Лукс от Ана Годбърсън - Книги Онлайн от Napred.BG

Приживе Елизабет Адора Холанд бе известна не само като красавица, но и като образец на морал и етика, затова предположението, че в отвъдното ще й бъде отредено достойно място, бе напълно естествено. Ако в това октомврийско утро Елизабет наблюдаваше от рая собственото си погребение, щеше да бъде поласкана, че всички най-добри семейства на Ню Йорк са дошли да се сбогуват с нея.
Черните им карети пъплеха по «Бродуей», напредваха бавно към ъгъла на Източна десета улица, където бе църквата «Грейс». Нямаше нито слънце, нито дъжд, но слугите бяха разпънали над господарите си огромни черни чадъри и криеха лицата им — белязани от шок и мъка — от любопитните погледи на обикновените граждани. Елизабет щеше да одобри сериозното им отношение, също и безразличието към интереса, проявен от отрудените хора, застанали зад полицейските прегради. Тълпите се бяха събрали да наблюдават с почуда шествието в памет на съвършеното осемнайсетгодишно момиче, чиито бляскави соарета подробно се отразяваха в сутрешните вестници и често разведряваха дните на простолюдието.
Тази сутрин Ню Йорк се бе събудил под ниско надвисналото сиво небе. «Сякаш — прошепна преподобният Нийдълхаус, докато каретата му приближаваше към църквата — Господ вече не можеше да си представи красотата, след като Елизабет Холанд вече нямаше да обитава създадената от него земя.» Четиримата, които носеха ковчега, закимаха в знак на съгласие, докато следваха преподобния по улицата, за да влязат с него в мрачната църква в готически стил.
Бяха благородници, като Лиз, млади мъже, с които бе танцувала кадрили на безкрайните балове. За известно време бяха заминали в «Сейнт Пол» и Ексетър, а по-късно се бяха върнали възмъжали, готови за флирт. Сега бяха дошли в черни рединготи, с черни жалейни ленти, сериозни и потиснати, вероятно за пръв път в живота.
Най-отпред бе Теди Кътинг, известен с лекия си характер, предлагал на Елизабет два пъти брак, макар никой да не бе приел сериозно намеренията му. Беше облечен елегантно, както обикновено, въпреки че Лиз щеше веднага да забележи наболата светла брада — издайнически знак за дълбоката му тъга, понеже един от прислужниците го бръснеше всеки ден и той никога не си позволяваше да се покаже, ако лицето му не е идеално гладко. Зад него бе изключителният Джеймс Хейзън Хайд, който през май наследи основния пакет акции на застрахователно дружество «Екуитейбъл Лайф». Веднъж си беше позволил да доближи лице до шията на Елизабет, която ухаеше на гардении, и тогава й призна, че ароматът й бил много по-прекрасен, отколкото на която и да било от госпожиците в парижкия квартал Фобур Сен-Жермен. Зад Джеймс крачеше Броуди Паркър Фиш, чиито родители бяха съседи на семейство Холанд край Грамърси Парк, а зад него пристъпваха Никълъс Ливингстън и Еймос Врийуолд, които често си съперничеха кой да бъде партньор на Елизабет за танците.
Всички бяха свели поглед и очакваха Хенри Скунмейкър, който вървеше последен. Изисканите опечалени ахнаха потресени, когато го съгледаха, не само защото често го бяха виждали да стиска напитка в ръка, а очите му да блестят издайнически. Трагичната ирония бе, че Хенри носеше ковчега в деня, в който трябваше да се ожени за Елизабет.
Конете, които теглеха катафалката, бяха черни, лъскави, но ковчегът беше украсен с огромна бяла сатенена панделка, тъй като Елизабет бе девствена. Жалко, сякаш шепнеха те и от устата им излизаха бели валма, че смъртта бе покосила толкова добро момиче.
Тънките устни на Хенри бяха стиснати, докато пристъпваше към катафалката заедно с останалите младежи. Вдигнаха необичайно лекия ковчег и се отправиха към вратата на църквата. Разнесоха се ридания, приглушени от притиснатите към устните на опечалените кърпички, когато цял Ню Йорк осъзна, че никога повече няма да видят красотата на Елизабет, порцелановата й кожа или искрената усмивка. Всъщност Лиз я нямаше, защото тялото й все още не бе извадено от река Хъдсън, макар да го търсиха цели два дни, и независимо от огромната награда, предложена от кмета Ван Уик.
Траурната церемония бе организирана твърде бързо, но хората бяха шокирани и така и не обърнаха внимание на факта.
Следващата в траурната процесия бе майката на Елизабет, роклята и воалът й бяха в любимите й цветове. Госпожа Едуард Холанд, родена Луиза Ганзворт, открай време будеше страх у хората и обикновено се държеше резервирано — дори със собствените си деца — а откакто миналата зима съпругът й почина, с нея се общуваше още по-трудно. Едуард Холанд бе странен човек, а в годината преди смъртта му необичайните му прояви ставаха все по-многобройни. Като на най-голям син на семейство Холанд — натрупали богатство, установили се в Манхатън още по времето, когато наричали острова Ню Амстердам — обществото винаги бе прощавало за приумиците му. Само че през седмиците преди собствената си смърт Елизабет бе забелязала нещо ново, достойно за съжаление и у майка й. Луиза се отпусна едва забележимо наляво, сякаш разчиташе на присъствието на съпруга си.
Зад нея се виждаше Едит, лелята на Елизабет, по-малката сестра на покойния й баща. Едит Холанд бе една от най-изисканите жени, заела достойно място в обществото след развода си; хората проявиха разбиране, а и не обсъждаха дълго факта, че бракът, който сключи съвсем млада с испанец с титла, я бе изложил на доволно много прояви на лошо настроение и пиянство, достатъчни за цял живот. Сега отново използваше моминското си име и изглеждаше сломена от загубата на племенницата си, все едно Елизабет бе нейно дете.
Зад нея имаше празно място, за което никой не споменаваше и дума, понеже всички бяха изключително възпитани, а след това вървеше Агнес Джоунс и подсмърчаше шумно.
Агнес не беше високо момиче и макар да изглеждаше чудесно облечена в очите на любопитните, които се притискаха в полицейската преграда, за да виждат по-добре, черната й рокля щеше да се стори доста позната на починалата. Елизабет я беше обличала един-единствен път — на погребението на баща си — после й я беше подарила. Тогава бе отпусната в талията и скъсена. Елизабет бе съвсем наясно, че бащата на Агнес е фалирал още когато тя бе на единайсет, а сетне се беше хвърлил от моста Бруклин. Агнес обичаше да повтаря пред хората, че Елизабет е единствената останала вярна на приятелството им в онези черни години. Често подчертаваше, че била най-добрата й приятелка и макар Елизабет да се чувстваше неловко от подобни гръмки думи, никога не направи забележка на нещастното момиче.
Зад Агнес бе Пенелопи Хейс, за която твърдяха, че е истинската най-добра приятелка на Елизабет. В този момент Елизабет веднага би забелязала изражението на нетърпение, което пробягваше по лицето й. Пенелопи не обичаше да чака, особено навън. Една от многобройните госпожи Вандербилт, застанала наблизо, зърна изражението й и изсумтя тихо. Всички се възхищаваха от красотата на Пенелопи — с лъскава черна грива, египетски профил и големи очи, подчертани от черни мигли — макар малцина да й имаха доверие.
Освен това никой не бе забравил факта — колко неловко се чувстваха присъстващите — че Пенелопи е била с Елизабет, когато потънала в студената вода на Хъдсън. Нямаше човек, който да не знае, че тя е последната, видяла Елизабет жива. Не че я подозираха в нещо, разбира се. Само дето не изглеждаше достатъчно потресена от случилото се. Беше си сложила диамантена огърлица, хванала под ръка забележителния Айзак Филипс Бък.
Айзак бе далечен роднина на известния клан Бък — толкова далечен, че никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече дали наистина има роднинска връзка с тях — въпреки това беше забележителен, две глави по-висок от Пенелопи, с яки гърди. Лиз не го харесваше; открай време предпочиташе практичното и правилното пред интелигентното и изтънченото. Айзак й се струваше роб на модата и наистина: златната коронка на левия му кучешки зъб толкова отиваше на ланеца за часовник, който висеше от джоба на жилетката до джоба на панталоните. Ако гореспоменатата госпожа Вандербилт бе застанала наблизо и бе изказала мислите си — че господинът изглежда по-скоро докаран, отколкото опечален — той щеше да го приеме като комплимент.
Щом Пенелопи и Айзак отминаха, останалите ги последваха в църквата, скупчиха се на централната пътека — истинска черна река — докато изчакваха всеки да заеме обичайното си място. Преподобният Нийдълхаус безмълвно се изправи на амвона, докато най-видните нюйоркски семейства — Шърмърхорн и Ван Пейзър, Хариман и Бък, Макбрей и Астър — се настаняваха. Онези, които не успяваха да се сдържат, дори на това свято място, заобсъждаха шепнешком шокиращото отсъствие.
Най-сетне госпожа Холанд отривисто кимна на преподобния.
— Сърцата ни се късат… — започна преподобният Нийдълхаус. Не успя да каже нищо повече, защото вратата на църквата рязко се отвори, удари се в каменната стена и трясъкът отекна. Нюйоркските дами горяха от желание да се обърнат и погледнат, но приличието не им позволи. Никоя не трепна, до една впили очи в преподобния Нийдълхаус, чието изражение не разкри нищо.
Даяна Холанд, сестра на починалата, премина по пътеката с бърза крачка, няколко лъскави къдрици се бяха измъкнали изпод шапката й, а бузите й бяха поруменели от бързане. Единствено Елизабет, ако можеше да погледне от небето, щеше да разбере какво означава усмивката, която Даяна бързо прикри, докато заемаше отреденото място на първия ред.

— Всички питат за теб — обърна се Луиза Холанд към Елизабет тихо, но остро.
Цели осемнайсет години Елизабет бе свикнала да се отнасят към нея като към най-ценното притежание на майка й и освен всичко останало умееше да тълкува изключително точно нюансите в гласа й. Сега разбра, че незабавно трябва да се върне в балната зала и да танцува с партньора, който майка й беше избрала, най-вероятно млад мъж със завидно потекло. Вместо извинение, Елизабет се усмихна мило на момичетата, с които седеше — Анмари Д'Аленбер и Ева Барбе, с които се беше запознала през пролетта във Франция, сега облечени като куртизанки от епохата на Луи XIV. Елизабет тъкмо им разказваше колко далечен й се струва Париж, макар да бе слязла от парахода същата сутрин. Старата й приятелка Агнес Джоунс се беше настанила на лежанка с дамаска на райе от слонова кост и златисто, а по-малката сестра на Елизабет, Даяна, я нямаше. Сигурно подозираше, че всички следят държанието й, което беше самата истина. Елизабет се подразни за пореден път от детинското поведение на по-малката си сестра, но бързо пропъди натрапчивото чувство.
Все пак Даяна не беше изпитала радостта от дебют в обществото и удоволствието да танцува котилион, както Елизабет преди две години, непосредствено след шестнайсетия й рожден ден. По-голямата от сестрите Холанд бе прекарала цяла година с гувернантка, която да я превърне в изискана дама — и двете с Пенелопи Хейс бяха разчитали на нея, както и на много други частни учители — като я научи на обноски, танци и съвременни езици. Даяна навърши шестнайсет миналия април, докато Елизабет беше в чужбина, но за нея нямаше фанфари. Семейството бе все още в траур за баща им и не бе редно да представят младото момиче с обичайната пищна показност. Докато беше с леля Едит в Саратога, просто започна да ходи по балове, та имаше извинение, задето не се държи достатъчно изискано.
— Знам, че не ти се иска да оставиш приятелките си — продължи госпожа Холанд, след като двете излязоха от тихата гостна и се отправиха към балната зала. Елизабет като пастирка в костюм от бял брокат изглеждаше великолепно, много висока до майка си, която продължаваше да се облича в черно, както подобаваше на вдовица. Едуард Холанд почина в началото на годината и майка й щеше да е в траур поне година. — Но тази вечер всички искат да танцуват валс с теб.
Елизабет имаше сърцевидно лице с нежни черти и кожа като слонова кост. Както й бе казало навремето момче, което тази вечер нямаше да влезе в балната зала на Ричмънд Хейс, устните й бяха с размера и формата на слива. Сега тя се насили да се усмихне доволно, макар да се разтревожи от тона на майка си. Зад небезизвестното желязно самообладание на госпожа Холанд тази вечер долови нещо ново, необичайно безпокойство, което забеляза още щом слезе от огромния кораб. Замина преди девет месеца, след погребението на баща си, и през пролетта и лятото се учи на остроумие и съобразителност в гостните на аристократи, а времето, прекарано на «Рю дьо ла Пе», оформи вкуса й към модата и й помогна да забрави мъката си.
— Вече танцувах толкова пъти — отвърна Елизабет.
— Може — съгласи се тя. — Нали знаеш колко много ще ме зарадваш, ако поне един от кавалерите ти предложи брак.
Елизабет се насили да се разсмее, за да прикрие отчаянието, което забележката предизвика у нея.
— Имаш късмет, че съм все още млада и имаме години, преди да започна да избирам.
— А, не. — Погледът на госпожа Холанд се плъзна из залата. Тук беше великолепно, с купол от матово стъкло, стените, покрити с фрески и огледала в златни рамки; вратите водеха към множество по-малки, но също толкова оживени декадентски стаи. Огромни палми в саксии, подредени в кръг, близо до стените, скриваха дамите, разположили се настрани от танцуващите по мозаичния мраморен под. Изглежда за всеки гост бяха предвидени по четирима сервитьори, което се стори прекалено дори на момиче, прекарало последните два сезона в Града на светлината, където единствената й цел бе да се превърне в истинска дама. — Нямаме абсолютно никакво време — отсече госпожа Холанд.
Елизабет усети как по гърба й пробягва нервна тръпка, но преди да успее да разбере какво точно иска майка й, се озоваха отстрани на дансинга, където танцуваха приятелите и познатите им, кимаха ведро на натруфените двойки, които се плъзгаха в ритъма на танца. Всички присъстващи бяха с тяхното обществено положение, само седемдесетина семейства, само около четиристотин човека, които танцуваха в такъв захлас, сякаш беше за последен път. Истината бе, че сигурно щяха да проспят следващия ден, сгушени под копринен балдахин; щяха да надигнат глави единствено когато прислужницата внесеше кана леденостудена вода, след което щяха да я отпратят, за да заспят отново. В църквата щеше да има служба, както обикновено, но след подобна бляскава, неповторима вечер малцина щяха да отидат. Призванието на това общество бе да забавлява и да бъде забавлявано, единствено от време на време се заемаха да инвестират огромното си богатство в нови и по-доходоносни начинания.
— Последният, който те покани, беше Пърсивал Кодингтън — уточни госпожа Холанд, след като накара дъщеря си да спре до гигантска колона от розов мрамор. В залата имаше няколко колони като тази и Елизабет подозираше, че целта им не е толкова да служат за подпора, колкото да впечатляват гостите. Изглежда семейство Хейс се бяха постарали да подчертаят величието си с всеки архитектурен елемент от новата къща. — Както много добре знаеш — продължи майка й, — миналото лято господин Кодингтън наследи всички имоти на родителите си.
Елизабет въздъхна. Приятните мисли за единственото момче, което нямаше да присъства на маскения бал в дома на семейство Хейс, нямаше да превърнат компанията на Пърсивал Кодингтън в по-поносима. С Пърсивал се познаваха от деца, когато той избягваше компанията на останалите, за да измъчва на спокойствие дребни животинчета. Беше се превърнал в мъж с мазна кожа, подсмърчаше непрекъснато и бе известен колекционер на антропологически артефакти, макар че никога не би се качил на изследователски кораб, понеже по време на плаване му прилошаваше.
— Престани — скара се майка й. Елизабет примигна. Нямаше представа, че е издала по някакъв начин неприязънта си. — Нямаше да се оплакваш, ако баща ти беше жив.
Щом спомена господин Холанд, очите на Елизабет се наляха със сълзи и тя усети как омеква.
— Извинявай — отвърна тихо. Почувства позната след сълзи сухота в гърлото си и се постара да се овладее. — Просто се питах дали изисканият господин Кодингтън ме помни, след като съм отсъствала толкова дълго.
Госпожа Холанд изсумтя, когато двете госпожици Уетмор, съответно една и три години по-големи от Елизабет, минаха покрай тях.
— Разбира се, че те помни. Особено след като другата му възможност са момичета като тези. Изглеждат така, сякаш са взели дрехите си от цирк — отбеляза студено госпожа Холанд.
Елизабет се опитваше да измисли нещо мило, което да каже за Пърсивал Кодингтън, и не чу следващите думи на майка си. Някой бил вулгарен. В мига, в който майка й произнесе думата, Елизабет забеляза приятелката си Пенелопи Хейс на мецанина на втория етаж. Пенелопи беше облечена в набрана рокля в маково червено, с ниско изрязан корсаж, и Елизабет изпита гордост, че приятелката й изглежда толкова зашеметяващо.
— Дори не бих удостоила този бал с присъствието си — продължи госпожа Холанд. Едно време нямаше даже да погледне парвенюта като семейство Хейс, но съпругът й на два пъти бе приел поканите на Джаксън Пелам Хейс и обществото се съобрази с мнението й, и постепенно започнаха да ги допускат в средите си. — Във вестниците ще пишат, че одобрявам подобни вулгарни прояви, а ти много добре знаеш какви главоболия ми докарват такива коментари.
— И ти знаеш, че щеше да избухне скандал, ако не бяхме дошли. — Елизабет протегна дългия си източен врат и се усмихна заговорнически на приятелката си. Как само й се искаше да е с нея в момента, за да се посмеят над нещастието на горкото момиче, на което се бе паднала съмнителната чест да танцува с Пърсивал Кодингтън. Гримираната в тъмни цветове Пенелопи намигна от втория етаж — характерното предизвикателно намигване — и Елизабет си каза, че е разбрала. — Освен това — добави тя и отново насочи вниманието към майка си, — не четеш вестници.
— Така е — съгласи се майка й. — Не ги чета. — После се усмихна и на бузата й трепна трапчинка — единствената черта, която дъщеря й бе наследила от нея — а Елизабет използва момента, за да свие едва забележимо рамене към най-добрата си приятелка, застанала на мецанина.
Сприятелиха се в началото на тийнейджърските си години, когато Елизабет живо се интересуваше какво означава да си модерна светска дама, Пенелопи също, но нямаше никаква представа какви правила трябва да се спазват в обществото, в което копнееше да бъде приета. Елизабет тъкмо започваше да обръща внимание на същите правила и бързо я спечели като приятелка. Скоро откри, че й е приятно да прекарва времето си с Пенелопи — всичко й се струваше по-привлекателно и живо, докато беше в компанията на младата госпожица Хейс.
А пък Пенелопи доста скоро усвои до съвършенство подмолните игри в обществото; Елизабет не можеше да си представи по-подходящ човек до себе си, когато ходеха на бал или соаре.
— Погледни! — възкликна остро госпожа Холанд и Елизабет отново насочи вниманието си към балната зала. — Ето го и господин Кодингтън!
Елизабет се усмихна и се обърна към неизбежното зло, наречено Пърсивал Кодингтън. Той се опита да се поклони, докато очите му опипваха ниско изрязаното й деколте. Стана й неприятно, когато си спомни, че е облечена като пастирка, а той — в зелен брич за езда, груби ботуши и шарени тиранти. Какво съвпадение. Косата му беше зализана назад, покриваше врата, той дишаше тежко през устата, докато Елизабет го чакаше да я покани на танц.
Майка й изтърпя известно време в мълчание, преди да заговори с напевен глас.
— Е, господин Кодингтън, доведох ви я.
— Благодаря. — Той се закашля. Елизабет усети как очите му продължават да опипват тялото й, въпреки всичко остана с високо вдигната глава, усмихната. Бе възпитана да се държи като дама. — Госпожице Холанд, ще танцувате ли с мен?
— Разбира се, господин Кодингтън. — Вдигна ръка, за да може той да я поеме. Докато влажната му длан я теглеше през множеството танцуващи, тя се обърна, за да се усмихне окуражително на майка си. Ако не друго, поне тя да е доволна.
Вместо това забеляза как майка й поздравява двама мъже. Дъщерята позна първо стройната фигура на Станли Бренан, счетоводителят на баща й, а сетне и внушителната фигура на Уилям Сакхаус Скунмейкър, патриархът на клана Скунмейкър, удвоили впечатляващото си богатство в железниците. Единственият му син, Хенри, бе напуснал «Харвард» през пролетта и оттогава дъщерите на елитните семейства в Ню Йорк говореха единствено за него. Поне присъстваше неизменно в писмата, които Агнес й пишеше, докато беше в Париж, а сега всички момичета бяха луди по него. Той имаше по-малка сестра, Пруди, година, може би две по-млада от Даяна. Момичето се обличаше единствено в черно и рядко излизаше, защото ненавиждаше тълпите. Елизабет все още нямаше много впечатления от Хенри Скунмейкър, макар да го бе виждала, а и името му се споменаваше непрекъснато, обикновено във връзка с някоя лудория. Изглежда партньорът й усети, че мислите й блуждаят, защото побърза да натякне.
— Да не би да предпочитахте да останете да си говорите с дамите? — подхвърли той, без да крие горчивината в гласа си.
Елизабет се стараеше да не настъпи неумелия си кавалер.
— О, не, господин Кодингтън, просто съм леко уморена — обясни тя, а и не бе лъжа. Корабът й закъсня с цели три дни и се бе прибрала у дома преди по-малко от двайсет и четири часа. Все още имаше чувството, че е на клатушкащата се палуба дори докато танцуваше. В едно от писмата си майка й настоя да се откаже от услугите на френската си камериерка и по време на пътуването й се налагаше сама да си оправя косата и да се грижи за дрехите си. Днес следобед се отби Пенелопи, за да я научи на стъпките на новия танц и да признае, че на нейно място е щяла да побеснее, ако корабът бил закъснял и най-добрата й приятелка не се беше появила в една от най-важните вечери в живота й. След това призна, че си имала нов, таен обожател, чиято самоличност щяла да разкрие по-късно, щом останели сами. Точно преди началото на бала наоколо шетали прекалено много слуги, затова не можела да си позволи да го назове. Тази вечер Пенелопи бе отделила още повече внимание от обикновено за външния си вид и облеклото — сигурно колкото заради момчето, толкова и защото бе първият прием в новия дом на семейството, предположи Елизабет. Ново напрежение внесе и необичайното поведение на майка й.
Освен това танцува кадрили, а по време на вечерята се наложи да разговаря любезно с лелите и чичовците си и да разкаже няколко пъти за трудностите по време на пътуването. Тъкмо когато Елизабет седна с приятелките си, за да изпие на спокойствие чаша шампанско и да обсъдят великолепието на къщата, майка й отново я върна в балната зала. И то за да танцува не с друг, ами с Пърсивал Кодингтън. Все пак усмивката не слизаше от лицето й. Беше й станало навик да е винаги усмихната.
— За какво мислите тогава? — намръщи се Пърсивал и притисна талията й. Елизабет не си представяше друг, дори подпийнал като него, който би се справил по-зле на дансинга.
— Ами… — започна Елизабет и едва сега си даде сметка за мислите си, че дори докато е с приятелките си, не бе успяла да си почине. Наистина почувства облекчение, когато остави Агнес, макар да й беше вярна, защото роклята с набори, обточена с кожа, не й стоеше добре и изглеждаше прекалено впита. Елизабет едва сдържаше съжалението си, докато разговаряха. Сред новите й парижки приятелки Агнес приличаше на срамен спомен от детството.
Отново насочи вниманието си към грейналото грозно лице на Пърсивал и се постара да отмерва наум крачките — едно, две, три. Замисли се за бала досега — часове, прекарани в безсмислени приказки, предпазливо изречени комплименти, всички до един роби на външния си вид. Припомни си премерения лукс в Париж. Какво бе правила през всичкото време? Ами той — момчето, което се опитваше да забрави, което си въобразяваше, че е забравила — какво беше правил той, докато нея я нямаше? Зачуди се дали не е престанал да се интересува от нея? Още отсега усещаше, че цял живот ще съжалява, задето го беше оставила да си тръгне, но също така бе наясно, че не може да издаде тайната си, ако иска да има бъдеще в познатото й общество.
Звуците неочаквано заглъхнаха, светлините станаха ослепителни. Тя затвори очи и усети горещия дъх на Пърсивал Кодингтън до ухото си, когато я попита дали е добре. Имаше чувството, че корсетът, който камериерката Лина заши преди часове, е още по-стегнат. Животът й, осъзна тя, притежаваше очарованието на железен капан.
И в следващия миг, също толкова неочаквано, колкото бе нахлула, паниката изчезна. Елизабет отвори очи. Звуците на радост и забавление се върнаха в миг. Тя вдигна поглед към куполообразния покрив, за да се увери, че не е паднал.
— Да, господин Кодингтън, добре съм. Благодаря ви, че попитахте — отвърна най-сетне Елизабет. — Нямам представа какво ми стана.

Даяна Холанд видя майка си да слиза по извитото мраморно стълбище в далечния край на балната зала, прихваната под ръка от едър възрастен господин, когото бе сигурна, че познаваше отнякъде. Приятелят на семейството, счетоводителят Станли Бренан, беше непосредствено зад тях. Тъкмо преди да се скрият от погледа й, за да отидат в поредната пищно обзаведена стая за пушене на втория етаж, госпожа Холанд се обърна, срещна погледа на Даяна и очите й блеснаха укорително. Момичето се прокле, задето се бе оставила да я съзрат, после се замисли за миг, дали да не остане в балната зала и да изчака търпеливо някой от братовчедите й да я покани на танц. Само че Даяна Холанд не притежаваше качеството, наречено търпение.
Освен това бе толкова доволна от малката си хитрина — рано тази вечер написа поканата, докато се освежаваше в будоара за дамите. Сетне успя да я пъхне в ръката на асистента на архитект Уебстър Йънгам, застанал близо до входната арка, за да обяснява архитектурните елементи, използвани в новия дом на семейство Хейс: разбута тълпата, направи реверанс, стисна ръката му и тогава пъхна бележката в дланта.
— Вие сте истински човек на изкуството, господин Йънгам — похвали го, макар отлично да знаеше, че архитектът се бе напил, докато е играл карти в някоя от стаите на втория етаж.
— Но аз не съм господин Йънгам — бе отвърнал той смутено. Щом забеляза погледа му, Даяна разбра, че е захапал въдицата. — Аз съм Джеймс Хавъртън, асистентът му.
— Няма никакво значение — намигна му и се шмугна сред тълпата. Хавъртън имаше широки рамене и замечтани сиви очи и макар да бе най-обикновен асистент, приличаше на мъж, пътувал и поживял си по света. През следващия час, чак досега, така и не видя друг, по-красив от него.
Затова Даяна събра полата си и се плъзна забързано между палмите и стената. Погледна назад за последен път, непосредствено преди да излезе от балната зала, за да се убеди, че никой не я наблюдава, и едва тогава се пъхна в гардеробната. Огромна, с пищни орнаменти, отбеляза Даяна, а пък уж ще се използва само за палта. На тях им беше определено все едно дали са закачени в помещение в мавърски стил с мозаечен под и антични предмети, изложени в ниши с формата на кули.
Даяна се огледа и се опита да открие френското си палто. Беше дошла облечена като героинята от любимия си роман, «Трилби», която се появява за пръв път по време на почивка — работи като модел на художник — по фуста, пантофи, наметнала войнишки шинел. Не й позволиха да дойде по фуста, без пола, но все пак усети тръпка, че е дръзнала да избере въпросния костюм. Майка й дори беше предвидила и за нея костюм на пастирка, за да изглежда като по-голямата си сестра, Елизабет, което щеше да е не просто ужасно, ами направо унизително. Ето, че успя да се пребори и бе облечена в сравнително прилична бохемска пола на червено и бяло райе и семпъл памучен корсет, който тайно скъса на няколко места. Никой не разбра посланието, естествено — останалите момичета на възрастта на Даяна бяха конформистки по душа и изглежда се бяха облекли като себе си, само дето се бяха наплескали с повече пудра и се бяха пристегнали неестествено много в талиите.
Тъкмо започваше да се пита дали някой от прислугата не бе объркал износеното й сиво палто със своето, когато часовникът в ъгъла звънна и я стресна. Тя ахна, отстъпи крачка назад — не беше напълно стабилна, след като тайно бе изпила толкова чаши шампанско — и в същия момент се опря в гърдите на мъж, а веднага след това почувства ръцете му на ханша си. Цялото й тяло пламна от притока на адреналин.
— А, здравей — постара се да заговори спокойно, с пълно безразличие, макар това да бе най-вълнуващата случка за вечерта.
— Здравей. — Устните на Хавъртън бяха съвсем близо до ухото й.
Даяна се обърна бавно и срещна погледа му.
— Надявам се носиш цигари — рече тя в напразен опит да не се усмихва прекалено широко.
Хавъртън имаше къси, прави, раздалечени вежди и очите му изглеждаха широко отворени и искрени.
— Не съм и предполагал, че на дамите от твоята класа им е позволено да пушат.
Даяна се нацупи.
— Значи не си донесъл цигарки.
Той не отговори веднага, очите му не се откъсваха от нея и в момента тя изобщо не се чувстваше като дама.
— Напротив, донесох. Просто не съм сигурен дали да ти дам, или не…
Даяна забеляза игривото пламъче в очите му и реши, че той е сродна душа.
— И какво трябва да направя, за да те убедя? — попита тя и врътна глава.
— Искаш да направя нещо много сериозно — отвърна мъжът, като се престори на особено строг. После се разсмя. Даяна хареса смеха му. — Красива си — рече и се усмихна дръзко.
Даяна и сестра й си приличаха неимоверно много, но бяха коренно различни. И тя като Елизабет имаше дребни черти, типичната за жените от семейство Холанд кръгла уста, ала нейната все още изглеждаше по детски пухкава. Обичаше да подчертава, че косата й придава известна загадъчност, макар да беше светло кестенява и неуправляемо чуплива. Очите й открай време бяха живи и бляскави. Двете сестри имаха еднакви брадички — като на майка им. Тя мразеше своята.
— Е, горе-долу ставам — отвърна тя с фалшива скромност.
— Не е просто да ставаш. — Той продължаваше да я наблюдава, докато вадеше цигара от горния джоб на сакото. Запали я и й я подаде.
Даяна дръпна и се опита да не кашля. Обичаше да пуши — ако не друго, то харесваше пушенето — но й бе доста трудно да се отдава на този порок, понеже майка й и прислугата винаги се навъртаха около нея. Все пак се справяше успешно — поне така си мислеше — и изпускаше кръгчета дим във въздуха. Беше толкова хубаво, особено с металните и тюркоазните елементи, с които бе украсена стаята, сякаш се намираше на далечно място, където въздухът трептеше от жегата. Изви едната си вежда и се зачуди кога ли Харингтън ще се задейства.
— Кажи, ако си архитект, това прави ли те човек на изкуството?
— Зависи към кого е отправен въпросът ти — отвърна небрежно той. — Някои от нас предпочитат да мислят, че нашето изкуство е монументално, вечно.
— Чудесно — отвърна небрежно Даяна. — Защото трябва да ти призная, че цяла вечер се опитвам да открия един истински човек на изкуството.
— Защо? — полюбопитства той, облегна се на палтата и поднесе цигарата към устните си.
— За целувка, разбира се. — Даяна си пое дълбоко въздух, след като призна намерението си. Дори сама понякога се изненадваше от дръзките думи, които изричаше.
Хавъртън въздъхна замислено. Натрапчивият дим на тютюн ги обгърна. За момент на Даяна й се стори, че се намира на един милион километра, в палатка, скрита отстрани на тържище в Тунис или Маракеш, и си купува магически пудри.
— Минава ми през ума — започна Хавъртън и острият му акцент й напомни, че все още се намира в Ню Йорк, на улицата, известна като Пето Авеню, — че си много непослушно момиче.
— Наистина ли? — попита Даяна, дръпна весело от цигарата, отпусна се също на меката стена от палта и се оказа малко по-близо до Хавъртън.
— И често ли се случва дами от твоята класа да се срещат с непознати мъже в просторни гардеробни, докато висшето общество е на две крачки?
— Защо реши, че приличам на момичетата от моята класа? — Последните две думи Даяна изрече с истинско отвращение. Момичетата от нейната класа робуваха на правилата и изживяваха живота си — ако изобщо можеше да се нарече живот — като безкръвни манекени. — Вече ти казах, че си търся човек на изкуството — продължи нетърпеливо тя. — Затова ако смяташ да се държиш както всички останали, най-добре да си тръгвам веднага.
Хавъртън се усмихна и пусна цигарата на черно-белите мраморни плочи. Стъпка я и я ритна в един от ъглите. Неочаквано й се стори много възрастен, въпреки че едва ли бе на повече от двайсет. После пристъпи бързо към нея. Щом устните им се сляха, тя разбра, че няма да усети никаква магия. Нямаше го спиращото дъха докосване, което очакваше с нетърпение цялата вечер, а и не й помогна фактът, че докато я целуваше, прекалено много притискаше лицето си в нейното. В разочарованието си отпусна цялото си тяло.
Даяна отвърна на целувката, единствено за да се убеди, че инстинктът не я е подвел, но се бе целувала и преди и знаеше добре какво изпитва, когато й е хубаво. Хавъртън се нареждаше далеч по-ниско от Еймос Врийуолд, с когото се целува няколко пъти през лятото, докато беше в Саратога, и съвсем леко по-добре от първата й целувка, когато беше едва на тринайсет, толкова противно преживяване, че заличи самоличността на момчето и от спомените си. Даяна най-сетне прие факта, че Джеймс Хавъртън, асистент на архитект, съвсем не бе човекът на изкуството, когото търсеше. В този момент изскърца врата и някой влезе.
— Госпожице Даяна… — повика я мъжки глас и тя долови по-скоро болка, отколкото възмущение.
Даяна усети, че Хавъртън я стиска по-силно, когато двамата се обърнаха към вратата. Младото момиче веднага позна издълженото, уморено лице на Станли Бренан. Той бе едва на двайсет и шест — беше поел работата от баща си и бе станал счетоводител на господин Холанд — но заради непрекъснатите тревоги изглеждаше състарен.
— Майка ви. Изпрати ме да проверя къде сте… — започна колебливо той. — Просто трябваше да се убедя, че не сте се забъркали в нещо.
Хавъртън отдръпна ръце от кръста на Даяна и отстъпи крачка назад. Не бе особено доволен от появата на Бренан, но си мълчеше. Даяна се зарадва, че Хавъртън е отдръпнал бодливата си брадичка от лицето й.
— Много благодаря, Бренан — отвърна тя. — Би ли ме придружил до балната зала?
Бренан пристъпи предпазливо напред и докосна разкъсаните места по костюма на Даяна. Бяха станали още по-големи по време на беглото подобие на страстна целувка.
— Недей, всичко е наред. — Тя му подаде ръка и се обърна към Хавъртън: — Благодаря ви, че ми обяснихте за ислямските елементи в гардеробната на Ричмънд Хейс. Никога няма да забравя наученото.
Обърна се само веднъж и си представи как гримасата по лицето на Хавъртън възвестява началото на живота му като самотен мъж, когото очакват единствено разочарования. На нея пък съдбата й бе предопределила по пътя си да оставя подобни невинни жертви, помисли си девойката, докато с Бренан излизаха, за да се върнат в балната зала.
— Няма да кажа на майка ти — прошепна Бренан, докато вървяха по блестящия мраморен коридор. — Мога единствено да ти напомня, като приятел на покойния ти баща, че подобно поведение ще те съсипе.
— Хич не ме е страх — отвърна весело Даяна.
— Чувствам те като по-малка сестра и е моя отговорност да се грижа за теб. Поне така мисли майка ти. — Той спря, сякаш за да й покаже колко е сериозен. — Разбере ли какви ги вършиш и че аз съм знаел, това ще бъде краят и за двамата.
— Самата истина. — Даяна спря до него. Вече чуваха гласовете и музиката откъм балната зала и след малко над тях отново щяха да заблестят ярките светлини. Даяна се опита да се нацупи, макар очите й да блестяха като на опитна флиртаджийка. — Е, едва ли е чак толкова зле.
После се разсмя, стисна ръката на Бренан и го поведе към гълчавата. Все още търсеше неуловимото нещо, затова нямаше намерение да позволи на една нищо и никаква незадоволителна целувка да я спре.

— Игра на криеница. Просто прекалено съвършено за Лиз — заяви Пенелопи Хейс; думите й, както обикновено, напоени със завидно количество отрова.
— Е, поне не е забравила скромния си американски произход, докато се е шляела с франсетата — отвърна приятелят й Айзак Филипс Бък. — Поне не се е надула като останалите — изсумтя презрително той.
Пенелопи сви рамене с безразличие. Ако той искаше да хвали Елизабет Холанд, за която тя отдавна бе наясно, че е основната й съперница, следователно единствената й най-добра приятелка, която в момента обикаляше дансинга с размерите на игрище за поло с онази гнусна крастава жаба Пърсивал Кодингтън, тя нямаше нищо против. Вече се чувстваше великолепно, след като видя колко впечатлени останаха гостите от новата къща на семейството й и от размаха, с който бе организиран балът. И, разбира се, от нея.
Одеве имаше един противен момент, когато пристигна пратеник и донесе бележка. Беше се върнала от дома на семейство Холанд, където бе отишла, за да поздрави Елизабет със завръщането и да й се скара, че едва не бе изпуснала бала. Сърцето й се сви, когато прочете кратките думи, а след това я обзе ярост — сега вече можеше да си признае, — но пък не бе справедливо да си го изкарва на прислужниците, които я гласяха за бала. Не се страхуваше, че написалият бележката няма да дойде, за да почувства обичта му — нямаше момче, което да й устои — а че въпросният можеше да пропусне бала й. Та нали това бе най-подходящото място, на което той щеше да разбере, че тя е центърът на вселената, а като продължават да пазят връзката си в тайна, допускат огромна грешка?
Сега, докато наблюдаваше от мецанина балната зала на семейството си, тя усети как тялото й се стяга в червената рокля на танцьорка на фламенко — талията й бе едва четирийсет и шест сантиметра — и в същия момент я завладя увереност, че той ще дойде. Естествено, след като тази вечер се провеждаше балът на Ричмънд Хейс, точно сега семейството й щеше да се утвърди като най-видното и едва ли някой светски човек би си позволил да отиде другаде. Бе напълно убедена, че той ще пристигне съвсем скоро. Е, почти сигурна. Пенелопи отпусна самоуверено ръка на ханша, а с другата стискаше и отпускаше бележката в дланта си.
— Виж я ти тази Елизабет на каква префърцунена дама се прави — подметна Пенелопи. Десетките фини гривни от жълто злато на ръцете й издрънчаха.
Айзак се изправи и отпусна ръце на кръглото си шкембе, което не се забелязваше под костюма на клоун.
— Според мен се опитва да се държи далече от зловонния дъх на Пърсивал.
Двамата се разсмяха, както винаги: със затворени уста, през носа. Пенелопи и Елизабет не се сприятелиха истински, докато не попаднаха при една и съща частна учителка французойка. (По-късно Пенелопи бе научила, че това било замислено от господин Холанд, за да ядоса госпожа Холанд, и никога не забрави обидата.) Той бе очарователен слаб и строен господин, когото Елизабет обичаше да смущава, като го разпитваше за разликата между dolltag и dollt. Бе наистина комично, докъде бе готова да стигне Елизабет навремето, за да докаже, че е изискана млада дама. Пенелопи никога не се притесняваше чак толкова, най-малко я интересуваше дали ще гледат на нея като на дама.
Това бе добре, понеже Пенелопи нямаше нищо общо с дамите, поне от гледна точка на старите холандски семейства, от каквото произлизаше майката на Елизабет, която, макар да нямаше високо мнение за семейство Хейс, се наслаждаваше на бала. А пък балната зала, мислеше си Пенелопи, бе доста по-просторна и блестяща, отколкото на семейство Холанд. То живееше в стара и доста семпла къща в Грамърси Парк, с безлична кафява фасада, стаите една до друга в редици. Още повече тази част от града вече не беше на мода.
На Пенелопи евентуално би й дожаляло, задето Лиз живее на онова никакво място, докато семейство Хейс са се преместили в центъра, на Пето Авеню, където се издигат чудесни нови резиденции, само че напълно бе наясно как майката на Лиз не спира да разправя колко измислено семейство били Хейс. Много неприятно. Да, наистина богатството им бе натрупано, когато дядото на Пенелопи, Огдън Хазмат — младши, се отказал от скромното си шивашко ателие в Мериленд и започнал да продава памучни одеяла на армията на цената на вълнени. Дядо й се преместил в Ню Йорк, сменил името си и купил къща на площад «Уошингтън» от разореното семейство Райнландър, а сетне се устремили към нюйоркското общество.
Сега вече бяха обърнали гръб завинаги на площад «Уошингтън», за да се преместят в единствената къща в Ню Йорк с три асансьора и плувен басейн. Бяха извоювали своето място и къщата го доказваше. Каква ти къща, беше истинско palazzo, както повтаряше непрекъснато майка й.
— Добре се справи тази вечер, Бък — рече Пенелопи и пълните й устни се разтегнаха в доволна усмивка. Когато я обсъждаха, често й се подиграваха, защото цялата й красота била в устните, но злобните клюкарки грешаха. Устните на Пенелопи бяха не по-малко забележителни от очите — огромни, сини, способни да заблестят както напълно невинно, така и от презрително високомерие.
— Единствено заради теб — отвърна той носово, в опит да имитира британски акцент. Айзак бе маниак на тема Англия и напоследък манията му се беше прехвърлила върху говора.
Айзак не бе приет с кой знае каква готовност от клана Бък: налагаше му се да работи, за да изкарва пари, затова се превръщаше в дясната ръка на домакини като госпожа Хейс. Винаги знаеше откъде да купи най-свежите цветя, къде да открие красиви млади мъже, които нямат нищо против да танцуват, с които се прекарва добре, макар да не бяха подходящи партии за брак. Освен това знаеше как да се разкрещи на готвачите, та да опекат месото точно както трябва. Крясъците му съвсем не бяха приятни, затова пък баловете и партитата му нямаха равни.
— Държа да отбележа — продължи провлачено той, — че тази вечер всички изглеждат великолепно. Не е било напразно. Погледни само бижутата. Можем да купим цял Манхатън с тези бижута.
— Можем — съгласи се Пенелопи, — но така и не успях да разбера защо хората лепват купища дрънкулки на парче гола кожа.
— А говориш за Агнес, а тя няма почти никакви дрънкулки. Май тази вечер се опитва да се направи на Ани Оукли и ако попитаме шивачката й, положително ще потвърди, че тези парцали са от велур.
— Да, да. Наясно си, че Агнес няма шивачка, Бърки — подсмихна се Пенелопи. — А пък Еймос Врийуолд май е матадор. Господи. — Тя се обърна към приятеля си, извила високо едната си черна вежда.
— Стига де. Не всеки мъж може да запази достойнството си, когато се натъпче в чорапогащник.
— Я виж, Теди Кътинг! — Пенелопи забрави обсъждането на костюмите. Теди, с русата коса, искрящи сини очи и корабната империя, която бе наследил, бе момчето, с което Пенелопи флиртуваше на всички балове, откакто преди две години я представиха в обществото. Теди беше влюбен в Елизабет Холанд и тъкмо затова Пенелопи винаги танцуваше с него. Остана да наблюдава как момичетата с бухналите колосани поли и буфан ръкави се скупчват около Теди, който се поклони галантно и започна да целува наред ръцете им.
— Теди изглежда страхотно. — Айзак стисна брадичката си с едната ръка. — Избрал е да бъде френски придворен, както всички останали, но поне на него му стои изключително добре.
— Достатъчно добре — отвърна небрежно Пенелопи, защото където и да отидеше Тони, обикновено го следваше някой още по-подходящ за съпруг, още по-изгодна партия. Тя щракна с пръсти на преминаващ сервитьор, смачка на топка бележката, получена по-рано, и я пусна в празната си чаша от шампанско. Остави чашата на подноса, без да поглежда слугата, и взе нови две чаши.
Тъкмо тогава Хенри Скунмейкър влезе през арковидния вход в далечния край на балната зала и целият останал свят изгуби блясъка си. Пенелопи остана изправена, въпреки че сърцето й се разтуптя, а тя тръпнеше от нетърпение. Дори сред забележително богатите Хенри Скунмейкър бе колкото красив, толкова и неуловим и недостижим. Застана до приятеля си Теди и Пенелопи обърна очи, когато и той се включи в целуването на ръце.
Хенри винаги бе в добро настроение и добро здраве, което отчасти се дължеше на слабостта му към спортовете на открито и отчасти на алкохола, с който се наливаше. Сега беше в другия край на най-голямата частна бална зала в Ню Йорк, но личеше, че загорялата му кожа е безупречна. Имаше рамене като на генерал и скулите на роден аристократ, а пък устата му почти винаги бе изкривена подигравателно. Също като Елизабет Холанд, Хенри бе наследник на едно от най-известните семейства в Ню Йорк, но за разлика от нея не се интересуваше от доброто държание.
— Тези момичета се излагат — заяви Пенелопи за братовчедките и приятелките си. Прокара пръсти по гладката си тъмна коса, разделена на път по средата и прибрана на нисък кок така, че да подчертае съвършения овал на лицето й. Фини гребенчета от сребърен филигран придържаха по-късите кичури отстрани. — Отивам да спася нашия приятел — добави тя, все едно мисълта й бе хрумнала току-що.
Събра с една ръка метрите червена коприна, която скриваше краката й, и тръгна към мраморното стълбище.
— Бъки! — провикна се, след като слезе няколко стъпала. Обърна се, срещна погледа му и заяви убедено. — Ще се омъжа за него.
Айзак вдигна тънката висока чаша шампанско и Пенелопи грейна. Нямаше начин да се провали, след като разчиташе на опитен човек като АПБ. Пенелопи отново тръгна надолу по стълбите и след малко се озова насред балната зала. Възцари се почтително мълчание, когато гостите се извърнаха към нея. Сред белия сатен и напудрени перуки червената й рокля я открояваше повече от обикновено. Тя разбута групата момичета, които бе нарекла кръгли глупачки, и след няколко секунди застана задъхана пред Хенри Скунмейкър.
— Кой те пусна? — посрещна го тя без усмивка. Подпря юмрук на ханша и златните гривни издрънчаха. — Не си в костюм. На поканата ясно бе записано, че това е маскен бал.
Хенри се обърна развеселен към нея, без дори да се престори на смутен, докато оглеждаше черния си фрак и панталони.
— Да не би да съм съгрешил, госпожице Хейс? Напоследък все не ми остава време да си чета пощата, но едно птиченце ми каза, че тази вечер у вас има бал и…
Сред жените в Ню Йорк се мълвеше, че Хенри винаги предплащал на оркестъра, защото твърде често се случвало да започнат валс тъкмо в момента, когато той имал нужда да прекъсне някой разговор. Сега оркестърът засвири и Хенри кимна леко към Пенелопи. Тя не успя да се въздържи и крайчето на устата й потръпна в някакво подобие на усмивка. Той не откъсваше напрегнатия си поглед от нея, докато двамата танцуваха.
За момент множеството гости останаха като хипнотизирани от лекотата, с която се движеха и двамата. Пенелопи умееше да събужда ревността на хората, а братовчедките и приятелките й не умееха да преглъщат същата тази ревност. Скоро други, по-обикновени двойки, също затанцуваха и мраморният под бе скрит от разветите поли на момичетата и черните обувки на партньорите им.
Мнозина не намираха сили да откъснат очи от танцьорката на фламенко и франтът в черен костюм. Пенелопи знаеше, че всички я наблюдават, затова заговори тихо.
— Защо ми изпрати бележката? — попита и леко наведе глава.
— Обичам да те дразня — отвърна той. — Така знам, че ще се зарадваш, когато ме видиш.
Пенелопи се замисли за миг над думите му, но нещо в живите му кафяви очи й подсказа, че той лъже.
— Бил си другаде, преди да дойдеш тук, нали?
— Това пък откъде го измисли? — отвърна той развеселен. — Цял ден очаквам с нетърпение бала.
— Добър лъжец си — не се въздържа девойката. — Знаех, че няма да устоиш и ще дойдеш.
Хенри я погледна безгрижно и не отговори. Притисна кръста й с ръка, после отпусна пръсти по-ниско и двамата продължиха танца сред останалите двойки. В момента й се стори, че са двойка, а останалите нещастни, обикновени момичета вече ронят сълзи в кърпичките си, защото са наясно, че Хенри Уилям Скунмейкър ще се ожени в най-скоро време. Музиката свиреше тържествено, сякаш мелодията бе посветена на нея. Можеше да танцува цяла вечност. Щеше да танцува, ако едрият баща на Хенри, с рошави бакенбарди не го бе изтеглил от дансинга.
— Извинете ме, госпожице Хейс — започна старият господин Скунмейкър със спокоен глас, в който нямаше и следа от съжаление. Танцуващите продължаваха да се въртят, но Пенелопи се почувства като вкаменена сред тях, победата й смразена от огромния противен баща на очарователния й любим. Усети как всеки момент ще избухне, но за своя изненада успя да се овладее. Останалите на дансинга се преструваха, че не забелязват какво става, но тя знаеше, че се преструват. Пенелопи се запита дали и Елизабет я наблюдава. Много й се искаше да разкрие тайната си връзка пред приятелката си и да представи всичко особено драматично, но настоящата случка не й помогна с нищо. — Налага се да ви отнема Хенри до края на вечерта. Спешно е и за съжаление си тръгваме незабавно.
Инстинктът накара Пенелопи да се усмихне, макар да не помнеше някога да се е чувствала по-нещастна. Кимна.
— Разбира се — отвърна. Остана в средата на грандиозната зала, загледана след бъдещия си съпруг, който изчезна сред множеството гости. Пенелопи разбираше, че за нея балът е приключил.

Хенри Скунмейкър се престори, че чете съвсем бавно написаното на листа, после стори онова, към което винаги прибягваше, когато нещо му се струваше твърде отегчително или сериозно и нямаше желание да се замисля. Разтегна устни, оголи съвършено белите си зъби и се разсмя.
— Много зловещо, татко — рече той. — Заради това ли си тръгнахме от бала?
Баща му го наблюдаваше — едър, строг, в черен костюм, с рошави тъмни бакенбарди. Уилям Скунмейкър имаше малки очи, които умееха да сплашват хората, и от суета боядисваше косата си в мастиленочерно. Често изпадаше в ярост и кожата му беше на петна, а къдравите крайчета на мустаците му се спускаха към розовата брадичка. Лесно обаче се забелязваше, че под страшната маска се крият аристократичните черти, които старият бе предал на сина си.
— Интересуват те само баловете — не се сдържа най-сетне баща му.
Хенри стана свидетел как бащата, когато познаваше най-добре от всички, се появи изневиделица: крайно неприятният господин Скунмейкър, който пазеше противното си държание за дома и кантората. Хенри бе отгледан от гувернантките си и баща му открай време му се струваше чужд човек, който будеше у него единствено страх всеки път, когато нахлуеше в къщата, докато армията слуги, уплашени до смърт, кършеха ръце и напразно се опитваха да му угодят.
Хенри плъзна листа по полирания плот на бюрото от орехово дърво към баща си, мащехата си Изабел с надеждата тази вечер да не го закачат повече по въпроса. Изабел му се усмихна стеснително и тайно обърна очи към тавана. Беше на двайсет и пет — само с пет години по-голяма от Хенри, и двамата често бяха танцували, преди миналата година тя да се омъжи за най-богатия и влиятелен от рода Скунмейкър. Струваше му се странно да я вижда в дома си, защото все още приличаше на Изабел де Форд, с която винаги му бе приятно да пофлиртува и да се посмее. Може и да се беше омъжила за пари, но Хенри усещаше уважението й към стария, задето бе успял да я спечели.
— Не бъди толкова строг към Хенри — помоли тя с остър момичешки глас и перна златна къдрица от лицето си.
— Млъкни — излая грубо баща му, без дори да се обърне, за да я погледне. Изабел се намръщи и продължи да си играе с косата си. — И двамата престанете веднага с тези физиономии, дето ги правите. Хенри, налей си питие.
Хенри не искаше да се подчини веднага, а и двамата обикновено се избягваха, така че рядко се стигаше до сблъсък. Баща му се държеше властно, както всички влиятелни мъже, и част от Хенри копнееше за вниманието му, искаше му се старият да го забележи и да одобри онова, което върши. В момента предпочете да послуша баща си, защото най-голямото му желание бе да пийне нещо. Пресече стаята и си наля скоч от кристалния декантер, оставен на странична масичка.
Стаята беше тъмна, наситена с миризма на пури, понеже баща му пушеше винаги когато провеждаше разговори и сключваше сделки. Стените и таваните бяха от богато резбовано дърво — виртуозна изработка на италиански майстори, толкова позната за Хенри, че дори не я забелязваше. Значи тук се сключвали сделките, помисли се Хенри. Светът бе пълен с какви ли не забавления и стаята му приличаше на чужда територия. По-рано същата вечер бе вечерял в «Делмонико» на Четирийсет и четвърта улица, а сетне се отби в една от пивниците в центъра, където свиреха популярна музика и можеше да потанцува с момичета от работническата класа, едва след това се отправи към великия бал на Пенелопи. Усети странна тръпка и си помисли, че не може да си позволи да остане почти пиян в кабинета на баща си.
Старият Скунмейкър се размърда. Младата му съпруга се прозя.
— Разкажи ми сега за госпожица Хейс — нареди остро баща му.
Хенри помириса напитката и се огледа в огледалото над бара. Имаше гладката кожа и фините черти на безделник, тъмната му коса бе замазана с помада, а пътят бе отдясно.
— Пенелопи ли? — повтори замислено той. — Макар да нямаше почти никакво желание да анализира романтичните си връзки с баща си, темата бе по-приемлива от обсъждането на завещанието.
— Да — потвърди нетърпеливо баща му.
— Всички разправят, че била една от най-големите красавици сред връстничките си. — Хенри се замисли за Пенелопи с огромните очи и впечатляващата червена рокля, която изглежда имаше за цел както да уплаши, така и да привлече хората. От личен опит знаеше, че Пенелопи не е страшна — но истината бе, че той умееше да й се наслаждава. Как само му се искаше да се върне на бала и да продължат да танцуват заедно.
— Ами ти? — продължи да разпитва баща му. — Какво мислиш?
— Компанията й ми е много приятна. — Хенри отпи глътка скоч и въздъхна със задоволство, щом усети парливия вкус по устните си.
— Искаш ли да се… да се ожениш за нея? — попита баща му.
Хенри не успя да сдържи сумтенето си. Забеляза погледа на Изабел и разбра, че в момента не мисли като мащеха, а като останалите момичета от Ню Йорк, чието единствено желание бе да разберат кога и за кого ще се ожени Хенри Скунмейкър. Той запали цигара и поклати глава.
— Все още не съм срещнал момичето, към което да проявя сериозни намерения. Както ти често изтъкваш, не са много нещата, към които се отнасям сериозно.
— Значи не си представяш Пенелопи като своя съпруга — подчерта баща му и насочи пламналия си поглед към Хенри.
Хенри сви рамене и си припомни миналия април, когато Пенелопи бе отседнала в хотел «Фифт Авеню». Семейството й бе напуснало старата къща на площад «Уошингтън», а новата все още не беше готова. Бяха бегли познати, но тя го покани в апартамента си — живееше сама и го посрещна по чорапи и долна риза.
— Не, татко.
— Само че, докато ви наблюдавах как танцувахте… — Той замълча. — Няма значение. Радвам се, че нямаш намерение да се жениш за нея. Добре, много добре. — Той плесна с ръце, изправи се, заобиколи масата и застана до Хенри. — Според теб от коя би излязла добра съпруга?
— За мен ли? — попита Хенри и едва успя да остане сериозен.
— Естествено, за теб, бонвиван такъв — разсъска се бащата и доброто му настроение се изпари в миг. Известните гневни изблици на Скунмейкър бяха единствената проява на родителска загриженост, от която Хенри не бе лишен през детството си, и те се проявяваха както при вида на счупени играчки, така и когато малкият не се държеше прилично. Уилям Скунмейкър се настани с шумно пъшкане на мекия кожен стол до Хенри. — Не си въобразявай, че проявявам голо любопитство за любовните ти увлечения.
— Не, господине — отвърна Хенри и запърха с черните клепки към баща си. — Дори не ми е минало през ум.
— Значи си по-умен, отколкото съм си мислел.
— Благодаря, господине — отвърна искрено Хенри. Искаше му се гласът му да не затихва чак така в подобни моменти.
— Хенри, за мен разгулният ти начин на живот е наистина обиден. — Баща му се изправи отново, изтласка кожения стол назад и започна да обикаля около масата. — И не съм единственият с подобно мнение.
— Много съжалявам, че е така, татко, но това е начинът на живот, който съм си избрал сам, не си го избирал ти — отвърна Хенри. Отново бе събрал смелост и сега се насилваше да не свежда очи, да издържи на погледа на баща си. — Нито пък някой друг.
— Може и така да се каже, макар да не е точно така — продължи бащата, — защото си играеш с моите пари — да, наследени са, но съумях да ги умножа многократно, при това с тежък труд — и моите пари ти позволяват да поддържаш предпочитания си начин на живот.
— Да не би да ме заплашваш с бедност? — попита Хенри и погледна завещанието, докато палеше нова цигара от старата. Постара се да си придаде вид на пълно безразличие, докато издишаше дима, но щом произнесе бедност, усети неприятно чувство в стомаха. Самата дума бе трудна за изговаряне, открай време му прилошаваше, щом я чуеше. През първия семестър в «Харвард» делеше стая с момче, спечелило стипендия, Тимъти Марфийлд — по-късно Хенри откри, че всъщност е било идея на баща му за закаляване на характера. Бащата на Тимъти работел като чиновник по дванайсет часа на ден в банка в Бостън, за да плати таксата на сина си. Хенри харесваше Там, който знаеше най-добрите пивници в Кеймбридж. Тогава Хенри за пръв път се замисли над съсипията, наречена работа, и мислите, нахлули тогава, продължаваха да го измъчват и до днес.
— Не точно. Бедността не отива на хората от семейство Скунмейкър — отвърна най-сетне баща му. — Искам да ти предложа друга възможност. Сигурен съм, че тя ще ти се стори далеч по-приемлива от празната банкова сметка — продължи той, наведе глава и погледна сина си в очите. — Брак.
— Искаш да се оженя ли? — попита Хенри и едва потисна смеха си. Нямаше друг по-малко подходящ за брак в цял Ню Йорк и дори нещастните подлизурковци, драскачите на колонките със светски събития, които изкарваха жалки грошове, бяха наясно с факта. Опита се да си представи момичето, с което ще се разхожда по полята на Нюпорт или по палубите на луксозните европейски параходи, но се оказа, че въображението му не е чак толкова развито. — Не говориш сериозно, нали?
— Напротив — озъби се баща му.
— Ами… — Хенри поклати бавно глава, за да покаже, че уж обмисля предложението. — Ще се наложи дълго да търсим подходящата партия, защото да открием момиче, което е достойно за госпожа Скунмейкър… — започна той.
— Млъквай, Хенри. — Баща му прекрачи към стола на младата си съпруга и отпусна ръце на раменете й. Тя се усмихна с неудобство. — Вече имам едно момиче наум.
— Какво? — ахна Хенри и усети как самообладанието го напуска.
— Момичето е от класа, изискана е и е от добро семейство. Онези от пресата я харесват и веднага ще я приемат като твоя съпруга. Ще я одобрят в ролята на госпожа Скунмейкър, Хенри. Тя ще прави впечатление, защото е начетена и умна. Мисля за…
— Защо толкова настояваш? — прекъсна го Хенри. Усети как му причернява пред очите и се изправи. Изабел ахна, когато видя как баща и син Скунмейкър се изправиха един срещу друг.
— Защо настоявам ли? — изрева баща му и направи крачка към масата. — Защо ли? Защото имам амбиции, Хенри, за разлика от теб. Ъх не разбираш ли, че всяка твоя крачка е отразена в светската хроника. А хората, на които държа, четат тези страници — нищо че са пълни глупости — и говорят. Правиш всички ни за смях, Хенри. Заряза колежа, обикаляш града като разгонен… Всеки път, когато си отвориш устата, петниш семейното име.
— Не отговори на въпроса ми — сопна се Хенри. Все си мислеше, че избухливият му баща с истеричното си желание да печели пари вече е постигнал поне част от амбициите си. Беше създал печеливша железопътна фирма, отнасяше се към жилищата, построени на негова земя, като към лична печатница за пари, беше се оженил за две красавици и бе погребал едната. — Наистина не те разбирам, татко — призна Хенри. — Какво всъщност искаш?
Малките остри лакти на Изабел се отпуснаха на масата.
— Уилям иска да се кандидатира за политически пост! — избъбри тя.
— Какво? — разкриви лице Хенри. Не успя да скрие удивлението си. — Какъв политически пост?
Баща му изглежда се смути от разкритието и в стаята се възцари неловко мълчание.
— Говорих с приятел от Олбъни и той ме увери, че… — Господин Скунмейкър замълча и сви рамене. Хенри знаеше, че баща му е дългогодишен приятел и съперник на губернатор Рузвелт, и му кимна да продължи. — Възхищавам се на призванието му да се посвети на обществото — все така обясняваше Уилям и гласът му стана топъл и въздействащ. — Кой е казал, че благородниците не трябва да се забъркват в политиката? Та това е наше задължение като благородници. Човек е нищо, ако не може да владее и управлява света, а когато му дойде времето да премине в отвъдното, да го остави по-добър…
— Не е нужно да изнасяш речи пред мен — прекъсна го Хенри и направи гримаса. Не можеше да си намери място, защото знаеше, че късметът му е изневерил. — И в кой пост си се прицелил?
— Първо кмет, а после… — започна баща му.
— После кой знае! — намеси се пак Изабел. — Ако стане президент, аз ще бъда първата дама.
— Поздравления, господине. — Хенри нещастно се отпусна на стола.
— Затова не искам повече да се срамувам от теб. Да не съм видял нови репортажи за лудориите ти. Никакви издънки — разпореди се Скунмейкър старши. — Сега вече разбираш защо трябва да се ожениш за истинска дама. Пенелопи не става. Налага се да изберем момиче с морал, което гласоподавателите ще харесат. Покрай въпросното момиче ще приличаш на уважаван човек. Говоря за… — Хенри наблюдаваше как баща му се обляга на бюрото, готов да сподели великата идея. Изви вежди към Изабел. — Например момиче като Елизабет Холанд.
— Какво? — подскочи Хенри. Разбира се, че познаваше по-голямата от сестрите Холанд, макар да бе разговарял с нея, преди да замине за Харвард, когато тя беше още малка, кльощава и висока. Наистина беше великолепна красавица, с пепеляворуса коса, малка кръгла уста, но бе повече от очевидно, че е една от тях. Тя бе от момичетата, които следваха правилата, от онези, които се наливаха с чай и изпращаха благодарствени картички. — Елизабет Холанд робуваше на етикета.
— Именно. — Баща му стовари юмрук върху масата и златистата течност в чашата на Хенри се разплиска.
Синът нямаше сили да пророни и дума, но усещаше, че лицето му е разкривено от възмущение и гняв. Баща му не можеше да се спре на по-неизгоден брак. Все едно го осъждаше на доживотен затвор. Вече усещаше как ще протече животът му, как ще се мъкне от едно идиотско градинско парти на друго, как ще го ухажват дамите от неговата класа, как ще обикаля Тукседо Парк и Нюпорт, Роуд Айлънд и разни други подобни места.
— Хенри — започна предупредително баща му. Грабна листа и го размаха. — Знам какви мисли ти минават през главата, така че се стегни веднага. Веднага. Искам да се ожениш и да станеш уважаван човек. Налага се тази работа с Пенелопи да прекъсне. Давам ти великолепна възможност, Хенри. — Замълча. — Господ да ми е на помощ, ако ме ядосаш, ще се погрижа и последната рамка за снимки да бъде прехвърлена на името на Изабел. Ще те изхвърля на улицата и ще го направя бързо така, че всички да видят.
Мисълта за мрачно бъдеше в окъсани дрехи, с изгнили зъби, изведнъж отрезви Хенри и той обърна поглед към бутилките. За момент му се прииска да се върне в «Харвард» — ученето и лекциите му се бяха сторили напълно безсмислени, докато беше там, но сега осъзна, че колежът е можел да му даде възможност да си проправи сам път, да не се страхува от заплахите да остане без пукната пара. Вече бе прекалено късно.
Лошото му държание и ниските оценки бяха достатъчни, за да го изхвърлят, и без намесата на баща си никога нямаше да го допуснат обратно. Хенри не откъсваше поглед от бутилките с кехлибарена течност и знаеше, че единственият път към независимостта бе посредством спокойния, подобен на смъртта, живот с Елизабет Холанд.

Лина Брод подпря лакти на перваза, загледана в тихия мрак, обгърнал Грамърси Парк. Седеше така от часове в спалнята, където облече по-голямата госпожица Холанд в няколко пласта дрехи — дълга долна риза от поплин, банели и какво ли още не. Госпожица Холанд — вече не беше Лизи, както я наричаше в детството, нито пък Лиз, както й казваше сестра й, а госпожица Холанд, младата дама в къщата. Лина не очакваше с нетърпение завръщането й. Елизабет я нямаше от месеци и личната й камериерка почти бе забравила какво е да я обслужва. Само че от първия миг сутринта, когато Елизабет влезе в дома, тя напомни на Лина какво точно очаква от нея.
Изпъна рамене, въздъхна и ги отпусна. Не приличаше на по-голямата си сестра, Клер, много по-мека, доволна да прочете последните клюки в тясната таванска стаичка, която деляха, и да оглежда рисунките на рокли, които никога нямаше да облече. Клер беше на двайсет и една, само четири години по-голяма от сестра си, но се държеше като майка на Лина, защото майка им беше починала преди години. Същевременно Клер изпитваше детинска благодарност към семейство Холанд за всички дрънкулки, които й подаряваха. Лина изобщо не се чувстваше по същия начин. Обличаше семплите си черни ленени рокли с кръгли деколтета, старомодна талия и попиваше всяка подробност от лукса в спалнята на Елизабет — бебешко сините тапети, широкото махагоново легло, лъскавата сребърна вана със затоплена вода, която идваше по тръби, вградени в стената, ароматът на макове, който се носеше от порцелановите кани. След дебюта си в обществото, Елизабет се смяташе за експерт в обзавеждането и ако някой я попиташе, веднага щеше да признае, че домът на семейство Холанд определено е скромен. И наистина, в сравнение с помпозните къщи на милионерите, които живееха на Пето Авеню, тяхната бе обикновена. Лина седеше под малката холандска картина със старомодна домашна сцена в натруфена златна рамка и си мислеше, че Елизабет така е свикнала с богатството и привилегиите, че дори не ги забелязва.
Лина обаче не мразеше Елизабет. Не можеше да я намрази, въпреки че младата жена бе толкова далече от нея с фините дрехи и изискани маниери. Елизабет открай време бе пример за Лина и прислужницата таеше надеждата, че животът й няма да остане толкова простичък и безинтересен. Та нали тъкмо Елизабет я убеди, една вечер, преди десет години, да слязат долу — чак до навеса за карети — за да открият кой плаче посред нощ. Лина я беше страх, но Елизабет настоя. Тъкмо тогава Лина се влюби в Уил Келър, който беше красавец още по онова време.
Уил бе останал сирак на осем, след пожар. Бе приет от бившите работодатели на баща си с уговорката да работи, макар да бе още дете. Често се случваше да плаче, когато сънуваше кошмари за пожара. По-късно, когато Лина и Елизабет се сприятелиха с него, той престана да сънува преживяното.
Те бяха различни, още по онова време, но бяха деца и не ги допускаха до света на възрастните от семейство Холанд, когато канеха гости за вечеря или играеха карти. През деня за тях се грижеше майката на Лина, Мари Брод, бавачка на момичетата от семейство Холанд, която се отнасяше изключително съвестно към децата. Често се караше и на Уил, и на Елизабет за лудориите им. Клер бе твърде срамежлива и не смееше да участва, а пък Даяна бе още малка. Лина винаги тичаше с тях, нетърпелива да участва в игрите. Нощем се промъкваха из притихналата къща, кискаха се пред портретите на дедите на Елизабет, крадяха захар от кухнята и сребърни копчета от хола. Откраднаха тестето карти на господин Холанд с рисунки на дами по бельо на гърба и ги разглеждаха, набърчили нослета. По онова време бяха истински приятели, но тогава високомерието на Елизабет все още не се беше проявило, докато по-късно вече не намираше време за старите си приятели.
Лина не можеше да определи кога точно отношенията им се промениха. Май всичко се обърна, когато майка й почина и Елизабет започна да взима уроци при госпожа Бертран, гувернантката, която я учеше на изискани маниери. Лина бе почти на единайсет и бе готова да обвинява всички за всичко. Не обичаше да мисли за онези години. По-голямата с около година Елизабет неочаквано започна да приема сериозно уроците по светско поведение, как да държи чашата чай и кога е подходящо да посети омъжена приятелка. Лина имаше чувството, че тя с всеки жест подчертава, че не са с един произход, следователно не могат да са приятелки. И ето, Елизабет се превърна в едно от момичетата, за които Клер четеше в списанията.
Лина живееше тихо и скромно години наред, почти сама, по цял ден се грижеше за Елизабет, спеше в една стая със сестра си и останалите жени от прислугата на семейство Холанд. Бе срамежлива, затова не продължи приятелството си с Уил, а и Елизабет я нямаше, за да послужи като буфер между двамата. Тъй израсна висок и красив пред очите й. Преживя трудни години: от икономката, госпожа Фейбър, научаваше как се напивал и биел, и се питаше какво ли го измъчва. Едва през лятото, след като Елизабет замина и тя бе освободена от обичайните си задължения, с Уил се сприятелиха отново. Пушеха заедно в края на уморителен ден и се шегуваха с госпожа Фейбър. Представяха си какъв щеше да е животът им, ако имаха избор. Преди тя често се питаше къде изчезва Уил. Сега вече разбра, че изобщо не е опасен младеж и използва почти всеки свободен миг да чете. Научаваше за разкоша, в който живееха богатите, размишляваше над теорията за демокрацията, учеше политика и литература, но най-много се интересуваше от Запада и как всеки амбициозен може да успее там. Лятото бе към края си, а тя все още не бе намерила начин да разкрие, че също иска да замине на Запад. Искаше да замине с него. Искаше да му признае, че е влюбена в него.
Уил се появи и тя се отърси от мислите си. Един от файтоните на семейство Холанд спря пред къщата и Уил скочи от мястото си, за да спре конете и да отвори вратата на дамите. Тя не откъсваше поглед от гърба му широките рамене, здравото тяло и черните кръстосани тиранти. Елизабет слезе първа. Личеше й, че е уморена. След това Уил подаде ръка на госпожа Холанд — дребна, облечена в черно — която слезе бързо. Жените тръгнаха една след друга в тихата нощ към входа. Лина чу как Клер ги поздрави, докато Уил отвеждаше конете към конюшнята.
Знаеше, че Елизабет скоро ще се качи горе, и усети в гърдите й да се надига негодувание. След като господарката се върна, Лина трябваше да й помага да се съблича и нямаше да може да си легне до зори. Само като си представи задължението, което бе изпълнявала хиляди пъти, от което бе спасена в продължение на няколко месеца, почувства цялата да се напряга. Оттласна се от перваза на прозореца и забърза по покрития с килим коридор. Влезе в стаите на прислугата и оттам слезе долу.
Лина отиваше към кухнята и чу жените от семейство Холанд да се качват по стълбите. Спря за момент и се замисли дали ще я накажат, ако пропусне да изпълни задълженията си още първата вечер след завръщането на госпожица Холанд в Ню Йорк. Така й се искаше да разкаже на Уил за френските маниери, които бе усвоила господарката й. Искаше да чуе смеха му и да се наслади на факта, че тя го е развеселила. Може би… може пък този път да намереше начин да му признае какво изпитва. Затова кимна и хукна към задната врата на килера, избита по настояване на Елизабет, за да е по-лесно, когато се внасят покупките. След това излезе на покрития със слама под в навеса за карети. Уил сваляше амунициите на конете. Беше ги подредил спретнато, за да ги почисти по-късно. Избелялата му синя памучна риза бе залепнала за кожата, докато се грижеше за животните. Ръкавите бяха навити над лактите, косата му беше влажна и прилепнала над ушите.
Той пристъпи напред и я погледна, след това спря, сякаш бе осъзнал нещо.
— Здрасти — заговори тихо той. Погледна над рамото й към вратата, после се усмихна напрегнато и отново насочи вниманието си към нея. — Не трябва ли да си горе, за да помогнеш на госпожици Холанд?
Лина бе застанала широко усмихната до вратата. Скръсти ръце и зачака да я покани, както обикновено, но той извърна поглед и заговори със съвсем различен глас от онзи, който тя бе опознала през лятото.
— Не си насилвай късмета, като се промъкваш тук нощем. След като госпожица Лиз… искам да кажа госпожица Елизабет се върна. Не трябва така. Не бива…
Сърцето на Лина се сви и времето сякаш стана безкрайно. Остана напълно объркана от начина, по който той се държеше. Все едно близостта, създадена през лятото, бе изчезнала за секунда или просто бе плод на въображението й. Тя примигна и й се прииска той да я погледне, поне за секунда.
Най-сетне вдигна поглед към нея. Лицето му се беше превърнало в ледена маска, а очите му бяха празни. Конят до него се размърда, тропна с крак и тръсна глава. Уил вдигна ръка, за да успокои огромното животно.
— Уил — започна тя и гласът й стана остър, но не успя да го контролира. Много й се искаше да й каже нещо мило, да я окуражи, да подхвърли шега, която да заличи обхваналото я чувство на неудобство, — не може ли да идвам при теб, както обикновено? Дамите се виждат през деня, на чаша чай, а пък ние, заради естеството на работата, можем да се срещаме в по-необичайни часове…
— Лина — прекъсна я Уил. Тя се стресна, понеже той рядко изричаше името й. През лятото се обръщаше към нея с детското й име Лини. Сведе поглед към земята и въздъхна. Сетне, без да я поглежда, пристъпи към нея. Пое нежно ръцете й и за секунда на Лина й се стори, че сърцето й ще спре. След това обаче той я побутна към кухнята. — Съжалявам, Лина — рече тихо, докато я водеше към четирите дървени стъпала към къщата. — Няма да е тази вечер. Тази вечер нямаш работа тук.
— Защо не? — прошепна тя.
Уил я погледна. Смръщи чело и сините му очи й се сториха много сериозни. Той само поклати глава, сякаш обмисляше нещо, което тя нямаше да разбере.
— Просто тази вечер нямаш работа тук и точка.
След тези думи тя се озова в кухнята и той хлопна вратата в лицето й. Лина протегна ръка, за да напипа стената в тъмното. Отпусна се на пода, усети миризмата на пържен лук и прах и остана там. Седя дълго, по-самотна от когато и да било. Небето започваше да изсветлява и се превръщаше в тъмнопурпурно.
Все още не бе помръднала, когато вратата към слугинските стълби се отвори и фигура в бяла копринена дреха забърза навън. Момичето се открояваше в мрака като призрак и пристъпваше с наведена глава.
Тъкмо когато влизаше в навеса за карети, Лина разбра, че е госпожица Елизабет Холанд.

Облечена в бялото копринено кимоно, което баща й донесе от Япония и й подари за шестнайсетия рожден ден, Елизабет бързо мина през кухнята и излезе през задната врата. Бе изпълнена с решителност, но цялата тръпнеше. Бе навела глава, докато слизаше по старите стъпала, за да влезе в навеса за карети.
Усети лятната топлина и мириса на сено. Заслуша се в шумоленето на конете, затворени в боксовете, и за пръв път тази вечер се почувства жива. Звуците, които издаваха животните в тихата нощ, сладкият мирис на сено бяха все неща, за които си бе налагала да не мисли, докато пътуваше. Пристъпи напред със сатенените пантофки, като се стараеше по кимоното да не полепнат издайнически стръкчета слама.
— Ти дойде — рече Уил и думите му прозвучаха като въпрос. Краката му висяха от таванското помещение, където спеше, а косата му бе мазна от влагата и работата. Беше свикнал, когато е нервен или ядосан, да я прибира зад ушите. За разлика от момчетата, по които въздишаха приятелките й, Уил беше с крив нос, счупен в някаква свада, и плътни, изразителни устни. Очите му бяха яркосини и той седеше, както обикновено, в очакване. — Вече се бях отчаял — добави младежът и се опита да прикрие страха си.
Елизабет наблюдаваше Уил и се почувства колкото щастлива, толкова и уморена, и едва сега осъзна колко дълга бе нощта. Балът — смеховете, натруфените рокли — сега й приличаше на ярък, но нереален сън, отминал с края на нощта. Беше танцувала с достатъчно ергени, за да остане доволна майка й, някои от тях не бяха чак толкова изгодни партии, но поне по-приятни от Пърсивал Кодингтън. Намери време да побъбри и с Пенелопи, двете преплетоха пръсти и всяка похвали костюма на другата. Забрави да разпита Пенелопи за тайния й обожател — ето че беше лоша приятелка, каза си, но следващия път, когато се видеха, щеше да я помоли да й каже кой е. Бяха единодушни, че пастетът е чудесен, макар да бяха прекалено развълнувани и така и не го опитаха, затова пък пиха повече шампанско, отколкото бяха възнамерявали. И по отношение на шампанското бяха единодушни, че е неустоимо. Нощта наистина беше дълга, но сега си каза, че най-прекрасният й завършек можеше да е единствено тук.
— Извинявай… нали знаеш, не бива да ме чакаш всеки ден — отвърна най-сетне Елизабет, но можеше да му каже, че не е минал и ден, без да мисли за него, и раздялата им й се бе сторила особено мъчителна. Искаше й се да му разкаже за далечните места, които бе видяла, как широките парижки булеварди правеха завои и разкриваха великолепни гледки, нещо, което бе напълно немислимо за правите улици на Ню Йорк. Искаше й се да му разкаже много неща, вместо това измрънка: — Не исках да разчиташ, че ще дойда, ами ако нещо ме беше възпряло… — Тя замълча, когато той се обърна настрани. — Моля те, Уил — продължи отчаяно Елизабет и сърцето й се сви, когато видя сведения поглед на приятеля си. — Много те моля…
Бе невероятно колко бързо се приспособи към разликата в обстановката от просторната удобна стая горе към навеса за карети, колко бързо реши, че правилата, по които се ръководеше ежедневието й, се превърнаха в ненужни и глупави. Отдавна си бе казала, че на всяка цена трябва да промени нещата. В Париж бе убедена, че ще успее, че е надживяла чувствата си към Уил, че най-сетне се е превърнала в дамата, която щяха да приемат във висшето общество. Само че в мига, в който сутринта слезе от кораба и го видя да я чака със семейната карета, забеляза колко и той е пораснал. Стори й се още по-красив отпреди, а по начина, по който се държеше, беше ясно, че пред нея вече не е момчето, готово да се сбие и заради най-незначителната дреболия. Всеки негов жест бе преценен. Ето, бе застанала пред него и заекваше, едва ли не готова да му се моли да я обожава отново, както би направило всяко влюбено момиче. А тя наистина бе влюбена.
За беда, тези мисли не можаха да спрат натрапчивия спомен за думите, които майка й изрече, преди да отиде с Пърсивал Кодингтън на дансинга. Нямаме абсолютно никакво време. Думите й бяха надвиснали като меч над главата на Елизабет дори сега, в навеса.
— Дълго те нямаше — рече тихо Уил и поклати примирено глава. Елизабет вдигна поглед към него и се опита да прогони надвисналите като буреносни облаци думи. — А после, тази вечер, стоях на улицата и чаках балът да свърши, не знаех какво правиш там, кой те докосва, кой е… — Тогава чак я погледна и думите станаха напълно излишни. Един от конете удари с копито и изцвили тихо.
— Уил, не можех да не отида на бала. — Тя се ококори безпомощно и се запита защо трябва да се разправят за нещо, което не можеше да промени, особено през първата вечер след завръщането си. Все пак рискуваше всичко, целия си живот, като се промъкваше през къщата вечер. Не можеше ли той просто да я обича, когато имат време и възможност? — Сега съм тук, Уил. Погледни ме, тук съм — продължи тихо тя и пристъпи напред. — Обичам те. — Едва не се изсмя, защото говореше искрено.
— Представях си те вътре, как танцуваш с други мъже. — Уил стисна здраво дървения ръб на тавана и продължи: — Разни типове като Хенри Скунмейкър с костюми за по сто долара и вили дори по-големи от домовете им в града…
Елизабет пристъпи към стълбата и се качи две стъпала. Дървото й се стори грапаво по нежните длани, но сега не бе моментът да мисли по въпроса. Не откъсваше поглед от очите на Уил и по устните й плъзна крива усмивка.
— Хенри Скунмейкър ли? Този простак? Шегуваш ли се? — Не се сдържа и се разсмя, а гласът й зазвънтя.
Нямаше представа откъде дойде желанието да успокои и прегърне Уил, но бе силно като съдбата. Дори нямаше представа кога детското й обожание се е превърнало в зряла, осъзната любов, но привличането към Уил съществуваше открай време. Никога досега не бе срещала по-прям и добър човек. Понякога дори прекаляваше с добродетелите, но Елизабет знаеше как да го укроти. Вдигна поглед към него, без да крие чувствата си, и усети, че гневът му е преминал.
Уил сведе поглед и отново прибра косата зад ушите си. Сетне вдигна леко глава, за да огледа Елизабет.
— Присмиваш ли ми се, Лизи?
— Никога не бих го направила — отвърна сериозно тя и се качи още едно стъпало.
Тогава той сви крака, изправи се и дървеният под потрепери. Пристъпи към стълбата, наведе се и изтегли Елизабет, за да я прегърне. Миришеше на коне, пот и обикновен сапун — тя познаваше добре миризмата, обожаваше я.
— Да знаеш само колко се радвам, че се върна — прошепна той до врата й.
Елизабет затвори очи, не каза и дума. Толкова рядко можеха да се докосват, а бе толкова хубаво. Досега не си беше давала сметка колко много й бе липсвал.
— Разкажи ми как мина балът — помоли той тихо, говореше на ухото й, докато я настаняваше на дървения под. — Елегантно или бурно?
Тя притисна лице към гърдите му и се опита да си припомни бала, но в спомените й звучаха единствено злокобните думи на майка й и странните погледи, които отправяше към дъщеря си. Елизабет се замисли, но най-сетне отговори.
— Отегчително. — После погледна едрото красиво лице и й се прииска да забрави вечерта, коя е и какви са задълженията й. Дойде в навеса за карети, защото искаше — противоречеше на възпитанието й — да е близо до него за няколко часа. — През цялото време мислих за теб. Може ли да не говорим повече за маскени балове?
Той се усмихна и нежно я положи на дюшека в края на таванското помещение, точно под скосените дървени греди, на които закачваше дрехите си да съхнат. Елизабет развърза коприненото кимоно. Той се надвеси над нея, обрамчи лицето й с едрите си длани и го обсипа с нежни целувки. По лицето й се разля доволна усмивка.
— Струва ми се, че ме обичате, госпожице Холанд — прошепна той.

Утринната светлина се процеждаше през прозорче. Отпуснатото тяло на Елизабет бе завладяно от задоволство, което не биваше да изпитва. Бе настъпило второто утро след завръщането й, а тя все още не беше спала в собственото си легло.
— За какво мислиш? — прошепна Уил и се подпря на лакът.
— Мразя въпроса — отвърна, присетила се отново за предупреждението на майка й, мигове, след като се събуди сгушена до Уил. Изправи се и погледна през прозореца към зеленчуковата градина отзад. — Трябва да тръгвам. — Сама долови колко неубедително прозвучаха думите й.
— Защо? — Уил плъзна ръка под кимоното и я задържа над сърцето й. Докосването я накара да обърне внимание колко бързо бие то, защото всеки миг, прекаран тук, я изпълваше с безпокойство заради онова, което щеше да завари в къщата. Лина, макар снощи да не се появи, щеше скоро да й донесе горещ шоколад и вода с лед и щеше да види, че леглото й е празно. Елизабет се насили да целуне бързо Уил по меките устни, сетне се отдръпна.
— Знаеш защо. — Стана и се загърна в кимоното. Погледна към конете, които шумоляха в боксовете, и се опита да си придаде вид на жена, която не е съгрешила. — Ако мама разбере, че съм идвала тук — ако някой разбере — това ще бъде краят.
— Ако обаче заминем за Монтана… или за Калифорния… никой няма да се интересува какво правим. Можем цяла сутрин да си лежим — предложи той и гласът му стана топъл и много убедителен. — После, когато станем, ще яздим, ще правим каквото ни се прииска и…
Елизабет бе чувала това и преди, но сега разбра, че докато я е нямало, той внимателно бе обмислил възможността. Ставаше й приятно, когато говореше по този начин. Уил бе единственото момче, което познаваше, готов да надникне в бъдещето и да си го представи, да види нещо по-красиво от настоящето. Той бе най-страшният, най-красивият и вълнуващ човек в живота й. Ако се махнеха от Ню Йорк, можеха да се превърнат във всяко момче или момиче, а това й се струваше истинско вълшебство. Нямаше да има повече болезнени недоразумения, защото нямаше да й се налага да се промъква и да го посещава единствено когато останалите бяха твърде изтощени, за да забележат.
Тя се обърна, донякъде готова да се отдаде на фантазията, но замълча, когато видя Уил по избелели долни гащи, гърдите му още слаби, но силни, с няколко косъма. Беше се надигнал до дюшека на едно коляно. Елизабет бе виждала позата и преди и знаеше какво означава.
— Не трябва ли да помислиш над въпросния нов живот… — промълви младежът и посегна към ръката й. Елизабет се отдръпна бързо и сърцето й отново запрепуска. Сведе очи към дланта си и й се прииска чувството за приличие да я бе възпряло, да не й бе позволило да върши подобни неща.
— Ще дойда пак, когато мога — едва се удържа да не вдигне поглед към Уил, защото знаеше, че лицето му ще бъде разкривено от недоумение. Погледнеше ли го, сигурно щеше да осъзнае колко се страхува да не го изгуби. Тогава щеше отново да пренебрегне задължителното за момичетата от нейната класа приличие.
Качи се по познатите дървени стъпала и влезе в кухнята, готова да изтича по задното стълбище на прислугата до стаята си, където щеше да проспи останалата част от сезона на баловете като другите момичета, доволни, че могат по цял следобед да се търкалят в леглата и да мечтаят за роклите, които ще облекат, и момчетата, с които ще танцуват през идващите месеци.
— Добро утро, госпожице Холанд.
Елизабет се обърна към Лина, седнала в семплата си черна рокля до тежката груба маса в кухнята, където обикновено си почиваше готвачката. Докато Елизабет беше в Париж, прислужницата й бе станала по-висока и слаба, а луничките, пръснати по носа и бузите й, бяха още повече. Щом я видя — просто, леко нацупено момиче — Елизабет ахна. Усети как по гърба й избиват капчици пот и се загърна по-стегнато в кимоното, за да скрие руменината, избила по врата й. Елизабет започваше да се поддава на паниката, затова остана изненадана от спокойствието в гласа си.
— Търсих те навсякъде. Готова съм да си изпия шоколада. Донеси ми и вода. Цяла нощ ми се пие.
Елизабет се обърна към стълбите.
— Всъщност, къде беше снощи? — попита бързо и излезе от кухнята. Опита се да се убеди, че се е измъкнала — Лина бе винаги нацупена за нещо и едва ли щеше да й обърне внимание, а и едва ли бе седяла дълго в кухнята.

— Вестниците бяха наистина чудесни — заяви доволно Айзак Филипс Бък, малкият пръст на ръката му бе щръкнал, докато отпиваше от порцелановата чашка. — Не съм се забавлявал толкова, откакто спипаха Ремингтън Астър да целува един от прислужниците в кухнята. Какъв страхотен скандал.
— Смешна работа. — Пенелопи прокара дългия си пръст, обсипан с пръстени, по главата на бостънския териер Робър и се усмихна разсеяно. Беше облякла рокля от черна сурова коприна с ниско, квадратно деколте, пристегната в талията, и разкроена пола. Изглеждаше ефирна до Бък, който обилно се потеше в лятната жега. Бяха единствените в просторния хол, таванът висок цели седем метра, пълен с френски мебели, тапицирани в коприна на синьо и бяло райе. — Не знам защо ми ги носиш — прозя се тя. Беше си почивала през целия ден и все още се чувстваше мързелива, както след като се събуди.
— Имаше една стара поговорка… нещо, че разяждащата завист е най-искреното ласкателство. Трябва и ти като мен да се научиш да четеш вестниците.
— Опитвам се, Бък, но там непрекъснато тръбят: Господ това или онова, Господ не бил одобрявал големите ни къщи… — Пенелопи се постара да говори пренебрежително, но не се сдържа и се изкиска. Какви бяха тези високопарни приказки? — Този Господ няма ли по-добри начини да уплътнява времето си?
— Той има цяла вечност пред себе си — разсмя се Бък и Пенелопи обърна поглед. — Е, поне вестниците са на твоето мнение по отношение на един от семейство Скунмейкър. Предричат, че с Хенри ще се сгодите до края на сезона — заяви Бък и се ококори от нетърпение. — Дори са повикали астролог, за да потвърди.
Пенелопи усети прилив на нова самоувереност, но се сдържа да не плесне доволно с ръце.
— Да си бяха спестили астролога. Защо не са повикали госпожиците Уетмор — продължи Бък. — Приличаха на бити кученца, когато ви видяха двамата на дансинга. Веднага разбраха какво става.
— Някой трябва наистина да набие Аделейд Уетмор — сопна се бързо Пенелопи, преди да се унесе в мечти. Мисълта, че вестниците ще пишат за тях с Хенри, й се стори очарователна. Той пазеше отношенията им в тайна, но сега цял Ню Йорк щеше да гадае дали е истина, или не. Много скоро дори Елизабет щеше да признае, че единственото съвършено момче в Ню Йорк принадлежи на Пенелопи. Насили се да се усмихне. — Все едно. Стига с префърцунените приказки за едно нищо и никакво парти. Следващия път няма да ги пускаш.
Всъщност, нямаше причина за недоволство. В част от материала бе изразено открито възмущение от разголените рамене, но повече внимание бе обърнато на екстравагантността на бала. Бък беше прав. Мисълта, че всички им завиждат, бе прекрасна. Още повече, вестниците вече тръбяха за връзката й, а това бе прекрасна помощ. Сега и вестниците, и звездите щяха да потвърдят златното бъдеще, което й бе отредено. Хенри щеше да е единствено и само неин и всички щяха да завиждат.
Камбаните на «Сейнт Патрик» известиха три часа. Беше време.
— Бъки — изправи се Пенелопи, — трябва да вървиш.
Бък въздъхна.
— Пени, още не сме обсъдили роклите…
— Знам, Бъки, но разполагаме с цяла седмица — настоя тя и тръгна към неговото кресло. Протегна ръка и той я пое с нескрита тъга. Бък я дразнеше единствено в случаите, когато се държеше като отритнато куче.
Бернадин, главната слугиня на семейство Хейс, застана на прага с шапката на Бък. Той й благодари, сетне тя отвори вратата и на прага се сблъска със самия Хенри Скунмейкър в целия си блясък. Пенелопи стисна доволно юмруци, радостна, че поне веднъж е дошъл навреме. Както обикновено, Хенри бе облечен с шито по поръчка черно палто, изглеждаше по-красив и съвършен отвсякога, но тя забеляза нещо необичайно. Беше свикнала да го вижда весел, небрежен, докато в момента й се стори малко… объркан.
— Скунмейкър — протегна ръка Бък. — Какво правиш тук?
— Здрасти, Бък. — Хенри пое с нежелание пухкавата ръка на другия мъж. Пенелопи се опита да си обясни каква е причината за странното му изражение, но единствената й мисъл бе, че изглежда като заловен на местопрестъплението. — Просто се отбивам на гости тук и там и реших да намина при госпожица Хейс да видя как е — обясни небрежно Хенри, бръкна в джоба и извади картичка в плик с восъчен печат.
Пенелопи усети как сърцето й се свива от яд. Картичка ли щеше да остави? Ами обичайната им неделна среща? Едва ли щеше да успее да шепти на ухото й колко невероятно изглежда, докато е с картичка в ръка. Сигурно носеше добри новини, реши девойката, но пък Хенри никога нямаше време да пише писма, а и не бе от срамежливите, които ще напишат онова, което биха могли да кажат.
— Заповядай, влез, тъкмо ще ми кажеш за какво става въпрос — покани го Пенелопи и взе противния плик. Прикова пламналите си решителни очи в него.
— Влизай — подкани го Бък. — Аз и без това си тръгвах. — Целуна за довиждане Пенелопи и по двете бузи. — Да слушаш — нареди той, докато я целуваше по дясната. — Ама не много — прошепна в лявото ухо.
Хенри покри уста с облечената си в ръкавица ръка, прокашля се и кимна на Бък. Последва Пенелопи в огромното антре, след като младата жена затвори вратата: беше успяла да го накара да влезе. За разлика от старите къщи, преддверието към дома на семейство Хейс беше светло и лъскаво, с мраморен под в шахматно подредени черно — бели плочи и остъклен таван. Понякога Пенелопи имаше чувството, че е просто прашинка в това архитектурно чудо, но пък й беше приятно да вижда отражението си навсякъде.
— Бернадин, можеш да се заемеш отново с шиенето — обърна се тя към прислужницата.
По-възрастната жена закима и двойната й брадичка пролича.
— Госпожа Хейс ме помоли да ви съобщя, че преподобният Нийдълхаус ще вечеря днес със семейството и настоява да сте готова за пет часа.
Пенелопи направи гримаса, когато Бернадин изчезна зад врата, скрита от пищни стенни орнаменти. Усети как започва да се ядосва. Всички ли трябваше да я ядосват? А пък Хенри си въобразяваше, че може да се измъкне просто така. Очевидно майка й беше решила да обсеби следобеда й. Какво ли следваше? След като прислужницата се оттегли, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. След това, без да се обърне към Хенри, заговори.
— Имам чувството, че се опитваш да ми пробуташ бележка и да изчезнеш. Нали неделя е нашият ден?
След кратко мълчание той обясни с напрегнат глас:
— Дори не си прочела картичката ми, откъде знаеш какви са намеренията ми?
Пенелопи не се запита какви мисли му минават през главата. Вместо това обърна глава и го остави да наблюдава съвършения й профил и тънката талия. Долови тихото му дишане и зачака. Усети как той се размърда и реши да започне да изтегля въдицата.
— Така и така съм тук — заобяснява най-сетне, — мога поне да изпия чаша студен чай или скоч, или каквото ми предложиш.
— Каквото пожелаете, господин Скунмейкър. — Все още гледаше настрани, убедена, че Хенри е използвал времето, за да опипа с поглед тялото й. Искаше да я наблюдава и да се пита дали наистина е сърдита, или не. — За съжаление, току-що отпратих прислужницата и се налага сама да ти приготвя напитката.
— Добре, направи я, но побързай — отвърна Хенри. — Не мога да остана дълго.
Пенелопи му отправи бърза усмивка, после му намигна многозначително. Тръгна по широкия блестящ коридор, токчетата й тракаха по мрамора, а тя се ослушваше за стъпките на Хенри зад нея.
Кухнята беше тъмна, но чиста, с нови тенджери и тигани, закачени на тавана. В ъглова камина гореше огън, въпреки че наоколо не се мяркаха нито готвачи, нито прислужници. Пенелопи погледна картичката на Хенри, вдигна поглед към него.
— Интересно, какво ли пише вътре? — попита тя и изви вежди.
Хенри стисна устни. Пенелопи забеляза как блести съвършената му кожа, как искрят тъмните му очи, когато пристъпи напред.
— Харесваш ме, нали? — попита я, без да обръща внимание на въпроса й.
В гласа му прозвуча ирония, но той бе по-сериозен от когато и да било. Пенелопи кимна.
— Да. — Притаи дъх в очакване да разбере накъде ще тръгне разговорът.
— Защо? — Нетрепващите очи на Хенри не се откъсваха от нейните. Ако не го познаваше, би решила, че е сериозен. За миг се запита кога ли ще й направи предложение.
— Защо ли? — повтори тя и се изсмя. — Защото в една романтична връзка — както и във всичко останало — избирам единствено най-доброто за себе си. Аз съм най-изключителната от връстничките си, Хенри, а ти си най-изключителният от мъжете. Най-богатият, най-умният. — Тя пристъпи към него. — Най-забавният. Защото искам всички да ни завиждат и да си казват, че двама много по-добри от останалите са се събрали. Затова.
Хенри изви едната си вежда и сведе поглед към безупречно лъснатите обувки.
— Най-богат, най-умен, най-забавен… Горе-долу е така. — Кимна отново, сведе поглед към обувките си, преди да отправи на Пенелопи познатата си блестяща усмивка. — Както и да е, направи ми впечатление, че къща с този размер — най-хубавата, както ти каза — няма кухня, в която прислугата да работи денонощно — заяви той.
— В чисто нова къща, великолепна като тази, не разчитаме на една-единствена кухня. Освен това съобщих на прислугата, че не се нуждаем от тях до края на деня. — Пенелопи вдигна картичката му, сякаш се опитваше да я помирише и така да добие представа за написаното. Престори се на замислена, а сетне я хвърли в огъня и остана загледана в нея със самодоволна усмивка. После се обърна и огледа просторната кухня. Избра висока, тясна маса и се настани върху нея. Облегна се на стената, а краката й останаха да висят.
— Налага се сам да ми кажеш какво пишеше на картичката — подхвърли предизвикателно тя. Прокара пръсти по корсета на роклята, за да го приглади, и по този начин съвсем дискретно смъкна деколтето повече, отколкото би разголила пред хората, а после извади къса цигара, скрита някъде в полата. Усмихна се на Хенри, запали цигарата и изпусна дима. Веднага усети, че макар и едно от най-богатите момичета в Ню Йорк, в момента изглеждаше някак евтина. С Хенри се познаваха от известно време и вече бе научила, че подобни противоречия му допадат.
Той се усмихна на една страна и тя разбра, че е успяла да привлече вниманието му.
— Забавлявахте ли се снощи, господин Скунмейкър? — попита тя. — Доколкото си спомням, разговорът ни бе прекъснат.
— Забавлявах се и то много, госпожице Хейс. — Златистокафявите му очи се плъзнаха из стаята, докато разкопчаваше палтото си, за да го метне на дъската за рязане. — Не мога да си представя по-приятен и забавен бал.
— Постарахме се всичко да е на ниво, за да останат доволни гостите — изтъкна Пенелопи. — Най-вече вие, господин Скунмейкър. Ако нещо не е било по вкуса ви, трябва да ми кажете веднага.
Хенри се колебаеше, като че ли си спомняше нещо, и пристъпи към Пенелопи. Тя усети движението му с всяка клетка на тялото си.
— След като сама повдигаш въпроса, струва ми се, че не ни остана достатъчно време.
— Времето с мен не ти е било достатъчно, така ли? — попита тя.
— Не. — Хенри не затвори уста, все едно се канеше да каже нещо особено важно. — Никак.
Пенелопи се усмихна и смъкна бюстието толкова ниско, сякаш всеки момент щеше да падне.
— Така по-добре ли е?
— Много по-добре — потвърди той и направи още две крачки, за да застане пред домакинята и да обвие с ръце кръста й.
— Снощи танцува великолепно — продължи тя, докато Хенри покриваше врата й с леки целувки. Остана доволна, когато той не спря, за да отговори. — Бих казала, че двамата танцувахме великолепно. — Замълча, щом Хенри притисна устни към малката ямка в основата на шията и се прехвърли от другата страна. — Както ти е известно, аз съм изключително скромна и държа да подчертая, че мнението не е само мое.
— Така ли? — Хенри се отдръпна и я погледна в очите.
Пенелопи веднага забеляза как се забавлява.
— Не, от Бъки разбрах: гостите са били единодушни, че сме се представили като невероятна двойка на дансинга и би било жалко, ако не направим следващата по-сериозна крачка. — Не се сдържа и ахна, когато усети ръцете на Хенри да пълзят под полата и да галят свивката на коленете. Усети по бедрата й да преминава тръпка. Все пак Пенелопи нямаше да му позволи да подмине намека й; сините й очи заблестяха, лявото ъгълче на устата й се изви нагоре и тя продължи: — Кажете ми, господин Скунмейкър, какво мислите по въпроса?
Хенри се смяташе за истински джентълмен и никога не си позволяваше да дава обещания, които после няма да спази, а и ръцете му вече бяха по средата на бедрата й, затова спря въпросите на Пенелопи с целувка.
— Хенри — прошепна тя с тих, дрезгав глас след целувката и погледна над рамото му към трепкащите пламъци в камината. — Какво беше написал?
— Писмото ли? — меките му устни се преместиха към ухото й. — Нищо, Пенелопи. Нищо важно.
— Хайде, Хенри, кажи ми.
Младежът се отдръпна, колкото да я погледне в очите. Тогава младата жена забеляза огромна промяна в погледа му. Ако не грешеше, там припламваше огънчето на любовта.
— Скоро ще разбереш — призна й най-сетне, преди да я целуне по съвършените розови устни.
Целувката изпълни Пенелопи със самоувереност и тя се отдаде на удоволствието да се наслади на Хенри Скунмейкър в кухнята, в неделя следобед. Нямаше търпение отношенията им да станат достояние на всички, но както той каза скоро щеше да разбере. Обля я топло задоволство, докато мислеше колко ли скоро ще се случи.

Неделя бе денят на Елизабет, тъкмо затова Даяна го ненавиждаше. Мразеше неделите, защото обикновено започваха с ходене на църква и завършваха с неофициални посещения, макар думата неофициални да беше напълно неподходяща, защото отиването на гости беше в компанията на майка им, на разведената им леля Едит и малка армия прислужници. Тази сутрин поне нямаше църква, защото — както майка им обясни на стълбите, когато отиваха към хола — се налагаше да проведат много важен и сериозен разговор.
Настаниха се в стаята затвор — така най-малкото й се струваше на Даяна, когато се налагаше да седи някъде часове наред и да се прави на дама — пищно обзаведена и неудобна. Подовете бяха покрити с персийски килими, а по стените бяха закачени маслени платна в златни рамки, всичките с различни размери, от които ги гледаха строгите лица на отдавна починали роднини. Стените над ламперията бяха покрити с кожа с релефни изображения чак до махагоновия таван. Профилите на корнизите бяха обточени със златен филигран, а камината, с мраморна плоча, бе достатъчно голяма, за да влезе вътре човек — Елизабет и Даяна често се заиграваха там като деца, спомен, към който по-младата госпожица Холанд често се връщаше, когато гостите бяха твърде отегчителни. Накъдето и да погледнеше, имаше някоя крехка, копринена или ценна вещ, която Даяна обикновено се притесняваше, че може да повреди.
Място за сядане имаше повече от достатъчно — канапета, лежанки и кресла от различни стилове, — но откакто баща й почина, на стаята й липсваше старият уют. Той все повтаряше, че във всичко има нещо хубаво и весело, затова неведнъж дразнеше госпожа Холанд, когато им идваха гости, със саркастичните забележки, които подхвърляше. Даяна не можеше да определи със сигурност дали неделните следобеди са били забавни, но поне бяха поносими, докато той беше жив. След дебюта си, Елизабет пое ролята си неподозирано сериозно, а Даяна свикна да се свива в къта, обзаведен в турски стил, където десетки раирани възглавници с пискюли бяха нахвърляни по пода. И сега беше тук, гушнала огромните персийски котки на семейство Холанд, Лили Лангтри и Дездемона. Даяна открай време знаеше, че по темперамент прилича на баща си. И двамата бяха романтични натури, докато майка й и Елизабет си оставаха високомерни и практични жени.
— Какво има, мамо? — попита Елизабет, след като се настани на канапето, където обикновено сядаше, под големия портрет на баща им, облечен в най-хубавия си черен костюм, с цилиндър, с рошави вежди, леко развеселен от глупостта, която се опитваше да завладее света. На Даяна много й се искаше да е тук, да бди над тях. Щеше да подхвърли някоя от шегите си и Елизабет щеше да се почувства глупаво, задето провежда неделните посещения с подобно нетърпимо високомерие. — Какво искаше да ни кажеш? — продължи Елизабет и скръсти ръце в скута си.
На Даяна й се стори, че забелязва сянка от страх да преминава по лицето на по-голямата й сестра, но тя успя да се овладее бързо. Майка им стана, пристъпи към камината и дребната й фигура им се стори по-строга от обикновено в черната рокля с висока яка. Косата й бе опъната назад, прибрана под боне. Остана загледана в камината, където бяха поставени няколко цепеници в очакване да бъдат запалени. Леля Едит даде знак на Клер, която сервираше чай, да излезе.
— Първо, искам да ти кажа колко съм доволна от блестящите отзиви за теб в пресата. Всички изтъкват красотата ти, Елизабет, и това ще бъде изключително… — госпожа Холанд замълча застрашително, докато изчакваше Клер да затвори вратата на хола — полезно в тези трудни времена.
— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет с неуверена усмивка.
Госпожа Холанд се обърна, за да ги погледне, и всички забелязаха настойчивостта в очите й.
— Много е важно казаното да не излиза от тази стая.
— Е, всичко се разбира, рано или късно — подхвърли проницателно Даяна. Намираше драматичните преструвки на майка си за прекалени, въпреки това не можеше да отрече, че любопитството й е разпалено. Защо беше чак толкова сериозна?
— Не и за семейства като нашето — засече я леля Едит, седнала пред масичката за карти с плот от малахит. Даяна бе прекарала с нея цялото лято в Саратога и през това време леля й непрекъснато подчертаваше колко си приличали и на външен вид, и като предпочитания. Бракът на леля Едит бе краткотраен и изключително труден, а истината беше, че размерът на мошеничествата на граф Палермо де Гарза никога не излязоха на бял свят. На Даяна обаче й се струваше, че леля й е запазила дискретност, защото вече цяло десетилетие живееше скучно и безлично.
— Какво има, мамо? — попита отново Елизабет, без да обръща внимание на сестра си. — Трудно ни беше, когато почина татко.
Даяна отвърна поглед от сестра си, която говореше тихо, за да покаже тъгата си, и въздъхна. Баща й липсваше всеки ден, но тя бе наясно, че той не би искал трагедията да спре живота им. Едуард Холанд в никакъв случай не би одобрил да се потопят в мъка до края на живота.
— И двете с Даяна се върнахме — продължи Елизабет с обичайния си ведър глас, — и ще се забавляваме до края на сезона. Вече сме готови да продължим напред.
— Тъкмо за това става въпрос — госпожа Холанд пристъпи към креслото с широка облегалка до Елизабет и отпусна ръка на позлатените странични облегалки. — Някои последици от смъртта на баща ти отначало не се виждаха. Изглежда ще ни бъде по-трудно, отколкото предполагахме. Налага се да сведем персонала до минимум и, за съжаление, повече няма да има частни учители. Елизабет, ти ще се заемеш с обучението на сестра си. Вижте, момичета… — Тя се поколеба и докосна леко чело.
Даяна вече слушаше внимателно. Усети, че ще бъде разкрито нещо изключително драматично, затова се надигна от възглавниците, за да не пропусне нито дума. Ръцете на Елизабет не бяха трепнали, бе свела поглед и никой не можеше да види изражението й.
— И на мен ми е трудно да проумея — продължи майка им, а в гласа й зазвуча нетърпение, — въпреки че Бренан ми обясни всичко няколко пъти. Изглежда, когато баща ви почина, е оставил дългове и недостатъчно… пари. Все още носим гордо името Холанд, а това не е без значение. — Тя изви поглед към тавана и от гърлото й се изтръгна стон, сякаш всеки миг щеше да заплаче. — Само че положението ни не е добро — призна накрая тя. — Вече не.
Елизабет покри устата си ръка. Даяна усети колко е разстроена майка й и че реакцията на сестра й е напълно неподправена, но не се сдържа и стисна здраво ръце.
— Бедни сме — ахна тя възбудено и три чифта ужасени очи се впериха в нея.
— Моля те, Даяна — изсъска майката потресена към по-малката си дъщеря.
— Знам, знам — отвърна весело Даяна. Не можеше да повярва, че й се случва нещо толкова романтично. Имаше чувството, че е застанала на ръба на бездна и каквото и да стори оттук нататък, животът й ще бъде като полет неизвестно накъде. Почувства се напълно свободна. — Няма да има бижута, нито пък пратки от шапкарските магазини в Париж… Аз обаче ще нося бедността като медал. Ще бъде невероятно забавно. Ще бъдем като посрамени принцеси от роман на Балзак, като…
— Даяна! — прекъсна я госпожа Холанд.
— Сега вече можем да сме каквито пожелаем! Скитници, обирджии на влакове, можем да заминем за Куба, за Франция или… — Даяна най-сетне млъкна, когато забеляза, че устата на сестра й мърда беззвучно.
Госпожа Холанд изгледа мрачно Даяна и се обърна към по-голямата си дъщеря.
— Сега, Елизабет, вече разбираш защо абсолютно всичко зависи от теб. От теб и онова, което ще постигнеш до края на сезона. Надявах се…
Клер отвори тежката плъзгаща се врата на хола и прекъсна госпожа Холанд. Бе свила ръце пред себе си, свела поглед към пода.
— Моля да ме извините, госпожо Холанд — изрече предпазливо тя. — Имате посетител. Господин Теди Кътинг остави визитката си във фоайето и пита дали сте си у дома.
Госпожа Холанд си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и нареди на прислужницата да покани посетителя. Жените от семейство Холанд се засуетиха, докато се опитваха да се престорят, че всичко е нормално и да посрещнат подобаващо първия неделен гост.
Даяна не бе от момичетата, които си слагаха пудра и руж. Обичаше чувствата да се отразяват по кожата й и сега не можеше да скрие, макар да бе в далечния край на стаята, че всичко това й се струва смешно. Най-голямото й желание бе нещо да се случи този следобед — не просто този следобед, ами в живота й — и ето че сега бе благословена със светия плащ на бедността. Останалите упорито се преструваха, че всичко си е постарому, сякаш бяха все още богати, също като гостите, но Даяна вече обмисляше възможностите.
— Госпожице Холанд, нямате представа колко се радвам, че най-сетне се завърнахте. Не съм виждал по-прекрасно лице от пастирката на бала на Ричмънд Хейс. — Теди Кътинг бе в другия край на салона, седнал на канапето до Елизабет. Тя се усмихваше скромно и махна небрежно с едната ръка, когато чу комплимента, и пак преплете пръсти в скута си. — Слоновата кост подчертава красотата ви, също и небесносиньото.
Днес Елизабет бе облечена в памучна рокля с висока яка, на синьо и бяло райе, но в мъжките очи цветът изглеждаше небесносин. Даяна реши, че сестра й прилича на кукла за продан.
— Кажи, Теди, тази седмица ще плаваш ли с яхтата? — попита Елизабет в опит да обърне специално внимание на госта. Преструваше се умело, но в гласа й личеше напрежението, насъбрало се след съобщението на майка й.
Даяна вдигна поглед и определи цялата тази работа за абсурдна.
— О, Теди — опита се да я имитира Даяна и размаха ръце в престорен възторг. — Кажи, Теди, ще плаваш ли тази седмица с яхтата? — Поклати презрително глава и добави високо: «Да, бе», за да подсили ефекта от думите си. Могат да се преструват колкото си искат, помисли си. Правилата за приличие, които следваха богатите, вече не важаха за нея. Тя, разбира се, все още не бе осъзнала напълно какво се опитваше да им каже майка им, но имаше чувството, че животът й — истинският живот — ще започне всеки момент.
Теди и Лиз се обърнаха към Даяна, все едно едва сега забелязаха съществуването й.
— Мамо? — подхвърли многозначително Елизабет. — Даяна не трябваше ли да е другаде?
Госпожа Холанд остави печелившата карта на масата, където двете с леля Едит играеха джин руми.
— Даяна, държиш се странно цял следобед. Ако не ти е добре, качи се гори.
— Както ви е добре известно, аз никога не се разболявам. — Даяна обърна шумно страницата на книгата, която държеше. — Освен това приказките за яхти и плаване са пределно отегчителни. Какво значение има, след като вече не можем да си го позволим?
Последва миг на шокирано мълчание и Даяна забеляза, че Теди се размърда смутено. Елизабет бе навела глава, а госпожа Холанд сви устни.
— Даяна — настоя тя. — Не бива да говориш така. Гостът ни може да не те разбере правилно. — Луиза се обърна към Теди. — Сестра ми, естествено, искаше да каже, че вече не можем да си позволим да говорим емоционално за яхти и плаване. Господин Холанд обожаваше този спорт.
Даяна направи гримаса, щом чу новата лъжа. Отпусна се на възглавниците, без да обръща внимание на възмутените погледи на майка си, сестра си и леля си. Баща й пет пари не даваше за яхти и плаване.
— Разбира се, че ще плавам — отвърна добродушно Теди, само и само да загърби момента на неловко мълчание. — С Хенри предприемаме плаване винаги когато е възможно.
— Как е Хенри? — прекъсна го госпожа Холанд. Отново държеше печеливша карта и не откъсваше очи от нея, докато говореше.
— А, Хенри си е Хенри, затова всички искат да го обсъждат, но никой не може нищо да каже — разсмя се Теди и така приключи темата. Остана още петнайсет минути — посещението му не се проточи над приетия в обществото половин час — поздрави госпожа Холанд за прекрасните дъщери и колко студеният чай бил чудесен и продължи към следващото семейство, което искаше да посети.
Даяна не съжали, че си тръгва. Това бе най-досадното от общоприетите неща: господата ходеха на гости при дамите, а те трябваше да чакат. Това означаваше, че една дама или както и да се наричаше Даяна отсега нататък, не можеше да определи кой кога да я посещава. Теди Кътинг поне беше приятен, но според Даяна — мислеше така още от дете — бе просто приятен и нищо повече.
— Даяна! Как можа! — Даяна погледна и видя майка си със стиснати юмруци и изкривено от гняв лице. — Как може да изложиш семейството ни по този начин? — изкрещя тя. — Даваш ли си сметка какво може да се случи? Кажи!
— Какъв смисъл има? — отвърна разгорещено Даяна. — Скоро всички ще разберат, след като престанеш да ходиш на шивач, щом не викаш цветарката, а сметките започнат да се трупат…
— Млъкни! — изписка майка й. Даяна огледа останалите и разбра, че никой няма да я защити. Леля й бе покрила устата си с ръка. Клер, застанала на вратата, не желаеше дори да погледне Даяна. — Ти си отвратително момиче, с възмутително поведение, Даяна. Незабавно се качи в стаята си. Върви да четеш Библията. Запомни, че си родена, за да се подчиняваш на родителите си. — Замълча и сведе поглед, а на Даяна й се стори, че в очите на майка й блестят сълзи. — На единствения си родител.
Даяна не можеше да повярва, че майка й отказва да приеме истината и усети как стомахът й се свива.
— Ако имаш намерение да ме наказваш, задето съм казала истината за положението, в което…
Този път госпожа Холанд я възпря с поглед, по-строг и смразяващ дори от най-обидните думи.
Клер се отдръпна от стената, за да изпрати Даяна до стаята й. Извитите й вежди бяха сключени. Даяна въздъхна тежко, метна книгата на махагоновия под и профуча през хола, последвана от Клер.
— Елизабет, благодаря на бога, че мога да разчитам поне на теб — рече отчаяната госпожа Холанд. — Спасението на семейството ни зависи единствено от теб.
Даяна чу думите и за пръв път си даде сметка какво иска майка им от Елизабет. Не се омъжвайте за пари, бе повтаряла госпожа Холанд, когато времената бяха други, омъжете се там, където са парите. Преди го бе казвала, без да се замисля, но сега Даяна знаеше, че намеренията на майка й са съвсем различни.
Не се сдържа и погледна назад, тъкмо преди да излезе в коридора, и забеляза, че сестра й седи мълчаливо, сякаш скована от лед, все едно бе един от портретите. Даяна усети гърлото й да се свива от ярост, щом съзря как послушно сестра й приема съдбата си. Нима наистина бяха сестри!

Елизабет се опита да не си играе с гравираната гривна от бяло злато, подарък от баща й по случай дебюта й в обществото. Помисли си, че трябва да престане, да се овладее и да започне да се държи като… Елизабет. Беше нервна, разсеяна и мислите й прескачаха от баща й към майка й, после към Уил, и отново подемаха същия ред. В този час нищо не й се струваше реално. Тя самата имаше чувството, че не е истинска. Най-нереална й изглеждаше фигурата на Хенри Скунмейкър, който всеки момент щеше да влезе в хола на семейство Холанд. Едва го позна, когато погледна към отворената плъзгаща се врата.
— Госпожо Холанд, госпожице Холанд. — Той кимна към масата за карти.
— Господин Скунмейкър — отвърнаха те.
Госпожа Холанд грейна. Елизабет едва сега си даде сметка, че макар да го обсъждаха непрекъснато, а семействата им да бяха свързани от обща история и класова принадлежност, не бе разговаряла с Хенри от години. Младежът бе невероятна партия — поне така разправяха хората — но това бе твърде абстрактна мисъл. Тя не бе и помисляла за него като за истински човек, докато той не влезе.
— Госпожице Елизабет — започна гостът.
Девойката намери сили да се изправи и да се усмихне първо на майка си, сетне и на Хенри Скунмейкър, който стискаше цилиндъра си в ръка като истински джентълмен. Не бе и помисляла, че мъж като него би стискал шапката си по този начин и тъкмо затова поглеждаше към нея, когато притежателят й започна да я върти нервно. Клер я пое да я прибере и Елизабет забеляза, че Хенри е от хората, които държат инициалите им, ХУС, да бъдат бродирани със златно на бледосинята панделка, която обточваше шапката отвътре.
Очите му се плъзнаха из стаята и накрая се спряха на нея. Елизабет се почувства неловко от погледа му и се опита да се убеди, че прочутият Хенри Скунмейкър, по когото Агнес не спираше да въздиша, с когото бе танцувала Пенелопи, чийто баща притежаваше огромен процент от Манхатън, не знае тайната й. По-точно казано тайните й: семейството й е бедно, влюбена е в прост слуга, егоистка е и е готова да съсипе семейството си, дори още повече.
— Роклята ви отива изключително много — направи й комплимент.
— Благодаря ви, господин Скунмейкър — отвърна тя, срещна погледа му и бързо извърна очи.
Пред нея бе застанал ергенът, когото се опитваха да хванат всички дебютантки в Ню Йорк, и трябваше да е поласкана и зарадвана на посещението му. Наистина беше красив, безупречно облечен, а повече не й трябваше да знае. Изненада се колко въпросните неща не я привличат. Мислеше единствено, че след като семейството й може да бъде изпратено в затвора за неплатени дългове, той сигурно щеше да се изсмее на подобна новина, защото приличаше на човек, който с лекота се присмива на нещастието на другите.
— Заповядайте, господин Скунмейкър, седнете — обади се развеселената Едит.
Хенри приседна на ръба на стола, на който преди малко бе седял приятелят му Теди. През високите прозорци неочаквано нахлу светлина и озари богато обзаведената тиха стая. Елизабет се почувства горда от обстановката. Това сякаш бе подписът на семейството й — прекрасните мебели, съвършено комбинирани и стилово, и като цветове — гравираната кожа над махагоновата ламперия бе избрана от баща й, след като бе наследил къщата от родителите си, разкошните извивки на старомодните газови полилеи, стените, отрупани с картини. Всичко излъчваше финес, издаваше вкус и богатство.
Тя погледна към масата за карти и забеляза, че леля й Едит клати глава към майка й.
— Каква тъжна двойка — прошепна тя. Елизабет със закъснение разбра за какво говори леля й и че думите й са прозвучали в стаята.
Младата жена се обърна към Хенри, смутена, засрамена, но той с нищо не показа, че е чул лелята. Оглеждаше златните си копчета за ръкавели с гравирани инициали. Друг път би си помислила, че това издава неприятна черта от характера му, но погледна към леля си и се запита дали няма отново да каже нещо срамно. Прецени, че не желае да рискува, затова стана.
— Господин Скунмейкър, денят е прекрасен, а аз не съм излизала цяла сутрин. Какво ще кажете да се разходим в парка? — С крайчеца на окото си забеляза как Клер се изчерви и осъзна, че първо е трябвало да поиска разрешение. Мислите й бяха толкова объркани и не се държеше достатъчно възпитано, но нямаше намерение да обяснява на Хенри. — Стига вие да…
Хенри вече се бе изправил и бе протегнал ръка.
— Добре.
Денят бе приятен, но по-хладен, отколкото бе предполагала. Откъм Ийст Ривър подухваше слаб освежаващ ветрец. Елизабет усети как раменете й се отпускат, когато вдъхна мириса на листа и се вгледа в небесната синева. Грамърси бе чудесно място за почивка, встрани от шумния мръсен «Бродуей», тук се усещаше финес и аристократизъм, поддържани поколения наред от семейство Холанд. Елизабет се опита да си втълпи, че столетието не е било пропиляно, не е било заменено от епоха на първобитни отношения, с които тя нямаше нищо общо. Зад високата ограда от ковано желязо бавачки разхождаха деца, все още обути във велурените обувки и строгите рокли, с които са били на църква. Карети обикаляха площада, а копитата на животните чаткаха по улицата. Баба й и дядо й купили един от парцелите край парка, когато в този далечен край на Манхатън не било построено нищо, и баща й бе расъл на №17. Това късче от света принадлежеше на семейство Холанд и тя нямаше да понесе мисълта някой да им го отнеме.
Ето я и поредната ми проява на егоизъм, напомни си. Погледна изящната ограда от ковано желязо, великолепните кафяви къщи, разположени една срещу друга, приятните сенки на дърветата и сърцето й се сви, когато си представи унижението, което майка й в никакъв случай нямаше да понесе. Бъдещето им зависеше от нея, а и тя не можеше да си позволи да се пренесат в мръсни стаички, където щеше да ехти смехът на бившите й приятелки. Щеше да изгуби всичко, което семейството й ценеше, а не правеше нищо, за да не позволи да се случи. Пристъпваше с гордо вдигната глава и разменяше любезности с възпитано момче, което със сигурност предпочиташе да преследва по-разкрепостените богаташки някъде в Европа.
Въпреки това вървеше до Хенри, каза нещо за въздуха и слънцето. Сподели и с него за мъчителното презокеанско пътуване, но разказът й очевидно не събуди интереса му. Вървяха бавно през парка. Минаха през западния край, покрай №4, къщата, построена от Джеймс Харпър, известният издател. Отпред бяха монтирани две от лампите на кмета, още по времето, когато бе решил да влезе в политиката. Завиха към северната част и тогава Хенри спря и се обърна към нея.
— Баща ми ще организира вечеря.
— Наистина ли? Чудесно — отвърна Елизабет.
Хенри тръгна отново и я хвана за ръката. Младата жена усети колко е напрегнат лакътят й.
— Да, госпожа Скунмейкър ще се постарае всичко да е чудесно.
— Чувам, че госпожа Скунмейкър организира прекрасни партита — отбеляза Елизабет, макар въпросната госпожа да бе съвсем малко по-голяма от Елизабет и да не притежаваше дори половината от нейния талант на домакиня. — Поне отзивите за тях са винаги блестящи. Много ще ми бъде приятно да ви посетя, но сигурно каните само видни личности — добави тя.
Хенри се разсмя насила и удари желязната ограда с юмрук, докато минаваха покрай нея. Елизабет го изчака да каже нещо, но младежът мълчеше и тя усети как започва да се ядосва. След като бе дошъл да я посети по своя воля, защо мълчеше? Гостът, разбира се, нямаше откъде да знае, че семейството й е в криза, а и не му ли минаваше през ум, че домакинята може да има по-приятни занимания, отколкото да се разхожда мълчаливо с момче, което очевидно предпочиташе да е някъде другаде? Смътно помнеше наследника на семейство Скунмейкър, две години по-голям от нея, който винаги се подсмихваше за нещо и не се интересуваше от абсолютно нищо.
— Предполагам знаете защо е организирана вечерята — тросна се Хенри и я погледна студено.
Тя поклати глава, без да крие раздразнението си. Хрумна й, че Хенри може да е пиян. Огледа се, сякаш да види познато лице, което да потвърди, колко странна е тази работа и как той се държи невъзпитано. Наоколо обаче бяха единствено деца и бъбриви бавачки. Всички, които познаваше, се бяха изпокрили и се налагаше сама да се справи с предстоящото.
— Не, не знам защо е организирана.
— Вечерята — отвърна гостът, като изговаряше думите подигравателно, вдигнал тъмните си очи към небето, — е, за да отпразнуваме годежа си.
— Искате да кажете… вие ще се сгодите за… мен ли?
— Да — отвърна Хенри с неприкрит сарказъм. — Дългоочакваният годеж на госпожица Елизабет Холанд за господин Хенри Скунмейкър.
В момента й се стори, че земята под нея поддава. Догади й се, зави й се свят, все едно бе гледала надолу от високо място. Опита да се задържи права и си представи Уил коленичил пред нея, изпълнен с обич и надежди, рано сутринта. Колко различен е студеният, надут Хенри, чието красиво лице бе обърнато към нея.
— Ах — въздъхна тихо и глупаво Елизабет. — Нямах представа, че партито е по този случай.
— Да, затова е, та май трябва да ви кажа, че за мен е чест, че ще станете моя съпруга — Хенри изкриви грозно уста, докато произнасяше думата съпруга, сякаш не бе сигурен как точно да я изрече.
— Ах — въздъхна пак Елизабет.
Опита се да диша нормално и се зачуди дали някога ще успее да проговори. Очакваше я съвършено нов живот, всеки ден по-чужд и странен от следващия. Предстоеше церемония. Трябваше да обещае разни неща пред Господ. Щеше да спи в едно легло с Хенри Скунмейкър, да се буди до него, а някой ден, трудно можеше да си го представи, щяха да се появят деца, наполовина нейни, наполовина Скунмейкър.
Та нали тази сутрин се размечта как ще се омъжи за Уил, същия Уил, когото познаваше и обичаше. Опита да си представи как ще реагира той, но пред очите й изплува лицето на майка й в момента, когато й съобщава, че няма да се омъжи за един от най-богатите младежи в Манхатън, защото е влюбена в кочияша.
Елизабет затвори за миг очи и си представи какво ще се случи, ако приеме предложението на Хенри, ако можеше да се нарече предложение. Остана шокирана от онова, което видя: животът й като част от семейство Скунмейкър изглеждаше… бляскав. Представи си лицето на майка си, напоследък свито от тревога, посивяло от безсъние, как щеше да е отпуснато и засмяно. Бузите на Даяна щяха да са румени, както обикновено без следа от грим. Тя щеше да постъпи по най-лесния и естествен начин — да се държи мило и да се облича добре. В бъдещето, което предстоеше, семейството й щеше да се облича така, че никой да не им се присмива. Елизабет сведе поглед, изненадана от чувството на лекота в гърдите. Не беше щастие, по-скоро нещо като облекчение.
— Много… — Елизабет не знаеше какво да каже, нямаше представа как ще прозвучат думите. — Много… много сте мил, господин Скунмейкър — насили се да му отправи подобие на усмивка. След няколко секунди вече бе по-лесно, благодарността успешно надви останалите чувства: — Благодаря ви.
Хенри прие това за «да», стисна ръката на Елизабет и я поведе към къщата. Стори й се, че мярна Уил да минава пред дома й и едва не се паникьоса. Спомни си колко небрежно бе заявила снощи, че Хенри Скунмейкър е простак, и се засрами, че му е позволила да стиска ръката й. Сетне забеляза, че всъщност е един от кочияшите на Паркър Фиш, тръгнал да изпълни някоя заръка на господарите, и за пръв път се зарадва, че мъжът, когото обича, не се навърта наоколо. Трябваше да му съобщи, но нямаше да е сега. Все още не.
— Господин Скунмейкър — заговори тя, докато пресичаха Двайсета улица. — Имате ли нещо против да го пазим в тайна… поне до партито? Просто не ми се иска всичко да е прекалено бързо и объркано.
Той кимна, май молбата й му допадна, и я поведе по стълбите. Тя се постара да не го докосва, доколкото бе възможно, и си обеща, че ще сподели с Уил в най-скоро време. Още утре.
— И ми казвай Хенри — тросна се той. — Вече сме сгодени.
Така и не намери сили да се усмихне при тези думи. В момента единствената й мисъл беше дали Уил щеше да продължи да я обича, когато станеше госпожа Скунмейкър.

В къщата цареше тишина. Изглежда не ставаше нищо, дори в кухнята, където би трябвало да подготвят вечерята. Даяна пристъпваше тихо и си тананикаше нещо, докато се ослушваше за издайнически звуци. Хрумна й, че щом госпожа Фейбър е разбрала за трудностите, сполетели семейство Холанд, е събрала персонала и всички са заминали — навярно за да постъпят на работа в цирк или пък за да открие публичен дом в Сан Франциско. Не можеше да проумее как е възможно, след като има свобода, все още да търпи досадния стар господин Фейбър. Даяна се промъкна по коридора на слугите, без да срещне жива душа, и се пъхна в дрешника, в самия край на дългото фоайе. Имаше чувството, че вижда всичко за пръв път. Беше бедна, нямаше нищо, следователно, помисли си очарована, не можеше да изгуби абсолютно нищо.
Погледна кожените палта и кадифените вечерни наметала, закачени на стените, и проумя, че няма да са техни още дълго. Надникна зад вратата, където бе пъхнат шинелът на френски лейтенант — него обаче трябваше да намери начин да спаси — и мерна чужда шапка. Щеше да й бъде голяма, ако не бяха къдриците, които й придаваха допълнителен обем. Даяна се погледна в огледалото и реши, че прилича на бохемка, когато се облече подходящо. След това надникна в коридора и забеляза мъж в черно палто, обърнат с гръб към нея.
Даяна заситни безшумно по коридора към него. Бе на няколко крачки и той, изглежда, я чу, че приближава, защото се обърна. По лицето му се четеше досада. В първия момент не успя да си спомни името му, макар да го познаваше. Лицето бе на аристократ, държеше се надменно, вирнал издадената си брадичка, тъмните му очи впити в нея.
— Ха… познавам те — рече тя и се усмихна, защото остана изненадана, че той й се стори прелестен, та нали всички твърдяха именно това. — Ти си Хенри Скунмейкър.
— Да — потвърди гостът, погледна какво бе нахлупила и срещна отново погледа й.
— Харесва ли ти шапката ми? — попита тя и докосна периферията, без да откъсва очи от него. Бе чувала достатъчно за необуздания млад Скунмейкър, докато беше в Саратога. Дори леля Едит клюкарстваше за него. Очевидно участвал в надбягвания с карети, карал автомобили и се прехвърлял от място на място и от момиче на момиче. Даяна смяташе, че той живее тъкмо живота, който светът й забраняваше.
— Шапката ми харесва, макар на твое място да не бих използвал думата моя — сряза я остро, намигна й и Даяна усети колко бързо бие сърцето й.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя, отпусна ръка на ханша и вирна гордо брадичка. — Ще повикаш полиция, задето съм ти пробвала шапката ли?
Хенри отвори уста, готов да я постави на мястото й, но чу откъм хола да приближават стъпки, което напомни на Даяна, че макар в къщата да бе тихо, тук все още живееха хора, които се ослушваха и съблюдаваха установените правила. А според тях, тя не беше там, където трябваше.
Даяна се канеше да се измъкне, но погледна Хенри и реши, че все още не е приключила с него. Стисна го за ръката и го затегли към хола в източната част на къщата. Това бе по-малкият хол, както казваше майка й, защото там бяха закачени по-непретенциозните картини. Преди (докато баща й беше жив) го използваха за бална зала, сега също организираха забави, но миналата пролет го преименуваха. Изнесоха всички хубави неща в хола, където приемаха гости, и тази стая доби доста занемарен вид. Даяна веднага забеляза избелялата дамаска, за да запише наблюденията си в дневника. Щом влязоха и затвориха вратата, тя пусна с нежелание ръката му. Вдигна поглед към огромните платна с тъмни бушуващи морета. Сториха й се в унисон с чувствата й.
— Какво правиш в къщата ми, Хенри Скунмейкър? — зашепна тя. Даяна чу стъпките на сестра си в коридора. В момента питаше Клер с надменния си глас, къде е поставила шапката на господин Скунмейкър.
— Не съм убеден, че ти влиза в работата — отвърна Хенри.
Тя се намръщи на отговора. Бе възможно, макар и малко вероятно, да е дошъл заради Елизабет. Може да е разбрал за красотата й от вестниците. Или пък, реши Даяна, например е зърнал някъде по-малката от сестрите Холанд през лятото и оттогава мисли само за нея. Щеше да е направо върхът. След това й хрумна, че е толкова сериозен, защото нейното семейство дължеше на неговото пари, което беше гадна работа, но — не можеше да не признае — по-реалистично. Даяна отново забеляза износените възглавници и се почувства неловко, защото се бе изправила пред невероятния богаташ Хенри Скунмейкър. Забеляза и още нещо — той я опипваше с очи.
— Известният Хенри Скунмейкър — продължи тя и дръзко издържа на погледа му. — Господинът, който не го свърта на едно място и разбива женските сърца наред. Поне така разправят, нали?
— Вие, момичетата, винаги ли клюкарствате толкова много? — попита в отговор той. Тя бе достатъчно близо и усещаше мириса му. От него лъхаше на помада за коса, на цигари, долавяше се лек женски парфюм или поне така й се стори. — Мислиш ли, че всичко, което се говори за мен, е истина?
— Ако е истина, значи си доста интересен — усмихна се тя и прехапа долната си устна.
— Отричам категорично всичко — сви рамене той. — Освен че харесвам красивите момичета, което е почти истина. Между другото, ти на колко години си? Едва ли си отдавна в обществото. Я се погледни, сигурно още никой не те е целувал, а си…
— Напротив — изрепчи се тя, типично по детски. Усети как бузите й пламват, но бе изключително доволна, задето се е оказала права, че нямаше нищо против думите му.
— Обзалагам се, че не е било кой знае какво — отвърна той и изви едната си вежда.
В коридора прозвуча гласът на Клер, която съобщи на Елизабет, че шапката на господин Скунмейкър я няма, след което Елизабет изказа недоволството си от работата на прислугата в дома.
Даяна погледна препарираните еленови глави на стената и старите тежки мебели. Имаше огромна метална ваза с трендафил, увехнал и забравен, венчелистчетата покафенели и окапали по пода. Добре поне, че завесите бяха дръпнати. Тя отново погледна стройното тяло на Хенри Скунмейкър, застанал пред нея съвсем истински, и усети как през гърдите й преминава болка. Той знаеше толкова много неща, от които тя нямаше никаква представа. По начина, по който беше застанал, ставаше ясно, че е по-голям от нея и е правил неща, които тя никога не би извършила. Прииска й се да го отведе горе, да заключи вратата и да го накара да й разкаже абсолютно всичко.
— Истински ли са те целували? — попита той и отпусна веждата си, която издаваше колко е скептичен. Пристъпи към нея и тя усети топлия му дъх по ухото си, когато посегна да си вземе шапката. За момент целият свят застина. Тялото му бе невероятно близо до нейното и й се стори, че двамата са притиснати един до друг. И тогава, тъкмо когато свали предпазливо шапката от къдриците й, устните му нежно докоснаха нейните. Гърдите й се надигнаха. Сякаш електричество премина през нея, когато я докосна.
Младият господин се вглеждаше напрегнато в очите й, ъгълчето на устата му потрепваше насмешливо, после се наведе и плени устните й. Точно така, помисли си Даяна. Това е чувството. Стига чак до пръстите на краката и ти идва да затанцуваш.
Хенри се отдръпна и й намигна, очите му игриви, изпълнени с разбиране. Сложи си шапката и излезе в коридора, без да каже и дума.
— Мили дами, изглежда се изгубих, докато намеря пътя от гардеробната — чу гласа му Даяна. В него долови смях и разбра, че макар да разговаряше с Клер и Елизабет, той пазеше тайната им. — Приятен ден.
— Приятен ден — чу Даяна смутения глас на Елизабет.
Вратата се затвори. Сигурно бе излязъл. Даяна, все още в малкия хол, не можеше да повярва на случилото се. Току-що целунах Хенри Скунмейкър, мислеше си тя и повтаряше думите отново и отново. Току-що целунах Хенри Скунмейкър.

Даяна свали цилиндъра след часове, едва когато някой тихо почука на вратата. Побърза да се изправи, смъкна шапката, пусна вътре бележката и бързо набута всичко под леглото, за да не се вижда. Анемичното почукване на вратата прозвуча отново и тя пъхна дневника — на чиито страници бе разкрита тайната за срещата и причината за емоционалното многообразие — под възглавницата.
— Кой е? — провикна се, без дори да се опитва да скрие раздразнението в гласа си.
В стаята се показа лицето на по-голямата й сестра, с безупречен грим. Очите й бяха големи, празни, също както когато Даяна ги видя за последен път в хола. Оттогава сестрите не бяха си продумали, но не бе изненада: двете не бяха разговаряли от години — поне не и за важни неща.
— Може ли да вляза? — тихо попита тя.
— Добре — отвърна Даяна и отново се върна в позата, която бе заела, преди Елизабет да я прекъсне: легнала по корем, впила поглед в дневника, опрян на възглавницата. Сега същата възглавница криеше тайните й мисли и чувства. Изпита нужда да ги защити физически, да не би сестра й да прояви любопитство, защото напоследък й се струваше все по-странна.
През последните две години Даяна бе свикнала с предателствата на сестра си. Наблюдаваше как Елизабет стана все по-затворена и високомерна, а на мястото на някогашната им близост бе избуяло презрение. Това че сега прекъсна времето, което посвещаваше на дневника си, бе сериозна обида.
— Трябва да ти кажа нещо важно — започна срамежливо Елизабет. Леглото хлътна, когато тя седна в далечния край на бялата кувертюра.
— Така ли? — Даяна метна поглед към възглавницата, защото скритото там бе значително по-важно от онова, което се канеше да съобщи сестра й. Още повече не можеше да спре да мисли, че Хенри Скунмейкър е имал много любовници и се чудеше как ли ще изглежда главата й, отпусната на гърдите му. Мислеше си, че е случайност, дето семейството й избра точно този момент да обеднее. Може би тъкмо това щеше да я отличи от останалите момичета, които шушукаха за него, и да й придаде неочакван блясък. Не слушаше какво й говори Елизабет, вглъбена в мечтите за Хенри, докато не я чу да произнася името му.
— Какво? — попита, подпря се на лакът и се обърна към сестра си.
— Хенри, говоря за Хенри Скунмейкър. Днес следобед дойде да ми предложи брак и вече сме сгодени. Ще се женя, Дай — семейството ни ще се справи.
Даяна присви очи и едва потисна смеха си. Канеше се да помоли Елизабет да повтори — сигурно не беше чула добре и се беше объркала покрай приказките за годежа — когато сестра й пое ръката й.
— Знам, че е много неочаквано, но те имат повече пари от всички богаташи, а Хенри е най-големият — единственият син — обясни Елизабет, сякаш се опитваше да убеди себе си, не толкова сестра си.
— Предложил… на теб? — попита Даяна. Устата й остана отворена, ококори се, обзета от недоумение и шок. Инстинктивно вдигна ръка към гърдите си. Елизабет сведе поглед и Даяна мълча няколко секунди, за да осмисли чутото. Удоволствието от спомена, в който Хенри Скунмейкър я целуваше в сумрачния прашен хол, й бе отнето. Искаше да си го върне. — Но ти, ти дори не го харесваш — продължи тя.
— Може би с течение на времето… — Елизабет бе свела поглед към ръцете си и побутваше кожичките. — Той е много красив, а хората все повтарят, че бил страхотна партия.
Даяна изсумтя презрително и демонстративно обърна очи към тавана. Непоносима несправедливост. Светът винаги се отнасяше към нея по този начин, когато най-сетне можеше да се случи нещо. Гневът й набъбваше и бе готова да насочи част от него към мъжа, който очевидно бе годеник на сестра й.
— Даяна, защо се цупиш? Новината е добра.
— Защото ти не го обичаш — отвърна с горчивина Даяна. И той не те обича, помисли си. Можеше да избълва, че Елизабет се кани да се омъжи за невестулка, за мъж, който бе целунал малката й сестра броени минути след като е направил предложение на голямата, но предпочете да премълчи. Бе прочела доста романи и вече бе наясно, че негодниците винаги са с красиви лица. Бе допуснала класическа романтична грешка, като се заблуди, че красивият момент, когато устните на Хенри докоснаха нейните, е израз на любов, тъкмо затова имаше намерение да запази грозната тайна за себе си. Сама бе предизвикала нещата, вината бе изцяло нейна. Затвори очи и промълви: — Ами, честито тогава.
Елизабет се усмихна и стисна ръце. На Даяна този жест й се струваше нетърпимо глупав, а в момента едва го издържа.
— Семейство Скунмейкър имат безупречна репутация, а Хенри е изключително любезен и… — Елизабет замълча, защото не се сети да каже нищо друго хубаво за тях. Прехапа устни и на Даяна й се стори, че в очите й проблясват сълзи. — Ами… — Въздъхна и покри лицето си с ръце.
Жалка работа. Елизабет беше на седмото небе, дори сълзи й потекоха от радост, че се е появил богат годеник, още повече че не означаваше нищо за нея. В отговор Даяна измърмори презрително и отново забоде поглед във възглавницата.
— Както и да е. — Елизабет се овладя и бързо изтри очи. — Мама ще бъде доволна, а и останалите. Цветя, рокли… ще бъдат както трябва, нови, по поръчка…
Даяна стрелна сестра си с поглед и забеляза, че е извила вежди, докато изброяваше всичко, свързано с предстоящата сватба. Имаше чувството, че е прекарала целия следобед в канал без изход и бе успяла да се измъкне едва сега, обзета от копнеж за чистота. Всъщност Елизабет бе прекарала целия следобед в просторния хол на семейство Холанд, а след като научи, че семейството е обедняло, хукна и се сгоди за първия богаташ, който спипа. Даяна не можеше да повярва, че е такава идиотка да си представя сватба в бяло с мазния гадняр Хенри Скунмейкър, който очевидно се бе домъкнал в дома им с намерението да се уреди и със съпруга, и с любовница. Много удобно. Зачуди се дали не беше дошъл да се сдобие и с част от мебелите им.
— И още нещо, Дай! — заговори отново Елизабет, без да чака коментара на Даяна. — С Пенелопи си обещахме, още когато бяхме на тринайсет, че тя ще ми бъде кума и аз на нея съответно. Надявам се да проявиш разбиране. Ти обаче ще ми бъдеш шаферка, нали?
Крива усмивка плъзна по лицето на Даяна. Веднага забеляза иронията, макар да й се стори твърде цинично — сестра й я канеше да участва в брачна церемония, към която бе изпълнена с изгарящо негодувание и презрение.
— Добре — отвърна уморено и нещастно Даяна. Щом сестра й излезеше, щеше пак да отвори дневника си, но този път написаното щеше да е далеч по-сълзливо. Елизабет издаде някакъв звук, който очевидно разкриваше задоволството й, а Даяна усети сестра й да я прегръща.
— И още нещо, Даяна, не казвай на никого, нали? Обещай ми, че няма да кажеш на никого.
— Обещавам — сви рамене Даяна. Не й беше особено интересно какви ги върши сестра й, а и нямаше на кого да каже.
— Добре. — Елизабет сведе поглед. — Просто не искам шумотевицата да започне отрано…
Както и онзи хищник Хенри Скунмейкър, помисли си Даяна. На него със сигурност му трябваха още няколко месеца, за да нацелува всички братовчедки от семейство Холанд и дори някои от прислужниците им.
— Разбира се — увери сестра си най-сетне. — Няма да издам тайната ти връзка.
Даяна търсеше думи, с които да уязви сестра си, но остана силно изненадана от шокираното изражение по лицето й. Просто се шегуваше. Не бе възможно тя чак толкова да не разбира от шега.

В дома на семейство Холанд цареше странно настроение, униние, но Лина не се замисли нито за миг. Господарката й, седнала с изпънат гръб пред лъскавата махагонова тоалетка в спалнята си, бе съвършено спокойна. Елизабет се вглеждаше с пълно безразличие в отражението си и нито веднъж не отклони поглед към приятелката си от детството. Бе едва вторият ден от завръщането й и Лина пак се бе превърнала в най-обикновена прислужница.
Все още й беше трудно да повярва, че след малко Елизабет — съвършеното американско момиче, на която всички завиждаха за бялата кожа, за невинността и чистотата — ще се промъкне в навеса за карети, за да прави забранени неща с един от тях. Един от нас, поправи се Лина. Прокарваше сребърния гребен през светлите кичури и изпитваше съжаление към себе си, защото й се налагаше да реши косата на съперницата си в любовта.
— Добре — спря я нетърпеливо Елизабет. — Можеш да я сплетеш.
Лина погледна Елизабет в огледалото и в очите й заблестя гняв. Проточи се дълъг момент, преди да реши как да реагира. На вратата се почука.
Елизабет не трепна, освен че вирна брадичка едва доловимо.
— Да? — провикна се.
Вратата се отвори и Лина се обърна към сестра си. Беше също в черна рокля, косата й опъната назад. Държеше кош с пране.
— Още ли не си готова? — попита Клер и погледна от Лина към Елизабет.
— Клер, много се радвам, че си тук. Би ли ми сплела косата? — помоли Елизабет и впи поглед в отражението си в овалното огледало. Лина отдръпна ръце и отстъпи, за да направи място за сестра си. Клер се наведе уморено да остави коша, мина по дебелия килим и погледна укорително сестра си.
Лина мразеше Елизабет, задето я караше да се чувства по този начин, и наблюдаваше Клер, обзета от тих гняв, докато сръчните пръсти на сестра й разделиха косата и я стегнаха в спретната плитка. Приключи, отдръпна се и попита:
— Има ли друго?
— Няма, но остави сестра си да се поупражнява на твоята коса. Изглежда е забравила някои неща, докато отсъствах.
Лина кимна наранена, смълчана. Помнеше тези мъчителни чувства още от тийнейджърските си години, когато високомерието на Елизабет започна да се проявява. Едва когато Елизабет стана на шестнайсет и назначиха Лина за нейна лична прислужница, наблюдаваше как някогашната й приятелка се превръща в модерно момиче от висшето общество и тогава обикновената, простовата Лина усети най-силна болка.
— Разбира се — чу тя отговора на Клер, преди да кимне и да пристъпи към махагоновото легло, където Лина бе метнала роклята на Елизабет. Взе я внимателно и я постави най-отгоре в коша, после стисна сестра си за ръката. На Лина й се прииска да я отдръпне и да каже на Клер да не се държи така покровителствено, но я беше страх да проговори. — Лека нощ, госпожице Холанд — провикна се Клер и затегли Лина навън.
— Лека нощ — отвърна Елизабет и Клер направи предупредителна гримаса на сестра си.
— Лека нощ, госпожице — измърмори недоволно Лина.
Вратата се затвори и Клер пусна ръката на сестра си. Продължи напред по коридора, който, както и останалата част от къщата, бе украсен с картини на Манхатън от времето, когато островът е бил осеян с ферми на заселници. Стаите на двете сестри бяха в западната част, на втория етаж, сравнително далече от голямата спалня — Лина едва сега обърна внимание, че никой не може да се качи или слезе по стълбите за прислугата, без да бъде забелязан. Стаята на Даяна гледаше на юг, а на Елизабет — на север, към улицата. След малко Лина последва Клер нагоре по тясното дървено стълбище, където таванът бе толкова ниско, че се налагаше да навеждат глави и на третия, и на четвъртия етаж.
В таванската стая, която сестрите Брод деляха с други млади прислужници, цареше непрогледен мрак. Тук все още използваха свещи, а след като слънцето залезеше, имаха чувството, че стаята е безкрайна — с километри бездънен мрак. Лина се заслуша в стъпките на сестра си по голите дъски, докато се опитваше да напипа свещта. Зачака предстоящата разправия и й се прииска да е някъде далече, много далече. Скоро в стаята стана светло.
— Иска ми се да престанеш да даваш на госпожица Елизабет основания да се оплаква — рече Клер, докато палеше втората и третата свещ. Пристъпи по скърцащия под към леглото, на което спяха двете. — Кажи нещо, Лина, недей да ми мълчиш.
Лина отиде към семплата тоалетка, където бе поставена трепкащата свещ, и посегна към няколко ръждясали фиби — подаяния от госпожиците Холанд — с които пристегна непокорните кичури. Огледа се в напуканото огледало, извърна се и настрани, за да се види в профил. Нямаше как да обясни на Клер причината за негодуванието, което я изгаряше, за нуждата да промени всичко в живота си.
— Извинявай, не ти помогнах с прането — отвърна тя.
Клер въздъхна и погледна коша с чисто пране до леглото им.
— Не говорех за прането. Няма ли да ми кажеш какво не е наред?
Лина не й бе споделила нищо за Уил, нито пък за снощната случка, но по-голямата й сестра отдавна долавяше настроенията й и се опитваше да я прикрие, когато не й се работеше. Затова Лина винаги изпитваше чувство за вина. Но какво бе вината в сравнение с парещото унижение и неудовлетворените желания, на които се натъкваше от снощи?
— Работата е добра, живеем у свястно семейство — продължи Клер, когато Лина не отговори. Поклати глава и медният й кок описа бавна дъга. — Не разбирам защо ти трябва винаги да предизвикваш неприятности.
Лина погледна отражението си. Имаше големи стъпала, коса в избелял цвят, не притежаваше модерни вещи и се чувстваше като боклук. Само че това бе векът на неподозирани обрати, повтаряше си. Пишеха за тях всеки ден. Възможно е да се натрупа богатство за нула време, а упоритостта и изобретателността можеха да променят външния вид на едно момиче. Лина открай време вярваше, че под обикновената й външност дреме красиво момиче.
— Просто още не съм свикнала със завръщането на госпожица Елизабет — отвърна най-сетне. Призляваше й дори когато произнасяше името на младата жена. Не можеше да се отърси от мисълта, колко горди са жестовете й напоследък, как гласът й е изтъкан от ангелска доброта. Всяка дума, произнесена с този глас, напомняше на Лина, че е от по-долно качество. — Беше къде-къде по-лесно, докато я нямаше — добави злобно.
— Не е нужно да ти напомням, че за момичета като нас няма много възможности. — Клер поклати разпалено глава. Тя работеше дори в момента, забеляза Лина. Сестра й сгъваше фините калъфки, на които сестрите Холанд отпускаха красивите си глави. — Ако изгубим тази работа… няма да си намерим други дами в Ню Йорк, при които да започнем. С госпожица Елизабет бяхте близки. Вече няма как да продължава по същия начин… но ако ти…
Лина не знаеше какво да каже по въпроса, затова пристъпи към сестра си и дръпна нетърпеливо калъфката. Клер извърна изпитото си луничаво лице към сестра си. В очите й се таеше въпрос.
— Я върви да седнеш. Цял ден си била на крак. — Лина кимна и продължи по-мило. — Дай поне веднъж да сгъна аз.
Клер изсумтя и заобиколи леглото. Подпря глава на таблата и кръстоса краката си в глезените. Няколко минути наблюдава сестра си, почти скептично, докато сгъваше спалното бельо.
— Внимавай с бродериите — предупреди я, когато Лина грубо тръсна бродирана дамска блуза.
— Внимавам, внимавам — отвърна по-малката и приглади с длан фината бродерия. — Хайде, успокой се най-сетне. Защо не ми прочетеш нещо от вестника.
Лина обикновено се подиграваше на Клер за любимото й занимание да чете за живота на богатите и известни хора, но този път се усмихна, за да я увери, че няма да подмята шеги за предпочитанията й. Клер посегна с готовност към сгънатия «Нюс ъв дъ Уърлд Газет» и запреглежда репортажа от Нюпорт, за да открие какво правят нюйоркските дами, докато са на почивка.
Лина продължи да сгъва дрехите, дори когато Клер зачете с престорено изискан акцент. Закима, все едно слушаше внимателно, макар нищо да не бе в състояние да разсее обхваналото я нещастие. Непрекъснато се опитваше да намери начин да покаже на Уил, че не може да има нищо общо с надутата Елизабет Холанд.
Все още не бе измислила нищо, когато чу възклицанието на сестра си.
— Хенри Скунмейкър — та това е младежът, който днес посети госпожица Елизабет.
— Какво? — Лина вдигна поглед от прането, откъсна се от мислите си и се опита да се престори, че е силно заинтересувана от въпросния Хенри Скунмейкър.
— Тук пише, че за приятелката на госпожица Елизабет, Пенелопи Хейс, се носели слухове, че била двойка с Хенри Скунмейкър. Той беше младежът, който дойде днес и, леле, Лина, ти видя ли ги? — Клер се беше ококорила невярващо, защото съвсем малко ги делеше от нечувания късмет. — Той е толкова красив, че направо не е честно. А пък госпожица Пенелопи ще се омъжи за него! — Лина не можеше да повярва как Клер се радва за момиче, което винаги се държеше грубо с тях, но премълча. — Чудя се — добави Клер след малко — какво ли имаше чак толкова да си говори с госпожица Елизабет днес следобед?
— Може да я е помолил за съвет как да направи предложението — подхвърли Лина и сгъна семплите памучни кюлоти на госпожица Даяна.
— Може — сви рамене Клер и продължи да чете последните новини за най-известните нюйоркчани.
Лина се усмихна на сестра си, която бе толкова погълната от фантастичните клюки, че не забелязваше нищо, затова продължи да сгъва бельото на госпожиците Холанд и да се вслушва в успокояващия глас на сестра си.
След малко се замисли за Пенелопи Хейс с прозрачната кожа и невероятните рокли, обсипаните й с накити ръце и ненадминато високомерие. Богатите винаги се познаваха по кожата, повтаряше навремето майка им. Представи си безупречната порцеланова кожа на Елизабет, гладка, без каквито и да било дефекти, и отново се почувства отритната от мечтания свят на богатство и разкош.
Лина все си мислеше, че ако беше дама като госпожица Хейс или госпожица Елизабет, Уил нямаше да я накара да го остави намира онази вечер. Или която и да било друга вечер.

Минаваше два часът и къщата на семейство Холанд тънеше в мрак и тишина. Елизабет предпазливо слизаше по стълбите на прислугата, да не би да се чуе скърцане. Сутринта майка й я предупреди много да внимава какво прави, затова се ослушваше, дори докато отиваше към навеса за карети. Стискаше меден свещник със запалена свещ, за да вижда по-добре.
Стъпи на сеното и изчака очите й да се приспособят. В навеса бе малко по-светло, защото прозорецът на Уил беше високо и звездите хвърляха лека светлина. Елизабет пристъпи към стълбата и си припомни защо бе дошла. Вече бе утре, а утре бе денят, в който си обеща да каже на Уил.
Качваше се бавно към тавана. Спря за момент, за да се възхити на Уил, осветен от трепкащия пламък на свещта. Всичко наоколо беше в топло кафяво, телесни нюанси и черно. Изглежда Уил бе изритал завивката насън, защото видя как се е свил като бебе.
Елизабет пристъпи напред, като внимаваше по старите скърцащи греди. Остави свещта на щайгата за мляко до леглото му и спря да го погледне: яките рамене, затворените клепачи, скрили големите, красиви очи. Мисълта, че ще го нарани, я прониза и не намери сили да мисли отново по въпроса. Легна до него и се притисна към тялото му. Той спеше спокойно, гърдите му бяха топли и се надигаха и спускаха бавно. Погледна лицето му и се опита да го запомни, да не би да се случеше така, че никога повече да не го види интимно.
Неочаквано той се напрегна и в просъница я прегърна. Тя едва не извика от изненада, но по лицето му се разля усмивка и тя се разсмя — тих, щастлив смях. Усети ръката му по тила си, където той прокара пръсти. Елизабет усети как светът се скрива, докато тя оживяваше.
— Не мога да повярвам, че си отново при мен — прошепна той.
— Не можах да заспя — отвърна тя, без да отмести поглед.
Очите му изпитателно оглеждаха лицето й.
— Какъв съм късметлия.
Искаше й се да го целуне, но не смееше да откъсне очи от него дори за секунда. Ръката му се плъзна по гърба й и се отпусна на кръста. Уил я наблюдаваше и тя се почувства така, сякаш бе лежала на слънце цял следобед. За пръв път този ден усети как дробовете й се пълнят с въздух, а сърцето й прелива от щастие. Опита да си напомни, че двамата нямат бъдеще. Щом обаче се вгледа в сините му очи, те потвърдиха онова, което знаеше отдавна, че може да му довери абсолютно всичко.
— Сигурно много съм ти липсвал — предположи той.
— Всъщност, ти кой беше? — успя да остане сериозна за миг, преди да избухне в звънлив смях.
Той също се разсмя, прегърна я през кръста и я претърколи върху себе си, а след това я притисна към матрака. Надвеси се над нея с широка усмивка. Тя се опита да се надигне, но той стисна китките й и я задържа. Тя изписка през смях, а той се наведе, за да я накара да замълчи с целувка.
Бе прекрасно, но тя се чувстваше като лъжец, а Уил бе единственият, когото не желаеше да лъже. Внимателно се отдръпна и го погледна сериозно. Щеше да е жестоко да продължи да изчаква, помисли си. Така само щеше да усили болката на Уил, когато дойдеше неизбежното.
— Какво има? — попита той.
Тя затвори уста, после я отвори отново и накрая си пое дълбоко дъх за кураж.
— Хенри — започна.
— Скунмейкър ли? — разсмя се Уил и я прекъсна с кривата си усмивка. — Пак ли ще ме дразниш с него? Днес следобед видях, че си тръгна от къщата, но не се притеснявай. Няма да те тормозя с ревността си.
Целуна я нежно. Тя усети как гърлото й се стяга и й се прииска моментът да продължи безкрайно дълго.
Когато се отдръпна, беше усмихнат и в очите му играеха пламъчета.
— Всичко ще бъде наред — прошепна той след дълго мълчание.
Елизабет се насили да се усмихне и се запита дали е забелязал колко е тъжна тази усмивка.
— Всичко ще се оправи — повтори тя с глас, който й се стори почти убедителен.
Утре, щеше да му каже утре. Сега искаше само още една нощ, последна нощ, когато двамата нямаше да бъдат ядосани, нито с разбити сърца и огорчени от бъдещето. Утре, повтори си тя. Какво пък толкова, ако скрие лошата новина още един ден?
Уил измъкна нощницата през главата й и тя се опита да не мисли колко ниско бе паднало семейството й и колко бяха уязвими. Опита се да не мисли за отговорността си към тях, нито пък как да поднесе новината на Уил. Дали щеше да бъде утре, или може би на следващия ден? Реши, че сега е моментът да се наслади на целувките му, от врата до брадичката, за да запомни добре какво е преживявала.

Пенелопи Хейс напрегнато се усмихна на дребничката английска слугиня, която чакаше в антрето на семейство Хейс да й подаде черната наметка от норка — нова, също като роклята от сатен в слонова кост, обшита с черно кадифе в стил Ар нуво — изключително модерно. Никога не бе виждала момичето с малки, жадни очи и немного чиста коса и реши, че е от последните попълнения. Напоследък се бяха нароили толкова много нови слуги заради размерите на къщата, че определено започваше да се страхува за неприкосновеността на кореспонденцията си. Пенелопи опита да покаже раздразнението си, като дръпна от лъскавия сребърен поднос кремавата визитка, която слугинята едва ли не пъхна под носа й.
— Господин Айзак Филипс Бък е тук и чака да ви придружи — обяви официално момичето. С Бък бяха достатъчно близки приятели и не очакваше от него да оставя визитката си, когато идва, но той не успяваше да устои на подобни дребни жестове.
— Благодаря — отвърна Пенелопи и забърза нагоре по широкото, бяло, мраморно стълбище на семейния дом. Погледна назад и едва сега осъзна грешката си. Момичето се подсмиваше от радост след милите думи на господарката. Пенелопи опита да овладее раздразнението си — не се отразяваше добре на кожата й, а й предстоеше вечеря у Хенри Скунмейкър и искаше да изглежда безупречно. Обърна се и видя Бък да я чака. Беше с лице към улицата и над шапката му се виеше цигарен дим.
— Какво гледаш? — попита го, когато той се обърна да поеме ръката й. Тя се наведе напред и го целуна по двете бузи.
— А, просто известните дами. — Бък изсумтя и поведе любимата си светска дама надолу по стълбите. Вечерта бе топла, имаше лека мараня, а по улицата минаваха съвсем бавно най-красивите карети в града. — Нито една не е красива като теб.
Кочияшът на семейство Хейс ги чакаше с един от четирите черни, безупречно чисти файтона на семейството. Бък й помогна да се качи, последва я и кимна на кочияша. Момиче, което държеше на приличието, не би отишло на вечеря в открит файтон, но в момента Пенелопи бе неземно щастлива. Отпусна се на червения плюш, разкопча наметката и я пусна зад себе си. Искаше да почувства вечерния въздух, въпреки че моралистите със сигурност щяха да я сочат с пръст, задето си е позволила да разголи рамене.
Конете бяха поели спокойно на юг, когато Бък бръкна в джоба си и извади страница от вестник.
— Реших, че това може да ти се стори интересно — подхвърли небрежно, но не се въздържа и навлажни устни, за да не проличи доволната му усмивка.
— Я! — възкликна Пенелопи, когато разгърна страницата. Очите й пробягаха по статията и се ококори, щом прочете «Тифани енд Ко», диамант и над хиляда долара. Запърха с клепки, натежали от аркансил, и леко сви рамене, макар скромността да бе черта, която нито притежаваше, нито харесваше. Извърна се на изток така, че каретите, с които се разминаваха, да виждат лицето й от най-благоприятния за нея ъгъл и се наслади на краткото пътуване по широкия булевард. Хенри беше подхвърлил, че ще разбере в най-скоро време, и поне този път бе използвал израза както трябва. Днес бе достатъчно скоро за нетърпеливо момиче като Пенелопи.
След малко резиденцията на семейство Скунмейкър се показа. Заемаше половин пресечка от Пето Авеню до Трийсет и осма улица и макар сградата да бе дори по-млада от Хенри, вече изглеждаше демодирана, с мансардите и стръмните предни стълби. С Хенри щяха да си имат нова къща, разбира се; навярно татко щеше да им я построи като сватбен подарък. Файтонът спря и Бък слезе — съвсем леко и грациозно за мъж с неговите размери — на тротоара, за да помогне на Пенелопи. Тя видя каретите на други гости, спрени отстрани, кочияшите облегнати пушеха, готови да чакат дълги часове. Позна кочияша на семейство Холанд, подпрял се със сгънат вестник на старата им таратайка — имаше широки, груби рамене, а Пенелопи не можа да си припомни името му. Веднъж Елизабет спомена, че като деца били приятели, а Пенелопи се подсмихна презрително, защото в Грамърси Парк продължаваха да държат на старите традиции и странната измислица да се сближават с прислугата. Тук, на Пето, дамите и господата се качваха по варовиковите стъпала по двойки, пристъпваха към ярко осветената врата и напълно забравяха за кочияша.
— Може да се забавя, Том — предупреди тя, без да среща погледа на кочияша. Насочи вниманието си към високите до лактите ръкавици и изглади всички гънки. Вече изглеждаше съвършена и го знаеше.
— Ще ви чакам, госпожице Хейс — отвърна Том.
Тя се облегна на ръката на Бък, докато се качваха към входа. Един от икономите на семейство Скунмейкър пое наметката й и я покани. Младата Изабел Скунмейкър с бузи, поруменели от усилието да посрещне толкова много гости, я очакваше. Беше облечена в лъскава тюркоазна рокля, разкроена зад нея, така стегната в талията, че домакинята приличаше на едрогърда статуя на жена на носа на кораб.
— О, Пенелопи — започна тя и се наведе напред да целуне младата дама по бузата. — Да знаеш само колко съжалявам, че родителите ти и брат ти не успяха да дойдат.
— Изабел — заговори Пенелопи, след като отвърна на целувките й. Родителите й вечеряха със семейство Астър, покана, която никой не би отказал, а по-големият й брат Грейсън беше в чужбина, в Лондон, където се грижеше за семейните интереси. — Не се тревожи за мен. Бък ми е напълно достатъчен.
— Сигурно. — Изабел пое ръката й и я стисна тъкмо когато влизаха семейство Ричард Амори, женени от три години, но също толкова скучни, колкото и по времето преди да се оженят. — Ще оставим забавленията за по-късно — прошепна Изабел. Точно тогава се появи един от слугите на семейство Скунмейкър в кадифена ливрея с фамилния герб и я поведе по коридора към залата със стени в наситено червено, където сервираха шампанско във високи тесни чаши.
— Ще отскоча до кухнята да проверя дали нямат нужда от някои насоки. — Светлината хвърляше отблясъци по лицето на Бък. — Върви да правиш онова, което умееш най-добре — намигна й той.
Тя застана на прага, за да постигне желания ефект, и остави грижливо набраните метри плат на роклята в кремаво и черно да се разстелят по дъбовия под. Както обикновено, усети мълчаливото и леко завистливо одобрение на хората около нея, но се постара да бъде на ниво, с гордо вдигната брадичка. Единственият човек, когото имаше желание да види в момента, беше Хенри, но вместо да усети едрата му ръка на кръста си, почувства финия допир на хладни пръсти. Обърна се и видя Елизабет, за пореден път облечена в рокля в пастелен нюанс, съвсем като безличното съчетание на мляко и вода.
— Пенелопи — заговори задъхано Елизабет и се усмихна резервирано, както единствено тя умееше. Русият й бретон се беше накъдрил над облото чело, а на врата бе сложила най-обикновен златен кръст. — Цяла седмица се каня да ти се обадя. Много се извинявам, че така и не успяхме да си поговорим на бала у вас, но тогава беше доста напрегнато, а…
— Не се тревожи за мен — отвърна Пенелопи за втори път тази вечер и хвана Елизабет за ръка. Приятелката й отпусна ръка в нейната и се усмихна топло. Двете пристъпиха бавно в залата, пълна с призрачни статуи и папрати в саксия, така че всички присъстващи да имат възможност да ги огледат добре и да им се възхитят. На всяка крачка Пенелопи съзерцаваше високите тавани и фината резба на ламперията. — Бях толкова заета и дори не съм забелязала. Но се радвам, че сега имаме възможност да се видим. — Погледна Елизабет и изви грижливо подчертаната си вежда. — Имам новини.
— Обожателят — отвърна развълнувано Елизабет. Впери поглед в очакване. — Цяла седмица мисля за теб и обожателя.
— Винаги мислиш за другите — отвърна Пенелопи по-остро, отколкото възнамеряваше. — Преди да ти кажа каквото и да било, трябва да вдигнем тост за теб. — Забеляза, че Елизабет трепна, въпреки това продължи: — Имам чувството, че те нямаше цяла вечност. Моите новини и твоето завръщане направо плачат за шампанско. — В момента бе в добро разположение на духа и нямаше нищо против да включи и Елизабет в празненството.
— Добре. — Елизабет даде знак на един от слугите на семейство Скунмейкър и след малко двете държаха чаши с позлатени ръбове, пълни с кехлибарената напитка. Чукнаха се и отпиха. Пенелопи усети незабавно ефекта от алкохола и си помисли, че след малко Елизабет ще остане силно впечатлена от нея. По-голямата от сестрите Холанд можеше да бъде много добричка понякога, но Пенелопи бе наясно, че с нея може и да е изключително забавно, да не говорим, че имаше изискан вкус по отношение на приятелите си.
— И така — започна Пенелопи и прегърна Елизабет през финия кръст. Тъкмо се канеше да започне да разказва за Хенри, когато забеляза красив мъж, в бели спортни дрехи, който не приличаше на нито едно от познатите й момчета. Очите му бяха с формата на бадеми, а кожата приличаше на кафе с мляко. — Кой е този? — прошепна тя на Елизабет.
— А! — възкликна приятелката й и се наведе към ухото й. — Принц Ранджитсинхджи от Индия. Капитан е на отбор по крикет и ще играе с младежите от клуб «Юниън».
— Наистина ли е принц? — полюбопитства Пенелопи.
— Никой не знае със сигурност — прошепна Изабел Скунмейкър с момичешкото си гласче, когато неочаквано изникна до Пенелопи. — Баща му е Фади от Науанагар и разправят, че експериментирал твърде екстравагантно с браковете.
Пенелопи и Елизабет се изкискаха зад ръкавиците, а Изабел весело им намигна. Пенелопи се канеше да зададе още въпроси за принца, когато забеляза странната Даяна Холанд в бледо прасковена рокля и белгийска дантела, подчертана от огромни буфан ръкави. Очевидно някой й беше избрал роклята — или сестра й, или майка й. Беше сама, суетеше се, имаше отегчен вид, очевидно вечерята бе последната й грижа и доста приличаше на бегълка от приют за душевноболни. Пенелопи се наведе към светлорусите кичури на Елизабет.
— Какви ги върши сестра ти?
Елизабет трепна, но не отговори на забележката.
— Изабел — заговори нервно тя и се приведе към мащехата на Хенри. — Всичко тази вечер е прекрасно. Какви изключителни гости. Надявам се не те обсебваме и не сме причината да те набедят за лоша домакиня.
— Не, разбира се… но би трябвало да поговоря с всички. Ще се върна. — И бързо огледа залата. — Благодаря ви, гълъбчета, че проявявате такова разбиране.
Изабел се отдалечи, отиде при принца, любител на крикета, и се разкиска високо и остро. Пенелопи се обърна към Елизабет и изви едната си вежда.
— Я ми кажи, сестра ти нервно разстройство ли има, или какво?
— Не, разбира се. Нали я знаеш каква е Даяна. Готова е да направи всичко, само и само да изглежда като ексцентричка. Важното е… — Този път Елизабет поведе Пенелопи през залата с интересни гости и двете влязоха в съседната галерия, където имаше само двама, мъж и жена на възрастта на родителите им, зяпнали като омагьосани портрет на Мейми Стайвесънт Фиш в ложата й в операта. Елизабет се обърна, за да се отдалечат от двойката. — Престани да си търсиш извинения и ми кажи новината. Цяла седмица чакам да науча нещо повече за тайнствения ухажор.
— Ами — започна заговорнически Пенелопи, — той е много висок и много красив.
— Разбира се.
— Членува във всички клубове, канят го на всички партита.
— И… — усмихна се Елизабет с блеснали от любопитство очи. Момичетата бяха спрели да се разхождат и надничаха през арката, която отделяше галерията от залата, където трийсетината гости бяха изпили повече напитки, отколкото подобаваше.
— От доста време не откъсва очи от мен. — Пенелопи се опита да премахне гордостта от гласа си, но не успя. — На малкото ни парти миналата седмица танцувахме, а днес сутринта прочетох статия за него в един вестник. Елизабет, видели са го да купува пръстен.
Зазвуча смях и тогава Пенелопи зърна Хенри, застанал до една от далечните стени, стиснал златиста на цвят напитка, извил презрително устни. Беше в черен фрак, а косата му бе пригладена назад. Разказваше някаква смешка на група красиви, но далеч по-обикновени от него младежи.
— Да… — подкани я развълнуваната Елизабет.
Без да сваля очи от него, Пенелопи се похвали с наслада.
— Хенри Скунмейкър.
Ръката на Елизабет се отпусна и Пенелопи се запита дали това не е проява на ревност и злоба. Е, какво пък. Нали такава бе идеята. От залата чу някой да почуква по кристална чаша с дръжката на нож. Старият Скунмейкър се опитваше да привлече вниманието на гостите.
— Пенелопи, трябва да… — зашепна Елизабет.
— Шшш, по-късно ще ти доразкажа — прекъсна я тя, стисна ръката й и я затегли към залата. Забеляза колко е напрегната Елизабет и се учуди, че не успява по-добре да скрие неудоволствието си от чутото. Изабел се усмихваше мазно, докато се промъкваше сред гостите, за да застане до съпруга си. Изглеждаше съвсем дребна до него, особено след като бюстът й бе толкова надут.
— Казаха ми, че вечерята е готова за сервиране — избумтя гласът му. — Преди да седнем, искам да ви съобщя една прекрасна новина.
Всички зашумяха и пристъпиха напред към едрия мъж. Пенелопи се опита да привлече погледа на Хенри, но той се бе вторачил в напитката си.
— Както всички знаете, отдавна съм се посветил на нелеката задача да направя този град велик и хубав, истински рай за кралете на нашето време. Постигам целта си с много упорство и предприемчивост, помагам за разрастването на великия град. Вече не съм доволен от онова, което постигам в бизнеса. Реших да се присъединя към отдалите имената, времето и целия си живот на хората. Реших да се кандидатирам за поста кмет на Ню Йорк…
Залата бе огласена от аплодисменти. Пенелопи потисна прозявката си и погледна Елизабет, за да се убеди, че това не е най-важната новина. Лицето на приятелката й беше застинало, макар да си беше лепнала изражение на любезност и да слушаше внимателно думите на бъдещия свекър. Пенелопи реши, че няма да е зле и тя да слуша по-внимателно.
— Благодаря ви, много ви благодаря. Налага се да изчакаме още една година, разбира се, но разчитам на подкрепата ви, когато дойде ноември хиляда и деветстотната година. — Пенелопи отклони поглед от стария Скунмейкър и огледа бухналите поли на гостенките, някои обточени с пухкава кожа. До една пиеха шампанско и се опитваха да се престорят, че не са отегчени от речта на домакина. Тъкмо беше вдигнала поглед към обсипаната със златни листа рамка на вратата, под която беше застанала, когато речта направи неочакван обрат. — Искам да направя още едно съобщение, този път лично, но особено щастливо. Хенри… синът ми, единственият ми син, който отрано стана мъж, готов да поеме по стъпките ми, скоро дойде при мен с новината, която всеки баща очаква с нетърпение. Дойде при мен и сподели: «Татко, влюбен съм».
Пенелопи усети да я завладява безмерна радост. Наистина много бързо, дори неочаквано. След месеци, в които се срещаха тайно, мисълта Хенри да признае пред баща си, че е влюбен в нея, й се стори невероятна, истинска награда. Това, разбира се, беше неизбежно, но да получи онова, което искаше пред толкова хора, бе истинска мечта. Не че имаше нещо против, тъкмо тази спонтанност на Хенри обичаше. Позволи си да се усмихне широко, гордо и се притисна към ръката на Елизабет.
— Той каза: «Татко, желая пръв да научиш, че поисках ръката на госпожица Елизабет Холанд и тя прие».
Гостите ахнаха, а Пенелопи усети, че не може да диша, не може да отрони и дума. Всички се обърнаха към тях и тъкмо тогава усмивката й се стопи. Начервената долна устна увисна, устата й пресъхна. Имаше чувството, че кон я е ритнал в главата, защото названията на познатите предмети се смесиха в ума й. Отчаяние, което скоро се превърна в ярост, преобърна стомаха й.
Тя пусна ръката на Елизабет, сякаш бе отровна, и остана да наблюдава как приятелката й пристъпи напред, обградена от абсурдните поздравителни усмивки. Елизабет се обърна към Пенелопи с извинителна гримаса. Обърна се отново, когато познат мъж, с грижливо поддържани мустачки и държание като на чиновник се отдели от множеството и пристъпи към нея. След малко Пенелопи се сети, че й е познат, защото я беше обслужвал при посещенията й в «Тифани», а сега бе дошъл да предаде скъпоценност на новия собственик. Наблюдаваше с ужас и любопитство как извади кадифена кутийка от джоба си. Отвори я и щом видя огромния скъпоценен камък, който пречупваше светлината, тялото на Пенелопи се напрегна. Върна се в галерията и усети как се протяга към различни вещи. Попадна на дърво, после напипа сребърна купа, накрая и меките листенца на папрат. Замахна с ръка да се отърве от цветето. Вътрешностите й се бунтуваха и не успя да го предотврати: повърна в сребърната купа.
Не я успокои мисълта, че повечето от гостите бяха в съседната зала и не са я видели. Със сигурност обаче бяха чули. След секунда Бък беше до нея и шепнеше, че ще я отведе, преди да стане по-зле. Последва шумотевица и Пенелопи чу над врявата Изабел да съобщава на Елизабет, че Хенри е готов да я придружи до масата и реши, че е време да си тръгне, преди хората да започнат да говорят. Мерна шкембето на Бък, което успешно я прикриваше, и осъзна, че не може дори да вдигне поглед към старата си приятелка, за да я прониже с омраза. Домакинята поведе пастелената фигура на Елизабет към хола и Пенелопи осъзна, че съвършените й планове са стъпкани.

Единственото утешение на Хенри бе, че етикетът по настаняването на подобни вечери е изключително стриктен и не бе задължен да разговаря с бъдещата си съпруга, докато поднасяха шестте ястия, подготвени специално в чест на годежа. На няколко пъти събра смелост да погледне към Елизабет Холанд, която изглеждаше блестяща, красива, но за него бе прекалено порядъчна. Сега гордостта на «Тифани» красеше лявата й ръка. Хенри погледна огромния камък, който почти скриваше пръста й. Най-сетне усети, че се държи грубо. Усети, защото бъдещата му съпруга се прокашля тихо. Бе повече от очевидно, че не той е избирал накита. Дръпна преминаващ сервитьор за фрака и поиска ново питие.
Баща му имаше доволен вид и подмазвачите го разсейваха успешно. Очевидно не бе забелязал, че Хенри се държи сравнително прилично, защото е доста пиян. Дъртият седеше начело на масата и ръсеше високопарни приказки. От дясната му страна беше Изабел. Хенри се бе настанил между нея и по-малката си сестра, Пруди, която се изживяваше като интелектуалка и затова се обличаше в черен муселин и не разговаряше с никого. От другата страна на масата с плот от оникс, вляво на стария Скунмейкър бе настанена госпожа Холанд, а някакъв тип на име Бренан бе от дясната й страна. До него — срещу Хенри — седеше Елизабет, която тихо разбутваше салатата от омар.
През един стол от лявата страна на Елизабет седеше по-малката й сестра, Даяна, която се открояваше с неземната красота на момиче, недосегаемо за него. Тя жестикулираше, смееше се, цупеше се, а роклята, в която я бяха облекли, изглеждаше смешна, неестествено неудобна. Светлината в очите й — гневни в един момент и весели в следващия — затъмняваше златните прибори на масата, придаваше им вид на обикновени дрънкулки. Картините зад нея изглеждаха напълно безжизнени и отживели. Представи си я в своя цилиндър и се усмихна. Целувката, която открадна от нея още през първия час, след като се сгоди за сестра й — поне според него, — бе всичко, което щеше да получи от нея. Опита се да срещне погледа й, но тя особено умело обръщаше внимание на всички, освен на него.
— Прочетохте ли «Пробуждане»? — попита тя играча на крикет от Пенджаб или откъдето там беше, седнал между нея и сестра й.
Така нареченият принц клатеше глава, но продължаваше да я наблюдава внимателно.
— Разправят, че била прекалено скандална, за да я публикуват отново, но е творба на гений.
— Впечатлен съм колко много четете. — Принцът се наведе към нея по начин, от който на Хенри му се прииска да стане и да го удари. — Докато живеех в Англия, имах чувството, че дамите не прочитат и ред.
— Е, аз съм нетипичен пример във всяка отношение — отвърна Даяна със същите блеснали очи, които Хенри бе видял в неделя.
Хенри погледна право пред себе си и доволно отбеляза, че чашата му вече е пълна със скоч. Беше се появила сякаш с вълшебство. След като стана свидетел на невероятното унижение на Пенелопи, след като се сгоди официално за най-добрата й приятелка и откри, че е неудържимо привлечен от по-малката сестра на годеницата си, прецени, че пиенето е най-доброто, което е в състояние да измисли. Обърна се надясно и се наведе през Пруди към приятеля си Теди. Вдигна чаша.
— Наздраве и слава на бога, че си тук, да ми помагаш в този момент.
Теди извърна поглед от момичето от другата му страна — една от братовчедките на семейство Холанд или някаква друга роднина, Хенри просто не беше запомнил коя е, но поне беше сравнително привлекателна.
— Наздраве — отвърна Теди и вдигна чашата си. — Пия за щастливия си приятел. Ти не я заслужаваш.
— Това пък какво трябва да означава? — попита на висок глас Хенри.
— Нищо, нищо, няма значение — разсмя се Теди. — Пий и престани да гледаш така мрачно.
Хенри обърна очи и отново се съсредоточи върху питието. Имаше чувството, че се задушава, и знаеше каква е причината: от една страна му се искаше Елизабет да изчезне безследно или още по-добре той да изчезне безследно. Опитваше се да не мисли колко приятно си прекарват хората в друга, не чак толкова елегантна част от града. Вместо това насочи поглед към неестествено лъскавите зърна грозде, поставено на огромни чепки в средата на масата.
— Госпожице Даяна — заговори Изабел на момичето от другата страна на масата, — с госпожица Холанд обсъдихте ли цветовете за сватбата? Нали знаете, че напоследък бледоморавото е много на мода за булчински рокли. На моята сватба…
— Бледоморавото е измислен цвят — сопна се Даяна. Няколко кестеняви кичура се бяха накъдрили на врата й, сякаш да подчертаят неодобрението й.
— Напротив — намеси се Елизабет. — Прекрасен цвят, макар — сниши глас, сякаш бе забелязала, че някой се е накапал — да го срещаме на всяка крачка.
— Разбирам какво имаш предвид, мила. Но когато видиш седем от най-близките си приятелки в този божествен нюанс…
Хенри вдигна поглед и се опита да привлече погледа на Даяна. Очите й бяха тъмни, гримирани, заредени с чувства. Навсякъде около масата цареше движение — слугите шетаха, младите хора плескаха с ръце и пискаха, по-възрастните гости искаха втора порция супа от костенурка, но Хенри не отместваше очи. Бе сигурен, че и за Даяна разговорите около сватбата са също толкова досадни, колкото и за него. В момента реши, че му е все едно дали вечерята ще продължи без него. Единственото му желание бе по някакъв начин да й покаже, че изпитват едни и същи чувства.
Тя оглеждаше тавана, после чиниите, но най-сетне не издържа. Не отмести очи от него за миг и той успя да задържи погледа й. След това тя ахна едва доловимо, сякаш някой я бе обидил. Оттласна се от масата и излезе бързо от залата.
— Да прибера ли чинията ви, господине?
Хенри стреснато вдигна глава към един от сервитьорите.
— Да, разбира се — отвърна и остана загледан в златистата чиния със сьомга в сметанов сос.
Баща му продължаваше да обсъжда на висок глас цената на стоманата. Изабел и Елизабет обменяха опит за качествата на зимзелена и лавандулата. Госпожа Холанд доволна оглеждаше годежния пръстен на Елизабет, а Пруди говореше нещо на чашата си кларе. Челистът в ъгъла изпълняваше дискретна мелодия. Хенри взе питието си и стана, без да издаде и звук.
Излезе в коридора и тръгна в посоката, в която се бе отдалечила Даяна. Пред него бързаше фигура в прасковенорозова рокля. Тя зави зад ъгъла и той не устоя. Последва я бързо, поне така мислеше, като се опитваше да не разлее уискито. Тя зави отново, този път по друг коридор, а Хенри я последва и там. Неочаквано се спъна на стъпалата към оранжерията и разля част от скоча. Момичето, към което изпитваше непреодолимо влечение, бе на около шест метра пред него. Един от буфан ръкавите се беше смъкнал и откриваше рамото й, а тя вдигна глава и буйните къдрици се разстлаха по гърба й, докато оглеждаше величието на помещението — куполообразния стъклен таван, вдъхваше тежкия влажен въздух, наслаждаваше се на пищната зеленина. Той остана да я наблюдава, докато тя си поемаше дълбоко въздух, а сетне се наведе над едра синя хортензия.
— Прелестни са, нали? Затова семейството ми никога не поръчва букети… — Хенри се облегна на вратата и небрежно отпи глътка скоч. — Но пък тези нямат аромат.
Даяна извърна лице, но не и тялото си.
— А, ти ли си. Отлично знам, че нямат аромат. — Тя отново се обърна към хортензията и сви рамене. — Сигурно искаш да ти върна шапката.
— Не, за теб е. На теб ти отива много повече.
— Вече го каза — сряза го с горчивина Даяна. — Много мило.
— Защо се цупиш, госпожице Даяна? — Хенри се усмихна на една страна, по познат и много използван начин. — Не искаше ли да тръгна след теб? Защо тогава избяга толкова бързо?
— Избягах, защото не можех да понасям да ме зяпаш повече! — Кафявите очи на Даяна потъмняха от гняв. Тя отдръпна ръка от цвета и се огледа. — За вас, господин Скунмейкър, мога да кажа едно-единствено хубаво нещо — продължи доста по-спокойна, — и то е, че имате прекрасна оранжерия. Сега обаче трябва да тръгвам.
Тя пристъпи към вратата, а Хенри, който не беше свикнал жените да го изоставят, се изпречи на пътя й. Гневът се върна в очите й, когато разбра, че той няма да я пусне да мине, но така само стана още по-красива.
— Искаш ли тази оранжерия да е твоя, вместо на Елизабет? — попита развеселено той.
— Я стига! — Даяна го избута, а Хенри вече нямаше намерение да я спира и се дръпна веднага. Девойката профуча покрай него и той усети топлината на тялото й, бързите удари на сърцето й. — Повдига ми се само като те слушам. Не съм ти някоя играчка с пружина, Хен…
Преди да довърши думите си или да успее окончателно да се измъкне покрай него, пантофката й се изхлузи и тя полетя напред. Успя да се подпре на стената, не падна, но се обърна гневно. Пищната пола се усука в краката й.
— Добре ли си, госпожице Дай? — Хенри не успя да сдържи смеха си.
Даяна повдигна полата, стиснала гневно плата в ръце, и се обърна към Хенри, без да показва, че е забелязала проявата му на загриженост.
— Никога не съм завиждала на сестра си и никога няма да завиждам на простичките й желания и постижения. Честно казано, отвращават ме, а ти ме отвращаваш още повече.
Тръгна по коридора с широки, почти мъжки крачки — походка, която той не бе виждал у нито една млада дама в Ню Йорк. Преди Хенри да реши дали иска да я спре, или не, тя изчезна.
Той отпи от питието, въздъхна и се засмя, защото за пореден път се беше забъркал в подобно положение. Остана на мястото още няколко секунди и тръгна към трапезарията, където сервираха десерта. Обзе го облекчение, защото никой не беше забелязал отсъствието му, но след малко усети разочарование — тежко гримираните лица, които се тъпчеха с храна, острият кикот, който звучеше на познатите до болка шеги, му се стори нетърпим. На тази маса имаше само едни ясни очи, които упорито го избягваха. Настани се на мястото си и кимна любезно на Елизабет и майка й, но не успя да се отърси от чувството, че е — както го бе нарекла побеснялата Даяна — отвратителен.

— Какво правиш?
Лина се обърна от прозореца в стаята на Едит Холанд на третия етаж и като за пред сестра си направи най-невинното изражение.
— А, сменях чаршафите… а пък утрото е толкова прекрасно, че се разсеях и се загледах навън.
Нарочно бе избрала тази работа по това време, защото знаеше, че Уил е излязъл да свърши нещо, което госпожа Холанд му беше поръчала, и искаше да го наблюдава, докато се прибира. С такова нетърпение очакваше това малко удоволствие, че си позволи да се помотае, да огледа улицата с надеждата да го зърне дори по-рано от предвиденото.
Клер застана до нея и я прегърна през кръста.
— През последните дни си толкова добра и непрекъснато ми помагаш, мила. Наистина съм ти много благодарна.
Лина сви рамене, сякаш стореното от нея бе едното нищо. През седмицата бе работила по-упорито от месеци насам, предимно защото, докато работеше, не мислеше, че Уил е влюбен в Елизабет. Единствените й мисли бяха, че ръцете я болят, че главата й пулсира, че се е заела с глупави задачи, затова я обземаше гняв и забравяше за разбитото си сърце.
— Знам, че ти е трудно — рече Клер със спокойния си майчински глас. — Ти си много по-неспокойна от мен. Нали разбираш, че ако се държим добре, ще имаме живота, който заслужаваме.
Лина отпусна глава на рамото на сестра си. Мислеше, че това е изкривен поглед към света, но не продума. Така само щеше да я нарани, а не желаеше подобно нещо.
— И ние ще открием истинската любов — промълви Клер. — Също като госпожица Лиз.
— Какво? — Лина се врътна към сестра си. Сърцето й отново бе пронизано от болка, но бързо осъзна, че Клер не говори за Уил. Очите й блестяха от радост, а ако Клер научеше, че госпожица Елизабет се е влюбила в кочияш, нямаше да реши, че е романтично. Щеше да е истинска трагедия. — За какво говориш? — прошепна тя.
— За госпожица Елизабет и Хенри Скунмейкър, разбира се. Току-що прочетох. — Клер се отпусна небрежно на брокатеното кресло до прозореца. — Значи не е бил влюбен в госпожица Хейс. Искаш ли да ти прочета?
— Да — отвърна с тиха настойчивост Лина. — Какво пише?
Клер се усмихна и се намести в креслото. Извади сгънатия вестникарски лист от джоба на престилката си и бавно плъзна пръст по текста.
— Аха! Ето го. «На вечеря само за най-близките, организирана миналия петък…»
Лина слушаше внимателно, докато сестра й четеше написаното. Тъкмо когато Клер повтаряше нелепата, невероятна цена на годежния пръстен, Лина чу, че вратата на навеса за карети хлопва.
— Връщам се веднага — рече припряно тя.
Клер посърна.
— Къде хукна?
— Аз… калъфките за възглавници, бродираните… оставих ги да киснат и сигурно са се смачкали… — Лина вече бе до вратата. Обърна се и дръпна вестника от ръката на сестра си. — Може ли да го взема? Ще ти го върна ей сега! — провикна се през рамо.
Затича по стълбите. Безпомощната омраза, която цяла седмица изпитваше сама към себе си, бе неочаквано изместена от увереността, че всичко се развива в нейна полза. Щеше да съобщи на Уил, че Елизабет е сгодена, и тогава спокойно можеше да предложи да я замести. Втурна се в кухнята, където миришеше на варено шкембе. Миризмата й бе позната още от ранно детство, когато семейство Брод живееха в свой малък апартамент, но никога досега не бе чувала семейство Холанд да се хранят с нещо толкова просто. Готвачката не се мяркаше, а едно от момичетата в кухнята белеше камара картофи. Лина бе готова да обясни защо толкова бърза към навеса за карети по това време на деня, но момичето — казваше се Колийн — дори не вдигна очи към нея.
Щом забеляза седналия на сгъваем стол Уил, приведен над книга, тя заговори.
— Чел ли си вестник «Импириъл»? — Думите й се редяха бързо, неудържимо. — Елизабет те лъже.
Уил я стрелна нервно с поглед. Очите му бяха ококорени, празни; очевидно се опитваше да измисли какво да прави.
— Аз… За госпожица Холанд ли говориш?
— Да… госпожица Холанд — изсъска Лина. — Видях я, когато излизаше оттук рано сутринта, та не си мисли, че не знам какво става между вас.
Уил се намести на стола и отпусна едрите си рамене. Сведе поглед към земята.
— Нямам представа какви ги говориш, Лини, но мога съвсем честно да ти кажа, че между нас с госпожица Холанд няма абсолютно нищо. Не смяташ ли, че е опасно да произнасяш подобни неща. Най-добре престани.
— Уил, изслушай ме. Аз съм ти приятелка. — Лина знаеше, че в този момент сигурно му се струва грозна и злобна, със стиснати устни, опулена и развълнувана. Не можеше да се овладее. Трябваше да каже на Уил. — Няма значение какво си бърбориш. Лъжи ме, щом така искаш. Само че е редно да знаеш, че госпожица Холанд е сгодена.
Уил се отпусна назад на стола и сведе очи към пода. Все още не бе погледнал Лина, но след малко, след като помисли, намери сили да заговори.
— Ти откъде знаеш?
— Прочетох във вестника, както всички останали. И преди да решиш, че е просто слух, искам да ти съобщя, че е за мъжа, който дойде на гости в неделя следобед — ти го видя, господин Хенри Скунмейкър. — Тя млъкна и вдигна вестника в ръка. Продължи с по-мек глас. — Прочети го сам, ако искаш.
Уил се изправи мълчаливо, столът изскърца и се преобърна върху покрития със слама под. Отдалечи се на няколко метра, спря и се подпря с ръка на една греда. Беше с гръб към нея, но тя усети мъката му и се запита дали не е подценила чувствата му към Елизабет. В другия край на вмирисаното помещение конете на семейство Холанд тихо сумтяха и пристъпваха от крак на крак. Главата на Уил се люшна настрани и той прибра кичур коса зад ухото си. Лина почти съжали, задето му каза.
— Какво пише? — попита той неуверено и задъхано.
Тя сведе поглед към вестника и зачете. Приключи и добави тихо:
— Според мен, Уил, не е просто клюка.
Уил заби юмрук в гредата. Както и останалите дървени повърхности в навеса, тя бе грубо издялкана и от нея лесно се отделяха тресчици. Удари я отново и отново, докато Лина не се уплаши какво ли ще направи после. Наоколо се разлетяха трески. Той удари гредата за пети път, после още веднъж, за последно, а когато се обърна към Лина, от кокалчетата му течеше кръв и стърчаха трески. Най-сетне я погледна.
Болката по лицето му беше ясно изразена и тя пристъпи напред, вдигна стола и го накара да седне.
— Ето — дръпна го. — Просто седни.
Огледа се за нещо, с което да почисти раната, и откри онова, което й бе необходимо. Грабна леген с вода, същият, който Уил използваше, за да почиства конете, и топна вътре ръката му. Сетне огледа окървавения юмрук, докосна го с пръсти — дълги, добили сръчност от шиене — и извади тресчиците. Използва бялата си памучна фуста, за да попие кръвта, и продължи да вади набилите се трески и попиваше кръвта с фустата. Почисти кокалчетата му, откъсна дълго парче от фустата и го уви на ръката му. Превръзката изглеждаше огромна, неумела, но поне попиваше кръвта.
Тя остави сгънатия вестник на пода до краката му и без да го поглежда, се качи по стълбата към тавана, където той държеше бутилка уиски. Светлината в ранния следобед се процеждаше над стария скрин, книгите му и разхвърляните дрехи. В едно чекмедже откри стъклена бутилка, наполовина пълна с кафеникава течност, и я отнесе долу.
Пристъпи отново до Уил, подаде му бутилката, но той я отблъсна. Плътните му устни потръпваха от обзелите го чувства, а вестникът бе поставен на коленете му. Изглежда го бе прочел отново.
— Съжалявам — бе единственото, което Лина успя да промълви. Бе потресена от реакцията му. Не бе и подозирала, че между Уил и Елизабет има толкова силни чувства, и макар да бе предполагала, че е съвършеният момент да признае любовта си към него, по мрачното му изражение разбра, че е напълно безсмислено.
Уил я погледна, а очите му бяха мокри и гъстите мигли се бяха слепили, устата му бе стисната. Тя отново му подаде бутилката и този път той я пое.
— Не, радвам се, че ми каза — отвърна и й върна бутилката.
Тя също отпи и усети как течността парна устните й и прогори пътека до корема й. Уил поклати невярващо глава. Най-сетне очите му се обърнаха отново към нея.
— Благодаря ти, че ми каза, Лини — промълви той. — Просто остани при мен още малко.
Тя му се усмихна и усети, че е замаяна от радост. Най-хубавото бе, че Уил имаше нужда от нея. Ако можеха да прекарат няколко часа така, усещаше, че ще успее да му признае всичко.
— Разбира се, ще остана при теб — съгласи се и стисна здравата му ръка. — Ще остана колкото имаш нужда от мен.

Елизабет не излезе от стаята си цяла сутрин. Започваше да предпочита самотата. Не бе забравила, че бе на крачка от опасността да изгуби този лукс, собствената си стая и да се наложи да дели едно легло със сестра си, може би дори с майка си. Само че всеки път, когато се сетеше за Уил, започваше да се измъчва, задето не му каза. Не й беше никак приятно, че го лъже, а същевременно не намираше сили да му признае истината, затова го избягваше. Опита се да избегне неизбежното, като му написа кратка бележка на лист за писма и му съобщи, че й е трудно да го посети, ще отиде при него възможно по-скоро. Остави я на скрина му преди три дни, когато беше излязъл за нещо, ала все още не бе получила отговор.
Семейство Холанд винаги приемаха посетители в неделя и се налагаше да излезе от усамотението си. Напоследък камериерката й беше мълчалива, държеше се странно, нещо, което Елизабет не сподели с майка си, защото с Лина бяха близки като деца и понякога прислужницата й липсваше. Затова си правеше косата сама, прибираше я на спретнат кок, обличаше бяла долна риза и колосана, наситеносиня пола. Нямаше желание да слага никакви бижута — диамантът на лявата й ръка, който държеше обърнат към дланта, бе достатъчно натрапчив.
Всеки път, когато си помислеше за Хенри Скунмейкър, я обземаше напрежение, защото бракът с него бе неизбежен. Той наистина се оказваше напълно безотговорен. Вече знаеше какво представлява от пиянското му поведение на вечерята в петък. Очевидно съвместният живот щеше да е твърде неестествен, пълен с неизречени различия и самотни нощи. Не можеше да мисли дори за Уил — налагаше си да не мисли за него. Ако мислеше за него, щеше да се предаде и волята да я напусне. Какво щеше да стане тогава със семейството й?
Приготви се да се изправи пред света и отвори вратата на стаята. Спря, когато на пода падна страница от вестник. Беше грижливо сгънат, закрепен на бронзовата дръжка на вратата на спалнята й. Веднага разбра, че е отговорът на Уил, затова, обзета от страх, се наведе и вдигна страницата, на която бе публикувано известието за годежа й. В полето отдолу Уил бе надраскал въпроса: «Сигурна ли се, че не е това причината, поради която ме избягваш?».
Меката кожа по бузите на Елизабет пламна, докато четеше написаното. Усети стомахът й да се свива, а сърцето й заби прекалено бързо. Пъхна страницата в джоба си и се опита да потисне чувствата, които събуди в нея. Не можа обаче да овладее треперенето на брадичката си и познатата сухота в гърлото. Огледа се, сякаш очакваше да види Уил в края на коридора, и забърза по стълбите за прислугата, за да го потърси. Вече беше по средата на стълбите, когато вратата към кухнята се отвори и оттам излезе Клер. Момичето спря, щом съгледа Елизабет.
— Госпожице Холанд! Какво правите тук?
— Ами… — поколеба се Елизабет. Трябваха й няколко секунди да измисли какво да каже. — Исках да проверя вечерята, преди да отида при семейството си и посрещна гостите.
Клер се отдръпна, за да слезе Елизабет.
— Не е нужно да го правите — рече тя и стисна ръката на господарката си. — Аз ще отида. Вие днес сте домакиня. Още повече сега… — Млъкна и сви рамене. Елизабет забеляза как Клер се изчерви и разбра, че е искала да каже нещо за годежа, но изглежда се бе сетила, че не е нейна работа да прави подобни забележки. Клер я изпрати по коридора и й отвори вратата на хола.
Щом влезе, видя сестра си, свита в турския кът, стиснала в ръка томче с поезия. Клер я бе облякла в розово — кафеникава рокля, която се бе разстлала по възглавниците и привличаше вниманието към Даяна, въпреки че в хола имаше предостатъчно други съкровища.
— О, Елизабет — обади се майка й. Дъщерята се обърна и забеляза, че майка й, облечена в черна рокля с бродирани дълги ръкави, беше побесняла. Седеше на стол с висока облегалка близо до камината, оставена незапалена. — Господин Скунмейкър — искам да кажа Хенри — току-що изпрати визитката си. Настоях да дойде да пием чай, но изглежда предпочита да те заведе на разходка в Сентрал Парк. Нали така, Клер?
Елизабет се обърна бавно към Клер, която все още се мотаеше в коридора.
— Да, точно така, наистина каза така — потвърди задъхано тя. Елизабет забеляза, че очите на Даяна пробягват по страниците, а след това сестра й скри лице зад книгата. — Чака навън — продължи Клер, вече много по-самоуверено. — Държа да подчертая, че господинът е изключително нетърпелив. Дори не пожела да влезе.
— Добре — обади се отново госпожа Холанд.
Елизабет стоеше на прага и не бе сигурна дали да влезе, или да излезе. Остана да наблюдава как майка й се изправя и за секунди се превръща в познатата й властна жена. На Елизабет й се прииска да чуе окуражителна дума, но още от дете бе научена да не си вдига полата и да не проси обич, затова остана на мястото си.
— Аз трябва да остана тук да посрещам гостите — обясни майка й, — а леля ти Едит не се чувства добре — горкичката, мисля, че още не се е възстановила от тежката храна, която Изабел де Форд, искам да кажа Изабел Скунмейкър, сервира. Уил ще те придружи. В момента приготвя конете.
— Не! — Елизабет вдигна ръце и покри бузите си, когато си представи срещата между Уил и Хенри. Ушите й забучаха, всеки сантиметър от кожата й се покри със ситни капчици леденостудена пот.
— Какво ти става? — сопна се госпожа Холанд. Вирна брадичка към Елизабет и отпусна ръце на страничните облегалки на стола.
— Аз… — опита се да обясни Елизабет, но така и не се сети за подходяща причина да не излезе на разходка с каретата в този прекрасен ден в края на септември. Докосна бележката на Уил в джоба и си каза, че срещата им ще бъде особено мъчителна. — Просто аз…
— Какво просто? Елизабет, не съм ли те възпитала както трябва? Годеникът ти чака. Не стой тук, сякаш си недостойна за него.
— Ама, аз… — заекна Елизабет. Забеляза погледа на майка си и разбра, че няма избор и трябва да тръгне. Хвана се за единственото, което знаеше, че ще й даде кураж. — След като трябва да внимаваме какво ще кажат хората, не е ли най-добре Даяна да дойде с нас?
— Не! — долетя бързо отговорът на Даяна.
— Моля те, Даяна — настоя Елизабет и едва се сдържа да не тропне с крак.
Даяна се надигна от възглавниците и въздъхна отчаяно.
— Нямам никакво намерение да ходя на някаква дълга отегчителна разходка, защото ти се страхуваш от собствения си годеник.
— Говориш глупости, Даяна — сряза я студено майка й. — Върви със сестра си, преди за сетен път да докажеш, че си напълно безполезна.
— Не се страхувам от него — оправда се тихо Елизабет. Вдигна поглед и забеляза, че сестра й вече се изправя. Беше нацупена и Елизабет разбра, че въпреки всичко ще я придружи, дори само за да покаже, че думите на майка им са я наранили. — Значи ще дойдеш?
— Да, ще дойда — потвърди мрачно Даяна и заизпъва роклята, усукала се, докато бе седяла на възглавниците. — Само че нямам намерение да разговарям с никого.
— Момичета — прекъсна ги майка им, — престанете да се държите така, не е прилично. И не си забравяйте шапките. Ще ме довършите, ако се покриете с лунички.
Даяна се усмихна изкуствено на майка си и профуча през хола. Елизабет я последва в коридора и през прозореца на входната врата видя Хенри да чака на верандата. Беше облечен в безупречен черен панталон, нахлупил цилиндър. Гледаше някъде настрани, към парка. Елизабет се обърна към сестра си, която бе отпуснала рамене и ръмжеше сърдито. Независимо от това, Елизабет бе доволна, че не й се налага да излезе сама с Хенри и Уил. Усмихна се на Даяна, за да й покаже благодарността си, но откри, че дори за това трябва да направи усилие.
Клер изнесе от дрешника две широкополи сламени шапки. Първо обслужи Даяна и завърза панделката под брадичката й, после помогна и на Елизабет.
— Благодаря, Клер. — Гласът й потрепери, когато прислужницата затегна възела. — Би ли запалила камината в хола, преди да се върнем? Стори ми се студено.
Навън ги посрещна ясен септемврийски ден, отнякъде наблизо се носеше мирис на огън, а на фона на ширналото се синьо небе, с пръснати бели облаци, се открояваха сградите, по-високи от шест етажа. Елизабет се почувства окуражена от хубавото време, но Хенри бавно се обърна и в същия миг чу тропота на четирите коня на семейство Холанд. Зарадва се, че е с шапка, която не само хвърляше сянка на гърба й, но скриваше и очите. Единственото, което не й позволяваше да припадне на самия вход на къщата, бе фактът, че няма да види как Уил я стрелка с погледи.
— Госпожице Елизабет — посрещна я Хенри. Елизабет протегна ръка, а той се наведе и я целуна. — Госпожице Даяна, и вие ли ще дойдете с нас?
Последва мълчание и Елизабет се обърна надясно, за да види какво е намислила Даяна.
— Не горя от желание — отвърна грубо тя, — само че няма да си намеря място, ако не се разходя в Сентрал Парк в ден като днешния. Понякога свежият въздух и природата са единствените, заради които си заслужава да живееш.
— Какъв съм късметлия. Ще бъде придружен от две красавици.
Елизабет се замисли за миг над иронията в гласа на Хенри и й стана неприятно. Стисна ръката на Даяна и двете излязоха на улицата.
— Да ви помогна ли, госпожице Холанд? — предложи престорено любезно Уил.
— Остави на мен — обърна се към него Хенри. Прииска й се да даде някакъв знак на Уил, че не желае нито помощта, нито присъствието на Хенри, но усети пръстите на годеника си на талията и той я повдигна в каретата. Опита да наложи на сърцето си да се успокои, докато се настаняваше на кожената задна седалка в откритата карета.
Каретата се наклони, когато Хенри седна до нея, а Даяна се отпусна срещу тях. После чу плющенето на камшик и конете поеха с главоломна скорост. Елизабет стисна желязната ръкохватка с една ръка, а с другата притисна шапката си. Беше навела глава, но оглеждаше сламената плетка на периферията, а после синята колосана материя, разстлала се до нея на седалката. Вслушваше се в звуците на уличното движение — автомобилите, виковете, които долитаха откъм пешеходците — когато завиха по Лексингтън Авеню, и се опита да не мисли за онова, което преживяваше Уил.
— Защо не тръгна по Пето? — провикна се Хенри към Уил. — Дамите предпочитат оттам. Така могат да покажат роклите си.
Даяна изсумтя, но кочияшът не отговори.
— Ей, кочияш — провикна се отново Хенри. — Пето Авеню?
— Не четете ли вестници? — отвърна тихо, но настойчиво Уил.
— Понякога — разсмя се Хенри. — Опитвам се обаче да не им обръщам внимание.
— Ако обръщахте внимание, особено тази сутрин, щяхте да знаете, че на Пето цари истинска лудница заради подготовката за парада този уикенд в чест на адмирала, който се завръща от Филипините. Адмирал Дюи. Спечелил е битката в залива Манила — изсмя се саркастично Уил. — Сигурно не знаете, че се води война.
Елизабет потисна усмивката си и чу изпълнения с неудобство отговор на Хенри.
— Знам. Знам, че се води война. И Лексингтън става.
Едва когато навлязоха в парка, тя намери сили да вдигне поглед. Намести периферията на шапката и погледна Даяна, вторачена нацупено някъде в далечината. Нямаше представа какво е очаквала — може би, че ако посмее да погледне Уил, той веднага ще започне да реди обвинения — но кочияшът очевидно нямаше намерение да се обръща назад. Беше облечен в избелялата синя риза, както обикновено, навил ръкави, изпънал дръзко рамене. Елизабет мерна Хенри, обърнал арогантното си лице към зеленината в парка. Отново погледна Уил и й се прииска да разбере как се чувства.
Каретата се люшкаше, докато изкачваха хълмовете в парка, и се спускаха със скорост, която принуди няколко от дамите с чадъри сред дърветата да се обърнат и да ги погледнат. На Елизабет й се прииска Даяна и Хенри да ги нямаше, поне за момент. Желаеше да докосне ръката на Уил, за да го накара да намали и да се отпусне. Той щеше да разбере, че тя го обича. Потънала в мисли, отначало не чу какво казва Хенри.
— Госпожице Даяна, предполагам, ще бъдете до сестра си пред олтара.
Елизабет отново се напрегна. Едва понасяше приказките за предстоящата сватба. Сигурно Уил изпитваше същото, защото пак размаха камшика и конете се втурнаха напред по каменен мост.
— Не, няма. Очевидно с Пенелопи са си обещали да си кумуват още когато са били на тринайсет — тросна се Даяна. — Но аз и без това не се интересувам от подобни неща.
Конете набираха скорост надолу по моста и Даяна стисна седалката, за да не падне от каретата, изписка и премести другата си ръка към желязната ръкохватка.
Хенри гневно кимна към Уил.
— Какви ги върши кочияшът ви? — изсъска той на Елизабет. — Подобна скорост е неприемлива за жени.
Очевидно Уил чу думите му, защото дръпна юздите, конете се подхлъзнаха на пътя и каретата поднесе към поляната, където след няколко напрегнати секунди спряха. Каретата подскочи и Даяна успя да се задържи вътре единствено благодарение на протегнатата ръка на Хенри.
— Какво ти става, човече? Можеше да я убиеш! — възмути се Хенри, докато помагаше на Даяна да седне, а после скочи от мястото си.
— Няма нищо — отвърна сухо Даяна.
Рязкото движение бе разхлабило панделката на шапката й и първият порив на вятъра я отнесе по поляната. Вятърът поде и косата й, къдриците плиснаха навсякъде, докато най-сетне се отпуснаха на раменете й.
— Шапката ми! — извика Даяна, приглади косата си назад и посочи към поляната.
Елизабет се изправи и видя шапката да се търкаля по тревата. Хенри, само допреди минута готов да се сбие с Уил, скочи от каретата и хукна след нея.
— Чакай! Ще я донеса! — извика и свали цилиндъра, докато подтичваше.
— Нищо подобно! — кресна Даяна и преди Елизабет да успее да я спре, също скочи на тревата.
Даяна запретна пола и хукна след Хенри през ливадата, осеяна с господа, довели любимите си на пикник. На мъжете и жените в парка очевидно им се стори изключително забавно да наблюдават как представители на семейства Скунмейкър и Холанд тичат. Елизабет нямаше време да се почувства засрамена. Уил бе скочил от капрата и отвеждаше конете към пътя.
Елизабет се обърна и скочи на земята, като внимаваше да не попадне под колелата, заобиколи и застана до Уил, когато той излезе на пътеката. Обърна се и я погледна, тя се изненада, че по лицето му няма и следа от ярост. Изглеждаше напълно спокоен. Забеляза и груба превръзка на едната му ръка.
— Какво стана? — попита го и посегна, без да мисли.
Уил поклати глава и отдръпна ръката си. Примигна, когато слънцето го заслепи. Светлината обагри в червеникаво тъмната му коса. Очевидно бе намислил какво да й каже.
— Не е нужно да питаш — отвърна младежът спокойно.
Елизабет се огледа. Очевидно хората не им обръщаха никакво внимание, но никога не бе разговаряла с Уил на открито и усети цялата да се напряга от страх.
— Извинявай, Уил — започна искрено тя. — Съжалявам, че…
— Няма защо да съжаляваш — отвърна той и наведе лице към нея.
— Ти просто не разбираш. Семейството ми…
— Не искам да слушам за семейството ти. Тръгвам си, Елизабет. Сигурен съм, че имаш основателна причина, но ако останеш тук и се омъжиш за този тип, ще съжаляваш. Все още настоявам да се омъжиш за мен, Лизи, а това не може да стане тук. Можем да се оженим единствено на Запад. Заминавам за там. — Сведе поглед, но продължи да стиска юздите. Помълча, пое си дълбоко дъх и я погледна. — Ела с мен.
Елизабет покри лице с длани. Нямаше сили да вдигне очи към Уил и да види желанието в неговите. Гърлото й се стегна от мъка, очите й започнаха да парят, затова ги скри. Не бе сигурна какво ще направи, ако го погледне, но чувството на безпомощност и тъга я задушаваха. Остана неподвижна, заслепена, насред Сентрал Парк, притиснала ръце към лицето си.

— Чакай — изкрещя Даяна, докато тичаше по червените карирани покривки, проснати на тревата, и се опитваше да заобиколи слисаните деца, които очевидно не бяха достатъчно бързи, за да се отдръпнат от пътя й. Краката й се движеха дори по-бързо от мислите, но в момента бе убедена, че най-важното е Хенри да не докосва шапката й. — Не ми трябва помощта ти! — изкрещя отново.
Той забави крачка, щом чу гласа й. Споменът за начина, по който си бе позволил да говори на кочияша им, бе все още пресен и много оскърбителен — та Уил бе част от семейството открай време и опитът му за бунт не убягна на Даяна. Най-сетне настигаше Хенри, но точно тогава чу носовия глас на някаква жена.
— Ето как семейство Холанд възпитават момичетата си.
Тя се извърна за миг, разкривила презрително лице, и продължи напред. Докато настигне Хенри, беше задъхана, а вятърът бе проникнал през роклята. Вдигна ръце да се стопли. Направи последни две крачки и настоя с леденостуден глас:
— Благодаря ти, но нямам нужда от помощта ти.
Той й се усмихна игриво, но тази усмивка вече не й действаше.
— Добре, госпожице Даяна — отвърна той, — щом настояваш, няма да ти помагам.
Девойката се обърна назад, към пътеката, където ги чакаше каретата, малко след каменния мост. Сестра й и Уил не се виждаха. Обърна се отново и погледна към шапката си, паднала в синьо-зеленикавите води на езерото. Бялата панделка, завързана одеве под брадичката й, сега се носеше по повърхността. Тя въздъхна нетърпеливо, вдигна полата си и направи крачка към калния бряг.
— Стига, Даяна. — Момичето погледна Хенри. Той нито се смееше, нито я гледаше похотливо, беше се вторачил в подгъва на роклята, вече изцапан с кал. — Нямам намерение да се натрапвам, когато съм нежелан… но ако предпочиташ, ще взема шапката…
Тя го погледна, а след това и групата деца, скупчили се на няколко метра от тях. Погледна отново шапката и забеляза, че е отплавала още по-далече. Почувства се сякаш е изложена на показ насред поляната и се поколеба как да постъпи. Погледна отново Хенри и той изви вежди, леко развеселен.
— Искаш ли да я взема?
— Ами… — Даяна го стрелна ядосана. — Май…
Хенри й се усмихна и постави ръце на талията й. Докосването му смекчи решителността й и я накара да се замисли защо, за бога, й се бе сторило толкова важно той да не докосва шапката й. Младият господин приклекна, свали обувките и чорапите си, обърна се и навлезе във водата до колене, а шитият по поръчка черен панталон се намокри и полепна по краката му.
— Готово! — извика Хенри и грабна шапката. В същия момент ято патици се приближиха да проверят кой е и едната стисна бялата панделка в човката си. — Панделката обаче… май си има нов пазител — обяви младият господин и посочи патицата в кафяво и сиво, която се отдалечи.
— Как ще я връзвам без панделка? — изкрещя тя, кръстоса ръце пред гърдите си и изкриви лице. — Ако ми се появят лунички, не знам какво ще те направи мама.
Хенри погледна патицата и се намръщи. Даяна разбра, че се колебае дали да не се пребори за панделката, и се изкиска тайно. Той я стрелна с очи, когато чу смеха й.
— Шегувах се! — провикна се тя.
Хенри изгледа за последно панделката и бавно излезе от езерото. Насъбралите се деца се разсмяха, щом го зърнаха как изглежда, а Даяна не се стърпя и изръкопляска. Не можеше да се чувства онеправдана от бос мъж в скъп панталон, съсипан от калта.
— Ето ти шапката — оповести той официално. — Само че от нея тече вода и с удоволствие ще я задържа. Стига да нямаш нищо против, разбира се.
— Благодаря — и наклони глава в знак на благодарност.
Останаха на брега на езерото, а вятърът поде отново полата на Даяна. Той я наблюдаваше, тя му се усмихваше, отначало едва-едва, но скоро усмивката й стана по-широка. Останаха така няколко секунди — по-дълго, отколкото е прилично, и Хенри предупреди:
— Трябва да се връщаме.
— Да — съгласи се Даяна. — Наистина трябва.
Остана да наблюдава как се обува и й се прииска да измисли нещо, което да каже, понеже вече не му се сърдеше. Той обаче й намигна и тя разбра, че думите са излишни.

Елизабет свали шапката на влизане у дома. Няколко кичура се бяха заплели, но нямаше време да ги оправя. Приглади ги с ръце, докато подаваше шапката на Клер, която търпеливо чакаше в сумрачното антре.
— Къде е госпожа Холанд? — Елизабет пристъпи напред и надникна в хола. Движенията й бяха резки, сякаш ако се забавеше дори за секунда, шансът й да постъпи правилно, щеше да се изпари. Вътре нямаше никого. Очевидно и майка й, и леля й се бяха отказали да чакат гости. — Клер, къде е мама?
Елизабет се обърна и видя как Даяна прегръща Клер и отпуска глава на гърдите й. По-голямата от сестрите Брод бе майчински настроена, макар и още момиче. Клер изглежда се почувства неловко и отправи крива усмивка на по-голямата от сестрите Холанд.
— Не съм я виждала — прошепна.
— Какво има? — заговори Елизабет на Даяна. — Извинявай, че те накарах да дойдеш, ако си все още разстроена.
Даяна бавно обърна глава. По лицето й се беше изписала меланхолия, която Елизабет така и не успя да си обясни.
— Напротив, радвам се, че дойдох — отвърна Даяна. Гласът й прозвуча тих, злокобен, но Елизабет пак не разбра защо е такъв. В момента единственото й желание бе Даяна да изчезне, както правеше често, за да открие необезпокоявана майка им.
— Защо не си полегнеш? — предложи тихо и настойчиво тя.
— Може и да полегна. — Даяна се отдръпна от Клер и тръгна отпуснато към стълбите, все едно нямаше достатъчно сили да се изкачи.
След като сестра й се качи, Елизабет се обърна към Клер. Прокара пръст по дясната си вежда и си пое дъх, готова да зададе въпроса си за трети път.
— Не знам — заяви Клер, преди Елизабет да пророни и дума. Гледаше я ококорено. — Не съм я виждала. Ще отида да я потърся на третия етаж.
— Благодаря — отвърна Елизабет.
Нетърпението я притискаше след разговора с Уил в парка. Единствената й мисъл беше, че отношенията й с Хенри бяха безсмислени и чувстваше, че незабавно трябва да го каже на майка си. Ако можеше да спре този цирк, да престане да се прави на съвършената госпожица, тогава щеше да покаже на майка си как трябва да се подреди всичко. Може пък финансовото им състояние да не бе чак толкова лошо, може би не се налагаше да се омъжи незабавно. Може би имаше друг начин, все пак живееха в модерни времена и имаше възможност семейството й да си върне богатството. Може би съществуваше възможност да се събере с Уил.
Клер затича по стълбите, а Елизабет пак надникна в хола. Едва тогава видя картината в рамка на златни листа, закачена във фоайето. Обърна се, за да попита Клер защо е преместена, но прислужницата вече се бе качила. Елизабет я свали от стената, за да види коя е. Позна я веднага — на Вермеер, закачена в стаята й преди повече от десет години.
Картината бе една от любимите на баща й — беше я купил от парижки галерист по време на първата бременност на госпожа Холанд. Някои от най-известните колекционери на произведения на изкуството, натрупали милиони от стомана, харчеха цели състояния за подобни шедьоври и бяха проявили жив интерес към малката картина, но Елизабет го помоли да не я продава. На нея бяха нарисувани две момичета, едното русо, другото чернокосо, които четяха книга на дървена маса до прозорец. Блондинката бе от лявата страна, по-близо до прозореца, и русата й коса блестеше като злато. Обръщаха страниците на книгата, а светлината разкриваше безупречната им кожа.
Елизабет прокара ръка по златната рамка, където бе закачено листче. Прочете името Брусар. Досега не го бе чувала. Картината беше нейна, но остана с чувството, че пипа чужда вещ.
Елизабет забърза към познатото тясно задно стълбище и надникна в стаята на майка си, която изглеждаше така, сякаш никой не бе влизал тук много отдавна.
— Госпожице Лиз…
Елизабет затвори вратата и едва сега забеляза, че Клер е застанала зад нея.
— Да? — Не можа да си обясни защо се чувства неловко, задето обикаля собствения си дом.
— Госпожа Холанд е долу.
— Благодаря, Клер. — Елизабет се обърна и този път заслиза по главното стълбище, застлано с дебела персийска пътека. Намираше се по средата и вече репетираше как ще каже, че не може да се омъжи за Хенри Скунмейкър, когато съзря мъжа във фоайето. Беше се привел към нейния Вермеер и оглеждаше десния ъгъл през лупа. Там бе подписът на художника, точно над каната с вино. На Елизабет й се прииска да изкрещи, че няма никакво право да докосва вещите й, но някакъв инстинкт, може би навикът да бъде любезна, я накара да премълчи.
— В тази къща няма фалшификати, господин Брусар — заяви студено госпожа Холанд и пристъпи към него.
Мъжът, облечен в черно, с дълга коса, пъхната в яката, се обърна към майка й. Зяпна я грубо и продължи да оглежда мазките на Вермеер. Явно задоволи любопитството си, извади парче плат от чанта и уви картината. Изправи се, пъхна ръка в джоба на палтото и извади плик.
— Заповядайте — рече остро.
Елизабет следеше как майка й отваря плика, за да провери съдържанието. Щом видя картината си в ръцете на непознат, я притисна тъга, която бързо прерасна в гняв.
— Както се разбрахме — тросна се нетърпеливо мъжът.
— Сигурна съм — отвърна госпожа Холанд. — Няма обаче да ми е никак приятно, ако трябва да ви върна, в случай че нещо липсва.
Мъжът изчака, докато госпожа Холанд кимне, стисна ръката й и излезе. Вратата се тресна и сякаш цялата къща потрепери. Елизабет се поколеба, докато майка й наблюдаваше през прозореца на вратата как мъжът се отдалечава. След това въздъхна и се обърна рязко. Направи няколко крачки, преди да види Елизабет, застанала по средата на стълбището.
— Какво правиш тук?
След като бе свидетел как майка й продава една от най-ценните вещи на семейството, Елизабет се запита дали някога ще може да я погледне както преди. Жената във фоайето й заприлича на злобен съдник на обществото. Стори й се дребна, крехка и жалка. Стори й се състарена.
— Търсех те… исках да те попитам… — успя да изрече Елизабет.
— Казвай какво.
Елизабет усещаше как сърцето й се вледенява. Обзелите я чувства, желанието да отстоява мечтите си, да докаже на Уил, че му е предана, изчезнаха в миг. Семейството й не беше просто бедно; те бяха напълно изпаднали. Оставаше й един-единствен избор: да се омъжи за Хенри. Втора подобна възможност нямаше да има.
— Просто исках да те попитам дали ще пием кларе с вечерята.
Последва дълго мълчание, а госпожа Холанд впи поглед в дъщеря си. Накрая мигна и отвърна.
— Не, мила. Най-добре да го запазим, в случай че семейство Скунмейкър дойдат на вечеря.
Елизабет кимна немощно. Нямаше какво друго да каже, затова обърна гръб на майка си и тръгна с натежали крака да намери госпожа Фейбър. Щеше да я предупреди да не си прави труда да подготвя декантера нито за довечера, нито за която и да било друга вечер, докато не станеше госпожа Скунмейкър.

Пенелопи Хейс притисна към себе си бостънския териер, Робър, докато четеше телеграмата. Погледна към другия край на хола с мебели в стил «Луи XV», тапицирани в коприна на синьо и бяло райе, където се бяха настанили майка й и архитектът Уебстър Йънгам. Майка й настояваше да се разбере, че му дават нова поръчка, този път да построи «вилата» им в Нюпорт, къща с петдесет и шест стаи и мраморни подове. Подобна новина никой не би запазил за себе си, затова непрекъснато се срещаше с него, с надеждата да го видят възможно повече от гостите на семейство Хейс.
Пенелопи огледа внимателно майка си, Ивлин Арчър Хейс, облечена в рокля в лавандулов нюанс, за който бе твърде стара и подчертаваше възпълната й фигура. Пенелопи си обеща да не си позволи да стане и наполовина толкова дебела. Изправи се и пусна Робър на пода. Кучето припна към едно от високите до тавана огледала, украсено с позлатени орнаменти, поставено между шедьоври на стар майстор, за да погледне по-приятен образ.
— Пенелопи, махни това животно от пода ми — провикна се майка й от канапето.
Пенелопи направи гримаса, докато се оглеждаше, и нацупи устни, за да се порадва на изящността им.
— Знаеш, че ноктите му са изрязани — отвърна дъщерята.
Госпожа Хейс я дразнеше открай време, но откакто научи, че бъдещият й съпруг ще се жени за бившата й най-добра приятелка, дори дишането на майка й я изнервяше и й се струваше натрапчиво. Изчака закръглената госпожа Хейс да продължи да дрънка, смачка телеграмата и я пусна в сребърната ваза, пълна с жълти рози. Прииска й се големият й брат да е в Ню Йорк, за да я защити, но наставническата телеграма от чужбина постигна тъкмо обратния ефект.
Тъмната коса на Пенелопи, вдигната в стил «Помпадур» високо над челото, бе прибрана на малък кок на тила. Едри лимби и тънки букли бяха на мода за момичета на нейната възраст, но Пенелопи отлично знаеше какво отива на изразителното й лице. Огледа веждите си и потри меката кожа на скулите, за да придобият цвят. С удоволствие оглеждаше безкрайните метри плат на бледосинята си рокля, когато една от прислужниците отвори украсената с позлатени елементи врата.
Майка й даде знак на слугинята, сякаш бе сигурна, че посетителят идва при нея, но момичето кимна любезно и пристъпи към Пенелопи. Естествено.
— Госпожица Холанд остави визитката си.
Пенелопи ахна, когато чу омразното име, и продължи да се оглежда. Смачка визитката, но се замисли. Най-голямото й желание бе да унижи Елизабет със студенина, макар това да бе твърде долнопробно, а и напълно неудовлетворително отмъщение. Бъди безжалостна, напомни си тя.
— След като госпожица Холанд желае да се види с мен, да влезе.
— Разбира се — отвърна прислужницата и отстъпи през махагоновата врата.
Пенелопи огледа стаята и остана доволна, че е по-хубава от хола на семейство Холанд, а най-хубавото бе, че майка й си говореше с архитекта. Така нямаше да перне Елизабет по тъпата руса глава. Роклята, която Пенелопи бе облякла, й стоеше безупречно, напомни си — богато бюстие, висока яка с капковидно деколте, цялата обсипана със ситни набори, бродирани с истински златен конец. Пристъпи към Робър, свит на кълбо в панер с тъмнолилава възглавница, взе го в ръце и пристъпи, гушнала дребното животно.
Заслуша се в гласа на икономката, която представяше гостенката, като обяви на висок глас омразното име госпожица Елизабет Холанд. Фините косъмчета на врата й настръхнаха, тя остана свела глава, близо до черната глава на Робър, заслушана в стъпките на Елизабет, докато приближаваше по безценния лакиран под на семейство Хейс. Когато новодошлата приближи толкова, че долови нервното й дишане, вдигна поглед.
— Пенелопи… — Челото на Елизабет се смръщи и устните й потръпнаха, докато произнасяше името.
Пенелопи не трепваше и мълчаливо оглеждаше роклята от кремава коприна.
— Какво става? Дошла си чак в центъра и все още не си измислила какво да кажеш?
— Не, аз… аз… имам да ти казвам много неща. Чувствам се ужасно заради случилото се онази вечер и…
— Жалка работа — прекъсна я Пенелопи. — Да си позволиш да ми съперничиш по този начин. — Погледна покрай бившата си приятелка и забеляза, че майка й посреща с искрена радост Ейва Астър, снаха на великата госпожа Астър, която очевидно бе новата й най-добра приятелка.
Лешниковите очи на Елизабет сякаш се смалиха.
— Не, не, изобщо не е така. Нямах никаква представа, че си толкова влюбена в Хенри Скунмейкър. Не ми беше споделила, Пенелопи, повярвай ми, наистина съжалявам, задето стана така.
Пенелопи изсумтя и нарочно извърна очи от Елизабет. Не се сдържа и на няколко пъти стрелна с поглед огромния диамант на лявата й ръка.
— Ти не го познаваш като мен. Повярвай ми, животът ти няма да е песен.
— Пенелопи. — Елизабет посегна към ръката на приятелката си, но другото момиче се отдръпна рязко. — В момента не мога да ти обясня, но те моля да ми повярваш, не съм преследвала Хенри. Когато ми предложи брак — кълна ти се, един ден ще ти обясня абсолютно всичко — нямах друг изход, освен да приема.
Пенелопи погледна измъченото лице на приятелката си, пълните със сълзи очи и разбра, че Елизабет нямаше никакво желание да се омъжи за Хенри Скунмейкър. Пенелопи не намираше смисъл, още повече болката й бе толкова непоносима, че в продължение на пет дни не успя да стане от леглото. Сега обаче бе сигурна: Елизабет няма абсолютно никакво намерение да злорадства. Напротив, бе нещастна. Личеше й, че не е спала, изглеждаше ужасно. Това поне бе някакво успокоение.
Пенелопи я погледна по-мило и тръгна бавно покрай стената, а приятелката й забърза след нея.
— Ти ме унизи — обвини я Пенелопи.
— Знам, Пени, но не съм искала.
— Всички ми се присмиваха — изсумтя, сякаш бе по-скоро наранена, отколкото разгневена. — Стана така заради шока. Ти определено ме шокира.
— Знам. Дори нямам представа как да ти обясня колко съжалявам.
— Не каза и дума. Просто си стоеше и чакаше. Изслуша признанието ми, а можеше поне да ме предупредиш, но не пророни и дума.
Елизабет започна да опипва нервно бродирания край на болерото в екрю.
— Останах без думи, Пенелопи, наистина, иначе щях да… — Замълча, което бе добре дошло за Пенелопи, защото гласът й стана писклив.
— Имаш ли представа какво ми причини мълчанието ти? — Пенелопи се опита да си придаде вид на наранена, не на възмутена.
Елизабет пак сведе поглед и прехапа устни.
— Не, не мога. — Вдигна очи и изглежда си даде сметка, че цялото това шаване и наместване ще развали болерото. Стисна ръце и продължи в опит да разведри настроението. — Помисли обаче. Ще можеш да се срещаш с най-различни мъже и да флиртуваш с когото пожелаеш, докато аз ще се омъжа млада и ще остана вързана завинаги. Ти ще обикнеш друг, ще се влюбиш в трети и така нататък!
— Така е — потвърди предпазливо Пенелопи. Издаде лакът и зачака Елизабет да пъхне ръка в сгъвката. Пристъпваха бавно покрай големите платна и влязоха в значително по-малката съседна стая, където майка й, господин Йънгам и Ейва Астър нямаше да ги виждат. Пенелопи си пое дълбоко дъх и се постара да се държи помило. — Както и да е, Лиз, няма да ти се сърдя дълго. Радвам се, че ти го пипна, а не някое тъпо момиче.
В първия момент Елизабет се шокира от грубите думи, но се съвзе.
— Благодаря ти, че проявяваш разбиране. Много ти благодаря.
Пенелопи се опита да й отвърне с усмивка, която можеше да мине за топла и сърдечна. Цветът започваше да се връща по лицето на Елизабет и вече изглеждаше облекчена. Чувството за вина обаче продължаваше да я измъчва — Пенелопи го усещаше и бе готова да се възползва. Двете се настаниха на кадифеното канапе с цвят на узряла боровинка, а Робър се настани между тях.
— Толкова бях нещастна, страхувах се, че съм наранила чувствата ти. Щеше да е ужасно, ако сега, след като едната от нас е сгодена, другата не изпълни обещанието да й стане кума. — Елизабет се усмихна, почти срамежливо и вдигна поглед от черните очи на кучето към синия взор на стопанката му.
Пенелопи разтегли устни в широка, безсрамна усмивка. Насили се да поеме ръката на Елизабет в своята — мерна отново пръстена — и леко го натисна. Сватба нямаше да има, разбира се, не и ако Пенелопи се погрижеше. Вече осъзнаваше, че колкото по-близо до себе си държи Елизабет, толкова по-лесно щеше да дирижира събитията според желанията си.
— Наистина ли все още искаш да съм ти кума? — прошепна тя.
— Разбира се, коя друга…
— Даяна. Сестра ти е, няма ли да се обиди?
Елизабет изглежда посърна, щом чу за сестра си, но на Пенелопи й стана приятно, че е готова да жертва сестра си заради нея. Не се сдържа и се засмя при мисълта, след което изрече още едно име.
— Ами Агнес Джоунс?
Елизабет й се стори шокирана, но после лицето й се отпусна и тя също се разсмя. Напрежението между двете изчезна.
— Би било истинска катастрофа — призна Елизабет и избърса една сълза.
— Или пък Пруди. Искам да кажа, че…
— Пенелопи, ти си единствената, на която мога да разчитам.
— Добре. Разбрахме се. — Запърха с мигли и стисна двете ръце на Елизабет. — Разбрахме се.
— И още нещо. В петък вечер е празненството в чест на адмирал Дюи в «Уолдорф Астория». Това е първото събитие, на което с Хенри ще присъстваме като двойка. Ще дойдеш ли като моя кума?
— Разбира се. — Пенелопи се постара да не се усмихва прекалено широко. И без това вече бе поканена там, където щеше да направи най-големи поразии.
— Трябва ми нова рокля, разбира се, затова в четвъртък ще ходя в «Лорд енд Тейлър» за проба. — Бузите на Елизабет бяха поруменели от облекчение и обмисляше плановете си с лекота. — Ела с мен, така ще поръчаме нещо и за теб.
— Добре, но тази рокля не е важна сега. Ти, разбира се, ще бъдеш облечена в бяло на сватбата. Кажи, кой ще ти шие сватбената рокля? Трябва да е с много дълъг шлейф и…
— А, да — прекъсна я Елизабет и преди да разбере какво става, Пенелопи слушаше сравнението, което приятелката й правеше между слонова кост и екрю, различните нюанси на розовите цветя, кои момичета ще покани за шаферки и питаше за мнението й за пръстена.
Малката сестра на Грейсън Хейс не повърна, макар да усети как й се повдига. Наблюдаваше блесналите очи на Елизабет Холанд, докато описваше тоалетите за пищната сватба, и гневът й се надигна с нови сили. Въпреки прилива на горчивина, който би съсипал тена на момиче с по-слаба воля, Пенелопи Хейс продължи да се усмихва. Усмихнатата приятелка е истинска приятелка, напомни си, а сега бе задължително да се представи като такава — поне за известно време.

— Хайде, повелителю на пръстените! — провикна се Теди и размаха юмрук във въздуха.
— Мърдай, дърто дрънкало! — озъби се на свой ред Хенри.
Беше седнал до приятеля си на поразклатените дървени стъпала в Морис Парк, пиеха бира «Пабст» от бутилки със сини панделки, хапваха солени фъстъци и се държаха като мъже от простолюдието. Надбягванията в Бронкс бяха значително по-приятни от семейната ложа, но в този ден Хенри нямаше никакво желание да се натъкне на осъдителното неодобрение на баща си, а самата ложа бе истински разкош, място, което напомняше на всеки седнал там за грандиозните постижения на собственика й. Единствената цел на Хенри в момента беше да изпие достатъчно бира, за да се почувства щастлив и да забрави какво го измъчваше.
— Мърдааай! — изкрещя той към расовия кон, който изглеждаше като махагоново петно.
Теди килна спортната си шапка назад, кичури руса коса се подадоха отдолу, и изпляска с ръце, щом забеляза, че конят им наближава финиша. Повелителят на пръстените, с облечения в бяло и червено жокей на гърба беше втори, но преди финиша изостана още повече. Теди плесна разочаровано за последен път, когато съзря, че неговият кон е четвърти.
— Заминаха поредните двайсет кинта — оплака се и хвърли фиша от залагането под седалката.
— Стига де — отвърна Хенри, намести шапката си под странен ъгъл и отпусна лакти на задната седалка. — Не всичко е пари.
— Кажи тогава — усмихна се добродушно Теди. — На кого ще заложим сега? Какво ще кажеш за Ла Инфанта?
— Предлагам следващия път да заложим на всички коне и тогава няма да се притесняваме, че можем да изгубим. Аз лично съм на седмото небе, задето се измъкнахме от града и се разкарахме от онази лудница.
Теди изви вежди и отпи яка глътка бира. Хенри се престори, че не забелязва скептичния поглед и вдигна яката на сакото от туид. Морис Парк, където се провеждаха надбягванията «Белмонт», се намираше в далечния край на Бронкс, район, където човек все още не се чувстваше като в Ню Йорк. Присъединиха го към града на първи януари тази година, заедно с Бруклин и Куинс, но тук всичко изглеждаше заспало, селско и бе доста далече от шумотевицата на Манхатън, напоследък завладян от гуляйджии и патриоти. Гладът се подготвяше за зарята и конфетите, с които щеше да посрещне победителите в битката.
— Говорех за празненството — уточни Хенри в опит да разсее сериозното изражение на приятеля си. — Нашата яхта, разбира се, ще участва в морското шествие.
— А, да — отвърна Теди, макар и колебливо. Не че се трогна от лъжата. Погледна бирата си. — Героят на Южния Пасифик.
— Филипините — продължи отнесено Хенри. Откакто кочияшът на семейство Холанд го обвини, че бил невежа, четеше внимателно вестниците. — Колко шумотевица заради тази далечна страна. Войната в Куба — виж, това е война, която бих подкрепил.
— Да, всички щяхме да постъпим в армията, ако имахме време.
— Ти майтап ли си правиш?
Теди сви рамене.
— Ако не искаш да си признаеш от какво бягаш, няма да те насилвам.
Хенри въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. Теди запали цигара и около тях се разнесе сладникав дим.
— Живея за дни като този — призна Хенри и обърна поглед към красивите коне, лъскави, поддържани, докато излизаха на пистата.
— Да, знам, наистина е ужасно, когато се докараме и дамите ни се натискат, шампанското се лее, а чиниите са от злато. Направо е отвратително.
— Нямах предвид това.
— Така ли? — въздъхна отчаяно Теди. — Кажи какъв е проблемът.
Хенри погледна предпазливо приятеля си и се поколеба, преди да сподели какво го притеснява.
— Просто не съм сигурен за годежа. Вече се заговори за сватбени дрехи и започвам да се плаша. Подобни приказки превръщат нещата в по-истински, отколкото са били досега. Представи си само как двамата с госпожата се правим на домакини в ден като днешния, вместо с теб да се любуваме на конете и да правим онова, което ни е приятно.
— За това ли ще мислиш, след като ще имаш до себе си толкова красива госпожа?
Хенри си наложи да не се мръщи, но не успя. Опита да мисли за годеницата си като за жена, която го привлича, но високомерната млада дама не спираше да се натрапва в мислите му, а докато се возеха в карета из Сентрал Парк се мръщеше на всяка негова дума. Дори не желаеше да го погледне, а в сравнение с недодяланата си, розовобузеста сестра приличаше на скована от лед риба.
— Всички твърдят, че е много красива — съгласи се с горчивина Хенри.
— И аз потвърждавам, че е много красива. Всъщност ти просто не я оценяваш.
— Тогава защо ти не се ожениш за нея? — отвърна Хенри.
— Бих го направил — засмя се Теди, — само че, за съжаление, вече е сгодена. Защо не заложиш ръката й в следващата гонка?
— Ще стане страшен скандал. «Момчета от висшето общество залагат годениците си по време на конните надбягвания». Знаеш как вестниците тръбят за всяка моя крачка.
— Не говорех сериозно, мой човек. — Теди перна Хенри по рамото, стисна го и лекичко го разтърси.
— Знам. — Хенри сведе поглед към ръцете си с дългите фини пръсти, които не бяха видели нито ден работа. — Просто не съм сигурен, че тя е подходящата. Виж, Елизабет е срамежлива, възпитана, а знаеш, че аз не притежавам такива качества.
— Ами — рече Теди, допи бирата и хвърли бутилката под седалката, — тя със сигурност не е женският ти еквивалент, ако това те притеснява.
— Не е, разбира се.
— Но пък има и вкус, и маниери.
Хенри направи гримаса.
— Освен това ще бъде безупречна във всяко отношение в брака: ще организира блестящи приеми, ще ръководи съвършеното домакинство, ще ти роди красиви деца и няма да се оплаква от абсолютно нищо. Известно време ще си траеш, ще се радваш на семейния живот и никой няма да подозира, че си имаш и таен, който е дискретен и в който поддържаш отношения с някои стари и нови момичета. Нито едно от увлеченията ти не продължава дълго, независимо с коя си имал връзка. С Елизабет няма проблем, дори бих казал, че за нея така е по-добре, отколкото с някой друг. — Изглежда Теди мислеше, че е сложил край на разговора и даде знак на момчето, което разнасяше касета с «Пабст», да приближи. Плати за две бири, подаде едната на Хенри и чукна своята в неговата. — Наздраве, приятелю. Според мен си направил великолепен избор.
Хенри отпи и продължи да наблюдава навъсено пистата. Мислите му бяха тръгнали в определена посока и се избистряха с всяка минута.
— Може би просто не искам да се женя — заяви той.
Теди се усмихна немощно на чутото и погледна към конете, които приближаваха с главоломна скорост откъм завоя. Мъжете бяха станали и крещяха с надеждата конят, на който са заложили, да промени живота им.
— А какво искаш? — попита Теди, без да крие отегчението си.
Конете пресякоха финиша и Хенри разбра, че е била последната за деня гонка. Повечето зрители късаха фишовете си или ругаеха, докато се тътреха към изхода, заболи погледи в земята, на връщане към безрадостния си живот. Червендалест мъж подскачаше и замахваше с юмруци във въздуха.
— Успях! — крещеше той. — Успях!
Хенри обърна гръб на шумното множество. Приятелят му го наблюдаваше, сякаш не бе чул правилно. Само че Хенри бе чул, а въпросът — какво точно искаше — все още не му даваше мира.
Затвори очи и видя Даяна Холанд, докато тичаше по тревата и крещеше, вдигнала полата си, а отдолу се виждаха чудесните й бели прасци. Гласът й бе изпълнен с пламенност и желание за лудории, после му заръча да не изпуска панделката й или майка й щяла да му извие врата, задето бил позволил да й се появят лунички.
Хенри отлично знаеше какво иска, просто нямаше представа как да го получи.

Даяна бе почти задрямала в задушната стаичка, където сестра й бе дошла на проба за първата си поява пред обществото с Хенри, когато чу вълшебното име, за което копнееше цял следобед.
— Кажи… Хенри романтичен ли е?
Пенелопи бе задала въпроса неочаквано небрежно. Беше в черна блуза от шифон с буфан ръкави и бежова пола, обточена с черен копринен кант. Питаше Елизабет, която бе застанала на дървен пиедестал в средата на една от частните пробни в «Лорд енд Тейлър». Даяна чу името на Хенри и сърцето й запърха. Елизабет бе заобиколена от шивача, господин Каръл, грижовната Пенелопи и малка армия помощнички, които, изглежда, никак не се интересуваха от въпроса. Тя зарея напред празен поглед и сви рамене.
— Не — отвърна бавно. — Само че утре вечер ще се появим за пръв път като двойка, затова предполагам изчаква.
— Сигурно се притеснява, докато не се увери в чувствата ти — отвърна бързо Пенелопи.
Успяла е да се възстанови забележително бързо, след като повърна пред гостите на вечерята миналата седмица, помисли си Даяна. Момичетата от тяхната среда бяха като нощни пеперуди, привлечени от светлината, когато се организираше сватба, както доказваше постоянното присъствие на Пенелопи в пробната.
Нисичкият господин Каръл, както обикновено, бе преметнал метъра на врата си. Бе едва в началото на трийсетте, но вече почти напълно плешив и всяко негово движение бе очарователно и грациозно. Елизабет се стараеше да не мърда сред суматохата, която цареше около нея, въпреки че пробата продължаваше вече час, и посочваше местата, на които трябваше да се отнеме или стесни. Роклята уж беше скромна, деколтето и китките скрити в белгийска дантела, но всички други корекции изглежда превръщаха дрехата в още по-тясна. Беше от много бледорозова коприна, набрана на вълни, които се спускаха към пода. Деколтето бе очертано със ситни речни перли в златен обков, стотици перли, подредени плътно една до друга. Даяна чу майка си да ахка за перлите днес сутринта — изглежда бяха подарък от госпожа Скунмейкър.
Даяна наблюдаваше от едно от меките кадифени канапета как Пенелопи посочва дефект на шивача. Целят магазин — разположен на Бродуей, в най-високата част на квартал «Лейдис Майл», в отсечка, осеяна с луксозни магазини, които успешно съперничеха на подобните по света — ухаеше на мускус, аромат, който се издигаше от ниските етажи, където се продаваха ръкавици, брошки и бонета. Изглежда всяка повърхност беше покрита с огледала така, че младата годеница можеше непрекъснато да се наслаждава на отражението си. На Даяна обикновено й беше приятно да идва в магазина, ако не за друго, то защото тук работеха най-красивите мъже. Днес обаче й беше омръзнало от образа на сестра й, отразен навсякъде около нея. Виждаше само частичка от себе си в едно от огледалата, просто точица на картината, в която централната роля бе отредена за Елизабет.
До Даяна бе седнала придружителката им, леля Едит, която дремеше. Беше облечена в кафява рокля, скрила врата си в кремав шал, който твърдеше щял да я предпази от настинки. На всеки десет минути се появяваше някоя продавачка, за да им покаже поредното съкровище — шапки с пера, кожени ръкавици за опера и гривни със седеф, положени в мека розова хартия — а от време на време донасяха и шампанско за важните си гостенки.
— Избрахте ли дата? — продължи да пита Пенелопи, с притаено огромно любопитство в сините й очи.
— Да… по някое време през зимата, или може би пролетта.
Даяна протегна ръка, взе чаша от продавачката и отпи. Странно, защо сестра й отговаряше толкова уклончиво? Просто не намираше обяснение. От друга страна, Пенелопи, свикнала на любопитство единствено към собствената й персона, бе неестествено настойчива. Даяна отлично знаеше, че любимата тема на Пенелопи е самата Пенелопи.
— Съвсем скоро — отбеляза тя. — Защо не помолиш Бъки за съвети? Ще ти помогне за сватбата. Много го бива, да знаеш…
— Наистина ли? — Елизабет гледаше пред себе си с празен поглед. — Добре. Би ли го помолила от мое име? Познаваш го много по-добре от мен.
Даяна се отпусна назад, опря глава на тъмносиния тапет и зачака реда си за проба. Нещо ставаше между Елизабет и приятелката й — да не би Пенелопи да ревнуваше, че Елизабет се е сгодила първа? — Даяна така и не успя да разбере. Обикновено нямаше да обърне абсолютно никакво внимание, но днес подслушваше, с надеждата да чуе името на Хенри. Всичко казано за него й се струваше безкрайно интересно.
Одеве, докато обядваха в «Палм Гардън» в «Уолдорф», Елизабет не престана да повтаря колко много означавало за нея, че Пенелопи щяла да бъде нейна кума, колко прекрасна щяла да е сватбата и така нататък. Когато Пенелопи се шмугна в дамската тоалетна да изпуши тайно една цигара, далече от любопитния поглед на леля Едит, Елизабет прошепна на Даяна, че искрено съжалява, задето не можела да има две куми.
— Налагаше се да помоля Пенелопи — нали ще ми простиш? — рече тя. — Все пак с нея сме си обещали.
— Вече ти казах, все ми е едно — отвърна съвсем тихо Даяна. — И без това Пенелопи е по-подходящата кандидатка да разнася букета при сключването на брак, в който няма и капка обич.
Елизабет се отдръпна бързо, щом чу забележката, макар Даяна да не искаше да бъде груба. Просто това бе истината. След думите на сестра си Елизабет се затвори в себе си — дори се натъжи — а никога не си позволяваше да се показва такава пред хората.
— Нали се виждате? — продължаваше да я разпитва Пенелопи. Беше застанала съвсем близо до Елизабет, дори прекалено и оглеждаше дантелата около врата й.
— Да. Ходихме на разходка в парка… Кога беше, Дай?
— В неделя — отвърна компетентно Даяна. Дори нямаше нужда да се чуди за кого говори Пенелопи. — Изключително галантен е — добави, без да се замисля.
— Наистина ли? — попита Пенелопи и премести пръсти към перлите близо до сърцето на Елизабет, макар да бе извърнала поглед към Даяна.
— Много беше мил — вметна Елизабет. — Спаси шапката беглец на Даяна.
— Виж ти — кимна Пенелопи и отново насочи вниманието си към роклята.
Даяна многократно бе преживявала следобеда в Сентрал Парк и в момента отново се върна към спомена. Представи си зеленината, карираните покривки на тревата, докато тичаха по поляната, смешния Хенри да нагазва в калната вода, хитрата му усмивка, когато я поглеждаше.
— Някога качвала ли си се на влак в посока запад от «Гранд Сентрал»?
Даяна вдигна поглед и забеляза разсеяното изражение на сестра си, която току-що бе задала напълно нелогичен въпрос. Пробната със сините тапети и дебели килими сякаш се стесни, докато Даяна мислеше защо сестра й задава подобен странен въпрос.
— Не, освен ако не броиш Нюпорт, който е на север, доколкото знам — заяви Пенелопи.
Даяна я наблюдаваше в огледалото как се навеждаше да огледа наборите по полата на Елизабет.
Елизабет проточи врат и седемте й отражения — дали не бяха повече — също вирнаха брадички.
— Колко влака на ден тръгват от «Гранд Сентрал» към Калифорния?
— Това пък защо те интересува? — сряза я Пенелопи, втренчена в подгъва на роклята.
Елизабет обхвана с поглед метрите бледорозова коприна.
— Светът вече е толкова голям. Не се ли замисляш понякога?
— Не — отвърна бързо Пенелопи. Изправи се, скръсти ръце и се облегна на едно огледало, за да гледа Елизабет право в очите.
— Какво интересно има извън Ню Йорк и Нюпорт? Между другото, миналото лято в Нюпорт беше изключително забавно. Честно мога да кажа, че беше най-хубавото лято в живота ми. — После уточни: — Хенри беше там.
— Не е вярно — намеси се Даяна. — Поне не и през всичкото време. Част от сезона беше в Саратога… много добре помня, че пишеха разни неща за него. — Двете по-големи момичета погледнаха недоумяващо Даяна, затова тя продължи по-тихо: — Нали така, лельо Едит? Не помниш ли, че всички разправяха как синът на Уилям Скунмейкър бил пристигнал?
Леля Едит, отпуснала назад глава, затворила очи, изсумтя.
— Какво? — попита и се събуди. — Никакви турнюри… — Заговори сънена, въпреки че очите й отново се затвориха. — Бяха на мода по мое време, но сега вече никой не ги признава…
В стаята се чу приглушен кикот, достатъчно тих, за да не събуди леля Едит, а господин Каръл насочи вниманието им към важния въпрос.
— Добре, прелест моя, приключих с теб — изчурулика той. Елизабет му отправи чаровната си усмивка и му подаде ръка, за да слезе от пиедестала. Господин Каръл отдавна бе станал любимец на сестрите Холанд и те често се отбиваха и в магазина му, и в пробната, която държеше в «Лорд енд Тейлър», за да могат клиентки като тях да си изберат каквито платове искат. — Пенелопи, скъпа, ти си следващата.
Елизабет и Пенелопи се хванаха за ръце и тръгнаха към малкото странично помещение, където Елизабет щеше да свали новата рокля, а Пенелопи да облече своята. Даяна се отпусна небрежно и съжали, за свое учудване — докато наблюдаваше гърбовете им — че няма да са пред погледа й дори за кратко. Със сигурност щяха да кажат нещо за Хенри, а тя щеше да го изпусне. Всеки път, когато някой споменеше Хенри, сърцето й започваше да бие неудържимо бързо.
— Извинете, госпожице — приближи се продавачка в семпла черна блуза и бяла пола. Носеше дълга, тънка, бяла кутия. — Нося подарък от Хенри Скунмейкър…
— Така ли? — обади се Елизабет и пристъпи поруменяла напред.
— За госпожица Даяна Холанд е.
— Нима! — възкликна Пенелопи и се врътна към Даяна.
Продавачката отиде до Даяна, която лежеше отпуснато на канапето, подаде й кутията, отстъпи и зачака.
— От къде на къде Хенри ще ти изпраща подаръци? — прозвуча острият глас на Пенелопи и пухкавите й устни останаха отворени.
Даяна погледна кутията. Не можеше да повярва, че е получила нещо от Хенри, при това пред толкова много хора. Страхуваше се да открие какво има вътре, сякаш там бяха скрити тайните й мисли за него и щяха да изскочат и да се разкрият с вдигането на капака. Даяна обаче не се плашеше лесно, поне така си мислеше.
— Хайде — подкани я Елизабет. Беше изпънала гръб също като майка им и наблюдаваше Даяна, без да крие раздразнението си. — Отвори я.
Даяна въздъхна тихо и махна капака. Вътре лежеше красива, но съвсем обикновена панделка от бледосиня коприна, украсена с корабчета, бродирани със светлосин и жълт конец. Даяна се постара да не показва разочарованието си, когато я вдигна, за да я покаже на Пенелопи и Елизабет.
— Я, панделка — отбеляза с безразличие Елизабет. — Вместо изгубената от шапката.
— Подарък като за момиченце, за нашата Дай — добави Пенелопи и се усмихна самодоволно. — Колко мило. Елизабет, Хенри наистина е изключително внимателен с теб. Изпраща дреболии на сестричката ти.
Даяна бе готова да я среже с няколко остроумни забележки, но Пенелопи и Елизабет вече се бяха обърнали и се връщаха в страничната стая, а момичето, което донесе кутията, забърза нанякъде, разочарована от онова, което бе видяла в частната пробна на сестрите Холанд.
Даяна гледаше панделката и се чувстваше глупаво. Пенелопи беше права — бе обидно. Подобни подаръци се правеха на децата, за да не се обаждат. Вероятно такава бе целта и на Хенри. Гневно дръпна панделката и от кутията изпадна бележка.
Даяна се огледа, за да провери дали някой не я наблюдава. Леля Едит продължаваше да похърква, а господин Каръл се суетеше и си мърмореше нещо неразбираемо. Даяна се наведе, вдигна бележката и зачете:

Лина се суетеше във фоайето на къщата в очакване да се случи нещо. Може пък Уил да се появи зад нея и да й прошепна колко й е благодарен, задето се бе погрижила така нежно за раните му. Ако само за момент бе забравила надеждите си, може би щеше да признае пред себе си, че през последните дни Уил не й обръщаше много внимание. От неделя следобед, когато му превърза ръката, кочияшът бе погълнат от мислите си. Бе сигурна, че продължава да мисли за Елизабет, затова се укоряваше, че е трябвало да му признае как се чувства, когато имаше възможност.
Целят град бе излязъл на парада. Тя, разбира се, трябваше да остане затворена в дома на господарите си и да гледа през прозореца. Искаше й се да е сред тълпата и да похапва пресни пуканки в компанията на Уил. Още по-хубаво щеше да бъде, ако можеше да е на някоя от красивите яхти, с които богаташите пътуваха по света. Щеше да е невероятно да почувства океанския въздух, да отиде където поиска и да види каквото пожелае.
Сигурно в града бе пълно с войници. Беше прочела в «Харпърс Уикли», че трийсет хиляди ще минат през града от гробницата на Грант до Батъри, като част от парада. Опита се да зърне някои от униформените мъже през прозореца, но забеляза единствено сестра си да бърза по тротоара. Беше с едно от хубавите момчета от «Лорд енд Тейлър» — там наемаха само красавци, за да привличат жените — понесли две огромни, неудобни кутии за рокли.
Лина отвори вратата и реши, че продавачът, макар и красив, не можеше да се сравнява с Уил.
— Имате ли нужда от помощ? — провикна се тя.
Сестра й бе поруменяла от усилието, докато момчето от «Лорд енд Тейлър» й се усмихна ведро. Едва ли беше по-голям от Клер, по лицето му бе набола светла брада.
— Почти стигнахме — отвърна Клер, докато пухтеше по стълбите под навеса над входа. Успяха да внесат елипсовидните кутии и ги оставиха на лакираната дъбова маса в антрето. Клер въздъхна и се усмихна на продавача, който й помагаше. — Много благодаря…
Той сви рамене с безразличие и самоуверено огледа червенокосата прислужница. Очите му бяха лешниковокафяви и не трепваха. Бе очевидно, че професията му го поставя на по-високо ниво от сестрите Брод. Лина забеляза как сестра й се изчерви и се засрами от нея. Бе очевидно, че момчето не се бави, защото се интересува от тях. Когато стана твърде неловко, напомни:
— Парите…
— А, да! — възкликна Клер и бузите й придобиха цвета на добре узрял патладжан. Погледна безпомощно Лина. — Само че ние нямаме… сигурно ти…
Той кимна разсеяно, бръкна в джоба си и извади разписка.
— Бихте ли я предали на госпожа Холанд. Господин Каръл ми поръча да й напомня, че са се натрупали неплатени сметки.
— Добре — отвърна тихо Клер и взе бележката. — Ще й предам.
— На всяка цена. — В гласа му прозвуча неприятна ирония. Той повдигна шапка и заслиза бавно по стълбите към Бродуей. Тъкмо преди да се обърне, за да последва сестра си, забеляза, че момчето от «Лорд енд Тейлър» се обръща, за да й се усмихне широко.
— Много беше хубав — прошепна възторжено Клер, когато повдигнаха огромните кутии, за да ги качат по задните стълби.
Лина се постара да изсумти нещо в знак на потвърждение, но се натъжи, че сестра й е привлечена от подобен тип мъже. Та нали ги бяха наели заради умението им да флиртуват с дамите, тръгнали на пазар, а не със слугините, които изпълняваха поръчки. Само дето Клер, както обикновено, живееше в свят на фантазии и Лина реши, че няма смисъл да я разочарова.
— Нямам търпение да ги видя — призна Клер, когато влязоха в стаята на Елизабет. Оставиха кутиите върху огромното легло на Елизабет и Клер вдигна капака. Разгърна тънката хартия. — Прекрасно, нали? — прошепна тя. Роклята сякаш хвърляше отблясъци по лицето й и го озаряваше.
— Да — призна с неудоволствие Лина. Наистина беше прекрасна и макар да не обичаше да проявява интерес към подобни вещи, си представи как би изглеждала в такава рокля.
— Ще я облече довечера, когато се появи със Скунмейкър за пръв път. Ще изглежда страхотно, нали?
Лина изсумтя отново. Мисълта за перфектния външен вид на Елизабет не й доставяше никакво удоволствие. Причиняваше й болка, напомняше й, че никога няма да бъде обсипана с бижута или облечена в коприна, никога нямаше да притежава онова, с което бе привлякла вниманието на Уил.
— Видя ли пръстена на госпожица Лиз, Лина? Невероятен е. — Клер положи роклята на леглото. Огледа внимателно златните конци и пришитите перли.
— Видях го. — Лина извърна поглед от сложните набори и басти и се запита как ли ще реагира Уил, когато я види в роклята. Бе убедена, че розовата коприна много ще й отива, но никога не бе имала шанс да пробва. — Огромен е.
— Във вестника пишеше, че струвал над хиляда долара. Представяш ли си? Хиляда долара!
Лина поклати възмутено глава.
— Не, няма как да си представя. Неприлично е. Помисли само колко време ще ни трябва, за да изкараме толкова пари.
— С теб получаваме по дванайсет долара на месец, така че… — Клер вдигна очи към тавана, докато пресмяташе. Сви рамене, когато се обърка и рече: — Не знам колко време, но ще е дълго, сигурно.
— Малко по-малко от десет години, глупачке. Помисли какво можем да направим с толкова пари, къде можем да отидем. Където пожелаем. Ще можем сами да вземаме решения и да престанем да слугуваме като безмозъчни същества. — Като казваше «ние», Лина имаше предвид двамата с Уил и при мисълта усети по лицето й да се разлива усмивка. — Ако имахме този пръстен, ако успеехме да го продадем…
— Не говори така! — замечтаният глас на Клер се бе превърнал в остър и много уплашен. — Не бива да клюкарстваме.
Лина се разсмя с обич.
— Но ти обожаваш клюките.
— Не и за семейство Холанд — сопна се и протегна ръка, за да приглади гънките по роклята, а след това я закачи на паравана в черно и бяло, зад който се преобличаше Елизабет. Застоя се пред роклята, неспособна да откъсне очи от нея.
Лина я остави за момент.
— Това долу беше странно, нали?
— Кое? — обърна се невинно Клер и погледна сестра си.
— За неплатените сметки.
Клер погледна нервно вратата и пристъпи към сестра си. Изглеждаше притеснена.
— Да ти кажа ли нещо?
— Разбира се — отвърна Лина тихо и поверително.
— Май имат проблеми с… парите.
— Кой? — попита Лина и пристъпи още по-близо до сестра си.
— Семейство Холанд. — Клер се огледа, сякаш някоя от господарките ненадейно можеше да се появи в стаята. — Видях онзи господин Брусар, който продаде част от колекцията на господин Холанд, след като почина. Идвал е няколко пъти досега и винаги си тръгва… с по нещо. — Клер прехапа устни, все едно й предстоеше да признае най-болезнената част. — Не говоря за старомодни вехтории.
— Не е възможно семейство Холанд… — Лина замълча, за да осъзнае възможността семейство Холанд със смешните принципи и надменно поведение да имат финансови проблеми. През последните дни бе мислила все лоши неща за господарката си, но новината, че семейството не е богато, я шокира. Така целият й свят се преобръщаше. Означаваше, че начинът, по който прекарва времето си, че почтителното отношение на сестра й са просто абсурдни.
— А пък онзи ден — зашепна Клер, — ми се стори, че чух нещо, докато господин Кътинг беше тук. Тогава госпожица Даяна каза…
Двете се стреснаха и замълчаха, щом чуха проскърцването на вратата и Елизабет влезе в стаята.
— А, вие ли сте! — изненада се, когато завари прислужниците в стаята си.
— Госпожице Елизабет — ахна Клер. Отдръпна се от сестра си и се постара да се усмихне широко. — Току-що донесох роклите от «Лорд енд Тейлър» и искахме да се уверим, че всичко е наред.
— Благодаря — отвърна бавно Елизабет. Погледна от едната към другата. Вероятно се чудеше защо и двете са тук, помисли си Лина, присвита под подозрителния поглед на господарката. За момент слугинята изпита съжаление към нея — сигурно беше бедна и щеше да й е особено трудно да живее без роклите, с които бе свикнала. Веднага обаче се присети какво й бе отнела и изпъна рамене.
— Искам да ви кажа, че роклята ви е наистина изящна — продължи Клер с пискливо натрапчив тон, от който по-малката й сестра се намръщи. — Ще изглеждате невероятно красива в нея.
Изглежда Елизабет се успокои, когато чу тези думи.
— Благодаря ти, Клер, много си мила.
Обърна се към Лина и двете дълго се наблюдаваха.
Лина се опита да й се усмихне, но господарката й не отвърна. Едно време обичаше Елизабет, но бе много отдавна. Напоследък имаше чувството, че всеки ден научава грозни тайни за бившата си приятелка. Перфектният образ, който тя се опитваше да си изгради, се пропукваше все повече.
Усмивката на Лина угасна, но не помръдна от мястото си. Знаеше как постъпват момичетата от висшето общество с мръсните тайни. Събираха ги и ги използваха в своя полза. Е, Лина също имаше амбиции и също знаеше как се играе тази игра. Да седи и да се самосъжалява, да плаче за несправедливостите, които й поднася животът на слугиня, нямаше да й донесе нищо, бе повече от ясно.
Рано или късно Лина щеше да се включи в играта и Уил щеше да разбере каква лицемерка е Елизабет. Тогава щеше да погледне на Лина с нови очи — тя нямаше да е проста слугиня — щеше да се превърне в дама, която заслужава любовта му.

— Значи голямото събитие е тази вечер?
Елизабет погледна отражението си в овалното огледало на тоалетката и се замисли над въпроса. Лицето й бе побеляло от пудрата, освен на скулите, където вече бе поставила руж, и яркочервените устни. Косата й бе направена на гъсти къдрици, захванати с речни перли. Лина не бе казала почти нищо през деня, а май дори и през цялата седмица. Тя стисна устни и се замисли над отговора.
— В какъв смисъл?
— За вас с младия господин Скунмейкър, разбира се — отвърна нетипично фамилиарно камериерката й. — Днес ще бъде първата ви вечер като двойка — добави и пристегна корсета на Елизабет.
— С Хенри ли? — попита, докато Лина стягаше връзките на талията. Сама се изненада, когато спомена Хенри, защото от дни наред мислеше единствено за Уил. За нея балът нямаше почти нищо общо с Хенри. Тази вечер Уил заминаваше. — Колко стана часът, Лина? — попита и отново се замисли за разписанието на влаковете и дали Уил вече се е качил на някой.
— Осем, госпожице Холанд — отвърна бързо Лина. Усети как сърцето й се свива. Уил ясно й бе казал какво възнамерява да направи, а сега вече бе тръгнал. Разбира се, тръгнал е. Часът беше осем и последният влак от гара «Сентрал» беше заминал.
Лина дръпна връзките на корсета още веднъж и Елизабет усети, че не й достига въздух.
— Господин Скунмейкър ще ви придружи ли тази вечер? — попита Лина, докато нанизваше връзките в последните дупчици.
— Ще се срещнем в хотела, понеже се е забавил на «Илижън» — отвърна автоматично Елизабет. Донесоха небрежно нахвърляната бележка преди час. На слугата му се наложило да гребе до брега през хаоса от плавателни съдове по Ийст Ривър. По изражението на майка си разбра, че би трябвало да е разстроена от подобно предложение, но на нея й беше напълно безразлично. — Така се казва яхтата на семейство Скунмейкър — добави със същото безразличие. — Участвали са в морския парад в чест на адмирал Дюи.
— Така ли? — Лина затегна за последен път връзките и Елизабет усети рязка болка в ребрата. Докато стоеше пред огледалото и чакаше Лина да започне да й облича роклята, на улицата се чуха възгласи. Дори по обикновено тихите улици около парка се чуваше шумът от празничното настроение, обхванало града. В далечината избухваха фойерверки, веселяците на близкия Бродуей се провикваха, чуваше се тропот на конски копита и стъпките на големи групи войници. За Елизабет всеки шум приличаше на отпътуване на влак.
— Това са най-обикновени войници, госпожице — успокои я Лина, когато се върна с роклята. Нещо в любезния й тон подразни Елизабет.
— Ти пък откога стана толкова приказлива? — измърмори тя.
— Извинете, аз просто…
— Не, аз се извинявам, Лина — побърза да отвърне Елизабет. Насили се да се усмихне на прислужницата и си припомни, че навремето и Лина е била близка с Уил. Сигурно все още го обичаше. Елизабет помнеше неумелото обожание, с което Лина винаги пристъпваше около Уил, докато все още бяха приятели, три деца в дните, преди всичко да стане твърде сложно, преди Елизабет да осъзнае колко са силни чувствата й към Уил. Хрумна й, че Лина сигурно знае дали той е заминал и положително и на нея й е тъжно. — Беше жестоко от моя страна и не го казах, за да те нараня. Изглежда съм нервна заради предстоящата вечер с Хенри.
Лина кимна едва забележимо, млъкна нацупена и продължи да облича Елизабет. Роклята й стоеше безупречно, обсипаното с перли деколте привличаше погледа към тънката й талия. Докато Лина я закопчаваше, Елизабет си помисли, че ако беше по-смела, ако бе направила онова, за което я молеше Уил, никога повече нямаше да облече подобна рокля. За момент намрази коприната, перлите и златните конци, изпита омраза дори към себе си, задето се бе оставила да я купят толкова лесно. Причините да приеме предложението на Хенри бяха много, но в момент на самоненавист й се струваше, че е допуснала да бъде купена на цената на една рокля, шита по поръчка. Бе готова да избухне в сълзи, ала не смееше да го стори пред Лина, която й нахлузваше пантофките на висок ток.
— Готова ли си? — Даяна застана на прага. Беше в значително по-семпла рокля от тази на Елизабет, с къси ръкави, дълбоко изрязано деколте и бухнала лавандулова пола. Широк черен колан подчертаваше тънката й талия и не изглеждаше небрежна както обикновено. Елизабет знаеше, че роклята е преправена — семейство Холанд едва си бяха позволили една рокля — въпреки това тя изглеждаше изключително красива и на Елизабет й стана много приятно. Поне едната от тях трябваше да намери щастието.
— Почти. — Елизабет успя да стане, като едва овладяваше обхваналото я съжаление. Огледа бретона си в огледалото, опита да се усмихне, стисна ръката на сестра си и двете тръгнаха надолу. Щеше да благодари на Лина или поне да каже нещо мило, но не спираше да мисли за заминаването на Уил.
Майка им ги чакаше във фоайето. Беше облечена в типичното за вдовица черно и изглежда остана облекчена, че дъщерите й изглеждат толкова добре. Дори по лицето на Даяна се бе изписало нетърпение и Елизабет се запита защо е толкова нещастна, след като правеше всичко за семейството си. Кимна и се опита да не показва, че нещо не е наред, когато госпожа Фейбър се появи с наметките им.
Облякоха се и бавно поеха към дъбовата входна врата. Елизабет усети как се е стегнало гърлото й и погледна към оживлението на улицата. Забеляза каретата на семейство Холанд с впрегнатите четири черни коня. Мерна и фигурата на капрата и примигна. Та това беше Уил. Не изглеждаше никак щастлив — как иначе? — но не беше и тъжен или раздразнен. Стори й се спокоен, а ясните сини очи се спряха на Елизабет с изключително равнодушие и тя усети да се изчервява. Беше готова да полети от радост.
Последва дълъг момент, в който забрави задълженията си за вечерта. На майка й и сестра й май не им направи впечатление, че Елизабет стои като закована. Продължиха напред, заслизаха по седемте стъпала и зачакаха Уил да им помогне да се качат в каретата. Тя също пристъпи и й се прииска да го докосне, за да се увери, че не си въобразява, че е пред нея.
Той беше облякъл късо вълнено сако с вдигната яка и черен панталон с обичайните износени кафяви ботуши и жокейска шапка, която нахлупваше единствено вечер. Не я поглеждаше, докато й помагаше да се качи, но девойката усети пръстите му на кръста си и я обзе спокойствие. После седна и конете потеглиха към «Уолдорф».
— Ето това е усмивка — отбеляза майка й.
— А! — Елизабет инстинктивно вдигна ръце към бузите си. — Просто съм облекчена. Радвам се, че тръгнахме.
— Да, наистина. Жалко! Хенри ще те чака там. Не дойде вкъщи…
Елизабет продължаваше да се усмихва, без да слуша какви ги говори майка й. Чувстваше се лека, въздушна, беше полетяла към света малко нетърпеливо.
— Нищо. Важното е, че ще влезете заедно в балната зала.
— Да — отвърна ведро Елизабет. Бе готова да отговори на всеки въпрос, който майка й зададеше в момента. Уил не я беше изоставил. Щеше да разбере, че се е съгласила на брака заради семейството си. Двамата никога нямаше да са заедно, истински заедно, но пък и никога нямаше да се разделят. Тя щеше да намери начин да се виждат, винаги когато е възможно, може би щеше да свикне да я обича и след като станеше госпожа Скунмейкър.
Тази вечер движението бе особено натоварено, но пристигнаха бързо на ъгъла на Пето Авеню и Трийсет и четвърта. Елизабет продължаваше да се усмихва, докато чакаше Уил да отвори вратата. Имаше чувството, че всички жители на Ню Йорк са излезли на улиците и са се скупчили около «Уолдорф-Астория». Хотелът бе висок поне петнайсет етажа и грейналите му прозорци намигаха в мрака. Навън се бяха подредили карети.
Майка й и сестра й слязоха и Елизабет на свой ред пое ръката на Уил, за да й помогне да слезе. Стъпи на земята и отпусна ръката му, но той продължи да я стиска. Стисна я силно и когато се обърна, видя, че се навежда да я целуне. Вдигна очи към нея. Тя забеляза решителността, красивия му, леко крив нос и пълните устни, които бе целувала толкова пъти. Казваше й нещо, осъзна го: Уил признаваше сред тълпата пред «Уолдорф-Астория», че я обича.
— Уил — излая ужасената госпожа Холанд и вирна глава. След това чу с облекчение нарежданията й — Уил трябвало да върне конете незабавно, защото щели да се приберат със семейство Скунмейкър — и разбра, че никой не е забелязал издайническия жест. Окуражи се и му се усмихна, за да му каже, че е облекчена, задето е останал. Обърна се и последва семейството си в хотела.
— Времето е чудесно. — Елизабет заговори едра жена в рокля от тежък златен брокат. Не я позна и реши, че е от милионерите, забогатели от мините на Запад, които всеки ден прииждаха в Ню Йорк.
— Чудесно временце и още как — ухили се жената и бузите й поруменяха като ябълки.
— Да, наистина. — За пръв път тази седмица Елизабет имаше чувството, че всичко ще се оправи. — Пожелавам ви приятна вечер! — провикна се тя към жената, когато Даяна я хвана за ръката и я затегли към огромното фоайе, обляно в светлина.
Вървяха с бърза крачка по дълъг коридор: стените, облицовани с кехлибареножълт мрамор, огледала и мозаечен под. Някои от гостите се бяха настанили на плюшените столове покрай стените, смееха се, подвикваха и разглеждаха околните. Хотелът кипеше от живот и Елизабет едва сега разбра защо в пресата наричаха коридора «Алеята на пауните».
— Няма го — заяви възмутено госпожа Холанд.
— Кого? — попита Елизабет. Забеляза, че майка й е раздразнена, но все още не можеше да спре да се усмихва. Беше се отдала на радостни мисли за Уил.
— Хенри, разбира се. Всички твърдят, че все още бил на яхтата. — Елизабет наблюдаваше как майка й кръстосва ръце. Сумтеше шумно, възмутена, че не може да представи пред всички дъщеря си и годеникът й.
Пенелопи пристъпи до нея, прекрасна в лилавата си рокля с дълбоко изрязано деколте. Дрехата подчертаваше ханша й, на гърба бе набрана, а кожата на момичето блестеше.
— Да, някои от гостите от «Илижън» вече са слезли на брега — докладва тя. — Изглежда Хенри се е забавил.
— Добре — примири се весело Елизабет. — Сигурно ще дойде скоро. Това не ни пречи да се насладим на приема. — Стисна ръката на Пенелопи и я целуна топло по двете бузи. Колко хубаво, че приятелката й бе отново до нея, защото никога не падаше духом, щом можеше да се повесели.
Госпожа Холанд се обърна рязко и се отправи към огромната банкетна зала на «Уолдорф-Астория». Елизабет видя грейналите лица на приятелката си и сестра си и сви рамене.
— Може ли някой да каже на мама, че тя няма да се омъжва за Хенри Скунмейкър?
Пенелопи се разсмя, Даяна се изкиска и трите момичета, хванати за ръце, влязоха във великолепната зала, по-щастливи отвсякога, че са заедно.

Даяна седеше в балната зала на хотел «Уолдорф-Астория» и имаше чувството, че е погребана в най-пищно украсения мавзолей на света. Стените, таваните и дори подовете блестяха в божествени оттенъци на жълтото, а изобилието от огледала отразяваше всичко. От дванайсетметровия таван струеше светлина и къпеше лицата на гостите в топли, лъчисти отблясъци. Присъстваха обичайните гости — синовете и дъщерите на старите нюйоркски семейства се бяха смесили с новите милионери, всички облечени в черни фракове и поли от тюл и обсипан с пайети сатен — и военни от флота с еполети, препасали мечове. Даяна си помисли как с всеки изминал ден вижда все повече от света.
— Видя ли Агнес? — обърна се Пенелопи към Елизабет. Трите момичета се бяха настанили на едно от плюшените канапета покрай стените, вееха си с ветрила от истинска дантела и си почиваха между танците и кавалерите. Полите им — в лавандулово, розово и червено — се бяха разстлали по пода. Всеки път, когато вратата се отвореше, те се обръщаха да погледнат, да не би да влизаше Хенри, но нито една от тях не се притесни особено, че го нямаше. Даяна, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго, откакто получи бележката му вчера следобед, но ако дойдеше, трябваше през цялото време да наблюдава как танцува със сестра й.
— Агнес наистина отчаяно се нуждае от нова рокля — подхвърли тихо Елизабет и разсея Даяна от мислите за Хенри.
— И да танцува с войник! Всъщност, от нея ще излезе прекрасна войнишка съпруга.
— Недей да говориш така… не бива да ставаме лоши — зашепна Елизабет. Почувства се неловко, но Даяна забеляза, че е развеселена. Понякога имаше чувството, че в сърцето на сестра й се крият две отделни личности, които воюват една с друга за надмощие — закачливата и разумната.
— Аз бих се омъжила за войник — заяви весело Даяна. При тези думи си представи Хенри в униформа, изпънал гръб, спретнат и красив. — Тогава ще мога да обикалям по цял свят.
— Дай, ти и без това можеш да обикаляш по цял свят — напомни й Пенелопи.
Даяна се сети за забележката й от онзи ден, че не й трябвали други места освен Нюпорт и Ню Йорк, и реши, че представата на Пенелопи за света е твърде различна от нейната. Затвори уста и се отпусна на кадифените възглавници. Двойките пред тях се плъзгаха по лъскавия под, с едно око наблюдаваха партньорите си, а с другото не изпускаха нито едно от движенията на гостите.
— Видя ли вашия съсед Броуди Фиш? — продължи високо Пенелопи, за да надвика шумотевицата. — Не изглежда никак зле.
— Така е — съгласи се Елизабет. — Доста широки рамене има, нали?
— Някой ден, когато остарееш и се отегчиш от всичко, можеш да изкараш един флирт с него.
Елизабет притисна облечените си в ръкавица пръсти към бузите. Даяна очакваше точно такъв отклик от сестра си — възмущение и неразбиране — въпреки това я съжали, щом забеляза как се е изчервила. Протегна се и стисна ръката на сестра си.
— Лиз, всички знаем колко си добродетелна и не сме си помислили нищо лошо, задето харесваш раменете на Броуди Фиш. — Замълча и продължи да оглежда останалите, млади и стари, облечени в изискани дрехи и реши, че в сравнение с момчето, което бе завладяло мислите й, изглеждат съвсем обикновени. — Освен това, аз съм на същото мнение — добави Даяна.
— Просто никога… — започна Елизабет, но след това размисли и смени темата. — За какво според вас разговарят майките ни?
Трите момичета се обърнаха към строгите лица на госпожа Холанд и госпожа Хейс. Бяха седнали в другия край на залата, на златисто канапе, за да наблюдават гостите, и от време на време си шушукаха. Даяна помнеше, че едно време майка й дори не би помислила да посети госпожа Хейс, макар баща й да не таеше неприязън към бащата на Пенелопи, но онези дни бяха безвъзвратно отминали. Дори майка им не можеше повече да си позволява да вири нос, помисли доволна Даяна, докато група танцуващи се завъртяха пред по-възрастните жени.
— Госпожици Холанд, госпожице Хейс… — Даяна вдигна поглед към Теди Кътинг, докаран в черен фрак, който тъкмо се покланяше. Русата му коса бе сресана на една страна, а носът му бе изгорял на слънцето.
— Теди — усмихна се топло Елизабет.
— Здравейте, господин Кътинг — усмихна се резервирано Пенелопи.
Теди целуна ръцете и на трите. Даяна погледна над рамото му към другия край на залата. Майка й се сбогуваше с госпожа Хейс и вирнала брадичка, се придвижваше покрай стената. Даяна беше любопитна с кого ще продължи да говори, когато чу гласа на кавалера.
— Много ми се иска да танцувам и с трите, но ако не възразявате, тази вечер ще започна с най-младата. Даяна, може ли?
Даяна вдигна изненадано поглед. Теди беше един от приятелите на сестра й, но винаги се захласваше по Елизабет и дори не забелязваше съществуването й. Стори й се странно, че й се усмихва и протяга ръка към нея. Пое ръката му и с крайчеца на окото си забеляза майка й да разговаря с едър мъж, който й се стори познат.
— Хенри още ли го няма? — попита Теди, докато вървяха към дансинга. Даяна се опита да се усмихне, когато чу името, но след това забеляза, че Теди гледа към Елизабет и Пенелопи. Зачуди се дали има някаква причина, поради която бе поканил първо нея. Може пък Хенри да е споменал името й. Всички знаеха, че двамата са приятели открай време и бе напълно естествено да я обсъди с него и тъкмо затова я беше поканил.
— Никакъв го няма.
Ръцете на Теди едва я докосваха и за миг тя се запита дали не я възприема като момичето на Хенри. На Теди този вариант щеше да му хареса, защото тогава щеше да има шанс с Елизабет, в която очевидно бе влюбен.
Даяна опита да се съсредоточи в стъпките — не беше опитна танцьорка като сестра си, но се справяше доста прилично. Междувременно огледа по-добре мъжа, с когото разговаряше майка й, и се сети, че е Уилям Скунмейкър. Бе се привел, за да й прошепне нещо поверително, а лицето му бе придобило оттенък, който издаваше, че е побеснял. Замисли се какво ли му е на Хенри с такъв баща, когато Теди заговори отново.
— Елизабет ми се струва добре.
— Да — отвърна Даяна и се постара да не поглежда Теди със съжаление, защото той продължаваше да е лудо влюбен в сестра й. Обърнаха се и Даяна забеляза над рамото на Теди, че лицето на Елизабет е озарено от смях. С Пенелопи се държаха за ръце, закрили отворените си усти с дантелените ветрила. — Наистина е добре — потвърди. — Прелива от щастие, че Хенри го няма.
Това бе опит за шега и Теди се разсмя. В мига, в който изрече думите, девойката осъзна, че са истина. Интересно, помисли си и отново погледна към сестра си, съвършеното момиче, успяло да хване най-желания ерген в Ню Йорк, истински облекчено, че годеникът й го няма тази вечер.
— Днес следобед бяхме заедно на яхтата. Трябваше да го накарам да дойде с нас — обясни Теди. — Когато тръгнах, Хенри беше все още с онзи Бък — който очевидно се е превърнал в нещо като негова сянка, негов лакей — поклати глава Теди. — А пък Бък ме увери, че щял да се погрижи Хенри да дойде навреме. Очевидно не го е направил.
Даяна погледна кавалера си, загриженото му лице, позлатено от светлината, и се зачуди защо толкова се притеснява за приятеля си. Хенри можеше и сам да се грижи за себе си. Завъртяха се на дансинга и тя отново видя бащата на Хенри над раменете на мъжете и прическите на дамите.
— Има обаче един човек, който не е особено доволен, че Хенри не е дошъл навреме — подхвърли тя и посочи с брадичка майка си и господин Скунмейкър, който продължаваше да шушне на ухото на майка й, докато жестикулираше. Очевидно описваше какво ще направи с едрите си юмруци. Теди погледна натам и поклати тъжно глава.
— Не искам да говоря лошо за Бък, но той беше твърдо решен да си прекараме великолепно. — Теди въздъхна шумно и отново погледна към Елизабет. — Не всички ние, най-вече Хенри.
Даяна се усмихна отново, когато чу името. Теди непрекъснато го споменаваше, което й приличаше на доказателство, че знае за флирта им. Музиката спря неочаквано. С Теди се обърнаха към вратата с останалите гости. Викове «Браво!» огласиха огромната зала.
Даяна се повдигна на пръсти да зърне мъжа, който влезе. Беше среден на ръст, с увиснали сиви мустаци, красива тъмносиня униформа с ширити и едри лъскави копчета, а на кръста му висеше дълга тънка сабя. Той вдигна ръка, когато се чуха викове «Адмирале» и «Ура!».
— Значи това е героят на Пасифика? — обади се Теди и заръкопляска заедно с останалите. Неколцина от гостите пред тях извадиха американски флагчета и замахаха с тях.
Даяна също заръкопляска. Всички станаха, за да аплодират флотския адмирал. Уилям Скунмейкър кимна на майка й и застана от дясната страна на адмирала. Лицето му бе все още алено, въпреки това се усмихна и замаха на тълпата, все едно също бе герой от войната.
Усмихна се и Даяна, но не защото бе близо до военно величие. Усмихна се, защото мъжът, който влезе, не беше Хенри. Дори да дойдеше и цяла вечер да танцуваше със сестра й, бе абсолютно сигурна, докато пляскаше с високо вдигнати ръце, че където и да бе в момента, той мислеше за нея.

Пенелопи го беше правила десетки пъти досега. Наметна черната вълнена пелерина и спусна качулката ниско над очите. След това заобиколи къщата на семейство Скунмейкър и влезе през един от входовете за прислугата. Движеше се по познатите задни коридори на дома, вдигнала пола, пристъпваше тихо и предпазливо към стаята, в която знаеше, че ще открие Хенри. Полунощ отдавна мина, тя цяла вечер бе танцувала и се превърна в една от най-обсъжданите госпожици на бала.
Не бе никак уморена.
Беше обзета от решителност. Чувстваше се жива, красива и донякъде изпълнена с омраза. Елизабет се държа както обикновено цялата вечер и се усмихваше, макар да бе подложена на нечувано унижение. Хенри, разбира се, така и не се появи. Беше напълно зашеметен от газираното вино, което Бък бе наливал в чашата му през целия ден. Всичко останало бе преминало точно както го бе планирала Пенелопи: Хенри бе прекарал деня пиян, а на яхтата се беше напил още повече. Беше му хубаво, след това се беше развилнял и накрая напълно бе забравил за досадното задължение към годеницата си. Всичко се получи точно както се беше надявала, освен че Елизабет се държа с достойнство и усмивката й не трепна, независимо от всичко.
На Пенелопи много й се искаше да оскубе русата коса на Елизабет. Щеше да й достави огромно удоволствие да накъса скъпата й розова рокля на парчета. Само дето Пенелопи не се интересуваше от бърза победа. Освен това нямаше как да спечели, ако нападнеше открито любимката на стария аристократичен Ню Йорк. Затова сега пристъпваше безшумно по коридора на третия етаж. Обърна се само веднъж, за да се увери, че не я е видял никой, и влезе в кабинета до стаята на Хенри.
— Хенри — прошепна тя, когато резбованата дъбова врата се хлопна зад нея. Хенри се беше проснал на кафявото кожено канапе в средата на стаята. Отвори очи с огромно усилие и запали цигара. — Хенри — повтори настоятелно тя, този път малко по-високо.
Той бавно протегна ръка, извади цигарата от устата си и й я подаде.
— Ох — въздъхна той и изви тъмните си вежди. Беше изгорял от слънцето и пиян като истински моряк, но все така красив.
— Приличаш на истински плебей, Хенри.
Той се погледна — бялата официална риза с разкопчани ръкави, светлосиният панталон, мачкан целия ден по реката — но не обърна никакво внимание на забележката, а направо попита.
— Как мина забавката?
— Питаш за бала, на който не се появи ли? — Пенелопи отметна качулката, а усмивката й бе толкова тънка, че Хенри едва ли я забеляза.
— Точно така. — Хенри отново поднесе цигарата към устните си.
Пенелопи свали дългата си бяла ръкавица и започна да я размахва небрежно.
— Я кажи, не трябваше ли да се появиш на този бал подръка с Елизабет.
Хенри изпусна дима.
— Ще ми се да не трябваше, Пенелопи.
— Не мислиш ли, че беше важно, Хенри? Много удобно да забравиш, че тази вечер за пръв път трябваше да се появите като двойка! Отсега да знаеш, че майка й беше бясна.
— Ами? — попита тихо той.
— Държа да ти напомня — рече Пенелопи и се настани на кожения стол в краката на Хенри, — че едно време това щеше да ти се стори адски смешно.
Хенри не отговори. Дръпна от цигарата и погледна над рамото на Пенелопи. Тя посегна към табакерата на корема му, взе си цигара и запали.
— Хенри. — Замълча, докато дръпне замислено няколко пъти и сви колене така, че полата й се разстла по канапето. Гласът й затихна, когато се приближи до него. — Защо не ми каза, Хенри? Трябваше ли да ми поднесеш противната изненада?
— Виж, Пени… — Хенри отново отпусна глава на коженото канапе и загледа фреската на тавана, на която се разиграваше щастливо градинско парти. — Опитах се да ти кажа. Ако не беше свикнала да ми гориш писмата, щеше да знаеш.
На Пенелопи й стана неприятно, че Хенри е в състояние да разкрие нещо важно в бележка. Усети парещо унижение, когато си спомни какво бяха правили, докато пликът гореше. Имаше чувството, че напълно е изпуснала положението от контрол.
— Нямах представа, че съм… едно нищо за теб.
— Не е вярно. — Хенри дръпна за последно от цигарата и я загаси в кристалния пепелник на пода. — Не исках да се почувстваш чак толкова зле. Повярвай ми, налагаше се да го направя.
Пенелопи се изправи рязко и лъскавият й червеникавооранжев шлейф се смъкна на пода. В думите му имаше нещо, което никак не й се понрави. Тръгна към библиотеката, пълна с непрочетени книги, и се изплю.
— Същото ми каза и Елизабет.
— Сериозно? — Хенри се надигна на лакти и проследи Пенелопи с огромно любопитство.
— Да. Може ли най-сетне да ми кажеш какво става? Не я обичаш, знаеш много добре, че не я обичаш. Тя е благовъзпитана досадница, а ако все още не си го разбрал, ще го разбереш в най-скоро време. — Пенелопи бързо прекоси стаята. Отпусна се до Хенри, покри ръката му със своята и сви крака под себе си. — Хенри, ти си влюбен в мен. Нима не разбираш, че аз съм единствената, която е в състояние да издържи на темпото ти? Коя друга…
Хенри зарея разсеяно поглед. Пенелопи го наблюдаваше с отворена уста и се чудеше какво друго да каже. Беше му представила всичко повече от ясно. Логиката й бе непоклатима.
Неочаквано той се отдръпна и стана. Косата му, обикновено зализана, сега стърчеше. На темето бе щръкнал самотен кичур.
Пенелопи се напрегна.
— Къде отиваш?
— Скъпа Пени — отвърна Хенри. Очевидно трябваше да се съсредоточи, за да запази равновесие. Когато най-сетне застана стабилно, бръкна под ризата, за да се почеше. След няколко секунди отново се превърна в красавеца, с когото тя се гордееше да танцува, въпреки че не се беше преобличал от вчера. — Много те моля да ме извиниш. Имам да свърша нещо спешно.
— Нещо спешно ли? По това време на нощта ли? — Пенелопи се надигна и нацупи. — Точно сега ли, след като си направих толкова труд да дойда?
Хенри пристъпи към бюрото, където бе поставен сложен самовар. Наля си кафе в малка сребърна чаша и отпи глътка. След това се обърна към Пенелопи, сви рамене, отпусна ги и задържа поглед на нея. Очите му затанцуваха.
— Ще ти призная, че вече не се чувствам пиян. Одеве направо се бях отрязал.
— Знам — отвърна с горчивина Пенелопи. Цял ден бе пила единствено вода «Виши», за да е сигурна, че ще влезе в роклята, и изведнъж се почувства прегладняла. — Аз уредих да стане така.
— Наистина ли? — Хенри отпи за последно от кафето и остави чашата. — Не съм изненадан. Какво толкова?
— Какво толкова ли? Хенри, аз съм при теб. Точно пред очите ти. — Тя изви вежди и му отправи флиртаджийския поглед, който той добре познаваше. — Какво друго искаш?
Хенри пристъпи към канапето, пред което Пенелопи бе все още свита, и я целуна лекичко по двете бузи.
— Ти май не разбираш.
Пенелопи го погледна и изразителните й сини очи се присвиха гневно.
Хенри направи същата физиономия.
— Нали знаеш откъде се излиза? Извинявай, че няма да те изпратя, но в момента трябва да оправя положението със семейство Холанд.
Пенелопи остана да седи на пода в езерце коприна, неспособна да повярва на чутото, а Хенри дръпна сламена шапка от стола. Излезе с бърза крачка и дори не се обърна. Докато го наблюдаваше как излиза, слаб, със смачкани дрехи, Пенелопи за пръв път усети как унижението се смесва с непозната самота.

Елизабет бе изгубила търпението си някъде по размирните улици на Манхатън. Времето, което щеше да й отнеме да си измие лицето и да свали пластовете дрехи — щеше да я побърка напълно. Щом усети, че майка й си е легнала, пое по познатия път през задната част на къщата, облечена в прекрасната розова рокля.
Хенри така и не пристигна на бала, затова Елизабет все още усещаше устните на Уил по ръката си, тъй като измисленият й годеник не бе успял да заличи възхитителния допир. Прибраха се с каретата на семейство Скунмейкър — бащата на Хенри, потен и много ядосан, задето синът му не се беше появил, бе настоял да ги откарат — но дори това не промени посоката на мислите й. Вглеждаше се през прозореца към експлозиите в небето и броеше пресечките до дома.
Цяла вечер не спря да мисли за Уил. Дори когато танцуваше и пристъпваше грациозно през безкрайните часове или се усмихваше на Броуди Паркър Фиш и Теди Кътинг, броеше часовете до новата им среща. Двамата бяха влюбени, щяха да намерят начин. Елизабет усети замайване, а при мисълта за предстоящите възможности се почувства по-лека. Вече бе готова да изрече думите, докато минаваше през празната кухня и бързо слизаше по дървените стълби в тъмния навес за карети.
— Уил? — прошепна в мрака. Изрита пантофките и забърза към мястото, където бе подпряна стълбата. Старото дървено дюшеме й се стори меко, а сеното остро, гъделичкаше я. Изтегли се нагоре по стълбата и се прехвърли в таванското помещение. — Уил? — повика го отново. — Уил, тук ли си?
Отпусна се на колене на леглото и опипа дюшека. Беше празен — нямаше нито одеяла, нито чаршафи. Изправи се и слезе долу. Затича към далечния край на навеса, между боксовете, където държаха конете.
— Уил? — провикна се. — Уил, къде си? Уил?
Спомни си предишния път, когато бе дошла при Уил и не можа да го намери. Беше малко преди баща й да почине, когато нищо не й се струваше съществено. Пристъпваше на пръсти между боксовете, кискаше си и шептеше името му, докато най-сетне го откри, застанал до една от дървените подпори, които разделяха боксовете. Беше притворил очи, замечтан за живота на друг бряг. Бе почти заспал, макар и прав, също както заспиваха конете. Тя го събуди, като прошепна името му, и той й каза, че Джъмпър, любимата й расова кобила е болна. Уил бе останал да спи до нея. Същата нощ двамата будуваха до зори и не спряха да й говорят.
Тази вечер обаче от кочияша нямаше и следа, очевидно не бе заспал сред поверените му коне. Тя обиколи отново, не спираше да шепти името му, но забелязваше единствено черните очи на конете, които я наблюдаваха над вратите на боксовете. Усещаше сладкия тревист мирис на пръснатото по пода сено. Завъртя се веднъж, втори път, озадачена, че го няма. Цяла вечер тръпнеше от нетърпение да се види с него. Не бе допускала нито за миг, че няма да го завари тук, готов да откликне на чувствата й.
Елизабет си пое въздух и отново се качи на тавана. Страхуваше се от маслената лампа заради сеното, а и никога не успяваше да я запали, но очите й започваха да се приспособяват и без нея. Голият дюшек я наблюдаваше жално. Дървените ясли, които той използваше като библиотека, бяха празни и тя разбра, без дори да поглежда в скрина, очукан, останал от детските години на баща й, че дрехите му вече не са прибрани вътре. Пак отиде до края на таванското помещение и седна на мястото, на което обикновено Уил я чакаше.
Прическата й се беше развалила и тя подръпна кичурите, а перлите, които я бяха украсявали, започнаха да падат и да се търкалят по износения дървен под зад нея. Споменът за Уил, застанал пред хотела, бе толкова пресен, сякаш всичко се беше случило преди броени секунди. Бе я наблюдавал изключително напрегнато и тя бе сигурна, че това е доказателство за любовта му. Беше поел ръката й, за да я целуне, а тя прие жеста му за най-обикновена романтична проява. Връщаше спомена отново и отново и сърцето й натежа, когато осъзна какво е правел Уил. Опитвал се е да се сбогува с нея.
Приглади косата си назад и усети в гърлото й да се събира буца. Сълзите опариха очите й и цялото й тяло бе разтърсено от ридания. Наведе се, остави ги да попиват в полата и шептеше името на Уил. Не знаеше колко време е останала така, докато един глас не я стресна.
— Защо плачеш?
Елизабет застина неподвижно.
— Моля? — Бе твърде уплашена, за да вдигне поглед и да разбере кой е разкрил тайния й живот.
— Роклята ти изглежда съсипана. Затова ли са сълзите?
Елизабет бавно вдигна очи. Пред нея беше застанала Лина, скръстила ръце на гърдите, подпряна на входа, който Елизабет винаги използваше, когато идваше при Уил. Лина бе облечена в същата грозна черна рокля, която стигаше до над глезените й, и потропваше с левия си крак.
— Не — отвърна Елизабет. Изправи се и заговори спокойно. — Не е заради роклята.
— А какво тогава? Да не би да е заради Уил? — Лина поклати глава с отвращение и добави, без да крие иронията си: — Твоят Уил ли?
— Какво? — Кожата около очите на Елизабет се опъна, докато се взираше в прислужницата си. Спомни си как едно време, когато Лина беше още дете, плачеше, ако Уил и Елизабет не я допускаха в игрите си. И сега в очите й бе стаена същата болка, въпреки че този път й се стори по-ясна и по-страшна. Елизабет заслиза по стълбата. Полата й се закачи в щръкнала тресчица. Погледна надолу едва когато чу, че платът се раздра и забеляза късчето розова коприна, защипано от стълбата, но продължи надолу. В момента не я интересуваше абсолютно нищо.
Стъпи решително на земята и се обърна към Лина точно когато прислужницата заяви:
— Ти не го заслужаваше.
Елизабет не знаеше дали да спори с Лина, или да търси начин да я убеди да не разкрива пред никого отношенията й с Уил. Двете се наблюдаваха дълго. Сърцето й се поуспокои и едва тогава забеляза болката, изписала се по лицето на Лина. Опитваше се да се държи жестоко с Елизабет, но очевидно и тя бе съкрушена от изчезването на Уил.
— Нищо не знаеш — заяви Елизабет твърдо. Усети самообладанието й да се връща. — А ти не си там, където ти е мястото.
Лина продължи да се подсмихва.
— И кое е това място, госпожице? Може би във вашата стая, където трябва да ви помагам да си свалите роклята ли? Много трудна задача, след като господарката я няма.
— Точно там трябва да бъдеш. И не забравяй, работата ти е да ми служиш. Ти си прислужница в моето семейство. — Елизабет си пое въздух и подпря ръка на ханша. Впи очи в Лина с потъмнелия от лунички нос и грозните широки рамене. Изви вежда и продължи властно.
— Колко ли се срамува от теб горката ти сестра. Единствено заради нея няма да те уволня.
Елизабет отпусна ръка. Вдигна скъсаната пола с едната ръка и профуча покрай Лина към кухнята. Спря на първото стъпало и се обърна.
— Затова няма да те уволня… поне засега.
Лина я погледна с присвити от омраза очи, но премълча. Елизабет вирна глава и продължи. Мисълта, че Уил бе заминал, сам, някъде сред необятната страна, не й даваше мира. Въпреки това си наложи да не плаче, докато бавно, с гордо вдигната глава се отдалечаваше от прислужницата и изкачваше износените стъпала за последен път.

Лина откри бележката в най-горното чекмедже на скрина на Уил, пъхната в джоба на късото му палто. Запали маслената лампа на скрина, като прегъна фитила и го докосна със запалена клечка кибрит. Писмото бе написано на парче плътна кремава хартия, същата, която Елизабет използваше за кореспонденцията си.
Тя прокара пръсти по златистите ръбчета и си помисли, че на Уил определено му е било безкрайно трудно да устои на Елизабет. Сигурно му е приличала на екзотично цвете, на собственичка на вълшебни предмети, защото едно време и личната й камериерка я възприемаше по същия начин. Сега обаче Лина знаеше, че се е появила нова Елизабет. Девойка, която трябваше да е безупречно нагласена — и косата, и лицето, — която се докарваше сама в богато обзаведената си стая. Тя бе просто мираж.
Лина завъртя бележката в ръка и лицето й пламна от гняв заради онова, което някогашната й приятелка си позволи да й наговори. Думите й бяха брутални, а високомерието — отвратително. Щом се сетеше за Елизабет, гневът й пламваше, но скоро споменът за господарката избледня и почувства липсата на Уил. Лина се отпусна на дюшека, протегна дългите си ръце над главата и се опита да си го представи отново тук. Така тъгата й стана още по-натрапчива. Единственото момче, което някога бе обичала, замина. А дори не го беше целунала.
Притисна очи с длани, за да не заплаче, овладя се и изпъна гръб. Най-лошото бе, че той замина, без дори да помисли за Лина, но може би все още не беше късно. Пристъпи към скрина и дръпна палтото. Моряците се обличаха в такива и бе виждала Уил да го носи през изминалите зими, докато ринеше сняг или пренасяше одеяла да завие конете. Сигурно го беше оставил на Елизабет, в случай че решеше да го последва късно през нощта — такъв си беше — но Елизабет дори не му беше обърнала внимание. Лина облече палтото и пъхна бележката в джоба. Събра ситните перли от пода — по-рано същата вечер ги беше вплела в косата на Елизабет — и излезе на улицата през страничната вратичка.
Нощта бе приятна и Лексингтън Авеню бе все още пълно с народ. Сигурно през целия ден бяха празнували завръщането на героя от войната и сега продължаваха да се веселят, обикаляха улиците, понесли знамена, облягаха се един на друг вече уморени, но много щастливи. Никой не забеляза Лина, докато крачеше бързо, загърнала се в палтото на Уил. Палто не й трябваше, но то миришеше на него — на сено и сапун — затова го притискаше до себе си.
Извървя повече от двайсет пресечки до «Гранд Сентрал», без да обръща внимание на набитите си крака. Нежните женички като Елизабет не биха я разбрали — щяха да се уплашат до смърт, ако се наложеше да тръгнат така посред нощ или пък щяха да се стреснат да не би репутацията им да бъде опетнена. Само че Лина се чувстваше изпълнена с достойнство и много добра. Съзря огромната сграда с внушителната класическа фасада, кули и овални прозорци и затича.
Терминалът бе почти празен. Наоколо се мяркаха неколцина човека, завити с леки одеяла, задрямали на дългите дървени седалки. Лина не се беше сетила да погледне часовника от доста време, но тук й се стори значително по-късно, отколкото на улицата. Забърза през чакалнята, а ниските й токчета чаткаха по мрамора чак до гишето за билети. Продавачът спеше и тя почука на стъклото, за да го събуди. Той най-сетне я чу, вдигна черната шапка от очите си и се приведе напред. Лина го погледна с нескрита надежда. Беше млад, най-вероятно колкото нея. Изглеждаше така, сякаш бе готов да прояви съчувствие към мисията й.
— Слушам госпожо — рече продавачът и насочи сънения си поглед към нея.
— Интересува ме… — започна Лина, но замълча. За пръв път й хрумна, че може и да прилича на луда, задето не носи багаж и изобщо не е облечена като за пътуване. — Бихте ли ми казали — започна отново, като се опитваше да говори самоуверено, — дали тази вечер е идвал един младеж? Сигурно е заминал на запад. Може да е тръгнал за Калифорния.
— Младеж ли? — повтори бавно продавачът и по лицето му плъзна усмивка. — Какъв младеж?
— Приблизително на вашата възраст. — Лина усети, че не й достига дъх и не можа да си обясни, защо на продавача му е толкова забавно. — Сигурно е бил сам.
— Младеж, който пътува сам, значи? И защо се опитвате да разберете накъде е тръгнал посред нощ?
— Не е ваша работа. — Лина се загърна в палтото и се опита да си придаде важност. Искаше й се да постъпи както Елизабет, ако попаднеше в същото положение, затова вирна брадичка. — Кажете — продължи, — ще ми помогнете ли, или просто ще си седите безучастно?
— Много бих искал да ви помогна — отвърна провлачено продавачът и очите му заблестяха. Тя така и не си обясни защо, но изглежда той я опипваше с поглед, изпълнен с интерес. — Само че аз работя за железницата, която обслужва Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. След като вашият човек пътува за Калифорния, най-вероятно е взел «Ню Йорк Сентрал».
— Така ли? — отвърна Лина с изтънял глас. Сигурно му се беше сторила тъжна и объркана, защото все пак й посочи към другия край на просторната чакалня.
— Тяхното гише е в съседната зала, трябва да минете през онази врата ето там.
Лина кимна за благодарност, обърна се и затича в показаната посока.
— Ако не го откриеш, се върни да ми правиш компания… — провикна се младежът след нея. Лина спря, обърна се и забеляза продавачът да й намига. Не бе сигурна, защото никой досега не бе флиртувал с нея, но реши, че онзи прави точно това. Добър знак, реши тя. Насили се да се усмихне и пак забърза по мраморния под.
На гишето за билети на «Ню Йорк Сентрал» попадна на по-възрастен мъж, който беше буден и напълно безразличен към чара й. Беше с рошави бакенбарди, които не успяваха да скрият едрото му лъскаво лице.
— Висок, казвате? — повтори мъжът от «Ню Йорк Сентрал».
— Да, висок, с много светлосини очи и красиво лице. Едва ли е носел много багаж и е пътувал сам.
— Мнозина отговарят на това описание. — Мъжът замълча, за да подреди документи, а Лина го наблюдаваше нетърпеливо. — Но пък не са чак толкова много в петък вечер. Знам обаче за кого говорите и той замина с влака в единайсет за Чикаго. Щом казвате, че е тръгнал за Калифорния, там ще се прехвърли на друг влак, който ще го откара в Оукланд.
— Колко е часът? — попита Лина и усети как лицето й се свива. От начина, по който той говореше, разбра, че единайсет часът е минал.
— Два без десет.
— Кога е следващият влак за Чикаго? — попита и стисна с мазолестите си пръсти мраморния плот.
— Чак утре сутринта, млада госпожице. Следващият влак за Чикаго тръгва в седем.
Лина се замисли дали да не се върне в дома на семейство Холанд, но си представи, че отново ще й се наложи да слугува на Елизабет.
— Искам един билет до Чикаго.
Продавачът я погледна скептично.
— Добре. Колко пари имаш?
Лина сведе поглед към пода. Бръкна в джобовете с надеждата Уил да е оставил пари за Елизабет. Само че те, както трябваше да очаква, бяха празни. Не би оставил пари, след като Елизабет имаше толкова много.
— Нямам никакви — отвърна жално тя.
— Тогава — заяви на висок глас продавачът — се върни, когато имаш.
Лина се оттласна от гишето и тръгна между пейките, подредени също като в църква. Сториха й се безкрайно дълги и за момент се замисли дали да не се отпусне на някоя. Може би щяха да я намерят пазителите на морала и да я изпратят в дом за леки жени. Това щеше да е напълно подходящ завършек на вечерта, но истината бе, че всичко й се струваше по-добре, отколкото да се изправи отново пред Елизабет.
Всички локомотиви спираха под стъкления купол, а зад тях, на изток, бе западналият бедняшки квартал Дъч Хил, където живееха ирландците, наскоро пристигнали в страната. Момиче като нея можеше да потъне в този квартал и никога повече да не излезе. А пък Уил — великолепният, съвършен Уил — се беше погрижил да събере пари, за да избяга от семейство Холанд, докато Лина можеше да върви дотам, докъдето я държаха краката. Забърза и излезе от гарата, без да поглежда никого.
Озова се на улицата, където шумът и светлините й се сториха почти нетърпими. Чуваха се викове всеки път, когато в небето се пръснеше цветно зарево. Вселената над нея изглеждаше безкрайна, нажежена до бяло, и все едно се присмиваше на Лина, напомняше й, че макар да е безкрайна, блестяща, нейният свят е малък, не познава прошката и не пуска никого да се измъкне просто така. Ненавиждаше работата си, ненавиждаше и себе си, но най-силно ненавиждаше Елизабет. Та нали тя съсипа всичко и дори не даде на Лина шанс с Уил.
Тази вечер бе твърде изморена и твърде бедна, за да замине, но докато оглеждаше небето над Ню Йорк, бездънно, осеяно с цветни петна, бе завладяна от увереност, че има начин да постигне желаното.

Фойерверките все още гърмяха над тухлените фасади на Ню Йорк, макар на Даяна да й се струваше, че веселяците най-сетне са отишли по-далече в центъра. Вгледа се в отражението си и видя огромните кръгли зеници и тъмните гъсти мигли на момиче, чиято главица е пълна с великолепни, забранени мисли. Даяна нямаше да се почувства по-обичана дори той да беше до нея. Господинът така и не се появи тази вечер и за нея проявата бе също като дълъг, многозначителен поглед от далечния край на стаята или тайно любовно писмо, донесено след много препятствия. Тя, разбира се, вече познаваше и двете.
Даяна придърпа по-близо до огледалото столчето, на което седеше, и приглади назад немирните къдрици, паднали на челото й. Бе изминал почти час, откакто Клер й помогна да си съблече роклята, изми краката й и ги разтри, а след това вдигна косата й за през нощта. Даяна не усещаше умора. Беше пълна с енергия и се чувстваше малко глупаво. Харесваше се как изглежда в дългата бяла нощница, широчка, леко прозрачна на малките кръгли гърди. Нацупи се и огледа кожата на врата си.
— Изобщо не е лудост, че не можеш да спреш да мислиш за мен, Хенри Скунмейкър.
— Напълно съм съгласен.
Даяна едва не падна от столчето, скочи и инстинктивно прикри гърди. Не знаеше какво да каже от смущение. Бавно се обърна към прозореца към градините зад къщите на тяхната пресечка и видя мъжа, за когото не спря да мисли цялата вечер. Изглеждаше твърде неугледен.
— Какво търсиш тук? — прошепна тя и пристъпи към дългия двоен прозорец, открехнат, за да влиза нощният хлад. Той бе застанал отвън, на тясното балконче от ковано желязо, в син панталон, навит над глезените и бяла официална риза, смачкана и мърлява. Наблюдаваше я, без да крие колко му е забавно, но в изражението му имаше още нещо, което на Даяна много й се искаше да вярва, че е желание. Той се усмихваше. — Всъщност, как попадна тук? — продължи тя, когато й се стори, че той все така ще я наблюдава и няма да каже и дума повече.
— Минах по Деветнайсета улица, прескочих оградата на Ван Дорън, после вашата. Лесно се качих по озеленената преграда. — Хенри замахна с ръка и се наведе към нея. — И така попаднах при теб.
Даяна прехапа устни и за пръв път през живота се притесни от вида си и от стаята си: и светлорозовата копринена кувертюра, която покриваше таблата на малкото й легло, и купищата книги на работната маса, и старата меча кожа на пода пред камината — всичко й се стори старомодно и прекалено момичешко.
— Цяла нощ мислих за теб — призна срамежливо девойката. Хенри бе заклещен между прозореца и парапета на балкона. Тя забеляза, че лицето му е изгоряло от слънцето.
— Де да можех и аз да кажа същото. — Тя понечи да му отвърне, но Хенри й намигна, да не би да разбере погрешно думите му. — От два следобед до десет тази вечер бях пиян. Щом пийнах кафе, смея да твърдя, че единствените мисли в главата ми бяха за теб.
— Наистина ли? — Даяна се усмихна щастлива и бузите й пламнаха.
— Да, аз…
— Дай! — разнесе се приглушен глас от другата страна на вратата.
Хенри веднага приклекна. Даяна първо си помисли, че или майка й, или Клер са в коридора. Сърцето й заблъска уплашено. Погледна Хенри, свитите от страх и разочарование вежди. Как само й се искаше да го докосне. Желаеше да разкопчае бялата му риза и да го събори върху кожата. Хенри наведе глава, погледна към вратата и пак се обърна към нея. Опитваше се да й отправи въпросителен поглед.
— Дай? — разнесе се отново гласът. — Може ли да вляза?
Хенри вдигна ръце, за да я попита какво да прави, тя също вдигна ръце над главата си и ги размаха. «Върви!», изрече само с устни. Господинът бързо се обърна, все още усмихнат, готов да я послуша. Тя чу зловещо пропукване откъм озеленената преграда, сетне се разнесе пукот като от сцепено дърво, но не посмя да погледне навън. Вратата към стаята се открехна.
— Дай? — обади се срамежливо Елизабет и надникна.
— О! — ахна Даяна, когато се обърна към сестра си и забеляза, че роклята й е скъсана и мокра, а косата й — разрошена, сякаш бе попаднала в буря.
— Облечи нещо. Ще настинеш. Затвори прозореца… — Двете се обърнаха към задния двор, когато чуха трясък, шумолене и вик от болка. — Какво, за бога, беше това?
— Сигурно хората от парада — отвърна бързо и уверено Даяна и отиде да затвори прозореца преди сестра си. Опита да зърне какво прави Хенри. — Добре ли си? Роклята ти… — Посочи огромната пола на сестра си, която изглеждаше така, сякаш някой бе чистил с нея пода в кухнята.
— А, да… паднах по стълбите. Исках да си взема вода, но застъпих полата и…
— Плакала ли си? — прекъсна я Даяна. Очите на сестра й бяха подпухнали и гневни.
— Не съм. Може би съвсем малко. — Елизабет погледна сестра си почти срамежливо. — Просто… — Замълча, но продължи да я оглежда.
Даяна също не откъсваше очи от нея, понеже не беше сигурна какво точно се опитва да й каже Елизабет. Одеве й се стори доволна, задето Хенри го няма. Очевидно чак сега се е почувствала засрамена. Престана да се притеснява, че някой може да е видял Хенри и раздразнението й, че Елизабет бе прекъснала вълшебния момент, се стопи. Бе почти загрижена за сестра си. Дори съжали заради тайните си желания.
— Просто… — Тя въздъхна, сякаш не успяваше да намери думи, с които да опише чувствата си, и отпусна рамене. Притисна лицето си с ръце все едно отново щеше да заплаче. — Сещаш ли се за картината на Вермеер, която татко ми подари?
Даяна направи гримаса.
— Той подари тази картина на мен. — Помнеше ясно историята й. Баща им я купил от галерия в Париж, когато госпожа Холанд била бременна за втори път и искал да бъде закачена в стаята на второто дете, но Елизабет впечатлила всички с разбирането, което проявила към композицията, затова господин Холанд решил да я сложи в стаята на Елизабет, докато Даяна навърши шестнайсет. Когато тя стана на шестнайсет, той вече беше починал и никой нямаше желание да обсъжда къде да е закачена картината. — Само че ти настоя да бъде в твоята стая — добави тя с горчивина.
— Така ли? — отвърна Елизабет с примирение, което подсказа на по-малката й сестра, че различно е запомнила нещата. Даяна сви рамене — за какво й трябваше да печели подобни разправии, след като красавецът, за когото бе сгодена сестра й, идваше нощем при нея. Елизабет си пое дълбоко въздух, за да не заплаче. — Вече няма никакво значение. — Просто исках… искам да кажа, стига да нямаш нищо против… — Тя отпусна рамене и покри лицето си с ръце.
— Остани да спиш тук, ако искаш — предложи Даяна и пристъпи към сестра си. Прегърна я и я притисна до себе си.
Помагаше на Елизабет да си свали роклята и се опита да не мисли за Хенри и за прекрасните мигове, когато той стоеше на прозореца й. Знаеше, че трябва да е безкрайно благодарна, задето не са ги хванали, особено сега, след като видя колко е разстроена сестра й от случилото се тази вечер.
Дори след като двете се отпуснаха една до друга, за пръв път, откакто бяха деца, на Даяна й се прииска отново да зърне единствения мъж в Ню Йорк, когото не можеше да има.

Хенри се събуди, когато вестник го перна през лицето. Посегна и опипа тялото си. Беше спал с дрехите, не беше и в леглото си. Усети отвратителен вкус в устата си. Ръцете му бяха изранени, сякаш издрани от стадо котки. Опипа ги и откри множество драскотини. Изобщо не му беше приятно, защото в момента сънуваше меката млечнобяла кожа на Даяна Холанд.
— Хенри… отвори проклетите си очи — прозвуча тихият гневен глас на баща му. Уилям Скунмейкър говореше носово и раздразнено дори когато беше спокоен, а в момента беше побеснял. — Искаш ли чаша портокалов сок?
Хенри отвори едното си око, сетне и другото. Едва сега забеляза, че баща му се е надвесил над него.
— Донесъл си ми портокалов сок? — попита с надежда Хенри.
— Не.
Разсъни се и веднага се сети къде се намира. Малката стая, в която се бе наежил баща му, бе същата, в която се отпусна снощи да почине поне за малко и да се възстанови от епичния гуляй на яхтата. Това бе собственият му кабинет, приятна сумрачна стая, в която да полегнеш, докато ти мине главоболието. Само дето подобна възможност вече не бе на дневен ред.
Хенри отмести поглед от разкривеното лице на баща си към бледата прислужница, която пристъпваше нервно зад него. Беше облечена в черна рокля с бели маншети и бяла яка и носеше поднос с кристална гарафа, пълна с течност, която очевидно беше портокалов сок. Хенри отвори и затвори пресъхналата си уста, после погледна баща си.
— Не му давай, Хилда. — Бащата на Хенри направи няколко крачки напред и стисна ръце зад гърба си. — Виждам, че не си в най-добра форма, Хенри, и ми се струва напълно възможно да не помниш много ясно вчерашния ден. Проучих как си го прекарал и съм готов да ти припомня. С Хилда сме тук, за да ти помогнем да си спомниш.
Хенри зяпна прислужницата, която работеше за тях от доста време и не бе издала нито една от известните й тайни. В момента обаче не го поглеждаше. Беше неестествено бледа и бе приковала очи в подноса. Хенри се вторачи с копнеж в портокаловия сок и едва обърна поглед към баща си, облечен в костюм от три части от сивкавокафяв плат. Бе от онези, които биха направили впечатление на служителите в железниците и на слугините. Хенри се опита да подскаже на баща си, че не е особено впечатлен.
— Хайде, Хилда — нареди баща му, — кажи на Хенри същото, което сподели и с мен.
Момичето мълча дълго и двамата с Хенри се почувстваха неловко, после започна да разказва.
— Късно снощи видях една млада дама да си тръгва. Беше облечена в червеникава рокля и вдигна доста шум на тръгване. Роклята ми се стори нова и скъпа.
Хенри отмаля. Помнеше, че Пенелопи беше се появила в предизвикателната рокля. Отпусна чело на юмрука си и чу как баща му отпрати Хилда. Хилда кимна почтително, обърна се и излезе в коридора, понесла подноса със сладкия портокалов сок, който можеше да донесе облекчение на пресъхналото му гърло.
— Прецених, че не е необходимо да чува следващото, Хенри. — Старият Скунмейкър скръсти ръце на гърдите. — Помниш ли как си се прибрал?
— Не, господине — изграчи Хенри.
— Докарала те е наемна кола — изсъска господин Скунмейкър. — От лявата страна имаш синини и порезни рани, които свидетелстват за сблъсък с розов храст. Да ти звучи познато?
Хенри поклати глава.
— Бях пиян — отвърна и се опита да се престори колкото на засрамен, толкова и на убедителен.
Отлично помнеше инцидента с розовия храст, но си даваше ясна сметка, че няма как да обясни на баща си защо се бе промъкнал до прозореца на стаята на малката сестра на годеницата си. Понякога, мислеше си Хенри, бе доста удобно да ти се носи славата на пияница.
— Хенри, не съм глупак. Наясно съм колко пиян беше. И така, ти ли ще ми разкажеш или аз на теб?
— Нали вече знаеш — отвърна с горчивина Хенри.
— Прочети сам. — Баща му вирна възмутено глава и подхвърли вестника към Хенри. Той прошумоля и го перна по челото. Хенри го вдигна, но не погледна баща си, който не спираше да крачи нервно по лакирания паркет. Вестникът беше сгънат на статия от клюкарската рубрика на «Импириъл». Заглавието беше подчертано с червено.
— Жалко — отбеляза Хенри, след като прочете материала. Макар и иронично, говореше сериозно. Снимката му като пиян вече започваше да му омръзва. В момента обаче единственото му желание бе да пийне нещо. Де да можеше само да накваси пресъхналата си уста, тогава нямаше да има проблем да се справи с обърканото положение.
— И аз мисля, че е жалко — отвърна баща му с глас, много по-въздействащ от сарказма на Хенри. Синът наблюдаваше как старият пристъпва към прозореца към Пето Авеню, стиснал ръце зад гърба си. Той сниши заплашително глас: — Искаш ли да ти кажа къде бях аз снощи, Хенри?
Синът не откъсваше очи от бащата и мълчеше. Знаеше, че много скоро ще разбере отговора.
— Бях в «Уолдорф» с губернатора и адмирал Дюи. Разправят, че щял да се кандидатира за президент. Това е невероятна политическа възможност, но не очаквам непрокопсаник като теб да знае нещо по въпроса.
Хенри се намести на канапето. Опита да приглади ризата си, за да не прилича чак толкова на непрокопсаник. Баща му се обърна и пак го погледна.
— Очаквах — очакваше и целият град — да ви видят заедно с прелестната ти годеница. Имаш ли представа колко разочаровани останаха всички, когато ти не благоволи да се появиш! Тази вечер елитът на Ню Йорк си търсеше клюка за разнищване. Ти им я осигури. За пореден път доказа, че си най-обикновен товар, Хенри.
Старият се залюля на пети, без да крие неудовлетворението си, а Хенри, все още жаден, обзет от неудобство, не успяваше да измисли какво да каже, за да промени мнението на баща си. Наблюдаваше как старият се овладява и заговаря с обичайния тон на раздразнителен бизнесмен.
— Слушай какво ще направим, Хенри. Заради несериозното ти отношение снощи, всички мислят, че годежът е лъжа, но тази клюка няма да издържи, ако им поднесем някоя по-сочна.
Хенри напълно бе наясно, че вестниците открай време обичаха да пишат за него. Погледна баща си в пълно недоумение. Баща му пристъпи бавно към него. Хенри обърна внимание на едрото червендалесто лице и неестествено черната коса и се запита дали някога старият ще бъде доволен от него.
— По-сочна ли? — повтори, без да мисли.
— Поне ме слушаш. Браво. Да, дори по-сочна. Утре отиваш да се извиниш на семейство Холанд. Довечера ще изпратя Изабел да говори с госпожа Холанд — да позамаже нещата. Ще се получи както трябва. И това го измислих, след като станах, преди да седна да закусвам.
Хенри се опитваше да слуша внимателно, но му ставаше все по-лошо, коремът му се бунтуваше.
— И каква е идеята?
Уилям Скунмейкър обърна блеснали очи към сина си. Усмихна се и тъмните мустаци потрепнаха.
— Изтегляме сватбата. Най-великата сватба на деветнайсети век. Така ще я нарекат вестниците. Хората обичат подобни новини.
— Ти за моята сватба ли говориш? За сватбата с… Елизабет ли? — попита Хенри. Целият изстина и не намери сили да затвори уста. — За коя дата?
Хенри проследи как баща му извади златен часовник от джоба. Усмихваше се, очевидно доволен от замисъла си, убеден, че е наистина гениален. Наслаждаваше се на всеки миг и нарочно караше Хенри да се чувства зле.
— Ако предпочиташ да те обезнаследя, нямам нищо против… — Баща му го погледна многозначително. — Няма да ми бъде приятно, но ще го сторя, ако се наложи.
— Не, господине, не ми се иска — сведе поглед Хенри, за да не усети старият какъв е страхливец. — Предпочитам да не го правиш.
— Добре тогава, Хенри, момчето ми, ако нямаш други планове за следващата събота — осми октомври — ще станеш женен мъж.
Хенри наблюдаваше как устата на баща му се разтяга в самодоволна усмивка и разбра, че дори и нещастен, вече не разполага с никакво време.

Двата дни, прекарани в паради и балове, бяха довели Ню Йорк до пълно изтощение и в неделя вечерта гражданите, притиснати от махмурлук, бяха предпочели да си останат кротко вкъщи. Елизабет усещаше безлюдното спокойствие, без да поглежда пред прозореца на хола. Дори отбилите се на чай и приказки в приемния час на семейство Холанд изглеждаха уморени. Елизабет не беше чела вестниците, но никой не можеше да отрече, че прилича на жена с разбито сърце. Бе истинско облекчение, макар и незначително, че светът вече бе научил официалното й извинение.
Очевидно на приятелката й Агнес Джоунс така и не й бе хрумнало колко вече на никого не му се говори за парада.
— А пък въздушната регата беше направо божествена — дърдореше Агнес, скръстила ръце в карираната си пола. — Кой да знае, че в този град имало експерти по хвърчилата и умеят да правят подобни чудеса със сложни играчки… — Елизабет й се усмихна и й се прииска седналата край огъня леля Едит, която се преструваше, че чете клюкарската рубрика от петък, да се присъедини към тях и да й помогне в разговора. Очите на Агнес блестяха, кестенявата й коса беше опъната назад, а над ушите се спускаха няколко кичура, които не скриваха набъбналата й двойна брадичка. Ако имаше сили, Елизабет сигурно щеше да е по-мила с нея.
— А пък малките кораби бяха потънали в светлини! Не бях виждала подобно нещо. — Агнес замълча, сведе очи и не стана ясно дали е замислена или не. — Сърдита ли си на Хенри, задето не дойде в петък вечер?
— А — отвърна бавно Елизабет и премести поглед от прозореца към Агнес. Този следобед не спря да гледа навън с надеждата да се появи неочакван гост. — Не особено, благодаря ти, че попита.
— Не особено е по-добре от много — отвърна ентусиазирана Агнес.
Елизабет едва намери сили да кимне в знак на съгласие. Нямаше представа как Агнес е успяла да стане чак толкова нетактична. Елизабет открай време имаше много приятели, независимо колко груби и нетактични бяха. Така постъпваха добрите християни, убеждаваше се, никога не знаеш откъде ще изскочи истинският приятел. Ами Пенелопи! Може и да се държеше грубо, когато се запознаха, но се оказа вярна приятелка: съгласи се да й стане кума, въпреки че Елизабет не се замисли и се сгоди за мъжа, в когото тя е влюбена.
Агнес изтръгна Елизабет от мислите й като сръбна шумно чай.
— Трябва да направиш нещо наистина забележително, ако смяташ сватбата да е този сезон. Чух за три сватби, които предстоят тази седмица. Мартин Уестървелт е предложил на Джени Търлоу… Елизабет се опита да остане нащрек, докато Агнес й разказваше за браковете. Нищо чудно, че Даяна предпочиташе да прекарва времето, определено за посещения, в стаята си, където четеше смешни романи и провеждаше разговори със себе си. Преди две вечери Елизабет я чу да си говори сама, в стаята й определено нямаше никого. На всяка цена трябва да довърши обучението си с частен учител, реши Елизабет, в противен случай щеше да остане пълна дивачка. Това бе известно успокоение за Елизабет — поне инерцията й щеше да послужи на семейството. А и не се налагаше да се притеснява, че сестричката й ще свърши като… Агнес.
Елизабет се чувстваше сломена от заминаването на Уил. Нямаше и апетит.
— А пък Джени е толкова щастлива, Лизи, иде ти да се разплачеш, щом видиш колко е щастлива…
Елизабет кимна разсеяно и си каза, че в това отношение Агнес със сигурност е права. Само дето новините за приятелките й, които се сгодяваха след нормален флирт и обичайните любовни терзания, а после получаваха благословията на родителите си, не й достави никакво удоволствие. Замисли се за Уил, колко силен беше, колко прав се оказа, докато тя се луташе като попаднала в мъглата и се канеше да започне семеен живот с бегъл познат.
— Госпожице Елизабет?
Елизабет погледна към вратата, където чакаше Клер. Огледа се и едва сега разбра, че прислужницата я е повикала няколко пъти. Винаги ставаше така, когато мислите й отлитаха към Уил — вдигаше поглед и се оказваше, че всички в стаята я наблюдават и се чудят какво става.
— Да, Клер — изпъна гръб и отпусна ръце на страничните облегалки на стола, където златното покритие бе започнало да се лющи.
— Господин Скунмейкър остави визитката си.
— Нима? — Агнес намигна на Елизабет. — Тогава си тръгвам.
— Благодаря ти, че ме посети — измънка Елизабет и се насили да се усмихне на старата си приятелка.
Агнес се наведе да я целуне по бузата.
— За бога, престори се на малко по-ведра. Годеникът ти е дошъл да те види.
Елизабет се отпусна — просто не издържаше повече — но бе облекчена, че Агнес излиза от хола.
— Покани господин Скунмейкър, Клер. — Загледа се след червенокосата прислужница, сведе глава с безразличие и си припомни колко противно се държа Лина в петък вечерта. — Клер, не е нужно да вършиш всичко сама. Сестра ти да направи чай и да поема палтата.
Клер се изчерви, кимна и излезе в коридора.
Елизабет провери копченцата на винената си блуза и пъхна крака под себе си така, че дългата кремава ленена пола ги скри. Вдигна поглед и зърна Хенри на прага. Беше в сиво сако и панталон и я наблюдаваше открито, което бе ново и много смущаващо за нея. Правите му вежди бяха сключени, бръчките по красивото му лице по-дълбоки от обикновено, дори се забелязваха от разстояние.
Той й кимна и тя отвърна по същия начин. Гостът прекоси хола, пое ръката й и я целуна.
— Няма ли да седнеш? — покани го като домакиня.
— Благодаря. — Огледа се и видя стол като нейния.
Тя се зачуди дали не преценява кожата над ламперията и не си казва, че е старомодна, или пък намира натруфените златни рамки на картините и персийските килими прекалени.
— Искаш ли чай?
— С удоволствие. — Долови напрежението му, но не можеше да не признае, че и тя самата не се държи особено топло.
Елизабет се запита дали Хенри не се извръща непрекъснато през рамо заради Едит, седнала близо до огромната мраморна камина. Можеше да прошепне, че лелята не им обръща никакво внимание, ако бе преценила, че годеникът щеше да й каже нещо поне малко интересно. Само дето господинът нямаше какво толкова да каже.
— Госпожице Холанд, искам да се извиня за петък вечерта.
— Няма нужда, всичко е наред…
— Не, не — прекъсна я механично Хенри, но нещо в изражението му й подсказа, че искрено съжалява. — Беше ужасно, не спазих уговорката ни, нараних ви и съм сигурен, че сте се чувствали крайно неловко.
— Малко — призна Елизабет и сведе поглед към ръцете си.
— Не мислете, че съм нервен, защото ще се женим — обясни бавно Хенри, сякаш му бе трудно да открие думите.
— Така ли? — изви вежди Елизабет.
— Истината ви казвам. Всъщност, ви благодаря. — Елизабет вдигна поглед, когато Лина застана до Хенри и започна да му налива чай. Беше съвсем спокойна, но под благото й изражение се криеше гневът, който Елизабет беше усетила в петък вечерта. — Без сметана, благодаря — поръча той и взе порцелановата чашка с ръчно рисувано ръбче.
— Госпожице Елизабет? — попита Лина.
— Да, благодаря, със захар и лимон — отвърна остро. — Какво казвахте, господин Скунмейкър.
— Казвах… — Хенри замълча, намръщи се, а погледът му премина по многобройните предмети, пръснати из стаята. Елизабет се приведе напред, докато го чакаше да продължи. Най-сетне той я погледна — стори й се изненадан, че тя го гледа в очите — и продължи неуверено: — Не ми се иска да мислите… че съм се уплашил. Всъщност, нямам търпение да се оженим. Както и да е… какво ще кажете да изместим по-рано датата на сватбата?
— По-рано ли? — повтори недоумяващо тя. Мисълта, че ще се омъжи за Хенри Скунмейкър и без това й се струваше нелепа, а да го направи още по-рано от предвиденото я слиса. В момента си представи, че майка й спи спокойно за пръв път от месеци насам. Оставаше й единствено да достави удоволствие на другите. Опитваше се да отговори, когато непохватността на Лина при поднасянето на чая я разсея.
— Да, следващата неделя. Доколкото разбрах, мащехата ми е разговаряла с майка ти. Сигурно са уточнявали някои неща… — Хенри се понамести, преди да продължи. — Така всички ще останат толкова изненадани… — Неочаквано замълча и протегна ръка към годеницата си. — Внимавай!
Елизабет бе толкова изненадана и объркана, че врялата вода се изсипа върху бедрото й. Извика и дръпна полата, за да спре паренето. Бавно вдигна поглед към изящната чашка, която висеше от пръста на Лина, и забеляза как слугинята се подсмихва.
— Опа — рече с безразличие Лина.
Без дори да помисли, Елизабет изтръгна чашката от пръста на Лина и я обви с ръце.
— Омръзна ми от некадърността ти — засъска тя тихо, с омраза, която, изглежда, бе потискала дълбоко в себе си. Все едно говореше с глас, който не бе подозирала, че съществува. — Вън от къщата ми.
— Стана случайно — обясни напълно спокойна Лина.
Хенри бе забол поглед в земята, а леля Едит наблюдаваше Елизабет, слисана от избухването й. Клер се появи на прага, ококорена от страх. На Елизабет й беше абсолютно все едно какво мислят другите.
— Не е вярно. Ти си мърла и лъжкиня и повече не желая да те виждам в къщата на семейството си. Клер, съжалявам, но тя напуска веднага.
Лина застана неподвижно в средата на хола и погледна Елизабет с омраза.
— Стана случайно — повтори, макар и напълно неубедително.
— Благодаря ти за обяснението — отвърна Елизабет. Гласът й звучеше остро. Забеляза как кафявото петно се разпростира по полата, но нямаше желание да му обръща повече внимание. — Въпреки това си уволнена. Господин Скунмейкър, съжалявам, че станахте свидетел на неприятната сцена. Моля ви, да се престорим, че нищо не се е случило. Извинете ме, ще се кача до стаята си да се преоблека.
Елизабет излезе с бърза крачка. Усети как сълзите й потичат и си наложи да се овладее. Фактът, че Лина бе станала свидетелка на отношенията им с Хенри, на разговора им за сватбата я вбесяваше и същевременно я изпълваше със срам. Изсумтя и се обърна. Хенри, Лина, Клер и Едит не бяха помръднали от местата си.
— Благодаря ти, че намина, Хенри — рече тихо от прага. — Имам нужда да полегна, за да се успокоя. Може би госпожица Даяна ще развлича господин Скунмейкър, докато е на гости.
Лицето на Хенри, досега изопнато от тревога и неудобство, грейна. Бузите му поруменяха.
— Разбира се, налага се да си починеш.
Елизабет направи още една крачка, когато се сети, че не е отговорила на предложението на годеника си. Не изпитваше топлота към него, но след като щяха да се женят, най-добре да стане час по-скоро, така че да е удобно и на двете страни.
— Господин Скунмейкър — върна се, — да се венчаем следващата неделя е наистина чудесна идея.
Без да изчака отговора му, Елизабет се отправи към главното стълбище. Може би най-сетне щеше да сложи край на агонията и да се примири, че ще прекара остатъка от живота си без Уил.

Омразата и яростта, които Лина изпитваше към господарката си, бяха покълнали отдавна, но когато я прогониха от дома на семейство Холанд, чувствата й направо избуяха. Клер я наблюдаваше, притихнала от страх, докато тя пълнеше малкия куфар, останал от майка им, и хартиения плик със сандвичи, който беше приготвила набързо. Кимна на сестра си и излезе. Отдалечи се с бърза крачка от единствения дом, който някога бе имала.
Почти не усещаше тротоара. Загърна се в палтото на Уил и продължи напред, без да е наясно къде отива. Неочаквано се почувства объркана. Тогава чу тропот наколела, чаткането на копита и познат глас.
— Извинявай.
Лина спря и се обърна бавно, за да види кой я спира на улицата. Примигна, докато не разбра, че пред нея е приятелката на Елизабет, Пенелопи Хейс, която изглежда искаше да говори с нея. Беше се настанила в една от двуместните карети с огромни колела и я наблюдаваше с неприкрит интерес.
— Добре ли си?
— Не съвсем — отвърна спокойно Лина. Пенелопи беше облечена в дълга вълнена пола и тесен жакет с буфан ръкави от същия плат. Шапчица бе закачена с фиби за косата й. Лина, в семплата черна рокля, износените боти и огромното мъжко палто не се почувства по-добре. — След като питате, денят беше ужасен.
Пенелопи се наведе напред и подпря брадичка на сивата велурена ръкавица. Продължи да наблюдава Лина от лъскавия файтон.
— Много жалко.
Лина усети, че госпожицата я оглежда внимателно, сякаш разнасяше канарче в клетка, а това бе доста странно, защото Пенелопи Хейс не я бе забелязвала никога досега.
— Благодаря ви, госпожице Хейс. — Лина прехвърли очуканото куфарче от едната ръка в другата и се напъна да си спомни клюките, които сестра й беше прочела за предстоящото предложение за брак, което Хенри уж щял да направи на Пенелопи. Как бе възможно това високомерно момиче да приеме спокойно новината за сватбата на Елизабет? Сърцето й блъскаше и й отне известно време, за да зададе въпроса, който вече бе намислила.
— Истина ли е, че сте си падали по Хенри Скунмейкър?
— И кой го твърди? — озъби се Пенелопи. Изглежда остана шокирана: една слугиня си позволява да разговаря с нея по този начин! Лина обаче вече не беше слугиня.
— Май прочетох някъде — отвърна момичето и хвърли поглед към нея. Май никой не ги наблюдаваше. — Моля да ме извините…
— Къде отиваш? — прекъсна я Пенелопи. Махна с ръка, за да покаже, че й прощава за наглия въпрос.
— Не знам. — Лина притаи дъх и прокара ръка по лицето си, за да приглади няколко кичура коса. Нямаше смисъл да крие. — Току-що ме уволниха.
— Та това е ужасно — отвърна Пенелопи. Остана с отворена уста, шокирана, но Лина прецени, че полага прекалено много усилия да се престори на шокирана. — Какво ще правиш?
Лина продължаваше да се чуди какво изпитва Пенелопи към младия мъж в хола на семейство Холанд, сви рамене с безразличие.
— Не знам.
— Защо не се качиш? — усмихна се широко Пенелопи и даде знак на кочияша, който седеше безмълвно по време на разговора. — Тъкмо отивах у семейство Холанд — нали съм кума на Елизабет — но след като са толкова безсърдечни, ще им се наложи да почакат. Ще те откарам накъдето си тръгнала.
Лина се престори, че обмисля възможностите, после пое протегнатата ръка на кочияша и се настани в каретата. Седна на бялата кожа до Пенелопи и се заслуша как тя даваше нареждания.
— Аз съм Лина — представи се и пусна куфара между двете.
Грамърси Парк остана зад тях и Лина веднага почувства, че не живее вече тук.
— Помня — рече Пенелопи.
Лина мълчеше, убедена, че я лъже. Онази Лина, която искаше да бъде, щеше да кимне в знак на благодарност, но точно сега бе изтръгната от живота, който познаваше. Онази Лина, в която щеше да се превърне в следващия си живот, все още не беше намерила изява.
— Защо сте толкова мили с мен?
Пенелопи се усмихна небрежно и огледа квартала. Тъкмо излизаха от карето между Шесто и Трето Авеню, под Петдесет и девета улица и Четиринайсета, където живееха хората от сой. Сега попаднаха на територията на гражданите от работническата класа, които имаха цели орди деца и бяха преждевременно състарени. Трафикът бе оживен, а трамваите хвърляха сенки, когато минаваха. Доставчици крещяха, виковете на магазинерите заглъхваха от трясъка на трамваите. Ето къде отиваха — в част на града, където Пенелопи нямаше да се притеснява, че някой ще я види с уволнената прислужница на семейство Холанд. Лина се огледа и я завладя неприятно чувство. Искаше да каже на Пенелопи, че мястото й не е тук.
— Кажи ми какво стори на семейство Холанд? — попита Пенелопи и се обърна към гостенката. Седяха съвсем близо една до друга и Лина веднага забеляза гладката й кожа. Точно този момент си беше представяла.
— Нищо… — Лина замълча и реши, че трябва да подбере думите изключително внимателно. — Стана инцидент с чаша чай, просто случайно… Ами те открай време искат да съм безмозъчна работничка, също като сестра ми Клер. Не че тя е безмозъчна… — Лина стисна ръце и потри длани. — Просто не си представям живота да остана прислужница.
— Това ли е? — продължи да пита Пенелопи. Премести се още по-близо до Лина и се усмихна.
— Истинската причина е… — продължи бавно Лина — май ме уволниха, защото знам твърде много. — Сега бе ред на Лина да задържи погледа на Пенелопи. Замълча и остави думите й да окажат желаното влияние. Спомни си, че бе чула Пенелопи да се подиграва неведнъж на Елизабет за добротата й и реши да продължи. — Беше много унизително да й прислужвам… — Щом думите излязоха от устата й, съжали. Сведе очи и после бавно ги вдигна. — На всички тях. Радвам се, че си тръгнах. Наистина се радвам.
— Защо ли ми се струва… — стисна устни Пенелопи. Изглежда също обмисляше думите си особено внимателно. Каретата зави рязко, за да избегне просяк на улицата, и момичетата стиснаха металните ръкохватки, но без да откъсват погледи една от друга. — Мисля — продължи предпазливо тя, — че мразим един определен човек.
Лина усети облекчение. Значи преценката й бе съвсем точна.
— Да не би да искате да кажете, че е възможно да мразим един и същ човек от семейство Холанд? — попита Лина с напрегнат глас, който потрепери, щом изрече «мразим». Тя се полюшваше с всяко движение на каретата.
— Да — потвърди Пенелопи и устата й потрепна в ъгълчетата. — Точно това казвах.
Лина се отпусна назад и сведе поглед към грубите си ръце. Не можеше да повярва колко бързо намери изход за проблема си, но не й се искаше да се впусне прекалено стремително напред и да съсипе всичко.
— Разбирам — отвърна предпазливо. — Май онова, което знам, ще ви бъде от полза. Само че, както сама виждате, аз съм наникъде. Ще ми е необходима известна… подкрепа. Така ще има защо да кажа онова, което знам.
— Разбира се. — Пенелопи посегна и стисна грубата ръка на Лина в своята, облечена в мека ръкавица. Лина бе докосвала много предмети в дома на семейство Холанд, но остана поразена от мекотата на дланта на Пенелопи. — Първо обаче ми намекни за какво става въпрос.
Лина пазеше тайната толкова отдавна и не намираше сили да я издаде.
— Елизабет не е девствена.
Пенелопи се обърна към Лина и присви очи. Изсмя се гърлено и поклати глава.
— Нали говорим за Елизабет Холанд?
— Имам доказателство. — Лина бръкна в джоба на палтото и извади бележката на Уил. Подаде я на Пенелопи, която я огледа, забеляза водния печат и се убеди, че хартията за писма е на Елизабет.
Прочете я два пъти, после, неспособна да повярва, попита:
— Кой е Уил Келър?
Лина отвори уста и подскочи, когато каретата попадна върху неравност на пътя.
— Той е… беше кочияш на семейство Холанд.
Пенелопи прехапа устни и изгъргори нещо неразбираемо.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко — поклати глава Лина и си каза, че за нея щеше да е къде-къде по-добре, ако беше шега. — Виждала съм я как отива при него късно вечер и си тръгва на сутринта. Много нощи, когато се качвам, за да й помогна да се съблече, нея я няма.
— Откога е тази история? — попита скептично Пенелопи, макар очите й да блестяха. Очевидно не можеше да си намери място от радост.
— Не знам кога е започнало, но е от отдавна. Продължаваше до съвсем скоро. До петък, когато Уил е заминал посред нощ.
Пенелопи се отпусна на удобната кожена седалка на каретата.
— Лизи не спира да ме удивлява — заяви тя. — Това обаче сигурно я е сломило, защото госпожица Холанд обожава да се прави на недостъпна. — Усмихна се широко и Лина не се изненада, когато забеляза, че зъбите й са съвършено прави и бели. — Влюбена в бедняк! — продължи загадъчно. — Не исках да те обидя.
— Не съм се обидила — Лина се прокашля. Зачуди се дали е истина онова, дето Елизабет се била правила на недостъпна и дали не бе това начинът, по който бе задържала вниманието и интереса на Уил. Все пак той никога нямаше да има възможност да е с нея. Може би тъкмо това го е привличало. — Знам и още за семейство Холанд.
— Нима? Какво друго ще ми кажеш? — Пенелопи се приведе напред и очите й заблестяха от нетърпение.
Лина поклати глава.
— Първо да разбера на колко оценявате информацията ми.
— Уверявам те, ще бъдеш добре компенсирана. Ще те заведа в хотелче на Двайсет и шеста улица — чист, анонимен — и ще те настаня там тази вечер, а после ще ти дам… — Пенелопи замълча и се отдръпна, сякаш преценяваше новата си позната.
— Хиляда долара — отвърна вместо нея Лина, доколкото й бе възможно твърдо. Цената й се стори просто невъзможна, когато я изрече. Това бе цената на годежния пръстен от «Тифани», на безброй бални рокли, на карети. Бе повече от достатъчно, за да отиде при Уил и да си го върне.
Пенелопи мълча известно време, докато пътуваха по улици, значително по-натоварени и миризливи от Пето Авеню, също и доста по-шумни, заради влаковете, които трополяха наблизо. Лина започна да се притеснява, уплаши се, че е поискала прекалено много, че е казала каквото знае, а не й беше платено. Пенелопи обаче сви рамене и й се усмихна небрежно.
— Това са много пари. Какво ще кажеш за петстотин?
— Благодаря ви, госпожице Хейс. — Лина отпусна облекчено рамене и усети как я залива задоволство. Хиляда долара бяха непонятна сума, но петстотин й се струваха също толкова много. Значи все пак щеше да се справи. — Толкова съм ви благодарна.
— Срещата ни беше изключително ползотворна. — Новата приятелка й намигна бавно и многозначително.
— Точно така. — Някакъв инстинкт накара Лина да се приведе напред и да дръпне от ръката на Пенелопи листа, на който Уил бе писал на Елизабет. — Аз обаче ще запазя бележката до утре. А после ще ви кажа и останалото. За съответната цена, разбира се.
Пенелопи, изглежда, се натъжи, че е изпуснала листа, но кимна.
— Тогава ще ти донеса парите лично. Това писмо ще ми трябва за утре.
Лина, разбира се, се зачуди, защо писмото й е необходимо толкова скоро — и какво възнамеряваше да прави с него — но сега едва устояваше на радостта, че още утре ще разполага с огромна сума. Доскорошната прислужница щеше да я използва, за да хукне след Уил, нищо че той въздишаше по неуловимата Елизабет Холанд. Това бе шансът на Лина да стане нов човек и нямаше намерение да повтори нито една от старите си грешки. Щеше да стане много по-умна, хитра и бляскава от Елизабет Холанд — истинска дама, каквато Уил би забелязал и от която не би намерил сили да отвърне поглед.

Даяна наблюдаваше как леля й Едит сви по коридора и заслиза по главното стълбище, а белите апликации по полата й се стелеха след нея. Девойката приглади коса и опита да диша, както си беше глътнала корема и изпънала раменете. Беше облечена в роклята на райета, с която беше миналата неделя, когато Хенри дойде на гости, което не беше никак лоша идея, понеже възнамеряваше да остане в стаята си целия ден и на спокойствие да чете романа на Амели Ривс. Нищо не можеше да направи, разбира се. Леля й нямаше да прояви разбиране защо иска да облече по-хубава рокля за пред годеника на сестра си.
Тя влезе в хола, Хенри се изправи бързо и някак неумело.
— Госпожице Даяна — започна той, наведе глава и потисна усмивката си.
Момичето пресече хола и й се прииска леля й да излезе поне за минута — колко много можеше да направи за една минута! — и се настани на стола до Хенри. Така леля й щеше да гледа профила й, но Даяна нямаше да я вижда. Допреди малко Елизабет бе седяла на същото място — веднага усети по влажната странична облегалка с петно от чая. Стисна устни, но те потрепнаха и заплашваха всеки момент да се превърнат в широка усмивка. Бавно вдигна поглед към Хенри. Личеше му, че е нервен и е наясно, че ги наблюдават внимателно.
Тя отпусна ръце в скута си и заговори с глас, достоен за дама.
— Времето е наистина чудесно, господин Скунмейкър, но се страхувам, че скоро ще се промени.
— Права сте, напълно права — отвърна Хенри, като се опита да имитира любезния й глас. — Докато идвах, усетих хладен ветрец, а това е издайнически знак.
— Боже! — намигна Даяна.
Хенри кръстоса крака и заопипва едно от копчетата на жилетката си. Беше в гълъбовосив костюм, който подчертаваше тъмните му очи и коса, и много му отиваше. Домакинята съзерцаваше как гостът полага усилия да не се разсмее.
— Хареса ли ви празненството в петък, господин Скунмейкър? — забеляза как лявото ъгълче на устата му се изви нагоре и се надяваше и за него споменът за онази вечер да е ясен като нейния. — Чух, че сте били доста зает на «Илижън».
— Да… — отвърна бавно младият господин. — Прекарах прекрасно. Денят започна твърде скучно, но вечерта бе истинско вдъхновение.
Даяна усети да я залива руменина. Отчаяно й се искаше да измисли нещо умно, но ясно помнеше, че бе почти гола, докато Хенри я беше наблюдавал през прозореца. Смути се за миг, а после изтърси първото, което й хрумна:
— Защо дойдохте днес?
Усмивката се стопи от лицето на Хенри и Даяна веднага съжали за нетактичния въпрос. Беше прочела толкова много романи и би трябвало да е в състояние да измисли нещо остроумно. Тъкмо й хрумна, когато леля й се намеси:
— Има конкретна причина за посещението. Кажете й, господин Скунмейкър.
Даяна вдигна поглед и перна къдрицата, увиснала над челото й.
— Каква? — попита с остър, по детски писклив глас.
Хенри я погледна и заговори.
— Защо вие не й съобщите — обърна се към Едит.
Даяна едва сега забеляза, че на лявата му буза има синина. Значи бе паднал тежко от озеленената преграда.
— Не, господин Скунмейкър, това е ваше задължение.
Хенри мълчеше и се наместваше на стола. Огледа стаята, а накрая погледна Даяна. На нея й се стори, че температурата в помещението рязко спадна. Беше се вторачила в Хенри в напрегнато очакване да чуе обяснението, за което леля Едит настоя. Имаше чувството, че ако той не побърза, ще я заболи глава.
— Двамата със сестра ви… ние решихме… двамата с Елизабет ще изтеглим сватбата… ще бъде по-рано.
— Сватбата ли? — Даяна побърза да сведе очи. Значи наистина щеше да има сватба и по-малката сестра едва сега осъзна, че до момента не бе вярвала да е възможно. Хенри и Елизабет бяха просто сгодени и нито един от двамата не беше във възторг, а тя си бе мислила, че ще си е все така. — Но защо? — попита и гласът й заглъхна.
Тъмните очи на Хенри се стрелнаха към Едит, сетне отново погледна Даяна. Наблюдаваше я и мълчеше. Тя разбра: веселбата беше свършила и трябваше да сложи край на смешните си мечти.
— Да, чудесно е — продължи Хенри, сякаш бе обяснил всичко на девойката и тя го беше поздравила за предстоящото събитие. Гласът му ехтеше в стаята. Даяна едва издържаше, но не беше от хората, които са готови да обсъждат чувствата си. Представи си как изглежда в момента. — Всъщност — продължи Хенри, — налага се вече да тръгвам. Чака ме много работа, след като сватбата ще се състои след седмица. Трябва да съобщя на Изабел, че Елизабет е съгласна да се оженим следващата неделя. Мащехата ми ще се заеме с всичко.
Даяна вдигна взор към Хенри. Вече се бе изправил. Свъси вежди и стрелна с поглед леля Един. После пристъпи настрани така, че гърбът му да не й позволява да вижда, неочаквано се наведе и Даяна усети първо дъха му, а сетне и устните му на врата си.
Гостът бе готов да си тръгне и каза на висок глас:
— Приятен следобед, госпожице Даяна.
Беглото докосване на устните му предизвика прекрасни тръпки, които плъзнаха по тялото й. Остана неподвижна, докато Хенри се сбогуваше с леля й. Той излезе бързо, а тя остана сама с леля си в стаята, където виждаш ли се случат най-важните моменти в живота й — както щастливи, така и тъжни.
Девойката се отпусна на стола и погледна мястото, където допреди малко бе седял Хенри. Едва тогава забеляза томчето с произведения на Уитман, което сигурно бе изпаднало от джоба му. Пресегна се, сграбчи го и разтвори страниците, за да открие любимия си пасаж. Беше й много приятно да докосва изданието на Хенри. Така и не прочете нищо, защото в скута й падна бележка. Веднага разпозна почерка на Хенри Скунмейкър. Разбра, че посланието е за нея.

Във важен ден, както обикновено, Пенелопи бе облякла червено. Беше наситеночервено, като на роза, а ръкавите на болерото бяха бродирани в същото алено. Бе поръчала роклята от Париж за есенния сезон и сега бе особено доволна, че я притежава. Забелязваше се отдалече сред мострите на платове в «Лорд енд Тейлър», докато следваше Елизабет сред топовете муселин, коприна и дантела. Елизабет бе облечена в бледосиньо и почти се сливаше с дискретните булчински цветове, само дето нейната рокля бе от обикновен памук.
— Нищо не си харесвам — въздъхна Елизабет, обърна се към Пенелопи и сбърчи малкото си носле. — Така ми се иска да имахме време да отскочим до Париж.
— Ще намерим съвършения плат. — Пенелопи наблюдаваше как Елизабет се наведе изящно, за да огледа дантела от Алансон, и я стрелна с ледена омраза, докато никой не ги наблюдаваше. Все още не можеше да повярва, че това слабо, придирчиво момиче отдавна таи страст, и то към мъж, който живееше в обора. За Пенелопи новината бе все още непонятна, още повече че ставаше въпрос за Елизабет Холанд, която никога не казваше неподходяща дума и винаги имаше определени желания. При други обстоятелства щеше да настоява старата й приятелка да й разкаже гнусната история. Сега бе твърде късно. — Просто сме неспокойни — продължи и призова цялото си търпение. — Затова в момента нищо не ти изглежда достатъчно хубаво.
— Сигурно си права — отвърна разсеяно Елизабет. Стана и прокара пръсти по кремав копринен муселин. — Това ще бъде най-ужасното сватбено парти.
— Мълчи, ще бъде невероятно, дори по-красиво, отколкото можеш да си представиш. Лиз, как ще се справиш без прислужницата си в толкова напрегната седмица? — Пенелопи пристъпи към Елизабет и прокара пръсти по сложната дантела.
— Разказах ли ти? — Елизабет замълча и за миг Пенелопи се притесни, че в желанието си да се държи мило се беше издала прекалено рано. Мислите на приятелката й обаче бяха хаотични и изобщо не съобрази. — Щеше да е истинска катастрофа, но госпожа Скунмейкър ми даде назаем две от нейните. А и момичето, което работеше у нас, Лина, беше напълно неподходящо. Отдавна трябваше да я уволня.
Пенелопи пристъпи по-близо и раменете й докоснаха раменете на Елизабет. Лина се оказа хитра лисица, след като поиска огромната сума за информацията, с която разполагаше. Пенелопи, естествено, бе готова да се раздели и с двойно по-голяма сума за подобна срамна тайна. Лесно взе петстотинте от баща си, като заяви, че искала да ги дари на организация, която строяла приют. После, за да сложи Лина на мястото й, я настани в хотелче на улица, известна с бордеите си.
— Това е много красиво — рече тя.
— Да, права си. Господин Каръл! — провикна се Елизабет към шивача, който припкаше из отдела за платове и донасяше всевъзможни неща, които можеха да представляват интерес за сватбата на Холанд и Скунмейкър. Мисълта за това събитие силно го притесняваше и Пенелопи се питаше кой е по-нервният — той или Елизабет. Шивачът пристигна бързо.
— Да, госпожице? — отзова се, стиснал метъра, прехвърлен на врата.
— Какво ще кажете за този — попита девойката и прокара ръка по коприната. — Може да се комбинира с рязаната бродерия, която ми показахте одеве.
— Ще стане просто прекрасно — отвърна той и размаха въодушевено дребните си ръце.
— Тогава измъкнете топа, докато ние доразгледаме.
— Разбира се, госпожице. — Господин Каръл грабна топа и забърза нанякъде, а Елизабет зави по следващата редица.
Навън облаците се отдръпнаха и слънцето се показа, лъчите нахлуха през арковидните прозорци в просторните помещения, пълни с топове платове.
Пенелопи прочисти гърло.
— Лиз — започна тя, — може ли да те попитам нещо?
Елизабет вдигна очи и се усмихна мило.
— Разбира се.
— Нервна ли си?
— За кое?
Пенелопи се престори, че се оглежда, за да провери дали има други хора.
— За първата брачна нощ.
Елизабет покри лице с нежната си ръка, но Пенелопи забеляза, че приятелката й не се изчерви. В момента я харесваше повече, защото вече знаеше, че Елизабет не беше чак толкова отегчително съвършена.
— Не много — призна приятелката й.
— Дали ще боли? — сръчка я Пенелопи.
— Не — сви рамене Елизабет и бързо добави, — не знам защо, просто не се притеснявам. Странно, сигурно…
— Не е чак толкова странно. — Пенелопи срещна погледа на Елизабет и забрави, че цял следобед се преструваше на мила и добра. — Всъщност, изобщо не е странно.
Веднага забеляза как бузите на съперницата й пламнаха. Зениците й се разшириха и станаха огромни. За момент двете останаха една срещу друга и красивите им клепки пърхаха над бдителните очи.
— Просто не съм мислила по въпроса — опита да се отбранява Елизабет.
— Не, а и защо да го правиш? — прошепна студено Пенелопи. — Нали вече си свършила тази работа с човек от персонала.
Елизабет остана с отворена уста.
— Какви ги приказваш? — прошепна.
Нов облак скри слънцето и помещението потъна в сумрак.
Пенелопи извъртя очи.
— Нямам нищо против, ако си решила да отричаш. Знам със сигурност, че си прекарвала нощите си с някой си Уилям Келър, кочияш — Пенелопи едва успя да прикрие усмивката си. Беше невероятно забавно. Най-сетне бе поставила Елизабет на мястото й. — Имам и доказателство.
— Какво доказателство? — недоумяваше Елизабет.
— Писмо. Написал ти е писмо. Колко мило! Оставил ти го е в нощта, когато е заминал. — Пенелопи махна с ръка. — Моли те да го последваш, но ти не си го направила.
— Уил ми е оставил писмо? — Гладкото чело на Елизабет се намръщи.
— О, да. Прости ми. Уил.
Елизабет цялата се разтрепери при новината, а очите й плувнаха в сълзи. Стисна устни и стисна ръце.
— Пени, не бива да казваш на никого.
— Нима? — нацупи се. — И защо не?
— Все още ми се сърдиш заради Хенри — отвърна бавно Елизабет.
— Това е малка част. Но, да, Лиз, скъпа приятелко, все още съм сърдита. Хенри беше мой. Двамата с него бяхме страхотни заедно. После тъпа приумица на съдбата съсипа всичко. Просто не разбирам как се случи. Сега обаче знам как да се справя. Ще те съсипя, Лиз. — Пенелопи отправи на Елизабет злобна усмивка. — Виж, скъпа. Ти свърши цялата работа. Аз просто ще пусна противната птичка от клетката.
Елизабет се втренчи в изтъркания под. Продължаваше да стиска ръце. Светлината падаше на светлата й коса и й придаваше вид на измъчен ангел, но това не промени намеренията на Пенелопи. Прехапа устни и срещна погледа на приятелката си.
— Пени — прошепна. — Никой не обича подобни неразбории.
— Аз ги обичам.
— Да, знам — заговори тихо Елизабет. — Затова ти си ти, а аз съм аз. Но след като си решила да ме съсипеш, никой няма да те заобича повече.
— Никой няма да разбере, че аз съм…
— Дори когато се намесиш и се опиташ да се омъжиш за бившия годеник на провалената фаворитка ли? О, Пени. Не ставай глупава! — Елизабет пристъпи напред и за момент Пенелопи забеляза студенокръвното чудовище, притаило се под кожата на истинската дама. — Пени? — продължи тя. Гласът й пак прозвуча самоуверено, въпреки че онова, което искаше и силата на желанието й се бяха изписали на лицето й. — Може ли да видя писмото?
Пенелопи отметна глава назад и въздъхна нетърпеливо. Бръкна под болерото, извади писмото и го показа на Елизабет, колкото да познае хартията си за писма.
— Ще го получиш, ако ме слушаш.
После се обърна с гръб. Чу Елизабет да пристъпва към нея.
— Какво искаш да направя?
— Ела у нас в сряда сутринта — в десет — ще се опитам да измисля начин да не се омъжиш за Хенри, без да съсипя репутацията ти.
— Но аз…
— Лиз — прекъсна я Пенелопи, без да я поглежда. Прокара ръка по топовете коприни със златни и сребърни бродерии и погледна към приятелката си, чиито очи бяха ужасени и гневни. — Просто нямаш избор.
По челото на Пенелопи бяха избили капки пот, а стомахът й се бунтуваше. Време бе да върви. Повдигна алената пола и се отправи към асансьора. Дори не хвърли поглед назад. Бе сигурна, че в сряда сутринта Елизабет ще я чака и по лицето й ще бъде изписано същото унило изражение. Стигна до края на топовете, подпря се на една от работните маси и се провикна:
— А, да, Лиз? — Обърна се и срещна очите на Елизабет, уплашени като на сърна. — Избери си сама тъпата рокля.

През следобеда на първия си напълно свободен ден Лина бе приятно изненадана от всичко, което можеше да прави. Излезе от хотела на Двайсет и шеста улица и се отправи към Шесто Авеню, изпълнена с нетърпение да започне новия си живот. Притежаваше огромна сума и вече нямаше намерение да избягва погледите на по-богатите или да доставя удоволствие на други, освен на себе си. Искаше всичко, което върши, да бъде велико.
Почти цяла сутрин разказваше на Пенелопи каквото знаеше за Елизабет и Уил, а на места поукрасяваше истината, за да остане доволна благодетелката й, макар поне засега да не й разкри, че семейство Холанд са обеднели. Лина бе особено внимателна, понеже момичета като Пенелопи бяха потайни и едва сега осъзнаваше колко ценна е информацията, затова възнамеряваше да я опази още известно време.
В замяна на информацията за Елизабет и Уил Пенелопи й даде стари дрехи и накити. Роклите бяха по миналогодишната мода, но Лина нямаше намерение да се оплаква. Семплата рокля на прислужница бе част от миналото. Отдели цял час, за да пробва придобивките и накрая се спря на червена рокля на точки. Пенелопи обясни, че била една от любимите й, но вече всички я били виждали в нея миналото лято. Обувките, които богаташката й даде, се оказаха твърде малки, затова нахлузи старите износени боти, с които ходеше да прибира поръчките на семейство Холанд.
Лина погледна отражението си във витрината на цветарския магазин на Двайсет и шеста и Шеста и се възхити на силуета в червена рокля. Беше с изключителна кройка и шита за момиче с различна фигура, но изглеждаше чудесно. Никой от висшето общество не би нарекъл чипия й нос, обсипан с лунички, и пълните й устни красиви, но тя вирна брадичка и усети, че така изглежда красива. На това му се казваше справедливост — уменията й да оправя чуждите коси най-сетне щяха да послужат на нея самата.
Лина си каза, че един ден, когато Клер прочете името на малката си сестра в светските хроники на вестниците, над името на Елизабет Холанд, ще си помисли, че е било истинско щастие, дето семейство Холанд са я изгонили от дома си. Уил също щеше да види името й, разбира се. Доставяше й удоволствие да си представя как ще се изненада, когато разбере колко високо се е издигнала Лини. Щеше да я потърси с очи, блеснали от възхищение, и да й каже колко много му е липсвала. Това бе начинът, по който Елизабет Холанд печелеше сърцата на хората — никога не преследвай, винаги се прави на недостъпна. Нали така рече Пенелопи.
Лина се усмихна на отражението, което се променяше всеки миг, и най-сетне продължи на изток, подмина магазините за бонбони и шивачите с раираните тенти пред витрините. С всяка крачка се приближаваше все повече до стария си квартал. Скоро щеше да излезе на Пето и да продължи на юг. Вече бе на територията на Елизабет, само на няколко пресечки от дома на семейство Холанд, но старият й живот на слугиня й се струваше твърде далечен. Вървеше покрай малкия парк край Мадисън Скуеър и съгледа арката на Дюи, издигната специално за парада, също и колонадата. Зад нея, кулата на Мадисън Скуеър Гордън се издигаше над върховете на дърветата — знаеше, че Уил бе идвал веднъж или два пъти на спортните събития, които се провеждаха тук. Погледна към хотел «Фифт Авеню», където госпожиците Холанд пиеха с леля си чай. Такива бяха заниманията на дамите, когато нямаха какво друго да правят, напомни си Лина. Вдигна взор към бялата, мраморна, шестетажна постройка с малките прозорци и реши, че това е знак.
Лина приглади червената рокля. Улицата бе пълна с карети, пешеходци с цилиндри и костюми. Искаше да пие чаша чай и имаше чувството, че това ще бъде дебютът й. За пръв път някой щеше да й прислужва. Запита се дали няма да види Елизабет, докато си почива по време на пробите в магазин «Лорд енд Тейлър», който беше само на три пресечки. Елизабет щеше да е шокирана, че Лина Брод вече не е слугиня. Тази Лина Брод — Каролина Брод — разполагаше с петстотин долара в чантата и пред нея бе цялото бъдеще.
Лина се шмугна сред трафика, вдигнала полата, за да не се докосва до мръсотията на улицата. Мина покрай спрелите карети и носачи, които се мотаеха пред входа, и влезе във фоайето. Погледът й пробягна по дебелите килими и бившата слугиня вдъхна наситения аромат на кафе и свежи цветя, който познаваше от случаите, когато бе идвала да изпълнява поръчките на семейство Холанд. Веднъж дори зърна стъклената витрина в чайната, където бяха изложени примамливи сладкиши. Пристъпи натам и забеляза един от служителите да се спуска към нея.
— Добър ден, госпожице… — започна той, но неочаквано замълча. Огледа я от роклята към краката и лицето й. Лина, допреди секунда въодушевена, неочаквано се смути. — Гостенка на хотела ли сте?
— Не — призна с тъга. — Отседнала съм в странноприемница «Уест Сайд» на Двайсет и шеста улица… — Замълча, защото забеляза, че мъжът пак поглежда към краката й. Сведе очи — роклята бе все още вдигната, както я бе прихванала, за да пресече улицата, и старите й износени боти се виждаха. Служителят даде знак на друг, облечен в същата виненочервена униформа.
Огледа се и забеляза, че във фоайето дамите са или с придружителки, или с прислужник. Ядоса се, задето си бе въобразила, че може да мине за момиче от висшето общество. Първият служител я погледна, прошепна нещо на втория и той погледна неодобрително ботите й.
— Извинете — заговори вторият. — Среща ли имате с някого?
— Не — отвърна нещастно тя.
— В такъв случай ще ви помолим да си тръгнете — рече първият и се подсмихна, което бе напълно ненужно, защото Лина вече бе наясно, че мястото й не е тук.
Ако имаше начин да изчезне завинаги, щеше да го стори, просто за да се махне от презрителните погледи на служителите. Отстъпи назад към вратата, червената рокля прошумоля в краката й, и затича по улицата. Щеше да върви по Бродуей до пресечката с Пета, където се оформяше триъгълник. Как можа да се прояви като такава глупачка и да тръгне по Пето. Крачеше бързо, толкова бързо, че почти не виждаше пред себе си и остана безкрайно изненадана, когато се блъсна в гърдите на непознат.
— Извинете, госпожице.
Лина веднага позна младежа, в когото се блъсна, но й трябваше малко време, за да повярва, че разговаря учтиво с нея. Бе продавачът от «Лорд енд Тейлър», когото Клер бе нарекла красавец. Същият, който бе нает, за да се усмихва на дамите и да им прави добро впечатление. Само че на нея й бе напомнено по особено болезнен начин, че не е дама.
— Съжалявам — сведе очи тя.
— Не, вината е моя — отвърна глупаво той. Беше облечен в кремава риза с яка и кафява копринена жилетка, метнал сакото през ръка. Беше по-красив, отколкото го помнеше, което никак не й помогна, защото нямаше представа какво да му каже. Погледна глупаво в лешниковите му очи. — Сигурно ще ви се сторя изключително невъзпитан, че ви заговорих, но ми се струвате позната отнякъде. Да не би да съм имал удоволствието да ви обслужвам в магазин «Лорд енд Тейлър»?
Лина се усмихна на мига. Поне един човек в света не я възприемаше като проста слугиня.
— Да не би пък да съм виждал снимката ви във вестниците? — Момчето от «Лорд енд Тейлър» също се усмихна. Имаше дълъг нос, брадата му бе набола едва забележимо и бе значително по-висок от Лина. — Да не би да се познаваме от някой бал?
Тя сви уклончиво рамене. След като я изгониха от хотела, трябваше много да внимава, за да не сбърка пак. Не можеше да се насити на момента. Да я вземе за дама, и то толкова красиво и изискано момче, бе истинско удоволствие след преживяния срам.
— Не е възможно да сте съвсем сама. Родителите ви все още ли са в хотела?
Лина се обърна към бялата мраморна сграда и се зарадва, че двамата служители, които я изхвърлиха, са се прибрали.
— А… не. Сама съм.
— Струвате ми се доста позната — повтори той и я погледна в профил.
Лина продължаваше да се усмихва щастливо.
— Аз съм загадка.
— Имате ли нещо против да помисля още малко? Какво ще кажете да ви почерпя едно питие?
Лина усети как се изчервява и се ядоса на себе си.
— Знам, че не е прилично, но няма да сте първото момиче от висшето общество, на което показвам непознати части от града. Обещавам да ви върна жива и здрава.
— Не е това. — Лина отново се почувства неловко и едва не разкри истинската си самоличност. — Просто вече съм сгодена — обясни, спомнила си за Уил и че цялата й трансформация бе заради него. Е, не правеше всичко заради него, но повечето неща бяха ръководени от мисълта за него.
— Няма нищо — усмихна се той. — Ще бъде само за един следобед и обещавам да не казвам на никого.
Лина отново се замисли за Уил и й се прииска в момента да е до нея. Същевременно желаеше великолепният миг, в който я помислиха за момиче от висшето общество, да продължи малко по-дълго.

Очите й привикнаха със светлината и тя забеляза, че подът е покрит с дървени трици, а стените са облепени с вестници. Барманки, по-млади от нея, обслужваха гостите и разнасяха кани бира от маса на маса. В единия ъгъл дебела певица изпълняваше «Старите у дома», песен, за която Лина бе чувала от приказките на сестра си. Макар навън да бе все още следобед, сцената в пивницата я накара да се почувства така, сякаш е посред нощ.
— Много е различно от Пето Авеню, нали? — попита момчето от «Лорд енд Тейлър».
Лина кимна и на мига осъзна, че е допуснала грешка. Не беше хапвала нищо и усещаше да й се вие свят. По-важното бе, че всички пари, които Пенелопи й бе дала, бяха натъпкани в копринената чантичка, която стискаше под ръка. Настани се на високия стол в Бауъри, квартал, известен с мошеници, измамници, с бордеи и опасни типове.
— Как ти беше името?
— Тристан Ригли. — Русата му коса беше непокорна, а когато се усмихваше, от него бликаше неподозирана енергия. — Ами ти?
— Каролина Брод — отвърна тя. Обичаше звученето на името си и се усмихна. Щеше й се да бе помислила как да удължи и фамилията си, за да може да твърди, че е Каролина Бродхърст или Каролина Бродуел.
— Простете ми, че не спирам да ви наблюдавам. — Тристан даде знак и пред тях се появиха като изневиделица две високи чаши с тъмна бира, от които течеше пяна по лакираната повърхност на бара. — Сигурен съм, че сме се виждали преди, но не помня името Каролина Брод…
— Не съм в обществото отдавна. — Отпи от бирата и не бе сигурна, че й хареса. Никога не бе пила бира — само понякога бе близвала от уискито на Уил — и имаше вкус на развалено. Спомни си, че едно от момичетата в кухнята й каза, че ако няма храна, бирата и цигарите вършат същата работа. Затова отпи нова глътка. — Сигурно приличам на много други момичета.
— Нищо подобно — усмихна се отново той. Никой не се бе усмихвал на Лина по този начин. У нея припламна приятна топлина и усети как я бодна чувство за вина. — Вие сте много красиво момиче, госпожице Брод.
— Не си въобразявайте нищо, господин Ригли — предупреди го. — Вече ви осведомих, че съм сгодена. В момента той си търси късмета на Запад, но не означава…
— А, разбрах — прекъсна я небрежно Тристан. Намигна й и й се стори, че забелязва нещо, което й напомня за Уил. — Вашият човек не разполага с достатъчно финанси, за да са доволни родителите ви, затова е отишъл да изкара някоя и друга пара и да спечели ръката ви.
Лина остана поласкана от историята, която той измисли, и й се прииска да бе така. Изчерви се и младежът май реши, че е напипал истината.
— Значи не сте виждали подобно нещо досега. — Той се обърна на стола и посочи дългото помещение с ниския тенекиен таван. — Погледнете натам, виждате ли мъжа с шапката.
Мъжът бе среден на ръст, с обезформен нос и притворени очи. Беше седнал на една от масите, заобиколен от жени, които се сториха на Лина не по-зле облечени от нея.
— Грозния ли?
Тристан изсумтя.
— Това е Кид Джак Галахър. Убил е един с голи ръце преди две седмици. Боят продължил дълго, а за противника му разправяли, че бил непобедим. Дотогава поне.
— След като е убиец, защо красивите госпожици пърхат около него? — Лина огледа жените, които не се отделяха от грозника.
— Това не са просто красиви госпожици. Курви са. И не го оставят, защото им дава добри пари.
— Я!
Лина наблюдаваше как Тристан надигна халбата и отпусна глава назад. Бирата бавно изчезна от чашата. Погледна Лина дръзко.
— Искаш ли да пробваш?
Лина се усмихна. Открай време обичаше предизвикателствата. Надигна халбата и изпи бирата на няколко глътки. Когато приключи, бе задъхана, но бирата я нямаше.
Тристан даде знак на бармана.
— Изпий още една — подкани я той, когато оставиха халбите пред тях.
— Добре — съгласи се Лина и погледна втората чаша. Усети главата й да олеква, но й бе толкова хубаво, че Тристан я взе за момиче от висшето общество, а и не можеше да се прибере у дома точно сега. Не и в стаята на Двайсет и шеста улица със старите тапети, където прозорецът гледаше към шахтата. — Щом настояваш.
Часовете минаваха, а тя измисляше истории за себе си, макар да внимаваше да не дава много подробности, а той се оказа невероятен слушател. Изпиха още по три бири и тя усети да се килва напред.
— Внимателно — предупреди Тристан и я изправи.
— Благодаря — изкиска се тя и се оригна в шепа, сетне погледна младежа до себе си с благодарност и се усмихна неуверено.
— Знаеш ли, Крисчън — започна тя. Присви очи и се зачуди защо името му й се струва грешно. — Много ми харесваш. Не колкото моя Уил — ще обичам единствено и само него — но ми беше приятно да си побъбря с теб.
Той пое ръката й и я целуна.
— Вече разбрах коя си. Приятелка си на Аделейд Уетмор и преди две седмици дойде с нея да избирате брокат.
Тя се изкиска и поклати глава.
— Може би една от внучките на Вандербилт?
Лина изви вежди при новото предположение и пак поклати глава.
— Значи ви познавам, защото бяхте на годежа на Скунмейкър и Холанд. — Лина усети усмивката й да се стопява. — Точно така. Вие сте една от приятелките на Елизабет Холанд.
— Семейство Холанд — изсъска с омраза тя. — Ужасни хора. Особено Елизабет.
— Наистина ли? Винаги когато съм я срещал в магазина, ми е правила впечатление на възпитана.
Лина кимна недоволно. Напомни си, че ако Елизабет не се промъкваше, за да накара Уил да се влюби в нея, сега той щеше да е влюбен в Лина.
— Така се представя пред хората, но всички, които я познават, са наясно колко е гадна. — Лина замълча и прецени, че дърдори неразумно. После си спомни как младежът, който седеше до нея, бе поискал бившите й работодателки да му платят. — Да не говорим, че вече съм много по-богата от тях.
— Наистина ли? — Тристан остави чашата на бара. — Семейство Холанд са стара фамилия.
— Точно така — отвърна гордо Лина. Знаеше, че постъпва глупаво, но не успя да се овладее. — Мога да ги купя и да ги продам.
— Наистина ли? — отвърна тихо Тристан. — И какво ще направите с тях, когато ви принадлежат?
— Ще ги накарам да търкат пода, да ми кърпят чорапите, а после ще ги пратя да ми намерят лилии в определен нюанс. — Лина не можеше да се спре. Така се наслаждаваше на фантазията.
— Това е доста работа за сестрите от семейство Холанд — искряха закачливо очите на Тристан.
— Просто не ги познаваш. Ужасно семейство. Истински принцеси. Най-вече Елизабет. — Лина сръбна глътка бира. — Иска ми се да умре.
— Мога да го уредя. — Тристан се приведе напред. — Знам, че виждаш шития по поръчка костюм, с който съм облечен, и си мислиш, че не съм на мястото си с Кид Джак Галахър, но ако искаш да се справиш с проблем като Елизабет Холанд… — Млъкна и повдигна русата си вежда.
Лина изпусна чашата на бара. Посоката на разговора я накара да се почувства крайно неудобно. Вгледа се в Тристан — сега напълно сериозен, макар одеве да бе толкова приятен — и разбра, че сигурно се шегува.
Покри лицето си с ръце и се изкиска. Стори й се ужасно да се киска за подобно нещо, но беше наистина комично, когато си представи как я убива доставчикът на рокли. А и това бе просто фантазия.
— Заслужава си го — добави тя, когато кикотът й утихна.
— Наздраве, Каролина. — Тристан повдигна вежди и чукна чаша в нейната.
Много скоро всичко й се стори топло и меко, лицата наоколо се издължиха и разкривиха, гласът на певицата се изостри и последното, което Лина помнеше, бе как издрънчават чашите им с Тристан Ригли, преди да отпият.

Във вторник Елизабет се събуди рано и повече не можа да заспи. Цяла нощ спа неспокойно, спохождаха я призраци. Нямаше сили да избира нов тоалет, затова взе роклята, с която бе и предишния ден — с квадратно деколте и набори на три-четвъртите ръкави. Дори след като се облече, все още бе рано за закуска, а и не беше гладна, затова отиде на третия етаж, в стаята, където жените от семейство Холанд пишеха писма и прибираха кореспонденцията си.
Най-забележителното в стаята й се сториха платовете от «Лорд енд Тейлър», доставени вчера следобед. Стаята бе по-семпла от останалите в къщата, с дюшеме на широки дъски и обикновена решетка пред камината. Тапетите бяха в светлокафяво с кадифени листа. Коприненият муселин и дантелата отразяваха светлината и сякаш искряха. Имаше бележка от господин Каръл, в която я молеше да одобри плата и я уведомяваше, че асистентът му ще мине следобед да го отнесе в ателието на Двайсет и осма улица. Не й се мислеше по въпроса. Единственото й желание бе да поговори с баща си.
Писмата, които Едуард Холанд бе изпращал на най-голямото си дете, се пазеха в няколко малки чекмеджета на махагоновия шкаф. Бе получавала бели пликове с марки от Япония, Южна Африка и Аляска и ги пазеше по дати, всеки месец привързан със синя панделка. Бяха пълни с наблюдения за чужденци и принципите му за лично достойнство. Баща й бе пътувал много, уж по работа, но истината бе, че искаше да разгледа света.
Елизабет отвори едно от чекмеджетата и извади купчинка писма. Още преди той да почине, Елизабет често идваше, избираше си писмо и търсеше в него съвет или мъдрост. Сега това й бе по-нужно от когато и да било, затова затвори очи и прокара мекия си пръст по ръба на твърдия бял плик. Избра един, отвори очи и съзря наклонения на една страна почерк на баща си. Отвори плика и прочете бележката, която сигурно бе придружавала подарък.
«Помни винаги бъди откровена и честна», прочете тя шепнешком, «каквато си била досега».
Гърдите й се стегнаха от чувство на срам. Точно така би казал баща й, ако беше тук сега. Затвори очи и си помисли, че не бе нито «откровена» нито «честна». Може би все още имаше възможност да промени това.
Елизабет се обърна и тръгна към някогашния кабинет на баща си, стиснала писмото в ръка. Напоследък майка й се качваше в тази стая всеки ден, за да прегледа сметките и вестниците, сякаш щеше да открие начин, по който да забогатеят отново. Елизабет се облегна на вратата и почука.
Отговор не последва. Елизабет изчака и влезе плахо. Майка й, облечена в черно, бе седнала на огромното дъбово бюро с кожен плот, което навремето използваше баща й. Косата й, винаги прихваната с фиби поне на десет места, обикновено скрита под боне, бе пусната. Беше кестенява, същата като на Даяна, само че прошарена и се стелеше по раменете й. Тя вдигна поглед от писмото и поздрави дъщеря си.
— Мамо — рече Елизабет и влезе на пръсти в стаята. — Трябва да поговорим за сватбата.
Майка й кимна, но така и не откъсна очи от писмото, което държеше.
— Мислех какво би искал за нас татко, как би живял, какво би очаквал от нас. Тази сутрин четох писмата му и попаднах на едно, в което ми пише, да съм откровена и честна. Като се замисля, сватбата с Хенри Скунмейкър не ми дава подобна възможност. — Елизабет зачака майка й да каже нещо, но тя дори не помръдна. — Татко би искал да се омъжа по любов — продължи с треперещ глас. — Макар да съм поласкана от интереса на господин Скунмейкър към мен и да разбирам какво му е, изобщо не го обичам. Сигурна съм, че никога няма да го обикна.
Госпожа Холанд се облегна на стола, макар да не откъсваше очи от писмото, за да погледне дъщеря си. Стисна устни, но остана неподвижна. Не бе красива и видимо се бе състарила, откакто съпругът й почина, но Елизабет все още различаваше онова, с което Луиза Ганзворт бе успяла да впечатли Едуард Холанд. Във всеки неин жест прозираше авторитет.
— Трябва да съм доволна, че слугите ни напускат, понеже повече не мога да им плащам. Останах силно наранена, защото Уил беше камериер на баща ти.
Елизабет остана озадачена, че майка й споменава Уил, и каза първото, което й дойде наум.
— Какво четеш, мамо?
— Писмо, дете.
— От кого?
— От Сноудън Трап Кеърнс, водач на баща ти, докато е обикалял земите край река Юкон.
— Така ли? — Елизабет смътно си спомняше господина от Бостън с руса коса и приятно държание, макар и доста напорист. — Интересно ли е?
Най-сетне госпожа Холанд остави писмото и вдигна поглед. Очите й бяха тъмни и спокойни, когато погледна дъщеря си с неприкрита меланхолия.
— Би било чудесно, ако можеше да се омъжиш по любов, детето ми, особено ако баща ти не го бяха убили… — Замълча и кожата около устата й се сбръчка. — Само че сега е невъзможно.
— Убит ли? — думата сякаш задуши Елизабет. Самоувереността й се стопи. — Нали татко е починал в съня си, от сърце.
Госпожа Холанд вдигна ръце.
— Какво друго да кажа на двете си момичета… и на останалите? — В очите й се събра тъга. — Баща ти беше прекалено млад, за да страда от сърце, а господин Кеърнс ми спомена, че имало грозни подозрения за съмнителни инвестиции, които баща ти бил направил преди смъртта си. Тези хора не са джентълмени като семейство Холанд. Златотърсачите не идват от добри фамилии като нашите. Повечето са престъпници. Баща ти се е замесил с тях.
Елизабет усети, че й се гади и насочи цялата си воля да потисне надигащата се в гърлото й жлъч.
— Вече няма значение, Елизабет, мила. За съжаление, баща ти проигра наследството си. Може и да е искал да се омъжиш по любов, но не би искал семейството му да мизерства. Ти това ли искаш? Готова ли си да оставиш семейството си да гладува?
Елизабет поклати бавно глава. Усети как сълзите й бликат и й се стори, че е плакала дни наред.
— Добре, защото остава само едно. Баща ти би искал да помислиш първо за семейството си, след това за себе си, Елизабет. Хората от нашата класа винаги са постъпвали така. — Тя вирна брадичка и продължи: — Налага се да се омъжиш за Хенри, Елизабет. Няма да си мое дете, ако не го сториш.

— Най-великата сватба на деветнайсети век — изсъска Пенелопи, докато се разхождаше бавно, но нервно в личния си хол на втория етаж в къщата на семейство Хейс. Навън бе ясен и приятен следобед. Тя притискаше Робър до гърдите си и го целуваше по главата. — Доста преувеличено, не мислиш ли?
— Прекалено е — обади се Бък и дръпна от цигарето. — А и от мен не излиза арбитър, когато става въпрос за прекалени неща — добави той.
— Престани, ако обичаш. — Пенелопи недоволно извъртя сините си очи, когато чу коментара на Бък. — Въпросът е, че трябваше моето име да е във вестниците, не на Лиз. Нямаш представа колко ме дразни тя.
Пенелопи тропна с крак и рязко се обърна от западните прозорци към южните. Бък прехвърли единия си дебел крак върху другия и въздъхна.
— Да знаеш, че го познавам онзи талант от вестника. Дейвис Барнард. Втори братовчед е на мама или нещо такова. Дали да не…
— Няма никакво значение, защото в момента не съм сгодена за никого, нали така? — На Пенелопи й беше горещо в черната рокля, кожата я сърбеше и се дразнеше дори от най-незначителното. Имаше желание да съсипе тапицерията в бяло и златисто, но не бе чак толкова превъртяла, та да унищожи хубавия брокат. Все още не. Въздъхна, обърна гръб на Бък и тихо рече: — Извинявай, не исках да ти се сопна, но ми е толкова трудно… Тя почти ме заплаши.
— Наистина ли? — пое си дълбоко въздух Бък. — Как?
— Каза, че ако разкрия истината за нея — гласът й стана остър, — аз съм щяла да бъда посрамена. Аз. Все едно аз съм тази, която се е държала като евтина уличница в обора!
Бък повдигна изсветлените си вежди.
— Права е — заяви предпазливо. — Много ще ти е трудно да хванеш Хенри, ако по някакъв начин се окажеш свързана с падението на Елизабет или ако се разбере, че се опитваш да се възползваш от него. Обществото не обича опортюнистите — добави и й се закани с пръст.
Пенелопи изгъргори и се врътна към приятеля си.
— Не съм опортюнистка! — изписка, а териерът се загърчи в ръцете й, но тя го притисна към себе си. Пристъпи към Бък и се тръшна на канапето до него. Изминаха няколко минути в неловко, напрегнато мълчание, след което Пенелопи продължи с най-ледения си тон: — Няма да го понеса, ако тя се омъжи за него. Разбираш ли? Трябва ни план — съвършеният план — за да сме сигурни, че годежът им ще бъде прекратен незабавно.
— Ще измислим нещо. — Бък протегна ръка, почеса Робър по главата и погали фините пръсти на Пенелопи.
— Тя ще дойде утре сутринта — изсумтя Пенелопи. — Как ще успеем да измислим безупречен план за по-малко от двайсет и четири часа?
— Пени, нали знаеш, че плановете са най-силната ми страна?
— Но тя е съвършена във всяко отношение! — прекъсна го Пенелопи. Стана и пусна Робър в скута на Бък. — Всички твърдят, че е така — продължи и започна да се разхожда развълнувана по пода от черен орех. — А междувременно, докато се е преструвала така умело… нали се сещаш… въргаляла се е с наемната работна ръка. — Пенелопи се усмихна немощно, сякаш мисълта й бе хрумнала току-що. — Сигурно си е въобразявала, че постъпва като добра християнка и затова се е отдала на човек, който е имал огромна нужда.
Бък се разсмя презрително.
— Мислиш ли, че утре сутринта ще дойде?
— Разбира се, че ще дойде. Сигурно е уплашена до смърт. Аз, на нейно място, направо щях да се побъркам. — Изсмя се насила, скръсти ръце на гърдите си и продължи да крачи неспокойно. — Нали я видях, Бък. Бяла като платно.
Бък смачка цигарата си в пепелника, поддържан от позлатени нимфи на деветдесет сантиметра от земята, и отпусна брадичка върху дланта си.
— Това е добро начало.
Пенелопи стисна зъби, сви ръце в юмруци и ги размаха от безсилие.
— Разбира се, че е добро начало, след което ще бъде чудесно, ако покажем каква долнопробна уличница е. Тогава на всички ще им стане ясно, че не може да бъде с Хенри и светът ще се върне към обичайния си ред. Само дето така аз ще бъда очернена. — Пенелопи изписка, отпусна се на пода и го заудря с юмруци.
Бък стана, вдигна я и й се усмихна доволно.
— Трябва да се успокоиш. Няма да спечелиш, ако не съумееш да си овладееш нервите.
— Знам. — Тя се опита да си поеме няколко пъти въздух и си напомни, че държи всички печеливши карти. Облегна се на Бък и двамата пристъпиха към прозорците с изглед към Пето. Каретите минаваха съвсем бавно, а пътниците им се преструваха, че не се оглеждат. От време на време вдигаха поглед, за да зърнат най-прекрасния силует в града. Пенелопи обърна гръб на улицата. Изобщо не й беше приятно, че някой от зяпачите може да я възприеме за слабохарактерна. — Мисълта ми е — продължи тя, — че са изместили сватбата единствено за да ми натрият носа.
— Сигурен съм, че не го правят единствено, за да ти натрият носа.
Очите на Пенелопи заблестяха при тези думи.
— Не мога да понеса мисълта Елизабет да получи онова, което аз искам! — изсъска тя. — Как така една малоумница от някакво си старо семейство ще си позволява да открадне онова, което всички — абсолютно всички! — знаят, че е мое?
— Успокой се, мила — рече Бък и погали приятелката си по рамото. — Не можем все за това да говорим. Трябва да измислим план за утре сутринта. Силните карти са в наши ръце. Важното е да преценим кога да ги изиграем. А ние ще ги изиграем — обяви самоуверено.
Пенелопи отпусна буза на ревера на Бък и се замисли над случилото се в «Лорд енд Тейлър», за да проумее кои са слабостите на съперницата й. Вместо това пред очите й изплува лицето на Елизабет, брадичката й трепереше, а очите й бяха пълни със самосъжаление.
Пенелопи не успя да овладее надигналата се в нея ярост. Обърна гръб на Бък и направи няколко широки крачки към канапето, на което се беше разположил Робър. Грабна териера и го притисна до гърдите си. Той изджавка остро, но тя не го пусна.
— Каквото ще да става, Бъки, трябва да намерим начин. Няма да понеса да изгубя. Предпочитам да видя Елизабет мъртва, отколкото омъжена за моя Хенри.

— Значи наистина е било за девет вечерта! — възкликна Даяна, когато Хенри я поведе от страничната врата по посипаната с чакъл алея към оранжерията с куполообразния стъклен покрив. Щом вратата се затвори, той се обърна към нея и се ухили. Тя го погледна и веднага забрави всичко, което възнамеряваше да каже.
— Опасявах се, че няма да разбереш — рече Хенри и погледна игриво назад. — Не че се притеснявах кой знае колко.
Тя го следваше към оранжерията и стискаше бележката, която й бе оставил между страниците на книгата, сега пъхната в джоба на пелерината й. На идване я прочете няколко пъти, само и само да се увери, че Хенри Скунмейкър я е поканил в час, който изобщо не е подходящ за млади дами.
Вътре миришеше на пръст и парникови цветя. Бе също толкова вълшебно, колкото и онази вечер преди седмица и половина. Двамата се разхождаха под гигантски листа, покрай лехи с редки цветове, а в далечния край на сградата Хенри я преведе през тясна врата в малка стая. И тук таванът беше стъклен, макар нисък, от матирано стъкло и имаше легло, покрито с ръчно изработена кувертюра.
— Стаята беше на градинаря — обясни Хенри. — Избяга с една от шивачките на Изабел, вече са женени и живее в къщата. Понякога ми позволява да използвам стаичката.
Даяна се зачуди какво ли имаше предвид с това понякога и използвам, но атмосферата в стаята я заплени и завладя сетивата й. Въздухът бе свеж от зеленината, обикновени жълти лампи осветяваха наоколо. Нямаше нито свещи, нито специални аромати, нито шампанско, както в книгите.
— Тук е прекрасно — обърна се девойката към него. Струваше й се колкото цивилизовано, толкова и усамотено.
— Честно да ти призная, мислех, че няма да дойдеш. Наясно съм, че единственото, което одобряваш в мен, е оранжерията ми — пошегува се Хенри и Даяна си каза, че сега той е съвсем различен от случая, когато изрече онези думи. — Мислех, че ще ти се идва, но…
— Но си се съмнявал да намеря начин. Аз съм едно лудо момиче, Хенри. — Намигна му, а той й се усмихна. Нито един от двамата не спираше да се усмихва. Тя свали качулката и зачака домакинът да поеме наметката. След малко Хенри протегна ръка, разкопча първо копчето на врата и премина на копчетата надолу, докато тя не остана по семплата синя рокля на точки, която бе избрала, за да е сигурна, че ако я хванат, няма да си помислят, че е отивала някъде.
— Радвам се, че е така. — Впи в нея възхитен поглед и го задържа, докато тя не се изчерви. Докосна с пръсти деколтето на роклята, където започваха белите копченца. Тя усети как цялата й кръв се устремява към това място.
— Не исках да съм хубаво облечена, в случай че…
Хенри я накара да замълчи с дълга целувка по устните. Прегърна я, привлече я към себе си и я притисна. Тя усещаше дланта му отпусната на гърба й. Целувката бе влажна и имаше свой безкраен ритъм. Страхуваше се, че вълнението ще се окаже повече, отколкото можеше да понесе неопитното й сърчице. Девойката се отдръпна и забеляза, че той се е ухилил, но устните му издаваха неподозирана нежност.
Хенри стисна копчето между пръстите си и го завъртя. Даяна усети как гърдите й се надигат, а сетне той освободи копчето от гайката. Разкопча и следващото, и следващото, чак до кръста. Корсажът се смъкна на талията й и отдолу се показа камизолата с дантели и волани. Тя стисна зъби с надеждата да успокои дишането си. Хенри не откъсваше поглед от нея, докато смъкваше роклята. Тя се плъзна около глезените й и Даяна остана насред оранжерията по бельо.
Девойката отпусна глава назад и в тъмните й очи заблестяха искри.
— Значи ме примами тук да ме опозориш? — Гласът й за секунди бе станал дрезгав.
Хенри я целуна по врата, от другата страна на вчерашната целувка, и се отдръпна от нея.
— Не, обещавам ти да не го правя — отвърна домакинът. Даяна се постара да не показва разочарованието си, когато той се просна по гръб на леглото и скръсти ръце под главата си, за да му е по-удобно. Беше облечен в бледожълта риза и изглеждаше висок, строен, както се беше отпуснал. — Примамих те тук, за да ми зададеш въпросите, с които се опита да ме залееш първия път, когато се запознахме. Можеш да питаш за абсолютно всичко. Кълна се, ще получиш честен отговор.
Хенри й намигна и тя усети в гърдите й да се разлива топлина, изпита и облекчение, макар и малко, че няма да върши онези неща, за които мислеше непрекъснато. Все още не.
— Абсолютно всичко ли? — попита и се разположи на леглото до него.
— Каквото пожелаеш. — Той посегна към нощното шкафче, извади цигара от златна табакера и я запали.
Тя взе цигарата, дръпна си и отново му я върна. Очите й се насочиха към тавана, докато издишваше и заблестяха, когато го погледна отново.
— Добре… след като може абсолютно всичко… кажи ми какво мислиш за мен.
Хенри се разсмя и дръпна от цигарата.
— Мисля, че си най-естественото и прекрасно момиче, което някога съм виждал. Когато ме погледнеш по онзи хитър начин, ми се иска да разбера какви мисли ти минават през главата и да измисля нещо щуро, което да направим само двамата. Харесва ми походката ти и усещането, което създаваш, че стаята е прекалено тясна за теб. — Девойката си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Ще го кажа по друг начин, госпожице Даяна — той пое ръката й и я целуна, — ти си най-живият човек от всички, които познавам.
Гостенката прехапа долната си устна и усети кръвта да залива бузите й.
— Тази игра ми харесва — прошепна тя.
— Мога да продължа да изреждам комплименти цяла нощ, но знам, че много скоро ще се отегчиш. Питай друго.
— Наистина ли си разбил чак толкова много сърца, колкото разправят? — Даяна усети презрамката на камизолата да се смъква по бялото й рамо, но не я вдигна.
— Разбил съм няколко сърца, но съвсем не са чак толкова много, колкото се твърди.
— Бил ли си влюбен някога?
— Да — отвърна убедено, но унило Хенри. — Веднъж.
— Коя беше тя?
— Сега обаче искам да ми обещаеш да не повтаряш пред никого онова, което ще ти кажа.
Даяна, развълнувана, си пое дъх, завъртя се към Хенри и подпря глава на юмрука си.
— Обещавам.
— И тя беше от висшето общество на Ню Йорк, също като теб, моминското й име беше Полет Ригс, но когато се запознах с нея, вече бе лейди Диърфийлд.
— Полет Ригс ли? Че тя е почти на трийсет — възкликна възмутено Даяна. — И е омъжена за лорд.
— Знам — засмя се тъжно Хенри. Вдигна ръка и умело я плъзна под долната риза към бедрото на Даяна. — Само че тогава бях на осемнайсет, а тя бе най-изисканата жена, която някога бях виждал. Прекара сезона в Нюпорт, защото баща й беше болен, а пък лорд Диърфийлд прекалено често ходеше на лов и реших, че госпожата се чувства самотна.
— Как приключи?
— Зле. — Хенри въздъхна и притисна крака й с пръсти. — Просто й омръзнах, да не говорим, че продължих да й пиша писма и да се опитвам да й определя среща като някой пълен глупак.
— Липсва ли ти? — Даяна се уплаши, когато разбра, че жената, която помнеше — с млечнобяла кожа, алени устни, вирнала глава като кралица — е била любовница на Хенри. Независимо от това, искаше да разбере всичко за нея.
— Вече не. Сега ми се струва, че се е случило твърде отдавна. Само като ме погледнеше с тъжните си очи… като твоите бяха. Но отговорът е не. Преди известно време престана да ми липсва.
— Значи тя е единствената, в която някога си бил влюбен.
Хенри кимна и прокара ръка нагоре и надолу по бедрото на Даяна.
— Колко жени си… любил? — Даяна го стрелна с поглед, макар да бе смутена.
Той се усмихна на бедния й речник. Помълча все едно броеше или може би вече премисляше и не му се искаше да отговаря на въпросите й.
— Пет — отвърна най-сетне.
— Всички ли са били омъжени за английски лордове?
— Не! Нито пък са били възпитани момичета като теб, но с всяка една съм прекарвал чудесно.
— И кое беше последното момиче, с което се е любил Хенри Скунмейкър?
Мъжът се размърда, надигна се на лакти и се отдръпна от бедрото й. Погледна я в очите и понечи да заговори, но замълча.
— Нали ме увери, че мога да питам за абсолютно всичко! — възкликна тя и се зачуди чие ли име го кара да се колебае.
Той извърна поглед, докато произнасяше името на жената, която тя отлично познаваше.
— Пенелопи Хейс.
— Не може да бъде… — Даяна не беше сигурна дали да му се скара, или да се разсмее. — Сигурно много се е ядосала… — Млъкна, щом осъзна, че все още не е готова да спомене името на сестра си. Хенри извъртя очи и въздъхна с досада. — Нищо чудно, че напоследък се държи толкова странно. Ами ти… ти… тя.
Хенри отново стисна бедрото й, този път по-силно. Беше съвсем близо до него и усещаше дори най-незначителните му движения.
— Тя се оказа дори… оказа се по-дива, отколкото мислех в началото.
— Виж ти. — Даяна усети, че разговорът се задълбочава, но нямаше нищо против. Искаше й се да намери начин да му подскаже, че й е приятно да са заедно, дори когато е сериозен. — Струва ми се, че научих всичко за теб.
— Вече не искам да съм такъв. — Хенри замълча и се заигра с копчетата на ризата си. Гласът му притихна, тя долови болка. — Не искам да съм безотговорен към чувствата на хората. Не искам да мислиш, че това е някаква игра. Веднъж ми каза да не се отнасям към теб като с играчка. Не мисли, че си играя с теб.
— Затова ли ме покани тук? — Гостенката пак се надигна на лакът, без да откъсва блесналите си очи от него. — За да изясним този въпрос ли?
— Да. И това, но… Когато се оженя за сестра ти, не мога да продължавам… — Хенри сведе поглед и плъзна ръка към кръста й.
Даяна кимна.
— Трябва да се ожениш за нея, нали?
— Да… Просто…
— Разбирам. — Даяна мислеше за причините, накарали сестра й да се омъжи, и подозираше, че и за Хенри има скрити такива. — И не искам да знам каква е причината. — Притисна я тъга, но усети нуждата да е с мъжа, който изричаше онова, което и двамата мислеха. — Това ще бъде единственият път, когато ще сме заедно.
Той вдигна очи към нейните и кимна. Протегна другата си ръка и я пъхна под главата й, за да привлече лицето й към своето. Тя наблюдаваше красивите му черти и се опитваше да ги запомни завинаги. Порив на вятъра блъсна клоните в покрива — изглежда приближаваше буря — въпреки това момичето не трепна. Мъжът я целуна с жадна настойчивост, а на нея й се доплака.
— Ако ти обещая да те опазя невинна, каквато си сега, ще останеш ли тази нощ с мен?
Даяна кимна и му се усмихна дръзко, а той отвърна по същия начин.
— Чудесно, но има един-два въпроса, които искам да ти задам.
След тези думи, тя забрави за разума и се отдаде на погледа на Хенри и неподозирания му чар.

Тази нощ Елизабет сънува, че се намира в далечна част на страната заедно с Уил, където къщите бяха разделени от хълмове и никой нямаше любима парижка шивачка. После се оказа облечена в бяло, с натруфена и много смешна дантелена яка, а Пенелопи й се присмиваше садистично и я замеряше с отровен ориз. През повечето време гледаше в тавана и й се искаше да заспи. В понеделник срещу вторник почти не мигна, а сега имаше чувството, че и вторник срещу сряда ще е така.
Нямаше за какво толкова да мисли, защото възможностите й бяха малко и напълно неприемливи. Бе възпитана да доставя удоволствие на другите — както с външния си вид, така и с поведението си, — но сега единственото й желание бе да прояви егоизъм. Ако доставеше удоволствие на майка си, щеше да бъде изобличена като лека жена, предала класата си. Ако доставеше удоволствие на Пенелопи — която се оказа най-подмолната и лицемерна приятелка — щеше да бъде изгонена от единствения дом, който имаше, щеше да бъде лишена от единствения начин на живот, който познаваше. Ако доставеше удоволствие на себе си… вече бе твърде късно.
Прецени, че няма смисъл да зяпа тавана, надигна се и отиде до гардероба. Извади бялото кимоно и го стегна на тънката си талия. Бе прекарала целия ден при шивача. Сватбената рокля трябваше да бъде ушита, също и роклята за приема след церемонията и още куп дреболии за чеиза й. Цял ден бе стояла с изпънат гръб и рамене и слушаше какво казва, сякаш не беше в стаята.
Най-лошото бе, че е сама. Като малка често си представяше как ще изглежда, когато стане булка, разигравала бе най-различни варианти. Беше булка със съвсем скромна сватба, стискаше гербери и маргарити в ръце, беше центърът на вниманието на пищно тържество, за което пишеха във всички вестници, имаше дълъг шлейф, обсипан с копринени розички, които се стелеха зад нея, докато слизаше по стълбите на църквата. Винаги беше смятала, че шиенето на роклята ще бъде истинско удоволствие. Всъщност през целия ден бе като манекен, около който се суетеше малка армия шивачки, ужасени, че е възможно да не хареса работата им. Чувстваше се уморена, изолирана. Господин Фейбър я откара вкъщи вместо Уил, който преди винаги я чакаше, за да я прибере след пробите. Пенелопи, разбира се, не се появи. А пък Даяна — нямаше причина Даяна да не дойде, за да я посъветва, ако изглежда смешно, или да се зарадва, ако е красива — предпочете да я изостави и да се скрие в стаята си, да чете там и да тъжи за един господ знае какво.
Елизабет почти се ядоса, когато си помисли за поведението на Даяна. Все пак Елизабет жертваше собственото си щастие заради семейството. Беше се отказала от желанията си, за да не се провалят жените от семейство Холанд. А Даяна дори не си направи труд да остави романчето.
Елизабет отвори вратата със замах и тръгна по коридора. Вдигна ръка да почука на вратата на сестра си, но се спря. Даяна не бе виновна, че по-голямата й сестра се е влюбила не в когото трябва и продължаваше да го обича дори когато знаеше, че ще си има неприятности. Не бе виновна, че семейството й е с финансови затруднения. Елизабет опря длан на вратата, пое си дъх и почука тихо, като добра сестра.
— Дай? — повика я. Погледна към спалнята на майка им с надеждата да не излезе да провери какво става. От вчера Елизабет имаше чувството, че между двете с майка й е зейнала пропаст. Нямаше какво да каже на възрастната жена. — Дай? — повика я отново. И втория път не последва отговор. Елизабет отвори вратата.
Трябваха й няколко секунди, докато разбере, че стаята е празна. Даяна я нямаше. По леглото и пода бяха разхвърляни рокли, обувките бяха пръснати навсякъде. Лили Лангтри я погледна сънено и протегна лапи.
Елизабет надникна и зад шкафа, и зад столовете. Провери високите прозорци на балкона — затворени, но не бяха заключени. Тъкмо се канеше да слезе долу да провери дали Даяна не е отишла за чаша мляко или да си вземе някоя книга, когато забеляза кутия за шапки под леглото. Златистият капак беше открехнат и Елизабет мярна вътре мъжки цилиндър. Беше съвсем обикновен, но веднага се сети за случката преди две седмици, когато светът й започна да се разпада.
Не можеше да откъсне очи от цилиндъра, докато крачеше из стаята. Лили Лангтри измяука и припна до Елизабет, направи кръг около кутията и се настани до нея. Още щом взе цилиндъра, забеляза златната бродерия на бледосинята панделка от вътрешната страна: «ХУС».
Отпусна се тежко на кувертюрата и надникна в кутията. Откри две бележки върху черното кадифе. Насили се да протегне ръка да ги вземе и прочете какво бе писал Хенри на сестра й. Беше се подписал с «ХС», но напълно бе наясно на кого са инициалите. Не бе сигурна кога й е изпращал съобщенията, че може да задържи цилиндъра или другото, в което признаваше, че не може да спре да мисли за нея. Намеренията му обаче бяха ясни, а и фактът, че Даяна не си беше в стаята в този час, бе достатъчно красноречив.
Шокът скова мускулите на лицето й. Легна, сви колене към гърдите си и завъртя цилиндъра на единия си пръст. Лили Лангтри се изправи, заобиколи девойката и се настани на възглавницата до нея. Елизабет остави цилиндъра и въздъхна. Щеше да се посмее, ако бе от момичетата, които откриваха смешка и в грешното, но ужасното доказателство за предателството на сестра й не й се стори никак забавно.
По-голямата сестра бе завладяна от ледена ярост, когато осъзна нещо друго. Сблъсъкът с Пенелопи бе само наполовина по вина на Хенри. Каквато и да бе връзката му е Пенелопи, тя бе причината за избликналата у нея злоба. А сега той беше решил да прелъсти наивната малка Даяна. И независимо от всичко това очакваше след броени дни Елизабет да стане негова съпруга.
Решително стана от леглото, сякаш си бе поставила цел, но нямаше какво друго да направи, освен да прибере разхвърляните рокли на Даяна. Обзе я гняв, отчаяние, които я притискаха все по-силно, докато оправяше роклите, които сестра й бе оглеждала, преди да реши какво да облече за любовната среща.

Даяна крачеше в стаята си и се чудеше какво да прави с цилиндъра, когато писък от долния етаж я изтръгна от шока. Ужас скова сърцето й. Снощи излезе от къщата, убедена, че е невъзможно да я хванат — напоследък никой не й обръщаше внимание, а имаше и чувството, че преживяването е извън времето, приключило толкова ненадейно, колкото и бе започнало. Само дето виковете, разнесли се от долния етаж, бяха в израз на мъка, гняв, недоумение или на комбинация от трите.
Даяна погледна цилиндъра в средата на леглото. Опитваше се да измисли обяснение за поведението си, когато нов вик — този път приличаше на стенание — се разнесе от първия етаж.
Даяна хвърли цилиндъра под леглото и се обърна към гардероба. Всички рокли, които бе разхвърляла снощи, си бяха на мястото. Бе твърде късно да се преоблича, затова се погледна набързо в огледалото. Не изглеждаше различна след нощта, прекарана с Хенри, макар да се чувстваше доста по-стара. Стенанията започнаха отново и на нея не й оставаше друг избор, освен да се втурне по стълбите, прескачаше стъпалата, готова да посрещне обвиненията и да направи признания.
Даяна връхлетя в хола и първо се натъкна на Пенелопи Хейс: тъмната й коса неестествено сплескана, несресана, а от червената й рокля се стичаше вода по любимия персийски килим на Луиза Холанд. Беше мокра, говореше несвързано и от време на време надаваше нечленоразделни викове.
— Добре че си тук — рече леля Едит, застана до Даяна и я прегърна.
— Как е възможно да спиш толкова до късно в ден като днешния? — добави майка й и притисна главата на Даяна към гърдите си. — Това е най-голямото нещастие, сполитало някога семейство Холанд.
— Какво става? — прошепна Даяна. Нямаше сили да говори по-високо. Погледна към Пенелопи, която неочаквано бе утихнала.
— Не мога да го понеса — призна майка й.
— Ужасно е — добави леля Едит.
В хола се втурна Клер.
— Намерих полицай на улицата — обяви тя истерично, — каза, че ще отиде в полицията и ще докладва на началника си. Госпожо Холанд, имате ли нужда от солите?
— Да, Клер, донеси ги, донеси и вода.
Трите жени от семейство Холанд се скупчиха на най-близкото канапе и седнаха. Даяна едва сега разбра, че суматохата няма нищо общо със снощната й среща. Беше се случило нещо много по-лошо. Погледна отново към Пенелопи, чието изражение издаваше, че е била свидетелка на трагично събитие.
— Какво става? — повтори Даяна. Сърцето й биеше невероятно силно и й се струваше, че в хола цари тишина. И майка й, и леля й бяха пребледнели и изтощени от плач. Стиснаха ръцете си над скута на Даяна.
— Сестра ти… — започна неуверено леля Едит. — Тя… вече не с нас, Даяна.
— Не е с нас ли? — прошепна недоумяващо Даяна. — Къде е? — Едва сега осмисли подробностите: цилиндърът, оставен по средата на оправеното легло. Бе знак от Елизабет. С всяка секунда всичко се изясняваше. Усети да й се завива свят и да й прилошава.
— Случи се сутринта — заразказва Пенелопи, неочаквано възвърнала обичайния си тон. Пристъпи самоуверено напред и приседна на малката копринена лежанка пред Даяна и семейството й. Даяна не можеше да търпи нито звуците, нито цветовете и забелязваше всяка капка вода, която се стичаше от Пенелопи. — Елизабет дойде при мен рано сутринта. Заедно щяхме да ходим при шивача. — Пенелопи изговаряше думите внимателно, сякаш обмисляше какво да каже и се опитваше да си наложи да не заплаче. — Беше много неспокойна заради сватбата. Едва сега осъзнаваше, че след събота нещата ще се променят. Реших, че ще ни се отрази добре да се поразходим покрай реката, ще се успокои. Исках да й дам възможност да говори открито, затова седнах на капрата. Просто исках да се почувства по-добре. Мислех, че така всичко ще се оправи. Поне така й казах.
Пенелопи заговори още по-бавно и Даяна обърна очи към майка си в очакване тя да доразкаже. Преди дори да отвори уста, Пенелопи продължи:
— Някакъв непознат беше застанал отстрани. Конете се подплашиха и… и… не успях да ги овладея! Не можах… о… о, о, о.
— Била изхвърлена — довърши разсеяно госпожа Холанд. — Паднала е в реката. Конете препуснали и теглили каретата с Пенелопи пресечки наред, докато най-сетне успяла да ги успокои, а когато се върнала, от Елизабет нямало и следа.
— Новият ми файтон — продължи Пенелопи, сякаш си говореше сама, — толкова е бърз, толкова висок! — обясни и нещо в гласа й накара Даяна да си помисли, че момичето се хвали. — Все още не мога да осъзная какво се случи. Оглеждах водата с надеждата да я зърна. Беше толкова студено, че премръзнах до кости.
Даяна не можеше да повярва, но онова, което бе заварила горе, й нашепваше, че трябва да повярва. Беше сигурна: Елизабет е влизала в стаята й и е прибрала дрехите. Положително бе разбрала откъде е цилиндърът и след като не я е открила снощи, се е сетила къде е.
— Как е възможно сестра ми да е била хвърлена, а Пенелопи да е останала в каретата? — попита Даяна. Не искаше да задава подобни въпроси, но се налагаше. Притисна я непоносимо чувство на вина и усети кръста, който Хенри й беше подарил, да се впива в кожата й и да й напомня какво бе сторила. Сестра й беше мъртва и вината беше нейна. Вдигна поглед към Пенелопи, която я наблюдаваше шокирана. — Искам да кажа… — продължи Даяна тихо, — нали не мислиш, че се е хвърлила? Не го е направила нарочно, нали?
Даяна усети как леля й и майка й се отдръпнаха от нея и в стаята се възцари мълчание.
Стори й се, че забеляза по лицето на Пенелопи да пробягва интерес, който изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, заменен от отчаяние.
— Всички сме потресени — рече леля Едит. — Знам, че иначе не би изрекла подобни думи.
— Даяна, моментът е ужасен и е ясно, че не съзнаваш какво говориш. Не бива, не можеш да изричаш подобни неща. — Майка й се опитваше да се сдържа, лицето й приличаше на маска, очите й изглеждаха мътни, изобщо не трепваше. — Иди си в стаята. Трябва да си починеш. Повече не говори подобни неща — не бива — някой може да ги изтълкува неправилно.
Даяна остана доволна, задето я отпращат. Излезе в коридора, без да се обърне назад. Сърцето й бе натежало от мъка, все едно всеки момент щеше да се подпали или разпадне. Мисълта да остане сред хората, които бяха убедени, че е невинна, й се струваше непоносима. Може би Елизабет бе обичала Хенри по свой начин. Може да се е разстроила, когато е научила тайната на сестра си и е решила да се нарани сама. Сигурно Елизабет е била убедена, че целият й свят се преобръща и е преценила, че студената прегръдка на река Хъдсън е по-приятна от света, в който семейство Холанд са бедни, в брака й няма любов, а малката й сестра прекарваше нощите си с бъдещия й съпруг.
Даяна влезе в стаята си и взе цилиндъра на Хенри. Вчера бе постъпила необмислено, резултатът бе ужасен и щеше да я измъчва завинаги. Отпусна се на оправеното легло, захлупи лице с цилиндъра и се предаде на сълзите и риданията, които разтърсиха тялото й.

В четвъртък сутринта Лина стана и избра тъмна пола и светла блуза. Не бяха така впечатляващи като червената рокля, с която бе облечена преди два дни, но засега се бе наситила на червеното. Все пак тоалетът й беше достатъчно красив, за да впечатли сестра й, без да пробуди завистта й. На тръгване от дома на семейство Холанд с Клер се разбраха да се срещнат в четвъртък — в единствения час, в който по-голямата й сестра бе сигурна, че няма да има работа — на някоя от пейките на площад «Юниън». Лина все още се срамуваше, задето се напи онази вечер, и се надяваше, че ако успее да открие Уил, той няма да усети колко ниско е паднала. Добре поне, че не помнеше много от случилото се в пивницата.
Направи косата си по познатия начин, раздели я на път и я стегна на кок, а след това облече елегантен жакет. Едва когато забеляза колко късно е станало, пъхна чантичката под ръка и забърза по стълбите.
Мина през тясното фоайе и покрай задрямалия мъж на рецепцията. Навън валеше като из ведро. Помисли си, че в това време Клер може и да не успее да дойде на срещата, но усещаше, че трябва да отиде. Сестра й щеше да стори всичко по силите си, за да е на уреченото място, следователно и тя трябваше да направи същото. Тайно се надяваше и Клер да е научила нещо за Уил. Може би знаеше как да го открие. Нямаше чадър и затова дръпна броя на «Импириъл», оставен на рецепцията.
Спря на стъпалото пред входа, заслонен от тента. Небето бе в зловещ, оловносив цвят, а въздухът миришеше на прах и мръсотия, отмити в средата на улицата. Покрай нея затичаха хора, а онези, които не бяха предвидили как да се скрият от дъжда, бяха мокри до кости. Тя разгъна вестника, за да скрие поне главата си. Усети ледена тръпка, щом мярна името на Елизабет.
Беше на единайсета страница. Елизабет Холанд бе паднала в река Хъдсън и се предполагаше, че е мъртва. Нямаше да се изненада толкова, ако на първа страница пишеха, че днес следобед ще настъпи свършекът на света. Лина бе изпитвала разнородни, противоречиви чувства към Елизабет — и обожание, и завист, и злоба, и яд — не бе възможно тя да умре… просто така. Мисълта събуди далечен спомен, нещо, което й убягваше. Четеше репортажа и усещаше как краката й омекват и не може да си поеме дъх.
Насили се да направи крачка напред, да стъпи на тротоара. Вдигна вестника над главата си като палатка. Краката й подгизнаха за секунди. Затича на изток. Едва измина няколко пресечки и вестникът се намокри, затова й се наложи да се пъхне под тентата на цветарски магазин.
Пред нея се бе ширнало Пето Авеню. Беше твърде далече от целта, но съвсем близо до хотела, в който бе подложена на изгарящо унижение. Дъждът плющеше, някъде в далечината проехтя гръм. Лина вдигна поглед и на отсрещната страна на улицата съгледа мъж, скрит от огромен чадър. Неочаквано си припомни думите висок, строен и добре облечен, от статията за Елизабет. Неочаквано я обзе нервно напрежение. Видя, че мъжът пресича и тръгва към нея с широки, бързи крачки. Прииска й се да затича, но вестникът бе мокър и нямаше да я предпази.
Мъжът бе съвсем близо и тя забеляза наболата руса брада и правилния нос. Скоро се приближи и го позна: Тристан от «Лорд енд Тейлър». Спомни си вечерта, която прекара с него в пивницата, и бележката, която й беше оставил, и се отдръпна от него.
— Помниш ли ме? — попита той и я скри под огромния чадър. Дъждовните капки барабаняха шумно. Лицето й бе мокро и тя примигна, за да се освободи от водата по сивите си очи.
— Да — потвърди с изтънял глас.
— Госпожица Каролина, чието лице не мога да забравя нито за миг. Виждам, че си прочела днешния «Импириъл» — рече и Лина бързо отвърна поглед. Мастилото бе потекло и струеше по пръстите й. — Какво ще кажеш да закусим заедно, за да ти разкажа онова, което си пропуснала.
Лина кимна. Не знаеше какво друго да направи. Беше объркана, беше й студено, страхуваше се, гадеше й се. Поне дъждът вече не я мокреше. Тристан наведе глава и й се усмихна окуражително. Вървеше по мокрите улици на Ню Йорк, защитена от чадъра на «Лорд енд Тейлър», и се чудеше каква каша бе забъркала.

— Просто невероятно, че от нея няма и следа — избумтя гласът на бащата на Хенри в хола на къщата им на Пето Авеню. — Кметът трябва да се засрами.
Хенри се намръщи, когато баща му направи връзка между смъртта на Елизабет, корупцията и некомпетентността на кмета Ван Уик. Независимо от това трябваше да застане до него и да кима одобрително. За Хенри моментът бе изключително тежък, не можеше да рискува да го обвинят в безразличие, не и в момент, когато баща му бе избрал за слушател репортер от «Ню Йорк Уърлд». Наблюдаваха го и всички роднини, и приятели на семейство Скунмейкър и семейство Холанд, които прииждаха в дома им, за да ронят заедно сълзи и да чакат някаква новина за Елизабет.
Затова Хенри стоеше до баща си с бледо, изпито лице и само кимаше.
— Няма тяло — продължи старият Скунмейкър, — няма и парчета от дрехите й, които да са се закачили по кейовете. Откъде да знаем, че някой шлеп не я е извадил от водата, за да я продадат като бяла робиня? Всяка седмица вестниците изнасят подобни случаи. Ще държа кмета отговорен. Той е просто помощник на мошениците от Тамани* — защо му е да прави каквото и да било.
[* Тамани Хол е политическо съобщество в Демократическата партия на САЩ, което от 1790 г. до 60-те години на XX в. контролира политическите номинации. — Бел.прев.]
— Ами вие, господин Скунмейкър? — попита репортерът и погледна Хенри. — Ще кажете ли нещо за спасителните операции?
Младият господин не можеше да каже нищо подходящо и просто сведе поглед. Минаха няколко секунди, преди баща му да продължи с речите си. Дори смъртта на годеницата на сина му не бе в състояние да го възпре да разнищва щекотливите въпроси, свързани с политиката на Ню Йорк.
— Предстои скандал — чу Хенри гласа на баща си. — Просто гледайте. Той е неразривно свързан с компания «Кънсолидейтед Айс», а както всички знаят, те купуват конкуренцията. Чакайте да видите какво ще стане, когато се опитат да вдигнат цената на леда — въпрос на време е преди да го сторят, може дори да я удвоят — тогава хората ще поискат главата на кмета. Но да, говорехме за Елизабет. Наградата, която Ван Уик предлага за откриване на тялото й, е толкова ниска, че се чувствам силно засегнат. А синът ми, Хенри… — Хенри стисна устни, когато усети, че всички погледи са насочени към него. — Погледнете го — почти не може да говори. Съсипан е.
Хенри се отдръпна от страх, че повече няма да може да прикрива отвращението, което изпитва към баща си. Тръгна към масата, отрупана с храна и напитки за гостите: сладки, кафе, вино и нечувано количество пресни плодове. Бяха извадили тежки сребърни прибори и ги бяха подредили върху черна кърпа. Хенри посегна над черното грозде към кристалната гарафа, в която имаше скоч, и си наля отново. През последните два дни имаше чувството, че вече не обитава собственото си тяло. Около него се бе задействала машината на опечалените. Бяха извадени тоалети в черно, а посетителите бяха надянали маски на скръб. Никой не поглеждаше Хенри в очите. Заобикаляха го от разстояние и кимаха, за да изразят съболезнованията си някак отдалече. Някои от по-дръзките — или вероятно по-глупави — млади неомъжени момичета — прикриваха устата си с ръка и му отправяха многозначителни флиртаджийски погледи. Беше му прекалено тъжно, за да ги поглежда. Скърбеше за Елизабет, но също и за Даяна, както и заради цялата бъркотия. Не можеше да спре да мисли за погледа, който му отправи Елизабет на ъгъла на Бродуей и Двайсет и първа в сряда сутринта, преди всичко да се преобърне. Бе толкова тъжна, беше го погледнала измъчено, интелигентно и на него му се стори, че тя знае всичко, което той бе сторил.
— Моите съболезнования.
Хенри вдигна очи към поувехналото, някога красиво лице на Кари Луис Лонгхорн, мъжа, когото вестниците в Ню Йорк наричаха най-стария ерген. Беше на седемдесет и няколко, известен с това, че събираше портрети на прочути красавици. Хенри бе сигурен, че портретът на Елизабет е намерил достойно място в колекцията му.
— Благодаря ви, господине.
— Ще се оправиш, млади Скунмейкър. — Старият извърна тъжните си очи настрани. Преди да се отдалечи, перна Хенри по гърба и рече: — Аз винаги се оправях.
Хенри остана край масата с напитките и погледна към онази част на хола, където се бяха настанили опечалените роднини на Елизабет. Бяха насядали на няколко плюшени стола и на двете канапета, тапицирани в дамаска на капки под огромния прозорец. Изглежда семейство Холанд бяха станали повече. Четиричленното семейство, което Хенри познаваше, сега се бе умножило до двайсет, дори повече. Всички братовчедки, братовчеди, лели и чичовци бяха излезли от малките си светове и се бяха скупчили около госпожа Холанд и единствената й жива дъщеря. Последната бе с къс черен воал, който прикриваше половината й лице, беше свела очи така, че той не успя да срещне погледа й. Дъждът се изливаше на Пето Авеню, както и над целия град, но Даяна седеше, без да помръдва, притихнала и изглежда не забелязваше нито бурята навън, нито онова, което ставаше около нея.
През последните няколко седмици Хенри бе осъзнал, че трябва да стане по-сериозен, а последните два дни го бяха превърнали в по-стегнат и отговорен. Смъртта на госпожица от неговата класа, загинала по толкова нелеп начин, бе достатъчна, за да го накара да спре и помисли. Та нали с нея щеше да бъде свързан завинаги, а почти не я познаваше. У него се надигна нетърпимо чувство на вина и болка. Не можеше да се отърси от мисълта, че ако се бе проявил като по-отговорен, това нямаше да се случи. Независимо от всичко, едва се сдържаше да не поглежда към Даяна.
Бе истинско мъчение тя да е в къщата му, а той да се държи настрани от нея. Между тях се бяха изправили доста хора. Тя изглеждаше изящна в черната рокля с дълги тесни ръкави, а буйните й къдрици бяха скрити под шапка. Хенри знаеше, че я разкъсва обичта към сестра й, а споменът за нощта, която двамата прекараха заедно, докато си разказваха тайни и се целуваха, сигурно бе особено мъчителен. Копнееше да отиде при нея и да й разкрие чувствата си. Искаше да чуе как гласът й го уверява, че не го вини и не го мрази. Нямаше как да я отдели от семейството й, от жените на семейство Холанд, обградили я отвсякъде, затова въздъхна и пак насочи вниманието си към пълната чаша.
— Струва ми се, че имаш нужда от приятел. — Хенри вдигна поглед от напитката и видя Теди Кътинг. Отново извърна поглед към Даяна и забеляза как отказва храната, която братовчедките й настояваха да опита, после обърна внимание към приятеля си. Теди беше с черно сако и панталон, на ревера бе сложил бяла роза, както много от останалите мъже. Розата се бе превърнала в символ на Елизабет. Хенри нямаше роза единствено защото не помнеше къде бе захвърлил сакото си, а и не желаеше да го търси. Никой нямаше да му направи забележка, че е само по жилетка, навил ръкави и не е сресан.
— Да — отвърна простичко той. Позволи на Теди да хване ръката му и да го поведе през салона, пълен с гости, към съседното помещение.
— Струваш ми се потресен, приятелю.
— Така е.
— Да излезем и да помогнем. Да направим нещо. Хората, които претърсват реката, не притежават нашия дух. Дали да не съберем екипажа на «Илижън» и да си пробваме късмета?
— Може — отвърна незаинтересовано Хенри. Двамата спряха в една от стаите, където гостите все още не бяха нахлули, и Хенри забеляза, че са в салона във винено, където бе обявен годежът му с Елизабет. Спомни си с какво нежелание подхождаше към нея, как думата брак го стряскаше. Беше си мислил, че ако тя изчезне, ще е свободен, и в момента се ненавиждаше заради това си отношение. — Само дето нямам желание за нищо.
— Ужасно е. Наистина е ужасно — въздъхна Теди и примигна. Очите му бяха зачервени от тъга и умора. — Не намираш ли, че светът днес изглежда променен? Помниш ли как си говорехме на надбягванията? — Той спря и поклати удивено глава. — А сега тя е мъртва.
Хенри помнеше онова, което бе казал и не посмя да погледне приятеля си. Беше доволен, че Теди не е видял тъгата по лицето на Елизабет в деня, когато загина.
— Сега отново можеш да избягваш брака, а момичетата ще се стараят да те хванат в мрежите си… — Теди се опита да се разсмее, но щом погледна приятеля си, усмивката му угасна. — Извинявай, не биваше да го казвам. Не говорех сериозно. Просто съм шокиран.
Хенри кимна и отпусна ръка на рамото на приятеля си, за да му покаже, че разбира. Отпи глътка скоч и въздъхна.
— Непрекъснато се наливам, а не мога да се напия — оплака се тихо. — Благодаря ти, че поговори с мен. Като те слушам, се чувствам по-добре, отколкото да водя разговори сам със себе си.
Теди кимна.
— Както и да е. Трябва да направим нещо. Какво ще кажеш да се включим в издирването? Така няма да мислиш.
— Добре. — Хенри прокара пръсти през косата си, за да я приглади назад, и се насили да се усмихне на Теди. — С удоволствие. Добре. Просто сестрата на Елизабет, Дай… Даяна. Притеснявам се за нея и не ми се иска да тръгнем, без…
— Без какво? — неочаквано Теди му се стори изпълнен с неудобство и пребледнял.
— Наблюдавам я. — Хенри се обърна към хола, където се бяха събрали опечалените. Деляха ги няколко стаи, но от мястото му се виждаха прозорците в дъното. В момента не виждаше Даяна, но знаеше, че е някъде сред останалите. — Все се питам какво ли преживява. Сигурно е нещастна. И си казвам, че е прелестна, може би след време…
Прекъсна, когато усети колко неудобно се чувства Теди. Канеше се да каже, че след време би могъл да се ожени за Даяна. Може би така всички щяха да са щастливи.
— Хенри — заговори Теди. Погледна през рамо и пак се обърна към приятеля си. — Преживяваш загуба, която нищо не е в състояние да замени. Разбирам, стараеш се. Само че това, което каза… не го споменавай отново, не го споменавай пред никого. Не е редно.
Теди се отправи към големия хол. Хенри се почувства наранен, глупав и го облада непреодолимо желание да запази в тайна страстта, която изпитваше към Даяна.
— Теди, аз…
— Хенри, приятелю, всичко е наред — прекъсна го Теди и махна с ръка. След няколко секунди мислите им бяха прекъснати от нестройни ридания, които се разнесоха от големия хол. Двамата се отправиха бавно натам и забелязаха, че тъмнокосо момиче е в центъра на вниманието, паднало на колене на пода. Полата на девойката приличаше на балон, беше си сложила черна кадифена шапка. Нямаше воал, който да прикрива лицето й, и дори от разстояние се виждаше как Пенелопи Хейс хлипа и ридае.
— Да идем на реката, да направим нещо — предложи Теди, без да крие отвращението си.
Хенри бе възмутен. Искаше му се да срещне за миг погледа на Даяна, за да й покаже, че разбира колко фалшива е истерията на Пенелопи. Осмели се да погледне към семейство Холанд и в същия момент Даяна, притисната между две облечени в черно матрони, вдигна воала си и го погледна. Очите я бяха пълни с тъга и той прозря, че и тя е наясно колко изкуствено се държи Пенелопи. Между тях застана някакъв мъж, пристъпи към Пенелопи и скри Даяна от погледа на Хенри. Когато се отдръпна, Даяна бе спуснала воала си и Хенри се запита дали някога ще има възможност отново да надникне в очите й.

Даяна Холанд стоеше напълно неподвижна, докато Клер внимателно решеше и прибираше косата й, за да я сплете. Прическата беше по-семпла от обикновено, но нали щеше да е с шапка, а и нямаше особено значение дали е красива или не. Лицето й бе подпухнало през последните дни. През рамото си виждаше млечнобялото лице на прислужницата, подпухнало също като нейното.
— Всичко ще се оправи — промълви Даяна, макар да не го вярваше.
— О, госпожице Даяна — изхлипа Клер, прегърна господарката си и я притисна до себе си. — Горкичката.
Даяна се усмихна едва-едва и се отпусна в топлата прегръдка.
— Все още не мога да повярвам — призна, след като Клер отново започна да сплита косата й.
— Знам, знам. Днес обаче трябва да я оставим да се яви пред Господ, а после всичко ще се превърне в реалност.
Даяна прокара пръст по нежната кожа под очите си и й се прииска да изглеждаше по-свежа. Бе прекарала няколко дни в затвора на скръбта, заобиколена от братовчеди, братовчедки, чичовци и лели. Почти не говореха, храната им бе простичка, оскъдна и прекарваха времето си или в дома на семейство Скунмейкър, които непрекъснато приемаха посетители с надеждата да научат нещо за Елизабет или за трупа й, или сядаха в хола в тяхната къща. Не можеше да отблъсне спомена за сестра си, дори да искаше.
Даяна бе сторила нещо ужасно. Разбра го в деня на смъртта на Елизабет и сега бе напълно убедена: вината бе пуснала корени в сърцето й. Заслужаваше да изглежда грозна и обикновена. Надяваше се наистина да изглежда невзрачна.
— Добре, готова сте — рече Клер. Нагласи шапката и воала така, че да скрие подпухналите очи на Даяна. Девойката остави прислужницата да провери едно по едно копчета на роклята й. Беше от черните, които носеше по време на траура за баща си, много семпла, без ширити, които да й придават изящност. Беше вталена и подчертаваше кръстчето й.
— Иска ми се да дойдеш с нас.
— Знам — отвърна Клер, прегърна Даяна и я поведе към вратата. — Трябва обаче да се приготви храната за по-късно, а не се знае колко човека ще дойдат — сигурно всички от семейство Холанд, горкият господин Скунмейкър и роднините му, братовчедите ви от семейство Ганзворт и…
Даяна отпусна глава на рамото на Клер и докато слизаха по стълбите, прислужницата продължи да изброява всичко, което трябваше да се свърши преди края на погребението. Обзе я спокойствие, докато слушаше за познатите неща. На вратата на хола Даяна се усмихна, целуна Клер по бузата и влезе сама. Мебелите бяха покрити с тъмни покривала, въздухът бе наситен с тежкия аромат на стотината букети, които заемаха всяко свободно кътче в дома на семейство Холанд. Лошото време нямаше намерение да се промени и в стаите влизаше оскъдна светлина.
Някои от роднините им, всички в черно, я погледнаха състрадателно. Даяна се опита да оцени вниманието им, но нямаше търпение церемонията да приключи. Мъката й бе силна, понеже обвиняваше себе си за случилото се нещастие.
— О, Дай… Дай! — Даяна се обърна и забеляза Пенелопи, която приближаваше бързо. Беше удивително красива в черна рокля, обточена с дантела и богато набрана пола. Сините й очи грееха като след танци, а косата й бе украсена с най-богатия букет от щраусови пера, който Даяна някога бе виждала. Неочаквано си спомни как я описа Хенри: дива. — О, Дай, как успяваш да издържаш? — ахна тя и посегна към скритите в черни ръкавици пръсти на Даяна.
— Ами ти? — отвърна с леден глас Даяна и се отдръпна.
— Не мога, разбира се. — Пенелопи играеше много убедително, вече се бе отказала от неувереността.
— Да, сигурно. — Даяна се опита да не повишава тон, но изпитваше единствено отвращение към двуличието на Пенелопи. Очевидно бе изключително доволна от начина, по който се стекоха събитията. Вече се беше наконтила с надеждата да привлече повече внимание, след като съперницата й я нямаше. Бе обидно, че се смята за добре дошла в дома на семейство Холанд. — Всички вече са наясно колко силно скърбиш, Пенелопи — продължи бавно, без да крие омразата си. — Всички видяха сълзите ти. Защо не млъкнеш за миг, за да можем останалите да се порадваме на малко спокойствие.
— Даяна — рече Пенелопи толкова тихо, с такова напрежение в гласа, че да не чуе никой друг, — нямам никаква представа какви ги дрънкаш.
— Ти си лъжкиня. — Даяна бе доволна, че е с воал, който приглушаваше гласа й и скриваше чувствата и поруменелите й бузи. — Такава отявлена лъжкиня — добави с настървен шепот, толкова високо, че застаналата наблизо леля Едит я чу.
По-възрастната жена се извини тихичко на братовчедите от семейство Ганзворт, с които разговаряше. След няколко секунди госпожа Холанд беше до дъщеря си. Пенелопи продължаваше да я наблюдава присмехулно опулена. Майката прихвана Даяна за лакътя, помаха за извинение на Пенелопи и изведе момичето си в антрето. Плъзна вратите след тях.
Даяна изслуша майчиния укор, който й се стори като шамар. Намръщи се не толкова от болка, колкото от изненада.
— Това пък защо беше? — ахна тя.
— Даяна, много те моля, поне днес се дръж добре. Не мога да понеса други прояви на невъзпитание. Та си всичко, което имам. Трябва да се научиш да пазиш фамилната чест. — Майка й говореше бавно, уморено, а очите й бяха зачервени. В този момент Даяна разбра, че целият свят на госпожа Холанд е рухнал и едва се държи. — Моля те, не ме разочаровай в деня, в който се сбогуваме с Елизабет.
Даяна кимна покорно.
— Благодаря ти. Сега иди в малкия хол и щом се почувстваш по-добре, се върни при нас за кортежа. Прекалено разстроена си, за да си сред хората.
На Даяна й се искаше да каже нещо окуражително, но успя единствено да кимне, преди да влезе в хола в другия край на коридора. Сега той бе напълно променен. Стените бяха голи, всички ръчно рисувани вази, дреболии и статуи бяха изчезнали. Картините, които бяха тук в деня, когато се запозна с Хенри Скунмейкър, с тюркоазните морета, черни небеса и много отчаяние в тях, бяха изчезнали. Нямаше го дори увехналият букет. Горката й майка бе продала абсолютно всичко. Даяна се отпусна нещастно на едно от старите канапета и осъзна, че онова, което щеше да се случи на семейство Холанд, съвсем не беше романтично.
В коридора се чуха стъпки — гостите на семейство Холанд тръгваха. Сигурно я бяха забравили, защото никой не спря да й каже, че е време за опелото. Чу ги да трополят, докато излизат на улицата, за да потеглят за погребението. Пенелопи бе сред тях, преструваше се на покосена от мъка. При тази мисъл Даяна сви юмруци. Пое си дълбоко дъх и отпусна пръсти. Бе готова да отиде където и да било другаде, само и само да не е в църквата, но не можеше да се скрие от онова, което бе извършила.
Студеният въздух я перна в мига, в който излезе от къщи. Бе все още рано, за да е толкова студено, но дори паркът бе посърнал от подранилата зима. Погледна снишилото се небе в черно и бяло и се почувства по-самотна отвсякога.
На тротоара цареше суматоха. Роднините й и семейните приятели се опитваха да се качат в каретите си с достойнство, но не успяваха да запазят тишина. Вдигна поглед и забеляза, че семейният файтон с господин Фейбър на капрата, вече е потеглил.
В този момент някой я докосна по лакътя. Обърна се към непознато момче, изникнало сякаш от нищото. Беше слабо, все едно не бе яло дни наред, а палтото му бе покрито с кръпки.
— Ти ли си госпожица Даяна Холанд? — присви очи то.
Даяна кимна предпазливо. Чу, че и последната карета тръгва и се запита дали да не хукне след нея.
— Сигурна ли си?
— Да — сопна се възмутена Даяна. Забеляза карети под наем, спрели наблизо, и реши, че те ще видят, ако я сполети нещо. — Разбира се, че съм сигурна.
— Не ме гледай така — продължи сериозно момчето. — Казаха ми, че е много важно да не попадне в чужди ръце.
— Кое не трябва да попада в чужди ръце?
Момчето поклати глава.
— Първо трябва да ми отговориш на един въпрос.
— Какъв въпрос? — опули се Даяна, когато осъзна колко абсурден е разговорът.
— Въпросът е за картината на Вермеер, която баща ти е подарил на сестра ти Елизабет…
Някакъв инстинкт, по-дълбок дори от мъката и чувството на вина, припламна у Даяна.
— Той подари картината на мен!
Момчето присви очи, огледа я преценяващо и се ухили.
— Тя ме предупреди, че точно това ще кажеш.
След тези думи бръкна в джоба си и извади писмо. Беше пъхнато в квадратен жълт плик, а името на Даяна бе надраскано с до болка познат почерк.
— Откъде го взе? — ахна тя.
— От Чикаго. Тя ми плати билета дотук, за да ти го донеса, да го донеса на момичето, което твърди, че картината на Вермеер е нейна.
— Благодаря — отвърна тихо, отвори плика и нетърпеливо зачете.

Българска търсачка и начална страница

Ана Годбърсън
Лукс

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Ана Годбърсън Лукс

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Ана Годбърсън
Лукс