Българска търсачка и начална страница

 

В едно селце живеела бедна жена. Тя се трудела от тъмно до тъмно, но пак не можела да избяга от немотията. Едничката й радост било нейното момче. Тя много го обичала, а то за всичко я слушало. Един ден решила да му замеси питка и го изпратила да донесе брашно.
Момчето отишло в хамбара, напълнило една тавичка и я понесло към къщи. В това време духнал силен вятър и отвял брашното. Върнало се момчето в хамбара, пак напълнило тавичката и тъкмо се подало от вратата, пак духнал вятърът, брашното се вдигнало от тавичката и се разпръснало до последната прашинка.
Ядосало се много момчето и се върнало за трети път, а брашно било останало само колкото едва-едва да напълни тавичката. Момчето сега почти стигнало до къщния праг, когато вятърът пак зафучал изневиделица, духнал с всичка сила и от брашното нищичко не останало.
— Така ли?! Сега ще става, каквото ще става! — разсърдило се момчето и тръгнало да търси вятъра, за да си иска брашното.
Много път извървяло, през много земи минало и стигнало най-сетне при вятъра.
— Добър ден! — казал вятърът.
— Дай ни брашното! — троснало се момчето. — Ние и така сме сиромаси, а ти ни остави и без брашно!
— Не се сърди! — прошумолял вятърът. — Аз само си поиграх. Слушай сега — брашно нямам, ала ще ти дам тая кърпа. Разстелеш ли я, трябва само да й кажеш: «Кърпице, дай ми ядене!», и ще имаш всичко, каквото поискаш.
Момчето поблагодарило на вятъра, взело кърпата и се запътило към къщи. Уморило се от дългия път и щом се стъмнило, отбило се да пренощува в една крайпътна странноприемница. По това време там всички вечеряли и понеже било огладняло, а нямало пари, момчето си рекло: «Я да видя вярно ли е това, което ми каза вятърът!» Проснало кърпата и изрекло:
— Кърпице, дай ми ядене!
Още не свършило и станало чудо — върху кърпата задимели всякакви гозби, колкото ти душа иска. Топли хлебчета, невиждани отвъдморски плодове… Яж и пий до насита, ястията няма да свършат — все нови и нови чудесии се появявали на трапезата.
Всички се смаяли, а ханджията и ханджийката онемели от завист. Приискало им се да имат тази кърпа и бързо да станат богати. Ханджийката не можела да си намери място.
— Слушай, мъжо! Тая кърпа трябва да стане наша!
През нощта, когато всички заспали дълбоко, ханджията и ханджийката влезли на пръсти при момчето, измъкнали полекичка вълшебната кърпа, а на нейно място оставила друга, най-обикновена.
Сутринта момчето станало рано и понеже бързало да стигне вкъщи и да зарадва майка си, не разбрало какво са направили ханджията и ханджийката.
Щом се прибрало у дома, още от вратата извикало:
— Мамо, аз бях при вятъра да си искам брашното, но вместо брашно той ми даде ей тая кърпа. Няма нужда да се мъчиш повече — кърпата дава ядене винаги когато й поискат.
— Не може да бъде! — не повярвала майката.
Момчето разгърнало кърпата и казало:
— Кърпице, дай ми ядене!
Но пред тях не се появило нищо, дори късче хляб.
— Ясно! — скочило момчето. — Пак ще ходя при вятъра!
И то хукнало по познатия път, докато стигнало при вятъра.
— Добър ден! — задъхано поздравило момчето.
— Дал ти Бог добро! — погледнал го изпод вежди вятърът. — Защо идваш пак?
— Брашното ми дай! Кърпата не дава ядене!
— Брашно нямам! — изсвистял вятърът. — Но ето, вземи това козле. Щом кажеш: «Козленце, дай ми пари!», то ще ти даде.
Момчето благодарило, взело козлето, сбогувало се с вятъра и си тръгнало. Вечерта стигнало до същата странноприемница и пак останало да пренощува. «Дали пък вятърът не ме излъга, че и козлето е вълшебно като кърпичката? — помислило си момчето. — Я да проверя.»
Погалило козлето и рекло:
— Козленце, дай ми пари!
Тозчас пред момчето се изсипали куп пари. То се зарадвало много, гушнало козлето и сладко заспало. Тогава ханджията и ханджийката, които били видели през ключалката на вратата какво чудо направило козлето, влезли тихо и измъкнали подаръка на вятъра. На неговото място докарали едно от своите козлета.
Рано на другия ден момчето си тръгнало от странноприемницата — бързало поне сега да зарадва бедната си майчица. Щом влязло в двора, извикало:
— Мамо, мамо, вятърът ми подари козле, което дава пари!
— Я да видим! — зарадвала се майката.
— Козленце, дай ми пари! — изрекло момчето вълшебните думички.
Ала дори една-едничка паричка не се появила, колкото и да чакали, колкото и да се надявали майката и синът.
— Трети път ще ходя при вятъра! — въздъхнало момчето.
Тръгнало и на третия ден пристигнало при вятъра.
— Козлето не дава пари, брашното ми дай, че да си ходя, мама ме чака! — сърдито креснало то, за да надвика вятъра, който фучал с всичка сила.
— Не се сърди! — извил се вятърът около него. — Ти сам си виновен! Вземи тази пръчка. Щом й кажеш: «Пръчице, на работа!», всичко ще бъде наред. Хайде, тръгвай сега!
Момчето взело пръчката и мигом хукнало обратно. Стигнало до странноприемницата и веднага си легнало, но не могло да заспи. В това време в стаята се вмъкнали ханджията и ханджийката. Тоя път искали да откраднат пръчицата. Ала момчето ги усетило и викнало:
— Пръчице, на работа!
Че като скочила пръчицата, като се развъртяла, заудряла силно ханджията и ханджийката. Те се развикали и побягнали, а пръчката припкала след тях. Удряла ги по главите, по краката, насинила им гърбовете, здраво място не оставила.
— Олеле, спри тая пръчка, ще ти върнем кърпата и козлето! Спри пръчката, спри пръчката! — замолили се и двамата.
— Пръчице, спри! — заповядало момчето.
Ханджията и ханджийката заохкали, закуцукали и бързо-бързо върнали кърпата и козлето. Момчето си ги прибрало и весело се върнало вкъщи, където го чакала майка му.
И двамата заживели честито и винаги делели с бедните всичко, което им давали кърпата и козлето. А лошите хора се страхували от пръчката и никой никога не посмял да им вземе даровете на вятъра.