Българска търсачка и начална страница

Бърнард Маламъд
Наемателите

«Жив и с отворени очи той ни нарича негови убийци.»
Антифон, «Тетралогии»


«Трябва да го завърша, трябва да намеря края…»
Беси Смит



Лесър зърва образа си в самотното огледало и се събужда да довърши книгата си. Посред зима долови миризма на жива пръст. Далечината донася плачевния вой от сирена на отплуващ параход. Ох, да бих могъл да тръгна с него — където и да отива! Той се мъчи да заспи отново, но не може — някакво притеснение го тегли като кон, като с букаи от леглото. Трябва да стана и да пиша, иначе няма да си намеря покой. Друг избор нямам.
— Ох, боже, тия годинки!
Отхвърля настрана одеялото, изправя се тромаво до паянтовия стол, върху който са метнати дрехите му, и бавно навлича студените си панталони. Започва нов ден.
Лесър се облича с разбита надежда, защото снощи бе легнал, пламтящ от желание да стане сутринта и да пише. Мислите му бяха възторжени, нетърпеливи за утрото. Потъна в сън със сладостно очакване, а се събужда потиснат, тъжен. Защо? За кого? Какви са тия ненужни сънища, дето го измъчват? Почти не си ги спомня, макар че нощите му са изпълнени с кошмари. И все пак в главата му изплува онзи страшен сън за непознатия, дето среща по стълбищата.
— Кого търсиш, братко?
— Кого наричаш братко, майчице?
Натрапникът изчезва. Дали това бе вчерашният мародер или пък някой нов? Или Левеншпил, предрешен? А може би наемник, комуто е платил, за да подпали или взриви дома му?
Всичко това е плод на ненормално трескаво въображение, което изкривява истината. Лесър сам усложнява нещата, по известни причини. Историята е дълга, но сега той се измъчва, защото не знае как да завърши книгата си. Нито пък знае защо финалът този път му се удава трудно, а сам е изградил всяка стъпка, която води към него. Вярно е, че някои се заличават, ако сериозно се вгледаш в тях. И все пак краят ще му хрумне, няма начин, досега винаги бе ставало така. А да не би да го очаква някаква ескатологическа измама? Нима този край е повече от всичко, което мога да понеса? Нима всяка следваща книга, която напиша, ще ме тласка по-близо до смъртта?
Щом завърши една книга, той започва нова.
Сега, дал воля на въображението си, Лесър си представя най-после края на дългия си изтощителен труд. Облекчение, спокойствие, излежаване до късно — цял месец. Изгрев над морето, розови зари обагрят неспокойните вълни, докосват един събуждащ се остров, вдъхват свежия аромат от неговите дървета, цветя, миртови храсти и раковини. Ах, отново възбуждащия мирис на земя, обагрена от нежно, ласкаво като жена море. Птици се издигат от брега, кръжат, понасят се над палмите с назъбени листа, подобни на мачти, и отлитат в прозрачните висини. Чайки крещят, неочаквани ята от косове с писък се спущат над теменужените вълни. Ах, тази жива земя, този коронован остров сред сребърното море, тази Тридесет и първа улица и това Трето авеню. Тази изоставена къща. Този щастлив нещастник Лесър, който трябва да пише.

* * *

В онова студено зимно утро, когато ръждясалият радиатор чукаше като сърдечен гост, но едва-едва грееше, когато вчерашният сняг бе натрупал двайсетина сантиметра по бялата улица, връз която се сипеха отвратителни сажди, Хари Лесър, сериозен човек, пристегна каишката на часовника си — времето също живееше на гърба му — и заслиза по мръсните шестетажни стълбища на почти напълно изоставената, огромна и остаряла жилищна сграда от 1900 година, където той живееше и работеше. Девет месеца, след като бяха уведомени за предстоящото събаряне на къщата, се изселиха тридесет и пет семейства, но не и Лесър — той остана. Пресичайки Трето авеню, Хари усети лапавицата в краката си и разбра, че си е забравил галошите под умивалника. С измокрени гуменки се пъхна в бакалницата и купи хляб, мляко и пет-шест ябълки. Като подтичваше обратно към къщи, поглеждаше с крайчеца на окото си ту наляво, ту надясно, ту крадешком назад, за да се увери, че хазаинът или някой от явните му помагачи не се навърта в нечий влажен вход или че клечи зад отрупания в сняг автомобил да дебне Лесър. Напразни усилия. Какво можеха да направят, освен отново да се опитат да го склонят, а той бе непреклонен. Левеншпил иска да го изгони от сградата, да я разруши и издигне нова на нейно място. Но Хари държеше Левеншпил в шах. Сградата се даваше на нормиран наем, а от Районната служба по настаняването, където добре го познаваха, Хари бе узнал, че като законен наемател се ползува с известни права. Останалите квартиранти от сградата бяха получили обезщетението, предложено от хазаина, но Лесър не се помръдна и щеше да остане тук, докато завърши книгата си, където я бе започнал. Не сантименталност, просто навик — така печелеше време. Откъсвайки мислите си от Левеншпил, той забърза в снега към къщи.
Моят дом е там, където е и книгата ми.
* * *
Пред разнебитената кафява сграда, някога прилична постройка — сега палат за Лесър, защото той й вдъхваше живот, — стърчеше самотна, пробита боклукчийска кофа. Всичките отпадъци вътре бяха негови; хиляди накъсани зовящи думи, загнили обелки от ябълки, утайки от кафе, черупки от яйца, истинска кофа за смет, където боклукът на езика бе станал език на боклука. Чистачите изпразваха кофата два пъти седмично, без той да им напомня. Беше им благодарен. Точно пред къщата, по протежение на улицата, бе проправена пътечка през снега. От месеци наред никаква вечеря — изчезна яко дим. Отоплението се регулираше автоматично, но се поддържаше едва-едва за единствения наемател на последния етаж, който живееше вече три месеца и половина като Робинзон Крузо. Терморегулаторът бе инсталиран от самия Левеншпил дълбоко в мазето. Ако се случеше да се повреди, а това често ставаше, тъй като пещта минаваше вече петдесетата си годишнина, трябваше да се обади в бюро «жалби», на службата за поддържане на наемни жилища — кой би измъчвал сам себе си? След няколко часа, понякога и повече, топлинката неохотно започваше да пъпли нагоре, благодарение на портиера от олющената, сива ограда насреща — жалка имитация на стила от Реформацията. Той вършеше дребни услуги, когато Левеншпил го помолеше по телефона. Стигаше топлина, колкото да не умреш от студ. Дъхът ти в стаята се виждаше. Хари имаше електрическа печка, за да сгрява вкочанясалите си пръсти в ледените студове. Вършеше му добра работа, макар че бе шумна и харчеше доста електричество. Можеше да бъде и по-лошо, както се е случвало, но въпреки всичко той си оставаше писател и продължаваше да пише. Да преписва. Сега бе най-напрегнатият момент — много неща трябваше да промени, не само в творбата, но и в живота си. Сградата вляво отдавна бе превърната в паркинг. Като произведения на поп арта единствено белезите от малките стаички в крещящи цветове напомняха за нечие безцветно съществуване, врязали се подобно на йероглифи в тухления калкан на Левеншпил. Говореше се, че изпосталялата постройка вдясно, десет жалки етажа от 1880 (дали Марк Твен не бе живял в нея?) с веранда с железен парапет и отдавна изоставено италианско ресторантче в избата, ще бъде следващата по ред. Малко по-нататък червената тухлена сграда на едно триетажно държавно училище от 1903 — цифрите със заврънкулки по тях стърчаха като камея над фасадата с изпотрошени прозорци — също бе белязана за разрушение. Кому е нужна атомна бомба в Ню Йорк? Излезе ли човек от една къща, те веднага я разрушават.

* * *

В мръсното преддверие Лесър се спря фанатично пред пощенските кутии. Някои бяха изпотрошени, приковани с гвоздеи, други изтръгнати. Остави внимателно пазарската си чанта, дясното му око трепна в очакване на писмо от издателя; писмо, което естествено не можеше да получи, преди да е завършил и изпратил многострадалния си ръкопис. Потъна в мечти: «Прочетохме новия ви роман, който смятаме за творба с необикновени достойнства. За нас ще бъде чест да го публикуваме.» Хвалебствия за книгата, не за издръжливостта.
Лесър се държеше вече тридесет и шест годишен, все още неженен, професионален писател. Възнамеряваше да остане писател. На двадесет и четири годишна възраст и на двадесет и седем публикувах съответно своята първа и втора книга. Първата — добра, втората — слаба. Добрата имаше успех сред критиката, но разпродажбата не ми донесе повече пари от малкия аванс, а слабата — с някакъв късмет се откупи от киното и ми донесе скромен доход — колкото да преживявам и да работя. Човек няма кой знае какви разходи, ако съзнанието му е заето с писане на книга. Най-съкровеното ми желание е третата ми книга да излезе най-сполучлива. Искам да ме мислят за сериозно предприятие, а не за чудак, издал една добра книга и изстрелял патроните си.
Успя да измъкне от прореза на кутията си плик с две замби. Ако не го беше изтръгнал той, щеше да го стори някой любопитен минувач. Лесър позна почерка, а оттук — автора и съдържанието на писмото: Ървинг Левеншпил, нюйоркчанин, нещастник по форма и съдържание. И една умолителна фраза на хартията: «Лесър, отдели минутка да разсъдиш реално и имай милост!» Писателят нервно се изсмя и скъса писмото. Пазеше писма само от жени, които така рядко се бяха появявали в живота му — пролетни цветя, увехнали в зноя на лятото, и писмата от своя литературен посредник, един джентълмен с посивели коси, който вече почти не му пишеше. И за какво ли да му пише? Девет и половина години работа върху една-единствена книга е достатъчно дълго време, за да бъдеш забравен. Сегиз-тогиз (последния път бе преди три години) посредникът се обаждаше с няколко псевдохумористични реда от рода на: «Все още ли сте там?».
Не знам кое е това там, но аз съм тук и продължавам да пиша.
* * *
Затича се с покупките си нагоре по шестетажните стълбища, гризейки замръзнала ябълка. Малкият зелен асансьор за четири души неотдавна предаде богу дух. Чиновникът от службата по настаняването беше казал, че хазаинът е длъжен да поддържа някои основни услуги, докато Лесър се изнесе, иначе ще се разпоредят да плаща по-нисък наем; но тъй като Лесър тормозеше Левеншпил с оставането си и му пречеше да събори сградата, той просто не можеше да се оплаче от прекалено милосърдие. Стига толкова за милосърдието. И все пак, катеренето по стъпалата е добро упражнение за човек, който почти не се движи. Поддържаше стройната му фигура.
По стълбищата вонеше на някаква смесена миризма — на мръсотия, възможно най-мръсната, на урина, на повръщано и на празнота. Той бързо изкачи шестте тъмни етажа, светеше само там, където бе подменил изгорелите или мъждукащи крушки, крушките измираха по-бързо и от мухите. На своя етаж, останал без дъх, той отвори скърцащата врата на противопожарната стълба към широката старомодна площадка с избелели сиви стени и зеещи дупки, тук-таме закърпени с мазилка. На етажа имаше шест апартамента, по три от всяка страна. Всички бяха безлюдни, освен убежището на Лесър, което се падаше от лявата страна на площадката. Тези апартаменти сега приличаха на оглозгани скелети от пуйки след празнична гощавка в Деня на Благодарността; бравите и ключалките на всички врати бяха изтръгнати от неканени гости: безделници, попикаващи се пияници, жалки вехтошари — странници, дошли да избягат от студа и снега чак тук, защото шестият етаж беше високо над мръсотията. Това бе Монт Еверест на бедняците, към който се стремят дори сакатите, истинска зоологическа градина от бездомни души. Какво търсеха те? Не слава, а почивка без легло за тежките малки часове; призори строшаваха един-два прозореца в отплата за негостоприемността на нощта — след тях вятърът и дъждът препускаха из безлюдния дом, докато някой не закриеше с дъска счупеното стъкло — и задигаха каквото им падне: лампи, ключове, пирони, огледала, панти, вратичките на килерите бяха откъртени или висяха само на една панта. После пикаеха и мърсяха по пода вместо в тоалетните, ако имаше такива. Някъде бяха задигнали тоалетните чинии или бяха отковали дъските им. С каква цел? За шапки, за подпалка, като произведения на поп арта, от презрение към човешката орисия? А на сутринта, залитайки, те се изнизваха на улицата, да не би Левешпил, пристигнал да слухти наоколо или пък да уговаря своя несговорчив наемател творец, случайно да ги открие и заплаши с арест за незаконно настаняване или злоупотреба. И те изчезваха. Оставаше вонята.
Някога на покрива имаше приятна малка градинка, където писателят обичаше да си почива след целодневна работа, вдишваше чистия въздух (така поне се надяваше), съзерцаваше оловното небе и гонещите се облаци и мислеше за Уилям Уърдсуърт. Понякога се откриваше къс синьо небе. Сега градината я нямаше, нищо не бе останало от нея — опустошена, разнебитена, ограбена — саксиите с цъфнали цветя, сандъчетата с теменуги и здравец, тръстиковите столове, дори оградата от бели колчета, която цивилизован наемател с вкус и въображение бе поставил за всички, които обичаха минутките на отдих в тези висини. Това бе мистър Холцхаймер, от германско потекло, родом от Карлсруе, поканен неотдавна да напусне шестстайния си апартамент точно до тристайното жилище на Лесър. Апартаментът му сега бе обезобразен, тапетите на спалнята му омърсени, надраскани с рисунки, опръскани с бира, вино, лак, покрити с незнайни петна и лекета. На едната страна се мъдреше карикатура с цветни тебешири на А. Хитлер, изобразен с двойни полови органи — мъжки и женски. Другата спалня бе истинска джунгла — огромни, мистериозни дървета, с бели дънери, вкоренени дълбоко в земните недра, плътно покриваха четирите стени, а в третата спалня имаше гъсти папратовидни храсталаци, треви, остри като бръснач, гигантски космати магарешки тръни, дребни палмови дръвчета с режещи като трион загниващи листа, сухи, гъсто сплетени лози, обгърнали бодливи кактуси, от които капеше сок, гъст като гной. Ослепителни цветя от рода на орхидеите — тъмновиолетови, алени и златисти — поглъщаха жив един стреснат козел, огромен като горила, с вдървен член, а две змии наблюдаваха отстрани с любопитство. Дяволска джунгла. А той, хер Холцхаймер, бе толкова мил, спретнат и чист човек. Дай боже да се върне и подгони тия мерзавци, да възтържествува отново чистотата над мръсотията. Лесър се опита да сплаши нощните посетители от своя етаж, като надуваше вечер радиото си. Един господ знае какви маскаради стават по долните етажи! Когато излизаше, оставяше всички крушки да светят. Замислеше ли се, обземаше го страх от растящата празнота на сградата, където толкова семейства бяха живели и напуснали, където идваха странници, не за да останат, а за да си отидат. Тъжна съдба за една стара къща.

* * *

Докато отваряше апартамента си, здраво защитен от две патентовани ключалки плюс солидно резе, закрепено с тежки болтове, го скова чувство за опустошение — за нещо изгубено в миналото — дали в миналото? Чак когато се намери в своето сигурно тристайно убежище, Лесър се почувствува далеч от света и се отпусна. Тук той забравяше всичко, което трябваше, за да пише. Забравяше се сред книгите, плътно наредени една до друга във всекидневната по лавици от борово дърво, които той прилежно бе сковал и полирал преди много години, сред ръкописите на своите два публикувани романа и на този, който скоро щеше да завърши, грижливо съхранявани в голям кашон в шкафа; сред радиограмофон hi-fi и плочи, подредени в най-долните рафтове на библиотеката, разни други нужни вещи, поставени в шкафчета, в чекмеджетата на бюрото, в аптечката. Спалнята кабинет представляваше обширна стая, в която цареше безпорядък: легло, тясна тоалетна масичка, стар фотьойл до прозореца, лампион, малко бюро и стол с права облегалка — всичко това бе свидетелство за стила на живот, който водеше. Не си позволяваше да мисли колко много неща от живота пропуска. Но онзи живот бе навън, а той беше вътре.
Хари влезе в малката кухничка, остави млякото в хладилника и си помисли дали да не си приготви лека закуска, но отпъди тая мисъл. Никога не закусваше друго, освен чаша кафе; имаше хляб, имаше плодове, но за после. По-добре в това време да обсъди как ще му върви писането. Непреодолимо го теглеше (при мисълта, че още не е започнал работа, тръпки го полазиха) да седне веднага зад бюрото си, до своята котва, своя жироскоп, своя магически ръкопис: ръкописът стоеше неподвижно върху бюрото, но напредваше. Измина огромен път из малката стая. Хари трябваше да довърши дългогодишния си труд. Кафе можеше да си свари, когато изпише поне една страница. Думите не са храна, но утоляват жаждата.
Влезе в кабинета си, вдигна измачканите зелени транспаранти от трите прозореца, без да погледне на улицата, и се приготви за работа. От най-горното чекмедже извади част от ръкописа си. Внезапно го обзе чувство на загуба, на съжаление, задето бе посветил живота си на писане, после го грабна вълна на умиление към измисления от него герой, докато четеше написаната вчера страница и половина; стори му се разумна, смислена, добре изградена. Книгата бе неговото спасение. След още два-три месеца трябваше да я свърши. После едно бързо последно преписване — кажи го трета преработка — за още три месеца, а може би и четири и край, книгата ще е завършена. Триумф след точно десет години. Тежестта на цяло десетилетие притискаше главата му, но тя нито се пукваше, нито се смачкваше — бедната глава. Хари изпита желание да огледа лицето си в огледалото в банята, да види уморените си сиви очи, често кръвясали, сухите устни, изтъняващи с годините, любопитния нос, също наблюдател, но се въздържа. Лицето си е лице: изменя се, като го гледаш. Думите, които лее върху хартията, го изменят. Той не беше вече младото, двадесет и седем годишно момче, което започна тази книга, пък не искаше и да бъде. Изминалото време е спечелено време, стига само книгата ти да не е зле замислена, зле построена, непознато грозно момиче; тогава времето ти е мъртво, загубено. Далеч от подобни мисли.
Пишейки, Лесър понякога приличаше на пуфтящ локомотив — с всички вагони, прикачени за него, освен служебния фургон, — който препуска по скърцащите релси навътре в една страна, чиято топография той предполага, но ще опознае чак когато навлезе в нея. Лесър изследовател. Лесър и Кларк по суша Прокламират Съдбините. Лесър по Мисисипи с параход, с пръскащи веслени колела, раздираща въздуха сирена и други чудесни изобретения. Параход, не лоша метафора. Лесър в късо мачтов платноход с издути от вятъра платна пори Галилейското езеро, опитвайки се шпионски да подразбере какво става на апостолическия бряг. Лесър в лека гребна лодка по водите на Хъдзън, търсейки Хендрик, заслушан в шумните пирове по метафизическите хълмове; или порейки с весла сладководната Темза под звуците на музика: толкова обичаше забързаните английски води. Още по-сполучлива метафора — творец като бурна, пълноводна река, свободно тече между островите на опита и познанието, някои от тях покрити с буйна и пищна зеленина, с гъсти гори, а други голи, с мек пясък, по който са останали мокри стъпки. Реката обгръща многолики островчета, а приливът залива всички и всичко отвъд двата кални бряга на живота и смъртта.
«Където моите недра като арфа ще звучат» — Исайя.
Без да поглежда към прозорците до себе си, писателят си представя зимния ден навън, с кристално ясна, ослепителна студена красота, радва се този ден, но без желание да бъде в него или част от него, да вдишва неговата хапеща свежест с уморените си гърди, да го живее. Подобни пориви той отдавна бе свикнал да погасява в себе си, иначе никога не би могъл сериозно да пише. Глождеше го желание да отвори близкото шкафче и погледа кашона с натрупаните ръкописи. Дори усети някаква половинчата ерекция — съзидателната дейност не спираше. Хари пишеше с растящо удовлетворение, думите му се лееха плодоносно върху листа. Вече предвкусваше насладата от добре свършената сутрешна работа. След обед ще препише на машината това, което сега твореше на ръка. Кой му беше казал, че мисли с дясната си ръка? След като свърши работа, ще оправи леглото, ще вземе душ с топла и студена вода — за гореща не можеше и да се мисли — и после ще послуша някоя плоча с чаша питие в ръка. А довечера някакво неочаквано развлечение, може би ласките на някоя щастливка: искрица човешка любов в тоя луд свят. Трябва да ползуваш думите, но трябва да използуват и нещо повече от думите. Лесър чу, че се звъни, но продължи да пише. Звънецът звънеше настоятелно.
Звънецът звъни безспир.

* * *

Звънеше Левеншпил.
Писателят не става от бюрото и разговаря през две стаи. Знае и думите, и мелодията, пели са тая песен заедно много пъти преди, песен, която започва с уверения във взаимно уважение. Всеки засвидетелствува почит към другия. Лесър обещава да си излезе час по-скоро. Веднага щом свърши, за да може хазаинът да срути сградата. Левеншпил, човек с яки гърди, чийто глас излиза сякаш от корема, се кълне, че желае Лесър да напише най-добрата си творба. Той уважава сериозните писатели.
Сирена с козя кожа, престани да късаш сърцето ми с воплите си.
После минават към деловите въпроси; хазаинът току-що се връща от погребение в Куинс на близък родственик и решил да намине да го поздрави. Имай малко милост, Лесър, изнеси се, та да мога да срина тая съборетина, дето тежи като гърбица на плещите ми.
Лесър отвръща, че не може да се изнесе по средата на книгата си. Ако сега тръгне да се мести, при тази мисловна нагласа, ще му трябват нови шест месеца да преодолее разсейването и отново да се съсредоточи върху работата си, да не говорим за студенината, с която ще гледа на своята творба, след като загуби пулса й. Ти нямаш представа как се променя всичко, като се откъснеш от писането. Дори се боя какво ще стане, ако замисълът ми се измени само на градус. Ти просто не разбираш какво искаш от мене, мистър Левеншпил.
— Ще ти намерим някое хубаво апартаментче наблизо, където ще се чувствуваш много по-удобно, отколкото в тая воняща къща. Ако спреш да пишеш за една-две седмици, няма да настъпи краят на света. А я си представи, че се разболееш и трябва да постъпиш в болница? Ти си блед като умряла риба, Лесър. Имаш нужда от движение, от повече разнообразие в твоя жалък живот. Просто не разбирам, как можеш по цял ден да седиш в това противно помещение? Помисли, вслушай се в гласа на разума, за твое добро ти го казвам.
— Слушам. Работя упорито, Левеншпил. Моята жертва е по-голяма от твоята. Скоро ще свърша, само имай търпение. Последната ми книга, по причини, които нямам намерение да обяснявам, се провали с взрив. Искам да изкупя грешката си в собствените си очи само с първокласно произведение. В същност вече съм готов, но последната част, признавам си, малко ми се опъва. Просто започва да ми човърка мозъка. Веднъж да го улуча правилно — само трябва да представя истината в безукоризнена форма — и книгата е готова и товарът ще падне и от моите гърди и от твоите плещи. Тогава ще дишам леко и ще се изнеса за една нощ. Имаш честната ми дума, а сега, за бога, върви си, крадеш ми времето за писане.
Гласът на хазаина става по-любезен, макар че якият му юмрук ритмично удря по заключената врата. Hal rachmones Лесър, аз си имам свои планове. Петнайсет години съм по-стар от тебе, ако не и повече, а съм гол като в деня, в който съм се родил. Не се заблуждавай, че притежавам някаква собственост. Вече знаеш, че жена ми е болна, а дъщеря ми забременя на шестнайсет години. Освен това веднъж седмично с набожна последователност ходя на посещение при лудата ми майка в Джакстън Хайтс. И през цялото време, докато седя при нея, тя зяпа през прозореца. Не знам кого мисли, че вижда пред себе си, но не и мене, сигурен съм. По-рано тежеше 45 кила, слабичка женица, а сега е стотина и продължава да дебелее. Седя при нея и я гледам през сълзи. Стоим така няколко часа, без да си продумаме дума, после си тръгвам. Баща ми беше нещастен, измъчен емигрант с ужасен характер, неспособен нищо да свърши, камо ли да изкара прехраната си. Той потъпка жестоко цялата ми младост, мръсникът му с мръсник, слава богу, че си отиде. И още нещо: всеки — всеки — има нужда от финансова помощ. Сега имам възможност дори с моя ограничен капитал — след като получа доживотен заем от «Метрополитън лайф» — да издигна една модерна шестетажна жилищна сграда, пет етажа с големи апартаменти над един ред от хубави магазини и да си уредя удобно живота, ако въобще това е възможно в днешния свят. Всичките ми проклети наематели напуснаха срещу обезщетение от 400 долара. На теб ти предлагам 1000 в брой, а ти ме гледаш, сякаш съм някакво социално зло. А отгоре на това се оплакваш в Районната служба по настаняването и ме спъваш с какви ли не бюрократични измислици — призовки, преразглеждания, ревизори, които ще отнемат на адвоката ми още година и половина, докато се отърве от тях. Освен твоите 72 долара месечен наем, които и на половина не покриват разходите ми за гориво по тебе, оттук нямам никакви други доходи. Ето на, ако си човек, Лесър, ако си разумно същество, нима би отхвърлил простата ми молба?
— А какво ще кажеш за жилищния си дом в Харлем?
— Не знам откъде ти хрумват тия неща, Лесър, фантазираш сигурно, защото си писател. Оная сграда там наследих от един мой сакат чичо, дано никога не се надигне от гроба си! Тя ми носи само неприятности, ти добре знаеш защо. Не говоря като расист. Но при сегашното положение тя само ми смуче пари. И ако продължава така, ще се откажа от нея. В наши дни нещата станаха отвратителни, непоносими. И ако не се боиш да научиш истината, ще ти кажа, че контролирането на наемите с едно неморално дело. Невинният хазаин става жертва. Излиза така, че ми отнемаш законната собственост, без да имаш право, според конституцията.
— Ето ти съвсем лесно решение, Левеншпил. Прибави към проектоплановете за новата къща, която ще строиш, двайсет процента повече апартаменти, от тия, които срутваш, и съгласно уставите, ще ми удариш един ритник право на улицата.
След дългата въздишка се чу тежко дишане.
— Не мога да си позволя подобно нещо, Лесър. Това означава още един цял етаж, може би и два. Ти и представа нямаш какви са цените на строителството днес, два пъти повече, отколкото предполагаш, а докато издигнеш строежа, цените ще скокнат три пъти над първоначалните ти сметки. Признавам си, че преди имах такова намерение, но Новиков, моят съдружник почина, и като се замислих за нов съдружник, или за по-голям заем, реших — не ще си построя къща, за каквато съм мечтал. Аз знам каква къща искам. Да отговаря на природата ми. По-скромна, по-малка. А също така предпочитам да имам вземане-даване с пет-шест магазинера, отколкото с двадесет процента повече наематели. Обидно ми е да гоня хората за наема. Аз съм по-чувствителен, отколкото ме мислиш, Лесър. Ако не беше такъв егоист, щеше да го проумееш, повярвай ми.
Лесър се мъчи да измисли нещо. Ще ти кажа какво съм готов да направя, за да ти бъда от помощ. Ще измитам площадките и стълбищата в цялата сграда веднъж седмично. Само ми остави метлата на портиера. В неделни дни не пиша.
— А защо не, щом гориш от желание по-скоро да свъртиш книгата си, не бива да си даваш нито ден покой!
— Стар навик, просто духът ми се бунтува.
— Какво ме интересуват идиотските мръсни площадки? Трябва ми да срутя тая проклета сграда!
Писателят заговорва от дълбините на сърцето си:
— Остава ми само последната част, Левеншпил. Работя върху нея вече почти година и още не е готова. Липсва й нещо съществено и ми трябва време, за да го открия. Но вървя към края, просто го усещам с кръвта си. Излизам вече от тайната и достигам до разкритието й. Искам да кажа, че всичко, което ме тормози, е в периферията на съзнанието ми. Моето и на книгата. Понякога формата предлага толкова много възможности, че ти е нужно време, за да решиш коя ще е най-удачна. Ако не напиша романа точно така, както трябва, ако, не дай си боже, пиша насилено или фалшиво, ще излезе боклук, отнел усилията ми за девет и половина години. След такава глупост какво добро мога да очаквам от себе си? И защо като се оглеждам в огледалото, да виждам вместо образа си деформиран триглав червей? И как ще живея в бъдеще, след като се свършат парите от екранизирания ми роман? Може би ще напиша следващата си книга, когато стана на четиридесет и шест и умирам от глад?
— Какво значение има една измислена книга, Лесър, в сравнение с моите истински неволи и страдания?
— Работата е там, че не говорим за каква да е книга. Моята притежава качествата на малък шедьовър. Тя олицетворява моите най-възвишени идеали на творец и излага познанията, на които животът постепенно ме е учил. След като я прочетеш, Левеншпил, дори ти ще ме обикнеш. Тя ще ти помогне да разбереш и изтърпиш своя живот, както, пишейки я, на мен тя ми помогна да живея.
— За бога, та какво толкова пишеш, да не би Светата библия?
— Кой може да знае? Кой може да знае? Но няма да стане, като вдигаш тая идиотска врява. Как мога да мисля, когато гласът ти стърже върху мозъка ми? Писалката ми замира на реда. Защо не се махнеш и не ме оставиш да работя на спокойствие?
— Ега ти изкуството, на тоя свят сърцето, чувствата са важни. Почакай, ти скоро ще си получиш заслуженото, Лесър. Помни ми думите.
Ударите от юмрука му отекват в стаята.

* * *

Лесър остави писането и отиде да чете в тоалетната. След като тропането престана, той отново насили перото си, но то вече не течеше, макар че два пъти го пълни. Мобилизира волята си, но безуспешно. Локомотивът, обкован в лед, стоеше като вкаменен мамонт на замръзналите стоманени релси. Параходът се проби и бавно потъна, но обгърнат отвсякъде от Мисисипи, постепенно се превърна в зеленясал леден блок, пълен с мъртви морски котки, опулили очи на всички страни.
Дори да агонизираш, най-добре е да се преструваш, че си престанал да пишеш по собствено желание. Работата за деня е свършена; почиваш си в клозета. В книгата, която чете, е написано: «Никога не съм мислил, че мога да посветя на една епична поема по-малко от двайсет години» — Коулридж. Лесър притваря очи и прелиства последните страници на своя ръкопис. Проверява съдбата си: Той живее, за да пише, пише, за да живее.

* * *

Писателят застава на покрива посред зима. Манхатън е опасан от бели води. Може би вали сняг. Изпищява сирената на влекач по Ист ривър. Левеншпил, като тайнствен непознат, или като сърцето на мрака, запалва слаб огън в купчина дървени стърготини в мазето. Гърмящи огнени езици обгръщат цялата къща. Парният котел гръмва неведнъж, а два пъти, прославяйки своя живот, дълъг две поколения. Сградата започва да се тресе, но Хари продължава да твори зад бюрото си, смята, че това става в съседна постройка и не се отделя от мястото си, дори когато съскащият огън и горящите сенки се втурват нагоре по вонящите стълбища. Осветени хлебарки литват между стените с тънък писък. Никой не казва не и затова огънят препуска по неизбежния си път към върха и с конвулсивен рев разтваря вратата на Лесър.
Край на романа


На другата сутрин едно мокро куче с кървящо око заподскача до шестия етаж, заскимтя и задращи с нокти по вратата на Лесър. Без да се трогва от жалните му стонове, Хари сграбчи помиярчето, което ту хленчеше, ту се зъбеше, дръпна го за оръфаното въженце около шията и подмамвайки го с къшей вкоравен хляб, успя да го изведе от къщата. Да можеше така лесно да се справя и с Левеншпил!
Както се влачеше нагоре по стълбите, Лесър чу приглушени викове, далечни стенания — нима в къщата имаше погребална зала? Такива звуци бе долавял и преди — неопределени, плаващи. Трудно можеше да се каже дали не са далечно ехо от градския шум, дали не идат изпод земята като псалми на непознат език. Ще ги разпознаеш само ако имаш развит слух, което невинаги е дар. Дирейки някакво достатъчно реално обяснение за тези звуци, каквито и да бяха те, Лесър се спря на петия етаж, ослуша се на площадката, долепи ухо до дупката от изтръгнатата брава, очаквайки издайнически шум отвътре, може би някакъв лост зловещо чегърташе по хлипащата стена? Или хазаинът подло му готвеше таен удар? Малко вероятно, тъй като последният законен наемател не е бил официално известен — още повече, невъзможно е да разрушиш петия етаж, без да махнеш шестия, дори той да успее да се задържи за известно време във въздуха. И въпреки всичко изпитваше осезаем страх. Боеше се за къщата и което бе по-страшно, боеше се понякога от къщата. Лесър слушаше: в апартамента кънтеше скръбният вой на вятъра, торбата на Еол. Защо стенанията на ветровете, в които няма нищо човешко, са толкова човешки? Той побутна вратата и ослушвайки се, пристъпи напред: дълбока необезпокоявана тишина. Хари тръгна от стая в стая, влезе в празната някогашна кухня, умивалникът бе задигнат, вътре се мъдреше само едно счупено корито; по трите стени на всекидневната изрисуваните голи космати мъже скачаха в кръг; двете празни спални бяха напълно опустошени; във ваната — мръсна утайка от урина. Тишина се възцари над първоначалния шум: пълна, дълбока тишина: гробовна музика.
По-силно от всякога той почувствува нечие друго присъствие в къщата — дали това не бе наследство от посещението на Левеншпил? Нищо ново наистина, но кой беше този път? Частни детективи, които слухтят да открият нещичко? — човек никога не знае всички параграфи, по които могат да го изхвърлят от дома му. Или неизвестен посетител, който обикаля от етаж на етаж, без цел или план, само със скрита кама? Домът на човека е там, където не могат да го убият; убият ли те вътре, това не ти е дом. Светът е пълен с невидими хора, които дебнат непознати. Бездомни скитници се навъртат наоколо повече от всякога. Господ още от сътворението на света трябваше да се заеме да представя хората един на друг: Яков, запознай се с Ишмаел. «Не съм аз брат на своя брат.» Кой знае? Върна се в кабинета си и започна усилено да пише, сякаш бе разбрал, че светът всеки момент ще се сгромоляса в пъкъла на времето, и се надяваше да напише и последната си дума, преди да настъпи този миг.

* * *

Една ранна сутрин, писателят, прегърнал книжната си кесия с хляб и мляко, отключваше трите ключалки на вратата си, когато почувствува, че е готов да се закълне, че чува тракане на пишеща машина в някой от апартаментите на същата площадка; за миг дори се заблуди с мисълта, че е оставил себе си вътре да пише, докато е отишъл до бакалницата за покупките си. Лесър се извърна и огледа слабо осветената площадка.
Празната площадка беше празна.
Той се ослуша напрегнато и въпреки че слушаше, за да не чува, долови тъпите удари на пишеща машина. Колкото и да му беше близък този звук, стори му се, че го чува за първи път; особено чувство, нелишено от професионална завист. Толкова години той пишеше тук своята книга — а нима някой бе дошъл да пише друга? Лесър усети как силите му го напускат, как игли се забиват във врата му, но се замисли: писането на машина си е писане, една пишеща машина, поне докато се ползува, не е смъртоносно оръжие. Но дълбоко в съзнанието му се загнезди тревожният въпрос — кой ли бе незнайният машинописец?
Хари влезе в апартамента си, остави на място покупките и се върна на площадката. Мина на пръсти покрай една затворена врата и покрай зееща празна каса. Пъхна глава в тъмната стая. Наистина нищо не се чуваше. Обиколи от другата страна на площадката и се задържа по-дълго пред всяка врата в дъното, нащрек, готов да открие откъде долита непрестанното тракане. Отново прекоси площадката и най-накрая откри, че писането се чува от съседната врата, точно до него, откъм апартамента на Холцхаймер. Озадачи се, че шумът иде от толкова близо.
Прииска му се Холцхаймер да е тука, да му прави компания в тази необитавана къща. Но старият човек се беше изнесъл, а освен това той не можеше да пише на машина. Вратата бе леко открехната. Лесър наведе глава и се ослуша. Трак, трак, така трак, трак. Да не би Левеншпил да е настанил тук шпионска служба в помощ на главната квартира на ЦРУ, за да следят Хари Лесър, който работи над книга с подривно съдържание? Нима всяко писмо, което хазаинът му пишеше, бе грижливо преснемано и фотокопия от него се пазеха при Главния прокурор в Министерството на правосъдието във Вашингтон? За да разсее напрежението си, той блъсна смело вратата и тя със скърцане се разтвори. Беше готов да побегне, но никой не се показа: трябваше да влезе.
В някогашната кухня на Холцхаймер, до дървената кухненска маса, под заледените прозорци, с гръб към Лесър седеше чернокож човек. Наистина в стаята бе студено — радиаторите и тръбите на парното бяха свалени, отворите за тръбите запечатани, за да се предотврати наводнение, — а човекът седеше по работен комбинезон с презрамки, кръстосани върху зелен, ръчно плетен пуловер, протрит на лактите, откъдето прозираше бяла риза. На пръв поглед черният изглеждаше огромен, но се оказа, че пишещата машина е огромна. Макар и широкоплещест, с яка фигура и здрави мускулести ръце, човекът беше среден на ръст. Главата му бе наведена над стара машина, марка «Л. С. Смит», модел преди Първата световна война, която имаше вид на миниатюрна крепост.
Свел съсредоточено очи, без да обръща внимание на Лесър, той удряше енергично клавишите с два дебели пръста. Хари, макар и нетърпелив сам да започне да пише, чакаше със смесени чувства: смущение от чуждото присъствие и гняв към черния натрапник. Какво мисли да прави в тая къща? Защо се е домъкнал? Откъде? Как да се отърва от него? Нима имам време за губене? Помисли си да телефонира на Левеншпил, но нищо чудно той да бе организирал спектакъла: макар че чака дълго да зачетат с внимание присъствието му и да получи някаква информация — не беше в природата му да прекъсне пишещ човек, — той продължи да виси до вратата. Чернокожият сигурно разбираше, че някой стои зад гърба му, защото през отворената врата ставаше течение и веднъж Лесър кихна; но не се извърна да го погледне. Пишеше сериозно вглъбен, обмисляше бавно всяка думичка и после я начукваше върху листа с отсечените като ход на бутала движения на набитите си кокалести пръсти. Стаята се тресеше от шума на машината. Това продължи цели пет минути, докато Лесър побесня. Най-после пишещият извърна глава, беше с козя брадичка, мрачно черно лице, а големите му воднисти очи, неподвижно приковани в писателя, изразяваха толкова силна незаинтересованост, че дори плашеха. В същото време страхотният ужас, обхванал Лесър, се четеше и в неговите очи. Главата на натрапника бе голяма, устните умерено дебели, чувствени, ноздрите разширени. Съсредоточените му очи се опулиха. Но беше млад, приятен на вид, със самочувствие и това му помагаше. Въпреки сковаващия мраз, той сякаш се потеше.
— Човече — с укор каза той, — не виждаш ли, че си пиша книгата?
Хари извинително потвърди, че вижда.
— Аз също съм писател — каза той.
Думите му не предизвикаха нито гръм, ни светкавици, нито поне малко възхищение. Чернокожият гледаше Лесър, сякаш не го беше чул, писателят дори го помисли за леко глух, докато онзи реагира: въздъхна дълбоко с облекчение — ясно, нямаше си работа с хазаина. Дали не го заблуждаваше? Сякаш се готвеше да се усмихне, но се сдържа.
На масата, вляво от чернокожия писател, лежеше камарата на овехтелия и някак си замърсен ръкопис. На Лесър му се стори, че от ръкописа се носи неприятна миризма. Тогава забеляза, че човекът бе свалил оранжевите си работни обувки и пишеше по бели вълнени чорапи за тенис. Дори сега пръстите на краката му мърдаха. Трудно можеше да се каже дали миризмата иде от ръкописа или от краката на пода. А може би от мене, помисли си Лесър, миризмата на страха? Както и да е, вонеше неприятно.
Най-накрая, за да каже своето, за да изтъкне причината, поради която бе чакал черният да го заговори и да му обърне внимание, Лесър промълви:
— Аз живея сам в тази сграда, сам на етажа. Опитвам се да довърша книгата си.
Непознатият отвърна на тази вест, като завъртя замислено очите си.
— Слушай, малкия, животът е суров и самотен. — Гласът му беше нисък, плътен, режещ. Сякаш съобщаваше решение, до което е стигнал след дълъг размисъл. После добави: — От днес нататък ще работя тук всеки ден в зависимост от обстоятелствата.
— Искате да кажете, че Левеншпил ви е разрешил? — Лесър се усети на ръба на лудостта. В присъствието на този човек на етажа той виждаше сериозна заплаха, може би най-новият вариант в тактиката на хазаина да го тормози и спъва.
— Коя е па тая птица?
— Собственикът на тези помещения, един нещастник. Не сте ли го срещали — искам да кажа, не идвате ли да работите тук по негово внушение?
Чернокожият нехайно отрече.
— Не ме интересува никакъв хазаин. Просто попаднах на тази сграда, докато търсех наоколо подходящо място и бързо се намъкнах. Намерих масата в мазето, стола в една стая на долния етаж, но на по-високите етажи светлината е по-ясна, затова се качих тук. Търсех усамотено място, където да мога да пиша.
— А какво точно пишете, ако нямате нищо против да ви запитам?
— Това е личен въпрос и какво пиша си е моя работа.
— Е, така е. Аз просто полюбопитствувах художествена проза ли пишете или нещо друго?
— Може и да е художествена, но е напълно истинска.
— Не съм казал противното.
Чернокожият поясни, че гаджето му била актриса в един от театрите извън Бродуей.
— Сутрин, когато не е на работа или когато няма репетиции, в апартаментчето е много тясно за двама ни. Тя се върти наоколо, бърка ми се в мислите и не мога да си седна на задника да пиша. Не искам да кажа, че не ми е приятна компанията й, особено когато ми кипне кръвта, но не и когато имам да пиша.
Лесър кимна, това му беше познато.
Той разказа на непознатия, че Левеншпил се опитва насила да го изгони, за да разруши сградата.
— Но аз съм под закрилата на общината и той е вързан за известно време. Казвам се Хари Лесър.
— Уили Спиърминт.
Никакво ръкостискане, макар че Хари с готовност бе протегнал напред лапата си. Тя остана да виси във въздуха. Смутен, изкуши се да разиграе истинска комедия: Чарли Чаплин, с изгризани от молци мустаци, преди да отпусне протегнатата ръка, разглежда оживялата си ръкавица: дали това е ръката му или риба, подадена в предишно ръкостискане? Но накрая Лесър си прибра ръката: не последва никаква реплика от ничия страна. Кой е казал, че трябва да подаваме един другиму ръка? Това не е вписано в 14-ата поправка към конституцията. Изкушаваше се да обясни, че като момче бе живял в съседство с негърския квартал в южната част на Чикаго, че си е имал приятелче там, но се въздържа. Кой го интересува това?
Лесър се почувствува засрамен, задето бе смутил Уили Спиърминт. Щом като човек пише на пишеща машина — с други думи върши едно цивилизовано дело, — нека си пише, където си иска. Всеки да си гледа своята работа.
— Извинявайте, че ви прекъснах. По-добре да се залавям с моето писане — работя над третата си книга.
Никаква реакция от страна на Уили, освен едва забележимо, разсеяно кимване.
— Страшно се изненадах, като разбрах, че някой друг се е качил тук, за да пише. Свикнал съм да бъда единственият човек на острова.
Колкото и да се мъчеше да се въздържи — хапеше си езика, напомняше си, че най-важното е времето, че закъснява за работа — Лесър се чу да казва следното:
— Добре, извинете ме още веднъж, аз самият страшно мразя да ме прекъсват. Но все пак, почукайте ми на вратата, ако имате нужда от нещо — от гума, молив, какво да е. Аз съм в апартамента вляво от вас и съм обикновено свободен късно следобед, след като съм привършил с писането за деня. Колкото по-късно, по-добре.
Уили Спиърминт, очевидно пристрастен към работата си, запретна нагоре зелените си ръкави, размърда набитите си къси пръсти с лекота и доволство, че Лесър чак му завидя, после се наклони над огромната черна машина и замисляйки се над думичките, продължи своето трак така так трак, както преди. Дали Лесър все още продължаваше да стои в стаята, това изглежда ни най-малко не го засягаше.

* * *

В своя кабинет Хари дълго размисля колко много би желал да бъде сам на последния етаж. Аз се имам за самотен човек, което значи, че съм точно подходящ за работата, с която се занимавам, при тези обстоятелства. Вярно е, че ми е опротивяло да се катеря нагоре по шестте неосветени етажа и да се чудя кого ще срещна — човек или звяр, но от друга страна, аз си харесвам тази грамадна празна сграда. Голям простор, където въображението ми спокойно може да се рее. Чудесно място за работа, особено когато Левеншпил събира някъде наемите си или пък е зает с нещо друго. Истината е, че не ми е притрябвал тоя Уили Спиърминт.

* * *

Малко след пладне — когато една сирена наблизо пищя в продължение на няколко секунди, за да напомни — ако някой случайно е забравил — за тревожното състояние на света — Уили зарита по вратата на Лесър с тока на обувката си, прегърнал в две ръце, или по-скоро прегърбил се над масивната си пишеща машина. Удивен, Лесър за миг въобще не можа да проумее защо идва и се сепна, като го видя. Над работния си комбинезон Уили бе сложил синьо морава вълнена африканска туника с кройка на чувал. Косата му не беше с прическа стил афро, както на Лесър му се бе сторило; просто бе вчесана право нагоре с път от лявата страна и надигната отзад като изскокнала дъска от пода. Засуканата му козя брада, която разцъфваше под брадичката, удължаваше лицето му и някак си подчертаваше изпъкналостта на очите, където бялото бе много повече от кафявото. Прав, имаше към метър и осемдесет, по-висок, отколкото Лесър бе предположил.
— Мога ли да паркирам тая джунджурия тук до утре сутринта? Няма да ми е приятно, ако ми я задигнат от кабинета. Досега я криех в килерчето, но това не е криене, ако някой реши да рови.
Лесър след кратко колебание изтърси:
— Свършихте ли за днес?
— Това какво ви засяга?
— Е, нищо, просто си мислех.
— Аз пиша от осем до дванайсет или там някъде — отвърна чернокожият, — четири пълни часа, а после се чупя, ходя при приятели или нещо друго. Да пишещ думи е все едно да удряш листа с еднотонен чук. Вие по колко часа висите над хартията?
Лесър каза, че по шест часа на ден, понякога и повече.
Уили неловко замълча.
Хари запита за ръкописа:
— Не бихте ли искали и него да оставите. Излишно е да ви убеждавам, че няма да надничам.
— Не, човече. Той ще стои при татко си. За това си нося и чанта.
Една обемиста чанта с цип бе притисната под мишницата му. Лесър го разбираше. Безопасността на ръкописа е постоянна грижа за писателя. Той самият пазеше копие от своя ръкопис в сейф в близката банка.
— По кое време ще дойдете за машината?
— Около осем, там някъде, ако това не ви пречи. Пропусна ли някой ден, не се безпокойте.
Тоя човек ще ми създава всекидневни грижи. Но като помисли, Лесър отвърна:
— Аз съм тук винаги, освен в неделя.
— В неделните дни аз се любя с мойта кучка.
— Е, за това ви завиждам.
— Няма защо, бе, човече, парчета навсякъде се намират.
— Обикновено жените, на които попадам, все искат да се женят.
— А, виж, от тия мадами се пази — посъветва го Уили.
Той вмъкна машината в апартамента на Лесър и след като огледа всекидневната, я постави с пухтене до прозореца под една малка масичка със саксийка здравец.
— Тука. Ще ми е под ръка.
Писателят не възрази.
— Ех, човече, човече. — Уили зяпаше със завист и доволство по етажерките, натъпкани е книги, полегнали книги, списания, малки изделия на изкуството. Той внимателно изучи радиограмофона на Лесър, после бавно прерови купчината с плочи, четейки на глас имена на пиеси и изпълнители, подигравайки се на някои от имената, които не можеше да произнесе. Една плоча на Беси Смит го изненада.
— Какво прави тя тука?
— Тя е толкова истинска, тя ми говори.
— Това, че ти говори, не значи, че ти казва нещо.
Лесър реши да не спори.
— Да не сте специалист по проблемите на черните? — лукаво запита Уили.
— Аз съм специалист в писането.
— Ненавиждам това безобразие, когато белите разказват за черни.
Уили обиколи кабинета на Лесър. Седна на бюрото му, докосна машинката му, опипа дюшека на леглото, отвори шкафчето, надникна вътре, затвори го. Застана до стената, изучавайки малките гравюри, които колекционираше Лесър.
Лесър му разказа за своите пари от киното.
— Спечелих четиридесет хиляди долара от един филм преди осем години и парите ми ги изплащаха на части. Като се приспадне комисионата на моя агент, досега я карах добре с около четири хиляди годишно.
— Човече, ако аз имах такова количество мангизи, щях да съм царят на лайняната планина. Какво ще правиш, като изхарчиш всичките?
— Почти са на привършване. Но се надявам до лятото да завърша книгата си, а може и по-рано, ако не ме остави късмета. Авансът от нея ще ме държи още две-три години, докато напиша следващата си книга. Тя ще е по-малка от тази.
— Толкова време ли ти трябва, цели три години?
— Даже и повече, аз пиша бавно.
— Тогава увеличи скоростта.
Уили хвърли последен поглед наоколо.
— Тука е доста широчко. Защо не направим скоро някоя забава. Не тая седмица, но може би — другата. Аз съм навит.
Лесър нямаше нищо против. Не го каза, но се надяваше Уили да доведе и някои момичета. Никога не бе спал с черно момиче.

* * *

Уили Спиърминт обикновено почукваше на вратата на Хари Лесър в осем и петнайсет. Времето в края на годината беше лошо и докато пишеше, черният вече не сваляше оранжевите си обувки, а на главата си слагаше дебела кървавочервена плетена шапка. Нахлупваше я над ушите и не снемаше туниката си. Хари предложи да даде на поправка една своя стара отоплителна печка и да му услужи с нея, но Уили казваше, че почне ли веднъж да пише, се сгрявал целият чак до пръстите на краката.
Но с Лесър не ставаше така. Понякога той пишеше, омотал шал около врата си и метнал палто върху раменете си. Ходилата му замръзваха, дори когато гореше печката.
Когато валеше суграшица или силен сняг, брадата на Уили сутрин беше посипана със скреж или снежинки. Той удряше във вратата мократа си шапка, за да изтупа снега от нея. Понякога изглеждаше несигурен и потиснат, което не можеше да се обясни само с времето. Тогава просто взимаше машината и я връщаше по обяд, почти без да проговори с Хари, дори чаша вода не поискваше, макар че кранчетата бяха махнати, а тръбите запечатани в старата кухня на Холцхаймер. За негов късмет от време на време сифонът проработваше в тоалетната в апартамента на мистър Анжело, диагонално отсреща на площадката, и той можеше да се облекчи там, ако почувствуваше нужда.
В една дъжделива сутрин, запънал се да измисли подходящ преход между две сцени, Хари застана на прозореца с надежда да извлече някаква идея от улицата, от града, от човешката раса, и изведнъж забеляза как Левеншпил приближи стария си олдсмобил до сивата сипаничава сграда отсреща и го паркира до бордюра. Хазаинът вдигна очи към прозореца му точно в момента, когато писателят дръпна транспарантите. Лесър моментално отиде при Уили и почука на вратата му. Никакъв отговор. Тогава той завъртя топката, извика го по име и влезе.
Уили смучеше едно късо жълто моливче, затормозен над трудно място в ръкописа си. Гневно изгледа Лесър, задето го прекъсва.
Лесър съобщи, че хазаинът се качва нагоре.
Чернокожият го гледаше с високомерна студенина.
— Да си яде задника.
— Аз — с неудобство промълви Лесър, — си помислих, че трябва да ви съобщя. — Той се извини, задето бе нахълтал. — Не бях сигурен, че сте чули чукането ми.
Уили отново се съсредоточи върху страницата, после изражението му бавно се измени. Изглеждаше несигурен, загрижен, дори тревожен.
— Тоя тип откъде ще знае, че съм тука, като седя кротко и не движа дори въздуха? Той не обикаля да наднича из всеки апартамент, нали?
Лесър не мислеше така.
— Обикновено той пристига да ме ръчка, като пиша, но може да се вмъкне във вашия апартамент точно когато най не го очаквате. Той е такъв тип. Моят съвет е да се спуснете на някой от долните етажи и да чакате, докато си замине. Вземете си ръкописа, а аз ще прибера машината. Ще ви обадя веднага щом си отиде.
Бързо извършиха операцията, Уили слезе на петия етаж с чантата си, натъпкана набързо, а Лесър отнесе старата «Л. С. Смит» във ваната си. Не че Левеншпил можеше да нахълта с взлом, но кой знае. На всеки шест месеца, само и само за да му досажда, той настояваше да упражнява правото си да инспектира апартамента.
След няколко минути хазаинът натисна звънеца, после силно затропа по вратата. Писателят си го представи как се изкачва по стълбите, диша шумно и през цялото време се държи за перилата. Левеншпил леко се олюляваше, като ходеше. По-добре да си беше спестил дългия път; имаше вид на сърдечно болен човек.
— Отвори за минутка, защо по дяволите не отвориш? — викаше Левеншпил. — Защо не поговорим като хора.
— Работя усилено — отвърна Лесър от всекидневната, преглеждайки вестника, докато чакаше хазаинът да си отиде. — Нямам какво ново да ти кажа. Писането върви, има прогрес.
После мълчание, слухтене. Когато Левеншпил заговори, гласът му беше гърлен, нисък, близък до неговото аз, сякаш се бе поразходил из парка, попремислил нещата и очакваше по-резултатен ефект.
— Лесър, ти спомняш ли си, че ти разказах за дъщеря си? — запита Левеншпил.
Лесър си спомняше.
— Забременялото момиче ли?
— Точно тя. Изтегли си паричките от спестовната си книжка, които събира още от шестгодишна и си плати аборта съгласно новия закон. Кой знае на какъв доктор е попаднала. Чувал съм какви ли не неща. Въобще не се посъветва с мене. Резултатът е, че й простъргали матката с кюретата и получила кръвоизлив. Жена ми изпадна в луда паника да не настъпи отравяне на кръвта. Сега съм тръгнал към болницата да си видя момиченцето, което е в интензивното отделение.
— Много съжалявам, Левеншпил.
— Реших просто да ти разкажа. Такива неща не се разказват на всекиго, но викам си — на един писател може.
— Приеми съчувствието ми.
— Приемам го — каза хазаинът, — ако въобще можеш да съчувствуваш.
— И какво още ново? — попита той след една празна минута.
— Нищо.
— Съвсем нищо?
— Съвсем.
— Никаква промяна в отношенията ти към човешката раса?
— Приветствувам я.
Левеншпил си тръгна мълчаливо.
Лесър се помъчи да избие случилото се от главата си. Умно копеле, знае, че се чувствувам виновен. Още една такава буца по главата ми и ще се свлека чак в мазето. Такъв е планът му, обзалагам се.
От прозореца на долния етаж Уили бе забелязал, че хазаинът си отива и побърза да се качи. Почука на вратата на Лесър и вдигна машината от ваната.
— По дяволите еврейския наемодател на бордеи.
— Уили — каза Лесър, — ако не знаеш, аз също съм евреин.
— Нищо не съм казал, съобщавам само един икономически факт.
— Аз ти съобщавам един личен факт.
— Благодаря ти все пак за услугата. Признателен съм ти.
— Моля, приятно ми беше.
Чернокожият се усмихна, хубави зъби, прекрасен жест.
— Хайде да направим забавата, дето я бяхме планирали, тоя петък. Ще доведа моята кучка и ще кажа на някои приятели.

* * *

Сред приятелите на Уили, които се изкачиха по заледените стълби на шестте етажа до апартамента на Лесър в една ужасна снежна виелица: през първия петък от новата година, с глави, отрупани в сняг, беше и неговата «кучка» Айрини Бел; Лесър се изненада — учуди го, че тя бе по вкуса на Уили, той не бе очаквал толкова поразително създание — тя бе бяло момиче и почти красиво. Не й бе потръгнало в живота. Той не можеше да разбере защо — сякаш красотата беше повече от задължение, с което не й се искаше да се нагърбва. Погледна се в малкото огледало на стената — очите й се поколебаха — после се извърна с досада, смъквайки широката си, богата пелерина. На устните й бе застинала уморена усмивка, малко кисела в краищата си, очите й бяха тревожни. Някаква тъга. Лесър я загледа. Когато ги представяше един на друг, Уили каза, че това е бялото му пиленце, без да съобщи името й. При това тя веднага се дръпна. Писателят реши, че по целия път дотук се бяха карали.
Другите двама бяха черна двойка: Мери Кетълсмит, приятно момиче с открито, живо лице и стройна фигура. Косата й беше на естествени малки копринени къдрици, носеше семпла бяла мини поличка и морав чорапогащник. Говореше леко и непринудено, стисна с две ръце ръката на Лесър, когато Уили ги представи. Докосвайки се до нея, в него пламнаха разни апетити. Сам Клемънс, нейният очилат приятел с бухнала коса в афро-стил, беше затворен човек, почти скован. Хари въобще не можа да добие впечатление за него — в едно или друго отношение. А и той самият не беше в изключителна форма. Беше очаквал четиринайсет души, а заради лошото време, оказаха се само петима; почувствува се самотник и глупак, задето не бе поканил жена за себе си.
Уили носеше пуловера, с който пишеше — сякаш не можеше да понесе раздялата с него, — украсен с наниз от стъклени арабски мъниста, големи колкото лешник. Иначе се беше изтупал с жълти, стегнати в бедрата панталони и обувки в два тона — кафяво и черно, измокрени от снега. Козята брадичка и косата му бяха сресани и пригладени с брилянтин, по всичко личеше, че се старае да се чувствува добре. Движеше се леко, наперено, щракаше с пръсти. Макар че не претендираше да е особено остроумен, всичко каквото кажеше ги разсмиваше, действията му също бяха забавни. От време на време поглеждаше към Айрини, до прозореца, понякога с празен поглед, сякаш се опитваше да си припомни нещо забравено. Или чуваше гласове? Сега се проявиха някои нови черти у непознатия странник, домъкнал се от улицата на етажа, където Лесър бе живял с месеци сам, за да му стане съквартирант, колега писател, може би бъдещ приятел. Неговото самотно момиче, което може би очакваше някоя блага дума, наблюдаваше от своето самотно, далечно ъгълче. Ако Уили бе забелязал, не си даваше вид, че се трогва. Той се шегуваше с другите. Лесър се чудеше на лекотата, с която Уили се отърсваше от своята писателска същност, докато неговото собствено трескаво съзнание рядко спираше да пише. Но тази вечер реши да се отдаде на наслада.
Преструвайки се на разсеян, Лесър внимателно загледа актрисата на Уили от извън бродуейските театри. Преструваше се той, не тя. Айрини седеше естествено, показваше, че е точно това, което той вижда, че няма какво повече да каже за себе си. Беше около двайсет и пет годишна и дългите й изрусени коси, прехвърлени плътно над лявото й рамо, се пръскаха върху гърдите й като емблема — загадъчно наистина, но всичко наоколо причиняваше болка на домакина. Две жени влизат в дома ми и след минута вече съм готов да се изправя на ръцете си. Той поздрави онова старо свое аз, което отново усети в себе си.
Актрисата излезе от временното усамотение и неопределеното си настроение, изхлузи мокрите си ботуши и с питие в ръка, започна да разглежда апартамента, пръстите на дългите й, тесни ходила, подходящи за момиче с по-висок ръст, бяха леко обърнати навътре.
Лесър усещаше след нея ухание на гардения. Той не беше безразличен към цветята. Айрини носеше къса поличка с копчета отпред и ярка розова блузка. Когато се наклони да изтупа пепелта от цигарата, паднала връз коленете й, от блузката се показаха млечнобелите й гърди. Седеше върху възглавничка на пода с раздалечени крака. Лесър се взираше, докъдето му стигаха очите. Айрини се изправи, сякаш бе седяла върху яйце, и каза нещо на Мери, която се изсмя в шепи.
Лесър избяга в кабинета си.
Господи боже, защо издавам всичките си желания?
След малко се върна, музиката свиреше, гостите му танцуваха; Мери пристъпваше величествено със Сам, Айрини с Уили. Лесър подозираше, че тя го бе накарала, не обратното. Танцуваха рок, Уили беше донесъл плочите в книжна торбичка, феерия от размятващи се рамене и бедра. Танцуваха сякаш бяха наистина свързани, тежкият насмешлив поглед на Уили бе съсредоточен, Айрини се въртеше около него с беззвучна усмивка, застинала по бледото й лице, сякаш това лице не танцуваше с кой да е, а само с него, но писателят почувствува, че те играеха така нарочно, да не са близо един до друг, макар че през цялото време разговаряха оживено. Лесър се помъчи да отгатне степента на взаимното им недоволство — или на своето заблуждение, може би тази видима съпротива помежду им бе изява на привързаност, някаква двойствена емоция, по-силна отколкото всичко ясно видимо? Лесър направи два пъти опит да се промъкне помежду им, но никой от двамата не го допусна. Дори в един момент Айрини удари Уили. Той я шляпна в отговор още по-силно. Тя се разплака за миг, после продължиха да танцуват.
Лесър раздели Сам и Мери. Сам моментално я притисна здраво, но Мери му се изплъзна и се приближи до Хари. Чернокожото момиче танцуваше с него, сякаш продължаваше предишния си танц. Очите й затворени, движенията — сексуални. Лесър спря и загледа гъвкавата й снага. Мери отворя очи, засмя се и му протегна двете си ръце. Той продължи да пристъпва несръчно, а тя се виеше екзотично. Стъпките й бяха бързи, грациозни, вълшебни. Тя танцуваше, сякаш фиданка пускаше зелени филизи. Той се отпусна, завъртя се веднъж, Мери го окуражи. Докато двамата се виеха в средата на стаята, Сам се изпика през прозореца в снежната виелица навън, а Мери шепнеше в ухото на Лесър, че живее само на две пресечки от него. След малко в кабинета си той обмисли целта на информацията и реши да действува енергично с нея, докато свиреше силен рок, Сам беше в полуунес, а Уили и Айрини бяха все още отдадени на своя необичаен любовен ритуал.
Възбуден от Мери, Лесър я целуна и плъзна ръката си в сутиена й. Задъхана, тя му отвърна с влажна целувка, но не прояви особено желание, когато той се опита да я повлече към леглото. Сякаш претегляше нещо вътре в себе си, после въздъхна, изви ръцете му и се откъсна от него.
Очите й блестяха, тазът й изхвръкнал назад, шията източена. Гърдите й бяха малки, тялото й — гъвкаво, краката — стройни и изящни. Силно възбуден, с надеждата, че неговата страст ще разпали и нея, Хари вдигна късата й поличка нагоре над моравия чорапогащник.
Мери със сила го избута назад.
— Махни се, мухльо, смърдиш!
Лесър усети как желанието загасва в тялото му.
— Не съм искал да те обидя!
Последва напрегната минута, после тя омекна и бързо го целуна.
— Не се впрягай! На мен ми трябва да се настроя за секс, такава съм. Просто се дръж свястно с мене и аз ще бъда добра с тебе. Ясно, нали?
Хари й предложи една изкуствена виолетка от каната на прозореца. Мери пое цветето, потърси къде да го забоде по роклята си, после го пусна в чантичката на леглото.
Той се извини още веднаж.
— Не се впрягай толкова, Хари! Аз те харесвам.
— Тогава каква е тая воня, дето спомена?
— Миришеш ми на бял, това е всичко.
— А как миришат белите?
— Въобще не миришат.
— Тогава да не се тревожа.
— Недей — отвърна тя, — животът е толкова кратък. Нали?
Сам надникна в стаята, тя взе чантичката си и отиде при него. Лесър реши да внимава и да не допуска този жалък купон да се превърне в скандална история.

* * *

Хари моли Уили да му заеме цигара, свита от хартия с ягодов цвят.
Уили предлага да ползуват заедно неговата. Те седят с кръстосани крака на пода в малката кухничка, рамо до рамо, подавайки си един на друг смачкана мокра цигара.
Това е ливански хашиш. Не го души, момче, ами дръпни да ти влезе дълбоко.
Лесър дърпа от сладко горящия пушек, докато стаята става просторна и лъчезарна. Сводовете й се вдигат нагоре, розовите прозорци пламват в наситен цвят. Носи се звън на камбани от някакъв потънал параклис.
Сега катедралата се превръща в плаващ остров, ухаещ на гора и цветя след дъжд. Корените на хиляди дървета оставят след себе си диря в жълтите води. Ние сме сами на този плаващ остров, Уили, потънал само във вечнозелена растителност и пъстри диви рози. Хората по двата бряга на реката ни махат с ръка, като минаваме край тях. Размахват червени, бели и черни знамена. Трябва да се поклоним, Уили. Аз се покланям от тази страна. Те възторжено ме приветствуват и аз се покланям. Добре е ти също да се поклониш.
Благодаря ви, хора, следващата ми книга ще е най-добра!
Какви са тия музиканти, братя или белокожи?
Бели музиканти с черни шапки и черни музиканти с бели шапки. Те скачат и викат ура, защото сме добри писатели. Ние изразяваме тази своя същност, която се преструваме, че познаваме. Казваме им кои са и защо. Караме ги да се чувствуват така, както никога не са предполагали. Те плачат при нашите сълзи, смеят се, когато ние се смеем, или обратното, това няма значение.
— За какво е твоята книга, Лесър?
— За любовта, струва ми се.
Уили се изкисква, и продължава да гребе спокойно, сигурно, мускулите му проблясват при всяка дипла на водната повърхност.
— Тя е за човека, който я пише, защото той никога не е казвал истината и умира да я разкрие. А твоята за какво е, Уили?
— За мене.
— Как ти върви?
— На четири крака, човече, в галоп. А твоята?
— На един крак. Куцука.
— Аз ще спечеля проклетата Нобелова награда. Ще ми дадат един милион на ръка.
— След мене, Уили. Аз работя още от ледниковата епоха и утре ще продължа.
Уили гребе невъзмутимо, следи с очи бързо сменящото се течение на разширяващата се река, и гледа да не се натъкнат на дънери, на плитчина или на корпуса на някой заседнал кораб.
— Освен това, аз пиша най-добрата си книга. Искам всички добри хора от двата бряга на реката да размахат книжните си байрачета, и всички сиви и черни хора да признаят, че Хари Лесър е цар Давид с шестструнната си арфа, само че нотите са думи, а псалмите — романи. Той пише малък шедьовър, макар и не съвсем малък. Колко големи са псалмите?
Лесър извиква три пъти за Хари Лесър.
— Трупай, човече. Трупай си мръсотията. Трупай въглищата, за да видим пушека. Трупай мангизи. За тебе славата, за мене мангизите.
— Това са голи пари, Уили. Не искаш ли да те помнят бъдните поколения, не искаш ли малко безсмъртие? Помисли при какви условия живеем и колко бързо тия пари ще се стопят.
— Аз искам парична сила. Искам пари, да ги натъпкам в черния си задник и в гащите на бялата си кучка. Искам да я чукам с пари.
— Помисли за свещената катедрала, в която се намираме, Уили, със залюляната, пееща камбана. За този обсипан с цветя и рози плаващ остров. Разбираш ме, нали, питам те за изкуството?
— Не говори безочливи приказки! Стомахът ми се свива от погнуса. Не произнасяй тая гадна дума.
— Изкуството е слава и само евреите мислят обратното.
— Лесър, не ми лази по нервите с тая еврейска дума. Не ми натривай произхода си. Знам за какво ми говориш, не си мисли, че не знам. Знам, че се мъчиш да обсебиш мъжеството ми. Не се ловя на твоите обрязани shmuck приказки. Евреите се мъчат да отслабят кръвчицата ни, за да вземат всичко за себе си. Еврейските момичета са най-добрите курви и те се опитват да отслабят силите ни, като ни карат да се обрежем, а еврейските лекари вършат това, защото се боят, че ако не го сторят, ние ще завладеем цялата тая прокълната страна и ще ви заличим от нея. От това се боят. Веднъж един приятел взе, че се обряза заради приятелката си, еврейка, и сега не го бива повече за секс, клюмна, отнеха му движещата сила. Не му става с никоя жена, защото няма движеща сила. Седи си в стаята и не смее да си го погледне. Не ми ги пробутвай на мене тия номера, Лесър, писнало ни е от вашите номера.
— Ако ти си творец, Уили, ти не можеш да бъдеш негър.

УИЛИ
Негър, негър, жив бъди,
с лъскаво лице и опулени очи.


ЛЕСЪР
Негър, негър, ти блести,
като факел в черните нощи.

Уили продължава да гребе, докато очите му застиват в два бели камъка. Той гребе и спи. Бреговете на реката се скриват в падащия мрак. Одобрителните възгласи се превръщат в смълчани звезди. Островът на цветята изчезва в мъглата. Цялата галактика се върти в нощното небе като обсипан със скъпоценни камъни пръстен.
Ще хвърля атомна бомба върху следващия бял лайньо, когото видя.
Лесър се бори с облак от комари.

* * *

Лесър, самотен на своята тъжна забава, решава да заговори с момичето на Уили. Тя се бе разхождала от всекидневната към кабинета му, може би за да го избегне. Никакъв покой — нито в очите, нито в нозете й. Когато се опита да ги раздели в танца им с Уили, той го чу да казва: «Айрини, не мога да легна с тебе тая вечер. Знаеш колко сериозно напредвам в тази част, която сега пиша. Искам да си запазя силите и соковете за утрешната работа. Ще почакаш до неделя.»
«Ненавиждам лайняната ти книга!», бе отвърнала тя.
Топлината изчезна, в апартамента стана студено. Айрини лежеше под дългата си пелерина върху дивана на Лесър и когато писателят нерешително се примъкна и се мушна отдолу до нея, тя му позволи, без да каже нищо. Тялото й излъчваше аромат на гардения, леко примесен с миризма на пот. Сам и Мери — черен до черен — спяха на леглото в кабинета му при включена електрическа печка. Уили, с цигарата хашиш в устата си, все още гребеше по пода на кухнята.
Върху русокосата си глава Айрини е положила венче от восъчни виолетки, сама го е сплела от китката изкуствени цветя, които една от жените в миналото на Лесър бе оставила в малка спукана каничка на прозореца в кабинета му. Те бяха избелели, но подчертаваха синьо-зелените й очи. Лесър забеляза, че тя бе изгризала ноктите си до живеца и изскубала до косъмче веждите си, а отгоре бе смело очертала с молив нови. Едната беше твърде дълга, другата твърде къса. Това придаваше на лицето й изражение на клоун. Беше сигурен, че тя негодува срещу самата себе си.
— Какъв е истинският цвят на косата ви?
— Черен — присмя се тя с тих глас. — И името ми е Белински, не Бел. И Уили ми е любовник от две години насам. Какво още искаш да знаеш? Знам защо легна тук. Ти го чу, като каза, че няма да спи с мене нощес. Видях те, че слушаше.
— Не бих имал нищо против да предложа своите творчески сокове.
— Гле'й си работата, аз съм момиче на Уили.
Беше тъжна вечер. Лесър чу, че отново се извинява.
— Не съм легнал заради думите на Уили. Още като влезе в къщи тази вечер, ме обзе чувството за нещо, което съм изгубил в миналото.
— Какво минало?
— Сякаш не съм дошъл при тебе, когато си имала нужда от някого.
— Аз имам този, когото желая.
Лесър си помисли как ли ще му върви утре писането. Зле, сигурно.
— За какво се разказва в книгата ти? — попита Айрини.
— За любов — отвърна той и дишането му се учести.
— Какво знаеш ти за любовта?
Лесър не пожела да отговори.
Тя се отпусна в сън с кисела усмивка на лицето си.
В стаята се появи Уили.
— Дай го честно, човече — обърна се той към Лесър. — Не на мене тия лайняни номера.

* * *

Когато Уили и приятелите му напуснаха апартамента, бурята бе вече утихнала. Чернокожият, очите му все още оцъклени, шляпна Лесър по гърба.
— Ние с тебе създаваме изкуство. Трябва двамата истински здраво да се държим.
И се прегърнаха като братя.

* * *

Когато Уили пристигна за машината си след няколко часа, той не обели нито дума, макар че устните му нервно потрепваха. Видът му беше напрегнат. Приличаше на човек, разкъсван между две мисли, които не можеше да понася.
Отначало Лесър се изплаши да не би Айрини да му е разказала, че се е опитал да я сваля, след като е подочул разговора й с Уили. Или пък Мери Кетълсмит им бе разкрила акробатиката му с поличката й.
Но Уили не продума нито дума и Лесър, обезпокоен от мисълта, че ако избухне спор, спокойствието на сутрешната му работа, което той балансираше като топка върху носа си, щеше да пропадне, му отвърна с пълно мълчание. Беше махмурлия, чувствуваше се оглупял от безсънието и разтревожен за работата си.
Уили изсумтя, вдигна машината си и излезе на площадката. Лесър с облекчение затвори вратата зад гърба му и веднага седна да пише. Работата му тръгна добре, просто имаше добър ден; това се случваше понякога — особено след тревога, че недостатъчният сън би могъл да скове способността му за съсредоточение. Към седем часа вечерта, когато миеше двете чинийки от вечерята си, улови се, че си мисли — с надежда? — дали по някаква причина Уили не се е преместил оттук, дали не си е намерил ново място за работа. Може би е открил някоя друга изоставена къща, където ще бъде съвсем сам? Лесър можеше да мине без неговите всекидневни посещения от рода «не искам от тебе никакви услуги», макар че бе готов да протегне ръка за помощ на колегата писател. Писателите си помагат помежду си. До определена степен: собствената работа винаги стоеше на първо място.
В девет часа вечерта, когато Лесър четеше, изтегнал се в стола люлка, Уили ритна по вратата, притиснал в прегръдките си машината, сякаш носеше плод в утробата си. Постави я под масата, помисли малко и каза:
— Лесър, искам яко да те впрегна за една работа!
Писателят предварително започна да се извинява за държанието си предната вечер.
— Сигурно е от хашиша. Не ми понася. По-добре е да стоя настрана от наркотиците.
Уили се почеса с нокът по пътеката в косата си. След малко задращи по двете си розови длани с яки кафяви нокти и задуха в месестите си шепи. Пристъпваше от крак на крак.
Лесър се почувствува неловко. Да не би да си представя старите филми на Степин Фешит, или пък нещо не е в ред?
Уили заговори безцеремонно:
— Мислех да оставя ръкописа си тук тази вечер.
— А-а, заповядай — отвърна Хари облекчен, може би това бе всичко. — Не се безпокой, че ще го чета. Давам ти честната си дума.
Уили пое дълбоко въздух:
— Човече, аз искам да го прочетеш.
Сгърчи се, сякаш го обхвана спазъм, после изведнъж се стегна.
— Стомах ме свива като говоря за работата си. — Капки пот заблестяха по челото му. Облиза сухите си устни с розов език. На Лесър му се стори, че никога преди не бе виждал очите му толкова големи, изскокнали, бели и изплашени.
— Стомах ли те свива?
— Като мисля за работата си. Сега поправям някои неща, но при всяко ново прочитане изменям, прибавям по нещо, сякаш първия път въобще не съм сполучил. И картината непрекъснато се променя ту така, ту иначе, разбираш ме, нали? Вчера например си мислех, че няколкото страници, които написах, са излезли сполучливи, но когато ги прочетох в дома на моето пиленце, всичко се сгромоляса пред очите ми. Това ме унищожава, човече. Нямах настроение да идвам на забавата при тебе. Исках да седна да пиша, докато изчистя несполучливото и постигна това, което ми трябва, но Айрини настоя да се разтоваря и освежа с малко веселие и смях. Днеска цял ден стоях в кабинета си и изчитах книгата, но имам идиотското чувство, че на места се отклонявам от основната линия, ама нито знам точно къде, нито защо. Всичко сега ми изглежда замъглено, сякаш го чета с очилата на дядо и това ме изважда от кожата ми. Като че ли попадам там, дето не бива да бъда. Според тебе сега какво трябва да направя, Лесър?
Писателят, като съзнаваше, че Уили сериозно търси съвета му, предпазливо отвърна:
— Ако съумееш да се отдалечиш на нужното разстояние от ръкописа си, по-лесно ще намериш отново верния тон. Понякога аз се връщам към по-предна глава и я прелиствам като в същото време си водя бележки за тази, която не ме задоволява. Ето един начин да стимулираш проникновението си, а има и други.
— Опитвал съм тия номера — нетърпеливо отговори Уили. — Лесър — отново поде той, мъчейки се да прикрие вълнението в гласа си, — ще ми спестиш много тревоги и грижи, ако хвърлиш едно око на ръкописа и видиш какво точно не върви.
— Искаш да прочета ръкописа ти?
Уили отклони вторачените си очи и кимна.
— Друг човек с две публикувани книги не познавам.
Хари неохотно се съгласи.
— Ако наистина настояваш, ще го направя.
Какво повече можеше да каже?
— Бих ли те карал, ако не исках? — И излизайки от стаята, черният му хвърли поглед, изпълнен с омраза.

* * *

Хари бавно зачете изтерзания ръкопис на обидчивия автор, почти двеста гъсто изписани страници с по-голям размер от нормалния. Отначало зачете против волята си — по две изречения на страница. Четеше с раздвоено съзнание — хем с любопитство, хем с неохота. Беше обещал на Уили само да го прочете и нищо повече. Нямаше защо да ангажира личното си неудовлетворение, мнение, усилие.
Вятърът виеше жаловито из улицата, докато той четеше, запушил носа си с кърпичка, за да не усеща миризмата. Никога през тия десет години, откакто живееше в къщата, не бе чувал толкова силен и упорит вой отвън, сякаш вятърът беше жив дух, който гони сам себе си. Нейде в далечината се хлопна врата, после се хлопна отново и Лесър двата пъти подскокна от мястото си. Дочу шепот на гласове в преддверието. Може би Уили се разхожда и сам си приказва? Или пък Левеншпил си мърмори под носа? Може би пътешественици от някой отплувал кораб? Или шепот от преизподнята? Той се приближа до вратата и надникна през ключалката. Не се виждаше нищо, освен мрак. Лесър дръпна резето и по гуменки тръгна към кабинета на Уили, очаквайки в същия миг да чуе приглушеното му трак-трак, въпреки че огромната пишеща машина явно стоеше под масата до прозореца в стаята на Лесър. Отвътре никакъв осезаем шум. Сигурно някой плъх се е проврял през дупката на тоалетната. В същност нищо не се бе случило, но въображението — богатството на писателя — работеше без почивка. И ти работиш заедно с него, ти си принуден да следваш неговия свръхактивен дух. И все пак той слушаше като омагьосан, сякаш се боеше, че би могъл да пропусне някакво необикновено преживяване; после почука с нокът по вратата, завъртя стегнатата топка и влезе вътре. Истинска черна нощ без луна, без звезди. Кой би различил чернокож в такава черна тъма?
— Уили? — прошепна Хари.
Запали единствената стоватова крушка, която Уили бе завинтил в един мрачен дъждовен ден. Голата кухня, осветена до бяло, се облещи срещу него. Масата на Уили и строшеният стол бяха така самотни и далечни без неговия ръкопис, два къса дърво, но ако някой пишеше върху тях, ако твори сериозно, ако създава литература, те стават други — достойни, значими.
Лесър се върна в апартамента си и продължи да чете. От ръкописа буквално лъхаше смрад. Нима зловонието на тежкия труд усилваше потенето на Уили Спиърминт и му придаваше мириса на плесен или на нещо подобно? Може би това бе миризма на гниене, подсилена от химическите съставки на една страшно евтина зелена хартия — пореста, сярна материя, върху която беше писано, после трито с обгорена, воняща на каучук гума, после пак писано и така нататък? Дали пък тази противна атака срещу носа му не идеше от нещастния живот на изписаните думи, или от техните отмъстителни човешки оригвания?
Първоначално книгата на Уили е била озаглавена «Негърът не е боклук», после това заглавие беше задраскано и заместено от «Отсъствуващ живот» от Бил Спиър*, изобретателен псевдоним, хем съдържа част от презимето му, хем означава племенно ловно оръжие, а на всичко отгоре загатва близост с името Шекспир, чието малко име също е Уили. Съвършено леко с молив бе нанесено и трето заглавие. Лесър внимателно се взря с по-здравото си око и успя да разчете «Черен писател», последвано от въпросителна. И все пак, ръкописът, който Лесър чете бавно, водейки си бележки в продължение на три нощи (Уили държеше през деня целият ръкопис да е на бюрото му, като продължаваше да работи над него дълги часове, пишеше ли, преписваше ли, но във всички случаи тракаше на машина), се състоеше от две части, очевидно Живот и Творчество, първата, описана в шест глави или сто четиридесет и осем страници, а втората — представляваше шестдесет страници в кратки разкази за обитатели на Харлем и тежкия жизнен път на черните. Съвсем не лош подход към една автобиография, макар Уили никъде да не наричаше романа си автобиографичен. Той въобще не говореше много за книгата си. Лесър я мислеше за роман, може би защото той самият пишеше роман.
[* Копие (англ.) — Б. пр.]
Книгата, макар и по различни причини все още недовършена като творба на изкуството, се четеше увлекателно. Житейската история на Уили от «Момчето от крайния южен квартал» до «Черният писател» минаваше през «По` на юг», «Харлемски нощи», «Затворническо образование». Последната кратка глава бе озаглавена «Аз пиша за свободата на черните». Книгата бе натуралистично самопризнание, преживяванията на Уили бяха просто предадени, езикът варираше от елементарен английски до негърски диалект, а повествуванието и психологията бяха прекалено лишени от наивност, което Лесър съвсем не бе очаквал. Неговият «аз» израства в страхотна черна мизерия на брега на Мисисипи. Унижаван и тормозен повече от свои, отколкото от бели, първото голямо прозрение в ранния му живот е омразата към белите, които осакатяват черните, които осакатяват него и най-вече неговата злощастна, изнемощяла майка и сервилния към белите втори баща.
За да избяга от родното си гробище, от оная Райска градина, където нищо черно не цъфти, той се мята на един товарен влак за Детройт. «Там аз прекарах повечето от дните си, чистейки кенефите на белите в компанията на Форд.» А като странично занимание — разбива гардеробчетата за дрехи и краде пари, но въпреки няколкото сериозни удара, никога не го залавят. Най-накрая е принуден да посрещне самоомерзението, което живее в гърдите му като болно куче в мазе. Осъзнаването на това чувство изведнъж го блъсва в главата, след като едва не пребива до смърт своята черна приятелка, без да е сигурен има ли причина. Обвинява я, че е спала с бял, макар тя да се кълне, че това не е вярно и в сърцето си той вярва, че е така. След като разбива лицето на седемнайсетгодишното си момиче, той със страх открива нещо ужасяващо в своята природа. Паническата уплаха от собствената вина предизвиква у него разцепление. «Мислех си, че ако се огледам в огледалото, ще видя, че съм се превърнал в бял човек.» Но депресията, която го обзема, иде от това, че е черен.
Уили се движи из Харлем в изопнати по бедрата сатенени панталони и обувки от еленова кожа, с лесни преходи от джаза към затвора, след кражби и сводничество на две бели проститутки. «Но трябва да знаете, че бялата жена обича черната мъзга.» Гълта наркотици и веднъж, изнемогващ за опиат — носът му тече, получава спазми, повдига му се — решава се на кражба с взлом, но го залавят две бели свини, с които се бие с голи юмруци. «При първата ми солова акция избиха глупостта от главата ми, лайното ми се дръпна и ме изритаха в дранголника.» Съдят го, осъждат го и го затварят за пет календарни години. Новото му откритие тук е: «Колко ниско може да те доведе собственото ти нещастие. По цял ден се самоизмъчвам и лайното ми залепва по обувките.» Страда жестоко. Но болката боли по-слабо, когато започнеш да се вслушваш в тъжните струни на душата си. Той се заслушва и чува: «Уили Спиърминт запява песен.»
Времето тече бавно и мъчително, но благодарение на безумното съчетание от болка, късмет и малкото останала воля, успява, отслужвайки годинките си, да услужи на себе си. «Когато спреш потока на живота си, печелиш време да мислиш. Започнах по-трезво да разсъждавам за себе си, кой съм, бих ли могъл да се издигна от дъното, където досега винаги съм бил.» «Ако не ме бяха пандизили, сигурно щях да убия някого.» За да откъсне съзнанието си от унищожителната действителност в затвора, която разяжда душата, за да се научи как да оцелее, за да се промени в положителен смисъл, Уили започва да чете в затворническата библиотека. «Щом веднъж се захванах да чета, вече нищо не можеше да ме спре. Отначало четях бавно, после по-бързо, научавах повече думи.» Започва изцяло с белетристика. Чете Дикенс, Драйзър, Джеймс Фаръл, Хемингуей, Ричард Райт, Елисън, Болдуин и други. «Прочетох стотици разкази от стари времена чак до наши дни и от бели, и от черни автори.» «И докато чета, в главата ми се върти тази велика, възвишаваща и същевременно страховита мисъл, че аз мога да пиша.» «Никак не е трудно, след като прочетеш един разказ, който ти е харесал, да го продължиш. Или да промениш края му. Или да напишеш нещо подобно.» Започва да си мисли, не би ли могъл да опише събития, случили се в неговия живот. «И в следващия миг установявам, че главата ми е пълна със случки, без да мога да ги отделя една от друга.» Уили се смее, крещи и танцува в килията си. Моли се за молив и лист хартия, и сяда на масата да пише. Пише за истинския ужас в живота. Пише, облян в сълзи. «Оплаквам своята прокълната от бога майка, плача за всеки черен, за който пиша, себе си включително.» Обиква думите, които излива върху хартията — от тях се раждат черни хора. Обиква и тях, техните гласове, тяхното остроумие. Уили се възвисява, като пише, това е най-ценната наслада, която познава. И когато изреченията изпълват страниците и неговите герои оживяват, сърцето му се преизпълва с гордост. «От този миг нататък аз престанах да се боя от шибания затвор, защото, макар и да бях вътре, аз не бях в него. Аз живеех със своето въображение. Заклех се пред себе си да стана най-добрият писател, най-добрият черен писател.» Написва десетки разкази. «Колкото повече пиша за жестоките и трагични събития в собствения ми живот, толкова по-леко ми става. Единственото, което ме плашеше, бе да не стане прекалено мекушаво сърцето ми.»
Уили споменава, че е чел някои революционни писатели, тъй като искал да си състави пълна картина за всичко в света. Прочел Маркс, Ленин, Троцки, Мао. Прочел всички възможни книги за черните: книги за Африка, за робството, за негърските нрави, обичаи, култура. Водил си бележки в тетрадка, но когато се опитвал да напише за корените си, обикновено излизали малки разказчета за чернокожи хора. Основно пишел проза. Когато започнал по-всестранно и пълно да разбира историята на своя народ, неправдите и страданията му, Уили бил завладян от дълбока, нежна и всепоглъщаща любов към тях. Към белите той запазил омразата си. Вероятно тази омраза не е бушувала в съзнанието му безспир, но той я поддържал по принцип. Когато го освободили от затвора, той излязъл с пет папки пълни с творби, посветени на каузата на Свободата на Черните.
Така завършваше автобиографичната част от книгата. След нея идваха разказите. Никой от героите на Уили не струваше колкото самия него. Никой от тях не намираше своя път за спасение.
Бъгси е издебнат откъм гърба, притиснат до стената и прострелян с трийсет и осем куршума от двама бели. Той опитал да се брани с бръснача си.
Елъри го изпичат на бавен огън в затвора Синг-Синг. Той се опитал да убеди съдията: «Разберете, не съм аз човека, когото търсите. Лесно е да се хванете за черния цвят, когато ви трябва негър. Кълна ви се с цялото си сърце, не съм убил бял човек в оная черна нощ. Не съм аз този, за когото ме вземате.»
Даниъл удушва собствения си баща, задето се изплюл в лицето на майка му. После моли майка си да му прости. Тя ще му прости, отвръща майка му, но бог няма. «Не знам защо го направих, защо го душих до последния дъх — казва Даниъл. — Мисля, че мразя него повече, отколкото мразя тебе.»
В един чудовищен разказ, озаглавен «Без сърце», безименният чернокож герой изпитва странна страст да убие някой бял и да вкуси от сърцето му. Просто някаква силна жажда или страст. Подмамва един пиян бял в едно мазе и го убива. Разрязва трупа му, но не намира сърце. Разпорва стомаха, корема, скротума и продължава да реже, когато разказът свършва.
В последния разказ Хари (Хари?) го боядисват с бяла боя трима негови събратя; после те решават да го смачкат с крака, или да го овъргалят в катран и пера, задето е предал своя приятел Ифрейъм, контрабандист, на белите свини. Ифрейъм му бил отнел неговата вярна приятелка. Приятелите на контрабандиста сграбчват Хари в стаята му и го принуждават да се съблече. Изливат върху му три канчета с бяла оловна боя, а той седи на колене на пода. Боята така плътно полепва по главата му, че само очите му се чернеят. Хари се отскубва, побягва по стълбищата към покрива, а те хукват след него. Накрая виждат как Хари скача от покрива на улицата — един бял негър, който осветява нощта.
Четири разказа, пет смърти — на четирима черни и един бял. Това чудовищно насилие разкрива дълбочината на неотприщения гняв на Уили. Сигурно сълзите му са изгорили хартията и са нагърчили страниците? Когато Лесър прочита повторно книгата му, макар и да души от време на време, не усеща никаква миризма.

* * *

Лесър е развълнуван от книгата на Уили. По две причини — от трогателната, въздействуваща тематика и от тъжното чувство накрая, че Уили все още не е успял да овладее своето изкуство. Господи боже, колко нещо е преживял! Какво бих могъл да кажа аз на човек, преминал през толкова лични страдания, толкова неправди, човек, който твърдо намира в творчеството надежда и спасение и чрез изкуството обяснява себе си? Накрая, както в старите негърски притчи — той е свободен, благодарение на своето чувство, че творчеството е сила — той се извисява заедно е него — но най-вече благодарение на своята вяра, че е в състояние с писането си да накара своя народ да отхвърли расизма и социалното неравенство. Той вярва, че неговата лична свобода ще им помогне те да извоюват своята. Това житие, както и да го нарича, вълнува, трогва, покъртва, вдъхновява, макар че същият живот е бил описван по-добре преди от Ричард Райт, Клод Браун, Малкълм Икс и до известна степен от Елдридж Кливър. Техните себеоткрития са помогнали на Уили. Много чернокожи в Америка живеят същия ужасяващ и рискован живот, но само уникалният писател може да го предаде уникално като литература. Само той може да покаже, че негърът не е само цвят или култура, че в гърдите му кипи нещо повече от протест. Уили има добри идеи за разкази, но не умее да ги конструира добре; липсва им въздействуваща форма. Лесър забелязва неуместни пасажи, повторения, недоработен материал; забелязва пропуски в подреждането и пропорциите и най-вече във фокуса на разказа. Още много може да се желае. От друга страна Уили има усет за хубава литература и вероятно на това се дължат съмненията към собственото му творчество. Той пише с чувство, несъмнено и с наслада, и все пак изпитва неудовлетвореност. Може би не съзнава, че съчиненията му издават нетърпимост към майсторството да пишеш. Мисля, че той иска тъкмо това да му посоча. Трябва ли да го направя — да си кажа какво мисля, или напротив — да смекча, да го насърча, да загладя недостатъците, като имам предвид какво е изживял? Не ми се иска да наранявам един чувствителен човек. И все пак, ако не му кажа това, което мисля, как ще му помогна да подобри работата си?
Ако Лесър скрие истината, значи Лесър е измамник. А ако наистина е такъв, нима може самият той да продължи да пише?

* * *

На другата сутрин Лесър върна на Уили ръкописа, след като го бе изчел повторно и каза, че е готов да разговарят в удобно за Уили време. Искаше му се по-скоро да се отърве от това бреме, но реши да не настоява. Уили остана с каменно лице — само някаква неуловима усмивка едва докосваше устните му — сякаш въобще не чуваше думите на Лесър, а само по движението на устните му се догаждаше, че говори нещо. Пое безмълвно ръкописа си, но не го погледна, не погледна и Хари. Лесър се замисли защо Уили изглежда наранен, оскърбен, преди да са говорили? Нима аз съм причината? А може би греша. Може да го боли зъб, или да има хемороиди, въобще някакъв личен проблем? Както и да е, неговото мълчание, изтълкувано като досада, бе дълбоко оскърбително. Може би се ядосва на себе си, може би съжалява, че бе дал книгата си на Лесър, че бе поискал от него да сподели какво харесва в нея и какво не? Само след минута обаче устните на черния се разтвориха, той впи в подозрителните очи на Лесър своя остър, но сега омекотен поглед, сякаш му прощаваше за всичко, което бе или не бе сторил, и звучно заговори:
— Благодаря ти, че я прочете.
Това бе всичко. И си излезе с лека стъпка, макар да мъкнеше в прегръдките си железния товар на пишещата машина и бремето на ръкописа си. На Лесър му се стори, че той изчезна от погледа му по магьоснически начин, като внушение. Талантлив човек бе Уили Спиърминт.
Същият този следобед, вече в по-отпуснато настроение, беше дори намерил пура отнякъде, Уили подметна:
— Сега не мога да остана, за да разговаряме, Лесър. Моята кучка ме чака с нетърпение. Ще имаме гости довечера; и трябва да купим алкохол и нещо за ядене, така че ще намина след ден-два, за да свършим тая обща работа.
— Както ти е удобно. Когато кажеш, на твое разположение съм.
Обзе го завист, защото не е поканен на гости у Айрини.
Той се бои, помисли си Лесър. Газ пикае. И аз също, да си кажа правичката. Не е хубаво да се критикува живата плът на един човек, когато книгата му не е толкова жива. Но като прибавиш и цвета? Негърски живот, чувствителна материя. Лесър наистина се плашеше, че се бе заплел в тая работа. Предчувстваше, че ще си заплати, задето се нае да услужи на Уили. Такава е природата на някои неща, ролята на цвета.
Може би ще се измъкна по-леко, ако му напиша бележка? Върху хартията сблъсъкът лице в лице не се усеща — пък кому ли е нужен?
И както спокойно си пишеше на следната сутрин — беше едва единадесет, но мисълта за Уили се въртеше в главата му пречеше да работи — черният почука, а не ритна по вратата.
Лесър стана, нервен, но с облекчение, с готовност час по-скоро да се освободи от бремето, което като масивна скала Уили бе стоварил върху плещите му.
Уили влезе със сведен поглед — явно не му бе споряла работата, защото прибра машината под масата; като се изправи, някак си се стегна, сякаш със съзнанието за неизбежността на това, което щеше да последва и което не му бе приятно. Остана така, загледан през прозореца. Лесър също погледна през прозореца. Не видя нищо.
Уили продължаваше да зяпа навън, после се отказа, сякаш това, което търсеше, ако наистина търсеше нещо, нямаше да се появи. Това, което търсеше, беше в тази стая. В стаята беше той, но не присъствуваше. След малко се върна при себе си, при Лесър, в кабинета му, застана като статуя от абаносово дърво, опрян във високата облегалка на стола. И никой от присъствуващите, подчертаваше позата му, не можеше да стане негов Пигмалион. Той сам извая своята скулптура.

* * *

Писателят, седнал на кушетката си, трие една в друга сухите си длани.
— Нещо за пиене?
— Дай да се откажем от тия встъпителни истории и да минем към това, което ни интересува.
Лесър в самозащита припомня на Уили, че не той е пожелал да прочете книгата му.
— Ти сам ме помоли. Ако мислиш, че си сбъркал, и ще седиш закован на задника си, стегнат от това, което ти кажа, може би е по-добре да се откажем, преди да сме започнали? Аз съм ти задължен, задето ми позволи да прочета ръкописа ти.
— Аз съм стегнат, човече, защото такава ми е природата и защото това си е мое лично право, но както и да е, нека да говорим, карай!
Лесър го уверява, че не се готви да събужда антагонизъм в никой от двамата.
— Аз трябва да се съобразявам със своята природа. Тя обича да живее в мир.
— Моят антагонизъм е мое предимство и ти не разчитай толкова на някои обстоятелства, като това например, че аз съм те помолил за услуга.
— Казвам само, че ако не можем разумно да разговаряме, да се откажем. Аз години наред работя върху книгата си и накрая искам да я завърша. Нужен ми е мир и спокойствие. Ето защо държа на това място — относително несмущавано, мога да работя. Левеншпил ме дебне, но аз издържам. И все пак, не бих искал някой друг да ми лази по петите или по нервите с или без причина.
— Вместо да дрънкаш тия приказки, Лесър, защо не си седнеш на белия задник и не ми кажеш честно каквото имаш да ми казваш? Нито искам от тебе да ме четкаш, нито имам интерес да влизам в спор с тебе.
— Напълно съм съгласен.
Лесър си мисли дали да прочете част от писмото, което му беше написал, но отхвърля тази идея и казва това, което мисли, че трябва да каже, докато Уили, преструвайки се на търпелив и спокоен, сякаш нищо не го вълнува, сплита месестите си пръсти върху зеления пуловер на гърдите си, после се отказва от неподвижната си поза и започва да гали малката си пухкава брадичка.
Лесър казва:
— Да започна с това: няма и съмнение, че ти, Уили, си писател. И двете части на книгата ти, и автобиографията, и петте разказа, са силни и вълнуващи. Но това, което явно липсва, е вещината на писането.
Уили се изсмива леко подигравателно:
— Давай, дядка, на кого ги говориш тия? Не искам нищо да кажа, но ти сам знаеш, че твоята книга нещо не върви. Хайде, давай, изплюй пикливото камъче!
Лесър казва истината, че книгата е добра, но може да стане още по-добра.
— Това аз сам ти го казах — отвръща Уили. — Не ти ли казах, че не съм доволен? Сега посочи ми това, за което те помолих: къде точно съм излязъл от пътя?
— Исках да кажа, че ако ти не си доволен от написаното, значи имаш причина. Според мен формата на цялата творба не е достатъчно добре намерена. В нея има грапавини, има замазани неща и това създава променливо впечатление и чувство за незадоволеност.
— Къде започва това, човече?
— Още от самото начало на автобиографията. Не че не си работил упорито, но трябва да наблегнеш повече на техниката, на формата, макар да знам, че не е стилно да се говори така. Трябва по-внимателно да построиш повествуванието.
Уили става и изохква, сякаш ако не се изправи, някой ще го прикове с гвоздеи за стола.
— Искам да ти покажа какво жалко нищожество си, Лесър, с всичките тия приказки. Първо, ти по напълно погрешен начин определяш творбата ми. Тази част, дето я наричаш автобиография, си е чиста художествена измислица, която си съчинявам, докато пиша. Човече, това е измислено. Героят, който разказва, не съм аз. Той е плод на въображението ми и чисто и просто идва и си отива. А аз самият съм роден на 129-та улица в Харлем и се преместих в Бедфърд-Стайвъсънт с майка ми, когато бях на шест години и въобще не съм бил на юг, само дето съм ходил да плувам до Кони Айланд. Никога не съм бил в Мисисипи и кракът ми там никога няма да стъпи. Никога през живота си не съм ял чревца, защото и майка ми, и аз, не можем да им търпим миризмата, просто бих повърнал от тях. Никога не съм работил в Детройт, щата Мичиган, макар че истинският ми баща три години работеше там като чистач на клозети. А от друга страна четири от петте разказа са чиста истина. Случили са се с мои събратя, които познавах, и то точно така, както ги разказвам. И всичко, казано там, наистина се е случило, така че само това и нищо друго е истински автобиографичното. Край. Точка.
Лесър изразява учудване.
— Книгата има тон на автобиография, но дори да е чиста художествена измислица, въпросът е, че нещо й липсва, иначе не би ме карал да я прочета.
Уили спокойно и старателно се чеше по чатала.
— Не че те изпитвам бе, Лесър, но как може да си така идиотски сигурен в това, което казваш, а то да излезе обратното?
— Както и да е, нали и двамата признаваме, че книгата ти се нуждае от повече работа.
— Работа! — имитира го Уили и влажните му очи се въртят в орбитите си. — Задникът ми се сплеска от работа. Работих в непоносима мизерия, човече. Това ми е четвъртата редакция, още колко пъти трябва да го преправям?
Ниският му глас започва да се извисява.
— Още веднъж, може би.
— Я си таковай…
Лесър се ядосва на себе си, задето си навлече тая кавга, знаеше, че така ще завърши.
— Уили — казва той раздразнено, — трябва да се залавям със собствената си книга.
Огромното тяло на Уили се отпуска, абаносът се превръща в катран.
— Не ме убивай така, Лесър. Не ме карай да страдам. Защо искаш да страдам? Защо ме удряш по самочувствието?
Лесър моли Уили да повярва в добрите му намерения.
— Знам как се чувствуваш, поставям се на твое място.
Със студен и високомерен гняв черният отговаря:
— Никой белокож посерко не може да се постави на моето място. Ние говорим за черна книга, която въобще не можеш да разбереш. Бялата проза не може да бъде същата като черната проза. Невъзможно е.
— Но ти не можеш да превърнеш опита си на черен човек в литература, само като го опишеш.
— Черният не е бял и никога няма да бъде. Той е черен веднъж и завинаги. Това, което ми намекваш, не е универсално, не важи за всички. Това, което аз чувствувам, ти чувствуваш по друг начин. Ти не можеш да пишеш за черните, защото нямаш ни най-малка представа какво сме ние, какво усещаме ние. Химията на нашите чувства се различава от вашата. Загря ли? И така трябва да бъде. Аз пиша, въплъщавайки своя черен народ, аз издигам глас, защото ние сме все още роби в тая отвратителна страна, но няма да останем вечно роби. Можеш ли да проумееш това, Лесър, след като мозъкът ти е бял?
— Та и твоят мозък е бял. Но ако преживяванията ти разкриват човешката природа и ме вълнуват, тогава ти ги превръщаш в мои преживявания. Ти ги създаваш заради мене. Може да отричаш универсалността, Уили, но не можеш да я премахнеш.
— Да си човек е нищо работа. Не е никакво предимство да си човек, поне за нас е било винаги така.
— Щом става дума за изкуство, формата налага своите изисквания, иначе няма нито ред, нито смисъл. И какво още липсва, сам знаеш.
— Изкуството може да ме цуне по задника. Искаш ля да знаеш какво е наистина изкуство? Аз съм изкуството. Уили Спиърминт, черният човек. Моята форма, това съм аз.
Те се загледаха един друг, очите отразяваха образите им, Уили трепереше от гняв, Лесър се проклинаше, задето си изгуби сутринта.
— Какъв черен глупак излязох, дето ти дадох да прочетеш ръкописа ми.
Лесър в отчаяние прави последното си предложение:
— Защо не си пратиш ръкописа на някой издател и не потърсиш нечие друго мнение, щом не си доволен от моето?
— Защото съм се допитвал до десетки празноглави евреи и те все го отхвърлят, измислят разни говняни причини, защото се страхуват от това, което казва книгата ми.
И черният, с подпухнали очи, започва да блъска главата си в стената, а писателят, не без удоволствие, го наблюдава.


Лесър изкарва на брега своя разбит сал

Жена във дюните се появява.
Мираж, шепти той, но истина е тя.
След нея тръгва като сянка, стъпки не оставя.
«Ако е черна и разум има тя,
ще търси бял, за да приляга на черната й голота.»
Уили Шекспир

Той не говори нейния език и не може ясно да си спомни лицето й, което сам е измислил в своето въображение, но се разбират само с поглед и веднага ръцете им се сплитат в прегръдка.
Влюбените лежат на горещата, изпълнена с копнеж трева, канарчета прелитат през кичестите палми над главите им. И докато се люби с черното момиче, както цял живот бе мечтал, една бяла ръка докосва рамото му и пряко волята си той се събужда в снежна студена сутрин в Манхатън, мъчейки се да си спомни дали наистина бе толкова хубаво, колкото разправят.
Лесър копнее за сън и отново се унася. Мъглата се вдига от брега. Морето по крайбрежието е зелено, по-навътре — пурпурно, соленият въздух — топъл, океанът — свеж. В далечината островчетата като бели облачета се носят по развълнуваната водна шир.
Той я открива сред дюните, тя танцува сама, танцува заедно с нея и нейната черна голота.
Затичва се към нея и в тоя миг един гарван, размахал криле, се спуска с грак между нозете й, после литва нагоре, отнасяйки черно пухче в клюна си.
Притиснала с ръка оскубаното място, тя проклина птицата.
Проклина Лесър.
Уили тропа по вратата.
— Лесър, трябва ми машината. Трябва да сядам да работя.

* * *

На сутринта след злочестия разговор, гурелив, намръщен, едва сподавящ гнева си, Уили отнесе машината си и не се върна по пладне. Не се появи целия ден, нито на другия четвъртък. Лесър се обезпокои, но не го потърси. Беше ли убил духом един колега писател? Беше ли изтърсил нещо нередно? Не можеше ли да изложи мнението си по-тактично? Той бе казал на Уили каквото трябваше, но не би ли могъл да говори по-изискано, за да не го хвърля в отчаяние и да не предизвиква гнева му? Можеше по-активно да го насърчи, да избегне разправията, макар че това не е лесно, когато имаш работа с човек, чието творчество носи неговата кожа, да не говорим за цвета.
След работа Лесър влезе в антрето пред кабинета на Уили, ослуша се пред вратата, не чу нищо и надникна вътре. Масата и столът си бяха на място, но никаква следа от Уили или неговата «Л. С. Смит». Дали не е напуснал сградата, завинаги, зачуди се Хари. Прерови целия апартамент, всички шкафове и откри пишещата машина на пода в една от спалните. Оставена така — уязвима, незащитена. Писателят предположи, че Уили все още е разстроен, иначе никога не би зарязал машината си по тоя начин. Лесър се разтревожи: ами ако някой безделник я открие и я завлече в заложен магазин? Хари можеше да пише и на ръка, но за разлика от него Уили всичко съчиняваше върху машината и само корекциите нанасяше с молив. Казваше, че върху машината твори по-добре. Лесър си помисли да я отнесе в апартамента си, но не беше сигурен дали Уили ще одобри постъпката му. Да му кажа ли като се появи, че може да държи машината си при мене, освен ако не е решил завинаги да не приема услуга от бял човек?
Щеше ли да забрави случилото се?
Към края на седмицата вече го забрави. Но не напълно. Мисълта за машината на Уили от време на време тормозеше съзнанието му; в общи линии обаче случаят за него беше приключен.
В понеделник сутринта Хари работеше разпалено върху дългата последна глава; вървеше по дирите на една идея, появила се като светъл лъч в мрака на мислите му; разперил дванайсет ръце, Лесър се мъчеше да улови и задържи светлината, вълнуващата идея, която го озари като ослепителен факел. Точно в тоя миг Уили жестоко зарита по вратата. Бум, фрас, бум. Лесър изохка и хукна да отвори. Мъкнейки машината си, Уили влезе и без всякакво обяснение я постави под масата.
— Добре дошъл, Уили, започнах вече да се тревожа.
Лесър продължаваше да стиска в шепи блесналата светлина, опитваше се да я удържи, да не й позволи да се изплъзне, уверен, че тя би могла да освети всичко във времето, да запамети всичко, докато той се разправяше с Уили.
Черният се изсмя. Външно изглеждаше напълно възстановен, само едно синьо мораво петно се тъмнееше над окото му.
— Наричай ме, Бил, Лесър. Отсега нататък моят писателски псевдоним ще бъде като истинското ми име — Бил Спиър.
— Бил да бъде тогава, смутено се засмя Лесър.
— Искам да изясня нещо около разправията ни оня ден — каза Бил.
Облян в пот, писателят съчини няколко извинения, но не намери сили да ги изрече.
Нервно чупеше пръсти.
— Няма да ти отнема повече от минута. Искам да ти кажа, Лесър, че отидох в библиотеката недалеч от дома на моята любима и намерих книгите ти. Взех и двете. Втората вони гадно — той се хвана за широкия си нос, а Лесър целият пламна. — Но първата ти книга, човече, трябва да ти кажа, е сериозна работа. След като я прочетох, Айрини ми каза, че съм говорил сам на себе си. Казвам ти божата истина, Лесър, не съм очаквал да бъде толкова добра, като те знам ти какъв ограничен ръб си.
— Все пак ти благодаря, Бил.
— Разбира се, имам известни възражения и едното е особено силно.
— Какви например?
— Не си описал съвсем точно черната сестра в книгата.
Лесър отвърна, че тя е незначителен образ, за който не е имал какво повече да каже.
— Сякаш не е истински черно това момиче — каза Уили, — въпреки че ми харесва поведението й. В нея кипи толкова енергия, че не бих имал нищо против да й сваля гащичките.
Добре, нима образът й не е истински, щом предизвиква такъв отклик у него?
— Тя не е като останалите, които познавам, поне не прилича на никой черен. Често постъпва като бяла, която ти си боядисал с черна боя.
Нима бялото в черния бе това, което го възбуждаше? Както и да е, важното е, че Уили бе харесал книгата.
Лесър погледна назад, сякаш бе забравил нещо да ври на огъня и вече се изпарява. Приближава се до бюрото си, поглежда страниците, които е изписал тази сутрин: не се вижда нито една дума.
Уили също погледна, но продължи да приказва. На челото му се появи дълбока бръчка. Той въздъхна, удари една в друга ръцете си, огледа улицата през прозореца и се обърна към Лесър.
— Ще ти призная, че книгата ти ме накара да се размисля. След като я прочетох — двете в същност — започнах вече да разбирам по-иначе ония идеи, които ми проповядваше — за формата, как тя създава облик на творбата. Вече съзнавам как бих подобрил книгата си, разбирам защо имах чувството, че думите и мислите се променят и движат, а аз коригирам някои свои схващания за писането, макар не всичко, не ме разбирай грешно в това отношение. Но бих искал да обмислям нещата по-пълно, отколкото преди.
Браво, Уили — Бил, исках да кажа.
— Какво ти става, човече, не ти ли е добре?
Лесър отговори, че не се чувствува чак толкова зле.
— Стомах ли те сви?
— Не. Просто нещо в съзнанието ми.
— Това, дето казах, че ревизирам някои свои схващания, не значи, че променям становището си за литературата на черните в сравнение е литературата на белите. Изкуството е хубаво нещо, когато ти помага да кажеш, каквото имаш, но аз не искам да се превърна в неспособен бял писател или в негър подлизурко, който имитира белите, само защото се срамува или се страхува да бъде черен. Аз пиша черно, защото съм черен, и това, което казвам, има съвсем друг смисъл за черните, отколкото за вас. Ясно ли ти е? Ние мислим по различен начин от вас, Лесър. Ние мислим и пишем различно от вас. Ако някой бял пръч съдира парче от задника ти всеки ден, когато ти казва «седни», това ще означава две съвсем различни неща за мен и за теб, ето защо черната литература трябва да бъде различна от бялата. Думите я правят различна, тъй като опитът и преживяванията ни са различни, разбери го това, човече. Ние сме надигащият се народ на бъдещето и ако белите се опитат да ни възпрат, не е тайна, че с цената на всичко няма да ви позволим. Вашето време е минало, сега настъпва нашето. Ето, за това трябва да пиша, но искам да го кажа със своето черно изкуство, по най-добрия начин. С други думи, Лесър, искам да знам това, което ти знаеш и да прибавя към твоите познания моите познания на черен човек. И ако трябва да се поуча от някой бял да правя нещо по-добре като черен, ще го правя единствено с тази цел.
Бил бавно духна в огромните си шепи, първо в едната, после в другата. Две бразди пресичаха челото му.
Каза, че е решил да остави настрана книгата, която Лесър бе прочел (по-късно щял да се върне на нея) и да започне ново нещо, да развие една идея, която се стрелкала в дъното на черното му съзнание още от дете, опитвайки се да проумее какво означава цвета на кожата му и защо животът му е толкова жесток и безумен.
— Това ще бъде разказ за едно черно момченце и неговата майка, как се мъчат, как си пречат един на друг и накрая загиват — след като момчето става мъж и си отмъщава на белите или под формата на бунт, или като лична отплата, тъй като белите са истинската причина за всичките му нещастия. Ще избие около двадесетина бели, преди свините да го спипат. Искам да изтъкна, Лесър, ако не ти е ясно, че за мен това е основният път, по който черните могат да напреднат — да избиват белите, докато тия, които останат, започнат да се подрискват от ужас при мисълта какви нещастия са ни причинявали и няма да се опитат да ги повторят. Сега, Лесър, не бих те молил, ако и двамата не бяхме писатели — от тебе искам да не губиш време да критикуваш темата, която развивам, а да ми кажеш по кой начин да напиша същото, със същите идеи, само че по-добре. Или с други думи само за формата, разбра ли?
Лесър е потънал в мечти за нова светлина в собствената си книга; изведнъж в мрачните му мисли изплува Бил Спиър, потенциален палач, който го моли да акушира нескопосаната му измислица. Лесър отвърна, че това едва ли би имало смисъл, като си спомня как бе протекъл разговорът им онзи ден. Съдържанието и формата са неразделни. Ами ако каже нещо критично за някоя от идеите му, трябва ли да се страхува, че ще му пререже гърлото?
След като изрече тия думи, съжали. Не можеше да си гледа работата и това го бе изнервило.
— Слушай, малкия — гневно избухна Бил, — не се тревожи за тиквата си. Щом не щеш да четеш, каквото ти дам, таковай се отзад.
И той затръшна вратата.
Лесър моментално почувствува облекчение и се върна към бюрото, за да си подготви подробни бележки за ново решение на последната глава. Седна, но веднага се изправи и последва черния в кабинета му.
Извини се с нетърпението си. То бе причина да се изразя зле, Уили — исках да кажа, Бил. Мисля, че можем да се спогодим, щом като целта ти е да подобриш художествените качества на творбата си. Никой не иска от мен да се възхищавам от идеите ти, нали?
— Познавам твоя тип хора, Лесър.
Лесър обясни, че се нервирал задето му се губи времето за писане. От друга страна бих искал да помогна, ако мога, защото уважавам амбицията ти да станеш добър писател, наистина.
Бил се успокои.
— Сега искам от тебе, Лесър, след като напиша няколко глави, да ги погледнеш и да кажеш единствено дали съм на прав път откъм формата. Ти ще ми кажеш какво мислиш, пък аз сам ще си реша дали е така или не. Нямам намерение да ти вися на врата, по дяволите, повярвай.
Лесър се съгласи да помогне, стига Бил да бъде търпелив.
— И, ако имаш малко свободно време — каза Бил, изтривайки длани в престилката на комбинезона си, — искам да наваксам някои пропуски по граматика — за подчинените изречения и така нататък, при все че не знам някой да има полза от тях. Няма да ми навреди, ако ги понауча, макар че не искам да върша нищо, което ще развали собствения ми стил. Ето например, харесва ми как пишеш ти, няма глупости вътре, но аз не искам да пиша като тебе.
Лесър каза, че ще му услужи с граматика. Той може да я изчете и ако нещо го заинтересува, биха могли да разговарят след работа.
— Разбрано.
Те стиснаха ръцете си.
— Обичам да се заяждам с тебе, Лесър, но ти не го вземай надълбоко. Ние си допадаме като партньори на суинг.
Лесър се видя как танцува под звуците на суинга.
Накрая забърза към собствената си работа. Вдъхновената идея, която може би щеше да му подскаже финала, какъвто ще да е, лежеше погребана в незнаен гроб.

* * *

След като Уили Спиърминт стана Бил Спиър, той увеличи с няколко часа работния си ден. Вече не домъкваше машината в апартамента на Лесър по пладне, а се появяваше по-късно, в три или в три и половина; понякога оставаше по-дълго на кухненската си маса, загледан в смрачаващото се небе. Лесър предполагаше, че той работи над нова книга, но не беше сигурен, тъй като Бил нищо не казваше, а Лесър не желаеше да го пита.
Що се отнася до граматиката, разговаряха един-два пъти за подчинени изречения, герундиуми и герундиви, но темата отегчаваше Бил. Заяви, че граматиката убива живота на езика и не се върна повече към нея. Затова пък изучаваше джобния си речник, вадеше думи в една тетрадка и запаметяваше значението им.
Понякога следобед оставаше при Лесър да изпият по нещо или да послушат някоя плоча. Под звуците на музиката черният се променяше. Тялото му сякаш се издължаваше, а лицето му добиваше изражение на покой и невинност. Изпъкналите му очи стояха затворени, а устните му попиваха звуците. Но когато Лесър пусна Беси Смит, изтегнат на дивана, Бил стана неспокоен и започна да се върти, сякаш го хапеха буболечки.
— Лесър — леко разгорещен започна той, — или хвърли тая плоча, или я счупи, или я изяж! Ти дори не знаеш как да я слушаш.
Хари не отвърна, за да избегне разправията. Свали плочата и пусна Лоте Леман, която изпълняваше песен от Шуберт; Бил, сплел набитите си пръсти, я изслуша с наслада.
— Бива си го тоя Шуберт — каза той, когато плочата свърши. После стана, протегна ръце, разкърши пръсти и се прозина. Разгледа с тъга лицето си в огледалото на Лесър и си отиде.
— Господи, човече — попита той на следната утрин, — как можеш да работиш толкова дълго всеки ден?
— Все същите шест часа на ден — отвърна писателят. — Това го правя от години.
— Струва ми се, че са повече от десет. Да бе, като те гледам, казвам си, че са повече от десет. Аз самият сега работя почти седем часа и не ми остава време да си обърша задника. Най-лошото е, че не ми се върши нищо друго, ще ми се само да седя и да пиша. Това почва да ме плаши.
Лесър отвърна, че не го съветва да работи колкото него. Всеки писател трябва да си намери свой ритъм.
— Не искам никой мене да ме учи на ритъм.
— Може би ще се чувствуваш по-удобно със стария си режим — да свършваш по обед.
— Ами, не мога тогава, защото по това време мозъкът ми се настройва да започне.
Влажните му очи гледаха в прозореца.
— Исках само да кажа, че не трябва задължително да копираш моя стил на работа.
— Искам да знам — попита Бил, — какво друго правиш в тоя живот, освен писането? Какво правиш за природата си, човече? Какво правиш с инструмента си? Като си нямаш момиче, ръката ти ли го замества?
Лесър каза, че му се случва от време на време.
— Понякога получавам и приятни изненади.
— Не говоря за изненадите. Говоря за живота. С какво друго се развличаш, освен с шах и с курви?
С почти нищо, призна Лесър. Но се надяваше на повече развлечения, когато привърши книгата си.
— С един приличен аванс бих поживял една година в Лондон или Париж. Но първо трябва да изпълня дълга си като творец — искам да кажа, да реализирам потенциала на книгата си.
— Говориш и действуваш като някой свещеник или равин. Защо гледаш толкова сериозно на писането?
— А ти не гледаш ли така?
— Човече, твоят пример ме проваля. — Бил се разкрещя. — Ти разби и изпорти всички наслади, на които се радвах в живота, освен писането.
Още същата нощ той домъкна един стар дюшек, целият на буци и с петна от урина, за да преспива, когато остане да работи до късно.

* * *

Лесър се забавлява из Харлем.
Беше помолил Уили да отидат в ресторант, за да опита негърска храна: ребърца на грил, кисело зеле, зелева супа и сладкиш от картофи. Но черният отвърна, че това е невъзможно. ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО, затова Лесър се спусна с парашут в черния град самичък.
Вижда се как се разхожда по Осмо авеню над 135-та улица, носи се към града сам по просторното тъмно море, изпъстрено с множество малки лодчици с ярки платна и пъстроперести птици, с братя и сестри от всички разцветки и форми. Той се разхожда с наслада, спокойно, не мисли да пише, влюбен в красотата и музиката на този екзотичен малък град в топлия слънчев ден, очаквайки някого, някой брат или жена, млада или стара, да му каже, както казваха хората в недалечното минало: «Мир, братко, желая ти мир»; но никой не го заговаря, макар че онази дебелана с червена рокля и пазарска мрежа, откъдето се подава умряло оскубано пиле с едно отворено око, се изсмива дрезгаво, когато Лесър, сваляйки сламената си шапка, й пожелава мир и благоденствие за тази и за следващата година. Другите минувачи или не му обръщат внимание, или наскърбяват човека с подигравателни насмешки:
Перчещ се фукльо.
Белокож шпионин.
Самият Голдбърг.
Чужд човек е този, когото наричат чужд. За да защити невинността си, Лесър крои бързи планове как да изчезне оттук.
Тъкмо в този момент Мери Кетълсмит с къса оранжева плетена поличка, открила съвършените си голи бедра, пристъпва с валсова стъпка до Сам Клемънс, този мефистофелски тип с жълта туника, който слуша с приведена глава какво си говорят, но почти не се обажда.
— Забавляваш ли се тази вечер? — обръща се Мери към Лесър с приятелски тон.
— През цялото време, така се отморявам от писането. Продължителната работа изопва нервите.
— Търсиш нещо черно, а?
— Не бих имал нищо против, — казва Лесър.
— Дай да видя как изглеждат зелените ти хартийки!
Сам мрачно кимва в знак на съгласие.
— Пари ли? — Лесър пребледнява. — Надявах се да бъда поканен с топли и приятелски чувства.
Чува се щракване и Сам отваря осеминчовия си седефен нож, а Лесър, клюмнал върху бюрото си на Трийсет и първа улица близо до Трето авеню, пропъжда мечтите си и се връща към самотните си изречения.

* * *

Нямаше и час, откакто Бил отнесе пишещата си машина, за да започне всекидневното си продължително чаткане върху клавишите, когато Хари чу — и усети — силно ритане по вратата; в тая мрачна февруарска сутрин, проклинайки съдбата си, писателят отвори, като очакваше пред себе си черната глава на Бил, но големият крак, който запречи вратата и студените очи, впити в него, принадлежаха несъмнено на бледоликия Левеншпил.
— Коя е тая горила в стария апартамент на Холцхаймер? Твой приятел?
— Коя горила имаш предвид?
— Не се преструвай, че не разбираш, Лесър — избоботи хазаинът. — На масата в кухнята намерих пишеща машина. Също и ябълка, от която са отръфани една-две хапки, а в спалнята има вонящ на урина дюшек. Къде се крие той?
Лесър отвори широко вратата.
Левеншпил опря месестата си ръка в касата на вратата, но се поколеба да влезе.
— На тебе ти вярвам, но кажи ми кой е тоя кучи син?
— Той идва и си отива. Никой наистина не знае.
— Той е нещо като писател. Прочетох няколко страници, които е смачкал на топки и е хвърлил по пода. На едно място се разказва за малко момченце от Харлем. Какъв е той, чернокож?
— Откъде да знам.
Левеншпил направи гримаса.
— Той върши закононарушение и злоупотребява с чужда частна собственост. Кажи му, че ще го изхвърля.
Лесър отвърна, че хазаинът злоупотребява с времето му за творчество.
Левеншпил, без да отмества крака си от прага, смекчи тон.
— А как ти върви работата?
— Кога върви, кога — не, много често ме прекъсват.
— Би ли взел като компенсация 1500 долара, Лесър, ако ти предложа? Вземи ги, това е чисто злато.
Лесър каза, че ще размисли. Левеншпил с въздишка оттегли крака си.
— Няма отново да ти разказвам всичките си тревоги.
— Не се притеснявай.
— Ти можеш да си представиш какво тегло тегля с три болни жени на врата си, Лесър, ти си писател. Можеш да си дадеш сметка за гадните номера, които ми погажда животът, толкова yoishe* в името на бога. Не мога вечно да я карам така. Не съм толкова лош човек. Моля ти се, yoishe.
[* Вероятно — евреин (идиш). — Б.ред.]
— Пиша толкова бързо, колкото мога. Ти ме насилваш и проваляш всичко.
— Това ли е последната ти дума?
— Почти последна. Търся последната, но не я намирам. Може би това е орисията, кой знае!
Тогава Левеншпил сурово каза:
— Кажи на твоя негър приятел, че ще пристигна с полицай.
— Кажи му ти! — и Лесър захлопна вратата под носа му.
Очакваше юмруците на хазаина да се изсипят по вратата.
Вместо това чу, че се хлопна вратата към противопожарната стълба. Той излезе на площадката и се заслуша до едва открехнатата тежка врата, докато стъпките на хазаина заглъхнаха в стълбищната шахта.
Надникна в кабинета на Бил. За негово облекчение «Л. С. Смит»-а, на валяка с празен лист евтина хартия в жълтъчен цвят, тържествено стоеше на масата. Несъмнено, само страшната й тежест бе възпряла Левеншпил да я смъкне по петте етажа надолу, но той положително щеше да изпрати някой да я задигне.
Хари отнесе машината в апартамента си и грижливо я постави във ваната. Върна се да потърси ръкописа, но не го откри. Докато събираше вещите на Бил — топче чиста хартия, кутийка с кламерчета, моливчета и гума, той бързо напъха в джобовете си няколко топки хартия, разцъфнали като жълти хризантеми по пода.
После се върна в кабинета и хвана писалката.
Бил похлопа на вратата, лицето му сиво и мрачно.
— Излязох да потърся лента за машината. Кой ми прибра работите, ти ли, Лесър?
— Да. Левеншпил ти откри вещите и отиде да доведе полицай.
— За кой дявол е всичко това? Какво му преча на него?
— Закононарушение.
— В тая воняща бърлога?
— Има си един писател, от който се чуди как да се отърве, сега му станаха двама. После ти го оскърбяваш повече — не му плащаш наем.
— Еврейското копеле, господар на бордеи.
— Престани да плюеш по евреите, Уили!
— Бил е името ми, Лесър! — сопна се черният и очите му се наляха с кръв.
— О'кей, Бил, но престани по тоя въпрос.
Бил се загледа през прозореца. Обърна се към Лесър, челото му смръщено.
— Как би постъпил, ако беше на мое място?
— Остани тук — предложи Лесър. — Колата на Левеншпил е все още насреща. Машината ти е тук, защо не почнеш да си гледаш твоята работа, аз — моята? Седни на масата в кухнята. Ще затворя вратата помежду ни.
— Безпокоя се за бюрото и стола в моя кабинет. Не искам да им се случи нещо тъкмо сега, когато писането ми тръгна по-живо. Страшна работа щях да свърша, ако лентата на машината не се беше скъсала.
Вратата на противопожарната стълба се тресна. От площадката се чуха гласове.
Лесър посъветва Бил да се скрие в банята.
Бил, с изопнати до краен предел гласни струни, отвърна:
— Не на мене тези, аз никога никъде не се крия.
Лесър прошепна, че искал да премести масата и стола в друг апартамент, но предположил, че Левеншпил ще тръгне да ги търси по другите етажи, ако изчезнат от стаята.
— Мислех дори да ги затътря на покрива.
— Оценявам намеренията ти, Лесър.
— Ние сме писатели, Бил.
Черният кимна.
По вратата захлопа полицейска палка.
— Отвори в името на закона.
Бил се шмугна в кабинета на Лесър.
Писателят отвори вратата.
— Звънецът все още работи — напомни той на Левеншпил. После попита полицая каква е целта на посещението му.
— Задачата ни е законна — отвърна хазаинът. — Ние разбихме мебелите на твоя приятел, който ползува апартамента незаконно, но аз знам, че ти си взел машината му, Лесър.
— Вярвам, че се гордееш с постъпката си.
— Моите права, колкото и да е безправен един собственик в тоя идиотски град, са си права. Едва ли ти дължа някакви лични извинения, Лесър. Сега ще претърся всички проклети апартаменти в сградата и ако никъде не открия черния ти приятел, значи той се крие тук.
— Представи ми разрешително за обиск, щом искаш да влезеш.
— Тъй вярно, ще представим — отговори младият полицай.
След половин час, докато Бил лежеше на дивана, скръстил ръце под главата си, Лесър видя през прозореца как Левеншпил замина със стария си олдсмобил. Полицаят остана на отсрещния тротоар, повъртя се нетърпеливо още десетина минути, погледна часовника си, вдигна очи към прозореца, зад чиито спуснати зелени транспаранти стоеше Лесър, прозина се и се отдалечи.
Бил и Лесър отидоха бързо в другия апартамент. При вида на строшените мебели — краката на масата бяха изтръгнати, столът разбит, дюшекът раздран — Бил стегна устни, разтрепера се като лист и изтри очи с ръка. От уважение към чувствата му, Лесър го остави сам и се върна в кабинета си, но бе ужасно разстроен, за да може да работи.
После попита Бил какво мисли да прави.
— Нямам никакви планове — горчиво отвърна той. — Скарахме се с моето момиче и не възнамерявам да се връщам там, поне не сега.
— Работи утре в кухнята ми — предложи Лесър, превъзмогвайки инстинктивното си нежелание. — А ако тя събужда у тебе клаустрофобия, ще преместим масата в хола.
— Добре, щом като настояваш — каза Бил.
Тази нощ Лесър спа лошо. Само един вечен гостенин ми липсва. Какво е това странно проклятие над моята книга, че нямам условия да я довърша?
Но на сутринта стана с твърдото решение да намери на Бил друго място за работа. Закусиха. Бил, макар и печален, излапа три яйца, кутийка сардини, две чаши кафе с кифлички, докато Лесър закуси само купичка овесена каша и чаша черно кафе. Писателят предложи да обиколят вехтошарските магазини по Трето авеню и закупят необходимите мебели за Бил.
— Аз нямам пукната пара бе, човече. Това е една от причините, за които се караме с Айрини. Новият й спектакъл се отлага и тя все ми натяква — макар че нейният старец се валя в мангизи — все се тревожи, че не печелим и ми мърмори да си намеря работа. Казвам й: «Сестричке, трябва да започна новата си книга и хич не ме е еня, че някои работят като роби. Роб аз мога да стана само на книгата си.» Казах й, ако вече ми няма доверие, ще си намеря друга кучка.
— Не говори за парите. Аз все още имам някоя друга пара в банковата си сметка.
— Това е прекрасно от твоя страна, Лесър, но струва ли си да си набавим нови маса и стол след тоя погром? Ами ако тия лешояди пристигнат следобед отново?
Лесър се съгласи.
— Тогава нека почакаме ден-два, дотогава ще работиш на тази маса, а аз — на бюрото си.
— Ясно.
След два мъчителни дни, когато нито Левеншпил, нито полицаят се върнаха да продължат претърсването, Лесър и Бил купиха една недодялана кленова маса, солиден черен стол с тръстикова седалка, сгъваемо легло и старомоден лампион с ресни и мраморна основа. Лесър се опита да убеди Бил да се премести с един-два етажа по-ниско, но той отказа, защото от там не се откривал добър изглед.
— А каква е гледката от тука?
— Аз обичам да гледам покривите, човече.
Съгласи се обаче да се нанесе в бившия апартамент на мистър Анжело на отсрещната страна на площадката, където понякога кранчето в тоалетната работеше.
Изкачиха мебелите вечерта с помощта на Сам Клемънс и един негов приятел, Джейкъб 32, скромен човек, каза Бил, макар че Лесър не се чувствуваше удобно в негово присъствие. Джейкъб 32, който имаше неспокойни очи и изписани с молив мустаци, не се чувствуваше удобно в присъствието на Лесър.
Пометоха с метлата на Лесър и измиха с мокър парцал. Писателят даде на Бил и един износен юрган за леглото му.
На следната сутрин на вратата на Холцхаймер намериха напечатано предупреждение: ЗАБРАНЯВА СЕ НЕЗАКОННОТО ВЛИЗАНЕ И ПОЛЗУВАНЕ НА ПОМЕЩЕНИЕТО.
НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ АРЕСТУВАНИ! ЪРВИНГ ЛЕВЕНШПИЛ, СОБСТВЕНИК.
За щастие, хазаинът не бе надникнал в апартамента на Анжело. Разтревожен за новите си мебели, след този случай Бил склони да се прехвърли на четвъртия етаж в не лош заден апартамент, срещуположен на Лесъровия. Двамата смъкнаха надолу мебелите. Бил пишеше трескаво всеки ден, дори в неделите, но след седмица се сдобриха с Айрини и той се върна при нея, макар само за уикенда.
— Май че повече се съсредоточавам като не я виждам през седмицата — каза той на Хари. — Първата глава ми тръгна като по вода най-накрая. А като видиш жена, искаш жена, ама напоследък тя често пикае, така че не е голям проблем.
— Пикае ли?
— Развива цистит и не мога да спя с нея, защото микробите ще вземат да проникнат в мене и тогава ще има да пикая по цял ден.
— Така ли става?
— Така съм чул. Тя го получава от време на време. Още от дете. Освен това има и някои други неща, задръжки, които ме карат да чакам, но такава й е природата.
— Какви са тия други задръжки?
— Има някакви комплекси, била е насилена от негър. Когато се събрахме, нямаше никаква вяра в себе си. Аз й помогнах да се оправи в общи линии, защото й дадох пример, че вярвам в своята чернота.
— И тя в какво вярва сега?
— Повече в мене, отколкото в себе си, а понякога вярва в господ, в когото аз не вярвам.
Не каза нищо повече за нея.
— Пиша много упорито — продължи Бил. Носеше синкави бабешки очила с телени рамки и си бе пуснал бухнали мустаци към острата брадичка.
Бил бе заковал снимки на У. Е. Б. Дюбоа, Малкълм Икс и Блайд Лемън Джефърсън по стената в новата си кухня кабинет. Не е лошо място за работа, мислеше си Лесър, макар че изглежда малко голо и е по-мрачно от горните етажи. Сянката на тъмата съпътствуваше светлината.
Лесър основателно се боеше, че не след дълго Левеншпил ще връхлети върху новите мебели на Бил, но въпреки това постави бутилка с шест бели и червени карамфила върху новата етажерка в кабинета му.
«Желая ти успех с новата книга» — написа той с едри букви върху лист хартия. Остави цветята и въздъхна с облекчение, задето Бил се махна от неговия етаж. Гризеше го чувството, че не бе сядал да работи от цял век.
Вероятно смутен от карамфилите, Бил не каза нищо, не поблагодари, само веднъж намекна, че във вените на Лесър може би тече капка черна кръв.
А може би в миналото на Вавилон някой черен роб бе легнал върху бяла дъщеря от Земята на Израел?

* * *

Бил настоя писателят да прочете първата глава от новия му роман. Лесър помоли още да не му я дава, но Бил твърдеше, че ще му е нужно да знае дали е на прав път още от началото. Казваше, че книгата е съвършено нова, макар да има някои сцени от предишната, пренесени от Мисисипи в Харлем, където щеше да се развива по-голямата част от действието. Искаше Лесър да прочете главата в негово присъствие. Седна на креслото, започна да си бърше очилата, загледан в един вестник на коленете си, докато писателят четеше на дивана, пушейки цигара от цигара. В един миг Хари вдигна очи и видя, че Бил обилно се поти. Четеше бързо, решен да излъже, ако главата не му хареса.
Но не стана нужда. Романът, с работно заглавие «Книга за един черен», започваше с детството на Хърбърт Смит. В началната сцена героят е на пет години, а в края на главата — на девет; но в същност беше възрастен човек.
Един ден детето се отдалечава от своя квартал, попада в квартала на белите и не може да открие обратния път към къщи. Никой не го заговаря, освен една стара бяла жена, забелязала през прозореца на своя сутерен, че детето седи на бордюра.
— Кое си ти, момченце? Как се казваш?
Момчето не иска да отговори.
Следобед тази воняща на старост жена излиза навън, хваща момченцето за ръка и го повежда към полицейския участък.
— Това момченце се е загубило — казва тя.
То не отговаря на въпросите на белите свини. Накрая повикват един негър полицай, за да го разпита.
— Момче, не можеш ли да говориш?
Момчето кимва.
— Тогава проговори и ми кажи къде живееш.
Момчето не отговаря.
Черният полицай му подава чаша мляко, после го качва на колата си и го откарва в Харлем. Минават от уличка на уличка и полицаят разпитва хората, излезли на площадките пред къщите, познават ли това дете. Никой не го познава. Най-накрая една дебела жена, която си вее с ветрило, макар че е хладно, казва, че познава детето. Отвежда ги през две пресечки към жилището, където живее момченцето.
— В тази къща ли живееш? — пита го полицаят.
— В тази, разбира се — казва дебеланата.
Момчето продължава да мълчи.
— Ти си наистина ужасен — казва полицаят. — Ако беше мой син, щях да ти опаля един по дупето.
В квартирата на последния етаж намират майката на момчето пияна. Лежи в кревата гола, но не се покрива с одеялото.
— Това момче твое ли е?
Тя извръща глава и заплаква.
— Питам те твое ли е това дете?
Тя кимва и продължава да плаче.
Полицаят оставя момчето и слиза надолу по стълбите.
Жената плаче.
Момчето си намазва филия корав хляб с някаква гранясала мазнина и излиза да я изяде на улицата.


В последната сцена от тази глава при майката има посетител, който пристига почти през вечер.
… Той беше бял, който се преструваше, че говори на негърски диалект. Беше му приятно да говори така, макар да звучеше фалшиво. Не беше от Юга, а от Скрантън, щата Пенсилвания. Идваше при майка ми, защото тя му искаше само долар, а до неотдавна той си го получаваше без пари. И освен това майка ми вършеше всичко, което поискаш от нея. Понякога той оставяше на масата франзела хляб или консерва от круши, от зелен фасул, или скашкани консервирани плодове. Спомням си, че ни бе донесъл кутия доматено пюре, от което мама ми намазваше върху филия хляб и ми даваше да ям. Понякога й даваше по два пакета «Лъки страйк». Мама тогава беше около двайсет и седем годишна, а аз бях на девет. Хората от улицата му викаха на тоя «Гумения Дик». Аз го мразех и си мислех да го убия с пушката си, но ме беше страх. Казах на мама да го предупреди да не се навърта наоколо, но тя отвърна, че нямала нищо против да й прави компания.
— Ще идва ли пак тая вечер? — попитах аз.
— Ами… може и да дойде.
— Ще умре, преди да стигне дотука. Ще го очистя, ако влезе в тая стая.
— Ако повториш тия приказки още веднъж, ще ти измия устата със сапун.
— Няма от какво да се срамувам.
— Той се отнася толкова добре с мене. Миналата седмица ми купи чифт хубави обувки.
Знаех, че никакви обувки не й беше купил.
Излязох на улицата; но когато се върнах да хапна нещо за вечеря, той беше там, пушеше цигара «Лъки страйк».
— Къде е Елси? — попита ме той на негърски диалект; отвърнах, че не знам.
Изгледа ме, сякаш се опитваше да ме омагьоса, и после седна на леглото с гадна усмивка на лицето.
— Ще я чакам.
Каза ми да отида при него на леглото, нямало да ме боли.
Адски се изплаших, взе да ми се повдига и си мислех, че ако мръдна само една крачка, ще си напълня гащите. Молех се мама по-скоро да се върне. Ако си дойдеше, нямаше да се противя, каквото и да правеха двамата.
— Ела, момчето ми, разкопчай ми панталона.
Казах му, че не искам.
— Ще ти дам една лъскава монета от десет цента, ако дойдеш.
Аз не се помръднах.
— Ето ти още двайсет и пет цента. Ела, разкопчай ми панталона и парите са твои. И десетачето, и четвъртинката долар.
— Не го вади, моля ти се! — извиках аз.
— Няма, ако си отвориш широко устата и си покриеш зъбите с устни.
Той ми показа как да си покрия зъбите.
— Ще го направя, само ако престанеш да говориш на негърски.
Разбира се, обеща той, а аз се показах добро момче и той много ме хареса.
Оттогава говореше само като бял човек.


Лесър каза, че тази глава е много силна и похвали писателя.
— Как намираш формата?
— Формата е постигната и добре е написано. — Не каза нищо повече, както се бяха уговорили.
— Точно така, човече. Това е силна негърска проза.
— Много е вълнуващо, хваща те за сърцето. Това е всичко, което сега ще ти кажа.
Бил обясни, че в следващата глава иска да навлезе вече дълбоко в негърското съзнание на момчето, бушуващ пожар от страсти и разочарования.
Този ден без хашиш, той бе въодушевен и щастливо възбуден.
Вечерта двамата писатели, над водни чаши, пълни с червено вино, разговаряха какво значи да си писател и колко важно и велико нещо е това.
Лесър прочете на глас един цитат, който си бе записал в своя бележник: «С всеки изминат ден се убеждавам, че след най-възвишеното деяние на този свят иде съвършеното художествено писане.»
— Кой го е казал това?
— Джон Кийтс, поетът.
— Готин тип.
— А ето какво казва Коулридж: «Никоя дейност не може да носи на човека постоянна наслада, постоянно удовлетворение, ако не съдържа в себе си причината и смисъла на това удовлетворение.»
— Я ми го препиши това да си го имам.

* * *

Потиснат, изгубил вяра в своите писателски способности, което се случваше с него от време на време, след една безплодна сутрин Лесър се озова по пладне в Музея на модерното изкуство и застана пред портрета на една жена — портрет, нарисуван от някогашен негов приятел, млад художник, загинал твърде рано.
Цяла сутрин бе висял на бюрото си и за първи път от година и повече насам Лесър не можа да напише нито едно изречение. Сякаш книгата настояваше да каже повече, отколкото самият той знаеше: чувствуваше се безсилен да отговори на безмилостните й изисквания. Всяка дума тежеше върху му като планина. Ако пишеш една книга в продължение на десет години, времето се трупа върху всяка дума; те стават като скали — натежават в очакване на края, за да се превърнат в книга. Той се бореше да продължи, но всяка мисъл, всяко решение, ставаше невъзможно. Лесър усещаше как депресията завладява съзнанието му. Когато не беше в състояние да пише, той се съмняваше в себе си; тогава проявяваше недоверие към същността на таланта си — имаше ли наистина талант, не беше ли само илюзия, родена в мечтите му, която го тласкаше да пише? А когато се съмняваше в себе си, не можеше да пише. Както седеше на бюрото си в светлата утрин и прелистваше написаните вчера страници, изведнъж му се доповръща: форма, език, намерения, цели. Почувствува се отегчен до смърт от безкрайната, недовършена, зверска книга, от творческата си дисциплина, от прекалено отдадения си, страшно ограничен писателски живот. Чак такава отдаденост не беше нужна, но Лесър не можеше иначе. Какво направих от себе си? Вече престанах да чувствувам и да виждам по нормален начин, освен в езикови форми. Живот първо качество! Затова пряко волята си Лесър реши да не работи тази сутрин и да се поразходи на февруарското слънце. Мъчеше се да отпъди мислите за книгата, докато се разхождаше. Нещастието си наричаше «депресия» и с това се задоволяваше; и макар че отблъскваше всичко, свързано с писането, не можеше да забрави, че най-много на тоя свят искаше да напише хубава книга.
Беше приятен, студен зимен ден, снегът се топеше и той се шляеше безцелно из града, преструвайки се, че не мисли за работата си; а отчаяната истина беше друга — непрекъснато драскаше в главата си, но нищо особено не излизаше. Писателят не беше сакат, а куцукаше. Зрението му също «накуцваше» — нищо не се задържаше в мрачния му взор. Явно нещо му липсва — това е началото на края. Започва да мисли за решение, за компромис, за не чак толкова съвършено заключение — колко ли хора биха забелязали разликата? Но когато се измъкне от тази своя безпомощност, когато седне отново зад бюрото и започне да пише, не би могъл да си представи, че ще се съгласи с не чак толкова достоен завършек, че ще се лиши от финала, който книгата му е длъжна да притежава, за да бъде наистина така безукорна, както той иска. След десетина пресечки Лесър решава, че това, което го измъчва сега, не е неизлечима болест. Човек има право да си позволи за известно време всичко да му писне. Знаеше, че за да изплаши и прогони зловещата птица от съзнанието си, за да разсее унинието, което му пречи да твори, трябва веднага да се върне на бюрото си и да седне с писалка в ръка, без да си задава въпроси какво ще му донесе или няма да му донесе работата. Писането не е всичко в тоя живот, но кой държи всичко в живота в двете си ръце? Изкуството е същността, но не на всичко. Утре идва нов ден; свърши си книгата и следващият ден ще те възнагради. Ако започне отново да работи над нея, успокоен, уталожен, тайнственият финал, какъвто ще да е, сам ще се появи в процеса на писането. Боже мой, ето го на хартия. Не можеше да си представи как по друг начин ще се появи. Ангел няма да влезе в стаята му със свитък, разкриващ тайната. Днес ще напише една дума, утре — друга, а на третия ден — края.
Но колкото повече се разхождаше из зимните улици, все по-малко му се искаше да се върне в къщи, най-накрая се отказа от борбата и реши да си даде ваканция. Голям цирк, ако ваканцията свърши с неустойка! Все така става — все има някаква неясна причина, та да не можеш да свършиш това, което най-много искаш, да не можеш да направиш на минутата това, което трябва, а в основни линии работата беше свършена — нима той не беше измислил всяка стъпка, която водеше до края? Нима не беше написал два или три финала, и комбинация от финали? Трябваше просто да избере най-удачния, да го лепне накрая и толкова; може би книгата му се нуждаеше от последен импулс. После, след като е вече готова, можеше да ревизира живота си, да реши каква част от бъдещето би желал да посвети на писане — във всеки случай по-малка от дела в миналото и като време, и като усилия. Беше уморен от самотата, минаха му мисли за семейство, за дом. Предстоеше му да изживее остатъка от живота си несигурен, но вероятен, ако въобще има живот пред себе си. Хари си обеща, след като завърши книгата да си даде поне година почивка — преди да започне следващата. И следващата щеше да пише само три години, не седем, нито повече. Ох, добре, това е бъдещето, а какво да прави сега с ваканцията си? От месеци не беше стъпвал в галерия, не бе кръстосвал сред картини, затова свърна на запад от 53-та улица, влезе в Музея на модерното изкуство; мина през постоянната изложба, без много-много да гледа — усети, че трудно задържа вниманието си, — и спря в последната зала пред абстрактната и фрагментарна картина на някогашния си приятел — «Жена».
Когато бяха по на двадесетина години, Лазър Коън, един загадъчен тип, и Лесър бяха за кратко време приятели. Още в началото на дружбата им Лазър бързо постигна успехи — а бъдещият писател се презираше, задето все още не се бе проявил. След известно време Коън престана да се среща с него; казваше, че Лесър му развалял насладата от успеха. Когато се появи първият роман на Лесър, Коън беше в чужбина. Когато излезе вторият, Коън бе покойник. През една дъждовна нощ се блъсна с мотоциклета си в огромен фургон на Хъдзън стрийт. Говореха, че рисуването му вървяло зле.
Ето я картината му в зелено и оранжево: една жена, която гони своето съвършенство — това поне иска да ни внуши художникът. А иначе представляваше лице и тяло, които се мъчат да си пробият път сред гора от преплитащи се драски на четката.
Портретът на жената — Лесър веднъж се беше срещал с модела на някакво празненство — остана недовършен. Коън го рисува с години и накрая се отказа. Лесър научи това от модела, някогашна любовница на Коън. Художникът, разстроен от неуспеха си след толкова труд, пълен със съмнения и отчаяние, бе обърнал недовършеното платно към стената: тя му се бе изплъзнала. Работиш, както винаги си работил, а този портрет, който значи толкова много за тебе, не можеш да го направиш, както трябва. И нито знаеш, нито проумяваш защо. Тя не се оказа това, което очаквах от нея. Не знам коя е тя, не искам повече да имам нищо общо с нея. Нека времето я довърши, аз не мога. Но приятели видели портрета в ателието му в различни аспекти и цветове, казваха, че Коън го «е направил», независимо какво той самият мислеше. Картината бе завършена като изкуство, независимо дали бе завършена като сюжет или като оригинален замисъл. Всичко, до което се бе докоснала ръката му, бе Лазър Коън, а Коън бе голям художник. Приятелите му го убедиха да изложи картината в галерията си и да я обяви за продан. Музеят я откупи и я включи в постоянната си колекция.
Картината му подействува още по-потискащо. Защо ли Коън я бе зарязал? Кой знае? Както Лесър, Коън е имал свои критични моменти. Сигурно е искал да каже нещо повече, отколкото е можел по онова време, нещо, което все още не е било изкристализирало в него. Сигурно би го казал след мотоциклетната катастрофа, ако бе оживял. Или може би не е успял да отдели жената от самата нея: може би нейната личност бе надвила неговото изкуство? Може би не е могъл да се откъсне от нея, да твори вън от нея? Беше ли тя само недовършена жена на един недовършен мъж, защото такива са светът, животът, изкуството? Не мога да ви дам повече от това, което съм ви дал — да направя от вас повече от това, което сте — защото в момента нямам какво повече да дам и не искам никой да го знае, още по-малко аз самият. А вероятно целта на художника е била да завърши картината си, отказвайки се от нея, защото отказът или неговият образ е един вид завършек? Мир на Валери. В рисуването, мислеше си Лесър, можеш да сложиш край, за да си дадеш равносметка, независимо довършена или недовършена е една картина, защото накрая (края?) окачваш платното на стената и никъде няма надпис да казва: «Изоставена, елате утре за повече.» Окачена ли е веднъж една картина, значи е завършена, все едно какво си мисли художникът.
Сети се за собственото си творчество, съжали, че никога не бе разговарял е Коън за него; замисли се какво би станало, ако не смогне да завърши книгата си: ако изведнъж нещо съществено му се изплъзне — финалът, или някакво действие, нечие появление или дори обещание за решение и край: формата се нарушава; тогава цялото престава да бъде завършена творба на изкуството, не заслужава да бъде книга; ако стане така, той сам би я унищожил. Никой не би прочел такава книга; а освен Лесър може би само някой случаен скитник, любопитен да научи какво казват думите, би прочел някоя друга страничка от първоначалния вариант, измъкната от боклукчийската кофа пред къщата му. Тогава Лесър се закле — често го правеше, — че никога няма да изостави книгата си, никога, каквито и причини да изникнат; нито ще позволи на някого, добър или лош, Левеншпил, Бил Спиър, или жена, черна или бяла, да го убеди да се откаже; нито пък да смята работата за свършена, преди наистина да я е свършил. Друг избор нямаше: трябваше да доведе книгата си до нейния, неизбежен и съвършен финал.
А кой го спира?

* * *

Лесър излиза от галерията и точно когато се чуди какво би станало, ако се върне в къщи и грабне перото, една черна жена със синя шапка изръсва огледалцето от платнената си чанта и то се разбива на пода във фоайето. Едно момиче с богата черна пелерина, обточена с копринен кант, излиза в тоя миг от тоалетната и бързо се дръпва от счупеното огледалце. Лесър се навежда и подава на чернокожата голям триъгълен къс сребристо стъкло. Зърва в него своя образ, небръснат, мрачен, изпит; това е, защото не пише. Жената се изплюва върху отломката, която Лесър й подава. Той се отдръпва. После тръгва забързано към улицата след момичето с пелерината. Често си бе мислил за нея, дори понякога по време на писане.
— Шалом!* — казва той на улицата.
[* Привет! (идиш) — Б.пр.]
Тя го изглежда студено, учудено.
— Защо ми казваш така?
Той се смущава, колебае се.
— Никога не си служа с тая дума.
Навъсена, Айрини крачи със скърцащите си ботушки в лапавицата по тротоара към Шесто авеню и Лесър върви до нея, удивен от това, макар че подобни изненади той често използува в белетристиката си. Тя се движи свободно, непринудено, леко стъпва с обърнати навътре пръсти, косите й се спускат от плетена зелена шапчица и се стелят по раменете. Натруфените й обици тихичко подрънкват. Лесър си спомня как изглеждаше тя у дома му — с късата поличка и розовата блузка, с налети бели гърди; спомни си как очите му се плъзгаха нагоре по краката й, там, дето бедрата й се съединяват. Спомня си как тя танцуваше с Бил и той не успя да ги раздели.
Тя е момиче на чернокож, особена порода. Отивам си в къщи.
— Какво ще кажеш за едно кафе? — пита Айрини.
Чудесно, отговаря той.
Сядат на барчето. Тя обгръща в шепи горещата чаша, за да стопли пръстите с изгризаните нокти. Очите й са в синьо и зелено. Черната й коса на дневна светлина е златисторуса.
Докато пият кафето си, Лесър стои напрегнато, сякаш очаква от нея някакво признание, но тя не казва нищо.
Опитва се да вдъхне парфюма й, но ароматът му се крие. Може би зад ушите й? Или под дългата пелерина? По запотените й мишници? Между гърдите или краката й? Той пропътува целия този път, но нийде не долови аромата на цветя. Нито на гардения, нито на градина.
— Ти нямаш ли си момиче?
Той пита защо иска да знае.
— Защото беше самотен, когато ти бяхме на гости.
— С последното си момиче се разделих преди година. А по-предното лято имах друга. Но всички губят търпение, чакайки ме да довърша книгата си.
— Уили казва, че ще я пишеш безкрайно.
— Аз пиша бавно. Такава е природата ми.
Тя се усмихва кисело.
— Хайде да се махнем оттука — предлага Лесър.
Тръгват по Шесто авеню нагоре към парка, потънал в мръсен, топящ се сняг; в черните кръгове под дърветата се открива земята с избеляла мъртва трева. Застават до ниската каменна ограда на Петдесет и девета, обърнати към заснежената поляна. На Лесър паркът му се струва нереален, смален, далечен. Мъчително реална в съзнанието му е само книгата, която пише. Какво правя тук, толкова далеч от книгата си? Какво търся тук в работен ден посред зима?
— Засмиваш ли се понякога? — пита Айрини. — Ти си адски сериозен. Сигурно заради проклетата ти книга.
— Смея се, когато пиша — отвръща Лесър. — А днес не съм написал нито дума. Сега трябваше да работя.
— А защо не работиш?
Лесър си представя как я изоставя край стената. Пресича Пето и тръгва към Трето авеню. По средата на Медисън се спира, обзет от чувството, че е загубил нещо. Ама че съм глупак! — казва си той. Връща се обратно към мястото, където е оставил Айрини. Бои се, че няма да я намери, но тя все още е там. Изправена до стената в дългата си пелерина, като птица, която се готви да отлети.
— Защо толкова време я пишеш?
Той отговаря, че не му се приказва за това.
— Нали това е същата книга, за любовта?
— Да, същата — казва Лесър.
— Аз прочетох първата ти книга. Уили я беше взел от библиотеката. Даде ми я, след като я прочете. Много добра книга, надхвърли очакванията ми. Момичето ми напомня за мен самата, когато бях на тая възраст. Тя не ми хареса. Имал ли си наистина някого пред вид?
— Не, — каза Лесър.
Сядат на една пейка.
— И двамата сте толкова съзнателни — казва Айрини. — Когато на Уили не му върви писането, става ужасен, не може да се живее с него. Заяжда се по цял ден. Не се издържа.
Заглежда се в обувките си и отново по устните й заиграва лека усмивка.
— И без това не се траеше, а ти още повече влоши нещата. Уили беше ужасно наранен от критичните ти бележки към книгата му.
— Не съм искал да го засягам.
— Каза, че не вярваш в това, което си му казал.
— Харесах повече разказите, отколкото «Животоописанието». Те са далеч по-оригинални.
— Но това не е автобиография. Уили идва в Харлем от Джорджия с майка си и малката си сестричка, когато е бил на 16 години.
— Аз пък мислех, че е от Мисисипи.
— Той променя родното си място всеки път, когато се заговори за него. Струва ми се, че му е омразно да си го спомня.
— Той много неща мрази да си спомня. Излежавал ли е присъда в затвора?
— Две години. Но голяма част от книгата е измислена, Уили има страшно въображение. Обича да си въобразява разни неща. Трябва да го чуеш като започне да разказва за себе си. Ето тоя тон бих искал да присъствува и в книгите му. Харесва ли ти това, което пише сега?
— До този момент — отвръща Лесър.
— Мислиш ли, че е добър писател — че ще стане де, искам да кажа?
— Той е, но невинаги. Ако продължи да работи така сериозно, ще стане добър.
— Колко сериозно? Като тебе, да се откаже от мъжа, за да стане писател?
— За да станеш добър писател, няма половинчати пътища.
— В Уили няма нищо половинчато.
Лесър пита как са с Уили в момента.
Тя драсва клечка кибрит, но открива, че няма цигари.
— Какво искаш да кажеш?
— Хем сте заедно, хем сте разделени, така изглежда.
— Съвсем вярно го каза.
— Това не ми влиза в работата — казва Лесър.
— Щом като го казваш, значи си го мислил.
Лесър отговаря, че би искал да е така.
— Не възразявам на въпроса ти. Просто се чудя как да ти отговоря.
— Ако не искаш, недей!
— Срещнахме се с Уили преди три години — почти година и половина, след като напуснах колежа, за да си опитам късмета като актриса. Не че имах заложби, но това бе моята идея фикс, която не ме напускаше. Боже мой, ама че откачена бях и тежах с двайсет и пет фунта повече от сега. Не съм лоша на сцената, но не мога да достигна нивото, което искам. Исках да стана актриса, да играя на сцена най-вече за да избягам от себе си, от своето аз, да престана да бъда това, което съм. Много неща си изясних от психоанализата си. Не бях твърде самопознавателна.
— Имаш вид на актриса, но ти не си фалшива.
— А доста дълго бях. Както и да е, целта ми беше да играя, за да се отърва от себе си. Бях разпасано момиче, мъжете като мухи се лепяха за мен, спях с кого ли не, докато започнах сутрин да се събуждам изплашена.
Нима Лесър бе напуснал тази сутрин стаята си, за да я слуша да разказва за себе си?
— Живях страшно трудно повече от година, но няма значение. Запознахме се с Уили и започнахме да се срещаме. Неговата чернота ме плашеше и възбуждаше. Помолих го да дойде да живее с мене. Бях започнала да се влюбвам в него и исках да проверя мога ли да бъда вярна само на едно момче. Той се премести при мене. Тогава не пишеше толкова упорито, колкото сега. Известно време въобще не пишеше — колебаеше се дали да избере революцията или словото, не знам дали разреши това. Пишеше само когато чувствуваше, че му напира отвътре. От началото не се погаждахме, после станахме по-мили един към друг и си заживяхме добре. Някои неща у мен избледняха. Престанаха да са толкова важни — като театъра например, защото започнах по-реално да разбирам себе си и не исках да бъда насилена актриса. Както ти казах, аз се анализирам, с което не бих могла да се заема, преди да срещна Уили.
— Обичаш ли го?
Изведнъж очите на Айрини стават страстни.
— Защо искаш да знаеш?
— Защото седим и си приказваме.
Тя захвърля кибритената клечка в снега.
— Освен любовта към своя черен народ, мисля, че той обича само работата си и нищо друго. Иначе досега щяхме да сме женени. Уили винаги е бил особено чувствителен към цвета си, но сега е по-чувствителен от всякога. Колкото повече пише, толкова по-черен става. Ние разговаряме много за расата и цвета на хората. Едно бяло момиче не може да бъде толкова скъпо за един чернокож, особено за активистите. Уили вече не ми позволява на публично място да го държа за ръка. Точно когато започнах да вярвам, че има шанс да се оженим, той започна да казва: «Искам да знаеш истината, Айрини, писането не ми върви както трябва, когато живея с бяло момиче». Отговорих му: «Уили, прави каквото искаш, нямам повече сили». Той се изнесе за известно време, но една нощ се върна и отново остана при мене. Сега казва, че му трябва още седмица, докато напълно навлезе в книгата си.
Лесър замълча. Думите й го развълнуваха. Почувствува прилив на думи, напор от идеи, желание да се прояви.
— Разкажи ми сега за себе си — казва тя. — Аз ти разказах всичко за мене.
Той става с копнеж да пише.
— Искаш ли още малко да се поразходим? — пита Айрини. Очите й са неясни, несигурни. Отваря чантичката си и се рови за нещо, което не може да открие, може би огледалце. Лесър се сеща за «Жената» на Лазър Коън.
— Знаеш ли, когато обичаш един черен човек — казва Айрини, — понякога ти самият почваш да се чувствуваш черен.
В такъв случай намери си друг.
Писателят казва, че работата го чака и трябва да си тръгне.

* * *

Февруари реши за миг да не се люти и пропусна повей на зеленина и свежи цветя. Утре отново ще бъде зима. Но този моментен лъх на жадувана пролет влуди Лесър.
Сам в тази късно февруарска вечер, писателят вървеше към центъра по източната страна на Лексингтън авеню, без причина, ей така, просто снощи се бе разхождал в обратна посока, когато изведнъж чу смях на отсрещния тротоар и в потока от минувачи разпозна Бил Спиър и Айрини Бел. Водеха цяло шествие сред тълпите на петъчната вечер. Зад тях крачеше Сам Клемънс, а след него — още четири негърски двойки: дребничък, спретнато облечен кафенокож човек с голяма черна широкопола велурена шапка и снажна светлокожа жена с кожено палто, която го държеше под ръка. Следваха ги двама брадати чернокожи с дълги палта, единият носеше калъф за флейта, другият барабан-бонго, който удряше, като вървеше. Човекът с барабана беше със счупен нос, отгоре облепен с лейкопласт.
Лесър позна четирима от седмината, обзе го някакъв копнеж и тръгна след тях. Като гледаше Айрини и Бил, които явно изглеждаха щастливи, изведнъж му стана противно, желанието му се превърна в разяждаща празнота, още по-обидна заради срама, че не може да устои на тия чувства. Нима мога да им завиждам? Нима е възможно, след като нямам за какво да им завиждам и не съм, доколкото знам, завистлив по характер? Тогава си спомни, че същото чувство на ревност и завист го бе овладяло, когато за първи път видя Айрини, чувство, по-силно от глад, примесено със съжаление, че не е успял да я направи своя преди Уили; усети, че прималява, изпита непозната слабост и трябваше да се подпре за миг на един уличен стълб, за да се съвземе.
Отсреща, недалеч от един цветарски магазин, Бил го съзря и извика:
— Лесър, човече, ела тука за бога. Аз съм с неколцина кръвни братя.
Лесър с мъка се пребори да преодолее смущението си, махна с ръка, стъпи на платното и се запромъква сред интензивното движение, а чернокожите и Айрини наблюдаваха с интерес как ще се справи. Най-накрая той премина, прикривайки неловката си възбуда, мъчейки се да не се издаде пред Айрини, която дистанцирано го следеше с поглед и очите й изразяваха учудване: защо се беше появил и дори кой бе този човек?
Ако преплуваш един измислен Босфор, какво се опитваш да доказваш на себе си! Или на някой друг?
— Отиваме в спалнята на Мери — каза Бил. — Би ли искал да дойдеш с нас?
Лесър отвърна, че няма нищо против.
— Качвай се на влака.
Хари погледна към Айрини, сякаш очакваше от нея разрешение, но тя вече вървеше напред.
— Какъв е тоя тип, белия? — обърна се Сам към Бил, достатъчно високо, та да чуе Лесър.
— Той е страшно добър писател в една от книгите си и ти знаеш, че ми даде мангизи, за да купим мебелите, дето са сега в кабинета ми.
— Качвай се на влака — викна той.
Никоя от двойките не му стори място да тръгне редом с тях, а Лесър предпочиташе да не върви до Сам, затова застана на опашката. Беше виждал само един от четиримата зад него, човека със светлокожата жена, Джейкъб 32, който кимна мрачно, със затворени очи. Останалите не му обърнаха внимание, но Лесър се радваше да бъде сред тях, даже като кухненски фургон на техния влак. Ревността, която го беше завладяла, вече се изпари и той вдишваше с наслада пролетния полъх в тази февруарска нощ. Мери живееше в изрисувана мансарда с една приятелка, илюстраторка. Каза, че се радва да го види. И Лесър се радва да види тези, които се радват да го видят.
— Мислех си, че ще наминеш някога насам — каза Мери, — знаеш, че живеем толкова наблизо. Телефона ми го има в указателя.
Той отговори, че си е мислел за това.
— Сетих се миналата вечер, но после си спомних за оная миризма, която те дразнеше последния път.
— О, аз бях в транс оня път — тя се засмя и докосна ръката му. — Не е трябвало да се засягаш или да се срамуваш.
— А сега в транс ли си?
— Вече се въздържам от тревата*. Защото след като ми се замае главата, ми става кофти.
[* Марихуана. — Б.пр.]
Докато говореше, тя следеше очите му.
— Падаш ли си по Айрини? Изяждаше я с поглед.
— Тя е момиче на Бил.
— Но я гледаш много нежно.
— Заради късата й поличка, харесват ми дългите й крака.
— Моите са по-стройни.
Лесър се съгласи.
— Ти си хубава жена, Мери. — В момент на самота и дързост, той прошепна: — Ако ме харесваш, мога да ти отговоря с нежност.
Мери, извила напред шия, примигна с двете си очи и се отдръпна.
Хубаво пиша за тези неща, но лошо ги изказвам на глас, мислеше си Лесър. Пиша го добре, защото го редактирам по толкова пъти. А това, което говоря, е нередактирано и излиза лошо. После си помисли: аз пиша за любовта, защото знам толкова малко за нея.
На забавата имаше около двадесет черни братя, писателят и Айрини бяха единствените бели. Бели души? Четиримата от братята седяха босоноги на пода и импровизираха негърска музика със сърцераздирателен ритъм. Над тях се поклащаше петият музикант със своя контрабас. Всички останали танцуваха и се люлееха. Музиката събуди у писателя някакъв копнеж, някаква жажда за живот. Братът с лейкопласта върху носа си удряше своето бонго със затворени очи. Неговият близнак, сплел цветя в острата си брада, изтръгваше от флейтата си дълбоки и проникновени звуци. Друг свиреше на дванадесетструнна китара, като попиваше жадно всеки отделен звук. Един от братята, в златиста блуза и червен фес, биеше в ритъма с лъжица върху празна бутилка. Друг брат, останал прав, удряше по струните на гърмящия си контрабас, обвиваше го в прегръдките си и се полюшваше с него. Всеки създаваше около себе си море от звуци. Свиреха един за друг, радваха се, че тяхната музика е красива, бяха щастливи. Над главите им се издигаше купол от сладък дим и Лесър усети приятно замайване.
Упоен от дима, той покани Айрини на танц, но тя играеше със Сам, който каза, че не обича да го разделят. Айрини вдигна рамене с фалшиво съжаление, но не каза нищо. Лесър си спомни за ревността, която бе изпитал преди. Кратко разсейване, мислеше си той, без конкретен повод, просто заместител на желанието. Бил, с жълти кадифени панталони, пъстра копринена риза, къси кафяви ботушки и панделка с цветя на главата си, обикаляше в кръг около Мери, Айрини в къса оранжева поличка танцуваше боса, тесните й стъпала пристъпваха, бузите й пламтяха. Тя остави Сам, щом Бил се откъсна от Мери. Те се приближаваха и оттласкваха хармонично като две враждуващи птици, всеки танцуваше в своята неочертана, обичайна, сякаш вечна орбита. Бил се усмихваше благосклонно, а Айрини му отвръщаше с поглед, пълен с тъжна признателност. Приличаха на семейство.
Мери танцуваше със Сам, който се люлееше, изправяйки се и снишавайки се. Движеше се като парализиран щъркел, а Мери, вдигнала високо две ръце, се виеше с огнени очи. Накрая остави Сам, за да потанцува с Хари.
— Слушай — заговори Мери, докато пристъпваха и се въртяха в такта. — Имам ключ от апартаментчето на една приятелка, отсреща на същата площадка. Щом като на всички още малко им се замотаят главите, ще отида там. Ако имаш желание ела десетина минути след мене, така че никой да не забележи, че излизаме един след друг, иначе на Сам ще му призлее.
— Добре — отвърна Лесър. — Но не пуши хашиш!
— Разбира се. Ще те послушам, миличък.
Хари приклекна, залюля ръце, влезе в такта, а Мери Кетълсмит в къса, тъничка, раирана в бяло, зелено и мораво рокля, екзотично се гърчеше около него.
След малко тя се измъкна от мансардата, напрежението на Лесър скокна, гърлото му засъхна. Забеляза, че Бил гледаше с мътни очи — тази вечер той пиеше. Айрини често-често отиваше до банята — дали беше още с цистит?
След около четвърт час писателят излезе на пустата външна площадка и потъна в едностайния апартамент срещу мансардата на Мери; сърцето му биеше така лудо, че целият се тресеше. Мери го очакваше в леглото, метнала върху себе си розово одеяло. В клетката до прозореца подскачаше канарче.
— Нали нямаш нищо против, че се разсъблякох първа. Стаята е студена и си мислех, че ще ми е по-топличко, ако те чакам в леглото.
Лесър отметна одеялото, за да я погледне.
— Господи боже, ти си прекрасна!
— Кажи какво ми харесваш?
— Гърдите ти, корема ти. Чернотата ти. — Той прокара ръка по кадифената й кожа.
— Досега не си ли имал черна жена?
— Не.
— Не му отдавай чак толкова голямо значение. Ела при мене сега, миличък.
Когато се съблече и се плъзна до нея под завивката, Мери му каза:
— Лесър, искам да ти съобщя нещо. Моят доктор казва, че съм малко тясна. Отначало трябва съвсем леко, за да не ме боли.
Той обеща да бъде нежен.
— Ако обичаш.
Прегърнаха се. Пръстите й милваха лицето му, после се спуснаха надолу, към краката му. Той галеше гърдите й, мекия й корем и усети влагата между бедрата й.
Мери изгаси лампата.
— Недей — прошепна Лесър.
Тя се засмя и я светна отново.
Леко запотена, стенеща, след малко Мери каза:
— По-добре е ти да свършиш, Хари, аз мисля, че няма да мога.
— Да не би моята миризма да ти пречи?
— Никаква миризма.
— Опитай се. Аз ще задържа малко.
За известно време тя се опита заедно с него. После с въздишка каза:
— Аз въобще няма да мога. Свърши ти.
— Пи ли много тая вечер?
— Само едно уиски и глътка отгоре. Нищо повече, след като ми каза да не пия.
— На мен ще ми е по-приятно, ако и ти свършиш.
— И на мене също, но ти карай сам. Ще ти помогна, ако ми кажеш какво искаш да направя.
— Просто бъди с мен — отвърна Лесър.
Той достигна върховния момент с наслада, обгърнал плътно хълбоците й. Мери го целуваше признателно.
— Остани още малко върху мене, така ми е топло. — И тя го обви нежно с ръце.
Лесър лежеше върху й в полуунес.
— Хубаво ми е, Мери.
— Мъчно ми е, че не можах заедно с тебе.
— Не се тревожи за това.
— Ти ми харесваш и исках заедно.
— Следващия път — каза Лесър.
Тя отиде в банята и като се върна, окачи на врата му наниз от зелени и виолетови мъниста.
— Какво значи това?
— Да ни носи щастие — каза Мери. — Разбра ли?
Останаха още в леглото, подавайки си цигара един на друг.
Попита я дали въобще е изпитвала истинско удоволствие с някой.
— Охкам и ахкам със Сам, за да го предразположа, но не мисля, че съм стигала някога до края.
Лесър й каза, че трябва.
— С тебе почти ми стана.
— Откога не си могла?
— Не искам да мисля за това.
— А имаш ли представа защо не можеш?
— Може би защото бях изнасилена като малка на стълбите към мазето.
— Господи боже, кой?
— Един негър хлапак, съсед от горния етаж. Баща му беше бял и смазваше от бой чернокожата му майка. Мама казваше, че момчето толкова се разстроило от побоищата, че започнало да мрази всички и да иска да им отмъсти. Най-накрая го изгониха.
— Кажи ми, Лесър — промълви Мери след малко, — твоите момичета винаги ли са стигали до края?
— Повечето пъти.
— А случваше ли им се повече от веднъж?
— Една от тях, да.
— Леглото не е любимото ми място — прошепна тя.
— Плачеш ли, Мери? — запита Лесър.
— Не, сър, не плача.
— Стори ми се, че плачеш.
— Не съм аз. Обикновено това е Сам, вън на площадката, коленичил пред ключалката и плаче — отвърна Мери.

* * *

«Селям Алейкум», с тези думи Джейкъб 32 посрещна Лесър, когато той се върна в мансардата на Мери. Тя бе влязла преди него. Джейкъб бе човек с тесни очички и тъмносин костюм. Погледът му се впи в Лесър, макар че говореше кротко.
— Ако се мислиш за бял, лъжеш се — каза Джейкъб. — Ти си истински черен. Белите са черни. Черните са истинските бели.
— Май разбирам какво искаш да кажеш.
— Не, не разбираш. Ти ни виждаш в грешна светлина и себе си виждаш погрешно. Ако виждаш както трябва, ще ме видиш бял, както аз те виждам черен. Ти ме виждаш черен, защото вътрешният ти взор е сляп за истината на света.
Лесър не каза дума повече.
— Това е фронтален сблъсък между силата на злото и силата на доброто — каза Джейкъб 32 — и не ми е работата да ти обяснявам кое какво е.

* * *

Мери се беше заключила в банята и Лесър остана сам сред тълпа от смълчани черни. Предполагаше, че Сам им беше казал, но не очакваше някой да обърне внимание на новината. Айрини стоеше край един тъмен прозорец и гледаше навън, отражението на лицето й витаеше в стъклото. Лесър зърна в него образа си, вторачен в нея.
И двамата сме уплашени, но от какво се бои тя?
Бил Спиър, с отпуснати устни и натежали изпъкнали очи, пиян, но все още на крака, повика Лесър. Сам Клемънс, чиито яки прасци бяха напращели под раираните панталони, стоеше до Бил, сдържан, но скръбен. Тълпа от черни с безизразни лица се бе струпала край тях.
— Лесър, примъкни насам белокожия си задник.
Сега ще ме насинят целия, мислеше си Лесър. Може би защото не задоволих Мери. Може би такава е играта. Външният човек, ако не успее, е загубен. Това е древна примка и не трябваше да се хващам на играта. Твърде млад съм, за да стана жертва на ритниците им. Изтръпна от ужас при мисълта за строшени пръсти и насинени очи.
Червените очи на Бил гледаха враждебно. От всички черни в стаята той бе най-черен.
— Приятелю — поде той, като почукваше с възлестите си пръсти по хрипливите гърди на Лесър, имаме една игра, която наричаме дузина. Само братята могат да я играят както трябва. Тъй като никой бял няма нито качества, нито акъл и не струва и половин черен, ще играя с тебе на половин дузина. Тая игра е игра на грубите думи. Аз ще ги отправям към тебе, ти — към мене, и този, който пусне кръв, удари или извика «майчице», губи и ще се изсерем отгоре му. Ясно ли ти е?
— Какъв е смисълът на това?
— Смисълът е смисъл.
— Мислех, че сме приятели, Уили.
— Ти нямаш тука приятели — каза му Сам.
— Ами ако не искам да играя?
— Щом като лягаш с черна, ще трябва и да се биеш с черни — каза светлокожата жена, приятелката на Джейкъб.
— Я го смотайте тоя… — каза флейтистът с цветята и брадата.
Неколцина от братята кимнаха. Лесър усети как тестисите му се втвърдиха.
— Ще караш по-леко отначалото, та да се насладиш на играта — каза Бил с екливия си стържещ глас. — Няма да се гавря с майка ти, със сестра ти, както обикновено правим, но ще почна с нещо специално за тебе:

Лесър, не се мисли за кой знай какво,
видът ти мяза на лайно.

Някои от черните се изсмяха, а челистът изскърца с лъка по най-високата струна.
— Хайде сега ми отговори.
Лесър стоеше безмълвен.
— Ако не ми отговориш, ще се наложи да играем и на друга игра.
— Покер? — сбърка се писателят, вцепенен от уплаха.
— Човече, да не си си изсипал акъла в боклукчийската кофа?
Черните се изкикотиха.
Лесър предположи, че играта ще трае, докато той играе.
— Уили, устата ти е кенеф.
За негово удивление думите му събудиха доволен кикот.
Челистът прокара пръсти по ниските струни.
Бил примижа презрително, отеклите му очи отказваха да се съберат във фокус.
— Лесър — каза той, когато успя отново да насочи взор към него. — Виждам, че се хващаш на опасна игра. Но виждам, че си един лигав мамин пръдльо без всякакво лично достойнство.
— Какъв е смисълът от тази надпревара в проклятия? Само подклаждаме омразни чувства един към друг.
Гръмна дрезгав смях.
— Я па това рядко лайно! — раздразнено се обади Сам.
— Остави го на мене — каза Бил. — Той е мой гост.
Отново кикот.
Айрини се приближи, с пелерина и шапка, кожената й чанта висеше през рамо. Дългите й коси изглеждаха още по-дълги.
Лесър си помисли, че ако не беше отишъл да спи с Мери, сега можеше да е някъде навън с Айрини.
— Уили, хайде да си тръгнем веднага! — заговори тя, без да поглежда към Лесър. — Уморена съм.
— Върви си тогава.
— Не можеш ли да си тръгнеш с мене?
— Я върви се таковай.
— Ако можех, ти за какво си ми?
Сестрите прихнаха в писклив смях, някои от братята също се изсмяха. Челистът се плесна по коляното. Айрини се оттегли към прозореца.
— Лесър — сприхаво и нетърпеливо започна Бил. — Нарекох те мамин пръдльо. Това не те ли изкушава да ми отвърнеш?
— Ако ти е нужно да вършиш това, по-добре го напиши! Аз те мислех за писател — гласът на Лесър бе дрезгав, долните му гащи — подмокрени.
— Ти не ме учи какво да пиша, приятелче — Бил вирна високомерно глава. — Не искам един избелен кретен мене да учи какво да пиша.
— Амин — отрони Джейкъб 32.
Страхът на Лесър премина в гняв:
— Ако имаш нещо против мен, защо не ми го кажеш открито и направо? Защо да се преструваме, че играем на тая тъпа игра? А ако това, което искаш да кажеш, не е твоя лична работа, остави Сам да говори.
— Казах ти да не пускаш тоя лайнар да идва тука — простена Сам.
Джейкъб 32 кимна в съгласие.
— Питам те, ще отговориш ли на думите, които ти подхвърлих? — раздразнено настоя Бил. — Докога ще се показваш такъв жалък страхопъзльо?
— Мога да те нарека мръсен задник! — осмели се Лесър.
В тоя миг видя Айрини, която от дъното на стаята му правеше знак да мълчи.
— Оттеглям думите си.
— Нищо не можеш да оттеглиш — застрашително изрече Бил, примъквайки пламналото си от злоба лице към Лесър. — Такива са правилата на тая шибана игра. А май искаш да си оттеглиш думичките, защото не мислеше да ме наречеш точно така, нали? Ще ти се да ме наречеш мръсен негърски задник, ама не ти стиска, нали? Признай си.
— Право да си кажа, точно това си помислих, защото зная, че точно това искаше да чуеш.
— А така — отвърна Бил. А сега аз ще те нарека не само пръдльо, но и курвенско еврейско говно. — И той бавно и отчетливо произнесе всяка дума, като накрая злорадо натърти.
Черните замърмориха одобрително. Един от тях подхвана мелодийка на своето бонго. Сам изтри една щастлива сълза, търкулнала се под очилата му.
— Приемам думите ти — каза Лесър, — и приключвам играта. Това е последната ми дума.
Настъпи мълчание. В стаята вонеше на пот. Очакваше да го цапардосат по главата, но никой не се помръдна. Повечето бяха отегчени. Онзи с червения фес се прозина. Контрабасистът започна да навлича калъфа върху инструмента си. Взеха да се разпръскват. Бил изглеждаше удовлетворен, Джейкъб 32 с наслада запали пура.
Лесър смъкна шапката и палтото си от закачалката и се запъти към вратата. Минавайки край Айрини, срещна горчивия й поглед.
Трима от братята скокнаха към изхода да преградят пътя на Лесър, но Бил свирна пронизително и им махна да се отстранят.
— Оставете белия призрак да се чупи.
Призракът, по-бял от всякога и унизен до мозъка на костите си, които все още бяха здрави и читави, напусна мансардата в същия момент, когато Мери излезе от банята и се хвърли да прегърне Айрини.

* * *

Лесър зачака на ъгъла срещу мъжделивия уличен фенер, с надежда, че Айрини ще тръгне след него, но когато тя наистина се появи, беше с Уили. Двамата се упътиха в противоположна посока. Лесър я сънува дяла нощ. Сънува, че е дошла в стаята му и седят, без да се докосват, защото тя е омъжена за Уили. Той се разбуди в мрака, цялото му същество устремено към нея и по болката в сърцето си разбра, че е влюбен.

* * *

Бил изсумтя носово и влезе след работа на другия ден. Отпусна се в парцаливия фотьойл на Лесър, сключи ръце между набитите си колене и заби очи в пода. Изглеждаше смален на ръст и отслабнал. Работният му комбинезон висеше като на закачалка върху огромния, дебел, наскоро опран зелен пуловер. Понамести телените рамки на очилата си, поглади щръкналите краища на монголските си мустаци.
— Ама днеска не можах нищо да свърша, ни едно въшливо изречение няма да оставя. Човече, такъв махмурлук ме гази, сякаш слон ме е затиснал с лапата си.
Лесър седеше неподвижно, без да продума.
— Искам да знаеш, Лесър — каза Бил, — че снощи ти спасих кожата.
— Чия кожа си спасил?
— Сам настояваше братята да те ступат яко и да ти натрият муцуната, задето бе легнал с кучката му, но аз се намесих, вкарах те в играта, за да те унижат по тоя начин, вместо да ти източат кръвчицата.
Лесър отговори, че в такъв случай му е благодарен.
— По дяволите, хич не ми изглеждаш такъв.
— Честна дума.
— Исках просто да ти обясня защо го направих.
Лесър си помисли, че би било по-добре, ако въобще не бе узнал това. За да не се чувствува обвързан с благодарност или неблагодарност. За да може да обича момичето на Уили с радост и с леко сърце.

* * *

Веднъж, късно следобед, Лесър стои в един вход и гледа как трупа снегът. Внезапно от падащия сняг изскоква една черна глава, вторачва се в него и изчезва като луна зад тъмен облак. Черната глава е вътре, в самия Лесър. Той по цял ден се терзае заради Бил: Бедният Бил и без това има толкова малко, защо трябва да му го отнемам? Ако я обича, е още по-лошо, ако не я обича, не е чак толкова страшно — поне да съм наясно.
Той чака на площадката във входа, издигната на пет стъпала над улицата, срещу дома, в който живее Айрини — червена тухлена жилищна сграда в западната част на 18-та улица. Днес сутринта си бе позволил да влезе във входното преддверие, за да прочете името на пощенската кутия: АЙРИНИ БЕЛ — УИЛИ СПИЪРМИНТ. Хари вижда писмо в нейната кутия, писмото, което той толкова често й пише, но не на лист хартия. Представя си как Уили го чете на светлината на кибритена клечка.
Писмото разкрива любовта на Лесър. Уили го прочита и поднася под него пламтящата клечка. Сигурно точно така би постъпил, ако беше тук и намереше писмото в кутията. Но Уили е в стаята си на четвъртия етаж в празната сграда на Левеншпил, потънал в усилена работа над книгата си. След вечерта, прекарана у Мери миналата седмица, Лесър не може да събере мислите си да пише. Разхожда се напред-назад из стаята, но седне ли зад бюрото, нищо не върши и отчаяно тръгва отново.
Тази сутрин въобще не направи опит да пише. Излезе рано. Отиде до Пето авеню, хвана оттам автобуса и слезе на Шесто. Звънна на вратата й. Беше закъснял, изпусна я, Айрини бе отишла на репетиция. Той си отиде в къщи, опита се да пише, но после се върна пред дома й — още един пропилян ден. Казваше си да не отива. Да се държи настрана. Да изчака. Сега не е време да се влюбва. Уили е човек със сложен характер. Лесър знаеше, че на Уили не би му било приятно някой бял да е влюбен в Айрини.
Но въпреки това отново излезе, с надежда да я види.
Нощ е. Вали сняг. След малко започва да вижда снега. Вижда го как пада по улицата, покрива тротоарите, первазите на прозорците, стрехите на отсрещните къщи. Лесър вече чака с часове. Трябва да й каже, че я обича, иначе никога не би написал ред повече.
Часовникът на църковната кула отброява всеки четвърт час и прави чакането му още по-безкрайно. Лесър пресмята всяка нова четвъртинка. Във всеки миг знае колко е часът. Минава шест. Най-накрая едно височко момиче с пелерина, ботушки и обсипана в сняг зелена вълнена шапка над златистите й, но в действителност черни коси, се задава откъм ъгъла. Лесър я наблюдава в снежната светлина на уличната лампа. После прекосява улицата и я извиква по име.
Айрини го поглежда, сякаш не го познава. После видът й се променя, неохотно го разпознава.
Лесър й казва, че това е той. Та кой друг би могъл да бъде?
Тя иска да знае защо й бе казал «шалом» онзи ден, когато я срещна пред музея.
— За да не ме приемеш като чужд.
— Какво, искаш да се държа като бяла? Като еврейка?
— Да се държиш по-приятелски — така е по-добре.
— А ти какво правиш тук?
— Всичко е толкова просто — казва Лесър. — Дойдох да ти кажа, че те обичам. Предположих, че би искала да го знаеш. В последните няколко дни хем исках да ти го призная, хем се възпирах. Струва ми се, че разбираш защо.
Тя не изглежда особено учудена, макар че очите й стават неспокойни, развълнувани. Трудно можеше да я разгадае: все пак тя си оставаше чужд човек.
— Аз пък си мислех, че проявяваш интерес към Мери.
— Не мога да кажа, че ми е била безразлична. Спах с нея, защото те нямаше тебе. Започнах да те ревнувам, когато ви видях с Бил на Лексингтън авеню.
Очите й се взират в неговите:
— Да не би да си се влюбил в мене, защото аз съм еврейка, а съм момиче на Уили? Кажи, това ли е причината?
— Може би. Но не бих казал.
— И ти искаш да ме спасиш от мизерния ми живот с един негър, с един бивш криминален престъпник?
— Моята любов не ти предлага нищо, освен любов. Ти обичаш ли го или не?
— Аз съм ти казвала. Все говорим, че ще скъсаме, и никой не предприема първата стъпка. Той продължава да противопоставя черната си книга на бялата си приятелка. Виждам го в събота и неделя, но вече не се радваме да сме заедно. Не знам какво да правя. Искам той пръв да предприеме нещо.
— Аз те обичам, Айрини, и имам нужда от тебе.
— Каква нужда по-точно?
— Вечна и неотслабваща.
— Кажи го направо, аз не съм много изискана.
— Искам да се оженя за тебе, след като свърша книгата си.
Тя е развълнувана, жадните й очи търсят неговите, но се усмихва кисело.
— И двамата сте еднакви.
— Аз трябва да пиша, но трябва и не само да пиша.
Айрини го слуша, после поема ръката му. Те се целуват със студени устни.
— Ботушите ми текат. Краката ми са прогизнали. Хайде да се качим горе.
Влизат вътре. Айрини си сваля ботушите, изсушава краката си с черна хавлиена кърпа, а Лесър я наблюдава отстрани.
— Свали си палтото — казва му тя.
В спалнята има двойно легло и рисунка на черен Исус виси точно над таблата.
— Защо черен Исус?
— А има ли черен Мойсей? Аз вярвам в бога.
Навън снегът продължава да трупа…
Те се прегръщат, ръцете й се плъзгат по гърба му.
— Боя се от това, което правим, макар че го искам.
— Боиш се от Уили ли?
— Също и от самата себе си.
— Обичам те, толкова си красива.
— Не се чувствувам красива. Чувствувам се потисната, нещастна, незадоволена. Страхувам се, че се забърквам с друг писател.
— Беше ми казала, че вече се чувствуваш по-уверена в живота си.
— Това е преходно чувство.
— Красива си, Айрини.
— Не го усещам.
— Почувствувай го чрез мен.
В леглото тя го усеща. Те се целуват, милват, хапят, късат плът от плътта си. Той обсипва с целувки уханното й тяло. Тя впива нокти в рамото му. Страстта й го влудява.
После Айрини го запита:
— Долавяш ли в мене миризма на черен?
— Долавям само страстта ти. Да не би да се чувствуваш черна?
— Чувствувам се доволна. Макар да изпитвам вина, доволна съм.
— Не се прави повече руса. Остави черната коса да си расте.
— Започнах да я пускам вече.
Те лежат един до друг, Лесър по гръб, Айрини на една страна, притиснала лице до неговото, той гледа как гонените от вятъра снежинки звънтят по стъклата и си мисли за Бил Спиър, самотен в огромната празна къща, наведен над кухненската маса. Снегът започва да кръжи около главата му в прозрачна мъгла.
Живеем в свободна страна.


СЛУШАЙ, ЛЕСЪР, ТОКУ-ЩО НАПИСАХ ТАЯ ПЕСНИЧКА:

Имам пастърма с горчица,
ще си ръфам от месото,
Имам сочен кренвирш с чесън,
ще си ръфам от месото,
Имам ребърце от пиле,
ще си ръфам от месото,
имам те в леглото гола,
ще си ръфам от месото.

За кого се отнася тази песничка, Уили?
Бил, Лесър, наричай ме Бил.
Бил — извинявай.
За мене и моето момиче Сал. Е, господа, сега доволни ли сте?


* * *


Облаци над острова надвисват,
гръмотевици раздират ги за миг,
изпод копита огнени светкавици избликват,
дъжд се лее,
вятър носи се със вой,
кокосовите палми ниско гръб превиват,
вълните с рев разцепват крайбрежните скали,
мъртви гларуси по пясъка изпъват шии,
изгнили риби морето от утробата си хвърля,
бурята разбужда Лесър от съня му,
той се надига сънен във леглото
наоколо е нощ въглищно черна,
той светлинка се мъчи да запали,
но пак е мрак въглищно чер,
той хуква вниз по стъпалата с танцуващите сенки,
Луцифер припалва му кибрит,
спуска се в мазето — при главния бушон:
когато светлината блясва,
незнаен тип на каменния под лежи,
единият му крак с трион отрязан до коляно,
лежи той пред пещта гореща,
от крачола му топла кръв струи,
червена локва на пода се разстила,
Лесър писва в ужас,
не може да издържа очи в очи с кръвта,
хуква нагоре да сподели с Уили,
и що да види:
оглозгва той бял кокал,
какво ядете, мистър Кокал?
Не ме прекъсвай, Лесър,
познавам аз същинския ти глас,
но, Бил, какво ядеш ти?
Гърди от пиле,
и бялото месо,
не вярваш ли, за бога?
Прилича ми на кост огромна,
това е свински бут, момчето ми,
кашер не щеш ли, на, хапни си?

Айрини изстенва. Лесър се пробужда от мъчителния сън и светва нощната лампа.

* * *

Една нощ, прегърнал Айрини в леглото под картината на черния Исус, Лесър поиска да разбере кога най-накрая ще признаят на Бил.
— Какво искаш да му кажеш?
— Знаеш какво. Или ти му кажи, или аз ще му кажа, или двамата.
— Не може ли още малко да почакаме? — Айрини лежеше на възглавницата сред море от разпилени тъмни коси. Изглеждаше толкова прекрасна и Лесър се разтревожи, защото въпросът му я смути и погледът в очите й угасна.
— Защо не почакаме да се разделим с него естествено?
— Защото ми тежи на съвестта.
— Предпочитам Уили сам да ми каже — когато реши — че помежду ни всичко е свършено. Но ако наистина се наложи да му кажем, по-добре сама да го сторя.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще ти се изтърси още в петък.
— А това толкова ли те дразни?
— А да не се ли дразня, като знам, че се надява да спи с тебе, а? Ти не си повече неговата «кучка».
— Върви по дяволите, ако още веднъж ме наречеш така. Това си е негова дума, не твоя.
— Чиято ще да е — каза Лесър, — но аз повече нямам намерение да те деля с него или който и да е друг. Ти или си моя, или не.
— Аз съм твоя, но не съм чак толкова чужда и на Уили.
— Не си въобразявай, че ще продължаваш да спиш с него, след като спиш с мене.
— Разбираш ли, че сексуалната страна съвсем не е това, което най-много ме безпокои в момента — отвърна Айрини.
— А какво тогава?
— Вчера например Уили беше тука.
— Тука?
— Да си вземе душ. Изкъпа се, смени си бельото и си отиде. Аз излязох, докато още беше в банята. Ето колко секс е имало. Чувствувам, че иска да ме напусне, но откровено казано, ако спре да пише, макар и за момент, отново ще ме потърси. Няма да му стоя под ръка, разбира се. Трябва да си опичам своите работи.
— Мене ли имаш пред вид?
— Разбираш какво имам пред вид.
Тя се пресегна, взе гребена и го прокара няколко пъти през дългите си коси.
— Трябва да ми имаш доверие, Хари.
— Аз ти вярвам.
— Сексът не е най-важното.
— А кое тогава?
— Важното е какво ще стане с Уили, след като ме напусне. Той няма два петака в джоба си. Как ще живее, как ще пише? Това ме тревожи. Неговата борба да стане писател — още от затвора до този момент, до разказите и романа, които пише — едно от най-силните и най-завладяващите неща, които познавам в един човешки живот. Тази негова борба ме вълнува искрено и дълбоко. И той трябва да продължи да пише.
— Той ще продължи.
— Ето за това се безпокоя. Вярно е, че не плаща наем в тая злокобна сграда, в която живееш и ти, но той има съвсем малко средства, за да живее — само някаква нищожна парична помощ от Дружеството на черните писатели в Харлем и тя едва му стига колкото за хляба. Ние сме се споразумели да му помагам, докато вземе някакъв аванс за книгата си, но в същност аз го издържам, откакто се премести при мене. Не бих искала отново да се върне към контрабанда или нещо от тоя сорт.
— Това е минало — казва Лесър, — сега вече имаш работа със заклет писател.
— Ами ако се наложи да започне работа, тогава кога ще пише? Той пише бавно и има нужда от много свободно време. А откакто те срещна тебе, започна още по-бавно да пише.
— Че да не би аз да му определям как да работи?
И той разказа на Айрини как бе работил по половин ден в една фабрика, когато пишел първата си книга.
— И въпреки това имах достатъчно време, за да пиша.
— Да, но всяка фабрика ще му плаща два пъти по-малко, отколкото на тебе, а ще изисква от него двойно повече труд.
— И аз си съдирах задника от работа.
— Но Уили няма да изтрае, ще им каже да си гледат работата.
— Няма, ако писането е по-важно за него.
— Знам, че не съм права — продължи Айрини, — но имам ужасното чувство, че аз и ти сме двойка бели, събрали се да нанесем ритник право в задника на негъра.
— Аз нямам такова чувство — каза Хари. — Цялата работа се свежда до това — ти и Уили — двама души, да решат да сложат край на връзката помежду си. Ако ти не му изневеряваш като на мъж, то тогава не действуваш предателско спрямо цвета му. Не мисли повече, че сме бели.
Айрини кимна:
— Знам, че е лудост, но той толкова често е получавал разочарования заради цвета си. Ти си чел творбите му. Не мога да не се вълнувам от тях. Това е една от причините, която ме плаши да му призная за нашата връзка, макар да съзнавам, че той трябва да знае.
— Ти само предполагаш, че Уили ще страда. Може и да не стане така, сама казваш.
— Не съм съвсем сигурна. Постъпките на Уили са толкова непредсказуеми.
— Аз съм същият — каза Лесър.
Телефонът иззвъня: беше Бил.
Айрини опря показалец до устните си. Изтегнат до нея, на предишното място на Уили в леглото й, той чуваше гласа му в слушалката.
— Айрини, този петък няма да мина да те видя — говореше Бил с безцветен глас. — Мислех, че ще смогна, но точно в момента нещо се запъна в писането и трябва да остана над машината, докато потръгне и намеря верния пулс на действието.
— Кой е верният пулс на действието?
— Ако знаех, нямаше да разговаряме.
Айрини каза, че съжалява.
В същото време здраво стисна пръстите на Лесър.
Уили казваше, че ще мине след една-две седмици.
— Колко много неща ще направя тогава за тебе.
— Не залагай на това — отвърна кротко Айрини.
След кратка пауза Уили добави:
— Не мисли, че съм престанал да те обичам, миличка.
По-късно, с неловко вълнение в очите си, Айрини се обърна към Лесър:
— Наистина, най-добре е да му съобщим, но искам аз да му го кажа.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще стане още по-мъчително. Не бих желал това да се отрази на настроението ми за работа.
— О, по дяволите с това настроение за работа — викна Айрини.
Очите й се наляха със сълзи, но тя се овладя, стана отново гальовна към Лесър и нежно залюля главата му в обятията си.

* * *

Лесър се безпокоеше, че влюбването му в Айрини — при положение, че Уили бъде отстранен — може да усложни живота му и забави темпото на работата, но така не стана. Естествено след десет години усилен труд първата му грижа бе завършването на книгата. Но често новите събития го изпълваха с мечти и с нов прилив на трудова енергия. Върви под оголените клони на някой клен, мисли за Айрини и внезапно го озарява осенението. Тогава забелязва, че по клоните са набъбнали мънички пъпчици и това съживява желанието му да пише. Лесър се освободи от потискащата самота и от всяка досадна сянка на ревност; понесе се с лекокрилия полет на своите емоции, овладя го чувство за открита морска безбрежност, макар че не се самозалъгваше за обективната свобода на света, в който живееше. И все пак, в известен смисъл, човек е толкова свободен, колкото се чувствува, следователно, той никога не е бил по-свободен. Благодарение на Айрини Лесър сега живееше с чувството за много повече и по-разнообразни възможности, с един оптимизъм, който разпалваше въображението му. Любовта прави всичко. Тя му помага да пише, по-освободено и по-добре, след като трябваше известно време да се насилва. А пишеш ли добре, това е твоето бъдеще.
Сега се срещаха почти всеки ден, макар и тайно, тъй като Бил, колкото и да стоеше настрана, все още имаше ключ и всеки момент можеше да се появи. А свареше ли ги заедно, не се знаеше работите дали ще тръгнат добре или зле. Лесър се надяваше на добър край. Срещаха се с Айрини в късните следобеди, разхождаха се из улиците и парковете на Уест Вилидж, търсейки признаците за приближаващата пролет. Влизаха в барчета, хранеха се в ресторантчета, които тя познаваше. Разговаряха за живота си от детство досега и често се прегръщаха. Хари усещаше, че тя все още не е истински влюбена в него, но с всеки изминат ден все повече се привързваше. Усещаше, че му вярва, макар все още да не бе сигурна в себе си. Лесър изчакваше, това не беше мъчително, особено когато книгата му вървеше добре. След вечерните репетиции или представления той я чакаше в едно барче близо до театъра. Искаше му се да я види на сцената, но Айрини го молеше да не идва. Веднъж той се промъкна в залата и я гледа в едно действие от пиеса на Ибсен. Беше по-добра, отколкото казваше. Поне той мислеше така. Тя живееше с изграждането на ролята си и това разпалваше емоциите й. Гласът й на сцената го изненада: беше по-дълбок и по-властен, отколкото бе очаквал. Понякога Лесър я чакаше в някое кино и после отиваха у нея, за да се любят. Айрини винаги настояваше да се качи първа, после натискаше звънеца на домофона и той се качваше.
Писателят рядко се виждаше с Бил, съвсем рядко, и слава богу, като се вземат пред вид обстоятелствата. Черният, вкопчил се в люта схватка с трудната глава в книгата, почти не се появяваше. По цял ден удряше клавишите, а нощно време спеше със загрялата машина до матрака си. Когато трябваше да излезе някъде, оставяше «Л. С. Смит» при Лесър, но влизаше и излизаше, без да се спре и да продума. Лицето му бе напрегнато, дори измъчено, мътните му очи навъсени. Едва събираше сили да каже едно «здрасти» на Лесър. Писателят се чувствуваше страшно виновен, задето спеше с момичето му, задето беше влюбен в нея, задето я отнемаше от човек, чиято болка в момента толкова добре разбираше. Сякаш заради мъченията си в работата, Бил му изглеждаше още по-голяма жертва; наистина, колкото и да бе належащо Лесър да му каже истината, логично бе заради тревогите около писането му да изчака, да задържи новината — добра или лоша, — докато Бил се почувствува в по-подходяща форма да я чуе.
— И все пак, кажеш ли му веднъж, ще се почувствувам адски облекчен — обърна се той към Айрини. Но тя бе убедена, че почти моментално Уили би се появил в апартамента й с думите: «Много ти благодаря, Айрини, много мило от твоя страна, но в сегашните ми планове не влиза никакво бяло маце, сигурен съм, че разбираш защо.» Той отново бе идвал да се изкъпе и бе оставил една бележчица: «Здрасти, пиленце. Задигнах си една банкнота от десет долара от дребните ти пари. Ще се видим скоро, но не чак толкова скоро, тъй като тая съдбоносна глава все още не става. Чао.»
Измина още една седмица, без да се виждат — вече настъпиха първите дни на април — и макар че понякога я обземаше униние, Айрини общо взето започна да се поотпуска. Държеше се по-непринудено и нежно с Лесър, сякаш доказваше своето: нейната любов с Уили Спиърминт (след като го нямаше Уили, значи, че нямаше любов) си бе изпяла песента и бе умряла и у двама им; всичко свърши без мъчителни разправии, без разкъсани дрехи и недостойни обвинения. Най-разумно бе да постъпи точно по този начин, както бе настоявала и ако Уили реши да вини някого, трябваше първо да вини себе си.
Веднъж Лесър я попита дали не й липсва настроението, високият волтаж на негърския живот, който бе водила с Уили.
— Да, в известна степен — отговори тя. — Но аз сама гледам да не се откъсвам. Виждам се от време на време с Мери — тя спря поглед върху безразличните очи на Лесър, — но в същност не чувствувам липсата на онези, които не са ми били приятели, макар че си мисля за тях. Аз обичах Сам, ти трябваше да го опознаеш. Уили често ме водеше в Харлем, още от самото начало като тръгна с мене и това бе като някакъв безкраен карнавал, като безкрайно пътуване. Но веднъж един от братята нещо му говори, май че беше Джейкъб, оттогава Уили престана да ме кани, ходеше сам. Дори взе да казва, че аз в действителност не разбирам душите им. Това жестоко ме нарани и оттогава започнаха да ме глождят колебания.
Истинската й коса растеше като черна шапчица над русата й грива. Айрини сгъна двете големи черни хавлии, които вечно се размотаваха из банята, и ги постави върху рафтчето в шкафа, после свали картината на черния Исус, обви я внимателно в кафяв табак и я скри някъде. Ноктите й бяха пораснали. Тя си изскубваше веждите по-малко и ги оформяше изящно, понякога наподобяваха на скършени криле. Беше възвърнала израза на лицето си, а може би и нещо от вярата си, защото изглеждаше по-благоразположена към себе си. Един ден съобщи на Лесър, че твърдо е решила да напусне театъра.
— Аз нямам талант. Тази пиеса ми е последната, реших вече. Искам наистина да променя живота си. Достатъчно изживявах и изпитах някои неща.
Той я попита какво друго би искала да изживее.
— Е, ти знаеш, а освен това, виж психоанализата ми. Става ми досадно от глупавите баналности, които изтърсвам в отговорите си. Моят психоаналитик дори не се старае да прикрие прозевките си. — Уверена била, продължи тя, че няма повече какво да му каже. — Аз съм привързана към него и малко се боя да се откъсна съвсем самостоятелно, без съветите му, но наистина чувствувам, че всичко върви към своя край. — Тогава му предложи да се преместят в някой друг град. Писнало й било от Ню Йорк. Надяваше се да си намери работа, която истински да я погълне, или отново да започне нещо да учи.
— Би ли имал нещо против да се преместиш в Сан Франциско, Хари?
— Не, разбира се, след като свърша книгата.
След някой друг месец, а може би и по-рано, мислеше си Хари, той щеше да достигне до истинския, неизбежен завършек на своя роман; работата напоследък му вървеше, краят вече се виждаше. После една бърза и съсредоточена редакция само на ония страници, които имат нужда, и… край.
— Да се надяваме ли в рамките на три, четири или пет месеца най-много?
— Защо не? — отвърна Лесър.
Айрини каза, че ще остави на Уили бележка да прибере кашоните с вещите си, които тя беше опаковала.
— Ти можеш да му я пъхнеш под вратата. И след като я получи, ще проведем тоя разговор, който трябваше отдавна да проведем.
— Напиши я и аз ще я пъхна под вратата му — съгласи се Лесър.
Сетне, когато излязоха на улицата, Айрини непрекъснато се извръщаше назад, сякаш очакваше някой да ги настигне, да помоли Лесър любезно да се отстрани, за да остане сам със своята «кучка»; но ако Уили наистина беше наоколо, той никъде не се виждаше.

* * *

Една сутрин Бил похлопа на вратата на Лесър и без да го поглежда, пъхна в ръката му снопче жълти листове, около четиридесет. Някои от листовете бяха преписани на чисто, но повечето бяха омърляни и омазнени, със зачуквани редове, задрасквани параграфи, с нечетливи дописвания между редовете и драсканици по полето с молив и лилаво мастило…
Лицето на Бил бе издължено, очите му изморени, безцветни и самовглъбени, с усилие успя да съсредоточи погледа си през бабешките си очила. Острата му брадичка и кичестите му мустаци бяха нескопосно подстригани, разръфани, и толкова се беше смъкнал, че просто плуваше в торбестия си комбинезон. Каза, че е отслабнал с осем-девет килограма.
— Как върви животът, Лесър? Всяка вечер ти тропам на вратата, но никой не ми отваря. Криеш ли се от мене, или си тръгнал да чукаш, а? Веднъж опита и не можеш да се спреш. Кипи ти младата кръв и ни захлупи нас, старите пущове!
Намигна с отегчителна насмешка, лицето му сухо и лъскаво. Лесър усети как сърцето му започна лудо да бие, подозирайки, че Бил е надушил историята с Айрини, но след миг реши, че греши, че не е възможно. Тя все още не бе написала бележката. Лесър наистина се ядосваше, че не му бяха казали — да се свърши веднъж завинаги. Господи боже, трябва да му кажа, и то още сега, в тая минута; после размисли, и реши, че това е нейно право. Но тъй като между него и Бил съществуваха някакви взаимоотношения, ограничени, но цивилизовани, искаше му се, докато живеят в тази къща, той да може открито и свободно да обича Айрини и да е в прилични контакти с бившия й любовник, тъй като и двамата бяха писатели, работеха и живееха в един и същи дом и се сблъскваха с едни и същи проблеми, които се различаваха по степен само, тъй както двамата се различаваха по опита си.
— Налага ми се напоследък по-често да излизам — обясни Лесър, разглеждайки творбата на Бил и ръката си, която неохотно държеше. — Писането ми се запече за известно време. Сега се пооправих и работата ми потръгна.
Бил, слушайки ненаситно, кимна с глава.
— Значи, изгази през онова тресавище, в което беше заседнал?
— Да, изгазих.
Лесър се изпоти, като си спомни каква бе причината за окрилената му и сполучлива работа напоследък.
Чернокожият въздъхна.
— А мойта работа ми увоня стаята по-дълго, отколкото очаквах. За да напиша тая част, която държиш в ръцете си, седмици наред се рових из боклуци и бунища, измъквах стари обувки и строшени ножици, които разни старци бяха захвърляли. Пишех като Ричард Райт и се опитвах да звучи като Джеймз Болдуин; това ме накара да пиша за неща, които не са вътре в мене. А накрая, когато се опитах да внуша някои свои идеи, те не оживяха. Всички образи, които танцуваха живи и силни в съзнанието ми, изведнъж умряха, щом ги описах с думи. Човече, не мога да понасям ужаса, който сковава сърцето, когато писането не ми върви, както искам. Или когато трябва да падна на колене и да почна да му се моля. Това не само разпалва съмненията ми дали въобще нещо ще излезе от книгата ми; дори когато знам, че главата ми е замаяна от хашиша и пак ме тормозят съмненията, въобще човек ли съм. Това се отразява зле на духа ми. Когато сутрин отворя очи и видя тая огромна машина, зинала срещу мене като орел, боя се да седна на стола пред нея, сякаш клавишите й са зъби, наострени да ръфат от собствената ми плът.
— Доброто заслужават само смелите и никой друг — отвръща Лесър.
— Я го кажи пак!
— Това е стихотворение.
— От черен или бял?
— От Джон Драйдън, англичанин.
— Ще го прочета веднага. Както и да е, иска ми се да видиш как върви тая нова глава. Пак е за онова момченце, за което чете миналия път, Хърбърт Смит: как израства по улиците на Харлем и открива, че няма на какво да се надява, че освен гадости и насилие нищо друго няма да получи за остатъка от своя скотски живот. Когато се опитах да убия майка му, сърцето ми се сви. Не намерих сили да я накарам да умре, писах тая сцена поне двайсет пъти, дано сега поне да издъхва, както трябва. Има още нещо, в което също се съмнявам: за първи път си служа с тая техника и не знам правилно ли съм я употребил. Ей това най-много ме тревожеше.
Накрая Лесър се съгласи да прочете откъса, тъй като Бил все още не знаеше, че той е влюбен в неговото момиче.
Вероятно неохотата се бе изписала на лицето му, защото Бил каза с нервен глас:
— Ако някой не го прочете веднага и не ми каже как върви, аз ще се побъркам. Отначало си мислех да го дам на Айрини да го прочете, но аз странях от нея, докато пишех за моята… за майката на това момченце Хърбърт, защото исках да го напиша чисто. А освен това Айрини има тоя гаден навик да одобрява всичко, което й покажа, даже и да не струва.
— А ти самият как го оценяваш?
— Ако знаех, нямаше да те питам, честна дума, ей богу. Щом като го погледна, буквите недружелюбно се втренчват в мене. Можеш ли днеска да го прочетеш, Лесър, и после да побъбрим около половин час?
Лесър отвърна, че според него повечето добри книги са писани с чувство за несигурност.
— Да, ако след определен момент книгата не стане адски ужасна за писане. Тогава ми се иска да се откажа от тая работа.
Лесър, все още раздиран от противоречия, отговори, че ще прочете откъса, след като свърши своята работа и ще се обади на Бил да поприказват.
— Ако свърша тая част, за мене ще настъпи истинско облекчение — поде Бил. — Толкова време живях като отшелник, сякаш не съм мъж, сякаш съм от олово, повече от месец мечтаех да се видя с моето пиленце. Господи, тя ми пречи, но е толкова сладка в леглото.
Лесър не потвърди.
— Тя е все недоволна, и от себе си, и от другите, но малко е нужно, за да възвърнеш самочувствието й, та да престане да се анализира и да се оплаква; тогава само чака малко внимание.
— Ти обичаш ли я?
— Човече, това си е моя работа.
Лесър не попита нищо повече.
— Дали ще отида още сега при нея, зависи от тая глава, дето държиш в ръцете си. Ако кажеш, че съм на прав път или че почти съм успял, в което се надявам, ще се чупя събота и неделя при нея. Но ако кажеш, че има нужда от още работа и аз се съглася, тогава ще се свра в кабинета си и ще поработя още малко. Хайде, прочети го и ми кажи.
Лесър си наля половин водна чаша уиски и зачете ръкописа на Уили със свито сърце.

* * *

След като първата глава наистина беше добра, нямаше причини тази да не бъде същата, но на Лесър не му се щеше да я прочете. Помисли си дали да не изтича надолу по стълбите и да я върне на Бил, като измисли някакъв предлог: той действително се съмняваше, че би могъл да отсъди обективно. Ако му кажа, че е добра, той моментално ще отлети при Айрини. Това няма да е толкова страшно, тя най-накрая ще се реши да му съобщи онова, за което досега не намираше сили. А дали няма да изпаднат в някаква заплетена и тежка ситуация, каквато Лесър не смееше дори да си представи?
С растяща тревога той изчете четиридесетте страници, разгадавайки с усилие бележките в междуредията и полето; а после, потънал в лепкава пот, препрочете всяка страница.
Накрая изпъшка силно и се отчая. Началните страници бяха сравнително сполучливи, но главата като цяло, макар работена и преработвана, представляваше истинско гробище.
В началото се разказваше как една нощ майката на Хърбърт се опитала да прободе момчето с кухненски нож. То се разбудило от специфичната й миризма, и побягнало надолу по скърцащите стълбища, а тя се завтекла до тоалетната, глътнала шепа силен алкален разтвор и се хвърлила през прозореца на спалнята, виейки от болка, от гняв и безнадеждност… Така началото беше силно — четири изпълнени с ужас страници за човешкото нещастие, но останалите трийсет и шест, които отразяваха въздействието на нейния живот и смърт върху съзнанието на сина й, вървяха страшно зле. Бил бе използувал нещо от техниката на потока на съзнанието, с тежко претоварени асоциации. Беше задръстил всички пори за дишане. Цялата творба, чиято тема бе момчето, с неговата самоненавист, с неговите умопомрачителни фантазии за секс и насилие, бе станала претрупана, фалшива и противоречеше на простотата и сдържаността на чувствената натура на Бил. Тук-таме се усещаше проникновение, островчета на размисъл, които бяха оригинални, истински, вълнуващи, но дори тези пасажи той бе така жестоко преработил, че езикът им се бе превърнал в лепкава пепел. До голяма степен неудачата на Бил се дължеше на опитите му да предвещае развитието на революционната мисъл, което невинаги му се удаваше. Мъчеше се да се отърси от някакви зли духове — от своя минал живот. Само` по себе си това не бе лошо, но можеше да стане лошо, ако се упорствува, а той упорствуваше. Затова никой от героите в тази глава дори наполовина не оживяваше. Донякъде момчето — но то бе като съживен с магия мъртвец, неспособно, освен в определени случаи, на истински човешки емоции. Майка му, потънала в плитък гроб със зелен, зацапан от дъха й стъклен похлупак, го преследваше в съзнанието му… Смъртта бе простряла пипала извън владенията си.
Боже мой, ако му кажа какво мисля, той ще ме намрази до мозъка на костите си! Защо ми трябва да забърквам разни каши с него?
Лесър реши да излъже. Измисли няколко версии, после ги отхвърли и реши да се осланя на чашката — наля си още една за по път, та да му помогне да импровизира по-добре, и хукна по чорапи надолу към етажа на Бил, за да му каже, преди да се е изпарил куражът му, самата истина: какво мисли за неговата творба.
Нямаше нужда да прибягва към лъжи и заобикалки. Бяха се споразумели, когато Бил го накара да прочете нещо негово, Лесър да ограничава преценката си само до въпроси, засягащи формата, и да предлага начини за изправяне на грешките. А Бил от своя страна бе обещал да го изслушва търпеливо.
И Лесър така направи: чудесно начало, макар че главата му като цяло не е напълно готова. По-амбициозна е от първата, но няма нужда от тоя поток на съзнанието, или поне не толкова изразен: той се излива като лава, наслагва се, придава могъща като скала монументалност на един субективен по същество разказ; всичко това би могло да стане по-добре, по-сбито може би в двадесетина страници, дори по-малко. Облекчи я малко, смекчи напрежението, посъкрати я, преработи я; направи това и това, опитай това, изхвърли онова, и тогава следващият вариант ще бъде по-успешен. От началото Лесър говореше хладно, уверено, макар че вътрешно си задаваше въпроса кое го бе направило такъв авторитет в изкуството на белетристиката — петнайсет години писане, една добра книга, една лоша и една недовършена? И последно — може ли един писател да каже на друг как да напише книгата си? Теоретично е възможно, но дали на практика е полезно? безполезно? съмнително? — кой би могъл да каже? След като бе стигнал дотука, той продължи да мърмори, двамата седяха на пода с кръстосани крака, Лесър си държеше краката и докато говореше, се поклащаше напред-назад с наивна чистота, а Бил слушаше търпеливо, изучаваше го, кимаше сериозно, мъдро, подпухналите му очи, въпреки желанието да прояви самообладание, ставаха розови и изцъклени, тялото му се напрягаше; щом забеляза тая промяна, Лесър започна да става вътрешно неспокоен, устата му взе да пресъхва и той завърши с нервна усмивка. В същия миг се почувствува, сякаш току-що бе асистирал на собствената си смърт — хвърляне от висока скала. С положителност знаеше едно: бе допуснал сериозна грешка. Въобще не трябваше да се залавям да давам литературни съвети на този човек. Трябваше да му призная за връзката ми с Айрини. Ето това е всичко. Ама че съм тъпак. И после, сякаш връщайки се по обратния път, той промълви:
— Бил, честна дума, няма смисъл повече да те мотая за книгата ти. В това състояние, в което е, колкото и да си мислиш, че си направил нещо, трябва да я преработиш. За тия неща, за които се колебаеш — може би е по-добре да изчакаш и да завършиш напълно първия проект, преди да решиш какво да променяш. Станеш ли наясно с миналото на всеки герой, ще знаеш как да оформиш бъдещето му.
Бил продължаваше да кима, без да отваря очи. После погледна и продума кротко:
— Знам всеки миг от идиотското им бъдеще. Би ми се искало да разбера още нещо, освен това, което казваш за потока на съзнанието, който не съм длъжен да използувам по твоя начин, а по мой си начин, ще ми се да разбера, сполучил ли съм с описанието на момчето и майка му дотук? Живи ли са образите им, човече? Само тук не ми дрънкай фъшкии!
— Успял си само до смъртта на майката — отвърна Лесър, — но не и по-нататък, в съзнанието на момчето.
Бил скокна на крака с див, сърцераздирателен вик и запокити ръкописа си към стената. Той се удари с плясък и жълтите страници се разлетяха по пода.
— Лесър, ти се опитваш да ми омотаеш съзнанието и да ме объркаш. Четох толкова много за тоя формализъм в библиотеката, всичко е глупост. Ти се опитваш да убиеш дарбата ми на писател под фалшивия предлог, че се грижиш за формата, а истината е, че се боиш от това, което ще кажа в книгата си, от това, че ние, черните, трябва да извадим душичката на вас, белите копелдаци, задето ни осакатявате живота. — И изведнъж се разкрещя: — Ох, и аз съм седнал да искам съвет от едно лицемерно лайно, да искам от един бял евреин да разбере моята негърска творба! Та ти я разваляш само като я четеш! Заслужавам да ме окачат на кука и да вися така, докато някой от братята ми се смили над мене и отреже белите ми топки.
Лесър, който веднъж бе станал свидетел на подобна сцена, побърза да се изниже от стаята.

* * *

След десетина минути той дръпна от огъня тигана с месото, което пържеше, и затвори газта. Завърза набързо обувките си и забърза надолу по стълбите към Бил.
Чернокожият седеше до масата гол, навел глава над ръкописа си. Беше си сложил очилата, но изглеждаше като сляп. Едрото му тяло, в което се отразяваше светлината от тавана, приличаше на гранитен паметник.
Изумен, Лесър се зачуди какво означава това: самоунижение или охлаждане на страстите? Може би сравнява своята плът с черното си творение върху хартията? Или по някакъв тайнствен начин утвърждава могъществото на своята чернота?
— Бил — задавен от вълнение каза той, — има още нещо, което трябва да ти кажа.
— Аз преставам да пиша — отговори черният и смирено вдигна очи. — Не е вината в тебе, Лесър, затова не се тревожи. Реших, че това не е работа за мъж. Тя ми размеква костите. Гризе ми сърцето. Ясно ми е какво трябва да направя, а нищо не излиза! По-добре да си размърдам стария задник и да се заловя с истинска работа. Трябва да помогна на страдащите си черни братя.
— Изкуството също е работа, Бил, не се предавай.
— Моето призвание е истинското действие.
— Забрави какво ти казах и пиши така, както чувствуваш.
— Трябва да се махам оттука.
Бил погледна към вратата, после към прозореца, сякаш се мъчеше да определи своя бъдещ път.
— Какво още имаш да ми казваш, какво си пропуснал?
— Ето това — Лесър каза с нехаен тон, сякаш бе обиколил щелия свят и му оставаше едно-единствено кътче да посети, — Айрини и аз се обичаме и се готвим да се оженим, щом завърша книгата си. Мислехме, че това няма да те засегне, тъй като фактически ти си скъсал с нея. Ти го каза и на двама ни. Щеше ми се да ти бях казал първо това.
Бил се замисли и проумя думите му. Един скръбен и зловещ стон, едно протяжно и мъчително ридание, сякаш отприщено от земните недра, се надигна в гърдите му.
— Тя е моята вярна кучка. Аз я научих на всичко в тоя свят. Тя дори не знаеше да се люби, преди да се срещнем.
Той се изправи и започна да блъска главата си в стената, докато строшените му очила не паднаха на пода. Главата му отскачаше с тъп звук, шарките на тапетите се смесиха с размазана кръв. С мъчително терзание Лесър сграбчи Бил за раменете и го накара да престане. Но черният се изтръгна от ръцете му, стегна главата му в жестока хватка и със сумтене я фрасна в стената. Лесър се строполи на колене и обхвана слепоочията си, раздиран от зашеметяваща болка. Очите му се напълниха с кръв. Бил го сграбчи под мишниците, повдигна го и го затътрузи към прозореца.
Лесър се вкопчи в двата края на рамката и започна ужасено, с всички сили, да се дърпа назад, а Бил, вените му напрегнати до скъсване, го тласкаше с дивашко усилие. Стъклото се счупи, едно назъбено парче полетя надолу и сякаш чак след ден, дори седмица, се разби на паважа. Лесър се видя как полита след него, как мозъкът му изтича. Каква жалка съдба за един писател. Каква безумна и жалка съдба за книгата му. Нейде в небесата, високо над пустите покриви, луната пръскаше сноп бледи лъчи към тягостните облаци наоколо. А долу далечна червена светлинка проблясваше в плътната, непрогледна тъма. Луната бавно стана черна. Всичката нощ на вселената се събра в едно болезнено кътче в главата на Лесър.
Той извика и заби петата си върху босото стъпало на Уили. Черният изпъшка и за миг отслаби хватката си. Лесър се изтръгна от потната му прегръдка, после се вкопчиха отново, сбиха се, прекатуриха масата, пишещата машина се сгромоляса на земята. Лампионът също падна, светлината злокобно бликна от пода. Те кръжаха един край друг като осветени сенки. Очите на Уили искряха, дъхът му звънтеше като удар по метал. Пъшкаха, като се бореха, издаваха животински звуци, Уили куцукаше, Лесър се мъчеше с маневри да го приближи към вратата. Отново се сграбчиха, черният теглеше, Лесър го отблъскваше. Ту се пускаха, ту се вкопчваха, отново се вклещваха един в друг, опрели кървяща глава до кървяща глава.
— Ти ме изигра, еврейски задник такъв. Накара ме да се задълбая в писането и ми сви момичето.
— Нека престанем и да поговорим, иначе и с двама ни е свършено.
— Грешката е моя, защото забравих, че не бива да спирам да те мразя, бяло говно. Сега ще те мразя до края на живота си.
Никой от двамата не се пуска, Лесър се мъчи да издърпа Уили далеч от прозореца, Уили с якото си туловище, разкрачил широко крака да избегне обувката на белия, отново гледа да избута Лесър към строшеното стъкло.
Изведнъж вратата широко се разтвори: Левеншпил ги гледаше и не вярваше на очите си.
Размаха две ръце:
— Ах, вие, кучи синове, сега ще викна да ви арестуват!
Те бързо отскокнаха един от друг. Уили грабна някакви дрехи, шмугна се край прекатурената маса и зад гърба на изумения хазаин изчезна от стаята.
Лесър седна на пода и взе да бърше лицето си с полите на ризата си, после легна по гръб, гърдите му се заиздигаха, задиша тежко през уста.
Левеншпил притиснал сърце с косматата си ръка, гледаше окървавеното лице на Лесър и заговори като на болен роднина:
— Божичко, Лесър, виж какво направи. Ти ставаш враг на себе си, най-лошия си враг, като докара тоя гол негър в къщата. Ако не ме послушаш и не се махнеш оттука, ще се събудиш някоя сутрин да свириш на банджо в гроба си.

* * *

Докато се миеше, Лесър на два пъти телефонира на Айрини. Никой не отговори. Среса косата си така, че да покрие раната върху черепа, хвърли оплесканата с кръв риза и изхвръкна с такси към дома й.
Когато пристигна, Уили си беше вече отишъл. Тя бе в отчаяние. Той дошъл бос, измъкнал чифт гуменки от един от кашоните, които Айрини бе приготвила, пристегнал връзките им, измил се, насапунисал хубаво кървящата цицина на челото си. Разговаряли мъчително. Бил оскърбен, останал без дъх, разярен, погледът му зверски жесток. Оставил я с насинено око и подута устна. Когато Лесър се появи, тя ридаеше неудържимо, обидено. После влезе да се наплаче в банята, пусна водата от казанчето и излезе, все още обляна в сълзи. Беше боса, по сутиен и бикини, косата й събрана високо и прихваната с дървена шнола. Устата й бе изкривена, лявата й вежда се чернееше, двете й очи бяха зачервени от сълзи. Обеците й безумно звънкаха при всяко движение.
— Помолих те да ме оставиш аз да му съобщя — ядосано хлипаше тя, — защо по дяволите не ми каза какво мислиш да направиш?
— Нямаше начин, така се стекоха нещата.
— Глупости, нямало начин! Заради проклетата ти гордост. Ти, да си тоя, дето ще му каже! Такава ти е професията — на всекиго всичко да портиш. Не можа да почакаш!
— Аз чаках — отвърна Лесър. — И чакам. Чаках прекалено дълго, за да му съобщиш. Ти си луда, ако мислиш, че се е готвел да те напуска. И така щеше да си продължи с години. Трябваше да предприема нещо.
— Аз познавам Уили. Знаех, че вече не е щастлив с мене. Познавам го.
— Ти за кого си се загрижила сега, за него или за мене?
— Казах ти, че те обичам. Но съм загрижена за Уили.
— Той се опита да ме хвърли през прозореца.
Тя чупеше ръце.
— Левеншпил му попречи.
Те се прегърнаха.
Лесър разказа, че бе прочел новата глава на Уили и че не ставала.
— Казах му това и все пак чувствувах, че не съм му казал всичко. Трябваше отново да сляза долу и да му обясня още по какъв начин съм намесен в живота му. Тогава му хвръкна чивията. Мъчно ми е, че те е ударил.
— Обижда ме с какви ли не мръсни думи — рече Айрини. — Каза, че не може да ме гледа. Че съм наранила неговата чернота. Фрасна ме с каиша си по окото и се махна. После се върна за кашоните, шибна ме през устата и отново излезе. Аз се заключих в банята. Вече за трети път ми насинява окото.
Айрини отново се разплака, отиде в тоалетната и пусна водата.
— Уили не обича никой нищо да му взема от ръцете, особено пък бели. Той те псува и проклина, каза, че двамата с тебе сме го измамили и опозорили. Обясних му, че това, което стана между мене и него, не е по моя вина. Тогава заяви, че се отказва от писането. Ужасно се почувствувах. В тоя миг ме удари. Нещата се развиха точно обратното на това, което очаквах. Надявах се, че ще продължава да храни добри чувства към мене и след като се разделим. Бих искала винаги да помни нашите щастливи мигове, а не да ме напуска с омраза.
— Недей да плачеш — успокои я Лесър.
— Трябваше да ме оставиш аз да му кажа.
— Е, да, трябваше.
— Сигурен ли си, че не грешиш за новата глава? Толкова ли е слаба?
— Ако греша, то тогава греша за маса други неща. Това е първи вариант, и какво толкова има, ако внесе някои промени?
— Аз не знам какво би правил, ако се откаже от писането. Прилошава ми, като си помисля.
— Просто не мога да повярвам — продължи Айрини. — Не е естествено. Самата мисъл би трябвало да го плаши. Аз се боя за него, боя се също и за тебе.
— Защо пък за мене?
— Защото не искам нищо лошо да ти се случи, Хари.
— Никой нищо лошо няма да ми стори. Надявам се.
— Не може ли да останеш при мен за известно време? Да живееш тук, имам пред вид.
— Аз трябва да си гледам работата. Всичките ми неща, книги, бележки, ръкописи са у дома. Вече съм към края на книгата.
— Хари — настойчиво каза Айрини. — Хари, те много лесно могат да се доберат до тебе в оная порутена и празна сграда. Уили има много верни приятели. Ще се скрият по стълбищата или в преддверието и ще те дебнат да излезеш. А това тук не може да стане. Портиерът на асансьора следи внимателно. Ако види, че някакви непознати се навъртат наоколо, веднага ще повика ченгетата.
— Който иска да се добере до мене, ще го направи — със или без портиер — мрачно промълви Лесър. — Могат да скокнат върху ми нощно време на улицата. Могат да хвърлят тухла върху главата ми от някой покрив…
— Добре де, почакай. А как тогава ще живееш в една и съща къща с Уили?
— Не ми се вярва да остане там, след като хазаинът отново откри леговището му. Но ако остане и реши, че нещата вече са свършени, ще знае, че съм бил добронамерен към него. Ако се срещнем, надявам се, че бихме могли да разговаряме като цивилизовани същества. Ако не можем, тогава вече е лошо.
— Хари — заговори Айрини, — нека се оженим и се преместим или в някой друг квартал, или в друг град.
— Точно така ще направим — каза Лесър. — Веднага щом завърша книгата.
Айрини отново избухна в сълзи.

* * *

Да предположим, че той се ожени за нея и напусне къщата, оставяйки я изцяло на Уили? Ако се премести, Уили дълго не би могъл да я ползува. Напусне ли веднъж Лесър, разрушителите ще се спуснат към сградата като лешояди над труп.
Лесър скокна от автобуса на Трето авеню и забърза по 31-ва улица, като се движеше плътно до тротоара, за да може да наблюдава покривите пред себе си и да успее да офейка, ако парче желязо полети към главата му.
На входа се поколеба, изведнъж го хвана страх да се качи по слабо осветените стълбища. Милион стъпала, петстотин тъмни и пусти етажа, а Лесър живее на най-горния. Започнаха да му се явяват видения, глутница плъхове, или бесни кучета, или орда чернокожи се спускат надолу, докато той се мъчи да се изкачи. Главата му е надупчена като решето от куршуми, мозъкът му изкълван от месоядни птици. И други кошмарни мисли. Стига толкова, иначе скоро ще ме е страх дори дъх да си поема. Заизкачва по две стъпала наведнъж. Отвори вратата към противопожарната стълба на четвъртия етаж, ослуша се внимателно, затаил дъх. Чу вълни как нежно припляскват в брега, затвори вратата с кикот на облекчение и хукна бързо към своя етаж.
Пред вратата на апартамента си усети, че раната на главата му го боли непоносимо, сякаш бе ударен с железен чук. Изпита чувството, че смъртта впива нокти в гърлото му. Не мога да повярвам, в къщи нямам нищо за крадене! И все пак, секретната ключалка лежеше на пода, разсечена на две. Вратата му бе оставена да зее. С гневен крясък, размахал ръце, за да прогони злото, Лесър нахлу в апартамента си и запали лампите. Стенейки от мъка, хукна от стая в стая, претърси слепешката шкафа в кабинета си, препъвайки се, влезе във всекидневната и като обезумял затършува из купчините от страници на стари ръкописи, разрови камари от разкъсани книги и изпотрошени плочи. В банята, след като погледна и във ваната, от гърдите му се изтръгна протяжен, мъчителен писък и писателят, на ръба на умопомрачението, се строполи в несвяст.

* * *

Ето го този мъничък проклет остров.
Военното кану докосва мокрия бряг, тримата мисионери, прибират веслата и като повдигат полите на дългите си раса, скачат върху пясъка и издърпват дългата лодка на брега.
Сънливият въздух се оживява от шепота на гласове, жуженето на насекоми, приглушени струнни акорди, гласа на флейта в самотна гора, женска песен или ридание нейде в далечината.
Свещеникът предводител в огромна черна роба с еполети от леопардова кожа и качулка, заедно с двама мисионери в бели роби с черни маски на лицето си, се разхождат напред-назад в дългата колиба и ровят из скритите запаси. Намират всички вещи на нещастника: холандско сирене, сушено месо, ориз, пирони, дърводелски трион, кана с ром, царевичен хляб, компаси, мастило и хартия.
Седнали в кръг, те гуляят с неговата сушена козя пастърма и с неговия алкохол. Макар да не присъствува там, той знае какво става. Ето такъв ден е.
Свещеникът предводител разбива в земята празния глинен съд и става на крака.
Време е да започнем мисията си. Хайде строши тия плочи, Сам.
Готово, ама културно ли е да се троши всичката тая музика?
Черна или бяла култура? За какво точно намекваш?
Просто човешко ли е?… А той начука твоята черна приятелка точно пред твоя човешки взор, така ли е? От негова страна хубаво ли беше да извърши това престъпление?!
Сам натрошава плочите с тежък ръждясал чук. Запази само тая на Беси Смит и тая с Чарли Паркър, която аз му бях дал.
Веднага, казва Предводителят. А какво ще кажеш да смъкнем бамбуковите етажерки с книгите му, а, Уили? И после да изтръгнем страниците отвътре?
Уили не се помръдва. Предводителят сам хваща бамбуковите стълбове и откъртва с пукот и пращене петте етажерки, отрупани с книги в кожени подвързии, с петна от вода по тях, спасени от морето. Книгите се стоварват с грохот. Той ги разритва с кожените си ботушки и печатните страници се разлетяват из цялата стая.
Разтваря и залостената врата на шкафа. Купчина пожълтели ръкописи лежи върху сгънат брезент, някогашни платна на лодка.
Донесъл съм серен кибрит. Ще се сгреем на огъня.
Грее двете си ръце в кожени ръкавици.
Топъл ден, казва Сам, плувнал в пот.
Това са негови стари книги, които той отдавна е писал, съобщава Уили. И двете са публикувани.
Тогава никой няма нищо против да ги подпалим.
Предводителят измъква чекмеджето с ръкописите, вдига го върху сгънатото си коляно, обръща го надолу и изсипва всички страници, изтърсвайки го до дъно над разкъсаните книги.
Ще направим хубав, силен огън.
Уили попива сухото си чело. Топъл ден е навън.
Къде е това, което пише в момента?
Уили посочва с бледен пръст.
Предводителят загребва купчината гъсто изписани листа от бюрото, сковано от три дъски в предната стая с решетъчния покрив. Преравя чекмеджета и шкафове, докато открива и втория екземпляр, грижливо напечатан върху жълта хартия.
И двата екземпляра трябва собственоръчно да изгориш ти, Уили, задето той ти сви твоята бяла кучка и се изпика върху черната ти книга. Да те лиши от нормалния ти полов живот и за цял живот да те откаже от професията, която сам си избрал! Чувствуваш се като кастриран сигурно, нали? Око за око, зъб за зъб, както се казва в Добрата Книга.
Уили лично изгаря ръкописа и втория екземпляр в един варел отвън, очите му сълзят от гъстия дим — или от завист. Парещата пепел има мирис на човешко месо.
Бръква с пръсти в пепелта и написва върху стената с чернилка:
РЕВОЛЮЦИЯТА Е ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО. А НЕ ЛАЙНЯНАТА ФОРМА. ИСТИНСКАТА ФОРМА ТОВА СЪМ АЗ.
И се подписва ВЕЧНО ТВОЙ ВРАГ. После повръща върху димящата пепел.

* * *

След една нощ на терзания, в която отекваха всички спомени от сегашния му живот, Лесър претърси кабинета на Уили да открие неговия ръкопис, макар че това нямаше да бъде същото, нямаше да е истинско отмъщение, защото черният се бе отказал от романа си; но нито чантата, в която държеше ръкописа, нито част от него, нито дори пишещата машина бяха там. Писателят изтича до един железарски магазин на Трето авеню и купи мъничка брадвичка. Обзет от гняв и отчаяние, той насече на трески и масата, и стола, които сам бе купил за черния. С брутална сила той заудря с брадвата върху лампиона с пискюлите, докато от него се разхвърчаха искри, а после нацепи вонящия матрак на парцали. Цели часове изгуби, за да претършува етаж след етаж, апартамент след апартамент, от мазето до покрива, но Уили Спиърминт не се откри никъде наоколо. Убиецът бе избягал.
Лесър се скиташе по дъждовните улици, безцелно, без да пише. Изгубена работа, изгубено време, болезнено свободен. Нощем висеше с погнуса по вонящите на пикоч входове, болен, тъжен, оплаквайки своето аз, където случилото се отвори кървяща рана. Неспирно се проклинаше, задето бе върнал в къщи първия екземпляр на последния вариант на книгата си. Всяка седмица, години наред, той оставяше екземпляр от седмичната си работа в секретна каса в една банка на Второ авеню. В касата стоеше също и копие от първия вариант на романа, който Лесър преписваше с неописуемо големи надежди. Щом наближи финалната глава, той изтегли и втория екземпляр, за да му е под ръка, когато напише последната дума, да нанесе корекциите върху двата екземпляра, единия за издателя, другия за самия него. Сега и двата бяха станали на пепел. Той се виждаше погребан в пепел.
Скръбта му постепенно започна да затихва. Но тя никога не може истински да угасне, щом скърбим за нещо, което силно сме обичали. Той прочете едно оплескано с мастило писмо, случайно намерено в една локва. В него някакъв мъж оплакваше любовта си по покойна жена. Как щеше да живее Лесър след загубата на ръкописа си? Той не е всичко, повтаря си Хари, но не си вярва. Той не е всичко. Той не е всичко. Книгата не е писателят, писателят създава книгата. Само една книга, та тя не е животът ми. Ще я напиша отново, аз съм творецът. Когато лумна пролетта със зеленина и цветя, Лесър, вече почистил и възстановил всичко в дома си, започна пряко волята си да работи върху книгата наново, ползувайки фотокопие на първия си проект. Този път преписваше в три екземпляра всяка нова страница, като двете индигови копия депозираше всеки ден в банката. Това го забавяше, но след време взе да не му обръща внимание. Нещастието, което го сполетя, се бе случвало и с други. Карлайл е трябвало да напише отново цялата «Френската революция», понеже ръкописът случайно изгорял в камината на Дж. С. Мил. Т. Е. Лорънс също написал повторно «Седемте стълба на мъдростта», защото забравил оригинала си във влака. Лесър си го представя как тича след влака. Така че същото нещо се бе случвало безброй пъти преди. Хари си правеше сметка, че сега ще му трябва по-малко от година, за да напише пак книгата си, тъй като си спомняше голяма част от това, което бе преработвал. Набеляза си на отделен лист основните промени, за да се подсеща. Останала му бе една тлъста тетрадка с бележки за всяка глава, която похитителят бе пропуснал да унищожи. Уили, вероятно защото не можеше да му стори още някое зло, бе отдавна изчезнал. В празния му апартамент отекваше тишината. Жалко, че повече не се появи в тая къща. Сега Лесър рядко се виждаше с Айрини: тя каза, че го разбира. Сълзи напираха в очите й, тя обърна гръб и се разрида, черната й коса бе пораснала с още шест инча, русите кичури изчезваха. Левеншпил, въпреки заплахите си, не безпокоеше Лесър. Той си имаше свои тревоги: лудата му майка имаше рак и бавно умираше. Той бе изпратил на писателя специално писмо, предлагайки му 7000 долара, четири хиляди от тях бяха дял на разрушителната компания, нетърпелива да започне събарянето на къщата. Отчасти писмото гласеше така: «Като се вземат пред вид обстоятелствата, мога да издам съдебна заповед и законно да те изхвърля заради неморалност и опит да подпалиш къщата ми, но защо да стигаме дотам, а да не приемеш искреното ми предложение и кротко да напуснеш? Бъди човек.» Лесър внимателно обсъди предложението, преди да го скъса. Описа предимствата и недостатъците върху лист хартия и също го разкъса. Вярно е, че нямаше средства, за да се препитава цяла една година, но той и без това малко ядеше.

* * *

Той седи зад бюрото в просторния си кабинет, по-просторен от всякога, и удря клавишите на машината по-бързо от всякога. Надява се този ръкопис да стане по-добър от онзи, който Уили Спиърминт така безсърдечно изгори.


ЛЕСЪР ПИШЕ.
Разрушават мършавата десететажна сграда точно до него, сриват я етаж по етаж. Отломките от разрушението се свличат в големия колкото камион зелен контейнер, спрял долу на улицата. Ударите на грамадната желязна топка, с която кранът замахва и срутва стените, и грохотът на водопада от падащи тухли и строшени греди оглушават писателя. Макар че прозорците му са плътно затворени, стаята му е пълна с мръсен хоросанов прах; Лесър по цял ден киха, без да може да се спре. От време на време етажът му се разлюлява, сякаш се отмества; той си представя как сградата се разпуква и се срутва с прахоляк и тътен. Лесър и неговата недовършена книга с писък политат към ревящите развалини. Но не допуска, че Левеншпил би вдигнал във въздуха сградата с дълга пръчка динамит, като се оправдае с дългото чакане…
Лесър пише вече и през нощта. Спи лошо, с едно око отворено в очакване на утрото, когато пак ще трябва да пише. Силното му сърцебиене люлее леглото. Сънува, че се дави. Когато не може да заспи, светва лампата на бюрото и сяда да пише.
Есента е мрачна, дъждовна, хладна. Вече върви към ранна зима. Електрическата му печка се развали и я даде на поправка. Пише с палто, вълнен шал и шапка. Пъха пръстите си под палтото, топли ги под мишниците си и пак пише. Левеншпил се подиграва с парното. Лесър се оплаква в жилищното настаняване, но хазаинът умело се защищава: «Пещта е от петдесет и една години. Какво отопление очаква от тая бракма? Двеста пъти досега съм я ремонтирал. Или може би искате да монтирам нова пещ само заради един-единствен противен, неразбран наемател?»
— Остави го да се изнесе и му брой 9000 долара.
Подкупът се увеличаваше, но в този дом се бе родила книгата му преди повече от десет години, тук тя бе загинала от преждевременна (и временна) смърт и тук тя се бореше за своето възраждане. Лесър е човек на навика, на реда, на стоманената дисциплина в работата. Навикът и редът пълнят страниците му една след друга. Вдъхновението е навик, ред; идеите се раждат, формулирани, оформени. Той е решен да довърши книгата си там, където е зачената, където се е развила историята й, където все още живее.
Чудесно нещо в творчеството е възможността да можеш да поправяш, да променяш образи, идеи, да напишеш същата книга по-добре от преди. Част от написаното вече звучи по-добре, но не всичко; и Лесър се безпокои за самия край. Чувствува, че не го е замислил както трябва. Но ще го направи, ще го направи. Нямам причина да не вярвам, че в някои книги финалът се удава по-трудно, отколкото в други. Сякаш при всеки финал си имаш тайно работа със смъртта, макар че целта ти е да създадеш живот, действителност. Някои книги изискват от писателя непосилното: да измами дори недостъпния сфинкс.
Може би сега трябва първо да напиша финала и да продължа оттам, където бях престанал, да се изкача на върха право от падината? Тогава ще се чувствувам може би по-сигурен. Ако веднага напиша края, както трябва, мога да взема подкупа на Левеншпил, да се изнеса от тоя тухлен ледник и напиша останалото в удобства, у Айрини например?
Лесър се съмняваше.
Понякога наистина писането върви зле. Мъчително е, когато героите, които е замислил да ожени, се отблъскват един от друг; когато размишленията и идеите не се спояват в едно цяло. Или когато забрави думите, или думите забравят него. Пише мъх вместо дъх през цялото време, понякога го наляга отчаянието от непосилния изнурителен труд. Пише, преодолявайки скали от съпротивление. Страхува се, казват, да завърши книгата си? Свърши ли я веднъж, после какво ще завършва? Страх от последната изповед? Защо? След като мога веднага да започна нова книга. Да направя още една изповед. Каква е тая далечна мрачна планина в съзнанието ми, когато пиша? Тя не може да се заличи, да потъне, да се изпари; или да се превърне в светлина. Тя не може да стане прозрачна, сияние, огън, самият Мойсей, слизащ от горящата скала, с десет светещи заповеди в ръка. Писателят иска перото му да превърне камъка в слънчева светлина, да превърне езика в огън. Нещо невероятно да се изисква от човек с неговата форма и размери, отдал всичко, което е притежавал. Лесър живее благодарение на своята дързост.

* * *

Айрини каза, че наистина го разбира.
В самото начало бе страхотно разстроена, съсипана от начина, по който се развиха събитията. Беше се надявала животът й да върви по-гладко, по-ясно, отколкото досега.
— Макар че постъпката на Уили спрямо тебе беше крайна, не бива аз да се чувствувам виновна. Искам да кажа, да се упреквам, задето не му казах преди тебе, че мислим да се оженим. Но се чувствувам виновна за всичко, което се случи с книгата ти. Ужасно се чувствувам.
За известно време беше потисната, меланхолична, събуждаше се в четири сутрин, лежеше будна и премисляше живота си, после се унасяше и спеше до късно. Казваше, че разбира напълно какво бе изживявал Хари след унищожението на ръкописа му и защо сега така неуморно работи над новия проект на книгата си. Казваше, че познава отдавна характера му; още Уили й бил казвал, че Хари се е венчал за книгата си. Казваше, че го обича и търпеливо ще го чака.
Лесър й бе благодарен. Тъй като пишеше вече и нощно време, с Айрини се срещаха само в края на седмицата. Обикновено събота следобед той си стягаше чантичката с принадлежностите за бръснене и комплект чисто бельо и се преселваше у нея до неделя вечерта. След вечеря прекосяваше пеша града до Трето авеню, откъдето взимаше тролея за своята улица. Обикновено тя не се показваше недоволна, когато той си тръгваше. Сега с тебе живеем така, както живеехме с Уили напоследък, с ироничен смях каза тя. Но един неделен ден, когато Лесър нахвърляше нещата си за бръснене в чантичката си, Айрини каза с внезапно раздразнение:
— Абе, Хари, ти само седиш на задника си и пишеш. А когато дойдеш тука, седиш на задника си и четеш.
— Но не и когато сме в леглото.
— Такъв ред си си създал. Пишеш, четеш, оставяш малко време за любов и после хукваш обратно в къщи. Какъв живот е това за мене? Защо не се любиш с книгата си, толкова време ще спестиш?
— Единственият начин да свършиш една книга, е да не се отделяш от нея. Аз чета детективските ти романчета, само за да откъсна мислите си от моето творчество, макар че щом хвана книга в ръка, те отново се завръщат. Без да го искам, не по моя вина.
— Не казвам, че за да си такъв, вината е твоя. В същност, не съм уверена в приказките си, толкова съм объркана. — Тя въздъхва, помилва го с опакото на ръката си. — Разбирам те, Хари, честна дума. Прости ми, че проявявам нетърпение.
Те се притиснаха силно един в друг. Той й каза, че ще й се обади утре. Тя кимна, очите й бяха сухи.
В автобуса на Лесър му се стори, че напоследък книгата му заема по-незначително място в мислите му, отколкото преди. Но като се върна в къщи и прелисти сполучливите страници, които беше написал през седмицата, тя отново обсеби съзнанието му, внушителна и обещаваща.
Лесър седна на бюрото си и написа на Айрини любовно писмо. Спомни си мига на своя пръв любовен порив към нея и се опита честно да признае, че макар сега чувствата му да не са така страстни — животът тече, променя се, редовният секс намалява желанието, книгата постоянно запълва мислите му, — той истински я обича и копнее за нейната любов. Чак след като пусна писмото, си спомни, че й бе написал подобно писмо миналата седмица.
Айрини изглеждаше по-прекрасна от всякога. Носеше стегнати кафяви ботушки със златни катарами на прасците. Или велурени червени ботушки с черни вързалки и се движеше с грациозността на балерина. Носеше къси плътни скъпи поли, бродирани блузки и шапки, които напомняха екзотични цветя. Беше подстригала изрусеното и сега косите й се спускаха по раменете. Веждите й бяха още по-тънко изскубани, розовите й нокти — дълги и гладки с оформени, издължени върхове. Имаше слабост към висящи обеци със сложни композиции, които обичаше да наблюдава в огледалото. Беше се отказала от парфюма с аромат на гардения и сега опитваше парфюм след парфюм. Лесър обичаше да я гледа как се облича. Обличаше се бавно, една цигара лениво стърчеше в ъгъла на устните й, докато избираше какви дрехи да сложи. Съсредоточаваше се в това, което прави. Лесър си мислеше дали Уили ще я познае от пръв поглед, ако я срещне из улиците.
Айрини го попита още колко време му е нужно, за да завърши окончателно книгата си, и той отвърна шест месеца, въпреки че реално смяташе около десет. Не сподели, че понякога се бои, да не би да се раздели с книгата си точно преди края, страх, който не познаваше при никой от предишните си романи. Айрини отвърна, че при това положение е по-добре да не напуска своята театрална трупа, ако започнат нова пиеса, но не е решила. Каза също, че възнамерява да продължи своята психоанализа. Била решила да я свърши, но тъй като общите им планове все още не са установени, смята да я продължи още шест месеца, макар да чувствува, че вече знае основните неща за себе си.
— Аз самата не съм ориентирана в кариерата си. Бих предпочела да се омъжа и да си имам семейство. Може би това те разочарова, като виждаш колко много жени в днешно време избират обратния път?
Лесър каза, че не се е разочаровал.
— Струва ми се, че един творец в семейството е достатъчно — каза Айрини, Тя се изсмя подигравателно на себе си. — Ама какво буржоазно лайно съм станала!
Лесър отвърна, че щом иска семейство, заслужава да го има.
— Вярно е, че го искам, но кой заслужава нещо? Наистина ли ти също истински желаеш брака, Хари?
Той отвърна утвърдително и не каза дума повече. Не прибави: щом свърша книгата си.
След като Уили се махна, Айрини сподели с Лесър, че възнамерява да се премести от този апартамент, мислейки си, че някога той може да се върне. Казваше, че не би могла да го изтрае след всичко, което стори с ръкописа на Лесър. Уили не й беше върнал ключа, и когато реши да не се мести, тя смени бравата. Но той не се появяваше и понякога тя се ядосваше, задето бе сменила бравата, сякаш в това имаше някакво символично знамение, неизвестно какво, но свързано с нея. Мъчно й беше, че не го знае къде е, често се тревожеше дали има какво да яде. Искаше й се да му говори като на приятел, да разбере какво мисли и какво върши. Той винаги създаваше вълнение наоколо си, когато не пишеше или когато мислите му не бяха тревожно погълнати от работата както напоследък. И макар да обичаше своята черна книга повече от нея, Айрини си мислеше за Уили с топлота и привързаност.
— Разбира се, мен ме привличат характери като вас двамата — каза тя на Лесър, — хора, по-всецяло отдадени на работата си, отколкото на мене, може би защото точно това искам. Така си мисля, но не съм сигурна, а моят психоаналитик въобще не желае да го тълкува. Вероятно, тъй като аз самата нямам качества да върша неща, които обожавам, се стремя да съм близо до хора, надарени с такива качества. Просто обичам хора с въображение, макар че те са ужасно самовлюбени копелета и ми правят живота по-сложен, отколкото трябва.
Докато говореше, лицето й бе неспокойно, очите й замъглени, устните й се мъчеха да се усмихват, но това не беше усмивка.
Когато финансовите средства на Лесър започнаха сериозно да намаляват, той ограничи разходите си до най-необходимото; позволяваше си да купува само билети за кино и от време на време да вечерят с Айрини в ресторант. Айрини обаче не пропусна да забележи колко неохотно Лесър се разделяше с петачетата си и предложи да му заеме някой друг долар, когато има нужда. Лесър прие при условие, че тя ще позволи да й ги върне, щом получи аванс за книгата си. Замисли се, и то не за първи път, да поиска от своя агент аванс на базата на първия вариант на романа си, но се отказа. Предпочиташе да покаже само завършена творба. Можеше да му предложи тази част, която бе вече готова, но не му се искаше да показва откъс: нищо чудно да си съставят погрешно мнение за цялостното произведение. Разбира се, не можеше да им каже, как ще изглежда романът, преди да го е завършил.
Айрини го подсети, че ако приеме деветте хиляди долара от Левеншпил, ще си уреди въпроса.
— Бихме могли да се оженим, Хари, и да се нанесем в голям апартамент с тих и светъл кабинет за тебе. Има ли значение, че ще пишеш на друго място, а не в тая морга, дето сега живееш? Аз ще продължа да работя, а твоето писане ще върви, без да се разсейваш с разни странични неща.
Лесър каза, че също е мислил за това, но сега писането му вървяло по-добре и не му се искало да прекъсва творческия си процес, като седне да опакова вещи, да се мести в нов апартамент, да разопакова своите и нейните вещи, да свиква на работа в новото място, както и с новия семеен живот. Всичко това трябваше да почака, още малко.
— Аз просто мислех, че ти искаш нещо повече от тоя живот, освен книгите си — отвърна Айрини. — Поне така ми каза първата нощ, когато спахме заедно. Тогава каза, че си искал писането да бъде само половината от живота ти.
— Така е и благодарение на тебе не съм толкова напрегнат и самотен. Но за момента книгата има всички предимства.
— За момента и завинаги, докато те грабне смъртта. Ако не тая книга, то следващата.
Лесър, както се ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото на Айрини за ножичка, та да подкастри космите в ноздрите си, попадна на една стара снимка. Уили, който засмяно гледаше едно яйце в ръката си; не изглеждаше никак зле, без засукана брадичка и рунтави мустаци, въпреки че очите му бяха все така изцъклени. Смехът го съживяваше.
— Аз се отнасях с него като с човек.

* * *

— Хари — попита Айрини една вечер в края на ноември, както седяха на масата и ядяха сандвичи и картофена салата, закупени от магазина на ъгъла, — кажи ми за какво се разказва в книгата ти? Знам само, че е за любовта.
Без да разкрива много-много съдържанието, Лесър каза, че книгата му се нарича «Обетованият край», заглавие и епиграф от «Крал Лир». Обясни, че става дума за един писател, преждевременно състарен, трийсет и пет годишен човек с черна брада, измъчван от мисълта, че е пропилял повече от живота си, отколкото има право, това бе същността му. Името му в първия проект бе Лазър Коън. Всяка нощ той се разбужда, изпотен от страх за самия себе си, поразен от мъка, защото чувствува, че му е трудно да обича. Приятелката му още не е разбрала това, но ще го открие. Винаги го е занимавала любовта, често е изпитвал това чувство към една или друга жена, но никога щедро, всеотдайно, и никога трайно. Вечният проблем за отдаването, хем го прави, хем не може, не както трябва, твърде много задръжки, личността му в окови. Любов с ограничени рамки въобще не е любов. Животът изневерява на въображението му.
И така, писателят решава да напише роман за някого, но не за самия себе си. Решава, че може да се научи да обича по начин, достоен за стария идеал. Съпротивлява се на тази идея години наред; рискована работа, я излезе, я не. И все пак, след като му е стигнал кураж да напише три книжки, защо да не опита и в любовта? Ще се научи, докато пише, и на любов, и на изневяра, и на щедрост, може би и на нещо като страдание. В крайна сметка, въпреки съмненията на писателя, излиза, че той създава своя герой, за да обича вместо него; и да го обича и него; с което иска може би да каже, че след като думите се движат във всички посоки, писателят в романа на Лесър, ако сполучи във въображението си да създаде истинска и силна любов, ще разгърне собствената си личност и дух; и така, ако има късмет, ще заобича своето момиче в живота така, както би искал да го обича. Въобще кой в тоя луд свят е наистина човек? Ето, около тази трагична тема се върти действието. Епиграфът от «Крал Лир» е: «Кой ще ми каже кой съм аз?» Така Лесър гради своята книга и неговата книга гради Лесър. Тъкмо затова я пиша толкова дълго.
Айрини каза, че идеята е великолепна и положително книгата също ще бъде великолепна.

* * *

«Това е важно писмо, Лесър, прочети го няколко пъти. Откриха ми разни болести, моят доктор ми каза да внимавам. Имам постоянна режеща болка в областта на сърцето. Отказах се от пурите наистина, но нищо не помага. Семейството ми е в сериозна тревога. Ти си ми причинил толкова мъки, толкова излишни лични ядове и страдания. Но аз съм човек, 10 000 долара — това е върхът, който мога да ти предложа. Помисли внимателно. Предупреждавам те достатъчно рано, че получих писмена оферта от «Тишман и Сие» да им продам тая сграда и да почнат високоетажно строителство и аз възнамерявам да им го продам. Те ще съумеят да се отърват от тебе по един или друг начин, тяхна си работа. Не си мисли, че техните адвокати са като моя, дето не може да те изрита, въпреки всички неприятности, които си ми сторил досега. Ония си имат начини да се оправят и с Градското настаняване или направо ще те надхитрят и ще загубиш. Ще пострадаш много повече, отколкото предполагаш.
Ако реша да им продам мястото, ти нищо няма да получиш — фъшкии — а аз спестявам сумата, която трябва да ти платя. Обмисли тия неща с подобаващо внимание и загриженост, макар че знам по какъв начин си проявявал загриженост към тревогите на другите. Не чакай повече предложения от мене. Честна дума, повече с тебе нямам нищо общо. Това е краят.»

* * *

Съседната сграда се превърна в огромна зееща дупка, осеяна с избелели отломки от тухли и буци хоросан, от които след дъжд се носеше неприятна остра миризма. На Хари му се струваше, че неговата къща, оголена от четири страни, наоколо само въздух, се люлее при всеки по-силен порив на вятър. Стотици хлебарки, останали без подслон, се втурнаха при родствениците си в жалката сграда на Левеншпил; преселиха се и охранени плъхове; писателят ги срещаше по стълбищата, те душеха внимателно всичко по пътя си. Лесър наблъска всичката храна в хладилника си, дори консервените кутии. Ядеше храната си студена, за да не създава готварски миризми, пък и да пести време. Водопроводната инсталация се повреди още повече, разбира се, ако това не бе ловък саботаж. От кранчетата в кухнята и банята едва църцореше ръждива оранжева вода, с която се миеше и която пиеше като вино. За два мразовити дни топлата вода стана студена и се превърна в леден сталактит, докато Лесър виеше по телефона от една улична будка към отделите по поддържане на Службата по настаняване. Оттам го посъветваха да се въоръжи с търпение, хазаинът още боледувал, но обещал да направи каквото може. Писателят грееше в съдове вода, за да се обръсне и измие мръсните си чинии. Вече цяла седмица кранчето в тоалетната отказваше да работи. След като прибягна до няколко гнусни тоалетни из другите апартаменти на къщата, където водата също не работеше, принуди се да жертвува една десетцентова монета, за да ползува градския кенеф при метрото, докато най-сетне се появи водопроводчик.
Една нощ се разбуди от воя на сирени в двете си уши, имаше пожар в жилищната сграда отсреща. Той пропълзя по гащи до прозореца и видя огненото сияние на четвъртия етаж, но никакви пламъци. Тук-таме из сградата светнаха прозорци. Улицата кипеше от пожарникарски коли и помпи, свистяха маркучи, тичаха хора. Пожарът бе бързо потушен, но у Лесър остана непотушеният страх: някое огънче ще прескокне и тука и ще унищожи всичко останало от литературните му и други принадлежности. Представи си как се спуска гол надолу по пожарникарската стълба, притиснал до сърцето си новия си ръкопис. Понякога, докато пишеше, в мисълта му изплуваше картината на тежко дишащият хазаин, който поднася клечка кибрит към купищата смет в мазето, ей така, да види какво ще стане. В една трескава нощ Лесър дори се спусна в приземието да го огледа. Разрови се из обвитите в паяжини боклукчийски кофи, из празното, обсипано с хартии някогашно портиерско помещение. И макар че не откри нищо съмнително, излезе напрегнат. Безполезната страна на въображението ми. Лесър мърмореше срещу себе си, задето бе се отказал от телефона си, глупаво време на пестене на пари. Без желание се изкачи нагоре. Истински ненавиждам тая къща. На следната сутрин писа лошо и в главата му се въртяха колебливи мисли за любовта и брака…
Тръпки го полазиха по гърба от чувството, че е бил наблюдаван в мазето. От някой едноок? От някой еднокрак? Противни мисли. Най-добре е да се овладея, иначе по-лошо за мене. Ако е имало човек, той ще да е бил някой нещастник, пропълзял вътре да се скрие от нощта. А да не би Левеншпил да е наел немезид, за да ми изопва нервите? Пряко волята си той започна да търси кой би могъл да бъде това. Ако е някой нехранимайко или хипи, ще повика полиция да го изхвърлят. Ужасно е така да постъпи с един нещастник, който няма подслон, но той е длъжен да брани спокойствието си. Лесър реши за своя сметка да поправи бравата на стълбищната врата, за да спре потока от емигранти от улицата. Ще смени патрончето и ще изпрати един ключ на високопоставения си наемодател, за да не се оплаче пред съда, че е ограничен достъпът в собствената му сграда. Но Левеншпил в сегашното си настроение може напук да разбие бравата, за да го ядоса. А Лесър не можеше да си позволи да прахоса на вятъра десетина долара, особено след като плати тлъста сметка на ключаря за бравите на собствения си апартамент: три нови-новенички плюс разноски за алармена инсталация.
Стиснал брадвичката във влажната си ръка, повече за кураж, отколкото за оръжие, писателят започна от приземния етаж да претърсва всички мрачни апартаменти. Минаваше от етаж на етаж, но не откри ничие присъствие, нищо ново. В старите помещения на Уили, където Лесър често надничаше през счупения прозорец, с изумление забеляза, че по изкорубения кухненски под бяха разбишкани останките от мебелите, които сам бе купил за черния и които сам, изпаднал в бяс и отчаяние от претърпяната загуба, бе насякъл на трески. Лесър подреди треските на купчина с формата на пирамида. Инстинктивно още веднъж претърси шкафовете за следи от ръкописа на щастливите му спомени. Нито страничка не бе възкръснала, но той не можеше да се сдържи да не потърси. Много от нещата, които бе трудно, дори невъзможно да възстанови в сегашния си ръкопис, в унищоженото копие бяха написани добре — думи, преходи, цели сцени, които вече не можеше да си спомни, колкото и да изцеждаше мозъка си. На петия етаж, с изключение на няколко кравайчета човешки изпражнения най-малко от година, и на шестия, не откри нищо ново. Никакви признаци на живот. Изведнъж му хрумна, че трябва отново да претърси мазето. За какво — да търси зимата?
Зима е.
Вятърът вие. Лесър го слуша и го заплашва да си гледа работата. Студени вълни шибат голия бряг. Нещо се носи по оловносивото море, какво точно, не може да обясни. Все още му се струва, че Левеншпил се навърта наоколо на една патерица, а може би пък е неговият адвокат? Някой нов мародер, дирите му още димят? Ако стана суеверен, няма да съм във форма. Докато пише, спомня си разхвърляни моменти от миналото, бързо прелитащи образи. Смъртта на майка си при една улична злополука, когато той бе още дете. Бе излязла да купи бутилка мляко и не се върна вече. Смъртта на по-големия си брат в предпоследната война. Беше изчезнал, «безследно при акция», ни кост от него. Ни последна дума. Все още ли чака влака в някоя азиатска джунгла? Безполезни смърти. Животът е толкова крехък, толкова бързо минава. Ето нещо важно — когато пишеш книга, държиш смъртта на място; идеята е непрекъснато да пишеш. Спомня си своя престар баща, който не е виждал от години. Време е да му драсна някой ред отново. Свърша ли книгата, ще излетя до Чикаго да го посетя. Той си мисли и за Холцхаймер, и за някои други наематели, които бяха живели и измрели в къщата, преди Левеншпил да постанови решението си за масово напускане. Лесър се чувствува обсебен от неестествени страхове: всекидневни страхове, че написаните през деня страници ще бъдат откраднати, измъкнати от ръцете му на улицата, преди да успее да ги депозира в банката; че тази нещастна сграда ще се строполи като ранен хипопотам, повръщайки изчезналите му страници, или че писателят ще бъде коварно нападнат по стълбите на метрото, и ще лежи там, безсилен да се довлече до в къщи. А тук е изоставената му книга, върху бюрото, стаята я чете. На следващия ден — Левеншпил съобщава под клетва, че Лесър се е преместил в Сан Франсиско — разрушителите се спускат, разпарят с лостове вътрешностите на сградата, изтръгват сърцето й (там, където той бе писал) и разбиват черупката й. Край на книгата, ерата цивилизацията? На бързо скалъпената човешка съдба?
Той се кълне, че чува нечии стъпки крадешком да се промъкват по площадката, грабва нож от чекмеджето в кухнята, най-глупашки разтваря широко вратата и вижда, че няма никой. Имаше ли действително някой? Или негативно присъствие като на филмова лента? Бялата фигура на някой чернокож ли витае пред вратата? Той отива при доктора на Айрини и му казват, че страда от недостиг на витамин В. Бие си инжекции на определени интервали, чувствува се по-здрав, пише по-бързо.
Едно утро, когато писателят излива в януарския сняг и изпразва кошчето си в пробитата боклукчийска кофа пред къщата, изведнъж зърва в нея цяла купчина смачкани, изписани на машина жълти топки хартия. Като ударен от гръм, Лесър хлопва с трясък капака на кофата.
Уили се е върнал, чувствувах го с мозъка на костите си.

* * *

Лесър, с палто и дебела шапка, поставя върху пухкавия сняг кошчето си, пълно с накъсани ивици бяла хартия и затаявайки вледенения си дъх, отново повдига капака на кофата, разравя се из купчината смачкани топки, разгъва някои, чете ги бързо. Машината на Уили, няма съмнение; това са нейните сбити, елегантни букви. Една след друга Лесър измъкна и разтвори двайсетина от може би двестате хартиени топки, и грижливо подреди измачканите листа. Някои страници липсваха, но Уили толкова често преписваше, че не беше трудно да се схване смисъла на това, което казваше. Имаше бележки за разкази, дълги и къси наброски, страници от едва начената проза, писма съвети към самия него си, страници от стария му роман, страници от нов, за някакъв садистичен сводник и неговата проститутка. Съдейки по огромното количество изписани листа само в боклукчийската кофа, явно Уили живееше в къщата от няколко седмици, ако не и повече. Къде? Може би се мести от един апартамент в друг. Той знае, че аз го дебна, а дали не ме дебне и той?
После, без сам точно да знае защо, но убеден, че е по-добре да знае, отколкото да е в неведение, той отново взе да се заослушва пред всеки апартамент, не за да се натъкне на Уили, а просто да научи къде се крие. Лесър трябва да сложи в ред нещата си, да си изготви план, ако е нужно. Дали да не се обади на Левеншпил, та да изрита натрапника и защити собственика си? И все пак — докато пише, Уили не е опасен, или поне така изглежда. Плъзгайки се крадешком от врата на врата, на втория и на третия етаж, Лесър не чу нищо. На третия той леко открехна вратичката към пожарникарската стълба, ослуша се със затаен дъх, за да усети и попие всяко най-малко потрепване, и угнетен, най-накрая долови слабо почукване на клавиши в познатия ритъм.
Уили се беше завърнал, ясно. Лесър откри апартамента и застана настръхнал до вратата. Помисли си да напусне сградата, но къде да отиде? И цялата тая бъркотия с преместването? И защо трябва — та романът му още не е завършен? Книгата напредваше фантастично в момента. Вчера работи отлично, осем машинописни страници, нещо рядко за Лесър. Беше усетил някакъв прилив — или съвършено възпроизвеждаше някои ключови сцени, които досега бе неспособен да възстанови, или славно комбинираше събития, за да постигне, дай боже, по-силно въздействие от преди. И по-сполучлив финал също. Освен това, кой е законният, плащащ наема си квартирант?
Защо се бе върнал Уили? Отмъщение ли иска? Още отмъщение? Лесър усети как под палтото го разтриса. Реши, че Уили се е върнал, за да пише. Той беше писател. Това личеше от отчаяното писмо, адресирано към него самия, което Лесър бе открил в боклука: «Трябва да пиша по-добре. Все по-добре и по-добре. Черна литература, но по-добра. Нищо друго, освен черна литература; Сега или никога.» Беше се върнал тук, защото за другаде нямаше пари за наем. А може би се бе завърнал, за да довърши книгата си тук, където бе започната? Когато човек пише книга, обича да стои на едно място. Когато дълбоко навлезеш в нещо, не ти се искат никакви промени.
Лесър работи тази нощ до късно, отсега нататък оставаше все по-късно. Понякога спираше да се ослуша, чудеше се дали Уили не се е прокраднал нагоре по стълбищата и не е долепил завистливото ухо до вратата на писателя, за да чуе енергичното чаткане на неговата машинка.

* * *

Той изчиташе това, което другият хвърляше в боклука. Лесър изпразваше своето кошче в кофите отвъд улицата, та да не може Уили да следи работата му.
Известно време Уили преработваше злощастната глава от романа си за Хърбърт Смит и майка му. Момчето е вече петнайсетгодишно, употребява наркотици и краде упорито, за да поддържа страстта си. Майката е затлъстяла, воняща, изхабена, вечно пияна, не изтрезнява дори за час. От време на време той отива в стаята й да си приготви хероина или да преспи върху пода, докато тя хърка върху прогизналия от урина дюшек. Самоубийството е пропуснато. Тя издъхва, изоставена, от недояждане, а в това време Хърбърт се облекчава в тоалетната. Когато погребват майка му в просяшкия гроб, никой не се преструва, че жалее. На следния ден момчето застава пред още пресния гроб и се опитва да събуди вълнение в себе си. Мъчи се да си представи какви са били чувствата й към тоя живот, но скоро се отказва. Жаден за хероин, той си тръгва, но когато стига до оградата, обръща се и вижда един бял Исус, изправен до черния гроб. Момчето изтичва обратно да прогони дебелогъзия натрапник.
Тази част от главата беше превъзходна, но Уили бе стигнал само до тук. Може би не е имал сили да продължи по-нататък. А може би не е могъл.


Беше написал и няколко проекта на един странен, смущаващ разказ, озаглавен «Голдбърг излиза от Харлем». Един евреин, собственик на жалки бордеи, в палто с кожена яка, идва да събира кървавите си ренти, и в един тъмен вход е нападнат от трима старци и една жена от Ямайка. Евреинът се бори и крещи, но го пробождат, кръв бликва от носа му, после завличат тлъстото му тяло по стълбището към мазето.
— Дайте да отрежем парче от него и да опитаме вкуса му — предлага един от старците.
— Има вкус на еврейско, значи не струва — казва жената от Ямайка.
Те смъкват продупчените му дрехи и оставят тялото в мазето.
После отиват в една синагога, слагат си бели наметала и се молят шумно като евреите.
В един друг вариант синагогата е превзета и превърната в джамия. Черните танцуват като хасиди.

Уили беше преработвал разказа най-малко четири пъти, без да го направи както трябва. Мина цяла седмица, а той все още продължаваше да се мъчи над него.


После написа няколко експериментални страници, едната от тях озаглавена «Съдба — Манифест». Тя гласеше така:


черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, (продължава така до края на страницата) черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, (продължава така до края на страницата) черен, бял, черен, бял, черен, бял, черен, бял, черен, бял, бля, (продължава така до края на страницата) черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен (цели две страници)
ЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕН ЯЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕКЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕН (пет страници изпълнени по този начин)
ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА (И така върви до края на книгата)
Имаше и някои къси стихотворения във връзка с «Манифест Съдба»:

Белият човек е лишен от блясък,
в него няма светлина
черният е със сияние
грее го отвътре топлина.
Обичам те, Жена Чернокожа,
помилвай ме,
любов ми дай,
направи ме
ЦЕЛИЯТ ЧЕРЕН

Лесър откри три варианта на едно любовно стихотворение, посветено на Айрини. Не знаеше дали те са писани преди «Обичам те Жена Чернокожа».

1.
Айрини,
изгубена кралице,
Аз страдам,
защото вече не съм
във твоите
божествени прегръдки.
5.
Моето момиче родено е бяло
не по моя вина,
аз съм по-чер от нощта,
не по моя вина,
това момиче аз любех,
сега си чукам късмета
не по моя вина.
6.
Айрини,
бяло мое момиче,
ти прогони
черния си рицар.
Уили оплаква
свойта орис жалка.
Какво да се прави,
тъжен е животът.

Лесър се отказа повече да рови из боклукчийската кофа в снега.

* * *

Ето тази двойна сватба продължава, така се е загнездила в съзнанието му.
Старият племенен вожд, покровител на сватбите, държи издъхващия козел, хванал в две ръце четирите му потръпващи крака, и сумти, докато гъстата кръв се лее от цепката на раната над прага на дългата му колиба. Този ритуал е в чест на духовете. Заради кръвта месото няма да стане за кашер, но бялата булка, мургава, красива, не е истинска правоверна. Както и да е, прагът е широк и много алена кръв се излива отгоре.
В това прохладно тропическо лятно утро белокосият тъмноок кльощав вожд, наложил шапка от козя кожа с щръкнало орлово перо върху беззъбата си глава, ловко прерязва гърлото на ревящия козел заради щерката на сина си — злощастникът, който тръгна към Америка въпреки съветите на оракула на Планините и Пещерите. Той умря в собствената си кръв, промушен в гърдите, стомаха и бъбрека при комарджийска игра в Бостън.
— Фех — казва един глас в дъното.
— Ша — отвръща синът.
Двете невести бяха придружени до сватбената колиба от цяло весело шествие роднини, съседи и неколцина любопитни непознати. Момичетата от клана, окичени и намазани с благовонни масла по прашната пътека през гората скандираха стихчета под акомпанимента на гонгове, барабани, и желязна флейта, на която свиреше един сакат; потните младежи, с дълги копия в ръце, танцуваха, подскачаха и надаваха крясъци, а техните мъжки атрибути се поклащаха като чепки грозде под парчето плат, омотано около кръста им.
Сърповидната луна е огряла небето посред бял ден, а една тънка рекичка върви към морето, обградено от неспокойния океан. Младежите подпират копията си в тръстиковите стрехи на колибите, разположени в кръг около безтревни, голи дворове. Пилците пощуряват от тълпата хора и почват да кълват нозете им. Един старец ритва петел. Сухият вятър откъм континента довява силната миризма на кравешки тор.
— Фех.
— Ша.
Дребничък кафяв човечец със скрофулозно лице и ръце — кожата му като пресечено мляко, е преводач на вожда за сватбата; някога, в неясното си минало бил работил като помощник-библиотекар в Уайтчапъл; той казваше, че тая миризма е добър знак. Предзнаменование за плодородие.
— Плодородие на какво? — пита Уили.
— Крава, която не яде, не дава изпражнения.
Роднини и гости на сватбата се тълпят в колибата без прозорци, замъглена от пушека на подпалената трева. Старейшините на племето в меки шапки и дълги одежди в ярки цветове седят на своите гравирани дървени столчета. Някои от по-възрастните мъже на племето разпъват постелки от кози кожи и сядат с кръстосани крака, пушат кълба дим от лулите си, унесени в разговори за кравите. Смъркат емфие. По-възрастните стопанки, обкичени с мъниста и украшения от слонова кост, с писклив глас дават наставления на по-младите жени, които приготвят пилетата и яма и наливат в кратунките бира. Откъм плесенясалата страна на дългата колиба са се излегнали момчета и момичета, смеят се и кроят планове за по-късно, за близост из тревата. Хубав момент за всички. Гостите от далечната страна, роднини и близки на белите младоженец и младоженка, се оглеждат един друг, всеки в различно настроение, и чакат.
Покровителят на сватбата, чиято виолетово-синя роба е завързана на възел над кокалестото му ляво рамо, седи до преводача, подпрял гръб в стената, докато припряният равин с прошарена брадичка и черна мека шапка гледа като слисан стеклите се хора. Едната двойка младоженци е седнала пред беззъбия вожд, а другата стои до равина, който бърше сухото си чело с груба кърпа. Лесър и Мери, облечени по-малко и от останалите, седят на леопардова кожа. Той енергично разтърква ръцете си, кожата му е настръхнала, въпреки горящия огън, който осветява цялата колиба. Уили е наконтен, за да смае всички, с черна кадифена шапка и бродирана жълта туника над прясно изпрания му работен комбинезон. Айрини е безупречна, гъстата й черна коса е вдигната на кок и отгоре е метнала пищен шал на цветя. Сложила си е дълги златни обеци и държи букетче от ириси и маргаритки. Под копринения сватбен балдахин, поддържан от триъгълни подпори от разсеченото на четири евкалиптово дърво, което все още сълзи с ароматичен сок, стои неспокойно равинът, макар и готов за работа. Той е литвак на средна възраст, набит човек, панталоните му оплескани с кал, която се стича по засъхналите му кални обувки. Ноктите му са пожълтели от тютюн, брадата му — разрошена, има вид на смахнат. Сбърчил вежди, той чете, за кой ли път, брачния договор, после отново го зачита с късогледите си очи.
С дълбок гърлен глас вождът говори нещо на човека с люспестото лице и пискливите думи на преводача достигат до Лесър и неговата булка. Тя изглежда външно спокойна, но той долавя в гърдите й учестените удари на сърцето й.
— Той казва: «Когато нашата чернокожа дъщеря се жени за бял, ние не се радваме, но това не е толкова лошо, както ако нашите синове се оженят за бяла, защото бялата жена ще отвърне лицето на мъжа си от неговото село и неговия род.»
— Той казва: «Бащата на моята дъщеря, собственият ми син, е вече сред покойните. Той ме моли да говоря с неговия глас и той я дава на белия да се ожени за нея. Такова е и нейното желание. Цената на булката е десет крави, ти си плати и ние даваме съгласието си. Казал съм това на боговете на нашето семейство, казал съм на духовете на моите прадеди, че тя ще се омъжи пред своето племе, без срам, без да се крие. Кравите не са болни, тлъсти са, не си ни измамил.»
Старият вожд, втренчил в лицето на Лесър двете си черни очи, кимва.
— «Нашата дъщеря ще живее с тебе, ще ти готви гозби, ще прекопава градината, която ти ще й насадиш. И тя ще ти добие мъжко чедо да продължи рода ти и да остане името ти на земята и след твоята смърт. Тя ще ти носи радост на сърцето и ти ще трябва да се отнасяш мило и благо с нея.»
Младоженецът, с пола от рафиа до коленете, надяната над жокейските му гащи, обещава да се държи с нея мило. Сложил е герданът от зелени и виолетови мъниста, които още някога си Мери Кетълсмит му бе дала, кървавочервена шапка от козя кожа и държи изправено дълго ръждиво копие.
Булката му, с пъстро перо в ръка, казва, че ще бъде мила с него. Копринените й коси са украсени с малки сини цветчета, и краката й, натрити с дървесината на специално дърво, са добили тъмночервен цвят. Червена огърлица в три реда се спуска между пищните й гърди. Под късата поличка коремът й е разцъфнал в майчинство.
— Сега вече сте оженени — казва преводачът, — но съгласно обичаите ни, сватбата завършва чак когато се роди първото дете.
— Доста дълга сватба — отронва Лесър.
— Имаше право на избор — отвръща Мери.
Кой има право на избор? Какво правя тук, толкова далече от книгата си, която трябва да довърша? Защо насочвам меч към съдбата? Това, което не знаеш, кой ще ти го каже?
Вождът отново заговаря:
— «Аз съм стар човек, преживял съм много лета, а вие сте млади. Знаете повече книги, но аз съм по-мъдрият. Аз съм живял своя дълъг живот и знам какво се е случвало. Имал съм шест жени и двайсет и девет деца. Често съм бил лице в лице със смъртта и познавам болката от много загуби. Чуйте думите ми.»
Лесър, изплашен да не пропусне нещо, слуша напрегнато.
— Той казва: «Когато духът на злото се мъчи да се вмъкне в окото ти, затвори го, докато той заспи.» Той казва: «Не насочвай копието си към гърдите на тези, които не са ти врагове. Ако някой ти направи зло, то не се забравя. То живее в дома ти, в двора, в селото. Обредът на примиряването е излишен. Хората си разменят празни думи за мир, но не си прощават един друг. Той пита, сигурен ли сте, че сте запомнили думите му?»
— Отговори му, че го разбрах.
— Той казва, че ще го разбереш утре.
Очите на стария вожд още повече се втренчват в Лесър. Лесър го слуша напрегнато.
— Той казва: «Тъмнината е толкова непрогледна, че дава на кучето рога.» Той казва: «Мишката, която се мисли за слон, ще си строши врата.»
— Разбирам.
— Утре, казва той.
— Както и да е, слушам го.
— Той ти казва: «Намериш ли плод — където и да е, — изяж го! Тигърът, който сам е изкормил вътрешностите си, не смила храната си.» Той ти казва: «Радвай се на живота, защото сенките гребат с веслата на годините в бързоходни лодки, те носят тъмнината. Разнасяй мъдростта ми.»
— Ще го направя. Аз пиша книга.
— Той казва, че не иска думите му да попаднат в твоята книга.
Лесър онемява.
Вождът се изправя:
— Вървете си със здраве, ти и невестата ти.
Освободен от вторачения му взор, младоженецът се надига с облекчение.
Преводачът се прозява.
Вождът пие от кратунка палмово вино.
Някакъв младеж удря по барабана си.
Писателят, радвайки се на живота, запристъпва с босите си крака в танц с копието си. Хората от племето му пляскат в такт. Поличката от рафия шумоли, ремъкът около глезена му подрънква, когато изпъва копието ту в една, ту в друга посока, за да прогони кръжащите наоколо нечисти духове. Когато си поема дъх, дробовете му свирят.
Щом свършва танцът, неговият нещастен баща, А. Лесър, някога як и здрав шивач, а сега само сприхаво старче, кожа и кости, в тръбна алуминиева инвалидна количка, казва на изпотения си син:
— Срамота е да танцуваш като черен, без дрехи по гърба си.
— Това е обреден танц, татко.
— Аз съм виновен, защото не ти дадох еврейско възпитание.
Старецът започва да плаче.
Младоженецът се обръща към бременната си булка:
— Мери, природата ми е такава, че не мога да обичам, не ме питай защо, но ще се помъча да ти дам това, което ти се полага.
— А за тебе какво ще остане, Хари?
— За сега имам нужда от човек като тебе. Останалото ще науча по-късно.
— Добре тогава.
Те се целуват.
— Така трябва — казва скрофулозният преводач.
Равинът припява еврейска молитва.
Разговорите сред племето утихват.
Под белия копринен саван Айрини и Уили отпиват от своите стъклени бокали глътка вносно «Моген Давид». Родителите на младоженеца — бели кости в черни гробове — не могат да се върнат в старата страна; но Сам Клемънс, свидетел от Харлем, САЩ, въпреки лошото стечение на обстоятелствата и дълбокото страдание от личната загуба, се явява за своя приятел Уили.
Бащата, майката и по-малката сестричка на Айрини, естествени блондини, са се скупчили заедно до копринения саван. Бащата, Дейвид Б. Белински, човек с червендалесто лице и неспокойни нозе, с черна мека шапка и копринен костюм, риза на райета и широка вратовръзка, е производител на копчета. Усмихва се като попарен. Високата майка по цял ден си седи в къщи. Облечена в обикновена бяла рокля с ортопедически обувки и синя шапка с клош периферия, която закрива очите й. Вижда се само половината от носа й. Скръбната сестра е съпруга на преуспяващ застрахователен агент, останал у дома да се грижи за своя бизнес и за трите си невръстни дечица.
Вярно е, че дългата колиба на стария вожд не е кораб, но всички изглеждат като болни от морска болест.
Младоженецът, след като два пъти щателно претърсва джобовете си, обявява, че по всяка вероятност е забравил да донесе сватбения пръстен. Всички го зяпват изумено. Бащата мигновено въздъхва с облекчение, но равинът казва, че е позволено младоженецът да даде на булката пара вместо пръстен, и така, Уили изважда затоплено петаче от джоба на панталона си и Айрини го стисва здраво в ръка по време на церемонията.
При първата молитва Уили напрегнато попиваше думите, а втория път започна бавно да повтаря след равина.
— Какво казвам? — попита той Айрини.
— Казах ти: «Ето — ти се сгоди за мен с този пръстен съгласно Закона на Мойсей и Израел.»
Уили облизва изпръхналите си устни.
— Това само за сватбата ли?
— Докогато искаш. Ти каза, че ще се оженим, само ако направим тука венчавката.
Той кимва и се целуват.
Гостите се развикват:
— Яя…
Равинът декламира седемте благословии.
Уили, с два удара на ботуша си смачква бокала за вино.
— Мазел Тов — казва Лесър.
Музикантите весело потупват по своите тамтами. Бамбуковата флейта запява.
— Сега вие сте мъж и жена — казва равинът. — Иде ми да заплача, но защо да плача, когато Всевишният казва: «Радвайте се!»
— Уили и Айрини, чуйте ме. О, колко трудно нещо е бракът, дори в най-добрите случаи. А колко по-сложно става, когато единият е бял, а другият черен! С това искам да кажа, че светът е несъвършен. Но такъв е изборът ви и аз ви желая здраве, щастие и всичко най-добро за вас и вашите деца. Аз знам, че моите колеги равини ще ме съдят, задето изпълнявам този обред, но аз поисках от бога позволение и той ми разреши.
— Уили и Айрини, за да се радвате на насладите на плътта, не е нужно университетско образование. Но да живеете заедно в любов, не е никак лесно. Освен любовта, има още нещо, което закриля брака, същото нещо, което закриля и живота; това е взаимното доверие, прозрение един в друг, щедрост и воля, за да може да превъзмогнете трудностите, щом се налага. Какво друго да ви кажа, деца мои? Или ще ме разберете, или не.
— Моля ви също така да запомните, че венчавката е едно съглашение. Вие се съгласявате да се обичате един друг и да пазите брака си. Бих искал да ви напомня за споразумението на Авраам с бога и чрез него, нашето споразумение. Ако ние спазваме съглашението с бога, ще ни е по-лесно да пазим съглашението помежду си.
— Ще го спазвам — отвръща Айрини.
— В моя дом никога не е имало бог — казва Уили. — Какъв цвят е той?
— Той има цвета на светлината — отвръща равинът. — Без светлина кой разпознава цветовете?
— Черният прави изключение.
— Някой ден Господ ще събере Исмаел и Яков да живеят заедно като един народ. Това не ще да е първото чудо.
Уили се смее, плаче, после млъква.
— Нека потанцуваме — предлага Айрини.
Гостите, заедно с първенците, стават и започват да танцуват. Някои от младежите се опитват да имитират двете двойки младоженци, които поклащат бедра и потръпват с рамене, но скоро се отказват и започват да се въртят и подскачат в своя буен танц. Жените сервират празничната гощавка — пилета със сусам и домати, печен ям и палмово вино. Няколко момичета, затъкнали цветя в косите си, танцуват в кръг. Черните младежи надават шумни и радостни крясъци и се въртят около тях.
Тези, на които им се плаче, плачат. Сватбата си е сватба.
Докато танцуват заедно своя последен танц, Айрини пита Лесър:
— Как си обясняваш всичко това, Хари?
— Аз си го представях като венец на любовта — за финал на своята книга, ако се реша, разбира се.
— Не си толкова находчив — отвръща Айрини.
Край

* * *

Лесър повдигна капака на боклукчийската кофа и спарена, зловонна миризма го блъсна в носа. Отстъпи крачка назад, сякаш някой го бе ударил в лицето. «Умрял плъх» — промърмори той, но вътре вижда само купчина смачкани сини хартиени топки. Уили явно бе свършил жълтата хартия. Запуши с ръка ноздрите си и се приближи към кофата. Застана леко встрани, разгъна и подреди няколко страници от най-малко три различни работи, върху които Уили работеше в момента.


Тази история става в гореща лятна вечер. От кухните се носи миризма на готвено зеле и свинските ребра, увесени пред жилищата, се полюшкват в трептящия от зной въздух. На 141-ва улица, недалеч от реката, четирима чернокожи се покачват върху размекналия се катран по покривите на четири къщи от двете страни на улицата и застават в неправилен четириъгълник. Хората, седнали на площадките пред домовете си, бързо сгъват столчетата и се прибират вътре. Един тъмносин крайслер се приближава и спира до бордюра. Братята от покрива откриват огън от четири страни към униформения черен полицай, който слиза от новата си кола. Два куршума се загнездват в корема му, един близо до гръбнака, а четвъртият в левия хълбок. Полицаят се завърта, размахва ръце, сякаш се мъчи да изплува от подводен въртоп, и се отпуска мъртъв на окървавения тротоар, опулил очи, без да вижда, към един гълъбарник на пустия покрив. Разказът се казва «Четирите смърти на една свиня».


Лесър намери и протестна песен в стил блус, която Уили явно бе захвърлил само в един вариант. Казваше се «Последните дни на Голдбърг» или «Блус за Голдбърг»:

Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,
цял живот мамихте нас, черните голтаци,
сега златото ще ви вземем, станете вий бедняци.
Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,
отмина ваш'то време,
спасявайте си кожата навреме.
Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,
ще настъпи в Щатите голям погром,
за песни и за танци аз ще давам тон.

И го беше подписал «Блайнд Уили Шекспир».


* * *

Мъглата се просмукваше в сградата и изпълваше всеки празен етаж, всяка леденостудена стая с миризмата на застояла вода. При отлив брегът смърдеше. Ято гларуси, подгонени от немилостив ураган, бяха опръскали с кръвта си скалата и сега гниеха в подножието й. По стълбищните площадки, с изключение на Лесъровия етаж, нямаше осветление, крушките бяха строшени, задигнати, отвинтени от фасунгите им. Тук-таме по мръсните стълбища все по-кратко мъждукаха крушки с бледа, водниста светлина. Лесър смени изгорелите, но и новите не просъществуваха дълго. Те блестяха като фенери на океанския кей в дъждовна нощ. Никой не подменеше изгорелите крушки на етажа на Уили.
Една вечер като слизаше надолу, Лесър дочу стъпки и погледна в шахтата. На мъждукащата светлина успя да различи някакъв чернокож с грамадна гъста брада, а косата му щръкнала в стил афро като чудовищно растение. Или като шлема на Ахил. За миг му заприлича на желязна статуя, която се движи по стълбите. Сърцето на Лесър трепна в лошо предчувствие и той замръзна на място. Когато отново надникна, осторожно изострил поглед, човекът вече го нямаше. Изплашено въображение? Оптическа илюзия? Можеше ли да бъде Уили? Лесър не бе успял да види добре лицето му, но беше сигурен, че чернокожият държеше в ръка бляскав инструмент. Бръснач? Нож? Старомодна сабя от времето на Гражданската война? Предназначена за някой атавистичен враг? Но не за мен: ако това бе Уили, той вече си отмъсти — дори неговото бе повече от отмъщение — да унищожи най-добрата му творба. Лесър се обърна и хукна нагоре към стаята си, бързо отключи трите ключалки с три ключа, провери дали е на място прашният ръкопис, после потърси нещо, с което би могъл да се защити, ако стане нужда. Отвори вратата на килерчето — брадвичката висеше на куката си. Той я постави на бюрото си до пишещата машинка.
Развълнуван, жаден да узнае дали това бе Уили, дали някой друг черен не живее в къщата — или цяла банда? — той пропълзя предпазливо до неговия етаж. Вратата му беше отворена, сноп жълта светлина се процеждаше на тъмната площадка. Кого ли очакваше? Елиях?* Вдъхновение? Чат, чат, чат. Ах, кучият му син, какво ли пише сега? Как момчето убива майка си? Или кои са жертвите на погрома?
Уили, с прическа афро, бухнала като десетсантиметров ореол, с дебелия зелен пуловер, нахлузен над закърпения му комбинезон — Ecce Homo! — грамадният му гръб обърнат към вратата, седеше върху една касетка за ябълки и ожесточено пишеше на своята «Л. С. Смит», поставена върху изправена щайга от яйца.
Хей, Бил, мислеше си Лесър в преддверието, развълнуван при вида на пишещия човек, как ти върви?
Не можеш да изречеш гласно тези думи на човек, който предумишлено е унищожил почти завършения ръкопис на най-обещаващия ти роман, плод на десетгодишен труд. Разбираш неговите проблеми, разбираш може би и своите, но не можеш нищо да му кажеш.
Лесър нищичко не каза.
Той се измъкна на пръсти.
А може би Уили понякога се качва до неговата заключена врата и го слуша как работи. Това не е плъх, който души за храна, това е човек, писател, майстор в късия разказ, Бил Спиър. За какво се ослушва? За да види дали съм оцелял? Дебне да чуе края на книгата ми. Да го чуе. Да разбере, че въпреки всички нещастия, пречки, въпреки истинската трагедия, най-накрая довършвам книгата си. Иска да се увери, че съм я завършил — нужно му е, — за да може да продължи своето писане. Да свърши и той някоя книга — каква да е. Липсва му увереност в собственото му дело, затова се ослушва в моята работа, затова очаква обетования й край. Щом Лесър може да напише книга, то значи може и той.
Но какво точно слуша, това не мога да си представя. Ако има чувствително ухо, значи долавя моменти на неудачи. Може би слуша със злоба, стиска палци да не ми върви? А може и да прави магии върху изрезките от ноктите ми, или върху окапали косми от счупения гребен, които намира в боклукчийската кофа? Пожелава ми да се продъня, да пропадна, да се съсипя. Слуша, въобразява си, копнее да предизвика моя окончателен и безвъзвратен провал.

* * *

В една зимна нощ те се срещат по мразовитите стълбища. Тъмнината се просмуква нагоре от долните етажи. Това е Уили, разбира се, макар че изглежда по-висок, по-слаб, лицето му е топчесто, къдравата му коса щръкнала нагоре. А това е Лесър, пуснал си е рядка изострена брадичка и страхливо пристъпва по стълбите. Уили се качва и Лесър се приготвя да скокне надолу, ако се нахвърли върху му. Гледат се вторачено, всеки слуша учестеното дишане на другия, тънката бяла пара от дъха им се вижда в студа. Подутите очи на Уили са черни като катран, месестите му устни се крият зад рунтави мустаци и сръчно сплетена брада. Набитите му възлести пръсти се свиват в гигантски юмруци.
Лесър вдига яката на палтото си, прави си сметка да се промъкне мълчаливо покрай черния, но вижда юмруците му и двамата, с взаимно отвращение, се дръпват встрани, всеки давайки път на другия да мине.
Вместо да продължи, потискайки омразата си, той заговаря със задъхано усилие:
— Прощавам ти, Уили, за всичко, което ми стори.
— Аз ти прощавам, задето ми прощаваш.
— Задето изгори книгата ми…
— Задето ми открадна момичето, което обичам.
— Тя направи своя свободен избор. Аз направих своя. Отнасях се с тебе както с всички други хора.
— Никой евреин не може да се отнася с мене като с човек, нито мъж, ни жена. Вие си въобразявате, че сте Избраният народ. Да, но жестоко се лъжете. Избраният народ отсега нататък сме ние. Твърде скоро ще се убедите в това и ще ви се смачка проклетата гордост.
— За бога, Уили, ние сме писатели. Нека разговаряме помежду си като пишещи хора.
— Аз вече вървя по друга гайда, Лесър. Не ми пробутвай повече твойта шибана форма. С тая дума нараняваш моята вътрешна сигурност. Заради тебе не мога да пиша така, както пишех преди.
От очите му излизат искри и той се спуска стремглаво надолу по стълбите.
Лесър се качва и се опитва да пише.
Нищо не излиза. Неопределена неприятна миризма се носи от хартията.

* * *

Лесър се страхува от къщата, истински се страхува. Естествени неща изведнъж стават загадъчно странни. Зелена плесен върху един молив. Една пукната ваза, както си стои, се разпада на парчета. Изсъхнало цвете пада на пода. Подът се наклонява. Лесър не може да разпознае чашата, от която пие. Някаква врата се разтваря и хлопва, разтваря и хлопва. Цяла сутрин се мъчи да я открие и не успява. Левеншпил ли я тръшка? Сякаш сградата се е разраснала, набъбнала с още няколко ненужни етажа, с още много празни стаи. Вятърът, тази злокобна и тъжна морска музика, живее из стаите, препуска между стените, както между дърветата в гората. Свири точно над главата му. Лесър го слуша, докато пише. Той пише «вятърът изчезна», но продължава да го чува. Макар да му е втръснало, бои се да напусне стаята си, от страх, че може никога да не се върне. Излиза рядко, веднъж в седмицата да напълни торбата си с продукти. Когато понякога задремва над работата си, става да се поразтъпче до площадката. Иначе пише.
Като прочита отново написаните думи, пред очите му се явяват сцени, които той не е написал, или поне смята, че не е написал. Като тази например — Уили поставя запалена клечка в кутия с мазни парцали в мазето, с пукот разцъфва огнено дърво, пламтящата му корона се извисява нагоре и стопява всички етажи. За да спаси ръкописа си — седмици минаха откакто депозира последните написани страници в банката — Лесър се втурва към противопожарната стълба. Изходът е блокиран от гъсто преплетени клони с ревящи огнени езици и тежки огнени плодове. Лесър хуква към покрива. Наоколо му дълги, посипани с искри пера от пушек, и рога от жарава се издигат към нажеженото небе. Хиляди горящи къщи в гора от пожари. Някъде наблизо, сякаш от шума на разбиващите се вълни, се издига приглушен рев, писък, плач. Кой плаче там? Кой умира? Бунт? Погром? Гражданска война? Къде мога да избягам с книжния си ръкопис?
Лесър пише. Той пише книгата за любовта. Има нужда от нея, трябва да пише. Най-важното е да си я представи, цялостна, завършена, заедно с непредсказуемия финал, и тогава да реди думите върху хартията. Айрини замина за Сан Франциско. Написа му една бележка за сбогом, без да остави адрес: «Никоя книга не може да бъде по-важна от мене», писа тя. Със или без Айрини той трябва да напише книгата, да създава любов с думи, да види накъде ще го отнесат, да или не. В това е тайната, да следваш думите. Може би неговият герой ще разбере къде е любовта, а оттам ще разбере и Лесър. Макар че ако трябва да предприемеш пътешествие по следите на любовта, загубен си от самото начало. Никакво пътешествие не може да помогне. И все пак, по-добре е да търсиш нещо, отколкото да го нямаш. Когато го търсиш, все едно че го имаш, в известен смисъл. Той положително ще разбере кога ще свърши книгата си. Какъв позор, толкова добре я бе написал в екземпляра, който Уили изгори. Струва му се, че тогава по-добре разбираше книгата си, отколкото сега, въпреки повторното обмисляне, въпреки двойно удължения труд. Хубава книга беше, малко оставаше до края. Спомня си почти всичко, но не може да го напише същото. Как може човек да напише едно и също нещо два пъти? Сякаш опитваш насила да се върнеш в своето вчера? Тогава само да бе протегнал ръка и думите щяха да потекат от нея. Трябваше само да напиша последната сцена и финалът щеше да изскокне. Той щеше да дойде сам, да завърши романа, да се освободи от мене, и мен да ме освободи. Свободата покровителствува любовта. Щях да се оженя за Айрини и да замина за Сан Франциско. Животът ми с нея нямаше да върви зле. Тя уважава работата ми. Щяхме добре да се разбираме.
Представя си как ще остане в тая стая завинаги, мъчейки се да завърши книгата си, да я направи както трябва. Ех, Уили да не бе унищожил и двата екземпляра на ръкописа! Ако единият бе оцелял! Вижда го ясно, вижда мястото на всяка дума. Обзет от скръб по изгубения ръкопис, Лесър стана от бюрото си, отчаян, бесен. Грабна в ръка брадвичката и се втурна надолу, като скачаше по две стъпала наведнъж. Разтвори вратата на противопожарната стълба и тихо застана на площадката. Чу тракането на машинката на Уили и разтърсван ту от вълнение, ту от погнуса, се вмъкна в един апартамент на отсрещната страна на площадката. Кри се там, в очакване и мъка, докато чернокожият излезе да пие кафе, а може би му се бе свършила синята хартия. Лесър влезе в стаята, прочете страницата върху валяка — нищо забележително — и я откъсна. После удар след удар, от очите му се ронеха сълзи, той насече машината на Уили. Ударите на брадвата се превръщаха в звънка музика. Надроби машината, направи я на парчета. От нея кървеше черно мастило. Брадвичката оцеля, с нащърбено, пукнато острие. Лесър целият се тресеше в треска, но въпреки това изпита необикновено облекчение. Не го интересуваше какво бе свършил: беше му адски гадно, но поне за известно време се надяваше, че писането му ще потръгне както трябва.

* * *

Лесър — сън не го лови нощно време — от прозореца си на шестия етаж наблюдава как призори Уили се рови из боклукчийската кофа отсреща. Ден след ден той сглобява накъсаните лентички бяла хартия, да види как върви книгата на Лесър. Седмици наред в кофите нямаше нищо, но Уили продължава да търси. Наближава пролетта. Празна е и в пробитата кофа на Левеншпил няма смачкани листове синя хартия, изписани на ръка. Изхвърлят кофите два пъти в седмицата, кофи без думи.
Собственикът, болен, бледен, тежко дишащ, започна да закрива рамките на вратите на първия етаж с ламаринени листове. Зачукваше ги с дълги пирони. Месец след като привърши с първия етаж, започна да кове ламарина и върху вратите на втория етаж. Добре, мислеше си Лесър, скоро ще се отърва от Уили Спиърминт. Или пък ще го заковат вътре, та да не може да се измъкне. Щом веднъж престане да се върти около тая къща, ще си свърша работата.

* * *

На писателя му се повдига от безделие. Повдигаше му се и когато пишеше, от думите, от мисълта за тях.
Но независимо от това, всяка сутрин аз хващах автоматичната писалка в ръка и започвах да я движа върху листа.
Но тя оставяше линии, не думи. Обхвана ме страхотна тъга.

* * *

Те се дебнеха един друг по площадките. Всеки знаеше къде се намира другият, макар че теренът се бе изменил. Дърветата от стаята на Холцхаймер се бяха свлекли от стените върху усойния под на апартамента. Те пуснаха корени, наедряха и се разпростряха върху стълбищната площадка и надолу по стълбите, разпервайки пищните си клони сред огромни папрати, острозъби кактуси, по-високи от човешки бой, сред гниещи всеядни растения.
Една нощ Уили и Лесър се срещнаха на малка затревена полянка, обградена от шубраци. Безлунно бе небето над влажните, облепени с мъх преплетени клонаци на дърветата. Не се виждаха един друг, но се усещаха. Всеки чуваше притаения дъх на другия.
— Кръвопиещ еврейски негромразец!
— Антисемитска маймуна.
Металните остриета блеснаха на слабата светлина, може би звездният светлик се процеждаше през гъстите клони и пръскаше зеленикава виделина. Рамките на очилата на Уили за миг блеснаха. Прицелиха се точно един в друг. Лесър усети как неговата назъбена брадвичка потъна в кости и мозък, докато острият като бръснач меч на стенещия негър с едно-единствено парещо ръгване отсече тестисите на белия.
Всеки от нас, мислеше си писателят, чувствува болката на другия.

* * *

Милост, ей, двамата, за бога, крещи Левеншпил. Hab rachmones, моля ви се. Имайте милост над мене. Милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.