Българска търсачка и начална страница

 

 

12 декември 1998 година

 

Градът долу, в низината, продължаваше да гори. Небето на север - но не просто в някаква определе на точка на север, а навсякъде! - пламтеше подобно на яркочервена заплашителна жарава, сякаш цели ят свят се беше Възпламенил като късче сухи дървени въглища.
Преди няколко минути беше преминала през един разрушен участък от пътя. Около огромния кратер, който беше зейнал сред асфалта и вече се пълнеше с вода, лежаха труповете на трима войни ци, а малко встрани имаше танк, или това, което беше останало от него: четиридесет и пет тона стомана, които някакъв снаряд беше превърнал в разтопена, безполезна маса.
Мъчеше се, с всички сили, да задържи колата на платното. Мощният мотор я носеше с почти осем десет мили в час нагоре, по шосето, но въпреки всичко й се струваше, че не помръдва от мястото си. Когато последния път беше идвала тук (О, гос-поди, наистина ли бяха минали само три месеца от тогава?), километражът беше отчел едва шест ми ли разстояние от града до планината. А днес имаше чувството, че пътят няма край. И сякаш всичко ос танало не беше достатъчно трагично, та беше почнало да Вали като из ведро. Там, където асфал тът не беше разоран или разтопен, блестеше като ледена пързалка и беше почти толкова хлъзгав.
Моторът изрева. Колата подскочи, залюля се и се плъзна към завоя. Това, че я овладя, нямаше нищо общо с шофьорските й умения. Беше просто къс мет.
Отсреща се показа планината. Черити въздъх на с облекчение, превключи и увеличи скоростта. Стрелката се приближаваше все повече към стоте мили в час, докосна бегло делението и после рязко се върна назад, когато Черити намали газта. Позна ваше околността като дланта си, но беше нощ, пъ-тят беше хлъзгав и мокър и нямаше никаква гаран ция, че нещата тук изглеждат все още такива, как вито си ги спомняше отпреди.
Предпазливостта й спаси живота. Караулната будка до входа беше празна, а широката врата - от ворена, но по средата на платното от другата страна пътят й беше препречен от изгорял хели коптер. Черити изруга, натисна едновременно спи рачката и съединителя и се опита да заобиколи препятствието.
Още малко и щеше да успее. Но...
Плоската муцуна на колата застърга по остан ките от хеликоптера. Нещо се удари в предното стъкло и го превърна в плетеница от пукнатини, а след това се спука и една гума. Черити извика и се вкопчи с всички сили в кормилото. Колата се завър тя като пумпал, удари се със страхотна сила и трясък в някакво друго, невидимо препятствие и най-сетне се закова на място в същия миг, в който Черити беше абсолютно уверена, че ще се преобър не.
Моторът замлъкна със звук, който подсказа, че няма да запали никога повече, а в същия миг предно то стъкло се разпадна, обсипвайки я цялата с мал ки, тъпи стъкълца. Вятърът понесе с плясък леде ните струи на дъжда към колата. Някъде наблизо лумнаха ярки пламъчета.
С треперещи пръсти Черити напипа копчето на предпазния колан, освободи се и машинално се наведе, за да извади ключа от таблото, преди да осъзнае безсмислието на това движение и да дръп не назад ръката си. Вместо ключа извади пистоле та си от жабката, един “Смит & Уесън”, освободи предпазителя и блъсна с рамо вратата, за да може да излезе.
Беше й провървяло. Въпреки всичко. Бункерът беше само на няколко крачки и тя, противно на опасенията си, изглежда, се движеше все още в рам ките на разписанието: огромната двойна врата не беше затворена докрай. През тесния процеп между двете стотонни стоманени крила проникваше бле дият светлинен лъч на някакъв прожектор.
Но странно, той не помръдваше, а пристигане то й беше достатъчно шумно. за да остане незабелязано.
Поколеба се още малко, тъй като колата, макар и разбита и извън движение, все пак беше единст вената й защита. Всичко, което я свързваше с оно ва, в което светът се беше превърнал за последни те шест дни. После нещо се удари в предната част на колата. Звукът беше като от удар с кожена топка с малки, но остри стоманени игли. Реши да побърза и се претърколи от колата с такова пер фектно превъртане, че инерцията му й позволи да застане пак на краката си толкова рязко, че се на ложи да направи бързо още една крачка, за да не се озове отново в калта. Обърна се. огледа се на всич ки страни и хукна към пролуката В планинския хълм. Движенията й бяха така бързи и плавни, че почти не ги усещаше. Учителят й по японски бойни изкуства би могъл направо да се гордее с нея.
Но този учител, помисли си Черити. беше също така мъртъв, както и повечето хора. а и нея сама та я очакваше същата участ, ако не внимава.
Тя продължи да бяга.
Никой не я нападна, но тези няколко крачки бя ха най-дългите в живота й. Някъде над нея, по небе то, се носеше нещо черно и въпреки проливния дъжд беше душно и горещо. Кожата й пламтеше, а във въздуха се носеше горчив и толкова необичаен мирис, че направо й прилошаваше.
Изтощена до краен предел, тя достигна входа, подпря се на мократа стомана и се огледа внима телно. Все още нямаше признаци някой да я напада, но нощта беше пълна с движение и безпокойство. Сякаш самият мрак беше оживял със страхотиите си. Нещо пробягваше, пъплеше, лазеше; с плющенето на дъжда се смесваха странно отекващи звуци. Вла га проблясваше върху черна хитинова обвивка, влажно проблясваха разноцветни очи на насекоми. А прожекторът, чийто лъч падаше досами нея, вър ху разкаляната земя, не потрепваше. Черити събра цялата си смелост, обърна се със светкавична бър зина и със скок се стрелна през тесния отвор на входа.
Това движение й спаси живота.
Едно чудовище с много крайници и огромни зъби се хвърли към вратата, изсвистя ядосано и почна да се плъзга по странно бавен начин надолу по огледално гладката стоманена повърхност. Прозвуча и второ, още по-рязко свистене, когато съществото докосна земята и се завъртя върху пружиниращите си крака - вече съвсем не така бавно.
Но колкото и да беше бързо, Черити го изпревари. Сви се, вдигна пистолета и натисна спусъка. Й Оръжието издаде кратък плющящ звук. придружен от късо огнено езиче, и на метър и половина от Черити нещо се пръсна на всички страни, като неприятно напомни за огромен паяк.
Черити потисна отвращението, което предиз вика тази гледка у нея, скочи на крака и се завъртя леко, държейки оръжието си готово за стрелба.
Но нямаше нищо, по което да стреля, или ако имаше, тя не го виждаше. Огромната зала беше толкова тъмна, че дори дулото на пистолета й ся каш потъна в нечия черна мека длан. Тя замря за миг, напълно неподвижна, затвори очи и се ослуша.
Долавяше шумове, много и доста обезпокоител ни, но не такива, които да може да идентифицира: шумолене, влачене, търкане и дърпане, тихо съскане като от чужди зли гласове...
Черити се опита да се освободи от звуците, които бяха рожба само на пренапрегнатите й нер ви, но не успя.
Безкрайно предпазливо, за да не причини няка къв издайнически шум, тя се придвижи назад, прик лекна и опипа с лявата ръка земята под себе си. Пръстите й се плъзнаха по твърдия бетон на пода, усетиха нещо меко - за момент си припомни вида на паяка чудовище и отново към гърлото й се надиг на погнуса подобно на мека, сладникава вълна, после желание да се противопостави на някакво тяло. Ус тоя на изкушението да се обърне, а само се наведе още малко настрани и потърси опипом фенерчето, докато пистолетът в ръката й продължаваше да се движи в полукръг, сред тъмнината, и да се насочва към всичко, което можеше да се крие в нея.
Най-сетне усети студения метал на лампата. Остана още малко така, неподвижно. Въпреки че тъмнината я влудяваше, тя изпитваше още по-го лям страх от това да насочи светлинния лъч наоко ло и да провери какво се крие зад тази черна стена. От друга страна, никакъв ужас не би могъл да бъде по-голям от тоя. който рисуваш собственото й подсъзнание.
"Стегни се, истерична коза такава! - смъмри се тя ядосано. - Да си отдавна мъртва. ако тук имаше нещо!" Това, разбира се, не беше вярно. Противни ците й идваха от един свят, който не можеше да бъде обяснен с традиционната човешка логика.
Бесният й пулс се успокои малко, намаля и тре перенето на ръцете, макар и да не беше престанало напълно. Главата й се пръскаше от мисли, но все пак тя се беше овладяла дотолкова, че можа да се повдигне бавно и да изгаси лампата, преди да я обърне и насочи в посоката, където в тази абсолютна тъмнина предполагаше, че се намира вът решният изолатор. С решително движение включи фенерчето.
Секунда по-късно си пожела никога да не го бе ше правила.
Беше се лъгала. Възможно беше да има толкова ужасни неща, които никое въображение да не може да създаде.
Беше кошмар. Слабият треперлив лъч на джобното фенерче разкъсваше само части от мрака, но и малкото, което съзираше, я караше да потръпва от уплаха. На мястото на клинично чистото допре ди три месеца шлюзово помещение на бункера сега се простираше нещо, което би могло да съперничи на кулисите на някой филм на ужасите. Само че бе ше реалност, една потресаваща реалност.
Черити потисна нежеланието си, пристъпи предпазливо напред, но не и преди да се убеди къде точно ще стъпи, и се постара да запамети с под робности страхотната картина. Сива слуз покри ваше пода и стените. Непознати безформени втвърдявания бяха полепнали навсякъде, пулсираха и потреперваха като живи. Тук-там през пробляс ващата маса пропълзяваха малки, скрити в бронята си, твари, усърдно заети с нещо, което тя не разби раше, а и не искаше да разбере: а напряко през зала та беше опънато нещо, което изглеждаше като увеличена до абсурдност паяжина. Тя отново си спомни за чудовищния паяк, които я беше нападнал, и ледена тръпка на ужас пробяга по гърба й. Тази паяжина, прилична на мрежа, беше твърде голяма, за да бъде дело само на едно-единствено от тези същества.
Тя направи още една крачка, спря отново и с разтуптяно сърце се завъртя около оста си. Поне не се виждаха трупове. Мъжете, които я бяха чака ли тук, при входа, сигурно са имали време, за да се скрият на сигурно място, преди това чудовище да превърне залата в стая на ужасите.
“Или пък бяха изядени" - прошепна глас вътре в нея. Почти насила тя осъзна, че някои от потреп ващите безформени парчета, вплетени в паяжина та, бяха общо взето достатъчно големи, за да побе рат в себе си едно човешко тяло. Отказа се да осъз нае тази мисъл докрай и продължи разтреперана на-татък. Лъчът на фенерчето и опипваше залата ка то някой призрачен пръст.
Паякът висеше на три метра над главата й, в центъра на тази странна мрежа, и беше много по-голям от онзи, който я беше нападнал. Това всъщ ност не беше паяк - тялото му беше кръгло като топка, без оформена глава или каквито и да било други крайници, ако не се броят косматите пипала, с които съществото се беше вкопчило в мрежата. Устата представляваше триъгълен прорез. през който проблясваха остри зъби, а очите приличаха по-скоро на очи на котка, отколкото на насекомо, следяха всичко, изпълнени с интелигентност, коя то накара Черити да потрепери от ужас.
Черити вдигна пистолета и насочи дулото му към кафяво-сивото чудовище, но животното дори не направи опит да я атакува по някакъв начин.
Стоеше си просто там. примигваше към нея с големите си, обезпокоително умни очи и само от време на време лениво раздвижваше някое от пипа лата си.
Съвсем безшумно Черити продължи пътя си, провря се под единия край на огромната паяжина и заднишком се доближи до отсрещната стена и из хода. Не възнамеряваше да задвижва механизма за отваряне на изолатора - ако там, долу, все още има ше някой, останал жив, той с положителност беше барикадирал масивната врата, която трябваше да ги предпазва в случай на ядрена война, с всичко, ко ето му е било на разположение, - но електронният ключ за този авариен изход се намираше, наред с други полезни вещи, закачен на колана й. Паякът я наблюдаваше, но все още без да помръдва. Разстоянието между него и Черити се увеличи на пет, после на десет метра, докато тя най-сетне стигна до вратата. Зад нея беше вече само ледената стомана на тежащата двеста тона врата. която правеше този бункер най-сигурният в света. Бавно, без да откъсва очи нито за миг от ужасното животно (животно?), тя се промъкна покрай вратата, докато стоманата отстъпи мяс то на облицована с изкуствена материя повърх ност и после отново леденостуден метал. Врата та.
Черити се поколеба. Ако това... същество там, горе, притежаваше дори частица от интелигент ността, която тя му приписваше, то тогава щеше да знае какво означава оръжието в ръката й. Но съ що така щеше и да знае, че тя ще трябва да пусне или пистолета, или фенерчето, за да откачи лазер ния ключ от колана си и да отвори вратата. Мислитe и се объркаха. Внимателно вдигна оръжието, прицели се точно между очите на ужасното насе комо - и отново се поколеба.
Нещо в нея се възпротиви на мисълта чисто и просто да го застреля. Не съжаление или скрупули (и двете неща бяха изтръгнати от нея за вечни времена през последните две седмици), по-скоро ня какво предчувствие, което я предупреди да не уни щожава направо чудовището. А тя се беше научила да се вслушва в чувствата си.
Свали бавно оръжието си, обърна се така, че да може да държи под око едновременно и животното, и вратата и се опита с лявата ръка да свали ключа от колана, без да изпусне фенерчето.
Изискваше се голямо умение, но тя успя. Разт реперана от напрежение, насочи уреда, не по-голям от цигарена кутия, към бронираната врата на изо латора, чу едва доловимото щракване на магнитния фиксатор и натисна с все сила единственото чер-вено копче, което се подаваше от черната пласт масова повърхност на лазерното устройство.
В същия момент паякът се раздвижи.
Стана толкова бързо! Пред погледа на Черити той се превърна във вихрена сянка със скорост, ко ято очите й не можаха да проследят. Тя натисна спусъка, но още в същия момент разбра, че няма да улучи. Животното беше просто прекалено бързо.
Тя отчаяно се опита да следи бясното движе ние на косматата топка, стреля още веднъж, и още веднъж - без да постигне каквото и да било.
После животното се приближи, светкавично се метна надясно - и от мрежата над Черити се отде ли огромно парче, което се спусна тихо върху й.
Черити извика, направи крачка встрани и се просна върху твърдия бетонен под. където се опле те В тънката лепкава паяжина. Дърпаше отчаяно белите нишки, но не успя да достигне нищо, освен да се омотае още повече в мрежата. Отделните нишки едва ли бяха по-дебели от косъм, но не може-ха да бъдат разкъсани и където докоснеха голата й кожа, горяха като киселина. Някъде зад и над нея прозвуча тънко изсвирване, последвано от метали ческо щракване, когато се отвори бронираната врата. “Твърде късно” - помисли си тя горчиво. Де сет секунди по-късно. По дяволите! Беше издържала известно време, беше се борила да мине през ада, за да стигне дотук, и всичко това, за да закъснее с тези проклети десет секунди.
Ядът, с който я изпълни тази мисъл, й даде още веднъж сили, за да се претърколи и да протегне ръ ка към оръжието. С отчаяние се мъчеше да игнори ра парливата и режеща болка от разяждащите ръ ката й нишки, притегли колене към тялото си и се задвижи ритмично, за да успее да се обърне настра ни и така да се приближи до пистолета. Той й се беше изплъзнал, но не можеше да е някъде далеч, си гурно на половин метър само, достатъчно, за да мо же въпреки душащата мрежа да...
Черити застина, когато се обърна достатъчно, за да може да види оръжието си.
Беше там, където и предполагаше, дори още по-близо, и паякът беше клекнал над него с широко раз творени крака.
Черити се втренчи в чудовището и то също се втренчи в нея. Сега вече беше сигурна. че не си въобразява подигравателния блясък В очите на този огромен паяк. Чудовището си играеше с нея, както си беше играло Всъщност през цялото Време, една безмилостна игра на котка и мишка, при която от самото начало е било ясно кой ще е губещият.
"Но играта все още не е свършила” - помисли си мрачно Черити. Беше безпомощна, неспособна да се движи и да избяга, оплетена в тази проклета пая жина, и за животното нямаше вече нищо по-лесно от това да се нахвърли Върху нея и да я умъртви. Но то не направи нищо. Не се приближи, дори не помръдна, само продължаваше да гледа надолу към нея.
Малко зад паяка Черити съзря голяма, заплаши телна сянка, после към нея запълзя още един от те зи чудовищни инсекти. след него тръгна трети, четвърти...
Изведнъж разбра колко много се беше заблужда вала. смятайки, че си има работа само с този един ствен паяк. Бункерът беше пълен с косматите чу довища. В тъмнината вероятно дебнеха десетки други...
Черити въздъхна тихо. Странно, изобщо не се боеше. Това, което изпитваше, беше силно отвра щение, малко разочарование, че всичко щеше да свърши вече. По-рано (По-рано? Преди няколко сед мици!!!) често се беше случвало да се дразни от книги и филми, в които героят в последния момент се измъкваше невредим от най-невероятни ситуа ции. Беше мечтала да види история, в която спаси телите закъсняват с появата си, успявайки само да съхранят останките на смелия герой.
По всичко личеше, че желанието й щеше да се сбъдне.

 

Дори и от разстояние близо три хиляди мили, корабът представляваше внушителна гледка. Ако изобщо беше кораб. И ако данните, които компютъ рът беше подал в долния десен ъгъл на екрана, дейс твително бяха верни.
Черити се съмняваше и в двете, макар че и две те изглеждаха недвусмислени - нито имаше причи на да се съмнява в цифрите, които компютрите бя ха изчислили, нито пък в това, че един матово-сребърен диск с почти деветстотин метра диаметър, който беше излетял с бясна скорост от междугалактическото пространство и държеше курс към третата планета от Слънчевата система, можеше да бъде нещо друго, освен космически кораб.
И въпреки това...
Всичко у нея се бунтуваше и не можеше да възприеме нито една от двете мисли. Не съществува ха космически кораби с диаметър деветстотин метра, а вероятността за посещение от други мис лещи същества от дълбините на Космоса беше ед но към... едно към не знам колко си всъщност. Толко ва нищожна, че трябваше да се открият нови чис ла, за да се изрази тя.
И въпреки това, огромното нещо беше тук. Хи леше се насреща й от всички монитори на контрол ния пункта, от около пет седмици се движеше ка то зелена светеща точка над радио-локационните станции за космически контрол над Земята и ако се вгледаше много внимателно, можеше да го види дори с просто око, като една от безбройните све тещи точки с големината на глава на карфица, раз пръснати по монитора на совалката “КОНКЪРЪР”. Единственото, което го отличаваше от ми лионите звезди на Млечния път, беше обстоятелс твото, че се движи с бясна скорост.
- Колко още? - Гласът на Майк я върна рязко към действителността. Черити погледна към уредите си и отговори автоматично:
- Седемнадесет минути. Единадесет до издига нето. - Тя въздъхна, изправи гръб в пилотското кресло и вдигна ръце, сякаш да скрие в тях изтоще ното си лице. Едва тогава се сети, че такова дви жение едва ли беше възможно в херметически зат ворения космически скафандър. Раздразнено завър тя няколко шалтера на контролния пулт и се на дигна.
- Командирът предава управлението на втория пилот - произнесе тя пред микрофона на бордовия дневник - едно колкото старо, толкова и безсмислено изискване, защото, от излитането им преди три седмици и половина, никой на борда не бе успял дори да въздъхне, без това да бъде записано поне на три различни видеокасети и да бъде изпратено незабавно на Земята. После добави малко по-тихо: - Настанете се удобно, Найлс. Корабът е ваш за следващите деветдесет минути.
Не можеше да види лицето на Найлс, докато той минаваше край нея с тежкия си скафандър, зае майки мястото на пилота, но можеше добре да си представи изражението му. Всички те бяха изнер вени още от старта преди двадесет и пет дена, а през последния час и половина, след като “КОНКЪРЪР” беше поела курс за среща с чуждия кораб, нап режението беше нараснало до непоносимост. И защо не? В сравнение с Армстронг, с “малката за отделния човек, но огромна за човечеството крачка”, това, което им престоеше, беше равносил но на маратон с бързоходни ботуши - защото ставаше дума не за нещо друго, а за първия контакт между човека и някаква друга, извънземна форма на живот. Мислеща форма на живот, а не едноклетъч ните гъбички от Титан, които бяха предизвикали еуфория сред земните учени; тук ставаше дума за интелигентни, мислещи създания, които са били в състояние да построят космически кораб с диаме тър деветстотин метра и да го изстрелят към Зе мята със скорост над четири хиляди мили в секун да.
Наистина имаха причина да бъдат развълнува ни.
Но нямаха право на това. Ако компютърът не грешеше, то тогава им оставаха по-малко от два надесет минути, за да излязат от “КОНКЪРЪР", да прелетят до чуждия кораб и да го разгледат. Той беше чисто и просто прекалено бърз, за да могат да се движат редом с него или пък да минат на док. Оставаше им само да включат на паралел, да поле тят малко пред него и да се оставят да ги изпрева ри. Дванайсет минути, преди дистанцията да ста не прекалено голяма, за да е гарантирано връщане то им към совалката: четиринадесет, ако бяха склонни да си поиграят на самоубийци и да изразхо дят до последната капка запасните резерви от го риво в апаратите си.
Черити нямаше никакво желание да се прави на герой. Но се тревожеше за Майк, а най-вече за Сьоренсен. Беше почти сигурна, че той ще създаде проблеми - беше от този тип учени, които риску ваха живота си без да им мигне окото, само и само името им да се появи В някоя забележка на някое научно съобщение. Според нея идването му с тях беше грешка. При това изобщо не ставаше дума лично за самия него. При една такава експедиция нямаше място за учени. Щяха да прекарат - ако изобщо им се удадеше да намерят път към това не що! - не повече от десет минути във вътрешност та на чуждия кораб. Какво, по дяволите, си въобра зяваше той, че ще може да проучи за десет мину ти?
- Седем минути - произнесе Найлс. - Поехме курс. Качвайте се горе! - Гласът му беше неясен и това се дължеше не само на лошия звук от шлемовия микрофон. Той беше огорчен, а те всички - с из ключение на Сьоренсен - се познаваха твърде добре, за да се опитва да прикрива това огорчение. Черити можеше да го разбере добре. Но на него се беше паднал жребият, а един от тях трябваше да остане тук, макар и вероятно през цялото това време да няма изобщо какво да прави. “КОНКЪРЪР" беше управлявана от три часа насам изключително с компютрите и това нямаше да се промени и за следващите часове. Но дори и най-добрият компю тър можеше да изключи. Нито Черити, нито някой от останалите имаха особено желание да видят как “КОНКВЕРЪР" изчезва завинаги В Космоса само защото някой проклет чип беше изгорял или пък ония отсреща излъчеха своето “Привет, съседи!" на честота, която ще извади от строя бордовите апа ратури.
Един подир друг се изкатериха към товарната част. Двете огромни крила бяха отворени и за мо мент на Черити й се стори, че е съвсем дребна и изгубена в пространството. Сега около нея нямаше буквално нищо повече, само смразяващият студ на космоса и пустотата между планетите. Мисълта, че от тази ужасяваща пустота я дели единствено късчето изкуствена материя на предпазния скафандър, я накара да потрепери.
- Ето го! - Една от белите фигури до нея вдигна ръка и посочи към една от безбройните трепкащи светещи точки над тях и Черити позна гласа на Сьоренсен. Сбърчи иронично чело, но се въздържа от забележка. Думите й щяха да бъдат чути не са мо от останалите пет, но и от почти петте хиля ди служители на Космическата служба.
- Три минути - съобщи гласът на Найлс по шлемовия микрофон. - Корабът се движи точно по на шия курс. Пригответе се.
Нямаше нищо за приготвяне, но въпреки това беше благодарна на Найлс за думите му. може би дори само за звука на гласа му, който й даде илюзи ята, че не е сама в тази безкрайна пустота. Обърна се тромаво на една страна, поради неудобния скафандър, и огледа фигурите на останалите: четири ма еднояйчни близнаци в сребристо и бяло, които се различаваха единствено по малките табелки с имената си на шлемовете. Съжаляваше много, че не може да види лицето на Майк, но предната част на шлема му автоматични беше потъмняла. Въпреки това й се стори, че долавя усмивката му и му се ус михна В отговор.
Едно от плоските сребристи лица - табелката с името отгоре твърдеше, че това е Сьоренсен - се извърна към нея. Микрофонът съвсем тихичко щракна, когато учения превключи на нейната чес тота.
- Капитан Лерд?
- Да?
Протегнатата ръка на Сьоренсен сочеше към тъничкия лазерен апарат, работещ с гама-лъчи, който беше прикрепен с магнит от дясната страна на скафандъра й.
- Помислете си още веднъж - каза той. - Умоля вам ви да не вземате това нещо със себе си.
Черити потисна въздишката си. Колко пъти бяха водили този разговор през последните три седмици и половина? Стотина най-малко.
- Така ми е заповядано - отвърна тя недоволно. - Освен това е вече твърде късно. Не мога да се вър на на кораба.
- Правите ужасна грешка, капитане – произнесе Сьоренсен почти заклинателно. - Моля ви! Наисти на ли възнамерявате да се срещнете с извънземна форма на живот с оръжие в ръка? Защо?
- Например за да спася гърбината на непоправи ми романтици като вас, Сьоренсен - отвърна тя ос тро. - А сега ви моля да си затворите устата, ина че ще ви оставя тук. Защото за това съвсем не е късно - обаче зад затъмненото стъкло на шлема си тя се усмихваше. Беше сигурна, че тази част от разговора им ще бъде изрязана от лентите, преди да ги предоставят на вниманието на обществе ността.
Сьоренсен се накани отново да възрази.
- Стига вече!
- Две минути - произнесе Найлс. - Една минута. Готово. Успех! И да ми доведете някоя красива из вънземна!
- Край на частните разговори, лейтенант - заяви Черити, но с тон, който звучеше строго само за слушателите на Земята. Найлс щеше да разбере какво беше имала предвид.
- Тридесет секунди - каза Найлс. - Петнадесет, десет... старт.
Беше почти отчайващо недраматично, както всички истински разходки из Космоса - Черити ня маше усещането, че лети, защото нямаше нито гравитационни сили, нито осезаемо ускорение. Со валката просто се смъкна изпод тях, превърна се в бял триъгълник с големината на човешка длан, пос ле в мъничка точица и най-накрая изчезна съвсем. Всичко стана невероятно бързо.
Осигурителното въже, с което бяха свързани и петимата, се опъна изведнъж и за момент те като че ли подеха някакъв гротесктен танц. когато петорката им влезе в свредел. После от апаратурата на гърба на Майк и Сьоренсен проблеснаха малки огнени езичета, последвани от трети, по-дълъг пла мък от посоката на Белингер. Смешните им преоб ръщания престанаха, когато централният компю тър в скафандъра на Черити пресметна, че отново са попаднали във Верния курс.
Носеха се безшумно из Вселената. Никой не го вореше и дори дишането на останалите четирима беше някак по-повърхностно от обикновено. На Че рити й се струваше, че чува как изтичат отделни те секунди. "Сто четиридесет и девет” - помисли си тя. Точно сто четиридесет и девет секунди до контакта, така поне беше изчислил бордовият из числителен механизъм на “КОНКЪРЪР". Сто че тиридесет и девет вечности. Колко от тях бяха вече изтекли? И колко секунди преди това щяха да Видят чуждия кораб?
Тя устоя на изпитанието да погледне към ча совника и гледаше втренчено В посоката, от която трябваше да се появи огромният сребърен диск, както впрочем и всички останали.
Когато най-сетне това стана, беше разочаро вана. Беше съвсем недраматично: една от мънички те проблясващи точици пред тях започна да става все по-голяма, губейки същевременно нещо от бля съка си, и тогава корабът застана пред тях, внуши телен и огромен, невероятно огромен.
Корабът се приближаваше със скорост, непод лежаща на описание, ставаше Все по-голям и по-голям, напълно закри половината от космическото пространство пред тях и продължи да нараства. Докато заприлича на излязла от орбитата си плане та, която заплашва да се срути върху им. От долната му страна Черити разпозна причудливи, неверо ятно странни надписи, доби бегло впечатление за формата му, точно тази. която камерите и компю търните графики им бяха показали, и в този мо мент той се приближи съвсем: един гигант с фор мата на плосък диск със заоблени краища, с едва за бележимо куполообразно възвишение върху горната му част. Перфектно НЛО, огромно и някак си кра сиво в своята чуждоземна елегантност.
- Мили боже! - прошумоля гласът на Сьоренсен в шлема й. - Той е истински гигант!
Черити не отговори, но компютърът в скафандъра й, изглежда, възприе възклицанието на Сьорен сен като импулс: този път пламъчета се изстреля ха от апаратурите и на петимата. Малката гру пичка бе запратена със страхотна сила към преминаващия с бясна скорост диск. Сьоренсен извика от уплаха, дори и Черити трябваше с усилие да потис не желанието си да посегне към контролния апа рат, за да предотврати лудешкото спускане, преди да са се разбили в сърцето на тази изкуствена сто манена луна.
Унищожителният сблъсък обаче, който пренап регнатите й сетива очакваха, не последва. Вместо това малката група кацна почти плавно на повърх ността на звездния кораб и сетивата на Черити отново се разбунтуваха за миг, когато й се стори, че бясното движение на кораба намалява с всяка из-мината секунда. Стомахът й се сви и й прилоша. Но тя не обърна внимание на този факт. Три от се демнадесетте минути, които им оставаха, бяха ве че изминали. Трябваше да се залавят за работа.
И въпреки това през следващите пет-десет се кунди те не направиха нищо друго, освен просто да останат по местата си и да оглеждат възхитени невероятната плоскост от метал, върху която се намираха.
Какво чувстваше в този момент? Не знаеше, нито сега нито пък по-късно. Беше... нещо възвише но, потресаващо, великолепно, пленително... от всичко по малко и нищо изцяло, една чувство, което никога нямаше да може да опише, защото за него ня маше подходящи думи. Това, коеше навярно е изпи тал Армстронг, стъпвайки на Луната; Колумб, от кривайки Америка: Евгениев. виждайки своя “Восход”, кацнал на Марс... Беше неописуеми усещане, обхванало всичките и каращо ги да се чувстват ед новременно и малки, незначителни и невероятно могъщи.
В крайна сметка пък Сьоренсен беше този. кой то сложи край на благоговейното мълчание.
- Вижте отпред - каза той. - Вдясно, капитан Лерд! Там като че ли има нещо като вход.
Черити погледна в указаната посока и видя какво имаше предвид Сьоренсен: недалеч от тях зе еше някакъв кръгъл отвор.
- Окей. Да побързаме. И внимателно!
Те тръгнаха. Магнитните подметки на боту шите им не можеха да ги задържат за тялото на кораба, така че можеха да се движат само крайно предпазливо, за да не бъдат катапултирани обратно в Космоса от силата на собствените си крачки. След по-малко от минута застанаха около входа в три четвърти кръг, чиято големина се определяше от дължината на предпазното им въже, и надникна ха в дълбочината.
Приличаше наистина на вход за вътрешността на кораба, но той водеше някак си в нищото, тъй като лъчите на фенерчетата им не срещаха никъде никаква съпротива. Светлината се губеше някъде в мрака на дълбочина петдесет или може би стотина метра.
- Какво чакаме? - попита Сьоренсен. Пристъпи напред и пак се спря.
Черити гледаше в дълбочината и не можеше да откъсне погледа си. Това, което виждаше - по-точно което не виждаше - съвсем не й харесваше. Ня маше стени. Нямаше дъно. Нищо. Ако беше шахта, тя трябваше да минава през целия кораб.
- Какво чакаме, капитане? - попита отново Сьоренсен. - Имаме само още осем минути и поло вина.
- Това не ми харесва - отвърна Черити. Нещо я предупреждаваше, но тя дори не знаеше за какво. По дяволите, да имаше само малко повече време за размисъл!
- Сьоренсен, Белингер. Ландер, Вие оставате тук - нареди тя. - Ще влезем само Майк и аз.
Черити изключи набързо предавателя си, осво боди се от предпазното въже и пристъпи предпаз ливо напред. От другата страна на отвора Майк направи същото.
С бързина, която обаче отстрани изглеждаше мъчително бавна, те се плъзнаха надолу. За момент лъчите на прожекторите им осветиха металната обвивка на кораба и нея я порази колко дебела и гру бо обработена бе тя: грапава стоманена плоча с дебелина над един метър. Дори отверстието не беше съвсем гладко. Приличаше по-скоро на изкъртване от тялото на кораба, а не на грижливо орязване. Може би е от сблъсъка с някой метеорит, помисли си тя.
Най-после минаха през отвора и лъчите на про жекторите отново се загубиха във всепоглъщащия черен мрак. Не беше възможно да проверят ско ростта на плъзгането си надолу, тъй като около тях имаше само непрогледна тъмнина, но на нея й се стори, че тя се ускорява. Внимателно посегна към колана си. от апаратурата на гърба й излезе къ со огнено езиче и веднага се усети забавяне на па дането.
- Какво става? - попита гласът на Сьоренсен в слушалките на шлема й. - Какво виждате, капита не?
Черити не му обърна внимание. Не виждаше ни що. Дебелият колкото ръката й лъч на прожектора кръжеше безспир, но не изкарваше наяве нищо дру го, освен пустота. Този огромен космически кораб не съдържаше нищо. Може би се намираха в нещо като страничен хангар или...
Опита се да не мисли повече и вместо това се концентрира върху усилията си постоянно да дви жи лъча на прожектора. Бяха тук само за да видят. А да гадаят можеха и по-късно.
Най-сетне светлинният лъч показа нещо над нея. Белият кръг на халогенната лампа треперливо опипа грубо свързани стоманени плоскости и се плъзна нататък, без да попадне повече на това из куствено метално небе.
- По дяволите, Лерд, какво виждате? – извика Сьоренсен. - Говорете най-сетне! Остават ни само седем минути! Какво открихте?
Черити въздъхна.
- Слезте долу и вижте сам, професоре - отгово ри тя. - Но внимавайте да не си ударите главата. Страшно тясно е тук вътре.
Не мина и секунда и лъчът от прожектора на Сьоренсен се появи над главите им, следван от те зи на Белингер и Ландер. Майк вдигна лампата си освети трите малки сребристи фигурки, които се промъкваха през отвора на петдесет метра висо чина над тях. Сьоренсен изруга, когато бе заслепен от светлинния лъч.
После внезапно млъкна, когато разбра. За мо мент Черити го съжали. Тя самата беше изненада на, когато го беше разбрала, а именно: че този огро мен кораб превозва празно пространство. Сякаш цял един свят рухна за Сьоренсен.
- Шест минути още - обяви Майк. - Какво ще правим? Да продължим ли надолу?
Черити поклати отрицателно глава, но се се ти, че едва ли можеха да забележат движението на главата й вътре в шлема.
- Не - произнесе тя на глас. - Пригответе се, ще изстрелям сигнална ракета.
Приближиха се до Сьоренсен и останалите. Черити се прикрепи отново към Сьоренсен и Белин гер. видя, че и Майк извършва същото от другата страна, после зае позиция според устава. Образуваха сега равнобедрен петоъгълник с обърнати навън лица и - което беше по-важно. - с фотолещи. С мал ко късмет биха могли да заснемат вътрешността на целия кораб.
- Сега! - извика Черити.
На двадесет метра под тях пламна яркобяло миниатюрно слънце. Черити бе заслепена за миг, въпреки филтъра, който мигновено се спусна пред наблюдателното стъкло на шлема й. После очите й свикнаха с ярката светлина и това, което видя...
Намираха се Във вътрешността на огромен стоманен храм. Таванът и стените бяха от блед, почти бял метал, в който имаше голям брой кръгли отвори, подобни на този, през който те бяха влезли в кораба. Над и край тях не се виждаха сенки, тъй като нямаше нищо, което би могло да хвърля сянка - деветдесет и девет процента от този огромен ле тящ диск бяха чисто и просто празни.
Само под тях можеше да се види нещо. Яркият килим от светлина, през който бяха принудени да наблюдават, разяждаше контурите като с киселина и превръщаше дъното на космическия диск в няка къв сюрреалистичен пейзаж от сенки и преливащи една в друга линии и очертания.
Светлинната граната изгасна и те потънаха отново във вълните от тъмнина. За секунда Чери ти имаше усещането, че дори не може да диша в тази внезапна чернота.
- Долу! - извика Сьоренсен. - Трябва да слезем долу, капитане! Там има нещо! Бързо!
В гласа му имаше явна паника, но това не про меняше нищо по обстоятелството, че беше прав. Въпреки това Черити го дръпна с ядосано движение назад, когато се опита да мине край нея.
- Майк? - попита тя.
- Пет минути - отговори Майк. - Недостатъч но.
Черити погледна нерешително нагоре, още пет безвъзвратно загубени секунди, заради които Сьо ренсен бе готов да я прати за пет години в ада. Първоначалният й страх, че няма да могат да наме рят отново мястото, през което бяха влезли, беше неоснователен: този кораб приличаше на швейцарс ко сирене - поляната му имаше стотици излази. И въпреки това не й допадаше мисълта да слизат до лу в този лабиринт от сенки и неизвестни предме ти.
- O’keй - съгласи се тя. - Но бъдете предпазли ви. И нищо няма да докосвате, Сьоренсен, разбрах ме ли се?
Вместо отговор ученият отново се гмурна в ддълбочината и този път Черити не го възпрепятс тва. Сетивата й функционираха с поне двеста процента от капацитета си и тя виждаше, чуваше, усещаше и долавяше с обонянието си неща, за които досега дори не беше подозирала, че изобщо съществуват.
Лъчите на прожекторите се натъкнаха на пре пятствие. От мрака изпод тях изплува нещо черно, после изчезна отново и изведнъж се видяха обкръ жени от сенки и неясни, странни неща, наклонени една към друга тъпи плоскости от метал, пирами дални, кръгли, кубически и абсолютно неописуеми форми, сред тях имаше ровове и внезапно зейващи неправилни отвори, които водеха надолу към други, незнайни дълбини и най-сетне нещо, което поне приблизително приличаше на техника, без Черити обаче да би могла да каже какво точно е.
Навярно и Сьоренсен не би могъл, което обаче не му пречеше да издава непрекъснато тихи звуци на възхита и да размахва все по-отривисто прожек тора пред себе си. Безпокойството на Черити се засили. Каквато и дума да използваха за характери зиране на технологията на чуждоземците, тя все пак не представляваше приятна гледка.
Приземиха се върху някаква плоскост от сив метал с големината на футболно игрище, по която имаше безброй малки пукнатини и отвори. Някои от тях изглеждаха като получени следствие на груб натиск върху материала.
- Четири минути - съобщи без подкана Майк. - Три, докато тръгнем обратно.
- 0’кей - отговори Черити. - Почвайте тогава.
Белингер и Сандерс се освободиха от въжето и се заеха бързо, но не припряно, да монтират донесе ните уреди, за да могат да проведат поне част от тестовете и измерванията, които бяха в списъка на земните колеги на Сьоренсен, докато Майк коле ничеше внимателно, изваждайки вибромер от кола на си.
Черити го наблюдаваше съсредоточено, без обаче и за миг да изпуска от погледа си всичко нао коло. Още по средата на пътя надолу беше извадила лазерния пистолет, сега само смъкна предпазителя и включи гама-усилвателя. Оръжието завибрира безшумно в ръцете й и в стъкленото дуло проблес на злобна, кървавочервена светлинка. Сьоренсен вдигна поглед, но не каза нищо. Или, помисли си тя, най-сетне е разбрал, че тя носи отговорност за бе зопасността на експедицията, или пък оставащите секунди са му твърде ценни, за да ги прахосва с из лишни забележки.
Майк изчегърта с ножа си широка като длан отломка от металната плоскост, върху която бяха стъпили, прибра я грижливо в един от джобовете на космическия си костюм и се огледа за нещо дру го, което би могъл да вземе, докато Сьоренсен раз вълнувано придърпваше края на осигурителното въ же.
- От другата страна! - извика той. - Оня черен цилиндър, капитане!
Черити погледна Майк.
- Две минути - Майк кимна, освободи въжето и се приведе любопитно над нещо долу, без да удос тои нито нея, нито Сьоренсен с поглед, и Черити се извърна с подканящ жест към учения.
- Дръжте се здраво, професоре! - Не остави времe на Сьоренсен дори за отговор, а литна право към огромния, черен и блестящ цилиндър, който така го беше заинтригувал.
Използваха четвърт от останалото им време, да го достигнат, но резултатът като че ли си струвашe усилието: Сьоренсен нададе кратък въз хитен вик и едва не я събори, когато се опита да хукне към нещото веднага щом отново се приземи ха.
- Двигателят! - заяви той страхопочитително. - Това трябва да е един от моторите. Заснемете го, капитане! Заснемете всичко!
Черити изобщо не отговори. Камерите работе ха от момента, в който бяха напуснали совалката. Дори и да искаха, не можеха да ги изключат. И ос вен това, тя беше открила нещо, което я привлече значително по-силно отколкото гигантският дви гател на ракетата пред тях.
Привлече не беше най-подходящата дума. Бешe...
Беше огромен блок от черен метал, широк петдесет-шестдесет метра и с височина на двуетаж на къща. Беше абсолютно гладък и върху него имаше нещо, което непрекъснато се мъчеше да се измъкне от погледа им, колкото и абсурдно да звучеше това.
- Мили боже! - прошепна Сьоренсен. - Какво е това?
Не беше нужно Черити да се обръща към него, за да разбере какво има предвид. Той също беше от крил черния блок и предметът върху него.
Това, което виждаха, беше пленително и същев ременно плашещо. Беше пръстен, огромен кръг с ди аметър тридесет-четиридесет метра от пробляс ващ като сребро метал - може би и кристал - изпра вен подобно на поставена на ръба си монета върху могъщия метален блок. Не се движеше, а изглежда ше също толкова мъртъв, както и всичко друго в този кораб, и въпреки това... нещо го обгръщаше. Нещо, подобно на мантия, невидимо, безплътно и въпреки това набиващо се в очи, което непрестан но се изплъзваше от погледите им винаги когато си мислеха, че могат най-сетне съвсем точно да го различат; сякаш две наслагващи се една върху друга картини, от които нито едната не можеше да бъде ясно идентифицирана.
Сьоренсен направи крачка по посока на огром ния блок, но Черити го задържа.
- Не - заяви тя.
- Защо не? - Гласът на Сьоренсен не звучеше ве че така непокорно, както досега. Той също го усе ща. помисли си Черити. Не беше само неприятното чувство, което предизвикваше у нея въпросната гледка.
- Това нещо не ми харесва - отвърна тя. - Аз... не съм наясно защо, професоре, но съм почти увере на, че би било по-добре да не се приближаваме пре калено много.
Странно, но този път Сьоренсен не се проти вопостави. Затова пък отново се обади гласът на Майк:
- Имаме още тридесет секунди, приятели. Пос ледно повикване за пасажерите на полет Нула Едно на Трансгалактичните космически линии за отлитане към дома.
Черити прекара нервно език по долната си устнa. Странно, колкото и да я тревожеше видът на този огромен изправен пръстен, същевременно не й се искаше да откъсва поглед от него. Нещо се из лъчваше от там, някаква аура, която докосваше част от душата й и я превръщаше в буца лед. Сякаш я беше облъхнало диханието на злото.
С мъка се откъсна от злокобно-омайната гледка и се извърна.
- Да тръгваме, професоре - подкани го тя. - Ча кат ни.
Беше поспала малко, защото след седемнадесетминутната разходка в оня чужд свят се чувст ваше така изморена, като че ли имаше продължите лен маратон зад гърба си, но беше прекалено развъл нувана, за да може чисто и просто да си легне и да заспи, сякаш нищо не се е случило.
Сега отново седеше на мястото на пилота в “КОНКЪРЪР" и се взираше в кадифената чернота на Космоса. Чуждият кораб отдавна беше изчезнал от погледите им, не беше вече дори и светеща точ ка сред многото други по пътя си към Земята. Ако летеше към Земята. Не беше уверена в това след всичко, което бяха видели.
На борда на совалката беше съвсем тихо. Не се усещаше нищо от възбудата, която беше очаквала, напротив. Всички бяха много спокойни, почти ни кой не беше произнесъл и дума, дори Сьоренсен се задоволяваше само с по няколко фрази на всеки по ловин час, когато се обаждаше станцията от Земя та и той трябваше да даде отговор на въпрос, пъ тувал тридесет минути към тях със скоростта на светилната. За пръв път, откакто беше започнала да прекарва най-интересните часове от живота си в Космоса, тя възприемаше различията във времето с чувство на облекчение.
Черити се чувстваше... замаяна. Всичко беше много по-различно, отколкото си го беше предста вяла. Никакви непознати живи същества, никаква междугалактическа хипертехнология, само пусто та и груби ръбати стоманени блокове и... онова не що. оня огромен, проблясващ пръстен, за който про дължаваше да не знае какво представлява и който дори и сега, само в спомена й, продължаваше да й внушава панически ужас.
“Какво беше това? - размишляваше тя. - Чисто и просто ксенофобия? Нищо друго, освен вродения естествен страх от всичко чуждо, непознато? Или нещо повече?"
Тя въздъхна, погледна към контролното табло и установи, че всичко е наред и че компютрите на "КОНКЪРЪР" както обикновено поддържаха курса прецизно и надеждно.
- Комендантът освобождава мястото на пило та - съобщи тя и стана. - Белингер, ще приемете ли за момент?
- Разбира се.
Тя пренебрегна едно от железните уставни правила, като не изчака приличащият на хун немец да заеме седалката на пилота, а веднага се извърна с гръб и излезе от пилотската кабина. Тихо, за да не събуди Ландерс и Найлс, които спяха своя напъл но заслужен сън. Черити мина през приличащото на тръба помещение на екипажа и се спусна надолу към лабораторията - един скок от пет метра висо чина. който поради безтегловността на борда на совалката се превърна в почти незабележим подс кок.
Сьоренсен седеше приведен над един микроскоп на масата и дори не вдигна поглед при нейното влизане. Черити се засмя на себе си. Сега, когато се беше освободила от напрежението, тя си призна, че се е държала несправедливо с него: той не беше нито толкова наивен, както беше подозирала, нито пък идиот, както открито се беше отнасяла към него. Тя беше войник, той - изследовател, а това беше съществено различие. В действителност той беше съвсем приятен човек. Но, разбира се, тя ни кога нямаше да го признае пред него.
Той вдигна очи. когато тя се приближи на две крачки от масата, и за момент й се наложи да по тисне смеха си, защото й хрумна абсурдната ми съл, че вижда дясното око на Сьоренсен кръгло и плоско заради петте или шестте часа, които вече прекарваше приведен над микроскопа. Запита се за що не използва монитора, за да разгледа по-точно находките си.
- Капитан Лерд. - Гласът на Сьоренсен прозву ча общо взето дружелюбно. - Всичко е наред, нали?
Черити кимна.
- Малката държи курса - отвърна тя. - Не се безпокойте. След деветнадесет дни ще си бъдете отново у дома. - После посочи с усмивка към мик роскопа. - Огледахте ли вече Нобеловата награда?
Сьоренсен реагира не така, както беше очаква ла: не беше ядосан, нито пък развеселен. Когато го погледна по-внимателно, й се стори, че съзира по лицето му нещо като разочарование. Или пък беше тревога?
- Какво ви измъчва, професоре? - попита тя. - Може би нещо, което би трябвало да зная?
Сьоренсен поклати бързо глава в знак на отри цание.
- Не - отвърна той веднага. - Само... - поколеба се, погледна микроскопа пред себе си, сякаш очаква ше помощ от него, и дълбоко въздъхна. - Не зная - произнесе той най-сетне. - Всичко е... съвсем различно, отколкото си го бях представял.
- И аз се чувствам така - призна Черити. Седна до Сьоренсен на масата и кръстоса крак върху крак. Не го погледна, когато продължи да говори. - Питам се дали си е струвало.
- Дали си е струвало? - Гласът на Сьоренсен по-казваше ясно, че той сериозно се съмнява дали е за пазила разсъдъка си. - Какво искате да кажете с то ва?
Черити направи широк жест с ръката си.
- Ние рискувахме тази совалка, живота на всич ки ни и няколкостотин милиона долара, нали? И всичко това, за да полетим десет минути из един празен космически кораб и да направим няколко снимки.
- Вие сте варварин, капитане! - заяви Сьорен сен.
Черити се засмя.
- Вярно е. Затова и ме избраха да ръководя тази експедиция. Но съвсем сериозно, професоре, струва ше ли си наистина?
- Несъмнено - отговори Сьоренсен. - Би си струвало дори и за една минута. Даже и за една се кунда.
- За вас - възрази Черити. - Но за човечество то?
Сьоренсен въздъхна. После се усмихна.
- Сигурно. Може би е съществувала и скритата мисъл, че ще срещнем извънземни. Никой не го каза, естествено, ние се надявахме да ги видим. Може би... дори и да установим контакт с тях. Дойдохме тук не заради тези десет минути, капитане, а заради шанса.
- Но го нямахме. Никакви извънземни - каза Че рити, кимвайки с глава. И добави с примирителна усмивка: - Но пък и никакви човекоядци, нали!
Сьоренсен остана сериозен.
- Може би... е прекалено рано, за да се каже не що определено. Но аз... - Отново млъкна, после вне запно се протегна настрани и извади от почти двадесетсантиметровата купчина фотоси на масата някаква лъскава фотография. Докато Черити беше спала, той беше изготвил стотици копия от сним-ките, които бяха правили. Сега подаде фотография та на Черити. - Разгледайте това тук.
Черити се подчини. В първия момент остана изненадана: снимката показваше огромния двигател на ракетата, който бяха открили, но десетократ но по-контрастен и детайлиран, отколкото тя си го спомняше. Е, в края на краищата, ненапразно имаха на борда си най-добрите камери и най-чувст-вителните филми, които изобщо съществуваха.
Известно време разглежда снимката с любо питство, после погледна Сьоренсен и сви рамене:
- Е, и? Съвсем нормален ракетен двигател.
- Именно. - На Черити й се стори, че гласът на Сьоренсен е някак отчаян... - Точно в това е въпро сът.
Тя наклони глава и го погледна въпросително. Сьоренсен взе снимката от ръцете й, изрови друга от купчината, но не й я показа.
- Така да се каже, това е само моето първо впе-чатление, но...
Той пак спря да говори и изведнъж на Черити й се стори, че знае защо: защото се боеше от това, което всъщност искаше да каже.
- Но? - попита тя.
Сьоренсен отново въздъхна. Изглеждаше обър кан.
- Този двигател, капитан Лepд - поде той пак. - И преди десет години конструирахме тези неща много по-добре.
Само миг и Черити разбра. Но не беше много изненадана. Всъщност знаеше го през цялото време.
- Изследвах пробите, които капитан Уолторп взе от кораба - продължи Сьоренсен, тъй като тя не реагира. - Знаете ли какво е това?
- Откъде?
- Титаний - каза Сьоренсен. - Съвсем обикновен титаний. Дори не особено чист. Нашият кораб тук е направен от по-добър и устойчив материал.
- Искате да кажете, че големите ни братя от Космоса съвсем не са толкова велики - произнесе тихо Черити.
- Изобщо нищо не искам да кажа - избухна Сьо ренсен, раздразнен изведнъж. Може би се беше се тил, че всяка от думите му се записва и веднага и наживо се препраща към Земята. - Бяхме вътре в кораба за не повече от десет минути. Видяхме само частица от това, което съдържа.
- В по-голямата си част - нищо - припомни Че шити. - Знаете ли, професоре, това е, над което най-вече си блъскам главата. Кой ще построи такъв гигантски кораб, за да го изпрати после абсолютно празен в пространството?
- Може би не е бил празен - каза Сьоренсен.
Черити се засмя измъчено.
 - Да, сигурно. Може би е ограбен някъде по пътя, а? От космически пирати.
Е - Движил се е дълго време - отговори Сьоренсен сериозно. Отново посочи към пробите. - По този метал е полепнал космически прах. С тези прими тивни уреди тук не мога да направя точни измерва ния, но корабът се движи из Космоса поне от пет надесет хиляди години. Може би и повече. Можете ли да си представите колко неща могат да станат за това време?
Естествено, че не можеше, никой не можеше, но Черити кимна въпреки всичко. Знаеше какво има предвид Сьоренсен.
- Може да е имало катастрофа - каза тя. – Може да не е бил довършен. Може да е бил особен вид транспортен кораб, излязъл от контрол, преди да е бил натоварен. Не мога да си представя друга при чина за построяването на толкова огромен кораб, освен че е бил предназначен за транспортиране на нещо.
- Вие - не - потвърди Сьоренсен. - Аз също. Но това не означава, че нещата стоят точно така. Знаете ли как мислят извънземните форми на жи вот?
- Не - призна Черити. - Но ако този кораб е действително толкова технически старомоден, колкото казвате...
- Не съм казал такова нещо - прекъсна я Сьорен сен. - В някои отношения е по-примитивен, откол кото очаквах. От друга страна обаче, ние не бихме били В състояние да построим толкова огромен ко раб и да го изстреляме към други слънчеви системи.
- О, не - възрази Черити. - Не би имало никакъв смисъл.
Сьоренсен кимна, отклони поглед от нея и пре хапа долната си устна.
- Има още нещо - каза той, без да я поглежда.
Черити наостри уши.
- Да?
Професорът се приведе над масата и пое в ръка някакъв запечатан в прозрачен плик предмет.
- Това нещо бе намерено от лейтенант Белингер - заяви той. - В непосредствена близост до то зи странен пръстен. Можете ли да си представите какво е то?
Черити нямаше особено желание да си играе на гатанки, но му достави удоволствието да разгледа по-продължително въпросната находка. Беше про дълговато, почерняло парче метал или пластмаса, започнало вече да се рони поради петнадесетте хи ляди години, които според Сьоренсен беше прекара ло в абсолютен вакуум и космически мраз.
- Е, и? - попита тя.
Сьоренсен предпазливо пое предмета от ръце те й, все пак струваше доста милиони долари, и го върна обратно на мястото му.
- Помислих го за някаква отломка - каза той. - Нещо, което се е откъртило отнякъде, може би до ри и отпадък, който са забравили да отстранят.
Черити го гледаше объркано.
- Е - После му направих рентгенодефектоскопия. - Обърна се и включи един от безбройните монитори на стената пред себе си. Черити разпозна силуета на продълговатия предмет, който току-що беше държала в ръката си. - Този черен слой не е нищо друго, освен космически прах - продължи той. - Сво ебразна кора, която се е образувала върху него. А ето това - добави той след точно пресметната пауза, - беше отдолу, капитан Лepg.
Натисна някакъв бутон и картината се смени.
Черити го разпозна Веднага, но всичко у нея се противеше да го приеме.
Беше нещо като пръст на ръка, но не пръст от човешка ръка, а лапа, дълга петнадесет сантимет ра с две огромни, сякаш обезобразени стави. Състо еше се от черен, вече чуплив хитин.
Беше крайникът на едно огромно насекомо.
Защо този крайник я изплаши толкова много? Дори не беше сигурна, че става дума точно за та кова нещо. Защото Сьоренсен, естествено, не беше се осмелил да го освободи още на борда на совалка та от наслоения космически прах, както и не се бе ше решил да направи каквито и да било други изс-ледвания, така че те разполагаха единствено с не особено ясното ултразвуково изображение, никакви рентгенови снимки, никакви други облъчвания, ни що, което би могло по някакъв начин да увреди тяхната находка.
И въпреки това безпокойството беше остана ло. Образът на увеличената до гигантски размери лапа преследваше Черити и в съня й. Тя се питаше защо тази картина не я оставя на мира, защо я преследва с такъв ужас. Съществото, на което е принадлежал този крайник, беше мъртво от повече от петнадесет хиляди години, но дори и това да са били насекоми, какво лошо имаше? Какво беше очак вала? Мънички зелени човечета или галактически великани с огромни глави и светещи пръсти? Смешно.
Това беше едната страна на нещата, логичес ката.
За съжаление имаше и друга, и тя беше причи ната Черити да не може да заспи спокойно по вре ме на осемнадесетдневния полет към дома. Не беше само този крайник, който бяха намерили: при на пълно понятната параноя тя трябваше да признае, че има десетки убедителни и вероятно хиляди въз-можни обяснения за тази находка. Но нещо... я беше докоснало, докато беше във вътрешността на кора ба. И я беше променило. Погледът. В сънищата си тя го виждаше отново и отново, понякога пръсте нът циклоп не беше празен, а изпълнен с безименни, ужасни неща и няколко пъти от него изпълзяваха странни насекоми, поемаха към нея и...
Тук тя винаги се събуждаше, сякаш режисьорът на този съвсем частен филм на ужасите, вътре в нея, е стигнал до заключението, че това е доста тъчно.
Не разговаряше с никого за сънищата си, нито дори с Майк. Веднъж си помисли дали да не сподели с Белингер - защо иначе им беше психолог на борда? - но представата за хилядите други уши, които щя ха да бъдат свидетели на този разговор, я накара да се откаже от идеята си. На “КОНКЪРЪР” нямаше никъде място, където да могат да разговарят нес-мущавани. След като бяха изпълнили мисията си, Микрофоните и предавателите уж бяха изключени, нo Черити си имаше своите съмнения в това отно шение.
Що се отнася до техническата страна на обратния полет, всичко протичаше толкова безуп речно, колкото изобщо беше възможно. След осем надесет денонощия и половина - добрата стара Земя беше така добра да се появи насреща им - “КОНКЪРЪР” се появи в атмосферата и с точност до минута се приземи в обширния изолиран участък на базата "Джеферсън Еър".
Беше предполагала, че ще преживее някои неп риятни моменти, но това, което се случи при зав ръщането й, надмина и най-лошите й опасения. От делиха я от другите и я подложиха на изследвания, а после започнаха разпитите, от които се измъчва ше повече, отколкото би искала да признае: не бе пропуснат нито миг от пребиваването й на борда на кораба, за който да не беше питана, никакъв видеокадър, който да не трябваше да обяснява, нито една от собствените й думи, или пък дори казана ей-така забележка, прослушвана сега от записите, която да не трябва да коментира, отново и отново, и отново, докато сама вече не знаеше какво е каза ла и защо. Най-накрая имаше усещането, че е извър шила престъпление.
Когато приключиха и - най-сетне! - я освободи ха, започна втората част от ходенето по мъките: междузвездният кораб беше минал с голяма ско рост на няколкостотин километра разстояние от Земята и сега се приближаваше към Слънцето, а тя и петимата останали бяха единствените източни ци на информация.
Беше ад.
След три дена започна да мечтае за стаята за разпити в главната квартира на НАСА в Хюстън, а след още три - започна сериозно да мисли как да стреля срещу всеки журналист, приближил се на по-малко от пет метра до нея. Беше почти невъз можно да включи телевизора или да отвори вест ник, без да съзре снимката си.
Минаха три седмици, когато се случи нещо, ко ето изведнъж отклони вниманието на обществе ността от капитан Черити Лерд и останалите членове на екипажа на “КОНКВЕРЪР".
Корабът се върна.
И този път се приземи.

 

Появиха се не смелчаци спасители, а един лъч от кървавочервена светлина, който раздра тъмни ната над Черити и прониза паяка чудовище. За част от секундата животното се превърна в димяща купчина шлака, но лазерната светкавица не угасна, а продължи в зиг-заг пътя си, остави огнена следа по бетонния под и прониза второ чудовище. Почти в същия миг проблеснаха втори и трети лазерен лъч, а първият угасна, трептейки. “Пет секунди непрекъсната стрелба - помисли си безразлично Че рити. - Пълнителят навярно е изпразнен докрай.” Едва тогава почна постепенно да осъзнава, че беше спасена, поне за момента.
Някой се приведе над нея. Едно лице, което се виждаше само като силует зад матовото стъкло на шлема, насочи погледа си към нея, устните форму лираха безгласно някакъв Въпрос, докато другите двама продължаваха да стрелят. Боже господи, кол ко ли чудовища имаше тук?
Мъжът, приведен над нея, остави оръжието си на пода, бързо я прихвана под мишниците и я затегли със себе си, докато се придвижваше гърбом към вратата, през която бяха дошли той и останалите. Черити можа да хвърли още един бърз поглед към залата и това, което видя, накара сърцето й да под скочи: черният мрак беше отстъпил мястото си на трепкаща червена светлина от безброй малки по жари и тази адска светлина разкри пред нея апокалиптична картина. Сякаш целият под на залата бе ше оживял: кафяв, неспокоен килим от стотици па яци, между които се движеха някакви други, обви ти в черупки, твари, състоящи се като че ли само то зъби и бодли. Двамата войници горяха с лазерни те си оръжия десетки от атакуващите животни, но нямаше никакъв смисъл. Тяхното надмощие беше прекалено голямо, за да могат да ги задържат дори и с десетократно повече оръжие.
Двамата войници се оттеглиха в малкото по мещение, в което се намираха Черити и нейният спасител. Юмрукът на единия забарабани по някакво табло и вратата почна да се затваря. Но това ставаше мъчително бавно и животните, сякаш раз брали, че толкова сигурната им плячка заплашва да се измъкне в последния момент, удвоиха усилията си. Въпреки убийствения лазерен огън един от ог ромните паяци все пак успя да се промъкне през вратата, преди тя да се затвори окончателно.
Черити изкрещя от ужас, когато видя как еди ният от войниците сваля оръжието си и го насочва към отвратителното чудовище. Ако тоя идиот включи гама-лазера в това малко помещение, тога ва щеше да изгори не само паякът, а щяха да се опе кат и останалите четирима!
Но в последния момент мъжът разбра какво ще ше да направи. Възможно беше и викът на Черити да го беше предупредил. Вместо да стреля, той обърна оръжието в ръцете си и уби животното с приклада. Изправи се, дишайки тежко, и се обърна към Черити. Зад защитното стъкло на шлема му се очерта разкривена усмивка.
- Благодаря. Аз... нямаше да се справя...
Той хвърли оръжието на земята, посегна към шията си и с рязко движение освободи шлема от сребристия защитен костюм. Показа се едно съвсем младо и в момента - много уморено лице: тъмни очи, в които се таеше неясен ужас: тесни, обезкръ вени от стискане, устни и бузи, отслабнали, сиви и болезнени. Нямаше повече от двадесет и пет годи ни, но лицето му приличаше на човек, над когото поне сто години са упражнявали терор. Откакто беше започнал целият този кошмар, тя беше среща ла само такива лица.
- Добре ли сте? - попита той. Без изобщо да из чака някакъв отговор, приклекна до нея и започна да разкъсва паяжините, които оплитаха Черити. Въп реки че действаше много внимателно, Черити сви устни от болка. Нишките не само горяха кожата като с киселина, но и лепнеха упорито и на места по тях оставаше кръв и парченца кожа, когато той се мъчеше да ги разреже. Когато войникът приклю чи, очите й бяха пълни със сълзи. Чувстваше се, ся каш някой се беше мъчил да я одере-жива.
- Така - каза младият войник. - Засега това е достатъчно. Останалото ще ви го смъкне докто рът. Долу в бункера. Добре ли сте? - попита той още веднъж.
Черити кимна, изправи се предпазливо в седна ло положение и попипа лицето си, стиснала зъби от болка. По пръстите й лепнеше кръв, когато отдръп на ръката си.
- Превъзходно - отвърна тя. - Кой сте вие? Главният инквизитор на станцията?
Спасителят й се засмя тихо.
- Комитетът по посрещането - каза той. - По не неофициалният. Другият... - той посочи с палец зад гърба си, - с него вече се запознахте - войникът въздъхна, изправи се рязко и внезапно стана пак се риозен. - Аз съм лейтенант Стоун. Капитан Лерд, както предполагам?
- Очаквате ли и други гости? - осведоми се Че рити със стиснати зъби. Пренебрегна протегната та за помощ ръка на Стоун, изправи се на крака и застана така, олюлявайки се.
Стоун кимна много сериозно.
- Няколко души - отговори той. - Но се боя, че вече няма да дойдат. Истинско чудо е, че вие сте успели. - Вдигна бързо ръка, когато тя се опита да каже нещо. - По-добре е да изчезваме оттук. Не е вече така сигурно. А и вие трябва да бъдете прег ледана от лекар.
Черити се питаше напразно какво беше имал предвид с тези думи: вратата, през която бяха ми нали, беше дебела половин метър и сигурно би из държала и на тактическа ядрена глава. Но не се ос мели да противоречи, а и последната му забележка беше напълно основателна: ако някога беше мечта ла да иде на лекар, трябваше да го направи точно сега. Дори и само за да махне от тялото й отвра тителното лепкаво нещо.
Тя кимна изтощено.
Стоун остави ножа си, помогна й да се доизправи и я поведе към асансьора.
Пътят надолу й се стори по-дълъг отвсякога. Кабината се движеше с тласъци и бавно. От контролното управление на асансьора, което го спуска ше обикновено за по-малко от тридесет секунди на половин миля надолу в земята, не бе останало ни що, имаше само тласъци и люлеене. По едно време осветлението примига и неведнъж имаха усещането, че изобщо не мърдат от мястото си. А загриже ните погледи, които си разменяха Стоун и колегите му, й показаха, че е повече от усещане. Но тя се въздържа от каквито и да било въпроси. Щеше да научи достатъчно рано какво е състоянието на станцията. А всъщност и изобщо не искаше да го разбира съвсем точно. Възможностите й да приема лоши новини се бяха поизчерпали за последните две сед мици.
Въпреки това спускането надолу беше като пъ тешествие в друго, отдавна забравено време, отскачане до една друга епоха, която беше отминала безвъзвратно и вероятно никога вече нямаше да се върне. Облегна се изтощено на стената, погледна към матовожълтата неонова лампа на тавана и се усмихна. Стоун я изгледа изненадано.
- Не се бойте, лейтенант - заяви Черити. - Не съм полудяла. Просто в момента си помислих с кол ко малко почва да се задоволява човек при един такъв свършек на света.
Погледът на младия лейтенант стана още по-въпросителен и Черити добави, кимвайки по посока на лампата:
- Човек се чувства блажено, като види елект рическата лампа, която все още що-годе работи.
Стоун я погледна пак със същото недоумение, но после и той се усмихна:
- В по-долните етажи функционира почти всич ко. Поне що се отнася до техническата страна.
Черити реши да не обръща внимание и на тази забележка и посочи въпросително към лазерните пистолети на тримата войници.
- А тези неща?
- Специална изработка - отвърна Стоун. - Над нас имаше една миля гранит, когато стана големи ят взрив. - В погледа му се появи любопитство, ко ето не се хареса особено на Черити. - Беше ли мно го зле, имам предвид горе?
- Търпеше се - отвърна кратко Черити. - Пъту вала съм и по-приятно, ако това имате предвид.
Внезапният обрат в настроението й може и да беше направил впечатление на Стоун, но той не му обърна внимание.
- Откъде идвате? - попита той. - Искам да ка жа - сега.
За момент Черити сериозно се замисли дали да не му обърне с няколко недвусмислени фрази внима ние върху факта, че е не само с около десетина го дини по-възрастна от него, но е и капитан от Кос мическата служба на САЩ, докато той е само обикновен лейтенант. Но това й се стори страшно смешно. Космическите кораби от Морон бяха уни щожили с бомбите си не само техните военни бази, но и бяха превърнали неща като офицерски нашивки и различия в чиновете в проблеми без всякакво зна чение.
- Ню Йорк - отвърна тя. - Пътувах цяла седми ца. А сега ви моля да не ме питате как съм успяла. Защото и самата аз не зная.
Стоун понечи да отговори нещо, но в този мо мент бяха стигнали до целта на пътуването си в подземния свят: асансьорът спря с необичайно груб тласък и вратите се разтвориха. Стоун вдигна ла зерния пистолет от пода на кабината, небрежно го закачи през рамо и я покани с жест да излезе.
Черити се огледа изненадано, когато напусна асансьора. Изписаното число 27 на отсрещната стена ясно показваше, че не се намираха на команд ния етаж, а значително по-долу, в най-ниския етаж на бункерното съоръжение.
- Заповед на коменданта - каза Стоун, който вярно изтълкува въпросителния й поглед. - Още преди седмица преместихме долу седалищата на екипажите. В момента е малко тясно.
Черити го погледна недоверчиво. Седалищата на екипажите тук? Никога не беше слизала долу, но знаеше наизуст разпределението на цялото съоръ жение - тук не биваше да има нищо друго, освен складови помещения и различни съоръжения в слу чай на бедствие, дори и само заради близостта с реактора, чието атомно сърце биеше само няколко метра под бетона на коридора.
- Защо? - попита тя.
Стоун сви рамене.
- Горните десет етажа бяха евакуирани - от върна той. - Не знам защо. Но се носи слух, че... - той се поколеба, после осъзна, че вече е казал малко повече, отколкото е трябвало. - Говори се. че Бекер възнамерява да запечата целия бункер. Някои от момчетата стовариха взривно вещество. Но, как то казах, само слухове.
Да се запечата? Взривно вещество? На Черити й беше трудно да повярва на Стоун, защото в думите му имаше твърде малко смисъл. Помисли малко върху тях, но после се отказа и продължи нататък.
Илюзията, че е само в този свят от тъмни ко ридори, се пръсна като сапунен мехур, когато стиг наха края на галерията и Стоун отвори вратата. Черити мина край него влезе в съседното помеще ние и застина смаяна на мястото си. Пред нея се простираше висока зала. петдесет на петдесет метра, която беше така пьлна с хора, че заплашва ше да се пръсне по шевовете си. Не само военни ка то Стоун и нея, но и цивилни лица: мъже, жени и деца, някои от които изглеждаха в доста окаяно състояние. Мнозина бяха насядали направо на пода или си бяха приготвили легла от дрехи и завивки, а до отсрещната страна тя откри две малки бели па латки от някаква синтетична материя. Няколко почернели петна по пода показваха, че тук беше па лен огън.
- Какво, по дяволите, става тук? - попита сли сано Черити. - Какво търсят тези хора на това място?
Стоун се усмихна измъчено.
- Това се пита и комендантът Бекер от една седмица насам, капитан Лерд - отвърна той. – Тези хора - добави той вече много по-сериозно, когато Черити го изгледа остро, - са от Брейнсвил, селото под възвишението.
- Селището е било нападнато? - Това не беше истински въпрос. Та нали преди по-малко от час са мата тя беше минала през овъглените развалини, в които се беше превърнал Брейнсвил. Въпреки това Стоун кимна утвърдително.
- Преди осем дена - поясни той. - Унищожиха всичко, което можеше да се движи. Това са единст вените оцелели.
Черити замълча шокирана. В бившия склад се намираха около сто и петдесет души, а Брейнсвил имаше почти три хиляди жители.
- Пристигнаха тук с два училищни автобуса - продължи Стоун. - Не можеше да ги оставим навън и да наблюдаваме как тези чудовища ги изяждат, нали?
"Не - помисли си мрачно Черити. - Не можеше да направят това. Въпреки че всъщност би трябва ло да са длъжни да го сторят.” Но беше много доволна, че Бекер бе пренебрегнал заповедите си в това отношение. Нова, дълбока болка припламна у нея, когато погледна пак тази купчинка оцелели... “За що? - попита се тя. - Кой може да каже защо?”
Но този въпрос тя си беше задавала поне мили он пъти за последните четири седмици, без да мо же поне веднъж да даде някакъв отговор. Може би нямаше изобщо никаква причина.
- Да тръгваме, капитане - подкани Стоун поч ти нежно. - Комендант Бекер вече ви очаква.
Черити продължи мълчаливо нататък. Не каза нито дума повече, докато не стигнаха до медицинс кия пункт.

 

18 август 1998 година

 

- Е? Събуди ли се най-сетне? - Ръката на Майк се плъзна по лицето й, позабави се малко около шия та и се опита да си пробие път под завивката, но после се дръпна със светкавична бързина, когато тя закачливо посегна да го удари. Черити беше пре калено уморена, за да улучи, но и съвсем не й се ис каше.
- Остави ме на мира - промърмори тя с лице, на-половина скрито под завивката. - Ако преливаш от излишна енергия, можеш да станеш и да направиш кафе.
Майк смръщи чело с престорено преувеличено разочарование.
- Ти си сухар - заяви той.
- Не - прозина се Черити. - Уморена съм. Не съм спала от десет години насам.
Вслуша се за момент в мълчанието, което пос ледва. За пръв път от седмици се събуждаше не от гласове или чукане по вратата, или от звъна на те лефона: за пръв път можеше чисто и просто да стане и да се облече, без да трябва да се страхува, че някой ще я снима от покрива на отсрещната сграда. Дълбоко В себе си благодареше на Бога, че беше изпратил чуждия космически кораб. Славата можеше да се превърне В бреме. Особено когато чо век изобщо не я желаеше.
Забеляза, че Майк действително беше станал и вършеше нещо в кухнята. Вдигна замаяната си от съня глава, погледна към ръчния си часовник и установи без особена изненада, че е спала над дванаде сет часа. Въпреки това не можеше да се каже, че се чувства отпочинала.
Още малко се полюбува на блаженството да си лежи ей така и да се гуши в топлината на чаршафите, после стана без желание, повлече се към банятa и през следващите десет минути се постара да се разсъни окончателно под ледените струи на водата.
Мирисът на току-що сварено кафе се носеше вече из малкото жилище, когато тя влезе в кухня та. Майк не беше приготвил само кафе, но и разкошна закуска. Черити не изпитваше почти ника къв глад, но въпреки това се усмихна с благодар ност.
Седна и сбърчи вежди, когато забеляза, че Майк направо я изпива с поглед.
- Сега се закусва - заяви тя категорично.
- Имам по-добра идея от това.
- Сладострастник - отвърна Черити подчерта но делово.
- Какво искаш? Необходимо ми е да наваксам малко. Нали през последните десет седмици съм те виждал само в скафандър или пък на снимка.
- И това май ти е било много - простена Чери ти. - Трябваше да ти донеса някое лигаво космичес ко чудовище от борда на кораба. И освен това - за що се оплакваш? Почти шест седмици бяхме неп рекъснато заедно.
- Но не сами - Майк направи гримаса. - И съвсем не без наблюдение, нали?
Черити се усмихна.
- О, няколкото камери. Бихме могли да се позла тим целите, ако можехме да получим процент от филмите - отпи от кафето и тъкмо се канеше да каже още някаква закачлива забележка, когато звънна камбанката на вратата.
Майк трепна изплашено. Погледа я един момент въпросително, после доброто настроение изчезна мигновено от лицето му.
- Ако е пак някой гаден журналист...
Позвъни се отново, но този път неизвестния посетител не вдигаше пръста си от копчето на звънеца. Майк понечи да се изправи, но Черити го възпря с бързо поклащане на главата, закопча пеньо ара си догоре и се изправи. Докато вървеше към вра тата, звъненето не само не преставаше, но сякаш ставаше все по-настойчиво и напористо.
Черити дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори със замах врата та и се накани да произнесе едно в никакъв случай не и любезно приветствие.
Но пред вратата стоеше не журналист, а строен, млад мъж В униформа на Космическата служба.
- Капитан Лерд? - попита лейтенантът.
Черити кимна. Посетителят извади служебна та си карта от джоба на сакото. Вдигна я за части от секундата пред очите й и кимна след това някак неопределено.
- Казаха ми. че мога да намеря при Вас лейте нант Уолторп. Така ли е?
- Това засяга ли ви? - попита любезно Черити.
- По принцип - не - призна непознатият. - Но трябва да ви помоля да ме придружите. И двамата.
- Какво се е случило?
Черити се огледа разсеяно. Дори не беше забелязала, че Майк е дошъл подире й. Лейтенантът от Космическата служба поклати неопределено глава,
- Това не мога да ви кажа - отговори. - Имам само заповед да ви отведа. Двамата. И то веднага, моля.
Майк се накани да отговори, но се задоволи само със свиване на рамене и без да каже нито дума повече, тръгна обратно. След малко и Черити го последва. И двамата познаваха прекалено добре то зи тон в гласа на младия лейтенант, за да не разбе рат, че е наистина нещо спешно. Имаха десетседмично мъченичество зад гърба си - Бекер едва ли би прекъснал напълно заслужената им отпуска заради някаква дреболия.
Тя не си направи труда да покани лейтенанта да влезе вътре, но само след три минути тя и Майк се появиха отново при него, стегнати в униформи те си. Последваха го мълчаливо в асансьора.
Не потеглиха надолу, както беше очаквала, а нагоре, към покрива на сградата, където ги очаква ше хеликоптер с работещ двигател, един от тези, които развиваха двойно по-голяма скорост от ско ростта на звука и който беше всичко друго, но не и незабележим. Комендант Бекер едва ли би ги пови кал с такава машина само за да се осведоми за със тоянието им, помисли си тя. Въпреки това не каза нищо, а последва приведена лейтенанта до врата та на хеликоптера. Насреща й се протегна ръка и доста грубичко я изтегли във вътрешността на ма шината. Едва Майк и младичкият лейтенант я бяха последвали и отлетяха.
Тя гледаше объркано през прозореца и виждаше как покривите на Ню Йорк пропадат в дълбочината под нея. Това, което пилотът правеше в момента, беше, първо, противоуставно и, второ, нищо друго освен алармен старт.
Майк седна до нея и тя забеляза едва сега, че не бяха сами: младият лейтенант, който ги беше по викал, беше седнал на скамейката срещу нея. Лице то му не беше вече така напрегнато.
- Корабът? - попита тя.
Лейтенантът се сепна и после кимна.
- Откъде знаете?
Черити се усмихна:
- Може би е женска интуиция, а може би - доба ви тя след едва забележима пауза - просто случай но попадение. Не би трябвало да признавате ведна га всичко, щом някой чисто случайно е отгатнал истината, лейтенант.
- Какво правиш? - прошепна Майк. - Нужно ли е така да притесняваш бедното момче?
- Да - отвърна Черити толкова високо, че съсе дът им с положителност да я чуе. - В края на краи щата, той ми провали отпуската.
- Заповедта дойде от най-високо място - от върна смутено лейтенантът.
- А къде отиваме сега? - попита Черити.
- В Пентагона - отговори лейтенантът. И пос ле добави: - Но повече не бива нищо да ви казвам, капитане, а и не бих могъл, дори да исках.
Черити скри усмивката си. Разбра, че Майк бе ше прав: тя притесняваше бедното момче, което нямаше никаква вина. Бяха му възложили само неблагодарната задача да доведе нея и Майк. А какво правеха останалите членове на техния екипаж?
В отговор лейтенантът само сви рамене:
- Моята заповед е да доведа вас и лейтенант Уолторп. Но мисля, че това се отнася и за целия екипаж.
Черити не беше особено изненадана. Не би имало особен смисъл да върнат само нея и Майк, нямашe нищо, което да бяха преживели само тя или само той, без останалите.
Облегна се назад в седалката, притвори очи и проспа останалата част от полета. Събуди се едва когато хеликоптерът кацна на покрива на Пентаго на. където ги посрещна цяло отделение въоръжени, но мълчаливи войници. Нейните документи и тези на Майк бяха щателно проверени, едва тогава им позволиха да се наблъскат заедно с постовите в един малък асансьор и да влязат в самата светая светих.
Пътуването надолу трая много дълго: или асан сьорът беше значително по-бавен, отколкото бяха сметнали, или пък се спускаха доста под земята.
Кабината спря след цяла вечност и Черити въздъх на облекчено.
Огледа се с неприкрито любопитство, докато тя и Майк следваха войниците по едва-едва освете ните коридори. Не че имаше кой знае какво за разг леждане, стените бяха голи и без прозорци, бояди сани с бледи пастелни цветове. Бетон без каквито и да било надписи, само цифри по вратите, а наоко ло се чуваше само бръмченето на климатичната инсталация.
Тя бързо прехвърли в ума си още веднъж всичко, което знаеше за космическия кораб. Не беше много, но това се дължеше по-скоро на факта, че никой не знаеше особено много за този огромен галактичес ки диск, дори не и научният екип, който от две сед мици правеше единствено това: да го изследва ми лиметър по милиметър. Напоследък тя изпитваше силна неприязън към тази тема. От друга страна пък, беше изобщо невъзможно да не чуеш нищо за кораба. От седмици в масмедиите съществуваше само тази една тема.
След една, сякаш безконечна, одисея през кило метричните празни коридори достигнаха целта си: една малко по-широка, невзрачна врата, през която водачите им спряха и им направиха безмълвно знак да влязат.
Не беше кой знае колко изненадана да види от ново целия екипаж на "КОНКЪРЪР” с изключение на Белингер. Дари Сьоренсен бе тук. Не се изненада и когато видя рязко очертаното лице на комендан та Бекер, което впрочем не предвещаваше нищо добро: появеше ли се някъде Бекер, имаше неприят ности.
Това, което не беше очаквала обаче, беше при съствието на стройния, не много висок мъж в гор ния край на масата. Не беше го срещала никога пре ди това. Естествено, всеки познаваше лицето на президента на Съединените Американски Щати.
- Когато се овладеете отново, капитан Лерд - каза полутихо Бекер, - затворете вратата, моля, и седнете.
Черити се сепна, едва сега забеляза, че наисти на е застинала на едно място и се е втренчила в президента, и припряно затвори вратата след себе си. Искаше да отдаде чест. но Бекер махна само с ръка и посочи един от малкото незаети столове. Черити седна. Сърцето й заби бързо.
- Какво се е случило? - попита тя рязко.
Президентът бегло се усмихна, докато Бекер я изгледа неодобрително, но не отговори, а демонст ративно погледна часовника си. Черити забеляза, че е останал само един незает стол. ЯВно съста вът още не беше попълнен.
Огледа се, поздрави Найлс, Ландерс и Сьоренсен с кимване и установи с нарастващо безпокойство с колко високи чинове бе пълна тази малка заседател на зала: с изключение на някогашния екипаж на “КОНКЪРЪР”, тук нямаше никой друг, който да не носи на раменете си поне две звезди. Най-малкото! Какво, по дяволите, се беше случило?
Погледна въпросително към Сьоренсен, отгово рът беше обаче само свиване на рамене. Професо рът знаеше толкова малко, колкото и тя. Изглежда ше много сериозен. Пушеше и пръстите му почти смазваха цигарата, а той сякаш изобщо не го забе лязваше.
Търпението й бе подложено на сурово изпита ние. После разбра с изненада, че са чакали не повече от пет минути мъжа, за когото беше запазен пос ледният стол, но те се превърнаха в цяла вечност. И когато той влезе. Черити не беше единствена та, която се сепна изненадано и се втренчи В него.
Мъжът беше сивокос, възрастта му трудно мо жеше да се прецени. Лицето му беше непроницаемо, ръцете - фини като на хирург и не се връзваха с външния му вид. Носеше униформа като Бекер и ос таналите в залата, а на раменете му гордо проб лясваха цели четири звезди, но имаше още нещо. ко ето го отличаваше от Бекер и останалите: уни формата му беше светлокафява и както на фураж ката, така и на яката на сакото сияеха малките, кървавочервени звезди на Руската армия.
Бекер се изправи, когато руснакът влезе. Ус михваше се, но погледът, който същевременно отп рави към другите, криеше определено предупрежде ние. Той мълчаливо пристъпи към госта, придружи го до стола му и след това бързо се завърна на мяс-тото си.
- Господа - започна той. - мадам... - Това се от-насяше само за Черити, защото тя беше единстве ната жена в залата. - Не е нужно специално да ви предупреждавам, че този разговор и всичко, което може би ще узнаете впоследствие, е строго сек ретно. - “Не си позволи да губи никакво време с поз драви - помисли си учудено Черити. - какво, за бога, се е случило?” - И за да предотвратя всякакви пред положения - продължи Бекер, - искам да кажа след ното: генерал Демизов е тук по изричното желание на президента на САЩ, както като наблюдател, така и като представител на своето правителст во. Така че ви моля да си спестите всякакви излиш ни въпроси - направи добре премерена пауза, кимна още веднъж към Демизов и продължи: - Повечето от вас сигурно подозират за какво се касае, най-вече защото всеки тук познава капитан Лерд и нейния екипаж.
- Космическият кораб - произнесе Майк ненуж но. - Какво се е случило?
Бекер му отправи осъдителен поглед, но отго вори.
- Не знаем. Все още. Тук сме, за да разберем. - Отправи поглед в празното пространство край Майк и шумно въздъхна. Изведнъж доби вид на много стар човек. И много уморен.
Бекер не каза нищо повече, както всички очак вала, а седна отново на мястото си и вдигна лявата ръка.
- Филмът, моля.
Някаква невидима ръка в края на също така не видимата микрофонна връзка превъртя няколко ключа и след секунда в залата се спусна плътен мрак. Черити неволно протегна ръка към дланта на Майк и изведнъж изпита силна радост, че той е наблизо. Боеше се.
Когато след половин секунда огромната видеостена зад Бекер просветна, тя не показа нищо, кое то да обоснове този страх. Видя се само един об раз, който може би беше необичаен, но от няколко седмици обикаляше всички телевизионни екрани по света: корабът, сребристо-сива стоманена шапка, цялата в драскотини, сякаш нахлупена върху Се верния полюс. Снегът, разтопен от огнените пламъци при приземяването, отдавна беше замръзнал отново и се беше превърнал в гладка повърхност на ледено езеро. Върху което се намираха палатките и бунгалата на различните изследователски екипи. Ято огромни товарни хеликоптери кръжеше над стоманения колос, но те приличаха на малки водни кончета от метал, джуджета в сравнение с без жизнения гигант, който беше паднал върху Север ния полюс от дълбините на Космоса.
Без да иска. Черити отново изпита почти неп риятна възбуда, когато видя космическия кораб. Гледката сама по себе си беше абсурдна: през пос ледните три седмици безброй американски, руски, английски, френски, немски и най-различни други научноизследователски групи бяха изследвали сто манения диск и всички бяха достигнали до заключе ние, което малко беше потиснало еуфорията, в коя то появата на кораба заплашваше да тласне света: корабът не беше чудо на техниката. Беше прими тивен, голяма част от елементите му бяха много по-просто конструирани и построени, в сравнение със съпоставими земни съоръжения и се беше призе мил по начин, който изглеждаше направо ужасяващ: беше се сблъскал със земната атмосфера като нис ко подхвърлен камък. След като при обиколката си на Слънцето беше изразходил голяма част от ско ростта си. въздушната обвивка на Земята го беше подметнала седем-осем или девет пъти и той най-сетне беше потънал надолу. Огромните ракетни двигатели във вътрешността му не бяха се вклю чили нито за миг. Беше преминал с леко шумолене през атмосферната обвивка на земята, подобно на фантастично голям диск за фризби, а долната му страна се беше превърнала в нажежени до бяло ме тални отпадъци.
Черити разбираше доста от навигация, но не беше в състояние да допусне, че някой можеше да изчисли предварително едно приземяване като то ва.
Гласът на Бекер рязко я върна към реалността И заседателната зала. Беше изчакал достатъчно време, беше им дал възможност да разгледат още веднъж изображението на междупланетния кораб и да го запомнят добре. Когато започне да говори от ново, гласът му не беше вече същият както преди...
- Всички познавате тези снимки. Правени са прeди едно денонощие, по-точно преди двадесет и три часа. Това, което ще Видите сега, е сателитна снимкa, направена преди не повече от тридесет минути.
Той отново вдигна ръка и изображението се промени.
В първия момент Черити не забеляза почти ни каква разлика. Изображението не беше вече стере оскопично, а плоско, и качеството на цвета не бе ше като при предишната снимка, но всъщност това беше всичко. Перспективата и отрязъкът бяха съ щите.
После тя разбра. И този път не можа да прик рие уплахата си.
Изображението беше неподвижно. Не беше фо тография, ясно се виждаха причудливите форми, в които вятърът навяваше снега около кораба, а мал ко по-нататък, вече не така ясно, се забелязваше сянката от облак, бавно носещ се над обширната ледена повърхност - но хеликоптерите бяха изчезнали. Между пъстрите палатки и бунгала не се за-белязваше никакво движение. Никакви превозни средства. Никакви хора.
- Какво се е случило? - попита Сьоренсен. В гла са му Черити долови само любопитството на уче ния и никаква следа от емоции.
- Не знаем - отвърна Бекер. - Радиовръзката прекъсна преди седем часа - внезапно и едновремен но за всички групи. Оттогава не сме получили ни какъв сигнал. От никого.
- Но там има хиляди хора! - възрази Сьоренсен. - Все някой трябва да е...
- Приблизително хиляда и петстотин учени от всички краища на света - прекъсна го спокойно Бе кер. - Освен това и една част на ООН от пет хиля ди души и... - Черити видя как се извърна в тъмни ната и погледна бързо руския си колега, преди да продължи нататък - малко по-малобройна елитна част на Космическата служба на САЩ. Предпола гам, че руските ни колеги също имат свое присъст вие там.
В мрака не можеше да се види лицето на Демизов, но мълчанието му беше достатъчно красноре чив отговор.
- Разбира се, сигурно сте изпратили някого да провери - предположи Черити.
- Опитахме се - отвърна Бекер.
Продължи да гледа втренчено изображението на огромния, ужасяващо мъртъв диск.
- Опитали сте се? - Майк се приведе напред развълнувано. - Какво означава това, коменданте?
Бекер въздъхна по начин, който показа, че тряб ва да направи някакво признание. Не погледна Майк, когато отговори.
- Не можем да стигнем дотам - каза той. - Изгу бихме четири реактивни самолета и шест хеликоп тера. преди да го разберем. Около,този кораб... има нещо. Нещо като защитна стена.
- Защитна стена? - Черити имаше чувството, че чува как Сьоренсен мръщи вежди, изпълнен със съмнение. - Какво означава това?
- Не е невидима стена или пък някаква измиш льотина от областта на научната фантастика, професоре - Черити беше изненадана, когато забе ляза, че отговаря Демизов. Руснакът говореше пер фектен английски. - Има нещо, което кара нашите самолети да изключват. Един вид... поле, ако ми поз налите този непрофесионален израз, което парализира електрическата енергия. Мястото може да се премине, но само пеша.
- Изпратете тогава екипажи с шейни и кучета - заяви Сьоренсен. - Това...
- Вече е направено, професоре - прекъсна го не- п&рпеливо Бекер. - За какви ни смятате?
- И?
- Нищо - отвърна Бекер. - Диаметърът на това поле е точно сто и петнадесет мили. Нужни са дни, докато стигнат дотам.
- А... екипите? - Черити не познаваше гласа, който зададе този въпрос. Но ясно долови страха, който прозвуча в него. - Учените и войниците, те... всички ли са мъртви?
- Вероятно - каза Бекер студено. - Мъртви или най-малкото неспособни да се движат. Виждате и сам. Ни най-малък признак на живот.
Но това не беше всичко, Черити добре го усе щаше. Можеше да има десетки логически обяснения защо на сателитната снимка не се вижда никой. И главно това, че след като е спряло електричество то в целия лагер, е спряло, разбира се, и отопление то. А на Северния полюс беше адски студено. При температура минус петдесет градуса едва ли ня кой би имал особено желание за разходки.
- Защо не използвате парашутен десант? - по пита същият глас, който току-що се беше разтре вожил за научните екипи.
Бекер се засмя тихо. Смехът му прозвуча не особено ласкаво.
- Полето е с форма на полукълбо, генерал Уоткинс - отвърна той. - За съжаление нямаме самоле ти. които да летят на петдесет мили височина.
- Някакви признаци на живот от самия кораб? - попита Сьоренсен. - Някакви радиосигнали, излъч вания?
Бекер поклати отрицателно глаВа.
- Не - отговори той. - Но има нещо друго. Сви кахме това съвещание не само заради този... фено мен.
- А заради? - попита Сьоренсен.
Този път Бекер не отговори Веднага. На Чери ти й беше трудно да различи сенките на останали те пред ярко осветената стена, но й се стори, че Бекер размени бърз въпросителен поглед с прези дента. преди да продължи да говори.
- Така или иначе ще го научите след няколко ча са. професоре, ако не стане някакво чудо. Президен тът на САЩ ще обяви извънредно положение. Боя се. че това там... - той посочи към екрана - е само началото.
- Началото на какво? - попита Сьоренсен. Гла сът му трепереше. "Знае отговора, както и всеки друг тук” - помисли си Черити. Риторичните из въртания на Бекер бяха абсолютно излишни. Но мо же би той чисто и просто се боеше да го произнесе на глас.
Така че не Бекер отговори на Въпроса на Сьо ренсен, а човекът до него, президентът на САЩ.
- Началото на война, професоре. Колкото и да съжалявам, няма смисъл да си затваряме очите пред истината. Трябва да сме готови за нападение. Боя се, че то вече е започнало. Отдавна.
Сьоренсен се тресеше.
- Но това е безсмислица! Може да има хиляди безобидни обяснения за този феномен и...
 - Има и други неща, професоре - каза Бекер и Въпреки че беше произнесъл думите съвсем тихо, беше ги прошепнал, Сьоренсен млъкна внезапно.
- Ето това - продължи Бекер - пристигна преди седем часа чрез сателита - няколко секунди, преди да прекъсне връзката. Погледнете внимателно.
Изображението на екрана се смени. Сега се виждаше вътрешността на кораба. Камерата беше насочена към гигантския метален блок. който Че рити и Сьоренсен бяха открили вътре в междупланетния диск. Ярката светлина на прожекторите го правеше не така зловещ и мрачен, виждаше се, че не е черен, а също така приглушено сив, както и ос-таналата част на кораба. Дребните фигурки на хо рата, които пълзяха в подножието и в основата му, го правеха да изглежда още по-голям. В подплатени те отвътре с кожи наметала и качулки мъжете на подобяваха забулени мравки, щъкащи насам-натам върху циклопски жертвеник.
Изображението се смени. Силуетите на хора та се размиха и образуваха наново, само леко видо изменени. Бекер остави видеолентата да се движи максимално бавно. За няколко секунди кубическият кошмарен пейзаж отново застина пред тях непод вижно, после наново се разми...
- Гледайте сега внимателно - каза Бекер. - Има ме една-единствена снимка. Веднага след това пре даването беше преустановено.
Очертанията на мъжете отново се размиха, но този път се промениха не само те. Погледът на Че рити беше прикован с магическа сила върху титанов пръстен, който стоеше царствено върху горната част на блока - и тя видя ясно как и той се про мени, сякаш се плъзга настрани и нагоре, сякаш че... е порасъл? Но как беше възможно това? Беше пръс тен от компактен титан. Сьоренсен и колегите му го бяха установили съвсем точно! Но когато се по яви следващото и последно изображение...
ТОЙ ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ПРАЗЕН!!!
Изведнъж там нещо взе да се движи и вълнува... Образуваше се нещо безформено и черно.
Черити изкрещя, но викът й се изгуби сред ужасеното тежко дишане на останалите.
Беше чудовище. Животно с десет крака, с черно-кафява хитинова обвивка, което отдалече при личаше на невероятно уголемен бръмбар, но и съ щевременно съвсем друго, така неописуемо чуждо, че дори само видът му събуждаше болка у Черити.
Въпреки това тя се насили да го разгледа подробно, защото онази част от нея, която не се беше вледенила от ужас и неверие, по странен начин бе ше омагьосана от тази гледка. Чудовището беше огромно. Ако вземеше за мащаб пръстена, през кой то то излизаше ("Пръстен? Та това беше ИЗХОД - мислеше си тя истерично. – О, господи, това нещо там не беше нищо друго, освен преносител на ма терия!"), то дължината му сигурно беше към пет надесет метра над застиналите фигури на мъжете от снимката, които все още не го бяха забелязали, и всеки един от крайниците му имаше дебелината на човешко тяло. Силата му. тази ужасяваща сила на насекомо, която дремеше скрита в обвитото с черупка тяло, сигурно щеше да е достатъчна да вдигне във въздуха цял танк и да го направи на пихтия.
Случи се обаче нещо още по-лошо. Това чудовище не беше изпълзяло само през отвора, върху гърба му имаше още нещо.
Отдалеч фигурата наподобяваше човек, но имаше четири ръце и беше определено прекалено голямо, за да бъде наистина нещо хуманоидно. Тялото напомняше примитивни ризница, направена сякаш със същия материал, както и черупката на яхнато то животно, а от лицето се виждаха само очите, които дори и от екрана наблюдаваха с омраза при състващите. Една от четирипръстите ръце държе ше нещо като юзда, свързана с черепа на огромния бръмбар.
В останалите три ръце имаше тънки, матово-сребристи, лъскави пръти. И Черити беше повече от сигурна, че можеше да става дума единствено за оръжие.
След три часа, през които бяха изпили десет чаши кафе и изпушили около двеста цигари, те се дяха заедно в кабинета на Бекер, пет етажа над тайната заседателна зала. Броят им беше намалял, бяха говорили още дълго, но Черити едва ли можеше да възстанови всичко, което беше казано. Трудно й беше да подреди мислите си и беше почти невъз можно наистина да разбере това. което се беше случило преди десет часа на Северния полюс и кое то може би ставаше и сега.
- Знаехте го, нали?
Черити вдигна глава и през пелена от сив цига рен дим погледна в лицето на Сьоренсен.
Бяха отново само помежду си, целият преди шен екипаж на "КОНКЪРЪР" заедно с един много мълчалив млад мъж, който се беше представил като лейтенант Терховън и очевидно щеше да заеме мяс тото на Белингер. Бекер беше говорил още много дълго, а после разговорът беше преминал точно та ка. както си го беше представяла Черити. Някъде към края бе спомената думата ядрени бомби. И та ка. безумието започваше, и то се наричаше война. Когато групата започна да се разотива, Бекер беше поканил нея и останалите да отидат в кабинета му и да го изчакат. Черити имаше недоброто предчув ствие за това. което означаваше тази заповед.
- Как... какво мислите, професоре? - попита тя неволно.
- Горе, в кораба - започна Сьоренсен. Погледна я втренчено. - Когато бяхме за пръв път в кораба, в Космоса, вие... вие го почувствахте. Наблюдавах лицето ви, когато погледнахте блока.
- Защо не изговорите думата? - отвърна Чери ти зло. Внезапно изпита желание да причини болка някому, защо не и на Сьоренсен? - Става дума за преносител на материя.
- Глупости - Възрази Сьоренсен прекалено прип ряно. - Такова нещо не е възможно от гледна точка на природо-естествените науки.
- Наричайте го както искате! - избухна Чери ти. - Видяхте го също така ясно, като и ние.
- Видях една снимка - отвърна Сьоренсен. Явно не разбираше откъде идва внезапната й враждеб ност, но все пак се защитаваше, което го направи отново малко по-симпатичен на Черити. - Тя може и да заблуждава. Някаква проекция, съзнателна заб луда...
- Руснаците ли, професоре? - Гласът на Найлс преливаше от сарказъм. - Зад всичко това може да се крие и ИРА. кой знае. И така, между другото, са изнамерили силово поле, което да превръща цялата техника в куп метални отпадъци.
- Вие сте игнорант - кипна Сьоренсен. – Можем…
- Достатъчно - Майк удари с длан по масата и за момент наистина настъпи тишина. Сьоренсен сведе смутено глава, а Найлс демонстративно заг леда настрани. Майк погледна Черити.
- Какво искаше да каже, Чери?
Гневът на Черити си намери нов обект. Мразе ше да я нарича така, най-вече пред други, и той добре го знаеше.
- Откъде да зная - отвърна тя. - Попитай го сам.
Майк сигурно щеше наистина да го направи, но в този момент вратата Внезапно се отвори и вът ре връхлетя комендант Бекер. Лицето му беше помрачняло още повече, доколкото това изобщо бе ше възможно. За момент той спря и демонстратив но замаха с ръка пред лицето си, за да пропъди обла ците цигарен дим, после забърза към прозореца и включи климатичната инсталация на по-големи обороти. В стаята стана значително по-хладно, но димът си остана.
- Това е лудост - продьлжи Сьоренсен с такъв тон и поглед, сякаш изобщо не беше забелязал Бекер. - Седим си тук и... и говорим за Война с извън земни, които...
- Все още - прекъсна го остро Бекер - не гово рим за нищо, професоре. Вие сте напълно прав - ви дяхме само няколко снимки, които могат да означа ват какво ли не,
Черити вдигна изненадано поглед. Бекер беше слушал техния разговор. Попита се защо.
- Но е Вероятно да се... стигне до конфликти - каза предпазливо Майк.
Бекер го погледна безизразно.
- Обявили сме бойна готовност степен DEFCON 2, ако това имате предвид - каза той след малко. - Но това не означава, че ще се стигне неп ременно до бойни действия. Цялата история може да се окаже и заблуда. Свръхреакция на едната или другата страна. Недоразумение... - Той вдигна ръце като в някаква безпомощност.
- Това е лудост! - настояваше Сьоренсен. - Трябва да е някакъВ кошмарен сън. Една... Война между планетите е направо изключена. Дори да мо жеха да дойдат тук, не би си струвало...
- Но те са вече тук, професоре - каза Бекер много Внимателно.
- Това е безсмислица - мърмореше Сьоренсен. Черити почувства, че е близо до нервен срив. - На род... който е достатъчно напреднал, за да посеща ва други светове, не може...
- Да води завоевателни войни? - Найлс изсумтя.
- О, не, разбира се, че не. В етично отношение ще е много над нас, нали така? Мисля, че нещо подобно са си мислели и индианците тук преди двеста годи ни. И знаете ли какво, професоре? Не са били прави.
Сьоренсен подскочи, но очакваното възражение не последва. Той само погледна Найлс, после пак от клони поглед и запали нова цигара, въпреки че пре дишната димеше, наполовина изпушена, в пепелника.
 - От всичко това няма никакъв смисъл - обади се внезапно Ландърс. С изключение на Терховън до сега той беше останал най-мълчалив; Черити напълно беше забравила, че и той е тук. Сега гледаше ту Бекер, ту Сьоренсен. - По дяволите, та всички ние знаем как изглежда отвътре този, така наре чен, междупланетен кораб. По-примитивен е, отколкото ако го бяхме правили ние.
- И? - попита Бекер.
- Откъде идва този... този генератор на мате рия или каквото и да е то? Изобщо не отговаря на представите ни!
- Доста неща не отговарят на представите ни - потвърди Бекер. - Но с тези неща трябва да се за нимават учените, не мислите ли? Рано или късно ще намерим обяснението.
- Ако ни оставят време за това.
Бекер изгледа остро Черити.
- Не сте тук, за да разпространявате песими зъм. капитане - заяви той. - Положението е сериоз но, но ще се справим с него, не се тревожете. Кора бът е само един, независимо колко голям, и все ед но колко бръмбари чудовища и всякакви други тва ри ще излязат от него, ако е необходимо, ще ги взривим всичките.
Да, помисли си Черити, точно това беше отго ворът, който беше очаквала от Бекер. И дори малко се надяваше да е прав, че ще могат да го направят, когато се наложи. Тя самата не беше толкова сигурна.
- Звучи така, сякаш само това и чакате, Бекер! - възкликна ядосано Сьоренсен.
Бекер запази спокойствие.
- Не - отвърна той бавно. - Ако искате да знае те, изпитвам ужасен страх от тази стъпка. Но съм готов, ако е необходимо.
- Защо сме тук, коменданте - попита Черити, преди Сьоренсен да започне отново. - Навярно не за да се съвещаваме относно офанзива срещу пришъл ците или?
Бекер се усмихна слабо и после отново застана сериозно.
- Не. Исках само лично да ви съобщя маршрути те, това е всичко. "КОНКЪРЪР" и другите две со валки от същия тип се предислоцират. За всеки случай - добави той.
- Предислоцират? Къде?
- СС Нула Едно - отговори Бекер.
Черити беше очаквала нещо такова, но се пи таше защо е необходимо. И зададе този въпрос на глас.
- Защото имаме само три бойни кораба, капитане - отвърна недоволно Бекер. - И защото искаме да сме подготвени за всякакви изненади. Известен ви е планът омега, нали? - Укорът в гласа му беше повече от явен. Всички утихнаха изведнъж, с изк лючение на Сьоренсен. Ученият прремига объркано.
- Планът Омега?
Черити погледна въпросително Бекер и той кимна в знак на съгласие.
- План в случай на критична ситуация - поясни Черити. - Разбира се, не за тази, която е настъпила сега, а за... - тя произнесе думите подчертано по дигравателно, с което си навлече още един гневен поглед от Бекер, - невероятната представа, че някой ден ще се стигне до огромния сблъсък между нас и братята на Демизов от отсрещната страна, професоре. Станцията СС Нула Едно е най-сигур ният и дълбок бункер в тази страна. Твърди се, че би издържал и на пряко попадение, макар че още никой не го е изпробвал. Планът Омега предвижда евакуация на правителството на САЩ в това съо ръжение.
- С космически кораб?
Черити се усмихна.
- Разбира се, че не. Но има надеждни хангари бомбоубежища. А може би след това ще са ни необ ходими тези три космически кораба.
- Защо?
- Ами например, за да си потърсим нова плане та, ако нашата добра стара Земя е пострадала мал ко.
- Стига, капитане. - заяви ядосано Бекер. а пог ледът му допълни: - Не е нужно той непременно да узнава целия план.
Планът Омега предвиждаше повече, а именно: в най-лошия случай правителството да се изведе в Космоса с помощта на трите кораба, в някоя от станциите на Луната или в орбиталното градче, ако все още съществува такова. Все пак, помисли си иронично Черити, може би момчетата щяха да открият отгоре някое, все още небомбардирано, късче земя...
- А... какво ще правя аз? - попита объркано Сьо-ренсен.
Бекер се усмихна студено.
- Ще оцелеете, професоре. Нямате ли желание за това? - Направи рязко движение с ръка, когато Сьоренсен се накани да възрази. - Заповедта идва лично от президента, Сьоренсен. И лично аз му да дох този съвет. По дяволите, та вие сте един от петте най-добри умове в света, що се отнася до на шия проблем. Нима сериозно си мислите, че ще ви оставим да ви изплюскат извънземните?
Речникът на Бекер не допадна особено на Чери ти, но тя премълча и само попита:
- Кога?
- Колкото е възможно по-скоро. Ще отлетите още дне с обратно и ще откарате "КОНКЪРЪР”, а след това и “ДЕСТРОЙЪР”. "ЕНТЪРПРАЙЗ” е още на док. Но аз ще ги понапъна малко. След няколко дни ще е готов за полет.
“Ако все още е останало нещо, което да може да отлети” - помисли си Черити. Но от предпазли вост не го произнесе на глас.

 

12 декември 1998 година

 

НАСТОЯЩЕТО

 

На доктор Таубър му беше нужен поне половин час да отстрани и последния остатък от лепкавата субстанция от косата и кожата й, като при това съвсем не можеше да се каже. че пипа внимателно. Черити го познаваше от години и винаги беше доволна, че познанството им се ограничава само и върху съвсем частни контакти. Таубър беше сивокос мъж към средата на четиридесетте, с груби ръ це. които по биха подхождали на ковач, отколкото на лекар. Несъмнено беше много способен, но не се числеше към лекарите, които виждаха своя благоро ден дълг в това да причиняват колкото се може по-малко неприятни изживявания на пациентите си.
И за Черити не направи изключение само защо то е жена: медикаментът, с който премахваше пая жините, пареше не по-малко от тях. Няколко пъти не успя да потисне охкането от болка и когато той най-сетне привърши и с кимване й дaдe да раз бере, че може вече да стане и да се облече, тя си отдъхна с облекчение, и то така, че той неодобри телно сбърчи бухналите си Вежди.
- Боли, а? - Черити не разбра дали го казва по-дигравателно или сериозно.
Изкара една измъчена усмивка на лицето си, стана от тапицираната с кожа кушетка и се наведе да вземе дрехите си. но не довърши докрай дви жението. Черните дънки и блузката й още преди седмица бяха за изхвърляне на боклука.
Таубър посочи с глава към белия параван от другата страна на кушетката.
- Отзад има чиста униформа за вас - каза той. - Не знам дали ще ви стане, а и отличителните зна ци май не отговарят на чина ви. Но - усмихна се той - това в момента като че ли няма кой знае как во значение - наблюдаваше я зорко, докато тя заобикаляше кушетката, и тръгна подире й. - След ка то разговаряте с Бекер. искам да ви прегледам още веднъж, капитане. Раната на крака ви никак не ми харесва.
Черити сви устни.
- И на мене - отвърна тя. - Но мисля, че вече почва да заздравява.
Всъщност през изминалите три дни изобщо не беше я усещала. Едва сега, когато Таубър заговори за това. почувства отново леко пулсиране в горната част на дясното бедро. Но беше по-скоро досад но, отколкото наистина болезнено. Бързо, преди Та убър да беше имал възможност да я прегледа по-подробно и може би да й намери още нещо, тя нав-лече бойната униформа и закопча ципа догоре. Таубър беше прав - беше сигурно три номера по-голяма и отличителните знаци бяха на капитан от флота.
Един дявол знае как това нещо е попаднало тука. Закопча колана, включи бордовия компютър и на тисна контролния бутон. Шестте малки диода затрепкаха с успокоителната си зелена светлина.
- Дрехите ви стоят добре - каза Таубър, който я наблюдаваше с любопитство. - И за да ви успокоя, капитане, собственикът им не е починал в тях, а...
- Добре, добре - прекъсна го бързо Черити. - Не ме интересуват подробностите.
Таубър се усмихна, извади начената кутия ци гари от джоба на престилката си и я подаде. Черити поклати отрицателно глава.
- Страх от рак на белите дробове? - попита Таубър, докато си вадеше цигара и я палеше с някаква евтина запалка. - Не е нужно да се притеснявате, скъпа. Не Вярвам някой от нас да остане жив още толкова вре ме, Чe да може да се разболее от каквото и да било.
- Не сте ли длъжен да внушавате оптимизъм, доктope? - попита Черити.
Таубър сви рамене и издуха облаче дим в нейна посока.
Черити се поколеба за момент, после протегна ръка, извади кутията цигари от джоба на престил ката на Таубър и все пак си запали цигара. Закашля се след първото дръпване. Беше отказала цигарите преди три години, но може би сега беше дошъл под ходящият момент да пропуши отново.
- Толкова ли е зле?
- Още по-зле - отвърна спокойно Таубър. - Не знам какво ще ви каже след малко Бекер но каквото и да е не му вярвайте. Остават ни само няколко седмици, ако не слязат тук долу сами и не ни унищожат.
Черити си помисли за двестатонните бронира ни врати, за електронно управляемите лазерни ба терии и за бариерите от отровен газ, но нищо от това не можа ни най-малко да намали тревожната натрапчивост на думите на Таубър.
- Хората измират - продължи Таубър, тъй като тя не каза нищо. - Все още не се вижда, но те уми рат. Мнозина са болни, още повече са ранени. - Тръсна пепелта от цигарата върху пода и се загле да подир мъничкото като точица огънче, което се отдели от върха на цигарата и угасна по средата на пътя си, подобно на падащ миниатюрен метео рит. - И което е още по-лошо, те вече нямат никак во желание за живот. През последните две седмици имахме деветнадесет самоубийства.
Черити не се изненада от нищо. След прякото попадение, бункерната лудост бе опасност номер две в списъка, който преподавателите им бяха на бивали в главите през цялото време.
- Вие бяхте навън - каза неочаквано Таубър. - Как е там?
Черити дръпна дълбоко от цигарата и изпита блаженство от лекото замайване, което предизви ка у нея никотинът, след което отговори:
- Наистина ли искате да го узнаете, докторе?
- Не - призна Таубър. - Но въпреки това ми раз-кажете. Какво стана с Ню Йорк?
Едва в този момент разбра към какво се стре меше през цялото време Таубър - той самият беше от Ню Йорк. Съпругата, децата му, изобщо цялото му семейство живееше там. Ако изобщо още живе еха. Тя не отговори.
Таубър се засмя горчиво.
- Разбирам - каза той. - Но можеше спокойно да ми кажете истината, Черити. Аз също издържах идиотския тест, както и вие. Иначе не бих бил тук, нали така?
- Разбира се - отговори Черити. - Но аз... не зная. Градът беше нападнат, но това... това не оз начава, че семейството ви не е живо. Доста хора оцеляха. Мнозина бяха напуснали града, преди да почне истински.
- Може би точно от това ме е страх - промър мори Таубър толкова тихо, че тя не разбра дали ду мите му бяха отправени към нея или не. Затова и не реагира, а направи това, което трябваше да нап рави още преди пет минути: изгаси цигарата в пе пелника, изправи се и тръгна към вратата.
- Трябва да вървя, докторе. Бекер ме очаква.
Таубър гледаше втренчено покрай нея, в празното пространство. Като че ли изобщо не беше чул думите й. Черити се обърна енергично и излезе от малкото помещение колкото се може по-бързо.
Лейтенант Стоун и другите двама Войници я очакваха пред вратата. Бяха използвали времето да сменят сребристите си защитни облекла и сега из глеждаха като съвсем обикновени млади войници, може би дори прекалено млади за задачите, които им бяха отредени. Единият от тях пушеше, други ят разговаряше със Стоун. Черити не можа да чуе думите, тонът обаче беше много сериозен.
Войникът с цигарата видимо се стресна, кога то съзря Черити. За момент явно се обърка, не зна ейки къде да дене ръцете си.
- Отведете ме при Бекер, лейтенанте – каза тя, обръщайки се към Стоун.
Прекосиха за втори път огромната зала, в коя то бяха подслонени хората от Брейнсвил. Напреже нието във въздуха се усещаше почти физически.
После тя разбра. Преди, когато дойдоха за пръв път тук, почти никой не им беше обърнал внима ние. Сега ги наблюдаваха десетки чифта очи и твърде малко от тези погледи бяха дружелюбни. Но не бяха .и враждебни, а... да, какви всъщност? - раз мишляваше тя объркано. Ако трябваше да опише израза, който четеше по лицата на тези хора, най-напред би се сетила за думата “укоризнени”. И мо же би “разочаровани".
Но защо? Докато вървеше между Стоун и два мата войници към асансьора, тя премисляше нап регнато какво можеше да се е променила за малко то минути, които беше прекарала при Таубър. В дрехите ли беше причината? Преди те бяха видели само Стоун и двамата му придружители, които отвеждаха при лекаря някаква непозната и очевид но ранена жена, една жена в цивилно облекло. Сега тя беше в униформа.
Стигнаха до асансьора, преди тя да успее да до върши мисълта си, и Стоун натисна копчето за де ветнадесетия етаж, за командния пункт. Вратите се плъзнаха безшумно и се затвориха, пътуването този път мина както обикновено - много бързо и почти неусетно, без ни най-малкото разтърсване. Поколеба се дали да попита Стоун какво беше ста нало с Хората долу, но после се отказа. Вероятно изобщо нищо не беше станало. Те чисто и просто изпитваха страх, това беше Всичко. И, по дяволи те, те имаха пълно основание за това.

 

29 ноември 1998 година
Миналото

 

Вечерта, в която нашествието започна наис тина, почти не се различаваше от предишните: светът се намираше вече три месеца в своеобраз но шоково състояние и нищо не се беше променило от момента, в който вестта за изчезването на учените и войниците, намиращи се в близост до чуждия кораб, беше достигнала обществеността. Бекер и хората му бяха направили всичко възможно, но, разбира се, нищо не можеше да се държи в тай на. И стана точно това, което бяха предсказали хи ляди професионални черногледци: светът потъна в хаос. Но това беше съвсем личната история на Че рити и тя се числеше към малцината - може би бя ха щастливци, - които забелязваха съвсем малко от всички ония ужасяващи явления, съпътстващи все още нестаналото нашествие, просто защото беше твърде навътре в цялата история, защото беше прекалено заета, за да намери време да си състави цялостна представа за нещата. Разбира се, тя бе ше осведомена: на стотици места по света избухна паника, създаваха се секти, избухваха войни или секваха внезапно, самоубийствата нарастваха с хиляди проценти и дори в този момент корабът да отлетеше и да изчезнеше в Космоса отново, то причиненото зло би било съпоставимо с директно нападение.
Но чуждоземните нямаше да си заминат. По ня какъв начин Черити го знаеше. Беше го почувства ла, още в най-първия момент, когато беше застана ла там горе, във вътрешността на този огромен празен кораб и беше видяла титановия блок. Сьо-ренсен също го беше почувствал, а всички останали го бяха прочели в техните погледи. Каквото и да възнамеряваха, то не беше започнало още истински.
Тя стана, изключи телевизора, който отново показваше сателитна снимка на кораба - за послед ните дванадесет седмици картината не се беше променила - и излезе на балкона. Под нея се прости раше градът, тих и почти тъмен, беше вече осезае мо студено, най-вече тук горе, петнадесет етажа над улицата. Ню Йорк изглеждаше като измрял. По асфалта под нея пълзяха само няколко леки коли, светлинните реклами и нощното осветление на ви соките административни сгради бяха изгасени... Законите на извънредното положение бяха все още в сила, и колкото и изненадващо да бе, те се спазва ха. Черити се попита колко време още животът в десет-милионния град може да върви по този начин, преди да рухне всичко. Ако това обсадно положение, в което градът доброволно бе влязъл, продъл жеше още дълго, то извънземните нямаше защо да идват вече.
Тя въздъхна, изпи мартинито си, трето за тази вечер и всъщност последното, което си позволява ше, и погледна часовника си. Минаваше десет. Майк беше слязъл долу преди половин час. за да намери отнякъде хамбургери, но вече доста закъсняваше. Почваше да се тревожи за него. Градът не беше ве че сигурен. Всяка трета кола, която все още се дви жеше по улицата, беше със зеленикавите петна на Националната гвардия.
За момент съвсем сериозно си помисли дали да не подаде ръката си с чашата мартини от парапета на балкона и да я пусне долу, но после се отказа. Погледът й се насочи нагоре, претърсваше звездно то небе. Беше студено, но както много студени ноемврийски нощи и тази беше особено ясна. Над главата й потрепваха хиляди звезди. Всичко беше толкова мирно. Толкова дяволски мирно, сякаш там горе не властваше нищо друго освен голямото празно пространство, сякаш там нямаше нищо, което мо же да дойде някой ден и...
“Да, и какво?” - помисли си тя, дали наистина планират нападение? И ако да, тогава кога? И ако да, защо? Толкова много въпроси, на които вероят но тя никога няма да може да даде отговор.
Потрепервайки от студ, се обърна и се върна в жилището. Не затвори балконската врата, въпреки че през нея в стаята нахлуваше ноемврийският студ. Все по-често напоследък имаше чувството, че ще се задуши, ако остане в затворено помеще-ние.
Отиде дo етажерката, взе някаква книга и се опита да чете, без дори да погледне заглавието. След известно време забеляза, че от пет минути гледа втренчено една и съща страница, и остави книгата настрана. По дяволите, тя също беше чо век и също имаше право да се страхува. Може би до ри малко повече от останалото човечество просто защото знаеше малко повече от другите. Така нап ример, че нито един от хората, които те и русна ците бяха изпратили през последните три месеца на Северния полюс, не се беше върнал. Или напри-мер, че точно в този момент някои от сътрудници те многознайковци на Бекер се опитваха да напра вят водородна бомба с примитивен взривател с ударно действие, която в най-лошия случай се ка неха да хвърлят от орбиталната станция върху междупланетния кораб. Черити се съмняваше, че този план има и най-малък шанс за успех. Каквито и да бяха тези извънземни, установили се там, на Се верния полюс, и парализиращи цяла една планета просто с присъствието си, те с положителност не бяха глупави.
Захвърли книгата, без да гледа, в единия ъгъл на стаята, изправи се отново и започна да крачи напред-назад, изпълнена с безпокойство. Безделието, на което беше осъдена през последните два дни, я караше да излиза извън кожата си. След три месеца непрекъснат стрес, беше закопняла за няколко дни спокойствие, но ставаше ясно, че това спокойст вие не означава почивка, а беше истинска война на нерви. Струваше й се, че прилича на човек, който е седнал на електрическия стол и чака някой да на тисне копчето. От дванадесет седмици насам. И освен това беше гладна. Къде се бавеше Майк с то зи проклет хамбургер?
Трябваше да минат още цели десет минути, преди да чуе вратата на асансьора и после забърза ните - прекалено забързани, помисли си тя, - стъп ки на Майк. Отвори вратата една секунда преди той да натисне звънеца и веднага разбра, че се е случило нещо. Той беше блед. Дишаше бързо, като че ли е изкачил бегом петнадесетте етажа, а не се беше возил на асансьора.
- Какво се е случило? - попита тя.
Майк не отговори на въпроса й, а мина бързо край нея и хукна към стаята. Включи бързо телевизора и й направи знак да влезе при него.
- По дяволите, какво има? - попита Черити още веднъж.
- Нещо става при кораба - прекъсна я Майк. - По дяволите, защо не си го пуснала, както ти казах?
Черити се отказа да отговори, тъй като екра нът светна в този момент и показа познатата кар тина, предавана от сателит, спрян на триста и петдесет мили височина над Северния полюс.
Всъщност картината не беше съвсем позната. Нещо се беше променило, но мина малко време, пре ди Черити да осъзнае какво беше то. После тя усе ти, че я обхваща страх.
Нещо излизаше от кораба: по-точно казано петстотин и дванадесет непознати обекта, защо то точно толкова отвори бяха изрязани от горната страна на огромния стоманен риск. И във всеки от тези отвори сега се беше появил по един сребъ-рен, съвсем кръгъл диск. Ако отворите, доколкото знаеше Черити, имаха диаметър пет метра, тези летателни тела трябваше да бъдат триметрови. Издигаха се съвсем бавно нагоре, милиметър по ми лиметър, както показваше умаленото изображение, но в действителност - със съвсем изненадваща ско рост. Черити не можеше да различи пламъци нито на реактивно задвижване, нито от какъвто и да би ло друг вид задвижване.
Дисковете се издигаха направо нагоре, като че ли за тях изобщо не съществуваше нищо като сила на земното притегляне. Това по темата примитивна техника, помисли тя мрачно.
- Господи, мисля, че се почва - промърмори Майк. - Какво е това?
От телевизора прозвуча гласът на някакъв ко ментатор, който напълно излишно обясняваше то ва, което милиарди хора бяха видели на живо върху телевизионните си екрани. Черити изобщо не слу шаше. Както и Майк, и тя се приближи още повече до телевизора, сякаш би могла по този начин да ви ди повече подробности.
Малката флотилия от сребристи дискове пос тепенно се издигаше все по-нагоре, като те се от далечаваха както от кораба, така и един от друг, образувайки огромно, постепенно разпръскващо се полукълбо над междузвездния кораб.
- Почва се - повтори отново Майк.
Беше прав. Стана зловещо бързо и без всякакво предупреждение: с всяка изминала секунда спокой ното, плавно движение на малките сребърни моне ти се превръщаше в бесен полет нагоре. Подредено то образувание се пръсна като при безшумна експ лозия, дисковете полетяха стремително във всички посоки и след това...
... Изображението изчезна. Телевизорът излъч ваше само трепкаща светлина.
Майк простена.
- Ето, това - прошепна той. - Свалили са сате лита.
Без да говорят повече, те се заеха да обличат униформите си. След по-малко от две минути изля зоха от апартамента. “На ония от Пентагона сигурно им хлопа нещо - помисли Черити - да излъч ват тези снимки на живо по телевизията.”
Навън по коридорите беше истинска лудница. Някой крещеше истерично, но паниката все още не беше избухнала истински. Хората все още не бяха разбрали докрай това, което току-що бяха видели. И Черити нямаше никакво желание да се намира в тази сграда, когато те се осъзнаеха,
Тя докосна Майк за ръката и му посочи стълбите.
- Хайде. Преди да се е задръстил и този изход.
Те хукнаха, но не бяха първите, които се бяха сетили за това. Един дебел мъж, който тътреше след себе си огромен куфар и влечеше не по-слабата си съпруга, пречеше да се слиза по стълбите, а от долните етажи вече се чуваха първите викове.
- Идват! - пъшкаше дебелакът. - Мили боже, по могни ни, те идват! Ще ни избият всичките!
“Може и да си прав!“ - помисли Черити мрачно. Въпреки това се опита да се усмихне, отстъпи по ловин крачка назад и зачака дебелият мъж да се промъкне край нея с куфара си и да освободи стъл бището.
Но той нямаше такова намерение. Вместо това се спря и се втренчи в тях двамата с Майк.
- Вие... вие сте военни - каза той и посочи уни-формите им. - Ще ги унищожите, нали? И ще ги прогоните? - пусна куфара си на земята и протегна ръце към Черити.
Майк дръпна стремително ръката й, избута дебеланкото с все сила настрани и я повлече. Викове те от долните етажи се засилиха. Някъде изтрещя изстрел.
Пусна я едва когато бяха стигнали до покрива и бяха тръшнали вратата след себе си. Черити отс тъпи ядосано крачка назад и го стрелна с поглед:
- Нужно ли беше това? - попита тя остро. - По дяволите, бедният човек само...
- Само се страхуваше - прекъсна я грубо Майк. - Така ли е? Както и останалите десет милиона жи тели на този град. - Посочи с гневен жест към не бето нагоре. - Какво щеше да правиш? Да го вземеш със себе си ли? Хеликоптерът, за съжаление, не е достатъчно голям, за да вземе на стоп десет мили она души.
Черити го гледаше изненадано, но се съмнява ше, че Майк подозира какви мисли се въртят в този момент в главата й. Почна се вече, мислеше си тя замаяно. От телевизионното предаване не бяха ми нали и пет минути, но вече се почна. Дори хора ка то Майк взеха да се променят.
Потресена, тя се обърна настрани, приближи се до парапета на покрива и надникна долу.
По улиците се бяха появили повече коли, но все още гледката беше относително спокойна. Това ня маше да продължи много. След няколко минути там щеше да настъпи истински ад. Нито един от тези глупаци, които бяха седнали в колите си и се мъчеха да излязат от града, нямаше да стигне дори до моста.
Погледна нагоре - къде ли се бавеше този хели коптер? - и изведнъж беше принудена да си признае, че нейните чувства не се отличават ни най-малко от тези на останалите. И тя искаше да се махне по-скоро от тук. Разбира се, това беше неин дълг, планът беше изработен с точност до секундата, за случай точно като този, който бе настъпил сега. Но това не променяше нищо от обстоятелството, че изпитва безкрайно облекчение при мисълта, че след няколко минути ще се качи на хеликоптера и ще може да се измъкне от дяволския капан, в който се беше превърнал градът.
Ръката на Майк показа нещо точно над тях и тя проследи движението. Малката светеща точка, която сочеше Майк, започна да нараства и да се приближава с бясна скорост. Силен рев на мотори - ту затихващ, ту усилващ се - се смени с шума на вятъpa и виковете, които достигаха до тях отдо лу. Реактивният хеликоптер. Беше точен. Военни ят апарат на Бекер явно беше почнал да действа с прецизността на огромен, грижливо поддържан ме ханизъм. Тази мисъл обаче не можа да успокои кой знае колко Черити. Изпитваше твърдата увере ност, че съвсем скоро някой ще хвърли доста голя мо количество пясък в двигателя на малкия унищо жителен апарат на Бекер.
Дръпнаха се от мястото за кацане, когато хе ликоптерът взе да се спуска с рев надолу. Действи ята му не бяха съвсем прецизни, той дори не напра ви обиколка над сградата, за да се увери, че площад ката за кацане е свободна и че няма опасност за приземяването, а сякаш направо падна от небето. На отворената врата се появи някаква фигура и по маха нетърпеливо с ръка. Тя и Майк хукнаха приведени към хеликоптера и със скок се озоваха вътре.
Машината отлетя незабавно, щом те се качиха в нея.
Започна да вали, докато хеликоптерът ги отна сяше към летището Ла Гуардия толкова бързо и толкова ниско, че Черити на няколко пъти изпита страх, че ще се блъснат в покривите на небостър гачите, над които прелитаха. Сигурно след себе си оставяха доста счупени стъкла на прозорци и пук нати тъпанчета.
Самият полет продължи само няколко минути, но почти четвърт час кръжаха над пистата, дока то най-сетне разрешиха кацане и пилотът приземи хеликоптера рязко, и то само на стотина крачки от сградата на летището, която беше превърната временно в командна централа.
Когато слязоха от хеликоптера, тя разбра при чината за чакането: пистите бяха задръстени - хе ликоптери, реактивни самолети, малки спортни са молети с въртящи се крила и огромни транспортни машини, чиито издути тела се открояваха в нощта като гърбовете на гигантски стоманени китове. И непрекъснато пристигаха нови. Очевидно всеки пи лот в обсега на летището беше получил заповед за смяна на курса и за кацане в Ла Гуардия. Няколко мили нататък по летателното поле минаваше пра ва двойна светлинна линия, с която Националната гвардия беше разделила това поле на две неравни части. Малките светлини на автомобилните фарове пълзяха в нощта към тази яркоосветена ивица и точно в момента, когато Майк и Черити влизаха след водача си в сградата на летището, шест мал ки хеликоптера се вдигаха от пистата и се понесо ха в бръснещ полет към тази временна ограда. Мъ же, дребни като оловни войничета, заемаха позиция по дължината на ограждението. Черити осъзна с горчивина, че командирът на групата съвсем явно очакваше атака, атака от цивилното население, не от чуждоземните. Боже господи, какво ставаше с тях? Унищожаваха се взаимно още преди пришъл ците да ги бяха нападнали!
Сградата на летището беше препълнена. Огромната чакалня сякаш щеше да прелее от зелени и cини униформи. Стотици гласове крещяха стотици команди и десетина високоговорители се опитваха да се надвикат. От огромната мултивидеостена под тавана някакъв говорител съобщаваше със се рийно лице лоши новини, които потъваха в хаотичния грохот на гласовете.
По някакъв начин водачът им успя да ги прекара невредими през целия този хаос. Стигнаха до асан сьора, пред който стояха на пост двама войници от Националната гвардия, с гневни лица и заплашител но стиснати автомати.
Мъжете отстъпиха настрани, когато водачът им показа някакъв документ, вдигайки го властно нагоре. След миг вратите на асансьора се отвори ха, плъзнати сякаш от призрачна ръка, и те влязоха в кабината, която ги понесе стремително и неза бавно нагоре.
Целта им беше стъкленият купол на кулата. Тук горе също имаше повече движение от обикновено, но поне не беше така претъпкано, че човек не може да направи и крачка, без да настъпи някого по крака или без да удари с лакът другиго в бъбреците. Пред светещите в зелено екрани на радарите и компютърните пултове сега седяха военни и мъ жът, който беше застанал със скръстени на гърба ръце пред панорамното стъкло и наблюдаваше еска латорите, носеше униформа на бригаден генерал. Но с изключение на това, помисли си Черити, глед-ката беше направо абсурдно нормална. Тя не усети и част от страха, който властваше долу в залата. Всички разговори, които стигаха до нея, се водеха шепнешком.
Мъжът пред прозореца се обърна, когато се приближиха на три крачки до него. Черити не го познаваше, но погледът му й показа, че той я позна ва, разбира се.
Искаше да козирува, но генералът махна с ръка.
- Оставете тази безсмислица, капитан Лерд - каза той. - Аз съм генерал Хардуел. Добре дошли. - Гласът му беше студен и не особено мил, но той се усмихваше. Някъде навън по летището започна да вие сирена, към нея се присъедини втора, трета. Черити автоматично погледна на запад, към града. Светлините на Ню Йорк все така продължаваха да осветяват нощта. Гледката с нищо не се различа ваше от това, което представляваше силуетът на града от половин столетие насам. С малко въобра жение човек можеше да си внуши, че съвсем нищо не се е случило.
- Някакви новини? - попита Майк до нея.
Генералът поклати глава.
- Не. Не сме по-осведомени от вас. Гледахте ли предаването?
- Да - отговори мрачно Черити. - На кой идиот му хрумна мисълта да предава на живо! По дяволи те. едно забавяне от десетина секунди би било достатъчно и тази паника... - Прекъсна думите си, ко гато осъзна, че човекът, към когото отправяше те зи упреци, имаше горе-долу също толкова малко ви на, както и тя. Усмихна се извинително. - Съжаля вам.
Хардуел махна с ръка.
- Няма нищо. Всички сме малко изнервени, нали? - Той също се усмихна, погледът му се отнесе някъ де в празното пространство, после отново стана с сериозен.
- Вие бяхте на този кораб, нали? - попита той. - Мислите ли, че това са... бомби?
- Бомби? - Черити се втренчи в него. Минаха десетина секунди, докато разбере какво всъщност я питаше.
Беше като втори шок. При всички тия неща, за които беше мислила и се бе притеснявала през последните двадесет минути, мисълта, че обектите, които беше избълвал междупланетният кораб, мо же да са били бомби, изобщо не й беше хрумвала. А беше толкова близко до ума! Тя бързо поклати гла ва.
- Едва ли - отвърна Черити. - Не би имало осо бен смисъл, не намирате ли? - Но кое, кое, за бога, мислеше си тя, което този проклет кораб и негови те господари бяха направили през последните месе ци, имаше изобщо някакъв смисъл? Въпреки това до бави: - Не мога да си представя. Ако искаха да ни бомбардират, биха могли да го направят много по-лесно, не е ли така?
Обяснението прозвуча твърде неубедително дори и за нея, но очевидно задоволи Хардуел, защо то, от една страна, помисли си тя, беше точно то ва, което искаше да чуе, а от друга, защото тя бе ше тази, която го каза. Думите й имаха стойност, защото се числеше към малцината, които са били на борда на кораба.
- Затова ли сте превърнали летището в кре пост? - попита Майк.
Хардуел избегна погледа му.
- Подготвяме всичко за евентуална евакуация - отвърна той след малко, без да отговори направо на въпроса на Майк. - Въпреки че не зная докога ще мо жем да ги удържим.
- Ги?
Хардуел кимна ядосано към светлинния купол на Ню Йорк.
- Десетте милиона мъже и жени оттатък, кои то искат да напуснат града - отвърна той. - По дя волите, наистина ли сте толкова наивен или само се преструвате, лейтенанте?
Майк постъпи по единствено разумния начин: той игнорира раздразнения тон на Хардуел и без увъртания пристъпи към същинската причина за идването им тук.
- Готова ли е совалката за излитане?
Хардуел кимна утвърдително и веднага след това поклати глава.
- Совалката - да - каза той. - Но екипажът все още не. Имам заповед да ви задържа тук, докато се събере целият екипаж. Ще ви отведат в базата “Джеферсън Еър”.
- Кой липсва още? - попиша Майк.
- Всички - отвърна раздразнено Хардуел. - Вие и капитан Лерд бяхте първите. Лейтенант Найлс ще кацне след няколко секунди с хеликортера. В момен та е все още във въздуха. Останалите... Може да мине и час.
Някой го докосна по рамото и му предаде крат ка бележка. Хардуел я прегледа бързо, смръщи веж ди и я прибра в предния джоб на куртката. Постара се да не забележат действителните му чувства, но изглеждаше явно смутен.
- Лоши новини? - попита Черити.
Хардуел се поколеба. После кимна утвърдително.
- Да. Но не такива, които се отнасят до вас. - Отново беше прекъснат, от друг адютант, който обаче този път се обърна не към него, а към Черити.
- Капитан Лерд?
Черити кимна.
- Спешно повикване за вас. Оттатък, в канце ларията на оператора. - Мъжът посочи една тясна отворена врата на отсрещната страна на помеще нието. Стаята зад нея беше потънала в синия по лумрак на включения видеоекран.
Майк и тя последваха младия войник, а Хардуел остана дискретно на мястото си, като по този на чин ги освободи от неприятното задължение да затворят вратата под носа му. Помещението беше съвсем малко. Имаше само един минаващ по всички стени компютърен пулт, върху който проблясваха десетки монитори. В монета обаче беше включен само един. Пред него седеше млад мъж, който бързо стана и напусна помещението, след като позна Че рити. Тя изчака Майк да затвори вратата след не го, седна в още топлото кресло и набра личния си код върху малката клавиатура под екрана. Надпи сът “СТРОГО СЕКРЕТНО - САМО ЗА УПЪЛНОМО ЩЕНИ ЛИЦА” изчезна и отстъпи място на лицето на командира Бекер, стереоскопично и цветно изображение и толкова разтревожено лице, каквото преди не беше виждала у него.
- Командире?
- Капитан Лерд, слава богу, че сте вече тук. Този идиот, с когото разговаря току-що, не можа да ми каже дори дали... - Той рязко прекъсна думите си, направи ядосано движение с ръка и пое дълбоко дъх. - Къде са останалите?
- Майк... Лейтенант Уолторп - коригира се тя бързо - е с мен. Лейтенант Найлс ще пристигне след малко. Останалите... Хардуел казва, че може да трае час.
- По дяволите! - Бекер направи гримаса. - Ще може ли тримата да вдигнете машината?
- "ЕНТЪРПРАЙЗ”? - Черити отрече с решител но кимване на глава. - Изключено - заяви тя с тон, за който се надяваше, че Бекер ще разбере, че е окончателен. - Може би ще можем да стартираме тримата, но съвсем определено няма да може да кацнем. Не и във вашата миша дупка.
- Цял час. - Бекер не обърна внимание на дума та, с която Черити беше назовала бункерното съо ръжение. - И поне още два, докато дойдете в “Джеферсън Еър”. По дяволите, нямаме вече толкова време!
- На нас обаче то ни е нужно - отговори спокой но Черити. - “ЕНТЪРПРАЙЗ” е космическа совалка, командире, а не обикновен самолет. Беше достатъчно рисковано да закараме при вас останалите два кораба. Ако се опитам с половин екипаж да вка рам кораба във вашия хангар, може да пробия хуба вичка дупка при вас. Искате ли такова нещо?
Бекер я погледна мрачно и премълча.
- Какво е станало? - попита Майк, който любопитно се беше привел над рамото й. - Тези лета телни тела...
- Бомби - довърши Бекер. - Проклети водородни бомби, лейтенанте?
Сърцето на Черити замря за миг.
- Как... во... казахте? - заекна тя.
Бекер се беше втренчил в някаква точка до ка мерата. Лицето му беше като от камък, но в очите му имаше нещо трескаво, което още повече засили уплахата на Черити.
- Два от нашите изтребители се опитаха да свалят едно от тия неща - каза той. - И успяха, ка питане. Резултатът беше ядрена експлозия. Слава богу, доста навътре в океана. Не знаем все още ни що определено, но момчетата тук я оценяват най- малко на петдесет мегатона. - Погледна отново към камерата. Пламъчетата в очите му още не бя ха изчезнали. - Разбирате ли сега защо нямаме пове че никакво време?
- Бомби? - прошепна Черити. - Но... те са над петстотин!
- Петстотин и дванадесет - каза Бекер. - Или петстотин и единадесет, ако трябва да сме съвсем точни.
- Но това е безсмислено! - произнесе тихо Майк. Лицето му беше посивяло. Гласът му беше неуверен и звучеше като глас на стар, прастар чо век. - А защо ще...
- Не знам - прекъсна го Бекер. - По дяволите, никой не знае защо те правят каквото и да било. Факт е, че в момента тези неща се разпростират над цялата земя, и то на такава височина, на която нашите самолети не могат да ги достигнат.
- А отбранителните ракети? - Майк наистина беше прегракнал. - Сателитите и лазерните ка...
- Какво предлагате, лейтенанте? - прекъсна го Бекер. - Да ги обстрелваме и сваляме поединично?
Майк не каза нищо повече. Черити също замъл ча. Безкрайни, дълги секунди, през които само гле даше видео образа на Бекер, без всъщност да го виж да. Обзе я чувство на ужасяваща безпомощност. Внезапно разбра, че бяха безсилни, че целият им не вероятен военен апарат не можеше нищо да напра ви, не и срещу тази заплаха. Дори да успееха, дори Бекер и хората му да извършеха чудеса и по някакъв начин съумееха да елиминират тези космически те ла, преди да са изсипали зловещия си товар върху петстотинте най-големи градове на земята, Чери ти все пак не можеше да си представи какво би се случило, ако петстотин водородни бомби експлодират едновременно в атмосферата на тази планета.
- Какво... правят в момента? - попита тя. Беше направо изненадана, че чува собствения си глас. Бе кер погледна към нещо извън обсега на камерата, преди да даде отговор.
- Издигат се - каза той. - Очевидно образуват нещо като чадър над цялата Земя, както изглежда, на петдесет до седемдесет мили височина. Ако за пазят скоростта си, разполагаме с още час и поло вина, а след това вероятно ще ни представят сметката...
Беше невероятно, но за миг Черити си пожела Бекер да е прав - след час и половина по световни те телевизионни екрани да се появи някаква отвра тителна физиономия на насекомо, да обяви Земята за окупирана и да постави някакви искания, все ед но колко абсурдни щяха да бъдат те. защото алтер нативата беше просто прекалено ужасна, за да мо же дори само да се мисли за това.
- Чуйте, Лерд - заяви внезапно Бекер. - Имаме още деветдесет и пет минути, може би и повече, щe изчакате да се събере целият екипаж и присти гате тук.
- А корабът?
- Забравете “ЕНТЪРПРАЙЗ" - каза Бекер. - В базата имаме два кораба, но от тях няма да има никаквa полза, ако няма кой да ги управлява.
Той изключи, преди Черити да успее да зададе още някакъв въпрос. Но трябваше да мине доста време, преди да стане от креслото и да се отправи отново към кулата.
Независимо от шифрите и кодовете тя беше абсолютно уверена, че Хардуел не е подслушвал разговора, но вероятно Майк и тя съвсем не бях толкова добри артисти, както си бяха мислили до този момент, защото генералът само ги погледна мълчаливо и когато се обърна и се върна отново към самотния си наблюдателен пост при панорамния прозорец, тя разбра, че пред нея се намира напълно сломен човек.
Самата тя не изпитваше никакви чувства. У нея имаше само пустота. Често се беше питала какви ли ще са усещанията й, ако някога настъпеше краят на света; или действителният край на све та, както сега, или краят на собствения й малък космос, смъртта, което в последна сметка означа ваше същото.
В главата й се заби една абсурдна мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше: поне щеше да свърши бързо. Ако пришълците дейс твително пуснеха своите бомби, то Ню Йорк без съмнение щеше да бъде една от целите им. А те се намираха достатъчно близо до града, за да почувст ват при една експлозия от тази мощност нещо по вече от бърза, ярка светкавица, но може би дори и това не.
Внезапно ситуацията, в която се бяха озовали всички те, й се стори направо забавна. Около нея животът продължаваше да си тече почти нормално. Кулата беше изпълнена с писукането и бръмче нето на компютрите и с приглушените гласове на обслужващия ги персонал, навън по пистите непре-къснато кацаха и излитаха самолети. Видя някакъв младеж да минава край нея и да й се усмихва и автоматично отговори на усмивката. Стоеше съвсем близо до Майк, но дири и не си помисляше да го уло ви за ръката или да го целуне - никакви големи жес тове. Нищо. Чакаха, това беше всичко.
Хардуел посочи към малка светеща точка, коя то приближаваше от изток към летището.
- Хеликоптерът с колегите ви - каза той.
Черити кимна с глава, но не можа да отговори. Притискаше я някаква оловна тежест. ТоВа чувство я напусна едва когато след десет минути зад тях се отвори вратата на асансьора и в командния пункт влетя Найлс. За разлика от нея и Майк той не беше в униформа, а със синя риза на едри карета, подобно на дървосекач, и с напълно неподходящи за случая бермуди. Изглеждаше доста глупаво, но ни кой не се засмя.
Найлс ги поздрави едносрично и се обърна въп росително към Майк.
- Какво се е случило?
- Обясни му - каза тихо Черити. - Но не тук. - Посочи към стаята на операторите и видя как Майк и Найлс изчезват в мъничкото помещение, ка то затварят вратата след себе си. Твърде болезне на осъзна, че не е единствената, която наблюдава двамата, и че наистина не е необходимо кой знае какво въображение, за да се досети човек какво могат да обсъждат толкова тайнствено двамата офицери от Космическата служба. Докога щяха да успеят да го запазят в тайна и най-вече: докога щя ха да искат да го пазят в тайна? По дяволите, та всички тези хора тук имаха право да разберат, че им остават само деветдесет минути живот.
Времето минаваше едва-едва. Майк и Найлс се забавиха около десет минути и Черити усещаше почти физически как нервността в кулата нараст ва. Едно неприятно напрежение започна да изпълва огромното, остъклено отвсякъде помещение, което тя чувстваше като допир на електричество върху кожата си.
Когато Найлс се върна, лицето му беше окаменяло. Той, изглежда, изпитваше същите чувства, както и тя. В погледа му нямаше истински страх, а само някаква странна смесица от смущение и празнота. Спомни си, че само той е женен и има де те. Семейството му живееше в Ню Йорк.
Погледна часовника си. Двадесет от деветде сетте минути, за които беше говорил Бекер, бяха вече минали и тя изпитваше направо копнеж да ми нат и останалите. Очакването беше по-лошо от Всичко, което можеше да се случи.
- Колко време ни остава още? - попита глас зад гърба й.
Черити вдигна поглед и разпозна разкривеното отражение на лицето на Хардуел на стъклото пред себе си. Усмихна се уморено.
- Не съм добра артистка, нали? - каза тя. Едва след това се обърна и погледна право в очите на Хардуел, вместо да разговаря с огледалния му образ.
- Та кой ли би могъл да бъде, в ситуация като тази? - отвърна Хардуел. - Колко?
Черити се поколеба.
- Седемдесет минути - каза тя накрая. По дяво лите, защо не? И без това го знаеше. Всеки тук го знаеше. - Най-малко.
- Седемдесет минути - повтори Хардуел. Опи та се да се усмихне, но не му се удаде. Накрая посо чи с ръка надолу, към площадката. - Има достатъчно време. Ако... ако искате, ще разреша да отлети те, капитане - каза той със запъване.
Черити замълча. Реакцията на Хардуел я сму ти. Беше й много мъчно за него.
- И без това ще трябва, генерале - произнесе тя най-сетне. - Заповедта е да изчезнем оттук, щом се събере екипажът ни. Но аз не зная дали ще има все още някъде място, където да си струва да отле тим. - Няколко бледи лица се обърнаха към нея и тя осъзна внезапно, че беше говорила достатъчно ви соко, за да могат да я разберат. Но реакцията, коя то очакваше, не се появи. Мъжете само я гледаха втренчено.
Изведнъж я осени едно направо лудо хрумване.
- Имаме още място, генерале. Един пасажер по вече или по-малко, това няма никакво значение.
Майк трепна, явно стреснат, Найлс също я изг леда, като че ли се съмняваше в разума й. Хардуел само се усмихна.
Той поклати отрицателно глава.
- Не. Ще остана тук. Права сте, капитане. Ако то... наистина се случи, няма да има място, където да си струва да избяга човек. Освен това не вяр вам...
Черити никога не узна В какво точно не вярваше генерал Хардуел. Също както никой никога не разбра защо компютрите на Бекер бяха сгрешили така драстично в изчисленията си.
Но те бяха сгрешили. Седемдесетте минути, които уж имаха още, внезапно се превърнаха в половин секунда, времето, през което петстотин и единадесетте галактически бомби застинаха не подвижно на седемдесет и пет мили над земната повърхност, след като бяха заели своите позиции. Образуваха правилни форми, разпределени с мате матическа точност, с едно-единствено изключе ние, над целия земен глобус.
Но тази геометрична мрежа от петстотин и единадесет летящи бомби с диаметър три метра просъществува в тази си форма само половин се кунда.
След което последва експлозията.

 

12 декември 1998 година
 
За втори път, за съвсем кратко време, имаше чувството, че прави крачка в един съвсем друг свят, когато вратите на асансьора се отвориха пред нея и Стоун. Само че този път това беше свят, който не й харесваше и никога не й беше ха-ресвал: бръмчащият, пълен със скрито напрежение, свят на военен щаб, който се намираше в състоя ние на пълна бойна готовност. Всъщност това бе ше нейният собствен свят. Но имаше някаква раз лика - тя никога не беше се числила към оператори те и компютърните стратези и никога не беше скривала факта, че ги презира, макар, естествено, да знаеше, че са необходими.
Черити беше постъпила в Космическата служ ба по време, когато вероятността за война отдав на беше преминала в сферата на хипотезите, със степен на допустимост доста вдясно от десетич ния знак. И не го беше направила, защото й харесва да си играе на война, а защото военната кариера й беше обещавала полъха на приключенията, макар че това приключение се състоеше деветдесет и девет процента от тренировки и дисциплина, и не на пос ледно място от скука. Въпреки това малкото оста нало я обезщетяваше за много други неща. Черити се беше родила, по нейно собствено мнение, с ня колко века закъснение. Не понасяше да живее в свят, в който най-вълнуващото преживяване беше карането на кола с осемдесет мили в час по магис тралата, и никога не се беше въодушевявала от електронните игри или от другите електронни за местители на чувства. Затова от единадесет го дени носеше черно-зелената униформа на Косми ческата служба и може би точно затова продължа ваше да живее. Без специалната си подготовка, ни кога не би успяла да стигне дотук. И може би изобщо не би успяла да излезе от Ню Йорк.
Черити изчака Стоун да влезе обратно в асан сьора и вратите да се затворят след него, после прекрачи първата от двете огненочервени линии, които образуваха широк двоен полукръг пред асан сьора. затвори очи за миг и се помоли радио-маркировката й “Клас А” да е издържала пътя от Ню Йорк дотук също така добре, както и тя. Но дори самият факт, че можа да си помисли нещо такова, доказваше, че това е така. Ако беше прекрачила първата от тези две безобидни линии с повредена или грешно класифицирана шифрова маркировка, щеше още на момента да разбере как се чувства пи лешкото в микровълновата печка.
Въпреки това изчака необходимите десет се кунди, докато червената светлина превключи на зелено, преди отново да дръзне да си поеме дъх и да продължи нататък. Двамата постови, които бяха застанали от другата страна на втората червена линия с небрежно преметнати през рамо автомати, й кимнаха любезно. Единият от тях подсвирна ти хо, когато Черити мина край него, и се ухили. Чери ти отвърна на усмивката му, отвори прозрачната врата в другия край на коридора и се озова в светая светих на щаба.
Беше тук за шести път и за шести път гледка та така дълбоко я впечатляваше, че трябваше да спре за момент.
Вратата водеше към тясна, опасваща цялото огромно помещение галерия. Под нея имаше просторна зала, кръгла, леко надигната в средата, така че креслото на коменданта с целия полукръг на компютърния пулт се извисяваше почти един чо вешки ръст над останалата част от залата. Маси те с безброй компютри, върху които проблясваха стотиците очи на малки и големи монитори, обра зуваха привиден хаос, сред който само погледът на специалиста можеше да открие един сложен, умно измислен порядък. Почти цялата насрещна стена беше заета от гигантски екран, който в момента показваше цветната холография на свръхмащабна карта на света. Сред всички тези компютри и ко мандни пултове военните от щаба със своите сини униформи изглеждаха направо изгубени. Цялото съ оръжение всъщност не беше нищо друго, освен ог ромен компютър, а хората долу, може би с изключе ние само на Бекер и още неколцина офицери, приличаха на общи работници, които вършеха само това, което компютрите изискваха от тях. Можеше да се намира също така в Хюстън или на Уол Стрийт. Единствената, но всъщност решаваща разлика в сравнение с останалите подобни компютри в света беше тази, че този тук продължаваше да функцио нира.
Тази зала, на половин миля под гранита на Ска листите планини и толкова секретна, че дори по-голяма част от работещите тук не бяха съвсем на ясно къде точно се намираше, представляваше нещо като сърцето на света. Може би едно от двете сърца. Подобно съоръжение би трябвало да има в Русия. Но това с нищо не променяше обстоятелството, че тук се събираха нишките на властта. От тези безобидни командни табла, на пет метра под нея,можеше да се издават заповеди за всички родо ве войски на американската армия, можеше да се задействат и управляват всички системи оръжия. Мозъкът на третата световна война, построен, за да не се използва никога.
Откри слабата, сивокоса фигура на Бекер на един от пултовете под себе си. Беше се привел напред и разговаряше оживено с някакъв млад офи цер. Черити се дръпна от мястото си, слезе надолу към залата и бързо се отправи към генерала. Шепо тът на безброй гласове и електронното съскане на цялата компютърна армия обвиваха като с мантия, а огромният екран осветяваше сцената с мрачна червена светлина. Пряко волята си Черити поглед на нагоре. Картата, която се виждаше на екрана, беше пълна противоположност на това, което бе ше видяла преди седмица в Ню Йорк. И тук, както и на другата карта, червените петна посочваха мес тата, които бяха окупирани и предадени. Изплаши се, като видя колко много се бяха уВеличили те.
Тръсна глаВа, за да прогони тази мисъл, продъл жи нататък и стигна при Бекер точно В момента, В който той обърна гръб на младия офицер. Спря, козируВа спокойно и забеляза с насмешка как Бекер смръщи объркано вежди, когато забеляза облеклото й. Но за нейна изненада той не напраВи никаква за-бележка относно неуставната униформа, а вдигна ръка с движение, което само с най-добра воля може ше да се вземе за отговор на поздрава й и й показа с жест да го последва.
Продължи да мълчи, докато пресичаха залата и се изкачваха по стълбите към галерията от отс рещната страна. През тясна врата от плексиглас я покани в малка канцелария, В която нямаше нищо друго, освен съвсем празно бюро и два неудобни стола. Както вратата, така и цялата стена беше прозрачна, така че командният пункт можеше да се наблюдава съвсем безпрепятствено.
Бекер посочи с кратко движение към единия от столовете, седна сам и я погледна въпросително.
- Не ви очаквах вече. капитан Лерд - каза той.
Черити погледна демонстративно към часовни ка си.
- Мислех, че идвам навреме - отговори тя. - Ня колко минути...
Бекер махна ядосано с ръка.
- Не казвам, че сте закъснели, капитане - каза той. - Изненадан съм, че изобщо сте успели. Вие сте първият... - усмихна се насила и се поправи първата, която от четири дни насам си пробива път до нас. Господата лека-полека си стигат до нас.
- Забелязах това - отвърна Черити. - Без лейте нант Стоун и двамата му другари...
Бекер отноВо я прекъсна с повелителен жест, но Черити успя да овладее гнева си. Не беше необ ходимо да си кой знае колко добър познавач на чо вешката душа, за да разбереш, че Бекер физически и психически е на предела на силите си.
- Проследих идването ви по монитора - каза той. - Но не съм ви извикал тук, за да разговаряме за вашето фантастично избавление, капитане. Вие идвате от Ню Йорк.
 Това не беше въпрос, но Черити кимна.
 - По най-прекия начин?
 - Толкова пряк, колкото беше възможно - отвърна Черити. - Полетите на ПАН АМ бяха резервирани, нали знаете, и...
 - По дяволите, престанете с глупостите, капитанe - избухна Бекер. - Мога да си представя, че не е лесно да се стигне дотук. Но нали точно заради това разговаряме. Вие бяхте вън. С изключение на бегълците от Брейнсвил вие сте първият човек, който идва тук от почти две седмици. И сте пре косили почти половината страна. Как изглежда?
- Навън ли? - Черити кимна с глава към огромната карта на света, която светеше в кървавочерве но на отсрещната стена. - Това е адът - отвърна тя след известно време. - Те са навсякъде, генерале. И чисто и просто унищожават всичко, което им се изпречи на пътя. Както и всичко, което се мъчи да избяга от тях.
Бекер я погледна смутено и замълча.

 

- Вече... не зная съвсем точно как успях - про дължи Черити. - Няколко пъти си беше чист къс мет, няколко пъти... - тя си спомни за Майк и извед нъж в гърлото й заседна горчива, тежка буца, която й попречи да продължи да говори. - Може би беше само късмет - каза тя накрая.
Бекер беше достатъчно тактичен да замълчи за десетина секунди. Сигурно беше почувствал, че й е струвало много повече и не е било само късмет да успее да си пробие път дотук.
- Каква е картината навън, капитан Лерд? - повтори той почти нежно. - Разбирам, че сигурно ви е трудно да говорите за това, но имам нужда от информация. Тук сме в безопасност, но сме откъс нати от всички източници на информация, във все ки случай почти от всички. - Засмя се с горчивина, когато забеляза изненадания поглед на Черити. - Не се оставяйте да ви заблуди онова там - каза той, сочейки командната зала. - Компютрите ни функ ционират все още, но това е Всъщност Всичко. Мо зъкът продължава да работи, но ни избодоха очите, изрязаха ушите и отсякоха и двете ни ръце, ако мо га да се изразя така.
- Толкова ли е зле? - попита смутено Черити.
- Дори повече - отговори сериозно Бекер. - Без силни сме. - Засмя се отново и този път смехът му прозвуча като вик. Черити внезапно осъзна, че то ва, което беше почнало като обичаен рапорт, се бе ше превърнало в съвсем личен разговор.
- Спомняте ли си, че веднъж ме нарекохте “бутонен войник”, капитане? - попита Бекер. - Сега съм точно такъв. Имам куп бутони, които мога да натискам, но всъщност това е и всичко, което мо га. Затова трябва да знам как е там горе. Оказва ли се все още съпротива?
- Съпротива? - Черити повтори думата, като че ли с мъка можеше да си спомни какво изобщо оз начаваше тя. После поклати глава. - Не, генерале. Или да, разбира се, но...
- Но те побеждават хората ни - довърши Бекер мрачно.
- Побеждават? - Черити издаде звук, за който самата тя не можеше да каже точно какво означа ва. Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше да не говори повече, но нещо, може би отчаяният поглед на Бекер, а може би просто собственото й огорче ние, я накараха не само да забие ножа още по-навътре в раната, но и да го завърти там. - Не, генеpaле - каза тя. - Те не ги побеждават. Те ги унищо жават където и да ги открият. Устройват хайки подиp всеки, който носи униформа.
- Но не може да няма гнезда на съпротивата! - възкликна Бекер. - Все някой би трябвало да се съп ротивлява. Вие как успяхте да си пробиете път и...
- Разбира се, че има съпротива - каза Черити. Съжаляваше за думите си, но нямаше как да си ги върне. Беше изтощена и раздразнена като Бекер. Хора в тяхното състояние не би трябвало да разго варят един с друг, помисли си тя. А на глас каза: - Навсякъде се водят боеве. На север паднаха няколко бомби. Аз... - погледна за момент към картата, пос ле обърна поглед отново към Бекер. - Досега си мис лех, че вие сте ги пуснали.
- Щеше ми се да бях могъл - отвърна ядосано Бекер. - По дяволите, как ми се иска да работи поне част от ония проклети копчета там долу! Щях да бомбардирам обратно в Галактиката тези гадни чудовища, да ги върна там, откъдето са дошли!
Черити стисна зъби, за да не отговори. Бекер много я улесняваше да успокои гузната си съвест. Макар и в момента да изпитваше съжаление към не го, той си беше същият гадняр, за какъвто винаги го беше смятала. А хора като него някога бяха га ранти за сигурността на тази страна!
- Все още навсякъде има съпротива - продължи тя собствените си думи. - Но не вярвам да продъл жи още много.
Бекер я гледаше втренчено, но погледът му ка то че ли минаваше през нея. Изобщо не беше сигурна дали беше чул последните й думи.
- Ако можех само да разбера - каза той. Гласът му беше равен, почти шепнещ. - Толкова е... толкова е безсмислено. Никакъв ултиматум. Никакви запла хи. Никакви искания. Нищо. Защо го правят?
Може би нямаше отговор на този въпрос. Може би единствената причина за това нападение над цял един свят беше да го унищожат, колкото и ужасно и абсурдно да звучеше това. Може би това беше Бог, слязъл, за да им представи голямата, крайната сметка, може би това бяха галактически те братовчеди на китовете, които търсеха реванш за масовото им избиване. Всяко обяснение беше В еднаква степен добро и лошо, както и останалите.
- Съжалявам, че не нося по-добри новини - про дължи тя след малко. - Но това е, което съм прежи вяла. Възможно е нещата не навсякъде да изглеж дат така.
Думите й не бяха нищо повече освен слаб опит да окуражи Бекер. Той се усмихна благодарно, макар и съвсем бегло.
- Възможно е - каза той. - И Въпреки това тряб ва да сме готови за най-лошото. Взех съответните мерки да изолираме станцията.
- Да изолираме? - Черити не се овладя достатъчно, за да прикрие докрай уплахата, която изпи та при думите на Бекер.
- Да изолираме - потвърди Бекер. - Не си мисле те, че тук долу сме в пълна безопасност, капитан Лерд. Видяхте какво се случи в залата горе.
- Въпреки това... - започна Черити, но беше от ново прекъсната от Бекер.
- Аз казах, че съм предприел мерки, капитане. Това не означава, че наистина ще го направя. Засега тук, долу, сме все още в безопасност. Докато поло жението не се промени... - Той не довърши изрече ното и вместо това разпери ръце. После стана из веднъж. - Поискайте да ви дадат легло, Черити. и ce наспете - каза той с напълно променен глас и много по-високо, превърнал се изведнъж отново в свикналия да издава заповеди самоуверен комендант, а не възрастният човек, който едва не беше полудял от страх. - Засега тук, долу, сме малко притеснени, но Стоун все ще успее да ви настани някъде. След като си починете, очаквам вашия под-робен рапорт.
Черити се изправи и козирува, но Бекер изобщо не я погледна. Излезе така стремително от стая та, че приличаше на чисто бягство.

 

 
30 ноември
1998 година

 

Тишина. Това беше първото нещо, което установи. когато се събуди отново: една зашеметяваща мъртва тишина, която се беше разпростряла над всичко, сякаш целият свят е притаил дъх в очаква не, и освен нея - някаква червеникава, трепкаща светлина, която идваше отдалеч и проникваше през затворените й клепачи. Някаква лека болка в ляво то бедро - и тя светкавично си спомни как се бе хвърлила направо на пода, прикрила с две ръце гла вата си, напълно инстинктивна и абсолютно излишна реакция. Блесна сякаш втора светкавица, почти трогателна в наивната си безпомощност: стар филм от петдесетте години, кадри с хора, ко ито се хвърляха в уличните канавки и държаха чан тите над главите си, за да се предпазят от бомба та. Смешно.
Но как така все още беше жива?
Едва сега, сякаш този въпрос беше освобожда ващият механизъм, тя се събуди наистина. Болката в бедрото избледня и се превърна Й леко пулсиране, почувства, че лежи върху парчета стъкло и от ня каква малка рана по лицето й се стичаше кръв, но не я болеше. Близо до нея някой простена.
Черити отвори предпазливо очи. Психически беше готова за всичко: разрушена кула, пламъци, овъглени трупове, димящата огнена гъба на бомба та на хоризонта, но не се виждаше нищо такова.
Беше много тъмно. Всички светлини бяха угаснали. Единственото светло нещо бяха пламъцитe, които бушуваха неизвестно къде навън в ле тището и сред чието пращене се смесваха все повече викове и някакви други шумове. Но нямаше раз решения. Не последва абсолютно унищожение.
Тя се изправи неуверено. Не си спомняше да е била в съзнание. Причината едва ли можеше да бъде в падането, защото не се беше ударила в нищо твърдо; най-вероятно нещо у нея чисто и просто беше изключило, подобно на претоварен бушон.
Стенанията се засилиха. Обърна се. видя до себе си бледо, обляно в кръв лице и разбра, че чове кът не е ранен тежко, но кървенето бе особено силно. Без всякакъв повод тя погледна часовника. Елек тронното устройство беше изключило, но датникът показваше една цифра напред, т.е. трябваше да е малко след полунощ. Бяха получили още един ден като подарък.
Но защо часовникът не можеше да работи по вече? Изведнъж този въпрос взе да й се струва нео бяснимо защо невероятно важен, последният детайл от един огромен пъзъл, който можеше да обясни всичко.
Застана най-сетне на крака, огледа се за Майк и го откри почти в другия край на командната зала, където беше коленичил над някакъв стенещ човек и правеше нещо по него. Точно до тях имаше второ, напълно неподвижно тяло. Бомбата не ги беше улу чила, но въпреки това беше взела своите жертви, не само вън, на летателната площадка.
Тази мисъл породи втора, много по-жестока. Вече беше на половината път към Майк, но отново спря и погледна на изток.
Градът беше изчезнал.
Там, където би трябвало да сияе сътворената от ръката на човека звездна диадема на Ню Йорк, сега беше зейнала огромна пропаст от черен мрак, сякаш нощта бе отворила паст и бе погълнала ми лионния град. За пръв път от двеста години насам в тази част на североамериканското крайбрежие отново господстваше нощта.
Обърна се, зашеметена, и погледна надолу към летището. Имаше няколко пожара, но иначе не се виждаше и не се чуваше нищо.
Едва сега забеляза истински тишината, може би защото постепенно разбираше причината за нея: това не беше всеобхватното мълчание на смъртта, а такава тишина, сякаш светът чисто и просто беше изключен. Летището се разпростираше пред нея толкова тихо и парализирано, както и огромни ят град на изток, както може би цялата страна, а може би и целият свят. Измеренията на този логи чески ход на мисълта бяха толкова огромни, че й беше трудно да приеме всичко това в цялата му значимост.
- Добре ли сте?
Тя се сепна, изтръгната от наблюденията си, извърна се и се усмихна, когато позна Хардуел, благодарна, че я беше върнал в действителността. Кимна с глава.
- Кървите.
- Драскотина - отвърна пренебрежително Че рити. - Нищо не е В сравнение с онова, което може ше да ни се случи, нали?
Думите й като че ли объркаха Хардуел. Той все още не беше разбрал. Беше интелигентен човек, но и той, както и останалите, все още беше в шок от случилото се. Изведнъж лицето му помръкна. Обърна се и закрещя:
- По дяволите, какво става с осветлението? Защо никой не включи аварийното осветление?
- Защото то не работи, генерале - отвърна глас от тъмнината. Беше Найлс. Високият чернокож мъж се приближи бавно към нея и Хардуел. В тъмнината лицето и ръцете му едва се забелязваха. Около педя над яката на ризата му проблесна бело тата на зъбите му.
- Генераторът е отишъл на кино - добави той.
- Триста дяволи, ами тогава някой трябва да го поправи - избухна Хардуел. - Ние... - изведнъж млъкна, погледна объркано Найлс и попита:
- А вие откъде знаете това?
- Защо не се огледате наоколо, генерале? - от говори Найлс. - Някъде да виждате нещо като свет лина? - Той се засмя тихо. - Надухме Йерихонската тръба преждевременно. Не пожелаха да ни унищо жат. Все още не.
- Но...
Внезапно Найлс се разкрещя:
- По дяволите, наистина ли сте глупак, генерале, или само се правите на такъв? Тези бомби не бяха замислени за нашето унищожение! Те ни обе зоръжиха!
- Найлс! - предупреди го остро Черити. Не че не го разбираше. Спокойствието му беше също тол кова фалшиво и престорено, както и нейното. Все ки трябваше по някакъв начин да се справи вътреш но с невероятното. Но крещенето сега изобщо ня маше да им помогне. Обърната към Хардуел, тя про-дължи: - Лейтенант Найлс е прав, генерале. Ава рийният ви агрегат няма да функционира. Нашите приятели от Марс току-що го изключиха.
Хардуел пребледня още повече отпреди.
- Какво означава това?
“Знае го съвсем добре" - помисли си Черити. Но чисто и просто не искаше да го знае. Указа с ръ ка към посоката, в която Ню Йорк беше потънал в чернотата на нощта.
- Ето, генерале. Виждате сам.
Очите на Хардуел се разшириха от ужас, кога то най-сетне разбра.
- Искате да кажете...
- Искам да кажа - прекъсна го раздразнено Че рити, - че се е случило точно това, от което вие и вашите колеги сте се опасявали от половин Век на сам. Електромагнитната шокова вълна на бомбите е разрушила цялата ви прекрасна военна електро ника. “Да - помисли си тя уморено. - Найлс беше прав и, по дяволите, те би трябвало да го знаят.” Пришълците ги бяха обезоръжили с един-единствен мощен удар, който по всяка вероятност беше засег нал цялата Земя. Сега, впоследствие, не беше нужна кой знае колко фантазия, за да си даде сметка човек какво се беше случило.
Бомбите бяха на достатъчно голяма височина над земната повърхност, за да не я унищожат пос редством експлозията си, но вероятно бяха помели всичко по небето, което те бяха изстрелвали за последните петдесет години там: възлюблените орбитални станции на Бекер и съветските им ан типоди, както и всички метеорологични и информа ционни сателити, освен това по всяка вероятност и орбиталния град, ако ударната вълна не му е тег лила шута и не го е запратила на вечно пътешест вие без завръщане по посока на Алфа Центаури.
Действителното, унищожаващо действие на тази ужасяваща експлозия на петстотинте водо родни бомби обаче повечето от хората очевидно още не бяха осъзнали, точно както Хардуел, който продължаваше да я гледа с широко отворени очи и да чака напразно да продължи да говори. Може би сега всички те седяха в тъмнината, навсякъде по света, подобно на десетте милиона нищо неподозиращи хора оттатък в Ню Йорк, и чакаха лампите отново да светнат.
Те никога вече нямаше да светнат. NEMP, ужасният призрак на всички ядрени стратези, не вероятната електромагнитна шокова вълна на атомната експлозия, ги беше изключила за вечни времена. Черити нямаше представа за мощта на шока, но беше напълно уверена, че той, като се поч не от микрочипа на ръчния й часовник и се свърши с радарните компютри в недрата на Скалистите планини, беше унищожил Всичко, коешо дори отда леч е приличало на електроника. И никой досега, до ри и тя самата, не беше наистина осъзнал какво означава всичко това.
- Тогава... тогава трябва да поправим генера торите - произнесе накъсано Хардуел. - Тук има техници, а...
- Спестете си усилията - прекъсна го тихо Черити. - Нищо не може да се поправи, генерале. “Все още ли не разбира, че тук не става дума за ня какви изгорели бушони?” - Пратете по-добре хора та си в склада или най-добре направо в музеите. Да проверят дали някъде не са останали все още обикновени лампови уреди. Може би ще могат да рабо тят.
Хардуел присви устни, готов да възрази, но Черити се обърна и го заряза, за да отиде най-сет не при Майк. Найлс се присъедини към нея.
Майк тъкмо бе привършил акцията си по оказ ване на първа помощ, когато застанаха до него. Мъ жът, за когото се беше погрижил, изглеждаше зле. Челото и дясното му слепоочие представляваха огромна рана, а по радарния пулт, пред който се беше свлякъл, лепнеше навсякъде кръв. Но той се опита да се изправи на крака със собствени сили, даже ус пя по някакъв начин да се задържи за креслото.
- Все още не е разбрал, нали? - Майк посочи с глава към Хардуел, който крещеше по някого с пре минал във фалцет глас, и този някой трябвало да се погрижи най-сетне за това проклето осветление.
- Не - отвърна Черити. Съвсем за малко се по чувства слаба и неописуемо сама. Въпреки близост та на всички тези хора.
- Какво ще правим? - попита Найлс. Майк го погледна безпомощно. - Искам да кажа, тук ли ще останем?
- Не - отвърна иронично Черити. - Ще почака ме следващия автобус и ще се върнем в града, нали така?
Погледът на Найлс беше леденостуден, но той не каза нищо и Черити имаше ясното чувство, че беше много умно от негова страна да се държи по този начин. Никога досега не беше невъздържана или избухлива, но в момента й се струваше, че може да го удуши, ако каже дори само още една дума. “Боже господи, какво да правим?” Какво можеха да направят? Нищо, по дяволите. Въпросът не беше в това. какво те щяха да правят, а в това, какво дру гите щяха да сторят.
 - Искаш да се върнеш при семейството си - каза Майк след малко. Кимна, когато Найлс не отгово ри. - Може би това би било най-умното.
- Обратно в Ню Йорк? - Мисълта да се върне обратно в този огромен, тъмен град накара Черити да потръпне от ужас. Но в края на краищата, не тя беше оставила там жена и деца. - А по какъв начин?
- Пеша, ако се наложи - отвърна лаконично Майк. - Далече е, но няма почти никакъв смисъл да се чака тук, нали?
Освен това тук скоро можеше да стане далеч по-неприятно, помисли си Черити. Ударната вълна несъмнено беше позадържала малко човешкия по ток. който беше на път за насам, но те щяха да дойдат, сега, когато бяха повярвали, че им е отпус нато още малко време, и само много малко от тях щяха да разберат, че всички тези самолети и хеликоптери по пистите никога вече нямаше да могат да се издигат В небето.
- Ще трябва да предупредим Хардуел - каза тихо Майк.
- Мислиш ли, че той не знае какво ще се случи? - Черити изсумтя. - Той не е идиот. - Обърна се, но не погледна към Хардуел, а се загледа към летище то навън. сякаш можеше вече да види огромната чо вешка тълпа, която щеше да се появи тук след един или два часа, яростна гмеж, която беше подивяла от страх и не искаше нищо друго, освен да избяга. Спомни си за Ландерс и Терховън, който беше заел мястото на Белингер в екипажа им. Беше убедена, че двамата са вече мъртви. Самолетът им сигурно се беше разбил, както и всички останали летател ни тела. Но ако все пак бяха живи, то те бяха на стотици мили оттук. Светът отново беше станал много по-голям, в един-единствен миг. Много, много по-голям. Не, нямаше вече никакъв смисъл да ги ча кат.
- Да вървим - каза тя.
Хардуел дори не се и опита да ги задържи. Че рити даже имаше чувството, че той по някаква причина беше доволен, когато тя отиде при него и му заяви, че тя, Майк и Найлс щяха да се помъчат да се върнат в града. Но той също така отказа да ги придружи или да позволи на някой от хората си да го направи. Все пак настоя да изпрати шестима души от подчинените си, за да ги придружат до ма гистралата. Освен това им нареди да си вземат оръжието.
След четвърт час те напускаха летището и поеха на изток. Никога повече не се срещнаха с Хардуел.
Светът беше станал по-голям в най-буквалния смисъл: отиването дo Лa Гуардиа със самолет траеше по-малко от пет минути, а сега се беше по лучил почти осемчасов поход и Черити отдавна бе ше стигнала предела на силите си, още преди да бя ха стигнали моста и да бяха видели небостъргачи те на Манхатън. Бяха вървели по магистралата, ко ето може би не беше най-краткият, но затова пък във всеки случай най-сигурният път. Навсякъде виждаха спрени коли и хора. които не знаеха накъде всъщност да бягат.
 Беше изненадващо, но не се беше стигнало до всеобща паника. Тук-там бяха избухнали пожари и на две-три места се дочуха изстрели. Ню Йорк изг леждаше все още под властта на пълна парализа. Много хора се опитваха да напуснат града - сигур но бяха хиляди тези, които бяха вървели насреща им през нощта - но това масово бягство беше само своего рода безнадежден протест срещу съдбата. Ядреният удар на пришълците не беше унищожил света, само го беше парализирал. Може би завинаги.
Вече просветляваше, когато стигнаха до града. Все пак се беше наложило да напуснат магист ралата просто за да съкратят пътя. Двама от вой ниците, които Хардуел беше изпратил да ги прид ружат, бяха все още с тях: те направо бяха отказа ли да изпълнят заповедта и да се върнат на лети щето и нито Черити, нито Майк или Найлс бяха възразили нещо против оставането им. И никой не можеше да ги упрекне, че предпочитаха да останат живи.
Черити беше уморена. Гърбът я болеше от продължителното, непривично ходене и от автома та, преметнат през лявото и рамо. Тежеше сякаш цял тон. Не бяха имали нужда от оръжията си, но тежестта им събуждаше у тях поне едно лъжливо чувство за сигурност.
Спря се, зъзнейки от студ, разтри дланите си и подуха в тях, без да може да прогони тръпненето на пръстите си. Студът беше жесток. Във века на централното отопление и на климатичните инста лации, човек понякога забравяше, че ноември е вече почти зима, но изминалите часове доста осезател но ги накараха да си припомнят това обстоятелст во.
Тъмнината също беше затруднявала придвиж ването им. Преди това не беше знаела колко тъмна може да бъде една нощ в град, където са изключени Всички светлини.
Сега започна да се развиделява. Небето на из ток започна да посивява и светлината й създаваше илюзията, че жестокият студ малко намалява. Си луетът на Манхатън постепенно изплуваше пред тях от тъмнината на нощта, подобен на дланта на титан с прекалено много и твърде ъгловати пръс ти, които изглеждаха протегнати към небето като някакво обвинение. Бяха като мъртви, дори и сега когато първият лъч се отрази върху стъклените фасади на гигантските сгради и започна да прогонва най-сетне тази ужасна тъмнина.
Мъртви като...
Да, като всичко наоколо, помисли си Черити.
Едва сега й направи впечатление мъртвешката тишина около нея. Нямаше никакви хора, никакви шумове.
- Какво има? - Майк я погледна въпросително. Черити сви рамене и му отправи безпомощен, и в същото време предупреждаващ, поглед. Найлс и двамата войници също бяха спрели. Единият от мъ жете свали картечницата от рамото си и свали предпазителя. Звънкото металическо щракване отекна зловещо сред стените на приличащата на тунел улица.
- Няма нищо - отговори Черити с известно за къснение. - Но е прекалено тихо.
- Тук нещо не е наред - каза войникът, който държеше оръжието си готово за стрелба.
Черити кимна. Не беше изненадана, че не само тя изпитва това чувство на неувереност; освен това вече беше сигурна, че не е само въображение.
Горе, в космическия кораб заедно със Сьоренсен, бе ше изпитвала същото чувство.
Сега и вторият войник свали оръжието си от рамото, секунда по-късно го последваха Найлс, Майк и Черити. Продължиха да вървят нататък крайно предпазливо. Улицата се разшири и превърна в дълъг площад. Всичко, намиращо се на двайсет- трийсет крачки от тях, беше все още потънало в мрак. Отново, макар и само за секунди, Черити из пита това странно чувство. После очите й привик наха към новата светлина и тя видя това, което досега само беше чувствала.
Те бяха тук.
За три, четири, пет безкрайни секунди тази мисъл беше всичко, което изпълваше съзнанието й - само една констатация, придружена от сковаващо чувство на ужас: те бяха тук.
Бяха три на брой - две от огромните, прилич ни на бръмбари, същества, които беше видяла на видеофилма, и още едно трето, някак безформено чудовище, много по-голямо от бръмбарите, което обаче не се решаваше да излезе много напред от защитната мантия на мрака. Черити не можеше да го огледа, но и не държеше много на това. Видимото движение и неясните, ъгловати очертания, които виждаше, бяха повече от достатъчни. Вратите на ада се бяха отворили и бълваха своите чудовища.
- Исусе! - прошепна Найлс до нея. - Какво, за бога, е това?
Черити го погледна бързо и предупредително, същевременно отстъпи няколко крачки назад и се притисна още по-плътно към стената. Молеше се никое от насекомите чудовища да не беше гледало в тяхната посока. С крайчеца на очите си съзря друго раздвижване в сянката на отсрещната страна на площада: някаква по-малка, слаба фигура с прекале но много ръце и с лице, сякаш грубо изковано от черна стомана, застана до един от големите като слон бръмбари и започна да прави нещо. Внезапно Черити изпита страх. Смразяващ страх.
Въпреки това част от разума й продължи да функционира с обичайната си прецизност, онази част, която беше създавала през дългите години на безмилостна тренировка и която сега, подобно на безчувствен компютър, й обясняваше, че те в мо-мента са не само в огромна опасност, но може би имат и шанс, какъвто може би няма да се повтори. Ако успееха да неутрализират тези три чудовища отсреща, а може би дори и да заловят жив техния водач...
Не си позволи никакво време да премисли ня кой от безбройните аргументи, които говореха против това решение, а само погледна въпросител но към Майк:
- Ще ги заловим ли?
Майк пребледня, но въпреки това кимна. По лицата на двамата войници тя с облекчение видя само страх, не и този сковаващ ужас, който беше очаквала. Но те също не знаеха какво точно има пред тях, за разлика от Майк и Найлс, те виждаха тези чудовища за пръв път. Може би бяха само мно го объркани.
Найлс посочи към сградите от другата стра на на площада.
- Ще се опитам оттам - каза той. - Може би ще успея да се промъкна в гръб. без да ме забеле жат.
Черити кимна, но го задържа, когато той се приготви да тръгне.
- Как ще си дадем знак?
- Никак - изръмжа Найлс. - Ще изчакам, докато откриете стрелба.
- Окей. Вземи единия от войниците със себе си. И внимавай, може да има и други гадини.
Найлс кимна, махна с ръка към единия от вой ниците и посочи с дулото на оръжието си нагоре. Черити разбра. Очевидно възнамеряваше да се приближи до чудовищата, минавайки по покривите.
Оттеглиха се още малко навътре в улицата, докато Найлс и спътникът му се скриха в някаква сграда. Черити пресметна, че ще им трябват поне пет минути, за да заемат позицията си. Погледна часовника, реши да им даде двойно повече време и се притисна към вратата на някакъв вход. Майк я последва, а войникът остана долу до стълбите, приготвил оръжието си за стрелба.
- Странно - каза внезапно Майк.
Черити го погледна.
- Кое?
- Ето това. - Майк посочи войника. - Този мо мент е исторически, нали? - Засмя се саркастично. - Първият контакт между хората и някаква извън земна форма на живот. А какво правим ние? Стре ляме по тях.
- Това не е първият контакт - възрази неволно Черити. Боже господи, какво искаше да каже с то ва? - Първият контакт се осъществи на Северния полюс - добави тя. - За съжаление, не можем да по питаме оцелелите как точно е изглеждало!
- Въпреки това е безумие - настояваше Майк. - Би трябвало... поне да направим опит да разговаря ме, преди да стреляме.
Черити не отвърна нищо, а за стотен път погледна към счупения си часовник, ядосвайки се, че отново го е забравила.
Опита се да пресметне колко време беше ми нало от тръгването на Найлс и войника и си призна с лек ужас, че не е в състояние да го направи.
“А може би той е напълно прав - нашепваше някакъв тънък, но много настойчив глас в главата й. - Ние бяхме тези, които, така да се каже, прев зехме кораба им в Космоса. Ние бяхме тези, които изпратиха войници и бомби на Северния полюс. Ние насочихме ракети и ядрени бойни глави към кораба им.”
Внезапно някъде над тях се отвори прозорец, много внимателно, но все пак не така тихо, че да не го чуе. Тя погледна нагоре и съзря слаба черна ръ ка, после тъмно лице. което гледаше надолу към улицата. Черити се изплаши, после се ядоса. Найлс очевидно много държеше да бъде забелязан от из вънземните.
Все пак Найлс беше достатъчно предпазлив да не им извика, а само с жестове да им даде да разбе рат. че трябва да се качат горе при него. Черити стисна ядосано устни. Какво, по дяволите, правеше той? Мислеше, че вече е извървял половината път до отсрещната страна на площада. Представата за атака, все едно срещу кого, при която разчита на прикритие в гръб, което обаче не съществува, ни как не й допадна.
Въпреки това тя се поколеба само за миг, пре ди да напусне прикритието си и заедно с Майк и втория войник притича до входа, в който бяха из чезнали Найлс и спътникът му. Две или три безк райни секунди те нямаха прикритие. Но имаха къс мет: всичко продължи да бъде тихо.
С дулото на автомата си Майк посочи вът решността на коридора. Тук вътре продължаваше да бъде нощ, която само след няколко крачки зас мукваше слабото развиделяване, което се промък ваше през процепите на вратата и прозорците. Все пак тя можа да види достатъчно напред пред себе си и разбра, че коридорът се разделяше на две: една та част водеше навътре в сградата, другата - към някаква стълба. После изведнъж чу шум: стъпки и приглушено шушукане.
Един подир друг хукнаха нагоре по стъпалата.
Гласът, който бяха чули, беше на Найлс. Той се по яви насреща им още преди да стигнат първия етаж.
- По дяволите, Найлс, що за хрумване? - прес рещна го Черити. - Отдавна трябваше...
- Всички са мъртви - прекъсна я Найлс.
Черити застина на мястото си. До нея Майк си пое така остро дъх, като при внезапна, рязка болка. Тя се втренчи ужасена в Найлс.
- Кой е мъртъв? - попита тя, въпреки че отго ворът отдавна й беше ясен.
Гласът на Найлс явно трепереше, когато й от говори:
- Всички, Лерд. Всички, които... са живели тук. Те... - Черити мина край него и отвори с ритник вратата пред себе си. Зад нея имаше малко мизерно жилище, състоящо се само от една стая. Вътре бе ше по-светло, отколкото навън в коридора, така че Черити можа да види жестоката сцена във всички те й ужасяващи подробности.
Бяха четирима: мъж, жена и две деца. Двете момиченца бяха затиснати от безжизненото тяло на майката, сякаш тя и умирайки се беше мъчила да ги предпази от това, което ги беше убило. Мъжът беше проснат встрани, с лице, забито в земята, и със странно разкривено положение на тялото, сграбчил с протегнатата си дясна ръка крака на един стол. Беше единственият, който не прилича ше на заспал.
- Навсякъде е все това - произнесе Найлс зад нея. - Навсякъде... в сградата. Трябва да са десетки на брой.
Черити влезе колебливо навътре, сведе за миг поглед към мъртвата жена и двете деца и после приклекна до трупа на мъжа. Въпреки че - или може би точно заради това, че единствено на него му ли чеше, че е загинал по насилствен начин; тя просто не беше в състояние да докосне труповете на двете деца или на жената.
Направи знак на Майк да охранява вратата, остави автомата си настрани и се опита да обърне тялото по гръб. Беше учудващо тежко и дори кога то успя да освободи ръката му от крака на стола, трябваше да положи доста усилия, докато го обър не. Лицето му беше отпуснато, без следа от уплаха или болка, такова, като че ли просто е заспал, не, даже и това не; такова, помисли си тя ужасена, ка то че ли просто го бяха изключили, подобно на ма шина, състояща се случайно от плът и кръв.
Потисна неприятното чувство, приведе се още повече над мъртвия и провери дали има някакви наранявания.
Не откри нищо. Никакви рани, с изключение на някаква драскотина по челото, която вероятно се беше появила при падането, нищо, което да издава ше по някакъв начин как точно този мъж се е разде лил с живота.
Изправи се потресена и се принуди все пак да огледа и мъртвата жена. С всички сили се мъчеше да не гледа към двете мъртви момиченца, но без да иска погледът й попадна върху личицето на по-го лямото дете. И то беше отпуснато, както и това на бащата, чертите му имаха същия израз на пус тота.
Когато повдигна ръката на мъртвата жена, тялото се свлече от двете по-малки телца със странен, доста неприятен шум като че ли, мина през ума й една мисъл, от която стомахът й се сви от болка, като че ли в цялото това мъртво тяло няма и една-единствена костичка, която да не е счупена поне на десет места. Но и по жената не се виждаха явни следи от наранявания.
Черити се изправи с рязко движение, приведе се да си вземе оръжието и се огледа за Найлс.
- Навсякъде ли... изглежда така?
Найлс кимна.
Майк посочи вратата, която Черити бе разби ла.
- Беше заключена - каза той. - Отвътре. Знаеш какво означава това, нали?
Черити кимна. Каквото и да беше убило тези хора, то не беше влязло през вратата или прозоре ца, а ги беше умъртвявало безшумно и без предуп реждение, а вероятно и много бързо, някакъв ужа сен вид... радиационно оръжие, което беше попадна ло на този дом, а може би и на съседните сгради, и беше изгасило всяка искрица живот. От какъвто и характер да беше това оръжие, помисли си тя с горчивина, действието му би могло да възхити изобретателите на неутронната бомба. Жилище то изобщо не беше пострадало, не беше счупено ни то едно стъкло, нито един съд. Но тя беше абсолютно уверена, че в този дом нямаше никакъв жи вот.
Изведнъж престана да изпитва какъвто и да било страх. Всичко, което изпитваше в момента, беше гняв. Студен, решителен гняв, от който са мата тя се плашеше.
- Да тръгваме! - каза тя.
Навън междувременно беше станало малко по-светло, иначе нищо друго не се беше променило. Двата огромни бръмбара продължаваха да стоят неподвижно по местата си, като огромни, ужасно грозни, статуи, третото огромно същество също не се беше помръднало.
Вниманието на Черити беше насочено към четвъртата, почти хуманоидна, фигура, която се движеше между трите гиганта с хитинови обвив ки. Определено беше същество от типа, който бяха видели на видеофилма. Беше значително по-високо от човек, но толкова слабо, че Черити неволно се попита как не се пречупва през средата още при първия повей на вятъра. Четирите ръце, които бя ха в непрекъснато движение, придаваха направо гротескен вид на цялата фигура. Жестовете на помняха паяк, бяха бързи, резки и доста целенасоче ни. Очевидно съществото можеше да действа светкавично, ако това се наложеше.
Черити нямаше намерение да му дава възмож ността да доказва това предположение.
Тя спокойно се прицели в главата му, сведе съвсем леко дулото на автомата, натисна механич но бутона за самонасочването и изруга наум, кога то видя, че не се появява рубиненочервеното лазер но огънче. Разстоянието не беше кой знае колко го лямо - двадесет, най-много двадесет и пет метра, - но автоматът не беше оръжие, с което може да се стреля особено точно, и тя едва ли щеше да има възможността да стреля втори път, ако не улуче ше при първия изстрел. Изрично беше забранила на Майк и останалите да стрелят по извънземното. То им трябваше живо.
Въпреки това тя трябваше.да рискува. Бавно, милиметър по милиметър продължи да свежда дуло то на автомата. Центърът на визьорния кръст пред дясното й око се плъзна по лъскавата хитинова об вивка на космическото същество, застина за миг върху бедрото и се установи най-сетне върху това, което можеше да се вземе за дясното му коляно. Пръстът й докосна отново спусъка, намери бутона и застина пак в неподвижност. Беше изнервена. Ръ цете й трепереха. Но беше наясно, че нямаше да се почувства по-добре, ако изчаква още. Напротив.
Натисна спусъка.
Плющящият изстрел сложи светкавично край на привидното спокойствие, което се беше разп ростряло над площада, и това, което последва, ста на едновременно и десеторно по-бързо, отколкото си го беше представяла и в най-песимистичните си опасения. Майк и двамата войници откриха стрел ба от покривите на съседните сгради, а на два мет ра от нея от автомата на Найлс изскочи ярък огнен пламък, но тя се опита с всички сили да игнорира всичко останало и да насочи отново телескопа към четириръкото.
Изстрелът й беше попаднал в целта. Същест вото се беше строполило на земята и с две от че тирите си ръце притискаше простреляния си крак. Но то по никой начин не беше излязло от играта. Изпод гротескната му маска се чуха високи, свир-кащи звуци, а в другите му две ръце изведнъж се озоваха две от малките метални пръчки, които Че рити познаваше от видеофилма.
Изруга, прицели се отново и натисна спусъка, но този път не улучи. На половин метър до насеко мото пръснаха искри от асфалта и в същия миг не що изсвистя над главата на Черити и откърти го лямо като юмрук парче от мазилката на стената зад нея. Ранено или не, съществото там долу стре ляше дяволски добре. Много по-добре от нея.
На площада отекна остър, напълно нечовешки, вик, нещо като трясък на разбивана стомана, и ко гато Черити предпазливо подаде глава напред из под прикритието си, видя. че един от огромните бръмбари се беше свлякъл на земята. Сега Майк и другите войници концентрираха огъня си към дру-гото насекомо, докато Найлс запращаше изстрел подир изстрел към третото чудовище, което пре пускаше безцелно в кръг. Черити видя, че почти всеки изстрел беше точен, но тя видя също и това, че повечето от тези изстрели чисто и просто се удряха В бронята на извънземното и отскачаха.
Въпреки това бяха необходими само още ня колко секунди. Вторият гигантски бръмбар се строполи на земята. Най-сетне се пръсна и обвив ката на последното чудовище под масирания огън на четирите автомата. Оръжието на Черити през цялото време остана насочено към четириръкото. Но тя не стреляше. Двете горни ръце на извънзем ното продължаваха да стискат двете оръжия, но очевидно беше разбрало, че следващият му изстрел би бил и последният за него.
Найлс спря да стреля едва когато свърши му ницията си. С гневно лице зареди нов пълнител, из прави се до прозореца и се прицели в четириръкото чудовище. Стреля, преди още Черити да е разбрала какви са намеренията му.
- Ако не го е разбрал, сам си е Виновен - каза той. - Върви. Ще го държа в шах.
Тя кимна, метна се с плавно движение през рамката на прозореца и скочи от трите метра ви сочина на улицата. За момент се почувства безпо мощна, когато загуби равновесие и трябваше да се свие на кълбо, за да не се претърколи от инерцията на собственото си движение, но заплашително на-соченото от прозореца оръжие на Найлс има свое то въздействие: обвитата в черупка глава на из вънземното наистина се извърна към нея като ужасната черна глава на робот и проследи движе нието й, но съществото не стреля.
“Прекалено лесно” - помисли си Черити. Беше прекалено лесно! От първия изстрел по извънземно то не беше минала и минута. Черити не можеше да повярва, че е толкова просто да се справи човек с нашественик, който беше парализирал цял един свят.
Приближаваше се внимателно към фигурата в черно-кафява броня, като заобиколи почтително единия от убитите гигантски бръмбари, задръстил улицата като преобърнал се камион. “Наистина е голям колкото камион” - помисли си тя изненадано. Внезапно изпита благодарност към Хардуел, който беше настоял да вземат оръжието. С малкия пис толет, който носеше към обикновената си унифор ма, не би могла да направи кой знае какво срещу те зи многокраки чудовища.
Четириръкото се раздвижи, когато тя се приближи до него, много бавно, почти свръх-предпазливо, сякаш знае добре, че всяко по-рязко движе ние би означавало краят му. Двете груби сребърни пръчки се изплъзнаха от ръцете му и изтрополиха на земята.
Черити направи кръг около него, ритна оръжи ята с крак настрани и постави дулото на автома та си точно върху бронята на гърдите му. Движе нията на съществото изведнъж престанаха. Само очите зад тесните отвори на маската му пробляс ваха, пълни с омраза.
- O’кeй, приятелю - произнесе високо Черити. - Не знам дали ме разбираш, но ако все пак можеш, то най-добре е да не правиш нищо, което би могло да ме нервира. Не искам да те убивам, но нямам съ що така и никакво желание да бъда убита от теб.
Съмняваше се дали извънземното разбира ду мите й, но то доста добре разбираше значението на оръжието, насочено към тясната му гръд. Чери ти изчака още една секунда, после вдигна лявата си ръка и махна на Найлс да слезе при нея. Устоя на изкушението да погледне към покрива и да види къ де са Майк и двамата войници. Някак си беше убе дена, че е по-добре да не изпуска нито за миг от погледа си това подобно на паяк извънземно. Прека лено лесно. Прекалено, прекалено лесно.
Найлс скочи на улицата и в същия миг извън земното я нападна.
Черити не беше изпускала нито за миг лицето и ръцете му от погледа си, но тя все пак нямаше човек пред себе си и - колкото и абсурдно да звуче ше, - тя беше забравила, че то има повече от две ръце. Горният чифт ръце не се движеше, но трета та му ръка удари със силата на побойник автомата и направо го изби от ръката й, докато четвъртата лапа я хващаше за коляното.
Ужасен тласък я накара да загуби равновесие и я отметна назад. Почти в същия миг животното се озова върху й, с бързината на огромен паяк и с внушителна сила. Черити изпъшка от уплаха и бол ка, когато почувства колко силни бяха тези смеш но тънки крайници. Ръцете й бяха притиснати встрани, като на дете, което се боричка с Възрас тен, и почти в същия миг вторият чифт ръце се сключи около врата й.
Тресна единичен изстрел и сякаш невидим чук удари по бронята на извънземното. Върху Черити се посипаха парченца черен хитин, после гротеск ното същество се претърколи меко встрани от нея.
Черити се изправи замаяна, попипа шията си и сви устни, когато напипа кървящите драскотини, които ужасните лапи бяха оставили по кожата й още при първото, почти бегло докосване. Още поло вин секунда...
- Добре ли си? - попита Найлс.
Тя кимна, погледна го с благодарност и се при веде над мъртвото извънземно. Въпреки облекчени ето си беше разочарована - много й се беше искало да залови живо това същество. Щеше да бъде тол кова важно!
- Наистина съжалявам, Лерд - каза Найлс. - Но нямах никакъв друг избор.
“И си е така” - помисли си Черити. Още някол ко секунди и това същество щеше да й счупи вра та. Нямаше право да се сърди на Найлс. Нямаше ни какво значение дали беше искал или не това, което беше направил. Все пак той й беше спасил живота.
Успя да се овладее, приведе се над извънземно то и го разгледа внимателно. Изстрелът на Найлс беше разкъсал бронята на гърдите и беше пробил дупка на гърба, голяма като чиния, но се виждаше учудващо малко кръв.
С треперещи ръце се опита да смъкне гладка та черна маска, която скриваше лицето на извън земното. Успя, тъй като тя беше прикрепена към шлема само с помощта на най-обикновена скоба. Отдолу се показа тясно, въпреки цялата си стран ност почти човешко лице. Изглежда, природата бе ше поела в груби линии един и същ път на развитие и на родната планета на това същество, и на Земя та: то имаше две очи, нещо като плосък нос и ши рока уста, сякаш лишена от устни, която беше зей нала в смъртта, а освен това и двоен ред много ситни, тъпи зъби. Лъскав кафяв мъх покриваше ли цето на пришълеца. Очите му също приличаха на човешки. Ако не бяха шестте крайника, това съ щество наистина би могло да се определи като хуманоидно.
Черити взе оръжието му в ръка. Беше много тежко и всъщност представляваше груба метална пръчка, която завършваше в единия си край с нещо като доста сложен механизъм, а в другия имаше кръгъл отвор с големината на пени. Черити усети бързи вибрации, когато докосна блестящия среб рист метал и й се стори, че чува някакъв звук, ня какво бръмчене, което й подейства доста обезпоко ително.
Найлс отстъпи нервно настрани, когато тя по невнимание насочи дулото на оръжието към не го. Черити му се усмихна за извинение, остави вни мателно сребристия предмет и се изправи.
- Ще вземем всичко със себе си - заяви тя. - Оръжието и трупа - огледа се зорко. - Бих искала само да разбера какво може да са търсили тук.
Майк и другите двама войници се върнаха при тях. Лицето на Майк потъмня, когато той се приб лижи и видя постепенно увеличаващата се локва кръв, сред която лежеше извънземното.
- Мъртъв ли е?
Черити кимна.
- По дяволите - изруга Майк. - Трябваше ни жив!
- Найлс нямаше друг избор - поясни бързо Че рити. - Това нещо тук тъкмо се канеше да ми от късне главата. - С повелителен жест на ръката, му отне всякаква възможност за отговор и посочи към сградата, от която беше излязъл с останалите два ма. - Има ли нещо особено вътре? - попита тя.
Майк поклати глава.
- Само мъртъвци - отвърна той. - И...
За малко това щяха да бъдат последните думи в живота му. Зад него, от другата страна на пло щада се отвори някаква врата и през нея излезе ед но огромно същество с четири ръце. Черити изви ка, грабна оръжието си и едновременно с това уда-ри така силно Майк, че той залитна, загуби равно весие и падна на колене.
Черити и пришълецът стреляха почти еднов ременно. Плющенето на нейния автомат погълна по-приглушения, пo-тих изстрел на оръжието на другия, но точно на половин крачка пред нея, точно там, където допреди секунда беше стоял Майк, не що странно се удари с невероятна мощ о паважа и се пръсна на всички страни.
Черити се наклони леко, без да маха пръста си от спусъка. Залп от изстрели полетя към чуждоземното чудовище, обсипа с искри стената до него и превърна бронята му в облак черни стърготини. С остър, болезнено висок вик чудовището се втур на назад и отново се скри в дома, откъдето се беше появило.
И въпреки това беше успяло да улучи.
Войникът, който беше застанал непосредст вено до Майк, внезапно се олюля. По лицето му се появи израз на непоносима болка. Пусна оръжието си, залитна като сомнамбул и се улови с ръце за гърдите. После се свлече долу, без да произнесе ни то звук. Гърбът му представляваше една-единствена, огромна рана.
Черити изобщо не изчака Майк да се изправи отново, а направо се втурна напред. Беше имала право, мислеше си тя отчаяно! Беше станало прека лено лесно - и те се бяха държали като неопитни новобранци.
Стигна до сградата, прескочи със замах тяло то на четириръкия, който препречваше вратата, и с превъртане във въздуха застана отново на крака. Нещо тъмно, бляскащо бягаше пред нея в здрача и тя чу пляскането на бързи стъпки. Втурна се нап ред, спря още веднъж, изгуби пет-шест скъпоценни секунди, за да смени пълнителя на оръжието си, и хукна отново тъкмо когато Майк и останалите двама нахлуха подир нея в сградата.
Все още чуваше стъпките на врага, макар че те се отдалечаваха с невероятна бързина; сетива та й като че ли функционираха с неестествена чувствителност. Повика припряно Майк при себе си и направи знак на Найлс и войника:
- Наляво, опитайте се да го обходите. И внимавайте. Може да има и други!
Тази забележка беше излишна, по всяка вероя тност. След всичко, което се беше случило с бед ния Трупър, Найлс може би и без това първо щеше да стреля и тогава да проверява какво е улучил. Че рити можеше само да се надява, че няма да е някой от тях самите.
Продължиха да бягат нататък. Вече не се чу ваха никакви стъпки, но тя добре беше запомнила посоката, от която бяха дошли. И къщата не беше много голяма - така че съществото или беше изляз ло през задната врата, или...
Не беше. Черити влетя през една отворена врата, метна се автоматично встрани... и замря.
Зад вратата сигурно също е имало такова бед няшко жилище, като онова, което бяха намерили там горе, но сега пред нея имаше само развалини. Стените към съседните жилища бяха изчезнали ка то изрязани с огромен нож. От тавана падаше ма-зилка. Във въздуха се чувстваше непознат, остър мирис. От четириръкия пришълец нямаше и следа.
Затова пък тя откри нещо друго.
В средата на помещението имаше огромен, тънък пръстен от сребрист материал. И във вът решната му част тя откри същите онези движе ния, които беше наблюдавала и при пръстена вътре в космическия кораб.
- По дяволите, какво е това? - прошепна Майк. Гласът му трепереше.
Черити сви мълчаливо рамене, направи една крачка по посока към висящия, очевидно непознаващ земното притегляне, кръг от метал и жива черно та, и отново се спря. Струваше й се, че е влязла в някакво поле с невидими електрически енергии, ко ито щипеха кожата й и наелектризирваха всяко ко-съмче по тялото й. Напразно се мъчеше да проникне с поглед в защитната стена от плътен мрак.
- Сега поне знаем откъде дойдоха така неочак вано тези чудовища - промърмори Майк и погледна неспокойно Черити. - Ще трябва да изчезваме. Имам чувството, че нашият приятел ще се върне всеки момент.
Черити кимна, без обаче да се отдръпва от мястото си. Вместо това вдигна автомата и даде единичен изстрел към вътрешността на предава теля на материя.
Резултатът я разочарова. Куршумът мина през стената от вълнуваща се тъмнина, без да се натъкне на видимо съпротивление, и се заби в отс рещната стена на стаята. Тя смръщи чело, обърна се и погледна войника. Погледът й се задържа на гранатата, прикрепена към колана му.
- Дайте ми това нещо - заповяда тя.
Мъжът се подчини, докато Майк я наблюдава ше не само въпросително, но и неодобрително.
- Какво възнамеряваш? - попита той. - Да не искаш да го взривиш? - Гласът му не звучеше много възхитено.
Черити не отговори, а с повелително движе ние на ръката направи знак на всички да се дръпнат назад, преди да се обърне отново към пръстена. Не беше сигурна, но за момент й се стори, че вълнени ето вътре в него се беше засилило.
- Изчезвайте - каза тя. - Чакайте ме отвън.
Майк се накани да възрази, но погледът й го накара да премълчи. Завъртя се мълчаливо на пети и последва Найлс и Войника, коишо не се бяха поко лебали нито за миг, преди да изпълнят заповедта на Черити.
Черити също се оттегли от стаята, но се спря в рамката на вратата и приклекна. Предпазли во премести оръжието от дясната в лявата си ръ ка, издърпа предпазителя на гранатата със зъби и насочи цялото си внимание към това да придържа все още лостчето за взривяване. После зачака.
Търпението й не беше подложено още дълго на изпитание. Не се беше излъгала: трептението и вълнението във вътрешността на пръстена се бе ше променило. Сега имаше по-скоро усещането, че гледа към някакъв безкрайно дълъг, изпълнен единс твено с чернота, коридор. Молеше се предположе нието й да се окаже вярно, а именно - че паякообразното същество беше затръшнало след себе си вратата към междузвездния кораб, докато бягаше да се спаси от нея, а не, че тази врата функциони ра само в една посока. За момент като че ли се под аде на изкушението да се вслуша в един нашепваш глас, който я съветваше да избяга оттук, докато беше все още възможно. Но после тя пак си спомни двете мъртви дечица, които беше видяла, и остана.
Може би и без това щеше да бъде късно. В мра ка сега се образуваха неща, които бяха тъмни, но не черни и съвсем не безплътни. Оформи се огромен череп на насекомо с внушителни мандибули. Голе мите, проблясващи с всички цветове на дъгата, очи, прилични на диаманти, се втренчиха надолу към нея сред множество крайници и Черити хвърли гранатата.
Тя описа идеална, бавна дъга, размина се на половин педя с огромния череп и изчезна в оживелия мрак на входа на трансмитера.
Чериши се втурна навън, преди да са изтекли трите секунди, които й оставяше на разположение химическият детонатор. Когато излезе в коридора на сградата, след нея прозвуча глухо, странно меко пращене. Сградата потрепери. Докато Черити ти чаше към вратата, последва втора, малко по-силна експлозия и изведнъж тя видя отражението на не поносимо ярка бяла светлина, която се появи зад нея изпод нищото и започна да разяжда вътреш ността на сградата.
Къщата се срути сред облак от дим и пламъ ци, и хвърчащи на всички страни отломъци още преди Черити да беше стигнала при Майк и остана лите.

 

 
Хранилищата бяха огромни, сребристи и при личаха наистина на старателно полирани резервоа ри за гориво, така както си стояха върху тъничките си метални крака, обвити в мрежа от входящи и из ходящи проводници, кабели, жици и изводи за компютри те. Тънкият слой златно покритие, който трябваше да предотвратява корозията, ги правеше да изглеждат съв сем загадъчни, впечатление, което още повече се за силваше от мигащите контролни лампи в края на шестте цилиндрични стоманени саркофага.
Черити се почувства много неприятно. Глед ката будеше у нея чувство на страх и самата ми съл, че ще може да влезе вътре в едно от тези неща и ще се остави да я погребат жива, я накара да потрепери. Човек трябва да е доста побъркан, за да се остави да го убият само за да остане жив.

 

- Зависи изцяло от това, доколко човек държи на живота, нали?
Черити подскочи стреснато, обърна се и пог ледна право в лицето на Стоун. С явно чувство на смущение тя осъзна, че е произнесла гласно послед ната си мисъл.
- Ако това там... - тя кимна с глава към сарко фазите - може да се нарече живот, аз разбирам не щата по съвсем друг начин.
Стоун поклати неопределено глава.
- Ако имахте право, сигурно щяха да си спес тят парите за тези бункери, не мислите ли?
- Възможно е - отговори объркано Черити. Ед ва тогава се сети за първата си мисъл, която й бе ше хрумнала при вида на Стоун. - Какво правите тук долу, лейтенанте?
Стоун се усмихна.
- Какво правите вие тук, капитане? - кaзa той. - Доколкото знам, влизането в тези помещения е стро го забранено, дори за лица с пропуск клас А.
- А как тогава вие се озовахте тук?
- О, аз съм нещо като момче за всичко, не знае те ли? - отговори с усмивка Стоун. - Това е свързано с много тичане, но и с някоя и друга привилегия. Като нап ример пълна свобода за движение. Бекер ви търси.
Последното изречение, което беше всъщност отговор на въпроса й, щеше без малко да бъде под минато без внимание.
- Защо?
Стоун сви рамене.
- Нямам представа. Трябва да ви отведа при него, това е всичко. - Подкани я с жест да тръгне, но не отстъпи, когато Черити се приближи до него.
- Ще ми позволите ли един личен въпрос, капитане?
Черити го погледна замислено за миг. Не беше сигурна дали желае някакъв личен контакт със Стоун. Не сега и може би никога вече. Приятелствата имаха толкова малко смисъл, когато на вратата им тропаше свършекът на света. Въпреки това тя кимна.
- Вие... бяхте навън - започна Стоун. Черити кимна отново. Въпросът беше абсолютно излишен. - Исках да ви питам още преди това, но ние... е, мо ментът не ми се стори особено подходящ. - Изплъз на се от погледа й. Черити усети, че му е много трудно да продължи да говори. - Тук, долу, не науча-ваме много - продължи той. - Бекер наложи нещо ка то забрана за информацията, но мисля, че в дейст вителност той самият не знае кой знае колко. Вие... вие казахте нещо за бомби.
Черити мълчеше. Тогава бяха сами с Бекер в малката канцелария, но очевидно и стените на стан ция СС 01 имаха уши. А лошите новини бързо се разнася ха навсякъде - това обстоятелство не можеше да се промени дори и от нашествието на извънземните.
- Аз съм от Мисури - каза Стоун. - Семейст вото ми живее там и аз...
- Искате да разберете дали и там са паднали бомби - довърши Черити, тъй като Стоун беше млъкнал окончателно. Той кимна. - Не зная - отгово ри тя, което си беше истина. - Никой не знае, лей тенанте. Аз дори не знам кой точно е хвърлил тези проклети бомби. Видях няколко експлозии, но те бя ха доста далеч. - Но тя нямаше да му каже, дори и да знаеше с положителност. По дяволите, имаха може би още само няколко дена живот и коя беше тя, та да му отнеме и последната искрица надежда? В действителност беше видяла много, а не ня колко бомби: Земята на север беше унищожена сред невероятната оргия от огън и непоносимо ярка светлина. Самата тя едва беше оцеляла, Въпреки че се намираше на стотици мили разстояние оттам. - Не зная - повтори тя още веднъж.
- Не го казвате само за да ме утешите, нали? - попита Стоун.
Черити се засмя и го направи нарочно пренеб режително и студено.
- За каква ме смятате, лейтенанте? - попита тя. - За ваш изповедник? Не знам какво се е случило там, по дяволите. Прекосих половината страна, но знам също толкова малко, колкото и вие. Няма вече новини в шест часа, разбирате ли? Няма дори и един-единствен скапан телефон. Може би са разрушили с бомбите си половината планета.
Нейният съзнателно оскърбителен тон нака ра Стоун да трепне. Погледът му продължаваше да бъде трескав, но той отново се беше овладял. Нер вният срив, който тя беше очаквала, не настъпи. След известно време Стоун се отстрани от вратата.
Но малко преди той да излезе от помещение то, тя погледна още веднъж към него и забеляза, че погледът му беше вперен към шестте лъскави каме ри за замразяване. Реши, при удобен случай, да пита Бе кер дали е сигурен, че не допуска грешка, като удостоява това полудете с толкова голямо доверие.
После влязоха в асансьора, за да се изкачат го ре.
Тъкмо бяха изминали половината разстояние и изведнъж се чу воят на всички алармени сирени в станцията.
 
4 декември 1998 година

 

Бяха необходими повече от двеста години, за да се построи този град. Унищожението му стана само за една нощ.
Обратният път за Манхатън се превърна в кошмар, от който тя си спомняше само някакви от къслеци. Някъде към средата на пътя престана да възприема ужасите и всичките, неподдаващи се на описание, неща, които виждаха. Още в онова съвсем първо утро беше разбрала, че светът е безвъзврат но променен и че Ню Йорк никога вече нямаше да бъде отново това, което е бил някога.
Улиците бяха задръстени от изоставени коли. На много места бяха избухнали пожари и навсякъде се водеха боеве. Бяха вече на края на силите си, ко гато по обяд стигнаха жилищния блок в сърцето на Манхатън. По пътя бяха видели всичко, което мо жеше да влезе в сценария на филм за един умиращ милионен град: паника, смърт и страх, мародерст ващи и хора, воюващи едни срещу други, само не и извънземни. Жителите на Ню Йорк бяха всъщност тези, които унищожаваха собствения си град.
Тя пропъди тази мисъл от съзнанието си, ста на и си наля с трепереща ръка мартини. Ръцете й сега често трепереха и тя все по-често се улавя ше, че пие повече алкохол, отколкото бе полезно. Трябваше да внимава. Бяха минали три дни от мо-мента, когато пред вратата на апартамента й се беше появило едно момче, полудете, в униформата на Националната гвардия, което ги беше довело с Майк тук, на едно от четирите или петте места в Ню Йорк, къде то животът изглеждаше поне привидно нормален: подземията на “Бънк Ъф Америка", истински лабиринт от метални камери и коридори, миниатюрни канцеларии и малко по-големи спални и дневни помещения. Стаи чката, две на три крачки, която предоставиха на нея и на Майк, беше истински лукс.
Погледна към циферблата на механичния ча совник, който висеше на срещуположната на вра тата стена, установи, че има малко повече от по ловин час до рутинното обаждане на Бекер, и въп реки това излезе навън. Там щеше да е шумно и ще ше да има голяма блъсканица, но тук вътре имаше чувството, че ще се задуши, въпреки климатичната инсталация, чието бръмчене създаваше впечат лението, че трийсет метра над главите им изобщо не е имало свършек на света.
Облече униформеното сако, излезе от помеще нието и се отправи към превърнатия в команден щаб изчислителен център на банката. Коридорите не бяха така препълнени с хора, както си беше мис лила. През последните три дни положението тук малко се беше поуспокоило, което обаче не можеше да означава, че наистина всичко е спокойно. Все пак от тоталната суматоха на първото денонощие се беше получило нещо като подреден хаос, в който полковник Стенли действително беше внесъл нещо като система: е, система, която разбираше само той и никой друг, но която все пак функционираше.
Доколкото в този град изобщо нещо можеше да функционира, помисли си тя с горчивина. Споме нът за ужасния поход през Ню Йорк заплашително я връхлиташе отново, но тя успя с усилия на воля та да го оттласне от себе си. Причината не беше само в нападенията на извънземните - оная първа група, която бяха срещнали, не беше останала единствена, - а в тоталното разпадане на един огро мен град. Ню Йорк се беше превърнал в планина от бе тон. Нямаше вода, нямаше ток. Нито телефон, нито лекари, нито таксита, нито пожарна, нито...
Ню Йорк умираше от бавна и жестока смърт.
Вчера - всъщност вчера ли беше, когато те с Майк излязоха навън? Вече не знаеше точно. Човек губеше страшно бързо всякакво чувство за време в този подземен свят от неоново осветление и боя дисан в бяло бетон. Вчера или когато и да беше, бя ха излезли от банката, за да се поогледат навън, и бяха дочули шум, който беше прозвучал като прек-расна мелодия: бръмченето на автомобилен мотор. Секунди по-късно пред сградата на банката се поя ви някакъв допотопен военен камион. Някой беше извадил повредената бобина от мотора и я беше за менил с нещо саморъчно направено, което би изпра вило косите на всеки инженер, но което все пак функционираше. Стенли и останалите бяха изпад нали направо в еуфория, но Черити се почувства по-скоро депресирана. Това беше всичко, което бе ше останало от техния свят на свръх-технологии.
Стигна при командния щаб, показа служебна та си карта на поста пред входа и премина, приве дена, през тежката бронирана врата. Допреди сед мица пропускът й не би й позволил да влезе тук. Само на няколко крачки от нея, точно зад съседна та стена, бяха трезорите на банката, сводесто по-мещение, блеснало от хром и никел, в което бяха натрупани достатъчно пари, за да се купи целият този град. Само че сега тези пари нямаха никаква стойност. Андерсън и някои други банкови служи тели, които продължаваха все още да слизат тук долу и да наблюдават тревожно военните, бораве щи с незаменимите им компютри, не искаха още да го осъзнаят, макар че вече и най-обикновеният вой ник беше наясно с положението.
Въпреки това тя беше благодарна на параноята на тези банкови служители и на техните начал ници, защото в крайна сметка точно тя беше при чината изобщо да го има това помещение - един подземен етаж на банката, който можеше да оце лее не само при бомбено попадение, но и можеше да спре каквато и да било форма на електромагнитно лъчение. “И всичко това - помисли си Черити саркастично - само и само да може да се знаят точно сметките на вложителите в тази банка, дори и след ядрената война!" Това беше абсурд. Понякога се питаше дали не се числи към някаква раса от не излечимо душевноболни.
Още по-абсурдно обаче беше, че в целия този град имаше само три банки и една болница, чиито компютърни съоръжения бяха защитени по този на чин - и нито едно военно съоръжение, да не говорим за телефонни централи или поне за една-единстве на радиостанция! Военните знаеха за опасността от електромагнитен шок при ядрена война още от петдесет години, но никой в този град не беше нап равил нещо по този въпрос, по простата причина, че би било много скъпо.
Огледа се за Майк и понеже не го видя никъде, махна с ръка на Стенли, който се беше надвесил над някаква карта и записваше цифри в полето на един лист. Тя бързо прекоси помещението, наведе се любопитно през рамото му и видя, че това е план на Ню Йорк. Някои зони бяха отбелязани с щрихи, други бяха маркирани с червени или зелени кръстчета. Тя не попита какво означават тези маркировки.
- Подранили сте - каза Стенли, без да вдига поглед от картата си. В гласа му се чувстваше ле ко недоволство. Не беше на лична основа, дори нап ротив. Черити чувстваше, че Стенли я харесва, тя също изпитваше определена симпатия към него. Но мястото, което заемаха Майк и тя, страшно му трябваше. В град, на който функциониращите орга ни трябваше да се сместят на по-малко от триста квадратни метра площ, всеки неканен посетител създаваше неудобства.
- Какво е положението? - попита тя не от ис тински интерес, а просто за да каже нещо.
За нейна изненада този път той вдигна поглед от картата си.
- Тук ли? - запита той. - Или в останалата част на света?
- Има ли някаква разлика?
- И то каква - отвърна сериозно Стенли. Сгъ на грижливо картата си и направи знак на Черити да се приближи. Отдолу се показа карта на света с формат DIN-A-2. Някой беше задраскал с червен туш големи части от Северна Америка, Европа и Азия; Върху останалата част от света също имаше ярки червени петна.
- Червените области са превзетите от извън земните - обясни той. - Във Всеки случай онези, за които знаем, че са. Но вероятно са много повече. Стана трудно да се сдобиваме с информация, разби рате ли?
Черити се сепна леко. Преди два дни, когато за пръв път й беше показал тази карта, червените петна бяха не така многобройни и значително по-малки. Въпросът не беше в тяхното увеличаване, а в бързината, с която се развиваше всичко. "Ако продължава така - помисли си потиснато Черити - те ще превземат цялата Земя само за четири сед мици.”
- А тук? - попита тя.
- Ню Йорк ли? - Стенли се усмихна. - Много по-добре, отколкото в другите по-големи градове. Мисля, че са се появили на около петдесет места. Но ще се справим.
При тези думи по гърба й пробягаха тръпки. Лицето й очевидно ясно отразяваше чувствата й, защото Стенли внезапно се усмихна и се помъчи да си придаде успокоително изражение.
- Само без паника - заяви той. - Ще се справим с тях. Ако се наложи, ще издържим месеци. Може би дори години.
Черити погледна към картата на света. Чер вените петна по нея говореха противното.
- Това е нещо друго - каза Стенли. сякаш про чел мислите й. - Не бъркайте град като Ню Йорк с откритите територии. Там те очевидно доста превъзхождат нашите момчета, най-вече сега, ко гато на практика са ни разоръжили. Но тук... - Опи са широк кръг с ръката си. - Ню Йорк е нещо като планинска крепост, разбирате ли? Наистина няма ме редовна войска, но Националната гвардия може да събере сто хиляди души. Освен това всеки добър американец - добави той, но явно иронично, - си има собствено оръжие, нали?
- Досега бяха много малко - каза Черити пред пазливо. - Нещо като авангард.
Стенли кимна.
- Несъмнено. Нека дойдат, капитан Лерд. Ще се справим с тях и без космически кораби и лазерни оръжия, имате думата ми. Тези чудовища ще се озо ват изведнъж пред дулата на милиони сигурни, старомодни оръжия, ако наистина са толкова глу пави да искат да завладеят този град.
Черити не възрази. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори със Стенли по този въпрос. Беше се опитала, още първия ден, но беше безсмислено, а може би Стенли беше прав - беше напълно невъз можно да се иска завладяването на град като Ню Йорк. Но може би те изобщо и не искаха това. На паденията през последните дни бяха вероятно само леки ужилвания, които нямаха друга цел, освен да изпробват тяхната сила. В действителност изоб що не беше необходимо да се завладява Ню Йорк. Трябваше само да изчакат, докато всичко се срути от само себе си.
Стенли се накани да продължи, но в този мо мент радиостанцията даде с писукане признаци за живот. Стенли вдигна поглед, сбърчи изненадано чело и след като погледна часовника, мина зад мъ жа, който обслужваше уреда. Черити го последва. Още не беше дошло време за контролното повиква не на Бекер.
Наблюдаваше с внимание как войникът работи с грубото устройство на старомодния лампов уред, за да настрои предавателя. Апаратът изглеж даше така, сякаш бе взет от някакъв музей, както и няколкото други радиостанции, които сега предс тавляваха единствената връзка на Ню Йорк с вън шния свят.
- Бекер? - попита нервно Стенли.
Дежурният радист кимна и подаде слушалка та на Стенли.
- За вас, сър - каза той. - Станцията СС Нула Едно. Лично комендант Бекер.
Лицето на Стенли потъмня още повече, дока то той си слагаше слушалките и сядаше на стола, който войникът му беше освободил. Обади се, отго вори няколко пъти с “да" или "не” на Въпроси, които Бекер му задаваше от другия край на връзката, и стана отново след няколко секунди. Погледът му беше особен.
- Иска да говори с вас, капитан Лерд – каза той.
В първия миг Черити го погледна изненадано, после си сложи тежките слушалки, които бяха съ що толкова старомодни и непрактични, както и це лият уред, към който принадлежаха. Техникът, който обикновено обслужваше радиостанцията, я по-тупа леко по рамото.
- Натиснете червеното копче, ако искате да говорите, капитане - обясни той.
Черити кимна в знак на благодарност и се обади. Когато отново вдигна пръста си от копче то, слушалките се изпълниха със звуци и безброй писукащи и свиркащи шумове. Беше й трудно да разграничи гласа на Бекер.
- Капитан Лерд - започна Бекер. Въпреки изк лючително лошото качество на приемането, на Че рити й се стори, че долавя в гласа му нервност и припряност. - Слушайте, капитан Лерд. Не зада вайте никакви въпроси, а само слушайте. Ако тряб ва да отговорите, направете го само с "да" или “не”, разбрано?
Черити натисна червеното копче на станция та и каза:
- Разбира се, командир Бекер.
- Къде са Уолторп и Найлс? - попита Бекер. - При вас ли?
- Не - отговори Черити. - Майк... лейтенант Уолторп се намира при мен, но Найлс... не зная. - То ва не отговаряше съвсем на истината. Знаеше дос та точно къде е в момента Найлс. а именно - в дру гия край на града, при семейството си. Ако бяха все още живи.
Бекер изруга.
- O'кей, помъчете се да го откриете и елате тук тримата или пък само Уолторп и вие, ако не намерите Найлс.
- Какво се е случило? - попита Черити.
- Започна операция Омега - отговори Бекер.Пое си шумно дъх. - Срокът е 13 декември. Ще успе ете ли?
”13 декември?" - помисли си тя изплашено. Дотогава имаше само осем дни. В нормална обстанов ка - достатъчно време, за да отидат осем пъти до Тимбукту и да се върнат, но в един свят без реак тивни самолети, беше прекалено малко, за да се вземе едно разстояние от почти две хиляди мили. Въпреки това тя каза “да". Бекер щеше да забележи достатъчно навреме, ако не успееха. Знаеше също толкова добре, колкото и тя, какво точно изисква от тях.
- Какво се е случило? - попита тя още веднъж. - Защо...
- По дяволите, затваряйте си устата! - изкре щя Бекер. - Опитвам се да измъкна вас и останали те оттам, не разбирате ли? А вие рискувате живо та си, говорейки прекалено много, момиченце!
“Както и твоя билет до Марс" - добави злобно наум Черити. Едното от местата на “КОНКЪРЪР" беше запазено за Бекер. Но все пак по-добре беше да не го произнася на глас.
- Какво искате да кажете? - попита тя пред пазливо, като се опитваше да придаде на лицето си колкото е възможно по-спокойно изражение. Осъз наваше факта, че я наблюдават не само Стенли, но и целият състав на командния щаб.
- Положението става сериозно - отговори Бе кер. - Оттатък, в Европа, изглежда също са пусна ти няколко бомби. Никой не знае подробности, но регистрирахме някои доста силни труса.
“И приготвяте спасителните лодки" - помис ли Черити. Затова и Бекер толкова много настояваше да пристигнат всички те в базата. В края на краищата, тя беше командир на кораба. Питаше се само В каква посока би могла да го изведе.
- Но това не е всичко - продължи Бекер. - Пре къснаха връзките ни с Токио... и с някои други гра дове. Приблизително на десет минути губим радио-контактите си с някой град. Не знам какво става там. Лерд, но, изглежда, положението вече става доста сериозно. И съм убеден, че Ню Йорк е на чел но място в списъка. Именно затова настоявам да изчезнете оттам, ясно ли е?
- Разбрано, сър - отговори Черити. Усети в устата си доста неприятен вкус. “Толкова по въп роса за съпротивата" - помисли си тя.
- Дайте ми пак Стенли - нареди Бекер.
Черити стана, махна слушалките от главата си и ги подаде на Стенли. Мълчеше, докато Стенли слушаше внимателно думите на Бекер, отговаряй ки само веднъж-дваж с полугласно “да", и се старае ше да не обръща внимание на погледите, отправени към нея от двадесетина чифта разширени от страх очи. Тези мъже и жени сякаш четяха мислите й, из писани като че с огнени букви върху челото й. Какво да им каже, ако я попитат какво се е случило? Че може би им оставаше да живеят само още ня колко часа?
Стенли приключи разговора и се изправи. Ли цето му беше мъртвешки бледо, когато се обърна към нея и я погледна.
- Получих заповед да ви изведа от града колко то е възможно по-скоро, капитане - каза той. - Как во е станало?
“Бекер не му е казал" - помисли Черити. Има ше чувството. че извършва предателство.
- Не зная - отвърна тя уклончиво. - Той сами ят не знае нищо положително. Изглежда, са бомбар дирали и Европа.
Опита да се усмихне, почувства обаче, че вместо това се получи само някаква гримаса.
- Бомби?
- Вашите хора не са единствените техници любители, както изглежда - отвърна тя вяло. - Мо же би съм се заблудила, а и приятелите ни от Марс също. Не сме чак толкова безпомощни, както си мислеха. - Беше един доста плосък опит да намали напрежението и той не успя. Както Стенли, така и останалите нямаше как да не разберат, че всяка дума беше лъжа. Но Стенли не възрази нищо, а се втренчи за миг някъде край нея. После вдигна ръка и посочи към тавана.
- О кей, имам моите заповеди - произнесе той с мъка. - Донесете нещата си, капитане. Ще ви из- Beqa оттук.
- И как?
Стенли се усмихна отпаднало.
- Можете ли да яздите?
Тя можеше, но само след час й се искаше да бе ше отговорила с “не” на въпроса на Стенли. Гърбът я болеше непоносимо и всяка стъпка на коня по ас фалта бе като ритник В кръста й. Бяха прекосили Манхатън почти от единия край до другия и това приличаше на прекосяване на ада под жестоко ши бане с пръчки. Два пъти бяха нападани и двата пъ ти не от извънземни, а от отчаяни хора, които ис каха да им вземат конете.
Не тръгнаха по посока към моста, както очакваше Черити. а поеха точно в обратна посока и преди пет минути бяха прекосили някакви ограждения от бодлива тел, които минаваха покрай цяла редица сгради. Откакто минаха бариерата, Черити срещаше само войници. Някакъв спрял за вечни вре мена танк блокираше улицата. Впечатляваща глед ка, помисли си иронично Черити. Извънземните мо жеха да си умрат от смях, като го видеха. Все пак той представляаше последната дума на земната оръжейна техника, едно страшилище с невероятна унищожителна мощ.
Те заобиколиха предпазливо мъртвия гигант, провряха се през друга бариера от бодлива тел и се приближиха до една продълговата складова пост ройка, пред която се бяха разположили на бивак войниците на едно военно поделение. Стенли, кой то сега яздеше малко преди тях, размени няколко думи с някакъв офицер, посочи халето, след това Майк и нея и приключи разговора с повелителен жест. Не изглеждаше в добро настроение, когато Черити приближи с коня си до него и го погледна Въпросително:
- Проблеми ли има?
- Не - излъга Стенли. - Хайде. Не е много далеч.
Но той не продължи да язди, а скочи със сърди то движение от коня и изчака Майк и Черити да последват примера му.
Острата болка в гърба на Черити се обади с нова сила, когато тя слезе от коня и направи първите крачки. Въпреки това изпитваше облекчение, че отново е стъпила на краката си. Когато Стенли я беше попитал дали може да язди, беше решила, че ще й даде ездитен кон, а не тази куца кранта, коя то хората му най-вероятно бяха измъкнали от ня коя кланица... Хвърли враждебен поглед към коня, откачи раницата си от седлото и побърза да нас тигне Стенли.
Влязоха в халето.
В началото Черити не видя нищо. Очите и бя ха привикнали с двата часа слънчева светлина и им трябваше малко време, за да свикнат със здрача тук вътре. Беше осветено - десетина ярки петна белота, които сякаш бяха изрязани в тъмнината посредством големи карбидни прожектори, - но резкият контраст между изкуствена нощ и също така изкуствена светлина като че ли още повече подчертаваше чернотата.
После очите й започнаха да се приспособяват към новите светлинни условия и ако това, което й се стори, че вижда в първия миг, отговаряше на ис тината. то тогава Стенли беше дяволски прав да остави тук половината от малката си армия...
Хеликоптерите бяха най-малкото на двадесет години. Кабинката на пилота представляваше изд раскана кръгла топка от плексиглас, в която имаше място само за двама души. От тънката конструк ция на опашката се лющеше лакът от поне пет бо ядисвания, а моторът изглеждаше така, сякаш Стенли го беше извадил от някой предшественик на Ноевия ковчег.
- Мили боже, кажете ми само, лети ли все още това нещо? - попита Майк слисано.
Стенли му хвърли един неподдаващ се на опи сание поглед, но не отговори, а вдигна заповедни чески ръка.
- Кройд!
От тъмнината се отдели фигурата на дребен, плешив мъж с бяла престилка, цялата в мазни пет на, и се отправи към него. Изненадата му, когато позна Майк и Черити, не остана незабелязана. Но той не си позволи никаква забележка и само поглед на въпросително към Стенли.
- Полковник?
Стенли посочи хеликоптера.
- Докъде стигнахте, Кройд? - попита той кратко. - Лети ли?
Кройд кимна автоматично, после сви рамене.
- Теоретически - да - отвърна той. - Моторът работи. Но дали това нещо изобщо ще може да по лети, това никой не може да каже. Все още не сме правили пробен полет, ако имате това предвид.
- Ще трябва да полети - отвърна грубо Стен ли. Той посочи към Черити. - Познавате ли капитан Лерд?
- Кой не я познава? - отговори Кройд. Усмихна се бегло. - Радвам се да се запозная с вас. - След то ва изведнъж стана пак сериозен. - Наистина ли ис кате да летите с този хеликоптер?
- Ако можем да го вдигнем на малко повече от десет сантиметра над земята, тогава да - отвърна с усмивка Черити.
- Ще успеете - увери я Кройд. - Тези стари стоманени птици са яки малки машини, които няма така лесно да се дадат. Но е още прекалено рано. - Той се обърна отново към Стенли. - Елате утре пак, полковник. Или по-добре след два дни. Хеликоп терът трябва да...
Стенли го прекъсна с гневен жест насред ду мата.
- Нямаме Време нито до утре, нито до вдруги ден, Кройд - каза той рязко. - Ще лети ли или няма да лети?
Кройд замълча за момент, по-скоро изненадан, отколкото изплашен или респектирай.
- Теоретически - да - повтори той. - Но...
- Добре тогава - каза Стенли. - Другото ще стане ясно после. Запознайте капитан Лерд с тех никата.
Кройд го загледа с широко отворени очи, но Стенли не му даде повече никаква Възможност да протестира, а само се завъртя на токовете си и из чезна с бързи крачки към задната страна на халето. Кройд погледна подире му, клатейки глава.
- Какво му става?
Черити сви рамене.
- Не знам - отвърна тя. Изненада се сама колко лесно й се изплъзна тази лъжа.
- Може би се сърди, че му отнемаме играчката -  каза Майк.
Сега вече Кройд доби леко изплашен вид.
- Но вие ще го върнете обратно, нали?
- Разбира се, ако не паднем с него от облаци те. - Майк вдигна раницата си от земята и се отп рави към хеликоптера.
Кройд спря. за да си запали цигара. Издуха си ньо облаче дим подир Майк и се усмихна с престо рено злорадство.
- Не ми се ще особено да изпробвам пръв маши ната. Можете ли да управлявате такова нещо?
Майк кимна.
- Естествено - отвърна той обидено.
- Не е чак толкова естествено – отговори Кройд, когато се приближиха до хеликоптера. - Знам, че можете да пилотирате космически кораб, но това тук е нещо съвсем различно, повярвайте ми. Нямате никакви помощни инструменти. Никак ви компютри, които да коригират грешката ви. Ня ма дори висотомер. Поне не такъв - добави той, - който да работи. Да се пилотира машина като та зи, се иска голям усет.
Вече бяха стигнали при хеликоптера. Кройд отвори вратата на кабинката, отстъпи назад и направи жест, поканвайки ги да влязат. Майк се по колеба едва забележимо, после се стегна, хвърли ба гажа в тясното пространство между седалките и тромаво се покатери вътре. Черити чу въздишката му.
- Господи, та това нещо сигурно е още от ка менната ера!
Кройд кимна равнодушно.
- Бъдете доволен, че е така, лейтенанте! Ако беше правен десет години по-късно, изобщо нямаше да можем да го използваме.
- Затова ли избрахте тази развалина? - попи та Черити.
Кройд не показа с нищо дали определението “развалина” го е засегнало. Той само кимна.
- Отчасти - призна Кройд. - Аз също бих пред почел по-нова техника, повярвайте ми. Но не би имало никакъв смисъл. Щяха да ни трябват седми ци, за да поправим някоя от тези електронни играч ки, ако изобщо успеем. Това тук... - той потупа с длан пилотската кабина и целият хеликоптер леко потрепера - е нещо като динозавър, разбирате ли? Обикновен груб двигател, много по-добър от какватo и да е електроника. - Посочи към мотора, прик репен зад и над пилотската кабина. - Бижуто горе ни накара да си поблъскаме главите, но сега отново може да работи.
- Откъде взехте резервните части? - попита Черити.
- Резервните части ли?
- Бобината за запалване, свещите, разпредели теля... - Тя махна с ръка, за да покаже, че би могла да продължи този списък, но счита това за излишно.
- Отникъде - отвърна лаконично Кройд. - Всич ко е собствено производство. Ръчна изработка по добрия стар американски начин. - Той се усмихна леко. - Ако се наложи да кацате. Внимавайте мото рът да не изгасне, защото няма стартер.
- О! - възкликна Черити. Кройд се засмя, пода де й с преувеличена галантност ръка и й помогна да се изкатери в кабината при Майк. После самият той, пъхтейки, се качи нагоре по плъзгачите и се наведе напред, за да обясни на Майк отделните уре ди. Бяха необходими само няколко думи, тъй като по-голямата част от тях изобщо не функционира ше.
- Ето това е показанието за горивото - обяви той накрая. - Но не работи. Почне ли сандъкът да се тресе, превключете ето с този лост на резерв ното гориво. После имате приблизително десет минути, за да откриете най-близката бензинос танция.
- Каква е максималната далечина на полета? - попита Майк.
Кройд сви рамене.
- Нямам представа. Резервоарът събира сто галона, т.е. може би двеста мили. Едва ли ще са по вече. Тези стари двигатели имат благословен апе тит.
Двеста мили, помисли си неприятно изненада на Черити. Това означаваше, че ще трябва да за реждат още осем-девет пъти, преди да стигнат ба зата. Разбира се, че няма да успеят. Не с тази раз валина.
- Но за моторното гориво не е нужно да се безпокоите - продължи бодро Кройд. - Резервоарът е пълен. Достатъчно е да излезете над океана и да направите няколко кръга. Не е необходимо машина та да прави висш пилотаж, а само да лети.
Майк вдигна изненадано поглед, но Черити го погледна предупредително и той преглътна отгово ра, който му беше на езика. Може би беше по-добре да не знае, че те нямаше да се върнат.
Стенли дойде при тях и Кройд довърши набър зо обясненията си, след което скочи отново на зе мята, за да направи място на полковника. Черити видя как заобиколи хеликоптера и се изкатери сръчно на опашката, за да се заеме отново с мото ра. В дясната си ръка държеше въже с дължина око ло метър и половина. Мина известно време, докато Черити се сети за думите му относно липсващия стартер. Той и колегите му сигурно бяха измайс торили нещо като махово колело, с което да запа лят двигателя, както се правеше при моторните лодки.
- Готови ли сте? - попита Стенли. Говореше много тихо, може би за да не го чуят Кройд и оста налите механици. Черити кимна. - Аз... се надявам, че ще успееше - произнесе Стенли. Думите прозву чаха тъжно, но Черити почувства, че бяха казани честно. Изведнъж й се прииска да го утеши по ня какъв начин. Та дори и само заради това, да убеди сама себе си, че не го изоставя тук заедно с други те на произвола на съдбата. Но само кимна с благо дарност.
- Летете колкото можете по-дълго по крайб режието - каза Стенли. - Доколкото знам, в момен та насочват усилията си главно към вътрешност та на страната. И ако се наложи да зареждате, направете го край някое шосе, по възможност по- далеч от най-близкия град. В тази страна има поне петдесет милиона души, които ще ви убият без ко лебание, само и само да заемат място в тази каби на.
- Знам - отговори Черити. - Ние... ние ще вни маваме, полковник.
- Няма да успеете - продължи Стенли. Говоре ше бързо, почти беззвучно, подобно на човек, който бърза да изкаже някакъв наизустен текст, за да не забрави нещо от него. - Не и с тази трошка. Когато се наложи да слезете на земята, опитайте се да на мерите някоя кола. Може би стар форд или додж или пък фолксваген. Тези коли всъщност са само ла-марини, електроника почти няма.
Черити искаше да отговори, но Стенли не й обърна внимание. Скочи от шейната на хеликопте ра, тръшна вратата и вдигна заповеднически ръка. Над главите на Черити и Майк старомодният бен зинов двигател на хеликоптера възкръсна за нов живот, сред давене и кашляне. За момент забоботи неспокойно и заплашваше да изгасне отново, но после Майк дaдe предпазливо газ и шумът стана равномерен. Над-изподраскания плексиглас на пи лотската кабина се видя как бавно се завъртяха че тирите перки на машината.
Големите плъзгащи се крила на вратата на ха лето бяха отворени. Вътре нахлу ярка слънчева светлина, която накара Черити да примигне някол ко пъти. Майк вдигна ръка пред очите си, с другата посегна към джоба на ризата си и извади чифт слънчеви очила.
След ново махване на Стенли няколко войника прикрепиха две стоманени въжета към плъзгачите на хеликоптера и го затеглиха навън. Черити се мъ чеше с всички сили да изглежда спокойна, докато чакаха да излетят. Мъжете се отдръпнаха с рес пект от свистящите ротори и образуваха широк кръг около хеликоптера. Тя отново изпита чувст вото, че изоставя всички тези хора на произвола на съдбата. Някак си се чувстваше виновна за всичко онова, което щеше да им се случи.
- Има ли нещо? - попита Майк. Не му беше убягнало колко тиха беше станала изведнъж и как измъчено седеше на мястото си.
Черити поклати глава и погледна демонстра тивно в друга посока. След две минути бяха вече във въздуха.
Имаха късмет в две отношения. Кройд и хора та му очевидно наистина бяха извършили малко чу до, защото хеликоптерът летеше отлично, а денят беше толкова тих, че Майк изцяло можеше да пос вети вниманието си на тази странна птица и да свикне с нея.
Последваха съвета на Кройд и летяха ниско, но много бързо. Отправиха се към океана, после за виха и отново се приближиха до крайбрежието. Под тях се плъзна осиротелият свят от пластмаса на Акони Айлънд, после сянката на хеликоптера пробяга над първите сгради от предградията. Отта тък, в Манхатън, градът представляваше истински хаос, но тук той изглеждаше... мъртъв. Беше очак вала, че шумът на двигателя ще привлече хора по улиците, но не видя никого. Ако тук някой все още продължаваше да живее, то сигурно се криеше в до ма си. Без да иска, тя отново си спомни за къщата, пълна с мъртъвци. Може би и долу беше същото, по-мисли си с ужас. Може би сградите бяха пълни с трупове, а те прелитаха над тях.
Майк се приведе леко напред, погледна надолу и коригира леко курса на хеликоптера. Сега летяха почти паралелно на брега и едва ли на височина, надхвърляща трийсет метра. Въпреки това под тях не се забелязваше никакво движение.
- Найлс? - попита тя.
Майк кимна.
- Не съм сигурен дали ще открия къщата - ка за той. - Всичко изглежда малко по-различно, кога то си тук горе.
Десетина минути летяха в посока юг. Сега ве че тук-там виждаха хора - по някой колоездач или пък неколцина, които бяха привлечени от шума на мотора и бяха излезли на улицата.
Най-сетне стигнаха мястото, където беше жилището на Найлс. Дори и от височина, по-малка от трийсет метра, нищо не подсказваше за катас трофата, която беше прерязала артериите на Ню Йорк: една нормална улица с красиви малки къщич ки, които се редяха една подир друга, скрити зад поддържани с обич градинки.
Майк поведе хеликоптера в нисък полет над къщата, в която живееше Найлс със семейството си. Направи широк завой, върна се обратно и се при земи на окосената тревна площ пред сградата, толкова близо до нея, че перките едва не докосваха стрехите й.
- Побързай - каза той едносрично.
Черити разкопча предпазния колан и се накани да отвори вратата, но Майк я задържа.
- Вземи го - каза той и посочи с глава автома та, който се намираше между седалките им.
За момент Черити бе изкушена да го направи. После обаче поклати глава, бутна вратата и скочи от кабинката, преди Майк да успее да я задържи. Изтича приведена до къщата, като се оглеждаше внимателно на всички страни. Зад прозорците на съседната къща се появи сянка, нещо проблесна. Но никой не се появи на улицата.
Зад нея изрева моторът на хеликоптера и без малко да бъде преобърната от силния вятър, който създаваха перките, когато Майк отново вдигна ма шината във въздуха и я задържа десетина метра над улицата. Очевидно той се отнасяше съвсем се риозно към предупреждението на Стенли.
Вратата се отвори, когато й оставаха още два метра до къщата, и се показа Найлс. Носеше обикновени, черни панталони от рипсено кадифе и една от ярките, пъстри ризи, които така много обичаше. На колана му висеше пистолет. И не беше ни най-малко изненадан, когато видя Черити.
Погледна я безмълвно няколко мига, после вдигна глава и погледна към хеликоптера.
- Откъде намерихте този музеен експонат? - попита той. Гласът му беше много изморен. Черити съзря зад него някаква сянка в къщата и чифт черни очи. които я оглеждаха почти със страх. Установи с напълно необоснована уплаха, че това бяха детски очи. На стената беше облегната пушка с приспосо бен към нея телескоп. Трябваше да събере всичките си сили, за да може да погледне отново към Найлс.
- Лети, нали? - каза тя.
Найлс се засмя невесело.
- Да - каза той. - Пак напред, така ли?
- Ние... извикаха ни - произнесе тя колебливо. - Преди два часа, Найлс. Лично Бекер.
- Базата СС 01? - Найлс отново посочи към хе ликоптера. - С това нещо ли?
- Докъдето стигнем - сви рамене Черити. По дяволите, какво й ставаше? Внезапно й беше невъз можно да продължи. - Ние тримата, Найлс - каза тя.
Найлс изкриви устни, но тя не разбра дали то ва беше усмивка или не.
- Има ли там място за трима души?
Черити поклати отрицателно глава. Найлс съ що помълча известно време.
- Желая ви тогава много щастие - заяви той накрая.
- Ти... няма ли да дойдеш?
Сега Найлс се усмихна истински.
- Не, капитане. Няма да дойда, дори и да ми за повядате.
- Знаеш какво означава това? - попита тя мно го тихо.
Найлс кимна отново. Лицето му беше като ка менна маска. Cлед малко тя чисто и просто се за въртя на пета и направи знак на Майк да приземи хеликоптера, за да може да се качи отново. Когато след половин минута отлетяха отново, тя се приведе напред и надникна под тях. Найлс беше заста нал с една тъмнокожа жена и с около десетгодишно момиченце зад къщата. Жената им махаше. В ръце те на детето имаше автомат, но то го държеше не като оръжие, а така, както децата държат кукли те си - с две ръце, притиснат здраво към гърдите. Черити никога не можа да забрави тази картина.
Бяха на сто мили от Ню Йорк, когато градът загина, и те можаха да го видят въпреки огромното разстояние. Денят беше много ясен и сега летяха на голяма височина, така че кулите на Манхатън се очертаваха само като неясни силуети на хоризон та. Когато се случи, Майк обърна хеликоптера и го задържа неподвижно във въздуха, така че да могат да проследят ужасната сцена във всичките й под робности.
Беше нещо като мъгла, която се появи от ни щото и захлупи Ню Йорк подобно на полупрозрачен огромен купол; юмрукът на великан, който стисва в шепата си безшумно целия този милионен град и изгася всяка искрица живот в него. Бетонните ги ганти на Манхатън не се срутиха, нямаше дим, ня маше пламъци, нямаше и ужасна експлозия, която да помете града от лицето на земята. Тя си спомни за безжизнения дом, който Найлс и войникът бяха открили преди пет дни, и изведнъж разбра, че това бе същата тази сила, която сега посегна към целия град и умъртви всякакъв живот в него - бързо, безпощадно и докрай.
Куполът от сиво нищо се задържа само някол ко минути над града, преди да почне отново да се разпада, много бавно и неравномерно, сякаш силата, която го беше задържала до този момент във фор мата му, се беше внезапно изчерпала и сега го изос тавяше на приумиците на вятъра. В кълбото от неспокойна мъгла се появиха големи, виещи се пук натини... накрая остана само един тънък воал, из под който се подаваха небостъргачите на Манха тън, подобно на мъртви дървета сред някакъв об вит в мъгла двигател.
Майк мълчаливо обърна пак хеликоптера и пое набелязания курс. Никой от двамата не произнесе нито дума, докато не се наложи да направят първо то междинно кацане.

 

 

 

Контролното помещение приличаше на разбу нен пчелен кошер. Лампите трепкаха с яростно пулсираща червена светлина, а сирените Ввиеха ли, виеха. Огледа се за Бекер, но не успя да го открие никъде, което обаче не беше странно: В огромната компютърна зала цареше истински хаос.
Картата беше изчезнала от екрана на стена та. Вместо нея мониторът показваше сега един от по-горните етажи - кой точно, Черити не можеше да разбере добре, тъй като изображението беше не ясно поради наличието на прах, дим и хвърчащи на всички страни отломки. Видя бягащи хора, следвани от огромна сянка. Развълнуваните викове на екипа на централата се смесваха с остри писъци и с приглушения трясък на експлозии.
Най-сетне откри Бекер. Беше застанал в дру гия край на централата, на средата на стълбата, която водеше към кръглата галерия. Черити извика името му, замаха развълнувано с ръце и наистина успя да привлече вниманието му. Бекер се спря, отвър на на знаците й и зачака нетърпеливо тя да си пробие път през хаоса, който беше настъпил в централата.
- Какво се е случило? - попита тя разтревожено.
Бекер посочи с гневно движение на главата към екрана.
Успяха да нахлуят - каза той. Черити забеля за едва сега, че целият беше плувнал в пот.
- През Вратите?
Бекер поклати рязко глава.
- Не. Изглежда... като че ли излизат направо от земята.
"Но това е невъзможно" - мислеше си объркано Черити. Над тях имаше половин миля бетон. Обър на се недоверчиво и загледа огромния видеоекран. И като че ли за потвърждение на ужасните думи на Бекер, точно в този момент картината се проясни. Прахът, който до този момент беше замъглявал ка-мерата, започна леко да се уталожва и те за пръв път видяха противника, който беше превзел най-сигурното бункерно съоръжение в света.
Сега вече видя коя точно част на бункера по казваше камерата. Не беше входната зала, а тре тият етаж - един огромен жилищен и складов ком плекс, разположен на повече от триста метра на долу, в земята. Задната стена на огромното поме щение, към която беше насочена камерата, се беше сринала. Дебелите колони от стоманобетон, които бяха поддържали тавана, се бяха пречупили като кибритени клечки, по стените и на пода също зееха пукнатини. А в средата на този хаос от развалини и виещ се прах...
Черити изохка от ужас.
Беше чудовище. Невероятно чудовище, В пъл ния смисъл на думата гигантски, над двадесет метра дълъг и над пет метра дебел, червей, черно-кафяв, без явно различими крайници или сетивни органи. Тялото му се намираше в непрестанно, потрепващо движение, сякаш всеки от безбройни те му сегменти живееше сам за себе си. Една огромна уста се отваряше и затваряше и приличаше на устата на риба, попаднала на сухо. Черити раз личи пет редици здрави, тъпи зъби.
Тънък, кървавочервен лазерен лъч дебнеше чудовището. Улучи го, но не се забеляза никакво въздействие. Кафяво-черната маса като че ли направо засмуква ше огромния заряд светлинна енергия В себе си - при личаше на гъба, която засмуква струя вода.
Картината се залюля. Дори през стоте метра масивна скала Черити почувства разклащането, когато се срути друга част от задната стена.
От хаоса се появи втори от тези огромни червеи и този път тя ясно видя кръглия тунел, през който той беше се проврял. Тунел, който водеше право в масивната скала на планината и леко се изкачваше нагоре...
- Господи! - заекна Бекер. - Те... разяждат ска лата!
По изображението отново преминаха лъчи от лазер. Черити видя как черно-кафявата броня на чудовището започна да пламти с нежна, доста тъмна червенина, после се образуват мехури и се подуват. И изведнъж червеят се изправи, замята се в сляпа агония насам-натам и започна с бясна бързина да се заравя в земята! Лазерните лъчи го следваха като призрак от смъртоносна светлина, но после се слу чи това, от което се беше опасявала и Черити: тънките светлинни лъчове започнаха да гаснат един подир друг. Оръжията бяха изстреляни док рай. След по-малко от минута чудовищният червей беше вече изчезнал. Там, където се беше намирал, сега имаше кръгъл отвор с диаметър пет метра.
- Достатъчно - каза Бекер. И добави много по-високо към някакъв мъж, намиращ се долу в тълпа та: - Роб, кажете на тези идиоти да престанат да стрелят! Отстъпление!
- Какво смятате да правите? - попита изпла шено Черити.
Бекер сви упорито устни.
- А вие какво си мислите, капитан Лерд? - по пита той. - Правя това, което би трябвало да нап равя още преди пет дни. Ще взривявам. Може би ще се откажат, когато решат, че тук, долу, всичко е разрушено.
- Но вие...
Бекер я прекъсна с грубо движение на ръката.
- Знаете какво да правите, капитане - каза той. - Вървете!
- Да вървя? - Черити направо изкрещя. - Вие трябва да сте луд. Бекер! Нужни са часове, за да се подготви корабът за излитане. “КОНКЪРЪР”...
- ... е готов от една седмица - прекъсна я недо волно Бекер. - По дяволите, да не ме мислите за идиот, Лерд? Вземете екипа си и ни чакайте в шлюза. Това е заповед.
Черити само го погледна една-единствена секунда, после се обърна мълчаливо и напусна централата.
6 декември 1998 година
МИНАЛОТО

 

Развидели се отново, когато им се наложи да направят трето междинно кацане, но този път ня маха голям късмет. Нощният полет се беше оказал истински кошмар. Под себе си бяха виждали малки светлинки, тук-там бяха запалени огньове, но те се бяха постарали да стоят далеч от тях.
Поне едно нещо не беше представлявало проб лем: горивото. Майк беше следвал направо шосето, водещо на запад, и сметките му се бяха оправдали. Сред хилядите коли, изоставени на сивата асфал това лента, на два пъти бяха откривали цистерни, пълни с бензин, така че новото зареждане не беше нито опасно, нито отнемащо много време. Майк бе ше приземявал хеликоптера направо на платното и беше зареждал с работещ мотор, докато Черити беше охранявала с готово за стрелба оръжие. Не бя ха забравили предупреждението на Стенли. И за цялата нощ не бяха видели нито едно извънземно.
И сега не видяха никого, но не можаха да отк рият и бензиновоз. Беше станало съвсем светло и преди пет минути Майк беше минал на резервното гориво, след като моторът беше започнал да се да ви. Оттогава летяха над шосето на двайсет метра височина.
- Колко още? - попита Черити.
Майк сви рамене.
- Нямам представа. Може би пет минути. Но не искам да рискувам. В най-лошия случай ще кац нем до някоя кола и ще източим бензина й.
От тона му беше ясно. че идеята не му допада особено. И двамата бяха изморени. Не бяха спали цяло денонощие. И летяха над страна, в която се водеше война, макар и досега все още да не бяха за белязали нищо от това. На Черити й се струваше направо абсурдно, че все още не са се срещнали ли це в лице с врага, който беше поставил на колене един цял свят.
- Виж, там отпред! - Майк посочи към някакъв малък, четвъртит силует, който се беше появил в края на еднообразната асфалтова лента и сега пос тепенно нарастваше. Внезапно си отдъхна с облек чение. - Щастието е на страната на глупаците - заяви той. - Кино за автомобилисти. В комплект с бензиностанция и мотел. - Майк се засмя. - Черпя те с един студен хамбургер, щом заредим, съгласна ли си?
Черити напрегна Всички сили да отговори по не малко на усмивката му, взе бинокъла от колене те си и се вгледа внимателно в сбутаните една до друга занемарени постройки. Всичко изглеждаше съвсем нормално: пред ресторанта имаше пет- шест коли, а встрани, до бензиностанцията, имаше огромен, боядисан в светлозелено камион-цистерна.
- Бинго - каза тя. - Ето една цистерна. Осигу рени сме за следващите триста мили. - Така щяха да са изминали половината път. Много повече, от колкото се бяха осмелявали да мечтаят...
Майк намали внимателно газта, направи завой и се приближи към мотела откъм обърнатата му към улицата страна, а Черити в това време оглеж даше внимателно цялата околност. Отново им провървя. В радиус от много мили нямаше нищо друго, освен равна степ, върху която нямаше почти ника къв храст. Нямаше опасност да бъдат изненадани в гръб от някой нападател.
- О кей - заяви Майк. - Ще направим както пре дишния път: аз ще заредя, а ти ще стоиш на пост. - Той се засмя. - Свирни три пъти, когато се зададат ченгетата.
Приземиха се на пет метра от цистерната. Майк крайно предпазливо намали газта и зачака трепетно да види дали ще угасне моторът, но храб рата машинка продължи да работи. Черити се по пита колко ли още щеше да издържи двайсет и пет годишният стар мотор на това постоянно нато варване, преди да ги зареже насред пътя.
Отвори вратата, направи пружиниращ скок от хеликоптера и стисна веднага оръжието си. От другата страна Майк бавно се измъкна долу, про тегна се с наслада и потърка уморено лицето и очите си, преди да заобиколи машината и да тръгне към цистерната.
Но никога не стигна до нея.
Може би причината беше в умората, която я беше направила лекомислена. Всичко стана така бързо, че Черити дори не успя да извика, за да го предупреди. Вратата на мотела се разтвори с тря сък и оттам изскочиха шестима въоръжени мъже, В същия момент на прозореца на камиона се показа дулото на пушка. Черити застина по средата на движението си.
- Добре - каза някакъв глас. Идваше от тъмни ната зад пушката, звучеше решително, но в него се таеше и страх. - А сега по-добре изобщо не мърдай, малката. Сложи оръжието настрани, ама бавничко.
Черити се подчини. С крайчеца на очите си видя как и Майк бавно вдига ръце и гледа към задната част на дванадесетметровия камион. Зад двой ните автомобилни гуми се беше появила някаква при ведена фигура. Тя също имаше оръжие в ръцете си.
- Чуйте - каза Черити предпазливо. - Ние не сме ваши врагове.
Не получи отговор и за всеки случай вдигна още по-високо ръцете си. След две секунди дулото изчезна от прозореца на шофьорската кабина и вра тата се отвори. Оттам изскочи около двадесетго дишен младеж с руса коса и с изпокъсан монтьорски костюм. Оръжието в ръцете му беше стар ремингтън, който едва ли можеше да уцели на двадесет метра разстояние. Но това изобщо не й помагаше, младежът беше едва на три метра от нея и изглеж даше готов на всичко. Освен това беше полуобезумял от страх.
- Ние сме на ваша страна - повтори тя. - Наи стина.
Младежът не отговори, но към страха в очите му се примеси нещо като предпазливо облекчение. Въпреки това той запази недоверчивостта си. Ис каше му се да й повярва, тя го усети, но не можеше.
Опита се да свали ръцете си и предизвика по този начин бързо, заплашително движение на пуш ката му.
- По-добре не правете нищо, за което после няма да имате никакво време да съжалявате! - пре дупреди я момчето.
Черити потисна Въздишката си. “От кой ли филм е взел това изречение?” - помисли си тя. Но въпреки това се подчини.
Откъм мотела към тях се приближаваше гру па от пет или шест човека. Двама от тях се отп равиха към хеликоптера, а другите спряха зад мла дежа. Две нови пушки и дулото на малък дамски пистолет се насочиха сега към Черити.
- Чуйте ме - каза тя, - ние сме американски войници, а не марсианци. Уважавам предпазливост та ви, но съм изморена и ме боли всяка костичка от тялото. Не мога ли най-сетне да си сваля ръцете?
Беше говорила доста остро и суровият тон постигна въздействието, което беше очаквала. Младежът не изглеждаше вече така уверен и най- сетне кимна одобрително.
- Кажете на Стен - каза той, обръщайки се към един от мъжете. - Хванахме ги. Не мисля, че са руснаци.
Руснаци? Черити отвори широко очи и зяпна младежа. Какво, по дяволите...
Изненадата й не убегна на младежа и естест вено, той я изтълкува съвсем погрешно. Недоверчи вият блясък в очите му се засили отново.
- Или? - попиша той.
- Разбира се, че не - отвърна бързо Черити. - Погледнете униформата ми, приличам ли ви на рус ки войник?
Младежът действително се приближи до нея и недоверчиво огледа малката звездна емблема на гърдите й.
- Космическа служба на САЩ? - Втренчи се в нея, обърна глава и погледна към хеликоптера. Вне запно се разсмя. - Доста странни кораби имате на последък!
Забележката му стопи леда. Черити видя как напрежението изчезва от лицата на останалите, младежът също пое шумно въздух. Въпреки това тя не посмя веднага да свали ръцете си. Тези мъже бя ха повече от изнервени. Едно-единствено погрешно движение и пътуването им щеше да приключи преждевременно.
Цялата група се отправи към мотела. Мото рът на хеликоптера замря с подобен на въздишка звук тъкмо когато бяха стигнали средата на пътя, но Черити дори не се обърна. Някак щяха да го запа лят отново, помисли си тя. А ако не... е, и без това бяха изминали повече път, отколкото беше очаква ла. В момента много повече я Вълнуваше въпросът за едно легло. Майк и тя имаха нужда непременно от сън.
Вътре в мотела имаше десетина души: някол ко служители, една възрастна семейна двойка, чий то страх в очите се забелязваше още от двайсет метра разстояние, някакъв мъж с карирана риза, ко гото тя съвсем инстинктивно определи като шофьора на камиона и съвсем млада двойка в кожено облекло. Спомни си бегло, че навън, на паркинга, бе ше видяла мотоциклет марка “Харли”. Песъчинки, помисли си тя, които необявената война беше до вяла тук, в този мотел.
Когато влязоха в ресторанта, към тях се отп рави доста едър мъж в зле скроен костюм. С изклю чение на възрастното семейство, той беше единс твеният, който не носеше оръжие, и въпреки това тя разбра, че стоеше пред водача на тази малка об щност.
- Вие ли сте Стен? - попита тя.
Той кимна. Погледът му беше абсолютно бе зизразен, докато оглеждаше нея и Майк.
- А вие сте капитан Леpд, ако не се лъжа.
- Във всеки случай не се казвам Лердовска - отвърна кисело Черити. - Как, по дяволите, ви хрумна тази щура мисъл, че може да сме руснаци?
Стен спокойно сви рамене.
- Има само две възможности, нали? Мравките или руснаците. А не приличате на мравки, капитане.
“Мравки?” - помисли си тя объркано. После разбра. Никой от тези хора не знаеше какво се беше случило наистина; може би преди пет дни те са се срещнали тук съвсем случайно и единственото, ко ето бяха видели, е било огромната светкавица. От тогава си седяха все тук.
Отказа се да отговаря на забележката на Стен, насочи се към една от масите и се отпусна с въздишка на стола. Изведнъж изпита единствено умора. И истински ужас от въпросите, които щяха да задават.
- Изглежда, имате нужда да се подкрепите малко - каза Стен, когато и Майк седна до тях. - Поли, приготви на гостите ни нещо за ядене. И силно кафе. - Той се усмихна, когато забеляза благо дарния поглед на Черити. Притегли един стол и го яхна откъм седалката. Един по един се приближиха и останалите, докато Майк, Черити и той не се озоваха обкръжени от петнадесетина мъже и жени.
- Какво се е случило? - попита най-сетне Стен. Черити го погледна неохотно и той навярно почувства, че не иска да му отговори, защото доба ви с извинителен жест: - Една седмица вече сме отрязани от целия свят, разбирате ли? Тук почти нищо не функционира. Има ли... война?
Черити поклати глава, после кимна и веднага пак поклати глава. Майк й хвърли предупредителен поглед, но тя не му обърна внимание. Не можеше да мами тези хора, Въпреки че беше сигурна, че прави груба грешка, ако отговори.
- Не с руснаците, ако това имате предВид - каза тя. - Мисля, че и при тях не изглежда по-различно оттук.
- Били са мравките?
“Странно название за извънземните” - помис ли си Черити. После кимна.
- Видяхте ли ги?
- Няколко - отвърна младежът с коженото об лекло на мотоциклетист. - Преди два дена. Мотае ха се оттатък, сред хълмовете. Но не дойдоха на сам.
“Ако го бяха направили - помисли си Черити - ти едва ли щеше да си още жив, момчето ми.” Пос ле погледна отново Стен и направи опит да се ус михне.
- Не сте единствените, които са отрязани от света - каза тя предпазливо.
Лицето му помрачня.
- Големият удар, нали? - попита той. - Парали зирали са цялата тази проклета страна.
- Така е горе-долу - призна Черити.
- Не можете да останете тук - каза Майк. - Може да минат месеци, преди да дойде помощ. А из вънземните...
- Нека само дойдат - прекъсна го младежът, който беше изненадал Черити. - Имаме продукти за половин година. И достатъчно боеприпаси, за да ги Върнем обратно на Марс.
Стен не каза нищо. По лицето му не се вижда ше ни най-малко вълнение. Но Черити усещаше какво става вътре В него. Освен нея и Майк той беше може би единственият, който знаеше какво наис тина ги очакваше.
- Хеликоптерът ви - попита ненадейно Стен. - Как така лети? Тук нищо вече не работи.
- Няколко механика В Ню Йорк го ремонтираха - отвърна уклончиво Черити. - Обаче нямам никак ва представа докога ще издържи.
- Но ако той е в движение, тогава значи и дру ги машини ще могат да работят отново - каза мо тоциклетистът. - Искам да кажа, нашите ще дой дат и ще прогонят тези проклети извънземни, на ли?
Черити се накани да отговори, но Стен беше по-бърз. С повелителен жест той се обърна към ос таналите:
- Затваряйте си устата. Патрик. Виждате, че двамата са направо съсипани. Предлагам да ги ос тавим сега малко на спокойствие. Ще се нахраните и после ще се наспите, капитане. Изглежда, имате нужда и от двете.
Нямаха време нито за едното, нито за друго то, но Черити не възрази. Шансът им да стигнат живи до базата не беше особено голям, ако тя или Майк заспяха на кормилото на хеликоптера. Кимна с благодарност на Стен.
Той се усмихна.
- Не се тревожете за хеликоптера си - каза той. - Ще го заредим, а Патрик може да прегледа мотора. Разбира от двигатели. Утре сутринта ще можете да отлетите нататък.
Черити продължаваше да се колебае, въпреки че всъщност добре осъзнаваше, че няма друг избор, освен да приеме предложението на Стен. Не беше сигурна дали изобщо щеше да ги пусне да си тръг нат, ако настояваха за това. Познаваше него и ос таналите едва от няколко минути. Ами ако Стенли се окажеше прав с предупреждението си? Ами...
“Започвам да подозирам капан зад всеки прия телски жест” - помисли тя. Доколкото познаваше хората, реши че може да се довери на тези тук. Майк взе решението вместо нея, като кимна с гла ва.
- Приемаме предложението ви, Стен - заяви той. - Ако не сме ви в тежест.
- Съвсем не - отвърна Стен. - Напротив, лей тенанте. Ние чакахме хора като вас. Но - продължи той след кратка пауза, - няма да ни се измъкнете така лесно. Ще трябва да ни разкажете всичко, ко гато се нахраните, съгласни ли сте?
- Един стек срещу информация? - Майк сви ра мене. - Защо не? - И вероятно, добави в мислите си Черити, тя и без това беше валутата, с която в бъдеще щяха да се разплащат в тази страна.
Ако изобщо все още имаше някакво бъдеще.
Навярно беше спала четири или пет часа. Ако се съдеше по слънцето. трябва да беше малко преди обяд, когато отвори очи, и мина известно време, докато усети, че не е сама в стаята. Тогава скочи рязко от леглото и грабна автомата, който беше под възглавницата й.
Стен вдигна изплашено ръце.
- Не! - извика той бързо. - Аз съм!
Черити го изгледа объркано, после свали оръ жието.
- Не сте ли чували досега, че се чука, преди да се влезе в спалнята на дама, Стен? - попита тя уморено.
- Особено ако тя държи оръжие под възглавни цата си - добави Стен. - Знам. А сега можете спо койно да го махнете, мис Лерд. Искам само да пого воря с вас. - Направи крачка към нея и спря. - Оста вете оръжието настрана - помоли Стен отново. - Наистина искам само да разговарям.
Тя остави със смутена усмивка оръжието на леглото, стана и се отправи, все още като пияна от съня, към умивалника. Кранът се завъртя със скърцане, но не потече и капка вода. Не, помисли си тя ядосано, наистина все още не се беше разсънила.
Стен се усмихна, приближи се с две бързи крачки към нея и наля в умивалника прясна вода от една порцеланова кана. Черити въздъхна. Дали ня кога щеше да привикне с това. че се бяха върнали с повече от двеста години назад? Едва ли.
Изми се набързо, но не се почувства по-бодра.
- И така? - попита тя. Не погледна към Стен, а се приближи до прозореца и се загледа навън. Всичко изглеждаше толкова мирно. Тя потръпна.
- Не ни казахте истината тази сутрин, нали? - поде Стен.
Черити погледна собственото си отражение по замърсеното стъкло на прозореца.
- А искате ли да я чуете?
- Мисля, че да - отгоВори Стен. Гласът му бе ше малко раздразнен. - Колко зле е в действител ност?
- Много зле - отговори сурово Черити. - Уни щожиха Ню Йорк, ако искате да знаете съвсем точ но. И по всяка вероятност всички по-големи градо ве в страната.
Стен пребледня леко, но прие новината общо взето почти безизразно.
- Помощта, която чакате, няма да дойде, Стен - продължи тя малко по-меко, защото отново съжаляваше за думите си. - Няма никаква помощ ве че. Армията е парализирана и се боя, че мравките едва ли ще изчакат да се съвземе. - Поклати тъжно глава и съжали, че преди три години се беше отка зала от пушенето. Може би трябваше да помоли Стен за цигара. После продължи: - Много ми се ще ше да мога да ви посъветвам да се махнете оттук, Стен, но не знам къде мога да ви изпратя, разбира те ли? Случайното ви попадане тук е доста удачно. Поне все още сте живи.
- Никаква помощ? - прошепна Стен, който ка то че ли изобщо не беше чул какво беше казала след това. Черити се замисли дали не се беше измамила в него. Може би изобщо не беше така силен, както бяха решили те двамата с Майк, а само си играеше на водач.
Тя поклати глава.
- Ако очаквате появата на Военновъздушните сили, Стен - произнесе Черити внимателно, - ще трябва да ви разочаровам. Старата бракма вън, строена преди двайсет и пет години, това са всъщ ност Военновъздушните сили.
- Но защо? - запита едва чуто Стен. - Нали досега нищо не се е случило!
- Тук - отвърна Черити. Въпреки че трябваше да признае, че забележката на Стен не беше съвсем неоснователна. Не бяха срещали извънземни, откак то бяха напуснали Ню Йорк, а бяха прелетели поч ти хиляда мили разстояние. Но картата от бюрото на Стенли потвърждаваше точно обратното.
- Може би в момента насочват всичките си сили към смазване на съпротивата - продължи тя. - Мисля, че тук ще има спокойствие още известно време, Стен. Повечето от оръжията ни не могат да функционират, но това не означава, че сме без помощни. Необходимо е време, за да се превземе цял един свят. - Тя се засмя горчиво.
- Никаква помощ? - промърмори още веднъж Стен. Изглеждаше потресен, до такава степен, каквато тя никога досега не беше срещала у друг човек. И изведнъж разбра. Десетината души. които съдбата беше събрала тук, го бяха избрали за свой водач, но той вероятно беше могъл само да ги оку ражава, защото, всички те бяха вярвали, че все ня кога някой щеше да им се притече на помощ. Ако разберяха истината, тяхната общност щеше да се разпадне също толкова бързо, както се беше и съз дала.
- Би трябвало да се опитате да си пробиете път до планините - каза тя. - Това е единственият съвет, който мога да ви дам, Стен. Пътят е страшно дълъг, ако се върви пеша, но...
- Ще пътуваме - заяВи Стен. Черити го пог ледна изненадано.
- Патрик огледа Вертолета Ви - поясни Стен. - Не се безпокойте, нищо не е пипал. Но казва, че всъщност е доста лесно, ако човек знае как се прави. Ще поправим някои от колите и ще вземем кол кото е възможно повече бензин. Само... само не ми е ясно как да им го кажа.
- Да го направя ли аз? - попита Черити.
Стен поклати тъжно глава.
- Това е моя работа - заяви той. - Но... аз ще изчакам, докато отлетите отново. - Въздъхна, от пусна се на един стол и скри лице в ръцете си. На Черити й стана много, много мъчно за него.
Но тя не каза нищо повече, а изчака, докато той след известно време отново се изправи и я ос тави сама, за да се преоблече и събере пак нещата си.
Хапнаха още веднъж заедно, преди да отле тят. Черити беше сигурна, че Стен не е издал ни кому нищо от техния разговор, но останалите ка то че ли усещаха, че нещо не е наред. Говореха пре калено малко и колкото и абсурдно да беше - Чери ти беше сигурна, че не само Стен беше доволен, ко гато най-сетне се изправиха и заявиха, че е вече време за тръгване.
Този път Черити застана зад кормилото. Помаха на Стен и Останалите за довиждане и направи още един кръг над мотела. Майк смръщи многозна чително чело, но беше достатъчно умен да не каже нищо.
Обаче тя и след това не се отправи по курса им, а поведе хеликоптера към планините. Майк я погледна объркано:
- Какво означава това? - попита той грубо.
Черити кимна с глава по посока на планинска та верига на четири-пет мили пред тях.
- Момчето каза, че там е видяло пришълците - отвърна тя. - Искам да поогледам малко.
- И защо? - Майк дори не си направи труда да прикрие раздразнението си.
- Може би защото предпочитам да знам кой е зад мен - обясни Черити. Но това не беше истинс ката причина - истината беше. че се чувстваше по напълно абсурден начин отговорна за съдбата на хората, останали в кино-мотела. И най-малкото, ко ето можеха да направят за тях, беше да се уверят, че те са наистина в безопасност.
Те обаче не бяха.
Под тях се простираше ужасяваща картина. Там, където допреди няколко дена имаше само недо косната от човека степ - пясък и отделни храста лаци - сега можеше да се види огромна маса скрити в хитинова обвивка тела, сред които се издигаше странна черна пирамида. На Черити й беше трудно да определи с думи усещането си - чисто и просто беше неприятно да се гледа това странно архитек турно творение. Нещо у нея се свиваше спазматично още щом се опитваше да го направи.
Разтреперана, свали бинокъла, подаде го на Майк и отново се спусна надолу по склона, зад кой то се бяха приземили с хеликоптера. Прилоша й, ко гато си помисли какво би могло да им се случи, ако бяха прелетели над склона, за да разгледат отгоре долината зад него, както първоначално бяха възна-мерявали да правят.
Майк се върна. Беше много блед и ръката му трепереше, когато й върна бинокъла. Не каза нищо, но Черити почувства, че я изчаква да стане и да се върне при хеликоптера. Вместо това обаче, тя раз ви с бързо движение бинокъла, измъкна от джоба на униформата си един филм и го постави в апарата.
- Какво, по дяволите, се каниш да правиш? - из бухна Майк.
- Нали виждаш - отвърна Черити не по-малко раздразнено от него. - Ще направя няколко снимки. Искам да знам какво правят там долу.
Не даде никаква възможност на Майк да се противопостави, а отново предпазливо изпълзя на горе по склона, зае позиция на билото и нагласи апарата. Микрокомпютърът във Вътрешността му не работеше и тя абсолютно нищо не разбираше от фотография, но се надяваше специалистите на Бе кер поне донякъде да могат да се оправят със сним ките, които щеше да направи.
Майк също се изкачи и застана до нея. Предпо лагаше, че отново ще я затрупа с упреци, но той мълчеше, докато тя бавно придвижваше бинокъла отляво надясно и през няколко секунди натискаше копчето за снимане.
- Невероятно е - шепнеше Майк. - Няма... няма никакъв смисъл. Мили боже! Космически кораби и трансмитери на материя и накрая това тук!
Черити не му отговори, но го разбираше доб ре. Това, което се ширеше под тях, то беше... направо абсурдно.
Трудно можеше да се пресметне броят им. но Черити предполагаше, че тези странни твари, кои то гъмжаха В тясната долина, бяха може би хиляди. През бинокъла беше наблюдавала, че излизат от пирамидалната постройка в средата на лагера - ма лък, но непрекъснат поток от всевъзможни ужася ващи същества, някои от които доста трудно мо жеха да изпълзят от полукръглия отвор на пирами дата.
Тук имаше не само огромни бръмбароподобни същества или четириръките им ездачи, долината криеше безподобна сбирщина от най-отвратителни твари, които имаха една-единствена обща чер та: всички изглеждаха опасни, по един или друг на чин. И с изключение на четириръките, които, изг лежда, бяха щурмовите команди на пришълците, всички бяха животни.
- А може би... - заяви тя внезапно. Свали бино къла, прекара уморено ръка над очите си и кимна с глава по посока на долината. - Има смисъл, ако... - Тя затърси подходящи думи. не ги намери и сви рамене.
- Ако се мисли по-различно от начина, по който мислим ние - каза тя накрая.
- И как? - Гласът на Майк показваше ясно, че и той се беше замислял над този въпрос. И може би беше стигнал до същия ужасен резултат, както и тя.
- Предполагам, че това там са само щурмови те отряди - каза Черити. - Огромният валяк, който изпращаш най-напред, нали?
- Но това са животни! - натърти Майк.
- Е, и? - попита Черити. - Ние изпращаме раке ти или роботи, а те - животни, къде е разликата? Може би са ги отглеждали единствено за тази цел.
- Но...
- По дяволите, щеше ли да е по-различно, ако там долу се разхождаха десет хиляди робота? - прекъсна го раздразнено Черити. - Тези чудовища функционират перфектно нали? Ако искаш, слез при тях и се оплачи, че не се придържат към правилата на играта!
- Всичко е... така нечовешко - каза Майк след известно време.
- Те не са хора - напомни му Черити раздраз нено. - Но каквито и да са, тези, там долу, не са ис тинските ни противници. Това са техните танко ве. - Но тя разбра какво имаше предвид Майк. Наред с невероятната заплаха, която представляваше тази армия от ужасяващи същества, съществува-ше и допълнителен психологически ефект и тя дори не беше сигурна дали той не е нарочно предвиден. Не само за Майк би било по-лесно да воюва срещу армия от безчувствени роботи с лазерно оръжие. Това нашествие на чудовищата парализираше дори само с вида си.
- И може би вече са го направили с десетки светове - продължи тя прекъснатата си мисъл. - Изпращат тези чудовища и когато всичко приклю чи, пристигат самите те и събират отломките.
Остави най-сетне телескопа настрани, после го пъхна внимателно в кожения калъф, прикрепен към колана й, и запълзя бавно обратно надолу по склона. Майк я последва. След като бяха изминали половината път, скочиха на крака и хукнаха приве дени към хеликоптера. Черити отправи благодарс-твена молитва към небето, че вятърът не духа в тяхна посока и отвява настрани шума от двигате ля.
Отлетяха. Черити управляваше машината много предпазливо, едва се издигна на пет-шест метра височина и караше толкова бавно, доколкото изобщо беше възможно. Едва след като се бяха от далечили на повече от миля от възвишението, а с това и от лагера на извънземните. Черити се осме ли да вдигне хеликоптера на по-голяма височина и да вземе внимателно завой наляво.
- Какво пак ти хрумна? - попита ядосано Майк.
- Ще предупредя Стен и останалите - отвър на Черити. - Ако нямаш нищо против.
Майк не каза нищо, но погледът му беше доста красноречив и той замълча по един определен, не много дружелюбен начин. Черити беше сигурна, че след новото кацане нямаше да я остави още веднъж да седне на кормилото. По дяволите, какво ставаше с него? Беше се променил, откакто бяха напуснали Ню Йорк. Изведнъж разбра, че щяха да се разделят веднага щом стигнат целта си.

 

 
Тя не успя. Изглежда, някой беше решил да използва за наковалня онази част на Скалистите пла нини, в която се намираше бункерът, но във Всеки случай трусовете бяха направо неописуеми. Въпре ки паниката тя беше достатъчно разумна да не използва асансьора, което може би й спаси живота.
За секунда изгуби съзнание - толкова силен бе ше ударът, който разтърси планината и я повали на земята - и когато отново дойде на себе си свет лината беше изгаснала и отстъпила място на мрач ния червеникав здрач на аварийното осветление. Планината стенеше. Навсякъде около нея трещеше и пращеше, сякаш се срутва целият подземен бун кер. Станция СС Нула Едно беше построена в ес тествена пещера. Няколко тежки труса можеха да срутят целия проклет лабиринт.
Изправи се с мъка на крака, изтри праха и кръвта от лицето си и сви болезнено устни, когато отново се обади старата рана в горната част на бедрото. По крака й се стичаше топла струйка кръв.
Стисна зъби, измъкна раницата си изпод пла нината отломки и прах и закуцука нататък. Вико вете пред нея се усилиха, после чу трясъка на изс трели и високото, злобно бръмчене на лазер. Мили боже, тук ли бяха вече?
Апаратът за радиовръзка на ръката й се обади с писукане. Черити натисна копчето за отговор и приближи уреда към ухото си. но чу само рязко, от слабващо и отново усилващо се, писукане и няколко напълно неразбираеми откъслечни фрази. Изруга, закуцука със стиснати зъби нататък и после пусна оръжието си и раницата на, земята, когато съзря един стенен телефон.
Почти не й се вярваше, че той все още функ ционира. Обади се лично Бекер, след като тя беше натиснала копчето.
- Лерд, къде сте?
- Някъде насред пътя - отвърна Черити. - Как во стана?
Бекер не отговори на въпроса й.
- Опитайте да си проправите път до кораба, капитане - каза той. - Ще ви последваме колкото се може по-скоро.
- Половината бункер е сринат - отвърна Чери ти. - Не мисля, че мога да стигна при шлюза. Ние...
- По дяволите, използвайте тогава резервния тунел - изрева Бекер. - Нямаме време за дискусии, капитане! Изпълнявайте моите нареждания! Ние ще пристигнем най-късно след двайсет минути при кораба.
Чу се леко щракване, когато Бекер прекрати набързо разговора. Черити погледна ядосано слу шалката, трясна я Върху Вилката и отново се наве де, за да Вземе нещата си. Бекер не грешеше - ханга рът, В който се намираха “КОНКЪРЪР" и другият космически кораб, беше достатъчно отдалечен от същинското бункерно укрепление, за да е все още в действие. Каквото и да беше това, което беше улу чило станцията СС Нула Едно, а то с положител ност беше нещо дяволски голямо, то съвсем сигурно е било насочено към сърцето на бункера, а не към намиращия се на почти пет мили разстояние кос мически хангар, за чието съществуване и без това знаеха само шепа хора.
Кракът я заболя още по-силно. Погледна се и забеляза едно тъмно, постепенно увеличаващо се, петно над раната. Но това сега не беше толкова важно. Ако не се измъкне колкото се може по-бързо оттук, помисли си тя, нямаше да е необходимо да се тревожи повече за тази дупчица на бедрото си.
Продължи да куца нататък, стиснала здраво зъби, стигна следващото разклонение на коридора и спря отново. Къде, по дяволите, беше този проклет резервен тунел? Бекер й го беше показал един-един ствен път и дори мисълта за него беше предизвика ла у нея такъв страх, че почти не беше запомнила разположението на входовете му - не беше непре менно работа за всеки да хлътва в някаква дупка, за да се плъзга миля и половина надолу по все по-разширяващи се спирали...
Стрелбата пред нея се усили и сред непрес танното плющене на картечните залпове и виковете тя дочу и друг звук - един звук, който й се сто ри прекалено познат и от който се смръзна кръвта в жилите й - глухото, сухо пращене на грубите оръжия на насекомите.
И когато стигна до края на коридора, Черити можа да ги види. Половин дузина от огромните чер веи лежаха неподвижно сред развалините, а зад и между тях се движеха десетки от слабите четириръки наемници. Черити осъзна болезнено, че тези огромни червеи не са били нищо друго освен аван гарда, пионерите, които са разчистили пътя към бункера и които бяха следвани сега от щурмовите отряди. Нападението не изглеждаше особено ус пешно - войниците, които оказваха съпротива, едва ли бяха повече от двадесет на брой, но очевидно бя ха унищожили стотици насекоми, и това ставаше май по-бързо, отколкото пришълците смогваха да изпълзят от огромните си дупки. Въпреки това ня маше никакъв смисъл, помисли си тя огорчено. Не можеш да смажеш противник, който разполага с не ограничени резерви.
Ругаейки наум, тя се дръпна малко назад в ко ридора, откри друго отклонение, край което първия път очевидно беше минала, без да го забележи, и хукна, куцукайки, нататък. Кракът я болеше все по вече и повече.
Когато се вмъкна в страничния коридор, се озова пред някаква сянка. Вдигна инстинктивно оръжието си, чу изплашен вик и в последния мо мент дръпна пръста си от спусъка, след като позна стоящия насреща й човек.
- Стоун! - извика тя. - Какво търсите тук, по дяволите?
- Търсех вас - отвърна Стоун. Огледа се нервно и после посочи към коридора, откъдето беше до шъл. - Трябва да се махаме оттук, капитане!
- Какво означава това? - попита ядосано Чери ти. - Имам заповед, лейтенанте, и вие...
- Забравете я - прекъсна я Стоун. - Те са нав сякъде, Лерд. Свършено е. Но аз мога да ви изведа оттук, ако желаете.
Черити не помръдна от мястото си.
- Оттук ли? - попита тя. - А къде, лейте нанте? Там горе няма нищо друго, освен радиоакти вен ад!
Стоун се засмя сухо.
- Нима? Да не мислите, че са хвърлили бомба? - Заклати така буйно глава, че косата му се разле тя на Всички страни. - Това беше Бекер - заяви той.
- Бекер ли? - Черити пое изплашено дъх. Разби раше какво казва Стоун, но не искаше да му повярва.
- Този идиот взриви експлозивите - каза Сто ун горчиво. - Не беше атомна бомба, капитане. Бе кер вдигна във въздуха половината бункер. Няма ве че никакъв изход.

 

 

 

Мирното протичане на последните дни и гробовното спокойствие в киномотела на Стен маме ха. Колкото повече навлизаха във вътрешността на страната, те все по-често се натъкваха на следи те от тежки боеве и дори само на следващия ден преживяха две преки нападения: от едно насекомо чудовище, което, за щастие, се оказа много по-бавно от хеликоптера. Майк се измъкна от първата атака на летящата твар, давайки чисто и просто повече газ. Втория път нямаха толкова късмет - Майк забеляза опасността твърде късно и те се озоваха неочаквано сред рояк дебели черно-кафяви същества, които като че ли с хиляди се нахвърлиха върху хеликоптера. Не бяха достатъчно бързи и силни, за да разбият например кабинката от плексиглас, но плющяха като картечни изстрели по ця лото тяло на летателния апарат. След това Черити се чудеше, че Майк изобщо бе успял да задържи хеликоптера Във Въздуха.
Но се наложи да кацнат. Моторът се задави, а кабинката беше така изпоцапана от размазаните останки от насекомите, че нищо не се виждаше. Прелетяха още известно разстояние - десет-дванадесет мили, - за които Черити се молеше да са дос татъчни, за да се измъкнат от обсега на летящия рояк, после Майк Взе да се спуска надолу. На някол ко мили встрани от шосето сред светлината на предобедното слънце проблесна малко езерце, край чийто бряг те се приземиха.
Докато Черити се опитваше да измие от ка бинката лепкавите останки от насекомите с една от униформените си ризи и с вода от езерото, Майк се изкатери върху хеликоптера и започна да проверява мотора. Черити чу приглушените му ру-гатни.
- Какво има? - попита тя.
- Какво има ли? - Майк изруга отново. - Качи се горе и погледни тази свинщина, веднага ще раз береш какво има - избухна той. - Тази проклета мръсотия е залепнала по целия двигател! Ще ми трябва най-малкото час, за да почистя всичко. Ако изобщо мога!
Въпреки всичко Черити не успя да прикрие ус мивката си. Майк се държеше като човек, който току-що е открил, че съседското хлапе е издраска ло с пирон лака на новичката му кола. Може би, по мисли си тя саркастично, точно това беше причи ната за тяхната гибел: извънземните не би трябва ло да нападат човешката раса, а колите им. И може би тогава справедливият гняв на един цял свят, пъ лен с автомобилисти, щеше да се в дигне на борба и да ги изпрати със страшна сила обратно в Галакти ката.
Все още усмихната поклати глава, отстъпи една крачка Встрани от хеликоптера и погледна на горе към Майк.
- Ще успееш ли?
- Надявам се - отговори ядосано Майк. - Аз...
Прекъсна думите си и въпреки че поради слън цето Черити не го виждаше ясно, а само като че рен силует, тя все пак забеляза изплашения му пог лед, обърнат на юг.
- Идва някой. Някаква... някаква кола.
Черити се обърна и направи сянка с ръка над очите си. Една черна точка пъплеше към тях и вди гаше подир себе си огромен облак прах. Майк бавно се смъкна от хеликоптера, а Черити надникна в кабинката и взе оръжието си.
Един черен военен джип си пробиваше мъчи телно път през степта, право към тях. Караше бързо и неведнъж на Черити й се струваше, че ко лата ще заседне в някоя дупка или пък че ще се счу пят осите. Но нищо такова не се случи. Колата се приближаваше все повече, докато най-сетне спря пред хеликоптера. Зад затъмненото предно стъкло Черити различи силуета на един-единствен човек.
Даде знак на Майк да остане встрани, взе с привидна небрежност оръжието си и се насочи към колата. Когато й останаха само две крачки, страничното стъкло бе спуснато надолу. Едно много бледо, много изплашено лице вдигна поглед към нея.
- Слава богу, вие сте човек - каза младият мъж.
Черити рядко бе долавяла толкова облекчение в гласа на някой чоВек.
- Нещо друго ли трябваше да бъдем? - попита тя изненадано.
Шофьорът на джипа не отговори, а отвори вратата и бавно слезе от колата. Движенията му издаваха изтощение и Черити забеляза едва сега, че е облечен в съвсем изпокъсана униформа. Вдясно на хълбока му имаше голямо, все още незасъхнало, петно кръв. Погледът му беше трескав. Изглежда-ше направо подивял от страх.
- Кой сте вие? - попита още Черити. - И какво се е случило?
- Харкър - отговори военният. - Сержант Джонатан Харкър, 7 танков батальон. - Затъпка отново неспокойно на място и се огледа наоколо, сякаш се боеше, че пришълците биха могли всеки момент да изникнат изпод земята зад гърба му. - Видях хеликоптера ви и се надявах да кацнете - продължи той. - И, слава богу, така и стана. Бензи нът ми почти свърши. Моля ви, трябва да ми помог нете! Те ни избиват. Аз... аз не мисля, че някой от останалите е все още жив. Успях да се спася, защото... защото намерих тази кола. - Той посочи към джипа. - Но те ме преследват. - Черити се въздържа да попита по какъв начин джипът все още е в движение.
- Можем да ви дадем няколко галона бензин - каза Майк, който междувременно също се беше приближил. - Но ни разкажете по-подробно какво се е случило. Бяхте нападнати?
- Нападнати? - Харкър почти изкрещя. - Те ни размазаха! Аз... никога не съм преживявал подобно нещо. Може би... са милиони. И стават все повече и повече. О, Господи, те... те унищожават всичко. Убиват всеки, когото срещнат.
Майк отново понечи да прекъсне Харкър, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Чувстваше, че младият войник е близо до нервен срив. Една погрешна дума и нямаше да научат вече нищо повече.
- Сега се успокойте, Джон - каза тя. - В момен та не сте в опасност. - Посочи към хеликоптера. - Летяхме целия предиобед, без да срещнем нито един извънземен.
- Те идват - упорстваше Харкър.
- Възможно е - каза Черити малко по-твърдо. - Но не сега. Сега ще си отдъхнете, по дяволите, и после ще разкажете какво се е случило.
Майк нетърпеливо превъртя очи, но Черити отново му отправи предупредителен жест. Харкър беше почти полудял от уплаха. Можеха да бъдат доволни, дето изобщо още говореше.
В очите на Харкър се таеше паника, но той наис тина малко се поуспокои. Въпреки това трябваше да ми нат още четири-пет минути, преди да се овладее дотолкова, че да може да говори свързано.
- Частта ни беше разположена оттатък, в Колинсвил - започна той, - когато изгасна светлина та. Мъничко, забутано селце, може би на петдесет мили оттук. Никой не знаеше какво се е случило, разбирате ли? Първо помислихме, че са паднали бомби те, но постепенно разбрахме истината. Мнозина чисто и просто изчезнаха. Дезертираха, разбирате ли? Ис каха да си идат у дома, при семействата си.
- И тогава дойдоха извънземните? - попита тя предпазливо.
Харкър поклати глава.
- Не Веднага. В началото Всичко беше мирно и тихо. Чувахме за боеве на изток и на запад, но при нас... нямаше нищо. Изглежда, като че ли нападаха само Военните съоръжения - летища, бази, складо вете на Националната гвардия...
Харкър пристъпи неспокойно от крак на крак. Погледът му се мяташе между хеликоптера и въз вишенията на север. "Дете е все още" - помисли си Черити, полусъстрадателно, полуядосано. Не биваше да се пъхат деца в униформи и после да се очаква от тях да вършат работата на мъжете.
- Имате ли... цигари? - попита внезапно Хар кър. Черити поклати глава, но Майк бръкна в джоб чето на сакото си и извади още неразпечатан па кет "Марлборо".
- Задръжте ги - каза той. - Но ги пестете. Та кива неща вече не се произвеждат. Довоенна стока.
Харкър се усмихна от учтивост, посегна към цигарите и бръкна с другата ръка в джоба си, за да извади запалката.
Поне така си мислеше Черити.
Но той не извади запалка, а пистолет и освен това беше посегнал не към цигарите, а към китка та на Майк, бързо и рязко, и изведнъж съвсем не нервно, а с такава сила, че инстинктивното движение за отбра на у Майк последва твърде късно. Майк извика, падна на колене, когато Харкър бързо и брутално изви ръката му и напразно се мъчеше да отслаби хватката.
Черити се хвърли на земята, със светкавично претъркулване се изправи отново на крака и се метна към Харкър.
Тресна изстрел. На десет сантиметра пред краката на Черити хвръкна пясък и тя застина по средата на движението си. Вдигна бавно ръце, пог ледна недоумяващо Харкър и после полека се извър на настрани.
Не беше стрелял Харкър. Багажникът на кола та се беше отворил и се появи войник със зелена униформа, чийто шестнадесетмилиметров автомат заплашително беше насочен към корема на Че рити. Не можеше да разгледа добре лицето му, но беше уверена, че следващият изстрел нямаше да разпилее само пясъка пред краката й.
- Много добре - произнесе глас от другата страна на колата. Внимателно, за да не изнервя до пълнително и без това достатъчно изнервения вой ник, чийто пръст беше върху спусъка на оръжието, тя се извърна встрани и съзря трето униформено лице. Мъжът, без да бърза, бавно се изправяше зад колата. В ръката му също имаше пистолет, но той го държеше доста небрежно. Черити се попита той пък откъде беше дошъл. Багажникът на колата бе ше твърде малък, за да се скрият в него двама мъже. Сигурно е бил скрит зад седалките. Наруга се наум за собственото си лекомислие, че не беше прегледа ла по-внимателно колата.
- Хубаво е, че сте разумни, капитане - каза мъ жът, заобикаляйки колата и приближавайки се към нея. - Ако продължите все така, сигурно ще се раз берем. Ако не, Марк ще ви застреля, ясно ли е?
Черити кимна и отвърна през зъби:
- Ясно. - Сега, когато той се беше приближил, тя видя, че носеше униформата на генерал. - Кой сте вие? Бартън?
- Генерал Бартън, ако искате да сме съвсем точни, капитане. Но иначе си е точно така. - Бартън се обърна към младежа, който беше нападнал Майк. - Ще се оправите ли, Харкър?
Харкър се усмихна, без да проговори.
Мъжът с автомата се измъкна тромаво от ба гажника на колата, без обаче и за миг да я изпуска от очи, а Бартън насочи пистолета си към Майк.
- Пуснете го, Харкър - заповяда той. - Но вни-мателно.
Харкър изпълни заповедта, отстъпи бързо крачка назад и насочи дулото на пистолета си към слепоочието на Майк, докато той се изправяше на крака. Майк безпомощно сви ръце в юмруци и засти на неподвижно.
- По дяволите. Бартън, какво означава това? - попита Черити. - Та ние сме от една и съща страна на барикадата!
- Да не би да съм твърдял обратното? - отго вори с въпрос Бартън.
- Тогава смъкнете този проклет пистолет! - настоя Черити.
- Веднага - каза Бартън. - Когато и вие оста вите настрана оръжието си и ми дадете честната си дума на офицер да не правите никакви глупости!
- Да не сте полудели напълно? - изпъшка Чери ти. - За какво изобщо говорите? Какво означава то ва нападение?
- Нима все още не си разбрала? - попита тихо Майк.
- Какво? - Черити погледна ядосано първо не го, после Бартън.
- Искат хеликоптера - отвърна Майк. - Нали така, генерале?
Бартън кимна. Той продължаваше да се усмихва.
Поне за едно нещо Харкър беше казал истина та, мислеше си ядосано Черити, Колинсвил беше за тънтено, сбутано място, където обикновено са жи вели не повече от хиляда души и което само при добра воля заслужаваше названието “селище". Но, както и да е, имаше си свой собствен затвор, със тоящ се от едно-единствено, голямо помещение, разделено на две равни части посредством решет ка от дебели стоманени пръти. Бартън дори беше проявил любезността да им предостави единични стаи: заключиха я в дясната част на решетъчния кафез, а Майк - в лявата.
Оттогава бяха изминали пет или шест часа. По обяд дойде един от хората на Бартън и им пода де през решетките по едно канче студен чай и по няколко небрежно приготвени сандвича, а в това време втори войник стоеше на пост край тях с го тово за стрелба оръжие и следеше да не се опитат да се промъкнат през решетката. Други двама въо ръжени войника стояха на пост вън в коридора.
Черити се размърда неспокойно на коравото си легло. Беше се опитала да последва примера на Майк и поне да използва времето, за да се наспи, но не успя. Мисълта, че пътуването им, след всичко преживяно, трябваше да свърши тук, направо я под лудяваше. И никак не можеше да си прости, че се беше оставила да бъде изненадана по такъв глупав начин от Бартън и Харкър. Трябваше да се измък нат оттук, все едно как!
Шумът на ключ, който се превърта в ключал ката, я изтръгна от размишленията й. Погледна, надигна се леко на лакти и веднага се изправи, когато позна Бартън.
Беше се променил, но това не беше промяна, която се харесваше на Черити. Бартън беше сме нил генералската си униформа с войнишки дрехи без всякакви отличия, а лицето му беше изцапано със сажди. През дясното си рамо беше преметнал автомат, от пояса му се полюляваха три ръчни гра нати.
Черити вдигна лявата си вежда:
- Да не искате да си играете на война, генерале? - попита тя иронично.
- Не - отвърна спокойно Бартън. - Ще направя това. което не направихте нито вие, нито онези идиоти от Пентагона, капитане. Ще изстрелям проклетите извънземни пак там, откъдето са дош ли.
- Боя се само, че за целта ще са ви нужни по вече от три ръчни гранати - обади се Майк. Чери ти изобщо не беше чула, че е станал. Той се приб лижи ядосано до решетката и се улови с ръце за ръждясалите пръчки. Бартън отстъпи половин крачка назад, въпреки че не беше толкова близо до Майк.
- Имаме нужното, лейтенанте, имаме го - уве ри той. - Не сме съвсем безпомощни, както си мис лят тези зверове. - Наклони глава, като че ли се вслушва, и посочи към прозореца: - Чувате ли това?
Черити се съсредоточи за малко и наистина чу нещо, много отдалеч, но съвсем ясно: шума на тежък дизелов двигател, който бавно загряваше.
Бартън се засмя триумфиращо.
- Вярно чувате, капитане. Имам няколко добри техници сред моите момчета. Тази сган има да се чуди, когато съзре дулата на нашите танкове. Но не дълго.
- Танкове? - На Майк не му се удаде напълно да прикрие изненадата си, което само усили израза на триумф по лицето на Бартън.
- Не много - призна той. - И не непременно най-новите модели. Но достатъчно, за да се спра вим с няколко обхванати от грандомания мравки, повярвайте ми.
- Вие сте луд! - Възкликна Майк. - Няма да мо жете дори да се доближите до тях!
- О, не - Възрази Бартън. - И не на последно място заради вашия хеликоптер. Сега поне знаем точно къде се намират. И колко са. След няколко ча са целият този кошмар ще приключи.
- И вие ще ни пуснете, и ще ни върнете хели коптера - каза Черити.
Бартън направи гримаса.
- Не бъдете глупава. капитан Лepg. Аз ще... си помисля относно вашето освобождаВане веднага щом се върна, но хеликоптерът... - Той въздъхна и разпери ръце в извинителен жест. - Боя се, че на нас ни е много по-необходим, отколкото на вас.
- Не вярвам - каза Майк, едва успявайки да се владее. - Ние не летим за лично удоволстВие, генерале. Ние...
- Знам - прекъсна го грубо Бартън. Внезапно гласът му се промени. - Да не ме смятате за идиот, Уолторп? - попита той остро. - По дяволите, добре зная кои сте. И мога също така добре да си предс тавя защо сте тръгнали на път. Може би службите имат някъде спешно нужда от Вас, незаменимите космонавти. Но защо? За да пренесете на сигурно място идиотите, които са отговорни за цялата тази каша тук? - той се засмя рязко. - Съжалявам, лейтенанте, не ме търсете за тази работа!
- Тези идиоти, генерале - вметна предпазливо Черити, - са същите хора, пред които сте се клели да служите.
- Глупости! - възрази Бартън. - Клел съм се да служа вярно на тази страна. Клел съм се да я защи тавам с цената на живота си и точно това ще нап равя. - Той пристъпи ядосано по-близо до решетка та и вдигна обвинително показалец срещу нея и Майк. - Вие - каза той, - сте имали своя шанс, капи-тане. Трябваше да взривите това чудо, докато все още сте могли! А вместо това вие ги доведохте тук! Вие... - Той млъкна, захапа долната си устна и сви ръце в юмруци. После се успокои също така бър зо, както и бързо беше избухнал. - Вие имахте своя шанс - повтори той още веднъж.
Черити го погледна смутено.
- Вярвате ли наистина? - попита тя. - Че ние сме ги довели?
- Във всеки случай не направихте нищо, за да ги държите настрани - отвърна Бартън. - Имахте всичките възможности за това, нали? Можехте да взривите това нещо в Космоса. Но вие не направих те нищо.
Майк въздъхна.
- Никой не знаеше какво ще се случи – каза той.
В очите на Бартън блесна огън.
- О, не! - възрази той бурно. - Аз го знаех, дру ги също. Опитвах се да предупредя ония глупаци от Генералния щаб, но те не ме послушаха. - Той се засмя с горчивина. - Изсмяха ми се, глупаци с глупа ци, и зачакаха големия брат от Космоса. Ето че се га той е тук.
- Вярвате ли наистина, че можете да ги прого ните? - попита Черити. - С един допотопен хели коптер и с няколко стари танка?
За момент самоувереността на Бартън като че ли се поразклати, но той упорито тръсна глава.
- Разбира се, че не - отвърна той. - Но мога да извърша това, за което ми плащат. Мога да се боря. И аз не съм единственият. Ще се справим с тях, до ри и без вашата помощ.
- Генерале. ясно ли ви е, че това, което прави те, е отказ да се изпълни заповед - каза Черити.
Бартън се изсмя.
- Заповед? - повтори той. - Чия заповед, капи тане? Вие не можете да ми заповядате - той кимна към униформата й. - Аз се числя към армията, а не към Космическата служба.
Черити поклати глава.
- Но вие сте подчинен и на президента.
Бартън явно се обърка. Половин минута само я гледаше и тя можеше направо да наблюдава колко интензивно заработи мозъкът му. И ако В този миг й се беше удало да намери подходящите думи, тя може би дори щеше да го накара да се опомни.
Но не ги намери и мигът отлетя. След няколко секунди Бартън отново тръсна глава.
- Не знам дали казвате истината или не, капи тане - каза той. - Вие искате да стигнете до кора ба си,нали?
Черити кимна. Нямаше никакъв смисъл да заб луждава Бартън.
- Президент, който изоставя народа си в беда, не заслужава никаква лоялност - заяви Бартън.
- Но това е безсмислица - възрази меко Чери ти. - Не става дума да се изоставя някого в беда, генерале. Но лейтенант Уолторп и аз сме може би единствените, които могат да управляват кораба. А имаме нужда от него. С един-единствен кораб ка то “КОНКЪРЪР” можем да извършим хиляди пъти повече неща, отколкото вие с войниците си. Може би... ще можем да унищожим кораба майка.
Очите на Бартън се превърнаха в тесни цеп натини.
- Откъде-накъде сега ще ви се удаде това, кое то по-рано не успяхте да направите? - попита той недоверчиво.
- Защото те не очакват това - отвърна Майк вместо Черити. - Това е шанс, генерале. Няма откъ де да знаят, че корабът е все още годен за употре ба.
Бартън помисли известно време.
- Опитът си струва, лейтенанте - каза той след това. - Но въпреки това - не! Може би ще ви освободя, когато се върнем. Може би дори ще ви дам и кола - той се засмя. - Трябва само да ми пожелае те късмет.
Лицето на Майк помрачня.
- Искате ли да узнаете какво наистина ви же лая, генерале? - попита той.
Бартън го изгледа с окаменяло лице. После поклати глава, обърна се, без да каже нито дума, и напусна килията. Така и не разбраха защо изобщо беше идвал.

 

 
- Ето оттам! - Гласът на Стоун идваше доста променен изпод полупрозрачната маска на противо газа, а там, където лицето му все още не беше пок рито от финия бял прах се виждаше, че е почерве няло от нервност. Черити погледна в посоката, къ дето сочеше протегнатата му ръка. Не можа да различи нищо друго, освен разрушения и прах, но въпреки това кимна с глава. Отдавна беше изгубила всякакво чувство за ориентация. Освен това той, така или иначе, познаваше нещата тук много по-добре от нея. Последва го бързо, доколкото й позво ляваше пулсиращата болка в краката. Жегата на растваше. Дори въздухът от малката кислородна бутилка на колана й имаше топъл вкус.
С мъка си проправяха път през дима и най-сетне стигнаха до края на подземната галерия. Стоун посочи към една отворена врата на асан сьор. Кабинката зад нея беше изчезнала. Надолу ви сяха, странно отпуснати, пет-шест стоманени въ жета, а кървавочервеното отражение на пожара осветяваше четириъгълната шахта.
Стоун започна да жестикулира нетърпеливо с двете си ръце, когато тя се поколеба, наведе се през отворената врата и посочи поредица от малки железни стъпала, които водеха покрай стената на долу към подземието.
- Давай! - заповяда той. - Преди да се е срути ло всичко тук!
Черити се поколеба още веднъж, един безкра ен миг, но после пристъпи решително край него, по търси с крак най-горното стъпало и с рязко оттласкване се вмъкна в шахтата. Жегата ставаше все по-нетърпима. Под себе си, доста надолу под се бе си, тя различи горящите останки от кабината на асансьора, а цялата шахта приличаше на камина, в която жаркият въздух се издигаше нагоре.
Въпреки това всичко вървеше по-добре, откол кото би могла да се надява. Имаше кислород за още половин час, а бойната й униформа я предпазваше от най-голямата жега. Бързо, но доста предпазливо, тя запристъпва надолу.
Мисълта за Бекер, този проклет идиот, се стрелкаше непрестанно в главата на Черити. Ду мите на Стоун й бяха подействали като плесница, макар че нито за миг не се беше усъмнила в тях. Можеше и сама да се досети, а и самият Бекер го беше казвал, но очевидно тя чисто и просто се бе ше мъчила да пренебрегне истината, по-точно това, че и мъж като Бекер можеше да си изтърве нер вите и да допусне ужасна грешка.
Вратите на следващия етаж бяха заключени. Продължиха да се спускат надолу. Жегата ставаше вече непоносима. Намираха се Вероятно най-много два-три етажа над най-долната галерия на бункера и Черити взе сериозно да се пита къде изобщо ис-каше да отиде Стоун. Доколкото знаеше, освен аварийния изход бункерът нямаше втори изход, най-малкото пък тук, долу. Въпреки това тя про дължи да прави крачка подир крачка, докато той не й даде знак да излезе от шахтата. Малкото усилие, което й костваше да протегне ръката си и да се из-мъкне на сигурно място в коридора, почти надвиша ваше силите й.
Дишайки тежко, тя се отпусна на пода, смък на кислородната маска от лицето си и започна жадно да вдишва и издишва. Въздухът тук долу имаше значително по-лош вкус от този на бутилката, бе ше горещ и вонеше на дим и прах, но тя разполагаше единствено с този малък запас и трябваше да бъде пестелива.
Черити вдигна уморено очи, когато Стоун се измъкна от шахтата и застана до нея. Той също свали маската си и пое няколко пъти дълбоко въз дух, преди да я прикрепи пак внимателно към колана си и да свали лазерния автомат. Черити се наруга за лекомислието си да не вземе оръжие. Но, по дяво лите, беше си мислила, че разполага поне с тия ня колко минути! Всичко се беше развило така неверо ятно бързо!
- Накъде? - попита тя.
Стоун се огледа за миг с явна безпомощност. После посочи наляво.
- Да опитаме. Може би ще имаме късмет те да не са стигнали дотук.
Продължиха нататък. Подът под краката им продължаваше да вибрира леко и от време на време Черити като че ли чуваше този ужасен, трополящ шум, като че ли някъде се срутват стени. После разбра, че това беше само биенето на собственото й сърце.
Най-сетне съзря онова, което беше търсила толкова време напразно: кръгъл стоманен капак, бо ядисан в огненочервено, масивен като врата на сейф и със секрет, за който съществуваха само ня колко ключа. Резервният изход.
Спря се. облегна се за миг на стената, за да успокои дишането си. и после бръкна в чантата. Пръстите й трепереха така силно, че й беше трудно да открие малкото ключе с особена форма.
- Трябва да побързаме, капитане! - каза запъх тяно Стоун. - Всеки момент могат да се появят тук!
Черити поклати глава. Искаше да каже нещо в отговор, но устата й се изпълни изведнъж с горчи ва слюнка. Имаше чувството, че ще повърне, ако до ри само направеше опит да произнесе нещо. Извади неуверено ключа, политна към бронираната врата и се опита да пъхне ключа в ключалката. Ръцете й така трепереха, че не успя да направи нищо.
- Помогнете ми, Стоун - помоли тя с усилие. - Не... мога.
Стоун не мръдна от мястото си. Очите му се бяха разширили от страх и изненада.
- Да не би наистина да искате да влезете вът ре? - попита той.
- Да не би да ви хрумва нещо по-добро? - изпъшка Черити. - По дяволите, Стоун, всичко свър ши! Всичко тук ще литне във въздуха само след ня колко минути. - Разбра, че той няма да й помогне, обърна се отново и пак се помъчи да пъхне ключа в тесния, запечатан с пластмаса, отвор. Този път успя, но трябваше да използва и двете си ръце: лявата трябваше да поддържа дясната, тъй като тя трепереше. А как се канеше да управлява космичес ки кораб?
- Няма да го направите! - заяви безапелацион но Стоун. Гласът му беше истеричен. Тя внимател но пусна ключа, обърна се безкрайно бавно...
... И Видя точно пред себе си дулото на автомата му.
- Да не... сте полудели? - попита тя ужасено.
Стоун поклати глава. Черити видя как показа лецът му нервно си играе около спусъка на смъртоносното оръжие.
- Няма да влезете вътре - повтори той още веднъж. - Нужна сте ми тук.
- Стоун, моля ви - каза с отчаяние Черити. Мислите й се объркаха. Стоун беше съвсем серио зен, усещаше го много ясно. Но се намираше доста далеч от нея, за да има реален шанс да го нападне. Не и с ранения си крак. - Вие... също можете да дой дете - добави тя. - Ще се постарая да ви осигуря място на “КОНКЪРЪР". И без това се нуждая от помощ в пилотската кабина, а и...
- Махнете се от вратата - прекъсна я Стоун. - Незабавно!
Черити вдигна ръцете си малко по-високо и послушно отстъпи две крачки встрани. Лазерният автомат на Стоун следваше всяко нейно движение.
- Какво... какво възнамерявате дa пpaвитe? - попиша със заекване Черити. Опита се да премести тежестта на тялото си и да облекчи малко ране ния си крак, за да събере сила за скок. Беше безумие, но нямаше друг избор. Той щеше да стреля, беше уверена в това.
- Ще успеете да го разберете достатъчно навреме - отвърна Стоун. - Ще ме изведете оттук, капитане. И аз вас. Но ще можем да го направим са мо заедно.
Черити кимна към бронираната врата.
- Нали ви казах, че можете да дойдете, Стоун. И без това щях да ви взема. Корабът е достатъчно голям. Махнете оръжието. ОбещаВам Ви, че...
Тя отскочи. Без засилване направи пружини ращ скок към Стоун. завъртя се наполовина около оста си, целейки се с левия си здрав крак в китката му.
Стоун натисна спусъка.

 

 
Бартън и малката му армия се бяха отправили в акция почти веднага след посещението му В затвора и с изключение на мъжа, който им беше доне съл яденето, той беше последният, който беше идвал при тях. Останалата част от деня беше преми нала така, както от векове са преминавали дните в затворите: бавно и монотонно, и най-вече страшно скучно. По някое време въпреки всичко беше успяла да заспи.
Черити се събуди, когато силен гръм разтресе целия град. За половин секунда през малкия прозо рец на килията нахлу яркочервено огнено сияние, после то изчезна.
Тя седна изненадано в леглото си, ослуша се за миг и прекара уморено ръка по очите си. В килията до нея се размърда и Майк. Той също изглеждаше уморен. По неговото лице също се четеше недовер чивият ужас, който изпитваше и Черити.
- Какво беше това? - попита той треВожно.
Черити само вдигна леко рамене, после стана и се приближи до прозореца. Трябваше да застане на пръсти, за да може да надникне навън, но не успя да види нищо ново, освен това, което беше виждала целия ден: малък, обкръжен от двуметрова тухлена стена вътрешен двор, из който бяха разпръснати купчини отпадъци и празни сандъци, и кутии от боя. Небето беше черно.
- Прозвуча като експлозия - каза тя колебливо. - Може би наистина...
- Какво? - попита Майк, тъй като тя не про дължи мисълта си. Гласът му беше ироничен. - Не само прозвуча като експлозия, това си беше експ лозия - продължи той. - Приятелят ни Бартън се завръща. И се боя, че не е сам.
Черити го погледна замислено, но се отказа да му отговори. Извърна се към прозореца и погледна навън. Ослушваше се напрегнато, но гърмът от екс плозията не се повтори. Вместо това й се стори, че чува далечни викове и после забързани стъпки, които приближаваха сградата. Някой изкрещя.
Майк започна яростно да тресе решетките.
- Стража! - ревеше той. - Елате тук! По дяво лите, стража!
Черити не го очакваше, но наистина се чу дрънченето на ключовете. Единият от двамата войници, които стояха на пост в коридора, влезе при тях. Беше блед и изглеждаше много разтрево жен.
- Какво става вън? - попита развълнувано Майк. - Атакуват, нали? Идват насам. По дяволите, отключете вратата!
Мъжът направи половин крачка към решетка та и отново спря. Някъде, много далеч, но по-близо от първия път, тресна втора експлозия.
- Пуснете ни навън! - повтори Майк. - За бога, човече, ще ни избият всичките, ако не избягаме!
- Глупости - възрази войникът. - Бартън ще се справи с тях.
- Чува се - отвърна раздразнено Майк. - По дя волите, да не сте глух? Нали чувате какво става навън!
- Не ... не мога - отвърна нервно войникът. - Бартън ще нареди да ме разстрелят, ако ви пусна. - Той почти избяга от тях, тръшвайки вратата по дире си.
- Браво! - похвали го иронично Черити. - Сега по-добре ли се чувстваш?
Майк я стрелна с гневен поглед.
- Такъв идиот! - избухна той. - Ще пукнем тук като кучета само защото оня безмозъчен кретен вън иска непременно да си поиграе на война!
Никога досега не беше виждала Майк така из бухлив и разярен. Много се беше променил, без тя да може да каже точно в какво се състоеше тази промяна.
Без да каже нищо повече, тя отново застана до прозореца и погледна навън. Чуваше вече не от делни изстрели, а цели залпове. От време на време по небето пробягваше червен светлинен лъч.
- Трябва да се измъкнем оттук - повтори той задъхано. - По дяволите, нямам никакво желание да пукна в тази дупка!
Черити отстъпи крачка назад от прозореца.
обърна се към него и понечи да го успокои с движение на ръката.
- С положителност няма да ни помогнеш, ако изпаднеш В паника - каза тя. - Ние...
Нещо не беше наред. С ъгълчето на очите си беше съзряла някакво движение около прозореца и се обърна. Изпищя пронизително.
Там. където допреди секунди се беше Виждал правоъгълен отрязък от нощното небе, сега към нея се пулеше огромен, черен череп на насекомо, някак ва чудовищна твар в хитинова обвивка с едно-единствено, преливащо във всички цветове на дъгата, око, което минаваше през цялото лице на насекомо то, подобно на отвора за гледане на средновековни те рицарски доспехи. Тънки, огъващи се антени бя ха насочени право към нея.
Един безкраен, пълен с потресаващ ужас, миг огромното око на чудовището наблюдаваше Чери ти, после кошмарното лице изчезна. Един невероя тно силен удар разтърси сградата. Повторният вик на ужас на Черити потъна в трясъка на пропук-ващите се стени и в пронизителното, гневно свистене на чудовището.
Трусът я събори на земята. Още падайки, тя видя огромна, зигзагообразна пукнатина по цялата стена, стигаща до тавана, сви се инстинктивно и прикри с ръце главата си, когато върху й се посипа ха парчета мазилка и прах.
Втори, не по-слаб удар разтърси сградата. Стената, в която беше вграден прозорецът, се сри на сред огромен облак прах и изведнъж сред падащи те тухли проблеснаха черно-кафява хитинова об вивка и ужасни лапи. Чудовището се придвижваше със спокойни движения право към Черити.
Чу вика на Майк, изпълзя отчаяно встрани от чудовището. което я нападаше, и се удари В решет ката. Кракът на огромната мравка посегна да я удари и се размина само на сантиметър от нея.
Досами ухото й тресна изстрел и на нея й се стори, че тъпанчето й се пръска. Насекомото вели кан се изправи, нададе високо, сърдито изсвирване и замята главата си насам-натам. Плоското му, покрито с броня лице изведнъж се изпълни с кръв.
Чу се втори изстрел. Чудовището залитна, направи последна, мъчителна крачка и се свлече на земята.
Черити се изправи с мъка, а войникът, който я беше спасил. вече търсеше ключа от връзката, за качена на колана си, след което отключи вратата на килията й. Беше същият войник, с когото Майк беше разговарял преди няколко минути. Очите му бяха изцъклени от ужас.
- Бързо! - пъхтеше Майк. - ЧоВече, побързай, за бога!
Войникът беше толкова притеснен, че едва успя да отключи вратата към килията на Черити. Погледът му непрекъснато се Връщаше към мъртвото насекомо, сякаш се опасяваше да не го види да се изправя отново, готово за нападение. Мина почти цяла минута, преди да освободи Черити от нейния затвор.
Тя мълчаливо взе ключа от ръката му, бутна го грубо настрани и освободи и Майк.
- Оръжие! - простена Майк. - Нужно ни е оръ жие. Има ли нещо такова тук?
Войникът кимна, завъртя се на пета и хукна така стремително през вратата, че Черити и Майк едва успяха да го догонят. Някъде, в непосред ствена близост до тях, нещо експлодира. Цялата сграда потрепера.
Войникът разтвори един шкаф и хвърли към Майк автоматичен пистолет.
- Боеприпасите са ето тук - каза той. - А сега изчезвайте! - Обърна се, разтвори широко вратата и хукна с широки крачки към улицата.
Не можа да измине и две стъпки. Тъмна, проб лясваща сянка се спусна право от небето и го пог реба под себе си. Лъскавите лапи, остри като бръс нач, задушиха вика му.
Майк вдигна пистолета си нагоре и натисна спусъка, но не успя да направи нищо. Ругаейки, пре мести лостчето на предпазителя, прицели се отново и пак натисна спусъка, но оръжието не функцио нираше. Чудовището бавно се изправи над убития войник и се извърна. Погледнаха ги малки безмилос тни очи.
Черити с всичка сила затръшна вратата и постави резето.
- Долу! - изкрещя Майк.
Черити се подчини на секундата! Нещо се удари във Вратата със силата на парен чук. Дървото се разлетя на хиляди трески, през него застър гаха и се запровираха големи като човешки пръсти, убийствени, хищни нокти.
Черити се претърколи, без да гледа, настрани, изправи се със скок отново на крака и пак отскочи, когато видя как Майк захвърля безполезното оръ жие и грабва ново от вътрешността на шкафа.
Този път оръжието беше в изправност. Вратaтa потрепери за втори път като изпод удара на чук, когато той вдигна автомата и стреля.
Отвън долетя пронизителен, нечовешки вик, а после се чу и звукът от пукаща се рогова обвивка. Най-накрая чуха как о земята се удари някакво дос та тежко тяло. Но Майк продължаваше да стреля, държеше пръста си върху спусъка, докато не изп разни окончателно пълнителя. Дори и след това продължи да стиска здраво оръжието в ръцете си.
Черити се приближи внимателно до него и го докосна по рамото. Майк подскочи като ударен. Но после я позна. Парализиращият ужас в очите му се превърна в чист страх.
- Наред ли е всичко? - попита недоверчиво Че рити. Твърде добре разпознаваше признаците на на чалото на паниката, за да се самозалъгва. Внезапно разбра с непоколебима увереност, че Майк няма да успее. Не беше борбена натура. Беше се научил да управлява космически кораб и да стреля по ракети с помощта на лазерно оръжие, но не и да се защита ва пред един оживял в реалността кошмар.
- Струва ми се... да - отвърна той мъчително. Опита се да се усмихне, но не успя.
- Тогава да изчезваме оттук! - Черити го по бутна внимателно, но твърдо настрани, отвори докрай шкафа с оръжието и откри за свое облекче ние втори автомат. Преметна бързо оръжието през рамо, взе толкова ленти с патрони, колкото можеше да носи, и направи знак на Майк да се въо ръжи по същия начин. После се върна обратно в ки лията.
- Къде отиваш? - попита уплашено Майк.
- Навън - отвърна Черити. Тя посочи с глава към направената на решето от изстрелите предна врата. - Да не би да имаш желание да използваш то зи изход?
Майк не отвърна нищо. но тя и без това не мис леше да изчака отговора му. Сърцето й подскочи болезнено, когато тя пристъпи обратно към килия та и съзря убитото насекомо чудовище, което бе ше блокирало пътя. Дупката, която то беше проби ло В стената, беше достатъчно голяма, за да могат да се измъкнат навън, но щеше да се наложи да се катерят по огромния труп. Стомахът на Черити се сви на твърда, бодлива топка. Но тя успя. Не бе ше чак толкова лошо, колкото си го беше предста вяла.
Колинсвил приличаше на лудница. Градът беше в пламъци. Далечните оръдейни залпове се бяха превърнали в безкраен, нестихващ трясък и тътен, сред който само от време на време се чуваше приг лушеният изстрел на танковите оръдия. Хора притичваха наоколо, безцелно и обзети от паника. Не бето беше почервеняло от отблясъците на огром ния пожар, който с бясна скорост поглъщаше града в огромната си паст. Някакъв Войник залитна с вик край тях. В гърба му се беше впила дребна фигурка и ризата му беше цялата в кръв. Черити вдигна ав-томата си, но мъжът отмина твърде бързо. Вероя тно тя и без това нямаше да може да го спаси.
Потръпвайки от ужас, се обърна назад и пог ледна към морето от пламъци, което бушуваше в северната част на Колинсвил; една стена от огън, която подмяташе пред себе си окова, което беше останало от двехилядната армия на Бартън – жалка купчина обзети от паника мъже, които се спускаха в лудешки бяг надолу по улицата. А зад тях...
Светлината беше прекалено ярка, за да може Черити да различи нещо, но това, което видя, нака ра дъха й да секне. Беше цяла армия от пълзящи, подскачащи, пърхащи с крила, бягащи и мятащи се, ужасяващи същества - картина на Бош, Възкръсна ла за живот. Мъжете не преставаха да стрелят и непрекъснато улучваха по нещо, но ярката огнена стена непрестанно бълваше нови и нови страхо тии.
- Насам! - Майк рязко посочи вдясно, не точно в обратна на огъня посока, а към тясна уличка от другата страна на главната улица. И двамата знае ха, че е равнозначно на самоубийство, ако се присъ единят към бягащата човешка тълпа. Чисто и просто щяха да бъдат прегазени.
Тъкмо когато бяха прекосили половината улица, в другия край на селището се чу приглушен трясък и Черити усети ужасяващо горещо въздушно тече ние. Половин секунда след това противотанковият снаряд експлодира В оттатъшния край на улицата, сред напиращата армия от насекоми.
Но и сред хората на Бартън...
Черити ужасено отвърна поглед оттам, хукна слепешката нататък и се спря едва когато бяха стигнали спасителната уличка. Майк приклекна до нея. Вдигна автомата си и даде няколко изстрела към тъмнината пред тях.
Черити се извърна задъхана. Танкът се прибли жаваше.с тракащите си вериги и тя можа да види, че това е допотопен "Шърман", модел от Втората световна война, който се състоеше сякаш само от ръжда и малко боя. От отворения капак на люка се подаваше набита човешка фигура с бели коси.
- Бартън! - завика тя. - Престанете, за бога!
Думите й потънаха в рева на оръдието. Над улицата премина десетметров огнен език и експлодира на половин миля от тях, в стената на двуе тажна сграда. Черити затвори, заслепена, очите си, когато къщата се разлетя на всички страни сред облак от огън и отломки.
После тя вдигна оръжието си, прицели се бързо и натисна спусъка. Чу се изплющяването на едини чен изстрел.
Куршумът отхвръкна от бронята на танка на по ловин метър от Бартън, съвсем безобидно разстояние, но той веднага обърна глава към нея. Въпреки голямата отдалеченост тя видя уплахата му, когато я позна.
- Престанете, идиот такъв! - извика тя с минал във фалцет глас. - Избивате собствените си хора!
Дулото на танка се завъртя. За един кратък, ужасен миг Черити беше почти сигурна, че следва щият снаряд ще улучи нея и Майк, но оръдието пак се върна в предишното си положение. Танкът загър мя нататък, намали за момент скоростта си и пос-ле я ускори, след като Бартън се измъкна с усилие от люка и скочи на земята.
Фронталната част на армията от насекоми чу довища се беше приближила още повече, но напред ваше все по-бавно. По шосето пред Колинсвил те бяха гонили хората на Бартън пред себе си, но тук войниците намираха достатъчно прикрития, за да могат да им препречат пътя.
- Доволен ли сте, глупако? - поздрави Майк генера ла. - Колко от хората ви са все още живи? Стотина?
Устните на Бартън се превърнаха в тясна цепна тина. Той трепереше. Но не произнесе нито дума.
Черити хвърли бърз, предупредителен поглед на Майк, придърпа Бартън с грубо движение към прикритието на стената и посочи на север.
- Какво стана? - попита тя направо.
- Беше... капан. - Гласът на Бартън звучеше глу хо. Нищо не беше останало от непоколебимата му увереност в победата. - Обкръжихме ги - продължи той. - Открихме местонахождението им, от хели коптера. Една долина в планините, само на няколко мили оттук.
- И? - попита Майк, тъй като Бартън спря да говори.
- Не зная - промърмори Бартън. - Държахме ги в капан. Всичко... изглеждаше така просто. Познавам тази долина. Тя е... малка, едва ли има половин миля дълбочина. Но изведнъж те се появиха. Милиони. Господи, трябва... трябва да са милиони. Появяват се като от нищото. Избихме хиляди, но те... Все се увеличават.
Черити гледаше в земята, без да вижда нищо. Думите на Бартън я ужасиха. Можеха да му го ка жат, помисли си тя отпаднало. Очевидно той наис тина е бил твърдо убеден, че ще може да победи. Не беше имал и представа за преносителя на материя.
Черити погледна на север. Напредъкът на чуж доземните не беше окончателно спрян. Хората на Бартън се бяха оттеглили в околните сгради и сега съвсем целенасочено атакуваха връхлитащите съ щества, танкът също подновяваше непрекъснато огъня. Черити забеляза, че той се прицелва в огром ните бръмбароподобни, с които тя и Майк се бяха вече запознали. Не видя нито един от четириръките, което обаче съвсем не я изненада.
- Колко танка имате още?
Бартън поклати глава.
- Николко. Този е... последният. Бяха само чети ри - добави той с извиняващ се глас. заради който на Черити й се прииска да го удари с дулото на ав томата през зъбите.
Внезапно тя дочу шум от хеликоптер, който приближава града. Вдигна очи, погледна към небето и позна техния хеликоптер. Обзе я страх.
Машината се носеше с неуверените движения на пияна пеперуда. Шумът на двигателя беше не равномерен и пилотът очевидно с голяма мъка успяваше да задържи летателния апарат във въздуха.
Бартън скочи, изтича на улицата и свали пор тативния радиоприемник от колана си.
- Харкър! - изкрещя той. - Тук съм! Спускай се!
- Това... говедо иска да офейка! - изпъшка Майк. - По дяволите, той чисто и просто ни оставя на произвола на съдбата!
Искаше да скочи, но Черити успя да го задържи в последния момент.
Хеликоптерът не можа да стигне до улицата. Харкър се опита, но му ставаше все по-трудно да уп равлява машината. Изведнъж в небето се появи още не що, някакво огромно нещо от черна кожа, което като че ли не летеше, а по-скоро се търкаляше по небето.
Но привидната тромавост на движенията му беше измамна. Внезапно то се стрелна към олюляващия се хеликоптер, застина за миг неподвижно над въртящите се перки - и се сгромоляса като безфор мен великански юмрук върху малката машина.
Хеликоптерът се взриви още във въздуха. Върху града се разпростря килим от горящи останки, зае дно с взривените части от тялото на съществото, което беше унищожило хеликоптера.
И в същия миг започна последната атака на чу довищата.
Сякаш унищожението на хеликоптера беше сигнал: в другия край на улицата нощта разтвори своята паст и забълва оттам всякакви изчадия на ада. Бяха с хиляди, фантастичен валяк от блестящи ро гови черупки, които чисто и просто заляха улиците, огъня, сградите, дори и танка. Черити видя как към него се насочват едновременно три от гигантските бръмбароподобни същества и го преобръщат със сила. която човек трудно би могъл да си представи. След някол ко минути той се взриви и ярка огнена светлина за ля още веднъж армията на ужасните чудовища.
- Да се махаме! - изкрещя Майк с минал във фалцет глас. Скочи, дръпна Черити и хукна да бяга.
Секунда след това някакво същество, голямо като човек, с хиляди малки, остри като игли бодли, се търкулна като откъснало се колело през улица та право към тях. Майк стреля и улучи, но в същия миг десетки от малките рогови игли се откъснаха от тялото на чудовището и се забиха като зърна та на смъртоносна градушка на онова място в сте ната, където те току-що бяха стояли.
Една от тях попадна в целта.
Черити почувства твърд, зашеметяващ удар в горната част на бедрото, последва миг на слабост и една ужасна болка премина с бясна скорост през целия й крак и се взриви изведнъж в цялото й тяло. Тя нададе пронизителен вик, строполи се на земята и стисна с две ръце бедрото си. По крака й се сти чаха широки струйки кръв. Роговата игла явно бе ше прорязала бедрото й.
Майк се опита да я изправи на крака, но в същия миг нова, непоносима вълна от болка мина през тя лото й. “Отровена съм - помисли си тя. - Бодилът сигурно е бил отровен!" Той едва ли беше по-дебел от игла за плетене, но въпреки това болката беше ужасна, приличаше на агония, която изгаряше всеки нерв от тялото й. Без да гледа, блъсна настрани ръ ката на Майк, приведе се отново и пак изкрещя.
Почти не забеляза, че Майк я хвана с едната си ръка и я повлече по уличката, от която току-що бя ха избягали, и че размахва с другата оръжието си и стреля, заслепен от ярост.
После болката утихна, толкова бързо, колкото и бързо се беше появила. Кракът продължаваше да я боли почти непоносимо и тя се съмняваше, че ще може да върви, но ужасната мъка, която беше терзала цялата й нервна система, беше изчезнала. Ако това е би ло отрова, то тялото й бързо я беше абсорбирало. Но при повече попадения от тези живи стрели в тялото...
Предпочете да не завърши мисълта си, а се изп рави с мъка, смени пълнителя на автомата си с нов и несръчно запълзя редом с Майк. Той вдигна изне надано поглед, но не престана да стреля. И когато тя погледна към улицата, разбра защо.
- Господи! - прошепна тя. - Това е краят.
- Да - отвърна Майк през зъби. - Това е... - Той спря, смръщи чело и се огледа объркано надясно и наляво. - Къде е Бартън?
Черити сви механично рамене, но се сети, че го бе ше видяла преди животното да ги нападне. Беше притичал до някаква ниска сграда в другия край на улицата.
- Ей там - каза тя.
- В плевнята? - Майк кимна ядосано. - Точно това си и мислех. Този тип иска да офейка. Хайде!
Скочи на крака, дръпна грубо Черити и пресече на зиг-заг улицата, стреляйки яростно във всички посоки.
Имаха късмет, за последен път. Чудовищата съсредоточиха атаките си Върху една сграда на от срещната страна на улицата, В която се бяха бари кадирали някои от хората на Бартън, така че ни кой не ги нападна. Въпреки това Черити с положи телност не би се справила, ако Майк не я беше вла чил след себе си. Кракът й продължаваше да кърви и болките не утихваха поради бягането.
Но Майк дори и сега не й позволи да си поеме дъх. Стигнаха до навеса на склада, където беше ви дяла да изчезва Бартън, и Майк отвори с ритник вратата.
Зад нея имаше широко, почти празно складово помещение, осветявано много слабо от някаква петромаксова лампа. Точно пред вратата беше чер ната кола, с която Харкър беше дошъл при тях. А зад тъмното предно стъкло можеха да разпознаят силуета на генерал Бартън.
Майк спря, вдигна автомата и се прицели.
- Не го правете, Бартън - казс той. - Заклевам се, че ще ви застрелям, дори само да погледнете ключа на таблото.
Сянката зад стъклото замръзна на мястото си.
- Никакви движения - продължи заплашително Майк. - Чери, отбори вратата.
Стиснала зъби от болка, Черити с мъка издърпа резето, но това изчерпа силите й. Зави й се свят.
Остана за миг неподвижно на мястото си, после понечи да отбори докрай вратата, но Майк я задър жа с бързо отрицателно кимване на главата.
- Не - каза той. - Още не. Върви към колата. Внимавай да не направи някоя глупост.
Черната военна кола почна да се размива пред очите й, когато направи първата крачка. Беше та ка отпаднала. А и болките се усилваха. Костваше й последния остатък от енергия, за да се приближи до Вратата на шофьорското място. Вече нямаше никаква сила да вдигне автомата си.
Бартън я наблюдаваше с разширени от уплаха очи.
- Слушайте - започна той. - Можем да пътуваме за-едно. Колата е достатъчно голяма. Аз... аз се предавам.
- Затваряй си устата! - отвърна сурово Майк. - Слизай от колата!
Бартън не мръдваше от мястото си. Лицето му беше бяло като на мъртвец.
- Не можете да ме оставяте така - хленчеше той. - Това е убийство.
- Правете каквото ви казва - каза тихо Черити. - Ще Ви вземем с нас, но сега... направете го. По-добре е... за вас. - Беше така отпаднала, че трябваше да се улови за вратата на колата, за да не падне. Бартън я пог ледна ужасено, но в края на краищата се подчини.
Черити забеляза твърде късно автомата, кой то лежеше на коленете му. Извика, за да предупре ди Майк, но в същия миг Бартън с такава сила от вори вратата, че тя не се задържа на краката си и падна. Двамата мъже стреляха едновременно.
Куршумът на Майк мина през вратата на кола та, улучи дясната ръка на Бартън и после врата му, докато откосът на Бартън раздроби и двете коле не на Maйk и после прекара кървава черта през гър дите му. Мина половин час, преди Черити да събере отново достатъчно сили, за да измъкне от колата мъртвото тяло на Бартън и да прерови джобовете му за ключа на колата. Звуците от битката навън бяха поутихнали, но не бяха спрели. Веднъж дори нещо подраска по вратата. Двете крила на огромната дървена врата, които сега не бяха заключени с резето, се бяха раздвижили, но това, което беше стояло отвън, не беше влязло в склада. След всичко, което съдбата й беше сторила, сега тя като че ли си позволяваше последна, лоша шега с нея.
Отново й стана лошо, когато с мъка се намес ти зад кормилото на колата и пъхна ключа в табло то. Десният й крак не можеше да се движи, щеше да се наложи да натиска съединителя, газта и спи рачката само с левия си крак, но все някак щеше да се справи. Попита се какво ли я очаква вън на ули цата, но не изпита никакъв страх.
Погледът й се плъзна по неподвижното тяло на Майк. Досега всякак се беше мъчила да не го гледа, но не беше толкова зле, колкото беше очаквала. Тя не усе ти... нищо. Но болката щеше да дойде по-късно.
Завъртя ключа. Колата Веднага запали. За пос леден път погледна към вратата над плоската му цуна на колата, после включи внимателно на ско рост и даде газ. Пред нея имаше още почти хиляда мили и всяка от тях можеше да я отведе направо в ада. Но тя знаеше, че ще успее.
 
Лявата й ръка гореше. Всичко, което чувства ше, беше болка, ужасна, пареща болка, която пулси раше в такт със сърцето й и изкарваше сълзи в очи те й. Почти не беше в състояние да мисли. Ако Стоун не я беше удрял от време на време отзад по гърба, щеше отдавна вече да се е отказала и да се е свряла в някой ъгъл, за да умре.
Но той не позволяваше да се случи това. Вина ги, когато поискаше да се спре, той я удряше в гър ба с дулото на автомата си, а когато силите й чис то и просто се изчерпваха, което ставаше все по-често, той грубо я издърпваше да се изправи и я бу таше да върви нататък. Около тях бункерът се сриваше метър по метър. Воят на алармените сире ни отдавна беше замлъкнал и големи части от под земните пещери и галерии бяха потънали отново в мрака, от който хората ги бяха извадили за няколко кратки години. Чуваше викове и изстрели и сред тях непрекъснато приглушеното ехо от тежки експлозии. Беше истинско чудо, че нито веднъж не ги нападнаха.
Черити отдавна беше загубила ориентация. Ве че не знаеше на кой етаж се намират и накъде я во ди Стоун. Знаеше само, че той с положителност беше обезумял.
Тя се спря, когато Стоун й нареди с отсечено движение на ръката да не мърда от мястото си. Вдигна предупредително автомата, посочи отсрещната сте на и й даде знак да седне там и да не мърда.
Черити не би успяла да го направи, дори и да беше искала. Лявата ръка и десният крак водеха ожесточено съревнование кой кого ще превъзхожда по сила на болката: тя се чувстваше толкова слаба, както никога досега през целия си живот.
Стоун я изгледа с остър поглед, после се обърна с рязко движение и изчезна в един страничен коридор. Но тя знаеше колко безсмислен е всеки опит за бягст во. Той щеше да се забави само няколко секунди.
Имаше чувството, че ще изгуби съзнание. Всич ко около нея се завъртя. Започна да й се повдига.
Черити ожесточено потисна това чувство, опита се да вдиша и издиша дълбоко въздух и насо чи всичките си сили за разпръсване на черната пе лена, която щеше да приспи разума й. Болката в ръ ката извика сълзи в очите й.
При това раната не беше по-голяма от главата на топлийка. Стоун беше поставил лазера на най-ниската степен, а бронята на специалното й облек ло беше отнела допълнително енергия от лъча. Но това, което беше улучило и пронизало ръката й, все още беше достатъчно силно, за да нажежава до бяло всеки отделен нерв в лявата половина на тялото й. Изобщо не знаеше дали някога ще може отново да движи ръката си.
Стоун се върна. Лицето му имаше все същото изражение на подплашено животно. Той припряно провери дали коридорът зад тях е все още пуст. после коленичи до нея и й помогна да се изправи. Че рити поиска да отблъсне ръката му, но не успя.
- Можете ли? - попита той. После се усмихна. - Няма вече толкова път. Само няколко крачки.
- Престанете, Стоун - отвърна с мъка Черити. -  Всичко... това... няма вече никакво значение - дори говоренето й се удаваше трудно.
- О, не - възрази Стоун. - Ще ми бъдете благодарна, капитане. - Той увеличи натиска на ръката си и я принуди насила да продължи да върви ната тък. Погълна ги нов мрачен коридор. Стоун запали фенерчето си и бледият светлинен лъч се плъзна по боядисания в бяло бетон. Тя зърна бегло някаква ог- ромна бронирана врата, чиято ключалка очевидно беше изрязана с помощта на лазер.
Но разбра всичко едва когато той я бутна да мине през тази врата и тя видя саркофазите.
За момент забрави дори болката си, толкова слисана бе от това, което видя. Беше така близо до ума, че се попита защо не се беше сетила по-рано за тази възможност. Близо до ума, но и истинско безумие. Хладилните саркофази за замразяване! Ми ли боже, но това... това не е Възможно!
- Не го мислите сериозно, Стоун - каза тя пот ресена.
Стоун пусна ръката й, отдалечи се заднишком и почна да пипа нещо по стената зад нея. Яркият лъч на прожектора му нито за миг не се отклонява ше от лицето на Черити.
Нещо щракна и ослепителната белота на лам пата на Стоун изчезна изведнъж, но само миг след това аварийното осветление разпръсна от табана призрачната си червена светлина. Шокът мина толкова бързо, колкото бързо се беше появил, и бол ката се обади отново. Черити се обърна с усилие към Стоун и започна да наблюдава действията му по контролното табло до вратата. Не беше особе но сръчен, но все пак успя. Някъде зад нея забръмча електромотор. Над вратата светна сигнална лам пичка, после втора, след това от пода и тавана се отделиха две тежки, назъбени метални плочи, вто-рата двадесетсантиметрова врата от почти не разрушима стомана, която щеше да се затвори след няколко секунди и да запечата херметически това помещение. Черити знаеше, че само ядрена глава би могла да разруши тази бариера.
- Моля ви, Стоун! - обърна се тя към него колко то се може по-спокойно. - Не знаете какво правите. Та това е самоубийство!
Стоун се засмя, но лицето му не промени изра жението си. Само погледът му блесна трескаво.
- Би било самоубийство, ако останем навън - за яви той. - Сега ще включите тези неща, капитане. Два броя - един за мен и един за вас.
Черити погледна неуверено към шестте огром ни стоманени ковчега, които беше посочил Стоун. После поклати отрицателно глава.
- Изобщо не съм в състояние - увери го тя. Пог ледна нервно към вратата. Двете стоманени редици от зъбци бяха само на половин метър разстояние една от друга. Още няколко мига и капанът щеше да се затвори.
- Това не е вярно! - възрази бурно Стоун. Лазерният автомат в ръцете му се вдигна заплашително нагоре. - Знам, че можете. Осведомил съм се, разбирате ли?
- Теоретически - отвърна тихо Черити. - Това е самоубийство, Стоун! Никой никога не е изпроб вал тези неща, освен няколко маймуни. И от тях се събудиха само половината!
- Зная - отвърна Стоун. Металните плочи бяха на петнадесет сантиметра разстояние една от друга. Още секунди, помисли си Черити. Трябваше да направи нещо, ако искаше някога да се измъкне от този капан!
Но тя не можеше. Стоун не й оставяше никакво съмнение, че ще простреля и другата й ръка, ако се опита да го нападне или да избяга.
- Достатъчни са ми и петдесет процента га ранция - продължи Стоун. - Повече е. отколкото, ако бяхме вън, нали?
- А другите? Бекер и... и тия, които сега ни очакват там, долу, при кораба? - попита Черити. - Вие ги убивате, Стоун.
- Това те отдавна са направили и сами - отвър на ядосано Стоун. - Имате ли представа докъде бихте стигнали със смешния си кораб, преди да са ви свалили извънземните? - Той поклати ядосано глава и посочи заповеднически към саркофазите. - Започвайте, капитане!
Стоманените зъбци се докоснаха. Всичко стана абсолютно безшумно. Само сигналните лампи над вратата изгаснаха отново. С едва чута въздишка Черити притвори очи. Пленница, помисли си тя. Не, още по-лошо - те бяха погребани живи.
- Започвайте! - заповяда повторно Стоун.
- А ако не го направя? - Черити се усмихна. - Не мо-жете да ме принудите, Стоун. Застреляйте ме, ако то ва ще ви достави удоволствие. Ще стане по-бързо.
Стоун се усмихна студено и Черити разбра, че беше очаквал този отговор.
- Може би наистина няма да мога да го направя - каза той. - Но вие ще го направите, капитане, или сега, или след няколко дни, когато ще сте почти по лудели от глад и жажда! - Той Вдигна оръжието по велително. - Хайде!
Може би имаше право, помисли си Черити. Свършено беше така или иначе.
Въпреки това мина още време, преди тя да се обърне и да пристъпи към първия от шестте огром ни консервиращи саркофага.
Ако видът им първия път беше предизвикал у нея само неприятно чувство, то сега я изпълваше с истински страх. Саркофагът беше огромен и въпре ки безспорната му техническа елегантност излъч ваше нещо мрачно. Всичко у нея се сви на топка са мо при мисълта, че ще трябва да легне в това нещо.
- Започвайте - повтори пак Стоун. - И без три кове. Ще внимавам да програмирате еднакво и два та апарата, а после ще хвърля монета, за да решим в кой ще влезете вие, капитане.
Черити сви безпомощно ръце в юмруци. Лу достта на Стоун си имаше методика. Беше луд, но не глупав.
Много бавно и обхваната единствено от паническия ужас да не дрпусне някаква грешка тя неуве рено се зае със задачата да програмира електронно то сърце на хладилната апаратура, в която щяха да изпаднат в дълбок сън. Пред себе си виждаше ужасява- ща картина: беше сама, заключена в един от огромните ковчези, с пълно съзнание, но умираща поради някаква глупава грешка при програмирането или поради трепере нето на ръцете си с мъчителна, продължаваща дни или цели седмици смърт. Тя пропъди видението.
- Докога искате да спите, лейтенанте? - попи та тя.
- Докогато е възможно - отВърна Стоун. - Поставете максималната продължителност.
Черити вдигна очи.
- ТоВа може да са сто години - Вметна тя пред-пазливо. - Или хиляда.
Тези съоръжения бяха почти неразрушими, но тя предпочете да не споменава за това.
- Още по-добре - заяВи Стоун. - Хайде, направе те каквото Ви казах!
Тя се подчини. Когато приключи, Стоун я пови ка при себе си, хвърли кратък, но внимателен поглед към контролната апаратура в горната страна на сарко фага и посочи към съседния стоманен саркофаг.
- А сега този!
Трябваха й десет минути, за да програмира и втория компютър, и Стоун повтори процедурата: нареди й да се отстрани и разгледа сложния пулт. После заснова напред-назад между саркофазите, очевидно за да сравни двете съоръжения. Проклет глупак, помисли си Черити.
- Изглежда е добре - каза най-сетне Стоун. - Сега остава само въпросът, какво сте направили в действителност, капитане - усмихна се леко. - Не искам да ме смятате за пълен кретен, Лepg. Почти съм уверен, че можете да програмирате нещата така, че никога да не се събудя. Направихте ли го?
- Не съм убиец - отвърна Черити.
- Зная. - Стоун посочи с ръка саркофага, който тя пръв беше включила. - След вас, капитане!
Черити се поколеба. Изпитваше страх. Ужасен страх.
Но най-сетне се раздвижи. Пристъпи бавно към огромния метален цилиндър, натисна червения бу тон в горния му край и отстъпи назад, когато капа кът се отвори безшумно. Вътрешността на сарко фага беше миниатюрна в сравнение с грубата му външност: тясна, облицована с мек дунапрен тръба, в дясната страна на която бяха монтирани редица малки контролни уреди и изводи. Една лампа разп ръсваше жълта, приглушена светлина. Тя потрепе ри. Не беше резервоар, а истински ковчег. Щеше да полудее, ако трябваше да прекара и една-единствена минута вътре в него.
- Влизайте - подкани я Стоун.
Тя бавно се покатери върху съоръжението, лег на върху меката дунапренова тапицерия и с разт реперани ръце посегна към малка метална халка, ко ято беше закачена на стената до нея. Десетина тънки, разноцветни проводника я свързваха с ком пютъра във вътрешността на саркофага. Усети как в кожата й се забиват безброй малки остри игли, след като надяна халката на лявата си ръка и я заключи.
Стоун се наведе над нея. Наблюдаваше много внимателно какво върши. А Черити се молеше наум то да е правилно. Боже господи, бяха й го обяснявали десетки пъти, но мозъкът й беше като бяло поле. Сякаш беше забравила всичко, което е учила някога!
- Наслука, капитан Лерд! - каза тихо Стоун. И добави: - Съжалявам за ръката ви. Но трябваше да го направя, вие ме разбирате, нали?
- Да - отвърна Черити. - Разбирам. - Искаше да каже още нещо, но думите й се сториха изведнъж толкова безсмислени и излишни. Тя бързо се пресег на със свободната си ръка към прозрачната кислородна маска, която висеше от капака, нахлупи я върху устата и носа си и почувства как започва да диша. Някъде под нея заработи помпа. Въздухът, който пълнеше дробовете й, доби изведнъж горчив вкус.
Видя още как Стоун отстъпва назад и протяга ръка към червения шалтер, видя и как капакът на огромния стоманен саркофаг започва отново бавно да се затваря, после нещо, подобно на топла, мека длан обхвана мислите й, една ръка, която изгаси всяка болка, всеки страх. Имаше чувството, че по тъва в безкрайно топла, безкрайно благодатна прегръдка. Миг преди да заспи окончателно, през съзнанието й мина единствена мисъл:
Какво ли я очакваше?