Българска търсачка и начална страница

Лиан Хърн
Началото - Първа част

Герои

Клановете

Кланът Отори (Средната провинция; крепостен град Хаги):
Отори Шигеру — наследник на клана Отори.
Отори Такеши — неговият по-малък брат.
Отори Шигемори — неговият баща, господар на клана.
Отори Масако — неговата майка.
Отори Шоичи — негов чичо.
Отори Масахиро — негов чичо.
Отори Ичиро — учител на Шигеру.
Чийо — главна прислужница в домакинството на Отори.

Отори Ейджиро — глава на роднинска фамилия.
Отори Ерико — неговата съпруга.
Отори Данджо — неговият син.

Харада — един от васалите на Шигеру.

Комори — жител на Чигава, Подземния император.
Харуна — собственичка на Къщата на камелиите.
Акане — известна куртизанка, дъщерята на зидаря.
Хаято — неин любовник.
Янаги Мое — съпругата на Шигеру.

Мори Юсуке — обяздващият конете на клана Отори.
Мори Юта — неговият най-голям син.
Мори Кийошиге — вторият му син, най-добрият приятел на Шигеру.
Мори Хироки — третият му син, впоследствие станал свещеник.

Мийоши Сатору — старейшина на клана.
Мийоши Кахей — неговият по-голям син, приятел на Такеши.
Мийоши Гемба — по-малкият му син.
Ирие Масахиде — учителят по бой с меч на момчетата от клана Отори.
Китано Тадакадзу — владетелят на Цувано, васал на Отори.
Китано Тадао — неговият най-голям син.
Китано Масаджи — вторият му син.
Ногучи Масайоши — васал на Отори.
Нагаи Тадайоши — главният васал в Ямагата.
Ендо Чикара — главният васал в Хаги.
Терада Фумимаса — оглавяващият рибарската флотилия в Хаги.
Терада Фумио — неговият син.
Мацуда Шинген — бивш воин, понастоящем свещеник, а впоследствие игуменът на Тераяма.


Съюзът Сейшуу (обединение на няколко древни фамилии в Западната провинция; главни крепостни градове — Кумамото и Маруяма):
Маруяма Наоми — глава на клана Маруяма.
Маруяма Марико — нейната дъщеря.
Сугита Сачие — нейна компаньонка, сестра на Отори Ерико.
Сугита Харуки — главен васал на Маруяма, брат на Сачие.
Араи Дайичи — наследникът на клана Араи в Кумамото.


Кланът Тохан (Източната провинция; крепостен град Инуяма):
Ийда Садайоши — глава на клана Тохан.
Ийда Садаму — неговият син, наследник на клана.

Миура Наомичи — учителят по бой с меч на клана Тохан.
Инаба Ацуши — негов васал.


Племето

Муто Шизука — любовницата на Араи.
Муто Зенко; Муто Таку — нейните синове.
Муто Кенджи — чичо на Шизука, глава на фамилията Муто, приятел на Шигеру.
Муто Сейко — неговата съпруга.
Муто Юки — неговата дъщеря.
Кикута Котаро — чичо на Шизука, глава на фамилията Кикута.
Кикута Исаму — негов братовчед, член на Племето.
Бунта — коняр.


Скритите

Сара — съпругата на Исаму.
Томасу — техният син.
Шимон — вторият съпруг на Сара.
Марута — тяхната по-голяма дъщеря.
Мадарен — тяхната по-малка дъщеря.
Несуторо — странстващ проповедник.
Мари — неговата племенница.


Коне

Карасу — черен — конят на Шигеру.
Камоме — сив, с черна грива — конят на Кийошиге.
Раку — сив, с черна грива — конят на Такеши.
Кю — вторият черен кон на Шигеру.
Кури — особено умен доралия.


Първа глава

Стъпките бяха леки, почти недоловими сред безчислените шумове на есенната гора — шумоленето на листата, брулени от северозападния вятър, глухият плясък на крила откъм устремилите се на юг гъски, звуците, долитащи от селцето, сгушено далеч в ниското — но въпреки това Исаму ги чу и ги разпозна.
Остави сечивото, с което копаеше, върху мократа трева до вече събраните корени, и отстъпи. Острието му го призоваваше, а той не искаше да бъде изкушаван ни от сечиво, ни от оръжие. Обърна се в посоката, от която идваше братовчед му, и зачака.
Котаро навлезе в сечището, заличил очертанията си по почина на Племето, но Исаму не си направи труда да се прикрие по същия начин. Той познаваше всички умения на своя братовчед — двамата бяха почти връстници — Котаро бе по-младият, макар че разликата помежду им нямаше и година; бяха се обучавали заедно в непрестанна надпревара; донякъде бяха приятели, но и неизменни съперници.
Исаму бе смятал, че е намерил убежище тук, в това затънтено селце при източната граница на Трите провинции, далече от големите градове, където предпочитаха да живеят членовете на Племето, продавайки своите свръхестествени умения на онези, които им предлагаха най-висока цена, и да намират солиден поминък в тези времена на интриги и вражди сред класата на воините. Но никой не може да избяга от Племето завинаги.
Колко пъти бе чувал това предупреждение като дете! Колко пъти си го бе повтарял с мрачната наслада, предизвикана от древните умения, докато забиваше в чуждата плът острието на кинжала, докато стягаше гаротата или прилагаше своето предпочитано средство — отровата, която се озоваваше капка по капка в нечие незащитено око или в зейнала насред сън уста.
Исаму нямаше никакво съмнение, че същото предупреждение отеква и в съзнанието на Котаро, докато въздухът пред очите му затрептя и фигурата на братовчед му възстанови реалните си очертания.
За миг двамата се втренчиха безмълвно един в друг. Самата гора сякаш притихна и в настъпилата тишина Исаму си помисли, че долавя гласа на съпругата си далече в ниското. Щом го чуваше той, същото се отнасяше и за Котаро, тъй като и двамата братовчеди бяха надарени с невероятно острия слух на Кикута, както и с характерната за фамилията разполовяваща дланта права линия.
— Много време ми трябваше да те открия — рече накрая Котаро.
— Това беше целта ми — отвърна Исаму.
Все още непознал състраданието, той потръпна от болката, която то събуди в новороденото му сърце. Помисли си с угризения за благостта на девойката, за нейните ведрост и добрина. Щеше му се да можеше да й спести скръбта; запита се дали краткият им брак вече бе посял нов живот в нея и какво щеше да прави след смъртта му. Щеше да намери утеха при своите, при Скритите. Вътрешната й сила щеше да й бъде упование. Щеше да го оплаква и да се моли за него. В Племето никой нямаше да стори нито едното, нито другото.
Следвайки почти неосъзнат инстинкт, подобно на птиците в това диво място, което бе опознал и заобичал, той реши, че ще забави смъртта си и ще подмами Котаро навътре в гората. Може пък никой от тях да не се завърне от дебрите й.
Раздвои образа си, устреми своя фалшив двойник към братовчед си и побягна съвсем безшумно, като едва докосваше земята с нозе, между тънките стволове на младите кедри. Прескачаше големите валчести камъни, които се бяха свлекли от надвисналите канари, промъкваше се по хлъзгавите черни скали под водопадите, като ту изчезваше, ту изникваше изпод пръските. Сетивата му не пропускаха нищо наоколо — сивото небе и влажния въздух на десетия месец, мразовития вятър, предвещаващ зима, който му напомни, че повече никога няма да види сняг, далечния гърлен зов на сръндак, пърхането на крила и внезапния грак на ято гарвани, обезпокоени от устремния му бяг. Тичаше така, следван от Котаро, докато часове по-късно и на километри разстояние от селцето, което бе превърнал в свой дом, Исаму накрая забави крачки и позволи братовчед му да го настигне.
Никога не бе навлизал толкова навътре в гората — тук не проникваше слънце. Нямаше представа къде се намира, надяваше се и Котаро да се чувства така. Искаше му се да вярва, че братовчед му ще умре в планината, на този самотен склон над дълбоката клисура. Той самият обаче нямаше да стане причина за смъртта му. Той, който бе убивал толкова пъти, никога повече нямаше да отнеме чужд живот, дори и за да спаси своя собствен. Беше положил тази клетва и знаеше, че на никаква цена няма да я наруши.
Вятърът бе сменил посоката си и вече духаше на изток, студът се бе засилил, но сгорещен от продължителното преследване, Котаро бе потънал в пот. Исаму съзря блестящите капчици, щом братовчед му го приближи. Въпреки изтощителните усилия, никой от тях не се бе задъхал. Под привидно слабото им телосложение се криеха железни мускули и години безпощадни тренировки.
Котаро спря и измъкна една вейка изпод връхната си дреха. Протегна я напред и рече:
— Нищо лично, братовчеде. Държа да стане ясно. Решението бе взето от фамилията Кикута. Теглихме жребий и на мен се падна късата клечка. Но какво те прихвана, та реши да напуснеш Племето?
След като Исаму не отвърна, Котаро продължи:
— Предполагам, че това се опитваш да сториш. До такова заключение стигнаха всички членове на фамилията, след като повече от година нямахме вест от теб и ти нито се върна в Инуяма или в Средната провинция, нито изпълни задачите, които ти бяха поставени… и за които ти бе платено, бих добавил… лично от Ийда Садайоши. Някои твърдяха, че си мъртъв, но нямаше сведения за смъртта ти и на мен това ми се стори твърде неправдоподобно. Кой би могъл да те убие, Исаму? Никой не би успял да те приближи достатъчно, за да го стори с кинжал, меч или гарота. Ти самият се направи неуязвим за всякакви отрови; тялото ти се възстановява от всякакви болести. Никога не е имало наемен убиец като теб в цялата история на Племето, дори аз признавам превъзходството ти, макар че ми присяда, докато изричам тези думи. И сега те откривам тук, жив и здрав, твърде далече от мястото, където трябваше да се намираш. Налага ми се да приема, че си се укривал от Племето, за което има само едно наказание.
Исаму се усмихна едва забележимо, все така безмълвен. Котаро прибра клонката в диплите на дрехата си.
— Не искам да те убивам — рече той тихо. — Това е присъдата на фамилията Кикута, в случай че откажеш да се върнеш с мен. И както вече заявих, теглихме жребий.
През цялото време стойката му подсказваше неизменна бдителност, очите му излъчваха безпокойство, цялото му тяло се бе напрегнало в очакване на предстоящата битка.
Най-накрая Исаму заговори:
— Аз също не искам да те убивам. Но няма да дойда с теб. Прав си, като казваш, че съм напуснал Племето. При това завинаги. Никога няма да се върна.
— В такъв случай имам заповед да те екзекутирам — заяви Котаро с официалния тон на човек, упълномощен да обяви справедлива присъда. — За неподчинение към собственото ти семейство и към Племето.
— Разбирам — отвърна Исаму, също толкова официално.
Никой от двамата не помръдна. Котаро продължаваше да се поти обилно, въпреки мразовития вятър. Погледите им се срещнаха и Котаро усети мощта, която излъчваха очите на братовчед му. И двамата притежаваха способността да запращат противника си в принудителен сън, и двамата бяха еднакво вещи да й противостоят. Безмълвната битка помежду им продължи няколко дълги мига, докато накрая Котаро я прекрати, като измъкна кинжала си. Движенията му бяха непохватни и колебливи, лишени от обичайната му сръчност.
— Трябва да изпълниш онова, което смяташ за свой дълг — рече Исаму. — Аз ти прощавам и ще се моля Бог да стори същото.
Думите му сякаш смутиха Котаро още повече.
— Ти ми прощаваш? Що за език е това? Кой в Племето прощава на когото и да било? Има само безпрекословно подчинение или наказание. Ако си го забравил, значи си оглупял или си се побъркал… и в двата случая единственият лек е смъртта.
— Знам всичко това не по-зле от теб. Точно както знам, че не мога да избегна нито теб, нито произнесената присъда. Така че изпълни я с ясното съзнание, че те освобождавам от всякаква вина. Не оставям след себе си човек, който да отмъсти за мен. Ти живееш в подчинение на Племето, а аз — на своя Бог.
— И изобщо няма да се отбраняваш? Дори няма да се опиташ да се защитиш от мен? — попита Котаро.
— Вляза ли в битка с теб, почти със сигурност ще те убия. Мисля, че и двамата сме наясно — засмя се Исаму.
През всичките тези години, в които си бяха съперничили с Котаро, той никога не бе усещал такова надмощие над другия. Разтвори широко ръце, оставяйки гърдите си незащитени. Все още се смееше, когато кинжалът прониза сърцето му. Болката го заля, небето потъмня, устните му отрониха прощални слова. Исаму пое към онова пътуване, на което самият той и времето му бяха отпращали мнозина други. Последната му мисъл бе за девойката и за топлото тяло, в което, макар че не го знаеше, вече бе оставил частица от себе си.


Втора глава

В онези години военачалникът Ийда Садайоши, наел мнозина от членовете на Племето, между които и Кикута Котаро, се бе захванал да обедини изтока на Трите провинции и да принуди по-нископоставените фамилии и кланове да заявят подчинение пред дъбовия лист на Тохан. От векове Средната провинция се управляваше от Отори. Настоящият глава на клана — владетелят Шигемори, имаше двама синове — Шигеру и Такеши, както и двама неудовлетворени и амбициозни полубратя — Шоичи и Масахиро.
Такеши се бе появил на бял свят в годината, когато господарката Отори навърши трийсет и две; на тази възраст много жени вече бяха с внучета на ръце. Бе омъжена за Шигемори, когато бе на седемнайсет, а той — на двайсет и пет. Бе заченала почти незабавно, пораждайки големи надежди за появата на сигурен наследник, но детето — момче — се роди мъртво, а следващото — момиче — живя само няколко часа след раждането. Последваха няколко помятания, все на водни деца, предадени на грижите на Джизо — изглежда, утробата й бе твърде немощна, за да износи докрай жива рожба. Потърсиха съветите на най-вещи лекари, после на свещеници, накрая даже се обърнаха за помощ към един шаман от планините. Докторите предписваха специални храни, които да подсилят утробата й — лепкав ориз, яйца и ферментирали соеви зърна. Не й позволяваха да яде змиорки и всякакви други жизнени риби, приготвяха й отвари, за които се знаеше, че имат успокояващо въздействие. Свещениците редяха молитви и изпълваха къщата с тамян и амулети, донесени от далечни светилища. Шаманът опаса корема й със сламена връв, за да задържи вътре детето, и й нареди нито за миг да не поглежда към нещо червено, тъй като този цвят можел да възобнови желанието на утробата й да кърви. Владетелят Шигемори бе тайно посъветван от най-приближени васали да си вземе наложница… или даже няколко… но полубратята му Шоичи и Масахиро посрещнаха с неохота тази идея, възразявайки, че приемствеността в управлението на клана Отори винаги се е осъществявала чрез законни наследници. За останалите кланове можело и другояче, но Отори все пак произхождали от императорското семейство и създаването на незаконен наследник би било безспорно оскърбление към императора. Разбира се, детето можеше да бъде осиновено и по този начин узаконено, но Шоичи и Масахиро не бяха толкова предани на своя по-голям брат, та да не таят свои собствени мисли относно наследничеството.
Чийо — главната прислужница в домакинството на господарката Отори — някогашна нейна дойка и бавачка — отиде скришом в планините в едно светилище, посветено на Каннон, и донесе оттам амулет, изплетен от конски косъм и ивички хартия, тънки като пролетна паяжина, в който бе поставено специално заклинание. Заши го в подгъва на нощната роба на своята господарка, без да каже на никого ни дума. Когато детето бе заченато, Чийо се погрижи за спазването на режим, според нея обезпечаващ безопасна бременност — почивка, добра храна, никакви вълнения, никакви лекари, свещеници или шамани. Потисната от многото помятания, господарката Отори не хранеше особени надежди за бъдещето на поредното бебе — всъщност почти никой не смееше да се надява на живородено дете. Когато се роди и се оказа момче, и то с всички признаци, заявяващи намерението му да оцелее, радостта и облекчението на владетеля Шигемори бяха безмерни. Убедена, че бебето се е появило на този свят само за да й бъде отнето, господарката Отори се оказа без кърма. Дъщерята на Чийо, която току-що бе родила второто си момче, стана негова дойка. Щом навърши две години, момченцето получи името Шигеру.
Още две недоносени деца бяха предадени на грижите на Джизо, преди Чийо да поеме на поредното си поклонение в планината. Този път тя взе пъпната връв на оцелялото бебе като дар към богинята и се върна с нов изплетен амулет.
Когато се роди брат му, Шигеру бе четиригодишен. Вторият син бе именуван Такеши — в клана Отори на особена почит бяха имена, съдържащи Шиге и Таке, които да напомнят на наследниците колко важни са и земята, и мечът, че мирът е благодат, а войната — радост.
По този начин законната приемственост бе осигурена за огромно облекчение на всички, освен може би на Шоичи и Масахиро, които успяха да скрият своето разочарование с цялата сила на духа, която се очакваше от класата на воините. Шигеру бе отгледан в строгост и дисциплина — традиционния дух за членовете на клана Отори, които ценяха смелостта и физическите умения, интелигентността и острия ум, самообладанието и галантността в мъжете и покорството у децата. Бе обучен на езда и майсторско боравене с меч, копие и лък, на изкуството и стратегията на войната, на историята на клана и на принципите за неговото ръководство, на системата за управление и данъчно облагане на земите му.
Тези земи съставляваха цялата Средна провинция от северното до южното море. На север пристанището Хаги бе крепостният град на клана Отори. Търговията с голямата земя и риболовът в богатото северно море способстваха за процъфтяването на града. В него пристигаха заселници от Сила и развиваха множество занаяти начело с изящното грънчарство — местната глина притежаваше своеобразен красив цвят, придаващ блестящо лустро на бледата глеч. Ямагата, разположен във вътрешността на провинцията, бе техният втори по важност град, макар че търговията се развиваше и на юг от пристанището Хофу. От Трите провинции Средната бе най-процъфтяващата, поради което съседите й не откъсваха от нея алчни погледи.
В четвъртия месец след смъртта на Кикута Исаму дванайсетгодишният Отори Шигеру пристигна да види майка си, както правеше веднъж седмично, откакто бе напуснал къщата, в която бе отгледан, и бе заминал да живее в крепостта като наследник на своя баща. Къщата бе построена на неголяма площ близо до мястото, където се сливаха двете реки близнаци, обкръжаващи град Хаги. Стопанствата и горите на другия бряг принадлежаха на семейството на майка му. Къщата бе построена от дърво, опасана отвсякъде с веранди, заслонена с дълбоки стрехи. Най-старата й част бе със сламен покрив, но дядо му бе разпоредил построяването на ново крило с втори етаж и покрив с дъсчици от дървесна кора, със стая на горния етаж и стълба от полиран дъб. Макар че му оставаха още няколко години до пълнолетие, Шигеру носеше окачен на пояса си къс меч. Тъй като посещението при майка му в известен смисъл се считаше за официален случай, този ден той бе облечен подобаващо, с герба на Отори, изобразяващ чапла, върху гърба на връхната си дреха с широки ръкави и свободни панталони под дългата роба. Отнесоха го до къщата й в полиран в черно паланкин със страни от преплетени тръстики и намаслени копринени завески, които той никога не спускаше. Предпочиташе да язди — Шигеру обожаваше конете — но тъй като бе наследник на клана, от него се очакваха известни официалности и той се подчиняваше безпрекословно.
Във втори паланкин го придружаваше неговият учител Ичиро — далечен братовчед на баща му, който отговаряше за обучението му още от четиригодишната му възраст, когато бе започнал да изучава четмо, писмо с четка, история, поезия и класиците. Носачите на паланкина минаха тичешком през портите. Всички стражи пристъпиха напред и паднаха на колене, когато паланкинът бе оставен на земята и от него слезе Шигеру. Той прие поклоните им, свеждайки леко глава, и после изчака почтително Ичиро да се измъкне от своя паланкин. Човек, водещ заседнал живот, учителят му вече страдаше от болки в ставите, които затрудняваха всеки поклон. Старецът и момчето застинаха за миг, вперили поглед в градината, внезапно обладани от една и съща радост. Азалиите вече почваха да цъфтят и храстите бяха обагрени в алено. Около декоративните езера перуниките искряха в бели и морави цветове, а наскоро разлистилите се овошки сияеха в своите свежи зелени премени. През градината течеше малък поток и под прозрачната му повърхност проблясваха червено-златисти шарани. Откъм срещуположния край на градината долиташе тих плисък — звукът от реката при отлив, а на фона на аромата на цветята се долавяше познатият мирис на тиня и риба.
В зида имаше сводесто отверстие, през което потокът се вливаше в реката отдолу. Шигеру забеляза, че решетката от преплетени бамбукови стебла, която обикновено препречваше отвора, за да не позволява на безпризорните кучета да влизат в градината, сега бе дръпната встрани. Момчето се усмихна вътрешно, спомняйки си как самият той бе излизал по същия начин на речния бряг. Сигурно Такеши си играеше отвън, по всяка вероятност увлечен в битка с камъни, а майка му се ядосваше заради него. По-късно Такеши щеше да бъде смъмрен, задето не е готов, облечен в своите най-хубави одежди, за да поздрави своя по-голям брат, но после и майка му, и брат му бързо щяха да му простят. Мисълта за предстоящата среща с по-малкия му брат изпълни Шигеру с приятно нетърпение.
Чийо го посрещна с „добре дошъл“ откъм верандата и щом се обърна, той видя една от прислужниците коленичила до нея върху дъските с купа вода, готова да умие нозете им. Ичиро въздъхна с искрено задоволство и с широка усмивка, каквато никога не се появяваше на лицето му в крепостта, пое към къщата, но преди Шигеру да успее да го последва, отвъд градинския зид се разнесе вик и прецапвайки през водата, пред тях се появи Ендо Акира. Целият беше в кал, а върху челото и шията му се виждаха рани, които кървяха.
— Шигеру! Брат ти! Падна в реката!
До неотдавна Шигеру бе участвал в подобни битки и тогава Акира бе един от неговите младши офицери. Момчетата от Отори, заедно с Акира и Мийоши Кахей — най-добрия приятел на Такеши — бяха в непрестанна вражда със синовете на фамилията Мори, които живееха на отсрещния бряг на реката и считаха рибния яз за свой собствен мост. Момчетата водеха своите битки с обли черни камъни, които измъкваха от наноса при отлив. Те до един бяха падали в реката по някое време и се бяха научили да се справят с нея във всичките й коварни настроения. Той се поколеба, обзет от неохота да се хвърля във водата, да изцапа дрехите си и да оскърби майка си, принуждавайки я да го чака.
— Моят по-малък брат може да плува!
— Не! Не изплува на повърхността!
Пристъп на страх накара устата му да пресъхне.
— Покажи къде.
Той скочи в потока и Акира го последва. От верандата чу Ичиро да го вика гневно:
— Владетелю Шигеру! Сега не е време за игра! Майка ти те чака!
Забеляза колко ниско трябва да се наведе, за да мине през отвора. Чуваше различните тонове на водата, на малкия водопад откъм градината, плисъка на потока, който протичаше под свода и се спускаше на плажа до реката. Скочи в калта, почувства я лепкава и зловонна върху сандалите си. Изу ги, после бързешком свали връхната си дреха и робата си и ги пусна в тинята, без да обръща внимание, втренчен единствено в пустата зелена повърхност на реката. Надолу по течението вдясно видя първата колона на незавършения мост, стърчаща от водата, а настъпващият прилив образуваше въртоп около основите му и една лодка, управлявана от младо момиче. За миг той спря поглед върху й и тутакси разбра, че тя знае за произшествието и вече се бе изправила, събличайки горната си роба, готова да се гмурне. После погледна нагоре по течението към рибния яз, при който две от по-малките момчета на Мори бяха коленичили и надничаха във водата.
— И Мори Юта падна — рече Акира.
В този момент водата взе да се плиска и на повърхността се показа Мийоши Кахей, който едва си поемаше дъх, презеленял и с изцъклени очи. Пое дълбоко въздух два-три пъти и отново се гмурна. На няколко крачки от брега изведнъж ставаше дълбоко, а приливът бе силен и го избутваше към рибния яз. Кахей се показа отново почти пред него, като кашляше и плюеше вода.
— Шигеру! — викна той. — Затиснати са под яза.
Шигеру мислеше единствено за това, че няма да позволи Такеши да умре в реката. Гмурна се в мътната вода, чувствайки нарастващата сила на прилива. Видя замъглените фигури като сенки, чиито бледи нозе бяха сплетени, все едно още се боричкаха. Юта, по-голям и по-тежък, бе от външната страна. Притиснат до дървената конструкция на яза, в паниката си той бе избутал Такеши навътре между гредите. Изглежда, препаската му се бе закачила за някаква стърчаща дървена част.
Шигеру си броеше наум, за да запази самообладание. Кръвта започваше да пулсира в ушите му, дробовете му копнееха за въздух. Той дръпна подгизналото парче плат, но не можа да го откачи. Нямаше как да отмести Юта, за да може да стигне до Такеши. Усети някакво движение във водата до себе си и осъзна, че не е сам. Помисли си, че е Кахей, но видя бледото очертание на моминска гръд на фона на потъмнялото дърво и зелените водорасли. Тя сграбчи Юта и го дръпна силно. Препаската се откачи. Устата на момчето беше отворена и от нея не излизаха мехури — изглеждаше вече мъртъв; Шигеру можеше да спаси единия, но не и двамата, а в този момент бе в състояние да мисли единствено за Такеши. Гмурна се по-навътре и хвана брат си за ръцете.
Дробовете му щяха да се пръснат, пред погледа му се спускаше червена пелена. Стори му се, че Такеши помръдва ръце и крака, но всъщност те се бяха раздвижили под напора на течението. Беше ужасно тежък — твърде тежък за едно осемгодишно момче, непоносимо тежък за Шигеру, но той нямаше да се откаже. По-скоро щеше да умре в реката със своя брат, отколкото да го изостави в нея. Момичето бе до него и дърпаше Такеши, изтегляйки и двамата нагоре. Шигеру за миг зърна очите й, тъмни и напрегнати от усилието. Плуваше като корморан, даже по-добре.
Светлината отгоре бе изкусително близо. Виждаше как се разсипва по повърхността, но не можеше да я достигне. Неволно отвори уста — може би да си поеме дъх, може би да извика за помощ — и глътна вода. Дробовете му сякаш изкрещяха от болка. Реката се бе превърнала в затвор, водите й вече не бяха струйни и меки, а твърда ципа, която се сключваше около него, задавяше го.
Плувай нагоре! Плувай нагоре! Сякаш го бе призовала. Без да знае как, намери в себе си още капчица сила. Светлината стана ослепителна, в следващия миг главата му проби повърхността и той вече си поемаше дъх. Реката бе отхлабила своята смъртоносна хватка и сега го поддържаше на повърхността и подкрепяше Такеши в ръцете му.
Очите на брат му бяха затворени и той видимо не дишаше. Както се придвижваше през водата, треперещ, Шигеру опря устни в устата на брат си и му вля дъха си, като призоваваше всички божества и духове да му помогнат, отправяше упреци към речния дух, порицаваше самата смърт и отказваше да им позволи да завлекат Такеши в своя мрачен свят.
На брега се бяха появили стражи от къщата и сега тичаха през водата към Шигеру. Един от тях пое Такеши и с мощно плуване се отправи обратно към брега. Друг измъкна Кахей и му помогна да доплува обратно. Трети се опита да помогне на Шигеру, но той го отблъсна.
— Мори Юта още е долу. Извади го!
Лицето на мъжа пребледня и той тутакси се гмурна към дъното.
Шигеру чу как най-малкият от братята Мори хлипа на яза. Някъде в далечината изпищя жена — пронизителен звук, наподобяващ зов на бекас. Когато доплува до брега и олюлявайки се, излезе от водата, Шигеру усети обичайното спокойствие на късния следобед, топлината на слънцето, аромата на цветя и миризмата на тиня, лекия полъх на южния вятър.
Стражът бе положил Такеши по очи на брега, бе коленичил до него и внимателно се опитваше да изтласка водата от дробовете му с лек натиск върху гърба му. Лицето на мъжа бе напрегнато и мрачно и той не спираше да поклаща глава.
— Такеши! — викна Шигеру. — Свести се! Такеши!
— Владетелю Шигеру — подхвана мъжът с треперещ глас.
Неспособен да изрече гласно ужасното си опасение, във вълнението си той натисна по-здраво гърба на момчето.
Такеши внезапно отвори очи и се закашля мъчително. От устата му бликна вода, той се задави, извика и повърна. Шигеру го повдигна, избърса лицето му и го държа, докато повръщаше отново. Усети как очите му запариха и си помисли, че Такеши може да се разплаче от облекчение или потрес, но брат му го бутна и възкликна:
— Къде е Юта? Надвих ли го? Това ще му е за урок повече да не се появява на нашия мост!
Препаската и ръкавите на Такеши бяха натъпкани с камъни. Стражът ги изсипа на земята през смях.
— Оръжията ти едва не те убиха! Не беше кой знае колко умно, нали?
— Юта ме блъсна във водата! — извика Такеши.
Въпреки протестите на момчето, мъжът го отнесе в къщата. Вестта за злополуката се бе разнесла бързо; прислужниците бяха изтичали на улицата и се бяха струпали на брега.
Шигеру събра дрехите си, които бе хвърлил в калта, и ги навлече бързешком. Запита се дали да не се изкъпе и да се преоблече, преди да види майка си. Хвърли поглед назад към реката. Момичето се бе качило в лодката си и се бе облякло. Не погледна към него, а се захвана да гребе надолу по течението срещу прилива. Мъжете продължаваха да се гмуркат в опит да открият Юта. Шигеру си спомни здравата, задушаваща прегръдка на реката и потръпна въпреки топлината на следобедното слънце. Наведе се отново и взе едно от най-малките камъчета — обло, черно и загладено от водата.
— Владетелю Шигеру! — чу да го вика Чийо. — Ела — рече му тя. — Ще ти намеря чисти дрехи.
— Извини ме пред майка ми — каза той, когато се изкачи по брега. — Съжалявам, че я накарах да чака.
— Едва ли ще е ядосана — отвърна Чийо с усмивка. Погледът й пробяга по лицето на Шигеру. — Ще се гордее с теб — и тя, и баща ти. Не тъгувай и не се притеснявай. Ти спаси живота на брат си.
Шигеру почувства внезапна слабост от обзелото го облекчение. Онова, което замалко не се случи, бе чудовищно и все още твърде близко. Ако не се бе озовал в градината, ако Акира не бе успял да го открие, ако първо бе решил да повика стражите, ако момичето не се бе гмурнало след него… Той бе възпитан да не изпитва ужас от смъртта и да не скърби особено за кончината на другите, но все още не бе губил близък и не бе осъзнал колко силна е обичта му към брат му. Връхлетя го скръб, облъхна го със своя сив, смразяващ дъх и с подредените в бойна редица предателски оръжия, пронизващи сърцето и терзаещи ума. Осъзна, че скръбта е враг, от който трябва да се страхува повече, отколкото от всеки воин, че няма броня, която да го предпази от набезите й. И си даде сметка, че останалата част от живота му ще е борба да обуздава скръбта, като охранява живота на Такеши.


Трета глава

На следващия ден тялото на Мори Юта бе изхвърлено от реката на отсрещния бряг, недалеч от родния му дом, малко по-надолу по течението. Каквато и да бе собствената им мъка, родителите му я бяха скрили зад своя срам и угризения, задето едва не бяха станали причина синът на главата на клана да се удави. Юта бе дванайсетгодишен, почти мъж. Не би трябвало да се впуска в детски игри, застрашавайки живота на едно осемгодишно момче. След погребението баща му поиска и получи аудиенция при владетеля Отори.
Шигемори и полубратята му седяха в главната приемна на Отори, която се намираше на територията на крепостта, заобиколена от градини, водещи надолу до грамадните каменни зидове, издигащи се направо от морето. В помещението присъстваха и главните им васали — Ендо Чикара, Мийоши Сатору и Ирие Масахиде. През отворените врати нахлуваше шумът на прибоя, долавяше се и мирис на сол. С напредването на лятото всеки ден ставаше все по-топъл и влажен, но тук въздухът се разхлаждаше от морето и от залесения малък хълм зад крепостта. На върха на хълма имаше светилище, посветено на божеството на морето, и там висеше огромна, излята от бронз камбана, за която се говореше, че била направена от великан — биеха я, ако забележеха чуждоземски кораби или заседнал на брега заблуден кит.
Тримата Отори бяха облечени в официални роби и носеха малки черни шапчици, всеки от тях държеше в ръката си ветрило. Шигеру бе коленичил от едната страна. Той също носеше роба, но не онази, която се бе намокрила и изкаляла. Тя бе грижливо изпрана и после поднесена в храма близо до дома на майка му, където се почиташе божеството на реката, заедно с още куп приношения от ориз, вино и сребро, с надеждата, че духът му ще бъде умилостивен. Мнозина в града шушукаха, че божеството било засегнато от строежа на новия мост и грабнало момчетата в пристъп на гняв като предупреждение, че строежът трябва да бъде спрян незабавно. Зидарят бе охулен, а към семейството му бяха отправени заплахи. Но владетелят Шигемори трудно можеше да бъде разубеден, тъй като мостът му бе легнал на сърце. Основите вече бяха поставени и върху им бе издигнат първият свод.
Всички тези мисли пронизаха съзнанието на Шигеру, когато Мори Юсуке се простря по очи пред тримата братя Отори. Той бе майстор ездач и обучаваше Шигеру и синовете на останалите воини. Грижеше се за отглеждането и развъждането на конете на Отори, които според мълвата бяха синове на речния дух; сега за разплата речният дух бе отнел неговия. Семейството му бе от средната класа, но заможно. Техните умения и напояваните ливади им бяха донесли благоденствие. Благосклонността, която Шигемори проявяваше към Юсуке, стигаше дотам, че му бе поверил обучението на синовете си.
Юсуке бе пребледнял, но се владееше. Вдигна глава по заповед на Шигемори и заговори с тих, ясен глас.
— Владетелю Шигемори, дълбоко съжалявам за болката, която ви причиних. Дойдох, за да ви предложа собствения си живот. Моля ви единствено да ми позволите да си го отнема сам, както подобава на един воин.
Няколко мига Шигемори не изрече нито дума. Юсуке отново сведе глава. Шигеру долови нерешителността на своя баща, знаеше и причините, които я обуславяха. Кланът не можеше да си позволи да загуби човек с вещината на Юсуке, но на оскърблението трябваше да се отвърне, в противен случай баща му щеше да накърни достойнството си, а поведението му щеше да се възприеме като слабост. Стори му се, че съзира нетърпение върху лицата на своите чичовци. Ендо също се бе навъсил.
Шоичи се прокашля.
— Мога ли да се изкажа, братко?
— Бих искал да чуя мнението ти — рече владетелят Отори.
— Според мен оскърблението и болката, причинени на семейството, са непростими. Прекалено голяма чест е да позволиш на този човек да сложи край на живота си. Смърт трябва да е присъдата и за всички членове на семейството му, а земите и цялата му собственост трябва да бъдат конфискувани.
Шигемори запремигва напрегнато.
— Това ми се струва прекалено — рече той. — Масахиро, какво е твоето мнение?
— Принуден съм да се съглася с брат си — отвърна Масахиро, облизвайки устни. — Вашият обичан син — владетелят Такеши, едва не загина. Владетелят Шигеру също бе застрашен. Потресът и скръбта ни бяха неимоверни. Фамилията Мори трябва да си плати за това.
Шигеру не познаваше добре чичовците си. Докато все още живееше в къщата на майка си, почти не ги виждаше. И двамата бяха значително по-млади от баща му, родени от втора съпруга, която и понастоящем живееше със своя най-голям син Шоичи; знаеше, че те самите са се сдобили с деца, едва-що проходили или съвсем малки, но никога не ги беше виждал. Сега наблюдаваше лицата им и слушаше думите им, все едно бяха непознати. Израженията им бяха на преданост към техния по-голям брат и на вярност към фамилията, но Шигеру имаше чувството, че зад вежливите им слова различава нещо по-дълбоко и себично. Освен това баща му беше прав — поисканото наказание бе прекалено сурово. Нямаше причини да се настоява за смъртта на семейството — той си спомни момчето, хлипащо на рибния яз, и другия брат, жената, чиито писъци на брега бяха наподобили зов на бекас — освен ако чичовците му не копнееха за собствеността на Юсуке — плодородните земи, богатата реколта и най-вече неговите коне.
Баща му прекъсна мислите му:
— Владетелю Шигеру, ти беше най-пряко засегнат от тези нещастни събития. Какво според теб би било справедливото и заслужено наказание за виновниците?
За първи път от него се искаше да говори по време на аудиенция, макар че бе присъствал на не една.
— Убеден съм, че чичовците ми се ръководят единствено от предаността към моя баща — отвърна той и се поклони дълбоко. После вдигна глава, изпъна рамене и продължи: — Но смятам, че преценката на владетеля Отори е правилна. Владетелят Мори не бива да отнема своя живот — по-скоро трябва да продължи да служи на клана, който има голяма полза от неговата отдаденост и от уменията му. Той е загубил най-големия си син, с което вече е наказан от небесата. Нека предложи обезщетение, като поднесе един от по-малките си синове на божеството на реката, пращайки го да служи в светилището, или като дари коне на светата обител.
Шоичи заяви:
— Владетелят Шигеру проявява мъдрост, несвойствена за годините му. Не мисля обаче, че това има нещо общо с оскърблението, нанесено на семейството.
— Оскърблението не беше чак толкова голямо — отвърна Шигеру. — Представляваше злополука по време на момчешка игра. Участваха синове и от други фамилии. Ще се търси ли отговорност и от техните бащи?
Въпросните бащи до един присъстваха в залата — Ендо, Мийоши, Мори и неговият собствен… Нещо възпламени в гърдите му гняв и той избухна:
— Не бива да убиваме собствените си хора! Враговете ни са достатъчно петимни да го сторят.
Доводът му прозвуча безнадеждно по детски дори в собствените му уши и той млъкна. Стори му се, че зърна презрение върху изражението на Масахиро. Владетелят Отори заяви:
— Съгласен съм с преценката на моя син. Ще стане така, както той предлага. С едно допълнение — Мори, доколкото знам, имаш двама оцелели синове. Нека по-малкият отиде в светилището, а по-големия прати тук. Ще започне служба при Шигеру и ще бъде обучаван заедно с него.
— Честта е твърде голяма — понечи да възрази Мори, но Шигемори вдигна ръка:
— Това е окончателното ми решение.
Шигеру си даде сметка за скритото раздразнение на чичовците си, предизвикано от решението на баща му, и бе озадачен. Те се ползваха с всичките преимущества на ранга и богатството си и въпреки това не бяха удовлетворени. Пожелаха смъртта на Мори не заради честта, а по свои лични и твърде непристойни причини — алчност, жестокост, завист. Той не се чувстваше способен да изрече това пред баща си или пред главните васали — струваше му се твърде непочтено по отношение на сплотеността на семейството — но от този ден нататък ги наблюдаваше внимателно, макар и скришом, загубил всякакво доверие в тях.


Четвърта глава

Мори Кийошиге стана най-довереният му приближен. Докато по-малкият му брат хлипаше при рибния яз, той бе изтичал до дома си, за да доведе помощ. Не бе плакал нито тогава, нито по-късно — за него се говореше, че никога не е отронвал нито сълза. Майка му се бе подготвила за смъртта на своя съпруг и за унищожението на семейството. Когато Юсуке се бе върнал у дома жив и здрав, с вестта, че Кийошиге трябва да отиде в крепостта, тя се разрида от облекчение и радост.
Кийошиге бе дребен на ръст, но вече твърде силен за възрастта си. Също като баща си бе влюбен в конете. Самоувереността му граничеше с нахаканост и веднъж преодолял срамежливостта си, той се държеше с Шигеру по същия начин, по който се бе държал с Юта — спореше с него, дразнеше го, понякога дори се спречкваше с него. Учителите му го намираха за необуздаем — Ичиро например смяташе, че момчето поставя търпението му на непосилно изпитание — но с неизменно доброто си настроение, със своята веселост, смелост и уменията си на ездач, Кийошиге печелеше обичта на по-възрастните, равна по сила на раздразнението, с което ги изпълваше, а предаността му към Шигеру бе съвършена.
Въпреки относителното благоденствие на семейството, децата в него бяха отгледани в скромност и дисциплина. Кийошиге бе свикнал да става преди изгрев-слънце и да помага на баща си за конете, а после да работи на нивата преди сутрешните уроци. Вечер, докато майка му и сестрите му се занимаваха с шев, от него и братята му се очакваше да учат, ако не са заети с някои по-практически задачи, като например да правят сандали от слама, докато техният баща им чете от класиците или разисква с тях различни принципи на коневъдството.
Отори ценяха най-много две породи — едните чисто черни, а другите — бледосиви с черни гриви и опашки. Мори развъждаха и двата типа коне и ги водеха на паша в периодично наводняваните ливади. Понякога сивата окраска се получаваше толкова бледа, че конете изглеждаха почти бели, с бели гриви и опашки. Когато препускаха заедно, изглеждаха като буреносен черно-бял облак. В годината, когато Кийошиге отиде в крепостта, неговият баща дари на Шигеру млад черен жребец, на сина си — сив с черна грива и опашка, а на светилището — чисто бял, редом с най-малкия си син Хироки. Този бял кон се превърна за хората в нещо като божество. Всеки ден го въвеждаха в специално ограждение в двора на светилището, където поклонници му поднасяха моркови, овес и други приношения. Жребецът много напълня и стана ненаситен. Светилището се намираше недалеч от къщата на майката на Шигеру и понякога той и брат му бяха водени там на различни празници. Шигеру изпитваше жалост към коня, който не можеше да тича на воля с останалите, но животното изглеждаше напълно доволно от своя нов, божествен ранг.
— Татко избра този заради спокойния му нрав — довери Кийошиге на Шигеру един ден същото лято, докато двамата се шляеха край коневръза пред ограждението. — От него никога няма да излезе боен кон — добави той.
— Божеството трябва да притежава най-добрия кон — заяви Такеши.
— Той е най-красивият — рече Кийошиге и потупа снежнобялата шия. Конят го подуши в търсене на лакомства и щом не откри такива, отдръпна розови бърни и щипна момчето по ръката.
Кийошиге го плесна. Един от свещениците, който премиташе входа към светилището, пристигна бързешком и сгълча момчетата:
— Веднага оставете на мира свещения кон!
— Все пак си е просто кон — възрази Кийошиге тихо. — Не бива да му се позволява да се държи неприлично, че и да се измъква безнаказано!
Хироки, неговият по-малък брат, пое след свещеника, понесъл две метли, които бяха по-високи от него.
— Горкият Хироки! Как ли приема да е слуга на свещеника? — възкликна Такеши. — На мен щеше да ми е неприятно!
— Той няма нищо против — прошепна Кийошиге поверително. — И татко го каза — Хироки не е воин по характер. Знаеше ли това, Шигеру, когато изрази мнението си?
— Миналата година го видях да изпълнява танца на чаплата — отвърна Шигеру. — Стори ми се, че го затрогна дълбоко. Освен това плака, когато по-големият ви брат се удави, а ти не.
Лицето на Кийошиге придоби сурово изражение и в продължение на няколко мига той не каза нито дума. Накрая се засмя и леко удари с юмрук Такеши по рамото.
— Ти вече си убивал… а си само на осем. Надмина и двама ни!
Никой друг не бе посмял да го изрече гласно, но същото бе хрумнало и на Шигеру, който знаеше, че и останалите го мислят.
— Беше злополука — отвърна Шигеру. — Такеши не е искал да убие Юта.
— Може и да съм искал — изръмжа Такеши със свирепо изражение. — А пък той се опитваше да убие мен!
Тримата си бъбреха под сянката на извитите стрехи на светилището.
— За татко конят винаги стои на първо място — рече Кийошиге. — Дори и когато става въпрос за дар към божествата. Животното трябва да има подходяща природа, за да е приношение — повечето коне биха се чувствали нещастни да стоят в ограждението по цял ден, лишени от всякаква възможност да препускат в галоп.
— Или да отидат на война! — възкликна Такеши с копнеж.
Да отидат на война! Главите на момчетата бяха пълни с мисли за нея. Часове наред се упражняваха в бой с меч и лък, изучаваха история и изкуството на войната, а през нощта слушаха разказите на по-възрастните мъже за древни герои и техните подвизи — научиха за Отори Такеоши, който първи получил легендарния меч Джато — Змията — лично от императора преди стотици години, и който сам-самичък с единствен меч посякъл цяло племе великани. И за всички останали герои на Отори чак до Мацуда Шинген — най-големия майстор на меча от настоящата епоха, който бе обучил техните бащи на изкуството да си служат с това оръжие и бе спасил Шигемори, на когото хората на Тохан устроили засада, така че петима воини се озовали срещу четирийсет на границата с Източната провинция — който, призован от Просветления, се бе оттеглил от светския живот и сега му служеше в храма на Тераяма.
Впоследствие Джато бе предаден на бащата на Шигеру, а един ден щеше да стане негово притежание.
Над главите на момчетата висяха дърворезби на дългоноси зли духове, които живеели в планината. Вперил поглед в тях, Кийошиге рече:
— Мацуда Шинген бил обучен на бой с меч от таласъми. Затова никой не смеел да го доближи.
— Как ми се иска и мен да ме обучат таласъми! — възкликна Такеши.
— Владетелят Ирие е таласъм — отвърна Кийошиге през смях. — Техният учител по бой с меч наистина имаше необичайно дълъг нос.
— Но таласъмите могат да те научат на всякакви неща, които Ирие не знае — възрази Такеши. — Например как да станеш невидим.
Съществуваха много легенди за мъже с необичайни способности, принадлежащи към тайно племе на магьосници. Момчетата ги обсъждаха безкрайно и с известна завист, тъй като техните собствени умения се изграждаха бавно и мъчително, в резултат на безпощадно обучение. Те с удоволствие биха избягали от своите строги учители, ако можеха да стават невидими или притежаваха някакви други магични умения.
— Наистина ли има хора, които го могат? — попита Шигеру. — Или просто умеят да се движат тъй бързо, че изглеждат невидими? Като сопата на владетеля Ирие, когато замахва към нас?
— След като го има в историите, значи някой наистина е притежавал такива способности — рече Такеши.
Кийошиге му възрази. Разговаряха шепнешком, защото магьосниците от Племето можеха да виждат и чуват от разстояние. Незримият свят на таласъми, духове и нечовешки сили съществуваше редом с техния собствен — понякога преградата между тях изтъняваше дотам, че единият се преливаше в другия. Имаше легенди и за хора, които се отправяли към другия свят и после се връщали, за да установят, че за една-единствена нощ са минали цели сто години. Или за същества, идващи от луната или небето, които придобивали външност на жени и омайвали мъжете да се влюбват в тях. Имало един водещ на юг път, където една чудно красива жена с дълга шия, подобна на змия, примамвала млади мъже в гората и там ги изяждала, тъй като се хранела с плътта им.
— Преди време Хироки плачеше заради таласъмите — рече Кийошиге. — А сега живее тук сред тях.
— Той циври за всичко — отбеляза Такеши с презрение.


Пета глава

Тялото на Исаму бе засипано първо от падащите листа, а после и от снега, след което остана неоткрито до следващата пролет, когато селските момчета плъзнаха из планината да търсят гъби и птичи яйца. По това време неговият убиец — братовчед му Котаро — отдавна се бе върнал в Инуяма — главния град на Ийда Садайоши и клана Тохан. Там си имаше собствен поминък — произвеждаше соеви продукти, отпускаше заеми и се държеше като всеки друг търговец от града. Котаро не разказа на никого точните подробности около смъртта на Исаму, а само съобщи, че екзекуцията е изпълнена и предателят е мъртъв. С характерното си безсърдечие се опита да изтласка от мислите си цялата история, но през нощта пред очите му изплуваше образът на Исаму — често се стряскаше, събуден от дръзкия и непонятен смях на своя братовчед. Терзаеше го фактът, че Исаму бе отказал да се отбранява, бе говорил за опрощение и преклонение пред някакъв бог. Смъртта не беше унищожила неговия съперник, предателя; беше го направила по-силен и всъщност — недосегаем.
Котаро оглавяваше мрежа от шпиони, тъй като Племето действаше на територията на Трите провинции и даже отвъд. Хората на Ийда държаха под непрестанно наблюдение членовете на клана Отори, които правилно бяха определили като своите главни противници; клановете на Запад не бяха толкова войнствени и проявяваха повече готовност да осъществят съюз с тях чрез сключване на бракове. Освен това Средната провинция бе особено богата, притежаваше множество сребърни мини и упражняваше контрол над риболова в северното и южното море. Отори нямаше лесно да се разделят с тях.
Котаро започна да събира сведения за селата, които вероятно се намираха в съседство с мястото, където бе успял да открие Исаму. Нито едно от тях не бе отбелязано на карта, нито се водеше като източник на налози към някоя област. Подобни на тях имаше много из Трите провинции, Племето също притежаваше няколко. Две неща безпокояха Котаро. Тлеещият страх, че Исаму може да е оставил дете, и постепенното разбулване на нещо, за което знаеше твърде малко — тайна секта, която съществуваше нелегално сред най-бедните — селяни, низвергнати от обществото, проститутки — където хората водеха твърде жестока битка за собственото си оцеляване, за да се интересуват особено от съседите си. По тази причина членовете на сектата бяха известни под прозвището Скритите.
Котаро се зае да събира за тях сведения, макар и откъслечни, и впоследствие гледаше да ги предава на определени хора от воините на Ийда, с които поддържаше връзка. Сред тях особено важен бе мъж на име Андо, чието потекло бе неясно, но който бе станал един от най-доверените васали на Садайоши благодарение на своята склонност към жестокости и на безпощадността си в боравенето с меча. Двата основни факта, които излязоха наяве относно Скритите — че не биха отнели живот, в това число и техния собствен, и че се обричат във вярност към някакъв невидим бог, по-велик от който и да е владетел — бяха сериозно оскърбление към класата на воините. Не беше трудно чрез Андо синът на Садайоши Садаму — да бъде надъхан с омраза към тази секта и да се предприемат действия за нейното унищожение.
Котаро така и не успя да открие селцето, но вярваше, че рано или късно Ийда Садаму и неговите воини ще го сторят, и ако Исаму е оставил някакви деца, ще се разправят с тях веднъж завинаги.


Шеста глава

Жребците растяха и когато навършиха три години, бяха обяздени от владетеля Мори с помощта на сина му Кийошиге. Обичайните дейности, свързани с обучение и тренировки, продължаваха. Към Шигеру и Кийошиге се присъединиха и двамата синове на Китано Тадакадзу — Тадао и Масаджи. Тадакадзу бе господарят на Цувано — малък крепостен град на три дни път южно от Хаги, в подножието на главната планинска верига, разполовяваща Средната провинция. Той бе важна спирка на междуградския път, водещ към Ямагата — втория по големина град на клана Отори — и в него се намираха множество странноприемници и гостилници. Фамилията Китано имаше къща в Хаги, където момчетата живееха, докато караха своето обучение редом с останалите свои връстници. Те се превърнаха в сплотена група, насърчавани от своите преподаватели не да си съперничат един с друг, а да изградят помежду си взаимоотношения на преданост и другарство, които да се превърнат в основата на бъдещата устойчивост на клана — техните различни умения бяха признати и поощрявани — Шигеру с меча, Тадао с лъка, Кийошиге с конете, Масаджи с копието.
Когато навлязоха в периода на своето мъжко съзряване, те изживяваха заедно и първите пориви на желанието. Шигеру често изпитваше копнеж по девойката от реката, макар че оттогава не я бе виждал, и се улавяше, че се е втренчил с желание в очертанията на коленичилата на прага прислужница, в белия й тил, в извивките на тялото й под меката роба. Макар и година по-малък, Кийошиге бе твърде развит за възрастта си и изпитваше същата възбуда. Съвсем естествено за тъй близки приятели, те се обърнаха един към друг, откривайки насладите на тялото, запечатвайки със страст своята свързаност. Веднъж една от прислужниците, година или две по-голяма от Шигеру, влезе в стаята и ги изненада, взе да се извинява, но дишането й се ускори и страните й поруменяха; тя разхлаби робата си и се присъедини към тях, обладана от желание. В продължение на две седмици Шигеру бе като омагьосан от нея — чувстваше се омаян от кадифената й кожа и от начина, по който желанието й си съперничеше с неговото без всякакъв свян — докато един ден тя внезапно изчезна, а той получи нареждане да се яви при баща си.
За негова изненада двамата се оказаха съвсем сами в помещението — не си спомняше някога да се е срещал с баща си без присъствието на главните васали или на чичовците си. Владетелят Отори му даде знак да се приближи и когато двамата седнаха коляно до коляно, баща му впери изпитателен поглед в лицето му.
— Както се вижда, вече си почти мъж и трябва да се научиш как да се държиш с жените. Те са сред най-големите удоволствия в живота и насладата от тях е съвсем естествена. Но положението ти те задължава да съблюдаваш определени норми — нямаш право да се отдаваш на подобни забавления така свободно, както го правят другарите ти. Това е въпрос на наследственост и законност. Въпросната девойка е изпратена далече. Ако е заченала дете, то може да създаде проблеми, особено ако не сме наясно дали ти си бащата или Кийошиге. Когато му дойде времето, ще ти осигуря наложница, която ще бъде единствено твоя. Ще е най-добре да не зачева от теб. Твоите деца трябва да бъдат родени от законната ти съпруга. Разбира се, ще ти бъде уреден брак, но все още си твърде млад, а и на този етап не разполагаме с подходящ съюз.
Гласът му се промени едва доловимо. Той се приведе и заговори почти шепнешком.
— Освен това трябва да те посъветвам да не се привързваш. Няма нищо по-жалко от един мъж, който е пренебрегнал дълга си, отклонил се е от своята цел или е обезсилен по някакъв начин заради любовта си към жена. Ти си млад, а младите са много уязвими. Бъди нащрек! Много жени не са това, което изглеждат. Ще ти разкажа за собствените си преживявания. Надявам се, че това ще те предпази да не допуснеш моята грешка… която не ми дава мира цял живот.
Шигеру се улови, че той самият се привежда, за да не изпусне нито дума.
— Бях горе-долу на твоята възраст… на петнайсет… когато започнах да забелязвам едно от момичетата, които работеха тук… една прислужница. Не беше красива, но в нея имаше нещо, което ми се стори невероятно привлекателно, неустоимо. Беше преизпълнена с живот и много грациозна, но изглеждаше затворена в себе си. Проявяваше дълбоко и искрено уважение, начинът, по който изпълняваше задълженията си, бе безукорен, но нещо се таеше в изражението й, все едно се подсмихваше… на мъжете като цяло, на владетелите в крепостта, в това число и на мен. Знаеше как се чувствам — беше много проницателна и наблюдателна… имаш чувството, че чете мислите ти… Една нощ дойде при мен, когато бях сам, и ми се отдаде. И за двама ни това бе първо подобно изживяване, бях като обсебен от нея, а и самата тя често ми казваше, че ме обича. Моят баща беше разговарял с мен, както аз сега с теб, беше ме предупредил за опасностите от това да спиш с прислужници и за глупостта да се влюбиш, но аз сякаш не бях способен да устоя на чувството си. То наистина бе по-силно от мен.
Той млъкна, потънал в спомени за някогашната си младост.
— Както и да е, един ден съвсем неочаквано тя дойде при мен и ми каза, че трябва да говорим. Беше по времето, определено за учене. Аз очаквах един от моите преподаватели и се опитах да я отпратя. Но в същото време не можах да се сдържа и я грабнах в обятията си. Учителят ми пристигна, но аз го помолих да изчака с оправданието, че не се чувствам добре. Опитах се да я скрия, но нямаше нужда — тя го бе чула да приближава много преди мен и сякаш се бе стопила. От нея нямаше и следа, стаята изглеждаше празна. И когато учителят ми си тръгна, тя се появи отново. Ей така изведнъж, от нищото… изникна и застана пред мен. През главата ми преминаха всички странности, които знаех за нея — необичайно острия й слух, странните линии върху дланите й, които сякаш разсичаха ръката й на две. Помислих си, че вече разбирам сляпото си увлечение — явно тя ме бе омагьосала. Реших, че е някаква магьосница. Осъзнах с болезнен ужас рисковете, които бях поел. И тогава тя ми каза коя е… една от Племето.
Той млъкна отново и впери въпросителен поглед в Шигеру.
— Знаеш ли какво е това?
— Чувал съм името — отвърна Шигеру. — Понякога момчетата ги обсъждат. — Замълча за миг и после добави: — Хората май се страхуват от тях.
— И с основание. Племето е съюз от няколко семейства… четири или пет може би… които твърдят, че са съхранили способности от древността — умения, които представителите на войнската класа са загубили. Виждал съм някои от тези умения със собствените си очи, затова знам, че са истински — виждал съм как човек може да стане невидим и после да възвърне формите си. Членовете на Племето са използвани най-вече от клана Тохан като шпиони и наемни убийци. Всички предприети от тях действия неизменно завършват с успех.
— А Отори прибягват ли до техните услуги? — попита Шигеру.
— От време на време, но далече не в такава степен. — Баща му въздъхна. — Онази жена ми каза, че е от фамилията Кикута — линиите по дланите били типични за това семейство. Каза ми, че наистина била изпратена като шпионин, от Инуяма. Призна ми го съвсем спокойно, все едно това далеч не бе най-важното, което имаше да ми казва. Бях тъй потресен, че не казах нито дума. Все едно бях в плен на някой дух от отвъдното или на магьосник. Тя хвана ръката ми и ме накара да седна пред нея. Заяви, че се налагало да ме напусне; нямало повече да се видим… но ме обичала и носела в себе си доказателството за нашата любов… моето дете. Не бивало да казвам на никого — ако истината излезела наяве, и тя, и детето щели да умрат. Накара ме да й се закълна. Бях станал почти безчувствен от потрес и скръб. Опитах се да я грабна в обятията си, сграбчих я доста грубо, може би в съзнанието ми е изплувала мисълта, че по-скоро бих я убил, отколкото да я загубя. А тя сякаш се разпадна от моя допир. Държах я и в следващия миг ръцете ми бяха празни. Бях прегърнал въздух. Тя беше изчезнала. Повече не я видях.
Беше преди близо трийсет години, а аз нито за миг не съм преставал да копнея за нея. Най-вероятно вече е мъртва, а нашето дете, ако е оцеляло, трябва да е на средна възраст. Често го сънувам… сигурен съм, че е момче. Изпълнен съм със страх, че един ден ще се появи с твърдението, че съм негов баща, и в същото време се боя, че този ден никога няма да настъпи. Беше като някаква неизлечима болест, заради която се презирам. Забавих брака си, докато можах… след като бе невъзможно да имам нея, не желаех никоя жена. Не съм разказал на никого за тази своя слабост и разчитам, че ще я запазиш в тайна. Когато се ожених за майка ти, реших, че може и да се оправя, но многото помятания, скръбта на майка ти, желанието й да зачене и страхът, че няма да успее да износи здраво дете, не ни помогнаха да заживеем в сговор. Аз започнах да изпитвам още по-силен копнеж по единственото си живо дете, завинаги загубено за мен. Разбира се, ражданията ви… твоето и на Такеши… ми бяха голяма утеха — добави той, но думите му прозвучаха някак кухо.
Шигеру почувства, че трябва да каже нещо в настъпилата тишина, но не можа да измисли какво. Никога не бе живял в особена близост със своя баща, не разполагаше с нужните думи, нямаше и установени модели на поведение, които да следва.
— Една-единствена грешка е достатъчна да отрови целия ти живот — рече с горчивина владетелят Отори. — Мъжете изглупяват неимоверно и стават прекомерно уязвими, когато се поддават на слепи увлечения. Разказвам ти всичко това с надеждата да избегнеш капана, в който аз имах неблагоразумието да попадна. Пращам те при Мацуда в Тераяма. Там няма да има жени. Дисциплината на живота в храма и напътствията на Мацуда ще те научат да управляваш желанията си. Щом се върнеш, ще ти намерим някоя безопасна жена, в която няма да се влюбваш, а после и подходяща съпруга… стига дотогава да не сме във война с клана Тохан, защото ако това се случи, ще трябва да оставим настрана личните си предпочитания и да се посветим на изкуството на войната.


Седма глава

Няколко дни по-късно приготовленията бяха завършени и Шигеру пое към Тераяма, придружаван от Ирие Масахиде, за да пристигне, преди проливните дъждове да са развалили пътуването с топлата си лепкавост. Коне и хора бяха превозени през реката с големи плоскодънни лодки. Три от четирите свода на каменния мост вече бяха завършени. Докато се върна, ще е готов, помисли си Шигеру.
Пътуването до Цувано щеше да трае два-три дни. Пътят следваше долината на реката между хребетите, но след Цувано, където теренът стана значително по-планински, заобикаляше склоновете, а после свиваше през два или три стръмни прохода в посока към Ямагата. Тук Шигеру щеше да прекара известно време, опознавайки повторно града, преди краткото пътуване през планината до храма.
Кийошиге нямаше да го съпровожда — той се връщаше в дома на семейството си; баща му бе повишен и бе получил по-голяма плата. Това едва ли можеше да се счита за наказание, но Шигеру го почувства по този начин. Липсваше му ведрата жизненост на Кийошиге, неговата привидна непочтителност и шегите му. Докато яздеше черния Карасу, тъгуваше, че не вижда до него Камоме — сивия кон с черната грива на приятеля си. Но не даде израз на чувствата си. Придружаваха го братята Китано, извикани от техния баща в Цувано. Момчетата бяха озадачени от внезапното нареждане. Те бяха очаквали да останат в Хаги или да отидат с Шигеру в Тераяма. Завиждаха му за възможността да бъде обучаван от Мацуда Шинген и се питаха дали баща им няма да позволи да се възползват от настоящите обстоятелства.
— Би било по-добре да останем в Хаги — рече за четвърти или за пети път Тадао. — В Цувано нямаме учители като владетеля Ирие или владетеля Мийоши. Татко е велик воин, но е ужасно старомоден.
Пролетната сеитба бе приключила и свежата зеленина на младите разсади блестеше на фона на огледалната повърхност на оризищата, която отразяваше синьото небе и високите бели облаци. На някои от бреговете покрай оризищата бе засаден боб и сега белите и морави цветчета привличаха множество пчели. Разнасяше се квакане на жаби, а пролетните цикади вече подхващаха своята монотонна песен. Шигеру би желал да разполага с повече време да огледа земите, да поговори със земеделците за техните посеви и методи. Последните две години реколтата бе добра — без нашествие на насекоми, без тежки поражения от бури — поради което всички бяха весели и доволни, но той проявяваше искрен интерес към живота им. Познаваше ги само като числа от регистрите на клана, където се отразяваше какви добиви се очакват от нивите им и какъв процент налози трябва да платят.
Тайните, които бе споделил с него баща му, не напускаха мислите му. Предположението, че има брат, толкова години по-голям от него, не му даваше мира и в същото време го очароваше. Както и майката на момчето — жената от Племето. Магьосница, която може да заличава очертанията си. Баща му бе срещнал такава жена, бе спал с нея. Мисълта за това го ужасяваше и в същото време го възбуждаше. Разсъждаваше задълбочено над живота на своя баща и вече виждаше по-ясно слабостите му. Питаше се освен това колко ли от конярите, които ги придружаваха на това пътуване, или от слугите в странноприемниците, биха могли да бъдат членове на Племето, шпиони или наемни убийци. Не споделяше тези свои мисли с никого, но реши да пита Мацуда Шинген по време на престоя си в Тераяма. Не му се слушаха клюките, нито оплакванията на останалите момчета, имаше твърде много за размисъл. Но си наложи да се шегува непринудено с тях, прикривайки вътрешната си вглъбеност, от което установи, че в него се съвместяват две отделни личности — обикновеният петнайсетгодишен момък и скритият мъж без възраст, по-бдителен и предпазлив, все по-изявено въплъщение на зрелостта.
Следобед на втория ден преминаха през прохода и се спуснаха в плодородна долина, собственост на една от роднинските фамилии на Отори — далечни братовчеди на Шигеру. Макар и с изключително висок ранг, тези родственици винаги бяха предпочитали да обработват своите земи, вместо да събират налози от арендатори. Шигеру бе обаян от тяхната резиденция, която представляваше великолепно съчетание между семплата елегантност на войнската класа и провинциалната непринуденост. Бе силно впечатлен и от главата на фамилията Отори Ейджиро, който изглеждаше невероятно добре осведомен за естеството на земята и нейните посеви. Семейството му бе голямо и буйно, макар и попритихнало в конкретния случай заради ранга на техния гост и неговите придружители.
След като умиха прахта от пътуването от нозете и ръцете си, посетителите бяха настанени в главното помещение, където всички врати бяха отворени, за да уловят лекия вятър от юг. Съпругата на Ейджиро и трите му дъщери поднесоха чай и бобени сладки. Синовете му направиха демонстрация на майсторска езда на тучната ливада, разположена южно от къщата, след което всички се състезаваха в стрелба с лък както на кон, така и пеша. Тадао бе обявен за победител и Ейджиро му поднесе колчан, изработен от еленова кожа. Двете по-големи момичета също се състезаваха, като по нищо не отстъпваха на своите братя и когато Шигеру отбеляза този факт — макар че повечето девойки от клана Отори се научаваха да яздят, той никога не бе виждал жени, владеещи изкуството на войната, — Ейджиро го удостои с обичайния си гръмък смях.
— Моята съпруга е от клана Сейшуу. На запад учат момичетата си да се сражават като мъже. Естествено, това е влиянието на Маруяма. И защо не? Така момичетата стават по-силни, а и по всичко личи, че на тях много им харесва.
— Разкажи ми за Маруяма — подкани го Шигеру.
— Това е последното от могъщите западни владения, които се наследяват по женска линия. Понастоящем се оглавява от Наоми — тя е седемнайсетгодишна и наскоро се омъжи. Съпругът й е много по-възрастен от нея, тясно свързан с фамилията Ийда. Доста странен съюз — няма съмнение, че от клана Тохан се надяват да придобият областта чрез сключване на брак, притворство или война.
— Бил ли си там?
Западната провинция се намираше на поне седмица път отвъд Ямагата.
— Да. Преди две-три години прекарах известно време с родителите на съпругата ми. Областта е богата — търгуват с голямата земя и имат мини за добив на мед и сребро. Събират по две реколти ориз на година — мнението е, че ние сме твърде далеч на север за това, но аз възнамерявам да пробвам лично. Пребиваването ми там беше удоволствие. Научих много нови неща, усвоих нови идеи и методи.
— Запозна ли се с владетелката Наоми?
По някаква причина това момиче го заинтригува — беше малко по-голяма от него, а вече управляваше цяла област и се сражаваше като мъж.
— Да. Съпругата ми е от фамилията Сугита; нейният братовчед Сугита Харуки е главен васал на владетелката Наоми. Моята жена е връстница на нейната майка и познава Наоми още от раждането й. Всъщност балдъзата ми е най-приближената й компаньонка. Владетелката Наоми е забележителна млада жена, със завидна интелигентност и невероятен чар. Мисля, че съпругата ми организира възпитанието и обучението на нашите дъщери по неин образец.
— От което те са спечелили неимоверно — отбеляза Шигеру.
— Е, момичетата ни са само бледо подобие на владетелката Наоми, а мнозина в Средната провинция ме мислят за глупак.
Ейджиро се постара да си придаде скромен вид, но не успя да прикрие напълно гордостта, с която го изпълваха децата му. За Шигеру това бе основание да го хареса още повече.
Същата нощ ядоха еленско — кит от планината, както през смях го наричаше Ейджиро — тъй като мнозина от провинцията добавяха месо към трапезата си чрез лов, макар че ученията на Просветления, съблюдавани от класата на воините, забраняваха убиването на четириноги животни за храна.
Освен това Шигеру получи дарове — малък кинжал със стоманено острие, домашнотъкани одежди в индигов цвят и качета с оризово вино, които да поднесе в храма.
На следващия ден, тъй като искаше да опознае своя домакин по-добре, той стана рано и съпроводи Ейджиро на неговия сутрешен оглед по оризовите ниви и зеленчуковите градини. Забеляза как по-възрастният мъж разговаря със селяните — питаше ги за съвети и понякога ги хвалеше. Видя взаимното уважение, което си засвидетелстваха.
Ето така трябва да се държи човек с тях, помисли си той. Привързани са към Ейджиро не само по традиция или по закон. Вниманието и проявеното уважение осигуряват тяхната преданост.
Той зададе множество въпроси за методите на Ейджиро, заинтригуван от взаимосвързаните системи за наторяване и събирането на реколтата, обърна внимание как следват цикъла на сезоните и увеличават естественото плодородие на земята. Не се хабеше нито сантиметър, като в същото време земята непрестанно се възстановяваше. Селяните, които видя, изглеждаха сити, а децата им бяха здрави и весели.
— Сигурно небесата одобряват избраните от теб начини — рече той, когато се върнаха в резиденцията.
— Небесата изпращат куп предизвикателства — засмя се Ейджиро, — суши, насекоми, наводнения, бури. Но ние познаваме земята, разбираме я… Мисля, че сме благословени и от земя, и от небе. Това е бил пътят на Отори от векове — добави той тихо, вперил поглед в Шигеру. — Ако владетелят Шигеру желае да научи повече за него, аз съм нахвърлил тук нещо по темата…
Неговият най-голям син Данджо каза:
— Нахвърлил нещо! Татко е твърде скромен. Владетелят Шигеру може да чете цяла година и пак да не стигне до края на татковите писания.
— Много бих желал да ги прочета — отвърна Шигеру. — Но се опасявам, че няма да имам време. Днес трябва да продължим пътя си.
— Трябва да вземете част от тях със себе си. Може да успеете да ги добавите към заниманията си в храма. Вие сте наследникът на клана — редно е да знаете за земята.
Ейджиро не каза нищо повече, но се беше навъсил и обичайно откритото му и някак безцеремонно изражение сега бе помръкнало. Шигеру си помисли, че чува неизречените мисли — че баща му няма подобни интереси; наистина, крепостните земи около Хаги бяха оставени изцяло на поддръжка на служителите. Бяха достатъчно плодородни, той го знаеше, но съвсем не изглеждаха като тези на Ейджиро. Прекалено чувствителен към собственото си положение, вглъбен и затворен по характер, разточителен в личната си скръб и самосъжаление, неговият баща си бе позволил да се откъсне от земята, която му осигуряваше това положение. Едно феодално владение е като стопанство, помисли си Шигеру, всички в него имат своето място и своята цел, и всички работят дружно в полза на цялото. Когато главата на стопанството е справедлив и вещ като Ейджиро, всичко процъфтява.
Той помисли за своето стопанство, за Средната провинция и усети как го заливат гордост и радост — владението бе негово и той щеше да се грижи за него и да го брани, подобно на тази прекрасна долина. Щеше да се сражава за него, не само с меч като воин, а и със средствата на Ейджиро.
Към кутиите с даровете бяха добавени няколко свитъка от писанията на Ейджиро. Тадао и Масаджи взеха да дразнят Шигеру с тях.
— Имаш късмета да учиш бой с меч при Шинген, а предпочиташ да губиш време в четене! — присмя му се Масаджи.
— Владетелят Ейджиро може да получи от мен тор за черниците и тиквите си — рече Тадао. — Но не и да разчита на мозъка ми.
— Неговите синове са не само земеделци, но и вещи воини — възрази Шигеру.
— Вещи! Държат лъка като мотика. Бият се като жени. Беше толкова лесно да ги победя! — заяви високомерно Тадао.
— Може би защото се упражняват със сестрите си — прибави с презрение Масаджи. — Ако всички Отори се бият като тях, заслужаваме да бъдем прегазени от Тохан.
Шигеру реши, че това е просто една необмислена реплика, и я остави без отговор. По-късно обаче си спомни за нея, когато стигнаха в Цувано и бяха посрещнати в крепостта от владетеля Китано — бащата на момчетата. Едва ли контрастът между двете фамилии би могъл да бъде по-голям. Тъй като бе родственик на главата на клана, Ейджиро притежаваше по-висок ранг от Китано, но Китано поддържаше малка крепост и също като бащата на Шигеру бе поверил управлението на именията на своите служители. Проявяваше страстен интерес към войната, към стратегиите за водене на битки, към подходящото обучение и възпитание на младите мъже.
Фамилията Китано водеше суров, войнишки живот. Храната им бе обикновена, жилищните помещения — неудобни, дюшеците — тънки. Въпреки сезона — беше в началото на лятото — вътре в крепостта бе мрачно, разположените в ниското стаи бяха влажни, а в горните бе жега и задух, особено в средата на деня.
Владетелят Китано се отнесе към Шигеру с цялата необходима почит, но момъкът долови, че отношението му е покровителствено, възгледите му — непреклонни и остарели. Синовете му, тъй открити и жизнени в Хаги и по време на пътуването, сега станаха мълчаливи и се обаждаха само колкото да се съгласят с баща си или да повторят някоя догма, научена от Ичиро или Ендо.
Владетелят Ирие почти не продума, пи съвсем малко, насочил внимание най-вече към Шигеру и неговите нужди. Присъстваше и още един гост — васал на Отори от южната част на Средната провинция. Казваше се Ногучи Масайоши. По време на разговора вечерта стана ясно, че Ногучи ще съпроводи синовете на Китано до Инуяма. Никой от двамата владетели не разкри повече за въпросния план, а момчетата не дадоха израз на изненадата си. В Хаги изобщо не бе станало дума за това и Шигеру бе сигурен, че баща му не е уведомен за подобни намерения.
— В Инуяма синовете ми ще овладеят изкуството на реалните военни действия — заяви Китано. — Ийда Садаму все по-убедително се налага като най-великия воин на своето поколение — той отпи от виното си и се втренчи в Ирие изпод гъстите си вежди. — Подобни знания могат да бъдат само от полза за целия клан.
— Предполагам, че владетелят Отори е уведомен — рече Ирие, макар и убеден в обратното.
— Изпратени са писма — отвърна Китано, а в гласа му се прокрадна неясна нотка.
Шигеру долови уклончивостта в тона му и реши, че не може да има доверие на Китано. И Ногучи Масайоши му се струваше подозрителен. Прехвърлил трийсетте, Ногучи бе най-големият син на един от васалите на фамилията Отори, чието разположено на юг владение включваше пристанището Хаги. Именно на юг Отори бяха най-уязвими — недостатъчно защитена от планините, южната област се намираше между владенията на обладаната от амбиции фамилия Ийда в Инуяма и плодородните земи на Сейшуу на запад. Щеше да е трудно за Китано да се противопостави на Тохан, ако синовете му са там. Възможно бе да ги вземат за заложници. Шигеру почувства, че го обзема гняв. В случай че не бе отявлен предател, този човек бе пълен глупак. Дали зависеше от него да забрани изрично подобно необмислено решение? Ако заявеше неодобрението си, а Китано откажеше да се подчини, това щеше да извади на светло противоречия, които щяха да доведат единствено до разединение и размирици в клана… може би дори до гражданска война. През целия си живот той бе заобиколен само с преданост — тя обуславяше непоклатимите устои на цялата класа на воините — членовете на клана Отори се гордееха с безпрекословната вярност, която обвързваше всички рангове един с друг и с главата на клана. Той си даваше сметка за слабостите на своя баща, но не бе осъзнал как гледат на тях мъже като Китано и Ногучи, които хранеха свои собствени амбиции.
Опита се да намери възможност да поговори с Ирие за своите опасения. Не беше лесно, тъй като бяха постоянно съпровождани или от Китано, или от неговите васали. Преди да се оттеглят, Шигеру изяви желание да се поразходи малко, да се наслади на нощния въздух и на нарастващата луна, затова покани Ирие да го придружи. Бяха отведени от крепостта до стените с бойници — огромни каменни зидове, които се издигаха от защитния ров, където сребърният диск на луната се отразяваше в черните неподвижни води. От време на време се разнасяше лек плисък, когато някоя риба се показваше на повърхността или към дъното се гмурваше воден плъх. На всеки ъгъл при зидовете, както и по моста, водещ от крепостта към града, бяха разположени охранителни постове, но около тях нямаше напрежение, тъй като от години Цувано живееше в мир, без заплаха от нападение или нашествие. Вялият разговор на стражите, спокойната нощ и луната над спящия град не успяха да уталожат страховете на Шигеру. Той надлежно изрази възхищението си от защитните зидове и луната, но нямаше възможност дискретно да поиска съвет от своя учител. Когато се прибраха в помещенията си, Шигеру нареди на слугите да ги оставят сами и прати Ирие да се увери, че никой не е останал отвън, за да подслушва — прислужници, слуги или стражи. Спомни си думите на баща си. В случай че Китано бе в тайна връзка с Тохан, не беше ли възможно да използва онези шпиони от Племето?
Когато Ирие се върна и Шигеру се почувства в безопасност, той попита тихо:
— Трябва ли да им забраня да заминат за Инуяма?
— Според мен, да — отвърна Ирие също тъй тихо. — И то категорично. Не трябва да имат никакви съмнения относно желанията ти. Не мисля, че Китано ще те предизвика открито. Ако тлее някакво предателство, ще го потушим своевременно. Говори с него утре сутринта.
— А трябваше ли да изразя неодобрението си на момента?
— Не, решението ти първо да поискаш съвет е правилно — отвърна Ирие. — Обикновено е по-добре да се действа бавно и предпазливо, но има моменти, в които се налага решителна намеса, а да знаеш кой курс да поемеш и кога, вече е мъдрост.
— Поривът ми бе да му забраня тутакси — измърмори Шигеру. — Трябва да призная, че бях изненадан.
— И аз — отвърна Ирие. — Сигурен съм, че баща ти не знае.
Шигеру спа неспокойно и се събуди изпълнен с гняв към Китано, към момчетата, които бе смятал за приятели, и към себе си, че не е действал незабавно.
Гневът му нарасна, когато молбата му да говори с владетеля Китано не бе удовлетворена веднага. Щом бе съобщено за пристигането му, Шигеру се почувства засегнат и измамен. Прекъсна обичайните любезности и заяви рязко:
— Твоите синове не трябва да ходят в Инуяма. Това не е в интерес на клана.
Видя как погледът на Китано стана суров и си даде сметка с какъв човек си има работа — амбициозен, упорит и подмолен.
— Съжалявам, господарю Шигеру, но те вече заминаха.
— Тогава прати конници да ги настигнат и върнат.
— Тръгнаха снощи заедно с владетеля Ногучи — добави Китано вежливо. — Нали се очаква дъждовете да почнат всеки ден, та бе решено…
— Избързал си да ги изпратиш, защото си знаел, че няма да го позволя — отсече Шигеру гневно. — Как смееш да ме шпионираш?
— За какво говори почитаемият владетел Шигеру? Не е имало никакво шпиониране. Пътуването бе планирано отдавна, за да се възползваме от намаляващата луна. Ако ваше благородие е имал възражения, трябвало е да ги обяви снощи.
— Няма да забравя това — заяви Шигеру, като полагаше неистови усилия да обуздае гнева си.
— Млад сте, владетелю Шигеру, и… простете… неопитен. Тепърва ви предстои да овладявате изкуството на държавното управление.
Гневът му изригна.
— По-добре да си млад и неопитен, отколкото стар и коварен! И защо Ногучи е заминал за Инуяма? Какво кроите вие двамата с фамилията Ийда?
— Обвинявате ме в заговор в собствената ми крепост? — възкликна гневно в отговор Китано, но това не уплаши Шигеру.
— Трябва ли да ти припомням, че аз съм наследникът на клана? — не му остана длъжен Шигеру. — Ще проводиш пратеници до Инуяма да отнесат заповед за връщането на синовете ти и няма да водиш никакви преговори, нито да сключваш сделки с Тохан без знанието и съгласието на баща ми и моето собствено. Можеш да пратиш същото съобщение и на Ногучи. Тръгвам незабавно за Тераяма. Веднага след пристигането ми владетелят Ирие ще се върне в Хаги и ще уведоми баща ми. Но преди всичко очаквам да потвърдиш клетвата си за вярност към мен и към клана Отори. Аз съм разгневен и оскърбен от твоето поведение. От този момент нататък очаквам безпрекословно подчинение. Ако желанията ми не бъдат удовлетворени, ако последват още подобни грешки, ти и семейството ти ще бъдете наказани!
Думите му прозвучаха неубедително дори в собствените му уши. Ако Китано или Ногучи бяха решили да преминат на страната на Тохан, можеха да бъдат спрени единствено с военни действия. Видя, че порицанието му бе постигнало целта си — очите на Китано излъчваха едва потискан гняв.
Спечелих си враг, помисли си Шигеру, когато по-възрастният мъж се просна по очи, потвърждавайки своята клетва за вярност и подчинение и молейки за прошка. Всичко това е измама. И покаянието, и предаността му са престорени.
— Откъде Китано е разбрал за решението ми? — попита той Ирие, когато час по-късно напуснаха Цувано.
— Може да се е досетил или пък снощи да е пратил хора да ни шпионират.
— Как смее! — Шигеру усети, че гневът му отново се разпалва. — Трябва да си направи сепуку, а земите му да бъдат отнети! Но нали ти лично провери дали не ни подслушват.
В съзнанието му проблесна мисълта, че и Ирие не заслужава доверие, но тутакси я отхвърли, щом впери поглед в честното лице на воина. Не смяташе, че Ирие Масахиде някога би допуснал дори мисъл за предателство към клана му. Сигурно повечето Отори биха го харесали. Но аз не трябва да проявявам излишна доверчивост, каза си той. Колкото и да съм неопитен.
— Може да използва шпиони на Племето с остър слух — предположи Ирие.
— Никой не би могъл да ни чуе там…
— Никой нормален — потвърди Ирие. — Но членовете на Племето притежават способности далеч отвъд границите на нормалното.
— Тогава каква защита можем да имаме срещу тях?
— Да се прибегне до услугите им, е проява на страх — заяви с горчивина Ирие. — Нито един истински воин не би се унизил дотам, че да използва методите им. Ние трябва да се осланяме на силата си, на коня и на меча. Това е пътят на Отори!
Но ако враговете ни ги използват, какъв избор ни остава?, запита се Шигеру.


Осма глава

Сякаш за да докаже, че страховете на Китано за настъпването на проливните дъждове са изфабрикувани, времето остана хубаво и меко. Шигеру загърби гнева и безпокойството си, за да се наслади на пътуването. Отне им само три дни да стигнат до Ямагата, където го посрещнаха възторжено. Той добре познаваше града и неговата крепост, тъй като често бе отсядал там с баща си. Всяка година през есента седалището на управлението се местеше за три месеца от Хаги в Ямагата, след което за зимата се връщаше в Хаги. Ямагата — разположен на междуградския път, водещ към Инуяма, — бе не по-малко важен за търговията, отколкото за отбраната, и се намираше близо до най-свещеното място в Средната провинция — храма Тераяма, където почитта към Просветления се изразяваше в съседство с древно светилище, построено в чест на по-старите божества на гората и планината. В Тераяма се намираха гробниците на предците на Шигеру — почти всички бяха погребани там, освен един, който почиваше в храма Дайшоин в Хаги.
Отори обичаха Хаги заради красивата му природа, заради островите, които го заобикаляха, заради реките близнаци. Ямагата обаче бе заслужила тяхната любов с близостта си до Тераяма, а в светско отношение — заради странноприемниците и кръчмите си, заради горещите си минерални извори и красивите си жени.
Не че Шигеру имаше някакво вземане-даване с жените, макар че напоследък те постоянно привличаха погледа му. Ирие бе аскетичен по природа, вярваше в дисциплината и самоограничението. Самият Шигеру бе повлиян от тези негови убеждения, както и от бащините си разкрития, и полагаше усилия да овладява желанията си.
Прекараха три седмици в планинския град. През време на престоя си там Шигеру се срещна с главния васал Нагаи Тадайоши, както и с висшите служители на клана, и изслуша техните доклади по военни и административни въпроси. Беше уведомен за един-два сблъсъка с воини на Тохан по източната граница — нищо сериозно. Нападателите бяха изтласкани обратно с незначителни жертви от страна на Отори, но тези маловажни на пръв поглед събития бяха показателни за посоката, в която почваше да духа вятърът. Носеха се слухове, че мнозина бягат от източната част, макар че броят им трудно можеше да се установи, тъй като след разтапянето на снеговете границата можеше да се прекоси по скришни планински пътеки.
— Говори се за някаква религиозна секта — докладва на Шигеру Нагаи Тадайоши. — Наричат себе си Скритите. Съществуват тайно, сред обикновените селяни, така че никой да не ги разпознава. Това обяснява как оцеляват тук, най-вероятно приютявани от фамилии, за които не знаем нищо.
— За каква религия става дума? За някоя от по-различните форми на преклонение пред Просветления?
— Вероятно. Засега не съм успял да установя. Но, изглежда, Тохан са върло против тях и търсят начин да ги унищожат.
— Трябва да се опитаме да научим нещо повече за сектата им — рече Шигеру. — Нямат нищо общо с Племето, така ли?
— Не мисля. В Ямагата и близките области живеят само няколко семейства на Племето.
Откъде може да си толкова сигурен?, запита се мислено Шигеру, без да изрази гласно съмненията си.
Все още под впечатлението от идеите на Ейджиро за земеделие, Шигеру помоли Нагаи да го придружи из околността, за да се запознае лично с методите, прилагани от стопаните, както и с техния начин на живот.
— Едва ли е необходимо — възрази слисан Нагаи. — Владетелят Шигеру може да прегледа регистрите и цифрите.
— Искам да видя онова, което документите не могат да ми покажат — държа да се запозная с живите хора — отвърна той.
Въпреки обичайните оправдания и опити за отлагане, установи, че с упоритост и настоятелност може да постига своето. Осъзна, че в края на краищата всеки е принуден да му се подчинява. Естествено, знаеше го на теория, тъй като бе наследникът на клана, но до този момент бе ограничаван от съзнанието за собствените си задължения и за уважението, което трябваше да проявява към своите преподаватели и по-възрастните — те имаха сериозно въздействие върху изграждането на характера му. Сега, когато вече наближаваше зрелостта, започна да осъзнава силата на собствената си власт и как да я упражнява. По-възрастните можеха да му се противопоставят, да спорят с него и да се опитват да осуетят намеренията му, но в крайна сметка бяха длъжни да се подчинят на волята му, независимо от мнението си за тях. Съзнанието за тази мощ понякога бе въодушевяващо, но в повечето случаи му действаше отрезвяващо. Решенията, които вземаше, трябваше да бъдат правилни, не за самия него, а за целия клан. Даваше си сметка за недостатъците си както по отношение на мъдростта, така и на опита, но се доверяваше на инстинктите си и на виждането, което имаше за своето владение като стопанство.
— Не е необходимо да уреждаш официално шествие — рече Шигеру, когато Нагаи накрая отстъпи. Беше му дошло до гуша от церемонии. — Ще яздя, придружаван от Ирие, от теб и още двама стражи.
— Ваша воля, владетелю Отори — поклони се Нагаи, стиснал плътно устни.
Шигеру посети селата, видя как се плевят наводнените оризища, научи как се изграждат дигите и се направлява водата, покатери се в проветривите плевни и чу как копринените буби преминават, дъвчейки през краткия си живот, а накрая преодоля неохотата на спътниците си и срамежливостта на земеделците и разговаря с тях, научавайки от собствените им уста за техните умения и обичаи, от ръцете им за използването на земеделските сечива; чу барабаните на летните празници, провеждани в местните светилища високо сред хълмовете в чест на оризовото божество със сламени въжета и хартиени фигури, оризово вино и танци; видя светулки над бистрите реки в кадифения здрач; осъзна несгодите и възнагражденията на този живот, даде си сметка за неговия вечен кръговрат и неразрушимостта му. Облече дрехи за пътуване без отличителните знаци на клана, наслаждавайки се на анонимността, но не успя да остане неразпознат задълго. Хората спираха работа и се втренчваха в него, той усещаше настоятелните им погледи, осъзнаваше, че за тях се превръща в символ, издигайки се на собствената си самоличност и човешките си ограничения, превръщайки се във въплъщение на клана Отори. Беше там само за три седмици, но това посещение щеше да остане в съзнанието му завинаги, то постави основите на любовта и почитта, които гражданите на Ямагата щяха да хранят към Отори Шигеру.
Понякога яздеше, но по-често се движеше пеша из града, оглеждаше магазините и занаятчийските работилници, проявяваше интерес към преработката на соеви зърна и ферментацията на вино, спираше се край ковачи на мечове, грънчари, дърводелци и художници на покрити с черен лак изделия от дърво, тъкачи на рогозки, рисувачи, дребни амбулантни търговци и улични продавачи; нареди на картографи да отидат в крепостта, за да му покажат изготвените от тях карти на града; огледа ги внимателно и запамети изобразяването на всяка къща, дюкян или храм с твърдото намерение, щом се прибере, да направи същото и за Хаги.
Нагаи бе строг и педантичен човек. Архивите на клана Отори в Ямагата бяха водени съвестно. Шигеру си даде сметка колко лесно може да се намери нужната информация сред свитъците, които се съхраняваха в кутии от пауловния и камфорово дърво, наложени с листа от седефче. Те бяха подредени по логически ред — по година, област и фамилия, написани ясно и четливо, дори и най-старите. Беше успокоително да види историята на своя народ, съхранена в такива подробности. Осъзнавайки, че архивите интересуват Шигеру не по-малко от земеделците и жителите на града, Нагаи поомекна. Към края на посещението между двамата вече бе изградена здрава връзка, основана на уважение и обич, и също като учителите на Шигеру в Хаги — Ирие, Мийоши и Ендо — Нагаи се бе успокоил, че синът не притежава нито един от недостатъците на бащата, че не е обременен с неговите нерешителност и прекомерна вглъбеност.


Шигеру щеше да остане повече — имаше толкова много за учене, — но неизбежното настъпване на проливните дъждове налагаше тяхното отпътуване. При все това Ямагата бе достатъчно близо до храма, за да позволява чести посещения, надяваше се той, по време на годината, която трябваше да прекара с Мацуда Шинген.
Докато яздеха бавно покрай оризищата, над които се виеха и стрелкаха водни кончета, и през бамбуковите горички, мислите му се насочиха към човека, който щеше да бъде негов учител. Всички говореха с благоговение за Мацуда, за неговото върховно майсторство в боравенето с меч, за ненадминатите му познания в областта на изкуството на войната, за съвършенството, с което владееше своя ум и тяло, а понастоящем и за преданата му отдаденост на Просветления.
Подобно на всички от неговата класа Шигеру бе отгледан и възпитан с ученията на светеца, донесени от голямата земя преди векове, но в известен смисъл приспособени към философията на воина. Самообладание, овладяване на страстите, съзнание за преходността на съществуването и незначителността на живота и смъртта му бяха внушавани от най-ранно детство, макар че на петнайсетгодишния момък животът изобщо не му се струваше незначителен, а нещо неизмеримо богато и красиво, на което трябваше да се наслаждава с всичките си сетива, а смъртта му изглеждаше тъй далечна, та чак немислима. При все това знаеше, че тя може да настъпи неочаквано, във всеки един миг — при падане от кон, от замърсена рана или внезапна треска — също тъй лесно, както на бойното поле, а в такова време бе още по-възможна. Не се страхуваше от собствената си кончина — единствената смърт, от която все още се плашеше, бе тази на Такеши.
Светецът — млад мъж като него и владетел, разполагащ с всички материални блага, предлагани от живота — бил изпълнен с жалост към мъжете и жените, хванати в капана на несекващия кръговрат от раждане, смърт и страдание. Той учил, пътувал и накрая седял в медитация, докато постигнал Просветление, което донесло свобода и на него, и на всички, които го последвали. Стотици години по-късно воинът Мацуда Шинген станал един от неговите най-предани ученици, отказал да се сражава и понастоящем бе най-обикновен монах, който става в полунощ да се моли и да медитира, често се отдава на пост, развивайки умения на ума и тялото, за които повечето мъже не са и мечтали.
Ето какво бе научил Шигеру от другарите си в Хаги, но онова, което си спомняше най-ясно от свои предишни посещения, бяха ясните очи на по-възрастния мъж и ведрото му изражение, изпълнено с мъдрост и хумор.
Тук, навътре в гората, звучеше несекващо жужене на цикади. Шиите на конете потъмняха от пот, тъй като пътят ставаше все по-стръмен. Въздухът под огромните дървета бе влажен и неподвижен. Когато стигнаха странноприемницата в подножието на стъпалата, водещи към храма, вече наближаваше пладне. Те слязоха от конете и умиха ръце и нозе, след което пийнаха чай и хапнаха набързо. Шигеру се преоблече в по-официални одежди. Беше почти непоносим задух. Смрачи се, а на запад се скупчваха тъмни облаци. Ирие се тревожеше за обратния път до Ямагата. Шигеру му нареди да потегли незабавно.
Неколцина от мъжете отседнаха в странноприемницата със своите коне. Щяха да останат там през цялата година, в случай че потрябват на Шигеру. Останалите поемаха обратно с Ирие — първо до Ямагата, а после, щом времето им позволеше да продължат — и до Хаги. Разделиха се без дълги сбогувания, тъй като дъждът приближаваше заплашително. Двама монаси бяха пристигнали да посрещнат Шигеру. Той хвърли един последен поглед към Ирие и неговите хора, които вече се спускаха обратно по планинската пътека — единият от тях водеше Карасу, а над последния конник се вееха флаговете с чаплата на Отори — след което се обърна и последва монасите, които поеха нагоре по стръмните стъпала. След него тръгнаха слуги, натоварени с кошове и сандъци с останалите му дрехи, подаръци за храма, писанията на Ейджиро и свитъци от Ямагата.
Монасите вървяха безмълвно. Той остана насаме с мислите си — смесица от очаквания на този етап от живота му и опасения заради убеждението, че обучението и дисциплината ще бъдат неимоверно строги, със страх, че ще му е твърде трудно, че ще разочарова близките си или ще се провали, и ясното съзнание — даже прекалено ясно може би — за това кой е, тъй като не желаеше да опозори баща си и собственото си име. Нямаше намерение да споделя с никого тези свои опасения, но когато премина през портите на храма, където Мацуда го очакваше в първия вътрешен двор, почувства, че пронизващият поглед на възрастния човек може да проникне в гърдите му и да прочете записаното в сърцето му.
— Добре дошъл, владетелю Шигеру. Считам за голяма чест решението на баща ти да те повери на моите грижи. Ще те отведа да се запознаеш с нашия игумен и да ти покажа стаята.
Щом изуха сандалите си и стъпиха върху дъските на манастирския под, Мацуда добави:
— Извън заниманията си с мен ще водиш живот на послушник. Затова ще ядеш и ще спиш с монасите, ще бъдеш заедно с тях в молитва и медитация. Докато си тук, няма да се ползваш с никакви привилегии. Ако ще се обучаваш на самоусъвършенстване, колкото по-смирен е духът ти, толкова по-добре.
Шигеру не отвърна нищо, тъй като не бе особено сигурен как тази смиреност щеше да се съчетае със съзнанието за положението му на наследник. Не беше свикнал да мисли за другите като за по-висши или дори за равни нему. Идеята за собствения му ранг му бе внушавана по всякакви явни и скрити начини още от раждането му. Надяваше се, че не е високомерен, но знаеше със сигурност, че смиреността му е чужда.
Минаха покрай главната зала, където около златистите фигури на Просветления горяха лампи. Въздухът бе наситен с мирис на тамян. Шигеру усети присъствието на множество обгърнати от сумрака монаси; почувства силата на тяхната вглъбеност и нещо в него се надигна в ответ, сякаш духът му бе докоснат и събуден.
— Да, баща ти е преценил правилно. Ти си готов — рече глухо Мацуда и Шигеру усети как страховете му се разсейват.
Игуменът бе дребен и съсухрен — Шигеру не бе виждал толкова стар човек. Вероятно бе поне на осемдесет. Смяташе се, че мъжете постигат зрялост на шестнайсет, жените на петнайсет, възрастта между двайсет и пет и трийсет се считаше за разцвета на живота, четирийсетте вече клоняха към старостта. Малцина доживяваха до шейсет. Мацуда сигурно наближаваше петдесетте, приличаше му на връстник на баща му — и до игумена изглеждаше като млад човек.
Старецът се подпираше на страничните пречки, но все още седеше изправен, с подвити под себе си нозе. Също като Мацуда бе облечен в обикновена монашеска роба, изтъкана от лен и боядисана в кафяво. Главата му бе обръсната. На врата си носеше наниз от молитвени зърна, от който висеше сребърен амулет, гравиран със странни фигури, а в него бе поставена молитва, написана в далечен храм на голямата земя — може би в самата Тенджику. Шигеру се поклони доземи пред него, опирайки чело в пода. Старецът не продума, но въздъхна дълбоко.
— Седни — нареди му полугласно Мацуда. — Негово преосвещенство иска да види лицето ти.
Шигеру се надигна, предпазливо свел поглед, докато очите на другия го изучаваха внимателно. Старецът остана все така безмълвен. Шигеру вдигна поглед и го видя да кима два пъти. После очите бавно се затвориха.
Мацуда докосна Шигеру по рамото и двамата отново опряха чела в пода. Странно благоухание лъхаше откъм възрастния човек — не възкиселият мирис на старост, както можеше да се очаква, а сладък наситен аромат, навеждащ на мисълта за вечен живот. При все това старецът изглеждаше само на дъх разстояние от смъртта.
След като излязоха навън, Мацуда го потвърди.
— Негово преосвещенство скоро ще ни напусне. Той очакваше твоето пристигане. Искаше да даде съвети за обучението ти. Щом това стане, ще бъде свободен да си тръгне.
— Той говори ли някога? — попита Шигеру.
— Вече твърде рядко, но онези от нас, които му служат от дълги години, могат да го разбират и без думи.
— Предполагам, че на негово място игумен ще стане господарят Мацуда?
— Ако храмът и кланът го пожелаят, аз не мога да откажа — отвърна Мацуда. — Но засега съм смирен монах, един от мнозината тук, без да се различавам от тях по нищо, освен по честта да бъда твой учител — докато изричаше това, лицето му се озари от лъчезарна усмивка. — Очаквам го с нетърпение! Ето тук ще спиш.
Стаята бе голяма и празна, тънките рогозки, върху които спяха монасите, бяха грижливо навити и прибрани в шкафове зад плъзгащи се врати. На пода лежаха купчина дрехи.
— Вещите ти ще бъдат прибрани — рече Мацуда.
Шигеру бе облякъл най-официалните си одежди в чест на игумена и на храма. Сега съблече копринената си роба в сливов цвят с втъкани по-тъмни нюанси на мораво, с чаплата на Отори, извезана в сребристо на гърба, и тя бе сгъната грижливо и прибрана заедно с другите му дрехи. Вместо нея Шигеру облече обикновена кафява роба, подобно на останалите монаси, така че между тях вече нямаше разлика, ако не се смяташе необръснатата му глава. Чист, макар и поизносен, платът бе груб, твърде различен от коприната, която бе свикнал да носи, драскаше кожата му и излъчваше необичаен мирис.
В небето изтрещя гръмотевица и няколко мига по-късно плисна дъжд, който заплющя по покривите и се струйна от дълбоките стрехи.


Девета глава

Дъждът продължи да вали без прекъсване цяла седмица. Всеки ден Шигеру очакваше занятията му с Мацуда да започнат, но повече не видя по-възрастния мъж, а и останалите не му говореха, ако не се смятаха разясненията за ученията на Просветления, които получаваше заедно с останалите послушници. Монасите ставаха в полунощ, припяваха молитви и медитираха до зори, изяждаха закуската си, която се състоеше от малко варен ориз, примесен с ечемик, и се захващаха с обичайните ежедневни задължения в храма — метене, миене, поддържане на градините и зеленчуковите лехи — макар че тези дейности на открито сега бяха осуетени от дъжда. Послушниците прекарваха три часа в учене — четяха свещени текстове и слушаха разясненията на своите учители. Хапваха отново в началото на часа на коня, после се връщаха в главното помещение на храма да се молят и да медитират.
По-късно следобед изпълняваха упражнения, предназначени да ги подготвят за овладяване на жизнената сила и да направят тялото и крайниците им силни и гъвкави. Тези упражнения, осъзна Шигеру, наподобяваха игра с меч — имаше прилика в позата, в характера на движенията, макар че бързината бе различна. Но момчетата нито веднъж не взеха меч в ръка. По-възрастните тренираха с дървени мечове, а тракането на тоягите и внезапните им викове разсичаха тишината в храма и стряскаха гълъбите, които отлитаха подплашени.
Шигеру дочу един от послушниците да шепне, че някой ден и на тях ще им позволят да използват тояги, и се улови, че мечтае за този миг. Изпълняваше упражненията старателно като всички останали, но не разбираше по какъв начин допринасят за усъвършенстването на онова, което смяташе, че вече знае. Когато физическите занятия приключваха, хапваха отново — зеленчуци и малко супа — а после се оттегляха по здрач да поспят няколко часа до полунощ.
Останалите момчета, на възраст от единайсет години нагоре, изглежда, го боготворяха. Понякога си шепнеха едно на друго, рискувайки да бъдат порицани от своите учители със строги лица, но никой не разговаряше с него. Техните глави вече бяха обръснати — ако не избягаха, както правеха някои послушници, храмът щеше да стане техен дом до края на живота им. А къде можеха да отидат бегълците? Трудно щяха да се върнат при семействата си, тъй като постъпката им щеше да означава позор и безчестие за тях. А и, откъснати от роднини и от своя клан, едва ли можеха да се предоставят в служба на друг. В най-добрия случай щяха да останат без господари, а в най-лошия — да се превърнат в разбойници или просяци. Момчетата изглеждаха напълно удовлетворени от своята съдба; те учеха усилено и не се оплакваха. Някои от тях се сприятеляваха с по-възрастните монаси, вършеха им дребни услуги, вероятно споделяха ложето им и със сигурност изграждаха връзки на обич и преданост.
Шигеру се питаше как понасяха да живеят без жени. Той не си бе давал сметка колко време бе прекарвал да съзерцава момичетата в крепостта Хаги, неизменно усещайки тяхното безмълвно присъствие, тихите им стъпки, уханието им, когато коленичеха с подноси храна, купички с чай, стъкленици с вино, всеки път предлагащи нещо. После мислите му се отплесваха към момичето, което му се бе предложило, до степен, в която вече почваше да си мисли, че ще обезумее от копнеж по нея. През нощта спеше лошо, несвикнал със строгите правила и вечно гладен. Липсваше му и Кийошиге, а и се тревожеше за Такеши — как щеше да предпази брат си да не се погуби, ако не е край него?
Всички момчета страдаха от преумора, растящите им тела копнееха за сън. Най-лошото време настъпваше след обяда. Седяха с кръстосани крака, клюмащи, с очи, които сами се затваряха, на твърди черни възглавници в сумрачната зала на храма, в която въздухът бе застоял, наситен с мирис на тамян, восък и масло. Често свещеникът, водещ медитацията, се движеше безшумно между седналите фигури, а ръката му внезапно се устремяваше с неподозирана сила към нечий врат или ухо. Събуден, виновникът се стряскаше със смъдящи очи и пламнали страни.
Шигеру се страхуваше да не бъде ударен — боеше се не от болката, а от позора. Не можеше да забрави, че е наследник на клана Отори — неговата роля и положение бяха оставили своя отпечатък върху природата му още преди да е проговорил. В къщата на майка му бе наказван с бой за различни детски пакости, но откакто бе заживял в крепостта, никой не му бе вдигал ръка. Никой не би дръзнал да го стори, дори и в случай на нужда.
Бе изстрадал обичайните злополуки на израстването — сътресение вследствие на падане от кон, счупена скула от удар по време на тренировка, от което едната страна на лицето му бе станала морава, синини, натъртвания и какви ли не белези… всичко това го бе научило да търпи на болка. Когато накрая вече не можеше да си държи клепачите отворени и чувстваше как цялото му тяло се гмурва в съня, плесницата, която получи от свещеника — не беше силна, предназначена само да го събуди, не го заболя, но го вбеси, надигайки в корема му такава вълна от ярост, че бе убеден, че ще припадне, ако тутакси не удари някого в отговор. Стисна юмруци и зъби, опитвайки се да овладее пристъпа, да подчини гнева си на спокойните, освободени от емоции думи на сутрите, търсейки начин да се отърси от всички копнежи, от всички желания…
Но се оказа невъзможно — макар че седеше неподвижно, в сърцето му бушуваше ярост. Бе изпълнен с желания и страст, преливащ от енергия. Защо се похабяваше в това досадно, лишено от живот място? Не беше нужно да остава… само си пилееше времето. Дори не получаваше онова обучение, което бе очаквал с такова нетърпение. Мацуда се отнасяше към него с пренебрежение, същото правеха и всички останали в храма. Можеше да си тръгне, никой нямаше право да го спре — той бе наследникът на клана! Можеше да направи каквото си поиска. Нямаше защо да обуздава желанията си — можеше да ги удовлетвори до едно — притежаваше властта да командва когото реши. Бе тук по волята на баща си, но изведнъж го видя с внезапна яснота като слабохарактерен, егоистичен и колеблив човек, който не заслужава подчинение. Бих оглавявал клана по-успешно от него. Не бих търпял алчността на чичовците си. Бих предприел незабавни действия, за да се разправя с Тохан. Братята Китано сега нямаше да са в Инуяма.
После взе да си представя как провождането му тук не бе станало без участието на чичовците му, как влиянието им над баща му се засилва в негово отсъствие, как дори сега те кроят планове да оглавят клана, докато той крее тук в мрака и дъжда. Мисълта за всичко това се оказа непоносима.
Не само че можеше да си тръгне, бе негов дълг да го стори.
Тези мисли не му даваха мира до края на деня. През нощта лежеше буден въпреки умората и си представяше жените, които щеше да извика при себе си, когато се върне в Ямагата, горещите вани, които щеше да си вземе, храната, на която щеше да се наслади. Щеше да си тръгне на сутринта, да се спусне пеша до странноприемницата, в която го чакаха хората му, и да отпътува. Никой нямаше да посмее да го спре.
Когато камбаната прозвуча в полунощ, дъждът бе спрял, макар че все още бе твърде влажно. Шигеру се събуди лепкав от пот, очите му пареха, цялото му тяло бе напрегнато и сковано. Докато бързаше обратно от нужника, около него бръмчаха комари. В мрака прозвуча зов на кукумявка, облаците се разнесоха и на небето заблестяха звезди. До зазоряване оставаха няколко часа. Ако не завалеше отново, вероятно щяха да работят на открито… но на него вече му беше все едно. Нямаше да се измъква тайно като крадец, а просто щеше да си тръгне. След медитацията искаше да се преоблече в собствените си одежди, но те бяха прибрани някъде. Помисли си дали да не заръча да му ги донесат, но се отказа. Отиде в залата, където се провеждаха занятията, с намерението да уведоми отговорника на послушниците за решението си. Другите момчета приготвяха мастилниците си за упражнения по писане.
Преди да успее да каже каквото и да било, по-възрастният мъж рече:
— Не сядайте, владетелю Шигеру. Днес трябва да отидете при Мацуда.
— За какво? — попита Шигеру не особено вежливо, смутен от внезапната пречка, объркваща плановете му.
— Той ще ви каже — отвърна мъжът с усмивка, след което вдигна свитъка за диктовка. — Пригответе се за писане — нареди той на останалите послушници. — Причините за човешкото страдание са многообразни…
— Къде да го намеря? — попита Шигеру.
— Чака ви в стаята си в отсрещната страна на манастира — третата вляво. Будността е начин на живот; глупакът спи, все едно е вече мъртъв — едно от момчетата изпъшка приглушено.
Докато напускаше помещението, Шигеру все още чуваше гласа на учителя, който продължи да диктува: Но вещият е буден и живее вечно.
— Ааа, владетелю Шигеру — Мацуда вече бе на крак, облечен сякаш поемаше на път. — Дъждът спря. Можем да тръгнем днес.
— Учителю, къде отиваме?
— Да изучаваме изкуството на меча. Нали баща ти затова те изпрати при нас? — и без да изчака отговор, посочи към два дървени меча, които лежаха на пода. — Вземи ги.
Докато Шигеру го следваше покрай манастира и през входа, Мацуда рече през рамо:
— Но може би си решил да ни напуснеш.
Двамата спряха в края на дъсчения под да обуят сандалите си. Мацуда запретна полите на робата си и ги втъкна в пояса си, оголвайки нозе.
— По-добре стори същото — рече той. — Иначе дрехите ти ще подгизнат. Кожата съхне по-бързо от плата.
Калдъръменият двор бе осеян с локви, земята издаваше мирис на пръст и дъжд. Отвъд портите мъхът на външния двор сияеше в яркозелено. От натежалата слама на по-старите покриви все още се стичаше вода, но небето между бързо разлитащите се сиви и бели облаци бе дълбока лятна синева.
— Е? — подкани го възрастният мъж, вперил поглед в лицето на Шигеру.
— Не бих си тръгнал, без да се посъветвам с вас.
— Ти си наследникът на клана, владетелю Отори. Можеш да сториш каквото желаеш. Не е нужно да се съветваш със стар глупак като мен.
Шигеру усети как кръвта нахлу в лицето му и затуптя във врата му. Нямаше какво да каже. Единственият му избор бе да се ядоса и да си тръгне, или покорно да поеме след Мацуда. Преглътна гнева си с чувството, че му изгаря вътрешностите.
— Оказахте ми голяма чест, като се съгласихте да ме обучавате — рече той. — Мисля, че съм по-голям глупак, отколкото вие някога сте били.
— Възможно е, възможно е — изсумтя възрастният мъж, като се усмихваше на себе си. — Но на петнайсет всички сме глупци.
Той извика, при което един от монасите прекоси двора откъм кухнята и пристигна при тях с два окачени на тояга вързопа, огън в малка метална съдина и бамбукова кошница.
— Вземи тези — рече Мацуда и посочи вързопите.
Той самият пое металната съдина и кошницата, като вдъхна одобрително. Шигеру пое тоягата и я сложи на едното си рамо, а двата дървени меча — на другото. Монахът се върна с две островърхи сламени шапки, които нахлупи на главите им.
Може и да бе наследникът на клана, но с босите си нозе, със сопата на рамо, със скрито под нахлупената шапка лице той изглеждаше и се чувстваше като слуга. Преглътна отново, а раздразнението го жулеше отвътре.
— Сполай ти — кимна леко Мацуда към монаха.
— Кога да ви очакваме? — попита другият в отговор.
— А, по някое време, знам ли — махна неопределено Мацуда. — Ти по-добре прати още провизии, ако не се върнем до месец.
Ароматът от кошницата вече караше стомаха на Шигеру да се свива от глад, но съдържанието й изглеждаше потискащо оскъдно количество храна за цял месец.
Плътната сянка на външните порти бе приятна; отвъд слънцето изглеждаше жежко, а въздухът — още по-лепкав. Те не поеха по стъпаловидната пътека, която водеше към странноприемницата в подножието на планината, а тръгнаха нагоре, следвайки малък поток, който се спускаше по склона.
Макар и леки, вързопите бяха неудобни за носене през гъсталака, а пътеката бе хлъзгава. Около главата му жужаха насекоми, връхлитаха ги конски мухи, които хапеха настървено. Мацуда вървеше с бърза крачка, катерейки се пъргав като маймуна, докато Шигеру го следваше с усилие. Скоро вече бе мокър, подгизнал колкото от мокрите треви, толкова и от собствената си пот.
След около два часа пътеката се отклони от потока и пое на северозапад. Спряха там да отдъхнат няколко мига, пийнаха от разхладителната вода, след което изплакнаха ръце и наплискаха лица.
— Радвам се, че реши да не си тръгваш — рече Мацуда весело, докато смъкваше шапката си и бършеше лице с ръкав. — Ако го беше сторил, вероятно щях да се почувствам длъжен да приема поканата на Ийда Садайоши да го посетя в Инуяма.
— В Инуяма? — повтори Шигеру удивен. — Че защо бихте отишли там?
— Садайоши, изглежда, смята, че синът му би имал полза от моето обучение. Не би рискувал да го изпрати в Средната провинция, надява се аз да отида при него.
— И щяхте да го сторите?
— Е, аз не харесвам Инуяма. Много е горещо през лятото и студено през зимата. Но Ийда не са фамилия, която може да бъде оскърбена с лека ръка — отвърна Мацуда. — А Садаму все повече печели авторитет на могъщ воин.
— Но вие сте станали монах, отказали сте се от този живот.
— Разбрах за себе си, че преди всичко съм учител, а учителят е нищо без стойностни ученици, които ценят обучението му и са благодарни за онова, което получават от него. Честно казано, не знам какво би усвоил от мен синът на Ийда. Прехвърлил е двайсетте, а на тази възраст навиците — добри или лоши — вече са установени окончателно.
— Няма да обучавате нито Ийда Садаму, нито когото и да било от клана Тохан — заяви гневно Шигеру. — Забранявам, баща ми би сторил същото!
Мацуда заяви:
— Ако има достойни сред Отори, не ми се налага да търся другаде.
Шигеру си спомни мислите, които го бяха тормозили предишната нощ; всички тези желания сега му се струваха повърхностни и лекомислени. Но да отвори уста, за да се извини и оправдае, му изглеждаше също толкова жалко. Стана и взе сопата с вързопите и дървените мечове, без да каже нито дума, твърдо решен да овладее гнева и гордостта си.
Вървяха предимно през гора, макар че понякога тя свършваше и на нейно място следваха тревисти склонове, изпъстрени с цветя — детелини, лютичета, розов глушник. На два пъти подплашен елен се отдалечи с подскоци, а веднъж едър фазан изскочи почти изпод краката им и отлетя. Над главите им се виеха ястреби, а черните им криле се открояваха на фона на синьото небе. Облаците се разнасяха, а откъм юг духаше лек вятър.
Около пладне Мацуда спря в края на едно от тези открити пространства и седна на тревата в сянката на огромен дъб. Отвори кошницата и извади отвътре една от съдините. На дъното, застлано с листа от перила, лежаха шест малки оризови питки. Мацуда си взе една и подаде плетения поднос на Шигеру.
Шигеру събра длани и се поклони в знак на благодарност. В устата му оризовата питка сякаш се смали още повече, а докато стигна до корема му, вече бе като зърно. Втората изчезна също тъй бързо и по никакъв начин не утоли глада му.
Мацуда запали огън, добавяйки суха трева и съчки към тлеещите въглени. Изглежда, не бързаше да продължи. Излегна се с думите:
— Няма много удоволствия, които могат да се сравнят с това.
Шигеру се облегна на ствола на дъба, с ръце под главата. Мацуда е прав, помисли си той. Бе истинско удоволствие да е навън, непознат за всички, необезпокояван от васали и помощници, свободен да бъде себе си, да разбере наистина кой е. След известно време възрастният мъж заспа. Клепачите на Шигеру натежаваха, но той не смяташе, че трябва да спи — не искаше да бъде изненадан и убит от разбойници. Взря се във високите клони на дъба. Те бяха разперени над главата му и сякаш докосваха небето. Дървото притежаваше почти свещено величие. Съзерцаването му извиси собствения му дух, накара го да си представи един непознат свят, който съществуваше навсякъде около него, но бе останал незабележим. Между клоните се бяха разпънали паяжини, които улавяха слънцето, разлюлени от южния ветрец. Около дървото жужаха насекоми, в короната му чуруликаха и пърхаха птици… И несекващото цвърчене на цикадите, неизменният звук на лятото. За тези същества това бе цял един свят, който им предоставяше храна и подслон.
Изпадна в състояние, наподобяващо сън наяве, унесен от топлия следобед и многочислените му звуци. Слънцето просветваше между хвърлящите пъстра сянка листа; дори когато затвореше очи, продължаваше да вижда шарките в черно на червен фон.
Чу силен и непознат птичи зов, който прозвуча от клоните над главата му, и отвори очи. Точно над него бе кацнала птица, която бе виждал само на картини, но я разпозна веднага — беше хоо — свещената птица, която се появяваше само когато страната се управлява от справедлив владетел и в нея цари мир. За клана хоо имаше специален смисъл, тъй като Отори изписваха името си със същия знак и го правеха, откакто императорът го бе постановил, по същото време, когато Джато бе връчен на Такеоши и той бе получил за жена една от наложниците на императора. Шигеру видя червената окраска на гърдите й, гъстото оперение на крилата й, ярките й златисти очи.
Тя се втренчи в него със своите ясни очи, отвори жълтата си човка и за пореден път наоколо се разнесе омайващият й призив. Всички останали звуци секнаха. Шигеру седеше като омагьосан, без да смее да помръдне.
Лек полъх на вятъра накара листата да затанцуват, един слънчев лъч прониза очите му и го заслепи. Когато премести глава и погледна отново, птицата бе изчезнала.
Той скочи на крака, взирайки се в гъстия листак, и събуди Мацуда.
— Какво има? — попита старецът.
— Мисля, че видях… сигурно съм сънувал.
Шигеру бе полузасрамен, решавайки все пак, че е заспал въпреки намеренията си. Но сънят бе толкова жив — а явлението дори и насън не трябваше да се пренебрегва.
Мацуда стана и се наведе да вдигне нещо от земята. Протегна ръка към Шигеру. На дланта му лежеше единствено перо, бяло, с обагрени в червено краища, все едно бе топнато в кръв.
— Хоо е била тук — рече той тихо. Кимна два-три пъти и изсумтя доволно. — В правилното време и при точния човек — рече той, но не обясни повече. Прибра грижливо перото в ръкава на робата си.
— Аз я видях! — възкликна Шигеру развълнувано. — Точно над мен, гледаше ме право в очите. Беше ли истинска? Смятах, че е мит, нещо от миналото.
— Миналото е навсякъде около нас — отвърна Мацуда. — А бъдещето… Понякога си позволяваме да виждаме и в двете. Някои места, изглежда, действат като кръстопътища — това дърво често се е оказвало едно от тях.
Шигеру остана безмълвен. Искаше да попита по-възрастния мъж какво означава тази поява, но думите, които бе изрекъл, вече бяха смалили спомена, а той не искаше да го отслаби още повече.
— Хоо има много специален смисъл за Отори — рече Мацуда, — но от дълго време никой не я е виждал в Трите провинции. Със сигурност не и откакто съм жив. В храма има едно перо, но то е тъй старо, че почти се е разпрашило, толкова е крехко, че вече не се изнася на открито, тъй като би се разпаднало тутакси. Ще задържа това. То е послание за твоето бъдеще — ти си този, който ще донесе мир и справедливост на Трите провинции.
После добави тихо:
— Но бялото перо е обагрено в червено. Смъртта ти ще е в името на справедливостта.
— Моята смърт?
Шигеру не можеше да си я представи. Никога не се бе чувствал тъй жизнен. Мацуда се засмя.
— На твоята възраст всички си мислим, че ще живеем вечно. Но всеки от нас има само една смърт. Трябва да я направим значима. Постарай се смъртта ти да е в точното време, да е важна. Всички се надяваме, че животът ни има смисъл, но е рядка благословия смъртта ни да е знаменателна. Цени живота си — не се вкопчвай в него, но и не го напускай банално.
— Ще имам ли възможност за избор? — запита се Шигеру на глас.
— Един истински воин трябва сам да си я създаде. Във всеки един момент трябва да е наясно за пътищата, които водят към живота или смъртта — неговата собствена, тази на последователите му, на семейството му или на враговете му. Той трябва да реши с ясна мисъл и преценка по кой път да поеме. Постигането на тази яснота е една от целите ти, докато си на този свят.
Той замълча за миг, сякаш за да остави Шигеру да осмисли думите му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-ведро.
— Сега трябва да тръгваме отново, или ще ни се наложи да прекараме нощта в гората.
Шигеру вдигна дървените мечове и вързопите и сложи тоягата на рамо. Нетърпимостта и бунтарството от предишния ден бяха изчезнали. Размишляваше над думите на Мацуда, докато следваше своя учител по стръмната планинска пътека. Щеше да положи всички усилия да изпълни заръките му и да избере собствената си смърт, да се стреми винаги да бъде с ясното съзнание за правилния път… но дано да е след много години, отправи той безмълвна молитва.


Десета глава

Слънцето вече бе заходило зад планинските върхове, отстъпвайки пред падащия синкав здрач, когато двамата стигнаха до едно място, където пътеката се разклоняваше. Там се намираше малка хижа със сламен покрив. От едната й страна неголям навес заслоняваше купчина грижливо струпани дърва. Имаше единствена врата от масивно дърво. Спряха да си измият ръцете и да пийнат от близкия извор. С приближаването им изпод верандата изскочи някакво животинче. Мацуда спря запъхтян при вратата, плъзна я встрани и надникна вътре. Изкиска се доволен:
— Издържала е зимата съвсем прилично. Никой не е идвал от миналото лято.
— Само плъхове — отбеляза Шигеру, вперил поглед в ситните изпражнения по пода.
Шигеру бе оставил вързопите на дървеното стъпало, което трудно можеше да се нарече веранда, макар че изпълняваше същото предназначение. Мацуда приклекна, за да развърже единия, и извади от него шепа дървени стърготини. Постави тлеещите въглени от металната съдина в един мангал, прибави стърготините и внимателно захвана да духа, за да ги разпали. Щом от тях се заизвива струйка дим, той стана отново и взе една метла.
— Аз ще го сторя — рече Шигеру.
— Ще си поделим черната работа. Ти иди и събери подпалки.
Докато търсеше сухи съчки в сгъстяващия се мрак, около главата му бръмчаха комари. Гората тук бе от бук и дъб, с една елша до вира, в който се вливаше потокът. Тук-там се виждаха бели планински лилии и змийски лапад, а до потока блещукаха блатничета. През гъстия листак вече просветваха първите звезди.
Той въздъхна дълбоко.
Падналите на земята клони бяха подгизнали от дъжда, но в долната част на короните и по стволовете имаше достатъчно изсъхнали вейки и той успя да събере наръч подпалки. Долавяше аромата на боровите стърготини откъм хижата — приветлив човешки мирис в самотната гора. Когато пое обратно, откъм вира се обади жаба, а друга й отвърна.
Той натроши подпалките и ги внесе вътре. Подът бе почистен, а Мацуда бе запалил малка лампа и бе разстлал тънката конопена постелка и плътните завивки, за да ги проветри. Стаичката бе изпълнена с пушек.
На металната кука, която висеше от тавана, бе окачено малко котле, което вече почваше да вдига пара. От подсиления огън скоро завря. Мацуда взе сушени гъби от една съдина в бамбуковата кошница и ги добави към водата. След няколко минути свали котлето от куката и изсипа супата в две дървени купички. Изпълни всички тези движения със сръчност и вещина, все едно ги бе извършвал безброй пъти и Шигеру реши, че вероятно през годините в Тераяма, след като е започнал да служи на Просветления, учителят му е пребивавал в хижата неведнъж, сам или с други свои ученици.
Те изпиха супата, след което изядоха последните две оризови питки от кошницата. Шигеру се запита какво ли щяха да ядат на следващия ден; може би щяха да се отдадат на пост. Мацуда му нареди да отнесе котлето на потока, да го изплакне и да го напълни отново — щеше да приготви чай.
Навън вече бе пълен мрак, звездите блещукаха между полюшващите се клони, а на изток луната пръскаше бледо сияние зад върховете. В далечината изкрещя лисица — нечовешки звук, който го накара да си помисли за духовете на планината… и за Такеши, който искаше да бъде обучен на изкуството на меча от таласъмите, също като самия Мацуда. Може би се е случило на същото това място, може би Шигеру щеше да се срещне със същите таласъми, от които да усвои това майсторство, може би щеше да стане най-изкусният воин на меча в Трите провинции, далеч по-добър от Ийда Садаму… реши да не пилее нито миг от времето с Мацуда, пък ако ще да се налага да пости, да носи подпалки или да мете пода — щеше да изпълнява всички задължения на ученика, за да усвои колкото се може повече от своя учител.
Зад колибата имаше малко открито пространство, равно и покрито с трева. Зайци, елени и разни други горски същества идваха да похапнат тук преди залез. Представляваше чудесен естествен тренировъчен терен и Шигеру изгаряше от нетърпение да започне. Мацуда обаче, изглежда, изобщо не бързаше. Събуждаше Шигеру още по тъмно, в онзи черен мрак, предхождащ зазоряването, когато всички звуци на нощта, дори жабите, са замлъкнали. Луната вече бе изсветляла, звездите бяха забулени от мъглата, която се издигаше от мократа земя. Въглените от огъня все още тлееха — дребни светлинки на фона на мрака на планината и гората, които ги заобикаляха.
След като се облекчиха, измиха лица и ръце в потока и пийнаха от водите му, Мацуда рече:
— Ще поседнем за малко. Ако ти предстои да учиш, трябва да си с изпразнено съзнание. Наблюдавай дъха си, не е необходимо да правиш нищо повече.
Възрастният мъж седна с кръстосани крака на малкото дървено стъпало. Шигеру не виждаше лицето му, макар че помежду им нямаше и крачка разстояние. Той също седна, направо на голата земя, с кръстосани нозе, отпуснал ръце върху коленете си и свил пръсти така, че показалците му едва докосваха палците.
Дишаше дълбоко, усещайки как въздухът изпълва гърдите му и излиза през ноздрите му. Вдишваше силно и издишваше леко — поетият въздух бе изпълнен с живот, изпуснатият по някакъв начин му напомняше за смъртта. Неизменно следваше мощно вдишване, тялото му се подчиняваше на собствената си жажда за живот, но един ден този изпуснат дъх щеше да е последен. Въздухът вече нямаше да влиза и да излиза от него. Това тяло, което му бе тъй познато и тъй скъпо, щеше да се разложи и да се разпадне — накрая дори костите му щяха да се разпрашат. Но духът му? Какво щеше да се случи с него? Щеше ли да се прероди в безкрайния кръговрат от живот и смърт? Или щеше да се озове в ада, запазен за привържениците на злото, както проповядваха някои секти? Може би щеше да се оттегли в някое уединено светилище, като това, в което се намираха, както вярваха селяните, или пък в Тераяма, където потомците му щяха да идват, за да почетат паметта му и да му се поклонят?
Неговите потомци… щеше да се ожени, да има деца… побърза да възпре мислите си, които се бяха устремили в тази посока. Нямаше сега да мисли за жени. Отвори очи и се взря виновно в Мацуда. Очите на възрастния човек бяха затворени, но той каза тихо:
— Съсредоточи се в дишането си.
Вдишване, издишване. Мислите се въртяха около него като зли духове или демони, опитвайки се да привлекат вниманието му. Тъй както майсторът на лъкове дяла стрели, а майсторът ездач обяздва коне, човек трябва да овладява блуждаещите си мисли.
Но конете му напомниха за Кийошиге и за черния жребец, който му бе оставил. Имаше чувството, че може да вижда през очите на коня, да усеща вкуса на лятната трева в наводнените ливади; копнееше да почувства животното под себе си, гъвкавото и овладяно напрежение, вълнението в извивката на шията и гърба, удоволствието да управлява същество, толкова по-голямо и мощно от самия него. А и стрелите — усети как ръцете му изоставят позата на медитация и потръпват, изпълнени с копнеж да стиснат лъка, юздите, меча.
Вдишваше, издишваше.
Ако не можеш да успокоиш себе си, какво се надяваш да научиш?
Думите проникнаха в слуха му — знаеше, че ги е изрекъл Мацуда, но въпреки това имаше чувството, че идват от някакъв друг източник, от някакво място на истина в самия него. Повтори ги едва чуто. Ако не можеш да успокоиш себе си. Сляха се с дъха му. За няколко мига съзнанието му се изпразни. Само че почти веднага шумните мисли нахлуха обратно. Значи ето какво са имали предвид моите учители! Успях, постигнах го. Може би сега вече ще мога да започна работа с меча.
Нетърпението го завладя. Сякаш в отговор тялото му започна да се оплаква, че му е неудобно. Краката му се бяха схванали, коремът му беше празен, а гърлото му — пресъхнало. При все това Мацуда, поне три пъти по-възрастен от него, въобще не помръдваше, само дишаше спокойно… вдишваше… издишваше.
Ще стана като него, помисли си Шигеру. Непременно. Опита се да долови дишането на своя учител и да го следва. Наблюдаваше се как диша. Навътре… навън…
Откъм дърветата долетяха птичи трели. Дрозд подхвана песен. Шигеру отвори очи за момент и осъзна, че е по-светло. Различи очертанията на хижата, силуетите на дърветата отвъд фигурата на Мацуда, който седеше над него. Помисли си за закуска и устата му тутакси се изпълни със слюнка. В Хаги по това време кухните оживяваха, огнищата вече бяха запалени, супата вреше, готвачите режеха зеленчуци, прислужниците приготвяха чай — цялата армия от слуги, които поддържаха водения от него живот, бяха будни и работеха сръчно и безшумно. Откакто се помнеше, можеше да им нарежда — дори по време на глад, след природни бедствия като тайфуни, суша или земетресения, когато мнозина в Трите провинции нямаха какво да ядат, той не бе гладувал. Сега се беше отказал от всичко, беше станал един от тях, зависим изцяло от волята на друг. Беше се доверил на Мацуда, вярваше, че възрастният човек може да го научи на нещата, които трябваше да знае. Макар и с неохота, предостави волята си на тази на своя учител, остави мислите си за храна да проникнат в съзнанието му и отново да го напуснат… вдишваше… издишваше. Мисълта му застина, подобно на току-що обязден кон, който накрая приема, че колкото и да рита и да се изправя на задните си крака, няма да хвърли своя ездач. Видя как всичките му желания, всичките му копнежи могат да бъдат удовлетворени или оставени да се разсеят. Проумя какво имаше предвид неговият учител, когато му говореше за избора. В настъпилата неподвижност проникна усещане за собствения му дух, вълна върху повърхността на океана; заля го покой, съпроводен от състрадание към всички същества, състрадание към самия него, почит и любов към Мацуда.
Усети внезапна топлина, когато слънцето огря високите върхове около тях. Неволно отвори очи и видя, че Мацуда го наблюдава.
— Добре — рече старецът. — Сега да похапнем.
Шигеру стана, без да обръща внимание на схванатите си нозе, и влезе в хижата. Взе котлето, отиде до потока, напълни го с вода, донесе дърва и запали огън. Когато димът се разнесе — подобно на желание, отбеляза мислено той, — а пламъците станаха силни и ярки, окачи котлето на куката и изчака водата да заври. Събра завивките и ги просна на слънце да се проветрят, опитвайки се да имитира начина, по който Мацуда вършеше тези неща, с неговите сръчни и пестеливи движения. Нещо от часовете медитация обагри действията му, вдъхна им целеустременост и съсредоточеност.
Мацуда обу сандалите си и даде знак на Шигеру.
— Да видим какво ще ни предложи гората тази сутрин.
Взе малка кошница и сечиво за копаене — острие, забито в извита дървена дръжка — и двамата поеха нагоре по стръмната пътека в западна посока, усещайки топлината на слънчевите лъчи в гърба си. Известно време пътеката криволичеше между огромни канари и катеренето бе трудно, но след това теренът стана равен и пред тях изникна открито пространство. Наоколо растяха кедри, кипариси и смърчове, но на границата между него и гората все по-нагъсто избуяваше папрат, чиито клонки се виеха в змиевидни спирали. Мацуда показа на Шигеру как да отреже най-нежните; после двамата поеха през гората, докато стигнаха до малък планински вир. Беше пълен с птици, чапли и диви патици, които се разлетяха с резки писъци при тяхното приближаване. Около него растяха див лотос и репей. Мацуда отскубна малко лотос от водата заради сочните му корени и изрови стръкчета репей от меката пръст. Корените му бяха дълги и тънки, а месестата им част се белееше под тъмната пореста ципа.
По това време на годината все още бе твърде рано за гъби или сладки диви картофи, но по обратния път двамата намериха пресен киселец и потънали в искряща зеленина храсти глог. Мацуда похапна от тях вървешком и Шигеру го последва. Вкусът съживи ярки спомени от детството му. Обелиха репея и го оставиха да се накисне, но основната част от сутрешната беритба използваха за закуска, след като я свариха на супа. В остатъка от течността Мацуда изсипа сухи оризови зърна и ги сложи настрана да набъбнат. После нареди на Шигеру да се заеме с упражненията за загряване, които бе усвоил в храма.
— С празно съзнание — добави той.
Храната и топлината на сутрешното слънце бяха примамили демона на съня. Шигеру се помъчи да го прогони, докато се занимаваше с обичайните дейности, мислейки за момчетата в храма, като се питаше дали в този момент правят същото, постигайки далеч по-изпразнено съзнание. Но имаше нещо в тези упражнения, осъзна той, което се съчетаваше с медитацията и я усилваше. Също както упражненията за ума му бяха посочили как да направлява мислите си, така използването на телесните мускули доведе до контрол както над ума, така и над тялото. Отпадналостта изчезна, заменена от очакване и бдително спокойствие.
Движеше се с равномерното темпо, което бе усвоил в храма, възпроизвеждаше всяко упражнение почти несъзнателно в една вече овладяна последователност. Усети, че тук, в самотната гора, нетърпението, което бе изпитвал в храма, вече го няма. Смяташе, че се е упражнявал старателно, но сега осъзна колко много не му е достигало, колко раздвоено и слабо е било вниманието му, до каква степен собствената му горделивост го е забавяла и заслепявала. Наблюдаваше дишането си при всяко отделно упражнение и чувстваше как слънцето, въздухът, земята под нозете му сякаш следват всяко вдишване и издишване и протичат през него. Светът наоколо бе готов да подели мощта си с него — своята енергия, лекотата, устойчивостта. Той просто трябваше да приеме тези дарове и да почерпи от силата им.
— Добре — рече Мацуда. — Учителите в храма се тревожеха, че ти липсва съсредоточеност — най-големия недостатък на баща ти, опасявам се, — но се надявам да докажем, че грешат. Затегни си робата — сега малко ще ускорим темпото.
— Да донеса ли тоягите? — попита Шигеру, но Мацуда вдигна ръка.
— Когато реша, че си готов, сам ще ти кажа.
Запретнал собствената си роба, възрастният мъж застана пред Шигеру, вкопал нозе в песъчливата земя.
— Сега внимавай!
Движението бе тъй бързо, че Шигеру едва успя да го проследи. Виждаше очертанията на стареца, но през съсухреното му тяло, през жилестите му крайници за миг премина нещо вечно — някаква сила, която преобрази учителя му. Той застина със зяпнала уста. Мацуда видя изражението му и прихна.
— Няма никаква магия, никакво вълшебство или каквото и да е там от тоя порядък. Всеки може да го направи. Просто трябва да работиш усилено и да изпразниш съзнанието си. Подготвяш тялото си за жизнената сила, която да проникне в него, и после я използваш пълноценно. Нужни са само тренировки — упражнение и повторение. Все още не ти достига търпение, но ще го придобиеш.
Шигеру се подготви да възпроизведе движенията на своя учител, удивен, че три пъти по-възрастен от него човек може да се движи с такава бързина. Но в края на тренировката, когато слънцето бе достигнало най-високата си точка в небето, той вече почваше да осъзнава, че упражненията, които бе усвоил, предоставяха на тялото му модела на движение. Мускулите му се бяха подготвили за това.
— Въпрос на последователност — рече той на Мацуда, докато двамата бършеха потта от лицата си. — Изграждаш едно нещо на основата на друго.
— Да, като повечето неща, които си струва да се правят — рече старецът. — Усърдна работа, безкрайно търпение и учене от онези, които са изпреварили останалите.
Изглеждаше в чудесно настроение, затова Шигеру събра смелост да каже:
— Хората говорят, че са ви обучавали зли духове.
Мацуда се засмя:
— Учеше ме един свят човек, който живееше в планината. Някои го смятаха за зъл дух… таласъм или даже великан човекоядец, но той си беше човешко същество, макар и от рядък вид. Бях го издирил и му служих като ученик, точно както ти сега ми служиш. Само че той беше много по-строг от мен в поставянето на задачи. Цяла година само му носех дърва за огрев и му миех съдовете, докато изобщо признае съществуването ми. В края на краищата аз бях само един скромен воин — времето ми си беше мое собствено. Твоят случай е по-неотложен. Не разполагаме с цяла вечност.
Когато се върнаха в хижата, видяха, че някой бе пристигнал безшумно и бе оставил приношения от просени питки и сухи гъби, две малки осолени сливи и пресни бамбукови филизи. Мацуда се поклони с благодарност.
— Кой е бил? — попита Шигеру, като се оглеждаше. — Кой знае, че сме тук?
— На по-малко от два часа път оттук има малко селце. Местните често идват да оставят приношения за божеството, което предоставя вода за техните оризища. Делят каквото имат с него и с нас.
Шигеру също се поклони с признателност към непознатите земеделци, които проявяваха такава щедрост.
— Моят брат Такеши иска да бъде обучаван от таласъми — рече той, когато храната свърши.
— На колко е сега? На десет?
— Четири години по-малък от мен. Миналата година стана на единайсет.
— Ех, как бързо лети времето — рече Мацуда. — Надявам се и той да дойде в Тераяма.
— Такеши ще стане по-добър боец от мен. Много е безстрашен. Когато беше на осем, уби едно момче, което беше по-голямо от него — Шигеру замълча за момент и после добави: — Аз не съм убивал никого.
— В мирно време не се налага — рече тихо Мацуда. — Цялото ти обучение може да изглежда като подготовка за война, но се надяваме да бъде и възможност за нейното предотвратяване. Има много начини да се избегне една война — чрез съглашения или сключване на брак — ала най-добрият е да си достатъчно силен, за да накараш врага добре да се позамисли, преди да те нападне, без обаче да си твърде агресивен, за да не се почувства застрашен. Дръж меча си в ножницата, докато е възможно, но веднъж изтеглиш ли го, не се колебай да го използваш.
— Отори достатъчно силни ли са, за да не допуснат война с Тохан? — попита Шигеру, спомняйки си за момчетата Китано в Инуяма.
— Фамилията Ийда са прекалено властолюбиви. Човек поеме ли по пътя на властта, нещата, които могат да го спрат, освен собствената му смърт, са твърде малко. Той постоянно се стреми да бъде най-великият и живее в постоянен страх, че някъде някой друг е по-велик от него и ще го свали от власт. И, разбира се, това неизменно се случва, защото всичко, което има начало, има и край.
В сянката, хвърляна от стрехите, армия мравки бяха налазили едно умряло водно конче и ръфаха тялото му с миниатюрните си челюсти.
— Водното конче се рее във въздуха — отбеляза Мацуда, — но мъртвото му тяло става храна за мравките. Всички живи същества се раждат и всички трябва да умрат.
— Вие сте се отказали от светските си желания, за да следвате ученията на Просветления — рече Шигеру. — Изпитвате състрадание към всички живи същества. Най-светият е проповядвал на своите ученици да не струват зло никому. При все това вие сте моят учител, който ме обучава на изкуството на войната. Не ми е възможно да ви следвам, дори и да исках. Имам задължения към своята фамилия, към клана си, към страната си. Не мога да се отрека от дълга си.
— Никога не бих очаквал от теб да го сториш. Твоят път е в този свят. Но вярвам, че е възможно да живееш в него, без да му бъдеш роб. Ако успея да те науча на това, ще съм доволен — добави Мацуда. — Освен на майсторството с меча и изкуството на войната, естествено, но да отговоря на твоя въпрос — да, на Отори ще им се наложи да се сражават с Тохан. През следващите пет години, предполагам. Или по южната, или по източната граница.
— Владетелят Китано от Цувано изпрати синовете си в Инуяма — рече Шигеру. — Приех го като предателство към мен.
— Ногучи също прави преднамерени приятелски жестове към фамилията Ийда. Това са сламките, които указват посоката на вятъра. И двамата мъже определят действията си, движени най-вече от собствените си интереси. Ногучи е страхливец и нагаждач. Те очакват война и не смятат, че Отори ще победят.
— Те са предатели! — възкликна гневно Шигеру, загубил напълно доскорошното си състояние на търпение и благост. — Трябва да се върна в Хаги.
— Баща ти все още е глава на клана. Той би трябвало да знае как стоят нещата. Зависи от него и съветниците му да се справят с настоящото положение.
— Моят баща… — започна Шигеру, но после замълча, тъй като не искаше самият той да прозвучи като предател.
— Това е един от уроците на зрелостта — рече Мацуда. — Да виждаме родителите си съвсем ясно, да познаваме техните силни страни и слабости и въпреки това да им отдаваме подобаващата почит.
— Моят баща има много недостатъци — заяви Шигеру с болка. — Ако Отори бъдат победени от Тохан, ще е заради това.
Мацуда каза:
— Да се надяваме, че началото на войната ще се отложи достатъчно, за да можеш да участваш по-дейно в управлението на клана. И че ти самият няма да станеш жертва на същите слабости — добави той сухо.
— Вие сигурно ги познавате достатъчно добре — отвърна Шигеру, усещайки как кръвта нахлува в главата му. — И те наистина не са малко!
— Обичайните слабости на Отори, без съмнение. Прекомерна сприхавост, липса на търпение, склонност към слепи увлечения. Това са дребни недостатъци, с които ще трябва да се пребориш.
— Ще положа всички усилия — обеща Шигеру.


Единайсета глава

Дните потекоха един след друг, подчинени на строгия ритъм на медитации и упражнения, подобно на повтарящи се мотиви в тъкано платно. По пладне или след вечеря Мацуда често говореше за историята или политиката на клана, както и за военните стратегии. Задаваше въпроси на момъка относно досегашното му обучение — от Шигеру се очакваше да помни всичко. Паметта на Мацуда бе удивителна, а Шигеру усещаше как неговата собствена става все по-остра, докато поглъщаше онова, което му преподаваше възрастният мъж.
След като в продължение на две седмици Шигеру всеки ден повтаряше многократно движенията на своя учител и правеше самостоятелни упражнения, една сутрин Мацуда му нареди да донесе тоягите на тренировъчния терен. Шигеру бе удивен до каква степен бе успял да подобри координацията си и състоянието на собствените си мускули. В Хаги го бяха смятали за талантлив ученик, но онова момче бе бавно и непохватно в сравнение с формата, която бе постигнал тук. Сега тоягата бе станала онова, което трябваше да бъде мечът — продължение на собствената му десница и ума му. Движеше се светкавично като мисъл, с цялата вложена в удара сила. А по обратния път бе гъвкава като собствените му мускули, тъй бърза и управляема като собствената му десница. Вдишване, издишване. Изпразването на съзнанието, което бе успял да постигне в медитация, сега му се удаваше без усилие. Не мислеше с кого се сражава, забравяше, че Мацуда е негов учител, бе безупречен воин; успя да превъзмогне дори завладяващото желание да надхитри, да пребори своя противник — виждаше само движенията на атакуващия и реакциите му в отбрана и контраатака.
В късния следобед Шигеру бродеше по планинските пътеки, проучваше околността и събираше диви растения, които можеха да им послужат за храна. Понякога му се струваше, че долавя шумове от човешки движения или се чувстваше наблюдаван, а веднъж дори попадна на следи, подсказващи, че някой е копал самакитка, корени от змийски лапад и птиче гнездо. Само че не видя никого в гората, макар че от време на време някой земеделец или жена от селото пристигаха с приношения от храна. Ако се срещнеха, Мацуда им даваше благословия и ги подканяше да пийнат от извора, докато Шигеру ги разпитваше за техните стопанства и посеви, искаше да разбере как предсказват времето, да научи повече за техните предания и лекове. Първоначално те мълчаха притеснени, но с всяка изминала седмица все повече се отпускаха пред него.
Мацуда го подигра за този негов интерес, като му заяви, че в някой предишен живот сигурно е бил селянин.
— Ако всички бяхме воини, щяхме да умрем от глад — отвърна Шигеру. — Никога не трябва да забравяме кой ни храни!
— Вече по-мъдър от повечето воини в Хаги — рече Мацуда сякаш на себе си.
— Ако има война, аз трябва да съм воин — заяви Шигеру непринудено. — Но ако цари мир, ще съм земеделец и никой няма да остане гладен в Трите провинции.
Настъпи лятното слънцестоене, а после и дните на големите празници, но Мацуда не показа с нищо, че възнамерява да се върнат в храма. Няколко дни преди Празника на мъртвите от Тераяма пристигнаха двама монаси и донесоха храна, торби с ориз и сушени зеленчуци, каче с туршия и друго с осолена риба. Всичко това изглеждаше като пищно угощение след оскъдната храна от последните седмици. Носеха и новини от Хаги за доброто здраве на фамилията Отори и писмо от Такеши.
— Пита ме дали съм срещнал таласъми — рече Шигеру, докато четеше с нетърпение. — Паднал от Карасу — моя черен кон — и един ден виждал двойно.
Усети как старата тревога заплашва да го залее и преглътна, потискайки я с усилие на волята.
— Казах му да не се качва на черния… Обязден е наскоро и е твърде силен за едно дете. Надявам се, че не е пострадал по-сериозно, отколкото си мисли.
Не си бяха взели пособия за писане, тъй че не можеше да му прати отговор, но монасите обещаха да проводят пратеници до Хаги, за да разберат повече подробности. Поговориха малко по време на вечеря — за честванията в храма, за доброто здраве и силния дух на игумена, за напредъка на послушниците. Двамата посетители останаха да пренощуват и дълго време прекараха в безмълвна медитация заедно с Мацуда и Шигеру. Колибата бе твърде малка за четирима, тъй че Шигеру спа отвън под звездите. Беше знойна нощ и той спа леко, като често се будеше от бухане на кукумявки, квакане на жаби и бръмчене на комари. Веднъж в далечината се разнесе вой на вълк, а точно преди зазоряване някой премина покрай главата му на меки лапи — той отвори очи и видя едно тануки, което се бе втренчило в него. Щом помръдна, животното се шмугна под колибата.
Стана и видя, че другите трима са будни, и то от известно време, тъй като вече седяха в медитация. Той се присъедини към тях, черпейки сила от избледняващата нощ и настъпващия ден. Насочи мислите си към Такеши и се помоли брат му да се е възстановил напълно, макар че се питаше дали някаква молитва можеше да подейства по този начин. После успокои мислите си и се съсредоточи върху дишането си.
Щом се развидели напълно, донесе вода, подуха леко въглените, за да разпали огъня, и добави сухи съчки, след което се зае с приготвянето на храната, както вече правеше за Мацуда всеки ден. С конопената си роба, втъкната в пояса му, Шигеру изглеждаше почти като монасите, без да се смята косата му. Чувстваше, че може да бъде един от тях — най-младия, значи слугата. Гостите не показаха удивление, че наследникът на клана им прислужва смирено, макар че по-младият му благодари сърдечно, а по-възрастният хвърли бърз поглед към Мацуда, който само леко се усмихна в отговор. Двамата монаси тръгнаха веднага след закуска, без да губят време, поемайки надолу по планинската пътека. Вече бе доста горещо; някъде в далечината, където над последните хребети се събираха тежки облаци, отекна гръмотевица. Небето над тях бе мораво-синкаво, а слънчевата светлина бе обагрена в бронзово.
— Започвай си упражненията — нареди Мацуда. — Бурята ще ни достигне още преди пладне.
Чувстваше се отпаднал, но умората му се разсея тутакси, щом се захвана с обичайните упражнения. Мацуда продължи да медитира, но след около час се изправи, запретна полите на робата си, втъкна ги в пояса си и взе тоягите. Шигеру се поклони на своя учител и пое едната, изпитвайки обичайното удоволствие от нейната уравновесена тежест и гладкостта й.
Отново изтрещя гръмотевица, този път по-близо. Въздухът бе наситен с напрежение подобно на светкавица.
През следващите няколко седмици с всеки изминал ден атаките на Мацуда ставаха все по-мощни. Той владееше тоягата до съвършенство и затова Шигеру не се боеше, че може да бъде наранен, но вече бе понесъл достатъчно леки удари и се бе сдобил с достатъчно синини, за да приема всяка схватка напълно сериозно. Този ден учителят му изглеждаше още по-свиреп. Двойно по-силна, поредната му атака изтика Шигеру до ръба на тренировъчния терен. Той чувстваше, че учителят му търси у него нещо повече, предизвиквайки го до краен предел, за да достигне до някаква още несъбудена мощ. Усети как в гърдите му се надига гняв — страничен удар по врата бе причинил болезнено парене. От безпощадното слънце го болеше глава, целият бе в пот, която се стичаше по челото му и смъдеше в очите му.
Третата схватка бе още по-яростна. До този момент Шигеру бе смятал, че Мацуда никога няма да го нарани, но сега изведнъж враждебността на възрастния човек му се стори съвсем реална. Тя разклати увереността му повече отвсякога. Доверието, което имаше в своя учител, се разколеба, предходни дребни опасения се навързаха в една цялостна картина. Той възнамерява да ме убие, помисли си Шигеру. Каза, че ще ходи в Инуяма, явно е в съглашателство с Ийда. Ще ме убие тук уж случайно и ще се присъедини към Китано и Ногучи в тяхното предателство. Отори ще бъдат свалени от власт, а Средната провинция — безвъзвратно загубена.
В гърдите му изригна непозната ярост, тъй силна, че заличи всичко в съзнанието му. А в празнотата нахлу силата, която дори не подозираше, че притежава, не и до момента, в който осъзна, че се сражава за живота си и за всичко, което му е скъпо.
Цялата почит към Мацуда се изпари — ако бе изпитвал някакво благоговение към стареца, сега от него не остана и следа. Хвърли се в устремна атака. Мацуда парира първия удар, но вложената сила наруши леко равновесието му. Той я преобразува във финт, за да възстанови стабилността си, но в този момент Шигеру заобиколи така, че учителят му се озова на стръмния склон и слънцето блесна в очите му. Спомни си за мощта на света и съзря начин, по който да я използва. Нанесе удара си с цялата сила и бързина, на която бе способен, възползвайки се от разкрилата се в защитата на Мацуда пролука, при което го уцели отстрани в главата с трясък, наподобяващ гръмотевица.
Възрастният мъж изстена неволно и се олюля. Шигеру хвърли тоягата, отвратен от онова, което бе сторил.
— Учителю!
Мацуда отвърна:
— Добре съм, не се тревожи — после лицето му пребледня. По челото му изби пот. — Май е по-добре да седна.
Шигеру му помогна да стигне до верандата и да се настани на сянка, после донесе завивки, върху които да легне, и вода, за да промие удареното място, което вече бе подуто и мораво.
— Не бива да заспивам — измърмори Мацуда. — Не ме оставяй да заспя! — след което тутакси затвори очи и захърка.
Шигеру го разтърси.
— Учителю, събудете се! Не заспивайте! — но не успя да го събуди.
Ще умре! Аз го убих! Първата му мисъл бе да доведе помощ. Монасите бяха тръгнали преди час… но може би ако тича… и вика… щяха да го чуят и да се върнат. Те щяха да знаят какво да сторят. Но редно ли беше да остави Мацуда сам? Трябваше да решава незабавно, а да предприеме каквото и да било, му изглеждаше за предпочитане пред това да бездейства. Обърна възрастния човек на една страна, тикна купчина дрехи под главата му и го покри с плътната завивка. Напълни чаша с вода от потока, навлажни устните на Мацуда и я остави до него.
После се втурна надолу по планинската пътека, като викаше.
— Хей! Чувате ли ме? Върнете се! Върнете се!
Беше тичал близо три километра, когато си даде сметка, че е безполезно. Монасите имаха твърде голяма преднина, никога нямаше да ги настигне. Слънцето проблесна в един последен ослепителен изблик, след което бе погълнато от буреносните облаци. Светкавица за миг разсече небето и после целият свят сякаш потъна в мрак. Изтрещя гръмотевица и почти незабавно рукна дъжд.
За броени мигове се измокри до кости. Точно както бе казал Мацуда, бурята се развилня преди пладне. Шигеру се притесни още повече, задето бе оставил стареца. Почувства, че трябва да се върне при него. Но когато се обърна, за да поеме обратно, вече изобщо не бе толкова сигурен къде се намира — дъждът му пречеше да се ориентира и трябваше да минат няколко мига, докато си даде сметка, че в своя сляп устрем по склона бе свърнал в погрешна посока. Опита се да следва собствените си стъпки, но пътеката, по която се бе спуснал, вече бе наводнена, а без някакъв знак, който да го ориентира, изобщо не бе сигурен накъде да върви.
Пред него се разнесе силен трясък и ослепителна светкавица разсече върха на един кедър. Дървото се подпали с пращене и запуши, тъй като дъждът гасеше пламъците. Шигеру спря за момент, уплашен, че кедърът може да рухне, но макар и разцепено, дървото не падна. В мига, в който спря, Шигеру си помисли, че през дъжда вижда пред себе си фигура на мъж, намерил подслон под една издатина в скалата.
Шигеру извика:
— Хей, моля, помогнете ми! Загубих се.
Непознатият обърна глава в посока към Шигеру. Погледите им се срещнаха и мъжът изчезна.
Не се беше преместил или избягал, а просто се беше стопил. В първия миг беше там, а в следващия вече го нямаше.
Видях зъл дух, помисли си Шигеру, но в такъв момент би приел помощ и от демоните на ада. Втурна се към скалата, викайки:
— Не си отивайте! Нуждая се от помощта ви. Учителят ми е ранен. Загубих се, а трябва да се върна при него.
Дъждът се спускаше като плътна завеса от ръба на скалата. Той спря за момент под заслона и избърса водата от очите си. Шумът от бурята заглушаваше всички други звуци, но той внезапно усети, че до него стои друг човек. Протегна ръка и извика стреснато, когато докосна жива плът, която постепенно ставаше видима, трептейки в сумрака.
Не изглеждаше като таласъм, с втренчен поглед и дълъг нос, но вероятно бе някакво свръхестествено същество, някакъв планински дух или призрак, който не може да намери покой, убит на това място и останал неотмъстен. Видя млад мъж, може би седем-осем години по-възрастен от него, с бледо, подвижно лице и странни, непроницаеми очи, в които се четеше и присмех, и любопитство. С изключение на очите, във външността му нямаше нищо изключително — носеше обикновени дрехи, къса връхна дреха върху препаска, с голи нозе и скрити под кърпа коси; не изглеждаше въоръжен, но Шигеру видя как десницата му се приближи до гърдите и предположи, че там има скрито оръжие.
Хукнал така внезапно от хижата, той самият изобщо не бе въоръжен. Но пък и какво ли оръжие можеше да е от полза срещу този дух от планината, който изчезва и се появява когато си поиска? Наложи си да заговори.
— Който или каквото и да си, моля те, помогни ми! Моят учител е ранен — тръгнах да търся помощ, но се загубих. Той е в хижата близо до потока, при светилището.
— Твоят учител? Кой е той?
— Мацуда Шинген, от Тераяма.
— А ти кой си?
— Просто един от неговите послушници. Моля те, покажи ми пътеката!
Мъжът се усмихна леко, но не каза нищо. Отстъпи крачка назад и дъждът се посипа отгоре му; той изчезна отново. Шигеру потисна вик на разочарование и излезе на дъжда, твърдо решен да поеме по стъпките си и да разбере къде се бе отклонил. И в този момент на известно разстояние пред себе си видя тъмната фигура да се появява отново. Непознатият се обърна и му кимна.
— Върви след мен! — викна мъжът.
Поеха право нагоре по склона, следвайки тясна лисича пътека, като от време на време се отпускаха на четири крака, за да изкатерят някоя скала или да преминат през гъсталак. Мъжът се движеше доста по-напред и изчезваше всеки път, когато Шигеру се окажеше твърде близо, но винаги се появяваше отново. Все едно бе воден от лисица — и Шигеру се запита дали наистина не бе омагьосан от някой лисичи дух, който го отвеждаше в света на духовете. Проливният дъжд, зеленикавата светлина, трясъкът на гръмотевици, сребристосинкавите ивици на светкавиците — всичко това сякаш идваше от някакъв непознат свят, в който нормалните правила на живота не действаха и всичко бе подвластно на магията. Неговата реалност се бе разтресла, от което му се зави свят и му призля, все едно бе получил удар в главата. Какво ли ставаше с Мацуда? Ами ако вече е издъхнал? Не само бе наранил своя учител, но и се бе провалил напълно, опитвайки се да му окаже помощ.
Прехвърлиха малък хребет и започнаха да се спускат. Внезапно Шигеру разпозна мястото. Не потъваше все повече в света на духовете, а слизаше към хижата по пътека, която бе използвал неведнъж. Втурна се напред, без да се интересува дали е надминал човека дух, мислейки единствено за Мацуда. Тичаше така, че гърдите му щяха да се пръснат.
Дъждът се стичаше от стрехите на колибата, биеше по земята под тях и потичаше на кални ручеи към вира. Мацуда лежеше на една страна, точно както го бе оставил, и все още спеше, но вече без да хърка.
Шигеру коленичи до него — завивките бяха подгизнали и кожата на възрастния човек бе станала лепкава.
— Учителю! Господарю Мацуда! — той го разтърси леко.
За негово облекчение клепачите на Мацуда трепнаха, но той не се събуди. Настъпи лека промяна в ритъма на дъжда и водачът на Шигеру изникна на верандата. Той също коленичи и докосна шията на възрастния човек, търсейки пулса му.
— Какво стана?
— Ударих го, докато тренирахме. Той ме обучава на бой с меч.
— Ти си ударил Мацуда? Що за послушник си? Приличаш ми на някой от Отори.
— Аз съм Отори Шигеру, пратен съм в Тераяма за година, това е част от моето обучение.
— Владетелю Шигеру, за мен е чест да те срещна — рече мъжът, а в гласа му прозвуча скрита ирония.
Той не спомена собственото си име. Отново се приведе над Мацуда, повдигна клепачите му и се взря в очите му. После внимателно опипа натъртеното място на слепоочието.
— Не мисля, че си му счупил черепа. Просто от удара ти е изпаднал в несвяст. Скоро ще дойде на себе си. Имам тук някои билки… върбина, върбова кора и разни други неща. Направи му чай от тях — ще уталожи болката и виенето на свят. Не се отделяй от него. Опасността не е толкова от удара, колкото от възможността да се задави и после да се задуши. — Той извади малка торбичка и я подаде на Шигеру.
— Благодаря — рече Шигеру. — Много съм ти признателен. Ела при мен, когато се върна в Хаги, и ще бъдеш възнаграден.
Гласът му заглъхна и той се почувства глупаво, защото какво възнаграждение можеше да предложи на лисичи дух? При все това, когато мъжът стоеше пред него, изглеждаше съвсем истински и обикновен.
— Може някой ден да дойда в Хаги.
— Винаги си добре дошъл. Кажи ми името си.
— Имам много имена. Понякога хората ме наричат Лисугера — той се засмя на изражението на Шигеру. — Погрижи се за своя учител — поклони се ниско и завърши: — Владетелю Отори — с тон едновременно почтителен и присмехулен. После изчезна.
Шигеру пренесе Мацуда в колибата и го положи на постелката, разпали огъня и донесе прясна вода. Беше мокър до кости. Съблече дрехите си, за да ги изсуши, и седна край огъня, докато водата заври. Не беше студено, а когато в късния следобед дъждът намаля, горещината се завърна, даже още по-знойна от преди.
Привечер Мацуда се размърда. Изглежда, изпитваше болка. Шигеру бързо приготви настойката и помогна на стареца да се надигне и да я изпие. Мацуда не каза нищо, но потупа ръката на Шигеру, сякаш да го успокои. После легна отново. Билките подействаха бързо. Старецът спа дълбоко и спокойно до зазоряване.
Шигеру дремна малко, но повечето време остана буден, размишлявайки над странните събития от изминалия ден. Вече не смяташе, че непознатият е свръхестествено същество. Сега, когато можеше да мисли по-спокойно, му стана ясно кой би могъл да бъде странният му помощник — само член на Племето. Беше изчезвал и изниквал отново точно както бе описал баща му, разказвайки за жената, в която се бе влюбил. Какво удивително умение, колко полезно би било да го притежаваш; ненапразно военачалници, подобно на фамилията Ийда, използваха такива мъже за шпиони. Колко уязвим изглеждаше собственият му клан! Каква защита би могла да съществува срещу подобни способности? Неочакваната среща бе разпалила любопитството му да научи повече за тях, да открие как би могъл да предпази себе си и хората си от Племето… и дори как да ги използва за собствена изгода.
Избягваше да мисли за най-странното от всичко случило се през този ден — как той, послушникът, бе победил в схватка своя учител; бе обезвредил Мацуда Шинген. Изглеждаше още по-невероятно от мъжа, който можеше да става невидим.
Горещината намаля, излезе лек вятър и птиците възвестиха зората. Шигеру седна с кръстосани крака и започна сутрешната медитация. Когато отвори очи, беше съвсем светло, а Мацуда се беше събудил.
— Имам нужда да се облекча — рече старецът. — Помогни ми да изляза.
Вървеше малко неуверено, като се олюляваше, но иначе изглеждаше добре. След като свърши, отиде до извора и изплакна уста.
— Главата боли ли ви? — попита Шигеру, докато му помагаше да се прибере обратно в колибата.
— Вече не толкова. Онова, което ми даде снощи, подейства.
— Много съжалявам — подхвана Шигеру.
— Няма за какво да съжаляваш — рече Мацуда. — Бъди горд със себе си. Това си е постижение. Отдавна никой не ме е подреждал така. Пък и аз не съм толкова млад, колкото едно време.
— Беше си щастлива случайност — рече Шигеру.
— Не мисля. Но кой беше тук с теб?
— Срещнах в гората един човек. Бях се втурнал след монасите и се заблудих… Имаше страшна буря…
— Паникьосал си се, с други думи — отбеляза Мацуда.
— Мислех, че съм ви убил!
— Ако го беше сторил, щях да съм си го заслужил — засмя се Мацуда. — Няма защо да изпадаш в паника. Кой беше… някой от селяните? Трябва да разбера съставките на тази отвара.
— Не го бях виждал дотогава. Даже не бях сигурен дали е човек. Повече ми приличаше на дух. После си дадох сметка, че сигурно е от Племето.
— За Бога! — възкликна Мацуда. — Дал си ми чай, приготвен от член на Племето? Явно имам късмет, че съм още жив.
Шигеру си помисли за отрова, спомни си за следите, които бе видял със собствените си очи, оставени от някой, дирещ самакитка и змийски лапад… този човек или пък някой друг.
— Аз съм пълен глупак — рече. — По някаква причина реших, че мога да му се доверя.
— Прибързваш с доверието — възрази Мацуда. — И все пак в този случай няма сторено зло. Тази настойка много помага против болки. Бих искал да разбера какво има в нея.
— Онзи човек знаеше как се казвате.
— Не искам да се хваля, но мнозина знаят моето име. Само че не съм долюбван в Племето, тъй като направих всичко възможно да ги държа далеч от храма. Не обичам шпиони. Той ставаше ли невидим?
Шигеру кимна.
— Как се получава?
— Номер, начин на движение, който заблуждава очите на наблюдателя. Не можеш да го научиш… вродено е, като повечето им способности. Упражняването им само ги засилва — от онова, което съм чувал, голяма част се състои в медитация, изпразване на съзнанието и концентрация, макар че в Племето използват жестокостта като средство за обучение, за да притъпят съвестта и изтръгнат милосърдието. Разправят, че фамилията Ийда прилагала някои от тези методи върху синовете си и че особено Садаму имал голяма полза от тях.
— Онзи Садаму, който се надявал освен това да стане ваш ученик? — възкликна Шигеру.
— Ааа, аз и бездруго не бих отишъл в Инуяма, не ми харесва климатът. Както и да е, сега няма и защо — доволен съм от моя ученик от клана Отори. Всъщност много се гордея с теб.
— Макар че допусках грешка след грешка! В момента, в който успях да ви надвия, ви виждах като предател — призна Шигеру. — Реших, че сте част от таен заговор… Глупаво е дори да си го помислиш.
— Оказвах ти натиск, колкото ми беше по силите. Знаех, че в теб има нещо повече от онова, което ми бе позволил да видя до момента. Ти си доверчив, владетелю Шигеру, това е добродетел, но само до известна граница. Сега вече знаеш как да отприщиш истинската си мощ — чрез подозрение в предателство — и чистата ярост, която произлиза от съзнанието за това. Днес можеш да се упражняваш сам. Трябва да предизвикаш със силата на волята онова, което успя да откриеш чрез емоцията. А аз ще си почивам.
— Трябва да се върнем в храма — рече Шигеру, вперил поглед в бледото лице на своя учител и в набъбващата подутина. — Там могат да се погрижат за вас.
— Още не е време — отвърна Мацуда. — Ще си отдъхна два-три дни, ще прекараме тук Празника на мъртвите и ще се върнем в храма преди есенните бури, стига да не ме повикат по-рано. Здравето на нашия игумен е твърде крехко, както знаеш. Ако издъхне, ще трябва да се върна незабавно. Хайде стига, приказвахме твърде много. Ще прекараме остатъка от деня в мълчание. Можеш да приготвиш малко супа и после да се заемеш с упражненията си.
Имаше куп неща, за които Шигеру изгаряше от желание да говори — мислите му препускаха една след друга в главата му. Даде си сметка, че копнее за похвала, за признание, разбра, че Мацуда му бе дал всичко, което бе възнамерявал. Отвори уста, за да каже: Само още един въпрос, но Мацуда му направи знак да замълчи:
— Предлагам първо една медитация, за да обуздае мислите ти.
Докато се намираше в медитация, той огледа безстрастно действията си, опитвайки се да извлече поука от тях. Разпозна способността, която се криеше зад изпълнението му с тренировъчния меч, както и незрелостта в характера си, която бе довела до паниката и объркването му. Постепенно мислите му се успокоиха, съзнанието му се изпразни.
Привечер отиде да събере гъби за супа със скрита надежда да срещне отново човека от Племето… Лисугера, помисли си той с усмивка. Значи Лисугера бродеше из тази планина да събира билки за лек и отрова. Любопитството му бе предизвикано колкото от непознатия, толкова и от тайните на Племето.
Ако го видя пак, ще го позная, рече си той и почувства, че двамата ще се срещнат отново, сякаш помежду им съществуваше връзка от предишен живот. Трябва да науча повече за Племето… може би дори да се възползвам от техните услуги, както правят Тохан.
Само че не видя повторно Лисугера, нито се натъкна на каквито и да било признаци за неговото присъствие. Мацуда се оправи и възобнови ежедневните им сражения. Шигеру се научи да използва новооткритата си сила с по-голяма прецизност — често печелеше надмощие над своя учител, но повече никога не му нанесе такъв силен удар.
Двамата изкараха дните от Празника на мъртвите в пости и медитация. За първи път на този тържествен ден Шигеру се намираше далече от семейството си. Баща му посещаваше храмовете Токоджи и Дайшоин в Хаги или пътуваше до Ямагата и Тераяма. Тази година щеше да остане в Хаги. Шигеру си представи как брат му и приятелите им пускат по течението на реката фенери в хартиени лодки и как ги наблюдават, докато отливът ги отнася към морето. Представи си гледката на залива, островите, които стърчаха назъбени от водата, фенерите, които пръскаха своята златиста светлина в синкавата мъгла, и почувства мъчителна носталгия по мястото, което обичаше толкова много.
Гората около него не бе по-малко красива — бе заобичал и нея, докато я изследваше и опознаваше, но тя бе пуста, уединена, без човешко присъствие, а в нощите, когато мъртвите се завръщаха, за да посетят живите, изглеждаше още по-самотна.
В далечината проблясваха светлини — селяните палеха големи огньове, за да укажат на своите мъртви пътя към дома. Шигеру също запали огън до колибата, но не очакваше да види своите предци. Те щяха да отидат там, където бяха гробовете им — в Хаги или в Тераяма. Дори мъртвите нямаше да ги споходят на това място.
През последните дни двамата с Мацуда почти не си бяха говорили — схватки, упражнения, медитация и обичайната работа за деня — всичко това се извършваше в мълчание. Затова през втората нощ от празника Шигеру се изненада, когато, вместо да заспи веднага след вечеря, Мацуда му каза да запали лампата и да приготви чай.
— Ще си поговорим.
Излязоха на малката веранда. Нощта бе ясна — Мечката и Ловеца сияеха над главите им. Шигеру донесе прясна вода и запали една маслена лампа с треска от огъня. Поднесе чай на своя учител и после се настани с кръстосани крака на пода в очакване да чуе какво има да му каже Мацуда.
— Преди няколко дни бе пълен с въпроси — рече Мацуда. — Сега можеш да ми ги зададеш.
— Мислех си за мъртвите — отвърна Шигеру. — Веднага ли се прераждат, или духовете им продължават своя път? Посещават ни всяка година, но къде живеят през останалото време? Когато оказваме почит на нашите предци, те виждат ли ни, чуват ли ни?
— Тачим предците си, все едно са живи — отвърна Мацуда. — И се отнасяме към всички живи същества със състрадание, тъй като прадедите ни може да са се преродили в тях. Съдбата от предишния ни живот влияе на настоящия, също както сегашният ще окаже влияние върху нашето бъдеще. Можем да избегнем кръговрата на живота и смъртта, като следваме ученията на Просветления. Но ти си призван да следваш друга пътека — ще бъдеш глава на древен и могъщ клан. Безопасността и благоденствието на мнозина ще зависят от теб. Трябва да живееш в този свят, с всичките му измами и опасности. Не е малка работа да си роден Отори. Твоята фамилия е най-прославената в Трите провинции, каквото и да смятат за себе си Ийда. Твоето родословие е най-древно — във вашите вени тече кръв на императорското семейство. Достойнствата на вашата фамилия са смелост, милосърдие, доброта, справедливост, а недостатъците — безразсъдство, мекушавост, влюбчивост и нерешителност.
— Всяка слабост е сянката на всяко достойнство — рече тихо Шигеру.
— Да, така е. Трябва да си дадеш сметка как чувството за справедливост у твоя баща често става причина за нерешителност. Той отчита гледната точка на всеки и иска да бъде честен към всички. Може би се вълнува твърде много какво мислят за него другите. Иска да получи одобрението на братята си… а в отговор те го презират.
— И те ли са предатели?
— Мисля, че щяха да станат, ако им стигаше куражът.
— Щом Тохан се готвят за война, как можем да защитим Средната провинция?
— Само чрез победа над тях. Няма друг начин. Баща ти не иска да се бие, чичовците ти са за отстъпки срещу мир.
— Какви отстъпки?
— На територия например.
— Да предоставим части от Средната провинция на Тохан? Това е немислимо!
— Мнозина вече го мислят. От теб зависи да ги разубедиш.
— Трябва да се върна в Хаги незабавно.
Мацуда се засмя.
— Ще ти се наложи да се научиш на търпение.
Шигеру пое дълбоко въздух. По време на разговора раздразнението му нарастваше. Предателството, коварството, липсата на преданост му се струваха най-големите престъпления, а подозрението, че те процъфтяват в собственото му семейство, разпали гнева му.
— Ако ми кажете, че трябва, ще го сторя — отстъпи той с неохота.
— Остани, както беше замислено, до края на зимата. Когато се върнеш, ще бъдеш на шестнайсет — ще преминеш през своята церемония на пълнолетие и официално ще станеш възрастен. Тогава ще имаш повече влияние върху старейшините и баща си.
— Може ли да се има доверие на старейшините?
— Ирие, Мори, Нагаи — бих гарантирал с живота си за тяхната преданост. Ендо и Мийоши са прагматични — тяхната вярност е първо към клана, тъй че ще подкрепят онзи, който го оглавява. Когато наистина се върнеш, трябва да си нащрек. Ако изразиш мнение за война с Тохан, противниковата фракция ще бъде изкушена да те премахне и ще разполагат с подкрепата на Тохан. Внимавай на кого оказваш доверие. И се опитай да не допускаш в живота си никого от Племето.
— Едва ли е възможно да ги разпознаеш — каза Шигеру, като се усмихваше печално.
— И те са хора. Въпреки свръхестествените си качества са смъртни като всеки обикновен човек. Смятам, че могат да бъдат разпознати и победени.
— Врагът ми е двоен — властолюбив, обладан от амбиции клан, и племе наемни убийци.
— Ти пък се изправяш срещу им с двойно оръжие — собствения ти характер, както и любовта и предаността на народа ти.
— Ще бъдат ли достатъчни за надмощие?
Мацуда се засмя отново.
— Не мога да виждам в бъдещето. Знам само, че това стига за начало. Сега, ако искаш, можеш да спиш. Аз ще поседя в компанията на мъртвите.
Шигеру не беше изморен и искаше да чуе още от своя учител.
— Не зная нищо за вашия живот, за семейството ви — рече той. — Имате ли синове? Женили ли сте се някога?
— Разбира се, когато бях млад. Жена ми се спомина преди години. Имахме няколко деца, но нито едно не доживя да поотрасне. И доколкото знам, нямам живи потомци — моите деца са учениците ми, монасите, които са под мое попечителство. Надявам се когато умра, да бъда погребан в Тераяма.
— А какво ви накара да се откажете от живота си на воин, когато сте били най-великият боец, познат някога в Трите провинции?
— Няма най-велик боец — възрази Мацуда. — Винаги някой е по-велик от теб или има качествата да те надвие в бъдеще. Цялата ми енергия и години от живота ми са отишли за едно — да стана вещ в изкуството на смъртта. Ужасно е да се мислиш за най-велик — това поражда горделивост, завист към другите. Млади мъже са ме издирвали, за да ме предизвикат. До гуша ми дойде от тяхната глупава дързост.
Той млъкна. Нощните насекоми жужаха силно, квакаха жаби.
— Някога убивах твърде често. Не исках повече да изпитвам тези угризения. Дойдох в Тераяма преди десет години, точно по това време на годината, и повече не си тръгнах. Не исках да живея в света. Но светът не ни оставя на мира. Вечно зове при портата; само Просветленият е водил безгрешен живот. Всички ние правим грешки и после трябва да живеем с тях. Хайде, сега си лягай.
— Ще остана и ще правя компания на вас и на мъртвите — рече Шигеру. — Ако ми позволите.
Мацуда се усмихна и кимна, после намали лампата. Двамата седяха заедно, без да помръдват, а над тях се носеше необятното, осеяно със звезди нощно небе.


Дванайсета глава

След тези разговори, в дните, които последваха, учител и ученик възобновиха безмълвните си дейности. Беше периодът на най-голяма жега, но Шигеру се научи да не обръща внимание на лепкавото си тяло, както правеше Мацуда. И в най-знойните дни потокът течеше хладен и привечер Шигеру често сваляше дрехите си и се къпеше във вира. Бе пораснал през лятото и бе избуял на ръст — доста над средния — а постоянните упражнения и дисциплина бяха изваяли мускулите му и стопили последните остатъци от детството. Той знаеше, че е станал мъж, и често изпитваше нетърпение да се завърне в света, особено когато мислите му се насочваха към напрежението между клановете и вероломството на чичовците му, но прие, че все още му предстои да се учи на търпение и самообладание.
Понякога през сечището притичваше лисица и веднъж Шигеру изненада малките й да си играят в една коруба. От време на време на тучната ливада идваха да пасат елени и зайци. Освен селяните, които пристигнаха с приношения от краставици, кайсии и летни зеленчуци щом Празникът на мъртвите приключи, двамата не видяха никакво човешко същество.
Но един ден по залез, когато бяха решили да се възползват от вечерния хлад, за да разиграят една схватка с дървени мечове, чуха необичайния звук от наближаващи по пътеката коне. Мацуда направи знак на Шигеру да спре, обърнаха се и видяха двама ездачи, които се движеха в лек галоп към колибата.
Шигеру не бе виждал кон, откакто бе оставил своя собствен, за да продължи пеша към храма. Имаше нещо удивително в двете пръхтящи същества с воини на гърба си. И двата бяха дорести, с тъмна окраска, с черни крака, гриви и опашки. Ездачите носеха на гърдите си брони, украсени в черно и златно, а на гърбовете си — дъбовия лист на Тохан.
Първият дръпна юздата на своя кон и викна за поздрав. Мацуда отвърна спокойно. Шигеру, който вече познаваше нрава на своя учител достатъчно добре, забеляза, че възрастният човек е леко напрегнат — краката му потърсиха по-солидна опора върху земята, а десницата му стисна тоягата по-здраво.
— Аз съм Миура Наомичи — продължи мъжът, — от фамилията Тохан в Инуяма. Моят спътник е Инаба Ацуши. Търся Мацуда Шинген.
— Пред вас е — рече Мацуда с равен глас. — Слезте от конете и ми кажете какво ви води насам.
Миура го стори, скачайки чевръсто от седлото. Неговият спътник го последва и пое юздите на двата коня, а Миура пристъпи напред с лек поклон.
— Господарю Мацуда, радвам се, че ви открих, зает с обучение. В Инуяма ни оставиха с впечатлението, че сте се отказали да преподавате. Нямаше друго разумно обяснение за неявяването ви, когато владетелят Ийда — глава на клана Тохан — ви нареди изрично да пристигнете, за да обучавате сина му.
— Моите благодарности към владетеля Ийда за мнението, което има относно моите способности, но аз не съм задължен да се подчинявам на каквито и да било негови заповеди — знае се, че клетвата ми за вярност е към клана Отори. Освен това владетелят Садаму е малко възрастен за моето обучение, а и съм убеден, че вече е се е възползвал от вещината на най-добрите майстори на меча в Инуяма, какъвто е и владетелят Миура.
— Поласкан съм, че ме познавате. Вероятно знаете освен това, че моята репутация в Трите провинции е нищо в сравнение с вашата.
Шигеру долови високомерие зад привидната смиреност. Не мисли онова, което казва. Смята се за по-добър от Мацуда; чувства се пренебрегнат, защото Ийда се е обърнал към Мацуда… Дошъл е да го предизвика. Не може да има друга причина.
— Радвам се да се запознаем — рече Мацуда с привидна вежливост. — Тук живеем съвсем семпло, но добре сте дошли да споделите с каквото разполагаме…
— Не съм изминал този път, за да пия чай и да съчинявам стихове. Дошъл съм да ви предизвикам — първо, защото оскърбявате клана Тохан, като отхвърляте поканата на моя господар, и второ, защото, ако ви победя, владетелят Ийда ще знае, че не е необходимо да търси учители сред Отори.
— Аз вече не съм воин — отвърна Мацуда, — а само монах, който не се бие. Ако не се смятат тренировъчните тояги, тук нямам оръжия. Не съм искал да засегна никого.
— Вземете моя меч, а аз ще се бия с оръжието на Инаба — така ще сме равни. — Миура измъкна меча от ножницата и пристъпи напред. — Или ще се бием, или ще ви посека тутакси — и вас, и вашия ученик. Бийте се с мен и каквото и да се случи, ще го пощадя.
Беше очевидно, че воинът нямаше да се остави да бъде разубеден. Шигеру усети как сърцето му заби учестено. Стисна по-здраво тоягата си и леко пристъпи така, че залязващото слънце да се пада над раменете му. Мацуда каза:
— След като проявяваш такава загриженост за моя ученик, можеш да се биеш с него.
Миура се изсмя презрително.
— Не предизвиквам момчета или послушници.
Мацуда се обърна към Шигеру официално.
— Владетелю Отори, вземи меча на владетеля Миура.
Шигеру се поклони също толкова официално, подаде тоягата на своя учител и пристъпи. В един момент, преди още да поеме оръжието на Миура, го обзе болезнено съзнание за собствената му уязвимост. Замаскира го, като впери невъзмутим поглед във воина, като го преценяваше внимателно.
Миура бе малко по-нисък от него, с десет-петнайсет години по-възрастен и много по-широк в раменете. Крайниците му бяха набити и мускулести. Шигеру предположи, че техниката му щеше да е основана по-скоро на сила, отколкото на бързина. Достъпът му щеше да е ограничен. Щеше да го превъзхожда по мощ, но пък не беше обучен от Мацуда Шинген.
— Владетелят Отори? — рече Миура слисан. — Големият син? Шигеру?
— Владетелят Отори е единственият, успял някога да ме надвие — рече Мацуда невъзмутимо.
Имаше и друго преимущество. Миура бе объркан от положението, в което се бе озовал, подведен от собственото си самохвалство. Да предизвика Мацуда и да го убие — бе едно, а да отнеме живота на наследника на клана Отори — съвсем друго. Вероятно това бе тайното желание на Садайоши и Садаму, но подобно деяние никога не би могло да бъде оправдано от тях публично, нито простено от Отори. Щеше да въвлече Трите провинции в незабавна война. Животът на Миура и на близките му щеше да бъде погубен.
Добре, помисли си Шигеру. Колкото по-скоро влезем в сражение с Тохан, толкова по-вероятно е да ги победим. Баща ми има и друг син. Внезапно в онзи миг подобна смърт му се стори достойна и той я избра твърдо, без да отправя взор към бъдещето или да се задълбочава в миналото.
— Дай ми меча си — рече той.
— Ще оставите едно момче да се бие вместо вас? — опита се Миура да предизвика Мацуда с надменност.
— Както вече казах, владетелят Отори е по-добър от мен. Победиш ли него, побеждаваш и мен. Тогава можеш да ми отнемеш живота, тъй като той ще е без всякаква стойност. Всички оскърбления, за които можеш да се сетиш, ще бъдат възмездени. А на мен със сигурност няма да ми се наложи да ходя в Инуяма. Дай меча си на владетеля Отори, както сам предложи. Струва ми се съвсем справедливо, стига да не се упражняваш често с оръжието на другаря си.
— Никога не съм го държал в ръце — отвърна Миура.
Размяната на мечове бе извършена. Шигеру хвана с две ръце оръжието на Миура и отстъпвайки встрани, го огледа внимателно — режещият ръб бе безупречен, извитата стомана — наточена съвършено. Беше малко по-тежък от неговия собствен, съответстващ на по-масивната фигура на Миура, но имаше добър баланс и беше удобен за хващане. Шигеру направи две-три резки движения във въздуха и чу как стоманата запя, щом мечът оживя. Нарочно избра прости, основни упражнения с ясното съзнание, че Миура ще го наблюдава, а и с надеждата да го остави в неведение и да притъпи вниманието му до степен, която щеше да го направи непредпазливо самоуверен.
Усети доверието на своя учител и изпита същото към него, знаейки, че Мацуда никога няма да изложи живота му на риск — по-скоро би влязъл лично в сражение с Миура, отколкото да го допусне.
Двамата се изправиха един срещу друг върху песъчливия терен. Инаба отведе конете малко по-надалече и застана между тях. Мацуда бе в противоположния край на сечището. Не каза нищо, но не откъсваше поглед от Шигеру.
Всичко свърши бързо. Миура извърши обичайна атака, подобна на онези, които Шигеру бе научил от Ирие Масахиде — неговия учител по бой с меч в Хаги. Беше силен, но бавен и далеч не толкова сърцат, както бе заподозрял Шигеру. Собственото му възпитание и обучение го бяха подготвили за този момент — той знаеше, че ще настъпи и бе готов за него. Не бе изгарял от желание да му се случи, но и не се бе опитал да го избегне. Направи лъжливо движение, все едно възнамеряваше да повтори елементарното упражнение, което бе изпълнил току-що, и щом мечът на Миура откликна, се устреми в противоположната страна и намери незащитената част между гръдния кош и слабините.
Бе удивен от лекотата, с която острието прониза дрехи и плът, от бързината, с която се измъкна обратно и се заби отново, този път в горната част на шията, когато Миура политна напред. Шигеру изпита неимоверна мъка, когато кръвта бликна от раната в гърлото и потече пенеста от корема; мъка и тъга заради крехкостта на плътта и живота, който се съхраняваше в нея. Беше възмутително, че човек може да премине тъй бързо от живота в смъртта — едно мимолетно пътуване, от което няма връщане. Щеше му се да можеше да върне времето назад в един свят, в който Миура и Инаба изобщо нямаше да се появят по залез при самотното светилище, но въпреки това знаеше, че трябва да приеме, че Миура е отишъл там да посрещне отредената за него смърт от ръката на Шигеру.
— Господарю Миура! — извика Инаба, пусна юздите на конете и се втурна напред.
Животните се вдигнаха на задните си крака, отскочиха назад, долавяйки мириса на кръв, и препуснаха в галоп през сечището, като едното цвилеше и въртеше очи.
Миура издъхна, без да изрече нито дума.
Аз убих, помисли си Шигеру без задоволство или въодушевление, а по-скоро със страх и натежало сърце, все едно се бе простил с невинността на юношеството и бе преминал в света на възрастните, с всички негови тегоби.
Мацуда вдигна меча на Инаба от мястото, където бе паднал.
— Владетелю Шигеру, хвани конете, преди да са избягали. Инаба, вземи главата на своя господар и я отнеси в Инуяма. Очаквам да разкажеш подробно за неговата смърт, която не бе лишена от достойнство.
Докато убеждаваше конете да се оставят да бъдат хванати, Шигеру чу удара, който отдели главата от тялото. Мацуда донесе вода от извора, уми кръвта от лицето и я уви в парче плат, което донесе от колибата, като се извини за лошото качество на материята.
Очите на Инаба блестяха от вълнение, но той остана безмълвен. Взе една кошница, окачена на седлото, и почтително положи главата в нея. После откачи ножницата от пояса на Миура, избърса меча, провери острието и го прибра в нея.
— Владетелю Шигеру! — поклони се на Шигеру и постави меча на земята пред него.
— Можеш да отнесеш тялото в Тераяма — рече Мацуда. — Ще уредят да бъде погребан там.
— Не! — възрази Инаба. — Владетелят Миура не трябва да почива сред покойниците на Отори. Ще го върна на изток. Когато изпълня този свой последен дълг към него, ще го последвам в смъртта.
— Както желаеш — рече Мацуда и помогна на другия да закрепи тялото върху седлото, а в това време Шигеру държеше коня, който трепереше, и се опитваше да го успокои.
Инаба се качи на своя кон и пое бавно надолу по склона. След няколко минути шумът от копитата заглъхна. Слънцето бе залязло напълно, но все още не бе мръкнало.
— Върви се измий — рече Мацуда на Шигеру. — Ще се помолим за мъртвите.
Щом светлината на деня угасна и на небето заблещукаха звезди, старецът подхвана сутрата за мъртвите — древните думи, които служеха за връзка между Земята и Небето, между този свят и отвъдното.
По-късно Мацуда каза:
— Знаех, че не си застрашен.
— Никога не бихте го допуснали — отвърна Шигеру. — Това ми вдъхна увереност.
— Справи се добре. Миура беше отличен боец и добър учител. Садайоши не биваше да го пренебрегва.
— Изглеждаше така, все едно го бяхте замислили предварително — осмели се да предположи Шигеру.
Мацуда отвърна:
— Не бих замислил ничия смърт… не ми е нужно, защото съдбата отвежда всички ни до тази последна среща. Но ако бях пожелал, едва ли бих могъл да инсценирам нещо по-добро.
Следващият ден бе още по-зноен. Слънчевата светлина отново искреше с бронзов оттенък, а въздухът бе ду`шен, натежал и неподвижен, все едно небето бе затаило дъх. Жуженето на цикадите продължаваше безмилостно, но всички птици бяха замлъкнали, омаломощени от горещината. След сутрешните упражнения, от които дори Мацуда плувна в пот, двамата прекараха остатъка от деня в безмълвна медитация. Вечерта Мацуда каза:
— Мисля да се връщаме в храма. Работата ни тук изглежда приключена, а и имам чувството, че съм нужен там. Пък и ти трябва да възобновиш обучението си, преди да си забравил да пишеш.
Събраха оскъдните си принадлежности и Шигеру измете колибата за последен път. Станаха преди зазоряване. Тануки седеше на верандата и ги наблюдаваше с тревожни, кръгли очи. Мацуда му се поклони.
— Сбогом, стари приятелю. Сполай ти, че сподели дома си с нас. Отново ще е само твой.
Луната бе избледняла, но Мацуда крачеше по пътеката, все едно бе ясно осветена от слънцето. Шигеру носеше тренировъчните тояги и вързопите, както на идване. Съжаляваше, че напуска самотната колиба, където бе научил толкова много, но си даваше сметка, че целта, с която бяха пристигнали тук, вече е постигната.
Денят настъпваше, когато минаха под големия дъб, където Шигеру бе видял хоо, и той отново впери търсещ поглед в сводестия заслон. Мацуда бе прибрал перото и сега го носеше в пазвата си, но от свещената птица нямаше и следа. Ще я видя отново, помисли си Шигеру, ще създам място, където ще може да гнезди. Тя ще се върне в Средната провинция.
Пристигнаха в храма преди пладне и още щом влязоха в първия двор, Шигеру си даде сметка, че се е случило някакво нещастие. Цялото място бе обгърнато от тържествена тишина, съвсем различна от обичайната атмосфера, нарушавана единствено от монотонното припяване откъм главната зала. Той разпозна словата на една от сутрите за мъртвите.
— Така и предполагах — рече тихо Мацуда. — Нашият игумен се е споминал.
От онзи момент нататък Шигеру почти не виждаше Мацуда. Игуменът бе погребан според сана си, а след задължителния траурен период, както се очакваше, на негово място игумен стана Мацуда. Шигеру отново зае мястото си сред останалите послушници и се завърна към предишните дейности, но с много по-голямо старание и дисциплина. Изпитваше предишните притеснения относно събитията в света извън Тераяма — действията на Тохан и отклика на собствения му клан — но ги загърби и се отдаде на медитация, тренировки и учение. Извади свитъците, които бе донесъл от Ейджиро и от Ямагата, и се зае да ги научи наизуст. Видя, че работата, която го очаква, щеше да е огромна, и че щеше да се нуждае от цялата си енергия, интелигентността и силата си, за да се справи. Трудеше се с помощта на своите учители върху развиването на вродените си способности и преодоляването на недостатъците си. Научи се да управлява нуждите на тялото си от сън и храна, да владее своя темперамент и мисли.
Летният зной отстъпи място на идващата есен. После настъпи равноденствието — есенните лилии разцъфтяха покрай оризищата. Бурите на късното лято стихнаха; листата се обагриха в червено и златисто; в гората узряха кестените, а в градините — сливите. Работата на полето изглеждаше безкрайна — събираха реколтата от ориз, боб и зеленчуци, която щеше да ги храни през зимата. Във въздуха ехтяха звуците от бухалките, докато отделяха зърната от люспите, глухото кълцане на бобените стебла и беленето на шушулките от бобовите зърна, които се сипваха в кошници и ведра със ситно почукване, все едно падаше градушка.
Един ден внезапно стана ясно, че работата е свършена; полетата оголяха и потъмняха. Над планината се спуснаха мъгли, а първите слани сковаха бамбуковите треви и ги оцветиха в бяло. Проветривите помещения на храма, в които през лятото цареше хлад, сега станаха много студени заради мразовитите есенни ветрове. Годината превали, падна сняг и затвори храма за околния свят.


Тринайсета глава

Последният камък се плъзна на мястото си и Акане вече не можеше да вижда лицето на баща си. Камъкът пасна идеално, безупречно издяланите му ръбове се долепиха плътно до съседните, без да оставят никакви пролуки. Тя стоеше на северния край на моста. Зад гърба й се бе събрала огромна тълпа, но около нея имаше празно пространство — хората се блъскаха, за да видят, но никой не искаше да я доближава в мъката й… или може би да се озове тъй близо до нея, че да прихване от проклятието, което тегнеше върху семейството й.
Тълпата ахна, все едно всички едновременно си поеха дъх. Мъжете, които вдигнаха камъка — Ватару, дясната ръка на зидаря, и Найзо, чирака — стояха с пребледнели лица и стиснати челюсти; очите на Ватару блестяха от сълзи; Акане виждаше как мускулите на врата на Найзо потръпват от напрежение, чертите на лицето му бяха изкривени в гримаса на страх и жалост. Зидарите заотстъпваха назад, докато вече не стояха на моста. Баща й остана на него сам — единственото живо същество, вградено в камък.
Камъкът повече нямаше да бъде махнат. Баща й бе зад него, в мрака. Той никога нямаше да види дневна светлина, никога нямаше да почувства отново пролетния вятър върху лицето си, нито да съзерцава танца на вишневите цветчета, спускащи се върху зелената повърхност на реката, нямаше да чуе повече изменчивата песен на реката, която се оттегляше с отлива и прииждаше с прилива. Дали щеше да седи със същото спокойствие, което бе показал до този момент, докато въздухът бавно се изчерпва? Или щеше да се поддаде на паниката, след като вече нямаше кой да стане свидетел на срама и отчаянието му?
Акане живееше край реката, откакто се помнеше. Мори Юта не бе първият удавник, когото бе видяла — тя знаеше как ръцете се вкопчват и впиват, и дращят за живот. Дали ръцете на баща й сега дращеха така? Търсейки пролуки в камъните, които знаеше, че прилепват плътно един до друг… гъвкавите му ръце, тъй надарени — ръцете, които Акане познаваше толкова добре и бе наблюдавала тъй често, стиснали тесла и длето, или свити около купичката с чай вечерта, с прах от камъните все още набит в линиите около кокалчетата и китките му, както и по дланите. Беше пропит с мириса на прах и когато се връщаше след работа, понякога изглеждаше така, все едно самият той бе издялан от камък, посивял от глава до пети. Бе печелил почит и възхищение, бе изградил чудни постройки, но мостът го бе обсебил далеч отвъд всичко останало. Загърби семейството си. Жена му не му роди повече деца — съседите се шегуваха злобно, че би трябвало да има тяло от камък, за да привлече съпруга си. Единствената им дъщеря подивя — слабичко, странно дете, което можеше да плува като корморан и да гребе в лодка като мъж. Когато стана на четиринайсет, от никоя фамилия не я искаха за снаха, макар че синовете им нямаха нищо против нейното гъвкаво тяло, крехки китки, тънка шия и красиво оформени очи. Но семейството явно бе с нещастна съдба, ако не и прокълнато, а и Акане имаше дързък вид, който отблъскваше бъдещите свекърви. Беше явно за всички, освен за баща й, че девойката ще стане проститутка; личало й още от дете, заявяваха те убедено.
А момичета със строго възпитание, не много по-големи от Акане и вече омъжени, й завиждаха тайно, защото не можеха да си представят по-лош живот от тяхната робия.
Акане бе дочула планове за нейното бъдеще, обсъждани от баща й и собственика на бордея; баща й бе потресен от предложението на другия. Акане също, най-вече от ниската цена, която им бе предложена. Тя веднага отиде в друго заведение, което се държеше от една вдовица, и се спазари за двойна сума, половината от която започна да дава на своите родители, а останалото да пази за себе си. Родителите й бяха трогнати от нейната решителност и синовната й преданост и успокоени, че тя не само няма да им бъде в тежест, а даже ще може да ги издържа, когато остареят — особено майка й, тъй като бащината й обсебеност по всяка вероятност щеше да ги докара до просяшка тояга. Освен това тя се надяваше, че накрая Акане ще успее да омае някой богаташ, който да я покровителства за дълго и дори да пожелае деца от нея.
Липсата на внуци бе тяхното най-голямо разочарование в новите планове на Акане. Почтителното й поведение и всичките й грижи към тях не можеха да компенсират отсъствието на наследници. Родът на зидаря щеше да загине — той нямаше нито синове, нито племенници, а сега нямаше да има и внуци, които да се грижат за гроба му и да се молят за духа му.
Тогава той все още не знаеше, че гробът му ще бъде всеизвестен и в същото време анонимен, че стотици ще минават покрай него всеки ден, че неговият камък ще огласява предизвикателството на Отори към онези, които влизат в техния град, и че гласът му ще се чува вечно, докато си говори безспир с реката.
Акане бе едва петнайсетгодишна, когато се премести при вдовицата Харуна и започна да работи като прислужница на момичетата в заведението. Мъжете идваха да пият вино и да похапнат от прословутите специалитети на леля Харуна — пържен октопод и морски таралеж. Момичетата седяха с тях, компанията им се ценеше също тъй високо, както и останалите услуги, които предлагаха, и Акане научи, че духовитостта е не по-малко привлекателна от съблазнителното тяло, дългите копринени коси или съвършения тил. Някои от момичетата пееха, танцуваха като деца и често се впускаха в детски игри с добавен сексуален оттенък. Заведението на леля Харуна бе доста специално, посещавано от по-богати търговци и дори от синове на воини.
В опит да упражнява контрол над проституцията владетелят Шигемори бе постановил всички домове за удоволствия да са съсредоточени в един квартал — в новата част на града на отсрещния бряг на реката, срещу пристанището. Намираше се от другата страна на каменния мост — зад заведението на Харуна имаше естествен горещ извор, а зад него пък се издигаше малък вулкан, на чиито склонове растяха разнообразни храсти и цветя, обгрижвани от самата планина — камелии, азалии и други по-екзотични растения, които не вирееха никъде другаде в Средната провинция. Говореше се, че свещеникът, който служеше в светилището, посветено на божеството на планината, обича растенията повече от хората. Старецът почти не разговаряше с поклонниците, които посещаваха светилището — смяташе се, че планината закриля и засилва мъжествеността — а повечето си време прекарваше в грижа и разговори със своите растения.
Южният склон на вулкана бе удобно място за дом на удоволствията. Този на Харуна се наричаше Къщата на камелиите, а тя самата по свой начин бе творец… на удоволствия. Акане, която бе отраснала, попивайки съставките на красотата и шарките от своя баща, се улови, че откликва с цялото си същество на заобикалящата я среда. Бе глезена и галена от по-възрастните жени, стана и любимка на мъжете, макар че Харуна не позволяваше на никого от тях да я отвежда със себе си в някое от личните помещения. Тя вардеше ревниво Акане, а момичето нямаше нищо против; помещенията се наричаха лични, но трудно можеха да минат за такива с паянтовите си стени и крехки прегради. Акане привикна към звуците и миризмите на желанието. Проявяваше интерес към заробването на мъжете, каквото според нея представляваше отношението им към удоволствията на плътта, към отчаяния копнеж, с който търсеха облекчение в тялото на жена. Намираше нуждата им, желанието им за жалко и едновременно с това за възбуждащо — изглеждаше тъй лесно да ги задоволиш, а и тъй приятно — далеч по-разбираемо от отчаяната обсебеност на баща й от безмилостния камък.
Тя си имаше начин на разсъждение, който си бе само неин — същата черта, която я караше да изглежда тъй дръзка и неуправляема като дете. Изучаваше света около себе си с безпристрастност и дори с ирония. Харуна долови това нейно отношение и то предизвика възхищението й, защото подлудяваше мъжете. Акане, размишляваше тя, обича мъжете, но никога няма да се влюби в някого. Нямаше да е уязвима за увлечения, които съсипваха толкова жени, когато си въобразяваха, че са страстно влюбени в някого от нейните клиенти. Мъжете първоначално се чувстваха поласкани, но обикновено бързо им омръзваше от претенциите и от ревността. Но жени като Акане, за които знаеха, че никога не могат да превърнат в своя собственост, ги привличаха неудържимо, изкушаваха ги, правеха ги зависими и способни да предложат всякаква цена, за да бъдат техни единствени любовници, след което обезумяваха от ревност. Жени като Акане бяха неимоверна рядкост. Харуна лично щеше да избере клиентите й и да се погрижи да платят за нея солидна цена. Имаше големи амбиции за Акане — може би най-големите — план, който щеше да й осигури влияние и благоденствие на стари години, — но не ги споделяше с никого.
Забави дефлорацията на Акане, докато момичето не стана почти на седемнайсет, тъй като не искаше да я уврежда нито физически, нито емоционално, и за целта избра един от любимите си клиенти. Хаято — по-малкият син от едно средно по ранг семейство на воин — бе с приятна външност и не прекалено възрастен; обожаваше жените, без обаче да проявява към тях собственически чувства, и бе изключително вещ в изкуството на любовта. Други бяха предлагали повече пари за девствеността на Акане, но Харуна ги изключи по най-различни причини — твърде стари, твърде себични, прекаляващи с пиенето или не особено способни с жените.
Удоволствието, което Акане получаваше от секса, съответстваше на нейните очаквания. Имаше и други клиенти освен Хаято, макар че той й остана любимият и тя му бе признателна за всичко, на което я бе научил, но на тях гледаше със същото безразличие и точно както бе предсказала Харуна, това я правеше още по-желана. Докато стана на деветнайсет, славата й вече се носеше из целия град. Хората идваха в заведението при склона на планината с надеждата да я зърнат. Харуна трябваше да наеме още охранители, за да разубеждава разни кавгаджии, които се появяваха пияни и влюбчиви. Акане рядко излизаше навън, освен за да се разходи в градината на светилището и да погледа към залива с неговите скалисти острови, обримчени с бяло в индиговото море. От върха на вулкана, където старият кратер понякога бълваше наситен със сяра дим, тя виждаше целия град, крепостта, която се издигаше от другата страна на отвесната стена при брега на морето, построена от нейния дядо, чиито бели зидове блестяха на фона на тъмната гора зад нея, сгушените край тесните улички къщи, покривите, искрящи на слънцето след утринния дъжд, рибарските лодки в пристанището, каналите и реките. Виждаше дори каменния мост, който се издигаше между стърчащите около него части на скеле.
Мостът бе завършен през пролетта, точно когато свежи листенца вече окичваха върбите и елшите покрай брега, буковете и кленовете в планината, тополите и гинко в храмовите градини. Акане бе отишла с Хаято да се наслади на вишневите цветчета около светилището и когато двамата се върнаха, Харуна дръпна мъжа настрана и му зашепна нещо.
Акане бавно продължи към своята стая и извика на прислужницата да донесе вино, в очакване на удоволствието, което Хаято винаги успяваше да й достави. Той я караше да се смее; бе духовит и словоохотлив като нея. Въздухът бе мек и топъл, изпълнен с ароматите и звуците на пролетта. Тя се взря в белия свод на нозете си и вече почти усещаше допира на езика му. Щяха да прекарат заедно остатъка от следобеда и после да се изкъпят в горещия извор. След него нямаше да приема друг клиент, а щеше да хапне и да си легне сама.
Но когато Хаято влезе в стаята, изражението му бе мрачно и изпълнено със състрадание.
— Какво има? — попита тя незабавно. — Какво се е случило?
— Акане — подхвана той и седна до нея. — Баща ти ще бъде зазидан в собствения си мост по заповед на владетеля Отори.
Той не се опита да смекчи вестта или да я поднесе предпазливо; изрече я точно и ясно, но въпреки това тя не разбра.
— Зазидан? Тялото му?
Той хвана ръцете й.
— Ще го зазидат жив.
Потрес затвори очите й и тутакси изтри всички мисли от съзнанието й. Откъм планината се разнесоха пронизителни трели на коприварче. В друга стая някой пееше за любов. Изпита мимолетно съжаление за удоволствията, които бе очаквала, а сега трябваше да изостави, погълната от скръб.
— Кога?
— Церемонията ще бъде след три дни — отвърна Хаято.
— Трябва да отида при родителите си — рече тя.
— Разбира се. Помоли Харуна да ти поръча паланкин. Нека моите хора те придружат.
Той я докосна леко по бузата с единственото желание да я утеши, но неговото съчувствие и усещането за допира му възпламениха страстта й. Тя разтвори дрехите му, търсейки топлината на кожата му, близостта му. Обикновено се любеха бавно, овладяно и сдържано, но сега сблъсъкът със скръбта я разголи и остави единствено сляпата потребност от него. Искаше той да я покрие, да я заличи, да я смали до изначалния порив за живот в лицето на бруталността и смъртта. Нейната настоятелност го възпламени и той откликна с непроявявана до момента грубост, която бе точно онова, за което копнееше тялото й.
После тя плака, хълцайки сърцераздирателно, докато той я държеше в обятията си, бършеше лицето й и поднасяше чашата с вино към устните й, за да отпие. Дълбочината на скръбта й, свирепостта на страстта и неговата нежност, взети заедно, подринаха устоите й. Тя се почувства на ръба да пожелае да се вкопчи в него завинаги.
— Акане — рече той. — Аз те обичам. Ще говоря с Харуна за бъдещето ти. Ще откупя свободата ти от нея. Искам да бъдеш единствено моя. Ще направя всичко за теб. Ще си имаме наши деца.
За момент тя си позволи да си представи колко приятно би било, като в същото време разсъждаваше трезво. Знаеше, че това никога няма да се случи, но не му го каза. Когато накрая заговори, бе, за да му заяви:
— Сега искам да остана сама. Преди края на деня трябва да отида при майка ми.
— Ще ти уредя придружители.
— Не — възрази тя. — Много си мил, но предпочитам да отида сама.
Всички щяха да разберат чии са хората, които я съпровождат. Все едно да обяви публично, че е негова любовница. Не бе попитала Харуна, а и тя никога не би позволила някой мъж да я притежава. Нямаше да се влюби в Хаято, макар и да знаеше, че вече е била на ръба на любовта, когато тялото й бе изпитало неизразима признателност за силата на неговата страст и нежност. Тя се отдръпна от кратера, където бушуваха и димяха огньовете на любовта; никога нямаше да си позволи да се хвърли в него.
Акане стоеше, без да помръдне. Нямаше да пророни нито сълза. Майка й си изплакваше очите у дома, изнурена от скръб дни наред.
Не го прави по-непоносимо, отколкото е, бе казал баща й само веднъж и тогава Акане бе решила да си запази сълзите за след смъртта му, когато той щеше да е отвъд всякакво страдание и страх, когато нямаше да изпитва слабост или срам заради скръбта й.
Свещеникът поклащаше пръчка с бели пискюли над парапета, който се бе превърнал в гробница. Каменният мост, завършен след шест години, бе окичен с нови сламени въжета и бели ленти, завързани към свежи върбови клонки. Тълпата припяваше монотонно, а барабаните биеха звучно и ритмично. На отсрещния край на моста се появиха малките момчета, които служеха в светилището, посветено на божеството на реката, и подхванаха танца на чаплата.
Бяха облечени в жълто и бяло, с наподобяващи пера пискюли, завързани около китките и глезените им. Всяко държеше в дясната си ръка талисман с изображение от бронз, което й напомняше на череп на чапла — с малка глава, огромен клюн и празни очни кухини.
Чуваше ли барабаните и припяването? В гроба му проникваше ли някакъв звук? Съжаляваше ли за своята обсебеност, която го бе вдъхновила да изгради това красиво творение с неговите четири съвършени свода, свързващо двата бряга на реката, и го бе обрекла на този край да бъде пожертван, за да умилостиви речното божество и да не може да построи друго, способно да му съперничи?
Хората разправяха, че мостът бил изграден с магия. Мнозина продължаваха да го избягват и предпочитаха да стигат до отсрещния бряг с лодки. Той промени песента на реката. Поне петнайсетина работници бяха намерили смъртта си по време на изграждането му, все едно реката вече си бе взела платата за високомерието и безочливостта на човека. При все това построяването му бе поръчано от самия владетел Отори — главата на клана. Същият този владетел Отори бе издал заповед за смъртта на баща й, за да уталожи страховете и подозренията на хората, а може би и за да умилостиви речното божество, което замалко не бе отнело живота на по-малкия му син Такеши и бе погубило Мори Юта — най-големия син на майстора ездач, който обяздваше техните коне.
Танцьорите приближаваха откъм южния край на моста, нозете им стъпваха почти безшумно върху гладкия камък. На северния край бе издигната малка дървена платформа, застлана като стая на открито; страничните стени бяха обвити в копринен плат, а покривът бе направен като навес. От двете страни имаше флагове, които се вееха на лекия вятър, тъй че чаплата на Отори сякаш летеше.
В средата на платформата седеше владетелят Отори, вдясно от него бяха застанали братята му, а отляво — синовете му Шигеру и Такеши.
Акане си спомни как бе помогнала на единия брат да извади другия от реката и се запита дали знаеха коя е. Малкият брат на Юта бе даден на светилището — той щеше да стане свещеник, но засега бе само дете и участваше в танца на чаплата редом с другите момчета, които се приближаваха по моста и минаваха покрай гробницата на баща й.
Дали вече бе издъхнал?
Безмълвието на множеството, настоятелният ритъм на барабаните, грациозните движения на танцьорите, изпълнени със сдържана енергия и сила, древни и въздействащи, я развълнуваха до непоносимост. От гърлото й неволно се изтръгна вик, наподобяващ вопъл на чайка, който прониза душите на онези, които го чуха.
Баща й не го чу и повече никога нямаше да чуе нищо.


Владетелите Отори бяха напуснали моста, съпроводени от свитата си, и голяма част от тълпата вече се бе разпръснала, макар че неколцина все още не си тръгваха. Между тях бяха Ватару и Найзо. Нямаше какво да сторят за своя господар, но сърце не им даваше да го изоставят. Беше немислимо да се върнат по домовете си и да заживеят предишния си живот, докато той не бе нито жив, нито мъртъв, свит в тъмното между камъните.
Акане си мислеше, че нозете й ще откажат да й се подчинят, но те не го сториха, а я отведоха с колебливи стъпки до средата на моста. Там тя коленичи и се помоли за бързата смърт на баща си, за безопасното преминаване на душата му в отвъдното.
Ватару се приближи и коленичи до нея. Беше й като чичо — тя го знаеше, откакто се помнеше.
— Направи го съвършен — рече той тихо. — Няма да има въздух. Ще стане бързо.
Тя не посмя да попита колко бързо.
Останаха там цял ден, докато от морето взе да се издига мъгла; небето все повече потъмняваше, а по него една след друга пламваха звезди. Беше топла нощ; откъм тръстиките се носеше квакане на жаби. В един момент Ватару каза нещо на Найзо. Момчето изчезна и след известно време се върна със стъкленица вино и две купички. Ватару сипа малко в едната от тях и я положи пред камъка. После тримата последователно отпиха от другата. Когато поднесе купичката към устните си, Акане долови нов звук в гласа на реката.
— Чувам го — прошепна тя и изпи виното на една глътка.
— Не, отдавна е издъхнал — възрази Ватару. — Не се измъчвай.
— Чуйте! — възкликна Найзо и тогава и тримата доловиха приглушени скръбни звуци, идващи изпод повърхността на реката. Беше гласът на баща й, превърнат във вода. Зидарят и реката се бяха слели в едно.


Четиринайсета глава

Шигеру чу вика на девойката и отправи поглед към нея. Не можа да види лицето й, тъй като главата й бе покрита с широка кърпа. Не можа и да я познае, но начинът, по който стоеше изправена и овладяна, го впечатли. Смъртта на зидаря го безпокоеше, макар че не бе възразил срещу решението на баща си, чувствайки, че предаността е по-важна от съвестта му.
Беше се върнал от Тераяма веднага след разтапянето на снеговете и отварянето на пътищата. Зимата временно бе сложила край на схватките и операциите, но снегът не бе успял да потуши интригите. Бе възнамерявал да спре в Цувано и отново да настоява синовете на Китано да бъдат отзовани от Инуяма, но пратеници донесоха вестта, че с настъпването на пролетта там избухнала епидемия от едра шарка и владетелят Шигеру в никакъв случай не бивало да излага на риск живота си — трябвало да се върне направо в Хаги. Нямаше как да разбере дали е истина. Той самият държеше да отиде в Цувано и да провери, но Ирие, който бе пристигнал в храма, за да го съпроводи до дома, го посъветва да се откаже.
В настъпилата година стана на шестнайсет. Беше вече истински мъж — официалната церемония за ознаменуване на възмъжаването му бе проведена през третия месец с голяма тържественост и съпроводена с бурно веселие. Макар че му липсваха съветите и подкрепата на Мацуда, той бе щастлив да се върне в Хаги и се радваше, че брат му се е оправил от падането от коня, от лекото възпаление на белите дробове, което бе получил през мразовитите зимни дни, и от множеството удари с дървените мечове по време на тренировки. Понастоящем Такеши живееше в крепостта при баща си и се обучаваше редом с останалите момчета от клана Отори.
Братята бяха доволни, че са отново заедно, тъй като раздялата бе засилила привързаността помежду им. Откъсването от дома и от прекомерната грижовност на майка им бяха помогнали на Такеши да порасне. Бе източен и силен за възрастта си, все така самоуверен, може би дори прекалено, тъй като обичаше да се изтъква, но неговите учители увериха Шигеру, че обуздават тези негови склонности чрез строга дисциплина и упражнения, а и според тях владетелят Такеши имал за какво да се хвали. Усъвършенстваше се във всички воински умения, имаше бърза мисъл и силна памет. Шигеру с удоволствие отбеляза, че качествата на Отори, които много лесно можеха да се превърнат в недостатъци, както му бе казал Мацуда, бяха все така силни, макар че Такеши далеч не се бе простил със своето безразсъдство.
След разговорите с Мацуда Шигеру започна да наблюдава по-внимателно своите чичовци, нащрек за всякакви намеци за предателство. Разказа на баща си за решението на Китано да изпрати синовете си в Инуяма. Първоначално Шигемори бе склонен да се съгласи с Шигеру и Мацуда, че трябва да действат бързо, за да сложат край на подобно предателство, но после разговаря с братята си, които изразиха мнение, че е твърде неразумно да провокира Тохан и да нанася ново оскърбление на фамилията Ийда.
— Злополучният инцидент с Миура вече е вбесил владетеля Ийда и неговия син — подчерта по-големият му полубрат. — Според сведенията… разбира се, ние знаем, че това не е истина… ти си настоявал да предизвикаш владетеля Миура, но той те е надвил и тогава Мацуда го е нападнал в гръб, за да ти спаси живота.
— Кой смее да разпространява такива лъжи? — възкликна Шигеру вбесен. — Бих се с Миура съвсем сам. Инаба беше там като свидетел.
— Тохан не ги устройва да признаят, че техен воин е бил надвит от Отори — поясни Шигемори. — Особено от теб — наследника на клана.
— Те биха използвали всякакъв повод, за да се представят за оскърбени — отвърна Шигеру. — Смятат, че могат да ни стреснат, като ни заплашват с война. Трябва да им я обявим, преди да са покварили всичките ни съюзници и да са станали още по-силни.
Но съветът на чичовците му за политика на отстъпки надделя. В Инуяма бяха изпратени извинения за смъртта на Миура заедно с дарове като обезщетение. Мнозина в клана бяха възмутени също като Шигеру и в духа на Отори хората взеха да разпространяват помежду си песни и истории за онова, което според тях наистина се бе случило при срещата в гората, когато петнайсетгодишният наследник на Отори бе победил най-големия майстор на меча, с когото Тохан бяха успели да се сдобият. Също като изопачаването на истината от страна на Тохан, това преувеличение предизвика неодобрението на Шигеру, но и в двата случая той нямаше какво да стори.
Опита се неведнъж да говори с баща си, но макар че го слушаше и ценеше мнението му, Шигемори изглеждаше неспособен да предприема действия и дори да взима решения. Съветваше се непрестанно — с братята си, със старейшините, и — което бе по-обезпокоително — с какви ли не свещеници, шамани и ясновидци. Те от своя страна до един изказваха противоположни мнения и убеждения относно това кои божества са били оскърбени и как трябва да бъдат умилостивени. По време на отсъствието на сина си Шигемори бе станал натрапчиво религиозен. След като Такеши замалко не се бе удавил, той бе обзет от нарастващи опасения относно каменния мост, който бе заповядал да построят, и с приближаване на завършването му все повече се страхуваше, че речното божество ще го накаже отново като възмездие за нанесеното оскърбление. Приношението, смяташе той, щеше да успокои и страховете на жителите на града, които все още гледаха на моста като на плод на някаква магия.
Шигеру бе прекарал последната година, усвоявайки строгите учения на Тераяма, освобождавайки съзнанието си от илюзии, празни желания и фантазии. Той не вярваше, че молитвите или магиите имат някакво въздействие, нито че движат по какъвто и да бил начин дадено същество в Космоса. Ако религиозните вярвания имаха някаква роля в човешкия живот, смяташе той, то тя бе в това да се засилят характерът и волята до степен, в която човек да може да се ръководи в действията си от справедливостта и състраданието, както и да бъде в състояние да посрещне смъртта без страх. Пристрастеността на баща му към всякакви благоприятни дни, сънища, амулети и молитви — обсебеност, която водеше до колебливост и бездействие — го изкарваше от търпение. Ненужната жертва, в която бе принесъл зидаря, го бе разгневила както с жестокостта си, така и с погубването на един талант. Мостът бе чудо, ненадминато в Трите провинции. Не виждаше защо неговият създател трябва да бъде умъртвен по такъв жесток начин, зазидан жив в своето творение.
Той не спомена нищо за тези свои чувства и продължи безпристрастно да наблюдава ставащото, но единственият рязък вик на дъщерята на зидаря го затрогна дълбоко. Кийошиге — синът на Мори, който обяздваше коне — се бе върнал на служба при него и двамата младежи бяха възобновили своето приятелство. Мори Кийошиге бе жизнен и неукротим по природа и със съзряването бе започнал да използва тази своя външност, за да прикрива един изключително остър ум. Ако брат му не бе умрял, той можеше да се превърне в един напълно безотговорен втори син, но смъртта на Юта го вразуми и направи по-силен. По време на отсъствието на Шигеру той бе наглеждал Такеши и се бе сприятелил с по-малкото момче. Двамата си приличаха в слабостта си към лудориите, при които здравият разум на Кийошиге предпазваше безразсъдния Такеши от беди. Обстоятелствата в тяхното детство, смъртта на по-големия брат на Кийошиге, любовта, която и двамата хранеха към конете, изградиха здрава връзка помежду им. Именно под зоркия поглед на Кийошиге Такеши яздеше черния жребец на Шигеру. Кийошиге бе този, който отведе контузеното момче у дома след падането от коня. Но Такеши се научи да язди черния и действително да подчинява на волята си всеки кон, тъй че, когато Шигеру се върна, в крепостта бе докаран друг жребец, предназначен лично за Такеши.
Надраснал връстниците си, Кийошиге бе популярен, имаше куп приятели и познати от всички области на живота и пиеше доста повече от количеството, което се полагаше за едно момче на неговата възраст, но винаги оставаше далеч по-трезвен, отколкото си даваше вид, и никога не забравяше онова, което му се казваше. Положението му на син на обяздващия конете и на приятел на наследниците на владетеля Отори, както и собственият му вкус към непретенциозния живот означаваха, че може да се движи свободно в множество различни прослойки на градското общество. Разговаряше с хората и — което бе по-важно — слушаше какво говорят; освен това разполагаше с цял набор от осведомители, които нямаха нищо общо с официалната шпионска система, поддържана от крепостта, нито с откъслечните опити на тайните агенти на Тохан да се внедрят сред хората на Отори и те му предоставяха сведения за всичко, което се случваше в Хаги.
Кийошиге бе в течение на слуховете, които се носеха из града, и същата вечер, когато двамата останаха сами, Шигеру го попита за жената.
— Семейството трябва да получи някакво обезщетение… не бива да мизерстват. Уреди нещо за тях, но се погрижи никой да не знае.
Кийошиге се усмихна.
— Теб те нямаше. Не знаеш ли коя е тя?
Шигеру поклати глава.
— Казва се Акане и е жена за удоволствия… понастоящем може би най-известната в Хаги.
— Къде работи?
— В заведението на склона на Огнената планина… Къщата на камелиите. Собственичката се казва Харуна — Кийошиге се засмя и попита лукаво: — Искаш ли да я посетиш?
— Разбира се, че не. Просто бях загрижен за оцеляването на семейството.
Но нямаше как да не си спомни онова, което бе изпитал в Тераяма, как бе копнял да избяга в Ямагата и да поиска да му пратят жени. Баща му беше казал, че ще му осигурят наложница, но засега този въпрос не беше уреден. Смяташе, че е овладял желанията си по време на дългата студена зима, но сега мисълта за Акане в дома за удоволствия на планинския склон му напомни, че е шестнайсетгодишен, че е пролет…
— Поразпитай, но съвсем предпазливо — рече той. — Ако има нужда от зестра, за да се омъжи, може да й се даде.
— Добре — съгласи се Кийошиге, вече сериозно.


Петнайсета глава

Призракът на зидаря внушаваше тревога, но и утеха у жителите на града. Лишен от тяло, звукът на гласа му, особено през нощта, караше пияните да изтрезнеят тутакси и усмиряваше децата, но, от друга страна, хората се гордееха с него заради удивителното му творение, заради начина, по който бе приел своята мъчителна и затрогваща смърт, и заради силата на духа му, решил да остане при въплъщението на своята обсебеност. Владетелят Шигеру нареди върху парапета над мястото, където бе зазидано тялото, да бъде поставен голям валчест камък и лично избра думите, които да бъдат изсечени в него.

Кланът Отори приветства с „добре дошли“ преданите и достойните.
Предателите и подлеците да се пазят!

Акане изпита удовлетворение от надписа и дълбока признателност към младия наследник на клана Отори, който бе издал нареждане за поставянето му. Сега трябваше да реши собственото си бъдеще. В нощта, когато баща й бе напуснал този свят, тя позволи на Ватару да я съпроводи обратно до Огнената планина. Остана в стаята си три дни, без да вижда никого, дори Хаято, и почти без да яде. След това отиде при майка си. Хаято й пишеше всеки ден, подканвайки я да приеме предложението му, и заявяваше любовта си към нея. Майка й много скоро разбра за новото положение и то й донесе значителна утеха. Тя също настояваше Акане да приеме и дори започна да гради собствени планове за бъдещия живот на дъщеря си. Но месец след смъртта на зидаря и седмица след поставянето на паметния камък дойде да я посети Харуна.
— Много съжалявам — извини се Акане.
Майка й поднесе чай и ароматът му изпълни стаята. Харуна бе облечена в семпла, но официална роба; бе дошла с паланкин. Ветрилата им пърхаха в неподвижния влажен въздух.
— Изоставих вас и работата си. След всичко, което направихте за мен, няма извинение. Ще се върна съвсем скоро. Майка ми вече се оправя и ще може да се грижи сама за себе си.
— Но нашата гостенка трябва да знае за господаря Хаято! — възкликна майка й. — Акане трябва да го приеме. Харуна, убедете я, моля ви!
— Искам да разговарям с дъщеря ти насаме — заяви Харуна с обичайния си, нетърпящ възражение тон. Майката на Акане й се поклони и напусна стаята.
— Ела по-близо — рече Харуна. — Това е само за твоите уши. Възнамерявах да те посъветвам да приемеш Хаято; разбира се, той ми предложи голяма сума пари за теб, но освен това аз вярвам, че ще те направи щастлива. Като го гледам как се държи, ти няма да му омръзнеш — готов е да издържа и теб, и децата, които може да имате заедно. Много съм привързана към теб, Акане, а и с Хаято се познаваме от дълго време. Щеше да е едно съвсем удовлетворително споразумение.
— Но? — попита Акане, щом възрастната жена замълча.
— Преди няколко дни бях извикана в къщата на владетеля Мори Усука — господаря, който обяздва коне. Неговият син, както може би знаеш, е близък приятел със синовете на владетеля Отори, особено с владетеля Шигеру. Изглежда, там проявяват интерес към теб.
— Кийошиге още е момче — рече Акане с усмивка.
— Не Кийошиге, а Шигеру.
— Владетелят Шигеру не ме познава. Изобщо виждал ли ме е някога? — едва ли си спомняше момичето от реката.
— Очевидно. Видял те по време на скорошния трагичен случай и е наредил ти и семейството ти да получите помощ. За вас има заделени пари. Кийошиге ще ми ги даде.
Няколко мига Акане остана безмълвна. После заяви лекомислено:
— Това е просто жест на доброта, нищо повече. Владетелят Шигеру е известен със своята състрадателност.
— Владетелят Мори и синът му смятат, че може да е нещо повече. Шигеру вече е мъж, но още няма планове за неговата женитба. Ще му осигурят наложница. Защо да не си ти?
— За мен това е твърде голяма чест — рече тихо Акане, докато си вееше с ветрилото усилено, тъй като предположението ускори пулса й и заля лицето й с руменина.
Докато беше дете, владетелите от клана й изглеждаха като богове, невъобразимо далече от хората, принадлежащи към нейната класа. Те живееха в един извисен, недосегаем свят. Понякога само ги зърваха на церемонии и дори не си приказваха за тях. Случайната среща в реката вече й се струваше нереална. Изобщо не можеше да си представи как се озовава в едно помещение, камо ли в едно легло с наследника на Отори, усещайки голотата му със своята собствена.
— Да ти кажа честно, това е цел, която понякога съм си мечтала да постигна чрез теб — отвърна Харуна. — Но предложението на Хаято ме накара да размисля. Бях решила да се разделя с тези свои амбиции в името на твоето щастие, докато не дойде това предположение от тяхна страна. Отиването при Отори, макар и голяма чест, има много недостатъци. Животът ти несъмнено ще стане по-уединен, ще бъдеш принудена да понасяш всички тези интриги в крепостта и, разбира се, няма да ти позволят да имаш деца.
— Това е главната причина майка ми да подкрепя предложението на Хаято — рече Акане. — Тя копнее за внуци. Аз обаче не изгарям от желание да се сдобивам с деца. Защо да ги раждам на този свят, където ще са обречени на страдание? — тя замлъкна за миг и после добави: — Както и да е, имам ли избор? Нима е възможно желанията на господаря Шигеру да останат неудовлетворени?
— Те още не са изразени гласно — Мори само изказаха известни предположения. Но аз останах с чувството, че съветът им е да не прибързваш с някои свои решения.
— Хаято едва ли е бил дискретен — рече Акане.
— Така е. Всички знаят, че иска да те получи за себе си.
— Предполагам, че той също ще бъде „посъветван“.
— Вероятно.
— Значи от мен се очаква да откажа на Хаято и да не предприемам нищо, докато господарят Шигеру не изрази желанията си — изрече Акане с гневна нотка в гласа си.
— Достатъчно е да правиш това, което правиш и досега — стой при майка си и продължавай да не се виждаш с Хаято. Както ти казах, вече са ти осигурени пари. Не се налага да работиш.
— Аз не работя само за пари — възрази Акане. — Още колко време трябва да живея без мъж?
Тя вече чувстваше липсата на своя любим клиент, копнееше да изпита отново силата на страстта, която за малко бе притъпила скръбта й.
— Не много — обеща й Харуна. — Мога ли да отнеса благоприятен отговор на Мори?
Акане остана безмълвна. Чуваше майка си в кухнята, звуците от улицата, от реката. Внезапно стана, все едно обзета от гняв, и се отправи към вратата, а после се върна обратно.
— Нима може да има друг?
След като Харуна си тръгна, Акане не удостои с отговор нетърпеливите въпроси на майка си, а отиде да седне в работилницата на баща си, сред купчините наполовина издялани камъни. Там беше пусто и тихо. Тя усети, че й липсват постоянният шум, тракането на желязо в желязо, въздишката на желязо върху камък. Ватару се бе върнал в своето село, заявявайки, че е твърде стар, за да служи на друг, а Найзо бе нает от друг зидар, който вече й бе предложил да купи запаса от камъни на баща й. Скоро волските коли щяха да дойдат и да ги отнесат. Въздухът бе наситен с прах и слънчевите лъчи изглеждаха почти втвърдени от дребните частици, сякаш самите те се вкаменяваха. Акане задържа поглед върху различните нюанси на сивото, които лежаха между бялото и почти черното — камъни, донесени от планинския склон, от коритото на реката и морския бряг — изсечени, вдигнати и превозени благодарение на човешката сила.
Колко странни са делата на съдбата, помисли си тя. Баща й бе зазидан по заповед на владетеля Шигемори. Ако не бе станало така, тя никога нямаше да привлече вниманието на неговия син. Отидеше ли при него, щеше да се издигне до положение, за което семейството й не би могло и да мечтае… но нямаше да има деца.
Да, нейният баща вече нямаше нужда от внуци. Той нямаше да е като останалите духове. Щеше да остане завинаги в своя мост — мнозина щяха да му носят дарове и приношения, все едно самият той е някакво божество. Тя стана и взе цветя и вино, които да остави пред камъка. Беше валяло, небето бе затулено с облаци и мостът, улиците и повърхността на реката бяха сиви като камъните.
Както бе очаквала, там вече бяха оставени и други приношения. Сега баща й си имаше свои поклонници и щеше винаги да е така. Не му трябваха внуци. Тя се помоли на духа му и му сподели каква щеше да стане. Сякаш по този начин се създаваше някакво равновесие — тя също щеше да бъде принесена в жертва — на речния бог, на Отори — макар че според нея това жертвоприношение нямаше да й бъде неприятно.


Минаха седмици без други вести от Мори или от крепостта. Акане изпита разочарование.
— Сигурно са си променили решението — рече тя на Харуна, която я посещаваше редовно, за да поддържа духа й и да носи пари на майка й.
— Тези неща си искат време — успокои я тя. — Трябва да бъдеш търпелива.
— Убедихте ме да се откажа от един добър мъж заради някаква куха мечта. По-добре ме върнете в дома!
— Не губи търпение! — прошепна настоятелно Харуна.
Но търпението на Акане беше на изчерпване. Раздразнението й нарасна още повече, когато една сутрин, след като се събуди рано и повече не можа да заспи, стана призори и отиде на моста да отнесе храна и вода на баща си, където видя група конници. Разпозна Мори Кийошиге, яхнал своя сив кон с черна грива и опашка, Ирие Масахиде — учителя по бой с меч, и самия господар Шигеру, съпровождани от голяма свита васали. Тя и останалите люде на моста коленичиха и наблюдаваха със сведени глави, докато конниците отминат и чаткането на копита по каменния мост се отдалечи.
— Владетелят Шигеру напуска града? — попита тя мъжа до себе си, докато и двамата се изправяха.
— Така изглежда. Дано е тръгнал да се разправи с Тохан. Време е някой да им даде добър урок.
Ще отсъстват цяло лято, помисли си тя. Трябва ли да стоя и да бездействам, докато настъпят тайфуните и ги принудят да се върнат у дома?
Наблюдаваше как групата се отдалечава в тръст по моста и покрай речния бряг. Младият мъж на черния кон обърна глава и погледна назад. Беше твърде далече, за да прецени дали гледа към нея, но почувства, че я е видял как стои при гроба на баща си. Продължи да се взира след тях, докато се скриха от погледа й.
Може и да почакам, каза си тя с въздишка.


Шестнайсета глава

Шигеру бе позволил един или два пъти мислите му да се отклонят към дъщерята на зидаря, но не знаеше нищо за преговорите на Кийошиге, а разполагаше с твърде малко време, за да проведе лично някакви разговори в тази посока, тъй като скоро след зазиждането пристигнаха пратеници от Чигава — малко селище на междуградския път между Ямагата и крайбрежието, разположено на самата източна граница на Средната провинция. Сведенията бяха, че Тохан са повели кампания срещу собствените им селяни, целяща унищожението на някаква неясна секта, известна като Скритите. Шигеру си спомни, че Нагаи бе разказвал за такава секта в Ямагата. Преследваните прехвърляли границата и бягали в Средната провинция, а войниците на Тохан ги преследвали, изтезавали и убивали заедно с онези селяни на Отори, които им предлагали подслон. Именно този факт вбеси Шигеру, когато научи за ставащото. Тохан имаха право да вършат каквото си искат в рамките на собствените си граници и Шигеру изобщо не се интересуваше от въпросната секта — съществуваха куп религиозни движения, които се появяваха и после изчезваха, като повечето от тях изглеждаха безобидни и не представляваха заплаха за стабилността на обществото. Но ако Тохан си въобразяваха, че могат да нахлуват в земите на Отори, когато си решат, рано или късно щяха да решат и да останат. Друго усложнение бе, че внезапните нападения се извършваха все около Чигава — област, богата на сребро и мед. Подобна безочлива провокация трябваше да бъде посрещната с подобаваща смелост и решителност — това бе единственият начин да бъде спряна.
Както винаги и за огромно неудоволствие на Шигеру неговите чичовци присъстваха на съвещанието, което владетелят Шигемори свика, за да се реши каква да бъде реакцията на Отори. Шигеру смяташе, че след като вече е възрастен и може да съветва баща си, присъствието на чичовците му става излишно. Струваше му се, че изобщо не е ясно кой всъщност управлява клана и че Шигемори не смее да стори нищо без съгласието на братята си. За пореден път чичовците на Шигеру препоръчаха политика на отстъпки, повтаряйки съображенията си за силата на Тохан и за опасностите, които крие едно следващо оскърбление към Ийда, тъй скоро след печалната кончина на Миура. На свой ред Шигеру изрази категоричното си мнение и бе подкрепен от главните васали Ирие и Мийоши.
Но споровете продължиха. Той видя как майсторски чичовците му заблуждаваха баща му, все едно винаги отстъпваха пред него, като го ласкаеха и го изтощаваха с настоятелните си доводи. Твърдяха неизменно, че тяхна единствена цел е благоденствието на клана, но той се питаше какви ли бяха скритите им мисли и желания. Каква изгода можеше да им донесе умилостивяването на Тохан? И тогава му хрумна, че целта им може да е да си присвоят властта, отнемайки я както от баща му, така и от самия него — подобна низост изглеждаше немислима и той не смяташе, че кланът някога ще го позволи, но освен това виждаше колко бездеен е станал баща му и се опасяваше, че прагматични васали като Ендо и Мийоши биха могли, ако не да търсят целенасочено, то поне с охота да приемат един по-силен владетел, който да оглави клана. А това ще бъда аз и никой друг, даде си дума той.
Седяха в голямата зала на резиденцията зад самата крепост. По-рано беше валяло, но слънцето отново прежуряше и беше жега. Шигеру чуваше как вълните на прибоя се блъскат в стената под градината. Всички врати бяха отворени и дълбоките веранди представляваха хладни сенчести заслони, извън които лятната светлина блестеше и от нея листата изглеждаха още по-искрящо зелени, а багрите на цветята — глициния и лотос — още по-наситени. Обсъждането продължи цял следобед, докато жегата се засилваше, жуженето на цикадите ставаше все по-пронизително, а хората — все по-раздразнителни.
Накрая точно преди залез-слънце владетелят Шигемори обяви, че би желал да забави решението си, докато успее да се посъветва с един шаман, който за щастие бе посещавал светилището в гората над крепостта. Проводиха пратеник и съвещанието бе разпуснато; щеше да продължи на следващия ден до вземане на окончателно решение.
Шигеру изрече по необходимост задължителните вежливи слова към баща си и чичовците си и отиде в градината да си охлажда гнева. Слънцето вече потъваше зад хълма в западната част на залива, но все още беше задушно. Под официалната роба кожата го сърбеше, болеше го и главата.
В отдалечения край на градината Такеши седеше на каменния зид, който гледаше към морето. Шигеру рядко бе виждал брат си да седи по този начин, притихнал, без да подозира, че го наблюдават, явно потънал в мисли. Няколко мига остана така, вперил поглед в него, и се улови, че се пита какъв ли ще бъде животът на брат му. Толкова често бе център на внимание, обект на възхищение и възхвала, но при все това не бе наследник на клана и освен ако не се случеше нещо с Шигеру, никога нямаше да се сдобие с властта, която очевидно толкова силно желаеше — и за която изглеждаше създаден. В хрониките имаше много примери за кланове, в които брат се сражава срещу брата за власт, където по-малкия от синовете се обръща срещу по-големия, сваля го от власт и го убива… или бива победен, осъден на смърт или принуден да отнеме собствения си живот. Братята на баща му проявяваха своята подлост пред собствените му очи. Наистина, те бяха само полубратя, родени от различни майки, но ако все пак това се окажеше неизбежна част от историята на Отори, която се повтаря във всяко поколение? Ами ако в бъдеще Такеши не му остане верен?
Как можеше да го ангажира, да използва всичките му таланти? Наистина трябваше да му се даде земя — негова собствена област в рамките на владението… може би Цувано или дори Ямагата.
Изглежда, Такеши внезапно се бе изтръгнал от своите блянове. Скочи от зида и видя Шигеру. Лицето му светна в усмивка тъй непринудена и изпълнена с любов, че тутакси разсея част от страховете на Шигеру.
— Стигнахте ли до решение? — попита той.
— Баща ни иска първо да се посъветва с някакъв шаман — отвърна Шигеру, без да може да сдържи гнева си, което бе длъжен да стори. — Ще се съберем отново утре.
Усмивката на Такеши изчезна също тъй бързо, както се бе появила.
— По-добре е да се действа незабавно. Така смяташ, нали?
— Да, и всички вече го знаят. Повтарям го цял следобед. Но не ме слушат. Даже по-зле — мнението ми непрестанно се омаловажава от чичовците ми, които не спират да ми напомнят колко съм млад, как нямам опит, а пък те колко са мъдри.
— Мъдри друг път — отсече Такеши.
Шигеру не направи забележка на брат си за тази проява на неуважение. Такеши го погледна и продължи окуражен.
— Моят по-голям брат трябва да действа в името на целия клан.
— Не мога да сторя нищо против желанието на нашия баща — отвърна Шигеру. — Трябва да му се подчинявам, каквото и да е решил. Бедата е, че изобщо не взима никакви решения!
Такеши си преправи гласа, все едно говореше малко палаво дете, и заяви закачливо:
— Моите учители не могат да ми забранят неща, които не знаят. А след като не ми забраняват, значи аз не проявявам непокорство — гласът беше детски, но очите на Такеши бяха присвити като на възрастен. — Мори Кийошиге ме научи на това — добави той.
— Така ли? — попита Шигеру. — Иди намери Кийошиге и го помоли да дойде при мен. Мисля да пробвам конете навън… може би утре рано сутринта.
— Може ли и аз да дойда? — попита веднага Такеши.
— Най-вероятно не.
Такеши изглеждаше разочарован, но не възрази. Вместо това се поклони официално на Шигеру, както бе длъжен да стори по-малкият брат, проявявайки уважение към по-големия, и бързо се отдалечи.
Той знае как да проявява покорство, помисли си Шигеру. Има отлично възпитание. Сигурен съм, че винаги ще ми е верен.
Докато напускаха града, той отново видя момичето на моста — удивителния мост, тъй съвършен и красив. Сега реката не се бореше с него, а обсипваше с ласки каменните му сводове, чиито основи бяха коствали не един човешки живот. В долните камъни вече се впиваха водорасли, които набраздяваха сивото с тъмно, лепкаво зелено, а в сянката на сводовете се събираше риба, диреща убежище от слънчевата светлина и острите клюнове на чапли и чайки.
Погледна валчестия камък с надписа, който бе наредил да поставят — решителна постъпка, също като това заминаване на разсъмване. Но и двете бяха вдъхновени от едно и също желание — за справедливост — и от същата яростна нетърпимост към жестокостта и предателството.
Дори и в този ранен час на моста имаше хора, пристигнали с приношения за зидаря, и това накара Шигеру да се замисли за смъртта и за това как въпреки цялата си жестокост кончината на този човек в някакъв смисъл бе родила нов живот, вдъхновявайки хората — в смъртта си зидарят бе също тъй деен, както и в живота, затова споменът за него никога нямаше да умре.
Не можеше да прозре в бъдещето и затова нямаше как да знае, че собственият му гроб щеше да се превърне в средище на поклонение, докато Трите провинции съществуват, и че хората щяха да го почитат като божество. И макар че често размишляваше над собствената си смърт, както го бе учил Мацуда, и се молеше тя да е достойна и значима, в това утро мисълта за нея не го занимаваше особено.
Внезапна буря през нощта бе прочистила въздуха и измила улиците. На хоризонта се бяха струпали огромни сиво-бели облаци, които изгревът бе обагрил в розово, а небето все повече синееше. Конят под него бе нетърпелив и възбуден, той усещаше енергията, натрупана в краката и хълбоците му. Беше млад и буен, също като него. Заминаваха заедно. Нямаше да му се налага да понася още един безкраен ден на обсъждания, доводи, половинчати истини и увъртания.
Привидно извеждаше конете на тренировъчна езда заедно с Кийошиге, Ирие и още трийсетина души, но не смяташе да се връща в Хаги преди началото на съвещанието същия ден. Всъщност не възнамеряваше да се връща толкова дни, колкото щяха да му бъдат необходими да оцени лично положението по границата и ако се наложи, да се разправи с хората на Тохан.
Щом слънцето се издигна, светлината зад облаците стана златиста, от което сивата им вътрешност засия като току-що излъскана стомана. Ездачите се движеха по улицата, която вървеше покрай реката. Като повечето градски улици и тази не беше с настилка и докато препускаха през локвите, конете пръскаха около себе си мътни фонтани.
Шигеру се обърна и отново погледна към моста. Ниските лъчи на слънцето превръщаха водата в сребро. Бе забелязал онази жена… Акане — от същия момент започна мислено да я нарича Акане, — докато минаваше покрай нея, тя стоеше коленичила при гроба със сведена глава, и внезапно бе пронизан от съзнанието за странна връзка помежду им. Затова не се изненада, че сега тя бе зареяла поглед след тях, все едно се взираше в морето, уж да различи дали някой голям кораб не приближава или напуска пристанището.
Той дръпна леко юздите на коня си, за да се изравни с Кийошиге.
— Когато се върнем, бих искал да я видя.
— Кого? — попита Кийошиге нарочно, за да го подразни.
— Дъщерята на зидаря. Акане.
— Акане? — повтори по-младият му приятел. — Мислех, че не проявяваш интерес.
— Може и да проявявам — отвърна Шигеру.
Както изглежда, беше ден на решения. Щеше сам да избере своята война и своята наложница.
— Вече е уредено — рече тихо Кийошиге, накланяйки се леко на седлото, тъй че да го чуе само Шигеру. — Очаква да пожелаеш да ти я доведат.
Шигеру се усмихна. Имаше куп неща, които вероятно бе изразил — удоволствие, изненада, радост от тайните кроежи на своя приятел. Кийошиге се засмя. Нямаше защо да споменава който и да е от тях. Двамата се разбираха без думи.
По същия начин предишния ден нямаше нужда да обяснява на Кийошиге своя план. Приятелят му незабавно схвана намеренията му. Ирие бе поканен да отиде и да говори с младежите в градината. Шигеру чувстваше необходимост поне един от неговите учители да одобри замисъла му. Ирие, който бе пътувал с него до Ямагата и се бе върнал в града, за да го посрещне през пролетта, бе човекът, на когото имаше най-голямо доверие, а от онова, което виждаше в поведението му по време на съвещанията, личеше, че Ирие е прехвърлил верността си към него. Двамата не го бяха обсъждали; Шигеру не беше потърсил съвет. Взе решение, уведомил Ирие за намеренията си, и помоли — макар че „нареди“ бе по-близо до истината — своя учител да тръгне с него.
Възрастният воин се бе подчинил безстрастно, но ги посрещна рано, още преди уреченото време, и Шигеру почувства, че неговото нетърпение си съперничи с тяхното собствено. Възмущението на Ирие бе не по-малко от това на Шигеру, когато разкриха двуличието на владетеля Китано и неговите опити за сближаване с фамилията Ийда, той бе и най-оскърбен от версията на Тохан за смъртта на Миура.
Мъжете, които ги придружаваха — по десет от личните васали на всеки — не бяха получили никакви разяснения за мисията. Кийошиге спомена, че конете трябва да бъдат изпробвани на по-дълго разстояние и за правдоподобност се погрижи неговите хора да яздят най-младите и най-неопитните жребци; но подобно на човека, който бе разговарял с Акане на моста, онова, на което се надяваха всички воини на Отори, бе възможността да влязат в схватка с наглите, непоносими Тохан и да им дадат добър урок.
И последните остатъци от сняг се бяха стопили, тъй че планинските проходи до един бяха вече отворени. Първоначално следваха крайбрежния път към Мацуе. След три дни свърнаха на изток, изкачваха се и се спускаха по стръмни планински пътеки, спяха където ги застигнеше нощта, доволни, че са на открито, докато няма дъжд, далече от градове и села, в които вероятно бяха проникнали шпиони, докато накрая стигнаха до ръба на просторно плато на име Яегахара. Беше заобиколено от планински хребети, чиито смътни очертания се редяха едно след друго, докъдето стигаше погледът. Най-далечните бяха Хребетите на високия облак, които образуваха естествена бариера към Трите провинции. Отвъд, на седмици път на изток лежеше Мияко — столицата на Осемте острова и седалище на императора, който поне на думи властваше над всички тях. В действителност властта на императора бе твърде ограничена и отдалечени области като Трите провинции на практика се управляваха сами. Ако местните кланове или отделни военачалници се сдобиеха с повече власт и завладееха своите по-слаби съседи, нямаше кой да се намеси и противопостави на действията им. Каквито и да бяха правата, гарантирани по наследство, или чрез клетва за вярност пред даден владетел, те всички в крайна сметка се утвърждаваха единствено посредством закона на властта. Сред Тохан господстваща бе фамилията Ийда — те бяха древен род, високопоставени воини, установили се в Инуяма преди стотици години, но нищо не ги правеше тъй първи сред равните им, колкото неутолимата им жажда за власт и безмилостната решимост, с която се опитваха да я постигнат. Никой не можеше да бъде спокоен с подобни съседи.
Инуяма — крепостният град на Тохан — се намираше отвъд планините, далече на юг.
Направиха си бивак в края на равнината, без да подозират, че повечето от тях щяха да намерят там смъртта си, преди да са успели да остареят с още три години. На следващото утро поеха през нея, пришпорвайки конете си по тревистите склонове, където изненадани фазани и зайци така стряскаха жребците, че те самите отскачаха встрани, подплашени от внезапно стрелналите се между краката им дребни животни. Изглежда, гръмотевичната буря бе сложила край на пролетните дъждове, небето бе потънало в тъмносините багри на ранното лято. Настанаха жеги, хора и коне се обливаха в пот, жребците бяха възбудени и трудно се поддаваха на контрол.
— В крайна сметка за тях това се оказа добро упражнение — рече Кийошиге, когато спряха да отдъхнат по пладне в сянката на една от малкото горички в тревистата равнина. Наблизо имаше студен извор, където мъжете напоиха сгорещените коне, след което умиха ръце, лица и нозе, преди да похапнат.
— Ако трябваше да се сражаваме с враг на такъв терен, половината ни коне щяха да са неуправляеми!
— Упражненията са твърде малко — отбеляза Ирие. — Нашите войници са забравили какво значи война.
— Тук би се получило идеално бойно поле — рече Шигеру. — Предостатъчно пространство за придвижване и добър терен. Тъй като идваме от запад, в края на деня слънцето ще се пада зад нас, а и склонът ще е предимство.
— Запомни го — рече кратко Ирие.
Не разговаряха много, а се унасяха в дрямка под дъхавите борове, с притъпени от жегата и продължителната езда сетива. Шигеру точно заспиваше, когато един от хората му, поставен на пост, викна към него:
— Господарю Отори! Някой идва от изток!
Той стана, замаян и сънен, прозя се и отиде при стража в края на горичката, където купчина валчести камъни им предоставяха добро укритие.
В далечината през равнината се движеше, залитайки, самотна фигура. Падаше, после се изправяше с мъка и продължаваше, даже понякога пълзеше на четири крака. Когато приближи, успяха да чуят и глас — слаб, изпълнен с болка вой, който на моменти стихваше до ридание, само за да се усили отново; звучеше така, че наблюдаващите усетиха как ги побиват тръпки на ужас.
— Скрийте се! — викна Шигеру и трийсетте мъже побързаха да намерят укритие заедно с конете си зад големите камъни или между дърветата. След тръпките на ужас Шигеру изпита жалост, но не искаше да попаднат в капан, ако се покажат веднага, или да подплашат човека.
Щом приближи, видяха, че лицето му представлява кървава маса, около която злокобно се виеха мухи. Беше невъзможно да различат някакви черти, но очите вероятно бяха оцелели, както и някаква част от ума, тъй като беше ясно, че мъжът знае накъде върви — беше се отправил към водата.
Падна при ръба на извора, потопи глава във водата и изстена, когато студената й повърхност влезе в съприкосновение с откритите му рани. Изглежда, се опитваше да пие, като дишаше тежко, давеше се и повръщаше. Усетила мириса на кръв, на повърхността изплува дребна белезникава риба.
— Доведете ми го — нареди Шигеру. — Но внимавайте да не го уплашите.
Хората му се отправиха към ръба на извора. Единият от тях хвана войника беглец за рамото и го издърпа, като му говореше бавно и отчетливо:
— Не се страхувай! Всичко е наред, няма да ти сторим зло.
Другият извади от торбата си кърпа и се зае да почисти кръвта.
По позата на мъжа Шигеру прецени, че непознатият е обзет от нов ужас, но когато кръвта от лицето му бе отмита и вече можеше да види чертите му по-ясно, зад болката и страха в погледа му разчете и интелигентност. Хората му го вдигнаха, отнесоха го до мястото, където бе застанал Шигеру, и го положиха на песъчливата земя. Ушите на мъжа бяха отрязани и от зейналите дупки сълзеше кръв.
— Кой ти го стори? — попита Шигеру, усещайки как го побиват тръпки на отвращение.
Човекът отвори уста, изстена и изплю кръв. Езикът му бе откъснат. Но с едната си ръка той заглади пясъка, а с другата написа: Тохан. После го заглади отново и изписа неправилно, непохватно:
Ела. Помощ.
Шигеру предположи, че мъжът умира, и не искаше да му причинява повече страдания, като го мести. Но той сам махна към конете, показвайки, че ще ги заведе. Сълзи рукнаха от очите му, когато се опита да каже нещо, сякаш едва сега осъзнаваше, че са го принудили да замълчи завинаги — при все това нито можеха да облекчат болката, нито да възпрат молбите му. Воините, които се бяха събрали около него, се трогнаха и изпитаха своеобразно благоговение пред тази смелост и издръжливостта, тъй че не можеха да му откажат.
Беше трудно да решат как да го превозят, тъй като непознатият бързо губеше остатъка от силите си. Накрая Харада — един от най-силните васали, як и широкоплещест мъж — го взе на гърба си, все едно беше дете, а другите го завързаха за него. Помогнаха на двамата да се качат на един от по-спокойните коне и като докосваше своя носач по лявата или дясната страна на гърдите, страдащото същество ги поведе към отсрещния край на равнината.
Първоначално се движеха ходом, за да не му причиняват още болка, но той застена отчаяно и заудря по гърдите на мъжа пред себе си, тъй че пришпориха конете в лек галоп. Жребците сякаш усетиха новото бреме на своите ездачи и поеха напред гладко и хрисимо, подобно на кобили с малките си.
Известно време се движеха покрай потока, който тръгваше от извора и се спускаше леко между полегатите заоблени склонове. Слънцето захождаше на запад и сенките им яздеха пред тях, източени и плътни. Потокът се разшири, потече по-бавно и внезапно всички се озоваха насред неголеми обработени площи — оризища, отрязани от варовика, оградени с диги и покрити с нанос от реката, където младите разсади искряха в зелено. Конете прецапаха през плитката вода, но никой не се появи да недоволства заради увреждането на растенията. Въздухът бе наситен с мирис на пушек и още нещо… на овъглени плът, кости и коси. Конете отметнаха назад глави, с огромни очи и потръпващи ноздри.
Шигеру извади меча си и всички тутакси го последваха. Стоманените остриета с рязък звук напуснаха ножниците си. Харада обърна коня си, следвайки напътствията на окървавените ръце, и пое наляво покрай дигата.
Оризищата се намираха в покрайнините на някакво селце. По брега чоплеха пилета и някакво куче се разлая срещу конете, но иначе не се долавяше нито звук от обичайните за селския бит дейности. В тягостната тишина шумът от прецапващите през водата копита прозвуча изненадващо силно и когато сивият жребец на Кийошиге изцвили, а черният на Шигеру му отвърна, сякаш прозвуча плач на дете.
В срещуположния край на дигата, насред наводнените оризища стърчеше малък хълм, подобен на могила. По-ниската му част бе обрасла с дървета, които му придаваха вид на рошаво животно, а билото му бе увенчано с островърхи скали. Водачът им даде знак да спрат и по своя си начин подсказа на Харада да слезе от коня. С жест посочи към отсрещната страна на хълма, притискайки ръка към обезобразената си уста, за да ги предупреди да мълчат. Не чуваха нищо, освен кокошките, птиците и някакъв рязък шум като от чупене на клони. Шигеру вдигна ръка и махна на Кийошиге. Двамата тръгнаха да заобикалят хълма. Видяха издълбани отстрани стъпала, които отвеждаха в тъмната сянка на дъбове и кедри. В подножието на стъпалата, на опънато между две дървета въже, бяха вързани няколко коня; единият от тях се опитваше да достигне с бърни листата на близкия клен. До тях стоеше пазач, въоръжен с меч и лък.
Конете се видяха и зацвилиха. Стражът тутакси вдигна лъка си, прицели се и пусна стрелата. Изкрещя и извади меча си. Стрелата не успя да достигне новодошлите и цопна във водата близо до краката на конете. Шигеру пришпори черния жребец и се устреми в галоп. Нямаше представа кой е този неочакван враг, но предположи, че може да е само от хората на Тохан. Гербовете им на Отори се виждаха съвсем ясно — единствено Тохан можеха да дръзнат да ги нападнат така открито. Кийошиге свали лъка си и щом конят му препусна в галоп редом с Шигеру, се извъртя странично на седлото и пусна стрелата. Тя намери пролука в бронята на мъжа пред него и се заби отстрани във врата му. Пазачът се олюля и се свлече на колене, вкопчил сгърчени пръсти в стрелата. Кийошиге подмина Шигеру, разсече въжето, на което бяха вързани конете, като крещеше и размахваше ръце, за да ги подплаши и прогони. Животните побягнаха през оризището сред фонтан от пръски, като цвилеха и мятаха нозе. В този момент техните ездачи изскочиха от укритието си, въоръжени с мечове, ножове и тояги, и се втурнаха надолу по стъпалата.
Не последва размяна на реплики, предизвикателства или заплахи. Всички се хвърлиха в битка, безмълвни и ожесточени. Бяха равни по численост. Хората на Тохан разполагаха с предимството на склона, но Отори бяха на коне, можеха да се оттеглят и да атакуват устремно, и накрая ездачите спечелиха надмощие. Шигеру лично уби поне петима, като се питаше защо бе необходимо да слага край на живота на хора, чиито имена не знаеше, и каква ли съдба ги бе запратила под острието на меча му в този късен следобед на петия месец. Никой не помоли за пощада, когато изходът стана ясен, макар че неколцината оцелели хвърлиха мечовете си и се опитаха да избягат през плитката вода, като залитаха и се хлъзгаха, докато преследвачите им не ги догониха и кръвта им не плисна върху мирното отражение на небето върху огледалото на оризището.
Шигеру скочи от седлото и върза Карасу за ствола на клена. Нареди на неколцина от мъжете да съберат труповете и да им отсекат главите, после повика Кийошиге и пое нагоре по стъпалата, все още с меч в ръка, нащрек за всеки шум.
След дрънченето и крясъците на кратката схватка обичайните звуци на хълма взеха да се завръщат. Откъм храстите се обади дрозд, а в огромните дъбове загукаха горски гълъби. Разнесе се и протяжно жужене на цикади, но зад всички тези ежедневни шумове, зад шумоленето на листата, поклащани от лекия ветрец, се долавяше още нещо — глухи, почти нечовешки стенания.
— Къде е мъжът, когото доведохме? — попита Шигеру, спря и се обърна, за да погледне назад.
Кийошиге извика Харада и войникът дотича тутакси. Изтезаваният бе свален от гърба му, но дрехите и бронята му, дори кожата на врата му, бяха подгизнали от кръв.
— Владетелю Шигеру, той издъхна по време на битката. Бяхме го оставили на безопасно разстояние и когато се върнахме, животът го беше напуснал.
— Прояви голяма смелост — рече тихо Кийошиге. — Щом разберем кой е, ще го погребем с почести.
— Със сигурност ще се прероди като воин — каза Харада.
Шигеру не отвърна, а се изкачи по стъпалата, за да открие на кого мъжът тъй отчаяно се бе опитвал да помогне.
Както стенанията звучаха почти нечовешки, така и телата, които висяха от дърветата, трудно можеха да бъдат разпознати като мъжки или женски; той видя с изгаряща смесица от отвращение и жалост, че това са деца. Бяха окачени с главите надолу и бавно се въртяха в дима на горящия под тях огън, с подпухнала и опърлена кожа, с изхвръкнали от зачервени орбити очи, леещи напразни сълзи, които тутакси изсъхваха на горещината. Изпита срам заради страданието им, заради това, че е възможно да ги третират по-зле и от животни, да им причиняват такава болка и унижение, но въпреки това те си оставаха човешки същества. Помисли си със странен копнеж за бързата и милостива смърт, причинена от острието на меча, и отправи безмълвна молба отредената за него да е същата.
— Срежете въжетата и ги смъкнете — нареди той. — Ще видим дали някой не може да бъде спасен.
Бяха общо петнайсет — седем мъже, четири жени и четири деца. Три от децата и всички жени вече бяха мъртви. Четвъртото дете — момче — издъхна щом го положиха на земята, когато кръвта се стече обратно в тялото му. Петима от мъжете все още бяха живи — двама, защото черепите им бяха отворени, което възпираше отичането на мозъка. Единият от тях бе с откъснат език и умря от загуба на кръв, но другият можеше да говори и все още беше в съзнание. Очевидно преди случилото се е бил силен и гъвкав. Мускулите му бяха изопнати като въжета. Шигеру разпозна в очите му същата интелигентност, която бе съзрял в погледа на техния спасител. Реши категорично в себе си, че този човек трябва да оживее, за да не се окаже, че твърдостта и смелостта на другия са били напразни. Останалите трима бяха тъй близо до смъртта, че най-доброто за тях изглеждаше да им дадат вода и да сложат край на страданията им, и Кийошиге го стори с кинжала си, докато мъжът в съзнание бе коленичил и със сбрани ръце редеше молитва, която Шигеру не бе чувал никога.
— Тези са от Скритите — поясни Ирие зад гърба му. — Това е молитвата, която казват на прага на смъртта.
След като мъртвите бяха погребани още по светло, Шигеру и Ирие се качиха на върха на хълма, където пред входа на храма бяха поставени главите на хората на Тохан. Мястото беше безлюдно, но наоколо се виждаха следи от бивака на техните врагове — запаси от храна, ориз и зеленчуци, готварска посуда, оръжия, въжета и други по-зловещи инструменти. Той се взря безстрастно в мъртъвците, докато Ирие назоваваше онези, които разпознаваше по външност, или по гербовете върху дрехите и броните им.
За изненада на Шигеру те се оказаха воини от висок ранг — единият — на име Маеда — бе близък роднина по брачна линия на фамилията Ийда, а другият се казваше Хонда. Шигеру се запита защо такива мъже петнят доброто си име и честта си, като участват в изтезания. Дали бяха действали по заповед на Ийда Садайоши? И що за хора бяха тези Скрити, че предизвикваха такава отмъстителност и жестокост? Беше мрачен, докато слизаше надолу по стъпалата. Не искаше да спи близо до светилището, осквернено чрез мъчения и смърт, затова прати Харада и неколцина от хората си да потърсят наоколо друг подслон. Оцелелият от зверствата бе положен в сянката на един камфоров лавър, който растеше на брега. Шигеру отиде при него; в синевата на здрача просветваха светулки.
Главата и лицето на страдалеца бяха умити, а охлузванията му — намазани с целебен мехлем. От раните по главата му сълзеше тъмна кръв, но иначе изглеждаха чисти. Беше в съзнание, с отворени очи, втренчил поглед в тъмната сянка на дървото, чиито листа шумоляха тихо на вечерния ветрец.
Шигеру коленичи до него и заговори тихо.
— Надявам се, че болките ти са облекчени.
Мъжът обърна глава по посока на гласа.
— Владетелю Отори.
— Съжалявам, че не можахме да спасим останалите.
— Значи всички са мъртви?
— Страданията им секнаха.
За миг мъжът застина безмълвен. Очите му вече блестяха зачервени. Бе невъзможно да се каже плаче ли, или не. Той прошепна нещо, което Шигеру не успя да чуе добре, нещо за рай. После изрече по-отчетливо:
— Ще се срещнем отново.
— Как се казваш? — попита Шигеру. — Имаш ли други роднини?
— Несуторо — отвърна той. Името му беше непознато — Шигеру не помнеше да го е чувал някога.
— А мъжът, който дойде при нас?
— Томасу. И той ли е мъртъв?
— Но прояви невероятна смелост.
Това бе единствената утеха, която Шигеру можеше да му предложи.
— Те всички бяха много смели — отвърна Несуторо. — Никой не се уплаши, никой не се отрече от Тайния. Сега седят в нозете му в рая, в земята на благословените — говореше задъхано, с дрезгав глас. — Снощи Тохан запалиха голям огън пред светилището. Подиграваха ни се, като казваха: Виждате ли как на изток лумва светлина? Вашият бог идва да ви спаси! Смятахме, че Той ще види силата на духа ни, страданията ни и ще дойде за нас. И не сме грешили съвсем, защото е изпратил вас.
— Твърде късно, за съжаление.
— Не е наша работа да съдим за пътищата Господни, владетелю Отори, вие спасихте живота ми. Бих го предложил на вас, но той вече принадлежи на него.
Имаше нещо в начина, по който го каза, опит за хумор, който повдигна духа на Шигеру и почти го успокои. Той почувства инстинктивна почит към този човек, уважение към неговата интелигентност и силния му характер. В същото време думите го обезпокоиха. Не разбра напълно вложения в тях смисъл.
Беше почти мръкнало, когато Харада се върна; хората му носеха факли, които пламтяха и пушеха, ускорявайки падането на нощта. Селцето, в което бяха заловени Скритите, бе разположено наблизо. Някои от неговите постройки все още предлагаха подслон, макар че повечето бяха унищожени по време на нападението на Тохан. Мнозина от обитателите му бяха избягали, за да се укрият, и сега, виждайки герба на Отори, почваха да се завръщат. Двама от хората на Шигеру носеха ранения върху набързо пригодена груба носилка, а останалите яздеха и водеха конете им, заедно с още три, чиито господари бяха убити по време на сблъсъка с Тохан. Тясната камениста пътека вървеше от хълма покрай обработените нивя, следвайки потока. Водата ромолеше и искреше на светлината на факлите; между тръстиките квакаха жаби. Въздухът на лятната нощ бе мек и ласкав, но Шигеру бе мрачен, когато наближиха селцето, а видът на погрома там го разгневи още повече. Тохан бяха прекосили границата и бяха навлезли навътре в земите на Отори. Бяха изтезавали хора, които, независимо от вярванията им, бяха Отори, и които бяха лишени от закрилата на собствения им клан. Съжаляваше, че не бе предприел действия по-рано, че виновниците за тези нападения бяха останали ненаказани. Ако Отори не бяха изглеждали тъй слаби и нерешителни, Тохан никога нямаше да станат толкова нагли. Знаеше, че е бил прав в решението си да дойде, да се хвърли в кратката схватка, но в същото време си даваше сметка, че смъртта на воините на Тохан, особено на Хонда и Маеда, щяха да вбесят семейството на Ийда и да влошат отношенията между двата клана.
Скръб и злочестина бяха надвиснали над селцето. Жените плачеха, докато носеха вода и приготвяха храна. Петнайсетима от техните бяха мъртви… сигурно близо половината — съседи, приятели, роднини.
Шигеру и хората му получиха набързо пригодено убежище в малък храм, където се настаниха под издяланите фигури и рисунките. Броните и оръжията на Тохан бяха поднесени в дар на светилището. Съпругата на свещеника донесе вода, за да умие нозете им, а после чай от печен ечемик. Острият му аромат припомни на Шигеру колко е гладен. Едва ли в селцето щеше да се намери повече храна, затова се опита да не мисли за ядене. Признателността на селяните, топлотата, с която ги посрещнаха насред страданието си, само усили неловкостта му, макар че не я показа, а остана да седи безстрастно, когато старейшината на селото коленичи пред него, за да му разясни положението.
— Всички села от тук до Чигава са ставали жертва на нападания — рече той с горчивина. Беше около трийсетте, сляп с едното око, но иначе здрав и силен на вид. — Тохан се държат така, сякаш това са вече техни земи — събират налози, грабят каквото им хареса и се опитват да унищожат Скритите, както са сторили в собственото владение на Ийда.
— Вече? — попита Шигеру.
— Простете, владетелю Отори, не би трябвало да говоря тъй открито, но вежливите лъжи не помагат никому. Всички се страхуват от плана на Ийда да нападне Средната провинция, след като приключи с обединението на изтока. Това сигурно също се знае в Хаги. Вече месеци наред се питаме защо не пристига помощ, дали собствените ни господари няма да ни отстъпят на Тохан.
— Към коя област се числите?
— Към Цувано. Пращаме ориз всяка година, но сме тъй далеч от тях… само вие и вашият баща можете да ни спасите. Помощта трябва да дойде направо от Хаги. Мислехме, че вече сте ни забравили. А и бездруго синовете на владетеля Китано са в Инуяма.
— Зная — отвърна Шигеру, като се мъчеше да овладее гнева си. Необмисленото решение на Китано да изпрати синовете си в столицата на Тохан се бе оказало фатална слабост в позицията на Отори. Момчетата не бяха заложници само на думи — неслучайно баща им не бе предприел никакви действия по източната граница. Шигеру се опасяваше, че доскорошните му спътници щяха да платят с живота си за негова намеса, но вината не беше негова; собственият им баща бе решил да ги прати в Инуяма — решение, което Шигеру смяташе за близко до предателство. Ако в резултат на постъпката му синовете му се простяха с живота си, тяхната смърт щеше да е просто справедливост и нищо повече.
— Ако привържениците на тази секта са избягали от изток, трябва да бъдат върнати там — рече Кийошиге, тъй като никой не беше свободен по собствена воля да напуска земята си.
— Истина е, че някои от Скритите са от изток — отвърна старейшината. — Но повечето вече са живели тук, в Средната провинция, и са от клана Отори. Тохан лъжат за тях, както лъжат за всичко.
— И те живеят сред вас в мир и сговор?
— Да, и го правят от векове. Външно се държат като всеки един от нас. Затова ги наричат Скритите. Има известни различия — ние се кланяме на много божества и почитаме всички тях; знаем, че постигаме избавление посредством милостта на Просветления. Те почитат онзи, когото наричат Тайния, и не отнемат ничий живот — не убиват нито себе си, нито други.
— При все това изглеждат смели — отбеляза Кийошиге.
Старейшината кимна утвърдително. Шигеру почувства, че мъжът има да каже още неща по този въпрос, но нещо го възпира, някаква друга обвързаност или осветеност.
— Ти познаваш ли мъжа, който оцеля… Несуторо?
— Разбира се. Израснахме заедно — замълча, преглътна с мъка и довърши: — Съпругата ми е негова сестра.
— Ти си един от тях?
— Не, господарю. Никога не съм бил вярващ. Как бих могъл? Моето семейство оглавява това село от поколения. Винаги сме следвали ученията на Просветления и сме почитали божествата на гората, на реката и на урожая. Моята съпруга прави същото, но тайно в сърцето си се кланя на Тайния. Забраних й да заявява истината открито, подобно на онези, които умряха — трябваше да стъпче техните свети изображения…
— Какво представляват? — попита Шигеру.
Мъжът се размърда неловко и се втренчи в пода.
— Не е моя работа да говоря — отвърна накрая. — Питайте Несуторо.
— Значи си спасил живота на жена си?
Ирие бе мълчал досега, като наблюдаваше и слушаше внимателно.
— Тя оцеля, децата ни — също, но не изпитва признателност към мен за това. Подчини се на волята ми, както се полага да стори една съпруга, но чувства, че е изневерила на своя бог. Онези, които загинаха, са станали мъченици, светци, и ще живеят в рая. Тя се страхува, че ще бъде запратена в ада.
— Това е причината, поради която Тохан тъй силно ненавиждат тази секта — рече по-късно Ирие, след като старейшината бе освободен и двамата бяха похапнали оскъдно. — Жените трябва да се подчиняват на своите мъже, васалите — на господарите си, а тези хора са се отдали на друго… на някаква невидима сила.
— Невидима и несъществуваща — отсече Кийошиге.
— При все това сме виждали реални доказателства за силата на вярата им — отбеляза Шигеру.
— Доказателства за вярата, а не за съществуването на техния бог.
— А какви са доказателствата за съществуването на който и да е дух? — попита Шигеру, но после си спомни как самият той бе видял… бе разговарял… с лисичия дух, който можеше да се явява и да изчезва по собствена воля.
Кийошиге се усмихна.
— По-добре да не задълбаваме в този въпрос. Монасите и свещениците могат да ти отнемат години с техните дискусии.
— Съгласен съм — рече Ирие. — Религиозните практики трябва да поддържат целостта на обществото… а не да го разединяват.
— Добре — Шигеру изпъна нозе, после ги кръстоса и седна, след което смени темата. — От утре започваме обход на цялата граница — от море до море. Трябва да сме наясно с пълната картина на набезите на Тохан. Разполагаме с девет седмици… близо три месеца преди първите тайфуни.
— Нямаме достатъчно хора за продължителни действия — рече Ирие. — А и Тохан ще търсят отмъщение за скорошното си поражение.
— Довечера ще пиша до Ямагата и Кушимото. Оттам могат да ни изпратят по около двеста воини. Вие с Кийошиге може да тръгнете с половината на север. Аз ще поема на юг с останалите.
— Мой дълг е да съпровождам господаря Шигеру — запротестира Ирие. — И простете, но господарят Кийошиге е твърде млад, за да предприеме подобна мисия.
— Въпрос на мнение — измърмори Кийошиге.
Шигеру се усмихна.
— Кийошиге… и всички ние… се нуждаем от целия опит, който можем да натрупаме. Затова ще отидеш с него. Няма да се впускаме в голяма битка, просто показваме на Ийда, че няма да търпим погазване на нашите граници. Но аз искрено се надявам тези схватки действително да доведат до една повсеместна война. Можете да изчакате подкреплението в Чигава. Тръгваме натам заедно утре сутринта. Тази вечер ще пратя Харада да отнесе писмата. А после искам да говоря с мъжа, когото спасихме.
Както винаги, Шигеру бе сложил в дисагите си пособия за писане и печата си и сега помоли да му донесат още лампи и вода за мастилницата. Приготви мастилото и бързо написа до Нагаи в Ямагата и до владетеля Янаги в Кушимото, нареждайки да пратят хора направо в Чигава. После предаде писмата на Харада с думите:
— Няма защо да се свързваш с Хаги или с когото и да било. Най-вече внимавай действията ни да не станат достояние на Китано. Внуши и на двамата, че трябва да се подчинят незабавно.
— Владетелю Отори.
Мъжът се метна на седлото без всякакви признаци на умора и съпроводен от двама войници, носещи факли, потъна в нощта.
Шигеру проследи с поглед как светлините все повече намаляваха, докато накрая вече не можеха да се различат от светулките или от звездите на фона на пълния мрак на равнината Яегахара.
— Надявам се, че одобряваш — рече той на Ирие, който стоеше до него. — Правилно ли постъпвам?
— Действаш решително — отвърна Ирие. — Така трябва, каквито и да са последствията.
Онези, с които ще трябва да живея, помисли си Шигеру, но не го каза на Ирие. Изпитваше онова чувството за свобода, което носи действието. Ирие беше прав — много по-добре бе да действа решително, отколкото да се отдава на безкрайни обсъждания и консултации, скован от суеверие и страх.
— Сега ще говоря с Несуторо — рече той. — Няма защо да идваш с мен.
Ирие се поклони и се върна в светилището. Когато Шигеру пое към къщата, където живееше селският старейшина и където се грижеха за неговия баджанак, от сенките изникна Кийошиге и тръгна редом с него.
— Конете са завързани и нахранени. Около селото са поставени стражи. Няма много за ядене, но хората не се оплакват. Всъщност те са доволни — нямат търпение да се хвърлят в нова схватка с Тохан.
— Мисля, че съвсем скоро ще имат тази възможност — отвърна Шигеру. — След броени дни вестта за тази среща ще стигне до Инуяма. И Тохан ще реагират. Но дотогава ще разполагаме с подкрепление. И отсега нататък границите ни ще бъдат охранявани както подобава.
Стигнаха до малката къща на старейшината. Помещението бе с кирпичен под, от който неголяма част бе издигната и застлана с рогозки, приспособена за спане. Там лежеше Несуторо, а до него бе коленичила една жена. Щом видя посетителите, тя се поклони доземи и остана така, докато съпругът й не й каза тихо няколко думи. Тогава се изправи и донесе възглавници за гостите, които постави на стъпалото близо до ранения. Помогна на брат си да седне и застана до него така, че да може да се облегне на нея, поддържайки главата му със собственото си тяло. На оскъдната светлина на лампата лицето й изглеждаше изнурено, изпито от скръб и сълзи, но Шигеру забеляза приликата с брат й, особено в плоските скули и почти триъгълните очи.
Очите на Несуторо искряха като въглени от треска и болка, но при появата на Шигеру острите черти се смекчиха в истинска усмивка.
— Може ли да поговорим малко?
Мъжът кимна.
— Интересувам се от твоята вяра и искам да знам повече за нея.
Върху лицето на Несуторо се изписа тревога. Сестра му избърса потта от лицето му.
— Отговори на владетеля Отори — помоли го старейшината, после добави извинително, — свикнали са да пазят всичко в тайна.
— Аз не представлявам опасност — рече Шигеру припряно. — Но ако ще се налага да ви закрилям от Тохан, трябва да зная какво браня. Тръгвам призори. Не си способен да тръгнеш с мен. Затова, ако си в състояние, трябва да разговаряме сега.
— Какво иска да знае господарят Отори?
— Като начало, какви са изображенията, които трябва да оскверните?
Жената издаде лек звук, все едно изхлипа. Несуторо премести ръка и очерта някакъв знак върху рогозката — две кръстосани линии — като в цифрата десет.
— Какво означава?
— Ние вярваме, че Тайния е изпратил своя син на земята. Синът е бил роден от обикновена жена и е живял като човек. Бил е умъртвен по най-жесток начин, прикован на кръст, но е възкръснал и сега се намира в Царството небесно. Той ще съди всички ни след смъртта.
— Всички други отиват в ада — добави старейшината с особена веселост в гласа. Жена му плачеше безмълвно.
— Откъде идва това учение? — попита Шигеру.
— От много далече, от запад. Нашият родоначалник — светецът, чието име нося — го е донесъл в Шин от Тенджику преди близо хиляда години; още преди стотици години оттам на Осемте острова са пристигнали учители.
Звучи като всяка друга легенда, помисли си Шигеру, вероятно основана на истина, но покрита с векове човешко въображение, самозалъгване и заблуда.
— Може би ни смятате за луди — рече Несуторо, плувнал в пот. — Но ние познаваме присъствието на нашия Бог — той живее вътре в нас…
— Те имат ритуално ядене — поясни старейшината. — Когато делят храна и вино, смятат, че вкусват от своя бог — той се засмя, сякаш да покаже, че не споделя подобни странни убеждения.
Жената внезапно заговори.
— Той се е пожертвал за нас. Страдал е, за да можем ние да живеем. Всички до един… дори аз… една жена. В неговите очи аз съм също толкова добра, колкото един мъж, колкото моят съпруг, дори като…
Нейният съпруг удари с юмрук по рогозката.
— Замълчи! — после се поклони ниско на Шигеру. — Простете й, владетелю Отори. Скръбта й я кара да се самозабравя.
Шигеру бе удивен както от думите й, така и от факта, че тя изобщо бе дръзнала да се обади в негово присъствие. Не си спомняше някога да е чувал селска жена да му говори направо. Беше и оскърбен, и заинтригуван. Почувства напрежението на Кийошиге до себе си и вдигна ръка, за да възпре ядосания младеж. Помисли си, че Кийошиге може да извади меча си и да я посече — където и да е на друго място жената щеше да бъде наказана незабавно за своята наглост, но тук, в голата бедна къщурка, до страдащия мъж, те сякаш бяха преминали в друг свят, където строгият кодекс на обществото бе загубил смисъла си. Усети, че го обзема състрадание. Все пак той самият бе попитал за убежденията на тези хора, наречени Скритите, а сега имаше възможност да научи за тях не само чрез думите, но и направо чрез личността на тази жена пред него, която вярваше, че му е равна.
— Има едно друго изображение — рече тя рязко. — Господарят Отори трябва да знае… — отново го погледна открито, но след този единствен поглед тутакси сведе очи. Гласът й стана по-тих и той трябваше да напрегне слух, за да я чува. Приведе се към нея. — На майката и младенеца — прошепна тя. — Това е Божията майка, а детето е Божият син. Нашата вяра тачи жените и техните деца и се опитва да ги закриля от жестокостта на мъжете. Бог ще накаже онези, които ни преследват… дори и владетелите Ийда.


Седемнайсета глава

Когато потеглиха рано на следното утро, от овъглените греди и изпепелените сламени покриви все още се виеше дим. Шигеру усещаше острия му вкус в гърлото си. Мирисът на изгоряло изнервяше жребците и те се дърпаха и подскачаха, докато ездачите следваха една тясна пътека през оризищата и после нагоре по страничната част на ниска верига от хълмове, където зеленчуковите градини с тиквички, боб, лук и моркови отстъпиха място на бамбукови горички, а после и на планинска гора от бук и кедър. Движеха се в колона по един, което не им даваше възможност да разговарят, но когато спряха на билото, за да напоят конете от един плитък вир, който се пълнеше от поток, Кийошиге отбеляза:
— Значи тази странна секта ще мине под твоя закрила?
— Да ти кажа честно — отвърна Шигеру, — сектата не ме притеснява по никакъв начин. Изглеждат съвсем безопасни. Но докато са Отори, ще ги защитавам от Тохан. Ако трябва да бъдат унищожени, това ще е наше решение. Няма да позволим на Тохан да решават вместо нас.
— Напълно разумна позиция — отбеляза Ирие. — И безупречна.
— Мисля си за Китано — продължи Шигеру. — Сега се намираме в неговото владение и първият ми порив бе да се опитам да скрия това от него. Само че той ще научи за нас веднага щом пристигнем в Чигава. Затова смятам, че е по-добре да се обърнем към него направо и да проводим пратеници, чрез които да изискаме да прибере синовете си от Инуяма, а самият той да пристигне в Чигава, за да потвърди предаността си към моя баща и мен.
— А ако Ийда не позволят на момчетата да се върнат?
— Трябва да намерим някакъв начин да ги принудим да се подчинят.
— Какъв? — попита Кийошиге. — Нямаме за какво особено да се пазарим.
— Владетелю Ирие?
— Опасявам се, че Кийошиге е прав — ние можем да ги заплашим с нови нападения, но по-вероятно е това да вбеси Ийда и да ги настрои още повече против, вместо да ги убеди. А ние трябва да внимаваме да не бъдем въвлечени в повсеместна война, защото все още не сме готови за нея.
— Колко време ще е нужно на Отори, за да се подготвят за война с Тохан?
— Вероятно година-две.
— Ние и сега можем да се изправим срещу Тохан! — възкликна разпалено Кийошиге.
— Един срещу друг без съмнение, но те ни превъзхождат по численост, разполагат с повече пешаци.
— Още една причина да задържим на наша страна хора като Китано — рече Шигеру. — Веднага щом се върна в Хаги, трябва да започнем и да увеличаваме броя на хората и въоръжението.


Жителите на Чигава бяха удивени и въодушевени от неочакваната поява на наследника на клана. Също като селяните те бяха заживели със страха, че са забравени и че много скоро ще се окажат превзети от Тохан. Шигеру и хората му бяха посрещнати сърдечно и настанени в най-голямата странноприемница. Тутакси до Цувано бяха проводени пратеници. Ирие и Кийошиге чакаха в града отговора на Китано и завръщането на Харада с подкрепление, като междувременно се заеха с уреждането на подслона и храната за такова множество люде и коне, а два дни по-късно Шигеру пое със своите хора на юг, за да види със собствените си очи какво причиняват Тохан на поданиците му по тези места.
Неколцина младежи от града тръгнаха с него, обзети от пламенното желание да му служат като водачи и вероятно, предположи той, с надеждата за предстояща схватка с омразните Тохан. Притежаваха типичните черти на хората от Изтока — дребни и жилави, енергични и гневливи. Освен оръжия носеха със себе си въжета и лампи, както и гърне с въглени за палене на лампени фитили. Шигеру се питаше защо, но докато яздеха на изток, причината се изясни. На юг от Чигава варовиковата планинска местност на Яегахара се простираше до границата като сочещ пръст. Самият път извиваше и се отдалечаваше от границата. Долината изглеждаше открита чак до Инуяма.
— Непременно трябва да подсигурим добра охрана на това място — отбеляза Шигеру. — То е входът към Средната провинция.
— Земята тук е коварна — рече най-възрастният от стражите — мъж на двайсетина години на име Комори. — Ако не знаеш пътя, може лесно да се заблудиш и да паднеш в някоя пропаст. Мнозина са изчезвали и никога повече не са успели да излязат. При все това, за да огледаме самата граница, трябва да поемем нататък, стига господарят Отори да ни се довери да го водим.
— Комори познава тази земя отгоре и отдолу — обади се един от останалите. — Подземния император, ето как го наричаме.
Комори се усмихна и посочи към въжетата на седлото си.
— Това са скъпоценностите на императора. Можете да ги купите за няколко монети във всеки магазин в Чигава, но под земята струват повече от всичките съкровища на столицата.
Те изоставиха пътя и поеха през избуялите летни треви, в които сияеха жълти маргарити, дребни пурпурни орхидеи, срещниче и бял равнец. Семенните чашки на тревите образуваха нежни, пухкави пискюли. Около копитата на конете пърхаха сини и жълти пеперуди. Равнината бе набраздена от пътеки, отъпкани от лисици, елени и глигани. Имаше оскъден брой дървета — на места група елши растяха в падини, където се събираше вода, а отворите на дълбоки пещери бяха обрасли с храсти, които понякога ги скриваха напълно. Шигеру си даде сметка колко лесно би било да пропусне пътеката и да падне в някоя от тези естествени тъмници. Никой няма да знае къде си и няма да има и най-малка надежда за спасение.
Яздеха близо три часа, заобикаляйки множество дълбоки дупки, при което Комори назоваваше всяка от тях за Шигеру — Адската паст, Вълчата бърлога, Котела — имена, дадени им от хора и целящи да ги обрисуват, при все това за съзнанието на Шигеру никоя човешка дума не можеше да обхване цялата заплаха на тъмните празноти, зейнали внезапно и неочаквано насред мирния летен пейзаж.
Над тях с пронизителен зов се виеха ястреби, а веднъж в далечината видяха орли, които кръжаха в топлия въздух. От време на време някой заек, стреснат от тяхното приближаване, се втурваше да бяга с отчаяни скокове и ококорени очи. Изобилстваше от фазани и яребици, искрящи в своето лятно оперение.
— Добро място за лов с ястреби — отбеляза Шигеру.
— Очите ви трябва да са в земята, не в небето — отвърна Комори. — Малцина минават оттук.
Цяла сутрин не срещнаха жива душа; равнината наистина изглеждаше пуста. Затова за тях бе изненада, когато прехвърлиха билото на един склон и в селцето под него видяха група конници, които се суетяха около ръба на една от пещерите. Неколцина бяха слезли от конете и надничаха вътре, крещейки и размахвайки ръце.
— Тохан! — възкликна един от мъжете, а Комори отбеляза: — Ааа, някой е паднал в Леговището на човекоядеца.
Хората около него се разкрещяха тържествуващо и присмехулно, извадиха мечовете си и зачакаха нетърпеливо заповедите на Шигеру.
— Продължавайте бавно напред — нареди той. — Няма защо да ги нападаме, преди те да са го сторили. Пригответе си лъковете, за да прикриете приближаването ни.
Стрелците тутакси се изтеглиха на една страна. В ниското Тохан забелязаха появата на Отори и безпокойството им нарасна. Видяха, че ги превъзхождат по численост и че се намират в твърде неизгодна позиция. Трима от стоящите при ръба незабавно скочиха в пещерата и потънаха безмълвно в мрака. Останалите обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Конете без ездачи ги последваха, при което един от мъжете остана сам, безпомощно залитайки след тях.
— Заловете го, но не го убивайте! — нареди Шигеру.
Щом конниците го обградиха, мъжът падна на колене. В едната си ръка стискаше пръчка за кацане на птици, с изрязани върху й фигури, на която с малки ремъци бяха привързани два ястреба. Мъжът се мъчеше да я държи изправена, като в същото време се пресягаше за меча си. Птиците кряскаха и пляскаха неистово с крила, кълвейки въздуха с острите си извити клюнове. Хората на Шигеру обезоръжиха мъжа, преди да успее да си отнеме живота, и го доведоха при Шигеру.
Блъснаха го на земята и той се просна по очи върху прашната трева, обзет от отчаяние.
— Седни — нареди му Шигеру. — Какво се е случило? — тъй като мъжът не отвърна, Шигеру продължи: — Няма защо да се страхуваш.
На това място мъжът вдигна глава:
— Да се страхувам? Да не смяташ, че се страхувам от някой Отори? Единственото, за което те моля, е да ми позволиш да отнема собствения си живот, ако ли пък не — убийте ме вие. С мен е свършено. Оставих моя господар да падне в пещерата.
— Твоя господар? Кой е там долу?
Лицето на мъжа бе пребледняло от ужас. Целият трепереше от вълнение.
— Аз служа на Ийда Садаму, син на владетеля Ийда Садайоши и наследник на Тохан.
— Ийда Садаму е паднал в Леговището на човекоядеца? — възкликна Комори изумен.
— Какво сте дирили тук? — попита Шигеру. — Пресекли сте границата, и то с въоръжени хора. Търсили сте начин да предизвикате Отори и да ги въвлечете във война!
— Не, бяхме тръгнали на лов с ястреби… преди два дни поехме на коне от Инуяма. Той водеше, препускаше начело, следвайки птицата.
Мъжът посочи нагоре и те видяха малкия тъмен силует, който все още се виеше в небето.
— Падна заедно с коня си.
— Лов с ястреби!
Шигеру си каза, че това е добро оправдание за Садаму да прекоси границата, за да види лично какво правят Отори. Не по-лошо от изпробването на жребците… Удиви се на странните превратности на съдбата, които бяха пресекли пътищата им по този начин. Наследникът на Тохан лежеше под краката му — вече мъртъв или умиращ… Хората му се усмихнаха напрегнато, все едно изпитваха същото благоговение и потрес.
Крясъците на птиците внезапно секнаха и в тишината се разнесе глас, отекващ в пещерата под тях.
— Чувате ли ме? Извадете ме оттук!
— Жив е! Това е владетелят Ийда! Нека да отида; трябва да отида при него.
Мъжът взе да се дърпа от ръцете, които го държаха. Шигеру даде знак на Комори и двамата се дръпнаха настрана, за да говорят насаме.
— Може ли да е оцелял?
— Хората понякога оцеляват. Не падането ги убива… обикновено умират от глад.
— Възможно ли е да го спасим?
— Ще сторим по-добре да го оставим там. Хвърлете и този мъж при него и се преструвайте, че не знаете нищо. Ако Садаму умре, Садайоши ще омекне.
Очите на Комори блестяха от вълнение.
— Мъжете, които избягаха на конете си, ни видяха. Ще изфабрикуват още лъжи за онова, което се е случило, и ще обвинят Отори за смъртта на Садаму. Това би предоставило на Тохан повод за война. Но ако спасим Садаму и го върнем на клана му, ще спечелим куп преимущества.
Като връщането на момчетата Китано, помисли си Шигеру.
— Ако това е волята на владетеля Отори — рече Комори с разочарование в гласа.
— Можеш ли да стигнеш до него?
— Да. Друг въпрос е дали той ще може да ме последва навън.
— Би ли се спуснал през този отвор?
— Не, твърде е дълбоко, а и няма къде да завържем въже. Но за щастие на Садаму има проход, който свързва тази пещера с една друга — тя е по-плитка и около нея има дървета. Макар че е много тясна.
Комори викна към човека на Тохан.
— Колко пълен е владетелят Садаму?
— Изобщо не е пълен!
— Но е едър мъж, нали?
Когато другият се съгласи, Комори рече тихо:
— Може да се наложи да го убедя да се съблече!
— Помощ! — прозвуча гласът от тъмнината. — Чува ли ме някой?
— Кажи му, че идвам — каза Комори. — Кажи му, че ще е нужно известно време.
Мъжът изпълзя до страничната част на склона, където към отвора на пещерата водеше стръмен наклон. Тревата бе хлъзгава и остра. Той извика с глас, все още слаб от преживяния потрес.
— Господарю Ийда! Господарю Ийда! Чувате ли ме?
— Няма как да го чуе — рече презрително един от жителите на Чигава. — Трябва да те хвърлим долу и ще можеш да го попиташ лично.
Мъжът, който бе тъй нетърпелив да последва своя господар в смъртта, бе имал достатъчно време да си спомни всички радости на живота и да даде възможност за изява на естествената си неохота да се прости с тях. Той взе да моли Отори да го пощади, да спаси владетеля Ийда, като обещаваше куп неща от името на клана, на фамилията Ийда и на своята собствена. Шигеру го остави да се опита да се разбере със своя господар, охраняван от половината му мъже, а той самият пое на кон с Комори и останалите през тревистите хълмове. Според него бяха вървели повече от час, докато стигнат до друга падина, където крехкият варовик, разяден от водата и атмосферните условия, бе заприличал на осеяна с шупли повърхност заради множество образувани пещери.
Тук хълмовете бяха с полегат склон и водата се процеждаше от местата, където се бе събирала между скалите. Върху влажната почва растяха няколко бора — два от тях бяха опасани със свещени сламени въжета, които леко се открояваха в тъмната сянка на дърветата. Между тях и входа на пещерата се намираше малко дървено светилище с положени върху него приношения от плодове и цветя. Всички слязоха от конете и Комори отиде до светилището, пляскайки с ръце, за да повика божеството на пещерата, след което се поклони три пъти. Шигеру стори същото и неочаквано се улови, че се моли за живота на врага си.
Приготвиха лампите и завързаха въжетата към най-близкото до входа дърво. Комори се съблече и остана само по препаска, натърка цялото си тяло с масло, за да се плъзга по-леко в тесните процепи. Поколеба се дали да вземе оръжие, но накрая реши да не го прави.
— Ако Ийда ме убие, ще умре там редом с мен — отбеляза той философски.
След Комори бяха спуснати още двама души от жителите на Чигава — те запалиха малък огън на дъното, който да му помогне да се ориентира на връщане. Шигеру седна на ръба до въжето. Наблюдаваше огъня долу и чакаше да мине необходимото време.
Слънцето се извиси на небосклона и премина над главите им, небето бе синьо и безоблачно. Постепенно сенките се прехвърлиха от другата страна на горичката. Когато Шигеру долови тропот на конски копита, слънчевият диск вече бе увиснал току над хълмовете. Един от хората му препускаше към тях в галоп и викаше:
— Комори е стигнал до владетеля Ийда и двамата са поели обратно!
Опита се да си представи драмата, която се разиграваше под него — тъмнината, тесния проход. Какви ли същества обитаваха пещерата? Прилепи, паяци, може би змии, дори таласъми или демони. Смелостта на Комори бе невероятна — самият Шигеру предпочиташе да се изправи пред сто воини, отколкото да потъне в този подземен свят.
Слънцето залезе и огънят долу заискри по-ярко. В здрача пушекът изглеждаше синкав; фигурите на мъжете около него станаха по-тъмни, бяха с размити очертания и сякаш се носеха над земята като призраци.
После изведнъж настъпи раздвижване, разнесоха се викове на облекчение. Комори изпълзя от тесния отвор, обърна се и издърпа след себе си още една фигура.
Наследникът на клана Тохан беше гол, омазан целия с масло и вода, с ожулена кожа, която кървеше от стотина дребни одрасквания и охлузвания. С помощта на въжето бе изтеглен на повърхността, където Шигеру му даде дрехите на Комори, за да се облече, извръщайки очи, тъй като не искаше да го унижава повече, нито да изглежда така, все едно тържествува.
Садаму отиде при извора, клекна до него и изми внимателно тялото си, като от време на време потръпваше от болка, но без да издаде нито звук. После се облече във взетото назаем облекло. Беше по-едър от Комори и дрехите се оказаха тесни.
Шигеру нареди да донесат ядене. Хората му запалиха огън и кипнаха вода. Садаму пи супа и чай и яде лакомо, докато шареше с очи, оглеждайки коне и люде. Шигеру го остави, заобиколен от стражи, и дръпна Комори настрана.
— Ами другите? Само той ли е оцелял?
— Конят му вероятно е омекотил удара. Беше мъртъв под него. Двама от мъжете, които видяхме да скачат, са умрели веднага. Другият беше жив и здрав, но владетелят Ийда му нареди да си отнеме живота. Накара ме да му държа лампата, за да може да гледа. Сякаш това поуталожи гнева му — Комори замълча за момент и после добави: — Помислих, че ще убие и мен. Донесе меча и ножа си, но се принуди да ги остави, защото нямаше как да мине с тях през тесния проход. Не можеше да понесе, че някой го е видял безпомощен. Не искаше свидетели. Ние му спасихме живота, но той ще ни мрази за това. Трябваше да го оставим там.
Не, трябва да го използвам, помисли си Шигеру. Върна се при Ийда и стори пред него лек поклон.
— Надявам се, че не си ранен?
Ийда се втренчи в него и няколко мига остана безмълвен.
— Изглежда, съм ти задължен. Благодаря. Ще те помоля утре да ми дадеш един кон и да ме проводиш до границата.
— Смятам, че е по-добре да се върнем в Чигава, в случай че владетелят Ийда не се е оправил напълно.
— Значи знаеш кой съм?
— Един от хората ти те е видял да падаш и ни каза.
— Те са глупаци и страхливци, всички до един! — възкликна презрително Ийда.
Шигеру го огледа на светлината на огъня и си даде сметка, този човек никога нямаше да се поддаде на състрадание, угризения или страх, което правеше волята му необичайно силна.
Носеше къса, добре оформена брадичка и мустаци — беше малко под среден ръст, но с масивно телосложение. Още нямаше трийсет, но вече си личеше как ще наедрява и натежава с възрастта. Чертите му не се отличаваха с нищо особено, но очите му бяха удивителни — интелигентни, с поглед, от който струеше невероятна мощ, в момента святкащи от ярост — очи на човек, който няма страх от нищо, нито на този, нито на онзи свят. Шигеру си помисли за миг, че разбира защо този човек преследва Скритите с такава жестокост — смяташе, че стои по-високо от всяка присъда — била тя на хора или богове.
— А ти кой си? — попита Ийда, отвръщайки на погледа му, видимо подразнен от факта, че Шигеру го оглежда по този начин.
— Отори Шигеру.
— Вярно? — засмя се горчиво Ийда. — Нищо чудно, че искаш да ме отведеш в Чигава! А после какво?
— Има редица въпроси, които трябва да бъдат уредени между нашите два клана — отвърна Шигеру. — Случайната ни среща представлява чудесна възможност за преговори. Щом те приключат удовлетворително и за двете страни, ще бъдеш съпроводен до границата.
— Тохан са далеч по-силни от Отори. Въпрос на броени месеци е да ни се подчините. Заповядвам ти да ме закараш до границата незабавно… докато все още е светло.
— Смятам, че двамата сме равни по потекло и ранг — отвърна Шигеру. — Не знам по каква причина си прекосил нашата граница, но понастоящем се намираш в Средната провинция, където нямаш никаква власт. Не виждам друга възможност, освен владетелят Ийда да се съобрази с моите желания. Можеш да го сториш доброволно, или ще те вържем с въжета и ще те отведем като затворник. Изборът остава на владетеля Ийда.
— Кълна се в небесата, че ще видя теб овързан с въжета, преди да умра — отвърна Ийда. — Как смееш да ми говориш по този начин?
— Аз се намирам на собствена земя, наследник съм на своя клан. Мога да говоря както си пожелая!
— На колко си години? — попита Ийда.
— Вече съм мъж. Тази година отбелязах пълнолетието си.
— Да, чувал съм за теб. Ти си се бил с Миура…
— Беше честен бой! — прекъсна го Шигеру.
— О, не се съмнявам, макар че на нас ни изнася да представяме нещата другояче. Убеден съм, че Отори Шигеру никога няма да извърши нещо подло.
Презрението в гласа му накара кръвта на Шигеру да кипне; лицето му пламна. Той положи усилие да овладее гнева си, осъзнавайки интуитивно, че единственият начин да се справи с Ийда е чрез самообладание, спокойствие и вежливост.
— Казаха ми, че си красив — продължи Садаму. — Но красивите момченца се превръщат в малодушни мъже. Те са разглезени от твърде много внимание, докато са малки. Ако ти си най-добрата издънка на Отори, мисля, че няма от какво да се страхуваме.
Шигеру неволно се удиви на наглостта на Садаму — сам, невъоръжен, обграден от врагове, той бе достатъчно самоуверен, за да се държи преднамерено оскърбително.
— Мъжът, който ме е видял да падам… и него сте задържали, така ли?
Шигеру кимна утвърдително.
— Доведете ми го.
— Той все още се намира на мястото, където владетелят Ийда е паднал в пещерата. Ще дойде при нас утре.
Шигеру долови ропот сред хората, които ги заобикаляха, на едва сдържан гняв от обидния тон, гняв, предизвикан от негодуванието на Ийда. Знаеше, че една-единствена негова дума бе достатъчна… даже по-малко — единствен жест… и с Ийда щеше да е свършено. При все това нямаше да убие невъоръжен мъж, нито пък щеше да предприеме каквито и да било действия, които биха разпалили война, преди кланът Отори да е готов за нея.
Ако бе наясно със собствената си уязвимост, Ийда с нищо не го показа. Изглежда, приемаше създаденото положение и не възнамеряваше да пилее нито време, нито енергия в излишна съпротива. Опъна се до огъня, настани един камък под главата си за възглавница и тутакси потъна в сън.
Шигеру неволно се възхити на хладнокръвието му — нямаше съмнение, че Ийда Садаму е смел мъж и страховит враг. Вече бе видял доказателства за неговата безпощадност и жестокост.
Остана да будува заедно със стражите, които стояха на пост. Никой от хората му не спа много, освен Комори, който бе изтощен от спасителната операция. Всички споделяха безпокойството на Шигеру, все едно бяха хванали мечка или тигър и този хищен звяр всеки момент можеше да се нахвърли върху им. Беше мека, спокойна нощ, звездите проблясваха на небесния купол. Точно преди разсъмване се изсипа дъжд от падащи звезди, който накара хората му да ахнат, и суеверните сред тях тутакси се вкопчиха в амулетите си. Шигеру си помисли за небето, за боговете и духовете, които управляваха живота на людете. Бяха го учили, че най-добрата проверка за едно управление е доволството на хората. Ако владетелят е справедлив, земята получава благословията на небесата. Той искаше да осигури справедливост навсякъде в Средната провинция, да осъществи мечтата си да превърне владението в стопанство. Но хора като Ийда заграбваха властта и господстваха над околните само със силата на волята си, със своето желание за мощ, необременено от състрадание или желание за справедливост. Човек или споделя техните възгледи и им предлага подчинението си срещу защита, или въстава срещу тях, противопоставяйки им собствената си воля, по-силна от тяхната. Той беше признателен за тази странна среща. Никога нямаше да забрави как бе видял Ийда Садаму гол и безпомощен.
Станаха на зазоряване, веднага щом чучулигите подхванаха своята утринна песен, приготвиха конете, закусиха с оскъдна студена храна и поеха на път. Ийда яздеше коня на Комори; към юздечката бяха привързани въжета, а от двете страни го охраняваха воини, за да осуетят всеки опит за бягство, а самият Комори тичаше до стремето на Шигеру, за да ги преведе обратно през коварната местност.
След около час пристигнаха при Леговището на човекоядеца. Нощувалите там мъже бяха готови за път. Човекът на Тохан стоеше до конете и стискаше пръчката, върху която все още стояха кацнали ястребите. Гладни, те изпънаха пера и нададоха пронизителни крясъци. Когато видя Ийда, той се опита да се поклони доземи, без да изпуска пръчката с птиците, скован от страх.
— Донеси птиците! — заповяда му Ийда от седлото.
Мъжът стана и отиде при него, като държеше пръчката така, че да е на нивото на гърдите на неговия господар. Ийда грабна едната птица с голи ръце. Тя се съпротивляваше, надавайки резки писъци, като в същото време се опитваше да се отбранява с клюн и нокти. Той й прекърши врата и я хвърли на земята, после уби и втората по същия начин, само че нея запрати право в лицето на своя васал.
Никой не промълви нито дума. Никой не би дръзнал да се застъпи за живота на този човек. Той беше Тохан — Ийда можеше да направи с него каквото си пожелае. Мъжът остави пръчката на тревата; движенията му вече не бяха непохватни, а почти грациозни в тяхната решителност. Той съблече връхната си дреха — вече беше свалил кожената си ризница — и рече тихо:
— Моля да ми върнете меча.
Воините на Отори го отведоха встрани от Ийда при ръба на пещерата. После хвърлиха тялото в бездната.
— Закуската на човекоядеца — каза един от тях. Птиците лежаха в прахта, а яркото им оперение постепенно избледняваше. В очите им вече пъплеха мравки.


Ирие и Кийошиге се изненадаха, когато ги видяха да се връщат толкова рано, а щом разбраха кой е техният спътник, изненадата им прерасна в удивление.
— Владетелят Ийда Садаму претърпя ужасно произшествие — поясни Шигеру. — Имаше късмет, че се размина със смъртта. Ще бъде наш гост, докато се съвземе.
Той обясни накратко какво се беше случило и съпроводи Ийда до най-хубавата стая в странноприемницата, като се отнасяше към него с преднамерена вежливост, дори настоя да му бъдат предоставени най-изискано облекло и храна. Лично провери охраната на Ийда, след което самият той се изкъпа, премени се грижливо в официални роби и повика бръснар, за да обръсне лицето и темето му и да среши косите му.
После седна да обсъди положението с Ирие и Кийошиге.
— Тъй като владетелят Китано е тръгнал насам, мисля, че ще му е приятно да види синовете си. Възнамерявам да помоля Садаму да изпрати писма до Инуяма с молба за тяхното присъствие. Щом пристигнат и Китано официално потвърди своята преданост към клана, ще съпроводим владетеля Ийда до границата.
— Трябва да получим уверения, че нарушаването на границата ни ще бъде преустановено — заяви Кийошиге. — Не мога да повярвам, че ти е паднал в ръцете по този начин! Какъв късмет!
— Ще го сторим… но няма гаранция, че ще удържи на думата си, а и ние не можем да го държим при нас твърде дълго. Ирие, намери лекар, който да дойде и да го прегледа. Можем да заявим, че Садаму е твърде слаб, за да пътува.
— Едва ли „слаб“ е дума, която може да се употреби, за да се опише Садаму! — възкликна Кийошиге с усмивка.
След пореден изблик на гняв Садаму отстъпи и писа на баща си. Седмица по-късно Тадао и Масаджи пристигнаха в Чигава и на следния ден бяха предадени на техния баща — владетеля Китано. И тримата тържествено потвърдиха своята преданост към клана Отори и го сториха в присъствието на Садаму, а самият той обеща да съблюдава границите и да не допуска ново нахлуване в територията на Отори. Лекарят се произнесе, че Садаму е в достатъчно добро здраве, за да пътува, и Шигеру го придружи до границата, където бе посрещнат от голям отряд воини на Тохан. Лицата им бяха мрачни под шлемовете и те до един останаха безмълвни при пристигането на хората на Отори, като по никакъв начин не отбелязаха появата им. Водачите скочиха от конете си, за да се прострат по очи пред Садаму, изразявайки своята радост и облекчението си от завръщането му. С рязък глас той им заповяда незабавно да се върнат по седлата и повече да не забавят отпътуването им.
След като конниците прецапаха през реката, която обозначаваше границата, неколцина се обърнаха, за да размахат мечове и да се присмеят на Отори. В отговор лъковете бяха заредени и вдигнати, но Шигеру рязко забрани всякакво отмъщение.
— Нито дума на благодарност! — отбеляза той, след като Садаму и васалите му се отдалечиха в галоп.
— Спечели си враг — отвърна му Ирие.
— Той е Тохан — ние сме си врагове по рождение.
— Но сега той те мрази лично. Ти му спаси живота и той никога няма да ти го прости.


Проливните дъждове започнаха и Шигеру прекара следващите седмици в Чигава. Подкреплението пристигна и по протежение на цялата граница бяха изпратени патрули, които да организират пунктове за охрана до края на есента. Освен това отдели време да проучи земеделските условия в района, заяви на Китано, че данъците са твърде високи и го посъветва да не взима повече от трийсет процента от добива, и прекара два дни в изслушване на най-различни оплаквания, които селяните имаха към чиновниците и търговците.
Придружен от Комори, посети сребърните и медните мини и обсъди възможните начини за повишаване на добива, осъзнавайки наново колко важно е да пази мините далече от Тохан. Щеше с радост да остане цяло лято, но в края на месеца пристигнаха пратеници от Хаги с писмо от баща му.
— Викат ме у дома — рече той на Кийошиге. — Ще ми се да не бях прочел писмото, но след като съм го сторил, предполагам, че трябва да се подчиня.
Той позволи на по-малкия син на владетеля Китано да се върне с него в Цувано, но взе решение Тадао — по-голямото момче — да го придружи до Хаги и да остане там, като по този начин способства за предаността на баща си към Отори.


Осемнайсета глава

Шигеру яздеше към дома във весело настроение, чувствайки, че има всички основания да бъде доволен от резултатите от своите решителни действия. Ставаше все по-известен и тачен от обикновените хора, които излизаха да го посрещат във всеки град и село, обсипвайки него и подчинените му с дарове от храна, плодове и оризово вино. Времето продължаваше да е хубаво и горещо, реколтата щеше да е добра и сякаш всички бяха щастливи.
Но посрещането му в крепостта не беше толкова възторжено. Едва бе слязъл от коня във външния двор, когато лично Ендо Чикара дойде да го посрещне у дома с думите:
— Баща ви иска да отидете при него незабавно.
— Ще се измия и ще се преоблека — отвърна Шигеру. — Последствията от това пътуване…
— Владетелят Шигемори подчерта „незабавно“ — възрази Ендо.
Шигеру подаде юздите на Кийошиге. Двамата младежи размениха погледи. Кийошиге леко повдигна вежди, но не каза нищо.
Сега ще ме накажат, помисли си тъжно Шигеру. Очакваше го, но от това не му ставаше по-леко. Чичовците му бяха разгневени, а баща му — объркан и печален. Недоволството на баща му по-скоро бе причинено от факта, че Шигеру бе действал на своя глава, без да търси съвет или позволение. Чичовците му, чието присъствие дразнеше Шигеру неимоверно, бяха по-разтревожени от онова, което описваха като злополучни резултати — смъртта на Хонда и Маеда, ненужното предизвикателство към Тохан…
— Ако не бях там, Садаму щеше да умре! — възкликна ядно Шигеру. — Поне няма как да изфабрикуват лъжи за неговата смърт. Освен това той се закле пред свидетели да ограничава хората си и да не допуска повече нахлуване в Средната провинция. Ще имаме мир по границата, а и мините в Чигава са защитени.
— Владетелят Китано е недоволен от твоята намеса в личните му дела — отбеляза по-възрастният от чичовците му.
— Китано лично потвърди верността си към мен, синовете му също — рече Шигеру, като се опитваше да овладее гнева си. — А междувременно Тадао ще стои близо до мен…
Вече не ставаше въпрос за това дали е прав — въпреки че самият той нямаше съмнения — а за това чия воля ще надделее, кой ще се окаже по-силен. Той напомни на чичовците си, че е наследникът на клана, че вече е зрял мъж и че очаква от тях безпрекословна вярност в името на добруването на клана. Не отправи извинения нито към тях, нито към баща си и напусна съвещанието с едва сдържано негодувание. Чувстваше, че баща му трябваше да го подкрепи, и ненавиждаше нерешителността и колебанието на Шигемори. Синовният дълг му налагаше да се подчинява на баща си, но ако безопасността на клана Отори изискваше противоположни действия, какво трябваше да стори, каква политика да предприеме?
Кийошиге бе съпроводил Тадао до жилищата на васалите, а Ирие се бе върнал в собствената си къща извън крепостните стени. Шигеру отиде сам в своите помещения в резиденцията. Свечеряваше се — слънцето вече бе залязло зад стръмния хълм в западната част на градините. Той помоли да му пратят някоя прислужница в банята при горещия извор между скалите. Момичето изтърка мръсотията от кожата му и разтри схванатите му крайници; той я отпрати и се отпусна в горещата вода.
След известно време чу гласа на Такеши в градината. Извика го при себе си. Брат му отиде в банята, съблече се и започна да се мие. После се присъедини към Шигеру във водата.
— Добре дошъл у дома! Всички говорят какво си постигнал! Страхотно! Само как ми се ще да бях с теб!
Шигеру се усмихна. Възхищението на брат му бе сянка на онова, което бе очаквал да получи от своя баща… но неговият искрен ентусиазъм го развесели. Той огледа Такеши — момчето бе пораснало през лятото, крайниците му се бяха удължили, раменете му бяха станали по-широки и се бяха налели със сила.
— И си срещнал Ийда Садаму! Аз щях да се сражавам с него и да го убия!
— Той не беше въоръжен… и беше гол също като теб сега! Когато се облече отново, ми се стори, че е по-разумно да преговарям с него.
— Тохан никога не удържат на думата си — измърмори Такеши. — Не бива да му вярваш.
Кийошиге викна отвън:
— Господарю Шигеру?
— Влез, ела при нас — възкликна Шигеру, когато Кийошиге се появи на прага. — Ще вечеряме заедно.
— Вече се уговорих да хапна с Китано Тадао. Мислех, че господарят Такеши може да дойде с нас.
— Не, искам да вечерям с по-големия си брат — възкликна Такеши — и да чуя за подвизите му.
— Шигеру няма да ти каже нищо — рече Кийошиге. — Твърде е скромен. Ела с мен и аз ще ти разкажа какъв герой е и колко го обичат хората.
— Значи ще ме оставите сам? — възкликна Шигеру, опъна се във водата и с наслада си помисли за сън.
— Не точно.
В гласа на Кийошиге прозвуча нещо, което го накара да застане нащрек. Такеши неволно имитира брат си, опъна се по същия ленив начин, вдигна ръце, сплете пръсти и ги положи под главата си.
— Ще остана с теб — рече той, но в този момент Шигеру вече казваше:
— Иди с Кийошиге, Такеши. Присъствието ти ще е чест за Тадао. Така е правилно.
Кийошиге го подкани:
— Ела, ще ти разкажа как Садаму удуши собствените си ястреби!
— Макар че всъщност ти не го видя — отбеляза Шигеру.
— Така е, само че Комори и другите мъже от Чигава ми го описаха.
Такеши седна и впери поглед в Кийошиге.
— Удушил е собствените си ястреби? Но защо?
— Вероятно защото го бяха отвели при Леговището на човекоядеца.
— Трябва да чуя това — Такеши изскочи от водата, впръсквайки Шигеру. — Нали нямаш нищо против?
— Това е, което трябва да сториш. Бъди вежлив с Тадао. Не искаме да почне да тъгува за Инуяма.
Щом Кийошиге и Такеши тръгнаха, Шигеру се облече в лека памучна роба и се върна в жилището си, наполовина с очакването да прекара нощта сам, но и с предчувствието за още нещо… той сам не знаеше какво. Но пулсът му се бе ускорил, а във вените му бяха плъзнали тръпки не само от горещата вода.
Беше почти мръкнало. При външната врата и в голямата стая бяха запалени лампи, от които бледите багри на цветята по изрисуваните прегради блещукаха в сумрака на фона на златистата повърхност. Очите на чинките блестяха сред цветовете, все едно бяха живи. В нишата бе поставена клонка жасмин и ароматът й изпълваше стаята.
Докато изуваше сандалите си, редом с жасминовия мирис Шигеру долови и друг — на парфюмирани коси и дрехи. Спря за миг, за да се наслади на изживяването, на очакването за удоволствие, тъй силно и всепроникващо като самото предстоящо удоволствие.
Тя беше казала да поставят лампите така, че да осветяват лицето й. Позна я незабавно — бялата кожа, очите с форма на върбов листец, изпъкналите скули, които отнемаха от красотата й, но й придаваха характер, който по някакъв начин засилваше обаянието й — Акане, дъщерята на зидаря. Чу тихото шумолене на дрехите й, когато тя се поклони доземи и рече едва чуто:
— Господарю Отори.
Той седна пред нея с кръстосани крака. Тя се надигна и рече:
— Дойдох да благодаря на владетеля Отори за милостта му към мен и моята майка. Вие почетохте баща ми в смъртта. Задължени сме ви завинаги.
— Моите съболезнования за смъртта на баща ти. Мостът е едно от чудесата на Средната провинция, достойна прослава на клана Отори. Неговата смърт я усили, затова реших, че трябва да бъде ознаменувана.
— Семейството ми ви праща дарове… нищо особено — храна и вино. За мен би било твърде голяма чест, но ще ми позволите ли да ви ги поднеса сега?
Единственият му инстинкт бе да протегне ръка, да я докосне, да я притисне в обятията си, но едновременно с това искаше да се отнесе към нея с нужната вежливост, да прояви уважение към скръбта й. Искаше да опознае жената, която бе изплакала в онзи миг, когато баща й бе зазидан в своята гробница, а не просто наложницата, която накрая щеше да му се отдаде, защото бе проявил желание да я има.
— Ако ги споделиш с мен — отвърна той. Сърцето му блъскаше в гърдите.
Акане се поклони отново и се отправи на колене към вратата, където повика тихо прислужницата. Гласът й бе мек, но тонът й бе властен и категоричен. Няколко мига по-късно той чу тихите стъпки на обутите в чорапи нозе на прислужницата; двете жени размениха няколко думи. После Акане се върна с поднос храна и вино, купички и плоски съдини.
Поднесе му една от купичките; той я хвана с две ръце, а тя сипа в нея малко вино. Той го изпи на една глътка; тя му наля отново и после, след като той пи повторно, му протегна своята, за да може да налее вино и на нея.
Храната бе подбрана и приготвена, за да усили чувствителността на устата и езика — оранжево топящо се месо от морски таралеж, хлъзгави стриди и миди, мек бульон, подправен с джинджифил и перила. Следваха плодове, хладни и сочни — сливи и праскови. И двамата пийваха по малко, само колкото виното да възпламени сетивата им. Когато приключиха с яденето, Шигеру имаше чувството, че се намира във вълшебен дворец, омаян от незнайна принцеса.
Докато наблюдаваше лицето му, Акане си помисли: Той не познава любовта. Ще се влюби за първи път в мен. Усещаше как я обзема силно желание.
Той не подозираше, че ще стане така — неустоимата потребност да се изгуби в тялото на тази жена, попаднал изцяло във властта на кожата й, на устните й, на пръстите й. Бе очаквал да настъпи физическо освобождение — като в сънищата или от собствената му ръка — под негов контрол, бързо и приятно, но не завладяващо или унищожително. Знаеше, че тя е жена за удоволствие, куртизанка, научила своя занаят с много мъже, но изобщо не бе подготвен за факта, че, изглежда, тялото му я изпълва с обожание и я кара да изпитва същата наслада, с която го изпълваше нейното. Не познаваше интимността, почти не бе разговарял с жена след детинското си общуване с Чийо — имаше чувството, че половината му същност, която през по-голямата част от живота му бе спала в мрак, внезапно бе обсипана с ласки и събудена за живот.
— Чакам те цяло лято — рече тя.
— Мисля за теб, откакто те видях на моста — отвърна той. — Съжалявам, че трябваше да чакаш тъй дълго.
— Понякога така е по-добре. Никой не оценява полученото без усилие. Видях те, когато заминавахте. Хората говореха, че ще дадете хубав урок на Тохан. Знаех, че ще пратиш за мен. Но дните ми се сториха безкрайни — тя млъкна за момент и после добави много тихо: — С теб сме се срещали веднъж и по-рано, но ти едва ли си спомняш. Беше много отдавна. Аз бях момичето, което ти помогна да спасиш брат си, когато замалко не се удави!
— Няма да повярваш колко пъти съм те сънувал — рече той, дивейки се на превратностите на съдбата.
Обзе го неистово желание да й разкаже всичко — за издевателствата над Скритите, за умиращите деца, за смелостта на Томасу и Несуторо, за жестоката битка с Тохан, която им бе донесла такова удовлетворение, за Ийда Садаму, за разочарованието и гнева си, предизвикани от реакцията на баща му, за недоверието, което изпитваше към чичовците си. Знаеше, че трябва да е нащрек, че не бива да се доверява на никого, но потребността му се оказа непреодолима. Отвори сърцето си за нея както за никого досега, и усети, че умът й е също тъй откликващ и готов да го приеме, като тялото й.
Знаеше, че го застрашава точно онова, за което го бе предупредил баща му — да се увлече по Акане. Не бива да се влюбваш в нея, му беше казал той. Само че как можеше да предотврати едно такова случване, когато тя му носеше пълна наслада? Посред нощ изглеждаше невъзможно, но когато се събуди на разсъмване, той остана да лежи, размишлявайки над думите на баща си, полагайки неистово усилие да се отдръпне от ръба на пропастта, също тъй опасна и безнадеждна като Леговището на човекоядеца. Каза си, че не е толкова красива, че е проститутка, че никога не може да й има доверие. Тя никога нямаше да му роди деца, бе дошла при него само да му достави наслада. Беше немислимо да се влюби в такава жена — нямаше да допусне грешката на баща си.
Тя отвори очи, видя го, че е буден, и го притегли в обятията си. Тялото му откликна и той отново нададе вик в момента на освобождаването, но после разговаря с нея хладно и щом сервираха закуската, й нареди да си тръгне, без да й каже да дойде отново или да спомене нещо за бъдещето.
Прекара остатъка от деня, обладан от безпокойство и смут, изпълнен с желание да я чувства до себе си, с надеждата, че не я е оскърбил, с копнеж да я види отново, но и със страх да не й стане подвластен. Прииска му се да се върне в Чигава — струваше му се къде по-лесно и просто да се разправи с Тохан.
Акане прати за паланкина си и си тръгна с достойнство, доколкото й бе възможно, но бе оскърбена и озадачена от внезапната му студенина.
— Изглежда, не ме харесва — заяви тя на Харуна. — В началото сякаш му допаднах, и то много… дори разговаря с мен, все едно никога през живота си не бе разговарял с жена по този начин, но тази сутрин ме отпрати — навъси се и добави: — Беше почти оскърбително. Няма да го забравя.
— Разбира се, че те е харесал — възрази Харуна. — Няма жив мъж, който не би те харесал. Но той е наследник на клана… няма да се влюби в теб. Не го и очаквай от него. Това не ти е Хаято.
Акане обаче все още тъгуваше за Хаято. Обичаше мъжете да са влюбени в нея. Беше поласкана от интереса, който господарят Шигеру бе проявил към нея, и го намираше за много привлекателен. Искаше й се отново да е с него, искаше й се господарят да се влюби в нея.
— Не очаквам да ме повика пак — рече тя. — Всички знаят, че съм прекарала нощта в крепостта… и защо. Толкова е унизително. Не можеш ли някак да представиш нещата така, все едно съм го отблъснала?
— Давам му три дни — отвърна Харуна.
През следващите няколко дни Акане бе сприхава и раздразнителна, караше се с Харуна и се заяждаше с останалите момичета. Все още беше много горещо и на нея й се искаше да се разходи до вулкана, но не можеше да излезе на жаркото слънце. Работата в къщата на удоволствията кипеше навсякъде около нея, ден и нощ, понякога възбуждаше желанието й, а друг път презрението й към ненаситната похот на мъжете. Вечерта на третия ден, след залез-слънце, тя отиде до светилището, за да види цветята и храстите, засадени от възрастния свещеник. Някакво екзотично жълто цвете, чието име не знаеше, пръскаше наоколо тежък сладък аромат, а огромни кремове искряха с белотата си в падащия здрач. Старецът ги поливаше с дървено ведро, втъкнал в пояса си полите на робата си.
— Какво става с теб, Акане? Цяло лято си все сама! Не ми казвай, че си се отказала от мъжете.
— Ако имах капчица разум, щях да го сторя — отвърна тя.
— Трябва ти някой от моите амулети! Той отново ще разпали интереса ти към тях. Или още по-добре — ела да живееш с мен. Ще ти стана добър съпруг.
— Ще го направя — отвърна тя, като го гледаше с обич. — Ще ти приготвям чай и ще ти трия гърба, ще почиствам восъка от ушите ти и ще ти скубя брадата.
— И ще ме топлиш през нощта, да не забравиш!
Той се разсмя така, че се закашля, и трябваше да остави ведрото на земята.
— Не се възбуждай, дядо — рече Акане. — На твоята възраст това е вредно за здравето ти!
— Ааа, никой не е твърде стар за такова нещо, Акане! Ето! — той измъкна от пояса си нож и внимателно отряза клонка жълти цветя. — Сложи я в стаята си, ще изпълни с аромат цялата къща.
— Притежава ли някаква специална сила? — попита тя.
— Разбира се, иначе за какво ще ти я давам?
— Имаш ли магии, които да карат мъжете да се влюбват? — попита тя небрежно.
Той я изгледа с любопитство.
— Това ли ти е грижата? Кой е той?
— Никой, просто се чудех.
Той се приведе към нея и прошепна:
— Магии за любов и талисмани срещу влюбване. Цветята имат много способности и ги споделят с мен.
Тя пое обратно с клонка в ръка и усети как ароматът я обгръща. Мина покрай стаята на Харуна и подвикна подигравателно:
— Три дни, значи?
Харуна излезе на верандата.
— Акане, ти се върна! Качи се за момент.
Все още с жълтите цветя в ръка, тя изу сандалите си на верандата. Харуна й прошепна:
— Мори Кийошиге е тук.
Акане влезе в стаята и му се поклони.
— Господарю Кийошиге.
— Акане.
Той отвърна на поклона й и я огледа с нескрит интерес, а очите му искряха закачливо и съучастнически. Неговата вежливост й каза всичко. Не си позволи да се усмихне, а остана да седи с безстрастно изражение и сведени очи.
— Господарят Отори бе много доволен от последното ни сътрудничество — рече Кийошиге. — Той има нова заръка за мен. Трябва да уредя построяването на къща за теб. Владетелят Отори реши, че ще предпочетеш да имаш собствено жилище, вместо да се преместиш в крепостта. Вече говорих с Широ дърводелеца. Той ще дойде утре да обсъди с теб проекта.
— Къде ще я строи? — попита Акане.
— Има едно подходящо място недалеч от крепостта, край плажа, в малка борова горичка.
Акане познаваше мястото.
— Моя ли ще бъде къщата?
— Разбираш уговорката, предполагам?
— За мен това е твърде голяма чест — рече тихо тя.
— Е, всичко е описано — слуги, пари и така нататък. Харуна го прочете и каза, че го одобрява.
— Владетелят Шигеру е изключително щедър — рече Харуна.
Акане издаде недоволно устни.
— Колко дълго се строи една къща?
— Не много, ако времето е хубаво.
— А дотогава?
— Можеш да се върнеш в крепостта заедно с мен, ако нямаш други планове.
Акане се подразни още повече, че според него тя няма какво друго да прави с живота си.
— Вече е почти мръкнало — каза тя. — Никой няма да ме види — не искаше да изглежда, все едно я вмъкват тайно в жилището на Шигеру.
— Ще осигуря факли — рече Кийошиге. — Ще организираме шествие, ако това е желанието на Акане.
Той ме накара да чакам, помисли си Акане. И аз ще го накарам да ме чака. Но само една нощ.
— Трябва да прочета споразумението — извини се тя. — И да го обсъдя с моята майка. Ще го сторя тази вечер, а утре, ако сте така добър да се върнете… малко по-рано, преди залез-слънце.
Тя вече си представяше как ще изглежда — паланкина, слугите с огромни чадъри за слънце, васалите на Мори на коне.
— Добре — съгласи се той.
Харуна донесе чай и Акане му сервира. След като си тръгна, жените се прегърнаха.
— Къща! — възкликна Харуна. — И построена специално за теб от най-добрия дърводелец в Хаги!
— Ще я направя чудно красива — отвърна Акане, която вече си представяше къщата под боровете, заобиколена от постоянния шум на морски вълни. — Още утре сутринта ще се видя с Широ. Той трябва да ми покаже мястото… или изглежда твърде припряно?
— Няма защо да бързаш — каза Харуна. — Не припирай.
Построяването беше забавено от първите тайфуни в края на лятото, но къщата беше на завет, заслонена от планинския хребет, и не беше засегната. Цяла седмица валя като из ведро и слънчобраните бяха заменени с чадъри, когато Акане пое на поредното от трите посещения седмично, които правеше в крепостта. Тъй като връзката й с наследника на клана се задълбочаваше, шествието й ставаше все по-пищно и хората почнаха да се трупат от двете страни на улицата, за да я гледат как минава, все едно беше празник.
Когато нощите почнаха да захладняват и кленовете да се окичват със своята брокатена премяна, къщата бе завършена. Беше построена с фасада на юг, за да улавя зимното слънце, покривът й бе от тръстикови стебла, с дълбоки стрехи и веранди от лакирано кипарисово дърво. Преградите бяха изрисувани от художник — отдавнашен клиент на Харуна. Самата Акане бе спала с него няколко пъти, макар че никой от тях не се връщаше към миналото. По нейна молба той изрисува цветя и птици според сезоните. Акане избра красиви купички и съдини от местните грънчарски изделия, изработени от най-известни занаятчии, постелки и завивки, пълни с копринени пашкули, и украсени с дърворезба подпори за главата.
Когато къщата бе окончателно готова, Акане поръча специална церемония за очистване и благословия. От храма слязоха свещеници и изпълниха ритуалите с пръскане на вода и кадене. След като си тръгнаха, късно същата нощ, докато лежеше до Шигеру, заслушана в морето, тя с удивление си мислеше за дара, който й бе поднесла съдбата, и за това как се бе променил животът й.


Деветнайсета глава

Шигеру вече идваше от крепостта всеки ден на свечеряване. Двамата ядяха и разговаряха или играеха на го, което Шигеру бе усвоил още като дете и сега играеше доста прилично. Той се зае да научи Акане и тя бързо схвана правилата; осланяше се на интуицията си и започна да харесва заплетената и трудно достъпна същност на древната игра. Обикновено след като се любеха, той се връщаше в собственото си жилище; понякога оставаше при нея през цялата нощ. Правеше го рядко, тъй като именно тогава се чувстваше най-застрашен от евентуално влюбване в нея и от собствената си уязвимост — когато заспиваше в обятията й, а после се събуждаше през нощта и на разсъмване, за да се любят отново.
Обикновено когато оставаше да пренощува, после не се появяваше няколко дни. Винаги имаше важни неща, за които да се погрижи — искаше да държи под око границите, да посети Цувано с Китано Тадао, за да засили предаността на семейството, да надзирава прибирането на реколтата в имението на майка си на другия бряг на реката и все повече да навлиза в ежедневните дела на клана. През това време се опитваше да не мисли за нея, но не искаше да спи с друга и когато се връщаше, сърцето му блъскаше в гърдите от вълнение също като в първата им нощ.
Шигеру често посещаваше майка си в нейната къща до реката, за да й разкаже какви действия предприема за оризищата и горите, които й принадлежаха. Тя произхождаше от високопоставена фамилия — братята й бяха починали през няколко месеца, без да оставят деца; владението бе наследено от сестра им, за да стане впоследствие притежание на нейните синове. Крепостта притежаваше още много земи, но този имот бе особено скъп на Шигеру — той сякаш му принадлежеше лично и бе мястото, където можеше да приложи на практика наученото от писанията на Ейджиро, които все още пазеше. Майка му не каза нищо за посещенията му при Акане, макар че едва ли не знаеше за тях — Акане се бе постарала целият град да разбере за повишението й, както и за честта и престижа, които й носеше новото й положение. Но известно време след като къщата под боровете бе завършена, около средата на единайсетия месец, когато първите слани вече посребряваха стърнищата, владетелката Отори съобщи на Шигеру, че възнамерява да се премести в крепостта.
— Защо? — попита той удивен, тъй като тя често бе изразявала задоволство от топлината и удобствата на къщата в сравнение с крепостта през зимата.
— Чувствам, че е мой дълг да заема мястото си там и да се грижа за Такеши и теб, особено ако ще се жениш.
— Ще се женя?
Знаеше, разбира се, че това ще се случи рано или късно, но не беше уведомен за някаква твърда уговорка.
— Е, не незабавно, но следващата година ставаш на седемнайсет, а има много подходяща жена. Обсъждам това с Ичиро и владетеля Ирие. Те са разговаряли с баща ти и той е склонен да одобри този брак.
— Надявам се да е Отори — рече той. — Не искам съпругата ми да е избрана от Тохан.
Каза го почти на шега, но майка му издаде недоволно устни и отмести поглед, а когато заговори отново, гласът й бе приглушен:
— Разбира се, че е Отори… потомка на една от най-старите фамилии. И моя роднина — баща й е мой далечен братовчед. Съгласна съм с теб, че Тохан нямат право да решават за кого да се ожениш.
— Предполагам, че всички са съгласни с това.
— Твоите чичовци, опасявам се, са на мнение, че един политически брак може да предотврати предстоящи неприятности с Тохан. Очевидно Ийда имат предвид определено момиче.
— Изключено! — възкликна Шигеру. — Никога няма да взема за своя съпруга жена от Тохан, още по-малко пък избрана от Ийда.
— Владетелят Ирие ме предупреди, че ще реагираш така. Разбира се, аз трябва да следвам желанията на своя първороден син и тези на съпруга си. Но за да предотвратим всякакви недоразумения, годежът трябва да се състои, преди Ийда да отправят официално предложение. Така няма да имат основание да се правят на оскърбени.
— Ако това е желанието ти, ще се подчиня на теб и баща ми — отвърна Шигеру.


— Майка ти те ревнува от мен! — възкликна Акане, когато Шигеру й разказа за този разговор.
— Да ме ревнува от теб? Та тя дори не те е споменала!
— Страхува се от начина, по който мога да ти въздействам. Решава да се установи в крепостта, за да може да влияе върху избора на съпругата ти, а след брака — и върху самото момиче. Коя е тя впрочем?
— Някаква далечна роднина. Забравих да питам за името й.
— Предполагам, че винаги ще действаш с такова безразличие — рече Акане. — Наистина, жените от твоята класа имат окаян живот.
— Убеден съм, че ще я уважавам. Двамата ще имаме деца, разбира се.
Нощта бе студена и Акане бе наредила да сгреят оризово вино. Сега заръча да донесат нова стъкленица и напълни чашата му; в отговор той напълни нейната и тя я пресуши на един дъх.
— Нещо разстрои ли те? — попита той и й наля за пореден път.
— Какво ще стане, когато се ожениш?
— Предполагам, че уговорката ни ще си остане — той й се усмихна. — Ако искаш, разбира се. Ако ли не, тази къща остава за теб, стига да си благоразумна.
— Благоразумна? Какво означава това?
— Не мога да понеса мисълта да приемаш тук друг мъж — призна той, изненадан от внезапната болка, която изпита, щом си го представи.
— Сам виждаш, никой не е неуязвим за ревността, дори и воините! — възкликна Акане победоносно. — Изглежда, си се привързал към мен.
— Мисля, че го знаеш — отвърна той. — А ти обичаш ли ме дотолкова, че да ревнуваш от съпругата ми?
— Не се шегувай с ревността — рече тя и отпи отново. — Виждала съм жени, обезумели от ревност заради небрежното отношение на мъжете, в които са влюбени. Любовните връзки са просто развлечение за мъжете… за нас, жените, те са целият ни живот.
— Някога била ли си влюбена, Акане?
— Не, и не смятам да го допускам!
Тя видя как по лицето му за миг премина сянка на разочарование. Всички сме еднакви, помисли си тя. Искаме да бъдем обичани, но не и самите ние да отдаваме любовта си.
— А онзи мъж на име Хаято?
— Хаято беше много мил с мен, когато баща ми умря.
— Говорят, че бил направо обезумял от любов по теб.
— Бедният Хаято — въздъхна Акане. — Ако не бях привлякла вниманието ти, и досега щях да живея с него.
Виното развърза езика й и тя стана откровена, но видя, че това не му хареса, и съжали, че се е разприказвала.
— По-добре никой от нас да не се влюбва — рече Шигеру. В тона му отново прозвуча онази студенина, която я изпълваше със страх.
— Владетелю Шигеру, ти си млад, прости ми, че го изтъквам. Аз съм по-възрастна от теб… с три години. Предлагам да се договорим. Няма да се влюбваме, но ще се опитаме да не даваме на другия повод за ревност. Ти трябва да се ожениш, да имаш деца. Трябва да се отнасяш към съпругата си с нужната почит. Но аз също имам някои изисквания към теб и очаквам да ги уважиш.
Той бе учуден от нейната сериозност и се улови, че й се възхищава. Светлината от лампите подчертаваше скулите й — нещо от силата, която се излъчваше от лицето й, му напомняше за жената от Скритите, която бе разговаряла с него все едно му беше равна. Той не знаеше много за онова, което представляваше бракът — собствените му родители живееха отделно един от друг и почти не бе разговарял със съпругите на своите чичовци, уединени в жилищните си помещения навътре в крепостта заедно със своите приближени и слуги. Потърси в съзнанието си и други примери и внезапно си спомни за Отори Ейджиро и неговата съпруга — между тях имаше любов и уважение, жената и нейните дъщери бяха действали свободно и наравно с мъжете. Такова е влиянието на Маруяма, бе казал Ейджиро, и после му бе разказал за владетелката Наоми…
— За какво мислиш? — попита Акане, озадачена от дългото му мълчание.
— За брака, за онова, което се случва между мъжете и жените, за Маруяма, където според мълвата жените имали повече свобода.
— Маруяма ще има съдбата на всички други велики владения — рече Акане. — И Наоми ще бъде последната жена начело на клан.
— Ти си чувала за нея?
— Слушам какво си говорят мъжете, а те казват точно това. Нейният съпруг бил в близки отношения с Тохан, а те ненавиждали идеята жена да има правото да наследява.
— А в ответ Сейшуу ненавиждат ли Тохан? Достатъчно, за да влязат в съюз с Отори? Какво си чула за това?
Идеята за съюз със Сейшуу му хрумваше за първи път, но ако един брак можеше да го обезпечи, щеше да приеме.
— В заведението на Харуна мъжете бъбрят за какво ли не — каза Акане. — Но през половината време не знаят какви ги дрънкат. Повечето от тях никога не са напускали Средната провинция.
— Трябва да изпратим делегация до Маруяма или до Араи в Кумамото — рече замислено Шигеру, разсъждавайки на глас. — Опитай се да разбереш какво е същинското им мнение.
Акане не желаеше да разговаря за политика. Тя повика тихо прислужниците и когато те дойдоха да отнесат съдовете, им нареди да приготвят постелята. Шигеру бе страстен и отзивчив както винаги, но не остана при нея; каза й, че имал да обсъжда някакви дела с владетеля Ирие. След като го изпрати, Акане си легна отново. Беше станало още по-студено, вятърът откъм морето потракваше капаците и стенеше във всеки процеп на стените. Прииска й се да има мъж до себе си, който да я топли, спомни си за Хаято с известно съжаление и после с необичайна тревожност се замисли за бъдещето, което я очакваше. Мъжете наистина се влюбваха в своите съпруги, това не беше нещо необичайно, а и жената в едно семейство притежаваше куп преимущества пред жените за удоволствие. Бе казала на Шигеру, че има изисквания към него, но всъщност нямаше никакви — неговата съпруга щеше да му роди деца, той щеше да ги обича с цялата топлина на природата си и това несъмнено щеше да го накара да се влюби в тяхната майка. Не можеше да понесе мисълта за това. Той ще се влюби в мен, закле се мислено тя.
Не само защото се страхуваше да не бъде изоставена, без да може да си намери нов любовник — мисълта, че той ще е с друга жена, разяждаше сърцето й, независимо от разумните слова, които бе изрекла по-рано. После й мина през ума да отиде при стария свещеник и да подири от него някаква магия, която да направи съпругата му ялова и да накара Шигеру да я намрази.
Беше внимавала да не зачене — Харуна й предоставяше песари, които обезсилваха мъжкото семе, и отвари, ако се случеше кървенето й да закъснее. Знаеше достатъчно за ритъма на своето тяло, за да избягва дни, в които можеше да забременее. Но често си представяше как ражда дете от Шигеру — щеше да е момче, разбира се, невероятно красиво и смело. Неговият баща щеше да го обожава, щеше да го признае и дори да го осинови; той щеше да стане наследник на клана Отори… Ако я обичаше, Шигеру щеше да пожелае да я дари с дете. Мисълта за това я сгря. Тя се сгуши в завивките и потъна в сън.


Шигеру обсъди идеята за брак с Ирие, предлагайки по-тесен съюз с една от великите фамилии на Запада. Последваха разисквания със старейшините, с бащата на Шигеру и неговите чичовци. Междувременно майка му се премести в крепостта, обсеби най-добрите помещения във вътрешността за себе си и засегна своите снахи, които бяха принудени да се изнесат, за да освободят място за нея. По неуловим начин нейното присъствие промени равновесието между владетелите Отори и макар че Шигеру се отнасяше с неприязън към нейната намеса в личния му живот — тя успя да покаже недвусмислено, че не одобрява връзката му с Акане дори без да я споменава и често решаваше, че е жизненоважно да разговаря с него в края на деня, когато той имаше навика да отива в къщата под боровете — все пак й беше признателен за непримиримостта към всякакви опити за политика на отстъпки по отношение на Тохан и най-вече за какъвто и да било наложен от тях брак. Баща му, който понастоящем прекарваше повече време със съпругата си от когато и да било, постепенно изпадна под нейно влияние, започна да споделя възгледите й и да разчита повече на нейните съвети, отколкото на шаманите.
Чичовците му се противопоставиха на идеята за съюз със Сейшуу с доводите, че едно такова съглашение би оскърбило и разгневило Тохан — а и въобще, възразиха те, коя бе подходяща партия? Маруяма Наоми вече бе омъжена; фамилията Араи нямаше дъщери; Ширакава имаха момичета, но те бяха още малки. И така с компромис бе постигнато споразумение, точно както майка му бе споменала в самото начало, че най-добрата стратегия би била в скоро време да се уреди годеж за момиче от клана Отори с твърдението, че става въпрос за отдавнашна обвързаност.
Тя се казваше Янаги Мое — родителите й бяха близки роднини на владетелите Отори и на майката на Шигеру. Живееха в планинския град Кушимото и бяха горда, аскетична фамилия от едно време. Мое бе тяхното най-голямо дете и единствена дъщеря, възпитана във високо мнение за себе си, за семейството си и за предците си. Един брак с Отори бе в пълно съответствие с очакванията й, още повече че тя го възприемаше като нещо, което й се полага. Беше родена една година по-рано от Шигеру и на седемнайсет бе много дребна и крехка, очарователна и грациозна, сдържана по природа, прекомерно покровителствана и закриляна от семейството си, с твърде ограничени познания и интереси към света отвъд стените на къщата на родителите си. Обичаше да чете, пишеше сносна поезия и с удоволствие играеше на дама, макар че така и не усъвършенства уменията си в играта на шах или го. Беше добре обучена да надзирава поддържането на едно домакинство и знаеше как само с няколко думи да докара една прислужница до сълзи. Тайно не хранеше особено добри чувства към мъжете, тъй като имаше няколко по-малки братя, които напълно я бяха изместили от сърцето на майка й.
Годежът се състоя в Ямагата малко преди зимното слънцестоене, а сватбата — в Хаги през пролетта. Събитието бе ознаменувано с пищни тържества — на жителите на града бяха раздадени пари, оризови сладки и вино, песните и танците не стихваха до късно през нощта. Акане слушаше звуците от къщата си с натежало сърце. Забиваше нокти в дланите си, когато си помислеше за него, и си го представеше с булката му. Единственото й успокоение беше амулетът, който бе получила от стария свещеник. Той се бе засмял, когато бе чул желанието й, и бе вперил в нея сериозен, изпитателен поглед.
— Внимавай какво си пожелаваш, Акане. Ще се сбъдне, да знаеш!
За отплата го бе оставила да погали гърдите й, а сега амулетът лежеше заровен в градината заедно с изрязани нокти и кичур от косата на Шигеру, заедно с капчици нейна менструална кръв.
Не видя Шигеру цяла седмица и вече бе започнала да губи надежда, но когато накрая се появи след падането на нощта, придружен само от двама охранители, той тутакси я грабна в обятията си, без дори да чака да приготвят постелята, и я люби с настървено отчаяние, което тя не познаваше у него, но което незабавно разпали възбудата й. После го държа в прегръдките си, докато той плачеше — никога не го бе виждала да плаче — питайки се какво ли се бе случило, което до такава степен да накърни чувството му за собствено достойнство.
Щеше да е неделикатно да любопитства за причините за мъката му. Не каза почти нищо, поръча да донесат вино и му наля. Той бързо обърна няколко чаши една след друга и после възкликна рязко:
— Тя не може да се люби!
— Била е девица — отвърна Акане. — Тези неща искат време. Бъди търпелив.
— И още си е девица — засмя се той горчиво. — Не можах да проникна в нея. Всичко, което правех, й причиняваше болка… и даже ужас. Дърпаше се от мен… изобщо не ме желаеше. Мисля, че вече ме е намразила.
— Тя е твоя съпруга — рече Акане. — Не може да продължава да ти отказва — двамата трябва да имате деца — тя говореше спокойно и тихо, но вътрешно ликуваше. Ще позволя на старчето да впие устни в моите!, даде си дума тя.
— Изобщо не съм го очаквал — каза Шигеру. — Смятах, че мога да й доставя удоволствие, мислех, че ще е като теб!
Акане хвана ръката му и потърка пръсти във възглавничката на палеца му. Харесваше й усещането за мускул под кожата, силен и гъвкав от годините упражнения с меча.
— Какво да правя? — попита той. — Ясно е, че не съм й отнел девствеността.
— Прояви търпение — повтори Акане. — Ако отново нямаш успех, задължение на майка ти е да й даде напътствия. Без съмнение може да й покаже книги, да я успокои, че това е съвсем нормално. Ако всичко се провали, можеш да се откажеш от нея.
— Та да ми се смеят от тук до Инуяма?
— Порежи се и пръсни кръв по завивките — посъветва го Акане. — Ще бъде достатъчно, за да възпре клюките в крепостта. Така ще спечелиш време. Тя трябва да се влюби в теб.
Впери поглед в него, като недоумяваше как една жена с разсъдъка си може да се държи така, и мислено хулеше съдбата, направила негова съпруга Янаги Мое, а не нея. Ако аз бях омъжена за него, как само щях да го обичам! Щях да го направя щастлив, каза си тя.
Може би амулетът притежаваше по-голяма мощ, отколкото Акане бе предполагала; може би проявата на неговата уязвимост я бе размекнала, но изведнъж се улови, че е започнала да трепери, обзета от непонятен и непреодолим страх. На ръба съм, помисли си тя. Не бива да се провалям. Как само ще страдам, ако го допусна. И все пак защитните й сили изглеждаха тъй вяли и оскъдни, особено в сравнение с неговите потребности.
А нуждата му от нея ставаше все по-очевидна. Посещаваше я по-често и всеки път си тръгваше с неохота. Говореше малко за съпругата си, но тя знаеше, че отношенията им не са се подобрили. Понякога се чувстваше виновна за онова, което бе сторила, но впоследствие направо ликуваше, тъй като силата на чувствата между тях растеше.


Двайсета глава

Янаги Мое бе очаквала своя брак с радост, но докато проливните дъждове приключат, вече бе разбрала, че той може да й донесе единствено страдания и нищо повече. Тялото й я бе предало със своята скованост и напрегнатост — осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Владетелката Отори — майката на Шигеру — се държеше зле с нея и непрестанно я назидаваше, а останалите жени във вътрешното крило я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си.
А той, нейният съпруг, когото си бе въобразявала, че ще почита и задоволява, вероятно също я презираше. За никого не бе тайна, че си има наложница — това не я изненадваше, тъй като за мъжете от неговата класа това бе нещо обичайно, но жените от вътрешното крило често говореха за Акане, за нейния чар и духовитостта й и си шепнеха една на друга, че Шигеру е увлечен по нея.
Ако съпругът й бе неопитен като нея, двамата можеха да се успокояват един друг; ако бе по-възрастен, може би щеше да прояви повече търпение и сдържаност. Но той бе уловен в мрежата на своята първа връзка, която вече му бе донесла дълбока физическа и емоционална наслада. Неохотата и сковаността на Мое го отблъскваха, не можеше да се насилва да изисква от нея онова, което тъй явно й бе противно. Накрая дори бе завладян от гняв, тъй като си даваше сметка, че заради клана е длъжен да създаде наследници, но не желаеше да й причини болка или да оскърби семейството й, не можеше да намери разрешение на проблема, но не искаше да го обсъжда с друг, освен с Акане. А самата Акане му казваше едно и също: Прояви търпение, като в същото време се усмихваше тайнствено.
От своя страна Мое трупаше все повече неприязън. След като разбра за Акане, тя стовари цялата вина за провала на брака си върху нея. Гордостта й бе наранена дълбоко — Мое започна да ненавижда както съпруга си, така и жената, която според нея бе откраднала любовта му.
Краят на дъждовния сезон донесе известно уталожване на напрежението, което бе станало убийствено. Шигеру се върна в областта край границата и прекара там лятото заедно с Кийошиге и Такеши. Взеха със себе си и Мийоши Кахей — също като Такеши, той бе едва тринайсетгодишен, но обстановката не изглеждаше опасна, а баща му държеше момчето да натрупа опит. Китано Тадао получи разрешение да се върне в Цувано. Заплахата откъм Тохан като че ли се бе поразсеяла. Границите бяха спокойни, ако не се смятаха обичайните търговци, които пътуваха напред-назад по междуградския път до Инуяма. Те носеха вести от столицата на Тохан, най-важната от които бе тази за смъртта на Ийда Садайоши и последвалото издигане на Садаму за глава на клана. Кийошиге и Шигеру забавляваха момчетата, като за пореден път им разказваха историята за злополуката със Садаму; едва ли щяха да се смеят тъй гръмко, ако знаеха колко шпиони на Тохан в Чигава следяха Шигеру и докладваха в Инуяма за всяко негово действие.
Акане намираше дългите знойни дни за непоносимо досадни, но като цяло не съжаляваше, че Шигеру бе заминал. Като не беше с нея, той не беше и със съпругата си, а отсъствието му й предоставяше време да обуздае собствените си емоции. Тя се държеше благопристойно, посещаваше майка си, храмовете в Дайшоин и Токоджи, където винаги правеше щедри дарения, както и различни търговци, от които си поръчваше луксозни вещи — парфюми, чайове, изделия от лакирано в черно дърво, нови роби за есента и зимата. Не ходеше при Харуна, но често отиваше в градината при вулкана; бе удивена от онова, което бяха успели да постигнат заклинанията на възрастния свещеник. Горещините не му понасяха, ето защо тя уреди да му доставят лекове, разхладителни чайове и билки, които да прочистят кръвта му, и заповяда на градинарите си да му помагат в поливането на растенията, докато тя му правеше компания. Един ден Акане се връщаше през градината към мястото, където бе оставила паланкина си. Беше изтекла почти година от първата й нощ с Шигеру и тя си спомняше за нея със смесени чувства, докато вървеше покрай живия плет, ограждащ задната градина при къщата на Харуна. Ускори крачки, тъй като не искаше никой да я вижда там, но точно когато минаваше през портата, чу шум от тичащи нозе и вика на своя някогашен любовник Хаято:
— Акане! Акане!
Дотича запъхтян при портата и тя трябваше или да спре, или да се блъсне в него. За момент двамата се втренчиха един в друг. Тя бе изумена от промяната, която видя в него — лицето му бе изпито, кожата му — жълтеникава, очите — хлътнали и трескави.
— Да не си болен? — попита Акане, внезапно обзета от жал заради вида му.
— Много добре знаеш. Акане, защо ни се случи всичко това? Ние се обичахме!
— Не — отвърна тя и продължи напред, но той я сграбчи за ръката.
— Не мога да живея без теб! Умирам от любов!
— Не се дръж като глупак, Хаято! Никой не умира от любов!
— Нека да избягаме заедно. Можем да напуснем Трите провинции и да заживеем някъде на север. Моля те, Акане. Умолявам те, ела с мен!
— Невъзможно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Пусни ме или ще извикам стражите!
Страхуваше се да остане с него, опасяваше се, че Хаято е обезумял от мъка и спокойно може да убие първо нея, а после и себе си, вместо да я загуби завинаги. Изненадан, той сведе поглед към собствената си ръка, все едно някой друг бе сключил пръстите му около китката й. Тя бе опитала да се освободи, но той я бе стиснал още по-здраво, причинявайки й болка. Сега внезапно я пусна и тя разтри болезнената червенина.
— Не искам да те наранявам — рече той. — Съжалявам. Това е последното, което бих желал да сторя. Копнея да те докосвам както по-рано. Сигурно си спомняш колко беше хубаво.
Без да отговори, Акане се обърна рязко и пое припряно напред. Стори й се, че чу как той произнася името й, но не погледна назад. Когато приближи хората си, носачите скочиха на крака, а стражът, който винаги съпровождаше паланкина, й помогна да се качи и прибра сандалите й. Акане остави спуснати намаслените копринени завески, макар че вътре бе задушно, а един дързък комар бръмчеше нахално около врата й. Страхуваше се, че Хаято е завладян от умопомрачителна ревност, все едно връхлетян от съкрушителна болест. Беше му заявила: Никой не умира от любов, но виждаше, че е способен или да умре, или да се самоубие, и тогава гневният му дух щеше да я преследва… освен това се страхуваше, че може да използва срещу нея някакви заклинания. Откакто самата тя бе навлязла в тъмния свят на магията, вече осъзнаваше нейната мощ.
Отиде до домашния олтар и запали тамян и свещи, след което дълго се моли за защита срещу всички злини, които биха могли да я връхлетят. Нощта беше тежка и душна — откъм планината долиташе тътен на гръмотевици, но не валя. Тя спа лошо, събуди се късно и едва бе привършила с облеклото си, когато пристигна Харуна. Беше облечена елегантно, както винаги, но не можеше да скрие факта, че по някое време същата сутрин бе плакала. Акане усети как сърцето й се свива от страх в предчувствие за лоши вести. Поръча да донесат чай и си размени обичайните любезности с Харуна, след което отпрати прислужниците и се премести съвсем близо до гостенката си, тъй че двете жени се озоваха коляно до коляно.
Харуна рече тихо:
— Хаято е мъртъв.
В известен смисъл тя бе очаквала тази вест и въпреки това се олюля от потрес и мъка. Сигурно си спомняш колко беше хубаво, прозвучаха в съзнанието й последните му думи; наистина си спомняше, спомняше си всичко хубаво, свързано с него. Избухна в неудържими ридания от жалост за неговия живот и смърт, за бъдещето, което можеха да имат заедно.
— Аз го видях вчера. Обзе ме страх, че може да посегне на живота си.
— Не се е самоубил. Ако го беше сторил, щеше да е по-добре. Убил го е владетелят Масахиро. Васалите му го посекли пред къщата ми.
— Масахиро?
— Единият от чичовците на господаря Шигеру. По-малкият брат. Ти го познаваш, Акане.
Знаеше го, разбира се, и го бе виждала по различни поводи — последният път бе на моста, когато зазидаха баща й. Не се ползваше с добро име в Хаги, макар че малцина дръзваха да изразят мнението си открито. В един град, в който прегрешенията не бяха нещо необичайно, той бе считан за развратник и — което бе по-важно — хората говореха, че е страхливец.
— Защо? Какво може да е сторил Хаято, че да оскърби Масахиро? Как изобщо са кръстосали пътища?
Харуна се размърда неловко, като съзнателно избягваше погледа на Акане.
— Господарят Масахиро ни посещава понякога… под чуждо име, разбира се… и ние всички се преструваме, че не го познаваме.
— Нямах представа — рече Акане. — И какво се е случило?
— Хаято беше доста пиян… доколкото разбирам, почнал е да се налива, след като те е видял. Опитах се да го накарам да си тръгне мирно и тихо и той уж прие, но отвън на улицата се натъкнал хората на Масахиро. Почнал да ги ругае, да проклина владетелите Отори и най-вече господаря Шигеру… прости ми, че ти казвам нещо тъй ужасно. Те проявили голямо търпение, опитали се да го накарат да се успокои — разбира се, всички били с дрехи без отличителни знаци, тъй че било лесно да се престорят, че не са лично засегнати. Всички познават Хаято, хората винаги са го харесвали, затова най-вероятно са щели да го подминат, но в този момент излязъл Масахиро, чул думите му и след миг всичко свършило.
— Никой няма да обвини Масахиро — рече скръбно Акане и за пореден път избухна в сълзи.
— Не, разбира се, но той отишъл и по-далече. Наредил да изгонят семейството на Хаято от дома му, конфискувал земите му и заповядал да убият и синовете му.
— Но те са още деца!
— Да, на шест и осем години. Масахиро казва, че трябва да платят за оскърбленията, нанесени на клана от техния баща.
Акане не каза нищо. Жестокостта на наказанието я смрази, при все това владетелят Масахиро имаше право да постъпи както желае.
— Би ли отишла при него, Акане? Би ли го помолила да пощади живота им?
— Ако Шигеру беше тук, можех да се обърна към чичо му чрез него, но той е далече на изток. Дори да проводим най-бързия пратеник, пак ще е твърде късно. Мисля, че Масахиро изобщо няма да ме приеме.
— Повярвай, съжалявам, че те моля за това. Но ти си единственият човек от познатите ми, който има някакво влияние в крепостта. Чувствам дълг към Хаято да се опитам да спася децата му и тяхното наследство.
— Масахиро ще се почувства оскърбен дори от молбата ми за аудиенция. Вероятно и мен ще прати на смърт.
— Не, той проявява интерес към теб. Често са го чували да изразява съжаление, че вече не си в моя дом на удоволствията. Винаги сравнява своите момичета с теб.
— Още по-зле — рече Акане. — Ще се поставя изцяло в зависимост от неговата милост. Ако пощади децата, какво ще поиска в замяна?
— Ти се ползваш със закрилата на Шигеру. Масахиро няма да посмее да се възползва от теб.
— Опасявам се, че това няма да се хареса на Шигеру — рече Акане, съжалявайки, че той не е там, за да може да говори направо с него.
— Владетелят Шигеру е състрадателен по природа — отвърна Харуна. — Той не би изисквал подобно наказание.
— Не мога да го сторя — рече Акане. — Прости ми.
— Тогава утре ще са мъртви — промълви Харуна през сълзи.


След като по-възрастната жена си тръгна, Акане отиде при олтара да се помоли за духа на Хаято, да му поиска прошка заради ролята, която самата тя бе изиграла в неговата трагична съдба, и заради гибелта, която любовта му към нея бе донесла на семейството му. Той обичаше децата, помисли си тя. Искаше да му родя деца. А сега щеше да изгуби синовете си, нямаше да има кой да продължи рода му, семейството му щеше да бъде унищожено. Нямаше да има кой да се моли за душата му.
Хората ще обвиняват мен, ще ме намразят. Ами ако разберат, че съм използвала магия срещу съпругата на Шигеру? И бездруго вече говорят, че съм го омагьосала…
Мислите й продължиха да се вият и гърчат като гнездо усойници и когато прислужниците донесоха обяда, тя не можа да яде.
С напредването на следобеда горещината ставаше все по-непоносима, а пронизителното цвърчене на цикадите — още по-потискащо. Постепенно безпокойството й отстъпи място на вцепененост и умора — чувстваше се толкова отпаднала, че почти не бе в състояние да се движи или да мисли.
Помоли да й приготвят леглото, преоблече се в лека лятна роба и си легна. Не очакваше да заспи, но почти незабавно изпадна в нещо като сън наяве. Мъртвият влезе в стаята, съблече се и легна до нея. Тя почувства познатата гладкост на кожата му, мирисът му я облъхна. Тежестта му я покри, също както в онези мигове, когато двамата се бяха любили за първи път и той се бе отнесъл към нея с такава нежност, както и в деня, когато баща й си бе отишъл и тя имаше непреодолима нужда от него.
— Акане — прошепна той, — обичам те!
— Знам — отвърна тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Но ти вече си мъртъв и аз не мога да сторя нищо.
Тежестта му върху й се промени и вече не представляваше успокояващата масивност на живия мъж, а безжизнената скованост на мъртвеца. Той я притискаше, изтласкваше въздуха от дробовете й, принуждавайки сърцето й да бие неистово. Чуваше собствения си насечен дъх и усещаше как крайниците й се мятат безпомощно.
Внезапно се събуди сама в стаята, плувнала в пот, задъхана — знаеше, че никога няма да се освободи от духа му — той бе дошъл да я обсеби — докато не постигне някакъв вид възмездие.
Тутакси я сграбчи панически ужас, че вече е твърде късно. Въпреки думите на Харуна тя не вярваше, че ще й бъде позволено да говори с владетеля Масахиро. Повика прислужниците, взе вана и се приготви, като в същото време разсъждаваше какъв би бил най-добрият начин да се обърне към него. Нейното нетърпение, чувството й, че времето неумолимо изтича, я накара да осъзнае, че единственият начин е да му пише направо. Беше най-дръзката постъпка, която можеше да измисли — провалеше ли се, нямаше какво друго да стори. Поръча да й донесат мастило и хартия и започна да пише бързо — баща й, който можеше да пише върху камък тъй леко, както повечето учени върху хартия, я беше научил — а почеркът й бе решителен и плавен, огледало на характера й. С нужните фрази на вежливост, но без всякаква претрупаност и словесно излишество, тя просто питаше дали владетелят Масахиро би й разрешил да отиде и да разговаря с него.
Никога няма да го допусне, помисли си тя, докато предаваше писмото си на един от своите стражи. Няма да получа никаква вест, а утре по това време децата на Хаято ще са мъртви.
Пременена в най-красивите си дрехи, тя нямаше какво друго да стори, освен да чака. Нощта бе настъпила, донасяйки известно облекчение от жегата. Акане изяде купичка студено фиде с пресни зеленчуци и изпи чаша вино. Страхуваше се да заспи, боеше се от духа на Хаято. В далечината отново изтрещя гръмотевица, но не заваля. Капаците бяха отворени и в стаята се носеше ароматът на градинските цветя, примесен с мириса на море и борови иглички. На изток луната изгряваше иззад скупчените облаци, осветявайки причудливите им форми, все едно бяха участници в театър на сенките.
Мощна светкавица току-що бе озарила южното небе, когато Акане чу шум от стъпки и приглушени гласове отвън. Няколко мига по-късно една от прислужниците влезе в стаята и прошепна:
— Господарке Акане, дошъл е пратеник от крепостта.
В гласа й звучеше тревога.
— Пратеник? — надигна се Акане разтреперана.
— Може би… или… — момичето се засмя и лицето му потръпна — тя не смееше да произнесе името му. — Ами, чичото…
— Не може да бъде! — възкликна Акане, обзета от непреодолимо желание да я плесне заради глупостта й. — И какво каза?
— Искал да ви види.
— Къде е сега?
— Помолих го да изчака в преддверието… ама, господарке Акане, ако е той, колко оскърбително от моя страна! Какво да сторя?
— Незабавно го покани тук — нареди Акане. — И донеси още вино. Нека влезе сам. Ако води и други със себе си, да изчакат отвън. Ти също остани там, но ако те извикам, ела веднага.
Веднага щом гостът влезе в стаята, въпреки неофициалните му роби и липсата на герб, тя веднага разбра, че това е Масахиро. Беше нисък мъж, много по-нисък от Шигеру, и вече с наченки на пълнотата, характерна за средната възраст. Първата й мисъл бе: Той смята, че ще спи с мен, и изпита пристъп на ужас, тъй като знаеше, че ако това се случи, Шигеру никога няма да й прости.
Тя му се поклони дълбоко и после седна, опитвайки се да се въоръжи със стомана и непристъпност.
— Владетелю Отори, това за мен е незаслужена чест.
— В писмото си казваш, че искаш да говориш с мен. А аз отдавна искам да се запозная с теб. Изглежда като златна възможност, особено след като племенникът ми е надалече.
Тя наля вино и отправи реплика за знойната нощ и за странната хубост на осветените от луната облаци. Той пи, вперил в нея възхитен поглед, докато тя, макар и не така открито, се опитваше да го прецени. Вече знаеше за неговото неутолимо желание за сексуални новости, което го пращаше не само в Къщата на удоволствията на Харуна, но според клюките — и на много по-западнали места и за далеч по-необичайни удоволствия. Кожата му бе жълтеникава, с няколко големи бенки.
Тя си помисли, че трябва да отправи молбата си направо, за да предотврати всякакво недоразумение помежду им.
— Чувствам известна отговорност за тъжното събитие, което се случи миналата нощ — рече тя тихо.
— Имаш предвид непоносимото оскърбление към владетелите Отори?
Имам предвид смъртта на един добър човек, помисли си тя, но не го изрече гласно.
— Исках да ви се извиня лично.
— Приемам извинението ти, но не мисля, че имаш вина за това, че мъжете се влюбват в теб — отвърна той. — Обясниха ми, че това е била причината за поведението на Хаято. Очевидно е бил увлечен по теб. Както разбирам, и моят племенник — също.
В гласа му се долавяше неизречен въпрос. Тя каза:
— Простете, владетелю Отори, но не мога да обсъждам с вас господаря Шигеру.
Той леко повдигна вежди и отпи отново.
— Това ли е всичко, което искаше? Да се извиниш?
Никога няма да се съгласи. Само се унижавам, помисли си Акане, но после усети дъха на мъртвия във врата си, все едно бе коленичил зад гърба й и всеки миг щеше да я сграбчи в смъртоносна прегръдка. Пое дълбоко дъх.
— Синовете на господаря Хаято са още съвсем малки. Семейството му винаги е служило вярно на клана Отори. Моля ви да бъдете милостив и да пощадите живота им.
— Техният баща оскърби Шигеру — аз само защитавам името му.
— Сигурна съм, че ако беше тук, владетелят Шигеру също щеше да се застъпи за тях — отвърна тя тихо.
— Да, той е състрадателно момче, така говорят хората. Аз, от друга страна, не се ползвам с такова име.
В гласа му прозвуча презрение, но тя имаше чувството, че долавя и нотка на завист; подозренията й се потвърдиха, когато той продължи:
— Моят племенник е много популярен, нали? Получавам вести от всички краища на Средната провинция, хората навсякъде го възхваляват.
— Истина е — отвърна тя. — Всички го обичат.
Видя го как трепна под камшика на собствената си ревност.
— Повече от баща му?
— Владетелят Шигемори също се ползва с всеобща любов.
Масахиро се засмя.
— Бих се изненадал, ако това беше истина — горните му зъби бяха леко издадени, от което долната му челюст създаваше впечатление за слабоволие. — Къде е сега Шигеру?
— Владетелят Отори сигурно знае — в Чигава.
— Имаш ли вести от него?
— От време на време ми пише по някое писмо.
— А когато е тук… трябва да ти кажа, че къщата е великолепна — елегантна, удобна, поздравявам те… казва ли ти всичко?
Тя сви леко рамене и отмести поглед.
— Разбира се — продължи той. — Ти си опитна жена и моят племенник, при всичките си възхитителни качества, все още е много млад.
Той се приведе напред.
— Нека си кажем открито, Акане. Ти искаш нещо от мен и аз искам нещо от теб.
Тя му хвърли бърз поглед и за да скрие тревогата си, остави постепенно на лицето й да се изпише презрение.
— Няма да ти предлагам да спим заедно. Желая го, няма спор, но дори аз признавам, че би било твърде грубо. И съм убеден, че би изисквало от теб да платиш твърде висока цена за децата на бившия си любовник.
Тя продължи да се взира в него, без да прави опити да прикрива своите неприязън и презрение. Той се засмя отново.
— Но бих искал да разбера с какво се занимава Шигеру. Ти със сигурност можеш да ми съдействаш.
— Искате от мен да шпионирам владетеля Шигеру?
— „Шпионирам“ е твърде груба дума — отвърна той. — Просто искам да ме държиш информиран.
Акане мислеше трескаво. Беше толкова по-малко от онова, което я бе ужасявало. Никога нямаше да издаде тайните на Шигеру, но лесно можеше да измисли нещо, колкото да удовлетвори Масахиро.
— А в замяна вие ще спасите живота на момчетата и ще позволите на семейството да остане в къщата?
— Би било проява на твърде голяма милост от моя страна, нали? Може и аз да си спечеля име на състрадателен човек и да постигна популярност като тази на Шигеру.
— Владетелят Масахиро наистина е състрадателен — отвърна тя. — И аз ще се погрижа да се разчуе.
Тя усети ръката на Хаято върху тила си — лек натиск, почти като ласка. После той изчезна.
Сбогом, рече тя в сърцето си. Почивай в мир. Отправи молитва Хаято да намери покой, да постигне благоприятно прераждане и повече да не се връща да я обсебва.
След като Масахиро си тръгна, Акане се опита да се убеди, че не е недоволна от постигнатия резултат. Харуна щеше да е щастлива и най-вероятно щеше да я обсипе с подаръци; беше изпълнила своите задължения към мъртвия и беше убедена, че споразумението няма да я принуди да предаде Шигеру. Нямаше особено високо мнение за Масахиро и вярваше, че ще съумее да му предложи отделни важни сведения. Но дните минаваха и колкото повече размишляваше над стореното, толкова повече униваше заради онова, което бе извършила, все едно подсъзнателно си даваше сметка, че е направила първата стъпка по един път, който щеше да я постави в зависимост от един продажен и жесток човек.
Най-голямата й тревога бе, че сведенията за смъртта на Хаято и нейната намеса в защита на семейството щяха да стигнат до Шигеру по някакъв изкривен начин и ще предизвикат гнева му. Неговото отсъствие и посещението на Масахиро се бяха съчетали като въздействие, внушавайки й болезнено чувство за несигурност. Ролята й на любовница на наследника на клана й доставяше огромно удоволствие — тя не можеше да понесе мисълта, че ще я загуби. Освен съзнанието за това безчестие я измъчваше и непозната тревожност — че ще разочарова Шигеру, че той ще си развали мнението за нея, че ще й обърне гръб.
Даваше си ясна сметка, че той можеше да обича само жена, която заслужава неговото уважение. Нямаше да подмине, нито да прости каквато и да било слабост или предателство. Мисълта, че Масахиро по някакъв начин ще го уведоми за тяхното споразумение, не й даваше мира. Нищо не можеше да й донесе успокоение. Написа му няколко писма, но после ги изгори, тъй като реши, че тонът им е фалшиво невинен, че нейните предположения и увъртания, разкрасяването на истината, бяха твърде явни и той лесно щеше да ги улови.
Къщата й, изисканите вещи в нея, градината, боровите дървета, морето — всичко това вече не притежаваше силата да я очарова. Загуби апетита си, започна да спи зле, стана сприхава с прислужниците. Отражението на луната върху водната повърхност, капчиците роса върху първите пъпки на хризантемите и върху мрежите на златооките паяци я трогнаха първо до сълзи, а после до отчаяние. Копнееше Шигеру да се върне от изток и в същото време се ужасяваше от пристигането му. Копнееше за зимата, която щеше да го задържи в Хаги, и се ужасяваше от онова, което можеше да му каже неговият чичо, тласкан от злоба или от желание да интригантства, както и от онова, което самата тя на свой ред трябваше да съобщи на Масахиро.


Двайсет и първа глава

Първият тайфун в края на лятото връхлетя крайбрежието откъм югозапад, но макар че донесе проливни дъждове, докато стигне до Хаги, главната му сила бе намаляла значително. Източните части на Средната провинция почти не бяха засегнати и Шигеру не ускори прибирането си у дома. Истина бе, че от време на време тъгуваше за Акане, но въпреки това нямаше желание да се връща към интригите в крепостта или към неловкото положение със съпругата си. Животът на воина край границата притежаваше простота и откритост, които бяха ободрителни и насърчителни. Всички се отнасяха към него с безспорно уважение и с признателност, което освен че го ласкаеше, му помагаше да придобие нарастваща увереност в себе си и в своята роля като водач на клана. Никой не спореше с него — всички му се подчиняваха безпрекословно.
Сякаш все още бяха момчета и си играеха на битки с камъни, само дето сега командваха истински войници и излагаха на риск действителен човешки живот. Държаха под наблюдение цялата граница от бряг до бряг, често нощуваха на открито под кадифеното лятно небе, осеяно с огромни, замъглени звезди. На две седмици се връщаха в Чигава, където се възползваха от горещите извори и обилния урожай на късното лято.
При едно такова завръщане в края на осмия месец, привечер, точно преди залез-слънце, Такеши и Кахей влязоха в къщата, където се бяха разквартирували, с още мокри от скорошната баня коси, като се смееха високо. Те също се бяха поотпуснали през последните няколко седмици, разтоварени от строгия режим на обучение и тренировки, които изпълваха живота им в Хаги. И двамата бяха на прага на възмъжаването, телата им се наливаха със сила, крайниците им се удължаваха, гласовете им мутираха. След година-две, помисли си Шигеру, докато ги слушаше, трябваше да бъдат пратени в Тераяма, за да усвоят, както бе сторил той, самодисциплината, която щеше да обедини всичко, на което бяха обучени до момента. Беше наблюдавал внимателно своя брат през последните седмици, опитвайки се да прецени докъде се простират безразсъдството на Такеши и неговата необузданост, бе забелязал колко го обичат хората, как го насърчават и се възхищават на безстрашието му. Според Шигеру Кахей притежаваше по-устойчив характер неговата смелост не беше обагрена с безразсъдство, той беше готов да подири съвет и да го следва. При все това Такеши блестеше с нещо повече — вродената способност на Отори да внушават преданост. Шигеру за пореден път се запита как най-добре да предостави на своя брат отговорностите, от които се нуждаеше. Такеши не проявяваше интерес към посеви и земеделие, управляване на имения или развиване на промишленост; цялата му страст бе посветена на изкуството на войната. Ако привързаността му можеше да се обуздае, от него щеше да излезе велик генерал; понастоящем той проявяваше повече интерес към личните подвизи, отколкото към внимателното планиране на стратегия и тактика. Още по-малко се интересуваше от дипломацията на преговорите, обезпечаващи мира. Двамата с Кийошиге често изразяваха недоволството си, че няма война, и копнееха за възможността да дадат хубав урок на Тохан, както с битката край светилището, която Кийошиге описваше с кървави краски при не един случай.
Кийошиге харесваше Такеши и приключенията, в които се бяха впуснали заедно, докато Шигеру бе в Тераяма, бяха изградили помежду им силна връзка. Шигеру забеляза как Кийошиге насърчава по-малкото момче, мълчаливо одобрявайки неговото безразсъдство, защото то подхождаше на неговото собствено. Шигеру нарочно ги остави разделени, докато яздеха в обход по границата, прати Кийошиге при Ирие и задържа Такеши при себе си, но когато се срещнаха в Чигава, на Кийошиге му бе забавно да взема Такеши със себе си.
— Отвън чакаше някакъв нещастник, който твърдеше, че има съобщение за теб — рече Такеши. — Не съм виждал по-грозен човек през живота си.
— Изпечен като кестен — добави Кахей.
— Изхвърлихме го с парцалите — засмя се Такеши. — Ама че нахалство, да очаква, че ще говори с теб.
— Изпечен? — попита Шигеру.
— Лицето му беше сбръчкано и червено, все едно е било изгорено.
— Отвратително — измърмори Такеши. — Трябва да го избавим от собствената му мизерия. За какво му е на такъв да живее?
Шигеру се бе сещал неведнъж за човека, когото бе спасил предишната година, но Скритите, изглежда, бяха изчезнали отново в тайните си убежища, верни на своето име. Повече нямаше сведения за нападения по границата и макар че понякога онова, което бе научил за странните им вярвания, нахлуваше в съзнанието му, той го подминаваше като поредното суеверие — беше чул достатъчно от своя баща. Сега си спомни за Несуторо и за неговата сестра, която се считаше за равна нему, заради ученията на техния бог, и се запита какво може да иска и дали вече не е твърде късно да говори с него.
— Кийошиге, иди и виж дали онзи човек е още там. Спомни си, това е Несуторо, когото спасихме миналата година.
Кийошиге се върна и съобщи, че мъжът е изчезнал. Съдържателят на странноприемницата не знаеше как да го открият, нямаше го и из околните улици.
— Трябваше да се отнесете по-любезно — рече на брат си Шигеру. — Той е смел човек, понесъл големи страдания.
— Просто някакъв селяк, който се е натряскал и е паднал в огъня!
— Не, бил е изтезаван от Тохан — отвърна Шигеру. — Той е една от причините да се сражаваме с тях миналата година.
— От онази странна секта? Защо всички ги мразят толкова?
— Може би защото изглеждат твърде различни.
— Те вярват, че хората се раждат равни… в очите на бог — рече Кийошиге. — И твърдят, че техният бог ще съди всички след смъртта. Не си знаят мястото и карат всички да се чувстват виновни.
— Могат да бъдат опасни за стабилността на обществото — добави Ирие.
— А моят по-голям брат ги закриля — отбеляза Такеши. — Защо?
— Тохан бяха нахлули в територия на Отори — отвърна Шигеру.
Това бе причината, която изтъкваше всеки път; при все това самият той знаеше, че ако трябва да е искрен пред себе си, тя не беше единствената. Картината при светилището никога нямаше да се изтрие от съзнанието му — жестокостта, смелостта, страданието — все неизменна част от ужасната тъкан на човешкия живот. Вярванията на Скритите изглеждаха чуждоземски и невероятни, но същото се отнасяше и за суеверията на неговия баща. Можеше ли някой да измери истинността на живота? Можеше ли някой да разчете онова, което таяха в сърцата си хората? Точно както подкастрянето на един храст го караше да израсте още по-буен, така и потискането на непонятни вярвания им вдъхваше още повече живот. По-добре беше хората да бъдат оставени да вярват в каквото желаят.
— Никога не съм виждал деца да бъдат изтезавани по този начин — добави той. — Намирам подобна жестокост за противна.
В това имаше и известна гордост — Тохан можеха да постъпват така безчовечно, но Отори — никога. И предизвикателство — ако Тохан преследват Скритите, Отори ще ги закрилят.
— Значи щеше да разговаряш с него? — попита Такеши леко смутен. — Съжалявам, че го прогоних.
— Ако е важно, сигурно ще се върне — рече Шигеру.
— Не мисля. Не и след начина, по който се отнесохме с него. Трябваше да бъда по-благ.
— Можем да го открием чрез шурея му — предположи Ирие. — Старейшината на селото.
Шигеру кимна.
— Следващия път, когато се отправим натам, ще говорим с него.
Шигеру престана да мисли за случката, но на следния ден Кийошиге бе повикан да излезе пред странноприемницата и се върна, за да каже, че сестрата на онзи човек чака на улицата.
— Ще я отпратя — предложи той. — Не може да се очаква да приемаш всеки селянин, който смята, че има какво да иска от теб.
— Тя каза ли защо е дошла?
— Само че идва от името на брат си Несуторо.
Няколко мига Шигеру остана безмълвен. Кийошиге беше прав — не биваше да създава впечатлението, че всеки може да се среща с него. Ако проявеше предпочитания или специално отношение към определена група, това само щеше да породи завист и недоволство сред останалите. Но жената го бе заинтригувала, а между него и мъжа се бе установила странна връзка — някакво разпознаване от двете страни на хуманността, която и двамата изповядваха, скрепена от общите им качества — смелост и търпение.
— Нека влезе. Ще разговарям с нея.


Тя влезе на колене, с лице доземи. Когато Шигеру й нареди да седне, тя го стори с неохота, свела ниско глава, без да смее да вдигне поглед. Той я огледа внимателно и забеляза как бе положила всички усилия да се представи достойно — избелялата роба бе чиста, кожата и косите й — също. Спомни си острите й скули — сега те изглеждаха по-изпъкнали от всякога, а лицето й бе набраздено и сковано от мъка. Беше довела със себе си едно момиче на четиринайсет или петнайсет години, със същите високи скули и широка уста. Момичето не посмя да влезе в стаята, а остана коленичило на прага.
— Владетелю Отори — подхвана жената с пресекващ глас. — Не заслужавам вашата милост. Добротата ви не може да се опише с думи.
— Надявам се, че брат ти се е оправил.
— Благодаря за състраданието. Той самият е добре, но…
— Продължавай — подкани я той.
Слушаше безстрастно, нито поласкан, нито засегнат. Думите й бяха официални, подходящи за ролята й на просител. Усети как се спуска и собствената му роля — вечна и безпристрастна, нямаща нищо общо със седемнайсетте му години или с личността му — ролята на предводителя, която бе призван да изпълни по рождение и за която се бе подготвял през целия си живот.
— Губи зрението си. Очите му се възпалиха след… след огъня и вече е почти сляп. Съпругът ми не го иска при нас — става твърде тежко бреме, а в семейството няма кой друг да се грижи за него.
Той осъзнаваше конфликта й — разкъсвана между дълга си на съпруга, любовта към брат си, ролята си като жена на старейшината, религиозните си убеждения, срама, че мъжът й смята по-големия й брат за бреме. Не беше изненадан, когато гласът й секна за пореден път и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи.
— Много съжалявам — отвърна Шигеру.
За мъж на възрастта на Несуторо, твърде стар, за да бъде обучен на традиционните умения на слепите — масаж или свирене на лютня — слепотата обикновено означаваше съдба на просяк.
— Простете ми — рече умолително тя. — Не можах да измисля към кого друг да се обърна, освен към владетеля Отори.
— Как мога да ти помогна?
Бе изненадан от нейната дързост, същата, с която бе разговаряла с него предходната година. Ирие, който седеше до Шигеру, се приведе към него и прошепна:
— Не бих ви посъветвал да й предлагате пари или някаква друга форма на подкрепа. Това ще се изтълкува погрешно от мнозина и ще създаде опасен прецедент.
Жената изчака, докато Ирие свърши да говори, и после рече тихо:
— Не ви моля за пари. Никога не бих го сторила. Моят брат изрично го забрани. Но много от неговите хора живеят мирно на запад, сред Сейшуу. Брат ми се надява на вашето разрешение да напусне Средната провинция и да се присъедини към тях. Единственото, за което молим владетеля Отори, е писмо, което го потвърждава.
— Ще го пуснат ли да мине границата? И как ще пътува, след като е почти сляп?
— Има една млада жена, която ще отиде с него — тя се обърна и посочи момичето на верандата. — Втората ми дъщеря — девойката вдигна глава за момент. Шигеру видя, че тя има волевите черти на майка си.
— И съпругът ти няма нищо против тя да замине?
— Имаме четири дъщери и трима синове. Можем да се разделим с едното дете заради човек, който е загубил всичките си. Идвам с позволението на съпруга си. Никога не бих действала против волята му, както владетелят Отори вече знае.
— Владетелят Отори може да не си спомня всички подробности от живота на хората, които среща — рече Кийошиге, без да знае, че Шигеру наистина си спомняше и най-малките подробности от онази нощ — ранения, пламнал от треска мъж, жената, която бе дръзнала да се обърне направо към него, гнева и недоумението на съпруга й.
— Разпореди се да напишат писмо за двамата — нареди той на Ирие. — Имат моето разрешение да заминат на запад. Ще го подпечатам със собствения си печат.


— Нали няма да станеш като баща ни? — възкликна Такеши по-късно, когато братята вече бяха сами.
— Какво искаш да кажеш? — попита Шигеру.
— Непрестанно да се съветваш със свещеници, да приемаш мнението на всякакви неприятни персони — Такеши улови неодобрителния поглед на своя по-голям брат и добави припряно: — Не искам да проявявам неуважение. Но всички говорят за това и го ненавиждат. Ето сега приемаш тази жена и оказваш подкрепа на брат й… защо? Изглежда толкова странно. Не искам да чувам как хората се присмиват на поведението на моя по-голям брат.
— Няма значение какво говорят хората, стига аз да постъпвам правилно.
— Но твоята репутация е важна! — възрази Такеши. — Ако ти се възхищават и те обичат, хората са по-склонни да правят онова, което искаш от тях. Колкото си по-обичан, толкова по-голяма е сигурността, в която живееш.
— За какво говориш? — попита Шигеру с усмивка.
— Не ми се смей — трябва да си нащрек! И аз чувам разни работи — държа си ушите отворени, а и Кийошиге и Кахей ми казват доста неща. Ти не ходиш по местата, където ме води Кийошиге.
— И ти не трябва да ходиш там! — прекъсна го Шигеру.
— След известно време мъжете престават да ме забелязват, особено ако пият. Пък и аз се правя още на дете…
— Ти все още си дете!
— Не съвсем — отвърна Такеши. — Но нямам нищо против да се представям за малко момче. Често се преструвам на заспал и се свивам на пода, а пък те си развързват езиците над главата ми.
— И какво разправят тези развързани езици?
— Аз самият не съм непочтителен — просто повтарям онова, което другите казват, защото мисля, че трябва да знаеш.
— Разбирам.
— Хората се опасяват от нерешителността на баща ни, особено сега, когато Тохан стават все по-нападателни. Тревожат се за ролята, която чичовците ни играят в решенията на клана. Предричат, че изтокът по-скоро ще бъде отстъпен на Тохан, отколкото защитаван.
— Не и докато аз съм жив — възрази Шигеру. — Ще прекараме есента и зимата в подготовка за война; възнамерявам да почнем да събираме мъже и да ги обучаваме.
Очите на Такеши заблестяха от вълнение.
— Само не я започвай, преди да съм пораснал достатъчно, за да се бия!
Шигеру вече бе видял да умират мнозина. Никога нямаше да забрави момента, когато животът напусна тялото на първия човек, когото бе убил — Миура. Не се страхуваше от собствената си смърт, макар че все още възнамеряваше да я направи значима, но мисълта за смъртта на Такеши му бе непоносима. Още една причина да не забавя сблъсъка с Тохан. Но ако останеше за следващата година, както по всяка вероятност щеше да се случи, каза си Шигеру, на четиринайсет брат му вече нямаше да е твърде млад, за да участва. Как можеше да го опази от битката?
— Нещо друго да ми кажеш? — попита той.
— Съпругът на Маруяма — Наоми, подкрепя съюз с Тохан. Това създава смут сред останалите фамилии Сейшуу — особено сред Араи. Хората казват, че трябва да се съюзим със Сейшуу, преди те да са подкрепили Ийда Садаму, за да не се озовем заклещени между тях.
Няколко мига Шигеру остана безмълвен, спомняйки си своите по-раншни мисли за съюз чрез брак със Сейшуу.
— Никога не съм бил на запад — рече той накрая. — Искам да отида там. Искам да видя как организират живота в Маруяма например.
— Вземи ме със себе си — помоли Такеши. — Все още има много време до падането на първия сняг… а есента е хубав сезон за пътуване. Хайде да отидем и до Кумамото. Искам да се срещна с Араи Дайичи — разправят, че бил могъщ воин.
— Големият син?
— Да… млад е, но за него казват, че бил най-вещият с меча в Трите провинции. Само че едва ли е толкова добър, колкото моя по-голям брат — добави Такеши предано.
— Подозирам, че ти ще станеш по-добър от мен с меча — рече Шигеру. — Особено ако отидеш при Мацуда Шинген в Тераяма.
— Много бих искал да бъда обучен от Мацуда… но не знам дали ще мога да издържа всички тези месеци в храма.
— Ще научиш много. Може би е добре да прекараш там цялата зима. Ще се отбием при Мацуда.
— На връщане! — възкликна умолително Такеши.
— Трябва да останеш там поне година — рече Шигеру, докато разсъждаваше. По този начин щеше да го отпрати далеч от бойното поле.
Такеши изстена.
— Толкова много учене!
— Тренирането на тялото е безполезно без тренирането на ума. Учението е средство, но и само по себе си е интересно.
— На теб да… ти си като баща ни! Затова те предупреждавам да не се увличаш прекалено също като него. Хайде да не обръщаме твърде много внимание на знаци, поличби и на онова, което казват или не казват боговете. Нека просто се доверим на себе си и на мечовете си!
Няколко мига по-рано Шигеру бе заявил, че брат му е още дете, а гласът на Такеши бе изпълнен с момчешки ентусиазъм и вяра — въпреки това Шигеру чувстваше, че това е техният първи разговор като възрастни. Такеши съзряваше и в техните взаимоотношения се бе появил нов елемент. За втори път Такеши му бе предложил съвет и Шигеру го бе приел.


Двайсет и втора глава

Онази нощ Шигеру реши да повери охраната на източната граница до края на годината на владетеля Китано и на семейството на съпругата си — фамилията Янаги от Кушимото. От предходната година тези две фамилии осигуряваха хора и коне. Свика капитаните и им съобщи, че се връща в Хаги, остави точни наставления относно честотата и числеността на охраната и им заповяда всяка седмица да провождат пратеници до града, за да го уведомяват за всички подробности.
Явната липса на всякакви действия по границата от страна на Тохан го притесняваше. Съжаляваше, че не разполага с мрежа от шпиони, подобно на Тохан, които да му носят надеждна информация от Инуяма. Съвсем съзнателно не сподели с никого своя все още неузрял докрай план да поеме на запад и да види какъв съюз би могъл да сключи със Сейшуу, тъй като се опасяваше, че едно такова развитие на събитията щеше да се изтълкува като израз на прекомерна враждебност и да предизвика Ийда към открити военни действия.
Два дни по-късно тръгнаха на север към морето, после завиха на изток и поеха по крайбрежния път към Хаги. Сезонът на тайфуните се бе оказал лек и вероятно щеше да приключи рано. Ясното есенно време направи пътуването им приятно и хората се радваха, че се прибират у дома.
В откритата местност Шигеру яздеше начело заедно с Ирие, за да обсъди с него своята идея. Откакто бяха пътували заедно до Тераяма, Ирие бе станал неговият най-доверен съветник. Аскетичен и мълчалив по природа, той бе неуморен и прозорлив. Макар и с прошарени от възрастта коси, Ирие все още бе силен като двайсетгодишен. Беше здраво стъпил на земята, но чужд на непостоянството, проявявано от прагматици като Китано и Ногучи например. Неговата преданост към Шигеру и клана Отори бе съвършена, ненакърнена от егоизъм или приспособленчество. Схващаше в дълбочина сложното положение, пред което бяха изправени Трите провинции. Не вярваше на знаци и талисмани, но бе предпазлив по природа и нямаше лекомислено да предприеме действия, които щяха да въвлекат Трите провинции във война. Шигеру беше убеден, че младите мъже — Кийошиге, Мийоши Кахей, дори собственият му брат — желаят именно това, а и той самият одобряваше един такъв изход. Чувстваше, че се нуждае от Ирие, за да овладява собствената си импулсивност, и разчиташе на помощта му, за да проявява решителност, но не прибързаност.
Конете престанаха да препускат и поеха ходом. Далече отляво, обагрена в жълто-кафяво от есенното слънце, се виждаше равнината Яегахара. Тревите проблясваха леко, а около конските копита се виеха кафяви и оранжеви пеперуди. Детелина и бял равнец цъфтяха в мораво и бяло. На изток една след друга се издигаха планински вериги. Лекият вятър вече довяваше дъх на море.
— Ще е хубаво да се приберем у дома — рече Ирие. — Първият ми внук се е родил преди месец. Синът ми писа, че приличал на дядо си. Очаквам с нетърпение да го видя.
— Съжалявам, надявам се отново да тръгнеш с мен, и то съвсем скоро. Възнамерявам да отпътувам на запад и най-вероятно да вляза в преговори със Сейшуу.
— Казал ли си на някого за този план? — попита Ирие.
— Не, само на брат ми Такеши. Той ми разказваше какво говорели за мен… как хората се страхували, че ще бъдем превзети от Ийда, който щял да използва брака на Маруяма Наоми като съюз.
— Разбира се, ще те придружа, когато решиш да тръгнеш. Според мен едно такова начинание има много достойнства. Предполагам, че и Ийда прави опити да се сближи с фамилията Араи, макар че те имат история на противоречия с Тохан и никога не са сключвали политически бракове с тях. Жалко, че нямаш сестри, тъй като Араи имат четирима или петима синове и засега никой от тях не е женен. Без съмнение Ийда им избира съпруги!
Той се втренчи в Шигеру и каза:
— Твоята жена още ли не е забременяла?
Шигеру поклати глава.
— Надявам се, че няма проблеми. Чичовците ти имат твърде много синове, за разлика от теб и баща ти. Разбира се, ти си женен отскоро, има много време. Но трябва да поостанеш вкъщи при жена си, това е единствената ми задръжка по отношение на скорошното отпътуване. Виж дали не можеш да останеш достатъчно дълго, за да й направиш дете, преди да заминеш — завърши през смях Ирие.
Шигеру не му отвърна, а и изобщо не му беше до смях. Според него в положението нямаше нищо смешно. Тъгуваше за Акане и тръпнеше в нетърпеливо очакване отново да е с нея, но изпитваше неприязън да види Мое и за пореден път да се опитва да преодолява нейните страх и студенина. Понякога се улавяше, че иска тя да умре и да изчезне от живота му, но после биваше обзет от мъчително чувство за вина и неловка жалост към нея.
— А може и да я вземеш със себе си — продължи Ирие. — Нали още не е гостувала на родителите си след сключването на брака ви? Това може да се окаже добра възможност. Освен това чувството за волност при пътуването, удоволствията, с които е съпроводено, може да спомогнат за зачеването на дете. Виждал съм го да се случва.
— Аз се питах дали да пътувам официално, или да тръгна без отличителни знаци само с теб и още неколцина спътници. Ако целта на пътуването ми е да съпроводя съпругата си до дома на родителите й и да отведа Такеши в Тераяма, мога да пътувам открито, без излишно да предизвиквам подозренията на Тохан.
— Можем да организираме някакво подходящо празненство и да поканим фамилиите Сейшуу да ни гостуват — предложи Ирие.
— А те ще дойдат ли?
— Ако се използва правилният език, смятам, че ще го сторят.
— А ако Ийда Садаму научи за това, ще реши ли, че заговорничим срещу него?
— Той вече го смята — отвърна кратко Ирие.
— Все едно, според мен трябва да проводим тайни пратеници — рече Шигеру. — Можем ли да го сторим, без това да се знае в Хаги? Имаш ли отделни хора, на които можеш да се довериш? — спомни си за един свой по-ранен разговор с Ирие. — Почти ми се иска да можехме да наемем членове на Племето.
— Не е необходимо. Куп търговци от Хаги продават свои стоки на Сейшуу, съществуват и множество фамилни връзки… има няколко линии, които можем да проучим.
— Разбира се! — възкликна Шигеру. — Съпругата на моя братовчед Отори Ейджиро е от Сейшуу. Той би могъл да стане добър посредник. Веднага щом се приберем у дома, ще му пиша.


Господарката Отори — майката на Шигеру — бе разтревожена също като владетеля Ирие от неуспеха на своята снаха да зачене, особено след като тя самата бе избрала момичето, и чувстваше, че е нейна отговорност да я превърне в съвършена съпруга и майка. Мое бе почнала да губи хубостта си — слабееше и ставаше все по-бледа — поради което господарката Отори се опасяваше, че видимото й нещастие ще тласне сина й в обятията на Акане, която с всеки изминал ден ставаше все по-привлекателна и изкусителна. Трагедията около смъртта на Хаято не я бе опетнила със скандал — хората смятаха, че случилото се само доказва колко е желана и колко несъмнена е предаността й към Шигеру. Милостта, проявена към децата на Хаято, бе възприета като резултат от нейната състрадателна намеса, а подобно изпълнение на задълженията към един бивш любовник бе посрещнато с безспорно одобрение. Цялата тази нараснала популярност вбесяваше господарката Отори. Повече от всичко тя се страхуваше, че Акане ще забременее от Шигеру, че нейният син ще признае детето им, а подобно бедствие можеше да се предотврати само ако Мое зачене законен наследник.
Тя даваше съвети на Мое как се ухажва един съпруг, снабдяваше я с илюстрирани книги, които описваха интересно разнообразие от техники и положения; дори повика Чийо да се грижи за младата жена, тъй като не беше забравила собствената си неспособност да износи докрай живо дете, от което изход бе намерила именно Чийо.
Мое разгледа илюстрациите с отвращение, тъй като те показваха точно онова, от което се страхуваше най-много — неудобните и срамни положения, проникването, обладаването. Плашеше я и резултатът, макар и да знаеше, че всички очакваха от нея именно това и само това. Изпитваше непреодолим ужас от раждането и се измъчваше от предчувствието, че то ще я убие.
Чийо имаше собствени разбирания за това къде може да е проблемът. Тя съзираше в Мое една неразбудена жена, незапозната с центровете на удоволствие на собственото й тяло, твърде потисната и твърде себична, за да открие тези на съпруга си. Това я изпълваше с тревога заради младия мъж, когото бе отгледала от люлката, а и си даваше сметка за политическите последствия, които можеха да се окажат гибелни за целия клан.
Тя свари чай, който притежаваше твърде силен упойващ ефект, приспивателен и едновременно с това предизвикващ халюцинации. Убеди Мое да го изпие и когато отварата започна да действа и момичето вече се унасяше, мушна пръсти между краката й и установи, че хименът й все още е неразкъсан. Макар и упоена, Мое изпадна в паника от самия допир. Мускулите й се свиха и сковаха, обзета от ужас, тя извика:
— Не ме наранявай, моля те, не ми причинявай болка!
Чийо се опита да я успокои с галене и ласки, но въпреки усилията си не можа да предизвика естествено овлажняване. Възнамеряваше сама да разкъса химена, но мембраната се оказа необичайно здрава и дори гладкият намаслен дървен фалос не можа да я пробие.
Мое нямаше ясен спомен за онова, което се случи след това, само смътно чувство за грубост и насилие. Започна да си мисли, че някакъв демон я е споходил онази нощ и си е легнал с нея, от което страховете й се усилиха — че е изневерила на съпруга си, че ще роди дете от зъл дух и тогава всички ще станат свидетели на срама й. Щом Чийо я доближеше, тя се разтреперваше и не искаше да приема приготвени от нея храна и напитки. Господарката Отори започна да я презира и да се отнася с нея още по-безцеремонно.
Мое посрещна с противоречиви чувства вестта за неизбежното завръщане на съпруга си. Беше се насладила на почивката по време на неговото отсъствие, особено след като знаеше, че той е далече и от Акане, но беше дълбоко нещастна и достатъчно умна, за да си даде сметка, че единствената й надежда за щастие се крие в помиряването с мъжа й.
Същата вечер нейната свекърва се втурна в стаята й със същата идея наум.
— Трябва да се издокараш за него. Той ще дойде право при теб. Трябва да сториш каквото иска и най-вече да му угодиш.
Чийо отведе Мое в банята, изтърка кожата й с трици, след това намаза тялото й с благовонни масла — ароматът на жасмин, нахлул в ноздрите й, бе тъй силен, че й се зави свят. Косите й бяха сресани грижливо и оставени да се спускат върху раменете й. Беше облечена в нощна роба от коприна. Вниманието към нея я поласка и докато седеше в очакване, за първи път почувства приятна болка между краката си и пърхане от вълнение в корема си. Отпи глътка вино и почувства как кръвта запулсира във вените й.
Всичко ще е наред, помисли си тя. Няма да се страхувам от него. Няма повече да го мразя. Трябва да го обичам, да го желая.
Нощта падна, часовете минаваха един след друг, но Шигеру не идваше. Накрая тя каза на Чийо:
— Вероятно се е забавил по пътя.
В този момент от съседната стая се разнесе гласът на Такеши, който поздравяваше майка си.
Няколко мига Мое не помръдна. После вдигна стъкленицата с вино и я запрати през стаята. Тя се удари в една от изрисуваните прегради, без да се счупи, но виното се разплиска и остави грозно петно върху моравите цветя.
— Отишъл е при Акане! — възкликна тя.
Когато разбра, че Шигеру идва направо при нея, без дори да е отишъл в крепостта, Акане бе обзета от радостно въодушевление. Гледката, която представляваше — целият прашен и мръсен от пътуването, усмивката му, когато я поздрави — всичко това тутакси разсея по-голямата част от тревогата й. Тя се засуети около него, все едно ужасена от вида му, скастри го шеговито, а после отиде лично до пристройката на банята, за да помогне на прислужницата да изтрие гърба му. Изплакна тялото му до най-малката подробност, като си мислеше с тръпнещо очакване за мига, в който ще го почувства до себе си… скоро, но не прекалено. Искаше да забави този момент, чувствайки как собствената й кожа настръхва, а мускулите й омекват до премалялост от желание. Беше минала малко повече от година, откакто се бяха любили за първи път, след неговото завръщане също като тази вечер от източната граница. Заръча да приготвят същата храна — студена, лепкава, сочна. Нощта настъпи и тя нареди да запалят лампите, без да откъсва очи от него, докато той ядеше и пиеше. В тази година се беше променил, беше възмъжал. Заслугата е моя, помисли си тя. Аз го научих как да бъде мъж.
След като се бяха оттеглили и удовлетворили желанието си с подобаваща страст, тя се отпусна върху него и изрече доволно:
— Сега ще останеш в Хаги до пролетта.
— Ще прекарам зимата тук. Но преди това ми предстои още едно пътуване.
— Ти си жесток! — възкликна Акане, само наполовина престорено. — Къде заминаваш?
— Ще отведа Такеши в Тераяма. Може да остане там цяла година — иска да се обучава на бой с меч при Мацуда, а дисциплината ще му повлияе добре.
— Още е малък… ти беше на петнайсет, нали?
— Следващата година ще навърши четиринайсет. Ако е в храма, няма да може да избяга и да се сражава.
— Би го сторил — възрази Акане. — Господарят Такеши е по-смел от мнозина мъже, два пъти по-възрастни от него.
— Трябва да се научи да се бие добре и да израсте физически — Шигеру замълча за момент и после продължи: — Освен това ще съпроводя съпругата си до къщата на родителите й в Кушимото. Още не е извършила своето официално посещение в дома си.
— Жена ти ще пътува ли с теб?
Акане усети, че я пронизва ревност, само като си помисли за дните и нощите, които щяха да прекарат заедно на път.
— Знаеш, че трябва да имам деца, тъй че се налага да спя с жена си. Отпътуването далече от това място, което тя очевидно не харесва, може да й помогне да ме заобича. Съжалявам, ако това те кара да ревнуваш, Акане, но ще трябва да го приемеш.
— И аз бих могла да те даря с деца — рече Акане, неспособна да възпре думите, макар и да знаеше, че е глупаво дори да си ги помисли.
— Ти също ми даваш поводи за ревност. Кийошиге ми разказа за Хаято — рече Шигеру. — Говорят, че си се застъпила пред чичо ми за живота на децата му.
— Бих се обърнала към теб, ако беше тук. Надявам се, че това не те оскърбява.
— Изненадан бях, че чичо ми е удовлетворил желанието ти. Това ме накара да се запитам какво ти е поискал в замяна.
— Нищо — отрече тя припряно. — Предполагам, че е бил доволен от възможността да се покаже като състрадателен човек. Беше пил, когато нареди да убият Хаято. Сутринта съжаляваше за прибързаността си и искаше по някакъв начин да предложи обезщетение за стореното.
— Не е в стила на чичо ми — рече тихо Шигеру. Отдръпна се от нея, стана и започна да се облича.
— Няма ли да останеш? — попита тя.
— Не, тази вечер не мога. Сутринта трябва да се видя с родителите си, както и със съпругата си, и да започна подготовка за пътуването.
— Ще те видя ли, преди да заминеш?
Тя долови умолителната нотка в собствения си глас и в същия момент сърцето й се сви от разочарование и отчаяние. Грози ме страшна опасност, помисли си тя. Почвам да се влюбвам в него. Незабавно се престори на безразлична.
— Но, разбира се, ти ще бъдеш прекалено зает. Добре, ще те чакам да се върнеш.
— Ще дойда утре вечер — обеща той.
След като си тръгна и тропотът от копитата на конете заглъхна, тя остана да лежи, заслушана в шума на прибоя и вятъра в боровете, ругаейки се за собствената си глупост. Страхуваше се да го обича заради болката, която щеше да си причини. Страхуваше се да го загуби — в обятията на жена му или в сражение — защо бе заговорил за война? — или заради споразумението й с Масахиро.
На следната вечер, както бе обещал, той дойде и говори още малко за пътуването си, планирайки да замине на следващия ден, за да се възползва от все още хубавото време. Тя се опита да скрие чувствата си и да вложи всичко от себе си, за да му угоди, но след срещата се почувства обзета от странно безпокойство и неудовлетворение.
Тревогата й се засили, когато, след заминаването на Шигеру, за нея пристигна съобщение, в което й се предлагаше същия следобед да направи едно от обичайните си посещения в Дайшоин. Не беше подписано, но тя нямаше съмнение кой го е изпратил. Не можеше да реши дали да отиде — денят беше горещ и тя се чувстваше отпаднала и унила, но и перспективата да прекара целия ден вътре не й се нравеше особено. Накрая поръча да й докарат паланкин и се облече грижливо.
Покривите на храма искряха от горещината, под дълбоките стрехи се бяха подслонили бели гълъби и тяхното гукане се смесваше с настоятелното чуруликане на лястовици и жуженето на цикади. Червени есенни водни кончета танцуваха над хладната вода в резервоара, поставен в предния двор. Акане изплакна ръцете и устата си и се поклони пред входа към главното помещение на храма. Сумрачната вътрешност изглеждаше безлюдна и тя пристъпи, следвана от прислужницата, която бе взела със себе си, в сянката на свещената горичка около светилището. Тук се чувстваше известна прохлада — от един фонтан пръскаше вода и се стичаше в поредица от вирове, където лениво плуваха златни и червени риби.
Под дърветата бе клекнал някакъв мъж и наблюдаваше рибите. Тя разпозна Масахиро. Щом го приближи, той се изправи. Без да си прави труда да я поздрави и без да се впуска в излишни любезности, й заяви направо:
— Питах се дали имаш някакви вести за мен.
— Само онова, което господарят Отори сигурно вече знае — племенникът ви замина, за да съпроводи съпругата си до дома на родителите й.
— Но това ли е действителната цел на пътуването му, или има и други намерения?
— Такеши ще бъде отведен в Тераяма.
— Да, и Хаги ще бъде много по-приятно място без него.
— Съжалявам, не ми каза нищо повече.
— Предполагам, че е замислил нещо друго — Масахиро плъзна поглед по фигурата й. — И кой може да го вини?
Прониза я страх от явната му похот, трябваше да измисли нещо за него. Спомни си един разговор, състоял се преди известно време.
— Проявява интерес към фамилиите Сейшуу. Може би възнамерява да се срещне с някого от Араи или Маруяма.
— Той ли го каза?
— Сигурна съм, че чух да го споменава — знаеше, че Шигеру не й го бе казал направо, но вестта постигна нужното въздействие върху Масахиро и отклони вниманието му от нея.
— Подозирах го — рече тихо той. — Трябва да уведомя брат си.
Не е истина, помисли си Акане, докато паланкинът я отнасяше у дома, тъй че не може да му навреди.


Двайсет и трета глава

Предстояха още няколко седмици хубаво време и затова пътуването бе спокойно. Тъй като бе привидно от домашен и мирен характер, Шигеру и съпровождащите го се възползваха от всяка възможност да спират по известни и красиви места и да гостуват на различни васали на Отори. Истинската причина, поради която той пътуваше тъй бавно, бе, че искаше да даде възможност на пратениците да стигнат до Отори Ейджиро и да се върнат с неговия отговор. Освен това трябваше да остави достатъчно време на двамата най-големи синове на Ейджиро да стигнат на кон до Кумамото и Маруяма, за да уредят срещи с представители на фамилиите Араи и Маруяма.
Кумамото се намираше в най-отдалечената югозападна част на Трите провинции, на седем до десет дни усилна езда. Маруяма бе на около седмица път на запад от Ямагата. Шигеру и неговата свита от воини ездачи, слуги, пешаци и товарни коне, паланкини за съпругата му и нейните прислужници, флагове и слънчобрани се придвижваха през есенния пейзаж, край златисти оризища и яркочервени есенни кремове. Мислите му бяха далече, заедно с проводените от него пратеници, безмълвно ги подканяше да бързат, молеше се за благоприятен изход от спешния план. Пратениците бяха от собствените му хора, единият от тях бе Харада, който бе поел на сходна мисия предишната година, за да доведе подкрепление при границата от Ямагата и Кушимото. Харада бе дълбоко разстроен от смъртта на Томасу, мъжа, когото бе носил на гърба си през равнината Яегахара. Бе непримирим към Тохан и нащрек за всякаква проява на слабост сред Отори, която би могла да доведе до политика на отстъпки. Шигеру бе поверил писмото до Ейджиро на Харада, беше му наредил да пътува само с двамата синове. Спомни си как яздеше по същия път преди две години, когато се бе отправил към Тераяма, за да бъде обучен от Мацуда. Върна се с удивление към своя образ на петнайсетгодишно момче. Какво дете е бил тогава! Даваше си сметка колко бе порасъл от онзи момент и до каква степен го бяха променили уроците на Мацуда, неизменната подкрепа на Ирие и обстоятелствата в живота му.
След завръщането си в Хаги бе действал спешно, за да организира желаната среща с клановете на запад. Но бе запазил в тайна този истински мотив, споделяйки го единствено с Ирие и Кийошиге. Бе потърсил разрешението на баща си да заведе съпругата си в Кушимото и Такеши в Тераяма, но това бе просто формалност. Вече повече от година вземаше решения самостоятелно, а силата на неговата личност и характера му бе нараснала до такава степен, че сега баща му се съгласяваше с него почти по всички въпроси. Шигеру вече дори не си даваше вид, че се допитва до чичовците си. От време на време, когато техните протести и оплаквания го вбесяваха, се замисляше дали да не ги посъветва да напуснат крепостта, или да ги прати в изгнание в далечни владения в провинцията, но като цяло предпочиташе да ги задържи в Хаги, където можеше да следи действията им.
Откри в себе си способността да се преструва. Възприе външност, която изглеждаше приветлива, блага и спокойна. Но под тази маска се криеше съвсем друга личност — бдителна и неуморна. Сега суровото обучение в Тераяма започна да дава своите резултати. Нуждаеше се от съвсем малко сън, можеше да изтърпява безкрайни съвещания, както и спешните действия по границата. Свикна да взема бързи решения, никога да не съжалява за тях и да предприема незабавни мерки за осъществяването им. Решенията му неизбежно се оказваха правилни, което му спечели доверието на воини, търговци и земеделци. Сега имаше нова идея, която възнамеряваше да осъществи — съюз, който щеше да донесе мир в Трите провинции и да защити Отори от Тохан. Беше тъй сигурен в справедливостта и смисъла на своя стремеж, че усещаше как може да го претвори в реалност само със силата на волята си.


Тази нова способност да скрива истинските си чувства му помагаше да поддържа привидна хармония със своята съпруга по време на пътуването. Мое с облекчение избяга от гнета на живота в женското крило на крепостта, но нямаше слабост към пътешествията, не проявяваше интерес към конете и намираше движението на паланкина за неприятно. Тревожеше се заради опасностите, съпътстващи едно такова пътуване — болест, разбойници, лошо време — а дребните неудобства, свързани с бълхи, задушни помещения и студена вода, я дразнеха. Шигеру прекарваше колкото бе възможно по-малко време в нейната компания, макар че се отнасяше към нея с неизменна вежливост. Квартирите с техните паянтови прегради не насърчаваха интимност и макар и да знаеше, че трябва да се вслуша в съвета на Ирие и да продължава с опитите да я спечели, въпреки собствените си думи към Акане и най-добрите си намерения, не прояви и най-малко желание за близост. Възнамеряваше да я остави да изкара зимата при родителите си; през пролетта, когато се върнеше в Хаги, може би щяха да успеят да започнат отначало. Щеше да се отърси от тревогата за нея и да се съсредоточи върху подготовката за войната, която, смяташе той с растяща увереност, щеше да избухне през следващата година.
Напусна къщата на владетеля Янаги в Кушимото с искрено облекчение и пое към Тераяма по обратния път към дома. Щеше да остави брат си в храма. Беше водил Такеши навсякъде със себе си, държеше момчето да види провинцията и да се срещне лично със семействата на васалите, с надеждата да сподели с него своите идеи за владението като стопанство, необходимостта да издържа воини, които да отбраняват земите им. Такеши беше проницателен, когато ставаше въпрос за оценяването на реакциите на Китано например, освен това се разбираше добре с момчетата от фамилията Янаги, но беше очевидно, че проявява по-голям интерес към мечовете и конете, или поне така твърдеше самият той. Шигеру отвърна, че без ориз няма да имат нито едното, нито другото — героизмът на воина ставаше излишен сред гладуващите, а подготовката за война включваше колкото обучаване и въоръжаване на мъжете, толкова и обработка на земята. Само че той почти не намери подкрепа за това свое виждане сред управляващите фамилии, ако не се смяташе тази на Ейджиро; повече ги интересуваше как могат да се увеличат данъците — земеделските методи бяха остарели и ако имаше нововъведения, те бяха ограничени и противоречиви. След като войната бъдеше спечелена, щеше да промени уредбата на цялото владение, обеща си Шигеру. Но сега най-важната задача бе да обезпечи предаността и бойната готовност на целия клан. А това можеше да бъде постигнато чрез потвърждаване на верността и без всякакво противопоставяне.
По време на пътуването той бе споменал, че възнамерява да остане две вечери в Цувано, където владетелят Китано и неговите синове го посрещнаха с хладно уважение. Близкото приятелство, което Шигеру бе имал с Тадао и Масаджи, изглежда, се бе изпарило, след като Шигеру бе изискал тяхното връщане от Инуяма предишната година. И тримата повториха своята клетва за вярност и докладваха подробно за войниците, които бяха изпратили по източната граница.
— Малко съм изненадан, че синовете ти са в Цувано — рече Шигеру. — Очаквах да са в Чигава до началото на зимата.
— Майка им се разболя — отвърна благо Китано. — В един момент се страхувахме за живота й.
— Радвам се да я видя отново в цветущо здраве! — рече Шигеру.
— Ако мога да ви предложа един съвет, владетелю Шигеру, по-добре е повече да не провокирате Ийда Садаму. До нас достигнаха куп сведения за това колко се е настроил срещу вас. Дали сте му основание да ви ненавижда.
— Той не пропуска повод да оправдае собствената си агресия и жаждата си за власт — отвърна Шигеру. — Знае, че не се страхувам от него.
— Трябва да сте наясно, че областта Цувано страда най-много от нападенията на Тохан.
— Още една причина да се осигури нейната защита.
Думите на Китано останаха в съзнанието му и след като напусна Цувано. Бяха го накарали да изпита странно безпокойство. Искаше да продължи да пътува на юг и да се срещне отново с Ногучи Масайоши. Споменът за първата им среща също го караше да се чувства неловко. Ногучи бе съпроводил синовете на Китано до Инуяма — оттогава Шигеру не бе получавал сведения за действията му извън официалните взаимоотношения, обусловени от положението им в клана, плащането на оризовия налог и други данъци върху доходната търговия през Хофу. Мацуда бе описал Ногучи като страхливец и нагаждач и бе нарекъл както него, така и Китано прекалено практични. Трябваше да настоя момчетата да дойдат с мен в Хаги, помисли си той… само да имах време да отида до Хофу!


Един следобед някъде към края на десетия месец, когато вече пътуваха обратно към Ямагата, Такеши, който яздеше отпред заедно с Кийошиге, се върна в лек галоп при Шигеру.
— Реших, че може да искаш да знаеш — мъжът, когото пратихме в Чигава, обгореният, е отпред на пътя. Не си представям, че ще пожелаеш да говориш с него, но… е, съжалявам, че се отнесох с него толкова зле, след като се ползва с твоето благоволение, затова се опитвам да оправя нещата.
Шигеру възнамеряваше да нареди на Такеши да прати някой слуга, който да попита за здравето на мъжа и да му даде храна, но красотата на есенния ден и ведрото настроение, което го бе обзело, след като остави Мое при родителите й, внезапно го подтикнаха да изрече:
— Ще спрем за известно време да си починем. Кажи на младата жена да доведе чичо си при мен.
Под дърветата в малка горичка бързо изникна импровизиран лагер с постлани на земята рогозки и поставени върху тях копринени възглавници, със запалени огньове и кипяща вода. На Шигеру бе предоставен малък стол. Такеши седна до него и двамата пиха чай, който родителите на Мое му бяха дали, набран от южните склонове на Кушимото, похапнаха пресни сливи и мармалад от кестени.
Въздухът бе чист и свеж, слънчевите лъчи все още пръскаха топлина. Дърветата гинко в горичката разпиляваха своите листа в златиста феерия.
Той не може да види нищо от това, помисли си Шигеру със съжаление, когато момичето поведе Несуторо към него.
— Чичо, владетелят Отори е тук — чу я той да шепне, докато му помагаше да коленичи.
— Владетелят Отори? — мъжът вдигна лице, сякаш се опитваше да го види с последните остатъци от зрението си.
— Несуторо — той не искаше да оскърбява със съжаление човек с такава смелост, — радвам се, че се придвижвате успешно.
— Благодарение на вашата доброта, господарю.
— Поднесете му чай — нареди той и слугите пристигнаха с дървена купа. Момичето я пое от тях и положи ръцете на чичо си около нея. Той се поклони с благодарност и отпи.
Движенията на момичето бяха сръчни и грациозни. Шигеру долови, че Такеши я наблюдава, и си спомни как той самият бе усетил, че жените привличат погледа му. Само че Такеши беше твърде млад! Нима щеше да се окаже преждевременно развит и в това, както във всичко останало? Трябваше да си поговори с него, да го предупреди за опасностите от увлечението. Но момичето бе привлекателно и му напомни за Акане, за това колко му липсваше.
— Какво ще правиш, като стигнеш до Маруяма? — попита той.
— Вярвам, че Тайния има някакви планове за моя живот — отвърна мъжът. — Той ме пощади, по неговата воля стигнах чак дотук — на лицето му се появи усмивка и белезите и слепотата вече не изглеждаха тъй отблъскващи.
— Радвам се, че ви видях — рече Шигеру и нареди на слугите да дадат на момичето няколко оризови питки. — Грижи се за него.
Тя кимна и сведе глава в признателност, изглежда, обзета от твърде голямо благоговение, за да говори.
Несуторо рече:
— Нека Той ви благослови и закриля вечно.
— Благословията на техния бог звучи по-скоро като проклятие — отбеляза Такеши, когато възобновиха пътуването си.
Шигеру се обърна на седлото, за да хвърли последен поглед към момичето, което водеше слепеца по пътя. Осветена от следобедното слънце, прахта около тях представляваше златиста мъгла.
— Надявам се оттук нататък в живота му да има само сигурност и радост. Но всъщност може ли човек да се съвземе след такова страдание?
— По-добре е да сложиш край на живота си… и е далеч по-достойно — заяви Такеши.
— На Скритите им е забранено да посягат на живота си — поясни Кийошиге, — както и да убиват.
Това бе в пълна противоположност с всички убеждения, в които бе възпитан Такеши. Шигеру си даваше сметка, че идеята му е непонятна. Той самият не бе сигурен, че я разбира. При все това му се струваше неправилно именно онези, които не желаят да отнемат живот, да бъдат изтезавани и убивани — беше като безпричинно избиване на жени и деца, или като посичане на невъоръжен човек. Той бе виждал лично резултатите от необузданата кръвожадност и жестокост и сега осъзна мъдростта, която бе попил от Мацуда Шинген. На воина бе предоставено правото да убива; класата му обожаваше Пътя на меча. Но правото влечеше след себе си отговорности, а любовта към Пътя на меча не биваше никога да се превръща в любов към убиването само за себе си. Надяваше се през следващата година Такеши да научи и това.
Пред Ямагата бяха посрещнати от Нагаи Тадайоши, който бе показал на Шигеру толкова много от града, околността и архивите и на двете през време на пребиваването му там преди две години. Нагаи бе суров и затворен човек, но не можа да скрие удоволствието си от срещата. Шигеру също бе доволен да го види отново, смяташе, че може да му има пълно доверие и се радваше, че е пристигнал в Ямагата — града, с чиито жители се бе сближил толкова много.
Ежегодната работа по управлението отнемаше часове наред всеки ден. Шигеру се посвети с голямо търпение на тези дела, твърдо решен да не напуска Ямагата, преди да е получил вест от Ейджиро, синовете му или Харада относно резултата от техните преговори. Първоначално Такеши също присъстваше на съвещанията, но виждайки отегчението му и с опасенията, че ще изчерпи твърде скоро вниманието и дисциплината, които ще му бъдат нужни в Тераяма, Шигеру му позволи да отиде с Кийошиге и останалите капитани да прецени възможностите и готовността на войската на Ямагата — задача, която Такеши прие с радост.
Срещаха се вечерта да се изкъпят и да хапнат, после Кийошиге се оттегляше, за да почувства града, както сам казваше. Шигеру не позволяваше на Такеши да ходи с него, тъй като беше наясно, че градът се усещаше предимно в къщите на удоволствията, сред хубавиците на Ямагата, но пък намираше за много полезна информацията, която Кийошиге събираше по тези места. С известна неохота Нагаи бе предположил, че Шигеру също ще иска да се запознае с някои красиви жени, но той бе отказал. Изглеждаше ненужно оскърбително по отношение на съпругата му, а и самият той осъзна, че не желае да наранява Акане, като нарушава обещанието си да не я кара да ревнува. Освен това отказът му така зарадва Нагаи, че дори само заради това си струваше.
Тъй че когато рано една сутрин Кийошиге изпрати съобщение, че се е върнал с някаква жена, която според него Шигеру трябва да види, първоначално Шигеру бе с нагласата да откаже. Съвещанията през деня бяха дълги и изтощителни, той беше гладен и го болеше глава. Нямаше никакво намерение да спи с жената, доведена от Кийошиге, колкото и да е привлекателна, и затова нямаше смисъл да се вижда с нея. Изпрати отговор със съответното съдържание, но час по-късно, когато привършваше с вечерята си и разговаряше с Нагаи за задачите през следващия ден, Кийошиге лично пристигна в стаята му и пи вино заедно с тях.
— Когато приключиш, владетелю Шигеру, моля те да ми отделиш няколко минути. Това момиче ще те заинтригува, обещавам. Тя е от Кумамото; свири на лютня и пее. Мисля, че песните й ще ти харесат.
Кумамото — домът на Араи.
— Може да се присъединя към вас за малко — отвърна той.
— Ние сме в „Тодоя“ — рече Кийошиге. — Ела, когато решиш, ще те чакаме цяла нощ!
Нагаи седеше безмълвен и слушаше с неодобрително изражение. Шигеру съжаляваше за накърняването на безупречната си репутация, но беше по-важно да запази в тайна преговорите със Сейшуу. Той не тръгна веднага, тъй като не искаше да засяга по-възрастния човек; двамата разговаряха още около час, първо за управленски дела, а после, след третата стъкленица вино — за любовта на Нагаи към градинарството. Накрая Шигеру стана и му пожела лека нощ. Отиде до нужника да се облекчи, след което викна двама стражи да го придружат, мина през вътрешния двор и се отправи към портите на крепостта.
Крепост може би бе малко пресилено, макар че основите и стените около рова бяха от камък. Разположен в сърцето на Средната провинция, град Ямагата никога не бе връхлитан от вражи войски и не бе строен с цел отбрана. Шигеру мислеше за това, докато прекосяваше моста над рова. Постройките на резиденцията до една бяха от дърво. Намираха се зад зидове и здрави порти, но той виждаше колко лесно можеха да бъдат превзети. Говореше се, че самият Ийда Садаму строи могъща крепост в Инуяма. Дали не беше необходимо Отори да укрепят своите градове по същия начин? Трябваше да го обсъди с Нагаи.
Течеше втората половина от часа на глигана. Нямаше луна, но съзвездията блестяха ярко в студената ясна нощ. Във въздуха се долавяше мирис на мраз, дъхът на хората бе станал видим, а от повърхността на реката се издигаше лека мъгла. На брега папурите стърчаха подобно на копия, а дългите клони на върбите, почти оголели, се виеха в бледата мъгла.
Градът бе утихнал, повечето хора вече спяха. Само пред няколко странноприемници и къщи на удоволствията все още горяха лампи, които пръскаха наоколо топло оранжево сияние. Отвътре долиташе музика, жени пееха, мъже се смееха с извисяващи се заради виното гласове.
„Тодоя“ се намираше на речния бряг. Верандите й стърчаха над водата, по ъглите на стрехите и по носовете на дългите лодки, завързани отдолу, бяха окачени лампи. На верандите бяха изнесени мангали с дървени въглища и няколко души, увити в животински кожи, седяха отвън и се наслаждаваха на великолепието на есенната нощ. Пред главния вход стояха двама души от охраната на Кийошиге; щом познаха Шигеру, единият от тях викна на едно от момичетата вътре да доведе Кийошиге, а другият коленичи, за да изуе сандалите на господаря.
Кийошиге пристигна, отправи към него многозначителна усмивка и го отведе в една стая в задната част на къщата. Беше уединено помещение, запазено за специални гости, просторно и уютно, отоплявано от два мангала с дървени въглища, макар че вратите към градината бяха отворени. Нощта бе спокойна и безветрена. От малък фонтан се стичаше вода и ромолеше леко, наподобявайки приглушен камбанен звън. От време на време се долавяше тихо шумолене, някой лист се отронваше и падаше на земята.
До един от мангалите бе коленичила млада жена на около седемнайсет години. Беше дребна, но не тънка и крехка като съпругата му. Нозете й бяха силни, почти мускулести, а под робата й тялото й бе плътно и стегнато. Щом Шигеру влезе в стаята, тя се поклони доземи и вдигна глава едва след като Кийошиге й нареди да го стори. Остана със сведен поглед, цялото й поведение бе хрисимо и изискано, но Шигеру заподозря, че е престорено. Подозренията му се потвърдиха, когато тя го погледна, срещна погледа му, но не отвърна своя. Очите й бяха необичайно проницателни и интелигентни. Тя е повече от това, което изглежда, помисли си той внезапно. Трябва да внимавам какво говоря.
— Владетелю Отори — рече тя, — за мен е голяма чест — гласът й бе мек, овладян, езикът — официален и вежлив. При все това тя се намираше в къща за удоволствия, където присъствието й му изглеждаше неуместно. — Казвам се Шизука.
Отново долови притворство — името означаваше спокойствие, но той чувстваше, че тази жена е твърде далече от покоя. Тя наля вино на него и Кийошиге.
— Разбрах, че си от Кумамото — рече той, все едно подхващаше непринуден разговор.
— Майка ми живее там, но имам много роднини в Ямагата. Фамилното ми име е Муто. Владетелят Отори може би е чувал за тях.
Той си спомни, че в архивите на Нагаи фигурираше търговец с такава фамилия — производител на соеви продукти — и дори се сети къде се намира къщата му.
— Значи си дошла на гости при роднините си?
— Често идвам в Ямагата с тази цел — тя хвърли поглед към Кийошиге и сниши глас. — Простете, господарю Отори, че ще се приближа. Не искаме да бъдем чути от неподходящите хора.
Тя се примъкна към него, докато се озоваха коляно до коляно. Той долови аромата й и неволно си помисли колко е привлекателна; когато говореше, гласът й не бе загубил женствената си нотка, но думите й бяха прями и делови, като на мъж.
— Вашият роднина Отори Данджо дойде в Кумамото преди две седмици. Той е връстник на Дайичи — големия син на владетеля Араи. Двамата се запознаха в Маруяма още като момчета; и двамата бяха обучавани от Сугита Харуки. Но аз предполагам, че господарят Отори е наясно с това.
— Знам, разбира се, че майката на Данджо е от фамилията Сугита. Но нямах представа, че вече се познава с Араи Дайичи.
— Двамата с Данджо бяха радостни, че се виждат отново, а владетелят Араи беше много доволен от добрите новини за здравето на владетеля Отори. Аз също съм близка с владетеля Араи — продължи Шизука. — Затова съм тук. Пристигнах по негова молба.
Близка? Какво искаше да каже? Че са любовници? Че е признатата му куртизанка, както Акане бе неговата? Или бе шпионка, пратена от Ийда да му устрои капан и да го подлъже да си разкрие плановете?
— Надявам се, че ще имам удоволствието да се срещна лично с владетеля Араи — каза той уклончиво. За момент се почувства като символа на Отори — чаплата, която се взира в непрозрачната вода, очаквайки нещо да се раздвижи, за да устреми към него клюн.
Тя се взря в него открито, после бръкна в диплите на робата си и извади малък свитък.
— Имам писмо от него. Той придружи Данджо обратно до Киби, от другата страна на границата.
Шигеру пое свитъка, разгъна го и видя яркочервения печат с инициалите на Араи.
— Владетелят Араи казва, че е научил за пребиваването ми в Ямагата и ме кани да го посетя, тъй като по стечение на обстоятелствата се намира в Киби — поясни Шигеру на Кийошиге. — Предлага да отидем на лов с ястреби в равнината.
— Ловът с ястреби е много популярен — отбеляза Кийошиге. — Стига някой да не бъде погълнат от земята.
— Защо е изпратил писмото по теб? — попита Шигеру. — Можеше да проводи пратеник.
— Повечето пратеници просто щяха да ви го доставят — отвърна тя. — А аз първо трябваше да ви видя и…
— И какво? — не знаеше дали да го възприеме като оскърбление, или като нещо забавно.
— И да реша дали да продължим нататък.
Той бе изненадан от нейната дързост и от самоувереността й. Говореше като един от висшите съветници на Араи, а не като наложница.
— И ти реши доста бързо — рече той.
— Умея да преценявам хората. Смятам, че владетелят Отори заслужава доверие.
А ти?, помисли си той, но не го каза.
— Поемете към Киби утре. Точно след дървения мост има светилище на лисичето божество. Там ще ви чака конник. Последвайте го на югозапад. Елате само с няколко души и нека всички знаят, че отивате на езда за удоволствие.
— Трябва да намерим ястреби — каза Шигеру на Кийошиге.
Той кимна.
— Ще се погрижа.
— Ще бъде един чудесен ден за лов с ястреби — рече жената на име Муто Шизука.


Двайсет и четвърта глава

След безкрайните часове на обсъждания, четене, съвещания и отчети Шигеру с радост пое на път рано, яздейки със своя приятел и с брат си, в едно наистина прекрасно утро на един от онези дни в края на есента, когато последната топлина на лятото и първият студ на зимата се сливат в съвършено равновесие. Тревите бяха жълтеникави и ръждиви, последните листа искряха в златисто и оранжево; небето бе тъмносиньо, но планинските върхове вече бяха заскрежени.
След няколкото дни липса на движение черният му кон Карасу беше енергичен и нетърпелив. С тях яздеха още трима души, в това число и соколарят, който носеше птиците на пръчката им. Те също бяха жизнени и дейни. Четвърти човек водеше няколко коня, тъй като Киби бе на половин ден езда и те със сигурност трябваше да пренощуват някъде или дори да спят на открито — за последен път, помисли си Шигеру, преди настъпването на зимата.
Широка река, течаща между плодородни оризища, бележеше границата между Средната провинция и запада, но тя не беше охранявана по начина на Тохан. Сейшуу и Отори никога не бяха воювали помежду си. Сейшуу, които представляваха група от няколко големи клана, понякога имаха дрязги помежду си, но никога не се бяха съюзявали, за да се сражават срещу общ враг. Сред тях не се открояваше властна фамилия, която да господства над останалите, както Ийда господстваха сред Тохан.
Реката бе плитка и спокойна, макар че през време на пороищата напролет ставаше буйна и пълноводна. Двата й бряга се свързваха посредством дървен мост, а на отсрещната страна Шигеру видя ограждаща светилището горичка, чийто листак в този ден изглеждаше като пожар на фона на сивата лента на реката и на бледокафявите стърнища. Малки бели статуи на лисичето божество блестяха като лед сред искрящите листа.
Сред дърветата, както бе обещано, чакаше конник. Той вдигна ръка за поздрав, след което безмълвно обърна коня си и пое в лек галоп на югозапад, отдалечавайки се от реката и пътя.
— Кой е този? — викна Такеши, а конят му в това време хапеше юздечката и се изправяше на задните си крака, нетърпелив да го последва. Шигеру не бе споделил с брат си истинската цел на този излет.
— Човек, който, надяваме се, ще ни покаже къде е най-подходящото място за лов с ястреби — отвърна Шигеру, пришпори Карасу и пое напред.
Техният водач ги преведе бързо по една тясна пътека, която накрая излезе на широка равнина. Тук конете замятаха глави, запръхтяха и се устремиха в мощен галоп, а техните ездачи ги оставиха да препускат през червеникавокафявата равнина, устремени напред, подобно на кораби, тласкани от вятъра по морската повърхност.
Насред гладката вълнообразна шир на равнината рядко изникваше някое случайно дърво или скала, вятърът биеше в очите му, насълзяваше ги и замъгляваше зрението му, но когато конете взеха да забавят ход, Шигеру зърна далече напред фигурата на самотния ездач. Приближаваха го; мъжът вдигна ръка отново и щом конете поеха в тръс, тръгна по склона към Шигеру, който видя зад гърба му неголяма група мъже, направили нещо като лагер в малка падина. От трите страни бяха издигнати прегради от плат, които служеха като заслон от вятъра; на земята бяха постлани рогозки, а върху тях бяха поставени възглавници. От всяка страна на откритото пространство се вееха високо флагове с изобразена върху тях меча лапа — символ на Араи, — както и залязващото слънце на Сейшуу. Бяха приготвени два сгъваеми стола и на единия от тях седеше млад мъж, за когото той предположи, че е Араи Дайичи. До него на земята бе Данджо — най-големият син на Ейджиро.
Щом Шигеру слезе от коня, Араи стана и обяви името си, после коленичи и се поклони доземи. Данджо стори същото. Когато се изправиха, Араи каза:
— Владетелю Отори. Какво щастливо стечение на обстоятелствата, което направи възможна тази наша среща.
Гласът му бе топъл, с характерния за запада изговор. Трудно бе да се определи възрастта му — той вече бе едър мъж, малко по-висок от Шигеру и значително по-масивен; чертите му бяха волеви, очите — искрящи. От него струяха жизненост и сила.
За момент Шигеру си помисли за Муто Шизука и се запита къде ли е тя сега. В известен смисъл бе очаквал да я види тук, след като двамата с Араи бяха толкова близки.
— Щастие е, че сте успели да се видите със стар приятел — отвърна Шигеру, — и голямо удоволствие за мен, че сте се озовали точно тук.
— Ловът с ястреби е отличен по това време на годината. Аз често идвам в Киби през десетия месец. Мисля, че сте се запознали с моята спътница?
Шигеру се обърна изненадан и видя Шизука да слиза от коня, който бяха следвали. Опита се да скрие удивлението си. Не можеше да повярва, че една жена, която въпреки дрехите за езда изглеждаше тъй женствена — тъй мека, дори нежна, — бе успяла да го заблуди, че е мъж. В краткия миг на слизането всичко в нея се промени — беше готов да се закълне — дори ръста и едрината й.
Араи се смееше.
— Не сте подозирали, че е тя? Много я бива в това. Дори аз понякога не мога да я позная — и той я погали с поглед.
— Владетелю Отори — тя поздрави Шигеру хрисимо и се поклони с уважение на Кийошиге и Такеши, който напразно се опитваше да скрие възхищението си.
— Госпожице Муто — отвърна Шигеру официално, оказвайки й чест, тъй като за него бе очевидно, че Араи е силно влюбен в нея и че тя заема специално положение сред приближените му. Запита се дали и тя го обича толкова и докато я наблюдаваше, реши, че е така, при което почувства странна болка, може би ревност, заради ясното съзнание, че той никога няма да си позволи да се влюби по този начин и не очаква никоя жена да го обича толкова.
Подозираше, че Араи е човек, който грабва онова, което иска, без колебание и без угризения. Не беше възможно да се предвиди какво щеше да е въздействието на неговото безразсъдство върху характера му в по-късни години, но сега, докато бе млад, този апетит за живот бе привлекателно качество и Шигеру го прие с ентусиазъм.
— Седнете — рече Араи. — Донесли сме храна от Кумамото. Досега може да не сте опитвали такива неща; ние сме почти на крайбрежието. Това е само предястие; по-късно ще сготвим и ще похапнем от улова на ястребите ни.
Сух хайвер от морска краставица, късчета консервирана сепия, неолющен ориз, увит в келп, оранжеви гъби с форма на ветрило, мариновани в оризов оцет и сол. Първо пиха вино, после бе сгрята вода и поднесен чай. Разговорът бе общ — есенното време, птиците в равнината, които можеха да хванат, отговор на зададен от Такеши въпрос, важни подробности, свързани с меча — най-добрите майстори на мечове, най-великите учители, най-известните бойци.
— Моят брат е обучен от Мацуда Шинген — рече Такеши. — И аз също ще ходя в Тераяма и ще бъда негов ученик.
— Това ще те направи мъж като владетеля Отори — отвърна Араи. — Имали сте голям късмет, че Мацуда ви е приел — рече той на Шигеру. — Според мълвата Ийда Садайоши го поканил в Инуяма, но Мацуда му отказал.
— Мацуда е от Отори — отвърна Шигеру. — Няма защо да обучава Тохан.
Араи се усмихна, без да каже нищо повече. Но в края на деня, след като бяха прекарали целия следобед препускайки из равнината в преследване на бързите ястреби с безразсъдство, което впечатли дори Такеши, и докато отличният улов на птиците, включващ фазан, яребица и два млади заека, се задушаваше над дървените въглища, Араи се върна на темата за отношенията между Отори и Тохан.
Падаше здрач, димът от огньовете се виеше нагоре в сивкави ивици. Небето на запад все още искреше в бледожълто от гаснещия залез. Шизука, която бе яздила редом с тях с цялата вещина и безстрашие на мъж, им сипа вино. Араи пи по същия начин, по който яздеше, без ограничения и с безразсъдна наслада. От време на време ръцете на жената бръсваха неговите и помежду им проблясваше скрит поглед. Нейното присъствие безпокоеше Шигеру, не само заради очевидното и смущаващо привличане между двамата, но и защото й нямаше доверие.
Араи каза:
— Садаму е засилил хулите си по адрес на клана Отори, така поне чуваме, и е започнал да изпитва към вас известна неприязън.
— Аз допуснах тази грешка да му спася живота — отвърна Шигеру. — Той може да обърне всяко действие в преднамерено оскърбление.
— А вие как смятате да отвърнете?
Араи говореше непринудено, но в разговора се бе прокраднала нова сериозност и Шигеру я усети. Само Кийошиге и Такеши седяха достатъчно близо, за да чуят. И жената.
— Простете, владетелю Араи, бих искал да обсъдя своя отговор с вас, но това е личен въпрос и само за вашите уши — рече Шигеру и хвърли поглед към Шизука.
Тя продължи да седи, без да помръдне, с едва доловима усмивка.
— Можете да говорите спокойно пред Муто Шизука. Не сте свикнали с начина, по който ние тук на запад вършим нещата. Трябва да приемете, че жените участват в подобни обсъждания, особено ако възнамерявате да разговаряте с Маруяма Наоми.
— Ще имам ли това удоволствие?
— Изглежда, владетелката Маруяма е на път за Тераяма. Тя е голям почитател на произведенията на Сешу — както на картините му, така и на градините. Ще се срещнете там — съвсем случайно, разбира се. — Араи се засмя отново, виждайки, че думите му не бяха разсеяли съвсем опасенията на Шигеру, след което се обърна към Шизука. — Ще трябва да се закълнеш официално пред владетеля Отори, за да го убедиш.
Тя излезе леко напред и заяви със спокоен и ясен глас:
— Аз не представлявам опасност за тайните на владетеля Отори. Няма да ги разкрия пред никого. Кълна се!
— Ето — рече Араи. — Можете да й се доверите. Давам ви дума.
Тя докосна с чело земята пред него. Шигеру трябваше да е удовлетворен или рискуваше да засегне Араи.
— Истина е, че Садаму се смята за оскърбен от мен — подхвана той. — Но така му е по-изгодно, защото му предоставя оправдание за онова, което Ийда отдавна възнамеряват да извършат — да нахлуят в Средната провинция за сметка на Отори. Сребърните мини около Чигава, богатото пристанище Хофу и плодородните земи на юг — всичко това го привлича неимоверно. Но Садаму няма да се задоволи със Средната провинция — той иска да управлява цялата страна, затова рано или късно ще нападне и Запада. Смятам, че един съюз между Отори и Сейшуу първо ще го разубеди, а стигне ли се до война, ще доведе до неговото поражение.
— Сигурно знаете, че Сейшуу предпочитат да поддържат мир чрез дипломация и съюзи — рече Араи.
— Трудно мога да повярвам, че това е личното ви предпочитание. Според мълвата вашата фамилия никога не е харесвала особено Тохан.
— Може би, но аз съм само една малка част от клана. Моят баща е още жив, а имам и трима братя. Освен това бракът на владетелката Маруяма и още неколцина — собствената ми жена сигурно ще бъде избрана от фамилия, подкрепяща Ийда, макар и не роднинска — всичко това значително сближи Запада с Тохан — той се приведе напред и рече тихо: — Отори са велик клан, фамилия с историческа роля, може би най-могъщата в Трите провинции… но какво стана с тях? Какво правеха те, докато Ийда водеше преговори за тези съюзи? Знаете ли какво говорят хората — че докато Отори се спотайват в Хаги, останалата част от Средната провинция ще им бъде открадната, а те дори няма да забележат!
— Това е оскърбително — започна Такеши, но Шигеру го накара да замълчи, слагайки ръка на рамото на брат си.
— Направени са много грешки — призна той, — но вярвам, че не е твърде късно да поправим някои от тях.
— Ще говоря с баща ми — рече Араи. — Но не обещавам нищо. Може да не се вълнуваме особено от съдбата на Тохан, но ако трябва да бъда честен с вас, не храним особено топли чувства и към някои от съюзниците на Отори, особено към нашите най-близки съседи — фамилията Ногучи. Може да се окаже твърде неразумно да предизвикваме открито Тохан в този момент. Нищо не печелим от това. Дойдох на тази среща, защото ми хареса онова, което чух за вас, и не крия, че това, което виждам, също ми допада. Но моите предпочитания имат твърде несъществено влияние върху политиката на запада.
— Поне ни дайте уверение, че няма да ни забиете нож в гърба, докато се сражаваме с Тохан на изток.
— Значи все пак ще се стигне до война?
— Предполагам, че Садаму ще нападне Отори следващото лято. Ние ще ги победим, но не и ако трябва да се бием на два фронта.
— Ако Маруяма Наоми даде съгласието си за това, по всяка вероятност Араи ще я последват. А владетелката Наоми почти сигурно ще избере по-миролюбивия път, защото такава е политиката на Маруяма.
Месото беше готово, но въпреки аромата и сочността на пресния дивеч, изморителния ден и свежия нощен въздух, Шигеру яде без апетит, а сънят му бе неспокоен, което не се дължеше само на многото стъкленици вино и твърдата земя.
Доскорошната му увереност, че един съюз със Сейшуу е колкото мъдър, толкова и желателен, бе заменена с по-реалистичната оценка за свързаните с него трудности, за многобройните пречки — потребността от месеци изкусна дипломация — месеци, с които той не разполагаше.
— Беше грешка, че дойдох — рече той на Кийошиге, докато яздеха обратно към Ямагата.
— Не се знае. Постави началото на едни взаимоотношения, които могат да прераснат в приятелство. Освен това знаеш, че ще се срещнеш с владетелката Маруяма, преди да се върнеш в Хаги.
Шигеру не отговори, все така обзет от съмнения.
— Ако не друго — добави Кийошиге, — струваше си дори заради самата храна!
— И лова — съгласи се Такеши. — Съжалявам само, че не можах да видя как владетелят Араи борави с меча. Ако се бие както язди, гледката ще си струва.
— Едва ли ще ти се открие такава възможност — отвърна Шигеру. Тяхната момчешка веселост го дразнеше. — Араи никога няма да се бие редом с нас. Можем да се надяваме поне да не го превърнем в свой враг.
Мрачната му потиснатост не се разсея, когато се върнаха в Ямагата и той разказа на Ирие за резултата от срещата.
— Не мога да поправя само за няколко месеца проявявана от години небрежност — завърши разказа си Шигеру. — Пропилели сме всичките си възможности, докато Ийда е преговарял, сключвайки бракове и съюзи. Притиснати сме от всички страни. По всичко личи, че Садаму подготвя нападение в скоро време. Надявах се да осигуря подкрепление срещу него, но може би просто ускорявам събитията. Някога ще бъдем ли готови да му дадем отпор?
— Трябва да използваме зимата, за да подготвим хора, въоръжение и да планираме стратегии — отвърна Ирие. — Южната и западната област са най-уязвими. Вместо да се връщам с теб в Хаги, предлагам да отида при Ногучи и да му наложа да отстоява позиции и да не се поддава на заплахите на Тохан.
— И да започне да събира войска — добави Шигеру. — Трябва да имат готовност да напреднат по източната граница през пролетта.
— Да остана ли там през зимата, за да надзиравам подготовката?
— Проводи ми вести преди падането на снеговете, за да ме уведомиш за положението. Тогава ще реша.
Шигеру замълча.
— Загрижен съм заради шпионите — рече той накрая. — Чувствам, че Садаму ни наблюдава през цялото време и научава за всеки мой ход. Какво да направя, за да избегна мрежата му?
— Внимавай много с кого разговаряш и кой друг присъства — предупреди го Ирие. — Заобикаляй се само с воини, които познаваш и на които имаш пълно доверие. Подбирай слуги само от фамилии, верни на Отори.
— Лесно е да се каже — отвърна Шигеру, като си мислеше за Муто Шизука.


Двайсет и пета глава

На следващия ден рано сутринта потеглиха към Тераяма. Красотата на есенния ден и мисълта, че скоро ще види Мацуда Шинген, малко повдигнаха духа на Шигеру, макар че той не хранеше особени надежди да се срещне с Маруяма Наоми. Знаеше, че съпругът й е от Тохан; дъщеря му бе омъжена за Нараки — братовчед на Ийда Садаму. Наоми бе около година по-голяма от Шигеру. Независимо от всичко, което непрестанно чуваше за поведението на владетелката Маруяма, той се съмняваше, че тя разполага с реална власт и с възможността да предприеме действия против волята на своя съпруг и на неговото семейство, която изразяваше желанията на Ийда Садаму.
Всъщност колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го завладяваше неохотата да се срещне с нея. Опасенията му бяха примесени с известен гняв към собственото му семейство, към баща му, към чичовците му, които бяха позволили да се стигне дотук. Нямаше как да не се запита защо самите те не са потърсили връзка със Сейшуу още преди години, когато те двамата с Наоми са били деца — двамата бяха почти връстници; тогава са можели да ги сгодят. А и защо Сейшуу не са почели наследника на клана Отори, вместо да сключат подобен обвързващ съюз с Тохан? Дали те, както и повечето други кланове в Трите провинции, не считат Отори за незначителна сила, за упадащ клан, обречен да бъде унищожен от Тохан?
Когато стигнаха до подножието на планината, той бе решил, че не желае да се срещне с нея, и се надяваше, че тя няма да е там. Пътуването го бе обезсърчило още повече, макар че всъщност трябваше да е доволен от възторженото посрещане, което му бяха устроили по пътя. Придвижването им бе забавено от множеството хора, които искаха да го поздравят, да поговорят с него, да поднесат дарове лично на него и хората му и да се запознаят с Такеши.
— Трябва да се научиш да бъдеш по-сдържан — заяви Кийошиге след четвъртото или петото спиране за проучване на някой нов земеделски способ или за да бъде уведомен за нов налог. — Ще те изядат жив. Не можеш да бъдеш на разположение на всички тези хора. Все едно да те хапят цял вир шарани!
— А и така никога няма да стигнем до храма — добави Такеши.
Шигеру си даде сметка в какво се бе превърнал — в своеобразен символ за тези люде, които съсредоточаваха в него цялото си доверие и всичките си надежди. Ако се провалеше, те щяха да бъдат поробени от Тохан — той не можеше да понесе това да се случи. Но беше ли готов да предприеме мерките, които щяха да въвлекат във война цялото владение? В същото време това ласкателство го натъжи. Нямаше особено основание и бе като фантазия, недействително и неудържимо. Искаше техният живот да има по-солидна основа; справедливост, защото това бе волята на боговете, а не прищявка на някакъв идеализиран герой.
В странноприемницата в подножието на планината вече имаше няколко васали с герба на Маруяма върху късите си връхни дрехи. Те се взряха с нескрито любопитство в Шигеру и Такеши, когато братята слязоха от конете и ги оставиха на грижата на Кийошиге.
— Отиваме направо в храма — рече Шигеру.
— Да, ял съм и съм пил толкова, че съм сит за дни наред — отвърна Такеши, тъй като ги бяха гощавали при всяко спиране.
Докато се изкачваха, Шигеру си спомни деня, в който бе поел сам нагоре по склона. Тогава бе на петнайсет — повече от година по-голям от Такеши. Първите дни му се бяха сторили непоносими и той бе копнял да си тръгне. Дали Такеши щеше да мисли същото? Щеше да има и други момчета, също тъй млади като него, но той бе син на главата на клана, докато те щяха да бъдат само послушници. Помисли си, че може да разговаря с Мацуда, да го помоли да се отнася снизходително към Такеши, но после се отказа. Такеши щеше да получи от Мацуда онова отношение, което бе необходимо, а снизхождението бе последното, от което се нуждаеше, ако трябваше да се научи да обуздава своето безразсъдство и да поправя последствията от прекалената грижовност на майка си.
Първоначално Такеши търчеше напред по пътеката, но с нарастването на стръмнината взе да се усмирява. Вероятно мисълта за предстоящите месеци го караше да е сериозен.
Монасите ги поздравиха с дискретно, сдържано удоволствие, и незабавно ги отведоха при Мацуда Шинген, понастоящем игумен на храма. Той ги посрещна с добре дошли и нескрита радост, че вижда Шигеру отново. Огледа Такеши внимателно, но не му каза почти нищо, освен че поне по външност много прилича на брат си. После извика две млади момчета в семпли дрехи и с обръснати глави и ги помоли да разведат господаря Такеши наоколо, докато той говори с владетеля Отори.
Момчетата тръгнаха в почтително мълчание, но преди да се озоват отвъд манастирите, Шигеру чу как, изгарящ от нетърпение, Такеши ги обсипа с въпроси, а скоро след това и тримата избухнаха в смях.
— Твърде рано е за брат ти да остава при нас — рече Мацуда. — Съмнявам се, че притежава нужната зрялост…
— Надявам се тук да я придобие — отвърна Шигеру. — В Хаги не се приучава на нужната дисциплина — родителите ми го глезят, Мори Кийошиге го отклонява от правия път, а той самият няма нужното уважение към никого. Искам да остане тук поне година, ако е възможно и повече. Обучението му трябва да е същото като моето…
— Сега имам други отговорности — прекъсна го предпазливо Мацуда. — Не ми е възможно да отсъствам дълго от храма, както правех с теб.
— Да, знам това. Но се надявам, че все пак ще успеете да го обучите на повечето неща, които овладях от вас.
— Ако прояви воля за учене, мога да ти обещая, че ще го сторя.
— Имам и друга причина да го пращам тук по това време — рече Шигеру. — Ако ще влизаме във война следващата година, така ще бъде защитен, а ако ме постигне смърт на бойното поле, наследникът на клана ще бъде в сигурни ръце. Имам ви пълно доверие, каквото далеч не храня към моите чичовци.
— По мое мнение ти си прав както за предстоящата война, така и за чичовците си — рече тихо Мацуда. — Но Отори готови ли са? Трябва да забавиш събитията колкото е възможно, за да успееш да изградиш армия.
— Подозирам, че Садаму ще ни нападне рано, през Чигава. Възнамерявам да съсредоточа отбраната ни около Яегахара.
— Трябва да се пазиш от двойно нападение — от юг и в същото време от изток.
— Затова пратих Ирие при Ногучи да получи потвърждение за подкрепата му. А бащата на моята съпруга ще обезпечи съдействието на Кушимото.
— Опасявам се, че следващата година е твърде скоро — рече Мацуда. — Опитай се да не предизвикваш Садаму, за да не го подтикнеш към ранно нападение.
— Хем трябва да съм готов, хем не бива да го предизвиквам — рече Шигеру с усмивка. — Не е възможно да изпълня и двете.
— Каквото и да решиш, винаги имаш моята подкрепа — рече Мацуда. — А докато е с нас, господарят Такеши ще е в безопасност.
Когато Шигеру стана, за да си тръгне, по-възрастният мъж рече:
— Нека се поразходим из градината, денят е тъй прекрасен.
Шигеру го последва по полирания дървен под, който лъщеше в сумрака — слънчевата светлина нахлуваше през отворените врати в края на коридора и той долови мириса на дим и борови иглички отвън, примесен с тамяна от главното помещение на храма.
Щом коридорът свърши, двамата прекосиха малък вътрешен двор и навлязоха в друго просторно помещение, чиито врати бяха отворени към градината отвън. Застланият с рогозки под грееше в златисто. От двете страни бяха поставени изрисувани прегради; беше ги виждал неведнъж, но всеки път се впечатляваше от красотата им. При първото си идване тук другите момчета му бяха разказали легендите за техния създател, художника Сешу, който бе живял в храма години наред. Говореше се, че голата ламперия някога била изрисувана с птици, които изглеждали тъй живи, че излетели до една, а градинарите се оплаквали, че конете на Сешу препускали нощем, тъпчели и пасели посевите и искали той да ги върже.
Широката веранда към градината гледаше на юг и бе окъпана от есенното слънце. Двамата спряха върху сребристите кипарисови дъски, докато един монах им донесе сандали, но преди Мацуда да обуе своите, човекът му прошепна нещо.
— Ааа! — възкликна Мацуда. — Изглежда, присъствието ми е необходимо за кратко. Извини ме, владетелю Шигеру, ще се върна по-късно.
Шигеру чуваше водопада в далечината; пое към него, тъй като това бе една от любимите му части в градината. Вляво се падаше склонът към долината в ниското; околните баири бяха обагрени в тъмночервено и златисто, а хребетите отвъд, наредени един след друг на фона на небето, вече потъваха в мъгла на следобедната светлина. Вдясно от него за фон на градината служеше самата планина, тъмнозелена от кедрите, сред които се открояваха бамбуковите стволове, тънки и грациозни, а белите струи на водопада се спускаха като изпредени влакна върху блестящите скали. Той се изкачи малко по-нагоре сред папратите и после погледна назад към градината. Оттук камъните изглеждаха като планина, а храстите — като гъста гора. Виждаше цялата Средна провинция в това малко парче земя, нейните хребети и реки. После илюзията му бе нарушена от една фигура, която се появи откъм храстите, но за миг изглеждаше като богиня, крачеща сред своето творение.
Шигеру видя една млада жена с невероятна красота, което го изненада, защото никой не му бе казал, че е красива. Косите й — дълги и гъсти, ограждаха бледото й лице с малка уста и очи с форма на листец. Носеше роба в жълто — същия цвят като капещите листа на гинко — извезана със златисти фазани. Не показа с нищо, че го е видяла, а отиде до брега на потока, където сред лехите на перуниките бе построено стъпаловидно мостче, и отправи взор встрани от него към долината, все едно пиеше от съвършенството на гледката.
Въпреки красотата й… или може би и заради нея… си я бе представял като властелин. Сега я видя като жена, при това много млада… хрумна му да си тръгне, без да разговаря с нея, но тя бе застанала точно на пътя му. Помисли си: Ако ме заговори, ще спра. Ако не каже нищо, просто ще я подмина.
Той пое надолу по пътеката и прехвърли потока. Тя се обърна при звука от стъпките му върху дребните камъчета и очите им се срещнаха.
— Владетелю Отори? — попита тя.
През следващите години щеше да я гледа как расте и се превръща в жена, овладяна и сдържана. В онзи момент видя момичето, което тя все още беше, малко по-голяма от него, въпреки привидното й самообладание, неуверена, още непораснала, макар вече съпруга и майка.
Той се поклони в отговор, но не каза нищо и тя продължи малко припряно:
— Аз съм Маруяма Наоми. Винаги съм искала да видя тази градина. Искрено се възхищавам на произведенията на Сешу. Той често е посещавал моя роден град. Почти го смятаме за един от нас.
— Сешу трябва да принадлежи на целия свят — отвърна Шигеру. — Дори Отори не могат да твърдят, че го притежават. Но точно сега си мислех как тази градина в миниатюра изобразява цялата Средна провинция.
— Сигурно я познавате добре?
— Прекарах цяла година тук. Сега съм довел и брат ми за същото.
— Видях го малко по-рано. Прилича на вас — тя се усмихна. — И после ще се върнете в Хаги?
— Да, ще прекарам зимата там.
След тази кратка размяна на реплики и двамата млъкнаха. Шумът от водопада сякаш се бе усилил. Ято врабци се надигнаха от земята и запърхаха с криле в клоните на едно кленово дърво, разпръсвайки наоколо тъмночервени листа.
Няма смисъл да казвам нищо, помисли си Шигеру. Тя е просто едно момиче, не може да ми бъде от помощ.
— Владетелят Отори обича лов с ястреби, предполагам — рече тя внезапно.
— Когато имам време… представлява добро занимание.
— А равнината на Киби допадна ли ви?
— Излетът ми хареса, но се надявах на по-добър улов.
— Понякога уловът надхвърля онова, за което си се спазарил — рече тя с прикрита усмивка. — Както вероятно е било в Чигава!
— Всички ли знаят тази история? — попита Шигеру.
— Вероятно твърде много хора, за да е за ваше добро — рече тя настоятелно, като го гледаше право в очите. — Вие сте в голяма опасност — и тя махна към градината. — Средната провинция е открита към Изток.
— Но защитена откъм запад?
— Нека се поразходим малко — рече тя, без да отговаря направо. — Мисля, че по-нататък има беседка. Моята прислужница ще се погрижи да не ни безпокои никой.
— Може би знаете — продължи тя, след като седнаха в беседката, — че моят брак свързва Маруяма с Тохан. Всички очакват това да постави нашето владение в подчинение на Ийда. Но аз не желая да бъдем управлявани от Тохан. Страхувам се най-вече, че древната ни традиция ще бъде премахната. Имам тригодишна дъщеря. Твърдо съм решила тя да наследи владението от мен. Въпреки моя брак и сключения съюз, ще се противопоставям винаги на всеки опит тя да бъде променена. Съпругът ми нееднократно ми е заявявал каква неохота и неприязън предизвиква тази традиция у фамилията Ийда. Те ненавиждат всичко, което подозират, че поставя под въпрос или оспорва тяхното право на абсолютна власт. Била съм в Инуяма; виждала съм как се отнасят към своите жени, как ги принизяват, през годините, в които воинската класа се издигна и дойде на власт, до равнището на вещи, за да бъдат използвани в брачни съюзи или да раждат деца на съпрузите си, но никога няма да им бъде позволено равенство, или някаква действителна власт. Само Маруяма е различна.
Тя отмести поглед и го зарея над долината, а после отново се взря в лицето му:
— Владетелят Отори ще ми помогне ли да защитя своето владение и своя народ?
— Можете ли да накарате целия запад да сключи съюз с Отори? — попита той и после добави: — На мен ми трябва нещо повече от съчувствие. Не искам да прозвучи грубо, но съм виждал как действат Ийда на изток, по какъв начин господстват над Тохан, като унищожават семейства, отказващи подчинение; използват деца, особено дъщери, за заложници. Простете ми, но вие сте особено уязвима. Казвате, че имате тригодишна дъщеря; вашият съпруг е здраво свързан с фамилията Ийда; дъщеря ви ще бъде изпратена в Инуяма веднага щом стане достатъчно голяма.
— Може би. Трябва да бъда готова за това, но понастоящем дори Ийда Садаму няма властта да изиска заложници от Маруяма. А ако Отори могат да го възпрат, никога няма да я придобие.
— Средната провинция е добра защита — рече той с известна горчивина. — Но ако ние се провалим, вие ще ни последвате.
— Сейшуу знаят това — отвърна тя. — Затова Ийда няма да намери съюзници сред нас.
— Не можем да се бием на два фронта — отбеляза той. — В същото време не бива да оставям град Ямагата незащитен както на юг, така и на запад.
— Имате моята дума, че няма да нападаме, нито ще допуснем каквито и да било набези на Тохан.
Той неволно се втренчи в нея, изпълнен със съмнение. Как можеше да му отправя подобни уверения? Дори Араи Дайичи, най-големият син, не бе в положение да дава подобни обещания. Възможно бе да е дошла на тази среща със знанието на Ийда, за да играе ролята на примамка и да му създаде фалшиво чувство за сигурност.
— Можете да ми имате доверие — рече тя тихо. — Кълна се.
Муто Шизука също му се беше заклела… и то пред свидетели. Тук нямаше кой да ги чуе, освен врабците.
— На никого ли не вярвате? — попита тя, след като доста време той бе останал безмълвен.
— Вярвам на Мацуда Шинген — отвърна Шигеру.
— Тогава ще се закълна пред него.
— Не подлагам на съмнение намеренията ви — поясни той, — а възможността да ги осъществите.
— Защото съм жена?
Той видя как за миг на лицето й се изписа гняв и се почувства странно разочарован от самия себе си заради настойчивостта, с която продължаваше да я оскърбява.
— Простете — рече. — Не само по тази причина… а и заради обстоятелствата…
Тя го прекъсна.
— Ако ще действаме заедно, трябва да бъдем честни един с друг от самото начало. Свикнала съм да преговарям с мъже, по-големи от вас, може би с по-малко наследствена власт, но несъмнено с повече неискреност. Знам как да постигам собствените си цели и как да налагам волята си. Моят клан ми се подчинява; заобиколена съм от васали, на които мога да се доверя. Къде според вас е моят съпруг сега? Остана в Маруяма по мое нареждане. Когато реша, винаги мога да пътувам без него — тя го погледна право в очите. — Нашият съюз може да бъде резултатен, владетелю Отори, само ако разберете всичко това.
Нещо протече между тях, някакво същностно разпознаване. Тя говореше с онази самоувереност, която притежаваше и самият той; тя бе тъй дълбока, все едно съставляваше мозъка на костите му. И двамата бяха отгледани и възпитани по един и същи начин — да бъдат начело на своя клан. Тя бе равна нему, бе равна и на Ийда Садаму.
— Владетелко Маруяма — заяви той официално, — имам ви доверие и приемам вашето предложение за съюз. Благодаря ви, поднасям ви своята най-искрена признателност.
Тя отговори в същия дух.
— Владетелю Отори, от днес Маруяма и Отори са съюзници. Дълбоко съм ви признателна, че подкрепяте каузата ми.
Той усети как устните му се разтягат в усмивка, която изгря и на нейното лице. Моментът малко се проточи и тя заговори насред мълчание, което бе почнало да става неловко.
— Ще се върнете ли до женските помещения заедно с мен? Ще приготвя чай.
— С радост — отвърна той.
Тя се поклони дълбоко и се изправи. Шигеру я последва по пътеката, между камъните и тъмнолистите храсти. Минаха отстрани покрай главните помещения и вътрешните дворове на храма и се спуснаха по склона, където за посетителки бяха определени няколко малки постройки. Основните помещения за гости се намираха малко по-нататък по склона на хълма, около горещите извори, а отвъд, под огромните кедри, бяха гробовете на владетелите Отори и техните васали.
— Тази вечер ще е студено — отбеляза владетелката Маруяма.
— Ще останете ли тук?
— Не, ще отседна в странноприемницата в подножието на планината, а утре се връщам в Маруяма. А вие ще сигурно ще останете няколко дни?
— Най-много два. Искам да се уверя, че брат ми се е установил, а и трябва да потърся съвета на Мацуда по още няколко въпроса. После ми предстоят най-различни дела в Ямагата — по това време на годината владението се управлява оттам. Но ще се върна в Хаги преди зимното слънцестоене, преди снеговете.
Те излязоха на верандата на постройката, предназначена за посетителки, и след като изуха сандалите си, стъпиха на дъсчения под. Една жена, няколко години по-възрастна от Наоми, излезе да ги поздрави.
— Това е моята спътница Сугита Сачие — поясни владетелката Маруяма.
— Моля, заповядайте вътре, владетелю Отори. За нас е голяма чест.
Щом се настаниха, Сачие донесе посуда за чай и гореща вода, а владетелката Маруяма приготви напитката. Движенията й бяха прецизни и елегантни, чаят бе тръпчив и пенест. След като го изпиха, господарката Маруяма рече:
— Мисля, че познавате по-голямата сестра на Сачие, тя е омъжена за Отори Ейджиро.
Шигеру се усмихна.
— Надявам се да се видя с тях на път за дома. За мен ще е удоволствие да разкажа на сестра ви за тази наша среща. Вашият зет предизвиква искреното ми възхищение.
— Сачие пише много често на своята сестра — каза владетелката Маруяма. — От време не време може да получавате по някое съобщение чрез нея.
— Ще го очаквам с нетърпение — каза Шигеру.
Фамилната връзка му подейства успокоително. Поговориха си за семейството на Ейджиро, а след това за рисуване и поезия. После разговорът стана по-личен — той се улови, че споделя с нея тревогата си за добруването на хората, своето желание за справедливост.
— Причината за нашия скорошен сблъсък с Тохан на Изток е фактът, че подчинените му прекосяват границата, измъчват и убиват нашите хора.
Той си спомни за жената от Чигава, която му бе казала, че мнозина от нейната секта — Скритите — диреха убежище в Маруяма; наистина Несуторо, мъжът, когото бе спасил, бе на път за там, заедно с писма от Шигеру, които трябваше да му осигурят безопасност.
— Чухме за това — владетелката Маруяма размени бърз поглед със Сачие. — Преследването на Скритите от страна на Тохан е още една причина, поради която никога няма да им позволя да завземат Маруяма. Не говоря за това открито и ви имам доверие, че няма да го разгласявате, но тези хора са под моя закрила.
— Знам твърде малко за тях — отвърна той, обзет от неясното желание да й зададе още въпроси, и то направо. — Но според мен изтезанията са нещо отвратително, прилагането им, за да бъдат принудени дадени хора да се откажат от своята вяра — варварщина, недостойна за нашата класа.
— Значи имаме още една причина да се съюзим срещу Ийда — отбеляза тя.
Той се изправи, за да се сбогува. Тя остана седнала, но се поклони доземи, при което косите й се разделиха леко и разкриха тила й. Той бе изненадан и засрамен от силата на внезапно обзелото го желание да плъзне ръце под копринената маса и да почувства заоблеността на главата й в дланите си.


Двайсет и шеста глава

Два дни по-късно Шигеру се сбогува с брат си и пое обратно към Хаги. Заваля и времето се развали. Дъждът бе студен, а източният вятър — пронизващ, което му напомни за приближаващите снегове на зимата. Кийошиге го чакаше с конете в подножието на планината, заедно с Отори Данджо и Харада — пратеника, когото бе проводил да уреди срещите със Сейшуу. Те се отправиха към Мисуми — дома на Данджо — и двамата мъже споделиха с Шигеру мнението си за това начинание.
— Араи Дайичи не се е променил особено, откакто бяхме момчета… бе неизменният водач, не знаеше що е страх — отбеляза Данджо.
— Той е човек с огромни възможности — отвърна Шигеру. — И бих казал твърде амбициозен.
— Подозирам, че е недоволен от положението си сред Сейшуу. Той е наследник на отдалечено и не особено богато владение, заплашен от своите най-близки съседи — фамилията Ногучи — и държан далече от действителната власт заради отказа на своя баща да се спомине или да се оттегли. Привлечен е от възможността за съюз с Отори, защото една такава стъпка би му предоставила равна власт с владетелката Маруяма, но самият той не смее да я подкрепи открито, тъй като подобни преговори биха изглеждали като предателство по отношение на баща му или на Ийда и всеки от тях не би се поколебал да изиска от него да си сложи край на живота.
— Надявах се на доста повече — призна Шигеру.
— Усилията ни не са пълен провал — отбеляза Данджо. — Надявам се, че Араи ще последва примера на Маруяма и няма да участва в нападение откъм изток. На този етап вероятно това е най-доброто, на което можете да се надявате. Може би сте сключили съюз, който е добър за Средната провинция. Вие, Араи Дайичи и Маруяма Наоми сте млади. Кой знае какви велики неща можете да постигнете в бъдеще?
— Ти си оптимист, също като баща си — рече Шигеру с усмивка.
— Аз съм съгласен с владетеля Данджо — обади се Харада. — Владетелката Маруяма, изглежда, тутакси е схванала важността на вашето пътуване и желание да се срещнете с нея. Разсъждавала е над възможността да се свърже с баща ви, но резултатите от по-ранните й опити не са били особено насърчителни.
— Изобщо не съм знаел за тях! — възкликна Шигеру. — Толкова време е пропиляно!
— Не можеш да виниш себе си! — възрази Кийошиге. — През последните две лета постоянно сме заети на изток.
— Така ще е и идното лято — отвърна Шигеру.
Известно време яздеха в мълчание, всеки от тях потънал в мисли за предстоящата война. Харада рече:
— Владетелю Отори, реших, че ще искате да знаете — в Маруяма видях човека, когото спасихме — Несуторо. Настанил се е при свои хора и сега учи занаят — кошничарство или нещо подобно. Неговата племенница — онова момиче на име Мари — си е намерила работа в кухните на крепостта.
— Радвам се, че са живи и здрави — отвърна Шигеру, малко изненадан, че Харада знае името на момичето, че го е запомнил.
Хвърли поглед към своя васал, но мургавото му лице бе непроницаемо. При все това Шигеру знаеше колко затрогнат бе Харада от смелостта, страданието и смъртта на Томасу, както и от твърдостта на Несуторо. Запита се дали не се е осъществила някаква по-дълбока връзка — възможно ли бе воин като Харада да бъде привлечен от вярванията на Скритите? Трябваше да го разпита по-подробно.
Колко малко знаеше за всеки от тези мъже, за техните вътрешни убеждения, надежди, амбиции и страхове. Очакваше от тях да му бъдат верни и да се подчиняват на желанията му, на свой ред те изискваха същото подчинение от хората, които им служеха, и така през цялата йерархия на клана всеки бе свързан с всички останали чрез мрежа от преданост и подчинение. Но човек като Несуторо стоеше извън тази мрежа, подчинявайки се единствено на някаква невидима сила, на някакъв предполагаем бог, който стоял по-високо от всички човешки владетели и който щял да ги съди след смъртта. И нямаше да отнема живот — нито собствения си, нито нечий чужд.
Шигеру не желаеше да мисли за това, докато се подготвяше за битка, в която щеше да му се наложи да отнеме живота на мнозина и в която той самият можеше да не оцелее.
Не се бавиха в Мисуми, прекараха там само една нощ. Шигеру разговаря до късно с Ейджиро и получи неговите уверения, че семейството му ще започне подготовка за война и набиране на воини, доколкото позволява снегът. В случай че Ирие бе постигнал успех с Ногучи, сега вече цялата Средна провинция се готвеше за предстоящото стълкновение. Западните граници бяха защитени от нападение; той реши, че преди края на годината отново ще прати Кийошиге и Харада в Чигава. Щеше му се да знае какво прави Садаму, каква армия е събрал, какви съюзи уговаря… но така поне Кийошиге и Харада щяха да следят какво се случва отвъд границата и да отправят своевременно предупреждение за евентуална предстояща атака. Не беше недоволен от работата през изминалата година. Но най-трудната му задача, подозираше той, щеше да е в Хаги, където негови противници бяха собствените му роднини — баща му и чичовците му.


Шигеру бе твърдо решен да осъществи контрол над крепостта и на втория ден след завръщането си помоли за лична среща със своя баща. Когато пристигна в ранния следобед, майка му вече бе в стаята — тя очевидно възнамеряваше да остане и като цяло той бе доволен от този факт, тъй като знаеше, че може да разчита на нейната подкрепа срещу чичовците си. Беше се разпоредил да не идват; пристигнеха ли в залата, нямаше да ги допуснат. Това бе първият път, в който им се опълчваше така открито, но бе подготвил за тях и по-неприятни заповеди. Чувстваше се достатъчно уверен в своята нараснала популярност и в авторитета си, за да им се противопостави.
Баща му не изглеждаше добре и когато Шигеру го попита за здравето му, той му отвърна, че го тормозели болки в гърба, че уринирал често и по тази причина спял лошо и нямал апетит. Виното само влошавало симптомите му, а настъпващият студ го ужасявал. Въпреки мангалите с дървени въглища, помещението бе много студено. Кожата на баща му бе жълтеникава, а ръцете му трепереха, когато сграбчиха амулетите, които носеше в ръкава си. Донесоха му специален чай, наситен с валериан, който облекчи треперенето, но направи ума му муден и объркан.
Шигеру предаде официалните поздрави от по-далечните родственици и васали и после съобщи на своите родители същността на предприетите от него действия — подготовката за война, споразумението с Араи и Маруяма. Баща му изглеждаше разтревожен, но майка му открито одобри поведението му.
— Трябва да уведомя братята си — рече Шигемори.
— Не, татко, точно това не искам да правиш. Всички тези преговори трябва да се пазят в тайна, докато е възможно. Знам, че според теб чичовците ми са ти оказвали подкрепа, но смятам, че тяхното влияние не е благотворно за клана. Сега вече съм пълнолетен и не е необходимо те да се намесват толкова пряко в нашите дела.
— Можем да ги пратим другаде — отбеляза майка му. — И двамата притежават владения в провинцията, които са окаяно занемарени. В крепостта има твърде много хора… всички тези деца, които не спират да създават. Владетелят Шигеру е прав — вече нямаме нужда от съветите на братята ти. Трябва да слушаш сина си.
Шигеру прие със задоволство съвета на майка си и с неохотното съгласие на баща си незабавно го приведе в действие. На следващия ден извика чичовците си и им съобщи желанията си, без да се впечатли нито от гнева им, нито от аргументите им, и настоя двамата тутакси да се оттеглят в Шимано и Мизутани.
За съжаление, да се отърве от тях, се оказа далеч по-трудно, отколкото той или майка му бяха очаквали. Последваха безкрайни извинения — една от съпругите щяла всеки момент да ражда, някакво дете се разболяло от опасна треска, денят бил неблагоприятен, реката придошла, нямало свободни коне, даже последва леко земетресение. После годината се изтърколи. Празникът трябваше да се чества в Хаги. Когато Шигеру се върна от храма Токоджи в ранните часове на утрото в първия ден от новата година, вече валеше сняг. Валя почти без прекъсване цели шест седмици, откъсна града от останалата част на страната и осуети заминаването на чичовците му.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.