Българска търсачка и начална страница

Сюзън Фокс
Обвинението

Първа глава

Безкрайно дългото пътуване с автобус до ранчото на Кинкейд, разположено на пет мили източно от Ред Хорс, Уайоминг, бе същински ад. С изключение на двете кратки спирки, на които се качиха нови пътници, Маги Дийтън бе прикована в тясното задушно пространство в продължение на цели четири часа.
Тя измъкна старинния джобен часовник на покойния си баща и за сетен път вдигна капачето. Малката стрелка й опротивя. Сякаш не мърдаше от мястото си. Тя припряно го прибра, изтри потните си длани в джинсите и отново огледа полупразния автобус.
Как да свикне с външния свят, като не можеше да понася затворени пространства? Може би страдаше от клаустрофобия?
Маги притвори очи и пое нервно въздух. Сърцето й глухо блъскаше в гърдите. Все повече и повече й прилошаваше. Преди няколко минути прекосиха Ред Хорс. До ранчото сигурно оставаше не повече от километър.
Не изпита облекчение, когато зърна извитата желязна арка на входа. Нервите й бяха изопнати до крайност. Автобусът намали скорост и спря встрани от шосето. Маги закопча раираното си джинсово яке, взе черната си шапка с широка периферия и посегна към дръжката на пътната чанта.
Автобусът едва спря, когато тя нахлупи шапката върху тъмните си къдрици, прибрани в стегната плитка. Тръгна по пътеката между седалките, преметна дръжката на чантата през рамо и гневно погледна към изхода, до който явно нямаше да се добере лесно.
Излязла най-сетне навън, тя почувства пронизващо студения въздух на Уайоминг и пое с пълни гърди напиращата пролет и свободата. Свободата! Може би отново щеше да я изпита тук. Може би отново щеше да си спомни какво означава да е свободна и безгрижна, да си ляга спокойна, да отива, където пожелае, да си възвърне отново достойнството, което така грубо и несправедливо й бяха отнели.
Маги изчака шофьорът да отвори багажника на автобуса и да извади оттам раницата и куфара й.
— Заповядайте, млада госпожице — рече любезно той и кимна към багажа. После хвърли поглед към пътя, водещ към ранчото. — Изглежда отивате пеш, не е толкова близо, колкото изглежда, а наближава и буря. Има ли кой да ви посрещне?
Въпросът я подразни и се наложи да заобиколи истината:
— Всеки момент посрещачите ми ще се появят, господине.
— Добре, тогава.
При тези думи шофьорът се метна в колата и затръшна вратата.
Маги чу как автобусът потегли с грохот, но не събра багажа си, а изчака да заглъхне ръмженето на двигателя. След малко всичко потъна в тишина. Чуваше се единствено свистенето на вятъра, подгонил сивите буреносни облаци по небето.
Очите й се наляха със сълзи. Обърна се бавно, огледа дългата верига от голи хълмове, по които тук-там стърчеше по някоя вятърна мелница и четирите реда бодлива тел, опъната по протежение на шосето. Нито помен от човешко присъствие, ни кон, ни животно.
Този покой проникна дълбоко в душата й и прогони неприятното чувство на потиснатост и безпокойство. Точно за това бе копняла ден след ден — за широки, открити простори и чист въздух, за полъха на вятъра, за твърда земя под краката й, за безкрайността на небето…
Най-сетне обърна глава към дългия път, водещ към ранчото. Работата, обещана й от Джейсън Сойер, нейният адвокат, я очакваше някъде зад морето от ниски хълмове — стига да успееше да се хареса на собственика на ранчото. Той щеше да има последната дума дали да я назначи пробно за две седмици.
Със свито сърце от предстоящата среща с Етън Кинкейд, тя вдигна багажа си и пое по пътя.
Най-сетне зърна къщата и сградите на ранчото, разположени в широка долина отвъд хълма и ускори крачка.
Макар и пръснати, сградите и огражденията за добитък бяха в добро състояние. Издигащата се встрани от тях двуетажна къща, изградена от камък и дърво, й заприлича на бдителен часовой, чийто силует се очертаваше рязко на фона на пейзажа. Изпита чувството, че отново се връща у дома.
И бащината й къща бе изградена от дърво и камък. Настроението й се повиши. Почувства веднага, че ако Етън Кинкейд се окаже толкова справедлив, колкото и неговият зет Джейсън, тогава ранчото Кинкейд можеше да се окаже точно онова място, което търсеше, за да забрави изпитанията, пред които я бе изправила съдбата и да се опита да осмисли живота си наново.
Бързо измина останалото разстояние до къщата. Въпреки уверенията на Джейсън, не бе сигурна как ще я посрещнат. Маги остави багажа си на края на верандата, приближи входната врата и почука.
Жена на средна възраст отвори вратата, огледа Маги от глава до пети и върху закръгленото й лице заигра колеблива усмивка.
— Не чух шум от кола. И кучетата вероятно не са ви усетили.
Погледът на жената се плъзна покрай нея, сякаш да зърне колата й, но като не видя нищо, върху челото й се появи дълбока бръчка. Маги нямаше желание да й дава каквито и да било обяснения, затова побърза да каже:
— Аз съм Маги Дийтън. Търся работа при господин Кинкейд — рече тя и въздъхна облекчено.
— А, сигурно сте онова момиче, за което Джейсън спомена, че идвало в началото на месеца. Името ми е Алва Кембъл. — Жената се усмихна по-широко, протегна ръка и се здрависа с Маги. — Грижа се за всичко в къщата, след като госпожа Кинкейд се помина преди шест години.
Маги кимна и се помъчи да се усмихне. Обзе я безпокойство. Жената май не знаеше къде бе прекарала последните две години. Щеше да носи позора на престъпница до края на дните си. Като дамгосана по челото.
За нейно облекчение, икономката я покани да влезе, затвори вратата и я поведе из къщата. Съзнанието на Маги бе обсебено от страхове, за да обръща внимание на добродушното бърборене на жената. Успя само да й отвърне учтиво, докато разкопчаваше с несигурни пръсти якето си.
Вратата към кабинета, встрани на дългия коридор, по който я водеше икономката, бе широко отворена.
— Етън, пристигна приятелката на Джейсън.
Чул думите на икономката, седналият зад бюрото едър мъж вдигна глава от книжата. В суровото му изражение нямаше нищо дружелюбно.
Маги потръпна. Мигновено разбра, че характерът на Етън Кинкейд се различава коренно от този на неговия зет. В същия миг си спомни, че петдесетте долара, които й дадоха тази сутрин, нямаше да й стигнат за нищо, ако този мъж променеше решението си и не я наемеше. Всъщност, не получеше ли тази работа, губеше и реалната възможност да бъде наета от друга ферма в областта. А ако не намереше работа…
— Значи ти си приятелката на Джейсън?
Бе предположила, че гласът му е дрезгав и груб и няма навика да разговаря тихо и спокойно.
— Хайде, сядай — покани я той и посочи стола пред писалището си, когато икономката излезе и затвори вратата след себе си.
Етън проследи как тя вдигна ръка и свали шапката си, под която се показа прекрасната й тъмнокестенява коса. Няколкото къдрици над челото я караха да прилича повече на момиче, отколкото на жена. Погледът му се плъзна по тялото й и онова, което видя, явно му хареса. Ядосан явно на себе си, той отново закова поглед на лицето й. Тя бе тук, за да му стане работничка и не биваше да се влияе от каквото и да било, освен от способността й да изпълнява своите задължения.
Маги пристъпи към стола, без да си дава сметка, че той не е пропуснал мълниеносния поглед, който тя хвърли наоколо. Винаги когато се бе срещал с кандидати за работа, те се бяха държали напрегнато и нервно.
У Маги Дийтън имаше нещо различно. Не можа да го определи веднага, но то пролича по начина, по който се движеше. Напомни му за една негова своенравна кобила, която имаше преди няколко години. Всичките му усилия да я обучи се провалиха и накрая се принуди да я продаде, защото бе опасно да я задържи в ранчото.
Нещо у непознатата го навеждаше на същите мисли. Нещо, което не бе свързано с красивото й лице, деликатните черти и порозовелите от вълнение страни.
— И откога се познаваш с Джейсън? — запита Етън и се облегна небрежно на стола.
Маги се опита да насочи вниманието си към него, но нервно отклони поглед някъде над дясното му рамо.
— От около две и половина години — отвърна тя, опря лакти на стола и преплете пръсти.
— Тогава сигурно познаваш и сестра ми Бет.
Това предположение я накара да се почувства още по-неловко.
— Никога не съм я виждала.
Думите й явно го изненадаха. Маги разбра, че собственикът на ранчото никога нямаше да спомене за сестра си, ако знаеше, че нейните отношения с девера му са само делови. Тази мисъл я обезпокои. Смяташе, че Етън Кинкейд знае всичко за нея и вече бе дал съгласието си да я наеме пробно на работа.
Инстинктите й я накараха да застане нащрек — ако му бяха разказали, той нямаше дори да пожелае да я види, а още по-малко да се съгласи да я наеме. Малко собственици на стопанства биха го направили. Защо Джейсън бе постъпил така?
Подготви се за най-лошото.
— Бях негова клиентка — отвърна тя тихо. — Преди две години ме защищаваше в съда.
Етън повдигна вежди.
— Джейсън обикновено се занимава с криминални дела.
Маги долови ясно скрития подтекст във въпроса му и го погледна открито. Има тъмни очи, неволно отбеляза тя и рече:
— Точно така.
Подозрение пламна у Етън. Спомни си как Джейсън му се обади по телефона, но връзката бе много лоша. Едва успя да разбере, че той го молеше да назначи на работа една млада жена. Тъй като Джейсън бе съпруг на сестра му, Етън сметна, че му дължи тази услуга и даде съгласието си да назначи на пробен срок някоя си Маги Дийтън. Джейсън наистина каза нещо от сорта, че тя имала трудности преди две години, но телефонната връзка се разпадна и Етън почти нищо не разбра. Ядосан от лошата връзка и сметнал, че миналото на Маги Дийтън не го интересува, той бе казал на Джейсън да я изпрати в ранчото. Тогава му се бе сторило странно, че зет му му благодари предварително, но сега, когато тя седеше пред него, Етън се запита какво ли се бе опитвал да му обясни Джейсън.
У Маги се долавяше някаква странна студенина и отчужденост. Животът му бе дал няколко сурови уроци и той едва ли имаше желание да се подлага на нови рискове.
— Значи казваш, си била клиентка на моя зет, който се занимава с криминални дела…
Гласът на Етън прозвуча остро. Суровостта му й подсказа, че всъщност не знае нищо за нейната присъда, но че вече се досеща.
Тя вдигна гордо брадичка. С усилие издържа погледа му и отвърна:
— Да.
— А той спечели ли делото? — изкриви устни Етън.
Изведнъж й стана задушно в стаята. Етън Кинкейд бе първият след освобождаването й, на когото трябваше да разкаже за присъдата и двете години затвор. Оказа се много по-трудно, отколкото си бе представяла.
— Не. — Думата прозвуча приглушено и явно й костваше върховно усилие. — Излежах две години в затвора.
— Защо?!
Въпросът можеше да се тълкува като напълно излишен или като израз на просто любопитство, преди да й бъде отказано назначението. Мина й през ум да каже, че несправедливо са я обвинили, но малко хора биха повярвали на думите на осъден. И Етън Кинкейд не правеше изключение.
— За кражба на добитък.
Думите й сякаш увиснаха във въздуха. Обветреното лице на Етън внезапно почервеня. Той не избухна, както очакваше Маги, но глухо произнесените думи я нараниха много по-силно.
— Имал съм си неприятности с бивши затворници — започна той. — Само това е достатъчно да ти откажа работа, но да наема бивша затворничка, осъдена за кражба на добитък, би било безкрайно глупаво от моя страна.
— Моля ви единствено да проявите търпение и да ме изслушате, господин Кинкейд?
От скептично присвитите му устни тя разбра отговора, преди още да го е произнесъл.
— Доказателствата против теб трябва са били неоспорими, щом дори Джейсън, който е изключително добър адвокат, не те е отървал. А той, Бога ми, не би изпратил невинен човек в затвора.
Етън избута стола си и се изправи. Широкоплещест, висок, заплашителен.
— Тогава защо смятате, че ме препоръча на член от своето семейство? — предприе последен опит тя. — Ако е убеден, че съм виновна, не излиза ли, че сам вкарва вълка в кошарата?
Думите й не му направиха особено впечатление.
— Млада си. Може би предполага, че си си взела поука. Аз обаче сам преценявам и сам наемам работниците си.
Маги също се изправи. Никого нямаше да моли за работа. Гордостта й я застави да не издава разочарованието си. Тя му обърна гръб и тръгна към вратата.
— Струва ми се, че всички собственици на стопанства в този район ще бъдат на едно и също мнение — добави Етън след нея.
Поне я бе предупредил честно. Маги почти бе стигнала края на коридора, когато от кухнята стремглаво изтича момиченце с тънки руси плитчици. Маги се стресна, но не успя да се дръпне навреме. Малкото телце връхлетя върху нея, за миг и двете изгубиха равновесие, но бързият рефлекс на Маги предотврати падането.
— Извинете! — смутено прошепна момиченцето, което според Маги бе на седем или осем години и я погледна с големите си любопитни кафяви очи. — Коя сте вие?
Изненадана от прямотата му, Маги се подвоуми, след това внимателно го отстрани от себе си.
— Маги — отвърна тя.
— Коя Маги? — откликна то в момента, в който тя чу шум от стъпки в коридора зад себе си.
— Това няма никакво значение, млада госпожице — избоботи строго Етън.
Маги моментално пусна детето. Не бе нужно да види лицето му, за да разбере, че е вбесен от това, че не само докосва момиченцето, но и разговаря с него.
— Е, татко, винаги така казваш — разсърди се то на строгия си баща, който в този миг се бе надвесил застрашително над двете.
В тъмните очи на Етън просветваше ярост, когато се пресегна и издърпа дъщеря си от ръцете й.
Това негово действие порази Маги. То подсказваше, че Етън е сметнал едва ли не за заразен кратковременния й контакт с детето. Дали всички щяха да се държат така с нея? Безкомпромисното му изражение даваше отговор на въпроса й. Отново гордостта й бе засегната. През последните две години бе страдала достатъчно много, за да позволи на някой си Етън Кинкейд да я накара да сведе глава.
Тя се извърна, премина самоуверено през всекидневната и излезе навън. Продължаваше да духа пронизващ студен вятър. Закопча якето си и събра багажа си от верандата. Задаваше се буря. Нищо чудно да бъде придружена и от снеговалеж в тази ранна пролет. Усещаше се във въздуха. Ниско надвисналото небе ставаше все по-сиво и сиво, но Маги бе твърде гневна, за да помисли за това, преди да е тръгнала към града и бурята да се е разразила.


Застанал пред широките прозорци, Етън наблюдаваше как Маги преваля хълма, който отделяше къщата от пътя. Никога не се бе държал преднамерено жестоко с когото и да било. Рязко и сурово — да, но жестоко — не. Но докато я наблюдаваше как се отдалечава, натоварена с нещата, които изглежда бяха всичко, което имаше на този свят, той изпита чувството, че е изритал бездомно куче, застанало на прага му за коричка хляб.
Чувстваше се ужасно, макар да бе в пълното си право да не наема човек като нея. Жена, крадец на добитък! Току-що излязла от затвора, дори мастилото върху документите й още не бе изсъхнало.
Независимо от това, в момента, в който тя излезе, той се обади в кантората на своя зет. Не изгаряше от любопитство да разпита Джейсън за нея, особено след като самата тя му бе намекнала, че адвокатът вярва в нейната невинност. Но все пак трябваше да чуе какво ще му каже, след като си бе позволил да му я изпраща.
Джейсън обаче се оказа зает и щеше да отсъства от града до края на месеца. Нов порив на вятъра накара прозорците да зазвънтят. Етън видя как самотната фигура в далечината остави багажа на земята и нахлупи още по-ниско шапката си. Ако прогнозата за времето се окажеше вярна, привечер щеше да завали сняг. Момчетата трябваше да докарат стелните крави по-близо до оборите, а друг да откара до утре сутринта ремаркетата със сено из определените места за хранене на животните в по-отдалечените краища на фермата. Всички животни трябваше да бъдат прибрани на завет.
Стана му още по-неудобно, когато Маги изчезна зад хълма. Не знаеше, че е пристигнала пешком, в противен случай щеше да й предложи превоз до града. Пътят до Ред Хорс бе дълъг, пък беше и адски студено. Когато пристигнеше там, единственото място, където можеше да се подслони, бе барът, кафенето или задната седалка на някоя полицейска кола.
Етън тъкмо отиде да си вземе шапката и анорака, когато телефонът иззвъня. Влезе в кухнята, но чу как Алва каза бързо: «Аз ще му кажа» и окачи слушалката.
— Рийс пита дали имаш реотан за електрическата печка в сградата на работниците.
— Сега ли трябваше да се повреди тази проклета печка — измърмори нетърпеливо Етън и отвори един шкаф, в който държеше разни джунджурии и машинарии, включително чаркове и разните му там резервни части. Порови и намери реотан. — Ще занеса това на Рийс и отивам до града.
— Не е ли малко късно? — повдигна вежди Алва.
— Затова трябва да побързам — отвърна рязко той и взе шапката и анорака си. — Това момиче, което ни прати Джейсън, трябва да е извървяло пеша целият път дотук. Видях я как си тръгна пешком.
— Ама ти не я ли нае? — изненада се Алва.
— Не. — Твърдият му отговор подсказа, че не се кани да й дава обяснения. Докато обличаше анорака и вдигаше ципа до брадата си, той забеляза обвинителния й поглед. Етън нахлупи шапка и измърмори под нос: — Забрави за това, Алва. От това момиче не може да се очаква нищо друго, освен неприятности.
— Неприятности за ранчото… или неприятности за шефа? — намигна му хитро икономката.
— Няма значение за кого — процеди Етън, грабна реотана и отвори вратата.
Поривът на вятъра го шибна в лицето с първите ледени снежинки.
Дали някой все пак не беше я взел с колата си, преди да се е разразила бурята? Въпросът засили чувството му за вина. Колкото и да се мъчеше, Маги Дийтън не му излизаше от ума. Не можеше да забрави и начина, по който седеше пред бюрото му и най-открито показваше, че е жена с минало — минало, което гарантираше, че той няма да я наеме на работа. За това бяха необходими здрави нерви и голяма смелост. Жена с характер. Тя имаше криминално досие и макар че не бе повече от двадесет и три — двадесет и четири годишна, при това красива, той трудно можеше да повярва, че затворът е в състояние да промени когото и да било. Освен това, бе слушал, че младите криминални престъпници са и най-опасни.
Поведението й бе нагло като на престъпница. После му мина смущаващата мисъл, че все пак бе забелязал страх в сините й очи. Също и болка, и уязвимост…
Прекали с грубата си реакция при неочакваната й среща в коридора с Джейми. Но забеляза ясно, как тя успя бързо да прикрие обидата зад маската на сдържаност и гордост.
Като си спомни всичко това, той се почувства още по-виновен — не че отказа да я назначи на работа, а затова, че стоеше до прозореца и чакаше да разбере, дали времето ще се развали достатъчно, за да го накара да вземе решение да тръгне след нея и да я закара до града.
По дяволите! Зет му е виновен за всичко това. Какво, за Бога, е мислил Джейсън, когато му е изпращал една осъдена за кражба на добитък затворничка? А сега, когато Джейми бе достатъчно голяма и прекарваше доста време в оборите сред работниците, най-малко му се искаше наоколо да се навърта и една бивша затворничка.
Всички тези мисли не му даваха покой, докато отиде до пристройката на работниците и се върна при паркирания си камион.
Може би напразно щеше да си направи труд. Качи се в кабината и затръшна силно вратата след себе си.


Втора глава

Маги не си спомняше такъв дяволски студ. Вятърът връхлиташе с огромна сила отгоре й, шибаше лицето й с мокър сняг и тя цялата тръпнеше при всеки рязък порив. Макар и да не валеше непрестанно, облеклото й не бе подходящо за преминаването на десетина километра в такова време. Тя спря и облече още един пуловер върху ризата, която носеше под джинсовото яке. Шалът и ръкавиците й бяха полусухи, но знаеше, че съвсем скоро ще замръзнат.
Шосето бе толкова заледено, че тръгна отстрани покрай канавката. Бързо се смрачаваше. Малко хора биха дръзнали да тръгнат в такова лошо време за града, така че надеждите й някой да я закара до Ред Хорс практически бяха нищожни.
Гордостта не й позволяваше да се върне и да потърси подслон в ранчото Кинкейд. Етън Кинкейд не пожела да й даде възможност, въпреки молбата на неговия зет. Никой нямаше да се застъпи за нея. Трябваше да признае, че Джейсън Сойер е може би единственият човек, който можеше да поръчителства за нея. Начинът, по който реагира Етън, когато я завари с дъщеря си, бе красноречиво предупреждение. Не биваше да се заблуждава и да очаква, че ще й разреши да изчака преминаването на бурята в някой от неговите яхъри, още по-малко в добре отопляваната си къща. Може би с неприязънта, която тя бе предизвикала у него, Етън Кинкейд бе разбудил старите й чувства за безсилие и обреченост.
Възмущаваше я това, че хората, които познаваха и нея, и баща й, толкова лесно се убедиха, че е способна да краде от тях, за да спаси собственото си ранчо. Добре, че поне той не доживя всичко това. Ако болното му сърце не бе прекъснало жизнения му път преди три години, положително щеше да я избави сега от срама.
Следващият неудържим порив на вятъра я завари неподготвена и тя залитна, като се стовари тежко върху мокрия и влажен банкет край пътя. Лицето й се изкриви от болка, когато усети как малките остри камъчета се забиха в лявото й бедро.
Маги се изправи със сетни сили на крака. С ужас установи, че джинсите и ръкавиците й бяха напълно мокри след падането и скоро щяха да се вкочанят, от което неминуемо следваше силна настинка. Здравият разум й подсказваше да преглътне гордостта си и да се върне обратно в ранчото Кинкейд. Колкото и да й беше неприятно, налагаше се да потърси подслон.
Тъкмо се канеше да се върне по пътя, по който току-що бе дошла, когато зърна светлините на някакъв камион, пъплещ по шосето. В сърцето й трепна надежда. Направи няколко крачки, после спря и едва можа да различи в мрака бавно приближаващ се черен камион.
Маги вдигна палец и направи знак на шофьора, после изчака, докато камионът спре. На светлините на фаровете тя видя ясно, че поледица бе сковала цялото шосе.
Вратата до шофьора се отвори и тя тръгна към нея, като несръчно запристъпва с багажа. Тъкмо свали раницата от гърба си, за да я метне отзад в камиона, когато разпозна седналият в слабо осветената кабина мъж.
Тя се подвоуми. Нежеланието да приеме поканата на Етън да се качи, изглежда се бе изписала върху лицето й, защото видя как той подигравателно изкриви устни.
— Качвай се или ще продължиш пеша. Решавай! — процеди той.
Грубият му тон я смрази. Думите подсказваха пълното му безразличие към това, че тя можеше да замръзне някъде по пътя. Искаше й се да затръшне вратата и да отхвърли поканата му, но се бе вкочанила от студ, а и положението да остане сама в бурна нощ като тази бе твърде рисковано, за да му обърне гръб.
Без да каже и дума, тя вдигна багажа си, остави го в кабината, после се качи и затвори вратата. Топлият въздух от парното отопление я блъсна в гърдите. От рязката промяна на температурата цялото й тяло се разтрепери и зъбите й започнаха да тракат.
— По-добре си закопчай предпазния колан. Това не ти е неделна разходка — измърмори строго той.
Без изобщо да я погледне, Етън потегли бавно с камиона. Успокоена от това, че не й обръщат внимание, Маги дръпна с разтреперани пръсти мокрия шал от врата и си свали подгизналите ръкавици. Увисналите по дрехите й ледени топчета започнаха да се топят и след малко тя бе мокра до кости. Макар да не й се искаше да показва колко й е студено, тя протегна ръце към топлите струи на парното отопление. В този миг колата поднесе.
Етън измърмори недоволно, когато задницата на камиона започна да се подхлъзва насам-натам и той едва овладя управлението. Наклонът на пътя накара камиона да ускори ход. Тъй като бе опасно да използва спирачките, Етън нямаше друг избор, освен да маневрира, за да не изскочи машината от шосето. Въпреки усилията му, колата отказваше да се подчини. Тя се поднесе към дълбоката и широка канавка. Маги едва успя да се хване за дръжката, когато огромният камион се завъртя. Тя бе изхвърлена от удара към Етън и блъсна главата си в кормилото. Камионът спря на косъм от дълбоката канавка.
Етън погледна надолу към бледото изпръхнало от вятъра лице на Маги. То бе осветено от светлините на арматурното табло, а тя лежеше цялата мокра и отпусната на скута му. Изруга, но скоро си даде сметка, че тя е в безсъзнание. Млъкна и почувства как тръпка разтърси тялото й. Сигурно бе премръзнала.
Изведнъж изпита съжаление и му се прииска да я защити. Нежно докосна студената й страна с ръка и обърна лицето й към себе си. Над слепоочието й забеляза кръв. Мястото започваше да подпухва.
В този миг камионът се затътрузи тежко и той осъзна, че се свличат към канавката. Погледна през предното стъкло и бързо прецени положението.
Ако имаше късмет, щеше да свлече камиона в канавката, без да се обърнат. После щеше да продължи да се движи, докато тя се изравни достатъчно с нивото на пътя, за да излезе от нея. След това, в зависимост от състоянието на Маги, щеше да реши дали да я заведе у дома си, докато пътищата станат проходими, или да я откара направо в града на лекар.
Не можеше да припише вината на Маги, тя бе изцяло негова. Ако бе поставил веригите, сега нямаше да стоят в канавката посред бурята.
Етън успя да придвижи камиона още напред, когато Маги дойде в съзнание.
— Добре ли си? — обърна се той към нея.
Маги кимна и при това движение остра болка прониза главата й. Опита се да се отдръпне от топлото тяло на Етън, но потръпна от студ.
— Маги? — Върху лицето му бе изписано безпокойство.
Тя го погледна право в очите.
— Нищо ми няма. Само една малка подутина!
Етън се пресегна отзад, измъкна някакво одеяло и й го подаде.
— Хайде, завий се, докато се опитам да поставя веригите на гумите.
Тя не каза нищо, тогава той разгъна одеялото и я зави.
Дали защото й бе много студено, но ръцете му й се сториха непоносимо горещи. Когато се наведе над нея, за да подпъхне края, погледите им се срещнаха в полумрака на шофьорската кабина. Маги почувства някаква сигурност, каквато не бе изпитвала от години, но в същото време и заплаха от нещо, което не можеше да определи точно.
Етън рязко се отдръпна. Тя затвори уморено очи, чу го как отвори вратата на кабината и започна да търси нещо под седалката. До ушите й долетя тежкото дрънчене на веригите, когато той ги измъкна навън и затвори вратата на кабината.
Поставянето му отне повече време от обикновено, но накрая свърши работата и се качи обратно в кабината. Маги го погледна учудено, когато се пресегна към нея и закопча предпазния й колан. Действаше бързо, сякаш тя бе товар, който трябваше да се завърже здраво, защото предстоеше пътуване по неравен терен.
Движеха се бавно и по канавката. При всяко подскачане, главата й се олюляваше. На няколко пъти веригите едва удържаха колата. Накрая дълбочината на канавката намаля и по едно време почти се изравни с нивото на пътя. Етън изви рязко волана и колата излезе с грохот на шосето с предните колела.
— Как е главата ти? — запита я той.
Обзета от разочарование, Маги разбра, че той има намерение да обърне камиона и да я закара в Ред Хорс.
— Един аспирин ще оправи работата — отвърна тя, но той я погледна с недоверие.
— Не си ли замаяна? Повдига ли ти се?
— Не, само ми е студено. Когато отидем в града ще се почувствам отлично.
Маги извърна поглед от напрегнатото му лице. Тишината бе нарушавана единствено от непрестанното трополене на ледени топчета върху покрива на камиона и от шума на чистачките.
— Слушай, миличка, ако все още не си забелязала, времето е много лошо. — Грубият тон подсили още повече сарказма на думите му. — Лъжеш се, ако смяташ, че тази вечер ще рискувам още веднъж кожата си заради теб.
Обзе я такъв гняв, че бузите й поруменяха и чувството й за самосъхранение се изостри до крайност.
— Въобще не съм те карала да рискуваш кожата си заради мен — отвърна тя. — Не очаквам и сега да го направиш. Зная само, че си готов да рискуваш всичко, само и само кракът ми да не стъпи в твоето ранчо.
Мълчанието се проточи цяла вечност. Погледите им се сблъскаха и в главите на двамата просветнаха мисли, които никой не посмя да изрече на глас.
Изведнъж Маги осъзна, че той изви кормилото наляво и пое по обратния път. Тялото й мигом се отпусна. Истинско облекчение бе, че ще има къде да се настани тази нощ, макар и поканата да бе дадена с такава неохота. Убедена бе, че в Ред Хорс няма хотел. Не й се искаше да мисли, че може да попадне мокра и полупремръзнала в града, без дори да е в състояние да намери стая. Маги придърпа още повече одеялото към себе си, когато Етън отби от шосето и пое по пътя към ранчото.
Внезапно настъпилата тишина, когато Етън изключи двигателя, върна Маги в настоящето. Тя го погледна и от стегнатото му сурово лице почувства, че ще й каже нещо неприятно. В същия миг си спомни за малката му дъщеричка и за бащиния му инстинкт да предпази детето от нея. Сигурно това го тормозеше в момента.
— Успокойте се, господин Кинкейд. Аз бях осъдена за кражба на добитък, а не за кражба на малки деца. Ще бъда благодарна, ако твоята готвачка ми предложи нещо топло за ядене и пиене и сухо местенце в някой от отопляваните обори.
Етън извърна глава и очите му я пронизаха. Най-неочаквано той се наведе рязко към нея и Маги се отдръпна ужасено. Вдигна ръка да се защити, но той я хвана здраво за китката. Етън отвори ключалката на предпазния колан и тя изщрака.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че искам да направя? — изкрещя той.
Отговорът се криеше в дълбините на уплашените й очи. Етън разбра, че ако я пусне сега, тя ще избяга.
— По дяволите, Маги, аз крещя и ругая, но никога не съм вдигал ръка срещу жена! — Млъкна, понеже разбра, че наистина крещи. Върху лицето му мигновено се изписа презрение, което й подсказа, че оскъдната информация, която даде за себе си, бе отчасти преднамерена, отчасти спонтанна.
В този миг Маги усети, че двамата пресякоха някаква емоционална граница, за съществуването на която достатъчно доказателство бе начинът, по който държеше ръката й.
— Вземи одеялото и влизай в къщата. Аз ще ти донеса багажа.
Успокоена, че вече не стиска китката й, Маги веднага му хвърли одеялото.
— Сама ще си пренеса багажа!
За нейна голяма изненада, ръката й се разтрепери, когато посегна към куфара. Етън обаче се оказа по-бърз, грабна всичкия й багаж и го понесе към къщата, преди тя да се възпротиви. Маги бе принудена да го последва.
— По-добре си свали ботушите. Намери някоя закачалка и закачи нещата си на нея. По-късно ще ги сложиш да изсъхнат.
След като си събу ботушите и свали връхните си дрехи, Етън се обърна, и се скри в кухнята. Маги последва бързо примера му. Копнееща да се прибере по-скоро на топло, тя влезе с бързи крачки в кухнята и затвори вратата. Топлината на голямата стая я накара да се разтрепери още повече и тя стисна челюсти, за да не се разтракат зъбите й.
Етън се бе привел над багажа й и бършеше куфара.
— Божичко, момиче, цялата си премръзнала! — възкликна Алва, която тъкмо влизаше. — Събличай по-скоро тези мокри дрехи и влизай във ваната.
— Аз ще се погрижа за всичко — прекъсна я Етън и тя изненадано го погледна. — Ти помогни на Джейми да си легне.
Алва настръхна от този тон, но не каза нищо и излезе от стаята.
Етън я погледна, взе две чаши от полицата, напълни ги почти догоре с кафе и й подаде едната. Маги пристъпи и я взе. За нещастие, ръцете й продължаваха да треперят и когато пое чашата, разля няколко капки върху пръстите му.
— Съжалявам — извини се бързо тя.
— Няма нищо — отвърна бързо Етън, мина покрай нея, събра багажа й и тръгна напред.
Стиснала внимателно канчето с две ръце, Маги отпи малко от кафето, след което последва Етън по коридора. Вкусът на силното топло кафе стопли гърлото й. Бе стигнала до средата на слабо осветения коридор, когато отново изпита страх, че е попаднала в капан. Това я разтревожи и тя се опита да се съсредоточи върху нещо друго, което да я отвлече от това ужасно чувство.
— Идваш ли? — Етън не се виждаше вече по коридора. Гласът му идваше от някаква стая в дъното.
Засрамена и объркана от неоправданите си страхове, Маги ускори крачка и въздъхна облекчено, когато стигна до стаята, в която той я очакваше.
Уплахата й намаля, когато се озова в меко осветена гостна.
— Тази нощ можеш да спиш тук. Моята стая е насреща през коридора. — Той кимна в тази посока. Причината да й съобщи това показваше ясно, че продължава да не й се доверява. — А сега си вземи една топла вана. Ще вечеряме по-късно във всекидневната. — С тези думи той се изниза покрай нея и затвори вратата след себе си.
Мигът, в който бравата щракна, в душата на Маги отново се загнезди мрачно и тревожно чувство. Тя се втурна към вратата, сграбчи ужасено дръжката и я натисна. Все пак не отвори вратата напълно, а я остави малко открехната. После опря чело в гладкото дърво и изчака развълнуваното й сърце да се успокои.
След малко вече лежеше в пълната с гореща вода вана, без да може да разбере защо се чувства така особено. Рядко се бе плашила истински от каквото и да било. Но сега разбираше, че затворените врати и малките пространства я караха да изпитва безпричинен ужас.
Може би не толкова безпричинен, помисли си тя. В края на краищата, бе прекарала повече от две години в затвора. За човек като нея, живял откакто се помнеше на открито и на свобода, затворът представляваше жесток капан, в който трудно можеше да издържи. Единствено надеждата, че ще я пуснат по-рано на свобода, при условие че няма да се опитва да избяга и твърдата й решимост да измие позора от челото си, й даваха сили да устои на всичко.
Не беше и сънувала, че още от първия ден на своето освобождение ще изпита толкова много разочарования. Реакцията на Етън Кинкейд към криминалното й минало представляваше неоспоримо доказателство, че бе почти невъзможно да води нормален живот, а още по-малко да се отърси от отправените към нея обвинения.
Обезсърчена от тези мисли, Маги изми косата си и излезе от ваната. Енергично я подсуши с хавлия, като внимаваше да не докосва подутината над слепоочието. После си сложи чисти джинси, бяла риза и дебел син пуловер, за да й е по-топло. Среса косата си.
Чак тогава се огледа. Стаята, в която я бе настанил, беше много уютна. Вратата бе полуотворена. Прежният страх й се стори смешен. Тук нищо не й напомняше за затвора. В края на краищата, едва от няколко часа бе на свобода. Вероятно се нуждаеше от време, за да свикне с връщането към нормалния живот. Твърдо решена да не позволява на страха да се загнезди в душата й, тя затвори решително вратата след себе си.


Трета глава

Етън Кинкейд излезе от спалнята си и премина с широки крачки по дългия коридор към всекидневната. Чу как неговата неканена гостенка излезе от своята стая и сметна, че е време и той да се появи. Беше отишъл да пожелае лека нощ на Джейми в детската стая, предчувствайки оплаквания, че си ляга твърде рано, въпроси относно Маги и молба на следващия ден да отиде да види малките кученца в пристройката за работниците. Опасенията му се оправдаха. Надяваше се утре Маги Дийтън да замине за Ред Хорс и Джейми да се успокои. И той също.
Нейното присъствие го караше да се чувства несигурен. Отхвърли мисълта, че това се дължи на нейната привлекателност. И по-рано го бяха привличали красивите жени. По дяволите, отдавна вече не бе зелен младок. Минаха почти шест години, откакто почина жена му. Достатъчно дълъг период, за да превъзмогне мъката по нея след катастрофата и да преживее едно-две романтични приключения. Радваше се на достатъчно интерес и не страдаше от липса на компания. Винаги когато поискаше, можеше да си осигури нежно внимание, както и свободата да отхвърли всяка натрапница. Лесно щеше да отмине и Маги, както бе постъпвал с други. Бе го изнервило нейното минало и репутацията й на престъпница. Не искаше Джейми да общува с такива жени.
Раздразнението му се засили, когато стигна края на коридора и застана на прага на всекидневната. Маги стоеше пред камината. Без да подозира неговото присъствие, тя прекара пръсти през още влажната си коса, разпръсна дългите естествено къдрави кичури пред огъня в камината и притвори унесено очи. На светлината на огъня косата й му се стори като лъчи на залязващо слънце, тъмночервеникава.
Етън се изкашля, за да оповести присъствието си и се престори, че току-що е влязъл.
— Някъде в стаята ти трябва да има сешоар — каза той.
Маги отвори очи и срещна втренчения му поглед.
— Въобще не съм търсила сешоар. И огънят ще свърши работа. — Тя се отдръпна от камината, прекара набързо още няколко пъти гребена през косата си и го пъхна в джоба.
— Сядай, където ти харесва. Ще кажа на Алва, че сме готови за вечеря.
Маги се отпусна уморено на близкия стол. Резервираният му тон й напомни, че е нежелана в този дом. Желана или не, най-сетне бе намерила топлинка и благодарение на неохотно предложеното й от Етън гостоприемство щеше да спи в удобно легло и да изчака преминаването на бурята.
Ако бе пристигнала в ранчото на Кинкейд два часа по-рано, щеше да се е върнала в Ред Хорс, преди закъснялата снежна виелица да се разрази. Тя обаче бе получила вече няколко сурови урока. Нейният доведен брат Брет бе виновен за това и тя нямаше да му го прости цял живот. Дотогава бе проявявала само невежество и наивитет, разчитайки на честността и добротата у хората.
Маги се взря в огъня и отново изпита чувство на гняв и самопрезрение, когато си спомни за онова, което се бе случило преди две години.
Останала бе сляпа за подлостта на Брет. До последния момент. Макар да го бе разпитвала за среднощните му похождения и за многото пари, с които разполагаше, не го заподозря в нищо нередно.
Загрижена от изплащането на наложените й данъци, след като наследи ранчото и от появилите се в резултат на това затруднения, които я принудиха да продаде част от добитъка, тя бе изправена пред нови тревожни проблеми. Бъхтеше се денонощно, като се мъчеше на всяка цена да задържи работниците си, които в края на краищата бе принудена да освободи. Улисана в проблеми и работа, тя не обръщаше достатъчно внимание на Брет, нито го държеше строго, когато не се справяше с дневните си задължения и проявяваше лошо поведение.
И баща й, Ели, не бе успял да се справи със своенравния син на втората си починала съпруга. Усилията му да направи от Брет човек доведоха до сериозни търкания помежду им и отчужденост. Непоносимостта на Ели към мекушавите и безхарактерните и отвращението на Брет от тежката работа бяха причините, поради които Ели не му остави нищо в наследство. Маги наследи изцяло ранчото. Такава беше волята на баща й.
Но от това животът й неимоверно се усложни. Баща й очакваше от нея толкова, колкото би очаквал, ако имаше син.
Приживе той й втълпяваше собствените си разбирания за почтеност и упорит труд и я подготвяше за деня, в който ще поеме ранчото в свои ръце. Според Ели, жена с воля, разум и решителност като нейните, можеше да управлява ранчото Дийтън, не по-зле от всеки мъж. Беше включил тези напътствия в завещанието си, което бе последната му воля.
Ако Маги не изпитваше известни угризения от суровия начин, по който баща й се бе отнасял към нейния доведен брат, безделието на Брет щеше да я принуди да го уволни веднага, след като разпродаде добитъка. Вместо това, тя го задържа на работа.
Брет постоянно подмяташе с тон на незаслужено обиждни забележки от сорта, че е «бедният роднина», но тя не допускаше, че огорчението му ще премине в озлобеност и отмъстителност, които ще го накарат да организира банда за кражба на добитък в техния район. Едва след като съвсем се самозабрави, подозренията й се засилиха, тя го проследи тайно една нощ и онова, което видя, й отвори очите.
Хвана го в момента, в който крадеше десет глави добитък от най-добрите в стадото на техен съсед. Нямаше време да се справи с него и да реагира адекватно, когато се разнесе вой на сирени и три патрулни полицейски коли се понесоха по неравното, огряно от луната, поле към тях.
— Изглежда шериф Харпър е повярвал на анонимното обаждане. — Думите на Брет за момент я смутиха, докато той не добави: — Учудвам се, че този тлъст глупак се е ориентирал къде да ме намери.
Двамата придружаващи го мъжаги се подсмихнаха и се втурнаха към паркирания насред пасището камион.
— Какво става, Брет? — запита тя изпълнена от гняв и страх, когато той се обърна и ги последва.
— Вече ме попита за това — процеди брат й с подигравателен злобен глас.
Тя погледна неспокойно приближаващите патрулни коли, после се втурна след Брет, хвана го за ръкава и се опита да го спре, като му препречи пътя.
— Значи ти крадеш добитък вече месеци наред? Крадеш от нашите приятели, от нашите съседи…
— От твоите приятели, от твоите съседи — отвърна той с насмешка и с гневен израз. — Твои и на онзи стар гадняр, който се смяташе за цар на скотовъдците — изсмя се грубо той. — Довиждане, скъпа. Твоят старец винаги ми е бил страшно омразен. Тогава не можех да направя нищо такова под носа му и да го изпратя на бесилото, но сега вече мога. — В думите на Брет прозираше истинска омраза. — Направих го под носа на малката му дъщеричка и сега тя ще затъне до гушката. — Брет отново се изсмя злобно и Маги изтръпна от предчувствие за смъртна опасност.
— Какво означава това? — Устата й пресъхна от страх и зашеметяващите му думи й причиниха почти физическа болка.
— Точно сега не разполагам с достатъчно време, за да ти го обясня — отвърна той и кимна към наближаващия камион. — Освен това не искам да ти развалям удоволствието от предстоящата изненада. Старият шериф Харпър ще си умре от кеф за възможността да препише всичките кражби из района на дъщерята на Ели Дийтън. Обзалагам се, че след този удар есенните избори са му в кърпа вързани.
С тези думи той я бутна грубо встрани и скочи в камиона, който изчезна с грохот в тъмнината. Тя стоеше вцепенена, невярваща на ушите и очите си.
Трите патрулни коли с оглушително пуснати сирени спряха рязко в полукръг секунди след като Брет и неговите приятели изчезнаха отвъд хълмовете. Фаровете на полицейските коли осветиха местността. Маги рязко се обърна и помощниците на шерифа се втурнаха към нея.
Така започна кошмарът с нейния арест, с неспособността на заместник-шерифа да задържи Брет и неговата банда, с последвалото разследване и подправените доказателства, които я уличаваха в престъпление, процесът и недовелата до оправдателна присъда адвокатска защита…
— Стекът средно опечен ли го обичаш? — Гласът на Етън я изтръгна от мрачните мисли. Той премина през стаята и протегна подноса. Маги пое една чиния с лека благодарствена усмивка и вдъхна приятния аромат на печено телешко. Чаша кафе и ябълков пай допълваха вечерята. Маги бе много гладна и изяде всичко, без да я е грижа какво ще каже Етън. Накрая остави празната чиния встрани, наведе се да отпие от кафето и срещна погледа на Етън. Цялата се стегна за решителна съпротива, когато забеляза как той напрегнато бе впил очи в нея.
— Твоята госпожа Кембъл е прекрасна готвачка — каза тя тихо и отпи от кафето. — Благодаря за вечерята. — Настана тишина и Маги се загледа в буйните пламъци на огъня. — Кога ще отмине бурята, за да мога да си тръгна? — запита след малко тя, доловила напрежението на Етън.
— Няма да е скоро — измърмори той. — Преди да седнем на вечеря съобщиха, че снегът ще вали поне до утре вечер, а може би и по-дълго. Ще натрупа около тридесетина сантиметра.
Тя кимна с разбиране. Даваше си сметка какво ще му коства нейното присъствие през тези два или повече дни. Смяташе обаче, че повече го тревожи интереса на дъщеря му към нея.
— Ако все пак трябва да се ангажираш с мен, не е необходимо да стоя по цял ден в къщата. Мога да свърша някоя и друга работа.
От начина, по който сви устни, Маги разбра, че Етън не остана очарован от това нейно предложение.
— Как е подутината на челото ти?
— Малко по-добре. Взех аспирин и вече не ме боли толкова — сви рамене тя. — След като се наспя добре, ще забравя напълно за нея.
Продължителната тишина, последвала краткия им разговор, бе ново доказателство, че Етън наистина я смята за досадна натрапница. Маги се опита да не се подава на обзелото я отчаяние. За първи път изпита чувството, че е оставена напълно на произвола на съдбата, че не притежава нищо и няма къде да отиде. Впи поглед в чашата с кафето, като напразно се опитваше да потисне нерадостните си мисли.
— Измъчва ли те нещо?
Дълбокият глас на Етън я накара да вдигне глава и погледът й срещна неговия. Начинът, по който я наблюдаваше, и едва доловимата топлота в гласа му й подсказаха, че е усетил състоянието й. Внезапният порив да му разкрие чувствата си я изплаши. Етън Кинкейд не даваше и пукната пара за нея, още по-малко можеше да очаква да я утеши.
— Беше дълъг ден. Мисля, че е време да си лягам.
Маги стана от мястото си и взе подноса, за да го отнесе в кухнята. Етън я пропусна да мине пред него.
— Остави го на плота. Алва каза, че утре сутринта ще се погрижи за всичко.
Маги постави подноса, където й каза, и се запъти към стаята си. Този път дългият коридор не й се стори толкова мрачен.
— Ако утре сутринта наистина искаш да поработиш — подвикна той след нея, — мога да ти възложа някаква задача.
Тя спря на прага на своята стая и се обърна към него.
— Ще бъда готова.
Етън сякаш се канеше да каже още нещо, но само й пожела лека нощ и влезе в стаята си. Маги забеляза, че остави открехната вратата си. Вероятно, за да чуе, ако тръгна да тършувам из къщата, помисли си тя възмутено.
Неудържимо привлечена от топлото удобно легло, което щеше да бъде нейно поне за една нощ, Маги побърза да си легне. След като угаси нощната лампа, тя полежа известно време в тъмнината, като се наслаждаваше на огромното легло, на аромата на люляк, излъчващ се от спалното бельо и се вслушваше във воя на вятъра, който отривисто се блъскаше в прозорците. Тихите шумове на заспалата къща й навяваха чувство за сигурност и тя се вкопчи в тази мисъл като отчаян стар бездомник. Въпреки непривичното за нея усещане за топлина и сигурност, тя хвърли един последен поглед към полуоткрехнатата врата и се унесе.


Маги се облегна уморено на дървената подпора в обора на телетата и посръбна от кафето, като наблюдаваше юницата, която се мъчеше да се отели върху сламата на няколко крачки от нея. Трудеше се тук от седем часа сутринта — вече почти десет часа. Едва сега си позволи да изпие спокойно чаша кафе, инак през целия ден едва успя да сложи няколко хапки в уста.
Етън й поръча да се погрижи за юниците, които се отелваха за първи път и да настани малките теленца. Работата беше мръсна и трудна, свързана с постоянно тичане насам-натам. Беше вършила безброй много пъти подобни неща, но рядко й бяха доставяли такова удоволствие, както днес.
Тя тихо се засмя, като внимаваше да не стресне плашливата юница. Нямаше нищо против да чисти тора в ранчото Кинкейд по три пъти на ден, само и само да я остави да се занимава със стопанска работа.
— Да не би юницата да ти разказва смешки? — спря се до нея Харв Бенет, един от старите работници, с когото се бе трудила през целия ден.
— От преди половин час престана — отвърна непринудено Маги, като се пошегува със стария кравар.
— Изглежда скоро ще се отели — каза той и бръкна в джоба си за цигара. — Добре се справя, като имаш предвид, че й е за първи път.
— Мисля, че тази сутрин вече имахме трудни отелвалия в съседния обор — кимна с глава Маги.
Три от отелванията бяха съпроводени с усложнения и едва не изпуснаха малките теленца. Отелиха се и две близначета. Наложи се да бръкнат в утробата на юницата, за да оправят преплелите се копита на теленцата. Майката не искаше да приеме по-малкото от близначетата и те се опитаха да го сложат при друга крава. Нещо не се получи и се наложи да хранят нещастното теленце с биберон.
— Преди пет минути се отели и друга юница — каза Харв и кимна към ъгъла на обора. — Не даваше вид, че е готова. Сигурно е чакала стария Чарли да й помогне.
Маги се усмихна, но не се учуди. Много от старите кравари предпочитаха всякаква друга работа в ранчото, но не и да си играят на акушерки.
— Как е времето? — запита тя и отпи глътка кафе.
— Продължава да вали и да духа. Хубавото е, че в такова време крадците на добитък са се стаили на топло. Продължи ли така, ще се наложи да останеш тук поне още една седмица. — Харв се засмя. — Поговори с шефа да ти намери някаква работа. Тук винаги има нужда от опитни хора.
Маги се насили да се усмихне. Харв й бе намекнал и по-рано за това, но тя се престори, че не го е чула.
— Няма изгледи да ме вземе. А и времето тук е доста студено за мен — отвърна тя.
Нещо я стегна в гърдите. Беше прекарала живота си в Уайоминг и често бе работила при много по-лошо време от сегашното. Гордостта обаче не й позволяваше да каже на Харв, както и на когото и да е от работниците в ранчото, че Кинкейд вече й бе отказал да я назначи поради причини, с които всички, дори и Харв, напълно биха се съгласили, стига да ги знаеха.
Беше благодарна на Етън за обяснението, което даде на своите работници. Те знаеха, че е изпуснала автобуса за Ред Хорс и че щяла да пострада от бурята, ако техният шеф не се случил по това време наоколо. Етън й предложил да остане в ранчото и Алва да се погрижи за нея. При това положение нямаше нищо скандално, че Маги е приела отправената й покана. Независимо дали Етън е искал да й направи услуга, или не, но фактът, че бе скрил истината, даваше възможност хората му да съдят за нея единствено по упоритата й работа. И по-рано я бяха преценявали по тези й качества, но тогава сама си бе господарка. Утешаваше я до известна степен обстоятелството, че оцениха способностите й, независимо от това, че този път не тя подписваше платежните ведомости.
— Ама че го каза! — отвърна Харв и й се усмихна. В тъмните му очи проблесна разбиране. — Семейството ти положително е от някое ранчо в Уайоминг. Ако не в Уайоминг, тогава сигурно в Монтана.
Маги изпи смутено кафето си и без да го поглежда, завъртя капачката на термоса.
— Това, че съм отрасла в ранчо в Уайоминг съвсем не означава, че обичам зимата — успя да каже тя накрая, като съжаляваше, че трябва да лъже. Обичаше природата и климата на Уайоминг, както и живота в ранчото.
Преди Харв да бе отвърнал нещо на последните й думи, източната врата на обора се отвори с трясък и Етън се втурна вътре, подгонен от виелицата.
— Е, шефе — извика добродушно Харв, — време е да поотдъхнем малко.
Маги се зарадва, че я спасиха от неудобния разговор. Харв тръгна напред и представи Маги на двамата кравари, придружаващи Етън. По-високият бе Боб, а по-ниският — Чарли. Никак не им било приятно да се занимават с отелване на юници, й бе казал Харв. Маги кимна към двамата. Етън мълчеше, докато Харв не свърши.
Когато двамата работници се отдръпнаха, Харв поднови прекъснатия разговор, само че този път думите му бяха отправени към Етън.
— Излиза, шефе, че бурята в края на краищата ни донесе щастие. Ти искаше да вземем още двама души, но ето че се появи госпожица Маги. Цял ден не е подгънала крак. Разбира си от работата много повече от някои други.
Маги се изчерви от въодушевлението на Харв, но сърцето й се сви от страх. След всяка изречена от Харв дума изражението на Етън ставаше все по-сурово и по-сурово. Мрачният му поглед сякаш я обвиняваше, че е спечелила Харв на своя страна, за да се възползва от влиянието на стария работник върху него и да го принуди да я вземе на работа.
Маги се вцепени. Очакваше Етън да среже безцеремонно Харв, но за нейно учудване, той не го направи. Само каза с нисък глас:
— Достатъчно за тази вечер!
Маги взе термоса и ръкавиците си, тръгна след Етън, като започна да закопчава бързо якето си. Етън отвори вратата и я пусна пред себе си. Подгоненият от вятъра сняг я блъсна право в лицето. Острият студ безмилостно проникна през джинсовото й яке. Тя нахлупи шапката над очите си и закрачи с тежки стъпки през снежните преспи към къщата.
Бурята се разрази точно така, както бяха предсказали. Превърнала се бе в истинска снежна фъртуна. По пътя бяха опънали въже, за да не изгубят посоката на движението.
Докато крачеха напред, възпирани от вятъра, Маги почувства как Етън я хвана здраво за лакътя. Изненадата й бързо премина в благодарност, защото едрото му тяло я предпази отчасти от пронизващия студ. Сякаш почувствал колко е премръзнала, той пусна лакътя й, прегърна я с една ръка през раменете и я притисна към себе си. Тя се видя принудена да го хване през кръста, докато се доберат до входа.
Докато вървяха така прегърнати срещу беснеещия вятър, я обзе странно чувство. При всеки остър порив, Етън се привеждаше все повече и повече над нея, за да я защити. Маги се притискаше към него, докато не осъзна, че всъщност не го прави единствено, за да устои на вятъра, а защото внезапно бе почувствала копнеж да усети това силно тяло.
Най-сетне стигнаха верандата на къщата. Етън отвори вратата и веднага я пусна.
— По-добре остави това яке за през лятото — каза той, щом влязоха и затвори вратата след себе си. — Ако останеш и утре, облечи анорака, който казах на Алва да ти даде или аз… — Млъкна, загледа се в нея, после се обърна, изчисти снега от ботушите си и свали връхната си дреха.
Маги последва примера му. Усети, че той отново бе раздразнен. Въпросът не бе, че трябва да й заеме дрехи, а във факта, че се налага да остане неопределено време тук. Бурята наистина можеше да откъсне ранчото от външния свят с дни, а може би и с цяла седмица.
Етън погледна навреме, за да забележи пробягалата по лицето й болка. Маги обърна моментално глава, грабна метлата и започна да чисти снега от джинсите си.
Като я гледаше как отчаяно отупва снега, нещо у Етън трепна и изражението му се смекчи. Въпреки всички нейни усилия да покаже стоицизъм, зад цялото й поведение прозираше уязвимост и безпомощност. Бе се озовала на място, където не я желаят. Но лошото бе, че нещо у нея го привлече още в момента, в който я зърна за първи път. Развълнува се, след което се ядоса, когато снощи я видя да реши косата си пред камината. Неспокоен бе и защото спеше на крачка от неговата стая и че се навърта през целия ден около него. Непрестанно му бе пред очите с дългата си проблясваща на светлината на огъня къдрава коса, с работните си дрехи, прилепнали плътно по женственото й тяло. Ядосваше се, че тя сякаш печели известно предимство пред него и не разбираше дали го прави нарочно, или не.
А после и тази проклета буря, заради която се наложи да я притисне към тялото си, за да я предпази от пронизващия вятър, но в момента, в който почувства мекото й тяло разбра, че постъпката му не е кавалерска, а безразсъдно опасна. Бе изпитал неоправдано силна страст към тази дошла отникъде жена.
Маги от своя страна започна да се пита дали Етън не се държи така рязко с всички, или единствено тя го провокираше да става зъл.


Четвърта глава

Маги се бе справяла и по-рано с грубияни, включително и с такива, които отказваха да се подчиняват на нареждания, дадени от жени. Сега обаче се изправяше за пръв път срещу мъж, който не бе неин подчинен. Никога не бе била само обикновена работничка, никога не се бе подчинявала на когото и да било, освен на баща си. Беше отраснала свободна в собственото им ранчо и се чувстваше напълно равна на Етън Кинкейд, само че той нямаше откъде да знае това.
Тя присви насмешливо устни. Онзи ден потърси адвоката си с надежда, че той ще се застъпи за нея пред Етън. Разбра, че е извън града и няма да се върне преди края на месеца. Още по-добре, реши тя. Дори Джейсън да успее да накара Етън да промени решението си, той пак можеше да я изгони.
Маги смръщи чело. Ако бурята продължеше и тя поработеше още малко с хората на Етън, можеше да чуе за някаква друга възможност в околността. В края на краищата, не само тя имаше полицейско досие.
Маги взе синия си пуловер с остро деколте, облече го върху блузата и се отправи към кухнята за вечеря. Седна на масата и остана учудена, когато Алва взе своя поднос с храна и си отиде в стаята да гледа телевизия. От изписаното неудоволствие върху лицето на Етън й стана ясно, че е разчитал на присъствието на Алва, за да отвлече вниманието на Джейми от Маги. Във въздуха витаеше някакво неудобство и неловкост, макар детето непрекъснато да нарушаваше тишината с въпросите си.
— Татко, кога ще видя новите теленца?
— Питаш ме за трети път тази вечер — отвърна Етън със строг поглед.
— За четвърти път, татко — каза Джейми и продължи да дъвче.
— Добре, нека е за четвърти. Но не е възпитано да говориш с пълна уста.
Джейми преглътна бързо храната.
— Но всички теленца ще се родят и заради това гадно време, което ни праща Дядо Господ, ще пропусна да ги видя колко са мили.
— Внимавай как се изразяваш, млада госпожице! — обърна й внимание Етън с насочена към нея вилица.
— «Гадно» не е лоша дума, татко.
— Но не е и хубава. Учителката ти от неделното училище вече разговаря с теб по този въпрос — рече сърдито той.
Бузките на Джейми порозовяха и тя стрелна Маги с поглед, сякаш искаше да разбере нейната реакция. Маги внимаваше да не дава външен израз на отношението си и продължи да се храни.
— По-хубава е от твоите ругатни, татко — защити се бързо момиченцето.
В стаята настана мъртва тишина.
Маги прикри уста със салфетка и се престори, че кашля. Всъщност се смееше. Бе слушала разговора между бащата и дъщерята от самото начало и искрено се забавляваше от остроумието на малката. Правеше й впечатление спокойствието на Етън, въпреки решимостта на детето да го принуди да я пусне да види теленцата. Това че Джейми почти успя да изкара Етън от търпение, след което да смени темата и да заговори за грубия му език, представляваше безценна нейна победа. Етън отправи предупредителен поглед към Маги.
— Съществува огромна разлика между обикновени мъжки ругатни и безпричинно споменаване на името Господне, малка госпожице, и разните там лоши думи — каза сурово той.
Джейми обаче се заинати още повече.
— Госпожа Харди казва, че на никого не е позволено да говори лоши думи. — Тя притисна палец към гърдите си и рече: — Аз й изредих всички неща, които казваш, когато си ядосан и тя занемя…
Етън се обърка дотолкова, че загуби дар слово. Изглеждаше вбесен, но явно безпомощен, пред логиката на седемгодишната си дъщеря. Маги не допускаше, че този суров и непреклонен мъж може да изглежда толкова смутен и то пред едно дете. Това промени вече създадената й представа за него.
— Струва ми се — каза накрая Етън, — че тази вечер трябва да останеш без десерт и незабавно да отидеш в леглото.
Върху личицето на Джейми се изписа възмущение.
— Но тази вечер ще ядем шоколадов пай!
— Аз и Маги ще ядем шоколадов пай — поправи я Етън. — Ти можеш да го опиташ утре на закуска, стига да докажеш, че си размислила дълго и сериозно върху думите, които седемгодишните госпожици не бива никога да употребяват.
Джейми избута празната си чиния и отправи нещастен поглед към поставения върху шкафа шоколадов пай, после отблъсна назад обидено стола. Без да погледне баща си, тя гордо тръгна по коридора към своята стая, като влачеше демонстративно крака.
— Ти не се намесвай — обърна се Етън със заповеднически тон към Маги, бодна едно бобено зърно и го лапна.
Маги се опита да остане сериозна, но развълнуваната му физиономия й се стори невероятно комична и тя се разсмя.
— Добре, добре, хайде, смей се — измърмори той и се наведе над чинията.
Маги продължи да го наблюдава усмихната.
— Бащинските ми задължения от ден на ден стават все по-трудни — каза накрая той, остави вилицата, облегна се на стола и я погледна.
Атмосферата в стаята неусетно се промени. Суровият поглед на Етън се смекчи и тъмните му очи проблеснаха. Устните му се присвиха и той прихна, осъзнал комичното положение, в което бе изпаднал.
Границата, която ги разделяше, мигновено изчезна. Маги изпита удоволствие отново да се посмее на воля и да се отърси от потиснатостта, която я гнетеше от години. Усети как слънцето отново изгрява за нея.
Тя първа престана да се смее, но сините й очи продължаваха да искрят. И Етън млъкна, но в тъмния му взор се прокрадна напрегнатост. Погледна я замислено. След малко обаче вниманието му премина в подозрение. Изведнъж си бе спомнил защо тя се е озовала тук и че това никак не му харесва. Слънцето отново се скри зад мрачни облаци.
Тя остави салфетката на масата и избута стола си.
— И аз мисля да се откажа от пая — каза тя и се изправи. — Искаш ли да ти помогна да разтребим масата?
Той дълго я проучва с поглед, след което каза:
— Сам ще се погрижа за това. Ти си върви в стаята.
Маги се подчини. Беше изтощена. Приготви се за лягане. Нави будилника за пет сутринта, после се пъхна под завивките.
Угаси лампата и остана да лежи известно време в тишината на нощта. Изведнъж в съзнанието й изплува днешната картина — тя и Етън крачеха през снежната буря към къщата. Притисната към силното му тяло, тя бе изпитала такава сигурност. Но не това усещане я разтревожи.
За първи път реагираше така силно на докосване на мъж. Бе израснала сред мъже и на два-три пъти бе хлътвала по разни типове, но силата на собствената й реакция към Етън я завари неподготвена.
Всъщност реакцията й бе напълно естествена. Толкова си приличаха и по произход, и по характер. Тя не се плашеше лесно от суровите, силни и решителни мъже — собственият й баща беше такъв, а тя бе наследила отчасти характера му. Подобно на баща й, и Етън бе показал към дъщеря си не само нежност, но и безкрайна търпимост. Това придаваше особен подтекст на неговото наказание, докато в същото време той си оставаше безпомощен пред сложността на възпитателната дилема. Колкото и сурово да се отнасяше Етън към нея, сега, след като бе видяла отношението към дъщеря му, Маги знаеше, че никога вече няма да го гледа със същите очи. Тя, естествено, щеше да продължава да се държи сериозно с него. Етън, този груб и неподправен мъж, не представляваше някакво изключение. В света се срещаха безброй мъже като него. И тя знаеше как да се държи с тях. Успокоена от тази мисъл, Маги заспа.


Макар снегът да продължи да вали и на следващата сутрин, а поривистият вятър да продължаваше да натрупва преспи, се долавяше леко подобрение. Но температурата се движеше около нулата, така че Маги не се подвоуми да облече върху якето си анорака, който й даде Алва, преди да се отправят с Етън към оборите.
— Имаш ли нещо против да поработиш днес в конюшнята? — обърна се нерешително Етън към нея.
Маги присви устни. Внимавай какво ще кажеш, помисли си тя и си припомни, че е готова да мете по три пъти на ден конюшните, стига да й разрешат да остане в ранчото.
— Нямам — отвърна тя, отвори ципа на анорака и се приготви за работа на закрито.
Етън й показа къде се намират инструментите и я остави сама. Маги се захвана с количката и вилата. Извеждаше един по един конете от клетките им, връзваше ги на пътеката, почистваше им копитата и ги разресваше. Доволна, че се справя добре с работата, тя проверяваше внимателно всеки кон, почистваше бокса му, застилаше със слама и вкарваше отново животното в него.
На няколко пъти отиде до далечния край на конюшнята, за да изпразни количката. Както бяха вече обявили по радиото, времето нямаше да се подобри чувствително през следващите часове. Затова Маги се чувстваше спокойна, докато работеше. Макар да бе изпитание за хора и животни, бурята й предложи възможност да остане на мястото, където желаеше да я харесат. Така че напрежението относно бъдещето й понамаля.
Етън прояви суровия си характер и тази сутрин, но Маги вече бе разбрала, че не тя единствено е причината за лошото му настроение. Той като собственик на ранчо, бе изправен пред опасността да изгуби добитък в такъв критичен момент. Не само че можеше да изгуби някое от новородените теленца, но бурята пречеше на разнасянето на храна по хранилките. Маги бе попадала в подобни положения и знаеше добре какви рискове крие всичко това.
Тя приключи работата си, изпразни количката и я прибра, когато вратата на конюшнята се отвори и се появи Харв Бенет.
— Шефът нареди да поставиш малко слама в големия ъглов бокс и да заредиш хранилката. Ще вкараме там един жребец. Впрочем… — Старият работник взе нещо да се колебае после добави: — Трябва да знаеш, че е много буен, а и нравът му е лош. Много трябва да се пазиш от него. — Харв излезе и затвори вратата след себе си.
Маги разпръсна бързо слама в бокса и премери крина зърно. Като свърши работата, отиде бързо до вратата и леко я отвори. Видя Харв и Етън да водят жребеца.
Жребецът наистина бе нервен, личеше по походката му. Въпреки двете здрави въжета, завързани около врата му, огромният кон се дърпаше назад и встрани като подивял. В момента, в който Харв и Етън успяваха да го усмирят, той се втурваше напред, изпъваше застрашително въжетата и се мъчеше да се освободи от своите пазачи.
Маги пристъпи напред и разтвори широко вратата. Вятърът духна с такава сила в лицето й, че тя присви очи, за да се предпази от ледените кристалчета, които изпълваха въздуха и премрежваха погледа. Жребецът продължаваше да се бори с Етън и Харв.
Когато мъжете най-сетне поукротиха животното, Маги успя да го огледа по-отблизо. Конят прекрачи прага на конюшнята, последван от цял облак сняг. Маги изведнъж го позна и цялата изтръпна.
Ветрогон! Ръцете й се разтрепериха, докато залостваше вратата. Тя не сваляше поглед от жребеца, който отново започна да се бунтува против въжетата.
Напълно зашеметена, Маги осъзна, че това е нейният собствен жребец. Беше помагала да се появи на този свят, сама го бе отгледала и обучавала. Възлагаше му толкова надежди, но те пропаднаха, след като се видя принудена да продаде всичко. Тази неочаквана среща я разтърси до дъното на душата.
— Проклето животно! — изруга Харв, когато жребецът отказа да влезе в бокса. Етън не каза нищо, но върху лицето му се изписа непоколебима решителност.
Непокорността на Ветрогон стъписа Маги. Бе толкова възбуден и толкова раздразнен, че й бе трудно да разпознае в него онова интелигентно и добро животно, което познаваше.
Мина й през ум да предложи на мъжете сама да се заеме с жребеца, но Ветрогон така вилнееше, че едва ли и тя щеше да го успокои, дори и да я познаеше…
Сърцето й болезнено заби. Реши, че нещо извънредно трябва да се е случило, за да е нервен толкова. В момента, в който тръгна към вратата и се приближи към животното, тя забеляза явните доказателства за случилото се.
За неин ужас, по черната кожа на Ветрогон личаха следи от побой. Макар и зараснали с времето и полускрити в гъстите му косми, отстрани се виждаха няколко дълги белега. Жребецът се поуспокои, забелязал нейното приближаване. Той извърна гордата си глава към нея и тя забеляза още два ужасни белега точно под меката му муцуна. Макар и напълно зараснали, те не убягнаха на зоркия й поглед.
Завладя я неудържим гняв. Ако Етън Кинкейд или някой негов подчинен бе причината за всичко това, тя бе готова да го нашиба с камшик.
Маги си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. Нито Етън, нито Харв правеха в момента нещо нередно с животното. Неговото вироглаво поведение в момента би могло да вбеси дори и нея. Освен ругатните, мъжете с нищо друго не показваха, че са готови да прибегнат до по-сериозни мерки, освен да дърпат здраво въжетата и да се мъчат да вкарат жребеца в бокса.
Маги пристъпи по-близо и Ветрогон отново обърна глава към нея. Той застина внезапно на мястото си, изпръхтя и отстъпи няколко крачки. В този момент Етън дръпна въжето, заговори със спокоен глас на животното и то послушно се остави да го вкарат в бокса. Невероятно!
Маги си отдъхна леко от напрежението, когато Ветрогон влезе в бокса. Етън затвори вратата и свали въжето от шията му. В този миг жребецът започна отново да нервничи и показа неудоволствието си от това, че е затворен. Копитата му заудряха по дървените стени на конюшнята.
— Струва ми се, че тази луда глава няма да позволи на никого да се доближи до него — забеляза Харв. — Надявам се поне наследниците му жребчета да бъдат по-добри по нрав.
— И това ще бъдат най-породистите жребчета в щата — отвърна неочаквано Маги.
Етън я погледна внимателно и забеляза гнева в очите й.
— Като видях как добре се грижите за останалите коне — продължи тя, — не мога да си представя, че сте допуснали да малтретират по такъв начин това нещастно животно. — Тя млъкна. Едва удържаше гневните си чувства. После добави: — Освен ако ти не си го наредил така с камшика си.
Обвинението легна тежко между двамата. Етън смръщи вежди и черните му очи заплашително я погледнаха.
— Всеки, който работи при мен и се отнася по такъв начин с конете, ще получи двойно по-голямо наказание.
Неуверен, че отговорът на Етън ще намали напрежението между Маги и неговия шеф, Харв се намеси в разговора.
— Миналата есен двамата с Етън отидохме на един пазар за добитък и открихме там този жребец. Беше в ужасно състояние, но Етън хареса нрава му и реши да си опита късмета с него.
При тези думи гневът на Маги поутихна. Етън щеше да побеснее, ако узнаеше какво я свързва с този кон. Стигаха й подозренията заради присъдата.
Докато той самият не откриеше, че първият собственик на Ветрогон е записан в документите за продажба като М. А. Дийтън и не свържеше това име с нейното, нямаше намерение да му казва каквото и да било. Узнаеше ли, че тя е бившата собственичка на жребеца, сигурно щеше да реши да не я допуска до него. А това не й се искаше да става.
— Стига ли ти това обяснение? — прониза я с поглед Етън.
— Стига ми — отвърна бързо и гневно тя.
— Тогава, да вървим в къщата, ако си приключила тук с работата си.
Имаше поне още два часа до обяд. Върху лицето на Етън се изписа раздразнение. Маги разбра всичко. Етън изведнъж се усети, че като я праща толкова рано вкъщи, тя ще се срещне с дъщеря му. Маги се почувства огорчена.
Както обикновено, Харв отново се намеси в техния разговор.
— Някой трябва да ми помогне да поправим разклатената греда в конюшнята.
— Вземи Маги — каза навъсено Етън и погледна към нея.
— Готова съм — отвърна тя и се усмихна на Харв.
Харв беше добър човек и доста словоохотлив, както бе забелязала. Тя не само можеше да го попита къде има работа в околността, но и да разбере нещо повече за Ветрогон.
Тя тръгна с бързи крачки след Харв, без да прояви никакво недоволство.


Пета глава

Маги слезе от верандата и затвори леко вратата след себе си. Алва приготвяше Джейми за лягане, а Етън бе отишъл някъде, затова реши да се поразходи малко навън. Минаваше осем и острият вятър продължаваше да навява преспи. Тя нахлупи ниско шапката над очите си и тръгна към конюшнята. Според прогнозата за времето, снеговалежът трябваше да престане до следващия ден, а вятърът да утихне. Наближаваше краят на престоя й в ранчото на Кинкейд и Маги реши, че това може би ще бъде последната й среща с Ветрогон.
Двамата с Харв поправиха бокса на Ветрогон, включително и счупената врата, отделяща го от Победителя, другият жребец в ранчото.
Харв разказа как Ветрогон счупил вратата на своя бокс, влязъл при по-стария жребец и двамата направо побеснели. Острите зъби на Ветрогон оставили две рани на шията на Победителя. Тя и Харв установиха, че не са опасни. Докато поправяха бокса, по-старият жребец се успокои напълно и дори задряма.
Маги не успя да получи от Харв никаква ценна информация за работа, но затова пък разбра някои нови неща за Ветрогон. Макар и да бе сигурна, че старият работник се мъчеше да представи Етън в по-благоприятна светлина пред нея, онова, което й разказа той за жребеца и за причинените от него трудности, смекчиха гнева й.
През шестте месеца, след закупуването на жребеца, Етън бе получил една рана от ухапване и леко сътресение на мозъка, след като Ветрогон го бе блъснал в една греда. Харв обрисува много трагично първия опит на Етън да обязди жребеца.
В края на краищата, жребецът бе започнал да позволява на Етън да го докосва, дори да го язди, но към всички останали продължавал да проявява враждебност. Етън почти се бил съгласил с Харв, че Ветрогон трябва да се използва единствено за разплод, независимо от решимостта му да спечели доверието на коня.
Лошото състояние на Ветрогон натъжи много Маги и тя почти не обърна внимание на забележката на Харв, че крадци на добитък често правели нощни набези в ранчото на Кинкейд през последната година. Тя прояви слаб интерес, едва когато Харв изброи кражбите, но интуицията й подсказа нещо друго, преди той да бе приключил разказа си.
Първите кражби станали в по-отдалечените обори. Откраднати били само по няколко глави добитък, но внимателното заличаване на следите и поправянето на загражденията забавило откриването на липсите. По-малкият брой откраднати животни подсказвал, че злосторниците са бързали. Последвали няколко по-големи и по-добре организирани кражби. Всички останали с впечатление, че върлуват две банди крадци, с различни методи на действие.
Кражбите около собственото й ранчо бяха извършвани по подобен начин, само че от една банда — тази на Брет.
Да не би доведеният й брат да стоеше и зад тези кражби? Брет бе изчезнал в нощта на нейния арест. Нищо чудно, ако се бе преместил по тези места. Тя сериозно се разтревожи, но накрая реши, че няма никакво значение дали е попаднала в района, в който се подвизава доведеният й брат. Етън бе отказал да я вземе на работа. Достатъчно ясно й заяви, че и никой друг в околността няма да рискува, ето защо утре сутринта щеше да си тръгне от тук и всичко да свърши. Накрая дори се отказа от мисълта, че Брет наистина може да се навърта около тези места.
Маги стигна до вратата на конюшнята, където бяха затворили Ветрогон за през нощта. Пристъпи вътре със свито сърце. Нямаше кой знае каква причина да смята, че жребецът ще се държи по-добре с нея, отколкото с останалите. Може би се бяха отнасяли твърде жестоко с него и той си отмъщаваше на всяко човешко същество.
Пътеката между клетките на конете едва-едва бе осветена. Маги затвори вратата и тръгна между отделенията.
Докато минаваше покрай другите коне, два-три от тях леко изпръхтяха. Тук-там погали някой кон по муцуната. Когато Ветрогон я забеляза, той изцвили дълго и приглушено, после раздразнено изпръхтя.
Жребецът се дръпна рязко назад в бокса си и се озъби застрашително. Напрегнатото му мощно тяло показваше, че е в лошо настроение.
Маги постоя известно време неподвижно пред него, за да му даде възможност да свикне с нейното присъствие. После свали шапката си и развърза шала от врата си.
Ветрогон наблюдаваше внимателно как тя сваля анорака и якето си. В тъмните му очи не се долавяше никакъв признак, че я е познал и надеждата на Маги започна да се стопява. Тя му заговори, но чувствата, който свиваха гърлото й, я задавиха.
По-скоро импулсивно, отколкото преднамерено, тя обърна хастара на якето си към жребеца и го притисна към замрежената с тел горна част на вратата на бокса му. Ветрогон дръпна рязко глава, сякаш нещо го прободе, но не отстъпи.
— Помниш ли ме? — заговори му тя ласкаво почти шепнешком. — Хайде, приятелче, две години не са чак толкова много време.
Повече агресивно, отколкото от любопитство, жребецът завря нос в якето. Миг след това се отдръпна, после отново го подуши, сякаш миризмата му напомняше за нещо.
Маги продължаваше да държи якето и да чака търпеливо, докато жребецът го проучваше. Огромният кон сякаш се поуспокои. Тогава тя започна да смъква бавно якето надолу, докато остана да ги разделя само тежката врата и замрежената й с тел горна страна. Конят не се отдръпна. Стоеше нащрек и я наблюдаваше.
— Изглежда животът ти никак не е бил лек, моето момче. — Ушите на коня щръкнаха напред, сякаш искаха да доловят по-ясно гласа й. Окуражена от това, Маги дръпна резето от горната половина на вратата. Жребецът наблюдаваше всяко нейно движение. Застиналото му тяло не подсказваше с нищо каква е реакцията му, след като нищо не ги отделяше един от друг.
Маги протегна внимателно ръка, без да спира да му говори с нежен глас. Огромният кон обърна глава към нея. Макар тя да остана неподвижна на мястото си, той внезапно отскочи назад, сякаш го бе ударила. Не беше трудно да разбере, че често са го удряли по главата и сега той очакваше подобно отношение от всички. Тази мисъл я натъжи.
— Хей, Ветрогон! — скара му се тя с приглушен от сълзи глас. — Та ти ме познаваш!
Жребецът изпръхтя, пристъпи напред, после подаде глава над вратата и дръпна със зъби пуловера й. Маги леко се отдръпна, за да не го скъса. После го погали с ръка по кадифените ноздри.
— Стой, внимавай с дрехите ми — прошепна тя, когато жребецът пусна пуловера и я побутна леко с глава в израз на нежност. Сигурно от доста дълго време не бе постъпвал така с някого. Маги продължаваше да му говори и да го милва. Макар и в огромния кон да се чувстваше известно напрежение, той сякаш се успокояваше с всяка измината минута.
Завладяха я силни чувства. Очите й плуваха в сълзи. Тя прегърна Ветрогон през шията и се притисна към него.
— О, Господи, така съжалявам — прошепна тя с пресипнал глас.
Сякаш за да изрази съчувствието си, жребецът започна да души пуловера й. Маги се предаде на мъката, която я бе съпътствала през изминалите две години, натъжена много повече от друг път от загубата.
Все още напрегнат, Ветрогон се размърда, но не се отдръпна. Маги свали ръце от шията му и се засмя. Доброто й настроение се възвръщаше.
— Нали ти няма да се размекнеш, а?
Ветрогон поклати глава, сякаш разбрал думите й.
— А сега искаш ли добре да те изчеткам?
Маги отиде да вземе чесалото и се върна. Ветрогон й позволи да му сложи оглавника и да го закопчае. После завърза за оглавника въжето, с което го водеха, и отвори вратата.
Тя се подвоуми дали да завърже жребеца. Не биваше да му се доверява прекалено много. Споменът за неговото поведение сутринта я караше да бъде внимателна. Ветрогон я бе познал, това бе очевидно, както бе очевидна и старата привързаност, която прояви към нея. Но малко бе необходимо на един кон, малтретиран по такъв жесток начин, отново да пощурее.
Точно в този момент Ветрогон я побутна и я разколеба в това й решение. Тя се зарече да бъде крайно внимателна и влезе в бокса му.
Обзе я чувство на несигурност. В мига, в който се озова вътре, странното усещане, че й липсва пространство, което не бе изпитвала от първия ден на пристигането си в ранчото, отново болезнено я завладя. Сърцето й внезапно заблъска лудо в гърдите. Дланите й се изпотиха. Дишането й се затрудни, тя изхриптя.
Сякаш усетил внезапно завладелия я страх, Ветрогон пристъпи встрани и повдигна раздразнено глава. Забравила за присъствието на коня и изпълнена с желание да се отърси от страха, Маги се подаде на импулсивното си желание да се махне час по-скоро от тук. Тя изтича на пътеката, но забрави да затвори вратата на бокса. Облегна се изтощена на стената и не забеляза, че конят я последва и застана напрегнат до нея. Той я подбутна любопитно с нос по рамото и тя подскочи от уплаха.
Неочакван подобна реакция, той отметна рязко глава назад и подбели очи. Маги дръпна инстинктивно въжето, с което беше завързан и това подплаши още повече изнервеното животно. Ветрогон отстъпи назад и опъна още повече въжето. Резкостта на това движение извади Маги от вцепенението, в което бе изпаднала.
— Спокойно, спокойно… — започна да го утешава тя и охлаби въжето, за да спре да се съпротивлява. Пристъпи към него и конят потръпна, но не й попречи. Тя протегна длан и жребецът я подуши. — Съжалявам… — каза тихо тя и го потупа ласкаво по шията. — Забравих, че не само аз имам трудности.
Сякаш да изрази съчувствието си, той завря муцуна в дланта й. Доволна от това, че успя да го успокои, Маги го поведе по пътеката към неговия бокс. Тя се наведе, вдигна анорака, якето и шала си и ги метна върху една бала сено. После завърза коня за една забита в стената халка, взе чесалото и започна да четка внимателно косъма му.
Етън стоеше в тъмното и дъвчеше нервно незапалената си пура. Бе очаквал, че тази вечер Маги ще дойде в конюшнята, затова я бе причакал тук. От момента, в който Маги се бе появила, той бе станал свидетел на всичко, което се случи, включително и на странното й поведение преди малко, когато спомена за някакви трудности.
Двоумеше се дали да я попита за връзката й с жребеца, но се съмняваше, че ще получи открит отговор. В края на краищата, тя не пожела да му разкаже нищо тази сутрин, когато положително бе разбрала, че нейното поведение възбуди подозрението му.
Направи му впечатление проявеният от жребеца интерес към нея. Начинът, по който Ветрогон се остави да бъде вкаран в бокса, също не убегна от вниманието му. Бе му хрумнало нещо и той се бе върнал в къщата и бе извадил документите, с които бе купил коня. Онова, което прочете, го вбеси. Не бе сигурен дали Маги Дийтън бе същата онази М. А. Дийтън, посочена като собственичка на Ветрогон, но бе напълно убеден, че нещо я свързва с този жребец.
Като я наблюдаваше тази вечер и чуваше онова, което говори на коня, реши, че така е по-добре, отколкото да се мъчи да изтръгне някакви признания от нея. Щеше да я притисне до стената веднага след като тя привършеше с коня.
Етън наблюдаваше как Маги грижливо изчетка жребеца, после огледа внимателно копитата му и ги почисти. Или тази жена бе безразсъдно смела, или бе истинска глупачка. Тя вършеше такива неща, които самият той не би посмял да направи. На всичкото отгоре го вършеше така, сякаш се занимава с някоя хрисима кобила.
Непривично за него напрежение го караше да не сваля очи от жребеца. Макар и неохотно, той се възхити от опитния начин, по който Маги се справяше с коня. Знаеше, че да се въртиш около Ветрогон беше все едно да се движиш през минно поле. Или между тях съществуваше силна връзка, или Маги се държеше неоправдано неблагоразумно.
Напрежението му попремина, когато тя най-сетне се изправи и плесна коня по задницата. Етън видя как тя доволно го огледа. Като се изключат белезите от стари рани, конят бе в отлично състояние. Изразът на лицето й му подсказа, че и тя мисли същото. Маги мина пред Ветрогон, хвана го здраво за оглавника, опря буза до главата му и затвори очи. Жребецът стоеше спокойно. Нежните й милувки и звукът на мекия й глас явно му допадаха.
Етън захапа здраво пурата си. Маги бе пуснала свободно косата си и тя падаше като същински водопад от къдрици по раменете й. Малките й ръце действаха уверено, но очевидната привързаност, с която докосваше животното, му направи най-силно впечатление.
Тя носеше тъмносин прилепнал пуловер, който очертаваше тънката талия и гърдите й. Цветът му сякаш наелектризираше яркосиният цвят на очите й и подсилваше руменината по страните й. Имаше дълги, чудесно оформени крака. Женствените очертания на тялото й под дрехите накараха кръвта му да закипи. Почувства огромно облекчение, когато тя привърши работата си. Не бе доловил ясно всичко, което говореше на коня, но от цялото й поведение, не бе трудно за разбиране, че попадането й в затвора не е било случайно. Въпреки че мисълта за престоя й там го отвращаваше, Етън изпита някаква странна симпатия към нея. И това го обезпокои.
Истинско щастие бе, че скоро си отиваше. Снежната буря щеше да отшуми утре по обяд и всичко щеше да приключи. Изведнъж усети трудно обяснимо разочарование. По дяволите! Какво толкова имаше у нея, та вълнението му почти го накара да загуби здравия си разум? Може би нямаше никак да му е лесно да отпрати Маги Дийтън, но беше твърдо решен да го направи.
Най-сетне Маги се сбогува с коня, отвърза въжето и го пусна в бокса му, като му свали оглавника и затвори вратата. С натежало от мъка сърце, тя я залости здраво, след което затвори и горната телена половина.
В този миг чу шум от стъпки и драскане на клечка кибрит. Стресна се и се обърна. Съгледа в полумрака висока фигура на мъж. Етън Кинкейд я наблюдаваше със студен израз в очите. Той бавно поднесе запалената клечка кибрит към пурата си и върху лицето му се появи отблъскващо ехидна усмивка.
— Струва ми се, че имам удоволствието да се запозная с госпожица М. А. Дийтън, нали? — мазният тон на гласа му контрастираше напълно със суровите черти на лицето.
Значи все пак се бе сетил да прочете документите на Ветрогон.
— Защо питаш, Кинкейд? Без съмнение, тази вечер си видял доста неща, които го потвърждават.
Тъмният огън в очите на Етън се засили.
— Да, видях — каза той и премести пурата в ъгъла на устата си, стисна устни и подръпна. Мнителността му бе така явна, както и тайното му присъствие тук. — Ще ми обясниш ли подробностите?
Маги се обърна да прибере нещата си.
— И двамата знаем, че това е напълно излишно.
— Защо да е излишно?
— Ти взе своето решение в мига, в който разбра за полицейското ми досие — засмя се примирено тя. — Що се отнася до теб, моето минало не само ми отнема възможността да получа и най-незначителната работа при теб, но и ме поставя в положение да не повярваш на нищо, което ти казвам. — Тя облече якето с бързи отсечени движения. — Да, първият собственик на жребеца бях аз, сега той е твой! — Тя грабна останалите си неща и се обърна с почервеняло от гняв лице към него. — Край на историята!
— Ако наистина мислех, че това е така, щях да оставя нещата там, където са сега — отвърна раздразнено той, извади пурата от устата си и я смачка ядосано върху пода.
Нервното й напрежение се засили, когато видя как той продължава да тъпче ядосано пурата с тока на ботуша си. Явно бе решил да се заяжда.
— Какво искаш от мен, Кинкейд? — обърна се тя с горчивина към него. — А може би трябва да те попитам, какво смяташ, че съм намислила да правя? — Подвоуми се. Той явно нямаше намерение да й отговаря, затова продължи разпалено: — Поемането на каквато и да е работа в ранчо поставя в рисковано положение условното ми пускане на свобода, тъй като при всяка кражба на добитък, полицията ще разпита първо мен. Наистина ли ме смяташ за толкова глупава, че да наруша закона, когато това нарушение би означавало да прекарам още пет години зад решетките? — Гласът й трепереше от вълнение.
Суровото изражение на Етън малко се посмекчи, но острият му поглед продължаваше да я пронизва.
— Ако ти… Ако загубиш всичко това — махна тя с ръка, като искаше да покаже ранчото, — каква друга работа ще бъдеш в състояние да вършиш?
Обзе я чувство на безсилие, когато той отново замълча и остана ледено невъзмутим.
— Аз не представлявам никаква заплаха за теб, Кинкейд — каза тя с дрезгав глас. Смутена, че се показа толкова уязвима пред него, тя тръгна към вратата.
Неочаквано Етън я хвана за ръката и я спря. Тя се опита да се освободи, но той я стисна по-силно. Маги се извърна ядосано към него.
— Какво още има?
Етън обходи с поглед вдигнатото й нагоре лице, явно впечатлен от волята й. Тя наистина представляваше заплаха за него, но не по онзи начин, по който си мислеше. Очите й мятаха сини мълнии, страните й пламтяха от гняв, но упоритостта, с която бе стиснала устни, осуети мъжките му намерения и го накара да извърне глава. Всичко у тази жена го предизвикваше. Всички властващи дълбоко в душата му сили и цялата му необуздана природа, го зовяха да приеме предизвикателството.
Маги почувства настъпилата у него промяна. Той неочаквано я притегли към себе си и тя изпусна якето и шапката си. Неправдоподобността на онова, което ставаше, я накара за миг да забави реакцията си. Точно в този миг устните му се сляха с нейните.
Желанието я прониза като светкавица. Етън повдигна ръка и пръстите му се вплетоха в косите й. И ръцете на Маги се плъзнаха по гърдите му и обвиха врата му. Той изстена леко и това предизвика такава страстна вълна у нея, че краката й се подкосиха.
Не издържаше повече, когато Етън откъсна устни от нейните, но продължи да я притиска силно. Каквото и да бе имал предвид, когато я целуна, и двамата изпитаха необуздани желания. След като разумът им отново надделя, Маги си помисли, че току-що случилото се представлява нова черна точка за нея в очите на Етън.
Етън дойде бавно на себе си и Маги нарочно смръщи вежди, за да се покаже възмутена. Щеше веднага да се отдръпне от него, ако не продължаваше да я държи здраво през кръста.
Тя вдигна изпълнен с гордост поглед и срещна развълнуваните му черни очи. Той огледа поруменялото й лице, сведе пламнали очи надолу по тялото й, след което отново се върна на устните й, които току-що бе целувал. Напрежението й още повече нарасна. Когато накрая погледите им отново се срещнаха, у тях нещо се възпламени, но той бързо се отърси от обзелото го чувство и свали ръце от кръста й.
Незначителното разстояние, което ги разделяше се изпълни със заредено сякаш от електричество мълчание, което никой от двамата не посмя да наруши. Приличаха на двама боксьори, които си почиват след първия рунд и се опитват да преценят нанесените на противника поражения. Каменното изражение на Етън не издаваше нищо. Маги се молеше и нейното лице да изглежда също толкова непроницаемо. Усети прилив на нови плътски желания и изпита нужда да избяга.
Тя посегна към дрехите, които бе изпуснала на пода, вдигна ги и се запъти към вратата. Без да забави крачка, тя преметна шала около врата си, нахлупи шапката и облече анорака. Ръцете й трепереха, докато отваряше вратата. Вече беше навън.
Етън не я последва. Прибра се много по-късно в къщата.


Шеста глава

Необичайна тишина разбуди Маги малко преди четири часа сутринта. Най-сетне вятърът беше утихнал и бурята бе преминала. Етън искаше тя да си замине колкото се може по-скоро, затова Маги се облече веднага, прибра нещата си, после оправи леглото и отстрани внимателно всички следи от престоя си тук.
Взе багажа, излезе тихо в коридора и безшумно го изнесе на верандата. Не й се искаше да се среща с Етън, особено след случилото се между тях предната вечер. Тя не само му бе позволила да я целуне, но бе отговорила на целувката му. Беше истинска лудост, че очакваше нещо повече. Той вече си мислеше за нея като за лесно завоевание. Но това не я бе интересувало в мига, когато устните му докоснаха нейните по онзи вълнуващ начин…
Споменът за проявеното от нея лекомислие я потисна, когато влезе в кухнята. Бързо направи кафе, взе една чаша от шкафа и си наля малко, като го охлади с вода от чешмата, за да може да го изпие веднага. Продължаваше да я мъчи безпокойство. Изпитваше нужда да се заеме с нещо, за да се отърси от това чувство. Единственото, което измисли, бе да изчисти натрупалия сняг.
Откъм спалните на къщата се чу шум. Ако не искаше да я заварят в кухнята, трябваше веднага да излезе.
Остави чашата на масата и излезе на верандата да си обуе ботушите. За миг нахлузи анорака и ръкавиците, грабна лопатата и пристъпи навън.
С бързи и енергични движения, за да се стопли, тя почисти стъпалата, а после и снега пред къщата.
Въпреки всичко, тревожните мисли не я напускаха. Истината бе, че не разполага с достатъчно пари и няма къде да отиде. Опита се да мисли за нещо друго, но от гърдите й се изтръгна въздишка, щом мислите й се върнаха към Етън и среднощната им среща в конюшнята. Беше уверена, че той ще я отпрати от ранчото веднага щом пуснеха снегорина да почисти пътя. Колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре. Измъчващото я безпокойство бавно се превърна в ужас, който стегна гърлото й.
Малко по-късно Маги преглъщаше последния залък от омлета, който Алва й направи за закуска. Единствено мисълта, че трябва добре да се подкрепи за предстоящия несигурен ден я принуди да поеме малко храна в свития си от нервно напрежение стомах.
Етън й подхвърли само две-три думи, на които тя дори не отговори. Смути се още повече, когато разбра, че Алва е забелязала потиснатостта й. Щом той влезе, приятният разговор, който водеха, докато приготвяха закуската, секна. Маги си наля още кафе и Алва излезе от кухнята. Етън се облегна назад и подпря лакът на съседния стол. Въпреки небрежната поза, с която седеше, Маги чувстваше, че черните му очи внимателно я наблюдават.
— С колко пари разполагаш?
Въпросът му я стресна.
— Какво? — запита тя.
— Запитах те с колко пари разполагаш? — суровото му изражение не й подсказваше нищо.
Тя се вцепени от срам и възмущение. Нямаше право да й задава подобен въпрос, а още по-малко да очаква отговор. Освен това бе последният човек, на когото щеше да съобщи, че багажът и петдесетте долара бяха всичко, което притежаваше на този свят.
— Защо? Да не смяташ, че не съм отработила закуската и нощувките си? — запита дръзко тя, преди да й мине друга горчива мисъл. — Или на някого са изчезнали парите?
Изражението на Етън стана още по-сурово. Той вдигна лакът от стола и се облегна на масата.
— С тази твоя гордост няма да намериш нито подслон над главата си, нито ще напълниш стомаха си.
На Маги направо й секна дъхът от дързостта му.
— Кой ти е дал право да се месиш в живота ми, Кинкейд?
Безмилостното изражение върху лицето на Етън остана непроменено.
— Колко дават в днешно време на излизане от затвора? — устните й се присвиха от възмущение, но той продължи, преди да е успяла да му отговори: — До неотдавна даваха по петдесет долара и по един чифт чисто бельо.
Тя така енергично скочи, че едва не бутна стола си на земята.
— По дяволите, Кинкейд!
Но забелязала, че при ставането си е разляла от кафето, Маги грабна едва салфетка и го попи, после отиде до мивката. Етън не сваляше поглед от нея и това още повече я вбесяваше.
— Кога тръгваме? — Тя чу как столът му изскърца и помисли, че се е изправил на крака.
— Първо трябва да свършим една работа.
Все още разстроена, тя се обърна и го погледна.
— И колко смяташ, че ти дължа?
Етън се навъси, когато тя вдигна предизвикателно брадичка.
— Когато дойде тук, ти очакваше да те взема поне за две седмици на работа. Това означава надниците за две седмици. Не ти дадох работата, но мисля, че ти дължа парите за тези две седмици заради трудностите, които и двамата знаем, че имаш.
Предложението му я замая с неочакваността си. Значи такава била работата! Безпокойството, което изпитваше тази сутрин, се превърна в ярост.
— Дойдох тук да търся работа, Кинкейд, а не милостиня!
— Това не е милостиня — каза той и поклати глава. — Това е възнаграждение за обещания ти двуседмичен изпитателен период.
Устните й презрително се свиха.
— По-скоро заплащане за успокоение на гузна съвест. — Достави й удоволствие, като видя раздразнението, което пламна в тъмните му очи. После додаде: — Съвест, която се събуди с три дни закъснение.
Суровото лице на Етън пламна.
— Или вземи парите, или открито се откажи от тях, Маги! Никой честен стопанин от цялата околност няма да вземе на работа крадец на добитък, току-що пуснат от затвора — процеди той. — Петдесетте долара няма да ти стигнат дори да си платиш билета за автобуса, нито ще ти дадат възможност да прекараш повече от една-две вечери в някой евтин хотел. Ако пък решиш и да се храниш, ще се стопят още по-бързо.
Маги успя да потисне полазилите по гърба й тръпки при тези прями думи, които подсилиха още повече страховете й.
— Както вече ти казах — продължи Етън, — гордостта няма да ти даде онова, което ще ти дадат зелените банкноти.
— Задръж си парите, които искаш да ми дадеш, Кинкейд! След като не можа да се решиш да ми дадеш работа за две седмици, аз не мога да взема надниците за тях.
— Твоя работа — отвърна Кинкейд и стисна зъби.
Обърна се и тръгна към верандата. Маги го последва. Мълчаливо обуха ботушите си и си облякоха връхните дрехи. Тя посегна към багажа си, когато Етън й подхвърли анорака.
Тя го пое инстинктивно, но веднага му го хвърли обратно.
— Тази дреха не е моя! — Обиждаше я, че се опитва да й я даде.
— Твоя е, докато си тук — отвърна сърдито той. — А мизерното ти яке съвсем няма да те стопли, докато отидем да нахраним животните.
Смущението на Маги бе толкова явно, че той добави:
— Ще обикаляме до късно тази сутрин. Трябва да нахраним всички животни и да се погрижим за малките телета. — Той отново й подхвърли анорака и тя вече го взе. — Ако искаш да останеш в къщата, закачи го на някоя кука.
Маги не можа да осъзнае напълно думите му. Искаше да приключи с всичко. Но ако се налагаше да забави заминаването си, тогава би било твърде глупаво да остане и да се размотава из къщата. Обзета от безсилие и объркване, тя изруга тихо и облече анорака.
Смяташе, че първата грижа на Етън бе да я изхвърли от ранчото, но той очевидно бе променил своето решение. Естествено, че грижата за добитъка оставаше на първо място, след подобна снежна виелица.
Тя го настигна, едва когато стигнаха до покрития с ламаринен покрив хамбар, издигащ се накрая на останалите сгради в ранчото. Пред него боботеха дизеловите двигатели на два огромни трактора, теглещи фургони с натоварени на тях бали сено. При приближаването на Маги, първият от двата потегли с грохот към широко отворената порта и тя разбра, че излиза на полето.
Маги се огледа за Етън и в същия момент забеляза, че вратата на втория трактор се отваря. Сред грохота на мотора, тя едва долови гласа на Етън, който я викаше. Отиде до трактора и той й даде знак да се качи в кабината.
Етън не каза нищо, когато тя влезе и затвори вратата. Опита се да прикрие ужаса, който я завладя в тясното пространство. Тя се оказа притисната между седалката на Етън и стената на трактора. При всяко подскачане на машината, след като потеглеха, рамото на Етън щеше да докосва нейното. Сериозно разтревожена, Маги стоеше онемяла.
Етън я погледна и в тъмните му очи за първи път се появи насмешлива искрица. Маги подскочи, когато той я потупа с облечената си в ръкавица ръка по бедрото.
— Успокой се — каза той и отново се обърна напред.
Огромната машина избоботи, разтресе се и потегли.
Маги се помъчи да дойде на себе си. Не й харесваше, че Етън оказва такова силно въздействие върху нея. Не й харесваше и това, че самата тя го показва. Един от най-жестоките уроци, които научи в затвора, бе, да не излага на показ мислите и чувствата си, за да не се покаже уязвима. Тревожеше я фактът, че това вече не й се удава.
— Имаш ли нещо против да задоволиш любопитството ми по някои въпроси?
Думите на Етън я накараха да се отърси от завладелите я мисли. Тя не отговори веднага, но той продължи да гледа.
— Зависи какво искаш да разбереш — отвърна внимателно тя.
— Намекна, че умееш да работиш само в стопанство. Така ли?
— Точно така. — Ако смяташе, че ще му разкаже доброволно и други неща, без да я пита, много щеше да чака.
Сякаш доловил мислите й, той продължи:
— Твоите родители в ранчо ли работеха? — Погледна я настоятелно, докато тя не кимна леко и той отново се обърна напред. — И сега ли работят там? — Етън гледаше право напред пред трактора, докато тя тихо изричаше «не». — Живи ли са? — След краткия й отрицателен отговор, Етън отново я погледна. — Кога починаха, преди или след неприятностите ти със закона?
Напрежението й нарастваше след всеки негов въпрос.
— Може би трябваше да ти дам право само на три въпроса, Кинкейд. Разприказвал си се като стара мома.
— А ти си стиснала зъби и трябва да ти вадя думите с ченгел.
Разстроеният му глас я изненада. Маги се замисли за миг, после реши, че няма причина да не задоволи отчасти любопитството му. Нямаше как да се възползва от нейното минало, дори и да имаше подобни намерения. Все едно, нямаше да се задържи тук задълго.
— Майка ми почина, докато бях много малка. Баща ми ме възпита така, че един ден аз да мога да поема ранчото. След като почина преди пет години, аз наистина го поех. — Тя въздъхна. — После дойдоха данъците, разноските по делото, таксите и всичко отиде по дяволите. Вече не можех да събера достатъчно средства, за да си върна ранчото обратно. Това стига ли ти, или те интересува още нещо?
Етън мълчеше и се взираше напред в покритата със сняг земя.
Когато стигнаха до района на едно от стадата, Етън спря трактора недалеч от една крава. До ушите им достигна мученето на гладните животни.
Маги скочи от трактора, отиде до закаченото за него ремарке с балите сено и се покачи отгоре. После извади джобния си нож, разряза въжетата на няколко бали и започна да разпръсва сеното по земята. И Етън стори същото. Добитъкът започна да се стича към храната. Разпръснаха около двадесет бали сено, когато Етън реши, че е достатъчно.
Маги слезе с удоволствие от ремаркето и отново се качи в трактора. В сравнително топлата кабина се почувства много добре. Този път не се сви в ъгъла, усетила близостта на Етън. Той измъкна термос, отви капачката и наля по чаша силно кафе. Маги я пое с благодарност и отпи.
И двамата мълчаха.
Етън отново запали двигателя на трактора.
Слънцето изгря и огромното ранчо на Кинкейд потъна в бледа светлина.
Три часа по-късно те изпразниха фургона и се върнаха в хамбара да натоварят нови бали сено.
И двамата се заловиха отново за работа. Етън постоянно я наблюдаваше. Маги се справяше по-добре от някои мъже, които бе наемал на работа. Неочаквано му хрумна, че тя би заслужила уважението на всеки, за когото би работила. Ако не беше това полицейско досие… Тази мисъл го разтърси за миг, докато я гледаше как работи. През него като светкавица премина вълна на недоверие. Тези ясни сини очи, розови страни и забележително смело лице, не отговаряха на представата му за една бивша затворничка. А и тази нейна уязвимост… Според нея, попадането в затвора й бе отнело всичко на този свят.
«Ако изгубиш всичко това, каква друга работа би могъл да вършиш?», бе го запитала тя снощи. Той долови болката и отчаянието й, но не им отдаде чак такова голямо значение. Вместо това се поддаде на изкушението да си мисли за нея единствено като за хубава жена. За момент почувства отново сладостта на нейните устни, представи си как ръцете й обгръщат врата му и как тя отвръща на целувката му, завладяна от същите чувства.
Така се бяха разгорещили, че Господ знае какво щеше да стане, ако се бе поддал докрай на мъжкия си импулс.
Добре, че след няколко часа щеше вече да е напуснала къщата, каза си мрачно той. Все пак не искаше да си признае, че Маги заслужава тези две пробни работни седмици, които очакваше. Не му бе приятно, че тя работи толкова усърдно на пронизващия студ, като знаеше, че няма да я наеме. Решимостта му да се освободи от нея застрашително отслабваше. Полицейското й досие вече не му се струваше достатъчно основание. Не разбра кога е спрял да работи и е впил очи в нея.
Натовариха ремаркето за рекордно кратко време. Когато Маги слезе внимателно от него усети, че нещо става с него. Етън бе застанал уж небрежно, но изражението му я предупреждаваше да стои на разстояние. Естествено, че ще се държи така, напомни си тя. Независимо че тази сутрин двамата поработиха добре, той все още смяташе да се освободи от нея. Ето защо остана учудена, когато, вместо да й съобщи направо, че е време да си събира багажа, той тръгна към трактора и се качи в него. Маги го последва и когато се настани, той запали двигателя. По целия път до мястото, където се намираха хранилките на животните, размениха само по няколко думи.
Маги не се и опитваше да открие нещо обнадеждаващо за себе си в начина, по който работеха. Ужасно беше студено, а прегладнелият добитък трябваше да бъде нахранен. Друга причина за нейното временно задържане нямаше.


— Какво искаш да кажеш, че няма кой да ме откара до града?
Маги застана на пътя на Етън и му попречи да влезе в плевнята. В два часа следобед тя се чувстваше много уморена, а той явно не намираше време да я откара до Ред Хорс. Обезпокоена, че закъснява и ядосана, че Етън продължава да се бави, тя го изгледа сърдито. Той беше в лошо настроение, а и нейното не бе по-добро.
— Точно това, което казах — измърмори той и се помъчи да мине край нея, но тя го сграбчи за ръката.
— Трябва да тръгна, преди да се е стъмнило. — Почувства силната му мускулеста ръка под ръкава на палтото и го пусна. — Защо усложняваш положението?
Дори сянката на широката периферия на шапката не успя да скрие силния блясък в очите му. Маги изведнъж почувства, че вече няма сили да му се противопоставя. Явно бе решил да я измъчва. Трябваше да се досети, че ще иска да му помогне тази сутрин, но не допускаше, че Етън ще протака нещата, само и само да й създава нови неприятности. Вече знаеше, че разполага с много малко пари.
Маги мина край него и се упъти към къщата. Реши, че ако се наложи, ще спре някой по пътя. Знаеше опасностите, които крие спирането на непознати хора по пътя, но бе твърде ядосана, за да обръща повече внимание на това.
— Маги!
Тя продължи да върви напред.
— Маги!
Този път извика с все сила. Стори й се, че името й проехтя из цялата околност, но се престори, че не е чула нищо. Тя отвори вратата на верандата и понечи да си вземе нещата. Само че ги нямаше, Маги замръзна на място. Ръката й увисна във въздуха. Хвърли бърз поглед наоколо, но от багажа й нямаше и следа. Тя се изправи, затвори вратата след себе си и чу приближаващите се стъпки на Етън.
— Алва — извика Маги, после съблече връхната си дреха и свали ботушите.
Алва излезе бързо от всекидневната.
— Какво има, Маги?
— Къде са нещата ми?
— Шефът нареди да ги върна обратно в стаята ти — отвърна по-възрастната жена и смръщи вежди.
Маги изтича към спалнята. Етън влезе след нея на верандата, но тя бе решила да вземе нещата си и да си тръгне, независимо от сцената, която щеше да направи той пред своята икономка.
Маги влезе в гостната и пристъпи към леглото да си вземе нещата, когато се появи Етън.
— Огън и плам си в работата, Маги Дийтън!
Суровата линия на устните му сякаш никога нямаше да се разчупи в усмивка. Той блъсна вратата. Макар и да не я затръшна с всичка сила, едва сдържаната му ярост я изплаши и Маги несъзнателно отстъпи няколко крачки назад.
Етън не си бе направил труда да си свали ботушите. От тях започнаха да се образуват локвички по пода, но той изобщо не обърна внимание и пристъпи към нея. За първи път го виждаше така вбесен от яд. Точно в този момент Маги почувства, че борбата не е толкова между нея и Етън, колкото между Етън и самия него. Въпреки това не бе съвсем сигурна дали е в състояние да разбере истинските мотиви на този човек. Особено в настоящия момент.
— Огън и плам съм в работата ли? — повтори тя, като знаеше, че ако не приеме направо неговото предизвикателство, той ще я постави в още по-трудно положение. — Щом е така, защо тогава…
Той я хвана за ръката, притегли я към себе си и я погледна право в очите. Умората бе задълбочила бръчките по лицето му.
— Имаш тази проклета двуседмична пробна работа! Приемаш ли? — запита той с нисък глас и топлият му дъх облъхна удивеното й лице.
Тя мълчеше и се опитваше да схване онова, което й бе казал. Независимо че бе направо бесен от гняв, той й даваше тези две седмици. За миг се замисли какво да му отговори.
— Защо? — Тази единствена дума й даде възможност да дойде на себе си.
Етън погледна надолу към нея, после се обърна към вратата и посегна към дръжката. Тя повтори въпроса си.
Погледът, който й хвърли през рамо, бе по-мек. Сякаш част от лошото му настроение се бе изпарило, макар и да продължаваше да се прави на сърдит.
— Приемаш ли работата или не?
— Приемам я — кимна тя.
— Тогава не ме карай да съжалявам, Маги, защото имам лоши предчувствия.
Преди да е успяла да осъзнае думите му, той вече си беше тръгнал.


Седма глава

Маги се чувстваше щастлива като дете на Коледа. Най-хубавото беше, че много от възложените й от Етън задължения бяха предимно около конете и по-специално около Ветрогон. Имаше право да се разпорежда както пожелае с жребеца и всичко вървеше добре през първата седмица.
Времето значително се бе постоплило през изминалите няколко дни. Голяма част от снега се стопи, затова една привечер тя оседла Ветрогон и го изведе на малкото западно пасище зад къщата. Конят направи истинско представление в началото и се опита да я хвърли на земята, но изгаряше от желание да попрепуска, затова не се инати дълго. Маги употреби всичките си умения, за да принуди енергичното животно да бяга в тръст, макар и размекнатата под копитата му почва да не даваше възможност за по-бърз ход. Преди да потеглят, цяла група работници, включително и Етън, се струпаха край оградата да я гледат.
Тя забеляза строго стиснатите устни на Етън. Беше му благодарна, че не й нареди пред всичките да слезе от коня.
Сякаш да я държи в напрежение, той не спомена нищо за случката до вечерта, когато я повика в работния си кабинет. Едва затворила вратата след себе си, и той я смъмри.
— Имах ти по-голямо доверие и смятах, че няма да рискуваш да яздиш този дявол през снежните преспи!
Етън говореше самата истина. Стоеше с леко разкрачени крака и кръстосани на гърдите ръце.
За да престане да я сплашва повече, тя си придаде по-смирен вид и възрази тихо:
— Яздих го само в тръст, а земята бе повече кална, отколкото покрита със сняг.
— А какво ще кажеш за малкото родео, което конят ти устрои преди това? — запита той, разтвори ръце и посочи към пасището. — Чудно ми е, че не препусна и не се спря чак в съседния щат.
Маги не искаше да се чувства като глупава ученичка, поучавана от учителя си, затова отвърна с предизвикателен тон:
— Обяздвала съм коне и по-рано, както си го правил и ти!
— Край на подобни рискове, Маги — поклати глава Етън. — Не оставяй чувствата да взимат връх над разума ти. Знаеш не по-зле от мен, че жребците са трудни за яздене и потенциално опасни.
Маги настръхна при това напомняне, но отвърна спокойно:
— Ще внимавам.
Той продължи да говори, сякаш не я чу какво каза:
— Ако продължаваш да си толкова невнимателна, повече няма да ти позволя да се грижиш за коня.
Той се обърна към бюрото си и извади пура от кутията в ъгъла. Маги стисна безсилно пестници.
— Имаше нужда от малко раздвижване и исках да разбера как ще се чувства със седло на гърба. Ти ми позволи да се занимавам с него и сметнах, че сама мога да преценявам какво да правя. — Етън извади раздразнено клечка кибрит. — Ако смяташ, че съм толкова неспособна…
Беше й позволил прекалена свобода с жребеца, да не говорим за това, че й бе предоставил две седмици да докаже себе си. Самата тя се видя принудена да признае, че той пое голям риск, като й се довери.
Освен това, не тя беше господарят тук. Знаеше много добре какво изпитва човек, когато един наемен работник, при това новак, започне да си въобразява, че знае повече от шефа си. Макар и да й беше трудно да скланя глава, налагаше се да го прави, независимо за кого работи.
— Ако смяташ, че съм толкова неспособна — започна отново тя, — няма да го оседлавам дотогава, докато ти не прецениш.
Изразът на изненада, който се появи върху лицето на Етън, бе почти комичен. Той извади пурата от устата си, угаси с разсеян замах клечката кибрит и я погледна. Върху устните му се появи една от редките му усмивки.
— Дявол го взел, Маги! Не допусках, че си такава. — Усмихна се по-широко и хвърли угасената клечка в пепелника. — Сигурно ти беше ужасно трудно да го кажеш.
Етън се подсмихна и тя се намръщи, но всичко бе така заразяващо и неочаквано, че не успя да се въздържи да не се засмее и тя.
— Беше много по-трудно, отколкото си мислиш, Кинкейд.
Етън отново се изхили.
— Без съмнение. — Маги не разбра защо Етън премина пред бюрото си и приседна на ръба му. — Имаш ли неприятности с някой от работниците?
— Нищо, с което да не мога да се справя сама — отвърна тя и също седна, като опря лакти на стола.
Двама от работниците бяха направили обичайните оплаквания, че не обичали да работят с жени. Похотливите забележки обаче на единия от по-младите работници й се сториха особено неприятни. Франки Уилсън се държеше безсрамно, но тя счете проблема за твърде обикновен, за да безпокои с него Етън. От друга страна това би показало, че тя стои по-ниско от останалите работници. Сама щеше да се справи с положението.
Етън я изгледа с известно недоверие, но не я предизвика да отговори. На вратата леко се почука и това отвлече вниманието му.
— Влез! — извика той.
Вратата се отвори и Джейми заподскача към баща си.
— Какво има, катеричке — рече Етън, наведе се и вдигна детето на коленете си.
— Може ли Маги да дойде да види котенцата ми?
Етън стисна устни. Мрачният му поглед срещна този на Маги.
— Ти ми каза да не ги разнасяме, докато не им се отворят очичките — разбъбри се Джейми и се приведе настрани, за да попречи на баща си да гледа сърдито Маги. — Майка им няма да се разсърди, ако Маги само надникне в дрешника.
Маги стисна здраво облегалките на стола. Виждаше как Етън се опитва да измисли някакво извинение, за да успокои дъщеричката си. Старанието на детето да включи Маги дори в тези най-дребни семейни работи намаляваха шансовете й да издържи успешно двуседмичния пробен период.
— Т… тази вечер съм ужасно уморена, Джейми. По-добре някой друг път — каза Маги и стана от мястото си.
Джейми се извърна в прегръдките на баща си и я погледна.
— О, моля те, Маги!
Унилият израз върху лицето на момиченцето я накара да се почувства засрамена, но в същото време долови погледа на Етън, който й подсказваше, че очаква точно това от нея.
— Денят беше много дълъг, мила — настоя Маги и тръгна към вратата. — Може би утре.
Пожела им набързо лека нощ и напусна стаята. Излязла отвън, тя затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Чувстваше се ужасно, че отказа на Джейми. Какво приветливо и дружелюбно дете! Маги тайно се радваше на нейното присъствие. От друга страна Джейми бе буйно и палаво момиченце, каквато бе и тя самата като малка. Намираше, че двете много си приличат и се удивляваше защо Етън иска да я отгледа като в саксия.
Тръгна по коридора, обзета от мисли за собственото си детство. Баща й беше строг човек, не обичаше да се разнежва и се гордееше с ранното й развитие. Тя от своя страна бе твърдо решена да работи рамо до рамо с него и имаше огромно желание да му докаже своите възможности. Той я водеше всеки ден на езда. Маги още пазеше една своя снимка върху понито, което баща й разреши да поязди малко преди шестия й рожден ден. Стана й мъчно. Животът й тогава бе безгрижен и осигурен. Бе израснала с мисълта, че един ден ще предаде всичко на своите синове и дъщери, така както баща й остави всичко на нея. Но нейното наследство, поне по-голямата част от него, бе изгубено заедно с ранчото. Маги разбираше с тъга, че можеше да остави след себе си само едно срамно минало. Докато не измиеше това петно от своето име, присъдата щеше да я преследва като черна сянка до края на живота й, а вероятно да тежи като проклятие и над децата й. Сега вместо собственичка на ранчо, тя бе станала най-обикновена работничка…
Завладяна от тъжни мисли, Маги се приготви да си легне. Дълго време не можа да заспи. Мислеше за доведения й брат и възможността да се навърта из тези места.
Умората от дългия ден най-сетне надделя и тя заспа.


— Шшт!
Детският шепот стресна Маги. Тя тъкмо се бе отправила към кухнята за закуска и минаваше покрай вратата на Джейми. Учудена, че детето е станало толкова рано, тя се спря и се обърна.
— Какво има, Джейми? — запита, като се стараеше да говори тихо. Чуваше, че Алва се е разшетала в кухнята, но не знаеше дали и Етън е вече там.
— Искам да ти покажа котенцата — прошепна момиченцето, отвори вратата и хвана Маги за ръката. — Обеща ми да дойдеш днес да ги видиш.
Като не успя да измисли убедителен довод да й откаже, Маги се остави да я въведе в детската стая.
— Може ли да запалиш осветлението? — запита тя и едва не извика от болка, когато удари пръста си в крака на масата.
— Имам електрическо фенерче — прошепна отново Джейми.
Маги трепна, когато фенерчето неочаквано щракна и светна право в очите й. Тя протегна ръка и пренасочи светлината към пода. Вратата към дрешника стоеше леко открехната и тя реши, че тъкмо там се намираха новородените котенца.
Джейми отвори по-широко вратата и Маги надникна вътре. Там висяха окачени роклички с волани, а под тях цяла купчина всевъзможни играчки. Джейми пъхна малката си ръчичка в нейната.
— Къде са котенцата? — запита Маги.
За първи път виждаше толкова много играчки на едно място. Изведнъж й стана мило и смешно, като си представи как Етън носи огромната розова панда под едната си мишница и кафявото мече под другата.
Джейми насочи лъча на фенерчето към един от тъмните ъгли на дрешника. Двете с Маги се наведоха, за да виждат по-добре. Тогава до ушите им достигна тихото мъркане на котката. Джейми отмести едно от по-големите си мечета и те видяха майката и шестте й новородени котенца. Джейми отново хвана Маги с малката си ръчичка и двете впиха погледи в пъстрите сучещи котенца.
— Татко каза, че мога да си взема едно и да го оставя вкъщи, но не зная кое да избера.
Маги разбра, че Етън бе влязъл в стаята, едва когато изскърцаха дъските на пода. Тя погледна разтревожено през рамо. На слабата светлина не успя да види израза на лицето му.
Сякаш доловила внезапно завладялото я напрежение, Джейми също обърна поглед назад и личицето й се озари от усмивка.
— Здравей, татко!
— Как са тази сутрин котенцата? — запита той с мил глас. Суровите черти на лицето му се смекчиха пред дъщеря му.
— Закусват. Събудиха ме — мяукаха и викаха майка си — обясни Джейми. — Кога ще им се отворят очичките?
Маги пусна ръчичката на детето и се опита да се отдръпне, но Етън й прегради пътя.
— След ден-два — отвърна нежно Етън.
Двете му ръце прихванаха Маги през кръста и се опитаха да я задържат. Тя замръзна на мястото си и почувства коравото му тяло зад себе си, когато той се наведе, за да погледне котенцата.
Спомни си как онази вечер я бе притискал в обятията си и пламенно я бе целувал, как тя бе отвърнала с готовност на тази целувка. Сякаш си бе поставил за цел постоянно да я измъчва. Чувстваше топлината на тялото му зад гърба си. Изведнъж я овладя непреодолимо желание да бъде с него. Не разбра какво я попита Джейми, докато Етън не я стисна леко по рамото.
— К… какво?
— Кое котенце да си избера?
— Ами аз… Много е трудно, при този голям избор — едва успя да отвърне Маги, ужасена от задъхания си глас. — Може би трябва да почакаш малко да поотраснат.
Джейми се намръщи, сякаш обмисляше доколко е разумен съветът на Маги.
— Добре — съгласи се тя и се обърна отново към котенцата, — стига татко да ми позволи да ги задържа всичките.
Етън леко се подсмихна и Маги почувства топлия му дъх върху пламналото си лице.
— Не се надявай на това, катеричке. Играй си с тях, но само едно може да остане да живее в къщата.
— Но, татко…
— Никакво но — отвърна добродушно той. — Твърде рано е да започваме подобен разговор.
— Зная — отвърна Джейми и го погледна хитро, — още не си си изпил кафето.
— Точно така. Алва чака да ни поднесе закуската, така че нека оставим котенцата да привършат своята.
Маги почувства едновременно разочарование и облекчение, щом Етън отстъпи назад и я лиши от топлината, излъчваща се от силното му тяло.
— Благодаря ти, че ми показа котенцата — обърна се нежно тя към Джейми, когато момиченцето седна сред разпилените си играчки.
— Можеш да идваш винаги да ги виждаш, Маги — отвърна то и отново се обърна към котенцата.
Той се отдръпна, за да може Маги да излезе от дрешника. Тя тръгна пред него към вратата и едва бе започнала да се поуспокоява, когато той я хвана за лакътя и я накара да спре, докато затваряше вратата на Джейми.
Маги се обърна, но в коридора бе доста тъмно и не виждаше ясно лицето му. Разбира се, не бе необходимо да го вижда, за да разбере, че й се сърди.
— Съжалявам. Не успях да измисля нищо, за да я отпратя отново. Не очаквах…
— Зная. — Гласът му беше повече разстроен, отколкото рязък. — На нея и през ум не й минава, че има хора, с които… — Етън внезапно млъкна.
Маги усети силна обида. За миг топлината, която бе почувствала преди малко, изчезна. Тя дръпна ръка и тръгна бързо по коридора.
Атмосферата на закуска бе подчертано враждебна. Алва отново долови напрежението между тях и тропна чиниите по начин, показващ недвусмислено нейното неодобрение. После развърза престилката си и я захвърли.
— Ако вие двамата сте решили да си издерете очите, преди да закусите, добре е поне единият да остане жив, за да измие после съдовете!
Престилката й прелетя във въздуха и падна върху стола на края на масата. Алва грабна чашата си с кафе и излезе от кухнята.
Маги погледна към Етън и гневният му израз не я изненада. Пред неговия непреклонен поглед, тя забрави за обзелия я гняв. Безпомощността, която изпитваше в този момент, намали напрежението й и отвори старата рана в душата й. Разбра, че отношението му към нея остава непроменено. Глупаво бе да мисли, че изобщо ще го промени. Хапката препечен хляб й се стори с вкус на дървени трици и тя отпи няколко глътки кафе, преди да успее да преглътне.
— Струва ми се, че ще бъде по-добре да пренеса нещата си в пристройката за работниците — рече нерешително тя.
— Не искам да живееш при работниците, все мъже са. — Мекият му глас бе в пълно противоречие с гневния му вид.
— Не искаш да се въртя и около дъщеря ти — отвърна студено тя. — Бих казала, че единственото, което ми остава, е да се махна оттук. — Маги блъсна стола си назад и се изправи.
Етън протегна мълниеносно ръка и я сграбчи за китката.
Гневът отново я завладя с пълна сила, когато погледите им яростно се кръстосаха.
— До гуша ми дойде от твоите погледи и лошият ти нрав, Кинкейд!
Етън гледаше смаян гневното й лице. Разбираше, че тя не схваща колко неубедително прикрива гневът истинската й болка. Беше луд, че я остави, и все пак недотам луд, да й позволи да си замине. Въпреки полицейското й досие, присъствието на Маги в ранчото бе за него като първия живителен полъх на пролетта. Малко бяха жените като нея. Нито една, дори починалата майка на Джейми, не бе имала толкова силно въздействие върху него. Той я стисна силно за китката, но я пусна, за да не й причини болка.
Маги се отдръпна, но не си отиде. Двамата не сваляха очи един от друг.
— Нямам намерение да променям характера ти, надявам се и ти моя — каза почти грубо той. — Имам обаче нужда от добър работник. Ти издържа двуседмичната проверка още в деня, в който реших да те взема на работа. Докато се отнасяш добре с Джейми и не създаваш неприятности с работниците и със закона, работата е твоя. — Той спря и в ъгълчетата на устните му заигра лека усмивка. — Или докато я искаш. Изборът е твой.
Етън посегна към вилицата си. Маги се смути и остана права, докато той не й даде повторно знак да седне. Подвоуми се, после почти машинално взе вилицата си. Беше издържала двуседмичната проверка! Това я поуспокои и я накара да не се чувства толкова застрашена от приливите на лошо настроение на Етън. Но тя продължаваше да живее в къщата и трябваше непрестанно да избягва дъщеря му. Етън вдигна поглед, забеляза, че е престанала да се храни и се намръщи.
— Не ти ли харесва храната?
— Не искам да се държа грубо с дъщеря ти. Ако се преместя в къщата на работниците и се храня…
— Не съм съгласен, че няма да имаш трудности с работниците — каза й направо той. — Струва ми се, че един от тях е намислил нещо. Докато не покаже какво е влязло в главата му, ще спиш и ще се храниш тук.
— Прави впечатление, че ме държиш отделно от останалите. Твоите хора може да си помислят, че ме покровителстваш. — Поколеба се, но добави: — Или още по-лошо.
Това «още по-лошо» сякаш отекна в тишината. Маги сведе поглед, тъй като и двамата си спомниха за вечерта в конюшнята. Лицето й пламна. Тъмният поглед на Етън се спря на устните й, после се вдигна нарочно към очите.
— Струва ми се, че няма да избегнем това «още по-лошо» дори и да не живееше в къщата. — Той сведе леко поглед, но не успя да скрие блясъка в очите си. — Онова, което става между теб и мен си е лично наша работа и не интересува когото и да било. Ако то попречи на единия от нас да си върши работата, ще се опитаме или да го уредим, или да си кажем сбогом.
Неочакваните думи на Етън я възмутиха. С мъка запази присъствие на духа.
— Аз не търся флирт с шефа си, Кинкейд — отвърна твърдо тя.
— Нито пък аз ти предлагам такъв — отвърна той. — Обаче добрите намерения понякога се разбират погрешно.
— Аз ги разбирам много добре — поклати глава Маги.
Етън леко се засмя и това подейства като милувка на изопнатите й нерви. Той обаче не й се противопостави. Закуската й бе изстинала, но Маги реши да се нахрани добре, преди двамата с Етън да започнат новия работен ден.
Напрежението между тях трептеше като изпъната до крайност струна.


Осма глава

Маги и Етън не успяха да вдигнат глави от обичайните пролетни работи през следващите няколко дни. В примирието им се долавяше силното влечение един към друг, затова тя винаги стоеше нащрек, когато останеха насаме. Етън показваше открито, че му харесва и е решен да удовлетвори своето желание. Това я караше да чувства още по-голяма несигурност.
Нямаше защо да отрича вълнението, което изпитваше, щом той се намираше близо до нея или да се прави, че не забелязва пламенните му погледи, които й отправяше от време на време. Въпреки всичко, отношенията му към нея си оставаха винаги в рамките на доброто поведение. По време на работа Етън се отнасяше с нея като към обикновена работничка. Единствено в къщата или през някой от онези редки моменти, в които оставаха сами, взаимното им притегляне набираше сила.
Маги си казваше с облекчение, че постъпките на нито един от двамата не се ръководеха от тайната им страст, но в същото време не можеше да отрече, че продължава да копнее за допира на неговите устни.
Макар и зашеметена от чувствата си към Етън, тя не можеше да не забележи нарастващото между нея и Франки Уилсън напрежение. Цялата седмица Франки се навърташе около нея. Ставаше от ясно по-ясно, че интересът му се засилваше от нейната резервираност.
Маги реши да не казва нищо на Етън. Франки беше отскоро в ранчото и вече получи предупреждение за недобрата си работа. Той явно не си взе забележка и Маги смяташе, че едва ли ще се задържи повече от края на седмицата в ранчото. Дотогава все някак си щеше да се справи с него.
Маги реши да поработи до края на деня в боксовете на конете. Вратата на конюшнята изскърца и тя погледна през рамо.
Насреща й се хилеше дръзко Франки. Маги се намръщи и се извърна.
— А сега какво ще правим? — провлече той.
— Махай се от тук, Франки — рече студено тя.
Вратата на конюшнята остана леко открехната и Маги погледна неспокойно към нея. Сърцето й заблъска в гърдите. Грабна една от юздите, която й бе под ръка, тръгна към вратата и се опита да го заобиколи. Той обаче вдигна ръка, подпря се на стената и й препречи пътя.
— Не бързай толкова — измърмори и приближи лице до нейното.
Устата й пресъхна от страх, когато той се наведе съвсем близо.
— Имам работа — отвърна рязко тя, блъсна ръката му и мина край него.
Франки се изкиска, отпусна ръка, но веднага я сграбчи през кръста.
Стресната, тя замахна с юздата и го удари силно по гърба. Франки изкрещя и се дръпна назад, но бързо се окопити. Маги успя да хване дръжката на вратата, за да я отвори, но той се хвърли напред, затисна вратата и тя с трясък се затвори.
Страх скова цялото й тяло, когато разбра, че е хваната в капан. Клаустрофобията мигом я завладя и опасността, идваща от страна на Франки сега й се стори незначителна. Маги се задъха, нещо я стегна в гърдите.
Франки сметна погрешно, че като спря да се съпротивлява, тя се предава. Наведе лице към нея, но тя замахна и го удари с юмрук в устата. Макар че залитна изненадан назад, той не я пусна. Маги заби нокти в ръцете му, но това още повече го вбеси. Той я притисна по-силно и се опита да я повали на земята.
Последвалото сборичкване беше кратко, но ожесточено. Вбесен, той я блъсна силно в стената и тя удари главата си. Всичко се завъртя пред очите й. Лицето му приближи нейното и отворената му уста покри хищно нейната.
Маги се опита да завърти глава. Неочаквано Франки се дръпна назад и почти я повлече след себе си. Тя не разбра какво става, но успя да се привдигне на колене.
— Проклето к… — Гласът на Етън прогърмя в тясното пространство. Маги вдигна глава и видя как огромният му юмрук се стоварва върху лицето на притиснатия до вратата Франки.
Без да може да понесе и миг повече в затвореното пространство, Маги се изправи замаяна на крака, излезе на пътеката между боксовете на конете, след което изтича навън на слънчева светлина.
Сигурно съм си изгубила ума, помисли си тя. Мисълта я тормозеше почти като фобията, затова побърза да се прибере с намерението да си почине.
Не видя Алва и Джейми на задната веранда и бързо събу ботушите и свали якето. Докато отиваше към стаята си, познатата обстановка на къщата започна да притъпява остротата на страха й.
Затвори вратата и се отпусна на един стол. Тялото й продължаваше да трепери и тя опря лакти върху колената си. После наведе глава, разроши с пръсти коса и стисна пестници.
Обзелият я този път ужас бе много по-силен и толкова неконтролируем, че я накара да си помисли дали е на себе си. Ако Етън не бе дошъл навреме, не се знаеше какво щеше да направи Франки с нея. Не толкова неговото нападение, колкото ужасът, че е затворена в малкото пространство, я стъписа. Мигът, в който вратата се затръшна, съпротивителните й сили сякаш напълно я напуснаха.
Маги вдигна глава. Чу Етън да влиза в къщата. Беше я предупредил, че може да си има неприятности с неговите работници, но тя не допусна, че Франки е в състояние да си позволи нещо повече.
Звукът от приближаващите стъпки я накараха да влезе в банята и да запали лампата. Чу как Етън почука на вратата на спалнята й, после влезе вътре. Тя пусна крана със студената вода. Погледна се в огледалото над мивката и трепна. Косата й бе в безпорядък, очите й зачервени, а подутата й долна устна кървеше.
— Маги? — прозвуча грубият му глас над шума на течащата вода.
— Т… тук съм. — Взе шепа вода и я притисна към устната си. После напълни чаша вода, за да изплакне устата си.
Вратата на банята леко се открехна.
— Добре ли си?
— Ще оживея — отвърна тя.
— Ще повикам шерифа, после ще…
Маги не чу последните му думи. Шерифът! Вгледа се разтревожена в отражението си в огледалото. Ами ако…
Не продължи мисълта си, грабна дръжката и отвори рязко вратата. Етън тъкмо излизаше от стаята.
— Етън… недей! — втурна се Маги след него. Неприятно й бе, че му говори с толкова уплашен глас. — Недей да викаш шерифа!
Той протегна ръка, хвана я нежно за брадичката и обърна лицето й към светлината.
— Ах този кучи син! — каза той със стиснати зъби и свиреп израз.
Маги го хвана за китката и се опита да дръпне ръката му.
— Недей да викаш шерифа, Етън — повтори тя.
Той премести поглед от наранената й устна и я погледна в очите.
— Защо да не го повикам, по дяволите?
Тя пое бързо дъх, за да се успокои.
— Не желая неприятности. Не желая името ми да се появява в каквито и да е документи за арест или разследване.
Той изненадано я погледна и я пусна. Тя извърна глава.
— Освободена съм под гаранция и много неща могат да ме изложат на риск. — Тя прекара развълнувано ръка през косата си. — Ударих го, Етън. Ако пожелае, може да предяви контраобвинения срещу мен.
— Станало е при самозащита.
Маги недоверчиво го погледна.
— Нещо да си видял? — Той смръщи вежди и тя разбра, че не е видял нищо. — Тогава остава да преценят кой от нас двамата е прав. Човекът с полицейското досие съм аз, а не той. На кого ще повярват повече? Освен това — обърна тя поглед встрани — по-добре от мен знаеш, че мъже като Франки Уилсън ще поддържат винаги, че жените са го предизвикали. — Етън не отговори и напрежението й нарасна още повече.
— А ти не го ли предизвика?
Въпросът му изплющя като камшик. Тя не обичаше да флиртува с никого, дори и с Етън. Въпросът му показваше, че продължава да има лошо мнение за нея. Изпита невероятна умора. Мина й мисълта, че през последните дни самата тя му даваше повод да мисли така за нея.
— Махай се от тук — каза му тя с тих глас. — Върви да повикаш твоя шериф и да приключваме с цялата тази работа.
Върна се в банята, взе с несръчни движения четката и я прекара през косата си. После отново наплиска лицето си със студена вода и се върна в спалнята. Етън бе излязъл.
Преди малко изпитваше силна уплаха, сега я завладя умора. От борбата с Франки я болеше цялото тяло. Опасяваше се от пристигането на шерифа, но осъзна, че е в губеща позиция и престана да се измъчва. Като очакваше, че ще я повикат, тя легна по корем на леглото и притихна.
Опита се да не обръща внимание на лекото почукване на вратата, но накрая извика: «Влез». Вратата се отвори. Тя се изправи с нежелание и приседна на ръба на леглото. Беше Етън. Носеше поднос и затвори вратата с тока на ботуша си.
— Казах ти да се махаш — повтори тя неучтиво, ала той пристъпи напред и постави подноса върху нощната масичка.
Седна и я хвана за ръката. Тя машинално я дръпна.
— Вземи — подаде й напълнена до половината чаша с уиски.
— Какво е това? — запита тя с подозрителен глас.
— Лекарство за успокоение на нервите.
— Не мога да пия уиски за успокоение, след като ще идва шерифът, Кинкейд.
— Не съм викал никакъв шериф — изруга той. — Изпий го.
Маги впи поглед в каменното му изражение и запита:
— Какво стана с Уилсън?
— Харв и едно от момчетата го извеждат извън щата и ще го оставят в Колорадо. Знае какво го очаква, ако се върне обратно. — Отново изруга, когато тя продължи да го гледа недоверчиво. — Изпий го! — изръмжа той.
Маги вдигна внимателно чашата и отпи няколко глътки. Огнената течност сякаш изгори стомаха й и тя се опита да не се разкашля.
— Не изпивай всичко наведнъж — измърмори той и взе чашата. — Дай да ти видя устната.
Маги се опита да откаже, но той я хвана за брадата, натисна леко подутата устна и тя трепна.
— Трябва да сложим лед — каза той.
Зави парче лед в една кърпа и й го подаде. Вместо да го наложи на устната си, Маги го притисна първо върху подутината в задната част на главата си. Като я видя какво прави, Етън се изплаши и посегна да види.
— Не съм породиста юница, която се нуждае от лекарската ти помощ, Кинкейд — каза му тя, докато той опипваше внимателно подутината върху главата й.
Етън леко се подсмихна, обърна се и взе нова бучка лед от купата. После се изправи и кимна към леглото.
— Полегни си. Алва ще е готова с вечерята след час. Добре е дотогава да си починеш.
Маги допусна, че той ще излезе от стаята, затова направи онова, което я посъветва и притисна кърпата с леда на тила си. Едва-що полегна и Етън се настани на леглото до нея. Не обърна внимание на намръщеното й лице, а се приведе и постави внимателно ново парче лед върху устната й.
— Това пък защо? — запита Маги.
— Замълчи и ме остави да ти помогна — отвърна той и започна да раздвижва парчето лед върху устната й. От топлината на пръстите му и на нейната кожа, ледът започна да се топи. Преди първите капки вода да бяха потекли надолу по брадичката й, той се наведе и ги изпи. Тя пое развълнувано въздух и пламна.
— Това да не е някакъв изпит? — запита тя.
— Какво?
— Попитах те дали това не е някакъв изпит — повтори тя. — Запита ме дали не съм подвела Уилсън.
— Не, Маги, не е изпит. — Той се наведе и допря нежно устни до нейните, като внимаваше да не й причини болка. В същото време огънят в нея започна да се разпалва още по-силно. — Ако тук има някой, който да… — подвоуми се той — … да бъде подложен на изпит, това съм аз.
След тези думи той я целуна по-силно. Не я нарани, но тя почувства усилието му да престане да я целува. Ръката му се плъзна по кръста й, после тръгна бавно нагоре и се спря на гърдите. Несъзнателно Маги го замилва по раменете и врата. Ръката на Етън започна да разкопчава копчетата на ризата й.
Маги задиша тежко, когато дланта му легна меко върху гърдите й. Мислите й хаотично се завъртяха.
— Чувам, че някои мъже биват изритвани оттук заради това, че си губят времето с «лоши» жени.
Задъханите й думи не му направиха особено впечатление и той продължи играта си. Ръката, която бе поставил върху гърдите й се плъзна надолу по бедрото. Маги се опита да каже неуверено: «П… престани», но разбра, че се притиска почти отчаяно към него.
Тя инстинктивно го прегърна. Обзе я силно желание и то омаломощи цялата й съпротива. Неочаквано й стана все едно какви са мотивите му. Ръката й се впи в гъстата му коса, после притегли устата му към нейните. Не осъзна кога Етън се обърна по гръб и тя се оказа отгоре му. Почувства, че той се мъчи да се успокои, затова се дръпна и запита:
— Ти ли измисли всичко това?
— Не съм го измислил — отвърна Етън, — но не мога да кажа, че не съм се надявал да се случи. Какво ще кажеш, Маги? Бихме могли да изживеем бурни неща.
— И докога? — запита тя.
Ужасно се страхуваше, че ще се влюби лудо в него.
— Докато премине огънят, скъпа.
Маги сякаш очакваше този отговор.
— Казах ти, че не желая да флиртувам с шефа си — напомни му тя собствените си думи.
— Допускаш голяма грешка, ако наистина смяташ, че като ми даваш надежда, ще получиш повишение на заплатата — имитира я той. — Все още не си постигнала нищо, за да претендираш за сватбена халка и сватбена церемония.
Тялото й се вледени. Цялото й желание се изпари. Устните й се изкривиха в горчива усмивка.
— Струва ми се, че си накарал Харв да изхвърли не когото трябва от това ранчо — отвърна тя, после взе мократа вече от разтопения лед кърпа и я метна към подноса. Очите й се насълзиха, но бе твърдо решена да не пролее нито капка сълза за Етън Кинкейд.
Той стана от леглото, но Маги продължи да лежи неподвижно, докато не чу как вратата се затвори. Почувства се напълно изоставена, после се обърна на една страна и се загледа с пуст поглед към гаснещата зад завесите дневна светлина.


Маги въздъхна с облекчение, когато й възложи да отиде в града и да докара поръчаната от него специална храна за коне. Етън бе станал почти недостъпен. Макар и да не се отнасяше към нея по-различно, отколкото към останалите работници, студенината в погледа му дълбоко я нараняваше.
Тъй като Франки Уилсън вече го нямаше, Етън й разреши да наеме отделните стаи в единия край на пристройката за работниците. Това й спестяваше вече необходимостта да бъде под един покрив с него, но не и времето, когато работеха заедно. В главата й се въртеше мисълта да му каже, че ще си потърси нова работа.
Щом пристигна в магазина, Маги разбра, че трябва да паркира зад сградата, където поръчаната храна бе вече извадена на рампата за товарене. Маги подаде чека на служителя.
— Имате ли нужда от помощ, госпожице? — обърна се той към нея.
— И сама ще се справя — усмихна се Маги.
На служителя от магазина му стана малко неудобно да я остави сама да товари колата, но щом тя се залови за работа, той влезе обратно в магазина.
Бе натоварила половината от храната, когато до нейния камион спря син товарен автомобил. Маги не му обърна внимание и довърши работата си. Докато сваляше ръкавиците си, вратата на другия камион се отвори и от него излязоха трима мъже. Маги ги погледна и замръзна на мястото си.
Единият от тях й препречи пътя и се усмихна.
— Как върви работата, сестричке? Изглеждаш така, сякаш си видяла привидение — нейното удивление явно го забавляваше.
Брет Морган се усмихна съучастнически на другите двама, които се навъртаха край техния камион.
Изпита желание да избяга. Неочакваната среща с Брет я обърка. Усети ужасното чувство за надвиснала опасност. Погледът и самоуверената му усмивка напълно я разстроиха.
— Какво правиш тук?
— Мисля, че все пак можеше да ми подадеш ръка — отвърна той и се престори на обиден. — Но аз и моите момчета сме изпълнени само с добри намерения. — Той повдигна дясната си ръка, сякаш се заклеваше.
Маги сви презрително устни. Явно пак беше намислил нещо. Ако успееше да се измъкне и да уведоми шерифа, може би щеше да го спре, макар и това да бе доста рисковано за нея.
Брет бе станал още по-опасен отпреди.
— Какво искаш, Брет?
— Е, миличка, не бъди толкова подозрителна — смъмри я той с мазен глас, който винаги й бе противен. — С момчетата имаме нужда от малко информация и нищо повече.
Маги настръхна.
— Потърси някой друг. Аз не зная нищо — опита се да си тръгне, но тримата й препречиха пътя.
— Вече ти казах — продължи Брет, — нуждаем се от информация. В края на краищата ти си причината да изгонят нашия човек от ранчото на Кинкейд, та си помислихме, че ще пожелаеш да ни помогнеш. — Злокобната му усмивка бе смразяваща. — Като заемеш мястото му.
Изведнъж я присви стомахът. Станала е причина да изгонят техния човек? Франки Уилсън бе лигльо, но тя не допускаше, че може да е замесен в кражба на добитък.
— Разбираш ли, с момчетата не обичаме да се мотаем из тъмното и да търсим най-добрите добичета. Някой може да се мерне в най-неподходящия момент. — Брет поклати глава: — После, човек не знае какво ще се случи, ако някой от предупредителните изстрели нарани някого. — Той отново се изкиска доволно. — Освен това обичаме да работим на тихо, да не плашим добитъка и бързо да изчезваме. По дяволите, щом разбрах, че ти си тук, естествено си помислих, че ще пожелаеш да ни помогнеш. — Отново се ухили. — Все пак сме от едно семейство.
Маги го наруга и един от хората му се изкиска. Брет пламна и я зашлеви по бузата.
— И да не си посмяла да ходиш при шерифа — заплаши я той. — Този не е толкова глупав, колкото стария шериф Харпър. Разкажеш ли му за нашия разговор, моментално ще разбере, че току-що са те пуснали от затвора под гаранция. За да си спести главоболията, веднага ще съобщи, че си нарушила изискванията.
Маги се опита да отблъсне ръката на Брет. Почувства как я обзема безпомощност.
— Освен това имам нещо, което ще те накара да си промениш намеренията.
Маги поклати решително глава.
— Нищо не може да ме накара да си ги променя!
Брет приближи лице.
— Ами ако направя така, че ти да излезеш виновната?
Маги почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.
— Какво?
— Не забравяй онова, което се случи — сви рамене Брет. — Точно твоите съседи и приятели решиха, че си виновна. А сега дори нямаш и приятели. — Това сякаш му доставяше удоволствие. — Всичко, което имаш, е полицейското ти досие и един шериф, който обича бивши затворници толкова, колкото и развалени яйца за закуска.
Той се отдръпна и Маги тръгна с олюляващи се стъпки към своя камион. После набра смелост и се обърна.
— Каквото и да се случи, няма да ти помогна, Брет.
Уверената му усмивка я изплаши.
— Ще промениш решението си, миличка. — Той се ухили към приятелите си. — Нали ви казах, че е голям инат.
Тримата се качиха в камиона и потеглиха бързо.
Маги продължаваше да трепери от ужас. Огледа се. Беше изпълнена донякъде с надежда, че продавачът се е навъртал наблизо и е дочул разговора им. Един свидетел би бил от голяма полза. На вратата обаче нямаше никой.
Все още разтреперана, тя отвори вратата на камиона и влезе вътре. Първата й мисъл бе да отиде направо при шерифа, но ужасния страх, който изпитваше, ако привлечеше вниманието му, се засили след думите на Брет.
Запали двигателя с разтреперана ръка. Мисълта, че Брет може да я забърка в нещо, което щеше да я вкара отново в затвора, просто я ужасяваше. Всяко нарушение на изискванията за пускане на свобода под гаранция означаваше нови пет години в онези ужасни и тесни помещения.
Сред обхваналата я паника тя си спомни за Джейсън Сойер. Може би той щеше да й помогне, помисли си тя, стига да се е прибрал вече у дома. Заслужаваше да опита. Надеждата отново припламна в душата й.
Тя потегли бързо. Единствената телефонна кабина, която забеляза, се намираше до пощата. Като стигна до нея, Маги набра бързо телефонния номер на кантората на Джейсън Сойер, но секретарката му й съобщи, че ще отсъства още една седмица. Все пак прие съобщението на Маги и обеща да му предаде да й се обади.
Джейсън бе последната й надежда. Ако се намесеше, тогава може би щеше да се справи с Брет. Дотогава не биваше да отива сама при шерифа. Маги затвори очи. Какво да прави?
Потегли и взе решение. Веднага след като се върнеше в ранчото щеше да напусне работата си. После щеше да помоли Етън да разреши на някой от хората си да я закара до автобусната спирка. Щеше да се качи на първия автобус и да се махне колкото е възможно по-далеч от Брет Морган.
Ако имаше късмет, щеше вече да е далеч, когато Брет извършеше онова, което бе намислил и то нямаше да застраши свободата й. По-късно можеше да се обади на шерифа и да го уведоми за дейността на Брет. Щеше да му се обади анонимно. Макар че така нямаше да изчисти позора от името си, поне нямаше да се тревожи повече, че доведеният й брат отново ще я намери, когато може би щеше да си е подредила по-добре живота. Тя насочи камиона към къщи. Смая се, когато си даде сметка, че ранчото някак си се бе превърнало вече в неин дом.


Девета глава

— Какво е станало с лицето ти?
Въпросът му прозвуча остро. Маги стисна зъби, грабна нов чувал с храна и го изсипа в силоза. После вдигна облечената си в ръкавица ръка и я притисна до мястото, където я бе ударил Брет. Продължаваше да я наболява, но не мислеше, че се забелязва. Обърна се за нов чувал.
— Ударих се по невнимание — отвърна уклончиво тя и започна да изсипва чувала. Етън се зае да й помага. Маги забеляза напрегнатия му поглед. Студенината му сега бе примесена с подозрение.
Права се оказа, че не му каза нищо за Брет. Никога нямаше да я подкрепи, ако беше отишла при шерифа. Подозренията му щяха да я изложат на нови опасности.
— Добре, че си тук, Кинкейд — обърна се тя към него, когато свали тежкия чувал на земята. — Днес напускам. — Нервите й все още бяха опънати до крайност. — Много ще съм ти благодарна, ако някой от твоите хора ме закара до автогарата.
Продължиха да работят в пълно мълчание, докато не разтовариха напълно камиона. Когато най-сетне Етън се обърна към нея, тя насочи цялото си внимание върху свалянето на ръкавиците си.
— И защо?
Трудно можеше да му отговори, особено когато трябваше да го лъже.
— Реших да напусна — отвърна тя и бузите й пламнаха.
— Заради онази вечер ли?
Маги срещна погледа му и веднага обърна глава.
— Това няма нищо общо с решението ми.
Макар и видимо да прие отговора й, решително стиснатите му устни й подсказаха, че няма лесно да я пусне. Той докосна леко с пръст бузата й.
— Нещо е станало днес в града — каза гневно той.
Маги сведе поглед. Проявяваше ужасна упоритост. Тя не можеше да си представи, че той ще застане на нейна страна, дори и да узнаеше всичко. Беше изгубила всяка надежда, че Етън се е свързал с Джейсън по нейния случай. Без поддръжката на Джейсън, Етън щеше ужасно да се ядоса, ако разбере, че тя се е свързала с крадците, възнамеряващи да отвлекат част от неговия добитък. А разбереше ли, че водачът им е нейният доведен брат, тя мигновено щеше да се окаже отново зад решетките.
— Видях две обяви за работа в магазина за храни — започна тя, като се мъчеше да говори убедително. — Едната беше за работа в конюшня в Шайен.
Етън мълчеше.
— Има и още нещо, нали? — запита той накрая.
Маги се подвоуми. В края на краищата, единствената й реална възможност да се измъкне от Брет, бе да напусне работа. Да се довери на Етън за нещо повече от отвеждането й до автогарата, би представлявало истинска глупост.
— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо повече — отвърна тя и се опита по този начин да му попречи да й задава повече въпроси за случилото се в града. — Много ще съм ти благодарна, ако някой ме откара до автогарата — добави тя. — За десетина минути ще си приготвя нещата.
— Следващият автобус от Ред Хорс тръгва едва утре сутринта — спря я Етън.
Маги се обърна и се опита да разбере от мрачното изражение на лицето му дали онова, което казва, е истина. Налагаше се да замине начаса.
Сякаш доловил недоверието й, той се навъси.
— Обади се сама. Алва ще ти даде телефонния номер — каза той и си тръгна.
Маги погледна след него и се отправи към къщата. Надяваше се, че той е сбъркал разписанието на автобусите.
Не остана в кухнята, след като разбра, че следващият автобус тръгва едва по обяд на следващия ден. Оставаше й само да се моли дотогава да не стане твърде късно.


На другата сутрин Маги си отспа. Събуди се едва към седем. Понеже си тръгваше късно сутринта, искаше й се преди това да помогне малко в работата, след което да отиде да си получи надницата. Току-що бе подредила стаята си и на вратата силно се почука.
— Маги! — долетя силният глас на Етън.
Тя отвори вратата и той връхлетя така силно вътре, че тя машинално отстъпи няколко крачки назад.
— Къде беше, по дяволите?
— Успах се — намръщи се Маги.
В очите му блесна саркастично пламъче, докато затваряше вратата след себе си.
— Прекарала си неспокойна нощ, така ли?
За първи път го виждаше толкова вбесен.
— Какво се е случило? — осмели се да го попита тя.
Етън пристъпи към нея и я погледна с ледено изражение.
— Снощи някой я влязъл в конюшнята и е откраднал Ветрогон!
Маги не успя да схване веднага думите му. Изумлението й вероятно е било толкова силно, че гневът на Етън малко се посмекчи.
— Откраднали са Ветрогон? — поклати тя неуверено глава. — Но как…
Млъкна, осъзнала внезапно гнева на Етън. Вероятно тя бе единственият човек, който би могъл да изведе посред нощ Ветрогон от бокса му. Но дори и тя мъчно би могла да подмами навън това буйно животно.
— И смяташ, че аз съм го направила? — запита тихо, после поклати глава: — Не, Етън, не съм аз!
— Кажи ми тогава, кой, освен теб, би могъл да го направи — настоя той.
Маги отново поклати глава, после отвърна натъжен поглед.
— Божичко, Етън! — Тя затисна уста с треперещи пръсти. — Възможно ли е да ти е минала подобна мисъл през главата?
— Да — отвърна той с тежка въздишка. — Идеята е налудничава, но всичко стана изневиделица. Нали ти никога не си била свързана с кражби на добитък.
Сарказмът му я порази. Тя се обърна към него, без да скрива болката си.
— Помисли си малко и ще разбереш, че не съм го направила аз.
— Права си — съгласи се той и тя се изненада, че отстъпи толкова бързо. — Никакъв камион, никакво ремарке, никакво място, където може да се скрие конят… — изреди той. — Но защо това се случва с жребец, с който никой, освен теб, не може да се справи? Ако конят беше някъде из района, всеки, който разполага с въжета и бързи коне, можеше да сложи ръка върху него. Но да го открадне от конюшнята?
Изведнъж си спомни думите на Брет и й прилоша. «Има нещо, което ще те накара да промениш решението си… Ще направя така, че ти да излезеш виновната.» Дали той нямаше предвид кражбата на Ветрогон, която да я накара да промени решението си? Приличаше й на изпълнение на неговата заплаха. Така тя наистина излизаше виновната.
Маги се обърна с гръб към Етън и се замисли. Положително Брет бе откраднал жребеца. Колко ужасно, че се бе решил на такъв голям риск. Не можеше да проумее как щеше да използва кражбата, за да я принуди да му помогне, след като отново щяха да я тикнат в затвора.
Но преди всичко, как бе успял да открадне Ветрогон? Конят винаги бе побеснявал в присъствието на Брет.
— Маги? — настоятелният глас на Етън я накара да се обърне отново към него.
— Сигурен ли си, че е бил откраднат? — запита го тя с известна надежда. — Да не би да е избягал?
Етън смръщи вежди и надеждата й мигом се изпари.
— Обличай се! — за да я накара да действа по-бързо, той откачи от закачалката анорака и широкополата й шапка и й ги подхвърли.
Маги веднага се облече. Ако е имало някаква борба, тогава положително са останали следи, тъй като Ветрогон не би позволил да го изведат толкова лесно от конюшнята.
Едва излезли навън, Етън отново се обади.
— Шериф Коуди иска да ти зададе няколко въпроса.
Маги замръзна на мястото си. Сините й очи погледнаха ужасени към него. Етън забеляза обзелия я ужас.
— Ако отидеш с такъв израз на лицето, той положително ще те арестува — каза Етън.
— Предполагал вече си му казал, че аз съм го направила — обади се тя.
— Ако си невинна, няма от какво да се страхуваш.
Нещо стисна Маги за гърлото. Да бъде невинна все още не означаваше нищо.
— А… ако смяташ, че аз съм го направила, тогава той положително ще ме арестува.
Етън рязко се спря и я хвана за ръката.
— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не знаеш нищо по този въпрос? — запита грубо той.
Маги го погледна. Можеше спокойно да заяви, че не тя е откраднала жребеца, но щеше да излъже, ако кажеше, че не знае нищо. Беше убедена, че Брет е в дъното на всичко, но не знаеше как да му го каже, дори да имаше желание за това. Нерешителността й я издаваше.
В двора на ранчото бяха спрели две полицейски коли. Сърцето на Маги се сви от страх, когато двамата с Етън влязоха в конюшнята. Шерифът и двама негови помощници стояха пред бокса на Ветрогон.
— Това е Маги Дийтън? — представи я сухо Етън.
— Госпожице Дийтън, аз съм шериф Коуди — усмихна й се той. Неговата любезност ни най-малко не успокои Маги. — Убеден съм, че Етън ви е осведомил за всичко, което знае — започна той и се обърна към Етън. — Харв Бенет е намерил кучетата ви упоени. Казва, че ще се оправят. — Етън кимна мрачно и шерифът насочи вниманието си към Маги. — Имам няколко въпроса към вас и ви моля да ми отговорите.
Той започна много любезно разговора, но това още повече я напрегна.
— Разбрах, че вие сте единственият човек, който се справя с този жребец — каза шерифът и се засмя. — Виждал съм неведнъж как Етън се е измъчвал с него, затова ми се струва, че за да постигнете всичко това, положително имате опит с коне.
Маги разбра, че шерифът иска да я предразположи и да й създаде невярно чувство за сигурност.
— Карайте направо, шерифе — отвърна тя.
Върху лицето на Коуди бавно се разля усмивка.
— И това ще стане, госпожице Дийтън — отвърна той, — но защо да не се пошегуваме малко. Вие не бихте имали нужда от упоителни средства, за да се справите с този жребец, нали?
Въпросът му я обърка, но тя отвърна:
— Разбира се, че не.
— Да ви е известно някой да е използвал през последните дни подобни средства?
Маги поклати отрицателно глава и погледна към Етън, за да го потвърди. Той промърмори едно «не». Това сякаш удовлетвори шерифа.
— Госпожице Дийтън, можете ли да ми кажете, защо напускате без предупреждение и смятате това да стане именно днес?
Слабото безпокойство, което изпитваше, изведнъж се превърна в силна тревога. Тя погледна към очакващия нейния отговор шериф и ни най-малко не се успокои, когато той леко й се усмихна, за да й вдъхне смелост.
— Един момент — каза шерифът, извади няколко снимки и й ги подаде. — Погледнете снимките. Тези мъже имат ли нещо общо с желанието ви да си заминете оттук?
Ръката на Маги трепна, когато погледна първата снимка и видя на нея лицето на Брет Морган. На останалите две бяха мъжете, които го придружаваха предния ден при магазина за храни.
Тя му върна снимките и едва чуто каза «да». Остана учудена, че шериф Коуди вече знаеше това. Опита се бързо да си обясни как той е свързал Брет Морган с желанието й да се махне колкото се може по-бързо от това място.
— Как разбрахте?
Шерифът прибра снимките в джоба си.
— Наблюдаваме ги от известно време. Служителят от магазина за храни ми каза, че са разговаряли вчера следобед с вас.
Етън настръхна, но не каза нищо.
— След като ги наблюдавате, те… И те ли ще бъдат включени в разследването? — опита се тя внимателно да подразбере нещо повече.
— Защо сте толкова напрегната, госпожице Дийтън?
Очите й се напълниха със сълзи.
— А вие как смятате?
— Мисля, че сте поставена под силен натиск и не желаете да попаднете отново в затвора.
— Това заплаха ли е? — не се въздържа да запита враждебно тя.
— Не, госпожице. Само изтъквам един факт. Мисля, че се страхувате да не се забъркате отново в нещо, което би могло да ви върне в затвора, затова се стремите да го избегнете. Това е и причината да напуснете Кинкейд без предупреждение. Ако има някой, на когото бих могъл да разчитам в случая, това сте вие.
Маги така се изненада, че не успя да скрие удивлението си.
— Вие не сте заподозряна в кражбата на жребеца — продължи той. — Въз основа на лабораторния анализ на намерената от нас част от счупена спринцовка се установи, че някой е използвал упойващи средства, както и с кучетата, за да може да изведе коня от конюшнята. Според мен, вие не бихте имали нужда от подобни средства, ако сте замесена в кражбата. Въпреки първоначалното ви убеждение, аз не мога да направя нищо повече, освен да ви задам няколко въпроса, след което да ви освободя да си продължите работата. Разбира се — продължи намръщено той, — не бих желал да напускате това място до приключване на разследването. — Той млъкна и погледна към Етън. — Не мисля, че Етън ще възрази да останете още малко тук.
Маги погледна към Етън, все още зашеметена от думите на шерифа. Толкова се бе зарадвал, че той не я подозира за кражбата на Ветрогон, че едва си пое дъх.
— Преди всичко, идеята за нейното напускане не е моя — отвърна Етън. — Аз обаче бих желал да зная какво се е случило в града.
— Също и аз, но може би тя ще се почувства по-удобно, ако продължим разговора си на чашка кафе в къщата — каза шерифът и отново окуражително й се усмихна.
Тримата излязоха от конюшнята и се отправиха към къщата. Маги не можеше да се успокои. Въпреки приятелското отношение на шерифа, продължаваше да се чувства твърде напрегната.
Когато влязоха в къщата, Маги и Етън отидоха сами в кабинета, защото Джейми хвана шериф Коуди за ръката и го поведе да му покаже котенцата си.
— Днес се държах малко сурово с теб — призна Етън, когато влязоха в кабинета.
— Така ли ще бъде винаги, когато изчезне добитък?
— Много ли нови кражби очакваш, Маги? — изразът върху лицето на Етън помръкна.
— Нищо не очаквам — отвърна бързо тя.
Точно в този момент влезе Алва с поднос кафе. След нея вървяха Коуди и Джейми. Джейми обаче се спря на прага.
— Здравей!
— Здравей, Джейми. Как са котенцата?
— Очичките им се отвориха, но още не мога да реша кое от тях да си взема. Ще дойдеш ли да ги видиш по-късно?
Изписалото се върху личицето на детето желание бе неотразимо. Въпреки отрицателното отношение, което очакваше от страна на Етън, Маги отвърна:
— Разбира се.
Джейми цялата засия. Алва поднесе кафето и излезе. Шериф Коуди се обърна към Маги:
— Какво се случи вчера в града, госпожице Дийтън?
Маги погледна към Етън. Изведнаж й стана неудобно от неговото присъствие. Стори й се невероятно, че изпитва по-голямо доверие към шерифа, отколкото към Етън.
Тя впери поглед в Коуди и разказа всичко, което се бе случило при магазина за храна. Повтори дума по дума разговора си с Брет.
— Вие казахте, че служителят от магазина за храни ме е видял с онези мъже — напомни тя на шерифа, — но аз не го забелязах.
— Там е бил — кимна шерифът.
— И там са те наредили така — почти изръмжа Етън. Маги кимна мълчаливо, но не каза нищо. След кратко мълчание, Етън продължи отново: — Значи Франки Уилсън е работил при мен като човек на този Морган. — Той разказа накратко как Маги е била нападната от Уилсън и как е наредил той да бъде изгонен в Колорадо.
— Лесно можем да го заловим, след като вкарам тези тримата зад решетките — сви рамене Коуди. — Смятате ли, че Морган е имал предвид кражбата на жребеца, за да изглежда, че вие сте виновна?
— Първо ме заплаши, че ще направи нещо, за да променя решението си и да се съглася да му помагам. Мисля, че е откраднал жребеца, за да ме изнудва.
— Как така?
— Струва ми се, че заплашва да навреди на Ветрогон, докато не се съглася с него. Знае, че много обичам този жребец. Освен това — понижи Маги глас, — ако Ветрогон му създаде много грижи, Брет ще го убие. Стига вече да не го е направил.
В стаята настъпи гробна тишина. Шерифът отпиваше от кафето си и мислеше върху онова, което каза Маги. Накрая се облегна на стола и я погледна.
— Казахте, че Морган е заявил… — Той се подвоуми, сякаш се мъчеше да си спомни: — «Не забравяй онова, което се случи!», после нещо за вашите приятели и съседи, които смятали, че сте виновна. Какво е искал да каже с това?
Неочакваният въпрос смути Маги. Тя погледна към Етън. Шерифът повтори въпроса си.
— Нищо… — започна Маги задавено. — Цялата история е доста объркана. — После млъкна. Искаше й се Етън да разбере всичко, но сега, когато й се отдаваше такава възможност, мисълта, че както той, така и шерифът ще й повярват, й се стори невероятна.
Шериф Коуди окуражително й се усмихна.
— Аз се считам за непредубеден човек, Маги. Освен това…
Маги скочи и застана зад стола. Неочакваната й нервност прекъсна думите му.
Това изглежда не направи никакво впечатление на шерифа.
— Освен това — повтори той — аз се запознах с вашия случай, още когато попаднахте под моята юрисдикция.
Думите му привлякоха както нейното внимание, така и вниманието на Етън. Двамата мъже си размениха погледи.
— Значи всичко ви е известно — каза с горчивина тя.
— Но от вас все още не съм чул нищо — сви рамене шерифът. — А и Кинкейд изглежда умира от желание да го чуе. Продължавайте.
Маги се подвоуми, после започна да разказва своята история, в която преди две и половина години никой в съда не бе повярвал. Спомена за финансовите си затруднения и за това, че Брет започнал вечер да изчезва някъде, което я накарало да се усъмни в него. Когато започна да разказва как във фаталната вечер го проследила и открила, че е уредил пристигането на шерифа в часа на кражбата на добитъка, за да може да обвини нея за това, вече не бе в състояние да говори спокойно. Налагаше се все по-често да спира и да си поема дълбоко дъх. От израженията на двамата мъже не можеше да разбере нищо.
— Шериф Харпър — продължи Маги, — отхвърли идеята, че Брет е замесен в кражбата на добитък. При разследването той откри много фалшиви документи за продажба на хиляди глави краден добитък. Тъй като на тези документи фигурираше само моето име, той използва това, за да отхвърли съмнението от Брет.
Шерифът продължи да й задава въпроси с мрачно лице. Колкото повече Етън или шерифът се замисляха, преди да изразят мнението си, толкова повече Маги си казваше, че надеждите й намаляват. Едва отговори на последния въпрос на шерифа, после наведе глава и прекара разтрепераните си пръсти през косата.
Шерифът я остави да се поуспокои. Етън стана, напълни отново чашата й с кафе и й я подаде. Тя вдигна стреснато поглед и забеляза неговото безпокойство. Не му обърна внимание. Не смееше да си помисли, че в този поглед има нещо повече от едно най-обикновено съчувствие.
След малко Маги продължи решително:
— Планът ми бе да открия Брет и да направя така, че да го заловят с онази дейност, с която се занимаваше. — Тя се усмихна леко. — Естествено, надявах се той да направи признания, които да измият позора от челото ми.
Тя млъкна и отпи от кафето. Настъпи дълга тишина.
— Е, Маги, не мога да ви обещая, че Морган въобще ще направи някога признания, но ако имате желание да ми помогнете, мога да ви уверя, че ще видите как го арестувам и го тикам зад решетките, където ще прекара следващите няколко години.
— Как? — запита плахо Маги.
— Като накарате Морган да помисли, че изнудването му е успяло.
— Не бих желал Маги да се навърта около този негодник — възрази моментално Етън.
— Маги има право сама да реши, Кинкейд — усмихна се Коуди.
— Това не ми харесва!
— И на мен, но тя би могла да ми помогне да разбера чий добитък ще бъда ограбен следващия път — каза шерифът.
— По дяволите, Коуди, аз вече изгубих повече добитък, отколкото който и да е друг стопанин от областта.
— Защото имаш най-много добитък от всички — усмихна се широко шерифът. — Освен това, след като Франки Уилсън е бил човекът на Морган в твоето ранчо, струва ми се, твоят добитък е най-подходящ за примамка.
— Можеш да използваш добитъка ми за примамка, но не желая да намесваш Маги.
Думите на Етън изненадаха Маги. Дали наистина се безпокоеше толкова за нейната сигурност. У нея припламна някаква слаба надежда, но тя моментално я отхвърли.
Но какво щеше да стане с жребеца, ако не заловяха скоро Брет и тя си заминеше от тук? Изведнаж разбра, че ако конят все още е жив, Брет положително ще го убие веднага, след като тя напусне това място.
Шерифът се приведе и постави чашата си върху масата.
— Е, Маги, желаете ли да ми помогнете да прекратя дейността на Морган?
Маги се подвоуми и погледна към Етън. Тъмните му очи се впиха в нейните, но в твърдото му изражение нямаше нищо, което да й подскаже, какво точно се крие зад неговото несъгласие.
Тя отмести погледа си от Етън и бавно въздъхна.
— Готова съм да направя всичко, каквото и да се случи — отвърна решително тя.
Шерифът се усмихна, а изразът на Етън прободе сърцето й.


Десета глава

Късно същата сутрин бе решено Маги да отиде до Ред Хорс. Шерифът смяташе, че ако зад кражбата на жребеца наистина стоеше Брет и възнамеряваше с това да шантажира Маги, той щеше да изгаря от нетърпение да разбере, дали неговото изнудване е постигнало целта си. Етън й даде списък на разни чаркове, които тя трябваше да закупи от железарския магазин. Уредиха така пътуването, че да пристигне по обяд и това да бъде убедителна причина, че е решила да обядва в кафенето.
Твърде напрегната, тя хапна само няколко хапки от сандвича. След като постоя достатъчно дълго в кафенето, Маги излезе навън. Едва бе изминала няколко крачки по тротоара и чу тихо подсвирване. Тя обаче продължи да върви напред, после свърна в първата тясна уличка. Не беше необходимо шерифът да я предупреждава да бъде внимателна.
Победоносната усмивка върху лицето на Брет отново я вбеси.
— Къде е жребецът? — запита гневно тя.
Доведеният й брат дори не си направи труда да отрече, че е организирал кражбата.
— Е, сестричке, положително вече си убедена, че този кон представлява за мен гаранция, а за теб заинтересованост. Отмъкнахме го с обещанието да ни помогнеш да вземем достатъчно глави добитък от Кинкейд.
— Първо искам да видя жребеца — каза тя, без да скрива истинското си безпокойство за състоянието на Ветрогон.
— Идеята е много глупава, Маги. Трябва да се почувствам обиден, че очакваш да сторя нещо на този глупав кон. Сигурно си успяла да се справиш с шериф Коуди.
Маги погледна встрани и се престори, че се страхува от шерифа.
— Отчасти. Само да не беше тази счупена спринцовка…
Усмивката върху лицето на Брет разцъфтя още повече.
— Налагаше се да оставя нещо след себе си, за да не те заподозрат — каза той. — Не мога да се възползвам от услугите ти, ако те тикнат отново в затвора.
Думите на Брет я накараха да застане нащрек. Изведнъж разбра, че той смята да я вкара отново в затвора, след като приключеше и изчезнеше оттук. Тя стисна зъби.
— Добре — каза Брет и престана да се усмихва. — Време е да се залавяме за работа. — Той бръкна в джоба си и извади лист хартия. Маги посегна да я вземе, но той дръпна ръка. — Постарай се да го запомниш!
Тя впи поглед в изписания върху листа телефонен номер и вдигна глава.
— Съобщи ми до утре вечер в коя част от ранчото на Кинкейд се намира най-добрият добитък. Искам мястото да е леснодостъпно откъм шосето и да не се натъквам на никакви работници. — Отправеното от него предупреждение бе съвсем ясно. — Джек, онзи дребен човек с пясъчнорусата коса, който беше вчера с мен — ужасно добър стрелец е.
Брет пристъпи напред. Маги успя да се въздържи да не се отдръпне, когато той я хвана грубо за брадичката.
— И ако се случи нещо нередно, ако някой подшушне нещо на шерифа, ако разбера, че искаш да ме натопиш, ще получиш останките от този жребец в кашон.
Маги отблъсна ръката му.
— Откъде да зная, че вече не си го убил?
Брет се ухили, доволен, че тя наистина е разтревожена.
— Ще ти изпратя моментална снимка.
С тези думи той се обърна и тръгна с бавни крачки към камиона си.
Маги се качи в своя камион. Шерифът й беше обещал да изпрати някого в ранчото, в което бе отседнал Брет със своите хора и да провери дали може да открие следи от жребеца. Но това би била чиста загуба на време. Ветрогон положително бе скрит на сигурно място. Стига да бе още жив…
С тези мрачни мисли в главата, тя запали двигателя и потегли. Обратният път бе кратък. По едно време й мина през ум да продължи напред, но накрая отби по пътя за ранчото, като се опита безуспешно да се успокои.


Етън се дръпна от мястото, от което наблюдаваше, когато зърна приближаването на камиона. Чувстваше се ужасно неспокоен. Неведнъж се бе държал грубо с Маги. Спомни си как онази вечер й каза, че все още не е постигнала нищо, за да претендира за сватбена халка и брачна церемония, уж на шега. Тази мисъл му подейства като силен удар в корема.
В момента, в който започна да разказва на Коуди своята история той разбра, че тя говори самата истина. Коуди му бе казал преди това, че от онова, което бе научил за нея, напълно поддържал нейната невинност. Коуди му бе признал също така, че е настоял тя да разкаже историята си пред него, понеже той или не я знаел, или не желаел да повярва в нея.
Етън си спомни как го бе запитала още с пристигането си дали полицейското й досие има нещо общо с отказа му да я вземе на работа. Тогава той бе проявил упоритост и не я бе изслушал. По-късно пък тя от гордост не му каза нищо.
Трябваше, все пак, да й подскаже с нещо, че й вярва. Едва сега го осъзнаваше. Коуди се зае с осъществяването на своя план и с намерението да си осигури подкрепата на Маги. След като пратиха Маги в града, стана вече много късно. Нямаше нужда Коуди, най-добрият му приятел, да му каже, че е истински глупак. Етън вече сам го знаеше.
Почувства се още по-зле, когато Маги влезе колебливо в кухнята. Под външно спокойния й вид недвусмислено личеше бушуващата в душата й буря.
Маги забеляза мрачния му и напрегнат поглед. Етън стоеше в единия край на кухнята с леко разкрачени крака и бутилка бира в ръка. Мъжественият му вид разпали тайните копнежи. Едва се въздържа да не се хвърли на врата му и да потърси утеха в силната му прегръдка.
Тя свали шапката си и прекара треперещи пръсти през косата си.
— Коуди искаше да му се обадя — напомни тя припряно.
— Можеш да използваш телефона в кабинета ми, ако искаш да разговаряш сама — предложи й Етън.
— Не, благодаря — отвърна тя с нисък глас.
Той остави бирата си на бюфета, отвори вратичката и извади чаша. Докато слушаше как Маги разказва за срещата си с Морган, извади бутилка уиски и напълни чашата почти догоре.
Етън разбра от разговора на Маги с шерифа, че срещата й преминала така, както предполагаше и самият Коуди. Не беше обаче такъв глупак, за да се подведе от спокойния й глас. Забеляза как тя разтърква чело с пръсти. На два пъти стисна здраво пестници. Въздухът около нея трептеше от напрежение.
— Споменахте, че Брет и неговите хора са отседнали в някакво ранчо — чу я как казва. — Къде се намира това ранчо?
Етън леко се засмя. Моментално разбра защо задаваше този въпрос. И той се бе опитал да измъкне това сведение от Коуди. Не вярваше, че тези мошеници ще се отнасят добре с жребеца. Явно и Маги мислеше като него.
— Искам да зная — продължи тя разговора си с шерифа, който явно бе отказал и на нея. — Но…
Последва дълга пауза, след която тя застина на мястото си и поклати непреклонно глава.
— Ако жребецът е там, искам да го взема — настоя Маги. — Брет все пак ще напусне по някое време това място. Никога няма да разбере, че съм била там. Преди няколко седмици жребецът е разбил бокса си и е избягал оттук. По всяка вероятност и сега е полудял. Ще изглежда, че сам е успял да избяга.
Шерифът очевидно отново я прекъсна.
— Не давам и пукната пара, Коуди. Искам да взема жребеца, преди да… — Тя вдигна поглед към тавана, после се засмя нервно на онова, което й каза Коуди и продължи с горчивина: — Точно в това е проблемът, Коуди, нямам доверие на никого от вас.
Сякаш едва сега си спомни, че Етън стои близо до нея. Тя го стрелна със сините си очи и той начаса разбра, че забележката й се отнася и до него. Накрая Маги поклати уморено глава.
— Няма да направя нищо непочтено — рече тя, — надявам се и вие.
Етън видя как тя окачи слушалката. Просто не знаеше какво да й каже. Заслужаваше да й се извини, но едва ли моментът беше подходящ за това. Беше твърде горда и упорита, за да приеме онова, което щеше да й каже.
Маги го погледна и пъхна ръце в джобовете си.
— Познаваш ли добре Коуди? — запита го тя.
— Израснали сме заедно.
Етън й подаде чашата с уиски. Тя извади ръка от джоба си и пое чашата, като внимаваше да не се докосва до него. Тя отпи няколко глътки, след което го запита за онова, което искаше най-много да узнае за шерифа.
— Имаш ли му доверие?
— Няма нищо общо с онзи глупав шериф от твоето родно място, ако това те интересува.
Маги се помъчи да скрие изненадата си. По-рано нито той, нито шерифът, бяха показвали ясно, че й вярват, и това я вбесяваше. Тя изпи остатъка от уискито. Искаше й се Етън да й вярва, но неговата нерешителност я плашеше, понеже не знаеше какво всъщност си мисли.
— Не повярва в онова, което разказах на Коуди за себе си, нали?
Докато говореше почувства, че не може повече да владее чувствата си. Очите й се наляха със сълзи. Искаше да избяга. Тя остави празната чаша.
— Коуди може да се е подлъгал от думите ми, но допускам, че ти вече добре ме познаваш, за да се хващаш на същата въдица.
Етън я гледаше с каменно лице. Черните му очи я пронизваха.
— Освен това — продължи тя, — въпреки предложението ти да поживеем по-бурно, никога не си забравил кой си ти, и коя съм аз.
Етън продължаваше да я слуша спокойно. Това я накара да бъде по-предпазлива. Стаята по едно време се завъртя пред погледа й. Изпитото уиски бе силно и започваше да й действа.
Етън я прихвана за лакътя, но тя се дръпна и тръгна към верандата.
— Маги…
Спря се като закована. В начина, по който спомена името й, усети топлина, но тя го отдаде на изпитото уиски.
— Аз не съм се променила, Кинкейд. Онова, което разказах на Коуди, не променя нещата.
С тези си думи тя излезе на верандата, доволна, че се махна от кухнята.
Маги имаше намерение да се захване с някаква работа, за да се поуспокои, но вместо това се отправи към стаята си. После се съблече. В момента, в който се пъхна между хладните чаршафи и затвори очи, умората и изпитият алкохол я унесоха и тя заспа непробудно.
Не чу прищракването на вратата, нито разбра, че Етън е влязъл при нея преди полунощ. Остана в стаята й цялата нощ и малко преди разсъмване излезе тихо и се прибра в къщата.


На следващата сутрин Маги се събуди отпочинала. Чувстваше, че вече може да се контролира много по-добре. От изпития аспирин й мина главоболието, което смяташе, че е резултат от изпитото уиски. Закуси, после отиде в конюшните да нахрани конете и да почисти клетките им. След като свърши работата си, тя реши да навести новородените кончета.
Рано следобед Етън дойде в конюшнята. Напрежението, от което се бе отърсила през деня, се върна с пълна сила, когато видя навъсеното му изражение. Не се бе опитала да мисли върху онова, което може би искаше да й каже Етън, когато направи забележката за шерифа от нейното родно място. Изведнаж изпита силно чувство на неудобство. И Етън изпитваше някакво неудобство.
— Приключи ли с работата? — запита я той. Маги кимна машинално. — Тогава можем да отидем с коне до мястото, което ще посочиш на Морган.
— Добре — съгласи се Маги.
Оседлаха два коня и тръгнаха. Настъпилата тишина изостри още повече нервите й. Пролетното слънце вече се чувстваше. Земята бързо съхнеше и докато излязоха от двора, конете поеха един до друг в тръст, след което продължиха в лек галоп.
Накрая намалиха ход и Маги забеляза около четиридесет глави добитък, които пасяха в една долина от лявата им страна. От ездата и заобикалящата я природа неочаквано я завладя приятно чувство.
— Това ли е мястото? — запита тя и обърна усмихнатото си лице към Етън.
Етън тъкмо си мислеше, че за първи път в живота си среща такава красива жена. Тя бе привлякла вниманието му още от момента, в който я видя. Но сега у нея бе настъпила някаква внезапна промяна. Тялото й сякаш вибрираше от желание за живот, очите й блестяха от възбуда, страните й розовееха от радост. Върху устните й цъфтеше спокойна усмивка. Разбра, че малко хора познават тази страна от характера на Маги Дийтън.
— Етън? — Усмивката й помръкна и тя сключи вежди.
— Да, това е мястото — отвърна той, после й показа преминаващата от южната страна ивица на шосето.
— Остава само да му натоварим и животните на камиона — отвърна Маги, но усмивката й мигновено помръкна, когато забеляза погледа на Етън. Дорестият кон помръдна и притисна коляното й към неговото. Той посегна и я хвана за ръката.
— Страх ли те е?
Тя стисна устни и кимна. За негова изненада, тя отвърна на лекото му стискане. Лошите предчувствия не я напускаха. Опита се да не мисли повече за Ветрогон. Страхът нямаше да й помогне. Опасяваше се само да не се провалят плановете на шерифа.
— Маги? — Тревогата в погледа на Етън бе очевидна и тя неочаквано изпита доверие към него.
— Страхувам се… — Признанието не й се стори толкова трудно.
Етън стисна по-силно ръката й.
— Няма смисъл да се страхуваш, скъпа. Коуди си знае работата. — После малко се подвоуми. Тя не можеше да каже дали разбира основанията за нейния страх, или само се досеща. — Нищо не може да те върне отново в затвора.
Маги дръпна ръката си, сведе поглед и започна да дърпа нервно поводите на коня.
— Има ли нещо друго, което трябва да видя?
Тя чу как седлото на Етън изпука, когато той се извърна на него.
— Няма нищо повече за гледане, но можем да пояздим малко по-нататък.
— С най-голямо удоволствие — отвърна тя и вдигна поглед.
Маги пришпори коня си. Предишното й въодушевление не се върна, но пролетният вятър и гледката на извисяващите се един над друг хълмове я успокоиха. Двамата мълчаливо яздеха. Стигнаха до едно място, където течащият през него поток се разширяваше. Етън отби коня. Маги го последва. Двамата слязоха от конете, после отидоха до един дънер, обрасъл с храсталаци. Мястото изглеждаше спокойно и скрито от чужди погледи. На Маги й се стори, че Етън нарочно го бе избрал.
— Маги — обърна се Етън към нея. Говореше с твърд глас и тя се напрегна. — Дължа ти едно извинение.
Думите му прогърмяха край нея като гръмотевица и тя не посмя да помръдне. Облада я надежда и необуздани чувства. Очите й се напълниха със сълзи и тя с мъка се въздържа да не се разплаче.
— За какво? — едва успя да промълви тя.
Етън я познаваше отскоро и през цялото това време си мислеше най-лошото за нея. Въпреки онова, което чувстваше, че се опитва да й каже, твърде голяма би била надеждата й, ако е повярвал на нейната история.
— В деня на пристигането си ме попита, дали ако узная истината за теб, това би попречило на твоето назначение. Не мога да кажа дали е имало значение — призна той, — но мисля, че вече зная кога казваш истината, и кога не.
— Значи се смяташ за добър познавач на човешките характери, така ли?
— Достатъчно добър, за да разбера нежеланието ти да ме изслушаш, че съжалявам. Гордостта не ти позволява да пролееш поне няколко сълзи. Достатъчно добър, за да зная, че все още ми се сърдиш за онази глупост, която казах за пръстена и брачната церемония. — Той млъкна. — И съм сигурен, че твоето романтично сърце е очаквало да ти кажа още от първия поглед, че си невинна. — Той започна да се разхожда насам-натам. — Истината е, че допуснах грешки по отношение на теб. Разбрах го със сигурност, когато разказа на Коуди за Морган и за твоя арест. Всичко онова, което се бе опитвала да ми кажеш, изведнъж придоби смисъл за мен.
Той постави нежно ръце върху раменете й и бавно я обърна към себе си. Маги сведе глава, но Етън бавно я повдигна, като постави внимателно пръст под брадичката й.
— Не зная как да изкажа по-точно извинението си, за да се оправят нещата, но наистина съжалявам, скъпа.
Маги поклати глава. Макар и да искаше това, и да го бе очаквала, извинението на Етън изведнъж й се стори безпочвено и преждевременно.
— Ти разполагаш само с моето обяснение — каза тя. — Не съществува обаче никакво доказателство, което би могло да ме оправдае. — Осмели се да го погледне право в очите. — Такова доказателство няма да има никога, Етън. Не разбираш ли? — Гласът й се разтрепери и сълзи отново напълниха очите й. — Не можеш просто да ми се довериш само на думи, след като и никой друг не го прави. Необходимо е доказателство. В противен случай, стане ли нещо, породи ли се някакво съмнение, ти ще… — Тя си пое дълбоко въздух, за да се стегне. — Ти ще промениш отново мнението си.
— По дяволите, Маги! Не ми трябва никакво доказателство. Колкото повече те опознавам, толкова по-малко значение има всичко това за мен.
Маги поклати глава и присви презрително устни.
— Затова ли при изчезването на Ветрогон беше готов да ме предадеш в ръцете на Коуди?
Той я погледна разстроен.
— Ако си спомняш добре, всички доказателства говореха против теб. После, когато те запитах дали знаеш нещо за кражбата, ти се държеше толкова подозрително. — Пръстите му нежно се свиха и той прошепна: — Престани да се държиш зле с мен, Маги.
— И аз съжалявам — каза тя. Съжалението изглеждаше искрено. Изведнъж изпита угризение от своето упорство. — Просто… — Чувствата задавиха гласа й. — Целият си живот прекарах в нашето ранчо — промълви тихо тя. — Поколения наред живеем в него. — Повече не можеше да сдържа сълзите си и те рукнаха по пламналото й лице.
Етън я притегли по-близо към себе си.
— Затова ли днес нямаш доверие на никого? Ако хората, които са запознати по-добре с нещата, не са наблизо, ти смяташ, че ще се опълчат отново против теб и за много по-дребни работи.
Маги се разхлипа още повече и притисна лице към гърдите му. Той я прегърна покровителствено и я остави да се наплаче.
Почувствала утехата, която й предлагаше Етън, тя го прегърна през кръста и се притисна към него. Изгуби представа колко време стояха така, когато усети, че бурята от сълзи започна да отминава. Етън я държеше в обятията си, целуваше я нежно по косата и й говореше мили думи, за да я успокои. Изглежда разбра, че вълнението й преминава, но не каза нищо, само пъхна ръце под якето й и леко я погали по гърба. Най-сетне тя го пусна и се обърна да изтрие лицето си. Не посмя да вдигне очи, докато той отново не я хвана за ръката.
— Сега ще се почувстваш по-добре — каза тихо той и тя се осмели да го погледне в лицето.
Неговата груба красота я развълнува много повече от всеки друг път. Нежният, покровителствен начин, по който я гледаше, я лиши от всякаква по-нататъшна самозащита. Обичаше този суров мъж, обичаше го вече от дълго време. Сигурно се бе влюбила в него още от първия миг в неговия кабинет, когато той вдигна глава от книжата си и я погледна мрачно право в очите.
Уплашена, че тези й чувства са изписани върху лицето й, Маги извърна глава.
— Наистина се чувствам по-добре — съгласи се тя и го докосна по ръката. — Благодаря ти.
Етън я притегли към себе си. Главата му се приведе и той се подвоуми, докато тя не вдигна лице. После устните му топло се допряха до нейните в такава зашеметяващо нежна целувка, че тя не устоя и му отвърна с цялата си душа. В целувката нямаше необуздана страст, но Маги изпита утеха, която се разля по цялото й тяло. Когато целувката свърши, тя отвори бавно очи и погледна Етън.
— А сега, по-добре да се прибираме у дома — каза той. — Можем да се целуваме и на по-удобно място от този студен бряг на потока. Когато се срещнем отново, а това непременно ще стане, искам да знаеш, че вече не те подозирам в нищо.
Не бе никак за учудване, че Етън каза тези думи, но те достигнаха до нежната душа на младата жена, която току-що бе признала пред себе си, че е дълбоко влюбена в него. Трябваше да е доволна, че той не се бе възползвал от положението. Думите му обаче подсказваха, че не вижда нищо по-дълбоко в отношенията им от физическа връзка. Не искаше да се заблуждава по отношение на него.
Етън разбра, че пак неволно я е обидил. Тя бе млада и горда жена. Той вярваше, че след време ще разбере, че не е имал никакви намерения да я обижда, че се е опитвал да постъпи в интерес на бъдещето им.
Не му минаваше през ума, че Маги бе съвсем близо до решението да напусне ранчото, след арестуването на Брет. А Маги бе влюбена в Кинкейд и нямаше да приеме нещо по-малко от неговата искрена любов. Бе с доста консервативни разбирания, за да приеме една мимолетна любовна история като връх на отношенията им.


Единадесета глава

Късно тази вечер, Маги се разхождаше неспокойно из кухнята. Тя се обади на Брет и му предаде исканата от него информация, която той бе убеден, че получава в резултат на своето изнудване. После позвъни и на шериф Коуди, да го уведоми за разговора си с Брет. Шерифът и неговите помощници не бяха сигурни, че Брет ще се възползва веднага от получената информация, но нетърпението на Маги всичко да приключи колкото се може по-бързо, нарастваше.
Етън седеше отпуснато, подпрял лакът върху облегалката на съседния стол. Тя чувстваше погледа на тъмните му очи, които следяха всяко нейно движение. Единственият шум в кухнята идваше от къкренето на кафеварката.
— Ако не седнеш и не се успокоиш, ще изтъркаш линолеума — обади се най-сетне той. — Тази вечер може да не стане нищо.
Маги спря да се движи и прекара разтреперани пръсти през косата си.
— Трябваше да изберете по-подходящо място с Коуди — измърмори нервно тя.
Струваше й се, че плиткото дере, което й показа Етън, не предоставя достатъчно добра възможност като прикритие за хората на Коуди. Единственото преимущество се състоеше във възвишението откъм северната страна, но мястото бе доста отдалечено от шосето. Това положително щеше да затрудни шерифа при залавянето на крадците. Във всеки случай, мястото отговаряше на поставените от Брет изисквания.
— Избрахме удобно за Морган място, така че той няма да е много внимателен. Освен това, никой няма да предприема каквито и да било действия, докато той не изведе добитъка и не го натовари на камиона. Излезе ли на шосето, там ще го чакат вече хората на шерифа — каза Етън и отпи спокойно от кафето си.
— А ние къде ще бъдем? — запита го тя, като съзнаваше, че никога дотогава не бяха разисквали възможността и тя да присъства. А Маги бе твърдо решила да постъпи точно така.
Етън посрещна невъзмутимо предизвикателството в сините й очи.
— Двамата с Коуди ще отидем на северната страна на хълма. Чуем ли, че Брет е пристигнал, ще залегнем и ще наблюдаваме. След като натовари добитъка на камиона, ще дадем знак на помощниците на шерифа да тръгнат нагоре по шосето. Ние с него ще последваме камиона и така ще ги хванем в капан. — Лицето му се помрачи. — Не искам и ти да идваш, Маги. — Тя се опита да възрази, но той поклати глава: — Нощта ще бъде дълга и студена. А Брет може въобще да не се появи.
— И аз отивам, Етън — сви тя решително устни.
Етън се изправи. Тя цялата настръхна.
— Ако се случи нещо непредвидено, може бе ще се наложи да стреляме. А не искам да те излагам на опасност.
— Ще бъда толкова на сигурно място, колкото и всички останали — махна тя с ръка. — Не мога да седя будна цялата нощ и да се чудя какво става.
— Много по-сигурно е да седиш тук и да чакаш — рече Етън, — отколкото да стоиш на студения пронизващ вятър.
— Отивам! — отсече тя.
Той отиде до кафеварката, която бе престанала да къкри, и допълни чашата си. Маги се приближи.
— Държа да присъствам, Кинкейд — заяви тя, макар той да продължаваше да я гледа с каменно изражение. — Независимо дали ще отидем заедно, или ще дойда по-късно.
Въпреки всичко, не успя да го убеди. Малко по-късно обаче пристигна шерифът и Маги се убеди, че Коуди е по-сговорчив от Етън.


Чакаха вече часове притаени на хълма, извисяващ се над дерето, в което бе събран добитъкът. Някъде към един часа след полунощ, до слуха им достигна шумът от камион, пъплещ нагоре по шосето на юг от мястото, където се намираха.
Маги изхвърли останалото кафе и бързо завинти чашата върху термоса. После погледна надолу по северния склон, където бяха завързани конете им. Етън и шерифът допиха спокойно кафето си, като не изпускаха от очи фаровете на изкачващия се по склона камион. Искаха да разберат дали ще спре. Нервите на Маги се изопнаха до краен предел, когато спирачките на огромната машина изскърцаха и камионът закова на едно място.
— Това не е камион с ремарке, Коуди — забеляза Етън.
— Точно така, Кинкейд — засмя се шерифът. — Ако беше такъв, веднага щеше да възбуди подозрението на някого. Може би в камиона има приспособление за товарене на добитък.
На светлината на фаровете видяха как от камиона слезе някакъв мъж. Той притича до задния капак, после се върна, премина през канавката, която на това място бе почти изравнена с платното на шосето и преряза с клещи бодливата тел. Всички се прилепиха към земята, защото от кабината на камиона най-неочаквано проблесна мощен прожектор. Силният лъч освети долината и говедата започнаха да се изправят на крака. Фаровете бяха изключени и от кабината изскочиха още двамина. Камионът даде заден ход и премина през канавката. След това тримата мъже отвориха задния капак на камиона и спуснаха от там желязна рампа. От чаткането на конски копита по рампата разбраха, че крадците изведоха от каросерията коне, с които щяха да оградят и подкарат добитъка. Те сякаш работеха неестествено бавно и това изнерви Маги.
— Случило ли се е нещо? — запита най-сетне тя, като не можеше повече да мълчи.
Арестуването на Брет бе толкова наближило, че тя просто не си представяше какво ще стане, ако той случайно успее да се изплъзне и този път.
— Търпение — прошепна отривисто Етън. — Чакаш толкова дълго, потърпи още малко.
— Морган е сигурен в успеха си — обади се шерифът. — На негово място обаче щях да обърна малко повече внимание в коя посока духа вятърът.
Етън се засмя на думите на Коуди и Маги разбра колко им е забавно.
Крадците заобиколиха добитъка с конете си и го подкараха към рампата. Макар и да им бе трудно да се справят на тъмно, най-сетне успяха да натоварят животните. После отделиха добитъка с преграда, вкараха и конете и бутнаха рампата в камиона.
Етън отиде да доведе техните коне и се върна точно когато крадците затръшваха вратите на своя камион.
Шериф Коуди изведнъж изруга и Маги учудено го погледна.
— Какво има?
— Единият от крадците като че се качи отзад в камиона.
Потеглиха със запалени фарове. Шерифът се обади бързо по радиостанцията и даде нарежданията си, като предупреди своите хора, че един от крадците по всяка вероятност се е скрил отзад в камиона.
Етън подаде на Коуди поводите на единия от конете, но преди да го възседне, шерифът се обърна към Маги.
— Не ми харесва, че един от тях се качи отзад. Може и Морган да е. Ти ми каза, че е въоръжен. Затова искам да стоиш тук, докато видиш, че го залавяме и му слагаме белезници. — Той я стисна за ръката, за да подчертае, че това е заповед. — Разбрахме ли се?
— Добре. Ще чакам тук — кимна Маги. — Ами Етън? — въпросът й накара двамата мъже да се спогледат.
— Коуди знае много добре, че на моя територия аз постъпвам така, както намеря за добре и поемам отговорност за решенията си — отвърна Етън, метна се на седлото, после се наведе, прегърна я и бързо я целуна. — Внимавай!
— И ти бъди внимателен!
На Маги й се искаше да е готова при нужда да се притече веднага на помощ, затова прибра термосите и ги сложи в чантата на седлото. Още веднъж провери всичко, възседна коня и впи поглед в смаляващите се ездачи, които вече галопираха през долината.
Тежестта на животните забавяше хода на камиона. Най-сетне той излезе на шосето. В момента, в който обаче пое по настилката, околността бе осветена от фаровете на чакащите в засада патрулни коли. Камионът се устреми напред, сякаш бяха решили да пробият блокадата, но изведнъж спря.
Етън и Коуди скъсяваха разстоянието за броени секунди, когато най-неочаквано задната врата се отвори. Маги видя как нещо проблесна, после чу рязък пушечен изстрел, който отекна в долината. Сърцето й се сви. Етън и Коуди моментално реагираха и промениха посоката на движението си, за да избегнат нови изстрели.
Изтрещяха още няколко изстрела, преди единият от крадците да спусне задния капак и да изскочи от камиона на кон. В момента, в който стъпиха на земята, конят се препъна и Маги разбра, че ездачът се бе устремил към шерифа. За неин ужас, тялото на Коуди рязко се наклони на една страна, килна се и се свлече тежко на земята. Тя моментално реагира и пришпори коня си към него.
Изскочилият от камиона кон за втори път се препъна и се строполи на земята. Ездачът му се претърколи и изтърва пушката. Конят се изправи отново на крака и хукна напред.
Подобно на каскадьор от уестърн, Етън се втурна светкавично към падналия на земята ездач и се хвърли отгоре му точно в мига, в който той отново грабна пушката си. Двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха на земята. Маги достигна до борещите се и видя, че онзи отново е изпуснал пушката, която лежеше на няколко крачки от тях. Веднага го позна — крадецът бе Брет Морган. Маги скочи на земята.
Помощниците на шерифа в същото време претърсваха до камиона другите двама крадци за оръжие. Може би още не бяха разбрали, че техният шериф лежи ранен от другата страна на камиона. Маги хвърли тревожен поглед към Етън, после хукна към шерифа.
Сърцето й биеше до пръсване, когато коленичи до Коуди. Патрулните коли осветяваха достатъчно добре всичко наоколо и тя забеляза, че той е затворил очи и лицето му е бяло като платно. Маги се пресегна и започна да разкопчава куртката му, ужасена от онова, което очакваше да види.
— Шерифе?
Гласът й сякаш го накара да дойде на себе си. Той отметна глава, сгърчи лице и отвори очи. Маги разкопча внимателно куртката му. Стомахът й се сви, когато видя кървавото петно, просмукало се по-голяма част от ризата му. Тя опипа с треперещи пръсти гърдите му, за да разбере къде е раната.
— Горе, в лявата страна на гърдите — прошепна с пресипнал глас той. — Струва ми се, че раната не е сериозна. — Маги си отдъхна малко и спокойно потърси из джобовете на Коуди кърпа. — Сякаш рамото ми го няма… — изпъшка той, когато Маги напипа раната и притисна към нея носната му кърпа, заедно с една от своите собствени, за да спре кръвта.
Лицето му се изкриви от болка, докато тя продължаваше да притиска раната.
— Шерифът е ранен — извика Маги през рамо.
Един от помощниците му притича. Маги му обясни какво се е случило и той хукна към една от патрулните коли, за да се обади по радиотелефона.
— Можеше да използва моята радиостанция — обади се с по-силен глас шерифът и едва-едва се усмихна. — Сигурно съм легнал върху нея.
При тези думи Маги си спомни, че той носи радиостанцията окачена отзад на колана си. Пъхна ръка под него и я измъкна. После погледна назад и видя, че Брет и Етън са вече на крака. Етън бе извил ръцете на доведения й брат отзад и здраво го държеше. Един от помощниците на шерифа изтича към тях и сложи бързо белезниците на ръцете на Брет. Етън му кимна и полицаят отиде при останалите арестувани крадци.
— Етън залови ли го? — запита шерифът.
— Залови го. Беше Брет — отвърна Маги и го погледна.
— Добре — шерифът млъкна. — А може би не е чак толкова добре. На Кинкейд много му се искаше да си поговори на четири очи с Морган. Казах му, че не му разрешавам.
Маги хвърли разтревожен поглед към Брет и видя как Етън го подбутва към нея. Когато доближиха на няколко крачки, Етън дръпна арестувания и го застави да спре.
— Как е той? — запита я Етън.
— Изглежда е ранен в рамото — отвърна Маги.
— В съзнание ли е?
Маги отвърна, че е в съзнание и той подкара Брет към камиона. И Маги искаше да каже няколко думи на Брет на четири очи, макар тази мисъл да я отвращаваше. Тя въздъхна облекчено, когато Етън подвикна на един от помощниците на шерифа и му предаде Брет.
Шериф Коуди се размърда в ръцете й.
— Страхувах се, Кинкейд да не му строши кокалите. — Шерифът с мъка се засмя. — В такъв случай трябваше да го арестувам, но нямаше да го направя — каза той и отново затвори очи.
Маги се успокои едва когато пристигна линейка и откара шерифа в болницата.
Последвалите събития от тази нощ се преплитаха в неясна картина в нейното съзнание. Двамата с Етън се прибраха в къщата. Няколко души от работниците му освободиха животните и поправиха оградата. Помощниците на шерифа се погрижиха за крадците и за техния камион. Маги и Етън се преоблякоха и отидоха веднага в болницата. Изчакаха да мине операцията на шерифа, чието малко име Маги узна за първи път. Казваше се Гейб. Въпреки голямото количество изгубена кръв, той беше извън опасност и те двамата се прибраха у дома.
Етън предварително бе изпратил Харв и още двама от своите работници в ранчото, в което Брет бе скрил жребеца. Когато Етън и Маги се прибраха в къщата, Ветрогон вече бе настанен в своя бокс в конюшнята. Макар че се чувстваше много уморена, Маги внимателно го прегледа и откри, че има само една драскотина на шията. Намаза я внимателно с мехлем и го остави.
Етън мълчаливо я наблюдаваше.
Никой не казваше нищо. Напрежението и вълнението от изминалата нощ ги бе изтощило до крайност.
Излязоха от конюшнята и тя тръгна към стаята си. Скоро си заминаваше. Това я натъжаваше. Не изпитваше чувство на победител, след като Брет бе арестуван, а Ветрогон върнат невредим. Може би щеше да се чувства по-добре, ако Гейб Коуди не бе ранен, но когато видя намръщеното лице на Етън, се подвоуми.
Маги бе преживяла изключително трудни моменти в своя живот, но когато двамата се спряха пред вратата на стаята й и Етън я целуна за лека нощ, тя разбра, че най-трудната част — раздялата й с Етън, все още предстои.


Беше рано следобед, когато Маги най-сетне се събуди. Тя стана, взе си душ и се облече. Беше разбрала, че автобусът за Шайен тръгва от Ред Хорс в три часа, затова реши да си замине, докато това все още бе възможно. С тези мисли в главата, тя се зае да прибира нещата си.
Можеше да остане… Тази мисъл я разколеба. Но защо да остава? Етън бе повярвал на думите й и Брет бе най-сетне в затвора. Макар и преодолели опасността, това съвсем не означаваше, че връзката им ще прерасне в нещо повече от онова, което явно се искаше на Етън. На вратата се почука. Маги отиде да отвори.
Черните очи на Етън я стрелнаха под широката периферия на шапката му.
— Отдавна ли си станала? — Преди да му отговори, той продължи: — Имам добри новини за теб. Ще ти ги кажа, стига да ме поканиш да вляза.
Сърцето й трепна при топлината на неговата усмивка. Тя кимна бързо и продължи да подрежда багажа си. Етън прекрачи прага. Маги взе няколко чифта дебели чорапи и ги сложи в куфара.
— И какви са тези новини? — обърна се тя към него. — Шериф Коуди добре ли е вече?
— Много добре. Лекарите казват, че до края на седмицата ще го изпишат от болницата. Ще се наложи да полежи още малко у дома си. Морган и хората му са зад решетките. Не са получили разрешение да бъдат освободени под гаранция.
— Радвам се, че шерифът е добре. — Цялата потръпна, когато си спомни как бе се свлякъл на земята. Новината, че се поправя бързо й подейства добре. Тя взе една памучна риза и започна да я сгъва.
— Един от заместниците на шерифа, казва се Ед Дрейк, съобщи нещо, което си помислих, че би желала да узнаеш. — Той изчака, докато тя го погледна в очите, след което продължи: — Изглежда един от съучастниците на Морган ще се отърве с по-лека присъда, защото е направил пълни самопризнания.
Маги извърна глава, понеже Етън я наблюдаваше с лека усмивка.
— И какво от това? Заловиха ги на местопрестъплението. — Маги хвърли сгънатата риза в куфара и взе нова.
— Пълното самопризнание не включва само кражбите, извършени из тези места, а и подробни обяснения за онова, което е извършил Морган, за да те вкара в затвора.
Ръцете на Маги замръзнаха във въздуха. Пред очите й всичко се завъртя.
Сякаш разбрал, че е крайно развълнувана да осъзнае всичко наведнъж, той продължи с нисък глас:
— Твърдял, че ти нямаш нищо общо с тези кражби. Нещо повече. Убеден е, че дори не си допускала, че Морган е замесен във всичко това, докато не те е принудил да го заподозреш и да го проследиш, така че да бъдеш заловена вместо него.
Коленете на Маги се разтрепериха и тя седна на леглото. Признанието, на което се надяваше и което смяташе, че никога няма да бъде направено, бе вече факт. Очите й срещнаха тези на Етън.
— Означава ли всичко това, че съм оправдана?
— Дрейк твърди, че няма да стане веднага, защото съществуват законни процедури за това. Ще съобщим всичко на зет ми веднага, щом се завърне у дома си, за да видим какво може да се направи за ускоряване на нещата.
Маги затвори очи. Изпита такова силно чувство на облекчение, че чак се разтрепери.
— Благодаря на Бога! — Сълзи потекоха изпод притворените й клепачи. — Благодаря на Бога, че всичко вече приключи!
След като се успокои, върху устните й затрептя усмивка. Тя отвори още мокри очи и погледна Етън с въодушевление, което бавно бе завладяло сърцето й.
Етън обаче бе свалил шапка и бе забил поглед върху дрехите, които тя прибираше в куфара си.
— Колко пъти прибираш багажа си, откакто си тук?
— Достатъчно много пъти — отвърна леко намръщена тя и продължи работата си.
Етън удари силно с шапката по бедрото си.
— Тогава първото нареждане след сватбата ще бъде да се изгори целия този багаж.
Маги замръзна на мястото си. Опита се да придаде непринуденост на гласа си, но не успя.
— Това пък какво е?
— Добре ме чу — изръмжа той и отново удари шапката в крака си. — Кога желаеш да сложим край на нашите страдания? Още сега или през първата брачна нощ?
Дрехите се изхлузиха от ръцете на Маги и паднаха на земята. Тя бавно се обърна към Етън и се вгледа в любимите черти на това строго лице. Неестествената му нервност и желязната му решимост я накараха да разбере, че всяка съпротива от нейна страна щеше единствено да усложни неизбежното.
— Предложение ли ми правиш?
Етън поклати глава.
— Предложение се прави само тогава, когато мъжът иска да получи положителен или отрицателен отговор.
— Тогава не е предложение… — Устните й трепнаха, сякаш едва се сдържаше да не се усмихне.
— Не е, по дяволите! Смяташ ли, че ще ти дам възможност да ме отхвърлиш? — Етън хвърли шапката си върху един стол и пристъпи към нея. После спря и я погледна. — Струва ми се, че точно сега е моментът, в който трябва да оправя напълно нещата.
— Караш ме да се чувствам като някоя опърничава жена — отвърна му тя, привидно ядосана.
Етън надменно се засмя. Без никакво предупреждение, той я хвана през кръста и я повдигна от земята.
— Не мога да си губя времето с жена, която се свива всеки път, когато мъжът й повиши глас. — Той се приведе и я целуна по устата. — Обичам те, Маги! Жена като теб се среща веднъж на десет хиляди. Няма да те пусна да си заминеш! Омъжи се за мен!
Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба. Маги леко се засмя. Радостта нахлу в сърцето й и го изпълни с такава нежност, каквато не можеше да си представи, че съществува. Когато тя не отвърна веднага на думите му, той вдигна глава и тъмният му поглед проблесна надолу към овлажнелите й сини очи.
Характерът на Етън Кинкейд се бе отпечатал върху лицето му — труден, макар и нежен, суров, строг, арогантен и неподражаемо мъжествен. Скъпата й вече близост с това гордо и със сурова красота лице, непреодолимата привлекателност на този стихиен мъж, предизвикаха изблик на такава силна любов, че очите й отново плувнаха в сълзи.
— И аз те обичам, Етън — прошепна тя и го погали по бузата. — Но някой ден, когато се сдърпаме за някоя дреболия, и ти започнеш да си мислиш, че животът ти би бил много по-лек с една хрисима женичка, аз ще ти напомня, че ти сам си направил своя избор.
Етън се засмя от сърце.
— С теб животът няма да е скучен. Не бих желал да изпитвам чувството, че съм пропуснал единствения шанс в живота си, да преживея останалите си дни с такава красива и пряма жена като теб. — Усмивката му помръкна и той продължи с пресипнал глас: — Когато пристигна тук, ти донесе със себе си нещо друго, Маги, нещо крехко и по женски мило. Нещо, от което имам такава нужда, както и от твоята буйност. — Той се приведе и я целуна леко, почти благоговейно по устните.
— Етън — прошепна тя и се притисна силно към него с преизпълнено сърце.
Усещането, че най-сетне се завръща у дома се сля с любовта, която изпитваше към този мъж, онова усещане за дом, което смяташе, че завинаги е изгубила и което се възроди по такъв необичаен и неочакван начин. Маги почувства, че сякаш се отърсва от цялата натрупана в нея горчивина.
Етън се размърда. Тя премигна и му се усмихна през сълзи.
— Е, какво ще кажеш? — запита я той и устните му леко се присвиха в иронична усмивка. — Сега ли да бъде нашата първа брачна нощ или след церемонията, която планирам за следващата събота.
— След една седмица?! — ахна тя.
— Да, скъпа. Джейсън и Бет пристигат след два дни. Алва и четирите й сестри си предложиха услугите да подготвят цялата сватба, така че няма смисъл да отлагаме повече.
— Не, трябва ни време — поклати глава Маги.
— Така е, ако нямаше кой да свърши цялата работа по ушиването на роклята и по приготвянето на сватбените сладкиши. Те имат опит от шестте сватби на собствените си дъщери, скъпа — засмя се той на слисаното й изражение. — Освен това зная, че ще ме караш да чакам до първата брачна нощ до следващата събота, а повече от това не мога да издържа.
В очите на Маги проблесна дяволито пламъче.
— Нямаш никакви шансове преди брачната нощ, Кинкейд — каза тя строго и подигравателно го побутна.
Този дяволит жест премина в прегръдка и двамата се претърколиха върху леглото. Подредените й вече дрехи паднаха на земята заедно с куфара. Всеки един от двамата сякаш искаше да получи час по-скоро колкото се може повече ласки от другия. Страстта, която така лесно се възпламеняваше помежду им, ги обгърна и загубиха представа за времето.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.