Българска търсачка и начална страница

 

Край една голяма река живеело в схлупена къщурка бедно селско семейство. Бащата и майката се трудели от сутрин до вечер, за да изхранят челядта си — две момченца и едно момиченце. А децата по цял ден се гонели из гората — играели си, защото били още малки и не можели да помагат.
Най-голямото момченце било най-палаво. То много обичало да ходи на реката да се къпе. Родителите го съветвали да се пази, защото водата е коварна, а то им отговаряло:
— Аз знам да плувам, като риба. Не ме е страх.
Един ден пак така момченцето отишло да се къпе. А от пролетните дъждове реката била придошла — мътна и страховита, бучала и се пенела. Палавникът хич не се уплашил; съблякъл се на брега и бух! — във водата. Мигом вълните го подхванали, понесли го към средата на реката, където било най-дълбоко и течението — най-силно. Заблъскало се момченцето, заритало, запляскало — ала напразно. Като разбрало, че силите му не достигат, то се уплашило и почнало да вика, колкото му глас държи.
Дочул го от подводния си дворец речният цар, господарят на тая река. То пак добре, че го чул, защото още малко и момченцето щяло да потъне. Речният цар не обичал людете да смущават неговия покой. Затова, който попаднел в царството му, жив не излизал — той дръпвал неразумния за нозете и го удавял, а сетне изхвърлял трупа му на брега. Ала сега, като видял колко е малко и хубаво момченцето, домиляло му. Пък и самотата му била омръзнала, та решил да го избави и да си го вземе за другар.
Господарят на реката усмирил вълните, взел на ръце момченцето и почнал да го люшка, като тихичко му напявал на ухото ромонлива песничка. Така той омаял и приспал детето, отнесъл го в двореца си, където дотогава земен човек не бил стъпвал. Положил го на постеля, покрита с меки водорасли, и се спотаил в един ъгъл да гледа какво ще стане, когато гостенчето му се събуди.
Подир някое време момченцето отворило очи. Огледало се и с почуда видяло, че се намира в една стая, цялата от кристал, по-прозрачен от изворна вода. Всичко наоколо било от кристал: и подът, и таванът, и стените, и леглото, в което то било спало, и столовете, и масата, отрупана с чудно хубави играчки, — всичко от най-чист кристал.
Смаяло се момченцето от тая хубост нечувана и невиждана. Отишло при масата да разгледа играчките и да си поиграе с тях. Ала си спомнило за дома и заплакало с едри сълзи.
Речният цар се приближил до него, помилвал го по главичката:
— Защо плачеш? — попитал го той милозливо.
Момченцето го погледнало през сълзи и заплакало още по-безутешно.
— Страх ли те е от мене? Не бой се! Ти си ми драг гостенин и ще ми бъдеш другар в самотата. Ще ти покажа такива чудеса, каквито никой човек никога не е виждал.
Момченцето само поклатило глава и продължило да хлипа.
— Кажи ми защо плачеш? — настоявал речният цар.
— За дома плача — отговорил малкият.
— Мигар у вас имаш такива богатства?
— Не, нямам! Ние сме много бедни.
— Значи твоята къща е по-грозна от моя дворец?
— По-хубава е, по-хубава е!
— Защо да е по-хубава?
Вместо отговор момченцето още по-силно заплакало.
Могъщият господар на реката така и не могъл да разбере защо бедната къщурка на детето да е по-хубава от неговия кристален дворец. Излязъл от кристалната стая и оставил гостенчето си да се наплаче.
Плакало то, плакало и накрая заспало. Тогава речният цар се вмъкнал на пръсти, взел го на ръце и го пренесъл в друга стая.
Когато момченцето се събудило, видяло се да лежи в сребърна постеля и всичко наоколо било от чисто сребро, което светело като пълнолика месечина, — и подът, и потонът, и стените. А на една сребърна маса били струпани сума играчки — всички от чисто сребро.
Смаяло се момченцето от такава хубост и богатство. Почнало да си играе със сребърните играчки. Ала само не му се играело. Спомнило си за братчето и сестричето, захвърлило играчките и се разплакало с най-горчиви сълзи.
— За кого плачеш, момченцето ми?
— За братчето и сестричката си.
— Имат ли те такива хубави играчки?
— Ние си играехме с изгладени камъчета, събирахме ги о брега на твоята река.
Речният цар пак нищо не разбрал, вдигнал рамене и си отишъл.
А момчето продължило да плаче. Плакало, плакало, дордето заспало. Тогава господарят на реката влязъл тихичко, взел го на ръце и го пренесъл в трета стая.
Подир малко момченцето се събудило в една златна стая. Всичко там било от чисто злато и блестяло като лятното слънце по обяд: и подът, и потонът, и стените и масата, върху която го чакали най-хубави играчки все от чисто злато. Хубостта и блясъкът така омаяли момченцето, че то скочило от постелята и грабнало играчките да си поиграе. Ала и те не го залъгали за дълго. Спомнило си то за майка си и баща си, разплакало се.
Изтичал речният цар, пита го:
— Защо плачеш, миличко?
— Спомних си за мама и татко — изхлипало момченцето.
Господарят на реката нямал баща и майка, нито брат и сестра и не разбрал добре отговора на момченцето, та го попитал:
— По-скъпи ли са майката и бащата от това златно имане?
— За мене те са по-скъпи — отвърнало то.
Тогава речният цар влязъл в своята съкровищница, извадил всички маргарити, събрани през неговия многолетен живот, и ги отнесъл в златната стая. Изсипал това несметно богатство пред момченцето и камарата достигнала чак до потона. Попитал го:
— Кажи ми, мигар майка ти и татко ти са по-скъпи за теб от това безценно съкровище?
Момчето зажумяло — толкова силно блестели маргаритите — и отговорило:
— Могъщи господарю, не се мъчи да намериш цена за моите родители. За мене те са по-мили и по-скъпи от всичко на света.
Разбрал речният цар, че с никакви съкровища не ще може да прилъже своето гостенче, та да остане в подводния му дворец. Почакал момченцето да заспи и го изнесъл на речния бряг. Лекичко го сложил до дрипавите му дрешки, които то беше съблякло, преди да се хвърли в пенливата река. Преди да си тръгне, той напълнил джобовете му с чисто злато и едри зърна маргарит.
Когато момченцето се събудило, видяло че лежи на брега на родната река. Скочило и бързо се заобличало. «Ах, какъв чуден сън ми се присъни» — мислело то. Ала като бръкнало в джобовете си, напипало златото и маргарита. Разбрало, че всичко това не е било сън, ами истина.
Радостен, палавникът хукнал към дома, а в джобовете му подаръкът на речния цар звънтял: «дрин, дрин, дрин!» Щом дошло до пътната врата, момчето видяло, че тя била обвита в черно платно, а отвътре се разнасяли плачове и вайкания. Всички го смятали за умряло и го оплаквали. Ала като го видели, че се връща живо и здраво, радостта им нямала край.
За златото и маргаритите сарафите им наброили много пари и сиромашията завинаги ги напуснала. Построили си те нова хубава къща и заживели в нея доволно и охолно. Момченцето пак отивало от време на време да се къпе, ама само когато реката била спокойна, и то на плиткото, до брега, дето речният цар не надзъртал.
А той — господарят на голямата река — се върнал в подводното си царство жален-печален. Преди си мислел, че в двореца си е събрал най-големите богатства на света. Пък сега разбрал, че людете имат по-скъпи съкровища — майка, баща, братя, сестри — каквито той никога не е имал, а няма и да има. Тая мисъл толкова го нажалила, че той заплакал безутешно и плакал цели три денонощия. От сълзите му реката придошла, забучали талазите, замятали се, заблъскали се, та бреговете се разтърсили, като при най-силно земно бедствие.