|
|
Денис Робинс
Лукреция
Глава първа
Задух и потискаща жега царяха в Рим през този августовски ден на хиляда четиристотин деветдесет и първа година; Ваноца деи Катанеи изнемогваше още повече поради напредналата си бременност. Тя лежеше полугола на позлатеното и облечено в пурпурно кадифе легло в екзотично обзаведената си спалня и си вееше с голямо щраусово перо. Намираше се във вилата си — една от най-разкошните в Пиаца Пицо ди Мерло. Беше й я подарил кардинал Родриго Борджия, неин любовник и баща на децата й, след раждането на дъщеря й Лукреция. Кардиналът не бе човек, който държеше на верността към многото си любовници, но тя все още продължаваше да бъде любимката му. След някоя и друга година, той се надяваше да наследи Инокентий VIII на папския престол. Дори вече около него се въртяха ласкатели и раболепни привърженици, които бяха достатъчно хитри да се досещат, че Кардиналът се домогва до върховния пост.
За Ваноца животът не значеше нищо без пламенните, страстни прегръдки на Родриго, който бе прочут с подвизите си в леглото, утолили желанията на най-взискателните сред жените. А детето в нея риташе и я измъчваше. Как само копнееше отново да бъде слаба, с изящна и гъвкава снага! Всъщност тя не бе искала повече деца. Имаше си достатъчно. Чезаре бе най-възрастният — на петнадесет години; очакваше го блестящо бъдеще. Ах, този неин умен и красив син! Още сега, на тази крехка възраст, вече притежаваше качествата на опитен и далновиден държавен мъж. Всъщност през петнадесети век едно момче на тази възраст бе вече мъж. След Чезаре по ред идваха прекрасната й дъщеря Лукреция, Джовани, който проявяваше интерес към военното изкуство и Гофредо — все още само дете. Ваноца се раздвижи капризно в леглото; дразнеха я мухите и тя високо изкрещя името на Мария, Мария Учини — старата й дойка. Нареди й да донесе портокалова вода и да я изкъпе. Отхвърли от тялото си единствената дреха — прозрачна наметка, която не скриваше проблесналите перлени капки пот по смуглото й набъбнало тяло. Мария се отзова бързо, пристигайки с високи, позлатени на върха флакони. Следваше я по-млада прислужничка, която донесе порфирна купа и пухкави кърпи.
Гърбът на дойката бе белязан от удари с камшик. Боят бе изтърпяла само преди седмица, понеже бе счупила новото огледало на господарката си, ръчна изработка. Но дойката продължаваше да целува ръката, нанесла й тези жестоки удари. Какво означаваше един бой с камшик. Имаше къде по-страшни неща! Нощем в студените бели коридори на прескъпо украсената вила ехтяха странни гласове, чуваха се писъци, изчезваха непокорни слуги. Върху домашните животни се изпробваха отрови. Самата Мария бе забелязала господарят Чезаре да пробва действието на отрови — и противоотрови — с един от шпаньолите си; Чезаре бе стоял пред гърчещото се в смъртна агония тяло на кучето преди крайниците му да застинат в небитието.
А господарката Ваноца бе невероятна смесица от жестокост и доброта. Старата Мария се опасяваше, че Лукреция, която сега бе едва на единадесет години, ще тръгне по майчините си стъпки. Същата тази утрин Мария бе заварила момичето да тормози собствения си паж. А Лукреция сигурно щеше да стане по-красива и очарователна и от Ваноца. Но тя притежаваше само частица от лукавството и студенокръвната безмилостност, които донесоха онази мрачна слава на Борджиите. От чисто безделие се чувстваше привлечена от Марио — красивото венецианче, което преди година й бяха купили за паж. Лукреция знаеше, че той умира от страст за нея, но ако само я докоснеше, това би му донесло смърт — незабавна смърт. Ами да, братята й щяха да го убият, чисто и просто да го унищожат. Той бе само купена стока, роб, който няма право дори да мечтае за целувките на високопоставената си господарка.
Ваноца си постави огърлица, после изпробва друга, опитваше се да получи разнообразни ефекти, но се отегчи и ритна старата си дойка с върха на мъничките си, обути в чехли нозе. Последната се просна на гръб; не очакваше ритника в гърдите си, заболя я извития гръбнак.
— Къде е Лукреция? — запита внезапно майката.
— Спи, господарке. Заповяда никой да не я безпокои, за да може да си почине преди тазвечерните празненства.
— А пък аз защо ли трябва да чакам дете точно когато Кардиналът обявява годежа на дъщеря си с дон Керубино — изплака ядно Ваноца и гневно дръпна коприненото шнурче, което се бе заплело в диамантените й обеци.
Предната вечер бе умолявала Родриго да изчака до раждането на собственото му дете и после да даде празненството в палата в чест на любимата си и най-красива дъщеря. Обаче, макар и Родриго да се бе отнесъл със съчувствие към положението й и да се бе усмихнал благосклонно и дума не бе станала за промяна на плановете му. Един Борджия никога не променя решенията си, ядовито си помисли Ваноца. Той считаше брака на дъщеря си с представител на Испания за полезен ход в политическите игри и интриги, ръководени от него така сполучливо в Рим вече много години.
Навършили единадесет-дванадесет години, римските девойки вече се смятаха узрели за женитба. А мнозина досега се бяха обръщали към Родриго да поискат ръката на дъщеря му. Тя бе известна с безброй достойнства и умения. Бе отгледана и възпитана по най-добрия начин, свиреше и пееше превъзходно и изискано, говореше три-четири езика. Самият Леонардо да Винчи я бе учил на изкуството да рисува. Тя също умееше да танцува прекрасно.
Майка й се гордееше с нея, а също й завиждаше за младостта; Ваноца бе вече почти на четиридесет години. За една римска матрона това бе едва ли не остаряване. Пък и се боеше да не загуби благоразположението на Родриго. Въпреки всичко все още умееше да привлича и да омайва мъжа в него, когато той идваше при нея, уморен от работа, от интригите и тежките си задължения в папския двор.
«Моята безценна Ваноца, сладката ми песнопойна птичка» — така я наричаше. «Майка на съкровищата ми» — също. И никога не бе изглеждал по-щастлив от случаите, когато се наслаждаваше на гледката на собствените си деца, насъбрани около легналата си на дивана майка. Бе наел младия и многообещаващ скулптор Микеланджело да извае семейството в група: бели, голи, прекрасни, с преплетени ръце, обсипани с къдри.
Ваноца изпита необичайно силно желание да види дъщеря си. Майчинските й чувства и загриженост обаче надделяха и тя реши да не нарушава съня на девойката.
Лукреция обаче не спеше, както си мислеше Мария.
Тя бе седнала в изрязан от дърво стол с висока облегалка, а любимата й прислужница от Сицилия масажираше изящните й глезени и крачета, отпуснати на синя като сапфир кадифена възглавничка. Не носеше нищо, само блестящата й като тъкано злато коса се обвиваше около тялото й и се спускаше ниско под кръста. Очите й бяха тъмносини с невероятно дълги мигли; изражението на лицето й бе замечтано и изпълнено с неясни копнежи — поза, грижливо култивирана от самата нея; всъщност зад тази поза се криеше цялата интелигентност, остроумие и съобразителност на Борджиите. Лукреция притежаваше дългия и фин нос на баща си и пълните и леко изпъкнали устни на майка си.
Брат й току-що бе изпратил съобщение, че спешно желае да поговори с нея. Тя отпрати масажистката и бързо нахлузи коралова на цвят копринена роба върху закръгленото си, съвършено по форми тяло.
Чезаре нетърпеливо чакаше отвън — пред двойните, украсени с дърворезба врати на сестриния си апартамент. Бързаше да поговори с по-малката си сестра. Не бе висок, но тялото му бе стройно и добре сложено. Бе смугъл и красив, но хубостта му се губеше — всяка черта на лицето издаваше хищност и жестокост, а черните му, прилични на бадеми очи блестяха с арогантно високомерие. Дрехите му бяха великолепни — черен атлаз с втъкана златна бродерия. Току-що бе напуснал обятията на най-новата си любовница — Маделеана, херцогиня Фарнезе.
Младата прислужница излезе от покоите на Лукреция. Присвитите очи на Чезаре се разтвориха: жегата и чакането го бяха отегчили. Оглеждаше приближаващото стройно момиче. То имаше прелестна червена коса, сплетена на плитка и завита около изящната главица. Познаваше я: нежното създание бе сираче и от няколко месеца бе под покровителството на сестра му. Чезаре не я съжаляваше. Деликатното, извънредно фино момиче го възбуждаше, привличаше го чувствеността му и изкусните движения, които пръстите му правеха върху изисканата кожа на лукрециното тяло. Той протегна ръка, улови тези пръсти и ги задържа.
За миг не заговори, само я наблюдаваше внимателно. Почувства как деликатните пръстчета потрепнаха в стоманената му хватка. Чезаре Борджия бе един от най-изкусните фехтовачи на Италия и тънките му, но гъвкави китки бяха еластични и силни също като стоманата, която така майсторски въртяха. Наблюдаваше как тъжното младо лице постепенно пламна.
Промърмори името й:
— Леонара!
В същия миг фините черти на девичето лице се изкривиха от ужас. Момичето познаваше нрава на безпътния брат на господарката си. Много хора в Италия бяха чували за тъмните и често опръскани с кръв дела, вършени от наследника на рода Борджия. Младоликият Чезаре, чиято брада бе едва набола, бе вече стар и опитен злодей, знаещ и можещ в пъклените си дела.
Леонара се разтрепери също като впримчено в капан зайче. Опита се да се изскубне от зловещите безмилостни пръсти, които я бяха сграбчили.
— Господарю! — изохка тя.
В гърлото му избълбука нещо като смях и заглъхна. Всеки, който познаваше Чезаре Борджия, би потръпнал при този звук. А самият той се забавляваше при мисълта, че тя бе девствена и потръпваше от допира с него.
— Бамбина! Милото! — подигра се той. — Главата ме боли! Малките ръчички ще прогонят болката. Ела в покоите ми — да речем, след час.
Младото сицилианско момиче стоеше като заковано, вцепенено, чувстваше как пот избива по цялото му тяло. О, боже! Мадона миа! — помисли си то, нима всичките светии и ангели го бяха изоставили, та срещна господаря Чезаре в този момент, по този начин, в това настроение? Бе попаднало в капана, на тясно, нямаше изход. Господарката сигурно щеше временно да я защити — ако й каже? — но тогава сигурно щеше да плати с живота си. Лукреция можеше да бъде добра, но Чезаре — особено отблъснат — би бил безмилостен.
Той се изсмя отново, притегли Леонара към себе си, зарови ръка в червения пламък на косите й, разпусна плитката и огнената свила се разсипа върху младите заострени, вирнати нагоре гърди.
— Ще те чакам! — рече той спокойно и отдръпна ръце.
Леонара притисна тресящите се ръце към устата и хукна по широкия мраморен коридор. Бе сгодена за любимия си от детството Паоло. Господарката Лукреция бе обещала, че след тяхната сватба ще освободи Леонара и ще я пусне да живее при Паоло в лозето със златистото грозде, където той работеше.
Но след тази нощ — о, Боже! Небеса, защитете ме! — Паоло няма да иска и да я погледне. Никога вече няма да може да гледа хората в очите от срам.
А може би господарят Чезаре ще забрави? Може би ще го налегнат държавнически дела, или може би ще трябва да се погрижи за тазвечерния пир? С разтупкано, готово да се пръсне сърце момичето се насочи към параклиса, хвърли се на пода по очи пред олтара и започна горко и горещо да се моли да бъде пощадено.
Глава втора
Влязъл вече в луксозната спалня на сестра си, Чезаре бе застанал до елегантното ложе, на което бе полулегнала Лукреция и й говореше. Почти бе забравил за Леонара. Непрекъснато кроеше някакви планове, въртеше интриги, без които не можеше да живее, те бяха смисълът на живота му. В момента с благия си лукав глас тихичко сипеше комплименти по повод сестрината си красота.
— Изобщо не ти влияе лятната жега, не вехнеш ти нито за миг, а направо цъфтиш в нея, кара миа — мърмореше той. — Несравнима си, никой не може да ти се опре. А тук е прекрасно и свежо — огледа се той замечтано наоколо и очите му се спряха на края на голямата стая, където шадраван с ароматизирана благоухаеща вода струеше в златен съд с изваяни купидончета. Леглото на Лукреция се намираше на нещо като подиум до него и в момента бе полуприкрито от прозрачни завеси. На тавана имаше красиви стенописи. Подът бе от чиста мозайка. До балдахина на леглото се простираше разкошен килим от бели кожи.
— Сигурно имаш на ум да поискаш нещо от мен — за какво друго може да си дошъл? — Лукреция зададе въпроса с почти циничен тон.
Тя не го обичаше. Никой не хранеше особено топли чувства към Чезаре, освен собствената му майка Ваноца, макар и мнозина да бяха принудени да му се възхищават. Самата Лукреция също имаше своите настроения и мигове, когато бе проявявала жестокост, но все пак не одобряваше чезаревия садизъм и буйния му и безпътен живот. Освен това Лукреция не се страхуваше от него. Всъщност тя не се страхуваше от никого. Чезаре каза:
— Става реч за този твой годеж, който ще бъде обявен довечера — с твое лично одобрение ли се прави?
Лукреция се взря в ръчното огледало — внимателно огледа блестящите си бели зъби.
— Изпълнявам нарежданията на баща ни, Чезаре.
Тънките пръсти на брат й заиграха по посребрената ръкохватка на кинжала, който носеше в колана си.
— Хм… значи още не си виждала дон Керубино, така ли?
— Само веднъж, и то отдалеч, когато влезе на коня си в двора онзи ден — тогава бях болна, имах температура и не можех да сляза, за да го посрещна.
— Той е невероятно скучен и обикновен — рече Чезаре замислено. — Освен това научих, че като кавалер и светски човек бил слаба работа и предпочитал да се отдаде на религията.
Прекрасните очи на сестрата се присвиха, но тя не погледна към брат си. Питаше се кое от казаното е вярно и до каква степен Чезаре преувеличава, за да помогне на някой от плановете си. Във всеки случай сърцето й се сви. И от други източници бе чувала, че бъдещият й съпруг не е светски човек, пък за нея и повечето от другите благородници на испанския кралски двор бяха сиви хора — прекалено официални и скучни. Та тя бе млада и красива, елегантна и интелигентна, защо пък да попада в леглото на човек, който би предпочел мириса на тамяна пред уханието на собствената й коса? На глас подхвърли:
— Да не би да имаш други планове за мен, братко мили?
Чезаре оголи зъби, нещо, което би трябвало да замести усмивката му. Всъщност повече приличаше на озъбване. По-малката му сестра винаги го забавляваше. Тя и Маделеана, херцогинята Фарнезе, бяха единствените две жени, за които знаеше, че не се страхуват от него. Затова и ги уважаваше. Реши да бъде откровен:
— Баща ни прави грешка — нещо рядко за него — при уреждането на този брак. Винаги се е стремял да сключи съюз с някой от благородните испански родове. Но не мислиш ли, че би било по-добре дон Керубино да бъде изпратен в манастир, отколкото в леглото на Лукреция Борджия?
Страшно й се искаше да разбере какво точно си мисли брат й, но външно остана безучастна към думите му. Не можеше да си позволи да му разкрие задушаващите я гняв и разочарование при мисълта, че я очаква семеен живот с човек като дон Керубино. После внезапно пред очите й изплува лицето на Марио, красивия й паж, когото бе подлудила с прекрасното си тяло до умопомрачение. О, Боже, защо Марио не бе испански благородник, който би могъл да я ухажва! Защо той да не бъде човекът, който ще постави венчалния пръстен на ръката й тази вечер! Марио не би предпочел молитвите пред нея. Тя изведнъж избухна в смях и тялото й потрепери от удоволствие при мисълта за грациозния венециански паж и само как я желаеше той…
— Годежът ще бъде обявен, но ти няма да се омъжиш за дон Керубино — рязко отсече Чезаре. — Няма да мине и година докато успея да убедя баща ни — мисля, че няма да е много трудно — че можем да уредим по-изгодно сродяване.
— И с кого, например?
— Например с Джовани Сфорца.
Лукреция се сепна. Владетелят на Пезаро! Но той бе вече женен за по-младата сестра на херцогинята на Урбина. Сфорца бе прославен италиански род. Е, за него се разказваха разни истории за жестоки насилия и човешки трагедии, но сега Катерина Сфорца, графинята на Форли, бе приятелка на папата и освен това с помощта на Лудовико Мавъра бе заела важно положение в страната.
Всъщност наистина би било в интерес на кардинал Борджия да омъжи дъщеря си за някой от младите мъже на Сфорца. И най-вече за владетеля на Пезаро. Вярно, че вече бе женен, но в днешни времена, мислеше си Лукреция, човек можеше да си намери цял куп лесни начини да се отърве от една нежелана жена. Но той пък бе суетно конте — известен франт и раболепен ласкател на по-високопоставените принцове. Лукреция презираше този тип мъже. Искаше й се съпругът й да бъде авторитетен човек — силен, властен, мъжествен.
Чезаре добави, че неотдавна споменал името на Сфорца пред баща им, но последният не бил съгласен. Не било в стила на политиката му да се бърка в сегашния брак на Сфорца. Но с течение на времето — Чезаре отново оголи острите си зъби — нещата ще се уредят и безсъмнено тази замяна ще бъде направена.
Лукреция сви несравнимите си рамене и продължи внимателно да се взира в отражението на прекрасното си лице в огледалото.
— Някой ден, може би — измърмори тя, — но на мен Сфорца не ми харесва. Виж какво, наистина мисля, че е красив, но е прекалено женствен. И се кикоти като момиче.
Чезаре се засмя, хвана ръчицата на сестра си и я целуна леко.
— Но този брак ще бъде по-добър за теб, миа кара, отколкото онзи с дон Керубино. Ще поработим заедно по този въпрос — заключи той и си тръгна, сбогувайки се до вечерното тържество.
Потънал в мисли, със сбърчено чело, той вървеше по дългия, прохладен коридор към собствения си апартамент. Бе напълно обзет от идеята да организира и осъществи сродяването между тяхното семейство и рода Сфорца. Възнамеряваше да направи всичко възможно и баща му да стигне до същото решение.
После изведнъж си спомни за Леонара: колко вълнуваща бе тя, когато ужасът изкриви прекрасното й лице на девственица; а как само пръстчетата й потръпнаха в десницата му!
Плесна с ръце — по този начин викаше личния си прислужник Марко. Марко бе чернобрад, лукав и ловък негодяй с жълтеникаво нездраво на вид лице, чиито устни играеха в постоянен тик; бе посвоему предан на господаря си.
— Ще взема баня, след това искам да остана насаме, на спокойствие — нареди Чезаре. — Иди и потърси Леонара, масажистката на господарката Лукреция. Доведи ми я след един час и внимавай никой да не ни безпокои.
Прислужникът се поклони и промърмори в съгласие с господарската заповед. Подсвирквайки си тихичко, Чезаре влезе в апартамента. Двойните врати се затвориха безшумно след него.
Глава трета
Младата Лукреция се огледа за последен път в огледалото, преди да излезе от спалнята си и се насочи към голямата банкетна зала, където я очакваха баща й, бъдещият й съпруг и цветът на римското общество.
Стоеше между красиво изписаните стени, а бляскавите восъчни свещи в позлатените аплици хвърляха върху нея светлик, който я превръщаше в приказна и искрящо великолепна фигура. Роклята й бе от бял атлаз с достатъчно ниско деколте, за да показва по-голямата част от прелестната й млада гръд. Златистата коса, украсена с вплетени в нея подбрани перли, висеше в две дълги до коленете й плитки, а на малката главица бе кацнала отрупана със скъпоценни камъни мрежеста шапчица, която хвърляше пищни отблясъци при всяко нейно движение. На финото й кръстче прилепваше колан, също отрупан с прекрасни скъпоценни камъни. Впитите в изящните ръчици ръкави бяха от напръскан със злато кремав брокат, а подгъвката на роклята бе обшита със златни влакна.
Лукреция бе пребледняла. Сега, когато бе настъпил моментът да застане пред дон Керубино, не й се искаше да вземе участие в нещо, чието истинско име бе фарс, особено след краткия разговор с брата Чезаре, който всъщност й разкри доста неща. Сърдита бе и на баща си, че бе настоявал за годежа, яд я бе и на майка й затова, че бе бременна и скоро щеше да ражда, та не бе в състояние да измоли от Родриго Борджия да не прави това сродяване.
Внезапно изпита чувството, че всичките тези скъпоценности й тежат ужасно много, теглят я надолу към пода, а потискащата жега я души за гърлото. Всички прозорци бяха широко отворени и отвън сякаш надничаха отрупаното с прекрасни звезди небе и красивата лятна вечер, но влагата в Рим бе ужасна и младото лукрецино тяло се задушаваше и потеше в задължителната си атлазена обвивка оцветена в слонова кост.
Кикотещите се и дърдорещи наоколо прислужници внезапно я раздразниха силно, а в ъгъла на стаята забеляза и Марио. Той трябваше да носи шлейфа й по време на церемонията преди започването на пира. Лукреция знаеше, че всичко това щеше да бъде особено мъчително за него и че той би пожелал небето да се разтвори и гръм да порази дон Керубино, но не и господарката му да влезе в параклиса с този испанец.
Изпитваните до този момент от нея удоволствие и възбуда по повод повратното събитие, което щеше да сложи окончателен край на живота й като безгрижна девойка, изведнъж се изпариха. Тя се почувства тъжна и самотна, дори беззащитна — усещане, рядко за една Борджия. Внезапно си каза, че обича Марио, който единствен я люби не поради това, че тя е Лукреция Борджия, а защото е неговият идол и той я боготвори повече от всичките светци.
Тя извърна очи към него; той я изгледа жадно, боже, каква страст тлееше във влажните му кафяви очи. Лукреция усети тръпка на предчувстван екстаз, когато очите й се плъзнаха по гъвкавото му грациозно тяло, облечено в кадифения жакет и коприненото трико за тържествения случай. Марио бе пъхнал под мишка церемониалната шапка с перо на бели и златни ивици — цветовете на рода деи Катанеи. Колко бе отслабнал напоследък, горкият, положително чезнеше от любов по нея, тя бе сигурна в това. Прислужниците й шушукаха, че не е ял нищо цели три дни. А може би щеше да умре от любов към нея, о, колко ли би било вълнуващо това! Но от нейна гледна точка по-практично би било той да умре, след като опита нектара на устните й.
Красивите й сини очи се замъглиха, в тях припламваха страст и неопределени блянове. Ваноца, майка й, се бе оттеглила и заключила в покоите си в своето крило на вилата, при нея сигурно бе Мария, старата доносница, която обичаше да съчинява разни измислици. Всеки момент се очакваше майка й да роди. Лукреция се замисли какво би могло да се извърши с някаква степен на сигурност и какво не в големия им и безпътен дом, където всъщност никой не можеше да се чувства напълно сигурен за себе си.
След вечернята, в която тя щеше да участва заедно с дон Керубино, се очакваше пир. А той щеше да бъде дълъг и изморителен, сигурно щеше да продължи до малките часове. Испанецът безсъмнено щеше да се надява на известна свобода във флирта с бъдещата си съпруга, макар и меденият месец да бе определен за доста по-късна дата, след церемонията на официалното бракосъчетание. Но пък ако дон Керубино наистина бе онзи склонен към молитви и духовна размисъл човек, както го описваше Чезаре, вероятно той не би се впуснал в продължително ухажване и тя би могла да се изплъзне от залата преди разсъмване. По това време вече всички щяха да са достатъчно пияни и сънливи.
Лукреция впи острите си бели зъбки в кораловите устни. Плесна с ръце и отпрати свитата си, остана само Марио. Сега само двамата бяха в ухаещия на скъпи парфюми будоар, където потомката на рода бе току-що облечена и натъкмена за големия случай.
Той се приближи и падна на едно коляно пред нея. Отпусна къдравата си глава отчаяно и така замръзна пред нозете на господарката си. Лукреция изпита жал, стана й мъчно за него, пък и за самата нея. Внезапно постави ръка върху бляскавите къдрици, погали ги, зарови пръсти в тях.
— О, Марио — промълви тя, — едва ли ще се забавлявам там тази вечер. А ти?
Той повдигна глава и я погледна с измъчени очи. Това изражение неизменно я възбуждаше, защото Лукреция знаеше със сигурност, че самата тя е причината за страданието в тях. Пък и мъките му създаваха у нея усещане за собствената й сила.
— Забавление ли? — повтори той. — О, скъпа ми господарке, позволете ми да умра. Да умра, преди да видя как поставяте красивата си ръчица в неговата.
Сърцето на Лукреция потръпна и заби по-бързо.
— Не ставай глупав, Марио. Не би ли било по-добре да те оставя да поживееш малко, за да откриеш рая на земята, вместо да търсиш на небето онзи рай, за който знаем толкова малко.
Дъхът му секна, пажът сграбчи с двете си ръце пръстите, които галеха главата му и ги покри със страстни целувки.
— О, белисима, мадона миа, за вас е удоволствие да ме измъчвате. Знаете, че ако аз открия този рай на земята, господарят Чезаре ще ме убие.
Внезапно Лукреция го срита лекичко с покритата си със скъпоценни камъни пантофка.
— Така ли! Та ти си страхливец! Не бих могла да обичам страхливец!
Момчето рязко се изправи на крака, на лицето му избликнаха сълзи на гордост и огорчение едновременно и зад тях очите му сякаш станаха огромни:
— Не съм… кажете ми само волята си и аз ще я изпълня.
— До смърт?
— До смърт! — думите му прозвучаха като ехо на нейните и в тях се долавяше и крайното му отчаяние, защото той съзнаваше, че това е последната му възможност.
Тя се наклони към него и зашепна в ухото му, бързо очертавайки плановете си за разсъмване. Внезапно Лукреция замлъкна: някой блъсна отвън вратите и ги разтвори силом и с необичайно отсъствие на възприетия протокол — без предизвестие и учтивост. Лукреция отскочи настрана от пажа си; в същия миг и двамата се обърнаха и видяха фигурата на Леонара да залита към тях. Лукреция с удивление забеляза изражението на прислужницата си — животински ужас кривеше и сякаш парализираше лицето й.
— За бога, Леонара… какво има? — запита тя.
Младата масажистка се извъртя и се хвърли на пода, като се гърчеше, стенеше и ридаеше, от устата й излизаха нечленоразделни звуци също като на ранено животно.
— О, господарке моя, скъпа ми господарке… спасете ме, спасете ме, моля ви, моля ви — тези думи изплака с мъка ридаещото момиче.
— От какво да те спася? — сопна се Лукреция — беше се раздразнила, защото бе прекъснат сюблимният момент в разговора с Марио. В същия миг в стаята се плъзна тъмна сянка и пред тях сякаш се материализира мрачната, облечена в черно фигура на прислужника на Чезаре Марко. Лукреция не харесваше Марко, всъщност той й бе противен, но знаеше, че с него не може да се държи грубо, тъй като той бе любимецът на брат й.
Въпреки всичко запита остро и нетърпеливо:
— Какво искаш, Марко?
Марко изгледа господарката Лукреция. Погледна и пажът Марио, който бе пребледнял като мъртвец. Лукавият му мозък достатъчно бързо долови какво наистина се бе случило тук преди малко между двамата и защо те бяха в стаята сами докато всички останали очакваха наследницата на рода да се представи на дон Керубино.
Обраслото с черна брада лице се изкриви в студена усмивка, устните се разтвориха. Той се наведе над проснатото на пода тяло на младото сираче и го взе в ръцете си. Леонара изпищя сърцераздирателно, но чернобрадият постави ръка върху устата й.
— Приемете извиненията ми, господарке, но това е просто недоразумение. Моят господар Чезаре има мъчително главоболие и повика Леонара да го облекчи. Тя е малко разстроена сега — вероятно защото бе забравила, че трябваше да отиде при него още преди няколко часа. Наложи се аз да тръгна да я търся. Сега нали имам вашето разрешение да… хм… я отнеса да изпълни задължението си?
Глава четвърта
Гордостта на Борджиите пламна в Лукреция; цялото й тяло се изпъна и замръзна. Погледът, който хвърли към Марко бе изпълнен с омраза и гняв.
— Как се осмеляваш да слагаш ръка върху някой от прислугата ми? Остави я незабавно и се махай оттук!
Марко се поклони ниско, но задържа в стоманените си мишци борещото се и ритащо момиче.
— Простете ми, мадона, но трябва да изпълня заповедта на моя господар Чезаре.
И като изрече тези думи чернобрадият се обърна и излезе от стаята. На прага се спря за миг и с усмивка, която повече наподобяваше на подигравка, подхвърли през рамо:
— Без съмнение мадона Лукреция е изцяло заета със своя паж. Тази новина ще бъде интересна за моя господар, дори може би малко ще го разтревожи вестта, че тя е толкова благосклонна към някакъв си недостоен за височайше внимание субект.
Чувайки това, Марио си пое дълбоко дъх и пребледня от ужас. В дома на Катанеи всички се страхуваха от Марко почти толкова, колкото и от самия Чезаре. Лукреция дори не помръдна. Тя остави Марко да се отдалечи, без да го възпира повече. Това не означаваше, че тя обръщаше гръб на злощастието на младата си прислужница, чиито жалостни стенания ехтяха из мраморните коридори. Не, но тя трябваше да обмисли някои неща. В момента в нея се извършваше ужасна вътрешна борба, която тепърва щеше да играе огромна психологическа роля в живота й; вероятно щеше изцяло да промени и характера й.
Сирачето Леонара бе израснало пред очите й като нейна робиня. По някакви необясними и за самата Лукреция причини тя обичаше това момиче. И затова си го бе запазила като масажистка — не само поради уменията му в тази насока, а и поради нежния му и кротък характер и спокойствието, което се излъчваше от Леонара, която непресторено обожаваше господарката си. Същото спокойствие се излъчваше и от Марио, само че той разпалваше в нея други чувства. А Леонара трогваше сърцето й. В богатия на тъмни дела живот на Лукреция Борджия, където чудовищните по характер и покварени нейни роднини извършваха жестокости, които човешката уста не смееше да опише, за да спечелят пари и власт, доброто й сърце оставаше да блести като звезда. Вярно бе, че тя бе опетнена поради близостта между нея и брат й, както и контактите й с безпътните придворни дами. Но все пак в нея неразрушена оставаше вродената й доброта. И това й основно качество се бореше да разцъфне също като хвърлено в калта цвете. И сега борещите се в нея чувства можеха да се определят със същата фигура на речта. И тази борба бе нелека, защото Лукреция отлично разбираше злокобната закана в думите на Марко. В този миг младият й паж понечи да каже нещо, но тя го отблъсна и внезапно побягна от стаята. Премина разстоянието до апартамента на Чезаре, спря се пред заключените му врати и започна да бие с юмручетата си по тях като високо викаше името му.
Наоколо цареше тишина. Писъците на Леонара вече не се чуваха. Тази дълбока тишина бе даже по-страховита. После Марко се появи, излезе в коридора и затвори вратите зад гърба си.
— Господарката ме е проследила? Намирате ли това за много разумно?
— Незабавно ме отведи при господаря Чезаре! — заповяда Лукреция.
— Не ви съветвам да правите това, мадона. Когато моят господар заповяда никой да не го безпокои, нарушението на заповедта му ще струва дори повече от живота ми.
Лукреция ядно сви ръчичките си в юмруци. Големите й очи проблясваха яростно и безпомощно.
— Ти си влечуго, Марко — изсъска тя между стиснатите си зъби.
Чернобрадият се залюля от вътрешен смях — това го забавляваше. Откакто Лукреция бе пораснала и от дете се бе превърнала в сегашната зряла златна красавица — такава прелест бе рядкост в Италия — Марко, както и стотици други мъже наоколо, бе тайно копнял да я притежава. Наистина изключителна рядкост, защото красотата й бе съчетана с необикновена интелигентност. Новата фаворитка на Кардинала — Джулия Фарнезе — бе също красива, наричаха я «Ла бела». Но в сравнение с Лукреция тя бе глупаво, суетно дете. За Марко не съществуваше и най-малката надежда да излезе от статута си на слуга и да дръзне да бъде лукрецин ухажор, поне не явно. Така си мислеше той поне. Но пък същевременно, след като той няма право да протегне ръка и да допре пръсти до тази несравнима огнено златиста коса, дори и с риска да се опари, от къде на къде е длъжен да стои отстрана и да гледа как се врежда онова дребно пажче. И тази мисъл се въртеше сега в главата на чернобрадия. Когато видя коленичилия пред Лукреция Марио, неукротима ревност го бе обзела. Всъщност в това, може би, не се криеше нищо. Но все пак…
И Марко внезапно проговори:
— Разбира се, ако мадона укроти гнева си и се държи с покорния си слуга малко по-мило и благосклонно, отколкото с някой от собствената си свита, може би той ще намери начин да прекъсне онова, което върши Негово Превъзходителство.
Лукреция бе вече достатъчно обиграна и веща по отношение на безскрупулното и безнравствено поведение на хората, които я бяха възпитали и отгледали, че не можеше да не разбере смисъла на марковите думи. Бузите й пламнаха. Призля й от отвращение. Дори и да беше последният мъж в Италия тя не би позволила на този коварен миланец да докосне и малкото й пръстче. Тъкмо щеше да му отговори по подобаващ начин и още по-люто да му се закани, когато продължително и болезнено ридание наруши тишината зад украсените с изкусна дърворезба врати.
Лукреция се заслуша и задушаващата я ярост се превърна в ужас, който сякаш я обгърна в ледените си прегръдки. Това бе вик, изтръгнал се от Леонара. Лукреция стисна зъби. Сълзи на гневна безпомощност избликнаха от големите й сини очи и сякаш ги уголемиха още повече.
— Закъснял си, Марко — промълви тя. — И за двама ни е късно.
— О, не, мадона — все още мога да я спася — откликна човекът, по-добре от всеки друг познаващ неведомите лостове, които движеха съзнанието на Чезаре. — Достатъчно е само да кажа на господаря, че според сигурен мой източник снощи Леонара е била в къщата на приятел, който после починал от чума и той незабавно ще я отстрани от себе си.
Някаква надежда просветна пред Лукреция. Трябваше да спаси бедното мило сираче от мъките да бъде принудено да приема насила нежелани прегръдки. И тогава внезапно Лукреция реши да направи една жертва — това й решение бе продиктувано от първия в живота й действително благороден подтик. За първи път разсъждаваше по този начин — да се жертва заради другиго. В необузданата развала и егоизъм на нейното време такъв подтик изпъкваше и блестеше като неподправен скъпоценен камък.
— Спаси я, Марко. Спаси я и ми кажи какво искаш в замяна. Ще ти дам това — тя изрече тези думи задъхано и бързо измъкна един от най-големите рубинени пръстени от пръстите си.
Обаче прислужникът на Чезаре гледаше не червения рубин, а пълните й сочни и прекрасни устни. Той я сграбчи и впи устни в нейните, които бяха така сластни и чувствени, а същевременно толкова необичайно чисти.
— Предпочитам да съм на мястото на дон Керубино тази вечер — измърмори той.
Лукреция се изскубна от ръцете му. Целувката му я бе отвратила до дъното на душата. И въпреки всичко чувстваше се обзета от непознато усещане за сила и опиянение. Посочи му затворените врати.
— Иди, иди и му кажи, че Леонара е била в заразена къща! — нареди тя. На Марко му се искаше да изпроси още една целувка, но не се осмели. По-късно щеше да се опита да изнуди това красиво създание да му позволи по-голяма свобода. Сигурно бе, че тя няма да иска брат й да узнае за пажа. Затова бързайки да й угоди, Марко се отправи незабавно към спалнята на господаря си.
Голямото помещение бе потънало в мрак; светлина идеше само от догарящите восъчни свещи в сребърните им поставки над просторното легло. Стройната фигурка на младата масажистка лежеше на пода пред леглото свита на кравай, а пръстите й се бяха впили в червеното кадифено покривало. Роклята й бе разкъсана, смъкната от тялото и хвърлена на земята. На едната буза имаше посиняло място от удар. Чезаре я бе захвърлил брутално на земята, след като се бе опитала да го отблъсне. Над едната й вежда имаше рана — при падането се бе ударила в позлатения крак на леглото. Марко влезе на пръсти в стаята и в същия миг чу думите на Чезаре, изречени с полуядосан, полушеговит тон:
— Не допусках, че в теб се крие такова диво котенце, мое мило дете, но знай, че прекалената съпротива може да се окаже голямо изпитание за нервите ми в тази жега, пък и прекалено много белези по лицето могат да те загрозят…
Чезаре замлъкна по средата на изречението си — бе чул отварянето на вратата. Обърна се рязко с ловките движения на пантера и пръстите му обхванаха сребърната дръжка на кинжала, който носеше на колана на нощния си халат. Никога не сваляше оръжието от себе си — нито денем, нито нощем…
— Марко! Какво по дяволите… — яростно проговори той.
Чернобрадият не загуби нито секунда — заговори бързо и задъхано, като че ли бе тичал през цялото време.
— Господарю, господарю! Тичах до припадък само да мога да ви предупредя…
— За какво глупако?
— Това момиче… — Марко посочи простряната на пода Леонара.
— Какво за това момиче? Говори или ще почувстваш кинжала ми в гърлото си!
— Господарю мой, осмелих се да ви прекъсна само заради собствения ви живот! Предупреди ме господарката, а аз проверих думите й междувременно — това момиче снощи е посетило болна роднина в болницата Санкта Санкторум. След това жената умряла от чума. Възможно е Леонара да е заразена.
Девойката чу думите на Марко, повдигна нараненото си лице и се огледа замаяно. Чезаре я изгледа с ужас и отстъпи крачка назад. Чума! Чумата бе враг номер едно на всички в Рим; всеки смъртен се страхуваше най-много от нея. Тя не подбираше, особено по това време на годината, смъртоносната й целувка бе една и съща и за принц, и за просяк. От устата на Чезаре изригна порой ругатни. Заповяда на Марко веднага да я отведе. Вече не изпитваше никакво желание да я опозори.
— Махни я от очите ми! — процеди той през зъби. — Вземи дрехите й и ги изгори. Да я изкъпят в оцет. И на мен ми донеси оцет. Десет хиляди проклятия, и на нея и на сестра ми, загдето й е позволила да ходи в болницата.
Продължаваше да бълва заповеди. В спалнята незабавно да се запалят ароматни свещички! Да се вземат всякакви предохранителни мерки. Разкъса собствения си халат, смъквайки го с резки движения от себе си, докато тичаше към будоара си, облицован в черно и златисто, и крещеше на пажовете да подготвят специална вана и да доведат личния му лекар да каже какви предпазни средства трябва да се приложат. Чезаре Борджия, който не би мигнал дори в смъртоносен двубой с най-добрите майстори на шпагата в Европа, трепереше като пача в смъртен страх пред чумата, която не подбираше жертвите си в Рим.
Марко потръпваше от вътрешен смях и задоволство от собствената си изобретателност и хитрост, макар и да не изпитваше никакво съжаление към момичето. Грубо й нареди да си вземе роклята, да се загърне и я последва.
Без да знае на кого да благодари за чудотворното си спасение, младата масажистка излезе от тази ужасна за нея стая, луксозна бърлога на безпътен звяр. Устните й шепнеха горещи молитви на благодарност към Дева Мария, която бе чула горките й молби за помощ. Когато видя господарката си, която неспокойно се разхождаше напред-назад пред вратата на чезаревия апартамент, веднага се досети кой е благодетелят й — спасител. Мигом се хвърли на земята в краката на Лукреция.
— О, господарке моя, прекрасна, мила и добра ми господарке… — стенеше тя.
Лукреция се наведе и нежно я повдигна.
— Навреме ли пристигнахме? Добре ли си? Направи ли ти нещо?
— Нищо ми няма — увери я девойката радостно, съвзела се след страшния шок, и опипа удареното място на бузата и разкъсаната кожа над веждата. — Само тези.
Цялата тази комедия подразни Марко, който жадно гледаше Лукреция. Жадуваше да си получи отплатата и да грабне Лукреция в прегръдките си. Но сега не смееше да настоява за това.
— Господарката несъмнено ще се присъедини към благодарностите на Леонара по-късно — изрече той многозначително и вежливо. — Осмелявам се най-почтително да посъветвам мадона да се държи по начин, като че ли и тя се страхува от чумата. Леонара трябва да остане в стаята си докато мине опасността от зараза.
— И това ще стане — кратко отсече Лукреция.
Сърцето й ликуваше, изпълнено с непозната за нея радост, докато тя и спасеното момиче се отдалечаваха по коридора от стаите на Чезаре. В същото време си даваше сметка, че щеше да си има неприятности с Марко — той не бе получил онова, което искаше. Намесата му бе провалила плановете й за Марио тази вечер. Ако се опиташе да направи нещо, той щеше да я проследи, да я шпионира и да докладва за всичко на Чезаре. Това щеше да завърши с ужасна смърт за Марио.
И ето пак почувства как в нея се борят доброто и злото. Желанието й да изпита върховната наслада с младия паж и да се радва на любовните му ласки се преплиташе с неохотата й да го обрече на мъчителна смърт, за която само тя единствено щеше да носи отговорността.
Влизайки в стаята си, почувства да я наляга отчаяние. Можеше ли човек да намери светлина и истина в тази мрачна къща на сенки, където плътската страст — фалшива имитация на истинската любов — бе единствената обменна монета между мъжете и жените? Всъщност какво пък означаваше думата любов? Сигурно не онова чувствено похотливо желание, което баща й изпитваше към любовниците си, нито пък развратното привличане, което тласкаше Чезаре към леглото на Маделеана. А какво да се каже за онзи вид любов, който накара самата нея — Лукреция — да поднесе устните си преди малко на злодея Марко, за да спаси прислужницата си?
Искаше й се да поплаче, да се скрие от всички, да избяга от света, може би в манастир? Да пренебрегне и отхвърли удоволствията на разпътния Рим и да стане христова невеста? Но отлично разбираше, че е създадена и устроена за земна любов. Тялото й бе узряло за такава любов — от глава до пети — и тя копнееше да я изпитва. А в най-близко бъдеще трябваше да отиде под венчило, и то с един непознат испанец…
Огледа бялата си атлазена рокля. Пронизаха я студените иглички на суеверен страх. Върху красивия атлаз имаше капчица кръв. Кръв, която бе капнала от раненото чело на Леонара, когато прислужницата се бе хвърлила в краката й да й благодари.
Това бе лоша поличба, вещаеща зло. Нищо добро не може да се очаква от тазвечерния годеж, това сигурно бе смисълът на предзнаменованието. Марио, който я бе очаквал в стаята й, се приближи до нея и понечи да заговори. Тя му даде знак да замълчи.
— Доведи Мария. Донеси нещо, с което да изчистим това петно от роклята ми — повелително рече тя.
Пажът се втурна да изпълни заповедта. Но един час по-късно, когато самият Кардинал пристигна, за да я отведе на тържеството, малкото петно все още, макар и слабо, личеше на великолепната рокля. Също както — мислеше си Лукреция, докато хванала Кардинала под ръка, влизаше в банкетната зала — отпечатъкът от нечистата целувка на Марко оставаше като петно на устните й.
Глава пета
В огромната банкетна зала в двореца на Кардинала, където Лукреция пристигна в специална носилка от вилата на Ваноца, Родриго Борджия бе поканил тълпа отбрани и бляскави гости да отпразнуват годежа на дъщеря му с дон Керубино.
Чезаре зае място до баща си. Той бе намръщен и безмълвен и студено обръщаше гръб на флиртовете и ласкателствата, с които го засипваха от всички страни красиви жени. Все още бе обезпокоен от опасността да се зарази от чума; яд го бе също, че му бе отнета по такъв начин девствената Леонара. От другата страна на Кардинала седна Лукреция, а до нея испанецът Хуан де Сентелес. После идваше Джовани, другият син на Кардинала и безкрайна върволица от придворни кавалери, музиканти, шутове и дами, всички великолепно облечени за случая.
На дългата маса блестяха златни и сребърни съдове, прекрасно изработени чаши и бокали, направени от порфир, яспис и майолика. Зад гостите стояха чинно изпънати облечените в ливреите на Борджиите прислужници, готови да изпълнят всяка поръчка, досипвайки и доливайки всяка посочена им чиния или чаша. Трудно се дишаше, въздухът не достигаше в задушната лятна нощ. Чезаре се потеше. Цялата дандания бе за него само един фарс при това доста скучен. Но тази вечер не бе времето, когато можеше да спори с баща си за бъдещето на Лукреция. Затова нека глупавата игра продължава, мислеше си той.
Кардиналът имаше чудесно настроение. Току-що бе посетил Ваноца. А малко след това му бяха съобщили, че са започнали родилните й мъки. Преди да съмне сигурно щеше да стане баща на още едно дете. Това му носеше голямо удовлетворение. Като любовница Ваноца бе започнала да му омръзва, но пък затова възнамеряваше да я почита завинаги като майка на децата му. Сега можеше да посвети цялата си страст и желания на Джулия Фарнезе, най-младата и най-прекрасната любовница, която бе имал. За момент бе доволен от стореното за бъдещето на дъщеря си, макар и да съжаляваше, че тя може би ще прекара остатъка от живота си в Испания, веднъж омъжена за един Де Сентелес. Въпреки всичките си грехове и недостатъци Родриго Борджия истински обичаше дъщеря си. Но точно сега изобщо не подлагаше на съмнение доколко е мъдро взетото за този брак решение. А лицето, което наистина се съмняваше в правилния избор, бе самата бъдеща невеста.
Още от момента, в който малката й, отрупана със скъпоценни украшения ръчица попадна в ръката на дон Керубино, отчаянието и депресията й се засилваха непрестанно. Както и се бе опасявала, той се оказа мрачен и с тежък характер, както и повечето испанци, които бе срещала в бащиния си двор. Имаше тясно лисиче лице и остра черна брада, която неприятно напомняше на марковата. Тя не харесваше брадати мъже и сега тайно въздишаше по свежото, гладко и лишено от косми красиво лице на нейния паж.
Бе изпила повече вино, отколкото бе свикнала, и сега се чувстваше леко замаяна и затъпяла. Младият испанец я оглеждаше пресметливо. Тази чувствена красавица не му бе по сърце. Той винаги се бе стремял към света на религията. Към живота имаше трезв и доста пуритански подход, такива бяха и схващанията му. Обаче Лукреция бе важна пионка в игрите му — просто едно оръдие на съдбата. Затова се опитваше да прави онова, което знаеше, че очакват от него и водеше с бъдещата си съпруга разговор, който би трябвало да бъде по-интимен. Дълбоко в него обаче кипеше желание не да милва прелестните й къдрици, а по-скоро да брои зърната на броеницата си.
Лукреция се опита да прикрие прозявката си. Пирът бе завършил и менестрелите прибираха лютните си. На тяхно място се появиха няколко актьора. Щяха да изпълнят една от онези малки безнравствени по сюжет комедии, които бяха толкова обичани в римското общество и предлагани на приемите на всички богати домакини. Това означаваше още един час, прекаран приятно от гостите.
Лукреция прекрасно разбираше какво се говореше и правеше, но оставаше напълно безучастна към реакциите в залата, като неприлично високия и продължителен смях на някои от дамите. Все по-дълбока скръб я обземаше при мисълта, че трябва да замине за Испания и да се обвърже до края на живота си с този извънредно скучен и студен човек. Трябва да се обърне за помощ към Чезаре — по-добре да я дадат на Сфорца, който поне можеше да я разсмива и забавлява. Боже мой, дано този испански благородник пийне малко повече и се опие, та тя да може да се измъкне.
Бе наредила на Марио да я чака. Страстният копнеж, разгарящ се в нея, я бе подбудил да се реши на риск — въпреки злокобната сянка на Марко.
Комедията свърши. Ръкопляскаха много. Родриго нареди на музикантите да започнат да свирят отново. Най-много обичаше да наблюдава танците на красавиците от собствения си двор. Лично откри първия танц с Джулия Фарнезе. Бе забравил, че във вилата си Ваноца се гърчеше в родилни мъки и жалостно го зовеше да отиде при нея.
Сега всички очи се насочиха към прекрасната Лукреция. Тълпата очакваше дон Керубино да последва бъдещия си тъст в изпълняваните за случая традиционно тържествени танци заедно с бъдещата съпруга. Но точно тук испанецът горко се провали, а лицето му позеленя от срам при мисълта, че хората ще му се подиграват зад гърба му.
— Не танцувам. Не мога — промълви той тихичко. — Моля мадона да ме извини…
Лукреция го изгледа с презрение. Канеше се да му отговори остро, но вдигайки поглед, забеляза в същия миг, че един от гостите се приближаваше към тях. Това бе същият висок строен мъж, чийто поглед бе уловила върху себе си няколко пъти по време на дългия и отегчителен пир. Знаеше името му — Алфонсо д'Есте, син и наследник на херцога на Ферара, един от най-бляскавите италиански родове.
Въпреки волята си бе отвърнала на погледа му няколко пъти, запленена от силата и красотата на младия мъж. Той бе строен, но не и слаб и източен, както повечето мъже, които тя познаваше. Бе много висок с широки, силни рамене. Не носеше брада — нещо необичайно за благородниците по това време. Имаше малко грубоват, но силно мъжествен вид във великолепните си дрехи от огнено червен атлаз, богато украсени със златна сърма, а косата му — тъмнокестенява — се къдреше до раменете му, както бе модно. На врата си носеше масивна златна верижка. Но изглежда не се чувстваше удобно в тези официални дрехи. Лукреция бе чувала, че той се занимава с военно дело и наука, избягва модните лудории и се чувства доста по-добре, когато е облечен в бойни доспехи и върти меч или пък скрит в покоите си, се е посветил на изучаването на някакъв научен въпрос.
Той бе женен за Ана Сфорца, която неочаквано бе родила мъртво дете преди няколко дни и все още бе прикована към леглото в двореца на съпруга си във Ферара.
Алфонсо д'Есте бе поканен на пира, защото бе един от важните хора на своето време. А Борджиите търсеха приятелството на тези люде.
Освен това, както и всички останали, той бе слушал за тъмните и безпътни дела на Борджиите, пък и не се интересуваше особено много от Лукреция. Бе чувал, че и тя е покварена също като братята си и я презираше. Обаче сблъскал се с изключителната й красота за пръв път тази вечер, той се бе почувствал привлечен от нея, също както ученият се чувства привлечен от непознатите му феномени, и бе решил да я проучи по-отблизо, студено и безпристрастно, но с интерес. Толкова млада и толкова безпътна — та това бе истинско откровение за един учен, след като се има предвид и собствения му кръг от порядъчни и непорочни жени.
Той се поклони и хвана протегнатата му от Лукреция ръка.
— Може би мадона няма да откаже кавалерството ми за един танц, разбира се, с разрешението на дон Керубино? — промърмори високият мъж.
Дон Керубино разреши с голямо облекчение. Лукреция се отправи към блестящия черен мраморен кръг в центъра на залата, придружена от Алфонсо, който държеше ръката й. Толкова голяма бе тази ръка, че пръстчетата й се губеха в нея и толкова голяма сила се излъчваше от нея, че тя потрепери. В този миг той я погледна в лицето. Тя сякаш потъна в най-проницателните и красиви очи, които досега бе виждала. На цвят зеленикави (мразовито зелени) като лед, а зад отпуснатите клепачи сякаш дремеше, по-скоро тлееше огън. Коленете й омекнаха. Тялото й пламна в огнено желание, сякаш вихрени пламъци я обгърнаха и погълнаха и в тях изчезнаха лицата и фигурите на всички останали мъже. Тогава из огнената вихрушка изплува и сякаш кристализира неговото лице… и остана така. Тя почувства, че може да обича само Алфонсо д'Есте и ще го обича, докато смъртта не унищожи тленното й тяло, а после тази любов ще просъществува и отвъд гроба.
— Санкта Мария! — изстена тя, като че ли я бе поразил гръм и залитна.
Алфонсо, който се побоя, че Лукреция може би припада, я улови в големите си ръце. Златистата коса се посипа по гърдите му. Той наведе глава и видя прелъстителната празнина между снежнобелите млади гърди. Почувства и влуденото пулсиране на сърцето в разкошната гръд. И бе неведомо, необяснимо и за самия него затрогнат и увлечен.
Всички очи се обърнаха към тях…
Глава шеста
— Зле ли се чувствате? Да ви отведа ли обратно на масата?
Тя разтвори необичайно големите си очи. Той напълно погрешно изтълкува израза в тях. Толкова много скандални истории се разправяха за младата красавица и всички те бяха стигнали дори и до най-отдалечените кътчета на Италия. Затова и Алфонсо изобщо не се съмняваше в нейната порочност. Той бе изпитан и кален воин, но същевременно обикновен човек, прям, честен, непресторен. Той би могъл да се поддаде на изключителната физическа привлекателност на Лукреция Борджия, но това би било реакция на най-ниските страсти, съществуващи у всеки човек. Порядъчният и изискан учен в него обаче бе отблъснат от онова, което той прие за поквара. Той просто обърка първите трепети на една зараждаща се в нея чиста, истинска и дълбока любов и ги прие за внезапно овладяла я страст, която разтриса тялото й. И на всичкото отгоре се прави, че ще припадне! — не на мен тези номера! — това проблесна в съзнанието му в същия миг. Какви ниски негодяи са тези Борджии… колко е ужасно, че такова прекрасно цвете като нея е вече толкова порочно! — мислеше той.
Тогава чу шепота й:
— Не, чувствам се добре. Моля ви, милорд, нека не спираме танца!
Той сви рамене. Лукреция танцуваше като изпаднал в транс човек. От време на време се опитваше да поведе разговор с него.
— Слушала съм много за военните ви подвизи, милорд. Вие сте били истински майстор на лова, на турнирите и на всички останали мъжествени спортове и развлечения.
Чудноватите му зеленикави очи я изучаваха и сякаш й се подиграваха.
— Аз пък съм слушал, че в двореца на Кардинала се практикуват други развлечения — и господарката Лукреция се интересува най-живо от тях.
Този път нямаше начин да се изтълкуват погрешно думите му. Пръстите й се сковаха в огромната му ръка. Когато бе силно развълнувана, за разлика от другите жени, тя не се изчервяваше, а пребледняваше. Ставаше също като статуя от слонова кост, като че ли силата на обзелите я емоции изсмукваше всичките й жизнени сокове и я оставяше побеляла и безжизнена.
— Какво друго сте слушали? — прошепна тя.
В следващата фигура на танца той се отдалечи от нея на една стъпка, после отново пристъпи напред и я завъртя. Сърцето й тупкаше лудо и без това, затова съвсем се задъха. Той отговори:
— По-добре да не обсъждаме тези истории. Нека да поговорим за годежа ви, мадона. Ще ви се понрави ли живот с пости, молитви и църковни камбани, както описват ежедневието на дон Керубино в Мадрид?
— Едва ли ще ми хареса — незабавно отвърна Лукреция.
— Обаче това сродяване с Испания отговаря на интересите на баща ви и брат ви също.
— Иска ми се да ви уверя, милорд, че не аз съм направила този избор! — тези думи се изтръгнаха с внезапна пламенност от устата й, неочаквано и за самата нея. Тя не можеше да не забележи и усети настроението и антагонистичните му чувства към нея. Този прекрасен зеленоок мъж я предизвикваше и дразнеше. — Може би вие се оженихте за болнавата си жена по любов? — язвително добави тя.
Алфонсовият отговор дойде незабавно.
— Моята съпруга ще бъде болнава до смъртта си и никога няма да може да роди здраво дете, затова може би е по-добре да се отнесете към нея със съчувствие, отколкото с презрение и язвителност, мадона Лукреция.
Думите я жегнаха особено силно. Досега никой мъж не й бе говорил така остро. Бе обидена, но и учудена. Красотата й, която обичайно опиваше мъжете, нямаше никакъв ефект върху този мъж. Тя обаче не съзнаваше, че той наистина реагира с целия плам на младостта и мъжката си сила. Досега Алфонсо не се бе докосвал до такава жена, създадена да подлудява мъжете и да разпалва всичко у тях. В него се бореше примитивното желание да разкъса дрехите й, да свали прекрасната атлазена рокля от безподобните й рамене и да зарови пламналото си лице в изящната й гръд. Но надделя хладнокръвието му и той я отведе обратно до масата, където възпитано се поклони. Междувременно дон Керубино бе изчезнал. Чезаре Борджия, чиято ръка не се бе откъснала нито за миг от дръжката на кинжала на пояса му, гледаше с присвити очи сестра си и придружителя й. Наследникът на херцогството на Ферара, а! — при това съпругата му бе на смъртно легло… Това съвсем не бе лошо попадение — чудесна сделка за Борджиите — да се сродят с Ферара. Може би най-напред Сфорца, а после и Алфонсо. Интригата — това бе силата и животът за младия Чезаре и сега тези планове като кълбо усойници се гърчеха и съскаха в отровния му мозък. Той прошепна нещо в ухото на баща си. Красивият Кардинал кимна с глава.
— Дон Керубино имаше нужда от малко чист въздух и излезе да се разведри — подхвърли Родриго Борджия. — Ще е добре да излезете и да го потърсите.
Лукреция, която все още бе като замаяна от получените упреци, допря пръсти до ръката на Алфонсо. Двамата тръгнаха по осветените коридори, водещи към широка мраморна тераса. Около тях минаваха забързани слуги, натоварени с големи чинии с ястия, носеха и две огромни сребърни плата с печен паун и тумбести делви с вино. След слугите крачеше главният иконом на палата и с крясъци даваше разни нареждания. Танцьори, излизащи от залата, ги изпревариха, закачайки в бързината ръката на Лукреция. Пиян придворен залитна край тях и повърна в един ъгъл. Лукреция присви нос.
— Мразя тези празненства и пирове, особено когато се стига до такива крайности. Хора да се превръщат в животни — промърмори тя.
— Това не е ли нещо обичайно за вас? — запита Алфонсо с внезапна грубост, която я уплаши.
— Не — отвърна с негодувание Лукреция. — Защо трябва да е нещо обичайно?
Той сви рамене. Бе жаден и не изпитваше особено желание да търси бъдещия съпруг на Лукреция. Но съзнаваше, че ще постъпи невъзпитано и противно на благородническия си произход, ако я изостави сега. Затова каза:
— Дълго време бях на поход, от много месеци не съм посещавал пирове, пък и не водя този вид живот. Просто не съм привикнал.
— Никога ли не организирате празненства във Ферара? — попита тя.
— О, да, разбира се, правим го, но те преминават тихо и достойно. Изглежда нравите в Рим са доста по-разпуснати.
С широко отворени очи тя спря и се взря в лицето му. Вече се намираха на мраморната тераса, осветена от ярките лунни лъчи. Бе тихо и задушно, без вятър, бяха затихнали и листата на портокаловите дървета наоколо. Мастилено черните силуети на далечни кули и кубетата на катедрали бяха като нарисувани на фона на светлеещото небе. Храстите и цветята около тях ухаеха силно на благоуханните вещества, с които бяха нарочно обилно напръскани, защото по това време от градските канали се носеше отвратителна смрад.
Неволно Алфонсо си помисли, че Борджиите са в естествената си среда, в смрадта и утайката на обществото. Хрумна му също, че и тази девойка не е по-различна от роднините си. Изпита непознатото за него до този момент желание да я уязви. Не възнамеряваше да се причислява към обкръжението й от ласкатели и ухажори.
Тя не е достойна дори да докосне и полите на нощния халат на непорочната му млада съпруга, си каза той. Внезапно Лукреция забеляза изписалата се на лицето му погнуса, четяща се и в странните зелени очи. Пребледня.
— Защо ме гледате по този начин? — промълви тя.
— Аз съм честен човек. И обичам честността в другите — бе отговорът му.
— А аз не съм честна, така ли? — запита тя удивена.
Той се поклони иронично.
— Мадона Лукреция има хиляда слуги и си играе със сърцата на хиляда мъже. В най-близко бъдеще ще стане и почитана дама в Испания. Какво я е грижа какво може да си мисли за нея Алфонсо, един обикновен воин?
Страните на Лукреция пламнаха. Постепенно започваше да разбира, че този мъж не я харесва.
— А може би ме е грижа. Настоявам да ми кажете какво си мислите — натърти тя. — Защо се правите на наивен, милорд, та вие не сте такъв? Говори се, че сте написали историята на Картаген, че сте ерудиран учен и вещ в бойните изкуства воин, носи се и славата ви на художник, който е истински маестро на четката.
— Може и така да е. Но не съм покорител на женски сърца, не съм вещ в светския живот и ухажването. Танцувах лошо преди малко, нали така?
— На мен ми хареса как танцувахте — прекъсна го Лукреция. — Но преди това харесах вас. Сега ви намирам студен, странен и настроен неприязнено. Може би искате да си помисля, че не ви харесва гостоприемството на моя баща или моето лично присъствие тук? Защо дойдохте на годежа ми?
Той замълча. С известна угнетеност си припомни неприятния разговор с баща си, преди да тръгне за Рим. В духа на добрата дипломация е, бе казал тогава старият херцог, младият му син и наследник да приеме поканата на кардинал Родриго, който е бъдещият глава на църквата. Влиянието на Кардинала е голямо, а думата му се чува надалеч. Ферара има нужда от приятели в Рим.
— Защо дойдохте? — повтори тя и тропна нетърпеливо с краче.
Той пак не отговори.
— Нека да потърсим годеника ви — отрони Алфонсо след мъничко.
В същия миг обаче, съвсем неочаквано, тя гневно сграбчи с деликатните си ръчички ръкавите на красивата му атлазена дреха. Бе доста жегната от поведението му, а всъщност и малко уплашена от неприязнеността му.
— Защо говорите за мен, като че ли не заслужавам дори и презрението ви, като че ли съм толкова ниско? Кажете какво съм извършила — изговори тя задъхано.
Алфонсо отново разбра думите й погрешно. Отново не можа да види в нея обърканото и злочесто дете, което протяга ръце към добротата, търси истински приятел. Той видя само една безскрупулна кокетка от Борджиите, целяща да включи и него в дългия списък на мъжките си завоевания и любовници. Съмняваше се също дали бъдещата съпруга на дон Керубино ще се окаже девственица, когато му дойде времето. Рязко отдръпна ръце и се освободи от пръстите й.
— Хайде, мадона, елате, защото е твърде възможно да простинете тук след разгорещения танц — рече той.
Тя разбираше, че това е просто извинение — той се мъчи да се освободи от нея. Лятната нощ под знойното тъмносиньо небе на Италия бе така топла, че за изстинка изобщо не можеше да става и дума. А Лукреция все по-силно усещаше излъчващата се от него враждебност. Или пък презрение — такова, каквото досега в живота си тя не бе срещала. По-възрастна и по-опитна жена сигурно щеше да успее да овладее положението по-изкусно. Лукреция обаче за пръв път истински влюбена, при това до уши, постъпи с типично младежка нетактичност. Отначало зарадвана по юношески от изживяването на първия контакт с него, сега тя се бе уплашила и дълбоко разтревожила и това й личеше.
— Защо ме гледате така строго? — проплака тя.
Това раздразни Алфонсо още повече. Значи безнравствените се правят на светци, помисли си той. Тя бе живяла в палата на Родриго Борджия или в този на майка си — Ваноца ден Катанеи — и просто не бе възможно да не бе заразена от тяхната поквара. Искрено съжаляваше за импулсивното си решение да я покани на танц, но въпреки това вътрешно то все още го вълнуваше. Чувствената й красота — тя бе също като приказна златиста фея — разбуждаше в него дълбоко потискани страсти, които силната му религиозна вяра бе удържала до сега от жалост към бедната му страдаща и болна Ана.
Отново погледна в плувналите в сълзи лукрецини очи.
— Какво очаквате да направя? — процеди той през зъби. — Да се хвърля в белите ви ръце и след това да чакам да ме изпратите в килиите на затвора Сант Анжело или тъмните води на Тибър?
Безмилостното обвинение, съдържащо се в казаните от него думи, разбуди подобаваща реакция у нея. Тя знаеше за позорните дела на собственото си семейство, за подложените на мъчение, по-късно умрели хора. Когато за пръв път зърна Алфонсо той внезапно породи у нея стремеж да се извиси към върховете на човешките добродетели. Но сега, когато той бе започнал да хули и нея и името на семейството й, гневът й се разбуди като дремещ звяр и изригна като вулкан.
— Вие говорите безумни неща! Ако повикам брат си… — задъха се във възбудата си тя.
— Защо не, мадона, повикайте го да прободе сърцето ми с кинжала си — прекъсна я Алфонсо и се разсмя звучно и непринудено, а в смеха му се долавяха нотки на истинско веселие. Вероятно мнозина се бояха от Лукреция Борджия и сигурно дори и принц би могъл да вкуси от устните й целувката на смъртта, мина през ума му в този миг. Но той, Алфонсо д'Есте не познаваше това чувство, той не знаеше думата страх.
— Извикайте го! — повтори той и сви рамене.
След това я сграбчи в силните си ръце и силно, и грубо я целуна по врата. Толкова бурна и жарка бе тази целувка, че остави белег като от ударено. А в същото време разкъса отрупаната с перли и смарагди огърлица, извиваща се около нежния врат на Лукреция. Камъните се разсипаха по мраморния под, а той се извърна рязко и се отдалечи.
Сякаш ударена от гръм, тя остана на място като парализирана с изписана на лицето изненада. Дългите й бели пръсти, по които блещукаха безценни пръстени, опипваха разраненото гърло.
— Боже мой — промълви тя и цялото й тяло — от главата до петите — се разтресе. Цялото й същество гореше от срам и удивление. В този миг наистина би могла да повика брат си и да се оплаче от Алфонсо, предизвиквайки война между Ватикана и рода Ферара. Но остана на място безмълвна. Прехапа устни до кръв. Повтаряше си, че трябва да се овладее. Бе пребледняла като статуята на Психея, поставена в шуртящия в двора зад гърба й фонтан.
— Той трябва да се върне при мен — мислеше си тя. Да вземе обратно думите си. Обидите и намеците. Властно махна с ръка на минаващ наблизо прислужник и го накара да потърси и събере разпилените наоколо скъпоценни камъни от разкъсаното колие. Повдигна полите на роклята, които й пречеха да се движи бързо, и се втурна към залата. Трябваше да го застави да я обикне! Да я люби! Чувстваше се лудо влюбена в него, гордостта й бе наранена. Но Алфонсо си бе тръгнал, заедно с мнозина други от високопоставените гости, оставяйки Борджиите да продължат пира си. Бе доста късно.
Дон Керубино се бе завърнал също в залата. Като зърна бъдещата си съпруга насилена усмивка се появи на лицето му. Опита се да й каже нещо любезно. Тя дори не чу думите му. Връхчетата на пръстите й прикриваха бързо потъмняващия белег на гърлото й. Лукреция обърна гръб на испанеца. Нямаше нищо на този свят, което в момента да желаеше повече от одобрението и симпатията на Алфонсо. Той първо трябваше да й прости греховете, тези, които бе извършила — и онези, които така несправедливо й бе приписал и на второ място трябваше да я целуне. С любов — по устните…
— О, Боже мой, желая го — тя сама си шепнеше тези думи, изправена самотно в центъра на великолепната зала. От догарящите свещи капеше восък, а примигващите им светлинки изглеждаха ненормално големи през сълзите, които продължаваха да бликат от очите й…
Глава седма
Час по-късно прислугата отведе Лукреция със специалната носилка в майчината й вила. Препъвайки се от умора, тя влезе в покоите си. Бе заповядала на прислугата да не я чака. Веднага зърна стройната фигурка на своя паж. Той бе коленичил на молитвен стол и ревностно се молеше… но не пред икона, а пред алабастровия бюст, който неотдавна й бе направил самият Микеланджело.
Усещайки влизането й, Марио скочи силно смутен и гъста червенина заля бузите на красивото момчешко лице. Лукреция, която в този миг изглеждаше божествено прелестна в бялата си атлазена рокля и обляно в сълзи прекрасно лице, просто попадна в капана, който й бе отредила съдбата. Благородните й подтици бяха притъпени. В този миг тя изпитваше само една неутолима нужда — да бъде любена и утешавана. И затова със задавен приглушен вик тя се хвърли в обятията на пажа.
— Боже мой — стенеше тя и сълзите продължаваха да се стичат по страните й, — боже мой, колко само съм нещастна!
В невероятния екстаз на сбъднатото си желание — невероятно, но тя бе се върнала при него, така поне си мислеше Марио — младежът я обгърна в прегръдките си. Целувките му покриха лицето й и той усети солените й сълзи в устата си.
— Мразите го, нали, нали мразите испанеца? — шепнеше той. — Милата ми бедна господарка!
Лукреция разбираше какво си мисли Марио — че тя плаче, защото не може да понася бъдещия си съпруг. Но не можеше да му разкаже за Алфонсо и за преживяното, за катарзиса на собствената си душа. Помъчи се да изтрие спомена за смръщеното, обвиняващо лице на Алфонсо и откритото презрение в думите му. Бе видяла какво ли не в собствения си дом — разгар на страсти и пълно отдаване. Нека тази нощ тя да почувства насладата на пълното отдаване, реши тя, преди задължително да попадне в нежеланите прегръдки на дон Керубино.
— Заключи вратата, Марио! — тя почти изплака тези думи с устни допрени до ушите му.
Той незабавно изпълни нареждането й, а цялото му тяло потръпваше от предвкусваната наслада.
Когато се върна при нея, тя яростно дърпаше атлазената си рокля, опитвайки се да я смъкне от тялото си, но нежните й пръстчета бяха безсилни да разкъсат великолепната материя. Тя не бе свикнала да се облича и съблича: това правеха придворните. И сега — с обляно в сълзи и прекрасно лице, пламнало в червенина и капризно по детски — тя властно се насочи към пажа си.
— Трябва да ми помогнеш да я сваля — рече му Лукреция.
После застана пред него, а Марио бе закрил уста с опакото на ръката си, цялото му тяло бе мокро от пот и пламтеше, като че ли се грееше на огън.
— Не мога, не смея…
— Не смееш ли? — повтори след него тя.
И започна да удря гърдите му с малките си юмручета като повтаряше през стиснати зъби: «Страхливец… страхливец… от кого се страхуваш? От баща ми ли? От брат ми ли? От Марко? Лукреция Борджия те моли за утеха, а ти казваш, че не можеш! Трябва да си полудял, как смееш да ме отхвърляш!»
После замлъкна, без да знае какво прави и говори. В яростта си откъсна скъпоценен камък от вплетените в косата й накити и го захвърли на земята. Марио го вдигна и с ужас забеляза, че заедно с него тя бе откъснала и косъм от разкошната си коса. Незнайно защо този косъм възвърна и куража, и желанията му. Той боготвореше и желаеше господарката си. Ръцете му се сключиха около тялото й. Влуден от възбуда той започна да разкопчава богато украсения корсаж. А после зарови лице в разкрилите се разкошни мраморни гърди…
— Не се страхувам от никой смъртен… — стенеше той. — О, мадона Лукреция, вие сте тази, която ме подлудява от любов. Вашата красота ме плаши, вие сте толкова прелестна, че се страхувам да не се превърнете в дух — като ангел — да се разтворите под нечистите ми ръце и да изчезнете!
Лицето й светна, гневът й се стопи и тя се засмя задъхано. Устните й се впиха в неговите. Малките бели зъбки потънаха в плътта му. Тръпки пробягаха по тялото му и той я притисна още по-силно, забравяйки и съмнения, и тревоги, и всякаква предпазливост. Разумът го бе напуснал: той вече не беше нейният паж, а любовникът й, мъж, който жадуваше да даде и да получи, да вникне във вечните тайнства на плътта. Да побеждава и да бъде победен от всемогъщата и вездесъща сласт.
— Ооо, така е много по-добре… сега отново се чувствам щастлива — простена Лукреция и се изплъзна от атлазената дреха. После се залюля от наслада, когато Марио смъкна и последните ефирни останки от облеклото й, вдигна я и я понесе в ръцете си към златистото легло…
Веднъж или дваж младежът измърмори думи на любов и обожание, той все още не вярваше напълно на случилото се и бърбореше нещо за огромната чест, която му се е паднала.
— Сега съм готов да умра за вас. Предпочитам смъртта пред това вие да принадлежите другиму… и блаженството на тази нощ да не се повтори нивга вече — изрече пажът.
— Сладки ми Марио — не говори за смърт, защото това е нашата любовна нощ — откликна тя.
— Но утре ще дойде, любима ми повелителко. О, дано никога не се съмне, никога няма да потърся друго ложе… обожавам ви!
Тя продължи да се усмихва, после се прозя и протегна прекрасното си тяло. Тя не обожаваше Марио. Все още не разбираше напълно какво точно значи да обожаваш един мъж. Който и да е той. Все още обичаше твърде много самата себе си — влюбена бе в прекрасната Лукреция. И все още тръпнеше от неприятния спомен за сина и наследника на Ферара — някак си недоосъзнат и продължаващ да я измъчва с огромната и могъща сила, която бе изпитала върху себе си.
Красивият й паж бе идеалният мъж във физическо отношение и тя не би могла да намери по-добър учител в любовта, нежна и всеотдайна. Но в крайна сметка той бе само нейният слуга, за чиито разноски плащаше тя. Един младеж, който никога не би могъл да бъде неин повелител, да я владее изцяло, освен за няколко сладострастни мига. Лукреция имаше нужда от някой по-възрастен, по-опитен мъж, за да може истински да разбере значението на думите смирение и самоотдаване. И сега, когато лежеше до пажа си, напълно задоволена физически, тя започна да осъзнава, че всъщност желае Алфонсо д'Есте. И в миг на разочарование, гняв и капризи тя се бе отдала на едно голобрадо, красиво, но невежо момче, бе му дала онова, което би могла с истинско самоотдаване да предложи на д'Есте.
Тя извърна лице от Марио и заплака.
Той помисли, че е прекалено изтощена и се опита да я помилва, да я предразположи към любовни ласки и да върне усмивката й. Но тя не искаше да има нищо с него повече.
Тогава Марио почувства истинско отчаяние, надигна се и навеждайки се над нея улови с пръсти дълъг кичур от прекрасната й коса, после го нави около гърлото си.
— Вече съжалявате за ласките и целувките, които ми дарихте — изплака младежът. — Вече ме мразите. О, мадона, не мога да понеса да ми обръщате гръб, не мога да понеса да пророните дори и една-единствена сълза по моя вина.
— Глупако, не плача по твоя вина — зарида тя още по-гневно и зъбите й изскърцаха.
Този път той се ужаси не на шега и се опита да избяга от леглото.
— Сега ще се махна, ще ви оставя на мира — стенеше той. — Ще се хвърля през прозореца и ще си разбия главата на плочите долу… предпочитам да умра пред омразата ви.
Самата крайност на емоционалната му импулсивност й се понрави много и тя го дръпна отново към себе си, като се самоукори за грубостта си към това толкова мило създание. Каква би била ползата да мисли и страда за онзи зеленоок, студен грубиян д'Есте, чиято единствена целувка не бе нищо друго, освен обида и унижение?
И след като трябваше да се омъжи за дон Керубино — този отблъскващ, студенокръвен като влечуго испанец — и да прекара живота си в мрачните мадридски замъци, нямаше ли да й липсва Марио и любовната магия на тази нощ? Едва ли щяха да й позволят да го вземе в свитата си в Мадрид — в това бе сигурна.
В Лукреция непрестанно пламтеше борба между доброто и злото и сега най-лошото в нея изглежда побеждаваше, за да се противопостави на неподправеното обожание на това момче. Трябваше незабавно да го отпрати, да го предупреди за опасността и да му помогне да се промъкне в стаята си незабелязан. Опасно бе да остава повече тук. Вече се обаждаха първи петли. Скоро сивите улици на града щяха да се оживят, а в огромното им жилище слугите щяха да се пробудят и с прозевки да се захванат да чистят и подреждат след снощното разгулно пиршество.
Обаче тя не каза нищо подобно на Марио. Не прошепна нужното «върви си» в ухото му. Вместо това го накара да остане и се притисна пак към тялото му, пламнала от желание, мила, топла и премаляла, съблазнителна.
И те отново изпитаха върховната наслада в пламтящите си прегръдки, ту ридаеха от страст, ту крещяха в екстаз и избухваха в томителен смях. После, изтощени от взаимното удовлетворение, след като любовният ритъм достигна апогея си, те потънаха в дълбок сън, все още с вплетени едно в друго тела и крайници.
И така вкопчени в обятията си те изглеждаха сърцераздирателно невинни и прекрасни в младостта си и мирния покой на изконсумираната любов. Под очите им бе изписана виолетовата отмала на изразходената страст и самият Леонардо да Винчи би могъл да ги увековечи в тази им поза; а небето бе смръщено, защото името на Лукреция Борджия щеше тепърва да се превърне в олицетворение на моралното падение, позора и покварата в аналите на бъдещата история.
Но сега тя спеше, задоволена в този кратък миг на времето, забравила, че рискува и живота на Марио и своята чест. Всъщност в живота й бе влязла голямата любов и я бе наранила. Раната бе временно излекувана от любовните ласки и дълготрайната преданост на едно очарователно момче. Излекувана? Поне до следващия ден, когато тя щеше да си спомни отново за Алфонсо.
Внезапно младите любовници се разбудиха от удари по вратата на спалнята. Те седнаха в постелята и се вгледаха в сънните си лица, изпълнени със страх и чувство на вина. И в съзнанието на двамата похвално изплава една и съща самопожертвувателна повеля — да бъде спасен другият!
С треперещ показалец Лукреция му посочи красив гоблен на стената до леглото. На него бе изкусно изобразена богинята Диана на лов и нимфите й, преследвани от ухилен сатир.
— Бързо влизай там, бързо — прошепна тя.
— А ти, мила ми господарке — заекна той с измъчен глас.
— Глупако — изсъска тя в ухото му, — грабвай си дрехите и бягай там, защото и двамата сме изгубени!
Този път той бързо изпълни повелята й. Лукреция навлече кадифена нощница във виолетово върху прекрасното си тяло и започна да сплита разпуснатата си руса коса. Каквото и да се случеше никой не трябваше да обвини Марио в греха, който тя го бе изкусила да стори. Почувства странно желание да покровителства младежа, изпита и благодарност за утехата, която й бе донесъл той. Но тялото й бе сковано от страх, когато отключи вратата, която продължаваше да ехти от нетърпеливи удари.
Видя брат си изправен там, а зад него стоеше Марко. Присви се от ужас. Успя обаче да имитира дълбока прозявка и протегна ръце над глава.
— О, ти ли си, братко? И защо блъскаш така силно? За какво е тази дандания? Събуди ме — рече тя и се нацупи — нещо, което прекрасно й се отдаваше. — Не би ли трябвало да си си в леглото?
— Тихо! Веднага тръгвай при баща ни, Лукреция!
— Защо? Какво се е случило? Да не би дон Керубино…?
— Не. Този глупак не се чувства добре и почива в покоите си. Пирът свърши. Гостите си отидоха. Но майка ни умира. Родила е близначки. И двете са мъртви. Негово светейшество, баща ни, е обезумял от скръб и мъка. Вече поставят свещите на погребалното ложе. Новородените са мъчителна гледка. Върви, Лукреция, баща ни те вика, нали си му единствената любима дъщеря!
Лукреция ахна и дълбоко пое въздух. Не я заболя особено много за майка й. Ваноца винаги се бе държала мило, но се бе занимавала предимно със собствените си победи и завоевания като примадона в двора на Родриго Борджия. Всъщност почти не бе имала време за нежни разговори с дъщеря си. За сметка на това бе имала най-голяма слабост към сина си — Чезаре. Но все пак новините потресоха Лукреция. Предишната вечер бе научила, че майка й е в родилни мъки и сега я замъчиха угризения; чувстваше срам, че бе забравила за нея в обятията на първия си истински любовник и поетичната му преданост към нея.
Погледна крадешком и уплашено към гоблена. Щеше ли да мирува Марио там? Нямаше ли да го намерят? Тези неща съвсем я объркаха и тя избухна в плач. Чезаре нетърпеливо я погали по ръката.
— Хайде, хайде, Лукреция, моля те не плачи сега. Тръгвай при Кардинала — вече по-рязко нареди той.
— Веднага ще се облека — пророни тя, без да спре да хлипа.
Чезаре й обърна гръб и се запъти към покоите на Ваноца. Марко обаче пристъпи напред. Преди Лукреция да успее да затвори вратата, той вмъкна крака си в открехнатото пространство. Погледът, който бе хвърлила към гоблена, се бе оказал фатален. Лукавият чернобрадец бе усетил нещата. И лукаво каза с тих глас:
— Моля да ме извините, най-благородна ми господарке, но ми се струва, че гобленът ви се нуждае от подшиване. Мисля, че виждам скъсано място, което прислужниците ви не са забелязали. Позволете ми да го разгледам отблизо.
Замръзнала на място от ужас, Лукреция изгледа човека, който се бе превърнал в главния й враг. Все пак стоеше между него и стаята.
— Сега не е време да говорим за съдрани гоблени — не чу ли, че майка ми е на смъртно легло — гласът й придоби хистерични нотки. — Остави ме на мира и веднага си върви!
Марко не се помръдна. Гледаше я с тънка усмивка, в която обаче нямаше и следа от веселие. Забавно му бе да си играе с Лукреция като котка с мишка, и то точно сега. Защото отлично разбираше какво се е случило и сърцето му преливаше от злоба и ревност към безбрадото момченце, чиито прегръдки се бяха оказали предпочитани пред неговите собствени. И Марко пророни:
— Може би сте права, мадона. Вървете тогава при баща си. Тъй като сте вече облечена в подходящия за случая цвят, няма нужда да се преобличате. Риданията на Кардинала звучат все по-силно. Вървете при него в този тежък момент. Аз ще ви изчакам тук и… хм… ще поразгледам вашия гоблен докато се завърнете.
Глава осма
Лукреция разбра, че е изправена пред ужасен и труден избор. Или да му предаде младежа, чийто единствен грях бе, че я бе обичал прекалено силно, и така да се спаси или да повика брат си и да го помоли да използва собствената си власт, за да покровителства младия паж. Чезаре обичаше сестра си много, пък и не страдаше от особени морални скрупули. Зависеше от настроението му: можеше и да погледне съвсем леко и отгоре на любовната й авантюра. От друга страна, ако се окажеше в някое от страшните си мигове, той би могъл да убие Марио на място — тук пред очите й.
Преди да се бе решила как да постъпи, Марко с ловкостта на котка се хвърли напред, прекоси стаята и заби острието на кинжала си точно в онова място, където гобленът леко, о, съвсем лекичко потрепваше. После бавно изтегли стоманеното оръжие от красивата тъкан и нещото, което бе зад него.
Лукреция изпищя задавено и съвсем замръзна на мястото си. Иззад гоблена долетя сподавен стон. Марио се показа и залитна, притиснал ръце към гърдите си. На копринената му жилетка се появи тъмно петно, което бързо започна да расте. Марко отстъпи крачка назад. Кимна със саркастична любезност на двамата, а очите му бяха присвити като цепките на злокобна ритуална маска.
Марио направи две трудни стъпки и се свлече пред Лукреция като прегърна коленете й.
— Повелителко моя, моя най-прекрасна господарке… простете…
— За какво? — с мъка проговори тя, защото едва се удържаше на крака.
— За големия ми грях, който извърших като се скрих зад гоблена ви — с мъка изговори той. После обръщайки се към прислужника на Чезаре Марио продължи: — Благородни Марко, извърших престъпление като се спотаих на това място, за да мога скришом да се наслаждавам на прекрасната голота на тази, която наричат Перлата на Италия. Готов съм да умра.
Лукреция впи измъчени очи в лицето на младия паж. Боже мой, тя едвам сега разбра, че той по този начин пое цялата вина и прикри нейното участие. Това бе невероятно достоен и смел жест, този младеж бе истински мъж, а преди няколко часа тя го бе подиграла с думата страхливец. Сърцето й биеше лудо и бе готово да се пръсне от благодарност. И от срам, защото тя бе истинската виновница за съдбата му сега. Алфонсо я бе наранил жестоко, а тя бе потърсила утешение в прегръдките на Марио. И получавайки го, тя го бе обрекла на гибел…
Обаче приемането на такова обяснение не отговаряше на плановете на Марко. Затова той се обърна и без да каже и дума си тръгна. Лукреция го хвана за ръката.
— Къде отиваш? Какво възнамеряваш да правиш?
Той се поклони и се ухили:
— По-добре ще е, мадона Лукреция, господарят Чезаре да се занимае с това гнусно оскърбление. Аз съм само негов камериер, нает слуга. Не мога да накажа този младеж така, както той заслужава.
Лукреция се задъха:
— Няма да водиш брат ми тук. Настоявам този грях на моя паж да бъде опростен и забравен. Прекалено силни са чувствата му — те са го въвели в изкушение и отклонили от правия път.
Марко изгледа сочните лукрецини устни, примамливо извити във формата на прекрасно червено цвете. После полугласно рече:
— А силата на моите чувства към вас, прекрасна госпожице, ми диктува да не позволя той да бъде опростен. — А на себе си Марко прошепна: — О, не! Този сополанко е прекарал нощта с Лукреция Борджия. И тя трябва да му е последната…
Отново обзет от луда ревност, слугата на Чезаре издърпа ръката си от пръстите на Лукреция и тъкмо се канеше да напусне покоите й, когато брат й се върна. Бе я чакал нетърпеливо да дойде и поради закъснението й се бе върнал да я заведе при умиращата й майка.
Щом го видя Лукреция незабавно се хвърли в прегръдките му.
— Чезаре, мили ми братко, защити ме — проплака тя.
Той я отдалечи леко от себе си, хвана я с двете си ръце и я изгледа учудено:
— От какво? — запита той с изненада.
Марко започна да мърмори някакво обяснение. Лукреция го прекъсна и започна да говори, като гледаше брат си в очите.
— Зная, че имаш високо мнение за камериера си, но той се оказа предател и негодник!
Тясното, продълговато лице на Чезаре потъмня от гняв.
— Какво става тук? — изръмжа той.
Пажът Марио се олюляваше и трепереше като лист на трепетлика. Цялата му смелост се бе изпарила. Страшно бе да се гледа разгневения и известен със злокобната си жестокост син на кардинал Родриго. Смъртта надничаше от очите на Чезаре в този миг.
Сега Лукреция показа, че е истинска дъщеря на Кардинала и в нея тече неподправената кръв на Борджиите. Хладнокръвно и безмилостно устните й се свиха и изрекоха лъжа, а пръстът й посочи Марко:
— Той ме оскърби. След като ти си тръгна, той подпря вратата ми с крак и започна да бръщолеви колко силно ме желаел. Погледни — и тя разгърна яката на робата си и му показа зеленикавото петно на гърлото си. Този срамен отпечатък, който бе оставил Алфонсо. Чезаре се наведе и изгледа белега внимателно. Чернобрадият пребледня и падна на колене пред господаря си.
— Ваша светлост, тя лъже… — изрече той и тъкмо щеше да разкаже къде бе открил пажа, но се оказа, че бе направил фатална грешка. Марко бе верен и изпитан слуга, бе вършил ценни услуги на Чезаре, но никой Борджия не би търпял да обвиняват в лъжа член на неговото семейство, най-малкото това обвинение да идва от един прислужник. Лукреция зърна гнева и заплахата в притворените очи на брат си и в нея се породи надеждата. Може би Чезаре щеше да пощади живота на Марио. Идеализмът от предишната вечер — копнежите й за доброта, благодетели и почтена любов — се изпари, тя страстно пожела да спаси пажа си. Това бе истински парадокс — зло за добро — за да се постигне второто трябва да се извърши първото. В съзнанието й се въртяха различни чувства — опитваше се да си внуши, че Марко напълно заслужава участта си. Бе й помогнал да спасят Леонара само защото искаше да я предразположи към себе си. Започна да измисля нови лъжи и да украсява казаното вече.
— Моят паж чу виковете ми и ми се притече на помощ. Марко го нарани. Виж — тя грабна кинжала на чезаревия камериер и показа на брат си окървавеното острие.
Бързият и лукав ум на Чезаре Борджия незабавно прозря истината. Той отлично знаеше, че от известно време сестра му харесва красивия си паж. Но… Марко се бе осмелил да я заплаши. Това в случая бе по-важното. Чезаре бавно изтегли своя кинжал от ножницата му на пояса. Прислужникът, който добре познаваше господаря си, се загърчи от ужас в краката му.
— Не ме убивайте… невинен съм. Тя… — чернобрадият отново посочи Лукреция с пръст, — се закани, че ще ме отрови като куче, ако не ви кажа, че Леонара е заразена. Това бе лъжа. Нямаше нужда да пускате момичето. Всъщност господарката Лукреция ви подведе, не аз, господарю.
Без да осъзнава какво върши нещастникът бе подписал смъртната си присъда. Още заплахи. Нови възможности за разпространяване на скандални клюки. Чезаре съвсем се разгневи. Обаче момичето Леонара… и той отново извърна очи към Лукреция.
— Е, Лукреция, има ли нещо вярно в това? — запита той отсечено, но пръстите му, заровени в разкошната й коса, продължиха нежно да я рошат и галят с очевидна обич. Окуражена, този път тя му каза истината.
— Да, Чезаре. Исках да я спася. Сигурно съм постъпила много глупаво.
— Извънредно глупаво, кара миа — измърмори Чезаре с кадифен глас, който обаче не можеше да заблуди Марко и да заглуши страховете му. В следващия миг Чезаре се смееше с онзи звучен, бълбукащ смях, който обичайно предхождаше най-жестоките му и безмилостни дела.
— Пощадете ме, господарю. Винаги съм ви служил добре — хленчеше чернобрадият, изтръпнал от ужас.
Но за Чезаре чашата бе преляла. Бе леко удивен, дори развеселен, че Лукреция му бе изиграла този номер. Във всеки случай винаги би могъл да си вземе обратно момичето Леонара. Обаче на Марко вече не можеше да има пълно доверие. Никога. Това поне бе очевидно. А за Чезаре Борджия бе задължително правилото личният му прислужник да бъде неподкупно верен до смърт.
Обърна очи към треперещия паж.
— Иди си в стаята, момче. Нека някой да се погрижи за раната ти — спокойно каза той.
Сякаш в просъница, без да вярва напълно на ушите си, Марио изпълни заповедта му. Лукреция игриво потърка побледнялото си лице в кадифения ръкав на брат си в знак на признателност и обич.
Той я погали по главата.
— Хайде, сестро, върви при майка. Тя е дошла в съзнание и иска да те види.
Тя се притисна до него за миг.
— Моля те, Чезаре, обещай ми, че няма да закачаш Леонара. Правя това само от голяма обич към нея.
— Обещавам — подхвърли безгрижно Чезаре.
— А Марио… — тук името просто заседна на гърлото й.
— Върви, върви, карисима — повтори той, без да й каже нищо повече. С тежест на сърцето, не съвсем сигурна, че всичко е наред Лукреция напусна стаята.
Още не направила и няколко крачки навън тя чу писък, който заглъхна още сякаш в същия миг. Последва го стон, който наподобяваше клокочеща течност. И разбра, че Марко вече никога няма да се изпречи на пътя й. Още едно име бе добавено към дългия списък на чезаревите жертви. Още едно тяло щеше да потъне с плясък тази вечер в мътните води на Тибър.
Глава девета
Спалнята на Ваноца бе пълна с хора. Жегата бе непоносима. Гуидо Севели, сивобрадият семеен лекар, бе приседнал на леглото и изглеждаше загрижен. Ваноца лежеше на копринените възглавници, лицето й бе бледо и безсилно. Устните й бяха започнали да посиняват. Бе загубила много кръв. Бе силно изпотена и всичките усилия и болки бяха отишли напразно. В отсрещния ъгъл на стаята лежаха жаловитите трупчета на мъртвородените близнаци. Изглеждаха като две жълтокожи зайчета, осветени от трепкащата светлина на свещите край смъртното ложе, помисли си Лукреция с ужас. Уханието на специалните ароматизиращи вещества се смесваше с острата миризма на медикаменти.
Родриго Борджия, все още облечен във великолепните си одежди от пира — бе дошъл направо от там — седеше до Ваноца и държеше ледената й ръка. Макар и непрекъснато да й бе изневерявал, той безкрайно силно обичаше майката на децата си. Бе плакал горчиво, когато му бяха казали за мъртвородените. Току-що Гуидо бе пошепнал, че сърдечният пулс се усилва полека. Тя щеше да живее. Сигурно като инвалид, но Родриго се бе заклел, че до края на живота си тя ще има всички необходими удобства и лукс. Повече нямаше да може да ражда. Щеше да си остане негова близка — бедната, прекрасна Ваноца — истинско дете.
В мига, когато Лукреция влезе, той остави Ваноца и се спусна към дъщеря си, отворил обятия. Тя се хвърли в тях и притисна буза към неговата.
— Какво ще стане с майка? — промърмори тя.
— Сега е зле — рече Родриго, — но състоянието й бавно се подобрява. Добричкият ми Гуидо изглежда се е преборил със смъртта. Но сестричките ти са в обятията на Светата дева.
Сантименталният сладострастник Борджия се разтресе в ридания. Лукреция забрави собствените си неприятности и се опита да го успокои. Свитата на Ваноца почтително се отдръпна от леглото, когато дъщерята се приближи и коленичи до майка си. Лукреция прошепна майчиното име.
Ваноца отвори очи, които сякаш не виждаха нищо. Но изглежда разпозна красивото лукрецино лице и се опита да й се усмихне.
— Моли се за мен, Лукреция — изстена тя.
Лукреция започна да се моли за спасението на майка си.
Ваноца въздъхна дълбоко и притисна към лицето си ръката й.
— О, какви болки — прошепна тя, — никога не съм страдала така при раждане. Всевишният да те пази от подобни страдания, когато раждаш, мила ми Лукреция.
Младата жена преглътна. Самата мисъл за раждане на деца й се гадеше. Всъщност внезапно и споменът за изминалата нощ я отврати и ужаси. О, боже, как се нуждаеше от чист въздух, копнееше за него физически и духовно. Онова, което бе извършил с нея Марио бе прекрасно, но страстта бе изразходена, изживяна, задоволена и сега чувстваше в себе си празно място и някакъв неясен копнеж. Може би за непостижимите висини, от които в пламналото й въображение я гледаше Алфонсо д'Есте и я презираше. О, как желаеше той да дойде сега тук и да я отведе. А тя да се опре на гърдите му — близо до сърцето — и да изплаче всичко: и страданията си, и греховете, и смущението си.
Приклекна за миг до малкото смъртно ложе и отново се помоли за упокой на душите на мъртвородените й сестрички. После се остави баща й да я отведе от това място. Самият той бе напълно грохнал, износен от ексцесиите си и неподправената си скръб. Той истински обичаше деца.
— Когато ме постигне нещастие, винаги се обръщам за утеха към теб, мила ми Лукреция — промълви Кардиналът, прегърнал дъщеря си през раменете.
— Господарю, аз не изпитвам нищо към онзи испанец. Не желая да бъда изпратена в Мадрид и да се отделям от нас, да бъда така далеч оттук. Нека да остана в Рим — неочаквано и за самата себе си помоли Лукреция лукаво.
Родриго се намръщи. Не биваше да вини момичето. Какво е виновно то? Той самият бе останал подчертано разочарован от безличността на испанеца. Пък може и изобщо да не подпишем брачен договор, рече си Кардиналът. На глас повтори последната си мисъл и добави тя да не се безпокои. Но първо, продължи той, трябва да изчакаме развитието на събитията във Ватикана. Светият отец бе към края на дните си. Амбициите на Родриго да го наследи на августейшия трон бяха на път да се осъществят. Е, тогава щеше да има възможността да отрупа децата си с почести, пък и да уреди по-добър брак за Лукреция.
Изморена почти до състояние на безчувственост, Лукреция се завърна в покоите си. Една девойка от свитата й — красива брюнетка, дъщеря на богат неаполитански земевладелец, бе останала да я изчака. Изглеждаше изплашена, пребледняла. Бе отскоро на служба при Борджиите и все още не бе навикнала да гледа насилие и кръвопролития. Още щом като видя Лукреция, започна да плаче. Разказа, че току-що видяла командира на личната охрана на господаря Чезаре да извлича за краката окървавения труп на камериера Марко.
— От гърлото му стърчеше кинжал, господарке, а очите му бяха изцъклени, също като рибешки. О, ужасно бе. Страхувам се…
Лукреция се отпусна без сили на огромното си легло. Златистите й коси се разсипаха около нея. Тя потрепери:
— Иди да си легнеш, Бианка — промълви уморено Лукреция. — Забрави какво си видяла и кажи и на другите да си държат устите затворени. Нищо не са видели, разбра ли… _нищо_! Нито как умря Марко, нито от чия ръка, ясно ли ти е?
— Да, господарке — заекна Бианка, направи реверанс и бързо излезе.
Лукреция втренчи очи в пода. Там зърна злокобно петно върху мрамора, което не бе добре изчистено. Тя бе мразила Марко и се бе страхувала от него. Не съжаляваше за участта, която го бе постигнала. Той бе отговорен за толкова много престъпления. Но изречена от самата нея лъжа бе станала причина за кончината му преди малко. Стори й се, че и нейните ръце са опетнени, поне толкова, колкото и братовите й. Нейните ръце — които Алфонсо бе поел в мъжествените си пръсти. О, Боже, Боже, как само желаеше да бъде очистена от греховете и да бъде целомъдрена, непорочна… заради него. И ето сега, на разсъмване, тя отново бе опетнена, омърсена. Като че ли наистина заслужаваше оскърбителните епитети, които Алфонсо д'Есте бе хвърлил в лицето й.
Къде бе Марио? Страхуваше се за него. Чезаре го бе пощадил, но тя знаеше, че брат й знае истината. Бе вече изпратила Леонара по живо, по здраво на далечен път за Сицилия да намери бъдещия си съпруг, бе й дарила и кесия със сто дуката за зестра. Тя бе спасена. Чезаре нямаше да губи време да я преследва. Но какво бе станало с пажа й?
Лукреция плесна с ръце. Прозяващата се девойка, която току-що бе изпратила да си легне в съседната стая, провря глава през вратата:
— Какво желае господарката?
— Да дойде Марио, пажът ми — властно нареди Лукреция.
— Веднага, господарке.
Докато чакаше, Лукреция вдигна завесите. Сутрешната светлина изпълни спалнята и прогони сенките. Отровна бяла мъгла обвиваше камбанариите и покривите на къщите на вечния град, предизвестявайки че и настъпващият летен ден ще бъде непоносимо горещ и зноен. Лукреция реши да измоли разрешение от баща си да се измъкне за известно време от Рим и да се усамоти в някоя от извънградските им вили. Щеше за малко да си отпочине от безкрайните приеми и пирове в бащиния палат. Като претекст щеше да използва необходимостта от спокойствие и лечение за майка си. Сега Рим не бе подходящо и здравословно място за тази цел. А дон Керубино? Ами нека я придружи, ако толкова му се иска и ако предпочита да се моли непрекъснато, какво пък — и тя може би ще се моли заедно с него.
В този миг извърна глава и видя младия си паж изправен до нея. Бе смъртно бледен. Бе притиснал ръце към гърдите си, а те бяха бинтовани. Олюляваше се леко и я гледаше. Тя също втренчи поглед в него.
Просто не бе за вярване, че самата тя бе стенала от екстаз в ръцете му преди няколко часа само. Толкова много неща се бяха случили оттогава… Вече не изпитваше желание да се люби с него — или с който и да е друг… освен Алфонсо. Чувстваше се остаряла — имаше усещането, че най-хубавото от жизнерадостта на младостта й е безвъзвратно отминало, загубено, отнесено от насилието и жарките чувства през последните двадесет и четири часа.
— Прекрасна ми господарке… — понечи Марио да каже нещо.
— Тихо! — нареди тя и се приближи до него: съвсем отблизо той видя колко много се е променила Лукреция, от нея се излъчваше тъга и строгост.
— Тук вече не си в безопасност — рече тя задъхано. — Ще ти дам пари и ще трябва незабавно да напуснеш Рим.
— Не искайте от мен да ви оставя сега — замоли той.
Бедният симпатичен хлапак все още е лудо влюбен в нея, помисли си тя. Сигурно ще й липсва и той, и предаността му, но отново в нея надделя угризението и тя взе окончателно решение в този миг на благороден подтик. И мислеше само за Марио и спасението му, когато зарови ръце в големия, покрит с фина дърворезба сандък. Извади от него кесия с дукати и му я подхвърли.
— Вземи това, Марио, и върви! — каза тя.
Опита се да й благодари, но не успя. Сълзи рукнаха по лицето му. Тя извърна лице. Един мъж не бива да плаче. Нищо на света не би могло да предизвика сълзи в хладнокръвните соколови очи на Алфонсо д'Есте, човекът, който сякаш неволно бе щурмувал и спечелил сърцето й снощи. Ето — това бе мъж, истински мъж!
— Върви! — още по-повелително изкомандува тя.
Учуден и огорчен, пажът излезе. Лукреция знаеше, че вече никога няма да го види. Гризяха я и съмнения, дали клетият младеж изобщо ще успее да стигне до бащиния си дом в красивата Венеция.
Съвсем вероятно бе брат й да нареди да го проследят, а после наемен убиец да завърши жестокото дело, започнато от Марко. Щяха да го нарекат изкупление за сестрината чест.
Лукреция плака дълго. Докато заспа, самотна и трескава в огромното легло, където бе вече опитала забранения плод на любовните наслади.
Събудиха я по-късно, за да й кажат, че животът на майка й вече не е в опасност. Родриго се бе завърнал в своя дворец. Измина известно време докато се приготви за излизане — отиде на служба, за да присъства на опелото на покойните близначки, а после се упъти към покоите на брат си.
Марко бе заменен с нов камериер на име Перото — млад и рус римлянин, добре обучен за задълженията си и готов да служи вярно на Борджиите. Очевидно Чезаре го бе харесал. Лукреция също го хареса. Нравеше й се този тип хора да се държат точно по такъв начин — нека да я харесват, нека да я боготворят, но от разстояние. Помисли си, че едва ли ще има проблеми с Перото. Той обаче й съобщи, че брат й бил спешно извикан във Ватикана. Имало среща на кардиналите, които обсъждали здравето на папата и вероятната му скорошна кончина.
Родриго отишъл на срещата заедно с най-големия си син.
Пръстите на Лукреция опипваха черната коприна на траурната рокля, която бе облекла тази сутрин. Не носеше скъпоценности и чувстваше умора и тъга.
— Кажи ми, Перото — чул ли си нещо дали негова светлост Кардиналът или господарят Чезаре са планирали още приеми или угощения по повод годежа ми или всичко това е отменено поради заболяването на бедната ми майка?
Перото се поклони, преди да отговори. Мислеше си, че никога в живота си не е срещал по-красива жена от господарката Лукреция. А очите му бяха приковани, сякаш магия ги задържаше, върху тъмнозеленикавото петно на врата й — единствения видим дефект на белоснежната й плът.
— Господарят Чезаре ми нареди да приготвя облеклото, което ще носи днес на борбите с бикове, господарке — отвърна й той.
Тя смръщи вежди. Борби с бикове? О, разбира се, досети се тя. В чест на този никаквец — дон Керубино. Тя бе присъствала на борби с бикове няколко пъти. Гледката я отблъскваше, макар че Чезаре бе известен в цяла Европа с ловкостта и майсторството си да убие бик с един удар на сабята си. Той бе наистина майстор на този спорт…
Ами Алфонсо? Той би трябвало да остане в Рим поне няколко дни.
Дали ще отиде на борбите? Естествено, че ще отиде. Той се интересува от мъжествените спортове. Там няма да му е скучно.
Беше решила да се направи на болна и да откаже да присъства, на каквито и да е официални срещи и забавления днес. Но внезапно промени решението си. До болка желаеше да види Алфонсо отново — това бе почти мазохистична прищявка да чуе острия му език и упреците, да зърне горчивата враждебност в очите му. Излезе от покоите на брат си. Бързо се завърна в собствения си апартамент, като през цялото време докосваше с връхчетата на пръстите си петното на врата, като че ли бе талисман.
Как ли ще се държи Алфонсо, когато отново се срещнат? Какво ли ще каже или направи? За бога, трябва да измисли нещо, да намери някакъв начин да застави този горд лъв на Ферара да легне в краката й!
Глава десета
Полуразрушеният Колизей бе претъпкан. Бяла прах се бе настлала върху големите камъни на това прочуто място, което се бе превърнало в най-знаменития амфитеатър на всички времена, когато най-великият Цезар бе властвал над Италия. Обаче днес човек на име Чезаре — младият принц от рода на Борджиите — се канеше да убие бик на тази арена.
Новината «борби с бикове!» кънтеше по целия град — от позлатените палати до шумните и мръсни бордеи на бедняците. Това зрелищно развлечение бе рядкост и хората се тълпяха да се насладят на този спорт, който се практикуваше най-вече в родината си Испания и който сегашният папа не насърчаваше поради страховитата си жестокост.
Чезаре обичаше да демонстрира изкуството и вещината си с хладните оръжия и наистина имаше блестяща репутация като унищожител на силни и опасни, стръвни бикове; уважаваха го дори истинските майстори испанци.
Днешната демонстрация бе в чест на годежа на Лукреция с дон Керубино. И по каприз на Чезаре Борджия борбите щяха да се състоят на арената на стария Колизей, когато в късния следобед щеше да захладнее малко и знойният ден да се разведри от лек ветрец.
Половината от огромния амфитеатър бе потънала в сянка. Тази част се падаше на богаташите, които можеха да заплатят временно поставените скъпи седалки. Бедняците да се потят на маранята. Никой не го бе грижа за тях. На огромните, срутени от стените камъни седяха мъже и жени с шапки от палмови листа и слама, поставени върху покривала за глава от различни материи. Наоколо тичаха и се премятаха голи и мръсни деца, които пищяха и крадяха сладки и бонбони от кошниците на минаващите наоколо и предлагащи на висок глас стоките си продавачи.
На арената бе разпръснат фин червен пясък. Половин дузина мъже, почти голи, ако не броим бедрените им превръзки, с намазани със специални масла мускулести блестящи на слънцето тела, също като гладиаторите от славното минало, се разхождаха, правеха акробатски номера, жонглираха, всячески забавляваха публиката и протягаха ръце към нея за някоя и друга пара.
Нарочно издигната преграда отделяше мястото, където се намираха биковете, оковани с вериги и с превръзки на главите. Наоколо се навъртаха оръженосците на Чезаре. Те почтително разнасяха блестящите му копия, от които той щеше да си избере най-подходящото. Всички бяха превъзбудени, глъчката бе непоносима, в нея се примесваха хиляди бъбрещи и смеещи се гласове, крясъците на децата и разносвачите на студена вода или кошници с лакомства: ядки, пасти и стафиди.
Внезапен грохот на барабани, зов на рогове и тропот на конски копита усмириха тълпата. Хората затихнаха и изпружиха вратове, отправяйки взор към специалната трибуна, на която бяха наредени тапицирани столове с високи облегалки, а над тях се извисяваше нещо като голям балдахин или копринен навес. Беше пристигнал Чезаре Борджия с близките и гостите си.
Отпред вървеше дон Керубино, облечен в строги кафяви на цвят дрехи. Той водеше Лукреция за ръка. В противовес на скромното му облекло наследницата на Борджиите бе издокарана в прекрасна и пищна рокля, носеше украшение на главата си от фино ленено платно и диаманти, в косата й бяха преплетени панделки. Роклята й бе от син атлаз с широки ръкави и позлатени ширити. Цялата сияеше. Спонтанен рев се изтръгна от тълпата, когато тя се приближи достатъчно:
— Вива!
Тя бе най-популярната от Борджиите; вероятно поради младостта си и извънредната си красота. Хората почти не обърнаха внимание на испанеца, но гледаха с уважение и симпатия високия красавец в яркочервено и блестяща златиста къса пелерина, който вървеше зад двойката. Всички харесваха Алфонсо, воинът, а пък и херцогът на Ферара бе почитан в цяла Италия.
Всъщност Лукреция сияеше, защото Алфонсо бе наблизо. Той, естествено, не подозираше нищо за силните емоции, които бушуваха в нея. Седнаха, а тя успя да се настани почти до него. Въображението й възстановяваше сцената от предната вечер, а тя замечтано опипваше белега на гърлото си. Алфонсо пък с охота очакваше борбите. Нищо, свързано с лова или турнирите, не бе тайна за него. И въпреки това борбите с бикове бяха нещо ново за него. Той не бе жесток, обаче жестокостта не го отблъскваше задължително. Бе роден във времена, когато хората приемаха тезата, че и човекът и звярът заедно могат да загинат при мъчителни и жестоки обстоятелства в името на спорта и развлечението.
Родриго Борджия отсъстваше — бе се съобразил с факта, че от него се очаква да бъде в траур, любовницата му бе родила мъртви деца. Но тъй като тя самата бе прескочила смъртната опасност, днешният празник не бе отменен.
Лукреция се наведе към годеника си и го попита любезно:
— Всичко това не ви ли напомня на родината, милорд? — Трябваше да води светски разговор, не можеше да мълчи през цялото време. Той обаче бе все така нетърпимо скучен и тя насочи пълните си червени устни към Алфонсо, като се възхищаваше на превъзходното му здраво и грациозно тяло.
Дон Керубино изсумтя нещо неразбрано. Питаше се дали ще е в състояние да издържи един брак с тази породиста Борджия — струваше му се прекалено зряла и чувствена за човек като него.
Лукреция сви рамене и отново извърна очи към Алфонсо.
Той се смееше сърдечно, показал белите си зъби — гледаше комичната езда на някакво джудже, яхнало краставо, мизерно на вид куче. Мъничето държеше подобаващо на ръста му копие и се преструваше, че влиза в двубой с равен му по ръст побратим, нахлупил нещо като боен шлем на главата си.
Сега отново прозвуча звънкия глас на роговете. Двете джуджета бързо напуснаха арената. Над амфитеатъра се възцари тишина. На арената се втурна дребен черен бик.
Дон Керубино гледаше това представление доста скептично: първия половин час зрелището му се видя направо палячовщина. Само дразнеха и разиграваха биковете. На арената убиха половин дузина от тях: някакви неуки младоци ръгаха с кинжалите си пухтящите и риещи гневно земята животни, подлудени от глад и болка, а после крещяха като обезумели и се спасяваха с бягство от острите рогове. Но това си бе чисто убийство, а не спорт. Лукреция не гледаше. Не можеше да отдели горещия си, замечтан поглед от лицето и тялото на Алфонсо. Той се правеше, че не вижда зова в очите и устните й. А може би изобщо не забелязваше нищо, поне не показваше явно това, както си бе погълнат от зрелището на арената. Лукреция погледна към него само веднъж, когато един злощастен младеж, който се държеше доста по-дръзко от другите, пострада: разяреното животно го вдигна и го метна на рогата си, после го захвърли окървавен на земята.
Пронизителният му писък отекна в Колизея и сякаш звукът остана във въздуха, когато страшният рог потъна в белите му дробове. Тогава на арената се втурнаха половин дузина полуголи роби и с ножове убиха бика. И човека, и животното бяха извлечени мъртви от арената с изцъклени и вперени в безкрайността очи. А тълпата ревеше неистово, докато прислужници посипваха кървавите петна с пресен пясък.
Едвам сега започна истинската борба. Лукреция докосна с ръчицата си ръкава на алфонсовата дреха.
— Погледнете, милорд, брат ми идва — промърмори тя.
Той обърна глава и видя към тях да се приближава бавно самотен конник, облечен в черно от глава до пети. Само наметката му бе златиста на цвят и отрупана със скъпоценни камъни, които блещукаха на слънчевите лъчи. Това бе Чезаре и конят му също бе черен като абанос, а пък носеше и маска. Младият Чезаре Борджия — самият той. Импозантна, ефектна фигура, която изтръгна от присъстващите спонтанни викове «Вива!» и «Борджия!». След това отново настъпи тишина, напрежението сякаш увисна във въздуха, а Лукреция се наведе леко напред — гордееше се с брат си. Знаеше, че в Рим не го обичат, но го уважават поради изключителната му смелост, а сега бе един от случаите, когато той демонстрираше това си качество по най-вълнуващ начин.
Блестящ, единствен на арената, той насочи расовия кон към средата й. Един от оръженосците поднесе копията, а Чезаре се наклони леко и си избра едно. Потупа го на дланта си и опита острието. Не носеше броня, а ризница от метални брънки, която покриваше само краката му. Конят носеше пищно черно наметало, с бродирани златни украшения и естествено герба на Борджиите. За разлика от ездача си, животното бе неспокойно, изглежда не виждаше добре през маската, но бърчеше ноздри и пръхтеше, тъй като подушваше прясната кръв.
После вратите на преградата се отвориха. Бяха запазили най-расовият бик за Чезаре. Добре охранен, по тялото му потръпваха силни мускули, злите малки очички блещукаха в червеникаво. От снощи не му бяха давали храна. Гладен, заслепен от слънцето бикът клатеше глава и риеше земята с копита. Тълпата бе занемяла.
После животното забеляза неподвижната, черна фигура на коня и ездача, слели се в един-единствен силует. Наведе глава, чу се тропот на копита, наоколо се разлетяха прах и буци пръст. Чезаре Борджия извъртя коня и насочи копие. Бикът като че ли всеки момент щеше да забие рога в хълбоците на коня. Но Чезаре без усилия отново завъртя коня. Бикът профуча покрай него със страшно наведена глава и сякаш докосна животното отстрани, но не му направи нищо, а скоростта го отведе чак на другия край на арената. Тълпата изрева възторжено: «Вива!», «Вива!»
Лукреция се хвана за гърдите, задушаваше се от противоречиви чувства. Бе пребледняла.
— Ужасно, ужасно, о боже мой! Страхувам се! — мълвеше тя. — Ами ако го убие… брат ми…!
— Няма да го убие — сухо отвърна Алфонсо, но и собствените му бузи бяха пламнали. Този спорт започваше да му харесва, по дяволите!
Още няколко минути Чезаре си поигра с подивелия бик — сякаш флиртуваше с него… и със смъртта. Два-три пъти човекът и бикът се срещнаха в центъра на арената, яростно устремени един към друг. Два пъти Чезаре избягваше прекия удар — с невиждана ловкост и умение — в последния момент. Бикът профучаваше в противната посока, но очакващите го там хора с остри пики го връщаха обратно. Черните копринени на вид хълбоци на силния звяр потъмняха от кръв. Болката и недоумението го тласкаха все по-силно и по-бързо към съдбата му.
Е, сега идваше ред на последното действие — бикът щеше да умре. Отново настъпи тежка тишина — хилядите поеха дълбоко дъх, когато Чезаре замени пиката със сабя. Това бе необичайно преди матадорът да нанесе последния, смъртоносен удар. Лукреция обърна очи към Алфонсо. Този път погледите им се срещнаха и сякаш се споиха в един дълъг миг на взаимно разбиране. Той сякаш споделяше възбудата й.
Бикът пак връхлетя върху Чезаре, но този път, когато мина на косъм разстояние от черния кон там го дебнеше смъртта. Със силен боен вик Чезаре се изправи на стремената, закова коня си на място и издигна сабята високо над главата си. Тя проблесна на слънчевите лъчи и после с невероятна вещина и с един, единствен майсторски удар младият Борджия обезглави бика.
Възбудени до крайност, зрителите закрещяха одобрително. Роби отнесоха безглавия труп от арената и отрязаха ушите на животното, които традиционно се даряваха на победителя. Такава необичайна храброст и мъжествено майсторство заслужаваха овациите на публиката. Чезаре обиколи арената, като приемаше поздравленията на възхитените му почитатели и сам ги приветстваше. Но беше бледен и намръщен.
Прие всички приветствия някак си разсеяно, слезе от коня и се присъедини към аристократичното общество под балдахина. Наведе се и целуна бялата ръчица, която протегна любовницата му херцогинята Фарнезе, облечена във виолетова коприна, гарнирана със сребро.
— Отлично се справихте, милорд — рече тя и го изгледа с черните си блестящи очи.
Надменните му устни се изкривиха в нещо като усмивка. Той тихо прошепна — толкова тихо, че да го чуе само тя:
— И вас така ще убия, мадона, още тази вечер, но… с целувките си!
И те си размениха многозначителни погледи, наситени със спомени за страстни, томителни прегръдки.
Алфонсо д'Есте го поздрави.
— Превъзходно изпълнено — заяви той. — Не бих имал нищо против да опитам и аз някой ден.
Чезаре изтри потта от челото си и отпи глътка от виното, което му подаде един от пажовете.
— Да ви поръчам ли бик сега, милорд?
Лукреция чу думите му и рязко се изправи. Нямаше никакво желание да разреши на брат си да увлече Алфонсо в този налудничав спорт до такава степен. Тя потрепери при мисълта, че това прекрасно тяло би могло да бъде промушено от нечий рог… същото тяло, което тя се бе зарекла да осигури за леглото си.
— О, стига за днес — каза тя на глас. — Хайде да се върнем в двореца. Тази сбирщина тук смърди ужасно.
— За бога, милорд, едва ли съм облечен по подходящ начин — рече в същия миг Алфонсо и лицето му се смръщи.
— О, можете да махнете мантията и горната си дреха, милорд. Е, във всеки случай… — Чезаре сви рамене. Бе съвършено учтив, но в изражението му сякаш нарочно се четеше съмнение относно смелостта на Алфонсо. А това бе повече от достатъчно за младия воин. Без да каже нито дума повече, той разкопча мантията и я захвърли на земята. После откачи колана с тежкия церемониален меч, който носеше. Обърна се към благородник от своята свита.
— Нека доведат коня ми!
Лукреция пребледня. Вбесена от постъпката на брат си, тя се опита да спре нещата още на този етап. Знаеше, че Чезаре няма причини да мрази Алфонсо и това бе просто проява на пакостника, който се крие във всеки човек. Тогава се обърна към Алфонсо:
— Умолявам ви, милорд, не се захващайте с това. В борбата с бикове не е достатъчно бойно умение, нужна е практика.
— Аз пък ви умолявам да не се бъркате в това, мадона — тросна се той, като изглежда съвсем не го впечатляваше нямата молба в големите й, бляскави сини очи.
В този миг се намеси намръщеният дон Керубино.
— Хайде, Лукреция, не се бъркайте. Ние ще останем тук и ще гледаме. Може да се окаже интересно.
Глава единадесета
Лукреция стисна зъби. Сърцето й заби бързо, обзе я гняв, но и тревога.
Алфонсо се появи след малко на арената, яхнал прекрасен дорест кон, и си избра копие от тези, които му предложи оръженосецът.
Не носеше броня — само кремава копринена блуза, жакет и трико. Изражението му бе сериозно и спокойно, а в поведението му се усещаше нещо открито, приветливо момчешко и това сякаш се нравеше повече на многолюдната публика от злокобната студена фигура на младия Борджия. И все пак някои от по-коравосърдечните зрители се надяваха да видят да се пролее и малко човешка кръв в края на краищата наследникът на Ферара бе новак в този занаят и щеше да се бие с първия си бик.
Чезаре се настани до Маделеана и пак отпи от виното си. Гледаше младежа на коня с искрено възхищение. Междувременно виковете поутихнаха. На арената пуснаха дребен, но доста енергичен и силен бик. Той незабавно връхлетя върху Алфонсо, който с едната ръка на юздата и другата насочила копието нагоре, избегна звяра на косъм. Хората изреваха. Конят се вдигна на задните крака и изцвили силно. Лукреция преглътна и молитвено скръсти ръце.
«Свети ангели, запазете го» — измърмори тази молитва, която помнеше от детството си. Така страстно го желаеше, че бе готова да се втурне долу на арената и да защити с младото си, красиво тяло неговото собствено от злокобните рога, когато бикът отново нападаше. Алфонсо, опиянен от първия си успех отново и отново пробождаше с върха на копието си димящата от изпаренията на потта и течащата кръв кожа на бичия врат. После майсторски извърташе коня си и отново примамваше обезумялото животно да го нападне пак.
Накрая освирепелият до крайност бик направи последен отчаян опит да се пребори с омразната стомана, която му причиняваше непрекъсната болка. Животното нападна стремително и този път Алфонсо се забави. Единият от двата ужасни рога се заби в крака му, разкъсвайки човешката плът. Амфитеатърът се разтресе от нечовешки рев — «А-а-а» се изтръгна от тълпата. Кръвта шурна към глезена, а Алфонсо се изплъзна от седлото. Чезаре сграбчи подпорите на стола си и сякаш хипнотизиран и същевременно неспокоен, защото Лукреция издаде чувствата си като нададе силен вик на ужас. Бикът се втурна напред отново. Този път рогата разкъсаха корема на коня без ездач. Синьо-зелени на цвят вътрешности се изсипаха на земята. Конят се разтресе от силни конвулсии и изцвилвайки сърцераздирателно, също като писък на човек, се строполи на пясъка до Алфонсо. Сега вече той бе сигурна и беззащитна жертва — бикът щеше да го намуши и разкъса. Така поне си мислеха зрителите и отново тежка въздишка се изтръгна от гърдите им.
Лукреция трепереше като лист, а писъците й се заглушаваха до голяма степен от собствената й ръка, която тя съвсем неволно притискаше силно към устата си.
Младият Алфонсо обаче показа пред тълпата нещо, което щеше да се помни дълго време. След като пощръклелият бик се обърна на края на арената и пак се втурна към врага си, с нечовешко усилия воинът в него се изправи на крака. И с бързо майсторско движение запрати кинжала си напред — последният връхлетя между и над двата рога и се заби дълбоко в мускулестия врат, където прекъсна гръбначния мозък. Животното се подхлъзна, и четирите копита загубиха равновесие. Колената се подгънаха и звярът се строполи на земята до агонизиращия кон.
С блеснали очи Алфонсо гордо вдигна ръка и поздрави публиката. Всеки мъж, жена и дете, всички едновременно скочиха на крака и над арената отекна оглушителен рев, който сигурно разтресе и целия Рим. Лукреция се свлече на стола си, омаломощена, и изхлипа, като се сгърчи в отчаяно облекчение.
Двамина от свитата на Алфонсо се втурнаха на арената. Той отново бе паднал — от загуба на кръв и сигурно вече губеше съзнание, а зрителите продължаваха в могъщ хор да скандират името му «Вива Алфонсо д'Есте». Подлудели от неповторимото зрелище, хората от тълпата хвърляха на арената шапки, шарфове и палта. Жените мятаха цветя. Някакво полуголо селско момиче, сякаш пияно от екстаз, се хвърли до Алфонсо, а гърдите му изхвръкнаха от корсажа. Девойката потопи цвете, което държеше в ръка, в кръвта на благородника и пъхна почервенелия цвят в ръцете на малко момче.
Алфонсо отвори очи и се усмихна. С помощта на приближените си, той успя да седне и да отпие глътка вино от чашата, която му подаде един от пажовете.
Лукреция понечи да стане и да се отправи надолу към него, но Чезаре я сграбчи за китката.
— Овладей се, сестро! Да не би да искаш всички тук да разберат, какви са чувствата ти към този човек?
— Пусни ме, пусни ме! — изохка тя. — Пусни ме да ида при него.
— Тихо! Той е добре. Това е лека рана, повърхностна.
Лукреция погледна крадешком испанеца, който гризеше ноктите си със скука и безразличие. Той бе гледал далеч по-добри борби на Плаза ди Торос в Мадрид и се отвращаваше от местния стил и обезглавяването на бика.
— Няма да се омъжа за дон Керубино, няма, няма! — внезапно проплака Лукреция.
Чезаре се наведе към нея и прошепна в ухото й:
— Няма да се омъжваш за него. След събранието тази сутрин баща ни реши да не официализира този брак. Имаме други планове за теб. Обаче редно е да се върнеш в палата заедно с испанския гост. Затова замълчи сега и не се издавай. По-късно ще го отпратят и ще се извинят официално пред Испания.
Като чу тези думи Лукреция се успокои и развесели, сълзите й незабавно пресъхнаха и тя се облегна на стола. Очите й отново потъмняха, когато погледна към арената: там вдигнаха Алфонсо на носилка и го изнесоха. Тълпата се разпръскваше бавно. Лукреция хвана дон Керубино под ръка и двамата си тръгнаха също, последвани от свитата. Тя бъбреше весело и непринудено, опитваше се да предразположи мрачния испанец.
След като се завърнаха у дома, Лукреция веднага се насочи към братовото си крило в къщата. Бяха й съобщили, че са отвели Алфонсо там, за да може лекарят на Чезаре да се погрижи за раната му.
Отвори й Перото, новият камериер. През пролука в красивите гобленови завеси, които отделяха преддверието от същинската спалня на брат й, тя зърна мъжа, когото така силно желаеше да притежава. Той се бе облегнал на възглавници, блед, но усмихнат. Раненият крак бе вече превързан и поставен на атлазени възглавници. Тя чу думите на Чезаре:
— Вие бяхте великолепен, милорд. Сестра ми бе възхитена.
Сърцето на Лукреция затупа бързо, бързо.
— Благодаря ви, милорд — отвърна Алфонсо. — Безсъмнено обаче не бях достатъчно добър, че да впечатля дон Керубино.
— О! Какво се тревожите за това. Този лицемерен испанец ще се чувства по-добре в някой манастир. И нека ви разкрия една наша тайна: ако това ви интересува, негово светейшество Кардиналът, моят баща, не придава особено значение на този годеж. Това бе едно прибързано решение.
— А защо този въпрос трябва да ме интересува, благородни Чезаре?
Чезаре се усмихна, обичайно намусеното му лице се разведри в добронамерена усмивка.
— Мисля си, милорд, че един съюз, едно сродяване между родовете на Борджиите и Ферара ще бъде навременно и от полза за всички. Френският крал е хвърлил око на Италия: този хищник иска да отнеме част от нея. И сега страната не бива да бъде разделена, а обединена, за да може да защити бреговете си. Вие и аз можем да направим много заедно. Какво бихте казали, ако след дискретно изчакване Ватиканът одобри един брак между вас и Лукреция?
Цялото й тяло пламна в страстно предусещане докато Лукреция, скрита зад завесата, нетърпеливо очакваше отговора на Алфонсо.
Глава дванадесета
Отговорът не закъсня и надеждите на Лукреция бяха разбити на пух и прах.
Отначало необикновените, зелени очи на Алфонсо се присвиха, като че ли той обмисляше казаното от младия Борджия. Имаше вид на човек, чиито сили бързо се възвръщат. След малко наклони леко глава напред в изящен поклон, сякаш приемаше оказана му голяма чест.
— Приемете моите благодарности, милорд. Вие ме ласкаете. Но може би знаете, че вече съм женен и съпругата ми е жива.
Лукреция сви гневно юмручетата си. Животно, звяр такъв, това беше чисто извъртане на нещата. Чезаре обаче имаше светкавична реакция; все едно взе думите от устата й:
— О, браковете не са вечни, милорд.
Алфонсо сви рамене.
— Разбира се, че не са. Но сигурно много преди бедната ми Ана да е склопила очи навеки, именитата и прекрасна дона Лукреция ще е вече намерила достоен за нея съпруг. А сега, ако разрешите, милорд, ще наредя на моите хора да ме прехвърлят в отделените ми стаи. Кракът ме боли и утре ще трябва да го оставя на покой. Но ще трябва и да се подготвя за път до Ферара.
Лукреция се отдръпна от завесата. От очите й бликнаха сълзи на гняв, обида и разочарование. Лъвът на Ферара я беше отблъснал най-безцеремонно. Сега обаче тя чуваше как брат й го увещава да остане по-дълго в Рим, за да може раната му да заздравее на спокойствие. Алфонсо обаче бързаше да си ходи. Гуидо Савели, опитният лекар и аптекар на Борджиите, се бе произнесъл вече, че раната не е опасна и ще заздравее с лекота. Алфонсо настояваше, че трябва да се върне у дома — при съпругата си, която е тежко болна.
Чезаре не настоя повече. Двамата си обмениха официалните любезности, обичайни при такива случаи. Лукреция повдигна полите на роклята си и направо побягна от апартамента на Чезаре. Просто се задавяше от мъка, страдаше жестоко и вървеше, притиснала ръце върху очите си. В същия миг придворният шут Гобио се мотаеше из коридора, танцуваше, подрънкваше със звънчетата си и люлееше шапка. И се блъсна в нея.
Лукреция го познаваше още от малка. Той често я бе разсмивал, но сега тя побесня и го срита жестоко с велурените си чехли. Посивял от страх шутът се търкулна на земята и горко започна да я моли за извинение. Молеше се и гледаше в земята — дори не смееше да я погледне в лицето — лице, което бе така приказно хубаво, че самият да Винчи го бе използвал за модел на един от ангелите си. Гобио обаче бе убеден, че всички Борджии са истински демони и че мадона Лукреция е същински дявол. Слугите шепнеха скришом, че който легне до нея може и да не се събуди.
Тя заряза шута както си беше паднал на колене и се завърна в стаите си. Не се срещна с Алфонсо повече. Но тя не бе си свършила работата с него, за бога — не бе! Баща й щеше да стане папа скоро… тогава властта на Борджиите щеше да се разпростре над цяла Италия — от единия й край до другия. И над Ферара! Ще види този…
Цяла нощ плака в огромното легло, обвивайки ръце около младото стройно тяло на придворната Бианка. Смуглата и възслаба също като момче неаполитанка, плачеше с нея.
— Мъжете са жестоки зверове. Тежко е да си жена — каза по едно време Бианка. Но Лукреция незабавно подскочи и заяви, че тя не възнамерява да бъде «обикновена жена» и няма да страда от любов!
— Ще принудя всички мъже да страдат по мен! — тросна се тя и в същия миг доброто начало в нея отново се сви уплашено някъде в дълбините на душата й — задушаваше я огънят на отхвърлената от Алфонсо любов и страст. Дребничката Бианка, изплашена от буреносните изблици на господарката си, прошепна:
— Никой не може да ви противостои за дълго, прекрасна ми господарке!
Лукреция я срита с връхчетата на пръстите на краката си.
— Ти си глупачка, Бианка! Нали току-що ти казах, че той ме отблъсна.
Бианка изплака и веднага се опита да утеши Лукреция с новината, че след шест седмици в Рим пристига прочута циркова трупа. В нея имало вълшебник, който познавал бъдещето. А един неин братовчед във Флоренция й казал, че той не само притежавал нечовешката сила да предсказва, но също разбирал от любовни билета и еликсири. И дал на една млада жена шишенце с еликсир, а тя го сипала на съпруга си, който вече не я желаел. Щом го изпил, съпругът подлудял от желание само към нея.
— О, трябва да се срещна с този човек — промърмори Лукреция. — Ще го накарам и на мен да даде от този еликсир. И когато Алфонсо дойде в Рим пак, ще го променя и него, и желанията му!
Три седмици по-късно, когато меките есенни цветове промениха природата около Рим, придавайки й по-приветлив, зрял вид, Лукреция отведе майка си в една по-малка, но достатъчно луксозна вила, разположена на извънградските хълмове. Там тя остана известно време в уединение: учеше гръцки и музика, с удоволствие изслушваше стигащите до нея клюки от големия град и изчакваше Ваноца да укрепи здравето си. Мисълта за Алфонсо продължаваше да я измъчва и понякога здравата опъваше нервите й.
Пристигна и една добра новина: Родриго Борджия бе анулирал годежа й с дон Керубино. А неговите родители пък от своя страна му бяха разрешили да се оттегли в един бенедиктински манастир. Лукреция разказа това на майка си:
— Добре е, че така стана. От него ще излезе истински отшелник. От друга страна, като съпруг едва ли щеше да бъде на мястото си.
Ваноца оздравяваше, вече бе значително по-добре; красотата й отново я озаряваше, тя сякаш излъчваше светлина и изглеждаше много млада за годините си. Но сега изгледа дъщеря си с тъга и рече:
— За теб животът е също като мида, която ще се отвори и ще ти поднесе цял куп перли, кара миа. А за мен животът е свършен. И до мен достигнаха новини. Баща ти ми пише, че вечно ще ме обича и ще се грижи за мен, но сега при него ще остане Джулия Фарнезе. Сега ми нарежда да се омъжа отново и да отида да живея при новия си съпруг във вилата му в Пиза. С теб ще се виждаме още известно време, мое дете. Ти трябва да останеш при мен до следващия си рожден ден, когато ще ти намерят подходящ съпруг.
Тези новини по-скоро развълнуваха Лукреция, отколкото я натъжиха. Нямаше особено желание да остане дълго при майка си. Мразеше дисциплината. А новият й съпруг — кой ли щеше да бъде той — може би Сфорца? Идеята я вълнуваше и интересуваше. А тя щеше да го използва само като оръдие и трамплин към силата и властта. Имаше нужда от сила и власт, за да може да се добере до него — другия. Желаеше го страстно. Алфонсо д'Есте. Огън гореше в нея и колкото повече се разпалваше и я изгаряше — също като в пещ — толкова по-безмилостна и пресметлива ставаше.
Завърна се в Рим точно в навечерието на Коледа. А на коледната утрин самият Чезаре пристигна да й каже, че съпругата на Алфонсо д'Есте едва ли ще живее още дълго.
Младото й тяло се изпъна и замръзна при тази новина. Очите й се превърнаха в сапфирени цепки, а лицето й бавно побеля.
— Е, и? — запита брат си и впи очи в неговите.
Той небрежно погали русата й главица. В същия миг планираше поредната интрига, отговаряща на собствените му интереси. Възнамеряваше да посети двора на френския крал Шарл VIII. Предишната вечер му бяха довели заловен френски шпионин. Бяха го измъчвали и този човек бе признал, че е пратен в Рим със задачата да събере повече сведения за градските укрепления. Едва ли можеха да се съмняват, че френският крал възнамерява да проникне в Пиемонт — и оттам в Неапол. Макар и млад, Чезаре бе роден държавник и стратег. Той намираше, че трябва да замине за Франция, да спечели доверието на Шарл и може би да предотврати тези намерения.
Знаеше какво си мисли сестра му. Той самият се бе силно ядосал на резкия отказ на Алфонсо при предложението му за брак с Лукреция. Обаче родът Ферара бе прекалено богат и силен, за да може някой да си позволи нещо друго, освен почтително отношение с членовете му.
— Ще почакаш, сестро — рече й той.
Лукреция ненавиждаше тази дума — да чака — тя бе нетърпелива по сърце, но когато Чезаре я целуна по челото и си тръгна, тя не възрази нищо.
Откакто се бе завърнала в Рим много приятни неща й се бяха случили. Е, вярно бе, че старият папа бе прескочил трапа, но това бе временно, пък и баща й трябваше да понаучи урока за човешкото търпение. Сега обаче папа Инокентий пак бе на смъртно легло и според лекарите нямаше да изкара зимата.
После се бе срещнала с онзи вълшебник от цирка, който й бе гледал и бе видял, според думите му, в бъдещето й висок, силен и мускулест мъж със зелени очи — Алфонсо — бе го описал съвсем точно! Бе я уверил, че съдбата й е свързана с този мъж. Беше си поискала любовен еликсир от него — бе го заключила в сребърното ковчеже. Следващия път, когато срещнеше Алфонсо, нямаше да му позволи да се измъкне така лесно! Мисълта за мъничкото шишенце, което притежаваше, й бе безкрайно приятна.
И Чезаре се бе заинтересувал от цирка. Бе открил някои забавни нещица. Там имаше сергии, осветени от факли, където се продаваха множество чуждестранни стоки — от любопитни, по-любопитни. Той бе изпратил цяла група свои хора; преоблечени и с маски, те шареха из тълпата, наблюдаваха животните в клетките, танцьорите, представленията, някои от които бяха направо неприлични. И в един триумфален момент Чезаре повика сестра си настрана и гордо й показа някакъв пръстен, който бе купил скъпо и прескъпо от един индийски факир. На пръв поглед не бе забелязала нищо — това бе обикновен пръстен с оникс. Запита го защо е платил толкова много пари. С клокочещия си смях Чезаре бе казал: «Гледай тук!» и й бе посочил мъничка пъпчица, прикриваща пружина. При докосване тя освобождаваше изкусно прикрито малко острие — то изскачаше също като змийски зъб и — представете си — при ръкостискане намазаната на него отрова убиваше незабавно избраната жертва.
Естествено, в мъничката кухина, би трябвало да се сложи отрова. А Гуидо Савели бе приготвил по нареждане на Чезаре много специална отрова. Братът разказа на сестра си за тази субстанция с голямо удоволствие и гордост. Наричаше се кантарела.
И щеше тепърва да стане отровата с най-печална слава и най-злокобния пръстен в света.
Глава тринадесета
През юли следващата година Родриго Борджия постигна най-съкровеното, сбъднаха се мечтите му. Най-сетне папа Инокентий VIII почина. Рим почерня от траурни знамена. Дни наред църковните предводители заседаваха. Във въздуха се носеше напрегнато очакване. Освен Родриго за папския престол имаше трима други кандидати. Обаче на заключителния съвет бе избран именно кардиналът на Борджиите.
Година след като майката на децата му бе омъжена за подходящ човек и се бе оттеглила от светския живот Родриго Борджия стана папа Александър VI.
Лукреция и тримата й братя чуха новината и незабавно пристигнаха във Ватикана, за да се поклонят и целунат папския пръстен на Негово Светейшество.
Чезаре Борджия ликуваше. Той знаеше — бяха го решили предварително — че ще получи епископския сан на Валенция. Нямаше голямо желание да става епископ, по-скоро отсега кроеше планове как да се откаже от титлата след време, за да осъществи другите си планове за Франция. Но засега бе най-разумно да приеме сана и парите, които той носеше. Щеше да се нуждае от тях, още повече че прекрасната Маделеана продължаваше да задоволява капризите си относно прескъпи накити за негова сметка.
Предишната нощ й бе обещал, че ще й подари специален воал, обсипан с рубини, подредени по неин модел. Очарователните й гърди щяха да прозират под него като два гълъба, които той намираше за повече от очарователни. Той бе еднакво артистичен и в престъпленията си, и в любовта. Малко преди да пристигне при любовницата си бе наблюдавал с пълно безразличие обезобразяването на човек, който се бе опитал да го убие. Човек, чиято дъщеря Чезаре бе прелъстил и след това захвърлил. Сега бе превърнал в плашилище нещастния баща. Бе заповядал да му отрежат носа, ушите и ръцете. Вече нямаше да се опитва да го напада.
Сега Чезаре със сестра си и двамата си братя бяха при баща си — в една от най-големите зали за аудиенция. С наслада вкусваха плодовете на новата си власт и почит.
Новият папа Александър VI седеше на гравирания и позлатен престол, поставен на подиум и заобиколен от свитата му. Бе облечен във великолепни одежди, а голямата зала, с рисувания и украсен със златни аплици таван, бе изпълнена с изящно облечени благородници. Извън стените на Ватикана целият стар град ехтеше от виковете на хиляди гърла: «Вива!»
Красивата външност и веселият, жизнерадостен нрав бяха направили Родриго извънредно популярна личност, макар и Чезаре да не се радваше на такова признание.
Лукреция се наведе да целуне бащиния крак, поставен на специална черна кадифена възглавничка, но Борджия я възпря и изправи с лекота и нежно.
— Господарю — заекна тя.
— За теб винаги си оставам твоя баща — прекъсна я той. — Е, сега да видим какво мога да направя за дъщеря си. Когато се върна от официалната церемония и ръкополагането ще ти дам каквото си поискаш — е, разбира се, в рамките на възможното, прекрасна ми Лукреция.
Тя веднага промърмори отговора си в ухото му:
— Искам Алфонсо д'Есте. Ти знаеш.
Той вдигна очи над русата глава и огледа препълнената зала. Командуващият специалната охрана от гвардейци бе наредил хората си в полукръг с лице към папата. Лентите на ръкавите им все още носеха герба на Инокентий VIII. Утре, помисли си мечтателно Родриго, той ще бъде заменен с бика, двойната коронка и кръстосаните ключове на Борджиите. Щяха завинаги да го запомнят като Александър VI.
— Татко, аз ти искам Алфонсо д'Есте — повтори Лукреция със задавен глас.
Той понечи да проговори, но тя нежно постави обсипаната с бижута ръчица на устата му:
— Не смей пак да ми казваш «Чакай»!
— Няма друга възможност, дете мое. Я погледни ей там…
Тя погледна в посоката, където гледаше и той, и зърна висок мъж с орлов нос, облечен в кардиналски одежди. Той говореше нещо с Чезаре и очевидно разговорът им бе приятелски.
— На него дължа новия си сан — рече й Александър много тихо. — Благодарение на него изборът спечелих аз. Той е от рода Сфорца и роднините му…
— По-точно неговият роднина Джовани ще бъде моят съпруг — горчиво продължи думите му Лукреция.
— Точно така. Обаче Джовани няма нищо общо с онзи испански отшелник. Научавам, че бил млад веселяк, пък ще станеш и господарка на Пезаро — едно от най-прекрасните места в Италия… и няма да бъдеш много далеч от мен, мило ми славейче.
Лукреция сви рамене. Колко бе уморително да ги моли за Алфонсо. Напразно. Може би е по-добре да огледа онзи, който щеше скоро да я нарече съпруга. Пък и трябваше да приеме съдбата си. До известна степен можеше да влияе на решенията на баща си, който я боготвореше, но не и когато ставаше дума за държавническите му дела.
Около нея вече имаше достатъчно забавни неща, които напълно отвлякоха вниманието й от неприятните мисли.
Брат й Чезаре незабавно се отправи за Валенция. Лукреция се намери господарка на новия си дом — изящно местенце, познато под името дворец на Св. Мария в Портику, подарено й от баща й. Бе близо до Св. Петър и от прозорците си Лукреция можеше да се наслаждава на великолепната църква и на високите прочути стъпала, които водеха към площада; големият кръг с колонадите.
Имаше нова придворна камериерка — възрастна дама, която се грижеше Лукреция да се чувства добре и да има всичко, но нямаше никакво влияние върху нея. Лукреция си запази Бианка — като довереница и приятелка. Този месец Рим се оказа много приятно място за развлечение, особено през деня, когато Родриго Борджия, който от този момент се превърна в папа Александър VI, се появи в новия си официален сан.
Същата вечер, облечени в тъмни рокли и наметки, със закрити от воали лица Лукреция и Бианка, уморени от протокола и надутите физиономии около себе си, се измъкнаха от двореца и се присъединиха към тълпата, която се веселеше с всичка сила на площада. Това бе голям празник за римляни! Бианка си намери ухажор. Лукреция се зарадва извънредно много, че момичето можеше да изостави превзетите официални маниери и да се забавлява в обятията на любовник. Остави ги прегърнати на брега на Тибър, чиито води бяха осветени от лунната светлина.
— Но вие не можете да продължите сама, господарке моя — ахна Бианка, — ако разберат ще ме убият задето съм ви изоставила.
— Аз съм тази, която те изоставя, не ти — немирно възкликна Лукреция. — Ще се срещнем, когато часовникът удари полунощ. Дотогава с маска на очите ще се разхождам на воля. Това ме забавлява. За малко Лукреция Борджия ще се превърне в селско момиче.
Обаче в Лукреция нямаше нищо селско. Тя не можеше да скрие благородната си осанка дори и в тъмата, макар и да носеше наметка върху роклята и да нямаше никакви украшения. Златистата й коса проблясваше и през воала.
Маската закриваше лицето, но не и чувствените устни или прекрасната кожа.
Тя се присъедини към тълпата, потъна в потока от веселящи се хора, който я понесе нанякъде заедно с хилядите други, които обикаляха великолепния водоскок пред колонадата. Празненството в чест на новия папа бе в разгара си. Шумът бе оглушителен. Буйна музика и още по-буйно веселие и танци, танци до изнемога, смях и поздравителни викове от благородниците, които се тълпяха по балконите над площада, конфети и цветни ленти във въздуха.
Лукреция се наслаждаваше на прекрасната гледка на танцуващите, на въртящите се вихрено двойки в танц, който завършваше с буйни целувки и изчезващи в сенките и мрака фигури. И нейната млада и неукротима кръв забушува. Алфонсо! Ех, ако можеше сега да го намери и да го повика при себе си! Той щеше да дойде в Рим след време, разбира се, че щеше да дойде — трябваше да дойде — за да изрази почитанията на семейството си пред новия папа, да се поклони и му целуне ръка. Обаче тя междувременно щеше да се омъжи за Сфорца. Той пък бе конте и келеш, глупаво превзето магаре — тя не искаше дори да го види, никога нямаше да го пожелае като мъж!
Внезапно една ръка я сграбчи и смъкна маската й. Тя изпищя и започна да се бори. Но мъжът притисна ръцете й към тялото и с груб глас рече през смях:
— Я, каква красавица си намерих. Хайде да я водим при господаря — тя ще му хареса, точно по негов вкус е…
— Чакайте… — изкрещя Лукреция.
Обаче нечия ръка овърза копринен ешарф върху устата й. Никой наоколо не обърна внимание, едва ли пък и някой се интересуваше какво става във веселбата; група мъже я отведоха, един здравеняк я метна на гръб и потъна в мрака на една намираща се наблизо притихнала уличка, която изглежда не водеше към богаташки дом.
Глава четиринадесета
От този момент нататък непознатите се отнасяха с Лукреция доста грубо — нещо, с което тя далеч не бе привикнала. Носеха я също като чувал по улицата. Пред групата тичаше факлоносец — младо момче, което осветяваше пътя. Тя не изпитваше страх. Лукреция Борджия не се бои от никой мъж, си каза тя още в началото. Още щом я развържат и тя разкрие коя е, тези негодници щяха да се затъркалят в краката й и да молят за милост. Все пак нещо в нея се бунтуваше срещу унижението, на което бе подложена, докато в същото време другото й аз сякаш се екзалтираше от приключението. Къде ли я водеха? При кого? Кой ли бе «господарят», на когото тези грубияни така вярно служеха?
Още малко и щеше да научи. По-голямата част от живота си бе прекарала затворена в градините и вилите на семейството си и не бе имала нормалната възможност да опознае Рим. Затова скоро загуби ориентировка. В началото бе започнала да рита яростно и поради това обувките й — скъпи и прескъпи — бяха паднали на земята. Ударите, които бе нанесла по гърба на здравеняка, който я носеше, очевидно не му бяха направили впечатление и тя се усмири, пък и защо сама да се насинява? Увиснала в тази унизителна поза, тя изкриви лице в гримаса и се замисли какво ли щяха да си кажат Бианка и придружителят й щом разберяха, че тя няма да дойде на среднощната среща?
Разтревожи се едва когато усети, че прекосяват някакъв мост. Разбра, че се намират от другата страна на реката, а светлините и шумотевицата на празненството останаха някъде далеч зад тях. Сега можеше да види камбанарията на Св. Петър в далечината — мъглив силует, очертан на просветващото небе.
В този миг факлоносецът спря пред затихнала, смълчана и тайнствена на вид къща, заобиколена от занемарена градина, в която се търкаляха изпочупени статуи. Светлини не се виждаха. А в следващия миг тя се намери във вътрешността на най-фантастичната стая, в която изобщо бе влизала. Бяха слезли по някакви стъпала. Изглежда бяха влезли в подземно помещение. То бе дълго и много слабо осветено, а в единия му край се намираше нещо като подиум. Би изглеждало съвсем мрачно, влажно и студено, ако не гореше голям мангал, в който просветваха тлеещи въглени. От купа, поставена до огъня се вдигаше пара и долиташе ужасна воня. Въздухът бе запарен. Над огъня бе надвесен неподвижен мъж, слаб и много висок, с обръсната глава и овехтяла памучна роба. Ужасно приличаше на египтянин.
Пред подиума бяха поставени два стола, тапицирани с кадифе, с високи облегалки. Здравенякът освободи Лукреция от неудобната поза и я постави на земята. Тя разтърка ожулените си китки и с любопитство се огледа наоколо. Какво за бога бе това място? Като че ли бе подготвено за някакво представление. Кой бе този ужасен човек? Да не би да бе жрец на някаква езическа религиозна секта?
Този, който я бе носил, не свали превръзката от устата й, а поздрави странния домакин. Двамата заговориха на арабски, който Лукреция разбра, макар и да се удиви сама на себе си. Тя бе една от най-добре образованите и ерудирани жени на времето си. Бе й правило удоволствие да учи източни езици, също както френски и испански, на които свободно разговаряше с братята си.
Сега обаче се уплаши, макар и за пръв път. Защото разбра какво си казаха двамината. Високият наистина бе някакъв жрец и бе на път да извърши обреда на някакво жертвоприношение, практикувано в Рим не преди много векове.
И в този случай жертвата трябвало да бъде младо, красиво момиче, девствено за предпочитане. Щяха да я принесат в жертва на Лукавия. На Дявола. Жрецът бе споменал, че самият Луцифер ще отнесе тялото на обречената му жертва и никой вече никога няма да я види. А в замяна на това жертвоприносителят ще получи за възнаграждение онова, което си пожелае в същия миг. Приличният на египтянин негодник щеше да получи торба дукати.
Тръпки полазиха по гърба на Лукреция. Дори не бе си и представяла, че може да й се случи нещо толкова ужасяващо, когато бяха потеглили заедно с Бианка да си търсят някакво развлечение. Тя се разтрепери нечовешки и обърна глава към вратата, която се отваряше в същия миг. Влязоха двамина, с маски и облечени много богато. Изглежда от името на двамината щеше да говори по-ниският и по-пълен мъж. Другият, висок, строен и силен, бе червенокос. Той проговори на френски. И двамата погледнаха към нея, после започнаха да спорят за нещо си и полека-лека се разпалиха. От думите, които долови, Лукреция успя да си обясни някои неща. Всичко чуто имаше неочаквано значение за нея, тя слушаше, треперейки от неспокойно вълнение.
Пълният бе Дела Ровере, по-малкият брат на кардинала, който носеше същото име. Той наричаше червенокосия д'Алегр, който пък командувал отряд френски кавалеристи, участвали в парада пред Ватикана същата сутрин. Изглежда д'Алегр бе шпионин, а Дела Ровере му помагаше — и двамата бяха явно в услуга на френския крал Шарл VIII.
Лукреция бе добре запозната със заплахата, която в този период Франция представляваше за Италия. Тя знаеше също много добре, че ако тази заплаха се реализира в дела първите, които щяха да загинат бяха Борджиите. Властта на баща й щеше да се сгромоляса най-безславно.
Двамата съзаклятници не говориха достатъчно, за да може тя да разбере напълно плановете им, но все пак Лукреция схвана, че Дела Ровере е дълбоко суеверен и че не идва за пръв път при египтянина. Той бе уредил дяволското жертвоприношение с вярата, че то ще донесе победа на френския крал. И тогава брат му — кардинал Ровере — щеше да се добере до папския престол.
Обаче д'Алегр изглежда не бе напълно спокоен, той явно не вярваше в замисленото, пък и бидейки верен на нацията си, си падаше не само по политиката, а и по женската част. Той престана да спори с компаньона си и се доближи до Лукреция. Изгледа я продължително и жадно, после рязко дръпна роклята й и я скъса на раменете. Материята се свлече надолу, а той възкликна от удивление при вида на алабастровата плът, макар донякъде прикрита от разпиляната лукрецина коса.
— Боже мой, боже мой, такава красота да умре — промълви той едва чуто.
Очите й светнаха ядно и в същото време уплашено. Опита се да смъкне превръзката от устата си, но не успя. Похитителят й се втурна към нея и я сграбчи за китките. Дела Ровере се настани в единия от столовете.
— Хайде да започваме — изломоти той.
Обаче французинът протегна ръка и улови кичур от копринената й коса. Загледа се в нея замислено. Надеждата се завърна у нея, когато забеляза особения блясък в очите му. Тя усети, че той няма да позволи да я убият. Французинът се обърна към другия.
— Предпочитам да загубя Италия, но да спечеля любовта. Почти… Не зная коя е тя, приятелю мой, но това създание тук е невероятно красиво.
— Жените не ме интересуват — рязко отвърна Дела Ровере. — Толкова много е заложено на карта, че не е време за флиртове. Ако вярвате в свръхестествените сили на египтянина, нека да започваме.
Лукреция отново направи отчаян опит да освободи китките си и се хвърли в обятията на французина. Той моментално ги разтвори с готовност. За миг тя остана притисната към него; дишаше тежко, сълзи струяха от очите й, проплакваше на пресекулки от изживяния ужас. Всичко това се оказа прекалено много за д'Алегр. Вътрешно в себе си той още от началото бе направо погнусен от идеята за такова жестоко жертвоприношение. А в него имаше нещо, което напомняше на Лукреция за Алфонсо. Почти в същия миг той каза нещо с остър тон, стори й се, че нареди на жреца да изчака. После свали от себе си наметалото от рисова кожа и го обви около треперещата Лукреция.
— Хайде да се откажем от тази идея, Дела Ровере — рече той.
Жрецът с бръсната глава избухна в протести. Дела Ровере се смръщи. Всички французи си приличаха — всеки от тях бе готов да изостави кралството само за да попадне в обятията на някоя жена. Италианецът каза няколко думи на арабски с остър тон и после се обърна към д'Алегр, който галеше момичето по косата.
— Щом толкова ти харесва, вземи я. Можем да намерим и други девственици, но нека да не започваме делото, преди да сме направили жертвоприношение. Убеден съм, че магическите сили на този човек тук са достатъчно силни и можем спокойно да му се доверим. И преди съм бил тук — изрече той и последните думи прозвучаха зловещо.
Французинът въздъхна с облекчение. Едрият мъж, който бе фактическият похитител на Лукреция, бе изпратен да търси друга жертва. Дела Ровере измъкна от джоба си сребърна бутилчица със скъп парфюм и вдъхна от него. Бе намръщен и разгневен поради забавянето. Какво ли бе това, което египтянинът гореше? — мислеше си той. Във всеки случай смърдеше нетърпимо.
Обаче д'Алегр вдигна треперещото момиче на ръце и я отнесе в съседната стая, която не бе така ужасяващо подредена. Очевидно някой живееше тук, защото имаше някои мебели и удобства. В средата на помещението имаше нещо като кушетка, застлана с кожа от бяла мечка. Д'Алегр положи Лукреция на меката кожа и тихичко й заговори на френски:
— Не се плаши, мъничката ми. Няма да те убият. Аз съм онзи, който ще направи жертвоприношението тази нощ, но то ще бъде в чест на Венера — богинята на любовта.
Лукреция слушаше. После се засмя. Бе умна, пресметлива, мозъкът й работеше бързо. Опасността не бе преминала изцяло, не трябваше да я подценява. Ако сега се разкриеше коя е, вероятно никога нямаше да напусне това място жива. Щяха да се страхуват от евентуалните й разкрития, тъй като тя бе чула плановете им. Тук на карта не бе заложен само животът на Дела Ровере — ставаше дума за много по-важни неща, които тя би разкрила, ако я пуснат да си иде във Ватикана. Слава богу, че французинът бе отхвърлил идеята за жертвоприношението. И ето пак — физическата й красота още веднъж се бе превърнала в най-могъщото й оръжие. Но тази нощ щеше да се наложи да използва и цялата си интелигентност, съзнаваше това отлично.
Бе вече определила плана си на действие и възнамеряваше да го доведе до край. Може би пък нямаше да се окаже чак толкова неприятен. Французинът отвърза превръзката върху устата й. След това натопи във вино копринена носна кърпа и внимателно накваси посинените й, ожулени устни. И естествено после реши със собствените си устни да опита сладостта на тази комбинация. За няколко мига Лукреция забрави и опасността, и заговора, и остави чувствата й да поемат естествения си ход — удоволствие от целувката. Междувременно дебели завеси запречиха любопитните погледи и знойната нощ остана там някъде навън и далече. В премала, изпод спуснатите си клепки тя наблюдаваше как д'Алегр разкопчава колана със сабята си. После той се наведе над нея с едвам удържано желание. Хубав е, помисли си Лукреция. Жалко, че бе един от враговете. А може би когато разкаже на баща си или на брат си за заговора, би могла да изпусне просто името на д'Алегр? Обаче другият — онзи жалък предател, който тази сутрин раболепно целуваше пръстена на баща й — той щеше да си плати, щеше да умре и никакъв французин нямаше да му помогне да оцелее.
Тя откъсна зрънце от чепка грозде в позлатена купа, която бе поставена на масата до кушетката. Плодът схруска между пръстите й, а тя облиза сока му като жадно дете. После прошепна на френски:
— Ще ме пуснеш ли да си отида, ако ти даря любовта си?
Той я изгледа учудено и отвърна:
— Да. Но коя си ти? Говориш добре и имаш поведение на благородна дама.
— О, аз съм нищо, просто една проста девойка — излъга Лукреция. — Но те моля да ми помогнеш… после да ми дадеш плаща си и да ме изведеш оттук без другите да ме видят. Сама ще си намеря пътя за у дома.
Той сви рамене.
— О, разбира се, мило ми птиченце. Обаче трябва да забравиш това място и всичко, което си видяла и чула тук.
— О, та аз няма да мога да си спомня нищо от случилото се тук — отвърна тя и това бе самата истина. Освен това откъде би могъл французинът да знае, че тя разбира арабски?
А в следващия миг устните му се впиха в нейните и разговорът им стана невъзможен…
Глава петнадесета
Половин час по-късно Лукреция Борджия представляваше доста любопитна гледка. Навлякла овехтял войнишки плащ, а върху него и наметката от рисова кожа, която й бе дал французина, тя бягаше като сърна по уличките към реката. Трябваше да се прехвърли от другата й страна и да се яви на срещата с Бианка. Боже, какво само щеше да й разкаже! А пък новините за папата? Ужасия!
Щеше да й прости и тази глупава авантюра — веднага щом му разкажеше за това каква змия държи в пазвата си — самият брат на прочутия кардинал Дела Ровере.
Д'Алегр се завърна в другата стая. Чудеше се как най-безболезнено да се измъкне от цялата бъркотия. Докато закопчаваше колана си пръстите му напипаха някаква хартия. Откъде ли е попаднала там? Сигурно момичето я беше оставило. Погледна листа и видя няколко думи, написани на френски. Очите му се изблещиха. Боже мили!
С разтреперана ръка подаде листчето на Дела Ровере. Пълният мъж не само се облещи, лицето му стана мораво, стана му зле, пребледня като смъртник.
— Боже, смили се над нас, грешните — изохка той и се задави, като че ли не му стигаше въздух. — Загубени сме!
А на листчето, с детински, но красив почерк бе написано име. И това име бе достатъчно да накара италианеца да се разтрепери като лист и после да замръзне абсолютно ужасен.
Чак сега разбра. Бе се замислил по едно време, някакво съмнение го бе заглождило — не му ли бе познат профилът на девичето лице? А тази прекрасна разпиляна по раменете коса? Но да намерят точно нея — дъщерята на Борджия — да се скита по улиците… не, това не бе възможно. Поне той го смяташе за абсурдно. Боже, какъв кошмар. Междувременно д'Алегр започна да го разпитва. Дела Ровере не издържа, скочи на крака и силно удари по лицето захиления невинен слуга, който бе домъкнал насипа Лукреция тук.
— Идиот — глупак! — изфуча Дела Ровере и пяна се появи на устните му.
Той, разбира се, би могъл хладнокръвно да отрече всичко. Но това едва ли щеше да му помогне. И не бе папата, не бе Александър VI този, от когото го бе най-много страх. Онзи тип, онзи недорасъл младеж Чезаре — истински дявол в мъжки форма — той бе най-страшният. Освен това бе известно, че току-що се бе завърнал от Валенция.
Може би единственият изход бе да се опита да избяга. Да се махне от Рим преди тази Лукреция да е вдигнала тревога.
Двамата веднага се хвърлиха на конете си и побягнаха. Взеха със себе си и египтянина, и новата му жертва. Само след няколко минути къщата потъна в мрак и заприлича на отдавна изоставен гроб. Обаче докато галопираха към града д'Алегр не съжаляваше толкова много за провала на военните си планове, колкото за пропиляната възможност отново да поеме в обятията си прекрасната Лукреция и пак да изпита тази невероятна наслада и върховен екстаз.
Той не можеше да знае, че съдбата бе предопределила двамата отново да се срещнат, макар и при много по-различни обстоятелства.
Междувременно във Ватикана Чезаре Борджия току-що завършваше вечеря на четири очи с Маделеана, когато на вратата се почука и прислугата обяви името на сестра му.
Отдавна бе минало полунощ. Маделеана се бе полуизлегнала на кадифено столче до краката на Чезаре. Той отпиваше от виното и си играеше с великолепните й къдрици; тя обичаше да се хвали, че те са по-дълги от лукрецините.
Младата херцогиня се бе омъжила още на четиринадесет годишна възраст, но съпругът й си затваряше очите за сегашните й изневери, защото любовникът й бе толкова високопоставен.
Маделеана бе интелигентна, макар и не толкова, колкото Лукреция, но Чезаре, който понякога се уморяваше от непрекъснатите си интриги, намираше в нейно лице приятно развлечение.
Сега вкусваше от удоволствието на близостта с нея в този интимен час, пък и още бе главозамаян като от изпито прекрасно вино поради триумфалното коронясване на баща му. Изпитваше голямо удоволствие също от поста си на висш църковен сановник, от новото си скъпо и невероятно луксозно жилище. А сегашната кръгла стая с изисканите фрески на тавана просто го очароваше. През извития като арка свод на обляната в лунна светлина тераса, заобиколена от портокалови дървета и мирта, стоеше алабастрова статуя на крилатия Меркурий — голият и поетичен вестоносец, озарен от звездите.
И по една случайност точно в този миг разказваше на Маделеана за предстоящия годеж на сестра си с Джовани Сфорца.
— Той е независим властелин и член на много известен и важен род — от него ще излезе прекрасен зет — отбеляза Чезаре с усмивка.
Херцогинята побърза да се съгласи. Тя малко ревнуваше от Лукреция и би била много доволна да я отпрати час по-скоро в Пезаро. Във всеки случай тя бе в прекрасно настроение тази нощ и имаше защо, силно погъделичкано бе самолюбието й — тя бе така близка на едни от най-могъщите хора на Италия.
Тъкмо щеше да заговори, когато вратата се отвори и влезе Лукреция. Брат й бе изненадан и малко ядосан. Знаеше, че сестра му е в течение на любовните му връзки с Маделеана, но това не означеше, че трябва по този начин да прекъсва интимната им вечеря. Обаче в същия миг видя лицето й и незабавно се изправи на крака като протегна ръце към нея. Лукреция бе бледа и изглеждаше зле. Простият войнишки плащ бе облекло, крайно неподходящо за нея. Белезите на врата й бях закрити от перлена огърлица. Тя заговори с възмущение и тревога:
— Незабавно трябва да те видя насаме, Чезаре. Имам извънредно важни новини.
Маделеана се нацупи и изгледа Лукреция обидено. Обаче незабавно направи реверанс и излезе от стаята. Останала насаме с брат си, Лукреция подробно му разказа като внимателно подбираше думите си за всичко, което се бе случило досега. Страшно много й се бе искало да излезе, каза му тя, пък бе взела и благородната Бианка със себе си; бяха излезли, само и само да се полюбуват на фойерверките и танците на площада. Нали милото братче ще да й прости тази дребна простъпка? Още неизчакала отговора му, обаче, тя забързано му разказа как изведнъж я грабнали, както си била до Бианка, и я отвлекли. Предаде му своя версия на станалото в къщата, онова злокобно място отвъд реката, като спести неудобните за нея подробности, но повтори всяка дума, изречена от двамината.
Чезаре слушаше извънредно внимателно, удивен и заинтересован, а пръстите му играеха по дръжката на дългия и тънък кинжал. Дела Ровере! По дяволите! Този тих и на пръв поглед най-миролюбив от кардиналите — този човек се оказваше предател, готов да се съюзи с Франция, за да се домогне до папската корона.
Изведнъж смръщеното му лице се изкриви от омраза и гняв. Изобщо забрави да упрекне Лукреция за глупавата й простъпка.
— Веднага отивам да уведомя баща ни за предателството — изръмжа той. — Целият град ще бъде претърсен, ще намерим този плъх и ще го поставим там, където му е мястото — в затвора Сант Анджело. Ще му измъкна черния дроб и бъбреците. Дела Ровере и брат му ще умрат в страшни мъчения, но не и преди да са издали имената на всички останали участници в заговора, организиран от Франция — люто се закани Чезаре. — Добре, че се върнах от Валенция тази нощ — добави той и лицето му потъмня още повече. — И за теб ще отмъстим, сестричке. Те нараниха ли те?
— О, не — побърза да каже небрежно Лукреция.
— А как се казваше другият благородник? — запита Чезаре.
Лукреция се поколеба и след това, като замрежи поглед и отправи очи към земята отвърна, че не знае.
— И него ще намеря! — закани се пак Чезаре и удари с юмрук по масата така силно, че една от кристалните чаши върху нея се счупи и разпиля на хиляди дребни парченца. — Но трябва да помним, че този французин ти е спасил живота. И въпреки това той си остава шпионин.
— Ако го намериш, доведи ми го. Аз ще се разпоредя да го накажат — рече Лукреция.
Дълбоко замислен Чезаре изгълта цяла чаша вино наведнъж.
— Добра работа си свършила като си разкрила Дела Ровере, мила моя — добави той. — Едва ли ще успее да стигне далеч. А сега иди в параклиса и запали свещ за чудотворното си спасение.
Лукреция се поклони, подложи буза за целувка, след това на свой ред го целуна по бузата. Запали свещичка, изчака да изгори, напусна братовата си вила и се отправи на носилка към своята. Докато пътуваше, притворила очи, си спомняше страстните целувки и нежните милувки на французина. Надяваше се, че няма да заловят д'Алегр. От друга страна пък, ако го хванат й го доведат за наказание… е, тогава… белите зъбки се забиха стръвно в плътта на кървавочервените устни. После обърна глава към възглавницата, на която се бе облегнала и сълзи се затърколиха по бузите й съвсем неочаквано и за самата нея. О, боже, колко бе уморена — никоя жена не е страдала така.
После чу врява и крясъци. Разтвори перденцата на носилката, подаде глава навън и нареди на носачите да спрат. Запита ги какво има. Отговориха й с голямо почитание, което сега се полагаше на дъщерята на Александър VI.
— Казват, мадона, че голяма свита се движи към Рим, придружена от факлоносци.
— Чия свита? — заинтересува се тя.
— Казват, че това са хора на господаря на Пезаро.
Лукреция дръпна перденцата и се отпусна на възглавниците. Любопитството я загложди. Господарят на Пезаро! Значи Сфорца вече идваше да иска ръката й.
Глава шестнадесета
Обаче самият Джовани Сфорца не бе дошъл в Рим. Бе изпратил пълномощник — Николо де Савано, елегантен, красив млад благородник — граф с малко имение на река Фалесо, което имаше обща граница със земите на стария и заобиколен с тъжна атмосфера замък Непи. Крепостта бе притежание на роднина на Джовани — кардинал Сфорца.
В служба на Джовани младият Николо бе позабогатял и придобил мързеливи навици. В Пезаро се живееше богато, весело и забавно! А Николо не бе някакъв загубен придворен художник — рисувач на портрети. Преди всичко бе известен като добър любовник и жените го търсеха. Самият Николо бе чувал много за Лукреция Борджия и копнееше да я зърне отблизо. За това тръгна към Рим с истински мерак. Там трябваше да ухажва мадона Лукреция от името на господаря си.
Междувременно Джовани и свитата му се подвизаваха в замъка на Сфорца, но в отсъствието на истинския му господар — кардинала, Джовани се бе отдал на любимите си занимания — да не се прави нищо друго, освен ядене, пиене и любов. Освен това от терасите на Непи се откриваше великолепна гледка към планините и реката наоколо, а Сфорца обичаше да се излежава на слънцето, докато по-енергичните му другари ловяха риба или преследваха животните в зелената тъма на вековните й обвити с мистика околни гори.
Джовани знаеше, че дните на тази волна свобода са вече преброени. Затова и пълномощникът му бе заминал за Рим. Нека. И Джовани щеше да отиде — но по-късно. Всяко нещо с времето си. Бе се съгласил на това сродяване. Никак нямаше да е лошо да има за тъст папата — Александър VI. И далеч по-добре да е сроден с Чезаре, вместо принуден от дявол знае какви обстоятелства да враждува с тази хитра и опасна лисица. Въпреки всичко Сфорца не бързаше към обятията и прекрасното лице на бъдещата си съпруга. За настоящето имаше други идеи и предпочиташе да избегне неизбежните усложнения на брака.
И така — тази приятна лятна сутрин през юли 1492 година той бе полегнал на ложата под копринен балдахин на горната тераса на чичовия си замък и убиваше времето си като слушаше сегашния си фаворит. На външност Сфорца изглеждаше доста гневлив и раздразнителен. В надменно вирнатата му глава и дълговатото слабо лице се долавяше достойнството на потомствения благородник. Косата му бе кестенява, имаше къдрава брада и сини, неспокойни очи. Винаги се обличаше великолепно, дори прекалено претенциозно. По природа бе ленив и не обичаше нито спортове, нито фехтовката или меча. За сметка на това обожаваше Изтока и богатствата, които идваха оттам. Собственият му палат бе препълнен с китайски произведения и вещи от слонова кост и нефрит, както и с персийски килими и бродерии. Обичаше също много да се занимава с древните науки, да слуша приказки за минали времена и варвари, да се наслаждава на хубави картини. Някои от картините му бяха доста нецензурни и трябваше да се крият от чичото, който все пак бе божи служител.
Сегашният му фаворит бе млад персийски роб, чието име бе Омар. Принц по рождение, той бе пленен по време на една от неотдавнашните войни, а господарят на Пезаро го бе откупил на доста висока цена, след като бе оценил по достойнство интелигентността и задълбочените му познания по доста въпроси, да не говорим за необикновената му красота.
Типично за своята раса, Омар бе облечен в торбесто, свободно копринено облекло, а върху синкавочерните си къдрици носеше отрупана със скъпоценни камъни шапчица. Ноктите на краката и пръстите му бяха лакирани също като на момиче. Кожата му бе бяла като каймак, устата му бе присвита в горда, но тъжна гримаса. Непрестанно страдаше, чувстваше се унижен поради попадането си в плен, макар и да обичаше Сфорца, който бе щедър и привързан към него, доколкото разбира се позволяваше това себичният му и пресметлив характер. В сегашния момент Сфорца се държеше повече от нежно и интимно. Току-що Омар бе привършил превода на персийска любовна поема на италиански, а тя бе истинско произведение на изкуството. Сфорца надникна в големите момчешки очи и се намръщи. Те бяха черни като ахат, а отгоре им пърхаха дългите като на сърна мигли.
— Тези стихове са за вашата невеста, милорд — промърмори Омар, а от гласа му сякаш потече мед.
— Прекалено са изискани за нея. Няма да ги изпратя. Нека Николо да я ухажва с неговата си поезия — рече Сфорца.
— Какво тогава да правя с моите стихове? — невинно запита Омар и протегна към Джовани покрития с ръкописа му пергамент. Бе станал истински майстор на превода на италиански напоследък.
Джовани се намръщи още повече, после махна с ръка. Загледа се към разстланата в подножието на замъка долина и голямата река, която течеше и се извиваше като поток разтопена стомана през дивите клисури. Мразеше този палат и мрачната крепост отвъд реката. Изобщо не му се нравеше идеята да го привикват в Рим за предстоящата женитба.
— Запази си поемата, Омар — каза той след кратка пауза. — Какво мислиш, как ли изглежда мадона Лукреция? Виждал съм лика й само изсечен на метал. Е, в никакъв случай не е грозна…
Момчето скромно сведе клепачи.
— Сигурно ще свикнете да я обичате, милорд.
— Никога — изръмжа господарят на Пезаро. — Аз не обичам жените. А освен това жените на Борджиите са известни с това, че са свирепи и властни. За мен е изключително неприятно да ме принуждават силом да се женя. Но за съжаление, това не може да бъде избегнато.
Омар въздъхна, нави пергамента на руло и го завърза с червена копринена панделка. От клисурите някъде долу прозвуча зовът на ловджийски рог.
— Ловците се връщат за обед. Ще имате нужда от вино, милорд. Ще трябва да го приготвя.
— Има време. Остани тук още малко.
Омар се наведе над протегнатата ръка на Сфорца и я целуна.
— Ще ме вземете ли в Рим, когато отидете там за сватбата, милорд? — запита той тъжно и с копнеж.
Сфорца се облегна назад и притвори очи. Все още нещо го глождеше отвътре, бе раздразнен, макар сутринта да бе много приятна: във въздуха се носеше ароматът на узрели праскови, а гласът на Омар носеше успокоителни нотки. Сфорца въздъхна.
— Може би. Обаче хайде да се радваме на днешния ден и да не мислим повече за утре или за онази жена от Борджиите. Ще останем тук заедно с теб на спокойствие до октомври. После трябва да се настаня в чичовото си жилище в Рим. Междувременно в чужбина съм проводил новини, че съм се оттеглил от светския живот. Не желая да се появявам публично докато в Испания все още негодуват задето Борджиите натириха по този начин стария ми приятел дон Керубино. Дона Лукреция се отнесе некрасиво с него.
— Дон Керубино предпочита манастира пред всичко останало. Той не би могъл да стане глава на семейство и да бъде баща. Но вие, милорд…
— Аз предпочитам персийска поезия, мили ми Омар, и също ще се откажа от раждането на деца — намеси се Сфорца с вече отворени очи и устни, които се открехнаха в широка усмивка. Влажните, тъжни и красиви очи на Омар блеснаха и той също се усмихна. Чудесно се разбираха двамата.
Същата вечер в палата, Лукреция, бъдещата съпруга на Сфорца се завърна от годежната церемония в Сикстинската капела и зае централно място на официален пир заедно с пълномощника на Джовани, застанал от дясната й страна.
Първоначалното й разочарование, че Сфорца не бе дошъл лично се бе вече изпарило. Какъвто и да бе суетният господар на Пезаро, видно бе, че пълномощникът му е извънредно забавен мъж. Лукреция бе зърнала за пръв път Николо преди няколко дни да влиза в Рим на коня си на светлината на факли в глъчка и дандания. Веднага се бе втурнала при приближената си придворна дама и възбудено бе споделила, че той изглежда много обещаващ…
— Висок, с хубаво телосложение, без брада, а косата му е златиста — също като моята. Очите му горят като тюркоази. Прекрасен благородник, пък и не е много възрастен, Бианка. О, Бианка, грехота ли ще бъде да се отнасям към него като пълномощник не само в църквата, а и в…
Естествено не бе произнесла последната дума и вместо това се бе изсмяла с копнеж в гласа. Придворната дама бе повдигнала полите си и двете се бяха залели в кръшен смях докато сълзи рукнаха от очите им. Лукреция се бе успокоила — какви ли не приятни мисли се бяха завъртели в главицата й. Незабавно бе забравила ужаса и неприятностите, свързани с отвличането й. Не й направи никакво впечатление новината, донесена от баща й, че Дела Ровере и французинът са успели да избягат и да се скрият в планините преди потерята да вземе нужните мерки. Кардинал Дела Ровере също бе успял да се скрие — изпратената стража да го арестува по обвинение за предателство към Светия престол не бе открила никого.
Лукреция нямаше навика да потъва в мрачни размишления и догадки. Сърдечна и чувствена по характер, тя с готовност откликваше на моментното — било то веселба и нещо приятно, колоритно. Тази нощ бе нейният голям момент в живота. Бе седнала до най-красивия млад мъж, когото бе срещала до този миг и щастливо слушаше комплиментите и ласкателствата, които щедро се сипеха от медените му устни. Бе устроила разкошен пир в една от най-големите и най-красиви позлатени зали. Светият отец не присъстваше, обаче Чезаре си бе дошъл от Валенция, за да почете и да застане до нея в този важен момент. Самият той бе в отлично настроение, бе приел новата си епископия: бе прегледал хазната й, в резултат на което бяха олекнали едно или две от добре препълнените ковчежета, пък и не се бе престарал да си обръсне косата на темето, за да си направи истинска тонзура. Нямаше намерение да се отнася сериозно към религиозните си задължения и вече кроеше планове как да се измъкне от тях и да си заживее постарому приятния светски живот. Идващата от Франция заплаха щеше да почака малко — нека нещата се избистрят и изяснят.
Искрено се радваше, че вижда отново сестра си и с благодарност прие от името на баща им изпратените от Сфорца подаръци. Подготвяното сродяване се очертаваше като много по-удачно от предходното и сигурно щеше да се осъществи напълно — така поне се надяваше Чезаре.
Лукреция бе облечена в неповторима рокля и изглеждаше по-стройна и съблазнителна от всякога, а разкошната й коса бе прибрана под мрежа от златни влакна, богато украсени със скъпоценни камъни. Тя бе вдигнала наздравица с вино и премрежено гледаше пълномощника на Сфорца над ръба на чашата. Той бе вече полупиян, а гостите бяха преяли и препили. Скоро се очакваше да започнат обичайните танци. Обаче Лукреция искаше да остане насаме с Николо. Цялата вечер бе долавяла в тъмните му блестящи очи многозначителна и похотлива покана или така й се бе сторило? Във всеки случай коленете й започнаха да омекват. Но все пак се държеше на разстояние както подобава на благородна дама.
— Надявам се, че ваша милост е доволен от приема. Така ли е, милорд Николо?
— От името на моя господар, повече от доволен, мадона — отвърна той бързо.
— Добре — тя сведе поглед и опипа ръба на чашата си. — Кажете ми какво мислите… след като вече сте ме видял и добре, милорд… той дали… ще ме залюби?
В този момент и коленете на самия Николо де Савано трепереха силно като при треска. Не бе достатъчно пиян да не съзнава, че девойката пред него бе изкусително красива; а пък зад такава прекалена хубост се криеше дяволът, както всички опитни мъже знаеха, че този нечестивец можеше да зароби и измъчва на воля и най-коравия мъжага. Николо си представи съжалително господаря си — благородника, от чието име действаше сега. Това конте, боже, което обича копринени дрехи и стихове — и персийски слуги — боже, боже опази, Сфорца изобщо не бе подходящ за онзи пламък, който гореше в Лукреция Борджия. Грехота е да се урежда такъв брак, помисли си Николо.
— Не ми отговорихте — рязко повтори Лукреция като го гледаше в очите.
Той преглътна и я погледна с придобилите трескав блясък очи:
— Аз… всеки мъж, който носи достойно сърце в гърдите си… всеки със смела душа… неизбежно ще падне в краката ви, мадона — изпелтечи пълномощникът на Сфорца.
Тя присви очи, а бушуващият в нея трескав пламък се изравни с неговата възбуда.
— Аз не говоря за сърце или душа. Става дума за… любов.
— Любовта извира от душата… всъщност — рече той и езикът му се заплете.
— И от никъде другаде?
О, боже, тази изкусителка, прекрасното и бляскаво отроче на истинския Рим, помисли си той с див копнеж. Почти не можеше да се сдържа вече от желание да я притежава физически. А в този замък Непи, далеч оттук, Сфорца се лигавеше с любимеца си… та той щеше да се окаже най-горчиво разочарование за Лукреция.
— Какво ви стана, милорд? — подкачи го Лукреция в този миг.
Той се изправи и леко залитна — пред очите му се залюля розова пелена от изпитото вино, а и от бушуващата в него неутолима страст и мераци да обладае тази прелестна жена. Вече я бе нарисувал по памет — в стаята си пазеше тази миниатюра, която възнамеряваше да изпрати ма господаря си, но все повече желаеше да запази за себе си. В същия този миг вече я рисуваше и въображението му, но не в одеждите на хладна и непорочна обитателка на Ватикана, а като изкусителка на мъже и прелюбодейка — гола, с великолепна плът, истинска нимфа във вакханалия, и дива и разгулна любовна оргия.
С куража на пийналия той хвана ръката й и залепи пламналите си устни към потръпващите пръстчета. В следващия миг Чезаре, който седеше на масата наблизо и лениво чоплеше зъби с върха на кинжала си скочи рязко и неочаквано на крака и удари яростно масата с юмрук, счупвайки безценна чиния.
С котешки скок той застана зад стола на Лукреция и сграбчи в шепата си голям кичур от косата й. Дръпна го жестоко и силно и тя изпищя от болка.
— Какво ти става…? — изохка тя.
Но брат й не благоволи да отговори, само впи ужасяващия си поглед в лицето на пълномощника на Сфорца.
— Свободен сте да напуснете банкета, Де Савано — процеди той през зъби.
Лукреция се накани да протестира. Чезаре мигновено натъкми най-любезна усмивка на лицето си за пред гостите — оглеждайки се наоколо с изражение, което говореше «за бога, всичко е наред» и като се наведе към нея изсъска:
— Непрекъснато те наблюдавам. Съвсем си станала безгрижна. Негово светейшество няма да иска да разкара Сфорца по този обиден начин, както постъпи с твоя испанец. Бракът ти трябва да се състои. И ще се състои! И не смей да каниш някакъв си пиян глупак в леглото си като най-обикновена куртизанка!
Лукреция пребледня. Но тя отлично познаваше този непреклонен тон в братовия си глас, а ръката му на тила й бе ледена като стоманено острие. В този миг бе готова да се разридае от разочарование и неудовлетвореност. Отправи продължителен жаден поглед към Николо. Пиян глупак! Защо му трябваше да се опива толкова! Животинското сладострастие и разпуснатост на тези мъже повече я вбесяваше, отколкото отблъскваше! А в същия миг, залитайки глупашки, Николо излизаше от залата и хълцукаше пиянски.
Доброто настроение и воля на Чезаре се бяха изпарили. Той дори не покани херцогиня Маделеана на танц, а като минаваше покрай стола й се наведе и процеди нещо, което Лукреция все пак чу.
На латински означаваше «тази нощ както винаги». Разбира се! Помисли си Лукреция. Кимна на придворната си дама и с яростно развети поли напусна залата.
Бяс бушуваше в нея и също като сърдито дете винеше брат си. Развалил й бе удоволствието! За него си бе «и тази вечер както винаги». Но тя — тя трябваше да чака — винаги трябваше да чака любовта да дойде при нея. Този красив и очарователен Николо сигурно щеше да я люби като истински мъж.
— Прокълната съм да получавам само похотта на мъжете, но не и да позная истинската, голямата любов — закрещя тя на Бианка. После пред очите й изплава споменът на онзи незабравим страстен миг в обятията на французина, който бе избегнал бащиния й гняв, след това неизбежно пред нея застана образът на Алфонсо. Синината на врата й бе отдавна избледняла, но не и споменът за него, който продължаваше да я изтезава.
— Търпение, мила ми господарке — откликна Бианка. — Утре пълномощникът се завръща в Непи. Когато започне листопадът, вашият съпруг ще дойде в Рим.
Лукреция заплака от яд и разочарование. Ех, само ако брат й бе останал във Валенция.
Чезаре бе ядосан от поведението на сестра си; разбира се, не от морална гледна точка, защото му бе нужна политическата изгода от сродяването със Сфорца. И ето сега — в този час — той се забавляваше с нещо, което бе като мехлем за закоравялото му сърце: стоеше на един прозорец във Ватикана и се упражняваше да стреля с лък и стрели. Хубав спорт, боже опази!? Долу във вътрешния двор се нижеше колона от изтощени, измършавели затворници, съдени за разни политически или религиозни престъпления. С острите си копия стражите подбутваха напред онези, които изоставаха.
И когато тъмната сянка на всеки пореден нещастник се превръщаше в жива мишена, озарена от лунната светлина, Чезаре изстрелваше следващата си стрела, това му даваше възможност за великолепна практика, при всяко точно попадение, особено във витална част на човешкото тяло, застанали зад него благородници от свитата му, аплодираха шумно, възклицаваха и ръкопляскаха. Поздравленията бяха по-въздържани, ако той само ранеше мишената.
Тишината в тази прекрасна нощ периодично се нарушаваше от стоновете и горките молби за милост на бедните страдалци, които напразно умоляваха Чезаре да ги пощади.
Накрая това забавление му омръзна. Пък и настроението му малко се подобри и той отиде на любовната си среща с изкусителната и преданата му Маделеана.
Глава седемнадесета
Оказа се, че Лукреция ще трябва да почака повече, отколкото си мислеше. Едва през февруари следващата година бракът й със Сфорца бе одобрен от Ватикана. Простолюдието в Рим ликуваше, когато новините бяха огласени, но изглежда тези обикновени люде бяха единствените, които се зарадваха.
Междувременно Лукреция бе принудена да води почти монашески живот; при това бе най-внимателно следена от възрастната си компаньонка, от баща си и братята си. Изобщо не можеше дори и да си помисли да се измъкне потайно навън с вярната си Бианка. А Сфорца се появи чак през юни.
Лукреция бе отслабнала, вече не приличаше на чаровно дете — бе прекарала малария и лекарят Савели й бе пускал кръв, изглежда повечко, защото изглеждаше уморена и бузите й бяха хлътнали. Бе прекарала повече от седмица на легло и през цялото време бе плакала, защото до нея бяха стигнали слухове, че Алфонсо д'Есте щял да се жени наново. Във всеки случай до този момент от Ферара нямаше официална вест, която да потвърди това.
И сега Лукреция бе примирено решила да погледне на нещата философски и доброволно, дори с готовност да се посвети на новия си брак и законния си съпруг.
За пръв път видя Сфорца в деня, когато той влезе в Рим и мина покрай палата й на път за Ватикана.
Направи й добро впечатление. Тя кимна с глава одобрително и прошепна на Бианка, че той е приятен на вид и най-богато облечен. А свитата му, която го следваше, бе отбрано общество от блестящи благородници с още по-прекрасни коне в разкошни наметала. Сфорца погледна нагоре към нея и заобиколилите я придворни дами и шаферки и учтиво поздрави. Обичаят забраняваше той да говори с нея преди самото официално бракосъчетание, което бе насрочено за 12 юни.
Сега животът й изцяло се промени и тя сякаш пламна от нетърпение и възбуда. Отиде в Сикстинската капела и с дълбока вяра се помоли животът й с господаря на Пезаро да бъде щастлив, вече да няма страдания и сълзи — дори и по недостижимия Алфонсо.
До самия ден на сватбата бе в най-прекрасно разположение на духа. Денят се случи без вятър и облаци, а кубетата и камбанариите на вечния град блестяха под ласкавите слънчеви лъчи. Малко след разсъмване целият град се изсипа на улиците. Там хората получаваха вино и храна — в този миг едва ли някой народ е бил по-доволен от своя нов папа. И по-щастлив и ревностно готов да отпразнува сватбата на господарката Лукреция.
Ватиканът се изпълни с официални гости и представители на всички големи градове. Всички италиански принцове и благородници бяха тук или бяха изпратили най-високопоставени свои заместници. По едно време една от шаферките пошепна на Бианка името «д'Есте». Изглежда, че прочутият Алфонсо бе пристигнал със свитата си. Бианка плесна рязко момичето по рамото и му заповяда да не споменава нищо на младата господарка. Нека тя да си прекара спокойно този важен ден, сопна се Бианка.
И в интерес на истината длъжни сме да кажем, че събитието бе приятно за Лукреция — тя изпитваше истинско удоволствие. С огромна радост разгледа венчалните си подаръци. Те бяха изложени на показ всички да ги видят и им се насладят в една от най-големите зали на Ватикана. А в собствения й великолепен и масивен скрин се гушеше още по-великолепна зестра. Златни дукати, безценни стакани, изящни гоблени и четиридесет-петдесет невероятно красиви рокли. Младоженецът й бе изпратил два прелестни пръстена, диаманти и рубини, на стойност сигурно хиляди дукати. Към този представителен подарък кардинал Асканио Сфорца бе добавил още сто посребрени винени чаши. И това бе само една мъничка част от пристигналите отвсякъде подаръци.
Когато за пръв път младоженецът хвана младоженката за ръката, те се намираха пред високия олтар на озарена от хиляди свещи църква. Галериите от двете страни бяха претъпкани от най-подбрани гости, облечени в най-прекрасните си дрехи.
От органа сякаш извираше божествено тържествена музика, която се преплиташе с песнопението на благи детски гласчета. Тамян димеше навсякъде. Близо до олтара на специален трон бе седнал папа Александър VI, облечен в одежди в бяло и златисто, поставил папската корона на глава, обиколен от тримата си сина.
Александър изглеждаше доволен. Той истински обичаше дъщеря си и се надяваше този съюз да бъде щастлив, макар че Чезаре му бе прошепнал някои обезпокоителни нещица в ухото и те засягаха особените навици и склонности на младоженеца. Александър си помисли, че Сфорца наистина имаше нездрав вид — младоженецът бе пребледнял и изглеждаше неразположен, неспокоен. Нито веднъж не се усмихна. Явно го глождеше силно безпокойство.
А Лукреция, сега, когато видя съпруга си съвсем отблизо, бе направо разочарована от него. И тя бе разтревожена от намръщената му физиономия. Почти бе подскочила при допира на ръката му, която бе ледена и мека като риба. Въпреки това той бе наистина красив с прекрасни кестеняви къдри и покриваща почти цялото му лице брада, а дрехите, само да бяхте видели дрехите му! Тя не беше виждала такова облекло досега: червена атлазена роба, напръскана със злато, копчетата бяха от рубини, носеше златиста наметка и ниска кадифена шапка, чийто горен ръб бе украсен със скъпоценни камъни. Пръстени блестяха на всичките му пръсти.
— О, той скоро ще ми се усмихне — опита се тя да се утеши и нежно притисна пръстите му.
Сфорца механично отвърна на това. Той не само бе неспокоен, бе направо потиснат. Вече бе зет на Александър VI, положение, на което мнозина завиждаха. Но той лично предпочиташе да бе останал в Пезаро с хората, които се намираха там. Особено тъжеше, защото Омар се бе разболял от малария и не можеше да го придружи.
Щеше да бъде много щастлив, когато приключеше дългата и изтощителна церемония — истинско изпитание за него.
Лукреция му се усмихваше плахо, по детски. Той се опитваше също да й отвърне с усмивка, но не успяваше. Бе много по-красива от онази миниатюра, която глупакът Николо му бе изпратил. Признаваше този факт пред себе си. Всъщност бе по-прекрасна от всякакви описания в булчинската си рокля от дебел бял атлаз, отрупана с перли, и мантията в аметистово на цвят кадифе, украсена с кожи от белки. А високият накит на златистата й глава бе сякаш напръскан със скъпоценни камъни, които поддържаха фин златен воал. Той се диплеше и вееше около нея, създавайки впечатлението, че подобно на Психея, тя се изправяше от банята си в чисто злато. Какви очи имаше тя! Какви само погледи му отправяше, сини пълни със сластни обещания — пълни червени устни, издадена напред устица в дяволита и многообещаваща усмивка. Всичко това би подлудило от страст всеки мъж, само не Джовани Сфорца. Той познаваше себе си и се страхуваше от бъдещето. Но трябваше да преживее изпитанието. Жребият бе хвърлен. Неспокоен бе още повече поради това, че усещаше върху себе си като игла, постоянния поглед на змиеподобните очи на новия си шурей Чезаре. Последният бе също великолепно облечен в бяла дамаска. На един от пръстите му блестеше онзи пръстен с прословутата черна перла. Историите за пръстена бяха стигнали дори и в Пезаро. Достатъчно е човек само да си помисли за отровата, която се таи в камъка, за да го полазят тръпки и облее студена пот, помисли си мрачно Сфорца. По време на пищния банкет, който последва църковната церемония, Джовани направи всичко по силите си, за да изглежда весел и доволен. Той и Лукреция пиха заедно от златната чаша на влюбените. Поощрен малко от алкохола, с поразвързан език и мисъл, той промърмори първите си комплименти:
— Съдбата ме е дарила днес с най-прекрасната невеста в цяла Италия, е, е… по-точно в целия свят.
Цялото й тяло откликна на тези думи, обаче тя се въздържа и стеснително сведе очи — тъй както би трябвало да постъпи всяка младоженка в този тържествен миг.
— Благодаря ви, милорд — отвърна Лукреция тихо. — Много се радвам, че ме харесвате. Надявам се, че ще ви бъде приятно и в обичния ми Рим.
Той неспокойно си играеше с чашата. Вече бе дошло време за комедиантите, които представяха доста смела по съдържание и възпошла пиеска пред блестящите гости на дългата маса. Отвъд стените на Ватикана долитаха невъздържаните поздравителни викове и крясъци на полупияната тълпа, както и ехтящият камбанен звън, идващ от всички краища на града. Падаше нощта. Рим празнуваше неудържимо.
— Харесвам Рим, но ще бъда щастлив да отведа господарката на сърцето ми в Пезаро, в новия й дом — каза изведнъж Сфорца.
Лукреция незабавно отвърна с готовност:
— Най-голямото ми желание е да бъда послушна съпруга, достойна за вас и бащиното ви огнище в Пезаро, когато и както повелите, милорд.
Джовани се понамръщи. Бе чувал достатъчно много за това прочуто девойче, за да се надява, че то ще бъде толкова меко и послушно, пък и ще се води по желанията му, както сега излизаше. И като си помисли само какво го очакваше, той изпъшка.
— Да не се чувствате зле, милорд — веднага го запита Лукреция.
— Не, не — отвърна той бързо и нервно подръпна високата си яка, като че ли жегата го задушаваше.
Тя се успокои. Освен това бе й приятно да отбележи пред себе си, че Джовани пиеше далеч по-малко от пълномощника си; онази вечер бе завършила така зле и унизително.
Лукреция продължи да бъбри весело, опитвайки се да забавлява съпруга си. Малко преди полунощ я повикаха при Александър. Той я обгърна нежно в бащинските си обятия.
— Давам ти благословията на всички ангели и светци, дъще. Нека всички те пазят и теб, и брака ти — изрече той. — И нека догодина семейството ви се увеличи с един прекрасен син.
Лукреция пребледня леко; това й се случваше винаги, когато се вълнуваше. Целуна баща си с обич:
— И аз се надявам да родя деца — отвърна тя и в същия миг лицето й се сви в гримаса, защото си припомни дългите мъки на майка си Ваноца при раждането на многото й деца.
— Харесва ли ти съпруга? — попита баща й.
— Красив е и е ерудиран, но все още не го познавам достатъчно добре — рече Лукреция.
Александър избухна в силен смях, така добре известен на всички, и й прошепна, че това положение едва ли ще продължи много още.
И веднага след това блестящата двойка бе изведена от залата по доста безцеремонен, лишен от деликатност начин, типичен за онова време. Естествено, отведоха ги в сватбения апартамент, отделен и специално подреден за тях във Ватикана.
Глава осемнадесета
Като влязоха в стаята жега като от пещ лъхна Лукреция. Тя смръщи нослето си. В камината пращеше буен огън, който озаряваше дърворезбата на овалния позлатен таван в розово сияние. Във въздуха ухаеше силно на парфюм, благоухаеха и цветята, разпръснати върху огромното пищно легло с балдахин, поставено върху нещо като подиум. И неговите дървени части бяха позлатени — изработени фигури на демонични същества, с лица като сатири, които се хилеха злобно и похотливо. Също както се хилеха полупияните придворни, помисли си Лукреция. Тълпата наблъска младоженците в стаята и затвори вратата след тях.
Сега може би за пръв път в подобна ситуация в живота си, Лукреция изпита безпокойство. Пръстите й нервно опипваха и подръпваха прекрасната тъкан на сватбената й рокля. Опита се да се пошегува и погледна законния си съпруг. Той също бе ужасно неспокоен — цветът на лицето му бе неестествено зеленикав. Всичко друго само не и мъжествен, помисли си тя в този миг. Ужаси се от мисълта, че той може да изглежда така именно сега — насаме със съпругата си.
— Мадона… Лукреция… — запелтечи той, залитна към прозорците и успя да отвори един от тях. — Нужен ми е малко чист въздух — добави той с надебелял език.
Лукреция го гледаше с премрежен поглед. Чувстваше се сама, изоставена в тази прекрасна стая. Подът бе покрит с розови цветове. От купидончетата на балдахина висяха сребърни вериги, които държаха великолепно изработена сребърна лампа, а в нея едвам тлееше слаба светлина. Всичко това би трябвало да символизира страстни желания и бялата голота на пълното отдаване на любовното ложе. Дори и по стените висяха гоблени с любовни сцени на захласната в страстни ласки Венера и Адонис. В ниша, отделена от стаята с проблясваща прозрачна завеса, бе поставена малка вана от чисто злато, пълна с ароматизирана течност. Чаршафите на леглото бяха от фина коприна, а на тях бяха бродирани инициалите на новобрачните — «Л» и «Д»: Лукреция и Джовани.
Лукреция облиза засъхналите си устни. Защо ли се чувстваше така зле? Само преди час се бе смяла и шегувала с Бианка; двете си бяха шепнали за блаженствата, които щяха да я сполетят тази нощ. Бианка бе окачила малък амулет на врата й.
— За щастие в прегръдките, мила ми господарке — бе прошепнала тя.
Внезапно Джовани Сфорца се извърна от прозореца и тя ясно видя сиво-синкавото му, просълзено лице. Сърцето й се сви, просто й премаля. Защото в очите му не се четеше нито любов, нито дори желание, нито похот, нищо…
— Моля за извинение… моля за миг да ми позволите привилегията да… — отново заекна той.
В този миг тя реши, че той може би е човек, който се нуждае от известно поощрение. Свивайки рамене, тя разхлаби надипленото булчинско було и го пусна леко на пода, после обърна гърба си към него.
— Моля, разкопчайте роклята ми… нямам прислужница тази вечер, няма никой… освен теб, Джовани — гласът й ласкаво и интимно произнесе името му по този начин за пръв път.
Тя почувства студените му, потни и лепкави пръсти по нежната си кожа, докато той бърникаше и непохватно се опитваше да разкопчае кукичките и копчетата. Лукреция потръпна. Мъжките ръце трябва да се топли и силни, а стените твърди и страстни, като онези, които веднъж разраниха врата й (ах, Алфонсо… Алфонсо! Защо ли трябва да го зове сега в този час точно когато настъпва мигът да отдаде прекрасното си тяло на законния си съпруг и повелител?)
Сватбената рокля се разтвори и се плъзна на пода като прекрасна атлазена птица. Последваха я безбройните фусти. След малко обаче Лукреция стоеше пред Сфорца, облечена само в прозрачната си долна риза от коприна. Обърна се лице с лице към съпруга, стеснително поставила ръце на гърдите си. Е, това вече бе моментът той да се събуди от унеса си и слабостта му да се изпари — да избликне мъжката сила в него. Да протегне мъжка ръка и да разкъса тънката риза — нека тя да остане само по златната мантия на неповторимата й дълга коса. Да я грабне в силните си ръце и да я отведе на огромното ложе, да задуши лицето й с целувки, да обгърне жаркото й тяло в мъжка прегръдка и пъшкайки страстно да я обладае, да я вземе цялата, цялата й душа — в сладострастния трепет и гърчовете на екстаза и пълното им сливане.
Джовани обаче не се и помръдна. Вярно той изпъшка, но не и от любовно желание. Лукреция го зяпна занемяла, невярваща на очите си и ръцете й бавно се отпуснаха край тялото й. Що за младоженец бе той? Той бе вече почервенял, лицето му бе почти мораво, дори и брадата му бе сякаш настръхнала от срам и притеснение.
— Какво ви става, милорд? — запита сърдито Лукреция.
Той се опита да задуши злощастните спомени, които изпълваха съзнанието му и да превъзмогне ужасната си слабост, която бе като петно върху семейната чест и герба на рода. Пресегна се към младата си жена. А гъвкавите й прелестни ръце с готовност се увиха около шията му. Прекрасните й сочни устни се впиха в неговите. Тя страстно измърмори нежни думи. Желаеше го. Кълнеше му се да бъде негова вечно, до гроб, любяща го съпруга и любовница докато смъртта ги раздели. Да му роди здрав и красив син за чест и слава на рода Сфорца и Пезаро.
Но в следния миг тя усети, че той се отдръпва. Устните му бяха ледени и не отвърнаха на повика на нейните. Тя отпусна ръце отново й се отдели от него, изумена.
— Не ви ли се струвам хубава достатъчно? — запита тя и очите й потъмняха от унижение.
Също като на смъртник, очите на Джовани се насочиха нагоре в невидим контакт с небето. Потеше се изобилно. Боже, как да отложи онзи проклет момент, когато ще трябва да се съблече! Лукреция мълчаливо гледаше как той покрива слабото си тяло с прекрасна нощна роба от кадифе, украсено с кожи. Все по-малко й се струваше възможно да намери забрава или утешение в прегръдките на този непознат. И отново я обзе гняв и разочарование; тя грабна собствената си роба и ядосано я нахлузи върху сякаш изваяното от слонова кост тяло.
— Вероятно ще се почувствате по-добре, ако поиграем шах, вместо да направите опит да заченете син, милорд — язвително каза тя.
Джовани не знаеше кого да съжалява повече — себе си или това момиче, станало жертва на прибързано планиран брак като последица от пореден политически ход. Истински съжаляваше обаче, че нещата не бяха по-различни, за да може съвсем естествено да подари написаната от Омар любовна песен на красивата и чувствена съпруга. Прокле и деня, и обстоятелствата, при които бе роден.
Направи още един върховен и отчаян опит — прегърна Лукреция и я повлече към огромното легло. Притисна я към хилядите разпръснати върху постелята блестящи рози, чиито листчета се измачкаха от тежината на телата им. Тя се зарадва на този жест и с подновена надежда го обгърна в обятията си.
— Ооо, Джовани, съпруже мой! — пламенно зашепна тя.
Но в следващия миг този злочест мъж се изтръгна от ръцете й, падна на колене и зарида с лице, скрито в ръцете си. Със задавен глас се опита да й даде полуразбираемо обяснение.
И само след няколко минути Лукреция седеше с каменно лице и скръстени в скута ръце. Чувстваше се невероятно нещастна, душата й сякаш се гърчеше от срам и разочарование. Боже, каква безизходица! Сега обаче всичко бе ясно! Трагедията не се криеше в това, че той не искаше… той просто не можеше!
И от техния злочест и безплоден брак нямаше да се роди наследник.
Лукреция го съжаляваше… но го и мразеше. Божичко, тези женски сълзи, мъртвешки студените му — сякаш рибешки — пръсти, проклетият му недъг и немощта му; добре, поне, че никой друг в този християнски свят не знаеше ужасната и унизителна тайна, прикрита зад тази красива фасада с мъжествената брада и благородната осанка — тези объркани и отчайващи мисли бушуваха в главата й.
— Умолявам ви да ми простите — не мога да направя нищо повече — ридаеше той.
— Господи, повдига ми се — внезапно рече тя с висок ясен глас и излезе.
Когато се върна, огънят в гърдите й бе угаснал, чувстваше се като ледена статуя — празна, ограбена безвъзвратно, брутално. Цветята, топлината, цялата тържествена атмосфера в брачния апартамент сега изпъкваха с особена сила като истинска подигравка. Мрачно изгледа съпруга си… повелителя на дома им. Този злощастник заслужаваше прошка… но и наказание.
— Ще помоля баща ми да обяви брака ни за невалиден — каза тя.
— Моля ви, не правете това! — почти изплака Сфорца.
— И значи аз да не получа нищо — нито любов, нито деца, така ли? — запита го остро тя.
Той начена да сипе обяснения, обещания, аргументи, да я умолява за известно търпение. Ако истината за неговата немощ се разчуе, цяла Европа ще започне да подиграва рода Пезаро. Чичо му — кардиналът — е човек с влияние и мощ в Рим. Самият той — Джовани — е невероятно богат. Би било грешка и за двете страни, ако тя се опита да получи разтрогване на брака. Освен това, тук Сфорца захихика с неврастеничен кикот, нещата все още могат да се променят. Нека постоянно да са заедно, близкият физически контакт с нея и присъствието и биха могли да подобрят състоянието му и с време да освободят онези истински чувства и страсти в него, които досега съдбата му е отказвала. Той молеше, настояваше, умоляваше — пламенно искаше от нея да не разказва никому за тази злощастна нощ и да не го напуска. Има толкова много неща, на които могат да се радват заедно, увещаваше я той.
Накрая Лукреция се съгласи. Самата тя не кипеше от ентусиазъм да разгласява собствената си унизителна тайна. Освен това той говореше истината — може би тя сама ще успее да го излекува. Или щеше да го убие, помисли си тя, с неочаквана и за нея жестокост, вероятно избликнала в обзелото я отчаяние).
— Уморена съм — пророни Лукреция. — Ще си легна.
Той неспокойно преглътна.
— Ще разреши ли дамата на сърцето ми и аз да сторя същото?
— Както желаете — рече тя.
Той се вмъкна в просторното легло и се сгуши от едната му страна. Настъпи тягостно мълчание…
Глава деветнадесета
Само довереницата й Бианка, единственото същество, на което Лукреция вярваше напълно, научи истината за брачната нощ. Защото Лукреция накрая бе обещала на злочестия Сфорца, че ще се опита да спаси брака им. Властната й и чувствена натура дори се бе поласкала от такова предизвикателство — да се опита и постигне онова, което досега друга жена не бе могла да направи. В замяна Джовани бе започнал да отрупва младата си невеста с прескъпи подаръци, когато бяха заедно на публични места и пред много хора той се държеше с нея, като че ли тя бе истински извор на щастие и очарование за него. Цял Рим честваше брака им. Папската дъщеря бе щастлива в брака си и хората ликуваха.
Александър бе доволен. Изобщо не забеляза, че в дъщеря му се бяха появили нови качества — непознат досега цинизъм и едно постоянно чувство на неудовлетвореност. Собствените му дела вървяха от добре по-добре. Бе укрепил съюза с регента на Милано и Венеция. Идващата от Франция и нейния крал Шарл заплаха оставаше надвиснала на хоризонта също като тъмен облак, носещ се над Алпите, но все пак папата смяташе, че тя не е така страшна. Сфорца бе приет от Испания като съпруг на Лукреция. Фердинанд и Изабела пишеха приятелски писма на Борджиите. Александър VI бе станал истинският религиозен водител на Стария свят. А когато Христофор Колумб — смелият и дръзновен пътешественик — започна голямата си морска експедиция и откри един нов, още по-голям свят, Борджиите подкрепиха начинанието му. Времената бяха наистина вълнуващи. Никой вече не задържаше Лукреция зад стените на Ватикана, като дете, нуждаещо се от защита. Тя зае определено място в светския живот и постоянно бе до съпруга си, който се оказа блестящ държавник и умен политик. Само тя — собствената му съпруга — познаваше истинската му същност и нечовешките му мъчения, които той изтърпяваше героично и мълчаливо.
Брат й Чезаре се готвеше да става кардинал, а другият брат получи херцогството на Гандия. Братът на Джулия Фарнезе също бе ръкоположен за кардинал и това бе публичен скандал, тъй като всички знаеха за връзките на Александър с нея. Обаче никой в Рим не възрази. Само в католическата Испания се чуха неясни гласове на несъгласие и те се отнасяха до безбожните оргии, които според някои хора ставаха във Ватикана. От време на време Борджиите ставаха прицел на леки атаки, особено откакто могъщият Дела Ровере избяга във Франция, където потърси защита от френския крал и се превърна в негов съюзник. Но тези неща засега бързо отшумяха, въпреки амбициите на френския крал, една физическа и духовно деформирана личност, изпълнена с налудничави желания за завоюване на Италия.
Междувременно и тази пролет Рим танцуваше, пиеше и се веселеше, всячески продължавайки сладкия живот и удоволствията под сините лазурни небеса и бляскавото слънце.
Лукреция бе започнала да се уморява от безкрайните и пищни церемонии, надутостта на заобикалящите я, и протокола, който трябваше да спазва. Не я вълнуваше особено семейната амбиция за непрестанно напредване в обществото и различните йерархии. Прекрасното й, вече чудесно узряло тяло копнееше за любов, а тя все й се изплъзваше. Споменът за Алфонсо я преследваше непрекъснато като някакъв зъл дух. Той обаче вече не се бе мяркал в Рим.
Колкото и отначало да й се струваше странно, тя започна да мечтае да си има дете и даже завиждаше на Джулия, която бе родила дъщеря, официално минаваща за дете на съпруга й и кръстена Лаура. Но всички знаеха, че детето е от Александър. Лукреция отслабна и лицето й някак си побеля; мъчеха я вътрешни противоречия, които трябваше непрекъснато да потиска. Затова често се питаше, докога ще може да издържи, преди да направи нещо, за да се избави от Сфорца.
Изведнъж през юли в Рим избухна епидемия от чума. Заразата плъзна от тъмните лабиринти на бедните квартали и бързо заля красивите площади и позлатените палати на богаташите. Александър нареди всички да се молят и да търсят покаяние. Танците и празниците секнаха. Хората измираха като мухи по улиците. По-старите римляни, които помнеха подобни бедствия от историята, избягаха в планините. Младите останаха в града и продължиха заниманията си само за да станат по-сетнешни жертви на злокобната епидемия. Те се отдаваха на всички забранени удоволствия и без задръжки се любеха жадно и страстно, изсмуквайки от отслабналите си тела последните живителни сокове преди хлътналите устни на смъртта да си поискат последната ужасна целувка от тленните им тела.
Александър нареди на Джовани да отведе съпругата си от заразения град. Страхуваше се за любимата си дъщеря.
И така в края на краищата Лукреция се озова в Пезаро редом със съпруга си. Чувстваше се ужасно потисната; имаше защо — бе живяла дни наред в очакване на смъртта. Ужасната миризма проникваше навсякъде също като някаква отровна пара и дори най-изкусните препарати на придворния парфюмер не можеха да я премахнат.
Бе щастлива, че бяха се махнали от ужасния град; освен това домът на съпруга й й хареса още от пръв поглед.
Пезаро бе прекрасно място — открито към чистото синьо море и заобиколено от другите си страни с покрити с пищна растителност зелени хълмове. От просторните бели тераси на палата Лукреция се наслаждаваше на истинска гора от кули и на шеметните и необятни висини на Монте Ачио и Андизо, прорязани от руслата на река Фолия. Бе истински рай — едно от най-живописните, красиви и спокойни кътчета на Адриатика; истинско блаженство бе за нея да бъде тук след досадните ограничения на поразения от чума Рим.
Цялата тази красота и покой обаче събудиха в Лукреция нов и трескав копнеж да удовлетвори отказваната й досега любов. Тя продължи да приема с очевидна апатия подаръците на Джовани и сякаш не забелязваше ласкателствата на придворните от Пезаро, които чули преди, че Лукреция Борджия е зловещ демон в женска кожа, сега откриваха в нейно лице едно прелестно русокосо момиче, прилично на ангел, достоен да заеме място до свещеника на замъка.
Горещото лято напредваше и бушуващата в гърдите й злочестина сякаш растеше и я задушаваше. Тя се бе отказала вече да прави и най-малките опити да се превърне в истинска съпруга на Джовани. Сега я бе обзела нова омерзителна страст — тя ревнуваше и ревнуваше бясно. Не обичаше Джовани, но желаеше да го покори на волята си изцяло. А щом се завърна в собствения си пищен дворец — далеч от орловите погледи на мъжете Борджии — той разкри и другите си слабости и пороци.
Една вечер Лукреция се разхождаше сама из покритите с цветя градини и неволно се натъкна на уютна беседка, в средата на която бе поставена статуя на бога Пан с ухилено каменно лице, над което се извиваха зелени лозници. Под това подобно на балдахин естествено покритие лежеше Джовани, а до него се бе настанил любимецът му Омар.
Те не видяха Лукреция, нито доловиха безшумните й стъпки. Персийчето бе коленичило до нозете на господаря си, а отрупаната със скъпоценни пръстени ръка на Джовани се бе заровила в парфюмираните къдри на Омар.
Лукреция замръзна на място и чу гласа на съпруга си, който нареждаше тъжно:
— Няма смисъл, Омар. Благородната ми съпруга ме уморява до смърт. Нямам покой, не мога да намеря утеха за страданията си — освен когато съм с теб и слушам небесния ти глас.
Момчето опря чело в ръката на Сфорца.
— С удоволствие бих дал живота си, за да може господаря ми да изпита малко щастие — промълви то.
Пребледняла като смъртница Лукреция се обърна и закрачи към палата. И този път я замъчи не само ревността, отвътре й бе заседнала една огромна буца и я задушаваше, разкъсваше я горчивина. В края на краищата бе изправена пред доказателство за собствения си провал. А Омар бе спечелил. Тази захаросана, префърцунена и натъкмена кукла — подобие на мъж — която следваше Джовани като вярно куче по петите навсякъде из двореца получаваше повече топлина и по-благосклонни и нежни думи от нея — благородната Лукреция, законната съпруга.
Лукреция се огледа; беше в стаята си, отново я душеше бяс. Шест високи сводести прозорци откриваха невиждана гледка към синьото море, но цялата тази прелест сякаш й се подиграваше… Хвърли се по очи на зелената кадифена кушетка, после се изправи и накъса на парченца сребристата си наметка. Сега вече щеше да си отмъсти на Джовани за онази безплодна брачна нощ, която никога нямаше да забрави. Сега наистина щеше да им покаже коя е тя! Истинска и горда сестра на Чезаре; не могат да си играят с нея и да я пренебрегват… докато законният й съпруг си играе с някакъв си роб!
Рязко взе свитък хартия и започна да пише гневно писмо на баща си; разказваше му всичко поред — истината за своя брак, всички грозни факти, молеше го да обяви бракът за невалиден, веднага, незабавно! Нека й намери съпруг, който да бъде мъж, да бъде глава на семейство, да я издигне в обществото, да осигури благополучието й.
Плесна с ръце и когато пажът й дотича, тя го изпрати да извика доверената й придворна дама и после да приготви пратеник, който незабавно щеше да отпътува за Рим. Той трябваше лично да връчи на баща й писмото, което бе запечатала със собствените си ръце.
След като Бианка пристигна Лукреция й разправи всичко. Довереницата вдигна ръце нагоре в ужас.
— Милата ми господарка — някой трябва да отмъсти за вас!
— Аз ще свърша тази работа — откликна Лукреция и белите й зъбки блеснаха, после яростно захапаха кърваво червените устни. Душеше я гняв, просто й се искаше да убие някого. И този убийствен бяс в нея бе насочен повече към персийчето, отколкото към онзи жалък нещастник — мъжа й. Беше си направила планове. Първо трябваше да бъде сигурна, че Сфорца не подозира нищо за намеренията й. А веднъж, след като ги осъществеше нека той да си вика и бесува, колкото си иска, мислеше тя ядно. Щеше да бъде късно. След като прочете писмото й, Александър VI щеше да я повика в Рим. Бе сигурна в това.
Тази вечер ще да има пир, каза тя на придворната си. А после щеше да се играе пиеса, в която тя, Лукреция, щеше също да участва. И Омар също… като мим, без думи. Тя щеше да репетира с него, да се държи приятелски. Щеше да се шегува най-добронамерено с момчето. И Джовани нямаше да се досети какво се крие зад всичко това.
Преди да напусне Рим Савели й бе дал шишенце с _aqua tofana_. Само четири капки от него бяха вече смъртоносна доза. В организма не оставаше нищо, нито секрет, нито някаква утайка, който по-късно да свидетелства как и защо бе умряла жертвата. Зловеща отрова, която Чезаре Борджия често използваше. Но до този момент Лукреция, чието сърце никога не е било толкова кораво, не бе и дори помисляла да извърши, толкова долно престъпление.
Бианка бе единственото същество, пред което Лукреция бе изповядала цялата си душа, бе й разказала всичко от началото, както и намеренията си. Тръпки пробягваха по кожата на довереницата й тя цялата настръхваше при мисълта за онова, което щеше да стане, макар и вътрешно да чувстваше, че Омар — а и самият Сфорца — напълно заслужаваха такава съдба.
И така, весела и шеговита, с широка усмивка на пълните червени устни, Лукреция бе неузнаваема тази вечер по време на вечерята със съпруга си, докато междувременно репетираха и пиесата. Омар с дългите си мигли я гледаше невинно в очите. Той се поклони ниско и благодари на господарката на Пезаро за честта, която му оказваше. Сфорца се прозяваше. Това в неговите очи бе просто детинска игра, от която той много не се интересуваше. Благородните дами и кавалерите им от замъка се събраха да погледат комедията. Тук-таме се забелязваше подигравателно хихикане сред мъжете и мазни усмивки сред жените, тъй като някои от тях бяха в течение на създадения любовен триъгълник.
Лукреция се бе облякла в една от най-красивите си рокли, а фина и обсипана със скъпоценни камъни мрежа задържаше дългата й руса коса да не се разпилява свободно. Момчето Омар бе както обикновено облечено в чудатия си и пищен персийски костюм и бе прелестно като картинка, а от това на Лукреция и Бианка направо им призляваше. Сфорца се бе отпуснал в приличния си на трон стол и се прозяваше продължително, тъй като бе изобилно похапнал и пийнал. Сега бе протегнал на свобода дългите си крака и поръчваше още вино; налагаше се да погледа и да се посмее на забавлението, което съпругата му подготвяше.
Комедията започна. Беше безвредна пиеска, написана и изпълнявана на латински, който повечето от присъстващите разбираха и говореха. По едно време Лукреция предложи на момчето чаша вино. То я пое, но вместо да погледне господарката си, то обърна големите си черни очи към господаря си. Лукреция забеляза погледа, който двамата си размениха и пребледня. Не изпитваше никаква жал. Сърцето й тупаше в бесен ритъм, когато юношата изпразни чашата си до дъно и я остави да падне на пода.
Но Омар не се свлече на земята с пяна на устата и предсмъртни ужасни за гледане гърчове, както тя си бе представяла. Смаяна до немай си къде, тя гледаше как на подобните на слонова кост бузи се появиха червени петна, а в очите на персийчето заблестя някакво непознато и неестествено желание. В следващия миг момчето се насочи към нея. Какво ли ставаше сега?
Омар я прегърна през кръста, смъкна поръбената със скъпа кожа рокля от раменете й и жадно я целуна, без да обръща внимание на вцепенената публика, той продължи да я прегръща, да я опипва и притиска, като непрекъснато я умоляваше и тя да го прегърне.
Сфорца се изправи рязко. Кръвта бе напуснала лицето му, очите му се бяха присвили в безмълвна ярост, ръката му, която трепереше, се насочи към кинжала на пояса.
— Достатъчно — тази пиеса е наистина прекалена! — изхриптя той.
Лукреция бе замръзнала — загубила бе дар слово, не можеше и да се движи. После, също като обезумял, загубил напълно разсъдъка си човек, персиецът се хвърли с ново желание върху нея и я събори на земята.
Тя недоумяваше, бе напълно парализирана от удивление.
Внезапно, докато шумотевицата и хаосът в голямата зала достигнаха връхната си точка и неразборията наоколо стана неописуема, нещо проблесна в съзнанието й и тя се досети. Налегна я смях, боже, каква ирония! Сега вече разбираше какво се бе случило. Каквато си бе неопитна в тези работи, тя бе сбъркала шишенцето. Във виното на Омар бе сложила не подготвената от Савели отрова, а онзи любовен еликсир, който й бе дал цирковия маг за Алфонсо д'Есте. Ето това бе истинска шега, ирония на съдбата. Тя незабавно преустанови съпротивата си и остави обзелата го луда, пламтяща страст да следва естествения си ход. Още повече, че вече бе видяла Сфорца с пламнали от омраза очи и с гол в ръката кинжал да се приближава бързо към тях. Ето сега, помисли си тя, ще бъда отмъстена чрез самия _него_. Защото сега, за да спаси собствената си репутация в Пезаро той трябваше да убие любимеца си, а по този начин и самия _себе си_.
Глава двадесета
Всичко свърши за няколко секунди — преди още занемялата и развълнувана тълпа да разбере какво точно бе станало. Злочестият Омар, с пяна на устата, премина от делириума на страстта в прегръдките на хладната смърт. Подлуден от ярост и почуда от зрелището, на което го бяха направили неволен свидетел, без ни най-малко да подозира, че момчето е под въздействието на могъщо наркотично средство, за което то самото нищо не знае, Сфорца бе забил кинжала си между лопатките на гърба му.
Лукреция почувства, че Омар потръпва в предсмъртна агония и после замира неподвижен. Тя изпищя. Сфорца се наведе и я вдигна, поемайки я в ръцете си. Брадатото му лице бе пребледняло и ужасно на вид. Без дори да хвърли последен поглед към пажа си, прострян като жалка смачкана кукла, от която бяха извадили сламата и подплатата, господарят на Пезаро изнесе съпругата си от пировата зала.
Тълпата заобиколи безжизнения Омар. Музиката бе замлъкнала, никой не се усмихваше. Един или двамина от по-религиозните сред присъствуващите направиха кръстен знак. Двама слуги изнесоха тялото на нещастния младеж. Пирът бе завършил.
Обаче в апартамента на Лукреция съпруг и съпруга се гледаха един друг с дълбоко подозрение.
— Какво обяснение можеш да ми дадеш за тази скандална случка? — рязко запита Сфорца, след като пусна Лукреция от ръцете си.
Тя оправи роклята си и зае поза на обидена несправедливо съпруга, скромна, с наранено достойнство, дори започна да хлипа.
— Не зная. Това бе нещо много чудно — какво стана с Омар, милорд? Някаква лудост го обзе.
Сфорца изскърца със зъби. Бушуващите в гърдите му чувства бавно утихнаха. Уви, бе убил не само едно красиво момче, а рядко способен поет. Никога вече нямаше да чуе сладкия глас на персиеца да го успокоява и приласкава. Сфорца мразеше насилието. И сега всичко му се струваше ужасно противно, отблъскващо. Изгледа скъсаната по раменете рокля на Лукреция с неприязън.
— Лудост, да — пълна лудост, абсолютно — промърмори той.
— Може би ще е по-добре, ако моят господар си намери някой младеж от Пезаро да му прислужва. Така ще се спаси от тези измамни ехидни влечуги от Ориента — подхвърли Лукреция с мазен глас. За миг се изкуши да му каже какво бе направила. Не бе лудост онова, което бе изпитал Омар. Сега тя носеше вината за смъртта му. Въпреки всичко изпитваше непознато удоволствие, ликуваше вътрешно от цялата жестокост за извършеното. Защото с нея самата се бяха отнесли жестоко. После проговори с променен тон:
— Мой господарю, Джовани, аз не се чувствам щастлива тук. Желая да се завърна в Рим. Пратих пратеник до Светия престол с искане да ме приберат.
Сфорца се стресна и се събуди от обхваналия го унес. Бе преминал през стадия на насилието, за да го обхванат угризения на съвестта. Сега го налегна безпокойството.
— Защо си направила това, Лукреция? — и неговият глас бе променен, опитваше се да играе ролята на любещ съпруг. Най-малко политически скандал му бе нужен в момента. После добави: — Във всеки случай едва ли ще е разумно да тръгнеш за Рим точно сега.
— Защо? — бляскавите й очи потъмняха, изражението й се промени. Сега вече бе сърдита. Омръзнало й бе да живее със слабостите му, с всичките глупости наоколо. Нямаше какво да й предложи в Пезаро, освен красивата околност, приятната атмосфера, богатата библиотека с множество ценни книги и спокойствието, но всичко това й бе вече омръзнало. Почти копнееше отново да се върне към динамичния живот в Рим. Искаше й се да види отново баща си и братята си. Да бъде отново онази Лукреция — дете на страстите, жена, която иска да бъде любена пламенно.
Сфорца се опита да се овладее. Налагаше се да забрави Омар и ужасната и необяснима лудост, която така неочаквано го бе обзела и бе станала причина за онова скандално зрелище. Реши да премине на по-сериозни въпроси.
— Доложиха ми, че Шарл Френски е събрал войски и тръгнал срещу Пиемонт — започна той със загрижен глас. — Сега не е време да излизаме от строй, да се разцепваме. По пътищата ще има множество опасности. Остани още малко и нека да се опитаме заедно да направим нещо, да спасим поне онова, което е останало от злощастния ни брак.
Гняв звучеше в острите й, но справедливи думи:
— По моя вина ли се провали този брак?
— Не, не — побърза да каже той, макар и неохотно.
— Зная повече за теб и навиците ти, отколкото си мислиш — продължи тя заканително.
Сфорца пребледня, после почервеня. Пръстите му се свиха около дръжката на кинжала, от чието острие само преди малко бе избърсал кръвта на любимеца си. Устните му посивяха и започнаха да потрепват. Той впи поглед в очите на Лукреция и разбра, че пред него стоеше не едно кротко и красиво момиче, а потомка на Борджиите, в чиито жили течеше горещата кръв на лукавите й испански прадеди. И всичко онова в него, което бе слабо, порочно, превзето отстъпи място на ново уважение към нея. Сега, когато се страхуваше най-много от нея, разбра, че би могъл да я обича истински, силно. Взе ръката й в своята и я притисна нежно.
— Не търси разрив сега с мен, Лукреция — рече той тихо. — Дай ми мъничко време, имай малко търпение… прости и извини моите недостатъци.
Тя сви рамене. Бе й втръснало от недостатъците му. Но новините за Шарл VIII бяха важни, налагаше се да чуе повече…
— Наистина ли мислиш, че сега заплахата от Франция е нараснала?
— Без всякакво съмнение.
— А нашите военноначалници не са ли започнали да събират войските си за съпротива?
Той се поклони. Забеляза, че това интелигентно момиче наистина се интересува от съдбата на Италия. Знаеше също колко разрушително би било в този миг целият гняв на Светия престол да се изсипе върху му. Време бе да остави всякакво лекомислие настрана и да си спомни, че има чин като водач на кондотиери в папската армия. Намираше се в трудно положение. Папата бе подписал договор с Неапол. Неапол и Милано враждуваха, а Сфорца бе на служба и в Милано, и при папата. Изобщо бе немислимо сега Сфорца да се забъркват в някакъв скандал. Каквито и да бяха чувствата му към Лукреция сега бе наложително да си осигури приятелството и сътрудничеството й, както бе постъпил през брачната нощ.
Разказа й някои неща, които бе научил за френския крал и армията му, а тя бе най-добре екипираната и въоръжена бойна сила в Европа. Добави, че възнамерява незабавно да тръгне за Ватикана и да предложи услугите си там — и като воин, и като зет.
Забеляза презрението в очите й и се изчерви, но се овладя и добави:
— Зная, какво си мислиш за мен, но все пак аз съм мъж.
— Достатъчно ревнив, за да убие красив паж, който подлудя от любов по мен — подхвърли тя саркастично.
Той потрепна от болката, която му причиниха думите й. Но сега вече бе решен на всяка цена да попречи на заминаването й за Рим.
— Ценен роб — но това няма никакво значение. Твоята скъпоценна за мен особа е всичко, което ме интересува — промърмори той и поднесе ръката й към устните си.
В този миг тя се отвращаваше от него. Знаеше, че извършеното престъпление ще си остане необяснено и ще бъде петно и върху двамата. Въпреки това реши да приеме предложеното от него примирие.
— Благодаря ти — откликна тя отегчено. — Можеш да изпратиш хората си да настигнат моя пратеник, който току-що тръгна с писмото ми за Светия престол. Нека го върнат.
Очите на Сфорца проблеснаха. Той отново целуна ръката й и този път му се стори, че наистина изпита нещо подобно на сериозни чувства към нея.
— Благодаря ти, Лукреция.
Когато Бианка се появи по-късно да помогне на господарката си да се преоблече, намери Лукреция обляна в сълзи.
— Какво ви мъчи сега, любима ми господарко? — запита я момичето.
Лукреция хлипаше, но успя да й каже:
— Омар умря по ужасен начин, докато се опитваше да ме целуне. Джовани се опитва да се прави на воин и ще ходи на война. Шарл Френски е повел войски срещу Пиемонт. А ние ще останем сами тук. Каква е ползата от всичко това? Животът ми в Пезаро е безсмислен, въпреки това аз отново съжалих нещастния си съпруг, който не е мъж. Пак му обещах да не го изоставям поне в този момент.
Бианка хвана ръката на господарката си с двете си ръце.
— Не унивайте, развеселете се — усмихна й се момичето, а лицето й бе ведро и щастливо. — Нека господарят на Пезаро да си ходи на война. Защото научих, че _онзи_, за когото сърцето ви копнее, е тръгнал от Ферара начело на кавалерийски отряд и сигурно ще отседне на лагер близо до Витербо. А наблизо, господарке, се намира замъка Каподимонте. Там е мадона Джулия с новороденото, а мадона Адриана е с нея. Когато вашият съпруг замине защо да не направим посещение на мадона Джулия, а? — изрече на бързо Бианка, чието въображение бе доста богато.
А Лукреция се сепна и побеля.
— Алфонсо д'Есте — на бой… близо до Витербо… откъде чу това? — заекна тя сякаш дъх не й достигаше.
— От един от прислужниците, който пристигна от Ферара, господарке. Всички за това говорят. Всеки знае, че сега навсякъде се разполагат войски и че заплахата от Шарл нараства непрекъснато. Може би Алфонсо ще се срещне с братовчед си, който се ожени за роднина на Джулия и сега е на служба при кардинал Фарнезе.
Кардиналът изобщо не интересуваше Лукреция. Но цялата се бе разтреперила при спомените, нахлули в съзнанието й само при споменаването на името Алфонсо.
Поглади с нежните пръстчета тесните си хълбоци и топлата мраморна гръд. Прималяваше й при мисълта за онзи, за «когото сърцето й копнее», както се бе изразила Бианка. Боже, как само го желаеше!
На разсъмване на следващия ден Лукреция се сбогува със съпруга си. Омар бе забравен. Тази малка драма остана в миналото. И изобщо не бе трудно за господарката на Пезаро да си подбере свита и да се отправи на кратко пътешествие, за да посети Джулия Фарнезе. Този път Алфонсо щеше да бъде неин — веднъж завинаги щеше да угаси този пламък, който гореше в нея и се бе превърнал в нещо като хронична сърдечна болка…
Глава двадесет и първа
Групичка хора се бе събрала в Палацо дел Кортиле: богато облечени благородници и техните дами от двора на Ферара, а повечето от тях бяха от личната свита на Алфонсо д'Есте.
По-силна светлина от обичайната струеше от прозорците на огромния дворец на херцога на Ферара, издигащ се срещу красива църква. Но самият двор бе тъмен, а мяркащите се в него хора бяха облечени в строги дрехи.
Говореше се, че е на смъртно легло Ана Сфорца, снахата на херцога. Тя боледуваше от месеци, прикована на леглото, безжизнена на вид, често в големи мъки и болки; така и не успяла да се възстанови от тежкото раждане и горчивата истина, че никога няма да може да роди живо дете.
Самият Алфонсо често отсъстваше за продължителни периоди от време — участваше в походи и тежки преходи, воюваше — времената бяха трудни. Майка му обаче и сестра му — маркизата на Гонзага не жалеха старание и усилия да се грижат за болната Ана. Те я гледаха по най-добрия начин и непрекъснато викаха за консултации лекари от всички краища на Италия. Въпреки това изглеждаше, че клетата млада жена бе обречена. За нещастие смъртта не идеше така, както биха искали близките — бърза и милостива. Някаква непозната зараза бе проникнала в кръвта й и едва сега лекарите очакваха края й — през тази мрачна есен, същата есен, когато Шарл Френски нападна Италия.
Вестители бях пратени до Алфонсо, да му съобщят, че съпругата му бере душа и ако иска да присъства на последните й часове и погребалните обреди трябва да тръгва незабавно.
И той пристигна късно през нощта, уморен и притеснен; бе направил невъзможното, яздейки като луд през тежък планински терен в непрестанен дъжд.
Посрещнаха го със запалени факли: тълпата почтително му направи място да мине. Едрият брюнет тежко слезе от преуморения кон и с твърда крачка влезе в палата, без да погледне било наляво, било надясно.
С добре дошъл го приветства баща му — херцог Ерколе, беловлас, белобрад мъж с благородна осанка. Алфонсо се отпусна на коляно допря устни до протегнатата му ръка. Майка му бе при болната. Изабела, сестра му, носеше черно було. Тя го прегърна, а от очите й струяха сълзи.
— Какво е състоянието на Ана? — попита ги той.
Изабела и бащата се спогледаха, после въздъхнаха.
Проговори херцогът:
— Уви, божията воля… всички сме подвластни на божията воля, синко. А Бог иска да си я вземе при себе си, на небето. Нищо вече не може да я спаси.
Изабела притисна парфюмирана кърпичка към устните си.
— Може би е най-добре страданията на бедната ни Ана да приключат, братко — рече тя. — Не трябва да плачем, би трябвало да се радваме, че идва край на мъките й, че тя отива в най-доброто царство, там, където няма нито болки, нито сълзи.
Алфонсо свали тежките ръкавици и разкопча кожения жакет. Целият бе напръскан с кал. Каза само:
— Отивам да се изкъпя. После ще вляза при нея.
— Съветвам те да побързаш — по-добре иди веднага — намеси се херцогът настоятелно. — Тя няма да обърне внимание на облеклото ти, а времето й е толкова малко…
Младият мъж наведе глава. Чувстваше се заслепен в този бляскав палат след тъмата на септемврийската нощ отвън.
Това тук бе уважаваният му и прекрасен дом. Той бе дълбоко и искрено привързан към имението на Ферара. И винаги когато отсъстваше старият замък не излизаше от мислите му. Собственият му замък на име Есте бе сега опразнен; там бяха останали няколко воини и прислуга за поддръжката му. По време на отсъствието му Ана и свитата й бяха преместени в двореца на херцога.
Като момче Алфонсо бе отрасъл в замъците на рода — един от най-знаменитите и уважавани в Европа. Може би затова обичаше и ценеше всеки камък от високите и яки защитни стени на тези скъпи на сърцето му реликви.
Винаги се бе гордял много с онова, което баща му притежаваше: древните градове, безбройните крепости, цялото неописуемо великолепие на самия Ферара, защото този замък бе изпълнен с красиви статуи, внушителни църкви и учебни заведения.
Гордееше се и с това, че във Ферара живееха мнозина ерудирани и учени хора. Дворът на Ерколе бе прочут като едно от най-интелектуалните средища на Италия, място, където гореше пламъка на човешкия ум. Изкуствата, красотата, поезията бяха ценени и поощрявани тук. Не би трябвало читателят ни да си помисли, че Ферара е бил средище на светци, защото в онези бурни и чувствени времена любовта и по-точно обожанието на красивото е достигало висини, близки до разгула и безпътицата. Но и в никакъв случай в живота на този славен род не намираха място покварата и скандалното незачитане на морала и църквата така, както това бе ежедневие в Рим в двора на Борджиите.
Алфонсо д'Есте никога не се бе завръщал у дома след бойните си походи, без да е обкичен със славата на подвизи и вълнуващи героични дела. Тази нощ обаче той бе не само уморен, а и силно потиснат. Бе се оженил преди време за Ана Сфорца не от някаква голяма любов или влечение, а по-скоро изпълнен с чувство за синовен дълг и уважение към бащината воля. Това сродяване бе желано от херцога. Пък и един поглед бе достатъчен човек да хареса онова стройно момиче със замечтания поглед, което пристъпи прага на бащиния замък, и да го приеме с отворени обятия. Така и Алфонсо се бе изпълнил с нежност към бъдещата си съпруга.
Сега се качваше по широките мраморни стъпала към стаята, където лежеше тя и докато вървеше между редиците от слуги с тържествено застинали изражения, в сърцето и съзнанието му се прокраднаха спомени от сватбата, които го изпълниха с много тъга. Бляскавата церемония в църквата, а после и тежкият пир, на който знаменит оратор бе съчинил безсмъртни с изкуството си поеми за красотата на новата принцеса на д'Есте.
Припомняше си и собствените си приятни чувства, а и изненада, защото Ана се бе оказала не само любимка на мнозина, а и скромна и много мила девойка. Всеки я бе обикнал. По онова време тя бе шестнадесетгодишна, в разцвета на младостта, с прекрасна бяла кожа, с бляскава кестенява развяна около гърдите и кръста й коса и големи бистри очи с цвят на зрял лешник. Нежна и деликатна, тя се бе понравила изцяло на силния и мъжествен Алфонсо и дори да бе понякога мъничко скучна и плаха — често бе отговаряла само с тихичко «да» или «не» — тогава това не го бе отблъснало. Винаги идеалист, той бе сметнал, че няма по-добри качества у една жена от сдържаността и смирението. Мислеше си, че тя ще бъде прекрасна съпруга.
Колко странно! Точно тази вечер, която всички очакваха да бъде последната й, той си спомни за първата нощ и първия час, когато за пръв път ги оставиха насаме. Онзи миг, когато той — поощрен от изпитото вино и пламенно нетърпелив като всеки нормален младоженец — си взе първите сладки целувки от устните на невестата.
И точно в онзи миг бе разбрал, че той и Ана Сфорца никога няма да могат да бъдат истински любовници. Бе схванал, че за съжаление баща му не бе избрал подходяща на темперамента му партньорка, а и откъде да бе знаел за това. Защото нежната девойка с лешниковите очи се бе парализирала от нерви и страх и се бе свила, отблъсната от милувките му, независимо от това, че той се бе държал крайно внимателно, търпеливо и нежно. В края на краищата онази нощ бе брачната му нощ, а той си бе нормално и темпераментно момче.
Бе почувствал как тя се отдръпва, бе усетил студените й устни. О, разбира се, тя бе изпълнила задълженията си като съпруга, бе му се отдала, но не бе направила това с усмивка и удоволствие, а през цялото време в ръцете му бе плакала. А после плахо се бе извинила за поведението си. Спомняше си как бе станал на сутринта от отрупаното с цветя брачно легло, когато първите златни лъчи на изгряващото слънце проболи небето, ласкаво галеха с топлината си улиците на Ферара. Бе препускал с коня си лудо из града, а после извън него, надалеч, надалеч в откритите поля. Някъде там бе спрял в отдалечена и самотна фермичка и си бе купил мляко, хляб и чиния яйца от зачудения и щастлив стопанин.
И пак там бе извършил онова, което непрекъснато оттогава досега бе смятал за смъртен грях, макар и да се бе изповядал и стореното да му бе опростено. Бе харесал дъщерята на фермера. О, тя бе истинско апетитно момиче, малка жена, пламенна и пищно прекрасна, съвсем различна от възслабата плаха невеста, която се бе уплашила от милувките му.
Смугла, с тъмни бадемови очи и алени устни, които жадуваха да бъдат целувани, тя се бе притиснала към него и двамата се бяха отпуснали в благоуханното сено в големия хамбар. Задушавайки я в прегръдките си, той се бе насладил до насита на загорялото и пращящо от здраве девиче тяло, което само слънцето бе целувало преди него и което тя му бе предложила всеотдайно. Каква жена! А той отдавна бе забравил името й. Но тя най-малкото бе приела с готовност и удоволствие онова, което й бе предложило неговото мъжество, вместо да го кара да се чувства като злодей, извършил изнасилване, а не акт на любов.
Защо ли го бе направил? После се бе прибрал в двореца засрамен и с угризения. Бе отишъл направо при стария си изповедник в църквата. Вероятно случилото се бе естествената му реакция на разочарованието, изпитано от поведението на съпругата. Оттогава бе останал верен на Ана. И поради онази лекомислена изневяра той винаги впоследствие се бе стремял да бъде отличен съпруг. А тя, бедното мило създание, никога не бе отказвала да сподели постелята му, но той самият бе скоро престанал да я желае, тъй като не му доставяше удоволствие да я наранява или да чувства погнусата в нея докато я люби. Постепенно я бе оставил да преследва любимите си занимания — да чете и да свири на лютня, нещо, в което тя бе истински маестро. Не бе престанал да се държи нежно и уважително, да й купува скъпи подаръци и дрехи и всячески да й дава самочувствието на най-уважаваната дама в страната.
Бракът им, разбира се, бе пълен провал. Неговото семейство знаеше това и съжаляваше. Бяха минали години, но Ана бе родила само веднъж, и то мъртво дете. И всеки следващ път надеждите им оставаха напразни; нямаше да има наследник на именития и славен благороден род. Алфонсо обаче ставаше все по-търпелив и искрено съчувстваше на младата си жена. Тя, горката, непрекъснато помрачаваше блясъка в красивите си лешникови очи с горчиви сълзи, ходеше на дълги и безплодни поклонения до свети места, постеше и се отдаваше на продължителни молитви. Но, уви, всичко бе напразно. Тя би дала всичко да можеше да роди син на своя повелител — но това се оказваше невъзможно.
Сега краят й бе близо. Скоро щеше да свърши.
Алфонсо влезе на пръсти в стаята на съпругата си. Единствената светлина бе поставена до покритото с балдахин легло и едвам осветяваше достатъчно голямото помещение.
Той смръщи нос. Задушаваше го прекалената топлина и мирисът на церове и билки, на болест, който бе напоил цялата атмосфера тук. Алфонсо бе човек, обожаващ откритото пространство и свежия чист въздух.
Но изпълнен с голяма нежност и искрено скърбящ, той приклекна до леглото и пое едната ръка на Ана. Тя потъна като нежна снежинка в огромната кафява от слънцето мъжка длан — такава мила, слаба ръчица! А тя се бе смалила също като кукла, нощницата й сякаш бе шита за по-едра жена, кестенявата й коса бе обсипана със ситни капчици пот — свидетели на наближаващата смърт. Патетично крехко и малко създание със сплетена на плитки коса, без капка живец в посивялото лице. Само големите й очи носеха пламъчето на живота, но те бяха изпълнени с истинска агония.
Той направи знак на прислугата да излезе. Останаха сами двамата — съпругът и съпругата. Цареше пълна тишина, само в ъгъла се чуваше шепота на молитвите на свещеника и придружаващите го две монахини. Ана Сфорца бе вече получила последното причастие на светата църква.
Когато видя едрата фигура на Алфонсо и напръсканото му с прах лице да се навежда към нея, тя се усмихна едва-едва. Устните й помръднаха. Трябваше той съвсем да приближи ушите си до устните й, за да чуе думите й:
— Господарю мой… моя любов… прости ми…
Той целуна хладната ръчица.
— Аз съм този, който трябва да те моли за прошка, милата ми бедна Ана — с мъка изрече той, — защото аз те убих от толкова много любов.
— Не, не — възрази тя и се задъха — трудно й бе да говори. Цялото й тяло бе в агония, една огромна мъчителна болка я разкъсваше отвътре. Бе отказала наркозата, предложена й от лекарите, защото се боеше, че ледената и костелива ръка на смъртта ще затвори очите й завинаги и няма да може да види поне още веднъж любимото лице на съпруга си. Да, тя го обичаше посвоему — дотолкова, доколкото Ана Сфорца можеше да обича. Знаеше, че той бе винаги мил и добър, търпелив и нежен с нея, макар че тя не му бе дала очакваното, онова, което всички съпруги даваха на мъжете си. По-добре би било бракът им да не бе сключван. Тя бе просто още едно злочесто момиче, рожба на своето време, използвано от родителите си за задоволяване на политически амбиции. Всъщност тя се бе родила и отрасла така — крехка и нежна, прекалено слаба, прекалено чиста и целомъдрена, за да бъде щастлива и пълноценна съпруга, страстна партньорка в брака. А пък и винаги бе тайно мечтала да може да се скрие зад високите стени на някой метох. И целият й брак, болката и грозотата на последвалата една, втора, трета безрезултатна бременност, мъртвороденото дето и цялата мъка съпровождала тези терзания, бяха напълно разбили сърцето й накрая.
Бе й останала една-единствена усмивка и нея трябваше да дари на съпруга си Алфонсо… а, той, силният мъжествен воин, не можа да се сдържи и се разплака.
— Бедното ми дете — изхлипа той, — да, да, ти си онази, която трябва да прости на мен, грешния. Прости ми Ана, прости ми… моля те.
Пръстите й докоснаха грубата му обветрена коса, а после и бузата му, под която гъвкавите и силни мускули конвулсивно играеха. Колко бе уморена! Вече бе така далеч от всичко светско — и плътското желание, и любовта бяха неща, които оставаха зад нея, както между другото и животът.
— Прощавам ти всичко с готовност — прошепна тя и очите й се затвориха.
Алфонсо рипна на крака.
— Помощ… — ахна гой.
Всички в стаята се събраха около леглото — майка му и дворцовият лекар се наведоха над потъналата в големите възглавници трогателно дребна фигурка и той повече не я видя. Забеляза само, че херцогинята се прекръсти и като се обърна към него рече:
— Сине мой, Ана е вече при Бога. Нека душата й почива в мир.
Алфонсо д'Есте се обърна и излезе от стаята. Последваха го писъците и оплакванията на жените от свитата на Ана и носовото песнопение на калугерките, които палеха свещи при нозете и главата на покойницата.
Всичко това бе нетърпимо за вътрешното му състояние. Копнееше да избяга някъде далеч от цялата тази трагична и безнадеждна реалност. Искаше да бъде отново сред войниците си, в поход, на бой — макар и да знаеше, че го очакват трудностите на свирепата зима. Но съзнаваше, че трябва да остане във Ферара за погребението. И след това…
Умореният му мозък отказваше да работи. Някъде по средата на пътя към параклиса, където бързаше да отиде, за да се помоли за упокой на Анината душа, срещна баща си. Старият херцог постави ръка на рамото на сина си и му заговори сърдечно:
— Виждам, че си уморен, сине мой. Почини си сега, когато си тук — у дома.
Алфонсо обаче побърза да откаже и разказа на баща си някои от фактите, свързани със сегашната опасност за страната. Шарл Френски бе вече прекосил Алпите. Изглежда военният конфликт бе неизбежен и хората сигурно щяха да посрещнат Рождество Христово, което се падаше към края на годината, в обстановка на война. Не можеше в такъв момент той да си остане у дома и да безделничи, настоя Алфонсо.
Бащата въздъхна дълбоко и кимна с глава. После рече:
— Не се бави много, сине, побързай да си вземеш друга жена. Не ме кори, че говоря така докато тялото на Ана още не е изстинало, но тя бе болна много дълго време, а Ферара има нужда от наследник.
Алфонсо почервеня и прокара ръка по изпотеното си чело.
— Ще запомня твоите думи, благородни ми татко — промърмори той, — но сърцето не ми дава да мисля за жена в този миг.
Забърза към параклиса. Въздухът там бе наситен с миризма на тамян, догаряха множество свещи, а восъкът капеше от тежките свещници. Облечени в бели роби църковни прислужници внасяха обвитата в пурпурно кадифе поставка, на която тази вечер щеше да бъде изложено за поклонение тялото на Ана д'Есте.
Алфонсо коленичи пред олтара. Опита се да се съсредоточи, напрегна воля да успокои разбунените духове в себе си и да се помоли. Друга съпруга — още едно младо тяло, в което да посее семената си и да чака плода? Тази идея го отблъсна; напомни му незабавно за злочестата жена, чиято прошка току-що бе искал, изпита чувството, че той бе нейният убиец.
И в този миг го осени едно видение: въпреки святото място, въпреки трагичната обстановка — пред него сякаш оживя образът на друга млада жена. Сякаш се материализира споменът за едно разкошно чувствено, пламенно и страстно тяло, копринен облак от златиста коса, очи, изпълнени със син огън… с цялата магия на вселената, потънала дълбоко, дълбоко в тях. _Лукреция Борджия_! Каква прекрасна сластолюбка! Как лудо биеше сърцето й срещу неговото докато танцуваха. Как само го бе гледала! Какво желание се бе чело в очите й!
Той сви юмруци и заудря главата си с тях, сякаш изцяло се бе отвратил от самия себе си.
Лукреция Борджия — кучката на Рим! Да си спомня за нея сега — точно в този момент! Какво се бе вселило в него? Той започна да се моли още по-усърдно, обърна очи сякаш за помощ към статуята на Дева Мария. Но студените форми, умело изваяни от скулптора, си останаха безмълвни — за него тя не носеше нито разбиране, нито утешение. От миризмата на тамяна му се гадеше. А цялото му тяло пламтеше във възбуда. Името Лукреция танцуваше пред очите му и той изпитваше някакво опиянение, също като че ли бе пил алкохол. Но не бе поел дори капка вино откакто бе престъпил отново прага на Ферара. Той излезе залитайки като пиян от параклиса и срещна погребалната процесия, която идеше срещу него по облечения в мрамор коридор: Ана, мъртвата Ана лежеше на погребалното ложе на пищно подредената носилка, която носеха шестима монаси. Целият палат кънтеше от тържественото им песнопение, прекъсвано само от плачовете на придружаващите дами.
Неописуеми и непознати досега чувства нахлуха в душата му, почувства, че го обзема някакво безумие — него, обичайно спокойния и уравновесен учен и воин. Но в този момент не можеше да понася нищо повече. Обърна се и побягна от процесията, не можеше да се присъедини към нея, нямаше сили да направи това. Скри се в тъмата на нощта и падащия дъжд. Вървеше и вървеше упорито напред, като че ли в него се бе вселил някакъв демон, когото трябваше да прогони само по пътя на крайното изтощение.
Обаче заливащата се в смях и измъчваща го призрачна сянка на Лукреция Борджия го преследваше и не го оставяше на мира…
Глава двадесет и втора
През септември над централна Италия се изсипаха продължителни и тежки проливни дъждове. Заляха обширни райони. Първите сблъсъци между авангарда на френската кавалерия и малка свободно движеща се италианска конна част станаха извън Торино. Само след двадесет и четири часа веселите и лекомислени италианци откриха, че жестоката и безчовечна война съвсем не ги е отминала.
Александър VI свика запасняците под знамената и спешно разпрати пратеници във всички посоки да повикат на помощ поддръжниците му. Трябваше да стегне отбранителната мощ на Ватикана. Най-изтъкнатият мозък на своето време — Леонардо да Винчи — се захвана на работа, за да осигури артилерията на своя приятел и патрон — младия кардинал Чезаре Борджия.
Чумата бе вече минало. Рим отново бе започнал да пее и танцува. Но сега пак се налагаше да секнат и веселите гласове и музиката; измести ги чистият и ясен глас на бойните рогове. Хората придобиха стария си уплашен и слисан вид. Всички очакваха принцовете на Борджиите да направят нещо. Братът на Лукреция — Гандия — бе назначен за главнокомандуващ на Светия престол. Но в северните части на страната хората си останаха апатични; те отказваха да повярват, че френският крал — някакво си момче, гърбушко, своенравен деформиран физически и морално вироглавец — е прекосил Алпите.
Но есенните дъждове, освен наводненията донесоха и мрак и безнадеждност; тези настроения и своеобразна нова заплаха полазиха като заразна болест — нещо като нова смъртоносна епидемия — и заляха цялата страна.
Алфонсо д'Есте, който командуваше прекрасно обучена кавалерия и сега бе в стихията си, разквартирува войниците си недалеч от Витербо. Той възнамеряваше да обедини силите си с тези под командуването на братовчед му, който пък бе на служба при папския нунций кардинал Фарнезе. Там пък се събираха силите на Неапол.
Сутринта на 30 септември 1494 година Алфонсо се разположи на лагер с войните си срещу Витербо така, че да може лесно да ги разгърне за бойни действия и да нанесе удар.
Нощта дойде. Войниците, уморени и мокри след петдневна изтощителна езда под неспирния безмилостен дъжд, запалиха огньове и се събраха около живителните пламъци да похапнат и се повеселят с вино и придружаващите ги жени.
Отрядът бе смесен: в него влизаха конни жандармерийски части, отделни взводове, въоръжени с пики и алебарди; всички бяха отлично въоръжени, конете бяха подбрани. Ако французите дойдеха, тук щеше да ги очаква добре обучена ударна сила. Но все още обстановката напомняше на маневри по мирно време. Никакъв французин не се бе мяркал, макар че се носеха неспокойни слухове, че Северна Италия била готова да капитулира и Шарл VIII щял да спечели лека безкръвна победа. Заловен разузнавач бе признал, че кралят е изпратил тежка артилерия по море и корабите щели да дебаркират някъде около Генуа. Изглежда французите не се шегуваха.
Алфонсо отпиваше вино от голям бокал и водеше весел разговор с най-старшия си офицер. Настанен бе удобно в уютна квадратна палатка, застлана с дебели килими и отоплена с голям мангал. Мразовитото време през прехода го бе изстудило доста. Сега почиваше и се бе отпуснал с удоволствие на широка кушетка, покрита с голяма леопардова кожа, а уморените му силни нозе блажено се отморяваха на мекото ложе. Бе свалил горницата на бронята и високите ботуши. Един от пажовете разчисти масата, остави още вино и излезе. Събеседникът му — нисък, широкоплещест капитан с добродушно лице — се прозя, закривайки уста с ръка.
— Ако нямате нищо против, милорд, ще отида да си полегна — рече той.
— О, и аз ще подремна с удоволствие — кимна с глава Алфонсо. — Утре ще продължим прехода. Ще трябва да се доберем до крепостта на нунция във Витербо.
— Казаха ми… — понечи да каже нещо капитанът и замлъкна.
Отвън някой крещеше неистово. Писклив женски глас надвикваше шумотевицата от песните и подвикванията на веселящите се войници.
— Иди, виж за какво е цялата тази гюрултия — нареди Алфонсо и разкопча колана с меча.
Капитанът отдаде чест и излезе. Върна се след малко със смях.
— Момчетата намерили една циганка, милорд… младичка и след като я видях лично, бих казал, прекрасна като истински ангел. Хвърлят жребий кой да бъде първият…
Алфонсо потупа офицера по рамото.
— Защо да не си ти? — подхвърли той и избухна във весел смях.
Младият капитан се почеса по главата.
— Знаете ли, милорд, тя питаше за вас и рече, че няма да се подчини на ничия воля, освен на вашата. Е, разбира се, войниците не обърнаха внимание на думите й, но…
— И защо точно за мен пита? — изведнъж се сепна Алфонсо. — Откъде идва тази красива циганка?
— От Испания, милорд. Говори само на испански. Прекрасна девойка, милорд, с дълга руса коса.
Алфонсо се замисли. Какво в Рим му напомняше за златокосо момиче? Бе уморен и спомените бяха доста мъгливи, но думите на офицера събудиха любопитството му. Красива испанска циганка? Руса? Циганка? Търси него? О, да, защо да не я види, бе наистина любопитен.
— Доведи я тук — нареди той с плътния си, спокоен и авторитетен глас.
Острите писъци на девойката се чуваха дори по-ясно. След малко обаче те затихнаха. В същия миг капитанът влезе. Влачеше насила за ръката млада жена, чиято голота едвам се прикриваше от дълъг, но разкъсан шал с ресни. По нея можеха да се видят останки от дрехи — тук-таме някой копринен парцал и избеляло кадифе, а прекрасната й коса — също като от чисто злато — бе свободно разпусната. Някой от войниците бе скъсал мрежата, която явно я бе задържала преди. Всъщност тя изглежда е била облечена в чисти и топли дрехи, но сега похотливите ръце на мъжете отвън бяха свалили почти всичко от тялото й. Алфонсо зърна очертанията на дълги и стройни крака с мраморна кожа, малки глезени, съвършено закръглени бедра и изящна талия. Лицето й не се виждаше — тя го бе скрила зад шала. Само очите й проблясваха, полуприкрити зад сгънатата в лакътя ръка, която бе поставила пред лицето си — дали от страх или свян?
— Остави ме насаме с нея — нареди Алфонсо на капитана. — Кажи на момчетата да се успокоят. Ако тя не може да ми даде приемливо обяснение за присъствието си в лагера, след малко ще я изпратя при тях.
Заплахата в тези думи предизвика тръпки на мълчалив протест в изправената пред него девойка. Но тя веднага се просна на пода в краката му и ги обгърна с ръцете си, като стенеше и плачеше.
Неочаквано и за него самия, Алфонсо се трогна от този жест на пълно подчинение — робска преданост към човек, който тя не би могла да познава. Обърна се към нея на испански, който говореше свободно.
— Как се казваш, дете мое?
Тя отвърна с гърлен глас на чист кастилски:
— Долорес, Ваше превъзходителство.
— Стани, Долорес! — заповяда й той. — Открий си лицето!
Тя обаче остана приклекнала на пода, като милваше с ръка крака му. Отговори с приглушен глас:
— Вашите хора се отнесоха грубо към мен. Лицето ми е издраскано и наранено, има кръв. Разрешете ми да се измия и после ще ви се представя с готовност, господарю.
Той се зачуди, впи поглед в нея. Някаква нежност се пробуди в гърдите му, а същевременно възбудата при вида на полуголото й тяло нарасна, обзе го пламенно желание да притежава това тайнствено младо създание, което без всякакъв страх му се предлагаше, защото не можеше да има никаква грешка — поведението й бе на истинска съблазнителка.
Той посочи към пищна ориенталска завеса.
— Отзад ще намериш кана с вода и кърпи. Измий си лицето, после ела тук!
Тя се скри зад завесата, а Алфонсо разкърши дългото си мускулесто тяло, свали кожения си жакет и облече широка кадифена роба. Влезе паж и донесе масло за лампите, които висяха в четирите ъгъла на уютната палатка. Алфонсо отпрати момчето и загаси трите от тях. Всички италианци обичаха парфюмите, затова той поръси постелята обилно с благоуханна течност, която сякаш отпъждаше острия мирис на пушек и печено говеждо, проникващ отвън от войнишките огньове.
Чувстваше силна възбуда, тя лазеше по цялото му тяло. Не бе имал жена от доста време, още преди смъртта на бедната, крехка Ана. Сега съзнаваше, че копнее да опита меда на тези сочни и сладки млади устни, да почувства белоснежната гръд да потръпва от страст под тежкото му тъй дълго лишавано от любов тяло, да изгори в пламъка на ритмичната наслада на пълното обладание.
Излегна се на кушетката и сключи ръце зад главата си. През премрежените клепки се вгледа с гордост и удоволствие в блестящия боен шлем — сребристото подобно на каска покритие за защита на главата в битките, великолепна изработка на прочут майстор. После погледът му се отмести към богато гравираното острие на неговия меч, също прекрасно творение на именит оръжейник. Бе готов да се срещне в бран с армията на френския крал, и той и опитните му войни. Слушаше ги с гордост как пеят отвън. Груби мъжки гласове в недодялана, но весела и дръзновена хармония, от време на време прекъсвана от звучен смях и някоя и друга по-солена шега. Тези мъжаги бяха наистина решени да следват своя водител напред и в битки до смърт.
Искаше му се циганката, Долорес, да се появи по-бързо. Любопитстваше да види лицето, което капитанът бе описал като «прекрасно, като истински ангел».
Тя се бави доста дълго време; може би не беше толкова стеснителна и плаха, както се представи в началото; а може би пък искаше да забави появяването си, за да засили още повече възбудата му…
Мъжът в него я желаеше жадно, но войникът задрямваше — бяха яздили цял ден и всички бяха ужасно уморени. Той се унесе в сладка дрямка, подпомогната от прекрасното ухание на скъпия парфюм, който бе поръсил наоколо. Когато неочаквано се разбуди около шията му се бяха обвили нежни ръце, а в устните му се бяха впили нейните — ароматни, ласкави… С изненада установи, че палатката е потънала в пълен мрак. Той сграбчи тръпнещото младо тяло в яките си ръце, притисна тази вълшебна циганка към себе си, полудял от желание да я обладае на минутата, неспособен да се контролира повече.
— Ах, ти малко дяволче, Долорес, защо си загасила всички лампи? Искам да погледам лицето ти… — изпъшка той и зарови пръсти в косата й, която бе същинска коприна. Опипваше тялото й, съзнавайки, че в ръцете си държи извънредно красива жена с прелестни форми. Отново изруга липсата на светлина и когато се опита да стане, за да запали лампите, тя го притисна надолу с цялото си тяло и обсипа лицето му с целувки.
— Не… не. Нека първо да се любим… оох, о-о-о — господарю, не мърдай, ох, стой отдолу, любими… любими — тези думи тя произнесе на испански и продължи да реди гальовни нежности на този език, които го покориха окончателно. Той повече не протестира, остави вълните на сладострастието да ги носят заедно в небитието, напълно потънал в прекрасното бяло тяло, чиито очертания смътно се долавяха в тъмата. Чувстваше лудия бяг на сърцето й и никога в живота си не бе изгарял в пламъка на такава луда страст като сега.
Накрая и двамата потънаха в сладката изнемога на кулминацията и въпреки цялата му мъжка сила, тя изглеждаше ненаситна. В мрака ехтяха стоновете й:
— Алфонсо… о, ти, който си най-скъп на сърцето ми!
Този път тя заговори на италиански и промяната в гласа и тона й така го стъписаха, че той просто почувства как кръвта напуска лицето му. Воинът Алфонсо се изправи така рязко, че голото тяло на девойката се изтърколи от кушетката и тупна на земята. Удари се и изплака от болка. Задъхан, той се добра до първата попаднала му лампа и я запали. После бавно се обърна и я видя — разпозна фините, изящни черти на лицето й, наполовина закрито от разкошната коса.
В големите й очи не се четеше срам — само гордост. Тя се засмя кратко и отново прошепна името му:
— Алфонсо!
Той бе така поразен, че не можа да проговори. Не вярваше на очите си и продължаваше упорито да се взира в нея. Не, Долорес, испанската циганка не съществуваше! Сега разбра, че се бе любил така диво, всеотдайно, ненаситно, страстно с Лукреция Борджия, господарката на Пезаро.
Продължи да я зяпа, с отворена уста, широко отворени очи… вцепенен.
Глава двадесет и трета
Накрая Лукреция се изправи. Устните й се свиха полусърдито, а очите й го гледаха предизвикателно.
— Студено ми е — рече тя и потри рамото си с ръка — ти ме блъсна и аз се ударих.
— Заслужаваш много повече — троснато отвърна той, съвземайки се от първото вцепенение. — Върви, облечи се!
— Твоите войници се отнесоха най-безчовечно с дрехите ми, с шала ми.
— Ти напълно заслужаваш безчовечно отношение — отново натърти думите си той.
Тя се огледа, видя една от кадифените му наметки, грабна я и се зави с нея. И той побърза да навлече тялото си в някакви дрехи, набързо пристегна колана на робата. Доста го бе раздрусало това неочаквано развитие на нещата и разкритието на истинската същност на гостенката му. Освен това бе грозно ядосан. Така го бяха подвели — да излезе, че сам бе изкусил жената, чието име бе станало нарицателно в Европа. Но напоследък той не бе чувал нищо за нея, всъщност да, откакто тя бе напуснала безпътния живот в Рим и бе заела ново място в Пезаро като съпруга на тамошния господар. Не изпитваше особено уважение към Сфорца, който бе всеизвестно суетно конте и разпуснат сноб, но повечето членове на прочутото му семейство бяха хора, достойни за уважение. Роднина на Джовани бе Лудовико — управителят на Милано. А Катерина бе една от най-могъщите и опасни жени в Италия. Във всеки случай последното нещо, което би желал Алфонсо сега бе да го въвлекат в някаква интрига, с която и да е омъжена жена… особено тази, която се намираше пред него.
Започна да я разпитва доста безцеремонно и грубо. Тя отговаряше охотно и му казваше истината.
Как Джовани заминал и я оставил в Пезаро. Че чула новините за неговото пристигане и намерение да присъедини силите си към тези на братовчед му Ерколе и Фарнезе. Че научила за пристигането на Джулия, сегашната фаворитка на баща й, в замъка Каподимонте и решила и тя да отиде там. Как тя заедно с довереницата си и подходяща охрана тръгнали преди пет дни като дамите яздели на коне или пътували в носилка в зависимост от капризите на времето. Не й харесало пътуването, каза му тя още. Трудно и неудобно било, но й давало сили извънредно силното желание да го види — него, Алфонсо.
Малко по-късно разбрала, че той е разположил лагера си близо до Витербо. Оставила антуража си и преоблечена като циганка се насочила към този лагер.
— Сигурно не знаеш, но аз говоря испански като испанка — подхвърли му тя малко нацупено. — Борджиите имат испанска кръв. Затова преминах през постовете много лесно. Е, трябваше да им потанцувам малко, за да ме пуснат да мина. После те станаха малко по-палави, намеси се твоя капитан и ето ме тук! — и тя се усмихна на Алфонсо изпод клепачи.
Той слушаше със студено изражение. Нищо не бе останало в гърдите му. Нито сянка от цялата страст и нечовешкото удоволствие, получено в обятията й — в опиянението на плътското желание, което тя бе събудила в него. Тя бе Лукреция, съпруга на Сфорца. Тя бе истинско въплъщение на дявола. Истинско негово изчадие! В същото време, помисли си той, би трябвало човек да признае каква голяма смелост се изисква, за да се направи подобно нещо… А Алфонсо, който по природа бе храбър човек, винаги се прекланяше пред храбростта на другите. Но все пак нямаше да й позволи да си отиде, без да си получи наказанието.
— Ти постъпи зле — рече той сурово. — Ти извърши грях и ме подведе така, че да ти стана съучастник.
Тя се засмя тихо, приближи се до него и повдигна прекрасното си лице към неговото.
— Не бъди жесток, Алфонсо. Не си ли заслужаваше онова, което изпитахме заедно през този един час?
Той изскърца със зъби.
— Ти, жено, си като всички Борджии — абсолютно безскрупулни, напълно безнравствени. Ти се представяш за божи служител, а в същност служиш на Лукавия. Има мнозина в Италия, които са против разпуснатостта и разврата на вашето семейство, нека да ти кажа това, и те слушат Савонарола, който проповядва от амвоните във Флоренция.
Лукреция затисна прозявка с опакото на ръката си. Нямаше настроение за четене на морал.
— О-о-о, слушала съм за този проповедник. Той е скучен фанатик, който заплашва със смърт и проклятие онези, които желаят да се радват на живота, да пият с пълна чаша от неговите радости, сладости и щастие. Какъв е смисълът да се слуша Савонарола, вместо човек да се радва на краткия си живот?
— Ти разсъждаваш безнравствено — хората се заслушват в проповедите му и ще го помнят завинаги — остро отсече Алфонсо. — Самият аз не съм особен поклонник на проповядващите свещеници. Но, слава на Св. Михаил, на Архангел Михаил, все още се намират и добри люде под свещеническите одежди… и добри воини, които могат да носят броня и да бъдат честни хора.
Лукреция пое дълбоко дъх и лицето й пребледня като мляко.
— Тези думи са обида за Негово Светейшество, баща ми — рече тя заканително.
Алфонсо се поклони рязко и отсече:
— Приемете го както ви се нрави, мадона Лукреция. Не е моя работа да виня него или който и да е друг. Както сама доказахте преди малко аз съм чисто и просто един слаб човек, който може да извърши грях и дори да изпита удоволствие при това.
— Говориш като надут пуританин, но аз зная, че не си такъв и затова няма да се обиждам от думите ти — рече тя. После изражението й се промени и тя сграбчи едната му ръка, за да я постави върху пламтящата си буза. — Стига празни приказки, Алфонсо. Любихме се веднъж, защо да не се любим пак и да оползотворим остатъка от нощта?
— Аз не ви обичам, мадона Лукреция!
Сълзи се появиха на очите й — сълзи на ядно дете, на което са отказали любимата играчка.
— Но ти го направи! Направи го!
— Аз пожелах плътта ви! Това не е любов.
— Ти си си същият грубиянин — изплака тя.
— А вие сигурно сте полудели, за да извършите подобно нещо. Къде би трябвало да се намирате сега? Какво ще си помислят близките ви, когато открият, че ви няма?
— Бианка е моя приятелка! Другите ще научат от нея, че почивам в определените ми стаи в замък, който е на път няколко мили оттук.
— Въпреки всичко, пак не разбирам… защо сте поели подобен риск?
— Не ти ли разкриха това устните ми преди малко, Алфонсо? — прошепна тя, като го гледаше право в очите.
Той отдръпна ръката си и се освободи от пръстите й. Тя си оставаше същата, помисли си горчиво Алфонсо, също като отравяне на кръвта за онзи, към когото насочеше пипалата си. Отравяне, което бавно се разпространява по вените на жертвата, до пълната й гибел. И въпреки това в съзнанието му отново изплава прекалено пресният спомен за прелестното тяло в обятията му! Почувства във вените му отново да нахлува приятна възбуда и непреодолимо желание да я притежава отново, да потъне в нея, без да се интересува коя е тя и каква е… Но успя да овладее този силен подтик.
— Сигурно не бихте желали тази случка да се разчуе — да стигне до ушите на Сфорца или на вашия брат Чезаре, нали така? — внезапно попита той.
— Никога няма да научат. Бианка ще предпочете да й отрежат езика, пред това да ме предаде. А ти няма да посмееш да говориш…
— Нямате ли срам? Не изпитвате ли някакви чувства към съпруга си?
Тя се изсмя.
— Съпруг ли… той изобщо не ми е бил съпруг през всички тези месеци на нашия брак — каза тя с явна ирония.
— Искате да кажете, че…
— Точно това искам да кажа… — подхвърли тя.
Алфонсо сви вежди от изненада. Почувства известно съжаление, но това бе краткотрайно. Всъщност трябва да имаме предвид, че той изобщо не си даваше сметка за истинските й чувства към него. Като отвори платнения капак на прозорчето в палатката, той повика капитана.
— Какво ще правиш? — Лукреция се уплаши.
— Ще постъпя точно така, както вие постъпихте с мен. По същия начин, мадона. За мен вие сега не сте Лукреция Борджия, а Долорес, испанска циганка. Както дойдохте, така ще си отидете. И като зная, че държите да запазите всичко в пълна тайна, сигурен съм, че няма да настоявате да разкриете името си, независимо от това как ще се отнесат с вас.
Зениците й се разшириха при тези му думи. Тя затрепери и се загърна зиморничаво в кадифената му наметка.
— Какво си намислил? — прошепна тя и гласът й също затрепери.
— Ще наредя да ви набият с камшик — заяви той спокойно. — Ядосахте ме предостатъчно. Бой с камшици — това е наказанието, което бих наложил на обикновена циганка, дръзнала да ме ядоса.
— Алфонсо… ти не можеш да постъпиш така…
— Мога и ще го направя! Дълго време ще помните тази нощ! — закани се той. — И не с измамната любов…
— Алфонсо — проплака тя.
Но като се загледа в странните му, дълбоки зелени очи, не успя да забележи там дори и капчица съжаление или милост. Безсмислено бе да го умолява. Тя бе рискувала всичко… всичко!… само да прекара един любовен час в обятията му. Бе и спечелила, и загубила. Е, добре, той щеше да види коя е тя. Нищо не можеше да я принуди да плаче и да го моли за милост.
Запита го саркастично:
— А после какво ще правиш? Ще ме убиеш и ще хвърлиш тялото ми на кучетата, така ли?
Той скръсти ръце и поклати глава.
— О, не. След наказанието, ще ви изпратят с охрана до границите на лагера ми. За да не ви се случи нещо. Няма да позволя на никой от войниците ми да ви докосне. Може би ще ви се хареса да ви пусна да поскитате сред момчетата, тъй като жените тук не са много достатъчни…
Мълчание последва думите му, а те бяха смъртоносна обида. Лукреция се изправи с достойнство. Прочутата гордост на Борджиите бе изписана на пребледнялото й лице.
— Дайте заповедите си, ваше превъзходителство — промълви тя. — Циганката Долорес може да изтърпи един бой. Но Лукреция Борджия никога няма да забрави казаното тук тази нощ.
Сега бе негов ред да изпита неудобство. Побой… хм, жена. Но как да си вземе думите назад. И колкото да я желаеше тялото му той трябваше да даде сериозен урок на тази жена.
Когато капитанът се яви сънен, с прозевки и почуда, Алфонсо нареди циганката да бъде отведена, да й се ударят десет камшика, след това да я качат на кон и да я изведат от лагера.
Младият капитан изгледа красивото лице и големите тъжни очи на Лукреция. Почеса се по ухото несигурно. Заекна от неудобство и подхвърли, че ако командирът му няма нищо против би я завел в своята палатка. Алфонсо обаче рязко повтори заповедта си.
— Всеки, който я докосне по начин, извън указания от мен, ще умре! — закани се той сурово.
Последва истински кошмар, който бе за Лукреция най-ужасяващото и незабравимо преживяване. Никога не си бе представяла, че това би могло да й се случи и въпреки всичко дълбоко в себе си не обвини Алфонсо д'Есте за преживяните мъчения. Тя знаеше, че той бе добър и дори милозлив човек. А освен това тя притежаваше чувство за справедливост и логично мислене, необичайно за една жена, и си даваше сметка, че разиграната по нейния начин измама напълно заслужаваше гнева му. Дори и фактът, че той не промени веднъж взетото решение, след като отлично знаеше кого нарежда да бият с камшици, предизвика у нея още по-голямо уважение към него.
Но завършекът на прекрасната любовна нощ бе прекалено грозен.
Точно на разсъмване я завързаха на един стълб, специално предназначен за бой с камшик. Бе заобиколена от голяма група ухилени войници, които подвикваха «Долорес циганката, Долорес циганката». Ръцете й също бяха завързани на гърба, тялото й бе увито с дрипавия шал, а после як мъжага, който бе от отряда на стрелците с лък, й нанесе десет удара с кожен ремък.
Всеки път, когато камшикът изсвистяваше във въздуха и се впиваше в белоснежната кожа на голия прелестен гръб, оставяйки червена следа, Лукреция изпитваше чувството, че нажежена до червено тел разкъсва плътта й. Болката бе нетърпима. Но зрителите — разочаровани — напразно чакаха тя да издаде стон или да закрещи. Лукреция стискаше зъби и никакъв звук не излезе от устата й. Очите й, обаче, не напуснаха нито за миг очите на онзи, който бе наредил да я бият така безмилостно. Той стоеше неподвижен, облечен в пълната си униформа, и също я гледаше, без да мигне право в лицето. И сам не можеше да реши кого мрази повече — Лукреция за онова, което му бе сторила, или себе си за това, че я унижаваше по този позорен начин.
Възхищаваше й се за вътрешната сила, за това че не извика нито веднъж, не помоли за милост, не понечи да каже истинското си име, за да спрат побоя. Достатъчно бе само една нейна дума и сред околните не би се намерил дори и един, единствен мъж, който да откаже да й се притече на помощ и да я отведе, срещу възнаграждение естествено при съпруга й или при баща й в Рим.
Когато изплющя и последният удар и Алфонсо зърна кървавия резултат от своята заповед, нещо се преобърна в него и той започна да трепери целият, от главата до петите. И дълбоко в себе си почувства да се поражда някакво далечно подобие на любов, обаче много по-различна от онази, изпитана предната нощ в лукрецините обятия. И сега в мига на нейната мъка, това чувство го проряза силно и пламенно и остави трайна следа в душата му. А Лукреция осъзна това. Защото видя изражението на лицето и очите му и макар да бе полужива от болка и изтощение след преживените страдания тя се усмихна самодоволно. Усмивката й бе незабележима, неуловима за околните, по-скоро израз на вътрешна радост за същинската й победа. Едвам си пое дъх докато развързваха ръцете й и преодолявайки желанието си да се отпусне на земята и да потъне в забрава, се доближи до Алфонсо, така че само той да чуе думите й:
— Сега вече завинаги съм белязана от теб. Сбогом! Но един ден ти ще целуваш тези белези и ще ме молиш за прошка. Сбогом, Алфонсо, и _помни_!
Алфонсо остана безмълвен, трескавият блясък в големите й очи сякаш го лиши от дар слово. После извърна глава и глухо нареди на капитана да «изпрати циганката».
— Дай й храна и вино, преди да си тръгне — с мъка успя да каже още и залитна към палатката си като много пиян човек.
Лукреция бе полумъртва от преживяното и едвам се крепеше на седлото зад капитана, който не посмя да не изпълни дадената му заповед и я остави край близкото село. Докато той се връщаше в лагера първите лъчи на зората вече пронизваха смръщеното небе. Ръмеше. Първи петли пропяваха, а лагерните огньове бавно гаснеха.
Лукреция тръпнеше от болки, едвам бе изтърпяла ездата. И сега с мъка се добра до хана, където бе отседнала свитата й и се промъкна до стаята си. По-скоро мъртва, отколкото жива, тя накрая се хвърли в прегръдките на любимата си довереница и се разплака на рамото й. Сега можеше да си поплаче на воля, нямаше вече от кого да крие истинските си чувства. Но дори и вярната Бианка — най-довереното й лице и най-близката й душа — не разбра какво точно е станало и откъде са дошли ужасяващите кървави белези на гърба на Лукреция, които гледаше уплашена до смърт.
Глава двадесет и четвърта
Александър VI бе повече от угрижен. Бедите и проблемите се трупаха една след друга.
Бе свила мразовита зима. В повечето райони на Италия земята бе замръзнала и това затрудняваше придвижването на кавалерийските отряди. Още по-трудни бяха станали преходите на онези части, които се опитваха да спрат нашествието на френската армия, чиито подразделения бяха залели страната.
И ето, на този режещо студен ден през ноември Александър бе свикал съвещание, на което присъстваха всички кардинали и синовете му; самият той загрижено гризеше ноктите си. Външният му вид подсказваше, че може да изпадне в някой от онези странни припадъци, които напоследък го поваляха. Изпадаше в безсъзнание и на два пъти това му се случи по време на служба, та се налагаше да го изнасят от църквата. Веднъж припадна и на един от бляскавите пирове, които бе дал, за да впечатли намиращи се на посещение във Ватикана принцове от съседните държави. Сега изглеждаше остарял и болен, доста по-възрастен от онзи вид, който имаше, когато бе ръкоположен за папа.
Само лоши новини. Само неприятности и грижи — това стигаше до ушите му. От Генуа му бяха съобщили, че натоварените с френската артилерия кораби са пристигнали. Това означаваше, че в тила му се намират най-добрите гасконски войници, които бяха въоръжени с арбалети, а заедно с тях и части от свирепи германски и швейцарски наемници — копиеносци.
Според последните донесения негови части сега водеха яростни сражения около Перуджа, а в Асти неговите войници бяха посрещнати с почести и всячески подпомогнати.
Савонарола, който бе най-новата заплаха за папската институция, се възползваше от обстановката и проповядваше, че французите били божи ангели, пратени да съберат и поведат правоверните на борба за сваляне на разпътните Борджии от високото им обществено положение.
Чезаре възнамеряваше на това съвещание да извоюва сигурно решение за най-скорошно го изгаряне на кладата на Фра Савонарола. Крайно време бе да се запуши завинаги устата на този фанатик, който ставаше все по-опасен и по-опасен.
Но, налице бяха и други опасности, освен проповедите на един фанатизиран доминиканец. Опасности, които идваха отвътре; това бяха предателствата на дребните благородници, които пропускаха Шарл и войските му да минат през техните владения без бой — срещу дребни обещания и отстъпки — без дори да пролеят и една капка кръв. После се бе разпространил и опасен слух, спомена го новият и най-доверен висш сановник на Александър — Перото, че френската военна кампания била по покана на Лудовико Сфорца.
— Виж сега какво направихме — пошепна Александър на най-големия си син. — Омъжихме любимата си дъщеря за един Сфорца. Джовани дойде тук и ни уверяваше в непоколебимата си вярност. Но, както виждаш, намираме се в необикновено и много трудно положение.
Чезаре сви злобно очи. Погледът му непрестанно сновеше по лицата на намиращите се в залата хора, наблюдаваше, проучваше, подозираше… Самият той също съвсем не бе доволен от развитието на събитията. Дори бе успял да се скара с любовницата си, херцогинята на Фарнезе, а новото му призвание бе започнало да му тежи. Не намираше удоволствие в изпълнението на новите духовнически функции. Тайно търсеше начини да захвърли расото и отново да започне светски живот. Освен това бе силно разгневен от отказа на краля на Неапол да му даде ръката на дъщеря си Карлота. Искането му бе охарактеризирано от краля като «чудовищна обида», тъй като се имаха предвид начините на живот, който водеше Чезаре и безбожното му поведение като представител на Светата църква.
Обаче Чезаре — интригантът, превъзходният фехтовчик и майстор на шпагата, безстрашната лисица и прочие достойни за него прозвища — пет пари не даваше за това какво казва общественото мнение за него. Жадуваше да вземе участие в битките. Задушаваше се и губеше търпение в позлатената клетка, която представляваше за авантюристичния му дух самият Ватикан. Сега поглеждаше към собствения си баща с известно недоволство, защото Александър бе слаб човек и Чезаре знаеше това.
— Утре ще замина от Рим — рече той внезапно, — ако Ваше Светейшество разреши.
— Както искаш, скъпи ми синко, но какво имаш предвид? — попита Светият отец. Напоследък бе започнал да се опасява от действията на Чезаре и сега красивото му пълно лице бе нацупено. До гуша му бе стигнало от интригите на сина му. Тежеше му папската корона, но още по-неприятна бе мисълта, че съвсем лесно бе да му я отнемат.
— Ще отида и ще се представя на френския крал — отвърна след известно мълчание Чезаре с мрачен глас.
— Ти да не си полудял? — изненада се Александър VI.
— В тази ми лудост има и логика, и известен метод. Сега Шарл VIII е разположил главната си квартира близо до Асизи. Както знаеш, Балиони са хора, които мрат за земята си, те ще му се противопоставят. От друга страна, водачът на кондотиерите ми е приятел. Мога да си предложа услугите за посредник — да преговарям от името на Шарл. Имам чувството, че правилният изход за нас е не да се бием срещу него, а да го доведем в Рим като приятел.
Александър се взря безпомощно в сина си, после се огледа и наоколо. Не бе стратег, а и нямаше към кого да се обърне за съвет. На никого не можеше да има абсолютно доверие. Вече го бяха изоставили неколцина от най-верните му кардинали. Не можеше вече да вярва и на Асканио Сфорца. Мислите му отново се насочиха към Лукреция, която обичаше най-много.
— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре, Чезаре, но все пак внимавай — промърмори той.
Чезаре се разсмя с познатия си бълбукащ смях и прокара леко върха на кинжала по собственото си гърло.
— _Това_ е за враговете ми — ще замина за Перуджа въоръжен до зъбите. Напълно възможно е да се върна в Рим с онова парвеню — гърбушкото Шарл. Ще ти го доведа и ще гледам как ще коленичи да ти целуне ръката, татко мой.
— Така ли, добре, добре! А какво ще правим с Лукреция?
— Засега нищо. Нека Сфорца да остане тук. Може да се окаже полезен. Под негова команда се намират триста пехотинци и сто кавалеристи. Нека да се възползваме от това, а после… после бракът може да бъде разтрогнат. Уверен съм, че Лукреция ще може да ни даде необходимите аргументи за това. Или пък той може просто да… изчезне — промърмори Чезаре почти в ухото на баща си.
Александър поръча вино. Трепереше, макар да бе облечен в дебела и подплатена с кожи роба. Освен това в камините гореше силен огън, затоплящ целия Ватикан.
— Има още нещо — продължи Чезаре. — Негово Величество суверенът на Неапол може да ми отказва ръката на Карлота, но той има и племенник, младеж на име Бизели, който е херцог. Ако ще търсим съюз с Неапол, както и с Милано, няма да е зле да го направим посредством любимата ни Лукреция.
Устните на Александър се свиха неодобрително. Той бе всемогъщ в църковните работи и все пак избягваше да се отнася безотговорно с морала, проповядван от Църквата, и да стига до там, че да разтрогва светото тайнство на брака само и само, за да укрепи собствените си позиции в Италия.
— Трябва да помислим за това — промърмори той неопределено.
Следващата сутрин Чезаре бе вече заминал. Хората си зашепнаха разни неща, когато забелязаха облечената в черно фигура да язди към градските порти начело на блестяща група от военни, следвана от цялата свита на епископа на Валенция. Някои завикаха «Вива!», но други наведоха глави и заговориха против Борджиите. Ужасният студ през този месец — ноември (бе необичайно мразовита зима за Италия тази година) бе истински бич за населението. Мнозина гладуваха.
Проповедите на Савонарола предвещаваха нова ера на покаяние и пости във Флоренция. В Рим вече съществуваше движение, борещо се за забрана на разврата и разпуснатостта и за търсене на прошка в подножието на Христовия кръст. Обаче Борджиите си оставаха все така всемогъщи и всички се страхуваха от тях и особено много от Чезаре Борджия.
Тъкмо преди кавалкадата да стигне до най-външните порти на града някакъв мъжага с безумно лице и още по-безумен поглед, с разрошена мръсна коса и брада, изскочи пред конете и застана точно пред Чезаре. Бе облечен в зацапана кожена жилетка. Той хвана юздите на коня на Чезаре и животното спря.
Борджия видя блясъка в очите на мъжа и камата в ръката му. Излая заповед и двама от подчинените му за секунди скочиха от конете и сграбчиха нещастника. Събра се тълпа. Чезаре рече сурово:
— Какво искаше да ми направиш, негоднико, и защо?
Възрастният мъж избухна в гневна тирада срещу Борджиите. Чезаре Борджия трябва да умре, задъхано викаше той. Отнесъл се зле с дъщеря му. Тя умряла по тайнствен начин и според свидетели, причината била някаква отрова. Чезаре пробвал силата на тази отрова и когато девойката починала, той наредил да скрият тялото и заплашил със сурово наказание онези, които можели да проговорят. Но един му прошепнал истината и сега бащата искаше да си отмъсти.
Чезаре слушаше, а по жестоките му устни играеше усмивчица. В тълпата неколцина мърмореха против него и симпатизираха на бащата. Изведнъж очите на Чезаре се присвиха и той каза остро:
— Този човек е луд. Отведете го и го затворете!
Горкият побъркан от скръб мъж направи свръхчовешко усилие да се измъкне от яките ръце на стражите и успя. Хвърли се към коляното на Чезаре.
Това за жалост бе последното движение в живота му. Чезаре се наведе напред и с кинжала си прободе гърлото му, после го разсече с кръгообразно движение — от ухо до ухо. С ужасен стон жертвата се отпусна на земята, хванала с две ръце врата си докато тъмната кръв шуртеше като фонтан.
Настъпилата мъртва тишина сред зяпачите изведнъж се наруши от задавени реплики на протест. Но дори и да ги бе чул Чезаре не даде видим знак за това. Вдигна ръка и конниците продължиха пътя си към портите. Инцидентът бе завършил. Но повече никой не викна «Вива Чезаре Борджия!», а окървавеното тяло бе изтеглено настрана от разплакани близки.
Групата още не бе излязла изцяло от Рим, когато пък папата получи неприятна вест за ново нещастие. Тъкмо се готвеше да полегне на разкошното си огромно легло, за да може шведският роб да направи ободрителен масаж на отпуснатото му тяло, когато пристигна пратеник от Мантуа със спешно послание. Александър го прочете. Лицето му посивя и той се прекръсти. Незабавно повика двамата си синове — Джовани и Гофредо — висшия си сановник. Очите му мятаха мълнии, докато гласно им четеше съобщението. После възкликна:
— Света Богородице! Лукреция, Джулия, Мадона Адриана!
В съобщението се казваше, че на път за замъка Каподимонте, където отивали на гости на брата на Джулия във Витербо, трите дами от Рим се натъкнали на френски конен отряд, воден от някой си монсеньор д'Алегр. Били задържани. Боже, каква плячка за французите! На всичкото отгоре ставаме за посмешище пред Европа, горчиво си помисли Александър. Сега трите благородни дами се намирали затворени в някаква крепост, а върху златистите им главици тегнела заплаха, ако не бъде изплатен откуп от три хиляди дуката.
Глава двадесет и пета
Зад мрачните, сякаш навъсени зидове на крепостта Монтефиасконе три благородни жени седяха пред слаб огън и трепереха. Бе доста студено и влажно. Прислужник с кисела физиономия хвърляше в огъня току-що нацепени пънове, но те бяха мокри поради проливния дъжд и горяха трудно.
Помещението бе бедно подредено, миришеше на мухъл, а на стените, по които сълзеше вода, висяха извехтели, проядени от молците гоблени. Малкото мебели бяха от грубо издялан дъб.
Прекрасната, облечена изящно Джулия Фарнезе изглеждаше също като прелестна пеперуда на път да загине в ужасна буря. Тя бе приклекнала пред пукащите, хвърлящи искри влажни пънове и горко плачеше. Деликатното й личице бе скрито между дланите, а златистата главица бе закрита от капишон, гарниран с кожа.
— Боже, боже мой — всички ни ще убият — хлипаше тя.
Мадона Адриана, най-възрастната от трите, по-спокойна и улегнала, някогашната най-близка приятелка на Александър VI, седеше и мълчеше. Не плачеше, но аристократичното й лице бе олицетворение на тревога или по-скоро ужас. Хиляди пъти си бе вече казала, че не е трябвало да се съгласява да придружава двете по-млади жени. За какво им бе това посещение при кардинал Фарнезе? Същевременно пък, кой би могъл да знае, че французите са толкова близо? Излизаше, че те са навлезли в Италия ей така — без всякаква съпротива — като нож през масло!
От време на време протягаше ръка и милозливо потупваше рамото на безпомощната Джулия с надеждата да я поуспокои. Боже, какво ли щеше да си помисли Негово Светейшество, когато научеше за това позорно пленничество… и дъщеря му, че и любовницата! Ако изобщо успееше да научи, разбира се! И ако французите не решат да ги убият! Или както Джулия подхвърли преди малко, да им определят далеч по-унизителна съдба.
От трите само Лукреция досега не бе започнала нито да пъшка, нито да се оплаква.
Тя крачеше напред-назад из стаята също като пленена тигрица. Възбудена и гневна, мълчалива. И тя бе богато и изящно облечена, както повеляваше положението й. Напук на студа бе облякла синя кадифена мантия, обшита с хермелин. Дългата, златиста коса бе завързана отзад с панделка. Изглеждаше пребледняла и уморена, но другите отдаваха това на изтощителната езда и сърцераздирателните им приключения. Кой ли можеше да си представи, че прекрасният й млечен гръб я боли и пробожда при всяко по-рязко движение, че жестоко я мъчат раните от кожения камшик?
Една седмица бе изминала от боя. Разкъсаната плът не бе успяла да зарасне още. А споменът за човека, който бе наредил да я накажат по този злокобен начин, бе отворил у нея още по-дълбока, още по-болезнена, още по-люта рана. Неизлечима, незарастваща. Не можеше да забрави този Алфонсо, не можеше да го изтръгне от паметта и от сърцето си. Много повече я мъчеше непрестанната мисъл за него, отколкото болките в гърба.
Тази седмица бе тръгнала с приятелките си и тяхната свита към Витербо; самата тя бе пътувала като в просъница. После бе дошло неочакваното нападение на пътя. Бяха заградени от голяма група блестящо облечени чужди на вид кавалеристи и много скоро бе станало ясно, че това са французи. Но най-голямата изненада бе дошла малко по-късно и за Лукреция, тя се бе оказала не толкова неприятна. Когато техният командир се бе приближил, за да говори с пленените благороднички, Лукреция бе веднага разпознала красивия русокос офицер със светлосини очи. Това бе кавалерът д'Алегр, приятелят на Дела Ровере, който я бе спасил от ужасна смърт в ръцете на онзи отвратителен египтянин. Споменът за това, как я бяха отвлекли и за малко щяха да я принесат в жертва на Сатаната бе изплувал ясно пред очите й.
Естествено, и французинът я бе познал. Двамата си бяха разменили пламенни погледи, бавна усмивка бе заиграла по устните на д'Алегр. Лукреция бе разбрала, че той помни всичко и после бе изпитала странни тръпки на възбуда докато заедно с Джулия и Адриана ги отвеждаха към замъка.
Е, съвсем ясно бе, че тя не бе влюбена в д'Алегр. Но бе прекарала приятен час в обятията му и после той я бе спасил. Кой знае, може би пак щеше да изиграе ролята на спасител на всички тях, мислеше си сега Лукреция.
Сега чакаше той да се появи, за да говори с нея. Досега бяха чули само гласа му — даваше заповеди на войниците, които очевидно се бяха настанили временно в тази стара крепост. Замъкът бе започнал да се руши и представляваше тъжна гледка в сравнение с разкоша, в който тези три дами бяха привикнали да живеят.
До този момент д'Алегр им бе казал няколко неща: бе се извинил за лошите условия, бе ги информирал, че папата е уведомен за инцидента и той не таи никакви съмнения, че откупът скоро ще бъде платен и те ще се завърнат в Рим невредими.
— Цяла Италия ще ни се подиграва за това унижение…
Лукреция не даваше и пет пари за станалото. Доста по-вълнуващи идеи се въртяха в красивата й главица. И наистина след малко тя преустанови неспокойното кръстосване на помещението: на вратата неочаквано се бе появил френският кавалер, следван от двамина слуги, здраво натоварени с пълни до горе подноси с храна и буренце вино.
Д'Алегр се поклони на трите жени.
— Малка закусчица, уважаеми дами. Приемете я с комплиментите на негово височество крал Шарл VIII — усмихна се той.
— Как се осмелявате да вършите такова насилие? — незабавно се нахвърли върху него непокорната Адриана.
Французинът й се поклони повторно, но продължи да гледа със светлите си очи Лукреция и само Лукреция.
— Приемете извиненията ми, мадам. Но аз съм войник, който изпълнява точно всичките си заповеди. Едната от тях е да се задържат всички знатни лица до получаване на откуп.
— Пфу! — възкликна Адриана, но насочи лаком поглед към печените пилета, които единият от прислужниците нареждаше на дървената маса. Джулия дори не извърна прекрасното си лице. Тя бе ужасена от злокобната обстановка на този импровизиран, но страшен за нея затвор.
Лукреция се изплъзна от стаята незабележимо, за да последва д'Алегр, който преди това й бе направил таен знак. Отведе я на долния етаж в малка зле осветена стая с каменен под, върху който бяха нахвърлени кожи. В центъра й димеше голям мангал с дървени въглища, който бе затоплил помещението много приятно. Навън гледаха високи, но тесни, подобни на бойници прозорци и Лукреция забеляза на двора да се разиграва интересна сцена. И докато загряваше ръцете си над въглищата тя се взря по-внимателно навън.
Всъщност кавалерийската част на д'Алегр бе превзела цялото околно село. Сега войниците бяха смъкнали броните си и по-тежкото въоръжение от себе си и бяха наклали огромен огън на открито. Върху него печаха цял вол, нанизан на голям кол. Общата какофония на фона на мрачния пейзаж и гадното време се засилваше и от грухтенето на едно малко прасенце сукалче, което бе хвърлено в огъня живо от едно конярче по заповед на войниците. Французите бяха намерили няколко бъчви младо вино и вече бяха полупияни. Бяха си докарали от селото и цяла група млади жени, някои от които плачеха за милост и прегръщаха краката им, докато мъжете се щураха да търсят по-закрити местенца наоколо, където да ги отведат. Други от жените — не толкова придирчиви и порядъчни — се кикотеха високо и пееха заедно с похитителите си. Общо взето никой не разбираше какво говори другия, но повечето от нещата, които правеха, не се нуждаеха от разбиране — природата си знаеше работата…
Очите на Лукреция се ококориха при тази страховита гледка на масово изнасилване и грабеж.
— Значи това е вашата война — и това е наредил августейшият френски монарх — саркастично промърмори тя.
Д'Алегр свали наметката и горната част на фината броня, разкопча и колана с меча. Сви рамене и се изсмя.
— Всяка война е такава, Лукреция. А ние сме победители.
— А! Не бъдете сигурни, че войната ще завърши с ваша победа, господине — възкликна тя на прекрасен френски.
— Няма да е трудно да я спечелим. Повечето хора в Италия се страхуват от религиозното потисничество на Борджиите и с удоволствие ще свалят августейшия ви баща.
— Почакайте — подхвърли тя многозначително. — Още не сте видели какво значи съпротива…
Той пъхна палци в колана и усмихнат се насочи към нея.
— И от вас ли?
Тя се изкикоти. В големите й очи проблеснаха дяволити пламъчета, но и нежност.
— Сър, аз ви дължа живота си.
— А аз — отвърна той и с внезапна чувственост я притегли силно към себе си, — искам да ви целувам, устните ми жадуват за най-дългата целувка, която са получавали. О, Лукреция, когато видях името ви написано на онзи лист хартия, кръвта ми замръзна, като си помислих кого за малко не уби онзи глупак Дела Ровере.
— А сега кръвта ви не кипна ли? — подхвърли тя и се сгуши в прегръдките му. Ръцете му нетърпеливо разкопчаха наметката и се плъзнаха по стройните съблазнителни бедра. Помириса парфюма в косата й и мускулите на бузите му се разиграха. — Боже мой, това неземно ухание! То ме подлудява. Като че ли е еликсира на Венера!
— Вие французите сте добри любовници — измърмори тя. — Надявам се, знаете, че за красивата ви глава е определена награда. Както и за тази на Дела Ровере.
— Пет пари не давам. Сега двете страни са във война, миличкото ми сладурче. По време на война човек се бие, раняват го, понякога умира. Умира се и от любов, а и в служба на краля, нали така!
Смях забълбука в гърлото й, а в този миг ръцете му жадно я обгърнаха и разкопчаха шала на врата й, но тя се изплъзна ловко и поклати глава.
— А, още е рано…
— Не си играйте с мен… луд съм по вас. След вас никога не срещнах жена, която може така да ме люби…
— Сега аз, обаче, съм омъжена, господине.
— Глупости! Съпругът ви е някъде надалеч. Елате тук! — и той протегна ръце.
В сумрака очите й блеснаха като на котка. В този миг Лукреция напълно изхвърли от съзнанието си мъчителния спомен за Алфонсо. Нуждаеше се от нечие утешение — и какво по-добро средство за забрава от любовта. Д'Алегр бе опитен в това древно изкуство. А освен това можеше ли да се намери по-приятен начин за прекарване на един влажен следобед в затвора? Но на глас тя рече:
— Ако ти се отдам пак, Ив (това е името ти, нали?), ще се закълнеш ли, че ще ни освободиш — мен и приятелките ми — да се завърнем в Рим невредими?
— Заклевам се.
— При това да тръгнем скоро?
— Е, веднага щом пратеникът ми се върне от Мантуа, където отиде да уведоми представителите на баща Ви за нещастието, постигнало трите му приближени.
— Ами ако не носи откупа?
— Вие сте невероятна изкусителка! — прошепна гърлено д'Алегр и отново я сграбчи в обятията си, заравяйки лице в снежнобелите гърди. — Няма защо да давам обещания. Вие и без това сте мои безпомощни затворнички.
Тя го отблъсна — постави юмручетата си на гърдите му и го задържа на разстояние, колкото силата й позволяваше. А очите й сякаш се бяха превърнали в две ледени късчета, жестоки и страшни — като на пантера.
— Ще имаш в обятията си парче лед, не жена, а камък… ако не обещаеш. Няма да получиш нито една истинска целувка… — закани се тя.
— О, не, не — любете ме, както преди, умирам от желание… моля ви — изпъшка той, свлече се на колене пред нея и целуна глезените й.
Тя отново се засмя и се протегна като разкърши великолепната си снага. Знаеше, че е постигнала своето: каквото и да се случеше отсега нататък, този човек бе неин роб.
По-късно обаче, когато лежеше в прегръдките му на купа кожи близо до огъня, тя започна да стене и пъшка. И не от сладострастие или любовна наслада, а от болки в гърба. И не успя да получи никаква забрава, нито утешение… в цялото й същество остана само една голяма горчивина. Осъзна, че боят с камшици по заповед на Алфонсо се оказва за нея по-сладък, отколкото милувките и любовта на французина.
Глава двадесет и шеста
През декември, когато първият сняг посребри покривите на Рим, по заповед на френския крал трите знатни заложнички бяха върнати на Светия престол.
Сам Александър VI излезе с блестящата си църковна свита да посрещне скъпите на сърцето си дами пред римските врати. Огромна тълпа се бе събрала там, но когато той се появи хората го посрещнаха с презрителни викове и смях. Александър се бе превърнал в истински клетник: досега само хули и поражения съпътстваха кариерата му на църковен глава, срам и унижения се силеха върху му от всички страни. Когато издигна ръце към небето, за да благослови «своите деца», от всички страни го освиркаха и обругаха. Неколцина направиха неприлични жестове, когато мадона Джулия първа се появи; хората знаеха, че тя е любимката на папата — човекът, който би трябвало да се занимава с по-свети работи. Александър прегърна Лукреция набързо, после и Адриана, която му се падаше роднина. Лукреция се забави за секунда при д'Алегр, който бе така любезен да ги доведе лично, сбогува се с него, а той тържествено рече:
— През целия си бъдещ живот ще помня с безнадежден копнеж изящната песен, която ми пя моята птичка-затворничка — и след тези сериозно изречени думи, той се наведе и й целуна ръка най-почтително, което направи впечатление на околните.
— Сбогом, сър, може би няма да се срещнем пак, но за мен тъмничната присъда бе истинско удоволствие — откликна тя с порочни пламъчета в хипнотичните си очи.
Завърнала се вече във Ватикана, тя бе изправена пред тъжната истина, че светият престол се намира в опасност. От баща си разбра, че ако брат й Чезаре не успее да направи сполучлив ход и да надхитри краля гърбушко, на властването на Борджиите може да бъде сложен ненавременен край.
Ясно бе, че Александър трябва да се откаже от някои навици и да промени начините си на живот, поне временно… На първо време той нареди на скъпата си Джулия да се завърне при законния си съпруг и да заживее в собствения си палат. После публично се разкая; облечен в скъсан чувал, посипан с прах и пепел, той излезе на площада и като горко каещ се грешник с наведена глава и бос застана в снега и леда под голямо черно разпятие. Следваше го Лукреция, облечена в черно и скрила лице зад голямо було. Последваха редица литургии и строги пости, множество молебени за защитата на Рим срещу френските нашественици.
За известно време хората бяха заблудени. Те престанаха да шушукат за скандалните оргии във Ватикана и отново обърнаха очи към Светия отец за духовно напътствие и съвет.
Междувременно доминиканският монах Савонарола бе обесен и изгорен на кладата във Флоренция. Така му бе запушена устата и сложен край на проповедите му срещу грозното поведение на онези, които той наричаше «лицемерните Борджии». За още един пример и за назидание послужи отлъченият ренегат свещеник Николо де Полагати, който бе обвинен, че изкусил и после предал десетина жени в Рим; той бе затворен в желязна клетка и изложен на хорското порицание до кулата на Сан Джулиано.
Лукреция придружи баща си и брат си Джовани на началните мъчения, на които бе подложен този нещастен божи служител. Бяха го съблекли гол — само по една бедрена превръзка. Северният вятър свиреше през ледените решетки на клетката. Бе ужасно отслабнал и тънките ребра се брояха през полупрозрачната и посиняла от студа кожа; той трепереше и от студ, и от страх, криеше лице с ръцете си, а тълпата не преставаше да се гаври с него. Мушеха го с пръчки и железни пръти, хвърляха върху му каква ли не мръсотия. Особено се проявяваха двамина — те бяха съпрузите на две от жените, забременели от Полагати; тези двамата викаха най-силно и хвърляха запалени въглени върху главата на нещастника.
Непостоянната в настроението си тълпа отново викаше «Вива!» на Борджиите и възхваляваше решението им да наложат това наказание за назидание на бъдещите грешници. Лукреция и Бианка обаче обърнаха гръб на недостойното зрелище и разтреперани от ужас при вида на полумъртвото човешко същество в клетката се махнаха от площада. Когато се прибраха в палата, Лукреция внезапно се заля в най-искрени сълзи, оплаквайки собствените си прегрешения и започна да се бие по гърдите с юмручетата си.
— О, Боже, всеки се нуждае от любов и красота, и топлота… мила ми Бианка, трябва ли да горя в пламъците на ада за целувките, които съм дала или получила? — стенеше и хлипаше Лукреция, хвърлила се на гърдите на довереницата си.
Бианка се опитваше да я успокои. Но Лукреция не можеше да забрави лицето на поругания несретник в клетката. Затова започна все по-често да придружава баща си в публичните му изяви на смирение и покаяние. Дори стигна дотам, че напусна луксозната си къща и влезе в женския манастир Сан Сиксто на Апийския път. Там започна ревностно да моли прошка за прегрешенията си в подножието на Христовия кръст; дори даде да се разбере, че е готова да се покалугери и завинаги — да се откаже от връзки с мъжете.
Нямаше по-голяма сензация от новините за нейното покаяние, а те скоро се разчуха във всички кътчета на Рим. Изглежда това бе липсващата брънка, която върна доверието на населението към едновремешния му любимец, красивия и добродушен Александър.
Когато през пролетта Шарл VIII пристигна на кон пред градските порти на Рим, до него яздеше Чезаре Борджия, но не като враг, а по-скоро като заложник. Чезаре се бе бил, но не против него, а за него — в Перуджа, където кондотиерите бяха отказали да отстъпят дори и педя земя. Френските войници бяха претърпели доста загуби от липсата на храна тази жестока зима, а ранените и убитите бяха оставени на произвола на съдбата; бяха ги изяли вълците от близките гори.
— Елате с мен в Рим и Светият отец ще ви нахрани и облече, ще призове божията благодат и благословия върху Франция — ласкателно бе увещавал френския крал Чезаре Борджия. Шарл — слаб, видиотен, с лоши съветници и прекалено самоуверен — бе разбрал най-после, че нямаше силата да отнеме на Борджиите религиозната власт.
И по този начин Чезаре Ужасния — преобразил се сполучливо като добродушна овчица — охотно бе придружил Шарл и останките от голямата му армия до Рим. Цяла Европа бе шокирана и удивена, когато настъпи часа кралят-гърбушко да подвие коляно пред Александър VI. В присъствието на бляскава тълпа от кардинали, свещеници и много благородници двамата подписаха договор.
Междувременно в манастира Лукреция бе отслабнала болезнено и бе ужасно потисната. И съвсем не би посмяла да отрече, че се почувства безкрайно щастлива да я изведат от мрака в светлината, на бял свят отново. Лично брат й Чезаре дойде, за да я отведе обратно във Ватикана. Там тя достолепно зае място от дясно на френския крал и взе участие в един от най-великолепните пирове, някога давани от Светия престол.
Гостите ядоха, пиха и танцуваха до късна доба. След месеците скромен живот и по-оскъдна храна в манастира Лукреция попрекали със скъпите вина и вкусните разкошни ястия. Съвсем забрави, че до преди малко се бе представяла за каеща се грешница. Забрави и обетите, които бе дала — отсега нататък да следва само пътя на праведниците. Историята се повтаряше — Рим отново ликуваше и одобрително скандираше името на Александър. Миналото бе забравено. Започваше нова ера. Всички жадуваха да се върне доброто охолно старо време, на всички бе омръзнало наказанието, което сами си бяха наложили. Навсякъде в Италия френските войници се предаваха доброволно. Борджиите откриха, че отново са абсолютни господари на положението.
Лукреция отново се бе хвърлила най-пламенно в забавленията на разкошната вечер. Привличаше очите на всички — бе прекрасна в новата си рокля от зелено кадифе, бродирано със златни конци. Безценни перли проблясваха на главата и врата й.
Френският крал бе доста замаян от изпитото вино. Главата му бе доста голяма спрямо пропорциите на тялото; тя се кривеше и накланяше настрани. Опита се да се примъкне до Лукреция и да я ухажва, но изпадна в нещо като кома и се наложи да го отнесат в определените за него покои.
Чезаре покани сестра си на танц. Отведе я на широката централна част на залата — имаше да й казва много неща. Приятелството с рода Сфорца бе вече изпята песен. Джовани Сфорца бе извън играта, поне от гледната точка на Борджиите. И Александър, и Чезаре знаеха, че той е импотентен и планираха да анулират брака на Лукреция, за да могат да я омъжат за един от племенниците на Неаполитанския крал. Междувременно Сфорца се бе уплашил да не го убият и бе избягал от Рим — бе се завърнал в Пезаро, при това сам.
Чезаре и Лукреция бяха чудесна двойка — и двамата танцуваха отлично. Нейното настроение бе приповдигнато — току-що красив млад придворен й бе направил приятен комплимент. Бе казал, че нейният поглед е по-опасен от юпитеровите мълнии. Лукреция обожаваше ласкателствата; освен това бе вече получила уверения, че няма да се налага да се връща в манастира. Не я привличаше особено идеята да се омъжва отново, освен ако не ставаше дума за Алфонсо д'Есте. А когато си помисли за него, цялата потрепери и болезнено усети белезите от ударите с камшик на гърба.
Чезаре продължаваше да й говори, но тя се чувстваше малко замаяна. Освен това й се повдигаше. В същия миг дъжд от цветни листенца почти я заслепи. Дворцовият шут — облечен като Пан — правеше пред нея пируети и очакваше тя благосклонно да му обърне внимание. А тя точно в този миг припадна. Преди да загуби съзнание си помисли, че след строгия живот в манастира многото храна и възбудата са й се отразили зле.
Дойде на себе си в собственото легло. Бианка слагаше кърпа с парфюмирана вода на челото й, а Савели, лекарят, седеше до нея и я гледаше. Бяха я съблекли — роклята и фустата ги нямаше, бельото бе разкопчано. Бианка изглеждаше много уплашена. И Чезаре бе тук. Все още облечен в официалните си дрехи, със скръстени на гърдите ръце и зли очи — доста по-свиреп на вид от обичайно. Той погледна Бианка и лекаря и им нареди да излязат. После заговори с тих, почти съскащ глас:
— Е, миличка, какво ще кажеш сега? Сфорца не го бивало… а ти си бременна. Много, много интересно!
Лукреция замръзна от ужас. Сякаш я бяха облели с ледена вода. После изведнъж почувства топла вълна да я облива, стана й непоносимо горещо, гореше цялата. Сграбчи една кадифена роба, за да прикрие голотата си и с неимоверен страх загледа братовото си лице. Какво ли ще направи Чезаре? Той се доближи и се наведе. Боже, бременна, замаяно си повтаряше тя. Значи това бе причината, заради която ту й призляваше, ту й се повдигаше; и това неразположение е започнало още от манастира.
— Е, мадона — продължи Чезаре, — по-добре си признай пред мен, ако не пред другиго. Лекарят Савели лесно позна какво ти е… Естествено, той ще трябва да умре. Аз ще се погрижа за това. Но кой още знае за тази работа? И кой е бащата на това дете? Отговори ми!
Глава двадесет и седма
Тя не можа да отговори; думите не излизаха от устата й. Тялото й започна да трепери и тя не можеше да го овладее. Скри лице в ръцете си.
— Отговори ми — отново изсъска Чезаре. — Отговори ми или ще те удуша, макар и да си ми сестра.
Лукреция с право можеше да се похвали, че няма човек на земята, от когото тя да се страхува. Но отлично знаеше какво досега е направил Чезаре и какво още би могъл да направи… особено когато бе силно разгневен. Имаше от какво човек да се страхува от Чезаре. Сега дори бе хвърлил око на младата и хубава дона Санча — съпругата на собствения му брат Гофредо, а последният бе човек благочестив и никога не би позволил брат му да се докосне до собствената му жена! А във Ватикана вече се шепнеше по тъмните коридори, че Чезаре не се спира пред нищо, не би се спрял и пред братоубийство. Е, трябваше ли тя да се страхува от Чезаре или не?
Не бе дори и помисляла, че такова нещо може да й дойде до главата. Отлично разбираше, че ако това се разчуеше, цяла Европа щеше да й се подиграва. А що се отнасяше до брака й със Сфорца, изобщо нямаше съмнение, че той щеше да бъде разтрогнат.
А чие бе детето? Може би на Алфонсо д'Есте: заченато през онази бурна и страстна нощ, когато се бе промъкнала при него, преоблечена като циганката Долорес?
Обаче… бяха последвали други нощи и други любовници. Обляна в пот, безкрайно унижена, Лукреция лежеше безмълвна и гледаше братовото си лице с истински ужас.
— Добре, нека да е така — промълви той, а пръстите му заиграха по дръжката на кинжала на пояса му, — може би наистина не можеш да отговориш. Важното е, че в очите на хората ти трябва да останеш неопетнена, чиста като току-що паднал сняг. И бракът трябва да бъде разтрогнат. Трябва да намерим подходящ кандидат за теб и да те омъжим отново, за да може детето да се роди законно.
Лукреция зарови лице във възглавницата. Стисна зъби и от очите й рукнаха сълзи, горчиви и горещи. Имаше само един начин да се справи с Чезаре и той бе да му се опълчи. Сега вече нямаше значение чие бе детето! О, Боже мой! Как само би желала това дете да бе на Алфонсо и тя да го роди. Алфонсо — истинската й любов! Задъхана от внезапно нахлулите в нея противоречиви чувства, тя рязко подскочи в постелята, а очите и захвърляха искри, когато викна на брат си:
— Не смей да ме заплашваш! Няма да го търпя! Ще се оплача на баща ми, който ме обича!
Чезаре се ухили и поглади брада.
— Да знаеш само как ще се зарадва, като чуе, че си бременна. Освен това той винаги ще послуша моя съвет. Сега мирувай и ме остави аз да оправям малката ти — хайде да я наречем така — грешчица. — После той добави заканително: — Савели ще живее само докато имаме нужда от неговата помощ — до раждането това лято… а пък що се отнася до Бианка…
— Бианка е най-скъпата и доверена моя приятелка. Само да я докоснеш и ще те убия! — Лукреция изговори тези думи през стиснати зъби, почти ги изсъска подобно на брат си, към когото точно в този момент изпитваше непреодолима омраза и злоба.
Дойде ред и Чезаре да промени цвета на лицето си. Знаеше, че сестра му е способна на крайно силни чувства и… дела — нали и тя бе Борджия. Можеше да я заплашва, но не биваше да я притиска до стената и да я поставя в крайни положения. По-изгодно бе да промени тактиката — така и направи. Пое едната й ръка, отпусната и безжизнена в този миг на голямо напрежение, целуна я и започна да й шепне мили думи. Та нали тя бе неговата собствена мъничка сестричка — скъпата Лукреция. Хайде да забравим — станалото-станало, няма повече да се ровим, кой бил виновен и прочие, нареждаше тихо и ласкаво той. Но поне едно нещо трябва да е сигурно — че детето не е от Сфорца?
Моментът бе такъв, че Лукреция избухна в смях, докато и сълзи потекоха по бузите й, а полека-лека смехът се превърна в чувство на голямо огорчение и тя наистина се разплака. Не, не е от онзи нещастен скопец, съпруга й, каза му тя през сълзи. Това поне е сигурно.
— Добре, тогава ще постъпиш ли както аз ти казвам — да не съобщаваме на никого и да внимаваме да не се разчуе — запита я той.
— Нямам избор — рече тя намръщено — пък и не искам да раждам това дете.
— Добре, значи оставяш нещата в моите ръце. Ще се погрижа никой да не разбере, освен онези, които са ни нужни и на които имаме пълно доверие.
— И няма да правиш нищо на Бианка, нали? — настоя Лукреция твърдо.
— Няма, обещавам.
Успокоена от думите му, тя се отпусна в леглото.
Този момент, обаче, се превърна в началото на истински кошмар в живота й. Тя никога не научи какво точно е казал Чезаре на баща й. Видя го само веднъж. Тогава Александър дойде в стаята й и й заговори по доста странен начин: каза й, че според лекаря здравето й е в опасност и се налага за известно време да поживее изолирано във вилата в Сан Мария в Портику.
— Надяваме се, че милата ни Лукреция ще възстанови здравето и силите си още преди началото на есента, за да можем тогава да пристъпим към разтрогването на брака й — рече той, като избягваше през цялото време да я погледне в очите.
Тя разбра, че той знаеше. Обаче слабият духом Александър, който предпочиташе удоволствията и приятните неща пред неприятните, остави нещата в ръцете на най-възрастния си син, специалист по интригите. Освен това папата имаше и други проблеми, които не търпяха отлагане, извън нежеланата бременност на дъщеря си. Всъщност, макар и френският крал да бе прегънал коляно пред папския трон в помпозна и пищна церемония, войната в Италия съвсем не бе приключила. Все още имаше размирици сред италианските държавици. Усилията на папата да ги обедини в могъщ съюз бяха провалени от нежеланието на Неапол да сътрудничи. От своя страна, Флоренция също пречеше — там помнеха Савонарола като мъченик на своята кауза, убит по заповед на Борджиите.
Двамата Орсини също се противопоставяха доста категорично на Ватикана и чак в битката при Форнова Шарл VIII загуби и последното късче италианска земя. Тук-таме битките продължиха, но те не бяха от съществено значение и един ден папските сили печелеха сраженията, докато на следващия търпяха тежки загуби.
По съвета на Чезаре Александър арестува двамата най-могъщи кардинали — Асканио и Колона; подозираха и двамата, че заговорничат против него.
Мрачният затвор Сант Анджело се препълни с политически затворници, мнозина от тях бяха подложени на мъчения и убити без съд. Ето такива мерзости се вършеха в Рим зад хвърлящата прах в очите на обществото лъскава фасада на широко приветствания договор с френския крал.
Кой ли от стотиците хиляди италианци от простолюдието можеше да знае, че завръщайки се във Франция Шарл оставя след себе си бавно действаща отрова, която постепенно щеше да прониква в кръвта на онези, които поддържаха Борджиите?
Лукреция обаче остана настрана от това котило на интриги и размирици, затворена, далеч от хорските очи за шест дълги месеца в собствения й дворец. В собствената й стая. Бе се превърнала в истинска затворничка, тъмничар й бе Чезаре… но той й бе и редовен посетител, готов незабавно да вземе мерки, ако тя би сгрешила нещо или имаше някаква опасност. Вярната и блага по характер Бианка бе единствената прислуга във вилата.
Савели също се оказа затворник, макар и без да го съзнава напълно. Напълно в рамките на приятелската услуга Чезаре го помоли да се грижи за мадона Лукреция, но тъй като съществуваше реална опасност от инфекция — бе лято и епидемията можеше отново да избухне в Рим — лекарят бе помолен да не напуска определените за него стаи.
През тези шест дълги, горещи и най-вече трудно поносими месеци Лукреция се намери лишена от забавления, от нормален живот, дори здраве; налагаше се да плати цената, която всяка жена плащаше в това си състояние, след като не бе внимавала, когато е било необходимо. Стройното й сладострастно тяло надебеля. Често й се гадеше, повръщаше, чувстваше се безсилна и лека като лист. Налагаше се да чака, а как й се искаше само да излезе на чист въздух и почувства сладостта на свободата! Бе й разрешено само да излиза за малко на балкона, откъдето се откриваше гледка към градината с кипарисите и портокаловите дръвчета.
И през цялото време мислите й — мъчителни и изгарящи — бяха насочени към мъжа, когото смяташе за баща на детето си. Отлично разбираше, че нямаше да й дадат детето след раждането му. Нямаше дори да може да го види, камо ли да го задържи. Чезаре щеше да се погрижи за това. Грозни мисли я глождеха отвътре. А когато накрая настъпи онази паметна утрин и тя роди — физическите й мъчения бяха неописуеми. Но тя не изплака на глас нито веднъж. Стискаше ръцете на Бианка с всичка сила, трепереше и хапеше устни до кръв, като непрекъснато си повтаряше, че никой в палата не бива да я чуе да плаче. Защото онези, които не бяха я виждали, бяха уверени, че тя боледува от много тежка форма на шарка. Затова, според тях, не желаеше да се показва публично — искаше да се излекува напълно.
Бианка плачеше над извиващото се, прегънато от гърчове тяло на обичната си господарка.
— Света Дева Мария, Богородичке, смили се над нея! — ревностно се молеше тя.
Детето се роди на разсъмване. Савели, който бе и отличен фармацевт и добър познавач на маковите препарати, успя накрая да притъпи непоносимите болки. После изнесе повитото бебе отвън при Чезаре, който нервно се разхождаше напред-назад и хапеше устните си. Там бе и личният му прислужник Перото, верен като куче, готов да му изскубнат езика, но не и да предаде страховития си господар.
Чезаре дори и не попита какво е детето — момче или момиче — нито погледна лицето му. Просто го напъха в ръцете на Перото. Савели обърса потното си чело и се поклони пред навъсения Борджия.
— Детето е мъртво. Така се роди, без дъх… милорд — измънка той.
— Отлично — това бе всичко, което каза Чезаре.
Перото си знаеше работата. Изчезна веднага — заповедите му бяха да се отстрани безжизненото новородено. Чезаре влезе в стаята на сестра си, погледна внимателно за миг пребледнялото й лице, оградено от дългата руса коса, която бе потънала в пот, и кимна одобрително. Тя бе в безсъзнание. Бианка обаче потрепери и заговори:
— Страданията й бяха ужасни, милорд.
— А твоите, мила моя, ще бъдат далеч по-ужасни, ако проговориш дори една дума за станалото, пред който и да е — рече Чезаре с хладна усмивка, от която Бианка настръхна цялата.
Вцепенена от страх тя се свлече в краката му и се закле във всичко свято, че ще мълчи до гроб.
Задоволен от свършеното, Чезаре напусна вилата и взе със себе си лекаря.
— Ще ми бъде ли сега разрешено да се завърна у дома? — запита Савели; бе му омръзнало от дългото подобно на затвор престояване в палата на Лукреция.
— От все сърце — отвърна Чезаре, — и благодаря ти!
И той му протегна ръка. Злощастният лекар я пое.
Усети само най-леко убождане, сякаш го ужили пчела по дланта. Не знаеше нищо за зловещия пръстен на Борджия. Но не бе направил и две стъпки по стъпалата на палата, когато с отчаян вик изпъна ръце нагоре и падна на огряната от слънцето пътека, а на устата му се появи червеникава пяна. Умря още преди някой да се доближи до него.
Чезаре подхвърли кесия с дукати на прислужника си.
— Занеси това на вдовицата на Савели. Предай й нашите съболезнования и й кажи, че се е заразил от шарката и починал.
Перото се поклони ниско. Бяха минали само няколко минути, а все едно, че Савели никога не бе съществувал, все едно Лукреция никога не бе раждала. Но тази вечер във Ватикана бе официално съобщено, че папската дъщеря се е съвзела от дълго и тежко боледуване и ще присъства на следващия официален пир. А след това ще бъде обявено и анулирането на брака й със Сфорца.
Когато Лукреция излезе от болничната си стая, тя отново бе стройна и красива. Спомена детето само веднъж и когато Бианка й съобщи, че то се бе родило мъртво, тя се прекръсти и прошепна:
— Вината е моя! Бог да ми прости! Свети ангели, умолявам ви да приемете злочестото ми дете!
И никога повече не отвори дума за него. Но си обеща, че ще дойде денят, когато тя ще каже за него на Алфонсо. Един ден…
Глава двадесет и осма
В началото на есента остатъците от френската армия напуснаха Италия. След себе си оставиха скръб и разорение — глад и болести. В Рим обаче затова почти не се говореше, всъщност и не се знаеше, пък и кой ли го бе грижа… Хората празнуваха още така наречената блестяща победа на папските сили. Сега вече всички знаеха истинската причина за неуспеха на Шарл да завладее Италия, въпреки отстъпените му територии; френският крал се бе провалил поради собствената си неуравновесеност и безнадеждните си опити да нападне Константинопол и да се обяви за император на Ориента. Французинът подписваше споразумения, които бяха пагубни за него самия. А Александър бе уредил нещата така, че римляните да научат за всички провали на Шарл. Междувременно обаче селяните в планинските села, тучните долини, равнините, лозята, умираха като мухи.
Започнаха да се носят нови клюки и скандални слухове за Борджиите. Александър бе получил още един удар: пак бе прибрал прелестната Джулия при себе си и след седмица необуздани веселби и оргии бе получил нов пристъп на болестта си. Бе изпаднал в невротичен бяс, който новият му лекар Бертело (заместил убития Савели) бе успял да укроти, но с големи трудности.
Сега вече в Светия престол открито се говореше, че Чезаре е насилил красивата си снаха Санча да му се отдаде и двамата братя са в смъртна вражда. Само че до този момент никой от двамата не се бе осмелил да извърши най-тежкото престъпление да убие собствения си брат.
Джовани Сфорца се бе спотаил в двореца си в Пезаро и бе сърдит на целия свят, всъщност той отлично разбираше какви приказки се носят за него. Сега всички знаеха, че бракът му с Лукреция не е бил никога консумиран. Чичо му — кардинал Сфорца — бе осъден на изгнание и не можеше да му помогне да измие обидата. Така че в момента Джовани Сфорца не можеше да направи нищо друго, освен да скърца със зъби, да признае публично, че бракът му се е провалил и да върне зестрата на Лукреция на алчните й роднини.
Междувременно Лукреция бе изключила напълно, и от съзнанието, и от сърцето си, спомена за злощастното си превръщане в майка, свързано с ужасна тайнственост. Най-малкото утешение все пак бе, че Чезаре бе спазил обещанието си и не бе посегнал на скъпата й Бианка.
А сега в опит да възвърне загубеното си щастие, тя се бе хвърлила във водовъртежа на веселия светски живот, даваше приеми и посещаваше чуждите увеселения, омайваше с интелигентността си, знанията и интересите си, свързани с изкуствата и най-ерудираните държавници от обкръжението на папата.
Лично Леонардо да Винчи й представяше най-хубавите си картини, подаряваше й някои от тях, говореше с нея за изкуство. Микеланджело обсъждаше скулптурите си с нея. И ако Лукреция знаеше за тъмните, ужасни престъпления, които се вършеха около нея, и за разпътното поведение на баща си, тя не показваше това по никакъв начин. Някак си трескаво, безропотно и безметежно тя вървеше по блестящия път, отреден й от съдбата…
На връх Великден следващата година Александър VI използва църковната си власт по незаконен начин, за да разтрогне накрая брака между Сфорца и дъщеря си. Съвсем прибързано след това той и Чезаре решиха да я омъжат отново и преди да бе изминала и година те обявиха, че бъдещият съпруг е Бизели, племенник на краля на Неапол. По този начин се удовлетворяваше още една политическа амбиция на Ватикана.
Лукреция не познаваше Бизели. Изпълнявайки повелята на семейството сляпо, тя обеща да се омъжи за него, но междувременно си намери друг любовник, заглушавайки непрекъснато онзи вътрешен глас в себе си, който й припомняше пламтящата й любов към един-единствен мъж.
Сегашният обект на любовните й интереси бе личният секретар на баща й. Франческо Троче бе испанец. Бе блестящ, надарен и умен младеж десет години по-възрастен от Лукреция. Още от началото бе станал жертва на странното излъчване на дъщерята на папата.
Бе извънредно красив мъж, притежаваше черните бляскави очи на своята раса и синьо-черна коса, спускаща се до раменете. Не носеше брада, имаше високото чело на интелектуалец и добродушни уста. В него нямаше никаква злина; по-скоро бе малко разсеян като истински учен, който отдава повечето от времето си на науката; не бе женен и досега не бе имал достатъчно време за жени.
Постът му във Ватикана в този момент бе извънредно важен. Освен това работата му го интересуваше изключително много. Може би се досещаше, че господарите му се ползваха със злокобна слава, но това не го вълнуваше — личните им грехове не бяха негова работа. Много повече го интересуваше онова, което се случи между него и Лукреция една юнска нощ.
Този ден в Рим бе празник. Накрая Борджиите бяха оправили отношенията си с Неапол. Чезаре щеше да заминава като папски представител там. А хората искрено се радваха, че Лукреция ще бъде херцогинята на Бизели.
През целия ден по улиците имаше увеселения и танци. Когато настъпи нощта, по големите площади лумнаха високи огньове, запалени бяха фенери и фойерверки.
Паметници, колони и статуи бяха богато накичени с цветя. Дворцовите дами и кавалери бяха излезли на балконите, за да наблюдават веселите шествия. В едно от тях се появи джудже, облечено в позлатено палто; то се возеше в колесница, теглена от хрътки, и предизвикваше необуздан смях. Музиканти с арфи и лири бяха излезли пред тълпата, свиреха и танцуваха. Появиха се и прекрасно облечени дами, в шапки с пера и скъпоценни камъни; те яздеха богато украсени коне и бяха придружавани от рицари, които носеха герб. Процесията минаваше под триумфална арка от порфир и злато, която бе за целта издигната на площада Св. Петър, а на върха й бе поставен хералдически символ, изобразяващ бика на Борджиите.
Лукреция стоеше на един от балконите заедно с Франческо Троче. Тя се смееше и махаше с ръка, пееше на висок глас също като дете и просто не се отличаваше с нищо от останалата част на тълпата.
Внезапно един жребец се откъсна от контрола на ездача си и ревностно подгони снежнобяла кобила, като разпръскваше с гърди хората пред себе си също като детски играчки. Зрителите се заляха във весел смях, който разтърси площада. В този миг Лукреция и Франческо се спогледаха и тя потръпна под погледа на тъмните му, излъчващи страст очи. Той протегна ръка и пръстите му докоснаха кръста й. Тя престана да се смее и някаква странна слабост я обзе.
— О, достатъчно сме стояли тук — главата ми се завъртя. Хайде да се приберем — промърмори тя.
Той се обърна заедно с нея и двамата влязоха вътре. Испанецът пусна плътно завесите. Шумът и веселбата на тълпата останаха някъде далеч отвън, сякаш изобщо не съществуваха. Намираха се в голяма зала, където допреди малко бяха яли и пили гостите. Дългите маси бяха отрупани с останала храна, златни чаши и стакани от яспис. Всичко бе захвърлено хаотично и натрупано на купища в големите подноси. Непознати за Лукреция морски риби, печени ястия, окичени със зелени листа, пълнени дроздове, огромни торти на етажи, захаросани бадеми, баници с дюля и други плодове и още много други вкусни неща.
Виното се бе ляло в изобилие — и по масите, и по земята. Навсякъде миришеше на вино, на пот, парфюм и тамян. Тук бе имало истинска оргия. А от рисуваните и покрити с разкошни фрески тавани над тях студено се усмихваше ликът на Божията майка, изпълнена с презрение и сарказъм.
Сякаш привлечена от магнит, Лукреция протегна ръце към Франческо. Погледна го в очите и тихо му заговори на неговия език, който владееше отлично.
Очите му се бяха приковали в несравнимата й снежнобяла гръд, частично прикрита от гънките на златистата рокля.
— Елате — промълви тя, — елате с мен…
— Мадона Лукреция, съдбата ви е предопределила да се омъжите за Бизели, принцът на Салерно. Вие не сте за мен… — проговори папският секретар с измъчен и дрезгав от копнеж глас.
Тя обаче нехаеше изобщо дали отново ще рискува репутацията си и дали ще съсипе живота на испанеца, или не; не я беше грижа за тези неща в този миг, страстта говореше по-силно от разума. Обзета от трескаво, непреодолимо желание, което пълзеше във вените й досущ отрова, която същевременно я опияняваше Лукреция изобщо не мислеше. Прекалено дълго бе водила строг монашески живот и се бе каяла за греховете си. Испанецът потрепваше от любов също, Боже, как само я желаеше. А тя си представи как ляга в обятията му; божичко, ако това не беше най-прекрасният завършек на един прекрасен ден. И се засмя.
— Кой има право да определя, че аз не съм за теб?
Мъркащият й глас отново потисна чувството му за самосъхранение; всъщност той отлично осъзнаваше, че е загубен, но нямаше нищо против. Да умре, след като е целувал устните й — е, имаше много по-лоша смърт.
Сляпо я последва. Не знаеше къде го води. Не го интересуваше…
Но през една цепка в дебелите завеси всевиждащите вездесъщи и змийски очи на Чезаре Борджия забелязваха и запомниха факта, че те излязоха заедно.
Глава двадесет и девета
Още някой бе забелязал бързото излизане на Лукреция и почитателят й от залата в големия коридор с мраморния под. Това бе дребна и стройна жена, млада, но със сякаш остарели, обиграни и зли очи — като бадеми по форма и блестящи като ахат. Бе облечена повече от великолепно, в рокля от дебела коприна, с брокатени ръкави и мрежеста шапчица, обсипана с множество скъпоценни камъни, на светлорусата коса. Дона Санча бе най-красивата от снахите на Александър. Освен това бе и най-безскрупулната и най-безнравствената, тъй като бе, може би, най-добрата ученичка на Чезаре. Той я бе погледнал жадно и й бе дал да разбере, че я желае страстно още от първия ден на годежа й с по-младия му брат. През онзи ден Гофредо отсъстваше от палата — бе по работа в своята резиденция в Скуилаче. Той бе много по-дълбоко вярващ от другите Борджии и това бе скоро омръзнало на Санча. За сметка на това бързо се бе почувствала неудържимо привлечена от Чезаре, от когото същевременно се страхуваше и ужасяваше по един особен начин, защото той бе изпълнен с необуздано и неестествено влечение към нея. Сега всички във Ватикана знаеха, че поведението й е далеч от сестринско спрямо Чезаре. Последният обаче съвсем не се интересуваше от русите й плитки и черните очи. Тя принадлежеше към големия неаполитански род и Лукреция щеше да се омъжва именно за по-малкия й брат. Неапол отдавна бе и продължаваше да бъде една от пречките към абсолютната власт на Борджиите в Италия. Сега обаче този изгоден в политическо отношение брак бе договорен и нищо не трябваше да го възпира, защото то би се отразило на плодовете на този съюз, облагодетелстващи папската институция. Така мислеше Чезаре.
Като че ли се бяха договорили, дона Санча и порочният й любовник се срещнаха в залата, от която току-що бе излязла другата двойка. Санча бе леко пияна. На бялата й рокля аленееше винено петно. Дворцовият шут се влачеше след нея и носеше три балона, единият от които се спука. Тя се стресна и изпищя, уплашена от неочаквания шум.
Но в този миг шутът зърна смръщената и внушаваща страх физиономия на Чезаре Борджия, който както обичайно носеше дрехи от черно кадифе, обшити със златни конци. Усмивката на шута замръзна. Той падна на едно коляно и запелтечи извинения, ужасен от евентуалните последствия на фамилиарниченето си с фаворитката на Чезаре.
Санча се закикоти глупаво.
— О, милорд, помислих си, че може би френската артилерия ни напада в тила — опита се да се пошегува тя.
Чезаре нямаше настроение за пиянски шеги, освен това не му се нравеше да му се припомня, че именно той бе развратил това момиче. Защото Санча бе израсла и възпитана в испански женски манастир, а в последствие именно той я бе постепенно направил безнравствена и разпътна в безпътната атмосфера на папския двор. Пък сега си имаше нещо на ум. Сви рязко крак в коляното и ритна силно шута в ребрата. Бедният нещастник…
— Изчезвай, шуте, или ще си платиш за глупавите си шеги!
Джуджето изпусна другите два балона от страх, а те полетяха нагоре към красивия таван, после се отклониха към един от свещниците на огромния канделабър и експлодираха.
Санча рече задъхано:
— Видя ли онзи жребец? По дяволите! Какъв красавец само и изобщо не се уплаши от виковете и смеха на хората… — тук думите й секнаха, защото Чезаре хвана ръката й и заби нокти дълбоко в плътта й.
— Ти видя ли Лукреция и онзи мръсник секретаря?
Санча внезапно изтрезня. Наведе леко глава настрани и захапа ръката, която я измъчваше, после започна нежно да смуче ухапаното място. Той рязко издърпа ръката си.
— Нямам време за игри сега. Видя ли Лукреция, пак те питам?
Дона Санча направи сърдита муцунка и избърса устните си с опакото на ръката.
— Да, тя бе с Франческо. Е, Чезаре, какво мислиш — милата ми сестричка да не е харесала този изнежен умник?
— Къде отидоха?
Тя се разкикоти пак и погали жилетката му, а пръстените по ръката й заблещукаха. Те бяха подаръци от Чезаре — даровете му за забранената, открадната любов.
— Е-е-е, в леглото, мили мой… без всяко съмнение — рече тя и пак се изкикоти.
Изпитите бузи на Чезаре пламнаха и станаха тъмно червени. Значи така! Той също ги бе видял. Сега бе сигурен. Дяволите да я вземат и Лукреция и любовните й похождения. Трябваше час по-скоро да я омъжат за подходящ и мъжествен човек. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Пък нека роди… но законно. Няколко часа родилни мъки, както последния път, може би ще охладят кипящата й кръв.
Чезаре блъсна Санча настрана и закрачи енергично. Тя се затича след него; виното я правеше по-смела от обичайно, макар и да знаеше много добре, че не е разумно да му се противоречи. Дори Гофредо се страхуваше от него.
— Остани при мен малко — започна да му се умилква тя.
Обаче Чезаре се бе ядосал много. Боже, какви похотливи мръсници бяха жените! Всички! И непрекъснато пречеха на сериозните му намерения. Не можеха да се научат, че за всичко си имаше място и време.
Всъщност бе изпаднал в едно от най-жестоките си настроения, бе почти озверен. Грабна една запалена свещ от поставката и преди Санча да разбере какво се готви да направи, той сграбчи китката й в безмилостна хватка и задържа малката й нежна длан над пламъка. Само за две секунди, но те бяха достатъчни, за да изтръгнат от нея сърцераздирателен писък на болка и страх. После той духна пламъка и го загаси; изсмя се силно:
— Мислех си, че обичаш топлото, миличката ми прелестна Санча! Я иди и сложи нещо на тези мехури. Може би аз ще се опитам да ги излекувам с целувки… по-късно тази вечер.
Тя се свлече на пода като откъснато цвете и заоплаква наранената си ръка. С големи крачки Чезаре излезе от залата. Упъти се направо към главните порти и там разпита един от стражите. Последният му каза, че видял мадона Лукреция. Тя повикала носилката си и се отправила към двореца си, така поне мислеше стражът.
Чезаре остана за миг на стъпалата, загледан в светлеещата нощ — топла и нежна като кадифе — и танцуващите тълпи хора. Мрак и светлина в ярък контраст… кули и камбанарии, изпъкващи в черно на фона на звездното небе. Значи бе станало точно както си бе помислил. Но сега нямаше намерение да преследва оттеглилата се любовна двойка и да вдига много шум. Не, това би създало неприятности, защото мнозина харесваха Франческо Троче. Освен това бе опасно да прави публичен скандал в Санта Мария в Портику. Нека онзи испанец се насити на лукрецините целувки… засега. Това ще му бъде за последен път! А преди да мине и месец Лукреция ще застане пред олтара на Сикстинската капела заедно с Бизели.
Чезаре се обърна и отново влезе в мрачните и дъхащи на тамян предверия на Ватикана. Стражите му отдадоха чест. Големите порти се затвориха след него.
В топлите, уютни и ухаещи на скъпи благоуханни покои на Лукреция Франческо, папският секретар, стоеше до прозорците и наблюдаваше как една ракета от фойерверките пресича кадифената мрачина на небето и само след няколко секунди да се разпръсне в красив дъжд от златни искрици. Франческо гледаше и мислеше: тя озарява небето и само след миг се превръща в нищо…
После се обърна и изгледа красивата млада жена, която го бе довела тук и сега лежеше на леглото и го наблюдаваше иззад гъстите си ресници. По устните й играеше усмивка.
— Ти да не броиш звездите? Защо не дойдеш по-близо до мен? Страхуваш ли се?
— Не познавам страха. Никога не съм го познавал. Той не ми е присъщ — отвърна той сериозно и започна да разкопчава тъмните официални дрехи от атлаз. Но по някаква странна причина пламенните му страстни желания се бяха поохладили. Той, който бе така силно привлечен от най-харесваната и желана жена в Италия, внезапно изпита непознато досега предчувствие за надвиснала опасност. Стори му се, че съдбата му готви злокобна клопка и тя няма нищо общо с любовта. И въпреки това не се уплаши, по-скоро любопитството му се разпали, защото той притежаваше хладния мозък на учен и философ.
Само преди малко бе разсъждавал, че човешкият живот удивително прилича на онази ракета, която бе наблюдавал да се устремява нагоре и нагоре… за да познае мига на големия триумф и да очарова света с него, а после да падне и загине. И все едно, че никога не бе съществувала. И така, мислеше той, е и с човешкия живот: човек живее и умира и продължителността на съществуването му на земята е във времето едно нищо, просто една трохичка от безкрая на вселената.
Лукрецините алени устни се свиха:
— Престани да философстваш. И аз съм говорила много с големите учени на нашето време и съм изпитвала голямо удовлетворение от тези разговори, но не сега му е времето за това. Не се натъжавай, мой Франческо. Не за това се измъкнахме от другите и дойдохме тук.
Той се приближи до нея и седна на ръба на леглото. Взе едната от ръцете й в своите, взря се в дланта й и започна внимателно да я разглежда.
— Сега ще се правиш на хиромант, така ли? — засмя се тя. — Е, какво виждаш?
— Болка и удоволствие, провали и успехи. Висини на властта и пропасти на отчаянието. От всичко по мъничко или повечко за Лукреция Борджия, която може да омагьоса всеки мъж с едно докосване на устните си и да го задържи като свой затворник за вечни времена.
— А, това е по-добре — измърмори тя, — тогава докосни устните ми и нека те да те омагьосат, умни ми Франческо с бадемовите очи. Щастие на живота ми…
Като чу тези нежни и гальовни думи на матерния си език младият испанец се отпусна и кръвта му закипя отново. Какъв смисъл имаше да се противи на съдбата? Ако му е писано, нека го сразят бедите; и ако е съдено животът му да свърши в този миг, нека! — той няма да се съпротивлява. И с тих стон той се отпусна върху нея, жадно притискайки тялото си в нейното, а пръстите му се вплетоха конвулсивно в златната коса.
Навън площадите бавно се изпразваха, а огньовете и фойерверките гаснеха. Музиката постепенно отстъпи място на звъна на камбаните. Група францисканци, с качулки и тъмни роби, крачеха боси, понесли свещи по вече опустяващите улици към местата на нощните си молитви. Повечето от тях носеха по гърбовете си пресни рани от бичуване с камшици — наложения от игумена им начин да заглушат зова на плътта… Един от по-шумните и коравосърдечни гуляйджии ги подкачи:
— Хей, вие, защо не се повеселите, преди да ви тръшне чумата? Ей, не знаете ли, че в гроба се отива завинаги, преподобни отци?
Монах със строго изражение на лицето вдигна високо кръста в ръката си и се вгледа укорно в полупияните шегаджии:
— Мир вам, синове мои! И помнете, че онзи, който умре в смъртни грехове завинаги ще гори в пламъците на ада; тежко на клетника, който бъде погълнат от такава смърт, защото тя е далеч от славната кончина на Свети Савонарола!
Това злокобно предупреждение отрезви късните гуляйджии и те се смълчаха, а човекът, който бе подвикнал последните думи припадна в ръцете на приятелите си, сякаш епилепсия го порази.
Малко по малко и най-късните танцьори се разотидоха, минавайки под триумфалната арка. Тишина се възцари над Рим. Наруши я звукът на рогове и шумът на шествие с факли — пълномощникът на Бизели пристигаше току-що от Салерно.
Ясният глас на роговете проникна и в тишината на луксозната лукрецина спалня. Испанецът ги чу и седна в леглото.
— Лукреция — сърце мое — трябва да си ходя. Длъжен съм да присъствам на подписването на брачния договор. Бог да ми е на помощ — не знаех, че е толкова късно!
Лукреция въздъхна, протегна прекрасните си крайници и му се усмихна през разчорлената коса, падаща като водопад над очите й.
— Боже, колко мразя държавническите дела, а и мисълта за предстоящия брак с някакъв хлапак, който ще ме отегчава. Защо не си се родил принц на Салерно, Франческо?
Той не отговори. Чувстваше тежест в гърдите, сякаш някой го бе натоварил с непосилно бреме. Освен това още бе като зашеметен. Не бе и подозирал, че може да съществува любов, като тази, която бе изпитал току-що. Всички други любовни изживявания, които бе имал досега, избледняха и останаха някъде назад в миналото му. Той, който бе изучавал Платон, Сократ и Омир; той, чиито мисли се лееха като песен върху тънкия пергамент; той, който бе посветил по-голямата част от живота си на науката и книгите, тази нощ бе отдал и мозъка, и тялото си на Лукреция Борджия. Веднъж отхапал от фаталната ябълка, той бе завинаги загубен. Само едно нещо го озадачаваше: че тази известна и благородна дама, за която злите езици говореха, че била колкото красива, толкова и жестока, можеше да бъде така мила с него, че всъщност тя бе едно загубено дете, което копнееше за любов и нежност…
Облече се много бързо, после се върна към разхвърляното и благоуханно легло, коленичи и допря чело до глезените й, а след малко ги целуна.
— За бога, мадона, чувствам се удостоен с най-голямата почит сред мъжете и съм изцяло на вашите заповеди — изрече той задавено.
— Наричай ме «Лукреция» — въздъхна тя и постави ръка на главата му. — О, Франческо, ако аз имам думата тук, то веднага ще ти заповядам пак да ме вземеш в обятията си и да ме любиш в името на любовта, и двамата да забравим ужасите, които се намират отвъд онези врати.
Тъжните му и черни испански очи я изгледаха неспокойно:
— Какви ужаси?
— Не зная — отвърна тя и сви рамене. После се засмя отново и кокетно отпусна клепки. — Ще повикам Бианка и след малко ще те последвам долу на пира. Прощавай, Франческо. Но за нас двамата ще има и други мигове…
Опияненият, полузашеметен мъж излезе от палата, без да е сигурен дали не бе само сънувал. Уви плаща около себе си и забърза в нощта към сградата на Ватикана. Дали не бе само един трескав сън…
Глава тридесета
Големите църковни камбани удариха полунощ, а около трона на Негово Светейшество Александър VI се събраха разкошно облечени люде. Франческо Троче бе застанал отдясно на августейшия си работодател, за да му подаде перото и мастилото. Александър трябваше да подпише брачния договор. Пълномощникът на Алфонсо Бизели бе вече подписал; зестрата бе обсъдена, съгласие бе постигнато по всички точки. Датата на сватбата бе определена.
Лицето на младия папски секретар бе непроницаемо; едва ли някой би могъл да прочете по него нещо за истинското му душевно състояние, за чувствата, които бушуваха в гърдите му, за непреодолимото и болезнено желание да захвърли всичко, да наругае всички присъстващи и след ужасна и непристойна сцена да напусне препълнената зала и да се втурне към покоите и обятията на Борджия, която също като демон се бе вселила в него и го бе обладала. Едва сега съвестта му бе започнала да се пробужда; бе засрамен и ужасен от онова, което бе извършил. Но въпреки това целият гореше отвътре; душеше го пламъкът и горчивината на ревността; знаеше, че сложеният току-що подпис на господаря му — папата — даваше на младия Бизели пълните права на съпруг върху Лукреция, от която той трябваше да се откаже завинаги.
Сега стоеше до трона на Александър и изведнъж усети, че започва да се поти и трепери като неспокоен кон. Неочаквано почувства, че го пронизва злокобният поглед на Чезаре Борджия. Чезаре гледаше право в него и не мигаше. Франческо не знаеше защо, но в очите на другия имаше нещо, което го караше да потръпва, да изпитва някакъв необясним ужас дълбоко, някъде дълбоко в себе си. Защо ли благородният Чезаре го гледа по този начин? Защо се усмихва с такава тежка и зла усмивка?
Сега вече ръката му започна да трепери твърде силно и почти изпусна перото. Виждаше хората около себе си като през мъгла. Забеляза обаче, че Лукреция пристигна в залата, придружена от придворните си дами.
Тя бе облечена в бял атлаз, а роклята й бе обшита с перли, сякаш бе вече булка. Изглеждаше по момински чиста, спокойна и свежа, стеснително свела очи, по чиито клепачи имаше грим в лилаво. С бясно туптящо сърце Франческо се питаше дали това би могло да бъде същата жена, която само преди един час бе стенала в прегръдките му в апогея на любовния екстаз.
Тогава Чезаре бавно се придвижи и застана до него. Струйки пот потекоха по лицето на Франческо. Устните му се мърдаха, но звук не излизаше. Сякаш хипнотизиран, също като зайче под погледа на змия, той бе замръзнал и не сваляше очи от лицето на Чезаре; после внезапно не издържа и прикри лице зад една от гънките на огромната папска мантия. Но напълно съзнаваше, че това няма да му помогне. Никой в залата нито видя, нито разбра, че Чезаре помръдна ръка под собствената си кардиналска роба. Но в този кратък миг Франческо разбра, че последната целувка на Лукреция наистина бе имала горчивия привкус на прощална безвъзвратност. Дори не му остана време да се помоли за спасението на душата си. Като насън чу зловещия кикот на Чезаре и после дългият и остър като игла кинжал проникна в сърцето му. Тихомълком се свлече на пода и замръзна в някаква безлична купчина, а Чезаре и Перото закриха трупа му с дългите поли на робите си. Лукреция не видя нищо. Чу, по-късно, че секретарят на баща й припаднал и го изнесли. Нежна усмивка заигра по устните й. Бедният Франческо! Май женските обятия се оказаха по-изнурителни от книгите му, рече си тя.
Сега й предстоеше да стане херцогиня на Бизели. Бракосъчетанието бе насрочено преди края на лятото. За втори път тази нощ съжали, че Франческо бе човек без социално положение. Защото се бе оказал прекрасен любовник.
Прозвучаха фанфари, оповестявайки че подписването на документите е завършило. Край на аудиенцията. Един по един присъстващите кавалери и дами от двора, кардинали и други божи служители, се изредиха да поздравяват мадона Лукреция и да й целунат ръка.
Последен дойде, цял час по-късно, брат й Чезаре. Наведе се към нея и пъхна в ръцете й пакетче.
— В знак на любов, мила ми сестричке. Желая ти да бъдеш щастлива с Алфонсо Бизели и да му родиш много синове.
Тя се усмихна и му благодари. Но онази обич, която ги бе свързвала здраво години наред, вече не съществуваше. Между двамата бяха застанали прекалено много горчиви спомени. Лукреция се сети за пакетчето чак когато се прибра у дома, в палата. Спомни си за него чак когато Бианка започна да разкопчава огърлицата с тежките бисери.
— О, Бианка, моля те отвори онова пакетче, което ми подари брат ми — рече й тя като се прозяваше.
Бианка незабавно посегна към пакета с нормалното за младия човек любопитство: да види какво ли благородният Чезаре е решил да подари на сестра си по повод на повторното й омъжване.
Внезапно изпищя пронизително и изпусна онова, което държеше в ръка, сякаш то я опари. Лукреция го вдигна.
Когато и тя видя _това нещо_, лицето й побеля досущ като на долната риза, по която бе останала. Очите й се разшириха от неописуем ужас. Нещото бе безжизнена човешка ръка, от чиято отрязана част още прокапваше кръв. Ледена, вкочанена, лепкава сякаш от целувката на смъртта. Но все още красива с дългите си артистични пръсти. А на малкия пръст проблясваше пръстен.
Не можеше да не познае и ръката, и пръстена. Само преди два часа тези тънки пръсти, топли и пулсиращи с любов, бяха милвали гърдите й.
Както винаги Чезаре бе разбрал, научил някак си. Тогава Лукреция си даде сметка, с горчива болка и угризение, че Франческо бе платил най-високата цена за нейната благосклонност. И сега бе мъртъв. Заболя я ужасно.
И тя — както и довереницата й изпусна онова ужасно нещо. Разтреперена се хвърли на леглото и заплака. Този път плачеше за Франческо, не за себе си.
— Аз го погубих. Неговата смърт тежи на съвестта ми. Боже мой, защо винаги става така — моята любов е белязана като отрова, когото залюбя той е обречен на гибел… — стенеше тя.
Добросърдечната Бианка плачеше заедно с нея. Потресена и разтреперена, тя уви ръката в една кърпа.
— Утре ще я погребем. Бедният Франческо! Бе така красив и ерудиран — толкова надарен човек! Света Богородице, умолявам те, моли се за него! Нека душата му почива в мир!
Сега и двете се прегърнаха и се отпуснаха на леглото, треперещи и разплакани в полуосветената стая. Шепнеха си:
— Проляната от брат ми кръв въпие за отмъщение. Съдбата ще го накаже — говореше Лукреция с подути от плач очи и изпълнено с горчива мъка сърце. — Аз бих отмъстила за Франческо, но не мога. Аз съм само една пионка в лукавите политически игри на Ватикана.
— Небето ще ви прати утешение, мила господарке — плачеше и Бианка и се опитваше да я успокои. — Може би ще намерите утеха при херцога на Бизели.
Но Лукреция клатеше златокосата си глава и биеше гърди с юмручета, горчиво оплаквайки безгрижната си страст, която бе убила злощастния секретар. Изпълнена с угризения, тя плачеше и за духовната си самота, за вината си, а сигурно и защото бе осъзнала, че само чрез Алфонсо д'Есте би могла да преоткрие собствената си душа. Но как да стане това? Помисли и за младия мъж, който бе вече на път за Рим за сватбата и изведнъж престана да плаче.
— Ако е свестен, веднага ще намерят някаква причина да го убият — подхвърли тя с внезапно обзел я мрачен цинизъм. — Ако е гаден, завинаги ще ми бъде тъмничар. О, Бианка, обречена съм.
— Не говорете така — прошепна Бианка и нежно погали пламтящите и мокри бузи на господарката си.
— Никога няма да го нарека по име — Алфонсо, никога — зарече се Лукреция с детинска капризност.
— Добре, но все пак го очаквайте с надежда — може би ще го харесате, обична ми господарке.
— Не мога и да си помисля да харесвам някой мъж с това… с това нещо тук, с този ужас в стаята — изрече бързо Лукреция и погледна към шкафа с красива дърворезба, където Бианка бе сложила отрязаната ръка на мъртвеца.
Бианка предложи да изнесе ужасния предмет.
— Наближава разсъмване. Всички спят. Ще се промъкна в двора и ще погреба тази бедна реликва под някой цветен храст — въздъхна тя, изпълнена със съжаление към убития испанец, който помнеше само с добро.
И наистина извърши тази смела постъпка, като чувстваше някакво благоговение. Пророни сълзи над малкия гроб и се отправи назад към лукрецината стая. Внезапно на покрития с фина мозайка под пред нея падна черна сянка. Тя се стресна и тръпнеща вдигна очи, за да срещне мрачния поглед на обвития в тъмен плащ Чезаре Борджия.
— Къде ходи моето сладурче толкова късно — или по-точно толкова рано сутрин? — пророни той. — Петлите пропяха трети път. Да не би да имаш любовник и затова да не спиш при мадона Лукреция, а?
Бианка, макар и момиче с храбър дух, се разтрепери и ужаси, което обичайно се случваше на всички, — когато застанеха пред суровия поглед на Борджия, особено когато Чезаре бе ядосан. За малко да припадне, въпреки че този път той се усмихна и заговори отново очевидно в добро настроение. По това време палатът бе пуст и тих. Сърцето й заби още по-бързо и тя преглътна неспокойно няколко пъти. Чезаре забеляза безпокойството и конвулсиите на гърлото й. Какво красиво гърло, помисли си цинично той и я огледа. А тя не бе лоша на вид — смугла, възпълничка, силно привлекателна в нощницата си с разпуснатите върху голите рамене кестеняви коси. Странно, рече той, досега не съм забелязвал прелестите й. На глас каза:
— А благородната ми сестра хареса ли нейния… хм, моя подарък, моя красавице?
— Да, милорд… не, милорд! — запъна се тя и запелтечи, съвсем объркана и още по-изплашена.
Той се изсмя силно и я сграбчи здраво в ръцете си, като затисна още неизлезлия от гърлото й уплашен вик с груба и жестока целувка.
Глава тридесет и първа
Невероятен ужас разлюля Бианка. Тя успя да отдалечи устните си от неговите и закрещя неистово, а мраморните сводести коридори на палата заехтяха като в хор. Чуха се гласове, появиха се запалени факли, полуоблечени слуги се притекоха да видят какво става. Лукреция дотича също; тя чу пронизителните викове и разпозна гласа на довереницата си, а после, бързо намятайки роба върху нощницата си, се затече в хола.
Чезаре побесня. Бяха му отнели плячката. Позеленял от гняв и злоба, той пусна прекрасното, узряло за любов тяло на момичето. Тя се свлече на земята, ридаеща горчиво, и се опита да се загърне в полуразкъсаната си роба. Чезаре Борджия изгледа мрачно събралата се групичка с онзи ужасен, подобен на летяща мълния поглед и изплашените лица сведоха очи. Сред присъстващите имаше неколцина от охраната на палата, но кой ли се осмеляваше да търси сметка на сина на папата. Той, от друга страна, реши, че няма смисъл да става обект на глупав скандал и клюки. В момента на ръцете му лежеше и Санча. В дадения случай на развратения му вкус бе допаднала младостта и свежестта на Бианка. Той ги огледа и заговори:
— На благородната Бианка й прилоша. Нека някой да я заведе до стаята й.
Сама Лукреция разблъска сънните прислужници и прозяващите се стражи:
— Хайде, прибирайте се, всички! — задъха се тя и като се наведе над милата си приятелка, й помогна да се изправи. — Бианка, някой стори ли ти зло, миличка? — запита я нежно.
Бианка й целуна ръка и се изправи, а прекрасното й лице бе обляно в сълзи. Долната й устна бе подпухнала и от нея течеше кръв. Бе още силно изплашена и не посмя да погледне Чезаре в очите.
— Не, не всичко е наред — задавено изрече тя. — Отивам си в стаята.
— Не, иди в моята — нареди Лукреция.
Останала сама с брат си, тя даде воля на чувствата си и скоро изпадна в едно от най-гневните си, дори свирепи настроения. Не изпитваше никакъв страх от него, просто бе обезумяла от ярост:
— Ти не си човек, ти си демон, истински дявол в човешка кожа — изплю се тя в лицето му. — Убиец!
Той скръсти ръце на гърдите си и се усмихна спокойно и хладно.
— А, ти, мила моя, откога си толкова непорочна, че си позволяваш да ми се надсмиваш?
— Ти си чудовище!
Той се прозя и направи стъпка към нея.
— Хайде да не се караме! Нека бъде мир! Уморен съм от женско крякане и ми е време да си лягам.
— Хайде бе! С коя този път? — изсъска му Лукреция, а очите й се бяха разширили от ненавист. — Някоя слугиня, или нова любовница, или пък с жената на собствения си брат?
Той се намръщи.
— Достатъчно! Не желая Бианка. Дай й това от мен…
Той небрежно свали пръстен с голям скъпоценен камък и й го подаде. Тя удари ръката му и пръстенът падна, а после се претърколи по мраморния под и изчезна някъде в сенките.
— Тя не го иска! Ако има нужда от пръстени, ще й дам онзи гранат, който само преди няколко часа бе на ръката на един брутално убит от теб достоен човек.
Лицето на Чезаре позеленя, но не от страх, не. Това бе ярост, равна само на нейната. Той сграбчи китките й.
— Казах ти да млъкнеш! И запомни, че ако моята ръка прободе с кинжала сърцето на Франческо, то _твоята_ ръка го насочи! Помни това добре!
Тя пребледня и простена:
— Божичко, Боже, небеса, простете ни и на двамата!
Чезаре грубо я изблъска от пътя си:
— Върви в параклиса с твоите молитви. Не желая да ги слушам — процеди през зъби той. — И ако си решила така изведнъж да ми се правиш на светица — ти, най-развратната жена в Италия — съветвам те малко да си обуздаеш похотта и да си запазиш демонстрациите на набожност за бъдещия си съпруг!
И с тези думи излезе от палата.
Лукреция се прибра тичешком в стаята си. И двете млади жени дълго не можаха да се съвземат от тези ужасни часове на разсъмване. Полуопитът на Чезаре да я обладае, бе уплашил и разстроил Бианка силно и сега я тресеше. Тя лежеше в леглото на Лукреция и сълзите й не секваха. Молеше господарката й да й разреши да постъпи в манастир. Но Лукреция я разубеждаваше.
— Ти и аз сме родени за любов и удоволствия на плътта. Нека не си правим илюзии, че имаме истинско призвание за кръста божий — говореше тя тъжно. — Но утре ще се видя с баща си. Той ще отзове благородния Иполито от службата му при брат ми Гофредо. Зная, че го обичаш. Ще уредя сватбата ви незабавно.
Бианка се изчерви силно. Очите й заблестяха. Разтреперана от благодарност, тя обсипа ръката на господарката си с целувки.
— О, мила ми повелителко, какво щастие! Но това ще означава, че ще ви напусна… така ли?
— Да — отвърна спокойно Лукреция. — Но аз ще си избера друга придворна дама и макар че ще ми липсваш, мила ми и доверена приятелко, мисля, че ще е най-добре да напуснеш Рим с Иполито и да стоиш надалеч от Чезаре. Защото сега той няма да се укроти и да те остави на мира, докато не постигне своето. Ще те преследва непрестанно, познавам го прекалено добре!
Бианка възрази, но Лукреция бе вече взела своето решение и отказа да го промени. «Значи съм била най-развратната жена в Италия» — тези думи на Чезаре не излизаха от ума й. Горчивият упрек я бе жегнал дълбоко, дълбоко. Бе стигнал до душата й, но тя не можеше да отрече истината, поне пред самата себе си. Но все пак онази непорочна част от нея, която обичаше Алфонсо д'Есте с чиста и непокварена любов, обичаше така вярно и предано и всеотдайната Бианка.
Всъщност раздялата им настана само след една седмица и бе доста тежка и за двете. Александър обаче бе незабавно удовлетворил желанието на дъщеря си и бе повикал красивия Иполито, тъй като не се интересуваше много-много от дребните домашни проблеми на Лукреция. Така Лукреция уреди сватбата на Бианка и Иполито. В параклиса, на сватбената церемония Бианка погледна тържествуващо Чезаре право в очите. Мислеше си, че бе в безопасност и на светлината на свещите очите й блестяха, а в тях се четеше триумф. Чезаре се усмихна недоловимо в отговор на лекото й предизвикателство, но в очите му проблесна такава злоба, че Лукреция бързо се прекръсти.
Какво ли щеше да направи този път Чезаре?
Той бе станал най-могъщият човек в Рим.
Дори самият папа Александър се страхуваше да му се противопостави. Пазеше се да не го ядоса. Както и Лукреция, така и той, отлично знаеше, че секретарят му бе умрял от ръката на най-възрастния му син, но се правеше, че приема разпространената за пред обществото теза. А тя гласеше, че клетият Троче получил внезапен и силен вътрешен кръвоизлив. Александър също чудесно знаеше, че импулсивният характер на Лукреция, както и неговият, непрестанно й създаваше неприятности. Затова и бързаше да укрепи съюза с Неапол. Освен това силно желаеше да се отърве от Чезаре и затова му бе предложил да го изпрати в Капуа като свой пълномощник. Чезаре бе приел предложението на баща си, но имаше всъщност съвсем други планове. На първо място бе решил да заеме мястото на брат си Джовани, който бе херцог на Гандия.
Оставаше един ден до бракосъчетанието с Бизели и предната вечер Лукреция трябваше да прекара сама, в уединение. Същата нощ бе извършено ужасяващо престъпление, което потресе не само Рим, а и цяла Европа, главно поради трагичните обстоятелства, при което бе станало.
Ваноца, вече окончателно разделена с Александър, с когото не толкова отдавна бяха споделяли пламенни чувства един към друг, бе поканила всичките си деца на гости. И Чезаре бе там. Въпреки всичките си грехове, той си оставаше нейният любимец. Майката не знаеше нищо за пъклените му кроежи да захвърли кардиналските си одежди и да отнеме Санча от по-малкия си брат. Защото Чезаре бе сега решил да се ожени за тази блестяща красавица, която бе превърнал в най-добрата си ученичка в безбожните си престъпления. Всъщност не само Ваноца, и никой друг дори и не се досещаше за тайните му амбиции да си присвои парите и имотите на гандийския херцог.
Малко след полунощ в палата на Лукреция пристигна пратеник от Ватикана и я разбуди. Викаха я да се яви незабавно при Светия отец.
Тя се облече набързо и се отправи към покоите на баща си, предчувствайки, че се е случило нещо ужасно. Намери го облечен, седнал на ръба на леглото. При него бяха Джулия и неколцина още придворни, мъже и жени. По пълните бузи на баща й струяха сълзи. Плачеше и Джулия, но тя току-що бе забелязала, че един от присъстващите благородници замечтано наблюдаваше контурите на прекрасните й крака, които се виждаха през полупрозрачната й нощница. Усмихна му се и погледът й го подкани. Папският рицар се изкашля с неудобство и извърна поглед. Сега не бе време за дребни флиртове. Лукреция също забеляза тази кратка сцена и кръвта й пламна. Но когато Александър й разказа онова, за което я бе повикал, всякакви помисли за любов и страст се изпариха от съзнанието й.
Празненството на Ваноца се бе състояло в градината на дома й във Винколи и всички се веселили много, каза Александър. Херцогът на Гандия също присъствал и се забавлявал, но си тръгнал за вкъщи по-рано и при това сам. Само преди един час, добави баща й, един лодкар намерил мъртвото му тяло в Тибър и го извадил. Цялото било покрито с ужасни рани.
Никой не знаеше кой бе извършил убийството. Вероятно светът никога и нямаше да научи. Но престъплението бе надвиснало като тъмен облак над Ватикана и над името на Борджиите.
В разгара на жалбите, когато Александър бе прегърнал дъщеря си и скръбта и сълзите им се бяха сякаш слели в едно, в стаята влезе Чезаре Борджия. Той каза, че идва от църквата, където се молил за успокоение на душата на брат си. Тялото било изложено там и той заповядал всички служители на Ватикана да облекат траурни дрехи. Наредил също да се спрат всякакви увеселения, да няма музика и танци.
— О, и разбира се, сватбата на мадона Лукреция ще трябва да бъде отложена за няколко седмици — добави той с равен тон.
Александър откликна вяло с думите, че няма нищо против тези нареждания.
Джулия остави кавалерът да се полюбува още малко на прекрасните форми на изваяния й крак и после дискретно се прикри. А в същия миг ужасна мисъл също като проникновение проблесна в съзнанието на Лукреция и устните й оформиха думата «ТИ!», докато очите й се впиха в очите на Чезаре.
Също като отровна змия той сякаш се изплъзна и шмугна някъде, за да се скрие; всъщност само клепките му се притвориха и той закри очи за обвинителния поглед на сестра си. Но тя интуитивно знаеше, че е права. Лукреция потръпна: сърцето й се късаше. Имаше чувството, че гази в кръв, която тече на подовете на разкошните апартаменти около нея.
В действителност всички подозираха, че той е наредил убийството на брат си, но кой би се осмелил да вдигне глас срещу Чезаре Борджия. Никой не направи нещо, мнозина шушукаха, убитият бе погребан. Никога не бе намерена никаква улика, която да води към убиеца. Но безмълвната присъда на това престъпление остана да тежи над Лукреция дори и в деня на сватбата й.
Тя, която бе обвинявана в безнравственост, но чиито грехове бяха извършвани единствено в името на любовта, не изпита никаква радост или вълнение в най-тържествения ден на новия си брак. Мъчеше я дълбоко загнездилото се в нея убеждение, че е обречена.
А в този блестящ, облян от веселите слънчеви лъчи ден, херцогът на Гандия бе забравен от всички. Камбаните биеха празнично и гръмко, весело и бодро и огласяха цял Рим. Населението се изсипа по улиците и площадите, за да яде и пие и отпразнува съюза между Рим и Неапол.
Племенникът на неаполитанския крал бе донесъл чудесни подаръци за невестата си. Начело на бляскава кавалкада той се появи пред църквата, където за пръв път зърна лицето й.
Глава тридесет и втора
Алфонсо Бизели бе по-млад от Лукреция. В Рим бе дошъл без особена охота. Бе очарователен и приветлив и далеч не приличаше на затворения и мрачен дон Керубино, още по-малко на слабия, комплексиран Сфорца. Не притежаваше качествата на изявен воин или учен. Всъщност много повече от науката го интересуваха жените, виното и удоволствията. Освен това ужасно обичаше спорта и веселбата.
Досега животът му не бе белязан от политически интриги, а семейното му име не бе опетнено от насилие или трагедии. Винаги бе живял в мир и щастие. Затова направо се бе ужасил, когато вуйчо му го бе уведомил за сгодяването с папската дъщеря.
— Но тя е някаква дърта вещица, която се е омъжвала няколко пъти — се бе натъжил той. Бизели се примири с бъдещето си след известно време, когато му разказаха, че тя е почти на същата възраст като него, а освен това е извънредно красива и желана от мъжете.
Въпреки всичко бе дошъл в Рим с понижено самочувствие, и недоволство, защото бе оставил в Неапол една кестенява красавица. Тя бе млада херцогиня, за която се бе готвил да се ожени по-рано и с която бяха прекарали великолепна нощ на любов, страст и мъка точно преди заминаването. Той се страхуваше от самото име на Борджиите. Бе чул и мълвата, колкото и тя да бе потулена, за Чезаре и мъртвия му брат. Разказвали му бяха и за аморалното поведение на Александър VI. Затова изобщо не би трябвало да се учудваме, че той застана пред олтара до Лукреция с доста голямо притеснение, да не кажем страх.
Но посрещането му в Рим бе повече от прекрасно. Градът бе обсипан с цветя. Хората навсякъде го бяха приветствали, а докато яздеше по улиците към Ватикана го бяха оглушили с аплодисменти и одобрителни викове.
Сега застанал до Лукреция Борджия пред големия олтар и цялото великолепие на Сикстинската капела, претъпкана с богато облечени благородници с техните дами, кардинали, епископи и всякакви свещенослужители в церемониални роби, в присъствието на самия папа, седнал на позлатения трон, младият Алфонсо Бизели, почувства, че пулсът му се ускорява неимоверно. Всъщност това, което се случваше сега тук, бе огромна чест и постижение за него, разсъждаваше той. Не всеки човек може да стане зет на главата на католическата църква. А освен това бе посветен в херцогско звание от августейшия си вуйчо, който бе добавил като сватбен подарък и два града.
Но почувства удоволствие за пръв път, когато видя бъдещата си съпруга. Лукреция не бе в настроение и не откликна на възторжения му поглед. Обзела я бе неугасима мъка. Но тази мъка, излъчваща се от цялото й същество, й стоеше великолепно, направо й отиваше. Бизели я гледаше удивен, никога през целия си живот не бе виждал по-прекрасно същество от женски пол. А тя наистина бе прекрасна с моминската си рокля от дебела бяла дамаска, украсена с цветя от златна сърма, с бляскавата златиста коса под тънкото було, обсипано с перли, с високата диадема, по която просветваха множество перли и рубини. Мантията й бе от златист плат, бродиран с червени рози, и разперен настрани също както паунът разперва разкошната си опашка. И най-отдолу се виждаха изящните й крачета, обути в също изящни бродирани пантофки. Но не великолепието на дрехите й порази херцога на Бизели толкова, колкото лицето й. Боже, тези неземни очи и клепки! А щом зърна пълните й чувствени устни, сърцето му подскочи и заигра в гърдите му. Начаса избледняха спомените за хубавицата херцогиня в Неапол. Като пое ръката й той се усмихна и тази усмивка бе израз на щастието му.
Тя бе заразителна и подкупваща, излъчваше чар, който разпръсна тъгата на Лукреция и сърцето й се отпусна. И тя забрави бедите и лошите мисли, пък и ужасно много й липсваше Бианка, още не бе напълно навикнала с новата си придворна дама — младата графиня Катарина Имолска, която бе заместила Бианка.
Започна службата. Свещениците запяха сватбената литургия. Папата въздъхна с облекчение, когато видя, че младоженецът слага пръстен на ръката на дъщеря му. Чезаре се усмихваше с познатата си змийска усмивка. Изглеждаше, че всички са доволни и щастливи. От органа се изтръгна божествена музика и апогеят й звучеше несравнимо. А от площада Св. Петър звънът на камбаните не секваше.
След литургията младоженецът и невестата му се показаха на големия балкон, за да ги види множеството хора отвън. От хиляди гърла спонтанно се изтръгна «Вива!». Новата херцогиня на Бизели раздаваше въздушни целувки на тълпата и със звънък смях хвърляше златни монети наляво и надясно.
По заповед на Александър навън прислужниците отваряха огромни бъчви с вино. Не след дълго улиците се изпълниха с полупияни веселящи се люде. Стотици танцуваха на площада, където само преди месец променчивата тълпа бе ляла сълзи на колене докато минаваше кортежът с мъртвото тяло на херцога на Гандия.
Когато облечената в черно фигура на Чезаре Борджия се появи, сякаш за да контрастира на искрящата златиста фигура на сестра му, виковете «Вива!» не бяха толкова сърдечни, нито толкова силни. Но въпреки всичко хората поздравиха и него…
Само един мъж се осмели да протестира и да изрази несъгласие; гласът му гърмеше, че ястията, с които хората се черпят на този ден, са храна на Сатаната, а питиетата им са приготвени от слугите на Лукавия.
— Тежко на Борджиите и на покварената Лукреция! — проповядваше този мъж, чието име бе Адам от Генуа от ордена на Кармелитите.
Някаква куртизанка, чиято гръд бе разголена от някой по-буен поклонник, се опита да допре голите си прелести до тялото му, направи и опит да го целуне с мокрите си от виното устни.
— Червеите ще гризат тялото ти векове наред, защо не свалиш расото и не дойдеш в обятията ми, бедни глупако? — фъфлеше тя.
Той я отблъсна с погнуса. И отново поднови проповедта си за адския огън и вечните мъки на прокълнатите, срещу Чезаре Борджия.
Чезаре го чу, защото това се случи точно под балкона, на който стоеше той. Притвори очи и извади от джоба си бонбон, който подхвърли на разголената жена долу.
— Може би той не желае да вкуси от меда на устните ти, но няма да откаже да похапне от този вид сладкиш — рече той и се заля в прочутия си бълбукащ смях.
Момичето също избухна в писклив смях и приветства хубавата идея: след това вдигна бонбона от земята и го насили между устните на свещеника. Той говореше в същия миг и за да не се задави се наложи да го преглътне, без да ще. Веселата група с момичето с голите гърди и приятелите му си тръгна, и за миг Адам от Генуа остана сам. Само още секунда време обаче му бе останало да гледа красивия свят около себе си и прекрасния град Рим. После тялото му се изви в гърчове и той падна възнак, а на устата му се появи пяна. Отнесоха го и го хвърлиха в една яма. Мнозина по онова време умираха по римските улици от епилепсия. Нямаше кой да каже и кой да чуе, че погълнатият от кармелита сладкиш бе съдържал смъртоносна отрова. Но нямаше и човек, който да се осмели да проповядва против Чезаре Борджия и да остане жив…
И ето, през тази втора брачна нощ в живота й — и друга обстановка — Лукреция Борджия остана насаме със съпруга си.
В този момент тя бе щастлива, и доволна, благодарна, не можеше да обърне гръб на насилието около себе си. Освен това се забавляваше; беше й интересно. Харесваше й да слуша сватбения звън на камбаните, приятно й бе да чуе, че хората я приветстват. Още повече й се нравеше външността на младия й херцог. По дяволите, та той бе красив, мислеше си тя, напомняше й за онзи, другият Алфонсо д'Есте. Съпругът й бе по-силно рус, а очите му нямаха тази зелена наситеност. Но имаше хубава фигура и изглеждаше силен. Лукреция харесваше силните мъже. Много й допадаха и фините му сини дрехи с напръскани със сребърни нишки ръкави, още повече — момчешкото му безбрадо лице.
По-късно, облечен в нощната роба, с немирно разрошени къдри той й изглеждаше нелепо млад, почти момче. Той си помисли същото за Лукреция, когато придворните й я подготвиха за брачната нощ и я облякоха в бяла рокля от коприна като разпуснаха косата й, падаща свободно до коленете.
Вуйчо му, кралят, го бе посъветвал да направи всичко възможно съпругата му да забременее бързо. За бога, това при сегашните обстоятелства го изпълваше с приятни предчувствия. До този миг Бизели бе имал време само да каже няколко думи на съпругата си по време на пира. Сега бе щастлив да бъдат само двамата тук сами. Покоите им бяха великолепни. Таваните — рисувани в синьо и златисто; стените облечени в коприна, а огромното легло застлано с фин атлаз, който сякаш ги приканваше към милувки, готов да ги приласкае в обятията си. Множеството прозорци гледаха към изолирана градина, която бе само на тяхно разположение; в нея бе поставена статуя на Психея в средата на фонтан, белеещ се на лунната светлина. Лятното небе бе обсипано с блещукащи звезди. До тях долиташе ромоленето на вода, изливаща се от ръцете на Психея.
Внезапно Лукреция рече:
— Ще те наричам «Зели». Точно това си мислех и това име ти приляга — много е гальовно. Не е така официално като Алфонсо!
— Мила ми съпруго, наричай ме както пожелаеш — и я изгледа изпод русите си клепки.
Тя се доближи до него.
— Сега, като ме гледаш отблизо, доволен ли си, че сме оженени, Зели? — запита тя и гласът й прозвуча съвсем по детински.
Устните му се разтегнаха в усмивка, очарователна момчешка усмивка, напомняща й за момченце, което се готви да откъсне хубава зряла слива.
— Чувствам се щастлив, Лукреция — отвърна той. — Трябва да си призная, че не ми се искаше да се женя за теб. Но това бе преди да те видя.
— Лоши неща ли си чувал за мен? — тихо и тъжно го запита тя.
— Много лоши…
— О, Зели, аз не съм човек, който желае зло на другите, като всички останали и аз желая да намеря щастието си и любовта — промълви тя и очите й се навлажниха.
— И аз също — рече той сериозно. — Затова нека направим обет да бъдем щастливи заедно.
Тя почувства познатият пламък на предстоящата наслада да пълзи бавно по тялото й, по вените й, навсякъде. Щастие… страсти… мир… и покой — това бяха неща нетрайни, неуловими, непостоянни и едва ли те щяха да ги намерят тук във Ватикана, където над тях бе надвиснала сянката на смъртта и бедите. Тя знаеше, че това чудесно, красиво и весело момче ще остане при нея само дотогава, докогато Чезаре намира това за изгодно и в интерес на политическите си интриги.
О, боже, как ужасно копнея за малко сигурност, рече си тя и импулсивно се хвърли в обятията на съпруга си… може би там щеше да я намери. Изящните ръце на Бизели я приласкаха; те не бяха ледени и влажни като рибешките пръсти на Сфорца. Нито пък прекалено почтителни, напротив — те палаво полазиха по тръпнещото й тяло, топли и здрави — ръце на пламенен любовник. За миг бялата й нощница се свлече в краката й. Бизели я грабна и с радостен смях я понесе към голямото легло, а възбуденото й обвито само в златистата коса тяло гореше в силните му ръце.
Глава тридесет и трета
Разсъмваше се и зората превръщаше Рим в прекрасна перлена гледка, град — мечта в млечнобели нюанси, тук-таме поръсени с лимонено жълто и розово. Тибър лениво влечеше води под златисти мостове. Лек ветрец поклащаше прашните маслинени дървета и сякаш ги посребряваше. Роби се измъкваха от сламените си постели и протягаха уморени крайници, тръпнещи от изнурение още преди започването на поредния горещ летен ден. Старици изпразваха вонящи кофи по уличките и неприятната миризма се смесваше с благоуханието на цветята от прекрасните градини на богаташките палати. През градските врати вече влизаха скрибуцащите каручки на продавачите на зеленчуци, а воловете едвам теглеха претоварените платформи. Прозяващи се послушници вече палеха свещите в олтарите на стотиците римски църкви. Гуляйджиите, които вчера бяха отпразнували лукрецината сватба, продължаваха да хъркат здравата в постелите си. Същият ветрец, който поклащаше сиво-зелените маслинени дръвчета, раздвижи и страховития труп, който все още висеше на бесилката на площада пред църквата Сан Джулиано. Гледката бе ужасяваща — сякаш торба от кости и останки от човешка плът, останките на мъртъв престъпник, чието престъпление бе кражбата на самун хляб. Бяха го обесили преди седмица и сега онова, което бе останало от мъртвеца сякаш танцуваше тържествения и зловещ танц на смъртта.
Рим — в зората на юли 1498 година.
Новата херцогиня Бизели все още спеше. Завесите на брачната спалня бяха спуснати. Гореше свещта на една от колоните на огромното легло. Светлината озаряваше едва-едва изящните форми на лукрециното тяло, мраморно бяло, досущ като на статуя. Свита на кравай като малко дете, тя сладко си доспиваше, поставила ръка под бузата си.
Младоженецът се раздвижи пръв. Част от русата коса на съпругата му бе влязла в устата; опита се да я извади и пръстите му се заплетоха в космите. Раздразнен, полусънен, той блъсна доста силно и нелюбезно прекрасното голо тяло до него.
Лукреция рязко се изправи в леглото, а дългите и ресници нервно потрепваха.
— Защо не ме оставиш на мира — прошепна тя.
Херцогът междувременно се разсъни напълно. Разбра къде се намира и кой лежеше или по-точно седеше до него. Успокои се и челото му се разведри. Устните му се свиха доволно, усмихваше се и хубавите очи блеснаха дяволито. Придърпа Лукреция към себе си и впи устни в чувствената й уста, от която предната нощ бе пил нектара на сладострастната любовна наслада до насита пак и пак.
— Мила моя! Луда, лоша и най-възхитителна съпруга — изрече той насмешливо като подчертаваше всяка следваща дума с все по-силна и по-силна целувка.
Сега и тя, вече разсънена, беше навлязла в света на действителността. А той не бе лош — задоволена и щастлива Лукреция се сгуши в обятията на красивия младеж, почти момче, за когото се бе омъжила. Той наистина бе ненаситен любовник и за нея бе приятна новост да открие, че ще бъде съпруга на човек, за когото удоволствията на плътта бяха любимо и желано занимание. Тя обсипа лицето му с целувчици, сякаш птичи милувки и той намери това за много възбуждащо.
— Лукреция, мила моя, дама на сърцето ми и моя съпруга, обичам те истински — прошепна той докато продължаваше тази начална любовна игра. — А ти любиш ли ме?
— Много — отвърна тя бавно и се заигра с разкошните му руси къдрици. После прокара показалеца си лениво по твърдата му челюст и загорялото мускулесто гърло.
— Мислиш ли, че тази брачна нощ ще ни дари с една прекрасна мъжка рожба, защото ние май се потрудихме добре по този въпрос — ухилено измърмори Бизели.
— Без съмнение — откликна тя и се заля в щастлив смях. Той я претърколи по корем игриво като явно имаше нещо предвид, но зърна гърба й и внезапно се наведе, за да разгледа нежната й кожа по-отблизо.
— Лукреция, откъде са тези белези? Кой е посмял да те нарани така жестоко? — запита той глухо и замислено.
Тя се стресна и се отдръпна, погледна го и пребледня — това бе типично за нея; докато другите се изчервяваха тя побледняваше. Очите й загубиха веселия си блясък, сърцето й се сви, мъка я налегна и нещо стисна гърлото й. Нападнаха я рояк спомени: грозни и ужасяващи, но и примесени с нещо хубаво; също като див мед, смесен с някакви горчиви билки. _Тези белези_! Боят с камшици, нанесен й пред подигравателните викове на войниците и в присъствието на Алфонсо д'Есте. Луда, лоша — нали така я бе току-що нарекъл съпругът й. Ами ако той наистина научеше, докъде всъщност се простира нейната лудост… и лошотия! И въпреки всичко тя бе обичала Алфонсо! Със сърцето и душата си, не само с прекрасното, сладострастно тяло, както бе любила този невръстен херцог, чието име носеше сега. Този законен съпруг, който й бе наложен от роднините й и от съдбата, но когото тя бе намерила за достатъчно приятен. Този пламенен съпруг и любовник, от когото тя без съмнение бе заченала син и наследник на херцогската титла.
Ами онова друго злощастно дете, което дори не бе проплакало?
Лукреция избухна в сълзи и вдигна безпомощно ръце. Това бе жест на отчаяние и отвращение. Не желаеше тези спомени да се връщат като прилепи и сляпо да се блъскат в съзнанието й, разкъсвайки фино заченатата плът на новото й щастие.
И за голямо учудване на простодушния млад херцог тя се разрида сърцераздирателно. Той се опита да я прегърне и приласкае, но тя го отблъсна и отказа предложената утеха. И изобщо не му каза откъде са й белезите. Той замълча, после стана и разтвори завесите. Златистите лъчи на слънцето нахлуха в покоите им и осветиха разбърканото брачно ложе.
— Гладен съм… хайде да похапнем, сърце мое — проговори херцогът доста объркан от поведението на тази толкова тайнствена, но и пленително очарователна дъщеря на Борджиите.
Лукреция изсуши сълзите си и плесна с ръце. След няколко минути придворните дами и кавалери влязоха по подобаващ начин: те носеха благоуханна вода в позлатени купи. Посипаха вода на младоженците да си измият ръцете и им помогнаха да се преоблекат. Разпръснаха пресни цветя по пода и по леглото. После влязоха прислужниците с огромни, препълнени блюда с какви ли не лакомства. Младоженецът жадно пресуши два бокала с вино, наведнъж, един след друг. Поднесе няколко пъти и на съпругата си да отпие. Придворните благородници се веселяха и си намигаха многозначително и знаещо от време на време. Съвсем очевидно херцогинята на Бизели бе доволна от прекараната нощ. Катарина прошепна в ухото й приятна вест:
— Господаря Чезаре замина от Рим. Ще отплава с кораб за Франция.
— За Франция ли! — откликна Лукреция и настроението й незабавно се повиши предвид очакваното му дълго отсъствие.
Самият Александър потвърди тази новина. Мил и приветлив, същата утрин той посети неофициално младоженката и младоженеца. Явно му бяха харесали клюкарските новини за отличното настроение, в което придворните бяха заварили на сутринта брачната двойка.
Благослови дъщеря си и зет си, отпи вино и чукна чаша с Бизели, който замръзна в почтително мълчание в присъствието на негово светейшество папата. Александър го заговори весело и шеговито, но Бизели бе мълчалив и затворен, все още не се чувстваше на сигурна почва, не знаеше какво да очаква от Борджиите, за които бе чувал само зловещи истории.
— Добре стана, че брат ти реши, разбира се, с моето разрешение — да захвърли свещеническите одежди и да се върне към светския живот — разказваше Александър на дъщеря си, след като я прегърна и й направи комплимент за красивата й външност, която тази сутрин бе сякаш придобила още по-прелестни измерения. — Получихме съобщения, мое съкровище, за смъртта на гърбушкото Шарл.
Лукреция плесна с ръце.
— Френският крал е починал?! Значи сега няма опасност той да ни зароби. Това е добро предзнаменование за нашия бъдещ живот заедно, Зели — обърна се тя към съпруга си.
— Освен това Чезаре възнамерява да потърси приятелството на Луи XII, който ще наследи Шарл — добави Александър доволно. — Почти няма съмнение, че ще получи и ръката на някоя от френските принцеси, с което ще засилим властта си в Европа.
Младият херцог бе наистина впечатлен. Къде бе попаднал!
Лукреция се прозя. Бе прекалено уморена, за да се интересува от политика. Но все пак новините бяха добри.
Последва прекрасен ден, изпълнен с удоволствие и любовно щастие за новобрачните: те се любиха продължително и лениво, заливаха се в смях и си приказваха. Следобед времето захладя и цялата свита на Лукреция — включително и приближените на Бизели, които бяха дошли заедно с него от Неапол — отидоха на излет сред природата. Всъщност отидоха в една великолепна вила, подготвена за техните нужди, където щяха да видят и представлението на драма, поставена от студентите на Академията на Помпониус Летус. Ставаше дума за една забавна комедия, чиито сюжет третираше плътските удоволствия, подготвена специално за развлечение на Лукреция и нейния «Зели».
Стотици хора излязоха от домовете си да гледат бляскавото шествие с многобройните благородни дами и кавалери на път за вилата. Въздухът бе мек и изпълнен с ухание; сред природата бе още по-хладно от града. Конниците минаха покрай езеро, чиято синееща се повърхност отразяваше безоблачното небе. В далечината се издигаха красиви планини, забулени на места с пухкави облаци.
Херцогинята си бе избрала да язди муле, черно на цвят и селяните я гледаха занемели от учудване. Облечена във френска рокля от атлаз в зелено, тя им изглеждаше като приказна царкиня, яздеща до прекрасния принц — нейния съпруг, който носеше атлазен костюм в кафяво, а ръкавите му бяха на черни райета. И двамата руси — неговата коса излъчваше златист блясък досущ златните плитки на Лукреция, сплетени отзад. Зяпачите гледаха с жадни очи обсипаните със скъпоценни камъни дрехи на благородната свита, а специално доведени музиканти приветстваха минаващите със сладките звуци на инструментите си. Полуголи дечица тичаха пред кавалкадата и хвърляха на пътя й прясно набрани цветя.
Лукреция бе щастлива отново. Рядко й се бе струпвало толкова щастие. Хладната, приветлива вила ги приюти, а обстановката в нея бе очарователна. Разхождаха се със съпруга й из сенчестите градини, които водеха към езеро, чиято спокойна повърхност напомняше на огледало. След завършването на комедията тя раздаде на актьорите кесии със златни монети, а после си уредиха гуляй на терасите.
Преди залез-слънце тя отведе Зели в една от стаите, за да му покаже прекрасна статуя на Микеланджело — личен сватбен подарък от него. Точно тогава чуха викове и шум в градината.
Погледнаха навън и видяха, че двамина от слугите им се борят с някаква селска девойка. Тя бе очевидно луда и надаваше нечленоразделни крясъци. Бе разголена до кръста, носеше само долната си риза от кръста надолу. По краката имаше рани, които кървяха. Вероятно е била някога красива и харесвана, но сега от приятните черти не бе останало почти нищо — лицето й бе подпухнало и разкривено, покрито с нездравословни петна.
Когато зърна Лукреция и херцогът, тя направи свръхчовешки опит да се освободи от ръцете на преследвачите си, успя да им се отскубне и се хвърли към двамата. Буквално за секунди се озова до младоженците и дългите й нокти одраха бузата на Лукреция.
— Блудница! Римска безсрамница! — крещеше неистово тя.
Лукреция запищя повече от нея, не толкова от болка, колкото от страх. Съпругът измъкна кинжала си незабавно, но преди да го употреби в защита на жена си, един от прислужниците повали девойката на земята.
— Боже Господи — какво означава това? — запита херцогът и внимателно избърса кръвта от лукрецината буза с копринената си носна кърпичка. Катарина се появи тичешком, бързаше да се притече на помощ на господарката си. Лукреция бе пребледняла като мъртвец и трепереше цялата. Много по-силно бе наранена и разстроена от думата «блудница», отколкото от леката драскотина на бузата.
— И аз не знам — прошепна тя замаяно.
— Как се осмелява тази жена да ти говори такива неща? — пак запита херцогът, а в съзнанието му крадливо започнаха да се промъкват неприятните истории, които бе чувал за миналото на Лукреция Борджия.
— Върви, разпитай коя е тя и какъв зъл дух е влязъл в нея — прошепна Лукреция на придворната си дама.
Катарина излезе незабавно. Когато се върна, бе научила доста неща, но се чувстваше неудобно и започна да разказва с мъка и насила. Оказа се, че девойката е била възлюблената на Марио, пажът, който се бе радвал на лукрецините ласки. Никой не бе чувал нищо за него, откакто бе изчезнал от Ватикана. Сега ставаше ясно, че кървавото отмъщение на Чезаре го бе застигнало. Бяха го убили още по пътя, много преди да стигне до близките си. Но бяха намерили тялото му и девойката, която го бе обичала, бе полудяла от мъка и ужас. През изтеклите години тя бе правила опити да се добере до Рим и да си отмъсти на мадона Лукреция.
Наследницата на Борджиите потреперваше при всяка дума на този жалостив разказ. Горкият, бедничкият Марио! Значи смъртта бе склопила завинаги големите му влажни очи. А той я бе обичал и любил като истински мъж. А бедното дете, за което той бе трябвало да се ожени, бе обезумяло и получило душевно разстройство завинаги. Лукреция дълго плака и за двамата. Когато херцогът предложи лудата да бъде обесена за опит за убийство, Лукреция отказа да даде заповед за това…
Тя отказа да говори и за обидите, които бяха казани от злощастната луда по неин адрес. На херцога му омръзна цялата работа. Падаше нощта, а на него му се искаше отново да се озове заедно с прекрасната си съпруга в брачното ложе. И много скоро съвсем забрави неприятния епизод.
Но Лукреция не можеше да забрави. Боже, как съдбата я преследваше! Какви ли мрачни дни й предстояха! Усещането й за щастие се бе напълно изпарило.
Глава тридесет и четвърта
Пръстът на съдбата бавно, но неумолимо се насочваше към нея.
През годината след лукрецината сватба се случиха много неща, които промениха живота на Борджиите. Обзет от ненаситните си амбиции за власт и богатство, Чезаре забрави Санча, която вехнеше в Рим и накрая си взе жена — Шарлота д'Албре, сестра на наварския крал. Тя бе слабичко, любвеобилно и красиво момиче; страхуваше се до смърт от ужасния си съпруг и не смееше да му откаже нищо. Чезаре я използваше като залог в политическите си игри и интриги и за момента се отнасяше сравнително добре с нея. Главната му цел бе да сключи съюз с френския крал Луи и да прогони сегашния владетел на Милано. За да постигне това той бе готов да предложи приятелство дори и на кардинал Дела Ровере, сегашен враг на Александър VI. Дела Ровере бе все още важен, влиятелен фактор, който би бил полезен на Чезаре, пък и бе готов да му стане съучастник.
На второ място Чезаре хвърляше алчни погледи и към Неапол. И той и Луи желаеха да си присвоят и Неапол след Милано. Естествено по този начин съпругът на Лукреция и вуйчо му се превръщаха във врагове, вместо в приятели както досега. И ставаха мишени, които трябваше да бъдат поразени на всяка цена, без всякакви скрупули.
И така дойде една утрин, когато Лукреция се събуди в луксозната си стая във Ватикана — тя все още предпочиташе да живее там — и не намери до себе си съпруга си. Научи, че той я е оставил и почувства истинска горчивина и невероятна тъга. Как така! Просто си бе тръгнал, без да й се обади, изчезнал без следа! Лукреция седна в леглото си и зарони жални и горчиви сълзи за загубената си любов, за разрушеното щастие. Скоро разбра какво точно се е случило. Бе слушала много за политическите ходове на брат си и точно от тях се бе опасявала от известно време. Просто бе настъпил моментът, когато Чезаре вече не се нуждаеше от херцога на Бизели и го бе захвърлил, като стара износена ръкавица. Младият Бизели се бе измъкнал тайно от Ватикана, без да се обади, на който и да е. Това бе естествено — той явно се бе страхувал за живота си.
Бе се страхувал да се довери дори и на нея — на чиито милувки се бе наслаждавал толкова дълго. Това красиво и разглезено момче бе просто един страхливец, си повтаряше тя. Бе я задушил в ласките си… а после се бе уплашил и избягал.
Лукреция се облече и поиска среща с папата. Сълзите й бяха пресъхнали. Гневно и отчаяно поиска от баща си да върне младия й съпруг и да не позволява на Чезаре непрекъснато да руши живота й.
Александър я целуна… и се разплака заедно с нея. Той просто не смееше да се опълчи срещу сина си, чиято мощ в Европа непрекъснато растеше. Растеше и влиянието му. Папата знаеше, но не смееше да каже на дъщеря си, че Асканио Сфорца бе уведомил младия Бизели за надвисналата над него опасност.
Още повече наскърбена и озадачена Лукреция се завърна в апартамента си и прекара останалата част на деня в горчиви упреци и неосъществими заплахи срещу Чезаре. Вдигна температура и към полунощ така й призля, че главният лекар на Светия престол трябваше да дойде и да се погрижи за нея. Наложи се пускане на кръв и приемане на силни лекарства, които още повече я отслабиха и сега тя лежеше в леглото си отмаляла, безсилна и бледа. Помоли да повикат баща й. Сега вече имаше голяма новина само за него. Бе се оказало, че е бременна. Носеше детето на Бизели, отрочето, което той бе желал толкова много…
— И то ли ще се роди без баща? И него ли ще оставиш Чезаре да ми вземе, както прогони и баща му? — питаше тя и гледаше безхарактерното лице на Александър с големи тъжни очи. Сърцето на папата се късаше, защото той обичаше Лукреция много, и то по свой особен начин.
Той клекна до леглото и покри треперещата й ръка с нежни целувки. Новината за детето, което тя носеше в себе си, бе укрепила донякъде решимостта му да върне съпруга й, независимо от плановете и интригите на Чезаре.
— Ти няма да родиш сама, в тъга и отчаяние — обеща той. — Лично аз ще повикам Бизели да се върне. Ще пратя специален пратеник и ще осигуря охраната му.
Херцогът бе избягал и се укрил във вилата на бившата си приятелка — красивата Изабела. Когато пристигна папският вестител, той пиеше вино с нея, възхищаваше се на прекрасната й кестенява коса с пламтящите къдрици, отпуснати на кадифените възглавници, върху които лежаха и двамата.
Бе потърсил утешение при Изабела, но чувстваше остро липсата на Лукреция и му тежеше принудителната раздяла. Бе се привързал много емоционално към съпругата си. Но Сфорца го бе уверил, че повече няма да бъде в безопасност във Ватикана и затова, силно уплашен, той бе избягал.
Още щом прочете написаното от Александър обаче тъгата му се превърна в радост. Тъстът му го уведомяваше, че ще става баща, обещаваше му личното си покровителство и защита и му нареждаше като на «скъп зет» да замине веднага за Непи. В този стар етруски град го очакваше Лукреция. Там те ще бъдат в безопасност и далеч от дългата ръка на Чезаре и пагубните му интриги, пишеше Александър.
Папата пишеше също, че ще назначи Лукреция за управител на Непи. Бе осигурил и града, и неговия замък за тях, като неотдавна го бе отнел от последния му властелин Асканио Сфорца.
Когато червенокосата Изабела чу какво възнамерява да прави любовникът й, тя се хвърли в краката му и започна да го умолява да не заминава. Кой би могъл да вярва на Борджиите, говореше му тя. Сфорца е неговият приятел — не Александър. Не бива да ходи там! — настояваше тя. Там сигурно ще го убият.
Но Бизели, опит от виното, което му даваше смелост, не искаше и да чуе. Той намираше Лукреция за много по-привлекателна от Изабела, смяташе я за много по-веща в любовта и затова набързо се сбогува с младата неаполитанка и си тръгна! Той бе обикновено и добродушно момче, което жадуваше да се върне при съпругата си и да бъде заедно с нея в тежките дни на бременността й.
Дори и да изпитваше известна несигурност, той я потисна и замина за Непи.
Може би го жегна известно предчувствие, когато на разсъмване спря коня си и за пръв път хвърли поглед към строгата средновековна крепост, извисяваща се на хълма пред него, обвита в призрачните утринни мъгли. Буря се бе разразила наоколо неотдавна и сега пътищата бяха още наводнени. Бизели и придружаващите го бяха мокри до костите, уморени и гладни. Все още валеше проливен дъжд. Наближаваше летният ден, който обещаваше да бъде топъл и лепкаво влажен.
Лукреция сигурно нетърпеливо го очакваше там горе в сивия замък сред начумерените кули и мрачните дървета. Сърцето му биеше нетърпеливо при спомена за жизнерадостната и весела красавица, остроумна и божествено чувствена с онова прелестно тяло, което сега носеше неговото дете. Тези мисли го ободриха и той даде знак на благородниците да го последват. Конете бавно се качваха по стръмния наклон, а влажната зеленина на долината и Тибър оставаха все по-назад.
Зад групичка дървета се бяха скрили двамина конници с черни брони, на които бе изрисуван гербът на Чезаре Борджия. Те чакаха малката дружина да се доближи повече; кимнаха си разбиращо и пристегнаха мантиите по-плътно около себе си, същевременно прикривайки лицата си. После смушиха конете си и ги подкараха в галоп към пристигащите. Когато се приближиха съвсем, те заковаха конете си, а прекрасните животни изцвилиха силно и се изправиха на задните си крака. Младият херцог се вгледа с известен страх в черните фигури, които не можеше да разпознае в тъмата и продължаващия силен дъжд.
— Кои сте вие? — извика той високо. — Херцогинята ли ви изпрати да ме посрещнете?
Не получи отговор, но единият от конниците се приближи. В следващия миг остър кинжал се заби в гърдите му. Бизели изохка силно и гласът му отекна невероятно високо в зловещата тишина на пропукващата се зора. После залитна от коня и падна в ръцете на двамина от стоящите до него придружители. Непознатите убийци рязко извиха, пришпориха конете и бързо се стопиха в мрачината, изчезвайки така неочаквано и тихо, както се бяха и появили.
Високо горе на хълма, Лукреция седеше пред огъня, горящ в голяма камина, заедно с придворните си дами. Очакваха пристигането на херцога. Като по чудо тя чу стона на Бизели. Скочи и изтича до прозореца, взирайки се навън. Извика името му силно и в гласа й прозвуча отчаяние. Защото интуицията й бе подсказала какво се бе случило. И тя отново изпищя пронизително:
— Зели, ооо, боже мой… Зели, съпруже мой!
Нероденото в утробата й зарита по-силно сякаш подскочи…
Глава тридесет и пета
Гвардейци от свитата на Лукреция пренесоха ранения херцог в крепостта. Внесоха го в озарената от огъня зала, където дамите се бяха занимавали с ръкоделие. Смут и хаос замениха царящата до този миг спокойна и ведра атмосфера.
Положиха Бизели на лукрециното легло. Самата тя внимателно свали мантията и кадифената му шапка с перата. Лицето му бе мъртвешки бледо, а очите му — затворени. Кървеше раната в гръдния кош. Един от придружителите почтително се обърна към херцогинята и разказа как се бяха развили събитията и как бе нанесена тази ужасна рана на господаря му. Лукреция се опитваше да стопли ледените ръце на съпруга си като ги разтриваше нежно, а две от прислужниците го доразсъблякоха и сложиха на раната превръзка с оцет.
Лицето на Лукреция бе бледо и напрегнато. Тя промърмори на Катарина:
— Ще видиш — това е пак дело на Чезаре!
Изпратиха слугите да разпалят още огньове във всички камини, а и в съседните помещения. Отново валеше силно и мътна водна пелена обвиваше замъка, скриваше от очите на обитателите му околната природа и яростно жулеше стените и покривите. Температурата непрекъснато падаше и поради влагата студът ставаше все по-нетърпим.
В кухните прислугата се разтича, готвачите започнаха да пекат цял елен; приготвяше се голямо угощение в чест на завръщането на херцога. Неговите придружители изсушиха конете си, от които се вдигаше пара, напоиха ги и се упътиха към кухните да изсушат дрехите си на буйните огньове, където пък голи момчета с блестящи от пот тела въртяха печеното месо на дебелите шишове.
По ъглите се шепнеше, че за щастие раната на херцога не е дълбока. Бяха спешно повикали опитен аптекар от Сполето да се погрижи за него.
Само един час по-късно Лукреция и младият й съпруг вече разговаряха тихичко, останали сами в богато обзаведената и подредена спалня, където жегата бе станала непоносима. Херцогът бе дошъл на себе си. Сега привързан с меко ленено платно, раната му бе изчистена и обработена със специални лековити мехлеми, той се бе отпуснал на пухкавите възглавници. Бе бледен и слаб от загубата на кръв. Но се усмихваше на Лукреция, а тя се топеше от любов и умиление.
— Не се плаши… Господ ме пощади, за да мога да те прегърна и поздравя любов моя — шепнеше той и притискаше ръцете й към устните си. Тя се отпусна до него и го прегърна пламенно.
— О, Зели, любими, скъпи… съдбата те върна при мен. Защо избяга и ме изостави? — прошепна и гласът й се задави. Толкова бе благодарна и щастлива да го види отново до себе си — това прекрасно, усмихнато и мило момче, нейния Зели. Бе готова да забрави и прости всичко — и това, че така малодушно и страхливо я бе изоставил. А той, затоплен и успокоен, отпиващ от уханното и възбуждащо вино, което тя му бе поднесла със собствените си прелестни ръчици, охотно отвръщаше на сластните й целувки и съвсем нямаше вид на човек, готов да предаде Богу дух.
— В Рим животът ми бе в опасност — припомни й той очевидното. — Затова заминах. Както виждаш, явно и тук искат да ме убият — дори и в Непи не мога да разчитам на сигурност, въпреки обещанията на августейшия ти баща.
Лукреция прехапа устни. Очите й замятаха гневни искри.
— Чезаре е дал заповедта да те убият, но аз ще си отмъстя този път — ядно отвърна тя.
Жегата, виното и физическата слабост след преживяното приспиваха херцога и за минутка той задряма на рамото на съпругата си. Облечена само в тънка копринена роба, тя мълчаливо и внимателно галеше дългите руси къдри и когато той отново отвори очи Лукреция се наведе и прошепна:
— Ти сигурно си разбрал, че ще ти родя дете?
— Да, разбрах и това ме върна при теб, където ще остана, въпреки че се страхувам за живота си.
Това я трогна още повече. Тя избухна в сълзи и притисна главата му към гърдите си.
— Нашето дете подскочи в мен, когато чу отчаяния вик на баща си за помощ — хлипаше тя. — Бог да ни е на помощ и нека всички светии ни закрилят, та дано то да се роди на мира тук; по-добре тук, отколкото във Ватикана, където насилието и предателството вървят ръка за ръка. Незабавно ще изпратя на баща си съобщение и ще му разкажа всичко за днешното безчестие. Няма кой друг, освен Чезаре да желае твоята смърт, мили ми съпруже. Защото ти си човек без врагове.
— Уви, но всички, които волю или неволю застават на пътя на Чезаре Борджия са не само негови врагове, а и жертви — пророни херцогът и гласът му придоби гробовен тон. За миг той дори потрепери и понечи да се отдръпне от нея. Може би се дължеше на игра на огъня и на сенките, но му се стори, че разпръснатата на възглавницата до него златиста коса на Лукреция се оцвети в злокобно алено — ужасния цвят на пролята кръв.
Бизели разбираше достатъчно добре, че е бил и винаги ще бъде просто марионетка в ръцете на Чезаре, командвана и манипулирана така, както би желал последният, а това означаваше, че заплахата за живота му оставаше надвиснала над него, въпреки папските обещания и гаранции. Всъщност бракът на Лукреция с него — неаполитанския принц — не бе донесъл кой знае какви облаги на Чезаре. Нямаше място за съмнение, че Чезаре не бе доволен от нещата така, както те бяха сега и вероятно имаше нови планове за сестра си. Е, все пак имаше надежда — обявяването на новината, че тя очаква дете — неговото дете — безсъмнено щеше да привлече вниманието на света и да задържи ръката на Чезаре — поне за известно време. Бедният млад херцог въздъхна от все сърце и с нови надежди и кураж се зарече, че нищо вече няма да го отдели от съпругата му.
Успя да възстанови силите си същия ден достатъчно, за да може да присъства на пира в негова чест. Имаше добър апетит и присъстващите успяха да забележат, че се чувства превъзходно до съпругата си. Всъщност празненството не бе истински пир; то бе уредено в пищната спалня на Лукреция и Бизели, за да може последният да наблюдава танцуващите от постелята си.
Мина полунощ и двамата отново се намериха сами — в просторното легло в мрака, разкъсван едва-едва от мигащата светлина на една, единствена свещ. В долните помещения на крепостта войниците и прислужниците все още продължаваха да се веселят, танцуват и кикотят високо; музиката долиташе до ушите на младата двойка. Тази нощ Лукреция не се сети дори и за Алфонсо д'Есте. Тя щеше да става майка, а това прекрасно момче до нея бе законният й съпруг и любовник. И сега, отново в прегръдките му, тя бе по-всеотдайна, по-нежна и любяща от всякога. Бизели сякаш не я познаваше такава и старата им страст се разпали и загоря в небивала любовна наслада, а апогеят й бе еднакво прекрасен и за двамата. С пламнало от сладострастие лице, заровил устни в прекрасната коса на Лукреция, той шепнеше на прекъсване:
— Ооо, мадона миа, мила моя, ненагледна магьосница на моето сърце — няма мъж на този свят, който да не забрави болки и рани докато пие вълшебния еликсир на любовта от очарователните ти устни!
Тя се разсмя на любовните му излияния, щастлива и доволна. Внезапно отдолу от замъка долетя остър вик на страдание, стенания и плач на жена и Лукреция помръдна обезпокоено в обятията на Зели.
— Какво бе това? — прошепна тя.
— О, нищо, нищо, сърце мое — отвърна й той също шепнешком. — Вероятно някоя девойка, харесана от моите хора. Няма да се намесвам. Те пътуваха дълго в отвратително време, сега им се полага и малко удоволствие, това е напълно естествено. Хайде да ги оставим на мира.
Лукреция запуши ушите си с длани, за да не слуша виковете, които проехтяха още няколко пъти и после затихнаха. Колко ли пъти в живота си бе слушала подобни викове? Бе расла във време, прочуто с жестокостта — изнасилванията и убийствата бяха едва ли не нещо обикновено. Но тази вечер, по някакъв неведом и за самата нея начин, страданията на някоя непозната, вероятно крехка и девствена девойка, подхвърлена на милостта на група вълци в човешки кожи, я развълнуваха и обезпокоиха. И докато херцогът потъна в сладък сън — изглежда далеч по-добре пригоден от нея да намира успокоение и да обръща гръб на неприятностите — тя лежеше до него и сън не я ловеше; размишляваше напрегнато как би могла най-сигурно да победи брат си по свойствения за самия него вероломен начин.
Тя не знаеше обаче, че посланието, което бе изпратила до Светия престол, не бе постигнало особени резултати. Александър VI си бе същият слабохарактерен човек, още повече забъркан в мрежите на интригите и безчестието, непрекъснато плетени от могъщия му син. Във всеки случай той бе горчиво упрекнал Чезаре за опита да убие Бизели. Бе го предупредил, че сега никой няма вече да затвори очи пред хладнокръвно убийство, след като стане известно, че херцогинята очаква дете. Чезаре бе свил рамене и привидно капитулирал. Бе казал на баща си, че ще остави зет си на мира — поне засега… Но в никакъв случай той и Лукреция не бива да остават скрити от обществото далеч в Непи, бе настоял Чезаре. Те двамата трябва да се върнат в Рим, за да ги видят хората, а тя да роди детето си в покоите на Ватикана.
Когато накрая Лукреция научи за това искане, тя рязко отказа да се подчини и се закле, че лично ще убие брат си, ако той отново се опита да стори нещо лошо на невиновния за нищо млад херцог. В края на краищата папата се видя принуден да отиде в Непи, облечен в целия блясък на августейшия си сан, с голяма и пищна свита, за да доведе лично в Рим дъщерята и зет си. Закле им се, че пътувайки с него, те ще имат пълна гаранция за сигурност. Освен това побърза да увери дъщеря си, че отсега нататък той лично ще се грижи за безопасността на Бизели.
Лукреция бе принудена от обстоятелствата да повярва на баща си. Освен това току-що бе започнала да открива малките удоволствия, които й предлагаше състоянието й — радваше се на домашния уют, вече не се налагаше да присъства на всички тържества и оргии, които бяха обичайна нощна практика във Ватикана. Сега се чувстваше напълно щастлива, ако Бизели бе до нея. Прекарваше дългите часове на деня, като приемаше и разговаряше с именити художници, артисти, литератори. Така премина остатъкът от лятото и началото на есента.
Буйният й темперамент и пламенното й младо тяло бяха временно приспани от мнимото чувство за сигурност и спокойствие около нея, пък и от нормалните удоволствия на тихия семеен живот. От време на време й хрумваха цинични мисли и тя се питаше какво ли би казал Алфонсо д'Есте, ако я видеше сега: в ролята на съвършената съпруга и бъдеща майка. Тя — Лукреция Борджия — която той бе нарекъл блудница и така жестоко бе обидил. Но от Ферара не идваха никакви новини. Изглежда вече никога съдбата нямаше да я срещне с Алфонсо.
Детето се роди към края на есента. Чезаре бе в чужбина. Бе събрал армия под собственото си прочуто с мрачната си слава знаме в Имола и се готвеше да напада Форли тъкмо когато получи вест, че Лукреция е родила син, че детето е здраво и е добре. Новината не му се понрави и видимо разгневен той скъса папското послание и го захвърли на земята. Бе си наумил да плени Катерина Сфорца, да я окове във вериги и да я влачи след коня си подобна на римската традиция от преди векове. Пречеше му тази горда жена, която бе и независим, и силен владетел на големи земи. Не би било лошо да я хвърли в затвора до края на живота й и да тури ръка на огромните й владения и имоти. Всъщност той вече притежаваше толкова много земя — огромна по размери територия — че би могъл с право да назове сам себе си Цезар и завоевател.
Лукреция междувременно странеше от политиката, посвещаваше се изцяло на сина си и откриваше непознати удоволствия в майчинството си. Изпитваше почти патетично щастие и бе неимоверно горда с живото и прекрасно златокосо момченце, което й бе дарил Бизели. И Александър изпитваше гордост и щастие — любуваше се на прекрасната млада майка и внучето и не пропускаше случай да се похвали с тях. Направена бе голяма кръщавка в Сикстинската капела и момчето бе наречено Родриго — на дядо си.
На тази церемония, естествено, присъстваха всички кардинали и пратеници на всички значими европейски държави. Детето бе кръстено със светена вода в голям купел от чисто злато. До него стояха Лукреция, облечена в прекрасна рокля от бял брокат със златни украшения и царствена диадема, и херцогът на Бизели, който гордо и умилно поглеждаше съпругата и детето си. Зели изглежда бе напълно забравил посегателството върху живота му онази мрачна, дъждовна утрин край замъка на Непи.
Във величествената катедрала обстановката бе извънредно тържествена. Светлини заливаха и най-отдалеченото й кътче, органът се извисяваше над всичко с мелодичните си акорди, а великолепно облечената публика пееше благодарствен химн — възхвала «Te Deum». Самият римски губернатор държеше в ръце върху бяла атлазена възглавница малкия Родриго, който издаваше гукащите си бебешки звуци.
Присъстваха Джулия, наречена Прекрасната, дона Санча, чието прелестно лице бе отслабнало и придобило свадлив вид, дон Гофредо, който бе застанал до нея. Санча бе свела поглед, но все пак до широката публика не бе достигнал слухът, че тя доста дълго е била играчка за любовни удоволствия в ръцете на могъщия Чезаре. Е, всички запознати с вътрешните дела на Ватикана се хилеха зад гърба й, защото той й се бе наситил и върнал на брат си. Бедната Санча — цялото тяло я болеше от ударите, които Гофредо всеки ден, сутрин и вечер, сипеше върху прелестните й форми. Но тя не смееше да се оплаква, пък и едва ли някой би й съчувствал. Гофредо — който преди бе олицетворение на кротостта и добродушието — сега се бе превърнал в същински демон на отмъщението, в истински садист, въпиещ за мъст. Той намираше непрекъснато удовлетворение в побоищата, които й нанасяше и непрестанните хули, които сипеше върху нея; постоянно й повтаряше, че това е заслуженото наказание за неверността й… пък и предупреждение да не се осмели да повтори този си грях.
Сега Джулия и Санча си шушукаха:
— Лукреция се прави на светица — нищо чудно да седне да позира на маестро Леонардо да я изрисува като Света Богородица с младенеца — злобно подхвърли Санча.
Джулия сви красивите си заоблени рамене и се прозя:
— Почакай да се върне Чезаре — той изобщо не може да търпи тези зализани пасторални картинки. Не Леонардо, а _той_ ще вземе да изрисува и Лукреция, и братчето ти Зели — почакай и ще видиш… Няма за какво да й завиждаш.
И в същия миг Лукреция пое бебето от ръцете на усмихнатия губернатор, за да го притисне към наедрялата от мляко гръд. Очите й, замрежени от щастие и майчинска обич обаче се плъзнаха по лицата на околните и се спряха на позната фигура, която си пробиваше път през тълпата към нея. Усмивката й замръзна. Кожата й настръхна, инстинктивно се притисна към мъжа си и хвана едната му ръка.
Защото облеченият в черно мъж с горчивото, навъсено лице, който току-що бе влязъл в капелата, бе брат й.
Чезаре Борджия се бе завърнал…
Глава тридесет и шеста
Чезаре остана във Ватикана няколко месеца.
Мина доста време и чак някъде към средата на зимата се разбра какви лукави интриги плете и каква игра играе: всъщност може би най-голямата в мрачната му кариера и домогването му до завладяването и управлението на Романия.
Боже, каква мразовита бе Коледата; земята пак замръзна под ледения дъх на ветровете, които вееха от Алпите; замръзнаха и селяните… пък и гладуваха до смърт. Владетелката на Форли Катерина Сфорца се бе укрепила в голямата си цитадела, която защищаваше с остатъците от армията си. Тя бе истинска амазонка, с висок дух и значителна физическа сила; бе вдовица и се бореше да запази всичко за шестте си все още млади синове.
Макар и в миналото да бе поддържала приятелски отношения с папата, сега се бе превърнала в горчив враг на всички Борджии. Също както проповедника Савонарола, който бе личен неин приятел, тя ненавиждаше разпътните нрави и покварата на Ватикана. Първа тя нарече Лукреция «блудницата на Рим». Но от всички най-много мразеше Чезаре, всъщност знаеше, че той е най-опасният. Той ставаше все по-силен и по-силен и сега вече нямаше да има покой за него докато не си присвоеше и Форли.
Миланският херцог се бе опитал да й прати подкрепления, но лошото време и разните епидемии бяха разредили редиците им; от друга страна, храна и топли дрехи не достигаха и всички тези фактори заедно бяха сериозна заплаха за опитите и надеждите Катерина да удържи позициите си срещу Борджия, който водеше прекрасно снабдена армия, а войниците му бяха добре нахранени и обучени.
След раждането на племенника Чезаре се постара да се държи повече от приятелски със сестра си и съпруга й. Той дори успя да подлъже младия мъж, че не той и хората му стоят зад опита да го убият. Лукреция обаче бе неспокойна и не можа да се почувства щастлива докато брат й не напусна Рим отново, опиянен от успехите си в чужди земи. Тя не можеше да си намери място и изобщо не му вярваше за нищо.
През януари на 1500 година Александър VI отпразнува годишнината от заставането си на папския престол. Същия месец с подновени усилия армията на Чезаре успя да пробие и последните укрепления на Катерина Сфорца; не можа да му попречи дори и отвратителното време. Това бе жесток ден, ден на терор и сълзи, който не можаха никога да забравят нито тази горда и силна предводителка, нито синовете й, които я надживяха.
Войските на Чезаре смазаха отслабналите и прегладнели защитници на градското укрепление, посичайки ги безжалостно, един по един, докато и най-вътрешните кътчета на цитаделата подгизнаха от кръвта на жертвите, а труповете им задръстиха коридорите и тесните проходи на укрепленията, останаха непогребани през нощта и замръзнаха в гротескните пози, в които ги бе заварила смъртта. Невиждащите им очи се взираха в неблагосклонно и студено трепкащите звезди, а раните им, подобно на зловещо зееща паст, безмълвно молеха небето за възмездие.
И така: екзалтиран от победата си, яхнал черния си кон Чезаре нахлу като мрачен предвестник на смъртта в огромната зала, където трябваше да дойде злощастната Катерина. До него яздеше д'Алегр — французинът, който би могъл да се гордее с факта, че два пъти бе любил мадона Лукреция. Чезаре бе в прекрасно настроение. Залавянето на безстрашната Катерина и завладяването на богатите й земи и територии бе за него огромна стъпка напред в окончателното покоряване на Романя: не го интересуваше нищо друго и нито искаше да чуе, нито да види бедите и злощастията, които бе причинил.
В един момент до коня му дотича жена с мъничко дете на ръце, с развяна дългокоса коса, която сякаш струеше по голия й гръб, с очи обезумели от страх; тя се впи в юздите на прекрасното животно и помоли Чезаре да пощади рожбата й. Последният грубо я подритна и я отмина. Прекалено дълго му се бяха противопоставяли жителите на този град… Сега нямаше да прояви никаква милост. Той се разсмя жестоко — устата му се разкриви в злокобна, сякаш лисича гримаса, когато видя, че един от войниците му набоде същото дете на копието си, после метна майката на гръб и я понесе нанякъде.
— Е, д'Алегр, хайде, нека да отпразнуваме този голям ден по нашему — обърна се Чезаре към френския офицер, който се бе оказал лоялен съюзник в жестоката битка.
— Колко време възнамерявате да останете тук, милорд? — запита го д'Алегр.
— О, само няколко дни, колкото да разчистим тази бъркотия тук и да оставим хората и конете да си поотпочинат. После тръгваме за Рим! Ще прекарам господарката на Форли през градските врати окована във вериги, също като един доволно познат и прочут завоевател преди мен, който също водеше една небезизвестна окована кралица, ха-ха-ха!
Д'Алегр свали металните ръкавици на бронята си и подухна върху вкочанените си пръсти. Януарската нощ бе много студена. Но французинът, макар и дългогодишен и кален воин, не бе така коравосърдечен, не можеше така безсърдечно и неотзивчиво да наблюдава човешките болки и страдания наоколо. Бързаше да се прибере в замъка и да остави зад гърба си виковете и стенанията на ранените и издъхващите; зловещо обезобразените трупове в полумрака; злокобните писъци и жаловитите молби на изнасилваните жени.
Току-що бе забелязал доста красиво момиче — златокосо стройно създание, чиито устни бяха подпухнали и посинели от стоманения юмрук на нейния похитител: тя се извиваше и се бореше в яките облечени в стомана мишци на едър здравеняк с жълтеникава брада.
Нещо в лицето — може би сините, изпълнени със страдание и мъка очи и разпиляното злато на косата й — напомни на д'Алегр сестрата на Чезаре, сякаш пред очите му застана образът на Лукреция. Същата, която бе негова пленница не толкова отдавна и бе намерила пленничеството в ръцете му не толкова отблъскващо, помисли си с усмивка той. И внезапно се осмели да попита Чезаре за нея.
— Как е благородната ви сестра мадона Лукреция, херцогинята на Бизели, и прекрасното й детенце, милорд?
— О, напълно добре — отвърна небрежно и явно незаинтересовано Чезаре. А след малко, когато надменните му, змийски очи, внимателно и бързо огледаха залата, в която бяха влезли, и богатите гоблени по високите стени, добави: — Знаеш ли, д'Алегр, не ми е нито приятно, нито интересно в компанията на онова сукалче зет ми. Сега с тази победа зад гърба си, може би ще ми се отвори малко време да се позанимая с личните проблеми и особено с бъдещите домашни дела на сестра си.
— Говорите със загадки, милорд — промърмори д'Алегр.
— Ще ти обясня по-подробно, когато се върнем в Рим. Ти нямаш нищо против да минеш на служба при херцогинята, нали така.
Французинът се намръщи. Не бе сигурен дали стъпва на здрава почва; какво ли знаеше Чезаре за него — Ив д'Алегр — а и за старите му чувства към мадона Лукреция? Но пък защо ли? Всъщност той наистина бе готов да й служи сега и защо не! Но трябваше да се замисли внимателно как най-добре да постъпи сега, да не сбърка нещо! Чезаре се заля в познатия на всички бълбукащ смях.
— О, огромни, многолюдни тълпи ще ни посрещнат с овации в Рим, господин д'Алегр. Как само ще ни посрещнат! Светият отец и сестра ми ще дадат пир в наша чест и на него ще присъстват и херцогът, и херцогинята. И знаеш ли, ще бъде тъжна и сърцераздирателна сцена, когато тя гледа как той умира най-мъчително… да кажем от някакво си хранително отравяне или инфекция, може би. Аз и ти трябва да бъдем там, да я подкрепим в този труден и тежък за нея миг, ако това, разбира се, се случи, нали така, длъжни сме! А трябва ли това да се случи, д'Алегр, как мислиш ти?
И отново се заля в онзи бълбукащ гърлен смях, извиращ някъде дълбоко в гърдите му, от който настръхваха косите и на най-закоравелите му ветерани. Настръхна и французинът, който бе видял не малко жестокости през дългата си военна кариера. Но той отлично разбираше за какво става дума: бързо наближаваше онзи миг, когато Лукреция Борджия отново щеше да се превърне в разменна монета на европейския пазар за политически бракове, а баща й и брат й пак щяха да търгуват с нея.
После забрави за Лукреция. Факлоносци внезапно дотичаха в тъмната и тиха зала, където двамата бяха току-що влезли. Пламъците на факлите озариха високите стени и кръстовидния свод, големите каменни колони, красивата дърворезба на масивните маси и столове, както и огромните картини на стените, главно с религиозна тематика.
Господарката на Форли бе известна като фанатична последователка на учението и проповедите на Савонарола; тя бе водила крайно аскетичен и строг живот, откакто съпругът й бе починал. Но това не означаваше нищо за Чезаре; той наблюдаваше мълчаливо влизането й в залата. След нея вървяха децата й, но той не изпитваше никакво съжаление към победените. Помнеше само, че тя, както и доминиканецът, бе проповядвала против него и че според приказките на хората огромната мрачна цитадела криела в потайни помещения несметни съкровища — истинско имане от много злато, сребро и скъпоценни камъни.
И всичко това бе вече негово. Той се чувстваше неимоверно горд от победата си и не изпитваше никакви угризения, нито от стореното, нито от злите помисли, които таеше за нея.
— Е, Катерина Сфорца… накрая се срещнахме — пророни той.
Тя остана безмълвна, едра трагична фигура, лице, по което страданията бяха очертали дълбоки бръчки, посивяла коса с покривало, подобно на носените от монахините, дълга до земята роба в тъмно. Истинска мъжкарана с изкривен, орлов нос, прекалено сурови черти, далеч от традиционната женска хубост. Но видът й бе по-скоро на разярена, а не уплашена жена. Бе решена да запази властническото си, повелително поведение до горчивия край и да не сведе глава пред узурпатора. И сега тя го гледаше гневно и втренчено със зачервените си от безсъние очи.
— Ха! Чезаре Борджия… ти, който изби невинните ми люде и влезе насила в моя дом с мародерите си! Така да бъде! Сега съм беззащитна в ръцете ти. Зная, че ти е чужда всяка милост, но аз не очаквам такава от теб. Но все пак ще поискам милост, но не за себе си, а за децата си.
Чезаре се настани в удобен стол с висока облегалка. Пръстите му играеха по красиво изработената дръжка на кинжала му. Погледът му се плъзна от едрата снага на Катерина Сфорца към петте стройни момчета, които стояха с високо вирнати глави до майка си — също като нея горди и без сянка от страх по лицата. После Чезаре премести очи към момиче на тринадесет — четиринадесет години, което бе до тях. То носеше черно на цвят було, подобно на тези на калугерките и на самата Катерина. Девойката обаче бе изключително красива, свенлива и кротка на вид, с големи, черни очи като на сърна.
— Коя си ти, мое дете? — запита Чезаре с подкупващ глас. Но мазният му тон прозвуча грозно пред гордия кураж и достойното поведение на господарката на Форли в това голямо изпитание.
— Единствената ми дъщеря — Бианка — е инвалид и прикована на легло. А това е Изабела — моя храненица, скъпа и обична приятелка и компаньонка на Бианка. И за нея искам милост — ако изобщо вие Борджиите разбирате какво означава тази дума!
Чезаре присви очи. Устните му се изкривиха в усмивка. С полузатворени очи продължително изгледа копринените къдрици на непорочната Изабела и изящните й глезени. След като бе вече вкусил от виното и опитал от храната на Форли, защо да се отказва от това още по-привлекателно удоволствие… Изпита сатанинска наслада от ужаса, който скова лицето на Катерина Сфорца, когато той протегна ръка и притегли към себе си Изабела.
Глава тридесет и седма
Самата Катерина Сфорца бе човек на силните и крайни страсти, но дълбоката й религиозност бе надделяла през последните години и тази твърда и велика посвоему жена се бе превърнала в нещо като пророчица. Тя бе предвидяла това пагубно падане под игото на Борджиите. Неотдавна бе получила тайни съобщения, че и двамата й чичовци — Лудовико и Асканио — са в плен на французите. И сега нямаше към кого да се обърне за помощ. Притежаваше силата на духа и куража да се самоубие, преди да я отведат по позорен начин в плен в Рим, но я бе възпряла волята и желанието да защити децата си.
А сега, когато зърна Чезаре Борджия да посяга към осиновеното от нея момиче, което бе от благородно потекло и все още девственица, възмущението и отвращението в нея надделяха, тя забрави благоразумието и всичко, което си бе обещала да направи в защита на децата си. Измъквайки кинжал от гънките на широкия си ръкав, тя направи отчаян опит да нападне Чезаре.
В същия миг той бе вече на крака. Нямаше никакво намерение дори да я докосне с ръка. Остави тежката и не толкова пъргава жена да нанесе удара си и се изсмя високо и подигравателно, когато върха на кинжала й отскочи от фината броня, която носеше под кожената куртка. После сграбчи и двете и китки и ги изви, оръжието падна на земята, а той я отхвърли назад и повика двамина от оръженосците си.
— Отведете я и я затворете. Ще я държим под ключ докато напуснем Форли — рече той злобно.
Очите на Катерина горяха със страховит блясък в бялото й лице. Тя го изгледа продължително и тежко и го прокле:
— Дано ужасна смърт те постигне за това, което стори днес! — гневните думи прозвучаха като плесник в лицето на Борджия. Децата се струпаха около майка си и заридаха, а тя добави: — Деца, не правете удоволствие на тази усойница, не проливайте тези невинни сълзи на състрадание. Те са ненужни, синове мой! Часът на отмъщението ще настъпи! Бъдете добри, не правете зло на никого и бог, и ангелите ще ви запазят!
Разтрепераните момчета й целунаха ръка на прощаване. А осиновеното момиче се отдръпна в ужас от похотливите пръсти на Чезаре и изпищя високо:
— Света Дева Мария! О, майчице, не ме оставяй на това чудовище!
Но Катерина Сфорца вече не можеше да направи нищо. Дори и да бе проляла сълзи в този миг, то те щяха да бъдат кървави сълзи на горко страдание и безпомощност, избликнали направо от сърцето й. Една от най-видните дами на Италия ставаше в този миг жертва на Борджиите, позорно и безчестно отведена в затворите на собствения й замък. Нямаше никакъв смисъл да иска милосърдие от Чезаре и тя добре знаеше това.
Когато прозвуча тежката клетва на Сфорца, Чезаре бе пребледнял и лицето му се бе смръщило тревожно, но в последния миг се бе овладял и със смях бе наредил на д'Алегр:
— Вземи всичко ценно, което намериш, натовари го на мулетата и бъди готов за заминаване. Преди това градът да се плячкоса и запали. Вземи и всички млади жени. Да се убият всички момчета, ненавършили десет години. По-големите ще вземем за роби!
Дори д'Алегр потръпна, когато чу тази заповед, а лицето му изгуби цвят. Но сега не бе време да се спори с Чезаре, нито пък да се жали някого. Французинът си бе безскрупулен човек и знаеше, че е най-добре да си на страната на победителите. И тръгна да изпълнява жестоките заповеди. А Чезаре разпаса колана с меча и го захвърли на земята. С едната ръка пое голям бокал с вино и го пресуши на един дъх, а с другата сграбчи косата на свляклата се на земята и ридаеща Изабела и я притегли към себе си.
— Ела тук — рече той ухилен, — сега не е време за плач. Ти си много красива, а Чезаре Борджия знае кога и как да бъде добър и мил.
Големите й черни очи се взираха в него с нечовешки страх и тя цялата се тресеше и с мъка се задържаше на крака. Той се изсмя високо, взе я на ръце и закрачи с товара си през голямата зала. Бе заповядал да приготвят за него голямата спалня на Катерина Сфорца. В нея вече гореше буен огън и веселите пламъци бяха прогонили мрака и тъгата на зимната вечер. Въпреки това помещението бе подредено и очевидно обитавано в най-строг спартански вкус и Чезаре направи кисела гримаса, когато се огледа. Мразеше липсата на лукс и удобства. Особено го подразни огромното разпятие от слонова кост, което висеше на леглото. Той — синът на самия папа и кардинал на Светата църква, макар и за кратко време, коленичеше пред Христовия кръст само публично, а всъщност бе отдавна предал Спасителя и се бе отказал от него, за да служи на Сатаната.
Въпреки всичко въодушевлението му по повод завладяването на Форли все още не го бе напуснало. Бе в настроение, което го изпълваше с желание да се възползва напълно от плячката си и да опита вкуса и на този плод пред него, който изглеждаше най-добрият трофей в мрачната крепост. Изабела бе посвоему приказно красива и по хубост в никакъв случай не отстъпваше на сестра му Лукреция. Очите му заблестяха докато я оглеждаше.
Протегна кинжала, който никога не изпускаше от ръката си, и с острия си връх разряза дебелите дрехи, които обвиваха прекрасното тяло от врата до петите. Жалните й писъци ехтяха напразно в голямата спалня; те отекнаха злокобно из пустите коридори на победената твърдина и достигнаха дори и дебелите дъбови и обковани с тежко желязо врати на подземната тъмница, където бе затворена нещастната майка.
Катерина коленичи в молитва и затисна уши с длани, за да не чува писъците. Внезапно те секнаха…
Четиридесет и осем часа по-късно победоносната армия на Чезаре, развяла знамето с фамилния му герб, се отправи към Рим: пешаци, кавалерия, лека артилерия, отряди въоръжени с арбалети воини, товарни коне и мулета, които се препъваха под смазващите товари от ограбеното злато и сребърни монети, изящни украшения, накити, най-различни скъпоценни предмети — всевъзможни съкровища, измъкнати от крепостните подземия.
Също като голяма черна змия, чиято глава бе Чезаре, кавалкадата се виеше през замръзналите долини и прехвърляше един след друг изпречващите се по пътя й заснежени хълмове. Най-отзад, в носена от четирима здравеняци носилка, Катерина Сфорца пътуваше към върховното си унижение. Не бе проговорила нито дума, не бе хапнала нито залък храна от онази съдбовна нощ на своето поражение. Пътуваше към онова, което й бе предопределила съдбата, а зад гърба й Форли пламтеше, запален от победителите. Хората й бяха наполовина избити, а другата половина бе жестоко поругана. Някъде недалеч от нея, в дългата верига от хора и животни, търпеливо стиснали зъби, с мъка крачеха и синовете й, боси, завързани с вериги един за друг. Милост бе проявена само спрямо хромата Бианка, на която бяха разрешили да пътува заедно с майка си, и тя сега лежеше до Катерина и горко оплакваше семейната съдба. Тя не бе грозна, но Чезаре не се интересуваше от болнави жени.
Още една голяма трагедия ги бе сполетяла точно преди да тръгне кавалкадата. На зазоряване Изабела бе успяла някак си да се измъкне от ръцете на Чезаре и се бе хвърлила от високата кула върху каменния плочник на крепостния двор. Бе починала на място.
Самоубийството й бе я издигнало в очите на онези, които я познаваха и я бе превърнало в мъченица, предпочела смъртта пред безчестието. Чезаре Борджия бе признал неохотно, че «съжалява» за инцидента и бе разрешил разкъсаното и все пак прекрасно тяло да бъде погребано в осветен гроб.
Но той вече бе забравил за нея. Мислите му бяха насочени към Рим и славното посрещане, което го очакваше там. Бе близо времето, когато целият свят щеше да трепери пред него и волята му, мислеше си той, а всички големи италиански родове и принцове, които все още не бяха зависими от Борджиите, щяха в бъдеще да се замислят много преди да му откажат каквото и да е.
Предчувствие за голям триумф го обзе недалече от Рим, когато му поднесоха послание от херцога на Ферара.
До този миг херцог Ерколе, а това бе бащата на Алфонсо д'Есте, се бе открито възмущавал от начина на живот на папата и децата му. Но вече и той не можеше да си позволи да се държи високомерно с Чезаре Борджия, чиято сила и власт бяха нараснали безгранично. Налагаше се да потърси приятелството му, да любезничи, за да не го превърне в свой опасен неприятел.
И писмото, което сега бе изпратил Ерколе, предизвика горда и самодоволна усмивка на брадатото лице на Чезаре. Той го прочете и препрочете и в същия миг в сърцето му трепна неподправена любов към сестра му Лукреция, едно отдавна забравено, но съществувало през детството и юношеството чувство на големия брат към очарователната сестричка. Тя винаги бе искала да има за съпруг и любовник сина на Ерколе Ферара, мислеше доволно Чезаре. Кой знае, пък може би сега това й желание щеше да се сбъдне.
Лукреция бе сред посрещачите на победоносния герой. Заедно с баща си, който пристигна на градските порти, облечен в най-тържествените церемониални папски одежди. Присъстваха и братята й заедно със съпругите си и голяма тълпа видни сановници и свещенослужители. Лукреция приветства Чезаре с древния поздрав, с който сънародниците й бяха аплодирали върховния имперски властелин преди хиляди години:
— Вива! Привет, Цезаре!
Около коня му се блъскаха хиляди хора, развяващи палмови клончета. Без да ги е грижа за мразовития вятър, който безмилостно брулеше лицата им тази февруарска утрин, те екзалтирано и възторжено крещяха одобрително. Виковете им станаха неистови, особено когато забелязаха хилядите оковани роби, които войската влачеше след себе си. Въпреки всичко общото внимание се съсредоточи върху Катерина Сфорца, когато огромното множество зърна странната й трагична фигура. Високата жена вървеше до коня на Чезаре; китките й бяха оковани със златна верига, която също се увиваше около китката на победителя. Тя се движеше като в унес, с изпразнени от съдържание очи, устните й шепнеха молитви, лицето й излъчваше неимоверни страдания. Незабавно я отведоха и хвърлиха в мрачните подземия на Белведере, където тя тепърва щеше да живее — или влачи жалко съществуване — години наред в постоянен страх от смъртта.
Макар и Катерина да не знаеше нищо за бъдещето си, в този миг на поражение и унижение, прочутият воин, който яздеше до Чезаре Борджия щеше да се превърне в неин приятел след време.
Ив д'Алегр бе силно впечатлен от гордия кураж на Катерина и въпреки че бе слабохарактерен като човек, не като воин, нечовешките жестокости, вършени от Чезаре, го отблъскваха и отвращаваха. Мислеше си да се върне във Франция и да се застъпи за Катерина пред своя крал. По време на големия пир, даден във Ватикана, както бе очаквал Чезаре в чест на завоеванията му, д'Алегр успя да размени няколко думи с жената, която бе любил — Лукреция.
Сега му се стори още по-красива и по-желана от преди. Майчинската роля й отиваше. Бе узряла и хубостта й се подчертаваше още повече от кадифената рокля в кървавочервено, гарнирана с хермелинови кожи. Мрежестият воал със скъпоценните камъни на главата й някак си омекотяваше златистите оттенъци на косата й. Очевидно бе, че се разбира отлично със съпруга си, но все пак отправи очарователно прелъстителна усмивка към Ив д'Алегр.
Той докосна пръстите й с устните си.
— Не сте забравила, нали? — прошепна той, без да вдига очи.
— Какво бихте желали да си спомня най-ярко от всичко преживяно с вас? — прошепна и тя, и искриците, които проблеснаха в големите очи показваха, че тя си е останала същата Лукреция Борджия. Старото желание го изпълни и почти го задуши.
— Всичко! — рече той и отново се наведе да целуне отрупаната със скъпоценности ръка. — Онази нощ, когато египтянинът готвеше своето жертвоприношение… когато очите ми за пръв път зърнаха онази статуя от изящен алабастър, а аз не знаех коя е тя… И другите нощи, когато бяхте моя пленница. О, Лукреция! Върви ми във воинския занаят, но никога не мога да си позволя да стана онова нещо, което най-много ми се ще да бъда!
— И кое е то?
— Вие знаете — отвърна той и избърса потта от челото си. Каква бе тази жена, която можеше само с една усмивка да изпие мъжката сила?
Тя се засмя тихичко. Нощта бе прекрасна, празнична вечер в чест на подвизите на брат й. Подвизи? Но споровете и различията от преди бяха забравени. Поне засега. Тази вечер във Ватикана изглежда цареше рядка атмосфера на дружелюбност и приятелство. Александър, заобиколен от фаворитите си, се смееше високо и продължително; харесваше му да бъде обект на внимание, особено сега — след военните успехи на сина си.
По-късно д'Алегр отправи проучващ поглед към младия херцог Бизели. Съпругът на Лукреция бе седнал между Чезаре и сестра си — Санча. Бе леко зачервен от изпитото вино, изглеждаше прекрасно в костюма си от бял атлаз, наметнат със сребрист плащ. Красиво момче, помисли си д'Алегр, но малко женствено. Не е подходящият за Лукреция тип, бе следващата му преценка. Изведнъж д'Алегр си припомни чезаревите думи за Бизел и тазвечерния пир.
— Щастлива ли сте в брака си, мадона? — запита той внезапно Лукреция.
— Винаги се чувствам щастлива, когато ме обичат — отвърна тя, а очите й заиграха.
— Е, съвсем сигурно е, че той ви обича. Но вие обичате ли го?
— Защо питате? — изведнъж Лукреция изпита необясним вътрешен страх. Тогава д'Алегр й прошепна:
— _Ако_ го обичате — предупредете го да внимава!
За миг тези думи я озадачиха. Освен това събудиха в нея гузното чувство, че ако би трябвало да говори истината и само истината тя не бе сигурна дали може да отговори утвърдително на предишния въпрос на французина.
Всъщност какви бяха истинските й чувства към Зели? О, той бе очарователен. Бе й дарил дете, което тя обожаваше. Но тя не бе истински обичала никой друг мъж, освен Алфонсо д'Есте. И сега, когато споменът за него се върна и събуди старите чувства, тя неволно повдигна очи, за да погледне съпруга си. Видя, че брат й Чезаре му поднася бокал с вино.
По някаква необяснима причина в нея проговори непознат вътрешен глас и тя разбра, сякаш парализирана от това усещане, че виното е отровено! Интуиция, предчувствие, прозрение, както и да го наречем, тя схвана смисълът за особеното предупреждение в думите на французина — «предупредете го да внимава!»
Непозната сила я изтика от стола й — тя скочи и извика:
— Зели!
Бе твърде късно. Злощастният херцог бе пресушил чашата си. Лукрецините бузи побеляха като мляко. Очите на абсолютно всички присъстващи се впиха в нея любопитно. Устните й се движеха, но звук не излизаше от тях. Нещо я душеше. Съзнаваше, че не трябва да огласява публично подозренията си. Каквото и престъпление да извършеше брат й между стените на Ватикана, то трябваше да си остане там — това бе правилото, което тя не можеше и не смееше да наруши. Останалата част на света не трябваше да научава нищо.
В същия този миг Чезаре вдигна собствения си златен бокал в наздравица за Лукреция:
— За моята сестра Лукреция, за нейното здраве и щастие! — рече той и онази студена усмивка заигра на устните му.
Цялото множество на пира повтори думите му като ехо:
— Мадона Лукреция! Вива!
И почти никой не забеляза, че точно в същото време херцогът на Бизели се хвана за гърлото и се свлече под масата безжизнен.
Глава тридесет и осма
Отровата, която Чезаре бе поставил в бокала на зет си, не бе достатъчно силна, за да го убие. Отведоха младия херцог в стаята му след припадъка, от който той се събуди и започна да повръща и стене. Официално бе съобщено, че младият херцог има сериозно стомашно заболяване. Тази тема бе повече или по-малко приета от всички, с изключение на Александър, който добре познаваше тъмните кътчета на чезаревата душа, но никога нямаше да се осмели да проговори за престъплението, камо ли да изрази неодобрение. А Лукреция? Тя не можеше да забрави прошепнатото от д'Алегр предупреждение и бе сигурна, че Чезаре стои зад цялата работа.
Брат й се появи лично, за да се осведоми за «здравето на милия ми Зели», както се изрази той. Лукреция го дръпна настрана, за да му говори на четири очи. Бе свалила великолепните си дрехи. Косата й струеше по заоблените разкошни рамене. Очите й бяха потъмнели от гняв и ужас и го обвиняваха:
— Това не бе никакво заболяване… и ти го знаеш — прошепна тя ядно задъхано.
Чезаре скръсти ръце и повдигна вежди.
— Моята Лукреция бъбри врели-некипели и не си мери приказките много-много — рече той с мазен глас. — Може би защото е разтревожена.
Изящните малки ръце на сестра му се впиха в мишците му.
— Защо искаш да го убиеш? — направо заговори тя. — Какви са тези твои ненаситни амбиции? Какво пак искаш да правиш с мен, та трябва да ме лишаваш от бащата на детето ми? Говори, чудовище такова! Отговори ми!
Чезаре се прозя.
— Тези приказки ми досаждат, пък и освен това миришат на неблагодарност. Не съм ли аз човекът, който същия този ден донесе нова слава и почести на именития род на Борджиите?
Тя го изгледа продължително и потрепери.
— Само с цената на човешкия живот ли се постига твоята слава? Всяко ли твое ново завоевание трябва да бъде потопено в кръв? Да знаеш — тежко проклятие ще падне върху нас! И бъдните поколения ще се ужасяват от името ни!
Той я изгледа мрачно и хвърли поглед към леглото, където мъчително стенеше зет му. Отровата бе прегорила вътрешностите му и херцогът изпитваше силни болки. Чезаре си помисли, че сега пък му предстои да накаже некадърния лекар, който бе объркал цялата работа и му бе приготвил слаба отрова. Досега Бизели трябваше да е умрял…
Всъщност Чезаре пет пари не даваше за ядните приказки и обвиненията на сестра си. Той се изсмя късо и злобно и тръгна към вратата.
— Ще ти кажа нещо. Не ставай сантиментална глупачка — процеди той през зъби. — Целият свят се търкаля в краката на Светия престол. Лукреция Борджия може да си протегне ръката и да си избира, който си иска от всичките принцове, които се намират там. Ако Бизели умре от тази… хм, неочаквана болест… има толкова много други, които ще се избият за ръката ти. Ето и тази сутрин получих послание от Ферара. Херцог Ерколе търси приятелството ми. Скоро ще се обади и синът му. Това си е в реда на нещата. Това не те ли интересува?
Тя всъщност не разбра точно какво й подсказваше той. Може ли да я интересува, когато младият й съпруг лежи тук и непрекъснато стене и плаче от болки? В стаята се носеха тежките ухания на някакви ароматични билки, които кипяха в казанче над огъня. Някакви лековити билета, които сега нещастният лекар вареше, за да неутрализира действието и резултатите от собственото си гнусно дело.
И сега не й хрумна нищо повече да каже на брат си. Когато той излезе, тя отново коленичи до леглото на съпруга си и започна отчаяно да се моли. Боже, още от детството й продължаваше да я преследва тази тъмна сила на съдбата, насилието и жестокостта! И сега заплашваше да унищожи всичко, което й бе скъпо, а и самата нея! Тя хвана ръката на бедния страдалец и сълзите й закапаха върху нея. А той изрече името й с мъка:
— Лукреция, сърце мое, умирам!
— Не, не — викна тя трескаво, — трябва да живееш! Живей за мен и за нашето дете! Бедни ми, нещастни Зели!
А отвън, през прозорците, долиташе музика и шум — на пира продължаваха танците и шумните наздравици. Чезаре Борджия — завоевател на Форли и бъдещ властелин на Романия — се бе показал на балкона и лунните лъчи озаряваха наперената му фигура.
Лукреция се сгуши до леглото на отровения и остана така докато студената светлина на февруарското утро надникна в спалнята през малък процеп в кадифените завеси. Херцогът на Бизели бе все още жив… помагаше му обстоятелството, че бе млад и здрав и душата му се държеше здраво за тялото.
Във всеки случай споменът за тази кошмарна нощ остана да мъчи Лукреция до последния й час.
Бизели остана жив. Но колко още щеше да продължи това? Когато се успокои и утеши отново, Лукреция изведнъж се сети за думите на Чезаре относно Ферара. Но все пак сърцето й се сви при мисълта, че би могла да таи желание за законна връзка с Алфонсо д'Есте, ако пътят към това минаваше през проливане на невинна кръв и смъртта на близки хора.
И низките страсти отново се пребориха с доброто начало в нея. След този втори опит да бъде убит съпруга й тя дни наред отказваше да вземе участие в тържествата и увеселенията, устройвани във Ватикана. Преструвайки се на неразположена, тя оставаше до постелята на херцога и се грижеше за него. Отказваше да се види с всички останали, включително и с папата. Не допускаше и прислугата в спалнята, разрешаваше да влиза само на дойката, която водеше малкия Родриго при страдащия му баща.
Обаче Лукреция знаеше, че оттук нататък всичко е само въпрос на време. Ако Чезаре си бе наумил да премахне от пътя си зет си, нищо не бе в състояние да му попречи да извърши пъкленото си дело.
И така за нея настъпи кошмарен период, молеше се продължително и често и отказваше да се смее. Дори и не си помисляше за любов. Научи, че Чезаре е напуснал Рим, а французинът — д'Алегр — заминал с него. Някакъв вътрешен глас й бе пошушнал, че тя няма вече никога да го види, затова не се учуди, когато й казаха за решението му да напусне службата при брат й и да се завърне във Франция.
Докато Чезаре отсъстваше от Рим, тя почувства, че може да си поеме дъх по-свободно и спокойно. Но за колко време, докога й бе дадена отсрочка? Бизели се бе възстановил по някакво чудо, но гърлото и стомахът му бяха засегнати и увредени от отровата и той дълго време след инцидента не можеше да поема твърда храна.
През юли се почувства напълно добре, за да може за пръв път да напусне спалнята и да отиде на вечерня в църквата Свети Петър заедно със съпругата си.
Същата сутрин Лукреция бе научила, че се очаква тази вечер Чезаре да се завърне във Ватикана. Той бе прибавил нови победи и завоевания към подвизите си. Тази новина я уплаши и потисна. Предчувствието за нещастие не я напускаше. Бизели пожела да напусне Ватикана. Тя не желаеше това, но съпругът й настояваше.
И така докато слизаха по големите каменни стъпала на улицата, а Бизели се шегуваше с нея, групичка от маскирани мъже връхлетя неочаквано върху тях. Хората изскочиха някъде от сенките и сграбчиха херцога като отблъснаха Лукреция от него.
Тя изпищя високо и нечовешки. Маскираните побягнаха. Бизели остана на земята в краката й, облян в кръв, с дузина рани по тялото…
Този път хората на Чезаре си свършиха работата добре. Бизели умираше, докато лукрецината прислуга внимателно го носеше към техния апартамент.
Глава тридесет и девета
Пренесоха Алфонсо във Ватикана. Положиха го на ниска кушетка, обшита с фин атлаз, който скоро се напои с кръвта на злощастния млад херцог. Лукреция коленичи до него; хвана ръката му и се разрида горко.
— Убиха те, мили мой, съпруже мой! — хлипаше тя.
Той бавно отвори очи. И в този миг на издихание, преди да загуби съзнание за последен път той проговори горчиви думи, които никога не бе продумвал преди:
— Дадох ти живота си. Твоите злокобни роднини — Борджиите — ми го отнеха. Умирам и ги проклинам! Всичките!
Разтърсена до дъното на душата си, Лукреция залитна назад. Обърна се и видя, че около нея стоят лекарите и някои придворни. Цареше суматоха. Камбаните ечаха в голямата сграда. Тежки стъпки отекваха из коридорите. Самият Свети отец бе тръгнал към смъртното ложе на зет си. Влезе свещеник заедно с няколко монаси; той идваше да причести умиращия.
Изведнъж в претъпканата стая се вмъкна крадешком тъмната зловеща фигура на Чезаре Борджия. Лукавото му лице изглеждаше разтревожено, но както бихме могли да се досетим, изражението му бе престорено и ако имаше за нещо да се тревожи, то бе за това, че не бе сигурен дали наемните убийци си бяха свършили работата добре.
Приближи се до кушетката и погледна с присвити очи окървавеното тяло на зет си. Със задоволство забеляза сивкавосинята бледнота, която бавно пълзеше по красивото лице на младия херцог. С дяволско двуличие приклекна на коляно и промълви:
— Уви, бедни ми Зели! Кой би могъл да извърши това подло убийство?
В същия миг нещо в Лукреция се скъса; старата кръв на Борджиите в нея кипна и я преобрази в истинска тигрица. Треперейки цялата, пребледняла от ярост, тя се извърна рязко и застана пред брат си. Пищната рокля, която бе облякла, бе опръскана с кръвта на човека, чийто живот бавно изтичаше пред очите на присъстващите. Тя драматично го посочи:
— Тази кръв лежи на ръцете ти, чудовище безчестно — изсъска тя в ухото му. — Това черно дело вечно ще тежи на низката ти душа!
Той се изправи и силно стисна китката й, като крадешком оглеждаше любопитните лица на околните.
— Добре внимавай какво говориш — прошепна той. — Досега съм те обичал, но знаеш ли какво ще стане, ако любовта ми се превърне в омраза? Няма да е само кръвта на този никому ненужен нещастник. Ще се лее още кръв и тя ще бъде на Родриго — твоя син!
Лукреция замръзна при тези чудовищни думи и притисна ръка към устата си. Бе така ужасена, че загуби дар слово и нищо повече не успя да каже на брат си. И в този страшен момент й хрумна, че тя не бе истински обичала Зели. Бяха мили близки приятели, любовници, които намираха утеха и наслада в обятията си, но всъщност истинската й любов бе единствено малкият й син. Него обожаваше, него любеше безкрайно… Само него ли?
Чезаре я отстрани с ръка и отново падна на колене до кушетката. Тогава херцогът на Бизели отвори очи и проговори за последен път:
— Дано черната ти душа гори във вечен адски огън, убиецо пъклен!
Борджия подскочи като ужилен и започна да кашля високо, сякаш бе объркан. Последното проклятие от устата на смъртния го бе пообъркало, но успя бързо да се овладее — мазна усмивка се появи на брадатото лице, а тънките му пръсти направиха кръстния знак върху тялото на починалия, после внимателно склопиха очите му. Обръщайки се към присъстващите, той спокойно изрече:
— Херцогът е при своя бог. Оставете ни насаме, добри хора!
Полуприпадналата от непосилното душевно вълнение Лукреция се опря на ръката на вярната Катарина и залитайки, излезе от стаята. В предверието й почти се сблъска с баща си, който бързаше към смъртното ложе на херцога. Александър понечи да заговори, но тя го прекъсна:
— Не ме докосвай! Борджиите ще платят за това престъпление! Ще изгнием в гробовете си! Имената ни ще се споменават с омраза и отвращение от единия край на света до другия! О, Боже! Всичко около нас е оцапано с кръвта на невинни хора!
Тя се изплъзна от ръката му, която се опитваше да я спре и побягна, стенеща и ридаеща истерично. Александър я изгледа с ужас и се опита да я настигне, да я успокои и приласкае, но тя повторно се измъкна от ръцете му. Крещеше, че вече в нея не е останало никакво чувство, най-малко любов, към близки и роднини. Всичко — страсти и емоции, добри и лоши — се бе изцедило от нея, чувстваше тялото си празно — също като тялото на бедния Зели, от което бе изтекла живителната кръв…
Не можеше да остане повече в този жесток свят. По-добре да постъпи в женски манастир и да остане там завинаги. Достатъчно бе живяла сред грях и безпътица в развратната атмосфера на това подобие на оранжерия на смъртта, където млади и невинни цветя изсъхваха и умираха ежечасно.
Александър се обърна намръщен и се приближи към сина си, а червендалестото му лице бе този път посивяло и сурово.
— Е, Чезаре, този път отиде твърде далеч — рече той остро.
Чезаре изду едната си буза, затвори едното око, а другото впери в лицето на баща си с изражение на цинично удивление.
— Може би е по-правилно да кажеш, че последния път не свърших работата докрай. Бизели бе глупак и си заслужава смъртта напълно. Престани да бърбориш за правда и кривда и да ми четеш морал. Нека сега направим едно хубаво погребение на херцога, та хората да останат доволни. А пък Лукреция — я виж как й отива да бъде млада и пленителна вдовица, а когато свърши задължителния траур ще видиш как ще престане да ме кълне и сама ще ми благодари. Ще бъде доволна, че лично аз се заех да уредя… хм, този неприятен въпрос. Познай какво ми прати Ферара? Дълго послание с мили пожелания за вечно приятелство. И да знаеш — не е далеч моментът, когато ще получа короната на Крал на Италия! Всички непокорни паднаха под меча ми! Кой сега ще се осмели да ми казва «да» или «не» под покрива на палата на собствения ми баща?
И без повече да погледне към восъчнобялата фигура на кушетката, Чезаре рязко закрачи към вратата, а в гърлото му забълбука познатия зловещ смях.
Не се намери дори и един-единствен смелчага да го укори за кървавото престъпление, извършено през този паметен ден. Огромна бе силата на Чезаре Борджия в земите на Италия и едва ли имаше човек, който можеше да си позволи да спи спокойно в леглото си, ако не бе сред приятелите на този зловещ зъл гений или ако не бе готов да погледне с леко око на многобройните му престъпления.
Една от придворните дами съобщи на Лукреция, че брат й е напуснал Ватикана и й подаде бележка. Написаното звучеше като мило послание от грижовен брат към обична сестрица:
Бъди благоразумна и дискретна, мила ми сестро, внимавай какво говориш пред чужди хора и всичко ще се нареди прекрасно — и за теб, и за мен. Сега съм на път за Пезаро с хиляда и петстотин воини. Бившият ти съпруг — Джовани Сфорца — най-неразумно вдигна оръжие срещу мен, но това само ще му донесе загуби — ще му взема земите и всички останали градове в Романия. Скоро ще му дойде времето, когато ще застанеш редом с онзи, когото желаеше най-много и толкова отдавна. За това не ме кори за начина, по който всъщност само показах голямата си любов към теб.
Лукреция прочете бележката, изгори я и горчиво погледна през прозореца — навън бе прекрасна сутрин. «Начинът, по който всъщност само показах голямата си любов към теб — боже мой!» — възкликна тя и потрепери. Е, известен й бе начинът… по който острите ками бяха нанесли страшните рани по младежкото тяло на невинния й съпруг. Известно й бе и по чие нареждане бе направено това. Бе минало доста време от ужасната смърт на собствения им брат, но сегашното престъпление й се струваше още по-чудовищно и отблъскващо, защото младият херцог бе напълно невинен, пък и в никакъв случай не бе стоял на пътя на Чезаре. Затова пък брат й нямаше никаква полза от него, а онези, които според Чезаре бяха безполезни за интригите му, трябваше да умрат.
Тъжно зазвъняха камбани. Бе започнала първата служба за заупокой на душата на убития.
Лукреция се хвърли на леглото и отново заплака неудържимо, неутешимо.
Същия ден Александър припадна на стъпалата на Свети Петър. Отнесоха го в покоите му; дълго не можа да дойде в съзнание и лекарите му пускаха кръв на няколко пъти, докато напълно го изтощиха. В Рим хората шушукаха, че го е повалила някаква коварна болест. Някои споменаваха дори Лукавия, който, според тях, се вселявал в папското тяло от време на време. По-набожните говореха, че това е божие предупреждение и описваха някои странни и злокобни случки във Ватикана, които никой не се наемаше да обясни.
Когато Светият отец изпрати да доведат дъщеря му, тя отказа да го посети. В отговор му написа да потърси утешение в обятията на Джулия Фарнезе. За пръв път в живота си Лукреция не изпитваше страх от семейството си, нито пък уважението на дъщеря към този бързо западащ старец, който вече не можеше да носи тежестите и отговорностите на папската корона. Нареди на приближените си дами да съберат по-важното от принадлежностите й — за нея самата и за детето. Бе решила да се оттегли на първо време в самотния замък в Непи. В тази крепост би могла — без чужда намеса и натрапници — да носи траура си за бедния Зели, който бе нападнат за пръв път именно там, когато бе отивал при нея, тласкан от любовта си.
А Александър стана с мъка от постелята си, болен и все повече отслабващ, и отиде да се моли пред тялото на мъртвия си зет. То бе положено на черно ложе, в един от малките параклиси на Ватикана. Свещи горяха пред главата и нозете на смъртника. Папата се молеше и плачеше; тези сълзи не бяха лицемерни — той бе истински привързан към благородния Бизели. После отново се опита да види дъщеря си, но тя бе вече напуснала Рим. Бе му изпратила писмо, в което казваше, че няма да присъства на погребението и нека нейното отсъствие бъде обяснено с факта, че е тежко болна. Бе оставила торба със златни дукати на специален свещеник, който трябваше ежедневно да се моли за спасението на душата на убития.
На път за Непи се отби в един женски манастир, където майката-игуменка бе родственица на Борджиите. Тя бе истинска светица, изпосталяла и изнемощяла напълно от пости и молитви и нареди на своите калугерки да се молят без прекъсване за опрощаване на греховете, извършени от братовчед й Александър VI, та дано той да започне да управлява отново мъдро Светия престол.
Манастирът бе строго изолирано от външния греховен свят място и затворените зад каменните му стени благочестиви монахини не поддържаха никакъв контакт с други хора. Само майката-игуменка намираше начини, когато усетеше необходимост за това, да се осведомява за разпътното поведение на хората в Рим. За нея бе отблъскващо самото име на Лукреция. Затова напълно чужда й бе мисълта да приеме в манастира си младата херцогиня, когато последната пристигна със свитата си и поиска подслон.
Все пак Лукреция бе дъщерята на папата и майката-игуменка нямаше друг избор, освен да я приеме. Всъщност тя за пръв път се срещаше с нея.
Сега двете жени седяха в малката мрачна приемна, използвана само за посетители. Слабичката и суха възрастна калугерка в черните си одежди, бяла прилепнала шапчица и покривало, с повехнали скръстени в скута ръце, с пръсти потрепващи върху броеницата и устни, шепнещи непрестанно молитви. И богато облечената млада жена, с подплатена с кожа наметка, чиято качулка прикриваше разкошните златисти коси, с бледо и сякаш одухотворено лице след дълъг плач и безсънна нощ. Малкият Родриго бе вече настанен заедно с дойката си в специално подредена манастирска килия. Останалите благородници — дами и кавалери — се намираха в манастирската трапезария, където се опитваха да се сгреят и преглътнат поднесената им скромна храна, оплаквайки луксозния уют, към когото бяха привикнали.
Лукреция гледаше жалостно и тъжно монахинята, чиито хлътнали очи мълчаливо я обвиняваха.
— Вие сте чували за мен само лоши работи, нали света майко? — прошепна Лукреция.
— Не е моя работа да съдя земните хора, дъще моя. Аз се моля за душите на покойниците и за божията помощ, и напътствие за онези, които приживе носят тежестта на земната власт — отвърна игуменката.
Лукреция въздъхна.
— Вие сте родственица на баща ми. Вие сте от нашата кръв — рече тя.
Игуменката се прекръсти и не каза нищо.
— Вашият жест ме кара да си мисля, че вие се гнусите от това роднинство — горчиво откликна Лукреция.
Игуменката отново запази мълчание и пак направи кръстния знак. Лукреция допря двете си длани и ги издигна молитвено.
— Името на Борджиите се произнася с омраза — рече тя задавено. — Черна звезда е надвиснала над нашата съдба. О, света майчице, помогни ни, ние толкова много се нуждаем от молитви и опрощение.
И след тези думи внезапно Лукреция коленичи пред калугерката и допря чело до коляното й. Меката й кожа потръпна при допира с грубия вълнен ръчно изтъкан плат на монашеската дреха. Но младата жена заплака в искрено разкаяние, дълбока тъга и угризения.
Игуменката изгледа почти с ужас златокосата коса, от която качулката се бе свлякла. Пленителната красота на Лукреция не й направи никакво впечатление; напротив — отблъскваше я. Носът й се сбърчи неодобрително, когато усети уханието на парфюмите, с които бе намазано пищното тяло пред нея. Всичко пред очите й само й напомняше мрачните истории, които бе слушала за Борджиите и които се бе винаги старала да забрави. Тя, която не бе познала любовта през целия си живот и никога не бе изпитала ласката на мъжка ръка, потръпваше и се изпълваше с погнуса само при мисълта за безпътицата и разврата, които свързваше с Лукреция. Набръчканото й лице почервеня и тя здраво стисна в сгърчените си пръсти молитвената броеница, като че ли очакваше от нейните зърна морална и духовна подкрепа.
— Не е ли по-добре ваша светлост да се прибере в стаята си? — запита игуменката с възгрубия си глас. — В нашия манастир едва ли има някакви развлечения по ваш вкус, но все пак сме приготвили каквото можем. Нямахме време да се подготвим; новината, че идвате пристигна съвсем скоро.
Лукреция повдигна лице към нея. Прекрасните й очи бяха потънали в сълзи. Изражението й, напълно искрено в този миг, би трогнало всеки човек, само не и една религиозна фанатичка. И рече:
— Няма ли да ми кажете поне една-единствена думичка на състрадание или прошка? Не съм аз убийцата на съпруга си. Никога не съм проливала кръвта на невинни хора.
Майката-игуменка се изправи.
— Не се осмелявайте да произнасяте скверната дума «убиец» в това свято място — задъхано изрече тя.
— Дайте ми благословията си, моля Ви, добра майко — изстена Лукреция и неутешимо заклати глава напред и назад в жест на пълно отчаяние и мъка.
— Нямам власт да го направя. Но Светата църква не отказва никому и ако Ваша светлост желае да се изповяда…
— Греховете ми са много… — започна Лукреция.
— Моля ви замълчете! — прекъсна я игуменката и се прекръсти. Тя трепереше силно. Не би могла да издържи да слуша Лукреция Борджия да изрежда ужасните си грехове на глас пред нея.
Тогава Лукреция се изправи. Отчаянието й и желанието за духовна утеха отстъпиха място на огорчение. Нищо нямаше да получи от тази старица, в чиито вени отдавна бе пресъхнала живителната струя на човешкото състрадание. Затова се обърна и я остави; отиде да потърси синчето си. То нехаеше, че бе сменило достойните за крал покои с някаква си манастирска килия и сега се кикотеше голичко в ръцете на дойката си, която го къпеше. Благородната Катарина стоеше до тях и се любуваше на здравото детско телце. Но като зърна детето, Лукреция отново избухна в сълзи, защото под светлината на свещите златистите бебешки къдри й напомниха за бедния покоен Зели. Килията бе напълно достойна за спартанския дух на манастира — бе бяло варосана и само над тясното дървено ложе висеше строго черно разпятие. Помещението бе мрачно, студено, без всякакъв уют. Лукреция искрено съжаляваше, че бе дошла тук. Изведнъж, реши, че няма да иде в параклиса, за да се моли. Ще си остане тук и ще се наплаче на воля. Катарина се уплаши за господарката си и се затече да намери някакво манастирско вино. Оказа се, че тук можеха да й предложат само някакво подобие на слабо, безвкусно вино, от което пиеха само високопоставени сановници, ако случаят ги доведеше насам.
Катарина насили Лукреция да вкуси от виното и после да се оттегли в определената за нея стая. Там поне се бяха досетили да сложат ръчно тъкана селска черга на каменния под и няколко кожи на леглото. Докато вървяха по слабо осветения коридор чуха звука на малко звънче и се разминаха с една монахиня, която бързаше с поглед вперен в пода. Оказа се, че всяка монахиня тук носеше подобно звънче, което предупреждаваше за идването на себеподобните. Тук монахините нямаха право да се гледат в очите. И затова въпросната калугерка не успя да огледа прочутото разкошно тяло на «Римската блудница», нито дългите й златисти плитки и прелъстителните, макар и изпълнени със сълзи, очи. Но нямаше как да се убие уханието на скъпите парфюми и младата послушница вдъхна, без да ще упойващата миризма; после уплашена се сепна, прекръсти се и още повече забърза да се отдалечи от тази среща със самия Сатана.
Лукреция си легна и дълго след това разговаря с приближената си придворна дама.
— Ако остана задълго тук тялото ми ще увехне, ще се свие и ще изсъхне. Ще заприлича на изкуствена кукла като всички тези добри жени. Това ме плаши. О, мила ми Катарина, кажи ми! Така ли ме иска Небето — покрита с черно було, със сведени и впити в земята очи, слаба като скелет, отказала се завинаги от плътските удоволствия? Такава ли трябва да стане Лукреция — да наказва и обуздава тялото си и неговите желания, да му отказва всичко, за да може един ден да получи достойно място до трона на Всевишния? Толкова ли е грешно да се следват естествените пътища на природата — да се храним, да танцуваме, да се шегуваме и веселим, да се отпускаме в мъжки обятия? Завинаги ли ще горим в адски огън поради това, че Бог ми е дал силата да изсмуквам мъжката душа през устните си?
Катерина, която бе млада и весела, коленичи до лукрециното легло и започна да сплита косата й в нова плитка. Лукреция винаги се бе държала мило и щедро с нея и тя я обичаше по същия начин, както и Бианка бе обичала младата си господарка. Катарина не бе толкова нежна и всеотдайна по природа, както Бианка, но сега изпитваше истинско състрадание към Лукреция.
— Не си мислете за тези неща, прекрасна ми господарке — промърмори тя. — Защо трябва да стоите на сянка, когато сте родена да блестите под слънчевите лъчи?
Лукреция притвори натежалите си клепачи и въздъхна.
— Красиво сравнение.
— Още утре ще си тръгнем от това мрачно място — започна да нарежда Катарина — и пак ще си заживеем весело в Непи.
Но Лукреция поклати глава.
— О, не! Дълго време няма да си позволя да се веселя. Ще се моля и нося траур за бедния ми скъп господар, когото така подло убиха.
Катарина потръпна дискретно, но не каза нищо. По-късно сподели с други дами от свитата, че Нейна Светлост херцогинята е плакала много и решила да се посвети на добри дела, но тя (Катарина) се надява, че мъката й ще премине след време.
Лукреция обаче отказа да се отдаде на почивка тази нощ, преди да напише дълго писмо до брат си. Нареди на специален куриер да го занесе на благородния Чезаре в Пезаро. Най-голямото й желание е, пишеше тя в това писмо, убийците на съпруга й да бъдат намерени и наказани. Истинските убийци.
Чезаре се засмя, когато прочете тези думи на сестра си. Току-що бе щурмувал замъка на Пезаро и го бе превзел.
Мъката и тъгата на Лукреция са непресторени, каза си той. Тя винаги бе носила добро сърце, но едва ли щеше сега да тъгува много дълго, пък и едва ли ще се скрие от хората в някакво забутано място, за да се лиши от светските забави и удоволствия, реши той. Познаваше страстната й и чувствена природа прекалено добре и винаги се бе възползвал от нея. Що се отнася до желанието й да бъдат намерени истинските убийци на съпруга й… о, това бе чудесна шега за Чезаре. Освен това от цялото послание чудесно се разбираха две неща: тя съзнаваше ясно, кой е истинският убиец, но никога нямаше да се осмели да произнесе името му на глас.
Седмицата се оказа ужасно тежка за Лукреция. Половината от свитата, която обичайно я придружаваше навсякъде, включително придворните дами и кавалери, музикантите, шутовете и стотици слуги, пристигнаха заедно с нея в замъка на Непи. Времето бе благосклонно. Под веселите слънчеви лъчи старата крепост не изглеждаше така мрачна, а от кулите й се откриваше прекрасна гледка към високите сини планини и дълбоките зелени клисури. Откриваха се чудесни възможности за лов, а дамите можеха да яздят и да си правят дълги разходки из околностите. Обстановката бе далеч по-приятна от тази в Рим с тягостните му летни жеги.
Лукреция обаче прекарваше дни наред в стаята си в плач и униние и това продължи доста време; красивите й очи хлътнаха в орбитите си, тя отслабна и приятната закръгленост на тялото й се загуби. Постеше и се молеше за опрощение на ролята, която бе играла така или иначе в смъртта на Зели. Съзнаваше, че не е трябвало да иска той да се завърне при нея. Очевидно Чезаре никога не би се спрял пред нищо, което възпира необузданите му амбиции. Сега дори и роднините на херцога не се осмеляваха да кажат истината на висок глас, макар че се досещаха за нея и въпреки това се бяха присъединили към лицемерното издирване на «незнайните убийци».
И ден, и нощ, и когато се събуждаше от краткотрайния си неспокоен сън Лукреция не преставаше да оплаква преждевременната кончина на красивия си млад съпруг. Не можеше да се усмихва и радва истински на гугукането и бебешките лудории на малкия Родгиро.
Междувременно Чезаре пак замина от Ватикана, за да продължи военните си подвизи за завладяването на Романия. Александър бе получил нов припадък и пак бе прикован на легло. Той непрекъснато викаше дъщеря си, но тя отказваше да го посети.
През цялото лято Лукреция остана в Непи и продължи траура си. После се разболя, изглежда бе малария, вдигна висока температура. Може би за това допринесоха опасните изпарения, които се наслояваха около замъка заедно с есенните мъгли, издигащи се от дълбоките пропасти около крепостните стени. Всъщност това заболяване принуди златокосата Борджия да се завърне в Рим.
Бе заприличала на сянка на предишната Лукреция.
Облечена в черно и забулена като монахиня, тя се нанесе в палата Свети Петър. Когато минаваше по улиците, хората я поздравяваха почтително. Изглежда, че онази «Римска блудница», срещу която бяха проповядвали толкова много добри люде, се бе променила изцяло. Бе съвсем уместно и подобаващо тя да скърби за убития си съпруг и хората одобряваха. Обаче продължаваха да си шушукат против Александър и разпътното поведение на придворните му.
Накрая тя отиде да види баща си. Седеше мълчалива, а той разказваше какви планове кроят заедно с Чезаре за бъдещето й. И тя си бе мислила, макар и смътно и неопределено, за възможностите да се омъжи отново. Пък и бе знаела, но дори не се бе осмелявала да си прошепне името на човека, определен да стане следващия й съпруг.
Разговорът им протече, може би година, след смъртта на Бизели през една приятна лятна утрин. Александър се държеше с дъщеря си много мило и дори плахо.
— Дъще моя, време е да свалиш от себе си черните вдовишки була — рече той с благ глас. — Брат ти и аз поддържаме близки отношения с херцог Ерколе от Ферара. Изглежда, че се очертава сродяване между нашите две големи семейства; то ще бъде полезно и изгодно и за двата рода и макар и по едно време да ни се струваше, че то не е твърде вероятно, сега херцогът е на мнение, че такъв съюз би бил много ползотворен за неговите позиции. Всъщност той поиска ръката ти за своя син…
Лукреция вдигна очи към баща си — големи, тъжни и измъчени, очи на преследвано животно. Както винаги силните чувства я караха да пребледнява, лицето й посивя и сега, но след малко се зачерви и бузите й пламнаха, а стройното тяло видимо се разтрепери.
— Искаш да кажеш, че Алфонсо д'Есте… — тихо запита тя и не довърши изречението.
Александър кимна с глава, усмихна се, отпи глътка от чашата, която му подаде неговият паж, после я поднесе на дъщеря си.
— Хайде, пийни си малко вино… не мога да гледам как любимата ми дъщеря чезне и вехне от скръб — рече той загрижено.
Тя стисна юмручета, сякаш да се пребори с демона на възбуда и желание, който незабавно полази по вените й. Силен бе този демон и дъхът му бе огнен и омаен като старо вино. След месеци на разкъсваща мъка, като че ли горещо слънце разтопи леда и бентът се отприщи, мощен поток на разнолики чувства се разля по цялото й същество. Самото име Алфонсо д'Есте се оказа по-могъщо опияняващо средство от виното, което баща й предложи и тя послушно опита.
Не проговори нито дума. Само слушаше, а Александър накратко разказа за плановете, които имаха с Чезаре за нея. Затаила дъх, тя внимателно попиваше всяка негова дума.
Не по-късно от септември ще бъде обявен годежът, а самата сватба ще бъде направена скоро след това, говореше баща й. В обменените между херцога на Ферара и Александър VI писма бе уточнено и договорено финансовите ангажименти на Ферара към Светия престол да бъдат облекчени, а младият д'Есте да получи няколко малки херцогства като сватбен подарък. Малкият Родриго — синът на Лукреция — щеше да получи също херцогство, както и всичките имоти и владения на бедния си баща.
Александър се усмихна на Лукреция.
— Струва ми се, че няма да пристъпиш към този брак с нежелание, дъще — промърмори той.
Лукреция откликна веднага със задавен глас:
— Не, не. Но _той, той_… какво казва на това?
Защо, мислеше си тя, едва ли някой друг би могъл да има по-лошо отношение към нея самата; тя преглътна с мъка и пред очите й се изнизаха ярките спомени с горчивите му думи, тежките обвинения и укори спрямо поведението и престъпленията на семейството й. Бе ли изобщо възможно той да се опита да постави Лукреция на мястото на Ана Сфорца? Това си мислеше тя и горчиво си повтаряше, че едва ли някой по-добре от нея разбира истинските му чувства към нея.
Сърцето й заби лудо и тя почти се задуши, когато Александър с равен глас й каза, че според собствените му думи д'Есте бил много доволен от взетото решение. Бил готов да я посрещне най-мило във Ферара веднага щом бъде постигнато пълно споразумение между двете семейства.
Сега Лукреция се замисли. Възможно ли бе това? Наистина ли Алфонсо я желаеше за съпруга или просто изпълняваше синовния си дълг, както тя бе постъпила вече три пъти — бидейки просто пионка в играта, която ежедневно се играеше на политическата шахматна дъска на света?
Накрая, след като завърши аудиенцията при папата, тя забърза към палата си. Катарина седеше до прозореца и когато видя господарката си да влиза се зарадва, защото разпозна промяната в нея: очите на Лукреция сияеха трескаво. Изчезнала бе предишната ледена статуя — истинско олицетворение на отчаянието и тъгата! Древната гъста кръв на прочутия род отново пулсираше във вените на чувствената до крайности мадона Лукреция.
По-скоро като младо и импулсивно момиче, а не като опитна и познаваща света жена, Лукреция хвана довереницата си през кръста и затанцува с нея из стаята.
— Вярно, вярно е!… О, Света Богородице, накрая бляновете се сбъднаха! — задъхваше се тя.
Катарина спря вихрения танц и ахна:
— Какво се е сбъднало?
— Отново ще се женя! И този път за _него_! За Лъва на Ферара. За Алфонсо д'Есте. За онзи, за който сърцето ми копнееше, когото толкова време боготворя напразно… Той — моята най-скъпа любов, моят най-голям враг, истинският бог на любовта за мен!
Сълзи потекоха по прекрасното лице, вадички шурнаха от блестящите очи, сълзи на неудържима радост. И те като че ли отмиха и отнесоха и чувството й за вина, и греховете й, и обвиненията в поквара и разпуснатост. Като че ли бе преродена, дете на прекрасната, чиста любов, извираща направо от първоизточника на добротата и почтеността, далеч от всякаква греховност. Забравила бе всички досегашни любовници. Лицата им се стопиха и изчезнаха някъде в нищото. Виждаше с абсолютна яснота само прелестния лик на Алфонсо, онези зелени пронизителни очи, които я бяха гледали с презрение, които й бяха отнели щастието…
Не можеше напълно да повярва, че това е истина. Даваше си сметка, че сега й е нужно още само много мъничко търпение… Трябваше да изчака да мине необходимото време, за да може отново — този път наистина — да погледне отблизо лицето на Алфонсо като неин любим съпруг, а не враг. Даваше си сметка за това и същевременно не я свърташе на едно място.
После събра сили и седна — с трескаво нетърпение, но и с нужната любезна учтивост и официален тон — да напише първото си писмо до херцог Ерколе, бъдещия й свекър.
Глава четиридесета
От този миг нататък лукрецината пътеводна звезда заблестя с ярка лъчиста светлина и се издигна високо, високо, в самия звезден небосвод. Чезаре, чудовищният й брат, остана за дълго време по чужди земи, където печелеше победа след победа и все по-нови завоевания. Така че засега той я бе оставил на мира. Цяла Европа изведнъж започна да хвали и да сипе ласкателства за красотата, интелигентността и знанията й; поздравления по повод обявяването на брака й също запристигаха във Ватикана.
Оказа се, че изборът на Алфонсо д'Есте за неин съпруг е бил най-доброто, което биха могли да направят Борджиите. Самият френски крал изпрати куриери до Рим с ласкателни послания и скъпи подаръци.
В същото време за Лукреция настъпиха дни на напрежение и уморителна досада. Трябваше ежедневно да пробва стотици рокли, да отделя огромно внимание на изискванията на чеиза си и подготовката за още множество неща. Всичко щеше да бъде направено по най-разточителния начин, за да смае цяла Италия и да бъде първото по рода си събитие от този род. Палатът се изпълни с музика и живот, танци и песни. По римските улици мнозина пееха и танцуваха в нейна чест. Поети посветиха най-добрите си сонети на несравнимата й хубост и на мъжеството и достойнствата на бъдещия й съпруг. Спомените за минали престъпления и кървави дела избледняха, макар и да не бяха забравени напълно. Лукреция понапълня леко и започна да изглежда още по-лъчезарна от преди, макар че вътрешно страдаше, защото времето минаваше извънредно бавно или поне така й се струваше. Досега не бе получила лично писмо или някакво друго послание от _него_. Понякога сънуваше, че той все още се отвращава от нея или че се държи извънредно студено, въпреки че те са вече съпруг и съпруга. Мислеше, че не би могла да изтърпи подобно отношение. Никога не бе чувствала така остро необходимостта да бъде обичана и готовността да даде в замяна всичко от себе си. Всичко, което имаше щеше да му принадлежи. И знаеше, че би била непоносима болката, ако той я приемеше само като задължителната съставка на политическата игра между двата им рода. Винаги щеше да обича малкия си Родриго, а в същото време копнееше да му роди синове, само на него — само на Алфонсо… На него и само на него желаеше да посвети остатъка от живота си, бил той кратък или продължителен!
И така малко по малко дойде една вечер след тежък и изнурителен за нея ден. Бе стояла непрекъснато права, за да й мерят дрехите, бе надзиравала подготовката на огромния си чеиз и опаковането на хилядите му съставни части, на блестящите златни съдове и скъпоценности, които трябваше да пътуват заедно с нея до Ферара.
Нощта бе зимна, времето бе ясно и студено, годината — 1501. Наближаваше Коледа. Папата и кардиналите му бяха на вечерна молитва. Внезапно Лукреция започна да се задушава от жегата и прекалено силно затоплените помещения. Поиска й се да подиша чист въздух. Омръзнали й бяха шегите и смешките на придворния шут, който угоднически се стараеше да я развлича, дразнеха я нецензурните закачки и смеха на придворните дами, които с типичния за времето си откровен цинизъм обсъждаха деликатните страни на предстоящия й брак. Затова остро им подхвърли да замълчат, а после тихомълком се измъкна от палата. Бе покрила златистата си коса с голям шал, а стройното тяло бе плътно обгърнато в тежка черна кадифена наметка, украсена с хермелин. Така предрешена излезе на площада пред палата.
Къде отиваше? И тя самата не знаеше. Но вдигна очи към звездното небе, звездите мъждукаха високо горе с кристална яснота, тя дълбоко вдъхна чистия въздух и отправи безмълвна молитва.
— Смили се над мен, Богородице скъпа, дай ми усмивката си и го изпрати с любов и не с омерзение. Помогни ми, дай ми възможност да се пречистя от греховете си завинаги, да стана добродетелна майка и съпруга. Прости ми греховете. О, Богородице, умолявам те, чуй молитвата ми!
Улиците бяха пълни с хора. Не беше късно, а и не бе чак толкова студено. Лунната светлина хвърляше прекрасни отблясъци върху всичко наоколо и създаваше нови призрачни същества — бе посребрила лениво плъзгащия се под мостовете Тибър, бе позлатила разкошните колонади и скулптурите на площада Свети Петър.
Къде се бе запътила? Не знаеше, не я интересуваше, просто жадуваше да бъде насаме, свободна, волна… И макар да отправяше тази трогателна молитва, затрогващо простичко като младо непорочно момиче, тя си е старата непокорна и необуздана Лукреция, страстно привързана към живота и бурните приключения.
Неочаквано край нея прозвуча отривист тропот на конски копита. Тя се огледа и зърна фигурата на конник — висок и едър мъж, загърнат в плащ и маскиран… Нямаше представа кой би могъл да бъде той, затова отстъпи, за да му направи място да мине. Но самотният ездач зърна красивото лице и изглежда го разпозна. Рязко закова коня, наведе се към нея и прошепна:
— Лукреция!
Тя се сепна, изненадана, изгледа го, но не можа да познае лицето зад маската. После чу тихия му смях и преди напълно да схване какво става, той се наведе повторно, грабва я с една ръка с нечовешка сила сякаш бе кукличка и я метна на седлото пред себе си.
Сега разбра, че всъщност я отвличат — това си бе чисто похищение! Отвличат нея — Лукреция, херцогинята на Бизели, дъщерята на папа Александър VI! Това е дело на някой невероятно дързък смелчага! Тук посред претъпкания с хора площад! Тя отвори уста да закрещи за помощ, но голяма ръка с тежка ръкавица задуши виковете й още в зародиш.
— Не, недей, не викай, не се опитвай да привлечеш вниманието на хората! Трябва да поговорим много спешно — задъхано прошепна човекът с маската. — Хайде, ще пояздим до оранжевите дървета, в горичката ей там и ще бъдем сами.
В този същия миг тя го позна! Сърцето й замря. Главата й се завъртя, почувства се толкова щастлива… и се отпусна в ръката му, а той обърна коня. Бързо прекосиха уличките и се отдалечиха от осветения площад.
Тя въздъхна дълбоко:
— Това си _ти_. Боже мой, това си _ти_! — След това с трескави пръсти смъкна маската му, за да погледне в усмихнатата физиономия на Алфонсо д'Есте. Жадното й за истинска любов сърце затупа неистово от облекчение и радост. Тя се притисна силно към него и обви ръце около силния врат.
— О, любов моя, любов моя, Божията майка чу молитвите ми и ми отвърна с разбиране — прошепна тя.
— И каква ти бе молитвата?
— Да те изпрати при мен с любов, а не с омерзение — прошепна Лукреция в ухото му. Почувства, че той я притиска силно към себе си докато нежната й гръд усети твърдата материя на кожената му жилетка под мантията. Но тази болка бе приятна и тя се разтопи от удоволствие и нежност.
— Никога не съм те мразил или отнасял с омерзение към теб, Лукреция — рече той. — Мразил съм злодеянията ти, но никога и теб! Трябва да знаеш това! Дори когато се гърчеше от болки под ударите на заповядания от мен бой с камшик, пак би трябвало да съзнаваш, че съм те обичал и страдал заедно с теб, лудо мое циганче!
— О, така ли, а сега какво правиш тук? Защо си дошъл? — запита тя, а в главата й бушуваха множество объркани мисли.
— Дойдох нарочно в Рим да зърна онази, за която ще се женя. Нали традицията забранява да се срещам с бъдещата си съпруга преди брака — и ето, дойдох, знаейки че ще трябва да чакам много месеци преди да мога да я видя отблизо. А пък сега имам нужда от теб и те обичам, Лукреция. Когато баща ми настоя да приема този брак, отначало се ужасих и уплаших. После ми разказаха много неща за всичко, което си преживяла напоследък. Научих и за последната ти година в Непи и всичките страхотии, които си претърпяла в скръб и отчаяние сама. Съзнавах, че и аз съм постъпил грозно и несправедливо с теб, че не съм осъзнал и преценил доброто и лошото в теб правилно. Съзнавах, че не бива да действам сляпо, само от синовно задължение, а в мен се бореха различни чувства. Нещо много силно в мен те желаеше и любеше, друго бе отблъснато от някои твои дела… Но всъщност сега зная, че не мога без теб и с цялото си същество те желая за моя съпруга такава, каквато си сега.
Тя се разплака. Чувстваше се прекрасно, но без сили — може би от силния шок на преживяното и силните му думи. По бузите й течаха сълзи, а тя притискаше лице в неговото, докато конят ги отвеждаше към градските покрайнини. И в най-смелите си мечти не бе очаквала такава среща и такива думи от Алфонсо.
Накрая стигнаха горичката с оранжевите дървета. Тук всичко бе потънало в мрак и дълбока тишина. Само един лунен лъч пронизваше сенките. Той спря коня, слезе и протегна ръце — тя скочи леко на земята с негова помощ. Алфонсо я притисна силно към могъщото си тяло и необуздано я целуна по устните и шията.
— Не мога да чакам повече — прошепна той. — Не мога повече да чакам… имам нужда от твоите целувки. Имам нужда от съпруга. Аз съм човек, който умира от жажда, а тази жажда може да бъде утолена само от Лукреция. Нека целият свят си чака официалната церемония и безкрайните пирове и тържества, които ще започнат, след като дойдеш във Ферара, но тази нощ си моя и само моя! А ти си младото момиче, което отива на среща с възлюбения си нощем на китната горска поляна! Аз съм влюбеният, който желае да откъсне сладкия плод на любовта, веднъж вече вкусван от него, без да бъде почувствана истинската му сладост! Тази вечер е наша любима, и ти ще ми се закълнеш, че от сега нататък за теб няма да има друга любов! Закълни се тържествено, закълни ми се, моя Лукреция!
Глава четиридесет и първа
Нямаше нищо по-лесно за Лукреция от тази клетва. И по-желано! Какво би могла да желае повече в този миг от близостта на този единствен за нея мъж, от това да му бъде вярна, да забрави дългия списък от безразборни и повечето пъти случайни любовни авантюри, които не оставяха нищо след себе си, освен празнота, угризения и още по-необуздана жажда за истинска любов.
Стояха заедно под лунната светлина — две смътни фигури, които постепенно се сляха в едно, за да се превърнат в изваяна статуя на любовта. Някъде из дълбините на оранжевата гора долетяха трелите на сладкопоен славей, извиващ възторжена песен. Тази захласна мелодия омая сърцата им още повече и те навлязоха по-навътре всред дърветата. На постеля от благоуханни листа Алфонсо разстла плаща си и се отпусна върху него, като привлече до себе си Лукреция. Зима бе, но тези двамата не чувстваха нито студения декемврийски полъх, нито пък мразовитите обятия на земята под техните горещи тела. Също като два пламъка те се допряха, за да се превърнат в един. Лежаха в прегръдките си, разкъсвани от всепоглъщаща страст, която не бе отслабнала с годините. Алфонсо трескаво целуваше горящите устни, белоснежните гърди и шията, предложени така всеотдайно от онази, която остана в историята като най-прочутата куртизанка на своето време.
— Лукреция, ти си най-прекрасното творение на този свят, ти си утеха за изстрадалата ми душа — шепнеше той на пресекулки и пак впиваше устни в нейните, червени и пълни. Прегръщайки я все по-силно, Алфонсо се питаше защо толкова дълго се бе съпротивлявал на естественото си влечение към нея, защо се бе съмнявал, че тя би могла да му принадлежи така, както не бе принадлежала никога на друг мъж.
А тя плачеше от истински екстаз, вплела пръсти в гъстата му коса, стенеща, повтаряща името му.
— Алфонсо, о-о-о, боже мой, боже мой, колко само съм страдала заради теб, мой кралю сред земните хора!
— Пътищата ни бяха разделени, Лукреция — прошепна той. — Съдбата изглежда трябваше да реши дали да се съберем в края на краищата. Но знай! — никога не съм познавал друга жена, която да е била равна на теб дори и в мислите ми!
— И въпреки всичко ти ме мразеше! Ти ми причини такава болка! — припомни му тя.
Той нежно поглади разпилените златисти коси, повдигна се малко и с копнеж изгледа пленителната прелест на лицето й — всяка негова черта бе като изваяна от ръката на божествено надарен скулптор. Тя вече не бе дъщерята на зловещите Борджии, онази фатална жена на име Лукреция! Под лунните лъчи, в оранжевата горичка при него бе една невинна и прекрасна нимфа, в чиято коса бяха преплетени листа и мъх. Наведе се и пак я целуна, погали тялото й, отново пламна от любов и желание. И между пламенните целувки започна да шепне извинителни думи на разкаяние и угризения за нанесените й рани и болката, изстрадана по негова вина.
Галеше прекрасната й шия с устните си и говореше:
— Това е загдето те нараних веднъж в гняв и пренебрежение — после внимателно я обърна по корем, оголи разкошната кожа на гърба, вгледа се внимателно в оставените от каиша белези и потрепери, след това започна трескаво да ги целува.
— Горчиво, горчиво съжалявам за стореното! Срамувам се от себе си, заслужавам сурово наказание загдето им позволих така да те наранят, любима!
В съзнанието й проблесна ужасяваща картина: видя себе си вързана, отново чу свистенето на камшика и хихикането на войниците, преживя цялата агония и унижението на побоя. Разплака се искрено, но каза:
— Ударите не бяха за мен, а за циганката Долорес. Хайде да прогоним духа на Долорес, защото тя бе онова необуздано момиче, което не познаваше нито смирението, нито здравия разум…
— И въпреки това тя бе моята любов онази единствена нощ — бедното отчаяно циганче!
— Тя бе твоята любов. Но сега ти си имаш Лукреция, бъдещата ти обещана съпруга, която ще те обича още повече и повече и винаги, завинаги!
— Любима — изстена Алфонсо и зари пламтящо лице в коприната на косите й. Замръзна за миг и чу туптенето на сърцето й срещу своето собствено. Дивеше се на прекрасните сапфирени очи, в които сълзите проблясваха като диамантени капки на лунната светлина.
— Откраднахме си сватбената нощ предварително, но нищо, тя ще бъде още по-прекрасна със сенките на спомена — рече той. — Боже, още веднъж се убеждавам колко несправедлив съм бил в предишните си представи за теб. Зная добре колко грозно и несправедливо са се отнесли към теб и баща ти, и брат ти, колко неправди си изтърпяла заради тях и други мъже, които са те използвали жестоко и нечестно, криейки се зад името на любовта. Но аз познавам истинската Лукреция и онова, което се крие в сърцето й и ще я обичам вярно и пазя до смъртта си. Кълна се пред вас, всички ангели и светци! Чуйте моите думи!
Тя въздъхна и застина в прегръдките му със затворени очи. Не й се искаше да помръдва. Страстта бе утихнала, но сега чувстваше съвършенството на любовта. Знаеше, че скоро всички тъмни сили и демони, които населяваха миналото й, ще изчезнат, прогонени от силата й. Керубино (бедният испанец!), Сфорца — безпомощното и слабо конте със странните си влечения и грехове, Марио — пажът, д'Алегр — французинът, ученият и ерудиран Франческо, бедният Зели, баща на детето й, чиито рани още зовяха за отмъщение. Тези и множество други — минаваха като на сън пред очите й — фантоми и духове от миналото, от което сега тя се срамуваше. Скри лице в мишците на Алфонсо и простена, пожела си те да изчезнат завинаги. И когато отвори очи отново, те бяха изчезнали. Бе в обятията на Алфонсо и славеят пак изпълваше нощта с вълшебните си песни.
А по-късно, когато първите лъчи на зората разкъсваха тъмата над заспалия Рим, Лукреция и Алфонсо се завръщаха към градските порти.
Той я поглеждаше от време на време, а конят пристъпваше бавно и достойно по неравния път. Лукреция изглежда като младо и невинно момиче, помисли си той, чистосърдечно и безкрайно мило. Наведе се и с умиление целуна златистата коса, която се развяваше пред гърдите му.
— Мисля си, че този ден е предвестник на нов и прекрасен етап в нашия съвместен живот, мила моя — прошепна той. — И съм извънредно щастлив. А ти?
— И аз, господарю — отвърна тя. — Аз съм най-щастливата жена в цяла Италия — очите й се усмихнаха при тези думи. — Особено ако мога сега да дойда с теб направо във Ферара и никога вече да не стъпя във Ватикана. Боже, колко хубаво би било!
— А аз си мисля така, но сме длъжни да почакаме още мъничко.
— Ти съзнаваш, Алфонсо, нали съзнаваш, че възнамерявам да променя изцяло начина си на живот от днес нататък? — внезапно рече тя искрено. — Никой мъж вече няма да докосне Лукреция, която се посвещава напълно и изключително на законния си съпруг и господар Алфонсо д'Есте!
— Вярвам ти — отвърна той просто и я погледна.
После я прегърна с едната ръка и затвори очи.
— Повярвай също, че най-горчиво съжалявам за стореното от мен в миналото и всичките ми грехове. Разкайвам се и ще направя всичко по силите си, за да ги изкупя. Ден и нощ, докато дойда при теб в замъка ти като твоя невяста, ще паля свещи и ще се моля и размишлявам пред олтара на Света Богородица. Най-вече ще се моля Бог да ми даде сили да стана почитана и уважавана дама, достойна да бъде твоя съпруга.
Волевото лице на Алфонсо порозовя.
Погледна към извиващия се път над главата на коня. Пред тях се откриваше великолепна гледка към събуждащия се град, а покривите на сградите и камбанариите бяха все още обвити в леката утринна мъгла. Зърнаха един селянин и младо момче — очевидно синът му — да се трудят на полето — довършваха върха на купа сено. Минаха и покрай старица, която вървеше до тежко натоварено магаре, изглежда бързаше за пазара със зеленчуците си. Тя ги изгледа без особен интерес — две фигури на прекрасен расов кон. Откъде да ги познава? Откъде можеше да знае, че вижда херцогинята на Бизели, а кестенявият кавалер до нея е бъдещият й съпруг. А дори и да знаеше, едва ли това щеше да я затрогне много. Защото в простичкото й съществуване тези имена не означаваха почти нищо. Но стойността на само един бисер от лукрецините накити можеше да изхранва и нея, и цялото й семейство за цял живот, че и повече.
Алфонсо, който се бе замислил след думите й, се обади:
— Кой съм пък аз, че трябва да ме издигаш на такъв пиедестал! Ласкаеш ме и ме зачиташ прекалено много! И аз съм грешник. Това, което току-що извърших ме поставя сред слабохарактерните хора. Но, о боже, сърцето ми гореше, копнееше за теб!
— И ти се закопнял за любов, като мен, мили ми господарю — рече тя с въздишка и го изгледа с влажните си очи; после отвори уста да се засмее кокетно, но се запъна и млъкна. Помисли секунда и рече сериозно: — Ти си добър човек, Алфонсо, и си бил добър съпруг на бедната покойна Ана. Ще се постарая истински да приличам на нея и да я заместя достойно с нужното уважение. Надявам се да мога да направя поне едно нещо по-добре от нея, бедната душа, мир на праха й.
— Сигурно много неща можеш да правиш по-добре, Лукреция, но какво точно имаш предвид?
— Да ти родя деца — прошепна тя с устни долепени до ухото му.
Той я притисна да себе си още по-силно.
— Амин, така да бъде! Виждам колко съм бил прав, когато си промених мнението за теб и още по-горчиво се упреквам, че съм те мислил за жестока, егоистична, за човек, който търси само удоволствията.
— Колко съм щастлива, че ми казваш това, защото аз съм много състрадателна жена и тази жена е винаги на вашите услуги, господарю мой!
— И бъдеща майка на децата ми! Ето това ще ми донесе истинска радост; и не само на мен, а и на баща ми, херцог Ерколе!
Лукреция замълча. Внезапно я обзе дълбока тъга — естествена реакция на твърдото й, току-що взето решение да изкупи греховете си и да се превърне в достойна съпруга на Алфонсо. Заради него самия! Потръпна при спомена за мъртвороденото си дете; за това как бе изолирана от хората, буквално затворена от брат си Чезаре. Тогава не се бе съмнявала, че то бе заченато от Алфонсо. Дали да му каже сега? Отдавна мислеше да му каже, щом дойде сгоден момент. Интуицията й, бе подсказала, че такъв момент неизбежно ще настъпи. Дали да му разкаже за мъките си и болките, за трагичния край на онова същество, което така и не проплака?
Алфонсо я погледна и наведе глава, за да докосне косата й с устни.
— Защо се натъжи, любима? Цялата трепериш. Какво има?
Тя изстена, от устните й се изтръгна задавено ридание, и го прегърна буйно, притисна се в него до болка. Думи не излязоха от устата й. Внезапно реши: няма да разруши това благословено начало на новия й далеч по-щастлив живот като му разкрие онази ужасна тайна. Миналото си бе минало; няма нужда да го събужда и съживява. Той отново я прикани да сподели с него болката си, но тя поклати глава и отвърна, че трепери, защото й е много студено. Тогава той я зави внимателно с мантията си и я прегърна още по нежно: в топлите му обятия тя се успокои, мракът на страховитите спомени се разсея. И сърцето, и мислите й се обърнаха към бъдещето…
Вече наближаваха нейния палат и тя мълчаливо му поднесе устните си за довиждане. Сега в тази целувка нямаше онази пламенна страст от преди час, имаше само голяма топлота и нежност. И много разбиране. Преди да се отдели от него, тя рече:
— Никога няма да си обясня напълно как стана така, че ти реши да ме посетиш тази нощ. Онова, което изживяхме, бе толкова прекрасно, също като в сън, като в недействителен блян!
— Напротив, бе много истинско, мило ми сърчице — усмихна се той и поглади сплетените й руси плитки. Нежно, с голямата си силна ръка, погали и крехкото й рамо и добави: — Както е истинска и моята любов. Не се мъчи да разбереш защо дойдох тук. Знам само, че нещо ме привличаше към теб неудържимо, като гигантски магнит, съвсем необяснимо, но затова пък могъщо и пленително. Веднъж се отдръпнах от теб с презрение — дори с омраза — и това продължи толкова дълго, че изкриви човешкото в мен; в теб виждах само зъл демон, призрак без съдържание и плът, който измъчваше и гризеше душата ми. После нашите бащи уредиха брак помежду ни и когато разбрах, че вече с теб ще сме свързани неразривно, че вече връщане назад няма да има, като че ли някакво чудо се извърши в съзнанието ми. Прогонен бе онзи тъмен и зъл демон, който свързвах с теб. Злото изчезна завинаги. Пред очите ми се появи една нова, преродена Лукреция, една прекрасна жена, блестяща и сияеща с новите си добродетели и откровение. Бях също като заслепен от слънцето човек! Ослепен! Почувствах пламъка на ново желание, нови усещания и ново разбиране нахлуха в мен. И затова ти казвам: отсега нататък Лукреция ще бъде с мен като любима спътничка и съпруга и в живота, и в смъртта!
И се наведе отново към устните й. А тя, зашеметена от тези силни думи, изпита дълбоко удовлетворение, бе затрогната до полуда, бе получила отговор и удовлетворение на най-горещите си молитви, чувстваше се свързана с него завинаги.
Влезе в палата в състояние на истински унес през таен вход. Щастлива до самозабрава вървеше автоматично по една вита стълба, която водеше през скрит проход към покоите й.
Придворната Катарина вече спеше дълбоко в голямото легло. Бе се притеснявала и тормозила достатъчно дълго време къде ли е господарката й и умората си бе казала думата. Въпреки всичко до последния момент бе вардила вярно, готова да отпрати всеки външен човек, който би потърсил мадона Лукреция и би забелязал липсата й.
Сега Лукреция почти не обърна внимание на заспалата девойка. Тя отдръпна завесите на един от големите прозорци и се наведе навън, притиснала ръце към бясно тупкащото от неописуемо щастие сърце. Тази нощ всички тайни на вселената бяха като отворено писмо за нея: тази нощ тя бе познала и споделила любовта на единствения мъж, когото бе обичала истински — Алфонсо д'Есте.
Протегна ръка навън и заговори на звездите:
— Сега и смъртта да дойде, няма да се оплаквам! Защото ми разкрихте тайнствата на истинската любов; сега вече зная, че моята любов е моя завинаги. Опознах всички земни ценности и вече не искам нищо повече!
Въпреки всичко, въпреки огромното щастие, в душата й се прокрадна известен страх. Възможно ли бе злият гений на живота й Чезаре да се завърне в Рим с нови планове? Да промени намеренията си, да отложи, дори да отмени сватбата? И тъй като опасенията й продължиха да се увеличават, щом се съмна съвсем, тя незабавно отиде при баща си и заговори открито.
Александър я прие веднага. Довършваше закуската си. Явно не се чувстваше добре, здравето му западаше и макар че не признаваше пред никого и не споделяше дори и с фаворитката си Джулия, вече бе започнал да живее в непрестанен страх от отравяне. След дългите години на разгулен живот го мъчеха тежки угризения. Непрестанно се безпокоеше за бъдещето си и си задаваше все един и същи въпрос: по какъв начин щеше да плаща за греховете си — и тук, на земята, и там — отвъд…
Вече не бе онзи търсен и желан от жените любовник. Бе напълнял, тялото му се бе отпуснало и имаше запуснат и нездравословен вид. Често получаваше пристъпи на болестта си, припадаше. Бе занемарен от приближените си, дори и от Джулия. Всичките му деца — без Лукреция — бяха напуснали Ватикана. Сега щеше да загуби и любимата си дъщеря. Този път тя едва ли щеше да се върне. Дълго плака пред нея, но й обеща, закле се, че няма да позволи никому — дори и на Чезаре — да се намеси и промени плановете за женитбата.
Лукреция се държа извънредно мило с него. Макар и уморена и неспала, тя бе озарена от една нова светлина, излъчваща се от цялото й същество, която Александър забеляза, но не разбра. Съчувстваше на баща си, но го и презираше. Затова не можа да се въздържи и му подхвърли, че всичките й беди и неприятности още от детинство насам са следствие от възмутителните начини на възпитание, прилагани спрямо нея, и от позорното поведение на брат й Чезаре.
— Зная, зная — мърмореше жалостиво Александър и трепереше като от треска. Влезе паж и запали мангалите, после донесе чаша топло лекарство. Настана тишина, нарушавана само от камбаните на Св. Петър. От вътрешните дворове долиташе и пението на група монаси. Покрай колоните минаваше облечен в кафяво поток от духовници, забързани за утринна молитва. Александър се закашля, после изохка:
— Смили се боже над мен! Оставам сам! Когато и ти си отидеш, дъще, никой няма да ми остане да ми помага, да облекчава старините ми! Живея в ежечасен страх от…
— От какво? — остро го прекъсна Лукреция.
— От смъртта — прошепна той и се хвана с ръка за гърлото, а очите му шареха из тъмните ъгълчета на голямото и красиво осмоъгълно помещение, като че ли вече виждаше зловещата костелива сянка на смъртта да се прокрадва из тях.
Лукреция почувства съжаление. Дожаля й за стария мъж, но не чак дотам… до гуша й бяха стигнали и той, и цялото семейство с тъмните си дела. До гуша й бе дошло и от Ватикана… и от _Рим_. Още бе като опиянена от преживяното преди няколко часа, окриляха я спомените за откраднатото щастие и очакванията й за бъдещия живот във Ферара. На глас рече:
— Бъди спокоен, мили ми татко. Ще те посещавам често. Не бива да се страхуваш от смъртта, сигурна съм, че тя ще бъде лека. Остани с мир!
Той се прекръсти; загриза го суеверен страх да не би дяволът да чуе думите й, да не предизвика нечистите сили. В този ден и този миг едва ли някой от тях двамата можеше да знае, че не след много години, в същата тази стая Александър VI и Чезаре Борджия, синът му, ще посрещнат края си по ужасяващ начин. Пируващи един до друг, опиянени от силата и властта си, безгрижни и нехаещи за прегрешенията си и съдбата, за възмездието и наказанието божие. Отровени точно както сега се страхуваше Александър. През житието си тези двамина прочути Борджии бяха мъчили и убивали, станали причина за смъртта на стотици невинни хора. Затова те щяха да умрат в агония на същото това място, а труповете им щяха да бъдат поругани и ограбени, после набързо натикани и заровени в бедняшки гробове. Телата им щяха да изгният там, а след тях щеше да остане само зловещата им и мрачна слава. Кардинал Дела Ровере щеше да наследи папския престол, а в далечните владения на Ферара Лукреция щеше дълго да властва в прочутия си двор като почитана съпруга и майка.
Но тези неща щяха да се случат тепърва. В настоящия момент злокобният Чезаре продължаваше безпътния си живот и тъмните си дела, а Александър — също като голяма куклена свещ, ронеше восъчни сълзи и животът му бавно догаряше, превръщайки тялото му в безформена маса. Смъртта, всъщност, не бе далеч…
Глава четиридесет и втора
В цялата история на италианския Ренесанс едва ли е описано по-бляскаво събитие от сватбената церемония на Лукреция Борджия и Алфонсо д'Есте.
През пролетта на следващата година Лукреция пристигна в родината на възлюбения си; бе пътувала под светлосиньо, приятелски настроено небе и гальовните лъчи на ласкаво слънце. Пътешествието й фактически завърши с лодка по канала Торе дела Фоса.
Бреговете му бяха почернели от хора, които размахваха ръце и цветя, крещяха и пищяха приветствия до пресипване. Херцогът на Ферара беше направил всичко възможно снаха му да се почувства наистина желана и добре дошла в новия си дом.
Лукреция бе тръгнала от Рим с голяма свита с коне, мулета и носилки; животните бяха натоварени със злато и сребро, скъпоценни камъни и други подаръци. Дамите бяха облечени повече от взискателно, а по дрехите им блестяха множество скъпоценности. Но най-внушителната гледка бе самата Лукреция, яздеше начело на млечнобял кон с разкошна сбруя в огнено червено и златни украшения. Тя носеше златоткана от бяла дамаска и диаманти яка и прекрасна кадифена мантия, обточена с красиви кожи.
Крайният етап на пътешествието й премина на голяма, прекрасно оцветена ладия, която се плъзгаше плавно по блестящите води на канала. Лукреция бе седнала на трон под копринен балдахин, опънат на четири позлатени колони, за да я пази от горещите слънчеви лъчи. Придружаваха я най-високопоставени благородници, облечени в брокат и кадифе, носещи на врата тежки златни верижки — символизиращи различните им служби и постове.
Посрещачите избухнаха във възторжени овации, особено впечатлени от необичайната красота на новата господарка на Ферара. Те виждаха пред себе си една прекрасна и непресторена, безхитростна девойка — олицетворение на девича невинност, а пък всъщност тя бе само на двадесет и една година и вече на края на дългия си път от любовни авантюри, наченат още от ранна възраст и останал в историята на човечеството като една от най-типичните характеристики на разпътните Борджии.
Най-силно впечатление правеше прекрасната й коса. Тя привличаше и омайваше всички без изключение, а върху свилените златисти коси се спускаше булчинско було от фина прозрачна коприна, поддържано от тънка златна коронка с рубини.
По целия път от Рим до Ферара свитата й бе посрещана и настанявана за пренощуване по кралски. Александър бе изпълнил обещанието си да изпрати дъщеря си в новия й дом като истинска кралица и хората на херцог Ерколе ахнаха, когато зърнаха блестящото с великолепието си шествие, което се приближаваше към ферарския замък. Въздухът кънтеше от виковете им «Вива, мадона Лукреция!».
Никога преди в целия си живот Лукреция не се бе чувствала така щастлива, нито толкова затрогната от милото посрещане. Колкото повече се приближаваше към дома на д'Есте, където щеше да се срещне лице в лице с Алфонсо (след римската им среща преди много, много трудно преминали месеци), толкова повече миналото й избледняваше, сякаш никога не е било. Имаше усещането, успокоително като балсам, че греховете й и всичко нечисто, до което се бе докосвала, оставаше някъде безвъзвратно назад. Чувстваше се като млада невеста, млада и чиста, изпълнена с кротост и скромност, добри намерения и любов, отиваща към сватбения олтар.
Катарина не можа да сдържи възклицанията си на възхищение, когато приближили се достатъчно до извития като арка мост на крепостта забелязаха почетната гвардейска група от стотици воини, носещи лъкове и до един облечени в ливреите на рода д'Есте — в кремаво и огнено червено. А когато ладията с Лукреция се появи, дванадесет вестители с големи извити рогове тържествено провъзгласиха пристигането й със звънък, чист и ясен звук, който проехтя като небесен зов в лукрецините уши. На видно място отпред на моста стоеше херцогът на Ферара, красив белобрад мъж, облечен в тъмночервено кадифе. До него бе застанала сестрата на Алфонсо — Изабела Гонзага. Тя бе домакинята, тъй като съпругата на Ерколе и майка на Алфонсо бе починала преди година.
Момиченца и момченца тичаха по брега на канала и хвърляха цветя в ладията със свитата на Лукреция, а тя им изпращаше въздушни целувки. Очите й бяха плувнали в сълзи на радост и щастие. В този миг тя си спомни с умиление и тъга за малкия Родриго, който бе останал с верни опекуни в Рим. Но той щеше да пристигне тук след един месец, а това бе успокоителна мисъл. Очарована, тя внимателно разглеждаше от канала града, в който щеше да живее. Прекрасни сгради, разкошни църкви, чисти и приветливи улици и навсякъде, буквално навсякъде цветя и знамена. И на всеки прозорец специални и вероятно скъпи украшения в нейна чест. В нейна чест…
— О, великолепно, колко само е великолепно всичко! — отново възкликна Катарина. — Току-що ми казаха, че тържествата във ваша чест ще продължат цяла седмица. Шествия с факли, фойерверки, градински празненства и пиеси. Дори и борби с бикове, както в Рим — добави тя.
Лукреция кимна. Но не я интересуваха тези неща, за които и говореше Катарина. Имаше едно, единствено, всепоглъщащо желание — час по-скоро да види Алфонсо, да застане до него в църквата, където щеше да стане тържествената част на бракосъчетанието им.
В този миг херцогът на Ферара се доближи до малкия пристан на канала, придружен от дъщеря си. Лукреция стъпи на безценния килим, който бе постлан на брега в нейна чест и подаде ръце на херцога. Той ги целуна и рече:
— Приветствам съпругата на сина си. Добре дошла!
— Бог да ми даде сили да се окажа достойна за този ден и случай, господарю — отвърна Лукреция и вдигна прекрасните си очи към него. Те бяха така искрени и чисти, че старецът не можа да се въздържи и я целуна по бузите този път. И той като мнозина други преди него се запита дали не са измислица всички онези ужасни истории, които се разказват за тази хубавица. Може би тя ще донесе истинско щастие на сина му, наред с подкрепата и закрилата на Светия престол, които пък щяха да дадат нужната сигурност на неговото княжество. И когато неволно пред очите му застана образът на бедната, безцветна Ана, самата Лукреция заблестя още повече като горяща звезда и олицетворение на красотата и пламенната младост.
Тя погледна над рамото му. Къде беше Алфонсо? Естествено официалната церемония изискваше той да не присъства на този етап, но цялото й тяло копнееше час по-скоро да го зърне. Дойде ред да се прегърнат с Изабела Гонзага като сестри в брака. Зазвъняха всички градски камбани. Междувременно закънтя смях и започнаха шеговити престрелки между посрещачи и гости, защото едно джудже от свитата на Лукреция бе паднало във водата, а един гигантски по ръст мъжага влезе в канала да го вади, после го вдигна на раменете си и го показа на заливащата се в кикот тълпа.
Херцогът поведе Лукреция за ръка по обляната в слънчеви лъчи тревиста пътека към носилката, която щеше да я отведе до градските порти. След тях тържествено пристъпяше свитата й.
Алфонсо чакаше на самите порти, яхнал прекрасен дорест кон. Сърцето на Лукреция биеше лудо в гърдите, когато слезе от носилката и го зърна отблизо. Той скочи на земята и се запъти към нея. Бе силно загорял от слънцето и й се стори още по-красив. Облечен бе в червен атлаз с колосани златоткани ръкави и украсена със златни накити шапчица. Наведе се към нея, пое ръката й, а тя затрепери цялата. Той я изгледа продължително и многозначително:
— Добре дошла, мадона Лукреция, съпруго моя — тези думи изрече високо и ясно, за да ги чуят всички, а после прошепна с тих глас: — Добре дошла при мен, радост за очите ми!
Лукреция отвърна по подобаващ начин. После той я поведе към замъка. Тя не забелязваше нито великолепието на огромните зали, пълни с истински съкровища и особено с прекрасни картини и гоблени, с които Алфонсо така много се гордееше, нито редиците от кланящи се ниско слуги, нито дългите маси, отрупани с блестящи сребърни съдове и големи подноси с най-разнообразни лакомства. Сватбеният пир не я интересуваше. Тя усещаше само силните пръсти на съпруга си, който стискаше нежната й ръчица и осезателното му присъствие до нея.
Пред тях изтича облечена в моминско бяла рокля девойка, която рецитира тържествено приветствие на латински специално за лукрецините уши. След нея напред пристъпиха двама пажа, които носеха отворено златно сандъче. От него Алфонсо извади огърлица с великолепни перли, която окачи на шията на невестата си. В сандъчето имаше още множество безценни скъпоценности, които бяха част от сватбения му подарък за младоженката. В ответ нейните пажове положиха в краката му малко ковчеже. Върху него бе поставен меч с великолепна изработка — дело на прочут оръжейник. На дръжката от чисто злато бяха изваяни неговите и нейните инициали в красив монограм. Той изтегли меча от искрящата ножница и го размаха над главата си със звънък смях.
— Прекрасен подарък за един воин, моя любов! Винаги ще го нося в защита на моите владения и на теб, моята повелителка!
После наведе глава и прошепна в ухото й:
— Но най-прекрасното от всички прекрасни остриета няма да остане бездейно тази нощ, скъпа моя!
Лукреция прекара един прекрасен ден — сватбената церемония в красивата църква, после крещящите приветствия тълпи, когато под ръка със съпруга си излезе на огрения от слънцето площад, а сърцето й лудееше и сякаш щеше да се пръсне от щастие и удовлетворение. Обредът бе извършен съвместно от един кардинал и друг свещеник. Проехтяха топовни салюти. Звънки рогове известиха гордия факт, че великият род д'Есте имаше нова снаха, а Алфонсо и Лукреция Борджия бяха вече законни съпруг и съпруга.
Лукреция бе по-прекрасна от всякога. Бе се преоблякла; бе заменила сватбената си рокля с друга — от по-дебела коприна с големи издути ръкави, обсипани с мънички перли. Подарената от младоженеца огърлица бе навита няколко пъти около прелестния врат, защото нанизът бе доста дълъг. Диамантени и рубинови клипсове и игли придържаха блестящия от скъпоценни камъни ешарф към косата й. Носеше наметка от рубинено червено фино кадифе и когато пристъпяше грациозно, тя се разтваряше по малко, за да покаже изящните й крачета, обути в кадифени пантофки.
Всеки се възхищаваше от начина, по който танцуваше и от съвършените й и плавни движения. Алфонсо не я остави сама нито за миг и се засмя лукаво, когато заиграха една позната им от миналото весела мелодия, която засвириха музикантите от балкона.
— Не помниш ли първия път, когато танцувахме заедно и колко несръчен бях аз? — промърмори той.
— Ти си истински мъж и воин, а не дворцово конте. И такъв те обичам ужасно много, мили ми господарю! — прошепна тя в отговор, докато се плъзгаха в ритъма на танца по мраморния под, с преплетени над главите им пръсти, както изискаше фигурата на танца.
Музиката спря. Алфонсо избърса потта от челото си. Огледа с доволен поглед блестящото сборище в пировата зала — това бе най-разкошният пир, някога даван в големия замък на рода д'Есте.
— Тук обстановката и настроението са прекрасни, но аз бих предпочел уединението в обятията на моята съпруга — рече той. — Големите тълпи и церемонии ме уморяват и дразнят.
— Рано е още — отвърна тя. Но коленете й омекнаха и приятна слабост я завладя, когато го погледна и прочете мислите в очите му. Въздъхна и пребледня, като пред припадък.
Четирима готвачи влязоха в залата като се препъваха под тежестта на носеното от тях огромно сребърно блюдо, върху което бе поставена голяма торта във формата на невяста. Бе направена от захарни материали, които искряха като диаманти, почти в истински ръст и ужасно приличаше на Лукреция. Алфонсо се заля в смях като зърна сладкиша.
— Ти наистина си създадена, за да бъдеш изядена, мила ми повелителко! — заяви той.
— Аз наистина няма да протестирам, ако бъда изядена лично от теб, защото така ще стана част от Алфонсо д'Есте — бързо откликна тя и го погледна изпод неотразимите си мигли.
Алфонсо затвори очи, отвори ги наново и я хвана за ръката. После я стисна така, че тя премаля от болка.
— Истина ти казвам, Лукреция д'Есте, ти си най-предизвикателното същество и аз повече няма нито да танцувам, нито да гуляя, нито да слушам празни приказки — рече той със заповеднически глас.
— И какво ще направиш? — ахна тя ужким уплашено.
— Ето това — отвърна той, — защото като твой съпруг имам правото и привилегията да правя с теб каквото си пожелая, особено на брачната нощ, не е ли така?
И като рече тези думи я грабна в големите си мощни ръце. Тя понечи да се засмее, но смехът й заглъхна още в зародиш. Той я понесе през огромната тълпа, а пръстите й се сключиха зад силния врат. Дамите и кавалерите му правеха път със знаещи усмивки. Едрият мъж излезе от пищната зала, прекоси дългите хладни коридори и влезе в топлата и ухаеща на цветя брачна спалня, която ги очакваше.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
