Българска търсачка и начална страница

Лиан Хърн
Началото - Втора част

Герои

Клановете

Кланът Отори (Средната провинция; крепостен град Хаги):
Отори Шигеру — наследник на клана Отори.
Отори Такеши — неговият по-малък брат.
Отори Шигемори — неговият баща, господар на клана.
Отори Масако — неговата майка.
Отори Шоичи — негов чичо.
Отори Масахиро — негов чичо.
Отори Ичиро — учител на Шигеру.
Чийо — главна прислужница в домакинството на Отори.

Отори Ейджиро — глава на роднинска фамилия.
Отори Ерико — неговата съпруга.
Отори Данджо — неговият син.

Харада — един от васалите на Шигеру.

Комори — жител на Чигава, Подземния император.
Харуна — собственичка на Къщата на камелиите.
Акане — известна куртизанка, дъщерята на зидаря.
Хаято — неин любовник.
Янаги Мое — съпругата на Шигеру.

Мори Юсуке — обяздващият конете на клана Отори.
Мори Юта — неговият най-голям син.
Мори Кийошиге — вторият му син, най-добрият приятел на Шигеру.
Мори Хироки — третият му син, впоследствие станал свещеник.

Мийоши Сатору — старейшина на клана.
Мийоши Кахей — неговият по-голям син, приятел на Такеши.
Мийоши Гемба — по-малкият му син.
Ирие Масахиде — учителят по бой с меч на момчетата от клана Отори.
Китано Тадакадзу — владетелят на Цувано, васал на Отори.
Китано Тадао — неговият най-голям син.
Китано Масаджи — вторият му син.
Ногучи Масайоши — васал на Отори.
Нагаи Тадайоши — главният васал в Ямагата.
Ендо Чикара — главният васал в Хаги.
Терада Фумимаса — оглавяващият рибарската флотилия в Хаги.
Терада Фумио — неговият син.
Мацуда Шинген — бивш воин, понастоящем свещеник, а впоследствие игуменът на Тераяма.


Съюзът Сейшуу (обединение на няколко древни фамилии в Западната провинция; главни крепостни градове Кумамото и Маруяма):
Маруяма Наоми — глава на клана Маруяма.
Маруяма Марико — нейната дъщеря.
Сугита Сачие — нейна компаньонка, сестра на Отори Ерико.
Сугита Харуки — главен васал на Маруяма, брат на Сачие.
Араи Дайичи — наследникът на клана Араи в Кумамото.


Кланът Тохан (Източната провинция; крепостен град Инуяма):
Ийда Садайоши — глава на клана Тохан.
Ийда Садаму — неговият син, наследник на клана.

Миура Наомичи — учителят по бой с меч на клана Тохан.
Инаба Ацуши — негов васал.


Племето

Муто Шизука — любовницата на Араи.
Муто Зенко; Муто Таку — нейните синове.
Муто Кенджи — чичо на Шизука, глава на фамилията Муто, приятел на Шигеру.
Муто Сейко — неговата съпруга.
Муто Юки — неговата дъщеря.
Кикута Котаро — чичо на Шизука, глава на фамилията Кикута.
Кикута Исаму — негов братовчед, член на Племето.
Бунта — коняр.


Скритите

Сара — съпругата на Исаму.
Томасу — техният син.
Шимон — вторият съпруг на Сара.
Марута — тяхната по-голяма дъщеря.
Мадарен — тяхната по-малка дъщеря.
Несуторо — странстващ проповедник.
Мари — неговата племенница.


Коне

Карасу — черен — конят на Шигеру.
Камоме — сив, с черна грива — конят на Кийошиге.
Раку — сив, с черна грива — конят на Такеши.
Кю — вторият черен кон на Шигеру.
Кури — особено умен доралия.


Първа глава

Навсякъде из Трите провинции падна сняг, който застла земята с бяла пелена, отрупа горите с тежките цветове на зимата, приглуши звуците, замаскира багрите и сложи край на всякакви дейности на открито — от земеделски, та до военни.
Валя и над Инуяма, където Ийда Садаму замисляше своите пролетни набези; над храма в Тераяма, където Отори Такеши негодуваше срещу жестокия студ и суровата дисциплина; над Маруяма, където владетелката Наоми разбра, че очаква второ дете; над равнината Яегахара, където дири оставяха единствено вълци и лисици; над Кушимото, където Мое — съпругата на Шигеру — отказваше да отговаря на въпросите на своята майка за брака и внуците, слушаше опасенията на баща си относно предстоящата война и се надяваше тя наистина да започне и съпругът й да бъде убит в нея, тъй като не виждаше друго достойно бягство от своя брак.
Снегът изпълни Акане с радост, тъй като щеше да задържи Шигеру в Хаги, а съпругата му — в Кушимото. Тя обичаше зимата, въпреки студа и несгодите — обичаше гледката на покритите със сняг покриви, на ледените висулки, окичили стрехите, на заледените клони, гравирани филигранно върху бледото зимно небе. Баните в горещия извор бяха още по-приятни, когато въздухът бе леден, а снегът се топеше по кожата и косите. А какво можеше да носи по-голяма наслада от топлината, струяща от тялото на нейния любовник в една студена нощ под купищата завивки, когато снегът се сипе тъй силно, че той няма как да се прибере у дома?
Радваше се, че Мое бе далече, че нямаше признаци за сдобряване помежду им и — което бе по-важно — за дете. Колкото повече време минаваше след сватбата им, без съпругата да забременее, разсъждаваше тя, толкова повече нарастваха нейните шансове да й бъде позволено да зачене. Тъй като Шигеру трябваше да има наследници, които да продължат рода му и да обезпечат стабилността на клана, трябваше добре да прецени времето, да се окаже бременна в точния момент и после да му роди син.
Когато времето позволяваше, тя отиваше да види стареца, носеше му дървени въглища и подплатени дрехи, горещ бульон и чай. И тайно отнасяше в дома си дарове, които получаваше в замяна — изсушени корени, наподобяващи наполовина оформен зародиш, сухи листа и семена с тръпчив вкус, плетеници от човешки коси — все талисмани, които да й помогнат да плени любовта на Шигеру и да закрилят детето, което трябваше да се роди от нея.
Макар и по различни причини, Акане споделяше нетърпението на Шигеру да види как владетелите Шоичи и Масахиро напускат града, затова бе обзета от разочарование и гняв, когато заминаването им бе осуетено от първите снегове. Масахиро не я бе търсил повторно, но тя си даваше сметка, че я държи под око и че рано или късно ще изиска нова плата за проявеното от него снизхождение към семейството на Хаято.
Това нейно безпокойство се подсилваше от някаква неясна промяна в отношението на Шигеру. Нямаше признаци, че талисманите действат… в интерес на истината, даже по-скоро беше обратното. Казваше си, че най-вероятно причината се крие в неговата прекомерна ангажираност с мисли за политика и война, че не може да очаква от него да си остане онова страстно момче, което бе на ръба да се влюби в нея. Той все още се радваше на нейната компания, продължаваше да бъде страстен в постелята, но тя знаеше, че не е влюбен в нея въпреки всичките талисмани, с които се бе опитала да го привърже към себе си. Посещаваше я често — Кийошиге бе далече в Чигава, владетелят Ирие — все още на юг, Такеши — в Тераяма, поради което му бяха останали малцина другари — и макар че двамата си разговаряха както винаги, тя усещаше, че той крие нещо и все повече се отдалечава от нея. Не смяташе, че някога ще й се случи отново да го види разплакан.
Техните отношения се установиха такива, каквито трябваше да бъдат — тя нямаше от какво да се оплаче; беше ги приела, знаейки какво ще се случи. Никой не я беше насилвал или принуждавал, при все това тя се бе надявала на много повече и сега тази нова хладина в отношението на Шигеру разпали любовта й към него. Беше си казала, че никога няма да допусне тази грешка да се влюби, но се улавяше, че е обладана от нуждата да го има, от желанието да зачене негово дете, от копнеж по неговата любов. Не смееше да изрази чувствата си, нито отново да говори пред него за ревност. Когато не беше с нея, тя го желаеше до степен, в която изпитваше почти физическа болка; когато бяха заедно, мисълта, че ще си тръгне, бе така болезнена, все едно й изтръгваха ръката. При все това не даваше външен израз на чувствата си, като си повтаряше, че трябва да се радва на онова, което й се дава, че в сравнение с мнозина други тя има невероятен късмет. Нямаше съмнение, че това за него бе удобна уговорка; тя му носеше голямо удоволствие на много ниска цена и почти без болка. Но той бе наследникът на клана, а тя — никоя, не дори и дъщеря на воин. Нима светът не бе уреден за удобство и наслада на мъжете? От време на време посещаваше Харуна, за да си го напомня. Харуна й връщаше визитите и веднъж отведе у тях вдовицата на Хаято и синовете му да благодарят на Акане. Момчетата бяха интелигентни и красиви. Тя си помисли, че ще бъдат добри и мили като своя баща. Заинтересува се как преживяват и прати дарове на семейството. Беше спасила живота им… в известен смисъл бяха станали нейни деца.
Поне веднъж седмично ходеше на каменния мост да оставя приношения на своя баща и да слуша гласа му в ледените води, когато приливът нахлуваше между сводовете. В един мрачен следобед, когато светлината бързо гаснеше, тя слезе от своя паланкин и отиде в средата на моста. Прислужницата й я следваше с червен чадър, тъй като прехвърчаха снежинки.
Приливът не позволяваше върху повърхността на реката да се образува лед, но земята по брега бе замръзнала, а тръстиките бяха вкочанени и покрити със скреж. Някой бе положил пред камъка зимни портокали, които също бяха замръзнали, потънали в заскрежения сняг, а по ярката им повърхност блестяха малки ледени частици, които просветваха в падащия здрач.
Тя взе от прислужницата стъкленица вино, сипа в една чаша, отля няколко капки на земята и останалото изпи. Вятърът откъм реката насълзи очите й и тя си позволи да поплаче няколко мига за баща си, за себе си — всеки от тях в своя затвор.
Неволно си помисли за картината, която представляваше — червения чадър, самотната жена, свела глава в скръбта си, — и й се прииска да можеше Шигеру да я види отнякъде, без тя да знае.
След като плесна с ръце и се поклони на духа на баща си, тя осъзна, че от отсрещната страна на моста някой я наблюдава. По улиците имаше малцина минувачи, които бързаха да се приберат вкъщи преди падането на нощта, свели глави да се предпазят от снега, който се бе усилил. Един-двама хвърлиха поглед към Акане и я поздравиха почтително, но никой от тях не спря, с изключение на този мъж.
Докато тя вървеше обратно към паланкина си, той прекоси улицата и пое редом с нея в тези последни няколко крачки. Тя спря и го погледна открито — не знаеше името му, но позна в него един от васалите на Масахиро. Усети как пулсът й заби учестено в гърлото и слепоочията, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.
— Госпожице Акане — рече мъжът, — владетелят Масахиро ви праща своите поздрави.
— Нямам какво да му кажа — отвърна тя припряно.
— Той има молба към вас. Нареди ми да ви дам ето това.
Мъжът измъкна от ръкава си малък пакет, увит в плат в мораво и слонова кост. Тя се поколеба за миг, после го взе бързо и го подаде на прислужницата си. Мъжът се поклони и се отдалечи.
— Да побързаме към къщи — рече Акане. — Стана много студено — тя наистина бе премръзнала.
Докато се приберат, нощта вече бе паднала. Вятърът шумолеше в клоните на боровете, а откъм брега долиташе глухото стенание на вълните. Внезапно Акане почувства, че й призлява от зимата, от неспирния сняг и от студа. Плъзна бърз поглед по безцветната градина. Може би поне сливата щеше да е с цвят? Но клоните бяха все още тъмни и единствената белота по тях бе от сняг и скреж. Побърза да влезе в къщата, като вървешком викна на прислужницата да донесе мангали и още лампи. Копнееше за топлина и светлина, за слънце, багри и цветя.
Когато се постопли, поиска от момичето да й донесе пакетчето от Масахиро. Развърза възела и махна обвивката от коприна. Вътре имаше ветрило — беше виждала подобни в заведението на Харуна. Беше изящно изрисувано — от едната страна жена в пролетна роба съзерцаваше цветове от глициния; от другата — робата се бе разтворила и свлякла; тази сцена вече не бе толкова деликатна.
Не беше стъписана от ветрилото — картината бе красива и приятно еротична като настроение. По друго време щеше да бъде въодушевена от този подарък. Художникът бе много известен и произведенията му предизвикваха всеобщо възхищение; ветрилата се колекционираха с ентусиазъм, тъй като бяха изключително скъпи. Не беше дар, който би искала да получи от мъж като Масахиро, но нямаше волята да го върне или да го хвърли. Уви го отново и нареди на прислужницата да го сложи в килера. Неволно си помисли, че един ден може и да има нужда от подобни съкровища, когато омръзне на Шигеру или пък ако той умре…
После взе писмото, което съпровождаше подаръка.
Масахиро пишеше в обичайния за случая стил — питаше я за здравето й, изразяваше желание да получи вести от нея, споделяше неудоволствието си от студеното време и тревогата за децата си заради върлуващите болести, споделяше надежда за скорошно виждане и поднасяше своите смирени и сърдечни почитания към племенника си. Тя нареди на прислужницата да изнесе мангала с дървени въглища в градината и като се уви в мека кожена роба, скъса писмото и го пусна късче по късче в пламъците. Градината изглеждаше изпълнена с тъга и призраци; върху дима се сипеше влажен сняг. Акане се почувства като обсебена — от своя мъртъв любовник и от собственото си магьосничество. Талисманите, с които бе затворила утробата на Мое, лежаха на няколко крачки от нея, заровени в замръзналата земя. Хаято също лежеше в студената пръст заедно с децата, които навремето можеха да имат заедно.
Дори след като писмото бе превърнато в пепел, която трудно можеше да се различи в топящия се сняг, тя чувстваше как неговите завоалирани лицемерни фрази се увиват около сърцето й.
Какво всъщност искаше владетелят Масахиро? Наистина ли той и брат му възнамеряваха да заемат мястото на Шигеру? Или действията му бяха просто на зложелателен и любопитен човек, който, лишен от действителна власт, обича да играе тези злобни игри? Не й беше трудно да изтълкува посланието му — смисълът на споменатите „вести“ и „деца“ бе пределно ясен. Щеше й се да не бе срещала момчетата — техните лица с гладка детска кожа и ясни очи изникваха пред очите й, не по-малко настоятелни от призрака на баща им. Бяха проникнали в сърцето й и тя вече не можеше да ги пожертва.
Питаше се дали трябва да каже на Шигеру за изискванията на чичо му, но се страхуваше твърде много да не развали доброто мнение, което той имаше за нея… или още по-лошо — да не загуби самия него; ако започнеше да я подозира, че го шпионира или че го излага по какъвто и да било начин, несъмнено щеше да престане да я посещава, а точно сега неговата любов и нужда от нея все повече намаляваха… Щеше да се посрами пред целия град и никога нямаше да се съвземе. Трябва да продължа тази игра и с двамата, помисли си тя. Не може да е чак толкова трудно, в края на краищата те са просто мъже.
Когато се върна в стаята, цялата трепереше и дълго време не можа да се стопли.
През цялата зима пращаше на Масахиро откъслечни сведения, които според нея щяха да поддържат интереса му. Някои от тях измисляше сама, други се основаваха на чутото от Шигеру. Нищо, смяташе тя, не бе от особена важност.


Втора глава

Муто Шизука прекара зимата в южния град Кумамото заедно с Араи Дайичи — най-големия син на главата на клана. Имаше възможност да бъде призната за официална любовница на Араи, той като според мълвата той бе тъй влюбен в нея, че не би й отказал нищо, но под своята енергична, очарователна външност Шизука бе потайна — както по природа, така и по възпитание и обучение, затова предпочиташе да запази връзката им в тайна.
Баща й се бе споминал, когато бе дванайсетгодишна, и майка й живееше у роднини в Кумамото — в семейство на търговци с фамилията Кикута, които Араи знаеше най-вече като лихвари. Баща й бе най-големият син в семейство от Ямагата, чиято фамилия бе Муто. Шизука бе много близка с роднините си, пишеше им почти всяка седмица и често им пращаше дарове. Разказваше на Араи истории за тази фамилия, извезвайки ги с топлина и хумор, като го забавляваше с техните дребни вражди и недомислици, докато накрая той вече имаше чувството, че живее сред тях. Онова, което не знаеше, бе, че Кикута и Муто са двете най-влиятелни фамилии в Племето.
Като повечето представители от класата на воините, Араи знаеше твърде малко за другите касти, които изграждаха обществото на Трите провинции. Земеделци и селяни обработваха земята и снабдяваха семействата на воините с ориз и други насъщни продукти; обикновено те бяха твърде лесни за управление, тъй като не притежаваха нито бойни умения, нито особена смелост. Понякога гладът ги изпълваше с достатъчно отчаяние, за да се разбунтуват, но в същото време отнемаше силите им и размириците обикновено биваха потушавани без трудности. Търговците бяха още по-презрени от селяните, тъй като живееха и дебелееха от труда на другите, но с всеки сезон, изглежда, важността им нарастваше, тъй като произвеждаха хранителни продукти, вино, масло и соев пастет, а също и множество луксозни стоки, добавящи към радостите от живота — елегантни дрехи, покрити с черен лак кутии и чинии, ветрила и купи; освен това внасяха скъпи и екзотични вещи от голямата земя или от далечни острови на юг — подправки за готвене, билки за лекове, варак и златна нишка, багрила, парфюми и тамян.
Араи бе чувствен мъж с ненаситен апетит към всичко, което предлагаше животът, и достатъчно добър вкус, за да изисква най-доброто. Той знаеше за Племето — беше чувал да говорят за тях — но ги смяташе за някакъв вид гилдия, нищо повече. Шизука никога не му бе казвала, че е родена в Племето, че е роднина на господарите както от Муто, така и от Кикута, че е наследила множество техни умения и че е изпратена в Кумамото с тайна мисия.
По това време и двете фамилии бяха наети от Ийда Садаму като шпиони и поръчкови убийци. Чрез тях Ийда, твърдо решен да се разправи със своите традиционни врагове Отори и по-специално с човека, когото бе намразил повече от всеки друг в Трите провинции — Отори Шигеру, — държеше под строго наблюдение действията и намеренията на Сейшуу на запад.
В началото на пролетта Шизука поиска разрешението на своя господар да посети близките си в Ямагата. Тя можеше да го стори и без неговото позволение, но й бе по-удобно да помоли Араи и после да изрази своята признателност за проявеното от него великодушие. Заминаваше по молба на тамошните си роднини — имаше много да докладва на по-малкия брат на баща си — Муто Кенджи, който скоро щеше да оглави фамилията на мястото на дядо й, а и трябваше да обсъди с него един личен въпрос, който я изпълваше със смесица от радост и вълнение.
Пое по същия път, по който бе пътувала с Араи, когато двамата бяха отишли в Киби да се срещнат с Шигеру, но вече знаеше, че ще се върне по източния път през Хофу и Ногучи. Не беше запозната с целта на тази мисия, но подозираше, че става въпрос за някаква тайна размяна на информация между Ийда и фамилията Ногучи, нещо толкова секретно, че изискваше участието на най-опитния пратеник.
Тя отиде направо в главната къща на Муто в Ямагата, където бе посрещната сърдечно, и още преди да е успяла да измие прахта от нозете си, Сейко — съпругата на чичо й — рече:
— Кенджи иска да говори с теб колкото се може по-скоро. Ще му кажа, че си тук.
Шизука последва леля си във вътрешността на къщата, през магазина, където една ведра по-възрастна жена слагаше соев пастет в дървени съдини, а един слаб мъж работеше със сметало и пишеше сметки в някакъв свитък. Мирисът на ферментиращи зърна изпълваше цялата къща — тя си представи бъчвите в навесите отзад, затиснати с тежки обли камъни, за да изстискат есенцията от соевите зърна.
— Може ли само малко ориз? — попита Шизука. — От пътуването нещо ми призля; трябва да хапна, че да ми мине.
Сейко я погледна изпитателно и повдигна вежди.
— Имаш ли новини за нас?
Шизука се опита да се усмихне.
— Първо трябва да говоря с чичо.
— Да, разбира се. Ела и седни. Ще ти донеса храна и чай, а Кенджи ще дойде при теб след малко.
Чичо й бе двайсет и шест годишен, само осем години по-възрастен от нея. Като повечето членове на фамилията Муто беше с обикновена външност, среден на ръст, с измамно крехко телосложение. Успяваше да постигне мекота на излъчването си, даже приличаше на учен, беше в състояние да говори безкрайно за изкуство и философия, обичаше виното и жените, но никога не се напиваше и никога не се влюбваше явно, макар че според слуховете като млад бил омаян от жена лисица и по тази причина понякога му викаха Лисугера. От няколко години бе женен за Сейко, която също бе от фамилията Муто; имаха едно дете — момиче на около осем години на име Юки. Всички смятаха, че е голяма загуба, дето Кенджи няма повече деца — било то законни или не; без съмнение това не се дължеше на недостатъчна действеност от негова страна, даже възрастните жени от Племето мърмореха, че пилеел семето си твърде щедро; трябвало да се спре при една нива и да засява нея — Кенджи съсредоточаваше в себе си всички древни умения на Племето, и то в необичайно висока степен, заедно с не по-малко важни черти на характера като безпощадност и цинизъм, но по отношение на онези, които не биваше да се предават на идните поколения, бе считан за крайно неподходящ. Всички надежди бяха съсредоточени в Юки и тя бе разглезена, особено от своя баща, тъй като майка й не й угаждаше чак толкова. Момичето вече показваше признаци на голям талант, но бе твърдоглава и своенравна и Шизука знаеше за опасенията на родителите й, че няма да доживее да има собствени деца, а ще се срещне рано със смъртта заради собствената си безразсъдност или небрежност. Талантите бяха ненужни, ако не се съчетаваха с характера и не се направляваха с обучение.
Юки влетя тичешком с поднос в ръце.
— Внимателно, не тичай толкова! — възкликна Шизука и го пое от нея.
— Братовчедке! — извика момичето. — Добре дошла!
Лицето й бе изразително, с тъмни очи и плътни вежди. Не красиво, но изпълнено с живот и енергия. Косите й бяха гъсти и тя ги носеше сплетени на плитка.
— Мама каза, че си гладна. Точно правехме оризови кюфтета. Ето, заповядай. Това е със солена слива, а това — със сушен октопод.
Шизука коленичи и постави подноса на пода. Юки коленичи до нея, изчака с едва сдържано нетърпение Шизука да си вземе, след което грабна едно оризово кюфте и го натъпка в устата си. Почти веднага скочи отново на крака и обяви, че ще донесе чай, втурна се навън и се сблъска с майка си. Сейко едва успя да опази подноса, отрупан с чаши, остави го на пода и плесна дъщеря си.
— Отиди и кажи на баща си, че племенницата му е тук! — кресна й тя. — И върви както подобава на едно момиче!
После се обърна към Шизука.
— Подлудява ме. Понякога си мисля, че е обсебена. Естествено, баща й я разглезва. Искаше му се да има син и се държи с нея като с момче. Но тя няма да порасне и да стане мъж, нали? Ще бъде жена и трябва да знае как да се държи като такава. Чуй съвета ми, Шизука — ако имаш деца, гледай да са момчета!
— Де да можехме да избираме! — възкликна Шизука, без да се усмихва. Взе една купичка с чай и отпи.
— Разсадът може да се разрежда — отбеляза Сейко, имайки предвид обичайната сред селяните практика да оставят новородените да умрат, особено ако вече има твърде много момичета.
— Но всички деца на Племето са ценни — отвърна Шизука. — И момичетата, не само момчетата.
Тя почувства внезапен студ и се уплаши, че може да повърне. Преди година тук, в същата тази къща, Сейко й бе дала отвара от билки. Само при спомена за това всяка фибра в тялото й потръпна.
— Ако са талантливи. И покорни — въздъхна Сейко.
Те чуха стъпките на Юки, която топуркаше като пони през двора. Малкото момиче спря рязко и изу сандалите си върху дъските на верандата с подчертано благоприличие. Влезе в стаята, поклони се грациозно на Шизука и каза, като използваше официален език:
— Баща ми ще ви посети след малко.
— Ето — рече Сейко одобрително, — можеш да се държиш добре, когато пожелаеш. Бъди като своята братовчедка. Виж колко хубава изглежда Шизука, колко са елегантни дрехите й. Знаеш ли, тя е пленила с чара си сърцето на могъщ воин. Никога няма да предположиш, че притежава безпощадността и бойните умения на един мъж!
— Ще ми се да бях момче! — рече Юки на Шизука.
— Да ти кажа честно, и аз исках същото на твоята възраст — отвърна Шизука. — Но ако съдбата ни е да се родим в женско тяло, трябва да се възползваме от това по най-добрия начин. Бъди благодарна, че си родена в Племето. Ако се учиш и тренираш усилено, ще имаш по-добър живот от която и да е жена, принадлежаща към класата на воините. И ако си послушна и правиш точно каквото ти се казва.
— Това лято заминавам — обяви Юки с блестящи очи. — Отивам при баба и дядо, в тайното селище.
— Където ще ти се наложи да се държиш прилично — рече майка й. — Баща ти няма да бъде там, за да тичаш при него всеки път, когато не става твоята.
— Това ще я изгради като характер — рече Шизука, спомняйки си годините, които самата тя бе прекарала в Кагемура — тайното селище на Племето, разположено отвъд Ямагата — развивайки своите таланти и усвоявайки всички умения на Племето. — Предстои й голямо бъдеще.
Още докато изричаше тези думи, изпита желание да можеше да си ги върне обратно. Обзе я странно предчувствие, все едно предизвикваше съдбата. Изпита страх, че животът на Юки наистина ще е кратък.
— Внимавай! — рече тя, когато чу чичо й да се качва на верандата.
— Тя не знае значението на тази дума — измърмори недоволно Сейко, но хвана нежно Юки за ръката и преди да я изведе от стаята, я погали ласкаво. В този момент Шизука разбра, че въпреки постоянните упреци Сейко обича своята дъщеря също тъй силно като съпруга си.
— Добре дошла, Шизука, отдавна не сме се виждали — рече чичо й, изричайки формално обичайния поздрав. — Надявам се, че си добре.
Погледът му се плъзна по нея и тя доби усещането, че тутакси е разбрал всичко за нея. Тя го погледна по същия начин, с очи, тренирани да забелязват и най-малката промяна в израза и поведението, да тълкуват езика на тялото, което при Кенджи бе особено трудно, тъй като той бе невероятно вещ в преобразяването и превъплъщенията.
— По-добре да влезем вътре — рече той. — Там няма да ни чува и безпокои никой.
Във вътрешността на къщата, зад фалшива стена, която се задвижваше чрез завъртане на една от декоративните топки върху мертека, се намираше скришна стая. Без всякакво усилие Кенджи премести стената встрани и щом влязоха, я дръпна обратно. Тя се върна на мястото си почти безшумно. Стаята бе тясна, светлината — мъждива. Кенджи седна на пода и кръстоса нозе, а тя коленичи срещу него. Той измъкна малко пакетче от пазвата си и го постави на пода.
— Това е изключително важен документ — рече той. — Току-що го донесох лично от Инуяма. Съдържа писмо от Садаму до Ногучи Масайоши. Не се предвижда да знам точното му съдържание, но, естествено, аз го отворих и прочетох. Трябва да го предадеш единствено и само на Курода Шинтаро. Той ще го препрати на владетеля Ногучи.
Шизука се поклони леко.
— Мога ли да знам какво е съобщението?
Той не й отвърна направо.
— Как са нещата между теб и Араи?
— Мисля, че ме обича — отвърна тя с приглушен глас. — Има ми пълно доверие.
— Много добре — отбеляза Кенджи. — Разбира се, никой не знаеше, че ще се случи така, когато те пратихме обратно в Кумамото, но нещата не можеха да се развият по-добре. Браво!
— Благодаря, чичо.
— А ти? Надявам се, че няма да си загубиш главата по него?
— Може и да има известна опасност — призна тя. — Не е възможно да не откликнеш, когато си обичана от такъв мъж.
Кенджи изсумтя пренебрежително.
— Внимавай. Араи може да ти стане враг така внезапно, както се е увлякъл по теб, особено ако се почувства измамен или оскърбен. Той е не по-малък глупак от всеки друг воин.
— Не, не е глупак — възрази тя. — Сприхав е и безразсъден, но има остър ум и е много смел.
— Е, този флирт с Отори Шигеру е вбесил Садаму. По-добре предупреди Араи да се разграничи от Отори и да направи ясно изявление, че подкрепя Тохан, иначе догодина по това време ще бъде лишен от собственост, ако все още е жив.
— Значи тази година Ийда ще нападне Отори?
— Всеки момент. Ще навлезе в източната част на Средната провинция веднага щом река Чигава се отдръпне… по мои изчисления до три-четири седмици. Твоят доклад миналата есен за срещите на Шигеру с Араи и владетелката Маруяма предоставиха на Садаму повода, от който се нуждаеше, за да нападне без предупреждение. Ще обяви, че Отори са го провокирали и че самите те са се готвели да нападнат Тохан. Всички знаят, че през последната година Шигеру събира войска — той потупа по пакетчето. — Сведенията ти накараха Садаму да се замисли за запада и юга. Първоначално се опита да спечели Ширакава с надеждата, че той ще осигури подслон за войска на Тохан, която да удари Шигеру в гръб, но Ширакава е колеблив и ще изчака, за да види накъде ще задуха вятърът, преди да вземе окончателно решение, а Ийда се нуждае от стабилен съюзник на юг. Затова и праща това писмо — Кенджи се усмихна почти весело, но в гласа му се долавяше нотка на съжаление. — Колко обичам предателството — рече той тихо. — Особено сред представителите на войнската класа, които вечно приказват за преданост и чест!
— Но според хората владетелят Шигеру бил честен и достоен човек. Ти срещал ли си го?
До този момент не бе виждала Кенджи притеснен. Чичо й се навъси и нетърпеливо се тупна по крака.
— Всъщност, да. В него има нещо… Е, няма смисъл да говорим за това.
— Аз дадох клетва на владетеля Отори, че няма да го предам, но го сторих — рече Шизука.
Искаше да каже още нещо, но не знаеше как да изрази чувствата си, дори не беше сигурна, че ги разбира. Даваше си сметка, че писмото, което лежеше до нея, обричаше Отори Шигеру на гибел, и не можеше да не се натъжи. Онова, което бе видяла в този млад мъж, й бе харесало. Хората го тачеха и тя познаваше мнозина както в Ямагата, така и в Чигава, които възлагаха на него своите надежди за безопасно и мирно съществуване. Техният живот щеше да бъде далеч по-окаян под гнета на Тохан.
Тя бе влязла в света на Шигеру и бе положила клетва пред него според законите на този свят. Той не биваше да знае, че тя е от Племето, чиито членове не се обвързваха с клетви и отговаряха единствено пред себе си. Вероятно предателството й не беше кой знае какво, но въпреки това тя се чувстваше неловко. Подчиняваше се на Племето, но ако имаше възможност да следва собствените си наклонности…
Кенджи я наблюдаваше внимателно.
— Не позволявай да бъдеш подмамена от воините — рече той. — Знам, че техните убеждения и начинът им на живот притежават известна привлекателност — всички тези приказки за чест и достойнство, за смелост и сила на духа; клановете, древните имения с гербовете, мечовете и героите — онези, които не са страхливци, са влюбени в смъртта.
— Живея сред тях по заповед на Племето — рече тя. — В известен смисъл съм длъжна да приема техните убеждения.
— Само да си даваш вид, че е така — поправи я Кенджи. — Преди всичко очакваме от теб да ни се подчиняваш безпрекословно.
— Разбира се — отвърна тя. — Чичо, това никога не е било под въпрос.
— Вярвам, че е така — рече той. — Но ти си още млада и се намираш в опасно положение. Знам, че притежаваш уменията да оцелееш, но само ако не намесваш емоции — той млъкна за момент и после продължи: — Особено ако си заченала от Араи.
Тя неволно трепна.
— Толкова ли е очевидно? Още не съм казала на никого, дори и на Араи. Мислех, че трябва да уведомя първо теб, в случай че…
Тя знаеше, че ако тази бременност не устройва Племето, щяха да я накарат да я прекрати, както вече го бяха правили. Леля й Сейко, подобно на всички жени от Племето, владееше куп начини за отърваване от нежеланите деца. Щяха незабавно да й дадат да пие нужната отвара и до вечерта детето нямаше да го има. Усети как мускулите на корема й се свиват от страх.
— Както ти е известно, обикновено не подкрепяме смесване на кръвта — рече Кенджи. — Но аз виждам редица предимства в запазването на това дете. То със сигурност ще скрепи връзката ти с Араи, дори когато страстта ви един към друг стихне… а това ще стане, ще стане, повярвай ми… но — което е по-важно — детето може да наследи твоите способности, а Племето има нужда от тях — той въздъхна. — Явно е, че бавно загиваме… всяка година се раждат все по-малко деца, а само шепа от тях притежават истински талант. Умират хора, които не можем да си позволим да губим… баща ти, Кикута Исаму… Исаму нямаше деца, баща ти и аз — само по едно… не бива да се отърваваме от повече деца, кръвта на Племето трябва да се съхрани. И в това дете, и в други. Араи ще се зарадва, Племето — също… стига да помниш на кого дължиш вярност и кому в края на краищата принадлежи детето.
— Щастлива съм — рече тя. — Наистина го искам.
За миг на лицето му се изписа обич и изражението му се смекчи.
— Кога ще се роди?
— В началото на десетия месец.
— Е, грижи се за себе си. След тази мисия ще се опитам да не те товаря с трудни задачи… освен обичайните разговори в леглото с твоя воин, които очевидно не са ти неприятни!
Шизука взе пакетчето от пода, мушна го в робата си и каза:
— Какво е станало с Исаму? Никой не говори за него.
— Мъртъв е — отвърна Кенджи кратко. — Това е всичко, което знам.
Тя разбра по тона му, че няма смисъл да пита повече. За момента реши повече да не се интересува от този въпрос, но нямаше да го забрави.
— Къде трябва да доставя писмото? — попита.
— Като стигнеш при Ногучи, можеш да отседнеш в странноприемницата близо до моста. Държи я фамилията Курода. Там ще те потърси Курода Шинтаро. Трябва да му го предадеш лично, само на него и на никой друг. Ето ти още една ужасна загуба. Шинтаро, най-надареният наемен убиец в Трите провинции, също няма деца.
Искаше й се да го попита за още неща, за точното съдържание на писмото, но реши, че е по-добре да не знае защо Ийда Садаму пише на владетеля Ногучи, нито какво му предлага. Щеше да се подчини на чичо си и да отнесе писмото, както й бе наредено, но неволно си спомни за братята Отори и за техния другар Мори Кийошиге, за нескритото възхищение, което бе видяла в очите им, и й дожаля за тях.
— Къде ще се състои тази битка? — попита Шизука.
— Най-вероятно в равнината Яегахара.


Трета глава

Онази година пролетта в Трите провинции закъсня и когато най-накрая топенето на снеговете започна, то причини повсеместни наводнения. Реките излизаха от бреговете си и отнасяха мостове, препречваха движението на войските и възпрепятстваха връзката между съюзниците.
Първите вести, които Шигеру получи, бяха при връщането на Ирие Масахиде от юг в края на третия месец. Ирие доведе Мое от къщата на родителите й, където тя бе прекарала зимата. Той бе в необичайно оптимистично настроение, получил твърдо уверение за подкрепа от страна на Ногучи, както и на Янаги — фамилията на Мое. По този начин югът и западът бяха обезпечени.
Веднага щом времето позволи, Шигеру възобнови усилията си да отстрани чичовците си от крепостта, убеждавайки баща си да им наложи своеобразно изгнание, като ги изпрати във вътрешността и им заповяда да се въздържат от каквито и да било политически действия. За негова изненада Шоичи, Масахиро и техните семейства напуснаха без възражения, с пищна процесия, която накара жителите на града да ахнат от удивление при вида на този разкош и да приветстват заминаването им с още по-голям ентусиазъм.
Масахиро изпрати едно последно писмо до Акане, в което й споделяше надеждата си, че няма да й липсва твърде много, и я успокояваше, че ще се върне скоро. Тя изгори и това писмо и запази съдържанието му в тайна.
Харада пристигна от Чигава със съобщения от Кийошиге. Веднага щом снегът се стопил, войските на Тохан почнали да се струпват по североизточната граница и изглеждали готови да атакуват във всеки един момент. Шигеру разполагаше най-много с две седмици, за да събере армията на Отори. Той отнесе тази вест на баща си и свика спешно съвещание със старейшините и главните васали, на което оповести решението си незабавно да придвижи войската по крайбрежния път към границата, за да пресрещне Тохан в равнината Яегахара.
Естествено, чичовците му не присъстваха и макар че Ендо Чикара и останалите изтъкнаха възможността да умилостивят Ийда, като се оттеглят от Чигава, Шигеру тутакси отхвърли предложението им, заявявайки, че няма да отстъпи на Тохан нито акър от земите на Отори. Сега той разкри онова, което бе пазил в тайна цяла зима — съюзът със запада, обезпечаването на юга и готовността на войските на Отори. Неговото мнение бе, че могат да победят Тохан на бойно поле, избрано от самите тях, и с добре обмислена стратегия. В случай че отстъпеха пред Тохан, щяха да изгубят тези преимущества и никога нямаше да могат да си ги възвърнат.
Баща му предостави пълната си подкрепа както по време на съвещанието, така и за последващите действия.
— Трябва да останеш в Хаги — посъветва го Шигеру, но възрастният човек вече бе взел своето решение.
— Ще се бием рамо до рамо. Не бива да позволяваме на никого после да приказва, че кланът е бил разделен или че ти си действал на своя глава, без моето съгласие.
— В такъв случай към нас трябва да се присъединят и чичовците ми — отбеляза Шигеру.
Баща му се съгласи и незабавно до провинциалните им имения бяха проводени пратеници, но първо Шоичи, а после и Масахиро пратиха отговори с извинения — Шоичи си изкълчил рамото, падайки от кон, а семейството на Масахиро било връхлетяно от зловеща болест, вероятно морбили или дори едра шарка. Не можели да рискуват да разпространят заразата.
Владетелят Шигемори бе вбесен от тези отговори, но въпреки оскърблението Шигеру изпита облекчение. Ако чичовците му не подкрепяха от все сърце неговата политика, беше по-добре да стоят далече. Щеше да се разправи с тях след битката, а междувременно си спестяваше раздразнението, с което го изпълваше тяхното присъствие и влиянието им върху баща му.
При все това изпитваше безпокойство относно истинските им намерения, а явно и баща му споделяше неговите подозрения. Вечери наред преди отпътуването двамата бяха обсъждали подготовката на армията, стратегията и тактиката на предстоящите действия; често присъстваше и майка му. Една нощ Шигемори освободи прислужниците, заявявайки, че иска да говори насаме със сина си. Господарката Отори също стана да си върви.
— Ти можеш да останеш — рече той. — Трябва да има свидетел на онова, което искам да кажа.
Тя коленичи, поклони се на своя съпруг, а после седна, безмълвна и невъзмутима.
Владетелят Шигемори взе меча си от стойката в дъното на стаята и го постави на земята пред Шигеру. Това бе легендарният меч змия — Джато, изкован от един от най-великите майстори на мечове в столицата; ножницата и дръжката му бяха инкрустирани с бронз и седеф. Беше дар на Отори Такеоши — героя от клана Отори — който бе получил и една от наложниците на императора с позволението да я направи своя съпруга.
— Знаеш каква е славата на този меч, нали?
— Да, татко.
— Говори се, че сам избирал своя господар… може и да е истина, няма как да го знам. Дойде при мен направо след смъртта на баща ми — той нямаше щастието да умре в битка, сражавайки се със своите врагове, както на мен може да ми се случи скоро. Спомина се от старост, заобиколен от синовете си; мечът се полагаше на мен в качеството ми на най-големия син.
Господарката Отори рече:
— Твоята мащеха искаше друго.
Баща му се усмихна горчиво.
— Нито Шоичи, нито Масахиро някога ще държат Джато. Никой от тях няма да предвожда Отори — не бива. След връщането ти от Тераяма и подвизите ти по източната граница аз си дадох сметка за техните амбиции и за ревността им, за постоянните им опити да те злепоставят в моите очи, за техните интриги и злословия. Ако падна в битка, Джато сам ще те намери. Ти трябва да го вземеш и да живееш. Какъвто и да е изходът от сражението, не бива да посягаш на своя живот, а да живееш и да подириш отмъщение. Това е моята заповед към теб като твой баща.
— А ако мечът не дойде при мен? — попита Шигеру.
— Тогава можеш да се самоубиеш, защото, ако Джато се загуби, това ще бъде краят на нашата фамилия. Родът ни ще бъде унищожен.
— Разбирам — рече Шигеру. — Ще се подчиня на волята ти — както за това, така и за всичко останало.
Баща му се усмихна отново, този път с обич.
— Твоето раждане бе чакано дълго, но аз го считам за най-щастливото събитие в живота си. Въпреки всичките ми слабости и недостатъци, бях истински благословен чрез своя син.
Шигеру се почувства окуражен от тези думи, както и от единението, постигнато с родителите му в името на общата цел. Баща му също изглеждаше поукрепнал благодарение на тяхното помирение и макар че не пропусна да се посъветва с обичайните си свещенослужители и шамани, владетелят Шигемори не допусна ненужно забавяне на заминаването, което бе насрочено за първия по-благоприятен ден.


Четвърта глава

В началото на петия месец Шигеру пое от град Хаги с близо петхилядна армия. Баща му тръгна с него. Владетелят Шигемори бе заръчал да приготвят бронята му и да доведат бойния му кон от паша. Изглежда, решението му бе вдъхнало сили и той яздеше изправен, препасал Джато.
Предишната нощ Шигеру бе отишъл при Акане, за да се сбогува с нея. Тя бе силно развълнувана, притисна се до него и се разрида, изоставяйки обичайното си самообладание. Сбогуването със съпругата му бе значително по-хладно. Почувства, че Мое го изпраща с радост и би изпитала облекчение, ако не се върне, макар че баща й и братята й щяха да се сражават редом с него и ако той загинеше, по всяка вероятност смъртта нямаше да пощади и тях. Изпита съжаление, че не оставя деца след себе си, но после си спомни, че ако претърпеше поражение, те също щяха да умрат, и с облекчение си помисли, че тази скръб щеше да му е спестена. Поне Такеши бе на сигурно място в Тераяма.
Малко преди пладне вече яздеше редом с баща си по каменния мост. Акане стоеше до гроба на своя баща сред жителите на града, които се бяха събрали, за да изпратят армията. Очите му срещнаха нейните, а на отсрещния бряг се спря, за да я погледне, както бе сторил някога.
Беше получил съобщение от Мори Кийошиге в Чигава, който му съобщаваше, че Тохан струпват войска от другата страна на границата, точно както беше очаквал. Нападението нямаше да бъде изненада. Всички знаеха, че битката е неизбежна. Хората от селата покрай пътя от Хаги копаеха дупки и издигаха защитни насипи. Пътьом към армията се присъединяваха още васали със собствени войници. Други, като Отори Ейджиро, бяха пътували на юг от хребетите и после през Прохода на белите борове, както беше известен, и се срещнаха с тях седмица по-късно на западния край на равнината Яегахара. В равнината навлизаше малка верига от хълмове, а на върха на разположения в най-източната част се издигаше дървено укрепление. Веригата извиваше към югозападния път и там Шигеру очакваше да намери васалите на Отори от юг — Янаги и Ногучи. Той прати Ирие с отряд войници да се свържат с тях и да разпънат лагер на западния бряг на малката река, която течеше на север от равнината.
Пратеници поеха и към Чигава, където Кийошиге бе получил нареждане да не се опитва да брани града, а да се оттегли към равнината, подмамвайки армията на Тохан, които щяха да попаднат в капан, обкръжени от силите на Отори. Пратениците се върнаха с Харада, който уведоми Шигеру, че по всички признаци Тохан ще тръгнат в настъпление на другия ден призори. По преценка войската им наброяваше около дванайсет хиляди, което означаваше, че превъзхождат Шигеру и неговите васали с три или четири хиляди. Но Отори разполагаха с преимуществата на терена — от пладне нататък светлината щеше да ги подпомага, а и те щяха да отбраняват собствената си земя от нашествениците.
Всички войници пешаци носеха дълги дървени копия, които сега бяха забити изправени в земята в гъсти редове на палисада, за да забавят нападението и да предоставят укритие за стрелците с лъкове. След залез-слънце във въздуха се заизвива дим от стотици малки огньове. Шумът от хора и коне заглуши вечерните трели на птиците, но с падането на нощта войниците успяха да грабнат няколко часа сън; откъм планината се разнасяше зов на кукумявки. Звездите бяха ярки, но нямаше луна; призори от реката се издигна мъгла и когато денят настъпи, небето вече бе затулено с облаци.
Ирие се върна, докато Шигеру ядеше, и му съобщи, че Китано е заел позиции в далечния източен край на равнината, скривайки хората си по склоновете на залесен хълм, а Ногучи е разположил воините си до него в западна посока, покривайки пътя на юг. Янаги и синовете му бяха между Ногучи и Отори Ейджиро, който бе в полезрението на главните сили на Шигеру. Шигеру остана в центъра и изпрати баща си с Ирие на източния фланг в укритието на дървеното укрепление.
Хората бяха готови — зад гората от копия и покрай бреговете на реката се бяха строили войници пешаци и стрелци с лъкове; ездачите, чиито коне бяха напрегнати и потънали в пот в тихата топла утрин, бяха извадили мечове; знаменосците бяха вдигнали високо флаговете с гербовете; чаплата на Отори — бяла на тъмносин фон — се виждаше отвсякъде, заедно с фамилните гербове на васалите — двата еднакви шарана на Ногучи, кестеновия лист на Китано, галопиращия кон на Мори, върбовите листа на Янаги, прасковения цвят на Мийоши. Тук-там проблясваха алените и златните багри върху украсените брони и увенчаните с древните лунни сърпове, еленски рога или звезди шлемове, лъскаха стоманени мечове, ножове и върхове на копия. Току-що поникналата трева бе яркозелена, осеяна с бели, розови и бледосини цветя.
Шигеру усети как сърцето му се изпълва с гордост и увереност. Не можеше да си представи, че тази великолепна армия може да претърпи поражение. Даже напротив — бе настъпил денят, когато Отори щяха да разгромят Тохан веднъж завинаги и да ги изтласкат обратно в Инуяма.
В далечния край на равнината облак прах оповести приближаването на конници и скоро Кийошиге, Мийоши Кахей и повечето от хората им препуснаха нагоре към преградите от копия. Те вече бяха вкусили от битката — Тохан бяха превзели Чигава и макар че Кийошиге бе отстъпил незабавно според плана, нападението бе тъй бързо и брутално, че им се бе наложило да си проправят път с бой.
— Градът е в пламъци — обяви Кийошиге. — Мнозина от жителите са убити. Тохан ни следват по петите.
Лицето му бе мрачно под слоя прах и кръв.
— Ще спечелим тази битка — рече той на Шигеру, — но тя няма да е нито лека, нито кратка.
Двамата бързешком си стиснаха ръцете и обърнаха конете си на изток, тъй като в същия миг въздухът бе разсечен от пронизителния зов на бойните раковини и пълчищата на Тохан нахлуха в забулената в прах равнина. Беше около часа на коня. Слънцето бе пробило през облаците и грееше от североизточния край на небето, затруднявайки видимостта към войските на Китано и Ногучи. Тъй като Тохан минаваха пред тяхната позиция, Шигеру очакваше атаката от стрели всеки миг. На северозапад виждаше хората на Ирие, които се готвеха да изсипят своите стрели върху десния фланг на конницата на Тохан.
— Защо закъсняват? — попита той Кийошиге. — Вече трябва да нападат. Препусни до Ногучи и му кажи да атакуват незабавно.
Кийошиге пришпори Камоме — своя сив кон с черна грива — и се устреми в галоп през равнината на юг. Конниците на Тохан все още бяха извън обсега на лъковете. Стрелата, която уцели Камоме в гърдите, не можеше да е пусната от някого от тях. Долетя откъм стрелците на Ногучи и бе последвана от още няколко. Конят рухна на земята. Шигеру видя как Кийошиге скочи от гърба му, приземи се на едно коляно и се подпря, преди да се изправи отново с меч в ръка. Не му се удаде възможност да го използва. Връхлетя го втори залп от стрели, мощен като вълна в бурно море, и го завлече. Докато се мъчеше да се изправи на крака, един от хората на Ногучи се втурна напред, отсече главата му с единствен удар, вдигна я за кока на темето и я показа на войниците зад себе си. Грозен рев се изтръгна от гърлата им и хората на Ногучи се понесоха напред, стъпквайки обезглавеното тяло и умиращия кон, но не надолу по склона към атакуващите сили на Тохан, а нагоре по страничната част на равнината, обхождайки главната част от армията на Шигеру, изтиквайки ги към северния хребет, при което преградата от колове вече беше ненужна.
Шигеру нямаше време да се съсредоточи върху каквото и да е — нито върху осъзнаването на предателството, нито върху скръбта от смъртта на Кийошиге — и преди да се усети, вече се биеше на живот и смърт срещу собствените си събратя, отчаян и озлобен от тяхното предателство. По-късно в съзнанието му се бяха запечатали картини, които никога нямаше да се заличат — главата на Кийошиге, отсечена от тялото му и все пак някак жива, с широко отворени от потрес очи; съкрушителният момент, в който трябваше да повярва на онова, което се разиграваше пред погледа му, и да осъзнае, че е предаден; първият човек, когото уби несъзнателно, принуден да се отбранява; гербът на Ногучи; после замяната на собствения му потрес с гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си, кръвожадна ярост, в която всички емоции го напуснаха с изключение на желанието да изтреби цялата предателска орда със собствените си ръце.
Войниците пешаци бяха изоставили бойния си ред, пометени от конницата на Тохан пред тях и стрелците на Ногучи отстрани. Шигеру за пореден път поведе своите конници срещу Тохан, но всеки път, когато се отправяха обратно към хълма, онези, които го следваха, бяха по-малко на брой. Беше видял баща си и Ирие да се сражават вляво от него. Воините на Китано, които очакваше като подкрепление от юг, изглежда, бяха изчезнали. Нима вече бяха отстъпили? Докато напразно оглеждаше флаговете за кестеновия лист, видя как Ирие пое в атака по десния фланг на Тохан; когато обърна Карасу, за да го пришпори в битката, зърна Ейджиро и редом с него най-големия му син Данджо. Яздеха напред заедно, проправяйки просека между пешаците, принуждавайки ги да отстъпят леко, но после Ейджиро бе пронизан отстрани с копие и съборен от коня си. Данджо изрева яростно, намушка мъжа, който бе убил баща му, и почти в същия миг един връхлетял го конник разсече черепа му.
Шигеру продължаваше да се сражава, обладан от същата сляпа ярост. Върху бойното поле сякаш се спускаше мъгла, замъгляваше зрението и притъпяваше слуха. Той смътно долавяше писъците на хора, цвиленето на коне, свистенето и тракането, предхождащи следващия смъртоносен облак стрели, виковете и стенанията, съпътстващи тежките усилия в кървавата сеч, но той самият бе откъснат от всичко това, все едно се виждаше насън. Суматохата бе тъй голяма, че бе почти невъзможно да различи собствените си хора от Тохан. Флаговете падаха в прахта; гербовете върху наметките бяха зацапани с кръв. Шигеру и шепа воини бяха изтикани по течението на малък поток. Той видя как другарите му рухват един след друг около него, но всеки от тях преди това бе посякъл двама от Тохан. Шигеру се озова пред двама вражески войници — единият пешак, другият все още на седлото. И тримата бяха грохнали. Той парира ударите на ездача, като придвижи Карасу близо до другия кон, който залитна, и в този миг Шигеру нанесе бърз удар с меча си. Видя как кръвта на противника му рукна и разбра, че го е обезвредил поне за кратко; обърна се, за да отбие ударите на пешака отдясно, и успя да го убие точно когато другият заби острието си във врата на Карасу. Конят потръпна и политна на една страна, блъскайки другото животно, което падна, хвърляйки своя умиращ ездач. Карасу се препъна, метна Шигеру върху врага му и рухна отгоре му, притискайки го към земята.
Вероятно падането го бе зашеметило, защото, когато успя да се измъкне изпод тялото на коня, забеляза, че слънцето се е придвижило на запад и започва да захожда зад планината. Главната атака на битката бе минала през него като тайфун и бе отшумяла — малката долина, където тялото на Карасу бе заприщило потока, бе безлюдна, ако не се смятаха труповете, които лежаха на странни камари — Отори редом с Тохан — все по-многобройни в посока към равнината.
Разбити сме. Болката от поражението, яростта и скръбта по загиналите бе твърде голяма, за да се спира на нея за повече от миг. Насочи съзнанието си към смъртта, мислейки с охота за освобождението, което щеше да му донесе. Стори му се, че в далечината вижда войниците на Тохан, които крачеха между мъртвите и отсичаха главите им, за да ги изложат за оглед пред Садаму. Ще получи и моята, помисли си Шигеру, а коремът му се сгърчи от ярост и ненавист, но аз не бива да позволя да ме пленят. Спомни си думите на баща си… сигурно вече бе мъртъв, а Джато — загубен. Щеше да си разпори корема — единственият начин да облекчи болката си, тъй като никакво физическо страдание не можеше да бъде по-мъчително от онова, което изпитваше в момента.
Вървя известно време нагоре покрай потока и стигна до самия извор, който бликаше от една празнина в черните скали. Около него растяха папрат и камбанки, чиито бели цветчета се полюшваха на последните отблясъци на светлината. В скалите над извора имаше малко светилище, изградено от валчести камъни и покрито с единствена плоча; друг плосък камък служеше за перваз за приношения. Той свали шлема си и осъзна, че от скалпа му блика кръв. Коленичи до извора, пи жадно, после уми главата, лицето и ръцете си. Постави меча си на перваза на светилището, помоли се за кратко на божеството на планината, изрече името на Просветления и измъкна кинжала от пояса си. Разхлаби бронята си и коленичи на тревата, отвори кесията, която висеше на кръста му, и извади малка стъкленица с парфюм, с който намаза косите и брадата си, за да почете главата си, когато бъде изложена пред погледа на Ийда Садаму.
— Владетелю Шигеру! — извика го някой по име.
Шигеру вече бе поел на своето пътуване към смъртта и не обърна внимание. Познаваше гласа, но не си направи труда да го свърже с притежателя му — вече никой от живите не можеше да му повлияе.
— Владетелю Шигеру!
Той вдигна поглед и видя Ирие Масахиде, който с мъка се движеше към него покрай потока. Лицето му бе прежълтяло; бронята му отстрани бе разсечена и той притискаше с ръка мястото, от което бликаше кръв.
Донесъл ми е Джато!, помисли си Шигеру с дълбока тъга, тъй като вече не искаше да живее.
Ирие заговори на пресекулки.
— Баща ти е мъртъв. Поражението е пълно. Ногучи ни предадоха.
— А мечът на баща ми?
— Изчезна, когато той рухна.
— Значи мога да си отнема живота — рече Шигеру с облекчение.
— Нека ти помогна — каза Ирие. — Къде ти е мечът? Моят се строши.
— Оставих го върху перваза на светилището. Побързай, не бива да допусна да ме пленят.
Но когато Ирие се пресегна, за да вземе меча, краката му поддадоха и той политна напред. Шигеру подхвана по-възрастния мъж и видя, че той умира. Острието, разсякло бронята му, бе проникнало дълбоко в корема му. Само стегнатата ризница му бе помогнала да издържи дотук.
— Прости ми — прошепна Ирие, като с мъка си поемаше дъх. — Дори аз те разочаровах.
От устата му бликна кръв. Лицето му се сгърчи и за момент тялото му се изви в дъга. После животът в очите му угасна и крайниците му се отпуснаха в дългия сън на смъртта.
Шигеру бе дълбоко трогнат от решимостта на своя дългогодишен учител и приятел да го намери в агонията на последните си мигове, но случилото се само засили съзнанието му за пълното поражение и за самотата, която го обгръщаше. Джато бе изчезнал, вече имаше потвърждение. Той изми лицето на Ирие и затвори очите му, но преди да успее да коленичи и отново да вземе кинжала си, някакво блещукане, което долови с крайчеца на окото си, го накара да се обърне, грабвайки ножа си, без да е сигурен дали да го забие незабавно в корема си, или първо да се разправи с тази нова заплаха. Чувстваше мъчителна умора — не искаше да се бие, да изтръгне отнякъде още сила за живот; желаеше да умре, но нямаше да позволи да попадне в плен.
— Владетелю Отори.
Друг глас от миналото, който не можеше да определи. Гаснещият здрач затрептя по някакъв смътно познат начин за пропитото му от безнадеждност съзнание. Откъслечен спомен от друг отрязък от живота му, за друга светлина, зеленееща сред гората и падащия дъжд…
Пред него изникна лисичият дух с Джато в ръка. Същото бледо, подвижно лице, същата невзрачна, слаба фигура, черните непроницаеми очи, от които не убягва нищо.
— Владетелю Отори!
Мъжът, който бе казал, че го наричат Лисугера, му поднесе меча с две ръце, като го поддържаше съвсем леко, защото всеки натиск върху острието тутакси щеше да среже кожата. Ножницата липсваше, но бронзовите и седефени инкрустации блестяха върху дръжката. Шигеру пое оръжието с неохота и благоговение, поклони се на своя покровител и щом хвана меча, тутакси почувства мощта му.
Към него се устреми живот, изпълнен с непоносима болка и невъзможни изисквания.
— Не се самоубивай! — чий беше този глас — на мъжа, на мъртвия му баща или на меча? — Живей и постигни отмъщение!
Почувства как лицето му се променя, когато устните му се размърдаха. Очите му се изпълниха със сълзи и той се усмихна.
Откачи празната ножница на Ирие от пояса на воина и мушна в нея острието на Джато. После взе своя меч от перваза на светилището и го протегна към Лисугера.
— Ще приемеш ли този в замяна?
— Аз не съм воин. Нямам нужда от меч.
— Притежаваш смелостта на воин — отвърна Шигеру — и кланът Отори, ако изобщо оцелее, ще ти е задължен завинаги.
— Да се махаме оттук — отвърна другият с лека усмивка, сякаш думите на Шигеру по някакъв начин го бяха поласкали. — Смъкни си бронята и я остави тук.
— Сигурно си мислиш, че трябва да си отнема живота — рече Шигеру, след като се подчини. — Ще ми се да можех, все още ми се иска да го сторя. Но последната заръка на баща ми към мен бе да живея… ако Джато — неговият меч — се върне при мен.
— На мен ми е все едно. Изобщо не знам защо ти помагам. Повярвай, не ми е в стила. Хайде да тръгваме.
Лисугера бе оставил меча на Шигеру обратно на плоския камък, но когато се обърнаха към планината, от ниското се разнесоха викове и тропот на нозе и скоро след това пред тях изникнаха неколцина мъже, върху чиито наметки ясно личеше тройният дъбов лист.
— Все пак може да ми потрябва — измърмори Лисугера, грабна меча и го измъкна от ножницата.
В същото време Джато оживя в десницата на Шигеру. Той беше държал меча и по-рано, но сега за първи път се сражаваше с него. Обзе го странна увереност, че чувството му е познато.
Разполагаха с преимуществото, което им предлагаше склонът, но и двамата нямаха никаква защита, докато хората на Тохан бяха с брони и шлемове; трима от тях бяха въоръжени с мечове, а двама — с копия със закривени остриета. Шигеру усети как силите му се възвръщат, все едно Джато му бе влял нов живот. Той парира удара на стоящия по-близо противник и с бързината на змия отстъпи встрани, подлъгвайки другия да политне напред; Джато изсвистя във въздуха и се плъзна под шлема в долната част на врата, разсичайки гръбначния стълб. Отдолу последва мушкане с копие, но Лисугера бе станал невидим и сега се появи отново зад воина, стовари върху му дългия меч и го разсече на две половини. Вече ненужно, копието тупна на земята.
Може би хората на Тохан се бяха досетили с кого се бият и надеждата за голямо възнаграждение ги подтикваше към действие, но след като двама от другарите им намериха смъртта си тъй бързо, вторият копиеносец отстъпи надолу по хълма, явно предпочитайки да си запази живота, след като битката вече бе приключила. Но той закрещя за помощ. Шигеру си даваше сметка, че всеки миг другите могат да се появят и да се втурнат нагоре по склона — ако искаше да не допусне да бъде пленен, трябваше да убие останалите и да избяга веднага, но знаеше, че силите му свършват, а се биеше с двамата едновременно; Джато се стрелкаше из въздуха като налитаща усойница. Помисли, че Лисугера го е изоставил, после осъзна, че мъжът се бие редом с него… заедно с някакъв трети, странно подобен по външност. В мига, в който противниците им се разсеяха, Лисугера стовари меч върху десницата на единия и я отсече от рамото. Джато намери гърлото на другия и се заби дълбоко в шията му.
— Ха! — възкликна Лисугера с известно задоволство, впери поглед в труповете и после в острието на меча, преди да го прибере обратно в ножницата. — Добро оръжие. Може би все пак ще го задържа.
— Ти го спечели два пъти… — започна Шигеру, но другият го прекъсна.
— Изразяваш се много изискано, владетелю Отори, но при цялото ми уважение сега нямаме време за това. Сигурно знаеш, че цялата армия на Тохан те издирва. Садаму е предложил възнаграждение за всяка глава на Отори, а най-голямото е за твоята. Аз те открих първи и не възнамерявам да позволя на някой друг да те пипне.
— Не си ми дал меча на баща ми, за да предадеш и двама ни на Садаму?
— Не, ако исках да те убия, щях вече да съм го сторил, преди да си се усетил. Опитвам се да ти помогна.
— Защо?
— Мисля, че можем да го обсъдим по-късно, когато стигнем там, където искаш да отидеш.
— Изглежда, трябва да живея — рече Шигеру, хвърляйки бърз поглед към мястото, което смяташе, че ще е сцената на смъртта му. — В такъв случай трябва да се върна в Хаги колкото се може по-скоро и да спася каквото мога от клана и от Средната провинция.
— Тогава отиваме в Хаги — рече Лисугера и пое бързо по склона в тъмнината на гората.
Последните звуци от бойното поле заглъхнаха, докато двамата потъваха в дебрите на гората. Беше почти мрак и първите звезди вече се бяха появили — Голямата мечка бе увиснала в североизточния край на небето като зловещо предзнаменование. Изкрещя лисица и по врата на Шигеру полазиха тръпки. Спомни си как бе следвал този мъж по-рано, още като момче, преди да е убил и един човек, когато цялото му бъдеще изглеждаше изпълнено с надежда… После неговият свят бе разтърсен… от сблъсъка с една свръхестествена реалност. Сега светът му отново се люлееше… не знаеше дали щеше да му е по силите му да възстанови равновесието му, или той щеше да рухне и да запрати в забрава и него, и всичко, което бе имало някаква стойност в живота му.
Отново прозвуча крясък на лисица. По това време на годината тя ловуваше, за да храни малките си — в равнината долу я очакваше невиждано угощение. Той потръпна при мисълта за гледката, която щеше да разкрие зората, и гарваните, пируващи с трупове.


Пета глава

Вървяха през по-голямата част от нощта, като през цялото време се изкачваха през дивата планинска местност, която лежеше на запад от Яегахара. През повечето време Шигеру се движеше като в несвяст, раната на главата го болеше, съзнанието и тялото му бяха отвъд предела на изтощението. В един момент съжаляваше горчиво за действията, довели до този разгром, в следващия проклинаше онези, които го бяха предали, и се сбогуваше с мъртвите, крачещи редом с него. Пред очите му минаваха картини от битката, лишени от всякакъв смисъл. Кой от армията му бе оцелял? Някой щеше ли да се върне в Средната провинция?
Спряха да отдъхнат за кратко на върха на прохода. Беше тъй студено, че по черните скали на планината се бяха задържали ивици сняг, които сега блестяха призрачно-бели на светлината призори. Шигеру обаче не чувстваше студ. Той се унесе в лек трескав сън и се събуди потънал в пот, със сковани от ужас гърди.
Лисугера се надвеси над него. Денят бе настъпил и първите слънчеви лъчи докосваха върховете около тях, обагряйки снега в златисто и розово.
— Трябва да тръгваме — върху лицето му премина сянка на загриженост. — Ти гориш. Можеш ли да ходиш?
— Разбира се.
Шигеру се изправи на крака и леко се олюля, когато кръвта се оттече от главата му. Раната му пулсираше. Той отиде до снега, гребна няколко шепи и разтърка скалпа и врата си. Сгърчи лице в болезнена гримаса, когато засегна повърхността на раната, и натъпка чист сняг в пресъхналата си уста. Пое дълбоко дъх няколко пъти в едно от упражненията, които бе научил в Тераяма, вперил поглед в несекващата зеленина на гората под тях.
— Да тръгваме.
Лисугера пое напред първи. Двамата се изкатериха по големите камъни и започнаха да се спускат. Онова, по което вървяха, трудно можеше да се нарече пътека, по-скоро бе лисича диря. Често се налагаше да се придвижват на четири крака през гъсталака, все едно минаваха през тунел под земята. От време на време Лисугера се обръщаше, сякаш искаше да предложи кратка почивка, но всеки път Шигеру даваше знак да продължат.
Не си спомняше много от това пътуване, тъй като ту изгаряше в треска, ту трепереше от студ, а към пулсирането в главата и болката в дробовете след втория ден се прибавиха разранените нозе и постоянната жажда. В подножието на първия хребет бе разположена малка долина, облагородена от няколко оризища и зеленчукови градини. Отне им само половин ден, за да я пресекат, а по пътя един земеделец им даде малко ранни зеленчуци и млади моркови. Той, изглежда, познаваше Лисугера, знаеха го и другите селяни, които работеха по нивите, но Шигеру никога не се бе озовавал в тази долина, дори не знаеше, че съществува, а в беглеца с хлътналите очи те със сигурност не разпознаваха наследника — понастоящем вече и главата на клана. В срещуположния край на долината видя още един планински хребет — по-стръмен и по-висок от онзи, който току-що бяха прехвърлили, а след него имаше още един. Той си наложи да не мисли за следващото изкачване и за онова, което щеше да дойде след него, а да се съсредоточи върху ходенето — местеше единия крак, после другия, крепен единствено от силата на волята си.
Хапнаха вървешком — храната върна слюнката в устата му и той се почувства малко по-добре. По някое време след пладне започнаха да се изкачват отново — нивята около тях бяха разположени терасовидно по стръмния склон — малки отрязъци земя от каменистата почва. Слънцето изчезна рано зад планината и те навлязоха бързо в дълбоката сянка на източния склон. Шигеру хвърли поглед назад към противоположния край, все още окъпан от светлина и топлина. Между бамбуковите горички и обработваемите площи нямаше никакви постройки. Той се запита защо селяните не си бяха построили жилища на този склон, за да се възползват от повечето часове слънце — несъмнено поради някаква стара традиция или суеверие.
Изкатериха се малко по-нависоко и заобиколиха една скална издатина. В този момент той си даде сметка, че жителите тук си имаха по-важни неща от следобедната топлина. Между камъните и предната част на скалата беше издигната масивна дървена порта; сега стоеше отворена, но веднъж залостена, тя откъсваше мястото от външния свят. Минаха през входа, Лисугера поздрави пазачите, които седяха до нея — силни млади хора, които изглеждаха повече като воини, отколкото като земеделци — и Шигеру се озова в нещо подобно на селце, само дето нямаше дървени постройки. Скалата бе издълбана и тези селяни живееха в пещери. Пещерите бяха около десетина, всяка с дървена врата и капаци, които бяха отворени в този топъл следобед в началото на лятото. Имаше дори светилище, което се познаваше по яркочервения цвят на портата с форма на стойка за кацане на птици. Отвън седяха жени и приготвяха храна, миеха зеленчуци във водата от извора, която по канали стигаше до няколко водоема. Лисугера отиде при един от тях и донесе вода в бамбуков черпак. Шигеру изплакна устата и ръцете си и после пи жадно. Водата беше студена и мека от варовика.
— Какво е това място?
— Някъде, където можеш да се скриеш и да отдъхнеш няколко дни.
— Нямам намерение да почивам — отвърна Шигеру. — Трябва да стигна до Хаги колкото се може по-скоро.
— Ще говорим за това по-късно. Влез вътре, ще хапнем нещо и после ще поспим — Лисугера видя нетърпеливото изражение на Шигеру и се засмя. — Ти може и да нямаш нужда от почивка, но аз имам!
Всъщност той не проявяваше никакви признаци на умора и Шигеру бе сигурен, че при нужда другият може да изкара още цяла седмица без сън. Даде си сметка, че треската за момента бе стихнала — вече мислеше по-ясно. Запита се дали сега бе затворник, щяха ли да го пуснат да мине покрай стражите, или щяха да го държат тук, докато хората на Садаму пристигнат за него — вероятно Племето щяха да поискат огромно възнаграждение в замяна — нямаше никакви съмнения за това. Лисугера не беше дух, а човек с удивителните способности на Племето, които му бе описал неговият баща.
Беше ужасе`н и в същото време очарован — от разговора с баща си, когато бе научил за съществуването на своя по-голям брат, той бе съхранил някъде в съзнанието си идеята, че един ден ще научи повече за Племето и за изгубения син на баща си. Имаше нещо предопределено в тази среща — мъжът дори му бе донесъл Джато. Той впери поглед в Лисугера… нима бе възможно да е той?
От тъмната вътрешност на пещерата излезе една жена, спря на прага и ги поздрави свойски.
— Какво те води насам, Кенджи?
— Просто придружавам своя спътник до дома му — той не спомена кой е спътникът му.
— Добре дошъл — обърна се тя небрежно към Шигеру. — Какво се е случило с главата му?
Плъзна поглед по Шигеру и той почувства как тя го оглежда изпитателно, до най-малката подробност; разбира се, мечът му не й убягна.
— Просто злополука — отвърна Лисугера, чието име явно бе Кенджи.
— Порязал си се, докато си се бръснал, тъй ли? — рече тя, погледна първо Джато, после дългия меч на Кенджи и повдигна вежди.
Кенджи поклати леко глава.
— Ще ни нагостиш ли с нещо? — попита той. — Не сме яли от три дни.
— Нищо чудно, че и двамата изглеждате полумъртви. Има яйца и ориз, папратови кълнове, гъби.
— Доволно. Но първо донеси чай.
— И вино?
— Добра идея — изсумтя Кенджи. — А като стана дума за бръснене, донеси гореща вода и остър нож — после се обърна към Шигеру. — Ще ти обръснем брадата и ще ти намерим някакви други дрехи. Всеки ще познае по чертите ти, че си Отори, но така поне няма да е видно от пръв поглед.
Двамата седнаха на пети отвън пред пещерата. Няколко кокошки чоплеха в прахта, отнякъде изникнаха две дечица, които ги зяпнаха заинтригувани и останаха там, докато накрая Кенджи нещо ги закачи, те се изкискаха и побягнаха. Жената се върна с купа гореща вода и Шигеру изми лицето си в нея, след което позволи на Лисугера да обръсне малката му брада с ножа, който бе невероятно остър. Когато приключиха, жената донесе парцали — остатъци от някогашни дрехи — да си избършат ръцете и лицето, преди да влязат в пещерата.
Вътре бе тъмно и опушено, но имаше повдигната част за спане и седене, а сламената рогозка бе сравнително чиста. Жената поднесе купички чай — беше пресен и с изненадващо високо качество за подобно малко и уединено селце — но, естествено, това не бе обикновено място, помисли си Шигеру, докато отпиваше от димящата течност, признателен за чая, но изпълнен с опасения за положението си. Успокояваше се от факта, че все още разполагаше с оръжията си. Докато бяха при него, можеше да се отбранява или да си отнеме живота.
Внезапно Кенджи попита:
— На колко години си?
Говореше му твърде свойски, което изненада Шигеру — никой не се бе обръщал към него по този начин, дори Кийошиге. Не мисли за Кийошиге сега!
— Тази година станах на осемнайсет. А Кийошиге — на седемнайсет.
— Очевидно обучението на Мацуда е дало своите резултати.
— Значи си спомняш предишната ни среща?
— За щастие, както се оказва. Знаех на кого да връча меча.
Горещият чай и пламтящият огън сгряха Шигеру и по челото и под мишниците му отново изби пот.
— Баща ми ли ти го даде? Видя ли го как умира?
— Да. Сражава се смело до последно, но битката бе неравна и той бе обграден.
— Кой го уби?
— Не знам как се казва — един от воините на Ийда.
Колко странно, ако този човек наистина бе син на Шигемори.
— А ти на колко си?
— Двайсет и шест.
Шигеру изчисли наум — другият бе твърде млад, за да е син на Шигемори, и твърде възрастен, за да му е внук… е, би било прекалено голямо съвпадение.
— И се казваш Кенджи?
— Муто Кенджи. Семейството ми е от Ямагата.
Шигеру усети, че треската отново го връхлита, избистряйки по странен начин мислите му.
— И една от тях е Муто Шизука? — попита той с безизразно лице.
— Тя ми е племенница — дъщеря на по-големия ми брат. Мисля, че си се запознал с нея миналата година.
— Знаеш, че е така. Предполагам, че знаеш всичко за онези срещи, както и Ийда Садаму — Шигеру премести ръка към дръжката на меча си. — Каква игра играеш?
— Какво те кара да смяташ, че играя игра?
Жената се върна с храна и вино, а Шигеру не искаше да продължи разговора пред нея.
— С мен си в безопасност, кълна се — рече Кенджи с привидна искреност. — Яж. Пий.
Изгладнелият няма задръжки — щом усети мириса на храната, Шигеру вече не можеше да й устои. Каквото и да му предстоеше, щеше да го посрещне по-добре с пълен стомах. Пийна и вино, пестеливо, като наблюдаваше внимателно Кенджи, надявайки се, че другият може да си развърже езика, но макар че изпи двойно повече от Шигеру, виното сякаш не му подейства особено, освен че зачерви иначе бледото му лице. Когато приключиха, жената отнесе съдовете и се върна, за да попита:
— Сега ще си починете ли? Да ви разпъна ли постелите?
— Кое е божеството на светилището? — попита Шигеру.
— Хачиман — отвърна тя. — Божеството на войната.
— Бих искал да се прочетат сутри за мъртвите — продължи Шигеру. — И преди да легна, да се пречистя от оскверняването.
— Ще отида да кажа на свещеника — рече тя тихо.
— Не е нужно да идваш с мен — заяви Шигеру на Кенджи. — Сигурно искаш да поспиш.
— Сънят може да почака — отвърна другият.
— Би било лицемерно да се молиш за душите на хората, които ти и Племето предадохте!
— Не съм предавал никого — отвърна Кенджи невъзмутимо. — Знаех, че Ногучи ще ти измени, но не съм го подтиквал към това. Ийда Садаму го стори, като му направи предложение, което никой разумен човек няма да откаже. Ийда бе тласнат към подобна щедрост от страх, че Отори и Сейшуу могат да сключат съюз помежду си.
— За което го е уведомила твоята племенница, след като се закле, че няма да го направи! Тя е била, убеден съм!
— Не можеш да се възмущаваш от това, че хората постъпват съобразно природата си. А в този случай го сториха всички. Трябва да се ядосваш на себе си, че не си разпознал тази природа. Ето в какво Садаму е толкова добър — затова надделя над теб и над всички останали. Ще ви превъзхожда и занапред.
Шигеру овладя гнева си с видимо усилие, докато го втрисаше отново, което възобнови пулсирането във вените му.
— Ако не се науча да правя същото?
— Е, все още не си престарял. Има някаква надежда да успееш.
— А междувременно трябва да се помоля за мъртвите — рече Шигеру.
Той извървя неколкостотинте крачки до светилището. Вътре бе запален тамян и след като влезе през портичката, той остави димът да го облъхне, като вдишваше тежкия аромат.
Свещеникът го посрещна при входа на пещерата. Беше облечен в ритуални роби — червена и бяла — носеше малка черна шапчица и пръчка, увенчана със сламени ленти, но въпреки религиозните си одежди притежаваше същия вид на воин, подобно на стражите при портата. Шигеру го последва в сумрака на вътрешността. Няколко лампи горяха с пушек пред статуята на божеството. Шигеру коленичи, свали Джато от пояса си и безмълвно го посвети на Хачиман. Започна да се моли. Племето поддържат светилище, помисли си той с трескава логика. Те също трябва да почитат боговете и мъртвите.
— Как е името на покойника? — попита тихо свещеникът.
— Не един, а мнозина — отвърна Шигеру. — Нека се знаят просто като воини от клана Отори. — Колко са, запита се той. Четири хиляди? Пет хиляди? Потръпна отново, обзет от искрено съжаление, че не е един от тях. Припяването започна — от лютия дим очите му засмъдяха и плувнаха в сълзи, които рукнаха и се затъркаляха свободно по страните и по току-що обръснатата му брада.
Когато церемонията свърши и той се изправи, изведнъж си даде сметка колко хора бяха влезли в пещерата безмълвно, бяха коленичили или стояха прави със сведени глави около него. Мислеше си, че не знаят кой е, но бе очевидно, че изпитват някакво съчувствие към мъката му, че го възприемат като самотен воин, вече без господар, който скърби за смъртта на другари и приятели.
Не си помисли, че е престорено — в противен случай бе твърде изкусно и жестоко — и беше трогнат и озадачен, тъй като си даде сметка, че характерът и обичаите на Племето притежаваха повече дълбочина и изтънченост, отколкото можеше да се предположи първоначално, съдейки по техните роли на шпиони и убийци.
Отправи се обратно към пещерата, която им бяха предоставили. Кенджи вървеше на няколко крачки след него.
— Беше хубаво толкова хора да се помолят заедно с мен — рече Шигеру. — Моля те, благодари им от мое име. Но защо го сториха?
— В известен смисъл те са Отори — отвърна Кенджи. — Техният дом е Средната провинция. Вече са научили за битката. Според сведенията загубите са много тежки, може би някои от загиналите са били приятели, дори роднини. Още никой не знае.
— Но те на кого дължат преданост? Чия земя е това? На кого плащат данъци?
— Интересни въпроси — отбеляза Кенджи невъзмутимо, прозя се и смени темата. — Теб Мацуда може да те е обучил да оцеляваш без сън безкрайно, но сега аз имам нужда да поспя. Между другото, как ти е главата? Мога да ти приготвя същата отвара, която ти бях дал преди време за Мацуда.
Шигеру отказа. Използваха нужника в срещуположния край на селцето, където отпадъците можеха да се хвърлят направо върху разположените отдолу оризища. Щом се върнаха в пещерата, той свали връхните си дрехи и се мушна под конопените завивки, оставяйки оръжията си под дюшека. Миришеше на дим и на някаква билка, която не можа да разпознае. Заспа почти веднага, но се събуди пламнал и умиращ от жажда. Беше светло — той реши, че вероятно вече е утрин, бе обладан от ужасно чувство за неотложност и взе да става, като преди това затърси опипом меча си.
Кенджи се събуди тутакси и изстена.
— Хайде, заспивай.
— Трябва да тръгваме — отвърна Шигеру. — Сигурно отдавна се е съмнало.
— Не, ще се стъмни след час. Ти почти не си спал.
Той викна жената, която пристигна след малко с вода и чаша чай от върбови кори, какъвто Лисугера бе дал на Шигеру при първата им среща.
— Хайде, изпий го — подкани го Кенджи с раздразнение. — Така и двамата ще можем да поспим.
Шигеру изгълта жадно водата и нейната сладка хладина угаси огъня в пресъхналите му уста и гърло. После изпи чая, вече по-бавно. Върбовите кори притъпиха болката и за известно време потиснаха треската. Когато се събуди отново, беше тъмно. Чуваше дълбокото дишане на другите, потънали в дълбок сън. Имаше нужда да се облекчи и понечи да се изправи, но краката му отказаха да му се подчинят, омекнаха под него и той политна напред.
Чу как Кенджи се събуди и се опита да се извини, беше сигурен, че жената е Чийо — някогашната прислужница на майка му — и започна да й обяснява нещо, но почти веднага забрави какво е искал да каже. Жената донесе едно гърне и му каза да се облекчи в него, точно както бе правила Чийо в детството му. После донесе парцали, накиснати в студена вода, и двамата с Кенджи се редуваха да охлаждат тялото му, докато от него се лееше пот. По-късно треската отново премина в силно треперене; тя легна до него, за да го стопли с тялото си. Той се унесе, после се събуди, помисли, че е с Акане и се намира в къщата под боровете в Хаги преди битката, преди поражението.
Двамата нямаше да го оставят да умре. Треската бе силна, но кратка и отшумя, щом раната на главата започна да заздравява. Два дни по-късно Шигеру взе да се съвзема, обзет от неистово желание да се завърне в Хаги, но вече по-разумен и способен да приеме, че преди да продължи пътуването си, трябва да възстанови силите си.
Жената, чието име така и не разбра — Кенджи се обръщаше към нея свойски със „сестро“, но той наричаше така всяка жена на неговите години или малко по-възрастна от него — прекарваше деня, заета с домакинстване, и ръцете й винаги бяха заети с нещо. В немощта, която го бе обзела след треската, Шигеру я наблюдаваше, очарован от нейната сръчност и от пестеливостта на ежедневния й живот. Тя му разказа малко за организацията на селцето — жителите му бяха членове на три рода, които, за разлика от най-нисшата класа на селяните, имаха фамилни имена — Курода, Имаи и Муто. Повечето решения се взимаха общо, но старейшината винаги бе от рода Муто — роднина на Кенджи. На изток щеше да бъде Кикута, но в Средната провинция водещата фамилия беше Муто.
Кикута… името му беше познато. Със сигурност баща му бе споменал, че жената, в която е бил влюбен… или от която е бил омагьосан… е била със същата фамилия. Разговорът изникна ясно в съзнанието му — всички скърби и разочарования в живота на баща му.
— Ако старейшината се спомине, без да има порасли синове, начело застава неговата жена или дъщеря — добави тя. — Мога да говоря свободно с теб, макар че не си един от нас, след като си стар приятел на Кенджи.
— Едва ли можем да се наречем стари приятели. Той ли ти го каза?
— Не с толкова много думи. Аз просто реших така. От начина, по който се грижеше за теб. Той обикновено не е толкова грижовен, повярвай ми. Изненада ме. Знае много за растения и билки, но не ги използва често за лечение, ако разбираш какво имам предвид — Шигеру се втренчи в нея и тя се засмя. — Сигурно е някаква връзка помежду ви от предишен живот.
Не беше кой знае колко задоволително обяснение, но друго явно нямаше. Шигеру не искаше да се разприказва пред жената… нито пък в селото. Не желаеше да разберат кой е, а подозираше, че някои от тях притежават свръхестествените способности, за които бе чувал и които вече бе виждал у Муто Кенджи. Но когато седмица по-късно двамата отново поеха на път, имаха повече възможност за разговор.
Нощта преди да тръгнат Шигеру даде дрехите, които бе носил по време на битката, на жената, която обеща да ги изпере и поправи, след което да ги дари на светилището. В замяна му предложи една вехта, съвсем обикновена роба в индигов цвят. Кенджи облече подобна и уви дръжките на двата меча с ленти тъмна кожа от акула, скривайки инкрустациите. Жената им даде и нови сламени сандали и тръстикови шапки, които бе изплела през зимата, и Шигеру скри полузаздравялата рана отстрани на главата си.
— Сега изглеждате като братя — рече тя със задоволство.
През следващите години често щеше да пътува, предрешен по този начин, да прекосява надлъж и нашир Трите провинции по малко известни пътеки през гъсти гори в планините, прикрил своите сила и меч, но сега за първи път поемаше на такова пътуване и вече никой не можеше да разпознае в него наследника на клана Отори — изглеждаше като скромен пътник с оскъдни нужди и оскъдни надежди. Бе потиснат от спомена за мъртвите, но денят бе прекрасен, въздухът — чист, южният вятър — мек и топъл. От потока се обаждаха звънчести и дървесни жаби; по пладне гората бе изпълнена с пронизителните трели на цикадите. Тревата бе осеяна с глушник, маргарити и диви орхидеи, а около цветовете на липите бръмчаха насекоми.
Съзнателно избягваха междуградските пътища и вървяха по тясна пътека, която пресичаше планинските хребети; изкачването по стръмните склонове бе трудно, а гледката от върха на прохода — възхитителна. На север, отвъд обримчената с бяло крайбрежна ивица, се простираше необятният простор на морето; на повърхността му рибарските лодки изглеждаха като петънца, а зелените острови насред морската шир се издигаха като планински върхове, заобиколени отвсякъде със син потоп.
Първата нощ отседнаха в уединено стопанство в подножието на хребета. Кенджи познаваше собственика, неговите синове и техните семейства. Изглежда, никой от тях не бе чул за битката, а и нито Кенджи, нито Шигеру отвориха дума за нея. Местните боготворяха Кенджи и се отнасяха към двамата посетители с такава почит, че думите, които размениха с тях, бяха оскъдни.
На следната утрин Шигеру се възползва от по-широката пътека и полегатите склонове, за да въвлече Кенджи в разговор. Баща му не напускаше мислите му — предателството към него и смъртта му трябваше да бъдат отмъстени, но освен това Шигеру бе обсебен от мисълта за неговия изгубен син от Племето, от фамилията Кикута. Искаше да разпита Кенджи за него, но някаква предпазливост го възпираше. Първо трябваше да се опита да разбере истинските му намерения, защо му помагаше и какво очакваше в замяна.
— Предполагам, че ще докладваш за моето бягство на Ийда? — попита той.
— Няма да е необходимо. След като се върнеш в Хаги, всички ще разберат. Ийда ще бъде разочарован. Ще предприеме някакъв друг ход срещу теб. Имаш ли доверие на чичовците си?
— Ни най-малко — отвърна Шигеру.
— И правилно.
— Затова бързам да се върна. Те няма да чакат смъртта ми да бъде потвърдена, а незабавно ще се опитат да заграбят властта — помълча няколко мига и продължи: — Естествено, може би това е причината, поради която ти ме задържа толкова дни в планината.
— Не съм те задържал! Да не би случайно да не си забелязал, че в продължение на два дни бълнуваше и не беше на себе си, а после нямаше сили да поемеш на път? Аз ти спасих живота! Правилно казват, че човекът, чийто живот си спасил, ще те мрази до края на дните си — добави той с нотка на горчивина.
— Аз съм ти признателен — рече Шигеру. — Просто не разбирам защо го правиш. Служиш на Ийда като осведомител и посредник — защо тогава ми върна меча и ми помагаш да избягам, когато твоят господар иска главата ми?
— Никой не ми е господар — отвърна троснато Кенджи. — Моята преданост е към семейството ми и към Племето.
— Семейството ти, като двуличната ти племенница! И ти ми говориш за преданост! Дори не знаеш значението на тази дума!
Шигеру усети как в гърдите му се надига гняв, който го изпълни с нови сили. Кенджи изглеждаше не по-малко ядосан, но като се опитваше да не звучи засегнат, заяви:
— Предаността за Племето може да не означава онова, което значи за воина, но ние знаем смисъла й. Ако възнамерявах да те продам на Ийда, вече да го бях сторил! — после продължи: — Разсъждавам за бъдещето. Ийда не бива да налага волята си за всичко; трябва да поддържаме у него известно безпокойство; нужни са ни хора, които да смущават съня му през нощта, докато се губи в догадки каква цел преследват.
— Значи Племето контролира всички ни? — попита Шигеру.
— Повече, отколкото подозираш — призна Кенджи.
— И сега за теб е изгодно да ме подкрепиш, за да държиш Ийда в зависимост?
— Такъв е първоначалният ми замисъл — Кенджи се взря в него и после добави: — Но, разбира се, Шигеру, това съвсем не е единствената причина.
Шигеру не порица свойското му поведение, но заяви язвително:
— Някаква връзка помежду ни от предишен живот?
— Нещо такова. Знаеш ли, аз никога не съм разговарял с Ийда. Дори не съм бил допускан до него. Получавам заповеди от неговите поддръжници. Но още първия път, когато се срещнахме, ти разговаря с мен вежливо, помоли ме за помощ и ми благодари.
— Тогава те помислих за лисичи дух… не исках да те оскърбявам.
Кенджи се засмя и продължи:
— А преди няколко дни ми даде меча си… един воин не прави това с лека ръка. Нещо повече — когато държах меча на баща ти, почувствах част от силата му. Зная, че ти си истинският му собственик… и то достойният. Трябва да си даваш сметка за името, с което се ползваш в Средната провинция, за уважението и обичта, които предизвикваш. Племето има различни идеи за честта… и все пак не искам да съм известен като онзи, който е продал Отори Шигеру на Ийда Садаму! Тъй че, да — има връзка помежду ни и причините за нея са както политически, така и лични.
Шигеру заяви някак неловко, тъй като хвалебствените думи на Кенджи го смутиха:
— Аз съм ти повече от благодарен, че ми спаси живота и че ми помогна. Надявам се, че мога да разчитам на тази помощ и занапред, но какво мога да предложа в замяна?
— Може би само приятелството си. Би било интересно — да съм приятел с воин.
А всички мои приятели са мъртви, помисли си Шигеру.
— Дали Племето би работило за мен, както сте го правили за Ийда?
— Убеден съм, че можем да стигнем до изгодно и за двете страни споразумение.
— А сега разполагаш ли с някаква информация? Ийда ще нахлуе ли в Средната провинция? Трябва ли незабавно да събера нова армия?
— Не знам много… само онова, което видях със собствените си очи в Яегахара. Тохан също понесоха тежки загуби. Отори може и да са паднали, но повлякоха със себе си своя враг. Почти със сигурност Ийда ще поиска да му бъде отстъпена голяма част от Средната провинция — Чигава, южната област, вероятно дори Ямагата… но няма да е достатъчно силен, за да нападне отново, поне известно време.
— Бяха смели — отбеляза Шигеру.
— Това никога не е било под съмнение. Нито вашата смелост. Но ако ще оцеляваш, трябва да придобиеш други качества — проницателност, подмолност и най-вече търпение.
— Най-вече подмолност — отбеляза Шигеру. — Може би ти ще ме научиш на нея.
— Може би — рече Кенджи.


Шеста глава

Щом от бойното поле взеха да пристигат вести, град Хаги потъна в траур. Хората плачеха по улиците, стичаха се в светилищата да се молят, биеха гонгове и камбани, за да събудят божествата, които бяха забравили Отори. По-смелите се въоръжаваха с тояги и ножове, а селяните прииждаха в града от околните области.
След няколко дни оцелелите от победената армия започнаха да се завръщат един по един или в малочислени групи. Между първите бе Мийоши Сатору с неговия най-голям син — четиринайсетгодишния Кахей. Мийоши бе един от най-близките съветници на Шигемори и един от учителите на Шигеру. С дълбоко прискърбие той уведоми господарката Отори за смъртта на нейния съпруг.
— А владетелят Шигеру? — попита тя без всякакъв признак на скръб.
— Засега нямаме сведения за него… не мога да го скрия от вас. Опасяваме се от най-лошото.
Ендо Чикара също се върна и двамата васали предприеха възможно най-бързи действия, целящи запазването на онова, което бе оцеляло от клана. Господарката Отори, разбира се, бе твърдо решена да обезпечи положението на Такеши като наследник, но той бе едва четиринайсетгодишен — трябваше да бъде избран регент. Веднага щом научиха вестта, владетелите Шоичи и Масахиро побързаха да се завърнат в крепостта, за да са сигурни, че без тях няма да бъдат проведени никакви преговори. Степента на бедствието не можеше да се омаловажава. Техният клан и неговият млад наследник си бяха навлекли гнева и враждата на най-могъщия военачалник в Трите провинции. Всички те щяха да понесат сурово наказание — в това нямаше никакво съмнение — но тяхната главна цел бе да направят всичко по силите си, за да обезпечат оцеляването на клана.
Шигемори бе мъртъв, от Шигеру нямаше ни вест, ни кост, Такеши бе непълнолетен, а и все още се намираше далече, поне на седмица път — в Тераяма, която по всяка вероятност в най-скоро време щеше да премине в ръцете на Тохан. Въпреки недостатъците си, Шоичи и Масахиро бяха владетели от клана Отори — почти незабавно двамата бяха обявени за временни регенти и упълномощени да започнат преговори с Ийда Садаму.
Следващият проблем бе по какъв начин да се обърнат към завоевателя. Владетелят Шоичи предложи Китано — владетеля на Цувано — той се бе въздържал заедно с хората си от участие в сражението, което можеше да се изтълкува като запазване на неутралитет. Шоичи вече знаеше за слабостта на Китано към Инуяма — същите онези предпочитания, които така бяха оскърбили Шигеру три години по-рано.
На следващия ден лично Ендо пое към Цувано, за да проведе необходимите предварителни разговори, докато Шоичи и Масахиро се заеха да уредят завръщането на своите съпруги и семейства в крепостта. Но докато очакваше пристигането на жена си, Масахиро отиде да посети Акане.
Още при първите вести за поражението Харуна бе побързала да уведоми Акане, която бе прекарала този ден, както и следващия, лутайки се между надеждата и отчаянието.
— Просто не го знаят къде е! — повтаряше тя на Харуна, която седеше до нея, държеше й ръката, решеше й косите, масажираше врата и слепоочията й, подканваше я да яде и да пие, само и само да не й позволи да се срине в дълбоката яма на безнадеждната скръб. — Никой не го е видял да умира!
Харуна не изрече онова, което бе на преден план в мислите й — че всички, които може да са видели смъртта на Шигеру, вече не са между живите. Мори Кийошиге например, убит от собствените си събратя… името Ногучи бе станало синоним на предател. Тя плака за младежа, изпълнен с такава страстна жизненост, както и за всички останали.
Акане се къпеше и преобличаше за кой ли път, като не спираше да повтаря:
— Когато се върне, той ще има нужда от моята любов. Трябва да изглеждам красива за него… ще се нуждае от моята утеха, както никога досега.
Но до вечерта на третия ден вече потъваше в отчаяние, макар че все още не даваше воля на сълзите си. Току след залез-слънце отвън на улицата чуха тропот на коне. Надеждата й се възвърна с пронизваща болка, тя разблъска прислужниците и се втурна към портата. Чуваше се звън на сбруи, конете потропваха с копита и пръхтяха. В градината влязоха мъже, върху чиито роби ясно се виждаше чаплата на Отори. Имаше чувството, че ще й призлее от радост… но онзи, който последва мъжете в градината, не беше Шигеру.
— Владетелю Масахиро? — едва успя да изрече тя.
— Мога ли да вляза? — той се спря за момент, докато един от хората му коленичи да развърже сандалите му, после прекрачи прага на къщата.
— Кой е тук? — попита владетелят Масахиро.
— Никой… само Харуна.
— Кажи й да си тръгне. Искам да говоря с теб насаме.
Поведението му бе различно и това я разтревожи — сега бе по-малко предразполагащ и доста по-безцеремонен. Тя се опита да му се противопостави.
— Сега не мога да ви приема. Дълбоко съжалявам, но трябва да ви помоля да си тръгнете.
— Какво ще направиш, Акане? Ще ме изгониш ли?
Той се приближи плътно до нея с известна арогантност. Тя отстъпи, настръхнала, усещайки ръцете му върху себе си. Масахиро се засмя и викна към вътрешността на къщата:
— Харуна! Не искам да те виждам тук! Да те няма, още преди да съм се появил — той кимна към прислужниците, които чакаха изтръпнали в сенките. — Донесете вино! — и влезе в гостната.
Мъжете застанаха пред главния вход. Акане нямаше какво друго да стори, освен да го последва. Той се настани самодоволно и се втренчи в градината. Летният въздух бе влажен и мек, наситен с мирис на море и прилив, но нейната уста бе пресъхнала — имаше чувството, че изгаря, все едно я връхлиташе треска.
Едно от момичетата се появи с вино и чаши. Постави ги на пода и сипа вино и на двамата. Масахиро й махна да си върви. Прислужницата хвърли тревожен поглед към Акане, отстъпи към задната врата, излезе и я затвори зад гърба си. Масахиро отпи жадно.
— Дойдох да ти поднеса съболезнованията си — рече той. Думите бяха уместни, но не можаха да прикрият нотката на триумф, която звучеше в гласа му.
— Владетелят Шигеру е мъртъв? — попита шепнешком Акане.
Той бе последният човек, от когото би искала да научи скръбната вест. Това усили и бездруго непоносимата болка, която изпитваше.
— Или мъртъв, или в плен. Заради него да се надяваме, че е първото.
Да не го види никога повече, да не почувства тялото му до своето… вълната от скръб се надигна от корема й и я заля. Мислеше си, че е познала скръбта при смъртта на баща си; сега разбра, че тогавашните й чувства са били нищо в сравнение със сегашните, единствена сълза срещу цял океан. От устата й се разнесоха звуци, които тя не разпозна — дълбоки стенания, подобно на зимно море, връхлитащо каменния бряг, последвани от пронизителен вик като отчаян крясък на чайка.
Политна напред и падна по очи, без да усеща рогозката до лицето си; впи пръсти в сламената плетеница, а после заскуба собствените си коси.
Масахиро се надвеси над нея, вдигна я и я притегли към себе си, все едно да я успокои. Тя почти не усети устните му върху тила си, ръцете му, които разхлабиха пояса й и повдигнаха робата й. Знаеше какво ще й стори, но не можеше да го спре; не беше способна да почерпи от мъката си онази сила или воля, която й бе нужна, за да му се противопостави. Искаше да свърши колкото се може по-бързо и да я остави на мира. Дори да й причинеше болка, беше й все едно — нямаше болка, която дори да наподобява онази, която вече изпитваше.
Похотта му го направи непохватен и бърз. Акане не изпита нищо освен отвращение — желанието на мъжете, някога обект на пренебрежението й, а впоследствие на обожанието й, сега й изглеждаше достойно единствено за презрение.
Ще изцапа рогозката, помисли си тя. Ще трябва да я сменя. Но знаеше, че никога няма да го стори — някой друг трябваше да се погрижи за това след смъртта й.
След като оправи дрехите си, Масахиро каза:
— В известен смисъл сега аз съм наследникът на клана. Тъй че тази къща и нейните обитатели са част от наследството ми.
Акане остана безмълвна.
— Убеден съм, че ще свикнем един с друг, Акане. Знам, че си много практична жена. Сега ще те оставя. Но не пилей много време в скърби. Нищо няма да се промени в живота ти, стига да си разумна.
Чу го да си тръгва, чу конете да се отдалечават по улицата, после се отдаде на мъката си — оплакваше своя любим, тресеше се в ридания, скубеше коси и дереше с нокти плътта си. Разумът й я напусна и тя усети как черният свят на магиите я поглъща. От там, където лежеше, погледът й постоянно бе привлечен от едно и също място… от онази част в градината, където бе заровила талисмана, който бе получила от стария свещеник. Искаше да привърже Шигеру към себе си, а вместо това, изглежда, го бе проклела. Искаше да управлява желанието му да я има, а бе използвала желанието на мъжете да го правят и сега се намираше в капана на собствената си магия. Изтича с боси нозе в градината, коленичи в пръстта и започна да рие с голи ръце. Кутията миришеше на гнилоч, подобно на ковчег, изваден от гроба. Когато прислужниците излязоха и взеха да я молят да се прибере, тя се развилня, взе да ги ругае и проклина с глас, който нямаше нищо общо с нейния, все едно бе обсебена от демони.
Харуна се върна. Снишили гласове, прислужниците й разказаха какво се бе случило и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи. Жените решиха, че за Акане ще е по-добре да се премести от мястото, където всяка стая, всяка вещ й напомняха за мъртвия й любим, а също и от сцената на отвратителното насилие. Тя не искаше да се раздели с кутията, която бе изкопала от земята, но като я държеше внимателно в ръце, позволи на Харуна да й помогне да се качи в паланкина и да я отведе в Къщата на камелиите. Вътре цареше тишина, всички жени бяха в траур; наистина, много от тях се бяха върнали при семействата си за погребалните церемонии, които се състояха из целия град. Харуна отведе Акане в стаята, където бе спала още като момиче, изми я, облече й чиста роба и остана с нея до зори. Промяната на обстановката, изглежда, малко я успокои, накрая тя се предаде на изтощението и заспа. Харуна легна до нея и скоро нейните очи също се затвориха.


Акане се събуди на разсъмване. Откъм камелиите в градината се носеше шумно чуруликане на врабци; прозвуча пронизителен зов на коприварче. Настъпваше поредният топъл ден. Скоро щяха да започнат проливните дъждове. Той никога повече няма да усети слънце или дъжд, помисли си тя и скръбта отново скова сърцето й.
Стана тихо, взе кутията от мястото, на което я беше оставила до възглавницата си, и излезе на пръсти от стаята. Градината искреше, обсипана с роса; наоколо беше безлюдно и нямаше кой да я види, но тя остави ясни отпечатъци от стъпки по пътеката и тревата.
Отиде в къщата на стария свещеник, събуди го от сън и поиска от него да развали всички магии, които бе направил от нейно име. Позамаян, той се опита да я успокои, но допирът му я разстрои още повече. Обзелото я безумие й придаде нечовешки сили. Все едно обсебена от демон, тя преобърна цялата колиба, търсейки нещо, което би облекчило болката й. Взе да хвърля на пода всичките му стъкленици с отвари, разпиля изсушените корени и семена. Когато свещеникът се наведе, за да ги събере, тя грабна ножа и му преряза гърлото. Струваше й се, че убива Масахиро, който я бе насилил, и че нищо освен кръвта му не може да навлажни пресъхналите й устни. Да умира така отново и отново, през всичките си животи, прокле го тя; никога да не намери покой или спасение, децата му да го мразят и да дирят смъртта му. После опря устни в току-що изрязаната уста и взе да суче жадно.
После взе кутията с муската, която бе привързала Шигеру към нея и бе настроила съпругата му против него, отиде в светилището и се помоли за опрощение, за избавлението на всички. Плака за своята мъртва любов и сълзите избистриха съзнанието й. Не смятах да те обичам, каза му тя, но се влюбих в теб безнадеждно. Прости ми за ролята, която изиграх за смъртта ти. Солта от сълзите й се смеси в устата й с вкуса на кръв.
Притиснала кутията до гърдите си, все едно бе малко дете, тя се изкачи до ръба на кратера, пръскащ наоколо мирис на сяра, и се хвърли в ямата.


Седма глава

Кенджи придружи Шигеру до южния бряг на реката. Пристигнаха в нощта на отлив, когато въздухът бе наситен с мирис на кал и сол. Ниско над морето бе увиснала тридневна месечина. Шигеру изпитваше известна неохота да се сбогува и му се искаше да задържи своя спътник поне още известно време. Чувстваше, че между тях наистина съществува някаква необяснима връзка и подозираше, че през следващите месеци ще има нужда от помощ, и то от онази, която можеше да предложи единствено Племето — най-вече информация.
— Къде отиваш сега? С радост бих те посрещнал като мой гост в къщата на майка ми.
— По-добре е на този етап приятелството ни да остане в тайна — отвърна Кенджи. — Имам къде да отседна в Хаги.
— Как мога да те открия? — попита Шигеру.
— Ще ти проводя човек. Ще поддържаме връзка по някакъв начин чрез твоето домакинство.
Шигеру веднага си помисли за Муто Шизука и бе обзет от опасения — дори и да получеше информация от Кенджи, как можеше да разбере дали да й се довери? Как можеше да контролира и използва Племето, след като не знаеше нищо за тях?
— Е, благодаря ти отново — за меча, за помощта.
— Владетелю Отори — Кенджи се поклони тържествено. — Грижи се за себе си — добави той вече по-свойски и се обърна, за да си тръгне.
Шигеру го изпрати с поглед и внезапно видя как фигурата му се раздвоява. Двама съвсем еднакви мъже вървяха рамо до рамо. И двамата вдигнаха ръка за сбогуване. После се сляха отново и Кенджи Лисугера изчезна.
Иска да се покаже, помисли си Шигеру. И все пак какво великолепно умение!


Шигеру отиде първо в къщата на майка си, прекосявайки реката при рибния яз, и, както винаги, си спомни за боя с камъни, когато Такеши замалко не се удави, а Мори Юта намери смъртта си в мътните води. Не искаше да се връща в крепостта като беглец. На сутринта щеше да се облече в официални одежди и да отиде там на кон, както подобава на главата на клана.
Кучетата се разлаяха ликуващо; при звука на гласа му стражите отвориха портата слисани и в следващия миг лицата им се изкривиха от вълнение. Двама от тях, възрастни прошарени мъже, твърде стари, за да се бият, паднаха на колене, а по страните им се затъркаляха сълзи.
Всички в къщата се събудиха и бързо запалиха лампи, Чийо хлипаше, докато приготвяше гореща вода и храна. Ичиро се забрави дотам, че прегърна някогашния си ученик. Шигеру се бе завърнал от мъртвите и никой не можеше да го повярва докрай. Незабавно до крепостта бяха проводени пратеници и майката на Шигеру пристигна призори. Той се бе изкъпал, бе успял да поспи няколко часа и вече закусваше с Ичиро, когато обявиха появата й.
— Върна се точно навреме — рече тя. — Утре или вдругиден очакваме Китано да пристигне с исканията на Ийда. Чичовците ти са назначени за регенти, но бъди сигурен, че няма да се зарадват подобаващо на твоето завръщане.
— Отивам в крепостта незабавно — рече Шигеру. — Ти трябва да ме придружиш — замълча за момент и после продължи: — Баща ми загина, докато се сражаваше храбро, както и всички негови воини. Бяхме победени заради предателството на Ногучи. Но Китано също не е невинен — неговото колебание допринесе за поражението.
— Това обаче го прави приемлив за Ийда — отбеляза Ичиро.
Вълнението на по-възрастния мъж не бе повлияло на апетита му, забеляза Шигеру, докато Ичиро ядеше лакомо ориз с мариновани сливи. При все това отново изпита уважение към познанията и преценките на своя учител, припомняйки си неговата педантичност към подробностите и добросъвестното зачитане към истината. Освен това Шигеру знаеше, че може да му има пълно доверие.
— Трябва да откажеш да преговаряш посредством един предател — заяви гневно майка му. — Трябва да се противопоставиш на чичовците си и незабавно да поемеш управлението на клана!
— Простете, че проявявам несъгласие, господарке Отори — намеси се Ичиро, — но владетелят Шигеру трябва да е готов да прояви гъвкавост; не върбовите клони са тези, които се чупят от тежестта на снега. Отори бяха победени в сражение — независимо чия е грешката, резултатът е същият. Ийда ще отправи тежки искания, по-тежки от най-лошите зимни виелици. Ако не искаме да бъдем съсипани напълно, трябва да бъдем готови да се превием.
Отвратена, господарката Отори отвори уста да възрази, но Шигеру вдигна ръка и й даде знак да замълчи.
— Какви ще бъдат тези искания?
— Трябва да разберем от Китано. Опасявам се, че ще поиска Чигава, сребърните мини, всички източни области и може би дори Ямагата.
— Никога няма да отстъпим Ямагата! — възкликна господарката Отори.
— И макар че ми е неприятно да го изрека, може да поиска да се откажеш от властта и дори да си отнемеш живота.
Ичиро говореше с равен, сух тон, все едно разискваше някаква законова постановка, но, изглежда, го връхлетя внезапен пристъп на кашлица и той избърса очи с ръкава на робата си, като за момент прикри лицето си.
Господарката Отори не оспори това тълкуване, а остана да седи в мълчание, със сведен поглед и строго изражение.
— Заповедта на моя баща бе да си отнема живота само ако Джато се загуби. Джато дойде при мен като по чудо — ето защо трябва да се подчиня на неговото желание и да живея, за да подиря отмъщение.
— Мечът дойде при теб? — възкликна майка му слисана, без да може да се сдържи. — Къде е сега?
Той посочи оръжието, което лежеше до него — със замаскирана дръжка и в чужда ножница.
— Това не е Джато — възрази тя.
— Няма да го вадя, за да ти го доказвам. Но е Джато.
Майка му се усмихна.
— Тогава няма от какво да се страхуваме. Не могат да те накарат да се откажеш от властта, щом държиш меча на Отори.
Ичиро отбеляза:
— Получихме сведения, че Ийда Садаму изпитва ненавист към теб лично. Чичовците ти могат да се изкушат да те предадат на него за собствена изгода. Армията на Отори е почти унищожена. Не се намираме в положение да се отбраняваме. Ще бъдеш в голяма опасност. Трябва да си много внимателен.
— Разполагам ли с някакви преимущества? — попита Шигеру.
— Ти си законният наследник на клана; хората те обичат и няма бързо да те лишат от подкрепата си.
— А и Тохан понесоха тежки загуби — отбеляза Шигеру. — Садаму също едва ли ще е в състояние да нападне сърцето на Средната провинция или да подложи Хаги на обсада. Може би Сейшуу ще удържат на думата си за съюз и ще ни се притекат на помощ.
А може би и Племето щяха да бъдат още една пречка за амбициите на Садаму, разсъждаваше той, но без да изрече гласно мислите си.
— Е, тогава положението е по-добро, отколкото предполагах — отбеляза Ичиро.


Шигеру даде заповеди за най-внушителното шествие, възможно при съществуващите обстоятелства, което да го съпроводи до крепостта. Бързо събраха всички старци и момчета от останките на охраната в къщата. За негова изненада сред тях се оказаха Мийоши Кахей и неговият по-малък брат Гемба, който бе едва шестгодишен.
— Радвам се да ви видя живи и здрави — рече Шигеру на Кахей.
— Ние още повече, че виждаме владетеля Шигеру — отвърна Кахей, чиято доскорошна момчешка веселост бе заличена от видяното на бойното поле. — Смъртта на Кийошиге беше ужасна — добави той тихо, с пламтящи от неизплакани сълзи очи. — Трябва да отмъстим за него!
— Ще го сторим — отвърна също тъй тихо Шигеру. — Какви са вестите за баща ви?
— Той също оцеля. Сега е в крепостта. Прати мен и брат ми да бъдем част от ескорта ви, залог за подкрепата му през идните месеци — мнозина от хората ни загинаха, но те имат синове, мои връстници или на Гемба; ние ще сме вашата бъдеща армия.
— Искрена благодарност на него и на вас.
— Така се чувства целият град, цялата страна — възкликна Кахей. — Докато владетелят Шигеру е жив, целият клан ще живее!
Шигеру заръча да му донесат нова ножница за Джато, махна от дръжката черната кожа от акула, след което внимателно почисти и лъсна меча. Облече се в официални роби в приглушен цвят, избродирани с герба на Отори, и сложи на главата си малка черна шапчица. Чийо отскубна поникналите косми от брадата му и среса косите му. Малко преди пладне той пое към крепостта. Яздеше един от конете на Мори — сив с черна грива и опашка, който му напомняше на мъртвия жребец на Кийошиге. Майка му го придружаваше в паланкин.
Къщата на майка му се намираше на известно разстояние от центъра на града, заобиколена от други малки имения с бели зидове с керемидени покриви и градини с дървета. Успоредно на пътищата вървяха канали, гъмжащи от ленива риба, а въздухът бе изпълнен със звън и плисък на вода. Храстите с азалии в градините искряха като огнени пламъци, а по бреговете на каналите цъфтяха перуники.
В далечината се долавяха други звуци, първоначално неясни, а после постепенно открояващи се като биене на барабани и гонгове, викове на хора, които пееха и пляскаха с ръце. Улиците се изпълниха с тълпи — жителите бяха облечени в ярки цветове и носеха шапки със странна форма и жълти или червени шалове. Танцуваха, сякаш връхлетени от лудост, или обладани от духове. При появата на шествието на Шигеру пеенето и движенията им станаха още по-трескави. Тълпата от хора се раздели, за да му стори път, и той мина с коня си между тях, но техните вълнения го заливаха и все повече го поглъщаха, докато накрая той вече не се чувстваше човешко същество, а въплъщение на нещо древно и неразрушимо.
Това не трябва да загива никога, помисли си той. Трябва да живея. Трябва да имам син. Ако съпругата ми не ми роди, ще имам деца от Акане. Ще ги призная и ще ги осиновя. Сега вече никой не може да ми попречи да осъществя собствените си решения. Дни наред почти не бе мислил за двете жени — сега го заля копнеж по Акане. Впери поглед към къщата под боровете, сякаш очаквайки да я зърне, но портите бяха залостени, а къщата изглеждаше пуста. Веднага щом нещата в крепостта потръгнат, щеше да й проводи съобщение. Щеше да отиде при нея вечерта. А и трябваше да говори с Мое веднага щом разбереше каква е съдбата на баща й и братята й. Опасяваше се, че са мъртви, тъй като Янаги и хората му бяха понесли тежестта на първата яростна атака на Тохан, в същото време връхлетени по десния фланг от своите предполагаеми съюзници Ногучи.
Ендо Чикара и Мийоши Сатору го поздравиха пред крепостта, посрещайки го с добре дошъл у дома и поднасяйки своите съболезнования за смъртта на баща му. За разлика от царящата в града лудост те бяха мрачни. Никой не можеше да се преструва, че Отори не са претърпели пълно поражение. Поеха по дървения мост заедно. При първата външна стена Шигеру слезе от коня си и продължи пеша към входа към резиденцията.
Щом влязоха вътре, Ендо заяви:
— Владетелят Китано пристига утре. Той носи исканията на Тохан.
— Свикайте старейшините и чичовците ми — отвърна Шигеру. — Трябва да обсъдим позицията си, преди да се срещнем с Китано. Майка ми също ще присъства на съвещанието. Съобщете ми, когато всички се съберат. Междувременно трябва да говоря със съпругата си.
Ендо каза нещо на една от прислужниците и тя изчезна нататък по верандата, върна се след няколко мига и прошепна:
— Господарката Отори ви очаква, владетелю Отори.
След яркото слънце навън стаята тънеше в сумрак и той не можа да види ясно изражението на Мое, когато му се поклони доземи и после го поздрави с „добре дошъл“, сковаността на тялото и високопарните й слова му показваха скръбта й за мъртвите и, подозираше той, разочарованието, че съпругът й не е сред тях. Той коленичи пред нея и успя да види зачервените й очи и подпухнало лице.
— Искрено съжалявам — рече. — Опасявам се, че се е наложило да понесеш огромна загуба.
— Ако наричаш смъртта на баща ми, на синовете му и на всички наши воини огромна загуба… Да, така е — отвърна тя с безмерна горчивина. — Моят брак обвърза семейството ми с теб, с твоето безразсъдство и безсмислена дързост. По-добре да бяха постъпили като Китано и Ногучи. Къщата ни е унищожена. Земята ще ни бъде отнета и предоставена на воините на Ийда.
— Това все още подлежи на преговори — рече Шигеру.
— Какви преговори могат да ми върнат семейството? Майка ми по-скоро ще си отнеме живота, отколкото да напусне Кушимото. Всички са мъртви, с изключение на мен. Ти унищожи фамилията Янаги.
— Твоят баща беше предан на моя и на мен. Роднините ти не станаха предатели. Трябва да се гордееш с тях.
Тя вдигна очи и го погледна право в лицето.
— Ти също си преживял голяма загуба — рече тя с подигравателна загриженост. — Любовницата ти е мъртва.
Бе решил, че Мое ще изрази официални съболезнования за смъртта на баща му и за момент не проумя онова, което чу. После си даде сметка за дълбочината на омразата й към него, за силата на желанието й да го нарани.
— Акане — продължи тя. — Куртизанката. Убила някакъв старец и после себе си. Явно, или така поне говорят хората, Масахиро я е посетил, за да й съобщи вестта за твоята смърт, и тя вероятно си е загубила разсъдъка.
Мое продължи да го гледа втренчено, почти ликуващо.
— Естествено, Масахиро поддържаше връзка с нея цяла зима. Сигурно неведнъж е спал с нея през време на отсъствието ти.
Гневът му бе тъй мощен, че единственото желание, което изпита, бе да я убие. Противопостави се отчаяно на прилива на червено, който подпали мускулите на ръцете му. Юмруците му се свиха и лицето му се сгърчи в новата мъчителна болка. Акане е мъртва? И го е мамила със собствения му чичо? И двете твърдения му изглеждаха еднакво неправдоподобни и непоносими. После си спомни историите за предишния й любовник Хаято; слуховете в града как след като мъжът бил убит по заповед на Масахиро, децата му първо били осъдени на смърт, но после помилвани благодарение, твърдяха всички, на намесата на Акане.
— Сигурно си много уморен — рече Мое със същия изкуствен глас. — Виждам, че си бил ранен. Нека ти приготвя чай.
Знаеше, че ако остане в стаята и миг повече, ще загуби самообладание. Стана рязко, без да каже нищо повече на съпругата си, протегна рязко ръка към вратата, разкъсвайки хартиената преграда, докато я отваряше със сила, и се втурна към градината. Зидът се изпречи пред него и го спря. Той заби юмрук в преградата, все едно можеше да пробие камъка, а от очите му рукнаха неудържими сълзи.
Остана така, втренчен в морето от другата страна на залива. Вълните ромоляха около грамадната преградна стена; откъм водата духаше лек ветрец, който изсуши сълзите по страните му. След този първи пристъп не се разплака повече, но усети как разпалената му ярост стихва и се превръща в нещо друго, не по-малко силно, но управляемо — непоколебимото решение да се вкопчи в онова, което му бе останало.
Нямаше с кого да поговори, с кого да сподели мъката си. Само Кийошиге би го разбрал, но Кийошиге бе мъртъв — вече никога нямаше да разговаря с него, да чува смеха му. Той самият бе заобиколен от хора, които го мразеха — чичовците му, собствената му съпруга. Беше загубил баща си, най-близкия си приятел, най-доверения си съветник Ирие Масахиде… и Акане, която никога повече нямаше да държи в обятията си.
Ендо Чикара дойде при него и го уведоми, че съвещанието е свикано. Шигеру трябваше да изостави мъката и яростта си и да се изправи пред чичовците си спокоен и хладнокръвен. Сега повече от всякога изпита благодарност към Мацуда и свещениците от Тераяма за строгото обучение, което го бе научило на самообладание. Той поздрави чичовците си без всякакъв признак за истинските си чувства, получи техните съболезнования и посрещна въпросите им невъзмутимо, оглеждайки лицата им внимателно, но дискретно, като преценяваше стойката и поведението им. Погледна крадешком Масахиро, отвратен дори от мисълта, че Акане е била в обятията на такава грозота. Не го вярваше… тя никога не би спала с Масахиро, освен ако не я е насилил. Тази мисъл го накара да изпита такава погнуса, че трябваше да я превъзмогне с усилие, за да може да продължи обсъждането.
Съвещанието протече бурно, белязано с неудобство и страх, изпълнено с взаимни обвинения — първо срещу Ногучи предателя, после макар и по-меко — срещу самия Шигеру за това, че е предизвикал враждебността на Ийда и че се е противопоставил открито на Тохан. Накрая поради липса на друга възможност владетелят Шоичи склони да изпълнява ролята на регент, тъй като бе напълно възможно Тохан да откажат да преговарят с Шигеру, а някой трябваше да е упълномощен да говори от името на клана.
Ендо, практичен и разумен както винаги, беше видимо мълчалив, но Мийоши се изказа топло в защита на Шигеру, подчертавайки, че по негово мнение хората в Хаги, както и навсякъде в Средната провинция, са подкрепяли войната срещу Тохан и биха се опълчили яростно срещу всяко решение да им се подчинят. Вярваше, както и Шигеру, че западът няма да подкрепи едно пълно господство на Тохан над Средната провинция и че трябва да гласуват доверие на съюза с Маруяма и да го използват като начин за постигане на целта си.
— Когато получим исканията на Тохан, трябва в отговор да им представим своите собствени — изрази мнение Мийоши. — В края на краищата Садаму нападна Чигава без видима провокация.
— За съжаление провокациите към него бяха твърде много — отвърна рязко Шоичи. — И най-вече поведението на Шигеру след смъртта на Миура.
Нямаше особен смисъл да спорят постоянно за едно и също нещо и Шигеру обяви край на съвещанието. Същата нощ се върна в къщата на майка си, тъй като искаше да разговаря насаме с Ичиро, а и не можеше да понесе да е под един покрив с чичовците си или със съпругата си. Мийоши искаше да отиде с него, но Шигеру го убеди да остане в крепостта — имаше нужда поне от един верен васал там. Мийоши прати нови хора, за да засили охраната на къщата, и Шигеру си помисли, че знае каква е причината за това. В този момент неговата внезапна смърт щеше да е облекчение за мнозина. Беше много възможно да стане жертва на наемно убийство. Никога до този момент не бе мислил за това — бе неизменно закрилян от своето непоклатимо положение. Сега, докато вървеше по улиците, които все още бяха изпълнени с бурни тълпи от хора, той си даде сметка колко лесно би било сред тях да се скрие някой наемен убиец. Къщата на майка му изглеждаше лишена от всякаква надеждна защита, но поне имаше доверие в прислугата, за разлика от крепостта, където вече не вярваше на никого.
Разказа на Ичиро всичко, което бяха разисквали на съвещанието, и неговият учител предложи да присъства на преговорите, планирани да започнат на следващия ден. Също като Мийоши той бе на мнение, че Отори имат редица основания за недоволство, по които трябваше да се вземе отношение.
— Ще запомня всичко изречено и после ще го запиша — обеща той.
Докато се изкъпят и вечерят, Шигеру вече се бе сковал от умора. Искаше да разпита Ичиро за Акане… но какво можеше да знае Ичиро? Изпитваше потребност да скърби за нея подобаващо… но ако тя наистина го бе предала? Беше твърде мъчително дори да си го помисли. И той изключи тези свои вълнения, все едно ги бе скрил в кутия, заровена в земята, и се остави да потъне в дълбоката река на съня.
Точно преди да заспи, си каза: Ако някой знае истината за Акане, това ще е Чийо. Реши по-късно да разпита възрастната жена и намери известна утеха в увереността, че тя няма да го излъже.


Владетелят Китано пристигна в Хаги на следващия ден и бе съпроводен до крепостта с голяма тържественост. Величието на преминаването му бе някак помрачено от необузданото поведение на жителите на града, които все още изливаха своите скръб и болка от предателството в танци и припявания, облечени в странни и крещящи одежди. Шествието на Китано стана обект на хули, бе замеряно с камъни и боклуци, в резултат на което едва не се стигна до истинско кръвопролитие.
Само появата на Шигеру попречи недоволството да се развихри в нещо по-грозно. Той посрещна Китано, поздрави го официално и пое, яздейки редом с него. Неговото самообладание и смелост донякъде подействаха успокояващо на хората, както и присъствието на Ичиро, който бе известен и уважаван като човек с големи познания и почтеност. Денят бе зноен и влажен, над планините и на хоризонта се струпваха облаци. Проливните дъждове щяха да започнат всеки момент и временно да сложат край на всякакви военни действия.
Мъжете крещяха гневно, че по-скоро ще си изгорят къщите до основи и ще унищожат нивите си, отколкото да ги отстъпят на Тохан; жените пееха, че ще се хвърлят заедно с децата си в морето, ако Садаму някога влезе в Хаги. Шигеру бе доволен, че Китано чува всичко това — ако тези хора не бъдеха умиротворени, реколтата нямаше да бъде прибрана, производството на храна щеше да спре и следващата пролет всички щяха да бъдат обречени на глад.
Съвещанието щеше да е с ограничено присъствие — само владетелите Отори — Шигеру и чичовците му — и Китано. Ичиро също присъстваше с двама писари — единия от Хаги, другия от Цувано. Когато всички се настаниха в главното помещение и си размениха обичайните официалности, Китано рече:
— Радвам се, че мога да бъда от полза за клана в това скръбно време.
Изглеждаше самодоволен, като котарак, който току-що е излапал крадена риба. Шоичи заяви:
— Дълбоко съжаляваме за последните събития — ние лично бяхме изразили несъгласието си с тях. Сега моят брат и аз ще поемем отговорността за бъдещето добро поведение на нашия клан. Надяваме се, че ще можем да предложим обезщетение, което владетелят Ийда да счете за приемливо.
— В замяна той ще ни признае като назначени регенти, докато се изясни въпросът с наследството — добави Масахиро.
— Няма нужда от подобно изясняване — заяви Шигеру, като полагаше усилия да говори спокойно. — Аз съм най-големият син на владетеля Шигемори. Разполагам с наследник в лицето на моя брат Такеши.
Китано се усмихна вежливо и заяви:
— Това е едно от основните условия на владетеля Ийда. Няма да се водят никакви по-нататъшни преговори, докато владетелят Шигеру е глава на клана.
След като никой не продума, той добави:
— Предупредих ви да не предизвиквате неговата враждебност. Ако не се съгласите да се оттеглите, едва ли има смисъл да продължаваме това съвещание. Владетелят Ийда и неговата армия напредват и вече са стигнали до Кушимото. Не можем да им попречим да превземат Ямагата. После само Цувано ще ги дели от Хаги.
— Хаги не може да бъде превзет с обсада! — не се сдържа Шигеру.
Чичовците му се спогледаха.
— Но може да се обречем на глад, особено след като е едва началото на лятото и до прибирането на оризовата реколта остават седмици — заяви Шоичи.
— Шигеру трябва да си отнеме живота — отбеляза Масахиро безстрастно. — Това без съмнение ще отговори на изискванията на Ийда и ще бъде достойно.
— Заповедта на моя баща бе да остана жив — отвърна Шигеру. — Особено след като Джато се завърна при мен.
Ичиро се обади зад тях:
— С ваше позволение бих искал да отбележа, че смъртта на владетеля Шигеру ще хвърли в смут цялата Средна провинция. Ако Тохан бяха победили Отори в честна битка, това щеше да е приемлив изход. Но когато е намесено предателство, правдата е на страната на победените. Сражението се е водило в Средната провинция — значи нашественикът е владетелят Ийда. Всички тези съображения трябва да се претеглят много внимателно, преди да се стигне до окончателно решение.
— Заплахата за обсада на Хаги е лишена от смисъл — добави Шигеру, — тъй като Сейшуу ще ни се притекат на помощ. Кажи това на Садаму. Освен това по наши сведения той също е понесъл твърде тежки загуби, за да подеме нова кампания, особено през време на дъждовния сезон.
— Всички тези твърдения може да са основателни — отвърна Китано, — но няма смисъл да ги обсъждаме, ако не приемете, че от този ден нататък вие не сте нито главата, нито наследникът на клана Отори.
— Това не е нещо, с което мога да се разделя по желание, все едно смъквам роба или шапка — отвърна Шигеру. — Това е моята същност.
— В такъв случай моето присъствие тук става излишно — отбеляза Китано.
Настъпи кратко мълчание. После Шоичи и Масахиро заговориха едновременно.
— Това е нелепо…
— Владетелят Шигеру трябва да се откаже…
— Вашият брат е в Тераяма, нали? — попита Китано. — Трябва да ви заявя, че храмът е обграден от моите хора. По заповед на владетеля Ийда или по мое нареждане те имат готовност да го нападнат, да убият всички в него и да го изгорят до основи, ако въпросите не се разрешат задоволително в рамките на настоящата седмица. Град Ямагата също ще бъде сринат със земята.
— Това би бил акт на нечувано зло, дори и за вас — отвърна Шигеру гневно.
— Сещам се за няколко подходящи определения и за вас, Шигеру — отвърна рязко Китано. — Но не смятам, че взаимните оскърбления биха довели до нещо добро. Трябва да постигнем споразумение.
Внезапно рукналият дъжд затрополи по покрива и в помещението нахлу мирис на мокра пръст.
— Трябва да поставим благото на клана на първо място — рече Шоичи благочестиво. — Владетелят Ийда ти подарява живота, Шигеру. Това е огромна отстъпка. Животът на брат ти също ще бъде пощаден.
— Вие бяхте победен в битка — трябва да очаквате, че ще ви се наложи да платите известна цена — добави Китано. — Разбира се, ако настоявате да сложите край на живота си, ние не можем да ви попречим. Но аз съм съгласен с учителя Ичиро — подобно действие би предизвикало смут сред хората и по тази причина, със значителна милост и защото преди време сте му спасили живота, владетелят Ийда не държи на него.
Гласовете им го достигаха някак отдалече, а помещението сякаш бе изпълнено с мъгла. Единственото, за което можеше да мисли, бе: И все пак Джато дойде при мен. Не мога да умра, преди да съм постигнал отмъщение. Не ми е възможно да се откажа да бъда глава на клана. Джато се върна при мен!
Тогава си спомни как мечът го бе намерил, спомни си и думите на човека, който му го бе донесъл. Проницателност, подмолност и най-вече търпение. Това бяха качествата, които трябваше да усъвършенства в себе си, за да оцелее. Щеше да започне да ги прилага още сега.
— Добре — рече той. — Ще се откажа предвид всички изложени причини и най-вече в името на благото на клана.
— Владетелят Ийда очаква писмени уверения, че ще се оттеглите от политическия живот и никога повече няма да вдигате оръжие срещу него.
Подмолност. Шигеру сведе глава.
— В замяна брат ми трябва да бъде доведен невредим в Хаги, а Тераяма и Ямагата да бъдат пощадени.
Китано отвърна:
— Те няма да бъдат нападнати, но трябва да бъдат отстъпени на Тохан, както и Чигава и равнината Яегахара. Аз също понасям загуби — добави той. — Трябва да се простя с почти половината си владение. Въздържах се и не ви нападнах, както искаше Ийда. Ногучи, от друга страна, е възнаграден с цялата южна област.
Преговорите продължиха през целия ден. Границите на Трите провинции бяха преначертани. Територията на Отори бе сведена до планинската област между Хаги и Цувано и един тесен отрязък по протежение на северното крайбрежие. Изгубиха Чигава и сребърните мини, Кушимото, Ямагата и богатия южен град Хофу. Две трети от Средната провинция минаха в ръцете на воините на Ийда. Но Хаги не бе атакуван и като резултат настъпи своеобразен мир, който продължи повече от десет години.
Твърде обезсилен след битката при Яегахара, за да ги напада през следващите няколко години, Ийда отправи искания и към Сейшуу заради съюза им с Отори. Араи Дайичи получи заповед да служи на Ногучи Масайоши; Каеде — най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава — бе пратена в имението на Ногучи като заложница веднага след като навърши нужните години, а на Марико — дъщерята на Маруяма Наоми — бе отредена същата съдба в самия град Инуяма. В Ямагата и Ногучи бяха построени огромни крепости, а по междуградските пътища бяха сложени строго охранявани гранични постове.
Но всичко това лежеше в бъдещето.


Осма глава

През следващите няколко дни Шигеру бе изцяло зает с подробностите по споразумението за капитулацията, с точното място на границите, с промяната на реда, по който налозите трябваше да бъдат пренасочени към новите владетели. През повечето време не му беше трудно да действа спокойно, все едно всичко бе сън, от който рано или късно щеше да се събуди, и животът щеше да си тръгне постарому. Движеше се с безразличие в тази нереалност, вършейки каквото трябва, добросъвестно и с възможната справедливост. Срещаше се с безкрайни групи от хора — воини, търговци, старейшини, обясняваше им условията за капитулация доколкото можеше, като оставаше недосегаем както за гнева и липсата на разбиране, така и за често избликващите сълзи.
Постепенно неговата привидна невъзмутимост започна да оказва въздействие върху изстъпленото поведение в града. Танцуващите тълпи се разпръснаха и хората започнаха отново да носят обикновените си дрехи, а животът им постепенно се върна в обичайното си русло. Той нямаше да им позволи да изпаднат в самосъжаление и да се изживяват като жертви. Това водеше единствено до безсилие и разяждащо негодувание, което щеше да свърши работата на Тохан и да разруши клана отвътре.
Но от време на време Шигеру се озоваваше в хватката на неконтролируема ярост. Избликваше незнайно откъде, все едно бе някакъв демон, който го връхлиташе неочаквано. Тогава той обикновено се втурваше навън, в което и помещение да се намираше, защото повече от всичко се страхуваше да не убие някого, без да иска; дясната му ръка често бе в синини и рани от това, че щом останеше сам, забиваше юмрук в някоя дървена колона или каменен зид. Понякога си удряше плесници с мисълта, че явно полудява; после внезапно отново си даваше сметка за света около себе си, чуваше коприварчето, което се обаждаше от градината, долавяше аромата на перуниките, лекото трополене на дъждовните капки и яростта стихваше.
От време на време, когато беше сам, по подобен начин го посещаваха демоните на смазваща мъка за всички мъртви и за Акане, която му липсваше толкова силно, че изпитваше физическа болка. Мястото на смъртта й — кратерът на вулкана — бе станало средище за преклонение на жените от домовете за удоволствие, както и на младите влюбени момичета. Шигеру понякога ходеше там, отиваше и до гроба на баща й на каменния мост, поднасяше приношения и четеше надписа, който бе наредил да издълбаят в камъка:

Предателите и подлеците да се пазят!

Яростта и скръбта бяха еднакво непоносими и той полагаше усилия да не допуска да го завладеят, но колкото и да бяха мъчителни, те го караха да се чувства жив. При все това не можеше да си позволи да им се отдаде.
Чийо му разказа онова, което бе успяла да разбере за обстоятелствата около смъртта на Акане. Той подозираше своя чичо Масахиро в нещо повече от разврат — този човек дейно заговорничеше срещу него. Но самата Акане бе проявила липса на дискретност, на безусловна вярност към него, бе повлияна от трагедията на Хаято. Често го спохождаха мисли за отмъщение, но отмъщението щеше да почака. Трябваше да бъде търпелив, подобно на чаплата, която идваше всяка вечер да лови риба в потоците и шадраваните в градината на къщата край реката.
Със своето практично отношение към въпросите на тялото Чийо му препоръча да се утеши с други момичета, но той отхвърли предложението й със смътна ненавист към всички жени заради тяхната привлекателност и двуличие и с нежелание да се обвързва с когото и да било.
Установи се в къщата и заживя там с майка си и със своята съпруга. Ичиро бе доволен от това решение и увери Шигеру, че животът на един мъж, който се е оттеглил от света, предоставя много преимущества — възможност за изучаване на литература, религия и философия, посвещаване на естетически развлечения и, естествено, на удоволствието от кулинарията.
Господарката Отори и Мое не бяха особено доволни от това развитие на събитията. В известен смисъл и двете чувстваха, че щеше да е по-достойно, ако Шигеру си бе отнел живота. Разбира се, те щяха да го последват в този негов акт, но след като той настояваше да живее, те бяха длъжни да се подчинят на желанието му.
Въпреки че беше красива и удобна, къщата не беше голяма и Шигеру откри известно удоволствие в семплия и пестелив начин на живот. Мое тъгуваше по лукса и великолепието, които предлагаше животът в крепостта; макар и да смяташе, че не обича интригите в женското крило, сега Мое установи, че те също й липсват. Не харесваше свекърва си, а присъствието на Чийо я напрягаше, тъй като предизвикваше неприятни спомени; през повечето време нямаше с какво да се занимава и определено скучаеше. Беше съпруга, но не съвсем, нямаше деца, близките й бяха мъртви, домът й бе унищожен заради безразсъдството на собствения й съпруг. Беше оскърбление за паметта им, че продължава да живее, и тя му го натякваше ежедневно с хапливи коментари в присъствието на други и с открити обвинения, когато бяха насаме.
Тъй като нямаше с какво да се занимава, господарката Отори тормозеше Мое повече от всякога, като често нареждаше на снаха си да изпълнява задачи, които бяха работа на прислугата, обикновено движена от чиста злоба. Една вечер, няколко седмици след битката, преди края на дъждовния сезон, тя нареди на Мое, която се приготвяше да си ляга, да й донесе чай от кухнята.
Валеше силно и къщата бе потънала в сумрак. Мое напълни порцелановата каничка от металния чайник, който висеше над жаравата, и отнесе една чаша на своята свекърва.
— Водата беше твърде гореща — оплака се господарката Отори. — Трябва да я махнеш от огъня и да я оставиш да поизстине, преди да направиш чая.
— Защо не поискаш Чийо да ти го приготви? — отвърна рязко Мое.
— Иди и направи нов — нареди господарката Отори. — Отнеси и на мъжа си. Той е с Ичиро, преглеждат някакви архиви. Виж дали поне веднъж не можеш да се държиш с него като истинска съпруга.
Мое изпълни онова, което й бе казано, и обзета от неприязън, отнесе поднос с чаши чай в любимата стая на Ичиро.
Вътре Шигеру беше сам и четеше някакъв свитък. Около него имаше няколко дървени кутии от пауловния и стаята миришеше на стара хартия и плесен. Беше се вглъбил в онова, което четеше, и не вдигна поглед, когато тя влезе. Мое коленичи и постави подноса на пода. Внезапно я връхлетя желание да се нахвърли върху му, да го нарани, да го накара да страда, както тя страдаше.
— Седиш там като някакъв търговец — рече тя. — Защо прекарваш толкова време вътре? Вече не си никакъв воин!
— Ще бъдеш ли по-щастлива, ако живеем разделени? — попита той след миг. — Убеден съм, че можем да направим нещо по този въпрос. И двамата сме страдали. Няма смисъл да се ненавиждаме един друг.
Неговата спокойна разсъдливост я вбеси още повече.
— И къде мога да отида? Нямам си нищо и никого! Най-добрият начин да се разделим би бил чрез смъртта. Първо твоята, а после и моята.
Все така, без да вдига поглед към нея, той каза тихо:
— Вече съм решил, че няма да сложа край на живота си. Моят баща ми нареди да живея.
Очите му се плъзгаха по колоните със знаци върху свитъка. Той разви още малко от него.
— Теб просто те е страх — заяви тя презрително. — Ти си страхливец! Ето в какво се превърна великият владетел Шигеру — в страхливец, който чете за ориз и соя като търговец, докато съпругата му поднася чай.
Неспирният дъжд, мирисът на влага и мухъл вече го бяха запратили в мрачна потиснатост, а и цял ден се съпротивляваше на яростта и отчаянието.
— Остави ме сам — нареди той с внезапно избликнал в гласа му гняв. — Махай се!
— Защо? Защото ти напомням нещо, което би предпочел да забравиш? Смъртта на хиляди по твоя вина? Загубата на две трети от Средната провинция, унищожението на собственото ми семейство, пълното ти унижение?
Яростта го заля. Той скочи на крака, готов да се втурне навън в дъжда. Тя стоеше между него и вратата. Той протегна ръце, за да я блъсне встрани, но тя се хвърли върху него и той долови мириса й на свежест след банята, аромата на копринените й коси. Мразеше я и в същото време я желаеше. Тя бе негова съпруга — трябваше да го задоволява, да му роди деца. За миг в съзнанието му проблесна споменът за първата им брачна нощ с цялото очакване и разочарование. Беше я стиснал за ръката, другата му ръка бе на врата й, усещайки уязвимите кости на върха на гръбнака. Осъзна крехкостта й, както и собствената си сила и власт, и бе връхлетян от желание да я има.
Повали я на рогозката, развърза пояса й и вдигна робата й, докато разхлабваше своята, искаше да й причини болка, изпитваше смътно желание да я накаже. Тя възкликна уплашено. Гневът изчезна така внезапно, както го бе връхлетял. Той си спомни страха и студенината й.
Замалко да я насиля, помисли си той с отвращение.
— Съжалявам — рече неловко, отдръпна се и я пусна.
Тя не направи усилие да стане, нито да се закрие, а го гледаше с изражение, което не бе виждал никога по-рано. Мое каза:
— Аз съм твоя съпруга. Това е нещо, за което не трябва да се извиняваш. Стига още да те бива.
Невероятно фина бе границата между силата на омразата и силата на любовта. Мое се бе възбудила повече от неговия гняв, отколкото от нежността му. Търсеше яростта му, а бе презирала чувствителността му. Актът между тях бе колкото на насилие, толкова и на любов. При все това в момента на своето освобождаване той почувства към нея прилив на нежност, желание да я притежава и да я закриля.
Техният брачен живот придоби свой собствен изопачен десен, изтъкан от разпокъсаните и усукани нишки на живота им. През деня Мое се държеше като примерна съпруга, тиха и почтителна към своята свекърва, работлива и усърдна. Но когато двамата с Шигеру оставаха сами, тя търсеше как да предизвика гнева му и после да му се подчини. Притегляше този гняв към себе си, както високият бор притегля светкавицата, самата тя възпламенена и наранена от неговия изблик. Той продължаваше да се движи и да живее в своята измислена действителност, през деня непрестанно си намираше работа, а през нощта учеше, често заедно с Ичиро. Ритмичното трополене на дъжда, влажният въздух, мирисът на плесен — всичко това го откъсваше от реалния свят. Понякога си мислеше, че се е превърнал в жив призрак и ще се стопи в мъглата. Гневът, който Мое събуждаше у него, съчетан с желанието и неговото удовлетворяване, обслужваше странна цел да го придържа към действителността. Беше й благодарен за това, но всякаква проява на нежност предизвикваше искреното й презрение, поради което той никога не говореше за чувствата си.
Когато настъпи краят на проливните дъждове, тя вече бе заченала. Шигеру се разкъсваше между радостта и предчувствието за предстоящо нещастие. Когато гледаше на себе си като на прост воин земеделец, както от време на време успяваше, той си представяше радостта, която децата щяха да внесат в живота му. Когато се виждаше в ролята си на лишен от собственост наследник на клана, осъзнаваше, че едно дете, особено ако е син, може само да застраши още повече и бездруго несигурното му положение. Колко още щяха да му позволят да живее? Ако управлението на чичовците му бъдеше справедливо, скоро кланът Отори щеше да го забрави; хората щяха да заживеят мирно и спокойно, неговият живот нямаше да има значение за тях и никой нямаше да скърби за смъртта му. Ако Шоичи и Масахиро продължаха да използват ресурсите на клана за тяхна лична изгода и вълненията се засилеха, както се опасяваше, оцеляването му щеше да стане още по-несигурно. Щеше да съсредоточи върху себе си надеждите за обновяването на света и за връщането към справедливо управление. Тези надежди се превръщаха в искри, които запалваха бунтове сред селяни и земеделци. Чичовците му щяха да виждат в него постоянен подстрекател на размирици. Ако искаше да оцелее, докато постигне възмездие, трябваше да върви предпазливо по тясната пътека между избора да привлича твърде много внимание или да бъде обречен на забрава. Опасяваше се, че един син би представлявал прекалено голямо предизвикателство за неговите чичовци, за да могат да го подминат, но въпреки това копнееше за дете — продължител на бащиния му род, истински наследник на клана.
Освен това се страхуваше за здравето на Мое. Бременността й беше тежка — почти не можеше да се храни и често повръщаше. От време на време му минаваше мисълта, че тяхното грубо съвкупяване можеше да създаде само уродлива рожба.
Мое вече не го посещаваше през нощта — всъщност двамата почти не разговаряха помежду си. Тя се оттегли в женското крило на къщата, където за нея се грижеше Чийо, която я убеждаваше да яде, разтриваше й краката и гърба и й вареше приспивателни чайове, за да облекчава неразположението й.


Девета глава

Следващата тревога на Шигеру бе наближаващият Празник на мъртвите. По традиция, стига да имаше възможност, на този ден той посещаваше Тераяма, където бяха погребани мнозина от предците му. Чу, че прахът на баща му е отнесен там след битката, но не бе отишъл на погребението, нито бе извършил някаква церемония в Хаги — единствено кратките молитви, които бе произнесъл в тайното селце на Племето. Чувстваше, че е негов дълг сега да отиде там, да почете паметта на баща си и да заръча молитви за него, за предците си и за всички мъртви от клана Отори, както и да съпроводи брат си обратно у дома, тъй като Такеши все още бе в храма. Освен това копнееше да види Мацуда Шинген, да чуе от игумена няколко мъдри слова, които щяха да го научат как да изживее остатъка от живота си.
Той сподели с Ичиро желанието си да отиде в Тераяма и възрастният човек му обеща, че ще потърси мнението на владетелите Отори, за да види дали ще му разрешат едно такова пътуване. Гняв завладя Шигеру заради скрития смисъл на този отговор — той вече нямаше право да се движи свободно из Средната провинция, а бе задължен да иска разрешението на чичовците си за всичко. Но вече умееше да контролира гнева си и не го прояви пред Ичиро, а само го помоли да направи нужното колкото се може по-скоро, тъй като бяха необходими приготовления, а и той искаше да прати съобщение на Мацуда.
Не получи пряк отказ, но постоянните уклончиви отговори го накараха да осъзнае, че или няма да му бъде позволено да замине, или разрешението ще му бъде дадено твърде късно, за да успее да пристигне в храма преди първия ден на празника. Реши да вземе нещата в свои ръце и да се предреши с одеждите, които бе носил с Муто Кенджи — вехтата невзрачна роба за пътуване и шапката от тръстика; уви дръжката на Джато в кожа от акула, взе си торбичка с храна и няколко монети, прекоси реката през нощта при рибния яз и пое пеша през планината.
Бе решил, ако някой го спре, да каже, че е тръгнал на поклонение към едно от отдалечените светилища в планината южно от Хаги, но, изглежда, никой не заподозря действителната му самоличност. В месеците след битката мнозина лишени от собственост или загубили господарите си воини прекосяваха Трите провинции на път за дома или в търсене на убежище в гората, даже някои от тях прибягваха до дребни кражби, за да оцелеят. Даде си сметка, че лицето и личността му са неизвестни — хората не го познаваха. Преди, когато го погледнеха, те не виждаха него, не виждаха човека, а наследника на техния клан. Сега, когато вече не пътуваше с всички отличителни знаци на владетеля Отори, беше невидим. Съзнанието за това го изпълни с потрес, но и с облекчение.
Мнозина пътуваха с лица, увити в шалове или скрити под островърхи шапки като неговата. Той вървеше, привидно вглъбен в мислите си, непроницаем като черен плащ, но внимателно оглеждаше земята, която прекосяваше, като мислено отбелязваше състоянието на оризищата, отношението към горите, нивите, откъснати от склоновете на планината, където селяните отглеждаха зеленчуци, обезопасени с огради от заострени колове срещу глигани. Беше в разгара на лятото, оризищата искряха в яркозелено, горите бяха гъсти и сенчести, огласени от пронизителното жужене на цикади, въздухът бе натежал и влажен. Освен с насекоми, гората бе изпълнена с птича песен; всяка нощ откъм дигите и водоемите се носеше квакане на жаби.
Съзнателно избягваше междуградските пътища и се движеше по стръмни и тесни пътеки, от време на време даже се губеше, но винаги държеше посока на юг, докато накрая стигна до колибата, където бе прекарал лятото с Мацуда. Беше по здрач и появата му изплаши малкото тануки, което се шмугна под верандата. Реши да пренощува в колибата. Стори му се запустяла — въздухът бе наситен с мирис на мухъл, а въглените в ситната пепел отдавна бяха изстинали. Връхлетяха го спомени — за обучението на Мацуда, за смъртта на Миура, за лисичия дух, който бе станал негов приятел и се наричаше Муто Кенджи. Изяде последните остатъци от храната, която си беше взел, и после седна в медитация на верандата, докато осеяният със звезди небесен купол бавно се носеше над него, а малкото тануки се показа и пое на нощен лов. Когато се върна призори, Шигеру също се прибра в колибата и поспа няколко часа. Събуди се освежен, с чувството за цялост, каквото не бе изпитвал от месеци, закуси с изворна вода и пое на последната част от своето пътуване.
По пладне спря да отдъхне за малко под огромния дъб, където бе видял хоо. Все още си спомняше белите пера на птицата с обагрени в червено връхчета, които така ясно се бяха запечатали в съзнанието му. Тогава Мацуда му бе говорил за смъртта, за избора на онзи път, който щеше да направи смъртта му значима… но сега продължаваше да живее, след като толкова много бяха загинали… дали бе направил правилния избор? Или с действията си бе прогонил хоо от Средната провинция и тя повече никога нямаше да се завърне?
От воините, които според твърденията на Китано бяха обградили храма, нямаше и следа — може би след подписването на договора за капитулацията те всички се бяха върнали в Ямагата с неговите многобройни странноприемници и красиви жени или бяха отишли в Цувано да се подготвят за жътвата. При все това, въпреки привидния мир и покоя в храма, ведрата дъга на покривите на фона на тъмнозелените багри на гората, пърхащите около стрехите бели гълъби с тяхното несекващо гукане, Мацуда Шинген не можа да скрие тревогата си при пристигането му. Шигеру току-що бе влязъл в главния двор и бе разменил няколко думи с един от монасите, който заравняваше дребните камъчета и метеше пътеките — по това време храмът не се охраняваше и главната порта се държеше отворена от зори до полунощ. Монахът, който го сбърка с обикновен пътник, го насочи към помещенията за гости. Едва когато Шигеру свали шапката, която носеше, и поиска да говори с игумена, той го позна и незабавно го отведе в кабинета на Мацуда. Шигеру коленичи пред възрастния човек, но Мацуда стана, отиде бързо до него и го прегърна.
— Дошъл си сам, в тези дрехи? Никак не е безопасно за теб. Сигурно си даваш сметка какъв риск си поел.
— Чувствах, че трябва да ознаменувам деня на мъртвите на това място — отвърна Шигеру. — Тази година повече от когато и да било съм длъжен да отдам почит на духа на баща ми и на всички загинали.
— Ще ти покажа къде са погребани останките на владетеля Шигемори. Но първо нека повикам брат ти. Сигурно си се затъжил за него — Мацуда плесна с ръце и когато монахът, който бе довел Шигеру, се появи отново, Мацуда го помоли да доведе Такеши.
— Той добре ли е? — попита Шигеру.
— Физически е в добро здраве… даже отлично. Но след вестта за поражението и смъртта на баща ви е много неуравновесен… гневен и непокорен. Няколко пъти заплашва, че ще избяга. Заради собствената му сигурност се опитвам да не го изпускам от очи, но постоянното надзираване го дразни.
— С други думи, станал е много труден — отбеляза Шигеру. — Ще ви отърва от него. Той трябва да се върне в Хаги.
— Владетелят Китано предложи да прати ескорт — рече Мацуда. — Но Такеши отказва да тръгне с него, заявявайки, че не се движи в компанията на предатели.
— Тревожех се, че Китано може да се опита да го задържи в Цувано и по този начин да го направи заложник — поясни Шигеру. — Бих предпочел да го взема със себе си.
— Но тогава твоето пътуване ще стане ясно за всички — предупреди го Мацуда.
— Пътуването ми не бе разрешено от чичовците ми, но бе напълно оправдано — отвърна Шигеру. — Трябва да изпълня нужните церемонии за баща ми, тук, където е погребан прахът му, и точно по време на Празника на мъртвите.
— Ийда ще използва и най-малкия претекст, за да докаже, че си нарушил условията на капитулацията. Не виждам как ще те остави жив. Или ще нареди да бъдеш убит тайно, или ще те екзекутира публично. Намираш се в безопасност единствено ако стоиш в онова, което е останало от Средната провинция — в Хаги.
— Не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си ограничен по този начин, което е равносилно на затвор.
— А как тогава ще го прекараш?
В поведението на Мацуда не пролича и сянка от състрадание, съжаление за убитите или обвинение. Шигеру бе постъпил по най-добрия начин съобразно знанията и възможностите си — бе претърпял поражение, но самото действие бе правилно. Това отношение вдъхна сили на Шигеру и го успокои много повече от проявата на каквото и да било съжаление.
— Наред с другото ще стана и земеделец; ще се оттегля от света. И ще чакам — тези отговори му дойдоха сега, в покоя на храма. — Но трябва да познавам земята. Смятам да я обходя, да я открия. Дори и Ийда не може да съзре предизвикателство в това. Моята личност, собствената ми природа ще бъде оръжието ми срещу него. Ще стана всичко, което Ийда не е. Трябва да живея… за да се изправя срещу него, да го победя, дори и само като го надживея. Ако успея да го предизвикам да ме убие, смъртта ми ще постигне онова, което животът ми е успял. И стига да е възможно, ще идвам тук всяка година. Надявам се, че ще продължите да ме напътствате и обучавате.
— Естествено, ще го правя с радост, стига да не представлявам още една заплаха за теб.
— Щях да сложа край на живота си на бойното поле — почувства се задължен да обясни Шигеру. — Но мечът на моя баща — Джато — ми бе даден в ръцете и според мен това е заповед да продължа да живея.
— Ако мечът е дошъл при теб, това е с някаква цел — рече Мацуда. — Животът ти още не е приключил. Но пътят оттук нататък ще бъде много по-труден от онзи, който си извървял.
— Вече не знам кой съм — призна Шигеру. — Какъв съм, ако не съм глава на клана?
— Ето сега ще разбереш — отвърна Мацуда — какво те прави истински мъж. И битката ще е много по-жестока от тази при Яегахара.
Няколко мига Шигеру остана безмълвен, след което обяви рязко:
— Жена ми очаква дете.
— Надявам се да е момиче — рече Мацуда. — Чичовците ти ще бъдат много обезпокоени, ако имаш син.
Бяха прекъснати от някакъв шум отвън, след което вратата се плъзна встрани и се отвори. Такеши се втурна вътре и се хвърли към брат си; Шигеру стана, за да го прегърне. Усети как очите му почват да парят; отдели Такеши от себе си, хвана го за раменете и го огледа. Брат му бе порасъл и бе заякнал; лицето му бе по-слабо и по-зряло, с проявените вече високи скули и волеви нос, който придаваше на Отори техния ястребов вид. Очите му блестяха и той подсмръкна няколко пъти, но успя да сдържи сълзите си.
— Дошъл си тук, за да сложиш край на живота си? — попита той. — Трябва да ми позволиш да те последвам. Владетелят Мацуда ще ни помогне.
— Не, ще живеем — отвърна Шигеру. — Такава е изричната воля на баща ни. Ще живеем.
— Тогава трябва да отидем в планината и оттам да се бием с Тохан! — възкликна Такеши. — Можем да съберем онова, което е останало от армията на Отори!
Шигеру го прекъсна.
— Можем да сторим само онова, което е възможно. Подписал съм договор за капитулация и съм дал съгласието си да се оттегля от политическия живот. Ти трябва да сториш същото, ако не искаш да служиш на чичовците ни, да положиш клетва за вярност към Тохан и да се биеш за тях.
Той си спомни притесненията си относно бъдещето на Такеши — беше се надявал да му предостави собствено владение. При настоящите обстоятелства това никога нямаше да се случи. Какво щеше да прави Такеши с остатъка от живота си?
— Да се закълна във вярност към Тохан? — повтори изумен Такеши. — Ако не ми беше брат, щях да го възприема като оскърбление! Трябва да действаме с достойнство… това е всичко, което ни е останало. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да служа на чичовците си!
— Забранявам ти да го правиш! Още не си възрастен, длъжен си да ми се подчиняваш.
— Ти вече не си наследникът на клана! — гласът на Такеши бе язвителен, беше ясно, че иска да го засегне.
— Но все още съм твоят по-голям брат — Шигеру разбираше, че Такеши е разочарован от него, но въпреки това изпита болка.
— Владетелят Шигеру е прав — каза меко Мацуда. — Трябва да му се подчиняваш. Иска да се върнеш в Хаги заедно с него.
— Предполагам, че всичко е за предпочитане пред това да стоя тук — измърмори Такеши. — Но какво ще правя в Хаги?
— Предстои ти много работа — да продължиш обучението си, да ми помагаш. — И да научиш онова, което аз трябва да науча, помисли си Шигеру, как да бъдеш мъж.
— Утре ще се сбогуваме с нашия баща — рече той. — И веднага след празника поемаме обратно към дома.


Такеши не плака през време на кратката служба, но се подчини на Шигеру без възражения и се сбогува с Мацуда с признателност за цялото обучение и с чувство, което приличаше на искрена обич. Върнаха се по същия път, по който бе дошъл Шигеру, пеша, в семпли дрехи, през планината.
Такеши попита само веднъж:
— Така ли трябва да се държим оттук нататък?
— Трудно е — призна Шигеру. — И ще става още по-трудно. Но няма да е завинаги.
Лицето на Такеши, дни наред мрачно и унило, малко се разведри.
— Значи ще постигнем отмъщение?
Бяха сами по начин, който може би нямаше да се повтори месеци наред, или дори години. Шигеру отвърна тихо:
— Непременно. Обещавам ти. Смъртта на баща ни и поражението ни ще бъдат отмъстени. Но това означава потайност и притворство — нещо, което никой от нас не владее. Трябва да се научим как да не правим нищо.
— Но не завинаги? — попита Такеши с усмивка.


Минаха две седмици. Животът възстанови своя ритъм — както се стараеше Такеши да не остава без задължения, Шигеру установи, че и неговите дни са запълнени.
Такеши вече не тренираше в района на крепостта заедно със своите братовчеди, останалите момчета и млади мъже от клана. Обучаваше го Шигеру — на речния бряг или в гората. Мийоши Кахей и неговият брат Гемба често ги придружаваха с позволението на баща им, а мнозина младежи се промъкваха тайно, за да гледат, тъй като Шигеру, обучен от Мацуда, бе станал изкусен майстор на меча, а Такеши, изглежда, не само не му отстъпваше, а и дори го превъзхождаше.
Един ден Мори Хироки, брат на Кийошиге и последният оцелял син от семейството на Юсуке, който се занимаваше с обяздване на коне, бе сред малката тълпа на брега на реката. Преди шест години бе пратен да служи в светилището, посветено на речното божество, след битката с камъни, в която неговият най-голям брат Юта се бе удавил, а Такеши едва не бе намерил смъртта си. Беше вече четиринайсетгодишен. Приближи се до Шигеру след тренировката и го попита дали може да говори с него.
Шигеру винаги бе проявявал интерес към младежа, който бе обектът на първото му решение като възрастен. Негово бе предложението Хироки да бъде пратен в светилището да служи на речния бог — той бе посъветвал бащата на момчето да не отнема собствения си живот, а да продължи да служи на клана Отори със своите изключителни умения в отглеждането на коне. Бе наблюдавал как Хироки израства в образован и схватлив младеж, съхранил своята любов към танците и станал истински майстор.
— Баща ми иска да ви каже някои неща — рече Хироки. — Дали ще бъде възможно да го посетите?
— С удоволствие — отвърна Шигеру, чувствайки, че има много неща, които трябваше да разкаже на бащата на Кийошиге за живота и смъртта на неговия син.
Уговори се за следващия ден и потегли рано сутринта, вземайки Такеши със себе си. Ичиро бе изразил мнение, че вероятно за Такеши би било по-добре да остане и да се занимава с писане, история и философия. Брат му усъвършенстваше уменията си в бойните изкуства, но, твърде енергичен по природа, не понасяше бездействието, а и не притежаваше онази самовзискателност, която се изискваше за усърдно обучение. Както Шигеру, така и Ичиро се опитваха да му втълпят, че развиването на интелекта повишава физическите умения и че самообладанието се придобива, когато човек се отдава на онова, което не харесва, влагайки също толкова ентусиазъм, колкото и в любимите си занимания, че и повече. Такеши изслушваше всички тези съвети с едва сдържано нетърпение и често изчезваше от къщата, участвайки в битки с камъни с момчетата от града и дори в забранени боеве с мечове с някои от синовете на воините. Шигеру се разкъсваше между гнева, предизвикан от поведението на брат му, и страха, че Такеши ще бъде убит или накрая ще избяга и ще се присъедини към бандите от поставени извън закона мъже, които живееха в гората, ограбваха земеделци и пътници, като се правеха на непобедими воини, а всъщност не бяха много по-различни от най-обикновени разбойници. Полагаше всички усилия да привлече Такеши в собствения си живот и интереси.
Те не прекосиха реката при рибния яз, а минаха по каменния мост. Шигеру спря да поднесе приношения и да се помоли при гроба на зидаря, надявайки се, че неспокойният дух на Акане ще намери покой. Често мислеше за нея, гневеше й се, копнееше и скърбеше за нея поравно, докато тялото на Мое едрееше с неговото дете. Гаденето на съпругата му намаляваше с всяка изминала седмица, но тя си оставаше бледа и слаба, без да се смята коремът й, все едно растящото дете изсмукваше жизнените й сокове; с приближаване на времето, в което бебето трябваше да се появи на бял свят, физическото й неразположение се замени с психични терзания, тъй като Мое винаги бе изпитвала дълбоко вкоренен страх от раждането.
Отидоха пеша, тъй като Шигеру нямаше кон — Карасу бе умрял в битката и той все още не го бе заместил с друг. Бяха убити почти толкова коне, колкото и хора, а оцелелите бяха присвоени с радост от Тохан — сред всички загуби на Отори недостигът на коне се чувстваше най-силно и предизвикваше най-голямо негодувание.
Придружаваше ги един от малкото възрастни мъже, останали от васалите на майка му. Той вървеше няколко крачки след тях, смирен и покорен, макар че двамата с Такеши вероятно си даваха сметка, както и самият Шигеру, за шума, който се носеше пред тях — ропотът, смесица от скръб и вълнение, която извади търговците от техните складове и занаятчиите от работилниците им, за да се втренчат в него, да паднат на колене, докато минава покрай тях, а после да се изправят и да го проследят с поглед.
Резиденцията на Мори се намираше нагоре покрай потока, на неголямо разстояние от земите, които принадлежаха на майката на Шигеру, на южния бряг на река Хигашигава. В юношеските му години бе станала нещо като втори дом за Шигеру — място с неизменна тиха ведрост, въпреки пестеливостта и дисциплината в живота на Мори. Сега се натъжи, когато влезе в занемарената градина и видя запуснатите конюшни и ливади. Имаше няколко кобили със съвсем малки жребчета, там беше и старият черен кон — бащата на Карасу, — но липсваха напълно развити животни, а поотрасналите жребчета бяха само четири — понастоящем двегодишни, — две черни и две сиви с черни гриви.
Хироки ги посрещна при портата на къщата, благодари им, че са дошли и ги поведе през просторната дървена веранда към най-голямата стая, където вече седеше баща му. В нишата имаше свежи цветя, а на пода за гостите бяха поставени копринени възглавници. Отвън един възрастен човек се опитваше да възстанови реда в градината и стърженето на бамбуковото му гребло бе единственият звук, който се долавяше на фона на неспирната песен на цикадите.
Юсуке изглеждаше спокоен, но бе много отслабнал, а силните мускули по врата и раменете му се бяха стопили. Беше облечен в семпла бяла роба и сърцето на Шигеру се сви от мъка и съжаление, тъй като тази дреха означаваше, че Юсуке възнамерява да сложи край на живота си и вече е облечен за погребение.
Те си размениха дълбоки поклони и Шигеру седна на почетното място, с гръб към нишата и гледка навън към занемарената градина. Дори пущинакът, в който се бе превърнала, притежаваше известна красота — виждаше се как природата се бори да я завладее отново, семената покълваха там, където падаха, храстите избуяваха в естествената си форма, изплъзвайки се от човешката ръка. Това почетно място вече не му принадлежеше, при все това нито той, нито Юсуке знаеха как другояче да се държат един към друг.
— Съжалявам за смъртта на сина ти — рече той.
— Казаха ми, че е загинал заради предателството на Ногучи.
— Срамувам се, че трябва да го заявя — отвърна Шигеру. — Истина е.
— Беше ужасна вест — добави Такеши. — Не мога да повярвам, че приятелят ми е умрял по такъв начин!
— А Камоме? — попита старецът, тъй като неговите коне му бяха почти толкова скъпи, колкото и синовете му.
— Камоме бе уцелен от стрелците на Ногучи. Кийошиге загина с меч в ръка, готов за бой, все едно възнамеряваше да се изправи сам срещу целия клан Ногучи. Той бе най-добрият приятел, който може да има човек — няколко мига останаха в мълчание, след което Шигеру каза: — Загуби двама синове заради моето семейство. Дълбоко съжалявам за това.
Искаше да каже на Юсуке, че възнамерява да дири отмъщение, че ще чака търпеливо, че Ийда и Ногучи ще платят за смъртта на Кийошиге и на баща му… но не знаеше кой може да подслушва, а и си даваше сметка, че не бива да говори прибързано. Молеше се Такеши също да остане безмълвен.
— Животът на всички в семейството ни вече принадлежи на владетеля Шигеру — отвърна Юсуке. — Оцеляхме до днес единствено благодарение на вашата мъдрост и състрадание — той се усмихна и внезапно в очите му блеснаха сълзи. — Бяхте само дванайсетгодишен! Но не това е причината, поради която ви помолих да дойдете днес. Както вече заявих, моят живот ви принадлежи. Моля ви да ме освободите от това задължение. Не мога да служа на чичовците ви. Единственият ми оцелял син е свещеник — не очаквам божеството на реката да ми го върне. Единственото ми желание е да сложа край на живота си. Моля за разрешението ви да го сторя и ви умолявам да ми помогнете.
— Татко! — възкликна Хироки, но Юсуке вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Виждам, че мечът на баща ви е у вас — рече той на Шигеру. — Използвайте Джато върху мен.
Шигеру отново усети неистов порив към смъртта. Как би могъл да отнеме живота на този вещ и предан човек, а самият той да продължи да живее? Страхуваше се, че Юсуке ще е първият от мнозина загубили синовете си бащи, оцелели след битката воини, които не желаят да живеят със срама и позора на поражението. Най-добрите Отори щяха да последват загиналите; кланът щеше да се самоунищожи. Но ако приемеше смъртта, нищо от това вече нямаше да го засяга… Може би щеше да е по-добре да го стори, да нареди на съпругата си, на майка си и брат си да се самоубият и самият той да сложи край на живота си. Почти усещаше как Такеши до него желае това да се случи.
Чу как конят изцвили откъм ливадата — звукът тъй наподобяваше цвиленето на Карасу, че все едно чуваха призрак.
— Нуждаем се от нови коне — рече той. — Ще те освободя от твоите задължения към мен… наистина твоят син Кийошиге изплати многократно всички дългове… но имам още една последна молба към теб — да възстановиш конските табуни, преди да ни напуснеш.
Не можеше да измисли нещо друго, което да е в състояние по-успешно да възроди гордостта и духа на клана от техните славни коне. Конят изцвили отново и един от жребците откликна — повтори зова на своя баща, сякаш го предизвикваше.
— Ще трябва да попътувам, за да потърся нови коне — рече Юсуке. — Известно време няма да ги има в Трите провинции — конете на запад са твърде дребни и твърде бавни, а Тохан със сигурност няма да ни помогнат.
— Преди време татко все говореше за конете от степите — рече Хироки. — Нали винаги е искал да отиде до голямата земя и да ги види със собствените си очи?
— Конете от края на света — рече тихо Юсуке. — По-свирепи от лъвове, по-бързи от вятъра.
— Доведи няколко от тях като твой последен акт на преданост към Отори — рече Шигеру.
Известно време Юсуке остана безмълвен. Когато заговори отново, гласът му, доскоро твърд и категоричен, се бе скършил.
— Изглежда, съм избързал с погребалната роба. Ще ви се подчиня, владетелю Шигеру. Ще живея. Ще отида до края на света и ще доведа нови коне.
Сълзите, които бе сдържал, сега се затъркаляха по страните му.
— Простете ми — рече той и ги избърса с белия ръкав. — Това е скръбта, която се надявах да избегна. Много по-трудно и по-болезнено е да живееш, отколкото да умреш.
Такеши бе мълчал почти през цялото време, но когато двамата си тръгнаха, рече тихо на брат си:
— Владетелят Мори е прав. По-трудно е да се живее.
— Длъжен си да живееш заради мен — отвърна Шигеру.
— Ако ми беше заповядал, щях да сложа край на живота си. Щом ми забраняваш, сигурно трябва да ти се подчиня. Но изглежда тъй срамно.
— Изпълняваме волята на нашия баща, в това няма нищо срамно. И никога не забравяй — няма да е завинаги!


Десета глава

Детето растеше, а с него и страховете на Мое. Сякаш всичко се случваше така, че да усилва тревогата й. В града се знаеше, че чичовците на Шигеру не преливат от щастие заради предстоящото раждане. Хората си шушукаха за таен заговор, целящ отравянето на майката и детето, убийството на Шигеру и Такеши, направата на магии, които да причинят смъртта на Мое. Зимата бе необичайно сурова, снеговете паднаха рано и се задържаха дори през третия месец, вятърът нахлуваше с вой откъм северозапад, донасяйки студ, мраз и нови виелици. Храната и дървата за огрев станаха оскъдни, дървените въглища — все по-трудни за осигуряване; земята бе замръзнала, твърда като камък, а тежките ледени висулки трошаха покриви и клони.
Въпреки усилията на Шигеру предишното лято реколтата бе пострадала от разгрома и неговите последици. Храната не достигаше; просяци се стичаха в града, където умираха по улиците от глад или студ. Мое не смееше да се покаже навън — сякаш смъртта бе навсякъде, дебнеща нея и детето й. Рядко се чувстваше в безопасност, освен в най-вътрешните и уединени помещения на къщата, където с нея седеше Чийо, разтриваше раменете и краката й, за да й помогне да се отпусне, и й разказваше мили приказки за малки вълшебни дечица, родени от костилки на праскови или бамбукови стебла, за да разсее страховете й.
Но накрая не успяха да я опазят нито усилията на Чийо, нито сигурността в къщата. Мое си просрочи времето — бебето бе разположено неподходящо, а родилните мъки се оказаха продължителни, но безплодни. Писъците й продължиха цял ден и цяла нощ, но преди края на следващия мразовит ден секнаха. Детето — момиченце — изобщо не проплака, а издъхна заедно с майка си и бе погребано до нея.
Кончината на младата жена, която никой не харесваше особено, хвърли цялото домакинство в дълбока скръб. Смъртта бе нещо обичайно — а жената и момиченцето — приравнени към вече претърпените загуби. При все това те предизвикаха почти безутешна скръб. Може би всички чувстваха, че детето бе обещание за нов живот, за ново начало, а сега дори тази скромна утеха им бе отнета. Вероятно дори собственото му семейство бе започнало да смята, че къщата на Отори Шигеру е прокълната.
Скръбта на Шигеру, съпроводена с угризения и съжаление, бе най-силна и безутешна. В продължение на няколко седмици той не излезе от къщата, освен за да присъства на необходимите церемонии. Не пиеше вино, ядеше съвсем малко и прекарваше часове наред в безмълвна медитация, спомняйки си всичко за своята съпруга и за изкривената любов, която бяха извлекли от своя брак. Спомни си със срам как бе желал смъртта й, бе искал да я отстрани от живота си така, както някой би плеснал комар. Тя го изпълваше с раздразнение, дори нещо повече — двамата изпитваха омраза един към друг, но си бяха легнали заедно, за да създадат детето, което я бе убило. И двамата бяха тласнати против волята си по тази пътека — бяха съпруг и съпруга, техният брак бе замислен, за да създаде законни наследници. Никой не можеше да го обвини, че е направил дете на жена си — предназначението на жената бе да дава живот.
Но това бе неговият първи сблъсък с опасностите и болките при раждане. Знаеше колко се бе страхувала от него Мое. Макар че не го пускаха в стаята, той беше наясно с нейния ужас и мъките й. Беше удивен и натъжен, че на жените им се налага да търпят подобни неща — те понасяха всички последствия от желанието на мъжете за техните тела; отиваха до края на света и донасяха оттам синове и дъщери. И често не се връщаха, а бяха извлечени, въпреки отчаяната им съпротива, в мрака, с разкъсани млади и крехки тела.
Често сънуваше своята дъщеря, веднъж съвсем ясно видя телцето й в земята — когато пролетта сгря премръзналите й ръце и нозе, от тях изникнаха бледозелени растения, подобни на папрат.
Както Акане, така и Мое му бяха дадени — той самият бе пожелал Акане и я бе получил, Мое му бе предоставена. А сега и двете бяха мъртви, едва прехвърлили двайсетте. Често мислеше за всичко, на което го бе научила Акане, щеше му се да й бе казал, че я обича, да бе оставил любовта си към нея да процъфти, вместо да я отрича; щеше му се да бе обичал съпругата си, щеше му се да му се бе отдала с желание и пламенно, заради любовта си към него. Може би ако бяха останали живи… но и двете вече ги нямаше. Никога повече нямаше да види нито едната, нито другата.
После скръбта му се усили от нарастващ копнеж. Като минаха няколко седмици, с обичайната си практичност Чийо взе да нарежда на една или на друга прислужница да остава, след като приготви постелята му, но Шигеру не можеше да се насили да ги докосне и си казваше, че повече никога няма да спи с жена.


Пролетта закъсня, но пък настъпи неудържимо. Южните ветрове с тяхната мека топлина досега не бяха посрещани тъй радушно; небето никога не бе изглеждало тъй тъмносиньо, а младите листа — тъй искрящо зелени. С нарастването на дните Шигеру постепенно успя да овладее скръбта си, осъзнавайки, че макар и лишен от някаква определена роля в клана, все още има с какво да допринесе за неговото възстановяване. Ако той самият съумееше да промени живота си, вероятно щеше да го стори и кланът Отори.
По време на медитация често бе размишлявал за бъдещето си. Никога нямаше да се откаже от намерението да се изправи срещу Садаму и да го убие, да отмъсти за смъртта на баща си и за поражението на клана си; даваше си сметка обаче, че за да го постигне, трябва да го запази в пълна тайна. Щеше да накара света да смята, че се е оттеглил окончателно, че вече е просто един земеделец и нищо повече; щеше да е безопасен и безукорен, да чака търпеливо колкото е необходимо с надеждата, че такава възможност ще се появи, и с готовността да се възползва от нея.
Започна да играе тази роля у дома. Отказа се от всякакви официалности в къщата, за неудоволствие на майка си, започна да носи вехти, семпли дрехи и да се занимава с поддържане на градината и на имението й. Разговаряше с всеки, който проявяваше готовност да слуша, за експериментално земеделие през време на предстоящия дъждовен период, за това какъв е най-добрият начин за възпиране на гъсеници, пеперуди и скакалци; подобна работа бе необходима, тъй като предишната година бе мъчителна за цялата провинция и хранителните запаси бяха почти изчерпани. Не остана незабелязано, че докато Шигеру се занимаваше с възстановяването на земята, за да могат хората да се нахранят, Шоичи и Масахиро живееха в лукс, разширяваха и ремонтираха резиденцията си в крепостта и не правеха никакви отстъпки в изискванията си за налозите. Занаятчии и художници работеха със златен варак, абанос и седеф, докато по улиците на Хаги всяка седмица умираха по петстотин души.


Единайсета глава

— Разбира се, това бе голямо облекчение за Садаму — заяви Кикута Котаро на Муто Кенджи. Повече от година след битката при Яегахара господарите от Племето се бяха срещнали по предварителна уговорка в пристанищния град Хофу, понастоящем прехвърлен на доскорошния васал на Отори — предателя Ногучи. — Ако Шигеру се бе сдобил със син, последван от други здрави деца, това щеше значително да засили опасенията на Садаму. Или поне така ми бе докладвано в Инуяма.
Шизука наля още вино в купичките и мъжете отпиха жадно. И двамата бяха нейни чичовци — Котаро по майчина линия, а Кенджи — по бащина. Тя слушаше внимателно техния разговор, като прикриваше чувствата си, които по отношение на владетеля Шигеру бяха доста сложни. Така и не успя да си прости напълно, задето го бе предала. Сега я прониза жалост към него; запита се дали скърби за смъртта на съпругата си и предположи, че сигурно е опечален от загубата на детето си, макар и дъщеря. С чувство на гордост си помисли за собствения си син, вече на шест месеца — здраво, жизнено и преждевременно развито дете, копие на баща си Араи Дайичи. Спеше в друга стая, но всеки път, когато не бе пред очите й, сърцето й болезнено се свиваше, а гордостта й бе примесена с непрестанна тревога за него, от която гърдите й се напрягаха и кърмата й потичаше.
Изпита известен срам заради тази своя сантименталност — тя, която винаги бе хвалена за своето коравосърдечие и за липсата си на емоции, така ценени от Племето. Притисна с ръце гърдите си с надеждата, че млякото няма да избие по дрехата й или да замирише, с ясното съзнание, че и двамата мъже в стаята тутакси ще доловят промяната в миризмата й.
И наистина Кенджи й хвърли един от своите подигравателни, язвителни погледи, докато Котаро продължаваше:
— Но заплахата от евентуални бъдещи синове убеди Садаму, че предишната година е допуснал грешка, като не е настоял Шигеру да бъде екзекутиран. Сега е още по-обсебен от него. Единствено смъртта на Шигеру ще го освободи и ще му донесе покой.
— А защо го е пощадил по-рано? — попита Шизука.
Никой от тях не бе привърженик на владетеля Ийда, но Котаро живееше в Инуяма, имаше там собствени шпиони и често работеше с двама от васалите на Ийда — Андо и Абе. Бе запознат по-добре от всички тях с мислите и намеренията на военачалника.
— Имаше някаква странна идея, че постъпва почтено. Суетата му бе наранена от факта, че е спечелил битката единствено заради предателство и че преди две години Шигеру му е спасил живота в една от подземните пещери. Смяташе, че изплаща дълг.
— Не е възможно Садаму да постъпи почтено, така както не е възможно Шигеру да постъпи непочтено — рече Кенджи и се засмя, все едно бе изрекъл шега.
— Така твърдят мнозина — съгласи се Котаро, — макар и само когато не могат да бъдат чути от Тохан, тъй като не искат да си загубят езика и ушите — той също се засмя, без да откъсва поглед от лицето на Кенджи. — Но Андо отправи към мен искане, при това не особено деликатно, Шигеру да бъде премахнат до края на годината.
Преди да отговори, Кенджи подкани с жест Шизука да му напълни купичката и отпи. Тримата се намираха в задната стая в къщата на един търговец; в дъното имаше малка веранда, а зад нея — двор. Някой беше сложил саксии със свещен бамбук и сребърен лист покрай ръба на верандата, но дворът бе пълен с кутии, сандъци и кошове; до портата два товарни коня и няколко носачи чакаха търпеливо да бъдат натоварени. Отвъд зидовете се носеха звуците на пристанищния град. Ритъмът на живот в Хофу следваше ветровете и приливите. Беше пладне. Приливът и внезапната промяна в посоката на вятъра бяха довели до трескаво оживление, което замаскира продължителното мълчание на Кенджи.
Накрая той рече благо:
— Доколкото си спомням, миналата година се разбрахме, че е по-добре Ийда да бъде държан в напрежение и че Шигеру трябва да остане жив.
Шизука си даде сметка, че никога не бе виждала който и да е от двамата да си изпусне нервите. Когато се ядосаха, почваха да говорят още по-благо и нито за миг не се разделяха със своето желязно самообладание. Беше виждала и двамата да убиват със същата хладна прецизност и липса на емоции. Внезапно си представи Шигеру пронизан от остриетата на ножовете им и се удиви на болката, която изпита, както и на съвсем несвойственото за нея чувство за вина.
Вятърът затрака в паянтовите прегради.
— Източен — рече Котаро с известно раздразнение.
— Известно време ще те задържи в Хофу — отбеляза Кенджи, тъй като Котаро бе тръгнал да се прибира в Инуяма на връщане от Западната провинция. — Ще имаме време за още няколко игри — двамата мъже играеха го и подносът, върху който бяха поставени дъската и пуловете, лежеше на рогозката помежду им. — А какво те отведе в Маруяма?
— Още една изключително добре платена поръчка от владетеля Ийда — отвърна Котаро. — Не трябва да излиза извън тези стени, но нямам нищо против да ти кажа. Садаму е бесен, че западните кланове не са се присъединили към него в нападението му срещу Отори. Загубил е твърде много хора при Яегахара, за да подхваща нови атаки, но държи да накаже Сейшуу и най-вече владетелката Маруяма. Надява се, че ще я убеди да се подчини на семейството на мъжа си, както подобава на една примерна съпруга.
Той впери поглед в Шизука.
— На твоя воин му подрязаха крилата, а? Той вразуми ли се, разкайва ли се?
— Опитва се да си дава вид — отвърна Шизука. — От това му зависи животът. Но вътрешно е бесен. Негодува, че е принуден да служи на предател, и се страхува, че братята му ще заграбят властта, ако баща му се спомине, докато той е при Ногучи.
— Така му се пада! — възкликна Котаро и отново се засмя. — Не го изпускай от очи, също както миналата година, особено ако замисля и други прибързани срещи, и незабавно ни уведоми. Сега си в идеалното положение да преценяваш обстановката, че да не ми се налага да правя ново дълго и досадно пътуване — после се приведе към Кенджи и каза, снишил глас: — Нямах представа, че в Маруяма живеят толкова малко семейства на Племето, без нито един Кикута. Затова трябваше да отида лично. Загиваме ли? Защо имаме толкова малко деца?
После се обърна към Шизука и попита:
— Какво представлява синът ти? Има ли ръцете на Кикута?
Това бе първото нещо, което бе проверила още при раждането на детето, търсейки правата линия, пресичаща дланта, белег на фамилията Кикута, който самата тя бе наследила от майка си. Шизука поклати глава.
— Не, прилича на баща си.
— Това смесване на кръвта май в повечето случаи намалява уменията — отбеляза недоволно Котаро. — Затова Племето винаги е било против. И все пак жалко — има изключения, в които ги усилва. Надявах се синът ти да е едно от тях.
— Дарбите му могат да се проявят, когато поотрасне — предположи Кенджи. — Както става при Муто. Все пак във вените му тече кръв и на Муто.
— На колко стана? — попита Котаро.
— На шест месеца — отвърна Шизука.
— Добре, само не се привързвай много към него. Малките често си отиват внезапно по най-различни причини — после се усмихна и добави: — Като сина на Маруяма Наоми, който умря преди няколко дни. Беше горе-долу на същата възраст.
— Умрял е, докато си бил в Маруяма? — попита Кенджи, по-хладен от всякога.
— Садаму искаше да я сплаши. Няма по-добър начин да нанесеш удар по жена.
— Ти си убил детето й? — възкликна Шизука, без да може да се сдържи.
— „Убил“ е твърде силна дума. Не ми се наложи да правя почти нищо. Просто го погледнах в очите. Той заспа и повече не се събуди.
Тя се опита да скрие ужаса, който я прониза. Беше чувала за това умение, което притежаваха само Кикута, да причиняват внезапно безсъзнание само с поглед. Знаеше, че един възрастен човек може да се събуди, макар че обикновено намираха смъртта си, докато са в несвяст, но едно бебе щеше да е напълно беззащитно…
Котаро беше горд със себе си, тя долови в гласа му нотка на самохвалство. Внезапно изпита омраза към него — заради убийството и заради удоволствието, което му бе доставило. Ненавиждаше тези мъже, които управляваха живота на толкова хора, в това число и нейния собствен, със своята безскрупулност и жестокост. Бяха я накарали да се отърве от първото дете, което бе заченала. Сега й се стори, че долавя заплаха към сина си, напомняне, че трябва да им се подчинява. Усети, че я изпълва жестоко негодувание, дори към Кенджи, макар и никога да не бе подлагала на съмнение искрената му обич.
Тя отправи поглед към него. Лицето му бе безизразно, без сянка на изненада или неодобрение.
— Тъй че Шигеру е следващият — заяви Котаро. — Признавам, с него ще е по-трудно.
— Още не сме се споразумели за Шигеру — отвърна Кенджи. — Всъщност всички Муто имат нареждане да не участват в какъвто и да било опит за покушение над него.
Тъй като Котаро не каза нищо в отговор на думите му, Кенджи продължи:
— Шигеру е мой. Аз му спасих живота при Яегахара, освен това за всички ни той е по-полезен жив.
— Не искам да споря с теб по този въпрос — рече Котаро. — Единството между фамилиите на Племето е много по-важно от Садаму или Шигеру. Да теглим жребий. Да видим дали небесата са на негова страна.
Той загреба шепа от пуловете за го, които лежаха върху дъската, оставени там след последната игра, и ги постави в торбичката им. После я протегна към Шизука.
— Вземи си един — подкани я той.
Тя бръкна, извади един пул и го остави на рогозката помежду им. Беше бял. В продължение на няколко секунди тримата останаха безмълвни, втренчени в него.
— Избери още един такъв и е твой — рече Котаро. — Шизука, затвори си очите. Във всяка ръка ще ти сложа по един пул в различен цвят. После Кенджи ще избере.
Тя протегна стиснатите си юмруци към чичо си, като се молеше небесата да го напътстват. Кенджи потупа лявата й ръка. Тя я отвори; върху дланта й, белязана с линията на Кикута, лежеше черният пул. Неволно, нямайки доверие на Котаро, тя отвори другата си ръка. Пулът в нея беше бял.
Кенджи каза с безкрайна благост:
— Това е за първия опит. Ще го приема. Но ако се провалиш, животът на Шигеру става мой.
— Няма да се проваля — отвърна Котаро.


Дванайсета глава

Шигеру отново пое на път в невзрачни одежди и скрито лице, като старателно променяше външността си при всеки нов преход с надеждата да не бъде разпознат. В хода на годината новите граници бяха установени по-строго и по мостове и кръстопътища бяха поставени бариери. Отори бяха загубили цялата южна област и бяха изтласкани от източната част в тясна ивица покрай морския бряг. Шигеру обикаляше навсякъде из оцелялата територия, проучваше я до най-малки подробности, разговаряше със земеделците и имаше чувството, че те често подозират кой е, но знаят как да пазят тайната му. Осведомяваше се за организацията на живота по селата, запознаваше се със старейшините, с тяхната непоколебима готовност да се изправят срещу своите господари и да изтъкнат основанията за недоволството си.
Когато проливните дъждове сложиха край на обиколките му през шестия месец, той прекарваше дните си, старателно описвайки всичко, което бе видял и чул, като работеше до късно през нощта заедно с Ичиро.
На свечеряване, докато дъждът трополеше равномерно по покрива, капеше от стрехите и се стичаше на тънки струйки по синджирите, пълнейки новите декоративни езера в градината, при него се появи Чийо и го уведоми, че е дошъл посетител.
— В такъв ден? — измърмори Ичиро. — Трябва да е някой луд.
Чийо, която се държеше все по-свойски с напредването на възрастта си и след установяването на по-свободни отношения в домакинството, рече:
— Със сигурност доста необичаен посетител, дори и да не е луд. Прилича на търговец, но попита за владетеля Шигеру, все едно са стари приятели.
— Как се казва? — попита Шигеру разсеяно.
— Муто — отвърна Чийо.
— Аха — Шигеру довърши изречението, което пишеше, и остави четчицата си. Сви пръсти за момент и после нареди: — По-добре го покани.
Чийо не беше въодушевена.
— Мокър е до кости — възрази тя.
— Тогава приготви вана и му намери сухи дрехи. Ще вечеряме заедно в стаята на горния етаж. И донеси вино — добави той.
— Кой е той? — попита Ичиро.
— Запознахме се миналата година. Ще ти разкажа по-късно. Но първо искам да говоря с него насаме.


— Доста време мина — рече Кенджи, след като влезе в стаята на горния етаж. — Благодаря за гостоприемството.
— Това е най-малкото, което мога да сторя в отговор на твоето — отвърна Шигеру. — Радвам се да те видя. Каза, че ще ми проводиш някого, но доколкото разбирам, после си решил друго?
— Ъ-хм — кимна Кенджи. — Стори ми се, че е по-добре да не насочвам вниманието към теб. За всички бе трудна година. Явно и ти си бил принуден да намалиш домакинството си. Можеше да не ти е лесно да приемеш нов човек.
— Значи няма да ми се налага да наемам някого от хората ти? — попита Шигеру с усмивка.
— Не, но Ийда щеше да е по-доволен, ако го беше сторил.
— Ийда спокойно може да забрави за мен — той ме счита за безсилен да се изправя срещу него.
— Хмм — изсумтя по своя красноречив начин Кенджи, — може така да се представяш пред света, но не забравяй, че разговаряш с човека, който ти е донесъл меча на баща ти и който го е чул да говори — той махна към меча на стойката в дъното на стаята. — Както виждам, не си се отказал от него.
— Ще го предам единствено на своя наследник, когато смъртта ми е неизбежна — отвърна Шигеру. — Но не търся отмъщение. Всичко това е вече зад гърба ми — станах земеделец — и той се усмихна благо на Кенджи.
— Въпреки това Ийда продължава да се занимава с теб. Може да се каже, че е като обсебен, сякаш двамата сте свързани чрез невидима нишка. Постоянно търси информация за теб. Тормози го фактът, че е победил Отори единствено чрез предателство. Той спечели битката, но загуби честта си.
Шигеру заяви непринудено:
— Намират ли се още воини с чест? В наши дни мъжете се възползват от всяка възможност да се издигнат, а после намират оправдания за действията си. Летописците на Тохан могат да запишат историята на Ийда Садаму за събитията и да го превърнат в безспорния герой на Яегахара.
— Напълно съм съгласен с теб — рече Кенджи. — В края на краищата моята работа ме свързва тясно с тъмната страна на войнската класа. Но мъже с безкрайната суета на Ийда Садаму искат да изглеждат достойни, докато постъпват недостойно. Почва да му се изяснява, че никога няма да спечели тази битка с теб. В Трите провинции вече има мнозина народни певци, които те възпяват в песните си!
— Поласкан съм — отвърна Шигеру. — Но това по никакъв начин не променя моето положение. Загубил съм всичко, разполагам единствено с тази къща и с едно малко владение.
— Както и с огромната почит и ненакърнената любов на твоите сънародници — рече Кенджи, като наблюдаваше изпитателно Шигеру. — Не си ли чувал за „Вярност към чаплата“?
— Какво е това?
Не беше нещо необичайно да се появяват групи с подобни наименования — „Тесните пътеки на змията“, „Гневът на белия тигър“ — обикновено създадени от млади мъже, които решаваха да използват своята интелигентност и способности, за да оспорват установения ред и да обновяват света. Селяни и земеделци се събираха с воини от нисш ранг, за да образуват съюзи, чрез които да защитават нивите и стопанствата си и да упражняват натиск върху своите господари.
— Това е предполагаема тайна организация, която все повече се разраства в Средната провинция — членовете полагат клетва да те подкрепят, когато се изправиш срещу чичовците си, както се надяват да сториш.
— Признателен съм за подкрепата им, но мога само да ги разочаровам — отвърна Шигеру. — Ако се опълча против чичовците си, това ще предизвика гражданска война и ще унищожи клана Отори.
— В момента може би. Но ти още нямаш и двайсет години, а и умееш да чакаш.
— Много добре си ме опознал — рече Шигеру през смях, все едно идеята му се струваше доста забавна.
— Чувам разни неща за теб — рече Кенджи. — С прискърбие научих за смъртта на съпругата ти. Възнамеряваш ли да се ожениш повторно?
— Не, никога — отвърна рязко Шигеру. — Надявах се да имам деца, но си дадох сметка, че тяхното съществуване би представлявало още по-голяма заплаха за чичовците ми, което би ги превърнало в заложници, ако не на действителността, то на съдбата със сигурност. Не мога да понеса повече загуби. Освен това имам брат си… сега трябва да съм му като баща.
— Да, не го изпускай от очи. Той е по-голяма заплаха и от теб, такова е цялото ти семейство и всички, които обичаш. Ийда ще направи каквото може, за да те унижи, да изтъкне своята власт над теб и да ти причини болка — Кенджи замълча за момент, а после заяви тихо, но решително: — Бъди особено внимателен. Променяй обичайните си дейности, не ходи никъде сам и винаги бъди въоръжен.
— Ийда може въобще да не ми обръща внимание — каза Шигеру с привидно безразличие, макар че отчете предупреждението. — Вече съм се отказал от пътя на меча.
— Но въпреки това все още обучаваш брат си и продължаваш собствените си тренировки.
— Брат ми трябва непрестанно да е зает с нещо. Аз станах земеделец, но Такеши е син на воин. Той трябва да получи образованието на воин, преди да е станал пълнолетен. После вече може да избере собствения си път — Шигеру замълча за миг и после продължи: — Ти, изглежда, си осведомен за всичките ми дейности. Сигурно имаш шпиони, които ме наблюдават през цялото време?
— Не, точно сега не — отвърна Кенджи. — Научавам само онова, което вече се е разчуло. Държа си ушите отворени, нищо повече — звучеше искрено и Шигеру изпита желание да му се довери, да спечели този необикновен и интригуващ човек за свой приятел.
— Какво те води в Хаги? — попита той.
— Имам роднини тук. Сигурно знаеш пивоварната, собственост на Муто Юзуру.
Беше съвсем оскъдна информация, предложена почти като дар. Шигеру кимна.
— Значи семейството ти се занимава с винопроизводство?
— Тече във вените ни вместо кръв — отвърна Кенджи. Шигеру му наля нова чаша, която той пресуши на един дъх. — Аз самият произвеждам соеви продукти — пастет и сос, в Ямагата. Повечето наши семейства се занимават или с едното, или с другото.
— Има ли някаква специална цел, с която си дошъл да ме видиш?
— Не, просто наминах. Нали така правят приятелите — отвърна Кенджи с усмивка.
— Досега не ми се беше случвало — призна Шигеру. — Лишен съм от подобни ежедневни удоволствия. Понякога се чувствам като Шакямуни преди просветлението му. Той не знаел нищо за страданието или смъртта, бил предпазен от тях. Едва когато заживял в света, състраданието му се събудило — той млъкна и се извини. — Прости ми. Не съм целял да се сравнявам по какъвто и да било начин с Просветления, нито да ставам толкова сериозен. В новото ми положение едно такова обикновено приятелство може да ми бъде утеха… макар че, разбира се, съвсем не искам да кажа, че в теб има нещо обикновено!
— Аз съм един скромен търговец, също както ти си прост земеделец! — отвърна Кенджи.
— Да пием за приятелството помежду им. За земеделеца и търговеца!
Двамата пресушиха чаши и си наляха отново.
— Какви други новини имаш? — попита Шигеру.
— Може да ти е интересно да научиш, че Араи Дайичи бе принуден да се подчини на Ийда. Пратен е да служи на Ногучи в новата крепост, която Ийда строи за него.
— Твоята племенница отиде ли с него?
— Шизука? Да, тя живее в града. Двамата имат дете, знаеш ли?
Шигеру поклати глава.
— Момче. Нарекоха го Зенко.
Шигеру изпразни чашата си, наля си отново и отпи, за да прикрие вълнението си. Тя го беше предала и беше възнаградена със син!
— Араи ще го признае ли като наследник?
— Съмнявам се. Във всеки случай децата на Шизука принадлежат на Племето. Араи е по-млад от теб. Той ще се ожени и ще има законни деца. Щеше вече да го е сторил, но след Яегахара Трите провинции са в непрестанен хаос. Всички съюзи в Западната провинция са твърде нестабилни. Няма да се бият с Ийда, но ще му затрудняват живота. Той изисква обезщетения — Ширакава вероятно ще трябва да дадат дъщерите си за заложници; Маруяма оскърбиха Тохан, като отказаха да нападнат Отори от запад. Съпругът на владетелката Маруяма се спомина през есента, точно след раждането на сина им, който пък почина наскоро. Вероятно и на нея ще й се наложи да даде дъщеря си за заложница.
— Горката жена — рече Шигеру след миг мълчание. Бе удивен от нейната преданост, която го изпълни с дълбока признателност.
— Ако беше мъж, щеше да заплати с живота си за своето открито неподчинение, но тъй като е жена, Садаму не я възприема насериозно. Моето предвиждане е, че ще вземе за съпруга или самата нея, или дъщеря й, за да се сдобие с владението й.
— Но той вероятно вече е женен, на тази възраст?
— Да, така е, но има куп начини да се отървеш от една съпруга.
Шигеру не отговори; думите на Кенджи му напомниха болезнено за крехкостта на жените и за седмиците на траур заради Мое.
— Прости ми — рече Кенджи, сменяйки тона. — Не биваше да говоря така предвид обстоятелствата около теб.
— Това е действителността — отвърна Шигеру. — Ийда е майстор в сключването на бракове с политически цели. — Ще ми се и баща ми да бе тъй вещ!, помисли си той.
След като Кенджи си тръгна на другата сутрин, Шигеру отиде в стаята на Ичиро и взе нов свитък. Продължаваше да вали, макар и не тъй силно, а въздухът бе наситен с мирис на плесен и влага.
Разгъна свитъка и записа:

Муто Юзуру. Пивоварна в Хаги.
Муто Кенджи, Лисугера, производител на соеви продукти в Ямагата.
Муто Шизука, негова племенница, наложница и шпионка.
Зенко, неин син от Араи Дайичи.

Известно време се взира в тези оскъдни отрязъци от информация. После добави:

Жена от фамилията Кикута (името неизвестно).
Неин син от Отори Шигемори (името неизвестно).

Нави свитъка, мушна го в друг със сведения относно редуването на културите, и го скри на дъното на един сандък.


Тринайсета глава

Дъждовете спряха, дойде ред на летните горещини. Шигеру ставаше рано и прекарваше дните си из оризовите ниви, където наблюдаваше как стопаните защитават посевите от насекоми и птици. Никой не отваряше дума за обществото, което бе споменал Кенджи — „Вярност към чаплата“, — но в същото време той си даваше сметка за дълбокото разбиране на желанието му да остане анонимен. Отвъд собственото му владение никой не се обръщаше към него по име. Извън Хаги малцина го знаеха по външност, а и да го разпознаваха, никой не го показваше.
После оризовата реколта бе окосена със сърпове, зърната — отделени с млатила и сопи и изсушени върху рогозки на слънце. Малките деца го наблюдаваха постоянно, вдигайки какофония със звънци и гонгове. В зеленчуковите градини задвижваните с вода плашила срещу елени потракваха в непостоянен ритъм. Честваха Фестивала на звездната тъкачка, а после и Празника на мъртвите. Шигеру не отиде в Тераяма, както предишната година, но вместо това посети възпоменателната служба в Дайшоин, където почиваха мнозина Отори от неговото поколение и където бяха погребани Мое и дъщеря му. Според обичая на церемонията трябваше да присъстват и чичовците му. Шигеру ги поздрави с почтителност и смирение, с ясното съзнание, че ако иска да живее, трябва да ги убеди в своята нова самоличност. Размени с тях само няколко реплики, но иначе разказа с ентусиазъм за реколтата, като говореше така, че да го чуят. Няколко дни по-късно майка му, която все още имаше връзки в женското крило на резиденцията в крепостта, разговаря с него, като се опитваше да скрие недоволството си.
— Вече те наричат Земеделеца. Не можеш ли да запазиш някакво достойнство, някакво съзнание за това кой си всъщност?
Той посрещна думите й с онази открита усмивка, която вече му ставаше втора природа.
— Земеделеца. Хубаво прозвище. Аз съм точно това… и няма от какво да се срамувам.
Господарката Отори се наплака насаме и после, когато говореше с него, все го предизвикваше. Той не й каза нищо за истинските си намерения, нито ги сподели с някой друг, макар че от време на време улавяше погледа на Ичиро, който го наблюдаваше с любопитство, и тогава се питаше докъде ли стигаха подозренията на неговия проницателен учител.
Такеши не криеше, че поведението на Шигеру го озадачава и го кара да се срамува. Прякорът „земеделеца“ се разчу. Такеши го ненавиждаше и често се замесваше в сбивания заради него… и заради други доловени оскърбления към Шигеру или към него. Намираше се във възраст, когато вихрите на настъпващата мъжественост увеличаваха десетократно присъщата му безразсъдност. Той обичаше жените и макар че за младежи на неговите години се считаше за напълно естествено да посещават домовете за удоволствия, Такеши не проявяваше и капка от характерната за Шигеру сдържаност и самоконтрол. Даже напротив — хората почнаха да шушукат, че ще стане развратен като своя чичо Масахиро.
Чийо осведоми Шигеру за тези слухове и той проведе с Такеши сериозен разговор на тази тема, предизвиквайки гневните му изблици, които го изненадаха и разтревожиха — бе решил, че брат му ще проявява все същото покорство по отношение на него и неизменно ще се вслушва в съветите му. Опита се да припомни по заобиколен начин на Такеши за своята решимост да постигне отмъщение, но нямаше намерение да говори за това направо, от което брат му се изнерви и започна да се държи пренебрежително. Шигеру си даде сметка до каква степен скръбта, униженията и загубата на обществено положение са подкопали верността на Такеши и са отслабили връзката помежду им. Не че той бе променил отношението си към него. Загрижеността и обичта към брат му бяха по-силни от всякога. При все това не можеше да позволи разбирането, което имаше за състоянието на Такеши, да доведе до снизхождение. Шигеру притежаваше силна воля, а Такеши бе твърдоглав, в резултат на което противоречията помежду им се засилваха.
През деветия месец страната бе връхлетяна от проливни дъждове и бурни ветрове, когато първите тайфуни пометоха крайбрежието, нахлувайки от юг, а щом бурите стихнаха, вече бе настъпила есен, с ясно синьо небе и хладен свеж въздух. Времето бе примамливо за пътуване. Шигеру си даде сметка, че копнее да избяга от тягостната атмосфера в къщата, от заседналия живот в града, от напрежението непрестанно да се прави на такъв, какъвто не е. Чувстваше, че двамата с Такеши трябва да се разделят за известно време, но се страхуваше да остави по-малкия си брат единствено под надзора на Ичиро.
През следващата година Такеши щеше да навърши пълнолетие, но в очите на Шигеру той бе незрял и все още имаше много да учи. Шигеру увеличи времето, което прекарваха заедно, посвещавайки дълги часове на изучаване на класиците и военните стратегии, а на речния бряг — на упражнения за бой с меч.
Една топла вечер, в която се бе разбрал с брат си да се видят, Такеши го принуди да го чака. Неколцина младежи, между които и Мийоши Кахей, бяха дошли да гледат заниманията им. Шигеру потренира малко с Кахей, отбелязвайки вещината и силата на младежа, но закъснението на Такеши все повече го напрягаше. Когато накрая пристигна, брат му дори не се извини. Наблюдава с безизразно лице последната схватка между Шигеру и Кахей, а когато двамата приключиха, не посегна към тоягата.
— Такеши — рече Шигеру, — направи упражненията за загрявка и после ще потренираме един срещу друг.
— Мисля, че ме научи на всичко, което владееш — рече Такеши, без да помръдне. — Обещах на един човек да се срещнем след малко.
— Струва ми се, че все още има какво да научиш от мен — отвърна Шигеру благо. — Освен това с теб сме се уговорили от по-рано, а обучението ти е преди всичко останало.
— За какво да тренирам, след като ние изобщо не участваме в сражения? — възкликна Такеши. — Защо не се хванеш да обучаваш синовете на земеделците как да държат мотиката?
Шигеру видя как Кахей се опитва да овладее реакцията си, както и тази на останалите младежи — потреса, последван от напрегнатото любопитство какво ще стори Шигеру. Той самият първоначално бе обзет от гняв, че брат му си позволява да го предизвика публично — всичките тревоги и ядове, които Такеши му причиняваше месеци наред, избиха. Грабна тоягата от Кахей и я тикна в ръцете на брат си.
— Взимай и се бий, иначе ще те потроша!
Такеши дори не бе успял да се подготви, когато тоягата на Шигеру се стовари върху рамото му. Ударът бе по-силен от всякога, а Шигеру неволно си каза: Ей сега ще му дам да се разбере! Брат му отвърна с подобаваща ярост и се нахвърли върху Шигеру с изненадващо силна атака. Той отстъпи встрани и парира удара му, но всеки следващ се оказваше по-бърз и по-мощен от предишния, а всяка негова реакция засилваха гнева на Такеши.
Не вярваше, че брат му наистина се опитва да го нарани, докато един от ударите замалко не проби защитата му. Шигеру успя да се приведе навреме, но видя, че Такеши се цели с всички сили в слепоочието му, което тоягата щеше да строши като глинено гърне. Това възпламени собствената му ярост; следващият му мощен удар уцели Такеши в гръдната кост и му изкара въздуха; брат му се приведе, давейки се, и тогава тоягата на Шигеру го връхлетя отново, удряйки го странично по врата. Такеши се свлече на колене, а тоягата падна от ръцете му.
— Предавам се — рече той, задавен от гняв.
— Когато ме победиш, ще можеш да избираш дали да продължиш тренировките си — заяви в отговор Шигеру. — А дотогава ще ми се подчиняваш — но в същото време си каза: Не можем да продължаваме по този начин, накрая ще се избием един друг!
Кахей предложи помощта си и съпроводи Такеши до дома му. Братята не си говориха няколко дни. Майка им бе обезпокоена от синините на Такеши и не скри недоволството си от постъпката на Шигеру. Докато живееше отделно от нея, Такеши бе пооправил характера си, но сега двамата бяха отново в една къща и това, че тя угаждаше на по-малкия си син и не одобряваше поведението на по-големия, подриваше авторитета на Шигеру и подклаждаше негодуванието на Такеши. Шигеру не виждаше друго решение, освен да продължава да налага волята си, но знаеше, че ролята му на Земеделеца го бе лишила от уважението на майка му и брат му.
Няколко дни след битката, която замалко не бе станала неуправляема, на посещение пристигна Мийоши Сатору — бащата на Кахей — привидно за да попита дали Ичиро би се съгласил да обучава Кахей и Гемба. Докато разговаряха, по заобиколен път и с голяма деликатност Сатору изказа предположението, че може би Такеши желае да прекарва повече време със синовете му и дори, че би могъл да им погостува няколко седмици.
Шигеру бе раздвоен между благодарността и страха, че вероятно според Сатору усилията му да възпита своя брат се оказват неуспешни, че Такеши става неуправляем и всички в Хаги го знаят. С голяма вещина Сатору успя да създаде впечатлението, че по-големият му син Кахей би имал голяма полза както от обучението на Ичиро, така и от общуването с Такеши, което позволи на Шигеру да даде съгласието си, без да се унижава. При все това той не желаеше да прехвърля личните си проблеми на друго семейство — благодари на владетеля Мийоши за предложението и обеща да го обмисли, както и да го обсъди с майка си и с Ичиро.
Същата нощ Шигеру седеше в стаята на възрастния човек и разговаряше с него, когато погледът му падна върху една кутия, която сякаш бе добавена към сандъците със свитъци, наредени покрай стените. За негова изненада Ичиро изцяло подкрепи предложението на владетеля Мийоши; майка му заяви, че е против, но по-скоро по навик, отколкото поради някакви сериозни възражения.
— Каква е тази кутия? — попита Шигеру.
— Получи се преди няколко дни. Забравих да ти кажа. Вътре има писмо, сложено е най-отгоре. Изпраща ти я вдовицата на Отори Ейджиро. Владението е прехвърлено към Цувано. Тя и дъщерите й се връщат на запад. Това са последните писания на съпруга й преди смъртта му… Нейното желание е да останат при теб.
— Добре, ще ги прегледам.
Изглеждаше добра възможност да се откъсне от решението, което трябваше да вземе за Такеши, макар че възобнови собствените му терзания, когато се сети за семейството на Ейджиро и за щастието, в което бяха живели. Улови се, че се връща в мислите си към седмицата, която бе прекарал там, и преживява отново силното впечатление, което бе оставил у него престоят му. Това е влиянието на Маруяма, бе казал тогава Ейджиро.
Съпругата на Ейджиро бе от фамилията Сугита. Компаньонката на владетелката Маруяма — Сачие — бе нейна сестра. Мислеше за Маруяма Наоми, докато изваждаше писмото и разгръщаше свитъка. Почеркът на вдовицата бе решителен и дързък, езикът — сдържан; имаше чувството, че в тях съзира нейната смелост и скръб. Остави писмото настрана и извади следващия свитък. Когато го отвори, вътре видя малък къс хартия. Почеркът бе различен — нито на Ейджиро, нито на съпругата му — по-плавен и елегантен, а листът не бе нито писмо, нито представляваше записки по земеделие.
Беше нощта на пълнолунието в деветия месец и всички прегради бяха широко отворени, откривайки градината, окъпана в светлина. Въздухът бе неподвижен, листата не помръдваха, сенките бяха черни и дълги. В най-близкия храст объл паяк плетеше паяжина — златисти и сребърни нишки блестяха вплетени на лунната светлина. Той прочете:
P
Вейки млади на папрат същи,
детето ми пръстчета сгърчи.
Не очаквах,
в месец пети, слана.
P$
Послание за него ли беше, или беше попаднало в свитъка погрешка? Владетелката Маруяма беше казала, че ще му пише по този начин. Само че не споменаваше нито за съюзи, нито за интриги, дори не се обръщаше към него по име. Нямаше нищо, което би могло да ги свърже дори при най-строга проверка. Пишеше за скръб по изгубено дете, при все това образът, който бе използвала, го накара да изпита мъчителна болка, все едно някой внезапно го бе пронизал в сърцето. Вероятно бе разбрала за неговата загуба; тя бе страдала по същия начин — той бе загубил своята съпруга и дъщеря си, тя — своя съпруг и сина си. Би могла да му напише нещо съвсем различно — думи на съболезнования, обещания за подкрепа, но тези кратки редове повече от всичко друго го накараха да повярва, че може да й има доверие и че тя ще бъде част от картината на неговото бъдеще. Помисли си за играта го — даден играч може да изглежда обграден отвсякъде, безсилен и сломен, но единствен неочакван ход би могъл да разкъса затягащия се обръч и да обърне положението. Внезапно му бе хрумнал именно такъв ход — за първи път след битката неговата търпелива настойчивост, упорита и сива, бе обагрена от едва доловима надежда.
Той сгъна стихотворението и го мушна в пазвата на робата си, после насочи вниманието си към последните писания на Ейджиро, удивен как енергичният, интелигентен глас продължава да му говори. Ейджиро отглеждаше пробно различни сортове сусам, използван за производство на масло за готвене и осветление. Шигеру скоро се вглъби в четивото и взе да си мисли, че може и той да опита някои от тях в своите ниви — щеше да пише на вдовицата на Ейджиро, за да е сигурен, че семената ще бъдат запазени и изпратени до него, преди тя да замине на запад, щеше да задели малко земя и да ги засее през пролетта, като се погрижи разположението, напояването и наторяването да се извършат според съветите на Ейджиро. Всеки път когато запаля лампа с това масло, ще си мисля за него — какво по-подходящо възпоменание!
На следващия ден при него дойде Такеши и се извини.
— Кахей ме убеди — рече той неловко. — Обясни ми колко съм сгрешил.
— Той ти е добър приятел — отвърна Шигеру и разказа на брат си за предложението на бащата на Кахей. — Нека се разходим малко отвън — щом се озоваха в градината съвсем сами, където нямаше кой да ги чуе, Шигеру му обясни малко повече за своето продължително превъплъщение, повтори му намеренията си и необходимостта да бъдат пазени в тайна. Такеши обеща да бъде търпелив. Двамата се споразумяха известно време Такеши да поживее у семейство Мийоши и младежът, изглежда, го прие като ново предизвикателство.
— Знам, мислиш, че съм разюздан — рече той тихо на Шигеру. — Отчасти е истина, но също като теб и аз играя роля, в която не съм себе си. Все пак не мога да твърдя, че не ми е приятно! Сигурно е много по-забавно, отколкото да си земеделец!
По-късно същия следобед Шигеру вървеше през нивята, мислейки отчасти за сусамовата реколта и отчасти с облекчение за Такеши, когато от сянката на няколко прасковени дръвчета излезе непознат мъж и изрече името му. Тутакси позна този глас — принадлежеше на неговия васал Харада — и се обърна рязко, обзет от радост, тъй като не го бе виждал още отпреди битката и го смяташе за мъртъв. Но мъжът, който коленичи пред него, трудно можеше да бъде разпознат. Главата и лицето му бяха увити в някакъв жълтеникав плат, беше облечен в късия жакет на общ работник, краката му бяха голи и беше бос. Вече си мислеше, че е сбъркал, но мъжът вдигна глава и заговори, без да се изправя:
— Владетелю Отори, аз съм… Харада.
— Не бях чул нищо за теб и смятах, че си мъртъв! — възкликна Шигеру. — Много се радвам да те видя, но си тъй различен, че едва те познах.
— Така е, целият ми живот се промени — Харада говореше тихо и хрисимо, като молител или като просяк. — Радвам се, че сте жив. Опасявах се, че ще се поддадете на натиска да сложите край на живота си.
— Мнозина мислят, че е трябвало да се присъединя към мъртвите — рече Шигеру. — Но аз имам свои причини да остана сред живите. Трябва да дойдеш в моята къща. Ще хапнем заедно и ще ти разкажа за тях. Къде си бил през всичкото това време и защо, ако ми позволиш да попитам, е тази промяна във външността ти и в облеклото?
Видя, че Харада не носи нито меч, нито някакво друго оръжие.
— По-добре е да не идвам в къщата ви. Не искам да се знае, че съм в Хаги. Наистина, мога да ви служа по-добре, ако хората не знаят кой съм. Има ли къде да поговорим? — после още повече сниши глас и добави: — Имам съобщение за вас.
— В края на долината има малко светилище. Безлюдно е, освен в празнични дни. Запътил съм се към него.
— Добре, ще се видим там — Харада сведе глава доземи и остана така, докато Шигеру се отдалечи в указаната посока.
Шигеру бе доволен и обезпокоен от тази среща, радостен, че Харада е жив, озадачен от странния му вид и липсата на оръжия. Той не отиде направо при светилището, а продължи внимателния оглед на земята, отдели време да поговори със земеделците, които по това време на годината режеха остатъците от стъбла по стърнищата за фураж и събираха паднали листа от дъбовите гъстаци за органична тор. Сусамът се нуждаеше от топлина и насажденията трябваше да са с южно разположение — в каменистата област на юг от града такива парцели бяха рядкост и вече се използваха за боб и зеленчуци. Стопаните ги отглеждаха колкото да задоволят собствените си нужди, но сусамът щеше да бъде продукт, който можеха да предоставят на търговците в града или направо на домакинствата на воините. Това щеше да им осигури доход, достъп до пари и възможност да управляват живота си.
Ейджиро бе записал, все едно в пряко послание: След като започнахме отглеждането на сусам, установих значително подобрение в условията на живот на селяните и повишаване на благосъстоянието им, в това число и нараснал интерес към образованието. Няколко села дори се вдъхновиха да пратят своите младежи да се учат на четмо в открити към храмовете училища.
Едно такова място може да стане училище, помисли си Шигеру, докато приближаваше към храма. Мястото беше почти безлюдно, ако не се смяташе един младеж на около четиринайсет години — синът на свещеника от близкото село, — който го пазеше. Селяните складираха там различни селскостопански инструменти — мотики, тояги, брадви, както и дърва за огрев, подредени прилежно до южната стена, за да изсъхнат преди зимата. Младежът седеше на загубилата цвета си дървена веранда и ядеше от една купа. Зад него едно момиче — очевидно негова сестра — приготвяше чай на огнището. Шигеру си я представи как прекосява гората от дома си, за да донесе вечеря на своя по-голям брат.
Той бе разговарял с момчето по-рано и сега каза, след като го поздрави:
— Един човек ще дойде да се срещне с мен. Ще го чакам вътре.
— Сестра ми ще ви донесе чай — отвърна момчето, свеждайки глава, но без други изрази на почит, все едно бе наясно с желанието на Шигеру за отсъствие на официалности и запазване на анонимността. След посещението на Кенджи по време на проливните дъждове Шигеру бе забелязал у хората, които срещаше по поля и гори, едва доловими признаци за съществуването на „Вярност към чаплата“.
Той изу сандалите си и влезе в сумрачното помещение. Подът бе пометен наскоро, но въздухът бе спарен и застоял. Светилището изглеждаше празно, все едно божеството спеше някъде другаде и се връщаше само когато се събуждаше от музиката по празници. Улови се, че се замисля за съществуването на божествата. Наистина ли можеха да бъдат събудени или призовани от припяванията и молитвите на поклонниците? Тази част на гората, с нейната малка дъбрава, създаваше чувство за почти божествен мир и покой. Това означаваше ли, че тук наистина живее божество?
Размислите му бяха прекъснати от гласа на момчето, последван от този на Харада. Няколко мига по-късно момичето влезе в светилището, носейки поднос с две дървени чаши.
— Вашият посетител е тук, господарю.
Тя постави подноса на пода и когато Харада влезе и коленичи, сложи едната чаша пред него, а другата пред Шигеру. Харада свали парчето плат, което скриваше главата му, и разкри ужасен белег, обезобразяващ едната страна на лицето му. Беше загубил окото си и цялата му буза сякаш бе отсечена. Момичето потръпна при вида на лицето му и отвърна очи.
— Моля, повикайте ме, ако искате още чай — прошепна тя и ги остави.
Харада пресуши чашата на един дъх, което накара Шигеру да се запита дали васалът му бе ял или пил нещо този ден, и после бръкна в жакета си и извади малък плосък пакет.
— Трябва да връча това на владетеля Отори, за да докажа, че съобщението ми е истинско.
Шигеру го пое. Материята, в която бе увит, бе от коприна — фина и изящна, но избледняла до сиво и много стара. Издаваше едва доловим мирис на тамян. Разгърна я и извади отвътре малък сгънат къс хартия. В него имаше изсъхнал филиз от папрат, съвършен във всеки детайл, но също като коприната загубил цвета си.
— Бил си в Маруяма? — попита той тихо.
— Съобщението гласи, че има много въпроси, които двете страни трябва да обсъдят лично и тайно. Източната част на другото владение има нужда от оглед. Човекът ще бъде от отвъдната страна на границата.
Той назова едно планинско светилище — Сейсенджи — и спомена, че „другият човек“ възнамерявал да отиде там на поклонение, докато се намира в района.
— При следващото пълнолуние — добави. — Какъв отговор да отнеса?
— Ще бъда там — отвърна Шигеру.
Канеше се да го разпита за повече подробности — защо е отишъл в Маруяма след битката, как е оцелял след раняването, когато внезапно навън настъпи суматоха. Момичето изпищя пронизително и гневно, а момчето се развика; по дъсчения под се разнесе тропот на нозе и в храма нахлуха трима въоръжени мъже. Ако не беше сумракът в помещението, Шигеру нямаше да има никакъв шанс, но за мига, който им бе необходим, за да привикнат очите им и да го разпознаят, той успя да скочи на крака с Джато в ръка.
Не си направи труда да ги попита какво дирят на това място — нямаше никакво съмнение, че бяха дошли да го убият. Всеки от тях стискаше дълъг меч, готов за бой. Лицата им бяха скрити, виждаха се единствено очите им, а по дрехите им липсваха каквито и да било отличителни белези. Превъзхождаха го по брой — знаеше, че Харада не е въоръжен — и бързината бе единственото му преимущество. Уби първите двама почти по рефлекс, тъй като острието се движеше по своя змиевиден начин, следвайки собствената си воля. Първия удар нанесе със замах наляво и надолу, разсичайки единия си противник странично през корема, а втория — обратно нагоре и надясно, прерязвайки гърлото на другия. Третият нападател бе стъпка зад тях и виждаше по-добре. Мечът му се стовари със свистене, устремен към врата на Шигеру, но той бе вдигнал Джато пред лицето си и успя да парира удара и да отбие острието.
Противникът му беше бърз, силен и хитър — боец с голямо майсторство, може би най-вещият, когото Шигеру бе срещал, освен Мацуда Шинген. В кратките мигове между пълната концентрация по време на сражението той се питаше защо Харада не се намесва. Това не бе обикновено предизвикателство, а непредизвикана внезапна атака. Не беше въпрос на чест. Когато усети, че почва да се изтощава, си зададе въпроса дали Харада всъщност не го бе предал, дали не го бе примамил в светилището именно заради това нападение. Но папратовата вейка… никой не знаеше за нея… нима и тя го беше предала? Мисълта за това го изпълни с такъв гняв, че го зареди със свръхестествена сила. Той се хвърли към своя противник и го принуди да отстъпи назад и да излезе на верандата. Там момчето много находчиво мушна един прът между краката му и го препъна, а момичето запрати чайника с вряла вода право в лицето му.
Шигеру го довърши, отсичайки главата му с Джато. Беше изненадан от намесата на момчето и момичето — обикновено селяните не участваха в битки на воините, били те големи или малки — и той бе очаквал тези двамата да избягат и да се скрият. Момчето трепереше, вероятно отчасти заради собствената си дързост, но нареди на сестра си:
— Тичай да кажеш на татко! — след което се обърна към него: — Ранен ли сте, владетелю От… — и се спря. — Искам да кажа, господарю!
— Не, благодаря — дишаше тежко, все още под въздействието на шока и напрежението от внезапното нападение. — Помогнете ми да изнеса телата отвън. И донесете вода. Ще измием кръвта, преди да е попила в пода.
— Как посмяха! — възкликна момчето. — Да ви нападнат в самия храм! Божеството наистина ги наказа!
— С ваша помощ — добави Шигеру.
— Не постъпих добре! Не биваше да се меся, но бях толкова ядосан.
С помощта на Харада издърпаха телата извън двора на светилището, след което момчето донесе вода от извора и я лисна върху пода. Мъртъвците се взираха с невиждащи очи, докато кръвта им оцветяваше чистата вода в червено.
— Кои бяха тези? — обърна се Шигеру към Харада.
— Не знам, владетелю Отори! Това няма нищо общо с мен, кълна се!
— Тогава защо ме доведе на това място? И ме остави да се бия с тях сам?
— Вие определихте къде да се срещнем — припомни му Харада припряно. — Аз нямаше откъде да знам…
— Имал си време да предупредиш съучастниците си.
— Не съм! Никога не бих ви предал. Знаете кой ме изпраща. Тя… те са ваши съюзници, вече са го доказали!
— Но ти стоя настрана и не стори нищо.
— Ето това исках да обясня на владетеля Отори. Трябва да говоря с вас по този въпрос — Харада се озърна; от вътрешността на светилището се чуваше шум от търкане — момчето беше заето да чисти пода. Момичето още не се беше върнало с баща си. Харада заяви припряно: — Трябва да ви помоля да ме освободите от задължението да ви служа.
— Явно ти сам си се освободил! — обвини го Шигеру. — Нямаш оръжие, нямаш боен дух. Какво е станало с теб?
— Дадох клетва никога повече да не убивам — отвърна Харада тихо. — Затова ви моля да ме освободите. Не мога повече да ви служа, както се очаква от един воин.
— Значи си станал един от Скритите — отбеляза Шигеру.
Спомни си как тази мисъл му бе минала през ума месеци по-рано, още преди битката. Тогава се бе запитал как ли би въздействало това върху предаността на воин като Харада.
— Бях ранен при Яегахара — поясни Харада, докосвайки празната си очна кухина. — Докато лежах почти мъртъв, имах видение. Някакво същество, обгърнато в бяла светлина, извика името ми и ми каза, че ще живея, ако служа единствено нему. Почувствах, че ми е говорил Бог. Беше цяло чудо, че Тохан не успяха да ме намерят и да ме убият, чудо, че се оправих — доказателство за истинността на видението. Поех към Маруяма и там открих Несуторо и Мари. Те ми разказаха за учението на Тайния бог и ми дадоха второ раждане по техния обичай, с вода. Приех името Томасу, както се казваше онзи човек, когото носих на гръб. Простете ми, владетелю Отори — не мога да служа едновременно на вас и на Тайния бог; никога повече няма да убивам, не ми е позволено да отнема дори собствения си живот. Ще разбера, ако решите, че трябва да ме убиете, и ще се моля Тайният бог да ви прости.
Шигеру слушаше обясненията му с нарастващо безпокойство. Очевидно Харада бе напълно искрен — преди време бе смятал, че този човек е непоклатим в предаността си. Беше абсолютно убеден, че Харада се отличава с всеотдайност и простота — не се впускаше в отвлечени фантазии и само най-дълбока убеденост можеше да го накара да предприеме тази изключителна стъпка и да помоли да бъде освободен от своята клетва за вярност. Единствено такава убеденост, граничеща с лудост, можеше да го накара да остане безучастен, докато неговият господар, главата на собствения му клан, бе нападнат и замалко не бе убит.
Сред смесицата от чувства, които го бяха завладели, имаше и смущение, и неясно чувство на срам. Собственият му васал го бе изоставил, докато две селски деца му се бяха притекли на помощ. Наистина светът му бе обърнат наопаки! Светът на Харада — също! Но как можеше този човек да живее, понасяйки това унижение? Със сигурност щеше да му направи услуга и да го освободи чрез смъртта, където можеше да си общува колкото си иска с всякакви бели светлини и тайни богове.
Сякаш прочел мислите му, Харада изпъна врат. Очите му бяха затворени; той прошепна няколко думи и Шигеру си спомни, че ги е чувал и по-рано, изречени от Несуторо в момента на смъртта на неговите деца, съпруга и приятели — молитвите, които Скритите редят, когато си отиват от този свят. Спомни си прозрението си, че кастреният храст расте по-буйно. Въпреки ожесточените усилия на Ийда да ги унищожи, Скритите продължаваха да се множат и да разпространяват учението си. Смяташе, че това е неясна вяра на потъпканите, на най-ниските слоеве в обществото, но ето че сега тя бе покълнала в един от собствените му воини.
Вече бе хванал дръжката на Джато и се канеше да го извади, но внезапно отпусна ръка.
— Имам за теб една последна задача — рече той. — Отнеси отговора ми. След като я изпълниш, считай се за освободен от всички задължения към мен. Вече не си част от клана Отори.
Изреченото му прозвуча отвратително. Никога през живота си не бе отправял тези думи към когото и да било. Харада бе останал без господар, подмятан от вълните, както се казва, по свое собствено желание.
— Има и други начини да ви служа — измърмори Харада.
— Тръгвай сега — нареди му Шигеру. — Преди още някой да е разбрал, че си тук. Сбогом.
Харада стана, изрече глухо думи на благодарност и бързо се отдалечи. За известно време тишината се завърна в светилището, ако не се смятаха плискането на вода и глухият шум от ведрото, вятърът в дъбовете и шумоленето на падащите листа. Високо запя кос. Захладня, все едно щеше да пада слана.
В далечината Шигеру долови шум от хора, които приближаваха. Момичето се появи, тичайки по хълма, последвано от баща си и повечето мъже на селото. Те носеха прътове, сопи, мотики, а на лицата им бе изписан гняв.
— Тези хора дойдоха и в селото — рече свещеникът. — Питаха за владетеля Отори. Казахме им, че не знаем нищо за него, да го потърсят в Хаги. Но те вероятно са се скрили в гората и са ви причакали там.
— Но кой би посмял да стори такова нещо? — възкликна един момък.
— Знаем кой! — отвърна друг, вдигайки сърпа си. — Трябва да отидем в Хаги и да изразим несъгласието си.
Шигеру не познаваше убитите. Те не носеха гербове върху дрехите си и когато телата бяха съблечени, нямаха татуировки или други знаци, освен белези от стари рани. В съзнанието му внезапно изникна предупреждението на Кенджи.
— Може ли да са били разбойници? — попита той свещеника. Ако тъй близо до Хаги вилнееха банди от мъже без господари, трябваше да се разправят с тях.
— Предполагам, че е възможно — отвърна мъжът. — Много воини останаха без господари и без земя след Яегахара. Но нас не са ни нападали, нито сме чували за разбойници из тези планини. Опасявам се, че са имали определена цел и това сте били вие — добави той. — Ще покажем на онези в Хаги, че в Средната провинция не търпим подобни действия.
Мъжете около него закрещяха в подкрепа на думите му и изглеждаха готови да поемат към Хаги незабавно, което предостави на Шигеру поредно основание за удивление. Без съмнение това бе резултат от рязката политическа промяна след Яегахара — и то такава, каквато той бе предвидил: вместо да се укротят след поражението, оцелелите земеделци Отори бяха станали предизвикателни; по-скоро самите те биха грабнали оръжия, отколкото безропотно да служат на Тохан.
Той успя да ги разубеди да предприемат каквито и да било действия, нареди им да погребат мъртвите и пое обратно към дома си. Когато стигна до къщата, вече бе мръкнало; беше втората нощ след пълнолуние. Въздухът бе по-сух и по-студен от предишната, а лунната светлина вече не бе златиста, а бледа и призрачна; сенките внушаваха усещане за мрака, който лежеше отвъд света на зримото. От всичките събития през изминалия ден опитът за убийство изглеждаше най-малко впечатляващият. Той дори не бе обърнал внимание на кървавите петна по дрехите си, докато Чийо не възкликна ужасена, когато се появи на вратата с лампа в ръка, за да го поздрави.
Вестта за случилото се незабавно плъзна из цялата къща, а на следващия ден, въпреки заповедите на Шигеру да се запази в тайна, се разчу и из Хаги. Слуховете се разпространяваха и усилваха царящия в града смут. Чичовците на Шигеру бяха принудени да отрекат публично всякакво участие в опита за убийство и да приемат Шигеру открито, като му засвидетелстват уважение, за да уталожат напрежението. Въпреки това вълненията продължиха през цялата есен. Като резултат собственото му положение стана малко по-сигурно, а част от наложените му ограничения отпаднаха — вече му бе позволено да пътува. Шигеру обаче продължи да се движи предрешен, наслаждавайки се на свободата и анонимността, които този начин на поведение му предоставяше.
Нямаше как да разбере кой стои зад опита за покушение, но ако вземеше предвид предупрежденията на Кенджи, явно трябваше да приеме, че е Ийда. Кенджи, помисли си той, би могъл да го потвърди, но Лисугера не се появи повече, както бе сторил през шестия месец, и макар че Шигеру възнамеряваше да му пише в Ямагата, накрая се отказа. Безпокоеше се, че явно през повечето време някой го шпионира, затова стана още по-внимателен и потаен, но отчасти се успокояваше с факта, че мъжете го бяха издебнали в собственото му владение — очевидно мястото, където се очакваше да се намира. Можеха да му устроят много по-успешна засада някъде по уединените планински пътеки към Тераяма, ако знаеха всяка негова стъпка. А и бе окуражен от подкрепата на земеделците, от съзнанието за тяхната скрита преданост към него, която лежеше под повърхността като въглищна жила, готова всеки момент да се запали, за да изкове стомана.
Той обяви намеренията си да посети имението на Ейджиро, за да се сбогува с неговата вдовица, и уговори през време на отсъствието му Такеши да гостува в резиденцията на владетеля Мийоши. Ако всичко вървеше добре, Такеши можеше да прекара при тях цялата зима.
Когато луната отново взе да се изпълва, той потегли към Мисуми. Мори Юсуке не се бе върнал от своето пътуване, но преди да замине, бе поверил останалите си коне на Шигеру и той взе най-големия жребец, който наскоро бе обязден, и го кръсти Кю. Конят бе жизнен, преливащ от енергия — нямаше как да го яздиш и да се чувстваш потиснат. Наистина, не съм създаден за отчаяние, осъзна Шигеру, признателен за възпитанието, което го бе направило тъй издръжлив. Дори седмиците, които прекара в имението на Ейджиро, макар и наситени със скръб по смъртта на бащата и синовете, както и по загубата на имота му, не го запрати обратно в черната безнадеждност, която го бе обзела след смъртта на Мое. В добре стопанисваните ниви, все тъй добре поддържани, въпреки че Ейджиро вече не бе между живите, той разпозна символа на дълготрайна почит към проницателността на този човек, а в смелостта на неговата съпруга и дъщерите му — доказателство за стойността на тяхното възпитание.
Делото му няма да бъде погубено, даде той безмълвно обещание. Аз ще го продължа.
Мислеше за това постоянно и в ъгълчетата на съзнанието му започнаха да изплуват късчетата на бъдещата му стратегия. Едно от най-важните между тях бе съюзът със Запада, с Араи и Маруяма, вече го знаеше. Покушението над собствения му живот също го бе навело на известни мисли. Ийда се бе опитал да го унищожи в сърцето на собственото му владение. Не можеше ли и той да отвърне на удара по сходен начин? Беше ли способен да прибегне до политическо убийство? Щеше ли Племето някога да почне да работи за него, както бе предложил преди време Кенджи? Можеше ли някога да си го позволи?
Няколко дни преди пълнолуние той остави коня си в Мисуми и отиде пеша в планината, оповестявайки, че възнамерява да огледа околните гори и да прекара известно време в уединение, в молитви за душите на мъртвите. Никой сякаш не се усъмни в думите му — вече бе успял да си създаде име — интересуваше се от земеделие, беше по-благочестив от всякога и считаше за особено важно да се отдава заслужената почит на мъртвите.
Западната граница на Средната провинция минаваше покрай тясна долина между два стръмни планински хребета. По-нататък в южна посока границата бе охранявана — местните земевладелци изискваха налози и тарифна плата върху търговски стоки и превоз, и всички пътници бяха внимателно следени. Шигеру разполагаше с писмено разрешение от своя клан да пътува където пожелае, но не искаше да разкрива намеренията си, затова бе решил да прекоси границата в този отрязък дива планинска местност в горната част на реката, която течеше през целия път северно от Хаги.
Имаше известни познания за областта, разположена на източните склонове, от предишното си посещение при Ейджиро, когато двамата бяха яздили в планината и владетелят му бе показал различните дървета, отглеждани за дървен материал — кедър и бор, зелкова, пауловния и кипарис. Но щом излезе над равнището на гората, следвайки тесни пътеки по каменисти чукари, той се озова в непозната местност и през деня се ориентираше по слънцето, а вечер — по звездите. Времето се задържа хубаво, дни наред есенното небе бе ясно и чисто, а листата сменяха окраската си, обагряйки гората в червено, което нарастваше осезателно, спускайки се надолу от върховете на хребетите.
Беше си взел храна, а и ядеше от онова, което му предлагаше природата — кестени, лешници, черници; в началото намираше подслон за вечерта в някое уединено стопанство, но горе в планината нямаше къщи, а беше твърде студено, за да спи на открито, тъй че продължаваше да върви през цялата нощ, докато луната все повече нарастваше.
Прехвърли първия хребет и прекоси реката. Местността изглеждаше пуста — нямаше признаци за обитатели, нито мирис на дим. Реката тук бе плитка и бърза, подобна на поток, и си хортуваше тихо, докато прескачаше облите камъни. Поспа малко по пладне, стоплен от слънцето, но привечер времето взе да се разваля. Вятърът свърна на северозапад, а на хоризонта се скупчиха облаци. Шигеру премина през един проход и застана на най-високата скала, за да отправи поглед на север, чак до крайбрежието. Под задъненото сиво небе морето на хоризонта бе като бледотеменужено петно. Очакваше да види Ошима — разположен на остров вулкан, — но не можа да различи очертанията му. Вляво от него хребетът се спускаше по-плавно, за да се прелее в плодородната земя на запада, стоплен от крайбрежното „черно течение“, защитено от неговите планини. Далече на югозапад бе разположен крепостният град Маруяма. Харада му бе казал, че светилището, което щеше да посети неговата владетелка, се намира на по-малко от ден път от прохода. Той огледа гората под себе си; над долината отвъд се стелеше дим, но иначе нямаше никакви следи от близки обитатели, нито един извит покрив не се показваше от тъмната зеленина. На отсамната страна на хребета есента не бързаше толкова да остави своя отпечатък върху дърветата — по най-високите склонове само няколко клена бяха почнали да сменят окраската си. Току преди здрачаване усети мирис на дим и още някакъв аромат, от който устата му се напълни със слюнка, а стомахът му закурка; пое предпазливо по дирята и стигна до малка колиба, направена от груби отсечени клони и дървесна кора.
Двама мъже печаха на огън две птици, а пламъците сияеха на фона на падащия здрач. Шигеру ги стресна с поздрава си и те тутакси посегнаха към ножовете си; за момент изглеждаше, че ще му се наложи да се сражава с тях. Чувството за вина ги бе направило докачливи и подозрителни, но щом видяха Джато, те проявиха повече склонност да се примирят със самотния воин.
Той ги попита дали знаят къде се намира храмът Сейсенджи и те го упътиха.
— Но нали не се каните да тръгнете посред нощ? — попита по-възрастният.
— Опасявам се, че времето се разваля — рече Шигеру.
— Прав сте. Утре сигурно ще вали. Вероятно след пладне — той се взря в по-младия. Може да са баща и син, помисли си Шигеру. — Пренощувайте тук. Споделете улова ни. Тази седмица ни провървя.
Имаха много птици — пъдпъдъци, гълъби и фазани — които висяха от тавана на колибата, окачени по гредите за омотани около вратовете им върви. Обясниха му, че давали пъдпъдъците на един пътник, който ги пренасял до Киби. Останалите изсушавали и осолявали, за да ги запазят като храна за семействата си. Нямаха особено желание да разкрият повече около ловуването си, което явно не бе съвсем законно, но когато му било изгодно, местният владетел си затварял очите.
Месото на гълъба беше тъмно и ароматно. Докато изсмукваше костиците, той попита мъжете дали са чули за битката при Яегахара. Те поклатиха глави — живееха в своето уединено селце или в планината, където от външния свят проникваха твърде малко новини.
Шигеру спа леко, тъй като не смяташе, че може да им има пълно доверие. Нощта бе студена и на няколко пъти по-младият мъж ставаше, за да подклажда огъня. Всеки път Шигеру се будеше и после лежеше така известно време, размишлявайки над тази случайна среща и над това какъв щеше да бъде животът му оттук нататък — щеше да се нуждае от помощ и подкрепа като всеки човек, но в същото време нямаше да може да се доверява на никого; щеше да разчита на собствените си умения и бдителност, за да различи заплахата и да се предпазва от нея, но да се опитва да не живее в непрестанен страх и подозрения, което би го унищожило по-бавно от меча, но също тъй резултатно.
Станаха на разсъмване, тъй като мъжете искаха да се приберат у дома, преди да е заваляло. Накачиха вървите на птиците по врата и кръста си, увиха отгоре им препаските и гамашите си и после облякоха широките си връхни дрехи.
— Така ти е по-топло! — засмя се младежът и се престори, че потръпва. — Все едно жената ме докосва по слабините.
Шигеру си представи усещането от ласкавия допир на мекотата върху кожата.
Повървяха заедно няколко часа, докато в началото на две тесни долини пътеката се разклони. На това място се разделиха — ловците щяха да поемат на север, а Шигеру — на юг. Той им благодари и им пожела всичко хубаво; те му отвърнаха ведро и припряно, почти без да спират, без да му се покланят или да използват почтителни думи. Явно не изпитваха никакво любопитство към личността му. Беше доволен, че не проявяват интерес към света отвъд и че изобщо не ги е грижа кой е.
Не беше изминал много надолу по склона, когато заваля. Първоначално ръмеше, само колкото да разкаля пътеката, която стана много хлъзгава, но после вятърът се усили и дъждът заплющя и го измокри до кости. Широкополата конусовидна шапка предпазваше главата и раменете му, но краката му бяха подгизнали, сандалите му се бяха изкаляли и вече се разпадаха. Той се опита да ускори крачка, загрижен да стигне до Сейсенджи преди падането на нощта, но пътеката ставаше все по-коварна — на места водата се стичаше по нея като река — и той взе да се опасява, че пороят ще го принуди да прекара нощта в гората. Докато дъждът се сипеше от шапката му, а той вече не си чувстваше краката, взе да се пита с какво всъщност се бе захванал. Какво очакваше от тази среща… ако изобщо се състоеше? Защо бе поел на това пътуване, тъй неприятно и дори опасно? Дали тя изобщо щеше да дойде? Или щеше да се появи само за да го предаде?
Спомни си ясно мига, в който бе изпитал неустоимо желание да плъзне ръце под косите й, да почувства извивките на главата й, но строго прогони тези мисли. Тя го бе упрекнала, че я вижда само като жена, че не я възприема сериозно като управник — нямаше да допусне тази грешка повторно. Ако изобщо бе там… във всеки случай той повече нямаше никакво желание да се обвързва с жени, болката и разочарованието, съпътстващи страстта, го изпълваха с ужас… но косите й!
Вече бе тъмно, когато планинската пътека, приличаща повече на водопад, отколкото на каквото и да било друго, внезапно се спусна рязко надолу, за да се влее в един по-широк и равен път, водещ нагоре по полегат склон. На върха, почти скрита от пелената на дъжда и тъмните кедри, се намираше малка постройка с извит покрив и дълбоки стрехи. Четири коня — единият от тях красива кобила — бяха завързани с гръб към вятъра под един твърде малък навес, покрит със слама, който се поклащаше при внезапни пристъпи на вятъра и тогава около него се разлитаха късчета слама, подобно на огромни дъждовни капки.
Той спря при стъпалата и свали сандалите и шапката си, които бяха подгизнали. Въпреки дъжда, вратите бяха отворени до една. Той се качи на верандата и надникна вътре.
Дъждът се стичаше от стрехите и падайки на земята, разпиляваше наоколо пръски, все едно ограждаше постройката с жива завеса. Вътре горяха лампи, но главното помещение на храма с гол дъсчен под бе празно. Изглеждаше рядко посещавано — на малък подиум стоеше дървена статуя на Просветления; пред него бяха поставени вази със свежи цветя, сребърния лист на жълти цветя и клонки свещен бамбук с червени плодчета. Наоколо нямаше други украшения или предмети; единствено под гредите се виждаха оброчни картини на волове и коне.
Той извика тихо и чу гласа й. Тя каза нещо на своята компаньонка Сачие, чу как жената се изправи и се приближи до прага. После се обърна и прошепна към вътрешната стая:
— Той е.
Той направи знак на Сачие, опасявайки се, че ще произнесе името му, но тя каза просто:
— Влезте. Очакваме ви — и сведе глава.
Той я помнеше като елегантна и изискана жена от висшето общество, но сега тя изглеждаше по-млада и не толкова изтънчена, а дрехите, които носеше, бяха обикновени, подходящи по-скоро за мъж. Вътрешното помещение бе застлано с рогозки и той се поколеба на прага, тъй като не искаше да сяда със своите подгизнали и кални дрехи.
Владетелката Маруяма бе коленичила до една лампа, но вътре бе прекалено тъмно, за да може да види лицето й. Стана и се приближи до него. И тя носеше мъжки дрехи от тъмна материя, а косите й бяха прибрани и вързани на тила. За разлика от Сачие, така предрешена, тя изглеждаше по-възрастна, по-висока, определено по-силна, но дрехите не бяха в състояние да разпръснат загадъчността на дългите й коси, нито деликатността, която скръбта бе изписала на лицето й, разкривайки красотата на костите под бялата кожа. Видът й бе честен, погледът — прям и открит.
— Толкова се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, изминавайки целия този път. Сигурно сте изморен. И сте мокър до кости. Сачие, можем ли да намерим сухи дрехи?
— Ще попитам коняря — отвърна жената, излезе тихо от стаята през помещението за поклонение към верандата. След няколко мига се върна със суха роба, която миришеше леко на кон, сякаш току-що е била извадена от дисагите.
Шигеру отиде със Сачие в срещуположния край на помещението, където имаше също такова пространство, разделено на склад и кабинет със застлан под. Там на разпадаща се купчина бяха струпани архивите на храма, а на ниска масичка лежеше отдавна неизползвана пукната мастилница.
— Никой ли не живее тук? — попита той.
— Местните смятат, че този храм е обитаван от духове — отвърна тя. — Не смеят да го приближат. Свещениците тук обезумяват. Самоубиват се или побягват. Няма кой да ни безпокои, а ако някой ни види, ще реши, че сме призраци.
Тя донесе купа със студена вода на верандата и той уми лицето, ръцете и нозете си.
— Ще приготвя нещо за ядене — рече тя тихо и излезе от стаята.
Той свали дрехите си, изсуши се и облече взетата назаем роба. Беше предназначена за по-дребен човек. Завърза я, доколкото можа, препаса Джато и скри кинжала в пазвата си. Застудяваше и въпреки сухата роба по кожата му плъзнаха тръпки.
Върна се в помещението със застлания под и владетелката Маруяма му даде знак да седне. По всяка вероятност бе донесла някои вещи с товарния кон, защото пурпурните копринени възглавнички на пода със сигурност не принадлежаха на храма. До нея лежеше меч.
— Благодаря за писмото — рече той. — Много съжалявам за смъртта на вашия син тъй скоро след кончината на съпруга ви.
— Ще ви разкажа за това по-късно — отвърна тя. — Вие също сте преживели ужасна загуба.
— Чувствах, че разбирате по-добре от всеки друг — рече той.
Тя се усмихна.
— Надявам се да не сте загубили всички, които сте обичали.
— Не — отвърна той, след като се замисли за момент. — Брат ми все още е между живите… майка ми, учителят ми. Имам поне един приятел. И много, за което да ви благодаря — добави той. — Ако миналата година се бяхте присъединили към Ийда, Отори щяха да бъдат напълно унищожени.
— Ние сключихме споразумение. Аз ви дадох думата си. Никога няма да вляза в съглашение с Тохан.
— При все това нашият познат Араи Дайичи сега служи при Ногучи, чието име из цялата Средна провинция вече означава предател.
— Араи нямаше избор, пак му провървя, че не бе накаран да сложи край на живота си. Мисля, че изчаква благоприятен момент също като вас. Поддържаме връзка, доколкото е възможно, чрез Муто Шизука.
— Точно тя ни предаде на Ийда — заяви Шигеру. — Вероятно Араи не го знае, след като са още заедно и тя му е родила син.
— И това ви изпълва с гняв?
— Много са нещата, които ме гневят — отвърна Шигеру. — Уча се на търпение. Но не бих имал доверие на тази Муто, че няма да ни предаде отново. Не казвайте на Араи за тази среща.
Сачие влезе в стаята с поднос, върху който имаше две купички, пълни с нещо като яхния, предимно от зеленчуци, объркани с яйце. Върна се след няколко мига с чайник и чаши.
— Всичко е съвсем оскъдно — извини се тя. — Имаме само онова, което успяхме да донесем с конете. Но Бунта ще отиде и ще намери още храна, стига дъждът да спре утре.
— Утре трябва да се върна в Мисуми — каза Шигеру.
— Тогава да похапнем набързо, че имаме да говорим за много неща — подкани го Наоми.
Той установи, че е гладен като вълк и му е трудно да се храни бавно, но тя яде съвсем малко, все едно нямаше апетит, като не откъсваше поглед от него.
Щом свършиха, Сачие отнесе купичките, а младият мъж на име Бунта внесе малък мангал с тлеещи дървени въглища и също се оттегли. Продължаваше да вали проливен дъжд, а вятърът фучеше в клоните на кедрите. Нощта ги обгърна отвсякъде. Старата постройка бе изпълнена със странни шумове, все едно множество призраци разговаряха с дрезгави гласове и пълна с прах уста.
Владетелката Маруяма каза:
— Смятам, че синът ми беше убит.
— На колко беше?
— На осем месеца.
— Понякога новородените си отиват по куп причини — отвърна Шигеру.
Наистина, много деца не бяха именувани, докато не навършат две години, защото едва тогава шансовете им да оцелеят и да пораснат изглеждаха по-големи.
— Беше необичайно здраво и силно дете… изобщо не беше боледувал. А и освен това получих предупреждения, че ако не следвам желанията на роднините на починалия ми съпруг, ще бъда наказана по някакъв начин.
На светлината на лампата очите й бяха станали още по-искрящи, но тя говореше спокойно и безстрастно.
— Бих ви попитал как смее някой да ви налага какво да правите — каза той. — Но истината е, че и аз съм в същото положение. Животът ми сега изцяло зависи от прищевките на чичовците ми.
— И двамата сме предадени от най-близките си. Защото вашите чичовци, също като семейството на починалия ми съпруг, искат, даже изгарят от желание да умилостивят и да угодят на Ийда Садаму и Тохан. В най-скоро време ще се види как се облагодетелстват от това. Но накрая подобно егоистично поведение ще доведе единствено до унищожението на западните кланове, както и на Отори. Трите провинции ще бъдат управлявани от море до море от Тохан с тяхната жестокост. Правото на наследяване по женска линия в Маруяма ще бъде загубено завинаги.
Шигеру се приведе леко напред и заяви още по-тихо:
— Ще ви споделя нещо, за което никога не съм говорил открито. Аз ще отмъстя на Ийда и ще го унищожа, каквото и да ми струва това. Дори той трябва да има някакви слаби места. Казах, че се уча на търпение — чакам да ми се разкрие някаква стратегия, чакам да притъпи бдителността си или да допусне някоя грешка. Това е единствената причина, поради която все още съм жив. Първо ще го видя мъртъв.
Тя се усмихна.
— Радвам се. Надявах се да го чуя от вас. Това е и моето тайно желание. Ще действаме заедно, ще обменяме сведения и ще се подкрепяме с наличните си средства.
— Съюзът ни трябва да се пази в тайна… може би години наред.
— Онова, което се охранява от света, нараства по сила и стойност — отвърна тя.
— До мен достигна слух, че Ийда търси начин да се сдобие с владението Маруяма и възнамерява да го постигне, като се ожени за вас — рече Шигеру с надеждата, че думите му не са прозвучали твърде рязко.
— Роднините на мъжа ми се опитват да ме принудят на тази стъпка. Нито смъртта на сина ми, нито заплахите за живота на дъщеря ми ще ме накарат да се подчиня. По-скоро бих умряла!
Замълча за момент и после добави:
— Трябва да ви кажа нещо за моя живот, за да ме разберете. Покойният ми съпруг Уеки Тадаши беше от малък клан на границата между Източната и Средната провинция. Вече имаше един брак, с жена от изтока, и три деца. Най-голямата му дъщеря беше по-възрастна от мен — на шестнайсет, и омъжена за братовчед на Садаму — Ийда Нариаки, когото моят съпруг осинови, макар че Нариаки запази фамилията Ийда.
— Не е моя работа — заяви Шигеру, — но кой уреди този брак? Сама ли избрахте съпруга си?
— Не бях много съгласна, признавам. Не ми харесваше идеята да имам доведени деца, а и подобен тесен съюз с фамилията Ийда ме притесняваше. Но се оставих да ме убедят и първоначално не съжалявах — съпругът ми беше прекрасен човек… много интелигентен и ме подкрепяше във всичко.
Шигеру се опита да подмине внезапния пристъп на нещо, което наподобяваше ревност. Наоми продължи:
— Но децата му бяха съвсем различни, а и самата му благост означаваше, че не упражнява контрола, който им бе нужен. Дъщеря му се държеше така, все едно тя бе наследницата на Маруяма. Когато се роди собствената ми дъщеря, тя не скри гнева и разочарованието си, дори започна да настоява да бъде призната официално. Съпругът ми никога не бе оспорвал това, но просто действаше уклончиво. Здравето му взе да се влошава… когато се роди синът ни, малко се посъвзе, беше много щастлив… но това продължи само няколко седмици. Цяло лято не беше добре и накрая почина, преди синът ни да навърши месец, както смятаха — от тумор.
— Моите съболезнования — рече Шигеру.
— Не си бях давала сметка до каква степен ме е закрилял, преди да си отиде — продължи тя. — Оттогава ме атакуват от всички страни. Не възприемах заплахите насериозно, докато синът ми не се спомина. Нямах доказателства, че е отровен, но той умря така внезапно, след като винаги е бил толкова силен. Моите обвинения и подозрения бяха подминати — твърдяха, че съм обезумяла от скръб; появиха се мнения, че кланът не може да се управлява от жена — един мъж никога не можело да бъде толкова уязвим.
Той се взря в лицето й, осветено от трепкащата светлина на лампата. Следите от скръбта й бяха видими, но според него характерът й бе толкова устойчив, че никаква мъка не би могла да я тласне в бездната на лудостта. Възхищаваше й се неимоверно и му се искаше да й го каже, но се страхуваше да разкрие дълбочината на чувството, което все още не бе признал пред себе си. Почувства се неловко и заговори с кратки, отривисти изречения, които прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши. Прииска му се да й разкаже за своя сън с детето, за това колко го бе развълнувала със скритото си послание, но не желаеше да разкрива собствената си мъка, да не би да се размекне и тогава…
Резултатът от разговора им изглеждаше неубедителен и разочароващ — той не можеше да й предложи нищо по отношение на политическа или военна подкрепа; единственото, което ги обединяваше, бе желанието им да постигнат смъртта на Ийда.
Но пропастта между желание и действителност изглеждаше непреодолима. Единственото, което можеше да й обещае, бе мълчалива подкрепа — години на чакане и потайност. Едва ли си струваше да го изрази с думи. Накрая дори безцелният им разговор замря и те останаха да седят в тягостно мълчание. Навън вятърът виеше, люлееше покрива, запращаше дъжда в стените и навяваше студ през всички цепнатини.
— Предполагам, че ще можем да си пишем — рече накрая Шигеру и тя кимна в съгласие, но не каза нищо, само му пожела „лека нощ“.
Той й отвърна и отиде зад преградата, където почти през цялата нощ лежа, потръпвайки в тънката несъразмерна роба, потискайки мисълта, че тя лежи на по-малко от двайсет крачки от него и че го е повикала и с друго наум, след като понастоящем и двамата нямаха семейство.
Бе невъзможно да не й се възхищава — тя бе красива, интелигентна, смела и завладяна от дълбоки чувства — всичко, което трябваше да представлява една жена. Но бе говорила за своя съпруг с такава топлота — очевидно го бе обичала и все още скърбеше за него. От своя страна той не искаше да се обвързва с никоя жена, още по-малко пък с толкова високопоставена, която вече бе пожелана от най-големия му враг… и за която, вече го знаеше, никога нямаше да му позволят да се ожени.
Когато се събуди, дъждът бе спрял, макар че в ранната утрин небето бе все така облачно. Собствените му дрехи бяха още мокри, но той си ги сложи отново, оставяйки сгъната на пода взетата назаем роба. Сачие и Бунта бяха отишли в съседното село да купят храна за обратното пътуване, тъй като всички бързаха да се възползват от пролуката в лошото време.
Наоми покани Шигеру да остане, докато другите се върнат, за да може да си вземе храна за из път, но той бе загрижен да прекоси първия проход преди падането на нощта.
— Да ви оставя ли сама? — попита той.
Тя почти му се ядоса.
— Ако искате да си вървите, тръгвайте! Не съм в опасност, а дори и да бях, мога прекрасно да се защитавам сама — посочи меча до себе си и добави: — Освен това отвън има копия. Уверявам ви, че мога да се бия и с двете.
Сбогуваха се официално, с известно чувство на разочарование и от двете страни.
Едно напразно пътуване, помисли си той. И двамата сме безнадеждно слаби. Не виждаше как биха могли да си помогнат един на друг, при все това не можеше да си представи, че ще постигне нещо без нея. Тя бе единственият му съюзник.
Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-зле се чувстваше, че я бе оставил. Искаше да й каже повече; съжаляваше, че не е изразил благодарността си към нея за подкрепата, която му бе оказала срещу Ийда, за това, че разбира скръбта му, за пътуването, което бе предприела, за да го види. Можеха да минат месеци, преди да се срещнат отново… мисълта за това му се стори непоносима. Не бе вървял и два часа, когато дъждът започна отново, по-проливен от всякога. Пред перспективата да прекара нощта без подслон той си каза, че би било по-разумно да се върне и веднага щом пое обратно, настроението му се подобри. Вървеше бързо, често дори се втурваше да тича, без изобщо да забелязва дъжда, който плющеше отгоре му, мокрейки го до кости, а сърцето в гърдите му блъскаше от напрежение и очакване.
Веднага забеляза, че Сачие и конярят не се бяха върнали. Под навеса имаше само един кон — красивата кобила. Щом го видя да приближава, тя обърна глава и изцвили леко. Той прецапа през локвите и скочи върху дъсчения под на верандата.
Чу звука от меч, изтеглен от ножницата, и посегна към дръжката на Джато. Извика, без обаче да иска да назове нито нейното име, нито своето. Щом се озова пред храма, вратата вляво от него се плъзна встрани и тя прекрачи прага с меч в ръка. Един миг двамата се гледаха втренчено, без да изрекат нито дума. Под обичайно бялата й кожа бе избила руменина, а очите й блестяха от вълнение.
— Аз… се върнах — рече той.
— Не очаквах да си ти — тя погледна меча и го свали. — Целият си подгизнал.
— Да. Вали — той махна неопределено към дъжда отвън, който вече падаше като плътна завеса.
— Сачие и Бунта сигурно са останали в селото — изрече тя тихо. — Нека взема мокрите ти дрехи.
По пода около него вече се образуваха локви от водата, която се стичаше от подгизналите му одежди. Той свали меча от пояса си и го остави от вътрешната страна на вратата в застланата с рогозка стая. Тя сложи своя меч до неговия, после пристъпи към него с неподвижно лице и решителни движения. Той усети уханието на парфюма й, на косите й, а после и на дъха й. Тя застана съвсем близо до него и ръцете й се протегнаха към възела на пояса му. Тя го развърза внимателно и после вдигна поглед към лицето му, докато сваляше горната роба от раменете му. Ръцете й бръснаха студената кожа на врата му и той си представи птиче оперение. Тя го въведе в стаята, разхлаби собствения си пояс и го притегли върху пурпурните възглавници. Той си помисли: Не бива да го правя, но не беше в положение да избира, а после си каза: Всичко друго ми се отказва, това е нещо желано и аз ще го имам. Спомни си всичките си страхове по отношение на жените — тяхното непостоянство, слабостта им, но тя не го посрещна с безучастност или немощ, а му се отдаде и го пое, откликна на цялата му сила и нужда със собствените си мощ и власт. Под копринените й роби тялото й — слабо и мускулесто — желаеше неговото така, както неговото желаеше нейното, изпълвайки го с удивление и въодушевление.
Вкопчиха се един в друг като бегълци в безлюдния храм. Докато дъждът се лееше, бяха в безопасност; никой нямаше да дойде, преди да спре да вали. Бяха императори в дворец над облаците, в един свят извън времето, където всичко бе възможно.
Ето какво било да се влюбиш, помисли си той с известно удивление, без да е очаквал някога да го изпита, неизменно нащрек, за да се предпази, както го бе посъветвал баща му. Сега, осъзнаващ невъзможността да му се противопостави, той се засмя на глас. Тя бе обзета от същата веселост и стана игрива като дете — донесе чай и го сипа не като изискана дама, а като слугинче.
— Аз трябва да ти прислужвам — рече. — Ти си главата на своя клан, а аз съм лишен от право на власт. Аз съм нищо.
Тя поклати глава.
— Ти винаги ще бъдеш господарят на клана Отори. Но двамата можем да си прислужваме един на друг. Ето — тя мина на просторечие. — Вземи. Пий.
Отривистите думи, изречени от нейните уста, го разсмяха отново.
— Обичам те — каза той.
— Знам. И аз теб. Между нас има връзка от предишен живот… може би от много животи. Били сме всичко един за друг — родител и дете, брат и сестра, най-близки приятели.
— Ще бъдем съпруг и съпруга — рече той.
— Нищо няма да е в състояние да го предотврати — отвърна тя и като го галеше, добави непринудено: — Каквито вече сме. Разбрах, че те обичам, още щом те видях в Тераяма. Разпознах те по някакъв начин, все едно дълбоко в себе си съм знаела кой си, но съм те забравила. По онова време съпругът ми беше още жив и аз осъзнавах, че никога няма да мога да призная любовта си. Но не преставах да мисля за теб, нито да се моля за твоята безопасност. Когато умряха съпругът ми и синът ми, единственото, което ме крепеше, бе мисълта за теб. Реших, че след като ми е отнето толкова много, няма да се откажа от единственото, което желая искрено.
— И аз почувствах същото — рече той. — Но какво бъдеще ни предстои? Преди ти беше неясна мечта, далечна възможност. Сега вече си моята реалност. Какъв смисъл би имал животът ни, ако трябва да сме разделени?
— Защо не се оженим? Ела в Маруяма. Ще сключим брак там.
Гласът й бе топъл и безгрижен, а оптимизмът й го въвлече в блян, където всичко бе възможно — щеше да сключи брак и да заживее с тази жена, щяха да установят траен мир в Западната провинция… да имат деца.
— Дали някога биха ни позволили? — попита той. — Сега моите чичовци са начело на клана Отори. Бракът ми е от значение за тях. Те никога не биха одобрили един съюз, който ще утвърди положението ми и ще засили властта ми. Ийда Садаму — също.
— Тохан определиха за кого да се омъжа първия път. Защо трябва пак да имат думата за живота ми? Аз съм законният владетел. Няма да позволя да ми нареждат!
Властният й тон го накара да се усмихне въпреки лошите си предчувствия. Видя нейната увереност — смелостта на жената, която знае, че е обичана от любимия. Въпреки трагичните загуби предишната година тя все още излъчваше младост. Скръбта я беше белязала, но не беше съкрушила духа й.
— Да действаме в тази насока — рече той. — Но можем ли да запазим в тайна нещо подобно? Бихме могли да се видим един или два пъти, без да ни открият, но…
— Да не говорим сега за опасността — прекъсна го тя ласкаво. — И двамата я познаваме — налага ни се да живеем с нея всеки ден. Ако няма как да се срещаме, можем поне да си пишем, както каза снощи. Ще ти пращам писма, както преди, по сестрата на Сачие.
Това му напомни за съобщението, донесено от някогашния му васал.
— Ти познаваш един от моите воини… Харада. Бях удивен от думите, които изрече за Скритите.
Шигеру заговори по-тихо, макар че нямаше кой да го чуе в проливния дъжд, и неуверено, тъй като не беше сигурен доколко тя би пожелала да му разкрие истината.
— Да, Харада е имал нещо като видение. Не е необичайно сред тези хора — техният бог им говори направо, когато му се молят. Изглежда, чут веднъж, този глас трудно може да бъде пренебрегнат.
Той почувства, че тя говори от собствен опит.
— Ти чувала ли си го?
Тя се усмихна леко.
— Има много неща, които ми допадат в това учение — отвърна Наоми. — Моите деца ме научиха колко ценен е животът и колко ужасно е да бъде отнет. И все пак като глава на своя клан си давам сметка, че отказът от меча би обрекъл народа ми на незабавно поражение от всички тези въоръжени воини, които ни заобикалят. Трябва да притежаваме достатъчно сила, за да противостоим на техния жесток и ненаситен стремеж към завоевания. Но ако всички вярват, че след смъртта ще се изправят на съд пред своя бог, може би страхът от наказание ще ги обуздае.
Той се съмняваше, чувствайки, че хора като Ийда, които нямат страх от нищо ни на земята, ни на небето, могат да бъдат контролирани единствено със силата на оръжията.
— Понякога ми се струва, че гласът говори на мен, но поради положението, което заемам, мисля, че не мога да отговоря. Смятам, че е отвратително хора, които не се отбраняват, да бъдат преследвани и изтезавани — продължи тя. — Трябва да им бъде позволено да живеят в мир.
— Те полагат клетва за вярност към някаква небесна сила, не към своите господари тук на земята — възрази Шигеру. — Затова не заслужават доверие. Дълбоко съжалявам, че Харада повече няма да ми служи.
— Можеш да имаш доверие на Харада — рече тя.
— Би ли ме наблюдавала безучастно, докато се бия с трима души?
— Не, бих се сражавала редом с теб. Аз не твърдя, че съм една от Скритите, а просто се възхищавам на част от техните убеждения и ги уважавам.
Имаха да си кажат толкова неща, да споделят един с друг и всичко, което научаваха за другия, само разпалваше желанието им. Когато страстта се уталожваше, възобновяваха разговора си и така през целия ден, докато дрезгавината постепенно угасна и настъпи нощта, която засили чувството им, че са откъснати от света, все едно се бяха пренесли в някаква омагьосана къща извън времето. Дъждът продължаваше да се лее. Двамата почти не спаха, изцяло погълнати един от друг, телом и духом, докато изтощението и страстта замъглиха всички бариери помежду им и те сякаш наистина се сляха в едно.
Когато най-накрая дъждът намаля след пладне на втория ден, тишината ги изтръгна сякаш от томителен сън и ги призова обратно в техния отделен живот, към раздяла, изпълнена с болка и радост. Сачие и Бунта се върнаха по здрач, готови да изсипят безброй извинения заради закъснението, но щом видяха, че Шигеру е още там, застинаха безмълвни. Младият мъж незабавно излезе навън да се погрижи за конете. Сачие влезе и им приготви храна. Изобщо не се бяха сетили да ядат и сега усетиха неистов глад. Беше купила яйца и зимни зеленчуци, от които направи бульон със соев пастет и извара. По-късно сготви ориз и обеща да опече оризови питки за из път. После отиде да спи в стаята, която преди това бе заемал Шигеру, като нищо в поведението или в изражението й не издаваше чувствата й, макар че очевидно бе наясно с онова, което се бе случило помежду им — самият въздух изглеждаше кадифен и наситен със страстта им.
— Няма да каже нито дума на никого — увери го владетелката Маруяма.
— А конярят?
Но всъщност това не го вълнуваше — беше благодарен, че ще прекарат още една нощ заедно, а няма да лежи треперещ в страст на крачки от нея, както преди. Пресегна се, плъзна ръце под гладките й гъсти коси и обхвана главата й с длани.
— Той е дискретен и мълчалив младеж. Сачие ще го накара да се закълне, че ще пази тайна. Аз съм в собственото си владение — мога да правя каквото пожелая! Никой няма да ме разпитва или да ме предаде!
— Но Ийда може да има шпиони навсякъде — дори любовницата на Араи работи за Племето, значи най-вероятно и за Ийда. Как да разберем на кого да имаме доверие?
— Давам си сметка за всичко това и все пак точно сега имам чувството, че никой не може да ни стори зло — прошепна тя.
Когато се изсипа в нея, почувства същото, но вече знаеше, че тази новородена страст може да означава само още по-големи опасности и за двама им.


Четиринайсета глава

Шигеру измина обратния път в изтощение, при все това въодушевен, обладан от надежда и щастие — чувства, които само седмица по-рано биха му се сторили непостижими. Даваше си сметка, че в несигурността на техния изпълнен с насилие свят двамата можеха да не се видят повече, но онова, което съществуваше помежду им, бе вечно и никой не можеше да му го отнеме. Отново почувства главата й в дланите си, копринения допир на косите й, чу гласа й — вземи, пий — и видя лицето й, сияещо, засмяно.
Времето бе все така променливо, с внезапни проливни дъждове и пристъпи на вятър, който отбрулваше листата от клоните и ги навяваше на купчини в основата на дърветата. Гората стана по-открита, а оголелите клони блестяха на меката есенна светлина. На няколко пъти Шигеру зърваше на пътеката пред себе си елени, които тутакси отскачаха уплашени с потръпващи черни опашки и побягваха. Понякога през нощта във влажния въздух отекваше самотен зов на прелитащи в небето гъски. Но за него есенният вятър не редеше напеви за погинала любов, а за любов нова и страстна, любов, която нямаше да угасне до края на дните му. Не знаеше кога ще се видят отново, но сега вече бяха съюзници… повече от съюзници — бяха свързани завинаги. Чакаше следващото й послание.
Тя му прати едно писмо преди началото на зимата, което пристигна по същия начин, скрито сред други записки на Ейджиро. В края нямаше подпис и човек можеше да го помисли за препис на някакъв разказ, защото звучеше като част от история за духове, която се случва в уединен храм насред проливен дъжд — воин, омагьосан от любов, и жена призрак, която го съблазнява. Стилът й бе лек, изпълнен с хумор — той сякаш чуваше смеха на своята призрачна прелъстителка.
После старата година си отиде и настъпи новата; падна сняг и град Хаги бе откъснат от останалите части на Трите провинции. През дългите зимни месеци, когато снегът натрупа високи преспи в градината, а ледените висулки по стрехите изглеждаха като редици от бели репички — непоклатимия урожай на зимата, Шигеру често вадеше писмото и го препрочиташе, обладан от спомена за уединения храм, дъжда, гласа й, косите й.
Понякога не можеше да повярва, че случилото се е истина, че бяха посмели да вземат онова, което и двамата така силно желаеха, за кой ли път се дивеше на смелостта й, преизпълнен с неизразима признателност. За нея рискът бе далеч по-голям, отколкото за него, тъй като той не притежаваше нищо, което да го свързва с този свят, освен нея и намеренията си за отмъщение, докато тя имаше да губи дъщеря и владение.
В други моменти любовта им му се струваше тъй естествена и предопределена, че не съзираше в нея никаква опасност. Имаше чувството, че са неуязвими, закриляни от самата съдба.
Тъй че когато Наоми му писа през пролетта и писмото пристигна, скрито в пакет от вдовицата на Ейджиро, съдържащ сусамови семена за първото пробно засяване, в което му съобщаваше, че ще бъде на място, наречено Кате Джинджа, разположено на северното крайбрежие на Маруяма, по пълнолуние в четвъртия месец, Шигеру без колебание пристъпи към подготовката за следващото си пътуване.
През изминалата година риболовът го заинтригува почти толкова, колкото и земеделието, тъй като по-голямата част от храната и богатствата на Хаги идваха от морето. Семействата на рибарите имаха своя собствена подредба по ранг, разбирания за вярност и установени принципи на живот. Шигеру знаеше, че те често ставаха причина за противоречия между тях и чичовците му в крепостта, които гледаха на техния богат и солиден улов като на източник на не по-малко солидни налози. Шигеру беше добър познат с Терада Фумимаса — набит, невероятно силен и безкрайно проницателен човек, който поддържаше собствена флота и цялото пристанище с непринудена, но неоспорвана тирания. Според слуховете беше баща на половината млади рибари в Хаги, но имаше единствен законен син — Фумио, — момче на възрастта на Мийоши Гемба, който на осем години вече придружаваше баща си на всичките му пътувания.
Понякога Терада канеше Шигеру да се присъедини към тях. До този момент Шигеру не бе приемал, но сега в главата му се зароди план. Терада живееше близо до пристанището, на склона на Огнената планина. Предишната година Шигеру често бе ходил там, бе посещавал мястото, където Акане бе сложила край на живота си, и бе съзерцавал с наслада екзотичните градини, дело на възрастния свещеник. Беше се погрижил градините да не бъдат занемарени след смъртта на стареца — това му помагаше да се справи със скръбта и гнева си към Акане, както и, смяташе той, да съхрани своеобразен паметник на нейните красота и жизненост. Много млади жени и мъже идваха тук да молят духа на Акане да им помогне в какви ли не любовни терзания и полусъзнателно Шигеру добави своите молитви към техните.
На този ден в края на пролетта, когато цъфтежът на вишните бе в разгара си, а упойващият аромат на портокаловите цветове изпълваше въздуха редом с мириса на странните и непознати за него цветя, светилището на Огнената планина бе пълно с народ. Несъмнено, също като него, всички усещаха в кръвта си неустоимия зов на пролетта, копнежа за любов, желанието за тялото на любимия или любимата, порива да се слеят в едно и да създадат нов живот.
Шигеру предполагаше, че Терада си е вкъщи, тъй като бе видял кораба му в пристанището, подготвян за отплаване на следния ден през време на отлива. Знаеше, че мнозина от присъстващите са го разпознали, тъй като усещаше тяхното уважение и радостта им. Вероятно някой от тях бе уведомил Терада, защото той лично се появи на портата и сърдечно го покани да влезе.
— Владетелю Шигеру! Каква приятна изненада… и голяма чест, ако мога да си позволя липсата на дискретност.
Той не направи опит да сниши глас, очевидно на мнение, че в собствения си дом може да прави и да говори каквото си поиска. Никой нямаше да посмее да отнесе нещо от казаното на владетелите Отори — семейството му би понесло наказанието на Терада още преди да е изрекъл предателските слова.
Терада даде няколко заповеди с рязък глас; прислужници донесоха чай, вино и хапки сурова риба, току-що отрязани от още живото същество, все още тръпнещи, топящи се в устата със соления вкус на самото море. Поговориха си за луната и приливите, за времето и сезона, а след това, отправил поглед през залива към отсрещния вулкан, Шигеру рече уж между другото:
— Предполагам, че Ошима е много различен от Огнената планина.
— Владетелят Шигеру не е ли ходил там?
Шигеру поклати глава.
— Винаги съм искал.
— Казват, че Огнената планина е по-стабилна. Ошима е твърде непредвидим. Никой не би дръзнал да построи къща като тази до тамошния вулкан… макар че от време на време се изкушавам, особено когато владетелите почнат да се чудят как да ни измъкнат още пари.
Той напълни отново купичката на Шигеру и пресуши своята. Владетелят не отвърна, като съзнателно запази безстрастно изражение. Говориха за други неща, но когато Шигеру тръгваше, Терада каза:
— Нищо не ни пречи тази седмица да спрем при Ошима. Защо не дойдете с нас?
— С удоволствие — отвърна Шигеру с обичайната си открита усмивка.
— Елате на пристанището утре вечер… ще отсъстваме около седмица.
Шигеру се прибра у дома и извърши нужните приготовления за пътуването, уведоми майка си и Ичиро и написа кратко писмо на чичовците си, което остави на Ичиро със заръката да им го отнесе след заминаването му. Не спомена нищо за удължаване на пътуването си до крайбрежието на Маруяма, но на следната вечер, докато корабът на Терада се носеше по вълните, подпомогнат от отлива и югоизточния вятър, той попита по-възрастния мъж:
— Някога спирате ли по крайбрежието на Маруяма?
— Случвало се е да пускаме котва в Охама, когато вятърът извие на север и не можем да се върнем в Хаги. Защо? Искате ли да отидете там?
Шигеру не отговори веднага. Терада го подкани с жест да се приближи.
— Аз нямам тайни от моите хора — рече той тихо. — Но може да имате неща, които предпочитате да не се знаят на кораба, и аз ще се съобразя. Ако искате да отидете до Маруяма, ще се погрижа това да стане, няма да ви разпитвам за причините, нито ще позволя някой друг да го стори.
— Казвате, че севернякът не ви позволява да се върнете в Хаги? — попита Шигеру. — Ако ме отведете до Кате Джинджа, може ли да ме задържи там няколко дни?
— Ще му наредя и готово — отвърна Терада с усмивка. — Това устройва и нас. Ще спрем при Ошима и ще ловим риба между острова и крайбрежието. Ще се върнем за вас, когато пожелаете.
Светлината гаснеше, а на небосклона изгряваше пълната луна. Шигеру се взря в пътеката, която бе очертала по вълните към Запад, и си представи как поема по нея и стига до мястото, където го чака тя.
Риболовните кораби доплаваха до Ошима призори и спряха в завета на скалите, където изчакаха да се съмне. Бризът секна; морето бе спокойно и тихо се плискаше в базалтовите скали — тъй тихо, че чуваха събуждането на птиците по брега. Слънцето изгря — яркочервен диск, изплуващ от гладката повърхност на океана.
— Времето ще се задържи хубаво през цялата седмица — рече Терада, вперил поглед в безоблачното небе, заслонил очи с ръка.
— Благоприятно за пътуване — съгласи се Шигеру, като се опитваше да прикрие нетърпението си зад невъзмутимо спокойствие.
Мъжете извадиха греблата и навлязоха с гребане в обкръженото от скали пристанище. От разстояние изглеждаше като естествен басейн, но когато хвърлиха котва и скочиха на брега, Шигеру си даде сметка, че природата е била облагородена с помощта на внимателно издялани камъни, наредени така, че да образуват пристан. По подобен начин отсрещната страна бе превърната в защитна стена.
Над главите им се издигаше островърхият вулкан. Черните камъни и старата лава се открояваха сред гората, която напразно се опитваше да ги скрие. Дим и пара се издигаха от кратера на вулкана, както и от множеството горещи извори в подножието му, дори от повърхността на самото море, където горещата вода избиваше през пукнатини на морското дъно.
— Елате, ще ви разведа наоколо — рече Терада и оставяйки мъжете да приготвят мрежите и кошовете, се закатери заедно с Шигеру по камъните; двамата поеха по една стръмна пътека по страничния склон на планината.
— Никой ли не живее тук? — попита Шигеру, оглеждайки се, след като бяха спрели да отдъхнат на половината път нагоре. Вдигна очи и погледна към брега. Хаги лежеше на изток, потънал в мъгла.
— Мястото е познато е като „входа към ада“ — отвърна Терада. — А на мен ми харесва да поддържам тази репутация. Колкото по-малко хора идват тук, толкова по-добре. Искате ли да се изкъпете? Внимавайте, водата е гореща!
Двамата се съблякоха и Шигеру се плъзна предпазливо във вира, кожата му тутакси почервеня. Терада не се сдържа и заръмжа доволно, когато водата пое масивното му тяло. Няколко мига двамата останаха потопени до кръста, без да разговарят. После Терада попита:
— Не бяхте ли ранен по време на битката?
— Само една рана на скалпа. Вече заздравя, косата ми скрива белега.
— Ухх — изпръхтя Терада отново. — Простете… и ми кажете да млъкна, ако се бъркам, където не трябва… ама вечно ли ще бъдете тъй сдържан и толкова търпелив?
— Да, със сигурност — отвърна Шигеру. — Вече съм се оттеглил от властта и политиката, интересувам се единствено от къщата и земите си.
Терада се втренчи в него изпитателно.
— Знам, че повечето хора говорят така, но има и други, които все още тайно се надяват…
Шигеру го прекъсна.
— Надеждата им е безплодна, излишно е да я обсъждаме.
— Ами това пътуване? — настоя Терада.
— То е от религиозен характер — отвърна Шигеру, позволявайки в гласа му да се промъкне нотка на искреност. — Разказаха ми за странни видения и духове в този храм. Ще прекарам там няколко вечери сам и ще видя дали нещо ще ми се яви. Освен това се интересувам от вашата работа, от знанията ви за морето и за неговите обитатели, както и от мненията и добруването на вашите хора. А и обичам да пътувам.
— Няма защо да се тревожите за хората ми — отвърна Терада. — Те правят каквото им кажа и аз се грижа за тях! — той се засмя и посочи към земята около вира. — Ето тук бих построил къщата си, ако живеех на Ошима. Има видимост чак до Хаги и никой не може да те изхвърли.
— Този остров ваш ли е?
— След като аз съм единственият, който дръзва да идва на Ошима, значи е мой — отвърна Терада. — Това е моето убежище — ако чичовците ви станат прекалено алчни, няма да стоя в Хаги и да плащам за техния разкош — той хвърли поглед към Шигеру и измърмори: — Можете да им го кажете, не ме е грижа, но аз няма да им издам тайните ви.
— Ще говоря с тях за справедливостта на налозите — рече Шигеру. — Честно казано, данъчната система вече засяга и мен. Но ще запазя останалите ви тайни.
Когато се облякоха отново и се спуснаха към кея, мъжете вече бяха запалили огньове и бяха приготвили храна. По пладне всички бяха обратно на борда. По заръка на Терада при кърмата на високата палуба бяха сложени възглавници и Шигеру се излегна там, поунесен, докато приливът носеше кораба към брега, платното плющеше на вятъра, талисманите и амулетите подрънкваха на мачтата, а пощенските гълъби гукаха тихо в своите бамбукови кошници.
Синът на Терада дойде и седна до него с една от котките с окраска, наподобяваща черупка на костенурка, за които моряците вярваха, че носят късмет, показа му с парче насмолена връв как се връзват възли за мрежи и му разказа истории за добри дракони и вълшебни риби, като от време на време скачаше на крака, щом видеше ято чайки или пасаж риби. Беше забавно момче, закръглено, енергично, досущ като баща си.
Когато наближиха сушата, слънцето бе ниско в небето. Лъчите му позлатяваха скалите и пясъка. Не бяха срещнали други кораби в морето, но тук, покрай брега върху вълните се полюшваха няколко малки лодки. При появата на кораба на Терада рибарите изглеждаха враждебни и обзети от страх, поради което Шигеру заключи, че някоя по-раншна среща помежду им вероятно е била свързана с насилие.
— Ето там е Кате Джинджа — рече Терада, сочейки към брега, където между извитите стволове на боровете се виждаше покривът на храма. — Не се притеснявайте от тези хора, те няма да ви сторят зло.
В гласа му се долавяше нещо повече от обичайното презрение и Шигеру повдигна вежди.
— Те са от Скритите — поясни Терада. — Тъй че не убиват, дори не се отбраняват. Ще ви заинтригуват със сигурност.
— Наистина — рече Шигеру. — Може дори да ги поразпитам за вярата им.
— Няма да ви кажат нищо. По-скоро биха умрели, отколкото да ви разкрият убежденията си или да нарушат клетвата си. Колко време ще останете? — попита той, докато хората му се готвеха да спуснат Шигеру от борда в дълбоката до кръста вода.
До края на живота си, прииска му се да отговори, но вместо това отвърна неопределено:
— Предполагам, че три нощи с привидения стигат.
— Ако питате мен, даже са много — отвърна Терада и се засмя. — Очаквайте ни след четири дни.
Моряците му връчиха кошница с оризови питки и осолена риба. Шигеру взе своя вързоп с дрехи и като вдигна всичко това над главата си, заедно с Джато пое през водата към брега.
В горния край на плажа имаше няколко колиби. Пред тях седяха жени и деца и подклаждаха огньове, около които на бамбукови стойки съхнеха малки риби. Когато Шигеру мина покрай тях, те прекъснаха онова, което вършеха, и сведоха глави в безмълвен поклон. Той ги погледна, отбелязвайки, че децата, макар и слаби, изглеждаха здрави, а няколко от жените бяха млади и доста привлекателни. Всички изглеждаха напрегнати, готови да побегнат и той си помисли, че се досеща за причината — присъствието на хората на Терада — хищни и безскрупулни. Без съмнение, тъй като се намираха далече от своите жени, моряците се възползваха от тези, знаейки, че съпрузите им няма да се бият, за да ги защитят. Реши да разговаря с Терада по този въпрос. Това бяха нейните хора. Беше недопустимо мъже от неговия клан да подхождат към тях като към плячка.
Подобно на Сейсенджи и това светилище изглеждаше безлюдно, изоставено. Откъм храмовата градина се разнесе квакане на жаба. Свечеряваше се и последните слънчеви лъчи се разсипваха по верандите на старата дървена постройка, хвърляйки сянка от всеки ръб и неравност на пода и покрива. Видя конете, завързани под един от навесите — същата кобила, същия товарен кон. Сърцето му внезапно подскочи от съзнанието, до този момент прието само наполовина, че тя е там, че ще я прегърне, ще чуе гласа й, ще почувства аромата на косите й. Цялото потискано желание и копнеж на последните шест месеца лумна като пожар в гърдите му.
Сетивата му изглеждаха необичайно изострени, все едно му бяха махнали пласт кожа. Вече долавяше парфюма й, както и собственото й ухание. Извика тихо:
— Има ли някой тук? — и гласът му прозвуча като чужд дори в собствените му уши.
Младият мъж Бунта се показа иззад постройката, видя Шигеру и спря, слисан за момент, след което падна на едно коляно и се поклони.
— Господарю…! — възкликна той и после се спря, преди да е произнесъл името на Шигеру.
Шигеру кимна, без да каже нищо.
— Жените са в градината — рече Бунта. — Ще уведомя моята господарка, че има посетител.
— Аз ще отида при нея — отвърна Шигеру.
Въпреки дискретността си младият мъж го караше да се чувства напрегнат. Толкова лесно можеше да се окаже шпионин от Племето, тъй лесно можеше да ги предаде. При все това Шигеру знаеше, че нищо — никаква заплаха за смърт или изтезания, отправена към него или към обичан от него човек, не може да го спре да се види с Наоми.
Омагьосан съм, помисли си той, докато заобикаляше бързо постройката на храма, спомняйки си историята, която Наоми бе написала за него. Градината бе обрасла и запусната, пролетната трева бе избуяла и зелена, осеяна с диви цветя. Цъфтежът на вишните вече бе попреминал разгара си и земята бе обсипана с бели и розови венчелистчета, сякаш отражение на цветовете, които се бяха задържали по клоните.
Владетелката Маруяма и Сачие седяха на възглавници, поставени върху камъните около декоративното езеро. То бе затлачено с листа на лилии и лотоси, а покрай ръба му бяха цъфнали една-две тъмноморави ранни перуники. Тя вдигна поглед при шума от стъпките му и погледите им се срещнаха. Той видя как цветът се изтегли от лицето й, а очите й заблестяха, все едно появата му бе физически удар. Изпита същото — едва си поемаше дъх.
Сачие прошепна нещо и Наоми кимна, без да откъсва очи от лицето на Шигеру. Сачие стана, сведе глава към Шигеру и изчезна в храма.
Бяха сами. Той отиде и седна до нея, на мястото на Сачие. Тя се облегна на него и положи глава на рамото му, при което косите й се разпиляха върху гърдите му. Той зарови пръсти в тях и ги плъзна по тила й. Дълго време останаха така, безмълвни, заслушани в дишането и сърцето на другия.
Слънцето залезе и започна да захладнява. Наоми се отдръпна назад и се взря в очите му.
— Точно преди да се появиш, на ръба на езерото кацна чапла. Двете със Сачие приехме появата й като знак, че скоро ще пристигнеш. Ако не беше дошъл до вечерта, утре щях да си тръгна. Колко време можеш да останеш?
— Докараха ме рибари от Хаги. Ще се върнат след четири дни.
— Четири дни! — лицето й засия още по-ярко. — Това е цяла вечност.
Много по-късно той се събуди от шума на вълните, които се разбиваха в покрития с дребни камъчета бряг, и от звуците на нощта откъм заобикалящата ги гора. Чу как конете потропват, пристъпвайки от крак на крак. Наоми също беше будна. Той видя как лунната светлина, заляла градината, се отразява в очите й. Няколко мига се съзерцаваха безмълвно и после Шигеру попита:
— Къде те бяха отнесли мислите ти?
— Ще ми се смееш — отвърна тя. — Мислех за владетелката Тора от Ойсо, която се удавя в любов.
Тя имаше предвид известната легенда за братята Сога, за тяхното отмъщение и за жената, влюбена в тях.
— Джуро Сукенари чака своето отмъщение цели осемнайсет години, нали така? И аз ще чакам толкова, ако е необходимо — прошепна Шигеру.
— Но Джуро умира… животът му угасва с росата на нивите — отвърна Наоми, цитирайки баладата, така популярна сред слепите певци. — Не мога да понеса мисълта за твоята смърт.
Той я взе в обятията си — смъртта никога не бе изглеждала тъй далечна, нито животът — тъй желан. При все това тя трепереше, а после се разрида.


Следващият ден бе душен и неимоверно жарък. Шигеру стана рано и отиде да поплува в морето. Когато се върна, не си сложи всички дрехи, а отиде полуоблечен зад храма и започна да прави упражненията, които бе усвоил от Мацуда. И духом, и телом се чувстваше изморен, малко замаян и изчерпан от утоляването на страстта. Замисли се над краткия нощен разговор помежду им. Бяха минали само две години от смъртта на баща му и от предателството при Яегахара; беше ли наистина в състояние да поддържа заблудата относно настоящия си живот още толкова години? И с каква цел? Не можеше да събере армия срещу Ийда. Никога нямаше да го срещне в битка, нито да го издебне и да се озове достатъчно близо, че да го посече. Можеше да притъпи подозренията, които Ийда имаше по отношение на него, но как щеше да се възползва от това? Дори и да бе по-вещ майстор с меча от Ийда, макар че и това бе под въпрос тази сутрин, когато бе тъй изморен и бавен, но не притежаваше нужните качества, за да го изненада, да му устрои засада…
Да го убие!
Мисълта за това го бе споходила нееднократно. Засега той само я отбелязваше, след което си налагаше да се съсредоточи върху работата си. След няколко мига усети, че някой го наблюдава. Остави се движението да го завърти и видя под дърветата Наоми.
— Къде си усвоил всичко това? — попита тя и после добави: — Ще научиш ли и мен?
Цяла сутрин се занимаваха с упражнения. Тя му показа как бяха обучавани да се бият момичетата на запад, после в пристройката намериха стари бамбукови тояги и си направиха тренировъчен бой. Силата и бързината й го изненадаха.
— Един ден ще се бием рамо до рамо — обеща му тя, когато жегата ги принуди да спрат и да се приютят на сянка. Тя дишаше тежко, кожата й лъщеше от пот. — Никога не съм позволявала на мъж да ме види така — засмя се тя. — Единствено Сугита Харуки, който ме научи да се бия с меч.
— Отива ти — рече той. — Трябва по-често да се появяваш в този вид.


Жегата продължаваше и след вечеря Наоми помоли Сачие да им разкаже някоя история за духове.
— Ще ни побият тръпки и ще се поразхладим — рече тя.
Беше в чудесно настроение и цялата сияеше, преливаща от щастие.
— Говори се, че този храм е обитаван от призраци — рече Сачие.
— Има ли такъв, който не е? — попита Шигеру, спомняйки си за Сейсенджи.
— Господарят е прав — отвърна тя с лека усмивка. — Много загадъчни неща се случват по тези уединени места — необразованите люде се страхуват от собствените си яростни мисли. Те превръщат собствените си страхове и омраза в призраци.
Нейната проницателност го впечатли. Даде си сметка, че тя е повече от онова, което бе предположил за нея първоначално. Бе толкова тиха и скромна, а той бе тъй обсебен от Наоми, че не бе забелязал нейната интелигентност, живото й въображение.
— Разкажи ни какво се е случило тук — помоли я Наоми. — Ох, вече ме побиват тръпки!
Сачие започна своя разказ с дълбок, звучен глас:
— Преди много години тези брегове били населени от зли хора, които си изкарвали прехраната, като подмамвали кораби към скалите. Убивали оцелелите от корабокрушенията и изгаряли всичко, освен онова, което взимали за себе си, тъй че да няма нито свидетели, нито следи от деянията им. Повечето от жертвите им били рибари, понякога се случвали и търговци, но една нощ в скалите се разбил кораб, който превозвал дъщерята на един владетел за годежа й в разположен на юг град. Тя била на тринайсет години. Вълните я изхвърлили на брега, когато корабът потънал и всички от свитата й се удавили. Товарът съдържал нейните дарове за годежа — коприна, злато и сребро, кутии от лаково дърво и зелкова, стъкленици с вино. Тя ги умолявала да й пощадят живота, уверявала ги, че баща й ще ги възнагради богато, ако я върнат при него, но те не й повярвали. Прерязали гърлото й, натъпкали дрехите й с камъни и хвърлили тялото й в морето. Същата нощ, докато празнували богатата си плячка, чули странни звуци откъм светилището и видели светлини. Звучали трели на флейта, хора пеели и се смеели.
Когато се приближили пълзешком, за да разберат какво става, видели девойката, която убили, да седи в средата на стаята, заобиколена от своите помощници и васали. От едната й страна седял снажен господар, облечен в черно, със скрито лице. Смятали, че са се спотаили добре, но тя ги видяла и извикала: Нашите гости са тук! Трябва да влязат и да се присъединят към пиршеството!
Злите хора се обърнали и понечили да побегнат, но краката им отказали да им се подчинят. Девойката ги притеглила с поглед и когато застанали треперещи пред нея, тя рекла: Вие ме сгодихте със Смъртта и това е моето сватбено тържество. Сега моят съпруг иска да се запознае с вас. Мъжът, който стоял до нея, се изправил… и те се озовали право пред лицето на Смъртта. Не можели да помръднат. Той извадил меча си и ги посякъл до един, след това седнал отново до своята булка.
Пиршеството продължило още по-буйно, а жените на мъртъвците взели да се питат: Къде са нашите съпрузи? Сигурно се наслаждават на крадените стоки без нас! Хукнали към светилището, втурнали се вътре, а момичето им рекло: Радвам се, че дойдохте. Съпругът ми иска да се запознае с вас. Господарят се изправил отново, извадил меча си и ги изтребил до една.
— Имали ли са деца? — попита Наоми. — Какво се е случило с тях?
— Няма сведения за тяхната съдба — отвърна Сачие. — Но от онзи момент нататък вече никой не смеел да се засели там и мястото останало безлюдно.
— Докато не дошли по-добри хора — рече тихо Наоми.
— Мъжете, които ме докараха, казаха, че селото е на Скритите — рече Шигеру също тъй тихо. — Предполагам, че са понасяли насилия от същите тези мъже. Ще направя необходимото, за да сложа край на тези безчинства.
— Те са толкова уединени и тъй беззащитни — каза Наоми. — Можем да ги браним откъм сушата — всяка година организираме прочистване от разбойници и престъпници на тези и други отдалечени райони във владението… но нямаме нито кораби, нито нужните сили, за да се разправим с пиратите.
— Те не са пирати — отвърна Шигеру. — Поне засега. Но самите те имат куп оплаквания. Ще говоря с техния началник и ще му наредя да ги държи под контрол. Неговият син ми разказа една история — добави той. — Момчето е на около осем години и се казва Фумио. Баща му го обожава и го взема със себе си навсякъде.
— Хайде, разправи ни! — подкани го Наоми.
Беше някъде в първата половина от часа на кучето. Нощта бе настъпила. Нямаше вятър, а прибоят едва се чуваше. Сред старите кедри двойка бухали се зовяха един друг, а откъм декоративното езеро се носеше квакане на жаби. От време на време по гредите на тавана притичваха някакви дребни същества. Мъждукащите лампи хвърляха сенки над тях, все едно мъртвите им правеха компания.
Шигеру започна своята история:
— Веднъж едно момче отишло на риба със своя баща. Неочаквано се извила буря и тя ги запокитила навътре в морето. Бащата отстъпил на сина си всичката храна и вода, която имали, тъй че след много дни мъжът умрял, но детето оцеляло. Накрая вълните изхвърлили лодката на брега на някакъв остров, където живеел страшен дракон. Детето се провикнало: Тате, събуди се, спасени сме!
Но баща му не отворил очи. Момчето плачело все по-силно, толкова силно, че събудило дракона, който дошъл на брега и казал: Баща ти е мъртъв. Трябва да го погребеш и аз ще те отведа у дома.
Драконът помогнал на момчето да погребе баща си, след което момчето рекло: Не мога да изоставя гроба на баща си. Нека остана тук, ще ти бъда слуга.
Не съм сигурен какво можеш да вършиш за мен, отвърнал драконът. Тъй като аз съм могъщ дракон, а ти само някакво си човешко същество, при това малко.
Мога да ти правя компания, предложило момчето. Сигурно ти е много самотно тук на този остров, сам-самичък. А когато умреш, ще те погреба и ще се помоля за теб на гроба ти.
Драконът се засмял, тъй като знаел, че един дракон живее много по-дълго от един човек, но думите на момчето го трогнали.
Добре, рекъл той. Остани тук и бъди за мен онова, което си бил за баща си.
И така, драконът отгледал момчето като свой син, то пораснало и станало велик магьосник и воин. Един ден, казва Фумио, той ще се появи сред нас и ще сложи край на всякаква жестокост и несправедливост.
— Дори в историите, разказвани от деца, срещаме човешкия копнеж за справедливост — рече Наоми.


Когато си бяха легнали предишната нощ, желанието им един за друг бе всепоглъщащо и необуздано. Тази нощ двамата бяха по-замислени, по-ясно осъзнаваха рисковете, които поемаха, безумието на своите действия.
— Страхувам се, че ще направим дете — призна Шигеру. — Не че не копнея за него…
— Не мисля, че мога да зачена тази седмица — отвърна Наоми. — Но ако се случи… — тя млъкна, неспособна да изрече гласно намеренията си, но той знаеше какво има предвид и бе завладян от тъга и гняв.
Няколко мига по-късно тя рече:
— Копнея да ти родя деца, мислех за това, докато разказваше за Фумио… сигурно много искаш да имаш син! Възможно е никога да не ни позволят да сключим брак. Чувствам, че единственото, което можем да сторим, е да се наслаждаваме на тези откраднати мигове, но те ще бъдат оскъдни, следвани от продължителни периоди на раздяла, и неизменно опасни. Сърцето ми се къса, докато го изричам, но ти трябва да се ожениш повторно, за да можеш да имаш деца.
— Единствената жена, която може да стане моя съпруга, си ти — рече той, после, осъзнавайки силата на любовта си към нея, добави: — До края на живота си няма да споделя ложе с друга.
— Един ден ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя. — И аз ще ти родя деца.
Останаха в обятията си дълго, а после се любиха с плаха нежност, все едно бяха от някакъв крехък материал, който единствено грубо движение можеше да строши на парчета.


На другия ден Шигеру плува отново, а Наоми го гледа от брега.
— Така и не се научих да плувам — рече тя. — Корабите не ме вълнуват. Страдам от морска болест и предпочитам да пътувам по суша. Сигурно е ужасно да се удавиш… страх ме е от такава смърт.
Той виждаше, че я обзема печал заради неизбежната им раздяла, макар че отчаяно се опитваше да я скрие. Беше малко по-хладно, бризът се бе засилил и се придвижваше на югозапад.
— Това е вятърът, който ти трябва, за да се прибереш у дома. Но аз го мразя. Ще ми се да задуха севернякът и да те задържи тук завинаги — тя въздъхна. — А и аз трябва да се върна в града.
— Тъгуваш за дъщеря си?
— Да, много е забавна на тази възраст. Вече е четиригодишна, бърбори непрестанно и се учи да чете. Така ми се иска да можеше да я видиш!
— Ще бъде възпитана в духа на Маруяма — рече Шигеру, спомняйки си какво му бяха казали дъщерите на Ейджиро.
— Моля се никога да не се налага да бъде изпратена надалеч! — възкликна Наоми. — Най-големият ми страх е, че Ийда ще се почувства достатъчно силен, за да изиска заложници, и тогава Марико ще трябва да отиде в Инуяма.
Това бе още едно ограничение за тях. До края на деня вече и двамата бяха станали мълчаливи. Наоми бе пребледняла и изглеждаше като болна. Той възнамеряваше да се въздържа от физическа близост, но тя се хвърли към него в мига, в който останаха сами, все едно щеше да унищожи страховете си със страст, и на него не му остана друго, освен да откликне. Почти не спаха, а на разсъмване Наоми стана и се облече.
— Трябва да тръгнем рано — рече тя. — Обратният път е дълъг, а и нямам сили да се сбогувам с теб, затова потеглям незабавно.
— Кога ще можем да се видим отново? — попита той.
— Кой знае? — тя се обърна, тъй като от очите й рукнаха сълзи. — Ще уредя нещо, когато мога, когато е безопасно… Ще пиша или ще ти проводя съобщение.
Шигеру повика Сачие, която донесе чай и малко храна, а Наоми възвърна самообладанието си. Нямаше какво да си кажат, нищо не можеше да направи раздялата по-поносима. Конете бяха готови, Бунта — мълчалив както винаги, другият кон — натоварен с вързопи и кошници. Наоми се качи на кобилата, Сачие и Бунта — на техните коне, и тримата потеглиха. Само младият мъж се обърна да хвърли поглед към Шигеру.


Петнайсета глава

След като остана сам, Шигеру отиде на брега и се изкъпа, хвърляйки се в студената вода, посрещайки с охота чувството на скованост, което тя предизвика, все едно можеше да вцепени и чувствата му. После се впусна да тренира яростно, като отчаяно се опитваше да възстанови самообладанието си, но не преставаше да вижда образа й, блестящите й очи, лъщящата пот по кожата й, тънкото й тяло, тръпнещо от страст, разтърсвано от ридания.
По пладне една жена от селото му донесе малко прясна печена риба от улова им предишната вечер. Той й благодари и след като похапна, отнесе обратно дървената копанка и помогна на мъжете да подготвят мрежите за предстоящия вечерен улов. Те не бяха словоохотливи, но той им каза, че ще щом капитанът на кораба се появи следобед, ще го предупреди повече да не ги напада. Хората му благодариха, но Шигеру виждаше, че те далеч не са убедени… и наистина в тези отдалечени места Терада можеше да постъпва както си иска, според собствените си закони и принципи.
Корабът изникна от следобедната мъгла, движейки се срещу югозападния вятър. Шигеру прегази през водата и бе изтеглен през борда. Палубите бяха хлъзгави от кръвта на рибите, които вече бяха изкормени и прибрани в качета със сол. Грамадни бъчви с морска вода съдържаха живия улов. Миризмата бе силна и остра до призляване, а рибарите — уморени, мръсни и петимни да се приберат у дома.
— Видя ли някакви призраци? — попита нетърпеливо Фумио и Шигеру му разказа историята за девойката, сгодена за смъртта, и за привиденията на сватбеното пиршество.
— И ти ги видя в Кате Джинджа? — попита момчето.
— Със сигурност — отвърна Шигеру със същия откровен тон, чувствайки погледа на Терада върху себе си. — Ще си отида у дома и ще опиша всичко. Някой ден може да прочетеш моите истории!
Фумио изстена.
— Мразя да чета!
Баща му го плесна.
— Ще прочетеш книгата на владетеля Отори и ще й се радваш! — заяви той.


Влязоха в пристанището на Хаги на следната сутрин. Шигеру бе останал буден почти през цялата нощ, наблюдаваше звездите и чезнещата луна, видя първите проблясъци на настъпващата зора, а после и яркия изгрев, когато оранжевият диск се издигна над източните планини и разсипа своята разточителна светлина по повърхността на морето. Благодари на Терада в пристанището и му се стори, че отново видя в изражението на по-възрастния мъж и презрение, и разочарование.
Пое обратно към дома, без да бърза, а по пътя спираше да разговаря с различни продавачи и търговци, обсъждаше пролетната сеитба, разглеждаше различни стоки, донесени от голямата земя, даже пи чай с един от тях и оризово вино с друг.
Щом стигна до собствената си порта и влезе през нея, поздравявайки весело стражите, той мина през градината и видя майка си, седнала в стаята, която излизаше на източната веранда. Отиде при нея и я поздрави с „добро утро“.
— Владетелю Шигеру! — възкликна тя. — Добре си се завърнал — огледа набързо облеклото му и каза: — Не си излизал в града в този вид, надявам се?
— Бях на плаване няколко дни — отвърна той. — Беше много интересно, майко. Знаеш ли, че ловят платика, сепия, скумрия и сардела между Хаги и Ошима?
— Не проявявам интерес към платиката или сепията — отвърна тя. — Вониш на риба… а дрехите ти! Съвсем ли си забравил кой си?
— По-добре тогава да отида да се изкъпя, щом воня — каза той, отказвайки да се засегне от нейното раздразнение.
— Няма да е зле. Освен това положи някакво усилие, като се обличаш. Трябва да отидеш в крепостта. Чичовците ти искат да говорят с теб.
— Ще им разкажа за призраците, които видях — отвърна Шигеру, като се усмихваше благо. — Мисля да съставя сборник от древни предания за привидения. Какво хубаво заглавие ще се получи! „Древни предания за привидения“.
Изражението на майка му беше сходно с това на Терада — разочарование, презрение. Той изпита раздразнение, че тя може толкова лесно да бъде заблудена, че има толкова ниско мнение за него… помисли си дали да не накара чичовците си да чакат, като изпрати съобщение, че е изморен след пътуването, но не искаше да ги предизвиква или да им дава основание да ограничат дейностите му. След като се изкъпа, а Чийо обръсна предната част на главата му и изскубна космите на наболата му брада, Шигеру се премени в официални роби, но избра най-старите и най-непретенциозните. Преди да тръгне, сложи Джато, чиято дръжка продължаваше да стои увита в парчето кожа на акула, в пояса си и мушна парчето връв, което бе получил от Фумио, в горната си роба, като през цялото време разсъждаваше как е най-добре да извърши краткото пътуване до крепостта. Реши да не взима черния си жребец Кю — конете все още бяха рядкост и той не искаше да бъде изигран да го подари на някой от двамата си чичовци. Реши да отиде пеша — изглеждаше подобаващо своенравно — но майка му бе тъй потресена, че той се смили над нея и й позволи да му повика паланкин.
Горещата вода след безсънната нощ бе отприщила умората. Очите му пареха, а главата му бе натежала почти непоносимо. Времето, прекарано в Кате Джинджа, вече изглеждаше като мираж, а настоящото му състояние — като резултат от обсебване. Щом пристигна в крепостта и слезе от паланкина, неволно си спомни думите на баща си отпреди пет години, който го бе предупредил да не се влюбва, както и репликата на Мацуда Шинген, че това е една от слабостите в характера на Отори. Сега и той й бе станал подвластен и нямаше представа къде ще го отведе. Единственото, което знаеше, бе, че е твърде късно да поправи стореното.
Беше посрещнат от Мийоши Сатору — бащата на Кахей. Двамата поговориха малко за Такеши, който живееше в дома на Мийоши от предишното лято. Владетелят Мийоши се изказа ласкаво за младежа, който служеше под негово командване в охраната на крепостта. Такеши бе отпразнувал своето пълнолетие; изглежда, почваше да уляга.
Поеха заедно към резиденцията. Шигеру забеляза новите декорации, които бяха стрували толкова скъпо и предизвикваха такава неприязън сред жителите на града. Те му напомниха за непрестанно нарастващите налози, които засягаха всички, дори и Терада и неговата риболовна флотилия — трябваше да говори с чичовците си по този въпрос, трябваше да защитава хората си, да поддържа заблудата… да я види отново.
Чичовците му го накараха да ги чака — той бе очаквал това и не се подразни, даже им беше благодарен, тъй като закъснението им му даде възможност да поседи безмълвно и да овладее дишането си, да събере мислите си и да засили решимостта си. Мийоши също седеше в мълчание, като от време на време вдигаше очи, когато на верандата или някъде отвън се долавяше шум от стъпки, и отправяше поглед към Шигеру, сякаш да се извини за липсата на вежливост от страна на владетелите.
Накрая се появи икономът на къщата и с куп извинения въведе Шигеру в главната приемна. Мъжът бе възрастен васал, служил на владетеля Шигемори и добър познат на Шигеру. Стори му се, че долавя неловкост в поведението му и за пореден път съжали заради разочарованието и срама, които бе причинил на толкова много хора в клана. Щеше му се да можеше да изкаже на този човек и на толкова други своята искрена благодарност за това, че служат вярно на чичовците му и че ще запазят Отори, докато Ийда намери смъртта си, а Шигеру оглави клана.
По-възрастният от двамата му чичовци — Шоичи — се беше настанил на предишното място на баща му, а по-младият брат Масахиро — там, където преди време бе седял Шигеру — от лявата страна на владетеля Отори. Шигеру нито харесваше, нито уважаваше Шоичи, но тези чувства бяха просто хладно безразличие в сравнение с омразата, която изпитваше към Масахиро заради това, че бе прелъстил Акане. Сега не даде израз на тези свои чувства, а само поздрави чичовците си официално, като се поклони доземи и се изправи едва когато Шоичи отвърна на поздрава му и му нареди да седне.
Размениха си въпроси за здравето и семействата, както и реплики за хубавото време, за началото на лятото и по разни други безобидни теми. Шигеру им разказа за своите експерименти в земеделието, като си позволи да продължи малко несвързано с възможностите, свързани със сусамовата реколта и необходимостта от добро наторяване. Разясняваше им теориите си за идеалния начин на приложение на конския тор, когато Шоичи не издържа и го прекъсна.
— Сигурен съм, че всички земеделци от клана ще спечелят от познанията на владетеля Шигеру за тези неща, но днес трябва да обсъдим по-важни въпроси.
— Моля, кажете. Извинете, че бях толкова скучен. Почвам да ставам досаден със своите занимания, знам го.
— Предполагам, че това последно пътуване с Терада е било свързано с някакви нови интереси? — попита Масахиро, като се усмихваше неприятно.
Изражението му накара Шигеру да се почувства неловко, заради развратния си характер Масахиро притежаваше нюх към незаконните любовни връзки. Ако я спомене, ще го убия намясто, а после ще сложа край на живота си. Пряко сили се усмихна по обичайния си начин.
— Така е — отвърна. — Проявявам интерес към техниките на риболов. Терада ми показа техните най-добри места, мрежите им, начините им за съхраняване на улова — осолен и пресен. А синът му ме научи на няколко много полезни възела — той измъкна връвта от пазвата си и им показа номерата на Фумио. — Забавно, нали? Трябва да ми позволите да ви науча и да ги направите пред децата си — сръчно засука връвта във фигурата, която Фумио наричаше „шлема“, и им я показа. — Разбира се, това не беше единственото ми интересно занимание. Прекарах известно време в един обитаван от духове храм и събрах любопитни истории за моя сборник.
— Твоя сборник? — повтори владетелят Шоичи озадачен.
— „Древни предания за привидения“. Така съм решил да го назова. Ще съдържа истории за призраци от Трите провинции. Те се предават от уста на уста и някои от тях са изключително стари. Мисля, че досега никой не ги е записвал.
— Приличаш на баща си — рече Масахиро с усмивка. — Той също вярваше в свръхестественото, в знаци и привидения.
— Аз съм негов син — отвърна Шигеру тихо.
— С всеки изминал ден Терада засилва влиянието си — Шоичи се приведе напред, вперил настоятелен поглед в Шигеру. — Да си усетил някаква непочтеност по отношение на нас?
— Определено не — отвърна Шигеру. — Той е предан на клана, както и всички в Хаги. Но нарастващите налози го дразнят. Той обича да има печалба… ако трябва да плаща твърде много на крепостта, ще се възпротиви — говореше бавно и благоразумно, като се надяваше, че чичовците му ще съзрат смисъла в доводите му. — Няма нужда да се взимат повече от трийсет части на сто от когото и да било — търговци, земеделци или рибари. Ако посветим усилията си на това да подобрим добивите, продукцията на дребните отрасли и на улова от морето, всички ще имат изгода и налозите могат да бъдат намалени.
Той искрено вярваше в онова, което говореше, но освен това се възползва от момента, за да върне разговора към наторяването и напояването. Видя как на лицата на чичовците му се изписаха презрение и досада. Накрая Масахиро го прекъсна:
— Владетелю Шигеру, ставаш твърде саможив.
— Почти отшелник — съгласи се Шоичи.
Шигеру се поклони, без да каже нищо.
— Няма да има възражения да се ожениш повторно — рече Шоичи. — Нека ти намерим съпруга.
Шигеру усети, че това е повратен момент, и вътрешно ликуваше. Щом чичовците му бяха готови да му позволят да се ожени и да има деца, това означаваше, че не виждат в него заплаха, смятат го за безобиден и са се заблудили от маската, която бе надянал.
— Много мило от ваша страна — рече той. — Но все още не съм се възстановил след смъртта на съпругата си и не желая да се нагърбвам с отговорностите на нов брак.
— Добре, имай предвид нашето предложение — рече Масахиро. — Един мъж не може да живее без жени — той прокара език по устните си и хвърли съучастнически поглед към Шигеру, с което отново възпламени омразата му.
Ще го убия, закле се безмълвно Шигеру. Ще го причакам след някое от похожденията му и ще го посека.
— Следващият въпрос, който трябва да обсъдим, е брат ти — рече Шоичи.
— Разбрах, че владетелят Мийоши е доволен от поведението му — отвърна Шигеру.
— Да, най-накрая, изглежда, почва да се укротява — рече Шоичи. — Нямам оплаквания от него, макар че владетелят Масахиро може да е на друго мнение.
— Според мен Такеши винаги е бил проблем — измърмори Масахиро. — Напоследък не е по-различно. Все едно, ще е приятно за известно време да се отървем от него.
— Трябва да замине? — попита Шигеру.
— Владетелят Ийда предложи Такеши да отиде за няколко години в Инуяма.
— Ийда иска брат ми за заложник?
— Няма защо да го назоваваш по този груб начин, владетелю Шигеру. За владетеля Такеши това е голяма чест.
— Вече дадохте ли отговор? Всичко решено ли е?
— Не, предпочетохме първо да го обсъдим с теб.
— Не бива да го правите — заяви той припряно. — Това поставя клана Отори в изключително неизгодно положение по отношение на Тохан. Ийда няма право да го изисква сега — това не фигурираше в договорените условия за капитулацията. Опитва се да ви извива ръцете — не бива да отстъпвате!
— Такова бе и мнението на владетеля Мийоши — рече Шоичи.
— Рано или късно ще ни се наложи да влезем в по-тесен съюз с Тохан — възрази Масахиро.
— Не бих ви съветвал — отвърна Шигеру, опитвайки се да прикрие гнева си.
— Но ти разбираш повече от земеделие, отколкото от управление, владетелю Шигеру. И със сигурност постигаш повече успехи на нивата, отколкото на бойното поле — усмихна се иронично Шоичи. — Нека се споразумеем така — продължавай да се занимаваш със своите духове и сусама и Такеши ще остане в Хаги. Ако поведението ти почне да ни създава тревоги, брат ти ще бъде изпратен в Инуяма.
Шигеру си наложи да се усмихне в отговор.
— Това са единствените ми интереси, тъй че няма да се лиша от компанията на брат ми. Благодаря ти, чичо, за мъдростта и добротата.


Когато се върна в къщата, майка му го разпита подробно за разговора; той й разказа за Терада и за предложението за женитба, но й спести коментарите на чичовците си за Такеши. Но по-късно същата нощ, колкото и да бе изтощен, сподели с Ичиро всичко казано и възрастният човек го записа, след което постави свитъка в един от многобройните сандъци, които изпълваха стаята.
— Изглеждаш различен човек, когато влезеш в тази стая — отбеляза той, вперил поглед в Шигеру.
— Какво искаш да кажеш?
— Владетелю Шигеру, познавам те от дете, израсъл си пред очите ми. Знам какво представляваш в действителност и кога играеш някаква роля.
— Сега моят брат е заложник на актьорството ми — рече той с дълбока въздишка.
— Радвам се, че си извлякъл такава полза от моите наставления — рече Ичиро уклончиво. — Особено за изкуството на търпението.


Ичиро не каза нищо повече по въпроса, но през следващите месеци за Шигеру бе утешение да знае, че поне неговият учител разбира тайните му мотиви и му съчувства.
В шестия месец от Инуяма пристигна вест, че Ийда Садаму се е сдобил със син. В Хаги се състояха официални чествания и в Инуяма бяха проводени пищни дарове, а Шигеру тайно тържествуваше, защото след като съпругата на Ийда го бе дарила с наследник, той нямаше основание да се разведе с нея и да насочи поглед другаде.
Настъпи периодът на проливните дъждове, последван от дните на същинското лято. Шигеру бе непрестанно зает с надзираването на реколтата, ставаше рано и лягаше късно. Когато успяваше да отдели време, събираше нови истории за духове и хората, научили за неговия интерес, се отбиваха да му носят нов материал или да му предлагат да посети разни обитавани от призраци места. През есента, след като тайфуните отминаха, той използва няколко дни за пътуване по крайбрежието на север от Хаги, където спираше във всяко село или храм и изслушваше местните легенди и народни предания. Пътуването целеше отчасти да утвърди новия му образ и отчасти да провери доколко може да се движи свободно, без да бъде разпознат или следен, но най-вече да уталожи безпокойството му, тъй като месеците след последното му виждане с Наоми се нижеха един след друг без вест от нея и без каквато и да било възможност за връзка. Върна се в нощта преди пълнолунието на деветия месец с няколко интригуващи нови истории, сравнително успокоен, че не е бил следен, и вече ги записваше, когато на прага се появи Чийо и рече:
— Онзи приятел на владетеля Шигеру — странникът — е при портата. Искате ли да го приемете довечера, или да му кажем да дойде утре?
— Муто Кенджи? — възкликна Шигеру зарадван, тъй като бе минала повече от година от последното му посещение. — Покани го веднага и донеси вино, а после приготви нещо да го нагостим.
— Ще се качите ли в стаята на горния етаж? — попита Чийо.
— Не, нека дойде тук. Ще му покажа сбирката си.
Чийо изглеждаше доволна, тъй като тя лично вече го бе снабдила с множество странни и зловещи истории.
— Сигурно и приятелят ви има какво да ви разкаже — рече тя, докато излизаше от стаята. — Ако той самият не е привидение.
След като си размениха поздрави, Кенджи хвърли поглед към множеството свитъци и попита:
— Какво те е завладяло толкова?
— Това е моята сбирка от истории за свръхестествени проявления, за места, обитавани от духове, и така нататък. Чийо предполага, че и ти може да имаш какво да добавиш към нея.
— Мога да ти разкажа смразяващи неща, хем не са легенди… макар че са за призраци и за техните господари — засмя се Кенджи. — Всички до една са чиста истина.
— Истории за Племето? — попита Шигеру. — От тях ще излезе интересно допълнение.
— И още как! — Кенджи го наблюдаваше внимателно. — Ти май беше заминал някъде?
— Само по крайбрежието. Обичам да пътувам… а сега си имам и ново любимо занимание…
— Да, съвършеното извинение!
— Прекалено си подозрителен, скъпи приятелю — рече Шигеру с усмивка.
— И аз обичам да пътувам. Някой път трябва да заминем заедно.
— С удоволствие — рече Шигеру и дръзна да добави: — Има толкова неща, които бих искал да науча от теб.
— Ще ти предам всичко, което може да ти е от полза — отвърна Кенджи и продължи вече по-сериозно. — Мога да ти кажа и нещо от Племето. Знам, че проявяваш интерес към нас. Но не е възможно да разкрием всичките си тайни — аз съм една от двете най-важни фигури в Племето, но това пак би ми струвало живота!
Шигеру изгаряше от желание да попита Кенджи за любовницата на баща си — жената от фамилията Кикута — и за нейното дете — какво бе станало с него, има ли деца, жив ли е — но си спомни, че тя е предупредила баща му никога да не говори за това. В Племето не са знаели за тази връзка. Може би щеше да е по-добре и да не разбират. На този етап реши да не подхваща темата.
— Имаш ли някакви вести за мен?
— Сигурно си чул за сина на Ийда?
Шигеру кимна.
— Събитието промени ли го?
— Поуспокои се, макар и временно. Но сега, когато вече си има наследник, това ще го подтикне по-скоро да укрепи владенията на Тохан и новите си територии. Между другото, моята племенница често пита за теб.
Чийо се върна със стъкленици вино и чаши, както и с поднос храна. Шигеру наля вино. Кенджи пресуши чашата си на един дъх.
— Араи, изглежда, още храни някакви надежди за съюз срещу Ийда.
— Аз вече съм се отказал от всякакви подобни намерения — отвърна Шигеру благо, като отпиваше бавно. — Шизука предаде и Араи, и мен — продължи той. — Учуден съм, че я е оставил жива!
— Араи не е проницателен като теб. Според мен той никога не я е подозирал. А ако го е сторил, трябва да й е простил, тъй като двамата имат още един син — отбеляза Кенджи.
— Щастливци.
— Е, децата винаги са добре дошли — рече Кенджи. — Зенко се роди в годината на битката — сега е двегодишен. Малкият се казва Таку. Но следващата година Араи ще се жени и това може да направи положението на Шизука по-несигурно.
— Вероятно ти ще се погрижиш за нея — предположи Шигеру.
— Естествено, а и тя самата може да се грижи за себе си по-добре от всяка друга жена, която познавам.
— Но синовете й сигурно ще я направят уязвима — рече Шигеру. — Коя ще бъде булката на Араи?
— Някоя, избрана от Тохан, няма да е от значение. Араи все още е в немилост.
— А аз? — попита Шигеру.
— Ийда смята, че си обезвреден. Не се бои от теб, поне за момента — Кенджи млъкна, все едно се колебаеше дали да продължи. — Миналата година животът ти бе в опасност, но сега вече не си толкова застрашен. Ако Ийда изпитва нещо към теб, то е презрение. И често го изразява. Дори като говори за теб, те нарича Земеделеца.
Шигеру се усмихна вътрешно.
— Естествено, умният ястреб крие ноктите си — отбеляза Кенджи.
— Не, моите нокти са изскубнати, а крилата ми — подрязани — засмя се Шигеру. — Освен това смятам, че Садаму се е отказал от лова с ястреби.
Той си спомни деня, в който бе видял могъщия понастоящем владетел на Тохан чисто гол. Изпита облекчение и бе насърчен от вестта, че ролята му е възприета дори далече на изток. Освен това чувстваше, че ако до Кенджи бяха достигнали някакви слухове за срещите му с Наоми, главата на Племето щеше да го уведоми. Кенджи, изглежда, се забавляваше да му разправя какво е научил за него — щом не му споменаваше нищо, значи най-вероятно нямаше какво. Младият мъж — онзи Бунта — явно не ги бе предал — той не беше от Племето. Усмихна се отново на собствените си подозрения и за пореден път напълни чашите с вино.
Кенджи остана няколко дни, през които двамата мъже се сближиха още повече. Събитията от миналото им станаха извор на обща наслада от хубавите неща в живота, а скритото взаимно привличане задълбочи приятелството им. Всъщност Кенджи се превръщаше в най-близкия приятел, когото Шигеру някога бе имал, освен Кийошиге. Също като Кийошиге Лисугера имаше слабост към жените и често подканваше Шигеру да го придружи в обиколката му по домовете за удоволствия в Хаги, особено до Къщата на камелиите, където продължаваше да властва Харуна. Шигеру всеки път отказваше.
В края на седмицата двамата направиха кратко пътуване до планините на изток от Хаги. Кенджи бе чудесен спътник и неизчерпаем източник на сведения за дивите растения и животни, за множеството тайни пътеки, водещи навътре в гората, неуморен и готов да понесе всички несгоди и изненади на едно пътуване с хаплив хумор и неизменно добро настроение.
Разказа му някои неща за Племето, но когато се прибра вкъщи и започна да записва чутото, Шигеру си даде сметка, че получената информация е твърде повърхностна — случаен адрес, роднинска връзка, стара история за наказание или отмъщение. Кенджи майсторски бе избягвал да му предоставя действителни подробности. Шигеру почна да си мисли, че никога няма да проникне отвъд зида на потайност, който членовете на Племето бяха издигнали около себе си и своите дейности, и никога няма да открие своя полубрат…
Кенджи дойде още веднъж преди зимата да сложи край на подобни пътувания и после отново през четвъртия месец на следващата година. Винаги носеше новини за ставащото отвъд Средната провинция, за неизменно доброто здраве на сина на Ийда, за разнообразните завоевания на военачалниците, за периодичните гонения на Скритите, за Араи Дайичи, разяждан от нетърпение в крепостта на Ногучи, за Каеде — най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава, която бе изпратена в същата крепост като заложница. От време на време съобщаваше вести от Маруяма и Шигеру ги изслушваше безстрастно, като се надяваше Кенджи да не долови ускорения ритъм на сърцето му, и отправяше безмълвни благодарности, че тя е добре, че дъщеря й все още не е заложница.
Лятото се оказа горещо, с ранни и бурни тайфуни, причиняващи обичайните тревоги за урожая. Майката на Шигеру бе с разклатено здраве, което през летните месеци ту се подобряваше, ту отново се влошаваше — жегата не й понасяше и нравът й стана твърде непредсказуем.
След пълнолунието на десетия месец най-накрая започна да захладнява. Срещата с Наоми предишната година изглеждаше като плод на въображението. Шигеру почти бе загубил надежда, че повече ще получи вест от нея, когато един пратеник му донесе писмо от вдовицата на Ейджиро, в което се казваше, че тя имала разрешение за последно пътуване до някогашния си дом, за да извърши възпоменание за своя съпруг и синовете си в местния храм. Дали владетелят Шигеру не би могъл да присъства? Това би означавало много за нея и за духовете на мъртвите. Щяла да пътува със сестра си Сачие. Не очаквали отговор, но щели да бъдат там при следващото пълнолуние.
Посланието озадачи Шигеру — това означаваше ли, че тя също ще е там? При все това поводът изглеждаше официален — отидеше ли, трябваше да го стори като Отори Шигеру, не като някой неизвестен пътник. Земите на Ейджиро бяха присъединени към областта Цувано, която продължаваше да е част от Средната провинция, но нейният владетел Китано подкрепяше идеята за съюз с Тохан и не хранеше приятелски чувства към Шигеру. Дали Китано не му устройваше капан от името на Ийда Садаму?
Въпреки всичките му подозрения неясната възможност да я види означаваше, че трябва да отиде. Обърна се към чичовците си за разрешение да пътува и бе изненадан, зарадван и разтревожен в еднаква степен, когато те се съгласиха с готовност. Сложи делата си в ред, доколкото бе възможно, в случай че не се завърне, и потегли, яхнал Кю, заедно с неколцина от личните си васали, отбелязвайки мислено, че този начин на пътуване бе твърде различен от последните му пътувания с Кенджи пеша и в облекло без всякакви отличителни знаци. Сега носеше официалните одежди на владетел от клана Отори, а Джато висеше на кръста му съвсем открито.
Непоносимата жега и опустошителните тайфуни бяха станали причина за оскъдна реколта и той различи признаците на немотия по села и стопанства, видя съсипани ниви и разрушени постройки, които още не бяха възстановени. При все това времето бе приятно и меко, багрите на есента точно започваха да шарят гората, също като преди две години, когато се бе отправил на тайното пътуване, за да се срещне с владетелката Маруяма в Сейсенджи. Оттогава не бе яздил насам и неволно си даде сметка за въздействието, което появата му имаше върху хората. Те се тълпяха, за да го гледат как минава, и го следваха с погледи, в които имаше чувството, че съзира отчаян призив да не ги забравя, да не ги изоставя.
Къщата на Ейджиро си стоеше непокътната и за изненада на Шигеру, когато мина през портите, бе поздравен от Масаджи — по-малкия син на владетеля Китано.
— Баща ми държеше да поема това имение — обясни той с леко притеснен вид, все едно и той като Шигеру си спомняше деня, в който бяха посрещнати тук от самия Ейджиро, бяха се състезавали със синовете и дъщерите му — сега всички мъже от семейството бяха мъртви, а жените — в изгнание. — Владетелят Отори Ейджиро беше хубав човек — добави той. — Радваме се, че можем да осигурим подслон на съпругата му за възпоменанието и че владетелят Шигеру също ще присъства.
Шигеру сведе леко глава, но не отвърна нищо.
— Церемонията ще се извърши утре — уведоми го Масаджи. — Междувременно трябва да се възползвате от нашето гостоприемство.
По-младият мъж бе притеснен и напрегнат, даде си сметка Шигеру.
— Сигурно ще искате да се изкъпете и да се преоблечете. После ще ядем заедно със съпругата ми и с дамите… владетелката Маруяма също е тук. Нейна компаньонка е сестрата на господарката Ерико, придружава ги техният брат — владетелят Сугита.
Шигеру усети как го изпълва облекчение, съпроводено с радост и желание. Тя беше тук, щеше да я види. Кимна, но отново без да каже нищо, отчасти защото нямаше доверие на гласа си и отчасти защото виждаше, че Масаджи се напряга и плаши от неговото мълчание. Въпреки всичко, което се бе случило след последната им среща, Масаджи все още се отнасяше към него с почит и благоговение.


Старата къща бе ремонтирана, подовете бяха застлани с нови рогозки, а в помещенията бяха сложени нови прегради. Сега присъщата й красота бе още по-осезаема, но топлината, която я правеше тъй очарователна, бе изчезнала завинаги.
Когато го въведоха в помещението, където вече бяха настанени дамите, той не посмя да погледне към Наоми. Усети присъствието й, долови уханието й. И за пореден път бе като зашеметен от удар. Насочи вниманието си към господарката Ерико. Можеше само да предполага каква непоносима мъка изпитва. И наистина, лицето й бе пребледняло и изопнато, макар че поведението й бе сдържано и овладяно. Двамата се поздравиха сърдечно и после Ерико каза:
— Мисля, че познавате владетелката Маруяма и сестра ми.
Наоми вдигна очи, срещна погледа му и каза:
— С владетеля Отори се срещнахме случайно в Тераяма преди няколко години.
— Да, спомням си — рече той, удивен, че тонът му не отстъпва на нейния по невъзмутимост. — Надявам се, че владетелката Маруяма е в добро здраве.
— Благодаря, вече се оправих. Сега съм добре.
— Били сте болна? — попита той твърде припряно, неспособен да прикрие тревогата си.
Очите й го погледнаха лъчезарно, все едно се опитваха да го успокоят.
— Владетелката Маруяма боледува дълго — отвърна тихо Сачие. — Това лято на запад върлуваха много болести.
— И майка ми не беше добре — каза той в стремежа си да поддържа разговор. — Но по-хладното есенно време й помогна да се съвземе.
— Да, времето е прекрасно — каза Наоми. — Толкова съм слушала за това място, но досега не го бях посещавала.
— Съпругът ми ще разведе наоколо владетелката Маруяма — подхвана напрегнато твърде младата жена на Масаджи.
— Вещият в земеделие е владетелят Шигеру — прекъсна я Масаджи. — За разлика от нас той винаги е проявявал жив интерес към подобни неща. Сега даже го наричат Земеделеца.
— В такъв случай може би владетелят Отори ще ме разведе из имението утре — каза Наоми. — След помена.
— Както желаете — отвърна той.


Възпоменателната служба се проведе в малкото светилище в градината, а пред олтара бяха поставени дъсчици с имената на мъртвите. Костите им лежаха в земята на Яегахара редом с тези на още десет хиляди загинали. Димът от тамяна се издигаше право нагоре в неподвижния въздух и се смесваше с острите аромати на есента. Откъм гората се обади сръндак, а в далечината откликна ято диви гъски, които прекосяваха небето.
Шигеру бе прекарал предишната вечер, лутайки се между пълното щастие от това, че се намира в нейно присъствие, и съвършеното отчаяние, че не може да я докосне, да я поеме в обятията си, дори да разговаря спокойно с нея, без да внимава за всяка своя дума. Двамата почти не се обръщаха един към друг, а когато го правеха, беше на официален език и по някакви съществени въпроси. Дори когато им се удаде възможност да се разходят сами из нивята, отново изложени на чуждите погледи, макар че нямаше кой да ги чуе, двамата бяха сдържани и притеснени.
— Мина толкова време — каза Шигеру. — Не знаех, че си била болна.
— Бях много зле. Не можех да ям, нито да спя седмици наред. Трябваше да ти пиша, но болестта ме лиши от увереност и не знаех нито какво да ти кажа, нито как да ти го изпратя.
Спря за момент и после продължи с приглушен глас:
— Бих искала да те прегърна, да лежа до теб тук в тревата, но този път няма да е възможно. Въпреки това сега съм по-обнадеждена… не знам защо — може да се заблуждавам — но чувам, че синът на Ийда расте жив и здрав, и след като всичко вече се е наредило… не виждам защо да не можем да се оженим.
Тя хвърли поглед обратно към къщата.
— Налага се да говоря бързо. Не знам колко време ще можем да останем насаме. Трябва да тръгна утре и може да нямаме друга възможност. Решила съм да обсъдя въпроса с моите главни васали и със старейшините на клана. Те ще се обърнат официално към чичовците ти с предложения и обещания, на които няма да могат да устоят — търговия, дарове, кораби, може би дори част от пограничните земи. Араи ще ни подкрепят, както и останалата част от Сейшуу.
— Това е единственото ми желание — отвърна той. — Но няма да имаме друг шанс — ако отправим подобна молба, рискуваме да разкрием чувствата си един към друг; ако ни откажат, ще загубим и малкото, което имаме.
Тя беше вперила поглед право напред, привидно спокойна, но когато заговори, той осъзна, че самообладанието й всеки миг може да рухне.
— Ела с мен в Маруяма още сега — изрече умолително тя. — Ще се оженим там.
— Не мога да оставя брат си в Хаги — отвърна Шигеру след миг мълчание. — Това означава да го обрека на сигурна смърт. А и подобен акт ще възпламени война — не само на бойно поле като Яегахара, а навсякъде из Трите провинции, в тази мирна долина, дори в самата Маруяма — после добави с болка: — Вече загубих една ужасна битка. Не желая да започвам нова война, преди да съм сигурен, че ще я спечеля.
— Трябва да почнеш да ми обясняваш за тези култури — рече тя припряно, тъй като господарката Китано приближаваше. — Но първо бих искала да ти кажа колко съм щастлива от тази възможност да те видя, макар че ми причинява и много болка. Дори мисълта, че съм близо до теб, ме изпълва с неизразима радост.
— И аз изпитвам същото — отвърна той. — Сега и завинаги.
— Идната година ще пиша на чичовците ти — прошепна тя и после заговори, вече по-високо, за скакалците и реколтата.


На следния ден, след официално сбогуване, владетелката Маруяма и свитата й потеглиха към Киби, а Китано Масаджи съпроводи Шигеру по пътя му на север с обяснението, че има млад кон, който се нуждае от движение. Шигеру си позволи да се отдаде на мечти — как планът на Наоми ще се окаже успешен, как двамата ще сключат брак и той ще напусне Хаги, където всичко така болезнено му напомня за поражение и смърт, и ще заживее с нея в Маруяма. Отвръщаше на репликите и въпросите на Масаджи разсеяно, като едва успяваше да събере мислите си.
Почти бяха стигнали до прохода в началото на долината, когато внезапно от гората, разположена в източната част, изникна конник. Шигеру тутакси устреми ръка към меча си, последван от Масаджи; двамата дръпнаха юздите на конете си и се обърнаха към странника. Мъжът скочи от седлото, свали шлема си и заставайки на едно коляно, стори дълбок поклон.
— Владетелю Шигеру — рече той, без да изчака другите да заговорят и без официален поздрав. — Вие се върнахте. Дошли сте да ни призовете на оръжие. Чакахме ви!
Шигеру се взря в него. Чертите му се сториха познати, но не можа да се сети кой е. Беше млад, нямаше и двайсет години, с изпито ъгловато лице и искрящи, хлътнали в орбитите очи.
Сигурно е луд, помисли си Шигеру, обезумял след някаква трагична загуба. Опита се да говори благо, но твърдо.
— Не съм дошъл да призовавам на оръжие нито теб, нито когото и да било. Войната свърши — сега живеем в мир.
Масаджи извади меча си.
— Този заслужава да умре!
— Той е просто един луд — рече Шигеру. — Разбери откъде е и го върни на семейството му.
Масаджи се поколеба за миг, достатъчен за непознатия, който с целеустремената бързина на невменяемия се метна на коня си и се устреми обратно към гората. Както препускаше, викна с дрезгав глас:
— Значи онова, което всички говорят, е истина! Отори ни изоставиха при Яегахара, предават ни и сега!
После обърна коня си, понесе се в галоп между дърветата и скоро изчезна.
— Ще го догоня и ще го заловя! — възкликна Масаджи и даде заповед на хората си. — Познавате ли го, владетелю Шигеру?
— Не мисля — отвърна Шигеру.
— В тази област чак до Инуяма има мнозина мъже без господари — рече Масаджи. — Повечето стават разбойници. Баща ми се опитва да се разправи с тях. Довиждане, Шигеру. Радвам се, че имахме възможността да се видим отново. Отдавна искам да ти кажа, че не те обвинявам, задето не сложи край на живота си, както правят мнозина. Убеден съм, че си имал сериозни основания, които нямат нищо общо с липсата на смелост.
Не успя да му отвърне. Масаджи и хората му вече препускаха след лудия. Шигеру пришпори Кю в галоп нагоре по стръмната пътека към прохода с желанието да ги остави зад гърба си — и невменяемия, и някогашния приятел, да забрави думите им, които съживиха твърде болезнено чувството му за поражение и безчестие. Същата нощ, преди да заспи, той си спомни къде бе видял онзи човек. Беше в къщата на родителите на съпругата му в Кумамото. Мъжът беше от фамилията Янаги, избити до един в сражението от предателите Ногучи, целият им род бе унищожен. Почувства се разстроен и потиснат от пробуждането на всички тези чувства за вина и скръб по Мое, на съмненията му относно избрания път, на подозренията му, че смъртта от собствената му десница щеше да е по-достойният избор.
Сога Юро Сукенари бе чакал осемнайсет години да отмъсти за смъртта на баща си. Бяха минали само три от битката при Яегахара и смъртта на собствения му баща. Дали не се заблуждаваше, че ще има търпението да чака още петнайсет, понасяйки непрестанни унижения като днешните?
С новата луна настъпи и промяна във времето. Застудя и той чу как дъждът започва предпазливо да почуква по покрива. Помисли си за силата на водата — тя позволяваше да бъде вкарана в корито от камъни и пръст, но непрестанно разяждаше камъка и отмиваше пръстта. Потъна в сън, приспан от звука на дъжда, с последната мисъл, че ще бъде търпелив като водата.


Шестнайсета глава

Няколко седмици по-късно, точно преди началото на зимата, в един мразовит ден Шигеру се връщаше у дома, когато усети, че някой го следи. Обърна се веднъж и забеляза фигура с шапка и къса връхна дреха. Не беше възможно да прецени дали е мъж или жена, макар че човекът не беше висок на ръст. Ускори крачка, готов да посегне към меча си. Пътят под нозете му бе заледен и хлъзгав. Почти несъзнателно се огледа за някакъв отрязък земя, където в случай на нужда щеше да е по-устойчив, но когато се обърна отново, тайнственият непознат бе изчезнал. При все това не можеше да се освободи от чувството, че макар и невидим, преследвачът му продължава да е някъде наоколо, даже си въобрази, че чува съвсем леки стъпки и долавя нечий притаен дъх.
— Кенджи, ти ли си? — попита той, тъй като понякога Лисугера му правеше същите номера, но отговор не последва. Леденият вятър се усили, свечеряваше се.
Обърна се, за да продължи към дома си, и в този миг почувства, че някой го подминава, даже усети едва доловимо ухание на жена.
— Муто Шизука! — възкликна той. — Знам, че си ти. Покажи се!
Отново никакъв отговор. Той повтори, вече с раздразнение:
— Покажи се!
Иззад ъгъла се появиха двама мъже, които бутаха количка, пълна с кестени. Те се втренчиха в него слисани.
— Владетелю Шигеру! Какво има?
— Нищо — отвърна той. — Всичко е наред. Прибирам се у дома.
Ще решат, че съм откачил.
— Не просто Земеделеца, а Шантавия земеделец — измърмори той, стигайки до портата на майчината си къща, убеден, че двамата ще се отправят към най-близката странноприемница и ще почнат да го одумват.
Щом го видяха, кучетата се надигнаха и замахаха с опашки.
— Някой да е влизал? — викна той към стражите.
— Не, господарю — отвърна единият.
Чийо каза същото, когато излезе да го посрещне. Той обиколи всички стаи една по една, но вътре нямаше никой. При все това беше убеден, че продължава да усеща едва доловимия непознат мирис. Изкъпа се, хапна разсеяно, обзет от неловкото съзнание за собствената си уязвимост по отношение на Племето. В храната му можеше да има отрова; изневиделица можеше да изскочи кинжал; към окото му със свръхестествена сила можеха да бъдат изплюти остри игли; можеше да умре още преди да го е разбрал!
На влизане в къщата си беше свалил меча. Сега нареди на Чийо да му го донесе; сложи го на пода до себе си, а после, след като се нахрани, го мушна в пояса си и отиде в стаята, където обикновено вечер четеше и пишеше. Ичиро си беше легнал рано, тъй като страдаше от силна настинка. Чийо вече бе отнесла там два мангала с дървени въглища, но въздухът все още бе тъй студен, че можеше да види собствения си дъх.
И още нечий. Мъничко, едва доловимо облаче, на равнището на коленете.
— Муто — рече той и извади меча си.
Тя се появи от нищото — в един миг стаята бе празна, после въздухът затрептя и в следващия тя вече бе коленичила на пода пред него. Макар че бе виждал Кенджи да прави същото, пак се усети замаян, все едно самата реалност се бе изкривила. Пое дълбоко въздух.
— Владетелю Отори.
Тя сведе чело доземи и остана така, със спуснати върху лицето коси, които откриваха крехкия й врат.
Ако я бе срещнал на улицата, в гората, ако стоеше права или вървеше — във всяко друго положение освен това — щеше да се бие с нея и да сложи край на живота й, за да я накаже за нейното двуличие и за предателството й. Но никога не бе убивал жена, нито невъоръжен човек — макар че едва ли бе обикновена жена, тя изглеждаше невъоръжена; освен това идеята да пролее кръв в собствената си къща го отвращаваше. А и бе разпалила любопитството му — сега виждаше със собствените си очи онова, което бе видял баща му — жена от Племето, която изчезва и се появява отново по собствена воля. Защо бе дошла при него по този начин, поставяйки се, както изглежда, в негова власт? И какво би могъл да научи от нея?
Седна с кръстосани нозе и остави меча до себе си.
— Изправи се — рече той. — Защо си дошла?
— Има много неща, за които искам да говоря с теб — отвърна тя, когато се изправи, гледайки го право в очите. — Дойдох тук, защото къщата ти е безопасна — тук няма шпиони, нито членове на Племето. Всички в домакинството са ти предани… както и повечето жители на Хаги.
— Чичо ти ли те изпрати? — попита той.
Тя кимна.
— Част от възложените ми задачи са от него. Ще ти кажа първо неговите новини. Има неблагоприятно развитие, което според него трябва да знаеш. Преди две седмици е било извършено покушение срещу Ийда Садаму.
— Какво е станало? Вероятно опитът се е провалил? Кой стои зад него?
— Ти нямаш нищо общо с него, така ли?
— Заподозрян ли съм?
— Неуспелият убиец е бил от семейството на жена ти — от Янаги.
Шигеру си спомни лудия, който бе изникнал от гората, и тутакси предположи, че е бил същият човек.
— Очевидно е искал да отмъсти за унищожението на клана — продължи Шизука. — Двамата с чичо предполагаме, че е действал сам, тласкан от гняв или отчаяние. Опитът му е бил твърде нескопосан — причакал Ийда на пътя, по който владетелят се връщал в Инуяма за зимата. Изобщо не успял да се добере до него. Заловили го жив и го изтезавали пет дни, но той не казал нищо друго, освен че е последният Янаги. Бил воин, но Ийда го лишил от всички привилегии… накрая свършил на крепостната стена. Ийда веднага решил, че е бил на служба при теб. Произшествието възобновило всичките му подозрения и сега възнамерява да изиска някакво обезщетение от Отори.
— Нямам нищо общо с това! — възкликна Шигеру, възмутен, че го свързват с този безразсъден акт, за който не бе и чул. — Как може да ми се търси отговорност?
— Мнозина биха се радвали да убият Ийда, но той винаги ще вижда зад подобни опити твоята ръка. Освен това още нещо насочва подозренията към теб — Китано Масаджи е докладвал, че същият човек е разговарял с теб, след като си напуснал Мисуми. Твърди, че си му дал някаква тайна заповед или знак.
— Мислех, че е луд и се опитах да попреча на Китано да го убие!
— Сериозна грешка! Той е избягал от хората на Китано и е отишъл право на междуградския път между Кушимото и Инуяма, за да нападне Ийда. Съветът на чичо ми е да бъдеш много благоразумен. Не напускай Средната провинция и ако е възможно, стой в Хаги.
— Аз пътувам единствено за селскостопански проучвания и религиозни задължения — рече Шигеру. — А зимата слага край и на двата вида дейности — той махна към пособията за писане и сандъците със свитъци, които изпълваха стаята. — Тук си имам предостатъчно работа, докато дойде пролетта — Шигеру отправи към нея своята открита усмивка, но когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина. — Можеш да предадеш това на чичо си… и на Ийда, разбира се.
— Ти все още си ми ядосан — рече тя. — Трябва да говорим и за това. Когато предадох теб и мъжа, когото обичам — бащата на моите синове — действах по заповед на семейството си. От гледна точка на Племето изпълнявах своя дълг. Това не е най-ужасното ми деяние, извършено по тяхно нареждане. Въпреки това се срамувам много и моля да ми простиш.
— Как мога да ти простя? — попита той, като се опитваше да овладее гнева си. — Предателството и смъртта на баща ми, на моя най-добър приятел, на хилядите воини; загубата на положението ми… и то след като си дала дума на мен и Араи Дайичи, че можем да ти имаме доверие.
Лицето й бе пребледняло, очите — непроницаеми.
— Повярвай ми, мъртвите не ми дават покой. Затова искам да поправя грешката си.
— Ти сигурно ме мислиш за глупак. Да не би да очакваш да ти се доверя отново и да ти кажа, че ти прощавам, за да облекча угризенията на съвестта ти? С каква цел? Аз се оттеглих от политиката. Нямам други интереси, освен това да се занимавам със земеделие в собственото си имение и да изпълнявам духовните си задължения. Миналото си е минало. Твоите угризения не могат да променят изхода на битката, нито да съживят мъртвите.
— Няма да се браня от твоето презрение и недоверие, тъй като заслужавам и двете. Просто те моля да видиш нещата от гледната точка на една жена от Племето, която сега иска да ти помогне.
— Знам, че си съвършена актриса — рече той. — Просто надмина себе си в това представление.
Вече се канеше да й нареди да напусне или да повика стражите и да им заповяда да я изхвърлят, да сложат край на живота й. Тя протегна ръце към него с дланите нагоре. Той видя необичайните линии, които се спускаха отвесно от пръстите към китката, все едно разсичаха дланите й надве. Втренчи се в тях, опитвайки се да си спомни… нещо, което баща му беше казал за онази жена Кикута.
— Владетелю Отори, как да те убедя да ми повярваш?
Той откъсна поглед от ръцете й и се взря в лицето й. Не беше възможно да прецени дали е искрена. Няколко мига не каза нищо, полагайки усилия да овладее гнева си, да прецени опасностите и преимуществата за себе си в това внезапно ново развитие. За миг си помисли с тъга за младия Янаги, за болката и униженията му. Извърна се и попита рязко:
— Какво означават тези линии върху ръцете ти?
Тя сведе поглед към дланите си.
— Някои от нас, които имат кръв на Кикута, носят този белег. Смята се, че са знак за големи способности. Чичо ми споменавал ли ти е за тях?
— Ако искам да науча повече за фамилията Кикута, би ли ми помогнала? — попита той и отново се взря в лицето й.
Тя за пореден път го погледна право в очите.
— Ще ти кажа всичко, което пожелаеш.
— Сигурна ли си, че ти е позволено?
— Сега действам самостоятелно. Прехвърлям верността си от Племето към владетеля Отори.
— Защо? — той не й повярва.
— Искам да предложа някакво обезщетение за миналото. Видяла съм жестокостта на Тохан в действие. В Племето ни възпитават да не правим разлика между добро и зло, между благородство и низост. Имаме други грижи — личното ни оцеляване, натрупване на собствена власт и богатства. Никога не съм имала право на собствен избор. Винаги съм вършила онова, което ми е било заповядано. Покорството е чертата, която се цени най-високо в Племето. Но откакто родих синовете си, се чувствам различно. Нещо се случи… не мога да ти кажа точно какво, но то ме потресе дълбоко. Накара ме да осъзная, че предпочитам синовете ми да живеят в света на владетеля Отори, не в този на Ийда Садаму.
— Много трогателно! И твърде нереално, тъй като моят свят изчезна завинаги!
— Ако искрено си вярвал, че е така, щеше да си мъртъв — рече тя тихо. — Фактът, че продължаваш да живееш, ми говори, че твоят свят може да бъде възстановен и че в това е надеждата ти. Араи също продължава да се надява, че това може да стане. Нека работим заедно за тази цел.
Той се взря в нея, видя, че погледът й все още е вперен в лицето му, и после извърна очи. Нощта ставаше все по-студена, той усещаше ледения въздух върху страните си. Придвижи се леко към мангала.
— Кълна се в живота на децата си — рече тя. — Дошла съм при теб не по заповед на Племето, на Ийда, на чичовците ти или на някой друг. Е, Кенджи ми каза да дойда, но не знае защо му се подчиних с радост — и тъй като Шигеру остана безмълвен, тя продължи: — Араи не е единствен сред Сейшуу, който се надява да види Ийда свален от власт. Владетелката Маруяма сигурно също го желае. Особено откакто Ийда е поискал идната година дъщеря й да бъде пратена като заложница в Инуяма.
— И владетелката Маруяма ли е заподозряна?
— Не колкото теб. Но и тя е била в Мисуми. Двамата сте разговаряли, може би на някакъв таен език, смята Китано. А Ийда се надява да държи владението й под контрол или чрез брак, или със сила. Сега прегрупира армията си, но би се възползвал от всякаква възможност да пристъпи към действие под предлог за предателство.
Шигеру въздъхна дълбоко.
— Опитваш ли се да ми кажеш нещо за владетелката Маруяма?
— Владетелю Шигеру, конярят Бунта ми докладва всичко. Само на мен. Това е доказателство за верността ми към теб. Бунта ми каза за първата ви среща, а после и за втората.
Ето от какво се бе страхувал през цялото време. Бяха ги наблюдавали — в Племето знаеха, Ийда знаеше. Не беше способен да изрече нито дума, мускулите и кръвта му се бяха смразили.
— Никога не съм говорила за това… до този момент — рече Шизука. — Никой друг не знае — тя замълча и после добави: — Не бива да се срещате повече. Стана прекалено опасно. Тъй като Бунта докладва само на мен, успях да го запазя в тайна, но няма да мога да го правя още дълго. А щом дъщерята на владетелката Маруяма отиде в Инуяма като заложница, не бива и да си пишете.
Вече й вярваше, че казва истината. Внезапно осъзна колко много се нуждае от човек като нея с всичките й умения на Племето, с дългогодишната й връзка с Араи и роднинството й с Муто Кенджи. Появата й бе неочакван ход, който също като в го откриваше цяла нова игра.
— Има неща около Кикута, които искам да установя — той дръпна писалището към себе си, извади мастилницата и каза: — Има нужда от вода. Изчакай тук. Ще донеса вино. Искаш ли нещо за ядене?
Тя поклати глава. Той стана и отиде до вратата, отвори я и прекоси другата стая на път за кухнята. Чийо клюмаше край огнището. Той й каза да сгрее малко вино и после да си ляга.
Тя взе да се извинява.
— Владетелят Отори има посетител? Не знаех.
— Не се тревожи — рече той. — Аз ще отнеса виното.
В погледа й проблесна разбиране.
— Посетителят ти е жена? Браво, браво. Никой няма да те безпокои, аз ще се погрижа!
Той не я поправи, но се усмихна на себе си, когато се върна, носейки малък керамичен съд и чаши.
— Опасявам се, че според Чийо ти си тук с някаква любовна цел — каза той, поставяйки подноса на пода.
Шизука напълни чашата му, после той нейната.
— В някой друг живот може би. Има различни видове любов — каза тя почти кокетно. — Да пием за любовта в приятелството.
Той неволно се замисли над странностите в своя живот, колко невероятно бе, че сега седи тук с тази жена от Племето и вдига с нея наздравица за приятелството. Виното бе топло и ароматно и той усети как по вените му плъзва неговото ободрително послание. Сипа водата в малката съдина с форма на риба и приготви мастилото. После взе четчицата.
— Разкажи ми за Племето.
Тя пое дълбоко въздух.
— Не бива никога да говориш за това, нито дума на никого. Ако в Племето разберат, ще ме убият. Знам, че чичо ми се е сприятелил с теб. Той пък съвсем не трябва да разбира какво правя.
— Би трябвало да знаеш, че мога да пазя тайна — отвърна Шигеру.
— Смятам, че си най-притворният човек извън Племето, когото познавам — заяви през смях Шизука и побърза да добави: — Това е комплимент!
Той наля още вино. Вече беше поизстинало.
— Работим на групи и в мрежи — рече тя, а той се зае да записва подробностите. — Всеки общува само с този, който стои непосредствено над него в йерархията, на членовете не им е позволено да обсъждат помежду си важни дела. Децата ни се обучават на този ред и той става наша втора природа. Информацията тече само в една посока — нагоре, към главата на фамилията.
— Кикута и Муто?
— Това са двете водещи фамилии, които се предполага да са равни, но понастоящем Кикута са по-силни. Аз съм и от двете. Баща ми беше Муто… той почина, когато бях дете… а майка ми е Кикута.
— Майка ти е Кикута? Кога е родена?
— Тази година става на четирийсет.
Преди четиридесет години… възможно ли е тя да е детето на баща му? Само ако Шигемори или Шизука бяха сбъркали годините. Беше напълно възможно — повечето хора не знаеха точно кога са родени… често се променяха имена, дати.
— Мога да ти донеса описания на родословията — рече Шизука. — Кръвните връзки са много важни за Племето — предпочитаме да водим подробни архиви за това кой за кого се жени и кой съюз какви умения предава на децата си. Защо се интересуваш точно от Кикута?
— Мисля, че може би имам полубрат сред тях — рече той и за първи път сподели тайната на баща си с друг човек.
— Невероятно — рече тя, когато той свърши. — Никога не съм чувала дори мълва за нещо подобно.
— Значи не смяташ, че се е родило такова дете?
— Ако е истина, то майката вероятно е успяла да скрие факта, че бащата не е от Племето.
— Можеш ли да установиш дали е така? Без да го разкриваш пред другиго?
— Ще се опитам — тя се усмихна. — Струва ми се толкова странно да имаш роднина сред Кикута.
— А Бунта — и той ли ти е роднина?
— Не, той е от фамилията Имаи. Повечето им мъже работят като коняри и слуги, както и Кудо. Петата фамилия — Курода — е някъде по средата — те притежават много от специалните умения на Племето — сигурна съм, че Кенджи ти е показал някои от тях, — както и една характерна практичност, която ги прави изключителни наемни убийци. Най-търсеният в момента е Курода Шинтаро, понастоящем нает от Тохан.
— Някой се опита да ме убие преди три години — каза Шигеру. — Хора от Племето ли бяха?
— Единият да, останалите са били Тохан, предрешени като воини без господари. Всъщност Ийда платил щедро на фамилията Кикута за този опит и побеснял, когато се оказал неуспешен. Оттогава Кенджи е заповядал на Муто да те оставят на мира. Той има известно влияние и в другите фамилии, но не и сред Кикута.
— Защо Кенджи ме е взел под крилото си? Понякога имам чувството, че съм неговото опитомено животно.
Шизука се усмихна.
— Има го и това. Кенджи е необикновен човек — изключително талантлив, но самотник. Скоро ще оглави фамилията Муто — той на практика и сега е глава на семейството, тъй като никой не смее да му се противопостави. Твоето приятелство го интригува и ласкае. Смята, че ти му принадлежиш — твърди, че ти е спасил живота, макар че никога не ми е разказал какво точно се е случило. Възхищава ти се повече, отколкото на всеки друг. Вярвам, че е искрено привързан към теб. Но трябва да те предупредя — неговата преданост винаги ще бъде преди всичко към фамилията Муто и към Племето.
— Имаш ли начин да пращаш съобщения в Маруяма?
— Сега бих могла да взема едно, но както ти казах, двамата с владетелката Маруяма не бива повече да се опитвате да си пишете.
— Опитът за убийство е бедствие за нас — рече той, позволявайки си този път да изрази чувствата си. — Надявахме се идната година да поискаме разрешение за брак.
— Не си го и помисляйте — отвърна Шизука. — Това ще вбеси Ийда и ще засили подозренията му.
Изглежда, бе спечелил едно преимущество само за да загуби онова, което желаеше най-много, бе направил крачка напред само за да бъде запокитен две назад.
— Какво мога да й пиша? — попита той. — Единствено „сбогом завинаги“!
— Не се отчайвай — рече тя. — Продължавай да чакаш търпеливо. Знам, че това е най-голямата ти сила. Ийда ще бъде свален от власт, ние ще продължим борбата си срещу него.
— Става късно. Къде ще спиш тази нощ?
— Ще отида в къщата на Муто, където е пивоварната.
— Ела утре, дотогава ще съм приготвил писмото.
— Владетелю Отори.
Двамата излязоха заедно в притихналата градина. Звездите мъждукаха върху камъните около декоративните езера, където вече се образуваше лед. Канеше се да викне на стражите да отворят портите, но тя го спря. Даде му знак да мълчи и скочи във въздуха, изчезвайки върху керемидения покрив на зида.
Той прекара по-голямата част от нощта, пишейки на Наоми: разказа й за случилото се с Муто Шизука, изрази тъгата си за съдбата на дъщеря й и дълбоката си любов към нея, предупреди я, че може да минат години, преди да е в състояние да й пише отново, и я помоли при никакви обстоятелства да не се опитва да се свързва с него. Завърши с думите на Шизука: Не се отчайвай. Трябва да бъдем търпеливи.
Седмица по-късно заваля силен сняг за облекчение на Шигеру, който се опасяваше, че след опита за покушение Ийда ще възобнови исканията си Такеши да бъде пратен в Инуяма. Сега това щеше да бъде отложено поне до пролетта. Нямаше значение, че снегът затвори и пътищата за пратениците, тъй като знаеше, че повече няма да получи писмо от Наоми.


През четвъртия месец на следващата година пристигна вест, че Мори Юсуке се е споминал на голямата земя. Донесе я един капитан на кораб, който достави и последния подарък на Юсуке за Шигеру — жребец от степите на изтока. Конят пристигна измършавял и унил, изтощен от пътуването. При все това и Шигеру, и Такеши видяха нещо в него. Такеши се погрижи конят да бъде хранен добре и когато животното възстанови част от силите си, го изведе сред наводнените ливади заедно с кобилите. Макар и слаб, жребецът бе добре сложен, по-висок и с по-дълги крака от конете на Отори. Опашката и гривата му първоначално бяха заплетени и сплъстени, но след като ги разресаха, се струйнаха гъсти и копринени. Старият жребец бе умрял предишната година и новият бързо възприе кобилите като своя черда, похапваше ги, командваше ги и ги оплождаше. Шигеру повери отглеждането на конете на Такеши. Хироки — единственият оцелял син от семейството на коневъда — беше зает със своите задължения в светилището, но често обсъждаше конете с Такеши, тъй като беше съхранил фамилния интерес към тях, а и двамата с Такеши бяха връстници. Бяха изминали десет години от битката с камъни, в която Юта — братът на Хироки — бе умрял, десет години, откакто Хироки бе посветен на светилището на речното божество.
Когато на другата пролет жребчетата се родиха, едното от тях явно принадлежеше към бледосивата порода с черна грива, така ценена от Отори. Такеши му даде името Раку. Другото жребче беше черно и приличаше на Карасу и Кю — конете на Шигеру, а третото — невзрачен доралия — се оказа най-интелигентният и сговорчив кон, който Такеши познаваше.


Седемнайсета глава

Вдовицата на Исаму бе бременна в шестия месец, когато намериха тялото на съпруга й. Докато траеше зимата, тя се бе надявала, че с идването на пролетта той ще се появи изневиделица, както бе правил и по-рано. Разочарованието и скръбта й бяха поносими само заради очевидния факт, че съпругът й бе убит, без той самият да е бил въоръжен. Покаянието и отказът от предишния му живот се оказаха искрени, преобразяването му — същинско, а не престорено. Не бе съгрешил; щяха да се срещнат в рая, както проповядваше тяхното учение, в присъствието на Тайния.
Тя се омъжи за най-стария приятел на брат си — Шимон, с когото бяха отраснали заедно и чиито надежди бяха разбити от появата на непознатия. Шимон стана баща на момчето, което се роди в седмия месец и на което дадоха разпространеното сред Скритите име Томасу.
Необичайно енергично в утробата й, детето продължи да бъде такова и след раждането си. Спеше малко, проходи на девет месеца и оттогава все гледаше да избяга в гората. Първоначално сякаш бе обречено да умре от някаква злополука — да се удави в бързея, да падне от върха на някой бор или просто да се изгуби в планината. Вторият му баща все му предричаше подобен край, докато се опитваше да го обуздава с хокане, наказания и макар и рядко — с бой. Майка му Сара се луташе между ужаса, че ще го загубят, и гордостта, с която я изпълваха неговите бързина, сръчност и обичлива природа.
Томасу беше петгодишен, когато до отдалеченото селце Мино стигна вестта за гоненията, на които бяха подложени Скритите в Източната провинция, и детството му бе помрачено от сянката на Ийда Садаму, който, според слуховете, хващал деца като него и ги убивал със собствените си ръце. Две години по-късно обаче битката при Яегахара, изглежда, отклони вниманието на владетеля Ийда от натрапниците в собственото му владение. Мълвата донесе, че загубите и от двете страни били огромни. Селяните отправиха благодарности — не за умрелите, а защото смятаха, че през следващите години воините на Ийда ще имат по-неотложни грижи от тези да претърсват затънтените гори за членове на Скритите.
Ийда стана нещо като зъл великан човекоядец, с когото майките плашеха децата си, за да слушат. И малки, и големи вярваха в тъмната му сила.


Годините се търкаляха една след друга. Скритите продължаваха своя мирен живот, като почитаха всички живи същества, споделяха своята седмична ритуална храна, говореха рядко за убежденията си и просто живееха според тях. Томасу оцеля през детството си въпреки мрачните предсказания на втория си баща. Макар и да не го показваше често, Шимон обичаше момчето почти колкото Сара и, разбира се, колкото общите им деца — двете момичета Марута и Мадарен.
Шимон и Сара не говореха за истинския баща на Томасу — странника, станал жертва на убийство, и Томасу израсна, без да чува да го споменават. Не приличаше на никого от познатите си, а притежаваше собствен облик — беше слаб, източен, с фини черти. Единствената прилика, която майка му забеляза, бе в странните линии, пресичащи дланите му — знаеше, че такива бяха и ръцете на баща му.
Не можеше да се каже, че останалите момчета от селото не харесваха Томасу. Търсеха го заради уменията му в игрите и знанията му за гората, но той все се биеше с тях.
— Какво ти се случи този път? — изплака майка му, когато един късен следобед в единайсетата си година Томасу се прибра вкъщи с рана на главата, от която капеше кръв. — Ела да те оправя.
Томасу се опитваше да отмие кръвта, която се стичаше в очите му.
— Просто се озовах на пътя на един камък — отвърна той.
— Ама защо си се бил пак?
— Не знам — отвърна той весело. — Просто ей така, беше си бой с камъни.
Сара бе намокрила едно парче стар плат и сега го притисна до слепоочието му. Той сгърчи лице в гримаса и за момент отпусна глава върху гърдите й. Обикновено се съпротивляваше на прегръдките й и гледаше да се отскубне от тях.
— Дивачето ми — рече тихо тя. — Моето малко ястребче. Какво ли ще излезе от теб?
— Другите деца дразнеха ли те? — попита Шимон. Знаеше се, че Томасу е сприхав и останалите момчета се забавляваха да го предизвикват.
— Малко. Казват, че съм имал ръце на магьосник… — Томасу огледа дългите си пръсти и дланите си, разполовени от отвесна линия. — Затова им показах как хвърля камъни един магьосник!
— Не бива да им отвръщаш — рече тихо Шимон.
— Ама те винаги почват първи! — отвърна рязко Томасу.
— Каквото и да почват, не е твоя работа да го довършиш. Остави на Тайния да те закриля.
Идеята за магьосничество безпокоеше Шимон. Той наблюдаваше момчето внимателно, нащрек за някаква видима разлика или признак за демонична обсебеност. Гледаше Томасу да е до него винаги, когато бе възможно, забраняваше му да скита сам из гората, където можеше да бъде омагьосан от странни същества, молеше се ден и нощ Тайният да го закриля не само от злините на света, но и от собствената му странна природа.
Раната заздравя, но остави белег с формата на тридневна месечина, който избледня до сребристо върху кожата му с цвят на мед.


Един ден рано напролет няколко години по-късно работеха заедно край реката — сечаха елшови фиданки, чиято кора после щяха да обелят и да използват за направата на платно. Придошла от топящите се снегове, реката се виеше около шубраците при стволовете на елшите и препускаше по камъните в коритото си с оглушителен шум, наподобяващ виковете на многолюдна тълпа. Шимон вече няколко пъти бе нахокал Томасу — момчето първо бе понечило да се втурне след едно сърне и майка му, дошли да пият вода от вира, после пък се бе зазяпало в двойка рибарчета. Шимон се наведе да събере вече окастрените фиданки, върза ги на сноп и ги понесе нагоре по склона, за да не ги отнесе водата. Беше оставил Томасу само за миг, но когато се обърна, за да погледне назад, видя своя заварен син да изчезва надолу по реката в посока към селото.
— Ах ти, непрокопсанико! — викна той напразно след него, чудейки се дали да продължи работата си, или да го догони и да го накаже. Гневът му надделя; грабна една от фиданките и хукна надолу покрай реката. — Този път ще му хвърля един хубав бой! Много сме меки с него! Това хич не му се отразява добре.
Все още нареждаше ядно под нос, когато мина завоя на реката и изведнъж видя най-малката си дъщеря Мадарен да се бори отчаяно в калните води. Вероятно бе опитала да прекоси реката по камъните, но се бе подхлъзнала в един от дълбоките вирове и сега се опитваше да се спаси, вкопчена в оголените корени по брега.
Томасу вече я бе достигнал. Малкото момиче пищеше, но Шимон почти не я чуваше от мощния рев на водата. Хвърли пръчката, която носеше, и видя как реката я отнесе за миг. Томасу едва успяваше да се задържи на мястото, където бе паднала Мадарен. Отдели пръстите й от коренището, което бе сграбчила, и тя се хвърли върху му, вкопчвайки се в него като маймунче в майка си. Той я хвана с една ръка, притисна я до рамото си и къде плувайки, къде пълзейки, успя да я изнесе на брега. Там Шимон я пое.
Сара дотича, мълвейки благодарности, че детето е невредимо, нахока Марута, задето я бе оставила без надзор, и похвали Томасу. Шимон погледна заварения си син, когато Томасу изскочи на брега и отръска водата от себе си като куче.
— Какво те накара да се втурнеш надолу? Пристигнал си точно навреме!
— Стори ми се, че я чух да ме вика — отвърна Томасу и после се навъси. — Само че няма как да… — шумът от водата ги обгърна и заглуши всички останали звуци.
— Вероятно Тайният ти е пратил предупреждение — рече Шимон с благоговение, взе ръката на момчето и изписа върху дланта му знака на Скритите.
Чувстваше, че Томасу е избран по някакъв начин, да стане предводител на Скритите може би, да поеме водачеството от Исао. Вечер започна да разговаря с него сериозно по различни духовни въпроси и да го запознава по-задълбочено с вярванията на Скритите. Въпреки че Томасу бе доста сприхав и все не можеше да си намери място, Шимон смяташе, че момчето притежава природна благост и непоносимост към жестокостта — качества, които и двамата му родители се стараеха с всички сили да поощряват и развиват.


Беше рядкост някой странник или пътник да се озове в Мино. Селцето се гушеше скрито в планината, край него не минаваха пътища, само пътеките, които прехвърляха планината или вървяха покрай реката през долината. Сега те бяха почти непроходими, обрасли и запуснати. Няколко години по-рано едно свлачище почти бе препречило пътеката през долината. От време на време някой човек преминаваше през прохода към Хиноде и се връщаше с новини и слухове. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто странникът се бе появил и изчезнал отново; повече от четиринайсет след раждането на неговия син. Томасу бе пораснал и се бе превърнал в момък с поразителна външност. Вече никой не го дразнеше, а и той отдавна не се замесваше в сбивания. И момчета, и момичета, забеляза Шимон, го търсеха и това накара втория му баща да започне да размишлява над въпроса за брак. Даваше на Томасу все повече задачи и изискваше от него по-малко да дивее из гората, а да работи редом с мъжете от селото и да се подготвя за живота си на възрастен.
През повечето време Томасу му се подчиняваше, но една вечер в началото на деветия месец изчезна в гората, като каза на майка си, че отива да търси гъби. Шимон, който се върна уморен от една отдалечена нива, където прибираха последната част от бобената реколта, чу гласа на жена си да отеква из долината:
— Томасу! Прибирай се!
Отпусна се морно върху дървеното стъпало на къщата; целият се беше схванал, ставите го боляха. Вечерният въздух ставаше мразовит, зимата наближаваше.
— Кълна се, че ще го разкъсам на парченца — нареждаше ядно Сара, докато носеше вода на мъжа си да се измие.
— Хм! — изсумтя той развеселен, знаейки, че тя никога няма да изпълни заканата си.
— Каза, че отивал за гъби, ама това е само оправдание!
Голямата им дъщеря тичаше нагоре към къщата. Когато пристигна, очите й блестяха от вълнение, а страните й бяха поруменели от студения въздух.
— Татко! Татко! Томасу си идва и с него има още някой!
Шимон се изправи слисан. Жена му отправи поглед към планината, заслонявайки очи. Светлината постепенно гаснеше, здрачаваше се. Томасу изникна от сумрака, водейки нисък набит човек, който носеше на гърба си бамбуков кош. След като прекосиха последната дига, Томасу викна:
— Намерих го в планината! Беше се загубил!
— Няма защо да уведомяваш целия свят — измърмори Шимон, но хората вече излизаха от колибите си, за да видят непознатия.
Шимон впери поглед в тях — познаваше ги откакто се помнеше, това бяха единствените хора, които знаеше, освен последния странник, който се бе появил от гората и бе причинил такава мъка. Естествено, Шимон знаеше кои семейства са от Скритите и кои не, но един външен не можеше да ги различи.
Томасу доведе мъжа до стъпалото.
— Казах му, че ще го нахраним, може да пренощува у нас, а утре ще му покажа пътеката към Хиноде. Идва от Инуяма.
Лицето на момчето сияеше от въодушевление.
— Намерих и гъби — обяви той и подаде вързопа на майка си.
— Благодарен съм на сина ви — рече мъжът, свали вързопа от гърба си и го остави на стъпалото. — Тръгнал съм за село Хиноде, но никога не съм минавал по този път и се загубих.
— Никой не идва тук — рече Шимон предпазливо.
Непознатият се огледа.
Пред къщата се бе събрала малка тълпа; всички се бяха втренчили в него с нескрит интерес, но стояха на разстояние. Шимон внезапно ги видя през очите на непознатия — старите им окърпени дрехи, босите им нозе, изпитите им лица и мършави тела.
— Ясно защо — животът тук е труден.
— Но дори и най-тежкият живот има нужда от малко отпускане, от малко разкрасяване — рече мъжът, а в гласа му се прокрадна лицемерна нотка. — Нека ви покажа какво нося във вързопа си. Аз съм амбулантен търговец; имам игли и ножове, конци и върви, даже няколко парчета плат — чисто нов и не съвсем — той се обърна и даде знак на селяните да се приближат. — Елате да видите!
Започна да развива вързопите, които вадеше от бамбуковия кош.
Шимон се засмя.
— Не си губете времето! Сигурно не подарявате тези неща? Нямаме какво да заделим, за да ви го предложим в замяна.
— Нямате монети? — попита той. — Нито сребро?
— Никога не сме виждали такива — отвърна Шимон.
— Добре, ще приема чай или ориз.
— Ядем предимно просо и ечемик, а чай си приготвяме с вейки от гората.
Търговецът престана да разопакова.
— Нямате нищо за замяна? А ако поискам подслон за през нощта, купичка просо и чаша чай от вейки? — той се изкиска. — Звучи като истинско богатство за човек, принуден да прекара една студена нощ на твърдата земя!
— Разбира се, добре сте дошли при нас — рече Шимон, — но ние не очакваме плата — той се обърна към дъщеря си, която се бе втренчила в търговеца, без да помръдва. — Марута, донеси още вода за нашия гост. Томасу, внеси вътре вещите му. Жено, имаме един човек повече за вечеря.
За момент изпита тъга, когато коремът му напомни какво означава да се нахрани още едно гърло, но после потисна това чувство. Нали една от старите притчи учеше да се оказва гостоприемство на странници, защото могат да се окажат предрешени ангели?
Той махна на останалите селяни да се разотидат, уж без да обръща внимание на сподавените им молби поне да им позволи да видят иглите, плата и ножовете, които за тях бяха истински съкровища, но питайки се вътрешно дали не би могъл да осигури няколко игли за жените, нещо красиво за момичетата.
Жена му добавяше гъбите към супата; вътре къщата бе задимена и топла. Навън застудяваше с всяка изминала минута — той за пореден път си каза, че същата нощ вероятно ще падне първата слана.
— Наистина щеше да ви е твърде студено да спите навън — отбеляза, докато жена му сипваше супата в старите дървени купички.
Най-малкото дете Мадарен невинно подхвана първата молитва над храната. Сара протегна ръка да я спре, но търговецът много тихо довърши думите й, а после изрече и втората молитва. Настъпи дълъг момент на мълчание, след което Шимон прошепна:
— Вие сте един от нас?
Търговецът кимна.
— Не знаех, че тук има такива. Никога не съм чувал за това село — той шумно изпи супата си. — Благодарете се, че никой не знае за вашето съществуване, защото Ийда Садаму ни ненавижда и мнозина вече намериха смъртта си в Инуяма и на запад чак до Ногучи и Ямагата в Средната провинция. Ако Ийда успее да завладее Трите провинции, ще ни изтрие от лицето на земята.
— Ние не сме заплаха нито за владетеля Ийда, нито за когото и да било — рече Сара. — И тук сме в безопасност. Съпругът ми и Исао, нашият водач, са много уважавани; те помагат на всички. Всички ни обичат, никой няма да ни причини зло.
— Моля се Той да ви закриля — рече търговецът.
Шимон забеляза недоумението в очите на дъщеря си.
— В безопасност сме под Неговата закрила — рече бързо, забелязвайки с болка как недоумението й преминава в страх. — Като малките пиленца под майчините крила.
Когато оскъдната храна свърши, търговецът настоя да им покаже стоката си с думите:
— Трябва да си изберете нещо, това ще ви е плата, както ви казах.
— Няма нужда — отвърна Шимон, но беше любопитен да види какво още носи мъжът и не преставаше да мисли за иглите. Те бяха толкова полезни, тъй лесно се губеха или чупеха и толкова трудно се намираха нови.
Сара донесе лампа. Рядко ги палеха, тъй като обикновено си лягаха с падането на нощта. Необичайната светлина и скъпоценните предмети изпълниха всички с вълнение. Малките момичета гледаха със сияещи очи, докато търговецът развиваше квадратни парчета тъкан плат в красиви десени, игли, малка издялана от дърво кукла, полирани в червено дървени лъжици, чилета цветни конци, руло конопен плат в индигов цвят и няколко ножа, единият от които по-скоро приличен на къс меч, макар че дръжката му бе гладка и нямаше ножница.
Шимон неволно забеляза, че очите на Томасу са приковани в него и че когато момчето се приведе напред към светлината, за да го огледа по-добре, десницата му се сви, сякаш мечът вече се бе разположил върху линията на ръката му. Търговецът го наблюдаваше, леко свъсил вежди.
— Харесва ли ти? Не бива!
— Защо носите такива оръжия за убиване? — попита тихо Сара.
— Хората ми предлагат неща в замяна — отвърна той, взе меча и отново го уви. — Ще го продам някъде.
— А ние защо нямаме оръжия? — попита шепнешком Томасу. — Тогава няма да сме толкова безпомощни срещу тези, които искат да ни унищожат.
— Тайният е нашата закрила — рече Шимон.
— По-добре да умрем, отколкото да отнемем чужд живот — добави Сара. — Учим ви на това, откакто сте се родили.
Момъкът почервеня леко от тяхното порицание и не отвърна.
— Този нож убил ли е някого? — попита Марута, като се сви, все едно виждаше змия.
— Затова е направен — рече й Шимон.
— Или за да убиеш себе си — добави търговецът и виждайки удивлението в очите на децата, не се сдържа да разкраси казаното: — Воините смятат, че при определени обстоятелства е почтено да отнемат собствения си живот. Разпарят корема си с такъв меч!
— Това е страшен грях — рече тихо Сара, взе ръката на Марута и изписа върху дланта й знака на Скритите. — Дано ни закриля не само от смърт, но и от греха на убийството!
Мъжете шепнешком изразиха съгласието си, но Томасу рече:
— Ние няма как да убиваме. Нямаме врагове тук, нямаме и оръжия — после сякаш осъзна неодобрението на майка си. — И аз се моля да не ни се случва нито едното, нито другото — рече той сериозно.
Сара наля чай на всички и те привършиха вечерята с последна молитва за настъпването на царството на покоя. Търговецът даде на Мадарен куклата, а на Марута — няколко червени върви за косите й. Шимон помоли за игли и получи пет.
На следното утро, преди да тръгне, търговецът настоя да остави конопения плат.
— Нека жена ти ти ушие нова роба.
— Прекалено е скъп — възрази Шимон. — Ние сторихме толкова малко за вас.
— Много тежи — отвърна мъжът. — Ще ми спестите труда да го нося по-нататък. Признателен съм ви, а и нали сме другари по вяра, братя.
— Благодаря — рече Шимон и го пое с признателност. Никога не бе притежавал нещо толкова ценно. — Ще се върнете ли тук? Добре сте дошли при нас по всяко време.
— Ще се опитам да дойда, но ще е чак след месеци. Догодина, може би, или тази след нея.
— Накъде поемате сега? — попита Шимон.
— Смятах да се опитам да стигна до Хиноде, но мисля, че ще се откажа от този план. Искам идната година да съм на запад. Ако синът ти може да ми покаже обратния път до река Инугава, ще се опитам да стигна с кораб до Хофу преди настъпването на зимата.
— Из всичките три провинции ли пътувате?
— Бил съм навсякъде, дори в Хаги — търговецът вдигна коша и Шимон му помогна да го настани на гърба си.
— Дори не съм чувал за Хаги — призна той.
— Това е главният град на Отори, които бяха победени от Ийда по време на битката при Яегахара. Сигурно сте чули за нея!
— Да — отвърна Шимон. — Колко ужасни са борбите между клановете!
— Дано Той ни пази от тях — рече търговецът. Замълча за момент, после сякаш се отърси от мислите си. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря още веднъж и се пазете.
Двамата мъже се огледаха за Томасу. Шимон забеляза със задоволство, че момчето вече се е хванало за работа да събира окапали листа, които щяха да разпилеят по празните ниви, побелели от слана. Точно се канеше да го извика, когато търговецът каза:
— Не прилича на теб. Роден син ли ти е?
— Да — чу се да отвръща Шимон и дори добави: — Прилича на бащата на жена ми — внезапно се обезпокои от любопитството и словоохотливостта на другия. — Аз ще ви покажа пътя — добави. Обзе го страх, че ако Томасу тръгне с търговеца, може повече да не се върне.


Осемнайсета глава

След като дъщеря й Марико навърши седем години и бе изпратена в Инуяма като заложница, Маруяма Наоми пътуваше два пъти годишно до града на Ийда Садаму, понастоящем обявен за столица на Трите провинции. Случваше се, когато времето бе спокойно, тя да превъзмогне своя страх от морето и да пътува с кораб от Хофу; по-често поемаше по пътя през Ямагата и често спираше там за няколко дни, за да посети храма Тераяма, след което продължаваше по междуградския път до Инуяма. Яздеше на кон през собственото си владение до западната граница на Средната провинция, но оттам нататък пътуваше в паланкин, като внимаваше да се представя за крехка жена, неспособна да бъде заплаха за военачалника, който сега държеше дъщеря й и би я използвал по всякакъв начин, за да се сдобие с нейното владение и да установи контрол над запада. Ийда въоръжаваше и подготвяше все повече воини, като принуждаваше по-малките фамилии да преминат под негова власт или просто ги унищожаваше. Повечето от тях се подчиняваха, но с неохота; сред воини и земеделци срещу Ийда избухваха въстания, които предизвикваха още повече насилие и гонения и опасенията на Сейшуу нарастваха, че той ще завземе със сила онова, което няма как да получи чрез брак.
Ийда бе решил, че трябва винаги да я посреща лично при идванията й в Инуяма, да я обгражда с изключително внимание, да я обсипва с дарове, ласкателства и възхвали. Тя намираше ухажванията му за безвкусни, но не можеше да ги избегне, без да го засегне. Всеки път, когато виждаше своята дъщеря Марико, момичето бе пораснало. Приличаше на баща си и макар че не можеше да се нарече красива, притежаваше неговите благост и интелигентност и правеше всичко по силите си, за да спести на майка си болката. В присъствието на други хора изглеждаше примирена със съдбата си, но когато оставаше сама, плачеше беззвучно, полагаше усилия да владее чувствата си и молеше майка си за прошка. Тъгуваше за Маруяма, за по-мекия климат и за свободата, която бе познала в детството си. В Инуяма, макар че господарката Ийда се отнасяше мило с нея, също като останалите жени, тя живееше в женското крило и в неизменен страх от внезапните гневни изблици на военачалника и от грубостта на неговите васали.
Наоми се бе усъвършенствала в изкуството да скрива своите чувства, да изглежда отстъпчива и покорна, като в същото време всячески се стараеше да опази независимостта и автономията на своя клан и владение. Предпазливо и методично тя изграждаше мрежа от поддръжници в собствените си земи и в целия запад. Пътуваше много, от единия край на Трите провинции до другия, през пролетта и есента, обикновено с известна пищност, придружена от своя главен васал Сугита Харуки и поне още двайсетина воини, както и от компаньонката си Сачие и други жени, а от време на време без обичайната показност, само със Сачие и неколцина воини. Често нуждите на управлението налагаха Сугита да остава в Маруяма, където можеше да й служи най-добре.
Понякога Наоми пътуваше през Ширакава и Ногучи. Сестрата на майка й бе омъжена за владетеля Ширакава и двете жени се чувстваха здраво свързани не само заради роднинството си, но и чрез общата си съдба — и двете имаха дъщери, които бяха заложници. Каеде — най-голямата дъщеря на Ширакава — бе изпратена в крепостта на Ногучи, след като навърши седем години. Съществуваха опасения, че там не се държат добре с момичето — освен че бяха предатели, станали причина за поражението на Отори, Ногучи бяха известни със своята жестокост. Говореше се, че владетелят Ногучи се мъчел да впечатли Ийда, като се равнявал по него в проявите си на коравосърдечие. В годината, когато Марико навърши единайсет, Каеде — тринайсет (а Томасу в Мино — петнайсет), владетелката Маруяма посети крепостта и с безпокойство установи, че момичето на Ширакава не живее с останалите в женското крило. Когато попита за нея, отговорите, които получи, бяха уклончиви и дори пренебрежителни, което засили страховете й.
Сред охраната на крепостта забеляза Араи Дайичи — макар че баща му бе с влошено здраве в Кумамото, а Араи имаше трима по-малки братя, готови да оспорват правото му да наследи владението, той не бе получил разрешение да се завърне у дома; изглежда, щеше да загуби своето наследство поради отсъствието си, което бе наказанието на Ийда заради опитите на Араи девет години по-рано да направи съюз с Отори Шигеру преди битката при Яегахара.
Наоми бе отседнала в една от представителните къщи, собственост на Ногучи, която обаче се намираше отвъд крепостните стени. Вятърът бе мек и топъл, вишневите дръвчета в най-скоро време щяха да се обсипят с цветове. Тя бе неспокойна и почти трескава. Началото на пролетта я беше разстроило; самото съществуване й се струваше непоносимо. Спеше лошо, измъчвана от желание, обладана от копнеж по Шигеру, без да знае още колко би могла да продължава този половинчат живот. Сякаш цялата й женственост се бе изчерпала в това ощетено състояние — нито омъжена, нито свободна, черпеща упование единствено от оскъдни спомени. Понякога в мигове на най-мрачно отчаяние размишляваше дали да не жертва детето си в името на възможността да се омъжи за Шигеру; двамата щяха да се оттеглят в Маруяма и да се подготвят за открита война; после си спомняше за благостта и смелостта на Марико и потъваше в угризения и срам. Към всички тези терзания се добавяше и тревогата й за Ширакава Каеде — не само заради самата нея, а и защото след Марико тя бе най-близката й роднина по женска линия и в случай че те двете с дъщеря й се споминеха, тя трябваше да стане законна наследница на Маруяма.
Както се бе надявала, същата вечер Араи дойде да я посети. Визитата бе открита — и двамата бяха от Сейшуу и се очакваше да се срещнат. Той бе съпровождан от Муто Шизука. Наоми я поздрави със смесени чувства. Шизука бе доставила прощалното писмо на Шигеру до Маруяма и сега дори споменът за онова време изпълваше Наоми със същата смесица от скръб, ревност и отчаяние. Бяха изминали шест години, но чувствата й не бяха намалели. От време на време пътищата им се бяха пресичали и Шизука бе носила вести от Шигеру. Сега Наоми чакаше със същите противоречиви чувства — вероятно щеше да научи вести за него, но Шизука го бе видяла, бе чула гласа му, знаеше тайните му, може би дори бе почувствала допира му. Последната мисъл бе непоносима. Той й бе обещал, че няма да дели ложе с друга освен с нея, но шест години… несъмнено никой мъж не може да се ограничава толкова дълго. А Шизука бе тъй привлекателна…
Размениха си любезности и Сачие донесе чай. След като сервира на гостите си, Наоми рече:
— Сега владетелят Араи е капитан на стражите. Предполагам, че рядко виждате дъщерята на владетеля Ширакава.
Той отпи и отвърна:
— Бих се радвал, ако я виждах рядко, тъй като това би означавало, че отношението към нея е подобаващо и тя е радушно приета в семейството на Ногучи. Само че я виждам твърде често, както и всички стражи!
— Поне е жива! — възкликна Наоми. — Страхувах се, че е мъртва и Ногучи крият смъртта й.
— Отнасят се с нея като със слугиня — отвърна Араи гневно. — Живее с прислужниците и се очаква да споделя и задълженията им. Баща й няма право да я вижда. Тя е много красиво момиче и в най-скоро време ще се превърне в жена. Стражите се обзалагат кой първи ще я прелъсти. Правя всичко по силите си да я закрилям. Те знаят, че ще убия всеки, който я докосне. Но е срамно момиче от нейната фамилия да бъде подложено на такива унижения! — той внезапно млъкна. — Не мога да кажа повече; дал съм клетва за вярност пред владетеля Ногучи; за добро или за зло трябва да се примиря със съдбата си.
— Но не завинаги — рече Наоми с приглушен глас.
Араи хвърли поглед към Шизука, която се заслуша за момент и после му кимна леко. Той попита шепнешком:
— Знаете ли какви са намеренията на владетеля Отори? Нямаме много вести за него… хората говорят, че станал мекушав и изневерил на честта, за да си запази живота.
— Предполагам, че просто е невероятно търпелив — рече тя. — Каквито трябва да бъдем всички ние. Само че аз нямам връзка с него. — Погледна към Шизука, очаквайки тя да каже нещо, но Шизука остана безмълвна.
— Тук ми се налага да се уча на търпение — рече с горчивина Араи. — Ние сме разделени и безпомощни; седим отделно един от друг в мрака, обзети от съжаление за онова, което можеше да бъде. Дали някога нещо ще се промени? Ще загубя окончателно Кумамото, ако баща ми умре, а аз продължавам да гния тук. По-добре да действам и да се проваля, отколкото да продължавам по този начин!
Наоми не можеше да измисли какво друго да му каже в отговор, освен да го призове да продължава да проявява търпение, но преди да успее да го стори, Шизука направи знак на Араи и той тутакси започна да говори за времето. Наоми отвърна с въпроси за здравето на съпругата му.
— Наскоро роди първото си дете — син — рече отривисто Араи.
Наоми хвърли поглед към Шизука, но момичето остана невъзмутимо. Наоми често си мислеше със завист колко й бе провървяло, как можеше открито да си живее с мъжа, когото обича, и да му роди деца. Но Шизука вероятно сега ревнуваше от съпругата на своя любовник и неговия законен син. А какво щеше да се случи с по-големите момчета?
Мислите й бяха прекъснати от нечий глас отвън; прислужницата плъзна вратата встрани. Отвън бе коленичил един от стражите на Араи. Той носеше съобщение, че капитанът трябва незабавно да се върне в крепостта.
Араи тръгна, без да каже нищо повече, освен обичайните вежливи слова на раздяла. Наоми се радваше, че той щеше да наглежда Каеде, но въпреки това отношението му я изпълни с тревога. Беше толкова невъздържан — и най-незначителната случка можеше да го извади от равновесие и тогава подозренията щяха да се насочат към нея и детето й. Годините търпеливо чакане от страна на Шигеру щяха да се обезсмислят. Шизука остана още малко, но когато прислужниците се заеха да приготвят банята и вечерята, наоколо вече бе твърде оживено и двете разговаряха само за обикновени неща. При все това, преди да си тръгне, Шизука каза:
— Утре заминавам за Ямагата. Ще заведа синовете си да постоят при мои роднини в планината. Ако желаете, можем да си правим компания по пътя.
Наоми тутакси бе обзета от желание да се озове в Тераяма и да се разходи из обгърнатите от покой градини, където за първи път бе срещнала Шигеру, бе изпитала разтърсващото чувство на разпознаването и непоклатимата увереност, че между двамата съществува силна връзка от предишен живот. Беше планирала да отиде в пристанищния град Хофу, да пътува с кораб до устието на Инугава и оттам нагоре по реката до Инуяма, но мисълта за предстоящото пътуване по море вече я разстройваше; нямаше причина да не промени плановете си и да поеме по междуградския път през Ямагата заедно с Шизука.


Беше поръчала паланкин за пътуването, но щом се озоваха отвъд покрайнините на града, побърза да слезе и да се качи на коня си, който един от мъжете водеше специално за нея. Шизука също яздеше. По-малкият й син, който беше около седемгодишен, седеше зад нея, а по-големият имаше собствен малък кон, с когото се справяше уверено и умело.
При вида на момчетата я обзе дълбока тъга заради собствения й син, който, ако беше жив, щеше да е на възрастта на Зенко, и заради неродените й деца, които никога нямаше да съществуват — синовете й от Шигеру. Щеше й се да им вдъхне живот чрез силата на своя копнеж и на волята си — щяха да бъдат като тези момчета, със силни нозе, гъсти лъщящи коси и безстрашни черни очи.
Зенко яздеше с мъжете отпред — те се отнасяха към него с уважение, но не му спестяваха добронамерените си закачки. Смехът и шегите изпълваха по-малкия с ревност и на първата почивка той помоли майка си да му позволи да язди с брат си. Един от стражите се съгласи да го вземе на седлото зад себе си и двете жени останаха насаме по пътя, който се виеше покрай брега на реката — западната граница на Средната провинция. Разположените при всеки завой оризища бяха грижливо обработени и сега кълновете се засаждаха под съпровода на песни и удари на барабан. В плитките води газеха сиви и бели чапли, а откъм гората долитаха трели на коприварче. Дърветата искряха в нови зелени премени, а бреговете бяха обсипани с диви цветя. Сладките реси на кестените привличаха стотици насекоми, въздухът бе топъл, но в сянката на гората продължаваше да се чувства студ.
Наоми повече не можеше да сдържа нетърпението си.
— Виждала ли си владетеля Отори? — попита тя.
— Срещаме се от време на време — отвърна Шизука, — но тази година не съм била в Хаги. Предишната го видях през пролетта и през есента.
Неочаквано за самата нея, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Тя не каза нищо, опасявайки се, че гласът й ще й изневери. Макар че извърна глава, все едно се наслаждаваше на красотата на гледката, Шизука вероятно бе забелязала болката й, тъй като продължи:
— Съжалявам, господарке, че аз го виждам, а вие не. Той не ви е забравил, мисли за вас непрестанно и с копнеж.
— Говорил е с теб за това? — възкликна Наоми, възмутена, че той споделя с нея техните тайни, обладана от жестока ревност, че тази жена може да го вижда, за разлика от нея.
— Не е необходимо. Говорим за други неща, които за всички нас е по-безопасно да не разкривам. Бяхте права, когато казахте на Араи, че владетелят Отори е търпелив. Освен това той съзнателно не показва истинската си същност пред света. Но нито за миг не забравя скритата си цел — да види Ийда мъртъв и да се ожени за вас.
Изречени от друг човек, тези думи я изпълниха с неизразимо вълнение. Тя погледна Шизука право в очите и попита:
— Дали някога ще се случи?
— Надявам се с цялото си сърце — отвърна Шизука.
— И владетелят Отори е добре? — просто искаше да продължава да произнася името му, да говори за него.
— Да. Поддържа имотите си с огромен успех, пътува много, понякога с чичо ми Кенджи. Двамата се сприятелиха. Владетелят Такеши също му е много близък и вече е изискан млад мъж. Всички се възхищават на владетеля Отори.
— Няма друг като него — рече тихо Наоми.
— И аз така мисля — съгласи се Шизука.
Известно време яздеха в мълчание, Наоми си мислеше за Шигеру. Бяха минали осем години от срещата им в Сейсенджи и шест години, откакто го бе видяла за последен път. Но на това пролетно пътуване отново се почувства като девойка, цялото й тяло бе обладано от непреодолим копнеж да почувства ласка, да се превърне в част от този тучен и плодороден пейзаж, туптящ с енергията на живота.
Накрая попита:
— Възнамеряваш ли да прекараш лятото със семейството си?
— Само момчетата — отвърна Шизука. — Аз ще се върна в Ногучи, освен ако…
— Какво? — подкани я Наоми.
Шизука не отвърна, а продължи известно време да язди в мълчание. После каза тихо:
— Всъщност какво знаете за мен?
— В писмото си владетелят Отори ми каза, че си дала клетва да му помагаш, че си от Племето и че не трябва да казвам на никого. Зная, че години наред си живяла с владетеля Араи; изглежда той много те обича.
— Тогава мога да ви кажа следното — ако Племето не ми нареди друго, тъй като понастоящем ги устройва да съм с Араи.
— Мислех, че си свободна да вземаш самостоятелни решения — рече Наоми.
— Коя жена е независима? Вие и аз, по различни причини, разполагаме с повече свобода от обичайното и пак не можем да постъпваме както би ни се искало. Мъжете са груби и безмилостни — държат се така, все едно ни обичат, но нашите чувства нямат значение за тях. Както чухте миналата нощ, съпругата на Араи току-що му е родила син. Тя знае за моето съществуване и за момчетата. Араи живее открито с мен и го прави откакто бях петнайсетгодишна, но не е признал синовете ми, макар че, изглежда, ги обича и се гордее с тях. Десет години са много време в живота на един мъж. Предполагам, че един ден ще ми се насити и ще пожелае да се отърве от мен. Нямам илюзии по отношение на света, ще го разберете. На децата им се случват злополуки… — тя се взря в лицето на Наоми: — Простете, не исках да отварям стари рани. Но не възнамерявам да оставя синовете си там, където може да им се случи нещо лошо. Освен това носят фамилията Муто — те са деца на Племето. Време им е да започнат своето обучение, както сторих и аз на тяхната възраст.
— Какво представлява това обучение? — попита Наоми с любопитство. — За какво ви подготвя?
— Сигурно знаете за дейностите на Племето, господарке Маруяма. Повечето владетели рано или късно прибягват до услугите ни.
— Не знам в Маруяма да има членове на Племето и самата аз никога не съм ги наемала! — възкликна Наоми и миг по-късно добави: — А може би трябва!
— Владетелят Отори не ви ли е казал за вашия коняр Бунта?
Наоми се обърна рязко на седлото. Бунта яздеше на известно разстояние зад тях, редом със Сачие.
— Бунта е от Племето?
— От него научих за срещите ви с владетеля Отори.
— Ще заповядам да го екзекутират! — избухна гневно Наоми. — Сачие ми обеща, че той ще пази тайните ми!
— Запази ги от всички, освен от мен. За щастие научих за тях и затова успях да предпазя и двама ви. Аз също не съм ги разкрила пред никого. Не предприемайте нищо по отношение на него, не се издавайте, че знаете. Той ме уведомява за вашето местонахождение и безопасност. Ако някога ви се наложи да се свържете с мен, можете да го сторите чрез него.
Наоми направи усилие да овладее удивлението и гнева си. Шизука й бе разкрила всичко това съвършено спокойно и сега се усмихваше. Опитвайки се да запази същата невъзмутимост, Наоми заяви:
— Владетелят Отори ми каза, че си се заклела във вярност към него. Значи ли това, че се надява по някакъв начин да използва Племето? Срещу Ийда имам предвид? — после добави: — Би ли могла да…?
Замълча, неспособна да изрече гласно тази идея, опасявайки се, че дори сред този слънчев пейзаж, където уж яздеха сами, можеше да ги чуе някой шпионин.
— Владетелят Отори изчаква подходящия момент — отвърна тихо Шизука, толкова тихо, че Наоми едва успя да я чуе. — И тогава ще действа.
Компанията на Шизука повдигна духа на Наоми и й вдъхна надежда дотам, че ведрото настроение не я напусна и след като се разделиха в Ямагата. Шизука каза, че отива в къщата на чичо си, а Наоми пренощува в една странноприемница и на другия ден пое към храма, придружавана от Сачие, двама стражи и Бунта. Мъжете останаха с конете в хана, разположен в подножието на планината, а Наоми и Сачие поеха сами нагоре по стръмната пътека.
Тръгнаха рано сутринта. Капчици роса бяха обримчили бамбуковите треви и бяха превърнали паяжините в скъпоценни украшения. Както винаги тя почувства неудържимото привличане на духовния мир, който цареше в храма, и докато двете вървяха в мълчание, усети как я обзема познатото чувство на благоговение. Беше облечена със семплите дрехи на обикновена поклонница, а главата й бе покрита с голям шал. Не беше проводила пратеници, които да съобщят за пристигането й, поради което появата й бе неочаквана.
В главния двор и около постройката за посетителки вишневите дръвчета вече прецъфтяваха и земята около тях бе застлана с розови и бели венчелистчета. Наоколо точно разцъфваха алени азалии и бели божури с червени връхчета.
Наоми се разходи из градините и дълго стоя при вира, наблюдавайки червените и златисти шарани, които се скупчваха под прозрачната водна повърхност. Беше започнала да вярва, че е една обикновена поклонница, отърсила се от всички грижи и тревоги на живота си, когато унесеността й бе прекъсната от появата на игумена Мацуда Шинген.
Той се отправи бързешком към нея.
— Владетелко Маруяма! Нямах представа, че сте тук. Простете, че не ви посрещнах по-рано.
— Отче игумене — рече тя и се поклони доземи.
— Твърде неочаквано… но, разбира се, вашето присъствие за нас винаги е чест…
Краят на изречението му прозвуча въпросително. След като тя не отвърна, той рече много тихо:
— Владетелят Шигеру е тук.
Кръвта рукна във вените й с такава сила, все едно щеше да избликне навън от тялото й. Усети как очите й се разширяват като на обезумяла и направи усилие да се овладее.
— Нямах представа — рече тя съвършено спокойно. — Надявам се, че владетелят Отори е в добро здраве — това бе всичко, което успя да изрече. Изобщо не трябваше да идвам… сигурно неговото присъствие ме е привлякло. Трябва да си тръгна незабавно. Ако не го видя, ще умра!
— Той се е уединил в планината — отвърна Мацуда. — Идва тук от време на време… макар че не сме го виждали от месеци. Предположих, че има някаква уговорка… като предишния път.
— Не — побърза да отрече тя. — Просто съвпадение.
— Значи няма защо да пращам съобщение на владетеля Шигеру?
— В никакъв случай. Не бива да прекъсвам медитацията му… а и е по-добре да не се срещаме.
Той я погледна въпросително, но не настоя.
Продължиха да разговарят за други неща — за положението в Маруяма, за дъщерята на Наоми, за красотата на пролетното време. После той се извини и тя остана сама, докато денят взе да гасне и над планините се издигна сребърният сърп на луната, съпроводен от вечерницата.
Накрая студеният въздух на нощта я принуди да се прибере. Сачие бе още по-грижовна от обичайното. Наоми усети загрижеността на своята компаньонка и изпита неистово желание да поговори с нея, но не посмя — опасяваше се, че ако се опита да разкрие болката си, ще изгуби контрол над чувствата си. Изкъпа се в горещия извор под светлината на луната и звездите, отбелязвайки мислено белотата на кожата си през парата и водата, хапна малко и си легна рано, преди луната да е преполовила пътя си на небосклона. Лежа будна през по-голямата част от нощта, мислейки за луната и за това как тялото й следва нейния цикъл. Щом луната започнеше да нараства, знаеше, че е най-способна да зачене — още една причина да не го вижда, защото зачеването на едно дете точно сега щеше да е истинско бедствие. При все това тялото й, нехаещо за всичките й страхове, копнееше за него със собствена животинска наивност.
Призори задряма, но бе събудена от настоятелния зов на врабците под стряхата, подтиквани от пролетта да се съешават и гнездят. Стана тихо и облече робата си, но недостатъчно тихо за Сачие, която се събуди и рече:
— Господарке, да ви донеса ли нещо?
— Не, ще се поразходя навън преди изгрева. После поемаме обратно към Ямагата.
— Ще дойда с вас — рече Сачие и отметна завивката си.
Наоми се чу да казва:
— Не отивам далече. Предпочитам да съм сама.
— Добре — отвърна Сачие след миг.
Аз съм обсебена, помисли си Наоми и наистина се движеше сякаш против волята си, все едно притеглена от духовете, през потъналата в роса градина и оттам нагоре в планината.
Светът никога не бе изглеждал тъй красив. Мъглата, която бе надвиснала над върховете, постепенно се разсея и утринната дрезгавина премина в златисто сияние. Възнамеряваше да поеме обратно, щом слънцето огрееше стръмния хребет на изток, но дори и след това, когато въздухът стана по-топъл, все намираше някаква причина да продължи да върви — само до следващия завой, само да се наслади на гледката към долината, докато пътеката стана равна и я изведе на малко открито пространство, където сред пролетните треви се издигаше огромен дъб.
Шигеру лежеше по гръб, подложил ръце под главата си. Първоначално тя предположи, че спи, но когато се приближи, видя, че очите му са широко отворени.
Сигурно е сън, помисли си тя. Ей сега ще се събудя, и стори онова, което би сторила в съня си — легна до него, прегърна го, положи глава на гърдите му и застина безмълвна. Усети ударите на сърцето му през плътта и костите на лицето си. Задиша в единен ритъм с него. Той се обърна леко, взе я в обятията си и зарови лице в косите й.
Болката от раздялата се стопи. Тя усети как напрежението и страховете от последните години я напускат. Единственото, за което можеше да мисли, бяха дъхът му, ударите на сърцето му, настойчивият повик и твърдостта на тялото му, съвършеното й желание за него и неговото за нея.
После си помисли: Сега ще се събудя, но картината не се промени внезапно. Въздухът върху лицето й бе топъл, в гората птиците пееха, земята под тялото й бе твърда, тревата — влажна.
Шигеру попита:
— Защо си тук?
— Пътувам за Инуяма. Почувствах, че искам да видя градините. Не знаех, че си тук — Мацуда ми каза снощи. Щях да си тръгна веднага, но тази сутрин нещо ме накара да поема насам — тя спря и потръпна. — Все едно бях омаяна. Ти си ме омагьосал.
— И аз мога да кажа същото. Снощи не можах да заспя… трябваше да се видя с Мацуда днес, преди да поема обратно към Хаги. Смятах да го направя рано и после да се върна в планинската си хижа… живях там с Мацуда, когато бях на петнайсет, бях негов ученик. Нещо ме накара да спра под това дърво. То е особено важно за мен, защото преди време тук видях хоо — свещената птица на мира и справедливостта. Надявах се да я зърна отново, но се опасявам, че докато Ийда е жив, тя няма да се появи в Трите провинции.
Споменаването на Ийда й напомни за страха, който витаеше наоколо, и все пак тук, на това място, с него, се чувстваше защитена.
— Все едно съм селска девойка — рече тя с тъга. — Измъквам се тайно, за да се видя с моя любим.
— Ще отида и ще обявя пред твоите родители, че сме сгодени — рече той. — Ще се венчаем пред светилището, цялото село ще празнува и ще се напие!
— Ще трябва ли да напусна семейството си и да се преместя в къщата на баща ти?
— Да, разбира се, и майка ми ще те командва и ще те разплаква, а аз няма да мога да те защитя, защото селските мъже ще ми се присмиват, че съм омаян от жена си! Но през нощта ще те правя щастлива, ще ти казвам колко те обичам и двамата ще си направим цяла сюрия дечица.
Прииска й се да не бе казвал тези думи, дори на шега. Все едно бе изрекъл нещо и със словата си му бе вдъхнал живот. Опита се да прогони страховете си.
— Пътувах с Муто Шизука до Ямагата, а преди това бях в Ногучи, където се видях с Араи Дайичи. Той ме попита за намеренията ти, тъй като чул, че се интересуваш единствено от земеделие.
— И ти какво му каза?
— Само че си търпелив, за разлика от него. Той е на ръба да се разбунтува, струва ми се. Трябва му само някаква незначителна случка или оскърбление, за да избухне.
— Не бива да действа самостоятелно, нито прибързано. Сега за Ийда би било съвсем лесно да го смаже и да го отстрани.
— С Шизука си говорихме за Племето. Хрумна ми, че можем да се възползваме от услугите им. Владетелю Шигеру, не можем да продължаваме по този начин. Трябва да действаме. Да убием Ийда! След като не можем да се изправим срещу него в битка, трябва да намерим някой да го убие!
— И аз мислих за същото. Даже го обсъдих с Шизука. Тя даде да се разбере, че няма да е против, но не ми се иска да я моля за такова нещо. Жена е, има деца. Ще ми се да можех да се изправя лично срещу Ийда и да се бия с него, но се опасявам, че ако отида в Инуяма, все едно му се поднасям на тепсия.
И двамата замълчаха за момент, мислейки за младия воин от фамилията Янаги, който бе намерил смъртта си на крепостната стена.
— От Племето не желаят отстраняването на Ийда — той наема мнозина от тях. Значи можем да действаме само с човек, на когото имаме пълно доверие, иначе се изправяме пред риска просто да разкрием плановете си пред Племето, което означава и пред Тохан. Доколкото виждам, няма друг освен Шизука.
Наоми прошепна:
— След няколко седмици ще бъда в Инуяма. Ще се озова в негово присъствие.
— Не си го и помисляй! — възкликна Шигеру, обзет от тревога. — Каквито и бойни умения да притежаваш, не можеш да се мериш с него, а и той непрестанно е ограден с воини, скрити стражи и членове на Племето. И ти, и дъщеря ти ще умрете, а ако ти си мъртва, моят живот става безсмислен. Трябва да продължим да се преструваме, да не правим нищо, което би могло да събуди подозренията му, и да чакаме да ни се открие сгоден случай.
— И подходящ убиец — добави Наоми.
— Така е.
— Трябва да се връщам. Сачие ще се тревожи за мен. Не искам някой да тръгне да ме търси.
— Ще тръгна с теб.
— Не! Не бива да ни виждат заедно. Веднага щом се върна в храма, потеглям за Ямагата. Днес не ходи там.
— Добре — съгласи се той. — Сигурно си права. Ще се върна в моята уединена хижа и ще остана там още една нощ.
Тя внезапно почувства, че сълзите застрашително напират в очите й и стана, за да ги скрие.
— Само ако бях селска девойка! Но аз имам тежки отговорности — към своя клан, към дъщеря си.
— Владетелко Маруяма — рече той официално, след като също се изправи на крака. — Не се отчайвай. Няма да чакаме още дълго.
Тя кимна, без да смее да заговори. Никой повече не погледна другия. Той се наведе и взе да събира вещите си, окачи меча на пояса си и пое нагоре по планинската пътека, а тя тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, с тяло, все още изпълнено с възторга от срещата, и съзнание, вече подгонено от страха.


Прекара дните на пътуването в опити да се успокои, уповавайки се на методите, на които бе обучавана от дете, за овладяване на ума и тялото. Каза си, че повече не трябва да допуска подобни срещи, че трябва да престане да се държи като наивна селска девойка, увлечена по някой земеделец. Ако бе писано двамата с Шигеру да имат бъдеще заедно, то можеше да настъпи единствено чрез техния самоконтрол и предпазливост. Но някъде в дълбините на своето съзнание и тяло тя вече знаеше, че е твърде късно да бъдат предпазливи. Знаеше, че вече е заченала дете, онова дете, което копнееше да има, но което не биваше да се роди.
Обмисли възможността незабавно да се върне в Маруяма, но подобно действие би могло да се приеме от Ийда като оскърбление и да увеличи подозрителността му до степен, в която да навреди на Марико. Чувстваше, че трябва да продължи пътуването си — очакваха я в Инуяма; вече бяха проводени пратеници. Ийда никога нямаше да приеме каквито и да било извинения за болест или неразположение, само щеше да се обиди. Единственото, което й оставаше, бе да завърши пътуването си, както бе планирано… и да продължава да се преструва.
Пътят й минаваше през сърцето на Средната провинция — някогашните земи на Отори, които след Яегахара бяха прехвърлени на Тохан. Местните жители бяха отказали да станат Тохан и бяха понесли прословутите жестокост и потисничество на източния клан. Тя чу твърде малко по пътя и на местата, където спираха да пренощуват, тъй като някогашните открити и енергични хора бяха станали мълчаливи и подозрителни, и то с основание. На места видя следи от скорошни екзекуции. Във всяко село бе изложено на показ табло, упоменаващо наказанията за нарушаване на разпоредбите — повечето от тях включващи изтезания и смърт. На разклона, където междуградският път се раздвояваше и северният отвеждаше към Чигава, а източният към Инуяма, носачите на паланкина спряха за почивка пред малка странноприемница, в която се сервираха чай, ориз, фиде и сушена риба. Докато слизаше, Наоми зърна друго предупреждение — тук, от покрива за краката бе провесена голяма сива чапла. Беше полужива, от време на време припляскваше с крила, като отваряше и затваряше човка в стихваща болка.
Наоми бе потресена от гледката, отвратена от тази ненужна жестокост. Тя викна на мъжете да свалят птицата. Приближаването им я подплаши и тя умря, докато се съпротивляваше на опитите им да я спасят. Щом я положиха на земята пред нея, тя коленичи и докосна тъмнеещото оперение, взря се в помътнелите очи.
Възрастният ханджия излезе припряно навън и възкликна, обзет от паника:
— Господарке, не бива да я пипате! Всички ще бъдем наказани!
— Оскърбление е за Бог да се отнасяме по този начин с чедата му — отвърна тя. — Със сигурност ще донесе нещастие на всички пътници.
— Това е само птица, а ние сме хора — измърмори ханджията.
— Защо му е на някой да изтезава птица? Какво означава това?
— Предупреждение.
Той не желаеше да каже нищо повече, а тя знаеше, че не бива да настоява заради собствената му безопасност, но споменът продължаваше да я терзае през последната част от пътуването й през планината, ограждаща Инуяма. Хубавото пролетно време продължаваше, но Наоми не се наслаждаваше на синьото небе, на южния вятър. Над всичко вече тегнеше злокобната сянка на умиращата чапла.
Последната нощ, когато се намираше на няколко часа път от столицата, Наоми прекара в малко село край реката и докато приготвяха храната, помоли Сачие да говори с Бунта. Може би той щеше да разбере нещо от местните жители.
Когато се върна, двете със Сачие вече приключваха вечерята си.
— Срещнах няколко души от Чигава — рече той тихо, след като коленичи пред нея. — Никой не иска да говори открито. Тохан имат шпиони навсякъде. Но тези мъже ми разказаха малко — чаплата е предупреждение, както рече ханджията. Има някаква група… или движение… в Средната провинция, наречено „Вярност към чаплата“. Тохан се опитват да го смажат. Напоследък в Чигава и околните области е имало много размирици. Всичко е свързано със сребърните мини. Движението там явно е много силно — животът на миньорите става все по-окаян; мнозина се укриват и бягат в планините; млади хора, дори деца са принудени да заемат техните места. Мъжете казват, че това е робство, а при управлението на Отори те никога не са били роби.
Тя му благодари, без да попита нищо повече. Чувстваше, че е чула твърде много. „Вярност към чаплата“ — това биха могли да бъдат само поддръжници на Шигеру.
На следната сутрин стана рано и пристигна в столицата малко след пладне. Беше извършвала това пътуване много пъти, но никога не успяваше да се отърси докрай от страха, който й внушаваше крепостта на Ийда с нейните черни зидове. Тя господстваше над града, стените се издигаха от самия ров и отраженията им блещукаха в мудните зеленикави води на реката. До главния мост водеше тясна улица, която се виеше на зигзаг. На това място, макар че бе идвала неведнъж и стражите вече я познаваха, тя и Сачие трябваше да слязат от паланкините, докато ги претърсят щателно — въпреки че, помисли си тя с неприязън, вътре би могъл да се скрие само най-дребният и гъвкав убиец.
Претърсването бе унизително, но подозренията на Ийда бяха съвсем основателни — мнозина мечтаеха да го видят мъртъв — и наистина, както бе казала на Шигеру, тя самата би го убила със собствените си ръце, стига да можеше. Но си наложи да прогони всички подобни мисли от съзнанието си и изчака безстрастно и невъзмутимо, докато й позволиха да продължи.
Качи се отново в паланкина и носачите минаха през главния вътрешен двор в посока към южния, където бе разположена резиденцията на Ийда. Тук тя слезе отново, за да бъде посрещната от двама приближени на Ийда. Носачите и нейните хора се върнаха през моста в града, а тя и Сачие, както и техните две прислужници, последваха жените през портите на резиденцията, надолу по ъгловатите стълби в градините, които се простираха на значително разстояние чак до речния бряг. Ароматът на цветята беше навсякъде — моравите перуники около потока, който течеше през градините, току-що бяха почнали да цъфтят, а тежките цветове на глицинията се спускаха като ледени висулки от покрива на беседката.
Наоми и Сачие изчакаха, докато прислужниците им свалиха сандалите и донесоха вода да измият нозете им, след което стъпиха на лакирания дървен под на верандата. Беше построена наскоро и опасваше цялата резиденция. Когато пристъпваха по дъските, те откликваха с тихи звуци, наподобяващи птичи трели.
— Какво е това? — попита слисана Сачие една от прислужниците.
— Направиха го тази година по заповед на владетеля Ийда — прошепна тя тихо. — Истинско чудо, нали? Дори и котка не може да премине по него, без да го накара да запее. Наричаме го славеевия под.
— Не съм чувала за такова нещо — рече Наоми и сърцето й се сви още повече. Явно Ийда бе подсигурил своята неуязвимост.
Резиденцията бе украсена пищно — златен варак покриваше гредите на тавана и орнаментите по стените, изобразяващи троен дъбов лист. Подовете на коридорите до един бяха от полиран кипарис, а стените бяха украсени с ярки рисунки на тигри, пауни и други екзотични животни и птици.
Поеха в мълчание към най-уединената част във вътрешността на резиденцията — женските помещения. Тук украсата бе по-сдържана, животните бяха заменени от нежни цветя и риби. Наоми бе въведена в стаята, която обикновено заемаше; прислужници отнесоха в склада сандъците и кошовете, съдържащи нейни дрехи, дарове за владетелката Ийда, както и нови роби и книги за Марико, и Сачие отиде с тях, за да надзирава разопаковането; сервиран бе чай в елегантни бледозелени купички.
Наоми го изпи с радост, тъй като следобедът ставаше все по-топъл, след което седна и се опита да се успокои.
Сачие се върна с Марико. Момичето поздрави майка си официално, с дълбок поклон, а после пристъпи по-близо и се озова в обятията на Наоми. Както всеки път тя почувства прилив на облекчение, почти като напора на млякото в майчината гръд, че детето й е живо и здраво, достатъчно близко, за да може да я прегърне, да погали косите й, да ги отмахне от челото й, за да се взре в очите й, да почувства сладкия й дъх.
— Чакай да те погледна! — възкликна тя. — Растеш толкова бързо. Пребледняла си. Добре ли се чувстваш?
— Вече да. Миналия месец имах настинка и кашлях дълго. Сега съм добре, след като зимата най-накрая си отиде. Но мама също изглежда малко бледа! Да не си била болна?
— Не, просто съм уморена от пътуването. И, разбира се — развълнувана, че те виждам.
Марико се усмихна и в очите й блеснаха сълзи.
— Колко време ще остане мама?
— Опасявам се, че този път няма да е много — видя как Марико полага усилие да скрие разочарованието си. — Имам неотложни дела в Маруяма — добави тя и почувства как утробата й се свива от страх.
— Надявах се да останеш до края на проливните дъждове. Тук е толкова скучно, когато вали всеки ден.
— Трябва да тръгна, преди да започнат — рече Наоми. — Не бива да ме забавят.
Тъй като дъждовете можеха да траят пет или шест седмици, а тя трябваше да прекара това време сред жените, които знаеха всичко една за друга, в това число и кога всяка от тях трябва да се уедини, докато трае месечното й кървене — обичай, спазван от Тохан. Тези жени имаха толкова малко неща, с които да запълват времето си, че щяха да я наблюдават ден и нощ; тя се страхуваше от тяхната скука и злоба.
— Сачие ти е донесла още книги — рече тя с привидна веселост. — Ще имаш с какво да се занимаваш, докато си принудена да стоиш вътре заради дъжда. Сега ми разкажи новините. Как е господарката Ийда?
— Беше много болна през зимата, имаше някакво възпаление на белите дробове. Беше ме страх за нея — Марико сниши гласа си до шепот. — Нейните жени казват, че ако умре, владетелят Ийда ще трябва да избере или теб, или мен.
— Но, слава Богу, тя е още жива и ние се надяваме, че й предстоят още дълги години добро здраве. Как е нейният малък син? Баща му трябва да е много горд с него.
Марико сведе поглед.
— За съжаление той е крехко дете. Не посяга към меча и се страхува от коне. Сега е шестгодишен. Други момчета на неговата възраст вече се обучават като воини, но той не се отделя от майка си и от бавачката си.
— Тъжно. Не мога да си представя, че владетелят Ийда проявява търпение към него.
— Не, момчето се ужасява от баща си повече, отколкото от всичко останало.
Наоми видя малкото момче, което се казваше Кацу, по-късно същия ден, когато се присъедини към Ийда за вечеря. Бавачката го въведе, но той хленчеше и капризничеше, поради което скоро бе отведен. Не изглеждаше особено интелигентен и със сигурност не беше нито самоуверен, нито смел.
Тя изпита съжаление към детето и неговата майка. Всички мъже очакваха съпругите им да им родят синове, но колко често тези синове се оказваха разочарование или дори заплаха! Ийда щеше да превърне живота и на двамата в мъчение. Опита се да не мисли как това на свой ред щеше да се отрази на собственото й положение. Само ако Ийда имаше щастлив брак и дузина синове! Неудовлетворението го караше да замисля смяна на съпругата и насочваше вниманието му към нея. Но тя дори не желаеше да размишлява по тези въпроси, за да не допусне надеждите и страховете й да подкопаят самообладанието й и да я издадат.
На следващата сутрин бе извикана при Ийда и отвън бе посрещната от един мъж, за когото знаеше, че се ползва с особеното му благоволение.
— Владетелю Абе — поздрави го тя, макар и да смяташе, че да го нарече „владетел“, бе твърде ласкателно за него, тъй като Ийда му оказваше чест, далеч надвишаваща ранга на фамилията му.
Поклонът му бе престорен. Тя подозираше, че също като повечето воини от изтока той не храни особено уважение към традицията на Маруяма, а самата нея счита за отклонение, което трябва да бъде отстранено по най-бързия начин.
Колко скоро можеше да се прости с властта си, колко непоносимо можеше да бъде унижението й, ако някой научеше за детето! Щеше да й се наложи да сложи край на живота си. Ийда щеше да се ожени за дъщеря й, а Маруяма да стане собственост на Тохан. Но ако се самоубия, това ще означава, че съм престанала да се надявам, каза си тя, а аз все още не съм, не съм. Ще направя всичко, което е във властта ми, за да видя как Ийда пада от власт, как Шигеру възстановява законното си положение, а аз ставам негова съпруга и двамата заживяваме заедно. Повече няма да има жестокости, няма да има изтезания, нито заложници.
С възобновена решимост да противостои на тиранията му тя пристъпи в приемната и падна на колене, оттегляйки се в себе си, скривайки омразата си към него зад елегантната външност и интригуващото поведение на красива жена.
Ийда я огледа преценяващо и тя почувства неговия интерес и желание.
— Моля, изправете се, владетелко Маруяма. Толкова се радвам да ви видя отново.
Той бе много по-вежлив от подчинения си — бе най-големият син от древна фамилия и бе обучен на обноски още от дете; освен това бе запознат с всички различни форми на човешкото общуване и използваше любезността, както използваше и жестокостта — за постигане на целите си и за собствена изгода. При все това вежливите думи прозвучаха нелепо на неговия груб източен диалект и тя не се почувства нито поласкана, нито обезоръжена.
— Винаги идвам в Инуяма с най-голямо удоволствие — отвърна тя. — Толкова съм благодарна на владетеля Ийда и неговата съпруга за грижата им към моята дъщеря.
— Тя изглежда здраво дете и расте тъй бързо, макар че не може да се сравнява с майка си по красота.
Тя не отвърна, а само се поклони в знак на благодарност за направения комплимент.
— Надявам се, че ще ни окажете честта да ни гостувате поне няколко седмици.
— Любезността на владетеля Ийда е неимоверна. За съжаление трябва много скоро да се върна в Маруяма, тъй като имам там неотложни дела. Освен останалите задължения наближава и годишнината от смъртта на баща ми.
Той не каза нищо, а продължи да я наблюдава с изражение на скрито задоволство.
Знае за Шигеру, помисли си тя и усети как сърцето й забива учестено, а кръвта се оттегля от лицето й. Но не даде израз на страховете си, а просто го изчака невъзмутимо да заговори отново, като си напомни, че една от неговите стратегии е да се прави, че знае всичко за хората, докато те се пречупят и си признаят неща, които далеч надхвърлят собствените му подозрения, като по този начин сами се уличават и обричат на смърт.
Накрая той наруши мълчанието.
— Какви новини ми носите от Западната провинция? Предполагам, че сте спрели в Ногучи. Надявам се, че Ногучи държи Араи под контрол.
— Понастоящем владетелят Араи е един от най-доверените васали на владетеля Ногучи — отвърна тя.
— А какво знаете за Отори?
— Твърде малко. От години не съм стъпвала във владението.
— При все това чувам, че си падате по чапли…
— Видях едно божие създание да страда — отвърна тя. — Не разбрах какво означава.
— Но сега вече разбирате? „Вярност към чаплата“! Почти забавно. Тези хора не знаят в какво се е превърнал Шигеру. Бих се обзаложил, че няма да се строят под знамето „Вярност към Земеделеца“.
Той се засмя и зачака тя да го последва.
— Разправят, че Земеделеца отглеждал богата реколта от сусам — рече той презрително.
Не знае, осъзна тя и заяви с престорено пренебрежение:
— Предполагам, че сусамът е полезна култура.
— Шигеру е по-полезен като земеделец, отколкото някога е бил като воин — измърмори Ийда. — Все едно, щях да съм значително по-доволен, ако беше мъртъв.
Тя не можа да си наложи да изрази съгласие, само повдигна леко вежди и се усмихна.
— Някога разправяха, че бил майстор на меча — рече Ийда. — Сега хората говорят за неговата почтеност и достойнството му. Бих искал да попадне под моята власт и тогава да му видя достойнството. Но той е твърде хитър, за да напусне някога Средната провинция.
— Няма по-велик воин от владетеля Ийда — прошепна тя, като си мислеше, че е цяло щастие, дето е тъй суетен и никое ласкателство не му идва в повече.
— Предполагам, че сте видели моя славеев под? — рече той. — Уменията ми на воин не са единственото, което притежавам. Освен това съм коварен и подозрителен, никога не го забравяйте!
Аудиенцията приключи и тя се върна в помещенията си.
Дните се точеха дълги и скучни, ако не се смяташе удоволствието, че е с дъщеря си. Тревогата й се засилваше. Месечното й кървене закъсня с два дни, с три дни, а после и със седмица. Тя се опасяваше, че физическите промени в тялото й, особено сутрешното неразположение, ще бъдат забелязани твърде бързо и знаеше, че не бива повече да отлага заминаването си. Вечер лежеше будна и се опитваше да планира какво трябва да се случи, щом се прибере в Маруяма. Кой можеше да й помогне? Обичайните й лекари бяха все мъже. Не можеше да понесе да им разкрие тайната си. Нито можеше да поиска от Сачие или сестра й Ерико да й помогнат да убие собственото си дете, макар че и двете разбираха от билки, баене и лечителство. Единственият човек, когото можа да измисли, бе Шизука. Вероятно тя също знаеше такива неща. Освен това щеше да я разбере и да не я съди…
Ден преди да напусне Инуяма тя прати Бунта със съобщение, в което умоляваше Шизука да пристигне в Маруяма незабавно.
Марико бе дълбоко разочарована от нейното заминаване и раздялата им бе съпроводена със сълзи и от двете страни. Пътуването на връщане бе трудно — все едно всички се бяха наговорили да й създават неприятности. Внезапно времето стана необичайно топло за сезона, дъждовете започнаха още преди да е излязла от Ямагата, но тя държеше да се прибере у дома, а не да остане в града, тъй че последната седмица от пътуването премина в непрестанен дъжд. В отсъствие на Бунта конете бяха раздразнителни и своенравни. Всичко бе подгизнало и пропито с миризма на плесен. Сачие се разболя от настинка, която я накара да се почувства още по-нещастна от необяснимата причина, принудила Наоми да бърза толкова. Но колкото и да бе неприятно на пътя, онова, което я очакваше вкъщи, бе значително по-тревожно и я изпълваше с неистов страх. Знаеше какво трябва да стори, но не знаеше как да намери силите за това.


Деветнайсета глава

Когато Наоми се прибра у дома, нейната спътница Сачие, която я познаваше отблизо, бе започнала да подозира какво се е случило. Щом се озоваха сами в резиденцията, двете жени се втренчиха една в друга. В очите на Сачие се четеше въпрос. Наоми можа само да кимне.
— Но как? — подхвана Сачие.
— В Тераяма. Беше там. Не ми казвай нищо. Зная каква глупачка съм била. Сега ще се освободя от него.
Видя как Сачие потръпна и това я изпълни с неоснователен гняв.
— Не те моля да имаш нещо общо с това. Ако ти е обидно, остави ме. Някой ще дойде да ми помогне — тя замълча за момент и после добави с пресекващ глас: — Трябва скоро да е тук.
— Господарке Наоми! — Сачие протегна ръце към нея, все едно се канеше да я прегърне, но Наоми не помръдна.
— Никога няма да ви изоставя в такъв момент. Но няма ли друга възможност?
— Не виждам каква — отвърна с горчивина Наоми. — Ако можеш да измислиш някакъв изход, някакъв начин да не убивам детето на владетеля Шигеру, кажи ми. Иначе не ме съжалявай, защото това ме срива. Ще плача по-късно, когато всичко свърши.
Сачие се поклони със сълзи на очи.
— Междувременно можеш да кажеш на останалите от къщата, че съм настинала лошо. Няма да виждам никого, освен жената, с която яздихме до Ямагата — Муто Шизука. Тя трябва да дойде скоро — повтори Наоми, вперила поглед в градината, където дъждът се сипеше монотонно.
Два дни по-късно времето за кратко се оправи и в един отрязък от слънце и ясно небе Шизука пристигна с Бунта.
Сама в стаята с Наоми, тя изслуша безмълвно кратката молба, не попита за никакви обяснения и не предложи никакво съчувствие.
— Ще се върна довечера. Не яжте и не пийте нищо. Опитайте се да починете. Довечера няма да спите и ще бъде болезнено.
Върна се с билки, от които направи горчива отвара и помогна на Наоми да я изпие. След няколко часа спазмите започнаха, последвани от жестоки болки и силно кървене. Шизука остана при нея през цялата нощ, бършеше потта от лицето й, отмиваше кръвта и я успокояваше, че всичко скоро ще отмине.
— Ще имаш други деца — прошепна тя. — Като мен.
— Значи и ти си го преживявала — рече Наоми и даде воля на сълзите си, както за Шизука, така и за себе си.
— Да, първото ми дете. По онова време за Племето не беше изгодно да имам дете. Моята леля ми даде същата отвара. Бях покрусена. Но ако от Племето не ми го бяха причинили, никога нямаше да посмея да им се опълча, за да помогна на владетеля Шигеру и да запазя вашата тайна. Мъжете не могат да предвидят последствията от своите действия, защото не вземат под внимание човешкото сърце.
— Ти влюбена ли си във владетеля Шигеру? — чу се да пита Наоми. — Затова ли правиш толкова за нас? — тъмнината и близостта помежду им й вдъхнаха смелост да изрече тези думи.
Шизука отвърна със същата откровеност.
— Обичам го силно, но двамата никога няма да бъдем заедно в този живот. Тази щастлива съдба се пада на теб.
— Досега съдбата ми е донесла предимно мъка — рече Наоми. — Но никога не бих си избрала друг.
Призори болката намаля и тя успя да поспи. Когато се събуди, Сачие беше в стаята, а Шизука се готвеше да си тръгне. Наоми изпита страх при мисълта за заминаването й.
— Остани още малко! Не ме оставяй още!
— Господарке, не мога да остана. Изобщо не трябва да съм тук. Някой ще разбере и това ще изложи на опасност всички ни.
— Нали няма да кажеш на владетеля Шигеру? — попита Наоми и щом произнесе името му, избухна в сълзи.
— В никакъв случай! И бездруго може да мине доста време, преди да го видя отново. Вие може да го видите преди мен. Трябва да почивате и да възстановите силите си. Заобиколена сте от много хора, които ви обичат и ще се погрижат за вас.
Когато Наоми се разплака още по-безутешно, Шизука се опита да я успокои.
— Следващия път, като тръгна за Хаги, първо ще дойда тук. Тогава ще можете да му пратите съобщение.
Бяха минали девет седмици от деня, в който Наоми бе лежала до Шигеру като в сън.
Животът на детето бе прекратен бързо и лесно. Тя дори не можеше да се моли открито за душата му, нито да даде израз на мъката и гнева си, че няма право да живее свободно с мъжа, когото обича. Налегна я мрачна горест, все едно бе обсебена от тъмен дух. Понякога заливаше с гневни изблици своите васали и слуги, което накара старейшините да заговорят помежду си, че тя проявява неразумността, характерна за една жена, и вероятно няма да е в състояние да управлява сама. Бяха на мнение, че е по-добре да се омъжи за Ийда или за някой негов избраник, с което я вбесяваха още повече.
Когато лятото отмина и настъпи по-хладна есен, тя все още не се бе възстановила напълно и почна да очаква със страх идващата зима. Възнамеряваше отново да пътува за Инуяма, но си даваше сметка, че не е достатъчно добре, за да се изправи пред Ийда и да запази самообладание. В същото време се страхуваше, че може да го оскърби и още повече да разочарова Марико.
— Животът ми е безнадежден — рече тя в отчаяние една вечер на Сачие и на нейната сестра Ерико. — Просто трябва да го приключа.
— Не говорете по този начин! — възкликна умолително Сачие. — Нещата ще се оправят.
— Всичко със здравето ми е наред — отвърна Наоми. — Но не мога да се освободя от този ужасен мрак, който е обгърнал душата ми — после прошепна: — Само ако можех да изкажа… какво се случи… чувствам, че ще бъда опростена. Но не мога и докато е така, никога няма да постигна покой.
Ерико и Сачие си размениха бързи погледи и Сачие рече също тъй тихо:
— Двете със сестра ми не бяхме в състояние да ви помогнем за онова, от което имахте нужда по-рано. Но може би сега ще можем да ви предложим изцеление.
— За такова страдание няма билки — рече Наоми.
— Но има човек, който може да ви помогне — заяви колебливо Ерико.
Известно време Наоми остана безмълвна. Тя бе казала на Шигеру, че е запозната с вярванията на Скритите и дори изпитва дълбоко съчувствие към тази подложена на гонения секта. Но не му беше казала… тъй като тайната не бе нейна, за да има право да я разкрие… че и Сачие, и Ерико са вярващи, че Мари — племенницата на изтезавания мъж, когото Шигеру бе спасил преди години близо до Чигава — работи в крепостта и чрез нея двете жени поддържаха връзка със Скритите из цялата Западна провинция, както и с Харада Томасу — някогашния воин на Отори, който бе станал нещо като пътуващ проповедник, след като бе служил на Несуторо като ученик и прислужник. Бе разговаряла многократно с двете сестри за тяхната съдба и в миналото неведнъж бе изпитвала копнежа да се остави също като тях на любовта и милостта на една Върховна същност, която щеше да я приеме такава, каквато е — обикновено човешко същество, нито по-добро, нито по-лошо от всяко друго. Но сега бе отнела живот, бе извършила непростим грях и не можеше да се покае, защото ако имаше избор, би сторила същото.
— Зная какво имате предвид — рече тя накрая. — Бих се обърнала към всяка духовна същност, която би ми донесла успокоение. Но аз съгреших непоправимо, като причиних смъртта на собственото си дете. Не мога да се моля открито на Просветления, нито да отида в светилището. Как тогава да се обърна към вашия бог, към Тайния, когато неговата първа заповед към вас е да не убивате?
— Той знае всичко, което таи сърцето ти. Неговата първа заповед е да го обичаме; втората — да обичаме всички люде и да прощаваме на онези, които ни мразят. Любовта е онази, която ни възпира да отнемаме нечий живот. Само той може да реши. Ние живеем в света на хората и ако се покаем, вярваме, че той ще ни разбере и ще ни прости.
— Ще прости и на вас — добави Сачие и хвана Наоми за едната ръка.
Ерико я хвана за другата и двете застинаха със сведени глави. Наоми знаеше, че сестрите се молят, и се помъчи да успокои сърцето и мислите си.
Заблуждават се, помисли си тя. Там няма нищо… а и да имаше, не бих могла да се вслушам в гласа му, защото съм владетел и трябва да управлявам със сила.
Но колкото повече потъваше в тишината, толкова по-ясно осъзнаваше някаква същност извън себе си, някакво по-всеобхватно присъствие, което се извисяваше над нея и в същото време чакаше смирено да се обърне към него. Внезапно осъзна как това може да бъде най-върховната клетва за вярност, която човек може да даде — да коленичи пред тази върховна същност и искрено да й предостави и тялото, и душата си. Беше противоположното на светската власт на военачалници като Ийда и може би единствената сила, която би могла да възпре тези мъже.
И тя се обърна и прошепна:
— Съжалявам — и усети почти недоловимо докосване, сякаш някой бе положил целителна длан върху сърцето й.
През зимата често разговаряше със Сачие и Ерико, молеше се заедно с тях и преди настъпването на новата година бе приета в общността на Скритите. Осъзна, че има много равнища на вяра и че мнозина, за които дори не бе подозирала, ги владееха. Даде си сметка за мрежата, която бяха изградили не само в западното владение, а и навсякъде в Трите провинции, макар че в земите на Тохан все още бяха подложени на гонения. Предаваше се от ухо на ухо, че самият Ийда участвал в тяхното преследване и убийствата му доставяли искрена наслада.
Наоми всячески се бе съпротивлявала на вярата. За нея едно такова решение съвсем не беше лесно. Гордостта, която изпитваше от собственото си положение и от произхода си, не й позволяваше да се приравнява с обикновените хора. Смяташе, че винаги се е държала с тях честно и справедливо, но да ги счита за равни, за нея бе неестествено и оскърбително. При все това вярата й донесе чувство за опрощение, а опрощението й донесе покой.
Вътре в нея съществуваха и други противоречия, за които сякаш нямаше решение. Ученията на Скритите забраняваха отнемането на живот, но единственият начин да освободи дъщеря си и да постигне не само щастие за себе си, но и мир и справедливост за Трите провинции, можеше да се осъществи само чрез смъртта на Ийда. Спомняше си дискусиите, които бе имала с Шигеру за убийството му; трябваше ли сега да се откаже от всички свои планове и да остави наказанието на Ийда в ръцете на Тайния, който виждаше всичко и въздаваше правосъдие след смъртта?
Всеобхватна е мрежата небесна, рехава, но не пропуска, каза си тя.
Мислеше за Шигеру непрестанно, макар че нямаше особени надежди да го види или да получи вести от него. Тайната им замалко не бе разкрита, а опасността, с която се бяха разминали на косъм, я бе потресла — не можеше да понесе отново подобен риск. Въпреки това продължаваше да копнее за него, да го обича силно, да изпитва непреодолимо желание да му разкаже за детето и да го помоли за прошка. Цяла зима му писа писма, които се надяваше да прати по Шизука, а после късаше на малки парченца и изгаряше.
Настъпи пролет, снегът се стопи, пратеници, търговци и пътници отново поеха на длъж и на шир из Трите провинции. За щастие Наоми нямаше много време за мрачни мисли, тъй като бе заета непрестанно. Трябваше да си възвърне контрола и управлението на своя клан, които й се бяха изплъзнали за известно време, докато беше болна. Дори когато времето бе твърде лошо, за да язди навън, тя провеждаше редица съвещания със старейшините на клана, за да обсъдят многобройните решения, които трябваше да се вземат относно търговията, промишлеността, мините и земеделието, военните дела и дипломацията.
Когато й оставаше време, тя обичаше да се уединява със Сачие и Ерико, да им приготвя чай в къщата за чайна церемония, построена още от баба й. Ритуалът придобиваше някои от свещените качества на споделената храна на Скритите. Обикновено им прислужваше Мари, която им носеше гореща вода и малки питки от подсладени кестени или бобено тесто. Често към тях се присъединяваше и Харада Томасу и всички се молеха заедно.
Един ден в петия месец, за радост на Наоми, й бе съобщено за пристигането на Шизука и Мари я доведе в градината.
Шизука пристъпи прага на постройката за чайна церемония и коленичи пред Наоми, после седна, вдигна глава и се взря в лицето й.
— Владетелката Маруяма е оздравяла — рече тя тихо — и е възвърнала цялата си красота.
— А ти, Шизука, добре ли си? Къде прекара зимата? — Наоми си каза, че Шизука изглежда необичайно бледа и смирена.
— Цяла зима бях в имението на Ногучи, с владетеля Араи. Смятах, че ще мога сега да тръгна към Хаги, но тук в Маруяма се случи нещо, което сериозно ме разтревожи.
— Можеш ли да ми кажеш какво?
— Възможно е да се окаже маловажно и просто аз да си въобразявам. Стори ми се, че видях на улицата чичо Кенджи. Всъщност не го видях, а долових мириса му… той има много характерен мирис… и после осъзнах, че някой използва едно от уменията на Племето, за да прикрива присъствието си. Беше пред мен и срещу вятъра, тъй че не вярвам да ме е видял. Но това ме обезпокои. Защо е тук? Той рядко идва толкова далеч на запад. Опасявам се, че ме наблюдава. По някакъв начин съм събудила подозренията му. Не бива да ходя в Хаги, защото ще издам приятелството си с владетеля Шигеру, а ако от Племето ме разкрият…
— Моля те, иди! — възкликна умоляващо Наоми. — Ще му пиша сега, ще побързам, няма да те бавя!
— Не бива да нося писма — рече Шизука. — Твърде опасно е. Кажи ми съобщението си. Ако реша, че е безопасно… не само за мен, а за всички ни… ще се опитам да се срещна с владетеля Шигеру преди лятото.
— Сачие, приготви чай за Шизука, докато поседя няколко мига и си помисля какво искам да му кажа — помоли Наоми, но преди Сачие да успее да се подчини, на прага се появи Мари.
— Господарке Маруяма, Харада Томасу има да ви съобщи нещо. Може ли да го доведа?
Шизука бе замръзнала намясто.
— Кой е Харада? — прошепна тя.
— Беше един от васалите на Шигеру — отвърна Наоми. — Няма защо да се страхуваш от него.
Харада бе някогашен воин на Отори, който веднъж вече бе отнесъл на Шигеру съобщение от нея и бе уредил първата им среща. Тя беше искрено привързана към него и по тази причина, и защото много пъти бе разговаряла с него за своите вярвания.
— Може ли да е донесъл вест от Хаги?
Вкопчени конвулсивно в нежния порцелан на купичката, пръстите й потръпваха и набраздяваха повърхността на чая с едва забележими вълнички.
— Да, доведи го незабавно — нареди тя на Мари.
Момичето се поклони, излезе и след малко се върна с Харада.
Наоми поздрави сърдечно едноокия мъж. Той изглеждаше още по-слаб и сух, все едно огънят на вярата му го стапяше отвътре.
— Владетелко Маруяма, чувствам, че трябва да отида в Хаги и да се срещна с господаря Отори.
— Какво се е случило?
— Нямам вести от владетеля Отори от месеци — отвърна той. — Доколкото знам, е добре. Но имам предчувствие, че трябва да му отнеса информация, която научих наскоро.
— Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?
— Има един амбулантен търговец, който пътува от Инуяма и ходи често в Хаги. Той е един от нас и носи вести за нашите хора от изток и от Средната провинция. Преди две години за първи път отиде отвъд столицата нагоре в планината… това лято ще се върне там. Та той се изтърва, че в някакво селце имало момче, което приличало на Отори.
Тя се втренчи в него озадачена.
— Какво искаш да кажеш?
— Може да не е нищо важно. Незаконен син…?
— На владетеля Шигеру? — насили се тя да попита.
— Не, не, не казвам това. Момчето трябва да е на петнайсет или шестнайсет, почти порасло. Но от клана Отори, със сигурност — гласът му заглъхна. — Може и да преувеличавам… но мисля, че владетелят Шигеру би искал да знае.
Шизука бе коленичила безмълвно от едната страна. Сега тя се обади:
— Владетелко Маруяма, може ли да задам един въпрос на този човек?
Наоми кимна, признателна за прекъсването. Твърде голям е, за да бъде син на Шигеру, разсъждаваше тя със смесица от облекчение и разочарование. Но може би са роднини по някаква линия.
— Той забелязал ли е нещо друго? — попита Шизука с настоятелен глас. — Говори за външна прилика, без съмнение. Но видял ли е ръцете на момчето?
Харада се втренчи в нея.
— Всъщност да — той отправи поглед към Наоми. — Господарке Маруяма?
— Можеш да говориш пред нея — разреши му Наоми.
— Забелязал ги е, защото момчето е един от нас, един от Скритите — рече тихо Харада. — Но е пожелал да хване меч. Дланите му са били пресечени от отвесна линия.
— Като моите? — попита Шизука и вдигна ръце с дланите нагоре.
— Предполагам — отвърна Харада. — Търговецът харесал семейството и сега се тревожи за тях. Мнозина от нас погиват на изток.
Всички се втренчиха в ръцете на Шизука, в правите линии, които сякаш разсичаха дланите на две.
— Какво означава това? — попита Наоми.
— Означава, че трябва незабавно да замина за Хаги — отвърна Шизука. — Колкото и да е опасно, трябва веднага да уведомя владетеля Шигеру. Ти няма защо да ходиш — рече тя на Харада. — Аз трябва да замина! И аз да му съобщя това!
Наоми внезапно си помисли, че тя ще му дари това момче; появата му бе като чудо, нарочено да замести детето, което бе принудена да убие. Видя в това Божията намеса. Ето посланието, което трябваше да проводи по Шизука. Удивена и признателна, тя се изправи.
— Да, трябва да заминеш за Хаги и да уведомиш владетеля Шигеру. Тръгвай веднага!


Двайсета глава

Шигеру прекарваше дните си в надзираване на своето имение — засаждането на сусама наистина се бе оказало успешно начинание — а вечерите си — в пресяване на информацията, която Шизука му бе предоставила за Племето. Чийо отдавна бе решила, че тя е жена от квартала на удоволствията и одобряваше появата й с цялото си сърце, като в същото време оценяваше необходимостта от това посещенията й да бъдат запазени в тайна, особено от майката на Шигеру, и се грижеше никой да не ги безпокои.
Години наред Шигеру се превъплъщаваше в различни личности, които нямаха нищо общо една с друга, и всяка от тях съществуваше тайно от останалите. Той разви вкус към измамата, целият му живот представляваше низ от преструвки, игра, в която знаеше, че участва с нюх и умения. Трагичните обстоятелства в живота му го бяха закалили — не го бяха направили по-малко състрадателен към останалите, а по-скоро към самия него, и го бяха довели до безпристрастие по отношение на собствената му същност, което му вдъхваше чувство за свобода. В природата му нямаше и следа от самосъжаление. Много хора желаеха смъртта му, но той не се поддаваше на тяхната зла воля, нито се заразяваше от тяхната омраза. Приемаше живота с цялото си сърце и се наслаждаваше на всички негови радости. Можеше да се каже, че съдбата се бе отнесла безмилостно с него, но той не се чувстваше нейна жертва. По-скоро беше признателен за живота си и за всичко, което бе научил от него. Помнеше какво му бе казал Мацуда след поражението: Ще разбереш какво те прави истински мъж.
Това бе по-тежка битка от Яегахара, но тя не бе завършила с погром.


— Мисля, че намерих твоя племенник Кикута.
Шизука едва го изчака да я поздрави и да я въведе на безопасно място вътре в къщата, преди да му прошепне новината. Беше към края на шестия месец. Той не беше очаквал посетители през време на проливните дъждове, но сега, когато бяха вече към края си, се надяваше, че тя ще дойде.
— Много време мина! — каза той, удивен от удоволствието, което изпита, че я вижда, смаян от думите й. Тя самата трепереше от вълнение.
— Тревожех се за теб — продължи той. — Толкова месеци никаква вест, а и Кенджи не се е появявал тази година.
— Владетелю Шигеру, не мисля, че ще мога да дойда отново. Опасявам се, че някой ме следи. Дойдох само защото тази новина е толкова важна. И защото бях в Маруяма.
— Тя добре ли е?
— Сега да, но миналата година… след вашата среща в Тераяма…
Нямаше нужда да му обяснява. Всеки път, когато се видеха, той се страхуваше, че ще чуе именно това.
— Не! — възкликна той.
Усети как по челото му избива пот. Пред очите му заиграха черни кръгове. Гласът на Шизука му прозвуча някъде отдалеч.
— Моли те да й простиш.
— Аз трябва да я помоля за прошка! Бремето на този труден избор, цялото страдание, всичко е понесла сама! Аз дори не съм разбрал! — изпита ярост, която не го бе завладявала от години. — Трябва да убия Ийда! — възкликна той. — Или да умра. Не можем да продължаваме да живеем по този начин.
— Затова дойдох да ти кажа за момчето. Мисля, че е твой племенник и син на Исаму.
— Кой е Исаму? — попита Шигеру.
— Разказах ти за него. Неговата майка наистина е работела в крепостта, когато баща ти е бил млад. Сигурно тя е била негова любовница. Била е омъжена за братовчед от фамилията Кикута. Исаму, който се е родил в първата година от брака им, притежавал невероятни умения на Племето, но го е напуснал. Никой не си го позволява. И после умрял, но никой не казва защо. Мисля, че е убит от Племето — това е обичайното наказание за непокорство.
— Което очаква и теб? — попита Шигеру, удивен за пореден път от нейното безстрашие.
— Ако някога ме разкрият! Затова не мога повече да идвам при теб. И бездруго не мисля, че има още какво да ти кажа. Вече разполагаш със своите записки. Никой външен не е знаел за Племето колкото теб. Но сега сред Скритите на изток се е появило онова момче. Селото се казва Мино. По външност приличал на Отори и притежавал ръцете на Кикута — може да е само син на Исаму.
— Моят племенник! — възкликна Шигеру с удивление. — Не мога да го оставя там!
— В никакъв случай, трябва да отидеш и да го прибереш. Ако от Племето научат за него, със сигурност ще се опитат да го вземат, а ако не го сторят, той може да бъде убит от Ийда, който е твърдо решен да изтреби всички Скрити в своите владения.
Шигеру си спомни мъжа и децата, подложени на изтезания от Тохан, които бе видял със собствените си очи, и усети, че го побиват тръпки на ужас.
— А и кой знае, може да е наследил уменията на баща си — добави Шизука.
— И да стане нашият убиец?
Тя кимна и двамата впериха един в друг изпълнени с въодушевление погледи. Шигеру изпита желание да я вземе в обятията си; беше нещо повече от благодарност, осъзна той, когато желанието за нея го изпълни. Видя нещо в изражението й и разбра, че трябва само да протегне ръка и тя ще му се отдаде; че и двамата го искат еднакво силно; че никой от тях няма да го спомене повече и че няма да е предателство, а просто разпознаване на непреодолима потребност. Заля го страстно желание… за женско тяло, за женско ухание… за ръцете й, косите й… тя щеше да го избави от самотата и скръбта. Щеше да сподели с него въодушевлението и надеждите му.
Никой от двамата не помръдна. Мигът отмина. Шизука каза:
— Това е другата причина, поради която не бива да идвам повече. Ставаме си твърде близки… знаеш какво имам предвид.
Той кимна безмълвно.
— Иди в Мино. Тръгни колкото се може по-скоро.
— Никога няма да мога да изразя признателността си за всичко, което направи за мен — рече Шигеру с официален тон, зад който се опитваше да скрие вълнението си. — Задължен съм ти завинаги.
— Рискувах живота си за теб — рече Шизука. — Моля те само добре да използваш полученото.
След като тя си тръгна, Шигеру отиде да седне за малко в градината. Въздухът бе влажен и горещ, не помръдваше нито лист. От време на време се чуваше плясък на някоя риба. Жужаха цикади. Той си даде сметка, че сърцето му бие учестено не само от внезапното и неосъществено желание, а и от вълнение и напрегнато очакване. Момчето бе фигурата в играта, създаваща нова възможност за атака, за непредвиден ход, който щеше да доведе до унищожението на врага. Но и нещо повече — момчето бе връзката между отделните пластове в неговия живот, средството, което ги откриваше един към друг и ги обединяваше. Беше внукът на владетеля Шигемори, най-близкият роднина на Шигеру след Такеши, неговия наследник. Беше синът на наемния убиец от Племето и притежаваше способности, които щяха да унищожат Ийда…
Не можеше да седи спокойно. Реши да изведе един от конете и да поязди; имаше нужда да усети ритъма на животното, докато обмисляше плановете си. Имаше нужда да сподели новината с някого; щеше да каже на Такеши.
Завари брат си в някогашните водни ливади на Мори заедно с жребците, които вече караха своето шесто лято. Такеши ги беше обяздил преди две години. Сега яздеше дорестия, който бе нарекъл Кури.
Шигеру му викна и Такеши препусна към него.
— Този кон е толкова умен! — възкликна той. — Ще ми се да изглеждаше по-добре.
Кури мръдна уши назад и Такеши се засмя.
— Виждаш ли, разбира всяка дума, която казваш. От него ще стане чудесен боен кон… само дето едва ли някога ще имам възможност да участвам в битка!
— Бърз ли е?
— Не колкото Раку — отвърна брат му и погледна с обич сивия кон с черната грива и опашка.
— Хайде да се състезаваме — предложи Шигеру. — Да видим може ли новата кръв да надвие старата.
Такеши се усмихна и очите му заблестяха, докато преместваше юздите и седлото на Раку. Харесваше този тип предизвикателства. Яздиха до края на ливадата и обърнаха конете. Такеши преброи от пет до едно и двата коня се втурнаха в галоп, възторжени заради отпуснатите юзди и окуражителните викове на техните ездачи. Шигеру не се интересуваше дали ще победи или не; вълнуваше го единствено чувството за освобождение, с което го изпълваше галопът, и сълзите, които вятърът отвяваше от очите му.
Раку финишира първи на една глава пред своя съперник, за удоволствие на Такеши. Кури не ги последва, но изгледа надпреварата с интерес. Такеши явно бе превъзмогнал безпокойството от миналото и сега Шигеру се гордееше със своя брат, впечатлен от красотата и поведението на конете. Обзет от внезапен порив, той рече:
— Ела довечера да хапнеш у нас. Мама ще се зарадва, а и аз имам да ти казвам нещо.
— Добре — отвърна Такеши, — стига да мога да се измъкна след вечеря.
Шигеру се засмя:
— Коя е тя?
— Тасе… много красиво момиче. Певица от Ямагата, в един дом за красавици. Има куп хубави приятелки, ако решиш да се запознаеш с някоя от тях!
— Ти познаваш толкова красиви жени — подразни го благо Шигеру. — Не мога да се запозная с всички.
— Тази е различна — отвърна Такеши. — Ще ми се да можех да се оженя за нея.
— Време ти е — рече Шигеру. — Вероятно това момиче не е подходящо за твоя съпруга, но ще се намери друга.
— Да, някоя избрана от Ийда Садаму, за да скрепи съюза ни с Тохан! Предпочитам да си остана ерген. Ти също не си се разбързал да се жениш, доколкото забелязвам.
— По подобни причини — отвърна Шигеру.
— Ийда започна твърде много да се разпорежда с живота ни — рече тихо Такеши. — Хайде да го убием!
— Точно за това искам да говорим.
Такеши въздъхна шумно.
— Най-накрая.
Яздиха заедно обратно до Хаги, разговаряйки за конете, и се разделиха при каменния мост — Такеши пое с тях обратно към конюшните на Мори, преди да отиде при майка си и брат си, а Шигеру мина през града на път за къщата на майка си. Вълненията от предишните години в значителна степен се бяха уталожили — градът отново изглеждаше уреден и процъфтяващ, но Шигеру почти не забелязваше промените, нито поздравите, които му отправяха. Той мислеше за момчето в Мино.
Вечеря разсеяно, но майка му не забеляза, тъй като вниманието й бе обсебено от по-малкия й син. Чийо също много се зарадва на появата на Такеши и не преставаше да носи нови купички с любимите му ястия. Атмосферата беше празнична и всички пиха доста вино. Накрая Шигеру се извини с неотложни дела, за които трябваше да се погрижи, а Ичиро и Такеши тутакси му предложиха помощта си.
— Всъщност трябва да обсъдя някои въпроси с брат ми, докато е тук — рече Шигеру.
Ичиро с удоволствие остана, за да пийне още няколко чаши вино. Шигеру и Такеши се оттеглиха в задната стая, където се пазеха свитъците и архивите. Шигеру бързо разказа на брат си новината за техния племенник, а Такеши го изслуша с удивление и нарастващо вълнение.
— Ще дойда с теб! — възкликна той тутакси, щом чу намерението на Шигеру да открие момчето и да го доведе у дома. — Не бива да отиваш сам.
— Мога спокойно да тръгна сам, уж съм поел на поредното си пътуване. Вече всички са свикнали на странностите ми…
— Планирал си го от години — рече Такеши с възхищение. — Съжалявам, че някога се усъмних в теб.
— Замислях нещо. Но не знаех какво точно, до този момент! Трябваше да убедя всички, че съм слаб и безобиден. Това е главната ми защита. Ако тръгнем на път заедно, ще събудим подозренията на чичовците ни.
— Тогава да напуснем града поотделно и да се срещнем някъде. Аз ще отида в Цувано или Ямагата… уж съм тръгнал на някакво празненство. Тасе ще бъде моето извинение и прикритие. Всички знаят, че през повечето време поставям удоволствията над задълженията!
Шигеру се засмя.
— Съжалявам, че толкова пъти съм те хокал за поведението ти, без да си давам сметка, че е само за заблуда.
— Прощавам ти — отвърна Такеши. — Прощавам ти всичко, защото най-накрая ще постигнем своето отмъщение. Къде ще се срещнем? Къде изобщо се намира това селце?
Отвъд Инуяма, бе казала Шизука, в планината, на границата на Трите провинции. Шигеру никога не бе ходил толкова далече на изток. Братята проучиха картите, с които разполагаха, опитвайки се да се ориентират по отбелязаните в тях реки, пътища и планински хребети. Мино бе твърде маловажно селище и не фигурираше никъде. Шигеру прегледа и записките си, в които бе отразил получената от Шизука информация, но вероятно в Мино и околностите не живееха семейства на Племето, тъй като изобщо не бяха споменати.
— В планините зад Инуяма — взе да разсъждава Такеши. — Едно време познавахме добре областта около Чигава. Защо не се срещнем там, близо до пещерата, в която падна Ийда? Можем да се помолим на същите божества, които го бяха отвели на онова място, да ни направят услуга и да ни помогнат да довършим делото им.
Уговориха се да се срещнат няколко дни след Празника на звездната тъкачка. Такеши щеше да пристигне от Ямагата, а Шигеру щеше да поеме по северния път, пресичащ Яегахара.
— Сега трябва да отида при моята Тасе и да й съобщя радостната вест — рече Такеши. — Тя ще е много щастлива да отидем заедно в Ямагата. Отдавна иска да ме запознае със семейството си. А с теб ще се срещнем при Леговището на човекоядеца.


Шигеру искаше да тръгне незабавно, но докато се занимаваше с необходимите за пътуването приготовления, майка му се оплака, че не се чувства добре. Летните горещини често й влияеха и той не се разтревожи особено. Но после Чийо му каза, че наоколо върлувала опасна треска и че в Хаги вече имало множество смъртни случаи.
— Хората си отиват за няма и два дни — рече тя, обзета от лошо предчувствие. — Сутринта са си добре, вечерта изгарят в треска и до следващото утро вече са издъхнали.
Тя го подкани да тръгне незабавно, за да се предпази от зараза.
— Брат ми вече замина. Не мога да оставя майка ни да умре, без нито един от синовете й да е наблизо — отвърна той, изпълнен с тревога за нея и притеснен, че болестта й ще го забави.
— Да проводя ли вест на господаря Такеши? — попита Чийо.
— Предупреди го да не се връща — нареди Шигеру. — Няма смисъл да се излага на опасност от зараза.
Същата нощ двама от слугите в къщата починаха, а на следното утро прислужницата на майка му ги последва в отвъдното. Когато Шигеру влезе в стаята на майка си, видя, че и тя си отива. Щом й заговори, тя отвори очи и той дори си помисли, че може да му отвърне; майка му се намръщи леко, а после прошепна:
— Кажи на Такеши… — но не можа да довърши.
Два дни по-късно се спомина. Ден след това той усети, че гибелта се спуска и над него — връхлетя го жестоко главоболие, не можеше да хапне нищо.
Докато стане време за погребението на майка му, Шигеру вече беше в несвяст, изгаряше от треска, измъчван от ужасни халюцинации, които ставаха още по-непоносими заради притеснението му, че закъснява и Такеши ще отиде при Леговището на човекоядеца, а Шигеру няма да е там.
Чийо почти не се отделяше от леглото му, грижеше се за него както в детските му години. Понякога на прага идваха свещеници и редяха песнопения. Чийо палеше тамян и вареше горчиви настойки, прати да повикат една баячка и не спираше да реди заклинания. Когато започна да се съвзема, той си спомни риданията й до леглото си, сълзите й, които сякаш не секнаха през цялата нощ, докато двамата бяха сами в борбата със смъртта и всички условности помежду им бяха изчезнали.
— Не биваше да плачеш толкова много — рече й той. — Заклинанията ти подействаха. Оздравях — беше се почувствал достатъчно добре, за да се изкъпе, и седеше в лека памучна роба, тъй като все още беше много горещо, на верандата, докато стаята на горния етаж, където бе прекарал толкова дни в борба с болестта, се почистваше и проветряваше.
Чийо беше донесла чай и плодове; радваше се, че той вече е добре, но очите й все още бяха зачервени и подпухнали. Погледна го и не можа да се сдържи. Той осъзна, че скръбта й е за нещо друго, и усети, че го пронизва страх.
— Какво се е случило?
— Прощавай… — гласът й секна и тя избухна в ридания. — Ще ти пратя Ичиро.
Шигеру зачака своя някогашен учител с нарастващ страх. Изражението му не го успокои — и той като Чийо бе съсипан от скръб. Но гласът му бе твърд, а той самият говореше с обичайното за него самообладание, без да се опитва да отклони удара или да го смекчи.
— Господарят Такеши е мъртъв. Пристигна писмо от Мацуда Шинген. Умрял е в Ямагата и е погребан в Тераяма.
През ума на Шигеру мина абсурдната мисъл: Значи не ме чака. Няма защо да се притеснявам. После вече не чуваше нищо, единствено шума на реката под градината. Имаше чувството, че водите й все повече се надигат и го обгръщат. Все пак беше загубил Такеши в мътните й дълбини. Сега единственото, което искаше, бе тези води да го погълнат и да го задушат. Чу дрезгави ридания и осъзна, че са неговите собствени, а в гърлото и гърдите си усети непоносима болка.
— От треската ли? Не му се е разминало?
Защо точно сега, когато вече се канеха да действат заедно? Защо тази напаст не бе взела него вместо брат му? Видя Такеши на гърба на Раку да препуска през ливадата, възторженото му изражение, когато спечели надбягването, сияещото му лице, преливащо от жизненост, вълнението, с което говореше за онова момиче — Тасе.
— Опасявам се, че не е това — рече Ичиро мрачно. — Никой не знае какво се е случило. Мацуда казва, че по тялото му имало множество рани.
— Бил е убит? — Шигеру почувства острието на меча в собствената си плът. — В Ямагата? Някой знаел ли е кой е? Предложено ли е обезщетение?
— Повярвай ми, опитах се да установя — рече Ичиро. — Но и да знае, никой не казва.
— Чичовците ми вероятно са уведомени. Каква беше реакцията им? Поискали ли са извинения, обяснения?
— Изразяват своите съболезнования — отвърна Ичиро. — Изпратиха писма.
— Трябва да отида при тях — Шигеру се опита да стане, но установи, че тялото му отказва да се подчинява. Трепереше така, все едно треската го бе връхлетяла повторно.
— Още не си добре — рече Ичиро с необичайна нежност. — Не се изправяй срещу тях сега. Изчакай няколко дни, докато се оправиш и възвърнеш самообладанието си.
Шигеру знаеше, че Ичиро е прав, но болката от чакането, след като не знаеше как е умрял Такеши, нито какъв ще бъде отговорът на клана Отори, за него бе непоносима. Дните на скръб и траур се точеха мъчително. Той не можеше да проумее тази жестокост на съдбата, която го бе дарила с племенник, а му бе отнела любимия брат.
Ако някой знае, това ще е Кенджи, помисли си той и писа на своя приятел, след което изпрати писмото по Муто Юзуру. Опита се да лекува скръбта с ярост. Ако чичовците му не направеха нищо, щеше да се наложи той самият да отмъсти за смъртта на своя брат и да накаже неговите убийци и техния господар. Но липсата на всякаква информация го парализираше, не му позволяваше да действа. Копнееше дните на треската да се върнат, защото колкото и да бяха мъчителни, те бяха по-поносими от тази ужасна, безсилна скръб. Смяташе, че отчаянието не му е присъщо, но сега неговият мрак застрашаваше да го погълне. Когато заспиваше, сънуваше Такеши като дете в реката. Гмурваше се многократно, но бледите крайници на брат му се изплъзваха от ръцете му и тялото му изчезваше, отнесено от течението.
Когато беше буден, не можеше да повярва, че Такеши е мъртъв. Чуваше стъпките му, гласа му, виждаше силуета му навсякъде. Такеши сякаш бе въплътен във всеки предмет в тази къща, във всяка вещ. Беше седял там, беше пил от онази купичка, беше си играл с това сламено конче като дете. Всеки ъгъл от градината пазеше следите му, както и улицата, речният бряг, целият град.
Търсейки някаква дейност, която да го разсее, той си помисли, че е добре да провери конете, след като Такеши вече го нямаше, за да се грижи за тях, и завари Мори Хироки, който се бе заел да ги наглежда. Те си пасяха невъзмутимо. Шигеру с облекчение видя сивия кон с черна грива и опашка — Раку, който винаги щеше да му напомня за брат му, както и черния кон от същата кобила като неговия собствен — Кю.
— Къде е дорестият? — попита той Хироки.
— Такеши го взе — отвърна момчето. — Пошегува се, че Раку твърде много се познавал, а Кури бил по-добро прикритие.
— Значи повече няма да го видим — рече Шигеру. — И да е оцелял, някой вече го е откраднал.
— Жалко. Такъв умен кон! А и Такеши го беше научил на много неща! — без да откъсва поглед от конете, Хироки добави: — Смъртта му е ужасна загуба.
— Толкова много от нас вече ги няма — рече Шигеру. Толкова много от момчетата, които бяха участвали в битките с камъни.


Две седмици по-късно, когато бе започнал да възвръща физическите си сили, пристигна Чийо и каза, че е дошъл пратеник от Ямагата.
— Казах му да ми даде писмото, но той твърди, че ще го връчи единствено на вас. Рекох му, че владетелят Отори не приема коняри, но той не иска да си тръгне.
— Каза ли си името?
— Курода или нещо подобно.
— Прати ми го — рече Шигеру. — Донеси вино и се погрижи никой да не ни безпокои.
Мъжът влезе в стаята, коленичи пред него и го поздрави. Гласът му бе на неук човек, диалектът — този на Ямагата. Чийо бе права — той имаше вид на коняр, може би на бивш войник пешак, с белег от някогашна рана над китката на лявата ръка, но Шигеру знаеше, че е от Племето, знаеше, че под дрехите си има татуировки в стила на Курода, както му бе обяснила Шизука, без съмнение умееше да става невидим и да се превъплъщава до неузнаваемост.
— Муто Кенджи ви праща поздрави — рече Курода. — Написал ви е писмо — той измъкна от пазвата си един свитък и му го подаде. Шигеру го разгърна и позна печата — старовремския начин, по който се изписваше „лисугер“.
— Предаде ми и всичко, което бе успял да установи. От своя страна аз също вече разполагах с някои подробности — добави Курода с непроницаемо изражение и безизразен глас. — Щом свършите да четете, можете да ми зададете въпроси.
— Ти там ли беше? — попита незабавно Шигеру.
— В Ямагата. Научих за произшествието почти веднага, но чак няколко дни по-късно стана ясно, че убитият е господарят Такеши. Бил облечен в одежди за път, всички, които го съпровождали, намерили смъртта си вътре в къщата. Изглежда, Тохан са я обградили и са я подпалили. Вашият брат успял да избяга от пламъците, но бил посечен отвън.
Шигеру започна да чете писмото със сковано лице, оставил другите въпроси за по-късно, когато щеше да е в състояние да говори, без да се разплаче. Щом свърши, в стаята настъпи тежко мълчание. Цикадите жужаха, реката отвън ромолеше, отдръпвайки водите си. Накрая Шигеру заяви спокойно и безпристрастно:
— Кенджи пише, че по-рано имало някаква схватка пред една от странноприемниците?
— Група нисши войници на Тохан го предизвиквали и оскърбявали. Той самият не бил пиян, но всички останали се наливали от доста време. Тохан често действат по този начин в Ямагата — перчат се из града, държат се като завоеватели и всеки път завършват с хули към клана Отори… и — простете — най-вече към владетеля Шигеру. Господарят Такеши търпял, докато му било възможно, но накрая неизбежно се стигнало до бой — шестима или седмина срещу един. След като господарят Такеши убил двама от тях, останалите избягали… — той замълча за момент. — Изглежда, е бил истински майстор на меча.
— Да — рече Шигеру отривисто, спомняйки си силата и елегантността, с които младежът боравеше с оръжието.
— Върнал се в къщата, където бил отседнал… заедно с едно момиче, много красиво, едва седемнайсетгодишно… певица.
— Предполагам, че и тя е мъртва?
— Да, както и цялото й семейство. Тохан твърдели, че са от Скритите, но всички в Ямагата знаят, че това не е истина.
— Сигурно ли е, че войниците са били от Тохан?
— Носели герба с тройния дъбов лист и пристигнали от Инуяма. Забранили на всички да местят тялото на господаря Такеши… всъщност никой не знаел, че това е той, но някакъв търговец от Хаги, който бил по работа в Ямагата, го познал. Веднага разгласил вестта, отишъл лично в крепостта и поискал да му предадат тялото. Това лято горещините са големи. Господарят Такеши трябвало да бъде погребан. Търговецът незабавно откарал тялото в Тераяма. Естествено, убийците били ужасени — те нямали представа, че са убили брата на владетеля Отори. Предали се на владетеля в крепостта, умолявайки единствено да им бъде позволено сами да сложат край на живота си, но владетелят ги посъветвал да се върнат в Инуяма и лично да уведомят Ийда за станалото.
— И Ийда ги е наказал?
— Нищо подобно. Както се разбра, приел вестта с нескрито задоволство — Курода се поколеба. — Не желая да оскърбявам владетеля Отори…
— Държа да знам какво е казал.
— Точните му думи били: Един Отори по-малко, за когото да се тревожим. Жалко, че не е бил брат му. Не само че не ги наказал, ами ги удостоил със специалното си благоволение — Курода стисна устни и се втренчи в пода.
Гняв, подобен на разтопен метал, заля вътрешностите му. Той го посрещна с охота, защото лумналата ненавист тутакси пресуши сълзите му и погълна мъката му. Яростта сега щеше да го крепи… яростта и копнежът за отмъщение.
Поведението на чичовците му с нищо не допринесе за потушаването на гнева му. Те изразиха своите искрени съболезнования за смъртта на Такеши и на майка му, както и дълбоката си загриженост за здравето му. Когато Шигеру настоя да разбере как възнамеряват да реагират на случилото се и кога ще поискат от Ийда извинения и обезщетение, те първо проявиха уклончивост, а после и непреклонност. Нямаше да бъдат предявени искания. Смъртта на Такеши била злополука. Не било редно да се търси отговорност от владетеля Ийда.
— Излишно е да ти напомняме за безразсъдството на брат ти. Нали все се замесваше в разни свади — заяви Шоичи.
— Като по-малък — отвърна Шигеру. — Повечето младежи правят такива грешки — и наистина Йошитоми — големият син на Масахиро — наскоро се бе забъркал в една жестока битка в града, която бе коствала живота на две момчета. — Убеден съм, че Такеши вече бе улегнал.
— Може и да си прав — рече Масахиро с осезаема неискреност. — Уви, така и няма да разберем. Нека мъртвите почиват в мир.
— Да ти призная, Шигеру — подхвана Шоичи, като наблюдаваше внимателно своя племенник, — вече вървят преговори за официален съюз с Тохан. Готови сме да приемем узаконяването на настоящите граници и да подкрепим Тохан в техните действия за разширяването им на запад.
— Никога не бива да сключваме такъв съюз — заяви незабавно Шигеру. — Ако Тохан се установят и на запад, ще ни обградят изцяло. Следващата им стъпка ще е да погълнат онова, което е останало от Средната провинция. Сейшуу са нашата защита срещу една подобна заплаха.
— Ийда възнамерява да се справи със Сейшуу — ако е възможно, посредством брак, ако ли не — чрез война — Масахиро се засмя, все едно подобна перспектива го изпълваше с искрено задоволство.
— Та кой на запад го заплашва с война? Той вижда врагове навсякъде!
— Ти беше болен и не си съвсем наясно с последните събития — отвърна Шоичи благо.
— Владетелят Шигеру трябва да се замисли за нов брак — отбеляза Масахиро в явен опит да смени темата. — След като си се оттеглил от политическата сцена, трябва да се насладиш напълно на своя природосъобразен живот. Нека ти намерим съпруга.
— Нямам желание да се женя повторно — отвърна Шигеру.
— При все това брат ми е прав — рече Шоичи. — Трябва да се радваш на живота и да възстановиш здравето си. Тръгни на някакво пътуване, полюбувай се на планинския пейзаж, посети някое светилище, събери още древни предания — той се усмихна към брат си и Шигеру видя присмеха в очите им.
— Ще отида в Тераяма на гроба на брат ми.
— Малко е рано за това — рече Шоичи. — Още не бива да ходиш там. Но можеш да поемеш към Източната провинция.


Двайсет и първа глава

Много добре, каза си Шигеру. Ще се подчиня на чичовците си. Ще поема на изток.
Тръгна на следващия ден, като уведоми Чийо и Ичиро, че възнамерява да посети храма Шокоджи и да прекара там няколко дни в уединение и молитви за мъртвите. Първата част от пътуването премина на кон, яздейки Кю, съпроводен от няколко васали, които бе взел със себе си. После остави хора и коне в Сасамура — последното малко градче преди границата — и продължи нататък пеша, като поклонник. Отседна за две нощи в храма Шокоджи, а на третата сутрин стана призори по пълнолуние и пое през планинския проход направо на изток, следвайки звездите близнаци, наречени Котешките очи, докато небето избледня, след което тръгна право към изгряващото слънце. Светлината му падаше върху ръждивата трева на равнината; вече почти нямаше следи от десетте хиляди, които бяха загинали там, макар че от време на време се натъкваше на кости от хора и коне, останали в прахта след набезите на лисици и вълци. Неволно си спомни как бе яздил тук с Кийошиге, как младите коне бяха препускали неудържимо през равнината… Пред очите му отново изникнаха потресаващите картини на насилие, които бяха заварили от другата страна на пограничното селце. Сега цялата тази област принадлежеше на Тохан — дали някои от Скритите тук бяха успели да оцелеят?
Не видя никого в равнината, само фазани и зайци. Спря да пие вода при извора, където бяха отдъхвали с Кийошиге, и си спомни как изтезаваният Томасу бе допълзял до тях и безмълвно ги бе умолявал да му помогнат. Вече преваляше пладне, денят беше зноен. Почина малко под сянката на боровете, като се опитваше да прогони от съзнанието си образа на малко момче с лицето на Такеши, което бавно умираше над горящия под него огън, докато тревожно чувство за неотложност го накара да продължи пътя си. Пое по една лисича пътека, която вървеше почти напряко през червеникавокафявата повърхност към планината, разположена северно от Чигава. Спеше предимно на открито, само в часовете между залеза на луната и зазоряване, когато бе твърде тъмно, за да вижда пътеката пред себе си. Следваше планинските пътеки, често се губеше и бе принуден да се връща обратно по следите си, като на моменти се питаше дали някога щеше да се върне в Средната провинция, или щеше да намери гибелта си тук в непроходимата гора, без някой да разбере какво се е случило с него.
Нарочно заобиколи Чигава, поемайки по пътеката на север и после отново на юг. Рядко срещаше някого, но след като подмина Чигава, попадна на следи, които говореха, че наскоро оттук бе минала голяма група от хора. Имаше счупени клони и земята бе отъпкана от нозете им. Шигеру не искаше да се натъкне на тях, когато се връщат. Потърси път, по който да поеме направо на изток, но местността беше дива, с множество назъбени скали, стръмни клисури и гъста гора. Изглежда, нямаше друга възможност, освен да продължи по пътеката, докато стигне до прохода.
След поредния завой забеляза, че нещо светлее в шубрака. Там лежеше труп на мъж с наскоро прерязано гърло. Облеченото в дрипи мършаво тяло бе още топло. Шигеру коленичи до него, видя следите от въжета по китките и врата му, мазолите по коленете, изпочупените нокти, покритите с белези ръце и разбра кой върви пред него — този човек беше бивш миньор, един от онези, принуждавани да работят в мините за добив на сребро и мед, с които бе осеяна областта около Чигава. Явно местеха част от групата в нова мина и той вероятно бе припаднал от изтощение, при което най-хладнокръвно бе пратен на оня свят и зарязан непогребан.
Бил е Отори, помисли си Шигеру, един от хилядите, които разчитаха на моята закрила, а аз предадох.
Той извлече трупа нагоре по хълма, намери една празнина в скалите, положи го там и затрупа отвора с камъни, като се молеше за душата на покойника. После тръгна да търси вода, за да утоли жаждата си и да се пречисти от съприкосновението със смъртта. Намери една вдлъбнатина, където се бе събрала вода, която се процеждаше между камъните, и после реши да поспи известно време, за да даде възможност на групата от мината да се отдалечи достатъчно. Нямаше вятър и единствените звуци, които се чуваха, бяха жуженето на цикадите и писъците на ястребите.
Събуди се от същия шум, пак пи вода и отново пое по пътеката. Щом стигна до прохода, пред очите му се откри гледка на цялата равнина Яегахара чак до морето на север. Слънцето вече бе в западната част на небосклона и той си помисли, че му остават около два часа до залеза, но и бездруго смяташе да върви цяла нощ в южна посока към планините отвъд Инуяма.
Щом пое надолу по склона, вече се движеше по-бързо в хладината, като непрестанно се ослушваше за някакви звуци от човешко присъствие по пътеката пред себе си. Беше почти в долината и светлината все повече гаснеше, когато внезапно се натъкна на групата с миньорите.
Бяха спрели да починат при малък вир, най-вероятно с намерението да пренощуват. Работниците — жени и мъже, вързани заедно, някои от тях още почти деца — се бяха строполили на място и спяха като мъртви, наподобяващи уродливи купчини от трупове. Никой не бе палил огън; група въоръжени мъже — петима, доколкото успя да ги преброи в бързината — бяха клекнали отпред и ядяха студена храна от обща бамбукова съдина, като си я подаваха един на друг и дъвчеха в пълно мълчание.
Щом видяха Шигеру, ръцете им тутакси се устремиха към мечовете. Той ги поздрави кратко и понечи да ги подмине, готов всеки миг да се обърне и да посрещне атаката им с Джато. В погледите им се четеше подозрение. Те не се нахвърлиха върху му, вероятно възпрени от меча му, но един от тях викна:
— Господарю, за момент, моля.
Той се обърна. Мъжът, който го бе повикал, се отправи към него — едър войник с властна осанка, когото далеч не би очаквал да види като охрана на хора, прилични най-вече на група окаяни роби. Шигеру бе обзет от чувството, че го познава, че може би го е виждал преди години, когато Ийда бе потеглил от Чигава. Спря и изчака невъзмутимо.
Войникът се взря в лицето му и по погледа, който проблесна в очите му, стана ясно, че го е разпознал.
— Това вие ли сте? — започна той, но не можа да продължи, тъй като сред проснатите тела изведнъж настана суматоха.
Единият от работниците се разкрещя, взе да се дърпа и да се мята, опитвайки се да се освободи от въжетата, като повличаше останалите, вързани за него от двете му страни, от което костеливите им ръце се вдигаха и спускаха, все едно подмятани от морски вълни.
Шигеру видя Комори — мъжа, който бе спасил живота на Ийда — Подземния император. Осъзна, че Комори го е познал и че това е инсценировка, за да спаси Шигеру, и в мига, който му бе необходим, за да изтегли Джато, си каза, че по-скоро би умрял тук, отколкото да го изостави. Здравенякът изкрещя към другите:
— Това е Отори! Не го убивайте! Заловете го жив!
Шигеру му нанесе удар изотзад, разсичайки гръбначния му стълб. Други двама хванаха мрежата, с която ловяха селяни, за да ги водят в мините, и я хвърлиха към него. Той успя да я избегне, като се шмугна под нея и наръга единия в бедрото, срязвайки главната артерия на крака му. Раненият рухна и мрежата му се спусна върху Шигеру. Той се претърколи назад, използвайки лявото си рамо, за да се оттласне извън обсега на четвъртия. Приземи се на нозете си и в същия миг се хвърли напред, стовари Джато върху дясната ръка на противника си и я отсече. Петият се устреми към него, но вързаните с въжета миньори се вдигнаха като грамаден, тромав звяр и го обградиха. Той напразно замахваше срещу им, те го надвиха и го събориха на земята.
Шигеру сложи край на живота на тримата, които все още дишаха; после извади късия си меч и преряза въжетата на пленниците, като започна от Комори. Мнозина стенеха от потрес и ужас. Веднага щом бяха освободени, повечето се втурнаха към вира да утолят жаждата си, след което потънаха в гората.
Комори имаше рана под мишницата, която кървеше. В здрача беше невъзможно да се види колко е дълбока. Шигеру я изми, доколкото можа, и я превърза с мъх, който събра от корените на околните дървета. Първоначално никой не продума. Очите на Комори искряха трескаво; бе тъй слаб, че костите му сякаш прозираха през изопнатата кожа.
— Разполагаме с няколко часа преднина — рече той, докато се изправяше с болезнена гримаса. — Очаква се да пристигнем в мината едва утре по обяд. Дотогава владетелят Отори трябва да е от другата страна на Яегахара — той хвърли поглед към убитите, срита водача им и се изплю отгоре му.
— Никой от тях няма да проговори!
— А освободените пленници?
— Те ще си отидат у дома… докато не ги отвлекат отново. Ето какво представлява животът ни при Тохан. Няма да ви предадат по собствено желание, но никой не знае доколко може да издържи на изтезания. Затова трябва да тръгнете незабавно, колкото се може по-бързо.
— Бих те взел със себе си — рече Шигеру, — но не се връщам, а продължавам напред.
— Ще се втурнат да ви преследват. Освен това сте тръгнали право към Ийда. Той върлува из цялата област — поясни Комори и кимна към югоизток. — Издирва онези нещастници, които наричат Скритите.
— Затова трябва да стигна до едно място, наречено Мино. Там има човек, когото трябва да спася от Ийда.
— В такъв случай, докато мога да вървя, ще ви съпровождам. Мисля, че ще се придвижвате по-бързо, ако ви водя. Никога не съм ходил в Мино, но знам Хиноде — в околността има една стара мина. А оттам до Мино е близо. Вярност към чаплата! Това ще бъде моят последен акт на преданост към вас.
Комори измърмори една последна ругатня, докато се отдалечаваха от труповете.
— Колко съм копнял за този ден, да видя мъртъв този звяр. Ийда ни остави един на друг. Той има нюх да противопоставя хората по този начин. Така и не ме забрави, задето го накарах да се съблече гол и да си остави мечовете, задето му спасих живота. Това ми беше наградата — да ме държат жив в мините с личен тъмничар и мъчител. Никога не се оставяйте да попаднете в ръцете му, владетелю Отори. Повече не стъпвайте в Източната провинция… освен начело на армия — добави той с горчивина. — Трябваше да оставим Ийда в Леговището на човекоядеца. Ако го срещнете отново, гледайте да го убиете!
— Това и смятам да сторя — рече Шигеру. — Съжалявам само, че моето решение и провал са ти причинили такива страдания.
Нощта настъпи и известно време двамата вървяха като слепци, но Комори знаеше пътеката и не се обърка. Когато луната изгря, двамата вече бяха прекосили долината; бледата светлина хвърляше сенки по лятната трева и открояваше младите леторасли. От време на време се разнасяха лай на лисугер и ответният писък на другарката му, а веднъж от мрака внезапно излетя кукумявка.
Комори вървеше с присъщата си енергичност, която Шигеру не бе забравил, и двамата се придвижваха бързо, почти без да си говорят; но с напредването на нощта, докато изпълнената наполовина луна прекосяваше небето, Комори почна да залита, нозете му се отклоняваха от пътеката и на няколко пъти Шигеру трябваше да го хване за ръката и да го върне. Взе да бълнува и почти в несвяст първо мислеше, че е в мината, а после — в Инуяма.
— Отвъд славеевия под — измърмори той. Шигеру не го разбра и Комори сякаш бе обзет от отчаяно желание да обясни. — Ето къде ще намерите Ийда, но никой не може да стигне до него, защото никой не може да прекоси славеевия под.
Шигеру го накара да се облегне на рамото му и го обхвана през кръста, за да го подкрепя. Усети, че Комори изгаря в треска, а дрехата му е подгизнала от кръв. Съмваше се, когато стигнаха до следващия проход, където спряха да отдъхнат за няколко мига. В нозете им лежеше стръмна долина, отвъд която следваше поредният хребет. Комори едва ли щеше да издържи изкачването и Шигеру се запита докъде ще може да го носи.
— Жаден съм — рече внезапно Комори. Шигеру го вдигна и го отнесе до брега на реката. Остави го в плитчината при отсамния бряг.
— А-ах, така е хубаво — въздъхна Комори, но няколко мига по-късно вече трепереше неистово. Шигеру събра шепи и му помогна да пие, после го издърпа на каменистия бряг, на утринното слънце.
— Вървете, владетелю Шигеру, оставете ме тук — умоляваше го Комори в миговете на прояснение, като междувременно се опитваше да му внуши по коя пътека да поеме, за да стигне до Мино, но на Шигеру сърце не му даваше да изостави Комори да умре сам, затова се опита да облекчи страданията му, като отмиваше потта му и навлажняваше пресъхналата му уста.
Внезапно Комори рече:
— Когато излезеш изпод земята, светът винаги изглежда тъй искрящ и свеж, все едно току-що е създаден!
Говореше съвсем ясно и за момент Шигеру си помисли, че се съвзема, но Комори не каза нищо повече и издъхна още преди пладне.
Нямаше къде да го погребе, затова затрупа тялото с камъни, доколкото можа, и каза нужните молитви за мъртвите. Продължи пътуването си с натежало от мъка сърце, обладан от гняв заради ужасното наказание на Комори и страданията на своя народ. Комори му бе казал, че трябва да се върне начело на армия… но той нямаше воини, нямаше влияние, нито власт. Единственото, което имаше, бяха мечът и онова момче там някъде в Мино. Остави гневът да му вдъхне силите, които му бяха нужни, за да върви към него ден и нощ.
Накрая стигна до затънтеното селце Хиноде, което се състоеше от няколко къщи и странноприемница, разположени край низ от горещи извори. Въздухът бе наситен с мирис на сяра, а самото село бе запуснато и мръсно. Шигеру разпита за околността и разбра, че единственото друго село наблизо е Мино, не много по-голямо от махала, от другата страна на планината, на около ден път, което не посещавал никой и чиито жители били особняци. Ханджийката не пожела да му каже повече, макар че Шигеру бе настоятелен, а тя бе приела монетите му с нескрито задоволство, съвсем наясно що е сребро.
Той спа няколко часа и тръгна призори, следвайки пътеката, която ханджийката му бе описала. Беше тясна и стръмна; изкачването до върха на прохода бе тежко, а спускането — неприятно и изнурително. Личеше, че оттук рядко минават хора — явно двете села нямаха кой знае каква връзка помежду си… освен чрез змиите, които с нарастващата жега изпълзяваха на открито да се приличат на слънце и сега при появата му се шмугнаха обратно в шубрака.
Когато стигна прохода, следобедът вече преваляше. Видя, че времето почва да се разваля — откъм югозапад приближаваха тъмни облаци. Беше изминал половината път, спускайки се към долината, когато заваля. С падащия здрач отново го обзе тревожно чувство за неотложност. Стори му се, че долавя мирис на пушек, а някъде в далечината — викове и писъци. Ами ако Ийда бе вече тук? Ако накрая успееше да се изправи лице в лице със своя враг? Усети, че десницата му се устремява към дръжката на Джато, и долови порива на меча, закопнял да се озове на свобода. Втурна се надолу, като скачаше от камък на камък, без повече да следва пътеката, търсейки най-прекия път, докато устремното му спускане бе препречено от огромен кедър, който растеше отстрани на пътеката, в края на бамбукова дъбрава, в близост до малко каменно светилище. Сламеното въже около ствола проблясваше в здрача.
Вече нямаше съмнения относно мириса на пушек. Той нахлуваше в ноздрите му и пареше в гърлото му. На известно разстояние пред себе си дори виждаше отблясъците от пламъци. Наоколо цареше зловеща тишина; освен съсъка на дъжда не се чуваше никакъв шум. Нямаше писъци, нито звън на мечове, не се разнасяше лай на кучета, не звучаха птичи трели. Шигеру затаи дъх и тутакси долови нечии стъпки. Някой тичаше нагоре по пътеката към него, тичаше на живот и смърт, преследван, доколкото можа да прецени, поне от трима души.
Шигеру излезе иззад дървото и момчето връхлетя отгоре му. Той го хвана за раменете, взря се в ужасеното лице и съзря образа на Такеши. Сграбчи го така, сякаш нямаше никога да го пусне. Момъкът се заизвива и задърпа в усилие да се отскубне, но после застина неподвижен и Шигеру видя, че устните му се движат, все едно шепнеха молитва.
Смята, че ще умре. Мисли, че аз съм този, който ще му отнеме живота. Но аз го намерих! И ще го спася!
Засмя се от радост и облекчение. Общата им кръв сякаш откликна на срещата им. После се приготви да се бие за живота си, за живота на двамата, тъй като в този момент трима войници на Тохан изникнаха иззад завоя и слисани спряха пред тях. Никой не беше с броня, нито носеше меч. Не бяха очаквали да се сражават, бяха дошли да колят. Техният водач се приближи до Шигеру с ръка върху дръжката на ножа, втъкнат в пояса му.
— Извинете, господарю — рече. — Вие сте хванали престъпника, когото преследвахме. Благодаря ви.
Шигеру не отговори веднага. Искаше тримата мъже да дойдат по-близо, за да може да се разправи с тях наведнъж. Преценяваше физиката им, оръжията им. Видя ножа, другите двама стискаха колове.
— Какво е сторил този престъпник? — попита той, завъртайки леко момчето, така че да може мигновено да го изтика встрани, вън от опасност, като през цялото време оглеждаше внимателно мъжа пред себе си. Беше сигурен, че не го е виждал по-рано.
— Простете, но това не е ваша грижа. Засяга единствено Ийда Садаму и клана Тохан.
— Хмм, така значи? — отвърна Шигеру с преднамерена наглост. — А кои сте вие, че да ми казвате кое е моя грижа и кое не? — искаше да ги ядоса и когато водачът им изръмжа:
— Просто ни го предайте! — бутна момчето зад гърба си и със същото движение извади меча си.
По-близкият от двамата с коловете замахна към него. Шигеру се приведе, избягна удара, след което мигом се изправи и остави Джато да се стовари върху врата на нападателя, отсичайки главата му. Обърна се рязко и посрещна атаката на водача им. Мечът се вряза в протегнатата ръка и острието мина през нея като през бобена извара. Мъжът се свлече на колене, затискайки с лявата си ръка остатъка от костта и бликащата кръв. Не издаде нито звук.
Третият хвърли кола си и хукна обратно по пътеката, крещейки за помощ. В далечината някой му отвърна.
— Хайде — рече Шигеру на момчето, което трепереше в потрес. Гласът на Шигеру, изглежда, го стресна. Той падна на колене.
— Ставай!
Момчето взе да протестира, че трябвало да намери майка си, но Шигеру го дръпна и го принуди да се изправи на крака. Не смяташе, че някой в селцето ще оцелее, и не възнамеряваше да рискува живота на момъка, за да го установи. Поведе го бързо нагоре по склона. Дъждът валеше като из ведро, а здрачът все повече се сгъстяваше. Съмняваше се, че някой ще ги преследва след падането на нощта.
Както тичаха, момчето му разказа с оскъдни, изпълнени с ужас слова за войниците и за нападението, а после добави:
— Само че те ме бяха погнали и за друго. Съборих владетеля Ийда от коня му.
Шигеру не се сдържа и избухна в смях. Беше като знак… знамение за краха на Ийда, който щеше да дойде от ръката на това момче.
— Вие ми спасихте живота — заяви момъкът. — От днес нататък той ви принадлежи.
Шигеру се засмя отново с чувство на радост, примесено с гордост. Момчето притежаваше смелост и благородство, бе истински Отори.
— Как се казваш? — попита го той.
— Томасу — отвърна момчето.
Томасу!
— Това име се среща често сред Скритите — рече Шигеру. — По-добре е да се отървеш от него.
Осенен от внезапна идея, добави:
— Може да се наричаш Такео.
Вече беше решил, че ще осинови това момче и ще го направи свой наследник. Отори Такео — неговият син. И двамата заедно щяха да унищожат Ийда Садаму.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.