Българска търсачка и начална страница

 

1.

 

От петнадесет години очакваше този ден и нищо, ама абсолютно нищо, не би могло да помрачи радостта му. Нито заядливите прощални думи, подхвърлени му от охраната. Нито ситният дъжд. Нито пък страхът, сграбчил стомаха му с гигантския си юмрук. Ако допуснеше грешка и по някакъв начин нарушеше правилата им, те щяха отново да го върнат в «Доналдсън». Налагаше се да играе по свирката им, да бъде изключително внимателен и предпазлив и в никакъв случай да не допуска да бъде заловен докато върши нещо непозволено или пък незаконно. Каквото и да става обаче, той беше твърдо решен да докаже някои неща на определени хора у дома, започвайки с Уеб Портър — мъжа, когото държеше отговорен за съсипания си и опропастен живот.
През времето, прекарано на топло, бе успял да докаже, че може да стане затворник за пример, да се промени напълно и да се превърне в човек, преизпълнен с разкаяние за миналите си грехове. Ако не беше оплескал нещата толкова много през първите няколко години от пребиваването си зад решетките, отдавна вече да е на свобода. Но на осемнадесет години той беше просто един глупав хлапак, отровен от гняв и омраза. Гневът и омразата продължаваха да тлеят в душата му, но с годините се бе научил да се владее и да ги контролира. Беше разбрал, че насочени в правилната посока, силните емоции можеха да заработят в негова полза.
Когато най-сетне поумня и помъдря, той осъзна, че е готов да направи всичко, за да бъде освободен условно. Единствено копнежът му за свобода му помогна да запази разсъдъка си и да оцелее въпреки непоносимите условия в затвора.
Сега щеше да се прибере у дома и да заживее спокойно. Ден за ден. Няма да създава неприятности. Няма да се заяжда и да ядосва хората. Поне не веднага. Чакал беше цели петнадесет години. Нищо нямаше да му стане, ако почака още мъничко. Каквото и да се случеше обаче, той възнамеряваше да си върне живота, който му бяха отнели толкова брутално. Без значение какво щеше да му коства това и кого щеше да нарани и оскърби. На осемнадесетгодишна възраст бе попаднал в затвора, след като бе признат за виновен в убийство. Той, който само месеци преди ареста си беше истинска звезда в леката атлетика, решен да покори света и да си осигури бляскаво бъдеще. Сега вече бе изплатил дълга си пред обществото, излежал бе присъдата, наложена му след като бе обвинен, че е прерязал гърлото на противния си втори баща. И вече бе свободен. Свободен да се прибере у дома. Свободен да открие истината. Свободен да направи необходимото виновните да си платят скъпо и прескъпо за престъплението, в което го бяха обвинили.
Но всичко по реда си. Рийд Конуей се усмихна широко и напусна затвора «Доналдсън» с гордо вдигната глава и изправени рамене. С нетърпение очакваше да се прибере у дома в Спринг Крийк и да се натъпче до насита с пърженото пиле и сока от праскови, приготвени от майка му. Очакваше да се види с братовчед си Брайли Джо, за да изпият по няколко леденостудени бири и да се позабавляват както правеха като тийнейджъри. Освен това нямаше търпение да си легне с жена. Без значение коя. В този момент всяка една щеше да му свърши работа.

 

— Иска ми се да не валеше толкова силно. — Джуди Конуей изтри малка част от запотеното предно стъкло на колата. — Така ми се щеше днешният ден да е съвършен. Слънцето трябваше да грее ярко в деня, в който Рийд най-сетне се прибира у дома.
— Не се притеснявай заради времето, мамо — отвърна Реджина, пресегна се и стисна ръката на майка си. — Рийд няма дори да го забележи. Малко дъждец не е в състояние да съсипе този толкова радостен ден. Всички ние го чакахме толкова дълго да се прибере у дома при нас.
Джуди стисна ръката на Реджина.
— Сигурно ще му бъде ужасно трудно. Та той беше още момче, когато го тикнаха в това отвратително място. Порасна и възмъжа зад стените на затвора. И сега не мога да не се питам дали ще може да се приспособи към живота на свобода.
— Не бъди такава песимистка…
— Опитвам се просто да бъда реалистка. — Джуди зърна силуетите на двама мъже, които се приближаваха към колата. Сърцето й ускори ритъма си. По-нисичкият от двамата, вдигнал високо черния си чадър, едва успяваше да върви редом с по-високия мъж, който почти подтичваше. — Те са! Погледни, миличка. Марк води Рийд със себе си.
Бащата на Марк Лиймън, Милтън Лиймън, на времето беше адвокат на Рийд, а когато преди пет години се спомина, неговият син, току-що завършил юридическия факултет, пое кантората и клиентите му в Спринг Крийк. Три години по-късно, когато той реши, че малката кантора има нужда от секретарка, Реджина започна работа при него.
Джуди сграбчи дръжката и рязко отвори вратата на колата. Реджина, която седеше на задната седалка, незабавно я последва. Двете изскочиха от линкълна и застанаха една до друга. Реджина разпери пъстър чадър над главата на майка си, но Джуди просто не можеше да стои на едно място, вперила поглед в сина си, който се приближаваше към нея. Тя излезе изпод чадъра и без да обръща внимание на проливния дъжд се затича към Рийд. Той ускори крачка и двамата, майка и син, мокри до кости от дъжда, се срещнаха на банкета на пътя. На лицето на Джуди изгря широка усмивка. От очите й потекоха сълзи и се смесиха с дъждовните капки, които се стичаха по бузите й.
— Рийд! — Тя обви ръце около първородния си син — детето от първия й съпруг, загинал в кървавата война на другия край на света само няколко седмици преди раждането на Рийд преди почти тридесет и три години.
Той я прегърна със силните си ръце, стисна я в мечешката си прегръдка и двамата се притиснаха един към друг. Най-накрая Рийд сложи ръце на раменете на майка си и се вгледа в лицето й. Тя отвърна на погледа му, загледана в красивите черти, които синът й бе наследил от Джими Конуей. Рийд беше истински син на баща си — наследил бе външния вид, таланта и темперамента му. Имаше същата широка уста с щедри и пълни устни. «Благодаря ти, Господи — безмълвно се помоли тя. Благодаря ти, че ми позволи отново да видя усмивката на сина си.»
— Прибирам се с теб у дома, мамо — развълнувано промълви Рийд, но Джуди беше сигурна, че той няма да заплаче. Нито от радост, нито пък от мъка. Не го бе виждала да плаче от времето, когато беше съвсем малко момче. Синът й беше невероятно смел и силен мъж, който притежаваше изключително самообладание.
От съвсем ранно детство той бе поел ролята на мъжа в малкото им семейство. А когато тя направи ужасната грешка да се омъжи за Джуниър Блалък, Рийд се превърна и в неин защитник. Бруталната жестокост на покойния й съпруг принуди Рийд да порасне прекалено бързо и, макар и още момче, да поеме на плещите си тежко и мъчително бреме. Джуди винеше себе си за случилото се. И нямаше да си прости докато е жива.
— Рийд? — Реджина постави ръка върху рамото на брат си.
Рийд сграбчи ръката на майка си и се извърна към Реджина.
— Здрасти, хлапенце! Как я караш?
— Всички вие можете да си поговорите на път за вкъщи — намеси се Марк Лиймън, който се опитваше да държи големия черен чадър над главите на майката и сина. — В случай че не сте забелязали, държа да ви кажа, че продължава да вали.
Рийд се разсмя. Звукът отекна в сърцето на Джуди и изпълни душата й с радост.
— Марк има право — подкрепи го Реджина. — Дори и с чадърите ще се измокрим до кости, ако продължаваме да стоим на дъжда.
— Ти седни на предната седалка с Марк — разпореди се Джуди. — Искам Рийд само за себе си докато пътуваме към дома.
Само след няколко секунди те се настаниха в черния линкълн на Марк, оставиха зад гърбовете си затвора «Доналдсън» в Бесъмър, Алабама, и поеха към къщи. Към Спринг Крийк, който се намираше в северната част на щата, Реджина се извърна на мястото си, за да може да вземе участие в разговора, който се водеше на задната седалка.
— Няма да повярваш колко работа свърши мама през изминалата седмица, докато се подготвяше за завръщането ти у дома — рече тя и спря поглед върху брат си. — Откакто Марк ни каза, че ще те освободят условно, двете се заехме да приготвим стая специално за теб, а мама ти купи малко нови дрехи и…
— Не му казвай всичко. Нека да го изненадаме с нещо — прекъсна я Джуди.
— Мамо, нали ти казах да не си отваряш толкова работа. — Рийд здраво стискаше ръката на Джуди в своята. — Ще ми се след време да заживея самостоятелно, а Брайли Джо вече ми обеща да ме пусне да се настаня в стаята над гаража. Зная, че във вашата къща има само две спални.
— За теб освободихме малката стаичка, от която се излиза на задната веранда — каза му Джуди. — Преди я използвах за склад, в който държах и шевната си машина. Дори и да решиш да се преместиш след време, искам да имаш своя собствена стая докато живееш при мен.
— Предложих й аз да се преместя в малката стаичка — обади се Реджина, — но мама изобщо не пожела да ме чуе. Заяви ми, че последното нещо, което би искал, е да ме лишиш от собствената ми спалня.
— И е била напълно права — увери я Рийд. — Не бих искал завръщането ми у дома да създаде проблеми за теб или пък за мама.
Сигурно е обаче, че моето завръщане у дома непременно ще създаде доста неприятности на някои други хора. Неизречената закана отекна толкова ясно в главата на Джуди, сякаш думите на Рийд наистина бяха произнесени на висок глас. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че независимо от всички обещания и уверения, които бе изрекъл пред членовете на комисията по предсрочното освобождаване, синът й не бе забравил миналото и не бе простил на хората, станали причина срещу него да бъде повдигнато обвинението в убийство на Джуниър. Рано или късно Рийд щеше да кръстоса шпага с Уеб Портър, а когато това станеше, целият ад щеше отново да се отприщи над главите им. Джуди просто не смееше да помисли за последиците от един такъв сблъсък. Не смееше да си представи какво би могло да се случи с Рийд. А също и с Уеб.

 

Уеб Портър стана от леглото, взе дрехите си от стола и се запъти към банята.
— Тръгваш ли си вече, захарче? — попита Сиера.
Той се поспря, погледна пред рамо и се усмихна на червенокосата жена, която се бе излегнала напълно гола върху черните атлазени чаршафи по средата на леглото от ковано желязо.
— Съжалявам, но тази вечер организираме малка семейна вечеря, а аз имам поне час и половина път до Спринг Крийк.
Сиера въздъхна и се нацупи глезено. Уеб се засмя, след което влезе в банята, закачи дрехите си на закачалката, закована на вратата, завъртя крановете на душа и остави топлата вода да тече. Докато насапунисваше слабините си, той си припомни насладата, която току-що бе изпитал с любовницата си от Хънтсвил. На петдесет и осем години не беше такъв жребец като на младини, но въпреки това изпитваше потребност от редовен секс. През живота си бе имал няколко любовници, като някои от тях бе поддържал в продължение на години. В момента имаше само две. Едната беше тук, в Хънтсвил, на по-малко от два часа път от дома, но достатъчно далеч, за да могат похожденията му да останат незабелязани. Запознал се бе със Сиера по време на един митинг по време на първата му предизборна кампания за сенатор. Разведена и без деца, малко над четиридесетте, тя беше жена, която не желаеше друг съпруг. Сиера се оказа независима жена, която дори не очакваше никаква финансова издръжка от негова страна. Виждаха се от време на време — всеки път, когато той се връщаше в Алабама.
Втората му любовница беше съвсем друга работа. Беше купил на Чери кола и апартамент. Когато беше във Вашингтон я посещаваше редовно — два пъти седмично, а тя му даваше всичко, което той си пожелаеше. Беше млада — по-млада от собствената му дъщеря. Освен това беше много забавна и палава. И понякога ужасно го изморяваше и го караше да се чувства стар. Ако момичето не беше такава страхотна майсторка на свирките, той отдавна вече да я е разкарал и да я е заменил с някоя по-възрастна особа. С повече мозък и класа. Като Сиера.
Уеб се облече набързо, но отдели малко време, за да се убеди, че вратовръзката му не е завързана накриво и че косата му е грижливо сресана. Изпитваше особена гордост от гъстата си, леко прошарена коса.
Когато излезе от банята, Сиера, загърнала се в къса роба от черна коприна, го посрещна с отворени обятия.
— Дай ми една целувчица за довиждане — подкани го тя.
Уеб обви ръце около талията й, а след това плъзна длани надолу към задника й. Тя се разсмя. Той покри устните й със своите, а когато тя въздъхна от удоволствие, побърза да пъхне език в устата й. Веднага след това обаче прекрати страстната целувка, потупа я по задника и кимна по посока на вратата.
— Изпрати ме — предложи Уеб.
Сиера преплете пръсти с неговите и двамата тръгнаха надолу по коридора, минаха през кухнята и излязоха през задната врата. Той винаги паркираше колата си в нейния гараж и неизменно влизаше и излизаше през вратата към кухнята.
— Дали ще можеш да наминеш отново идната седмица? — попита Сиера, плъзна ръка по предницата на ризата му и поспря за малко върху токата на колана му.
— Не съм сигурен дали все още ще съм в Алабама — отвърна той. — След няколко дни ще съм наясно с програмата си и веднага ще ти позвъня.
— Направи го. И ако се окаже, че съм свободна, двамата ще си направим наша си програма.
Уеб кимна, влезе в гаража, качи се в своя мерцедес и я изчака да му отвори вратата. Взе слънчевите си очила от мястото им на сенника и ги сложи на очите си. Хвърли един бърз и изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане и се усмихна на собственото си отражение.
— Би трябвало да изпитваш чувство на вина, разгонено копеле такова! — изрече на глас той. — Какво ще стане, ако Ела случайно разбере за многобройните ти похождения? Какво ще си помисли дъщеря ти за теб тогава?
От мига, в който двамата с Керълин я осиновиха, Ела се превърна в радостта на живота му. Тогава дъщеря му беше само на два месеца. Той я погледна и мигновено се влюби в нея. През целия си живот не бе обичал друг човек така, както обичаше своето малко момиченце. Ела също го боготвореше и той дълбоко се надяваше тя никога да не промени отношението си. Не си позволяваше любовни авантюри в техния град не само защото искаше да спести на съпругата си грозните клюки, но и защото държеше да скрие от дъщеря си истината за не особено щастливия брак на родителите й.
Когато вратата на гаража се отвори, Уеб махна с ръка на Сиера, включи на задна и изкара колата на алеята. Погледна часовника си и изпъшка. Едва щеше да успее да се прибере у дома навреме, да се изкъпе, избръсне и преоблече преди малката семейна вечеря, която Керълин организираше тази вечер. Щеше да му се наложи да измисли някакво извинение за това забавяне в Хънтсвил. Дори и да не прозвучи особено убедително, всичко щеше да бъде наред, защото Керълин никога не подлагаше на съмнение неговите обяснения. Предполагаше, че тя се досеща за истината, но предпочита да си затвори очите и да се престори, че бракът им наистина е съвършен. А Ела искрено вярваше, че това е точно така. Че родителите й са преизпълнени с обожание един към друг. Поддържаха тази лъжа от години и вината за това беше колкото на Керълин, толкова и негова. Трябваше да сложи край на този брак още преди години. Сега обаче вече бе твърде късно. Един евентуален развод щеше да съсипе кариерата му на политик и да разбие сърцето на Ела. Не би се осмелил да рискува нито политическото си бъдеще, нито щастието на дъщеря си. Защото Ела и кариерата му бяха единствените важни неща в живота му.

 

Както обикновено организираната от Керълин Портър вечеря пожъна огромен успех. Вкусните ястия, приготвени от Беси, и завладяващото излъчване на Керълин превръщаха всяко събитие в дома на семейство Портър в истински празник. Дори закъснението на Уеб като че ли ни най-малко не разстрои съпругата му. Ела не преставаше да се изумява от разбирателството и сърдечността, които господстваха във взаимоотношенията на родителите й. Завиждаше им за неувяхващата им любов. Надяваше се, че един ден и тя ще срещне мъжа, на когото да се врече във вярност за цял живот. Беше жена и не можеше да не забележи любовта, която бликваше в очите на майка й всеки път щом баща й влезеше в стаята при нея. А и не можеше да си представи, че на света има друг мъж, който да е толкова внимателен към съпругата си.
Когато Дан се присегна и взе ръката й в своята, Ела мигновено се напрегна. Срещнала обаче изпълнения му с обожание поглед, тя все пак успя да го дари с мила усмивка. Излизаше с Дан Гилмор вече почти цяла година. Техни приятели и познати започваха да сключват облози и да се питат кога двамата най-сетне ще узаконят връзката си. Ела харесваше Дан и се забавляваше в негово присъствие, но просто не можеше да си представи, че би могла да прекара с него остатъка от живота си. Всъщност, не можеше дори да си представи, че би могла да се люби с него. Дан я желаеше и неведнъж й бе давал да разбере, че е напълно готов за сексуално обвързване. Ела го отблъскваше вече месеци наред, но започваше да си мисли дали Дан ще я чака още дълго.
— Не ми се искаше да съсипя прекрасната вечеря, която ни бе сервирана и затова не повдигнах въпроса докато се хранехме — изведнъж заяви Джеф Хенри Карлисъл, — но става дума за проблем, който непременно трябва да обсъдим.
Ела погледна към чичо си — дребничък и енергичен мъж с огромни сини очи и ангелско лице. Оредяващата му тъмнокестенява коса и грижливо оформеният мустак бяха започнали да посребряват. Макар че съпругът на леля Сибил от време на време се държеше като надут глупак, Ела го обичаше от сърце и си затваряше очите пред многобройните му недостатъци. През целия си живот го бе възприемала като свой втори баща. Докато растеше прекарваше в дома на чичо Джеф и леля Сибил точно толкова време, колкото и в собствения си дом. И двамата я боготворяха и тя дълбоко съжаляваше, че нямат собствени деца.
— За какво точно става дума, братко? — попита Керълин.
Джеф Хенри видимо потрепери, но Керълин сякаш нищо не забеляза. Ела не можеше да си обясни как така майка й като че изобщо не си даваше сметка, че нейният зет ненавижда обръщението братко, което тя неизменно използваше в разговорите с него. Дори и слепец би забелязал, че Джеф Хенри е безумно запленен от снаха си. На шестнадесет години Ела бе осъзнала, че чичо й е влюбен в майка й — факт, който според нея беше истинска трагедия както за него, така и за леля й Сибил.
— Става дума за това, че Рийд Конуей днес е бил освободен от затвора — информира ги Джеф Хенри.
Всичката кръв сякаш се отцеди от лицето на Керълин. Ела понечи да се изправи и да отиде при майка си, но преди да успее да помръдне, баща й, който седеше на тапицирания с брокат фотьойл, поставен точно до инвалидния стол на Керълин, се присегна и стисна ръката на съпругата си.
— Добре ли си, мила моя? — попита Уеб.
— Да, нищо ми няма. — Керълин поднесе ръката на Уеб към устните си, целуна я нежно и я задържа в своята. — Бях информирана, че предстои условното му освобождаване, но просто бях забравила, че го пускат точно днес. Сигурна съм, че Джуди е много щастлива да посрещне сина си у дома след всичките тези години.
— Тя, естествено, е на седмото небе от щастие — кимна Джеф Хенри. — Аз обаче никак не съм доволен от факта, че един осъден убиец ще заживее редом с нас в мирното ни малко градче. Мисля си, че властите трябваше да заключат този непрокопсаник до живот и да хвърлят надалеч ключа от килията му. Ето кое не е наред в тази страна. Убийците излизат на свобода. Престъпността нараства. Ако аз бях начело на държавата, щях…
— Престани, ако обичаш! — В гласа на Сибил Карлисъл се прокраднаха по-остри нотки. — Всички прекрасно знаем какво би сторил, ако беше Господ Бог. Със сигурност щеше да ни върнеш в средата на деветнадесети век. Щеше да възстановиш робството, да узакониш побоищата над съпругите и…
— Сибил, трябва ли да бъдеш толкова груба? — Сребристосивите очи на Керълин гневно се спряха върху сестра й.
— Никога не съм вдигал ръка срещу теб — заяви Джеф Хенри и лицето му пламна от възмущение. — А Господ ми е свидетел, че съм имал достатъчно основания да го сторя.
— Сега не му е нито времето, нито мястото вие двамата да демонстрирате различията във възгледите си. — Уеб съвсем леко повиши глас, предупреждавайки роднините си само с възприетия от него тон.
— Ти, разбира си, си напълно прав — съгласи се Джеф Хенри. — Моля да ни извините. — Погледът му се спря върху Керълин.
— Аз обаче, за разлика от вас, с нетърпение очаквам завръщането на лошото момче. — Сибил се засмя и прокара ръка през късата си, тъмна коса. — Ако си спомням правилно, Рийд Конрой беше един дяволски красив негодник. И също толкова секси. А след петнадесет години, прекарани на топло, той несъмнено е подвластен на хормоните си и с нетърпение очаква да си легне с първата изпречила се на пътя му жена.
— Сибил! — Мекият и обикновено изключително нежен глас на Керълин натежа от силно неодобрение. — Наложително ли е да бъдеш толкова вулгарна? Особено пък в присъствието на Ела?
— Мили боже, Ела е на тридесет години — възкликна Сибил. — Ако до този момент все още не знае за птичките и пчеличките, значи й е крайно време да се образова по въпроса.
— Ти май изпи твърде много вино по време на вечерята. — Джеф Хенри се надигна от канапето, протегна ръка по посока на жена си и я изгледа сурово. — Време е да си ходим. Струва ми се, че тази вечер злоупотребихме с гостоприемството на нашите домакини.
Сибил се разсмя — разпуснат, глуповат смях, който беше красноречиво доказателство, че тя наистина е пияна. Вдигна поглед към съпруга си и му подаде ръката си. Той нежно й помогна да се изправи и след цяла тирада многословни извинения, я изведе от всекидневната във фоайето.
— Може би трябва да помогнеш на Джеф Хенри — рече Керълин и погледна съпруга си.
Уеб кимна.
— Извинявай, че вечерта завърши по толкова неприятен начин, Дан. Сигурен съм, че си даваш сметка, че Сибил невинаги е толкова неприятна. Тя е прекрасна жена, но просто не носи на пиене.
И това ако не е опит да се замаже положението, помисли си Ела. Баща й наистина беше ненадминат политик, способен да извърти нещата и да поправи всеки гаф. Само дето не можеше да си обясни защо му е да си прави труда да защитава леля Сибил. В края на краищата, Дан беше роден и отрасъл в Спринг Крийк. И не може да не е чувал ширещите се из градчето клюки за Сибил Уокър Карлисъл и нейната склонност да злоупотребява с мъжете и алкохола. Колкото и да обичаше леля си, Ела не можеше да си затваря очите пред нейните слабости. Свидетел бе как майка й неведнъж бе оставала ужасно засрамена от недискретните подвизи на Сибил. Ако двете сестри не си приличаха като две капки вода, никой никога не би повярвал, че изтънчената и високоморална Керълин е свързана по някакъв начин с непокорната и разпусната Сибил.
— Във всяко семейство има различия в мненията — дипломатично отбеляза Дан.
— Благодарен съм, че проявяваш такова разбиране — увери го Уеб. — А сега май трябва да отида да проверя дали Джеф Хенри не се нуждае от помощта ми. — Уеб се извини и последва роднините си.
Дан се изправи и насочи вниманието си към Керълин.
— Госпожо Портър, вечерята беше прекрасна както винаги. Благодаря ви за поканата.
— Би трябвало да ни гостуваш по-често, Дан — усмихна се Керълин. — Както знаеш, ние всички много те обичаме.
— Аз също много ви обичам — погледна я искрено Дан.
О, майко, моля те, не говори от мое име. Не създавай у Дан впечатлението, че чувствата ми към него са по-силни отколкото са в действителност. Зная, че много би се радвала той да ти стане зет, но не е честно да искаш за мен брак, който няма да е толкова щастлив, колкото е вашият с татко.
— Ще ме изпратиш ли, скъпа? — Дан протегна ръка към Ела.
— Разбира се. — Пренебрегнала протегнатата ръка, тя се изправи без негова помощ.
Докато вървяха към фоайето Ела чу, че майка й позвъни на медицинската си сестра, Виола. Когато стигнаха до входната врата, която Уеб в бързината беше оставил отворена, Дан привлече Ела към себе си. Тя се подчини, защото не знаеше как би могла да се отдръпне, без да нарани чувствата му. Той беше мил и приятен мъж и тя го харесваше, но просто не го обичаше.
Устните му потърсиха нейните и тя се остави на настроението на мига. Целувката му беше лека и нежна. Ако можеше да се влюби в Дан, със сигурност щеше да направи майка си много щастлива. Отвърна на ласките му, опиянена от топлината на прегръдката и от искрената любов, която бе вложена в целувката му. Дан леко повдигна главата й и се взря в очите й.
— Вечеря и кино в петък вечер? — попита я той.
— Ами… да. Разбира се. Много бих искала да видя новия филм с Мег Райън.
— Приятни сънища — пожела й Дан. — И сънувай мен.
Ела се усмихна. По средата на алеята Дан се обърна и й махна с ръка. Тя продължи да се усмихва. След това затвори вратата и въздъхна.
Беше на тридесет години и не можеше да се каже, че е някоя ослепителна красавица. Нито пък, че цяла тумба подходящи мъже се редят на опашка за ръката й. Защо тогава не е във възторг от ухажването на Дан, който очевидно се стремеше към сериозна връзка и обвързване с нея?
Защото нищо в душата й не трепваше в негово присъствие. Защото искаше целувките с любимия мъж да бъдат нещо повече от приятни. Защото не изпитваше никакво вълнение при мисълта, че би могла да се люби с Дан.
Изречените от леля й Сибил думи изведнъж отекнаха в мислите й: «Рийд Конуей беше един дяволски красив негодник. И също толкова секси. А след петнадесет години, прекарани на топло, той несъмнено е подвластен на хормоните си и с нетърпение очаква да си легне с първата изпречила се на пътя му жена». Бузите на Ела пламнаха от вълнение. Тя си спомняше Рийд Конуей. Като тийнейджъри се движеха в различни компании, но тя беше почти на шестнадесет, когато го тикнаха в затвора. А и всеки, познавал някога Рийд, не би могъл да го забрави до края на живота си.
Що се отнася до Ела, тя имаше наистина основателна причина да си спомня добре сина на икономката на леля й и чичо й. Докато растяха, двамата с Рийд едва ли бяха разменили и две думи помежду си. От време на време Ела се сблъскваше с него при посещенията си в дома на семейство Карлисъл, но той обикновено не й обръщаше никакво внимание. При тези техни срещи Ела го поздравяваше учтиво, а след това се опитваше да забрави за присъствието му. Често обаче се улавяше, че наблюдава лошото момче на града, което на седемнадесетгодишна възраст вече си бе спечелило репутацията на първокласен атлет и непокорен пакостник. И тъй като двамата почти не се познаваха, Ела посрещна с неописуема изненада писмото, което получи от Рийд само няколко месеца след като той попадна в затвора.

 

«Ще си мисля за теб докато съм затворен тук. Ще мечтая за теб. Ще си спомням големите ти кафяви очи, които ме следваха навсякъде и ме наблюдаваха толкова жадно. Ти вероятно си мислиш, че не съм забелязал как ме зяпаш, но аз виждах всеки твой поглед. И разбирах какво си мислиш… какво искаш. А аз, миличка, съм точно човекът, който може да ти даде всичко онова, за което копнееш. Когато изляза от тук, непременно ще те потърся. А дотогава ще си мисля за теб докато се самозадоволявам зад решетките.»

 

И макар че родителите й взеха и унищожиха това първо писмо, а също и другото, пристигнало малко след него, Ела никога не забрави думите, които Рийд й бе изпратил. Дори и след като баща й й обясни, че Рийд е написал тези писма, защото мрази Уеб и е готов на всичко, за да го измъчва и тормози, Ела не успя да изтрие от съзнанието си неговите груби, но едновременно с това невероятно еротични послания.
И ето че днес Рийд Конуей е бил освободен условно. Дали наистина щеше да я потърси и да спази обещанието, което й бе дал преди толкова много години? Стегни се, Ела, сърдито си помисли тя. Рийд ти написа онези писма, за да изтормози баща ти, а не от интерес към теб. Няма за какво да се тревожиш толкова. Той няма да те обезпокои. Вероятно дори не си и спомня вече за теб.

 

2.

 

Къщата на майка му не беше кой знае какво, но беше дом. А и всяка къща отвъд стените на затвора, дори и такава съборетина с две спални и една баня, беше несравнимо по-комфортна от затворническата килия. Въпреки това се измъчваше от мисълта, че майка му и сестра му бяха прекарали последните петнадесет години в този коптор. Когато беше на осемнадесет години копнееше да стане известен, да постигне нечуван успех. И една от причините за това бе желанието му да се погрижи за майка си и Реджина и да им осигури по-добър живот. Само че се бе провалил. Предал ги беше и двете и ги бе оставил да се борят сами. Ако можеше да върне времето назад, дали щеше — дали би могъл — да постъпи иначе?
Когато по-рано през деня пристигнаха в къщата, Рийд веднага забеляза, че домът им е бил ремонтиран. Боядисан беше както отвън, така и отвътре, а новата боя придаваше на постройката малко по-приличен вид. Изработените на ръка покривки за протритото канапе и столовете, както и ръчно изработените юргани, с които бяха застлани леглата, придаваха домашен уют на иначе старата и дрипава къща. Независимо от износените мебели обаче, къщата блестеше от чистота. Майка му очевидно поддържаше собствения си дом по същия начин, по който поддържаше и голямата къща на семейство Карлисъл. По дяволите! След всичките тези години тя продължаваше да слугува на онези хора, които не заслужаваха да целуват дори пръстта под краката й. Той обаче възнамеряваше да намери начин да промени това и да премести семейството си от този квартал на Спринг Крийк, в който живееха предимно бели боклуци като него. Веднага щом оправи някои стари сметки и се погрижи истината да излезе наяве, той ще си намери работа извън Стринг Крийк и ще вземе майка си и сестра си със себе си.
Чувстваше се странно потиснат, затворен между четирите стени във всекидневната на майка си. В гърдите му започна да се надига безпокойство, изпита дива потребност да излезе навън и да хукне на воля като неопитомено животно. Брайли Джо честичко улавяше погледа му и кимаше по посока на вратата — знак, че му се иска двамата час по-скоро да се махнат от тук. На Рийд обаче сърце не му даваше да сложи край на тържеството, организирано в негова чест. Майка му беше приготвила всичките му любими ястия. Над вратата между всекидневната и кухнята Реджина бе провесила украсено с жълти панделки знаменце, на което пишеше: «Добре дошъл у дома». Освен това бе завързала няколко балона на различни места из къщата, за да подсили празничната атмосфера. Върху старата кухненска маса бе поставена ваза с красиви летни цветя, накъсани от лехите пред къщата.
— Вечерята беше превъзходна, госпожо Конуей. — Марк Лиймън се усмихна топло на Джуди и се изправи. — Благодаря ви, че ме поканихте на семейното си тържество.
— След всичко, което направи, за да помогнеш на Рийд, това е най-малкото, което бих могла да сторя за теб — отвърна Джуди. Погледна към дъщеря си и додаде: — Знаеш, че винаги си добре дошъл в този дом. Нали така, Реджина?
Реджина се усмихна срамежливо и бузите й порозовяха.
— Разбира се. Но Марк вече знае това. Той не за пръв път вечеря с нас.
Рийд не можеше да не забележи начина, по който малката му сестричка гледаше Марк Лиймън. По погледа й личеше, че за нея той е мъж, на когото държи. И обича. Макар че Реджина беше почти на двадесет и шест години, Рийд продължаваше да я възприема като малкото уплашено момиченце, което, изскубнало се от лапите на Джуниър Блалък, с писъци бе дотичало при него и се бе хвърлило в прегръдките му. Реджина често го посещаваше в затвора, но той така и не бе надникнал отвъд огромните сини очи и сладката й усмивка, не си бе дал сметка, че сестра му се е превърнала в привлекателна млада жена. Може би големите братя просто не харесваха факта, че малките им сестрички се превръщат в зрели жени, които изпитват сексуални желания и проявяват интерес към други мъже.
А Реджина бе станала истинска красавица. Момиче, след което всички мъже се обръщаха. Гъстата й златисто руса коса падаше свободно върху раменете й. Беше висока, със стройна, идеално оформена фигура. Притежаваше красотата и финеса на порцеланова статуетка. Как така Марк все още не бе разгадал сигналите, които Реджина му изпраща? Ако не беше най-големият задръстеняк на земята, той съвсем скоро щеше да си даде сметка, че момичето е готово на всичко за него.
Рийд съзнаваше, че трябва да предприеме нещо преди това да се е случило. Положението му беше ясно като бял ден. Малката му сестричка си падаше по шефа си. Бедничката, наистина ли не си даваше сметка, че се е прицелила малко нависочко? Марк принадлежеше към каймака на местната аристокрация. В края на краищата, той беше родственик на сенатор Портър. Син на негов братовчед. Той може и да завърже някоя пламенна авантюрка с Реджина, но когато реши, че му е време да се жени, ще си избере жена от собствената си черга.
Не че Марк не му харесваше. Точно обратното. Той наистина бе направил всичко възможно, за да помогне на Рийд и дори се бе съгласил да му съдейства да изровят някои неизвестни факти, свързани с убийството на Джуниър Блалък, които да му дадат основание да поднови делото и да повдигне нови обвинения. Марк бе един от шепата хора, които наистина вярваха, че Рийд не е убил втория си баща. И това при положение, че Рийд понякога се питаше дали собствената му майка наистина вярва в неговата невинност.
Рийд поднесе чашата с леден чай към устните си, отпи голяма глътка, изправи се и стисна ръката на Марк.
— Веднага щом се установя, ще ти се обадя, за да задействаме нещата.
Джуди изгледа Рийд с любопитство, но не го попита нищо. Не и тогава. Когато Реджина тръгна заедно с Марк към входната врата Рийд се наведе към майка си и прошепна в ухото й:
— Трябва да сложиш край на това преди Марк да си е дал сметка колко лесно би могъл да я има.
Джуди му изшътка да замълчи, след това се изправи и на свой ред попита:
— А вие двамата с Марк какво точно сте намислили?
Рийд я прегърна през раменете.
— Не се притеснявай заради мен. Обещавам ти, че няма да се забърквам в неприятности.
Джуди го изгледа яростно. Очевидно се съмняваше в думите му. Но пък защо искаше от нея да му се довери? През целия си живот й бе обещавал да стои далеч от проблемите, но всеки път бе нарушавал дадените обещания.
Рийд изпитателно се вгледа в майка си. Как бе възможно една петдесетгодишна жена, живяла толкова труден и изпълнен с лишения живот, да изглежда все така красива и привлекателна? Забеляза няколко бели кичура в естествено русата й чуплива коса, която бе подстригана на нивото на брадичката й и падаше меко около миловидното й лице. Все още беше стройна, с дълги и изящни крака и вероятно бе само с четири-пет килограма по-тежка от Реджина.
— Ей, Рийд, искаш ли да тръгваме вече? — Брайли Джо бутна назад кухненския стол и се изправи в целия си ръст от сто осемдесет и три сантиметра.
Рийд погледна братовчед си и се ухили.
— Да, разбира се. След няколко минути.
— Купонът вече тече, приятелче. А домът и близките ти пак ще са си тук утре сутринта.
— Ще излизате ли тази вечер? — попита Джуди. В гласа й се долавяше загриженост, а на лицето й се изписа явно неодобрение.
— Искам само да помогна на момчето да се позабавлява, лельо Джуди. — Брайли я дари с неотразимата си усмивка, разтопила не едно женско сърце. — Ще пийнем по малко, ще се посмеем и това е.
Брайли Джо стовари огромната си ръка върху рамото на Рийд. Ноктите му бяха черни от машинното масло, насъбрало се под тях. Брайли Джо беше собственик и главен механик на «Сервиза на Конуей». Сервиза, в който Рийд щеше да започне работа още на следващия ден, тъй като никой друг в града не би го наел. Той обаче бе твърдо решен да се издържа сам. Не желаеше да се превръща във финансово бреме за майка си и сестра си, пък било то и само за няколко седмици.
— Можеш да си запазиш тази усмивка за някой, който не те познава толкова добре колкото мен — заяви Джуди и сърдито изгледа племенника си. После снижи глас, за да е сигурна, че я чуват единствено Рийд и Брайли Джо. — Рийд вече не е момче. И няма нужда от моето позволение, за да излезе и да пиянства заедно с теб. Ти обаче знаеш не по-зле от мен, че той ще наруши условията по предсрочното си освобождаване, ако бъде заловен да пие в някой бар.
— Това няма да се случи — увери я Брайли Джо. — Баровете са пълни с бивши затворници и на никой не му пука, най-малко пък на ченгетата.
— Мамо, ние няма… — понечи да обясни Рийд.
— Остани поне докато сестра ти се върне, за да й пожелаеш лека нощ. — Джуди кимна по посока на входната врата, която се виждаше от кухнята.
Марк разроши косата на Реджина. Държеше се с нея като с дете.
— Защо утре не си останеш у дома, за да прекараш известно време с Рийд? Смятай го за платен отпуск.
— О, Марк, толкова си мил. С удоволствие бих си останала, но…
— Тя ще се яви на работа точно в девет часа — отсече Джуди, която излезе от кухнята и, подпряла ръце на кръста си, застана по средата на всекидневната. — Това семейство не приема подаяния. Беше много любезно от твоя страна да го предложиш, но Реджина ще се яви на работа и ще изработи осемте часа, за които й плащаш.
По дяволите, мамо, едва не изкрещя Рийд. Не можеш ли поне веднъж да забравиш за гордостта си? Един ден платен отпуск, отпуснат на трудолюбив и ценен служител едва ли може да бъде наречен подаяние. Джуди Конуей обаче бе особено чувствителна на тема благотворителност. Беше горда жена — прекалено горда, за да приеме каквото и да било безплатно. Дори и когато децата й вечер си лягаха гладни, тя пак отказваше да приеме финансова помощ от правителството. И докато другите деца хапваха топла храна в училище, Джуди отказа безплатните обяди за Рийд и Реджина. Вместо това всеки ден им приготвяше сандвичи с фъстъчено масло и сладко и все някак си успяваше да събере достатъчно пари, за да им купи половин литър мляко. От тогава насам Рийд не можеше да понася фъстъчено масло. Кредото на Джуди от онова време беше: «Все някак ще се оправим». И очевидно си бе останало същото и до ден-днешен.
— Не исках да ви обидя — смотолеви Марк и заби поглед в земята, очевидно смутен от начина, по който Джуди бе реагирала на приятелското му предложение. — Оставям на Реджина да реши дали да дойде или не. — Марк отвори вратата, но преди да излезе вдигна глава, кимна на Рийд и рече: — Още веднъж благодаря за гостоприемството, госпожо Конуей.
Когато Марк излезе на верандата, Реджина се затича след него. Заговори толкова високо, че всички вътре в къщата съвсем ясно чуха думите й.
— Марк, съжалявам заради държането на мама. Но ти трябва да разбереш, че тя…
— Няма нищо — увери я Марк. — Може и да не разбирам напълно майка ти, но истински й се възхищавам. Тя е чудесна жена. А ти, ако все пак решиш да си вземеш свободен ден…
— По-добре да не го правя. Не искам да разстройвам мама. Освен това Рийд вече си е у дома и двамата с него ще имаме достатъчно време, за да си поприказваме. О, Марк, просто не зная как да ти благодаря за всичко, което направи за него…
Почувствал се като воайор, Рийд прегърна майка си през кръста.
— Предлагам двамата с Брайли Джо да ти помогнем да измиеш съдовете, преди да излезем.
Тя кимна, хвърли един поглед към отворената врата, а след това тръгна към кухнята. Брайли Джо вече бе отворил задната врата и нетърпеливо очакваше братовчед си.
Джуди се обърна към Рийд.
— Марк е чудесен млад мъж. Освен това е много добър адвокат. Реджина е истинска късметлийка, че работи за него. Пред нея се открива светло бъдеще. Да, зная, че си мисли, че е влюбена в него, а пък той няма и най-малка представа за чувствата й. Но нито за миг не съм си помисляла, че Марк би се възползвал от нея.
— Мили боже, мамо, ама ти шегуваш ли се? Та той е мъж, за бога! А тя е красива жена, която си е изгубила ума по него.
— Ако Марк постепенно си даде сметка за чувствата, които Реджина изпитва към него, той би могъл изведнъж да открие, че и той не е безразличен към нея. А след това току-виж й предложил да се омъжи за него. Не мисля, че това е чак толкова невъзможно.
— Така, както бащата на Реджина ти предложи да се омъжиш за него ли? — В мига, в който думите се откъснаха от устата му, му се прииска да не ги бе казвал.
През всичките тези години, последвали появата на Реджина на този свят, те нито веднъж не бяха разговаряли за обстоятелствата около нейното раждане. По онова време той бе едва седемгодишен, но знаеше, че майка му не е омъжена. Децата в училище подмятаха злобни забележки за Джуди и той честичко се прибираше у дома с разбит нос, след като бе защитил честта на майка си.
Джуди посегна и му залепи звучна плесница. Никога до този момент не му бе посягала. Но и никога преди не бе имала толкова основателна причина да го удари.
— Мамо… Господи, съжалявам. Не исках…
— Защо вече не тръгвате с Брайли Джо? Махайте се! Веднага! — Джуди започна да събира мръсните чинии от масата и да ги трупа върху кухненския плот.
— Хайде, братовчеде. — Брайли Джо му посочи с глава пътя за бягство.
— Нямах никакво право да ти говоря по този начин. — Рийд протегна ръка към рамото на майка си. — Причината е, че не искам Реджина да страда.
— Хайде, тръгвайте вече. Желая ти приятно прекарване — тихо промълви Джуди с натежал от емоции глас. — Ще оставя лампата на задната веранда да свети. — Избърса ръцете си в една кърпа и се обърна с лице към Рийд. Очите й бяха сухи. Всичките сълзи сякаш бяха заседнали в гърлото й. Той познаваше майка си. Знаеше, че е силна и твърда като стомана. — Имаш ключ за входната врата, нали?
— Да, имам ключ. — Наведе се и я целуна по бузата. — Ще се обадя на Реджина, преди да тръгнем.
Докато се сбогуваше със сестра си, Рийд чу, че Брайли Джо вече форсира двигателя на пикапа. Той махна с ръка за последно и излезе през задната врата. Е, бе похапнал от вкусните манджи на майка си, което означаваше, че му остава да се погрижи за още две неща от дневния си ред — няколко бутилки студена бира и жена, готова да сподели леглото му.
Когато Рийд се качи в пикапа, Брайли Джо рязко даде газ, гумите изсвистяха и колата се понесе по чакълената алея към пътя, който водеше към града.
— По дяволите, човече, вече бях започнал да си мисля, че никога няма да се измъкнем от там. — Брайли Джо натисна педала на газта и старият пикап полетя по пътя. — След петнадесет години без секс сигурно умираш да задушиш някоя мацка.
Рийд се разсмя и гласът му се смеси с топлия летен ветрец, който нахлуваше през отворените прозорци на пикапа. Такъв си беше Брайли Джо. Винаги схващаше същността на нещата. Рийд отново се разсмя. Този път по-силно. По дяволите, толкова хубаво беше отново да е на свобода.

 

Ела стоеше пред вратата на спалнята на майка си. Никога не бе влизала в убежището на Керълин без преди това да почука и да помоли за разрешение. От най-ранно детство я бяха научили да уважава правото на възрастните на уединение. Като малко момиченце се чувстваше особено привилегирована в случаите, в които й позволяваха да занесе част от играчките си в стаята на майка й и да си поиграе с тях тихичко на пода. Керълин често й четеше, а когато стана по-голяма, започнаха да обядват заедно. Само те двете.
Виола винаги беше някъде наблизо. И тогава, и сега. Ако не стоеше в стаята заедно с тях, тя обикновено се въртеше зад вратата, свързваща двете стаи. Ела, естествено, разбираше, че медицинската сестра на майка й трябва винаги да е близо до нея. Виола бе започнала работа в семейството преди осиновяването на Ела, така че тя бе свикнала с присъствието й в този дом. Понякога Ела изпитваше чувство на вина заради желанието си да запази майка си само за себе си. Желание, което се изостряше всеки път, щом си дадеше сметка за силната зависимост на майка й от Виола. Гръбнакът на Керълин е бил сериозно увреден след ужасен инцидент по време на езда, в резултат на което тя бе останала напълно неподвижна от кръста надолу. И ако мускулите на краката й все още не бяха атрофирали напълно, това се дължеше на ежедневните физически упражнения, провеждани от всеотдайната Виола.
Тази вечер леля Сибил бе разстроила майка й. Не се случваше за пръв път и сигурно нямаше да е за последен. Независимо че силно обичаше майка си, чувствата на Ела си оставаха раздвоени. Вярно, че и тя не одобряваше пиенето на леля си, нито пък жестокостта, с която понякога се отнасяше към чичо й Джеф Хенри. Ела обаче обичаше по-малката сестра на майка си, която открито я обожаваше и подкрепяше. Леля й беше човекът, който й купи първия сутиен. Пак тя й обясни за месечния цикъл на жените. При нея отиваше Ела всеки път, когато искаше да научи нещо повече за живота. Понякога й се струваше, че има две майки, които изпълняват съвършено различни роли в живота й. Керълин беше моралният център на нейното съществуване. Тя я учеше на добри маниери, даваше й съвети как да се държи като истинска дама. Но Сибил беше тази, която си играеше с нея в пръстта, люлееше я на люлката в задния двор и я учеше да шофира.
След всяка семейна вечеря, завършваща по този начин, Ела се качваше при майка си, за да я успокои. Това беше нейно задължение. А баща й — когато си беше в града — имаше друго задължение — да помогне на чичо Джеф Хенри да контролира Сибил. Ела за кой ли път се зачуди как е възможно двете сестри, които на външен вид си приличаха като близначки, да бъдат толкова различни като характер и светоусещане.
Вдигна ръка и почука. Виола отвори вратата и я погледна безизразно.
— Очаква те — информира я Виола. — Аз й облякох нощницата и й помогнах да си легне. Не зная защо продължава да се примирява с това положение. Семейство или не…
— Защо вече не си легнеш, Виола? Аз ще остана при майка докато татко се върне.
Медицинската сестра на майка й изсумтя.
— Много добре, госпожице Ела. Но ако имаш нужда от мен…
— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.
Виола се приближи до леглото на Керълин, оправи възглавниците около нея и я попита дали има нужда от нещо. Ела наблюдаваше всеотдайните грижи и вниманието, с които Виола обграждаше майка й, и мислено се обвиняваше за неприязънта, която изпитва към тази жена. Виола Мъл приличаше на огромен картоф. Имаше тънки крака и пълно тяло. Посивялата й коса бе подстригана късо, а острият прав бретон правеше главата й да изглежда също толкова топчеста, колкото и тялото й.
— Ела, скъпа, ти ли си? — В гласа на Керълин се прокрадваха нотки на слабост и тя създаваше впечатление за изключително изнурен и сломен човек.
— Да, майко.
— Ела и поседни при мен. — Керълин потупа леглото до себе си. — Хайде да си поговорим докато баща ти се прибере.
Облечена с бледожълта атлазена пижама, Керълин седеше с изправен гръб по средата на масивното махагоново легло с балдахин, цялото обвито с изящна бяла дантела. Снежнобелите чаршафи, поръбени с дантела по краищата, допълваха бялата пухена завивка, която лежеше сгъната в долния край на леглото. Три пухени бели възглавници подпираха слабичкото тяло на Керълин.
Ела влезе в блестящата бяла баня и взе от там сребърната четка, гребена и огледалото, които принадлежаха на майка й. След това седна на леглото, сложи сребърните предмети в скута си и се премести по-близо до Керълин. Разресването на косата на майка й се бе превърнало в техен ритуал през годините и Ела обожаваше чувството на близост, породено от този простичък начин на общуване. Тя бавно свали фибите, които придържаха косата на Керълин, прибрана в кок на тила й. Когато махна и последната фиба, блестящата черна коса на майка й се разпиля по гърба й. Беше дълга и стигаше почти до кръста й. Само няколко сиви кичура проблясваха на светлината на лампата.
Ела започна да я разресва. Движенията й бяха бавни и предпазливи. Опитваше се да не дърпа прекалено силно, защото не желаеше да причини на Керълин дори и моментен дискомфорт. Загледана в лицето на майка си, Ела за кой ли път се възхити от нейната красота — от бялата и гладка като алабастър кожа, от меката като коприна черна коса, от изумителните сребристосиви очи. Колко пъти през годините Ела си бе мечтала тази жена да беше нейната биологична майка. Тогава може би самата тя щеше да е по-красива. Макар че хората често й казваха, че прилича и на двамата си родители, Ела никога не би могла да повярва, че по външен вид се приближава поне малко до зашеметяваща красивата Керълин. Вярно, че косата й имаше същия цвят, но това изчерпваше цялата прилика помежду им. Керълин беше слаба и дребничка, притежаваше класическа хубост, женственост и дълбоко вроден аристократизъм.
Ела въздъхна и продължи да разресва косата на майка си. Когато свърши със задачата — сто разресвания, тя вдигна огледалото пред лицето на Керълин, за да й покаже резултата от усилията си.
— Чудесно, миличка. Благодаря ти. — Керълин се наведе и целуна бузата на Ела. — Ти си толкова добра дъщеря. След като се омъжиш за Дан, присъствието ти в този дом ще ми липсва.
Ела се напрегна. С ужас бе очаквала този разговор. Когато беше малко момиченце, родителите й избираха децата, с които й бе позволено да си играе. Продължиха да го правят и по-късно и често избираха момчетата, с които й разрешаваха да излиза като тийнейджърка. Тя добре си даваше сметка, че родителите на Дан Гилмор принадлежат към каймака на обществото в Спринг Крийк — бяха от хората със стари пари. Техните предци се бяха заселили в града още преди Гражданската война между Севера и Юга. Малко след като разводът на Дан стана факт миналата година, Керълин побърза да телефонира на майката на Дан, настоявайки, че трябва да направят нужното, за да съберат децата си.
— Майко… аз… аз не мисля, че двамата с Дан ще се оженим.
— Нима този негодник изобщо не говори за брак?
— Напротив, неколкократно ми е намеквал, че иска да се оженим, но… аз не го обичам.
Керълин изразително вдигна вежди, нацупи устни и въздъхна.
— Разбирам. Има ли някой друг?
— Не, няма друг.
— Дан е много изгодна партия, както знаеш. Ако го изпуснеш, някоя друга късметлийка ще му надене пръстена по това време догодина. Майка му ми каза, че той иска да се ожени отново. Синът му има нужда от майка, а един мъж с неговото положение несъмнено се нуждае от подходяща съпруга.
— А аз подходяща ли съм?
— Разбира се, че си. — Керълин се засмя. — Имаш всички необходими качества. Ти си умна, очарователна и жънеш успехи навсякъде. Освен това си дъщеря на Уеб Портър. А също и моя.
През целия й живот майка й нито веднъж не й бе казвала, че е красива. Ела знаеше, че не е красавица, но не трябва ли майките да послъгват пред малките си момиченца и да уверяват дори и най-грозните патенца, че са най-големите хубавици на света? Керълин неведнъж й бе повтаряла, че е интелигентна, умна, очарователна, лоялна, всеотдайна и мила, но никога не бе споменавала думата хубост.
— Не искам да се женя за когото и да било, само защото той ме намира за подходяща.
Керълин взе ръцете на Ела в своите и ги отпусна в скута си върху безупречно белите чаршафи.
— Хората се женят по най-различни причини. Сигурна съм, че Дан те обича. И защо не? Но, Ела, мило мое дете, ти си вече на тридесет години, а никога досега не си била особено популярна сред мъжете. Не искам да се залъгваш, че някъде те очаква рицар на бял кон, който ще се появи неочаквано и ще ти завърти главата.
— Но татко е направил точно това, нали? Завъртял ти е главата и ти си се влюбила в него?
Усмивката на Керълин леко помръкна.
— Да, разбира се, че беше така. Но любов като тази между Уеб и мен не се среща всеки ден. Нашата връзка е много специална и не е за всеки. Аз, естествено, бих искала и ти да срещнеш мъж като баща си, но…
— Но момичета като мен не могат да се надяват да се омъжат за красавци като татко, нали?
— Елинор Грейс Портър! Как можа да го кажеш! — Керълин обаче не успя да задържи строгото изражение, изписало се на лицето й, и в следващия миг тихичко се разсмя. — Уеб е истински красавец, нали?
Ела прегърна майка си.
— Да, така е.
— И на какво толкова се смеят моите момичета? — Уеб стоеше на вратата, а на лицето му грееше широка усмивка.
— Хайде да не му казваме — предложи Керълин. — И без това егото му е по-голямо от целия щат Тексас.
— Говорим си женски работи — обясни Ела. — Нищо, което да те касае.
Ела целуна майка си, прибра сребърните гребени от леглото и ги подреди върху нощното шкафче. На излизане от стаята поспря за миг при баща си.
Той я прегърна през раменете и я изведе в коридора.
— Лека нощ, принцесо.
Ела го целуна по бузата.
— Леля Сибил добре ли е?
Усмивката му помръкна.
— Сибил е най-лошият си враг. Постоянно е нещастна и се опитва да вгорчи живота на всички около нея.
— Мисля си, че сигурно е ужасно мъчително за една жена да бъде омъжена за човек, който е влюбен в друга.
Уеб ласкаво я потупа по носа.
— Ти, млада госпожице, си прекалено умна и това не е добре за теб.
— Майка иска да се омъжа за Дан.
— А ти какво искаш?
— Аз искам да изпитам любов като тази, която свързва теб и майка. Истинска, дълбока и всеотдайна.
— Щом искаш истинска любов, не се омъжвай за Дан Гилмор.
— Сериозно ли го казваш, татко? Дори и ако…
Той сложи пръст върху устните й.
— Почакай докато срещнеш истинската любов. Любов, която ще те кара да си повтаряш, че не би могла да живееш без този човек и че искаш да останеш с него до края на живота си.
Ела прегърна Уеб и с все сила се притисна към него.
— Обичам те, татко!
— И аз те обичам, принцесо.

 

Рийд Конуей се бе върнал в Спринг Крийк. Освободен условно. Лошото момче отново си беше у дома и със сигурност щеше да предизвика нови неприятности. Големи неприятности. Беше от хората, които не се отказват и сега щеше да направи и невъзможното, за да докаже невинността си. А това не трябваше да се случва — нито сега, нито когато и да било. Сигурно имаше някакъв начин да го върнат там, където му е мястото — зад решетките. Трябваше да го сторят, преди да е започнал да задава въпроси. Преди да е започнал да се рови в миналото. Ако не успее да изпълни условията по предсрочното си освобождаване, ако отново бъде заловен в престъпление, пък било то и някакво дребно нарушение на закона, Рийд щеше отново да се върне в «Доналдсън». Мисли! Мисли! Налага се да направиш така, че Рийд да допусне поредната фатална грешка. Трябва да е нещо сериозно, което да доведе до отмяна на условното му освобождаване. Той не трябва да остава дълго в Спринг Крийк. Не можем да допуснем да изрови от миналото отдавна погребаните ни тайни.

 

3.

 

Каза му, че името й е Айви Симс. Развеждана два пъти и без приятел в момента. Единственото й дете, петнадесетгодишно момче, живеело с първия й съпруг в Мобайл. Беше твърде дружелюбна, прекалено бъбрива и интересът й очевидно се простираше отвъд питието, което изпиха заедно в «Десперадо». През последните пет минути непрекъснато плъзгаше дългите си кървавочервени нокти нагоре-надолу по ръката му, а на няколко пъти твърде красноречиво насочи поглед към слабините му. Той се бе възбудил още в мига, в който долови аромата на евтиния й парфюм, закупен вероятно от някой магазин, в който всички стоки струваха по един долар. Ако имаше някакъв избор в момента, едва ли щеше да се спре точно на Айви. Тя сигурно беше поне с десет години по-възрастна от него и всяка една от тези годинки бе оставила своята следа по силно загорялото й лице. Дълбоки бръчки очертаваха ъгълчетата на очите и устните й — сигурно доказателство за безброй изпушени цигари през живота й. Имаше хубави, големи гърди, но бедрата й бяха къси, а задникът — плосък. Точно в този момент обаче Айви му се струваше дяволски красива. За него тя беше като вкусен и мазен хамбургер в очите на примрял от глад човек. Не беше някоя крехка мръвка, но достатъчно гладният човек би се задоволил и с парче конско месо. А Рийд беше гладен. По дяволите, той направо умираше от глад.
— Брайли Джо ми каза, че току-що си излязъл от кафеза. Вярно ли е, сладурче? — Пълните, яркочервени устни на Айви се разтегнаха в чувствена усмивка.
— Точно така. Днес ме освободиха. — Рийд надигна бутилката и пресуши четвъртата си бира.
— Със сигурност изглеждаш доста добре за човек, прекарал години наред зад решетките. — Тя обви пръсти около твърдия, изпъкнал бицепс на дясната му ръка. — Трябва да си прекарвал много време в гимнастическия салон.
— Да разбирам ли, че не се притесняваш от факта, че прекарах последните петнадесет години в затвора «Доналдсън», излежавайки присъда за убийство?
— И кого си убил? А може би си невинен и си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил? — Тя се изкиска закачливо.
— Да, точно така. Наистина съм невинен. Тикнаха ме в затвора, защото съдебните заседатели решиха, че съм прерязал гърлото на втория си баща.
— Аз също имах втори баща — отбеляза тя. — Беше подъл кучи син. На няколко пъти и на мен ми е идвало да му прережа гърлото, но старата се разведе с него, преди да успея да събера достатъчно смелост, за да го сторя.
— Искаш ли още едно питие? — попита Рийд.
— Мисля, че вече пих достатъчно. Не искаш ли да потанцуваме?
— Вече бях започнал да си мисля, че никога няма да попиташ. — Той се смъкна от високия стол пред бара, помогна й да се изправи и я прегърна през кръста.
В мига, в който се озоваха на претъпкания дансинг, Айви се отпусна в прегръдките му и залепи тяло до неговото. Възбудата му придоби болезнени измерения. Оскъдните дрешки, с които бе облечена Айви не предлагаха кой знае колко храна за въображението му. Изпод късата й пола се показваха чифт слаби, кокалести крака, а изрязаното горнище едва покриваше големите й гърди и излагаше корема й на показ. Притискаше се толкова силно към него, че той едва успяваше да се поеме въздух. Двамата се движеха несръчно по дансинга, изоставайки с няколко такта от идиотската музика, която някакъв състав изпълняваше на живо.
Айви докосна с устни шията му, а след това прошепна в ухото му:
— Наистина ли си толкова възбуден, миличък? Имам чувството, че оная ти работа е направена от желязо.
— Възбуден съм достатъчно, за да те чукам цяла седмица и пак да си остана твърд като камък — призна й Рийд.
Тя се разсмя и смехът й кой знае защо му подейства странно потискащо. Беше гърлен и грубоват — вулгарен смях на вулгарна жена. Но тази вечер Айви Симс бе точно жената, от която се нуждаеше. Рийд пъхна ръка между телата им и хвана едната й гърда. Почувства възбуденото й зърно с дланта си. Стисна кръглата, топла гръд, покрита единствено от тънката тъкан на черното й горнище.
— Апартаментът ми е съвсем наблизо — информира го тя. — Можем да стигнем до там за десет минути.
— Ами какво чакаме тогава?
Тя го сграбчи за ръката и го помъкна през тълпата гръмогласни любители на забавления, съставляващи постоянната клиентела на «Десперадо». Рийд зърна за миг Брайли Джо, който седеше на една маса заедно със симпатична дребничка брюнетка. Братовчед му се ухили широко и кимна. Докато бяха ученици в гимназията, двамата с Брайли Джо споделяха един с друг сексуалните си подвизи, като всеки се опитваше да се изкара по-голям женкар от другия.
Топлият, влажен нощен въздух ги обгърна в мига, в който излязоха от заведението. Рийд дълбоко пое освежителна глътка въздух. Не беше пиян, но не беше и напълно трезвен. Не беше пил бира от петнадесет години, а сега бе погълнал четири една след друга и бе започнал да се чувства леко замаян. Рийд обви ръка около ханша на Айви, а малко след това силно стисна задника й. Тя се изкикоти похотливо. Ако се съдеше по начина, по който реагираше на грубите му опипвания, жената беше почти толкова зажадняла за секс, колкото и той самият.
— Ето колата ми. — Тя затършува из малката чантичка, която носеше преметната през рамо, и извади връзка ключове. — Искаш ли да караш?
— Не, ти карай. — Рийд погали задника й. — Аз предпочитам да се концентрирам върху някои други неща.
Тя отключи едната врата, отскубна се от прегръдката му и го набута на предната седалка. После тичешком заобиколи колата и се настани зад волана.
— Дръж ръцете си далеч от мен докато шофирам — предупреди го тя. — Не ми се ще да свършим в някоя канавка край пътя, при положение че вкъщи ни очаква голямото ми и удобно легло. Нали така?
— Обещавам да държа ръцете си далеч от теб, макар че няма да е лесно. — Точно в този момент така отчаяно се нуждаеше от жена, че беше готов да изчука всичко, което мърдаше и имаше цици и дупка, в която да пъхне възбудения си член. А Айви със сигурност се намираше няколко нива над това.
Докато стигнат до дома й — тухлена двуфамилна къща на една зашумена от дървета уличка в южната част на Спринг Крийк, Рийд вече бе успял да убеди сам себе си, че Айви е просто неотразима. По дяволите, та той винаги си бе падал по блондинки, нали така? Дори и по изрусени блондинки с тъмни корени на неподдържаните си коси.
Ръцете на Айви трепереха докато отключваше входната врата. Рийд стоеше непосредствено зад нея, а пулсиращият му член се допираше до задника й. Протегна напред мускулестите си ръце и я прегърна. Едната му ръка се спря върху гърдите й, а другата пропълзя надолу, плъзна се под полата и се намести между краката й. Тя потрепери от нетърпеливо очакване. Цялата пламтеше от обхваналата я възбуда, тялото й, влажно и сгорещено, страстно пулсираше.
Айви рязко отвори вратата. Рийд я бутна вътре и затръшна вратата след себе си. На излизане Айви бе оставила една от лампите в спалнята да свети. Прокрадващата се през вратата светлина и призрачното осветление на една от уличните лампи осветяваха едва-едва всекидневната, в която влязоха. В мига, в който Айви захвърли чантичката си върху канапето, Рийд протегна ръка и се зае да съблече оскъдното й облекло. Тя вдигна ръцете си нагоре и го остави да свали дрехата й. Рийд захвърли тънката блузка на пода и жадно сграбчи двете й гърди. Айви изстена под натиска на големите му ръце, а той с все сила заби пръсти в меката плът.
— По-спокойно — предупреди го тя.
Той мигновено промени държанието си. Ласките му станаха по-нежни. Палците му нежно погалиха зърната на гърдите й. Тя въздъхна. Той сведе глава, пое едното розово връхче в устата си и жадно го засмука. Айви отметна глава назад и простена от удоволствие. Рийд вече бе постигнал целта си. Пъхна пръсти под тънките й бикини, погали я нежно и в следващия миг тя изви тяло и стисна ръката му между краката си. Той плъзна пръсти по хлъзгавите гънки на женствеността й, а след това ги пъхна дълбоко в утробата й.
Движенията му отново станаха груби и резки. В края на краищата Айви ще трябва да разбере, че твърде дълго е бил без жена. За последен път бе правил любов като тийнейджър, а тогава беше просто едно хлапе.
Айви разкопча ципа на дънките му и пъхна ръка в слиповете му. Дълбоко гърлено стенание се изтръгна от устните му, когато тя обгърна с ръка възбудения му до крайност член и го извади на свобода.
— Господи, Айви, не мога да чакам повече. — Сграбчи я и я събори на канапето.
Тя повдигна бедра, изхлузи бикините си и разтвори крака.
— Хайде ела, голямо момче!
— От твърде отдавна не съм го правил. Забравил съм много неща. — Извади един кондом от джоба си, разкъса пакетчето и нахлузи гумата върху възбудения си пенис.
— Всичко е наред, миличък — увери го тя. — Ще бъда много нежна с теб.
Закачливият й смях премина в задъхано стенание, когато Рийд проникна дълбоко в тялото й. Господи, ама той наистина беше огромен! Огромен и твърд. Яхаше я с необуздана страст, тласъците му бяха резки и силни. Ако не забавеше малко темпото, щеше да свърши преди…
Рийд рязко достигна до оргазъм и от гърлото му се изтръгна животински рев на наслада и пълно удовлетворение. Цялото му тяло се разтресе от неконтролируеми конвулсии.
Претърколи се на една страна и премести тежестта си върху леглото.
— Съжалявам. Зная, че ти не можа да свършиш.
— Няма нищо — отвърна тя и в този момент беше напълно искрена. Никога преди не бе попадала на мъж, който така отчаяно да се нуждае от секс.
— Дай ми още един шанс и ти обещавам, че следващия път ще го направя както трябва. — Пръстите му се спуснаха надолу, за да я възбудят отново и компенсират за неизживения оргазъм.
— Защо не останеш тук цялата нощ?
— Надявах се да кажеш точно това.

 

Ела пристигна в офиса точно в осем часа. Обичаше да идва по-рано, но когато баща й беше в града оставаше у дома, за да закусят заедно. Обикновено тя просто изпиваше чаша кафе и грабваше някоя бисквита, която изяждаше докато шофираше от дома им на Ийст фърст стрийт до съдебната палата, издигаща се в средата на градския площад. Майка й рядко се събуждаше преди десет часа, а и Виола обикновено й сервираше закуската в леглото. Тази сутрин не беше изключение от правилото и Ела има удоволствието да закуси с баща си, щастлива от възможността да прекарат малко време само двамата. Нямаше човек на този свят, когото да обича повече от Уеб Портър. Изпитваше към него дълбоко възхищение и смяташе себе си за щастливка, защото е негова дъщеря. Макар че във вените им не течеше една и съща кръв, приликата между тях беше просто забележителна. В нейния случай родителските грижи, възпитанието и любовта се бяха оказали по-силни от природата. Ела беше истинска Портър във всяко едно отношение. Баща й неведнъж бе подчертавал това. Двамата споделяха общи мнения по болшинството въпроси, притежаваха сходни черти на характера и имаха едни и същи навици — факт, който радваше не само нея, но и баща й. Едва ли на света имаше други баща и дъщеря, които да са толкова близки. Ела нито за миг не се съмняваше, че тя е най-голямата радост в живота на Уеб Портър. И беше уверена, че няма нещо на този свят, което той да не направи за нея.
Ела остави куфарчето си върху старинното дъбово бюро. Баща й бе седял зад същото това бюро през годините, през които бе работил като съдия, преди да бъде избран в Сената на Съединените щати преди десет години. А когато миналата година самата тя бе избрана за съдия, баща й я похвали, заявявайки, че по този начин тя продължава семейната традиция. Самият Уеб бе работил като районен прокурор, а по-късно и като съдия. Неговият баща е бил конгресмен, а дядо му — губернатор.
Ела свали сакото си, окачи го на облегалката на стола и се настани на въртящия се тапициран с кожа стол. Мислите й мигновено се насочиха към въпроса, което баща й бе повдигнал по време на закуската.
— Ако онзи мъж се свърже с теб, искам незабавно да ме информираш — каза й Уеб. — Той се закле да ми отмъсти и аз не бих се изненадал, ако започне да преследва теб с едничката цел да ме нарани.
— Татко, наистина ли смяташ, че Рийд Конуей е заплаха за семейството ни?
— Мисля, че би могъл да се превърне в заплаха. Ако наистина си е поставил за цел да ми отмъсти, то тогава е напълно възможно да започне да тормози хората, които обичам. Затова искам да ми обещаеш да бъдеш много внимателна и да ми се обадиш, ако той те потърси — лично или по телефона.
Ела потрепери. Мрачно предчувствие се настани в душата й. Наистина ли трябваше да се страхува от Рийд Конуей? Или баща й просто проявяваше свръхпредпазливост? Нима Рийд би рискувал да наруши условията по предсрочното си освобождаване само заради едното отмъщение? Та нали ако нещо се случеше с член на семейството й, Рийд щеше да е първият заподозрян. Истината беше, че тя почти не го познаваше. За нея той беше просто синът на Джуди Блалък. Джуди Конуей всъщност. След убийството на втория й съпруг Джуди по съдебен ред смени името си на Конуей.
Ела, естествено, познаваше Рийд и в друга светлина — навремето той беше звездата на футболния отбор на гимназията в Спринг Крийк. Рийд беше момчето, за което копнееха всички момичета и от когото всички родители се страхуваха. Славеше се с репутацията на истински жребец и Ела, тогава едва на петнадесет години, не по-зле от останалите разбираше защо момичетата тичат след него подобно на пеперуди, устремили се към светлината. Беше едър и здрав, притежаваше някаква груба и изключително мъжествена красота, а наперената му самодоволна усмивка беше сигурен знак, че от това момче няма да излезе нищо добро. И ако съдеше по онова, което бе чувала за него, в края на краищата се бе случило точно това.
Почукване по вратата изтръгна Ела от мислите й.
— Да?
— Аз съм, госпожице Ела — долетя отвън тих мъжки глас. — Дойдох да поправя осветлението.
— Влизай, Рой.
Една от флуоресцентните лампи в кабинета й бе изгоряла предишния ден и Ела бе помолила секретарката си Кели да се обади на техника по поддръжката, за да дойде и да я смени. В стаята влезе Рой Моузес, понесъл стълба в едната си ръка. Около увисналото му шкембе бе препасан колан с инструменти. Той се усмихна, кимна с глава, а леко примижалите му кафяви очи я огледаха с обичайното одобрение. Рой беше с няколко години по-голям от нея, страдаше от леко умствено изоставане и беше най-милият човек, когото Ела бе срещала някога. Русата му почти до бяло коса бе подстригана съвсем ниско, а пълното му, съвършено обло лице приличаше на бледорозова топка.
— Добро утро, госпожице Ела. Как си днес?
— Добре съм, Рой. А ти?
— И аз съм добре. — Той се засмя. Дълбок, гърлен смях, който отекна в кабинета.
— Радвам се. — Ела познаваше Рой откакто се помнеше. Сестра му беше медицинска сестра, а брат му — пожарникар. Рой имаше нисък коефициент на интелигентност и според специалистите беше със забавено интелектуално развитие, но въпреки това беше изключително трудолюбив и в момента работеше на две почасови работи. Той не беше на постоянен щат в съдебната палата, но работеше почасово като портиер и извършваше всевъзможни дребни поправки из сградата — длъжност, която според Уеб Портър той лично бе издействал за младия мъж. Другата му работа беше в «Сервиза на Конуей», където миеше и лъскаше колите или пък извършваше някои дребни ремонти.
— Никак не ми се ще да те безпокоя — заяви Рой и нагласи стълбата точно под изгорялата лампа.
— Изобщо не ме безпокоиш. Върши си работата, без да се притесняваш за мен.
— Тази сутрин изглеждаш много красива, госпожице Ела.
— Благодаря ти. — При всяка тяхна среща Рой й казваше колко е красива. Ела подозираше, че той изпитва съвсем невинно увлечение по нея.
— Чу ли вече новината? — Рой започна да се катери нагоре по стълбата.
— За каква новина става дума? — Ела отвори куфарчето си.
— Ами Рийд Конуей е излязъл от затвора.
— А, тази новина. Да, чух. Сигурна съм, че няма човек в Спринг Крийк, който да не знае, че вчера той е бил освободен условно.
— Аз харесвах Рийд. — Рой огледа изгорялата крушка. — Ще трябва да занеса тази крушка долу и да донеса нова.
— Харесвал си Рийд Конуей? Изобщо не предполагах, че го познаваш.
— Разбира се, че го познавам. Той ми беше приятел. Брат ми Томи играеше футбол заедно с Рийд и той понякога идваше у нас. Винаги се държеше много мило с мен. Никога не ми се подиграваше както правеха някои от другите приятелчета на Томи. Дори ми позволяваше да му подавам топката, когато играеха заедно с Томи. — Рой се изсмя с неговия гърлен, добродушен смях. — Рийд понякога ми казваше моето приятелче Рой Бой.
— Всъщност, аз никога не съм го познавала.
— Със сигурност щеше да ти хареса. Всички харесваха Рийд. Не можах да повярвам, че го тикнаха в затвора. Всеки, който го познава, знае със сигурност, че не би убил човек. Не и Рийд.
— Понякога дори и добрите хора извършват лоши неща.
— Зная, че вторият баща на Рийд не беше добър човек, но ако Рийд наистина го е убил, той не го е сторил нарочно. — Рой разви изгорялата крушка и започна да се спуска надолу по стълбата. — Аз ще работя заедно с Рийд.
— Какво?
— В сервиза — поясни Рой. — Брайли Джо взе Рийд при себе си. Той каза, че никой друг в града няма да го назначи на работа. Нямам търпение да се видя с Рийд отново. Трябва да започне работа още днес. Обзалагам се, че веднага ще ми рече Рой Бой. Много се радвам, че отново ще си имам приятел.
Рой излезе от кабинета на Ела, понесъл изгорялата крушка със себе си. Тя се загледа в металната стълба, която той бе оставил по средата на стаята. Откакто общуваше с Рой в съда, Ела бе установила, че той е изключително добър познавач на човешките характери. Младият мъж като че ли притежаваше някакво необяснимо шесто чувство, което му позволяваше да прозре надълбоко в човешката природа. Този път обаче, колкото и чудно да й се струваше това, той очевидно грешеше по отношение на Рийд Конуей. Та този човек беше убиец! Бил е съден и вината му е била доказана по безспорен начин. Собственият й баща е бил прокурор по делото и доколкото й бе известно, Уеб Портър нито за миг не се бе усъмнил във вината на Рийд Конуей, прерязал гърлото на втория си баща по особено жесток начин. Дори и собствената му майка е била принудена да признае в съда, че е станала свидетел на бруталния сблъсък между пияния Джуниър и изпадналия в неконтролируема ярост Рийд. Джуниър Блалък се бе опитал да изнасили Реджина Конуей, която по онова време е била едва единадесетгодишна. Ако Рийд бе убил Джуниър, опитвайки се да защити сестра си, той едва ли щеше да бъде съден за убийство. Рийд обаче нападнал втория си баща значително по-късно, след инцидента с Реджина, а по това време Джуниър бил в безсъзнание. И Рийд просто му прерязал гърлото. От ухо до ухо.
«Искам да обвия ръце около меката ти бяла шия, да ги плъзна надолу по голите ти рамене, да докосна прекрасните ти гърди.»
Ела тръсна глава, за да прогони спомена, да изтрие думите, които се бяха запечатили завинаги в съзнанието й. Думи, които Рийд й бе изпратил от затворническата килия. Две любовни писма, които изплашиха, но и развълнуваха дълбоко шестнадесетгодишната Ела. Неприятни и груби писма, които докараха баща й до бяс и го подтикнаха да вземе съответните мерки, принуждавайки по съдебен път Рийд да престане да тормози дъщеря му с писанията си.
Ела искрено се надяваше, че ще успее да избегне евентуални срещи с Рийд. Какво щеше да стане обаче, ако баща й се окажеше прав? Ако Рийд решеше да я потърси лично? Господ да му е на помощ, ако си позволи да я заплашва или тормози по някакъв начин. Само да се опита и Уеб Портър щеше да получи главата му на тепсия.

 

Рийд бавно се пробуди. Лежеше по корем, а до носа му достигаше ароматът на евтин парфюм, който се носеше от възглавницата. Отвори очи и погледна към другата половина на леглото. Празно. Ослуша се. Тишина. Къде беше Айви? Надигна глава, за да погледне часовника, който стоеше върху нощното шкафче и видя бележката, подпряна на нощната лампа.

 

«Отивам на работа. Миналата нощ беше страхотна. Трябва да го направим отново. Скоро.»

 

Беше подчертала думата скоро с три черти.
Рийд се ухили. Не си спомняше кога за последен път се бе чувствал толкова добре. Айви се бе оказала много свястна жена. Проявила бе пълно разбиране и бе оправдала неговото нетърпение и неопитност. По дяволите, наистина бе позабравил как се прави секс. В затвора бе принудил евентуалните изнасилвачи да стоят далеч от него. Помогнал му бе фактът, че дори и като тийнейджър беше изключително едър и силен. А през първите няколко години в затвора изобщо не се замисляше какви проблеми създава и беше готов да убие човек, но да защити себе си. През изминалите петнадесет години бе осъзнал, че собствената му ръка е единственото му средство за сексуална наслада и удовлетворение. През цялото това време си бе мечтал да изчука някоя жена, но мечтите изобщо не можеха да се сравнят с истинското преживяване.
Рийд стана от леглото и се запъти към банята. Огледа се в огледалото над мивката. Очите му бяха кървясали, а брадата му отчаяно се нуждаеше от бръснач. На лицето му обаче грееше глупава усмивка. Усмивката на мъж, който цяла нощ бе чукал една изключително всеотдайна и любезна жена. Айви може и да не беше момичето от мечтите му, но за момента беше крайно сговорчива и разбрана.
Потърка брадата си, за да провери дали не боде прекалено силно. Доколкото си спомняше, Айви не се бе оплакала от острата му брада. Всъщност, тя не се бе оплакала от каквото и да било. Всяка друга жена би го изритала от леглото си и би го заставила да се избръсне. Готов беше да се обзаложи, че Ела Портър не би позволила на никой мъж да я целуне, ако не е гладко избръснат. Ела Портър, любимата дъщеря на Уеб. Рийд почти не я познаваше. Като се изключат няколкото им епизодични срещи в дома на семейство Карлисъл, пътищата им изобщо не се бяха пресичали на времето. Защо тогава точно тя беше момичето, за което си бе фантазирал в затвора? Защо именно тя бе главното действащо лице в повечето му мокри сънища? Дали това не се дължеше на онези проклети любовни писма, които й бе изпратил? Беше ги написал по една-единствена причина — знаеше, че писанията му ще вбесят Уеб. Преди петнадесет години беше готов на всичко, за да нарани Уеб по някакъв начин. Не му трябваше много време, за да осъзнае, че най-сигурният начин да достигне до могъщия господин Портър, беше чрез неговото любимо малко момиченце.
Рийд бързо се изкъпа, а след това неохотно навлече дрехите, които бе носил предишната вечер. Смачка слиповете си на топка и ги натъпка в задния джоб на дънките си. Преди да си тръгне от дома на Айви той погледна номера, записан върху телефона, и се постара да го запомни. Току-виж му хрумнало да я покани да повторят снощното крайно удовлетворително изпълнение.
Още през първия си работен ден се появи в «Сервиза на Конуей» с двучасово закъснение. Брайли Джо обаче само се ухили и го потупа по гърба.
— Няма нищо по-хубаво от едно добро чукане, нали? Обзалагам се, че Айви те е научила на едно-две нещица. Доколкото си спомням, тази жена знае как да достави наслада на мъжа.
— Наистина знае, повярвай ми.
— Вярно, че не е от най-висока класа, но все трябваше да започнеш отнякъде, нали така? Би могъл да задоволиш нагона си с нея, а след това да се прехвърлиш на нещо по-добро.
— Това да не би да е твоят тактичен начин да ми подскажеш, че ти си си хванал нещо по-добро? — Рийд знаеше, че Брайли Джо е от мъжете, които обичат да се перчат със сексуалните си завоевания. В това отношение братовчед му си бе останал на нивото на тийнейджърската им незрялост.
— Да, напоследък го правя с една от най-класните кучки в този град. Няма да ми повярваш като ти кажа коя е.
— Е, казвай тогава. Надявам се да остана надлежно впечатлен.
— Започнал си да си служиш с купешки думи, а? Надявам се, че няма да допуснеш колежанската диплома, която взе докато беше в затвора, да ти замае главата, нали?
— В никакъв случай. Още повече, че шибаната колежанска диплома по никакъв начин не ми помогна да си намеря някаква работа. — Все още не можеше да се примири с мисълта, че единствената предложена му работа беше тази на монтьор в гаража на братовчед му. Рийд стовари ръка върху рамото на Брайли Джо и се ухили. — Е, коя е класната кучка, която чукаш напоследък?
— Сибил Карлисъл.
— Шегуваш се!
— Нищо подобно. Получавам всички плътски наслади от съпругата на Джеф Хенри Карлисъл. Можеш ли да повярваш? И държа да ти кажа, че майката е направо неукротима.
— Играеш много опасна игра, братовчеде — предупреди го Рийд. — Смятай, че си мъртъв, ако Джеф Хенри случайно разбере за това.
— Онова богато момченце няма да посмее да си измърси белите ръчици с боклук като мене.
— Ти безусловно си прав, но съм сигурен, че изобщо няма да се поколебае да наеме някой да те пребие до смърт. И ако и след това не престанеш да се занасяш с жена му…
— Никой не знае за нас. Ти си единствения човек, на когото съм казал. Тя ме предупреди, че ще ме разкара, ако си отворя голямата уста и кажа на някого за нас двамата.
— По дяволите, човече, та тя е снаха на Уеб Портър! Преди да се омъжи се казваше Уокър. През последните двеста години семейството й неизменно е принадлежало към най-влиятелните кланове в този щат. Защо й е да рискува репутацията си, а така също и живота ти, поддържайки извънбрачна връзка с теб?
— Защото Сибил Карлисъл си пада малко бунтарка. И искам да ти кажа, че няма нищо по-сладко от една истинска дама, решила да се овъргаля в прахта с местното лошо момче. Трябва да опиташ някой път. Може да се пробваш при племенницата й. Обзалагам се, че госпожица Ела Портър никога няма да забрави онези страстни писъмца, които й изпрати от затвора.
— Аз бих искал да забравя за тях и съм сигурен, че тя вече ги е забравила. Ако съдя по думите на майка ми, съдия Портър очевидно е добра жена. Истинска дама. Която сигурно ще побегне, уплашена до смърт, ако се осмеля дори само да я поздравя.
— Няма как да си сигурен докато не опиташ. Кой знае, може пък и да не избяга.
— Ела никога не е била мой тип жена. А господ ми е свидетел, че и аз не съм неин тип. Нито тогава, а още по-малко пък сега.
— Добре, значи съдийката не те привлича. Но тя не е единствената дама в този град. Поогледай се внимателно. Сигурен съм, че ще намериш някоя, която да ти подхожда.
— За момента смятам да се задоволя с Айви и жените от нейната черга — отвърна Рийд. — Точно в този момент единственото, което искам от която и да било жена, е едно удовлетворително чукане. Без никакви усложнения. Главната ми цел сега е да открия кой точно уби Джуниър Блалък и ме остави да опера пешкира вместо него. Марк Лиймън ми вярва и е готов да ми помогне да докажа невинността си.
— Помислял ли си някога, че леля Джуди може да го е сторила?
— Не! Мама никога не би позволила да ме тикнат в затвора заради престъпление, извършено от нея самата.
— Да, сигурно имаш право. Леля Джуди би направила абсолютно всичко за теб и Реджина. — Брайли Джо свали бейзболната си шапка, почеса главата си и няколко кичура от къдравата му кафява коса паднаха върху челото му. Останалата част от дългата му до раменете коса бе опъната назад и вързана на конска опашка. — Но откъде смяташ да започнеш все пак? Единствените улики, които полицаите намериха, уличаваха само теб и никой друг. А ние и двамата знаем, че не си убил Джуниър. Кой го е направил тогава? Кой друг, освен теб, леля Джуди и Реджина би искал да види Джуниър мъртъв?
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Рийд. — Но се постарах да направя списък на евентуалните заподозрени и името на Уеб Портър е на първо място в този списък.

 

4.

 

Ела свали съдийската си роба, прибра я в гардероба и, изпълнена с щастие и вътрешно удовлетворение, се стовари върху въртящия се стол зад бюрото си. Какъв ден само! Винаги се вълнуваше, когато й се налагаше да гледа случай, пропит от противоречиви емоции и страсти. Опитваше се да не се влияе от личните си пристрастия, но ясно си даваше сметка, че макар и съдия, тя е обикновено човешко същество, което невинаги успява да се абстрахира напълно от личното си мнение по даден случай. Дали Клайд Килпатрик бе извършил самоубийство или смъртта му бе предизвикана от трагичен инцидент? Застрахователите твърдяха, че става дума за самоубийство. Семейството настояваше, че е злополука. Съдейки по представените днес доказателства, Ела бе достигнала до някакво временно заключение. Но дали и съдебните заседатели щяха да достигнат до същите изводи? Макар да не й харесваше факта, че двете деца на Клайд няма да получат и цент от застраховката му, изложените факти убедително сочеха, че човекът сам бе посегнал на живота си. Беше оставил бележка, в която прощава на невярната си съпруга, но също така изтъква, че не желае да живее повече без нея. Най-убедителното доказателство обаче бе представено от експерта по балистика, който демонстрира траекторията на куршума и категорично заяви, че според него е малко вероятно, даже невъзможно, да се твърди, че смъртта е следствие от злополука.
Ела изрита сивите си обувки с високи, шестсантиметрови токове и вдигна краката си върху бюрото. С петата на единия си крак неволно закачи някакъв бял плик, който падна от бюрото и се приземи на пода. Ела изпъшка, наведе се и го взе. Върху лицевата му страна на машина бе изписано нейното име. И нищо повече. Елинор Портър. Странно. Не си спомняше да е виждала този плик върху бюрото си по-рано през деня. Около дванадесет и тридесет бе обядвала на бюрото си — салата, която си бе поръчала от «Оукууд бар енд грил», заведение, разположено от другата страна на улицата, точно срещу съдебната палата.
Ела завъртя плика в ръката си и забеляза, че още не е отворен. Несъмнено е бил донесен на ръка. Но от кого? Кели вече си бе тръгнала и нямаше как да я попита. Ще трябва да изчака с въпросите до утре сутринта. Взе ножа за отваряне на писма от позлатения комплект с монограм, който чичо й Джеф Хенри й подари след избирането й за съдия през миналата година. Отвори плика и извади отвътре един-единствен лист. Разгъна го и започна да чете.

 

«Ела, сладка Ела, всяка нощ те сънувам и се будя сутрин, облян в студена пот. Възбуден и разкъсван от копнеж по теб. Желая те. Отчаяно. Ти си създадена, за да бъдеш моя. И аз вече имам големи планове за нас двамата. Прекрасни планове. Дълги, страстни нощи. Ще бъдем само ние двамата. Голи. Ще се любим без задръжки. Като диви животни. Ти не можеш дори да си представиш нещата, които бих искал да направя с тялото ти. И онези, които бих искал ти да ми сториш. Когато настъпи моментът, ще дойда при теб. Няма да позволя на никого да застане помежду ни и да ни раздели. Никога вече. Ще те накарам да се обърнеш срещу ужасното си семейство. Избирайки мен, ти ще разбиеш сърцето на баща си. А това ще бъде само началото на моето отмъщение.»

 

Ела преглътна мъчително. Мили боже! Кой би й изпратил подобно нещо?
Писмото беше напечатано. Всъщност, изглеждаше така, сякаш е било написано на компютър и разпечатено на лазерен принтер. Имаше няколко такива тук, в съдебната палата и един в градската библиотека. Имаше и няколко бюра, които извършваха копирни и машинописни услуги и също разполагаха с подобна техника. Ако по плика и обикновената бяла хартия нямаше никакви отпечатъци, то тогава едва ли съществуваше начин да бъде проследен подателят на писмото.
Това да не би да беше някаква шега? Дан Гилмор със сигурност не би могъл да сътвори подобно страстно любовно послание. Да не би да има някакъв таен обожател, за съществуването на когото дори не подозира? Или някой ненормалник незабелязан от нея следеше всяко нейно действие? Студени тръпки пробягаха по гръбнака й. Беше чувала за жени, преследвани от бившите си съпрузи, и за известни личности, тормозени от побъркани почитатели. Но тя нямаше бивш съпруг. И със сигурност не беше известна. Въпреки това съзнаваше, че е популярна личност не само в малкия им град, но и в целия окръг Брайънт.
Ела Портър, ти не си от типа жени, по които повечето мъже биха си изгубили акъла, и го знаеш. Никой не би… О, мили боже, не! Преди много години Рийд Конуей й бе изпратил две писма, които много приличаха на това. След това баща й се бе погрижил за проблема и писмата секнаха. Предишния ден обаче Рийд Конуей бе освободен от затвора. Възможно ли бе пак той да е авторът на това недодялано любовно писмо? Да, разбира се, че е възможно. Ако той наистина продължава да вини баща й за наложената му присъда, то съвсем логично е да се опита да го нарани чрез нея. Беше го правил преди. Защо да не опита пак?
Баща й щеше да побеснее. Щеше да се изправи срещу Рийд и да го обвини в тормоз над дъщеря му. Макар че тя самата не можеше да е напълно сигурна, че писмото е написано от Рийд, баща й нямаше да се усъмни нито за миг. Щеше да обвини Рийд, без да разполага с никакви убедителни доказателства. Ще се намеси и полицията, а след това историята може да стигне и до медиите. Майка й ще бъде ужасно разстроена, ако по някакъв начин научи за това. Ела прекрасно си спомняше ужасната обстановка в дома им, след като първите две писма на Рийд пристигнаха от затвора. И за нищо на света не искаше да преживее отново подобен кошмар.
Писмото не може да те нарани, напомни си тя. То е само поредица от думи. И ако Рийд наистина беше негов автор, той го бе написал с една-едничка цел — да вбеси Уеб Портър. И ако тя не покаже писмото на никого, значи Рийд просто няма да успее да постигне целта си. Беше почти сигурна, че веднага щом си даде сметка, че не е обърнала никакво внимание на глупавите му писания, той ще се откаже от всякакви по-нататъшни намерения за кореспонденция.
Ела извади един ключ от джоба си и отключи най-долното чекмедже на бюрото. Извади от там сивата си кожена чанта и напъха писмото обратно в плика. След това прибра плика в чантата си и я затвори. Най-доброто решение в случая беше да забрави напълно за него и да се надява, че това ще е краят на тези писания. Не възнамеряваше обаче да унищожава писмото. Не още.
Не искаше да въвлича в това нито баща си, нито местните власти. Не и преди да е преценила, че това е абсолютно належащо. Беше зряла жена. Съдия. И със сигурност можеше да се справи с положението без ничия помощ. Ще намери Рийд Конуей, ще го обвини директно и ще го предупреди да я остави на мира. Надяваше се той да я послуша. Ако наистина знаеше кое е добро за него.

 

Джеф Хенри Карлисъл отпиваше чай от изящната порцеланова чаша с марката на «Мос Роуз Хавиланд». Сребърният чаен сервиз, в който Джуди Конуей бе сервирала чая му върху богато резбованото махагоново бюро в кабинета му се предаваше в семейството от шест поколения насам. Самото бюро пък, пренесено по река Тенеси от Вирджиния до Алабама още преди гражданската война между северните и южните щати, е било получено като сватбен подарък от една от видните му прабаби. Всички стаи в дома му бяха прекрасни, но той най-много харесваше и обичаше кабинета си. Той беше негово лично владение, убежище, претъпкано с любимите му съкровища. Част от тях бе наследил от предшествениците си, а други бе придобил лично от разпродажби и търгове в антикварни магазини. Имаше и няколко предмета, които бе закупил по време на пътуванията си из Европа. За жалост съпругата му не даваше и пет пари за съкровищата, които бяха толкова ценни за него.
— Купчина стари боклуци — бе възкликнала веднъж тя при вида на безценните антики, които украсяваха дванадесетте стаи на техния дом. Всъщност всички стаи, с изключение на една. Спалнята на съпругата му. Гадеше му се всеки път, когато влезеше в личните й покои и зърнеше крещящите мебели в стил Арт деко от двадесетте години на века, с които бе обзаведена стаята.
Съпругата му може и да приличаше по външен вид на по-голямата си сестра, но приликата свършваше до тук. Керълин беше истинска дама. Изискана и благородна. Точно каквато беше на времето и майката на Джеф Хенри. Истинските джентълмени никога не си позволяваха да ругаят в нейно присъствие, защото знаеха, че това ще я шокира и обиди. Керълин приличаше на нежно и крехко цвете, което трябваше да бъде обичано и защитавано от грубата реалност на заобикалящия ги свят. О, милата и скъпа Керълин! Когато бяха млади я обичаше до полуда, но за нея си остана само един добър приятел. Тогава тя искаше само един мъж. Уеб Портър. А Керълин обикновено получаваше онова, което желаеше. Та кой би могъл да откаже каквото и да било на жена като нея?
Допускаше, че дори и сега продължава да я обича по свой си начин. Но това беше чиста и непорочна любов, в която нямаше физическо привличане и страст. Любовта му към нея беше благородно чувство — като онова, което древните рицари са изпитвали към своите дами. Керълин беше неразривна част от сърцето му. И това му бе достатъчно. Съзнаваше, че тя е напълно отдадена на Уеб и никога не би го напуснала.
Джеф Хенри въздъхна и си взе една бисквитка от овесено брашно, приготвена лично от Джуди. Даваше се сметка, че не бива да яде толкова сладко, но още преди половин час бе доловил аромата на прясно изпечени бисквити, който се носеше от кухнята. През последните няколко години бе пуснал малко шкембе, но няколкото излишни килограми не се отразяваха чак толкова фатално на външния вид на един мъж. Някои хора може би го смятаха за суетен, но това не отговаряше на истината. Той просто държеше на добрия външен вид и се гордееше с него. Сибил обаче непрекъснато повтаряше, че този негов престорен фалш и придирчивост направо я влудяват.
Е, ако трябваше да бъде напълно откровен, всичко, което казваше и правеше Сибил, също го влудяваше. Не че винаги е било така. Не. Не и в началото. Непосредствено след сватбата им тя правеше всичко, за да му угоди. По онова време той дори беше убеден, че тя наистина го обича и държи на него.
— Направих всичко по силите си, за да заприличам на Керълин — каза му тя. — Зная, че тя е жената, която би искал за съпруга. Опитах се, по дяволите. Положих дяволски много усилия, но се оказа, че това не е достатъчно. Аз не съм Керълин и ти никога няма да ми позволиш да го забравя.
Решението му да се ожени за Сибил се оказа сериозна грешка, но той се опитваше да се справи с положението по най-добрия възможен начин. Правеше се, че не забелязва недискретното й поведение. Тя наистина се опитваше да държи в тайна многобройните си любовни връзки и той й беше благодарен поне за това. Членовете на клана Карлисъл не вярваха в развода. Нито един от неговите предци не си бе позволил да се разведе със съпругата си и той нямаше никакво намерение да сложи край на тази традиция. Би се замислил над подобна възможност само в случай че Керълин беше свободна. Бедничката Керълин! Омъжена за човек, който не я заслужава и се подиграва с техния брак. Тя обаче живееше в пълна заблуда и това я правеше щастлива. А Джеф Хенри бе готов на всичко — абсолютно всичко — за да е сигурен, че никой никога няма да разруши нейното щастие.
— Господин Карлисъл? — Женски глас прекъсна мислите му и го изтръгна от унеса, в който беше изпаднал.
Погледна през отворената врата и видя Джуди Конуей да стои в коридора. Беше много привлекателна жена. В случай че човек харесва сексапилни и земни жени.
— Да, какво има?
— Смятам вече да си ходя — информира го тя. — Вечерята е приготвена. Печеното и зеленчуците са във фурната, а салатата — в хладилника. Ще имате ли нужда от още нещо преди да си тръгна?
— Госпожа Карлисъл прибра ли се вече?
— Не, сър, не е.
— Хмм…
— Аз ще тръгвам…
— Да. Разбира се. — Махна с ръка, давайки й да разбере, че е свободна. — Сигурен съм, че изгаряш от нетърпение да се прибереш у дома и да прекараш известно време със сина си.
— Да, сър.
— Надявам се, разбираш добре защо не пожелах да препоръчам на никой от приятелите си да наеме Рийд на работа. Давам си сметка, че остана разочарована, когато ти отказах, но не бих могъл с чиста съвест…
— Разбирам. — Напрежението, долавящо се в гласа й, подсказваше, че дори и наистина да разбира, тя никога нямаше да му го прости. — Рийд започна работа при братовчед си Брайли Джо.
— В сервиза?
— Да. Това е почтена работа. Но не е това, на което се надявах. В края на краищата Рийд има диплома от колеж. Само че това се оказа единствената работа, която успя да се намери. Никой не пожела да му помогне. Само семейството.
Джуди отказваше да срещне погледа на Джеф Хенри. Нежеланието й да го погледне в очите го притесняваше. Харесваше Джуди и изпитваше известно уважение към нея. Според него тя винаги бе имала високо мнение за него и той ценеше това. Уверен беше, че един мъж трябва да бъде харесван и уважаван от хората, които работеха за него. Така мислеше на времето и баща му. А също и неговият баща. Вече поколения наред мъжете от семейство Карлисъл бяха считани за милосърдни и щедри работодатели.
— Когато след време Рийд докаже себе си, аз бих могъл да бъда убеден да ревизирам мнението си и тогава може би ще му помогна да си намери по-подходяща работа. Ако той успее да се държи настрани от проблемите в продължение, да кажем, на една година, двамата с теб ще поговорим отново и ще обсъдим как бих могъл да му помогна.
Джуди се усмихна, но усмивката й изглеждаше насилена и неискрена, като че ли беше положила специални усилия да реагира по очаквания от него положителен начин.
— Благодаря, господин Карлисъл. Сигурна съм, че Рийд ще стои далеч от проблемите. Той прекрасно съзнава колко висок е залогът.
— Желая му успех. Ти знаеш, че аз лично винаги съм смятал, че вместо да го пращат в затвора, властите всъщност трябваше да го възнаградят за убийството на Джуниър Блалък.
— Рийд не е убил Джуниър. Той е невинен.
— Да. Да, разбира се. Сигурен съм, че като негова майка предпочиташ да вярваш точно в това.
Джуди сви ръка в юмрук и го допря до гърдите си.
— Аз го зная. Дълбоко в сърцето си зная, че Рийд не е убиец.
Джеф Хенри лекичко се прокашля.
— Желая ти приятна вечер. Ще се видим утре сутринта.
— Да, сър. — Тя се обърна и се отдалечи надолу по коридора.
Джуди наистина ли вярваше, че синът й не е убил нейния втори съпруг? Ако е така, то тогава Рийд продължаваше да твърди, че е невинен. Господи милостиви! Джеф Хенри се надяваше, че това няма да доведе до някакви нови неприятности. Трябваше да престанат да се ровят в миналото. Защото ако това се случеше отново, никой не можеше да предвиди колко хора щяха да бъдат жестоко наранени.

 

Без съмнение тя вече бе намерила писмото, което бе оставено върху бюрото й докато секретарката бе излязла от кабинета, за да свърши някаква работа. Как ли бе реагирала Ела, след като беше прочела писмото? Дали е била шокирана? Дали се бе досетила веднага кой е подателят? И дали точно в този момент не бе отишла, за да го покаже на баща си?
Самодоволна усмивка заигра по влажните устни. Ела беше толкова предсказуемо същество. Щеше да се втурне с плач при Уеб и да го помоли да й помогне. Някакъв отвратителен човек ми е изпратил това вулгарно писмо. Направи нещо по въпроса, за да му попречиш да ме притеснява повече. Веднага.
Разбира се, само едно писмо нямаше да е достатъчно. Ще трябва да има и други. А също и няколко непроследими телефонни обаждания. Без разговори. Само мълчание и задъхано дишане в слушалката. Напрежението ще нараства бавно. Стъпка по стъпка. Докато Уеб най-после разбере, че животът на дъщеря му е заложен на карта. Щеше да е много забавно да наблюдава как сенаторът се гърчи от страх.
За Уеб Портър нищо не беше толкова важно колкото скъпоценната му дъщеря. Обичаше я повече от всичко и всеки на този свят. Повече отколкото някога бе обичал съпругата си. Много повече отколкото бе обичал коя да е от любовниците си. Тормозът върху единственото дете на Уеб Портър беше най-лесния начин за привличане на вниманието му. На първо време това щеше да е достатъчно. Тормоз и нищо повече. Но по-нататък…

 

Ела мина с колата си покрай «Сервиза на Конуей», разположен на ъгъла на «Уест фифт стрийт» и «Лафайет». Не й беше точно на път, но не й се и наложи да обикаля кой знае колко много. Намали скоростта и, скрила очи зад слънчевите си очила, огледа обстановката. На бензиностанцията имаше две коли, които зареждаха гориво. Едното крило на голямата входна врата на сервиза беше отворено и през него се виждаше омазнения и претъпкан с части салон на ремонтния цех. През стъклената фасада на сградата зърна за миг Брайли Джо. Разговаряше с някакъв човек, вероятно клиент. Братовчедът на Рийд носеше дългата си до раменете тъмнокестенява коса опъната назад и вързана на конска опашка. И днес както винаги беше облечен с неизменните дънки, върху които бе навлякъл бяла тениска с пъстра щампа на гърба.
Рийд не се виждаше наоколо. Нямаше смисъл да спира. Ще й се наложи да почака и да мине от тук някой друг ден. И тогава, само миг преди да натисне газта и да се отдалечи, Ела зърна висок, мускулест мъж да излиза от една кола, която току-що бе излязла на заден ход от сервиза. Веднага осъзна, че това е Рийд Конуей. Изглеждаше по-възрастен и още по-едър. Светлата му пепеляво руса на времето коса сега беше потъмняла и изглеждаше почти светлокафява. Сърцето на Ела ускори ритъма си. Стомахът й се сви болезнено.
Ето го. Спри и поговори с него. Покажи му писмото и поискай от него да те остави на мира.
Продължи да кара по улицата. Ръцете й трепереха, нервите й бяха опънати до скъсване. Ягуарът набра скорост и Ела продължи нагоре по «Уест фифт стрийт», минавайки покрай редицата от къщи в тази част на града. Много от тях бяха полусъборени, а други в момента се ремонтираха и обновяваха. Всеки, който се смяташе за някой в този град, живееше в източната му част, но новобогаташите от така наречената средна класа се бяха заели да реставрират къщите в западните квартали и някои от тях вече успешно конкурираха величествените стари домове, в които от поколения наред живееше аристокрацията на града.
Страхливка! Пак бягаш. Нямаш куража да се изправиш пред Рийд и да му кажеш какво мислиш за него… как възприемаш неговото заплашително любовно писмо. Любовно писмо? Не, това беше просто едно отвратително вулгарно послание. Но в него се долавя и стаена заплаха, нали така? Също както и в онези две писма, които й бе написал преди години.
Ела отби от «Уест фифт стрийт», зави зад ъгъла и пое обратно към сервиза. Този път нямаше да изприпка направо при баща си. Не можеше да допусне майка й да разбере за писмото, защото знаеше колко много ще се разстрои. Тя, Ела Портър, ще трябва да се справи с този малък проблем сама. Още сега!
Събрала цялата си смелост, Ела отби и предпазливо навлезе с ягуара в паркинга пред сервиза. Загаси двигателя, взе ключовете, стисна ги здраво в ръката си и пое дълбоко дъх. Когато излезе от колата и стъпи на паважа, тя изведнъж установи, че краката й не са твърде стабилни, а ударите на сърцето й отекват оглушително в главата й. Рязко отвори дамската си чанта, погледна белия плик, след което пусна ключовете на колата върху портфейла си и затвори чантата.
Можеш да го направиш. И ще го направиш. В края на краищата, какво би могъл да ти стори посред бял ден с толкова много свидетели наоколо?
Поизправи рамене, вирна брадичка, направи няколко колебливи крачки и изведнъж замръзна на мястото си. Рийд Конуей се изправи неочаквано и, докато бършеше мръсните си ръце с някакъв мазен оранжев парцал, погледна право към нея. Никога не бе успяла да забрави тези негови студени като лед сини очи. Беше го срещала само няколко пъти в дома на леля си и чичо си, но всеки път бе отбелязвала начина, по който той я наблюдаваше. Никога не й се усмихна, нито пък я заговори. Просто стоеше там и я зяпаше с тези свои невероятно сини очи.
Той обаче не може да види очите ти, напомни си тя. Не и през стъклата на слънчевите очила. Не може да надникне в очите ти и да разбере какво мислиш. Не може да види страха… отвращението… или любопитството. Винаги бе проявявала необяснимо любопитство по отношение на Рийд. Неведнъж си бе задавала въпроса как ли би се почувствала, ако можеше от собствен опит да разбере кое точно негово качество така силно привлича момичетата и сплашва останалите момчета.
Без да си дава сметка какво точно прави, Ела го огледа от главата до петите. Висок беше над метър и деветдесет. Имаше широки рамене. Големи ръце. Здрави и силни бицепси, които изпъкваха под синьо-бялата тениска с отпрани ръкави. Изглеждаше изненадващо загорял. Ела предположи, че докато е излежавал присъдата си, вероятно е работил през повечето време на открито. Гъстата му тъмноруса коса се къдреше около ушите и врата му и отчаяно се нуждаеше от подстригване. Дългите му и тънки бакенбарди се съединяваха с тъмната четина, набола по лицето му. По всичко личеше, че Рийд бе пропуснал да се избръсне сутринта. Дългите му крака бяха обути в избелели от прането, тесни и прилепнали дънки. Ела преглътна мъчително.
Рийд Конуей беше най-сексапилният мъж, когото бе виждала през живота си. Никой не можеше да се сравнява с него. От цялото му същество струеше някаква сурова и първична чувственост.
Той продължи да се взира в нея. Гледаше я така, сякаш се опитваше да прецени достойнствата й. Ела не бе свикнала да бъде изучавана от мъже, които сякаш инвентаризираха физическите й прелести. Повечето мъже сред познатите й я ценяха заради нейната интелигентност, заради добротата и отзивчивостта й, а също и заради социалното й положение. Не беше кой знае каква красавица — факт, който дълбоко разочароваше майка й. Керълин обаче често бе уверявала дъщеря си, че женската красота много често се оказва проклятие, а не благословия. Защо тогава Рийд я гледаше така, сякаш наистина я намираше за привлекателна? Дали знаеше коя е? Може би вече я бе разпознал и сега просто си играеше с нея?
«Достатъчно!», каза си тя. Не дойде до тук, за да се поддадеш на неоспоримия чар на Рийд. Нито пък си тук, за да му дадеш възможност да те зяпа по този начин. Тръгна уверено към него и докато прекосяваше разделящото ги пространство, не спираше да си повтаря коя е и какво прави тук. Покажи му писмото и го предупреди, че няма смисъл да ти изпраща повече писма, защото нямаш никакво намерение да показваш на баща си проклетите му писания.

 

Рийд наблюдаваше жената, която се приближаваше към него. Определено притежаваше класа. Беше добре облечена в строг сив костюм на ситно райе и бледосива блуза. Дори кожените й обувки и преметнатата през рамо дамска чанта бяха в същия нюанс на сивото. Освен това караше ягуар. Богата класна кучка. Така би я охарактеризирал Брайли Джо. Лъскава черна коса, прибрана в хлабав кок в основата на главата й. Бледомургава кожа. Гладка и мека. Дори и в слънчев ден като днешния тя като че ли изобщо не изпитваше горещина. Какво ли правеше тук жена като нея? Отмести очи от нея и погледна колата й. В първия момент реши, че може да е спукала гума, но случаят очевидно не беше такъв. Може би имаше някакъв проблем с двигателя?
Когато спря непосредствено пред него, Рийд я дари с широка усмивка, която сякаш казваше: Искам да те съблека гола и да те изчукам на мига.
Тя не отвърна на усмивката му. Добре де. Значи не проявява интерес. Какво толкова?
— Какво мога да направя за вас? — попита я той.
— Вие сте Рийд Конуей, нали?
Тя го познаваше? Да не би да беше някоя жена от миналото му? Стара приятелка? Докато учеше в гимназията беше успял да изчука няколко от младите дебютантки на Спринг Крийк. Но не и тази. Сигурен бе, че никога не е бъркал под полата й. Иначе щеше да я запомни.
— Кой се интересува? — Огледа я отгоре до долу, като задържа поглед на областта между гърдите и коленете й. Един такъв оглед винаги беше от полза, в случай че човек иска да отдели жените от младите момичета и готините мацки от не дотам привлекателните. Освен това в случая му харесваше да я гледа. Имаше хубави цици — големи, но не прекалено. Тънка талия. Широки бедра. Подобни фигури днес не бяха особено на мода, но всеки мъж си падаше по тях.
Тя свали слънчевите очила и ги стисна здраво в лявата си ръка. Ръка без пръстени. Къси нокти с безупречно оформен маникюр, лакиран с безцветен лак. Жената наистина притежаваше вкус. И не беше омъжена. Нито пък сгодена.
Огледа по-внимателно лицето й, но пак не можа да я познае. Дали я познаваше? Беше хубава. Не красива като майка му или сестра му, но от нея струеше някакво почти екзотично излъчване. Пълни устни, покрити с безцветен гланц. Квадратно лице, добре оформен нос и чифт огромни, изумително красиви тъмни очи — толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни.
Леко разтворила устни, тя също се взираше изпитателно в него. И изведнъж той си спомни тези очи. Беше се променила доста през годините. Беше отслабнала и пораснала с няколко сантиметра. Освен това притежаваше самоувереност, каквато липсваше на младото момиче, което бе виждал да го наблюдава със същите тези забележителни черни очи.
— Ела Портър! Господи, колко си се променила! — Той се ухили, когато забеляза шока, с който бе посрещнато възклицанието му. Цялата й кръв сякаш изведнъж се отцеди от лицето й.
— Вие също сте се променил, господин Конуей.
— Защо са тези официалности, Ела? Казвай ми Рийд.
— Господин Конуей, дойдох тук поради определена причина, но тя не се изразява в желанието ми да се опознаем и да започнем да си говорим на малко име.
— В такъв случай приемам, че не си тук, за да ме поздравиш с добре дошъл от името на семейство Портър. — Почувства, че напрежението й нараства, но просто не можеше да се сдържи. Не беше виновен, че тя толкова лесно се ядосваше.
— Днес получих едно доста обезпокоително писмо.
Рязко отвори дамската чанта, която продължаваше да виси на рамото й. И тогава той забеляза, че ръцете й треперят. Ела се страхуваше. Страхуваше се от него. Кучи син! Тя извади някакъв бял плик от чантата си и го насочи към него като оръжие, което да го държи на разстояние от нея.
— Лоши новини? — нехайно подхвърли той.
— Лоши, но за вас — отвърна тя и размаха плика пред лицето му. — Нямам никакво намерение да изтичам при баща си с това. Чувате ли ме, господин Конуей? Няма да успеете да разстроите баща ми като ми пишете тези вулгарни, заплашителни писма, защото той просто няма да ги види. Нито това, нито следващите, ако има такива. Губите си времето като се опитвате да нараните баща ми чрез мен.
— Значи днес си получила някакво вулгарно и заплашително писмо и мигновено си предположила, че е изпратено от мен?
— Отричате ли, че вие сте го писали? — Тя отново размаха плика под носа му.
Той я сграбчи за китката. Тя ахна от изумление. Страхът в очите й му достави неочаквано удоволствие, макар да беше примесено с болка.
— Престани да размахваш този шибан плик пред лицето ми. — Тя изви ръката си, опитвайки се да се освободи, но той я държеше здраво. Ела го изгледа яростно и страхът в очите й премина в силен гняв. Точно така! Гневът й му допадаше много повече от страха. — Не отричам каквото и да било. Нито пък признавам нещо.
— Не съм и очаквала, че ще си признаете — заяви тя, отклони очи от лицето му и погледна към китката си. — А сега бихте ли ме пуснали, ако обичате?
— Всяко нещо с времето си, госпожице Ела. — Дръпна я за ръката и буквално я повлече към задната врата на сервиза. — Най-напред обаче двамата с теб трябва хубавичко да си поговорим на четири очи.

 

5.

 

Рийд издърпа Ела в сградата на сервиза. Тя не спря да протестира през цялото време и да се опитва да се пребори с него и да се освободи от силните му ръце. Къде й беше акълът, когато й хрумна да дойде тук и да се конфронтира с него по този начин? Та този мъж беше осъден убиец!
— Пуснете ме веднага или горчиво ще съжалявате.
Той обаче не й обърна никакво внимание. Дяволите да го вземат! Замъкна я в някаква стая без прозорци, в която имаше само две неща — евтин въртящ се стол и старо метално бюро, отрупано цялото с книги, списания и вестници. В бетонната стена бе издълбана дупка и в нея бе поместен малък климатик, който бръмчеше оглушително. Брайли Джо рязко скочи от стола. Очите му се разшириха от изумление, а долната му устна буквално увисна.
— Налага се да използваме кабинета ти за няколко минути — заяви Рийд.
Брайли Джо затвори уста и ги изгледа изпитателно. Понечи да се усмихне, но усмивката му угасна в мига, в който разпозна Ела.
— Предполагам, че знаеш коя е, нали?
— Да, зная коя е.
— Да не би да си си изгубил ума, че си позволяваш да се отнасяш така с дъщерята на Уеб Портър?
— Ако не ме пусне веднага, ще накарам полицаите да го арестуват — обади се Ела.
— Хайде, братовчеде, пусни я. Винаги можеш да си намериш друга жена. Сигурен съм, че не искаш да се върнеш обратно в затвора заради един нищо и никакъв женски задник.
— Нищо и никакъв женски… Как се осмеляваш! — Ела яростно изгледа Брайли Джо. Нима този негодник си мислеше, че Рийд я довлече в тази стая за малко цуни-гуни? Сърцето й биеше толкова силно, че тя се боеше, че току-виж изхвръкнало от гърдите й. Куп неканени мисли нахлуха в главата й. Опита се отново да протестира срещу това неандерталско отношение, но преди да успее да отвори уста, Рийд я принуди да седне на стола, освободен току-що от Брайли Джо. Тя ахна на глас, когато задникът й болезнено се стовари върху твърдата седалка, затоплена от тялото на Брайли Джо.
— Затвори вратата на излизане. — Рийд многозначително изгледа братовчед си, който се подчини незабавно и тихо затвори вратата след себе си.
— Не зная какво се надявате да постигнете с тази малка сценка, господин Конуей, но дано да си е струвало, защото, уверявам ви, днешното ви отношение ще ви струва много скъпо. — Ела говореше с авторитетния си глас на съдия, който използваше в съдебната зала.
Рийд се подпря на ръба на бюрото, протегна ръка и завъртя стола, така че двамата изведнъж се оказаха точно един срещу друг. Постави ръце върху страничните облегалки на стола, наведе се напред и лицето му се озова толкова близо до нейното, че тя почувства топлия му дъх върху лицето си. Стресната от тази близост, Ела премигна няколко пъти, опитвайки се да възстанови самообладанието си.
— Наистина си пораснала, госпожице Ела. И си станала много по-красива. — Погледът му се плъзна по лицето и продължи надолу по шията й, поспря за миг върху гърдите й, а след това се върна по обратния път докато очите им се срещнаха. — Наистина си красива.
— Това да не е втората точка от плана ви? Смятате да ме тормозите сексуално с надеждата, че ще принудите баща ми да се изправи срещу вас? — Беше твърдо решена да не му позволи да разбере колко много я плаши близостта му и затова нито за миг не отклони поглед от лицето му. Той беше едър мъж, силен, властен и безспорно, много опасен.
— Струва ми се, че ме разбра напълно погрешно — възрази той и се ухили. — Освен това, ако ще си говорим за сексуален тормоз, струва ми се, че ти си тази, която ме преследва.
— Аз? — Искаше й се да го зашлеви и да изтрие тая самодоволна усмивка от лицето му. Сви ръце в юмруци и без да иска смачка белия плик, който продължаваше да стиска. Винаги се бе гордяла със своето благоразумие и самообладание. Този мъж обаче успяваше да я вбеси с такава лекота, че тя изпита истински шок, осъзнала колко ирационално реагира на провокациите му.
— Да, ти. Аз бях на работното си място и като всеки примерен гражданин си вършех работата съвсем съзнателно, когато ти се появи изневиделица и започна да ме обвиняваш в неща, които не съм извършил. Предполагам, че това би могло да бъде наречено тормоз.
— Да не би да отричате, че вие сте ми изпратили това? — Вдигна писмото, което продължаваше да стиска в юмрук, и го размаха пред лицето му, като едва не го плесна по носа.
Той надникна над ръба на писмото, което тя държеше само на сантиметър от носа му.
— Вулгарното и заплашително писмо? Да, отричам. Не зная за него нищо повече от това, което ти вече ми каза.
След това отново прикова поглед върху нея. Невероятните му сини очи сякаш я хипнотизираха. Не можеше да не се запита колко ли много други жени са били запленени и омагьосани от студенината, която струеше от очите на Рийд Конуей. Преглътна мъчително. Стегни се, Елинор Портър. Той е само един мъж. Като всички останали. И той си обува панталоните като всеки друг мъж на този свят. Да бе, сигурно! Не можеше да се заблуждава повече. Рийд може и да си обуваше панталоните като всички останали мъже, но това беше единствената прилика. Той не беше като другите. Нито когато беше на осемнадесет години, нито сега. Малко преди да убие втория си баща, той, звездата на футболния отбор, беше спечелил стипендия за университета на Алабама. Славеше се с репутацията на лошо момче, след което тичаха както неопитни момиченца, така и зрели жени. Никой не знаеше колко женски сърца беше разбил в целия окръг Брайънт. Момичетата го преследваха, а родителите им го смятаха за най-голямото зло в живота си. Спомняше си дори циничната забележка, подхвърлена от чичо й Джеф Хенри, която съвсем случайно бе достигнала до ушите й преди толкова много години.
— Това момче притежава самочувствието на истински мъж, защото на футболното игрище е по-голям и по-добър от всички останали. А пък дамите, кой знае защо, си мислят, че онова, което има между краката си, също е по-голямо и по-добро.
В ушите й все още отекваше циничният смях на чичо й и баща й, които, всеки по свой собствен начин, изразяваха своето неодобрение, но също и завистта си към едно момче, родено на неподходящия бряг на реката, но орисано да се превърне във футболна звезда от най-голяма величина.
А ето че сега пак беше различен от останалите, защото беше осъден убиец, излежал петнадесет години в затвора. Как му се бяха отразили всичките тези години? Беше изгубил всичко — както свободата си, така и надеждата за блестящо бъдеще, което да му донесе пари и слава. А това несъмнено го бе изпълнило с горчивина и озлобление. Беше се заклел, че ще си отмъсти. На баща й. Но освен това се бе заклел и в още нещо.
Беше се заклел, че е невинен.
Само че това не беше възможно. На времето му бяха осигурили справедлив процес и той бе обявен за виновен от съдебните заседатели. Не само баща й, но и всички останали в този град знаеха, че е виновен. Не би могъл да е невинен. Всички събрани доказателства го уличаваха в убийството на втория си баща. Ножът, с който бе прерязано гърлото на Джуниър Блалък, принадлежеше на Рийд. По дръжката му бяха намерени единствено негови отпечатъци.
— Ако не сте вие човекът, изпратил ми това писмо, кой е тогава? — попита Ела. — Кой друг би имал причина да ми изпрати нещо подобно? Това писмо много напомня по съдържание на онези две, които ми написахте…
— Тогава не трябваше да ти пиша онези писма.
Ела свали ръката, в която продължаваше да стиска намачкания плик. Не знаеше дали тя се бе преместила по-близо, или Рийд се бе приближил още малко, но изведнъж установи, че носовете им едва не се докосват. Главата й сякаш олекна, зави й се свят и тя премигна няколко пъти, опитвайки се да се овладее, след което отклони очи и погледна през рамото му към мръсната бяла стена зад него.
— Когато ме тикнаха в «Доналдсън» бях направо обезумял от гняв — заговори той. Гласът му беше тих, равен и невероятно спокоен. — Гневях се на всичко и на всички. Раздирах се от омраза към баща ти и написах писмата само защото исках да го ядосам. Но допуснах глупава грешка, за която съжалявах дълго след това.
Гласът му звучеше толкова искрено, че тя почти му повярва. Мили боже, така й се искаше да му повярва! Искаше й се да протегне ръка и да погали наболата брада по лицето му, да го увери, че изобщо не се съмнява, че той се разкайва за миналите си грехове. С все сила стисна юмруци, за да е сигурна, че няма да направи някоя глупост и няма да позволи на обърканите си чувства да я въвлекат в сериозни неприятности. Когато беше малко момиченце нейните спонтанни и емоционални реакции силно тревожеха и разстройваха майка й. Ето защо, за да достави удоволствие на Керълин, Ела се бе научила да контролира тези черти от характера си.
— Бих искала да ви повярвам — изрече Ела, доволна, че гласът й прозвуча твърдо и уверено, макар че вътрешно цялата трепереше като лист. — Само че съвпадението ми изглежда твърде очевидно — само ден след вашето освобождаване от затвора аз получавам писмо, което поразително напомня на другите две, които ми изпратихте преди петнадесет години.
— Може пък да не е съвпадение — предположи Рийд. Свали ръцете си от облегалките на стола и се изправи в целия си внушителен ръст.
Ела вдигна глава и го изгледа изпитателно.
— Какво намеквате?
— Със сигурност зная, че не съм ти написал това писмо, но всички косвени улики сочат към мен. Може би човекът, отговорен за написването му, е искал да изглежда точно така, за да повярваш, че аз съм авторът на писмото.
— Но защо?
— За да ме вкара в неприятности.
Ела се изправи, но веднага осъзна, че е допуснала грешка. Рийд не се отмести от пътя й и тя се озова само на няколко сантиметра от него. Почувства топлината на тялото му, долови мириса на потта му, чу го рязко да си поема дъх, когато кракът му неволно докосна нейния. Всъщност, дали наистина беше неволно?
— Защо… защо някой би искал да ви създава проблеми?
— Ако бъда въвлечен в поредния скандал, току-виж отново съм се озовал в затвора. — Рийд ли пристъпи по-близо до нея, или тя се наведе към него? Каквато и да бе причината, двамата вече стояха плътно един до друг. — Човекът, убил Джуниър Блалък, който е да е той, не желае да ме вижда на свобода. Не може да допусне да се мотая наоколо, да се ровя в миналото и да се опитвам да открия истината.
За част от секундата Ела си помисли, че ще я целуне. Замръзна на мястото си. Не можеше нито да се помръдне, нито да си поеме дъх. Не искаш той да те целуне, нали? Изведнъж си даде сметка, че иска точно това. Силният шок, предизвикан от това прозрение, изведнъж задейства инстинктите й за самосъхранение. Да, Рийд Конуей наистина я привличаше по начин, по който никой друг мъж не бе успял до момента. Може би чувството за надвиснала опасност, което постоянно витаеше около него, и неоспоримият му мачизъм събуждаха в душата й някакви първични инстинкти и потребности. Тя обаче беше интелигентна и предпазлива жена, която не би допуснала да се ръководи от най-низшите си и примитивни желания и копнежи.
Ела понечи да заобиколи Рийд и тялото й леко докосна неговото, докато се промъкваше край него. Той не направи опит да я спре. Вместо това я последва до вратата, наведе се, сграбчи бравата и отвори. Силната му загоряла ръка беше само на няколко сантиметра от талията й. Ела веднага си даде сметка какви заключения би си направил един случаен наблюдател, ако ги види, застанали толкова близо един до друг. Представи си какво ще си помислят хората, ако я зърнат така — едва ли не в прегръдките на Рийд Конуей.
— Този път ще ви оправдая поради липса на доказателства — каза му тя. — Щом твърдите, че не сте написал това писмо — погледна към плика, който продължаваше да стиска в ръката си — ще ви повярвам. Но ако получа още едно подобно писание, можете да сте сигурен, че няма да го отмина толкова лесно. Ясно ли се изразявам, господин Конуей?
Той се ухили. Дяволите да я вземат!
— Да, госпожице Ела, изразяваш се съвършено ясно. Само че в момента говориш не с когото трябва.
Гъста червенина плъзна нагоре по шията и лицето й.
— Просто стойте далеч от мен… и от семейството ми.
— С най-голямо удоволствие.
Ела буквално побягна от него. Забързаните й стъпки отекваха шумно по бетонния под на сервиза. Не намали крачка докато не стигна до колата си. След това, задъхана от разкъсващата я несигурност и изострените й сетива, тя се поспря за миг, за да се овладее и едва след това се настани зад волана на колата. Подтиквана от острото си желание да избяга и час по-скоро да се отдалечи от Рийд Конуей, тя завъртя ключа за запалването и двигателят изръмжа. Гумите на ягуара силно изпищяха, когато колата излезе от паркинга и зави нагоре по улицата. Когато най-сетне се осмели да погледне в огледалото за обратно виждане, Ела видя ухиления Рийд Конуей да стои на вратата и да й маха с ръка за довиждане.
— Ето на това, мой човек, му викам страхотно парче — заяви Брайли Джо, когато се приближи до Рийд. — Класата си личи отдалеч.
— Да, тя наистина е жена с класа. — Рийд тръсна глава и се разсмя. — Но се бои до смърт от мен. И не мисля, че страхът й се дължи единствено на факта, че съм осъден убиец, излежал дълга присъда в затвора.
— Да не би да смяташ, че съдийката си пада по теб, а, братовчеде?
— Смятам, че се бои от мен. Това е всичко.
— Да, но не ти ли се иска да разбереш какво изпитва момче като нас, когато го прави с някоя от тяхната черга?
— Не мисля, че имам големи шансове за това. — Рийд сви рамене. — Жените като госпожица Ела са твърде изискани за мъже като теб и мен.
— Ето тук вече грешиш — присмехулно го увери Брайли Джо.
Рийд погледна към братовчед си и забеляза самодоволната гримаса, изписана на лицето му.
— Недей да сравняваш Ела с леля й.
— Някои изискани дами с аристократично потекло много обичат да си цапат ръчичките с момчета като нас. — Брайли Джо стисна рамото на Рийд. — Ти може и да си мислиш, че тя е различна от леля си, но кой знае? Току-виж на съдия Портър много й се приискало да се овъргаля в леглото с бившия затворник.

 

Изпълнителна и загрижена за родителите си както винаги, Ела се обади по телефона и помоли Беси да предаде на майка й, че ще се прибере у дома малко по-късно от обикновено. Вече половин час шофираше безцелно из града и не спираше да се пита какво по дяволите се бе случило между нея и Рийд Конуей. Беше се отбила в сервиза, за да го обвини в написването на писмото, което бе получила, а си тръгна от там разтреперана и почти убедена, че не той е изпратил въпросното писмо.
Ти си идиотка, наруга се тя и зави наляво по улица «Талула». Имаше нужда да поговори с някого за случилото се, да сподели противоречивите чувства, които разкъсваха душата й. Със сигурност не можеше да се прибере у дома и да признае на майка си, че изведнъж е започнала да изпитва силно привличане към Рийд Конуей. Керълин щеше да получи сърдечен пристъп само при мисълта, че Ела би могла да размени няколко думи с този мъж. А ако се опиташе да спомене името на Рийд пред баща си, той сигурно веднага щеше да грабне оръжие и да тръгне да го преследва из града. Не, в случая Ела имаше нужда от подкрепата и разбирането на истински приятел.
Паркира ягуара на алеята пред реставрираната викторианска къща на улица «Талула», номер 508. Най-добрата приятелка на Ела от детските години, Хедър Маршал, наскоро се бе върнала в Спринг Крийк след петгодишно отсъствие и двете веднага бяха възобновили старото си приятелство. През петте години, в които Хедър живееше в Мобайл, те често разговаряха по телефона и си ходеха на гости два пъти в годината. Когато Хедър се омъжи за Ланс Сингълтън, Ела беше шаферка на сватбата й. След това прекара цяла нощ до болничното легло на Хедър след спонтанния аборт на приятелката й. И пак тя й предложи безрезервната си и пълна подкрепа по време на грозния й развод преди десет месеца.
Ела застана на застланата с тухли алея, от двете страни, на която растяха пъстри цветя. Къщата принадлежеше на бабата на Хедър, но през изминалите десет години, последвали смъртта на възрастната дама, бе започнала бавно да се руши и запада. Хедър похарчи едно малко състояние, за да ремонтира сградата и сега фасадата гордо грееше с оригиналните викториански цветове — розово, кремаво и зелено.
Хедър твърдеше, че работата по къщата й бе помогнала да съхрани разсъдъка си след развода. За щастие бе наследила достатъчно пари и за момента не й се налагаше да работи. Което беше добре дошло за нея, защото Хедър определено предпочиташе да си мързелува у дома.
Ела позвъни на входния звънец. Мислеше си за това колко различни са двете с Хедър — както сега, така и в миналото. Дори и като деца те изобщо не си приличаха както по външен вид, така и по темперамент. Ела изчака малко, но никой не й отвори. Позвъни отново. Пак никакъв отговор. Сигурна беше, че Хедър си е у дома, защото черният й корвет бе паркиран на алеята. Ела позвъни още веднъж, след което се отказа и слезе от верандата. Реши да опита на задната врата. Заобиколи къщата и тъкмо отваряше портичката, която водеше към оградения заден двор, когато чу плискането на вода. Ама разбира се. Как можа да не се сети, че Хедър по това време обикновено е в басейна.
Ела прекоси вътрешния двор и стигна до басейна точно когато Хедър излезе от водата. Високото й гъвкаво тяло бе облечено в оскъдни бикини. Както при всяка тяхна среща, така й сега Ела завидя на приятелката си за нейната почти момчешка фигура. Колкото и много да ядеше — а тя винаги бе имала завиден апетит — Хедър винаги си оставаше слаба като вейка. Когато обаче сподели тези свои мисли с нея, Хедър побърза да я информира, че с гърди като нейните Ела просто не би трябвало да завижда на когото и да било.
— Ей, приятелко, какво правиш тук? — Хедър протегна ръка към голямата бяла хавлия, преметната върху плетения шезлонг на няколко метра от нея. Взе я и започна да попива водата от дългите си ръце и крака, осеяни с безброй лунички. На слънцето проблясваха четирите златни халки, които висяха от ушите на Хедър, и двата златни пръстена, поставени на пръстите на краката й. Върху загорелия й задник бе татуирано голямо червено сърце.
— Имам нужда от добра приятелка, която да ме увери, че не съм си изгубила акъла напълно. — Ела разтърка чело с върховете на пръстите си, опитвайки се безуспешно да облекчи главоболието, връхлетяло я веднага щом си тръгна от «Сервиза на Конуей».
Хедър захвърли мократа хавлия върху плочките, с които бе застлан вътрешният двор, и навлече една късичка и абсолютно прозрачна розова роба.
— Неизменно разумната и хладнокръвна съдия Елинор Портър смята, че може да си е изгубила ума? Аз съм шокирана! Сядай — Хедър й посочи един плетен шезлонг вляво от нея — и сподели с леля Хедър всичко, което те мъчи.
Ела седна, въздъхна и затвори очи.
— Това, което ще ти кажа, не бива да стига до ушите на когото и да било.
Хедър се пльосна на съседния шезлонг.
— О, боже, започва да става интересно. Кажи ми, моля ти се, че във всичко това има замесен мъж.
Ела рязко отвори очи и уплашено се вгледа в приятелката си. Може би идеята не беше чак толкова добра. Сигурна бе, че Хедър ще изпита огромно удоволствие от признанието на Ела. В края на краищата Хедър винаги е била по-дивата и необузданата от двете. Непрекъснато излизаше с лоши момчета и дори се омъжи за едно от тях. От друга страна, разумната Ела излизаше само с подходящи мъже, избрани и одобрени от собствената й майка.
— Мили боже, наистина има замесен мъж. — Хедър се извъртя на шезлонга и се обърна с лице към Ела. — И със сигурност не става дума за Дан Гилмор. Този тип е тъп като галош.
— Не, не става дума за Дан. — Ела се поколеба. Сърцето й ускори ритъма си. — Става дума за Рийд Конуей.
— Рийд Конуей? — Хедър зяпна от изумление. — Рийд Конуей, който бе осъден и пратен в затвора заради убийството на втория си баща?
Ела кимна.
Хедър седна на самия край на шезлонга и се наведе към Ела.
— По думите ти съдя, че си се виждала с него след освобождаването му вчера? Хайде — Хедър щракна с пръсти, подканяйки я да побърза — признай си! Как стана така, че попадна на Рийд и…
— Не съм попаднала на него — прекъсна я Ела. — Просто отидох до Сервиза на Конуей, за да се видя с него. — Отвори дамската си чанта, извади пощенския плик, измъкна писмото отвътре и го подаде на Хедър. — Днес след обяд намерих това на бюрото в кабинета ми.
Хедър взе писмото, прегледа го набързо, след което изсвири продължително.
— Хмм… Това със сигурност те е подсетило за онези две писма, които Рийд ти бе изпратил преди петнадесет години. Значи смяташ, че той го е написал?
— Така си помислих в началото.
— И си отишла да се видиш с Рийд заради това писмо? — Хедър прибра листа обратно в плика и го подаде на Ела. — Защо просто не се обади на Франк Нелсън? От шефа на полицията се очаква да се занимава с подобни проверки и разследвания. Не мога да повярвам, че наистина си отишла да се срещнеш лично с Рийд. На твое място не бих се осмелила да го обвиня така директно.
— Не исках нашите да научат. Татко щеше да побеснее от гняв, а майка щеше да се разстрои ужасно. Затова реших, че ако се справя с проблема сама…
— И какво ти каза Рийд? Имай милост, Ела, кажи ми как реагира той?
— Отрече да е писал писмото.
— Естествено, че ще отрече. Не си си мислила, че ще вземе да си признае, нали?
Ела въздъхна.
— След като разговарях с Рийд, не съм толкова сигурна, че точно той е написал писмото.
— Аха!
— И какво означава това?
— Означава, че между теб и Рийд се е случило още нещо. Нещо повече от конфронтация върху произхода на това писмо.
Ела кимна. Нервно сплете пръсти и разтърка с палец дланта на другата си ръка.
— Не мога да обясня какво се случи. Сякаш ме удари гръм. За част от секундата ми се стори, че ще ме целуне.
— Шегуваш се! — Хедър се присегна и сграбчи раменете на Ела. — А сега ти ме чуй, приятелко! Стой настрана от Рийд Конуей. Този тип носи само неприятности. И каквато и да е играта, която играе с теб, можеш да си сигурна, че тя крие много опасности. Защото той не може да не знае, че най-добрият начин да си отмъсти на баща ти е като се възползва от теб.
— Да не мислиш, че не го зная? Това обаче не променя факта, че аз… откликнах на излъчването му. Исках да ме целуне. В действителност, много се надявах, че ще ме целуне.
— Мамка му!

 

Рийд позвъни на звънеца, а след това започна да блъска по вратата. Откакто Ела Портър си тръгна от сервиза, той просто не успяваше да овладее обхваналата го възбуда. Което означаваше, че е непоправим глупак. Докато седяха в кабинета на Брайли Джо, той едва се бе въздържал да не я просне върху бюрото, да смъкне гащичките й, да разтвори краката й и да проникне дълбоко в тялото й. А когато тя се взря в него с огромните си кафяви очи, му се наложи да впрегне цялата си воля и самообладание, за да не я целуне. И, освен ако не се заблуждаваше дълбоко, тя със сигурност щеше да му позволи да го стори. Да я целуне де. Не да я изчука.
Рийд почука отново. Вратата се отвори и устните на Айви Смит се разтегнаха в широка усмивка.
— Е, здравей отново, захарче! Подранил си. Току-що излязох изпод душа.
Рийд обходи с поглед тялото й. От врата до коленете. Късата шарена роба бе разтворена достатъчно, за да открие бедрата й и извивката на гърдите й. Рийд я изблъска навътре в къщата, последва я и затвори вратата с крак. После, без да пророни нито дума, сграбчи Айви, пъхна език в устата й, хвана задника й с две ръце и лекичко я повдигна. Тя веднага обви крака около кръста му, а той бързо прекоси всекидневната и влезе направо в спалнята. Хвърли я върху леглото и Айви се изхили със задоволство. Рийд разкопча ципа на дънките си и извади малко квадратно пакетче от джоба си. Тялото й се изви сладострастно и тя протегна ръцете си нагоре, когато Рийд рязко разтвори робата. Той извади възбудения си член през отворения цип и бързо нахлузи кондома. Рязко проникна в Айви, а тя изкрещя от удоволствие.
Започна да я яха като обезумял, но през цялото време държеше очите си затворени. Жената под него не беше онази, която наистина желаеше, но за момента можеше поне да се престори, че е тя. Нали?

 

6.

 

Ела, която очакваше Хедър да й се обади, вдигна телефонната слушалка на третото позвъняване.
— Ало?
Мълчание. Пълна тишина. Ела стисна слушалката по-силно и попита:
— Ало? Има ли някой там?
Дишане. Дълбоко, тежко дишане. Чувствени въздишки. Също като при двете телефонни обаждания, които беше получила предишния ден.
— Ако имате да ми казвате нещо, кажете го. В противен случай, не ми звънете отново! — Ела затръшна слушалката. Вдигна ръка и забеляза, че тя леко трепери. Престани! Сви ръцете си в юмруци и ги подпря върху бюрото.
Телефонните обаждания не могат да те наранят, напомни си тя. Който и да е човекът от другата страна на линията, той само се опитва да те разстрои и уплаши. Авторът на този телефонен тормоз всъщност не бе направил нищо, което да й даде основание за страха, постепенно обсебващ душата й. Откакто преди три дни бе получила онова писмо, тя не бе преставала да спори сама със себе си относно евентуалното участие на Рийд Конуей в случващото се напоследък. Той ли беше авторът на писмото и на последвалите телефонни обаждания или не? Той, естествено, беше най-очевидният заподозрян, но това, само по себе си, не беше достатъчно. Но пък ако не беше Рийд, кой я тормози тогава? Беше прегледала внимателно целия си архив, проучила бе всеки съдебен случай, който бе председателствала след избирането й за съдия. Може би някой недоволен престъпник я преследваше заради несправедливата си присъда? Само че никой от осъдените от нея мъже и жени не я бе заплашвал по някакъв начин, нито пък бе коментирал доколко е справедлива наложената му от нея присъда.
Леко почукване на вратата я изтръгна от мислите й.
— Да? — Ударите на сърцето й отекнаха силно в главата й. Къде беше Кели? Защо не я предупреждаваше, че има посетител?
Вратата се открехна едва-едва. Рой Моузес надникна в кабинета и й се усмихна.
— Добро утро, госпожице Ела.
Тя въздъхна с облекчение.
— Добро утро, Рой. — Погледна часовника си и осъзна, че все още няма осем часа. А Кели идваше на работа чак в осем и половина.
— Метях коридора отвън и видях нещо да лежи пред вратата ти. — Рой вдигна дебелата си ръка и й показа един бял плик. — На него е написано твоето име.
Ела рязко си пое дъх и се опита да овладее безпокойството, което я заля като приливна вълна. Господи, не позволявай това да е друго писмо от него!
— Дай ми го, ако обичаш. — Тя се изправи и се приближи до вратата.
— Тази сутрин изглеждаш много красива. — Рой й подаде плика.
— Благодаря ти. — Ела се усмихна насила, след което сграбчи плика. Забеляза, че, както и при първото писмо, името й беше напечатено. Стомахът й нервно се сви.
— Желая ти приятен ден. — Рой се изниза през вратата.
— На теб също — извика след него Ела.
В мига, в който той затвори вратата, тя грабна ножа за отваряне на писма и разряза пощенския плик. Налагайки си да запази спокойствие, извади отвътре обикновения бял лист без редове. Разгъна го, като не преставаше да се моли да се окаже не това, от което се боеше.

 

«Сещаш ли се за мен? Защото аз не съм преставал да мисля за теб. Главата ми е пълна с лоши и порочни мисли. Мисли, които ще те накарат да подмокриш гащичките си.»

 

Ела спря да чете. От него беше! Поредното писмо, изпълнено със сексуални намеци. Грубо, заплашително любовно писмо. Същото като онова, което бе получила преди три дни. И като онези двете, изпратени й от Рийд преди петнадесет години.
На това трябваше да се сложи край. Не можеше повече да се прави, че нищо не се е случило. Три анонимни телефонни обаждания и две заплашителни писма. Беше сметнала, че ще се справи с положението, без да въвлича никой друг, но очевидно се бе излъгала.
Ела вдигна телефонната слушалка, избра познатия номер и зачака.
— Домът на семейство Портър — изрече икономката, когато най-после вдигна телефона.
— Беси, обажда се Ела. Баща ми там ли е?
— Да, мадам. В библиотеката е.
— Бих искала да разговарям с него, ако обичаш.
— Разбира се.

 

В момента, в който влезе в «При Калахан», Ела видя баща си, седнал на бара. Вдигна ръка и му махна. Той се усмихна и й махна в отговор, а след това й даде знак да се присъедини към него. Ела си запробива път през тълпата от посетители, които чакаха в коридора. Най-накрая стигна до бара. Уеб мигновено я притегли към себе си и я прегърна.
— Не мога да се сетя за нищо по-приятно от поканата ти да обядваме заедно — заяви Уеб и й намигна. — Освен, може би, поканата за сватбата ти.
— Стига, татко!
— Знаеш, че майка ти много харесва Дан. Непрекъснато ме тормози да ти напомня, че от него би излязъл страхотен съпруг и баща. — Уеб помилва ръката й, след което я хвана за китката. — Седни. Масата ни скоро ще бъде готова. Какво да ти поръчам?
— Минерална вода «Перие» с лимон. — Седна на високия стол до баща си. — Благодаря ти, че прие поканата ми веднага. Надявам се, че майка не възразява срещу отсъствието ти от дома. Зная, че тя се радва искрено на всеки ден, който прекарваш заедно с нея.
Усмивката на Уеб помръкна.
— Давам си сметка, че майка ти смята, че я пренебрегвам, но…
— Тя разбира колко си зает и колко важна е кариерата ти за теб.
— Животът на майка ти никак не е бил лесен. И двамата се опитахме да се справим по най-добрия начин с удара, който съдбата ни нанесе. — Уеб поднесе чашата с бърбън към устните си, изпи последните няколко капки, след което си поръча още едно питие и помоли бармана да сервира минералната вода на Ела. — Не бива да се безпокоиш за майка си. Аз й казах, че си ме поканила на обяд и тя буквално засия. Сигурно знаеш, че майка ти те обожава.
Ела въздъхна.
— Да, разбира се, че зная. — Имаше моменти, в които поведението на Керълин доказваше без капка съмнение, че тя наистина обожава единственото си дете. Понякога обаче Ела като че ли долавяше и някаква завист от страна на майка си. Даваше си сметка, че Керълин често се чувства изключена от многобройните дейности, които Ела и баща й споделяха. Като например тенис, голф или пък плуване. Стаеното недоволство, което майка й понякога изпитваше, направо разбиваше сърцето на Ела и засилваше решимостта й да се държи като любяща и предана дъщеря. Нищо не желаеше повече от това майка й отново да започне да ходи. Още от най-ранно детство това беше най-съкровената й мечта.
— И така, на какво дължа тази чест? — попита Уеб. — Зная, че често обядваш сама в кабинета си и се питам защо днес си решила да посветиш част от свободното си време на стария си баща.
Барманът постави бутилката с минерална вода пред Ела и сервира на Уеб втората му чаша бърбън.
Ела отпи глътка от питието си.
— Преди да ти кажа каквото и да било, искам да ми обещаеш, че няма да допуснеш гневът да вземе превес над здравия ти разум и няма да изхвърчиш от тук обезумял от ярост.
Уеб я изгледа с любопитство.
— Е, със сигурност успя да ме заинтригуваш, принцесо. Не мога дори да предположа какво би могла да ми кажеш, за да предизвикаш у мен подобна реакция.
Салонната управителка се приближи до тях.
— Масата ви е готова, сенатор Портър.
Само след няколко минути двамата бяха настанени на най-хубавата маса в ресторанта. Уеб поръча обяд и за двама им, както правеше още на времето, когато Ела беше малко момиченце. Тя не възрази, макар че й се прииска да му напомни, че вече не е на шест, а на тридесет години. Едно от нещата, които обичаше у баща си, беше фактът, че той никога не се променяше. Той беше нейна опора, подкрепа, приятел и герой. Откакто се помнеше боготвореше земята, по която стъпваше Уеб Портър.
— Обещавам да не се поддавам на гнева, така че можеш съвсем спокойно да споделиш с мен тревогите си. Става дума за Сибил, нали? Ако е така, надявам се да успеем да спестим на майка ти лошите новини. Знаеш, че тя ужасно се разстройва от подвизите на сестра си.
— Не, татко, не става дума за леля Сибил. — Ела сложи чантата си на масата, отвори я и извади отвътре двата бели плика, намачкани от толкова подмятане из ръцете й. — Първото от тези писма получих преди три дни, а другото пристигна тази сутрин. Освен това имах три анонимни телефонни обаждания, по време на които човекът от другата страна на линията само дишаше тежко, без да говори. — Тя подаде писмата на баща си.
Уеб извади първото писмо от плика и го прочете бавно и съсредоточено. Лицето му потъмня от гняв, но той не каза нито дума. После прочете и второто писмо. Дишането му се учести.
— Щом си получила първото писмо още преди три дни, защо не си ми казала веднага? — Уеб прибра писмата във вътрешния джоб на сакото си.
— Помислих си… ами надявах се, че няма да последват други.
— Предполагам, че си наясно кой е авторът им, нали? — Потупа с ръка джоба, в който бе скрил писмата. — Само че той жестоко се лъже, ако си мисли, че може безнаказано да тормози дъщеря ми. — Гласът на Уеб се усилваше с всяка изречена дума. — Ще го тикна обратно в затвора. Там, където му е мястото.
— Татко, не можеш да си сто процента сигурен кой е…
— Разбира се, че е Рийд Конуей. Кой друг би могъл да бъде?
Посетителите настанени на съседните маси извърнаха глави и се загледаха в Уеб. Ела се присегна през масата и сложи ръка върху големия юмрук на баща си.
— Успокой се. Хората започнаха да ни зяпат.
Уеб се огледа и забеляза любопитно извърнатите към него лица. Усмихна се с фалшивата усмивка на обигран политик, кимна на няколко познати, след което отпусна юмрук и стисна ръката на Ела.
— Ако този мъж си позволи да се приближи до теб, ще го убия! — закани се Уеб. Говореше тихо, но думите му прозвучаха като смъртоносна заплаха.
— Страхувах се, че ще реагираш точно по този начин. Ето защо се колебаех дали да те информирам.
Сервитьорката застана до масата им. Уеб пусна ръката на Ела и се усмихна на жената, която държеше препълнената табла само с едната си ръка.
— Моля, повикайте ме веднага, ако имате нужда от още нещо, сенатор Портър.
— Да, непременно ще го направя.
В мига, в който сервитьорката сервира храната им и се отдалечи, за да вземе поръчката от съседната маса, Уеб взе ножа и се зае да разреже дебелата пържола. Капки кръв избиха по полуопеченото месо.
— Остави всичко на мен — заяви той. — Щом излезем от тук, отивам право при Франк Нелсън. Обещавам ти, че Рийд Конуей няма да те обезпокои отново.
Ела погледна филето в чинията си.
— Не разполагаш с никакви доказателства, че точно Рийд е изпратил въпросните писма. А какво може да направи Франк без доказателства?
— Ами би могъл поне да изследва писмата за пръстови отпечатъци. А междувременно би могъл да стресне онова момче до смърт. И да му даде да разбере, че нямаме намерение да толерираме подобно поведение от негова страна.
— Татко, по първото писмо сигурно ще има отпечатъци от пръстите на Рийд — неохотно рече Ела. Макар че никак не й се искаше да обяснява как отпечатъците на Рийд са се озовали върху плика, тя просто нямаше друг избор. Налагаше се да каже на баща си цялата истина. Не можеше да си премълчи и да допусне един невинен мъж да бъде обвинен за нещо, което може и да не е извършил.
— И откъде знаеш? — сви вежди Уеб. Изгледа я изпитателно, присвил тъмните си очи.
— В деня, в който получих писмото, отидох да говоря с Рийд.
— Какво си направила?
— Говори по-тихо. Хората отново започнаха да ни зяпат.
— Майната им на хората! Нека си зяпат! — Уеб остави ножа и вилицата си в чинията. — Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че…
— Рийд се закле, че не е той. Увери ме, че не е автор на писмото. И колкото и странно да ти се струва това, аз му повярвах.
— Виж какво, малката, стой настрана от Рийд Конуей и приятелчетата му. Чуваш ли? Мислех те за по-разумна. Не си ли даваш сметка, че той толкова силно желае да ми отмъсти, че изобщо няма да се поколебае да те нарани?
— Разбира се, че зная за случилото се преди толкова години и съм наясно с факта, че се е заклел да ти отмъсти…
— Обещай ми, че никога повече няма да се доближаваш до този мъж.
— Но, татко…
— Обещай ми, по дяволите!
— Аз… обещавам.

 

Ела сигурно вече е получила и второто писмо. И това, несъмнено, е причината, поради която обядва заедно с баща си в «При Калахан». Веднага бе изтичала за помощ при татенцето. Ела беше толкова предсказуема. Нейното манипулиране се оказа лесно като детска игра. А следващата спирка на Уеб със сигурност щеше да бъде в кабинета на Франк Нелсън.
В стаята отекна смях. Самодоволен смях. Мисълта за тревогите и притесненията на Уеб беше толкова приятна. Крайно време беше сенаторът да започне да плаща за миналите си грехове. И да страда. А нищо не би го уплашило така, както страхът за живота на скъпоценната му дъщеря.
Всъщност Ела не я заплашваше никаква опасност. Не и в този момент. Не още. Но човек трябваше да прави каквото е нужно, за да оцелее. За да защити себе си. И да постигне малкото си, но толкова сладко отмъщение.
Кратка разходка до компютъра в другия край на стаята. Няколко кликвания с мишката и текстообработващата програма беше готова за работа. Само още едно писъмце като предишните. А след това щеше да настъпи моментът за увеличаване на залозите и предприемане на по-сериозни действия, които да изплашат още повече дъщеричката на сенатора.

 

— Искам да отидеш веднага до сервиза на братовчед му и да го предупредиш да стои далеч от семейството ми. И най-вече от дъщеря ми.
Франк Нелсън наблюдаваше Уеб Портър, старият приятел на баща му, който нервно кръстосваше из кабинета му. Никога преди не го беше виждал толкова разстроен. В думите му се прокрадваше някакво отчаяние — нещо, абсолютно нетипично за Портър. Но когато ставаше дума за Ела, Уеб заприличваше на всеки друг баща. С тази само разлика, че той беше от бащите, които притежаваха значителна власт и влияние.
— Докато не успеем да докажем по безспорен начин, че именно той е човекът, който тормози Ела, единственото, което мога да направя, е да му отправя неофициално предупреждение — обясни Франк.
— Разбира се, че е той.
— Съгласен съм. Вероятно е той, но без доказателства…
— Това момче беше пълен боклук преди петнадесет години, а сега е още по-безнадежден случай. — Уеб прокара пръсти през посребрената си коса. — Майка му изобщо не заслужава проблемите, които й създава постоянно.
— Да, сър. Съгласен съм. Джуди Конуей е добра жена. Господ знае, че е преживяла не малко през годините.
Уеб се поизкашля.
— Да. Ами, както знаеш, Джуди е почти член на семейството. Та тя почти през целия си живот е работила за Джеф Хенри и Сибил.
Франк потупа с пръсти пликовете, които лежаха на бюрото му.
— Уеб, остави тези писма при мен, а аз по-късно през деня ще намина към сервиза и ще поговоря с Рийд.
— Благодаря, Франк. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

 

Джуди се сбогува с Керълин Портър и тихо се отдалечи, оставяйки Виола да повдигне сакатата жена на ръце и да я отнесе до леглото й. Джуди затвори вратата след себе си. Изпитваше към Керълин съжаление, примесено с не малко завист — чувства, които почти всички жители на града споделяха. Бедничката живееше като инвалид вече повече от тридесет години. Джуди посещаваше дома на семейство Портър само ако това е абсолютно наложително. Твърде силна беше враждата между двете семейства. От време на време обаче, както се случи и днес, Джеф Хенри настояваше тя да се отбие при Керълин и да й занесе от домашно приготвения хляб, който госпожа Портър много обичаше. Джуди пристигна в дома с намерението да остави хляба в кухнята при Беси, но се оказа, че икономката е излязла на пазар и Виола бе тази, която отвори вратата след позвъняването й. Керълин се поинтересува кой е посетителят им, след което настоя Джуди да се качи за малко при нея.
— Толкова рядко излизам от тази къща — оплака се тя. — Особено пък в тези горещини. И затова с такава радост посрещам всеки посетител в дома си. Седни при мен да си побъбрим малко.
Керълин беше съпруга на Уеб Портър и този факт, сам по себе си, беше достатъчен, за да накара Джуди да се чувства неловко в нейно присъствие. Въпреки това остана при нея цели двадесет минути. Керълин се държа очарователно. Както винаги. Жената беше истинска дама. Но както и при всяка друга тяхна среща, Джуди веднага долови напрежението, стаено под дружелюбното излъчване на съпругата на Уеб.
Джуди тръгна надолу по задното стълбище и на пътя й се изпречи Уеб. Сърцето й изведнъж се качи в гърлото. Така се бе надявала, че няма да го срещне. Какво да му каже сега? Как да се държи?
— Джуди?
— Здравей, Уеб.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Джеф Хенри ме изпрати да донеса малко домашен хляб на Керълин. Спомена, че тя много го обичала.
Уеб се спря неподвижно на мястото си. Джуди продължи да слиза надолу по стълбите. Когато минаваше край него той протегна ръка, но веднага след това я отпусна надолу без дори да я докосне.
— Бих искал да поговоря с теб — рече й той.
— Не смятам, че имаме какво да си кажем.
— Моля те, отдели ми няколко минути от времето си.
Джуди си наложи да го погледне право в очите, но, забелязала молбата в погледа му, веднага съжали за решението си. Не му позволявай да те размекне, помисли си тя. Уеб Портър знае как да очарова една жена. Този мъж обаче е враг на сина ти и ти не бива да забравяш това нито за миг.
— И за какво искаш да си говорим? — попита тя.
— Ще слезеш ли долу заедно с мен? Бихме могли да поговорим в кабинета ми.
— Можем да разговаряме и в кухнята. Тя ми е по на път.
— Щом така предпочиташ.
— Точно така.
Той я последва по задното стълбище към кухнята. Тя се поспря на вратата.
— За какво става въпрос?
— Откакто Рийд е на свобода Ела е получила три анонимни телефонни обаждания и две цинични, заплашителни писма.
Джуди ахна.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че според теб Рийд е провел тези обаждания и е написал писмата?
— Да, точно така смятам.
— Допускаш грешка. Ужасна при това. Също като грешката, която допусна преди петнадесет години, когато обвини Рийд, че е прерязал гърлото на Джуниър.
— Ти си майка на Рийд. И е напълно естествено да го защитаваш.
— А ти си човекът, който го обвини в убийство. И е напълно естествено да го подозираш. Но аз ти казвам, че единственото, което Рийд иска в момента, е да му бъде даден втори шанс. Той не би направил нищо, което да застраши условното му освобождаване.
— Надявам се да си права. И въпреки това смятам, че трябва да го предупредиш да стои далеч от Ела.
— Да стои далеч от… Да не би да твърдиш, че Рийд е притеснявал Ела?
— Двамата са се срещнали и Ела е много разстроена.
— Какво искаш да кажеш с това, че са се срещали!
— След като получила първото писмо, Ела отишла да говори с Рийд.
— А, сега разбирам. — Джуди вирна брадичка и гневно изгледа Уеб. — Щом толкова се боиш, че Рийд би могъл да стори нещо на Ела, то тогава може би трябва да предупредиш дъщеря си да стои далеч от моя син.
Джуди бързо излезе от кухнята и остави Уеб Портър да стои неподвижно със зяпнала от изумление уста. Тихо затвори вратата след себе си, след това тичешком слезе от задната веранда и хукна по застланата с тухли алея. Главата й пулсираше от болка. Сърцето й биеше като обезумяло. Дяволите да го вземат проклетия Уеб Портър! Да се провали в ада дано!
Изминаха няколко минути преди Уеб най-сетне да се помръдне от мястото си. Не бе имал намерение да я разстройва, но трябваше да се досети, че ще е напълно безсмислено да я моли да разговаря с Рийд, за да го предупреди да стои далеч от Ела. По време на процеса Джуди беше най-твърдият и непоколебим защитник на Рийд и каквито и добри чувства да бяха съществували между Уеб и нея преди това, те бяха унищожени безвъзвратно, след като Рийд бе обвинен и осъден за убийството на Джуниър.
Никога нямаше да забрави нощта, в която тя дойде при него, умолявайки го да накара полицията да потърси на друго място убиеца на мъртвия й съпруг.
— Някой друг е убил Джуниър — каза му тогава тя. — Кълна ти се, че Рийд не му е прерязал гърлото. Вярно, че го преби почти до смърт, но не се е върнал по-късно, за да се възползва от факта, че е в безсъзнание и да го убие.
Уеб искаше да й помогне. Много повече отколкото би могла да предположи. Но как би могъл, след като всички доказателства убедително сочеха, че убиецът е Рийд. Уеб бе презирал Джуниър Блалък не по-малко от самия Рийд. Никога не бе могъл да проумее какво толкова бе видяла Джуди в онзи бял боклук и пияница. Даваше си сметка какви трудности е трябвало да преодолява, опитвайки се да отглежда съвсем сама двете си деца, но бракът й с Джуниър не само че не й бе помогнал по никакъв начин, ами значително бе увеличил проблемите й. Вярно, че на времето Джуниър беше хубавец и дори притежаваше определен грубоват чар. Само че това по никакъв начин не променяше факта, че Джуниър беше отвратително влечуго, което пребиваше съпругата си и тормозеше малкото й момиченце. Уеб потрепери, представяйки се как противното копеле е докосвало сладката малка Реджина. Ако по онова време Уеб по някакъв начин бе разбрал, че Джуниър се е опитал да изнасили Реджина, просто не знаеше какво щеше да му стори. Не, нямаше да го убиеш, обади се някакво заядливо вътрешно гласче.
— Напротив, щях да го убия — изрече на глас Уеб.
Вътрешният интерком иззвъня.
— Уеб? Ако си там, скъпи, и ме чуваш, би ли бил така добър да се качиш горе? Не съм те виждала цял ден.
Уеб окаменя на мястото си. Имаше време, отдавна отминало време, когато се преизпълваше с любов, когато чуеше гласа на Керълин — ласкав, зноен, типично южняшки. Но това беше преди цяла вечност. А сега същият този глас го дразнеше неописуемо, вбесяваше го до смърт. Имаше моменти, в които не можеше да понесе дори мисълта, че трябва да стои в една стая с нея. Тази жена се бе впила в него като пиявица. Постоянно се оплакваше, хленчеше и не спираше да предявява огромните си претенции.
Беше я обичал някога, но и това беше преди цяла вечност. Сега я съжаляваше. Продължаваше да е женен за нея от чувство за приличие и дълг. Керълин знаеше това, но като че ли изобщо не се притесняваше от причините, които го задържаха при нея. Единственото, което имаше значение, бе да остане до края на живота си госпожа Уеб Портър. Твърдеше, че го обича и това сигурно беше така, макар че и любовта й беше изкривена и неестествена като нея самата.
И двамата обичаха Ела — единственото добро нещо в съвместния им живот. Той обаче живееше в непрекъснат страх, че истината за произхода на Ела би могла един ден да излезе наяве. Непрекъснато се питаше как ли ще реагира Керълин ако научи истината за тяхното осиновено дете. Дали щеше да намрази дъщеря им, ако разбере кои са истинските й родители? Въпроси, които го измъчваха напразно, защото не виждаше причина, поради която Керълин би могла някога да узнае истината. А също и Ела. Що се отнасяше до Уеб, изобщо не й трябваше да знае кои са биологичните й родители. Осиновяването бе частно — цялата процедура бе извършена от семейния адвокат на фамилията Портър Милтън Лиймън, братовчед на Уеб. За негов късмет през всичките тези години Ела нито веднъж не бе попитала кои са истинските й родители.
— Уеб? Уеб? — Керълин не спираше да го вика.
Прегърбил рамене, той излезе от кухнята и тръгна нагоре по задното стълбище. Стигна до затворената врата на Керълин, поколеба се за миг, а след това почука. Виола му отвори и му хвърли изпълнен с гняв поглед. На лицето й бе застинало изражението на сержант от армията. Беше твърда като стомана, проклета и неотстъпчива. На моменти можеше да бъде изключително неприятна и дори непоносима, но никой не можеше да й отрече всеотдайността, с която се грижеше за Керълин. Уеб просто не можеше да си представи какво щяха да правят без тази жена през изминалите тридесет и една години.
— Моля, заповядайте, господин Портър. — Виола се отмести, за да му стори път. — Госпожа Керълин с нетърпение очаква да ви види.
Виола мина край него, оставяйки го сам със съпругата си. Керълин седеше подпряна в леглото, заобиколена от безброй възглавници. Все още беше красива жена. А той полагаше неимоверни усилия, за да се държи като любящ и предан съпруг. Понякога дори споделяше леглото й. Парализата на Керълин обаче не й позволяваше да се наслади докрай на секса, така че интимните им моменти на близост не носеха удовлетворение на никой от двамата. Ако я обичаше, всичко щеше да бъде по-различно. Той обаче не я обичаше. И това продължаваше вече повече от тридесет години. Ако някога се осмелеше да признае тази истина пред някой страничен човек, той неминуемо щеше да стигне до извода, че липсата на любов се дължи на състоянието на съпругата му. И щеше да сбърка.
— Любими, ето те и теб. Защо се забави толкова? Виола те е чула да разговаряш с Джуди Конуей на стълбището. Тя тръгна ли си вече?
— Да, тръгна си.
— Толкова приятна жена!
— Да.
Керълин потупа леглото до себе си.
— Ела, поседни до мене.
Уеб прекоси стаята и се настани на самия край на леглото.
— Как мина денят ти?
— Както повечето ми дни напоследък. Ами твоят? Добре ли мина обядът с Ела?
Как да отговори на този въпрос честно, без да споменава за противните писма, които Ела бе получила? Истината само щеше да я разстрои.
— Времето прекарано с нашата дъщеря винаги минава приятно.
— Двамата с теб имаме всички основания да се гордеем с нея, нали?
— Да, така е. Успяхме да я възпитаме много добре. А ти се оказа прекрасна майка.
— Благодаря ти, Уеб. Добре е да зная, че има и области, в които не съм се провалила напълно.
— Керълин, моля те…
— Да, разбира се, не е нужно да съсипваме едно толкова приятно посещение с неприятни теми на разговор.
— По-късно ще се присъединиш ли към нас на вечеря? — попита Уеб.
— Да, разбира се… ако ще си бъдеш у дома. Нямаш някакви други планове, нали?
— Не.
— Уеб?
— Ммм?
— За какво разговаряхте двамата с Джуди?
Уеб забеляза нотките на ревност, промъкнали се в гласа й. През първите години на брака им Керълин проявяваше патологична ревност — качество, което го докарваше до лудост. В онези години съпругата му нямаше никакво основание за ревност. Тогава Уеб й беше верен. Дори и след всичките тези години Керълин продължаваше да изпитва силна ревност, но с времето се бе научила да контролира емоциите си и да прикрива истинските си чувства. Уеб знаеше, че тя го подозира в изневяра, но тази тема беше табу в разговорите им.
— Попитах я за Рийд — отвърна Уеб.
— А, да, разбира се. За какво друго бихте могли да си говорите вие двамата, ако не за сина й? Предполагам, че той продължава да те мрази все така силно?
— Да, предполагам, че ме мрази.
— Да се надяваме, че няма да изпълни заплахите, които отправи преди петнадесет години. — Керълин се присегна и погали ръката на Уеб. Той неохотно прие нежното докосване. — Не мога да понеса мисълта, че нещо би могло да се случи с теб. Или с Ела. Ти и дъщеря ни сте целият ми живот. Знаеш това, нали?
— Да, Керълин, зная. — Наведе се и целуна меката й буза. — Няма от какво да се безпокоиш, скъпа. Ще се погрижа за Рийд Конуей. Той никога повече няма да бъде заплаха за мен или за Ела.
— Какво ще направиш ако той…
Уеб допря пръст върху леко разтворените й устни.
— Шшт, замълчи. Не се тревожи. Можеш да бъдеш сигурна, че ще направя всичко, което е необходимо, за да не позволя на Рийд да обърка живота ни.

 

7.

 

Когато чу, че някаква кола спира пред сервиза, Рийд вдигна глава от двигателя на един «Понтиак гранд при», оставен при тях за смяна на въздушния филтър. Колата се оказа «Тъндърбърд кабриолет», модел 1957 година. Красива машина. Истинска класика. А дамата, която се измъкна иззад волана на колата, също се оказа класическа красавица. Би я познал навсякъде. Изумителното бе, че тя почти не се бе променила през изминалите петнадесет години. На колко ли години беше вече? Вероятно наближаваше петдесетте, но не изглеждаше на повече от тридесет и пет. Поне от разстояние. Беше дребничка, но тялото й притежаваше всички необходими извивки и съблазнителни атрибути. Привлекателните й крака бяха обути в червени панталони, а пищните й гърди бяха изпънали до скъсване памучната блузка на червено и бяло райе. Гъстата й черна коса бе подстригана късо, следвайки последните модни тенденции. На ушите й висяха големи четиринадесеткаратови златни халки. Когато наближи входа на сервиза, тя свали слънчевите си очила и погледна към Рийд. В следващия миг го разпозна, вдигна ръка и му махна.
— Здрасти, Рийд — поздрави Сибил Карлисъл и го дари с една от хилядаватовите си усмивки. — Добре дошъл у дома.
— Здравейте, госпожо Карлисъл.
Преди Сибил да успее да завърже някакъв разговор, Брайли Джо отвори вратата на кабинета си и излезе отвън, за да поздрави клиентката.
— Добър ден, госпожо Карлисъл. — Брайли Джо хвърли един преценяващ поглед на физическите й достойнства, започвайки от главата и спирайки чак на задника й. На лицето му се появи самодоволна усмивка, която сякаш казваше: «Пробвал съм я тази майка и преживяването си струваше».
Тя се усмихна още по-широко и насочи цялото си внимание към Брайли Джо.
— Радвам се, че си тук. Трябва да поговоря с теб за настройките на двигателя ми.
— Заповядайте в кабинета ми, за да обсъдим проблема ви.
Брайли Джо задържа вратата отворена, а Сибил се промъкна край него и влезе в охладеното от климатика помещение. Преди да я последва, Брайли Джо се поспря, погледна през рамо и намигна на Рийд.
Рийд се разсмя и поклати глава. Мамка му, този Брайли Джо беше истинска ловна хрътка. Само че връзката му със съпругата на Джеф Хенри Карлисъл не беше измежду най-умните неща, които братовчед му бе вършил някога. Разбираше, че това е много специална тръпка, но беше убеден, че не се е родила жената на света, заради която си струва да бъде застрелян като куче. Непрекъснато се случва някой измамен съпруг да застреля любовника на жена си. А Джеф Хенри имаше толкова пари, че спокойно можеше да наеме някой да свърши мръсната работа вместо него.
Самият Рийд никога не бе харесвал Джеф Хенри. Беше твърде голям сноб. И лицемер на всичкото отгоре. Рийд не можеше да се примири с мисълта, че майка му продължава да работи като икономка на семейство Карлисъл. Беше започнала работа при тях още когато той беше съвсем малко момче. Прекрасно си спомняше колко често му се налагаше да стои сърдит и намръщен в кухнята, да не излиза на двора и да пази тишина, защото господин Джеф Хенри не обичал да бъде обезпокояван от малки деца. Съвсем скоро обаче разбра, че едно по-специално дете можеше да прави каквото си пожелае в дома на семейство Карлисъл. Малката принцеса Ела Портър. Не само че й позволяваха да си играе из всичките стаи на къщата, но и честичко се настаняваше в скута на Джеф Хенри и пиеше студена лимонада, докато Рийд надничаше иззад ъгъла. В началото бе завиждал на Ела, но по-късно, след като се роди сестра му Реджина, започна да изпитва силна неприязън към момичето. Кой знае защо си бе въобразил, че Джеф Хенри е бащата на Реджина и никак не можеше да си обясни защо той не държи Реджина в скута си, защо не й чете приказки и защо не й позволява да тича на воля из цялата му къща. Когато стана на дванадесет години обаче Рийд започна да си дава сметка, че работодателят на майка му по всяка вероятност не беше баща на сестра му. Точно по онова време, няколко дни преди майка му да се омъжи за Джуниър Блалък, той я видя да целува Уеб Портър. Случи се точно в градината на семейство Карлисъл. И макар че беше още хлапе, той вече бе започнал да прави разлика между страстна прегръдка и приятелско докосване. После чу Уеб да умолява Джуди да не се омъжва за Джуниър. Преди обаче Рийд да успее да се приближи достатъчно, за да подслуша тихия отговор на майка си, Ела дотича откъм задния двор на семейство Портър, като не спираше да вика баща си.
Когато стана тийнейджър, Рийд попита майка си кой е бащата на Реджина, но тя му отговори, че това не е негова работа. Категорично отричаше да е забременяла от Джеф Хенри или пък от Уеб Портър. Майка му сигурно бе преживяла много болезнено унижението, съпровождащо раждането на едно незаконно дете, защото, по всеобщо мнение, тя беше изключително почтена и свястна жена. На времето дори и не бе помислила за аборт, защото беше силно религиозна и вярваше, че човешкият живот започва още със зачеването.
Капки пот се стичаха от брадичката на Рийд, образуваха цели ручейчета по гърба му и мокреха мръсната тениска, с която беше облечен. Поправката на автомобили беше мръсна работа. Особено в един горещ летен ден като днешния и то в местния гараж на малко и провинциално градче като Спринг Крийк. Но макар че умираше от жега, макар че беше мръсен и уморен, Рийд се чувстваше превъзходно. Беше на свобода и само това имаше значение. За момента. Не искаше да остане на тази работа до края на живота си. Не искаше дори да остане да живее в този град. Само че не можеше да започне да крои планове за бъдещето, преди да е приключил с миналото. А това означаваше, че трябва да открие кой е истинският убиец на Джуниър Блалък. Само по този начин щеше да успее да изчисти собственото си име.
А наистина ли си готов да рискуваш, за да постигнеш целта си? Докъде си готов да стигнеш? — запита се той. Една погрешна стъпка и ще се озовеш обратно в кафеза. Само един косъм да падне от скъпоценната главица на принцеса Ела и Уеб Портър ще им поднесе топките ти на сребърен поднос.
Беше изготвил списък на евентуалните заподозрени — хора, които притежаваха основателни причини, за да желаят смъртта на Джуниър Блалък. Неговото име и това на майка му не фигурираха в него. Джеф Хенри Карлисъл и Уеб Портър обаче заемаха първите две позиции. За него те бяха главните заподозрени, макар че Марк Лиймън няколкократно се бе опитвал да го убеди, че нито един от двамата не е способен на убийство. И че не биха допуснали невинен тийнейджър да прекара половината си живот в затвора заради тях.
Рийд избърса потните си и омазнени ръце в един мръсен парцал. Чу слаб шум, който като че ли долиташе от офиса на братовчед му. Смях? Гърлен и дрезгав смях? Въображението му заработи на пълни обороти. През ума му преминаха образите на братовчед му и Сибил Карлисъл, последвани от неканени мисли за Ела. Трябваше да спре да мисли за дъщерята на сенатора. От това нямаше да излезе нищо добро. За него тя беше забранен плод.
Силен тропот изтръгна Рийд от унеса му. Нещо тежко бе паднало на пода на офиса, или пък се бе блъснало в стената. Преди три дни той бе прекарал няколко минути насаме с Ела в същата малка стаичка, в която Брайли Джо в същия този момент несъмнено получава от Сибил онова, което Рийд бе копнял да получи от Ела. Най-неочаквано се възбуди. И се прокле на глас, загдето се държи като пълен глупак.

 

— Май много съм ти липсвал напоследък, а? — Брайли Джо сграбчи ръцете й докато тя се опитваше да разкопчее ципа му. — Трябва да наминаваш по-честичко. Ако го правеше, сега нямаше да си толкова възбудена и нетърпелива.
— Аз пък си мислех, че ме харесваш точно такава. Възбудена и нетърпелива. — Опита се отново да свали ципа му, но той вдигна ръцете й нагоре и ги притисна към гърдите си.
— Всякак те харесвам. Знаеш това. — Усмихна се лукаво и на бузите му заиграха две малки трапчинки. — Само че ми се струва, че някой път можем да прекараме повече от тридесет минути заедно. Току-виж се оказало много забавно. Ти как смяташ?
Тя го изгледа с блеснали от гняв очи. Майната му на този! Защо все бръщолеви нещо? Не беше дошла тук, за да си говорят. Той не можеше да не знае, че идва при него поради една-единствена причина. Не искаше от него любов, романтика или приятелство. От този неандерталец, целият омазан с грес и масло, искаше точно това, което бе искала и от многото други, далеч по-незадоволителни мъже, които бе използвала през годините. Искаше едно бързо чукане, за да се освободи от натрупаното сексуално напрежение. Искаше още нейният любящ съпруг да научи, че е изчукала поредния расов бял боклук в този град.
— Смятам, че настъпи моментът за повече действия и по-малко приказки — сопна се Сибил. — Ако останем тук прекалено дълго, Рийд ще започне да се чуди какво става. — Не й се нравеше самодоволното изражение, изписало се върху лицето на Брайли Джо. Не й харесваше колебливата усмивка, появила се на устните му. — Дявол да те вземе, той знае за нас, нали? Ти си му казал!
— Рийд умее да си държи устата затворена.
— Дано да е така. — През всичките тези години Сибил се бе старала да запази многобройните си авантюри в тайна, опитвайки се да избегне евентуален публичен скандал. Хората не спираха да я одумват и да обсъждат морала й, но всичките им приказки за нейните съпружески изневери бяха просто непотвърдени слухове и догадки. Само членовете на собственото й семейство знаеха, че е уличница. Изтънчената й и благочестива сестра, Керълин. Нейният не толкова благочестив и почтен зет, Уеб. И, разбира се, собственият й любим съпруг. Джеф Хенри бе започнал да я презира. Но омразата определено бе за предпочитане пред безразличието. Сега поне изпитваше някакви чувства към нея. Имаше време, когато тя отчаяно копнееше за любовта му, но с годините бе осъзнала, че съпругът й може да обича една-единствена жена. И тази жена не беше тя! Още от най-ранно детство Джеф Хенри боготвореше дори земята, по която стъпваше Керълин. А тя разби сърцето му, когато се омъжи за Уеб. След като разбра, че бракът им със сигурност ще просъществува, той помоли Сибил да се омъжи за него. И тя, глупачката, се съгласи. След по-малко от шест месеца осъзна, че не е нищо повече от заместител на любимата жена. А Джеф Хенри бързо научи, че съпругата му не е пълно копие на по-голямата си сестра.
Брайли Джо плъзна грубите си ръце по гърба й и Сибил изведнъж си припомни къде се намира и с кого. Притисна се силно към него и се отърка във възбудения му член. Тялото й запулсира от желание. Вече почти цяла година не беше правила секс със съпруга си. Изборът беше негов, не неин. Те двамата наистина се презираха, но това не би трябвало да им пречи да задоволяват половия си нагон в брачното си ложе. Тя беше готова да се люби с него. Джеф Хенри обаче не беше съгласен. Сибил започваше да се пита дали съпругът й не получава удовлетворение само когато седи край леглото на Керълин и й чете романтична любовна поезия.
Ако съпругът й я обичаше, ако споделяше леглото й, ако не беше влюбен в сестра й, тя нямаше да търси утеха другаде. Преди години наивно бе вярвала, че ако започне да се чука безразборно с мъжете в града, ще накара Джеф Хенри да я забележи, да промени чувствата си към нея. Е, той наистина забеляза. Само че продължи да не дава пет пари за нея.
— Ако продължаваш да се заиграваш с боклуците от града, някой ден ще си навлечеш много сериозни неприятности — предупреди я Джеф Хенри. — Ако не прихванеш някоя отвратителна болест, то някоя от отрепките, с които спиш, рано или късно ще те пребие до смърт.
Оказа се прав. И побоят се случи по-скоро рано, отколкото късно. Преди петнадесет години завъртя любов с отвратителния Джуниър Блалък, който я насини от бой и я пусна да си ходи, обляна в кръв. Болното копеле обичаше да причинява болка на другите. Сибил и до днес не разбираше защо Джуди се омъжи за него и как издържа толкова години под един покрив с този звяр. Вярно, че беше доста добър в леглото, но се държеше прекалено грубо дори и за нестандартния вкус на Сибил. Джеф Хенри едва се владееше, когато пристигна в спешното отделение през онази нощ. И до ден-днешен не й беше ясно на кого бе ядосан повече — на Джуниър или на нея. Но независимо от раздиращия го гняв, съпругът й не отиде да разговаря с Джуниър, за да го предупреди да стои настрана от нея. Тази работа свърши съпругът на сестра й, добрият стар Уеб. Той винаги се бе държал изключително любезно с нея. Двамата се разбираха добре. По някакъв странен начин те двамата си приличаха. И двамата бяха обвързани в нещастни, лишени от любов бракове. Освен това споделяха една тъмна тайна, която би могла да промени живота на всички тях, ако някога излезеше наяве.
Брайли Джо вдигна нагоре блузката й, след това взе гърдите й в ръце, повдигна ги така, сякаш се опитваше да ги претегли и сведе устни към едно от щръкналите зърна. По цялото й тяло се разля вълна на наслада, силен трепет разлюля гърдите й, за да достигне чак до дълбините на женската й същност. Обхвана я сладостна нега, мускулите й омекнаха и тя почувства влагата, разляла се между краката й.
Брайли Джо пъхна ръка между бедрата й, погали венериния й хълм, зарови пръсти в плътта й през тънката тъкан на панталона и бикините й.
— Искам да те чуя да ми повтаряш колко много искаш да те изчукам.
Тя го сграбчи за задника.
— Ти ще ме чукаш ли или цял ден ще си приказваш?
Този път най-сетне успя да го накара да млъкне. Само с едно бързо движение смъкна надолу панталона и гащичките й, след което разчисти с ръка част от повърхността на бюрото. Купища хартии и списания се посипаха безразборно върху бетонния под. Без да сваля поглед от лицето й, Брайли Джо я повдигна върху бюрото, разтвори краката й и разкопча ципа на дънките си. Възбуденият му пенис изскочи навън. Голям. Твърд. Напълно готов за нея. Сибил облиза устни.
— Ти си истинска кучка, госпожо. Но ти си го знаеш, нали? — Брайли Джо рязко проникна в нея.
Сибил прехапа долната си устна, за да не извика от удоволствието да го чувства дълбоко в себе си. Толкова отчаяно се нуждаеше от това. Изпитваше отчаяна нужда от мъж.
— Господи, сладурче, толкова си топла и влажна! — Брайли Джо се задвижи в плавен и равномерен ритъм. Зачервеното му лице се обля в пот. Ноздрите му се разшириха от вълнение.
Бяха се вкопчили един в друг като диви животни. Необуздани. Груби. Ръмжащи от удоволствие. Сибил първа достигна до върха. Силният оргазъм като че ли разтърси всеки нерв в тялото й. Притисна устни към неговите и викът й бе заглушен от свирепата му целувка. Но когато свърши само няколко секунди по-късно, Брайли Джо отметна глава назад и от гърлото му се отрони дълбоко стенание, което отекна в малкото помещение. Сибил се опита да се отдръпне от него, но той я задържа и остана вътре в нея в очакване да отшумят и последните вълни на изживяния оргазъм. Покри лицето й с целувки, а после сведе глава към шията й.
— Беше наистина страхотно — прошепна в ухото й той. — Повече от страхотно. — Погали я по бузата с опакото на ръката си.
Пусни ме, помисли си тя. Не се опитвай да бъдеш мил и романтичен. Не това искам от теб. И ти го знаеш, по дяволите. Колко пъти трябва да ти повтарям, че сексът е единственото, което ме интересува?
Сибил се отдръпна, принуждавайки го да се отдели от нея. Брайли Джо не възрази. Само отстъпи назад, за да й направи място да се изправи. Макар да се опитваше да не го гледа докато се смъкваше от бюрото и оправяше дрехите си, Сибил все пак го зърна за миг с периферното си зрение. Пенисът му висеше омекнал и влажен, но въпреки това, дори и в това състояние беше повече от внушителен. По някое време на съвкуплението им тя очевидно бе успяла да разкопчее ризата му и сега косматите му гърди блестяха, покрити със ситни капчици пот. Беше мускулест, загорял и космат като маймуна. И независимо от това колко старателно миеше ръцете си, под ноктите му винаги имаше машинно масло или грес. Откъдето и да го погледнеше човек, Брайли Джо беше пълна противоположност на нейния бледолик, чистоплътен и аристократичен съпруг.
По дяволите, трябва да се маха от тук, преди да си е поискала още едно чукане. Не смееше да остава прекалено дълго. Току-виж хората започнали да се питат какво прави Сибил Карлисъл в «Сервиза на Конуей». В края на краищата, каквито и проблеми да имаше колата й, те едва ли биха изисквали от нея да разговаря със собственика на сервиза по цял час, че и повече. Може би изобщо не трябваше да идва тук. До този момент се бяха любили в служебния му офис само веднъж. Тогава се бе ядосала на Джеф Хенри и бе решила, че има нужда от малко нежност и любов. Обикновено се срещаше с любовниците си в изолирани и отдалечени места, където никой не би могъл да ги разпознае. Понякога обаче си позволяваше по някой и друг риск. В моменти като днешния, част от нея сякаш искаше целият град да научи какво точно прави с Брайли Джо върху очуканото бюро в мърлявия му офис.
Сибил се избърса с бикините си, след което ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето за боклук. Бързо вдигна панталона и оправи памучната си блузка.
— Трябва да тръгвам.
— Кога ще те видя отново? — попита Брайли Джо.
— Аз ще те потърся, сладурче.
Изпрати му въздушна целувка, отвори вратата и тръгна право към колата си. Рийд Конуей се изправи и се загледа след нея. Сибил чувстваше погледа му, прикован върху гърба й. Запита се дали Брайли Джо би имал нещо против да си я подели с братовчед си? Рийд беше малко младичък за нея, но след като направи наум някои бързи изчисления, тя установи, че той е вече почти на тридесет и три. С петнадесет години по-млад от нея. И на кого му пука? Рийд обаче беше син на Джуди, а тя не желаеше да разстройва Джуди по никакъв начин. Бедната жена бе изстрадала достатъчно през живота си. Рийд представляваше сладко изкушение, но тя щеше да го остави на мира. Заради Джуди. Освен това един мъжкар като Брайли Джо й беше повече от достатъчен.
Веднага щом седна в колата си Сибил отвори дамската си чанта и извади отвътре малко огледалце. Потръпна, когато зърна отражението си. Свирепите целувки на Брайли Джо бяха изтрили по-голямата част от грима й, а неуморните му пръсти бяха съсипали прическата й. Изглеждаше точно като жена, която току-що е правила секс.
Сибил се усмихна. От гърлото й се отрони тъжен кикот. Сега щеше да се прибере у дома, но дали Джеф Хенри щеше изобщо да я забележи? И ако все пак го стореше, дали щеше да се притесни от факта, че е била с друг мъж? Отново?

 

Рийд затвори капака на двигателя на оставения за ремонт гранд при, измъкна парцал от задния си джоб и се зае да бърше ръцете си. Хвърли един поглед на затворената врата на офиса, а след това извърна глава и се загледа след Сибил Карлисъл, която тъкмо излизаше със своя Т-бърд на улицата. Тази жена наистина ли възнамеряваше да се прибере при съпруга си в този вид? Човек трябва да е сляп или пък пълен глупак, за да не разбере какви ги е вършила.
Рийд изведнъж се напрегна. Една полицейска кола отби от главния път и спря на паркинга на сервиза. Не се страхувай от най-лошото, помисли си той. В края на краищата Брайли Джо беше подписал договор с общината, който му даваше право да ремонтира всички държавни превозни средства. Мъжът, който слезе от колата беше висок и слаб, с кестенява коса и старателно поддържани червеникавокафяви брада и мустаци. Беше чистичък и изтупан като току-що излязъл от кутия. Обувките, униформата и шапката му бяха безупречни. Не изглеждаше дори изпотен въпреки лятната южняшка жега. На пръв поглед изглеждаше приблизително на възрастта на Рийд. Или малко по-голям. Погледите им се срещнаха. Полицаят вдигна ръка и даде знак на Рийд да се приближи към него. Рийд въздъхна. Този очевидно бе дошъл тук заради него.
Когато се приближи достатъчно, че да види лицето му отблизо, Рийд веднага го разпозна. Франк Нелсън. Докато учеха в гимназията двамата поддържаха помежду си отношения на приятелско съперничество. На времето Франк беше капитан на баскетболния отбор, а баща му беше шериф на окръга. Рийд бе чул, че Франк е станал началник на местния полицейски участък. Което означаваше, че едва ли идваше чак до тук само за да поздрави стария си съученик със завръщането му у дома. Не, готов бе да заложи и последния си цент, че някой бе насъскал началника на полицията срещу него. Но кой? И защо?
Ами познай от три пъти, но можеш да си сигурен, че първите два не важат. Уеб Портър е единственият човек в този град, който само с едно щракване с пръсти можеше да накара местните служители на закона да заиграят веднага по свирката му.
— Как я караш, Рийд? — попита Франк, когато Рийд се спря на няколко метра от него.
Рийд напъха мръсния оранжев парцал в задния джоб на дънките си. Забеляза, че челото на Франк е осеяно със ситни капчици пот. Значи копелето все пак се потеше.
— До преди малко я карах добре.
Франк извади една старателно изгладена бяла кърпичка от джоба на панталоните си, разгъна я и избърса влажното си чело.
— Да си писал някакви писма напоследък?
— Не. Нищо подобно не съм правил. — Ето за какво било това посещенийце. Госпожица Ела се бе обърнала за помощ към закона. Очевидно я бе преценил неправилно. Беше решил, че ще го остави на мира. Но пък в края на краищата не му се случваше за пръв път да сгреши по отношение на даден човек. И вероятно нямаше да е и последен.
— Съдия Портър е получила две доста противни писма, които са пристигнали, след като ти беше освободен от затвора «Доналдсън». И двете много напомнят на онези, които на времето й изпрати от затвора. Странно съвпадение, не мислиш ли?
— Да. Наистина доста странно. Но въпреки това е съвпадение. Нищо повече.
Не губи самообладание, повтаряше си Рийд. Не казвай и не прави нищо, което би настроило служителите на закона срещу теб. Не би искал да нарушиш условията по предсрочното си освобождаване, нали?
— Значи, твърдиш, че не си писал тези писма и не си се обаждал по телефона на съдията? — Франк избърса потния си врат с бялата си кърпичка.
— Когато съдия Портър получи първото писмо и дойде тук, за да го размаха под носа ми, аз й казах, че не съм го писал аз. Сега повтарям същото и пред теб.
— Е, много ми се иска да ти повярвам, Рийд, но…
— Разполагаш ли с някакви доказателства, че аз съм написал писмата? Или пък че съм се обаждал по телефона?
— А? Всъщност, не, но сенатор Портър…
Рийд изсумтя презрително.
— Значи сенатор Портър те изпрати тук, за да ме сплашиш, нали? Сега се върни при сенатора и му кажи, че не се плаша толкова лесно.
— На твое място не бих се заяждал с Уеб Портър. Ако продължиш да тероризираш дъщеря му, той ще изтръгне сърцето ти с голи ръце и ще нахрани с него мишеловите.
— Ако съм искал да тероризирам дъщеря му, изобщо нямаше да си губя времето с писането на писма.
— По дяволите, Рийд, тази твоя голяма уста отново ще ти докара неприятности. — Франк сви слабите си рамена и от гърдите му се изтръгна продължителна, натежала от неодобрение въздишка. — Ако наистина те е грижа какво ще стане с теб, стой далеч от Ела Портър.
— Ще взема съвета ти под внимание.
— Считай се за предупреден.
Рийд се ухили. Винаги бе успявал да сплаши мъжете, с които общуваше. Даваше си сметка за това, макар да не беше сигурен каква е причината. Може би страхът им се дължеше на високия му ръст. Малко над метър и деветдесет, той беше най-високият мъжкар по тези места. Но пък, от друга страна, ръстът може би беше без значение. Хората се плашеха по-скоро от неговата самоувереност и нафуканото му безразличие към нещата, които го заобикаляха. През годините, прекарани в затвора, бе успявал да сплаши с поглед доста противни копелета, с които Франк Нелсън изобщо не можеше да се сравнява.
Франк пръв отмести поглед, обърна се рязко и се запъти към полицейската кола. Тъкмо тръгваше от паркинга, когато Брайли Джо излезе от сградата и се приближи до Рийд.
— Какво прави той тук?
— Искаше да ми даде няколко съвета.
— За какво?
— За това какви неприятности ще си докарам, ако не спра да се занимавам с Ела Портър.
Очите на Брайли Джо се разшириха. Той сръга Рийд с лакът в ребрата.
— Нямах представа, че се занимаваш с нея.
— Не се занимавам — увери го Рийд. — Все още.

 

8.

 

Дан Гилмор изпрати Ела до входната врата. Тя си помисли, че би трябвало да го покани да влезе поне за няколко минути. След концерта в парка той й бе намекнал, че би искал тя да отиде в дома му заедно с него. Не, всъщност, въпросът му беше нещо повече от определен намек. Той почти я попита дали не би искала да прекара нощта с него.
— Не смяташ ли, че е време отношенията ни да преминат на друго, по-интимно ниво? — попита я той. — Излизаме заедно вече почти цяла година и…
— И ти смяташ, че е настъпил моментът да правим секс.
С леко заекване той я увери, че много държи на нея и че плановете му в дългосрочен план включват брак с нея. Изтъкна обаче, че самият той не бърза кой знае колко със семейното щастие. Не и след първия му брак, завършил така катастрофално.
— Нашата връзка ми харесва такава каквато е — отвърна Ела. — Съжалявам, Дан, но все още не съм съвсем готова за следващата стъпка.
Страхливка, наруга се тя сега, когато срещата беше вече към края си и той я бе изпратил до дома й без изобщо да се опита да протестира. Трябваше да му кажеш, че никога няма да си готова да преминеш към следващата стъпка с него. Трябваше да му кажеш: «Харесвам те много, но не те обичам и нямам никакво намерение да правя секс с теб — нито сега, нито някой друг път».
Ела извади ключовете си от дамската чанта. Дан я прегърна през кръста. Хайде, целуни го за лека нощ и приключвай с това, каза си тя. Той очаква да го целунеш.
Дан я привлече към себе си и покри устните й със своите. Тя се постара да откликне, но всъщност просто му позволи да я целуне. Нищо повече. Част от нея желаеше да изпита някаква чувствена наслада, надяваше се ласките му да запалят в душата й някаква искрица. Един брак с Дан щеше да направи родителите й много щастливи. Особено майка й. Но само защото беше на тридесет години и подходящите млади мъже не се редяха на опашка пред вратата й, не означаваше, че е чак толкова отчаяна, че да се обрече до края на живота си на връзка с мъж, когото не обича. Пък бил той и идеалният кандидат в очите на майка й.
Дан сложи край на целувката, след което стисна ръката й в своята.
— Да вечеряме заедно утре?
Кажи не! Сложи край на тази връзка още сега. Освободи и двама ви от тези мъки.
— Разбира се. Би било чудесно.
— Да те взема в шест?
— Мм… — Усмихна се насила и кимна.
Той отвърна на усмивката, пусна ръката й, след което застана до нея, очевидно в очакване на нещо.
— Искаш ли да отключа вратата вместо теб? — Погледна към връзката ключове, които тя продължаваше да стиска в лявата си ръка.
— О, не, благодаря ти. Ти тръгвай. Аз ще си отворя сама.
Изпрати го с поглед докато вървеше надолу по алеята към колата си. Когато се настани зад волана на своя лексус, той й махна с ръка и затвори вратата. Ела му махна в отговор. Насилената усмивка беше като залепнала за лицето й. В момента, в който колата зави надолу по улицата, тя прибра ключовете обратно в чантата си, слезе по стълбите и заобиколи къщата. Отвори градинската порта и влезе в задния двор.
Чувстваше се неспокойна, странно неудовлетворена и дори леко меланхолична. Нощта беше топла. Полъхваше влажен летен ветрец. Върху ясното небе блестеше почти пълна луна, заобиколена от безброй звезди. Ела стоеше сред джунглата от избуяла растителност. Глициниите обвиваха с цветовете си цялата ограда и се катереха нагоре по дървената арка, която разделяше застлания с тухли вътрешен двор от каменната пътека, отвеждаща към беседката, изпълнена във викториански стил. От двете страни на пътеката растяха всевъзможни цветя: астри, бегонии, хемерокалиси, мушката, хортензии, латинки и рододендрони. Навсякъде се виждаше изобилие от розови и лилави цветове, подредени в изящни геометрични форми. Изискана симетрия. И експлозия от багри и цветове.
Захранваните с електричество викториански фенери придаваха допълнително очарование на личната им градина. Къщата на родителите й е била построена в началото на двадесети век от бабата и дядото на баща й, но за модел е била използвана първата фамилна къща, която била изгорена до основи. Нейната баба обаче, първата Елинор Портър, е била и първата градинарка в семейството, която в края на тридесетте години, малко след сватбата си, се заела да създаде градината по свой собствен проект.
Ела въздъхна. Тази нощ бе само за романтични изживявания. Нощ за влюбени, които се разхождат преплели пръстите на ръцете си, люлеят се на люлката в беседката и си разменят страстни целувки. Нощ, в която влюбените събличат дрехите си и се потопяват съвсем голи в басейна; после се излягат под звездите и се любят докато луната бавно избледнее и новият ден ги поздрави с първите лъчи на слънцето.
Отново въздъхна. Ама че романтична глупачка! Не я очакваше никакъв принц от приказките, който да й открадне сърцето. Нито пък я ухажваше някой галантен и старомоден южняшки джентълмен. Единственият мъж в живота й беше Дан Гилмор. Приятен и съвсем обикновен мъж. Мъж, който я отегчаваше до смърт.
Във въздуха се носеше тежкият аромат на цветя. Ела дълбоко си пое дъх, наслаждавайки се на сладкото ухание. После влезе в беседката, протегна ръка и лекичко залюля бялата плетена люлка. В продължение на няколко минути остана загледана в нея, а след това седна и затвори очи. Това беше най-любимото й място на света. Толкова много щастливи спомени бяха свързани с него. Неведнъж бе седяла часове наред в люлката, потънала в разговори с баща си. Двамата обсъждаха най-различни теми. В някои случаи мненията им се разминаваха, но много по-често двамата постигаха пълно единодушие по повечето въпроси. С това място бяха свързани и най-ранните й детски спомени. Често седеше сгушена в скута на леля й Сибил, която по цял следобед й четеше детски приказки. Неведнъж бе идвала тук и съвсем сама — да си почине, да се разтовари, да избяга от реалния свят, който съществуваше отвъд стените, ограждащи имението на семейство Портър.
Мечтаеше, фантазираше, преструваше се. Тук, скрита в закътаната беседка, тя можеше, макар и за няколко кратки мига само, да си представи, че е такава, каквато иска да бъде, да отиде там, където си пожелае, и да направи онова, за което копнее. Тук можеше да си представи, че е слаба и красива. Тук можеше да повярва, че е непокорна и свободолюбива. Пак тук посрещаше мечтания от нея любовник, който бе готов да сподели живота й и да й предложи всички онези неща, които тя търсеше у един мъж. Страст, вълнения и безгранична, непресекваща с годините любов.
Някакъв шум привлече вниманието й. Тя рязко отвори очи. Огледа се наоколо, но не видя нищо. Катерички? Птички някакви? Или просто вятърът бе разлюлял върховете на дърветата? Ослуша се, но долови единствено звуците на нощта. Тихото, монотонно жужене на летните насекоми, потрепването на листата, разлюлени от влажния ветрец, ромонът на водата във фонтана.
Ела разкопча трите най-горни перлени копченца на роклята си и я разтвори, така че ветрецът да охлади сгорещената й плът. Затвори очи и погали шията си с пръсти. Кожата й беше гореща и влажна. Бавно спусна пръсти надолу към цепката между гърдите си, а след това пъхна показалеца си между тях. През цялото това време се опитваше да си представи, че не тя, а някой мъж изследва тялото й с топлите си ръце. Големи и силни ръце. Мускулести и ласкави. Ръце, които я правят своя завинаги.
Отново долови същия шум. Човешки стъпки? Да не би баща й да се е върнал от Бирмингам по-рано от очакваното? Не, той щеше да им телефонира ако бе настъпила някаква промяна в плановете му да играе голф с мениджъра на кампанията му. Може би Виола е излязла, за да поеме глътка чист въздух? Не, Виола едва ли би оставила Керълин сама по това време на нощта. А икономката не живееше в къщата им. Така че ако в градината наистина имаше още някой, той по всяка вероятност беше натрапник, проникнал без разрешение в двора им.
Сърцето й ускори ритъма си. Свеж приток на адреналин запрепуска из кръвта й. Истината бе, че нямаше от какво толкова да се страхува. Нивото на престъпност в Спринг Крийк беше успокояващо ниско. А и звукът, който бе чула, може да е предизвикан от някое куче или котка, промъкнали се през триметровия жив плет, който ограждаше далечния край на градината. Ела повторно се огледа с надеждата да забележи някое животинче да се промъква на четири крака. Погледът й се спря на големия клен, извисил снага само на пет-шест метра от беседката. Някаква тъмна фигура се спотайваше близо до дървото. Човешка фигура. Ела сподави вика, надигнал се в гърлото й. Фигурата помръдна. Висок ръст, широки рамене, дълги крака. Мъж. Висок и силен.
Ела се опита да се размърда. Изправи се! Бягай! Заповедите на мозъка й си останаха неизпълнени. Тя продължаваше да стои като замръзнала на мястото си, приковала поглед върху заплашителната тъмна фигура, която бавно, но неотклонно се приближаваше към нея. Най-накрая тялото й се подчини на разума и тя рязко се изправи. Дланите на ръцете й бяха мокри от пот. Тръпки на ужас пробягаха по гръбнака й.
В този момент той излезе от тъмнината и застана в светлия полукръг, очертан от слабата светлина на един от градинските фенери. Ела инстинктивно вдигна ръка към устата си, за да сподави неволния вик, изтръгнал се от гърлото й. Разпознала мъжа, тя изпита силен прилив на облекчение, което обаче веднага бе изместено от още по-силен страх.
Рийд Конуей!
Той спря на половината път между клена и беседката. Стоеше гордо изправил рамене и я гледаше. Ела не можеше да види очите му в тъмнината, но почувства изгарящия му поглед. Ела мигновено бе завладяна от неподправената мъжка сила и неуловимото чувство за опасност, които сякаш струяха от него.
Бягай! Викай! Предупреди го да не се приближава! Разумът й продължаваше да нашепва командите една след друга. За бога, направи нещо!
Само че тя просто не можеше да се помръдне и продължаваше да стои като каменна статуя в средата на беседката. Рийд бавно се приближаваше. Пристъпваше леко и самоуверено. Изглеждаше като човек, който не се бои от нищо. Би трябвало да го попита какво прави в частната им собственост. И да го накара да си тръгне незабавно.
Но не направи нищо.
А Рийд продължаваше да се приближава. С всяка направена крачка фигурата му ставаше все по-огромна и заплашителна. После изведнъж се спря на самия вход на беседката и погледна право в нея. Погледите им се срещнаха. Всяко мускулче в тялото й се напрегна. Нервите й се опънаха до скъсване. Стотици обезумели пеперуди затанцуваха из стомаха й. Стори й се, че двамата с Рийд стоят един срещу друг и се гледат така вече цяла вечност. Дори и в слабо осветената градина успяваше да различи кристалната яснота на невероятно сините му очи.
Дала си сметка, че не може да понесе още дълго зареденото с електричество напрежение установило се помежду им, Ела първа отклони очи и сложи край на непоносимото изпитание. В момента, в който погледна настрани той влезе в беседката. Тя започна инстинктивно да отстъпва назад и се спря едва когато гърбът й се блъсна в дървената люлка.
Макар че нощта бе пропита от типичната за американския юг влага, Ела веднага почувства топлината, която се излъчваше от тялото му и която ставаше все по-силна с всяка негова крачка. Рязко и шумно си пое дъх. Рийд се изправи до нея. Беше с цели петнадесет сантиметра по-висок от нея. Застанала до този огромен и широкоплещест мъж, Ела се почувства като джудже, макар че с нейния ръст от сто седемдесет и осем сантиметра едва ли можеше да се нарече дребничка. Женската й същност, чувствата, страстите и емоциите й сякаш не можеха да не откликнат на суровата и неподправена мъжественост, която струеше от него. Рационалната част от мозъка й се опита да я предупреди, да отрече неоспоримото привличане, което изпитваше към този първичен и завладяващ мъж. Но през всичките си тридесет години Ела нито веднъж не бе изпитвала такъв неутолим копнеж. Чувствата, които разкъсваха душата й, бяха ирационални, нелепи и немислими. Рийд Конуей беше последният мъж на земята, който би трябвало да разпалва такива крайни чувства в сърцето на една здравомислеща и рационална жена като нея.
— Май си съвсем сама тази вечер, госпожице Ела? — попита той с дълбокия си и дрезгав глас.
Тя видимо потрепери. На устните му заигра едва доловима усмивка. Проклет да е този мъж, който очевидно съзнаваше, че присъствието му я плаши, но и интригува. И това му даваше власт над нея, която не би трябвало да притежава. Ела дълбоко си пое дъх, опитвайки се да възвърне душевното си равновесие, а той отмести поглед от лицето й и го сведе надолу към гърдите й, които се издигаха и спускаха в забързания ритъм на развълнуваното й дишане. Гъста червенина изби по шията и лицето й. Ела мислено благодари на бога, че това се случва посред нощ и то в полумрака на слабо осветената градина.
— Какво правиш тук? — попита тя. — Навлязъл си без разрешение в чужда собственост, а това е нарушение на закона.
Усмивката му стана по-широка. Направи една последна крачка и се изправи точно пред нея.
— Дойдох да се видя с теб.
Мили боже, помогни ми! Затвори за миг очи, опитвайки се да се изолира от неустоимия копнеж, който съзря в очите му. Ти нещо си въобразяваш, убеждаваше сама себе си тя. Рийд едва ли е дошъл да те съблазнява. Но дори и да е така, ти си достатъчно умна, за да не позволиш това да се случи. Този мъж е съден за убийство. Той е опасен. Прилича на диво животно, освободено от клетката си. Кажи му да си върви. Кажи му да те остави на мира.
— Не те искам тук, господин Конуей. — Гласът й прозвуча неуверено дори и в собствените й уши. — Тръгни си веднага и аз няма да…
— Няма да кажеш на татенцето. — Рийд се изсмя, но в смеха му, кой знае защо, не се долавяше веселие. — Има нещо, което би трябвало да знаеш, госпожице Ела. Аз не се страхувам от баща ти.
— Тогава значи си глупак. Ако баща ми научи, че си бил тук посред нощ и се ме тормозил по този начин, той ще…
Рийд я сграбчи за раменете. Тя извика, неспособна да предвиди следващото му действие. Той заби пръсти в плътта й. Ела премигна от болка и той мигновено отслаби натиска на ръцете си. Тя вдигна очи, за да срещне погледа му и в един миг, който като че ли продължи цяла вечност, й се стори, че сърцето й просто спира да бие.
— Чувам, че си получила още едно писмо — подхвърли той. — А също и няколко телефонни обаждания.
— Да. — Едва успя да проговори заради огромната буца, която сякаш бе заседнала в гърлото й.
— И ти веднага изтича да се оплачеш на баща си, нали?
Рийд плъзна едната си ръка по рамото й, след което бързо я хвана за врата.
Ела преглътна мъчително.
— Да. Предупредих те, че ако ми изпратиш още едно писмо, няма да ми оставиш друг избор и ще трябва да кажа на баща си.
Той я привлече към себе си, принуждавайки я да го погледне право в очите. Лицата им бяха толкова близо, че носовете им почти се докосваха.
— Аз пък ти казах, че не съм ти писал никакви писма. Но ти не ми повярва, нали?
— Исках да ти повярвам.
— Казала си на Уеб, а той насъскал Франк Нелсън срещу мен.
— Пусни ме. — Страхът започна да надвива желанието и копнежа, които изпитваше. — Ако не ме пуснеш веднага, ще започна да викам.
— Наистина ли мислиш, че съм дошъл, за да те нараня?
Леко изви глава и допря лице до нейното. След това погали меката й буза с острата четина на наболата си брада. Коленете на Ела омекнаха. Рийд зарови лице в шията й, после докосна ухото й с устни. Ела потрепери и си даде сметка, че той няма как да не е усетил тръпката, пронизала цялото й тяло. Как ли щеше да я възприеме? Като признак за страх или за силна възбуда? Защото тя, дори и с цената на живота си, не би могла да каже какво точно изпитва в момента.
— Ти се боиш от мен, нали? — прошепна Рийд. — И така трябва. Защото аз съм много опасен, госпожице Ела. И лесно мога да съсипя целия ти живот.
Близостта на този неустоим мъжкар, притиснал тяло към нейното, изтръгна чисто физическа реакция от женското начало у Ела. Най-интимното кътче от тялото й запулсира неистово, окъпано от топлата влага на сексуалната възбуда. Почувства силен, неизпитван досега трепет, който сякаш подпали огън в слабините й.
— Ако ме нараниш, баща ми…
Рийд допря пръст до устните й. Тя ахна. Той погали първо горната, а след това и долната й устна. Движенията му бяха нежни и изкусителни. И тогава Ела с огромно изумление изведнъж проумя, че Рийд Конуей няма да я нападне и че няма никакво намерение да я наранява физически. Той просто си играеше с нея. Тормозеше я с опасната си сексуална игра.
— Щом не си писал писмата и не си се обаждал по телефона, значи няма от какво да се притесняваш — останала без дъх промълви тя. — Не можеш да пострадаш заради нещо, което не си извършил.
Той вдигна глава и я погледна право в очите.
— Наистина ли си толкова наивна? Госпожице, та аз прекарах петнадесет години в затвора «Доналдсън», осъден заради убийство, което не съм извършил. Така че не ми казвай, че не мога да пострадам заради нещо, което не съм извършил.
— Съжалявам. — В мига, в който изрече думата, й се прииска да можеше да си я вземе обратно. Сега той ще си помисли, че наистина му вярва и го смята за невинен. А това не отговаряше на истината. Или?
Той пусна врата й. Плъзна другата си ръка по рамото и надолу към лакътя й. Сплете пръсти с нейните и погали с палец дланта й. Ела едва успя да сподави въздишката, надигнала се в душата й, а той продължи с влудяваща нежност да описва бавни кръгове по топлата й длан.
— И аз съжалявам — отвърна той. След това отстъпи назад, изгледа я продължително, обърна се и потъна отново в тъмнината на нощта.
Ела остана още дълго в беседката. Беше объркана и уплашена. И толкова възбудена, че изпитваше почти физическа болка. За в бъдеще ще трябва да избягва подобни конфронтации с Рийд Конуей. Ще трябва да направи всичко възможно, за да не му позволи никога повече да се приближи толкова близо до нея.

 

Керълин седеше до прозореца и наблюдаваше Рийд Конуей, който се отдалечаваше от Ела. Ако беше останал още малко в беседката, тя щеше да се принуди да се обади в полицията. И какво изобщо правеше той в дома й? Какво бе казал на дъщеря й? И защо Ела не бе избягала от него? Сигурна беше, че не тя го е поканила в беседката. За всеки страничен наблюдател двамата приличаха на влюбени, уговорили си среднощна среща. Керълин обаче знаеше, че това не е истина. Рийд Конуей беше боклук. И Ела никога не би се унижила дотолкова, че да се обвърже с мъж като него.
Някои жени изпитваха неустоимо привличане към мъже като Рийд, към лошите момчета, които знаеха всичко за живота. Сам господ беше свидетел, че тези грубияни, които често пребиваха жените си, много допадаха на собствената й сестра. Но Ела беше много по-добър човек от Сибил. Керълин бе възпитала дъщеря си като истинска дама. Сигурна беше, че Ела никога не би посрамила семейството си по начина, по който го правеше Сибил. Въпреки това по-добре щеше да е да вземе мерки веднага, за да не съжалява по-късно.
Дали да спомене пред Ела, че я е видяла заедно с Рийд? Дали да се обади на Уеб и да го информира за случилото се? Само че, ако се обади в хотела на Уеб в Бирмингам, само един господ знаеше кой точно ще вдигне слушалката. Някоя жена, която съпругът й е забърсал в местния кънтри клуб, или пък някое младо момиче, с което се е запознал в бара на хотела? Доколкото познаваше съпруга си — а тя го познаваше добре, той едва ли щеше да прекара нощта сам. Сърцето й беше разбито от мъка, когато за пръв път научи, че Уеб й изневерява, но с течение на годините тя обръгна и стана твърда като камък. Сега вече Уеб просто не можеше да я нарани.
Керълин реши да изчака и да види дали Ела няма сама да спомене за среднощното посещение на Рийд Конуей. Ако дъщеря й нямаше какво да крие, тя със сигурност щеше да й каже. А Уеб ще може да информира и по-късно. И то само ако се наложи.
— Готова ли сте да си лягате вече, госпожо Керълин? — попита Виола.
Керълин вдигна поглед към преданата си помощница и се усмихна.
— Да, готова съм.
Виола погледна през прозореца, а след това се обърна към Керълин.
— Виждам, че дъщеря ви се е върнала от срещата си.
— Да, прибра се преди известно време.
— Смятате ли, че ще се омъжи за господин Гилмор?
— Ако наистина имам някаква власт над нея, ще го стори. Дан е много добра партия. От него ще излезе чудесен съпруг. Не разбирам защо Ела не се радва повече на интереса, който той проявява към нея. В края на краищата, не може да се твърди, че дъщеря ми може да получи всеки мъж, който си пожелае. А Дан цени нейните положителни качества. Първия път се е оженил по любов за красиво младо момиче и виж какво стана с брака му. Предполагам, че този път той търси връзка с разумна и интелигентна жена.
— Човек би си помислил, че сега, когато получава тези ужасни писма и телефонни обаждания, дъщеря ви ще се обърне към господин Гилмор за подкрепа.
— Тя си има баща, който да я пази и утешава — отвърна Керълин. — Според Ела няма друг мъж на този свят, който да може да се сравнява с Уеб.
Виола хвана инвалидния стол на Керълин, обърна го и започна да го бута към леглото. Когато се наведе, за да вдигне пациентката си от стола, Керълин сграбчи ръцете й.
— Не забравяй, че Уеб и Ела трябва да продължат да смятат, че аз не зная нищо за писмата и обажданията по телефона. Двамата предпочетоха да не ми казват, защото искаха да ми спестят тревогите и притесненията. Не смяташ ли, че съм истинска късметлийка със съпруг и дъщеря, които толкова много се грижат за моето щастие и спокойствие?

 

9.

 

Ела свали слънчевите си очила и ги прибра в чантата, която носеше преметната през рамо. Отвори вратата на колата, взе чашата си с кафе от специалната поставка и излезе на паркинга пред съдебната палата. Имаше запазено за паркиране място, което се намираше точно пред северния вход на старата сграда, в която вече повече от век се помещаваха всички държавни учреждения на окръг Брайънт. Спомняше си, че по време на детските й години родителите й бяха подкрепили петицията за реставрирането на сградата, строена в края на деветдесетте години на деветнадесети век и заплашена от разрушаване, за да може на нейно място да бъде издигната нова и съвременна постройка. Ела с цялото си сърце споделяше мнението на болшинството от своите съграждани — сградата на съдебната палата, издигаща се в средата на градския площад, бе институцията, която вдъхваше живот на Спринг Крийк и то във време, когато толкова много други малки градчета загиваха бавно и мъчително, победени от огромните търговски центрове и съвременните преимущества на по-големите градове.
След като се изкачи по страничното стълбище, Ела влезе в дългия коридор, който водеше към асансьорите. Обикновено се качваше по стълбите, но тази сутрин се бе събудила с ужасно главоболие и вече закъсняваше за работа. Нетърпимото главоболие я забави сутринта. А също и почти безсънната нощ, която бе прекарала след снощната конфронтация с Рийд Конуей в собствената й градина. Беше се опитала да изтласка от мислите си спомена за уплашилата я до смърт среща, но колкото повече се стараеше да не мисли за Рийд, толкова по-трудно й се струваше да го прогони от главата си.
Ела натисна бутона на асансьора. Когато вратите се отвориха пред нея, тя влезе, преизпълнена с благодарност за възможността да остане за малко насаме, преди да се изправи пред предизвикателствата на новия ден. Днес й предстоеше избор на съдебни заседатели в започващия процес срещу жена, обвинена в опит за убийство. Делото вече бе отлагано веднъж, тъй като подсъдимата се бе опитала да посегне на живота си. Предстоящият процес несъмнено щеше да се окаже в центъра на медийното внимание поради естеството на самото обвинение. Пред съда беше изправена жена, наела човек да убие съпруга й. На всичкото отгоре подсъдимата беше жена с високо обществено положение, а съпругът й — известен и преуспяващ лекар. Делото бе прехвърлено в съдебната зала на Ела от друг окръг.
Вратите на асансьора се отвориха и тя слезе на нейния етаж. Погледна надолу по коридора и забеляза, че вратата на кабинета й е отворена. Веднага тръгна нататък. Сърцето й леко ускори ритъма си, но Ела се опита да убеди сама себе си, че не бива да прави прибързани заключения. Съществуваха безброй обяснения за отворената врата. Може би Кели бе пристигнала по-рано сутринта — възможност, която обаче не беше особено вероятна.
В момента, в който застана на прага, Ела видя Рой Моузес да стърчи в средата на кабинета й и въздъхна от облекчение. Облекчението й обаче се изпари в мига, в който забеляза белия пощенски плик, който Рой стискаше в ръка.
— Добро утро, госпожице Ела. — Рой я дари с топлата си усмивка.
— Някакъв проблем ли има тук? — попита тя. — От отдела по поддръжката ли те изпратиха в кабинета ми?
— Не, мадам. Но Кели вчера ме помоли да донеса един топ хартия и нова касетка за принтера ви. — Погледът на Рой се спря върху нещата, които вече бе оставил върху бюрото й.
— Благодаря ти. — Ела изгледа плика в ръката на Рой. — Какво е това, което държиш? — попита го тя, след като заобиколи бюрото и остави чашата с кафе отгоре му.
Рой й подаде писмото.
— О, да, направо щях да забравя. Когато влязох, го намерих на пода. Както предишния път. Името ви е написано върху плика.
Ела се поколеба. Опасяваше се, че в този невинен наглед плик ще намери поредното вулгарно и заплашително любовно писмо. И ако страховете й се окажат основателни, нямаше да й остане нищо друго, освен да предприеме някакви мерки по въпроса. А последното нещо, което й се искаше в момента, бе да въвлече Рийд Конуей по някакъв начин в живота си. Част от нея искаше да му повярва, че не е написал предишните две писма и не се е обаждал, дишайки тежко в телефонната слушалка.
— Не го ли искате? — попита Рой и размаха писмото пред лицето й. — За вас е. Вашето име е написано отгоре. — Остави го на бюрото и й посочи напечатаните букви. — Виждате ли? — Прочете й двете думи: — Ела Портър.
Ела рязко измъкна плика от ръцете му, но забелязала изненадата проблеснала в добрите му очи си наложи да го погледне и да се усмихне.
— Извинявай, Рой, не исках да съм толкова груба. Само че тази сутрин малко позакъснях. Освен това ме боли глава, а и още не съм си изпила кафето и…
— Искате ли да ви донеса един аспирин?
— О, не, благодаря ти. Ценя предложението ти, но аз си нося аспирин в чантата.
— Ако имате нужда от нещо, госпожице Ела, само се обадете долу и попитайте за мен. Знаете, че съм готов на всичко за вас.
Ела остави писмото до чашата с кафе, протегна ръка и потупа Рой по рамото.
— Зная. И съм ти много благодарна. А сега по-добре се връщай долу преди господин Хибет да е тръгнал да те търси.
Рой се запъти към вратата, но преди да излезе се спря и я погледна.
— Надявам се, че главоболието ви ще мине.
В мига, в който Рой излезе от кабинета, Ела се отпусна във въртящия се стол, поднесе чашата към устните си и отпи глътка гъсто черно кафе. Предполагаше, че главоболието й неминуемо ще се засили, ако съдържанието на писмото се окажеше такова, каквото предполагаше.
Взе ножа за отваряне на писма, разряза плика и извади отвътре обикновен бял лист хартия. Разгъна го и прочете съобщението.

 

«Не можеш да избягаш от мен. Аз съм част от теб така, както ти си част от мен. Може да си повтаряш, че не желаеш онова, което мога да ти дам, но това е чиста самозаблуда. Ти искаш…»

 

Ела ахна, изумена от наглостта на посланието. На това трябваше да се сложи край! Не можеше да продължава да чете тези отвратителни писания и да позволява на въображението си да се вихри на воля. Макар получените писма да я отвращаваха дълбоко, Ела не можеше да спре да мисли за Рийд и да си представя как прави с нея всичките онези неща, описани толкова натуралистично в писмата. Презираше сама себе си заради сексуалната възбуда, в която изпадаше. Мразеше се, загдето позволяваше на този въображаем любовник да приеме образа на Рийд.
Прибра писмото в плика и го тикна в дамската си чанта. След това отвори органайзера си и потърси вътре телефонния номер на Марк Лиймън. Избра го и зачака. Реджина Конуей вдигна от другата страна. Ела се поколеба.
— Да, Реджина, обажда се съдия Портър. Бих искала да разговарям с Марк, ако е възможно.
— Един момент, съдия Портър.
Ела отпи още една глътка кафе докато чакаше Марк да се обади.
— Ела?
— Да.
— Каква приятна изненада… Не сме се чували от цяла вечност. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
— Да, можеш да обядваш с мен днес.
— С удоволствие, но все пак бих искал да знам има ли някаква специална причина за тази покана.
— Искам да разговарям с теб за Рийд Конуей. — Ела замълча в очакване на някакъв отговор, но когато Марк не каза нищо, тя продължи: — Сигурна съм, че Рийд вече ти е казал, че след неговото освобождаване от затвора започнах да получавам едни доста неприятни любовни писма, а също и анонимни телефонни обаждания. Тази сутрин получих поредното, трето писмо.
— Рийд наистина ми спомена за това. И ме увери, че не знае абсолютно нищо по този въпрос. Не е автор нито на писмата, нито на телефонните обаждания. А аз му вярвам, Ела. Ако познаваше Рийд толкова добре, колкото го познавам аз, ти също щеше да му повярваш.
— Хайде да обядваме в «При Калахан». В дванадесет часа. Ще ти дам възможност да ме убедиш, че Рийд е невинен.

 

Реджина стоеше до отворената врата и се взираше в Марк Лиймън, който бавно затвори телефона. Беше чула неговите реплики и бе разбрала, че Ела Портър му бе позвънила във връзка с Рийд. Може би беше получила още едно от онези писма или пък поредното анонимно телефонно обаждане? Дали съдия Портър щеше да се опита да повдигне обвинения срещу Рийд и да го прати обратно в затвора? Майка й щеше да бъде съсипана, ако Рийд по някакъв начин нарушеше условията по предсрочното си освобождаване. Искаше й се да можеше да вярва в невинността на брат си с дълбоката увереност и непоколебимост на майка си и се мразеше, защото дълбоко в сърцето си изпитваше съмнения по въпроса.
С времето бе приела убийството на Джуниър Блалък и бе започнала да вярва с цялото си сърце, че независимо от гнева, с който бе преизпълнен през онази ужасна нощ, Рийд не бе прерязал гърлото на Джуниър. Но щом Рийд не беше убил Джуниър, кой го беше сторил тогава? Понякога Реджина се питаше дали не го бе направила самата тя, а ужасеното й съзнание бе погребало навеки спомена за грозното й деяние? На времето мечтаеше Джуниър да умре. И го мразеше достатъчно силно, за да го убие.
Не мисли за онази нощ! Мили боже, не искаше да си спомня. Реджина се обърна и се отдалечи по посока на бюрото си. Краката й изведнъж омекнаха, отново я завладяха спомените за онази нощ: киселият, пропит с алкохол дъх на Джуниър, лигавите му целувки, грубият език, който проникна дълбоко в устата й; допирът на загрубелите му, мръсни ръце, които я опипваха навсякъде; отвратителните, ужасни неща, които й наприказва и се опита да й направи. Тя лежеше под него с разкъсани дрехи, наранено и насинено тяло и се взираше с ужас в щръкналия му пенис, когато Рийд с все сила го издърпа от нея и го преби почти до смърт.
Рийд я беше спасил. През последвалите дни изобщо не й пукаше дали брат й наистина бе заклал Джуниър. Изпитваше единствено огромно облекчение и се радваше, че вторият й баща е мъртъв. Виновен или невинен, Рийд бе заплатил за това престъпление с петнадесет години от живота си. Тя и майка й обаче също не се отърваха безнаказано. Целият град научи за случилото се през онази нощ. Всички долни и отвратителни подробности от личния им живот излязоха наяве по време на процеса. И до ден-днешен често долавяше съжалението в очите на хората, които я оглеждаха изпитателно и тихичко шушукаха зад гърба й. Не можеше да се примири с факта, че в целия град я знаят като момичето, което едва не е било изнасилено от втория си баща. Негодник, който е бил убит от брата на същото това момиче. Едва след многото години терапия, заплатени от работодателката на майка й, Сибил Карлисъл, Реджина се почувства що-годе годна за нормален живот. Спечели стипендия за колеж и започна работа като секретарка на Марк, докато се обучаваше за юридически помощник. И през всичките тези години, последвали убийството на Джуниър, тя нито веднъж не излезе с мъж. Дори и на най-невинна среща.
Реджина обаче копнееше да бъде поканена на среща, да обича и да бъде обичана. Искаше да се омъжи и да има деца. Години наред бе вярвала, че тези неща не са за нея, но това беше преди да си даде сметка, съвсем скоро при това, че е силно влюбена в шефа си. Марк Лиймън беше добър човек. Мил, грижовен и високо ценен както от приятелите, така и от враговете си. Но независимо колко много го обичаше, Реджина не можеше да не си дава сметка, че Марк не е от нейната черга. Тя беше дъщеря на домашна икономка. А Марк беше син на адвокат, внук на адвокат и братовчед на американски сенатор. Освен това гледаше на нея само като на своя помощница и приятелка.
— Реджина?
Тя подскочи и извика от изненада, когато чу гласа на Марк. Той стоеше пред бюрото й и загрижено се взираше в нея.
— Извинявай, не исках да те стресна.
— Няма нищо — увери го тя. — Мислите ми бяха на светлинни години от тук. Имаш ли нужда от нещо?
— Откакто Кара е в болнични, аз май прекалено много те товаря и с нейните задължения на секретарка, нали?
Марк й се усмихна и стомахът й се преобърна. Тя обожаваше начина, по който той се усмихваше, по който се смееше и разговаряше. Ако трябваше да бъде напълно откровена, Реджина трябваше да си признае, че обича всичко у Марк.
— Знаеш, че нямам нищо против.
— Ти си незаменима. Не зная какво бих правил без теб. — Марк погледна ръчния си часовник. — След петнадесет минути трябва да бъда в съда. Ако не бързах толкова, щях да се погрижа за това лично, но…
— Само кажи какво трябва да се направи и аз с удоволствие ще го свърша.
— Позвъни на Хедър и й кажи, че се налага да отменя днешната ни среща за обяд. С нея ще се видим утре.
— Разбира се.
— Днес ще обядвам с Ела — информира я Марк.
— Без да искам подслушах част от разговора ви — призна Реджина. — Тя иска да разговаря с теб за Рийд, нали?
— Получила е още едно писмо.
— Ти не вярваш, че Рийд й изпраща тези писма, нали?
— Не, не мисля, че е той. — Марк сви рамене. — Но положението му не е никак розово. Макар че никой за момента не разполага с някакви конкретни доказателства, които да го уличават по някакъв начин. Надявам се да успея да убедя Ела, че някой се опитва да натопи Рийд. Точно както постъпи и преди петнадесет години.
— Истинският убиец?
— Така смятам. Някой в този град не желае Рийд да се разхожда наоколо като свободен човек. Някой много се страхува, че той ще открие истината и ще разобличи истинския убиец на Джуниър.
— Това означава, че Рийд го грози сериозна опасност, нали?
— Да, така е. Но същото се отнася и за Ела, ако този човек я тормози с едничката цел да вкара Рийд обратно в затвора.
— Убедена съм, че ти си единственият човек, който би могъл да убеди съдия Портър в невинността на Рийд. Ти си най-добрият адвокат в целия щат.
Марк се ухили.
— Само че твоето мнение не се брои, защото си твърде предубедена. В края на краищата, аз съм ти шеф, нали така?
— Шеф или не, мнението ми не подлежи на промяна.
Той отново погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам веднага, ако искам да стигна навреме. — Стиснал куфарчето си в ръка, Марк се запъти към вратата. После спря и погледна през рамо. — Обади се в цветарския магазин и поръчай да изпратят някакви цветя на Хедър. И картичка с искрените ми извинения.
Реджина кимна и се усмихна насила. Марк отвърна на усмивката й и бързо излезе от кабинета. Хедър Маршал! Червенокосата парясница, която, веднага щом се върна в града, размъти главите на всички ергени в Спринг Крийк. Реджина обаче никога не бе смятала, че Хедър е от жените, които Марк би харесал. Той беше изключително сериозен, работлив и даже скучен, според стандартите на повечето жени, докато Хедър беше твърде лекомислена, повърхностна и малко дива. Може би противоположностите наистина се привличаха. Защото в рамките на последните две седмици това беше третата им среща за обяд.
Реджина въздъхна. Защо Марк не можеше да я погледне и да види в нея желаната и подходяща за него жена? Тя знаеше, че е красива. Освен това хората смятаха, че е много приятно и симпатично момиче. Дали Марк, подобно на повечето хора в този град не я възприемаше просто като нещастното бедно създание, нападнато навремето от Джуниър Блалък? Дали за него тя не бе само дъщерята на една бедна икономка и сестрата на осъден убиец?

 

— Много се радвам, че се чувстваш достатъчно добре, за да обядваме тук, в задния двор. — Джеф Хенри впи поглед в Керълин, без изобщо да го е грижа, че както тя, така и Виола, можеха да видят любовта, която струеше от очите му. Чувствата му към сестрата на съпругата му не бяха тайна за никого. Най-малко пък за самата Керълин. Преди тридесет и четири години той я бе помолил да се омъжи за него. Пламенното му предложение бе изречено само няколко седмици преди това на Уеб. След това я бе умолявал да не се омъжва за Уеб. Тя обаче винаги бе обичала красивия негодник и независимо от многобройните му изневери, остана с него през всичките тези години.
— Днешният ден е прекрасен, нали? — Керълин въздъхна доволно и огледа красивата градина. — Сигурно знаеш с какво нетърпение очаквам нашите обеди всеки понеделник и четвъртък! Уеб толкова рядко си е у дома, а Ела, откакто стана съдия, е постоянно заета. — Керълин протегна ръката си през масата. — Не зная какво щях да правя, ако не беше ти, братко.
Той се присегна и стисна ръката й в своята. Нейната малка, елегантна и мека ръка. Ръка на истинска дама. Погали я, а палецът му докосна върховете на идеално оформения й маникюр. Големият пръстен с диамант, подарен й от Уеб, и широката венчална халка красяха безименния пръст на лявата й ръка и проблясваха на яркото следобедно слънце.
— Никога няма да ти се наложи да живееш без мен, любима. И аз, също като теб, очаквам нашите обеди с огромно нетърпение.
Виола, която седеше на няколко метра от тях, стиснала плетката в скута си, леко се прокашля.
— Ако смятате, че няма да имате нужда от мен за известно време, бих могла да отида при Беси в кухнята и да хапна нещо за обяд.
Керълин махна с ръка.
— Ама, разбира се, че можеш да отидеш да обядваш. Не се безпокой за мен. Аз ще бъда тук с моя скъп приятел.
Нейният скъп приятел. Ето какъв беше той за нея. И такъв щеше да си остане завинаги. Но това му беше достатъчно. Просто да седи до нея. Да чува гласа и смеха й. Да чувства ръката й в своята. Да я гледа — толкова красива, почти недокосната от времето. Все така прекрасна както беше и на двадесет години.
— Заведи ме в беседката и ми почети малко. — Керълин погледна към книгата с дебели корици, която лежеше на масата, точно до салфетката на Джеф Хенри. — Ветрецът днес е толкова приятен. Доста по-хладен от вчера. Боя се обаче, че по-късно ще завали.
— Донесох ти моя екземпляр на «Брулени хълмове». Зная, че това е една от любимите ти книги. — Той помести стола си назад, изправи се, взе книгата и заобиколи масата. — Ще ти чета, но настоявам да спра веднага щом се измориш. Или щом завали дъждът. Защото не бихме искали да се измокриш и да настинеш, нали?
Сложи книгата в скута й, отдръпна инвалидния стол от масата и започна да го бута през двора към пътеката, която водеше към беседката. Когато стигнаха, той вдигна Керълин от стола, пренесе я вътре и я настани на плетения шезлонг. Тя отпусна глава назад и затвори очи. След това му подаде книгата. Той я взе, седна на люлката и отвори на първа страница.
— Уеб днес ли трябва да се върне? — попита Джеф Хенри.
Клепачите на Керълин потрепнаха. Тя въздъхна.
— Вчера ми се обади по телефона, за да ме информира, че ще остане в Бирмингам и утре. Така ми се иска най-после да се прибере у дома.
— Той много ти липсва, когато не е до теб, нали? — Защо се измъчваше по този начин? Защо му трябваше да говори с Керълин точно за съпруга й? Може би защото Уеб Портър беше реалност. Неразривна част от живота й. Част, която той не би могъл да пренебрегне. А щом бракът с Уеб правеше Керълин щастлива, то тогава той също искаше Уеб да остане завинаги заедно с нея.
— Да, разбира се, че ми липсва. Но освен това смятам, че той трябва да си е по-често у дома, за да държи Ела под око.
— Безпокоиш се, че Рийд Конуей вече е на свобода, нали? Сигурен съм, че той не е чак такъв глупак, че… — Познаваше Керълин твърде добре и веднага забеляза загрижеността, изписала се на лицето й. Беше се случило нещо. Нещо, което тя не бе споделила с него. Остави книгата на люлката, наведе се напред и улови погледа й. — Кажи ми защо си толкова разтревожена.
— Не искам Уеб или Ела да разберат, че зная.
— Какво знаеш? — Джеф Хенри осъзна, че Керълин по някакъв начин бе научила за проклетите писма и телефонните разговори, които Ела получаваше. Но кой би могъл да й каже? Виола, кой друг! Жената беше безусловно предана на Керълин и беше единственият човек, който би посмял да наруши разпорежданията на Уеб и да сподели тревожните новини с нея.
— Зная за писмата и за телефонните обаждания — призна Керълин. — Рийд Конуей тероризира Ела и по всичко личи, че никой не е в състояние да направи нещо по въпроса и да го спре. Просто защото не разполагаме с доказателства. Безпокоя се обаче, че онзи тип няма да спре до тук и ще нарани Ела физически. Аз… аз… — Керълин се задъха, неспособна да продължи. Една самотна сълза се отрони от ъгълчето на дясното й око. Тя я избърса с върховете на пръстите си.
Джеф Хенри скочи от люлката, отпусна се на колене до Керълин и хвана лицето й в ръцете й.
— Скъпа моя, какво има? Да не се е случило и още нещо?
— Видях го. В петък вечерта Рийд Конуей беше тук в беседката заедно с Ела.
— Не! Този човек стигна твърде далеч! Да си позволи да проникне без разрешение в частна собственост! Надявам се, че Ела веднага се е обадила в полицията, нали? — Джеф Хенри отдръпна длани от лицето на Керълин, сложи ги върху раменете й и ласкаво помилва ръцете й, опитвайки се да я успокои.
— Нито се обади в полицията, нито пък спомена за инцидента пред мен — отвърна Керълин. — Не зная какво става, но ако не ги познавах и двамата, ако не знаех какво е действителното положение, сигурно щях да си помисля, че двамата са любовници и се срещат тайно през нощта.
— Мили боже, не говориш сериозно, нали? — Джеф Хенри поклати глава. Отказваше да повярва, че тяхната сладка Ела би могла да има нещо общо с онзи бандит Конуей. — Ела не би се забъркала никога с мъж като него.
— Сигурна съм, че имаш право. Струва ми се, че Рийд я плаши, но се боя, че се притеснява повече от онова, което Уеб би могъл да причини на Рийд, отколкото от нещата, които онзи негодник би могъл да стори на нея самата. Мисля, че и аз самата изпитвам същите страхове. Но, Джеф Хенри… — Керълин сграбчи ръката му, стисна я нервно и я поднесе към гърдите си. — Толкова се боя от онова, което Рийд Конуей би могъл да предприеме, за да си отмъсти на Уеб. Мястото на този тип е в затвора. Той е заплаха за всички, които обичам.
— Стига, стига, скъпо мое сърце! — Джеф Хенри с любов я потупа по рамото. — Не бива да се разстройваш по този начин. Когато Уеб се върне, непременно ще поговоря с него. Ще измислим начин да контролираме Рийд. Дори и ако това означава да се стигне до отмяна на условното му освобождаване и връщането му затвора.
Керълин въздъхна дълбоко и погледна Джеф Хенри с такава искрена благодарност, че той едва се сдържа да не я целуне. Копнееше да притисне устните си към нейните, да я вземе в ръцете си и да й признае своята вечна и неувяхваща любов.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Керълин стисна ръката му, наведе се напред и нежно го целуна по бузата.

 

10.

 

Ресторантът жужеше като кошер, препълнен от обедната тълпа, която изпълваше салона му между единадесет и два часа през всеки работен ден. Разположен в самото сърце на града, ресторантът, помещаващ се в реставрирана сграда, използвана от началото на тридесетте до средата на осемдесетте години като аптека, бе идеалното място, на което се срещаха всички местни бизнесмени, служителите на съда, а също така и тълпата адвокати, чиито офиси бяха разпръснати из целия град. Единствените конкуренти на «При Калахан» бяха две заведения за бързо хранене и едно малко кафене, в което предлагаха сандвичи. Ако човек обаче искаше да покани някого на делови обяд, единственият избор беше «При Калахан». Когато Ела пристигна, салонната управителка веднага я заведе в едно от сепаретата в задната част на ресторанта, където я очакваше Марк Лиймън. Тя се плъзна на мястото си, пооправи полата си и сложи дамската си чанта до нея.
— Поръчах от малиновия им чай и за двама ни — рече й Марк и посочи с глава високите, изстудени чаши с ароматния чай, поставени върху декоративни книжни подложки.
— Благодаря. — Ела вдигна едната чаша и отпи. — Страхотно.
Сервитьорът им се появи, преди да успеят да започнат разговора си.
— Готови ли сте вече да поръчате?
Ела хвърли един поглед на менюто, а след това погледна към Марк, който я попита:
— Искаш ли да си помислиш малко?
— Не. — Тя поклати отрицателно глава. — Искам пилешка салата с подправки.
Сервитьорът си записа поръчката й.
— А за вас, сър?
— Сандвич с говеждо филе — отвърна Марк. — С пържени картофки и пържени лучени кръгчета.
Веднага щом сервитьорът си тръгна, Ела изгледа набитата фигура на Марк.
— Ти май никак не се притесняваш за килограмите си, а? Мъжете сте такива късметлии. Ако една жена е с четири, пет килограма над нормата, тя се изяжда от притеснения, че не е достатъчно стройна и привлекателна.
— Ако говориш за себе си, братовчедке, държа да те уверя, че изобщо не трябва да се притесняваш за фигурата си.
— Ммм… мм. Е, предполагам, че бихме могли да прекараме целия обяд, наслаждавайки се на приятната компания, но това не би разрешило проблемите, пред които сме изправени, нали?
Марк изпъшка.
— Аз лично съм абсолютно убеден в невинността на Рийд Конуей. Мисля, че беше несправедливо обвинен в убийството на втория си баща и съм сигурен, че той не е човекът, който те тормози напоследък.
— Да, ти наистина изглеждаш ужасно уверен в правотата си. — Ела отвори дамската си чанта и измъкна белия плик. — Хвърли един поглед на това. Същото е като другите две, които получих миналата седмица и които баща ми показа на Франк Нелсън. На всичкото отгоре, тези три писма много напомнят на другите две, които Рийд Конуей ми изпрати от затвора.
Ела подаде плика на Марк. Той го отвори, извади писмото, прочете го набързо, сгъна го и го прибра обратно в плика.
— Вулгарно писъмце. И, признавам, доста обезпокоително.
— Да, вулгарно и обезпокоително. И това е много меко казано.
— Ела, ако не бях опознал Рийд толкова добре през времето, през което бях негов адвокат, аз може би също щях да си помисля, че е способен на подобни гадни писания. Но мъжа, когото познавам, онзи Рийд Конуей, който направи и невъзможното да се превърне в образцов затворник през последните десет години, никога не би прибягнал към подобна форма на тормоз. Нито спрямо теб, нито спрямо когото и да било друг.
— Ти изглежда му вярваш безусловно. — Ела взе писмото от масата и го прибра обратно в чантата си. — Баща ми обаче смята, че Рийд просто е решил да изпълни старите си закани и се опитва да тормози мен, защото знае, че това е най-сигурния начин да нарани баща ми.
— Рийд не иска да наранява, когото и да било — увери я Марк. — Той иска само да открие кой е истинският убиец на Джуниър Блалък. За него е много важно да изчисти името си. Но далеч по-важно е намерението му да остане на свобода. Рийд прекрасно знае, че ако по някакъв начин наруши закона, условното му освобождаване ще бъде отменено. Той не е толкова глупав, че да рискува свободата си само защото искал да ядоса Уеб.
— Иска ми се да ти повярвам, но… Рийд ме плаши. Виждала съм го два пъти откакто се е прибрал у дома. И двата пъти аз… ами и двата пъти след срещата с него се чувствах застрашена по някакъв начин.
Появи се сервитьорът и остави на масата им панерче с прясно изпечени кифлички. Марк се възползва от паузата и изпи половината от чая си.
Ела се огледа наоколо и зърна леля си Сибил на бара. Първоначалната й реакция беше да отиде при леля си, да се опита да я убеди да не пие, а след това, ако е необходимо, да позвъни на чичо си Джеф Хенри. Сибил обаче беше с приятелки — две дами от местния исторически кръжок, което означаваше, че може и да е изпила едно питие преди обяда, но няма да допусне да се накваси до козирката. Леля й Сибил притежаваше почти свръхестествената способност да се контролира пред съгражданите си и да се отдава на запоите си насаме или пък в присъствие единствено на семейството си. Ела безмълвно изпъшка.
— Рийд наистина може да се държи много арогантно — съгласи се Марк. — Не трябва да забравяш обаче, че е преживял петнадесет дълги години в затвора. Той е изключително корав и упорит човек. И не е никак емоционален. Само че в никакъв случай не може да бъде причислен към опасните и отмъстителни бивши затворници.
Забележката на Марк привлече отново вниманието й към темата, която обсъждаха, и временно изтласка тревогите за леля й на по-заден план.
— Това, че Рийд можел да бъде изключително арогантен, корав и упорит човек, по никакъв начин не намалява страховете ми. Тъкмо обратното дори.
— Ти знаеш ли, че той завърши колеж докато излежаваше присъдата си в «Доналдсън»! И че вече работи върху защитата на магистърска степен? Рийд е човек, който положи сериозни усилия, за да се подготви за пълноценен живот на свобода. Защо би рискувал да загуби всичко, за което е работил толкова упорито, само за да си направи кефа да разгневи Уеб? Уверявам те, този човек не търси отмъщение.
— Нямах представа, че е завършил колеж — възкликна Ела, силно изненадана от тази неочаквана информация. Никога не бе възприемала Рийд като интелектуален и академичен тип. До този момент бе обръщала внимание единствено на външния му вид. Но като се изключи онова, което другите й бяха разказвали за него, тя самата почти не го познаваше. — Ако това е истина, защо тогава работи като механик в сервиза на братовчед си?
Марк изсумтя с насмешка.
— Защото никога не би допуснал майка му и сестра му да го издържат. Когато излезе от затвора беше твърдо решен да си намери някаква работа, само че нито един човек в този изтъкан от предразсъдъци град не пожела да го наеме.
— Защо тогава не замине някъде другаде? В Бирмингам или в Хънтсвил… някъде, където никой не го познава.
— Семейството му е тук. А също и миналото му. Няма вероятност Рийд да открие истинския убиец на Джуниър в Хънтсвил или пък в Бирмингам.
— Добре, да предположим, че ти повярвам, че Рийд не е писал тези писма, нито пък ми се е обаждал по телефона. — Трябваше да признае, поне пред себе си, че Марк беше много убедителен. Но пък от друга страна, тя бе дошла на този обяд с надеждата, че ще бъде убедена да повярва на Рийд. Поради някаква неясна причина — а може би причината беше твърде важна и съдбоносна и тя просто не желаеше да я приеме — Ела имаше нужда да повярва, че Рийд Конуей не е извършил убийство и не е човекът, който напоследък я подлага на сериозен психологически тормоз. — Ако Рийд е невинен, кой тогава ме тормози и защо?
Сервитьорът донесе поръчките им, сервира салатата на Ела и сандвича на Марк, а след това попита:
— Имате ли нужда от още нещо?
Ела отрицателно поклати глава.
— Не, благодаря — отвърна Марк.
Ела вдигна вилицата си от бялата ленена салфетка.
— Възможностите според мен са няколко — каза й Марк и отвъртя капачката на шишето с кетчуп. — Първо, някой обвиняем, попаднал в съдебната ти зала през последната година, е решил да те поизтормози, за да си отмъсти. — Марк изсипа малко кетчуп в чинията си — точно между пържените картофки и лука. — Второ, може да си се сдобила с неизвестен за теб ухажор, който има изключително вулгарно съзнание. — Марк взе едно картофче и го потопи в кетчупа. — И трето, някой се опитва да скрои капан на Рийд, като те използва, за да го обвини в психологически тормоз.
Ела разбърка салатата си с вилицата.
— И защо някой би искал това?
Марк изяде пърженото картофче и си взе още едно.
— Предполагам, че става дума за човек, който иска Рийд да се върне в затвора. Някой, който не може да допусне истината за убийството на Джуниър Блалък да излезе наяве.
— Убиецът — чу се да казва Ела. След това изведнъж си даде сметка, че току-що бе признала пред Марк, че тя също като него вярва, че Рийд е невинен. — Искам да кажа, това в случай, че Рийд не е истинският убиец.
— Нещо ми подсказва, че ти знаеш, че не е. Инстинктът ти ти подсказва, че макар и да те притеснява и дори плаши понякога, Рийд не е убиец.
— Ако продължа да получавам подобни писма или пък анонимни телефонни обаждания, близките ми няма да се спрат докато не…
— В такъв случай не споменавай пред Уеб за третото писмо. Недей да се включваш в играта на истинския убиец на Джуниър. Ако ти не играеш по свирката на този човек, ако не му помагаш да постигне целта си, то той вероятно в един момент ще се откаже.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Готов съм да се обзаложа, че единствената цел на този човек е да направи така, че Рийд да се забърка в сериозни неприятности. Толкова сериозни, че да се стигне до отмяна на условното му освобождаване. И ако се окаже, че планът с психологическия тормоз над теб не дава резултати, то той няма да има причина да го продължава.
— Да предположим, че разсъжденията ти са правилни. Но какво би попречило на този човек да прибегне към други форми на тормоз? Може би планът му включва и нещо по-сериозно от писмата и анонимните обаждания.
— Ела, не мисля, че те грози някаква опасност — заяви Марк. — В края на краищата, който и да е човекът, който стои зад всичко това, той не храни неприязън към теб и няма защо да те наранява. Рийд е главната му мишена, не ти.
— Смяташ ли, че животът на Рийд е в опасност?
«А на теб пък защо толкова ти пука?» — мислено се запита тя. Рийд Конуей не означава нищо за теб. Той е просто досаден натрапник. И съблазнителен кошмар, от който не можеш да се отървеш.
— Вярвам, че някъде в малкия ни и безопасен градец се спотайва убиец, който се е отървал от затвора преди петнадесет години и сега е твърдо решен да не позволи на Рийд да открие истината за това кой всъщност е убил Джуниър и защо. Да, животът на Рийд е в опасност. И ти може да се окажеш единственият човек, който е в състояние да му помогне.

 

В шест и половина Ела паркира своя ягуар пред «Дъ Коузи Корнър» — книжарница, в която се продаваха изискани дребни подаръчета и поздравителни картички, и в която се сервираше единственото наистина свястно кафе в града. Влезе вътре с намерението да си купи някаква книжка, с която да убие времето си по-късно вечерта. Отчаяно се нуждаеше от нещо — каквото и да е то, което да отклони мислите й от Рийд Конуей. Трябваше да престане да се пита дали е виновен или пък невинен. Не можеше да продължава да се измъчва от мисълта, че баща й може би е помогнал един невинен човек да бъде осъден и пратен в затвора.
— Ела!
Чу, че някой извика името й и се обърна по посока на гласа. Кафенето. На бара седеше Хедър, придружена от един доста привлекателен мъж. Макар че й се стори смътно познат, Ела не го позна веднага. Хедър й махна с ръка, но не я покани да се присъедини към тях. Още по-добре! Нямаше никакво желание да се натрапва, и то точно в момент, в който Хедър се опитваше да направи поредното си завоевание. А след скорошния й развод тези завоевания се случваха ако не ежедневно, то поне всяка седмица.
Докато минаваше край щанда с поздравителните картички, Ела забеляза и леля си Сибил. По-рано през деня така и не бе успяла да я поздрави в «При Калахан», защото леля й си тръгна преди те двамата с Марк да приключат с обяда си.
Ела се отклони от пътя си, спря се за малко и поздрави.
— Здравей, лельо Сибил. Как си тази вечер?
— Ела, много се радвам да те видя. Така ми се иска някой ден да ми отделиш малко време, за да се видим и да си побъбрим. А и тенис мачовете много ми липсват напоследък. — Усмивката на Сибил беше тъжна и меланхолична.
Ела обожаваше леля си, независимо от факта, че тя постепенно все повече затъваше в алкохолното си опиянение. Тъй като бе прекарала целия си живот с майка, прикована към инвалидния стол, Ела растеше под крилото на леля си. Сибил я водеше на пазар за дрехи и училищни пособия, тя я учеше да играе тенис и да плува. За нея тя беше също толкова майка, колкото и Керълин.
— Защо не идем заедно на кино идната седмица? — предложи Ела. — Ще си изберем някоя приятна романтична комедийка. А след филма ще седнем някъде и ще се натъпчем със сладолед и сладкиши.
— О, скъпо момиче, не знаеш ли, че всички романтични преживявания в крайна сметка се оказват комедии? Както в киното, така и в реалния живот. Когато става дума за любов, всички ние се превръщаме в банда тъпи глупаци. — Сибил пристъпи несигурно към нея и едва тогава Ела си даде сметка, че леля й е пияна. Странно колко смислено и логично разговаряше Сибил, при положение, че не можеше дори да направи една крачка, без да залитне.
— Не си дошла до тук с колата си, нали? — Ако се окажеше, че е така, Ела щеше да направи всичко възможно, за да вземе ключовете й и лично да я откара до дома й.
— Не, за бога! Джеф Хенри ме докара. Паркирал е малко по-нагоре по улицата. Той е ужасен човек. Не искаше да ме пусне да дойда тук и да избера картичка за рождения ден на Сю Елън Рикс, макар да знае, че Сю Елън винаги ми изпраща картички. Всяка година. Без изключение.
— Успя ли да й избереш някоя хубава картичка? — Ела погледна голямата розова картичка, която Сибил притискаше към гърдите си.
— Много е хубава, нали? — Протегна ръка и я показа на Ела.
— Искаш ли, след като платиш картичката, да те изпратя до колата на чичо Джеф Хенри.
— Говориш глупости, мило мое момиче. Напълно съм способна да стигна и сама до кадилака на Джеф Хенри. Напоследък всички ме третирате така, все едно съм инвалид като Керълин. А ти чудесно знаеш, че това не е истина. Просто понякога пия твърде много и…
— Нямам нищо против да те придружа.
— Имаш ли среща с някого тук? — Сибил умело смени темата. — Забелязах, че Хедър е с много симпатичен млад мъж. Точно от това имаш нужда. Така бих се радвала, ако се влюбиш в някого. Защото имаш нужда от мъж в живота си. Някой, който да те обича толкова, колкото и ти обичаш него.
— Знаеш, че излизам с Дан Гилмор, а той е много приятен мъж.
— Дан Гилмор! Как ли пък не! — Сибил се изсмя. — Никоя… моя племенница… не би могла да се влюби в този надут пуяк.
— Не съм казвала, че съм влюбена в него.
— Това е добре. Много бих се притеснила, ако разбера, че пропиляваш любовта и живота си заради мъж, който никога няма да те оцени както трябва. — Сибил се наведе и целуна бузата на Ела. — Моята скъпоценна, скъпоценна малка Ела.
Ела отвърна на целувката и хвана ръката на леля си. Сибил побърза да се освободи и веднага се отдалечи. После се подреди на опашката пред касата. Ако само имаше някакъв начин да помогне на леля си! Всички в семейството правеха опити да й помогнат, но напразно. Сибил винаги си бе пийвала, но едва през последните няколко години пиенето й започна да се превръща в проблем. Пиянските й изстъпления, които преди се случваха горе-долу веднъж месечно, сега зачестиха и се случваха веднъж седмично. А понякога и по-често.
Ела знаеше, че Сибил е нещастна в личния си живот. Леля й никога не бе работила и единствените й ангажименти се изчерпваха с епизодичната й благотворителна дейност. Младата Сибил на времето беше изключителна дебютантка. Сега участваше във всички обществени клубове и организации в областта, макар че членството й в повечето от тях беше формално. Бракът й с Джеф Хенри бе пълен фарс и Ела често се питаше защо Сибил изобщо се бе съгласила да се омъжи за него. Двамата изглеждаха напълно неподходящи един за друг. Когато зададе този въпрос на баща си, Уеб й отговори, че Джеф Хенри се е оженил за жената, която според него най-много се доближавала до Керълин. Освен това спомена, че на времето Сибил може наистина да е била влюбена в Джеф Хенри.
Леля й и чичо й нямаха деца и Ела не знаеше дали това се дължи на съзнателно решение от тяхна страна, или просто единият от двамата не можеше да има деца. Но те и двамата обожаваха своята племенница, обичаха я искрено и от сърце и Ела беше убедена, че сигурно щяха да бъдат прекрасни родители. Може би е трябвало да си осиновят. Така, както са постъпили нейните родители, когато разбрали, че Керълин никога няма да може да забременее.
Ела продължаваше да стои в книжарницата и да държи леля си под око. Видя я, че плати на касата, след което излезе от магазина. Сигурна беше, че чичо й Джеф Хенри е отвън и я чака, за да я прибере у дома. Независимо от всичките му недостатъци, той наистина се грижеше всеотдайно за Сибил. Проявяваше безкрайно търпение и изключителна толерантност.
Ела се приближи до рафтовете, претъпкани с книги, и се зае да преглежда заглавията. Може би някоя научнофантастична книжка щеше да й помогне да отклони мислите си от проблемите в този свят и да я пренесе на светлинни години от този град и живота й в него. Със сигурност не й се четяха нито криминалета, нито пък любовни истории. Не би искала да си купи книга, всяка страница, от която да й напомня за Рийд.
В момента, в който взе от рафта последната книга на Ан Макафри, цялото й тяло бе разтърсено от неочаквана тръпка, съпроводена от странно предчувствие и усещане за нещо предстоящо. Огледа се предпазливо наоколо, но не забеляза никой, който да я наблюдава. Въображението ми пак се е развихрило, помисли си Ела и се опита да не обръща внимание на тревогата, загнездила се в душата й.
Реши да купи книгата и да се прибере у дома. Тъкмо минаваше през секцията за научна литература, когато с периферното си зрение зърна някаква фигура. Рязко се спря, бавно извърна глава и погледна по-внимателно. Видя Рийд, който стоеше между два високи рафта с научна литература и четеше някаква книга. По всичко личеше, че е дошъл тук направо от сервиза. Дънките му бяха целите на петна, а бялата тениска бе подгизнала от пот. Наболата му брада подсилваше допълнително суровото излъчване, което струеше от всяка пора на едрото му и силно тяло.
Бягай! Изчезвай, преди да те е видял. Преди да е забелязал как стоиш и го зяпаш. Ще си пълна глупачка, ако останеш тук и му дадеш възможност да те заговори.
Сякаш почувствал присъствието й — така, както тя бе почувствала неговото, Рийд вдигна глава и погледна право към нея.
— Здрасти, госпожице Ела.
Сърцето й блъскаше толкова силно, че тя отчетливо чуваше оглушителните му удари в главата си. Идеше й да му изкрещи да я остави на мира, но естествено, не промълви нито дума. В края на краищата, той само я бе поздравил. Нищо повече. Само че погледът му не спираше да я докосва, да я гали, да я милва. Ела стоеше като хипнотизирана, прикована под погледа на тези негови студени като лед, сини очи. Рийд върна на рафта книгата, която само допреди миг разлистваше, след което отново насочи вниманието си към Ела. Неспособна да успокои полудялото си сърце и да се пребори с нетърпеливото очакване, изпълнило душата й, Ела продължи да стои като закована на мястото си и да го гледа как се приближава към нея. Той вървеше, без да бърза, с преднамерената целеустременост на див звяр, промъкващ се към своята беззащитна плячка.
Когато стигна само на няколко крачки от нея, Ела рязко си пое дъх и го задържа в гърдите си. Успокой се! Не може нищо да ти направи. Намирате се на обществено място и наоколо е пълно с хора. Само че това беше лъжа и тя го знаеше. Той вече й бе сторил нещо. Само с един-единствен поглед бе успял да оскверни тялото и да обърка мислите й.
Рийд спря на около половин метър от нея и погледна книгата, която тя притискаше като спасителен пояс към гърдите си.
— Явно възнамеряваш да прекараш вечерта в четене?
— Да. — Едва успя да се пребори с огромната буца, заседнала в гърлото й. Изпитваше страх, вълнение и сексуална възбуда — твърде противоречиви емоции, сплели се на корав възел в гърдите й.
— Ама какво му става на онзи тип, с който излизаш напоследък? — възкликна Рийд. — Ако беше моя жена, изобщо нямаше да ти остава време за четене нощем.
Силна тръпка прониза цялото й тяло. Представи си онова, което двамата с Рийд биха могли да вършат заедно — преплетени голи ръце и крака, усукани чаршафи, потни тела, еротично нашепнати думи.
— Само че не съм твоя жена, нали така? — Не спирай само до тук, нашепваше здравият й разум. Защото с казаното до тук ти буквално го предизвикваш да ти отговори дали те смята за такава. — Не принадлежа на нито един мъж. Сама съм си господар.
— Много се радвам, че още никой мъж не е сложил отпечатъка си върху тебе.
Тя ахна, изумена от дързостта на това смело твърдение.
— Това ли е твоята представа за интимна връзка, господин Конуей? Да оставиш отпечатъка си върху възможно най-много жени?
И тогава той й се усмихна. Господ да й е на помощ, защото в този момент Ела осъзна, че и тя, подобно на всички останали жени, не може да остане безразлична към тази секси усмивка. Тялото й веднага реагира. Крайниците й изтръпнаха, нещо дълбоко в нея започна да пулсира неистово. Дяволите да го вземат този Рийд Конуей! Неговият чар беше просто смъртоносен.
— Истинският мъж остава отпечатък само върху жената, която иска да запази завинаги като своя лична собственост.
Рийд пристъпи още една крачка и застана толкова близо до Ела, че тя забеляза сребристите точици в сините му очи и тънкия бял белег, който разсичаше долната му устна точно по средата.
Ела преглътна. Отчаяно се опитваше да запази самообладание и да не позволи на този арогантен мъж да наложи превъзходството си над нея. Погледна го и се усмихна студено.
— Тази сутрин получих още едно писмо. Със същото съдържание като предишните две.
Самоуверената му усмивка бързо помръкна.
— В такъв случай, предполагам, че трябва да очаквам поредното посещение от Франк Нелсън и поредното предупреждение от негова страна.
— Единственият човек, който знае за последното писмо, е Марк Лиймън. Той е убеден, че някой друг пише тези писма и ми звъни по телефона, за да насочи вниманието на властите към теб. Марк смята още, че този човек иска да те тикне обратно в затвора, преди да си успял да разкриеш самоличността на истинския убиец на Джуниър Блалък.
Дъхът на Рийд погали лицето й. Вгледа се изпитателно в очите й и Ела изведнъж установи, че не може да си поеме дъх.
— А ти какво мислиш по въпроса? — попита той.
— Аз… аз не зная какво да мисля. Версията на Марк ми се стори логична, но…
— Но на теб ти е по-лесно да повярваш, че съм виновен, нали?
— Не. Много бих искала да повярвам в твоята невинност. — Идиотка, наруга се тя. Защо й трябваше да признава това? Сега той със сигурност щеше да разбере какво въздействие има върху нея.
— Повярвай ми, това е самата истина. Аз не съм убил Джуниър Блалък.
И тогава я докосна. Погали бузата й с опакото на ръката си. Нежна, ефирна ласка на загрубялата му от работа ръка. Ела рязко си пое дъх.
— Ей, вие двамата, защо не седнете при нас за по едно кафе? — Гласът на Хедър разруши мига на интимност между Ела и Рийд.
Ела подскочи. Рийд веднага отстъпи няколко крачки назад. Но погледите им останаха преплетени още за миг. И този миг беше достатъчен, за да достигнат до едно взаимно прозрение от изключителна важност. Нещо се бе случило между тях. Нещо, което не разбираха, но не можеха да му устоят. Знаеха, че тази случайна среща тази вечер няма да е последната за тях. Щеше да има и други. Много други срещи.
— Аз тъкмо си тръгвах — рече й Рийд. — Приятно ми беше да ви видя, съдия Портър.
Изумена от неочакваната хладна учтивост на Рийд, Ела кимна безмълвно и побърза да отклони поглед от него.
— Аз ли го прогоних? — попита Хедър. — Нямах никакво намерение да прекъсна малката ви среща.
— Не си прекъснала абсолютно нищо — излъга Ела. — Срещнахме се съвсем случайно. Струва ми се, че Рийд се смути от поканата ти да се присъедини към вас. Та ние двамата с него изобщо не сме двойка.
— Ела, Ела, Ела! Не забравяй, че разговаряш с мен. С най-добрата си приятелка. С човека, на когото можеш да довериш всичко — напомни й Хедър. — Забелязах начина, по който вие двамата се гледахте. Приятелко, искам да те предупредя, че си играеш с огъня.
— Би ли говорила малко по-тихо, ако обичаш? Не искам всички присъстващи да те чуят.
— Извинявай. — Хедър хвана Ела за ръката. — Искаш ли да разкарам онзи висок и тъмнокос красавец? Ако имаш нужда да поговориш с някого…
Ела се разсмя.
— Върви и се забавлявай с високия тъмнокос красавец. А пък аз ще си купя ето тази книга — тя показа научнофантастичния роман на приятелката си — и ще се прибера у дома, където възнамерявам да си взема една гореща вана и да чета докато заспя.
— Всекиму своето — изкоментира Хедър. — Ти си лягаш с хубава книга, а пък аз — с добър любовник. Или поне се надявам да се окаже такъв.
— Направо си отвратителна.
— А пък ти си възбудена и копнееш за мъж.
— Хедър!
— Повярвай ми, ако Рийд Конуей някога ме погледне по начина, по който гледаше теб преди малко, аз мигновено ще го помъкна към най-близкото легло.
— На теб може и да ти харесва да живееш постоянно на ръба, но не и на мен. Забрави ли, че точно ти ме предупреди, че Рийд Конуей може да ми донесе единствено неприятности? А пък аз съм човек, който не обича да си навлича неприятности.
— Да, зная. Но, Ела, скъпа, ти просто не знаеш какво пропускаш.

 

11.

 

Уеб би предпочел да е навсякъде другаде, но не и в парка на Спринг Крийк за ежегодното празненство по случай Четвърти юли. С всяка изминала година той с все по-голям ужас очакваше тези появи сред обществото заедно с малкото си щастливо семейство. Губернаторът обаче присъстваше на празника, а така също и конгресмен Конърс, кметът на Спринг Крийк и всички представители на местната законодателна власт. Което означаваше, че семейство Портър също трябваше да заеме полагащото му се място. Керълин не се появяваше често по политически форуми заедно с него, но хората разбираха, че нейният недъг не й позволява да изпълнява ролята на всеотдайната и подкрепяща го във всяко начинание съпруга. През годините обаче Ела постепенно бе заела мястото на майка си. Тя често стоеше до баща си и бе винаги готова да махне с ръка, да се усмихне или дори да произнесе някоя импровизирана реч.
Керълин като че ли не срещаше никакви затруднения и с лекота играеше ролята на любяща съпруга при всеки повод, който налагаше това. Може би в създадения от самата нея измислен свят, в който живееше, тя възприемаше съжителството им като съвършения брачен съюз, който от години демонстрираха пред обществото и дъщеря им. Истината обаче бе, че той бе престанал да обича Керълин още преди инцидента преди повече от тридесет години и подозираше, че по някое време през последното десетилетие тя не само че също бе престанала да го обича, но бе започнала и да го мрази. Не би могъл да я вини, естествено. Тя имаше пълното право да го ненавижда. Но какво можеше да стори той, за бога? Беше впримчен в брачен съюз с жена, която не обичаше. Принуден бе да продължи да поддържа един брак, който бе престанал да съществува реално преди много години. Той също заслужаваше малко щастие, нали? И полагаше съзнателни усилия да запази любовните си връзки в тайна. Не искаше да нарани Керълин. Нито пък да разочарова Ела. Дъщеря му го боготвореше и той не желаеше това да се промени. Не знаеше какво би правил, ако тя някога случайно разбереше, че нейният идол не е нищо повече от един колос с глинени крака.
Уеб залепи на лицето си фалшивата усмивка на обигран политик и тръгна по зелената морава, бутайки пред себе си инвалидния стол на Керълин. Запъти се направо към определената за семейството им маса за пикник, над която се издигаше чисто нова тента, дарена от двете семейства Портър и Карлисъл. Махаше с ръка, кимаше любезно и разговаряше с всички хора, които срещаха по пътя си. Четирима мъже го спряха, за да стиснат ръката му, да разменят по няколко думи с него. Двамата от тях бяха само избиратели, но в момент като този гласът на всеки избирател имаше значение. Третият беше богат поддръжник и Уеб за нищо на света не би си позволил да го пренебрегне. А четвъртият беше дългогодишен познат и Уеб изпита истинско удоволствие от срещата им.
В средата на парка се издигаше подиум, върху който в момента някакъв оркестър изпълняваше оглушителна кънтри мелодия. На една поляна от другата страна на пътя, който вървеше покрай северната част на парка, се провеждаше изложба на средновековни оръжия, докато от южната му страна представители на «Чероки нейшън» изпълняваха племенни танци. Продавачите на храна бяха разположили сергиите си покрай поляната и напомняха на някогашните заселници, които подреждали каруците си в кръг около лагера, за да са готови да отбият всяка евентуална атака. В редицата от будки, подредени пред и зад трибуната, бяха изложени произведения на изкуството и местните занаяти. Под голямата пъстра тента, издигната в близост до езерцето, местни художници излагаха свои картини и скулптури.
Джеф Хенри, пременен с бяла ленена риза и бял памучен панталон, закопчан с чифт тиранти с цвят на горчица, засия от удоволствие в мига, в който зърна Керълин. Бедният глупак, помисли си Уеб. Да прекара целия си живот, въздишайки по жена, която никога не го бе обичала и нямаше изгледи някога да промени чувствата си. Всъщност Уеб изобщо не беше сигурен, че Керълин изобщо е способна да обича, когото и да било. Освен себе си, естествено. Предполагаше обаче, че съпругата му все пак обичаше Ела, макар че неведнъж бе улавял неподправената ревност, с която Керълин наблюдаваше дъщеря им всеки път, когато той й обръщаше прекалено голямо внимание. Керълин изпитваше неприязън към всички хора, които Уеб обичаше. А той обичаше Ела повече от всичко на този свят. В края на краищата, тя беше най-добрата част от него самия.
— Ела, скъпо момиче, толкова се радвам, че най-накрая дойдохте. — Сибил прегърна племенницата си през раменете. — Ние сме тук от тридесет минути и вече съм отегчена до смърт. Хайде да отидем да се поразходим и да се опитаме да се позабавляваме. Можем да позяпаме полуоблечените красавци, които стоят над буре с вода и чакат някой да ги изкъпе, или пък да се натъпчем с домашно приготвени сладкиши.
— Ела, ако приемеш поканата на леля си Сибил, моля те да следиш внимателно времето — предупреди я Керълин. — Не забравяй, че точно в два часа трябва да се качим с баща ти на подиума. И ако Дан не се появи до обяд, моля те да му се обадиш и да му напомниш, че е поканен да се присъедини към нас.
— Да, майко. — Без дори да се обърне назад, Ела хукна заедно със Сибил. Като се заливаха от смях, двете бързо се изгубиха сред гъстата тълпа, изпълнила парка.
Уеб ги изпрати с поглед. Независимо от недостатъците на Сибил — а сам господ му е свидетел, че те не бяха един или два — Уеб всеки ден благодареше на Всевишния за това, че Сибил винаги бе играла важна роля в живота на дъщеря му. Между тях двете имаше много прилики, но те бяха толкова неуловими, че едва ли някой друг, освен него би обърнал внимание. Може би само Джеф Хенри. Докато Сибил беше дребничка, също като Керълин, Ела беше висока и с едър кокал. Но и двете имаха искрящи тъмни коси, смели и красиви усмивки и гладка като кадифе, леко мургава кожа. Освен това смехът им — искрен и непресторен — звучеше еднакво и ги отличаваше от Керълин, която рядко се смееше, а усмивката й обикновено беше толкова фалшива, че приличаше на пародия.
— Уеб, направо умирам от жажда — обади се Керълин. — Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш малко лимонада? Боя се, че ще загина, ако трябва да издържа чак до обяд.
— Разбира се. — Уеб я потупа по рамото и погледна към Джеф Хенри. — Ти искаш ли лимонада?
— Да, много ти благодаря. И не се притеснявай за Керълин. Аз ще я забавлявам в твое отсъствие. — Джеф Хенри се настани на самия край на бетонната пейка и обърна стола на Керълин към себе си.
— Никога не се безпокоя за съпругата си, когато е с теб — увери го Уеб и побърза да се отдалечи.
Опашките пред различните сергии, в които продаваха храна и напитки, му се сториха прекалено големи. Макар че можеше да се възползва от общественото си положение и да влезе отзад, пререждайки всички останали, Уеб знаеше, че една такава постъпка ще сложи петно върху образа му на човек от народа. Образ, на който държеше. Особено пък в родния си град.
Внезапно Уеб забеляза Джуди Конуей и дъщеря й Реджина, застанали на съседната опашка. Джуди беше от жените, които карат мъжете да се обръщат след тях. И то не защото полагаше някакви специални усилия или демонстративно привличаше вниманието им към себе си. Не, тя просто бе родена красавица — с огромни сини очи и гъста грива от блестяща руса коса. Дъщеря й беше нейно копие. С тази само разлика, че чертите на лицето й бяха по-едри и по-ясно изразени. През последните години отношенията му с Джуди бяха изпълнени с много напрежение и неприязън. Особено пък след процеса, по време на който той обвини Рийд в убийство. Обикновено му беше доста трудно да погледне Джуди право в очите. Никога нямаше да забрави онази нощ, през която тя дойде при него, за да го помоли да помогне на сина й, предлагайки му в замяна всичко, което би си пожелал. Господ му е свидетел, че беше готов да се възползва от предложението й, но не го стори, защото уважаваше Джуди прекалено силно. И тогава, и сега. Макар че не вярваше, че тя някога ще му прости непоколебимата увереност, че Рийд бе отнел живота на втория си баща.
Сигурно беше забелязала, че Уеб я наблюдава изпитателно, защото изведнъж се обърна и го погледна. Очите им се срещнаха за част от секундата, но тя побърза да се извърне настрани. От всички жени, които бе познавал през годините — а те не бяха никак малко, никоя друга не го бе привличала и очаровала по начина, по който го привличаше Джуди. На времето дори беше влюбен в нея. Но това беше много отдавна. Ако Керълин не беше осакатяла при онзи проклет инцидент, ако той бе намерил сили да се разведе веднага щом си даде сметка, че Керълин не е жената, за която я смяташе, тогава животът му, а и този на Джуди, щяха да протекат по съвършено различен начин. Днес Джуди щеше да е негова съпруга, а не икономка на снаха му. Рийд щеше да бъде негов доведен син, а не непримирим враг. А Реджина щеше да му бъде дъщеря.
Но тогава Ела нямаше да бъде част от живота му. Беше ли готов да замени сегашния си живот с онзи другия, въображаемия, ако това беше възможно? Едната си дъщеря с другата? Господи, допуснал бе прекалено много грешки! И цял един живот не би му стигнал, за да ги поправи.
— Радвам се да видя, че ти и дъщеря ти се забавлявате на тържеството по случай Четвърти юли. — Уеб се обърна направо към Джуди, сигурен, че тя няма да посмее да не му отговори пред всичките тези хора около тях.
Джуди ги изгледа с блеснали от гняв очи.
— Този Ден на независимостта е много специален за нашето семейство. Синът ми вече си е у дома. Там, където му е мястото.
— Радвам се за теб. — Уеб насочи вниманието си към Реджина, която просто стоеше и го зяпаше, очевидно изненадана от факта, че сенатор Уеб Портър разговаря толкова приятелски с майка й. — Реджина, не съм те виждал отдавна, а ти през това време си пораснала и си се превърнала в красива млада жена.
— Благодаря ви — нервно отвърна Реджина.
— Чух, че работиш като юридически помощник на Марк Лиймън. — Уеб бавно се придвижваше напред заедно с цялата опашка.
Реджина кимна.
— Марк смята, че трябва да продължа образованието си и да стана адвокат.
— Така ли? Мисля, че това е великолепна идея. И скоро ли ще се върнеш в училище?
— Не, боя се, че първо трябва да спестя парите, които ще са ми нужни, за да платя обучението си. — Реджина пристъпваше след майка си, която бавно се приближаваше към прозорчето на сергията.
— А, да, парите. — Уеб погледна към Джуди и двамата си размениха кратък, но многозначителен поглед. — Може би ще успееш да спечелиш някаква стипендия. Защо не ми позволиш да проуча различните възможности вместо теб?
Реджина се измъкна от опашката и колебливо пристъпи към Уеб.
— О, сенатор Портър, това би било чудесно! Но смятате ли, че е възможно?
Джуди сложи ръка върху рамото на дъщеря си и я дръпна обратно на мястото й.
— Дъщеря ми не приема подаяния, но тя е умно момиче и ако наистина съществува възможност да кандидатства за някаква стипендия, то ние ще сме ви много задължени, ако помогнете по някакъв начин.
— Ще проведа няколко телефонни разговора и ще видя какво мога да направя по въпроса. — Уеб изведнъж установи, че е дошъл неговият ред. Хвърли един последен поглед към майката и нейната дъщеря — две красиви жени, които можеха да са негови, след което се усмихна широко на жената зад гишето и поръча две големи лимонади и една двойно по-голяма бира.

 

Рийд пресрещна майка си и сестрата си и взе подноса с напитките от ръцете на Джуди. Беше я видял да си бъбри на опашката с Уеб Портър и трябваше да впрегне цялата си воля, за да остане на мястото си, макар да му се искаше да се втурне към тях и да принуди сенатора да остави майка му и сестра му на мира. На времето между Джуди и Уеб Портър май имаше някакво привличане, но тогава той беше още съвсем малко момче, а сега направо му се гадеше при мисълта, че този мъж някога се е докосвал до майка му. Още по-неприятен му беше фактът, че сенаторът си позволява да разговаря и със сестра му. Но тази нямаше да я бъде! Проклет да е, ако позволи на кучия син да души и да се умилква около малката му сестричка.
Реджина имаше нужда от съпруг, от мъж, който да я обича, да се омъжи за нея и да я научи, че сексът е прекрасно изживяване, а не нечистоплътно и жестоко нападение върху беззащитна жертва. Не знаеше със сигурност дали Реджина все още е девствена, но беше деветдесет и девет процента сигурен, че това е точно така. Майка му беше споделила с него, че сестра му никога не се е срещала с мъж и макар че годините на терапия й бяха помогнали неимоверно много, Реджина така и не бе успяла да завърже нормална връзка с мъж. Може би той бе сгрешил като така категорично се бе противопоставил на възможността Реджина и Марк да свържат съдбите си. Нямаше право да съди така строго Марк, който всъщност беше много добър човек, нито пък трябваше да обременява сестра си със своите комплекси за малоценност. Кой би могъл да знае какво им готви съдбата? Може пък да не беше чак толкова невъзможно мъж и жена, принадлежащи към две съвършено различни социални прослойки, да са родени един за друг и да прекарат живота си заедно.
— Мамо, трябва да поговорим — заяви Рийд.
— Аз ще занеса сандвичите на нашата маса, където ни очаква Брайли Джо и ще сервирам масата — обади се Реджина. — Но не ни карайте да ви чакаме прекалено дълго.
В мига, в който Реджина се отдалечи достатъчно, Рийд се обърна към Джуди и я попита направо:
— Какво има между теб и Уеб Портър?
— Нищо — отвърна Джуди. — Той ме заговори и аз му отговорих.
— Видях го да разговаря с Реджина. По дяволите, мамо, дъртият мръсник флиртуваше с нея. Или ще го предупредиш да не я доближава, или аз ще го направя вместо теб.
Джуди изпъшка високо.
— Не ставай смешен! Уеб изобщо не е флиртувал със сестра ти. Просто се опитваше да се държи приятелски. Нищо повече.
— Да не би да ми казваш, че не си забелязала как я зяпаше?
— Гледаше я по начина, по който гледа и Ела.
— Гледаше я така, сякаш не можеше да й се насити. Сякаш я вижда за пръв път през живота си.
Джуди хвана ръката на Рийд.
— Уеб Портър никога не би наранил Реджина. Можеш да ми вярваш.
— Така както трябваше да ти повярвам, когато ми обеща, че Джуниър Блалък ще бъде добър втори баща за мен и Реджина?
— О, Рийд! — Джуди прехапа долната си устна.
— По дяволите, мамо, съжалявам… — Рийд прегърна майка си през раменете, като продължаваше да държи подноса с напитките в едната си ръка. — Не исках да кажа това. Само че… просто не мога да понеса мисълта, че Уеб се опитва да завърти главата на Реджина.
— Уеб не се интересува от сестра ти по този начин — увери го Джуди. — Не й споменавай, че съм ти казала, но… Уеб обеща да се погрижи тя да получи стипендия за университета. Освен това той ходатайства пред Марк преди тя да започне да работи за него. И подозирам, че макар Сибил да подписваше чековете, с които плащахме на психотерапевта, то точно Уеб беше човекът, който всъщност осигуряваше средствата.
— И защо му е на Уеб да прави всичко това за твоята дъщеря? За сестра ми?
— Може би защото се чувства отчасти виновен за това, че ти трябваше да прекараш толкова много години в затвора. Може би това е неговият начин да помогне на семейството ни. Независимо от всичко, случило се между вас двамата, аз зная, че Уеб е добър човек.
— Не, не е, мамо, и ти го знаеш. Този човек не прави нищо, ако не е лично заинтересован и не очаква някаква облага за самия себе си.
Джуди тъжно поклати глава. Рийд забеляза сълзите, блеснали в очите на майка му, и веднага смени темата. Напоследък като че ли винаги успяваше да каже най-неподходящото нещо и да я нарани. А това бе последното нещо, което би искал да направи.
Рийд поведе майка си към масата за пикник, където Реджина и Брайли Джо вече бяха застлали покривката на червени и бели карета, а върху нея бяха подредили салфетки и пластмасови чинии и прибори. Той остави подноса с изстудените напитки на масата, след което изпитателно се вгледа в сестра си. Реджина изцяло приличаше на майка им. Ако бе наследила някои черти от човека, който бе неин баща, то Рийд просто не можеше да ги забележи. Отново се вгледа в лицето на сестра си, опитвайки се да открие някаква прилика с Уеб Портър и не успя. Но беше ли наистина възможно той да е бащата на Реджина? Ако е така, то това обясняваше интереса му към Реджина. Освен ако развратният дъртак нямаше нещо друго на ум по отношение на младата жена.
През дългите години, през които се бе борил, за да оцелее в затвора, Рийд неведнъж бе разигравал всевъзможни сценарии в мислите си. Опитваше се да разбере кой всъщност бе прерязал гърлото на Джуниър Блалък. И защо? Ако Уеб Портър е имал връзка с майка му, то тогава той може би се е възползвал от възможността да елиминира Джуниър. Ако пък Уеб наистина беше баща на Реджина, той със сигурност би посегнал на живота на мъжа, опитал се да изнасили дъщеря му. Господ му е свидетел, че самият той беше толкова обезумял от гняв в онзи момент, че спокойно можеше да убие мръсника. Ако майка му не го бе издърпала настрани от пияното копеле, той вероятно щеше да го убие от бой. Но независимо от всички улики, представени на процеса, той не се бе върнал по-късно през нощта, за да пререже гърлото на Джуниър. Някой друг го бе сторил — някой, който очевидно е мразил Джуниър достатъчно, за да го убие най-хладнокръвно. Някой, който не би се поколебал да припише извършеното от него престъпление на едно невинно осемнадесетгодишно момче.

 

Марк Лиймън огледа поляната, изпълнена с дошлите на празника граждани, които, разпънали одеяла на тревата пред подиума, похапваха барбекю и слушаха кънтри баладите, изпълнявани от местни певци и състави. Запита се къде ли се намира Реджина. Беше му споменала, че майка й се надява Рийд да ги придружи на ежегодния празник по случай Четвърти юли и затова Марк беше сигурен, че Реджина е някъде сред огромната тълпа. Беше му хрумнало, че би могъл да я покани да дойде на тържеството с него, но така и не успя да събере достатъчно смелост, за да го направи. Популярността му сред жените не беше особено голяма. В училище го смятаха за книжен плъх и особняк. Но след като завърши юридическия факултет и пое практиката на баща си, имиджът му сред неговите съграждани значително се подобри. Макар че продължаваше да си е все така нисък и набит, с неопределени на цвят кафеникава коса и очи и с нищо незапомнящо се лице, той вече се обличаше като преуспяващ мъж, караше скъпа кола и си даваше сметка, че повечето жени обичат мъжете, които имат повечко пари.
Много от присъстващите на празника мъже сигурно му завиждаха, защото редом с него пристъпяше Хедър Маршал. Сексапилната червенокоса лъвица, която се обличаше така, че да накара всички мъже да си изгубят ума по нея. Бяха излизали няколко пъти откакто тя се бе завърнала в Спринг Крийк, но и двамата не проявяваха интерес към по-сериозна и дългосрочна връзка с трайно обвързване.
— Виждам я — заяви Хедър.
— Кого виждаш?
— Твоята малка помощница, Реджина Конуей. — Хедър се ухили широко. — Намира се вляво от теб, чак до езерото. Седнала е на една маса със семейството си.
— Благодаря ти, че ми я показа. Радвам се, че е дошла на празника и се забавлява заедно със семейството си. — Погледът на Марк се фокусира върху масата на Реджина. Тя тъкмо се смееше на нещо, което разказваше братовчед й, Брайли Джо. Марк въздъхна. Обичаше да слуша смеха на Реджина. За жалост тя рядко се смееше. Беше изключително мълчалива и сериозна млада жена. Но невероятно мила. И красива.
— През цялото време се оглеждаше за нея, нали? — Хедър изразително повдигна едната си вежда. Физиономията й сякаш казваше: И да не си посмял да ме излъжеш!
— Хайде сега, защо ми е да се оглеждам за друга жена, щом съм тук с теб?
— Не се опитвай да продаваш на стар краставичар краставици, приятелче. — Хедър се огледа наоколо. Очевидно и тя самата търсеше някого.
— Добре, наистина търсех Реджина. Социалният й живот е сведен почти до нула и се радвам, че този път е решила да излезе и да се поразведри. Тя работи прекалено много, а не се забавлява достатъчно. Всъщност, мисля, че изобщо не се забавлява. — Марк вдигна ръка и я обви около голите рамене на Хедър. — Е, а ти за кого се оглеждаш?
— Аз ли? — Погледът й се спря върху масата на семейство Портър. — За Ела, естествено.
Марк проследи погледа на Хедър. После се изсмя.
— Да, естествено.
— Какво? Да не би да не ми вярваш?
— Вярвам ти, че се оглеждаше за Ела, но само защото искаше да провериш дали Дан Гилмор е заедно с нея. Не разбирам защо не разкриеш пред Ела чувствата, които изпитваш към Дан. В края на краищата, вие двете сте първи приятелки, нали така?
— Ела не е проблем. Тя изобщо не обича Дан.
— Откъде знаеш?
— Тя самата ми го каза. Изпитах такова облекчение, че чак се почувствах виновна. И знаеш ли какво й казах за Дан? Че е скучен и тъп като галош.
Марк изсумтя.
— Е, ама той си е точно такъв, нали така?
— Да, такъв е — призна Хедър. — Но аз съм влюбена в него още от дете, а той се оказа единственото момче в целия град, което така и не ме забеляза. А когато се ожени за префърцунената Гриър Суейн, си помислих, че съм го изгубила завинаги.
— Само че сега той отново е свободен.
— Да, отново е свободен и все така продължава да не се интересува от мен. — Хедър обви ръка около кръста на Марк. — Хайде. Да отидем да поздравим семейство Конуей.
— Не съм сигурен, че е редно да им се натрапваме.
— Виж, ако наистина се интересуваш от това момиче, тогава трябва да се потрудиш, за да я спечелиш. И да й покажеш, че те привлича. Как иначе да разбере за чувствата ти?
— Не съм сигурен как ще реагира, ако разбере, че искам да излизам с нея — отвърна Марк. — Сигурен съм, че и ти си чула за проблемите й в миналото.
— Зная, че онова долно копеле, вторият й баща, се опитал да я изнасили още когато била малко момиченце. Но това е известно на половината жители на щата Алабама.
— Реджина не излиза с мъже.
— Какво? Шегуваш се! Искаш да кажеш, че никога не е излизала на среща с мъж? — възкликна Хедър. — И на колко години е вече? Сигурно наближава тридесет?
— През ноември ще стане на двадесет и шест.
— О-ох! Щом е толкова затворена, ще трябва сериозно да се потрудиш, за да изкопчиш дори и една целувчица от нея. Сигурен ли си, че държиш на нея достатъчно, за да се захванеш с това?
— Ако мога да се надявам, че някой ден Реджина би могла да ме обикне, да, готов съм да направя всичко, което е необходимо. Но…
— Никакво но! — Хедър притисна ръка около кръста на Марк. — Сега ела с леля Хедър и само изпълнявай каквото ти каже. Целта ни е да разберем дали госпожица Конуей проявява интерес към шефа си.
— И как точно смяташ да постигнеш тази цел?
— Ти само стой и гледай.

 

— Къде изчезна Сибил? — попита Керълин.
— Струва ми се, че отиде до тоалетната — прошепна Ела в ухото на майка си. — Знаеш какви дълги опашки има там.
— Вероятно се е скрила някъде, за да се напие — заяви Керълин. — Никога няма да разбера как Джеф Хенри понася всички изпитания, които тя му поднася. Непрекъснато й повтаряме, че трябва да потърси помощ и да се откаже от алкохола, но тя не ни обръща никакво внимание. — Керълин се присегна и потупа ръката на Ела. — Скъпа, ще ми се да поговориш с нея. Тя толкова много те обича, че току-виж се вслушала в съветите ти.
— Майко, разговаряла съм с нея много пъти. Знаеш го. Докато леля Сибил сама не потърси помощ, никой от нас не би могъл да й повлияе. Не ни остава нищо друго, освен да се опитваме да я подкрепим всеки път, когато изпадне в криза.
— Започвам да си мисля, че й правим лоша услуга, като прикриваме кашите, които постоянно забърква, но пък, от друга страна, това е единственият начин да й попречим да опозори цялото ни семейство. — Керълин нервно усукваше салфетката, която държеше в ръката си. — Кариерата на баща ти ще пострада сериозно, ако медиите научат, че собствената му снаха е пияница.
— Мисля, че това е само въпрос на време — отвърна Ела. — Освен това не смятам, че този факт би навредил на кариерата на татко. Проблемите, свързани с пристрастяването към алкохол и наркотици, като че ли са на мода напоследък. А така също лъжите и изневерите.
— Елинор Портър, кога стана такъв циник?
— Откакто помъдрях и започнах да виждам света в истинската му светлина, а не такъв, какъвто бих искала да бъде.
— О, това силно ме натъжава. Моето малко момиченце постепенно е загубило розовите си очила.
Ела се наведе и прегърна майка си. Както винаги, дребничкото тяло на Керълин изведнъж се скова, но тя вдигна ръка и сдържано потупа Ела по гърба. Майка й нито веднъж не бе прегръщала Ела с всеотдайността и нежността, характерни за повечето майки. Нито веднъж не я бе обсипвала с ласки, нито пък я бе задушавала със силната си любов. Тя, естествено, никога не демонстрираше чувствата си и към останалите близки членове на семейството им. Дори и към Уеб. Баща й обаче беше различен. Весел, словоохотлив, открит и експанзивен, той напълно компенсираше строгата сдържаност на майка й. А леля й Сибил, чувствителна, невъздържана и свръхемоционална, при всеки удобен случай я взимаше в прегръдките си и я притискаше с все сила към себе си. Когато Ела беше малко момиченце, Сибил често обсипваше лицето й с целувки. Дори и чичо й Джеф Хенри обичаше да я прегръща, а от време на време я целуваше нежно по бузата или по челото.
Точно в този момент се появи чичо й, пременен с впечатляващата униформа на генерал от конфедеративната армия. Изглеждаше толкова автентичен, че човек би си помислил, че по някакъв начин се бе върнал в началото на 1860 година, а след това бе прескочил обратно в тяхното време, за да им демонстрира изисканата елегантност, характерна за аристократите от техния щат. Ела за пореден път си помисли, че Джеф Хенри е имал нещастието да се роди в неподходящ за него век. Беше закъснял с цели сто години, че и повече.
— Възпроизвеждането на бойните сцени е насрочено за три и половина — информира ги Джеф Хенри. — Топовете и конете ще се появят откъм западната част на парка. — Извади бяла ленена кърпа от джоба си и попи потта, избила по лицето му. — С този костюм ми е ужасно горещо, но трябваше да го облека още сега, защото не ми се ще да пропусна нито дума от речта на Уеб.
— Изглеждаш ужасно елегантен — увери го Ела.
— Благодаря ти, мила моя.
— Джеф Хенри винаги изглежда елегантен — обади се Керълин. — Той е истински джентълмен, а истинските джентълмени се гордеят с външния си вид. Баща ми винаги изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от витрината на някой магазин.
— Ще ми се да познавах дядо Уокър.
— Господин Джон беше стопроцентов джентълмен — заяви Джеф Хенри. — Винаги съм изпитвал неподправено уважение към него. Когато бях малко момче, той ме взе под крилото си. Предполагам, че е изпитвал съжаление към мен. Загубих собствения си баща, когато бях едва петгодишен и макар че майка правеше всичко по силите си, господин Джон, който беше един от деловите партньори на баща ми, веднага разбра, че имам нужда от силно мъжко присъствие в живота си.
Ела слушаше с усмивка спомените на чичо си за отдавна отминалите години. Безброй пъти бе слушала точно тази история, но въпреки това, от уважение към него, попиваше внимателно всяка негова дума. Пък и разказите за дядо й Уокър като че ли доставяха огромно удоволствие не само на него, но и на майка й.
Джеф Хенри продължи да забавлява Керълин с многобройните си спомени от детските им години. Малко след това до тях се приближи Уеб. Той вървеше сред тълпата и се смееше щастливо. Баща й беше в стихията си, когато трябваше да направи добро впечатление на избирателите си.
— Керълин, още не си видяла произведенията на местните творци — каза й Уеб. — Защо не отидем да ги разгледаме в специалната шатра? Бих искал да купя нещо, за да демонстрирам подкрепата си към тях. А ти имаш толкова добър вкус и набито око, че съм сигурен, че ще избереш най-красивия предмет. Нещо, което да мога да сложа в кабинета си в Спринг Крийк.
Керълин засия от удоволствие. Очевидно бе възхитена от вниманието на съпруга си. Радостта, изписала се на лицето й, остана там само за част от секундата, заменена веднага след това от любезното самообладание, така типично за Керълин.
— Каква прекрасна идея! С удоволствие ще избера нещо за кабинета ти. — Тя погледна към Ела и Джеф Хенри. — Искате ли да дойдете с нас?
— В тези шатри е прекалено горещо — отвърна Джеф Хенри. — Ще отида да разгледам произведенията на изкуството, след като сваля тази униформа и се преоблека в нещо по-леко.
— Вие вървете — обади се и Ела. — А пък аз ще се опитам да поразхладя чичо Джеф Хенри.
— Така ли? И как точно смяташ да го направиш? — попита Джеф Хенри. — Като ме топнеш в езерото?
Ела хвана чичо си под ръка.
— Помислих си, че една приятна и дълга разходка под сенките на големите дървета в парка може да ти помогне да се поохладиш.
— Добре, но да не забравите, че трябва да се върнете навреме за речта на Уеб — напомни им Керълин преди съпругът й да я отведе към шатрата, в която се помещаваше изложбата.
Джеф Хенри тръгна напред, помагайки на Ела да си пробие път сред тълпата от хора, облечени предимно с къси панталонки, потници и ефирни роклички.
— Някои хора наистина не обръщат никакво внимание на външния си вид — отбеляза Джеф Хенри. — Разбира се, онази част от нашето общество, която може да бъде поставена в категорията бял боклук, е пословична с липсата си на какъвто и да било вкус. Онова, което ме притеснява обаче, е фактът, че и голяма част от децата на някои наши приятели са облечени направо скандално.
— Тийнейджърите искат да изглеждат като останалите си връстници — възрази Ела. — Да си различен от другите, когато си едва на шестнадесет, е наказание, по-страшно и от смъртта.
— Хмм… Предполагам, че имаш право.
Униформата на Джеф Хенри от Гражданската война, царствената осанка и дълбоко вроденият му снобизъм го отличаваха и изолираха от повечето хора, дошли в парка, за да се позабавляват.
Той обаче нямаше нищо против. Всъщност — Ела беше сигурна в това — той се гордееше с факта, че е различен. Нямаше никакво съмнение, че чичо й се смяташе за по-добър от почти всички свои съграждани. Повечето хора го презираха заради надменността и обидното пренебрежение, което непрекъснато демонстрираше, но Ела изпитваше истинска симпатия към неговите странности, които му придаваха определена уникална неповторимост. В края на краищата той нараняваше най-много себе си с тези свои отживели представи за класови различия и аристократизъм.
Източната част от парка още преди години бе превърната в градина, която носеше името на Сара Роджърс. Дамските клубове в няколко от градчетата в окръг Брайънт бяха превърнали тази градина в свой любим проект. Наскоро завършената каменна пътека криволичеше между пъстрите цветни лехи и продължаваше нататък, към залесената част от парка, в която огромните дървета, някои от които бяха на повече от сто години, се извисяваха високо в небето.
— Ела, ти си направо брилянтна! Идеята ти да се разходим из парка е просто великолепна — възкликна Джеф Хенри. — Тук е много по-хладно и далеч не толкова пренаселено.
Освен тях само още десетина човека са разхождаха край прекрасните цветни алеи на градината. Повечето хора бяха погълнати от веселието на моравата и не изпитваха потребност от покой и тишина. Високите разлистени дървета спираха ярките лъчи на топлото следобедно слънце. Под сенките им и в гъстите шубраци имаше безброй уединени кътчета, които предлагаха спокойствие и усамотение на тези, които искаха да се махнат надалеч от врявата на празника.
Ела насочи поглед наляво и зърна мъж и жена, които, полускрити зад дърветата, се прегръщаха пламенно. Целуваха се. Дори и от това разстояние беше ясно, че са съвсем млади. На не повече от двадесет години. И беше очевидно, че като че ли не можеха да се откъснат един от друг.
— Отвратително зрелище — възкликна Джеф Хенри. — Има си време и място за всичко, а интимното общуване е нещо, което се върши зад добре затворени и заключени врати.
— Те са млади и влюбени — възрази Ела. — Не си ли спомняш как си се чувствал на тяхната възраст?
Джеф Хенри изсумтя.
— Разбира се, че си спомням. На тяхната възраст аз бях лудо влюбен в майка ти. Но никога не бих… никога не бихме си позволили да се държим като тези двамата ей там. Уважавах майка ти твърде много, за да си позволя да я опипвам по този начин. Особено пък на обществено място.
— Защо не ги оставим на спокойствие? — предложи му Ела. — Мостът над езерото е недалеч от тук, а на другия бряг има пейки, на които бихме могли да поседнем.
— Само да не закъснеем много. Керълин ще бъде ужасно разстроена, ако пропуснем речта на Уеб.
Керълин. Винаги Керълин. Бедничкият чичо Джеф Хенри… Само че човека, когото Ела искрено съжаляваше, беше леля й Сибил. Какво ли е да си омъжена за човек, който дори не си прави труда да крие чувствата, които изпитва към сестра ти?
Мостът се появи пред очите им — дървена арковидна конструкция, свързала двата бряга на тясното езеро, което започваше в парка, продължаваше в гората и стигаше чак до близкия поток. Докато вървяха към моста, Ела забеляза хора в близкия гъсталак, зърна за миг бялата плът, проблеснала сред листата. Още една влюбена двойка, помисли си Ела. Може би щеше да успее да разсее чичо си, така че да му попречи да ги забележи. Но когато стъпиха върху моста, до тях достигнаха стенанията и пъшканията на двамата влюбени. По дяволите! Ама какво правеха тези двамата? Секс? Ако се съдеше по звуците, които издаваха, случаят беше точно такъв.
Трябваше да отклони вниманието на чичо си Джеф Хенри, преди да ги е забелязал.
— Защо не се върнем обратно към…
— Мили боже! — Бузите на Джеф Хенри се покриха с гъста червенина. — Ама тези хора нямат ли срам! Тия двамата са…
Преди Ела да успее да му попречи, чичо й се спусна по моста. Кавалерийската му сабя, реликва от гражданската война, шумно се удряше в бедрото му. Ела хукна след Джеф Хенри. Нямаше представа какво да очаква от него. В този момент не беше сигурна дали се притеснява повече за двамата влюбени, които все още не знаеха, че ги наблюдават, или за чичо си, който, възмутен до дъното на душата си, беше готов да ги разобличи.
Изведнъж Джеф Хенри се закова на мястото си и остана там, неспособен дори да помръдне. Всичката руменина се отцеди от лицето му. Ела застана до него и понечи да заговори, но преди да е успяла да каже каквото и да е, си даде сметка, че чичо й е като хипнотизиран от гледката, разкрила се пред очите му. Мъжът в храсталака бе подпрял жената на едно дърво и бе повдигнал полата й дотолкова, че да разголи дългите й бедра. Пъхнал и двете си ръце под полата, той я държеше за задника и я яхаше в бърз и страстен ритъм. Ела зяпна от изумление.
Жената извика, разтърсена от вълните на мощен оргазъм. Ела си наложи да отклони поглед встрани. Погледна към чичо си и забеляза влагата, избила в очите му. Без да каже нито дума, той се обърна и тръгна обратно по моста.
Ела остана на мястото си, неспособна да осъзнае случилото се. Погледна отново към двамата любовници точно в момента, в който мъжът достигна до оргазъм. Как можа да се случи това, запита се Ела.
Мъжът беше Брайли Джо Конуей. А жената беше Сибил Карлисъл.
В мига, в който Ела понечи да се обърне и да се спусне след чичо си, за да се опита да го успокои и утеши, тя забеляза една самотна фигура, която вървеше по пътеката към нея. Сърцето й пропусна един удар, когато разпозна мъжа, приближаващ се към нея. Той очевидно, също като нея и чичо й, бе забелязал двамата любовници, отдали се на разгулната си страст. Защо от всички хора на света трябваше да попадне точно на Рийд Конуей? И то точно в момент като този?
Вдигна очи и срещна погледа на Рийд. На лицето му бе застинало неразгадаемо изражение. Не се усмихваше, но не беше и смръщен. Студените му сини очи просто се взираха в нея. Без съчувствие. Без разбиране. Не съдеше никого. И никого не укоряваше.
Ела се обърна и побягна така, сякаш хиляди дяволи я преследваха по петите. Останала без дъх, разстроена и паникьосана, тя догони чичо си, който седеше прегърбен на една пейка близо до самия вход на градината «Сара Роджърс». Тя седна до него. Той не я погледна.
— Никога повече не желая да говорим за това. — Гласът му леко потрепери.
— Чичо Джеф Хенри… — Ела хвана ръката му и я стисна.
— От години зная за изневерите на Сибил. Онова, което не мога да проумея, е защо винаги избира да се съвкупява с най-големите отрепки в този град — безмозъчни мъже със силни и груби тела, които я обладават като животни. Знаеш ли, на времето спеше дори с Джуниър Блалък. — Джеф Хенри извърна глава, наведе се и повърна върху избуялата трева.
Ела напъха юмрук в устата си, за да възпре силния вик, породен от непоносимата болка, която сякаш разкъсваше душата й.

 

12.

 

— Здравей, госпожице Ела — поздрави я Рой Моузес и й поднесе два яркочервени балона. — Купих ги специално за теб.
— О, Рой, колко мило от твоя страна. — Тя прие подаръка. Напълнените с хелий балони се рееха високо над главата й. С периферното си зрение зърна чичо си, който изпънал рамене, вирнал брадичка и гордо изправил глава, вървеше през моравата към родителите й.
— Забавляваш ли се, госпожице Ела? — попита Рой.
— Да, разбира се. Ами ти?
Наистина ли се забавляваше? Едва ли. Току-що бе станала свидетел на неописуемото унижение, на което бе подложен чичо й Джеф Хенри. Рийд Конуей също бе станал свидетел на срама му. Дали сега щеше да разгласи из целия град, че братовчед му прави секс със Сибил Карлисъл? Може би не трябваше да бяга от Рийд. Може би трябваше да се изправи пред него и да го предупреди да си държи устата затворена. Но пък думите й едва ли щяха да повлияят по някакъв начин на човек като него.
— Аз се забавлявам страхотно — довери й Рой. — Хапнах си хотдог, а също и захарен памук. Освен това си накупих всякакви други вкуснотии. Но когато видях балоните се сетих за теб. Спомням си, че веднъж ми каза колко много обичаш балоните.
— И кога беше това?
— Когато баща ти ти изпрати всичките онези балони за рождения ти ден. Тогава много се развълнува. И ми каза, че обичаш балоните. Толкова много, колкото и цветята.
— О, Рой, не мога да повярвам, че си спомняш това.
— Искаш ли да ти купя един портокалов сок? Много е вкусен в горещ ден като днешния.
— Благодаря ти, но се боя, че точно в този момент нямам време за сокове. Баща ми се приготвя да изнесе речта си. — Тя посочи към подиума, където баща й буташе количката на майка й по специалната рампа към трибуната. — От мен се очаква да съм там, заедно с него и майка ми.
— Тогава ще ти купя един сок по-късно. Съгласна ли си?
Рой я гледаше с такава надежда, че тя просто не намери сили да му откаже. Обърна се и го потупа по рамото.
— Съгласна съм.
Затича се, за да се присъедини към родителите си, но се поспря за миг до чичо си, който стоеше непосредствено пред подиума. Без да се замисли нито за миг, Ела се приближи и го целуна по бузата.
— Обичам те, чичо Джеф Хенри — каза му тя.
Той преглътна мъчително.
— И аз те обичам, мило мое момиче.
Ела имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от болка. Използвал бе галеното обръщение, с което леля й Сибил винаги се обръщаше към нея. Какви ли мисли минават през главата му точно в този момент? Какво изпитва? Може би му се иска да удуши леля й с голи ръце. Да убие мъжа, с когото тя му изневеряваше?
Знаеш ли, навремето спеше дори и с Джуниър Блалък? Не, Ела не знаеше. Не можеше да повярва, че леля й Сибил е имала връзка с Джуниър Блалък. Но ето че чичо й Джеф Хенри знаеше. Възможно ли бе той да е посегнал на живота на Джуниър? Способен ли е на толкова силна ревност? Може би не, но той беше от хората, които са готови на всичко, за да не позволят някой грозен скандал да опетни доброто име на семейството им.
Ами леля й Сибил? Способна ли беше да отнеме хладнокръвно човешки живот? Възможно ли беше да е убила бившия си любовник?
Престани с тези идиотски мисли! Рийд Конуей уби втория си баща. Беше обвинен и осъден за това престъпление. Да, но ти се съмняваш във вината му, нали?
Гласът, който се носеше от високоговорителите, достигна до нея.
— А със сенатор Портър днес са очарователната му съпруга, Керълин, и дъщеря му, съдия Елинор Портър.
Съобщението накара Ела да побърза. Тя се изкачи на подиума, като прескачаше по две стъпала наведнъж, и застана до баща си. Той я прегърна през кръста, вдигна другата си ръка и помаха на аплодиращата го тълпа.

 

Веднага щом политиците произнесоха речите си, съставът се върна на подиума и хората започнаха да танцуват по двойки върху импровизирания дансинг, разположен отстрани на трибуната. Реджина стоеше близо до дансинга, потропваше с крак в такт с музиката и наблюдаваше танцуващите. Солистът на групата изпълняваше някаква своя интерпретация на известна на всички присъстващи песен. Погледът на Реджина следваше Марк Лиймън и Хедър Маршал, които се поклащаха в такта на музиката. Почти не познаваше Хедър, но вече я мразеше. Мразеше я, защото в този момент се намираше в прегръдките на Марк.
— Искаш ли да танцуваш, малка сестричке? — Рийд застана до нея и я прегърна през раменете.
Тя го погледна и се усмихна.
— Разбира се, но трябва да те предупредя, че не съм кой знае каква танцьорка. Докато бях ученичка не посетих нито един от организираните от гимназията балове.
Рийд я заведе до дансинга, взе я в прегръдките си и рече:
— Просто ме следвай. И аз самият малко съм поизгубил форма, макар че новата ми приятелка ми даде няколко допълнителни урока напоследък.
— А аз познавам ли я тази приятелка? — попита Реджина.
— Не. Ти не общуваш с жени като нея.
— А, разбирам…
— И сега, след като те информирах за любовния си живот, защо не споделиш нещичко за твоя?
— Не си ми казал абсолютно нищо за любовния си живот. Пък и аз не съм сигурна, че искам да чуя подробностите. — Реджина се засмя и се отпусна в силните и сигурни ръце на брат си. — Що се отнася до моя любовен живот, той просто не съществува.
— Трябвало е да ходиш на всички онези училищни забави. И да караш момчетата да се редят на опашка пред вратата ти. Ако го беше сторила, сега вече щеше да си омъжена за някой добър и почтен човек. А ти си допуснала случилото се с Джуниър да те изолира от истинския живот. И си допуснала грешка. Джуниър ще продължи да има власт над теб — много по-голяма от властта му през онази нощ, ако не престанеш да се криеш от света.
Ако някой друг се бе осмелил да й говори по този начин за Джуниър и за случилото се през онази нощ, Реджина сигурно щеше да избяга от него. Но Рийд по-добре от всеки друг знаеше какво точно беше станало тогава. Защото истината бе, че Джуниър почти бе успял да я изнасили. Вярно, че не бе успял да я обезчести, но бе я омърсил достатъчно с мръсните си ръце и гадната си уста. Откраднал бе невинността й. Накарал я бе да се страхува от мъжете. От всички мъже. С изключение на Рийд, който й се бе притекъл на помощ и я беше спасил. И Марк, в когото така неблагоразумно бе допуснала да се влюби.
— Това, което стана с мен, не е по мое желание — промълви Реджина. — Както прекрасно знаеш, години наред посещавах психотерапевт. Но така и не можах да преодолея срама, че всички мъже в този град знаят за Джуниър и си вадят заключения за мен от онова, което са чули на процеса за случилото се през онази нощ.
— Марк знае цялата истина, но изобщо не си вади такива заключения.
— Марк е различен.
— Ти го харесваш, нали? — попита я Рийд, а на лицето му се появи изпълнена с разбиране усмивка. — Харесваш го много.
Реджина се усмихна срамежливо, срамувайки се да признае дори и пред по-големия си брат колко много харесва Марк Лиймън.
— Да, така е. Той обаче не се интересува от мен.
— И защо мислиш така?
— Ами днес не дойде на празника с мен. И не танцува с мен в момента, нали?
— Това може лесно да се поправи.
Преди Реджина да си даде сметка какво точно става, Рийд плавно заобиколи няколко други танцуващи двойки и поведе сестра си право към Марк и Хедър. В момента, в който двете двойки се озоваха една до друга, Рийд пусна Реджина, потупа Марк по рамото и му предложи да разменят партньорките си. Реджина едва не припадна от срам.
— Разбира се — доволно възкликна Хедър и без да се поколебае нито за миг се озова право в разтворените ръце на Рийд.
Марк и Реджина, застанали един срещу друг по средата на дансинга, продължиха да се гледат срамежливо, да пристъпят от крак на крак и да се усмихват несигурно.
— Искаш ли да танцуваме? — най-накрая попита Марк.
Реджина само кимна в знак на съгласие и колебливо пристъпи напред. Марк предпазливо обви ръка около кръста й и двамата започнаха да танцуват.
— Днес изглеждаш много красива — каза й Марк. — Тази жълта рокля много ти прилича.
— Благодаря ти. Роклята е нова. Днес я обличам за пръв път.
Купих тази рокля специално за теб. За да те впечатля. Да те накарам да ме видиш като жена, а не само като твоя помощничка в кантората.
Без да бърза и да я притеснява, Марк бавно я привлече толкова близо до себе си, че телата им почти се докоснаха. Реджина се вгледа в очите му и за миг й се стори, че съзира в погледа му искрена любов. Във всеки случай беше нещо повече от обикновено приятелство. Дали си въобразяваше, или Марк наистина хранеше някакви чувства към нея? Чувства, които да се доближават до любовта, която тя изпитваше към него.
— Предполагам, че познаваш Хедър Маршал от години — подхвърли Реджина.
— Хедър? Да, за бога. Двамата израснахме заедно. — Марк привлече Реджина още по-близо до себе си и нежно я притисна към гърдите си. — Хедър и аз сме само приятелчета. И винаги ще си останем такива.
— Наистина ли? — Реджина изведнъж се задъха. Заля я вълна на щастие. Идеше й чак да подскочи от радост.
— Всъщност, точно в този момент в живота ми няма някоя специална жена — призна й Марк. — Но много бих искал това да се промени.
— Наистина ли? — Реджина се осмели да го погледне право в очите.
— Ами ти, Реджина, търсиш ли специалния мъж, с когото да споделиш живота си?
— Да, търся го.
— Е, може и двамата да намерим човека, когото търсим. Скоро при това.
— Да, може — съгласи се Реджина. Главата й сякаш изведнъж олекна, зави й се свят. Чувството, надигнало се в душата й, беше ново, вълнуващо и неизпитвано никога преди. Част от нея искаше да сграбчи Марк и да му каже: Ето ме, тук съм. Вземи ме! Твоя съм! Но разумната и прагматична Реджина си наложи да бъде по-предпазлива и умерена. Почакай. Не избързвай. Помисли добре. Едно е да обичаш Марк. Но да се любиш с него е нещо съвършено различно.

 

Хедър обви ръце около врата на Рийд и притисна тяло към неговото.
— Е, кажи ми, лошо момче, какво точно целеше с тази малка маневра — да натикаш сестра си в ръцете на Марк или да грабнеш мен в своите?
Рийд се изсмя. Хедър никак не си поплюваше. Винаги беше харесвал жени като нея, които говореха направо, без да се церемонят много-много.
— А ти как смяташ?
— Струва ми се, че в момента си много по-загрижен за интересите на малката си сестра, отколкото за твоите собствени.
— Започвам да вярвам, че си не само секси, ами и умна.
Хедър се разсмя.
— Е, кажи ми какво е да се завърнеш у дома след толкова много години?
— Страхотно.
— Да, предполагам, че е така. Никога не съм си мислила, че някога ще се върна отново в това затънтено градче, но след женитбата ми, която беше по-страшна и от смъртна присъда, единственото, за което мечтаех, бе да си върна свободата и да се прибера у дома.
— Значи лош брак, а?
— От най-лошите. Съпругът ми ме мамеше с други жени и ме пребиваше от бой.
— Сигурно ти е било много трудно.
— Така е, но изобщо не може да се сравнява с преживяното от теб — рече Хедър. — Чувала съм, че затворническият живот е доста труден. Особено пък за красавци като тебе.
Рийд се захили самодоволно.
— Първите няколко години беше най-страшно. Но аз съм голямо момче и не ми беше нужно много време, за да се науча как да се грижа за себе си.
— Ела ми каза, че продължаваш да твърдиш, че си невинен и че си твърдо решен да откриеш истинския убиец на Джуниър Блалък.
Рийд я погледна право в очите.
— Кажи ми сега защо мамиш по този начин доверието на Ела и споделяш с мен неща, които ти е съобщила поверително? И то най-вече неща, касаещи мен самия? — Рийд отново се засмя. — Ти знаеш за писмата и телефонните обаждания, нали?
— Започвам да вярвам, че си не само секси, ами и умен, а? — Хедър взе инициативата в свои ръце и поведе Рийд към другия край на дансинга. — Ела е най-добрата ми приятелка. Двете нямаме тайни една от друга.
— Щом си толкова добра приятелка с Ела, кажи ми тогава какво мисли съдия Портър за мен?
— Кой е казал, че мисли за теб?
— А не мисли ли?
Хедър погледна над рамото на Рийд, след което наклони глава и му даде знак, че той също трябва да погледна нататък. Рийд плавно завъртя дамата си и двамата смениха местата си. До тях танцуваха мъж и жена, които почти не се докосваха. Жената се движеше сковано и сякаш изобщо не искаше да се намира в ръцете на кавалера си. Преди да успее да отклони поглед, Ела Портър го улови да се взира в нея. Очите й се разшириха от изненада. После забеляза дамата, с която Рийд танцуваше, изражението й се втвърди и тя отмести поглед встрани.
— Ела е изключително почтен човек и много добра жена — отбеляза Хедър.
— И защо смяташ за необходимо да изреждаш пред мен прекрасните й качества?
— Защото искам да ти отправя сериозно предупреждение, Рийд Конуей. Ако я нараниш, ако по някакъв начин разбиеш сърцето й или й причиниш дори и моментна болка, аз ще те намеря и ще изтръгна сърцето ти с голи ръце.
Рийд кимна и звучно цъкна с език.
— Ти си вторият човек, който ми отправя подобна закана.
— От думите ти съдя, че сенаторът вече те е предупредил.
— Онова, което не разбирам, е защо смяташ, че бих могъл да разбия сърцето на Ела.
— Защото си мъж. А тя е жена. Такива неща се случват постоянно.
— Да, мадам, наистина се случват.
Рийд завъртя Хедър по дансинга. Двамата плавно се завъртяха край другата двойка, като Рийд не сваляше поглед от лицето на Ела, опитвайки се да долови някаква реакция от нейна страна. Вече бе започнал да си мисли, че тя никога повече няма да се обърне към тях, когато Ела най-неочаквано вдигна очи и погледна право в него. Господ да му е на помощ, но той отчаяно искаше тази жена. И, освен ако не се заблуждаваше жестоко, тя също го желаеше.

 

— Ако толкова искаш сватба, то аз съм готов да се оженим — заяви Дан. — Ще изберем пръстен, ще определим датата и ще позволим на Керълин да организира сватбата на десетилетието.
— Защо така изведнъж ти се прииска да се жениш? — Ела го изгледа така, сякаш смяташе, че си е загубил ума. — Бях останала с впечатлението, че за момента искаш единствено да спиш с мен и да отложиш евентуалната сватба за необозримото бъдеще.
Дан огледа внимателно другите двойки върху дансинга и Ела осъзна, че той иска да се увери, че никой не подслушва разговора им. Ако я обичаше, изобщо нямаше да му пука, че някой страничен човек би могъл да научи за намеренията му, нали така?
— Керълин ми подхвърли, че за дама като теб сватбата е единствената логична стъпка — отвърна Дан. — И след като помислих малко по въпроса, открих, че трябва да се съглася с нея. — Притегли Ела по-близо до себе си и прошепна: — Майка ти ми обясни, че ти си все още… ъ-ъ… девствена и поради тази причина отбягваш…
— Майка ми ти е казала, че не съм правила секс никога през живота си? — Ела се опитваше да се овладее и да говори тихо и спокойно.
— Какво лошо има в това? — учуди се Дан. — Не си ли…
— Това има ли някакво значение за теб?
— Ами, в началото на връзката ни аз предположих, че на тази възраст все трябва да си била с някой мъж. Трябва да призная обаче, че мисълта да бъда първият мъж в живота ти ми допада все повече и повече.
Ела спря да се движи и застана неподвижно по средата на дансинга пред погледите на множеството танцуващи двойки. И пред погледа на един по-специален човек. Рийд Конуей изглеждаше силно заинтригуван от поведението й.
— Хайде веднъж завинаги да си изясним нещо — сърдито прошепна Ела. — Ти няма да бъдеш нито първият, нито двадесет и първият мъж в живота ми. Няма да се любя с теб. Нито сега, нито когато и да било. И няма да се омъжа за теб.
— Ела, моля те… Не прави сцени. Хората започнаха да ни зяпат.
— Нека си зяпат! — Гласът й прозвуча малко по-високо.
Дан я сграбчи за китката и я дръпна към себе си, но тя мигновено освободи ръката си.
— Не зная какво ти става напоследък. Мислех си…
— Мислеше си, че с радост ще се омъжа за теб, макар да знам със сигурност, че не ме обичаш. А и аз не те обичам. Е, предлагам ти да помислиш отново.
Ела сърдито изхвърча от дансинга, оставяйки бедничкия Дан да се черви сам под присмехулните погледи на съгражданите си. Майка й наистина ли го бе накарала да повярва, че тя е само една нещастна стара мома, която никога през живота си не бе докосвала мъж и която не би могла да се надява, че някога ще може да се омъжи за човек, който да я обича истински? Нима майка й сериозно вярваше, че Ела ще посрещне с облекчение и благодарност предложението на Дан да се омъжи за него?
Само след няколко минути Ела се озова заобиколена отвсякъде от множеството хора, които се разхождаха из парка. Някъде в далечината чу Дан да вика името й. Трябваше да се измъкне от тази тълпа, да се махне далеч от всички. И най-вече от Дан Гилмор. Единствената й цел беше да се отдалечи от празнично настроените хора около нея. Вървеше напред, без да се оглежда и без да мисли къде точно отива. В момента искаше само да намери някое тихо и уединено местенце, където да събере мислите си и да овладее силния гняв, който бушуваше в гърдите й. Токовете на белите й сандали глухо потропваха по паважа докато Ела, заслепена от болка и ярост, бързо пресече пътя и се озова от другата страна на парка.

 

— Какво чакаш още? — попита го Хедър.
— Значи смяташ, че трябва да я последвам? — На Рийд не му трябваше нищо повече. Само една думичка на подкрепа от страна на най-добрата й приятелка и той щеше да хукне след Ела.
— Предполагам, че ще има нужда от голямо и силно рамо, на което да поплаче. Защо да не е твоето?
Рийд се взря изпитателно в Хедър.
— Аз съм бивш затворник. Лошо момче, родено в неподходящ квартал. Защо вярваш, че можеш да ми повериш най-добрата си приятелка?
— Да съм споменавала нещо за доверие? — Хедър се усмихна и го побутна едва-едва. — Джуниър Блалък заслужаваше да бъде убит, така че, ако си го сторил ти, значи се направил голяма услуга на света. А пък аз случайно смятам, че в момента Ела има нужда точно от едно лошо момче. С твърде много джентълмени й се налагаше да се оправя напоследък. И все по настояване на майка си.
— Ти си голяма работа, Хедър Маршал…
— Да, зная.
Рийд я целуна по бузата, обърна се и започна бързо да си пробива път сред тълпата. Опитваше се да следва Ела, но все не успяваше да я догони. На няколко пъти я изгуби от погледа си, но когато я видя да пресича пътя, веднага разбра накъде се е запътила. Отиваше към цветната градина. А от там към гористата част на парка, където по-рано през деня случайно бе попаднала на леля си и Брайли Джо, които се съвкупяваха като диви животни.
Ела не намали крачка докато не прекоси моста. Едва тогава спря да тича и се поспря за миг, за да си поеме дъх. Стоеше с гръб към него, навела глава и леко привела рамене. Рийд скоро си даде сметка, че тя изобщо не предполага, че той я е последвал. Районът край езерото беше напълно безлюден. Жива душа не се виждаше наоколо. Рийд долови някакво съобщение по високоговорителите, но едва успя да различи думите от разстоянието, на което се намираше. Игривата кънтри музика бе заглъхнала и вместо нея прозвучаха меланхоличните и сърцераздирателни акорди на блус, изпълняван от местен певец. Хармониката, басът и китарата жалостиво припяваха, а изпълнителят късаше сърцата на присъстващите с думите на «Ще ти липсвам».
Рийд се промъкна зад гърба й. Нещо му подсказваше, че ако разкрие присъствието си прекалено рано, тя ще се уплаши и ще избяга. Когато се озова само на няколко метра от нея, Ела долови шума от крачките му и рязко се обърна. Очите й се разшириха от изумление, от устата й се изтръгна сподавено възклицание.
— Добре ли си? — попита я Рийд. — Забелязах, че се скара с приятеля си. После избяга от дансинга и затова…
— Махай се! Остави ме на мира. — Големите й кафяви очи бяха изпълнени с уплаха. Приличаше на хванато в капан животно, което се страхува за живота си.
— Точно в този момент не би искала да останеш съвсем сама, нали? Не ти ли се иска някой да ти предложи малко нежност и подкрепа?
— Не зная какво си мислиш, че се е случило между Дан и мен. Не разбирам и защо смяташ, че бих могла да искам нещо от теб. Но държа да ти заявя, че си изпаднал в дълбока заблуда и напразно си ме последвал чак до тук.
Рийд направи няколко колебливи крачки към нея. Тя веднага отстъпи назад. Той се усмихна. Изведнъж страхът изчезна от очите й, заменен от дръзка провокативност. Тя като че ли го предизвикваше да тръгне след нея. Е, той винаги се бе славил като човек, който не може да устои на нито едно предизвикателство. Пристъпи напред, тя веднага отстъпи назад. Рийд се запита дали Ела си даваше сметка, че ако продължи да отстъпва все така, съвсем скоро щеше да се окаже опряла гръб в дебелия ствол на едно дърво. Той продължи да настъпва. Тя пък не спря да отстъпва.
— По дяволите, защо не ме оставиш на мира?! — кресна Ела, но гласът й прозвуча почти умолително.
— Истината е, че ти не искаш наистина да се махна и да те оставя сама, нали?
В следващия миг Ела се озова притисната до дървото. Дишането й се учести. Тя се огледа наоколо, опитвайки се да открие някакъв път за бягство. Нямаше. Рийд подпря ръце от двете страни на главата й и се надвеси над нея. Гърдите му докоснаха нейните. Погледът му се преплете с нейния.
— Леля ти има склонност към опасните преживявания. Обича да се движи по ръба на бръснача. Ами ти, госпожице Ела? Не искаш ли малко вълнения и страстни емоции?
— Не… Не. — Тя видимо се разтрепери.
— Струва ми се, че си любопитна — продължи той. — Би искала да разбереш какво е усещането да си с едно от лошите момчета на града. Как ще се почувстваш, ако той притисне гърба ти към дървото, запретне полата ти нагоре и…
— Замълчи! Замълчи! — Ела покри ушите си с ръце.
Рийд пристъпи още по-близо. Ела беше достатъчно висока и не му се налагаше да се привежда, за да целуне устните й и да притисне силната си ерекция към меката издатина на венериния й хълм. А ерекцията му наистина си я биваше. Беше твърд като скала, а все още дори не я беше докоснал.
— Искам да съм твоето лошо момче. — Топлият му дъх се смеси с нейния. — Искам да пъхна ръце под красивата червена пола, с която си облечена и да положа длани върху задника ти. Искам да те целувам докато останеш без дъх. Искам да докосвам гърдите ти с устни. Искам да те слушам как повтаряш името ми и ме умоляваш да те обладая. Тук. И сега.
Ела преглътна мъчително.
— Мразя те!
— Наистина ли? Мразиш ме, защото те карам да се чувстваш по определен начин, нали? Защото те подтиквам да изживееш сексуалните си фантазии. И не ми казвай, че не си си фантазирала как двамата с теб се любим. Виждам копнежа, стаен в очите ти, всеки път щом ме погледнеш.
Тя затвори очи и свали ръце от ушите си.
— Ако притежаваш поне капка почтеност, ще си тръгнеш от тук и ще ме оставиш на мира.
— Да, но точно в това е проблемът, госпожице Ела. — Рийд докосна шията й с устни и тя тихичко изстена. — Не е срамно да си признаеш, че ме желаеш. Няма нищо лошо в това, че понякога си мислиш за мен и си представяш как бихме се чувствали заедно. Господ ми е свидетел, че и аз често си представям това. Напоследък май просто не мога да те прогоня от съзнанието си.
Ела отвори очи. Той се вгледа в тях. Желаеше я така, както не бе желал нищо друго през целия си живот. Нямаше право да я докосва дори, но тялото му, кой знае защо, му подсказваше, че тази жена му принадлежи, че е орисана да бъде само негова. Ако сега я целунеше, ако само си позволеше да я докосне, да я погали, щеше ли да успее да спре след това? Нямаше честен отговор на този въпрос.
Устните му се спуснаха към нейните, търсещи и настойчиви, но все пак подчинени на самоограничението, което Рийд с невероятни усилия на волята успя някак си да си наложи. Ела се опита да извърне лице, за да сложи край на целувката. Той обаче не отдели устни от нейните. Тя продължи да се бори. Извиваше се ту наляво, ту надясно. След това изведнъж го блъсна в гърдите и го принуди да се отдръпне. В един безкрайно дълъг миг останаха абсолютно неподвижни, с блеснали от ярост очи, задъхани и възбудени до крайност.
Рийд я целуна отново. По-внимателно. С цялата нежност, на която беше способен. Този път тя изобщо не се съпротивлява. Не се опита да се бори с него, не извърна лице от неговото. Той завладя устата й с топлите милувки на устните си, с влажните, настойчиви ласки на езика си. Когато Ела въздъхна от удоволствие, той се възползва от момента и пъхна език дълбоко в устата й. Тя мигновено отвърна на смелата му атака и продължи да го целува с неподправена страст и плам.
И двамата се отдадоха напълно на мига. Бяха превъзбудени. Без задръжки. Освободени и разкрепостени. Разкъсвани от неутолим копнеж. Той я поглъщаше с устни; тя му отвръщаше със същата жадна ненаситност. А когато това вече не им беше достатъчно, когато обхваналата ги страст се извиси до нови висоти, Ела вдигна ръце и ги обви около врата му.
Той притисна възбудения си пенис към бедрата й, давайки й да разбере, че я желае по най-простичкия и първичен начин, по който един мъж би могъл да пожелае една жена. Тя се отърка о него. Движенията на тялото й бяха чувствени и съблазнителни. Рийд вдигна лявата си ръка, сграбчи я за врата и яростно впи усти в нейните. Макар да не вярваше, че в този момент Ела би избягала от него, той просто искаше да е сигурен, че е негова. Поне засега. Изпитваше почти физическа болка от копнежа по нея, от желанието да я покори и да се изгуби в извивките на сладкото й тяло. Сложи дясната си ръка върху бедрото й и я погали през фината памучна материя на полата й. Тялото й беше заоблено и примамливо. Тяло на истинска жена. Най-голямото изкушение за всеки мъж. Плъзна ръка надолу по бедрото й. Пръстите му набраха полата й и я вдигнаха така, че да може да пъхне ръка отдолу и да погали гладката й плът.
Отдели устни от нейните и се вгледа в зачервеното й лице. Тя тихичко проплака. Рийд отърка буза в нейната и докосна с устни мекото й ухо.
— Ти наистина обичаш опасностите, нали, миличка?
Ела потрепери, пламнала от възбуда и желание. Изпитваше непреодолима потребност да го притежава. И да му се отдаде напълно. И сигурно и тя, също като него, изпитваше почти физическа болка от страстта, бушуваща в гърдите й.
Рийд целуна шията й — кратки, забързани целувчици — а след това сведе устни надолу към гърдите й. Устата му потърси и намери твърдите като камъчета зърна на гърдите й, които стърчаха през сутиена и през тънката материя на червената й блуза без ръкави. Когато пое зърното между устните си и го засмука през блузата, тя отметна глава назад и изстена.
— Кажи ми, че ме желаеш — рече й той.
— Желая те — задъхано промълви Ела.
— Кажи името ми — настоя Рийд.
— Рийд. — Ела се притискаше към него и отчаяно търсеше устните му. — Желая те, Рийд…
Той побърза да пъхне пръсти под гащичките й. Тъкмо достигна до мекия триъгълник между бедрата й, когато някакъв шум привлече вниманието му. Почувства, че тялото на Ела се напрегна. Чу се смях. Детски смях. По дяволите, точно сега ли! Смехът обаче стана по-силен. Вече се чуваха и отделни гласове.
— О, миличка, май някой идва насам. — Отдръпна ръка, оправи полата й и, извикал на помощ цялата си воля, отдели тяло от нейното.
Ела дълбоко си пое дъх. Клепачите й нервно потрепваха, гърдите й се повдигаха и спускаха в темпото на накъсаното й дишане. Все още беше възбудена не по-малко от него. И продължаваше да копнее за удовлетворение.
Само след няколко минути от другата страна на моста се появиха две жени, които водеха със себе си цяла тумба деца. Ела избърса устни с опакото на ръката си и се опита да се отмести от Рийд. Той обаче я сграбчи за китката и я задържа до себе си.
— Кога ще мога да те видя отново? Тази вечер? — Дори в собствените му уши гласът му прозвуча така все едно й се молеше. По дяволите, какво от това? Беше готов дори да падне на колене пред нея, но да я притежава.
— Не — отвърна Ела. Местеше поглед насам-натам и се опитваше да разбере дали са били забелязани.
— А кога?
— Не зная. — Тя се освободи от ръката му.
— Не би искала нещата да свършат по този начин. Зная, че не искаш. Рано или късно двамата с теб ще довършим започнатото днес.
— Не. — Тя тъжно поклати глава. — Не можем.
Ела забързано се отдалечи и остави Рийд сред дърветата в градината на Сара Роджърс. Сам и дяволски възбуден.

 

13.

 

— Наистина ми си иска да си вземеш няколко дни отпуск и да дойдеш с нас — заяви Уеб докато мажеше препечената си филийка с мармалад от портокали. — За пръв няма да дойдеш с нас на плажа. Без теб няма да е същото.
— Знаеш, че Ела не може просто ей така да реши и да тръгне — възрази Керълин. — Не и сега, когато е съдия. Вече й предложихме да отложим малко ежегодното ни лятно пътуване, но тя не пожела.
— Не ми харесва идеята да я оставим съвсем сама в Спринг Крийк. Не и сега, когато Рийд Конуей е на свобода. Никой не е в състояние да предвиди какво би могъл да направи този тип. Мисля, че трябва просто да променим плановете си, да отложим пътуването и да си останем у дома.
Ела остави чашата си на масата. Закуска като днешната не беше честа практика в тяхното семейство. Майка й много рядко се появяваше за закуска. Обикновено Виола й я сервираше в леглото. Тази сутрин обаче беше по-специална — днес беше първият ден от ежегодната им ваканция в Гълф Шоурс. Семейството й притежаваше къща на самия бряг.
— А пък аз си мислех, че вие двамата ще посрещнете с огромно удоволствие възможността да останете за малко съвсем сами. Бихте могли да превърнете този отпуск в една много романтична ваканция.
— Знаеш ли, тя има право. — Керълин потърси ръката на Уеб. — От цяла вечност двамата с теб не сме оставали някъде съвсем сами.
Той хвана ръката на Керълин в своята, но погледна към Ела.
— Съмнявам се, че ще имаме много време за себе си, като зная, че семейство Хол и семейство Донъл ще са там по същото време. Нали знаеш, че Кит Хол и Пати Донъл умират да си говорят с майка ти и да обсебват цялото й свободно време.
— А доколкото познавам Джим Донъл и Трей Хол, те непременно ще те замъкнат на риболов още на втория ден от престоя ни там. — Керълин изгледа многозначително Ела. — Пати Донъл ще води с нея двете си внучета. Двете малки момиченца на Джим младши. Ако насърчиш Дан поне мъничко, може би и аз един ден ще си имам внуче.
— Майко, моля те, не искам да говорим за Дан. Не отново. Още вчера ви казах, че двамата с Дан се съгласихме, че трябва да сложим край на връзката си. Днес за последно ще обядваме заедно.
— Наистина не мога да те разбера, Елинор. Изискани млади мъже като Дан не застават на вратата ти всеки ден. — Керълин отхапа от препечената филийка. — Може да мине цяла вечност преди някой друг, който не е и наполовина толкова подходящ, колкото Дан, да прояви интерес към теб.
— Керълин, прекаляваш — обади се Уеб. — Ела е прекрасна партия. И се осмелявам да твърдя, че никога няма да се появи мъжът, който да е достатъчно добър за нея, но ако не обича Дан, тогава…
— Би могла да се научи да го обича. — Керълин прикова гневен поглед върху съпруга си.
— Струва ми се, че би искала за нея нещо по-добро от това. Сигурен съм дори.
Ела тихичко изсвири с уста. Родителите й извърнаха глави и я изгледаха.
— Ей, аз седя точно тук, редом с вас. Не разговаряйте за мен, все едно че ме няма.
— Извинявай, скъпа.
— Ще престанете ли да се тревожите за мен? Аз съм добре. Вече съм голямо момиче, което може да се грижи за себе си и само да взема решения. И така, искам моите родители да заминат за къщата си на брега и да прекарат една приятна и разтоварваща седмица заедно. Една много романтична седмица.
Преди Уеб или Керълин да успеят да й отговорят, в стаята влезе Беси, понесла голяма бяла кутия за цветя. Тя леко се изкашля.
— Намерих тази кутия, оставена на задното стълбище — съобщи Беси. — Върху картичката е написано името на госпожица Ела.
— Боже, боже, цветя в петък сутрин. Някой очевидно се опитва да оправи нещата. — Керълин с любопитство разглеждаше кутията.
— Не мога да разбера защо служителят на цветарския магазин не е звъннал на входната врата, за да достави цветята както си му е редът — зачуди се Уеб.
— Какво да правя с цветята? — попита Беси.
— Ами дай ги госпожица Ела, какво друго? — Керълин въздъхна и изразително завъртя очи, раздразнена от недосетливостта на икономката.
Беси работеше за семейство Портър от четири години. Започна, след като леля й, Мейси Кларк, реши да се пенсионира на седемдесет годишна възраст, но все още не бе придобила нужните за работата й послушание и смирение.
— Мейси си знаеше мястото — често повтаряше Керълин. — Но Беси е още твърде млада и зелена. Позволява си да се държи така, все едно ни е равна. — Освен това Керълин така и не можеше да преглътне нежеланието на Беси да живее в дома им — така, както леля й го правеше на времето.
— Да, мадам. — Беси стовари кутията пред Ела, точно до чинията й с пържени яйца и бекон.
В мига, в който икономката изчезна в кухнята, Керълин избухна:
— Уеб, налага се да намерим друга икономка на мястото на тази жена. Беси е абсолютно неподходяща.
— Стига, обсъждали сме това и преди — възрази Уеб. — Беси си върши работата добре. Поддържа в къщата безупречен ред и чистота и ръководи домакинството като добре смазан механизъм. Освен това е добра готвачка. Почти толкова добра колкото беше Мейси. Само защото не ти се кланя и подчинява достатъчно, не означава, че трябва непременно да я уволним.
— Тя изобщо не се кланя и подчинява — ядосано възкликна Керълин.
Ела развърза панделката, с която беше превързана бялата кутия, остави я на масата и вдигна капака.
— Колко са красиви! — Червени рози. Не бяха любимите й цветя, но въпреки това бяха красиви.
— Странно. На кутията не е изписано логото на цветарския магазин — отбеляза Ела. — Всеки от трите цветарски магазини в града доставя букетите в кутии с различни етикети, върху които е упоменато името на магазина.
— Погледни картичката — посъветва я Керълин. — Логото на магазина може да е изписано върху нея. Сигурна съм, че Дан обикновено прибягва до услугите на «Дъ флауър бокс».
Да, помисли си Ела. Естествено, че Дан ще използва точно «Дъ флауър бокс». Това беше магазинът, в който пазаруваха всички хора от техния социален кръг. Искаше й се Дан да не й бе изпращал тези цветя. Ако си е мислил, че розите ще размекнат сърцето й и ще я накарат да даде на връзката им още една възможност, значи сериозно се е заблудил. Нищо нямаше да излезе от това и той напразно бе похарчил парите си.
Ами ако не са от Дан?
Сърцето на Ела започна да бие по-силно в гърдите й. Взе картичката и забеляза, че ръката й трепери. Рийд не би й изпратил цветя у дома, нали? Не й изглеждаше да е от романтичните мъже. Но ако цветята все пак бяха от Рийд, какви обяснения щеше да даде на родителите си? Едва ли би могла да им каже: «Вчера почти се любихме с Рийд в парка». През изминалата нощ бе спала много малко. Всъщност, истината беше, че се боеше да заспи, за да не сънува Рийд.
Мили боже, какво й стана вчера, че позволи нещата между тях двамата да стигнат толкова далеч? Какво си мислеше, че прави? Не, проблемът беше в това, че май изобщо не мислеше. Беше се отдала изцяло на чувствата си. Рийд събуди в душата й емоции, неизпитвани никога преди. Разпали толкова силен копнеж в душата й, че тя бе готова да му се отдаде веднага, насред градината на Сара Роджърс. Щеше да позволи на Рийд да я люби по начина, по който братовчед му бе обладал леля й Сибил. Но това не беше нищо повече от едно животинско съвкупление. То не беше любов. Беше просто едно бързо чукане, целящо единствено да ги освободи от сексуалното напрежение.
— Няма ли да прочетеш картичката? — попита Керълин.
— А? О, да, разбира се. — Върху малкия бял плик, в който бе пъхната картичката, бе написано името на Ела. Но не и името на магазина. Ела извади картичката от плика и започна да чете на глас.

 

«Червени рози за най-сексапилната жена в града. Изпратени като изненада, за да те държат в напрежение. Този път няма да те нараня. Но за следващия бъди подготвена.»

 

— Що за съобщение е това, по дяволите? — Уеб рязко бутна стола си назад, изправи се и заобиколи масата. Сграбчи картичката и я издърпа от ръката на Ела.
— Проклетото нещо е напечатано.
— Не разбирам — обади се Керълин. — Защо Дан би…
— По дяволите, жено, не се дръж като глупачка — изрева Уеб. — Тези цветя не са изпратени от Дан Гилмор.
Ела погали с ръка красивите цветя. Дузина прекрасни дългостеблени рози. Внезапно нещо се размърда изпод цветята и се заизвива между стъблата им. Ела ахна. Какво, за бога…
— Татко, с-струва ми се, че в кутията има още нещо. — Сърцето й биеше като обезумяло и ударите му отекваха с болезнена сила в главата й.
Уеб грабна кутията, отдалечи я от дъщеря си и изсипа съдържанието й на пода на трапезарията. Розите се разпиляха по лакирания паркет. Една зелена змия припълзя до краката на Уеб.
Керълин изпищя. Ела скочи от стола си.
— Дявол да го вземе! — Уеб погледна отвратителното влечуго, след това се наведе и го хвана с ръка.
— Уеб, внимавай! — извика Керълин.
— Това е една напълно безопасна градинска змия — обясни той и излезе от стаята, понесъл със себе си гърчещата се в ръката му твар.
— Това е дело на Рийд Конуей — заяви Керълин. — Бях повече от сигурна, че няма да се задоволи само с писмата и анонимните телефонни обаждания.
Ела рязко се обърна и се вгледа в майка си.
— Как си научила за писмата и… Татко и аз предпочетохме да не те безпокоим. Кой ти каза?
Керълин сведе поглед към скута си, отказвайки да погледне дъщеря си в очите.
— Виола е разбрала някак си и веднага ти е казала, нали? Макар да знаеше, че не желаем да те тревожим.
Керълин умолително протегна напред едната си ръка.
— Не бива да се сърдиш на Виола. Знаеш, че разчитам на нея да ме държи в течение на всичко. През всичките тези години тя се превърна в най-лоялната ми довереница. И прекрасно разбира, че имам право да зная, че дъщеря ми е била заплашвана.
— Всъщност никой не ме е заплашвал. Тормоз, да. Но не и заплахи.
— А тази змия какво е според теб? — Керълин погледна към затворената врата, която свързваше кухнята и трапезарията. — Няма начин двамата с Уеб да заминем за Гълф и да те оставим тук сама.
— Не, майко, няма да си останете у дома. Всяка година с нетърпение очаквате това пътуване. Няма да ви позволя да промените плановете си заради някаква глупава градинска змия.
— Този път беше градинска змия — отбеляза Керълин. — Но какво ще бъде следващия път? Той сам казва, че този път няма да те нарани, но трябва да си подготвена за следващия.
— Може някой ненормалник просто да е решил да се пошегува с мен — предположи Ела. — Този инцидент може би няма нищо общо с писмата и телефонните обаждания.
Уеб с трясък връхлетя в стаята.
— Мисля, че се бяхме разбрали да не казваш на майка си за…
— Нищо не ми е казвала — обясни Керълин. — Аз вече знаех.
— Виола — изпъшка Уеб.
— Не можем да заминем при това положение, Уеб.
— Съгласен съм.
— Не! — Ела с раздразнение разпери ръце. — Писмата, телефонните обаждания и една безопасна градинска змия не могат да ми причинят нищо. Отказвам да позволя на човека, който ме тормози, да ме изплаши до толкова, че да не смея да си покажа носа навън.
— Човекът, който те тормози? — повтори Керълин. — Да не би да искаш да кажеш, че според теб може да не е Рийд Конуей?
— Не зная кой е, но все още не разполагаме с доказателства, че е Рийд. — Ела не се осмели да каже нищо повече. Не можеше да си позволи да го защитава, защото знаеше, че ще раздразни родителите си. Да ги раздразниш? Я бъди по-голяма реалистка, Ела! По-скоро ще ги разгневиш.
— Струва ми се, че с днешната глупост той отиде твърде далеч — изръмжа Уеб. — Франк Нелсън със сигурност ще успее да разбере от кой цветарски магазин са били изпратени тези — Уеб погледна към разпилените по пода цветя — рози. А в магазина не може да не са отбелязали името на човека, който ги е купил.
— Освен ако не ги е откраднал — подхвърли Керълин.
— Какво? — в един глас попитаха Уеб и Ела.
— Рийд Конуей уби човек. Надявам се, не смятате, че не би могъл да открадне няколко рози, нали?
— Отивам да се обадя на Франк.
Ела хвана ръката на баща си.
— Цветята вероятно са били купени от «Фуд експрес» или от някой друг супермаркет. Ако случаят наистина е такъв, няма начин купувачът да бъде идентифициран. Така че, давай, обади се Франк, но след това го остави сам да се занимава с този проблем. Настоявам двамата с майка да се качите в колата и да потеглите за Гълф както бяхте планирали. А на мен няма да ми стане нищо, ако остана сама за една седмица. Леля Сибил и чичо Джеф Хенри живеят съвсем наблизо, а ако наистина се почувствам самотна, ще отида да прекарам няколко нощи в дома на Хедър.
Керълин се намръщи.
— О, скъпа… Предполагам, че имаш право. Само че направо ме побиват тръпки като си помисля какво би могло да се случи в наше отсъствие.
— Нищо няма да се случи. А ако все пак възникне нещо извънредно, обещавам незабавно да се обадя на Франк. — Ела знаеше какво означава за майка й тази една седмица, която прекарваха в семейната вила на брега. През изминалите години тази ваканция се бе превърнала в ежегоден ритуал.
— А може би трябва да посетя Рийд Конуей, преди да заминем — подхвърли Уеб.
— Не, татко, не го прави. Ще се ядосаш, ще изгубиш контрол и само един господ знае какво ще се случи след това. Двамата с Рийд току-виж сте се сбили. Не искаш да заминеш във ваканция с насинено око, нали?
— Някой трябва сериозно да предупреди това момче. — Уеб стисна ръце в юмруци.
— Ако наистина смяташ, че Рийд трябва да бъде предупреден отново, остави Франк да го направи. В края на краищата, това му е работата. — Ела потупа ръката на баща си. — Освен това, колко пъти смяташ, че можем да предупреждаваме Рийд, без да разполагаме с никакви доказателства, че именно той стои зад този тормоз?
— Ще намерим доказателства — заяви Уеб. — И когато това стане, Рийд ще се върне право в затвора.
— Точно там, където му е мястото — допълни Керълин.
Дали наистина Рийд беше човекът, който не спираше да я тормози? — запита се Ела. Не вярваше, че е той. Ами ако грешеше? Ами ако той пишеше писмата, мълчеше по телефона и й изпращаше змии в кутии с рози? Ами ако бе твърдо решен да осъществи замисленото от него отмъщение?
Не биваше да го вижда повече. Не биваше да остава насаме с него. Той може и да я вълнуваше по начин, по който никой друг мъж не й въздействаше, но освен това излъчваше някаква странна, едва доловима заплаха. Рийд беше опасен човек, в това нямаше и капка съмнение. И всяка жена с малко здрав разум в главата си би трябвало да се постарае да стои далеч от него.

 

Сибил се огледа в огледалото в банята и изпъшка. Въпреки пластичната операция на лицето, която си бе направила преди три години, малко след като навърши четиридесет и пет, възрастта все повече започваше да й личи. Всеки ден забелязваше по някоя нова бръчка по шията или покрай очите. Прокара пръсти през разрошената си коса. Ако не се боядисваше всеки месец, черната й коса щеше да е цялата изпъстрена със сиви кичури.
Напълни една чаша с вода и изплакна устата си. Огромното количество уиски, погълнато предишната вечер, бе оставило горчив вкус в устата й. Добре поне, че зъбите й бяха в добро състояние. Прокара ръка надолу по голото си тяло и погали пищните си гърди. Не бяха така твърди и стегнати както на младини, но не бяха и прекалено увиснали. Бедрата й бяха стегнати, а краката — стройни и елегантни. Пъхна ръка между бедрата си и погали с пръсти нежните гънки на венериния си хълм. Макар че от миналата година беше в менопауза, до този момент не се бе сблъсквала с някакви сериозни проблеми. Месечният й цикъл беше нередовен, но все още не се бе стигнало до горещите вълни. А и не се чувстваше по-суха от обикновено. И слава богу! Пъхна пръсти дълбоко в тялото си и погали с палец клитора си. Зърната на гърдите й щръкнаха. Пръстите й почувстваха влагата, избила по най-интимните гънки на тялото й.
Силно чукане на вратата на спалнята й сложи край на чувствените й изживявания. По дяволите, това сигурно беше Джуди. Свежа и бодра. Доброто настроение на Джуди беше истинска загадка за Сибил. Никога нямаше да разбере как тази жена намираше сили да се усмихва. Беше бедна като църковна мишка. Вече двадесет и повече години работеше като икономка в дома им и блъскаше без почивка по пет дни в седмицата. Синът й беше бивш затворник и от него можеха да се очакват единствено неприятности. Беше се женила два пъти. За да овдовее и двата пъти. Вторият й съпруг беше истински негодник, който напълно заслужаваше да бъде убит. Сега, като се връщаше назад във времето, Сибил трябваше да си признае, че авантюрата й с Джуниър беше най-голямата грешка в живота й. Дори и смъртта беше малко наказание за Джуниър Блалък и себеподобните му. Той заслужаваше убиецът му да го измъчва седмици наред преди най-накрая милостиво да му пререже гърлото. Тя, разбира се не би могла да стори това. Да го убие, да. Но не и да го измъчва безмилостно.
— Джуди, просто остави подноса отвън. Ще го взема по-късно — провикна се Сибил.
— Не е Джуди — долетя отвън гласът на Джеф Хенри.
Сибил замръзна на мястото си. Съпругът й вече рядко си правеше труда да влиза в спалнята й. Ако я посещаваше по-често, тя едва ли би си търсила любовници навън. А ако Джеф Хенри я обичаше истински, тя веднага щеше да се откаже от алкохола и мъжете. Само че той щеше да я заобича толкова, колкото Уеб би обикнал отново Керълин.
На излизане от банята Сибил откачи една прозрачна черна роба от закачалката на вратата, надяна я на гърба си, но не завърза колана. Отвори вратата на спалнята, за да пусне съпруга си вътре, смело разголила гърдите си пред очите му. Той стоеше на прага и държеше в ръце подноса със закуската й. Обходи с поглед цялото й тяло — от главата до петите. Изражението на лицето му изобщо не се промени. Не показваше никакви признаци на отвращение или пък на възбуда. Тя обаче все пак зърна някакво пламъче в очите му. Въпреки че отчаяно демонстрираше противното, съпругът й очевидно не беше чак толкова безразличен към прелестите й.
— Трябва да поговорим — заяви Джеф Хенри, мина край нея и влезе в личните й покои.
Кога за последен път бе идвал в спалнята й? Хмм… Преди почти цяла година. Беше успяла да го примами в леглото си на годишнината от сватбата им. След като го наля с шампанско, за да му помогне да се отпусне малко, тя го доведе в стаята си и го прелъсти. А той й отвърна с нежна страст. Джеф Хенри винаги се бе представял като много внимателен и загрижен любовник.
— И каква би могла да е темата, която искаш да обсъдим? — небрежно попита тя, затвори вратата на спалнята и се обърна с лице към него.
Той остави подноса на бюрото пред прозореца, който гледаше към задния им двор.
— От много време насам проявявам изключително търпение и разбиране. Примирявам се с пиянските ти изстъпления и се правя, че не зная нищо за любовните ти похождения.
— О, колко благородно от страна на моя съпруг, рогоносеца! — Забеляза, че лицето му е покрито с гъста червенина и това й се стори твърде странно. Лицето му се изчервяваше само когато му беше горещо, когато беше изключително ядосан или пък сексуално възбуден. — Мили боже, нещо в боксерките май се разшава!
— Няма обаче да ти позволя да позориш публично себе си, мен и цялото ни семейство. — Големите му пълни ръце се свиха в юмруци. — Двамата с теб бяхме сключили мълчаливо споразумение — или поне аз смятах така, че няма да допуснеш разгулното ти поведение да стане публично достояние.
— За какво говориш, по дяволите? — Сибил прекоси стаята, вдигна сребърния капак на подноса и разгледа палачинките, полети обилно с масло и кленов сироп.
Джеф Хенри рязко изби капака от ръката й. Той падна и с трясък се удари в пода.
— Ти си просто една долна уличница!
— И това представлява някаква новина за теб?
Очите на Джеф Хенри блеснаха от неподправена ярост.
— Видях ви вчера. В парка. Теб и онзи бял боклук, Брайли Джо Конуей.
Сибил зяпна от изненада, разтърсена до дъното на душата си. Беше я видял? С Брайли Джо? Не, не, не! Бяха избрали едно толкова уединено местенце, скрито зад храсталаците и дебелите стволове на дърветата. Беше толкова сигурна, че никой няма да ги забележи.
— Съжалявам.
— Сигурен съм, че съжаляваш, никаквице долна! Но знаеш ли кое е най-лошото? Не бях сам, когато случайно се натъкнах на теб и любовника ти. Ела беше с мен. Чуваш ли? Детето, което за теб е по-важно от всеки друг човек на този свят, беше заедно с мен и те видя да се чукаш с онази отрепка. Беше те подпрял на едно дърво и те яхаше като побеснял.
— Ела ме е видяла?
— Видя те и също като мен бе отвратена до дъното на душата си. Какво ще си помисли за теб сега, когато знае, че си готова да си разтвориш краката за всеки мъж?
Остра болка прониза сърцето на Сибил, заля я вълна на самосъжаление и дълбоко отвращение. Единствено мнението на Ела все още имаше някакво значение за нея. Обичаше любимото си момиченце от първия миг, в който я зърна, от мига, в който я прегърна и я притисна към себе си.
— Ти, разбира се, си побързал да й кажеш каква долна курва е леля й, нали? — Сибил гневно изгледа съпруга си. — С удоволствие си й разказал за многобройните ми любовници. Каза ли й, че съм изчукала дори Джуниър Блалък? — Видя истината в очите му. — Мили боже, направил си го, нали? Копеле такова!
Разкъсвана от ярост и безсилие тя замахна и го зашлеви през лицето.
Джеф Хенри я сграбчи за китката, изви ръката й болезнено назад и я придърпа към себе си. Ноздрите му нервно потръпваха. Очите му блестяха. Червенината по лицето му беше станала още по-тъмна и наситена. За пръв път от много време — от нощта, в която беше убит Джуниър — Сибил се уплаши от съпруга си.
Той я замъкна до леглото и я метна върху намачканата атлазена покривка. Тя го наблюдаваше с тревога, шокирана от грубите му действия. Джеф Хенри разкопча ципа на безупречно изгладения си панталон в цвят каки. Сибил невярващо поклати глава. Съпругът й пъхна ръка в боксерките си. Тя се опита да стане от леглото. Той я блъсна обратно и едва не й изкара въздуха. Сибил се вгледа в лицето му, в безжалостните му, студени очи и се зачуди кой е този мъж. Това не беше Джеф Хенри Карлисъл, добре възпитания джентълмен от американския юг. Нейният съпруг. Той напъха коляно между краката й и раздалечи бедрата й.
— Какво си мислиш, че правиш? — грубо попита Сибил.
— Смятам да изчукам съпругата си — информира я делово.
Преди да успее да му отговори нещо смислено, той я сграбчи за бедрата, повдигна я едва-едва и с все сила проникна дълбоко в тялото й. Сибил простена от неочакваното удоволствие. Джеф Хенри продължи да я чука безмилостно. Приличаше на обезумял ездач, твърдо решен да сломи духа и да пречупи животното, което обяздва. Вдигна едната си ръка към гърдите й и започна да я мачка жестоко. След това сведе устни към нейните и ги засмука с неистова страст.
Сибил обви крака около кръста му и се повдигна, за да го поеме целия, да почувства всеки мощен тласък дълбоко в утробата си. Помилва задника му, а след това пъхна ръка между тях и погали скротума му. Съвкупяваха се със страстна, безумна отдаденост. Джеф Хенри се отнасяше с нея като с проститутка, която би си взел за една нощ.
Той пръв достигна оргазъм. Изля се целия в нея, извика високо и зарови лице в косата й. Горещата му сперма опари утробата й и Сибил цялата се разлюля от вълните на мощен, несекващ оргазъм.
Без да промълви нито дума, Джеф Хенри се отдръпна от нея. Хвана единия край на атлазения чаршаф и се избърса с него. След това се изправи, прибра пениса си, пооправи дрехите си и се запъти към вратата.
— Обзалагам се, че това беше единствения път, когато не си мислеше за сестра ми докато ме чукаше — извика след него Сибил.
Той поспря за миг, но не си направи труда да се обърне или пък да й отговори. Отвори вратата, излезе в коридора и внимателно я затвори след себе си.
Сибил остана да лежи неподвижно. Тялото й все още потреперваше от изживяния оргазъм. През всичките години на съвместния им живот за втори път виждаше Джеф Хенри толкова разстроен и гневен. Спомняше си, че и първия път я бе обладал със същия бяс, с който я бе изчукал тази сутрин. И, господ да й е на помощ, но тя му бе отвърнала с огромно удоволствие. Както тогава, така и сега. Тази сутрин съпругът й беше толкова ядосан, че би могъл да убие някого. Също както и тогава. В деня, в който я бе заловил да се чука с Джуниър Блалък. По-малко от седем часа преди Джуниър да бъде открит с прерязано гърло.

 

14.

 

Ела вървеше по «Мейн стрийт», усмихваше се и разговаряше с хората, които срещаше по пътя си между съдебната палата и ресторант «При Калахан». Отиваше на прощалния обяд с Дан. Бяха се разбрали, че предпочитат да се разделят като приятели. В края на краищата, двамата се движеха в една и съща социална среда и неминуемо щяха да продължат да се срещат по различни поводи и случаи. А и Ела беше почти сигурна, че Хедър отдавна се е прицелила в Дан и покоряването му е само въпрос на време.
Никога нямаше да проумее как ставаше така, че Дан все не успяваше да забележи разкошната й червенокоса приятелка. Хедър си падаше по него още в гимназията. По онова време, естествено, той беше доста по-голям от тях и се възприемаше като изключително изгодна партия. Дан беше консервативен до дъното на душата си. А Хедър пък беше прекалено либерална и свободомислеща. Двамата бяха като олиото и водата, но пък, от друга страна, хората все повтаряха, че противоположностите се привличат. И веднага можеше да даде и подходящ пример — Рийд Конуей и Ела Портър.
Никога не си бе представяла, че ще настъпи момент, в който ще живее в състояние на постоянна възбуда и сексуален копнеж по мъж като Рийд. Не, не по мъж като Рийд. А по самия Рийд. Но независимо че тялото й постоянно копнееше за Рийд, разумът й не спираше да я предупреждава, че този мъж е опасен и че не бива да му има доверие. Добре, инстинктите й й подсказваха, че не той е човекът, който я тормози.
Ами ако инстинктите й я лъжеха? Напълно реална беше възможността Рийд да я преследва, за да задейства някакъв сложен и известен единствено на него план за отмъщение срещу баща й. В края на краищата защо би пожелал точно нея? Не можеше да си представи, че той си пада по жени като нея. Още в гимназията бе станал известен с вкуса си към бляскавите и сексапилни красавици.
А това само още веднъж идваше да покаже, че трябва да стои далеч от Рийд. Нищо добро нямаше да излезе от една евентуална връзка с него.
Когато наближи входа на ресторанта, вниманието й бе привлечено от някакъв човек, който стоеше малко по-нагоре по улицата. Рийд Конуей. Стомахът й се сви. Той не те вижда, каза си Ела. А ако случайно погледне насам, направи се, че не си го видяла. Само че дори и с цената на живота си тя просто не можеше да свали очи от него. Но какво правеше той? Бръкна в джоба на тениската си, извади един сгънат плик за писма и го разгъна внимателно. Сърцето на Ела сякаш се качи в гърлото й. Рийд се приближи до пощенската кутия на ъгъла, повдигна металния й капак и пусна писмото.
Той изпраща писмо. Писмо в бял плик. Поредното заплашително писмо до нея? Не, моля те, не! Независимо че не можеше да се отдаде на изкушението и да стане любовница на Рийд, Ела просто не искаше да приеме, че той би могъл да се окаже човекът, който я тормози от толкова време насам. Моля те, господи, нека да е невинен…
Не позволявай на въображението ти да се развихри отново. Това че Рийд току-що пусна един бял плик в пощенската кутия, изобщо не означава, че писмото е предназначено за теб. Може би просто изпраща чек, за да плати някаква сметка. Или пък върши услуга на майка си. Или изпраща някакво служебно писмо, свързано с работата на «Сервиза на Конуей».
Но ако стане така, че на следващия ден в кабинета й се получи поредното писмо, тя вече ще знае, че е напълно възможно негов подател да е Рийд. Макар че защо му е да го изпраща по пощата? Предишните писма бяха доставени на ръка, нали така?
Замислено посегна към вратата на ресторанта. Точно в този момент обаче тя рязко се отвори и едва не я събори на улицата.
— Притесних се, че нещо ти се е случило — заяви Дан Гилмор. — Закъсня.
Ела въздъхна дълбоко. Толкова предсказуема постъпка. И така типична за Дан.
— Да, зная и те моля да ме извиниш. Но вече съм тук.
— Да, така е.
Когато Дан обви ръка около кръста й, Ела понечи да се отдръпне, но вместо това се извърна и погледна през рамо назад. Погледът й се насочи право към Рийд Конуей, който продължаваше да стои до пощенската кутия. Рийд кимна, давайки й да разбере, че знае, че го е забелязала. После се усмихна. Дявол да го вземе, наистина се усмихна. Сякаш искаше да й каже: «Видя ме да пускам това писмо, но изобщо не ми пука какво си мислиш в момента».
Ела бързо отмести поглед и съсредоточи вниманието си върху Дан.
— Идеята ти да обядваме днес заедно е чудесна. Защото аз наистина държа двамата с теб да си останем приятели.

 

Усмивката изчезна от лицето на Рийд в мига, в който Ела Портър се извърна към мъжа, с когото имаше среща за обяд. Той прикова поглед към кръста на Ела — там, където Дан Гилмор бе поставил ръката си. Идеше му да хукне надолу по улицата, да я изтръгне от прегръдката му, да я метне на рамо и да я замъкне до най-близкото уединено местенце. От вчера следобед, когато двамата с Ела едва не се любиха в парка, той не бе в състояние да мисли за нищо друго. Можеше, разбира се, да отиде отново при Айви и да задоволи чрез нея страстта, която изпитваше към Ела. Можеше, но не отиде. Нямаше и намерение да го прави. Щеше да изчука Айви, но това щеше да му донесе само временно облекчение. Безсилният копнеж по Ела щеше да продължи да го измъчва. Единствената жена, която можеше да облекчи страданията му, беше самата Ела Портър.
Да, но по-скоро адът ще се скове във вечен лед, отколкото тя отново да те допусне толкова близо до себе си.
В мига, в който Ела и Дан се скриха от погледа му, Рийд тръгна нагоре по улицата и ги последва в ресторанта. Салонната управителка тъкмо ги упътваше към масата им. Рийд се настани на един висок стол на бара. Барът, издигнат едно ниво над ресторанта, представляваше отличен наблюдателен пост, от който Рийд внимателно наблюдаваше Ела и Дан. Поръча си кола и си взе няколко фъстъка от купата на бара. Опитвайки се да се държи възможно най-естествено, той свали слънчевите си очила, прибра ги в джоба на тениската си и продължи да шпионира двойката, настанена на една от ъгловите маси.
Беше допуснал Ела да го обсеби и да го отклони от набелязаните цели. А това не беше добре. Вместо да започне на чисто в някой друг град, той бе предпочел да се върне в Спринг Крийк, но причината за това бе една-единствена — да се опита да разкрие истинския убиец на Джуниър. Знаеше, че няма да е лесно. А може би дори невъзможно. В края на краищата, Джуниър не беше особено популярен в този град. Имаше много врагове. И всеки, който го бе познавал на времето, спокойно можеше да бъде включен в списъка на заподозрените.
Само че някой — и това може би беше истинският убиец — изведнъж бе започнал да се тресе от страх. Искаше да тикне Рийд обратно в затвора, за да не му позволи да разпитва и души наоколо. Само че, без да си дава сметка дори, с поведението си този човек всъщност помагаше на Рийд. Може би щеше да се окаже, че е невъзможно да бъде разкрито едно убийство с петнадесетгодишна давност, но разследването на извършващия се над Ела психологически тормоз би трябвало да се окаже далеч по-лесно.
Трябваше да спре да гледа на Ела като на жена, която желае до полуда, и да започне да я възприема като средство за постигане на целта си. Ако успееше да я убеди, че не е авторът на писмата и телефонните обаждания, Рийд може би щеше да изтръгне съгласието й да работи заедно с нея докато се опитват да разкрият мръсника, предприел тази атака срещу нея. Съвместната работа обаче означаваше, че двамата ще прекарват доста време заедно, а той не беше сигурен, че ще може да държи ръцете си достатъчно далеч от нея.
Недей да бързаш толкова. Изобщо не можеш да си сигурен, че тя ще се съгласи да си сътрудничи с теб. Само ги погледни. Нея и приятеля й. Ще се разтопят от усмивки. А той дори държи ръката й!
Рийд никак не бе очарован от чувствата, които Ела предизвикваше в душата му: копнеж, толкова силен, че нито една друга жена не би могла да го задоволи, и кипяща ревност, неизпитвана никога преди. Какво толкова имаше в нея, по дяволите? Вярно, че беше хубавичка, но в никакъв случай не беше най-голямата красавица, която е срещал някога. Имаше сочно и налято тяло, но формите й бяха далеч от съвършенството. Точно в този момент от живота му Ела беше последната жена на този свят, с която можеше да си позволи да се обвърже. Та тя е дъщеря на Уеб Портър, за бога! И какво щеше да стане, ако собственият й баща се окажеше истинският убиец на Джуниър? Тогава тя наистина ще те намрази.
Рийд естествено, не можеше да е сигурен, че именно Уеб бе отнел живота на Джуниър, но той винаги бе оглавявал списъка му от заподозрени. Малко преди убийството Джуниър му бе споменал, че разполага с някаква информация, която семейство Портър би искало да потули. В ушите му все още кънтеше противният смях на Джуниър.
— Това семейство пази не една мръсна тайна, но аз знам всичките им кирливи ризи — каза му тогава Джуниър. — Искаш ли да се обзаложим, че ще ми платят колкото си поискам, за да ми затворят устата? А с паричките, които ще получа от Уеб Портър и Джеф Хенри Карлисъл, мисля, че ще успея да измъкна семейството от тази дупка.
Дали Джуниър бе осъществил плана си? Може би наистина бе започнал да изнудва Уеб. Ако не Уеб, то тогава Джеф Хенри. А защо не и Сибил? Единственото, което Рийд знаеше със сигурност, бе, че почти всички членове на семейството на Ела си имаха своите основания да искат смъртта на Джуниър.
Рийд вдигна колата от бара, надигна бутилката и я преполови. Изтри уста с опакото на ръката си и отново погледна към масата на Ела. Дан вече не държеше ръката й. А тя не се смееше. И определено не го гледаше като жена, която едва се сдържа да не разкъса дрехите му и да го награби пред погледа на всички в този ресторант. Не, тя дори не гледаше добрия стар Дан по начин, по който се взираше в лошото момче, от което се боеше. Мъжът, който я караше да трепери цялата и да проплаква от страст. Почувства, че започва да се възбужда от спомена за предишния ден и за усещането да притиска Ела в прегръдките си.
Махай се веднага от тук! Разкарай се докато все още можеш да вървиш без оная ти работа да стърчи право нагоре. Плати колата си, изправи се и направи няколко крачки към другия край на бара. Погледна към Ела за последен път и тъкмо се канеше да се обърне и да си излезе през входната врата, когато Ела вдигна поглед и го забеляза. Очите й се разшириха. Тя леко отвори уста, а по бузите й изби издайническа руменина.
Тя може и да се срещаше с господин Елегантен костюм, но Рийд беше готов да се обзаложи, че не за него си мечтае нощем. О, не! Рийд бе готов да заложи и последния си цент, че Ела никога не се бе подмокряла от целувките на Дан Гилмор. Но когато той я целуна вчера, женските й сокове потекоха като пълноводна река.

 

Марк плати на момчето и му даде щедър бакшиш. Взе големия плик с вечерята им и го занесе в офиса, където Реджина разчистваше папките, натрупани по бюрото му. Беше я помолил тази вечер да поостане след работа, за да му помогне да се подготви за един голям случай, който влизаше в съда идната седмица. В отговор тя доброволно предложи да работи и през уикенда и го увери, че е готова да му помогне по всеки възможен начин. Секретарката му Кара си тръгна още преди няколко часа, в пет и половина, а те двамата продължиха да работят с пълна пара. Преди двадесетина минути обаче Реджина си взе таймаут, за да поръча вечеря в «Спринг Крийк кафе», местно заведение за бързо хранене, което в петък и събота работеше и изпълняваше поръчки до полунощ.
— Остави тези книжа — рече й Марк. — По-късно ще ги подредя в папките им. — Сложи хартиената торба върху бюрото и кимна към компютъра, поставен върху бюрото на Реджина в съседната стая. — Запомни ли всичко на диска?
— Винаги запомням всяка информация върху диска. А ти постоянно ме питаш дали съм го направила. — Реджина отвори плика, извади книжните салфетки, разстла ги върху бюрото и измъкна опакованата храна.
Стомахът на Марк се сви на топка, когато Реджина го погледна и се усмихна. Беше невероятно красива. И толкова фина и крехка, че понякога му се искаше да я обвие в пашкул от мек памук, за да я предпази от всичко и от всеки, който би могъл да я нарани по някакъв начин. Напоследък Реджина го караше да се чувства като смотан тийнейджър, който няма никакъв контрол над бушуващите в тялото му хормони. От няколко месеца насам чакаше подходящия момент, за да я покани на среща, но така и не бе събрал достатъчно смелост, за да го направи. Знаеше, че тя не излиза с мъже и не можеше да си обясни защо се надяваше, че би могла да направи изключение точно заради него.
— Чудех се дали наистина смяташ, че би могъл да помогнеш на Рийд — подхвърли Реджина докато подреждаше сандвичите, картофките и сладкишите върху салфетките.
Леко смутен от въпроса й, Марк я погледна с изненада. Не знаеше как да й отговори. Какво означава този въпрос, запита се той. Двамата с Рийд не разговаряха ли у дома? Не бяха ли обсъждали ситуацията след освобождаването на Рийд от затвора?
— Надявам се, съзнаваш, че направих всичко, което зависеше от мен, за да му помогна — каза Марк. — Баща ми също години наред се бореше за него. Използва всички законови средства, за да обжалва присъдата на Рийд. Опита се дори да убеди някои от влиятелните си колеги, че случаят трябва да бъде преразгледан наново.
— Майка се безпокои за Рийд — продължи Реджина. — Тя… ние знаем за писмата и анонимните телефонни разговори, които Ела Портър получава. Знаем също така, че Уеб Портър е убеден, че именно Рийд е човекът, който тормози дъщеря му. Двете семейства, Портър и Карлисъл, са най-влиятелните в този окръг. Те биха могли да създадат много сериозни проблеми на Рийд. Мама се бои, че Рийд може да се ядоса и да извърши нещо необмислено, което да доведе до отмяна на условното му освобождаване.
— Всички ние прекрасно знаем, че Рийд не е човекът, който тормози Ела — заяви Марк. — И ми се струва, че успях да убедя и Ела в това.
— Да не би да казваш, че Ела Портър вярва, че Рийд е невинен?
Марк се настани на стола зад бюрото си.
— Казвам, че Ела не е предубедена и е готова да оправдае Рийд поради липса на доказателства.
Реджина придърпа един стол към бюрото на Марк, седна и си взе сандвич.
— Наистина ли смяташ, че съществува и най-малкия шанс да докажем, че Рийд не е убил Джуниър?
— Съществува един-единствен начин да докажем невинността на Рийд — като открием истинския убиец. — Марк разкъса пликчето с препържен чипс.
— Щом полицаите не са могли да намерят никакви други заподозрени преди петнадесет години, как тогава двамата с Рийд ще ги намерите сега?
— На времето полицаите изобщо не са търсили други заподозрени. Арестували Рийд веднага сред убийството на Джуниър и с това изчерпали цялото разследване.
— Много хора в този град мразеха Джуниър — отбеляза Реджина и отхапа от сандвича си с пилешка салата.
— Да, ако съдя по проучването, което направих, списъкът на враговете му е направо безкраен.
Марк изпитателно се вгледа в лицето на Реджина. Изражението й беше спокойно. Невъзмутимо. Лишено от всякакви емоции. Човек би си помислил, че разговорът за Джуниър Блалък не й влияе по никакъв начин и че тя вече напълно е забравила за опита му да я изнасили.
— Предполагам, че двете с мама трябва да сме начело на списъка. — Погледът на Реджина срещна очите на Марк и той забеляза болката в нейните. — Ние двете повече от всеки друг имахме основание да го ненавиждаме. Както знаеш, той се отнасяше ужасно с нея. Прибираше се у дома пиян като свиня и я биеше. Двамата с Рийд се караха непрекъснато. А Рийд се сърдеше на мама, защото тя не искаше да напусне Джуниър. — Реджина поклати глава. — Мама винаги повтаряше едно и също — за добро и за зло. Твърдо вярваше, че брачните клетви са свещени.
— Онези години трябва да са били много мъчителни за теб и за цялото ти семейство.
Марк не можеше дори да си представи ужаса, който бяха преживели. Беше израснал в сравнително нормално семейство. Имаше баща, майка и по-голяма сестра. Предполагаше, че така и не бе оценил спокойната среда, в която растеше. Не бе осъзнал докрай късмета да има за баща човек, към когото изпитва не само синовна обич, но и искрено уважение. А ето че сега баща му вече не беше сред живите и Марк болезнено чувстваше отсъствието му.
Как ли щеше да се чувства, ако бе пораснал в семейство с постоянно пиян, арогантен и жесток втори баща? Бащата на Марк беше спокоен и добър човек, който по-скоро би отсякъл дясната си ръка, отколкото да посегне и да удари съпругата си.
— Мама не е убила Джуниър — заяви Реджина и остави сандвича си върху салфетката. — Не е способна да извърши убийство. Но дори и да го бе сторила, тя в никакъв случай нямаше да допусне Рийд да отиде в затвора заради престъпление, извършено от нея самата.
— Никога не съм смятал майка ти за заподозряна. — Марк отхапа голяма хапка от сандвича с риба тон.
— Ами мен? Аз включена ли съм в списъка на заподозрените?
Марк едва не се задави. Преглътна хапката си, изкашля се, а след това изпитателно се вгледа в Реджина.
— По онова време ти си била съвсем малка. Само на единадесет години.
— През онази нощ Джуниър беше много пиян. А и Рийд го беше пребил почти до смърт. Не е нужно да си кой знае колко силен, за да прережеш гърлото на един изпаднал в безсъзнание човек. Спокойно съм могла да взема ножа на Рийд и…
Марк рязко се изправи, хвърли сандвича си на бюрото, присегна се и хвана Реджина за раменете.
— Ти не си убила Джуниър!
— Така е. Не съм. Но можех да го направя. Мразех го достатъчно, за да отнема живота му. И желаех смъртта му. Когато ме докосваше с мръсните си ръце, се молех на господ да го покоси на място.
Марк издърпа Реджина от стола и я взе в прегръдките си. Тя изобщо не възрази и охотно се отпусна в ръцете му.
— Ако те бях познавал по онова време, ако бях станал свидетел на опита му да те изнасили, аз също щях да пожелая да го убия. Не мога да понеса мисълта за всички страдания, които си преживяла в ръцете на онова чудовище.
Реджина се напрегна в ръцете му. Леко се отдръпна назад и го погледна право в очите.
— Нито един мъж не би могъл да докосне жена, за която знае, че е била осквернена по начина, по който бях опозорена аз, без през цялото време да си мисли за случилото се с нея, нали? Никой свестен мъж няма да ме пожелае, след като знае, че собственият ми втори баща се е опитал да ме изнасили.
Марк не можеше да повярва на ушите си. Едва сега започваше да си дава сметка за начина, по който Реджина възприемаше себе си. Нищо чудно, че никога не излизаше с мъже. Тя очевидно вярваше, че никой мъж не би могъл да забрави факта за нейното сексуално малтретиране и да оцени по достойнство нейната хубост, интелигентността и невероятното й излъчване.
— Реджина, смяташ ли, че аз съм свестен мъж?
— Какво? — Тя го изгледа въпросително.
— Смяташ ли…
— Да, разбира се. Ти си един от най-свестните мъже, които познавам. Ти си изключително добър и почтен човек, Марк.
Марк си даде сметка, че бе настъпил моментът да бъде напълно честен с Реджина и да й признае истинските чувства, които изпитва към нея. Трябваше да го направи, дори и с риск да го отблъсне.
— В такъв случай познавам един свестен мъж, който те желае. Желае те страшно много.
Очите й се разшириха и заприличаха на големи сини езера.
— Ти… желаеш мен?
Дали можеше да се осмели да я докосне отново? Да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си, да я защити от миналото и да прогони всички страшни спомени? Не го стори. Само с неизмерима нежност погали лицето й с опакото на ръката си.
— Не съм съвсем сигурен кога се случи, но по някое време през последните няколко месеца започнах да си давам сметка, че съм влюбен в теб.
— О, Марк. Аз… аз не зная дали някога… може да се окаже, че не съм в състояние да ти дам онова, което всеки мъж очаква да получи от жената, която обича. Независимо от терапията, на която се подложих като момиче, аз все още не съм напълно излекувана.
— Единственото, което искам от теб, е да ми дадеш шанс. Да дадеш шанс и на двама ни. Мислиш ли, че ще можеш да направиш това? Искаш ли да го направиш? — Вгледа се изпитателно в очите й, опитвайки се да отгатне мислите й. — Възможно е да не изпитваш към мен чувствата, които аз изпитвам към теб. Ако е така, аз ще те разбера и…
— Напротив — прошепна Реджина. Очите й се напълниха със сълзи, но на устните й затрептя щастлива усмивка. — И аз изпитвам същите чувства.
Сърцето му подскочи от радост и той въздъхна с облекчение. Реджина го обичаше.
— Няма да прибързваме, ще развиваме отношенията си бавно и постепенно. Предлагам, като за начало, да започнем с една най-обикновена среща. Без кой знае какви очаквания и обвързване. Какво ще кажеш?
— Среща? — Усмивката й стана още по-широка. — Идеята ми се струва чудесна.
— Защо не я направим утре вечер? Ще си тръгнем от кантората навреме, за да можем да вечеряме заедно, а след това да хванем късния филм в киното. След това ще те изпратя до вас и ще оставя на теб да решиш дали да получа целувка за лека нощ или не.
Реджина импулсивно го целуна по бузата, но веднага след това се отдръпна. На Марк му се искаше да я целуне истински. Да й покаже нежността и удоволствието, които споделят един мъж и една жена, когато се обичат и истински желаят да са заедно. Беше й обещал обаче, че ще я ухажва бавно, без да я притиска и пришпорва. И беше твърдо решен да спази обещанието си, каквото и да му коства това. Налагаше се да живее с надеждата, че някой ден Реджина ще се почувства достатъчно готова, за да му се отдаде. И понеже беше убеден, че Реджина е жена, която заслужава всички жертви от негова страна, Марк знаеше, че ще я чака колкото е необходимо. Ще я чака сама да дойде при него. А междувременно ще се охлажда със студени душове и ще се моли на господ да му даде достатъчно сили, за да издържи.

 

Край на писмата — поне за момента — и на анонимните телефонни обаждания. Очевидно бе, че тази тактика няма да даде никакъв резултат. Що се отнася до зелената змия, скрита в кутията с розите, то това беше само дребна шегичка, целяща да подготви почвата за следващата стъпка от плана.
Не биваше да се действа прибързано, макар че, колкото по-дълго време Рийд Конуей живееше на свобода, толкова по-сериозни ставаха шансовете му да изрови истината за убийството на Джуниър Блалък. А това, естествено, не биваше да се случва. И, въпреки това, не трябваше да се прибързва с обвиненията срещу Рийд, защото някой току-виж се усъмнил в нещо. Тази работа трябваше да се върши предпазливо. Стъпка по стъпка. До този момент нямаше пострадали. Никой все още не беше наранен. И може би бе крайно време това да се промени. Да се увеличи напрежението. Да се засилят подозренията към Рийд.
На всичкото отгоре родителите на Ела бяха извън града и моментът беше особено подходящ за ескалиране на напрежението.

 

15.

 

И тази вечер Ела се прибра у дома, както бе правила през всичките дни откакто родителите й заминаха за Гълф преди почти цяла седмица. Тази вечер обаче смяташе да си спи у дома, а не в къщата на леля й и чичо й. Баща й бе проявил излишна предпазливост, настоявайки тя да не остава съвсем сама в къщата по време на отсъствието им. За да го успокои, тя най-накрая бе отстъпила и се бе съгласила с него. Винаги се бе чувствала в безопасност в голямата къща на «Фърст ийст стрийт» и, независимо от психологическия тормоз, на който беше подложена напоследък, Ела продължаваше да се чувства сигурна и спокойна в собствения си дом. Освен това имаше пистолет и знаеше как да го използва. Беше тийнейджърка, когато баща й я научи как да си служи с огнестрелно оръжие. Пък и ловните кучета на Уеб лаеха толкова силно, че щяха да събудят и мъртвец, ако някой неканен гостенин се появеше близо до къщата им посред нощ. За да угоди на родителите си обаче, Ела всяка вечер послушно отиваше да преспи в дома на леля си Сибил и чичо си Джеф Хенри. А на сутринта се прибираше у дома, за да се изкъпе и да се облече за работа.
Днешният ден обаче се бе оказал изключително натоварен и уморителен. В момента Ела копнееше да се потопи в топлата вана, а след това да пропълзи в собственото си легло и да си отспи. Може би все пак трябваше да се обади по телефона на леля си и да я предупреди, че тази нощ няма да спи у тях. Надяваше се, че баща й няма да се разстрои кой знае колко. В края на краищата, ставаше дума само за една нощ. Пък и не беше нужно той да научава за това.
Макар че лично тя бе настояла родителите й да заминат за една седмица, Ела болезнено усещаше отсъствието им. Чувстваше се самотна без тях, но си даваше сметка, че това е твърде неестествено за една зряла тридесетгодишна жена и беше сигурен знак, че тя просто няма личен живот. В живота й имаше само работа и нищо друго.
Ела пъхна куфарчето си под мишница, преметна чантата си през рамо и пъхна ключа в ключалката. Отвори входната врата, влезе във фоайето, запали осветлението и се обърна към стълбището. И тогава забеляза огледалото с позлатена рамка, което висеше над лакирания шкаф от осемнадесети век. Цялата повърхност на старинното огледало бе напукана, а точно в средата му имаше голяма дупка, която като че ли беше причинена от твърд предмет, хвърлен право срещу огледалото. А може би и от юмрук. Голям, тежък юмрук.
Тялото на Ела изведнъж се скова от обхваналата я тревога. Кой беше счупил огледалото? И кога точно се бе случило? Налагайки си да запази спокойствие, тя отстъпи към затворената входна врата, а погледът й бавно обходи помещението. Просторното фоайе, което достигаше чак до задния край на къщата, тънеше в полумрак. Тъмна беше и трапезарията отляво, която се осветяваше единствено от слабата светлина, проникваща през прозорците на стаята. И все пак светлината на уличните лампи, подсилена от залязващите лъчи на слънцето, беше достатъчна, за да може Ела да се увери, че никой не я причаква в стаята. Освен ако натрапникът не се бе скрил зад някой от масивните мебели.
Ела насочи поглед към всекидневната и погледът й мигновено бе привлечен от камината от син италиански мрамор. Над нея висяха портретите на родителите на баща й, които сега бяха напълно обезобразени от грозните черни кръстове, които пресичаха лицата им. Ела едва успя да заглуши вика, надигнал се в гърлото й. После забеляза и преобърнатите столове, изпочупените вази и раздраните възглавници, които лежаха нахвърляни безразборно по пода. Стоеше като замръзнала, неспособна да се помръдне дори, и бавно осъзнаваше измеренията на нанесения погром. Най-накрая си даде сметка, че някой бе съсипал всекидневната им напълно.
По дяволите! Пистолетът й беше на горния етаж. В нощното й шкафче. В края на краищата, не можеше да ходи с него на работа. А колекцията на баща й от ловни пушки бе заключена в специални шкафове в кабинета му. Ами пистолета на Уеб? Онзи, който държеше в бюрото си в библиотеката? Недей да мислиш за самозащита, ако натрапникът е все още в къщата, каза си тя. Най-разумното е да се махнеш от тук колкото е възможно по-бързо.
Бягай, да те вземат дяволите, Ела, бягай! Той може би все още се намираше в къщата. Ударите на сърцето й силно отекваха в главата й. Стомахът й болезнено се сви от страх. Горчива жлъч се надигна към гърлото й. Тя се обърна и се спусна към входната врата. В момента, в който хвана бравата, тишината отвън бе разкъсана от силния и злобен лай на ловните кучета на баща й, които живееха в специална постройка в задния им двор. Ела се стресна, куфарчето се изплъзна изпод ръката й и глухо тупна върху чамовия под на фоайето.
Ела безуспешно се опитваше да натисне бравата с мократа си от пот ръка. Имаше чувството, че дланите й са омазани с грес, която не й позволява да хване здраво бравата и да я отвори. Който и да бе човекът, причинил целия този погром в дома й, той несъмнено все още се намираше наблизо. В задния двор. Кучетата го бяха видели, чули, или само подушили. Дали бягаше? Или просто се бе скрил някъде и я причакваше?
Най-накрая Ела успя да натисне бравата. Рязко отвори вратата и изхвърча навън във влажната и топла лятна привечер. Някъде далеч върху притъмнялото небе проблясваха мълнии. Ела се затича по застланата с тухли странична алея и изхвърча на улицата като не спираше да се оглежда през рамо. Какво очакваше? Да види някой демон, който я преследва? Е, никой не тичаше след нея.
Стигна до входната врата на леля си и чичо си, останала без дъх. Гърдите я боляха от напрежението, нервите й бяха опънати до скъсване. В мига, в който Сибил отвори вратата, Ела се хвърли в прегръдките й.
— Мили боже, Ела, какво се е случило?
Тя се опита да отговори, но едва смогваше да си поеме дъх.
— Къщата. Взлом. Все още е там.
— Джеф Хенри! — веднага извика Сибил.
Ела свали дамската чанта от рамото си, отвори ципа на страничния джоб и започна да рови вътре, опитвайки се открие клетъчния си телефон.
— Трябва да позвъним в полицията.
Сибил хвана Ела за раменете и лекичко я разтърси.
— Успокой се, мило момиче. Вече си в безопасност.
Ела измъкна телефона и натисна бутона за автоматично избиране. Докато слушаше свободния сигнал, тя започна постепенно да идва на себе си. Сърцето й успокои ритъма си. Тук, в безопасния и сигурен дом на леля й, тя се постара да се освободи от ужасния страх, който я бе завладял в собствената й къща.
Операторът на 911 отговори и Ела му съобщи името си и му каза за случилото се в дома й. Увериха я, че дежурната полицейска кола вече пътува към тях. Сибил извика още веднъж на съпруга си, след което прегърна Ела през раменете.
— Хайде, ела с мен в кабинета. Ще сипя и на двете ни по едно питие.
Ела кимна в знак на съгласие и позволи на леля й да я отведе в просторния, претъпкан със старинни мебели кабинет, който изглаждаше точно така както и през детските й години. Винаги бе подозирала, че чичо й Джеф Хенри бе променил много малко неща през живота си. Канапето и фотьойлите бяха покрити с тънки калъфи от бял памучен плат, а плътните завеси бяха подменени с фините прозрачни пердета, които се използваха през лятото. Пъстрите тапети и скъпият шарен килим с марката на Уилтън, бяха единствените свежи и весели петна в иначе доста мрачната и сива стая.
Странно, че дори и в състояние на панически ужас човешкото съзнание е в състояние да функционира и да отбелязва и най-незначителните подробности, помисли си Ела. Макар че в момента тя вече не се чувстваше чак толкова уплашена.
— Какви, за бога, бяха тия крясъци? — попита Джеф Хенри, след като нахлу в стаята. Облечен беше с домашен халат с атлазени ревери, пушеше лула и беше истинско въплъщение на типичния южняшки благородник. Господарят на дома. Който в момента изглеждаше доста ядосан. Изражението му обаче омекна в мига, в който забеляза Ела. — Случило ли се е нещо, скъпа? Изглеждаш ми много бледа.
— Някой е влязъл с взлом в къщата… в моята къща. — Ела насочи ръка към гърдите си. — Цялата всекидневна е обърната наопаки. А може би и останалата част от къщата. Не зная. Не успях да вляза по-навътре от антрето. И веднага побягнах навън.
— Мили боже! — Джеф Хенри се спусна към Ела и двамата със Сибил застанаха от двете й страни. — Трябва незабавно да се обадим на Франк Нелсън.
— Вече позвъних на 911 — информира го Ела.
— Да, да. Добре. Но Франк също трябва да бъде уведомен. Проникването с взлом и погромът в дома ви несъмнено са дело на онзи непрокопсаник Рийд Конуей. Той е опасен човек. Всички ние прекрасно знаем, че мястото му е зад решетките. Слава богу, че не си го заварила вътре в къщата. Никой не знае какво би могъл да ти причини.
Рийд? Чичо й мислеше, че Рийд е престъпникът? Изобщо не бе помислила за това. А и защо да го прави? Би могла да го включи в групата на заподозрените лица само ако все още продължаваше да вярва, че именно той е човекът, поставил си за цел да я измъчва и тормози.
— Не е честно да прехвърляме цялата вина върху Рийд Конуей — заяви Ела и остана изненадана, че се осмели да изкаже мнението си на глас. — Не разполагаме с никакви доказателства, свързващи го със случилото се в дома ми. Нито пък с писмата, телефонните обаждания и зелената змия в кутията с розите.
— Че кой друг би могъл да бъде? — Джеф Хенри отведе Ела до канапето. — Хайде, скъпа, поседни малко.
— Ще ти налея малко бренди. — Сибил бързо се приближи до импровизирания бар, подреден върху античната кутия за чай.
— Алкохол! Средството, с което леля ти разрешава всичките си проблеми — изръмжа недоволно Джеф Хенри и седна до Ела. — Всичките ти неприятности започнаха веднага щом онзи човек бе освободен от затвора. На времето се беше заклел да отмъсти на Уеб. А и не бива да забравяме, че е убиец, който е способен на всичко. Много добре си го спомням като тийнейджър. Беше изключително своенравен, невъзпитан и невъздържан. Помни ми думата, той е човекът, който те тормози от толкова време насам. А взломът тази вечер също е негово дело.
Сибил й подаде една кристална чаша.
— Това би трябвало да поотпусне нервите ти.
Ела пое чашата, помириса брендито, след което го поднесе към устните си. Беше меко и ароматно. И много скъпо. Чичо й Джеф Хенри купуваше само най-доброто. Често го бе чувала да повтаря, че това е стара семейна черта. Предавана от няколко поколения. Само най-доброто за членовете на семейство Карлисъл. Само че Джеф Хенри просто не могъл да получи най-добрата съпруга и се наложило да се задоволи със следващата в класацията, помисли си Ела. Брендито опари гърлото й и се разля като меко и топло одеяло в стомаха й. Джеф Хенри се изправи.
— Веднага ще се свържа с Франк. След това ще се обадя на Уеб…
Ела сграбчи ръката на чичо си.
— Не, моля те, не се обаждай на татко тази вечер. Позволи им да изкарат още една спокойна вечер в Гълф. Ще им позвъним утре и ще ги информираме за случилото се.
— Добре — съгласи се Джеф Хенри. — Няма смисъл да разстройваме Керълин. Тя и без друго ще бъде съсипана, но предполагам, че до сутринта Франк вече ще е тикнал Рийд Конуей в затвора и ще е сложил край на цялата тази лудост.
Ела кимна и хвърли един поглед към леля си. Забеляза измъченото, пропито от болка изражение, което се появи на лицето й след споменаване името на сестра й. Само жена, която обича силно, би била способна да изпитва ревност. Нима леля й, независимо от многобройните си изневери, продължаваше да е влюбена в съпруга си?
Макар чичо й Джеф Хенри да настояваше, че може и сам да се оправи с представителите на закона, Ела настоя да тръгне с него, когато полицейската кола пристигна пред дома й. Двамата униформени полицаи едва бяха влезли в антрето, когато Франк Нелсън също се появи и пое ръководството. Предупреди Ела и Джеф Хенри да стоят отвън, а той последва подчинените си вътре в къщата. Малко след това пристигна още една полицейска кола и двама униформени служители — мъж и жена, се заеха да претърсват градината и задния двор. През цялото това време хрътките на баща й лаеха като обезумели.
Дали не са попаднали на следа, запита се Ела. Не, разбира се, че не са. Кучетата бяха затворени в колибите си, които пък бяха оградени от висока ограда. А непрекъснатият им лай още повече я изнервяше. Неканени образи на Рийд Конуей проблясваха в главата й: виждаше го как бяга, преследван от полицията, представяше си как служителите на закона го настигат и го арестуват. А той през цялото време се кълне, че е невинен.
Ела тръсна глава, опитвайки се да прогони тези ужасни мисли от главата си. Не искаше Рийд Конуей да се окаже виновникът за днешния взлом в дома й. Не би могла да понесе мисълта, че именно той я е преследвал и тормозил през цялото време. Но тя също го бе заподозряла, дори и само за миг, когато миналата седмица го бе видяла да пуска някакво писмо в пощенската кутия на улицата. Само че тя така и не бе получила друго писмо. Ето, каза си Ела, от това следва, че не е Рийд, нали?
Когато Франк Нелсън най-после излезе от къщата, Сибил също се бе появила и стоеше на няколко метра от тях под високия дъб в предния двор. Облечена с черна копринена роба, която стигаше малко над коляното й, тя изглеждаше изключително съблазнителна. Франк веднага погледна към нея. Пък и кой ли мъж не би го сторил? После лекичко се изкашля.
— Добър вечер, Сибил — поздрави Франк.
Сибил му помаха с ръка, в която държеше кристална чаша. След това поднесе чашата към устните си, отпи бавно и продължи да го гледа настойчиво. Франк побърза да извърне поглед и насочи вниманието си към Ела.
— В къщата няма никой — увери я той. — Хората ми все още претърсват градината, след което ще обходят внимателно целия квартал. Боя се, че няколко от стаите на първия етаж са напълно опустошени. Това си е чист акт на безсмислен вандализъм. Ако съдим по нанесените поражения, можем да предположим, че някой е вилнял в дома ви, подтикван от безумен гняв и необуздана ярост. И още отсега мога да заявя, че това вероятно е човек, който силно мрази цялото ви семейство.
— Открийте Рийд Конуей и ще намерите човека, когото търсите — заяви Джеф Хенри.
— Ще проверим къщата за евентуални следи, оставени от престъпника, включително и за пръстови отпечатъци — увери ги Франк. — И ако Рийд Конуей…
— Ако? — Лицето на Джеф Хенри се наля с кръв. — Мили боже, човече, кой друг би извършил нещо толкова отвратително?
— Не мога да арестувам човек, без да разполагам със съответните доказателства — заяви Франк. — Макар да зная, че предвид затворническото минало на Рийд и заявената на висок глас омраза, която той изпитва към сенатор Портър, той е най-вероятният ни заподозрян.
— Струва ми се, че дори и без доказателства би могъл да го понатиснеш малко, нали, Франк?
— Мога да поговоря с него — кимна Франк. — И да разбера дали разполага с алиби за времето, в което е бил извършен този взлом. Между другото, Ела, защо къщата ви няма охранителна система?
— Охранителна система? — Ела въздъхна. — Да си призная честно, не вярвам родителите ми да са смятали, че ще им е необходима. В края на краищата, нивото на престъпност в Спринг Крийк е твърде ниско, а пък всички врати в тази къща разполагат с много масивни ключалки. Освен това, както знаеш, всички в тази къща, дори и Виола, притежават разрешително за използване на огнестрелно оръжие. — Ела погледна изпитателно Франк. — Как е проникнал в къщата?
— През страничната веранда, а след това чрез вратата на всекидневната — отвърна Франк. — Виж, Ела, ако бях на твое място, щях да преспя в дома на леля ти и чичо ти, а на сутринта щях да се свържа със застрахователната компания. Предполагам, че цялото ви имущество е застраховано при Стив Уилиамсън. Бих могъл дори да го потърся от твое име, ако желаеш.
Тя кимна утвърдително. Разбира се, че Стив Уилиамсън беше застрахователният им агент. Всички, които живееха на «Ийст фърст стрийт», всъщност всички, които принадлежаха към техния социален кръг, ползваха услугите на един и същ лекар, зъболекар и застрахователен агент. Освен това посещаваха една от двете църкви в града — Презвитерианската или Методистката. Между приятелите на баща й имаше и няколко баптисти и последователи на Епископалната църква, но те се брояха на пръстите на едната му ръка. Дядо й по бащина линия на времето си е бил партньор в застрахователната компания «Уилиамсън и Портър», която днес се ръководеше от Стивън Уилиамсън четвърти. Уеб бе запазил половината дял, който бе наследил от баща си, и печалбата от застрахователната компания всъщност съставляваше голяма част от годишните приходи на семейството.
— Моля те да ме информираш веднага щом заловите човека, проникнал с взлом в дома ми. — Ела се загледа в триетажната постройка, в която бяха живели три поколения с фамилията Портър.
— Непременно ще го направя — обеща й Франк. — Тази вечер ще оставя един човек, който да наблюдава къщата докато бъде поправена балконската врата на всекидневната. Освен това възнамерявам да разговарям със сенатор Портър и да го посъветвам да инсталира охранителна система в дома си.
— Да, говори с него — съгласи се Ела. — За мен вече е очевидно, че дори и тук, в Спринг Крийк, почтените граждани не са в безопасност даже и в собствените си домове.
Чичо й я прегърна през раменете и я поведе по тротоара. Ела беше толкова разстроена, че й идеше да се разкрещи срещу цялата тази несправедливост. Съвсем отскоро беше съдия, но въпреки това бе председателствала не едно и две криминални дела. Неведнъж й се бе случвало да води процес срещу утайките на местното общество, да слуша как се опитват да се оправдаят за извършените от тях престъпления — като се започне от незаконно притежание на марихуана и се стигне до сексуален тормоз над малолетни. Не би могла да твърди, че е някоя беззащитна и неинформирана наивница, която няма представа за престъпленията и злините в реалния живот. Пък дори и в един селски район като окръг Брайънт. Само че всички тези ужасни неща рядко се случваха на хора от тяхното обкръжение. В по-голямата си част родителите й и техните близки и приятели изглеждаха защитени от неволите и злините, съпътстващи живота на обикновените хора. И Ела предполагаше, че и тя, като тяхно дете, подсъзнателно също е смятала, че е напълно защитена и сигурна в дома си.
Но ти не си тяхно дете, напомни си тя. Не си тяхна биологична дъщеря. Ела не се измъчваше често от размишления за истинските си родители, не се питаше защо биологичната й майка бе предпочела да я остави за осиновяване. Някъде към осемнадесетата си година бе решила, че би могла да се опита да открие нещо повече за мъжа и жената, които я бяха създали. Керълин обаче я бе уверила, че истинските й родители са били от нашата социална прослойка.
— Баща ти разполага с цялата информация относно тяхното потекло, образование и здравословно състояние — каза й тогава Керълин. — Биологичните ти родители не са били женени и майка ти — първата ти майка — решила, че ще е най-разумно да позволи на някоя семейна двойка да те отгледа. Осиновяването беше извършено по частен път — знаехме единствено ние и тя. Милтън Лиймън се погрижи за юридическите формалности. Ние с баща ти никога не сме виждали жената… другата ти майка.
— А платихте ли й? — попита Ела, чудейки се дали истинската й майка не я бе продала.
— Ако ме питаш дали сме те купили — дали сме платили нещо на майка ти, отговорът е не.
Сибил се присъедини към Ела и Джеф Хенри, които бавно вървяха към къщата на Карлисъл. В момента, в който влязоха вътре, Джеф Хенри изгледа жена си с възмущение, макар че погледът му бе прикован върху празната чаша, която тя стискаше в ръката си.
— Предлагам ти да се качиш горе, да си вземеш една гореща вана и да се приготвиш за лягане. — Джеф Хенри се обърна към Ела. — Предполагам, че си напълно изтощена след случилото се.
— Благодаря ти, мисля, че ще направя точно това. — Тя целуна чичо си по бузата, след това се приближи до леля си и я прегърна.
Сибил обви ръце около нея.
— Толкова се радвам, че си добре, мило момиче.
Ела буквално избяга нагоре по стълбите, връхлетя в спалнята и затвори вратата след себе си, за да не чува сърдитите гласове на чичо си и леля си, които се носеха от долния етаж. Още от съвсем малка бе свикнала със скандалите между Сибил и Джеф Хенри и дори веднъж бе попитала майка си за тях.
— Вие с татко никога не се карате — каза й Ела. — А леля Сибил и чичо Джеф Хенри си викат непрекъснато. Защо?
— Баща ти и аз се обичаме и няма за какво да спорим — обясни й тогава Керълин. — За нещастие леля ти и чичо ти невинаги се отнасят добре един с друг и понякога нараняват чувствата си. И тогава избухва скандал. Ако двамата се обичаха…
Ела и досега си спомняше странния, отсъстващ поглед, появил се в очите на майка й в онзи момент. Ела винаги се бе питала защо леля й и чичо й са се оженили, щом не се обичат. Беше съвсем малка, когато се закле пред себе си, че никога няма да се омъжи за човек, когото не обича, и никога няма да се задоволи с любов, по-малка от тази, която свързваше родителите й. С годините, естествено, бе разбрала, че дори и бракът на родителите й не е съвършен. Но, независимо от всичко, те продължаваха да се обичат.
Наистина ли?

 

Сибил неспокойно кръстосваше из спалнята си. Големият стенен часовник, поставен на площадката на стълбището, удари единадесет часа. Тя завъртя чашата в ръката си и се вгледа в тъмнокехлибарената течност. Това беше третото й бренди за вечерта. Не, може и да беше четвъртото. Но бройката не беше от значение. Важното бе, че количеството бе достатъчно, за да притъпи болката й. Всъщност, тя вече не чувстваше почти нищо. Затова толкова й харесваше да пие. Ако Ела не беше в къщата, тя щеше да се обади на Брайли Джо и да поиска да се срещнат в мотела на «Ривър роуд», който се намираше в далечния край на Смитсвил — най-близкото градче до Спринг Крийк. Тази вечер обаче не можеше да излезе от къщи. Не и когато племенницата й имаше нужда от нея.
Нейната племенница. Ела. Съществото, което обичаше най-много на този свят.
Сибил пресуши брендито, остави чашата на нощното шкафче и тръгна към вратата. Отвори я, завърза колана на робата с несигурните си пръсти и тръгна надолу по коридора. Леко открехна вратата на стаята на Ела. Племенницата й, свита на кълбо, спеше дълбоко, а косата й се стелеше по бледорозовата възглавница като черна коприна. Цялата стая беше окъпана в бледата сребриста светлина на лунните лъчи.
Сибил влезе на пръсти в стаята, която започнаха да наричат стаята на Ела в деня, в който Ела за пръв път преспа у тях. Тогава беше само на две годинки и по средата на нощта се промъкна в леглото на Сибил, която остана будна до сутринта, загледана в скъпоценното детенце, сгушило се до нея. Любовта й към Ела, грижите, които бе полагала за нея, докато растеше, бяха най-скъпите моменти от живота й, в които разбираше какво означава една жена да е майка.
Сибил застана в долния край на леглото и се загледа в племенницата си. Ако бе успяла да дари Джеф Хенри с дете, дали той щеше да я заобича? Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Защото за тях двамата не съществуваше и най-малката възможност да станат родители.
Какво ли си мислиш за мен, Ела, мило мое момиче, безмълвно попита Сибил. Че съм пияница и уличница? И ти ли се срамуваш от мен? Като Керълин. И като Джеф Хенри. Никога досега не си казвала, или намеквала по някакъв начин, че се срамуваш от мен. Не исках да те разочаровам. Наистина не исках. И глупаво вярвах, че никога няма да ти се наложи да научиш колко съм ужасна в действителност.
Сибил почувства чуждо присъствие в стаята. Извърна се и видя високата сянка, застанала на прага. Погледна Ела за последен път и тихо излезе от стаята. Промуши се внимателно край съпруга си, който безшумно затвори вратата след нея.
— Добре ли е? — попита Джеф Хенри.
— Да, спи като бебе. — Сибил с клатушкане тръгна по коридора.
Джеф Хенри я настигна и я хвана за лакътя. Тя се извърна и го погледна. Очите й плуваха в сълзи.
— Тя трябваше да е наша — шепнешком проплака Сибил.
— Да, права си. Трябваше да е наша.
Джеф Хенри придружи Сибил до стаята й, помогна й да съблече робата си и да си легне. Сибил лежеше съвсем гола в широко легло, а съпругът й стоеше само на няколко метра от нея. Тя разтвори ръце, приканвайки го в обятията си. Почти не различаваше лицето му от сълзите, които се стичаха от очите й. Премигна няколко пъти и забеляза тъгата, която струеше от него.
Джеф Хенри се наведе и я целуна по челото.
— Сега трябва да поспиш малко. — После се обърна и излезе от стаята.
Сибил се преобърна по корем, прегърна възглавницата си и зарови лице в меката тъкан. Силни ридания разтърсиха тялото й. Плака дълго преди да се изтощи напълно и да потъне в сън.

 

16.

 

Рийд стовари голямата чанта на пода, изправи се и огледа внимателно стаята. Нищо особено, естествено, но поне му осигуряваше покрив над главата. Майка му се бе опитала да го убеди да не се изнася, но той бе настоял, че трябва да го направи, защото според него, това е най-доброто решение за всички тях. Имаше чувството, че се задушава в дома на майка си. Нито един мъж на неговата възраст не би трябвало да живее заедно с майка си. Докато беше там, постоянно му се налагаше да я информира кога смята да се прибере, да обяснява къде и с кого е бил. А това по никакъв начин не се връзваше с представата му за свободата.
Извади дяволски късмет, че стаята над «Сервиза на Конуей» се оказа празна. Имаше и някаква баня с душ, от който течеше само студена вода. Но за момента и студеният душ му стигаше. Времето беше горещо, а на Рийд му беше още по-горещо. Постоянно беше превъзбуден и напрегнат заради Ела Портър. Иди, че го разбери! Преди да настъпи зимата обаче ще трябва да си монтира нов електрически бойлер. А до тогава се надяваше да успее да вкара госпожица Ела в леглото си или поне да изнамери някакъв начин да я прогони от мислите си.
Последните четири часа бе посветил на новата си квартира, опитвайки се да я направи годна за живеене. Беше измел и измил пода, забърсал праха и проветрил стаята, а след това бе излъскал до блясък тоалетната, мивката и кабината на душа. Единственият прозорец в стаята беше на задната стена и гледаше към тясната уличка, която минаваше между сервиза и задната стена на местния театър. Стори му се, че времето леко се позахлажда. Старият вентилатор монтиран на тавана — истинска реликва от отминалите години — протяжно скърцаше и дрънчеше, но все пак раздвижваше по малко влажния и топъл въздух.
Бе помолил майка си за завивки, с които застла старото желязно легло. Чистите чаршафи изглеждаха примамливо хладни и подканящи. Беше уморен до смърт, след като цял ден бе блъскал в сервиза, а след това се бе захванал с почистването на новия си дом. Тази стая го устройваше прекрасно. Живееше над мястото, на което работеше, и тъй като и без друго не разполагаше със собствена кола, така щеше да си спести дългото ходене пеш всяка сутрин и вечер.
Рийд съблече мръсната си риза и я хвърли в пластмасовия кош за пране, който си бе купил заедно с още цял куп дреболии от местния магазин за един долар през обедната си почивка. Никога не си бил толкова смирен, помисли си той и се запъти към тясната баня. Бе излязъл от затвора едва преди няколко седмици и все още не можеше да свикне с новото, опияняващо чувство на свобода. В определен смисъл Рийд като че ли се страхуваше да не разклати лодката на ежедневието си прекалено силно. Боеше се да не обърка нещо и да не насочи вниманието на властите към себе си. От друга страна обаче, имаше чувството, че нещата се движат прекалено бавно. Всеки изминал ден предоставяше на истинския убиец на Джуниър Блалък още една възможност да намери начин и да тикне Рийд обратно в затвора. А и разрешаването на едно убийство с петнадесетгодишна давност не беше лесна работа. Особено пък в градче като Спринг Крийк, където всички жители вярваха, че е виновен, а полицията така и не си бе направила труда да потърси и други заподозрени. Бащата на Марк, а по-късно и самият Марк, се опитваха безуспешно да издействат преразглеждане на случая. Последното обжалване на Рийд, което се гледа през миналата година, също не доведе до положителен резултат.
Безброй пъти бе прехвърлял в главата си имената на възможните заподозрени, но всички те разполагаха с алиби за времето на убийството. От друга страна, като се имаше предвид огромния брой хора, които ненавиждаха и презираха Джуниър, можеше да се окаже, че някой от тях просто се е възползвал от възможността и е прерязал гърлото на изпадналия в несвяст пияница. Рийд бе изключил от списъка имената на майка си и сестра си. Макар че и двете разполагаха както с мотив, така и с възможност да извършат убийството, нито една от тях не би позволила той да отиде в затвора за престъпление, което не е извършил. Реджина обаче като че ли си спомняше само отделни епизоди от онази ужасна нощ. Беше ли възможно точно тя да е грабнала ножа на Рийд, да е заклала нападателя си, а след това да е блокирала спомена дълбоко в паметта си? Рийд нямаше отговор на този въпрос, но знаеше, че ще отнесе тази тайна в гроба, ако разбереше, че Реджина е действителният убиец.
Само че в неговия списък фигурираха далеч по-правдоподобни имена. Имена на хора с власт, които лесно можеха да се възползват от влиянието си и да принудят органите на закона да престанат да се ровят и да разследват извършеното убийство. Първото място в този списък заемаше името на Уеб Портър. Ако не беше отнел живота на Джуниър поради някакви свои лични основания, той вероятно го бе сторил, за да защити семейството си. А Рийд подозираше, че Джуниър се бе опитал да изнудва повече хора от фамилиите Портър и Карлисъл. Съществуваха десетки възможни сценарии. И той не беше съвсем сигурен как точно трябва да подходи към разплитането на този здрав възел от лъжи и грижливо пазени тайни.
Рийд тъкмо влезе в тясната баня и разкопча ципа на дънките си, когато някой започна да чука силно и настоятелно по входната врата. Кой по дяволите беше? Погледна стария будилник, който бе взел от дома на майка си. Единадесет и половина вечерта! Кой беше този, който с все сила блъскаше по вратата му по това време?
Рийд закопча дънките си, прекоси стаята и извика:
— Стига блъска, идвам. — Доближи се до вратата и попита: — Кой е?
— Полицай Нелсън. Отвори, Рийд. Трябва да поговорим.
Рийд рязко отвори вратата. Франк Нелсън изглеждаше уморен и раздърпан. Очевидно бе преживял тежък ден, а ето че и нощта се оказваше не по-лека.
— Не виждам за какво бихме могли да си говорим точно ние двамата. — Рийд подпря двете си ръце на рамката на вратата, приведе се леко напред и гневно се вгледа в началника на полицията.
— Къде беше тази вечер, да кажем между седем и осем и половина?
— Нанасях се тук — отвърна Рийд. — Защо? На теб какво ти влиза в работата?
— Имаше ли някой с теб? — продължи да разпитва Франк. — Може ли някой да потвърди версията ти?
Отвратително чувство за deja vu* обхвана Рийд и се разля по тялото му като бавно действаща отрова.
[* deja vu (фр.) — вече видяно, познато. — Б.пр.]
— Да не би да ме обвиняваш в някакво престъпление?
— Не. Само проверявам алибито на неколцина евентуални заподозрени. Тези, които имат мотив да създават проблеми и да вредят на членовете на семейство Портър.
— А, разбирам. И, естествено, първото име, което ти дойде на ум беше моето. — Рийд се ухили. Помисли си, че ще е по-добре, ако обърне цялата работа на смях. Гневните изблици със сигурност щяха да му навредят повече. — И какво точно се е случило този път? Госпожица Ела е получила поредното гнусно писъмце? Или още едно анонимно обаждане по телефона?
— Някой е влязъл с взлом в къщата на семейство Портър и е съсипал няколко безценни антики, мебели и произведения на изкуството.
— Ела била ли е там? Пострадала ли е? — Обхвана го ирационален страх. И едно необяснимо желание да я защити и предпази. Желание, което Рийд просто не можеше да контролира. Ако някой си позволеше да нарани Ела по някакъв начин, Рийд щеше да го намери и да го унищожи.
— Ела е добре. Прибрала се е у дома и намерила къщата вандалски опустошена — информира сухо Франк. — Предполагаме, че престъпникът си е тръгнал малко преди Ела да се върне.
— Изобщо не съм се приближавал до дома на семейство Портър. — Рийд свали ръце от рамката на вратата, пъхна палци под колана на дънките си и огледа Франк от главата до петите. — И няма начин да разполагаш с улики в подкрепа на противното.
— Не съм казвал, че разполагам с някакви улики. — Бузите на Франк, целите осеяни с лунички, пламнаха от смущение.
— Виж, започна да ми писва вече от теб. Всеки път щом се случи нещо с Ела Портър, ти веднага заставаш на вратата ми и започваш да ме притесняваш. Смятам да се обърна към адвоката си и да поискам от него да повдигне обвинение в психологически тормоз срещу шефа на полицията в Спринг Крийк.
Франк колебливо пристъпи напред и върховете на лъснатите му до блясък обувки опряха в прага.
— А сега ти ме чуй, нафукано копеле такова. Ако разбера, че се опитваш да навредиш по някакъв начин на семейство Портър, ще те закопчея и ще те тикна обратно в затвора «Доналдсън». Но това при положение, че ми бъде предоставена подобна възможност. Защото Уеб Портър току-виж те пипнал преди мен. А тогава, каквото и да ти стори, ще бъде оправдан като баща, защитавал живота и сигурността на дъщеря си.
Рийд прикова блесналия си от ярост поглед върху Франк Нелсън, но не каза нищо. Кипналият в гърдите му гняв го изгаряше като нажежена лава, която заплашваше да прелее и да помете всичко по пътя си. Веднъж вече бе преживял един подобен сблъсък със закона и законът бе победил. По онова време беше избухлив и непокорен глупак, но вече не беше такъв. Едно нещо бе научил със сигурност през петнадесетте години в затвора. Търпение.
— Стой далеч от Ела Портър — предупреди го Нелсън, обърна се и тръгна по дървеното стълбище, което се спускаше по задната стена на сервиза.
Рийд затръшна вратата и изпсува на глас. Нима Ела отново бе насъскала полицията срещу него? Нима разчиташе, че заплахите на полицейския началник ще го държат далеч от нея?
— Съжалявам, миличка — високо заяви той. — Само че аз не се плаша толкова лесно.

 

Всичко бе протекло точно по план: взломът в дома на семейство Портър; опустошението, нанесено на няколко от стаите; пристигането на Ела точно в подходящия момент. Тя несъмнено бе силно уплашена. Ако не и ужасена. Не съществуваха доказателства, които да уличат извършителя, но Рийд Конуей неминуемо щеше да бъде главния заподозрян. А това беше поредният гвоздей в ковчега му. И поредната крачка по обратния му път към затвора.
Твърде много неща бяха заложени на карта, ако истината някога излезеше наяве. Не можеше да позволи това да се случи. Нямаше значение каква цена ще плати и колко хора ще пострадат, но трябваше да стори необходимото, за да защити себе си. Щеше да е жалко, ако се наложи да нарани и хора, които обича. Но когато един човек е страдал толкова силно и в продължение на толкова много години, за него става все по-лесно да не изпитва жал и състрадание към околните.
След цял един живот, посветен на стремежа към победа, вече нямаше място за компромиси. Всичко или нищо! Това бе мотото на осмисления и пълноценен човешки живот. Джуниър Блалък бе платил най-високата цена заради глупостта си да се опълчи срещу противник, който го превъзхожда във всяко едно отношение. А ето че сега Рийд Конуей ще трябва да научи същия урок.

 

Единственото заседание в списъка за тази сутрин бе едно изслушване за определяне на присъдата на наскоро осъдена убийца, чийто процес бе приключил за рекордно кратко време. След като разгледа всички уличаващи я доказателства, Ела без колебание наложи най-тежката възможна присъда.
И тъй като част от сутринта й се оказа свободна, Ела намери време да поговори със Стив Уилиамсън за застраховката на къщата и да прочете доклада, изпратен й от Франк Нелсън. Макар че застраховката щеше да покрие всички щети, Ела съзнаваше, че всичките пари на света не можеха да възстановят унищожените антикварни ценности. И, като капак на всичко, резултатът от полицейското разследване се оказа една голяма нула. Единствените отпечатъци, които бяха намерени, принадлежаха на членовете на семейство Портър. Нито в къщата, нито извън нея, бяха намерени някакви улики, които да насочат полицията към самоличността на извършителя. И нито един от съседите в квартала не бе видял или чул нещо подозрително през въпросната вечер. Положението се усложняваше допълнително — поне според Ела — и от факта, че Франк отново бе обвинил Рийд. И сега инстинктите й й подсказваха, че беше само въпрос на време преди да се окаже изправена срещу справедливия гняв на Рийд. Защото той сигурно щеше да реши, че тя е насъскала Франк срещу него.
— Не вярвам, че Рийд Конуей ще посмее да те обезпокои отново — увери я Франк по време на разговора им тази сутрин. — Той прекрасно знае, че не бива да нарушава условията по предсрочното си освобождаване.
Ами ако Рийд не е човекът, когото търсим? Едва се бе сдържала да зададе на глас този въпрос. Нито Франк Нелсън, нито баща й бяха готови да погледнат отвъд очевидното и да потърсят и друг заподозрян. Ами ако нещо подобно се бе случило и преди петнадесет години? Може би и тогава всички единодушно са заключили, че Рийд е виновен и са приключили случая, без да проведат истинско и задълбочено разследване?
Може би Рийд е виновен. Може би аз се заблуждавам, а всички останали имат право. Възможно е той да е убил Джуниър Блалък. Както е възможно пак той да е човекът, който ме тормози и преследва напоследък.
Телефонът иззвъня. Ела подскочи. След преживяното през изминалата нощ се чувстваше като истинска развалина.
— Съдия Портър.
— Ела, добре ли си?
Ела мълчаливо изпъшка.
— Да, татко, добре съм.
— Току-що разговарях по телефона с Джеф Хенри — информира я Уеб. — Защо, по дяволите, не ни позвънихте още снощи? Чакай само да се срещна с Франк Нелсън. Ще му дам да се разбере.
— Татко, престани да крещиш и да заплашваш хората. Франк не ти се обади, защото аз го помолих да не го прави. Същото се отнася и за чичо Джеф Хенри и леля Сибил. Ти и майка толкова рядко оставате сами. Не исках да съсипвам последните дни от ваканцията ви. Още повече че няма какво толкова да правите тук.
— Двамата с майка ти изобщо не сме сами. Както знаеш, Виола е тук с нас.
Ела веднага долови недоволството, прокраднало се в гласа на баща й. Нито тя, нито пък Уеб изпитваха кой знае колко добри чувства към Виола, но я търпяха заради Керълин. Майка й разчиташе на Виола и изглеждаше искрено привързана към постоянно киселата и недружелюбна жена. А Виола демонстрираше безрезервна преданост и лоялност към Керълин. Понякога Ела имаше чувството, че двете жени живеят в симбиоза и всяка се храни и съществува благодарение на другата.
— Все още не съм казал на Керълин — информира я Уеб. — Ще измисля някакво оправдание, за да я накарам да си тръгнем по-рано и ще й съобщя истината едва когато стигнем у дома. — Той изсумтя недоволно. — Знаех си аз, че не трябваше да те оставяме съвсем сама, при положение, че онзи тип се разхожда на свобода.
— Онзи тип? Предполагам, че говориш за Рийд Конуей.
— За кого друг?
— Не разполагаме с никакви доказателства, че Рийд Конуей е човекът, проникнал с взлом в дома ни.
— Нямам нужда от доказателства, защото зная, че той.
— Точно както нямаше нужда от доказателства, за да го обвиниш за убийството на втория му баща ли?
В момента, в който думите излязоха от устата й й се прииска никога да не ги бе изричала. Само че вече беше прекалено късно. Възцари се болезнена тишина. Ела чуваше развълнуваното дишане на баща си от другата страна на линията.
— Съжалявам, татко.
— Защо защитаваш този човек?
— Не го защитавам. Само подчертавам факта, че не разполагаме с никакви доказателства, че той е извършил нещо противозаконно откакто беше освободен от затвора преди няколко седмици.
— Искам да стоиш далеч от него. Чуваш ли?
— Повярвай ми, татко, нямам никакво желание да се срещам с него. Дори ще съм много доволна, ако не го видя никога повече.

 

Уеб крачеше по претъпкания плаж, но не забелязваше нищо около себе си. Не обръщаше внимание дори и на красавиците по бански, които обикновено привличаха погледа му. Трябваше да измисли някакво правдоподобно обяснение за намерението си да си тръгнат ден по-рано от Гълф. Щеше да се оправдае с работата си — със задълженията си на държавник. Керълин никога не обсъждаше и не подлагаше на съмнение оправданията му. Дори и най-неубедителните. Примиряваше се с много неща. Много повече, отколкото повечето жени биха изтърпели. От години беше прикована към инвалидния стол и животът й не бе никак лесен. На всичкото отгоре беше омъжена за мъж, който не я обича — факт, който сигурно я правеше още по нещастна, но тя като че ли нямаше нищо против. Керълин искаше едно-единствено нещо от Уеб — да остане негова съпруга.
— Възнамерявам да остана госпожа Уеб Портър до края на живота си — беше му заявила тя. — Ти никога не би се развел с мен, нали? Не и в състоянието, в което се намирам. Моля те, Уеб, обещай ми, че никога няма да ме изоставиш.
Така и стана. Той никога нямаше да я изостави. И как би могъл? Преди тридесет години й бе дал обещанието, което бе поискала от него, а тя в замяна се бе съгласила да си осиновят дете. Съвместният им живот се бе превърнал в поредица от компромиси. Не за такъв брак бе мечтал, но той се оказа цената, която трябваше да плати. За да има Ела. За да удовлетвори амбициите си на политик. За да успокои гузната си съвест.
Не изпитваше кой знае каква вина заради другите жени в живота си, но и до ден-днешен продължаваше да се вини за инцидента, който превърна Керълин в инвалид. В онзи ден двамата се скараха. Той я помоли за развод. Тя направо обезумя и му заяви, че никога няма да му върне свободата.
След това го прокле и заяви:
— Ако си мислиш, че ще се откажа от теб, жестоко се лъжеш, кучи сине! Ти си мой съпруг и ще си останеш такъв завинаги. Как изобщо можа да си помислиш, че ще ти позволя да ме изоставиш заради онази курва?
В този момент Уеб си даде сметка, че Керълин знае за връзката му с Джуди Конуей. Изобщо не бе възнамерявал да се влюбва в Джуди. Само че тя се оказа всичко онова, което собствената му съпруга не беше. Уеб се ожени за Керълин, подведен от красотата и изисканите й маниери. Тя изобщо не му позволи да я докосне преди първата им брачна нощ, която за него се оказа пълен провал. Стана му ясно, че младата му съпруга не обича секса. Понасяше близостта на съпруга си, но нищо повече. Не мина много време и Уеб установи, че изтънчената му жена проявява студенина не само в брачното им ложе, но и се държи като истинска кучка с всички хора, които смяташе за по-низши от нея самата. Уеб направи всичко, което беше по силите му, за да укрепи този брак, но след две ужасни години се отказа и поиска развод.
Само че съдбата се намеси и му нанесе почти смъртоносен удар. След злополуката с Керълин той веднага прекрати любовната си връзка с Джуди. Чувството за вина разяждаше душата му години наред и той отчаяно се стараеше да бъде предан и верен съпруг. Но така и не успя да прогони Джуди от мислите и сърцето си. Години по-късно двамата се срещнаха отново, за да прекарат заедно една незабравима нощ. Джуниър Блалък беше разбрал всичко за онази нощ и за детето, което Джуди беше заченала. Само един господ знаеше какво би сторила Керълин — не само на него, но и на Джуди, ако Джуниър бе успял да й каже, че Уеб е бащата на Реджина Конуей. Никой не знаеше какво би причинила Керълин и на Реджина — на детето, което той никога не призна за свое. Когато мислеше за това, Уеб винаги си задаваше въпроса дали в ада има определено специално място за мъже като него — мъже, които създаваха извънбрачни деца и не ги признаваха до края на живота си.
Уеб предполагаше, че началото на силната омраза между Рийд Конуей и него е било поставено още тогава. Дори и като съвсем малко момченце, Рийд инстинктивно бе почувствал, че Уеб носи само неприятности на майка му. Годините минаваха една след друга, а Рийд се превръщаше във все по-ревностен защитник на Джуди. Дали момчето знаеше кой е истинският баща на Реджина? Затова ли се държеше толкова враждебно и настръхваше като петле при всяка среща с Уеб?
Уеб много внимателно бе анализирал собствените си мотиви по време на процеса, в който лично той бе обвинил Рийд в убийството на Джуниър. Още тогава си даваше сметка, че ако не отстъпи и не предаде случая на помощник областния прокурор, Джуди завинаги ще прекъсне всички връзки с него. Тя така и не му прости. Но той бе искал точно това, нали? Загубата на Джуди беше неговото наказание. Но и неговото изкупление, колкото и странно да изглеждаше това.
Рийд обаче очевидно смяташе, че Уеб не е страдал достатъчно. И сега беше твърдо решен да нарани човека, когото Уеб обичаше най-много на този свят — дъщеря му Ела.
Уеб съзнаваше, че трябва да направи необходимото, за да предпази и защити хората, които обича. Точно както бе правил през целия си живот. Дори и ако това означаваше, да ги защити от самия себе си.

 

— Госпожице Ела? — Рой Моузес отвори вратата на кабинета й. И, както винаги, я дари с топлата си усмивка. — Донесох обяда ти. Малък сандвич с печено месо, малка порция пържени картофки и диетична сода. Правилно съм запомнил поръчката, нали?
— Да, Рой, благодаря ти. — Ела взе плика с обяда си и подаде на Рой парите, в които бе включила и щедър бакшиш. — Предпочитам днес да хапна в кабинета си и да се опитам да си почина малко.
— Чух за случилото се в къщата ти снощи — рече Рой и усмивката му помръкна. — Кой би направил нещо толкова отвратително?
— Не зная, но се надявам, че полицаите ще го хванат.
— Не е бил Рийд — увери я Рой. — Рийд не е лош човек. Не е такъв, за какъвто го мислят хората.
Ела остави плика с обяда върху бюрото си.
— Никой не обвинява Рийд.
— Рийд ми е приятел. — Усмивката се върна на лицето на Рой, по-широка от предишната. — Двамата с него поправяме един стар корвет в сервиза. Той все повтаря, че съм роден механик. И не ми се кара, както прави Брайли Джо.
— Радвам се, че си намерил толкова добър приятел в лицето на Рийд — рече Ела. Никак не й се искаше да обсъжда достойнствата на Рийд Конуей. Дори и с Рой. Не искаше никой да й напомня, че Рийд може да се окаже свестен човек.
— Желая ти приятен обяд, госпожице Ела. А аз трябва да се връщам на работа. — Рой бавно тръгна към вратата, но се спря преди да излезе. — Ако ти трябвам за нещо само кажи на Кели да ме потърси долу в сутерена.
— Да, благодаря ти, Рой.
Веднага щом той затвори вратата, Ела взе плика с обяда си от бюрото, стовари се върху канапето, изрита обувките си и въздъхна. Разполагаше с цял час спокойствие… или поне така се надяваше. Цяла сутрин се бе разправяла с полицията, със застрахователния им агент и с баща си, а това си беше предостатъчен стрес. А и независимо от неопровержимите доказателства срещу убийцата, не й беше никак лесно да издаде доживотна присъда на сутрешното заседание.
Чу, че вратата се отваря, вдигна поглед и видя Рийд Конуей, който нахлу в кабинета й. След това толкова силно затръшна вратата след себе си, че едва не я изкърти от пантите й. Ела рязко седна и спусна крака на пода. Пликът с обяда й се изтърколи върху канапето.
Лицето на Рийд, искрящите му очи и здраво стиснатите челюсти издаваха неподправения гняв, който бушуваше в душата му. Инстинктите й нашепваха да избяга от стаята. Припомни си старата максима: «Бягай или се бий». Когато ставаше дума за Рийд обаче, тя предпочиташе да бяга. Защото беше сигурна, че никога не би могла да победи този мъж. Още повече, че щеше да се бори не само с него, но и със самата себе си.
— Защо, по дяволите, си насъскала Франк Нелсън срещу мен? — Рийд застана до вратата и едрото му и силно тяло препречи единствения й път за бягство.
— Не съм… — Ела леко се изкашля. — Не съм насъсквала Франк Нелсън срещу теб. Не е моя вината, че ти винаги се оказваш най-вероятния заподозрян.
Рийд пристъпи няколко крачки напред и я изгледа заплашително.
— Аз не те преследвам и тормозя. Не съм проникнал в дома ти и не съм изпочупил мебелите ти. Онова, което искам да постигна, е да докажа, че не съм убил Джуниър Блалък, а не да се връщам обратно в затвора. Толкова ли си тъпа, че не можеш да проумееш това?
— Не трябваше да идваш тук. — Тя се изправи, изпъна рамене и се вгледа право в студените му сини очи. — Искам да си тръгнеш.
— Наистина ли? — Той започна да се промъква към нея.
— Обърни се и напусни веднага. Ако не се подчиниш, ще бъда принудена да повикам охраната.
Рийд като че ли не чу нито една нейна дума. А дори и да я беше чул, очевидно бе решил да не обръща внимание на предупреждението й. В следващата секунда вече беше до нея. Огромен. Смущаващ. Заплашителен. Мъж, с когото хората не можеха да не се съобразяват.
— Крайно време е двамата с теб да уредим това между нас.
— Между нас няма нищо за уреждане.
— О, напротив, има. Ето това.
Преди да успее да възрази, той я хвана с едната си ръка за врата и отне дъха й с целувка, в която вложи клокочещия в гърдите му гняв и необузданото му желание да я притежава.

 

17.

 

Спри го. Спри го веднага. Не допускай това да се случи. Ще съжаляваш. О, Господи, помогни ми!
Ела се опита да се съпротивлява, но Рийд я държеше здраво, а когато се опита да възрази с думи, той пъхна език дълбоко в устата й. Опияняващи, шеметни усещания разтърсиха тялото й, преминаха през нея със скоростта на светлината. Ела отвърна на целувката автоматично, инстинктивно. Тялото й се държеше така, сякаш разпознаваше този мъж като самеца, за чиито ласки беше създадено.
Допускаш грешка! Огромна грешка. Помисли за последиците!
Ела сложи ръце на гърдите му и го отблъсна с все сила. Усилията й бяха възнаградени и сложиха край на разтърсващата целувка. Рийд свали ръка от врата й и я изгледа с блеснали от страстта очи.
Коленете на Ела сякаш изведнъж омекнаха и за част от секундата й се стори, че може да се подгънат под нея. Избърса от устните си влагата, останала след целувката му, и го погледна право в очите. Нямаше никакво съмнение, че Рийд беше най-смайващият и завладяващ мъж, с когото се бе сблъсквала през целия си живот. Силен, мускулест и настъпателен. Стопроцентов мъжкар. Дори и на времето да бе притежавал известна деликатност и гъвкавост, тези черти на характера му бяха изкоренени по време на дългия престой в затвора, а лицето му бе придобило суровите, изсечени като от гранит черти на издръжлив и непреклонен боец.
Погледите им се преплетоха. Рийд я гледаше от високо, опитвайки се да наложи волята си и да я изплаши. Сигурно си даваше сметка за въздействието, което оказва върху нея. Не може да не бе почувствал готовността, с която откликна на целувката му, както и желанието, пулсиращо в цялото й тяло. Леденосините му очи се открояваха върху силно загорялото му лице, хипнотизираха я и я привличаха неустоимо към него. Съпротивлявайки се с всички сили, Ела отчаяно се опитваше да устои на желанието да се хвърли в силните му ръце.
— Не зная какво очакваш да се случи, но те уверявам, че между нас не съществува нищо.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм.
— Не, не си — възрази той с дрезгавия си, съблазнителен глас. — Вече не си сигурна в нищо, нали?
— Онова, в което съм сигурна, е, че не те харесвам и не желая да имам нищо общо с теб. Всъщност, струва ми се, че започвам да те мразя.
Рийд се ухили. По-точно устните му се разтегнаха в нещо, което повече приличаше на самодоволна усмивка.
— Не мразиш мен, скъпа. Мразиш себе си, защото желаеш мъж като мен.
Лицето й пламна и Ела мислено се прокле, загдето позволи на последната му забележка да я смути толкова. За бога, та тя беше на тридесет години! Чувала бе и други мъже да изричат също толкова груби и нелицеприятни коментари по неин адрес, но винаги бе реагирала по един и същи начин — с гордо презрение и безразличие. Не можеше обаче да отрече факта, че в думите на Рийд имаше и известна доза истина. Известна доза ли? Хайде, признай си, че направо умираш за този мъж.
— Грешиш — излъга тя.
Рийд издебна момента, протегна ръка и хвана лицето й. Шокирана от неочаквания му ход и от силата, с която притискаше пръсти към лицето й, Ела ахна, неспособна да каже каквото и да било.
Долови гласове на хора, които минаваха край кабинета й, чу тропота на стъпки по коридора. Извикай за помощ! Направи го сега, докато все още имаш тази възможност. В противен случай си загубена.
По изражението на Рийд разбра, че той също чува гласовете на хората по коридора и се досеща за мислите й. Приковал неподвижно главата й, за да устои на предстоящата атака, той отново впи устни в нейните. Ела впрегна цялата си воля, за да не отвърне на неумолимата целувка. Наложи си да устои на изкушението. Рийд неочаквано сложи край на целувката и се отдръпна от нея.
— Ето я вратата, скъпа. — Той кимна с глава. — Или излез веднага, или оставаш тук и известно време няма да ходиш никъде.
— Това е моят кабинет. Ако някой ще излиза, това си ти. — Изпита прилив на задоволство. Беше удържала позицията си. Не се бе поддала на натиска му.
— Това е последната ти възможност — заяви Рийд.
Ела не се помръдна.
Той се обърна и тръгна към вратата. Ела въздъхна дълбоко, изпитала истинско облекчение. Но и необяснимо разочарование, което я заля като студена вълна. Идиотка такава, наруга се тя. Можеш да се смяташ за късметлийка, че той отстъпи доброволно. Иначе кой знае какво щеше да сториш и да се каеш до края на живота си.
Облекчението, както и разочарованието на Ела, не продължиха дълго. Отчетливо прещракване й даде да разбере, че Рийд току-що беше заключил вратата. Всичките й сетива застанаха нащрек. Той се обърна и я погледна. И тя разбра, че не може да очаква пощада. Трябваше да приеме истината. Намеренията на Рийд бяха повече от сериозни.
— Има нещо, което бих искал да узная, госпожице Ела. Някой чукал ли те е до сега?
Ела ахна от изумление.
— Не те питам дали си се любила с някой от възпитаните ти и изискани приятелчета. Питам те дали си правила секс с мъж, който те желае толкова силно, че страстта го разяжда отвътре.
— Нямаш никакво право да ми говориш по този начин. Нямаш право да мислиш, че съм готова да правя секс с теб. — Тя рязко тръсна глава и вдигна двете си ръце, опитвайки се да му внуши, че не бива да я приближава.
Без да сваля поглед от лицето й, Рийд бавно запристъпва напред, скъсявайки все повече разстоянието помежду им.
— Дай ми това право. Знаеш, че го искаш. Искаш го толкова отчаяно, колкото и аз.
— Грешиш. — Заля я силна паника, която като коварна болест изведнъж сломи съпротивата й.
Защо не се развикаш? Защо не избягаш от него? Все още има време.
Той се присегна и хвана лицето й в двете си ръце. Ела рязко си пое дъх. Докосването му беше властно, но и изключително нежно. Нервите й затрептяха, разпалени от страх и неудържим копнеж. Устните му се спряха върху нейните. Бяха топли и влажни, настойчиви, но не и брутални. Женската й същност мигновено реагира на мъжкото му излъчване, разпознавайки своя дълго чакан партньор. Ела отвърна на целувката му с отчаяно нетърпение и непреодолима страст, които разпалиха неконтролируем плам в душата му. Изскимтя едва чуто, наведе се към него и гърдите й се притиснаха към силното му тяло. Рийд спусна ръце надолу по бузите, погали ушите, разтвори пръсти и ги зарови в косата й. Целувката му стана още по-настойчива, езикът му проникна между устните й и се сблъска с нейния. Ела подпря разтворените си длани на гърдите му, за да запази равновесие. И за да задоволи потребността си да го докосва. Целувката продължи цяла вечност и ги остави и двамата без дъх. Най-накрая Рийд се отдръпна и Ела мигновено се почувства осиротяла — сякаш бе изгубила част от себе си. В следващия миг обаче устните му потърсиха нови територии. Плъзнаха се по шията й, обсипвайки я с целувки, а след това докоснаха ухото й.
Ела облиза подпухналите си устни, а ръцете й, сякаш тласкани от някаква сила извън нея, се вдигнаха нагоре и се заеха с ризата му. Разкопча копчетата едно по едно. След това пъхна длани под меката тъкан и погали голите му гърди. Върховете на пръстите й докоснаха къдравите кафяви косъмчета, които растяха по изпъкналите му мускули, покрай плоските зърна на гърдите му и постепенно се спускаха надолу под формата на триъгълник. О, каква наслада й доставяше допирът на голото му тяло!
В мига, в който Рийд я докосна, Ела едва не се разпадна в ръцете му. Сподавено стенание се изтръгна от гърлото й. Той разкопча ципа на деловата й тъмносиня лятна рокля и я смъкна чак до кръста й като през цялото време не спираше да гали гладката кожа на гърба й. Докато Рийд я прегръщаше, обвил около нея двете си ръце и притиснал устни към вдлъбнатината в основата на шията й, Ела се зае да изследва тялото му. Измъкна ризата от колана на дънките му, разтвори я и си осигури пълен достъп към горната част от тялото му.
Рийд разкопча сутиена й, смъкна презрамките от раменете й, а после, като напредваше сантиметър по сантиметър, бавно откри гърдите й. Докосна ги с длани, повдигна ги и погали с палци розовите им зърна. Ела затвори очи и се понесе на вълните на болезненото удоволствие, което заливаше цялото й тяло. Рийд продължи да си играе с твърдите й зърна — докосваше ги, галеше ги, пощипваше ги, разтриваше ги с длани. Не спря докато Ела не се задъха в ръцете му. Едва тогава сведе глава, пое едното й зърно между устните си, а пръстите му продължиха атаката си върху другото. И в мига, в който Ела реши, че не би могла да понесе нито секунда повече от това вълшебно мъчение, Рийд вдигна глава и я погледна в очите. Приковаха пламналите си погледи един в друг, а задъханото им и накъсано дишане беше единственият звук, отекващ в притихналата стая. Почти осезаемо желание трептеше във въздуха помежду им и ги засмукваше в огнените дълбини на страстен водовъртеж, тласкаше ги към ирационалната, първична бездна на плътското съвкупление. Всички страхове, съображения и опасения бяха забравени. Едно-единствено нещо имаше значение в този момент — непреодолимото им желание да се притежават. В този безкрайно дълъг миг, в който стояха един срещу друг, преплели погледи, те и двамата го разбраха.
И го приеха.
Любиха се като диви животни, тласкани от първичен и неподвластен на човешкия разум копнеж, който можеше да бъде задоволен само с необуздано, разкрепостено и разюздано сексуално изживяване. Ела извиваше тяло под неговото, отдала се напълно на плътските наслади. Нежността и плахостта отстъпиха място на варварска и безмилостна страст. Всяко тяхно действие се ръководеше от похотта и желанието за сексуална удовлетвореност. А Рийд с всяко свое движение, с всеки тласък на великолепното си тяло я приближаваше все по-близо и по-близо до пълното блаженство. Сякаш пълноводни реки потекоха от утробата й, тя цялата набъбна и притисна коравия му пенис в коприненото лоно на женствеността си.
Оргазмът й беше неизбежен. Ела почувства заливащите я вълни на неописуема наслада и чак се уплаши от силата и мощта на изживяванията си. Никога преди не бе изпитвала такова непоносимо удоволствие, което я разтърси цялата, прониза всяко кътче от тялото й.
— Не, миличка. Не се страхувай — прошепна Рийд, сякаш мигновено разгадал мислите й. — Отпусни се. Свърши заради мен, Ела. Само заради мен.
И тя забрави всичко, понесена на вълните на насладата. Експлодира от неописуемото удоволствие и се пръсна на милион парченца. Оргазмът й продължи сякаш цяла вечност, изпразни главата, разлюля тялото й, не остави нито една частица от нея незасегната от върховната сила на любовния им акт.
Опита се да се измъкне изпод тежестта му. Сложи ръце на гърдите му и го блъсна.
— Моля те, позволи ми да се изправя.
Рийд я изгледа изпитателно, но веднага след това се надигна. Стъпи на пода, вдигна боксерките и дънките си и побърза да затвори ципа. Ризата му висеше само от едното рамо на мощното му тяло. Подаде й ръка, предлагайки й помощта си. Тя неохотно я прие. Рийд я дръпна и й помогна да се изправи. Голите й гърди неволно докоснаха тялото му и тя едва сподави стенанието си.
Погледна го умолително. Това не трябваше да се случва. Беше грешка. Направили бяха огромна грешка. Не биваше да го допускат никога повече.
Мислите й се блъскаха като обезумели в главата й, но Ела не промълви нито дума. Съзнаваше, че в този момент трябваше да изпитва срам и угризения. Само че не чувстваше нищо подобно. Как би могла да съжалява за нещо толкова прекрасно? Как би могла да се кае заради най-неописуемото сексуално изживяване през целия й живот?
Току-що бе правила секс с бивш затворник. С най-заклетия враг на баща си. С един мъж, който беше не по-малко опасен от криминалните престъпници, които ежедневно минаваха през съдебната й зала.
Рийд я пусна, но през следващия миг никой от двамата не помръдна, все още подвластни на изживяната наслада. Той отстъпи пръв. Ела издърпа роклята си нагоре, опитвайки се да прикрие гърдите си.
— Май е по-добре да тръгвам — рече Рийд.
Тя кимна.
— Ела…
— Моля те, просто си върви…
— Да, разбира се.
Той се обърна, прекоси стаята и отключи вратата. Погледна я през рамо.
— До скоро.
Отвори вратата, излезе в коридора и веднага я затвори след себе си. Слава богу, че Кели все още беше на обяд. Ела дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Какво точно се бе случило с нея, по дяволите?
Телефонът изведнъж иззвъня и суровата реалност се стовари отгоре й с цялата си тежест. Ела притича през стаята, заключи отново вратата и се спусна обратно, за да вдигне телефона.
— Съдия Портър. — Гласът й прозвуча изумително спокойно, макар че тя цялата се тресеше от напрежение.
— Ела, как си? — Беше Сибил Карлисъл. — Извинявай, че не бях станала, когато си излязла тази сутрин.
— Добре съм. — Категорична лъжа. След случилото се с Рийд Конуей Ела се съмняваше, че някога отново ще се почувства добре.
— Предполагам, че Уеб и Керълин веднага ще се приберат у дома?
— Да, боя се, че е точно така. Опитах се да убедя татко да не прекъсват ваканцията си, но той настоя да се върнат.
— Радвам се, че Уеб ще се прибере, за да се погрижи за момичето си. Знаеш, че се тревожа за теб.
— Добре съм — увери я Ела. — Освен това вече съм голямо момиче. Мога и сама да се грижа за себе си.
Да бе, сигурно! Видя се колко можеш да се грижиш за себе си. Току-що прави секс без никакви предпазни мерки. И то на дивана в кабинета си. С Рийд Конуей, за бога! Пресвети боже, момиче, и една коза има повече акъл от тебе.
— Не бих могла да понеса мисълта, че нещо лошо би могло да ти се случи — развълнувано заяви Сибил. — Много те обичам, мило мое момиче.
— И аз те обичам.
Ела затвори телефона и се обърна да потърси сутиена си. Коприненото й бельо висеше от едната страна на кошчето за боклук. Ела сложи сутиена си, издърпа роклята на раменете си и се присегна да закопчее ципа на гърба. Потърси гащичките си и ги намери притиснати между облегалката на дивана и една от възглавниците.
Влезе в банята и се закова на място, шокирана от изражението, което я гледаше от огледалото над мивката. О, небеса! Който и да я видеше в този момент, моментално щеше да разбере, че току-що е правила секс. Много приятен и удовлетворителен секс.
Преди да се върне в съдебната зала ще трябва да се измие, да среше косата си, да си сложи нов грим и да се опита да изтрие това изражение на преситена задоволеност от лицето си. Не можеше да допусне някой да заподозре, че Нейна светлост, съдия Елинор Портър, се бе отдала на плътски наслади по време на обедната си почивка.

 

18.

 

Сибил Карлисъл, натиснала до дупка газта на нейния Т-бърд, хвърчеше с бясна скорост по стария селски път. Шортите й бяха изпоцапани със спермата на Брайли Джо Конуей, а гърдите я наболяваха от грубите му ласки. Бяха се срещнали в дървената хижа край реката, която принадлежеше на нея и на сестра й. За пръв поемаше риска да покани някой от любовниците си във фамилната вила. Знаеше, че няколко души имат ключове за нея и я използват при необходимост. Често се бе питала дали и Уеб не използва вилата за любовните си подвизи. Не знаеше отговора на този въпрос, но се съмняваше, че Уеб би паднал толкова ниско. В края на краищата, един американски сенатор трябва да проявява изключителна дискретност по отношение на любовните си авантюри.
Надигна бутилката с водка към устните си, отпи голяма глътка и се закашля, когато алкохолът опари гърлото й. Стисна волана с едната си ръка и закрепи бутилката между бедрата си, притискайки я към венериния си хълм. Предпочиташе да има мъж между краката й, но удовлетворението от изживяния оргазъм отлетяваше много по-бързо от забравата, в която изпадаше след едно добро пиянство.
Горещият летен въздух ветрееше късата коса край лицето й и галеше пламналата й кожа. Сибил се изсмя на глас. Смееше се над себе си, над Брайли Джо, над Джеф Хенри, над Уеб и Керълин. И над Джуниър Блалък. Онзи жалък кучи син. Ако някой наистина бе заслужавал да умре, то това беше точно той. Ако беше продължил да живее, щеше да съсипе не един човешки живот. Включително и нейния. Този мъж знаеше прекалено много тайни. Тайни, застрашаващи спокойствието на твърде много хора.
Пред очите й изникна образът на чернокосия дявол. Беше красавец по един противен начин. Почувства привличане към него в мига, в който го зърна. Нещо в него й напомняше за Уеб. Джуниър имаше същата гарвановочерна коса и запомняща се красота. Освен това демонстрираше същата напереност и нагла безцеремонност. Същата самоувереност по отношение на жените. Но докато Уеб притежаваше съвест и добро сърце, Джуниър бе лишен и от двете.
Припомни си всички случаи, в които двамата с Джуниър се бяха въргаляли като животни в изпомачканите чаршафи. По онова време беше твърдо решена да нарани и унижи Джеф Хенри. Щом не можеше да го накара да я обича, тогава щеше да го принуди да я намрази. Раздираше се от отчаяната потребност да го принуди да изпита някакви чувства към нея. Пък били те и на пълно отвращение и погнуса.
Само че Джуниър я заплаши, че ще разкаже на всички за връзката им. Вярно, че Джеф Хенри вече знаеше за тях, но това беше различно. Не можеше да допусне целият град да научи за изневерите й. Унижението на Джеф Хенри щеше да се превърне в публична тайна и той щеше да бъде принуден да се разведе с нея. И тогава Сибил предупреди Джуниър, че ще го убие, ако си позволи да спомене и една думичка за жалката им авантюра.
През онази нощ отиде при него и го завари да лежи в безсъзнание, целият насинен и окървавен след побоя, нанесен му от Рийд. До тялото му лежеше затворено джобно ножче и проблясваше на лунната светлина. Изкушението да се наведе, да вземе ножчето и да го използва срещу Джуниър, беше непреодолимо.
Сибил въздъхна дълбоко, натисна педала на газта и колата се понесе напред с деветдесет мили в час. Присегна се към бутилката, която продължаваше да стиска между краката си, взе я и я надигна към устните си. И тя, също като сестра си Керълин, която бе твърдо решена да остане госпожа Уеб Портър до края на живота си, възнамеряваше да изживее дните си на този свят като госпожа Джеферсън Хенри Карлисъл… Каквото и да й струваше това.

 

Джеф Хенри се разхождаше из парка. Бастунът, който държеше в ръката си беше само за фасон. Както и елегантния спортен костюм. Кубинската пура обаче беше за удоволствие. Едно от многото удоволствия, които можеше да си позволи. Беше потомък на едни от първите основатели на този град и трябваше да поддържа репутацията, извоювана от видните му предци. Репутацията на истински джентълмен. На стълб на обществото. На ексцентрик. Знаеше с какво име се ползва в града. Знаеше, че част от съгражданите му му завиждат. А други го съжаляват. Имаше и такива, които вярваха, че той е просто реликва от една отдавна отминала епоха. Всички обаче го познаваха и изпитваха, макар и неохотно уважение ако не към него самия, то към парите и общественото му положение.
Въпреки разочарованието, че се е оженил за една постоянно пияна уличница, Джеф Хенри всъщност истински се наслаждаваше на живота. И макар че жената, която дълбоко обичаше, никога нямаше да му принадлежи, той все пак можеше да я вижда, да прекарва немалко време с нея, да я обсипва с вниманието си. И да изпълнява задълженията си на кръстник на единственото дете на Керълин. Само че всеки път, когато погледнеше Ела, той неминуемо се сещаше, че ако обстоятелствата бяха по-различни, тя можеше да е негова дъщеря, а не на Уеб.
Само за две неща съжаляваше в живота си — за Керълин и за невъзможността двамата със Сибил да имат собствени деца. Естествено, само един Бог знае кой би бил бащата, ако Сибил бе успяла да забременее. Някой като Брайли Джо или пък Джуниър Блалък. Как ли щеше да се почувства, ако се бе наложило да отгледа копелето на някой долен боклук като тия двамата? Джуниър не беше просто мръсна отрепка — не, той беше изключително зъл и жесток негодник. Никой мъж, способен да изнасили невинно дете, не заслужаваше да живее повече.
Той познаваше много хора, които изпитваха дълбока омраза към Джуниър и посрещнаха със задоволство новината за смъртта му. Джеф Хенри се сещаше поне за трима човека, които имаха мотив — а също и възможност — да прережат гърлото на пияницата, който лежеше в безсъзнание на земята. Джеф Хенри и сега си го представяше как лежи безжизнен, пребит почти до смърт от заварения си син. Джобното ножче на Рийд, очевидно изпаднало от джоба му по време на побоя, лежеше на земята до него и блестеше примамващо, събрало в себе си лунните лъчи.
Убийството на Джуниър се оказа добро дело. Не само за собственото му семейство, но и за членовете на фамилиите Карлисъл и Портър. А и не само на тях. Убиецът бе направил огромна услуга на целия им шибан град.

 

Уеб Портър стоеше на вратата и наблюдаваше Виола, която вдигна Керълин от инвалидния й стол и я положи внимателно на леглото. Какво ли би правила без Виола? Никой на този свят не я обичаше толкова, колкото нея. С изключение може би на Джеф Хенри. Само че старият й обожател току-виж се излекувал от безумната си любов, ако по някакъв начин успееше да проникне зад фасадата й, за да види в какъв човек се бе превърнала през годините. Е, това едва ли щеше да се случи. Съпругът на сестра й просто не биваше да научава истината.
Керълин протегна ръка към съпруга си, умолявайки го да се приближи към нея. Той обаче не се и помръдна. Не направи никакъв опит да отвърне на молбата й. Макар че по време на цялата им ваканция я бе обграждал с необходимото внимание, тази сутрин изведнъж се разбърза и настоя да си тръгнат ден по-рано. Сервира й някакво неубедително извинение, свързано със служебните му ангажименти. Едва когато стигнаха на няколко мили от Спринг Крийк, Уеб й разказа за влизането с взлом в дома им. Керълин беше сигурна, че Ела е добре, но просто не можеше да позволи на съпруга й да разбере, че не е чак толкова притеснена за дъщеря им. Не че не обичаше Ела. Но просто за разлика от съпруга си не беше обсебена от това момиче.
Уеб се оказа ужасен спътник по време на цялото пътуване от Гълф до Спринг Крийк. Очевидно беше толкова погълнат от страховете си за Ела, че напълно забрави за съпругата си. Нима изобщо не му бе минало през ума, че къщата, която беше нападната и вандалски опустошена, й принадлежеше? Не бе ли помислил, че съсипаните безценни антики също бяха нейни? Не му ли хрумна, че би могъл да й предложи своето съчувствие, загриженост и подкрепа? В края на краищата, тя беше негова съпруга. А и, както се оказа, Ела изобщо не е била наранена.
С всяка изминала година обаче Керълин все по-ясно си даваше сметка, че ако се наложеше да избира между съпругата и дъщеря си Уеб без никакво колебание би избрал Ела.
— Ще прескоча отсреща, за да поговоря с Джеф Хенри за случилото се през изминалата нощ — информира я Уеб. — След това ще отида да се видя с Франк Нелсън. Предполагам, че ще свърша преди Ела да се е върнала от съда. Ще я изчакаме да се прибере и тримата ще вечеряме заедно.
— Къщата е истинска развалина — отбеляза Керълин. — Голяма част от красивите предмети не могат да бъдат възстановени и заменени. — Една самотна сълза се плъзна по бузата й. Още преди години се бе научила да плаче като по поръчка, а с времето бе развила това свое умение до съвършенство.
— Това са само предмети — проскърца Уеб. — Ще ги преживеем. Важното е, че Ела не е била наранена.
— Естествено, че е така. — Керълин изтри сълзата от лицето си и хвърли на Уеб един изпълнен с безнадеждност поглед. — Трябва да принудиш Франк да предприеме нещо по отношение на Рийд Конуей преди той да е наранил Ела по някакъв начин. По всичко личи, че този човек няма да се задоволи само с най-обикновен психологически тормоз.
— Ако Рийд Конуей наистина е влязъл с взлом в дома ни, тогава аз…
— Какво искаш да кажеш с това ако? Кой друг би могъл да го стори?
— Не зная — призна Уеб. — Но възнамерявам да разбера.
В момента, в който Уеб тръгна надолу по коридора, Керълин се надигна в леглото и се вслуша в стъпките му, които се спускаха надолу по стълбището.
— Иди и се увери, че е излязъл и че в къщата няма никой друг, освен нас — обърна се към Виола тя. — Трябва да свърша някои неща и не искам никой да ме безпокои.
Виола, послушна както винаги, се подчини на мига. Керълин протегна ръце над главата си и се облегна на възглавниците, струпани зад нея. Първият етаж на къщата беше преобърнат нагоре с краката и няколко безценни антики бяха напълно унищожени. Стомахът й се бунтуваше само като си представеше царящата долу разруха.
Не можеше да повярва, че Уеб изпитва някакви съмнения по отношение на Рийд Конуей и като че ли не е напълно убеден във вината му. Но в края на краищата домът им никога преди не е бил ограбван, а това означаваше, че Рийд е единственият възможен заподозрян. Нали така? Това момче беше заченато от лошо семе. И освен това беше убиец. Син на уличница и брат на едно емоционално нестабилно и незаконородено копеле.
Ако Керълин разполагаше с малко власт, тя би изтрила цялото семейство Конуей от лицето на земята. Съжаляваше единствено, че съпругата и двете заварени деца на Джуниър Блалък не го последваха в ада през онази нощ, в която той най-неочаквано се изправи пред съдбата.

 

Рийд захвърли гаечния ключ в кутията с инструменти, затръшна капака и я избута настрани. Протегна ръцете си напред и огледа маслото и мръсотията, полепнали по кожата, и чернилката, насъбрала се под ноктите му. Само преди няколко часа същите тези ръце бяха галили Ела Портър. С тях бе изследвал цялото й тяло, помогнал й бе да достигне до най-бурния оргазъм през живота си. Възбуди се само при спомена за Ела, за тялото й, разтърсено от силните конвулсии на насладата, и за задавените ридания, изтръгнали се от гърлото й.
Изпсува приглушено, измъкна един парцал от задния си джоб, избърса колкото можа мръсотията от ръцете си и изхвърли парцала в кофата за боклук. Целия следобед беше работил без почивка, твърдо решен да прогони мислите за Ела от главата си. Но независимо колко упорито се опитваше да забрави за случилото се в кабинета й, спомените си оставаха все така ярки и вълнуващи. Е, какво пък толкова! Изчукал беше дъщерята на Уеб Портър. Голяма работа! Тя беше просто още една жена. Една наистина привлекателна жена.
Ако това беше истина, защо тогава беше толкова потиснат и притеснен? Е, може би тя наистина си падаше по него. И вероятно не можеше да му се насити. А и той сигурно никога преди не бе желал някоя жена така, както желаеше нея. И какво от това?
Настъпи моментът на истината, приятелче. Спомни си коя беше жената, за която си фантазираше през всичките дълги години в затвора. Не беше нито едно от момичетата, с които беше излизал в гимназията. Нито пък някоя от по-възрастните жени, с които се срещаше. Не, през цялото време си представяше само Ела Портър. Пълничкото и срамежливо момиченце, което го наблюдаваше с огромните си кафяви очи и от време на време се осмеляваше да му каже само едно здрасти. Вярно, че често си мислеше за нея в затвора, но това вероятно се дължеше на тъпите писма, които й изпрати… а също и на факта, че е дъщеря на Уеб Портър. Неведнъж си бе представял колко силно ще нарани Уеб, ако вземе, че прекара Ела. Изживял бе доста приятни мигове, забавлявайки се с тази идея.
Затова ли се почувства толкова добре, след като го направи с Ела Портър? Затова ли продължаваше да я желае? Дори и в този момент? Може би. По дяволите, нямаше отговор на този въпрос.
Рийд рязко отвори вратата на банята, завъртя крана и обилно поля ръцете си с течен сапун. Взе четката и се зае търпеливо да почиства чернилката изпод ноктите си. Когато докоснеше Ела отново, искаше да го направи с чисти ръце. Искаше ноктите и ръцете му да са чисти като на изтупаните лекета, с които бе свикнала да излиза.
Вгледа се изпитателно в собственото си отражение, което го наблюдаваше от огледалото и попита:
— Защо си мислиш, че тя би те докоснала отново? — После се ухили. — Защото те желае точно толкова, колкото и ти нея. А щом на теб един път не ти стига, значи няма да й стигне и на нея.

 

Джуди отвори вратата на дома на семейство Карлисъл и се изправи пред Уеб Портър, който стоеше на прага. Внушителен. Невероятно красив. И, както ставаше при всяка тяхна среща, стомахът й се сви от напрежение. Не можеше да повярва, че на нейната възраст, този мъж все още успяваше да я накара да се чувства като неуверена тийнейджърка. Може би защото, независимо от всичко, случило се помежду им, тя все още държеше на Уеб. Все още го обичаше.
— Добър ден — поздрави той и влезе във фоайето. — Бих искал да поговоря с Джеф Хенри. Държа да чуя неговата версия за случилото се в дома ми през изминалата нощ. Долният етаж на шибаната къща изглежда така, все едно че бомба е експлодирала вътре.
— Ужасно съжалявам за взлома и опустошението, нанесено на къщата ви. — Джуди знаеше, че шефът на полицията беше разпитвал Рийд. Знаеше също така, че синът й не бе извършил грозното престъпление.
Уеб насочи погледа си към Джуди. Тя си наложи да запази спокойствие и да не допусне да се изчерви. Беше твърде стара, за да позволи да бъде смутена от сексуалното излъчване на един мъж. Пък бил той и Уеб Портър.
— Как е възможно да си все още толкова красива? — възкликна той. — Изобщо не си се променила от времето, когато…
— Господин Джеф Хенри не е тук — прекъсна го Джуди, изпъна рамене и погледна Уеб право в очите. — По това време обикновено се разхожда в парка.
— Този човек отчаяно се нуждае от някакво занимание. Но когато си наследил значителното богатство и леността на предците си…
Уеб остави изречението недовършено, но намекът му беше повече от ясен. Джуди винаги бе знаела, че макар да харесва Джеф Хенри, Уеб никога не бе изпитвал особено уважение към своя зет.
— Кога го очакваш да се върне? — попита Уеб.
— Разходката обикновено му отнема един час, но тъй като днес е ужасно горещо той вероятно ще я съкрати. Предполагам, че ще се прибере след около петнадесет минути.
— В такъв случай ще го изчакам.
— Много добре, сенатор Портър — кимна Джуди. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Тази сутрин приготвих цяла кана прясна лимонада.
Уеб кимна. Джуди затвори входната врата, протегна ръка и го покани във всекидневната.
— Моля, чувствайте се като у дома си — рече му тя. — Веднага ще ви донеса лимонадата.
Понечи да се обърне и да излезе от стаята, но Уеб я сграбчи за китката. Тя ахна и погледите им се срещнаха.
— Пусни ме, моля те.
— Нищо ли не изпитваш към мен? — попита я той. — Не ти ли се иска понякога…
Джуди рязко дръпна ръката си.
— Ти си женен мъж. Веднъж в миналото пренебрегнах този факт. И се зарекох никога повече да не допускам същата грешка.
Тя буквално избяга от него, прекоси коридора и влетя в кухнята. Останала без дъх, с разтуптяно до пръсване сърце, Джуди подпря глава на хладилника и се помоли на господ да й даде сили да издържи. От време на време през изминалите години Уеб бе правил опити да се сближат отново, но тя винаги го бе отблъсквала. И само господ знаеше какво й костваше да откаже на мъжа, когото бе обичала през целия си живот. И щеше да продължи да обича.
Напълни една чаша с лимонада и погледна стенния часовник. Надяваше се, че Джеф Хенри ще се прибере по-рано днес. Не можеше да накара Уеб да си тръгне, но не можеше и да остане прекалено дълго в една и съща стая с него. Измисли си някакво извинение, рече си тя. Кажи му, че имаш работа. В края на краищата, това си е самата истина.
Когато отново влезе във всекидневната, завари Уеб да стои прав, очевидно в очакване на завръщането й. Той се усмихна. В главата й нахлуха безброй спомени за щастливите моменти, които бе изживяла в прегръдките на този мъж. За обещанията, които изричаха след моментите на пламенна страст. За неизпълнените обещания. За детето, родено без баща. Сладко-горчиви спомени.
Уеб протегна ръка, за да поеме чашата с лимонада. Джуди му я поднесе, като внимаваше да не докосне пръстите му.
— Сигурна съм, че господин Джеф Хенри ще се прибере всеки момент. А сега, ще те помоля да ме извиниш, защото имам работа.
— Предполагам, знаеш, че Рийд е бил разпитван заради снощното влизане с взлом в дома ми — извика след нея Уеб.
Джуди замръзна на мястото си. Намираше се само на няколко сантиметра от вратата, но така и не успя да избяга. Не си направи труда да се обърне, преди да му отговори.
— Да, зная, че моят син винаги ще бъде главният заподозрян за всяко престъпление, извършено срещу теб или семейството ти.
— Рийд винаги ме е мразил. Дори и когато беше още съвсем малко момче — процеди Уеб. — Трябва да знаеш, че последното нещо, което съм искал на този свят, е да те нараня и да ти причиня някаква болка, а се оказва, че май постоянно правя точно това.
Джуди изведнъж премина в настъпление. Обърна се и го погледна право в очите.
— Неприязънта, която Рийд изпитваше към теб, когато беше съвсем малък, се дължеше на ревността, с която се отнасяше към собствената си майка. Днес обаче омразата му е напълно основателна, не мислиш ли? В края на краищата, ти повдигна срещу него обвинението в убийство, само защото искаше да му отмъстиш. Беше твърдо решен да тикнеш сина ми в затвора.
— Твоят син уби човек. — Уеб с такава сила стовари чашата си върху близката масичка в стил «Чипъндейл», че съдържанието й се разплиска върху гладко лакираната повърхност.
Джуди измъкна един парцал от престилката си, бързо прекоси стаята и попи разлятата лимонада. След това взе чашата.
— Рийд не е убил Джуниър. Опитах всичко възможно, за да те убедя в това преди петнадесет години, но ти не пожела да ме чуеш. И изпрати едно невинно момче в затвора. Ето защо той те мрази сега. Напълно основателно при това.
— И ти ли ме мразиш? — попита Уеб.
Ръката й се разтрепери. Опита се да се отдръпне от Уеб, но краката й изведнъж спряха да й се подчиняват. Кажи му, че го мразиш. Кажи му, че никога няма да му простиш.
— Не, не те мразя — неохотно призна Джуди.

 

Джеф Хенри свали шапка и учтиво кимна с глава, за да поздрави Реджина Конуей, която вървеше по тротоара пред дома му. Такова красиво момиче! По-младо копие на майка си. Бащата й сякаш изобщо не бе оставил своята следа върху нея, опровергавайки старата максима, че незаконородените деца винаги приличат на бащите си.
— Добър ден, господин Джеф Хенри.
Толкова приятно дете. Мило и дружелюбно. Не можеше да си обясни как така Джуди бе родила две толкова различни деца. Рийд от край време си беше дързък и арогантен грубиян без каквито и да било маниери. Все се бунтуваше и като че ли постоянно си търсеше белята, но хората предпочитаха да си затварят очите пред многобройните му пакости, само защото беше забележителен спортист.
— Здравей, Реджина. Много си красива в този бледосин костюм. Хубава си като картинка.
— Благодаря ви.
Момичето притежаваше прекрасна срамежлива усмивка. Държеше се така, сякаш нямаше и най-малка представа, че е истинска красавица. Ако беше с двадесетина години по-млад… Но не, дори и тогава не би се доближил до тази млада дама. Тя може и да беше хубавка, мила и добре образована, но си оставаше дъщерята на тяхната икономка, а това я правеше абсолютно неподходяща за интимна връзка. Мъж с неговото положение трябваше да се придържа към високите стандарти, установени от неговите предци. Мъжете от рода Карлисъл винаги си избираха жени от подходящата социална среда. Това се очакваше от тях. А никой не би могъл да обвини Джеф Хенри, че някога е нарушавал общоприетия ред.
— Мама още ли е тук? — попита Реджина. — Идвам да я взема и да я откарам у дома.
Джеф Хенри хвърли един поглед към малката кола, паркирана на алеята. Не изглеждаше нова и очевидно бе твърде икономична.
— Доколкото зная, Джуди все още е в къщата. Винаги приготвя вечерята, преди да си тръгне. Мисля, че тази вечер ще имаме пълнени ребра. — Той се качи на верандата и се запъти право към входната врата. — Заповядай, влез, мила. — И отвори вратата.
— Времето днес е чудесно — изрече все така възпитано Реджина. — Чух, че според прогнозата тази нощ се очаква да превали, а утре цял ден да е облачно. Може би дъждът ще ни поохлади малко.
— По-скоро само ще увеличи ужасната влага. — И, сякаш за да подчертае основателността на последната си забележка, Джеф Хенри извади една бяла кърпичка от джоба на панталона си и попи потта, избила по лицето му. — Заповядай в кухнята. Сигурен съм, че майка ти е там.
Реджина го последва и затвори входната врата след себе си. Джеф Хенри, който възнамеряваше да вземе един душ преди вечеря, се запъти право към стълбището. Пътьом хвърли един поглед към всекидневната, която се намираше вляво от него. И застина от изумление. Какво, по дяволите? Преди да успее да осъзнае на какво точно бе станал неволен свидетел, Реджина извика високо:
— Мамо?
Уеб притискаше Джуди в прегръдките си и я целуваше страстно и невъздържано. Смутеното ахване на Джеф Хенри и гласът на Реджина стреснаха Уеб и Джуди и те с ужас разбраха, че вече не са сами в къщата.
Джуди рязко се отдръпна от обятията на Уеб и погледна умолително към дъщеря си, която стоеше във фоайето и се взираше в нея с разкривени от шок и недоумение черти.
— Реджина, моля те, мога да обясня…
— Не, не можеш! — Реджина хукна към вратата, отвори я със замах и избяга от къщата.
— О, боже! — проплака Джуди и се затича след дъщеря си.
Джеф Хенри я видя да се изравнява с Реджина и се заслуша в смирения й глас, който молеше дъщеря й за малко разбиране.
— Моля те, миличка, позволи ми да ти обясня — настояваше Джуди.
— Какво има за обяснение? Хванах те да се целуваш с женен мъж. И то не кой да е, ами сенатор Портър. Мили боже, майко, бедната му съпруга е инвалид! Как можа?
Реджина се затича по тротоара към колата си, а Джуди я последва. Джеф Хенри затвори входната врата в момента, в който Реджина се качи на автомобила си и рязко потегли от алеята.
— Е, мили зетко, страхотно шоу! — изръмжа Джеф Хенри и се обърна към разпътния съпруг на Керълин. — Не зная как Джуди ще обясни тази целувка пред дъщеря си. Едва ли би могла да й каже: «Скъпа, няма нищо лошо в това, че целувам Уеб Портър. Защото, виждаш ли… ами той е твоят баща». Но пък знаеш ли, току-виж решила да й каже. И как ще се оправяш тогава?
— Джуди няма да каже на Реджина — самоуверено заяви Уеб.
Уеб беше толкова самонадеян и арогантен женкар! Десетки пъти бе изневерявал на Керълин, мамил я бе с безброй жени. Колко ли още извънбрачни деца беше създал през годините?
— Не, тя ще запази малката ти тайна, нали? Точно както… Забрави за това. Няма значение. Трябва само да се погрижим и да предпазим Керълин от цялата тази помия. Така че — Джеф Хенри сви ръцете си в юмруци и ги размаха пред лицето на Уеб — ако направиш нещо, което да нарани Керълин, аз ще… аз ще… — запелтечи той, неспособен да продължи от кипналия в гърдите му гняв. — Мислех, че още преди години си сложил край на тази връзка с Джуди. Закле се пред мен, че не се срещате. Обеща ми да мърсуваш далеч от Спринг Крийк и да защитиш Керълин от грозни клюки и сплетни. Какво ще стане, ако Реджина разкаже пред някого какво е видяла днес? В собствената ми къща?
— Връзката ми с Джуди наистина приключи преди много години — увери го Уеб. — Но аз продължавам да изпитвам силни чувства към нея. Очевидно и тя не е безразлична към мен. Ти по-добре от всеки друг би трябвало да знаеш какво е да обичаш жена, която никога няма да бъде твоя.
Изрекъл тези няколко думи, Уеб се обърна и изхвърча от къщата.
Джеф Хенри остана на прага, а душата му постепенно се изпълни с неописуема тъга. Само че той просто не можеше да позволи да остане дълго в плен на тъгата. Един истински джентълмен носеше своя кръст, без да хленчи и да се оплаква.
Огледа се за Джуди, но не я видя никъде. Тя несъмнено се бе прибрала у дома, без да довърши вечерята им. Това означаваше, че тази вечер няма да похапнат пълнени ребра. Е, какво пък толкова. Предвид обстоятелствата, едва ли би могъл да вини бедничката Джуди. Ще трябва двамата със Сибил да вечерят навън. Може би дори ще се срещнат с някои приятели в кънтри клуба.

 

19.

 

В мига, в който чу почукването, Ела рязко отвори вратата, сграбчи ръката на Хедър и я издърпа вътре, без да промълви нито дума. Затръшна вратата след тях и погледна приятелката си с ясното съзнание, че чувствата й са изписани на лицето й.
— Какво става с теб? — попита Хедър. — Гласът ти звучеше направо безумно по телефона. Да не би да се е случило още нещо след снощното влизане с взлом в дома ти? Поредното писмо? — Ела отрицателно поклати глава и пусна ръката на Хедър. — Телефонно обаждане? — Ела отново поклати глава. — Какво тогава?
Как би могла да каже на когото и да било, пък дори и на Хедър, че направо си бе изгубила ума откакто преди по-малко от шест часа прави секс с Рийд Конуей, точно тук, в собствения й кабинет? Ела бе изумила себе си със спокойното си поведение в съдебната зала. Председателствала бе съдебното заседание както винаги до сега. Държеше се така, все едно не се бе случило нищо, все едно че по време на обедната си почивка не бе допуснала най-съдбоносната грешка в живота си. Само че сега трябваше да поговори с някого, а Господ й е свидетел, че не можеше да се довери на нито един от родителите си. Леля й Сибил може би щеше да я разбере, тъй като и самата тя си падаше по лошите момчета, но Ела не би могла да се надява да получи разумен и полезен съвет от нея.
И смяташ, че Хедър би могла да ти даде подобен съвет? Ела едва не се изсмя, замислила се върху избора си на довереница.
— Не, нищо страшно не се е случило — поде несмело Ела. — Само че днес преживях убийствен ден и имах нужда от рамо, на което да поплача. Наложи се да изпратя една седемдесетгодишна жена в затвора за тридесет дни. Никак не ми се щеше да го правя, но тя не ми остави никакъв избор.
— Госпожа Шерър, нали? Не бива да се чувстваш зле заради тази откачалка. Мили боже, дворът й е истинска кочина, но тя отказва да направи каквото и да било, за да го почисти. Това е третото й явяване пред съда. И ти просто си изпълнила дълга си.
— Да, зная, но аз донякъде харесвам госпожа Шерър и се възхищавам на ексцентричността й. Тя определено е жена с характер и предпочита да влезе в затвора, но да не отстъпи от принципите си.
— А пък аз на това му викам инат, граничещ с глупост. — Хедър присви очи и внимателно се вгледа в Ела. — Нещо друго се е случило тук. Не става дума само за тежкия ти ден в съда. Хайде, разправяй. Какво има?
— Заклевам те да си мълчиш и да не казваш на никого! — Ела сграбчи ръката на Хедър, поведе я към коженото канапе, но изведнъж се закова неподвижно на мястото си. Стоеше и се взираше в канапето, върху което бе правила най-невероятния секс в живота си. С Рийд. Дали някога ще може отново да седне върху него?
— Не знам какво ти става, но започвам да се тревожа за теб. — Хедър се изскубна от ръката на Ела и я погледна изпитателно. — Искаш ли да най-после да ми кажеш какво става, по дяволите? Държиш се много странно.
— Ако споменеш само думичка от това, което ще ти разкажа след малко, ще те убия, каквото и да ми коства това.
Хедър вдигна изразително вежди и сви устни.
— Аха, не зная защо имам неприятното усещане, че ще съжалявам загдето съм научила малката ти тайна. Става дума за Рийд Конуей, нали?
— Откъде знаеш?
— Мили боже, това е… Наистина става дума за Рийд! Какво се случи? Целуна ли те?
— Говори по-тихо, ако обичаш. — Ела почувства гъстата червенина, която пропълзя по шията и лицето й. — Да, става дума за Рийд.
— И не става дума само за една целувка, а за нещо повече, нали? Не смей да отричаш! Тази червенина на лицето ти те издава.
— Родителите ми са си у дома. Върнаха се от Гълф заради снощния вандализъм в дома ни. Обадих се вкъщи и помолих Беси да им предаде, че ще закъснея малко, защото трябва да свърша някаква спешна работа в съда. Имам чувството, че цялата истина е изписана на лицето ми и те ще разберат още в мига, в който ме видят да влизам у дома.
— Ще разберат какво? — попита Хедър.
— Че Рийд и аз… че ние… днес… тук… — Погледна многозначително към канапето. — Не зная как се случи. — Ела безумно поклати глава. — Глупости! Прекрасно зная как се случи. Изгубих си ума. И направих нещо глупаво. Невероятно глупаво!
Хедър се стовари на най-близкия стол със зяпнала уста и разширени от изумление очи.
— Ти и Рийд… на канапето? — Погледна към тъмночервеното кожено канапе. — Да ме вземат мътните!
— Не — поправи я Ела. — Мен да ме вземат! Господ да ми е на помощ! Правих секс с доказан убиец. С мъж, който мрази баща ми и когото баща ми искрено ненавижда. Мъж, когото почти не познавам и който излезе от затвора едва преди няколко седмици, и…
— И как беше?
— Кое?
— Как беше сексът?
— О, боже!
— Толкова добър, а? — Хедър се ухили.
— Секс без никакви предпазни мерки — поясни Ела.
Хедър подсвирна с уста.
— Е, ще трябва да ти го призная. Ти очевидно си човек, който не се задоволява с половинчати неща. Щом рискуваш, рискуваш до край, а?
— През целия си съзнателен живот никога не съм правила нещо, от което да се срамувам, нещо толкова нелогично и нерационално… — Ела изпъшка. — И какво ще правя сега? Ами ако той каже на някого? Знаеш, че мъжете обичат да се фукат със завоеванията си. Няма начин да не се похвали пред братовчед си Брайли Джо. А и само един господ знае на кого още ще каже.
— Винаги можеш да отречеш — предложи Хедър. — В края на краищата, кой ще му повярва? Благовъзпитаната, високоморална и изключително достойна съдия Елинор Портър да прави разни мръсни неща с Рийд Конуей! Няма начин! — Устните на Хедър потрепнаха. Тя като че ли едва сдържаше усмивката си. — Кажи ми нещо. Влюбена ли си в него?
— Какво? Не, за бога! — Как можеше Хедър й зададе подобен въпрос? Влюбена в Рийд Конуей? Ама че нелепо предположение! Та тя дори не го харесва!
— Ммм… Значи смяташ да се видиш с него отново? — Устните на Хедър най-после се разтегнаха в широка усмивка. — Искам да кажа, че щом сексът е бил толкова страхотен и…
— Не съм казала, че… Не, надявам се да не го видя никога повече, но тъй като живеем в много малък град, съм сигурна, че от време на време ще се засичаме тук и там. Когато си тръгваше, той ми каза: «До скоро».
— И ти си му ядосана заради тези думи, така ли? Когато всичко свърши, той не започна да ти нашепва мили слова, не направи нищо романтично и запомнящо се. И ти взе, че му се обиди, така ли?
— Не съм се обидила — сопна се Ела. — Даже се радвам, че не направи опит да се лигави и да ме обсипва с нежности и романтични измишльотини. В края на краищата, правихме само секс.
— Така ли? Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. — Само че ето този въпрос не й даваше мира цял ден. Защото наистина не беше сигурна. Да, правиха секс. Страхотен секс. Но имаше и още нещо, нали? Поне за нея. — Мислиш ли, че трябва да се срещна с него и да го помоля да не казва на никого за случилото се между нас?
— Ако наистина си твърдо решена да не позволиш днешната случка да се повтори, ще е по-разумно да стоиш далеч от него. — Хедър се надигна от стола, приближи се до Ела и я прегърна през раменете. — Не забравяй, че плътта е слаба и невинаги се подчинява на здравия разум. Ако отидеш да разговаряш с него, няма начин да не свършиш пак по гръб на някой диван.
— Оох… Ако баща ми някога научи за това, направо ще се откачи.
— Да се надяваме, че Рийд не е самохвалко и няма да каже на никого.

 

Настоятелният звън на входния звънец подсказа на Марк, който току-що се бе прибрал и едва бе свалил сакото и вратовръзката си, че някой гори от нетърпение да го види. Излезе от спалнята си и пътьом разкопча горните две копчета на ризата си. Надяваше се, че човекът, избрал да го обезпокои по това време на деня, не беше някой клиент или пък делови партньор. Денят му до този момент се бе оказал изключително тежък и натоварен и сега Марк искаше единствено да си приготви нещо за ядене, да изгледа някое тъпо телевизионно шоу и да си легне още с кокошките.
През тънкото перде на входната врата различи стройна женска фигура, а когато посегна към бравата, изведнъж си даде сметка, че жената отвън е Реджина. Отвори вратата и тя се хвърли към него. Марк инстинктивно разтвори ръце и я прегърна с неизмерима нежност. Лицето й беше окъпано в сълзи. Реджина се отпусна в обятията му и притисна лице към рамото му. Той ласкаво я потупа по гърба.
— Реджина, скъпа, какво се е случило?
Тя продължаваше да се притиска към него и Марк трябваше да си признае, че това ужасно му харесва. Никак не беше доволен обаче от факта, че тя продължава да плаче. Очевидно бе силно разстроена от нещо. Или от някого.
— О, Марк… все още не мога да повярвам на онова, което видях — продума тя.
Марк продължи да я гали, опитвайки се да утеши.
— И какво видя? — попита.
Реджина вдигна глава и го погледна право в очите. Лицето й бе мокро от сълзите, носът й червенееше, а очите й изглеждаха леко подпухнали.
— Тъй като днес си тръгнах по-рано от работа, реших да мина край дома на семейство Карлисъл и да изненадам мама, като й предложа да я откарам до дома. Само че аз се оказах изненаданата. О, Марк… — Реджина отново избухна в сълзи.
Той затвори с крак входната врата, обви ръка около кръста на Реджина и я поведе през фоайето към всекидневната.
— Ела да отидем да седнеш. А след това искам да ми разкажеш всичко с най-големи подробности.
Тя се подчини без възражения. Седна на стола, който й бе посочен, но продължи да стиска ръката на Марк, отказвайки да се отдалечи от него.
— Господин Джеф Хенри и аз изненадахме мама и сенатор Портър, които се целуваха. В къщата на семейство Карлисъл.
На Марк му се прииска да тръсне глава и да прочисти уши, за да подобри по някакъв начин слуха си. Сигурен беше, че не бе чул правилно.
— Я повтори отново, ако обичаш.
Реджина килна главата си на една страна и ядосано изгледа Марк.
— Сенатор Портър и майка ми се целуваха. И не ти говоря за някаква безобидна целувчица по бузата. Онова, което видях, си беше съвсем истинска и доста страстна целувка.
— И какво казаха, когато вие влязохте вътре и ги заварихте?
— Мама започна да повтаря, че може да ми обясни всичко. Само че това едва ли е възможно. Не виждам как може да ми обясни защо се целуваше с женен мъж.
— По думите ти разбирам, че ти не си й дала никакъв шанс за обяснения.
— Не, не съм. Просто се качих в колата си и потеглих. И дойдох тук, при теб. Не знаех къде другаде да отида.
Марк хвана брадичката й и я повдигна.
— Радвам се, че дойде при мен. Надявам се, знаеш, че можеш винаги да разчиташ на мен. Но, скъпа, рано или късно ще трябва да поговориш с майка си.
— Зная, но нека да не е точно сега. Не и тази вечер. Не бих могла.
Марк погали лицето й с върховете на пръстите си.
— В такъв случай можеш да останеш тук колкото искаш. Ще приготвя нещо за хапване, а след това, ако пожелаеш, можеш да си отидеш у дома, за да видиш какво има да ти каже майка ти.
Тя силно стисна ръката на Марк.
— Ти знаеш, че съм незаконно родена, нали?
— Реджина…
— Нямам никаква представа кой е баща ми. Майка ми винаги е отказвала да обсъжда с мен обстоятелствата около раждането ми. Мислех си… — Реджина дълбоко си пое дъх, а след това бавно издиша, — че връзката й с баща ми е била важна за нея, че те двамата са се обичали, но, поради някаква причина, просто не са могли да се оженят. Но сега, след като видях мама и сенатор Портър, започвам да се питам колко ли мъже е имало в живота й. Мислиш ли, че има връзка със сенатор Портър?
— Няма да узнаеш отговорите на тези въпроси докато не поговориш с Джуди — заяви Марк. — Но не си мисли най-лошото за майка си и не бързай да я съдиш толкова сурово. Все още не разполагаш с всички факти.
— Не разполагам с никакви факти.
Марк поднесе ръката на Реджина към устните си, целуна я и рече:
— Хайде да отидем в кухнята. Ще си опечем малко пиле, ще си приготвим салата и ще си забъркаме шербет. Докато ми помагаш да приготвим вечерята, може и да успееш да отвлечеш вниманието си от всичките тези проблеми. Поне за малко.
Реджина кимна. Колеблива усмивка затрептя на устните й.
— Ти си чудесен! Благодаря ти, че си толкова добър с мен.
Господи, колко силно обичаше тази жена! Тази толкова красива и толкова крехка кукла…
— Радвам се, че ме мислиш за чудесен, но, скъпа, не е нужно да ми благодариш за отношението ми към теб.
Марк я заведе в кухнята, свали сакото й, завърза една престилка около кръста й и отрупа керамичния плот с всевъзможни продукти.
— Предлагам ти да мариноваш това пиле, докато аз отида да се преоблека.
Тя кимна и веднага се захвана за работа. Марк бързо се върна в спалнята си, свали панталона и бялата си риза и на тяхно място облече чифт памучни панталони в цвят каки и тъмносин памучен пуловер. След това вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.
— Ало? — Отговори му жена, а гласът й прозвуча тъжно и унило.
— Джуди, обажда се Марк Лиймън. Помислих си, че би искала да знаеш, че Реджина е тук, при мен. Ще остане за вечеря, а след това ще се погрижа да се прибере у дома.
— Тя добре ли е?
— Виж, ще бъда напълно откровен с теб. Каза ми какво е видяла по-рано днес.
— Марк, мога да обясня.
— Не ми дължиш никакви обяснения — прекъсна я Марк. — Но трябва да бъдеш напълно честна с Реджина. Не зная защо не искаш да й кажеш кой е баща й, но…
— Не можех да й кажа. И все още не мога.
— В такъв случай предполагам, че ще се изправиш пред сериозен проблем. — Марк замълча за момент, за да обмисли внимателно следващата си реплика. — Реджина е страдала достатъчно през живота си и макар да е от хората, които оцеляват, тя не е особено стабилна в емоционално отношение. Вероятно знаеш това по-добре и от мен. От тук насетне няма да позволя на когото и да било да я нарани отново. Дори и на теб.
Тишина. Дълга, мъчителна пауза.
— Ти обичаш дъщеря ми.
— Повече от всичко на този свят.
— Тогава помогни й, Марк. Помогни й, защото аз не мога.

 

Ела се насили да хапне няколко хапки от вкусното ястие, приготвено от Беси, макар че храната имаше вкус на тебешир в устата й. Цялата се разкъсваше от чувство на вина. Никога преди не бе имала тайни от баща си. Макар че нямаше навик да обсъжда с него любовния си живот, той винаги пръв научаваше, ако в живота й се появеше по-специален човек. Още от деня на първата си среща тя бе свикнала да търси неговото мнение и да се съобразява с изказаното одобрение или пък неодобрение по повод на момчетата, с които излизаше. Съобразяваше се с мнението на баща си и никога не излизаше втори път с момче, което не е спечелило симпатиите му.
Но ти не излизаш с Рийд Конуей, напомни си Ела. Не, ти пропусна безобидните срещи и премина направо към… Престани! Веднага! Ще се побъркаш ако продължаваш така. Дръж се нормално, защото, в противен случай, татко веднага ще се досети, че нещо не е наред.
Тъй като в трапезарията цареше невероятен хаос, семейството се събра да вечеря в кухнята. Майка й не спря да се оплаква и баща й обеща да се погрижи за бързия ремонт на трапезарията и всекидневната. Беси бе посветила почти целия си следобед на почистването на кухнята, където щетите бяха минимални. Счупени чинии, разхвърляна посуда и изрисувана със спрей задна врата.
— Франк ме информира, че не може да направи нищо повече — съобщи Уеб, който крачеше нервно из кабинета — единствената стая на първия етаж, която не бе съсипана от взломаджията. — Полицията не разполага с никакви доказателства срещу Рийд, така че не биха могли да го арестуват. Франк се опитал да го предупреди да стои далеч от нас, но не смята, че е постигнал кой знае какъв успех.
— Страхувам се от този човек. — Керълин нервно кършеше пръсти. — Ами ако не се задоволи само с влизането с взлом в дома ни?
— След като не разполагаме с никакви улики срещу него, как можете да сте толкова сигурни, че именно Рийд Конуей е проникнал в къщата и… — Ела не се доизказа.
— А има ли въобще място за съмнение? — Керълин ядосано обърна поглед към Ела. — Когато Джеф Хенри дойде да ме види само няколко минути след като си пристигнах у дома, двамата обсъдихме същия този въпрос и стигнахме до единодушното заключение, че няма кой друг да е извършил това. Никога досега не е имало влизане с взлом в дома ни. Това семейство не е имало подобни проблеми — не и преди Рийд Конуей да бъде освободен от затвора. Джеф Хенри ме увери, че според него това не е обикновено съвпадение. Аз съм на същото мнение.
— Но вие обвинявате човек, без да разполагате с каквито и да било доказателства…
— Защо го защитаваш? — попита Уеб.
— Не го защитавам — отвърна Ела. — Просто изтъквам фактите, които всички вие, кой знае защо, отказвате да приемете.
— Както знаеш, съществуват и косвени улики. — Уеб сърдито прекоси стаята, приближи се до барчето с напитките, отвори го и извади бутилка бърбън. — Като добър юрист, а сега и съдия, би трябвало да знаеш, че косвените улики понякога са достатъчни, за да бъде осъден даден престъпник.
— Но само в случаите, в които вината на обвиняемия е доказана по безспорен и категоричен начин.
Керълин плесна с ръце.
— Достатъчно. Достатъчно! Мразя, когато вие двамата спорите. — Погледна умолително към Ела. — Скъпа, сигурно си допуснала да бъдеш заблудена от сълзливите истории, които майката и сестрата на този мъж не спират да разправят за него. Така ли е, Ела? Да не би да си разговаряла с Джуди, или пък с Реджина, които постоянно се кълнат в неговата невинност?
— Не, майко, не съм разговаряла с когото и да било — увери я Ела. — И нямах намерение да споря с татко. Само изтъкнах пред вас онова, което и Франк Нелсън вече ви е обяснил — че не може да арестува човек, без да разполага с доказателства за вината му. А в дадения случай такива просто няма.
— О, горката аз… Целият този разговор за вина и невинност направо ме изцеди. — Керълин въздъхна драматично. — Ела, повикай Виола, за да ме заведе горе. А след това искам ти и баща ти да се целунете и да се помирите. Направи го заради мен.
Ела се наведе, сложи ръка на рамото на майка си, целуна я по бузата и промълви:
— Извинявай, че те разстроих.
Керълин потупа ръката на Ела.
— Ти си моето добро момиченце, нали? И винаги си се съобразявала с чувствата ми.
Керълин хвърли един многозначителен поглед на Уеб, но Ела веднага разгада смисъла му. Беше го виждала и преди. Безброй пъти. Когато беше по-малка, този тъжен, преливащ от меланхолия поглед на майка й я изпълваше с почуда и недоумение. Но с възрастта постепенно бе започнала да разбира, че това беше деликатния и безмълвен начин, по който Керълин упрекваше съпруга си, даваше му да разбере, че не се е отнесъл към нея с нужното внимание, разбиране и подкрепа.
Пренебрегнал напълно мълчаливия упрек на съпругата си, Уеб си сипа чаша бърбън. Ела освободи спирачката на инвалидния стол на майка си и я обърна по посока на вратата.
— Ей сега ще повикам Виола — увери я Ела. — Но, ако предпочиташ, бих могла и аз да се кача с теб и да ти помогна да си легнеш.
— Не, скъпа, остани тук и се опитай да подобриш настроението на баща си. Той се държи като истински мечок откакто разбра за извършения взлом. Ужасно се тревожи за теб. — Керълин преглътна сълзите си. — А също и аз. Ако нещо се случи с теб…
— Нищо няма да ми се случи.
Преди да успее да каже още нещо и да прегърне майка си, Виола се появи на стълбищната площадка.
— Готова ли сте да си лягате вече, госпожо Керълин?
— Да, моля те, Виола. Ужасно съм изморена след дългия път от Гълф до дома.
Виола бързо се спусна по стълбите. Ела застана отстрани и се загледа във Виола, която вдигна Керълин от инвалидния стол и я настани в специалния асансьор, монтиран до стълбището непосредствено след злополуката на Керълин.
Асансьорът тръгна нагоре, а Керълин се усмихна на Ела и й махна с ръка.
— Иди да поговориш с баща си — посъветва я тя.
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Ела. Ето че дойде моментът да се изправи лице в лице с Уеб Портър.
Обърна се, за да се върне в кабинета и видя баща си, който тъкмо излизаше от там.
— Хайде да се поразходим, принцесо — предложи й Уеб. — Още не съм ходил да видя Бо, Стоунуол и Лий. Ще ми се да отида при тях и да ги поглезя малко.
Ела кимна, изпитала неописуемо облекчение. Уеб бе решил да я помилва. Може би смяташе, че не си струва да продължава спора с нея заради човек като Рийд Конуей. Каквато и да беше причината за решението на баща й да сложи край на техния разговор, Ела го посрещна с огромна благодарност. Не знаеше на какво се дължеше това, но през годините не бе успявала да спечели нито един спор с баща си.
— Май ще вали. Усеща се във въздуха. — Уеб излезе на задната веранда, вдиша дълбоко вечерния въздух, а след това се наведе към пакета с кучешка храна, загреба две шепи гранули и ги изсипа в джобовете си.
Ела въздъхна доволно, когато баща й хвана ръката й и я поведе по стълбите към вътрешния двор. Около тях се носеше опияняващият аромат на орлови нокти, примесен с тежкото ухание на розите от градината.
— Как мина ваканцията ви? — попита го Ела.
— Прекарахме добре — отвърна Уеб. — Майка ти винаги е обичала да разполага с цялото ми внимание.
— Трябва по-често да пътувате само двамата. Сигурна съм, че на майка това много би й харесало.
— Хм…
— Татко, случило ли се е нещо? Освен, разбира се, тревогите ти по мен. Струваш ми се твърде разсеян.
Той я погали по ръката.
— Не е нещо, заради което си струва да се тревожиш. Просто едни стари проблеми, които все не мога да разреша.
Ела обичаше тези мигове с баща си. Той винаги намираше време за нея. За да поговорят. И за да я изслуша. Винаги бе проявявал искрен интерес към живота й. Ето защо тя толкова силно го обожаваше и се опитваше да не го разочарова и да отвърне на високите му очаквания.
Само че той няма да остане никак доволен, ако разбере, че си правила секс с Рийд Конуей.
Задният двор бе притъмнял, забулен от тъмните сенки на настъпващата нощ. Насекомите и мушичките постепенно започваха вечерния си концерт. През деня повечето малки южняшки градчета често изглеждаха старомодни, скучни и дори опърпани. Хибридни креатури, в които реликвите от една отдавна отминала епоха мирно си съжителстваха с неизбежно настъпващия прогрес. Но веднага след залез-слънце градчетата като Спринг Крийк изведнъж се преобразяваха и придобиваха магическо очарование. Също като застаряващите красавици, и тези стари градчета изглеждаха най-добре на светлината на свещи или огрени от меките лъчи на луната. Зад затворените врати на величествените стари имения, на модерните домове в новите предградия и на полусъборените къщи в бедняшките квартали живееха, обичаха и умираха хора. Както навсякъде другаде по света. Някои го правеха с достойнство. Други със страст. А трети — със злоба и отмъстителност.
— Момчетата са много тихи тази вечер — отбеляза Уеб, когато двамата наближиха кучешките колиби. — Друг път ме посрещат с толкова силен лай, че ми е трудно да ги успокоя.
Ела щракна електрическия ключ и запали осветлението в района на кучешките колиби. И трите кучета изглеждаха заспали. Лежаха прострени на земята, досами оградата. Ела изведнъж изпита необяснимо безпокойство. Нервите й се опънаха до скъсване.
Уеб изсвири с уста и се провикна.
— Хайде, ставайте, мързеливци такива! — Бръкна в джоба си и извади шепа гранули. — Донесъл съм ви малко вкуснотийки. Хайде, Лий. Ставай, Бо. Стоунуол…
Уеб се затича, отвори резето на портата и бързо влезе в оградения двор. После захвърли гранулите, които стискаше в ръка.
— Татко, какво има? — извика Ела и се спусна след него.
Уеб коленичи и погали с ръка непомръдващия Стоунуол. Ела се приближи и веднага разбра какво се бе случило. Ловните кучета на баща й — животните, които той толкова много обичаше — бяха мъртви.

 

20.

 

След като хапнаха, Реджина помогна на Марк да напълни съдомиялната машина и да почисти кухнята. Шефът й живееше в красива стара къща, която бе наследил от родителите си. Реджина си помисли, че макар да е странно, тук, в тази къща, заедно с Марк, тя се чувства като у дома си. Предполагаше обаче, че това няма нищо общо с къщата. Сигурно би изпитвала същото, където и да се намираше — стига да е заедно с мъжа, когото обича. Той бе проявил изключителна топлота и загриженост, откакто преди няколко часа се бе хвърлила в ръцете му, след като побягна от дома на семейство Карлисъл. Беше изслушал гневните й изблици, опитал се бе да я утеши, да спре сълзите й. Нито веднъж обаче не си позволи да осъди майка й или пък Уеб Портър. А тя, след като даде воля на насъбралите се в душата й объркване и гняв, се успокои достатъчно, за да се наслади на вечерята с Марк. Едва когато се заловиха с десерта — шербет от портокали — той й съобщи за телефонния разговор, който бе провел с Джуди по-рано вечерта.
— Искаш ли да излезем и да поседим малко на люлката отвън? — попита я Марк. — Слънцето вече залезе и предполагам, че въздухът се е поразхладил.
Тя кимна и му се усмихна неуверено. Марк я хвана за ръка. Излязоха от кухнята, минаха през цялата къща и излязоха на страничната веранда, която не се виждаше от улицата и от съседната къща и бе скрита зад висока бяла ограда. Седнаха един до друг, изложили лица на милувката на топлия летен въздух. Марк вдигна едната си ръка и я подпря на облегалката на люлката. Реджина се премести по-близо до него и постави глава на рамото му.
— Струва ми се, че ще завали — рече Марк, наведе се и леко докосна устните й със своите. — Поуспокои ли се вече?
Реджина въздъхна.
— Да, малко. Благодарение на теб.
— Готова ли си вече да се прибереш у дома и да поговориш с майка си?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не и тази вечер. — Извърна очи към него и го погледна в полумрака. Верандата бе осветена единствено от лунните лъчи, от светлината на уличните лампи и от епизодичните светкавици, които проблясваха от време на време в далечината. — Може ли да остана при теб тази нощ?
Марк се закашля, а след това преглътна мъчително.
— Зная, че не се опитваш да ми кажеш, че искаш да спиш с мен, но ако решиш да останеш хората ще започнат да говорят. Ще имаш ли нещо против, ако съседите ми решат, че двамата с теб сме любовници?
— Ще ми се наистина да бяхме такива — отвърна Реджина. — Иска ми се да можехме да се любим не само тази вечер, но и всяка следваща нощ до края на живота ми. Не можеш да си представиш колко непълноценна се чувствам заради неспособността ми да ти се отдам по начина, по който би го сторила всяка друга жена.
Марк я целуна отново. Лека, ласкава и ненатрапчива целувка. Не направи опит да я докосне, а неизразимата му нежност позволи на Реджина да му отвърне без изобщо да се почувства застрашена. Съзнаваше, че с Марк е в пълна безопасност. Той никога не би поискал нещо повече от онова, което бе готова да му даде. Леко разтвори устни, а той бавно и внимателно пъхна език между тях и се зае нежно да изследва топлата й уста. Стомахът й се сви, в душата й се надигна сексуален копнеж и тя бавно вдигна ръце и подпря длани на гърдите му. Марк задълбочи целувката. Реджина остана очарована от красивото чувство, което избуяваше в гърдите й. Тялото й заприлича на опъната струна. Наелектризирано и тръпнещо от вълнение. И тогава Марк най-неочаквано постави ръка отзад на тила й. Не, недей, безмълвно извика тя. В онази нощ Джуниър я бе хванал за врата, принуждавайки я да лежи неподвижно, за да може да я целуне. Целият миришеше на бира и цигарен дим. Притисна тялото й под себе си, приковавайки я неподвижно към земята. А докато бруталните му устни опустошаваха нейните, той пъхна ръка в гащичките й и…
Реджина се отскубна от прегръдката на Марк, скочи от люлката и се закашля, опитвайки се отчаяно да си поеме въздух. Марк скочи след нея, но не посмя да я докосне.
— Съжалявам, скъпа! Какво направих, че се разстрои толкова много?
— Вратът ми — промълви тя между две задъхани, накъсани вдишвания. — Джуниър ме хвана за врата и… и… О, Марк! — Тя се обърна и се хвърли към него. — Прегърни ме. Моля те, прегърни ме!
Марк я обгърна с големите си силни ръце и обсипа лицето й с безброй успокоителни целувки.
— Всичко е наред, Реджина. О, миличка, всичко е наред.
Заровила лице на гърдите му, тя с все сила се притисна към него. Трепереше цялата, но не плачеше. Не беше сигурна колко време останаха така, но изведнъж почувства силната му ерекция, притисната към тялото й. И, колкото и странно да изглеждаше това, възбудата му изобщо не я изплаши.
Защото изпитваш към Марк безрезервно доверие.
Марк я отдалечи от себе си, хвана я за раменете и предложи:
— Хайде да пробваме нещо, което ще ти осигури пълен контрол над ситуацията.
Тя го погледна, озадачена от предложението му.
— И двамата изпитваме дълбоки чувства един към друг. Освен това ми се струва, че ти ме желаеш точно толкова, колкото и аз тебе. Само че все още не си готова да се любим. Разбирам това и напълно приемам факта, че трябва да бъда изключително търпелив с тебе.
— Аз не си заслужавам…
Той притисна пръст към устните й.
— Шшшт. Никога повече не казвай, че не си заслужаваш чакането. Ти, моя сладка Реджина, заслужаваш да те чакам цял живот. — Хвана ръцете й и ги подпря на гърдите си. — Та ето какво предлагам: ти можеш да ме докосваш, да ме целуваш, да правиш с мен каквото си пожелаеш, а аз няма да те докосвам, ако изрично не пожелаеш това.
— Какво?
— Можем да започнем тук отвън, на люлката. Можем и да се приберем вътре. Ти решаваш. Ти си тази, която взима решенията.
— Марк?
— Кажи, миличка?
Гласът на Реджина трепереше.
— Какво ще стане, ако аз не… ако не мога…
— Ей, можеш да ме целуваш, да ме докосваш, да ме гъделичкаш, да ме съблечеш чисто гол. Каквото си пожелаеш. Аз ще съм като глина в ръцете ти.
Реджина погледна към люлката. Верандата беше напълно усамотена и скрита от хорските погледи. Предлагаше им пълно уединение. Не беше сигурна защо, но тук, отвън, се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото в къщата.
Имаше ли достатъчно смелост, за да изпълни молбата на Марк? Сама да реши какво ще прави, да поеме пълен контрол върху случващото се с тях, да направи с него всичко, което си пожелае?
С разтреперани пръсти Реджина разкопча копчетата на ризата му чак до кръста. Той стоеше съвършено неподвижно. Ръцете му висяха свободно край тялото му, а дланите му бяха свити в хлабави юмруци. Реджина разтвори ризата му. Преглътна мъчително, неспособна сякаш да си поеме дъх. Марк беше набит и добре сложен. Имаше широк гръден кош, но до този момент Реджина изобщо не бе предполагала колко силно и мускулесто е тялото му. Започна да го докосва — съвсем колебливо в началото — с върховете на пръстите си. Оказа се, че това не й е достатъчно. Зарови пръсти в меките косъмчета на гърдите му, протегна палец и потърси малките му зърна. Докосна с палец първо едното, а след това и другото. Марк рязко си пое дъх.
Реджина вдигна глава и го погледна право в очите. Той се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. И без да се замисля изобщо се изправи на пръсти и го целуна по устните. Марк изобщо не се помръдна. Реджина го целуна отново и, когато той й отвърна, тя колебливо пъхна език между зъбите му и беше възнаградена с чувствен стон, изтръгнал се от гърлото му.
Устните й се спуснаха надолу по шията и раменете му. Цялото тяло на Марк потрепери. Реджина обсипа гърдите му с влажни целувки, като отдели специално внимание на всяко едно от зърната му. От гърлото на Марк се изтръгна накъсана въздишка.
— Ще ми позволиш да те видя гол? — попита го тя. — Дори и ако аз си остана с дрехите?
— Ако това е, което искаш — да.
— Може би ще е по-добре, ако влезем вътре… в спалнята ти.
— Сигурна ли си?
— Да, ако все още аз съм тази, която взима решенията.
— Ти си. Обещавам.
Реджина го хвана за ръка и го въведе в къщата. Той кимна с глава, показвайки й посоката, в която трябва да вървят. Спалнята на Марк се оказа типично мъжка, обзаведена с много вкус и присъщия на Марк отличителен стил. Стените на просторната стая бяха облицовани със светла ламперия, а цветовете, в които бе издържано цялото помещение, варираха между светложълто, бежово, кафяво и златисто. От двете страни на камината се издигаха масивни шкафове, препълнени с книги, а над самата камина висяха три маслени платна, изобразяващи три чистокръвни жребеца.
Без да пуска ръката му, Реджина го поведе към голямото легло, зад което бе окачена ръчно изплетена сламена рогозка. Покривката на жълто и кафяво райе бе леко отметната и под нея се виждаха искрящи от чистота бежови чаршафи. През високите прозорци нахлуваха лунните лъчи, които осветяваха срещуположната стена на стаята.
Реджина разкопча колана на Марк и свали ципа на панталона му.
— Би ли… би ли свалил дрехите си, ако обичаш?
Нехайно, като че ли разполагаше с всичкото време на света и като че ли всеки ден се разсъбличаше съвсем гол пред очите на някоя жена, Марк свали ризата си и я захвърли на тапицираната отоманка, поставена в долния край на леглото. Реджина го наблюдаваше като хипнотизирана, приковала поглед в тялото му. Марк се наведе, събу обувките и чорапите си, а след това свали и панталона си, сгъна го и го остави до захвърлената преди малко риза. Остана пред нея, облечен единствено в тъмносините си боксерки. Възбуденият му член изпъваше тънката памучна материя до пръсване.
— Как предпочиташ? Да оставя боксерките на себе си — той подръпна с ръка ластичния им колан — или да съблека и тях?
Реджина копнееше да го види целия, да се наслади на всеки квадратен сантиметър от мускулестото му, твърдо като скала тяло. Копнееше да погали с ръце мощните му гърди, покритите с косъмчета силни ръце и крака. А той щеше да й позволи да прави с него каквото си пожелае, без да поиска нещо в замяна.
— Моля те… — Поколеба се, стресната от собствените си дръзки мисли. — Свали ги.
Той веднага се подчини. Обърна се с гръб към нея, свали боксерките и ги изрита настрана. Реджина рязко си пое дъх, приковала поглед в мускулестия му задник и в мярналия се за миг скротум. Марк се изправи отново, но не се обърна към нея. Тя бързо се приближи и обви ръце около голото му тяло. Разтреперана от вълнение, покри целия му гръб с целувки. Имаше чувството, че устните й всеки момент ще се възпламенят, а голият му гръб беше единственият разхлаждащ балсам, за който копнееше в този момент. Марк целият потрепери.
Реджина замръзна за миг, а след това плъзна ръце надолу по корема му. Напредваше мъчително бавно, сантиметър по сантиметър, но най-накрая докосна с ръка пениса му, възбуден до краен предел.
За част от секундата главата й се изпълни с неканените спомени за Джуниър, който през онази нощ хвана ръката й и я принуди да го докосне. Ръката й замръзна неподвижно. Това не е Джуниър, напомни си Реджина. Та ти никога не би го докоснала по свое желание. Това е Марк. Мъжът, когото обичаш. Мъжът, който те обича.
Обхвана пениса му с едната си ръка. Той простена. Тя веднага го пусна. Хвана го за рамото и го обърна към себе си, приковала поглед върху лицето му. След това го поведе към леглото. Завладяна от опияняващото чувство на власт, Реджина го бутна с ръка и го простря по гръб на леглото. И той остана да лежи там съвсем неподвижно, в очакване на следващото й желание. Не се помръдна, не произнесе нито дума. В очите му обаче се четеше толкова силна страст и копнеж, че Реджина се наведе към него, завладяна от мощното сексуално привличане помежду им.
Все още напълно облечена, тя се качи на леглото при него и седна отгоре му. Покри тялото му с целувки и се спря едва когато стигна до пулсиращия му член. Искаше й се да го докосне с устни, да почувства вкуса му, да го погали с език, да го засмуче с всичка сила.
— Искам да… — Не можа да си наложи да произнесе желанието си на глас.
— Направи го! — подтикна я той с предрезгавял от страстта глас.
Реджина се наведе, но най-напред го докосна с нос. Мъжкият му аромат я възбуди, но тя просто не можеше да си наложи да продължи по-нататък, не можеше да го докосне с устните си. Вдигна глава, седна в леглото и се отдръпна от Марк.
— Съжалявам — заяви Реджина. — Не мога.
— Няма нищо — увери я Марк.
— Не разбирам защо ме желаеш толкова. — Поклати глава, а очите й се напълниха със сълзи. — От мен няма никаква полза. Не съм жената, от която има нужда мъж като тебе.
Марк продължи да лежи по гръб, но вдигна ръка и я протегна към нея. Реджина постави ръката си в неговата, а той я привлече към себе си и я постави върху пениса си. Тя въздъхна. Обви пръсти около него. Марк покри ръката й със своята и започна да я движи нагоре-надолу. Само след няколко секунди Реджина се отпусна и задвижи ръка в установения от него ритъм. И когато след малко Марк оттегли своята ръка тя сама продължи да го милва, гали и възбужда.
— Всеки момент ще свърша, миличка — изпъшка Марк, неспособен да се въздържа повече.
Реджина кимна с разбиране и ускори ритъма.
Марк рязко сграбчи чаршафите, от гърлото му се изтръгна дрезгаво стенание, тялото му се разтресе конвулсивно, а спермата му обля ръката на Реджина. Тя не сваляше очи от лицето му и изписаното върху него изражение, което напомняше непоносима болка. Но не беше болка, а екстаз. И изведнъж си даде сметка, че именно тя му бе доставила това прекрасно удоволствие. Марк остана да лежи неподвижно още дълго време, но Реджина не пусна пениса му, макар да чувстваше, че ерекцията му бавно намалява. Все още задъхан от преживяния оргазъм, Марк се надигна, седна в леглото, хвана я за китката и отмести ръката й. Стана от леглото, издърпа я след себе си и я въведе в съседната баня, където най-напред изми ръцете й, а след това почисти и себе си.
Реджина не можеше да откъсне очи от него и през цялото време се питаше дали всички влюбени жени изпитват същото безумно обожание към мъжете, които обичат.
Марк се подсуши с една хавлия, погледна я и каза:
— Бих могъл да ти доставя същото удоволствие, без да се налага да правим секс.
Да, крещеше тялото й. Да! Реджина изпитваше почти физическа болка и копнееше да се освободи от натрупалото се в нея сексуално напрежение. Само че не искаше да се съблича, не искаше да остане напълно гола и уязвима. Не можеше да го допусне, макар да знаеше, че Марк никога не би злоупотребил с тялото й.
— Не мога да сваля дрехите си — шепнешком промълви тя. — Съжалявам, но просто не мога.
Марк я взе в прегръдките си.
— Скъпа, не забравяй, че не е нужно да правиш нещо, което не желаеш.
Тя въздъхна.
— Искам да се отпусна в прегръдките ти и да ти позволя да ме целуваш и… и да ме докосваш.
Марк я взе на ръце. Изненадана от внезапното му и неочаквано движение, тя тихичко изскимтя, но бързо се успокои и го прегърна с едната си ръка през врата. Марк я положи на леглото и се отпусна до нея. Беше изключително едър и силен мъж. Но не беше Джуниър Блалък. Марк никога не би я наранил. Реджина се отпусна. Марк я целуна. После плъзна ръце по тялото й, галейки я през дрехите. Меката копринена блуза, намачканата синя пола, тънкия чорапогащник. Вдигна глава и я погледна в очите, а Реджина мигновено почувства силната любов, която изпитва към нея.
— Ако направя нещо, което не би искала да правя, кажи ми веднага и аз незабавно ще престана — каза й той.
Тя кимна.
— Може ли да сваля чорапогащника ти?
— Само него. Нищо друго.
— Добре.
Марк пъхна ръце под полата й, хвана ластика на чорапогащника и бавно и внимателно го смъкна надолу по бедрата и краката й. После го захвърли настрани и погали краката й. Реджина нервно потрепери. Готова ли беше за това?
Марк отново се отпусна до нея и бавно приведе глава към гърдите й. Реджина изведнъж се напрегна. Но в мига, в която той засмука зърното й през блузата и сутиена, нещо в душата й сякаш се скъса и неизпитвана досега наслада прониза цялото й тяло — от гърдите до самия център на женската й същност. Тя проплака, а той продължи да смуче едното й зърно и да гали другото с пръсти.
Топла влага изби между краката й. Тялото й започна да се гърчи конвулсивно. Марк разкопча полата й. Реджина рязко си пое въздух, готова да възрази, но когато ръката му се плъзна под полата и под тъканта на фините й гащички, тя просто потрепери, изпаднала в нетърпеливо очакване.
— Може ли да те докосна? — попита я Марк.
Може ли наистина? Дали щеше да изпита наслада от еротичните му ласки, без да се уплаши и паникьоса?
— Да, но ако ти кажа да спреш…
— Ще спра незабавно.
И тогава той докосна най-интимната част от тялото й. Колебливо в началото, а след това по-смело и настойчиво. И докато пръстите му творяха магията си между подпухналите гънки на венериния й хълм, устните му покриха нейните в дълга и страстна целувка, която я остави без дъх.
— Марк! — извика тя, осъзнала, че няма да издържи още дълго.
— Позволи това да се случи, миличка. Просто позволи да се случи.
Първият й оргазъм обхвана тялото й като неочаквана буря. Настъпи като експлозия на неописуемо удоволствие, което продължи безкрайно. Реджина изви тяло и се притисна към ръката му, а пръстите му се задвижиха още по-бързо и настойчиво. Тя извика, простена дълбоко, изплака неистово и се разпадна в ръцете му.
Когато отшумя и последната вълна на наслада, Марк издърпа ръка и привлече Реджина към себе си. Тя се сгуши до него, като не спираше да нашепва името му. През целия си досегашен живот не бе изпитвала нещо толкова прекрасно. И в този момент осъзна, че има безброй начини да се прави любов. А това, което се случи току-що, стана реалност единствено благодарение на Марк. Той беше единственият мъж, когото можеше да допусне толкова близо до себе си. Защото го обичаше. И му вярваше. И защото той не искаше от нея неща, които тя просто не би могла да му даде.

 

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо и без да вдигаш излишен шум. — Уеб стисна ръката на Франк Нелсън. — Бих предпочела Керълин да не научава за случилото се тази вечер. И без това е достатъчно разстроена от влизането с взлом. Боя се, че ако разбере, че някой е отровил кучетата ми, може да се наложи Виола да й дава успокоителни.
Ела не можеше да повярва, че това наистина се бе случило. Че големите и любвеобилни ловни хрътки на баща й бяха мъртви. Предполагаха, че кучетата са били отровени, защото никъде по телата им не се виждаха наранявания.
— Ще закарам кучетата при Док Хамбри и ще го предупредя, че искаме аутопсията да бъде извършена незабавно — заяви Франк. — Изпратих Уилкс и Бенкхед да огледат колибите и да претърсят целия район за някакви следи.
— Предполагам, че няма да намерят нищо. — Уеб нервно крачеше напред-назад из вътрешния двор. — Според мен кучетата ми са погълнали всички доказателства.
— Месо, посипано с отрова. — Франк кимна. — Най-лесния начин да бъде убито едно животно. Дяволите да го вземат, Уеб, кой би посегнал на ловните ти кучета?
— Някой, който ме мрази. И иска да ме нарани.
— Очевидно говориш за Рийд Конуей, но аз отново ти повтарям, че няма начин да го обвиня без каквито и да било доказателства. — Франк свали шапката си и се почеса по главата. — През последните седмици вече на няколко пъти досаждах на Рийд. Действията ми спокойно могат да бъдат класифицирани като психологически тормоз. И ако премина границата само още веднъж, той като нищо би могъл да повдигне обвинение срещу мен.
— Значи е настъпил моментът аз да поговоря с Рийд — заяви Уеб. — Направо ми иде да отида още сега до дома на Джуди и да му дам да се разбере.
— Виж сега, недей да вършиш неща, за които после ще съжаляваш — предупреди го Франк. — Не забравяй, че си сенатор и във всеки един момент можеш да се озовеш на първите страници на вестниците. Освен това Рийд вече не живее при майка си. Преместил се е в свободната стая над «Сервиза на Конуей».
Уеб стовари десния си юмрук върху дланта на лявата си ръка. Чу се силен звук, който отекна в нощната тишина. Ела подскочи. Баща й направо беше побеснял и целият му гняв бе насочен срещу Рийд. Колкото й да не й се искаше да повярва, че Рийд е способен на такава жестокост, тя, също като баща си, не се сещаше за никой друг, който толкова силно да мрази семейството й. И най-вече Уеб. Нима дългият престой на Рийд в затвора до такава степен го бе накарал да загуби човешкия си облик, че той без всякакви скрупули бе посегнал на живота на невинните кучета?
Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си Стоунуол, Лий и Бо като малки кученца: игриви, непослушни, шумни и непредвидими. А след като ги изведе за пръв път на лов, баща й просто не можеше да се нахвали и все повтаряше, че е отгледал първокласни ловни кучета.
— Веднага щом Док Хамбри свърши с аутопсията, искам кучетата си обратно у дома — заяви Уеб. — Възнамерявам да ги погреба в гробището за кучета. Те бяха прекрасни ловни хрътки. И заслужават да почиват в мир.
Ела долови скръбта в гласа на баща си, забеляза влагата, избила в очите му. Не можеше да се избави от спомена за Уеб, който прегърбен над Стоунуол — любимецът му — не спираше да гали главата и леко подутото тяло на кучето. Още като го видя, очите й се напълниха със сълзи, но тя побърза да ги изтрие преди той да се изправи и да се премести към Лий и Бо.
— Вие двамата с Ела също можете да си лягате — рече им Франк. — Тази вечер не може да се направи нищо повече. Ще ви се обадя утре сутринта, за да ви информирам дали сме открили нещо. Веднага щом Док Хамбри ми съобщи резултатите от аутопсията, ще ви позвъня.
Уеб кимна.
— Да, предполагам, че имаш право. — Погледна към Ела. — Готова ли си да се прибираме, принцесо?
— Ти върви, татко. Аз ще поостана тук още малко. Сигурна съм, че дори и да си легна, няма да мога да заспя.
— Аз смятам да вляза в къщата, да си сипя малко бърбън и да почета паметта на трите прекрасни животни, които изгубихме. — Уеб прегърна Ела през раменете и я притисна към себе си. — Не се бави много. — Вдигна очи към притъмнялото небе. Летните светкавици, прорязващи мрака, приближаваха все повече.
— Ще се прибера, преди да е заваляло — обеща му тя.
В мига, в който баща й се отдалечи достатъчно, Франк Нелсън я погледна и рече:
— Уеб беше много силно привързан към тези животни, нали?
— Да, така е.
— Госпожице Ела, вярваш ли, че Рийд Конуей е отровил хрътките на баща ти?
— Не зная.
— Ако приемем, че Рийд е авторът на заплашителните писма и анонимните телефонни обаждания, ако допуснем, че пак той е проникнал с взлом в дома ви и е отровил кучетата на Уеб, то тогава, по мое мнение, няма да мине много време преди да насочи действията си към истинските си мишени. Ти. Майка ти. И баща ти.
Ела потрепери.
— Не. Не… мога да повярвам на това. Ти твърдиш, че той ще убие отново, така ли? Наистина ли вярваш, че Рийд изпитва толкова силна ненавист към баща ми, че е готов да рискува и да прекара остатъка от живота си в затвора? Той продължава да твърди, че не е убил Джуниър Блалък и че единствената му цел е да открие истинския убиец, за да изчисти името си. Ако това е вярно…
— Не трябва да вярваш на нищо, което чуваш от устата на Рийд. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от един евентуален спор между теб и баща ти. Иска да ви види от двете страни на барикадата, изправени един срещу друг. Държи да те накара да повярваш в невинността му и да се обърнеш срещу баща ти, обвинил го убийството на Джуниър.
Ела не знаеше как да отговори на това и затова предпочете да замълчи.
Франк докосна шапката си с ръка, обърна се и се запъти към полицаите, които продължаваха огледа на района около кучешките колиби. Ела вдигна очи към стаята на Керълин и се запита дали майка й наистина спи. Надяваше се да е така. Тя и без друго беше достатъчно разстроена и не й трябваха повече притеснения тази вечер. Ами баща й? Тази вечер очевидно щеше да остави всичко в ръцете на полицията, но сигурно още на сутринта щеше да се изправи срещу Рийд. Не можеше да му позволи да го направи. Защото никой не би могъл да предвиди как ще завърши една директна конфронтация между двамата. Както за Уеб, така и за Рийд.
И за кого се притесняваш повече в случая? За баща си или за Рийд?
Съществуваше един-единствен начин да бъде избегнат директния сблъсък между двамата мъже. Тя лично трябваше да се види с Рийд. Ако той наистина бе посегнал на кучетата на баща й, Ела щеше да го разбере веднага. Трябваше само да се вгледа внимателно в студените му сини очи.
След като си намери това толкова убедително и рационално оправдание, Ела се качи на втория етаж, смени тъмносиния си ленен костюм с обикновена памучна рокля, събу обувките с високи токове и си сложи обикновени сандали. Грабна дамската си чанта, взе ключовете за колата си и предпазливо се промъкна по задното стълбище. Вратата на спалнята на майка беше затворена. А също и на баща й. Може би и двамата нямаше да разберат, че има намерение да излезе от къщи. Надяваше се да не чуят бръмченето на ягуара й. Или пък да решат, че някоя друга кола минава по улицата край дома им.

 

Пътуването до «Сервиза на Конуей» й отне десет минути. Ела спря колата зад сградата, загаси двигателя и слезе. Луда ли беше да идва тук? Май наистина сама си търсеше белята? Ами ако се окажеше, че Рийд наистина е толкова лош, колкото смятаха хората? Ами ако наистина беше убиец? Можеше да пречупи врата й като сламка с огромните си, брутално силни ръце.
Студена тръпка разтърси тялото й. Погледна дървеното стълбище, което водеше към втория етаж. През прозореца проникваше съвсем слаба и приглушена светлина. Той, разбира се, може би дори не си беше у дома и тя напразно се бе разходила до тук.
Назъбена светкавица изведнъж проряза небето. Последва силен гръм. Бурята приближаваше. Ела пое дълбоко дъх, събра кураж и тръгна нагоре по стълбището. Беше се изкачила до половината, когато долови протяжния, изпълнен със сладостна тъга джазов ритъм. Сърцето й пропусна един удар. Рийд си беше у дома. И слушаше музика.
Още една светкавица освети небето над главата й. Последвалият оглушителен трясък беше сигурен знак, че бурята се приближава по-бързо от очакванията й. Ела се изправи пред вратата и се поколеба. Или ти ще разговаряш с Рийд, или баща ти ще се изправи срещу него.
Вдигна ръка и почука. Не последва отговор. Почука отново. По-силно. И настоятелно. Вратата изведнъж се отвори. Рийд се изправи пред погледа й. Висок и широкоплещест, той изпълни цялото пространство пред нея. Русата му коса беше разрошена — сякаш само преди миг бе прокарал пръсти през нея. Ела го огледа и видя, че е бос. Облечен беше единствено с чифт разкопчани дънки. Погледна я и очите му се присвиха заплашително. Ела преглътна обхваналия я страх.
— Ако наистина съм все още жив и дишам, то май ще се окаже, че съдия Елинор Портър е ощастливила дома ми с посещението си. — На устните на Рийд заигра наперената му усмивка, която сякаш преобърна стомаха й. — Какво правиш тук, миличка? Дошла си за още от онова, което ти дадох днес следобед?
Без дори да си даде време да помисли, реагирайки напълно инстинктивно, Ела замахна с ръка и зашлеви лицето на Рийд. После, дала си сметка какво всъщност бе направила, се отдръпна и едва сподави уплашената си въздишка. За пръв път през живота си посягаше да удари друго човешко същество.
Рийд бавно разтърка бузата си. Присмехулната усмивка не слизаше от лицето му. Студеният му поглед сякаш я хипнотизираше и тя стоеше като закована на мястото си. Бягай, да те вземат дяволите! Бягай! Рийд я сграбчи за китката на ръката и я привлече към себе си. В последвалия миг Ела изведнъж си даде сметка, че не може да диша, не може да мисли, не може да реагира дори. Когато най-накрая се съвзе и се опита да се отскубне, той не й даде тази възможност.
Притисна устни към нейните и прошепна:
— А сега смятам да ти дам онова, заради което си дошла при мен.

 

21.

 

Рийд я вмъкна в жилището и затвори вратата с ритник. Вдигна голямата си, силна ръка и я сложи на врата й. Страхът бушуваше в тялото й подобно на огнените светкавици, които раздираха черното небе и осветяваха стаята през единствения прозорец с изглед към уличката. Пулсът й се ускори и достигна тревожно високи стойности. По гърба и между гърдите й потекоха тънки вадички пот. В стаята беше топло и задушно. От тавана висеше един допотопен вентилатор, която проскърцаше жалостиво и раздвижваше едва-едва влажния и горещ въздух. Дори и да не бе осъзнала на някакво рационално ниво, че в жилището на Рийд няма климатична инсталация, сгорещеното й и потно тяло веднага отчете този факт.
Цялото помещение бе пропито от миризмата на мъж. Свежа чистота, постигната с обикновен, неароматизиран сапун, премесена с едва доловимия мирис на пот. Уникално мъжко ухание, неповторимо като пръстовите отпечатъци. Ела не само виждаше суровата мъжественост и дяволския сексапил на Рийд, но долавяше и аромата му — истински и неповторим, същинско олицетворение на мъжката му същност. Пръстите й копнееха да го докоснат, да погалят гърдите му, да го подразнят, възбудят и приласкаят. Неспособна да устои на привличането му, Ела се поддаде на импулса да го разгледа по-внимателно. От главата до пръстите на краката. Погледът й обходи цялото му тяло, като се поспря малко по-дълго върху широките рамене и здравите, силно загорели ръце. Копчето на дънките му беше разкопчано, а ципът бе вдигнат само до половината. Изпод него се подаваше плоският му и мускулест корем и тънкото триъгълниче от кафеникави косми, което продължаваше и надолу под колана на дънките. Силната му ерекция изпъваше панталона до пръсване и Ела не се нуждаеше от специални обяснения, за да осъзнае, че трябваше само да я докосне, за да се възбуди до степен на пълна неконтролируемост.
Изпълненият с тъга, протяжен вой на саксофона галеше сетивата на Ела като някаква невидима, но чувствена ръка. Пригласяха му и други духови инструменти, а също барабани и пиано, но над всички тях се извисяваше провокативният и мамещ глас на саксофона. Ела почувства топлината, надигнала се от дълбините на тялото й — топлина, която по нищо не отстъпваше на жегата, която всяко лято обгръщаше Спринг Крийк в жарката си прегръдка.
Тя продължи огледа, вдигна очи нагоре и погледът й се преплете с погледа на Рийд. От очите и на двамата струеше решимостта и непреклонната воля на хора, свикнали да отстояват себе си и да не отстъпват нито на йота от принципите и желанията си. Опита се да извие врат и да се освободи от ръката му. Той обаче отказваше да я пусне. Дишането й се учести. Погледът на Рийд се спусна надолу, привлечен от бързото повдигане и спускане на гърдите й и от втвърдените им зърна, които прозираха през тънката памучна тъкан. Дала си сметка за начина, по който той се взира в нея, осъзнала степента на привличане помежду им, Ела почувства силна тръпка, зародила се в слабините й и пронизала тялото й до най-съкровената му, най-интимна същност.
Не искам да се чувствам по този начин. Не мога да повярвам, че се възбуждам всеки път щом се окажа близо до Рийд Конуей. Защо толкова силно се стремя към този мъж? Защо го желая така, както не съм желала никой друг през целия си живот?
Без да сваля едната си ръка от врата й, Рийд я привлече към себе си — много по-бавно този път — като нито за миг не отдели очи от нейните. Продължаваше да се взира в нея и Ела не можеше да се избави от усещането, че преплетените им погледи ги свързват както физически, така и емоционално. Студените му сини очи вече не й изглеждаха толкова студени. Дълбоко в тях гореше нажежен до бяло пламък.
Не му позволявай да те заблуди, предпазливо си повтаряше тя. Знаеш, че Рийд не влага никакви чувства в момента. Единственото, което иска, е да прави секс с теб. Нищо повече. Желае те така, както би пожелал всяка друга жена, оказала се в този момент близо до него.
По дяволите! Прав ли беше наистина? Нима бе дошла в дома му с едничката цел да се опита да повтори невероятното изживяване от днешния следобед? Опитвала се бе да убеди сама себе си, че е тук, за да открие истината за отровителя на ловните кучета на баща й, а всъщност през цялото време си бе мислила единствено за разтърсващия секс с Рийд. Що за човек беше тя, щом позволяваше на Рийд да я принизи до едно безмозъчно същество, изтъкано единствено от сексуални инстинкти и потребности?
Възползвал се от моментната й разсеяност, Рийд вдигна и другата си ръка и я сложи на кръста й. След това, когато разстоянието помежду им почти изчезна, той обви ръка около талията й. Ела осъзнаваше, че трябва да се съпротивлява по-активно, че трябва по-упорито да се опитва да се отскубне от него. Но не го направи. Когато гърдите й докоснаха голата му кожа, той зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад, подготвяйки я за предстоящата атака.
— Не-е… — Тя изстена, когато устата му се спусна към нейната.
В мига, в който устните им се докоснаха, Ела разбра, че е загубена. В действията му прозираше бруталност, която обаче нямаше нищо общо с жестокостта. Рийд беше истински мъжкар, който се ръководеше от най-истинските си и първични инстинкти. И събуждаше в душата й същите изначални и вечни страсти и желания. В този момент за тях двамата нямаше нищо по-важно от удовлетворяването на тези желания, от засищането на силния сексуален глад, който ги изгаряше. Рийд не направи опит да пъхне език между зъбите й. Вместо това трескаво засмука първо горната, а след това и долната й устна. Едната му силна и здрава ръка продължаваше да стои на врата й, а другата здраво стискаше задника й. Цялото му поведение, всяко негово действие като че ли целеше едно-едничко нещо — да й покаже, без излишни думи и обяснения, че тя вече е негова. Че му принадлежи.
Ела отчаяно се опитваше да му устои, умоляваше сама себе си да спре преди нещата напълно да са се изплъзнали от контрола й. Спомни си защо дойде тук. Ако Рийд е убил кучетата на татко… Само че не е. Дълбоко в душата си знаеше, че той не би наранил Бо, Стоунуол и Лий. Ами ако грешиш?
Всички рационални мисли и страхове се изпариха от главата й в мига, в който почувства силната му ерекция да се притиска към бедрата й. Тялото й си припомни удоволствието, което беше изпитало в ръцете на този мъж. И пожела още. Устните му се спуснаха към брадичката й и продължиха надолу по шията. Тя преглътна мъчително и рязко си пое дъх. Рийд зарови лице в топлата й плът и нежно я погали с език. Обсипа шията й с малки целувки, влажни и възбуждащи, които наелектризираха цялото й тяло.
Не го докосвай! Дръж ръцете си далеч от него и може би все пак ще успееш да му устоиш. Само че вече бе прекалено късно. Ръцете й се вдигнаха… нагоре, и нагоре, и нагоре… и се спряха върху широките му и мъжествени рамене. Ела въздъхна. О, какво удоволствие беше да го чувства толкова близо до себе си!
Ръката, с която я държеше за задника, я придърпваше все по-близо и по-близо до него. Не спря даже и след като Ела изскимтя едва чуто и инстинктивно се отърка във възбудения му пенис. Ръцете й с все сила стиснаха силните му рамене, ноктите й се забиха в голата му плът. Рийд простена, а след това внезапно пусна врата й и потърси ципа, разположен на гърба на роклята й. Преди още да разбере какво става, той разкопча ципа и смъкна роклята надолу по раменете й. Меката памучна дреха се плъзна по бедрата й и се свлече на топка в краката й. Ела застана пред него, облечена единствено с розовите си гащички на цветчета. Погледът му опари голите й гърди и тя изведнъж си даде сметка, че така и не си бе направила труда да си сложи сутиен докато се преобличаше у дома. Господ да й е на помощ, но тя наистина бе дошла при Рийд зарази секса! Мъртвите ловни кучета на баща й бяха послужили само като претекст, за да направи онова, за което бе копняла през целия ден. Да отиде при Рийд.
Остана без дъх, когато Рийд я сграбчи и тя почувства голата му плът да се притиска до гърдите й. В този момент имаше чувството, че е родена заради този миг. Родена е да бъде жена на Рийд Конуей. Нямаше никакво значение какъв е той и каква е тя. Миналите вражди и конфликти между семействата им бяха без значение. Срамът и скандалите, които вероятно щяха да съпътстват връзката им, бяха твърде ниска цена за неописуемия екстаз, който изпълваше душата й.
Рийд бавно я побутна назад, като не спираше да я целува. Ела не направи никакъв опит да му се противопостави. Краката й опряха в ръба на леглото. Рийд отдръпна устните си от нейните. Останали без дъх, двамата си спогледаха изпитателно. Ела обви ръце около врата му. Рийд я побутна нежно към неоправеното легло. Тя падна по гръб и го повлече със себе си. В началото й се стори твърде едър и тежък, но той веднага се подпря на лакти и я възседна, приковавайки я между разтворените си колене.
— Какво, по дяволите, има у теб, Ела Портър? Защо, когато си наблизо, просто не мога да сваля ръцете си от теб?
Пламналият му поглед се спусна от лицето към гърдите й. И остана там. Зърната й се втвърдиха още повече. В главата й отекваше тъжният и сластен вой на тромпета, примесен с нежния звън на пианото, които бяха не по-малко съблазнителни от възбуждащия поглед на Рийд.
Той хвана ръката й, придърпа я към слабините си и я постави върху болезнената си ерекция. Ела разбра какво е желанието му. Приковала го под погледа си, тя свали до край ципа на дънките му и ги свлече надолу по бедрата му. Освободен от сковаващата го дреха, пенисът му изскочи на свобода. Внушително голям. И твърд като скала. Беше напълно възбуден и готов.
— Този път искам и двамата да сме голи — заяви Рийд, докато се освобождаваше напълно от дънките.
Поколеба се над нея само за миг, но след това посегна и сграбчи ластика на гащичките й. Ела повдигна бедра, за да му помогне да свали оскъдната дрешка. И, докато лежеше напълно гола под него, изложила на показ цялото си тяло, Ела почувства, че неувереността и съмненията й отново се връщат. Дали нямаше да реши, че не е достатъчно привлекателна? Не беше някоя дребничка и изящна жена. Не приличаше на крехко парниково цвете. Може би Рийд щеше да се отврати от заоблените й форми? Може би щеше да я сметне за дебела? За пръв път в живота й мнението на този мъж беше от огромно значение за нея и тя държеше да изглежда красива в очите му.

 

Ела изплака на глас, когато достигна до оргазъм. Светът около нея експлодира в безброй разноцветни светлини.
Рийд се надигна, претърколи се на една страна, прегърна я и я привлече към себе си. Телата им лъщяха от пот.
— Рийд?
— Хайде да не го обсъждаме, скъпа.
Ела поклати глава и се сгуши до него. Връхлетяха я нови, напълно неочаквани емоции. Тя държеше на този човек. Изпитваше силни чувства към него. А това не беше добре и за двамата им.
Рийд я целуна по слепоочието, а след това собственически плъзна ръка по корема й.
— Поспи малко. И двамата се нуждаем от малко почивка, преди да го направим отново.
— Не бива да оставам. Трябва да си вървя. — Само дето действията й напълно противоречаха на думите й. Остана да лежи сгушена в прегръдките му, където се чувстваше сигурна и защитена.
Стори й се странно, че изпитва такова абсолютно и безусловно доверие към един излежал присъдата си убиец. Лежеше напълно гола в ръцете му и се чувстваше сигурна и спокойна.

 

Рийд се стресна и се събуди. Касетофонът, който бе взел назаем от Брайли Джо, бе замлъкнал и в стаята вече не се носеха сластните звуци на джаза. По металния покрив обаче удряха едри капки дъжд, а гръмотевиците тътнеха над главите им. Запалената лампа светеше право в очите му. Рийд стана от леглото, прекоси стаята, загаси осветлението и притвори вратата на банята, така че отвътре да се процежда само тънък лъч светлина. Наведе се над хладилната чанта, извади една бира от полуразтопения лед и отвори кутийката. Отпи от студената течност. Върна се до леглото, седна на ръба му и, загледан в Ела, допи бирата си.
Беше я обладал два пъти през тази нощ, но продължаваше да я желае. Повече от всякога. Не можеше да си обясни копнежа, който тази жена събужда в душата му. Защо не можеше да задоволи желанията си с Айви, или с някоя друга жена като нея? Всяка би му свършила работа — всяка жена, готова да си разтвори краката заради него. Само че в случая не се получаваше. Той искаше Ела. Само Ела. Желаеше я по всички начини, по които един мъж би пожелал една жена. Едва не си изгуби ума, когато тя му каза, че е първият мъж, дарил я с такава неописуема наслада. Признанието й го изпълни с желанието да й дари удоволствия, неизпитвани преди. А когато я чу да твърди, че никой друг мъж не е успявал да я възбуди толкова много, Рийд се изпълни с главозамайваща гордост и чувство за сила и власт. Протегна ръка, хвана кичур от черната й копринена коса и го нави около палеца си. Ела беше красива жена, която откликваше на всяка негова ласка и докосване. Държеше се така, сякаш той, и само той, бе в състояние да я събуди за живот.
Едва ли имаше други двама души на този свят, толкова неподходящи един за друг. Съдията и бившият затворник. Синът на икономката и дъщерята на сенатора. Би се разсмял на глас, ако истината не беше толкова тъжна и отчайващо неоспорима.
Клепачите на Ела потрепнаха. Дали щеше да си тръгне, след като се събуди? Дали щеше да прочете съжаление в погледа й? Рийд не искаше тя да си тръгва. Не и преди да е задоволил страстта си към нея. Тя отвори очи, погледна го и се усмихна. Обичаше усмивката й.
— Рийд?
— Да-а?
— Ти не си човекът, отровил ловните кучета на баща ми снощи, нали?

 

22.

 

— За какво, по дяволите, говориш? — Рийд се отдръпна от нея, а очите му, които само преди миг я наблюдаваха с такава неизмерима нежност, потъмняха от промъкналата се в тях обида.
Ела веднага осъзна, че той е невинен и наистина не знае нищо за смъртта на любимите кучета на баща й.
— Рийд, аз…
Той рязко скочи от леглото и се изправи в целия блясък на голото си тяло.
— Не си прави труда да обясняваш — сърдито я прекъсна той. — Разбирам, че някой е убил ловните кучета на Уеб Портър и аз, естествено, отново съм главният заподозрян. — Изгледа я гневно. — Затова ли дойде тук? Да ме обвиниш в отровителство? И какво стана, сладурче? Позволи на страстния копнеж по тялото ми да те отклони и разсее?
— Не прави това. Моля те, нека не казваме неща, за които по-късно и двамата ще съжаляваме. — Понечи да стане от леглото, но си даде сметка, че е чисто гола. И какво от това, по дяволите? Той не само че вече бе видял всеки квадратен сантиметър от голото й тяло, но и се бе докоснал до най-интимните кътчета на женската й същност. Тя изпълзя от леглото. Гола, както я е майка родила.
Лицевите мускули на Рийд потрепнаха, на лицето му се изписа изражението на опасен хищник.
— Единственото нещо, за което съжалявам, е, че те изчуках два пъти.
Ела просто не можеше да понесе студения му, лишен от всякакви емоции поглед. Мъжът, който познаваше тялото й по-добре и от нея самата, само в един кратък миг се бе превърнал в непознат — опасен и плашещ я непознат.
— Съжалявам. — Протегна ръка и я сложи на гърдите му.
Той се отдръпна назад.
— Но не толкова, колкото ще съжаляваш, ако се окаже, че си бременна. — Рийд се усмихна подигравателно. — Снощи не използвах кондом, госпожице Ела. Представяш ли си какво ще стане, ако наистина вземеш, че заченеш от мен?
— Давай, продължавай да ме измъчваш — предизвика го тя. — Щом това те кара да се чувстваш по-добре, продължавай! Предполагам, че го заслужавам. Иска ми се само да ме изслушаш. Съжалявам, че те попитах за кучетата на баща ми. — Пръстите й копнееха да го погалят, да го сграбчат и да го привлекат към нея. Само че не смееше да го докосне. От него струеше ярост. Силна и смъртоносна. — Вярно е, че по-рано тази вечер смятах, че идвам тук с намерението да узная истината. Че едничката ми цел е да се изправя очи в очи с теб и лично да ти поискам обяснение за смъртта на кучетата. Сега обаче си давам сметка, че просто съм се заблуждавала. Опитвала съм се да излъжа сама себе си. Истината е… истината е…
— Искаш ли да знаеш каква е истината? — Той я сграбчи за ръцете и заби пръсти в плътта й. Тя премигна от болка и той незабавно разхлаби хватката си. — Кълна се в бога, че не съм убил Джуниър Блалък. Не съм ти писал заплашителни писма, не съм ти дишал тежко по телефона, нито пък съм ти изпращал цветя със скрита под тях зелена змия. И определено не съм убил ловните кучета на Уеб.
— Вярвам ти. И съжалявам, че попитах за кучетата. Само че аз много обичах Бо, Стоунуол и Лий и исках да съм сигурна, че мъжът… че ти не си ги отровил.
— Дявол да го вземе, никога не бих наранил невинно животно!
Очите й се напълниха със сълзи. Тя кимна.
— Но някой го е сторил. Някой е отровил тези прекрасни кучета. Двамата с татко ги отгледахме от съвсем малки кутренца. — Сълзите потекоха по лицето й. — И аз ги обичах не по-малко от татко. Стоунуол беше най-мъничкият и аз го храних с бутилка и биберон. — Ела преглътна сълзите си.
Рийд я изгледа изпитателно. Ела едва виждаше лицето му през сълзите, напълнили очите й. Той я докосна, но тя подскочи и се отдръпна.
— Не плачи, миличка.
— Рийд…
Той я взе в прегръдките си. Силните му ръце я прегърнаха, вдъхнаха й спокойствие и утеха. Обичаше да го усеща близо до себе си, да чувства силата на едрото му тяло. Продължи да плаче, заровила лице на гърдите му, а той нежно положи ръце върху задника й, повдигна я нагоре и я притисна интимно и собственически към себе си.
— Аз съм един безчувствен негодник — прошепна Рийд. — Всичките онези глупости, които ти наговорих преди няколко минути…
Ела го целуна, след това се отдръпна назад и му се усмихна. Лицето й беше окъпано в сълзи.
— Опитваше се да ме нараниш, защото аз бях наранила теб. Разбирам те.
Рийд я целуна по челото, по бузите, по брадичката, а след това пое с език сълзите, които блестяха по миглите й.
— Не желая да те наранявам. Никога. Искам единствено да те защитя от всеки, който би могъл да те нарани. И по всичко личи, че трябва най-напред да започна със себе си.
— Аз също не искам да те нараня — рече му тя. — Ако ми позволиш, ще ти помогна да откриеш истинския убиец на Джуниър Блалък. Ще ми позволиш ли да ти помогна?
Той се усмихна, но този път в усмивката му нямаше нито гняв, нито присмех.
— Родителите ти няма да останат очаровани от идеята тяхното малко момиченце да се забърква с мъж като мен.
— Не съм малко момиченце. — Тя отърка тяло в неговото. — Аз съм жена.
— Това поне е повече от сигурно — съгласи се Рийд.
Пенисът му, притиснат между телата им, отново оживя. Ела въздъхна, опиянена от удоволствието да го усеща до себе си. Когато Рийд хвана ръката й и я поведе към леглото, тя се поколеба за миг, приковала поглед върху блестящия циферблат на малкия часовник, оставен на пода до леглото. Скоро щеше да съмне. Беше прекарала цялата нощ при Рийд.
— Трябва да се прибирам — рече му тя.
— Искаш да се промъкнеш у дома преди някой да е разбрал, че не си се прибирала цяла нощ?
— Би ли могъл да ме разбереш?
— Да, разбирам. Кажи ми само едно нещо, Ела. Срамуваш ли се, че прекара нощта тук с мен?
— Не!
— Но не би искала целият град да научи за това, нали?
Тя въздъхна. Беше я разгадал съвсем точно. Не, тя наистина не искаше хората да научават за връзката й с Рийд.
— Съжалявам, но…
— Ти носиш фамилията Портър. Освен това си съдия и истинска дама. — Докато говореше, бавно я избутваше назад, докато накрая я катурна на леглото. — Но би могла да поостанеш още тридесет минути, нали?
— Да.
Нейната отстъпчивост незабавно подтикна Рийд към действие. В следващата секунда той вече лежеше до нея на леглото.
— Хайде, скъпа, едно последно за из път.

 

Ела отключи задната врата и тихичко се промъкна през кухнята с надеждата, че няма да събуди никого. Беси никога не идваше преди шест часа, а не виждаше защо някой от родителите й би станал толкова рано. Докато се качваше по задното стълбище, едно стъпало изскърца и звукът прониза тишината в къщата. Ела стигна до площадката на втория етаж и въздъхна. Трябваше само да прекоси късия коридор до стаята си и щеше да бъде в безопасност. Никой нямаше да научи, че бе прекарала цялата нощ навън.
Сложи ръка върху бравата, но преди да я натисне и да отвори вратата, долови стъпки зад гърба си. Погледна през рамо и видя баща си, който вървеше към нея. Ами сега! Ела знаеше как изглежда — като жена, прекарала необуздана и изпълнена със страст нощ. Беше омачкана. Разрошена. Уморена. Преситена. А щом тя усещаше уханието на секс, което се носеше от нея, значи и баща й щеше да го долови. Сърцето й се сви. Помисли си, че би могла да го излъже и да му каже, че е била с Дан, но баща й я познаваше прекалено добре, за да й повярва. А и тя никога не бе лъгала баща си. Нито веднъж през целия си живот. И нямаше намерение да започва сега.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза Уеб.
— Вече съм зряла жена. Това, че съм решила да прекарам нощта извън дома, си е лично мой проблем и изобщо не ти влиза в работата — каза му тя.
— Съгласен съм. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Но те съветвам да се изкъпеш и да съблечеш тия дрехи. Не би искала майка ти да те види в този вид.
Ела кимна, преизпълнена с облекчение.
— Благодаря, татко. Благодаря ти, че не започна да ме засипваш с въпроси.
— Това не ми влиза в работата, забрави ли? — Само че на устните му нямаше топла усмивка. А в очите му не проблясваха дяволити пламъчета.
— Ти знаеш, нали? — Внезапното прозрение, че баща й вероятно знае къде и с кого е прекарала нощта, я накара да загуби самообладание.
— Нещо повече от секс ли е? — попита я той.
Ела преглътна.
— Истината е, че и аз не зная.
— Не одобрявам.
— Зная.
— Играеш си опасна игра с много опасен мъж. Можеш да бъдеш наранена. А аз не мога да позволя това да се случи.
— Татко, моля те…
— Изкъпи се.
— Ще поговорим по-късно, нали?
Той кимна, обърна се и се прибра в стаята си. Ела влезе в собствената си стая и се насочи право към банята. Докато събличаше дрехите си си даде сметка, че все още чувства силното ухание на Рийд Конуей. Ухание, което сякаш бе проникнало под кожата й. Захвърли роклята и гащичките си в коша с мръсното пране, пусна душа и застана под струите на хладката вода. Понечи да насапуниса тялото си и си припомни ласките на ръцете му, докосването на устните и езика му, всепоглъщащото удовлетворение да го чувства дълбоко в себе си.
«Нещо повече от секс ли е?» — беше я попитал баща й.
Не искаше да е нещо повече. Ако връзката й с Рийд беше чисто сексуална, това в значителна степен би опростило нещата. Но ако искаше да бъде абсолютно откровена със себе си, Ела трябваше да си признае, че изпитва дълбоки опасения, че става дума за нещо повече от секс. «Много повече.»

 

Джуди Конуей седеше до кухненската маса и държеше в ръцете си чаша силно кафе. През изминала нощ бе спала само няколко часа. Макар че изпитваше безрезервно доверие към Марк Лиймън и знаеше, че той не би наранил Реджина, тя все пак не можеше да не се пита какво се бе случило между тях двамата през изминалата нощ. Когато вчера дъщеря й избяга от дома на семейство Карлисъл, тя беше силно разстроена и сърдита. И напълно основателно, защото бе заварила майка си да се целува страстно с женен мъж.
Какво би могла да каже на Реджина? Как би могла да й обясни поведението си, без да й довери цялата истина? Беше се заклела пред себе си, че никога няма да разкрие самоличността на бащата на Реджина пред когото и да било. Дори и пред самата Реджина. Животът на твърде много хора можеше да бъде разрушен, ако истината някога излезеше наяве. Бедната Керълин Портър щеше да бъде съсипана. А политическата кариера на Уеб щеше да бъде унищожена.
Джуди чу, че две коли спряха отвън, остави чашата си на масата, изправи се и се спусна към вратата. Погледна през прозореца на кухненската врата и видя Марк, който слезе от собствената си кола и се спусна да отвори вратата на хондата на Реджина. След това хвана ръката на дъщеря й в своята. Двамата се спогледаха. От очите им струеше любов. Джуди изведнъж се почувства като воайор, наблюдаващ тези толкова интимни мигове между двамата влюбени. Тя отвори вратата, излезе на задната веранда и ги изчака да се приближат.
— Добро утро — поздрави Джуди, полагайки усилия гласът й да прозвучи весело и сърдечно.
— Добро утро — отвърна Марк.
Джуди забеляза, че той все още стиска ръката на Реджина и се запита дали дъщеря й не е повярвала, че той е нейният спасителен пояс и затова се е вкопчила толкова здраво в него.
— Има готово кафе. А ако сте гладни, мога да ви приготвя нещо за закуска.
— Благодаря, но ние вече хапнахме — информира я Марк. Двамата с Реджина се качиха на верандата. — Тази сутрин приготвих специалитета си — омлет с шунка и сирене.
Джуди се опитваше да избегне погледа на дъщеря си. Боеше се от онова, което можеше да види в очите й. Омраза? Презрение? После обаче погледът й неволно се плъзна към Реджина и тя изпита дълбокото убеждение, че между Марк и дъщеря й имаше и някаква нова, сексуална връзка. Костюмът на Реджина беше омачкан, косата й — леко разрошена, а лицето й — без всякакъв грим.
— Мисля, че би трябвало да знаеш, че не исках да се прибирам у дома тази сутрин — най-накрая рече Реджина. — Марк обаче ме убеди, че трябва да ти дам възможност да ми обясниш онова, което видях в дома на семейство Карлисъл вчера.
Джуди извърна поглед към Марк и прочете само разбиране и съчувствие в очите му.
— Благодаря ти, Марк. Високо ценя факта, че беше близо до Реджина, когато тя имаше нужда от теб. Бях сигурна, че ще се погрижиш за нея.
— Струва ми се, че трябва да знаеш, че обичам Реджина — заяви Марк.
— Аз също го обичам — информира я Реджина.
— Много се радвам за вас двамата. Не бих могла да съм по-щастлива в този момент. — Джуди копнееше да обвие ръце около детето си, да я притисне към себе си и да я целуне. Тя по-добре от всеки друг познаваше силния копнеж на Реджина да обича и да бъде обичана, желанието й да забрави миналото и да създаде нормална и пълноценна връзка с мъж. Дали Марк и Реджина се бяха любили през изминалата нощ? Нима всепоглъщащият страх от сексуални контакти, загнездил се дълбоко в душата на дъщеря й, вече бе преодолян?
— Джуди, струва ми се, че моментът е напълно подходящ да обясниш всичко на Реджина — каза й Марк.
— Да, имаш право. Влезте вътре. — Двамата я последваха в кухнята. Тя дълбоко си пое дъх. — Аз не съм някоя развратна жена, която спи, с когото зърне. Само веднъж съм се любила с мъж, за когото не съм била омъжена. — Тя погледна към дъщеря си. — И това беше баща ти, когото обичах с цялото си сърце.
Реджина отвори уста, за да заговори, но Джуди я изпревари.
— Заклех се никога да не разкривам самоличността му и възнамерявам да спазя тази клетва. Съжалявам. Но за случилото се вчера мога да ти кажа само едно — нямам връзка с Уеб Портър. Двамата с него излизахме преди много години, още когато учих в гимназията. Когато семейството му се противопостави на връзката му с момиче, което живее в неподходящата част на града, двамата скъсахме и аз се омъжих за бащата на Рийд. След това Уеб се ожени за Керълин. Но ние двамата винаги… ами продължихме да изпитваме чувства един към друг. Боя се, че вчера изтървахме тези чувства от контрол.
— Но защо, мамо? — погледна я с болка Реджина. — Не разбирам. Как можеш да изпитваш някакви чувства към мъжа, който обвини Рийд в убийство? Човекът, тикнал брат ми в затвора за цели петнадесет години?
— И аз не зная как точно се случи — призна разкаяно Джуди. — В един момент двамата с Уеб просто разговаряхме, а в следващия… Допуснахме ужасна грешка и аз горчиво съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това.
— Не зная дали мога да ти повярвам — отбеляза Реджина. — Прекарах целия си живот, защитавайки те — пред себе си и пред всеки, осмелил се да каже нещо срещу теб. Иска ми се да повярвам, че баща ми е бил единственият ти незаконен любовник, че не си преспала с безброй други мъже. Че не си курва, както твърдеше Джуниър в нощта, в която се опита да ме изнасили.
— Ах, Реджина! — Силните чувства, надигнали се в гърдите на Джуди, буквално я задушаваха. Започна да й се гади при мисълта, че точно тя бе въвела Джуниър Блалък в семейство им и бе допуснала да бъде заслепена от хубостта и момчешкото му очарование. Беше пуснала чудовището в дома при децата си и ето че и до ден-днешен те и двамата — и Рийд, и Реджина, продължаваха да плащат за съдбоносната й грешка.
— Зная, че той лъжеше. Когато ми каза, че и аз също като майка си ще стана курва, разбрах, че ме лъже. — Реджина се извърна към Марк, който разтвори ръце и я прегърна.
Очите на Джуди се напълниха със сълзи.
— Джуниър Блалък беше отвратителна, долна отрепка, която едва не ни унищожи. Не събрах куража да го напусна, защото ужасно се страхувах от него. Бих дала живота си, за да мога да се върна назад и да поправя грешките, които допуснах. Ако можех да избирам отново, никога не бих се омъжила за него.
Реджина, заровила лице на гърдите на Марк, бавно се изправи и погледна майка си. Изхлипа тихичко, освободи се от прегръдката на Марк, приближи се до майка си и спря само на няколко сантиметра от нея.
— Аз не съм курва — увери я Джуди. — През целия си живот съм правила секс само с трима мъже. С бащата на Рийд, който беше първият ми съпруг. С баща ти, когото обичах. И с Джуниър. — Леден студ скова душата й, когато спомена името на покойния си съпруг.
— Уеб Портър ли е моят баща? — попита Реджина.
Джуди замръзна, неспособна да си поеме дъх. Стори й се, че сърцето й спря да бие. Огромна тежест притисна гърдите й. Изгуби дар слово.
— Той знае ли? — продължи Реджина. — Винаги ли е знаел, че съм негова дъщеря?

 

Уеб Портър паркира мерцедеса си пред «Сервиза на Конуей». Предполагаше, че Рийд е на работа. В края на краищата, вече минаваше девет, а Уеб бе сигурен, че повечето бензиностанции и сервизи отварят по-рано. Принуден беше да изтърпи семейната закуска и Керълин, която не спираше да мърмори за опустошената си къща и да се кълне, че Рийд Конуей не заслужава да се разхожда по улиците като свободен човек. Ела се държеше както обикновено — беше учтива, любвеобилна и загрижена, но през цялото време, докато дъщеря му си бъбреше с майка си, усмихваше се топло и се съгласяваше с всяка изречена от Керълин дума, Уеб едва успяваше да се примири с факта, че дъщеря му почти си бе признала, че е прекарала нощта с Рийд.
Сервизът разполагаше с шест колонки за гориво. На три от тях бяха спрели коли, които зареждаха. Тримата шофьори — двама мъже и една жена — стояха край колите си. Те поздравиха Уеб и се опитаха да го заговорят. Той смътно разпозна жената. Единият мъж бе познавал през целия си живот. Познаваше и другия, макар че в момента не можеше да си спомни името му. Те тримата, естествено, го познаваха повече от добре — проклятието на всеки един политик.
Уеб се запъти към сервиза. Когато наближи, видя Рийд, застанал зад касата, да обслужва още един клиент. Уеб влезе в сградата. Рийд му хвърли един изпълнен с безразличие поглед и отново насочи вниманието си към клиента — Уейлан Макгуайър, собственик на единствената заложна къща в Спринг Крийк.
— Добро утро, сенаторе — поздрави Уейлан. — Отвън отново е страшна жега. Очевидно ни очаква поредния горещ ден.
— Така изглежда — съгласи се Уеб.
Рийд върна рестото на Уейлан.
— И пак да ни посетите, господин Макгуайър.
В мига, в който Уейлан затвори стъклената врата след себе си, Рийд заключи касовия апарат и погледна Уеб право в очите.
— Какво мога да направя за вас, сенаторе?
Можеш да престанеш да чукаш дъщеря ми. Ето какво можеш да направиш.
— Можеш да стоиш далеч от семейството ми — заяви Уеб, който едва успяваше да контролира клокочещия в гърдите му гняв.
Рийд излезе иззад щанда и се приближи към Уеб. По нищо не личеше да изпитва някакъв страх. Уеб не беше свикнал с подобно отношение. Беше от хората, които обикновено предизвикваха боязън и страхопочитание у противниците си. Но не и у Рийд Конуей. Нито сега. Нито пък преди петнадесет години, когато Рийд беше едва осемнадесетгодишен. Нито пък в детските му години, когато Рийд, още хлапе, го предупреждаваше да стои далеч от Джуди. Нима бе подмамил Ела, за да си отмъсти на Уеб, но не само заради издадената срещу него присъда, но и за много други неща? Това ли беше неговият начин да му даде да разбере, че щом той, Уеб, можеше да се чука с майка му, той пък можеше да го прави със собствената му дъщеря?
— Ще се наложи да бъдете малко по-конкретен — процеди Рийд.
— Не зная каква игра играеш, но те предупреждавам да стоиш далеч от Ела.
— Бих казал, че това зависи от Ела.
Уеб сграбчи ръката на Рийд и заби пръсти в коравия му бицепс.
— Стой далеч от нея, защото в противен случай ще те накарам да съжаляваш, че изобщо излезе от «Доналдсън». Аз съм от хората, които винаги бранят онова, което си е тяхно. Ясен ли съм?
— Ето една обща черта между двама ни, сенаторе. Аз също браня онова, което е мое. А от снощи насам дъщеря ти влиза в тази категория.
Уеб замахна, но юмрукът му почти не докосна тялото на Рийд, който, предвидил нападението, леко отстъпи встрани, за да избегне директния удар. Олюля се леко и яростно се вгледа в Уеб. После разтърка ударената си челюст.
— Няма да изпусна нервите си и да те спукам от бой, кучи син такъв! Макар че, признавам, това би ми доставило огромно удоволствие — изръмжа Рийд. — Няма дори да те ударя. Защото си бащата на Ела.
Уеб погледна изпитателно Рийд Конуей. Не знаеше какво да мисли за този мъж. После чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя, че имат публика. Единият мъж бе застанал до отворената врата. Другият мъж и жената стояха отвън и надничаха през стъклото. По-нататък, до колонките, стояха още двама клиенти и също ги наблюдаваха.
Извикал на помощ цялото си самообладание и достойнство, Уеб се обърна с лице към малката групичка. Кимна на всеки един, но не си направи труда да ги дари с усмивката си на политик. Едва когато се настани зад волана на мерцедеса, въздъхна дълбоко и за пръв път от много години насам се запита дали все пак не бе сгрешил по отношение на Рийд Конуей. Дали не беше сбъркал, когато го бе обвинил в убийството на Джуниър Блалък преди петнадесет години. Дали не се заблуждаваше, като вярваше, че този мъж не изпитва никакви чувства към Ела и само я използва, за да си отмъсти.

 

23.

 

Рийд спря пикапа на паркинга срещу съдебната палата. Ела го видя от прозореца на кабинета си — бе застанала там в очакване на появата му — и глупавото й сърце радостно трепна в гърдите й. Тя свали робата си, захвърли я върху канапето, преметна чантата си през рамо и забързано напусна кабинета си. Затича се по коридора, излезе през страничната врата на сградата, прекоси улицата и стигна до паркинга задъхана и разтреперана от нетърпение. Рийд бе оставил двигателя на стария пикап да работи. В мига, в която я видя да се приближава, се наведе над седалката и отвори дясната врата на кабината. Ела се настани на свободното място и преди още да е успяла да закопчее колана си Рийд превключи скоростите и се включи в рехавото движение по Котън стрийт.
— В онази кесия има сандвичи и пържени картофки. — Рийд кимна към торбата от амбалажна хартия, сложена на седалката между тях. — А в жабката има бутилирана минерална вода.
— Когато ми се обади и ме покани на обяд…
— Предполагах, че ще ми откажеш — прекъсна я той и насочи пикапа по еднопосочната улица, която водеше към парка на Спринг Крийк. — Проявяваш голяма смелост като се возиш през града заедно с мен.
— Щом ще ти помагам да откриеш истинския убиец на Джуниър Блалък, предполагам, че хората, така или иначе, няма да спрат да ме одумват. Освен това, не е нужно някой да разбира колко дълбоко сме обвързани на лично ниво.
— Единственото, което трябва да направят, е да ме погледнат в очите, когато се намирам близо до теб, и всичко ще им стане ясно — възрази Рийд. — Имам чувството, че никой не би пропуснал страстния пламък, който постоянно тлее в очите ми.
Ела се усмихна.
— Тази сутрин се обадих на Марк и му казах, че възнамерявам да обсъдя случая с убийството на Блалък, както и процеса ти, с татко и с Франк Нелсън.
Рийд отби от пътя, който обикаляше около парка, и пое по един тесен черен път, който свършваше няколко метра по-нататък под огромните, преплетени клони на два вековни дъба. Изгаси двигателя, отвори вратата на шофьора, после се наведе над Ела и отвори и нейната врата.
— Имаме нужда от малко течение, за да се поразхладим — заяви той и понечи да я целуне.
— Не тук. Може да ни види някой.
Рийд се разсмя.
— Никой не идва от тази страна на парка. Освен това, може да се окаже невъзможно да запазиш репутацията си непокътната, при приложение, че продължаваш да се размотаваш с мен.
— Защо казваш това? Да не би да знаеш нещо, което аз не зная? — попита Ела.
Рийд отвори жабката на пикапа, извади две изпотени бутилки с вода, отвори капачката на едната и я подаде на Ела, а втората постави между бедрата си.
— Брайли Джо ми каза, че чул някакви типове да си говорят за нас.
— Какви типове?
— Не е важно. Трябва обаче да знаеш, че рано тази сутрин някой е видял колата ти зад сервиза. А тези типове знаят, че още вчера се пренесох в стаята над сервиза.
— Ясно.
Рийд вдигна хартиения плик от седалката, отвори го, извади един опакован сандвич и го предложи на Ела. Тя го взе, разви го, но не отхапа, а остана така, загледана в печеното говеждо и ръженото хлебче.
— Предполагам, че бих могла да кажа, че съм оставила колата ти пред сервиза просто защото се е налагал някакъв ремонт. — Ела отхапа от сандвича.
Рийд извади и втория сандвич, сложи го в скута си и разви капачката на бутилката с минерална вода.
— Да, би могла, но се съмнявам, че някой ще те разпитва по този въпрос. По-скоро ще продължат да клюкарстват зад гърба ти.
— Не мога да рискувам да дойда отново в стаята ти — заяви Ела. — А за теб е направо невъзможно да дойдеш у дома.
— Можем да се срещнем в парка. Тази вечер. Точно тук. Не са много хората, които идват чак до тук, и аз съм почти сигурен, че никой няма да ни види. — Рийд отпи голяма глътка вода и избърса уста с опакото на ръката си.
— Тази вечер? Но ние прекарахме заедно цялата предишна нощ, а също и сутринта.
— Да не би да ми казваш, че това ти е достатъчно? Че нямаш желание за повече?
Тя гневно прикова поглед върху него. Шокът в погледа й премина в ярост, когато той отново се разсмя.
— По дяволите, Рийд! Доставя ти удоволствие да ме дразниш, нали?
Той бързо протегна ръка, прегърна я и я притегли към себе си. Притисна устни към нейните, целуна я бързо и настойчиво и също така бързо я освободи.
— Така е, но повече от всичко на този свят обичам да те любя.
— Рийд?
— Хайде яж, скъпа. Трябва да се връщам в сервиза. Обедната ми почивка е само четиридесет и пет минути.
— Не бива да си губиш времето в този сервиз. Марк ми каза, че си завършил колеж докато си бил в затвора. Ще се опитам да ти намеря някоя по-подходяща работа.
— Просто ми помогни да докажа, че не съм убил Джуниър — настоя Рийд. — А щом веднъж изчистя името си, ще съумея и без твоя помощ да си намеря по-подходяща работа. Някъде далеч от Спринг Крийк.
— Не смяташ да останеш тук?
— За нищо на света.
— Но майка ти и сестра ти живеят тук.
— Ще се справят и без мен. Пък и винаги могат да ми идват на гости.
— Ами…
Остави изречението си недовършено, но Рийд очевидно веднага разбра какво се канеше да го попита.
— Ти също би могла да ме посещаваш — заяви той.
Видя го, че се смее и го перна закачливо по ръката.
— Всички момичета в гимназията до едно си падаха по теб. Знаеше ли го?
Рийд само сви рамене.
— Ами ти, госпожице Ела? И ти ли си падаше по мен?
Тя отрицателно поклати глава.
— Всъщност, не. Но те намирах за интересен и интригуващ. Особено след като отиде в затвора и ми изпрати онези писма.
— Ама писмата бяха страхотни, нали? Обзалагам се, че са ти изкарали акъла.
— В определен смисъл, да, но… също така събудиха нещо у мен. Искреното ми любопитство по отношение на секса.
— Нека се срещнем тук тази вечер — отново предложи Рийд. — Ако не завали отново, ще разпънем едно одеяло и ще се любим под звездите.
— В колко часа?
— Работното ми време в сервиза свършва към залез-слънце.
— Надявам се, че когато те видя отново тази вечер, вече ще съм успяла да убедя баща си, че греши по отношение на теб. Ако успеем да го спечелим на наша страна и да си подсигурим подкрепата му за преразглеждане на убийството на Джуниър, нещата за нас ще станат далеч по-лесни.
Сърце не му даде да й каже за конфронтацията с Уеб рано тази сутрин. Рано или късно и сама щеше да научи. Спринг Крийк гъмжеше от клюки. Всеки в този град знаеше по нещичко от личния живот на съгражданите си.
— Не разчитай на помощ от страна на баща си.
— А ти недей да бъдеш толкова сигурен, че баща ми не може да си признае, че е сгрешил — възрази тя. — Татко вярва на моите преценки. Ако успея да го убедя, че вярвам в твоята невинност, тогава мисля, че съществува напълно реалната възможност да го накараме поне да се усъмни в безспорната ти според него вина.

 

— По дяволите, момиче, не разбираш ли, че този мъж те използва? — Уеб нервно крачеше напред-назад из беседката. — Сега разбирам защо искаше да проведем този разговор на толкова уединено място, защо настоя да дойдем точно тук.
— Смятах, че ще подходиш по-рационално към проблема — заяви Ела.
— Искаш да се държа рационално, когато дъщеря ми има връзка с осъден убиец? С мъж, когото лично аз съм изправил пред съда. Мъж, който се закле да ми отмъсти. Не разбираш ли, че това е най-удачната форма на отмъщение? Вместо да те нарани, той те принуждава да му повярваш и да се обвържеш с него?
Ела потрепери. Баща й грешеше. Ужасно грешеше. Нямаше друг начин. И на нея, естествено, й бяха хрумнали същите подозрения, но тя бе побързала да се освободи от тях. Страстта на Рийд не беше престорена. В това поне беше напълно сигурна. Любеше я така, сякаш беше единствената жена на този свят.
— Нито веднъж ли не си се усъмнил във вината на Рийд? Сега или пък в миналото? — Ела положи ръка върху гърба на баща си и почувства как той мигновено се напрегна.
Уеб наведе глава.
— Наистина ли мислиш, че исках това момче да се окаже виновно? Е, не исках. — Обърна се и я погледна и неволно свали ръката й от гърба си. — Не мога дори да твърдя, че го обвинявам за стореното. Джуниър заслужаваше да бъде убит. Стократно заслужи смъртта си заради ужасния тормоз, на който подлагаше Джуди, заради побоите над нея и Рийд. И заради онова, което се опита да стори на Реджина.
— Ако винаги си смятал така, защо тогава…
— Ако само беше пребил Джуниър до смърт, положението щеше да е съвсем различно — както от юридическа, така и от лично моя гледна точка. Но Рийд се е върнал, след като пребил Джуниър и му прерязал гърлото. Убил човек, изпаднал в безсъзнание и неспособен да се защити. Както и да го погледнеш, Ела, това е убийство. И ти го знаеш.
— Някой друг е убил Джуниъл Блалък.
— Рийд е разполагал с мотив, с възможност, а също и с оръжието на престъплението.
— Само че той не е единственият, който е имал мотив и възможност, нали? — Ела се приближи и застана редом с баща си, който се взираше в цветната градина. — Има и други хора, които са мразили Джуниър достатъчно, за да го убият. Защо разследването се е ограничило само с ареста на Рийд?
— Полицаите бяха сигурни, че са арестували техния човек. А също и аз. — Уеб пъхна ръце в предните джобове на панталона си. — Бях напълно сигурен. По онова време не изпитвах никакви съмнения по отношение на вината му.
— А сега?
— Сега вече имам някои съмнения — призна Уеб. — Все още смятам, че Рийд е убил Джуниър, но… Той каза ли ти, че днес сутринта се отбих в сервиза?
— Не, не е.
— Исках да го размажа от бой. — Уеб излезе от беседката и погледна към започналото да притъмнява небе. — Предупредих го да стои далеч от теб.
— И той какво ти отговори.
— Каза ми, че ти сама можеш да вземаш решенията, отнасящи се за собствения ти живот.
— Бил е напълно прав. Мога.
Уеб пое дълбоко въздух и я погледна право в очите.
— Ударих го.
— О, татко, не трябваше да го правиш.
— Той обаче не пожела да отвърне на удара — продължи Уеб. — И знаеш ли защо не ме удари?
— Защо?
— Каза, че няма да ме удари, защото съм твой баща.
Очите й мигновено се напълниха със сълзи.
— Не мога да повярвам, че го е казал. Толкова отчаяно се опитва да бъде твърд, да не позволи на хората да видят чувствата му, да скрие от тях факта, че го е грижа за някого или за нещо.
— Ако се съглася да разговарям с Франк Нелсън за преразглеждането на случая, ще ми обещаеш ли да стоиш далеч от него?
— О, татко, знаеш, че не мога да ти обещая това.
— Вече си влюбена в него, нали?
Ела последва баща си в градината. Обви ръце около кръста му и се притисна към него.
— Не зная дали това е любов или… или… Зная само, че държа на този мъж и искам да му помогна.
— Ще се обадя на Франк още утре сутринта. И заради теб се надявам, че преди петнадесет години наистина съм осъдил един напълно невинен човек.

 

Още в ранния следобед целият град вече знаеше за конфронтацията между Уеб Портър и Рийд Конуей. Някои смятаха, че става дума за стара вражда — според тях Рийд твърдял, че е невинен за убийството на Джуниър Блалък и обвинявал Уеб за дългите години, прекарани в затвора. Други подхвърляха, че добрият сенатор обвинява Рийд в продължаващия от известно време психологически тормоз над дъщеря му и в убийството на ловните му кучета през изминалата нощ. До вечерта обаче вече навсякъде се говореше шепнешком за връзката между Рийд Конуей и съдия Елинор Портър. Предишния ден някой видял Рийд да влиза в кабинета на госпожица Ела. Говореше се, че двамата останали доста дълго насаме зад заключената врата. Друг пък твърдеше, че на зазоряване забелязал колата на съдията зад «Сервиза на Конуей». Трети разправяше, че по обяд зърнал Ела да се вози в някакъв очукан пикап заедно с Рийд.
Не беше никак лесно да се повярва на грозната мълва за Ела, но човек не би могъл да се съмнява в онова, което бе чул със собствените си уши. Подслушването понякога се оказваше изключително полезно. Като гръм от ясно небе дойде новината, че Уеб всъщност възнамерява да помогне на Рийд Конуей като предложи на Франк Нелсън да преразгледат отново случай на убийство с петнадесетгодишна давност.
Това означаваше, че трябва да побърза. И да вземе по-сериозни мерки. Рийд Конуей трябваше да се върне в затвора, преди да е разкрил истината за убийството на Джуниър. Съществуваше един-единствен начин да се отърве от него — да го принуди да извърши още едно престъпление. Още едно убийство може би. Или поне опит за убийство.
За човек с достатъчно мозък в главата не би било особено трудно да се добере до пистолета, който Брайли Джо държеше в бюрото си в сервиза. Половината от жителите на Спринг Крийк знаеха, че Брайли Джо държи зареден един стар «Зауер», тридесет и осми калибър — оръжието, което баща му бил взел от някакъв мъртъв немски офицер по време на Втората световна война — в отключеното си бюро. Обичаше от време на време да вади оръжието от чекмеджето, да го размахва наоколо, да се фука с него и да заплашва, че ще пръсне главата на всеки крадец, проявил глупостта да се опитва да краде от него. Вероятно не можеше да се направи така, че пръстовите отпечатъци на Рийд да се окажат върху пистолета, но планът можеше и да проработи, ако не бъдат намерени други отпечатъци, освен тези на Брайли Джо.
Времето се скъсяваше. Трябваше да бъдат предприети драстични мерки. Още тази вечер.

 

Ела цялата трепереше от вълнение, когато спря ягуара до стария пикап, който Рийд отново бе заел от братовчед си. Запита се дали бе споменал пред Брайли Джо, че има късна среднощна среща с местната съдийка. Искаше й се да вярва, че Рийд не би обсъждал интимните аспекти на връзката им с когото и да било, защото вярваше, че случващото се между тях е свято и неприкосновено.
Едва не се задави от напиращия в гърлото й смях. Свято? Я се стегни, Ела! Тук не става дума за любов, или за някаква умопомрачителна страст. Поне не и за Рийд. А така също и за теб. Знаеш какво ви свързва. Само секс. Просто и ясно. Но точно тук се криеше големият й проблем. Защото в чувствата й към Рийд нямаше нищо, което да е просто и ясно. Ако имаше и капка здрав разум, сега нямаше да е тук. Щеше да си бъде у дома. Възможно най-далеч от Рийд.
Чу го как затръшна вратата на пикапа. Сърцето й ускори ритъма си. Все още можеш да запалиш колата, да дадеш на заден и да си тръгнеш, каза си тя. Да избягаш, преди да е станало твърде късно. Само че вече беше твърде късно и Ела го знаеше. Искаше да бъде с Рийд. Да лежи в прегръдките му и да се взира с осеяното със звезди небе. Искаше отново да се люби с него.
Рийд почука на затворения прозорец на колата й и й даде знак да излезе. Слънцето вече бе залязло зад хоризонта и небето бе обагрено от всевъзможни цветове. На залез-слънце светът придобиваше някакъв странен златист покров, някаква сюрреалистична красота прикриваше грозотата и пошлостта, които се виждаха ясно на силната дневна светлина.
Ела погледна през прозореца. Рийд носеше одеяло и малък касетофон. «Още джаз?» — мислено се запита тя. Сигурна беше, че до края на живота й протяжният и сладък вой на саксофона щеше да й напомня за Рийд и за нощта, която бе прекарала в обятията му. Бързо отвори вратата, прибра ключовете в джоба на шортите си и слезе от колата. Преди да успее да затвори вратата, Рийд я прегърна със свободната си ръка през кръста и я привлече към себе си. Целуна я пламенно и почти я остави без дъх. Как ставаше така, че само едно докосване на този мъж й бе достатъчно, за да изгуби напълно здравия си разум?
— Хайде, скъпа, нека си потърсим някое закътано местенце, за да разпънем одеялото.
Ела затвори вратата на колата, хвана ръката на Рийд и тръгна след него. От другата страна на вековните дъбове имаше полянка, край която криволичеше малък поток. Някъде в далечината се чу пронизителната свирка на преминаващ влак. Беше тук, заедно с Рийд, от другата страна на парка, и се чувстваше така, сякаш бе пресякла някаква невидима граница и се бе озовала в неподходящата за нея част на града. От другата страна на горичката се намираше цял жилищен квартал, къщите, на който, в голямата си част, бяха стари и разнебитени. Самият Рийд бе израснал в една от тези къщи. А майка му и сестра му все още живееха в нея.
Рийд разстла одеялото на земята, сложи касетофона в единия му край и го пусна. Бавните и сладостни звуци на джаза тихо отекнаха в смълчаната вечер и им напомниха за отминалата нощ.
Защо беше толкова нервна? В края на краищата, двамата с Рийд не оставаха за пръв път насаме. Бяха се любили вече няколко пъти — предишния ден, през изминалата нощ, а също и рано сутринта.
— Разговарях с татко. Той се съгласи да се обади на Франк Нелсън и да поиска от него преразглеждане на случая с убийството на Блалък — информира го Ела.
— Шегуваш се. — Рийд се разсмя.
— Не, не се шегувам. — Ела седна на одеялото и кръстоса глезените си. — Когато се видяхме на обяд, ти пропусна да споменеш, че татко те е посетил тази сутрин.
— Изненадан съм, че изобщо ти е казал за това. — Рийд се излегна по гръб и скръсти ръце под главата си.
— Каза ми още, че те е ударил, но ти не си му отвърнал. Мисля, че си го впечатлил, демонстрирайки му, че си в състояние да контролираш буйния си нрав.
— Искрено се съмнявам, че съм успял да впечатля Уеб Портър — отвърна Рийд. — Ако наистина ти е обещал да помогне, той го е сторил само заради теб.
Ела се излегна до Рийд и погледна нагоре към небето. Сега, когато слънцето вече бе залязло, нощта настъпваше бързо. Небето притъмняваше, въздухът се захлаждаше. Появи се и луната — бледа и почти прозрачна.
— Мисли каквото си искаш — не се отказа Ела. — Но аз познавам баща си. Щом е казал, че ще говори с Франк Нелсън, значи ще го направи.
— Както кажеш, скъпа. — Той се надигна, подпря се на лакът и се надвеси над нея. — Точно в този момент не желая да говорим нито за шефа на полицията, нито за баща ти.
— А какво искаш да правим? — попита го тя, а тялото й потрепери от сладостно очакване.
— Искам да те целуна, госпожице Ела — каза й той.
— И само толкова? Искаш само да ме целунеш?
— За начало е напълно достатъчно. Сигурен съм, че след това ще измислим как да продължим.
— О, да. Сигурна съм, че ще измислим.

 

Уеб Портър седеше сам в кабинета си, поставил бутилка бърбън до стола си. В ръката си стискаше празна чаша. Фотьойлът му беше поставен край прозореца. Имаше време, когато нараняването на Уеб изобщо не стоеше на дневен ред. Само че това време вече бе отминало. Може би, ако много внимава и се прицели внимателно, куршумът няма да го убие, а само ще го рани. Преди двадесет минути Рийд Конуей беше сам в стаята си над сервиза, така че, по всяка вероятност, все още се намираше там. Сам. Без алиби. И независимо дали куршумът ще убие Уеб или само ще го нарани, мисията щеше да бъде изпълнена. Рийд щеше да бъде обвинен и изпратен отново в затвора. А всички опити за преразглеждане на случая за убийството на стария Блалък щяха да бъдат забравени.
Трябва много да внимавам. Не мога да допусна Уеб да зърне сянката ми през прозореца. Трябва да изчакам подходящия момент… когато се обърне навътре към стаята. Трябва да успея с един изстрел. Не мога да си позволя да стрелям два пъти. Уеб би могъл да ме забележи. И да ме идентифицира, ако оживее. Поеми дълбоко дъх. Преброй до десет, след това се прицели и дръпни спусъка. Не може да не уцелиш от толкова близко.

 

Случило се бе нещо. Нещо ужасно. В мига, в който видя проблясващите светлини на полицейските коли, спрели на алеята пред къщата им, сърцето й сякаш се качи чак в гърлото й. О, господи, моля те, нека всичко да бъде наред.
Зави зад ъгъла и рязко спря в самия край на алеята. Франк Нелсън стоеше на предната веранда и разговаряше с двама униформени полицаи. Щом видя Ела да излиза от колата си, той слезе по четирите стъпала и тръгна по застланата с тухли алея, за да я пресрещне.
— Какво се е случило? — попита тя.
Франк я стисна за раменете.
— Случи се нещо лошо. Няма какво да те залъгвам. Баща ти беше прострелян, но все още е жив.
Ела ахна. Сълзите сякаш заседнаха в гърлото й.
— Как? Кога? Кой?
— Преди около час — отвърна Франк. — Майка ти и Виола чули изстрела и госпожа Керълин изпратила Виола долу да провери какво се е случило. Виола видяла простреляния Уеб и веднага позвънила на 911.
— Каза, че е лошо. Колко лошо?
— Ранен е в гърдите. Куршумът е минал съвсем близо до сърцето. Веднага го откараха в болницата в Брайънт. Едно от момчетата веднага ще те откара там.
— Благодаря ти, Франк.
Той кимна и пусна раменете й.
— О, боже! — изведнъж проплака Ела. — Майка! Тя сигурно се е побъркала от тревоги. Трябва да отида да я видя, преди да тръгна.
— Виола откара госпожа Керълин в болницата — информира я Франк. — Тя настоя да отиде. Разстроена е, но се държи. Сама знаеш колко силна жена е майка ти.
Ела кимна отново.
— Гудмън! — извика Франк и един тъмнокос полицай на около двадесет и пет години веднага дотича при тях.
— Да, шефе?
— Искам да закараш съдия Портър до болницата в Брайънт.
— Да, сър. — Полицай Гудмън се обърна към Ела. — Тръгваме веднага щом сте готова, мадам.
Тя незабавно го последва към полицейската кола. Той отвори вратата и Ела се настани на предната седалка. Полицаят изкара колата на улицата и двамата се понесоха към централната част на града. Цялата тази ситуация й изглеждаше абсолютно нереална. Само че беше реална и още как! Някой беше прострелял баща й. Но кой? И защо? Моля те, господи, не позволявай да умре. Самата мисъл за това беше непоносима. От най-ранно детство Уеб Портър беше центърът на нейния живот — предан и всеотдаен баща, който я наричаше принцеса и я караше да се чувства като такава.
Искаше й се да можеше да се обади на Рийд и да му каже, че отчаяно се нуждае от него. Странно, но той беше единственият човек, на когото искаше да позвъни в този момент. Но дори и Рийд да пожелаеше да дойде в болницата и да държи ръката й по време на това ужасно изпитание — нещо, в което Ела дълбоко се съмняваше, той едва ли щеше да е посрещнат добре от семейството й. Те дори сигурно щяха да го обвинят, че е прострелял баща й. И щяха да сгрешат. Защото никой не знаеше по-добре от нея, че това престъпление в никакъв случай не беше извършено от Рийд Конуей.

 

24.

 

След като отпи голяма глътка, Рийд остави бирената бутилка на бара. Най-съкровеното му желание в момента бе Ела да прекара и тази нощ в прегръдките му, но това просто не беше възможно. Тя трябваше да мисли за репутацията си, което налагаше да пазят връзката си в тайна. Поне засега. Рийд беше готов да приеме условията й. По дяволите, беше готов да приеме всичко, за да я има. Засмя се тихичко и поклати глава. Беше направил нещо невероятно глупаво. Позволил си бе да се обвърже емоционално с дъщерята на Уеб Портър. От всичките жени на света бе избрал точно нея. Нямаше обяснение за това. Ела не беше най-великата красавица, не притежаваше фино и изваяно като статуетка тяло, не беше дори най-сексапилната жена, която познаваше. Тя обаче притежаваше нещо, което го караше да се възбужда само при мисълта за нея. Имаше най-черната и най-коприненомеката коса, най-добрите кафяви очи, най-сочните и сладки устни и най-чувственото и изкусително тяло. А той, само с едно свое докосване, възпламеняваше страстта й. Виждаше как го гледа и знаеше, че е луда по него. А той, господ да му е на помощ, беше също толкова луд по нея.
Барманът се скара на група особено шумни и невъздържани клиенти в другия край на бара.
— Ей, момчета, ще млъкнете ли за малко? Опитвам се да чуя новините. — Усили звука на телевизора, закрепен на поставка на стената.
Рийд погледна към екрана в момента, в който показаха снимката на Уеб Портър. Взе бирата си и се премести по-близо до телевизора.
— Тази вечер, приблизително в девет часа вечерта, сенатор Уеб Портър е бил ранен и се намира в критично състояние. Все още не разполагаме с подробности, но началникът на полицията в Спринг Крийк, Франк Нелсън, ни съобщи, че сенаторът е прострелян с един куршум в гърдите. Стрелецът е стоял на не повече от десет метра от сенатора, точно под прозореца на кабинета в дома му. Сенаторът веднага е бил откаран в окръжната болница Брайънт, където в момента членовете на семейството му и близки приятели се молят за живота му.
Рийд остави една петдоларова банкнота до неизпитата си бира и се запъти към вратата. Първият му инстинкт беше да хукне към болницата, за да види как е Ела. Дали тя бе намерила ранения си баща? Или полицаите вече са били в къщата, когато се е прибрала? Сигурно вече се е побъркала от страх. Ела обичаше баща си повече от всичко на света.
Излезе навън и топлият и влажен летен въздух го обгърна в лепкавата си прегръдка. Лицето му веднага се изпоти. Избърса челото си с ръка и се запъти към пикапа. Отключи вратата, отвори я, качи се и се настани зад волана. Без да затваря вратата, остана известно време така, и, подпрял кръстосаните си ръце на волана, се опита да събере накъсаните си мисли и да стигне до най-разумното за момента решение. Да отиде ли в болницата, за да се опита да успокои Ела? Но тя дали ще го иска там? А може би трябва да отиде до дома на майка си, за да провери дали е чула новината. Не беше сигурен какви точно са отношенията между майка му и Уеб Портър, не беше сигурен дали той наистина е бащата на Реджина, но знаеше, че майка му на времето обичаше този мъж. И може би все още държеше на него.
Затвори вратата на пикапа, завъртя ключа и запали двигателя. Излезе от паркинга, макар че все още не беше решил какво да предприеме. Иди първо да видиш майка си, каза си Рийд. Така щеше да си осигури допълнително време, за да вземе правилното решение. Освен това винаги можеше да се обади в болницата и да поиска да разговаря с Ела.
Само след пет минути спря пикапа на алеята пред къщата на майка си. В къщата светеше, което означаваше, че Джуди още не е легнала. Слезе от пикапа и тръгна направо към верандата. Почука на затворената врата. Отвори му Реджина.
— Рийд, влизай — подкани го сестра му. — Чу ли новината за сенатор Портър?
— Да, и затова реших да се отбия. Исках да разбера дали и вие сте научили.
— Двете с мама слушахме новините в десет часа. — Реджина сграбчи ризата на Рийд и прошепна: — Тя е ужасно разстроена. Не съм я виждала толкова сломена откакто… Мисля, че тя обича Уеб Портър. Отиде в банята да измие лицето си и да заличи следите от сълзите, които проля.
— А ти какво знаеш за мама и сенатора? — попита я Рийд.
— Всъщност, нищо. Но вчера ги заварих да се целуват. Рийд, кажи ми истината. Уеб Портър ли е баща ми?
По дяволите! Така и не бе разбрал защо майка му просто не беше казала на Реджина кой е баща й. Не можеше да си обясни защо продължава да предпазва мъжа, който бе допуснал да забременее, а след това бе отказал да признае детето си. Години наред се бе питал дали Уеб Портър е бащата на Реджина. В един момент дори бе стигнал до заключението, че може да е и Джеф Хенри Карлисъл. А когато майка му се омъжи за Джуниър Блалък, реши, че може би той е бащата на Реджина.
— Наистина не зная — отвърна Рийд. — Според мен е възможно Уеб да е твоят баща, но не разполагам с никакви доказателства, а мама никога не е споменавала и думичка по въпроса.
— Зная, че си бил съвсем малък, когато съм се родила, но не си ли спомняш дали тогава се е виждала с някой мъж?
— Не сме ли водили този разговор и преди? Единствените мъже, с които майка се виждаше редовно през месеците преди твоето раждане, бяха Джеф Хенри Карлисъл и Уеб Портър. И това беше така, защото и тогава, както и сега, работеше в дома на семейство Карлисъл.
Реджина кимна и на лицето й се изписа примирение.
— Ще отида да кажа на мама, че си тук.
Джуди обаче влезе в стаята точно в този момент. Очите й бяха зачервени и подпухнали.
— Рийд?
— Да, мамо.
— Чу ли за Уеб?
— Да, чух.
— Кой би направил нещо толкова ужасно?
— Всеки човек, който се занимава с политика, неминуемо си създава много врагове — отвърна Рийд. И изведнъж бе пронизан от ужасяваща мисъл. По дяволите, та той беше един от тези врагове. Да, така е, приятелче, и, рано или късно, полицаите ще почукат на вратата ти. Този път обаче няма да разполагат с оръжие с неговите отпечатъци по него. Всъщност, не биха могли да го свържат по никакъв начин с оръжието на престъплението. Освен това имаше алиби. Забрави за алибито! Ела Портър никога не би признала публично, че се е чукала с него в парка в момента, в който някой е стрелял по баща й. Значи оставаше без алиби. Но пък полицаите по никакъв начин не можеха да го свържат с извършеното престъпление. А мотив? Властите веднага щяха да приемат, че той има мотив.
А ако теорията на Марк беше вярна — че истинският убиец на Джуниър се опитва да го тикне обратно в затвора, тогава излизаше, че не е невъзможно да бъде обвинен за стрелбата срещу Уеб.
— От полицията сигурно ще поискат да те разпитат — рече му Джуди. — Зная, че не си стрелял по Уеб, но се надявам, че имаш алиби.
— Не се тревожи за мен. По времето на стрелбата бях с приятелка.
— Добре. — Джуди извади една книжна кърпичка от джоба на панталона си и издуха носа си. — Иска ми се да можех да отида в болницата и да видя как е Уеб, но…
— Защо да не можеш да идеш? — попита Рийд. — От години си приятелка на семейството, нали така? Обзалагам се, че там вече има десетки хора. Хора, които не познават семейство Портър толкова добре, колкото ти.
— Не мога да отида — настоя Джуди. — Какво ще си помислят хората?
— Аз отивам в болницата — информира я Рийд. — Би могла да дойдеш с мен.
— Какво? — Очите на Джуди се разшириха от изненада. — Защо искаш да отидеш в болницата? Та ти мразиш Уеб. Освен това, прекрасно знаеш, че няма да си добре дошъл там.
— Ще отида, защото, независимо от чувствата ми към Уеб Портър, той е баща на Ела.
— Не разбирам — озадачено изрече Джуди.
— Ела Портър е приятелката, с която бях тази вечер.
Реджина ахна от изумление.
— Ти и Елинор Портър? Не мога да повярвам. И кога се случи това?
— Скоро — призна Рийд. — Съвсем скоро.
— Не искаш да кажеш, че ти и Ела сте… сте… Официално ли излизаш с нея?
Рийд се разсмя.
— Нека просто да кажем, че сме обвързани и да спрем до тук.
— Не ходи в болницата тази вечер — посъветва го Джуди. — Без значение какво става между теб и Ела, тези хора няма да те приемат сред себе си. И ще те принудят да си тръгнеш.
— Те изобщо не ме интересуват. Искам само да се уверя, че Ела е добре и че знае… ами, искам да разбере, че не искам баща й да умре.
— Ти наистина я обичаш, нали? — Джуди го погледна изумено.
— Не бих стигнал чак дотам… Добре. Да, обичам я така, както ти обичаше Уеб.
Джуди ахна на глас и погледна към Реджина.
— Може би всички трябва да отидем в болницата. Да се отбием за малко, за да покажем на семейството, че им съчувстваме и ги подкрепяме.
— Ти иди с Рийд — обади се Реджина. — Аз няма да дойда.
— Хайде, мамо. — Рийд я хвана за китката. — Никой няма да те пита какво правиш там. А ако някой се намръщи на появата ми, ще му кажем, че съм там, само защото е трябвало да те закарам до болницата.
Джуди кимна в знак на съгласие и пъхна ръка в неговата. Рийд не знаеше дали Уеб е бащата на Реджина. Едно нещо обаче знаеше със сигурност — майка му все още обича този мъж.

 

Чакалнята на хирургическото отделение на окръжната болница «Брайънт» бе претъпкана до пръсване. През изминалия час от тук бяха минали много загрижени приятели и съграждани на Уеб. Ела стоеше отвън пред вратата, надявайки се на глътка чист въздух, макар че и коридорът бе изпълнен с народ. Мястото, на което беше застанала, й позволяваше да държи майка си под око и й осигуряваше малко свободно пространство за маневриране. Наоколо имаше толкова хора, че бе започнало да й се струва, че се задушава. Всеки път, когато някой от новопристигналите я заговореше, за да й каже какъв прекрасен човек беше баща й, тя отново избухваше в сълзи. Хората бяха започнали да говорят за него, все едно че вече е мъртъв.
Нямаше да позволи на всичките тези хора да го зачеркнат толкова лесно. Нейният баща беше истински борец. И този път щеше да се пребори и да победи смъртта. Трябваше да го направи. Защото Ела просто не можеше да си представи живота си без него.
Както винаги, и този път остана изумена от силата и самообладанието на майка си. Керълин седеше в инвалидния си стол в средата на помещението и сякаш даваше прием. Тя, достолепната и потънала в сълзи съпруга на сенатор Уеб Портър. Ела никога не се бе съмнявала в любовта, която Керълин изпитва към баща й, и в този момент си даде сметка, че неизвестността сигурно я убива. Как успява да се справи? — запита се Ела. Как успяваше да запази такова самообладание в момент, в който Ела едва се владееше?
Внезапно някой я прегърна през кръста и я придърпа в прегръдките си. Ела погледна през рамо и се усмихна, когато видя лице, което много обичаше.
— Той ще живее, мило мое момиче — увери я Сибил. — Не познавам по-силен и по-издръжлив мъж от Уеб Портър.
Ела покри ръцете на леля си със своите.
— Защо някой би поискал да застреля татко?
— Преди да стане сенатор, баща ти беше адвокат, окръжен прокурор, а след това и съдия. Човек с неговата професия си създава доста врагове.
— Не го е застрелял Рийд — заяви Ела. Знаеше, че според някои хора Рийд беше най-вероятният заподозрян. Тя, разбира се, знаеше, че това не е така.
— Никой не е казал, че е бил Рийд. — Сибил свали ръце от кръста на Ела, а след това я хвана за ръката и я дръпна след себе си. — Хайде да отидем да изпием по едно кафе.
— Не, не мога да се отдалечавам. Майка може да има нужда от мен, а може и да кажат нещо за състоянието на татко.
— Добре, няма да настоявам за кафенето. Но защо просто не се разходим малко. Само тук вътре из коридора. Няма да изпускаме чакалнята от погледа си.
Ела кимна в знак на съгласие. Двете тръгнаха по коридора. Тъкмо минаваха покрай асансьора, когато вратите се отвориха и пред тях застанаха Рийд Конуей и майка му. Ела сякаш спря да диша за миг. Погледът й мигновено потърси очите на Рийд. Той хвана майка си за лакътя и я изведе от асансьора.
— Как е Уеб? — попита Джуди и погледна Сибил право в очите.
— Все още е в операционната — отвърна Сибил. — Според лекарите шансовете му са петдесет на петдесет.
Джуди безмълвно изпъшка. В очите й заблестяха сълзи. Сибил протегна ръка, хвана Джуди и я отведе на няколко метра по-надолу по коридора. Ела се загледа в леля си, която шепнеше нещо, приведена към икономката си. Изобщо не й се стори странно, че леля й Сибил и Джуди се утешаваха взаимно. Макар че чичо й Джеф Хенри си падаше малко сноб и се отнасяше с Джуди като с най-обикновена слугиня, леля й Сибил винаги я бе смятала не само за ценна работничка, но и за приятелка.
Ела насочи погледа си към Рийд. Беше толкова близо. Само на няколко метра от нея. Искаше й се да можеше да се спусне към него и да потърси утеха в прегръдките му. Точно в този момент отчаяно се нуждаеше от силата и подкрепата му. Но той просто стоеше там, гледаше я и не казваше нищо. На Ела й се прииска да се разкрещи.
— Майка ми се тревожеше — най-после рече Рийд. — Тук съм, защото ме помоли да я докарам до болницата.
Остра болка стисна гърлото на Ела, сълзите преляха и потекоха по лицето й. Тя внезапно се разтрепери. Моля те, Рийд, прегърни ме! Дори и само за миг.
— О, скъпа, недей. Баща ти ще се оправи.
Рийд мигновено прекоси разстоянието, което ги разделяше и я взе в прегръдките си. Тя се отпусна в ръцете му без изобщо да се замисли какво ще си помислят хората. Точно в този момент не даваше пет пари за мнението им. Баща й беше в операционната и можеше и да не оживее. А тя имаше нужда да бъде утешена от мъжа, когото обича. Ела се притисна към Рийд, зарови лице на гърдите му и се разрида неудържимо.
Той я държеше здраво, нежно галеше гърба й шепнешком й повтаряше:
— Той ще се оправи. Ще се оправи.
— Какво, по дяволите, означава това? — развика се Джеф Хенри и се спусна по коридора към тях.
— Говори по-тихо! — рече му Сибил и бързо са приближи до него.
— Елинор Портър, дръпни се от този мъж. — Джеф Хенри се запъти към Ела, протегнал ръка, за да я сграбчи.
Сибил изтича пред него и успя да го възпре.
— Не прави сцена. Хората ни наблюдават от чакалнята. Не би искал да разстроиш Керълин, нали?
— Тя ще получи удар, ако види дъщеря си в ръцете на този мъж — заяви Джеф Хенри. — Нима Керълин не преживя достатъчно тази вечер? Какво, по дяволите, прави той тук?
— Синът ми ме докара до болницата — отвърна Джуди, която също се бе приближила до работодателя си. — Бях загрижена за сенатор Портър.
— Ела! — Джеф Хенри сякаш не забеляза нито съпругата си, нито икономката на дома им, които се опитваха да препречат пътя му.
Ела дълбоко си пое дъх, освободи се от прегръдката на Рийд и се обърна, за да се изправи срещу гнева на вуйчо си. Рийд застана до нея. Ела копнееше да се хване за него, да потърси отново подкрепа и насърчение. Не го направи.
— Какво прави този мъж тук? И как смееш да му позволяваш да те докосва? — Топчестото лице на Джеф Хенри лъщеше от пот и бе цялото на петна. От очите му хвърчаха яростни искри. — Доколкото можем да преценим, точно той е човекът, застрелял Уеб.
— Не ставай смешен — възрази Ела. — Рийд не е стрелял по татко.
— Ти изглеждаш твърде близка с този бивш затворник. С човека, когото собственият ти баща осъди за убийство.
Джеф Хенри яростно изгледа Рийд, заблуждавайки се, че ще успее да принуди по-младия мъж да отстъпи. Ела почувства напрежението, сковало едрото и силно тяло на Рийд. Даваше си сметка, че е впрегнал цялото си самообладание и самоконтрол, за да запази присъствие на духа и да не изпрати чичо й по дяволите. Джеф Хенри наистина ли не можеше да прецени, че Рийд Конуей не е човек, който би отстъпил в момент като този? Толкова ли не можеше да разбере, че мъжете като него не се поддават на натиск или пък шантаж?
— Струва ми се, че трябва да знаеш, че по-рано днес двамата с татко проведохме дълъг разговор и той се съгласи да разговаря с Франк Нелсън и да поиска преразглеждане на случая с убийството на Блалък — каза му Ела.
— Не говориш сериозно! — Джеф Хенри театрално се хвана за гърдите. — Мили боже, момиче, да не си си изгубила ума? Не мога да си представя какви доводи си могла да изтъкнеш пред Уеб, че да го накараш да се усъмни в своята преценка, а също и в тази на съдебните заседатели, признали Рийд за виновен.
— Казах на татко, че вярвам, че Рийд е невинен.
Джеф Хенри погледна към Ела, след това към Рийд и отново към Ела.
— Той ти е завъртял главата, нали? Не може да не си даваш сметка за това. Рийд от край време знае как да омагьосва жените, но аз винаги съм смятал, че си твърде умна, за да се хванеш на номерата му. — Чичо й сграбчи и двете й ръце — Не разбираш ли, че те използва?
— Чичо Джеф Хенри, грешиш по отношение на Рийд. Той не е…
— Не си хаби приказките напразно, Ела — обади се Рийд. — Никой не е в състояние да убеди този надут и високомерен задник в каквото и да било. И той е като всички останали — умира от желание да обвини сина на икономката.
Преди Джеф Хенри да успее да отговори, вратите на асансьора се отвориха и отвътре излезе Франк Нелсън. Той се огледа, спря поглед на Джуди, след това на Сибил, на Джеф Хенри и най-накрая насочи вниманието си към Рийд. Почеса се по главата, очевидно озадачен от странната компания.
— Как е Уеб? — попита Франк.
— Според лекарите шансовете му да оживее са петдесет на петдесет — отвърна Джеф Хенри. — Все още е в операционната.
Франк насочи поглед към Рийд.
— Какво правиш тук?
— Дойде да ме докара. — Джуди пристъпи към началника на полицията.
— Рийд при теб ли беше тази вечер? — попита я Франк.
— Защо питаш? — Джуди за миг отмести поглед към Рийд, а след това отново насочи вниманието си към Франк.
— Момчето ти се нуждае от алиби — заяви Франк.
— И защо му е алиби на Рийд? — попита Ела.
— Намерихме оръжието на престъплението — информира я Франк. — В участъка се получи анонимно телефонно обаждане. Човекът, който позвъни, ни информира, че е видял един мъж да изхвърля пистолет в един от контейнерите за смет, близо до «Сервиза на Конуей».
— По дяволите! — тихо изпсува Рийд.
— И какво доказва това? — Сибил прегърна Джуди през раменете.
— Пистолетът принадлежи на Брайли Джо. — Франк се почеса по брадичката. — Разпознах го в мига, в който го видях. Според мен това е или стария «Зауер», тридесет и осми калибър, който бащата на Брайли Джо донесе от Германия след войната, или някакъв друг пистолет, който поразително прилича на него.
— Това все още не доказва нищо — обади се Ела.
— Доказва, че Уеб е бил застрелян с пистолета на братовчеда на Рийд — оръжие, до което той има постоянен достъп — обясни Франк. — И тъй като целият град знае, че Рийд разполага с мотив, ако се окаже, че няма алиби…
— Има — прекъсна го Ела.
— Ако наистина има, бих искал да го чуя веднага. — Франк погледна Рийд право в очите.
Рийд не каза нищо.
Ела се присегна и хвана ръката на Рийд.
— Рийд беше с мен. Двамата бяхме в парка. Срещнахме се малко преди осем и половина. Разделихме се някъде към девет и половина.
— Какво, по дяволите, си правила сама в парка с… — Когато шефът на полицията най-сетне осъзна смисъла на казаното от Ела, той замълча по средата на изречението. — Готова ли си да се закълнеш в това, госпожице Ела?
— Да, Франк, готова съм да се закълна върху библията пред лицето на целия свят.
Рийд стисна ръката на Ела. А тя изпита гордост, каквато не бе изпитвала никога през живота си.

 

25.

 

През изминалите десет дни Спринг Крийк гъмжеше от всевъзможни слухове, свързани с покушението срещу Уеб Портър. Хората не спираха да се питат кой беше стрелял по него и защо. Клюкарите на града бяха в стихията си. Те не само че разнищваха с най-големи подробности всеки слух, който бяха подочули за стрелбата, но и с неописуемо удоволствие предъвкваха най-пикантната подробност в цялата история — алибито на Рийд Конуей. Обществено значимите и именити техни съграждани пък бяха шокирани и ужасени от връзката на Елинор Портър с мъж като него, но дори и те не спираха да обсъждат случая, пък било то и при затворени врати.
Как можа да се случи нещо подобно? Та момичето беше възпитано в съзвучие със строгите морални стандарти на тяхната класа. От най-ранна детска възраст знаеше кое е мястото й в обществото. През целия си съзнателен живот бе имала за пример майка си — истинска дама до мозъка на костите си. И като си помисли човек, че точно тя се е отдала на мъж като Рийд Конуей! Само представата за това бе достатъчно отвратителна! Изпитваше силна болка при мисълта, че един така скъп и близък човек е могъл да се подхлъзне и да падне толкова ниско. Но пък тя, естествено, беше осиновена, което означаваше, че потеклото й може и да не се окажеше толкова безупречно.
А и планът, целящ обвиняването на Рийд за стрелбата срещу Уеб, се оказа всичко друго, но не и съвършен. Но пък как би могъл да предположи човек, че Рийд ще има алиби? И то не какво да е! На кого да му мине през ума, че по време на стрелбата той е правил секс не с кого да е, а с дъщерята на Уеб! Не можеше да си позволи повече подобни грешки. Уеб едва днес се прибра от болницата и веднага започна да настоява пред Франк Нелсън за преразглеждане на случая с убийството на Джуниър Блалък. Ето че и полицаите най-сетне започнаха да се вслушват в твърденията на Марк Лиймън, който не спираше да повтаря, че истинският убиец на Джуниър се опитва да натопи Рийд. Повечето хора, разбира се, изобщо не вярваха на Рийд и на опитите му да се защити. Но не в хората беше проблемът. Същинският проблем вече се криеше в Уеб, който бе започнал да изпитва сериозно съмнение по отношение вината на Рийд.
Трябваше да изпревари Франк. Преди да бъде издадена заповед за преразглеждане на случая с убийството на Блалък, трябваше да бъде извършено още едно престъпление. Престъпление, уличаващо Рийд. И без никакви грешки този път. Всичко трябваше да бъде внимателно планирано и премислено до последната подробност. Нямаше време за губене. Един от най-уважаваните и изтъкнати граждани на Спринг Крийк щеше да бъде брутално убит. От Рийд Конуей.

 

— Няма да допусна този мъж в къщата си! — Лицето на Керълин се разкриви от ярост. — Абсолютно забранявам това!
— Успокой се — нетърпеливо заяви Уеб. — Щом срещата с Рийд те разстройва толкова много, аз ти предлагам да се качиш в стаята си и да останеш там. Поканих го тук заедно с Марк и Франк Нелсън. Ако преди петнадесет години съм помогнал да бъде осъден един невинен човек, смятам, че вече е крайно време да поправя грешката си.
— Само защото Ела се отказа от всички добродетели, в които вярва това семейство, не означава, че и ти трябва да се извъртиш на сто и осемдесет градуса и да промениш изцяло отношението си към Рийд Конуей. — Керълин са придвижи с инвалидния стол и застана до съпруга си, който лежеше на канапето в кабинета си. — Рийд може и да не е стрелял по теб, но това не означава, че не е убил Джуниър Блалък. И със сигурност не доказва съществуването на цял заговор, целящ несправедливото обвиняване на Рийд.
— Керълин, зная, че си разстроена заради връзката на Ела с Рийд, но…
— Не желая да чувам името й. Не мога да понеса мисълта за позора, който ни причини. Оказа се същата като Сибил. Но сестра ми поне има приличието да не обявява на всеослушание, че спи с белите боклуци на града. — Керълин въздъхна. — Никога няма да мога да й простя.
— Ти не изпитваш никаква майчина обич и привързаност, нали? — Уеб гневно се вторачи в съпругата си. — Презирам те заради начина, по който се отнасяш с Ела от нощта, в която бях прострелян и ти научи за връзката й с Рийд. Ако зависеше от мен, и аз не бих избрал точно този мъж за дъщеря си, но, за бога, няма сила на този свят, която да ме накара да престана да я обичам. Каквото и да направи!
— Никога не съм могла да разбера защо ти е толкова лесно да обичаш нея — детето, което дори не е наше — при положение, че не можеш да обичаш мен, собствената си съпруга.
— Такава ли била работата? — Уеб се размърда, опитвайки се да се настани по-удобно на канапето. Раната му заздравяваше добре, но той все още изпитваше болки. — От години се опитвам да убедя сам себе си, че дори и ти не би могла да ревнуваш от собственото си дете, но се оказва, че е точно така. Изпитваш ненавист към Ела, защото знаеш колко много я обичам.
— Винаги съм била добра и всеотдайна майка на това дете. — Керълин сви ръцете си в юмруци и ги отпусна в скута си. — Обичах я. Но сега…
— Сега какво? — извика Уеб. — Сега, когато тя си позволи да направи нещо, което не одобряваш, ти побърза да се отречеш от нея. Изрита я от къщата ни, заплаши я, че няма да й проговориш отново, ако веднага не сложи край на връзката си с Рийд.
Гъста червенина плъзна по шията на Уеб и заля лицето му. През всичките години на този негов брак, превърнал се в истински фарс, той неведнъж бе изпитвал желанието да удуши Керълин с голи ръце. В този момент обаче това желание беше по-силно от всякога.
Уеб се наведе към Керълин, вгледа се в очите й и стисна страничната облегалка на инвалидния й стол.
— Когато Ела и Рийд дойдат тук, искам да посрещнеш дъщеря ни с разтворени обятия.
— Не мога да направя това.
— Тогава се качвай горе и не се появявай докато гостите ми не си тръгнат — гневно кресна Уеб и изгледа съпругата си — своята саката, нещастна и достойна за съжаление съпруга. Какво толкова бе направил, че да заслужи тази доживотна присъда? Какви грехове бе извършил, че да е окован до края на дните си в брак с Керълин? — И те предупреждавам, жено, че щом дъщеря ми не е добре дошла в този дом, това означава, че и аз не съм желан тук. Това ли искаш? Да останеш съвсем сама в тази къща? Да живееш само в компанията на Виола?
— Онова, което искам, е любящ съпруг и послушна дъщеря — сопна се Керълин. — Доскоро смятах, че поне детето ми е изпълнено с любов и уважение към мен, но се оказа, че съм се лъгала.
Керълин погледна Уеб в очите и двамата преплетоха погледи в смъртна схватка. Най-накрая Керълин сведе поглед към ръката на Уеб, която продължаваше да стиска облегалката на инвалидния й стол.
— А сега бих те помолила да ме освободиш, за да те оставя спокойно да изчакаш гостите си.
В мига, в който Уеб отдръпна ръката си, Керълин се плъзна към вратата. После рязко спря. Без да се обръща назад, процеди:
— Моля те, предай на Ела, че бих желала да се прибере у дома.
Уеб изруга едва чуто и изпрати с поглед съпругата си, която излезе през вратата и зави надолу по коридора. Да я вземат дяволите тази противна жена! Защо Керълин не можеше да оцени късмета си да има дъщеря като Ела, която през целия си живот бе проявявала силна любов и респект по отношение на майка си? Допреди няколко дни Ела правеше и невъзможното, за да угоди на Керълин. А също и на него. През всичките тези години двамата с Керълин бяха изисквали абсолютна преданост и отдаденост от страна на Ела. Тя им бе посветила голяма част от времето и любовта си — сякаш се опитваше да изплати някакъв дълг и да им благодари за решението да я осиновят. И Уеб изпитваше силно чувство на вина само при мисълта за това. Ако Ела знаеше истината за биологичните си родители, то тя неминуемо щеше да разбере, че не тя, а баща й има да изплаща дълг. Беше изпитал дълбока любов към нея още в мига, в който за пръв път я пое в ръцете си, а в последвалите години тя се бе превърнала в център и смисъл на съществуването му. Ела стана радостта на живота му, накара го да изпита дълбока и несравнима с нищо гордост, когато му съобщи, че е решила да поеме по стъпките му и да стане адвокат.
И нищо не би могло да го накара да престане да я обича. Дори и връзката й с Рийд Конуей. Фактът, че името на дъщеря му бе замесено в публичен скандал, несъмнено щеше да създаде известни затруднения по отношение на следващата му кампания и той, като политик, не можеше да не се тревожи за това. Тревожеше се и като баща — боеше се, че тази връзка би могла да донесе на Ела много болка и разочарования. Уеб беше абсолютно сигурен, че Рийд просто се възползва от Ела — използваше я не само за да нарани Уеб, но и за да му помогне да убеди местните власти, че не той е убиецът на Джуниър Блалък. Цялата тази история сигурно щеше да разбие сърцето на малкото му момиченце, а той не можеше да направи нищо, за да й помогне. Вече се бе отказал от мисълта да заплашва и тормози Рийд. Защото едно нещо вече знаеше със сигурност — Рийд Конуей не беше мъж, който можеше да бъде сплашен.

 

— Би ли престанал да шаваш, ако обичаш? — сгълча го Ела. — Ако продължаваш да мърдаш, никога няма да успея да я завържа както трябва.
Рийд се отдръпна, грабна копринената вратовръзка и я захвърли върху леглото.
— Аз не съм мъж, който се облича с костюм и вратовръзка. И искам да ти кажа, че си губиш времето, като се опитваш да направиш изтънчен джентълмен от този — той забоде пръст в гърдите си — селяндур.
— Днешният ден е много важен. Мисля, че трябва да изглеждаш възможно най-добре.
— Скъпа, каквото и да направиш, за да подобриш външния ми вид, можеш да си сигурна, че татко ти пак няма да ме одобри. — Рийд сграбчи Ела за раменете. После сведе поглед към светлокафявия памучен панталон и закопчаната до горе тъмносиня риза. — Това е смисълът на цялата тази премяна, нали? Искаш да направя добро впечатление на баща ти.
— Баща ми е готов да измине своята част от пътя и да направи компромис, за да се споразумее с теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да…
— Аз също съм готов на компромис. Готов съм да забравя, че той е човекът, който ме обвини в убийството на Джуниър и убеди съдебните заседатели, че съм виновен. — Рийд стисна раменете й още по-силно. — По онова време бях сигурен, че именно той е убил Джуниър и затова е толкова настъпателен и решен да ме тикне зад решетките.
Ела го изгледа недоумяващо.
— Не искаш да кажеш, че наистина си смятал, че баща ми би могъл да убие Джуниър? Защо му е да го прави? Какъв мотив би имал, за да желае смъртта му?
Рийд осъзна, че не би могъл да сподели с Ела подозренията си. Не можеше да й каже, че според него майка му и баща й на времето са имали връзка и сестра му Реджина е дъщеря на Уеб.
Рийд поклати глава.
— Той мразеше Джуниър. Подобно на всички останали, които познаваха копелето.
— Разбирам — кимна Ела. — В един момент бях започнала да се питам дали майка ти не е посегнала на живота му, но след това си дадох сметка, че Джуди никога не би позволила да отидеш в затвора заради престъпление, извършено от нея самата. Никоя майка не би причинила нещо толкова ужасно на собственото си дете.
Рийд я придърпа към себе си и я прегърна.
— В момента си мислиш за майка си, нали? — Погали я по гърба. — О, скъпа, никога не съм имал за цел да предизвикам такъв разрив между теб и майка ти. Предполагам обаче, че трябваше да се досетим, че ще изпадне в ужас като научи за нас. Почувствала се е ужасно засрамена, когато ти обяви на всеослушание, че двамата сме били заедно по времето, когато Уеб е бил прострелян. Не мога обаче да повярвам, че те изрита от собствения ти дом. Както не мога да разбера и баща ти, който позволи това да се случи.
— Татко ми каза да остана, но аз просто не можех да го направя. Не и след като разбрах какво чувства майка ми. Освен това винаги съм имала собствена стая в дома на леля Сибил и чичо Джеф Хенри. За мен не е проблем да живея при тях докато майка се поуспокои. По-късно ще се занимавам с нея и с отношението й към нашата връзка. За момента най-важната ми задача е да убедя Франк Нелсън, че си невинен и че той трябва да открие истинския убиец на Джуниър.
Ела погледна към Рийд. В очите й се четеше искрена привързаност и любов. Всеки път, когато го погледнеше по този начин, Рийд забравяше всичко друго на света. Тази жена му въздействаше по неописуем начин. Искаше му се отново да я отведе до леглото и да я люби до пълно изтощение. Копнееше да я притежава напълно, но едновременно с това бе твърдо решен да я пази и защитава.
— Който и да е човекът, отнел живота на Джуниър, той е изключително опасен — отбеляза Рийд. — Не само за мен, но и за всеки, изпречил се на пътя му. И може би за известно време трябва да се отдръпнеш от мен. Поне докато този човек бъде заловен.
Ела го целуна.
— Със същия успех би могъл да поискаш от мен да спра да дишам. Ако все още не си го разбрал, Рийд Конуей, искам да ти кажа, че съм безнадеждно влюбена в теб.
— О, Ела… миличка… — Жадно впи устни в нейните, а признанието й продължаваше да отеква в главата му. Аз съм безнадеждно влюбена в теб. Не заслужаваше тази жена, но не можеше да се откаже от нея. Дори и заради нея самата.
Силно почукване на вратата привлече вниманието им. Мигновено се откъснаха един от друг, задъхани и усмихнати.
Рийд отвори вратата и видя адвоката си. Марк го измери с поглед отгоре до долу, разглеждайки новите дрехи, които Ела му беше донесла.
— Добър избор. Изглеждаш чудесно, макар че имаш нужда и от вратовръзка.
— Влизай — покани го Рийд. — Ние сме почти готови.
Марк последва Рийд в стаята над сервиза. Видя Ела, кимна и се усмихна. Рийд се приближи до леглото, взе раираната вратовръзка и я сложи под яката на ризата си.
— Ще се опиташ ли още веднъж да я завържеш?
— С най-голямо удоволствие — увери го Ела.

 

— Рой, трябва да отида до Хоупуел и да взема някои части от автоморгата — рече Брайли Джо. — Смяташ ли, че ще можеш да удържиш крепостта докато ме няма?
— Разбира се — отвърна Рой, преизпълнен с гордост от факта, че Брайли Джо му се доверява достатъчно и му поверява сервиза в най-натовареното време в събота вечер.
— Ако срещнеш някакви затруднения, позвъни ми на клетъчния телефон. Номерът е записан на жълтия лист на бюрото ми в офиса. Ако всичко е наред, ще се върна след няколко часа.
— Изобщо не се притеснявай за мен — заяви Рой с широка усмивка.
После се отдалечи, наперен като паун и преизпълнен с гордост. Шефът му тръгна, а той започна да посреща клиентите с усмивка. Миеше предните стъкла на автомобилите им, зареждаше гориво и дори провери маслото на една много симпатична дама. И през цялото време не допусна нито една грешка — връщаше съвсем точно ресто на хората, които плащаха в брой. Към залез-слънце клиентите намаляха и Рой реши, че може да си почине малко и да изпие една кола. Започна да тършува из джобовете на работните си дрехи, търсейки монета за автомата за безалкохолни напитки.
Брайли Джо трябваше да се върне скоро. Най-много след половин час. Тогава ще поеме работата и ще каже на Рой, че е свободен и може да се прибира у дома. Разбира се, ако Рийд беше тука, той веднага щеше да го похвали и да го увери, че е свършил страхотна работа. Брайли Джо беше свестен човек, но Рийд беше по-добър от него. Винаги намираше време да поговори с Рой, да го накара да се почувства важен и значим. Не бяха много хората, които се отнасяха с Рой по този начин.
Той си знаеше, че мисли малко по-бавно от другите и че много хора му се присмиват за това. Госпожица Ела обаче му каза веднъж, че тези хора са достойни за съжаление, защото са абсолютни невежи и нищо не разбират. Рой много харесваше госпожица Ела. Тя беше най-добрият, най-прекрасният човек на света.
Хората непрекъснато говореха за Рийд и нея. Имаше и такива, които разправяха ужасни неща. Рой обаче смяташе, че Рийд и госпожица Ела са родени един за друг. И двамата му бяха приятели и той искрено се надяваше, че ще го поканят на сватбата си.
Рой пъхна монетите в автомата. Тъкмо посягаше да вземе кутийката, когато чу някакъв шум, долетял от работното хале на сервиза. Брайли Джо бе заключил, преди да тръгне, но бе оставил страничната врата отключена, за да може Рой да влезе, ако има нужда от нещо. Да не би Рийд да се беше върнал вече? Рой смяташе, че важната среща в дома на сенатор Портър ще продължи по-дълго, но пък кой друг би се разхождал из халето?
Рой реши, че ще е най-добре да отиде и да провери какво става. Току-виж някакви хлапета влезли в сервиза и отмъкнали нещо. А може би някое бездомно куче или пък коте се бе промъкнало в сградата. Ако се окажеше, че е така, Рой щеше да хвърли на животинката нещо за хранене. В кутията му за храна все още имаше част от сандвича, който си бе приготвил за деня.
Рой се приближи до страничната врата, която беше леко открехната. Брайли Джо я беше затворил, преди да тръгне, нали така? А може и да не беше. Рой отвори вратата, но не можа да види нищо. Ако имаше някой вътре, той очевидно се промъкваше в тъмнината. Сигурно някое куче или пък котка бе влязла да търси храна.
Внезапно Рой зърна някаква светлинка в далечния ъгъл, близо до етажерката с червените кутии с инструменти. Като че ли беше прожектор. Това означаваше, че натрапникът не е животно. Може би някакви хлапета се бяха промъкнали, за да откраднат нещо. Рой щеше сам да се справи с тях. Нямаше нужда да се обажда на полицията и да вкарва злосторниците в беда.
— Ей ти? — високо извика Рой и пристъпи в помещението. — Зная, че си там, така че по-добре се покажи. Ако не ми създаваш проблеми, няма да извикам полицията.
Светлината изгасна, но никой не му отговори. Рой чу, че някой се движи наоколо. Забеляза нечия сянка. Влезе още по-навътре и се извърна на една страна, опитвайки се да открие ключа за осветлението.
— Сега ще запаля лампите — предупреди Рой. — Най-добре ще е да изчезнеш, преди да съм те видял. — Той се обърна с гръб, за да даде на хлапето възможност да избяга.
Рой чу някакъв силен шум. Стори му се, че злосторникът, който и да беше той, се бе блъснал в някоя от кутиите с инструменти.
— Съветвам те да не крадеш нищо. — Рой с неохота си даде сметка, че няма друг избор — трябваше да запали лампите и да разобличи крадеца.
Протегна ръка към ключа, но преди да го докосне някой го удари по главата. Силно. Главата му започна да пулсира от ужасната болка. Рой вдигна ръка, докосна главата си и почувства нещо топло и лепкаво. Главата му кървеше.
Последва втори удар, а след това и трети. Едрият и глупав малоумник падна на колене и се разплака. Четвъртият удар го просна в безсъзнание. Последва и още един. За всеки случай.
Жалко, че Рой Моузес бе чул шум и бе дошъл да провери какво става. Ако си беше останал навън, нямаше да се наложи да се стига до насилие. Може би Рой все пак не беше мъртъв. Но това, естествено, не беше чак толкова важно. Той беше само един малоумник. Умствено изостанал. Малоценно и низше създание.
Хвърли гаечния ключ! Имаш ръкавици, така че по него ще останат единствено отпечатъците на Брайли Джо и Рийд. Жалко, че Рийд пак има алиби.
Побързай! Вземи това, заради което дойде и си тръгвай. Никой не те видя да идваш насам, но дори и да са те забелязали, никой няма да се сети, че си ти. Нямаш време за губене, защото важната среща в дома на семейство Портър вече е в ход. Съвсем скоро ще се заемат с доразследване на случая с убийството на Блалък и тогава истината неминуемо ще излезе наяве. Разобличаването ти е само въпрос на време. Не можеш да позволиш това да се случи. Направи каквото е нужно, за да предпазиш себе си.

 

26.

 

— Няма да е лесно да разследваме убийство, извършено преди петнадесет години — заяви Франк Нелсън. — Повечето от приятелчетата на Джуниър са или мъртви, или на топло в затвора. — Франк се извърна към Рийд, хвърли му един бърз поглед, а след това отново насочи вниманието си към Уеб. — А и да си кажем честно, половината от населението на този град си имаше своите основания да мрази Джуниър.
— Включително и членовете на собственото ми семейство — призна Уеб.
— Сигурен ли си, че искаш да…
Уеб прекъсна Франк по средата на изречението.
— Не, разбира се, че не искам, но ако ще доказваме, че Рийд не е убил втория си баща, то тогава много грозни истини ще излязат наяве. А също и някои тайни, които бих предпочел да си останат скрити.
— Татко, за какво говориш? — Ела, която седеше на дивана до Рийд, вдигна очи и погледна Уеб.
Последното нещо, което искаше на този свят, бе Ела да научи, че баща й е колос с глинени крака. Никак не му се щеше дъщеря му да осъзнае, че човекът, когото бе боготворила през целия си живот, беше смъртен, като всички останали, и, също като тях, си имаше своите грехове и тъмни тайни. Но ако съществуваше и най-малка надежда да се установи кой е убил Джуниър Блалък, то Уеб щеше да бъде напълно откровен — не само с Франк Нелсън, но и с Ела.
— Бих предпочел Керълин да не знае нищо за това. Няма да й казваме, освен ако не стане абсолютно наложително. — Уеб кръстосваше напред-назад пред камината, а обхваналото го нервно напрежение прозираше във всяко негово движение. — Ако истината стане публично достояние, аз лично ще й кажа всичко.
Ела се надигна от дивана, приближи се до Уеб и го прегърна през кръста.
— Да не би да твърдиш, че някой от нашето семейство…
— Да, твърдя, че няколко човека от семейството ни са имали мотив да убият Джуниър.
— Кои? — попита Ела.
— Ами, аз например — призна Уеб. — И Джеф Хенри. А също и Сибил.
Смаяното ахване на Ела го прониза като стрела и предизвика нечовешка болка в душата му. Тя свали ръка от кръста му, застана пред него и го погледна право в очите.
— Но ти не си убил Джуниър и аз не мога да повярвам, че…
— Не, не съм убил Джуниър, но исках да го направя — процеди Уеб. — Исках да направя онова, което извърши Рийд — да пребия Джуниър до смърт. Онзи кучи син превърна живота на Джуди в истински ад. А ако знаех, че се е опитал да изнасили Реджина… — Уеб стовари десния си юмрук в разтворената длан на лявата си ръка.
Ела смаяно се вгледа в баща й, но той твърдо отвърна на погледа й. Даде си сметка, че дъщеря му никога не бе виждала тази негова страна, не бе допускала, че е човек, способен на насилие. Тя се отдръпна от него и отстъпи няколко крачки назад.
— Ами чичо Джеф Хенри и леля Сибил? Какво е тяхното основание да желаят смъртта на Джуниър?
Рийд рязко стана от дивана.
— Няма ли някакъв друг начин да свършим това?
Рийд не изрече думите без да нараним Ела, но всички разбраха скрития смисъл. Уеб прекрасно разбираше желанието му да я предпази. Само че му се струваше странно, че и друг мъж, също като него, желаеше да защити дъщеря му. От друга страна, ако Рийд наистина държеше на Ела, то тогава желанието му беше съвсем естествено и разбираемо.
Уеб отрицателно поклати глава.
— Сибил имаше връзка с Джуниър и Джеф Хенри знаеше за нея. Аз също знаех.
Ела затвори очи, сякаш се опитваше да се предпази от истината. Рийд се приближи до нея и я прегърна. Тя отвори очи и го погледна. Уеб се извърна настрана. Беше видял любовта, изписана в очите на дъщеря му.
— Защо не спомена за това пред полицията преди петнадесет години? — Марк Лиймън, който седеше на един кожен фотьойл до библиотеката, погледна първо Уеб, а след това и Франк Нелсън.
— Не смятам, че Джеф Хенри или пък Сибил са способни да извършат убийство — изрече рязко Уеб. — Освен това, преди петнадесет години бях убеден, че Рийд е убил Джуниър.
— А какъв е бил твоят мотив да убиеш Джуниър? — попита Марк. — Заради Джуди?
Уеб кимна.
— Защо толкова много си се притеснявал за онова, което се е случвало с икономката на твоите роднини и нейната дъщеря? — продължи да разпитва Марк. — Имал ли си интимна връзка с Джуди преди години?
— Да. — Уеб не можеше да погледне никой от присъстващите в стаята и затова забоде поглед в пода. Какво ли щеше да си помисли за него Ела сега, когато вече знаеше истината? — Джуди и аз имахме връзка преди години.
Прегърнал Ела здраво през кръста, Рийд гневно изгледа Уеб.
— Ти ли си бащата на Реджина?
Ела не издаде нито звук, но изражението на лицето й беше повече от красноречиво. Уеб я погледна, надявайки се, че ще може да му прости.
— Да.
— Татко!
— Проклет кучи син! — тихо изруга Рийд.
— Как си могъл никога да не признаеш детето, на което си баща? — възкликна Ела. — Не си ли могъл поне да й дадеш името си?
— Не, разбира се, че не е могъл — отвърна Рийд. — Признанието, че е баща на незаконно родено дете щеше завинаги да съсипе репутацията му и да сложи край на политическата му кариера.
— Решението беше както мое, така и на Джуди — обясни Уеб. — Тя знаеше, че не мога да напусна Керълин. Нито тогава, нито когато и да било след това. Джуди ме обичаше достатъчно, за да пожелае да ме предпази. А аз, глупакът, й позволих.
— Щом си могъл да изоставиш собственото си дете, значи не си човека, за когото те мислех. — Ела се отдръпна от Рийд и се приближи до баща си, настоявайки, само с присъствието си, да я погледне в очите. — Кажи ми, че през всичките тези години си направил нещо, за да се погрижиш за Реджина.
— Направих — отвърна Уеб. — Но не достатъчно. Нищо от онова, което направих за нея, не би могло да я компенсира за детството без баща и за годините, през които трябваше да понася Джуниър Блалък за свой втори баща.
— И какво точно си направил за Реджина? — поиска да узнае Рийд.
— Като за начало й осигури работата при мен — намеси се Марк Лиймън. — Освен това подозирам, че пак той уреди стипендията, която Реджина получи. Прав ли съм?
— Правех всичко, което Джуди ми позволяваше — заяви Уеб и се протегна към Ела. Въздъхна с облекчение, когато тя му позволи да хване ръката й. — Щях да съм много щастлив, ако беше възможно да пораснеш заедно със сестра си, ако можеше двете да живеете заедно. Най-много съжалявам за това, че тя не можа да стане част от семейството ни. Но Джуди и аз постъпихме така както сметнахме, че ще е най-добре за всички.
— О, татко, и двамата сте постъпили ужасно. — Ела обви ръце около врата на баща си.
Внезапно вниманието на Уеб бе привлечено от някакъв звън и в първите няколко секунди той не можа да разпознае източника му. После, когато чу, че Франк Нелсън говори нещо, осъзна, че току-що бе звъннал мобилният телефон на Франк. Уеб се усмихна неуверено на Ела.
— Има някои неща за брака ни с майка ти, които…
Ела сложи палец върху устните на баща си.
— Зная, че двамата с майка се обичате, но разбирам, че парализата й е създавала много затруднения както за нея, така и за теб.
Франк лекичко се изкашля.
— Извинете, че ви прекъсвам, но има нещо, което всички трябва да узнаете.
Четири чифта очи се насочиха към началника на полицията на Спринг Крийк. Уеб инстинктивно осъзна, че новината няма да е добра.
— Какво се е случило? — попита късо.
— Извършено е убийство — информира ги Франк. Погледът му се насочи право към Рийд. — В «Сервиза на Конуей».
— Брайли Джо? — Руменината се отцеди от лицето на Рийд.
— Не — отвърна Франк. — Брайли Джо е намерил тялото. Днес след обяд оставил Рой Моузес да наглежда работата в сервиза и прескочил до автоморгата в Хоупуел. Върнал се преди петнадесет минути и открил тялото на Рой в работното хале.
— Рой е мъртъв? — Ела силно стисна ръката на баща си.
— Така изглежда. — Франк поклати глава. — Бедният човечец. Някой го е ударил няколко пъти по главата с голям гаечен ключ.
— О, боже! — В очите на Ела заблестяха сълзи.
— Трябва веднага да отида там — обяви Франк. — Според моите хора може би разполагаме със свидетел, който е видял някой да излиза от сервиза половин час преди завръщането на Брайли Джо.
— Ще дойда с теб — рече Рийд. — Брайли Джо сигурно е в шок.
— Информирай ни какво сте открили — рече Уеб. — Аз много харесвах Рой. Не беше твърде умен, но имаше голямо сърце. Онзи, който е посегнал на живота му, трябва да е истински мерзавец.

 

Баща й я помоли да се върне да живее у дома, но Ела отказа. Обясни му, че би искала да даде на майка си достатъчно време, за да може тя да приеме връзката й с Рийд. После приготви кафе и двамата изпиха по чашка докато обсъждаха убийството на Рой Моузес. Никой не можеше да повярва, че някой би наранил съзнателно един толкова добър и мил човек.
Ела и баща й стояха заедно до задната врата. Тя се наведе и го целуна.
— Ще кажа на чичо Джеф Хенри и на леля Сибил за убийството на Рой. Обади ми се, ако Франк ти позвъни и ти съобщи някакви подробности.
Уеб сложи ръка на рамото й.
— Трябва да поговорим повече за връзката ми с Джуди и за това, че Реджина е мое дете.
— Да, трябва — съгласи се Ела. — Но не тази вечер. — Беше преизпълнена със съжаление както към баща си, така и към Джуди и Реджина. И към нещастната си майка. — Даваш ли си сметка, че рано или късно ще трябва да кажеш на майка?
Уеб кимна.
— Ела, по отношение на майка ти…
— Не е нужно да ми казваш, че я обичаш. Аз зная…
— Не, не знаеш. Това е проблемът. Оставих те да вярваш, че аз и Керълин сме напълно отдадени един на друг, но това не е вярно. От много време насам не изпитвам любов към майка ти. Истината е, че я помолих за развод в деня, в който тя претърпя злополуката по време на езда.
— Ти не обичаш майка? — Ела не вярваше на ушите си. През целия си живот бе приемала родителите си като образец за съпружеско щастие. Не си спомняше да ги е чувала някога да спорят. Не и за важни неща. А се оказва, че през цялото това време баща й изобщо не бе обичал майка й.
— Единствената жена, която съм обичал истински, е Джуди Конуей — заяви Уеб. — Излизахме заедно докато тя учеше в гимназията, но се разделихме, защото родителите ми не я одобряваха. А когато си дадох сметка колко много държа на нея, тя вече бе омъжена за бащата на Рийд.
Ела се запита защо не е по-шокирана, защо тези разкрития не се оказаха абсолютна изненада за нея. Може би защото на някакво инстинктивно ниво тя винаги бе знаела, че нещо с брака на родителите й не е съвсем наред, че независимо от демонстрациите на привързаност и всеотдайност, в отношенията им липсва страст и пламенен копнеж. Като дете бе виждала само онова, което искаше да види. Вярвала бе само в нещата, в които искаше да повярва.
— Ти все още обичаш Джуди, нали? През всичките тези години си останал с майка заради парализата. Останал си, защото не си човек, който би изоставил саката си съпруга.
Уеб притисна главата й към себе си.
— Никога няма да напусна Керълин. Тя твърде силно се нуждае от мен. Освен това, ако през онзи следобед не й бях поставил въпроса за развода, тя нямаше да пришпори коня си с толкова гняв и да се понесе като вятър напред…
Ела силно прегърна баща си, притисна го към себе си и заговори тихичко със свито от напиращите сълзи гърло.
— Обичам те, татко! И каквото и да се случи от тук насетне, аз винаги ще бъда до теб.
Уеб отвърна на прегръдката, след което я освободи и я целуна по челото.
— Ти върви. Аз трябва да отида да проверя как е Керълин. Ще ти звънна, ако Франк ми се обади тази вечер.
Ела се поколеба, после се усмихна, обърна се и излезе през задната врата. Нощното небе беше обсипано със звезди — искрящи като диаманти точици, осеяли черните небеса. Лек ветрец шумолеше из клоните на дърветата, но дори и той беше топъл и влажен. Ела бързо прекоси задния им двор и влезе в двора на леля си и чичо си. Преди да стигне до задната веранда, извади ключа от джоба си. Влезе в кухнята и чу гласове. Мъжки гласове. На чичо й Джеф Хенри и… и на Франк Нелсън!
Ориентирайки се по гласовете, Ела бързо излезе от кухнята и се спусна надолу по коридора. Намери двамата мъже във всекидневната. Франк изглеждаше като погребален агент. Създаваше впечатлението за човек, донесъл трагични новини. Лицето на чичо й Джеф Хенри беше на червени петна — сигурен знак, че чичо й е силно ядосан. Ела поспря на вратата и се заслуша, осъзнала, че двамата мъже все още не подозират за присъствието й.
— Пет пари не давам какво си мисли, че е видял Джим Пендълтън. Казвам ти, че Сибил изобщо не се е приближавала до «Сервиза на Конуей» тази вечер. — Джеф Хенри нервно сновеше между двете канапета, поставени едно срещу друго в средата на стаята.
— Не отправям никакви обвинения към Сибил — заяви Франк. — Но ако е била там, може да е видяла или чула нещо. Единственото, което искам, е да я видя за малко и да й задам няколко въпроса.
Джеф Хенри рязко се закова на мястото си, присви очи и гневно се вторачи в началника на полицията.
— А аз вече ти казах, че Сибил се оплака от ужасно главоболие и си легна рано. И аз категорично отказвам да я безпокоя заради подобни глупости.
— Ако не ставаше дума за убийство, нямаше да съм толкова настоятелен. Но, дяволите да го вземат, Джеф Хенри, хората в този град ще изпаднат в паника, когато новината се разчуе. Опитът за покушение срещу американски сенатор беше достатъчно сериозно престъпление, но ето че съвсем скоро в града бе извършено и нещо още по-ужасно — убийството на един мил и абсолютно безвреден човечец като Рой. Подобни неща не се случват в Спринг Крийк. Ако Сибил е била там, както твърди Джим Пендълтън, тогава аз трябва да говоря с нея. Още тази вечер.
— Предлагам ти да си тръгнеш веднага — отвърна Джеф Хенри. — Освен ако нямаш заповед за ареста на Сибил…
— Франк, за какво е всичко това? — Ела влезе в стаята. — Не мислиш сериозно, че леля ми е въвлечена по някакъв начин в смъртта на Рой?
В момента, в който се обърна и видя Ела, Джеф Хенри изведнъж се успокои. Лицето му светна, а на устните му заигра колеблива усмивка.
— О, мила моя, слава богу! Ще трябва да налееш малко здрав разум в главата на нашия полицейски началник. Онзи идиот, Джим Пендълтън, смята, че е видял леля ти близо до «Сервиза на Конуей» тази вечер. — Джеф Хенри я изгледа умолително. — Уверих Франк, че това не е възможно. Сибил беше тук с мен през цялата вечер, а в момента спи в спалнята си на горния етаж.
— Франк, абсолютно наложително ли е да говориш с леля Сибил тази вечер? — попита Ела. — Не може ли да дойде в управлението утре сутринта и да отговори на всичките ти въпроси?
— Когато става дума за убийство, тогава…
Ела чу шума едновременно с Франк. Джеф Хенри се напрегна. Някой току-що бе влязъл през входната врата. Във фоайето отекна отчетливото потропване на високи токове. Само след минута подпийналата Сибил застана на вратата. Хвана се за рамката и огледа присъстващите в стаята.
— Какво става? — завалено попита тя. — Да не би да сте организирали парти и да сте пропуснали да ми кажете?
Франк изпитателно се взря в Джеф Хенри.
— Струва ми се, че каза, че Сибил е била с теб цялата вечер, а сега спи на горния етаж?
— Какво? — Сибил се разсмя — гърлен, почти задавен смях. — Не разбирам защо ти е наговорил тези лъжи.
— Госпожо Карлисъл, имаш ли нещо против да ми кажеш къде беше тази вечер — попита Франк.
— Не отговаряй на този въпрос, Сибил! — Джеф Хенри бързо застана до съпругата си.
— Струва ми се, че може би трябва да се обадим на Марк Лиймън или на някой друг от адвокатите си — обади се Ела.
— Защо ни е адвокат? — озадачено попита Сибил. — И, Франк, защо са тези официалности? Не е нужно да ме наричаш госпожа Карлисъл.
— Лельо Сибил, Рой Моузес е бил убит тази вечер в «Сервиза на Конуей» — обясни Ела. — Има свидетел, който смята, че те е видял в района на сервиза половин час преди Брайли Джо да открие тялото на Рой.
— О-о! — проплака Сибил, след това пъхна юмрук в устата си. — Бедничкият Рой — промълви тя. — Бедното, нещастно създание…
— Виждаш ли? — Ела се обърна към Франк. — Тя дори не знае за убийството на Рой. Нямаше и най-малка представа, че той е мъртъв.
— Това вярно ли е? — попита Франк. — Твърдиш, че тази вечер не си ходила в «Сервиза на Конуей».
Сибил вдигна глава. Сякаш не можеше да се фокусира и неспокойно местеше поглед напред-назад. После изведнъж погледна право в Джеф Хенри.
— Аз… аз се отбих в сервиза по-рано тази вечер. Търсех Брайли Джо.
Сърцето на Ела се сви. Джеф Хенри се отдръпна от пийналата си съпруга, изправи рамене и й обърна гръб.
— Сибил, спомняш ли си по кое време мина от там?
Тя му показа тънката си китка.
— Никога не нося часовник.
— Джим Пендълтън твърди, че те е видял около половин час преди завръщането на Брайли Джо в сервиза. Това означава, че си била там някъде към осем и половина.
— Струва ми се, че беше по-рано — отвърна Сибил. — Не мисля, че беше тъмно. Видях Рой и той ми каза, че Брайли Джо не е там. Затова си тръгнах, отидох с колата до Смитсвил и… — Погледна към Джеф Хенри, който стоеше с гръб към нея и се взираше през прозореца. — Срещнах се с едни приятели и изпих няколко питиета.
— Добре — рече Франк. — Докато беше в «Сервиза на Конуей» видя ли някой да се навърта наоколо? Някой, който по някакъв начин да ти се е сторил подозрителен?
— Там нямаше никой друг. Само Рой.
Франк кимна.
— Благодаря. Това е всичко, което исках да разбера. Съжалявам, че ви обезпокоих. Надявам се, разбирате, че просто си върша работата.
— Разбираме — увери го Ела.
— Не ме изпращайте. — Франк кимна на Ела и излезе от стаята.
— Бедничкият Рой — проплака Сибил. — Кой би убил един толкова мил и добродушен човек?

 

27.

 

Сега беше моментът да задвижи следващия етап от плана си и да се впусне в действие. Но само след внимателно обмисляне и преценка. Оказа се сравнително лесно да се сдобие с оръжие, носещо отпечатъците на Рийд. Планът включваше кражбата на инструмент, който би могъл да се използва като смъртоносно оръжие, от една от кутиите в сервиза, но този път късметът изневери на Рийд. Той беше оставил кутията с обяда си в сервиза, а вътре имаше неща, които се оказаха далеч по-подходящи за целта. Вилица, лъжица и нож — остър нож, идеален за белене на ябълки, разрязване на сандвичи и прерязване на човешки гърла. Каква небрежност от негова страна! Да остави едно толкова подходящо оръжие без надзор! Този мъж вече бе осъждан веднъж за убийство с нож. Съдебните заседатели сигурно щяха да намерят за много интересен факта, че и за новото убийство е прибягнал до същото оръжие.
Целият град бе изпаднал в шок след убийството на онзи идиот Рой Моузес. Хората бяха разстроени и потресени. Че дори и членовете на семействата Карлисъл и Портър. Не можеше да повярва, че Уеб и Ела не само че присъстваха на погребението на Рой, ами Уеб дори плати всички разноски. Уеб, разбира се, от край време се славеше с щедростта си. Това беше едно от най-ценните му и благородни качества.
Тази нощ щеше да приведе плана в действие. Жалко, че се налагаше да избере точно тази жертва, но нямаше друг избор. Така трябваше. Само веднъж да обвинят Рийд Конуей в още едно убийство и никой няма дори да си помисли да преразглежда случая на Блалък. А щом Рийд отново се озове в затвора — този път до края на живота си нещата щяха да се върнат към нормалния си ритъм. Щеше да последва един доста дълъг период на траур, разбира се, но с времето всичко щеше да се оправи. И никой никога нямаше да научи истината. Щяха да знаят само двама човека. Но и двамата щяха да я отнесат в гроба.

 

— Няма да замина, ако имаш нужда от мен тук. — Ела потупа треперещата ръка на леля си. — Зная, че чичо Хенри е ужасно разстроен от признанието ти пред Франк, че си се отбила в «Сервиза на Конуей», за да потърси Брайли Джо.
— Онази нощ бях прекалено пияна, за да разсъждавам нормално — призна Сибил. — Но дори и да бях напълно трезва, пак щях да кажа на Франк истината. Мили боже, та той всъщност ме разпитваше като заподозряна в убийството на Рой.
— Не мисля, че Франк някога те е смятал за виновна.
— Може и да не е. — Сибил стисна ръката на Ела. — Не се тревожи за мен. За нещастие, чичо ти и аз сме преживявали подобна криза и преди. И оцеляхме.
— Нали знаеш, че татко каза на Франк за връзката ти с Джуниър Блалък?
Сибил погали бузата на Ела.
— Да, зная. Разбрах също, че е признал и някои от собствените си грехове.
Ела кимна.
— Той ми каза, че не си го съдила прекалено сурово. — Сибил се наведе напред и целуна бузата на Ела. — Ти имаш толкова щедро и великодушно сърце. И проявяваш невероятно разбиране. Но колко още можеш да простиш, мило мое момиче? Готова ли си да ни простиш всичко? На мен и на Уеб?
— Обичам те, лельо Сибил! Почти толкова, колкото обичам татко. Разбира се, че бих ти простила всичко.
— Не забравяй това си обещание. — Сибил, която бе приседнала на самия край на леглото на Ела, се изправи. После потупа с ръка затворения куфар на Ела. — Двамата с Рийд имате нужда от един спокоен уикенд след кошмарната седмица, която всички ние преживяхме. Няколко дни и нощи в хижата край реката ще ви се отразят добре.
— Никак не ми се тръгва предвид пълната бъркотия, която оставяме тук. — Ела се изправи, вдигна малкия куфар и го остави на пода. — Франк е зает с разследване убийството на Рой и няма да има време да се занимава със стария случай на Блалък. А майка никога няма да приеме Рийд, ако той не успее да докаже, че не е убиец.
Сибил се разсмя подигравателно.
— Не се заблуждавай. Керълин никога няма да приеме Рой като подходящ за тебе мъж. Майка му не само че е икономка, но и е родила дете от Уеб. В мига, в който Керълин узнае за Реджина, тя ще презре цялото семейство Конуей.
— Това дали майка ще приеме Рийд или не, не е чак толкова важно в случая — заяви Ела. — Рийд заслужава да бъде реабилитиран. Той не е убил Джуниър.
— Ти го обичаш много, нали?
Ела въздъхна.
— Това е повече от очевидно, нали?
— Да. За тези от нас, които те познават и те обичат от цялото си сърце.
— Не разбирам защо се случи. Нито пък как можа да стане толкова бързо. В началото се опитвах да убедя сама себе си, че връзката ни е изцяло на сексуална основа, но… дадох си сметка, че през целия си живот не съм изпитвала нещо подобно. Сутрин се събуждам с мисълта за него. Вечер заспивам, потънала в копнеж по него. Колкото и време да прекарвам заедно с него, то все не ми е достатъчно.
— Зная. — Сибил погледна край Ела и прикова поглед в стената. В очите й се появи някакво отнесено изражение. — И аз веднъж обичах по този начин.
— Наистина ли?
— Ъхъ…
— Кого? — попита Ела.
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.
— Пробвай.
— Джеф Хенри Карлисъл. Старият и мил глупак. — Очите на Сибил се напълниха със сълзи. — Той обаче беше влюбен в Керълин. И когато разбра, че не може да я има, реши да се задоволи с мен. Аз трябваше да заема мястото на сестра си. На времето вярвах, че мога да го накарам да ме обича. Но се оказа, че съм се лъгала жестоко.
— Лельо Сибил…
Ела понечи да я прегърне, но Сибил я хвана за раменете.
— Не ме съжалявай. Аз сама си постлах леглото и лежа на него, макар и неудобно, години наред. Ти обаче не бива да се задоволяваш с нещо по-малко от искрената любов и страстта на мъжа, когото обичаш. Сигурно всички хора в този град смятат, че Рийд не е подходящ за тебе, но ако двамата се обичате и той те прави щастлива, не позволявай на никого да застане между вас.
Ела прегърна Сибил.
— Ще се върна в неделя вечерта. Ще остана при теб и чичо Джеф Хенри още известно време. Ако майка не промени мнението си скоро, вероятно ще се наложи да си наема квартира някъде.
— Знаеш, че винаги си добре дошла у дома и можеш да останеш колкото си пожелаеш.
Ела пусна леля си, обърна се и вдигна куфара си.
— Ако Рийд случайно позвъни, кажи му… ами, кажи му да побърза.
— Защо не пътувате до хижата заедно? — попита Сибил.
— Този петък той трябва да затвори сервиза. Обеща, че най-късно до девет ще пристигне в хижата — обясни Ела. — Брайли Джо вече имаше собствени планове, които не можеше, или просто не пожела, да промени. Вчера замина, за да прекара уикенда в Туника. Рийд ми каза, че братовчед му обича да залага в казината, надявайки се да стане богат. Аз обаче смятам, че той просто имаше нужда да се махне от този град. Беше потресен от смъртта на Рой и все още не може да се съвземе.
— Предполагам, че е взел и някоя жена със себе си. — Сибил се усмихна. — Не си мисли, че ме е грижа. С Брайли Джо ме свързваше единствено сексът, а това е нещо, което мога да получа поне от още дузина мъже.
— Лельо Сибил?
— Не питай. Би трябвало да изживееш живота ми, за да започнеш да разбираш защо правя нещата, които правя.
Ела кимна, отвори вратата на спалнята и излезе в коридора. През следващите четиридесет и осем часа тя и Рийд щяха да бъдат съвсем сами в семейната хижа край реката. Там щяха, макар и за кратко, да избягат от действителността и да се изгубят в обятията си.

 

От два часа Рийд не сваляше очи от часовника. Искаше му се времето да лети по-бързо. Само още един час и той щеше да затвори сервиза, да се качи в стария пикап на Брайли Джо и да поеме към реката. Само веднъж през целия си живот бе изпитвал такова радостно нетърпение — в деня, в който трябваше да бъде освободен от затвора. Възбуждаше се само при мисълта за предстоящите четиридесет и осем часа, които щеше да прекара с Ела. Бе посрещнал с изненада предложението й да прекарат уикенда в семейната хижа край реката. Но пък, от друга страна, Ела беше пълна с изненади. Коя от коя по-приятни. Тя изобщо не се притесняваше, когато се движеше с него из града и като че ли изобщо не се смущаваше от вторачените погледи на съгражданите им. Така и не можеше да си обясни какво толкова беше направил, че да заслужи жена като Елинор Портър. Но всеки ден благодареше на бога за нея.
Ето това е, рече си той. Истината е, че не заслужаваш Ела и го знаеш. А тя наистина заслужава някой мъж, далеч по-добър от тебе.
Клиентът, който току-що бе заредил резервоара на колата си, влезе в сервиза и подаде на Рийд двадесетдоларова банкнота.
— Благодаря — каза му Рийд.
Мъжът се усмихна, кимна с глава и излезе през вратата. В този момент иззвъня телефонът. Рийд вдигна слушалката.
— «Сервизът на Конуей».
— Рийд?
— Да.
— О, толкова се радвам, че успях да те хвана, преди да тръгнеш за хижата. Обажда се Сибил Карлисъл — представи се жената. — Ела ме помоли да ти звънна и да ти кажа, че ще се забави и ще може да пристигне в хижата чак към единадесет часа. Ужасно съжалява, но нещо възникнало в последния момент. Ставало дума за някакво съдебно дело. Тя ще ти обясни всичко, когато се видите тази вечер.
— Добре. Благодаря. Каза ли дали иска да отида в хижата преди нея и да я изчакам там? — попита Рийд.
— Не, защото ключът е у нея, нали така? Ти нямаш ключ и затова ми каза да ти предам, че ще се срещнете там в единадесет часа.
— Добре. Благодаря, госпожо Карлисъл.
Рийд отново погледна часовника. Нямаше нужда да брои минутите, оставащи до края на работното време. Брайли Джо му беше казал да затвори в осем вместо в девет, но ето че необходимостта за това беше отпаднала. Няма нищо, какво толкова! Няколко часа повече не бяха от такова значение. Важното е, че двамата с Ела пак щяха да прекарат целия уикенд заедно. Съвсем сами.

 

Ела спря ягуара на посипаната с чакъл алея зад хижата. Заключи колата, отвори багажника и взе двете торби с продукти. Беше купила пържоли, които смяташе да изпече на следващия ден, картофи, червено и бяло вино и кутийка чай от Тенеси. А също и сладолед, който трябваше веднага да се прибере в хладилника. По пътя насам беше спряла до една крайпътна сергия и беше купила пресни ягоди, праскови и един пъпеш.
Луната вече беше изгряла и обливаше хижата и реката със сребърните си лъчи. Няколкото звезди разпръснати по черното небе весело й намигаха. Ела въздъхна щастливо. Не си спомняше друг път през живота си да е очаквала нещо с такова нетърпение. Само още три неща трябваше да се направят, за да стане животът й почти съвършен: Рийд да бъде реабилитиран за убийството на Джуниър Блалък; майка й да приеме Рийд като член от семейството; Рийд да й каже, че я обича.
Ела стигна до входната врата, остави двете торби на верандата и пъхна ключа в ключалката. Смяташе да отвори прозорците и да включи вентилатора веднага щом влезе вътре, за да поохлади хижата преди пристигането на Рийд. Отвори вратата, присегна ръка и започна да опипва стената, докато накрая намери ключа за осветлението. Запали лампата, взе торбите с продуктите и влезе в хижата. Докато вървеше към кухнята, разположена в задния край на просторното помещение, което се използваше като трапезария и всекидневна, Ела погледна часовника си. Девет часа. Беше се забавила повече отколкото възнамеряваше в магазина, а на сергията край пътя беше изгубила още петнадесет минути. Планът й предвиждаше да дойде поне половин час преди Рийд, но бе закъсняла и той сигурно щеше да пристигне всеки момент. В края на краищата, пътят от града до тук отнемаше по-малко от половин час.
Остави пликовете на кухненския плот, прибра нетрайните храни в хладилника, а другите продукти разпредели по шкафовете. Малкият й куфар все още беше в колата, но тя искаше да отвори прозорците и да включи вентилаторите, преди да отиде да го вземе. А може би трябваше да смени и чаршафите на леглото. Не че сегашните бяха мръсни, но не бяха използвани поне от два месеца насам.
Ела се зае да отвори прозорците на четирите стаи и да включи вентилаторите, монтирани на таваните. Тъкмо влизаше отново във всекидневната, когато чу стъпки по верандата. Стори й се странно, че не бе чула бръмченето на колата му. Онзи стар пикап обикновено вдигаше оглушителен шум. Тя се спусна към открехнатата врата.
— Рийд?
Внезапно нечия сянка падна на прага. Не е на Рийд, осъзна Ела. Новопристигналият не беше толкова висок. Ела рязко спря и ахна от изненада, когато гостът пристъпи в стаята.
— Какво правиш тук?
Жената се усмихна. Половината й лице остана в сянка.
— Случило ли се е нещо? — попита Ела. — Нещо лошо ли се е случило?
Тя отрицателно поклати глава.
— С Рийд?
Жената отново поклати глава.
— С татко?
— Нищо лошо не се е случило с Уеб или пък с Рийд — отвърна тя. — Всъщност, не се е случило нищо лошо. Все още. Но скоро и това ще стане.
— Не разбирам.
Усмивката на жената стана по-широка.
Стомахът на Ела се сви. Това не беше възможно. Нима имаше халюцинации? Да не би да й се привиждаха разни несъществуващи неща? Защото жената застанала само на няколко метра от нея, не беше тази, за която я взе в първия момент.

 

Рийд се разхождаше между щандовете на магазина за алкохол на Четвърта улица. Щеше му се да разбираше повече от вина. Искаше да избере някое хубаво вино. И напълно подходящо за предстоящия уикенд с Ела. Предполагаше, че би могъл да попита касиерката, но се съмняваше дали и тя знае достатъчно за вината, които продава. Тъй като беше едва девет и петнадесет, той разполагаше с предостатъчно време да избере вино, да се върне в стаята си над сервиза и да вземе един душ, преди да тръгне за хижата. Ела му беше казала, че пътят до там отнема тридесет минути. Което означаваше, че трябва да тръгне към десет и половина. По дяволите, трябваше да убие почти още два часа. Може би нямаше да е зле да намине за малко към майка си.
Рийд тъкмо протягаше ръка към една бутилка калифорнийско мерло, когато зърна Сибил Карлисъл в другия край на магазина. Той взе бутилката и се запъти към нея. Може би лелята на Ела ще може да му каже дали е избрал подходящото вино.
— Добър вечер, госпожо Карлисъл — поздрави Рийд, когато се приближи достатъчно.
— Рийд?
По изражението й разбра, че е изненадана да го види.
— Да, мадам.
— Не смяташ ли, че си закъснял вече? — попита го Сибил. — Мислех, че трябваше да се срещнете с Ела в хижата някъде около девет.
— Какво? Не разбирам. Вие ми се обадихте и ми казахте, че…
Тя го изгледа странно, очевидно объркана от думите му.
— Не ми ли позвънихте по-рано тази вечер?
— Не — отвърна тя. — Какво те кара да мислиш, че съм ти се обаждала?
Значи Сибил Карлисъл не му се бе обаждала. Кой тогава му бе позвънил от нейно име и защо? Адреналинът бясно запрепуска из тялото на Рийд. Жесток страх скова душата му.
— Какво става? — попита Сибил.
Рийд я сграбчи за раменете.
— Ела е в опасност. Обади се на Франк Нелсън и му кажи да тръгва към хижата. Кажи му да побърза. Може да се окаже, че въпросът е на живот и смърт.

 

28.

 

— Като че ли си изненадана да ме видиш, а, скъпа? — Керълин Портър остави вратата отворена след себе си и се приближи до Ела. — Чичо ти Джеф Хенри спомена, че имаш намерение да дойдеш на хижата, за да прекараш уикенда с Рийд.
Керълин беше облечена с розов памучен панталон и летен пуловер с къси ръкави в същия цвят. През едното си рамо беше преметнала малка сламена торба с избродирани върху нея розови рози.
— Майко? Аз… аз не разбирам. Та ти вървиш! — Ела стоеше неподвижно и се взираше слисано в майка й, която бавно пристъпваше към нея. Пристъпваше уверено, без никакво колебание. И дори не накуцваше!
— Да, така е. — На лицето на Керълин изгря изумителната й усмивка, която винаги бе очаровала поклонниците й и бе всявала страх и подчинение в останалите.
— И кога се случи това? — Ела се преизпълни с щастие. Това чудо вероятно се бе случило съвсем скоро. Колко прекрасно, че майка й бе дошла лично да й каже тази невероятна новина. — Татко с теб ли е? Той ли те докара до тук?
— Не, скъпа, татенцето ти не знае нищо за това — отвърна Керълин и спря точно пред Ела. — Виола ме докара до тук. Тя е отвън, на верандата. Трябва само да я извикам, ако имам нужда от помощ.
Ела сграбчи ръцете на майка си.
— Защо не поседнеш малко? Сигурно си се претоварила с идването до тук. Не бива да се натоварваш толкова много преди отново да си свикнала с ходенето.
— Колко мило от твоя страна да се тревожиш толкова много за мен. — Керълин с все сила стисна дясната китка на Ела. — Но аз съм напълно добре. И отдавна съм свикнала с ходенето.
— Не разбирам. Какво искаш да кажеш…
Топлата усмивка на Керълин стана още по-широка, после изведнъж потъмня и се превърна в студена и заплашителна гримаса. Ела тръсна глава, опитвайки се да прогони образа, появил се в главата й. Та това беше нейната майка, жената, която я беше отгледала и я бе обичала с цялото си сърце.
— Обичах те като моя собствена дъщеря — заяви Керълин. — Толкова много години. За Уеб беше много важно двамата да имаме дете. Заради него се съгласих да те осиновим. Бях готова на всичко, за да го задържа при себе си и да не му позволя да ме изостави.
— Майко, зная всичко това. Татко съвсем наскоро ми разказа за случилото се през онзи ден, в който си претърпяла фаталната злополука.
— А каза ли ти, че съжалението и чувството за вина са единствената причина, поради която продължава и до днес да е женен за мен?
— Не, майко, зная, че той обича…
— Не обича мен, а Джуди Конуей. Винаги е обичал само нея. Но това няма значение. — Керълин заби нокти в меката плът на китката на Ела. — Виждаш ли, аз също не го обичам вече. Но никога няма да му позволя да си иде. Без значение колко жени е имал през живота си — любовници и свалки за по една нощ — той ще остане мой съпруг до края на живота ни.
В душата на Ела се прокрадна необяснима тревога. Обхвана я мрачно предчувствие за надвиснала опасност. Никога не бе виждала майка си да се държи по този начин, никога не я бе чувала да говори по този начин. Защо точно сега, когато най-после бе възвърнала способността си да върви, тя се държеше като напълно непозната?
Керълин се вгледа изпитателно в очите на Ела.
— В началото ти беше истинска утеха за мен. Такова добро бебе и прекрасно малко момиченце. Скоро обаче осъзнах, че Уеб с всеки изминал ден започва да те обича все по-силно и по-силно. Освен това ти обръщаше прекалено много внимание. Само че вече беше безвъзвратно късно да те върна и да се отърва от теб, затова реших да се възползвам максимално от присъствието ти в къщата. Правех всичко за теб. Бях добра и любяща майка, нали? Но през всичките тези години те ненавиждах до смърт, скъпа моя.
Ела дръпна ръката си. Майка й обаче я държеше здраво. Гневно блесналите им погледи се преплетоха. Сърцето на Ела започна да бие с тревожно темпо. Коя е тази жена? Коя е тази непозната, обсебила тялото на майка й?
— Уеб така и не можа да оцени по достойнство съпругата, която беше готова на всичко, за да го задържи при себе си и не би се посвенила да направи каквото е нужно, за да запази репутацията му непокътната — продължи Керълин. — През всичките тези години се правех, че не зная за многобройните му любовници. Простих му дори за връзката с Джуди Конуей и за копелето, което беше създал.
— Ти знаеш за Реджина?
— Зная от много години.
— Но защо…
— През първите години след инцидента исках Уеб да остане мой съпруг, защото го обичах с цялото си сърце. С времето обаче любовта ми премина в омраза, а аз реших, че ще го задържа при себе си, за да го накажа.
— От колко време можеш да вървиш? — попита Ела, макар че се боеше да чуе отговора.
— От доста време — призна Керълин. — След операциите чувствителността в долните ми крайници започна постепенно да се възвръща. Виола работеше с мен неуморно и най-накрая, преди около осемнадесет години, аз успях да се изправя сама. Но трябваше да минат още три години преди да успея напълно да си стъпя на краката и да започна да ходя.
— И защо го пази в тайна цели петнадесет години? Защо трябваше да наказваш не само татко, но и себе си?
— О, мила моя, по онова време аз бях почнала искрено да се забавлявам от ролята си на инвалид. Всички около мен, включително ти и баща ти, изпълнявахте всяка моя прищявка. Трябваше да бъда пълна глупачка, за да се откажа от това. Освен това, ако баща ти беше разбрал, че мога да ходя, той веднага щеше да поиска развод.
— И затова в продължение на петнадесет години си крила от нас факта, че можеш да ходиш?
— Хмм… представям си какви мисли минават през главата ти в момента, Ела. Започваш ли най-сетне да разбираш какво става? — Керълин внезапно пусна китката на Ела.
Ужасните мисли, които се въртяха в главата на Ела, постепенно оформяха страховитата истина, която просто не смееше да приеме.
— Не мога да повярвам, че ти би…
— Повярвай. — Керълин застана точно пред Ела. — Джуниър Блалък беше противен, безполезен човек и заслужаваше да умре. А Джуди Конуей заслужаваше да страда. Моят съпруг обичаше нея. Беше баща на детето й. Какъв по-добър начин да накажа и двамата, като накарам Уеб да осъди сина й за убийство, което не е извършил?
— В думите ти няма никакъв смисъл. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че…
— Аз убих Джуниър Блалък.
— Не!
— Да. — Керълин отстъпи крачка назад. — Онова безполезно и противно копеле разкри малката ми тайна. Видя ме да вървя сама и когато се опитах да се престоря на Сибил, той въобще не ми повярва. По онова време, естествено, изобщо не подозирах, че той е един от любовниците на Сибил.
Ела започва да отстъпва назад, опитвайки се да се отдалечи от Керълин. Тя я последва веднага и след малко и двете се озоваха притиснати до бар плота, който разделяше трапезарията от кухненския бокс.
— Извадих дяволски късмет, когато намерих джобното ножче на Рийд, изпаднало от джоба му докато налагал Джуниър. — Очите на Керълин блестяха все по-силно и тя с удоволствие разказваше събитията, случили се през онази съдбоносна нощ преди петнадесет години. — Онази вечер имах среща с Джуниър. Отидох да му платя парите, заради които ме изнудваше, но за моя изненада попаднах на заварения му син, който го преби почти до смърт. След като Рийд си тръгна и остави Джуниър да лежи в безсъзнание на земята, аз изведнъж осъзнах факта, че съдбата ми бе предоставила възможност, която не беше за изпускане.
— И ти преряза гърлото на Джуниър Блалък с джобното ножче на Рийд? Но нали по него бяха намерени само отпечатъците на Рийд?
— През онази нощ носих ръкавици — отвърна Керълин. — Една дама винаги слага ръкавици, когато излиза. Особено пък ако не желае отпечатъците й да останат по предметите, които би могла да докосне случайно.
Ела наблюдаваше като хипнотизирана Керълин, която извади чифт бели памучни ръкавици от джоба на панталона си и ги надяна на ръцете си. Внезапно, преди Ела да успее дори да си поеме дъх, Керълин бръкна в малката чанта, която висеше на рамото й, и извади от там тънък и остър нож.
Ела се напрегна.
— Колкото и да не ми се иска да направя това, ти сама разбираш, Ела, че се превърна в бреме за мен. Ти опозори семейството си, когато реши да се любиш с онзи бял боклук, прекарал половината си живот в затвора. Мога само да гадая как това ще се отрази на кариерата на баща ти. Разбира се, след като Рийд те убие, целият щат ще се преизпълни със съчувствие към Уеб и мен. Нашата бедничка и заблудена дъщеря, убита от любовника си.
— Майко, ти не можеш… не би… аз съм твоя дъщеря! Ти ме обичаш… А също и татко. Татко ме обича. Ако нещо се случи с мен, това ще разбие сърцето му.
— Да, зная. Това, разбира се, е просто допълнителна премия. За мен ще е огромно удоволствие да наблюдавам Уеб, съсипан от смъртта ти. Кой знае, току-виж решил да отнеме живота на Рийд с голи ръце.
Ела просто не можеше да проумее какво точно става. Майка й можеше да върви. Не от вчера, а от преди петнадесет години. Майка й бе убила Джуниър Блалък и бе приписала убийството на Рийд. А сега възнамеряваше да убие и нея. Не и ако мога да го предотвратя, за бога! Ела се опита да заобиколи Керълин, но Керълин реагира веднага и размаха ножа пред лицето й.
— Майко, моля те, не прави това! — Сърцето й просто отказваше да приеме, че майка й бе в състояние да изпълни плана си до край и наистина да отнеме живота й.
— Ааа… — На устните на Керълин се появи тъжна усмивка. — Опитах и други неща, но просто не се получи. Писмата и телефонните обаждания. Розите и змията. Виола нае човек, който да влезе с взлом в къщата докато двамата с баща ти бяхме в Гълф Шоурс. Така и не можах обаче да докажа по безспорен начин вината на Рийд. Което наложи по-драстични мерки. Единственото, което исках, бе този мъж да се върне обратно в затвора, за да не разрови отново стария случай за убийството на Джуниър.
— О, боже, ти си стреляла по татко!
— Хмм… Виола успя да открадне пистолета на Брайли Джо от сервиза, а останалото беше лесна работа. Трябваше само да изчакам подходящия момент, да дръпна спусъка, да се промъкна обратно в къщата и да се кача по стъпалата до спалнята си.
— Можеше да го убиеш!
— Да, давам си сметка, че можех да засегна някой жизненоважен орган, но наистина исках само да го раня.
— А Рой Моузес? Кой го уби? Ти или Виола?
— Аз — отвърна Керълин. — Онзи глупак Джим Пендълтън мина от там и ме видя, но си е помислил, че е Сибил.
Ела не можеше повече да отрича истината. Майка й си беше изгубила ума. Нямаше друго обяснение. А лудите хора вършат откачени неща. И понякога убиват собствените си дъщери.
— Рийд ще дойде всеки момент — рече Ела. — Ще завари теб и Виола тук и ще…
Ледени тръпки пробягаха по гръбнака на Ела, когато в стаята отекна зловещият смях на Керълин.
— Рийд ще се забави. Обадих му се и се представих за Сибил. Казах му, че ще се срещнете тук в единадесет часа. Така че когато пристигне, ти вече ще си мъртва. После ще го заварят тук заедно с трупа ти. А по оръжието на убийството ще бъдат намерени само неговите отпечатъци.
— Никой няма да повярва, че Рийд би посегнал на живота ми. Ние се обичаме!
— Да, но виждаш ли, ще се наложи да призная в полицията, че ти си ми доверила опасенията си, че Рийд те използва. Ще им кажа, че си го помолила да се срещнете в хижата, за да сложиш край на връзката ви. Рийд, естествено, разярен от намерението ти да го отблъснеш, те е убил.
— Помислила си за всичко, нали?
— Убедена съм, че е така.
Тя наистина ще те убие, ако не направиш нещо, каза си Ела. Не можеш да се предадеш без борба. Ти си по-едра от майка си. Би трябвало да си в състояние да я надвиеш. Но Керълин имаше оръжие и съучастница, която търпеливо чакаше да й се притече на помощ, ако се наложи. Ела си даде сметка, че бягството е единственият й изход. Но дали щеше да успее? Опита се отново да се отдръпне от Керълин, но тя и този път не й позволи. Ще се наложи да бягаш, каза си Ела. Излез през задната врата възможно най-бързо и се опитай да стигнеш до колата си. Не, не, не можеше да направи това. Ключовете на колата й лежаха на кухненския плот. И нямаше как да си ги вземе. Би могла да изтича към пристана. Моторната лодка на баща й беше закотвена там. Трябва само да успее да се добере до лодката и да запали двигателя.
— Опитваш се да измислиш някакъв начин за бягство, нали? — Керълин размаха ножа под носа на Ела, подобно на учителка, която се заканва с пръст на непослушно дете. — Ако хукнеш да бягаш, двете с Виола ще те настигнем. Не можеш да избягаш и от двете ни. Зная, че не е честно, защото сме две срещу една, но пък аз винаги съм предпочитала залозите да са в моя полза.
Ела погледна към отворената врата. На прага стоеше Виола — послушната и лоялна служителка на Керълин. Ела никога не бе харесвала медицинската сестра на майка си и сега си даваше сметка, че още като дете бе почувствала злото, вродено в тази жена. Ако само инстинктите й я бяха предупредили да внимава и със собствената си майка…
— Виждаш ли, не можеш да излезеш през входната врата, защото Виола те очаква — заяви Керълин.
— Не виждам Виола — излъга Ела.
Керълин бързо погледна през рамо, но този кратък миг осигури на Ела възможността, от която имаше нужда. Спусна се край майка си и се затича към задната врата, която водеше към верандата с изглед към реката.
— Спри! Глупачка такава, не можеш да избягаш! — извика Керълин и се спусна след Ела.
Ела сграбчи бравата и я натисна. Вратата беше заключена. Тя бързо свали резето и отново натисна бравата. Рязко отвори вратата и в този момент Керълин стигна до нея, протегнала напред едната си ръка. Ножът разряза гърба на роклята й, малко над талията. Острието одраска кожата й и острата болка принуди Ела да спре. Но само за миг. Силната болка се разпространи по цялото й тяло. Нямаше представа колко сериозно е ранена, но в момента нямаше време да се притеснява за това. Трябваше да продължи да се движи. Единствената й надежда беше да не забавя темпото и да не позволи на майка си да забие ножа в гърба й.
Ела изтича на верандата, рязко отвори летящата мрежеста врата и хукна надолу по стълбите. Керълин тичаше след нея и викаше на Виола да заобиколи къщата и да пресрещне Ела от другата страна.
Тичай. Тичай. Тичай! Не обръщай внимание на болката в гърба. Продължавай да тичаш. Не забавяй крачка.
Ела се насочи към пристана, но видя, че Виола, кой знае как, бе успяла да я изпревари. Стоеше на пътеката и блокираше достъпа й до лодката. До тук с тази алтернатива за бягство.
Само се дръж, повтаряше си Ела. Измисли начин да се скриеш от тях. Рийд би трябвало да пристигне всеки момент и… Рийд нямаше да дойде. Не и преди единадесет. А тя, ако не успее да избяга, щеше да е мъртва много преди това.
Ела се затича право към гората, която заобикаляше двете страни на хижата. Би могла да намери някое закътано местенце и да се скрие. Керълин и Виола нямаше да успеят да я открият в тъмнината, заобиколена от дървета и храсталаци. Продължи да тича докато остана без дъх, а болката в гърба й стана непоносима. Спря, подпря се на един висок бор и плъзна ръка по гърба си. Пръстите й напипаха раздраната рокля и лепкавата влага на собствената й кръв.
— Излез! Излез, където и да си! — кресна Керълин с влудяващия си, престорено чуруликащ гласец.
Продължавай да се движиш. По дяволите, не можеш да й позволиш да те хване. Чу стъпките им, които шумоляха из изсъхналите листа и гниещите коренища, и си даде сметка, че Керълин и Виола я следват по петите. Отчаяно си пое дъх, отблъсна се от дървото и отново се затича. По-навътре в гората. В пълния мрак, който господстваше между високите дървета.

 

Рийд закова колата на Сибил Карлисъл на алеята зад ягуара на Ела. През целия път от Спринг Крийк бе карал със сто мили в час. Сибил, седнала на седалката до него, се обади по клетъчния си телефон в полицията и ги предупреди, че Ела е в опасност. Рийд не знаеше какво да очаква, когато изхвърча от колата и се затича към отворената врата на хижата. Влезе вътре, огледа просторното помещение, но не видя нито Ела, нито пък някакви следи от борба. Задната врата зееше широко отворена. Сърцето на Рийд биеше като обезумяло. Излезе отвън и разгледа всеки квадратен сантиметър от замрежената против комари веранда. На пода забеляза няколко големи капки от някаква тъмна течност. В полумрака не можа веднага да разбере какви са. Коленичи и докосна с пръст едно от петната. В този момент Сибил, останала без дъх, се показа на задната врата.
— Какво е това? — попита тя.
Рийд поднесе пръст към носа си и помириса влагата. После я опита и на вкус.
— Кръв — отвърна той.
— Ела! Къде е тя?
— Ще претърсим къщата и ако не я намерим…
Някъде вляво от тях, навътре в гората, която се простираше успоредно на речния бряг, долетя глас, който викаше името на Ела. Сибил сграбчи ръката на Рийд.
— Да, чух — прошепна той.
— Този глас…
— Женски е — рече Рийд.
— Това е гласът на Керълин.
— Какво?
— Керълин. Сестра ми Керълин. Какво прави тя тук?
— Сестра ти трябва да е била жената, която ми се обади и се представи за теб. Тя е, която…
Пронизителен писък разцепи смълчаната и влажна лятна нощ. Рийд и Сибил се затичаха надолу по стълбите на верандата и навлязоха в гората, ориентирайки се по ехото на отекналия преди малко ужасяващ писък.

 

29.

 

Виола Мъл бе застанала точно на пътя на Рийд. Глупава жена! Нима си мислеше, че би могла да го спре? Той се приближи и видя пистолета, който, осветен от лунните лъчи, проблясваше в ръката на Виола. По дяволите!
— Спри на място, Рийд Конуей — заповяда Виола.
— Къде е Ела? — изхриптя Рийд и продължи да се промъква, сантиметър по сантиметър, към медицинската сестра на Керълин Портър.
— Жалко, че пристигна толкова рано — рече Виола. — Но това е без значение. Ще трябва само да променим малко плановете си. Може би ще успеем да подредим нещата така, че да изглежда, че Ела е успяла да те застреля, преди да умре.
— Къде е тя?
— Не се приближавай повече — отново повтори Виола. — Ако го направиш, ще бъда принудена да те застрелям веднага.
— Ти и без друго ще ме застреляш — изръмжа Рийд и се спусна към нея.
Изненадана от смелия ход на Рийд, Виола не успя да натисне спусъка навреме. Рийд се хвърли отгоре й, двамата паднаха на земята и продължиха да се боричкат. Виола продължаваше да стиска пистолета в ръката си, заклещена между телата им. Внезапно пистолетът гръмна. Силният звук отекна в главата на Рийд. Той отмести тялото на Виола от себе си и го търкулна на земята. Тя се взираше в нощното небе с изцъклени, безжизнени очи. Единствено лунните лъчи осветяваха сцената около него, но дори и на тази слаба светлина Рийд разбра, че жената е мъртва. Потърси пулса й. Нямаше.
Сибил дотича до Рийд. Той се изправи на крака точно на време, за да затисне устата й с ръка.
— Не казвай нищо — прошепна Рийд.
Сибил кимна.
И тогава отново чуха гласа.
— Ела, чу ли този изстрел? Виола току-що уби някого. Мислиш ли, че Рийд може да е пристигнал по-рано от очакваното?
Очите на Сибил щяха да изхвръкнат от изумление и шок.
— Това наистина е гласът на Керълин — промърмори тя. — Как е възможно сестра ми да стигне в гората с инвалидния си стол?
Ако Ела все още беше жива, това означаваше, че той трябва да стигне до нея, трябва да я спаси от собствената й майка.
— Виола е мъртвата, не аз — изкрещя Рийд.
— Рийд! — долетя писъкът на Ела.
Рийд се затича през тъмната гора, насочил се право към мястото, от което долетя гласът на Ела. Но щом той можеше да се ориентира по гласа й, това можеше да стори и Керълин. Как, по дяволите, тази жена успяваше да маневрира между дърветата с инвалидния си стол? Получи отговор на въпроса си две секунди по-късно, когато връхлетя върху Ела и майка й, които се боричкаха, изправили се една срещу друга.
— Махни се от нея — кресна Рийд.
Ела блъсна Керълин, която едва успя да запази равновесие. Ела се смъкна на земята. Рийд се спусна към Керълин, но преди да успее да я хване, тя заби ножа в рамото му. Рийд инстинктивно сграбчи нараненото си рамо, а Керълин се обърна светкавично, вдигна ножа и замахна надолу към Ела.
Рийд отново се спусна към Керълин, но преди да стигне до нея, зад него проехтя изстрел. Куршумът попадна в главата на Керълин. Тялото й се отпусна и тя падна на земята, която веднага почерня от кръвта й. Рийд изобщо не се обърна назад. Хвърли се към Ела и й помогна да се изправи. Тя залитна и той я взе на ръце.
Сибил, която продължаваше да стиска пистолета на Виола в едната си ръка, се приближи до Рийд.
— Вие двамата добре ли сте?
— Да, благодарение на теб — изхриптя Рийд.
Сибил протегна ръка и нежно докосна с върховете на пръстите си раната на гърба на Ела.
— Трябва да я закараме в болницата. А също и теб.
— Майка… майка… — прошепна Ела.
— Господи! — Сибил погледна към безжизненото тяло на сестра си. — Тя е можела да върви. Изобщо не е била парализирана.
— Тя е убила Джуниър — промълви Ела, а след това се закашля.
— Шшт, не говори, мило мое момиче. — Сибил погали бузата на Ела. — По-късно ще имаме достатъчно време за обяснения. Сега трябва веднага да те откараме в болницата.
Рийд понесе Ела към хижата. Сибил крачеше след него и продължаваше да стиска пистолета в ръката си. Някъде в далечината проехтя пронизителният писък на полицейска сирена, който ставаше все по-силен и отчетлив.

 

Керълин Уокър Портър бе погребана в семейния парцел в гробището на Спринг Крийк след кратка църковна служба в тесен семеен кръг. Присъстваха само съпругът й, дъщеря й, сестра й и зет й. Погребението й бе отложено с няколко дни по молба на Ела, която поиска от баща си да изчакат докато я изпишат от болницата. Това стана четири дни след като майка й се опита да я убие. Тялото на Виола Мъл беше кремирано по нейно собствено желание, изразено в завещанието й. Прахът й остана непотърсен в погребалния дом.

 

Черната лимузина спря на алеята пред къщата на семейство Портър, далеч от репортерите и любопитните зяпачи, избутани настрани от полицаите, които охраняваха имота. Рийд, който стоеше на верандата, излезе да посрещне Ела. В мига, в който го видя тя се затича и се хвърли в прегръдките му. Той я поведе по алеята към къщата. Баща й, леля й и чичо й ги последваха, обърнали гръб на представителите на медиите, които не спираха да ги засипват с въпроси.
Членовете на семейството почти не разговаряха помежду си по време на погребението. И какво толкова можеха да си кажат? В нощта на инцидента Сибил и Рийд още в спешното отделение разказаха на Франк Нелсън какво се бе случило, а Ела даде показания на следващата сутрин. Случаят с убийството на Джуниър Блалък беше официално подновен и пълната реабилитация на Рийд беше само въпрос на време.
Ела тъкмо влизаше във всекидневната, когато с периферното си зрение забеляза Джуди Конуей, застанала в другия край на коридора, до вратата на кухнята. Реджина стоеше редом с нея. Ела спря, обърна се бавно и се запъти по коридора към майката и сестрата на Рийд. Рийд вървеше редом с нея. Гласът на Уеб ги застигна, преди да успеят да стигнат до тях.
— Ела, поканих Джуди и Реджина да дойдат днес тук, в дома ни.
Ела се приближи до майката и сестрата на Рийд.
— Ужасно съжалявам за Керълин — рече Джуди. — Тя трябва да е била много болна, за да извърши всичките тези неща. Но ако това ще те утеши по някакъв начин, искам да ти кажа, че на времето тя много те обичаше.
Ела се присегна и стисна ръката на Джуди.
— Благодаря ти. Високо ценя добротата ти, особено предвид всички злини, които майка ми — Керълин — е причинила на теб и децата ти. Тя се опитала да съсипе живота и на трима ви.
Рийд още по-силно прегърна Ела през кръста.
— Това можеше да почака — заяви той и погледна ядосано към Уеб. След това насочи поглед към майка си. — Защо се съгласи да дойдеш тук точно днес?
— Майка ти и сестра ти са тук по мое настояване — намеси се Уеб. — Давам си сметка, че можех да изчакам, но не виждам смисъл да продължаваме с лъжите. Крайно време е да си кажем истината. Цялата истина.
— Мисля, че вече знаем истината, нали? — Ела беше сигурна, че вече е научила всички ужасни подробности за родителите си и за собствения си живот. Майка й се оказа убийца. Жена, която я мразеше достатъчно, за да посегне на живота й. Бащата, когото винаги бе боготворила, се оказа биологичен баща на дъщеря, която вече можеше да признае за своя. Уеб Портър дълбоко обичаше Ела, но тя смяташе, че е напълно възможно Реджина да заеме мястото й в сърцето му. На нея й оставаше само Рийд, към когото в момента се притискаше с всички сили. Но дори и връзката й с Рийд беше нещо, на което не би могла да разчита. Той все още не й бе обещавал нищо, не беше споделял плановете си за тяхното бъдеще.
— Марк Лиймън ни очаква в кабинета — информира ги Уеб. — Моля, ако всички вие сте готови да ме изслушате, аз съм готов да сложа край на един цял живот, изпълнен с лъжи.
Уеб протегна ръка, но не на Джуди Конуей, както очакваше Ела, а на леля й Сибил, която хвърли на съпруга си поглед, изпълнен с безкрайна тъга, а след това застана до Уеб и пое протегнатата му ръка. Двамата заедно влязоха в кабинета, последвани от озадачената Ела, която продължаваше да се уповава на силата и успокоението, които й вдъхваше Рийд.
Само след броени минути кабинетът се препълни до пръсване. Уеб настани Сибил зад бюрото си и застана зад нея, положил ръце на раменете й. Марк Лиймън кимна на останалите, след това даде знак на Реджина да се приближи до него, което тя направи незабавно. Джуди Конуей погледна Уеб, а от очите й струяха неописуема любов и състрадание. Ела се огледа за чичо си и го видя да стои на прага. Погледите им се срещнаха. Той й се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи.
Стомахът на Ела се сви от притеснение. Рийд я поведе към канапето, но тя поклати глава, когато той се опита да й помогне да седне.
— Ще остана права — каза му тя.
— Каквото и да има да ни казва Уеб, ние ще го посрещнем заедно — увери я Рийд.
Тя кимна и насочи вниманието си към баща си, който се изкашля няколко пъти, преди да заговори.
— Предполагам, всички вие знаете, че през по-голямата част от живота си съм бил влюбен в Джуди Конуей. — Уеб погледна Джуди само за миг, а след това стисна още по-силно раменете на Сибил. — И мисля, че всички знаете, че двамата с нея имахме връзка, от която се роди дете. — Уеб погледна Реджина, която вирна брадичка и погледна баща си право в очите. — Възнамерявам публично да призная Реджина за мое дете и тя, заедно с по-голямата ми дъщеря, Ела, ще станат мои законни наследници. Реджина, не зная дали някога ще можеш да ми простиш, че толкова години не признавах съществуването ти, но на времето майка ти и аз решихме, че предвид обстоятелствата това е най-доброто решение за всички засегнати.
— Не зная какво очакваш да кажа — промълви Реджина. — Истината е, че не съм съвсем сигурна какво точно изпитвам към теб.
— И това е съвсем справедливо — отвърна Уеб. — Единственото, за което те моля, е да ми дадеш шанс да ти бъда баща… защото, виждаш ли… — той отново погледна към Джуди — след като измине достатъчно време след погребението, аз смятам да помоля майка ти да се омъжи за мен.
Ела ахна от изненада. Рийд стисна ръката й. Ела имаше чувството, че целият й предишен живот се изпарява пред очите й, сякаш никога не бе съществувал. Майка й беше мъртва — майката, която искаше да я убие. А баща й имаше свое собствено дете. След няколко месеца той щеше да се ожени за майката на Рийд и да си изгради нов живот с нея и детето й.
— Не разбирам кое налага тази среща на цялото семейство — обади се Ела. — Всички ние вече знаем нещата, които току-що ни каза.
— Има и още — заяви Уеб.
— Може би аз трябва да обясня. — Сибил дълбоко пое дъх и бавно издиша. — Преди тридесет и една години Уеб се оказа хванат в капана на брака със сестра ми. След злополуката по време на езда тя остана парализирана, а Уеб си даде сметка, че не би могъл да я изостави. — Сибил погледна право в Джеф Хенри. — По онова време аз бяха много млада и влюбена в мъж, който обичаше сестра ми.
Ела наблюдаваше емоциите, които се сменяха по лицето на Джеф Хенри. Шок. Недоверие. Изумление.
Сибил продължи.
— След злополуката на Керълин Джеф Хенри реши, че може би отново има шанс да заживее с нея. Продължаваше да я желае дори и в състоянието, в което се намираше. — Сибил няколко пъти вдиша и издиша пред стиснатите си зъби. Очевидно полагаше неимоверни усилия да не заплаче. — Мразех Джеф Хенри, защото той не можеше да ме обикне. Мразех и Керълин, защото си играеше с Джеф Хенри. Не го искаше за себе си, но и не го освобождаваше от емоционалната му зависимост. Затова реших да прелъстя съпруга на Керълин. — Сибил се разсмя, но смехът й прозвуча кухо и тъжно. — Това се случи година преди да се омъжа за Джеф Хенри. Бях само на седемнадесет години.
Ела обходи с поглед присъстващите в стаята, като изучаваше внимателно лицата на основните играчи в играта на абсолютна истина. По израженията на лицата им съдеше, че онова, което имаше да им каже леля й Сибил, не беше новина нито за Джуди, нито за Джеф Хенри.
— Уеб и аз бяхме много нещастни по онова време. Той обичаше Джуди. Аз обичах Джеф Хенри. Не можехме да бъдем с хората, които обичахме, затова потърсихме утеха един в друг. Веднъж и само веднъж. — Очите на Сибил се замъглиха от напиращите сълзи.
— Позволи ми аз да продължа от тук нататък. — Уеб нежно я потупа по рамото. — Няколко месеца след нощта, която прекарахме заедно, Сибил дойде при мен и ми каза, че е бременна.
Ела и Реджина ахнаха в един глас. Рийд прикова гневен поглед върху Уеб, но нито за миг не изпусна ръката на Ела.
— И аз измислих план, който на времето ми се струваше просто брилянтен — каза им Уеб. — Разговарях с Керълин за желанието ми да си осиновим дете и за моя изненада тя се съгласи. Сибил замина уж за да учи в колеж и не се върна докато не роди детето. След това моят адвокат, Милтън Лиймън, извърши частно осиновяване. Керълин никога не научи, че момиченцето, което осиновихме, е моя биологична дъщеря. Моя и на Сибил.
Ела имаше чувството, че целият свят се върти около нея и се изплъзва от контрола й. Чу всяка изречена от баща й дума и на определено ниво разбра смисъла на казаното. И въпреки това й се струваше невъзможно да повярва, че Уеб е истинският й баща, а Сибил е нейната биологична майка.
— Не мисля, че има друг човек на този свят, който така да е оплескал личния си живот като мен — призна Уеб. — Изживях последните тридесет години, потънал в лъжи за най-важните неща в живота ми. Ела, миличка, ще можеш ли да ми простиш някога?
— Ще можеш ли да ни простиш? — попита Сибил.
Какво би могла да им каже? Не вярвам на нито дума от това. Но тя им вярваше. Казаното звучеше напълно логично. Това обясняваше силната привързаност, която винаги бе изпитвала към леля си Сибил. Обясняваше защо винаги бе възприемала леля си и чичо си като втори родители. Обясняваше и защо тя толкова силно приличаше на Уеб и защо мненията на двамата съвпадаха по повечето въпроси. С това си обясняваше и убеждението си, че силно прилича на осиновителите си.
Ела погледна към чичо си.
— Ти знаеше, нали?
— Да, Сибил ми каза още преди години. През оная вечер се наливаше с алкохол и плачеше за бебето си — отвърна Джеф Хенри. — Тогава ти беше на около три годинки. — Джеф Хенри пристъпи напред и се приближи до съпругата си. Спря до самото бюро. — Защо никога не си ми казвала, че ме обичаш? През всичките тези години си мислех, че си влюбена в Уеб.
— Ти, глупаво и тъпо магаре! — Лицето на Сибил се обля в сълзи.
Джеф Хенри се обърна към Ела.
— Тя те обича повече от всичко на света. Но ти сигурно го знаеш. И трябва да разбереш защо е постъпила по този начин. Направила го е заради теб. За да можеш да пораснеш като част от нашето семейство без над теб да виси като черен облак истината за извънбрачния ти произход.
Сибил се надигна от стола.
— Ела? Мило мое момиче…
Ела измъкна ръката си от Рийд и пресрещна Сибил, която заобиколи бюрото, протегнала напред двете си ръце. Ела се хвърли в прегръдката на майка си — нейната истинска майка. Майка и дъщеря се прегръщаха, плачеха и пак се прегръщаха. Когато след известно време се огледаха, забелязаха, че са сами в кабинета. Всички останали бяха изчезнали.
— Зная, че никога не бих могла да спечеля наградата за майка на годината — рече Сибил. — Не я заслужавам. Но те обичам. Винаги съм те обичала. И се опитах да стана част от живота ти. Дотолкова, доколкото това беше възможно.
— Зная.
Сибил хвана брадичката на Ела и я погледна в очите.
— Не трябва да позволяваш на Рийд да се отдалечи от теб. Ако го обичаш, кажи му го. Не губете нито ден от живота си, без да споделите чувствата си.
— Но…
— Никакви «но»-та… — Сибил завъртя Ела и я поведе към вратата. — Всичките тези минали събития могат да бъдат обсъждани още седмици, месеци, че дори години. Точно в този момент обаче най-важно е твоето щастие.

 

Ела намери Рийд в беседката. Стоеше сам, с гръб към нея.
— Рийд?
Той бавно се обърна и я погледна.
— Добре ли си?
Тя кимна. Несигурна усмивка заигра по устните й.
— Ще бъда.
— Е, и какво следва сега? Животът ти ще се промени напълно в мига, в който градът научи всичките ви фамилни тайни.
— Пет пари не давам за фамилните тайни — заяви Ела и влезе в беседката. — Не смяташ ли, че мнението на хората за мен изобщо не е важно? В края на краищата аз вече съсипах репутацията си като се забърках в любовна връзка с теб.
Рийд се ухили.
— Така си е.
Ела обви ръце около врата му и се притисна към него.
— Ами ти? Какво смяташ да правиш с остатъка от живота си?
Рийд сложи ръце на задника й и я придърпа към твърдата си ерекция.
— Не съм сигурен какво искам да правя с остатъка от живота си, но съм сигурен, че след медения ни месец ти ще ми помогнеш да реша.
— Какво каза?
— Казах, че след медения ни месец…
— Още не си ме помолил да се омъжа за теб.
— О, имаш право — съгласи се Рийд. — Уверявам те, че това е просто пропуск от моя страна. — Целуна я дълго и пламенно и се отдръпна от нея едва когато и двамата останаха без дъх. — Ела Портър, ще се омъжиш ли за мен?
— Без свещи и тиха музика? И без годежен пръстен с диамант?
— Не, съжалявам. Всичко, което мога да ти предложа съм самия аз.
— Е, аз пък случайно не искам нищо повече.

 

Епилог

 

Две години по-късно
Рийд Конуей водеше майка си към олтара. А там я очакваше нейният годеник, Уеб Портър. До него стоеше зет му, Марк Лиймън, който му беше кум. На малката сватба бяха поканени само членовете на семейството и няколко близки приятели, сред които наскоро миналите под венчило Хедър и Дан Гилмор. Церемонията в тесен семеен кръг беше напълно по вкуса на оттеглилия се наскоро сенатор и неговата съпруга, която държеше личният й живот да не става публично достояние.
Ела смяташе, че баща й изглежда красив както винаги, пременен в официален черен костюм. А Джуди, която Ела бе обикнала с цялото си сърце през осемнадесетте месеца, през които беше омъжена за Рийд изглеждаше прекрасно в семплата си рокля с цвят на слонова кост. Никой обаче не можеше да се сравнява с нейния съпруг. Рийд беше поразително красив. Тя знаеше, че в мига, в който свърши официалната част, той веднага ще захвърли вратовръзката. Макар че вече работеше като преподавател в местния колеж, Рийд никога не носеше вратовръзка.
Ела видя Джуди да подава булчинския си букет на Реджина. След това се наведе и целуна дъщеря си. Огромният букет от кремави рози почти изцяло скри изпъкналия корем на Реджина. След около шест седмици Реджина трябваше да роди първото си дете — дъщеря.
Джуди отмина Реджина и се приближи до Ела, която беше нейната втора шаферка. Ела прие целувката на свекърва си и я прегърна, макар че собственият й огромен корем никак не улесняваше задачата. Двамата с Рийд очакваха първото си дете, което трябваше да се роди всеки момент. И беше момче.
Докато свещеникът изричаше думите, свързващи в брачен съюз Уеб Портър и Джуди Конуей, Ела погледна към първата редица, където седяха Сибил и Джеф Хенри, стиснали здраво ръцете си. Майка й не беше близвала глътка алкохол вече почти две години след като изкара курс на лечение в рехабилитационен център. Сибил се отказа не само от алкохола, но и от другите мъже. Джеф Хенри беше изцяло запленен и погълнат от съпругата си и всички с удоволствие наблюдаваха любовта, която струеше от очите на двамата влюбени.
Свещеникът провъзгласи Уеб и Джуди за съпруг и съпруга. Те се обърнаха един към друг и се целунаха с много обич и нежност.
И тогава, като по команда, Рийд, който стоеше до Марк се приближи до Ела, взе я в прегръдките си и я целуна.
Марк веднага последва примера му и целуна собствената си съпруга.
След това трите двойки заедно излязоха от църквата и се приближиха до очакващата ги лимузина, която щеше да ги откара в кънтри клуба, където бе организиран специален прием в тяхна чест, домакинстван от Сибил и Джеф Хенри Карлисъл.