|
|
Момичето и страшният човек
Едно момиче се връщало от пазар.
Доволно било, защото продало всичките яйца, които носело от село и добри пари взело за тях. Сега вървяло към къщи весело и щастливо. Как ще се зарадва майка й, как ще я похвали баща й. А може и да се сетят, че й е дошло време да се задомява. Нищо че Иван е беден като нея, ама пък какъв е работлив, красив и весел, как пее само…
Замечтало се момичето за своето бъдещо щастие и неусетно кривнало от пътя, тръгнало по пътечка из гората. Там по полянките имало колкото искаш цветя — всякакви и все хубави. Ха това да откъснеш, ха онова да помиришеш. Другото цветенце пък — толкова красиво, а така е тъжно, че как да не го заговориш? Така неусетно момичето навлизало все по-навътре в гората. Но ето, вече започнало да се здрачава.
Тогава се заоглеждало момичето, но накъдето и да се обърне, очите му виждали все гора, дървета и нищо друго.
А къде е пътят за нейното село, нямало кой да й каже в пустата гора.
Тръгнало бързо момичето по една пътека, вървяло, вървяло и спряло. Върнало се бежешком и свърнало по друга пътечка, после побягнало по трета и тъй го заварил мракът — само в гъстата гора. Все пак, преди тъмата да стане непрогледна, то съзряло между дърветата голяма стара къща. Затичало се и се провряло през открехнатата врата.
Хубаво че изгряла луната и на оскъдната й треперлива светлина момичето успяло да разгледа къде точно е попаднало — имало много стаи, но тук явно от години никой не живеел. Запусната къща, рекло си момичето и въздъхнало облекчено, защото намерило все пак къде да се приюти през дългата и страшна нощ, която трябвало да прекара насред гората.
Момичето преминавало от стая в стая и застанало пред вратата на най-далечната, бутнало я и изпищяло. В средата на стаята лежал ковчег!
Ковчег и нищо друго. Затворен, а какво ли имало в него, зачудило се ужасено момичето и бързо си отговорило — какво друго да има в един ковчег освен мъртвец?!
Понечила да отстъпи, да напусне ужасната стая, когато забелязала, че капакът на ковчега бавно се надига. Момичето не смеело да мръдне от мястото си, само гледало как капакът все повече се надига и две ръце го отместват.
Момичето със затаен дъх гледало как от ковчега се подава мъж. Но какъв само!
Очите му светели в полумрака. От устата му се подавал един крив зъб. Ноктите на ръцете му били дълги и блестели, а щом се изправил в ковчега и прекрачил на пода, момичето видяло, че краката му завършват с копита!
Момичето изгаряло от желание да избяга, но краката му не го слушали, стояли си на място като заковани.
Мъжът бавно се оглеждал и като го съгледал, попитал:
— Ти пък коя си и как си дръзнала да влезеш в моя дом?!
Разтреперано, момичето отвърнало:
— Прости ми, но се обърках в гората и реших да се скрия от дивите животни тук, в тази къща, не знаех, че е твоя!
Мъжът се усмихнал и рекъл:
— Добре дошла тогава! — Вгледал се в нея и възкликнал: — О, ама гостенката ми май е и красива!
Девойката срамежливо и смутено навела глава, набрала кураж и попитала:
— А ти тук ли живееш?
— Да — отговорил мъжът. — Защо, не ти ли харесват моят дом и спалнята ми? — и посочил ковчега.
— Харесват ми… — измънкала девойката и се заоглеждала, но мъжът й отрязал всяка помисъл за бягство — бързо вързал крака й с едно въженце, а края му увил около ръката си.
Сетне се излегнал в ковчега, даже преметнал крак върху крак и я заоглеждал.
— Хубава си…
— И ти си хубав — отговорила му девойката притеснено и побързала да попита: — А защо ти са такива очите?
Мъжът дълго се смял на въпроса й, сетне, дяволито усмихнат, отвърнал:
— За да те гледам цяла нощ, докато пропеят петлите…
— А защо ти е такава устата? — попитала девойката, не посмяла да каже нищо за извития му, стърчащ от устата зъб.
— Така ще е по-удобно да те целувам, ако не вярваш, можем веднага да проверим! — разсмял се пак страшният човек и я повикал с пръст.
Но девойката, премаляла от страх, рекла:
— Нее, по-добре ми отговори и на другите въпроси, а?
— Давай тогава — съгласил се развеселен страшният човек.
— Защо ти са такива ръцете? — попитала девойката, но не посмяла нищо да каже за дългите му нокти.
— За да те прегръщам, хубавице, дълго и безкрайно! — отговорил все така весело страшният човек.
— Защо ти са такива краката? — Не посмяла да му каже, че това са си копита.
— За да припкам с тях навсякъде, където ми се иска! — изкискал се страшният човек и затропал с тях по капака на ковчега.
Девойката прехапала устни, започвала да разбира чия пленница е станала. И попитала с лъчезарна усмивка:
— А ще ми позволиш ли да отида в някоя от другите стаи?
— Защо, хубавице? — зачудил се страшният човек.
— За да си оправя косата — отговорила девойката.
— Направи го тук, няма да гледам — предложил й страшният мъж.
— Срамувам се — признала си девойката и добавила: — А искам да съм винаги хубава!
— Е, това е чудесно! — разсмял се мъжът и като стиснал края на въжето, рекъл й: — Отивай, но да не си се опитала да се отвържеш и да бягаш! Ще те намеря, където и да избягаш, то в тази гора къде ли можеш и да отидеш? Освен да те изядат вълците…
Момичето благодарило и тръгнало по коридора. Бързо стигнало входната врата, която си стояла все така открехната, погледнало навън и видяло една коза. Лежала си пред прага, сигурно и тя се била изгубила и сега най-спокойно си почивала, без да подозира къде се намира.
Девойката бързо изхлузила въжето от крака си, метнала го на шията на козата и побягнала в гората. Тичала, тичала между дърветата, докато се изморила и повече не можела и крачка да направи. Намерила все пак сили в себе си и прегърнала едно дърво, за да не падне на земята. И тогава чула как кората на дървото й прошепнала:
— Качи се на мен, качи се, аз ще те скрия от вампира!
Тя протегнала ръце, клоните се свели и така се покачила на дървото. Едва сега си дала сметка, че в къщата, в ковчега, живеел вампир…
И така, вече на върха на дървото, момичето зачакало утринта.
Но преди да се пукне зората, се чул страховит писък, плясък на криле и момичето видяло как вампирът се носи над дърветата и го дири. Спотаено между клоните, то наблюдавало как вампирът обикаля, пищи и крещи, но не успява да го види.
Тази страхотия продължила, докато пропели третите петли. Тогава вампирът за последен път прелетял над дърветата и изчезнал, върнал се в своя дом — в ковчега — да спи.
Момичето се спуснало на земята, коленичило пред дървото, дълго го целувало със сълзи на очи и му благодаряло за спасението си.
После тръгнало из гората и стигнало до пътя за своето село.
Прибрало се вкъщи, тихичко отворило вратата и чуло как майка й и баща й се вайкат:
— Поне да бяхме я оженили… — изрекла майката.
— Трябваше да го сторим, да! — изпъшкал бащата и момичето за първи път видяло, че той трие сълзите си.
Тогава се показало, застанало на прага и рекло:
— Върнах се, мамо и тате, сега си изпълнете обещанието и ме оженете за Иван!
Майката и бащата се хвърлили към своята дъщеря, дълго я прегръщали и още същия ден определили кога ще е годежът.
Така девойката успяла да сломи нежеланието на родителите си да я омъжат за този, когото си била харесала.
А за приключението си с вампира на никого не казала, защото се страхувала дали пък няма да дойде някоя нощ и да я потърси.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
