го караше да посяга към презервативите в джоба си.
Искаше му се да отхвърли тези мисли като абсурдни. И беше сигурен, че преди операцията щеше да направи точно това. Би могъл да се срещне с Маделин на някой концерт или филмова премиера, да разбере за прекрасното дете, което е родила преди шестнайсет години, и да не почувства нищо. По-малко от нищо.
Щеше да й предложи глътка текила и да вдигне тост за детето, чийто баща се е оказал. И това щеше да е всичко.
Но сега започваше да разбира, че бягането невинаги те води някъде, че понякога се оказваш точно там, откъдето си тръгнал.
Вече не се смяташе за безсмъртен. И нима беше възможно с това чуждо сърце, биещо в гърдите му, и с огромния червен белег в плътта му? Всеки път, когато вземаше някакво хапче или му биеха инжекция, това му напомняше, че е жив единствено поради Божията милост… И от тази на един непознат. Тези неща караха човек да се замисля за живота си — дори и ако не искаше да го прави.
Дори преди операцията му беше омръзнало да бяга и да не стига доникъде, беше му омръзнало от купони с жени, които след това не можеше да си спомни, и приятели, които изчезваха, когато изключеха камерите. Но не знаеше как може да прави нещо друго.
Никога не бе имал истински живот. Неговото беше просто съществуване — пребиваване в прекрасна къща в Лас Вегас, приятели, които идваха и си отиваха като филмови роли, коли, които караше около година и после ги продаваше, професия, която го бе направила червив с пари и която изискваше истинска работа не повече от четири месеца в годината.
Какво бе правил през останалото време? Почти не си спомняше. Когато погледнеше назад в живота си, виждаше само откъслечни образи от купони и махмурлуци.
Искаше да си спомни първите дни, когато беше сериозен актьор, който ходеше непрекъснато на прослушвания и играеше Шекспир. Но това беше историята, която сам си бе измислил — измислица, която бе дал на журналистите, докато създаваха самоличността на Ейнджъл де Марко от откъси действителност и куп фантазии.
Тъжната истина беше, че той не знаеше нищо за актьорската игра. Избраха го на едно прослушване заради външния му вид — прослушване, на което бе отишъл на майтап. Майката на Вал бе казала на някакъв режисьор, че синът й е мениджър, и — хоп! — той стана мениджър. А когато Вал стана мениджър, беше само въпрос на секунди Ейнджъл да стане актьор.
Може би първата му работа нямаше да е толкова лоша, ако играеше второстепенна роля, но той беше главният герой, а филмът достигна приходи от сто и петдесет милиона долара. След това можеха да му позволят да играе и Отело, стига да бе поискал. Беше се родила една звезда.
Той се намръщи. Защо не бе работил по-упорито? Защо не бе развил искрицата талант, който виждаха критиците, за да направи нещо истинско?
Сякаш вече не можеше да си спомни нищо. Целият му живот преди сърдечния пристъп се превръщаше в мъгла, в някакъв ефимерен спомен, принадлежащ на някого другиго.
Но пък си спомняше с изключителна яснота неща като онзи лунапарк, например.
«Това е само сън, Ейнджъл. Мен забрави ли ме?»
Беше я забравил. Докато не се събуди в тази проклета болница в Орегон, той съвсем беше забравил Маделин. Времето, прекарано с нея, бе избледняло в мъглив спомен за първата любов, пъхнат, както всички спомени от гимназията, в кошчето за боклук на душата му. Но сега всичко беше истинско, толкова истинско, че можеше да го докосне. Може би единственото истинско нещо в живота му.
Тя искаше той да бъде баща на дъщеря им. Това беше единственото нещо, което някога бе искала от него.
«Тя има нужда от теб.»
Бог да му е на помощ, не знаеше какво да направи. Една частица от съзнанието му искаше да приеме тази дъщеря, която толкова много приличаше на него. Искаше да я прегърне и да я върне в живота си. Да разбере, че е направил нещо истинско, преди да умре.
Но се страхуваше. Що за баща щеше да бъде? Той беше алкохолик, спрял да пие, и наркоман, престанал да се друса. Можеше всеки момент да умре от сърдечния удар на някой друг.
А това едва ли беше най-добрият модел за подражание за едно объркано шестнайсетгодишно момиче.
Не се и съмняваше, че ще я разочарова. Въобще не се съмняваше.
Потиснат от собствената си неадекватност, той посегна към нощното шкафче и включи радиото, което му бе донесла Маделин. Заля го вълна от хеви метал и той трепна. Без да се замисля, завъртя копчето, докато не зазвуча една от песните от «Фантома на операта».
Изпита внезапно спокойствие. Гневът и страхът, стягащи стомаха му до вчера, бяха започнали да избледняват. Той се отпусна на възглавниците. Остави музиката да изпълни стаята и да успокои нараненото му сърце.
«Бъди неин приятел, Ейнджъл.»
Това беше гласът на брат му, преплетен с музиката.
Ейнджъл се надигна уморено на лакти.
«Бъди неин приятел.»
Точно това щеше да каже Франсис, ако още беше жив. Франсис винаги знаеше какво трябва да се направи и винаги го бе правил. Тихо, без много шум, без да задава въпроси.
Можеше ли Ейнджъл да бъде такъв? Възможно ли бе дори да опита?
Едно време — преди операцията — отговорът щеше да дойде мигновено, смазвайки всяко намерение да бъде добър. Тогава щеше да е сигурен, че не може да живее с подобно нещо. Би се изсмял на самата мисъл да опита.
Но сега, докато лежеше тук и слушаше тази музика, той се колебаеше. Може би това негово сърце бе принадлежало на някой добър човек. Може би то му даваше шанс, който старото му сърце не би позволило.
Би трябвало да се изсмее на този абсурд. Знаеше, че сърцето е просто един орган, а не домът на душата или някоя друга подобна глупост. И все пак, въпреки че често си го повтаряше, сякаш не беше напълно убеден. От операцията насам бе започнал да чувства различно. Имаше различен вкус за музиката, за храната. В един момент се гневеше, както му беше присъщо преди, а в следващия нещо ставаше — чуваше тъжна песен или виждаше дъжда навън — и разбираше, че в него има нещо друго, нещо ново. Тъничка нишка доброта, промъкнала се в злото. Това го плашеше, това чувство, че вече не е сам в собственото си тяло, но също така и го хипнотизираше. С всеки удар на чуждото сърце той изпитваше чувство за вероятност, за някакво настъпващо чудо.
Искаше всичката болка и страдание да означават нещо. Маделин и Крис, и Хилда, и Том Грант — всичките му бяха казали, че му е дадена втора възможност за живот. Може би най-после и той го бе разбрал.
Беше му приятно да иска нещо, да има цел. Честно казано, не бе имал особено много цели в живота. Никога не бе искал нещо повече от следващата филмова роля или следващата жена, или следващото питие.
Чувстваше се така, сякаш — учудващо — най-после бе започнал да пораства.
Толкова дълбоко се бе замислил, че чу чак второто почукване на вратата.
— Влезте.
Маделин влезе в стаята. За миг той сякаш не я позна. Беше облечена с развлечени дънки и огромна зелена жилетка, която бе виждала и по-добри дни. Косата й висеше безжизнено около лицето, нямаше грим.
— Здрасти, Ейнджъл — каза тихо тя и застана до леглото.
Той вдигна поглед и усети стягане в гърдите. Изглеждаше тъжна и изгубена, съвсем различна от обикновено. Преди може би нямаше да забележи следите от мъката, но новото му сърце знаеше тези неща по-добре от старото.
Той й се усмихна широко, изкуствено.
— Здрасти, докторе. Как си?
Тя взе картона му, разгледа го бързо и го остави.
— Предполагам, Сарандън ти е казал, че биопсията не отчита никакво отхвърляне на сърцето. Добре се справяш.
— Единият от нас.
Бледото й лице се смръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Седни.
Тя седна до леглото. Забеляза как я гледа и прокара ръка през косата си.
— Днес е почивният ми ден.
Искаше му се да кара направо и да я попита как се чувства, но това го караше да се чувства непохватен и несигурен, тази интимност. Затова просто кимна към телевизора на стената.
— Тъкмо гледах някакво таблоидно шоу. Изглежда, имам СПИН. Трябваше да ми кажеш.
По устните й премина бърза усмивка.
— Не исках да те тревожа.
— Какво още разправят обичните ми хиени от медиите?
— Един от жълтите вестници от преди няколко дни писа, че са ти присадили сърце от извънземно, доколкото си спомням, или може би от маймуна, не знам. В едно телевизионно шоу са сигурни, че си хванал СПИН от някаква стриптийзьорка. — Тя го погледна. — Изглежда, си имал богат сексуален живот.
— Да, така е — въздъхна той.
— Това може да продължи, нали знаеш. Някои кардиолози препоръчват шестседмично въздържание, преди да се започне отново полов живот, но аз съм малко по-благосклонна. Само да решиш… — Тя усети двоякото значение на думите си и по бузите й плъзна очарователна руменина. — Искам да кажа, че когато се почувстваш достатъчно добре, няма да имаш проблеми със секса.
Ейнджъл я погледна в очите, после я заслепи с най-добрата си усмивка на лошо момче.
— Това предложение ли е?
Стори му се, че тя потрепери леко.
— Ще кажа на новия ти кардиолог да обсъди тези неща с теб. — Тя се изправи. — А сега трябва да тръгвам.
Хвана ръката й.
— Не си отивай.
Тя го погледна — дълго и настойчиво — после тихо каза:
— Не се отнасяй така с мен, Ейнджъл. Аз не съм някоя холивудска статистка, която би убила човек, за да прекара една нощ в леглото ти.
Разбра, че я е наранил.
— Съжалявам. Старите времена… — Той сви рамене, но не пусна ръката й. — Трябва да си търпелива с мен. Да се промениш за една нощ, не е лесна работа.
Маделин бавно издърпа ръката си и седна.
Той я чакаше да каже нещо, но когато не го направи, разбра, че трябва да е пръв.
— Аз… Аз мисля много за Франко — заекваше като идиот.
Тя стисна очи и той разбра, че се бори, за да запази самообладание.
— Това негова жилетка ли е? — попита тихо Ейнджъл.
Тя бързо докосна ръкава, галейки старата вълна. Кимна безмълвно.
— Кога… — Гласът му се сниши до шепот. — Кога започваме да оздравяваме? Кога започваме да се чувстваме по-добре?
Маделин преглътна и вдигна поглед към него.
— Не знам дали можем да оздравеем. Просто трябва… да продължим.
Той я погледна. В този момент осъзнаваше колко много я обича, колко много иска тя да го обича.
— Това е животът. Продължаване напред.
Тя му се усмихна мило и лицето й се измени за миг.
— Сигурно.
Бе я накарал да се усмихне — просто с няколко думи. Тази мисъл го накара да се ухили като идиот.
— Това мое ново сърце… е принадлежало на добър човек.
Тя си пое рязко въздух.
— Да.
И за първи път Ейнджъл се почувства като нов човек.
Маделин разбра още със самото позвъняване, че се е случило нещо лошо. Стомахът й се сви. Внимателно остави романа, който четеше, и отиде в кухнята, за да вдигне телефона. Когато чу гласа на Вики Оуен, затвори очи и уморено въздъхна:
— Здравейте, Вики.
— Извинете, че ви притеснявам вкъщи, Маделин, но исках да ви уведомя, че Лина днес не беше на училище.
Маделин погледна към затворената врата на стаята на дъщеря си.
— Оставих я там в седем. Тя ми махна и влезе вътре. — Въздъхна. Внезапно се почувства твърде уморена, за да се занимава с всичко това. — Сигурно е трябвало да я заведа чак до класната стая.
— Видях ви да я вземате в три, затова се обаждам. Страхувам се, че й предстоят сериозни неприятности, ако някой не намери начин да й повлияе.
Маделин беше готова да отхвърли подобно мнение, но вместо това дръпна телефона в дневната и се отпусна на дивана. След смъртта на Франсис вече не се чувстваше както преди. Непрекъснато мислеше колко несигурен е животът, колко е крехък и вече не й стигаха силите да се преструва, че е идеална. Чувстваше се така, сякаш налива вода в каца без дъно.
— Аз съм… объркана, Вики — призна тя и в мига, в който думите излязоха от устата й, сякаш от раменете й се смъкна огромен товар. — Франсис беше нещо повече от приятел, той беше част от семейството. Винаги, когато се опитвам да говоря за него, резултатът е, че и двете се разплакваме и никоя не се чувства по-добре. Знам, че тя се опитва да намери нещо, но в мен не е останало нищо, което да й дам, и дори да опитам, тя няма да ми остави достатъчно време, за да намеря подходящите думи.
— Знам как се чувствате. Брат ми и съпругата му загинаха миналата година и аз се заех с отглеждането на племенника си. В продължение на седмици след инцидента се избягвахме. Беше ужасно.
— И какво мога да направя?
— Просто не спирайте да опитвате. И я следете за признаци на сериозни неприятности. Ще се опитам да я запозная с племенника ми, но няма да е лесно. — Тя се засмя. — Дъщеря ви ще го вземе за пълен идиот.
Маделин се усмихна уморено.
— Предполагам, това означава, че той е страхотно дете.
— Такъв е… Сега. И вижте дали няма да намерите някого, с когото Лина да си поговори. Аз също опитвам, но тя не иска да се вслуша в човек, представляващ властта.
— Да — отвърна Маделин. — Ще се опитам. Благодаря ви много, Вики.
След като затвори, Маделин стана и тръгна по коридора. Стигна до стаята на Лина, преди още да е измислила някакъв план. Но в мига, в който погледна затворената врата, разбра какво трябва да направи.
Някой, с когото да поговори.
Почука на вратата.
Никой не отговори.
Изпъвайки рамене, Маделин отвори вратата.
Лина седеше на леглото си, слушаше музика с огромни черни слушалки и пушеше цигара. На тениската й пишеше: «Ако не ви харесва моята музика, значи сте безнадеждно остарели». По бузите й се стичаха сълзи.
Гледката на разплаканото й дете, седящо съвсем само в стаята си, клатещо се напред-назад, беше повече, отколкото Маделин можеше да понесе. Отиде до касетофона и го изключи.
— По дяволите, майко! — Лина дръпна слушалките от ушите си и ги хвърли на неоправеното легло. — Нямаш право да нахлуваш тук и да ми спираш музиката.
Маделин безмълвно извади цигарата от устата на Лина и я изгаси в препълнения пепелник на пода. После седна до дъщеря си.
За момент двете само се гледаха и неприязънта в очите на Лина й причиняваше болка. Господи, колко я заболя!
Маделин протегна ръка и махна разбърканата коса от очите на дъщеря си.
Лина трепна, дръпна се назад и се изсмя с треперещ глас.
— Нямам намерение отново да се подстригвам. Маделин въздъхна. Толкова много недоразумения.
— Нямах предвид, че имаш нужда от подстригване, скъпа. Имах предвид, че имаш нужда от баща.
Лина пребледня.
— Ти каза, че той не иска да ме види.
— Той мисли, че не иска, но понякога човек не вижда по-далеч от носа си. — Тя се усмихна хитро на дъщеря си. — Като теб. Аз съм тук, винаги съм била тук, а ти продължаваш да не ме забелязваш.
— Майко…
— Не ме прекъсвай. Аз не ти бях добра майка, Лина. Знам, че е така. Нима ти не разбираш, че знам? Но причината не е в това, че не те обичам. — Тя се усмихна. — Спомням си, когато се роди и те сложиха на корема ми. Беше толкова мъничка, толкова идеална във всяко отношение, че се разплаках. Всички мислеха, че плача, защото си красива. — Тя погали мократа буза на Лина. — Но аз плачех, защото бях на седемнайсет и се страхувах. Знаех, че никога няма да успея да ти бъда добра майка.
— Майко, недей…
— Превърнах се в егоистка, защото се страхувах. Опитвах се да те държа при себе си непрекъснато. Надявах се, че някой ден всичко ще се оправи. Но нищо не се оправи. Ако се беше оправило, ти нямаше да бягаш от училище, да крадеш от магазин и да седиш сама в стаята си и да плачеш. Ти имаш нужда от нещо, което аз в момента не мога да ти дам.
— Имам нужда от Франсис — каза тихо, с треперещ глас, Лина.
— И двете имаме нужда от него, скъпа. И така ще бъде винаги, до края на живота ни. Може би някой ден болката ще намалее — всички казват, че е така — и аз се моля да намалее. Но засега трябва да продължим да живеем живота си, трябва да се вкопчим във всяко късче щастие, което можем да намерим. Ако съм научила нещо от смъртта на Франсис, то е колко бързо може да свърши всичко. Едно телефонно позвъняване посред нощ и животът ти се променя безвъзвратно.
— Искам старият ми живот да се върне. — Лина се усмихна през сълзи и сви рамене. — Знам, знам, че го мразех, когато го имах.
Маделин искаше да прегърне дъщеря си в този момент, но се страхуваше, че това щеше да бъде краят на разговора, а тя все още имаше да казва толкова много неща. Толкова много. Затова хвана брадичката на Лина с ръка и се усмихна.
— Искам да променя това, в което съм сгрешила. — Тя си пое дълбоко въздух, събирайки сили за следващите си думи: — Искам да те запозная с баща ти.
Очите на Лина се разшириха и тя започна да клати глава.
— Не още…
— Не. Сега.
— Какво ще направи той?
Това беше въпросът, онзи парещ страх, който я бодеше отвътре. Но й харесваше да бъде искрена, чувстваше се много по-добре от времето, когато криеше и се преструваше, че е смела и идеална.
— Не знам.
— Ами ако той не поиска да ме види?
— Тогава ще опитаме на следващия ден и на следващия, и на следващия.
Лина мълча доста дълго, преди да каже:
— Не знам дали ще мога да го понеса.
— По-силна си, отколкото си мислиш.
— Не.
Маделин се загледа в дъщеря си. Обичаше я толкова много, че чак я болеше. Знаеше, че Лина с право се страхува, но знаеше също така, че страхът не е достатъчна причина, за да се отказва. Ако имаше някой, който да бе научил този урок, това беше Маделин. Беше се страхувала през целия си живот и какво бе постигнала? Празно легло и дъщеря, която смята, че не е обичана.
— Ако той те нарани, аз ще бъда там, Лина.
— Страхувам се.
— Знам. Аз също.
Лина се обърна, погледна към огромния плакат на Джони Деп на стената над леглото. После въздъхна и се обърна към майка си.
— Трябва да опитам, нали?
Маделин се изпълни с гордост.
— Всички трябва да опитаме. Това ни остана.
Ейнджъл отново сънуваше, че е на ливадата.
Стоеше там, оглеждаше се, чувстваше се спокоен и доволен. Над главата му кръжаха птици, той чуваше ударите на сърцето си.
Разбра, че Франсис идва, преди още да се е появил.
Ейнджъл се обърна бавно и видя брат си, застанал до дърветата. Франсис беше облечен в строгото си облекло на свещеник и за миг Ейнджъл не можа да го познае. Тогава Франсис тръгна към него.
Чуваше смеха на брат си, носен от вятъра, сливащ се с чуруликането на птиците и шепота на листата. Ейнджъл също се засмя.
Изведнъж настана тишина. Птиците изчезнаха, вятърът спря. Чуваше единствено ударите на сърцата им.
Без да се замисля, протегна ръка. Франсис я пое и той почувства топлата сила на братовата си ръка и изпита спокойствие и сигурност. Ударите на сърцата им се синхронизираха, сляха се в едно.
«Нямам много време.»
Ейнджъл чу думите на брат си, въпреки че устните на Франсис не помръднаха.
— Остани — отчаяно прошепна Ейнджъл. — Имам толкова много да ти казвам.
«Думите нямат значение.»
— Имат, сега вече го разбрах. Остани.
Но Франсис вече бе започнал да избледнява. Той започна да се отдалечава.
Ейнджъл се затича след него. Протягаше ръце, опитваше се да го хване, но не успя, той изчезна в сянката на дърветата.
И Ейнджъл остана сам. Небето над главата му стана черно и грозно, цветята и тревите изчезнаха.
— Ейнджъл?
Той вдигна лице към небето и се втренчи в събиращите се облаци. «Върни се, Франсис, върни се…»
— Ейнджъл?
Събуди се внезапно и видя Маделин до леглото си. Загледа се в нея, задъхвайки се.
— З-здрасти, Мад.
Тя дръпна един стол.
— Добре ли си?
— Не — отвърна, без да се замисля.
За малко не се поправи, не каза, че е добре, но тогава погледна в сиво-зелените й очи и разбра, че му е омръзнало да лъже, омръзнало му е да крие истината. Вчера се бе почувствал така, сякаш бе видял късче от Обетованата земя, но днес отново се чувстваше изгубен. Самотен, забравен и болен. Сънищата с Франсис го убиваха.
— Не — каза отново той, този път по-тихо. — Не съм добре. Продължавам да сънувам Франсис. Това не е нормално. Сякаш… Сякаш е вътре в мен. Усещам го непрекъснато, чувам го да ми говори. Понякога дори мисля така, както мислеше той.
— Никой друг не би могъл да проникне по-добре в съзнанието ти, Ейнджъл.
— Знам. — Въздъхна. — Вчера, в съня ми, той каза «Живей заради мен». — Ейнджъл преглътна. — Как бих могъл да го направя — да живея заради човек като него? Той беше толкова по-добър от мен.
Маделин се приведе към леглото.
— Ти получи втора възможност, която той нямаше, Ейнджъл. Само ти можеш да решиш какво да правиш с нея.
— О, страхотно, сега ми насади и чувство за вина.
— Не за вина. За надежда.
Той сграбчи картона си и го размаха.
— Каква надежда мога да имам, като това е животът ми?
— Престани с тези мелодрами. Тази папка не е животът ти — това е твоето ежедневие. Графикът на новия ти живот. Лекарствата, които ще вземаш — всеки ден, бих добавила, ако искаш да доживееш следващия изгрев — и храната, която трябва да ядеш. Упражненията, които трябва да започнеш да правиш. Датите на всеки контролен преглед и изследването за следващите шест месеца. Просто един график. Обикновените хора следват графици непрекъснато.
— О, толкова съм нетърпелив да започна.
— Лошо, че днес си в такова отвратително настроение, защото имам изненада за теб. Искам да се запознаеш с един човек.
— Ако още веднъж ме сложиш в една стая с онзи проклет психиатър…
— Никакви психиатри, нито физиотерапевти, нито сестри. Просто едно обикновено шестнайсетгодишно момиче.
Ейнджъл замръзна. Чуваше ударите на сърцето си и звукът го караше да се паникьосва. И тогава чу думите на Франсис: «Бъди неин приятел».
Искаше да й бъде приятел. Господи, искаше го, но се страхуваше. Винаги проваляше всичко, а това сега беше важно. Не е като онези неща, с които можеш да се занимаеш полупиян и да си тръгнеш, когато видиш първия признак за неприятност.
— Не мога да го направя, Мад. В мен няма нищо бащинско.
Тя се опита да каже нещо, но вместо това направи нещо странно. Протегна ръка и я сложи на гърдите му. Той усети топлината й през памучната материя на нощницата, през пластовете превръзки, покриващи раната му.
— О, Ейнджъл — каза тя тихо и се наведе ниско. — Има го, Ейнджъл, повярвай ми.
Той беше хипнотизиран от очите й. Помисли си — налудничаво, — че я е виждал да го гледа така, но това беше преди много години. Сигурно не си спомня добре…
— Ще проваля всичко. — Опитваше се да развали магията на мига.
— Посмей само!
Знаеше, че този път е съвсем сериозна, и разбра риска, който поемаше. Обичаше Лина и се страхуваше, че Ейнджъл ще нарани дъщеря й. Знаеше също, че ако го направи, за него никога вече няма да има опрощение. Нямаше да има втора възможност.
— Не искам тя да знае за трансплантацията — ще се отнася с мен като с инвалид.
— Не, няма. Но това е твое решение — кога и дали — да й кажеш за операцията.
— Как да се държа? Какво да кажа?
— Тя обичаше Франсис като баща и тъгува заради смъртта му. Има нужда от някой, който да я изслуша, който го е грижа какво мисли и какво чувства. Това е достатъчно като начало. Бъди неин приятел.
Той се усмихна нервно.
— Това би казал… Франко.
— Да — каза тя почти шепнешком. Погледна го с очакване, очите й заблестяха.
«Бъди неин приятел.»
Глава 21
Лина крачеше напред-назад в тихия болничен коридор. От време на време някоя сестра или лекар я поздравяваше и тя трябваше да вдигне глава и да каже нещо в отговор, но не спираше да крачи.
Хилда мина забързано и я потупа по рамото.
— Крачиш като лъв в клетка, мила. Какво има?
Лина едва я погледна. Беше й необходимо огромно усилие на волята, за да спре на едно място. Единият й крак потупваше по пода. Лина познаваше и обичаше Хилда почти откакто се помнеше, но точно сега беше прекалено нервна, за да говори с нея. Беше чула, че Хилда й зададе въпрос, но не можеше да си спомни какъв точно.
Хилда я погледна въпросително, после закудкудяка неодобрително:
— Дъщеря ми е фризьорка, нали знаеш? Би могла да направи чудеса с косата ти.
Медицинската сестра й бе давала съвети за външния й вид в продължение на години. Всеки път, когато видеше Лина, тя идваше, поклащаше глава и мърмореше разни неща за това, колко красива би могла да бъде Лина с малко по-малко грим. Лина обикновено се засмиваше на полушеговития съвет на Хилда.
Но не и днес.
Щеше да види баща си след няколко минути. Ами ако той не я хареса?
Тя въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и се обърна рязко, оставяйки Хилда с отворена уста. Изтича в кабинета на майка си и затвори вратата след себе си. Застана пред старото викторианско огледало на стената и се загледа в отражението си.
Момичето, което я гледаше от огледалото, беше бледо, с подути очи. Косата й стърчеше в хиляда различни посоки. Черният молив, който бе сложила на долните клепачи, я правеше да изглежда така, сякаш са я били.
Как така никога преди не го бе забелязвала?
«О, господи! Баща й щеше да си помисли, че е грозна.»
Започна да рови в чекмеджетата на майка си, извади един гребен и се опита да оправи косата си, но без никакъв успех.
Когато се върна до огледалото, изпита истински страх. Все още приличаше на един от онези бездомници, които можеш да видиш всеки ден в града.
Вратата се отвори и Лина рязко се обърна. Беше толкова нервна, че изпусна гребена.
Майка й влезе в стаята и на Лина направо й прилоша. Както винаги, Маделин й изглеждаше така, сякаш току-що излиза от реклама за козметика — златистокафявата коса обграждаше лицето й в добре подредени къдрици, красивите лешникови очи бяха подчертани от съвсем малко кафява спирала. Облечена в бежов кашмирен пуловер и черни панталони, тя беше истински модел за класа и стил.
Това баща й смяташе за красиво.
Лина отново се погледна в огледалото и се намръщи.
— Не мога да го направя, майко. Трябва да дойда утре. Мисля, че получих хранително отравяне от пшеничната каша тази сутрин.
— Той те чака — отвърна тихо Маделин и затвори вратата след себе си.
Пулсът на Лина се ускори.
— Т-той е казал, че иска да ме види?
Майка й се намръщи и се приближи към нея.
— Добре ли си?
Лина кимна, после поклати глава, после отново се опита да кимне, но сълзите дойдоха неканени и изпълниха очите й.
— Не — прошепна тя.
Майка й я погали по бузата.
— Нормално е да си нервна.
— Грозна съм.
— Прекрасна си.
— Не биваше да позволявам на Джет да ми реже косата. — Бързо погледна към майка си. Очакваше да чуе «Казах ти аз», но тя остана безмълвна. Най-после Лина се осмели да продължи: — Мислиш ли… Може би ще успееш да ме направиш да изглеждам като теб.
Майка й я погледна внимателно и устните й се разтегнаха в лека усмивка.
— О, не… Ти си много по-красива от мен.
— Да, бе, точно така — изстена Лина. — А Босна е прекрасно място за почивка.
Майка й я хвана за ръката и я заведе до стола зад бюрото.
Лина седна.
— Вдигни лице — каза Маделин.
Когато Лина се подчини, майка й изчисти всичкия грим с малко крем и тампон памук, после я гримира съвсем леко. Спирала, руж и малко бледорозово червило. После среса косата й назад и я напръска с нещо.
Лина се опита да стане.
— Стой тук — заповяда майка й и отиде до шкафа в ъгъла. Отвори го и извади един светлосин пуловер от ангорска вълна. Обърна се към бюрото и се усмихна. — Смятах да ти го подаря за Коледа.
Лина погледна мекия пуловер и се засрами. Знаеше, че когато дойдеше Коледа, тя щеше да погледне на нещо толкова женствено с пренебрежение и да го захвърли, смятайки майка си за абсолютна идиотка. Погледна я в очите.
— Много е хубав, майко. Благодаря.
Маделин се засмя.
— Точно същото щеше да ми кажеш и на Коледа.
Усмихната, Лина съблече блузата с щампа от реклама за бира, захвърли я в ъгъла и се пъхна в мекия пуловер. Когато майка й я заведе отново до огледалото, Лина не можа да повярва на очите си.
Този път там видя една красива млада жена. Очите й изглеждаха невероятно сини от пуловера. За първи път, вместо да изглежда призрачно бяла, тя изглеждаше бледа и някак крехка като онези момичета в рекламите на Келвин Клайн. Тя импулсивно се обърна и силно прегърна майка си.
Само след миг осъзна какво е направила току-що и се отдръпна сконфузена.
Майка й се усмихна.
— Трябва да знаеш, че баща ти е много болен. Съвсем наскоро претърпя сърдечна операция и не бива да се вълнува много. Ще го изпишем след около час, но засега ще трябва да се движи съвсем малко. Възнамерявам, ако всичко върви добре, да му помогнем да си намери някаква къща под наем днес. Ние тримата.
— Нещо като семейство — каза Лина, изненадана от копнежа в думите си.
Майка й сякаш се стресна и малко се натъжи.
— По-скоро като нови приятели.
Лина кимна. Пое си дълбоко въздух, изпъна рамене и вдигна брадичка.
— Готова съм, майко.
— Добре. Той е в стая 264-W.
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
Майка й поклати глава.
— Мисля, че вие двамата имате нужда да останете сами за известно време.
И тогава Лина отхвърли страха, който се опита да я обземе. Помисли си колко добре изглежда, как бледосиният пуловер прави очите й да изглеждат сини като тези на Франсис, как черната й коса изглежда толкова добре.
«Ще го накарам да ме обикне.» Тя се вкопчи в тази мисъл, прегърна я до гърдите си и се помоли да успее да я осъществи. Погледна майка си и й се прииска да каже нещо, но нищо не й се струваше достатъчно добро. Виждаше страха в очите на Маделин и знаеше, че тя се страхува и заради двете.
Усмихна се бързо и излезе. Мина забързано покрай стаята на сестрите, покрай чакалнята за посетителите.
Когато стигна до стаята му, сърцето й вече биеше много силно и дланите й се бяха изпотили.
Тя надникна през прозорчето на вратата и видя един мъж, застанал до прозореца с гръб към нея.
Беше облечен в дънки и дънкова риза, косата му беше дълга, тъмнокафява. Добър знак, помисли си тя — дългата коса.
Пое си дълбоко въздух и почука. Отвътре се чу приглушено:
— Влезте.
Тя отвори вратата.
— Здравей, Лина — каза той с приятен, равен глас и тя изпита чувството, че го познава.
Да, това беше глас, който бе чувала, но не можеше да си спомни къде.
Зачака нервно да се обърне.
Той бавно се завъртя. Дъхът й спря, когато го позна. Коленете й омекнаха. Прииска й се да се подпре на нещо, за да не падне, но наоколо нямаше нищо подходящо.
Това беше Ейнджъл де Марко.
— О, господи! — прошепна тя. Чувстваше се толкова объркана!
Той й се усмихна с онази усмивка, която бе виждала хиляди пъти на екрана.
— Виждам, че майка ти не ти е казала кой съм.
Тя се опита да каже нещо, но успя само да измучи нещо неразбираемо.
— Ела тук.
Тя се движеше като робот, в главата й се въртяха хиляди мисли. Баща й беше Ейнджъл де Марко. Нейният баща беше Ейнджъл де Марко. Нейният баща беше Ейнджъл де Марко. Съучениците й нямаше да повярват. Британи Левин щеше да се спука от яд.
И тогава я порази друга мисъл, толкова ярка, че изтри всичко останало от ума й.
— Де Марко — прошепна тя.
Той кимна и й се усмихна по-меко, по-интимно.
— Аз съм братът на Франсис.
Тя отново затаи дъх.
— Никога не са ми казвали.
Нещо премина през очите му, някаква сянка, която я накара да си помисли, че го е наранила.
— Никога не съм чела, че си от Сиатъл, нито че имаш брат. Мисля… Мисля, че четох някъде, че си от Източното крайбрежие.
Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка.
— Тактически ход за прикриване на следите. Не исках никой да знае къде съм израснал. Съжалявам. — Той се приближи към нея бавно.
Тя инстинктивно протегна ръце към него и той ги хвана в своите.
Лина погледна в легендарните му зелени очи и сърцето й спря да бие за миг. Той имаше очите на Франсис. Въпреки че бяха зелени, а не сини, това бяха красивите очи на Франсис. И гледаше също като Франсис.
— По-красива си, отколкото си мислех — каза дрезгаво той. Очите му бяха изпълнени със същото учудване, което изпитваше и тя.
Сълзи запариха в очите й, но не я беше грижа.
— Благодаря ти.
— Аз… Аз не знам нищо за бащинството.
— Няма нищо.
— Може би трябва да започнем полека, просто като приятели.
Приятели. Тези думи я изпълниха с възторг. За това бе мечтала винаги — за баща, който да й бъде приятел. Прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Той щеше да бъде всичко, което някога бе искала да бъде баща й, беше сигурна в това. Той щеше да вземе всичката болка, мъка и страх от живота й и да ги прогони. Отсега нататък тя винаги щеше да има един спокоен, безопасен пристан.
Той пусна ръката й и докосна лицето й. Взираше се в очите й.
— Не ме гледай така, Анджелина.
Тя си пое дълбоко въздух. За един кратък миг си помисли, че той ще я нарече Анджелина-балерина. Но той не го каза, разбира се, че не го каза.
— Какво има?
— Нищо… Просто Франсис ме наричаше Анджелина… Никой друг.
— Така се казваш — каза той и гласът му се сниши до шепот. — Лина, не си мисли, че съм Господ или нещо такова. Аз само ще те разочаровам…
Това беше толкова абсурдно, че тя не му обърна никакво внимание. Продължи да го гледа, запаметявайки всяка подробност от лицето му.
— Не се тревожи. Аз ще те оби…
Той изведнъж сложи пръст на устните й. Лина премига объркана. Когато той дръпна ръката си, тя отвори уста:
— Но…
— Остави ме да спечеля любовта ти — каза дрезгаво. Очите му бяха толкова сериозни, че чак я изплашиха. Изведнъж това вече не бяха очите на Франсис. — Това е единствената възможност, която имаме.
Ейнджъл погледна към листа хартия, защипан в папката. Трябваше само да се подпише и щеше да е свободен като птица.
Но изпитваше странно нежелание да го направи.
Огледа малката болнична стая, в която бе живял през последните няколко седмици, и изведнъж я почувства като свой дом. Познаваше дори птиците, които кацаха на перваза на прозореца. Бе започнала да му харесва миризмата на дезинфектанти, картофено пюре и сос. Дори Сара от кухнята му бе станала приятелка.
— Добре ли си? — попита го Маделин.
Не знаеше какво да отговори. Чувстваше се като пълен идиот и изпита внезапен страх, че няма да успее да се справи навън, че сърцето, което сега му се струваше толкова силно в гърдите му, ще отслабне във външния свят, ще го предаде. Или че ще се върне към предишния си пиянски живот и отново ще се изгуби.
— Не знам. Мислех, че съм готов, но…
— Лина и аз ще бъдем с теб, Ейнджъл. Ти няма да си сам.
— Благодаря ти, Мад. — Той докосна лицето й, една лека, нежна милувка, която му вдъхна сигурност. — Не знам какво щях да правя без теб.
Тя се усмихна.
— Щеше да се справиш.
Той сви рамене и отново се огледа.
— Продължавам да си мисля, че би трябвало да имам багаж… Нещо, което да ми остане от всичкото време, прекарано тук.
Тя сложи ръка на гърдите му, точно върху сърцето.
— Останало ти е.
Зад тях вратата се отвори и те се обърнаха. Очакваха да видят Сарандън или Аленфорд, дошли да се сбогуват.
На вратата стоеше жена на средна възраст, облечена във вехто вълнено палто, с кални ботуши на краката.
— Търся… — Тя видя Ейнджъл и челюстта й увисна. — О, мили боже, това си ти… — Тя погледна към Маделин.
— Това е Ейнджъл де Марко.
Маделин остана така за миг, после тръгна напред, хвана ръката на жената и я изведе отвън, трясвайки вратата след себе си.
Минута по-късно се върна. Изглеждаше ядосана.
— Ще я заведат до стаята на баща й — 246-Е.
— Мамка му! — изсъска Ейнджъл. — Трябва да изчезваме оттук. Веднага щом тази жена се добере до телефон, ще си помисли, че е спечелила от лотарията. Ще й платят и ще й дадат нейните петнайсет минути слава.
Маделин го погледна.
— Съжалявам.
— Недей да съжаляваш — това трябваше да се случи. — Взе маската от нощното шкафче и я върза отзад на врата си. Преди да я сложи на лицето си, каза: — Ето каква е историята — бил съм тук за известно време и съм претърпял успешна сърдечна операция. Изписали са ме и никой не знае къде съм в момента. Всичко останало не се коментира. Нека Аленфорд да свика пресконференция колкото е възможно по-скоро. И хайде да изчезваме вече оттук.
Маделин кимна.
— Да вървим.
Много преди да се появят първите репортери, Маделин беше завела Ейнджъл в колата си и бързо се отдалечаваха от болницата.
Лина и Ейнджъл се бяха притиснали един към друг на задната седалка. Маделин ги погледна в огледалото за обратно виждане. Седяха един до друг, привели глави, и разговаряха оживено. Лина казваше, че е «страхотен» начинът, по който измъкнаха Ейнджъл от болницата. Ейнджъл й разказваше някаква случка, когато се скрил в багажника на един пикап, докато тълпа фенове обсаждали сцената.
Маделин спря пред първата къща, която бе избрала за оглед.
— Какво мислиш за тази? — попита тя.
Лина и Ейнджъл погледнаха през прозореца, после се спогледаха и едновременно поклатиха глави.
Маделин въздъхна и отново потегли. Подразни я това, че те дори не я погледнаха, но още повече се ядоса, че я караха да се чувства изключена. Не беше избирала къщите случайно. Беше изгубила много време. Беше разговаряла с няколко посредника за най-хубавите къщи под наем, намиращи се на не повече от десет минути от болницата. След това бе избрала най-добрите седем и уговори да ги разгледат всичките днес.
Вече бяха стигнали четвъртата и Ейнджъл най-после реши да излезе от колата. Първите три не му харесаха дори на външен вид.
Най-накрая тя спря пред къщата, която й бе харесала най-много от седемте.
Угаси мотора и я огледа бързо. Знаеше, че Ейнджъл няма да я хареса, не и Ейнджъл от Лас Вегас, свикнал с огромни апартаменти и лимузини, но не можа да се въздържи да не му я покаже. Това беше място, в което Франсис би се влюбил.
Беше малка дървена къща с капаци на прозорците и голяма веранда. Построена в началото на века, къщата била лятна вила на някой от основателите на града. Беше разположена до езерото Вашингтон и в момента беше празна и запустяла. Много хора не биха платили огромния наем, който искаха собствениците — за тези пари биха могли да си наемат разкошен апартамент на някой от главните булеварди.
Високи стари дървета растяха отстрани на пътеката, водеща към входа от асфалтирания главен път. От тревата показваха главички маргаритки.
— Следващата къща — каза Маделин, очаквайки да чуе двугласовото «Продължавай».
Тишина.
Тя се обърна и погледна назад. Ейнджъл и Лина се взираха в къщата.
— Франсис би я харесал — каза Лина. Отвори вратата, излезе от колата и тръгна по пътеката.
Маделин погледна към Ейнджъл.
— Никога не съм си представял, че мога да живея в дървена къща — каза той след минута.
Тя се усмихна извинително.
— Знам, че не е в стила ти.
Ейнджъл й се ухили и тя се изненада.
— Да, не беше. Нито пък следобеди, прекарани във волво. — Потрепери драматично.
Тя не можа да сдържи смеха си.
— Да влезем.
Слязоха и тръгнаха по пътеката. Ейнджъл се препъна. Без да се замисля, Маделин го прегърна през кръста и го остави да се облегне на нея.
Само миг по-късно осъзна, че го е прегърнала. Дъхът й спря в гърлото и тя бавно се обърна. Срещна въпросителния му поглед. Останаха така цяла вечност, без никой от двамата да продума.
— Не ти благодарих — каза най-после той.
Тя изпита разочарование, но не знаеше защо.
— Няма нужда — отвърна.
— Не е вярно! — Взираше се в очите й толкова настойчиво, че тя се зачуди какво ли вижда в тях. — Вече разбрах, че човек винаги трябва да благодари.
Тя импулсивно посегна и махна кичур коса от челото му. Само секунда по-късно осъзна, че го е направила само защото той й бе прозвучал като брат си. Франсис би казал точно това в момент като този. При тази мисъл я изпълни чувство за самота.
— Той би се гордял е теб.
Ейнджъл не попита кой е този «той», само й се ухили.
— Защото прегръщам най-добрата му приятелка ли?
Тя видя промяната в очите му — този път в тях нямаше и следа от Франсис и любящата му душа. Този път там беше само Ейнджъл с избухливия нрав и бруталната откровеност и той я гледаше така, сякаш тя имаше значение за него. Сърцето й заби по-бързо. Изведнъж се почувства отново на шестнайсет, прегърната от момчето, което я обичаше.
Каза си, че не бива да обръща внимание на такива неща, че не бива да иска нищо от този мъж, който бе разбил сърцето й, но още докато го мислеше, разбра, че вече е прекалено късно, и това я изплаши до смърт.
— Не. Защото ти се променяш, Ейнджъл. А ние и двамата знаем колко трудно е това.
Той се засмя и се отдръпна от нея. Заедно тръгнаха по пътеката. На половината път Ейнджъл я хвана за ръката.
На следващата сутрин, когато отиде на работа, паркингът на болницата беше пълен с репортерски коли. Журналистите бяха нахълтали в болницата като глутница хиени. Снимаха всеки, който тръгнеше към входа, задаваха въпроси на всеки, когото срещаха.
Маделин се подразни, че трябва да се промъква през тълпата и да мърмори «Без коментар». Когато стигна до кабинета си, откри Сарандън и Аленфорд, които я чакаха.
Маделин въздъхна и захвърли велуреното си палто на канапето.
— Ейнджъл знаеше, че ще стане така. Вчера го разпознаха точно преди да го изпишем.
— Сигурно е била онази прекрасна жена, която видях в отделението — каза спокойно Сарандън, отпивайки от кафето си.
— Ейнджъл какво иска да направим? — попита Аленфорд.
— Да потвърдим пред пресата, че е претърпял сърдечна операция. Да кажем, че е била успешна и че сме го изписали. Всичко останало трябва да запазим в тайна.
— Това няма да трае дълго.
Маделин долови нетърпението в гласа на Крис и май го разбираше добре. Хирургът искаше светът да разбере за изключителната му работа.
— Не — каза тя. — Няма. Но това ще му даде малко време.
— Добре. — Крис стана, а Сарандън го последва. — Да вървим… И тримата.
Излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора на интензивното отделение като астронавти, връщащи се от успешен полет. Крис беше в средата, Сарандън — отляво, а Маделин — отдясно.
Минаха заедно, в крачка, през главния вход и се насочиха към паркинга.
— Искам да направя изявление относно Ейнджъл де Марко — каза Крис.
— Само секунда — изкрещя някой.
Репортери и оператори се втурнаха към тримата лекари, образувайки плътна окръжност около тях. Пред лицето на Крис изникна гора от микрофони.
Той изглеждаше спокоен и невъзмутим.
— Господин Анджело де Марко беше пациент в тази болница. След припадъка му в Орегон той беше докаран тук, за да му бъде извършена сърдечна операция. Тя беше успешна и господин Де Марко е изписан.
— Има ли СПИН? — извика някой.
— Не, няма.
— Кога беше операцията? — обади се друг.
— Съжалявам, не мога да ви кажа датата — отвърна спокойно Крис.
— Защо я криете?
Крис бързо кимна.
— Благодаря ви за отделеното време.
Светкавиците проблясваха, камерите щракаха, въпросите валяха.
Но пресконференцията беше свършила.
Тук беше тихо в ранната утрин, преди да започнат часовете. Тънки жълтеникави облаци висяха над върховете на дърветата и първите лъчи на слънцето се показваха иззад хълма. Краката на Лина затъваха в подгизналата от дъжда трева.
Чу разговора на приятелите си доста време преди да ги види. Гласовете им се издигаха над малката група дървета, придружени от сладникавата миризма на марихуана.
Тя нямаше търпение да се присъедини към тях. Пъхна ръце в джобовете си и се втурна нататък, вперила поглед в групата, към която толкова отчаяно се бе опитвала да се причисли.
Всички бяха там, скупчени един до друг. Няколко от тях, които не пушеха марихуана, стояха настрани, засмукали цигарите си.
Лина се намръщи. Изведнъж се почувства разочарована. Снощи Ейнджъл — нейният татко! — й бе говорил за наркотици, алкохол и цигари.
Беше чувала всичко това стотици пъти, но снощи беше различно. Преди всичко Ейнджъл беше нейният татко и тя искаше той да я обича. И още нещо — той сякаш я разбираше по начин, по който никой друг досега не я бе разбирал. Снощи, седнали заедно на люлката на верандата, заслушани в дрънченето на тенджерите, докато Маделин приготвяше вечерята, Лина бе погледнала в зелените очи на баща си и бе изпитала чувството, че гледа в огледало. Той беше първият възрастен, който си спомняше какво е да си дете.
Когато му го каза, той се засмя и отвърна, че е така, защото просто никога не е пораствал. Но тогава изведнъж стана съвсем сериозен. Когато тя извади цигара и понечи да я запали, той хвана ръката й и я гледа толкова дълго, че тя чак се изплаши.
— Първо на първо — каза той, — не можеш да пушиш покрай мен заради операцията ми. Но по-важно е, че пушенето е за идиоти, а ти ми приличаш на умно дете.
Думите му я накараха да се почувства малка и глупава. Тя промърмори нещо и остави цигарата. След това настъпи дълга тишина. Нощта бавно падаше. Някаква бяла пеперуда излезе от мрака и започна да се върти около лампата.
Най-после татко й отново заговори и този път тя разбираше, че мисли дълго и сериозно преди всяка дума.
— Аз съм алкохолик, Анджелина, както и наркоман, и… още по-лошо. Аз знам какво може да изпрати човек в тъмнината, за да търси малко светлинка… дори ако тази светлинка ти струва толкова скъпо и продължава само една вечер. — Той се обърна към нея и тя видя разочарованието в очите му. — Аз съсипах живота си. Направих го с наркотици и алкохол. Моля те, моля те, не бъди като мен. Това ще разбие сърцето ми.
— Здрасти, Лина! — Гласът на Джет прекъсна мислите й.
Лина разсеяно погледна към съучениците си и видя Джет, застанал на обичайното си място, стиснал термос в едната си ръка и цигара в другата.
— Носиш ли нещо за пиене?
Лина се намръщи. За първи път й направи впечатление, че Джет винаги иска нещо от нея.
— Не — извика тя в отговор.
Той извърна поглед от нея, преди дори да е успяла да довърши.
— Смотанячка! — извика той и всички се засмяха.
Лина остана там още известно време. Чакаше някой друг да я извика или да я покани долу. Но те сякаш бяха забравили за съществуването й. Пъхнала ръце в джобовете си, тя бавно тръгна към тях. Застана до Джет, без да казва нищо. В далечината се чу вторият училищен звънец и всички се засмяха.
Някой подаде на Лина цигара. Тя се втренчи в нея, премигвайки срещу дима, който залютя на очите й. Взе я и я подаде на следващия.
Джет се намръщи.
— Не искаш ли да се друсаш?
Тя сви рамене.
— Не ми се ще.
— Защо?
Всички чакаха отговора й, затаили дъх.
— Снощи говорих с баща си. — Тя усети приток на адреналин в кръвта си, докато изговаряше думите.
Джет си дръпна силно от цигарата и издуха дима в лицето й.
— О, нима?
— Да — отвърна тя, хилейки се. — Той е Ейнджъл де Марко.
Настъпи миг на изумление, после всички избухнаха в смях.
— Разбира се, че е той, Лина — смееше се Британи. — А моят баща е Джак Никълсън.
Джет отново се намръщи.
— Е, кой е той всъщност?
Лина ги огледа един по един. Изведнъж се почувства нежелана й се зачуди дали въобще някога мястото й е било тук.
— Вече ти казах — Ейнджъл де Марко.
Джет се втренчи в нея, повдигайки бавно едната си вежда.
— Четох, че е болен от СПИН.
— Не — отвърна тя. — Просто претърпя сърдечна операция. Нищо сериозно.
— О, така ли? — възкликна Британи. — Сякаш ти би могла да знаеш!
Лина се извърна към групата.
— Знам. Прекарах целия уикенд с него и той ми каза за операцията.
— Лъжкиня! — каза тихо Джет и тя разбра веднага, че всички ще се присъединят към него. Той й се ухили. — Ей, дай една цигара, а?
— Купи си сам — озъби се тя.
— Какво каза?
Тя се втренчи в него, в побледнялата му от наркотиците кожа и зачервените очи, в прекалено черната коса, падаща върху челото му. Зачуди се какво въобще бе намирала у него. Отвратена, поклати глава.
— Чичо ми Франсис беше прав. Вие, момчета, сте една тайфа неудачници.
Изражението в очите на Джет стана страшно.
— О, така ли? — прошепна.
Тя отстъпи назад.
— Да, така.
Джет я последва. Тя се спъна в един камък и седна. Той дойде до нея, надвеси се и се ухили.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Тя се подпря на ръце и бързо скочи.
— Където и да е, само да е далеч от вас, момчета.
Той се засмя, но това беше студен, гневен звук, който я изплаши — точно както бе замислен.
— Какво смяташ да правиш, да се сприятелиш с активистите ли? Те няма да се занимават с отрепка като теб, Хилиърд. — Той отново се изсмя. — И никой няма да повярва на опашатата ти лъжа, че Ейнджъл де Марко ти е баща. Слез на земята. Ние сме единствените приятели, които имаш. А сега престани да се държиш като кучка и ми дай една цигара.
Лина го зашлеви през лицето. Шамарът отекна в тишината. Миг по-късно осъзна какво е направила — видя гнева в очите му и хукна през футболното игрище. Той посегна да я хване, но не успя и изпсува, но тя вече бе взела преднина.
Лина не поглеждаше назад. Тича чак до училището. Задъхана влезе и когато стигна до кабинета на Вики Оуен, почука силно. Когато й отговориха, тя блъсна вратата, вмъкна се вътре и я затръшна след себе си. Отпускайки се на стола, си пое няколко пъти въздух, после погледна госпожица Оуен.
— Имам нужда от помощ.
Половин час по-късно Лина седеше в гимнастическия салон на училището — сама. Чакаше някого, когото не познаваше. Племенникът на госпожица Оуен, или братовчед, или нещо такова.
Госпожица Оуен бе изслушала разказа й за Джет и бандата и след това й каза просто:
— Имаш нужда от нови приятели, Лина.
Лина се бе изсмяла.
— О, да. Ще си поръчам малко по пощата утре. Трябват ми само няколко потвърждения за покупка.
Госпожица Оуен само се бе усмихнала и каза на Лина да отиде в салона и да чака. И ето, тя седеше тук на студения дървен под на баскетболното игрище, скръстила ръце. Чакаше.
След около десет минути вратата се отвори. Едно момче спря за миг, после бавно тръгна към нея. Стъпките му отекваха силно в празната зала.
Лина се взираше в него, различавайки все повече и повече от чертите му с всяка негова стъпка. Беше висок, много по-висок от нея, имаше къса руса коса. Кожата му беше бледа, с две червени петна на бузите. Беше облечен с огромна тениска и развлечени дънки.
Тя най-после го позна. Това беше ученическият вицепрезидент на училището — Зак Оуен.
— Здрасти — каза той. Гледаше я с прямота, която я накара да се почувства неудобно.
Тя кимна, но не каза нищо.
Той седна на пода пред нея.
— Леля ми ми каза, че имаш неприятности.
— Нищо, с което да не мога да се справя. — Тя го пронизваше с очи. — Освен това, какво знаеш ти за неприятностите?
Той се засмя и за миг й напомни за Франсис, с неговата широка усмивка.
— Всичко е игра, преструвка — каза тихо, сякаш можеше да чете мислите й. — Миналата година родителите ми загинаха и аз тръгнах по ръба — пиех, вземах наркотици… Сещаш се.
Тя го изгледа подозрително.
— Да, така е, а аз съм любимото дете на Майкъл Джаксън.
Той й се ухили.
— Не приличаш на него.
— Много смешно. Виж, трябва да тръгвам… — Тя понечи да се изправи, но той я хвана и я задържа на мястото й.
— Недей да бягаш.
Това беше всичко, което каза, три прости думи, но в гласа му тя долови разбиране. И трите прости думи вече не й се струваха толкова прости. Тя бавно приседна отново и го погледна.
— Как спря?
— Леля Вики ме вкара в клиника за наркомани. Когато се излекувах, дойдох в това училище. В началото беше трудно… Не познавах никого, но се кандидатирах за вицепрезидент, за да намеря приятели, и успях. — Той се ухили глупаво. — Разбира се, бях единственият кандидат.
— Този уикенд разбрах, че Ейнджъл де Марко ми е баща. — Нямаше намерение да го казва, но думите сами излязоха от устата й. Тя изчака, напрегната, за отговора му. Чакаше подигравката му.
Той я изучаваше.
— Да, май приличаш на него.
— Наистина ли? — Тя чу глупавата радост в гласа си и й стана неудобно.
— Макар че си по-хубава.
Комплиментът я поласка. Бърза усмивка надигна ъгълчетата на устните й.
— Благодаря.
Тя отново го погледна и за първи път видя, че той някак си прилича на Хю Грант. Въобще не приличаше на идиот.
Глава 22
Закусвалнята в болницата беше необичайно тиха през последните няколко минути преди края на дневната смяна. Масите бяха покрити с празни пластмасови чаши, чинии и вилици.
Маделин седеше на най-близката до прозореца маса, стиснала порцеланова чаша. Приятният аромат на френско кафе се носеше във въздуха.
Точно в пет и една минута Аленфорд и Сарандън влязоха в закусвалнята, сваляйки едновременно маските от лицата си. Двамата й кимнаха и се насочиха към автомата за кафе, пуснаха монетите си един след друг и зачакаха кафетата си. След това дойдоха при нея.
Крис носеше под мишница куп таблоиди, които сложи на масата. Заглавията се изпречиха пред погледа й: «Ейнджъл де Марко в болницата «Сейнт Джоузеф»…», «СПИН…», «рак…», «сърдечна операция…», «сърдечна трансплантация…».
Колегите й седнаха срещу нея. Крис посегна машинално към цигарите в джоба си. Извади една и се втренчи в нея, като я мачкаше разсеяно.
Маделин беше свикнала с малкия му ритуал. Беше спрял да пуши преди три години, но все още вадеше цигара след тежък ден или когато трябваше да обмисли нещо.
След известно време вдигна поглед към нея.
— Положението Де Марко става все по-сериозно.
Маделин кимна.
— Чух, че някакъв фотограф го е хванал вчера, докато е бил на физиотерапия.
Сарандън се усмихна уморено.
— Не беше щастлив… И се постара всички на етажа да го разберат.
Маделин се засмя тихо.
— Не се и съмнявам.
— Работата е в това — каза Аленфорд, — че не можем повече да удържаме положението. Охраната ни вече не може да се справя. Очевидно сме заблудили пресата, като сме намекнали, че е претърпял обикновена сърдечна операция, но това няма да трае дълго. — Аленфорд отпи голяма глътка от кафето си. Наблюдаваше Маделин. — Знаеш, че сигурността не е единственият проблем.
Маделин знаеше какво ще каже още преди да го е казал. Опитваше се да не мисли за известността на Ейнджъл, но тя не спираше да я тревожи и да трови радостта й от подобряването му.
— Говориш за Франсис — каза мрачно тя.
Аленфорд я погледна със съчувствие.
— Някой репортер ще открие връзката рано или късно. Единствената причина, поради която още не са се досетили, е, че още няма официално потвърждение за трансплантацията — прекалено са заети да открият жената, която по всяка вероятност го е заразила със СПИН. Интересуват се повече от сексуалния му живот, отколкото от сърдечната му дейност, но това няма да трае дълго. Само веднъж да разберат за трансплантацията, някой умен репортер ще проследи реда на събитията… и ще открие пациента в Орегон, дарил органите си в същата нощ, в която на Ейнджъл бе присадено сърце. Когато открият името на този пациент, то ще взриви пресата. Ако той не е подготвен… — Крис не каза нищо повече, просто остави думите да увиснат във въздуха.
Маделин сведе поглед към масата. Знаеше, че Крис е прав — знаеше го отдавна, но просто не бе искала да се изправи пред проблема.
— Ще му кажа — тихо каза тя.
Сарандън стана и остави полупразната си чаша на масата.
— Само ме уведоми кога точно смяташ да го направиш. — Той се ухили. — Ще предупредя персонала да си сложи бронирани жилетки. — Той премести стола си и излезе.
Маделин го гледаше как се отдалечава, без да казва нищо. Опита се да си представи как ще каже истината на Ейнджъл, и й призля. Не искаше да му каже какво е направила… какво бяха направили всички те. Ужасяваше се от реакцията му, и то не само заради очевидната причина.
Сънищата я тревожеха.
Изведнъж осъзна, че мълчи прекалено дълго. Усещаше погледа на Крис върху себе си и вдигна очи, за да го посрещне.
— Какво?
Той се усмихна.
— Никога не си била добра в игрите, Маделин. Просто кажи какво ти се върти в главата.
Знаеше, че ще е най-умно да не казва нищо, но през последните няколко седмици бе разбрала, че да бъдеш умен, понякога означава да се чувстваш самотен и объркан.
— Ейнджъл — каза внимателно тя. — Той се… променя.
— Добрите хора се променят.
— Мисля, че е… по-изненадващо от това. Той се превръща… — Не можеше да го изговори. Думите се спираха в гърлото й.
Аленфорд се загледа в нея и тя разбра, че той разбира какво не може да му каже. Очите му се присвиха, той се намръщи.
— Той слуша любимата музика на Франсис, яде любимата храна на Франсис. Казва, че преди операцията е бил алергичен към мляко, а сега го обича. Той е… внимателен по начин, какъвто не му е присъщ.
— Казваш, че не си го виждала, откакто сте били деца. Хората се променят, Маделин. Освен това те са братя.
— Може би. — Тя се облегна назад, кръстоса ръце и се втренчи в стария си приятел. — Възможно ли е сърцето да има памет на клетъчно ниво? Както способността на клетката да се възпроизвежда или да се дели, или…
— Престани — каза тихо Аленфорд и докосна ръката й. — Ти тъгуваш, Маделин. Остави мъката. Приеми Ейнджъл такъв, какъвто е, и се радвай, че все още го има. Всичко останало… остави.
— Опитвам се, но понякога, когато ме поглежда…
— Не мислиш ли, че ти искаш да видиш Франсис в очите на Ейнджъл?
Тя не можеше да отрече, че в това има известна истина. Франсис й липсваше толкова много, че си го представяше навсякъде — седнал на дивана й, люлеещ се на люлката на верандата, стиснал волана на старата си таратайка. Понякога беше готова да се обърне и да му заговори само за да разбере, че той не е там, че си е въобразила, че чува стъпките му зад себе си.
— Да — прошепна тя.
— Ами ако не знаеше за трансплантацията, нямаше ли да мислиш, че всичките тези промени са просто резултат от възстановяването му? Помисли. Когато един пациент преминава през тази програма, той е склонен да промени живота си. Обикновено стават по-внимателни и по-консервативни. Научават, че всеки ден, всеки миг е едно чудо. Това би трябвало да промени мирогледа на всеки.
Разумните думи на Крис я поуспокоиха. Беше възможно да вижда Франсис в Ейнджъл, защото отчаяно искаше да повярва, че частица от най-добрия й приятел продължава да живее.
— Сигурно си прав.
Той я изгледа продължително.
— Не вярвам в тези неща, но всички ние сме виждали потвърждения на това, за което говориш. Оперирани, които изглежда знаят някои неща за донорите си, които по принцип е невъзможно да знаят. Все пак не съм такъв егоист, че да вярвам, че е възможно да има нещо невъзможно на този свят. — Той докосна ръката й. — Аз познавах Франсис, макар и бегло, и съм сигурен в едно.
— Какво е то?
— Ако съществува памет на клетъчно ниво, то твоят Ейнджъл не би могъл да намери по-добро сърце.
С уморена въздишка Ейнджъл влезе в дневната, която Маделин и Лина бяха обзавели за него. Включи телевизора и чу един репортер да казва:
— Източници, близки до звездата, потвърждават, че му е било присадено сърце от песоглавец и операцията е преминала успешно. Все пак, кардиолозите в болницата «Сейнт Джоузеф» казват само, че…
Ейнджъл изключи телевизора и светна лампата.
Тук беше уютно и удобно, в тази дневна, която не беше негова. Големи дивани и тапицирани столове бяха наредени до камината, облицована с речни камъни. Бяха сложили дори няколко снимки в рамки — Лина в училище, Лина и Франсис на ски и една стара, пожълтяла снимка на Ейнджъл и Франсис до колата на майка им.
Нямаше снимка само на Маделин.
Беше му заложила всички капани на семейния живот — удобни мебели, снимки, мляко (обезмаслено, разбира се) в хладилника, но всичко беше прекалено тихо, за да е истинско. По стъклото върху снимките нямаше отпечатъци от пръсти, под мебелите нямаше прах.
Единственото нещо, което не си беше на мястото в тази идеална малка къща, беше самият той. Това го потискаше. Ето, че още веднъж само минаваше през живота, наблюдавайки го отстрани. Досега това не му пречеше. По дяволите, дори му беше добре така, точно това искаше. Никога не бе искал да е истински като повечето хора. Бе искал да е Питър Пан. Да си играе със заблудени души, да играе комар, да пие и да пренебрегва правилата на възрастните. Точно затова му харесваше да бъде знаменитост.
И ако не се променеше — наистина да се промени, — знаеше, че скоро ще започне да се подхлъзва. Щеше да се върне към живота, който преди му харесваше. Щеше да се обади на някой неистински приятел и да прецени, че една глътка текила — само една — няма да му навреди. Но първата щеше да бъде последвана от втора, после трета и той отново щеше да се завърти на старата въртележка.
Мястото му не беше там, в стария му живот. Но също така не принадлежеше и на този нов свят. Беше като призрак, движещ се като сянка в някакво измерение, където никога не би могъл да докосне нищо, където нищо не можеше да го докосне. Не можеше да се върне обратно, но и не знаеше как, по дяволите, да продължи напред.
На вратата се почука и той изпита облекчение. Премина през малката дневна и отвори.
Пред него стоеше Вал, захапал цигара, с бутилка текила в ръка.
— Не мога да повярвам, че живееш в предградията. — Той потрепери. — Какво смяташ да правиш оттук нататък — да косиш ливадата ли?
Ейнджъл се втренчи в бутилката, в блестящите златисти капки върху стъклото. Сладкият, познат мирис на цигарен дим се носеше към него и в душата му се надигна копнеж.
Старият му живот. Той беше тук, стоеше пред него, облечен в дънки, с дълга коса и цинична усмивка. И изведнъж отново го пожела, прииска му се отново да бъде такъв, какъвто беше някога. Искаше този живот, който миришеше на цигарен дим и евтин парфюм.
Ухилен, отстъпи встрани.
— Валънтайн. Къде, по дяволите, беше?
— Опитвах се да намеря алкохол в град, чиито магазини затварят на здрачаване. — Той потрепери драматично. — За бога, що за архаичен обичай.
Ейнджъл го поведе навътре. Вал го последва, ботушите му зачаткаха по дървения под. Остави бутилката на масата.
— «Куерво Голд». Любимата ти марка.
Ейнджъл погледна с копнеж към бутилката. Нима едно питие наистина щеше да му навреди?
Димът го изкушаваше, виеше се невидим под носа му.
Вал се отпусна на дивана.
— Хубави мебели.
Ейнджъл си помисли за къщата си в Лас Вегас — искрящо бели стени и черни кожени мебели, масите от хром и стъкло, барът…
— Маделин ги избра.
Едната вежда на Вал подскочи нагоре.
— Ах…
Ейнджъл видя цинизма в очите на приятеля си, неспособността му да оцени дом като този или жена като Маделин и отново се почувства изгубен. Човек, който не знае къде му е мястото. Изведнъж си спомни за Лина, за начина, по който го гледаше — сякаш й бе свалил луната — и за нещата, за които го бе помолила, без дори да си отваря устата.
«Бъди мой баща… Обичам те… Бъди до мен… Бъди до мен… Бъди до мен…»
Само щеше да я разочарова, ако се опиташе да й бъде истински баща. Какво, по дяволите, знаеше той за това? И все пак, щеше да разбие сърцето й, ако се провали.
— Пийни си — каза тихо Вал и побутна бутилката към него.
Ейнджъл направи една крачка към масата, без да откъсва поглед от текилата. Тихият, равномерен глас на Вал отекваше в главата му и той знаеше, че гласът на дявола би звучал по същия начин — успокояващ, разумен. И казващ това, което искаш да чуеш…
Той протегна ръка и хвана бутилката. Вдигна я, отвори я и подуши сладкия аромат на алкохола. Прииска му се да я изпие на един дъх, да почувства как изгаря вътрешностите му, искаше да позволи на текилата да изтрие всичко — пък дори и само за една нощ.
Но знаеше, че ако отпие веднъж — дори само веднъж — щеше да влезе в тази бутилка и да се озове там, откъдето бе започнал.
Затвори очи. Трепереше. Толкова много искаше да пие, че чак му прилоша, но остави бутилката на масата.
— Не мога да го направя, Вал.
Вал се намръщи. Нещо проблесна в очите му — завист или страх? Ейнджъл не беше сигурен.
— Винаги си го правил. Предишните сърдечни пристъпи…
— Вече не е същото. Не може да бъде същото. Аз… Аз имам дете. — Той се усмихна. За първи път го казваше гласно и това го накара да се почувства изненадващо добре. — Маделин… Спомняш ли си момичето, за което ти говорех някога? — Вал бързо кимна и той продължи: — Изглежда тя… ние… сме имали бебе. Казва се Лина и е на шестнайсет години. Казах й, че ще престана да пия и да пуша, ако и тя го направи.
— Значи тя ти е дъщеря, така ли?
Ейнджъл се засмя неспокойно.
— Така е.
Вал въздъхна. Настъпи дълга тишина, преди най-после отново да се обади:
— Гордея се с теб, Ейнджъл. Винаги съм ти казвал, че си по-силен, отколкото си мислиш. Бог ми е свидетел, че си по-силен от мен.
— Не съм силен. — Каза го съвсем тихо, дори не беше сигурен, че Вал го е чул.
— Мислех да тръгнем за Ню Йорк — имам добра оферта за филмова роля. Мислех, че може да се заинтересуваш, но… Сигурно не е така.
Ейнджъл гледаше приятеля си. Разбра, че това е начинът на Вал да се сбогува, да се оттегли от приятелство, което никога повече нямаше да бъде същото. Заболя го, но разбираше.
— Всичко е наред, Вал. — Каза най-лесните думи, тези, които се очакваше да каже, макар да знаеше, че Вал вижда истината в очите му, разочарованието и съжалението. — Обаждай се.
Вал бавно стана.
— Ти ще се справиш, Ейнджъл.
Ейнджъл кимна, въпреки че съвсем не беше сигурен.
— Да. Разбира се, че ще се справя.
Ейнджъл се събуди, викайки името на брат си. Лежеше в тъмнината и се опитваше да успокои забързаното си дишане. Сърцето биеше бързо в гърдите му. Чувстваше се така, сякаш Франсис е съвсем наблизо и може да го докосне.
Отви се и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и се втренчи, невиждащ в бурканите и кутиите, които Лина и Маделин му бяха оставили. Без да се замисля, посегна към бутилка мляко. Когато пръстите му докоснаха студената пластмаса, той се дръпна. Щеше да пие мляко, за бога! Какво ли щеше да последва…
Вдигна глава и се втренчи в дървения таван.
— Излез от главата ми, Франко. — Думите го накараха да изпита чувство за вина. Тресна вратата на хладилника и стисна очи. — Трябва да продължа моя живот. Моят живот…
Но какъв беше неговият живот и как да го разбере? Отиде в дневната и се отпусна на дивана.
— Какво да правя, Франко? Как да се променя?
Чакаше и чакаше, но не получи отговор. След няколко минути започна да се чувства като идиот. «Яко съм я закъсал, братко. Започвам да искам съвети от умрелите.»
Усмивката му изчезна. Не беше смешно.
Неспокоен и раздразнителен, той стана, отиде до задната врата и я отвори. Утрото настъпваше и хвърляше розови отблясъци върху спокойната повърхност на езерото. Вятърът свиреше в дърветата и за миг му заприлича на смеха на Франсис.
— Как да се променя, Франко? Как?
«Ти вече се промени.»
Думите дойдоха отдалеч, примесени с шума на вятъра. В първия момент не ги разбра, не си спомняше въпроса си. И после всичко си дойде на мястото.
Усмихна се.
— Разбира се, Франко. Винаги се измъкваш с най-лесния отговор.
Той се изсмя дрезгаво и затвори вратата. Сега пък говореше с призраци. Сигурно съвсем скоро щеше да се побърка.
Ейнджъл знаеше, че се е променил, но сякаш разликата не беше кой знае каква. Малки промени — вкус към музиката и храната, необходимост да бъде сред хора. Нямаше коренна разлика. Не беше направил нищо по-различно, а той беше човек, който винаги съдеше за себе си по действията си, не по думите или чувствата. Да се откаже от едно питие и цигара, не беше достатъчно. Трябваше да направи нещо.
Живееше в тази къща вече повече от седмица и не бе излизал нито веднъж. Маделин му носеше храна и я оставяше на верандата, сякаш той беше някой Квазимодо на диета. Отвън беше паркиран чисто нов мерцедес — за първи път притежаваше кола с повече от два предпазни колана и с метален покрив — и чисто нов «Харлей Дейвидсън». Още не беше карал нито едното.
Криеше се тук, защото се страхуваше какво може да се случи, когато светът разбереше за трансплантацията. Засега не бяха сигурни в диагнозата, но това нямаше да трае дълго.
Светът щеше да разбере всичко, знаеше го. Всеки ден журналистите предлагаха все повече и повече пари, за да разберат истината. Съвсем скоро някой щеше да проговори.
«Би трябвало да си ти, Ейнджъл.»
Сякаш наистина чу гласа на брат си. Франсис би казал точно това.
Франсис би му казал да излезе от скривалището си и да разкаже истината за това, което му се е случило. Да му напомни, че може да бъде модел за подражание за някой друг, за някой нещастник, който лежи в самотното си болнично легло и чака сърце.
Почти се изсмя на мисълта да бъде — той! — пример за подражание на когото и да било. Май лекарствата не му действаха добре.
Но вече знаеше какво трябва да направи.
Преди да е имал време да се замисли по-сериозно, той започна да действа. Взе телефона и се обади на «Услуги». Поиска номера на болницата «Сейнт Джоузеф» и го избра. Един добре обучен женски глас му отговори и го свърза с доктор Аленфорд. Ейнджъл остави просто и ясно съобщение — «Моля, насрочете пресконференция за десет часа сутринта в четвъртък».
Когато затвори телефона, се почувства по-добре, но знаеше, че това не е всичко, което трябва да направи. Имаше още нещо…
Но нямаше представа, какво е то.
Нещо, свързано със сърцето.
За първи път се замисли за семейството на донора си, за това, което сигурно са преживели. Вместо да се чуди кой е донорът и как ли е умрял, Ейнджъл се замисли за семейството на този мъж (никога не бе допускал, че донорът му е жена), за хората, избрали да дадат на Ейнджъл втори шанс в живота.
Преди единственото, което го интересуваше, беше името на донора. Беше направил безброй опити да принуди Маделин да наруши тайната. Фантазираше си какво ли не за този загадъчен мъж, чудеше се откъде е и как е умрял, в какво е вярвал. Но дали това беше най-важното? Дали наистина имаше такова значение, чие е сърцето в гърдите му, или най-важното беше просто да направи най-доброто с подаръка, който бе получил? С чудото.
Те заслужаваха нещо.
Благодарността му.
Хрумна му внезапно, че дължи някому нещо в този живот. Взе химикалка и лист хартия. Втренчи се в празните редове и нарисува малко сърчице в ъгъла.
Преди дори да е осъзнал какво смята да прави, започна да пише.
«Скъпо семейство на донора,
Това е може би най-трудното нещо, което някога съм правил — да напиша писмо на непознати, които чувствам като мое семейство. Няма достатъчно силни думи, които да изразят благодарността ми, а дори и да ги има, аз не съм в състояние да ги намеря.
Бях в кома, на смъртно легло, когато обичният член на вашето семейство е загинал при трагични обстоятелства. Не бях в състояние да проумея как сте се чувствали тогава, но скоро и аз загубих брат си в автомобилна катастрофа. Никога преди не съм изпитвал подобна мъка — една рана, която непрекъснато се отваря.
Как е възможно в момент като този семейството ви да помисли за подобно нещо? Дори в несравнимата ви мъка, вие сте помислили за мен и за други като мен. Направили сте го, без да знаете името ми, без да знаете нищо за живота ми или за мен самия. Смелостта и състраданието във вашия жест ме накараха да повярвам в света, в ближния си, за първи път от много години насам. И още по-изненадващо, това ме накара да повярвам в самия себе си.
Вие ми дадохте най-скъпия от всички подаръци — чудото на живота — и въпреки че сигурно никога няма да се запозная с вас, искам да знаете, че винаги ще нося частица от вас и от цялото ви семейство в сърцето си. Ще направя всичко по силите си, за да заслужа втория шанс, който ми дадохте.
Нека Бог ви благослови.»
Когато написа последното изречение, Ейнджъл усети промяна в себе си. Сякаш някаква чиста, ярка светлина проникна в душата му, осветявайки места, които са били студени и тъмни в продължение на години. За първи път в живота си той знаеше — сляпо и уверено — че е постъпил правилно.
Маделин отвори гардероба си, за да се преоблече. Пръстите й докоснаха мека, поизносена материя. Тя бавно премести копринените си блузи и извади една риза в сиво и синьо, която някога беше на Франсис.
Спомни си деня, в който той я остави тук — времето беше студено и ветровито сутринта, но до обяд се промени и се стопли. Франсис бе съблякъл старата си вълнена риза, за да облече една от онези огромни рекламни тениски, които производителите на лекарства непрекъснато й даваха.
За миг изпита непоносима болка. Заслепена от сълзите, тя свали ризата от закачалката. Поднесе я към носа си и вдиша дълбоко.
Можеше да го подуши. Леката миризма на афтършейв изпълни съзнанието й със спомени. Франсис отваря малката червена кутия, засмян, както винаги, когато видеше афтършейва. О, слава богу, вече почти го бях свършил.
Изведнъж тя осъзна, че тази Коледа той нямаше да бъде тук, нямаше да го има и за Деня на благодарността. Тя и Лина трябваше да бъдат сами. Как щяха да се справят? Всеки от обичаите, които си бяха създали, включваха трима. Кой щеше да разреже пуйката, кой щеше да закачи коледните лампички, кой щеше да изяде сладкишите, които оставяха за Дядо Коледа?
Тя притисна ризата към лицето си и си пое дълбоко въздух, сякаш така можеше да го върне към живота единствено със силата на волята си.
Господи, как й се искаше да се обърне и да го види — нейният свещеник със сините, сини очи и заразителния смях. Искаше да се втурне към разтворените му ръце и да чуе гласа му. Стисна очи. Само още веднъж, Господи… Само още веднъж.
Но тук нямаше никой. Чуваше само тихото цъкане на стенния часовник и свиренето на вятъра отвън.
Стоеше в собствената си спалня, в собствената си къща, но никога не се бе чувствала толкова самотна.
Изведнъж усети, че повече не може да издържа. Облече ризата на Франсис, закопча я и изтича през къщата. Отвори входната врата и почувства студения вятър, който я блъсна в лицето.
Когато отвори очи, видя Ейнджъл. Стоеше, подпрян на сивия си мерцедес. Стоеше там и я гледаше, сякаш нищо в този свят не го притесняваше.
Тръгна към нея и когато му оставаха само няколко крачки до верандата, спря.
— Искам да видя гроба на Франсис.
Тя се намръщи. Не беше очаквала да чуе подобно нещо от него.
— Намира се в… Магнолия Хайтс.
— Мислех, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен. — Той й се усмихна с усмивката, която грееше от толкова много корици на списания, и тя забеляза за първи път, че всъщност усмивката му е малко тъжна, че не достига до очите му.
— Какво има, Ейнджъл?
Изкуствената му усмивка помръкна.
— Той ме преследва, Мад. Сигурно защото има толкова много неща, които не съм казал, когато трябва. Мислех си, че може би… ако ги кажа сега, ще ме остави да продължа сам собствения си живот. — Пристъпи към нея. — Започвам да проумявам някои неща, Мад. За първи път виждам живота пред себе си, но…
Тя се потопи във водовъртежа на думите, които той не изказа. Имаше чувството, че потъва в миналото, но не я беше грижа. Знаеше единствено, че е самотна, била е самотна в продължение на много дълго време, а той й протягаше ръката си. Тя я пое, усети как силните му пръсти се сключват около нейните и пулсът й се ускори.
— Аз ще те закарам — каза тихо тя. Знаеше, че ако отиде с него на гроба на Франсис, щеше да му каже истината за сърцето му и той може би отново щеше да й предложи ръката си.
Той я поведе по пътеката, двамата се качиха в колата и тръгнаха към гробището. Наближаваше четири, когато пристигнаха.
Тръгнаха по пътеката към мястото, което бе избрала за гроба на Франсис. Църквата беше сложила прекрасна бяла мраморна надгробна плоча, до нея имаше метална пейка.
Двамата приседнаха. Взираха се известно време в надгробната плоча, всеки обзет от спомените си. Изведнъж Маделин се изправи.
— Ще те оставя малко насаме с него — каза тя и се обърна.
Той сграбчи ръката й.
— Не си отивай.
Тя го погледна и видя болката в очите му, страха, раздразнението и самотата и те я върнаха в едно друго време, много отдавна, когато той я бе погледнал по същия начин и бе казал същите думи. Тя бавно се отпусна на пейката.
Ейнджъл каза тихо:
— Щях да променя всичко, ако беше по силите ми.
Тя не знаеше на кого говори той — на нея или на Франсис, но това нямаше значение. Признанието му сякаш ги свърза с невидима нишка.
— Знам какво имаш предвид.
Той се засмя глухо.
— Как би могла да знаеш? Ти никога от нищо не си бягала.
Маделин въздъхна.
— Това само потвърждава колко малко знаеш за мен, Ейнджъл. Допуснах много грешки с дъщеря ни и мисля, че вземах Франсис като нещо дадено. Мислех си, че винаги ще бъде до мен. — Тя вдигна брадичка и се загледа в далечината. — Страхувах се от Франсис и от Лина. Те и двамата обичаха толкова лесно и толкова добре. За разлика от мен. Аз сякаш винаги грешах, особено с Лина. Винаги се страхувах, че ще направя нещо не както трябва, че ще кажа нещо не както трябва и че тя ще ме напусне… Просто ще изчезне някой ден и никога повече няма да се върне.
Той помълча за момент, после докосна брадичката й и обърна главата й към себе си, принуждавайки я да го погледне в очите.
— Както направих аз.
Тя не можеше да се преструва, че предателството му не бе означавало нищо за нея.
— Не спирах да те чакам да се върнеш.
— Това не беше твоя грешка, Мад. Моя беше. Аз се страхувах от теб, от мен, от бебето. Страхувах се от чувствата ми към теб. Как бих могъл да знам…
Той я погледна настойчиво. Тя чакаше, затаила дъх, полуизплашена от това, което щеше да й каже. Той се обърна, загледа се в нощното небе и когато отново за говори, гласът му беше дрезгав.
— Как бих могъл да знам, че никога повече няма да се почувствам по същия начин?
Думите прозвучаха като заклинание, сграбчиха сърцето й. Искаше да му каже нещо, но думите я плашеха. Той говореше за миналото, знаеше това, но сякаш ставаше въпрос за бъдещето.
Тя продължи да мълчи, тишината увисна между тях и най-накрая Ейнджъл отново се обади:
— Кажи нещо, Мад.
Тя се обърна към него. Знаеше, че очите й издават чувствата, които се страхува да освободи.
— Какво мога да кажа, Ейнджъл? Искаш да знаеш дали някога отново съм се почувствала по същия начин? Отговорът е не.
— Мислиш ли, че би могла?
Тя знаеше, че веднъж отговорила на този въпрос, никога не би могла да си вземе думите обратно. Щеше отново да му покаже слабостта си, като му даде власт отново да разбие сърцето й. Замисли се дали изобщо да отговаря, или пък да излъже, но знаеше, че няма смисъл. Някак си, вече му беше дала тази власт.
— Да — прошепна тя.
Бърза усмивка разтегли устните му и той се извърна, вперил отново поглед в надгробната плоча.
— Трябва ми време, Мад. Не съм човекът, който бях преди… но още не съм и някой друг. Не мога да давам никакви обещания…
Изненадващо, думите, от които би трябвало да я заболи, й дадоха надежда. Предишният Ейнджъл никога не би бил толкова искрен.
— Ние вече не сме деца, Ейнджъл.
— Какво означава това?
— Означава, че не е задължително всичко да става за един ден. Означава, че истината не се дава и не се взема толкова лесно.
— Да. — Ейнджъл отново замълча. След известно време извади лист хартия от джоба си. — Искам да прочетеш това.
Тя сбърчи вежди на тази внезапна промяна.
— Какво е?
— Просто го прочети.
Тя разгъна листа и го приглади в скута си. Първите три думи й подействаха като физически удар. «Скъпо семейство на донора.»
Тя го погледна.
— Това е писмо до семейството на донора ми. Писах го цели шест часа, но сякаш още не е много сполучливо. Помислих си, че сигурно ще искаш да ми помогнеш…
Маделин видя несигурността в очите му, молбата, и те я трогнаха дълбоко. Тя сведе поглед към писмото и го прочете. Когато свърши, от очите й се стичаха сълзи. Внимателно го сгъна и погледна към Ейнджъл. Опита се да каже, че е прекрасно, но от устните й не излезе и звук.
Разбра, че времето беше дошло.
— Някои смятат, че истината те освобождава — каза тихо тя.
— Писмото… е моят начин да опитам да се променя, да насоча живота си в правилна посока. Искам да съм добър баща на Лина, но не знам как. Понякога я гледам и се чудя къде са отишли всички онези години и какъв ли щеше да бъде животът ми, ако я бях водил на детска градина и на училищни тържества. Знам, че имам много да наваксвам, но трябва да започна отнякъде — и сърцето сякаш е добро начало.
Маделин внимателно остави писмото на пейката и се обърна, за да го погледне право в очите. В този момент разбра, че никога не е спирала да го обича.
— Когато казах, че истината те освобождава, нямах предвид теб. Говорех за себе си.
Той й се ухили.
— Още една тъмна тайна, която си крила от мен? — Забеляза колко е сериозна, и усмивката му помръкна. — Лина моя дъщеря ли е?
— Разбира се, че е.
Маделин се приведе към него. Почти против волята си докосна гръдния му кош, почувства ударите на сърцето. Търсеше думите, подходящите думи.
— Плашиш ме, Мад.
— Страхувам се, че няма да ми простиш — прошепна тя. Искаше да го затрупа с обяснения и извинения, да го накара да разбере чудото, което му бе дала, но той я гледаше толкова втренчено, че не можеше да се съсредоточи. — Една трагедия се превърна в чудо, не го забравяй. Нямаше време да решавам, нямаше време да разговарям с някого. Ти беше в кома. Ти умираше и аз трябваше да те спася.
— Маделин. — Той докосна брадичката й, надигна я и я погледна в очите. — Знам всичко това. Защо…
— Това беше сърцето на Франсис — каза тя и сълзите рукнаха по бузите й. — Дадохме ти сърцето на Франсис.
Той замръзна, отдръпна ръката си. Така се вцепени, че тя се изплаши.
— Кажи нещо — помоли го.
Ейнджъл се взираше в нея с пребледняло лице.
— Позволила си им да извадят сърцето на Франко?
Тя трепна.
— Той беше в мозъчна смърт, Ейнджъл. Нямаше да се оправи. Трябва да разбереш…
— Исусе Христе! Позволила си им да му извадят сърцето?
— Ейнджъл…
— Ти ме излъга.
Маделин поклати глава.
— Това не беше лъжа… Просто те оставих да вярваш… — Тя извърна засрамено глава. — Излъгах — призна си тихо. — Излъгах.
Той скочи на крака и се втурна по тъмната пътека.
Тя изтича след него.
— Ейнджъл, моля…
Той се обърна, удряйки я със студенината на погледа си.
— Моля какво? Моля да разбереш, че е било правилно да сложат сърцето на Франсис в моето тяло?
Маделин плачеше толкова силно, че почти не го виждаше.
— Той би пожелал да стане така…
— И си мислиш, че това помага?
Той изчезна бързо в сенките.
Тя остана там, задъхана. После вдървено се обърна и се върна при пейката. Сви се напред, зарови лице в ръцете си и заплака за всички тях.
Не знаеше колко време е стояла там, но когато вдигна глава, вече беше съвсем тъмно. В гробището светеха няколко лампи.
Към нея бавно се приближаваха стъпки.
Тя се изправи. Опитваше се да различи сянката му в тъмнината.
— Ейнджъл?
Той пристъпи в кръга светлина на около три метра от нея. Стоеше там — висок и строен, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Не виждаше лицето му.
— Затова съм го сънувал — каза приглушено той.
Маделин не знаеше какво да му отговори. Лекарят в нея искаше да отрече, искаше да обясни, че сърцето е просто един орган, не по-различен от бъбрек или черен дроб. Но жената в нея, жената, която бе обичала Франсис и брат му, не беше толкова сигурна.
— Може би. — Разбра, че това е само полуотговор, а полуотговорите бяха разбили живота й. — Да. Вярвам, че затова го сънуваш.
Той се премести към нея и тя видя следите от сълзи по бузите му и я заболя от това, че го е наранила толкова много. Никога не бе искала да го направи, дори и преди години. Искаше да му каже, че съжалява, но думите бяха дребни и безполезни. Седеше там, загледана в него, и чакаше.
Той седна до нея на пейката.
— Искам да те мразя за това — каза най-после.
— Знам.
— Но ти си човекът, до когото написах писмото си.
— Да.
Той не я поглеждаше.
— Това сигурно те е съсипало.
Искаше да хване лицето му с ръце и да го принуди да я погледне, но нямаше смелостта да го докосне.
— Знаеш ли какво ми помогна да го преживея?
— Кажи ми.
— Франсис. Той имаше нежна, любяща душа, би дал живота си, за да спаси някой непознат, да не говорим за брат му. Той те обичаше, Ейнджъл, и не може да става и дума за съмнение какво би пожелал след смъртта си.
— Той беше толкова добър — прошепна Ейнджъл. — Дори когато бяхме хлапета и аз се държах като истински задник… той винаги вярваше, че съм добър.
— Той не се е отказал от живота си заради теб. Много е важно да го разбереш. Той умря. Точка. А това, което се случи след това, е дар от Бога, който той обичаше. Нещо добро произлезе от смъртта му, но той не е причината за него. Ти не си причинил смъртта му.
— Ти не разбираш, Мад…
Този път тя не успя да се въздържи да не го докосне. Болката в гласа му режеше като нож. Тя се наведе и докосна леко, нежно, бузата му.
— Обясни ми.
Той се вцепени и тя беше сигурна, че се опитва да запази самообладание.
— Аз не заслужавам това сърце. Аз не мога… да бъда като него.
— О, Ейнджъл! Би го заболяло, ако те чуе как говориш.
Той се отдръпна.
— Не мога да живея заради него. Не мога да бъда толкова благороден.
Тя докосна гърдите му, почувства ударите на сърцето му и изпита надежда.
— Ти имаш сърцето на Франсис и твоята душа, Ейнджъл. Можеш да бъдеш какъвто поискаш.
Когато я погледна, очите му бяха пълни със сълзи. Тя обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Ейнджъл зарови лице в сгъвката на раменете й. Маделин погали косата му и леко го залюля, повтаряйки му, че всичко е наред.
След доста време той се отдръпна.
— Страхувам се, Мади…
— Знам.
— Не знам накъде да вървя отсега нататък, накъде би искал да тръгна Франсис.
— Просто върши нещата едно по едно.
Той се засмя.
— Звучиш ми като педагогическия ми съветник.
Тя се усмихна.
— Накъде искаш да вървиш отсега нататък, Ейнджъл? Защо не започнеш с това?
Той я погледна и тя можеше да се закълне, че очите му бяха пълни с любов.
— Вкъщи — каза просто той. — Искам да си отида вкъщи.
Глава 23
Той знае, че става по-студено. Вижда свидетелства за студа, въпреки че не може да го почувства. Небето бе станало съвсем черно, както често се случва през последните дни на ноември. Дърветата се гушат едно в друго покрай пътя и ако се заслушаше внимателно, можеше да ги чуе как шепнат. Чуди се защо никога преди не ги е чувал да говорят.
Но сега чува толкова много различни неща — барабаненето на дъждовните капки, падането на мъртво листо. Дори светлината на звездите имаше свой звук, едно напевно бръмчене, което му напомняше за жуженето на пчелите в розовата градина в първите дни на лятото. Всичко издава звук, с изключение на люлката, която виси отпусната и неподвижна под него. Както и той самият. Той е най-тихото нещо на света.
Животните в квартала знаят, че той е тук. През студени и тъмни нощи като тази те минаваха покрай къщата, вперили златистите си очи в него, с настръхнала козина. Когато ги вижда, има чувството, че усеща нещо, някакво изтръпване в пръстите, което прилича на спомен, сякаш можеше да си спомни колко мили бяха те, колко успокояващо му действаше някога да приласкае някоя улична котка. Но изтръпването не е истинско. Знае, че вече няма истински сетива. Просто си го спомня, защото така му е хубаво и не му остава нищо друго.
Една кола завива към къщата. Когато светлината от фаровете докосва дърветата, те спират да говорят. Колата спира и фаровете изгасват.
Чува как вратата се отваря, после стъпките на Ейнджъл, който отива до другата врата и я отваря. В слабата светлина от таблото той вижда Маделин, седнала на мястото до шофьора.
Тя слиза от колата. Усмихва се, за първи път от дни насам. Той инстинктивно разбира, че Ейнджъл е този, който й е върнал усмивката.
Би трябвало да го заболи от това, че тя гледа друг мъж с очи, пълни с любов, и чака болката да го прониже, но тя не идва и липсата й го изненадва.
Знае, че все още може да чувства болка. Беше я почувствал по-рано днес, когато видя Маделин да излиза от къщата. Очите й бяха подути и зачервени от плач и той знаеше, че е плакала за него. Заболя го, когато я видя да стои на верандата, облякла старата му риза. Болеше го някъде дълбоко, дълбоко — там, където някога беше сърцето му.
Но сега тя се усмихва и е толкова красива. Сякаш плува към него. Главата й е склонена към Ейнджъл, красивото й лице — осветено от златиста светлина.
Изведнъж разбира, че те изглеждат млади и щастливи. И двамата. По този начин се гледаха и преди, по начин, по който тя никога не го погледна.
Странно, но тази мисъл го стопля, кара го да се чувства достатъчно лек, за да се надигне от люлката. Някакво странно усещане се заражда в тялото му и този път той е почти сигурен, че е истинско. Започва в пръстите на краката му и се движи нагоре. Сякаш блестяща светлина преминава през вените му, осветявайки го отвътре. Изпитва чувството, че е в безтегловност.
Очаква да се надигне, но когато това не става, той поглежда надолу, за да открие, че още нещо от него е изчезнало. От кръста надолу няма нищо, освен сянка.
Това го изненадва и обърква, това бавно изчезване на тялото му, но не го плаши. Сякаш е… нормално.
Когато отново вдига поглед, вижда, че Маделин е на верандата до него. Чува приглушения й глас, който говори на брат му, въпреки че не може да различи думите. Отговорът на Ейнджъл е провлечен звук, който прилича на шепота на дърветата.
Иска му се да бъде до тях, да махне с ръка и да каже: «Аз съм тук, вижте ме».
Тя отваря вратата и светва лампата на верандата и тогава той вижда една сянка, която стои до тях.
Знае, че това е сянката на мъжа, който някога беше. Като хипнотизиран, се вижда как се слива със сянката на брат си и остава там, достатъчно близо, за да може да ги докосне.
Хубаво му е да бъде в сянката на брат си — част от Ейнджъл и в същото време разделен. Усеща как се отпуска и отново сяда на люлката. От устните му излиза въздишка на облекчение и при звука някаква птица изпляска с криле откъм ябълковото дърво в градината.
Най-после разбира какво е чакал, както и това, че чакането му вече е към своя край.
Лина погледна към небето. Имаше чувството, че пред нея се открива един съвсем нов свят. Не знаеше точно защо. Това си беше същото нощно небе, което бе гледала, откакто се помни, същите звезди. Но тази вечер ги виждаше по начин, различен отпреди. Млечният път представляваше размазано петно от сиво-бяла светлина, напръскано от премигващи звезди. Както лежаха, загледани нагоре, една звезда се откъсна от небето, оставяйки блестяща светлинна диря, преди да изчезне.
— Пожелай си нещо — каза Зак.
Лина се усмихна. Джет за нищо на света не би казал нещо толкова сантиментално. Думите му я стоплиха.
Тя се претърколи на една страна и го погледна. Той лежеше до нея, пъхнал ръце под главата си. Пясъчнорусата му коса бе паднала назад. Тя виждаше светлината на звездите, отразена в очите му, и замечтано се замисли, че точно така трябва да бъде — той беше този, който й показа магията на нощното небе.
Зак се обърна към нея и й се усмихна бавно, сънливо.
— Пожела ли си нещо?
Тя за малко не го докосна, но той никога не й бе давал да разбере, че го иска. Бяха прекарали последните две седмици заедно — обядваха, мотаеха се по коридорите на училището, чакаха автобуса. Разговаряха за всичко — за това, колко самотно е понякога да бъдеш на шестнайсет и как родителите често не могат да те разберат. Зак беше този, който първи накара Лина да се запита за чувствата, които изпитва към майка си. Беше го казал съвсем непринудено, в една нощ като тази, когато седяха на пейките на стадиона. Тя не смяташе, че той се опитва да промени възгледите й, просто й говореше, а тя слушаше…
— Спомням си, когато се обадиха от болницата — беше казал той. — В един миг нашите са тук, дрънкат ми глупости за косата, за дрехите и за оценките, и в следващия миг вече ги няма. Просто — пуф! — и оставаш сам.
Тя се бе притиснала към него. Не знаеше какво да каже.
— Бих се отказал от всичко, Лина, от всичко, само за да чуя още веднъж майка ми да ми се кара.
Лина си спомни последните груби думи, които бе казала на Франсис, и как така и не получи възможност да му се извини, да му каже, че той е бащата, когото е търсила. Сега вече знаеше, че понякога животът не ти дава втори шанс да се извиниш. Понякога едно ужасно, трагично телефонно позвъняване проваля всичко.
Тя обичаше майка си. Разбра го в този момент, разбра го съвсем ясно. Ако нещо се случеше с майка й, Лина щеше да поиска да умре. И въпреки това тя я нараняваше непрекъснато, замеряше я с горчиви, злобни думи, за които не би й стигнал цял живот да се извини.
— Ти си такава късметлийка — прошепна Зак в тъмнината.
Искаше да му каже, че се чувства късметлийка, но също така — очукана от живота, засрамена от собствения си егоизъм. Но изпитваше и още нещо. Надежда. Беше прекарала последната година, противопоставяйки се на живота — държеше се като бунтарка, за да прави напук на майка си и се правеше на наркоманка, за да се хареса на Джет. Сега просто искаше да бъде себе си — която и да беше. Сякаш изведнъж светът се отваряше за нея, изпълнен с възможности.
И това й го беше дал Зак — само с няколко искрени думи. Беше си помислила дали да не хване ръката му и да я стисне, за да му покаже, че разбира, но не посмя.
Сега се премести малко към него, достатъчно близо, за да различи мъничките лунички, обсипали носа му. Чакаше го да я погледне, но той не го направи. Просто продължаваше да се взира в небето. Тя затвори очи и съсредоточи цялото си съзнание върху една мисъл: «Целуни ме».
Той не помръдна.
Тя въздъхна отчаяно. Нищо чудно, че още е девствена. Не можеше дори да накара едно момче да я целуне. През изминалите две години бе направила какво ли не, за да накара Джет да я забележи, но той така и не й обърна внимание. А сега Зак се отнасяше с нея, сякаш беше най-добрата приятелка на по-малката му сестра.
— Нещо не ми е съвсем наред — промърмори тя и веднага се ужаси, че го бе казала гласно.
Той се обърна към нея. Надигна се на лакът и й се усмихна.
Сините му очи изглеждаха почти черни в тъмнината, ноздрите му потрепваха, когато си поемаше дъх. Имаше лице като това на чичо й Франсис — такова, което те караше да се чувстваш близък. Искаше да го попита дали я смята за красива или дебела, но не й достигаше смелост, затова не каза нищо.
Той се усмихна и тя изпита неприятното чувство, че е разбрал за какво си мисли. Това беше унизително — мисълта, че липсата й на самочувствие е толкова очевидна. Тя нервно пъхна косата зад ушите си.
— Какво има?
— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал — каза той.
От думите му й се прииска да се разплаче и тя се зачуди дали това означава да се влюбиш. Искаше й се да знае какво да каже — подходящите думи на зрял човек, но не можеше да ги намери.
— Знаеш ли, зимният бал наближава — каза той. — Какво… какво ще кажеш да отидем заедно?
Тя изпита внезапен страх: той сигурно се шегуваше с нея.
— Ще изглеждаме като Къртни Лав и мистър Роджърс.
Той се засмя и смехът му толкова й хареса, че тя се присъедини към него.
— Е, и?
Лина го погледна със страхопочитание. Чувствата й бяха в безпорядък, сърцето й биеше като обезумяло.
— Добре.
Той й се усмихна с една от своите усмивки — бавна и сигурна, от които гърлото й пресъхваше. И тогава я целуна.
Лина все още витаеше из облаците час след като Зак я закара вкъщи. Беше спрял колата си, излезе пръв и дойде да й отвори вратата.
Тя хвана ръката му и излезе сковано. Щеше й се да има достатъчно смелост да го помоли за още една целувка, но не се осмели. Страхуваше се, че може да се размекне и да се разтопи.
Той се приближи.
— За бала… облечи нещо синьо — като очите ти.
Тя не можа дори да отговори, само кимна.
Усмихнат, той я поведе по пътеката към къщата. Почти бяха стигнали, когато видя баща си, седнал на стълбите на верандата. Просто седеше там, съвсем сам.
Лина и Зак спряха пред него.
Ейнджъл се изправи бавно, изтупа дънките си и протегна ръка към Зак.
— Аз съм Ейнджъл — каза той, макар че едва ли имаше нужда, сякаш не беше известна холивудска звезда. — Бащата на Анджелина.
Зак пое ръката му.
— Аз съм Закари Оуен, господин Де Марко. Ще заведа Лина на зимния бал, ако нямате нищо против.
Ейнджъл се засмя.
— Аз не съм такъв баща. Тези въпроси трябва да се уреждат с майка й.
Заболя я от начина, по който отклони отговорността. Лина се намръщи.
Зак се обърна към нея.
— Лека нощ, Лина. До утре.
Тя кимна разсеяно и когато Зак си тръгна, тя се обърна към Ейнджъл.
— Какво правиш тук?
— Чакам те.
Заля я топло чувство. Ухили се.
— Страхотно.
— Може би, а може би не. Ела тук. — Той я заведе до най-горното стъпало и седнаха там, един до друг. — Имам да ти казвам нещо. — От думите му я обзе тревожно предчувствие. — То може би ще те разстрои.
Обърна се към него.
— Какво има?
Той извърна поглед, сякаш не можеше да я гледа в очите, и тревогата й прерасна в страх. «Той си тръгва, точно както каза майка. Сега ще ми каже, че вече не иска да бъде баща.»
— Става въпрос за операцията ми.
Тя изпита за миг облекчение, после страхът я сграбчи още по-силно.
— Добре ли си?
Той се усмихна нежно.
— Добре съм. Всъщност доста добре за… — Гласът му се сниши, той се взираше в нея с настойчивост, която почти я подразни. — Доста добре за човек, преживял сърдечна трансплантация.
Изглеждаше толкова сериозен и изплашен, че тя за малко не се засмя.
— Това ли е страшното «Имам да ти казвам нещо?» Господи, а аз си помислих, че сигурно умираш.
— Това не те ли тревожи?
— Господи, татко, та аз съм дете на кардиолог! Израснала съм в болницата — обзалагам се, че познавам повече хора със сърдечни трансплантации от теб.
Усмивката му проблесна внезапно, после бавно изчезна.
— Това не е всичко.
Тя се ухили.
— Знам, таблоидите бяха прави. Присадили са ти сърце от извънземно.
Той се засмя.
— Това ли е най-новото?
Замълчаха. Лина се облегна назад на лакти и се загледа в тъмните розови храсти покрай оградата.
Ейнджъл се опъна до нея.
— Става въпрос за това, Лина… Имам… Искам да кажа… Получих… — Той си пое рязко въздух, но не каза нищо повече.
Лина се обърна към него. Слабата светлина къпеше лицето му и бледата кожа придобиваше златист оттенък. Тъмнокафява коса, с цвят на кафе, се къдреше покрай яката на дънковата му риза. Той погледна към осеяното със звезди ноемврийско небе и въздъхна тежко.
Лина разбра, че му е трудно. Беше странно, но дори само преди седмица не би забелязала нещо подобно — възрастен човек да не знае какво да каже. Щеше да изсумти и да му каже да изплюе камъчето, защото няма цял ден на разположение.
Но последните няколко седмици я бяха променили. И ако имаше нещо, което наистина да разбира, то беше колко трудно е понякога да изкажеш мислите си. Затова чакаше търпеливо, без да казва нищо.
След известно време той опита отново:
— Страх ме е да ти го кажа, Лина. Не искам да те нараня…
Тя не го поглеждаше. Нямаше нужда — лицето му беше като жигосано в съзнанието й. Носеше го като скъп медальон до сърцето си.
— Чичо Франсис обичаше да казва: «Любовта наранява, Анджелина-балерина, но също и лекува». — Тя въздъхна. Спомни си всичките нощи, през които бе седяла точно на това място с чичо Франсис и говореше с него за всичко, което я тревожеше. Беше свикнала да мисли, че той би останал с нея тук завинаги, стига да го помолеше.
— Ти обичаше Франсис, нали?
— Да — прошепна тя. — Обичах го.
— Ами ако той е някак си все още… Все още тук.
— Той е тук — отвърна тихо тя. — В сърцето ми. И в сърцето на мама.
— И в моето.
Думите му я изненадаха, тя изведнъж се зачуди как ли приема Ейнджъл смъртта на брат си. Не бяха се виждали в продължение на години, а Франсис никога не бе споменавал, че брат му е известният Ейнджъл де Марко.
— Ти ми се подиграваш — обвини го тя.
— Не. Просто се опитвам да намеря начин да ти кажа нещо, но явно не успявам.
— Просто го кажи. Аз не съм дете.
Той се обърна към нея. Хвана ръката й и я сложи на гърдите си. Тя усети ритмичното биене под блузата му.
— Почувствай ударите на сърцето ми.
Тя кимна.
— Това е от… — Той преглътна, сякаш изведнъж му призля. — Това е сърцето на Франсис.
Беше необходимо малко време, за да осъзнае значението на думите. Тя рязко дръпна ръката си и премига срещу него.
— Д-да не би да казваш…
— В мен бие сърцето на чичо ти Франсис.
Тя не знаеше как да реагира.
— Лина?
Долови страха в гласа му и това я обърка. Обърна се към него. Взря се за миг в разтревожените му очи и изпита чувството, че пада в непрогледен мрак. Помисли си налудничаво: «Аз въобще не познавам този човек. Той е мой баща, а аз въобще не го познавам…».
И тогава разбра, че той се страхува, защото я обича. Страхуваше се тя да не си помисли, че е направил нещо лошо. Той се страхуваше от нея. Още едно парченце от мозайката си дойде на мястото — любовта означаваше винаги да изпитваш малко страх.
Тя му се усмихна. Изпълни я някакво ново, невероятно чувство, от което й се прииска да закрещи от радост.
— Ти носиш сърцето на Франсис — тихо каза тя.
Той затаи дъх.
— Да.
Тя знаеше, че сега държи всичко в ръцете си. Каквото и да кажеше, то щеше да определи отношенията им завинаги. Сълзи замъглиха погледа й и тя ги избърса с ръкав.
— Знаех си, че не ме е изоставил — прошепна.
По лицето му премина сянка на облекчение.
— Ти наистина си невероятна, Лина.
Той бавно разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Това беше първият път, в който я прегръщаше, и тя знаеше, че никога няма да го забрави, никога. Беше като прегръдката на Франсис… и на Ейнджъл, сякаш те двамата я прегръщаха едновременно, двамата мъже, които толкова много обичаше.
Нямаше никаква представа, колко дълго са седели така, прегърнати на горното стъпало. Разговаряйки за всичко, което им идваше на ума. Някъде към десет, когато госпожа Хендикот отваряше задната си врата, за да изхвърли котарака навън, заваля. Капките затупаха по земята, понесени от странно топъл вятър. Още по-странно — на небето нямаше облаци.
Люлката зад тях изскърца и се разлюля, сякаш я бе докоснала невидима ръка. Вятърът се изви и засвири в стрехите и прозвуча — странно — като смеха на чичо Франсис.
Глава 24
Журналистите се изсипаха в болницата «Сейнт Джоузеф» като скакалци. Репортери и оператори от цялата страна се събраха на паркинга, разхождаха се насам-натам, проверяваха апаратурата си.
Кафенето, отворено заради пресконференцията на Ейнджъл, определена за десет часа, вече пукаше по шевовете от хора.
Ейнджъл стоеше в сервизното помещение зад кафенето и наблюдаваше суматохата отвън през малкото овално прозорче на вратата. Беше застанал до огромен фризер, но не той беше причината да изпитва студ.
Беше от нерви.
Някой докосна рамото му и той подскочи, обръщайки се назад. Маделин, Крис и новият му кардиолог, Сарандън, стояха зад него. Маделин бавно дръпна ръката си от рамото му.
Ейнджъл се опита да се усмихне.
— Не мога да повярвам… Нервен съм. По дяволите, правил съм това стотици пъти.
Тя го изгледа изпитателно.
— Трезвен ли?
Той се замисли.
— Май не съвсем.
Аленфорд погледна часовника си.
— Десет часът е.
Ейнджъл сграбчи ръката на Маделин.
— Не знам дали мога да го направя.
— Можеш да направиш всичко, Ейнджъл де Марко. Кога ще го проумееш?
Тя го каза толкова спокойно, толкова делово, сякаш беше неоспорима истина, че Ейнджъл може да направи всичко, да бъде всичко. Вярата й в него го изуми.
— Какво щях да правя без теб?
Тя се засмя, но смехът й беше нервен.
— Готов ли си?
— Не казвай на Лина, че съм се държал така. Тя смята, че съм страхотен.
Аленфорд стисна рамото на Ейнджъл и тръгна към вратата. Сарандън го последва.
В мига, в който двамата лекари излязоха навън, започнаха да святкат прожектори, да бръмчат камери.
Аленфорд отиде до подиума, почука по микрофона, за да провери дали работи, и започна да чете предварително подготвено изявление.
Иззад вратата Ейнджъл чуваше части от речта му.
«… Анджело де Марко беше приет в болницата «Сейнт Джоузеф» след третия си, най-сериозен пристъп… Само сърдечна трансплантация можеше да спаси живота му… Господин Де Марко беше записан в списъка на Банката за донори като потенциален получател…»
Някой зададе въпрос, който Ейнджъл не успя да чуе добре.
— Не — отвърна Аленфорд. Гласът му бе по-строг от обикновено. — Господин Де Марко не се е ползвал със специални привилегии заради известността си и финансовото си положение. Беше сложен в началото на списъка, защото беше в критично състояние. — Аленфорд сгъна листовете с изявлението си и ги пъхна в джоба на престилката си. — Той чакаше за сърце, както всички останали. Повече от някои, по-малко от други. Аз извърших операцията, която премина много добре. Господин Де Марко остана известно време в болницата, след което беше изписан. Сега той се намира в нов етап от живота си. Благодаря ви.
Въпросите заваляха като град. Репортерите подскачаха, вдигнали ръце. Ейнджъл не чуваше въпросите, но знаеше, че те нямат значение. Аленфорд можеше да каже каквото си поиска, но бъркотията навън нямаше да престане, докато не се появеше Ейнджъл.
Маделин стисна ръката му.
— Не е задължително да излизаш.
— Малко е страшничко — призна той. — Сякаш чувам в главата си песента от «Челюсти». Или Франсис пее, или наистина съм в опасност.
Тя се засмя.
— Ти не си нормален, Ейнджъл де Марко.
През опушеното стъкло видяха как Аленфорд отстъпва вляво от подиума — сигналът за появяването на Ейнджъл, ако искаше да го направи.
Той се обърна към Маделин.
— Ела с мен.
— Разбира се.
Внезапно му се прииска да я целуне. Но само се усмихна. Само мисълта, че тя ще е до него, ще го подкрепя и ще вярва в него, му даваше сили да направи и невъзможното. Това го изненада — колко е хубаво да имаш на кого да се опреш. Започваше да се чуди дали не се е страхувал, защото е сам.
— Най-добре ти да излезеш първа. Ако ни видят заедно, скъпо ще си платим. Утре сутринта ще преровят кошчето ти за боклук, за да търсят бельото ми. Някоя стриптийзьорка ще го опише.
Зачака тя да се засмее, но Маделин не го направи. Просто стоеше там и го гледаше.
— Ще се справиш.
Стисна за последен път ръката му и излезе от кухнята. Заобиколи подиума и седна в дъното на стаята.
Това е. Той си пое въздух и се приготви точно както би направил преди някой дубъл. С лекота, родена от практиката, се вмъкна в кожата на известния Ейнджъл де Марко.
Излезе усмихнат от кухнята. Знаеше, че изглежда така, сякаш е най-безгрижният човек на света. Качи се на подиума и спря.
— Това е той!
Светкавиците блеснаха, камерите забръмчаха. Отвсякъде долитаха въпроси, но нито един не се чу ясно.
Някой започна да ръкопляска и изведнъж въпросите спряха и всички започнаха да го аплодират.
За първи път от два месеца насам отново беше Ейнджъл де Марко — не някой анонимен Марк Джоунс, не оперираният от стая 264-W, не неблагодарен по-малък брат, не избягал от детето си баща. Той беше Ейнджъл де Марко, лошото момче, актьорът от Холивуд, и това му харесваше.
Старите чувства отново се върнаха, изпълниха го. Шумът на аплодисментите сякаш напомпваха егото му и той изпита чувството, че ще избухне. Как бе забравил тези магични моменти, в които се чувстваше обичан и обожаван от целия свят?
Вдигна ръка усмихнат.
— Хайде, хайде, аз не съм извършил операцията, само я преживях.
Избухна смях. Аплодисментите бавно стихнаха и Ейнджъл забеляза как в настъпилата тишина всички го наблюдаваха с неприкрито любопитство.
Обикновено не го гледаха така. Дългият червен белег, прорязващ гърдите му, започна да го сърби.
Надутият балон на егото му спадна и той се почувства празен и обикновен. Внезапно се замисли дали ще успее да оцелее така — бидейки просто обикновен човек.
Никога не бе мислил за такива неща. В миналото се присмиваше на мъжете със съпруги и семейства.
Винаги бе смятал, че животът е един безкраен купон — или си поканен, или не си. Ако не си поканен, си част от обслужващия персонал, който никога не се забавлява.
Но вече бе започнал да разбира, че забавлението е само част от живота. Спомни си предишната вечер, времето, което бе прекарал с Лина на верандата, нейната прегръдка. Спомни си и Маделин на гроба на Франсис, нежните думи и усмивките, с които му бе помогнала да преодолее болката. Беше изпитал повече чувства през онези няколко минути с тях, отколкото през всичките предишни трийсет и четири години.
— Преди всичко — каза тихо той, — искам да благодаря на болницата за изключителната им грижа. Моите лекари — Крис Аленфорд, Маркъс Сарандън и Маделин Хилиърд — се бореха за спасението на живота ми дори когато се държах отвратително. А сестрите и терапевтите…
— Ейнджъл, покажи ни белега си!
Грубото подвикване измъкна Ейнджъл от мислите му и му напомни къде се намира. Веднага разбра, че е мълчал прекалено дълго. Сега те наистина се чудеха какво му става.
Той се засмя непринудено.
— Хайде, Джеф, не ставай смешен! Наистина ли мислиш, че Америка иска да види точно белега ми?
— Как се чувстваш, Ейнджъл?
— Страхотно, благодаря. Персоналът на болницата свърши чудесна работа с мен.
Някой се изсмя.
— Свършиха чудесна работа и с нас. Никаква информация за теб не можа да излезе.
Ейнджъл кимна.
— Такава беше молбата ми. По дяволите, трябваше ми доста време, за да призная пред себе си, че съм болен. Не бях готов да го съобщя на света.
— А сега си готов, така ли?
Ейнджъл познаваше предизвикателствата. Бръкна в джоба си за изявлението, което си беше подготвил предварително, но изведнъж реши, че е прекалено официално. Облегна се на лакти на подиума и погледна тълпата.
— Ето цялата история. Още съм болен, но се оправям и сигурно ще живея дълго, но се възстановявам от сериозна операция. Имам нужда от време и наистина ще съм ви много благодарен, ако ми го дадете.
За миг настъпи пълна тишина, после някой се обади:
— Ейнджъл де Марко не би казал това.
Ейнджъл погледна към репортера на списание «Пийпъл» — тази жена го бе интервюирала миналата година.
— Това съм самият аз, Боби. Но човек обикновено се променя след такива неща — или се променяш, или умираш. — Той се засмя. — Хайде да говорим направо — блъснах стената с глава и извадих дяволски късмет, че се случи в болницата «Сейнт Джоузеф». Това би трябвало да разкажеш на читателите си, Боби. Аз съм късметлия. Близо четирийсет хиляди души годишно умират, чакайки за органи.
— Кой беше донорът ти? — остро попита тя.
Журналистите възбудено зашепнаха.
Ейнджъл изпъна рамене.
— Това е поверително.
— Мъж или жена? — обади се някой от ъгъла.
Ейнджъл се насили да се усмихне.
— Да.
— Кога точно беше извършена операцията? — попита Боби, готова да запише датата, която щеше да даде началото на разследването.
— Това си е лично моя работа. — Ейнджъл се усмихна още веднъж, за да омекоти значението на думите.
— Какво ще правиш сега? Чува се, че смяташ да започнеш снимките на нов екшън?
Странно, но това му прозвуча толкова незначително. Само преди година щеше да изпрати Вал да изкопчи тази роля, с нареждания да направи всичко възможно, но да я получи. А сега му беше абсолютно безразлично. Мисълта завинаги да напусне Холивуд предизвикваше у него само съвсем малко съжаление. Старият му живот бе започнал да избледнява като сън, който почти не си спомня.
Замисли се дали да не им каже истинското си намерение — да основе фондация на името на Франсис Ксавиер де Марко за трансплантиране на органи. Но ако споменеше името на Франсис, някои ненормалник щеше да се опита да интервюира мистериозния му брат и когато откриеха, че е мъртъв, когато откриеха кога и как е загинал, всичко щеше да свърши. Някой трудолюбив репортер щеше да копае, докато извади цялата история на бял свят.
Не, щеше да им каже за Франсис по-късно, когато раната позаздравее. Някой ден — ако и когато поиска — щеше да сподели със света истината за станалото чудо.
Някой ден, но не днес.
Той отново се усмихна.
— Възнамерявам да се установя на едно място и да заживея нормален живот.
— Ти? — възкликна някой през смях.
Боби го наблюдаваше съсредоточено.
— Казвал си го веднъж и преди.
Ейнджъл дори не премига. Тя беше права. И двамата го знаеха, защото сам й го беше казал.
— Така е, Боби — потвърди тихо той. — Само че има известна разлика. Тогава знаех, че лъжа. Не можех да си представя живота си по друг начин, освен като един безкраен купон. — Не можа да се въздържи и погледна към Маделин. — Сега пред мен се разкриват много нови възможности.
— Колко още ще живееш? — попита някой.
Той погледна към репортера.
— А ти?
— Възнамеряваш ли да се установиш и да се ожениш?
Ейнджъл долови присмеха във въпроса и знаеше, че го заслужава. Известните хора, изпаднали в беда, често говореха точно като него. Огромните заглавия в «Пийпъл» за сватби — и за разводи — го потвърждаваха. Медиите и публиката се бяха научили да не вярват на звездите, които се кълняха, че ще променят начина си на живот.
Не можеше да убеди нито тях, нито себе си. Единственото, което можеше да направи, бе да опита и когато се провали, да опита отново.
— Не отговори на въпроса.
Ейнджъл погледна към репортера, седнал на последния ред. Изглеждаше изморен и смачкан. Лицето му не изразяваше никакви емоции — просто отегчен поглед, който сякаш казваше: «Изплюй камъчето, Де Марко, нямам цял ден на разположение».
— Добре, момчета и момичета, ето ви новината на деня: «Ейнджъл де Марко се оттегля».
Всички започнаха да се подхилват. Бяха чували същите думи много пъти преди и вече не им вярваха. Никой никога не бе изоставял истински славата.
— Хей, Ейнджъл — извика някой от дъното на стаята. — Да не би всичко това да е заради СПИН-а? Онази проститутка във Флорида…
Ейнджъл избухна в смях — въпросът беше толкова абсурден. Изведнъж се почувства млад и безгрижен, почти безтегловен. «Аз просто се оттеглих» — помисли си. Не беше възнамерявал да го прави, да го каже, но сега, когато го направи, се почувства свободен, както не се бе чувствал от години насам. Тези хора щяха да продължат да го наблюдават още няколко дни или седмици, но един ден щеше да се събуди и тях нямаше да ги има — вече нямаше да се интересуват от него. Щеше да живее така, както иска, без да се тревожи, че всяка негова дума или стъпка ще бъде наблюдавана под микроскоп. Можеше да бъде един обикновен човек и този път мисълта му хареса.
— Определено нямам СПИН — каза той. — Единствената заразна болест, която някога съм имал, беше славата. — Усети как започва да се усмихва, бавна, естествена усмивка, която сякаш идваше от дъното на новото му сърце. — И сега съм излекуван. — Изчака още малко, откривайки, че се надява никога повече да не застава пред тях. — Довиждане.
Усмихнатото лице на Ейнджъл се появи на телевизионния екран. Голите стени на кафенето зад него го правеха да изглежда невероятно жизнен. Въпреки лошата картина на малкия портативен телевизор, очите му бяха хипнотизиращо зелени.
Маделин взе дистанционното и започна да сменя каналите — той беше навсякъде, повтаряйки същите думи отново и отново. «Добре, момчета и момичета, ето ви новината на деня: Ейнджъл де Марко се оттегля… се оттегля… се оттегля…»
Дори сега, часове след пресконференцията, думите му продължаваха да я изненадват. Никога не беше намеквал, че възнамерява да се откаже от шоубизнеса.
Какво щеше да прави сега?
Обзе я страх. Не й се искаше да си го признава, но през последните няколко седмици Ейнджъл й беше истинска опора. След операцията се бе превърнал в човека, който тя винаги бе очаквала да бъде. Знаеше, че той смята, че това е заради сърцето на Франсис, и може би отчасти беше прав, но не напълно. В известен смисъл тя вярваше, че го познава по-добре, отколкото самият той се познаваше. Защото тя успяваше да погледне по-навътре от избухливия нрав и буйната натура. Вярваше в него — винаги бе вярвала, дори тогава, когато не искаше. Той винаги бе притежавал нещо добро. Единственото, което трябваше да направи, бе да повярва и да го развие.
Лицето му отново се появи на екрана — CNN. Сърцето й подскочи, когато го видя — беше толкова дяволски красив. И въпреки това, колкото и красив да изглеждаше на екрана, на живо беше още по-хубав. На екрана не се виждаха малките бръчици покрай очите му, когато се усмихваше, не се виждаше тъничкият белег над лявата му вежда. Камерите улавяха цялото му физическо съвършенство, но не и душата му.
Тя принадлежеше на нея и на Лина.
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Тя остави дистанционното и отиде в кухнята.
— Ало?
— Здрасти, майко — чу въодушевения глас на Лина.
Не можа да не се усмихне. Лина беше толкова щастлива напоследък — Ейнджъл и Закари й бяха подарили щастието. Въпреки че изпитваше малко ревност, Маделин беше толкова доволна, че Лина е намерила своя път, че не я интересуваше кой беше причината за това.
— В къщата на Вики Оуен съм. Играем на «Монополи», а после ще ходим със Зак на кино. Става ли?
Прииска й се да помоли да поговори С Вики, но знаеше, че Лина ще се обиди от очевидната липса на доверие. Започваха да изграждат нови отношения помежду си и този път Маделин нямаше намерение да допуска грешки.
— Ще се прибереш ли до единайсет?
— Господи, майко. Да не съм бебе?
Маделин се засмя на познатите думи.
— Ти винаги ще си останеш моето бебе.
— Да, да. Ей, майко, гледа ли пресконференцията на татко?
— Да, дори ти я записах.
Последва пауза, после Лина съвсем тихо каза:
— Той не спомена за мен.
Маделин долови разочарованието в гласа на дъщеря си и не знаеше какво да направи. Знаеше, че за Лина новооткритият й баща е истински идол, а това беше опасно. Ако Лина не пораснеше и не започнеше да вижда човека в Ейнджъл — с всичките му недостатъци — можеше да бъде наранена. Всеки ден щеше да открива малки дефекти в идеалния образ и всеки от тях щеше да й причинява болка, щеше да я кара да се чувства така, сякаш той я е разочаровал.
Какво щеше да направи Лина, когато осъзнаеше, че баща й не е Ейнджъл де Марко — актьорът, а добрият стар Ейнджъл — съвсем обикновен човек.
Подбра думите внимателно:
— Ейнджъл говори с мен за това. Не иска журналистите да започнат да те преследват, но много се гордее с теб.
— Той спомена теб.
— Аз съм един от лекуващите лекари.
Последва още една кратка пауза.
— Той наистина ли каза, че се гордее с мен? — В гласа й се промъкваше съмнение.
— Да, каза.
Лина се засмя — къс, остър смях, който бързо заглъхна.
— Да, добре, имам си ключ. Ако си заспала, просто ще вляза и ще си легна.
— Как ли пък не? Сякаш мога да спя, когато си навън. Ще те чакам.
Лина се засмя.
— Е, все пак мога да продължавам да се надявам, че някой път ще заспиш. Ще се видим в единайсет и половина, майко.
— В единайсет. Забавлявай се, но внимавай. Слагай си предпазния колан.
— Майко… — Тя драматично въздъхна. — Хайде…
Маделин се засмя.
— Имаш късмет, че не те карам да носиш каска. Поздрави Вики и Зак от мен. И, Лина…
— Да?
— Обичам те.
Последва още една пауза, в която Маделин чуваше единствено дишането на дъщеря си.
— Да, майко. И аз те обичам.
Маделин затвори телефона и се огледа. Къщата беше празна без Лина. Странно как дори една тиха, сърдита тийнейджърка може да оживи една стая.
Направи си чаша чай и отиде в дневната. Светна лампите.
Тъкмо щеше да пусне водата, за да напълни ваната, когато на вратата се позвъни. Остави чашата на ръба на ваната от розов мрамор и забърза да отвори.
Пред нея стоеше Ейнджъл и изглеждаше така, сякаш точно там му е мястото — на нейната веранда.
— Здрасти, Мад — каза той и й се усмихна с широка момчешка усмивка, която накара сърцето й да подскочи. После извади иззад гърба си букет маргаритки.
Тя се втренчи в тях изненадана. Опитваше се да си спомни последния път, когато мъж й беше подарявал цветя.
— Красиви са — смотолеви, но не знаеше какво друго да каже. Беше толкова красив, застанал на фона на звездното небе.
Той погледна към скромния букет, после отново вдигна поглед към нея.
— Щях да ти купувам дузина червени рози — дори отидох до магазина за цветя, но почувствах, че бих направил това в стария си живот. Това, което правех за жени, които всъщност нямаха значение. — Той сви рамене. — Както и да е, видях тези маргаритки и се сетих за онези, които цъфтят в двора на къщата ми. Реших, че са много подходящи за теб.
Това я трогна толкова дълбоко, че за момент изгуби дар слово. Чувстваше се смешна и незряла… Чувстваше се прекрасно. Опита се да измисли нещо остроумно, но не успя. Махна нервно с ръка към кухнята.
— Ще ги натопя.
Той се ухили.
— Нима?
Тя взе цветята и ги поднесе към лицето си, вдишвайки свежия им аромат. Обърна се и тръгна към кухнята. Извади една стара порцеланова ваза — единствената, която имаше. Сви рамене.
— В дома ми рядко има цветя.
Той я погледна.
— А би трябвало — каза тихо. — А сега ги сложи във вода, за да можем да тръгваме.
Маделин ги сложи във вазата и за миг й се прииска да разбира от изкуството за подреждане на цветя.
— Да тръгваме? — повтори разсеяно, намествайки един едър цвят в средата на вазата. Той се пречупи и тя трепна.
— Имам страхотни планове за тази вечер.
Маделин намести счупеното цвете.
— Не мога да излизам… Лина…
— Лина ми се обади, преди да изляза. Каза, че ще ходи на кино със Зак.
Тя се обърна и го погледна.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че излизаме на среща?
Той се засмя.
— Виждам, че петнайсетте години в колежа не са били абсолютна загуба на време.
Тя също се усмихна. От мисълта да излезе с Ейнджъл почти й се замайваше главата.
— Къде ще ходим?
Усмивката му изчезна и за миг той придоби сериозен вид, който я накара да си помисли, че всъщност се е пошегувал, но тогава той се усмихна отново.
— Ще видиш.
Преди да е успяла да отговори, той извади една черна лента от джоба на панталоните си и я размаха пред нея.
— Какво е това?
— Ще ти завържа очите.
Тя се засмя, изненадана.
— Значи онази стриптийзьорка наистина е казвала истината.
— Стига глупости, докторе. Просто имам малка изненада за теб.
— Надявам се, че това не означава белезници и кучешки каишки.
Той пристъпи към нея.
— Обърни се.
Тя се подчини. Ейнджъл застана зад нея — толкова близо, че тя усети топлия му дъх до врата си.
— Затвори очи.
Тя го направи и той завърза лентата и в тъмнината се събудиха всичките й останали сетива. Чу тихото цъкане на стенния часовник, неговото дишане, усети уханието на маргаритките и мускусния аромат на афтършейва му. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той бавно я обърна към себе си.
Усещаше го — стоеше точно пред нея — усещаше топлината на тялото му. Искаше да види очите му, да разбере как я гледа точно в този момент.
Пръстът му нежно докосна горната й устна и тя потрепери в отговор. Той хвана ръката й и я поведе през стаята. Маделин чу скърцането на входната врата, почувства студения въздух, който я лъхна в лицето.
Докосна превръзката.
— Чувствам се наистина странно.
— Довери ми се — прошепна той.
Щеше й се да направи някоя остроумна забележка, но се отказа. Искаше да му вярва, толкова отчаяно искаше.
— Добре.
— А сега стой тук. Ще ида да ти донеса някакви обувки и ще изгася всички лампи.
— Стаята ми е първата по коридора, вляво. Обувките са в гардероба.
— Слава богу, че ми каза. Смятах да ги търся в хладилника.
Тя чу отдалечаващите се по коридора стъпки. Внимателно пристъпи на верандата.
Нощта беше пълна със звуци. Чу как някъде на улицата се отваря и затваря врата. Слабият ветрец шумолеше в последните листа на ябълковото дърво, развяваше косите й. Люлката зад нея изскърца. Стори й се, че чу въздишка, после сякаш усети аромата на афтършейва на Франсис.
— Франсис? — прошепна тя. Чувстваше се като глупачка.
Ейнджъл затвори вратата зад нея и я поведе към люлката. Помогна й да седне. Колената му изпукаха, когато коленичи пред нея, за да свали чехлите й и да й обуе обувките.
Чувстваше се като Пепеляшка.
После той хвана ръката й и я поведе надолу по стълбите, през двора, помогна й да се качи в мерцедеса му. Без да продумва, запали колата и потегли.
Маделин се опита да разбере накъде отиват и се справяше добре, докато не отминаха първите няколко сгради. После всичко в съзнанието й се обърка и тя се облегна назад. Наслаждаваше се на спокойствието.
Най-после той спря и изгаси мотора. Тя остана на мястото си, чакайки го да й отвори вратата. Предчувствието беше като сладка болка в гърдите й.
Той й помогна да излезе от колата. Усети пръстите му върху превръзката. Когато я развърза, не я свали веднага, а се наведе и прошепна в ухото й:
— Добре дошла в 1978 година.
Тогава свали превръзката и тя не можа да повярва на очите си. Бяха в парка Карингтън, но той беше превърнат в лунапарк, чиито ярки светлини блестяха в кадифената тъмнина на нощта. В средата имаше огромна въртележка.
Тя усети как я обгръща магията на лунапарка, как я връща в миналото и тя отново се превърна в младо момиче, застанало на ръба на бъдещето с момчето на мечтите си. Всичко беше толкова истинско. Миришеше на пуканки, чуваше се музика от мюзикбокс.
Тя се обърна към него удивена.
— Откъде знаеше, че всичко това е тук?
Той се усмихна и махна един кичур коса от челото й.
— Аз го докарах тук. За теб… и за мен.
Тя поклати глава.
— Искаш да кажеш, че…
— Бившата ми лекарка е истински тиранин. Знаех, че няма да ми позволи да се появя на публично място, затова наех тези момчета. Обещавам да нося маска пред непознати и да я свалям само за теб.
— Вече нямаш нужда от маска…
— Какво смяташ да правиш — да стоиш и да анализираш или да се забавляваш?
Тя погледна към ярко осветения лунапарк. Затвори очи и се потопи в магията му. Миналото и настоящето се сляха в едно в съзнанието й и всички «тогава» и «сега» изчезнаха, за да останат само тя и Ейнджъл и магията на лунапарка.
— Смятам да се забавлявам.
— Слава богу.
Той хвана ръката й и я поведе към светлините. Тя го последва, усмихната, стиснала ръката му, докато той я водеше към мястото, където бе започнало всичко.
Глава 25
Младелия и Ейнджъл вървяха ръка за ръка. Сюрреалистичната смесица от звукове, цветове и светлини се въртеше около тях. Хората от сергиите викаха, смееха се, подканяха Ейнджъл да опита късмета си в стрелбата или да си купи хотдог, или да се снима с Хелоис — дебелата жена в кабина номер 6.
Маделин беше като хипнотизирана. С всяка стъпка усещаше как годините се връщат назад. Предателството на Ейнджъл се превърна в нещо незначително. Нощите и дните, в които го бе чакала да се върне, бяха забравени. Повече не можеше да носи този товар, не и сега, когато се чувстваше по-лека от въздуха и млада… толкова млада.
— Виж! — Ейнджъл й посочи една кабина и я поведе натам.
Тя се запрепъва след него, засмяна, здраво стиснала ръката му.
Когато стигнаха, той сложи маската си и се наведе над дървения щанд. Човекът зад щанда, сбръчкан старец, му се ухили:
— Ще спечелите ли нещо за момичето си, господине?
Маделин видя какво гледа Ейнджъл и дъхът й спря.
Това бяха чифт смешни, червени пластмасови обеци, закачени на дъската отзад.
Знаеше, че точно в този момент не бива да го поглежда. Ако го направеше, той щеше да прочете всичко в очите й. Щеше да разбере какво означава този миг за нея, как се чувства от това, че той си спомня. Но не можеше да извърне поглед.
Когато очите й срещнаха неговите, между тях прескочи искра.
— Обеците — прошепна тя.
Той се усмихна и нежно погали бузата й.
— Добре, добре, влюбени птички — прогърмя гласът на стареца. — Ще играете или какво?
Ейнджъл се ухили.
— Или какво?
Преди Маделин да е успяла да попита какво има предвид, той вече бе сграбчил ръката й и я водеше в друга посока. Тя се притисна към него. Разбра къде я води чак когато стигнаха края на лунапарка. Почувства мъничка болка в сърцето и затаи дъх.
Той я водеше към дървото. Към тяхното дърво.
Спомените се върнаха и сграбчиха гърдите й.
Той коленичи върху сухата трева, привличайки я към себе си. Пусна безмълвно ръката й и започна да рови с пръсти земята.
— Ето ги! — извика изведнъж, измъквайки мръсните червени обеци от влажната пръст.
Махна маската от лицето си и се обърна към нея.
Маделин се взираше в евтините пластмасови висулки, спомняйки си последната им нощ заедно. Нощта, в която лежаха под стария дъб и си обещаваха да се обичат вечно.
Би трябвало да я заболи от този спомен, в миналото винаги я беше боляло. Но тази вечер, виждайки обеците в ръката му, когато из въздуха се носеше ароматът на пуканки и магията беше навсякъде около тях, нищо не можеше да я нарани.
— Ти си спомняш — прошепна тя и прехапа долната си устна. Когато го погледна, от очите й бликнаха сълзи и се търкулнаха по бузите й. Не можеше да ги спре, не искаше да ги спира.
Той махна един кичур коса от челото й с калния си пръст.
— Какво си казахме тогава? Пламенни младежки думи за любовта, която никога няма да свърши, за тези обеци, които ще ни напомнят винаги за нея…
Тя се насили да се засмее. Искаше да каже нещо забавно, но от гърлото й не излезе нищо, освен прегракнало:
— Глупави думи.
Той не се усмихна.
— Не са глупави. Ти каза: «Хайде да ги заровим тук. Така една част от нас ще остане завинаги под това дърво. Когато остареем, ще се върнем тук с внуците си».
— О, господи! — прошепна тя. — Точно така казах, наистина.
— Опитах се да забравя, Мад. Бягах и бягах непрекъснато, докато изведнъж вече нямаше къде да отида. Много от нещата наистина забравих, но тези думи завинаги останаха в паметта ми. — Той хвана ръката й и сложи евтините, мръсни обеци върху дланта й. — Никога не те забравих. Знам, че това не оправя нещата, но аз никога не забравих…
Прииска й се да каже «Обичам те», толкова й се искаше да го каже, но думите опариха гърлото й.
— Аз също никога не те забравих.
Не това трябваше да каже, но само за толкова й стигаше смелостта. Този миг означаваше прекалено много и тя не можеше да рискува с думи, които той не беше готов да чуе.
— Да отидем на въртележката!
Тя се усмихна и кимна. Той й подаде ръка, изправи я и я прегърна. После заедно, притиснати един към друг като влюбени тийнейджъри, тръгнаха към лунапарка. Маделин си купи захарен памук.
Ейнджъл спря пред въртележката, клатейки глава.
— Не мога да повярвам, че смяташ да ядеш това пред пациент, претърпял сърдечна операция.
— Никога не си го харесвал.
Очите му потъмняха от изненадата, после се усмихна.
— Забравих колко добре ме познаваш.
Тя дръпна парче от памука и го напъха в устата си.
Ейнджъл извади черната превръзка и изтри лепкавото петно от носа й.
— Хайде.
Хвана ръката й и я качи на въртележката. Изрусеното момиче, което я пускаше, се втренчи в Ейнджъл със страхопочитание.
— Г-господин Де Марко — промълви тя, — вие ли ни наехте за тази вечер?
Той кимна.
— Ще ни повъртиш дълго, нали, скъпа?
Той сложи колана и вдигна палец към момичето. Въртележката започна бавно да се върти и те се издигнаха над рампата.
Маделин се облегна назад и се загледа в нощното небе. Седалката скърцаше под тях, докато се издигаха все по-високо и по-високо в тъмнината, докато около тях останаха само звездите, достатъчно близо, за да бъдат докоснати.
Ейнджъл я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. В далечината се чуваше скърцането на Виенското колело.
Но тук горе, обвити в одеялото на звездите, осветени от слабата лунна светлина, лунапаркът изглеждаше отдалечен на стотици километри.
Ейнджъл се обърна и я погледна.
— Мад…
Имаше нещо в тона на гласа му, което я изплаши — звучеше толкова сериозно. Тя изведнъж се изплаши, че той бе направил всичко това само за да се сбогува. Може би този път искаше да го направи както трябва. Сега имаше дъщеря, за която да мисли, и не би си тръгнал просто така, яхнал мотоциклета си.
— Не казвай нищо — прошепна тя, впила поглед в очите му.
Знаеше, че този път няма да може да го забрави. Ако смяташе да си тръгне, би предпочела просто да го направи — да си събере багажа и да избяга. Нямаше да понесе сбогуването.
— Исках да ти благодаря, задето спаси живота ми.
Тя въздъхна с облекчение. Беше толкова благодарна за това, което не каза, че й беше необходимо известно време, за да осъзнае какво наистина каза.
— «Благодаря ти, задето спаси живота ми?» — Тя преглътна. — Затова ли е всичко, Ейнджъл? За да благодариш на кардиолога си? — В гласа й имаше горчивина.
Той се усмихна.
— Не. Нямах предвид спасяването на тялото ми, макар че също го ценя. — Той се наведе и докосна бузата й, усмихвайки й се нежно. — Исках да кажа: благодаря ти, че спаси живота ми. Ако не беше ти през последните няколко седмици, нямаше да намеря сили да продължа. Мисля, че щях да се напия и да избягам. Но ти… и Лина, вие ми посочихте верния път.
Маделин не знаеше какво да каже.
— Това е моята Мад — каза той, усмихнат. — Сега ще те целуна, Мад. Ако имаш някакъв проблем относно това… — Той се наведе към нея.
Тя го гледаше, опиянена от копнежа, който видя в очите му. Желанието да го целуне и да бъде целуната от него беше неустоимо и преди да се усети, тя също се наклони към него.
Той хвана лицето й в ръце, преплете пръстите си в обърканите й коси и бавно я целуна.
Усещането беше прекрасно, точно като преди толкова много години. Целувката беше нежна и бавна, първата целувка след толкова много изгубени и самотни години. Тя се притисна към него.
Целувката стана по-дълбока, опасна. Езикът му се плъзна в устата й, но тя продължаваше да се притиска към него, стенейки в отговор.
Въртележката отново ги върна при звездите, но Маделин почти не забеляза. Единственото, което усещаше, беше нуждата да бъде докосвана, прегръщана, галена от този мъж.
Въртележката внезапно спря.
— Това достатъчно ли е, Ейнджъл?
Маделин се дръпна от него и погледна към изрусеното момиче, което й се ухили.
— Мисля, че свършихме — каза Ейнджъл и отново сложи маската си. — Да вървим, Мад.
Маделин се чувстваше лека като перце. Разхождаха се в продължение на часове — разговаряха, смееха се, спомняха си добрите стари времена, оставяйки лошото в миналото. Ейнджъл беше в страхотно настроение, пилееше доларите с шепи, подписваше автографи, стоеше търпеливо, за да го снимат.
Най-после успяха да стигнат до изхода, където той спря, за да разговаря с един стар джентълмен с износено палто.
— Утре около десет тук ще е пълно е деца. Направи така, че да се забавляват, и ще получиш страхотен бакшиш.
Маделин се намръщи към Ейнджъл, когато се отдалечиха.
— Кой беше този? Какви деца?
Той сви рамене.
— Организирал съм за утре група деца от фондацията «Пожелай си нещо» да посетят лунапарка.
Маделин го погледна.
— Ти наистина си се променил.
Той свали маската и й се ухили.
— Ти слезе от въртележката с всичките дрехи на гърба си. Е, това наистина е промяна.
Тя не премига.
— Какво те кара да мислиш, че искам да са на гърба ми?
Той преглътна и усмивката му изчезна.
— Влизай в колата.
— Къде…
Той отключи вратата й и я отвори.
— Да вървим.
Ейнджъл никога не бе искал толкова отчаяно да прави любов с жена, както го искаше сега. Щом погледнеше към Маделин, болката се усилваше. Беше му необходимо всичкото самообладание — и може би малко от това на Франсис, за да слезе от тази въртележка, без да разкъса дрехите й.
Само за това бе мислил в лунапарка, искаше я, желаеше я, но ето че сега, когато тя беше толкова близо до него, беше изплашен до смърт. Караше бавно по пустите улици, ръцете му на волана се потяха. Опитваше се да не мисли как прави секс с нея, но мисълта непрекъснато се връщаше, за да го тормози. Беше го планирал, беше си фантазирал, но…
Можеше ли да го направи? Това беше въпросът, който го парализираше, от който по челото му избиваха ситни капчици пот. Не знаеше ще успее ли да издържи цялото разстояние, не знаеше дори дали може да започне състезанието. Преди операцията ли? Тогава нямаше да има никакъв проблем, но това беше наистина страшно отдавна.
Когато стигнаха до целта на пътуването им, той вече почти не можеше да каже смислено изречение. Спря колата и изгаси мотора.
Тя се обърна към него. Беше съвсем тъмно, но той знаеше какво е изражението й. Очите — широко отворени, зъбите — нервно прехапали долната устна.
— Защо сме тук? — тихо попита тя.
Той отвори вратата си.
— Ще видиш. Хайде. — Усещаше нежеланието й и се стараеше да не му обръща внимание. Беше мислил много върху това и трябваше да го свърши. Някои демони можеш просто да забравиш, но с други трябва да се срещнеш очи в очи.
Той бръкна под седалката си за фенерче, после слезе от колата и търпеливо зачака на бордюра.
След доста време тя отвори своята врата. Излезе навън, затвори я с трясък и се загледа в къщата пред тях. Къщата на баща й.
Извисяваше се на хълма като замък — висок черен силует на фона на звездното небе. Лунната светлина блестеше в прозорците, заобикаляйки решетките на прозореца на спалнята й.
Изглеждаше мрачна и сърдита, тази тъмна къща, в която беше израснала.
— Единственото нещо, което липсва, е надпис «Мотел» — опита се да се пошегува Ейнджъл.
Тя не отвърна на усмивката му.
— Хайде, Мад — каза тихо, протягайки ръка.
Тя тръгна бавно към него и я пое. Той я поведе безмълвно към входната врата, после се наведе, търсейки някакъв камък. Когато намери, се дръпна назад, готов да го хвърли към прозореца на дневната.
Тя хвана ръката му.
— Какво правиш?
— Намирам начин да влезем вътре.
Тя го изгледа.
— Опитай с ключа. Скрит е зад разхлабената тухла на последното стъпало.
Той погледна надолу и видя мястото.
— Така въобще не е интересно…
Тя не се усмихна.
— Използвай ключа.
Той го намери и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори с пронизително скърцане. Той светна фенерчето и влезе в тъмното фоайе, като продължаваше да стиска здраво ръката й. Затвори вратата зад тях, поведе я по коридора, покрай огромната кухня, към тъмната стая, която някога беше кабинет на баща й. Дори сега, след толкова години, тя все още миришеше на пури и власт.
Ейнджъл извади кутия кибрит от джоба си и коленичи пред голямата бяла мраморна камина. Тук имаше дори дърва, с които да запали огън. Пламъците бързо обгърнаха сухите дърва и стаята започна да се затопля.
Тя продължаваше да стои на мястото си — трепереща, неподвижна.
Той се върна при нея и хвана ръцете й. Когато погледите им се срещнаха, той видя тревогата в очите й и думите, които толкова бе обмислял, заседнаха в гърлото му.
— Защо дойдохме тук? Знаеш как ми действа това място.
Той долови страха в гласа й и го заболя за нея точно така, както го бе боляло за нея в миналото. Не знаеше подробностите от това, което й се беше случило в тази къща, с този ненормален, долен старик, какъвто беше баща й, но знаеше, че е била наранена.
— Това е мястото, където се е случило, и сигурно тук трябва да свърши… и може би дори да започне.
— Не разбирам.
Той се огледа наоколо. Стаята беше точно такава, каквато си я спомняше, като се изключи слоят прах, покрил мебелите и леката миризма на плесен. В сребърните свещници с тъмна патина все още имаше дебели бели свещи. Две големи бургундовочервени кресла стояха в ъгъла, с гръб към дървената ламперия. От двете страни на камината имаше дълги, мръсни прозорци, полузакрити от прашни завеси.
— Тук продадох душата си за десет хиляди долара.
— Не е необходимо да говорим за това — каза тя и той разбра, че точно това има предвид.
Но между тях имаше нещо, беше заложено нещо и той не можеше да се преструва, че не е направил това, което й бе причинил. Ако искаха да имат някакъв шанс в бъдещето, той трябваше да изкупи грешките на миналото.
— Знам, че не е необходимо, но аз трябва да се извиня за това, което направих. Знам, че едно извинение не означава кой знае колко — просто няколко изтъркани думи, но аз съжалявам, Мад. — Гърлото му се сви. — Ако знаех…
Тя се вцепени, сякаш дори спря да диша. Една тънка вена пулсираше върху шията й. Приличаше на изплашена сърна, готова да избяга.
— Да знаеш какво?
— Бях на седемнайсет. Какво съм знаел за живота? Ти беше първото момиче, в което се влюбвах, и всичко изглеждаше толкова дяволски лесно… — Той докосна бузата й и се усмихна. — Не знаех, че никога няма да се почувствам отново по същия начин, нито че ти никога няма да излезеш от мислите ми. Не знаех, че ще прекарам остатъка от живота си, мечтаейки за момичето, от което избягах.
Погледът й срещна неговия. Очите й бяха открити и нямаха почти нищо общо с очите на девойката, в която се бе влюбил някога.
— Винаги съм разбирала това, което направи. Дори ти простих малко… или поне така си мислех, докато не се появи отново. Баща ми беше силен мъж, на който не можеше да се противоречи. — Тя се изсмя гърлено. — Знам това по-добре от всеки друг.
Тя му предлагаше лесния изход и му се искаше да го приеме. Преди операцията щеше да го направи, но сега не можеше. Беше твърде важно да бъде честен — заради тях двамата.
— Причината не беше в баща ти. Бих могъл да се противопоставя на това копеле. Причината беше в мен. Страхувах се да се закълна, че ще те обичам до края на живота си. — Той поклати глава. — Бременна или не, ти беше човек, когото си струваше да запазиш и аз го знаех. Знаех също, че ако се закълнеш да ме обичаш вечно, щеше да удържиш думата си. Ти щеше да ме обичаш…
В очите й блестяха сълзи.
— Да.
— Това ме плашеше, Мад. Не можех да се справя с любовта ти — не и на седемнадесет, по дяволите, дори миналата година. Знаех, че рано или късно отново ще стана същото копеле, ще започна да правя глупости… Всичко, което обикновено правя. — Той се приближи и хвана лицето й в ръце. — Но вече не съм онова уплашено хлапе. Сега знам какво искам.
— Не казвай нищо повече, Ейнджъл, моля те…
Той разбираше, че тя се страхува, че той ще каже, че я обича и после отново ще разбие сърцето й. Искаше му се да я обвини за това, но тя имаше всички основания да защитава сърцето си от него. Единственото, което можеше да направи, бе да опитва и да продължава да опитва, докато един ден тя отново повярва в него.
Помисли за всички неща, които би могъл да й каже сега, всички думи, които би могъл да използва, за да й каже, че я обича, но все пак това бяха само думи, а тя ги бе чувала от него и преди. Затова само се наведе към нея, хвана нежното й, красиво лице и я целуна — бавно и истински — така, както дори не би могъл да си мечтае да я целуне тогава, когато бяха хлапета. Тогава не бе знаел нищо за любовта. Тогава тя не знаеше как тя усуква вътрешностите ти и те кара да се чувстваш чуплив като стъкло. Как понякога — както сега — си толкова крехък, че един по-силен вятър може да разбие душата ти на парчета.
— Кажи нещо — прошепна той.
Тя стисна обеците в юмрука си, после ги пусна на пода.
— Не искам да говоря. Искам…
— Какво? Какво искаш? Просто ми кажи и ще преобърна небето и земята, за да ти го дам.
— Теб — прошепна тя и на лицето й изгря бавна, изкусителна усмивка. Изрита едната си обувка към стената. Другата се удари в крака на масата. — Искам теб, Ейнджъл де Марко.
Дъхът му се учести. Ако сърцето му беше свързано с централната му нервна система, щеше досега да е излязло от контрол, но то продължаваше ритмично да бие. Той преглътна, гърлото му беше сухо.
Тя започна да разкопчава блузата си, но той хвана ръката й. В мига, в който го направи, се почувства като глупак. Опита се да излезе с усмивка от положението, но тя вече бе видяла истината в очите му.
— Не знам дали мога да го направя, Мад — прошепна той. Чувстваше се унизително.
Тя не се усмихна, не се престори, че не разбира.
— Лекарят ти те посъветва, че можеш да възобновиш сексуалния си живот, когато… поискаш.
В ъгълчето на устните му се появи лека усмивка.
— Трябва да ти призная, че се възбудих, когато лекарят ми го каза.
— А сега? — попита тихо тя, разкопчавайки ризата му.
Той поклати глава.
— Не знам. Може би трябва да изчакаме…
Тя се усмихна и разкопча още едно копче. Ръката й се плъзна по гърдите му. Пръстите й бяха горещи.
— Трябва ли?
Ейнджъл не можеше да се концентрира, докато тя правеше това с него. Усещаше пръстите й, докосващи деликатната плът на гърдите му. Тя съблече ризата му. Откри яркочервения белег.
Той почувства моментно колебание, несигурност. Това означаваше толкова много — да я обича и да се страхува, че не може да го направи. Да се страхува, че сърцето му втора употреба може да откаже.
Тя се надигна на пръсти и целуна края на белега. Устните й бяха топли и нежни и той потрепери. Не можеше да се отдръпне от нея. Искаше да я притисне към себе си, да проникне дълбоко, дълбоко в нея, толкова дълбоко, че да изгуби представа, къде започва тя и къде свършва той.
Стенейки, той я прегърна и я целуна със страст, каквато никога преди не беше изпитвал. Целува я, докато не му спря дъхът от желанието, което изпитваше към нея. Бавно се наведе към килима и тя го последва, продължавайки да се занимава с копчетата. Когато легнаха на пода, тя свали ризата му и я захвърли.
Той съблече мекия й зелен пуловер и го хвърли назад през главата си, после разкопча сутиена й и той се плъзна през треперещите му пръсти към килима.
Маделин коленичи пред него. Красивите й гърди блестяха на светлината от огъня. Тя вдигна ръце, за да ги скрие.
— Бебето…
Той дръпна ръцете й и разгледа мъничките сребристи линии, които тя се опитваше да скрие. Само като я гледаше, разбираше, че тя мисли, че някак е повредена, че тялото й на жена не може да се сравнява с момичето, което той някога бе обичал.
Той бавно се наведе и хвана малките й, кръгли гърди в ръцете си.
— Красива си — прошепна и целуна едната гърда.
Тя потрепери и тихо изстена, после леко се изви към него. Той пое зърното с устни, като в същото време разкопчаваше дънките й.
Събу ги, след това събу и бикините й, докато тя не остана пред него гола, блестяща на светлината от огъня. Единственото, което имаше върху тялото си, бяха чифт чорапи. Той бръкна в джоба си за презерватив и когато го извади, го остави на пода до тях. После съблече останалите си дрехи, захвърли ги и отново се наведе да я целува, да гали тялото й, докато тя отново не се изви към него и не започна да шепне в ухото му тихи, задъхани, умоляващи думи, които го изваждаха от равновесие.
Той се дръпна назад задъхан. Сърцето му биеше с дразнещо спокоен ритъм, напомняйки му, че нищо от това, което става, не е нормално.
— Не знам, Мад — прошепна той.
— Не се притеснявай. — Тя взе пакетчето с презерватива и го отвори. Усмихна му се и посегна надолу. Пръстите й се сключиха около него галещи, любящи. — Изглеждаш толкова добре напоследък.
Ръката й му подейства като магия. Той изстена и затвори очи.
— Трябва ли да продължаваме? — прошепна задъхано тя в ухото му и близна леко чувствителната плът.
Той се чувстваше като упоен. Успя единствено да кимне. Гърлото му беше прекалено сухо, за да може да говори. Усети как тя му слага презерватива и бавно, бавно, го нахлузва на мястото му.
Не издържа и я целуна — дълго, пламенно. Усети как отново го хваща, как го насочва към себе си, в себе си.
И тогава той за малко не свърши, но се въздържа, захапал почти до кръв долната си устна. Тя се притискаше към него, шепнейки името му. Движеха се в ритъм, стар като света, но за Ейнджъл той беше нов, толкова нов. Сдържаше желанието си с невероятно усилие на волята, водейки я по-близо и по-близо до ръба…
Усети как настъпва освобождаването й, и се изгуби в нея, избухвайки в собственото си удоволствие. После се отпусна до нея на килима. Дишаше тежко.
— Като бяхме тийнейджъри, не беше така — каза той.
Тя се усмихна и се сгуши до него.
— Да.
Останаха така, прегърнати, спомняйки си толкова много неща. Той бе сложил бузата си на гърдите й и разглеждаше голото й тяло в златистата трептяща светлина на огъня. Прокарваше пръст по корема й. Беше толкова красива…
Не искаше никога да я напуска. Искаше този миг, тази интимност да продължават вечно, душата му завинаги да остане сгушена в топлината й, в усмивката й.
Но как може мъж като него да каже това на жена като нея? Какви бяха магичните думи, които щяха да я накарат да повярва, че това, което току-що направиха, е нещо специално и че той вече е пораснал достатъчно, за да го разбере.
Той не можеше да измисли такива думи, затова използва тялото си, за да й каже, че я обича, че не може да й се насити. Ръцете му, устните му, езикът му… С тяхна помощ той отново се възхити на тялото й, докато тя не завика от удоволствие и не се притисна към него.
Лежаха прегърнати цяла вечност. И тогава, с треперещ смях, тя се опита да се отдръпне.
— Май трябва да тръгваме…
— Няма начин. — Придърпа я по-близо до себе си и телата им сякаш отново се сляха. — Сигурно още няма полунощ.
Тя се претърколи и му се усмихна. Косата й се разпиля в разбъркана меднозлатиста маса, погалена от светлината на огъня. Устните й бяха подути от целувките му. Зърната й галеха голите му гърди.
— Как е да излизаш със самотна майка?
Думите сякаш го прободоха с нож. Той трепна.
— Това ли правя, излизам с теб?
По лицето й премина сянка и тя нервно прибра косата зад ушите си.
— Е… Ти как би го нарекъл?
Той вдигна ръка към лицето й, докосна бузата й, прокара пръст по розовата долна устна. Изведнъж се зачуди как може да оцелее един мъж, който обича толкова много. Само да поискаше, тя можеше да извади душата му и да я стъпче с крака. Точно както той бе постъпил с нея.
Той за първи път разбираше — наистина разбираше — какво бе причинил на онова красиво, доверчиво шестнайсетгодишно момиче, и изпита срам. И още нещо — съжаление. Дълбоко, болезнено съжаление.
Той я погледна. Обичаше я толкова много, че чак го болеше.
— Бих го нарекъл влюбване.
Глава 26
«Бих го нарекъл влюбване.»
Маделин спря да диша. Лежеше до него, все още гола. Прехапа устната си, изплашена, че ще каже думите, които не биваше да казва, думите, които, веднъж произнесени, не можеха да се върнат назад.
Не искаше да мисли за миналото точно сега, но то се върна, отново се промъкна в съзнанието й. Всичко, което някога си бяха казвали, увисна във въздуха над тях. Толкова много от мечтите й бяха свързани с този мъж и тя се страхуваше — толкова много се страхуваше — да му позволи отново да има власт над нея. И въпреки това той вече я имаше.
Тя го погледна. Устните й се разтвориха в безмълвна молба, в покана.
Той се надигна от пода и посегна към нея. Движеше се бавно, сякаш се страхуваше, че тя ще избяга.
Тя не помръдна. Ръката му погали голото й рамо и кожата й настръхна.
— Ейнджъл… — Името му се отрони от устните й като задъхан, изпълнен с копнеж, шепот.
Тя се загледа в зелените му очи, хипнотизирана от възможностите, които виждаше там. И тогава разбра със сигурност, каквато не бе изпитвала никога през живота си, че той вече не беше онова седемнайсетгодишно момче. В очите му имаше някаква болка, която беше нова, един страх и съжаление, които тя разбираше. И той беше, по негов начин, ужасен колкото нея. И страхът, и несигурността му подействаха като балсам на собствената му неувереност.
Тогава той я целуна — леко, въздушно докосване на устните му, което сложи по-голям отпечатък върху душата й, отколкото правенето на любов. Ръцете й го обгърнаха. Една по една годините на самото се отронваха от съзнанието й. Когато той се отдръпна, тя видя в очите му същото учудване, което изпълваше и нейното сърце.
— О, Маделин! — промълви.
Само това и нищо друго, но и то беше достатъчно.
В дванайсет и половина Лина изключи телевизора и стана. Сигурно за десети път поглеждаше към часовника на камината. Червено-кафявото папиемаше, което беше направила в детската градина, стоеше точно до него и й напомняше, че наближава Денят на благодарността.
«Къде, по дяволите, беше майка й?»
Тя скръсти ръце и започна да крачи из стаята. Беше запалила всички възможни осветителни тела, но сякаш пак беше тъмно, някак самотно. Това беше първият път, в който беше сама в къщата толкова късно. Винаги, когато викаха майка й по спешност в болницата, Франсис идваше при нея, за да й прави компания.
Това отново й напомни колко много й липсва Франсис и тя въздъхна тежко. Отпусна се на големия тапициран стол до вратата и зачака там, тропайки нервно с крак по пода.
Майка й нямаше право да закъснява толкова много — не знаеше ли, че Лина ще се поболее от притеснение? Когато Лина говори по-рано вечерта с Ейнджъл, той й каза, че трябва да разговаря с майка й. Да разговаря. Защо тогава не са тук? Тя погледна към телефона и се замисли дали да не започне да звъни по болниците. Понечи да стане, но се спря. Беше абсурдно да се тревожи така. Майка й беше на трийсет и три години и определено можеше да не се прибере и цяла нощ, стига да искаше.
Но това не беше присъщо на майка й. Маделин имаше прекалено силно чувство за отговорност, за да постъпва така.
Вината беше на Ейнджъл.
Замисли се за него. В края на краищата, какво знаеха те за него? Беше се втурнал в живота им като вихрушка — усмивки, обещания, смях. Но имаше ужасна репутация… Ами ако наистина беше такъв, ако наистина спеше с всяка срещната жена и забравяше името й на сутринта, ако наистина беше сериен убиец и полицията си затваряше очите, защото той е Ейнджъл де Марко, ами ако…
— Вземи се в ръце, Лина — каза си тя на глас, опитвайки се да се отърси от тревогата. — Мама е добре. Сигурно го кара да шофира с двайсет и пет мили в час и да носи каска.
Но не можеше да го повярва. Дълбоко в себе си знаеше, че нещо не е наред. Спомни си телефонното позвъняване посред нощ, когато им съобщиха за Франсис, и пулсът й запрепуска. Погледна нервно към телефона. Едно такова позвъняване можеше да дойде всеки момент, да удари дневната им като гръмотевица и да изпепели душата й…
Имаше нужда от Зак, от някого, с когото да поговори…
С периферното си зрение видя проблясването на фарове отвън.
— Слава богу.
Мерцедесът спря на бордюра и фаровете изгаснаха.
Тя остана на мястото си, скръстила ръце, втренчена в прозореца. Чакаше ги да влязат. Но те не влизаха.
Най-после излязоха от колата и тръгнаха по алеята. Ключът се превъртя и вратата се отвори. Майка й и Ейнджъл влязоха, ръка за ръка, загледани един в друг с отнесено, замаяно изражение.
Лина изведнъж се почувства излишна. Така искаше Ейнджъл да гледа нея, само нея. Знаеше, че е глупаво, егоистично и детинско, но я болеше. Господи, колко я болеше. Искаше да има баща, който е само неин. Нейният най-добър приятел. Начинът, по който се гледаха — сякаш бяха влюбени — караше Лина да изпитва гняв и празнота.
— Майко? — прошепна.
Те сякаш се стреснаха — сякаш досега не я бяха забелязали — и от това Лина се вкисна още повече. Майка й премига и дръпна ръката си от тази на Ейнджъл.
— Здравей, скъпа — каза тя със сънлив глас. — Мислехме, че вече си си легнала. Не е трябвало да ме чакаш.
Думите бяха като стрели, забиващи се дълбоко в плътта й. Те дори не бяха помислили за Лина, бяха я забравили напълно. Тя се засмя горчиво.
— Да, хубаво. Сякаш мога да спя, когато ти не си се прибрала. — Хвърли думите към майка си и изпита тайно задоволство, когато тя трепна.
Маделин пристъпи към нея. Разбирането в очите й само увеличаваше болката.
— Няма от какво да се страхуваш, скъпа. Нищо не може да промени отношението и на двама ни към теб.
Лина знаеше, че това е лъжа. Ако майка й обичаше Ейнджъл, това променяше всичко, а тя не искаше промени. Искаше стария си живот, искаше Франсис да седи на люлката отвън, а майка й да чопли в розовата градина. Не искаше този тъмнокос непознат да застава между тях.
Имаше чувството, че ще избухне, но не знаеше защо. Сякаш всичките й детски мечти се скупчиха около нея. Тя погледна Ейнджъл.
— Каза ми, че си мой приятел. — Изпита силна болка от тези думи и това я разгневи още повече. Изведнъж й се прииска да го нарани, да ги нарани и двамата така, както те нараняваха нея. — Ти не си ми баща — каза студено тя. — Имаш сърцето му, но не си него. — Гласът й заглъхна и тя побесня от тази проява на слабост. — Ти не заслужаваш сърцето му.
— Лина! — дрезгаво възкликна майка й.
— Млъкни! — изсъска Лина.
Ейнджъл изведнъж се намръщи и начинът, по който се промени лицето му, беше застрашителен. Той захвърли палтото си към дивана, но то се удари в една настолна лампа и кристалният абажур се разби на пода.
— Не смей да говориш така на майка си, млада лейди.
Това я накара да се засмее, този внезапен негов опит да звучи като баща. Но той не й беше баща. Той беше горе на небето сега и никога не би погледнал Лина по този начин, никога не би накарал Лина да се чувства като аутсайдер в собствения си дом.
— Ти не си ми баща.
— Лина — обади се отново майка й. — Не искаш да кажеш това.
— Ти не знаеш какво искам да кажа. Ти не ме познаваш. Мразя те… Мразя те! — Чуваше се как крещи и знаеше, че допуска грешка, но не можеше да спре. Гневът и болката изпълваха цялото й съзнание.
— Отивай в стаята си. — Гласът на Ейнджъл беше толкова тих и спокоен, че по гърба й полазиха тръпки. — Махай се оттук. Веднага.
Сълзите я задушаваха, пареха в очите й. Тя им обърна гръб и слепешката се запрепъва по коридора към спасението на стаята си. Но когато влезе вътре, това сякаш вече не беше нейната стая. Беше й чужда. Отвори прозореца и се измъкна навън.
Взе колелото си, метна се на него и подкара бясно по пътя. Гневът й даваше сили да върти педалите.
Когато стигна до ъгъла, започна да вали. Вятърът развяваше косите й.
С всеки изминат метър усещаше как мечтите, които бе имала за баща си, изчезват в миналото. Била е истинска идиотка да вярва в него, да повярва, че един непознат може да влезе в живота й и да стане неин татко. Трябваше да го е разбрала преди…
«Страхувам се, че той ще разбие сърцето ти.»
Чу отново предупреждението на майка си и то я накара да се почувства още по-глупава и наивна. Лина го бе разбрала — мечтите невинаги се сбъдват. Не го ли бе знаела винаги? Защо си бе позволила да бъде толкова глупава?
Изведнъж се сети за традиционните съботни купони в парка Куилсин. Зави наляво. Само след десет минути вече караше по алеите на стария парк.
Остави колелото си в края на паркинга и се огледа наоколо. Зачака, затаила дъх, някой да извика името й, да я потупа по гърба и да я покани на купона.
Но никой не идваше. Покрай реката и огньовете се разхождаха деца. Тя чуваше смеха и тихото бръмчене на разговорите им. Но колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-възрастни й изглеждаха децата. Бе смятала, че това е купон за гимназисти, но момчетата, които се мотаеха около огъня, приличаха повече на колежани.
— Зак — прошепна тя. Толкова й се искаше той да е до нея сега. Но вече беше доста късно, за да звъни у тях, а и той не би дошъл на купон като този.
Тя пъхна ръце в джобовете си и се опита да изглежда спокойна, самоуверена, докато крачеше покрай групичките, опитвайки се да намери някого, с когото да разговаря.
Когато стигна до реката, спря там, загледана в течението. Гневът, който бе изпитвала преди, беше изчезнал и без топлината му й беше студено. Навсякъде около нея младежите се смееха, разговаряха, забавляваха се, но никой не я заговори. Сякаш беше призрак — невидим и недосегаем.
Чу тих, клокочещ смях, който й се стори познат. Тя вдигна рязко глава точно когато покрай нея минаваха момиче и момче. Погледът на Лина срещна този на момичето — Кара Милстън. И двете се изненадаха. Много отдавна, когато бяха в седми клас, те бяха най-добри приятелки, но сега сякаш се намираха на два различни полюса. Обикновено избягваха да се поглеждат — активистката и лошото момиче.
Лина изпита внезапна болка за момичето, което някога беше. Замисли се какво ли би било, ако не бе сменила приятелите си в осми клас, ако не бе започнала да пуши до реката преди училище, ако не бе погълнала първата глътка уиски, когато беше на четиринайсет.
Искаше всичко да се върне, искаше Кара. Една добра приятелка, с която да разговаря.
Кара й се усмихна бързо, рязко, и мина покрай нея.
Лина въздъхна тежко и бавно се отпусна на колене. Усещаше как студената, лепкава кал я обгръща, как студът прониква до мозъка на костите й, но не й пукаше.
Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова самотна. Животът й беше една грешка. Никой никога не беше до нея, когато имаше нужда от някого. Дори сега, в разгара на този купон, тя пак беше сама. Забравена.
Изведнъж й се прииска всичко да е различно. Не искаше да е сърдита на майка си, не искаше да я прихващат тези нервни кризи, които вече й се струваха толкова естествени, колкото дишането. Искаше й се да може да седи с майка си и баща си и да им казва, че ги обича.
Но се бе почувствала излишна, когато те се прибраха вкъщи. И вместо да разговаря с тях като възрастна, тя се разкрещя и избяга.
Мечтата за това, което искаше — татко — изглеждаше толкова далеч. Всичко, което искаше сега, беше да го обича и той да я обича в отговор — да я обича такава, каквато е. А това означаваше, че тя трябва да обича Ейнджъл такъв, какъвто е.
Той не беше Франсис и никога нямаше да бъде. Франсис бе обичал Лина по своя тих, нежен начин. Любовта на Ейнджъл щеше да е различна. Той беше като нея — буен, емоционален, избухлив. С Ейнджъл нямаше да е така, както бе искала… Но нима някога наистина бе знаела какво точно иска?
— Не — прошепна тя в тъмнината.
Не бе знаела досега, до този миг. Искаше да са семейство — всички те. А в едно семейство винаги има спорове, сръдни, наранени чувства и извинения.
По бузите й се търкулнаха горещи сълзи, смесвайки се със студените дъждовни капки. Беше й омръзнало да бяга и да се сърди непрекъснато, беше й омръзнало да се чувства така, сякаш не знае къде е мястото й. Помисли за дома си, за двора, за розовата градина на майка й, за люлката на верандата, която Франсис им бе подарил за Коледа. И изпита копнеж.
Знаеше, че семейството означава това да си бъдеш вкъщи.
Ейнджъл тресна вратата на спалнята.
— Няма я.
Обърна се рязко и се втренчи в Маделин. Отвори уста, за да продължи, но оттам не излезе и звук.
Тя стоеше в дневната — сериозна, неподвижна. Цветът, който допреди малко обагряше бузите й, беше отстъпил мястото си на тебеширенобял оттенък. Загриза долната си устна и погледна тревожно към входната врата.
— Чу ли ме? Няма я. Трябва да се обадим на полицията. Знаеше, че крещи, но не можеше да се овладее. Паниката беше смразила кръвта му. Изтича до вратата и я отвори.
Единственото, което видя, беше тъмнина. Валеше слаб дъжд. Тя беше някъде там, навън, сама в тази тъмнина, сама, сърдита и наранена.
Какво, по дяволите, се беше случило? Какво толкова лошо беше направил?
Маделин застана до него и нежно докосна ръката му. Той разбра, че се опитва да го успокои, но нямаше нужда от успокоение.
— Не знаех — прошепна той.
Съжалението оставяше горчив вкус в устата му. Изведнъж осъзна колко несериозно бе приемал всичко, колко несериозно бе приемал товара на бащинството.
— Какво не си знаел?
Той долови нежността във въпроса й и това го накара да се почувства още по-зле. Обърна се към нея и в мига, в който погледна в разтревожените й очи, затаи дъх. Не можеше да бъде баща на Лина, нито любовник на Маделин… И, най-вече, не можеше да бъде това, което е бил Франсис за тях.
Франсис.
Брат му би знаел какво да направи сега, какво да каже, как да оправи нещата. Той отметна глава назад и затвори молитвено очи. «Какво да направя сега, Франко?»
Въпросът му даде смелост. Той отново погледна Маделин и това, което видя в очите й, го засрами до дъното на душата му. Тя го обичаше, дори и сега. Виждаше го, усещаше го и въпреки че искаше да я прегърне и да почувства топлината й, той не го заслужаваше.
— Не знаех какво означава да си баща. Мислех, че мога просто да се мотая наоколо и да й бъда приятел. Мислех, че тя ще ме обича безусловно и никога няма да иска нищо, което не мога да й дам. — Знаеше, че думите му са празни и егоистични. Затвори очи и млъкна, отвратен от себе си. — Не знаех, че ще е толкова трудно. Как си се справяла сама през всичките тези години?
Топлата й ръка докосна студената му, влажна буза.
— Трябваше да ти кажа какво е да си родител.
Очите му рязко се отвориха и гневът се върна.
— Не става въпрос за теб, Маделин, и недей да ми говориш за себе си и за това, което е трябвало да направиш. Аз прецаках всичко. Аз. Аз не трябваше да казвам, че ще бъда неин баща… Аз поех това задължение, сякаш не е по-важно от това да решиш какво да облечеш. Не се замислих.
Тя отдръпна ръката си.
— И какво смяташ да правиш? Прекарал си целия си живот, бягайки от подобни неща, Ейнджъл. Пак ли ще избягаш, пак ли ще удавиш страха си в бутилка текила, докато не забравиш колко много боли?
Думите й бяха като удари. Той се намръщи.
— Не знам.
— Това не е достатъчно. Тя ще се върне… Доколкото я познавам, ще се върне след около час, сърдита като буреносен облак. Какво ще й кажеш? Здравей или довиждане?
Той поклати глава.
— Не ме товари с това, Мад. Не съм достатъчно силен…
Тя го сграбчи за раменете и го разтърси силно.
— Не смей да ми казваш това на мен, не и този път. Никой не е достатъчно силен, за да бъде родител. Ние просто го правим — сляпо, уповавайки се на вярата, любовта и надеждата. Това е то, Ейнджъл. Да се страхуваш, да се страхуваш до дъното на душата си, но да продължаваш напред.
Той се вцепени. В сърцето му проблесна лъч надежда.
— Ти се страхуваш от нея?
Тя издаде някакъв сумтящ звук, много наподобяващ смях.
— Страхувам се още от момента, в който за първи път я сложиха в ръцете ми. Всеки път, когато отива на училище или у някоя приятелка, или на среща, аз се страхувам. Страхувам се от това, което ще стори светът на красивото ми дете, страхувам се от това, което аз ще й сторя. Страхът никога не си отива, никога. Просто живееш с него, обичаш я и стоиш до нея.
Той въздъхна тежко.
— Не знам дали мога да го направя.
Тя се отдръпна от него.
— Само ти можеш да прецениш това, Ейнджъл. Само ти.
Глава 27
Лина спря на алеята. У тях светеше. През прозореца на дневната се виждаха движещи се сенки. Изпита чувство на срам, но бързо се отърси от него.
Подпря колелото си на стената и бавно се изкачи по скърцащите стъпала на верандата. Спря пред входната врата. Събра кураж, натисна бравата и я отвори.
Майка й и баща й стояха в противоположните ъгли на стаята. Обърнаха се едновременно към вратата, след това се вцепениха.
Майка й се усмихна — нежна, разбираща усмивка, от която на Лина й се прииска отново да се разплаче.
— Здравей, скъпа.
Лина погледна към баща си, но той бързо извърна поглед. Паниката, която досега успяваше да овладее, се промъкна към нея. Беше объркала всичко, тъпото й, пубертетско държане бе провалило всичко. Тя изтича в стаята си и тресна вратата след себе си. Включи касетофона и го усили.
Хвърли се на леглото и се опита да заплаче, но сълзите не идваха. Сви се на кълбо, загледана в краката си.
— О, господи — прошепна тя.
Спомни си как изглеждаше майка й, когато се прибра — косата й — разбъркана, блузата — полузакопчана, очите й — замъглени и тя сякаш не можеше да спре да се усмихва.
Щастлива. Майка й изглеждаше щастлива.
А Лина й бе отнела щастието, беше го отнела от всички тях.
Някой почука на вратата.
— Махай се — прошепна тя.
Майка й винаги изчакваше няколко секунди, после си отиваше. Утре и двете щяха да се преструват, че нищо не се е случило.
Но почукването се повтори — по-силно, по-настойчиво. Лина не му обърна внимание, но вратата се отвори толкова рязко, че се удари в стената. Сложен в рамка портрет на Брат Пит падна на пода, разпилявайки парченца стъкло по синия килим.
Ейнджъл стоеше на вратата, изпълваше я. Тъмните му вежди бяха смръщени и вечната му усмивка я нямаше. Изглеждаше несигурен и неспокоен. Почти без да я поглежда, той влезе вътре и тихо затвори вратата след себе си.
Прекоси стаята и изключи касетофона, после бавно се обърна към нея.
— Махай се! — каза тя.
В мига, в който думите излязоха от устата й, й се прииска да ги върне обратно. Това, което наистина искаше да каже, беше: «Не си отивай», но гласът й й изневери.
Той стоеше пред нея, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.
— Виж, мисля, че не се справих добре. Въобще не знам какво е да си баща. — Той въздъхна и седна до нея. Матракът изскърца в настъпилата тишина. — Но знам едно — тази жена оттатък те обича, а ти нарани чувствата й тази вечер. Знаеш това, нали?
Тя изпита съжаление и извърна поглед, неспособна да го погледне в очите.
Той хвана брадичката й и насила я принуди да го погледне.
— Държа се като опърничаво дете и ад се срамувах от теб. Ти би трябвало да се засрамиш от себе си.
Тя знаеше, че той казва истината, а от нея болеше. Усещаше как сълзите се връщат, и се опита да ги избърше с ръкав, но те не спираха.
— Аз… Аз знам — прошепна тя.
Чакаше той да я приласкае, да й каже, че вината не е нейна или че понякога е нормално да се държиш като кучка, или че я разбира — всички онези неща, които би й казала майка й. Но той просто седеше там, оставяйки я да усети истинската тежест на собствения си срам.
Най-после се усмихна и погали косите й.
— Трудно е да порастваш… Но на теб поне не ти се наложи да ти извадят сърцето, за да го направиш.
Това й припомни какво му беше казала.
— Аз… Аз съжалявам за това, което ти казах… Нямах това предвид… Нали се сещаш, за сърцето.
Той въздъхна тихо.
— Това също ме плаши, Анджелина. Франсис беше най-доброто човешко същество, което познавам, и аз не мога да бъда като него, не мога дори да се опитвам да бъда като него. Но… — Той замълча, загледан в нея.
Сякаш всичко увисна във въздуха между тях. Лина затаи дъх.
— Но какво?
— Сгреших, когато поисках да ти бъда приятел. Това беше детски отговор на мъжки въпрос. Сега вече знам какво всъщност искам.
— Наистина ли?
— Искам да ти бъда баща. И ако ми позволиш да опитам, ще ти дам всичко, което притежавам.
Тя отново усети паренето на сълзите.
— Аз също го искам — каза тя и изхълца.
— Няма да е лесно. Аз невинаги правя нещата така, както трябва — като тази вечер. Трябваше да ти кажа, че исках да изведа майка ти. Трябваше да ти кажа, че я обичам и че искам да бъдем едно семейство. Но това, което става между мен и майка ти, няма да промени онова, което чувствам към теб. Ти си моя дъщеря и аз те обичам.
Тя се притисна към него и го прегърна.
— Аз също те обичам, татко.
Той погали косата й. Докосването му беше нежно и успокоително и тя за първи път в живота си се почувства в безопасност.
След доста време той се отдръпна.
— А сега, мисля, че имаш да разговаряш с още един човек, нали?
Тя се взря в зелените му очи и видя там нещо, което й даде сили. Кимна и бавно се изправи. До вратата спря и отново го погледна.
Той се усмихна.
— Можеш да го направиш.
И тя наистина можеше, сега вече го знаеше. Обърна се и излезе от стаята си, после бавно влезе в дневната.
Майка й стоеше до камината. Беше прехапала долната си устна — както правеше винаги, когато е нервна — и Лина най-после разбра колко много и колко често е наранявала майка си.
Майка й, която я обичаше и не спираше да я обича, въпреки…
— Съжалявам, майко — каза тихо тя.
Искаше й се да може да върне времето назад. Да премахне всичко — всички малки подлости, лоши думи и жестокост.
Маделин се усмихна бавно, разбиращо.
— Обичам те, скъпа.
Лина се хвърли в разтворените ръце на майка си и се притисна към нея.
— И аз те обичам, мамо.
Огромният брой джунджурии беше изумителен. Накъдето и да погледнеше Ейнджъл, виждаше пуйки и пилигрими и рогове на изобилието — свещници, фруктиери, пълни със сладкиши. Докато стоеше пред камината и топлината на пламъците стопляше глезените му, той разглеждаше украшенията по полицата над камината. В средата на всичко беше едно ръждиво на цвят папиемаше, върху което, почти неразбираемо, беше написано името на Лина.
Той се спираше на всяка дреболия, докосваше я. Чувстваше се така, сякаш се връща назад във времето. Единствените купени украшения бяха свещите, всичко останало Лина бе направила сама в училище. Папиемашето беше от детската градина. Първи клас беше представен от шапка на пилигрим, направена от пазарска чанта.
Той погали предметите. Можеше да види във всеки напредъка й в писането и артистичното умение. Опита се да си я представи като петгодишно момиченце с дълги черни плитки и беззъба усмивка, но сякаш не успяваше и това го натъжи. Беше пропуснал толкова много от живота й… толкова много… И не можеше да направи нищо. Не можеше да върне изгубените години.
Денят на благодарността.
Направи усилие да спре да мисли за миналото и да се съсредоточи върху бъдещето. Вярно, не е бил тук, за да я прегърне в първия ден от живота й, нито за да я води за ръка през първия учебен ден, но сега беше тук и вече нямаше да ходи никъде. Щеше да бъде тук и на сватбата й, щеше да заведе първия си внук на училище.
Обърна се, смятайки, че болезнената буца в гърлото му ще се превърне в прекрасни думи, изразяващи любовта му, но не можа да каже нищо.
Просто ги гледаше — жените на живота си. Маделин беше заета с приготвянето на някакъв диетичен сос и съдейки по смръщеното й лице, явно не вървеше добре. Лина подреждаше масата.
Ейнджъл никога не бе виждал подобни приготовления за едно ядене. Майка му никога не се бе старала за Деня на благодарността. От дълбините на паметта му изплува един спомен от детството.
— Кой иска бяло месо? — Сякаш отново чуваше гласа на майка си, лаещ в тясната кухня. Никой не й отговори. Минута по-късно тя излезе, препъвайки се, от кухнята и остави две димящи чинии на масата. — Твоята е на тезгяха, Ейнджъл. Нямаше как да ги взема и трите.
Но алкохолът й действаше. По средата на изречението тя заби нос в картофеното пюре. Той и Франсис се смяха до сълзи, после занесоха чиниите си в дневната, където вечеряха, като гледаха телевизия и разговаряха.
Братя…
— Вечерята е готова.
Гласът на Маделин върна Ейнджъл в действителността. Мъгливите сенки на миналото избледняха.
Той премига и погледна към масата. Дълга и овална, тя беше покрита с бяла ленена покривка, а върху нея бяха наредени свещници и подноси с храна. Той се отмести от камината и тръгна към масата.
Спря на половината път. Някакви цветни петна нарушаваха идеалната белота на покривката и му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Върху масата имаше три комплекта салфетки с различни на цвят отпечатъци от длани. В единия край на масата, от двете страни на подредените прибори, имаше две тъмносини длани с изписано име и дата — Маделин, 1985 г. Отляво на тях — червен комплект с името на Лина.
От другата страна на масата — жълт комплект. Франсис.
Погледът на Лина срещна неговия.
— Ние… Ние ги направихме много отдавна. Не мислех, че…
Ейнджъл видя и своите прибори до тези на Маделин. Там нямаше такава салфетка, разбира се, просто обикновени бели салфетки от двете страни на чинията му. Почувства се излишен.
Маделин излезе от кухнята, носеше буркан със зелена боя. Срещна погледа му и спря. Той веднага забеляза руменината на бузите й и треперенето на долната устна.
— Това е семейна традиция — тихо каза тя и му се усмихна.
Той взе боята и четката и безмълвно боядиса дланите си, после внимателно ги сложи върху белите салфетки. Когато свърши, огледа отново цялата маса и най-после се почувства така, сякаш си е вкъщи.
— Ще напиша «1996 г.» над отпечатъците ти след вечеря — каза Лина.
Ейнджъл отиде да си измие ръцете и когато се върна, Лина и Маделин вече бяха заели местата си. И двете гледаха към отпечатъците на Франсис, към празното му място.
Ейнджъл не бе осъзнавал колко ще им бъде тежко — първият празник без Франсис. Трябваше да се досети, но не беше. Седна безмълвно на мястото си.
— Вие сте големи щастливки — започна тихо той. — Имате толкова спомени за него, които никога няма да забравите. Вашата традиция го върна отново тук, при нас, на тази маса, и той винаги ще бъде тук, неговият дух ще остане в тези отпечатъци от ръцете му.
Чу, че Лина подсмърча, и видя как бърше очите си.
— Има толкова много неща, които искам да му кажа, както и на вас, но ще трябва да го направя постепенно. Засега нека просто бъдем благодарни, че сме тук, че сме заедно. Франсис би искал точно това.
Маделин вдигна поглед, усмихна му се и докосна ръката му.
— Мисля, че ти трябва да нарежеш пуйката.
Когато посегна към ножа, сякаш усети духа на брат си, надвиснал над него. В ума му се въртяха хиляди неща, неща, които искаше да каже, които трябваше да каже, но единственото, което успя да излезе от устата му, беше:
— Хайде, братко, покажи ми как да разрежа тази птица.
Тъкмо ставаше, когато в ушите му зазвуча един познат глас. «Започни от гърдите, Ейнджъл. Би трябвало да знаеш как се прави.»
Ейнджъл се усмихна. Когато вдигна поглед, видя, че Лина и Маделин също се усмихват, сълзите ги нямаше вече.
Дойде декември. Гъсти облаци скриваха небето. Голи, треперещи дървета се гушеха покрай пътя и вятърът свиреше в короните им. Спускаше се здрач.
Ейнджъл се чувстваше нервен, докато шофираше към къщата на Маделин. Беше идвал десетина пъти тук, откак за първи път прави любов с нея, но днес мястото му изглеждаше различно. Ледът сковаваше алеята, блестеше върху старите кафяви керемиди на покрива. Студът правеше всичко да изглежда крехко и чупливо.
Остави колата запалена и излезе. Тръгна към входната врата и спря, намествайки вратовръзката си. Почука.
Отвори му Лина. Беше облечена в зелена кадифена рокля с бяла дантелена якичка и широк бял колан. Беше толкова красива. Той изпита внезапна радост от това, че въпреки всичките пропуснати години, въпреки всичките пропуснати моменти, той е тук и протяга ръка към прекрасната млада жена, която беше негова дъщеря.
— Как е момичето ми? — попита той.
Лина се усмихна.
— Добре. Готово ли е всичко?
Той сви рамене.
— Надявам се. Вчера говорих поне хиляда пъти с отец Макларън. Каза, че изборът ми на музиката е… необикновен, но ме остави да правя каквото си искам.
Този път устните й потрепериха, когато се усмихна.
— Добре.
Той хвана ръката й и я погледна в очите.
— Готова ли си за това?
Тя кимна. Преди да успее да отговори, Маделин се показа от дневната. Лина отстъпи встрани и Ейнджъл влезе.
Маделин изглеждаше невероятно красива. Беше облечена в елегантна тъмносиня рокля. Единственото й украшение беше наниз от перли. Приглади някаква въображаема гънка на роклята си.
— Защо ме гледаш така?
— Няма нищо. Хайде, да вървим — беше отговорът му. За миг тя придоби изплашен вид и той я разбираше. Протегна ръка и се усмихна, когато тя я пое.
— Не се страхувай — прошепна той.
Тримата излязоха от къщата и се качиха в мерцедеса. Тръгнаха към църквата, всеки потънал в собствените си мисли.
Ейнджъл паркира и изгаси мотора. Огромната църква блестеше в последните лъчи на залязващото слънце.
Заедно, ръка за ръка, те се изкачиха по стълбите към портала. Първото, което забеляза Ейнджъл, бяха свещите. Бяха навсякъде, десетки бели свещи в сребърни и медни свещници. По пейките имаше венци от зеленина, украсени с бели панделки.
Върху олтара имаше огромен венец от бели рози, свързани със златисти панделки. Имаше формата на сърце. В средата имаше снимка на Франсис, широко усмихнат, вдигнал палец, пожелаващ успех.
Изглеждаше толкова млад, толкова наивен, толкова жив…
— О, Исусе! — прошепна Ейнджъл и мъката сграбчи сърцето му.
— Не съм виждала тази снимка много отдавна — каза тихо Маделин. — Отпреди три години е, на езерото…
Гласът й се пречупи и това го разстрои още повече. Полагаше неимоверни усилия да прогони тъгата. Обърна се към нея, видя мъката в очите й и се опита да се усмихне. Искаше отново да й каже колко много означава за него, но от устата му не излезе и звук. Не тук, не сега, когато Франсис беше толкова близо и болката от смъртта му беше толкова силна…
Тя докосна бузата му и той се стресна, осъзнавайки колко дълго е стоял така, без да казва нищо, просто взирайки се в очите й.
— Не знам дали мога да го направя. — Той погледна към събраните зад тях хора.
Усмивката й беше изпълнена с увереност.
— Разбира се, че можеш. Това не е погребение, а литургия в памет на живота му.
Той кимна и затвори очи за миг. Опитваше се да пропъди мъката, която стягаше гърлото му. Толкова много му се искаше да се чувства добре, но, за бога, как да го направи, като единственото му желание беше да се свие в някоя дупка и никога повече да не излезе оттам?
Последва Лина и Маделин към първата пейка. Помисли си за Франсис — как щеше да се изсмее брат му, ако видеше Ейнджъл, коленичил в дома на Бога…
Това беше Франсис, когото искаше да си спомня. Не свещеника, а големия брат, който се опитваше да защитава Ейнджъл… мъжът, който се бе грижил за Маделин и Лина през всичките тези години, без никога да иска нещо повече от позволението им просто да ги обича…
Отец Макларън излезе пред олтара.
— Събрали сме се тук в този празничен ден, за да си спомним за един от нас. Отец Франсис Ксавиер де Марко, който беше една от пътеводните светлини в нашата енория. Вие всички си го спомняте като любящ, грижовен, благороден човек, който винаги беше до вас, когато имахте нужда от него, винаги усмихнат и готов да помогне. Ние тъгуваме за загубата му и ще продължим да тъгуваме, макар да знаем, че той сега е при Господ, когото толкова много обичаше приживе. — Той се обърна и вдигна ръка към Ейнджъл. — При нас е братът на отец Франсис, който не можа да присъства на погребението и сега иска да каже няколко думи за брат си.
Маделин стисна ръката му.
Ейнджъл преглътна. Тръгна тромаво към олтара и застана до отец Макларън.
Огледа тълпата и изведнъж се почувства не на място. Всички тези хора — непознати — познаваха Франсис по-добре от него и сигурно всеки от тях можеше да каже по-добри, по-истински думи.
Обзе го непоносима мъка и той сведе глава. Беше му необходимо време, за да успее да намери подходящите думи.
— Вие всички познавате един различен Франсис от този, когото познавах аз — започна тихо той, намирайки думите в тъмнината една по една. — Говорите за грижовен, внимателен свещеник, но аз не познавах него. Аз познавах един по-голям брат, който винаги ме чакаше, за да ме заведе до вкъщи след тренировките по футбол, въпреки че имаше куп други неща да върши. Аз познавах едно сърдечно момче с широка усмивка, винаги готово да вярва в мен дори когато грешах. Аз познавах момче, което един ден открадна сладкиши заедно с мен и после ме накара да ги изям всичките, защото пилеенето на храна било по-голям грях от кражбата. Познавах един млад мъж, който ме прегръщаше, когато плачех, и обещаваше, че някой ден ще оправи всичко…
Но аз никога не му дадох тази възможност. Мисля, че се страхувах да вярвам в него, страхувах се да вярвам в себе си. Ако… — Той въздъхна. — Ако бях повярвал, сега нямаше да стоя тук, говорейки ви за човек, когото обичах, но не познавах…
Той се обърна и погледна снимката на Франсис и изпита силен копнеж по брат си. Не можеше да намери подходящ спомен за него, който да разкаже на присъстващите. Искаше да си спомни нещо, което да ги разсмее, което да разсее тъгата и да я превърне в нещо друго, нещо, от което не боли толкова много.
Но не знаеше какво да направи, какво да каже, какво да мисли, освен едно — «липсваш ми, Франсис, съжалявам…».
Видя, че Маделин се изправя. Обърна се към диригента на хора и кимна. Чу се дрънчене на касети и зазвуча музика.
Думите на песента идваха като стари приятели… Тази музика успокоява душата ти…
Музиката го върна обратно в детството му, обратно в онези луди дни, когато той и Франсис бяха непрекъснато заедно, когато единственото, което и двамата имаха, беше другият. Бяха танцували на песни като тази, бяха се смели, въртяха ги отново и отново на стария грамофон в кухнята.
Погледна към Маделин и видя, че тя се смее през сълзи. Видя отнесения израз в очите й и разбра, че тя също си спомня Франсис. Техният Франсис. Не тихия, сериозен свещеник, а веселото русо момче с онези сини, сини очи и усмивка, която можеше да озари цяла стая, и сърце, голямо като вечността.
Спомни си всичко само за миг — хубавите и лошите времена, нощите, в които бяха плакали, и сутрините, в които се бяха смели.
И не можеше да разбере защо въобще беше избягал от всичко това, защо никога не се бе върнал вкъщи. При тази мисъл очите му се насълзиха и погледът му се премрежи. Църквата се размаза пред очите му и се превърна в едно петно от бели цветя и трептящи свещи. Знаеше, че винаги ще си спомня миризмата на църква и че отсега нататък, когато помиришеше рози, щеше да си спомня за големия си брат.
«Аз си дойдох вкъщи, Франко…» Стисна очи. Не се срамуваше от сълзите, стичащи се по бузите му. «Отново съм си вкъщи, братко, и този път никъде няма да ходя.»
В ума му се тълпяха мисли и той се опита да намери най-подходящата, най-правилните думи, които да каже на мъжа, когото обичаше толкова много, но изведнъж осъзна, че това няма значение. Не ставаше въпрос за думи, за извинения или за спомени… Ставаше въпрос за простотата на любовта.
Само за това. Любов. Братска любов, бащинска любов, семейна любов. А любовта не беше като тялото — тя не си отиваше, никога. Тя остава в теб, примесена със спомените.
Отвори бавно очи и през мъглата на сълзите видя Маделин и Лина. «Аз ще се грижа за тях, Франко. Кълна се, че ще го направя.»
Музиката спря внезапно и отново се възцари тишина. Ейнджъл погледна към хората и разбра, че те съвсем не са непознати. Видя старата госпожа Констанца от магазина за цветя на ъгъла, господин Тъбс от гаража на Десета улица, господин Фиорели, аптекаря…
Спря погледа си на Маделин и Лина и им се усмихна с треперещи устни.
— Не мога да изразя благодарността си. Когато се огледам, виждам брат си, виждам онова, в което се е превърнал. Виждам как е оставил отпечатък в живота на всеки от вас и знам колко много сте означавали за него. Но най-вече искам да ви благодаря за това, че го обичате, че сте му позволявали да ви обича. Светът ще бъде по-мрачен без него, но сега вече знам, че той никога няма да си отиде съвсем… защото е в сърцето на всекиго от нас.
Глава 28
Лина се погледна в огледалото и й се прииска да закрещи. Косата й изглеждаше ужасно. Огледа роклята на леглото, която й купи майка й. Беше прекрасна, от тъмносиньо кадифе.
Гърлото й се сви. Нямаше значение дали щеше да носи тази красива рокля — тя просто нямаше да си бъде на мястото. Всички онези сноби щяха да се пръснат от смях, когато Лина Хилиърд влезе в гимнастическия салон. Сякаш отсега чуваше подмятанията им: «Погледнете само приятелката на Оуен. От кой гроб ли е излязла!».
Нямаше да отиде. Не можеше да отиде.
На вратата се почука.
— Влез — каза Лина и се обърна.
Майка й. Беше облечена с черен вълнен панталон, който я правеше много слаба, и пухкав смарагдовозелен пуловер, който подчертаваше цвета на очите й. Прическата и гримът й бяха безупречни. Изглеждаше толкова красива…
Майка й се усмихна мило.
— Помислих, че мога да ти помогна да си направиш прическата.
Лина инстинктивно настръхна. Долови леко неодобрение в гласа на майка си и за малко не избухна. Но тогава погледна Маделин — наистина я погледна — и видя, че лицето й не изразява неодобрение, а просто истинска загриженост и желание да помогне. И може би малко страх, че Лина ще се заинати и ще откаже.
— Лина? — Маделин влезе вътре и затвори вратата след себе си. — Добре ли си?
Този тих въпрос, изпълнен със загриженост, за малко не я накара да се разплаче.
— Не знам, майко. Мислех дали да не се откажа. В крайна сметка, на кого му пука за някакъв си тъп училищен бал?
Майка й взе един стол и седна.
— Спомням си, когато бях почти на твоите години — само няколко месеца по-млада — четох в местния вестник за някаква училищна забава. — Тя се усмихна. — Исках да отида, но, разбира се, за това не можеше и дума да става. Баща ми не би позволил, а така или иначе, нямаше и кой да ме заведе.
Лина изгледа учудено майка си. Звучеше толкова… човешки. Това въобще не беше госпожа Идеалният Кардиолог. Лина премести роклята и седна в края на леглото.
— Продължавай.
Майка й се усмихна заговорнически.
— Казах на баща ми, че трябва да отида в медицинската библиотека, за да потърся някакво изследване. Той ме закара с колата, а аз стоях до прозореца и чаках да си тръгне. Когато се уверих, че си е заминал, се измъкнах от библиотеката и вървях шестнайсет пресечки през проливния дъжд до гимназията «Риджкрест».
Лина се наведе напред.
— И как беше?
Майка й въздъхна замечтано.
— Беше… вълшебно. Бяха използвали най-обикновени неща — стъкло, тоалетна хартия, фолио — за да превърнат гимнастическия салон в леден замък като онзи от «Доктор Живаго». Темата на бала беше «Нощи в бял сатен». — Тя се засмя, очевидно изненадана, че си спомня толкова незначителни неща. — Както и да е, промъкнах се до входа мокра като мишка, за да гледам. — Усмивката й помръкна и гласът й се сниши почти до шепот. — Тогава осъзнах колко самотна съм всъщност, колко съм различна от останалите момичета. Майка ми би ме пуснала… Или поне исках да вярвам, че би го направила.
Лина си представяше майка си като момиче — изплашена и самотна в онази голяма къща на хълма. Спомни си решетките, които видя на прозореца на стаята й, и думите й: «Виждаш ли? Нямаш най-лошата майка на света». И изведнъж се почувства… свързана с майка си. Сякаш в крайна сметка имаха нещо общо, сякаш майка й наистина можеше да я разбере.
— Но ти сигурно щеше да се чувстваш не на място — не си познавала никого. Може би щяха да ти се подиграват.
— Да — отвърна Маделин, загледана настойчиво в Лина. — В живота винаги има моменти, когато не се чувстваш на мястото си. Но трябва да продължиш и да си завоюваш това място. Това означава да пораснеш — да бъдеш силен и да вярваш в себе си дори когато най-много се страхуваш.
Лина прехапа устни.
— Приятелите на Зак няма да ме харесат. Аз имам… лоша репутация, а той е толкова идеален.
Майка й я погледна така, сякаш наистина я разбираше.
— Ще ми се да мога да ти дам вълшебно хапче, което ще направи всичко както трябва, но мисля, че аз самата те обърках, като непрекъснато се преструвах, че животът е лесен. Понякога е труден и нечестен, понякога хората са жестоки и егоисти. — Хвана ръката на Лина. — Но знам едно — ти си умно, красиво момиче и имаш до себе си прекрасен млад мъж, който иска да прекара вечерта с теб. Ако не отидеш, защото се страхуваш, това означава, че тръгваш по един дълъг, самотен път. Повярвай ми, знам какво е страх. Когато наистина те завладее, той може да провали всичко. Не позволявай това да се случи с теб, скъпа.
Лина знаеше, че майка й е права. Никога преди не бе допускала страхът да управлява живота й, а това не беше подходящото време, за да започне. Усмихна се бързо.
— Можеш ли отново да ме направиш хубава?
Маделин се ухили.
— О, скъпа, това е най-лесното нещо.
На вратата се позвъни точно в седем и четирийсет и пет. Маделин подскочи и изпусна чайника на котлона. Той издрънча и се изкриви настрани, плискайки вода върху черната повърхност. Тя се засмя на собствената си нервност и избърса мокрите си ръце. Взе фотоапарата, забърза към входната врата и я отвори. Очакваше да види Зак.
Но на верандата стоеше Ейнджъл. Беше облечен в тъмносин работен гащеризон.
Тя му се усмихна.
— Дошъл си да оправиш крановете в банята, а?
Усмивката му беше толкова секси, че чак дъхът й спря. Той измъкна огромен букет от розови рози иззад гърба си.
— За мен ли са?
Той поклати глава.
— Ти не си единствената жена в живота ми, не знаеш ли?
В този момент Маделин го обичаше повече, отколкото въобще смяташе, че е възможно. Усмихната, тя отстъпи встрани, за да го пусне вътре.
Той сложи цветята на масата.
— Готова ли е?
Маделин забеляза нервността му, когато погледна към стаята на Лина, и трябваше да положи усилие, за да скрие усмивката си.
— Почти. А ти?
Той сякаш се изненада от въпроса, явно смяташе, че успешно прикрива безпокойството си.
— Не мисля, Мад. Сигурна ли си, че е достатъчно голяма, за да излиза с момчета?
— Бях на нейните години, когато се запознах с теб и ние…
— Не ми напомняй за това. — Той отново се опита да се усмихне, но не успя.
Обърна се и започна да крачи из стаята. Продължаваше да поглежда към стаята на Лина, после към входната врата и с всеки поглед устните му се свиваха все повече и повече.
Маделин седна на канапето и потупа възглавницата до себе си.
— Ела тук.
Той дойде и се отпусна до нея. Прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.
— Исусе, нервен съм като котка на горещ ламаринен покрив. Не знам нищо за бащинството. Не мисля, че ще съм добър баща.
Тя се притисна към него. Наслаждаваше се на допира до тялото му, на усещането, което й даваше прегръдката му.
— Добре дошъл в света на родителите. Това не е професия, това е истинско приключение.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от пукането на дървата в камината. Тя се сгуши още по-близо. Тя също се чувстваше нервна, но присъствието на Ейнджъл й помагаше толкова много.
— Мисля, че всички родители се чувстват така, когато дъщеря им отива на първия си училищен бал.
Той се обърна към нея. Лицето му беше сериозно.
— Всичко това ме плаши, Мад.
Тя докосна лицето му.
— Плаши те, защото това е завинаги, а ти не си такъв човек. — Тя изпита тъга. — Но наистина се справяш прекрасно.
Преди Ейнджъл да е успял да отговори, на вратата отново се позвъни.
Те инстинктивно се отдръпнаха един от друг като двойка тийнейджъри, хванати от родителите си. Спогледаха се и избухнаха в смях.
Ейнджъл въздъхна, стана и отиде до вратата, за да отвори на Зак.
— Закари Оуен — каза той, разглеждайки неодобрително момчето с присвити очи.
— З-здравейте отново, г-н Де Марко.
Ейнджъл не се усмихна. Обърна се към Маделин.
— Дай ми този фотоапарат. Искам да го снимам — с цел идентификация.
— А-аз…
— Ейнджъл! — избухна в смях Маделин и се изправи.
Ейнджъл също се засмя и потупа Зак по гърба.
— Просто малко родителски хумор.
Зак се усмихна едва-едва.
— Оу!
— Ще я върнеш ли вкъщи преди полунощ? — остро попита Ейнджъл.
Зак кимна и им показа часовника си.
— Да.
— Това чудо има ли батерии? Ако няма… — Ейнджъл започна да разкопчава верижката на ролекса си.
Маделин го хвана за ръката и я стисна силно.
— Не се тревожи, Зак — каза тя и погледна укорително към Ейнджъл. — Ние ти имаме доверие.
Ейнджъл се обърна към нея, на лицето му обаче не беше изписана и капчица доверие. Гъстите му черни вежди бяха събрани, устните му — здраво стиснати. Когато отвори уста, за да каже нещо, тя настойчиво поклати глава.
Той се обърна към Зак, после отново към Маделин.
— Ще отида да доведа Лина.
Маделин за малко не се изсмя гласно на сърдития му глас.
— Направи го.
Ейнджъл взе букета и тръгна към стаята на Лина, без да се обръща.
Маделин се усмихна на Зак.
— Сега започва да се учи да бъде баща.
Зак неспокойно оправи яката на ризата си.
— Справя се.
Настъпи мълчание. Маделин разглеждаше младия мъж. Изглеждаше много слаб и неестествено висок в костюма си под наем.
Преди да е успяла да го попита как върви училището, тя чу вратата на стаята на Лина да се отваря и погледна към коридора.
Дъхът й спря. Лина стоеше там, обърната с лице към баща си. Гладкото кадифе падаше на вълни по тялото й и изглеждаше електриково на някои места, на други — съвсем черно. Косата й беше прибрана назад от челото с блестяща сребриста диадема, в тон с обувките и чантата.
Изглеждаше толкова пораснала. Чувствата връхлетяха Маделин — съжаление, страх, гордост. Изведнъж осъзна, че малкото й момиченце скоро ще стане жена и ще си отиде от живота й, и от тази мисъл очите й се изпълниха със сълзи.
Бързо ги изтри, наблюдавайки, затаила дъх, как Ейнджъл дава букета рози на дъщеря си. Дори от това разстояние можеше да види сълзите в очите на Лина.
О, господи! На Маделин й се искаше да скъта този момент в сърцето си като скъпа снимка. Когато остарееше, щеше да го извади, да го погали, да си спомни…
Инстинктивно се обърна, за да потърси Франсис.
Но него го нямаше.
Изтри влагата от очите си и погледна към тавана. Опитваше се да си представи блестящите звезди навън. «Надявам се, че виждаш всичко това, Франсис… Нейният първи бал…»
Лина дойде при тях и застана до камината.
Зак зяпна, когато я видя.
— О, боже!
Лина пребледня. Докосна с ръце косата си.
— Нещо не е ли наред?
— Изглеждаш страхотно — каза Зак, ухилен до уши.
По лицето на Лина също разцъфтя усмивка и озари очите й. По бузите й пропълзя руменина.
— Благодаря.
Зак отиде до нея и й подаде малка пластмасова кутийка.
— Това е за теб.
— Господи! — възкликна Лина и сложи на ръката си нежната бяла гривна. — Прекрасна е!
— Хайде, застанете пред елхата, за да ви снимам — обади се Маделин и взе фотоапарата.
Лина превъртя очи.
— О, мамо…
Маделин махна с ръка.
— Хайде, хайде.
Лина и Зак застанаха един до друг. Той плъзна ръката си по тънката й талия, а тя вдигна ръката с гривната, за да се види на снимката. Зад тях коледната елха ярко блестеше.
Усмихната, Маделин направи набързо няколко снимки.
— Добре, а сега една с баща ти.
Зак се дръпна наляво и Ейнджъл зае мястото му. Прегърна Лина и я придърпа към себе си, усмихвайки се към обектива.
Маделин ги погледна и се намръщи.
— Не се усмихвай като за списание, Ейнджъл. Искам да видя баща й, а не някакъв холивудски плакат.
Ейнджъл се обърка, но после бавно се усмихна.
— Господи, тази жена имала големи претенции!
— Кардиолог — отвърна през смях Лина. — Всичките са такива.
Маделин също се засмя и щракна. Господи, колко й харесваше това усещане. Всичко беше пълна противоположност на спомените й от собственото й детство, беше осъществяване на всичките й мечти.
Чудеше се колко ли щеше да продължи този път, колко дълго един човек може да се радва на такова щастие.
Прииска й се да отиде при него, да го прегърне и да знае, че той винаги ще бъде тук, застанал в дневната й — сякаш там му е мястото, усмихвайки й се с тези зелени очи.
— Госпожо Хилиърд. — Зак прекъсна мислите й. — Дайте да снимам цялото семейство.
Цялото семейство.
Господи, толкова силно го искаше, че чак я болеше.
Подаде му фотоапарата и забърза към камината. Видя трите чорапа, които висяха от ръба й, и не можа да скрие усмивката си. Застана до Ейнджъл и усети собственическата му ръка на хълбока си.
Беше толкова прекрасно — тримата заедно, свързани от нещо повече от ръцете, протегнати помежду им. Само ако това можеше да продължи. Знаеше, че усмивката й към обектива беше по-скоро тъжна, отколкото весела.
— Усмихнете се, доктор Хилиърд — заповяда Зак.
Тя пропъди меланхолията си и се съсредоточи върху щастието си. Тихото щракване на фотоапарата запечата този миг завинаги.
И тя си каза, че това е достатъчно засега.
Сградата на гимназията беше ярко осветена. Когато я видя, Лина се почувства още по-нервна, устните й пресъхнаха.
Зак спря колата, слезе и отиде да й отвори вратата. Тя излезе навън, стиснала здраво ръцете си, за да не треперят.
Навсякъде имаше ученици, които се събираха в шумни, весели групи. Момчетата се поздравяваха, а момичетата възклицаваха за роклите си.
Лина разпозна десетина лица и заедно със Зак се присъединиха към тълпата деца. В погледите на всички имаше изненада, когато погледнеха към нея, но едно лице задържа вниманието й.
Лицето на Кара Милстън. Тя също гледаше към нея.
Зак я прегърна и леко я стисна.
— Познавате ли Лина?
Кара бавно пусна ръката на приятеля си и тръгна към нея.
— Страхотна рокля, Лина. — Гласът й беше тих, малко несигурен.
Лина се усмихна. Изведнъж си спомни толкова много неща, свързани с Кара — времето, когато обядваха заедно на игрището и прекарваха нощите заедно у тях. И разбра, че иска всичко отново да бъде същото.
— Благодаря. — Опита се да измисли какво да каже на Кара, но нищо не й идваше на ум.
Кара се усмихна.
— Липсваше ми, Лина.
И Лина разбра колко просто беше всичко. Трябваше просто да каже това, което й беше на сърцето, и всичко щеше да стане както преди.
— Ти също ми липсваше, Кара. — Тя се усмихна.
И тогава нощта стана вълшебна. Небето изглеждаше по-голямо и по-тъмно, една кадифена завеса, обсипана с мънистата на звездите.
Влязоха заедно в салона, смеейки се. Лина беше единствената в групата, която не бе участвала в украсата, и когато видя какво са направили с обикновената зала, дъхът й спря.
— Господи, великолепно е!
Кара застана до нея.
— Ще имаме нужда от помощ за украсата за пролетния бал.
Лина се чувстваше несигурна.
— А-аз… не съм много надарена в това отношение.
Кара се засмя.
— Нали знаеш как се правят гирлянди?
Лина се почувства като глупачка. По бузите й плъзна гъста руменина, на езика й дойдоха гневни думи, но тя ги преглътна. Осъзна, че Кара не й се подиграва, а просто се опитва да я приобщи. А Лина — каквато си беше идиотка — стоеше там с отворена уста.
— Мога да правя гирлянди.
Преди Кара да й отговори, Зак я хвана за ръката и я поведе към дансинга.
Лина не можа да сдържи усмивката си, когато се сляха с тълпата и започнаха да танцуват.
Това беше началото на най-прекрасната нощ в живота й.
Маделин крачеше напред-назад из дневната, местеше разни неща от едно място на друго и се взираше в рисунките на чашите си за чай, сякаш не ги беше виждала никога преди. За кой ли път погледна към часовника. Коледната елха блестеше в ъгъла.
— Трийсет минути — каза тя повече на себе си, отколкото на Ейнджъл. — Сигурно вече танцуват.
Ейнджъл се извърна от прозореца, където бе стоял неподвижен и безмълвен в продължение на последния половин час.
— Хайде, стига вече.
Маделин спря и го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя е на бал и се забавлява. Не е отвлечена от терористи. Смятам да се опитам да забравя лошите си мисли, а те наистина са лоши — представям си как се качва на някоя кола с онова русокосо хлапе и отпрашват на някъде, спирайки само колкото да забременее и да ограбят някой магазин за алкохол.
Маделин се засмя и се почувства по-добре.
— Прав си. Трябва да се успокоим.
Той дръпна завесите и се обърна към нея усмихнат.
— А сега си изцяло на мое разположение.
Тя потрепери в очакване.
— Ти също.
— Добре, да поговорим тогава.
Знаеше, че е глупаво да показва разочарованието си, но не можа да се въздържи.
— Най-после останахме сами, а ти искаш да говорим?
Той я хвана за ръката и я заведе до канапето. Седнаха.
— Преди малко каза, че това е завинаги, а аз не съм такъв човек.
Сърцето й спря за миг. Опита се да омаловажи думите си:
— Забрави го, не исках да кажа…
— Какво искаше да кажеш?
Очите му не се усмихваха. Знаеше, че това има значение за него, но не знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да му каже, че се страхува… че се страхува от толкова много неща — да го обича, да не го обича, от всичко.
— Исках да кажа, че те познавам, Ейнджъл. Знам що за човек си. — Тя вдигна поглед към него в опит да се усмихне. — Вече не съм на шестнайсет и не можеш да разбиеш сърцето ми така, както го направи преди. Можем просто… да се разбираме. Без обещания, без гаранции. За мен това е достатъчно.
Той я погледна тъжно.
— За мен не е достатъчно, Мад.
— Какво искаш да кажеш?
Погледът му обходи стаята, сякаш търсеше нещо. Сякаш мина цяла вечност, преди да хване ръката й и да я притисне към гърдите си. Тя почувства ударите на сърцето му.
— Искам много повече за нас, Мад. Искам да бъда до теб, завинаги. Искам да друсам децата и внуците ни на коляното си. Искам да си лягам с теб всяка вечер и да се събуждам до теб всяка сутрин до края на дните си… Само че не знам колко време ми остава.
Думите предизвикаха сълзи в очите й.
— Никой не знае кога ще умре, Ейнджъл.
— Пропуснал съм толкова много от живота на Лина… — Той отново извърна поглед. — Ще ми се да мога да върна годините назад. Отказах се от тях толкова лесно… Но никога вече няма да го правя. Обичам те, Маделин Хилиърд. Знам, че съм го казвал и преди, но просто трябва да ми дадеш още една възможност.
В думите му се съдържаше всичко, което Маделин искаше. Любовта, семейството, отдаването — всичко. Искаше него — искаше го до себе си на канапето, в леглото си. Завинаги.
Думите заседнаха в гърлото й. Той я прегърна и я целуна толкова страстно, че й се зави свят. Тя се притисна към него. Обичаше го толкова много, че чак сърцето я болеше.
Той се отдръпна леко. Дишаше накъсано.
— Кажи го, Мад, кажи го, преди да съм обърнал къщата наопаки.
Тя се отдръпна засмяна. С него винаги щеше да бъде така. Винаги щеше да обърква чувствата й, винаги щеше да иска разни неща по своя арогантен, егоистичен начин, сякаш светът му дължи нещо. И винаги щеше да бъде единственият човек, с когото тя щеше да иска да седи на канапето в дневната си.
— Обичам те, Ейнджъл де Марко. И ако и този път не го вземеш насериозно…
Той покри устните й със своите.
— Никога! — прошепна.
Целува я, докато й спря дъхът. Изведнъж я пусна, стана и я поведе към средата на стаята.
— Стой тук — заповяда й.
Тя се възпротиви, но той не й обърна внимание. Загаси всички лампи и в стаята стана съвсем тъмно, като се изключи меката светлина на огъня и коледната украса на елхата.
— Затвори очи.
Тя се засмя.
— Не мислиш ли, че е излишно? Тук е тъмно.
— Лекари — каза той с присмехулно отвращение. — Просто затвори очи.
Тя се засмя, но се подчини.
— Имам чувството, че никога преди не си излизал с преуспели жени.
Чу смеха му.
— Повечето от жените, с които съм бил, имаха коефициент на интелигентност колкото полски мишки. Не отваряй очи!
— И тела на фотомодели — промърмори Маделин под носа си.
Стоеше там, затворила очи, скръстила ръце, опитвайки се да разбере какво прави той. Чу как входната врата се отвори и затвори. Помисли си да отвори очи, но реши, че така няма да е интересно, и се отказа.
Чу в далечината трясването на врата на кола и след няколко секунди входната врата отново се затръшна. Ейнджъл влачеше нещо — може би стол — по пода. Чу се скърцане на дърво и тя реши, че сигурно се качва на стола. После явно слезе.
— Недей да гледаш! — каза отново той.
Сега идваше към нея.
Спря близо до нея, толкова близо, че усещаше дъха му върху лицето си. Започна да разкопчава пуловера й.
Успяваше да държи очите си затворени единствено благодарение на волята си. Той не казваше нищо, не я докосваше никъде, само разкопчаваше пуловера й. После го съблече, ръцете му чувствено се плъзнаха по голите й рамене.
Тя настръхна от студа.
Чу как костите му изпукаха, когато коленичи пред нея. Разкопча кожения й колан и бавно, бавно, свали ципа. Пръстите му докоснаха корема й.
Панталонът се свлече на пода. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, тръгнаха нагоре, нагоре, спряха на талията й, после продължиха към гърдите. Изведнъж се плъзнаха по гърба й и той разкопча сутиена, който също падна на пода.
Тя се опитваше да си представи как ли изглежда сега — застанала в средата на дневната, осветена от меката светлина на огъня, облечена единствено с бели бикини и черни къси чорапи. Беше невероятно еротично да си представя как изглежда в очите му.
Чакаше, затаила дъх, да я докосне. Но той не го направи. Вместо това плъзна нещо меко и хлъзгаво през главата й. Разбра, че е рокля — или може би нощница — която обгърна всяка извивка на тялото й и падна чак до пода. Усещането на коприната до голото й тяло беше особено приятно.
Той се отдръпна от нея и тя се подразни.
— Ейнджъл.
Чу се щракване и зазвуча музика. Бавният, романтичен глас на Дан Фогелбърг изпълни стаята.
— «Копнеж». — Тя позна песента веднага и се усмихна.
— Отвори очи — каза Ейнджъл и тя разбра, че е точно пред нея.
Отвори очи усмихната.
Беше облечен с великолепен черен костюм — изглеждаше невероятно красив. Нея беше облякъл в елегантна черна копринена рокля, която беше толкова секси и предизвикателна, че тя никога не би си я купила. Прииска й се да го прегърне и да го целуне, но тогава забеляза всички останали промени в стаята и дъхът й спря.
От полилея висеше огромна кристална топка. Всяко мъничко късче стъкло отразяваше светлината на свещите и хвърляше отблясъци по стените, тавана, пода.
Беше украсил дневната й като бална зала.
— О, господи! — Не знаеше какво да каже. Всичко беше толкова невероятно, лудо и романтично… Толкова присъщо за Ейнджъл.
Той хвана ръката й и сложи на дланта й черна кадифена кутийка.
— Отвори я — каза й тихо.
Тя го погледна. Бавно, с треперещи ръце, отвори кутийката. Вътре блестеше огромен диамант.
— О, Ейнджъл…
Той извади пръстена и го сложи на пръста й.
— Омъжи се за мен, Маделин.
Тя се втренчи в пръстена, като плачеше и се смееше едновременно. Диамантът беше абсурдно голям — блестящ, зашеметяващ, невероятен — точно като мъжа, който й го подаряваше. И тя изведнъж разбра, че животът й с Ейнджъл щеше да е различен, по-различен, отколкото би могла да си представи. Той никога нямаше да прави нещата така, както ги правят другите мъже — беше като пламък, горещ и красив, и способен на огромно разрушение. Но тя знаеше — Господи, знаеше го от шестнайсетгодишна, че за нея не съществува никой друг.
— Толкова е голям… Не трябваше… О, Ейнджъл…
Той се ухили.
— Аз съм от Холивуд — страната на големите диаманти. Искам целият свят да разбере, че си моя. — Той се приближи и усмивката му помръкна. Гледаше я съвсем сериозно. — Моя си, нали, Мад?
— Завинаги.
Усмивката му отново се върна, по-ярка от диаманта.
— Хубаво. А сега, танцувай с мен, госпожо Де Марко.
Тя се засмя звънливо.
— О, господин Де Марко, вече си мислех, че никога няма да ме поканите.
Епилог
Той седи на люлката на верандата и се опитва да я залюлее. Из въздуха се носи звънливият смях на Лина. В двора, точно пред него, Маделин, Лина и Ейнджъл размотават коледни лампички. На ъгъла, в сянката на столетен дъб, стои млад мъж, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Никой на двора още не го е видял, но той знае, че ще го видят. Съвсем скоро Лина ще вдигне поглед и ще се втурне по пътеката към него.
Усеща, че започва да се усмихва. Приятно е — това бавно, леко свиване на устните — и изведнъж осъзнава, че усеща как се смее. Забелязва, че вятърът докосва бузите му, роши косата му, че усеща студа. Забелязва, че и птиците са се върнали, и чува чуруликането им.
Поглежда надолу и за пръв път от толкова време насам се вижда целият. Стъпва на земята и натиска. Люлката започва бавно, съвсем бавно, да се люлее под него. Чува тихото й скърцане.
На двора Маделин се обръща и очите й — красивите й зелени очи — се спират на люлката. Той усеща топлината на погледа й върху себе си и му става все по-топло и по-топло, докато започна да изпитва чувството, че ще се разтопи. Сякаш го огрява слънцето и го топли, о, как го топли…
— Вижте — казва тихо Ейнджъл, който плъзва ръка по талията на Маделин и я придърпва към себе си.
— Люлката — казва Лина и тръгва към родителите си.
Те заедно тръгват към него. Усеща погледите им върху себе си и му се приисква да закрещи от радост. Концентрира се и става.
Усеща как смехът клокочи в него, разлива се наоколо, докато той се носи над земята, безтегловен и свободен. Чува смеха си в десетки звуци — в чуруликането на птиците, в скърцането на люлката, в падането на снега…
И през всичко това чува старото си сърце, биещо в гърдите на Ейнджъл. Биещо, биещо, биещо…
За първи път в живота си не се чувства така, сякаш в него има огромна празнина, а напротив — чувства се по-лек от въздуха. Поглежда към небето, след това към Маделин, неговата Маделин, и за миг вижда целия й живот, въртящ се пред него като кинолента от черно-бял филм. Косата й щеше да побелее, а тя щеше да остане в тази къща, посръбвайки си лимонада на люлката на верандата до деня на смъртта си. Щеше да носи развлечени пуловери, когато остарее, и никога нямаше да има нужда от очила. Тя и Ейнджъл щяха да кръстят сина си Франсис, а щяха да го наричат Франк.
Защото вече беше съществувал един Франсис.
Знае, че той ще й липсва, винаги, през целия й живот, точно както тя щеше да липсва на него. Но тя щеше да има Ейнджъл, един Ейнджъл, който той така и не опозна, но в когото винаги бе вярвал. Щеше да има и Лина. Неговата скъпа Лина.
И изведнъж разбира какво го задържаше на люлката в продължение на толкова дни. Той все още е част от това семейство и винаги щеше да бъде. Беше объркал всичко и сега разбираше, че може би това е животът — да объркваш нещата и да продължаваш да вярваш, винаги да вярваш.
Усеща как се издига все по-високо и по-високо, докато тримата се превърнаха в три тъмни точки на белия сняг. След миг люлката спира и семейството долу отново се връща към заниманието си.
Той се взира в тях, тримата, които обича толкова много, и разбира, че те ще говорят за този момент в продължение на години.
Ще говорят за онзи следобед, когато люлката на верандата се е разлюляла сама. Ще си предлагат един на друг успокоението на вярата, обещанието за чудо и цял живот щяха да гледат тази стара люлка и да мислят за един човек, когото са обичали.
Франсис се усмихва при тази мисъл. И в шепота на вятъра чува смеха им за последен път.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
