Българска търсачка и начална страница

 

Пролог
Изгубената легенда

 

Много, много отдавна, преди някой да е чувал за хералдика и готика, за рицари и замъци, кръстоносни походи и двубои на честта, имало една древна напитка; специално пиво, което обладавало странни и могъщи сили.
Наричало се пиренов ейл.
Създатели на златната течност били диви езически воини, които живеели по шотландските баири и боядисвали телата си в синьо. Те пиели пиренов ейл, преди да отидат на война, и така се ожесточавали в битка, че даже Юлий Цезар не могъл да ги покори.
Рецептата за това пиво била безценна тайна. Какво ли не било спрягано за част от могъщите му съставки: от горски билки до лайкучка, от вълшебни кристали до един вид кървавочервен пирен.
Някои настоявали, че магията не е в рецептата, а в майсторите на ейла: джуджетата, които населявали тези диви хълмове. Според тях силата на напитката била свързана със съзнанието на пивоваря, с неговите мисли, мечти или желания.
Никой не знаел как или защо ейлът има чудодейни сили.
Но че имал — имал.
Тайната рецепта изчезнала заедно с древните пикти. Ала в последвалите години мнозина се опитали да възкресят това пиво. Някои разкопали баирите, за да открият тайните ковчежета, които някога принадлежали на татуираните джуджета. Други варели странни зелени бурени в огромни черни казани и напявали непонятни думи.
Кръчмарките пускали искрящи кристални камъчета в казаните си. Наливали отвари и еликсири в бирата си и я рекламирали като легендарната течност. Немалко отишли на бесилката, защото натровили невинните си клиенти.
В течение на осемстотин години никой не преоткрил рецептата. Скептиците твърдели, че това е просто измишльотина. Такъв ейл изобщо не бил съществувал.

 

Ала мнозина вярвали. Някои даже твърдели, че са вкусвали вълшебния ейл в тъмните нощи по новолуние, когато уж се появявал дребният народ — духове и феи, караконджули и таласъми. Онези магически нощи, когато сайдерът се превръщал в прекрасно вино, когато от сламата можело да се изтъче злато и когато се крадели сърца. Онези магически нощи, когато любовта можела да бъде толкова… великолепна.

 

1

 

Крепостта Камроуз, 1269 година
Бащата на лейди Клио разправяше, че сребристорусата й коса е най-ценното й предимство… или може би неговото най-ценно предимство, защото на плещите му тежеше отговорността да я омъжи за някой наивен нещастник.
Погледнеха ли лейди Клио, хората си мислеха, че тя е олицетворение на онова, което всеки мъж — рицар или крал, селянин или търговец — търси у една съпруга — жена с покорен дух, край която да се чувства по-храбър и силен. Мека жена, която оставя мъжът да е стопанин на дома. Жена, чиято глава е толкова празна отвътре, колкото е руса отвън — жена, до която мъжът ще е по-умен и следователно — господар.
Според църквата цветът на косата издава истинския характер на жената. Висшите духовници градяха теорията си върху заключението, че косата никне направо от мозъка.
Огнената коса у една жена предупреждаваше мъжа за дяволския й дух. Тъй като дървеса покриваха две трети от английския остров, косата с цвят на дървесен ствол се считаше за обикновена и показваше, че жената е лишена от въображение.
Коса с цвета на полунощ, за който се знае, че е часът на вещиците, увенчаваше главите на прекалено умни и коварни жени. Същите висши духовници даже твърдяха, че Ева имала коса, черна като грях.
Жените със светла коса обаче бяха идеални.
За съжаление тези начетени отци не си бяха имали вземане-даване с лейди Клио. Подобно на поле, обсипано с жълтурчета, сред които се е заровил бодлив таралеж, косата на Клио криеше истинската й природа.
Тя беше твърдоглава и упорита — качества, които бяха на почит у мъжете и за присмех у жените. Баща й се кълнеше, че тя се е родила инат.
Преди Клио да се пръкне на бял свят, майка й загубила пет бебета. И с Клио, както и другите пъти, родилните болки започнали преждевременно. Ето как тя подранила на този свят с два месеца. Когато свещеникът се опитал отслужи литургия над сгърченото й синкаво телце, тя изритала ръката му и според баща си зинала с уста и за малко не срутила стените на замъка с рева си.
За всеобщо удивление Клио оживяла.
От първия си миг Клио се бореше срещу невъзможното. Тя се беше родила борец. Стремеше се сама да гради съдбата си.
Разбира се, в собствените си представи тя не се имаше за инат, а за настоятелна и упорита. Ако се беше предала в самото начало, докъде щеше да го докара?
До гроба, ето докъде.
Клио вярваше, че трябва да упорстваш. Не позволяваше на никой да се й меси, защото единствено тя носеше отговорност за живота си.
Вярваше, че с упорство успехът непременно ще те споходи. Ако някой от великолепните й планове се провалеше, веднага измисляше нов.
Беше дребна на ръст, но имаше сърце на великан. Понякога умът й сечеше прекалено бързо. Набиеше ли си веднъж нещо в главата, рядко се замисляше за последиците, които обикновено биваха… доста.
Ала никой не можеше да се оплаче, че тя не се учи от грешките си. Не беше чак толкова загубена. Рядко допускаше една и съща грешка два пъти.
Винаги допускаше нови грешки.
Което не й пречеше, защото тя определяше своето бъдеще. Нищо, че пътеката бе осеяна с отломки от провалите й. Поне си бяха нейни провали.
Клио не позволяваше на такива дреболии като липсата на опит или умения да възпират устрема й. Неотклонно вярваше, че упражнението прави майстора. Разбира се, не беше изградила убеждението си върху някакво разумно основание. Всъщност историята, логиката и нейната слава говореха за точно обратното.
Но тя обичаше предизвикателствата. Приемаше ги с отворени обятия, радваше им се. Онези, които я познаваха, наричаха упорития й дух мулешко упражнение по инат. Но Клио просто смяташе, че човек не бива да се предава. Тя просто измисляше нов план — ново хрумване.
Клио смяташе, че хрумванията са нещо великолепно. Осведомените за гръмките й неуспехи разпознаваха предупредителните знаци. Нейната тиха, внезапна замисленост. Навъсената бръчица между веждите й. Разсеяното дъвчене на долната устна или въртенето на пръстена с брилянт върху ръката й. Изражението й ставаше като на гугутка. Едно такова кротичко.
Ала щом лейди Клио добиеше това изражение и по-лошо, щом изречеше на глас, че й е хрумнало нещо «великолепно», околните незабавно губеха душевния си мир.
И имаше защо.
Когато отмина десетият й имен ден, баща й плати голяма епитимия при грегорианските монаси, за да измолят помощ «с молитвите и пеенето си». След няколко месеца заяви, че си е струвало да яде само евтино жилаво овнешко, защото успяха да измъкнат новия катапулт от водния ров преди празника на великомъченик Тома.
Когато каручката на калайджията бе сполетяна от същата участ преди две години, им отне два пъти повече време и му струваше далеч повече.
На дванайсетгодишна възраст Клио вдяна конец в иглата, за да зашие ловната рана на епископа, който им гостуваше. След това баща й употреби всичкото злато в тежката си кесия, за да закупи опрощения за нея от един пътуващ пилигрим.
Изглежда, че без негово знание похотливият епископ задирял Клио през цялата седмица и имал неблагоразумието да я приклещи на стълбището, където си откраднал целувка и опипал малките й гърди. Затова, когато дошъл ред да го зашие, Клио се усмихнала сладко и закърпила раната във формата на три шесторки, знака на дявола.
На петнайсет Клио бе прогонена от двора на кралицата едва след два злополучни дена и баща й изпрати на папата потир със златен обков в надеждата да изпроси от самия свят отец молитви за своята щерка и единствено чедо.
Имаше смисъл, защото след седмица пристигнаха годежари от страна на Мерик дьо Бокур, рицар, който тогава се подвизаваше в Светите земи, а английският крал и църквата богатееха, докато той ловко надвиваше неверниците.
Клио помоли баща си да й каже какъв е сър Мерик. Отговориха й, че бил велик воин.
Клио не искаше точно такъв отговор.
Интересуваше я дали е висок и мил, дали има хубави очи. Дали може да свири на лютня и да пее любовни песни. Дали ще й поднесе сърцето си на сребърна тепсия.
Баща й се засмя и рече, че сър Мерик ще я брани и че е все едно дали го харесва, или не, защото в случая тя няма думата. Годежът бе уреден от неговия сюзерен, крал Хенри.
Само че Дьо Бокур щеше да отсъства още четири години, а баща й настина през един особено мразовит зимен ден и след няколко дена предаде богу дух.
Лейди Клио стана повереница на крал Хенри III. Кралица Елеонора още не й даваше да припари в двора — веднъж бе съвсем достатъчно, мерси — и предложи на мъжа си да пробута своята нова повереница на някой враг, може би на последния уелски принц, който им създаваше главоболия.
Хенри отказа. Не беше готов да започне война.
Затова, докато Дьо Бокур се завърне от кръстоносния поход, кралят изпрати лейди Клио в затънтен манастир, където животът й продължи досущ като преди смъртта на баща й: едно «великолепно хрумване» се редеше след друго.

 

2

 

Англия, 1275 година
Мерик дьо Бокур съзря родината си с очи, по-стари и по-умни от очите на своята младост. Всичко бе ярко и наситено с живот. Дърветата в Ерънделския лес бяха толкова дебели и мрачни, че закриваха слънцето.
Синкава мъгла се надигаше от влажната земя като изтляващ пушек от стар лагер. Влагата по кожата и дрехите му бе добре дошла, защото не беше собствената му пот, а хладната роса на Англия.
Нямаше я безбрежната пясъчна шир. Нямаше ги сухите, горещи ветрове. Нямаше го жестокото слънце с лъчи, които можеха да изпепелят човек, както изпепеляваха земята.
Въздухът миришеше на мъх, лишеи, зеленина. Бе влажен и хладък, и някак чужд.
Зад него, в далечината, изведнъж се дочу потракването на конска сбруя, омекотеното топуркане на копита по прогизналата земя. Той бързо се огледа през рамо, обърна се и впери поглед надолу към откритите пасища.
Пришпори коня. Яздеше устремно, приведен над жребеца, окуражавайки го да препуска. Вятърът отметна черната коса от лицето му и изду тежкото му наметало. Мерик вдъхна хладното ухание на зеленина и плодородна почва, сякаш бе намерил оазис сред пустинята. Простите неща му бяха липсвали най-силно.
Беше свикнал да препуска, познато му бе усещането за могъщата плът на коня, звуците от чаткащите копита, възбудата в сърцето му.
Зад него топуркаха други копита. Преследваха го.
Ослуша се, бе само един ездач.
Съвсем леко бодване с шпорите — и конят му се втурна напред като вихър. Прескочиха един нисък каменен зид и рязко завиха наляво, прекосиха някаква могилка и се спуснаха в долината. Прешляпаха едно поточе и изпердашиха по едно дървено мостче, после полетяха надолу по друг баир, сякаш ги гонеха пустинните ветрове.
Препущайки към горичката в далечината, Мерик чувстваше преследвача си също толкова близо. Даде рязко надясно и заобиколи дърветата.
Наляво забеляза една поляна, отново зави рязко и отиде там. С едно плавно движение извади меча си и скочи на земята. Приведе се леко и стисна дръжката с две ръце.
Готов.
Извън поляната не долитаха никакви звуци.
Като ли, че ездачът не бе го последвал.
Мерик остана в тази неподвижна поза, буден за всеки звук, вкус, миризма. За капчиците роса по листата. За уханието на влажния въздух.
За женската миризма на парфюми и помади.
Иззад него се чу един нищо и никакъв звук — хриптенето на човек, запъхтян от ездата. Мерик се изправи и се обърна.
— Покажи се, Роджър. Още вониш на сладникавия парфюм на Елизабет дьо Клер. — Заби меч в земята и се подпря на него, сетне небрежно кръстоса краката си, обути в кожени ботуши. Шпорите му издрънчаха. Мерик положи свободната си ръка на хълбока и зачака.
Ухилен до немай-къде, Роджър Фицалан бавно се показа иззад гигантския бряст.
— Хубавата Елизабет има далеч по-сладки благинки от парфюма си, друже мой.
Мерик се изправи и прибра меча си.
— Още не съм срещал жена, която да ми се стори «сладка».
— Само защото не отделяш много-много време на жените.
— Само защото, след като ти свършиш с тях, за мен не остават никакви.
— Ще ти пусна няколко. — Роджър изтупа някаква въображаема прашинка от туниката върху бронята си. — Да не говорим, че за разлика от теб аз намирам жените по-интригуващи от войната.
— Бойното поле не е място за една жена.
— От много отдавна те познавам, Мерик. Ти предпочиташ битките на полето. Аз, от друга страна, предпочитам битките в леглото.
Без да му обръща внимание, Мерик се обърна и изсвири остро. Арабският му жребец остави сочната трева и дойде при него.
Роджър се пресегна да погали загладената муцуна.
— Не е за вярване, че в онзи прокълнат ад, който уж бил Обетована земя, се раждат такива разкошни коне.
Мерик чувстваше, че това е изключителен жребец. По същия начин беше усетил, че и първият му боен кон Еъриз ще бъде изключителен. Тази по-малка и по-бърза порода се явяваше дар от един водач на Марионитите. Мерик си ценеше конете и ги уважаваше. Ценеше ги безумно много.
Погледна слънцето и се завъртя на седлото.
— Закъсняваш.
— Елизабет се зарадва да ме види. — Роджър отиде до жребеца си, който бе завързан зад едно дърво, и го изведе на поляната. — Не се сетих, че ще бързаш.
— Имам да се годявам, а един замък се нуждае от нов господар.
— Великият Червен лъв възнамерява да уседне и да се превърне в дебел лорд, който тренира само слугите си. Защо ли ми звучи невероятно?
— Не се размотавай. Да тръгваме.
— Аха. — Роджър кимна многозначително. — Твоята годеница те чака.
Мерик не му обърна внимание.
— И те чака ли, чака…
— Яхай коня, Роджър.
По вида на Роджър личеше, че е доволен от шегата си. Мерик седеше на седлото и го чакаше да престане да се хили.
Когато Роджър продължи да се усмихва, Мерик пришпори коня си. Докато напусне поляната, Роджър вече яздеше редом с него. След няколкоминутно мълчание Мерик проговори:
— Туй е то женската орисия. Да чака мъжа.
Роджър първо изсумтя, после се разсмя гръмогласно, сякаш вече не можеше да се сдържа.
— Първата ви среща ще бъде адски интересна. Няма да я пропусна дори заради сладката Елизабет.
Мерик обичаше братски Роджър, но имаше моменти, в които — пак братски — му идеше да го ступа здраво. Сега например.
За щастие на хубавия, благороден Роджъров нос Мерик дочу как войниците му се спускат по баира: потракването на сбруите, скърцането на кожените седла, мъжкия смях, пиперливите закачки. Той излезе от дърветата и с вдигната ръка им даде знак да се придвижват на запад.
Яздейки редом, Мерик и Роджър се заприказваха за коне и отминали сражения. Бяха яздили по този начин години наред и единият дължеше живота си на другия. Въпреки разликата в поведението и характера двамата си оставаха най-близки приятели.
Сега върху лицето на Роджър се бе настанило самодоволно изражение. Нямаше капчица съмнение, че прелестната Елизабет дьо Клер е виновницата за това.
Понякога Мерик му завиждаше. Роджър можеше да се нагоди към каквото и да е положение, да се разбира добре с непознати. На Мерик това не му се отдаваше лесно. Той беше свикнал да поема отговорност. Той беше главатар и воин. Където и да отидеха, Роджър елегантно се смесваше с обстановката, а Мерик нахлуваше с гръм.
Известно време яздеха мълчаливо, после Мерик си призна:
— Приключих с кръстоносните походи, пустините и Ориента. Едуард иска границите на държавата да са защитени. А аз искам малко спокойствие.
Роджър се облегна с една ръка на седлото и се ухили нагло, сякаш намекваше, че знае къде-къде повече от Мерик.
— Дощяло ти се е спокойствие, затова ли се жениш и укрепваш твърдина край уелските мочурища?
Мерик изръмжа някакъв отговор. Роджър го изгледа накриво.
— Нито едното, нито другото ще ти донесе спокойствие.
— Лейди Клио ще бъде покорна. Най-вероятно ще се наложи да я измъкна насила от манастира, за да легна с нея. Шест години е прекарала в молитви.
— Да, с две години повече от обещаното.
Двамата пак се умълчаха.
— Какво си чувал за нея? — заговори по някое време Роджър. — Хубава ли е?
— Хич не ме е еня дали е хубава. — Мерик усети как приятелят му се облещи.
— Ами ако има конска физиономия или може да се напъха в ризницата ти, защото е бая едричка? — Роджър се изпъна на седлото. — Ами ако се нуждае спешно от бръснач?
Мерик се обърна.
— Тогава ще я науча да се бръсне.
Роджър се засмя.
— Сериозно, какво си чувал за нея? Руса ли е, или кестенява?
Мерик си нямаше понятие как изглежда годеницата му. Знаеше само, че е повереница на Хенри, бащата на Едуард.
— Не съм се интересувал. Тя върви в комплект с Камроуз и е благородническа дъщеря. Друго не ми трябва да зная.
Роджър подсвирна. С крайчеца на окото си Мерик го видя да клати глава. След малко приятелят му наново подхвана:
— Елизабет има черна коса. Черна като беззвездна нощ… Черна като излъскан оникс. Черна като най-дълбокия океан… Като…
— Като гнева ми, ако не спреш с тия дрънканици.
Роджър само се засмя отново — лош навик, който понякога дразнеше Мерик. Както сега.
— Ще се изненадаш колко много искаш от брака, приятелю.
— Ясно ми е какво искам. Искам душевен покой и тих живот. — Мерик се огледа и забеляза туфи ярък пирен на един склон. — Косата на лейди Клио може да е лилава, все ми е тая.
— Лилава коса. Интересно. Чудя се какво би казала църквата по въпроса.
— От къде на къде църквата ще се интересува какъв цвят е косата на жена ми?
— Такава е най-новата папска прокламация. Докато бях в Рим, само за това слушах.
— Без съмнение си слушал само за това, понеже по цял ден си се умилквал на дамите.
— Единствено нощите.
— Да, а през малкото си дни там сигурно си отбивал предизвикателствата на цяла върволица рогоносци.
— Малкото ми дни ли? — Роджър го изгледа насмешливо. — Да не би да ти е изхвърчало от ума колко време ме нямаше?
— Не ми е изхвърчало. Такава тишина беше. Никой не ми досаждаше с въпроси за бъдещата ми жена.
— Охо, затъжил си се за мен — отвърна Роджър, без да се трогва.
— Давай за папската прокламация, или каквото там беше.
— Църквата обяви новата си философия по отношение на женската коса.
Мерик се потърси. Опитите на църквата да контролира човешкия живот отдавна го объркваха. Струваше му се, че тези духовници ще си уплътнят по-добре времето, ако се молят за душата на хората, вместо непрекъснато да им се бъркат.
— Тия нямат ли си с какво да се занимават?
— Вероятно не — сви рамене Роджър.
— И какво сега? Що за божествено знание ги е осенило, че да го втълпят на нас, бедните обречени души?
— Явно русата коса е на почит в Италия, също както в Ориента. На такава почит, че благородните дами по цял ден си я изсветляват на слънце. Някои носят пробити шапки и си мажат косата с лимонов сок и пикня. Църквата обясни, че такива практики увреждали мозъка и застрашавали душите им.
Личеше си, че на Роджър му е адски смешно.
— Лейди Клио с неизвестния цвят на косата може да има застрашена душа или по-лошо — увреден мозък, ако си е киснала главата в клозета.
Даже Мерик се разсмя на последното.
— Не ти ли е чудно за кого си тръгнал да се жениш, приятелю?
Мерик го погледна.
— За жена. Приемам, че тя ще се държи като такава.
Само че Роджър не го слушаше. Той се беше умислил, погледът му се рееше.
— Клио — полекичка издума и пак се умълча. Сякаш бе вкусил името.
Мерик се намръщи. Май не му харесваше, че Роджър толкова се занимава с неговата годеница.
— Убеден съм, Мерик, че Клио звучи като името на хубавица със светлоруса коса.
Мерик нищо не каза.
— Нищо ли няма да кажеш? — погледна го Роджър.
— Не мисля за косата й.
— А трябва. Би могла да е като египетската царица — с коса, черна като грях. Или пък… — в гласа на Роджър прозвъннаха весели нотки — с брада, черна като грях. Представям си как нощем се бръснете един друг.
— Още една тъпа шегичка и ще видиш ти бръснач.
— Хайде бе, Мерик, просто ми е хубаво да съм на родна почва. Разведрява ми се настроението.
— То кога ли не ти е ведро.
— Именно. Това е големият ми плюс. Иначе щяха да ни пращат да си обираме крушите, щом ти почнеш да раздаваш команди.
— Някои хора са родени водачи.
Роджър се разсмя презглава.
— А други — натърти Мерик — са родени да тормозят всяка жена, която се изпречи на пътя им, докато не я прелъстят.
— Не всяка, приятелю. Само тези с пълен комплект зъби.
— Което изключва децата и бабите.
— Прабабите — прихна Роджър.
Тогава и Мерик се засмя. Харесваха му тези весели пререкания. Олекваше му на душата. Пришпори жребеца си по една пътечка, обрамчена с папрати, прещип и чепати дъбове, която ставаше все по-стръмна. Спря се на билото и пред него се ширна една толкова тучна долина, че от цвета направо го заболяха очите.
Мерик се изправи на стремето и толкова дълго гледа земята, че хоризонтът се замъгли и той вече виждаше само образите в ума си.
Безкрайно различно беше от последния път, когато се завърна в родината. Преди години. Време, когато Мерик бе млад. Въпреки че той дори тогава не се считаше за млад. Гледайки назад, си даваше сметка, че е бил зелен юноша. Годините му бяха преподали добър урок и той знаеше точно кога свършва младостта: щом спреш да жадуваш да си по-възрастен.
Ала някога той е бил млад. Беше в началото на зимата, когато дърветата нямат листа и здрачът залива всичко с пурпура си.
Земята бе вледенена, а пътеката, където някога бе преживял произшествие със стършели, бе обрасла с тръни. Мокрите листа се бяха слегнали и гниеха под наветите преспи от първия сняг, а всичко от земята до небето изглеждаше сиво и безлюдно.
Беше се завърнал в Англия след престой във Франция, където бе печелил турнир след турнир, събирайки достатъчно злато и коне, за да плати на воините си. Точно там животът му бе поел по различен път. Сприятелили се бяха с принц Едуард и дружбата им издържа на вероломства и турнири, политически машинации и кръстоносни походи. Дружба, отвела го далеч от дома.
Бащата на Едуард — крал Хенри, изпитваше единствено презрение към съюза на своя наследник с Дьо Бокур, фамилия, опетнена от безчестието. Двата знатни рода не се обичаха много, което се дължеше на факта, че преди повече от сто години някакъв Дьо Бокур глупаво застанал на страната на не когото трябва.
Но дори кралското презрение не можа да накърни дружбата между Едуард и Мерик; това бе връзка между двама силни, независими мъже, изградена на взаимно уважение и доверие.
Тази връзка промени живота му. Макар че за дълги периоди го отведе по далечни земи, Мерик вече не трябваше да търси с какво да се издължи на войниците си.
Яздеше хубав ат, мечът се опираше в бедрото му, скоро щеше да се ожени и също като Роджър и повечето си войници беше у дома.
За момента това му стигаше. Не знаеше какво ще го споходи в бъдещето. Рано беше да си блъска главата с бъдещето.
Имаше конете, меча, земята и титлата си, както и най-ценната си придобивка от бойното поле — крепостта Камроуз. Чакаше го бъдеще, изпълнено с мир и ведрина, чакаше го и една жена — неговата жена.

 

3

 

Манастирът на Света Богородица край речните извори в Съмърсет, Англия
Клио лазеше на четири крака в градината на манастира, а светлорусите й плитки се гънеха като змии в пръстта, докато тя миришеше билките. Движеше се бавно, редица по редица, и душеше уханните листа, цветята, тумбестите черни плодчета, търсейки растението, което й трябваше.
Дебел оранжев котарак само с едно око лениво прекоси калдъръмения двор и се стовари с шумен подскок върху чифт дебели налъми. Прозя се, протегна лапички, разпери дългите си, закривени нокти, прибра една лапичка, близна я веднъж и се сгуши на кълбо. След минутка протяжно извърна кривото си око от забуленото в мъгла слънце и се вторачи в сиво-кафявия ястреб-кокошар, кацнал на извитата дръжка на кошницата.
Нито котката, нито птицата помръдваха.
— Ето! — Клио рязко отчупи една зелена вейка, приседна на колени и повдигна билката към слънцето. — Тази е.
Росната пръст се забиваше между босите пръсти на Клио и оставяше влажни кръгове по грубо изтъканата й рокля. Младата жена присви очи и измина един дълъг момент, преди да промърмори:
— А може и да не е.
Изправи се на пети и се начумери. Трябваше да слуша по-внимателно, когато сестра Амиция обясняваше откритията си. Листата на това растение не бяха съвсем сърцевидни, а вътрешността на стеблото не бе яркозелена, а бледа като слама. Дъвчейки замислено устната си, въртейки билката в пръстите си, Клио обходи с поглед билковата градина и се почувства доста конфузно. Нито едно растение не притежаваше сърцевидните листа, необходими за последната й рецепта. След няколко мига мълчание тя пак разгледа вейката, хвърли я във върбовата кошница, започна да върти пръстена си и се замисли. Надзирателката на Клио в манастира, сестра Амиция, беше убедена, че щом гръцкият мореплавател Питай е писал за пиренов ейл 250 години преди Христа, значи е съществувал, защото бе доказано, че Питай не лъже. Само дето добрата монахиня почина, преди да усъвършенства рецептата.
Но Клио бе твърдо решена да приготви този ейл. Щастливецът, открил състава, щеше да забогатее за нула време. Да открие рецептата за пиреновия ейл, беше последната «великолепна идея» на Клио.
Също така и нейният шанс да си извоюва независимост. Жената можеше да вари и продава пиво, без да загуби почтеното си име. Всъщност най-добрите пивовари бяха жени, повечето монахини. Ключът към нейната независимост, към кормилото на живота й, се криеше в недовършените бележки на сестра Амиция върху изгубената рецепта.
Затова Клио лазеше между лехите с билки, късайки по малко от всяко растение, докато кошницата не се напълни. Обърна се тъкмо когато ястребът крачеше със залитане по дръжката.
Птицата я изгледа. Клио й подхвърли последната билка. Ястребът се залюля като махало, улови я в човката си и кацна обратно на дръжката.
Клио прихна и поклати глава.
— Паричко, какво ще я правиш тази билка?
Той изграка в отговор, изпляска с криле и подскочи на земята, стискайки хищно билката в човката си. Изпъчи се и закрачи така важно пред котарака, че приличаше повече на надута патица, отколкото на свиреп ястреб-ловец.
Паричко беше повече патица, отколкото ястреб. Той не ловуваше. Доколкото Клио знаеше, никога не бе летял. Просто пляскаше с криле, подскачаше и горделиво се клатушкаше, стараейки се да дразни Циклопчо, едноокия котарак.
Ястребът беше пристигнал в манастира върху рамото на един пътуващ акробат, който разправяше, че му пробутали глупавата птица на Нотингамския панаир. Клио случайно го чу, докато пазареше ястреба за мижави грошове със селския готвач.
— Направи го на кайма! Пукната паричка не струва! — горещеше се акробатът. Оттам ястребът се сдоби с името си.
— Лейди Клио! Лейди Клио! — Момче с яркочервена коса, която стърчеше на главата му като туфи блатна трева, търчеше по двора и си дереше гърлото, сякаш самият Господ ей сега щеше да дойде.
Момчето прескочи рибарника и се спъна в големите си крака. Цамбурна в една чешма, оформена като чаша за причастие. Водата шурна навън, плисна се в земята и потече в градината. Момчето се измъкна и се запря чак в коленете на Клио.
Тя беше окаляна цялата. Избърса очи, изправи се и му се намръщи. Казваше се Туп. Изобщо не я попитаха защо го е кръстила така. Две минути след запознанството с него им стана ясно.
Туп вдигна глава към нея. Очите му светеха като два кръгли месеца през калта. Сякаш някой го беше топнал в нея. Изплю от устата си струйка тиня и кихна няколко пъти.
— Да не се удари? — наведе се над него Клио.
Той енергично поклати глава. От косата му се разлетяха буци пръст. Клио се дръпна и се обърса, после отиде при котарака и го ръгна с крак.
— Ставай, Циклопчо.
Котаракът с нищо не показваше, че има намерение да става.
— Махай ми се от обувките.
Той бавно отвори окото си и я погледна високомерно. Клио пъхна крак под дебелата му задница и успя да нахлузи дървения налъм. Циклопчо се изправи с ленива грация, опашката му се вирна нагоре, зад главата. Врътна се, погледна я с раздразнение и бавно се запъти към кошницата.
Туп свърши да се чисти от калта и зашава неловко, пристъпяйки от крак на крак.
— Стой мирно. — Клио го прикова с поглед.
Туп застина.
— Какво толкова се вълнуваш?
— Пристигна писмо. — Туп отново взе да шава. — Манастирът ще си има гости.
Клио нахлузи другия си налъм и хвърли на момчето поглед през рамо.
— Освен ако не е самият крал, едва ли е нужно да бързаш презглава.
— Че той най-сетне идва! Някакъв рицар донесе вестта. Ей сега. Яздеше кон с лъскави златни звънчета по сбруята.
Клио застана нащрек, защото знаеше, че само пратениците на краля и най-богатите благородници яздеха със златни звънчета.
— Кралят ли идва?
Туп се намръщи.
— И кралят ли? Бре! Никой не ми е казвал, че и той ще идва.
— Говорех за рицаря със златните звънчета. Пратеникът.
— Аха. — Туп почна да се дръгне. — Значи и на краля бил пратеник? Не знаех.
Клио се зачуди колко още ще трябва да чака, докато научи кой идва.
Бух, братът на Туп, също се довлече. Където туп, там и бух. Но ако Туп вечно бързаше, Бух вечно се влачеше.
— Кралски пратеник е бил тук ли? Къде? — Той се огледа.
Туп сви рамене.
— Не зная. Лейди Клио каза, че кралят идвал.
— И аз съм го изпуснал, значи? — Бух нададе лека въздишка. — Двама пратеници за един ден.
Клио гледаше ту единия, ту другия.
— Толкова съм объркана.
— Да. Аз също — изключително сериозно отговори Туп. — Не бяхме уведомени за визитата на краля.
Клио преброи до десет, после до двайсет. Когато стигна до петдесет, нареди:
— Кажи ми за пратеника.
— Не съм виждал кралски пратеник — заобяснява Туп, извивайки се назад към брат си, докато яростно чоплеше полепналата по гърба му пръст.
Клио се позабави и пробва отново:
— Кой ще идва?
— Кралят. Нали ти ми каза. — Момчето се зазяпа в калните си ръце, повдигна плешки и се обърса в туниката си.
— Туп…
Той килна глава и я погледна.
— Господарке, нещо ми изглеждаш объркана.
— Чувствам се объркана.
— Прекалено много пратеници — измърмори той.
Тя дълбоко си пое въздух и прегърна костеливите му рамене. Наведе се и с голямо търпение го попита:
— Какво дойде да ми кажеш?
— За пратеника.
— Какво за него?
— Че конят му е със златни звънчета.
— Това вече го каза. Друго?
— Носеше знака на Червения лъв.
— Червения лъв? — Клио спря да диша.
— Тъй, тъй. Мерик дьо Бокур, Червения лъв.
Нейният годеник. След толкова време кажи-речи бе забравила, че той съществува. Сигурна беше, че и той я е забравил. Нали трябваше да отсъства само четири години.
Но четирите години се бяха удължили на шест, като той изпращаше само едно писмо годишно, а най-обидното бе, че е адресирано до абатисата, а не до нея, собствената му годеница. Клио дълбоко си пое въздух и попита:
— Какво беше съобщението?
— Да се приготвим за пристигането му. Той и хората му били на няколко дни път.
Клио не продума. Не можеше. Една емоция се сменяше с друга: раздразнение и страх, гняв и вълнение.
Туп и Бух се спогледаха първо с изненада, после с объркване. Бух я дръпна за роклята и я изгледа с физиономия твърде сериозна, за да е на десетгодишно момче.
— Смятахме, че ще се радваш. Нищо ли няма да кажеш, господарке?
— Да. — Тя се обърна на изток. Тишината я обгърна като дълъг воал, докато тя си припомняше как копнежите й скръбно отмираха ден подир ден, докато годините се изтърколиха. — Ще кажа нещо.
Изправи се вдървено като човек, който очаква да го ударят. Втренчи се в източната стена с присвити очи, а погледът й не вещаеше нищо добро нито за нейния годеник, нито за венчавката й.
— Време е.

 

Китният манастир с тебеширенобели стени се гушеше сред хълмистия английски пейзаж. Основан преди едно столетие и посветен на Богородица, на крайъгълния му камък бяха издълбани думите Benedictus locus — «благословеното място».
Днес манастирът се нуждаеше от небесни благословии повече, отколкото всеки друг път.
— Госпожо. — Мерик дьо Бокур се опря с две ръце на писалището на абатисата, приведе се и я прикова с мрачен поглед, който никак не скриваше гнева му. — Сигурно има някаква грешка. Не може лейди Клио да я няма.
Абатисата обаче не се даваше лесно.
— Замина си един ден след пристигането на вашето съобщение.
Мерик заби намръщен поглед в пода и закрачи напред-назад.
— Тръгнала си е — повтори той и пак спря пред абатисата. — Да си тръгне? Да си тръгне просто ей така? Тя е жена. Една жена не може да си тръгне просто защото й е скимнало.
— Не познавате лейди Клио.
— Не, не я познавам. Обаче имах уверение, че тя се намира тук под закрилата на краля до моето завръщане.
— Тя бе под негова закрила. Вярно е. Но, милорд, той бе зает с френския крал, а оттук до Лондон има много път.
— Гръм и мълнии! — Мерик тресна с юмрук по писалището.
— Тук не се ругае, сър Мерик.
Той се изправи в пълния си ръст.
— Тя е просто една жена!
С крайчеца на окото си видя как Роджър се сви като при удар.
Абатисата се изправи вдървено като Светия кръст и навири нос. Изражението й бе надменно като на кралица Елеонора.
— Просто една жена ли? Като мен? — Тонът й стана по-хладен от неговия. — Като Богородица, като кралицата и, бих добавила, като вашата майка?
Мерик зарови пръсти в черната си коса. Забави се миг, търсейки откъде да почерни търпение, и вдиша дълбоко.
— Да се върнем обратно към темата, мадам. Темата за лейди Клио, която бе настанена тук под ваша закрила и която се е запиляла един бог знае къде.
— Никога не съм твърдяла, че не знам къде е тя. Казах само, че я няма.
Докато гледаше величествената й осанка, Мерик си помисли, че тази жена е трябвало да стане кралица. Смели рицари трепереха пред погледа му. Враговете му го молеха за снизходителност. А тя се държеше с него, все едно е някакъв пикльо. Много бавно и много тихо той попита:
— Къде е тя?
— Ще я набиете ли?
— Никога не съм посягал на жена. — Той млъкна и се намръщи. — Както и да е, понякога едва се удържам.
Роджър изпъшка и се плесна с ръка по челото.
— Макар че съм просто жена, милорд, аз съм божия невеста и като такава разполагам с известна власт. Водя битките си с молитва, собственичка съм на манастира и неговите земи.
— Както току-що казах, никога не съм посягал на жена и за в бъдеще не възнамерявам да посегна нито на вас, нито на лейди Клио. — Той отново се подпря на писалището. — А сега ще ми кажете ли къде е тя?
— Значи няма да я биете? — повтори абатисата. Въздъхна и почука с пръст по присвитите си устни. — И да я набиете, все тая, акълът няма да й дойде в главата.
Мерик и Роджър си размениха объркани погледи.
— Лейди Клио си замина за Камроуз.
— Най-сетне — измърмори Мерик и се завъртя на пети.
— Чакайте! — Абатисата се изправи.
С ръка върху бравата, той се извърна.
— Постарах се да я разубедя.
— Но очевидно не сте се престарали.
Абатисата се усмихна накриво и се изсмя.
— Лейди Клио постъпва както намери за добре, милорд.
— Вече не — грубо отсече Мерик и си тръгна.

 

4

 

Крепостта Камроуз, Гламорган, из уелските блата
Старата Гладис се кълнеше пред куцо и сакато, че е друид. Това — напук на факта, че друидският култ бе мъртъв от няколко столетия. Старата уелска разправяше, че е ясновидка, че има виждането.
Когато две гарги си свиха гнездо на бряста до колибата на бъчваря, Старата Гладис предрече, че бездетната му вдовица ще роди близнаци. Всички се смееха, докато яловата вдовица не отиде на панаира по случай Архангелова задушница и там не се взе с един ковач от Брекън.
Преди да са изминали три жътви, тя имаше четири здрави и яки синчета — родени по две наведнъж. След това селянките няколко недели прехвърчаха като гълъбици до Гладис за предсказания по всякакви теми — от акушерство до любов.
Обаче това трая от ден до пладне и скоро Старата Гладис бе забравена заедно с пророкуванията си. Но ако някой попиташе селяните коя е най-грозничката мома в долината, всички единодушно щяха да кажат, че това е гъсарката Герди, която за зла участ приличаше на гъските, които пасеше.
Обаче никой не знаеше, че Герди е отишла при Старата Гладис по пълнолуние. Гъсарката почна да става всяка сутрин, за да си мие лицето с роса от розовия валерианов храст, който бе поникнал на един камък в река Уей, а после закусваше със супа от ряпа.
Има-няма две седмици от тогава, най-красивият трубадур, минавал някога през селото, пламенно залюби гъсарката Герди и се закле да използва живота и лирата си, за да възпее пред света рядката й красота. За последно селяните ги видяха в деня на венчавката им, когато пеещият трубадур и ухилената до уши Герди потеглиха с каруцата му, в чийто багажник бяха натъпкани всичките й гъски, които шумно кряскаха, докато двойката не изчезна от хоризонта.
По-сетне пророчествата на Старата Гладис рядко оставаха без публика. Посочеше ли шест черни лебеда с коментара, че това е поличба, всички питаха лоша или добра. Ако вятърът внезапно задухаше, жените се прибираха през вратите си заднешком. Изгрееше ли оранжева месечина, заспиваха с врабче перце под възглавниците, за да се опазят от лоши сънища, които биха могли да се сбъднат.
Но според брат Дисмас, монахът на Камроуз, Старата Гладис беше еретичка. Че и малко несвястна на всичкото отгоре. Ако някой по погрешка отвореше дума за лудата уелска, която уж имала виждането, брат Дисмас се прекръстваше, изричаше няколко пъти «Отче наш», после цял час отправяше молитвите си към Светата Троица. Търпеше я от богоугодно снизхождение към изкуфялата й глава, заради собственото си доброжелателство и милосърдие… пък и защото Господ му повеляваше.
По всичко личеше, че Господ разговаря с брат Дисмас. Всеки ден.
Затова същата онази нощ, когато някой позвъни на портите, Старата Гладис се изправи на сламеника си и изпищя: — Беля! Беля иде! Четири камбанки значи беля! Никой не рачи да отвори вратата.
Освен брат Дисмас. Дълбокият глас Господен му заповяда.
Камбанката звънеше ли, звънеше, сякаш някой я налагаше с боздуган. Брат Дисмас взе дебела свещ от капището и я запали от една вощеница. Затътри се през двора, чудейки се защо тази нощ Господ не го е оставил да си поспи.
Като се прозявате, прескочи няколко спящи кучета и потърси с очи караула. Чу шумно хъркане. Вместо да пази вратата, стражът сладко дремеше с празна халба в отпусната си ръка.
Камбанката зазвъня още по-силно отпреди. Брат Дисмас раздразнено вдигна свещта и отмести резето. Примигна вторачено, вдигна свещта по-нависоко и се опули.
Сетне се прекръсти и зарея поглед към небесата.
— Милостиви боже, май си забравил да ми споменеш нещо.

 

Клио стоеше в дневната на Камроуз, пред една колона, където бе издълбан ликът на Уилям Завоевателя. Уелсците, които до неотдавна заемаха замъка, бяха използвали дъбовата колона да си държат кинжалите. В деня на пристигането си Клио беше издърпала оттам четири опасни ками.
Сега се отдръпна и погледна образа.
Уилям Завоевателя вече си имаше трапчинки.
Клио се обърна и закрачи, а тазвечерните предупреждения на Старата Гладис кънтяха в ушите й:
— Да запалиш свещите.
Призори три ястреба кръжаха над кулата, вятърът духаше от изток, а готвачката откри, че маята е червива.
Клио я запита на какво са тези поличби, но Гладис й се сопна, че тепърва имало да се разбере. Ласкателствата не помогнаха.
Затова на вечеря Клио пропусна хляба — мислено виждаше червейчетата в маята. Хапна само малко кашкавал и две-три лъжици грахова каша. Сега стомахът я престъргваше и дори топлото прясното мляко с мед не й помогна да заспи.
Тя крачеше из помещението, отегчена и притеснена. Щом минеше покрай свещниците, пламъците трепваха и разливаха чудни сенки по стените. Клио се загледа мрачно пред себе си, стисна с юмруци роклята си и се завъртя. На отсрещната стена се завъртя една сянка с формата на черковна камбана.
Клио пусна роклята и кръстоса ръце високо над главата си. Сянката сякаш хвръкна по стените, добила формата на ястреб. Клио си спомни как наблюдаваше птиците от прозореца на сивата си стаичка в метоха и си пожелаваше да е сокол, ястреб или дори чучулига, за да отлети надалеч.
Благородничките не разполагаха със свобода. Те се раждаха, за да се покоряват на прищевките на мъжете. За сетен път Клио се зачуди как ли щеше да се развие животът й, ако се беше родила в обикновено семейство.
Клио отиде при тясната амбразура и отмести тежкия дървен капак. Загледа се в мрачното нощно небе. Какво ли беше усещането да си свободен като мъж? Какво ли беше да се сражаваш на кръстоносни походи, да лежиш под звездите в другия край на света, да виждаш градове, хора и земи, които са различни от родните?
Запита се какво ли е да си рицар и къде ли се е губил годеникът и през отминалите години. Помъчи се да си го представи как изглежда.
Щеше ли да се окаже с брадичка като секира, ръце като бутове шунка и тяло, покрито с белези? Дали му викаха Червения лъв, защото е червенокос като ковача на замъка? Дано да не е така. На ковача му стърчаха косми от ушите и носа, а косата му никнеше на рехави туфи — като арпаджик или праз.
Толкова много въпроси й се въртяха в главата, че сънят нямаше как да я навести. Клио напразно се завиваше в постелята си всяка нощ, откакто се прибра в замъка, който някога бе неин дом.
Но Камроуз се бе променил от дните на нейната младост. Скоро след смъртта на баща й уелсците го бяха завладели и Клио го отписа завинаги.
Докато не прочете писмото, което годеникът й изпрати на абатисата миналата година. Наскоро коронованият Едуард го беше изтръгнал от вражеските ръце. Сега по силата на кралското благоволение и Клио, и земите й принадлежаха на нейния бъдещ съпруг.
Тя не се чувстваше тук като у дома си. Даже посред бял ден замъкът й се струваше чужд, студен и неуютен. Стените бяха издигнати по-високо отпреди с по-едри камъни и тя имаше чувството, че е заключена в кула. Отворите за прозорците бяха снабдени със здрави капаци, вместо да ги покрият както преди с тънка жълтеникава кожа, избродирана със соколи, бръшлян, рози и други украшения. Някога дойката й беше разправила, че баба й лично е ушила тези покривала, съчетавайки гербовете на мъжа си и на своя бащин род. Клио ги обичаше, защото слънчевата светлина винаги проникваше през тях.
А сега даже сутрин дневната тънеше в мрак, миришеше на пушек и мухъл. Мебелите бяха грамадни, примитивно сковани и твърди. Не беше останало нищо, принадлежало на семейството й.
Никакви гоблени. Никакви кожени рогозки. Никакви ракли с фини ленени чаршафи или пухени завивки. Леглото й представляваше груб сандък с боцкащо сено за дюшек. Върху сеното беше заметнато вълнено одеяло, което още я щипеше, въпреки че го беше прочистила от бълхите.
Когато пристигна, по первазите и стрехите гнездяха врабчета и гълъби, които летяха свободно из стаите, съдейки по мръсотията по пода. Дни наред тя и малцината слуги, които се бяха завърнали в замъка, се бяха занимавали с чистене.
Една жена можеше да се гордее с много малко неща. С децата си, може би със своя мъж и непременно със своя дом. Заради своите предшественички Клио искате да види замъка в някогашния му блясък. Искаше Камроуз да е самата прелест. Но той не беше, затова тя се движеше само из старите си стаи и си гледаше работата, докато чакаше пристигането на годеника си.
Опитваше се да разсее страха, стаен дълбоко в нея при мисълта, че най-сетне ще го срещне лице в лице — мъжа, известен като Червения лъв. Това прозвище не извикваше образа на приятен и кротък човек.
Но колкото и да се опитваше, не успя да прогони тревогата си. Тя беше настанена там, в душата й, ясна и реална като лош сън, от който искаш час по-скоро да се събудиш, за да го забравиш. Само че Клио не можеше да забрави, че животът и съдбата й са в ръцете на човек, който й е напълно чужд.
Затова беше решила да го срещне на своя почва. Би искала да се запъти към него със същата грациозна лебедова походка на придворните дами на кралица Елеонора — без страх, единствено с увереност. От гордост би искала да му покаже с това какво най-брутално е предпочел да пропусне.
Клио допря пръст до устните си, притвори клепки и се замисли за онези елегантни дами. Опита се да си ги представи точно каквито бяха.
Направи две крачки назад, после още две. Пое си дълбоко дъх, вирна брадичка, арогантно килна глава и плавно заситни напред — все едно бе лебед, плаващ върху кристално езеро.
След няколко стъпки спря и потрепери. Подметките на пантофките й застъргаха по каменния под като стомана върху точило. Звукът я пронизваше от петите до зъбите.
Клио изтънчено стисна везаната си роба, сведе глава и рече:
— Добре дошъл, благородни рицарю. — Понечи да направи реверанс, но се изправи и нетърпеливо почука с пръст по бузата си. — Не, не, не така.
Изпъчи се, изпъна ръка и безжизнено я отпусна — нали трябваше да демонстрира женствената си уязвимост — след което бавно тръгна.
— Сър Мерик. Великолепно е да се запозная с рицар, добил такава слава. — Тя стори реверанс и се надигна изненадващо грациозно. — Непременно трябва да ми кажете, сър, какво ви задържа далеч от мен през изминалите четири години. Глави ли рязахте? — Тя прокара пръст по шията си и изплези език.
— Или сварявахте живи хора в нагорещена мазнина? — Взе една кана и изля водата през прозореца, смеейки се зловещо.
— Или… — завъртя се, вдигнала ръце високо над главата си, все едно държеше брадва — просто сечахте… — Клио замахна надолу и шумно изпухтя — гнусните неверници с бойната си брадвичка?
Отново зае дворцовата поза, застана с лице към колоната и сладко се усмихна.
— Ах, значи не се казвало брадвичка, а боздуган? И си имало шипове ли? О, не, никога не съм виждала мъж да размахва боздуган. — Запърха глупаво с мигли. — Какво ме питате? — Тя сплете молитвено пръсти и ги поднесе към лицето си. — Да, сър рицарю. Виждам яките ви, хубави мускули.
Клио замлъкна и ококори очи в престорено удивление.
— Дали не бих искала да ви помилвам? Естествено, само че ще ви се наложи да коленичите, защото оттук не мога да достигна тлъстата ви кратуна. Аз съм една мъничка, безпомощна женица, която я бива само да чака сватбата си.
Клио изпусна театрална въздишка и притисна длани към гърдите си.
— Такова изпитание е да чакаш годеника си. Кажете ми, сър рицарю, кога решихте да благоволите да дойдете за мен?
Взря се умолително в колоната.
— Може би сте се притеснили, че ще остарея и няма да мога да ви родя деца? — Тя кимна, вдигна пръст високо във въздуха, сякаш приказваше на целия свят, сетне се завъртя около себе си. — Да, така си е. Нали един мъж трябва да се сдобие с наследник? То се знае, със син. А какво ще ги правим момичетата, ако ни се родят такива?
Тя разцепи въздуха с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.
— Несъмнено ще изхвърлите клетите пеленачета във водния ров, докато не ви се роди мъжко чедо, което да превърнете в безчувствен дръвник. — Клио придоби разтревожено изражение. — Ох, господи, забравих. Колко съм недосетлива. Разбира се, че ще предадете синовете си на някакъв грубиян, който да ги обучава, за да не научат що е майчина любов. Това със сигурност ще ги превърне в сополиви страхливци, а не в истински мъже.
Клио стисна вълнената си роба по шевовете.
— Ние, жените, нали сме си вятърничави и безполезни същества, дето ги бива само да бъбрят и да раждат деца. — Тя се изправи на пръсти, описа кръг, държейки робата, все едно бе кадифена или копринена рокля, и се отпусна в много дълбок реверанс.
Точно в този миг гръмна ръкопляскането.
Клио се изправи и така бързо се завъртя, че една свещ изгасна и в стаята се образуваха тъмни сенки от другата останала свещ.
Двама високи рицари бяха застанали на прага. Единият се облягаше на касата на вратата. Той се смееше.
Другият мъж изглеждаше така, сякаш не знаеше що е смях.
Внезапно краката на Клио натежаха като воденични камъни. Тя гледаше ту единия мъж, ту другия и накрая реши да се спре на красавеца с червеникава коса, който вървеше към нея.
— Сър Роджър Фицалан от Уелс, господарке. — Той й смигна палаво. — И моят другар, граф Гламорган.
По-късно, когато мислеше за този миг, Клио реши, че щом е чула титлата граф, сигурно е направила някакъв реверанс, но общо взето би предпочела да забрави ужаса, който изпита тогава. Затова прикова погледа си върху червенокосия рицар.
Като се усмихваше непрекъснато, той се обърна към другия мъж:
— Тя няма нужда от бръснача ти.
Другарят му не изглеждаше никак развеселен.
Клио се помъчи да скрие опасенията си. Не знаеше кои са тези двамата, нито защо са тук. Неспособна да откъсне поглед, тя се втренчи в суровото, изсечено лице и леденосините очи на чернокосия рицар, търсейки отговори, търсейки нещо.
— Вие ли сте граф Гламорган? — попита и гласът й секна. Клио прецени, че навярно изглежда уплашена, затова вирна брадичка и се помъчи да си придаде царствен, безстрашен вид.
— Получих графството миналата година.
Гласът му беше дълбок и рязък, леден като очите му. Той бавно се запъти към нея. Клио отказа да се помръдне, въпреки че инстинктът й нашепваше да си плюе на петите.
Той спря на една ръка разстояние от нея.
Всичко на този свят сякаш изчезна. Изведнъж стаята стана претъпкана и задушна, като ли че капаците бяха затворени и целият въздух изсмукан.
Миг по-късно някой се мярна на вратата. Графът се завъртя толкова бързо, че Клио едва не припадна. Ръката му стискаше дръжката на меча, в другата си ръка бе хванал кама.
В цялата си тромава слава Туп издрапа в дневната по вълнена нощница. Момчето вдървено изпъчи мършавите си гърди.
— Ще ви защитя, господарко. — Туй размаха една факла като меч.
Сър Роджър вдигна ръка:
— Момко, излишно е да ни опожаряваш. Никому няма да сторим зло.
На Клио й се стори, че графът измърмори нещо под носа си. Той не откъсваше очи от Туп, обаче си прибра камата. Туп скептично изгледа мъжете.
— Че защо да ви вярвам?
— Граф Гламорган не лъже. — Чернокосият мъж проговаряше едва за втори път.
— Граф ли? — През живота си Туп беше виждал само един рицар, за което събитие непрекъснато разказваше. Сега се втренчи в графа с изражението на поклонник, който вижда първата си света реликва.
— Да — потвърди сър Роджър. — Само че титлата му е скорошна, момче.
Туй заплеснато зяпаше мрачния рицар.
— За храброст ли ви присъдиха титлата, милорд?
Роджър разроши кестенявата коса на Туп.
— За храброст. Кралят рядко раздава графства на страхливци.
Този път графът пак не продума, само се взря непроницаемо в момчето с ледените си очи.
Мигът сякаш се проточи цяла вечност.
Ако удареше Туп, тя щеше да го ритне и да потърси закрила зад гърба на любезния сър Роджър. Не й се вярваше, че той ще ги убие. Нямаше да е тук, освен ако не желаеше нещо. Приличаше на мъж, свикнал да получава каквото иска.
Според нея нямаше капчица съмнение, че този висок, мрачен рицар е в състояние да спечели десет графства на бойното поле. Щом го погледнеше, й идеше да се скрие в миша дупка. Чудесно си представяше какво е да се изправиш срещу него, когато е яхнал огромен боен кон и държи оръжие в ръка.
Клио направи хубав реверанс с ниско сведена глава. После се изправи.
— Какви ви води в Камроуз, милорд? — Той не отговори и тя сама предположи: — Подслон ли търсите?
Той рязко кимна.
— Ясно. — Последва ново мълчание, което графът не наруши. — И провизии ли?
Още едно кимване.
Клио не беше сигурна какво желае повече: той да проговори или да си тръгне.
— Аз съм в Камроуз едва от няколко дни, господарю. Не знам доколко е зареден зимникът. — Тя понечи да се отдалечи, но той я стисна с желязната си ръка и я прикова с поглед.
— Не бързайте. Доста ще се забавим тук.
Тя погледна ръката му върху своята и го фиксира с присвити очи. Повдигна брадичка, обаче той не реагира.
— Защо си въобразявате, че сте добре дошъл, милорд?
Графът я пусна и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му се местеше ту на нея, ту на сър Роджър.
— Този замък е мой.
— Този замък принадлежи на лорд Камроуз, моя годеник. Ако не се лъжа, нито сър Мерик, нито кралят ще допуснат да го узурпирате, господарю.
В очите му блесна неразгадаемо пламъче. Този тип като нищо можеше да извади меча си и да й отреже главата.
— Аз съм Мерик дьо Бокур.
Очите на Туп съвсем се окръглиха:
— Червения лъв? Самият той?
— Да. — Той извърна поглед от момчето и погледна лошо Клио. — Червения лъв с «тлъстата кратуна».
Клио би желала каменният под да се разтвори и да я погълне геената огнена.
Мерик направи крачка към нея.
Инстинктът я накара да отстъпи с две крачки.
Той я последва.
Тя направи още две и още две, а той я преследваше, сякаш дебне плячката си.
След поредната крачка Клио се опря в студената стена, точно до прозореца. Опря ръце в камъните и събра сили, за да вдигне глава.
Той протегна ръка към лицето й.
— Не ме удряй!
Чу сподавения смях на сър Роджър и го стрелна с поглед. Той добродушно поклати глава. Жестът му означаваше, че Мерик няма да я нарани.
Годеникът й мълчаливо се втренчи в нея. Ръката му се намираше близо до бузата й.
— Аз не удрям беззащитни жени.
Вместо да я успокоят, думите му я подразниха — все едно тя беше слаба, глупава, неспособна да се оправи без неговата помощ.
За един кратък миг Клио почти си пожела да я беше ударил. Един шамар не изглеждаше толкова зле в сравнение със снизходителните му думи.
Той повдигна брадичката й, затова тя нямаше избор, освен да го погледне. Не беше красавец, а воин. Мъж, чийто живот се състоеше от доспехи, войни и оръжия. Нямаше никакво съмнение, че мъжествеността му е била калена на бойното поле.
Косата му беше черна като гарваните от пророчествата на Старта Гладис, веждите се събираха сърдито на широкото, обветрено чело. Носът му беше дълъг и прав, бузите и челюстта изглеждаха като изсечени от кремък. Слънцето на източните земи здравата го беше пекло. Тънък белег, малко по-светъл от почернялата кожа на лицето, се спускаше от челото до ухото му.
Той беше мрачен. Всичко у него. Като се започне от тена и се стигне до навъсеното изражение. С изключение на очите му. Те бяха сини. Ала това не беше дълбоката синева на лятното небе. Нито пък синьо-зеленото на морето привечер. Това бе светлосиньо, бистро и прозрачно като ледените висулки, които се провесваха от стряхата на обора в най-студените зимни утрини.
Веднъж, когато беше малка, Клио беше надзърнала през една дълга висулка и вида изопачена картина на околния пейзаж. Замъглени, неясни образи.
Тъй че кой или какво представляваше този мъж, в чиито ръце трябваше да повери живота и земите си? Личеше си, че е човек, от когото трябва да се боиш. Той беше чисто и просто воин: студен като ризница и наострен като бойна секира; инструмент без емоции. Клио се замига дали вътре в него ще открие сърце, или замъглено и неясно подобие на човек.
Той се приближи и постави ръце, силни като на ковач, от двете страни на главата й. Клио не можеше да помръдне.
— Застанала си до прозореца, жено. Недей да стоиш твърде близо до него. — Мерик й се усмихна злокобно и загрубелият му пръст се плъзна от слепоочието до брадичката й. — Ще ми се за упражнение да хвърля някое безполезно същество във водния ров.

 

5

 

Той не изхвърли Клио във водния ров. Но май определено му се искаше. Вместо това арогантно я осведоми, че на сутринта възнамерява да се запознае със замъка. Очаквал бил от нея да го придружава.
Тя не получи възможност да му отговори с да или не. Докато си даде сметка, че се е шегувал за рова, и възвърне гласа си, той и сър Роджър излязоха от дневната така бързо и мълчаливо, както бяха дошли.
Затова може би изглеждаше странно, когато на сутринта Клио слезе в голямата зала с танцова стъпка. Преди това тя натъпка бучка сирене в устата си и погледна водния часовник, който беше купила от един венециански търговец на панаира по случай Архангелова задушница.
Времето изтичаше.
Тя затвори вратата на спалнята си и отиде на стълбището. Изпълни малък танц на стъпалата: три надолу, едно нагоре… три надолу, едно нагоре и така чак до витото стълбище.
Най-долу тя си затананика глупава песничка — фалшиво както обикновено, — завъртя се и подхвърли една червена ябълка във въздуха. Ловко я улови и си отхапа голямо, сочно парче.
Хммм. Вкусно.
Хвърли поглед на един от високите прозорци в стената, където железният капак беше отворен. Слънцето лееше дръзка жълта светлина по сивите камъни и те приличаха на издялани от чисто злато.
Беше от онези редки утрини, в които целият свят е хубав. Не ще и дума, денят беше много добър.
Защото тя закъсня с два часа.
През нощта, докато се измъчваше от безсъние, наум й дойде най-великолепната идея. За да бъдат нещата честни и за да изпита върху Мерик силата си, Клио реши, че не е нужно да се подчинява на заповедите му. По нейни изчисления можеше да става два часа по-късно всеки ден през следващите двайсет години и пак нямаше да му го върне тъпкано. Не че нямаше да се опита.
Искаше да види физиономията на графа, когато слезе в залата. Премина по мрачния коридор, където светеше само една догаряща свещ, и покрай нишата, където навремето висеше огромен фламандски гоблен. На Клио й бе мъчно за гоблена, с който баба й така се гордееше. Никой не знаеше къде се е дянал той, но Клио беше дала обет да обзаведе дома си с хубавите вещи, които го превръщаха в истински дом, с мебелите, обичани от жените в нейния род.
А ако сър Мерик се окажеше стипца, все едно. Щеше да употреби печалбите от продажбите на пиренов ейл. Ако откриеше рецептата де. В такъв случай нямаше да иска нищо от съпруга си.
Изтръска трохите от сиренето, полепнали по шафранено жълтата й туника. Този цвят я нравеше толкова бледа, че веднъж абатисата я беше запитала дали не е болна. Рано тази сутрин Клио си оплете филе от стара блатна тръстика и си направи прическа като на придворните дами.
Тя имаше толкова много коса, че нави плитките си на огромни охлюви около ушите и си сложи филето. Клио подръпна ръкавите си, които бяха прекалено дълги и с тях изглеждаше малка и безпомощна.
За финал придаде на лицето си невинно изражение: «Какво? Нима съм закъсняла?». Съвсем нехайно заобиколи ъгъла и влезе в голямата зала.
Замръзна от ужас.
Помещението беше празно.
Тя постави ръце на хълбоците си и се огледа. Даже край огнището не дремеше някоя хрътка. Тези типове не знаеха ли какво е замислила? Ха!
Миг по-късно Клио се озова на двора. Циклопчо се скатаваше зад някакви счупени дъги близо до изоставената колиба на бъчваря. Паричко беше кацнал на главата му с разперени криле и приличаше на кичозния шлем на някой древен бог.
Тя се запита какво са намислили двамата й любимци. Почти не ги беше виждала, откакто дойдоха, защото сега се занимаваха с лов на мишки. Бяха загладили косъма, а очите им гледаха лениво и сито — като домашни кучета след коледно пиршество.
На двора нямаше никого. Тя излезе пред външните стени и се натъкна на същата пустота. Сякаш бе последният човек на света.
Подвижната порта бе вдигната и отвъд нея се носеше шум. Клио излезе навън и премина по дървените дъски, които служеха за мост над водния ров.
Всеки член на замъка, всеки в план, всеки крепостен, както и множество войници се бяха събрали в лагер, в чийто център бе опъната грамадна шатра. В четирите краища на шатрата бяха забодени копринени знаменца с герба на граф Гламорган — черно поле, бял кръст и кървавочервен лъв. Щом духнеше вятър, знаменцата се надигаха и червените лъвове сякаш размахваха лапи.
Клио се опита да види какво става, при което зърна сър Мерик. Той не носеше шлем или броня, а само ризница под дълга черна туника, препасана с кожен каиш, украсен с дебела сребърна верижка. Държеше ръцете си сключени зад гърба. На бедрото му висеше меч в ножница.
Вятърът се заигра с черната му коса, която падаше по врата му. Само за миг тази черна коса проблесна като сребро на яркото слънце, после светилната се отрази в ножницата.
Клио я заболяха очите и тя се видя принудена да ги затули с шепа. Сър Мерик се спираше да поговори с всички. Слугите не изглеждаха уплашени… все още. Не бяха паднали на колене, нито се бяха проснали по лице на земята.
Тя застана на няколко крачки от годеника си и зачака отклика му. Озъбване. Студен поглед като от предишната вечер. Или пък лъвският рев подхождаше повече на човек с прозвището Червения лъв?
Клио продължи да чака.
Не беше очаквала той да я игнорира. Ала точно това се случи.
Обзе я перверзното желание да го изрита едно хубаво, но тя не беше глупава, а просто ядосана, че великолепното й хрумване не се е получило.
Клио не мръдна от мястото си дълго време — толкова дълго, че хората започнаха да я гледат съжалително и притеснено, заради което тя се почувства още по-унизена. Нейният годеник разговаряте с един вилан, Томас Орача, който държеше най-много земя под аренда и всяка година садеше ечемик, жито и сено. Томас разказваше на своя господар за земята, водата, почвата и най-добрите земеделски култури. Клио чакаше ли, чакаше. Запристъпва от крак на крак и вирна високо брадичка, за да не би някой да заподозре, че е смутена.
Лорд Мерик щеше да обърне повече внимание на някоя муха.
Клио помъчи да се разсее с нещо, каквото и да е. Започна да смята наум, както се беше научила в манастира, само че задачите бяха с малко по-различни условия: ако имаше два боздугана, четири бойни секири и един чук, колко удара по главата щяха да стигнат, за да привлече внимание на граф Глиган?
Ако имаше стъкленица с прегладнели бълхи и гърненце лепкав мед, кое щеше да е по-забавно да пъхне в бронята му?
Ако имаше три жаби или вила за сено…
— Лейди Клио, господарю. — Томас Орача каза името й и всички погледи се насочиха към нея.
Клио видя как Мерик настръхна, но той с нищо не се издаде да е забелязал присъствието й. Може би беше така. Може би беше оглушал от многото битки. Може би бе станал дебелоглав от многото удари по шлема си. Може би…
— Защото са й притрябвали на моята лейди Клио вашите реколти?
— Не всички, господарю. — Томас гледаше ту графа, ту нея.
О, боже! Мерик щеше да разбере за пивоварната. Тя поклати глава, само че Томас вече не я гледаше.
— Лейди Клио иска само ечемика — продължи Томас. — Тя уреди да закупи дяловете на виланите, за да вари своя бира, господарю.
— Своя бира? — Сега Мерик се обърна и я погледна направо. Дотук с предположението, че не я е забелязал.
— Да, господарю. Лейди Клио ни разказа как в манастира се е научила на пивоварство и колко специален ще бъде нейният ейл. Как в Камроуз ще потекат реки от бира, с която да разнообразим сайдера и медовината.
Не беше проста задача да стои спокойна и овладяна под пронизващия му син поглед.
— Нашата господарка има големи планове за пивоварната на замъка — гордо заключи Томас.
— Нали? — кимна Мерик, наблюдавайки я с непроницаемо изражение.
— Да.
На Клио й се щеше Томас Орача да млъкне.
— Елате, милейди. — Мерик вдигна ръка към нея. Тонът му недвусмислено подсказваше, че не й предлага избор.
Краката й сами се понесоха към него, докато наум тя се хокаше: «Къде ти е гордостта? Остани там и се прави, че не го виждаш, както той преди малко!» После Клио се озова пред него, а от гордостта й не бе останало нищичко. Тя мислено се наричаше страхливка, а разумът я съветваше: «Не го ядосвай пред целия този народ.»
Клио положи длан в неговата, защото така трябваше. Усети мазолите му, получени от дръжката на меча, от юздите на коня, от копия, боздугани и други оръжия.
Това бе обикновен жест, израз на учтивост. Много пъти други мъже й бяха предлагали ръката си — баща й, краля, разни кавалери.
Но ръката на този мъж излъчваше някаква смущаваща интимност. Сякаш бе прочел мислите й, той я обърна с лице към тълпата, за да видят всички сплетените им ръце. Докато стояха заедно по този начин, тя изпита чувството, че са едно цяло. Този чужд мъж и тя.
Пръстите му здраво стисна пръстите й — като стяга, с която в тъмниците приковават затворниците за стената. С чувство за обреченост, което вещаеше повече зло от коя да е поличба на Старата Гладис, Клио разбра, че всичко безвъзвратно ще се промени.

 

6

 

Мерик поведе годеницата си към замъка. Тя вървеше до него като агне на заколение — мълчалива, стоически настроена, все едно гледаше в лицето на смъртта. Изобщо не приличаше на одухотвореното създание, което бе видял да се върти, да танцува и да прави омагьосващи реверанси в дневната.
Днес сребристозлатната коса не се спускаше до под коленете й. Не носеше наситено зелена роба, която правеше очите й загадъчни като омагьосан лес. В тези смарагдови очи не блестеше палава искра, на устните не грееше омайваща усмивка.
Лицето й беше бледо, кажи-речи сиво. Туниката й имаше цвета на помийна яма. Косата й беше зверски опъната и стегната на два охлюва, заради които главата й приличаше на яйце… с дръжки.
Първоначално взе филето на главата й за трънен венец. По-лошо, то бе поставено върху парче невероятно грозна сивкавосиня коприна. Хрумна му абсурдната мисъл, че тя е вълшебен дух, за каквито се разправя в легендите и приказките; самодива, която се появява единствено на лунна светлина. Погледът му отново се закова на нея.
Слънчевата светлина определено не й се отразяваше добре.
Той изчака още малко тя да му зададе въпрос, да каже нещо. Каквото и да е. Но единствените звуци бяха от стъпките им по земята и от замъка, който се връщаше към живот.
Клио мълчете като риба.
Мерик зарея поглед пред себе си и нареди:
— Разкажи ми за ейла.
Тя рязко изправи глава.
— Няма кой знае какво за разправяне. — Говореше бързо, сякаш думите й напираха едновременно, а очите й се извърнаха встрани. — Манастирът продаваше ейл. Понеже стоях там сума ти време, абатисата ме изпрати да помагам на сестра Амиция в пивоварната. Тя имаше специална рецепта.
— Каква рецепта?
— О, ами за по-силничък ейл. Той беше известен и се харчеше много добре.
— Щом си наясно с процеса, ще ти възложа за задача да наемеш майстор пивовар.
— Не!
Той се закова на място. Чак сега видя вчерашната й жизненост.
— Искам аз да варя бирата. — Тя положи длан върху ръката му и Мерик объркано се втренчи надолу.
— Защо ти е да се занимаваш с тази работа?
— Така искам, господарю. Моля те. Обичам да варя ейл. Със сестра Амиция експериментирахме с нови подправки, когато тя почина.
— Какви подправки?
— Ами разни билки и треви. Нищо чак толкова особено. — Тя не сваляше ръката си от неговата, после прямо го погледна.
— Ще ти възложа много задължения.
— Зная, но обещавам Камроуз да се прочуе с най-хубавата бира в страната. Освен това ви давам думата си, че няма да се измъквам от останалите си задължения.
Усети гордостта в тона й и си помисли, че я разбира. Взря се в ръката й и се чу да казва:
— Можеш да се занимаваш с пивоварната.
Тя застана пред него и покорно сведе глава.
— Благодаря ви, господарю.
— Само да не вземеш да сервираш на хората ми пиренов ейл — реши да се пошегува Мерик.
— Пиренов ейл ли? — Тя отскубна ръката си и го загледа не благодушно и покорно, а стреснато.
— По физиономията ти съдя, че никога не си чувала легендата. Според нея пиктите варели такова страшно пиво, че с негова помощ успели да надвият Юлий Цезар. Разбира се, няма как това да е вярно, обаче глупаците още се опитват да налучкат рецептата и обикновено крайният резултат е натровени клиенти в кръчмата.
Клио навярно имаше слаб стомах, понеже усмивката й изглеждаше разкривена:
— Давам дума, че никога няма да натровя мъжете ви, господарю.
— Шегувах се. Клио, смятам, че е редно да ми говориш на «ти». Наричай ме Мерик.
Тя си замълча. Те вървяха заедно към замъка, който щеше да бъде техен и на децата им, но в този момент двамата си бяха напълно чужди.
Мерик се зачуди какви ли мисли се въртят в главата на годеницата му.
— Глупаво беше да поверя защитата ти на манастира.
— Той не беше кой знае колко далеч.
— Пътят дотам не ме интересуваше.
— Съществуването ми през последните две години — също. — Думите й се изплъзнаха, без да успее да ги спре.
Мерик дълго мълча и я гледа, сякаш се опитваше да прозре какво се мъти в главата й. Тя също мълчеше, но извърна очи, като ли че не искаше да му даде шанс да прочете мислите й.
— Заяждаш се, понеже не дойдох да се оженим в уреченото време.
Тя не отговори, а продължи да върви до него, все едно не се беше обадил.
— Нещо си много мълчалива. Нямаш ли какво да кажеш?
— Казах каквото имах за казване.
— Според мен не си ми казала и половината, което имаш за казване.
— Сега цялата история е приключила — отсече тя.
— Да. Така е. Няма връщане. Не мога да променя миналото.
— Ясно ми е. — Тя не можа да скрие раздразнението си, а май не се и опита. Звучеше доста серт. Тя не разбираше.
Мерик познаваше достатъчно жените, за да знае какво се иска от него. Нищо, че не го осъзнаваше, тя неволно му даваше да разбере, че е сърдита.
— Клио, аз съм войник.
Тя го погледна в очите, когато той изговори името й.
— Отдавна съм рицар, почти от петнайсет години. Преди това бях отгледан и обучен за воин. Само това знам да правя. Подчинявам се на моя сюзерен, краля. Той е на първо място. Това е въпрос на чест. Ако мен ме нямаше, днес той нямаше да е жив. Ако не беше той, аз щях да изгния в онзи пустинен ад, а ти щеше да си сгодена за купчина побелели кости.
Той внимаваше в тона му да не прозвучи гняв или съжаление. Говореше й делово, както разговаряше с войниците и прислугата, и просто констатираше фактите.
Наглед тя прие думите му, защото кимна, но след няколко секунди помежду им се възцари онова неловко мълчание.
Той се втренчи в грозното й филе със сивкавия плат.
— Имам новини, на които сигурно ще се зарадваш. Едуард ми разреши да укрепя Камроуз.
Клио спря и озадачено се намръщи.
— Това ще рече, че ще обновя замъка. Заедно с разрешението идва и щедра сума, с която да се разплатя за ремонта.
— Тоест кралят ти е дал пари да възстановиш наново Камроуз?
— Да.
Поведението й се промени светкавично. Тя вече не крачеше тежко към дървения мост, сякаш понесла на плещите си всемирното бреме. Походката й стана пъргава, раменете й се изправиха. Но промяната най личеше по лицето й. То грееше от радост, облекчение и още нещо, което Мерик не можеше да назове. Стори му се странно, че отношенията им могат да се променят толкова бързо. Продължи да я наблюдава с изумление. И с подозрителност, защото не вярваше на очите си.
Преди малко смяташе, че годеницата му не е хубава на слънчева светлина, а сега…
Усмивката й беше слънчевата светлина.
Изпита объркване и дълбоко се трогна при мисълта, че я е накарал да се усмихне така — усмивка, към която не беше неподатлив.
Обаче след секунди неговата непостоянна годеница отново се натъжи. Първата мисъл на Мерик, след като видя радостта й да помръква, беше, че иска пак да зърне усмивката й.
Прекосиха дървения мост, после той спря да разгледа дъските.
— Тази трябва да се подмени. Виждаш ли? — Той посочи местата, където дървото се беше нацепило и пропукало. — Мостът трябва да е по-здрав. Ще го сменя с яки каменни блокове, циментирани с варовик, или пък ще построя подвижен дървен мост и ще го укрепя с желязо.
— Да. — Тя кимна, съгласявайки се с него.
Чудо.
— Направо го виждам. — Клио се обърна с лице към входа.
Мерик реши, че подвижният мост ще е най-подходящ за отбрана. Можеха да го вдигнат, за да попречат на евентуалните нападатели.
— Каменните блокове ще са прекрасни.
Мерик разсеяно си помисли, че годеницата му има право. Предимството на каменният мост беше, че не гори.
Клио се наведе над стария дървен парапет и направи смешна физиономия.
— Ровът е мръсен. Трябва да бъде пресушен и напълнен наново.
— Да. Ще го пресушим. — Тя беше практична и Мерик остана доволен, че я е избрал преди шест години.
— Ровът трябва да бъде също така уголемен два или три пъти.
Той си представи размера. Широк и дълбок, ровът щеше да бъде по-труден за запълване или за прокопаване на тунел. Обсадните машини нямаше да преодолеят външната крепост на замъка.
Ако се спреше на този вариант, строежът на каменния мост автоматично се усложняваше. Но затова пък се блазнеше да построи подвижния. Харесваше му, че ще е в състояние да контролира входа.
— Тогава ще можем да си завъдим лебеди — възторжено добави Клио.
Лебеди?
Тя вече беше тръгнала нататък.
Мерик се намръщи, гледайки я да прекосява портата с бодра стъпка. В неговия воден ров нямаше да плават лебеди. Освен ако Клио не намереше лебеди, които плюят отрова или поглъщат враговете им.
Тя беше спряла с ръце на хълбоците и се взираше в мостовата кула.
— Ама че отвратително — изкоментира тя.
Той погледна нагоре.
— Тези дупки са за убийци, нали?
— Да. — Дори той не можеше да повярва. Беше отвратително. В покрива на укреплението имаше само две такива дупки и на всичкото отгоре те бяха толкова мънички, че изглеждаха безполезни. Мерик смаяно поклати глава. — Съгласен съм, че е пълна глупост.
Той щеше да построи по-висока кула с много дупки, от които да хвърля камъни с прашка и да засипва противника с дъжд от стрели. Никой нямаше да се промъкне през неговата порта.
Следващия час двамата се разхождаха из замъка. Тя настояваше да му покаже къде е бил поставен всеки един гоблен или килим и как някога прозорците са имали рамки от полирана кост. Той изтърпя бърборенето й, защото знаеше, че й е мъчно да се върне в родния си замък и да завари всичко в неразбория.
Освен това беше жена. Вероятно си имаше различни приоритети и виждаше нещата с по-други очи.
Затова си премълча, когато й заговори за позициите на стрелците, а тя му отвърна, че искала стъклени прозорци. Щом спомена, че би желал повече комини, а тя се отприщи на тема какви камини била видяла у кралицата, Мерик се примири. Изтърпя интереса й към мебелите, стъклените прозорци, декорираните камини. Беше решил да дострои замъка и да смени покрива с железни керемиди. Клио намери хрумването му за великолепно, докато той не я осведоми, че предназначението на железните керемиди ще е да ги пазят от огнени стрели, а не да им позволи да чуват шума от дъждовните капки.
Когато седнаха на господарската маса в голямата зала, за да утолят жаждата си с вино, търпението му вече бе на изчерпване. Тя отказваше да се храни и непрекъснато избутваше хляба далеч от него, докато му надуваше главата с разни дреболии.
— Мерик, наистина си представям водния ров. Черни лебеди и лилии, може би невени по брега и задължително една лодчица.
— Какво?
— Лодчица.
— Ти да не искаш уелските нападатели да преплават рова, докато лебедите кряскат, а цветята ухаят? Защо просто не им устроим пиршество и не спуснем подвижния мост под фанфарен звън?
Тя се навъси. Изобщо не изглеждаше мека и покорна.
— Недей да ме изкарваш глупачка. Аз мислех за красотата на замъка, не за уелсците.
— Замъкът е създаден за отбрана.
— Просто си сънувах посред бял ден — сопна му се Клио. Той се наведе и грабна комат хляб, преди тя отново да го е бутнала по-далеч от него.
— Ясно ви разбирам, господарю.
— Сънища посред бял ден. Глупава женска занимавка — изсумтя Мерик. Разкъса комата със зъби и го заръфа като невидял.
Тя го гледаше как поглъща хляба и лицето й се озари от блясъка на победата. Повдигна подноса със сладко изражение.
— Още хляб, господарю?
— Не — изръмжа той. Не му се понрави, че изведнъж тя стана толкова мила, нито че му говореше пак официално, а не с малко име. Допреди малко беше за нея «Мерик».
Тя изчака за миг, сякаш се наслаждаваше на някаква вкусна мръвка, сетне остави подноса.
— Значи твърдите, че мъжете не се унасят в празни блянове?
— Да. Ние си имаме по-сериозни неща, за които да мислим.
— Охо! Ами вие, господарю?
— Какво аз?
— Твърдите, че да мечтаеш, е глупава женска занимавка.
— Да. — Той едва не прихна. — Мъжете не страдат от подобна слабост.
— Ха!
— Какво намекваш с това «ха»?
— Само че не сте жена, но се заплесвахте поне колкото мен.
Той не се удържа и шумно се разсмя.
— Аз? Да се заплесвам? Пълна глупост. Воин, който се заплесва, е практически мъртъв.
Клио опря длани на масата и се приведе към него.
— Навярно разговарям с призрак.
— Обясни какво имаш предвид.
— Защо не спуснем нашия подвижен мост, та да поканим уелсците на пиршество? — повтори тя с неговия нетърпелив тон, което още по-силно го раздразни.
Той се изправи. Не му хареса нито аргумента й, нито нейната дързост. Подобно на нея опря длани на масата и се начумери.
— Навярно сте сънували посред бял ден, милорд.
— Не мисля така, милейди.
— О, нима? Ха!
Мерик вече намрази това възклицание.
— Ние нямаме подвижен мост — съобщи Клио и навири нос.
Миг по-късно тя изчезна, а сърдитите й стъпки отекнаха по каменното стълбище. Мерик се подпираше на масата, онемял. Запита се какво, по дяволите, се случи всъщност. Имаше чувството, че е нагазил до кръста в блато и потъва. Поклати глава и пресуши още една чаша разредено вино.
То не му помогна.
Той разтри схванатия си врат. Само че искаше да стисне нечия друга гуша.
Чак тогава му просветна, че всички надежди за идеалния мирен живот, към който толкова отдавна се стремеше, са разбити на пух и прах.
Пред него се простираше бъдещето — бъдеще с една дребничка жена. Лейди Клио от Камроуз. В този миг Мерик разбра, че тя ще му докара повече ядове на главата от който и да е уелски бунтовник.

 

7

 

Пивоварната на замъка беше станала на няма нищо. По мръсния под притичваха плъхове. Старите казани, пълни с вкиснала бира и плесен, бяха ръждясали, а железните тръби, които захранваха цистерната в ъгъла с вода, не бяха свързани с кладенеца, а с мръсния ров.
Клио, Туп, Бух и Старата Гладис доста се потрудиха, докато разчистят всичко. Но на третия ден, ако някой минеше покрай отворените капаци на прозорците, щеше да усети аромата на дъхави треви и билки.
Вътре лейди Клио беше стъпила на разнебитена табуретка пред дъбовата маса, килната на една страна. Ястребът Паричко беше уловил в човката си кранчето на дългата й руса плитка. Крилете му бяха разперени, все едно се канеше да полети, а при всяка залюляване на табуретката той почваше да се клати напред-назад, напред-назад, а Циклопчо го гледаше с едното си око и замахваше с лапа.
Вчера рано сутринта Клио и нейните помагачи бяха задигнали каменни плочи от зидарите, които работеха за графа, за да настелят изметения пръстен под. През изминалата седмица по пътя към Камроуз се бе проточила върволица от зидари, ковачи, дървосекачи, каменари и всякакви други строители.
Бяха докарани толкова много камъни за настилане, че купчините бяха по-високи от самия граф Поплювко. Клио реши, че никой няма да забележи няколкото липсващи плочи.
Стените на пивоварната бяха напукани и се нуждаеха от измазване, но можеше да се работи в нея. Изсушените билки и торбичките с подправки, които Клио носеше от манастира, сега бяха струпани безредно в нишата под прозореца.
Вързопчета киселец и седефче, лулички и исоп бяха нахвърляни върху платнени торбички с кора от върба и листа от самодивско дърво, жълъди и орехи.
Имаше хаванчета и чукчета от пъстър камък, грънци с лъскава глазура, панички, гаванки и буркани във всевъзможни размери — от такива, които да хванеш в шепа, до такива, които можеш да вдигнеш само ако ги притиснеш към тялото си. Имаше даже три рога с чер пипер и две медни сандъчета с ключалки, които съдържаха безценна бяла захар и ситна сол.
Клио хвърли поглед на пергамента, където сестра Амиция бе надраскала нужните билки.
— Хмммм… кое е следващото? — измърмори тя и прокара пръст по списъка. — Гелчарка? Не… това вече го сложих. Прах от копър. Не, и това не е. Аха! Ето го. Трябват ми три щипки кора от върба.
Тя натроши кората и листата на върбата в едно хаванче и яростно ги стри на прах.
През последния час Старата Гладис тихо бе шетала наоколо, подреждайки билките, маслата и тинктурите така, че да съответстват на положението на луната и звездите по време на пролетното равноденствие.
Брат Дисмас беше дошъл само веднъж, криейки се зад разпятие, увито в изсушена зеленика. Явно Господ го беше посъветвал да направи така, защото Всевишният знаеше, че вещиците се боят от бодливата зеленика и старата друидка няма да може да го урочаса.
А Старата Гладис изглеждаше напълно способна да урочаса когото и да е.
Колкото до граф Дебелоглав, Клио въобще не я интересуваше дали той е дошъл да я потърси, или не. С всеки удар на чукалото тя си представяше как годеникът й си пилее времето да я търси, както тя си беше пропиляла времето да го чака. Клио взе да се хили злобничко. Баща й вечно й натякваше, че не се е научила да побеждава благородно. Но сега беше измислила страхотен начин да си го върне тъпкано на графа. Нека той научи какво е да чакаш.
Тя се засмя на висок глас и Старата Гладис я погледна косо.
— Няма нищо — махна с ръка Клио.
Циклопчо избра точно този момент да удари Паричко е лапа, после започна да обикаля табуретката и да се отърква в крака на господарката си. Клио виждаше котарака си оживен за пръв път от няколко дена насам.
Той не спираше да й се умилква и тя се наведе да го почеше зад ушите.
Тлъстият дявол се опита да я ухапе.
Тя рязко отдръпна ръка и му се намръщи.
— Какво те прихваща?
— Неспокоен котарак. — Старата Гладис кимна многозначително. — Сигурен знак, че се задава буря.
Клио се взря навън през прозорчето. Небето беше синьо и безоблачно, а слънцето заливаше пода с кехлибарена светлина.
Никаква буря не се задаваше.
Тя поклати глава и наново се залови за работа. След няколко мига бе потънала дълбоко в рецептата.
Туп беше отишъл при бъчваря за няколко нови бурета, но Бух се занимаваше с цистерната в ъгъла.
— Бух? — разсеяно извика тя, като се наведе над огромния черен казан за ейл. — Трябва да ми помогнеш.
— Да, господарке?
— Искам да ми донесеш нещо — рече тя и го погледна.
В същия момент Бух направи крачка и стъпи точно върху острието на една паднала лопата. Дръжката го цапардоса право в челото и в стаята отекна звук на кухо.
Момчето залитна и недоволно разтри главата си.
Клио скочи от табуретката и се втурна да провери как е Бух. Погледна го в очите. Не бяха по-оцъклени от обикновено.
Ястребът Паричко още се полюшваше от края на плитката й.
Двете братчета бяха доведени в манастира на шестгодишна възраст. Един пътуващ менестрел ги открил в дебрите на Кралския лес, където двамата живеели като диви животинчета.
Добрите монахини ги приютили, окъпали ги, нахранили ги и им помогнали да разберат как да живеят сред себеподобните си. Кръстили ги на светците Петър и Павел, но момчетата отговаряха на имената, които сами си бяха измислили в гората — Туп и Бух.
Туп с такова нетърпение гледаше да ти угоди, че изприпкваше към теб като дребно животинче — само дето стъпалата му бяха толкова грамадни, че «припкането» не се получаваше. Резултатът неизбежно беше едно «туп».
С Бух нещата стояха точно наопаки, той никога не припкаше. Беше бавен и методичен, и можеше да се съсредоточава само върху едно нещо наведнъж. Това беше проблемът му. Толкова всеотдайно се съсредоточаваше, че забравяше да се огледа къде върви и бух! — удряше се в нещо.
Бух също се стараеше да ти угоди, но много лесно се объркваше. Ако го помолеха да свърши две работи едновременно или ако се разсееше, можеше часове наред да си стои като в небрано лозе.
Един път сестра Маргарет, която се занимаваше със свещарство, го помолила за кофа вода, за да охлади лоените свещи. На път към кладенеца той срещнал сестра Ана, която го помолила да й потърси молитвеника. На следващия ден откриха молитвеника в кофата, а когато абатисата отворила долапа със свещите, хубаво се намокрила.
Клио ги беше научила да пишат прякорите си. След това те започнаха да я следват навсякъде като мънички ангели-хранители и с радост изпълняваха всичките й поръчки. Туп и Бух бяха добри момчета, сърдечни и предани. Просто не мислеха и не се държаха като останалите хора.
Клио отметна един жилав кичур от зачервеното и подуто чело на Бух.
— Искаш ли да ми помогнеш с новата рецепта за варене на ейл?
— Да. — Той енергично кимна.
— Добре. Първо ми донеси медените пити от другата маса.
— А на коя маса работиш, господарке? — Бух се залюля на пръсти и се почеса по главата. В помещението имаше само две маси.
— На тази.
— Да.
— Купата с медените пити е на онази маса. — Клио се качи на табуретката и се зае да брои клончета канела. Не вдигна поглед, само посочи към другата маса.
Настъпи гробовно мълчание.
— Какво има?
— Обърках се. Нали каза «другата» маса. Коя маса е другата?
— Онази е другата маса. Колко маси има в стаята.
Момчето посочи масата пред нея, повдигна палец към устните си и оформи с устни думичката «едно». Погледна другата маса, вдигна показалец и безмълвно оформи думичката «две». Взря се напрегнато в ръката си и накрая погледна Клио.
— Две.
— Така. Така че… щом аз работя на тази маса — Клио потупа по дървения плот — и ми трябват медените пити, къде са те?
Бух дълго мисли и накрая физиономията му се проясни.
— В пчелните кошери ли?
— Исках да кажа, че ми трябва медена пита, която е в купа. Сега опитай пак.
Бух повдигна показалец и нацупено предположи:
— В готварницата ли?
Старата Гладис проточи длъгнестата си шия и прошепна нещо на момчето. То сви рамене, сякаш направо не можеше да повярва. Погледът му се местеше ту на едната, ту на другата маса.
— На онази маса ли?
— Да. На онази маса. — Клио се усмихна и пак почна да разпределя билките и подправките.
Доста по-късно усети как Бух я потупа по рамото.
— Господарке?
— Да?
— Защо ми каза да погледна на «другата» маса, вместо на «онази» маса?
Клио въздъхна.
— Недей да си блъскаш главата, Бух. Аз съм виновна. Обърках се.
— Да — съгласи се той. — Страшно се обърка, господарке, страшно. — Той се затътри към другата маса със скоростта на отминаващо хилядолетие и няколко минути тършува из бурканите, купите и съдинките. Накрая намери каквото търсеше и невероятно бавно се върна при Клио Подаде й купата с лепкавите медени пити.
— Как мислиш, дали някой не е откраднал «другата» маса?
Клио поклати глава.
Бух си отиде, мърморейки:
— Може би сър Мерик е заменил «другата» маса с «онази» маса.
Не след дълго той щеше да забрави за масите. Но Клио имаше работа за вършене. Смеси прах от върбова кора и мащерка, добави щипка пирен в огромния черен казан, окачен на кука над огнището край източната стена. Пушекът излизаше на кълбета през един от грубите отвори в сламения покрив.
По-късно ейлът взе да клокочи, от казана се заиздига пара. Помещението стана влажно и топло. Въздухът се изпълни с ухание на билки и малц.
Клио загреба от ейла с дървена купа. Остави го леко да се охлади и бръкна с палец да провери температурата. Обърна палеца си нагоре и прецени плътността на пивото по оставената пяна.
Ейлът беше готов.
Клио отпи от купата, изхълца и се изкикоти. Изненадано се облиза и осъзна, че просто е щастлива, защото току-що е сварила първото си пиво.
Естествено, че такова нещо щеше да я развесели. Тя гордо отпи втора глътка и пак се изкикоти.
«Великолепно е» — помисли си тя, надигна купата и пресуши каквото беше останало.
Чу злобното хилене на Старата Гладис и отмести купата от устните си.
— Казах ти, че се задава буря — съобщи старицата и изхвърча през вратата, развяла бялата си коса и черните си вълнени поли.
Клио затисна устата си, за да спре напиращия смях, и се обърна.
Смехът й бързо угасна.
На прага стоеше Мерик с изражение по-черно от който и да е буреносен облак.

 

8

 

— Кладенецът се срути — изръмжа Мерик и влезе в пивоварната, търсейки причината за своя проблем.
Откри я лесно.
Лейди Клио стоеше с гръб към него пред казан с ейл и се кискаше.
Мерик я удостои с навъсен поглед, който съответстваше на лошото му настроение.
Тя неочаквано се завъртя и впери поглед в него. Щастливото й изражение бързо помръкна, което го подразни. Фактът, че тя му въздейства с нещо толкова глупаво като усмивката си, го подразни още повече.
Извърна очи от изразителното й лице и с няколко дълги разкрача стигна до цистерната и тръбите в дъното на помещението. Там бяха наредени големи казани, пълни с течност.
Някои къкреха на слаб огън, други бяха студени. Но дори студените казани бяха посипани с венчелистчета и цветчета, тъмнозелени листа и някакви кафеникави прахове.
Мерик разгледа цистерната. Мигновено откри какво се е объркало. Тръбите бяха прекалено широки и мощни за такава малка цистерна. Те бяха почнали да точат вода с такава сила, че бяха срутили стените на кладенеца, оставяйки замъка без абсолютно никаква вода.
Мерик удостои Клио с многозначителен поглед.
— Дадох ти разрешение да вариш бира, не да пресушаваш кладенеца. — Той пак заразглежда тръбете и заклати глава. — Бих одрал кожата на глупака, който е свързвал тези тръби.
Годеницата му зае познатата си инатлива поза, която вече му лазеше адски по нервите.
— В онзи кладенец имаше вода колкото си искаш. — Тя отметна един рус кичур от лицето си. Предизвикателният й тон изобщо не притъпи гнева му.
— Сега има само една кална дупка.
Клио пребледня.
— В Камроуз са се събрали стотици мъже. Селяните, строителите, каменарите, занаятчиите, както и моите войници. Всички тези мъже са тук, а замъкът няма кладенец.
Тя обърна поглед към димящите казани.
— Мъжете могат да пият ейл, докато изкопаят нов кладенец. Приготвила съм много. — Тя посочи с ръка. — Виж.
— Значи да наредя конете и овните, пипетата и прасетата да си извадят канчетата за ейл? Или искаш кравите да дават малцово мляко?
По физиономията й Мерик разбра, че не е помислила за животните. Той скръсти ръце на гърдите си.
— А? Къде останаха лесните ти отговори, Клио? А как според теб нашите зидари ще смесят варта и пясъка, за да циментират новите стени? С твоя ейл ли? С какво резачите ще охладят трионите си? Зидарите — камъните, а ковачите — желязото?
Тя мълча и дълго дъвка устната си, като въртеше пръстена на ръката си. Лицето й се озари така внезапно, та на него му се стори, че е застанал пред лумнал огън.
— С калната вода от рова — рече тя и го изгледа самодоволно.
— Тази сутрин ровът беше пресушен.
— Охо! — Клио сведе глава.
Това беше първият признак на женствена плахост, който Мерик съзираше у нея. Той също сведе поглед и забеляза хубавите плочи, за които главният майстор се оплака, че липсват. Тази сутрин между зидарите се беше разразила свада кой е виновен.
Някой се прокашля и Мерик се обърна. Едно от онези непохватни момчета, които следваха годеницата му по петите като кучета-пазачи, стоеше на два метра от него и пристъпяше, полюшвайки се, на босите си, прашни стъпала. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда или да проговори, или да посети клозета.
Като гледаше момчето, на Мерик му се зави свят.
— Казвай каквото имаш да кажеш, момко, или стой мирно.
— Искам да ви питам едно нещо, господарю.
Мерик му кимна.
— Да сте взимали от тука една маса?
Чу, че Клио измърмори нещо и я погледна намръщено. Тя клатеше глава и даваше знаци на момчето да се маха.
— Нямам представа за какво говориш. Каква маса липсва?
— Не «каква» маса, а «онази» маса. — Момчето спря и се намръщи. — Или беше «другата» маса?
Изведнъж Клио се озова до момчето и го поведе към вратата.
— Забрави за масите, Бух. Иди при бъчваря и виж дали не можеш да помогнеш на Туп.
Миг по-късно нещо кафяво се стрелна през входа и Мерик моментално посегна към кинжала си.
Другото момче спря с олюляване пред покровителката си, която го сграбчи за раменете, за да го задържи да не падне.
— Господарке! Господарке! Имаме проблем! Трябва да се скриеш от Червения лъв, понеже разправят, че гневът му е страшен. Онези тръби, дето ги свърза с кладенеца, са… — Момчето изведнъж забеляза гостенина и така млъкна, че почти се получи ехо.
Мерик не продумваше. Гледаше ту едно пребледняло лице, ту друго, а накрая се загледа през прозореца, сякаш търсеше нещо. Търпение. Мъдрост. Божествено напътствие.
Вместо това зърна една глава с пухкава побеляла коса, която бавно се надигна над перваза като гигантско глухарче. Две сбръчкани черни очички се забиха право в него. Това беше смахнатата бабичка, която палеше огньове по околните баири. Заради нея небето над замъка започваше да прилича на лондонското — столицата се топлеше с въглища и сивкавите пушеци отнемаха свежестта на въздуха.
Мерик беше завладян от рядко чувство за поражение. Той отиде при един от казаните, взе рог за бира и го напълни.
Без друга дума излезе от пивоварната. Усети изненаданите погледи на Клио и момчетата. Нямаше представа какво са очаквали. Може би са смятали, че наистина ще я одере жива.
А той наистина искаше да започне деня на чисто. А може би да започне и живота си на чисто. Не. Залъгваше се. Искаше да види как Клио отново му се усмихва, сякаш й бе подарил целия свят.
Нетърпеливо прокара ръка през косата си, докато минаваше през двора на замъка, отивайки нанякъде, където и да е. Главата му сякаш бе пълна с памук. Той пресече двора, без да се спре или да заговори някого.
Озова се до новоизградената част от вътрешната крепост и се скри под сянката й, докато оттам преминаваха коли с дървен материал. Като се чувстваше объркан и безсилен, той надигна рога към устните си и отпи жадно, сетне се избърса с опакото на ръката си.
Бирата си я биваше, което го изненада. Той се вторачи в рога и отпи отново. Ейлът имаше непознат досега аромат, а той беше воювал из Ориента, където беше вкусвал напитки с какви ли не екзотични подправки.
Подпря гръб на стената и започна да пие, докато рогът не остана празен и жаждата му не се утоли. Въпреки че беше на сянка, хладният въздух като ли че стана зноен, сякаш слънцето го печеше.
Мерик дълбоко вдиша въздуха, прашен заради строителните работи на двора. Направо не беше на себе си. Може би го хващаше треска.
Миг по-късно изпита много странно усещане. Като ли че в стомаха му пърхаше цяло ято птички.
На няколко пъти разтърсваше глава, за да прогони шемета, който бързо го връхлиташе.
След известно време Мерик се почувства горе-долу добре, затова отиде до мястото, където хората му копаеха нов кладенец. Погледа ги малко и отвори уста да им даде съвет.
И тогава се случи нещо изключително странно.
Мерик дьо Бокур — граф Гламорган, прочут още като Червения лъв — направи нещо, което никога не беше правил в изпълнения си с битки живот.
Изкикоти се.

 

9

 

Утрините в манастира започваха с мелодичния звън на камбаната. За гражданите и селяните денят започваше с привичното кукуригане на петел. Но в Камроуз новият ден започваше с непрестанното звънтене на ковашкия чук, с трясъка на длетото и със смеха на мъжете от свитата на граф Мерик.
Клио седна на новия си сламеник, изпъна високо ръце и се прозина. Циклопчо се беше долепил до хълбока й и дълбоко спеше, издавайки хрипове както обикновено. Паричко беше кацнал на железния фенер до леглото, повдигнал едното си жълто краче и скрил главичка под крилото си.
Когато Клио стана, котаракът изсумтя на няколко пъти, претърколи се по гръб и сви лапички във въздуха. Тя го почеса по пухкавото коремче. Той се размърка толкова силно, че сякаш в стаята зажужа пчела.
След малко Клио дръпна ръката си. Циклопчо внезапно отвори око и ядосано се втренчи в нея. Беше свикнал да й се налага. Досущ годеника й.
Шумотевицата от двора отекваше по стените на замъка както летен гръм в небето. На каменния перваз на прозореца бяха кацнали две бели гугутки, които сякаш подслушваха.
Клио отметна вълнените одеяла, преджапа по студените каменни плочи до прозореца и седна на едно грубо издялано дървено столче. Гълъбите загукаха и изведнъж литнаха в сутрешното небе като две пухкави бели стрели.
Птиците идеално си подхождаха — като двете папагалчета в златен кафез, които бе видяла при кралица Елеонора. Те бяха подарък от някакъв чуждестранен дипломат. Въпреки че престоят на Клио в кралския двор беше кратък и неприятен, тя не забрави папагалчетата. Фантазираше си, че нейният брак ще бъде като съюза на тези две птици: гукане, гушкане и сладки песни.
Клио сложи ръце на перваза и опря брадичка върху сключените си длани. Унесе се в предишните си мечти, когато мислеше, че е изоставена, но вярвате, че мечтите могат да станат реалност.
Досега не беше повдиган въпросът за сватба. Мерик не бе отварял дума. Той не живееше в замъка. Лагеруваше извън крепостните стени и надзираваше ремонта. Клио предполагаше, че за него замъкът е по-важен от сватбата.
От това я болеше дълбоко, макар че би предпочела да не чувства нищо.
Гордостта не й даваше сама да го попита за венчавката. Тя реши да се преструва, че това няма никакво значение за нея.
Само дето имаше.
Болеше я от копнежа за човешка топлина и разбирателство. Тя искаше да бъде ухажвана и обичана. Искаше съпруг, с когото да бъдат приятели. Искаше човек, с когото ще може да споделя най-мрачните си тайни и мечти, без да се притеснява, че ще я помислят за несериозна или глупава. Желаеше семейство, копнееше за обвързване. Смъртта на майка, баща, дядо, баба и дойка бяха оставили в нея пустота, заради която самотата болеше още по-силно.
Дълбоко в романтичното си сърце тя копнееше за рицар, който ще се закичва с маргаритки, за да спечели благоволението й. Когато даден рицар носеше емблема с две маргаритки на едно стъбло, той заявяваше на всеослушание, че обича дадена дама и тя също го обича.
Клио горестно въздъхна и насочи вниманието си към замъка долу. В двора цареше оживление. Слънцето едва се беше подало над хълмовете, където дърветата приличаха на черните зъби на трион и валма дим още се стелеха от огньовете на Старата Гладис.
Тя зърна Туп и Бух да вървят към конюшнята. Туп се втурна към дървената врата, като се препъна само веднъж, и я отвори широко.
Бух се движеше със собствено темпо. Зад него вървеше стадо прасета, които душеха земята със зурлите си. Клио се усмихна. Прасетата вървяха зад пастира си като предани кучета.
Тежката врата на спалнята се открехна с тихо скърцане и една млада прислужница наля прясна вода в каната върху масичката в ъгъла. Момичето не каза нищо и понечи да си тръгне.
— Дулси?
Прислужницата се обърна.
— Лорд Мерик да е питал за мен?
— Не, господарке.
Клио се намръщи. Това вече беше странно. Всяка сутрин той изпращаше някого да я доведе. Това повикване играеше съществена роля в тактиката й на размотаване. По него преценяваше доколко да закъснее. Вдигна поглед и установи, че Дулси чака на прага.
— Тази сутрин господарят не се е вясвал в замъка.
— О!
— Да изпратя ли някого да го потърси?
— Не! — тросна й се Клио. — Тоест не, нищо друго не ми трябва. Върви сега.
Дулси затвори вратата.
Клио се изми надве-натри и се облече в сива рокля, с която кожата й изглеждаше също сива. Тя сплете плитките си и ги нави на гигантски охлюви, после си сложи грозен светлозелен воал с обръч и кървавочервена шапчица със сребърни панделки. След като се увери, че изглежда просто ужасно, тя хукна надолу по стълбите. На излизане от голямата зала чу смехове и се спря. На една маса близо до нея закусваха едни рицари и се хилеха като глупави гъсарки. Клио беше стигнала до извода, че хората на Мерик прекаляват с пиенето. Доста лесно се превръщаха в хилещи се пияници.
Като ги пренебрегна напълно, тя излезе на двора и бързо се отправи към готварницата с онова полукръгло прозорче над вратата, което помнеше от детството си. Баба й беше цанила занаятчии да издълбаят рози над вратата за Добър късмет.
Беше останало толкова малко от Камроуз, какъвто Клио го познаваше. Животът й сякаш бе изместен от руслото си. Тя не се чувстваше тук като у дома си, докато не видеше плетеницата от рози.
Когато излезе от готварницата, понесла зелев лист, в който бяха увити горски ягоди, настроението и походката й вече бяха по-леки. Тези сочни ягоди неизменно й боядисваха устните.
Докато лапаше вкусните, сладки плодове, около нея пърхаха гъски. Каруцата на калайджията изтрополи към кухнята, където готвачките щяха да скъсат горкия човек от пазарлъци, докато накрая той не вземеше за лъскавите си тави и тенджери по-малка сума, отколкото би получил за тъпо джобно ножче на местния панаир.
Изведнъж Клио чу квичене и се обърна. Калайджията откарваше две прасенца във върбови кошове.
Тук имаше нещо гнило. Туп и Бух не биха се разделили ей така с две прасенца.
Клио се запъти право към конюшните. Конете на Мерик дъвчеха сено и овес от копаните. По-нататък, от другата част на постройката, която се беше превърнала в свърталище на оръженосците, се разнасяха високи гласове и звън на мечове.
Клио мина покрай добитъка и сви зад ъгъла.
Бух лежеше вързан на земята. По-големите момчета бяха наобиколили Туп. Бяха нахлупили на главата му тиган — като шлем, само че дръжката стърчеше над едното му ухо и при всяко движение тиганът захлупваше очите му. Около гърдите му бяха завързани парчета ламарина — като щит, а в ръката си Туп стискаше дълъг ръжен, с който се отбраняваше от набезите на двукратно по-големия оръженосец. На пода се въргаляше втори тиган, само че огънат от лявата страна.
Клио проби кръга на големите момчета, грабна изкорубения тиган и замери побойника, който издевателстваше над Туп.
Побойникът успя да се наведе.
Тиганът прехвърча над главата му. Много жалко, защото графът избра точно този момент да се покаже иззад ъгъла. Тиганът го уцели право в челото.

 

10

 

Някой викаше името му.
— Мерик?
А, годеницата му. Гласът й идваше много отдалеч. Наистина ли я беше заключил в непристъпна кула?
— Господарю?
Неговият оръженосец Тобин.
— Dominus vobiscum.
Сега пък кой говореше? Свещеникът. На латински. Последно причастие ли? Кой беше умрял?
Мерик отвори очи.
Валеше.
Той примигна и зрението му се проясни. Брат Дисмас го пръскаше със светена вода и се молеше за грешната му душа.
— Да му се не види! — изрева Мерик. — Не съм мъртъв бе, глупако! — Опита се да седне, ала пред очите му затрептяха хиляди пламъчета. Все едно някой се беше опитал да му разцепи главата на две.
Той полегна обратно, сипейки ругатня връз ругатня. Сега главата му запулсира, той потрепери и изстена.
По лицето му се застича вода. Мерик отвори едното си око.
— Ако още веднъж ме напръскаш…
— Господ казва, че неговата светена вода ще пречисти сърцето ти и ще предпази подлата ти човешка душа.
Мерик измуча и протегна към монаха яките си ръце, но някой овреме издърпа встрани дебелоглавия божи служител.
Следващия път Мерик видя лицето на Клио, която се взираше в него. Кожата й изглеждаше прекалено бледа.
Той отпусна ръце и заопипва сухата пръст. Лежеше на твърда почва.
— Какво стана?
— Ударих те по главата с тиган.
Не беше изненадан. Чу как хората му си зашепнаха разтревожено. Оръженосците и много войници ги бяха наобиколили в кръг.
Лейди Клио все още се взираше в лицето му, хапейки долната си устна. Той сплете поглед с нейния.
— Биваше ли ме?
Тя се намръщи и очевидно се стресна.
— В какво дали те е бивало?
— В каквото те е накарало да ме замериш с тиган.
Мъжете се разсмяха. Тя — не. Изглеждаше сърдита. Беше го ударила с тиган, а не показваше капчица разкаяние или страх.
Нямаше извинение. Вместо това тя отново стана предишния инат, брадичката й се вирна, устата й се опъна.
Мерик дълго се взира в устните й, защото те бяха единственият цвят на лицето й. Бяха оцапани с червено и изглеждаха сладки и съблазнителни, все едно ги беше начервила, за да го измъчва.
Време беше.
Ръката му се стрелна нагоре и той светкавично притегли главата й към свята. Клио падна на гърдите му. Мерик я стисна и грубо я целуна.
Тя почна да се бори, да се извива и да пъшка, затова той се претърколи и я затисна под себе си.
Хората му огласиха въздуха с подсвирквания и подканяния. Клио отвори уста и се опита да извика. Тогава той пъхна езика си вътре.
Тя спря да се бори и притихна. Мерик отвори очи, докато милваше устата й с език.
Клио го гледаше стреснато. В очите й той съзря страст, желание и нещо повече.
Тогава тя го ухапа.

 

Клио избута Мерик, докато той се изтъркаляше от нея с приглушена псувня. Хората му се смееха тихо.
Тя криво-ляво се изправи на крака и яростно го погледна.
— Нямаш право!
Мерик сякаш стана двойно по-голям пред очите й. Миг по-късно се изправяше пред нея — висок, страховит и истински ядосан. Двамата ги делеше едва педя.
— Нямал съм право ли? — попита той с убийствено спокойствие.
— Да. — Отговорът бе даден с категоричен тон, напук.
— Ти си моя, Клио. — Премереният му тон не търпеше възражения. — Май си забравила това.
— Не. Не съм забравила, милорд. Вие забравихте. — Тя направи пауза и каза точно каквото мислеше. — Цели шест години.
За секунда се възцари такова мълчание, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Думите й прозвучаха като жестока подигравка. Мъжете започнаха да се разотиват, мърморейки. Клио чу някой да шепне за страховитата репутация на Червения лъв. Друг мъж я нарече глупачка.
Но тя нямаше да отстъпи. Вече беше изгубила страшно много. Дом, гордост, а сега и достойнство.
— Тобин! — извика Мерик на оръженосеца си, без да откъсва поглед от нея. — Ще си поприказвам с теб.
Момъкът, който пердашеше Туп, спря преди ъгъла. Вече не изглеждаше толкова наперен. Туп и Бух се бяха изнизали от конюшнята още щом Мерик се свести.
Той тръгна към оръженосеца си.
Клио издиша.
Той спря и я погледна отново.
— Чакай тук.
Деляха ги няколко крачки и тя тихичко рече:
— Май много обичате да ме карате да ви чакам, милорд.
Мерик така се закова на място, сякаш го бяха побили като кол в земята.
Клио незабавно пожела да си вземе думите назад. Той много бавно се обърна с присвити очи.
— Смятах, че да ме изчакаш тук за минутка няма да е прекалено изпитание за духа ти.
Тъй като бездруго беше затънала дълбоко в дупка, от която лесно нямаше да се измъкне, Клио реши да избере свадата.
— Сума време те чакам. Не ми е приятно.
Пронизващият му поглед проникна на места, които тя би предпочела да скрие. Мерик кръстоса ръце.
— Защо ли имам чувството, че още малко и ще тропнеш с крак?
Лицето й се зачерви от притеснение. Спомни си как баща й я хокаше така, когато беше малка. Измъчваше я, че той е прав, тя се държеше като инат.
Ала не бе лесно да се откажеш от гордостта. Онези две години й се бяха сторили цяла вечност. Трудно се понасяха погледите на сестрите, които мислеха, че тя е била забравена или може би дори изоставена. Съжалението им бе по-оскърбително от всяко хокане.
Клио бурно мечтаеше за любов и брак. Но мечтите й бавно линееха час по час, докато всеки ден, прекаран в очакване на него, се простираше като безкраен път към нищото.
— Не е важно. — Тя високомерно махна с ръка. — Свършете си работата, господарю. Аз ще ви изчакам. — Тя млъкна и май дяволът я накара да добави: — Много ме бива в чакането.
Той скъси разстоянието помежду им с няколко разкрача и през стиснати зъби рече.
— Забрави какво казах.
Улови ръката й толкова здраво, че Клио изохка.
— Промених решението си. Бих искал вашата компания, милейди.
Завъртя я към себе си така светкавично, че й се зави свят, сетне пое към замъка. На Клио й се наложи да подтичва, за да не изостане, а коприненото було с обръча се килна настрани.

 

11

 

Мерик открай време считаше, че жените са странни създания, чиито мисли текат по неведоми пътища. Той беше научен да говори открито и честно, защото прямотата беше на почит у мъжа.
Но жените казваха едно, а искаха друго. Трудно ги разбираше. Не беше сигурен дали да ги слуша какво говорят, или да наблюдава как се държат.
От объркване той я помъкна със себе си към голямата зала, държейки се като звяра, какъвто тя го беше изкарала. Намести се на стола с висока облегалка, предназначен за стопанина на замъка. Махна към по-малкия стол до себе си и погледна Клио.
— Сядай.
Тя не изпълни чевръсто нареждането му — за разлика от оръженосеца, който седна на една пейка.
— Не ти, Тобин! — излая Мерик и момъкът скочи на крака.
Висок, рус и мускулест, Тобин де Клеър беше снажен шестнайсетгодишен младеж, племенник на граф Честър, един от най-могъщите благородници в цяла Англия. От него щеше да излезе чудесен рицар, ако се научеше на малко смирение.
Клио още стоеше близо до Мерик. Той я изгледа многозначително, при което отока на челото му запулсира. Най-накрая тя седна с шумна въздишка.
Изведнъж Мерик го осени защо някои мъже са заключвали съпругите си в кули. Не за да ги защитят от враговете си, а за да ги предпазят от своя гняв.
Той дълго се взира в оръженосеца си — с този ход целеше да изнерви младежа. Най-сетне проговори:
— Чух, че си се сбил с ония две нищо и никакви момчета. По тази причина се запътих към вас, когато моята годеница се опита да ми разцепи главата.
— Трябва ми нещо по-солидно от тиган, за да разцепя неуврялата ти тиква — измърмори Клио под носа си.
— Какво каза? — навъси се Мерик.
— Нищо — весело изчурулика тя. — Просто се молех.
— Добра идея, особено ако си казала онова, което ми се стори, че каза. — Тонът му я предупреждаваше да си мълчи. От опит обаче се бе убедил, че тя едва ли ще обърне внимание на предупреждението му.
— През всичките онези години в манастира основно се молех.
Той преброи до петдесет.
— А ти, Тобин, нищо ли няма да кажеш?
Клио скокна и опря мъничките си ръце на масата. Погледна зверски Тобин.
— Каквото и да каже, няма оправдание за него. Той биеше клетите момчета за развлечение.
— Не е вярно. — Тобин прямо погледна Мерик, сетне се обърна към Клио и се поклони. — Ще имате моето уважение, господарке, само че те настояха да се сбият. Идеята беше тяхна.
— Ясно. — Мерик замислено поглади брадичката си. — Две невръстни сирачета без боен опит, с кухненски съдове вместо оръжие и с напръстник разум предизвикват на битка теб, тренирания с меча, и понеже си юнак с добро сърце, ти решаваш така да ги наредиш, че да има да те помнят.
Тобин пребледня като избелен чаршаф. Мерик повика стража. Човекът дотърча от поста си до вратата и се поклони чевръсто.
— Какво има, милорд?
— Доведи тук момчетата. Дрън и Тряс.
— Туп и Бух — възмутено го поправи Клио.
— Доведи ги — повтори Мерик. — Веднага.
Стражът побърза да изпълни нареждането. В голямата зала се възцари гробовно мълчание и Мерик пожела да се възползва от момента. Седеше заедно със своята дама, а Тобин стоеше отпреде им. Мерик искаше той да стои прав, да се чуди защо не му дават да седне и да се притеснява.
Клио започна да шава и Мерик усети, че тя го наблюдава скришом. Очевидно й се говореше. Боже, тази жена беше упорита.
— Какво ще им направиш? — най-накрая запита Клио.
— Недейте да се измъчвате по този въпрос, милейди. Имате си други неща, за които да берете грижа.
— Например?
— Голямата ви уста.
— Хич не ви тревожеше, че е голяма, когато си напъхахте езика вътре, милорд.
Тобин почна да хихика и Мерик рязко обърна глава. Неговият оръженосец стискаше ръце зад гърба си и усилено разглеждаше покривните греди.
Портите изскърцаха и стражът се завърна, водейки момчетата. Беше ги помъкнал за яките — като мръсни котета.
Клио се изправи.
— Пусни ги.
Стражът се взираше в лицето на Мерик. Все едно тя не беше се обаждала. Мерик добре обучаваше хората си и те му бяха предани.
Той затисна с длан ръцете й.
— Седни. Аз ще се занимая с това.
Тя понечи да се отскубне, ала пръстите му здраво се бяха вкопчили в нейните. Напираше й да го скастри. Вместо това седна.
— Момчета, кажете ми с какво предизвикахте оръженосците.
Туп се изправи и смело си пое дъх. Приличаше на накокошинено пиле.
— Желаем да станем рицари, милорд. Желаем да практикуваме.
— Повече никаква практика за днес, Туп. — Бух още притискаше цицината на челото си. — Главата ме цепи.
Мерик изпита състрадание към Бух. Неговата глава също го цепеше адски.
Туп го сръчка с лакът.
— И двамата желаем да станем рицари, сър. Желаем да тренираме с пажовете и оръженосците.
Тобин реагира, все едно това бе най-смешното нещо, което някога беше чувал.
— Тия двамата — рицари? — Той почна да се превива от смях.
Клио се наежи. Мерик изчака Тобин да спре да се смее.
— Смешно ли ти е?
— Да. — Какъвто нахален глупак си беше, Тобин още се хилеше.
Мерик дълго мълча, потънал в размисъл. После погледна момчетата. Туп имаше буйни къдрици и нос като на шпаньол — широк и обсипан с кафяви лунички. Бух имаше топчест нос, широка уста и сериозни кафяви очи. По шиите и лицата им личаха рани от одраскано, синини и кир. Изглеждаха жалко, но от тях се излъчваше някаква жажда, която го караше да се чуди какво да прави.
— Имам си едно правило, когато моите хора се бият помежду си. Вие го знаете.
И трите момчета пребледняха.
— Ако не ви накажа, другите ще решат, че могат и да не се подчиняват на заповедите ми. — Мерик се изправи и протегна ръка на Клио. — Елате, милейди.
Тя протегна ръката му, както се гледа змия, навита на кълбо.
— Не бих дръзнал отново да ви карам да чакате — хапливо добави той и се обърна към момчетата: — А вие елате след нас.
Излязоха на двора. Клио вървеше редом до него.
— Какво ще им направиш?
— Ще видиш.
— Не искам да пострадат. Няма да ти дам да ги докоснеш с пръст.
— Аз не бия момчета с жълто около устата. — Той направи пауза. — Само жени, които не знаят кога да си държат езика зад зъбите.
— Не ме е страх от теб, Мерик.
Пак му заговори на «ти». Той спря край една от кулите и даде нареждания на близкия страж.
Тобин и двете момчета се опитваха да изглеждат храбри. Мерик виждаше и чувстваше тревогата им. Хубаво, нека им е за урок.
Стражът се завърна с каруца и лопати. Мерик се изправи пред тримата и им посочи едно дървено клекало в основата на кулата.
— Ще изчистите тази отходна яма.
Лицата им прежълтяха от ужас.
— Всички отходни ями. Във всяко ъгълче от замъка и портите.
— Всички ями ли? — повтори Тобин. — Господарю, те са десет!
Мерик скръсти ръце на гърдите си.
— Знам колко са. Залавяйте се за работа сега. Ще свършите след няколко дена, ако работите задружно. А вие, милейди, елате. Да оставим момците да се трудят — поведе я по двора. Докато вървяха, тя не спираше да хвърля погледи през рамо.
— Туп и Бух с нищо не са заслужили това — възрази тя, когато наближиха вътрешната порта.
— Нарушили са правилата. Длъжен бях да ги накажа.
— Само че твоят побойник-оръженосец се би с тях. Той е по-голям, по-умен и по-опитен. Могли са сериозно да пострадат.
Мерик спря си се облегна на каменния зид.
— Като например да ги цапардосат в челото с тиган ли?
Тази жена не знаеше кога да млъкне:
— Те са само момчета. Особени деца. Знаеш ли къде са ги открили?
— Под някой камък по пълнолуние?
— Не го обръщайте на смях, милорд. Те са били изоставени в гората. Отначало са можели да сричат едва няколко думи. Хранели са се със сурово месо и са душели земята.
— Не ми е по силите да променя миналото им.
— Можете да проявите нежност към тях. Те се нуждаят от доброта.
— И каква ще е съдбата им, щом отраснат, дундуркани като пеленачета? Дундуркането от полза ли ще им е? — Мерик сардонично се изсмя. — Така не им вършиш услуга.
— А пък ти им вършиш голяма услуга, като ги наказваш.
— Ще постъпвам, както намирам за добре. А сега ела. — Той й протегна ръка.
Тя не помръдна, само го измери с яростен поглед.
Мерик извърна очи за малко. Мина му през ума, че може да поръча на ковачите стабилен катинар за западната кула.
Преброи до десет. Когато отново я погледна, тя му беше обърнала гръб. Мерик вбесено изпусна дъха си и преодоля краткото разстояние помежду им.
— Обърни се, Клио.
Тя не се помръдна. Сякаш дори не дишаше.
Той я сграбчи за рамената и я обърна.
Тя го стрелна с яростен поглед. Изражението й говореше за оскърбена гордост и инат. Погледът на Мерик се премести от очите на изопнатите й устни, които безмълвно заявяваха: «Няма да ме прекършиш.»
Търпението му за този ден се беше изчерпало. Той я притегли в прегръдката си.
— Прекаляваш. Няма да търпя това от една жена. Няма да приема такова неуважение от теб. — Той я хвана за брадичката и я принуди да го погледне.
— Недей! — Тя почна да се бори и да се извива, да го удря по гърдите.
Мерик се закле, че силом няма да си открадва друга целувка от нея. Държеше тя доброволно да му се отдаде. Пусна я и толкова рязко се отдръпна, че Клио се олюля. Той я подхвана за лакът, за да не падне. Тя се намръщи и изгледа многозначително ръката му.
— Не ме докосвай.
Този път Мерик не я пусна. Погледите им се вкопчиха в битка на волите. Двамата дишаха гневно, накъсано.
Тя го гледаше с някакво очакване, едва ли не го подканваше да реагира.
— Няма да те насилвам, Клио.
Тя го удостои със суров поглед и вирна брадичка.
— Защо?
Той се стъписа. Какво беше казала току-що?
— Какво каза?
— Попитах те защо не. — Тя подпря юмруци на кръста си и дръзко добави. — Не ви ли привличам, господарю?
Мерик прокара ръка през косата си и извърна поглед, молейки се на Господа за повече търпение — което в случая с Клио бе все едно да се молиш да откриеш Свещения граал.
Тя войнствено се изправяше на някакви си сантиметри от него, сякаш не бе наполовина по-дребна. В очите й се четеше предизвикателство.
— Интересен ще е бракът ни, ако ти даже не можеш да го консумираш. — Поклати глава, както правеше бойният му кон, когато го пришпорваше твърде бързо.
— Заради подобни ситуации е създаден вариантът с анулирането — глупаво продължи тя, нямайки си представа по какъв опасен път е поела. — Може би е за добро, че видът ми не ви се нрави, господарю.
Тонът й бе нехаен, сякаш обсъждаше някаква баналност — бълхите, дървата за огрев, храната, — а не мъжествеността му и нещо толкова важно като интимната страна на брака им. Много тихо — и много овладяно — Мерик проговори:
— Не съм отварял дума за външния ти вид, нито дали ми се нрави.
— Давам си сметка за този факт. Ти не желаеш да се оженим заради мен самата, а заради Камроуз и благоволението на краля.
— Мотивите ми да се оженя за теб не те засягат.
Тя мрачно се засмя.
— Не се притеснявайте за консумацията на нашия съюз, милейди. Гарантирам ви, че той ще бъде консумиран толкова често, щото слугите да нямат време да сменят завивките.
— Ха!
Ето на! Думичката, от която кръвта му кипваше. Гневът му лумна с такава сила, че Мерик едва не се задави.
Застана съвсем близо до нея и зловещо се вторачи в предизвикателно повдигнатото й лице.
— Още дума, мадмоазел, и ще консумирам нашия съюз до тази крепостна стена.

 

12

 

— Радвам се да те намеря заобиколен от тишина и спокойствие, приятелю.
Мерик откъсна мрачния си взор от Клио, щом чу развеселения глас на Роджър Фицалан от близкия проход в стената. Роджър отиде при тях и потупа приятеля си по рамото.
— Сега ти липсват само уелсците.
Това бе един от случаите, когато Роджър можеше да бъде изключително гаден. Той галантно пое ръката на Клио и ниско се поклони, сипейки хвалебствия за «прелестните рози, разцъфтели по страните ви». Бавно поднесе пръстите й към устните си, целуна ги, сетне целуна и дланта.
Мерик го бе виждал да се държи по подобен начин, когато Роджър си наумеше да съблазни някоя мома. Освен това знаеше, че в случая не става дума за прелъстяване. Роджър целеше да го накара да ревнува. Определено успяваше.
Изведнъж на Мерик му се дощя да изрита приятеля си по задника. Силно.
Клио сияйно се усмихна, напълно завладяна от романтичното отношение на Роджър, което само влоши душевното равновесие на Мерик.
После тя мило помоли Роджър да отиде с нея на вечерната служба, а после и на вечеря. Роджър смигна на приятеля си над русите й коси.
Откакто пристигна в замъка, Мерик още не бе вечерял с годеницата си. Тя никога не слизаше за хранене, дори когато той изрично подчертаваше, че присъствието й е желателно.
Сега Клио припряно измисли някакво извинение, че трябвало да остави своя господар графа да се занимава със строежа на кладенеца, и пое към замъка.
— Как върви с кладенеца? — попита го Роджър.
— Ще се справя.
— Сигурен ли си? Бих могъл да съм ти от помощ.
— Не се и съмнявам. Ти май си въобразяваш, че можеш да си вреш гагата навсякъде.
Роджър се засмя.
— Не навсякъде, друже мой. Само там, където не успяваш да се вредиш заради дебелоглавието си.
Но Мерик го чу само с половин ухо, защото напрегнато наблюдаваше как Клио си проправя път през оживения двор — между коне, два пъти по-големи от нея, крякащи гъски, които я кълвяха по глезените, и кучета, които джавкаха по преминаващите коли.
Съзнаваше, че Роджър го гледа учудено, но Мерик не можеше да откъсне поглед, както не можеше да се преструва, че не вижда слънцето. Стоеше там, без да продума, разкъсван от неспокойство — точно както се чувстваше преди сражение.
Клио мина покрай волска кола, която пренасяше тежки воденични камъни и железа за новите подвижни порти с решетки. На техния фон тя изглеждаше съвсем мъничка — като нещо недостижимо.
След като талигата отмина, Мерик я загуби от поглед. Ала образът й натрапчиво се беше загнездил в ума му. Той още виждаше изправения гръб, гордото чело и дългата дебела плитка, която се полюшваше при всяка нейна стъпка.
Той си спомни първата вечер в Камроуз, когато с Роджър се натъкнаха на Клио в дневната. Съдбата му беше отредила за жена такава хубава и бликаща от жизненост жена, че той буквално онемя, гледайки представлението й. Беше казал на Роджър истината, че никога не се е интересувал от външността й. Но щом я зърна, той мигновено промени мнението си. Външността бе важна.
Клио беше дребничка. Главата й дори не достигаше рамото му. Само че присъствието й силно му въздействаше. Сякаш великан бе влязъл в стаята и стените изведнъж започваха да го захлупват. Неприятно усещане, което Мерик не бе в състояние да си обясни.
Първото нещо, което забеляза, скрит в сенките, беше косата й. Тя й стигаше до под коленете и имаше сребрист цвят, какъвто бе виждал само един-единствен път преди — когато лежеше под пурпурното небе на пустинята и чакаше битката, която щеше да започне призори.
Онази нощ бе изпълнена с падащи звезди, които валяха направо със стотици. Никой от войниците не бе виждал подобно нещо. Някои паднаха на колене и започнаха да се изповядват, мислейки, че настъпва краят на света.
Други препиха с вино и по-късно не си спомняха зрелището. Ала през онази звездна нощ Мерик лежа на една рогозка извън шатрата си и наблюдава блестящите звездни порои.
Същото бе сега, докато мислено наблюдаваше образа на една жена.

 

13

 

Същата вечер Клио седеше между Мерик и сър Роджър на масата в голямата зала и се бореше с подтика да заспи над чинията си.
Заекът с подправки и дивите трюфели бяха поднесени с димящ пъдпъдък, нанизан на мечове. Но мъжете от двете й страни не забелязаха. Вместо това обсъждаха колко каменохвъргачки са нужни, за да пробият дупка в крепостна стена, дебела шест педи.
Над блюдата задушени зеленчуци и запържен до златисто праз лук тези двамата обсъждаха идеалния размер на новите амбразури за стрелците. Крехките прозорци от стъкло нямали практическа стойност за укрепването на Камроуз. Те се присмяха на глупавото й предложение да сложат такива. Та нали и баба знаеше, че стъклото е много чупливо.
Клио подпря брадичка на юмрука си и си представи как би изглеждал Мерик със запържен праз, стичащ се по главата му.
Когато оръженосецът на сър Роджър стана да посвири на лютня, слугите тържествено донесоха от кухнята ашуре и бадемов крем с пресни круши, топнати в ябълково вино, подправено с канела. Но двамата мъже край Клио не забелязаха. Те до втръсване обсъждаха най-новите техники за залагане на мини.
Клио се вторачи в бучката пудинг, която трептеше върху сребърната лъжичка с дръжка, оформена като сокол. Ако стиснеше в юмрук дръжката и дръпнеше вдлъбнатата част, пудингът щеше да се изстреля във въздуха и да уцели…
— Може би лейди Клио ще ни попее — ненадейно предложи сър Роджър, насочвайки поглед към нея.
Клио изпусна лъжичката в скута си.
— Аз? Да пея? — Тя вдигна лъжичката и се опита да изтръска пудинга от роклята си. В същия миг зърна брат Дисмас да си тръгва от залата с измъчена физиономия. Неочаквано отчето се беше сетило, че има да пали свещи и да въздига към бога молитви. Туп припряно се оттегли, «за да нахрани свинете», а Бух показа, че може да се движи по-бързо от подозираното. Старите слуги взеха да се изнизват тихомълком.
Те я познаваха добре. Прекалено добре. Пеенето на Клио беше умряла работа. Всъщност баща й й забрани да пее, даже да си тананика в негово присъствие.
— Не зная никакви военни балади. — Тя насочи поглед право към Мерик.
— За наше удоволствие, господарке — усмихна й се Роджър, — удостойте ни с песен. С която и да е песен.
Мерик напрегнато се взираше в нея, сякаш не я беше игнорирал по време на яденето. Клио понечи да откаже, но няколкото безкрайни часа на тази вечеря проблеснаха като светкавица в ума й.
Така им се падаше на тези двамата. Бавно обходи с поглед залата и видя побойниците-оръженосци да я гледат с очакване. Всъщност всички мъже я гледаха надменно и снизходително, сякаш казваха: «Нека сега жената да ни позабавлява.»
В тялото й се разля задоволство. Много тържествено Клио се изправи и стори лек реверанс.
— За мен ще е удоволствие да попея на храбрите ви рицари.
Тя отиде до едно кресло край грамадната камина, където свирачът на лютня беше подхванал тиха мелодия. Наведе се и му прошепна песента, сетне запя:
P
«Дошли от Кент орачи трима
да сеят ръж и жито…»
P$
Мъжете се вкамениха и се опулиха като селски идиоти. Силният глас на Клио скърцаше и дращеше като трион върху метал. Всяка думичка отекваше под високите сводове, подпрени с яки греди. Свирачът на лютня потрепери, когато тя гръмко изтръгна от гърлото си кулминацията:

 

«Заклели се: под туй небе
Джон Ечемика ще умре!
С волове те земята разорали,
и сетне Ечемика закопали,
та да го не видят нивга веч…»

 

Сър Роджър май искаше да си запуши ушите, но вместо това се усмихна болнаво, когато Клио мина покрай него и нарочно взе висок тон.
Навън птиците се разлетяха на ята по-далеч от Камроуз. Свинете заровиха зурли в копаните със сено и взеха да грухтят и да нервничат. Кравите замучаха, конете заудряха с копита вратите на оборите си, мъчейки се да избягат от шума.
Вътре Клио застана зад годеника си и пронизително изви глас.
Удивително, ала той не трепна. Изглежда нямаше да му пробие дебелата глава само с кошмарно пеене. Но Клио не бе човек, който лесно се отказва.
Започна петия куплет.
В крайна сметка това бе най-дългата песен, която знаеше.
При десетия куплет един-двама рицари тихичко взеха да пъшкат, а един млад смелчага обори чело на масата. Клио застана в центъра и запя колкото й глас държи:

 

«Ечемикът е най-доброто семе:
със него жътвата спори!
Не бързайте, настана време
със ечемик да се поим!»

 

Това беше финалът. Лютнята бе престанала да й акомпанира още преди два куплета.
Клио невинно се усмихна и стори дълбок реверанс.
— След като ви позабавлявах хубавичко, ви оставям, благородни господа.
Вдигнала високо глава, тя бавно и надменно излезе.
В голямата зала се възцари изумено мълчание. Единственият звук беше от потропването на пантофките на лейди Клио върху каменните стъпала, пукането на дебелите пънове в огнището и глухото бучене в ушите. Върху всички лица се бе изписало объркване… и болка.
Внезапно в преддверието се разнесе топуркане, вратата се отвори с трясък — приятен звук за измъчените мъже. Трима часовои влетяха вътре. Най-едрият спря пред графа.
— Имаме проблем, господарю. — Човекът беше останал без дъх.
— Какво?
— Крепостните стени, господарю.
Роджър се наведе към Мерик, шепнейки — вероятно защото не си чуваше гласа:
— Може би гласът на твоята изгора ги е съборил.
— Няма да се изненадам — отвърна Мерик също с немощен гласец. — Тя май ми спука тъпанчетата. — Той погледна часовоя. — Какъв е проблемът?
— Вълци, господарю.
— Вълци ли?
— Да. — Часовоят бе посивял от ужас. — Пред крепостните стени се струпаха вълци.
За миг и Роджър, и Мерик се умълчаха, после Роджър гръмогласно се засмя, а устните на Мерик се извиха в наченките на усмивка.
— Това са цели глутници, господарю.
Роджър се смееше и удряше по масата с юмрук. Часовоят абсолютно сериозно погледна Мерик и добави:
— Вият по нас, все едно сме луната.

 

Само ден след това граф Войнолюбец превърна билковия разсадник на Клио в склад за стрели и арбалети. От прозореца на стаята си Клио се цупеше на шатрата, опъната в далечината. Учудваше я, че през нейния плат не стърчат заострени колове като израз колко добре се е укрепил графът.
Той се съвещаваше със зидаря и архитекта и изпрати един слуга да я доведе. Тези двамата вероятно планираха как да забождат уелски глави с щипките й за пране.
Клио се опря на перваза и зарея поглед в небето. Нямаше и следа от дъждовно облаче.
Циклопчо дълбоко спеше в ъгъла. Паричко беше кацнал на главата му.
Клио горестно въздъхна и погледна шатрата, фантазирайки си как я заливат порои. Бе срамота, че слънцето е предпочело да грее тъй ярко този ден. Дъждът щеше да я зарадва повече.
Тя се просна на сламеника и известно време прехвърля зърната на броеницата. Щом се отегчи, заряза броеницата и почна да обикаля стаята, рецитирайки гръцките букви: алфа, бета, гама, делта…
И след като тъй и тъй бе в настроение за чужди езици, изпя френската азбука. Заподскача, докато спрягаше френски глаголи, после запамети няколко стиха на латински от евангелието на Йоан.
Два часа и нещо, след като прислужникът я бе повикал, Клио излезе от стаята си.

 

14

 

— Сър Мерик си тръгна, господарке.
Клио се втренчи в сър Изамбард, набит мъж с дълга, къдрава кестенява коса, широк нос и жълти очи като на вълк. Суровата му и сериозна физиономия никога не изразяваше какво мисли.
Отговаряше за войниците и макар че не беше висок като Мерик и сър Роджър, беше як като безценния бик на млекаря и създаваше впечатлението, че може с две голи ръце да срази цяла армия.
— Тръгнал си е? — Клио се изправи на палци да огледа полето зад сър Изамбард. Шатрата я нямаше, част от мъжете и конете — също. — А къде е отишъл?
— Не каза, господарке. — Плещестият рицар се изправяше пред вратите на замъка непоклатим като дърво. Огромният му меч запречваше отвора между вратите и не й даваше да мине.
Клио се отдръпна.
— Къде е майстор Джеймс?
— Инспектира крепостната стена, господарке.
— Чудесно, тогава лично ще му се представя. — Тя вдигна полите си и се опита да заобиколи меча.
Рицарят се премести заедно с нея.
Тя го погледна високомерно. Със същия поглед я бяха удостоили Елеонора, сега кралица-майка, и абатисата, братовчедка на Елеонора.
— Пусни ме.
— Графът разпореди да не излизате от замъка.
— Какво?!
— Той разпореди да стоите зад крепостните стени.
— Не е познал! — Тя понечи да се шмугне под меча, обаче рицарят го снижи. — Махнете това оръжие от пътя ми. — Клио махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.
— Ще ме прощавате, господарке, но не мога. Имам ясна заповед.
— Аз току-що ви дадох ясна заповед.
— Да.
Клио направи стъпка към портата. Изамбард премести меча.
— Ще ме прощавате, обаче вашата заповед не важи.
Клио впери поглед в рицаря. Все едно разговаряше с каменна стена. Тя почака малко, но нищо не й хрумна, затова се врътна и надменно се отдалечи, а умът й работеше като чекрък на бързи обороти. Сключила ръце зад гърба си, Клио забави крачка. Спря и нехайно се обърна назад.
— Обичате ли ейл, сър рицарю?
— Да — отвърна той със стоическа физиономия.
— Добре. — Тя се усмихна. — Ще накарам някоя прислужница да ви донесе едно канче.
— Ще ви бъда благодарен, господарке.
Аха! Клио скри доволната си усмивка. Понякога мъжете бяха толкова лесни. Просто трябваше да напипаш слабото им място.
— Естествено, след като свърши смяната ми — добави сър Изамбард.
Клио мислено изстена и наново се пробва:
— Не сте ли жаден, сър?
— Да.
— Добре, аз ще донеса…
— Само че не за ейл, господарке. Не и докато смяната ми не свърши.
Клио се спря на място. Този мъж беше неподкупен. Брей! Объркана, тя понечи да си върви.
— Господарке?
Клио погледна през рамо.
— Чаша вода ще ми дойде добре.
— Вода — глухо повтори тя.
— Да. От новия кладенец на господаря.
Тя кимна. Виж ти. От новия кладенец на господаря. Пое обратно към замъка и изпрати един слуга да занесе вода на сър Изамбард.
Малко по-късно вече беше прекосила голямата зала и се изкачваше по стълбите към втория етаж. Поспря се и хвърли поглед към портата. Старият рицар все още стоеше на стража — твърд, изправен и неподвижен като желязната решетка.
Значи неговият господар се бе разпоредил тя да не напуска крепостта. Клио се намръщи, фактически бе затворничка.
Пълен ужас. И как високомерно се беше отнесъл с нея! Защо пък да не се поразходи извън крепостните стени? Досега многократно беше излизала, за да събира билки и коренчета в гората. Той какво очакваше? Шайка неверници да нахлуят в замъка и да я отвлекат?
Тук не беше Ориентът. Мерик сигурно беше слънчасал от воюването по онези жарки земи.
Клио въздъхна яростно и опря брадичка върху скръстените си ръце. Загледа се в рицаря Изамбард. Изключено би било той да я пусне навън.
Объркана, тя зачука с пръсти по каменния перваз.
— Чудно, какво ли ще стане, ако се кача на стражевата кула и изсипя отгоре му… хммм… ведро пресни змиорки? Или пък вмирисани опашки от камбала? Може би…

 

Накрая излезе, че не е нужно да залива верния страж с рибни остатъци, за да придобие свободата си.
Вместо това я осени една истински великолепна идея!
Уви косата си в голямо парче ленен плат и си направи чалма. Намаза лицето и ръцете си с чернилката на ореховите черупки, съхранявани в хамбара.
Когато свърши, приличаше на турчин. Почти, де. Последният щрих бе дълга раирана роба, която Клио измъкна от перачницата.
После Клио весело излезе от конюшнята, яхнала любимия арабски жребец на лорд Мерик, чиято бяла козина беше боядисана с още боя от орехови черупки.
Никой не я заподозря. Клио тъкмо се поздравяваше с най-брилянтния си план, когато между другото погледна през рамо.
Ястребът й се полюшваше от конската опашка.
— Паричко! — изсъска тя. — Къш!
Но той се държеше за опашката с клюн и нокти, полюшвайки се, както обичаше да се полюшва на плитката й.
Клио погледна напред. Само няколко метра я деляха от външната порта. Засега имаше късмет, че никой не е забелязал ястреба, защото домашните й любимци бяха обект на много закачки.
Тя слезе от коня, престори се, че проверява подковата му, изправи се и отиде при опашката. Разгърна робата си, грабна Паричко и го скри под нея.
Отново яхна жребеца и го пришпори. Паричко уютно се сгуши върху бедрото й. Клио премина портите и излезе на пазарището.
Всичко дотук се оказа фасулска работа. След като се отдалечи достатъчно, тя скочи от коня и разтвори робата. Паричко кацна върху рамото й и тя се заразхожда по сънливите хълмове със заешки дупки и едни пружиниращи треви, по което бе тъй приятно да се ходи.
Ястребът се разходи надолу от рамото по ръката й. Подскочи върху главата на арабския жребец и се настани там, абсолютно щастлив. Явно Паричко обичаше свободата и природата колкото нея.
След малко Клио запретна поли и се затича. Свободна! Бе свободна!
От радост изу обувките си и се затича в кръг около коня, който я беше последвал и сега пасеше в тучната долчинка между два стръмни баира. Тревата още бе росна. Клио силно се засмя и разпери ръце.
Смехът и волно се понесе с вятъра, като пухчета от глухарче. Клио зарея поглед в небесата, затвори очи и се опияни от усещането.
Денят бе мирен и спокоен. Небето беше синьо, с облачета, пухкави като агнешка вълна. Природата преливаше от жизненост. До Клио долитаха тихи звуци: подрънкването на хлопки от пасящо стадо, пърхането на лебедите, които прелитаха над долчинката, крясъкът на дъждосвиреца.
В края на гората врабчета и чучулиги прехвърчаха от клон на клон, гривяци кръжаха над короните на дърветата, насекомите бяха подхванали своята мелодия, подобно на мистериозните сирени, което са приканвали моряците: «Ела… ела, ела…»
Клио завърза арабския жребец на годеника си за клона на един гигантски кестен. Конски кестен.
Съвпадението й се стори адски смешно. Протегна ръка на Паричко, ала той не й обърна внимание. Напълно го устройваше задницата на коня.
— Добре, пернати ми приятелю. Можеш да останеш където си.
Погали го, погали и жребеца по муцуната и хукна към гората, вдигнала високо поли, тананикайки си (ужасно фалшиво) песничка за женското лукавство.
В гората бе прохладно. Мъховете и лишеите ухаеха, сякаш излъчваха магия. Около основата на едно дебело дърво Клио откъсна няколко лековити билки и ароматни подправки, което прибра в кожената торбичка, закачена за пояса й на деликатна верижка от сребро.
После навлезе по-дълбоко в гората.
Тук дърветата растяха толкова нагъсто, че закриваха слънцето. В тъмните, усойни кътчета, под дъбовете и буките се намираха гъби.
Клио се закова на място, когато шубракът оредя, а зад него се показа зашумено кътче, където растяха приказно красиви цветя. Клио си набра, спомняйки си романтичните мечтания по адрес на сър Мерик. Навремето смяташе, че той ще е мъж с поетична душа, който ще й отдаде сърцето си.
Той не бе по любезните слова и галантността! Знаеше само да разпитва и да командва. Не беше жесток, но не бе и нежен, мил и внимателен.
Мерик не й изливаше сърцето си, не й приказваше. Бе ужасно различен от нея. Интересно дали изобщо имаше сърце.
Тя въздъхна заради попарените си мечти и заради бъдещето, което понякога й приличаше на тъмен, затънтен лес.
Клио престана да се мотае и тръгна обратно. Скоро мракът се разсея. Пътеката, обрасла с върби, калина и повет, стана по-светла, а въздухът по-свеж и топъл. По-нататък Клио мина покрай лози, където слънцето огряваше кехлибарените гроздове, а листата се ронеха от дърветата. Беше приказно, липсваше само някоя фея.
Клио стигна до широка поляна, разделена на две от поток, извиращ от пурпурните планини в далечината, и седна под сянката на една глогинка. Заслуша се в ромоленето на поточето. Притисна гърди към коленете си и зарови босите си крака в тучната трева. Един кафяв воден плъх изприпка по брега и се скри в близката папрат.
Звукът от ромоленето на водата върху изгладените камъчета действаше успокояващо като студена вода в жарък летен ден. Лъчите проникваха през клонките на глога и сгряваха раменете й. Клио обърна лице към слънцето, но си спомни, че е намазана с орехова боя.
Като се смееше, тя разви чалмата си и коленичи до поточето. Една розова пъстърва изскочи и си улови муха от въздуха. На Клио й хрумна, че не би било зле да си хапне пъстърва за вечеря.
Наведе се над обраслия с мъх бряг и се изми с чистата студена вода. Затворила здраво клепки, тя заопипва тревата, за да се избърше с чалмата. Допълзя до глога, напипа ленения плат и долази обратно. Разпуснатата й коса се влачеше по земята.
Тананикайки си фалшиво балада за мистичен рицар със зелен кон, който предявил претенции към сърцето на своята дама, тя енергично изтърка лицето си, хвърли настрана парчето плат и се надвеси над рекичката. Взря се в отражението си в сребърните води. Косата й пречеше, затова Клио я затъкна зад ушите си и пак се втренчи във водното огледало.
Над дясното й рамо се появи едно навъсено мъжко лице. Клио дълбоко си пое въздух и изпищя.

 

15

 

От храстите и дърветата наизскачаха уелсци — като извикани с вълшебна пръчица. Те изглеждаха диви, груби и яки, не носеха шлемове, а косата им се спускаше по гърбовете, опасани с прашки и лъкове. Не носеха брони, не яздеха коне, краката им бяха боси, погледите им бяха оцъклени като на мъртъвци.
Те я гледаха и се смееха мрачно — същински диваци от военната балада на някой трубадур. Този жесток смях я предупреди, че държанието им няма да е любезно.
Тя отново изпищя.
Ала не я плашеше външният им вид. Нищо, че мязаха на свирепи вълци. Плашеше я походката им — като хищници, които са се насъбрали да довършат плячката си.
Мъжът, чието лице беше видяла във водата, ненадейно я сграбчи за раменете. Друг уелсец се запромъква към нея с извадена кама, чиито остри краища бяха извити в смъртоносен възел.
Клио се втренчи в двойните остриета и отмаля и притихна.
Нейният похитител победоносно се засмя. Клио рязко се извъртя и успя да го изненада. Изрита го и побягна, шмугвайки се точно между двама уелсци.
— Рис! Дръж я!
Клио не се озърна. Тичаше между дървета и храсти, вдигнала здраво роклята си с юмруци, плашейки птичките, които се разлитаха в ясното синьо небе, посочвайки на уелсците точно откъде преминава.
Краката й тъпчеха борови иглички и окапала шума, дъхът й свистеше. Уелсците я преследваха, грухтейки като диви глигани.
Толкова близо.
Колко близо?
Някакъв мъж изкрещя. Стори й се, че е точно до нея.
— Не я изпускайте! Оуен! На запад! Там!
Боже господи!
— Не я пускайте да избяга!
Гърдите и горяха, краката й тежаха като камъни.
— Убийте я! — извика някой.
Да я убият ли?
Страхът й даде сила, крачките й станаха по-дълги.
Дребният ръст й позволяваше да се промъква през пролуки в храсталаците, които затрудняваха по-едрите мъже. Тя тичаше ли тичаше, все по-бързо и по-бързо.
Стрела прелетя над рамото й и се заби в ствола на едно дърво.
Клио се приведе още по-ниско. Излезе на друга полянка и се втурна по нея, завивайки рязко наляво, щом зърна там рекичка и открито пространство.
Втора стрела прелетя край главата й, трета край нозете й. Клио хвърли поглед през рамо, което се оказа грешка. Залитна и се изправи, за да запази равновесие.
Една стрела я уцели. Болката беше пронизваща.
Клио извика и се взря в рамото си. Видя твърдата дръжка да стърчи от гърба й.
Странна работа. Страшно болеше, обаче Клио усещаше болката притъпено, сякаш това се случваше на някой друг, а тя само наблюдаваше отстрани.
Продължи да тича само по инстинкт. Щяха да я заловят, ала не можеше да спре. Щеше да умре. Пак погледна стрелата в рамото си. Би могла да загине от раната.
Клио забави крачка, сякаш някой бе отсякъл силата й. Опита да се затича, ала краката не й се подчиняваха. Дъхът й излизаше на накъсани тласъци. Вече не чуваше преследвачите си, а само разтуптяното си сърце. То думкаше като барабан на смъртта в ушите, главата, гърдите й.
Крепеше я единствено духът. Тялото не я слушаше. Нямаше избор, трябваше да се изправи срещу онези мъже. Щеше да ги прокълне с поглед, пък дано горят в ада. Спря и се обърна с гордо вдигната глава.
В този миг отекна толкова висок и злокобен звук, че сякаш светът замръзна. Това бе боен вик, човешки и истински, който разцепи въздуха по-силно от който и да е тромпет.
— За Дьо Бокур!
Викът повторно отекна и чак разклати короните на дърветата, сякаш бе нададен едновременно от хиляда войника.
Но всъщност неумолимият глас бе само един. Глас, който Клио разпозна — като звук, който долита отдалеч, когато си застанал на ръба на канара, а наоколо те заобикалят само въздух, вятър и вода. Спасителен зов в момент, когато късметът и надеждата са те изоставили.
Конски копита яростно закънтяха по земната твърд, сякаш се опитваха да я пробият. Някакъв уелсец нададе стар боен вик, но гласът му секна по средата на призива.
Клио сякаш сънуваше.
Огромен сив жребец се надигна на задните си крака и предните му копита заораха въздуха. Яздеше го рицар в пълно бойно снаряжение. Той нададе поредния си вик и измъкна дълъг, искрящ меч, който улавяше светлината — с него рицарят беше олицетворение на божия гняв.
Даже без бойния призив Клио бе разпознала емблемата с червения лъв върху сбруята на грамадния жребец.
Мерик беше тук.
Миг по-късно той препусна сред уелсците, като сечеше на поразия.
Някакъв мъж извика и рухна, последва го втори. Стрелите напразно дрънчаха по бронята му и падаха на земята, където конят ги тъпчеше със страховитите си копита.
Клио наблюдаваше касапницата хем захласнато, хем ужасено. Накрая уелсците побягнаха към гората, за да спасят кожата си — както тя бе бягала, за да спаси своята.
На поляната останаха само те двамата с Мерик. Той пришпори жребеца си към нея.
Клио болезнено усети липсата на човешка глъчка. Мълчанието на този мъж, който я беше спасил. Тя се почувства безтегловна.
Разумът й се притъпи, мислите й се разпиляха. Тя затвори клепачи, защото светът заплува пред очите й. Съсредоточи се върху това, което можеше да чуе. Скърцането на седлото, потракването на сбруята, звънтежът на шпорите, пъхтенето на жребеца.
Разбра, че Мерик язди към нея. Най-накрая тя се престраши да отвори очи.
Конят беше спрял буквално на крачка от нея, а Мерик държеше юздите и не се помръдваше, не отронваше думица, само я гледаше през тъмните процепи на визьора си. Дъхът му излизаше на валма от процепите за дишане.
Все още държеше меч в ръка.
От меча капеше кръв, която цапаше пръстите на ръкавицата му. Клио разбра смисъла на жеста му. Той държеше тя добре да огледа кървавия меч, преди да го прибере. Това й беше за урок. Ужасен урок, който трябваше да се запечата дълбоко в паметта й.
Тактиката му имаше ефект.
Мерик нямаше представа какъв ефект. Клио не можеше да откъсне поглед, въпреки че досега не бе виждала толкова страшно нещо. Стоеше като побита в земята — старо дърво, принудено да вижда само това, което минава покрай него.
При баща си и в манастира Клио бе закриляна и военните разкази, които слушаше, имаха романтична окраска. В мелодични балади трубадури, които никога не бяха убивали човек, възхваляваха сърцатите и доблестни рицари.
В клането, което бе видяла с очите си, нямаше нищо славно. Нищо романтично. Клио бе завладяна от вцепеняващ ужас.
Мерик повдигна визьора си и я прикова с поглед, който не вещаеше нищо добро. Студени и сини, очите му тлееха с едва сдържан гняв. Свободната му ръка стискаше рога на седлото, все едно стойката му беше отпусната. Ала Клио виждаше, че той е напрегнат, толкова напрегнат, че още малко и щеше да се пръсне.
— Няма ме няколко часа, а ти почти успя да се убиеш. — Тонът му беше стържещ, нисък, неприятен.
Клио се опита да каже нещо, ала думите не идваха. Стоеше вцепенена, замаяна, притискаше ръце към гърдите си и гледаше към мястото на кланицата. Затвори очи, чувствайки се премаляла.
Миг по-късно рухна на колене и главата й се килна напред, така че косата й да скрие от погледа му зачервеното й лице. За пръв път стрелата се показа от гърба й.
Чу злобната му ругатня, но не разбра причината за нея. Тресеше се на коленете си, немощна и болна, скрита от косата си. После направи единственото нещо, за което й бяха останали някакви сили.
Зарева.

 

16

 

Ненадейно буйна ярост обзе Мерик. Безсилна, парализираща ярост. Суровият му взор се натъкна на коварната стрела. В този миг той си даде сметка, че дяволът може да го заведе в ада и да го прекара през всички етапи на чистилището, и наказанието пак ще му е малко.
Той бе предал Клио.
С лек натиск на коляното и затягане на юздите бойният му кон коленичи на земята. Мерик тромаво стана от седлото заради бронята, която го предпазваше, но и ограничаваше движенията му.
Нищо не беше предпазвало Клио. Нищичко. Това бе негов дълг.
Беше виждал мъже да умират. Бе виждал кървави рани. Той самият е бил улучван от стрели. Но щом зърна стрелата в гърба на своята дама, все едно го скършиха надве.
Мерик падна на коляно до Клио и обви ръце около кръста й. Даже през металните брънки на ръкавиците усещаше треперенето на мъничкото й телце. Положи я върху сгънатото си коляно.
— Кротко. Кротко, Клио. Тук съм сега.
Тя засрамено изхълца името му и зарови лице в неговото рамо. Мерик затвори очи, за да възпре някаква непозната и завладяваща емоция, от която изведнъж в очите и сърцето му нещо запари.
Държеше Клио така. Защото нищо друго не можеше да стори.
Беше воин, но имаше чувството, че е слаб, страхлив и гневен наведнъж. Едната й изящна ръка прегръщаше врата му, а другата, оцапана с кръв от стрелата, висеше безжизнено. Мерик вдървено понесе годеницата си към жребеца. Тя простена веднъж, когато той неволно докосна дръжката на стрелата.
Еъриз коленичи по команда и Мерик пак го яхна, като внимателно настани Клио пред себе си. Когато Еъриз се изправи, Мерик погледна годеницата си. Вече не ридаеше, но дъхът й бе накъсан — като гордостта му.
— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я той с дрезгав глас, който не приличаше на неговия. Погледна стрелата, която стърчеше от рамото на Клио, и плъзна ръце под мишниците й. Стисна с две ръце коравата дръжка и я отчупи.
Клио изстена.
Звукът се заби като кинжал в корема му.
Тя пъшкаше от болка. После захленчи и това за малко не го уби.
Мерик притисна главата й до шията си и каза:
— Ще те заведа вкъщи, Клио. Сега всичко е наред. — Той замлъкна и прегракнало добави: — Ще се оправиш. Кълна ти се.
Клио измърмори нещо, което той не разбра, и се сгуши до тялото му. Мерик подкара коня само с крака и препуснаха.
Излязоха от мрачната гора на слънчевото поле, откъдето Камроуз изглеждаше мирен, силно укрепен и ослепително бял. Сякаш никаква опасност не би могла да ги слети, докато той се извисява гордо на хълма.
На Мерик му идеше да размаха юмрук на замъка. Идеше му да крещи и да проклина небето заради тази ирония.
От години той бе в състояние с един поглед да обхване бойното поле и лесно да прецени кое място е най-подходящо за настъпление. Така беше изострил сетивата си, че почти усещаше врага, преди да се е появил. Предчувстваше кога му готвят капан и разбираше от кой става предан войник.
Но докато се изправяше пред тази жена в долчинката, беше изпитал безпомощност. Все едно му бяха отнели меча и коня в разгара на битката.
Сега, яхнал Еъриз, помъчи да овладее вълнението, което бушуваше в гърдите му. Не усещаше никакъв живот в Клио. Никаква топлинка. Кожата им не се допираше. Нямаше нищо осезаемо. Ала нали ги делеше бронята му и между него и нейното докосване имаше студен, твърд метал.
След тази безсъдържателна мисъл тялото й започна да трепери като стрела, която току-що е покосила мишената. Макар че главата й бе сведена, Мерик видя как сълзите браздят бузите й, стичат се по устата и брадичката.
Тя отново ревеше. Безмълвно. Той прегърна още по-здраво мъничкото й телце, а тя още по-плътно се сгуши в него. Изведнъж на Мерик започна да не му достига въздух.
Еъриз превали едно неотдавна окосено възвишение. Точно тогава Клио премести глава на рамото му. Миг по-късно сълзите й закапаха върху нагръдника му и бавно образуваха пътечка, която минаваше през сърцето му.
Мерик бавно надигна глава и се загледа право пред себе си със стисната челюст. Правеше така, когато предчувстваше удар.
Дълго време погледът му просто се рееше по околния пейзаж. Мислите му бяха толкова объркани.
Странно: бронята го защитаваше от стрели и мечове. Отразяваше удари с боздуган и коварни пробождания с кинжал. Безчет пъти бронята му беше спасявала живота. Да, неспирно го беше защитавала.
Досега.
В този миг — тъй незначителен на фона на цялото му съществуване — съдбата го научи на нещо, което промени целия му живот. Независимо колко дебел и майсторски изкован беше металът, независимо колко подготвени бяха бойците му и колко многобройни оръжията, нищо… нищо не можеше да го защити от тази малка жена.

 

Клио седеше на сламеника в спалнята си, където Мерик я отнесе. Почти нищо не помнеше от ездата им до замъка — само здравата му десница и своите сълзи.
Още не бяха стигнали портите, когато той започна да крещи заповеди. Кое ли бе по-шумно: неговите крясъци или тракането на бронята му, докато непохватно я отнасяше нагоре по стълбите? По едно време той залитна и избълва порой ругатни, преди да отвори с крак вратата на спалнята и да я положи на леглото.
— Не мърдай — нареди и я измери с поглед; май се съмняваше, че ще му се покори.
Тя отговори на мрачния му взор с немощна усмивка.
— И като си помисля, че си бях наумила да изтичам нагоре-надолу по стълбите стотина пъти.
Мерик не намери шегата й за смешна и поклати глава.
— Не би ме учудило. Един господ знае какво още си си наумила.
— Да отида пеша до Лондон. — Опита се да докара бодър тон, ала думите прозвучаха вяло дори в собствените й уши. Отпусна се на сламеника и потрепери от болка, когато, без да иска, засегна раната на плешката си. Пред очите й затанцуваха звезди и тя така здраво стисна зъби, че челюстта й изскърца.
— Ето — рече Мерик с неочаквана нежност. — Така. Не мърдай. — Помогна й да се намести на хълбок и с дрънчене се отправи към вратата. — Де Клеър! — ревна той.
През следващите няколко минути Клио чуваше единствено как Мерик вика оръженосеца си и крещи команди на всеки, мярнал се пред очите му.
Живо си представи суматохата на долния етаж, все едно наблюдаваше лично с очите си. Слугите сигурно се щураха насам-натам като подплашени гълъби. Войниците му пък вероятно се опитваха да изпълнят седем заповеди, изкрещени им наведнъж.
— Ти! Стой! — Гръмовитият глас на Мерик отекна в каменните стени.
Изтръпнала, Клио хвърли поглед към прага. Там стоеше клетият, сладкият Бух. Той се закова на място и погледна в посоката, от която бе долетял гласът.
— Да, господарю?
— Ела тук… Туп.
— Кажете, господарю.
— Донеси гореща вода и кърпи! Де Клеър! Тобин! Къде е оръженосецът ми, да му се не види?! — Мерик огласяше замъка подобно на катедрална камбана. — Ти! Някой! Който и да си! Донеси гореща вода и чисти кърпи моментално, чумата да те тръшне!
— Ох! — Бух направи няколко крачки назад. Надзърна в спалнята и пребледня. — Аз ще донеса водата, господарю! Аз!
— Тогава действай по-чевръсто, младежо!
— Да, господарю. Разчитайте на мен.
— Де Клеър, къде се губиш? Веднага да ми смъкнеш бронята!
От прага долетя поредната псувня. Ризницата издрънча на пода и се изтърколи в ъгъла, където Циклопчо спеше като заклан. Котаракът отвори едното си око, изпъна се, стана, погледна злостно парчето метал, подуши го и замърка страшно. Последва кратка схватка, която завърши с това, че Циклопчо не успя да помести ризницата, затова се прозя, пльосна се отгоре й и пак заспа.
Гласът на Мерик още тътнеше в коридора.
— Моля ви се, господарю — призова го Тобин с фалшиво търпение. — Не можете ли да спрете да крачите? Че ми се зави…
— Ушите ще ти отпоря, Де Клеър! Защо се забави така? Разкопчай ме. Какво се туткаш?! Кръвта на лейди Клио ще изтече, преди да се размърдаш!
Една ръкавица изхвърча в коридора.
Кръвта на лейди Клио ще изтече. Добре, че не беше склонна да нервничи, иначе нетактичните му думи като нищо щяха да я докарат до истерия.
Тя оформи фуния пред устата си, за да го надвика:
— Нищо ми няма, милорд.
Облечените в желязо нозе на Мерик изтопуркаха. Той подаде глава в спалнята и така се навъси, че черните му вежди се допряха. Шлемът му беше смъкнат, качулката също. Черната му коса стърчеше, все едно хиляда пъти бе прокарал ръка през нея. Присвитият му поглед се насочи към рамото и.
— Нищо ми няма — повтори тя и кимна. — Честна дума.
По изражението му личеше, че не й вярва. Той изръмжа нещо, което тя не чу, и отново изчезна.
— Господарю, моля ви се, де… — разнесе се гласът на объркания Тобин. — Стойте мирно!
— Абе, келеш, какво чакаш!
Последва нов трясък. Тобин тихичко изпсува.
— Къде, по дяволите, се бави водата? — изкрещя Мерик толкова гръмко, че сигурно го чуха чак в Лондон. Той закрачи напред-назад пред прага й, сипейки бомбастични ругатни. Изглежда целият свят му беше крив.
Изведнъж Клио прехласнато се загледа в годеника си.
Той носеше само препаска на слабините.
Клио беше виждала голи мъже. Понякога се грижеше за къпането на баща си, а веднъж и за банята на един гостуващ дипломат. Но нито те двамата, нито мършавите селски момци, които се къпеха в потока, имаха външността на Мерик дьо Бокур.
Ръцете и гърдите му бяха едри и яки. Кожата му не беше бяла като нейната, а доста по-мургава. Гърдите му бяха покрити с фини косъмчета, които се стесняваха в тънка линия по плоския корем с шест релефни плочки. Под кожената препаска срамните му части приличаха на огромни възлести юмруци.
Щом той се обърна, Клио видя бледи и алени белези по гърба и дясната му ръка. Дупето му изглеждаше невероятно стегнато, далеч по-стегнато от нейното, с отвращение си помисли тя. Ала бедрата му бяха напращели от сила и веднага й стана ясно как е управлявал жребеца си само с леки движения.
Беше престанала да слуша думите му, понеже това бяха чисто и просто ругатни и типично мъжки реплики. Да го гледа беше по-интересно.
Но не след дълго от краченето му й се зави свят. Клио разтърси глава, обаче това не помогна. Стаята се завъртя, все едно беше прекалила с виното. Клио вдиша дълбоко, ала раната така я заболя, че тя стисна очи, за да не бликнат сълзите.
Не беше честно. Не искаше да затваря очи при такава пикантна гледка.
Но тъй като нищо не успя да прогони замайването, тя подпря буза на едната си ръка и се опита да задържи очите си отворени. Клепачите й натежаваха, докато очите й не се превърнаха в цепки.
Миг по-късно напълно се затвориха.
Това бе последното, което си спомняше.

 

17

 

Те се мотаеха в стаята на лейди Клио като прокобни черни гарвани, накацали по дърво за бесилка. Ококорените погледи на Туп и Бух не се отлепяха от господарката им, която неподвижно лежеше на сламеника. Тобин и сър Изамбард стояха близо до вратата заедно с три прислужнички: две възрастни жени и младата, закръглена, разплакана селянка на име Дулси.
Брат Дисмас се молеше на латински и кръстеше с миро челото й. Изведнъж смени езиците:
— Господи! Спаси тази клета евина щерка! — Той започна да пръска със светена вода Клио, сламеника, Мерик и всичко в радиус от два метра. — Мили боже, използвай Своята божествена мъдрост и благодат. Нека момата да остане тук, където е потребна на… на…
Монахът се намръщи и обходи с поглед стаята. Страхливо се озърна по посока на Мерик, който стискаше зъби.
— На тези окаяни души, които се нуждаят от Твоята божествена помощ и…
В този момент влезе Старата Гладис. Погледна монаха, прегърби се и издигна костеливите си ръце високо във въздуха като вещица, която се кани да хвърля заклинание. Подхвана някакъв друидски напев и затанцува, а черното й расо плющеше като прилепови криле. Монахът вдигна като щит кръста на броеницата си.
— Вън! — кресна Мерик, който не можеше да ги търпи повече. — Обирайте си крушите! Всички! Бързо!
Миг по-късно всички се блъскаха на вратата, с изключение на брат Дисмас.
— И аз ли? — Помпозният монах изглеждаше зашеметен, обаче вдигна по-високо кръста. — Та нали Господ ме слуша и лейди Клио се нуждае от молитвите ми.
— Нуждае се от спокойствие. — Мерик пристъпи към него.
Брат Дисмас набързо се приготви да си тръгва. Ослуша се, очевидно чакайки Старата Гладис да свърши с пеенето.
— Господ казва, че трябва да преместите леглото на лейди Клио.
— Какво? — начумери се Мерик. — Защо да й местя леглото?
— Нашият отец току-що ми го съобщи, милорд. Трябва да преместите леглото до онази стена. — Той посочи с ръка. Там.
Мерик объркано се втренчи във въпросната стена.
— За да спасим господарката, главата й трябва да сочи Голгота. Това е мястото на разпятието Христо…
— Чудесно знам къде е Голгота, идиот такъв! Бил съм там! А сега се махай, или ще ти покажа какво е разпятие!
Монахът изтича през вратата и стъпките му неистово отекнаха по стълбището.
— Ти също, бабо. — Мерик прекъсна налудничавия танц на Старата Гладис.
Тя го погледна и щом установи, че са сами, придоби съвършено нормален вид. Подаде му гърненце от торбичката, пришита към робата й.
— Намажи раната с този мехлем.
И си излезе, права като елша.
Мерик поклати глава и измъкна тапата на гърненцето. Вътре имаше зеленикав мехлем със силна миризма, който май щеше да й помогне на Клио повече от това да й насочат главата към Йерусалим.
Спусна резето, като преди това нареди на един страж да не пуска никого, и се подпря на вратата.
Клио беше припаднала. Личеше си, че е по-слаба, отколкото твърди. Кожата й бе посивяла и този път цветът нямаше нищо общо с избора на дрехи.
Беше виждал същото изражение и преди, на ранени войници. Навярно е смятала, че е добре, но всъщност не беше. Той натопи една кърпа в легена с хладка вода и отново проми раната. Тя беше дълбока и кървеше.
Мерик разряза роклята й от врата до кръста. Не смееше да гледа твърде дълго раната заради дълбочината й. Щом се допреше до меката плът под ключицата, напипваше острието на стрелата под кожата.
Преди също беше изваждал стрели. От мъже, не от жени.
И не от годеницата си. Съществуваха два начина за изваждане на стрела: да я измъкнеш по пътя, от който е влязла, но ако острието беше покрито със зъбци, плътта щеше да се отдели от костта и кръвта на жертвата можеше да изтече.
Мерик използва втория метод и с камата си направи кръстосан разрез в рамото и. Клио пъшкаше и се гърчеше, затова се наложи да я държи здраво. От прясната рана бликна кръв с цвета на алени макове.
Той внимателно потърси признаци, че Клио се е свестила. Такива нямаше, и слава богу. Колкото се може по-бързо Мерик измъкна острието с едни тънки клещи, като едновременно придържаше рамото й.
Клио се мъчеше да се отскубне и стенеше още по-жалостно. После тихо заплака.
— Да можех да облекча болката ти — прошепна Мерик и шумно си пое дъх. След един момент, който му се стори цяла вечност, тя утихна.
Мерик погледна стрелата. По острието имаше зъбци.
Той натопи една кърпа в купа от буково дърво с топла вода и оцет, после силно притисна кърпата към аленеещата рана.
Трябваше да я заболи. Въпреки това Клио само изпъшка.
Независимо от усилията на Мерик раната не спираше да кърви. Гневът и объркването му бяха толкова огромни, че му идеше да удари нещо. Повечето уелсци, които й бяха причинили това, прескъпо платиха за греха си.
Усети, че тя го гледа. Беше будна, ала очите й гледаха празно и безжизнено. Сякаш не бе реална.
Очите й полекичка се склопиха, сякаш й бе прекалено трудно да ги държи отворени, ала ръката й намери неговата.
Мерик започна да търка с палец пръстите й. Те бяха оцапани с кръв, защото е затискала раната си, докато е тичала.
Той взе мокра кърпа и я избърса колкото се може по-внимателно. Когато приключи, изстиска кърпата и водата в купата придоби по-наситен цвят като червеникавата пръст на Кипър, където бяха погребали твърде много мъже. Мерик се беше нагледал на кръв и смяташе, че нищо не може да го уплаши.
Явно е грешал.
Призляваше му от гледката на мъничката й ръка, оцапана с кръв. От първото си проливане на кръв в битка в гърлото му не беше се надигала горчилка. Беше забравил това усещане.
А Клио кървеше ли, кървеше и Мерик разбра, че трябва да предприеме нещо драстично. Знаеше какво трябва да направи, но това не улесняваше задачата му, а напротив, усложняваше я.
Недей да мислиш. Недей да мислиш. Така няма да чувстваш.
Той заби поглед в грубата дъбова маса до леглото. Камата му, чиято дръжка имаше формата на кръст, бе поставена до лоената свещ, чийто ярък пламък пращеше.
Мерик бавно вдигна камата и поднесе острието към пламъка, гледайки тъпо как металът се нагорещява. Раната още кървеше и му се струваше, че животът изтича от Клио на яркочервен поток.
Пое си дълбоко въздух и доближи камата до рамото й. Ала ръката му се вцепени. Не можеше да стори това. Не можеше. Чакаше, молеше се, затвори очи. Отново сложи острието над пламъка и този път го нагорещява по-дълго.
Пак си пое въздух и бързо притисна ножа към рамото й.
Очите й сепнато се отвориха и Клио изпищя пронизително. Този нисък като ли че продължи вечно. Сетне тя припадна.
Мерик седеше и я гледаше втренчено. Нейният писък още звучеше в ума, главата, ушите му В сърцето му. Пусна ножа, все едно се беше опарил на нажеженото острие. Камата издрънча на пода. Мерик си поемаше въздух на бавни глътки, но това не помагаше.
Той рухна на колене, когато болката стана всепоглъщаща. Нададе заглушен, болезнен стон, който сякаш излезе от някой друг — от диво животно или ранен звяр; после зарови глава в ръцете си. И заплака.

 

18

 

Клио спа неспокойно, разкъсвана между два свята: истинския, който изглеждаше като съновидение, защото не бе нищо друго, освен кошмар от болка. И нереалния, където тя се чувстваше закриляна, щастлива, истинска; там бе нощ и небето бе обсипано с рой звезди, които никой човек не би могъл да преброи.
Някои звезди бяха много далеч, а други — само няколко — близо до нея и тя си помисли, че ако се пресегне, ще ги докосне с пръсти.
Никога не бе виждала такива звезди — някои падаха на запад, други на изток, а някои образуваха куп, който блещукаше като ярките сапфири в короната на кралица Елеонора.
В този странен сън Клио стоеше на ръба на гигантска пропаст, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. От другата страна на тази бездънна урва стоеше Мерик, яхнал грамадния си боен кон, който тъпчеше с крака, пухтеше и май се канеше да скочи. Зад него, подобно на въоръжени войници, се изправяха редици знамена и пряпорци — всички с бял кръст на черен фон и червен лъв, изправен на задните си лапи.
Изведнъж лъвовете станаха истински, оживяха. Те изскочиха на глутници от емблемите и започнаха да обикалят в кръгове по земята, после прескочиха широката пропаст като да имаха криле. Приземиха се близо до Клио, а щом докосваха земята, лапите им се превръщаха в човешки нозе. Ревнаха грозно и вкупом се обърнаха към нея.
Клио прочете в очите им намерение да я усмъртят и побягна.
Ревът им се превърна в човешки крясъци: Убийте я! Настигнете я! Спрете я!
Клио бързешком погледна през рамо и видя, че червените лъвове са се превърнали в уелски бандити с лъкове и кожени куртки. Тя се опита да им избяга. Някъде, много отдалеч, Мерик я викаше, ала те двамата не можеха да пресекат бездънната пропаст.
Накрая, когато Клио остана без дъх и краката не я държаха, урвата се превърна в гигантска черна дупка, която се издигна нагоре като огромен черен змей и я погълна.
Клио се събуди разтреперана.
Очите й рязко се отвориха и тя се втренчи, примигвайки, в тавана от груби талпи. Опита се да седне, като се подпря на лактите си — така нравеше всяка сутрин — обаче изгаряща болка проряза гърба и дясното й рамо.
Клио изстена така гърлено, че прозвуча като ръмжене и рухна на неравния дюшек. След малко пак отвори очи. Виждаше всичко размазано заради сълзите в очите си.
Студен ветрец полъхна лицето й, сгорещено от кошмарите и сълзите. Болката в рамото бе заменена от пулсиране, което се търпеше малко по-лесно.
Клио се извърна към амбразурата, чиито капаци бяха незатворени. Навън беше нощ. Не здрач. Не разсъмване. Само нощ — бездънна, мрачна и черна почти колкото пропастта в съня й.
До леглото бе сложен мангал. По-нататък имаше трикрака паянтова масичка. Отгоре й беше поставен дървен леген, върху който бяха нахвърляни кърпи, и мехлем в гърненцата, които Старата Гладис обикновено печеше за любовните си отвари.
Една свещ пръскаше златна светлина в ъгъла до вратата, където Мерик се беше проснал на стола. Дългите му крака бяха изпънати, лактите му стърчаха от дръжките на стола, главата му беше китната на една страна. Той спеше, скръстил ръце върху синия си копринен халат с пищна бродерия.
Клио малко се разочарова.
Харесваше й препаската около слабините му.
Сега можеше да му се любува на воля, като си спести напрежението в очите му. Понякога имаше чувството, че за него тя е отворена книга. Че той вижда какво в действителност мисли тя.
Плашещо усещане.
Тя лежеше и го гледаше как спи. Фантастичният й сън още беше като жив и тя го премисляше, чудеше се…
Старата Гладис например твърдеше, че сънищата са знаци, пътепоказатели какво се случва в живота ти. Нишки към бъдещето или врати към миналото.
Само в съня човек можел да види нещата от различна перспектива. Сънят бил фантазия, в която страховете и задръжките изчезнали, оставяйки само чист материал.
Сигурно бе вярно, че двамата с Мерик стоят на срещуположните краища на пропаст. Нищо не ги свързваше, освен липсата на изход.
Клио се зачуди дали всички мъже и жени са така различни един от друг. Дали воюването наистина кара мъжете да разглеждат света от гледна точка на отбрана и защита? Или пък мъжете и жените са различни от мига на зачатието си? Дали отношението им към живота не е предопределено свише?
Отговорите навярно се криеха някъде, на небето или в божиите ръце. Може би имаше златна ракла; сандъче със сребърно катинарче, което съдържаше отговори на всички важни житейски въпроси.
Месечината се беше спуснала по небосвода и бялата й светлина огряваше Мерик през амбразурата. Личеше си колко дълги са миглите му, а черната му коса блестеше като сребро. Клио се изненада, че допреди не е забелязвала тези подробности. Сигурно понеже той обикновено й се мръщеше. Не можеш да се намръщиш както трябва със затворени очи. В съня чертите му не бяха тъй остри и сурови. Изглеждаше по-млад и Клио се зачуди как ли е преминало детството му.
Сега си го представяше като малко момче, което бе на практика невъзможно, когато беше буден. Не че в съня си изглеждаше немощен. Просто напрежението го бе напуснало, пресушено като злополучния кладенец.
Набола брада покриваше челюстта му. Носът му бе дълъг, прав, благороден — като човката на някой от кралските ястреби. Ръцете му бяха загорели и покрити с фини черни косъмчета от лактите надолу. Ноктите му бяха чисти и подрязани.
Тя си спомни ръцете му на поляната: без ръкавици, оцапани с кръв. В съзнанието й цялата сцена се разигра повторно. Упражненото насилие, хладнокръвието на рицаря. Своя страх.
Докато не го зърна с меча, не предполагаше какъв е бил животът му. Спомни си как тайно си мечтаеше да бъде рицарка, да пътува по чужди земи и да има свободата да прави каквото си иска.
Това бяха желания, присъщи на младостта: тогава виждаш света в светли багри, а не какъвто е в действителност. А когато животът те поочука, разбираш колко си бил глупав.
Клио се взря в пулсиращото си рамо. Радваше се, че то е превързано. Не й се искаше да вижда раната, защото се боеше, че страшният спомен ще възкръсне.
Вместо това се загледа във вълнената покривка и задърпа няколко стърчащи нишки. Ала очите й сякаш имаха своя воля, защото се устремиха към него.
Днес съвсем за кратко бе вкусила от суровия живот, който той беше водил. Това я промени. Сигурно и той се беше променил постепенно с течение на годините: както виторог овен блъска по затворената врата на кошарата, докато не я разбие с рога. Насилието, което Мерик беше преживял; фактът, че смъртта може да те навести всяка секунда, безразличието към тях двете бе допринесло за оформянето на характера му. За мирогледа му.
Беше изненадана как един миг може да промени целия ти живот. Все едно да остарееш с няколко години за един-единствен ден. Някои неща й станаха по-ясни, защото бе изпитала на собствен гръб как войната и рицарският дълг могат да те опетнят. Започваше да разбира Мерик, да вижда защо той мисли само за отбрана и укрепване на замъка, защо изпитва такава потребност от защита.
Понеже след толкова години Мерик знаеше само да воюва.

 

Клио бе затворена толкова отдавна, че й идеше да скочи от прозореца и да се опита да полети. Вместо това пожела да се изкъпе.
Ако съдеше по физиономиите на слугите, човек щеше да рече, че е поискала английския престол. След повече кудкудякане от пилетата в курника те решиха, че трябва «да се допитаме до графа за разрешение».
Граф Заповедник беше изпъдил от стаята й всички, с изключение на една прислужница. След първите два дена Клио беше започнала да се чувства като затворничка. В края на седмицата тя реши, че той е подлец, щом я държи затворена като някоя престъпничка.
Рамото й беше оздравяло. Е, вярно, че припадна, когато се опита да слезе по стълбите прекалено скоро. И че на два пъти раната й се отваряше и започваше наново да кърви.
Какво като е била улучена от стрела, не можеше ли да свари малко ейл. Прислужниците обаче я издадоха — проклетници! — и тя не получи тази възможност. Все пак с малко находчивост успя да си прекопае билките — като седеше на прозореца и оттам крещеше команди на Туп и Бух.
Поне докато Мерик не я видя. И точно там бе проблемът. Мерик. Освен да й крещи или да я заплашва, че ще я завърже за леглото, почти не го беше виждала от онази нощ.
На следващата сутрин столът, където бе спал толкова сладко, стоеше празен. Кой знае защо Клио се почувства самотна.
Но сега бе утро и Дулси се изправяше зад тумбестото дървено корито. Клио седеше вътре, притиснала колене към гърдите си, а топлата вода й стигаше до мишниците. Навън се носеше песента на чучулига, слънцето сипеше златна светлина.
— Обърнете глава, милейди. — Дулси усърдно миеше дългата коса на Клио с мек сапун, приготвен от леща и джоджен. Миризмата бе успокояваща колкото хлъзгавите пръсти, които търкаха главата й.
— И тъй, днес какво е намислил моят господар и повелител? — подхвърли Клио, фантазирайки си как Мерик крачи по препаска. И със запушена уста.
— На среща е с майстора зидар.
— А, да. Несъмнено ще добавят още дупки за убийство.
— Да, милейди. Или това, или ще си търси коня.
Клио се измъчваше от вина заради коня. Хубавият жребец беше изчезнал заедно с уелсците, които се измъкнаха от касапницата. Ако тя не го беше извела, ами…
Само че Мерик си беше затраял. Даже думичка не беше обелил и затова съвестта я гризеше. Дълбоко в себе си тя би искала той да фучи и да трещи, защото така нямаше да се чувства толкова виновна.
Клио се вцепени. Изведнъж нещо друго също й просветна. Хвърли поглед на пръчката за кацане до леглото. Тя беше празна. Циклопчо си спеше в ъгъла, но Паричко никакъв го нямаше.
— Къде е Паричко, Дулси? Не съм го виждала. Той беше с мен онзи ден.
— Птицата никой не я е виждал.
Клио дълго седя със сгънати колене.
— Може би се е нарил да лети — предположи Дулси.
— Да. Може би. — Нейният ястреб бе изчезнал също като безценния жребец на Мерик. В това сигурно имаше известна справедливост. Нали трябваше някак да плати за прибързаната си постъпка. Клио просто се надяваше, че двете животинки са добре.
Дулси й изплакна косата.
— Според мене господарят е зает, защото прекара толкова време тука с вас през първите дни.
— Зная — весело отвърна Клио. — Онази нощ се събудих и го видях.
— О, милейди, не беше само една нощ. Той не пускаше никого вътре, докато не се увери, че ще ви бъде. Даже сам извадил стрелата. Графът лично ви обслужваше.
Това вцепени Клио.
Тя се изправи умислена, докато Дулси я подсушаваше, и излезе от коритото.
Като в просъница си спомни, че той й говореше нежно, че силните му ръце я държаха. Устни върху челото й, неговата топлина, когато тя мръзнеше.
Истина ли беше това? Смяташе, че това е било само сън. Втренчи се в сапунената пяна, която плуваше по водата в коритото, и се почувства засрамена.
— Виждам, че почти си оздравяла, Клио.
Тя рязко извърна глава по посока на ниския му глас. Мокри кичури дълга коса изплющяха по лицето и тялото й, като и по клетата Дулси, която изпусна кърпата.
— Прощавайте, милейди — издума тя и поруменя. Чувстваше се разголена като господарката си.
Клио грабна кърпата и непохватно се уви. Кърпата не беше много голяма и тя се зачуди кое да крие първо.
— Кожата ти е порозовяла — съвсем сериозно отбеляза Мерик, но тя усети, че тези сини очи й се надсмиват. Странно, че сега не изглеждаха леденостудени.
Изгарящият му поглед я обходи от глава до пети.
Клио беше завладяна от глад, какъвто никога досега не беше изпитвала. Едва се удържа да не притисне с ръце корема си.
С дързост, която граничеше с лудост, тя се изправи в цял ръст. Отговори на погледа му и пусна кърпата.

 

19

 

— Сега вашата кожа е порозовяла, милорд.
Тази лудетина дръзко се изправяше насреща му, прелестна и невинна, и му се присмиваше с неговите думи. Мерик за малко не я поздрави.
Вместо това жадно впи поглед в нея. Кожата й беше зачервена от къпането, косата й бе заресана назад и лъщеше като главите на тюлените, които си играеха в прибоя на Кардиф.
Допреди си мислеше, че тя е дребничка и изящна. Само че гърдите й бяха налети, талията — тънка, а дупето кръгло. Зачуди се какво ли биха казали църковните отци за златното окосмяване на срамните й части. Роджър например би съчинил ода, редейки красиви слова, за да придаде романтично звучене на една иначе толкова плътска тема.
Но Мерик не го биваше в реденето на красиви слова. В него се надигна желание, пронизително като боен вик. Кръвта му кипеше от страст. Ръцете му копнееха да я докоснат, устата — да я вкуси. Ала това бе нещо по-силно от обикновено желание — своеобразна връзка. Имаше чувството, че цял живот не би се наситил да я гледа.
Само че нейната прислужница, селско момиче с щръкнала коса в цвета на прясно сено, скочи отпред и му закри гледката.
— А, не се прави тъй. Господарке… Господарю… Не сте още женени. Аз… аз — запелтечи тя.
— Лейди Клио. — Мерик изпълни толкова галантен поклон, че само заради него би трябвало да го наградят с второ графство. — Когато приключите, бих желал да си поприказвам с вас. — Той се обърна да си ходи, обаче спря, подпрял ръка на вратата. Обърна поглед назад и се усмихна. — Ще се наложи ли специално да идвам да ви доведа?
— Не — високомерно отвърна Клио без капчица свян. — Уверена съм, че много лесно ще ви намеря, милорд.
Той кимна и затвори вратата. Когато излезе навън и зави към обора, си подсвиркваше.

 

Не беше лесно да го намери.
Нямаше го в дневната, нито в голямата зала. След закуска хлебарят го беше видял при ковача, но ковачът не го беше виждал от пладне, когато Мерик отишъл при зидаря.
Зидарят беше отишъл до близката каменоломна сам, обаче един страж бе зърнал графа с Томас орача, Джон майстора и Уилям бъчваря. Графът оставил Томас, Джон и Уилям, когато брат Дисмас се оплакал, че войниците му играят на зарове в нефа и че ще е голям куцуз Божият гняв да се стовари точно сега върху Камроуз.
Но когато откри брат Дисмас, стана ясно, че не е виждал графа от шестия час, когато сър Изамбард го потърсил. Никой не знаеше къде се е дянал сър Изамбард.
Най-накрая завари възрастния рицар в обора, където Туп, Бух и Тобин чистеха тора.
— Сър Изамбард?
Той се обърна. Никаква усмивка. Никаква промяна в намусената му физиономия. Само кимна.
— Кажете, господарке.
— Какво вършат тези момчета?
— Чистят тор.
— И сама виждам. Защо?
— Това е най-новото им наказание, че не са се подчинили на сър Мерик.
— Още ли са наказани?
— Да. Този път заради билковата градина.
Клио понечи да възрази, че не те, а тя трябва да бъде наказана, но двете по-малки момчета припнаха при нея, гордо вдигнали лопатите като мечове.
— Графът ни каза — Туп достолепно вирна глава, — че ако ще ставаме рицари, трябва да се научим да изпълняваме заповедите му. — Той млъкна и я погледна, молейки я с очи да прояви разбиране. — Даже ако вие ни наредите нещо друго, господарке.
Бух кимна полекичка.
— Аз също. Ала някой ден ние ще станем рицари и ще те защитаваме с цената на живота си.
Тобин беше достатъчно глупав да се изхили. Сър Изамбард сурово го погледна.
— Лорд Мерик ти възложи специално задание, Де Клеър.
— Отдавна служа на моя господар — изперчи се Тобин. Застана пред Туп и Бух и натърти: — Господарят възлага по-важните задачи на онези, които му служат по-добре.
Беше толкова нагъл, че на Клио й идеше да го цапардоса с някоя лопата.
— Да, графът награждава онези, които го заслужават — тържествено отвърна сър Изамбард.
— И каква, сър, е важната ми задача? — Тобин наперено закрачи в кръг около Туп и Бух, после обърна красивото си лице към възрастния рицар.
Сър Изамбард замислено потърка брадичка и рече:
— Когато свършиш с чистенето, Де Клеър, ще отговаряш за обучението.
— Обучение ли? — намръщи се Тобин.
— Да. — Сър Изамбард опря масивни длани на бедрата си и добави. — Обучението на Туп и Бух.
— И за какво ще ги обучавам?
— За нови пажове на Дьо Бокур.
От радост Туп и Бух така се развикаха, че заглушиха псувните на младежа.
Ако в този момент Мерик беше тук, Клио щеше да се хвърли в обятията му и да зарече да изпълнява всичките му разпореждания. Поне за следващите няколко минути де. Никога не беше виждала момчетата толкова щастливи. Едва не се разплака. Сър Изамбард потупа бая здраво Тобин по раменете. Оръженосецът изглеждаше зле, все едно бе ял развалена риба.
— Сър — обърна се Клио към възрастния мъж, който още не се беше усмихнал. — Да сте виждали графа?
— Да, милейди. Той е горе, на парапета на бойната кула. — Рицарят посочи на север.
Клио му помаха в знак на благодарност, запретна поли и се затича като дете към каменното стълбище. Когато достигна най-високата кула, откъдето се излизаше за парапета с бойниците, не й бе останал дъх, затова се спря, постави ръка на гърдите си и се облегна на стената.
— Всеки път, когато трябва да се видим, ли ще ме караш да те чакам? — Мерик стоеше под арката, стиснал изваяния й ръб. Половината му лице тънеше в сянка, но доколкото личеше от светлата половина, не бе сърдит. Изглеждаше развеселен. Май му беше приятно.
Клио вдиша, вирна брадичка и отвърна с абсолютна небрежност:
— Може би.
— В продължение на две дълги години?
Значи беше разбрал играта й.
— Вероятно за по-дълго. — Тя гордо закрачи към него, все едно не беше тичала толкова бясно, че да остане без дъх.
Двамата поеха по пътеката зад бойниците, оцапана на места с петна засъхнала кръв. Клио май нямаше да ги забележи преди случката с уелсците. Преди просто не би обърнала внимание.
Тази част от стената се издигаше високо над замъка; вятърът духаше по-силно и въздухът бе по-хладен. Заобикаляше ги само небето.
Той мълчеше и Клио се опита да прозре мислите му. Беше се облегнал на каменната кула, скръстил ръце на гърдите си. Подпираше се с единия крак на купчина камъни, струпани до назъбената стена. Погледът му се рееше към хоризонта, където зелените хълмове и дървета се срещаха със синьото и безоблачно английско небе. Клио също се облегна на жълтата кула и се зачуди как ли ще спогажда с този непознат, който изглеждаше грубоват, но явно си имаше нежна страна.
— Когато кажа нещо, очаквам послушание.
Дотук с нежната му страна.
— Особено от тези, които е мой дълг да браня.
Звучеше като баща й. Клио задъвка устните си.
— Не се разпореждам, защото съм жесток и деспотичен или за да те тормозя. Ръководя се от съображения за безопасност и за добруването на земите ти.
Когато тя не отговори нищо, той продължи:
— Ще се убедиш, че съм разбран човек. Но когато кажа нещо, очаквам послушание. Няма значение дали заповядвам на войниците си, на слугите си или на моята жена.
— Аз още не съм ти жена. — Думите неволно й се изплъзнаха. Моментално й се прииска да си ги вземе назад.
Той нито се помръдна, нито каза нещо, затова прибързаните й думи прозвучаха глупаво, детински. По принцип Клио не беше сприхава и й стана неприятно, че я изкарват такава.
Фактът, че се държи така пред Мерик, изведнъж я разтревожи. Кой знае защо доброто му мнение я вълнуваше. Тя заби поглед в ръцете си.
— Не биваше да казвам последното, милорд.
— Може би предизвикателният ти тон не беше удачен, но аз съм му свикнал.
Клио рязко изправи глава. По погледа му разбра, че я закача. Тя едва не се усмихна.
— Държа с мен да разговаряш откровено. — Мерик напрегнато замълча, взирайки се в лицето й. Очевидно се канеше да повдигне важен въпрос. — Кажи ми сега. Кажете ми истината, милейди. Не желаеш ли да се ожениш за мен?
— Не съм казала това.
— Да не би да си се врекла другиму, докато ме е нямало през онези шест години?
— Не. Не. — Клио поклати глава. — Не съм се вричала никому.
— Значи си съгласна с женитбата.
Тогава тя го погледна и установи, че не може да отрече, както не може да разпери ръце и да полети около стражевата кула.
— Съгласна съм.
Лицето му не изразяваше емоции, но Клио усети как помежду им премина нещо; нещо като желание.
— Искам доброволно да ми станеш невеста, Клио. Гледай действително да мислиш това, което каза.
— Мисля го. Ще се оженя за теб, господарю мой.
— Не насила.
Тя кимна и се обърна да си ходи.
Той леко сведе глава, за да вижда лицето й.
— Погледни ме в очите. Кажи го.
— «Го».
За миг на Клио и се стори, че той ще се усмихне — този строг, ала озадачаващ мъж, воин и близък приятел на краля; мъж, който я бе излекувал и щеше да й стане съпруг.
Напрегнатият му поглед бе по-красноречив от всякакви думи. Тя въздъхна и си пожела бъдещият й съпруг да проявява повече чувство за хумор, което да се родее с нейното.
— Не насила. — Тя повтори неговата фраза, след това я украси със свои думи. — Ще се оженя за вас, господарю Мерик, и то по своя воля.
— Добре.
Тя пак понечи да си тръгне, но той я възпря, поставяйки нежно десница на здравото й рамо.
— Традицията повелява да скрепим вричането си с целувка за вярност.
Клио стрелна поглед към устата му. Тъмната набола брада подчертаваше устните и силната му челюст. Вратът му беше як като на бик, понеже се изискваше голяма мощ, за да носиш ризница с яка и шлем.
Клио беше повдигнала ризницата на баща си веднъж, когато си наби в главата идеята да стане оръженосец, за да отиде на турнир в Нормандия. Отказа се, когато с мъка повдигна само качулката. Баща й я взе на подбив, защото бе предрекъл, че от нея — една жена — няма да излезе оръженосец. След като вдигна качулката, Клио му отговори, че вече разбира защо мъжете са толкова дебелоглави.
Ала сега, докато се взираше в лицето на бъдещия си жених, видя, че очите под извитите му вежди са в онова прохладно синьо. Само че тези път не гледаха гневно, не бяха ледени. Вместо това съдържаха същия жарък блясък, когато я целуна пред войниците си и когато тя изпусна кърпата.
Беше на едно равнище с гърдите му, затова размаха подканващо пръст.
— Ако обичате, вашата буза, милорд.
Той не се наведе. Тутакси я вдигна във въздуха и я целуна по устата. Огромните му ръчища я придържаха за талията; после той я затисна с тяло към стената, промушвайки едната си ръка зад тила й, пазейки я от острите ръбове на камъните.
Дъхът му ухаеше на свежо, сякаш скоро бе дъвкал клонка от лешник за почистване на зъбите си. От него Клио вдъхваше аромата на пролетното слънце, тази вкусна миризма на топъл хляб. Този ден той не миришеше на коне, прахоляк и пот.
Езикът му облиза устните й. Тя изненадано отвори очи и установи, че той я наблюдава. Мерик се отдръпна и бавно прокара устни по веждите й и по клепачите, които тя отново затвори.
Той беше тъй нежен. Целувките му бяха като шепот — ласкави, топли, задъхани. Устните му се преместиха до едното й ушенце.
— Отвори уста.
Този път той не отнемаше нещо от нея, а я склоняваше доброволно да даде — също както я накара да признае, че ще се ожени за него. Даваше й възможност да поеме контрол, а и двамата знаеха какво означава това.
Тя не можеше да твърди, че е била насилена.
Сетне устните му отново покриха нейните; езикът му изпълни устата и, вкусвайки, дразнейки, палувайки — стрелваше се по зъбите й, после бавно облизваше първо долната, после горната устна, за да се гмурне обратно и да я изпрати на място, където в главата й нямаше мисли, където тя само чувстваше, където кръвта й кипеше като казан с олио.
Мерик имаше вкуса на всичко, което Клио някога беше обичала: на захаросани смокини и сочни сицилиански портокали, на бадемово мляко и сладки череши, на крем със стафиди и розов пудинг.
Ръцете й се плъзнаха по гръдния му кош и по якия му врат. Залепи се за него, понеже не знаеше какво иска. Ту изстиваше като лед, ту пламтеше като огън, сякаш бе хванала някаква непонятна, ала прекрасна треска от слънцето и месечината.
Притисна тялото си до неговото, защото изпита някаква неспокойна нужда да се отърка в него, да проникне в него. Той изпъшка нещо и понечи да се отдръпне.
От дълбините на съществото й се изтръгна разочарован вик — вик на птиче, паднало от гнездото.
Той я затисна с бедра към стената и обхвана лицето й в шепи. Хак я целуна. Устните му бяха по-настоятелни от преди, езикът му опустошаваше нейния с могъщи тласъци. Сякаш нещо го подкокоросваше, принуждаваше го да я целува и да докаже, че я спечелил.
Това не ставаше дума за нежната целувка на любовник. А за целувката на воин. Нейният воин.
Той рязко отдели устни от нейните.
Клио дотолкова бе потънала в целувката, че разтърси глава, за да пропъди странната си замаяност.
След няколко мига лицето му вече не беше някакво размазано петно. Щом зрението й се проясни, видя, че очите му са съсредоточени върху устата й. Мерик пъхтеше, все едно се е бил или е яздил бързо.
Учестеното й дишането се смеси с неговото, а вятърът над укреплението погълна диханията им. Пулсът й постепенно се успокои и пак поде бавния си, силен ритъм.
Мерик я хвана за талията и я пусна на каменния под. Тя извърна поглед, притеснена от случилото се. Чувстваше се като лека жена, като пищната млекарка с бялата кожа и розовите бузи, която съблазняваше войниците на баща й, като притискаше снагата си в тяхната и ги канеше при купите със сено.
Тази слабоволева, аморална Клио й беше чужда и тя се уплаши от това, което бе извършила. Ръцете й се разтрепериха, тя здраво ги стисна и се опита да ги скрие в гънките на туниката си.
— Боиш ли се да ме погледнеш?
— Не.
Тя не повдигна глава, просто изрече думата, която безочливо отричаше чувството, което в момента я мъчеше — страх.
Защото се боеше какво ще види, щом го погледне. Като връх на унижението, очите й се насълзиха.
Уф, не! Сега ли намери да плачеш!
Тя прехапа устни, ала това не помогна. Сълзите рукнаха по бузите й.
За неин ужас той сложи ръце на раменете й. Обърна я към себе си и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му.
— Клио.
Тя не можа да отговори, защото знаеше, че той ще чуе сълзите, които се мъчеше да скрие; онези сълзи, които сама не разбираше.
— Плачеш ли?
Тя извърна глава.
— Нараних ли те?
— Не.
— Кажи ми защо плачеш.
— Не зная защо. Просто ми се плаче. — Тя се опита да го избута, но той не й даде. Клио бавно обърна лице към неговото и видя, че устата му отново приижда към нейната.
Онази целувка. Опазил я господ, тя жадуваше онази целувка.
От полетата зад крепостта прозвуча вик. Мерик рязко я пусна. Двамата заедно се погледнаха от парапета. Идваха някакви ездачи, които придружаваха дълга колона каруци. Развяваха се пряпорци с червени лъвове, изправени на задните си лапи.
Когато се обърна към Клио, в очите на Мерик проблесна странно пламъче: насмешка, примесена с арогантна гордост, което малко я смути.
Той протегна ръка.
— Ела.
Клио се поколеба и посочи с глава към процесията долу.
— За какво е всичко това, милорд?
— За какво ли? — Той я хвана и без излишни церемонии я повлече към стълбите. — Това е откупът ми за булката, милейди.

 

20

 

Преди Клио никога не беше виждала механична птица. Не знаеше, че подобна играчка съществува и не беше копняла да притежава такава. Според Мерик тази птичка принадлежала на великия македонец Александър.
Тя се взря в механичната играчка и се сети за Паричко, при което отправи бърза молитва той да е жив и здрав в гората. Може би се люлееше нагоре-надолу от клона на някоя върба или щастливо се излежаваше върху главата я на лисица, я на язовец и кълвеше въшки — любимото му развлечение.
Механичната птица, която бе обхванала в шепи, имаше странен вид. Ех, де да можеше да говори! Какви ли неща би й разказало.
Клио погледна котарака си, който се бе умърлушил след изчезването на ястреба. Тя пъхна медното ключе в мъничкия прорез в гърба на птичето и го нави, както Мерик й показа.
Птичката зацъка, уж чуруликаше, а при всяко цъкане крилцата се повдигаха малко, докато накрая не се разпериха като на сокол.
Циклопчо — същинско чудо! — внезапно се разбуди, изви гръб, засъска и седна на задните си лапи. Докато се взираше в птицата с едното си око, опашката му се замята напред-назад.
Завчера Старата Гладис беше поставила черна превръзка на мястото на липсващото око, което придаде на котарака вид на езическо божество. Щом го зърна, брат Дисмас едва не получи удар и се развика, че Циклопчо бил слуга на рогатия.
Механичната птица с пъстрото минало започна да се клатушка, описвайки кръг.
Циклопчо й се нахвърли. Дебелият му корем затисна играчката, която продължи да издава звук като от счупено звънче. Зън-бръм-бръм! После Циклопчо изскочи през вратата толкова бързо, че ако не беше мярнала опашката му, Клио като нищо щеше да си помисли, че котаракът й се е изпарил вдън земя.
Птицата беше повалена на пода, а крилцата й висяха под неестествен ъгъл, а от гърба му стърчеше тел, навита като къдриците на Дулси. Клио се надигна от табуретката до новото си легло, вдигна разнебитената играчка и я остави на масата, отрупана със сандъчета за бижута и драгоценности, златни чаши, листа от благородни метали и ценни мощехранителници.
Колкото пъти се обърнеше да се огледа, не вярваше на очите си. Чеизът й преливаше отвсякъде.
На пода бяха стоварени източни килими със сложни плетеници от фигури: копринени славеи, пищни рози, бели коне. Край едната стена на дневната бяха струпани фламандски гоблени, а до тях се мъдреха ракли с платно в различни чудни цветове. Някои платове искряха като изпредени от същински скъпоценни камъни: сапфири, рубини, изумруди и кехлибар. В други имаше вплетени нишки сребро, мед и злато, а от една ракла преливаха панделки, ширити, пискюли и сърма, които искряха като сияйната месечина.
На очи биеше едно великолепно плюшено легло. Сандъкът му беше от палисандрово дърво, а рамката за балдахина — от абанос. То бе застлано с фини ленени чаршафи, избелени така, че грееха като слънцето. По леглото бяха пръснати възглавници, изпредени в Кашмир от козя вълна.
От Ориента, от земите, където живееше мангустата, пристигна дървено колело за предене на вълна, което даваше невероятно фина нишка. То стоеше в ъгъла до арфа с позлатени струни и три музикални инструмента от тръстика, които звучаха тъжовно и меко като среднощен вик на самотна птица.
Следваше малко писалище с табуретка, изработена от същото дърво, върху чиято седалка бяха гравирани леопарди. Мерик нареди да ги поставят до най-голямата капандура, за да отразяват светлината с лакираната си повърхност. Сега, докато Клио го гледаше, писалището придоби наситения цвят на топъл летен заник.
Ала подобно на своя дарител писалището пазеше великолепни, изненадващи тайни, защото, щом Клио повдигнеше капака, отдолу се откриваше чекмедже. То бе пълно с пергамент, тънък като люспа от лук. До фината хартия седеше лакирана кутия с писци и резци в различни размери, както и рог, пълен с безценното индигово мастило — дар от султан, който се впечатлил от ездаческия талант на годеника й.
Имаше още. Много още. Във всеки ъгъл. Всяко кътче съдържаше нещо ново, нещо по-уникално и забавно от предишното. Докато разглеждаше стаята, Клио се почувства зашеметена от богатствата, струпани пред очите й. Тук. В Камроуз, нейния дом, мястото, на което тя жадуваше да възвърне предишната елегантност. Ала това бе повече от елегантно.
Струваше й се, че всички тези скъпоценности идват малко в повече. Но какво ще рече богатство и величие да идват «в повече»?
Объркана от мислите си, тя зърна отражението си в огромното месингово огледало, което Дулси беше закачила близо до новия й сребърен леген и сребърна кана с дръжка във формата на лъв, готов за скок.
Хрумна й, че тези богатства са й дар от Червения лъв; те бяха негова собственост и той предпочете да ги даде на нея. Преди тя с омерзение смяташе, че откупът за булката е разплащане, че булката е нещо като робиня, купена на търг от предложилия най-висока цена.
Ала Мерик успя да й създаде усещането, че това са дарове, подбрани специално за нея. Дарове, които не трябваше да я подкупят; а да й доставят удоволствие и комфорт. Даваше си сметка, че звучи наивно, ала тази мисъл намираше отклик в сърцето й.
Вгледа се в полирания месинг.
Какво беше това, което заничаше към нея? Клио леко наклони глава. Не приличаше на себе си. Протегна ръка към сините перли във формата на капки, които красяха диадемата със златна мрежа за коса и бяха със същия цвят като ледените очи на Мерик.
Кожата й се зачерви, все едно се беше разхождала под знойното лятно слънце, зелените й очи заблестяха. Тя докосна алените си, подпухнали устни.
Целуната. Бяха я целунали.
Това не бе похотливата целувка на дъртия епископ в тъмното ъгълче под стълбите, нито бързо клъвване по бузата, както правеха оборските ратайчета. Това беше мъжка целувка. Истинска целувка. Толкова интимна целувка, че направо не беше за вярване.
Тя замечтано въздъхна.
Султаните от Ориента може и да бяха възхитени от ездаческия талант на Мерик, но Клио бе далеч по-впечатлена от умението му да се целува.
Обеща да се ожени за Мерик. Даде му думата си.
Не знаеше кое е по за чудене: че тя така охотно се съгласи или че той въобще я попита. Ако беше отговорила отрицателно, той щеше ли да приеме отказа й? От инат би искала да изпробва тази теория, но знаеше, че никога няма да го направи.
Клио се мъчеше да се убеди, че е все едно. Мъчеше се като грешен дявол. Той я спечели безапелационно, както се печели награда в турнир.
И то я спечели не с груба сила, не с богатствата и разкоша наоколо. Не я спечели с целувки, които й взимаха ума. По-скоро това беше свързано с изненадващата му доброта, както и нежната твърдост, която бе наблюдавала у него през изминалата седмица.
Ала нещото, което окончателно я покори, беше далеч по-забележително, по-могъщо. Ставаше дума за най-големия подарък, който Мерик й поднесе: правото да каже не.
Малко преди утринната молитва, тъй като не можеше да мигне на новото си плюшено легло, Клио се качи на парапета с бойниците и притисна гръб към студените, влажни камъни. Зарея поглед в нощното небе, което беше толкова ясно, че звездите изглеждаха близо като светулките в близката гора.
Веднъж, когато беше малка, Клио на своя глава отиде в гората и видя някакви странни петънца светлина да кръжат във въздуха на рояци, като пламтящи пчели. Така се беше уплашила, че изтича право в обятията на майка си, разплакана.
Само че майка й я прегърна здраво, за да не плаче, и я заведе обратно в гората и й обясни какво представляват тези светли петънца. Хората ги наричали кадиски мухи, а селяните вярвали, че носят добър късмет на този, който ги види. Досущ източната звезда, която възвестила раждането на Христос, светулките дружали с ангелите, а още в първите дни на Сътворението лично Господ ги благословил и оттогава те радостно танцували във въздуха.
Клио не забрави онзи ден, защото това беше един от малкото спомени, в които виждаше лицето на своята майка.
Клио гледаше небето, унесена в спомени, и в душата й затрептя радостно чувство. Звездите изтляха и тя се накани да се прибира, но една врата на двора изскърца. Клио се подпря на бойниците и се надвеси от парапета.
Видя, че Мерик е излязъл навън, и неотклонно го проследи с поглед. Имаше нещо в походката му — в чупката на ханша, в големите крачки, които сякаш поглъщаха земята, в начина, по който ръцете му хем се движеха, хем дясната все оставаше върху дръжката на меча, въпреки че се намираше на своя територия.
Плещите му бяха изправени, главната гордо вдигната. Черната му коса блестеше, посребрена от светлата зора, закъдрена там, където краищата се допираха о раменете. Мерик носеше кожена туника в същия цвят като косата му. Ботушите му стигаха почти до колената, шпорите му излъчваха златна лъскавина. Той обмени няколко думи с майсторите и работниците.
Незнайно защо Клио се скри в сенките с пламнало лице. Нямаше как Мерик да я е видял, но сякаш я усети. Помежду им съществуваше някаква невидима верига, която ги свързваше в един ум, в една душа.
По челото й изби пот. Клио не помръдна, даже затаи дъх, докато гръдният й кош не заплаши да се пръсне. Бавно, потайно надникна от сенките. Чувстваше се като крадец.
Мерик разговаряше със зидарите и след секунди те всички тръгнаха към най-новото укрепление в крепостта: вътрешна желязна решетка, която беше добавена миналата седмица за сигурност.
Клио се почувства странно олекнала, сякаш присъстваше само наполовина там. Взря се в златната зора. Може би звездите също като светулките й бяха донесли късмет. Все пак добре беше огледала Мерик.
После се наруга, че е глупачка. Ако късметът наистина я беше споходил, Мерик щеше да е само с препаска на слабините.

 

След няколко дена, през които непрекъснато беше зает, Мерик стоеше приведен над парадната маса и затискаше с ръце краищата на една голяма строителна скица.
— Зърнах някакъв уелски дявол, яхнал арабския ти жребец.
Мерик вдигна поглед.
Сър Роджър стоеше под арката на един от страничните входове. Стискаше шлема си под мишница и беше бутнал качулката си назад. Сега тя висеше около врата му като ярем.
От червената му коса стърчаха листа и лепкав мъх, ризницата му бе оцапана с трева и пръст. Цялата му броня беше омазана с кал, сякаш някой хубаво го беше овалял в тинята.
Той се запъти към Мерик и от ботушите му на струи протече вода.
Мерик бавно разгледа приятеля си.
— Изненадан съм, дето Стария Лангдън не те е учил, че с броня не се плува.
Роджър му отговори с груб жест и хвърли шлема и ръкавиците си на една пейка. Един прогизнал блатен невен се приземи до Мерик, който го вдигна и го размаха пред Роджър.
— Да си загубил това?
Роджър избълва една цветиста псувня.
Мерик рядко беше виждал приятеля си в подобно състояние. По принцип Роджър беше в непоносимо приятно настроение. Мерик пак заразглежда плановете за моста.
— Не си на себе си. Дамите ще бъдат съкрушени.
Роджър седна срещу него.
— Преследвах онзи проклетник заради теб.
— Заради мен ли? — Тази глупост преля чашата. Мерик криво се засмя.
— Да, заради теб. Конят е твой.
— Виж ти, помислих си, че е, защото откакто се сдобих с този жребец, ти се опитваш да ми го измъкнеш по всевъзможни начини. — Роджър заби поглед в ръцете си и невярващо разтърси глава.
— През последните две години как ли не те изнудвах да ми го продадеш!
— Зная.
Роджър вдигна поглед.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Мислех, че ще трошиш стени, задето си загубил жребеца си.
Мерик сви рамене.
— И други коне си имам.
— Да нямаш треска?
Да, помисли си Мерик, пренебрегвайки озадачения поглед на приятеля си. Кръвта му кипеше, ала температурата не бе предизвикана от болест. Само ако Роджър узнаеше, че е луднал по една жена!
Предпочете да не отговаря и се престори, че разглежда скицата, без да е сигурен, че не я държи наопаки.
Няколко дълги секунди Роджър също мълча, после недоволно си призна:
— Наложи се оръженосецът и двама войници да ме вадят от реката. — Заби камата си в една зелена круша, поставена във фруктиера на масата, отхапа огромно парче и стръвно задъвка, все едно това бе жилава овнешка пържола. — За малко да се удавя.
— Личи си. Ще ядеш ли тая круша, или ще я убиваш?
— И двете — отвърна Роджър с пълна уста.
— Да попитам ли как прочут ездач като теб се е озовал в реката?
— Не и ако държиш на живота си.
Мерик се засмя гръмогласно.
От гневно възмущение изражението на Роджър се промени до плаха радост.
— Предполагам, че щеше да е забавно представление, ако не се беше случило с мен.
— Ако се беше случило на мен, ти щеше да ревеш от смях и да се кискаш, докато не ти забия юмрук в мутрата.
— Вярно е.
— Само гордостта ти е болезнено засегната.
— Не.
— Да не си ранен? — напрегна се Мерик. Споменът за Клио и стрелата още бе прекалено пресен. Той обичаше Роджър като брата, който никога не бе имал.
— И задникът ми. — Роджър се размърда. — Боли ме като зъбите на Света Аполония. Речното дъно е каменисто, да му се не види!
Мерик му подхвърли една възглавничка от високия господарски стол, която Роджър улови и за негова изненада, си подложи.
— Трябваше да видиш онзи ездач, Мерик. — Той размаха камата с набодено парче круша, за да подчертае думите си. — Не съм виждал някой да язди така, като хала! Все едно цял живот е яздил жребеца ти! — Роджър откъсна поглед от таванските греди и се обърна към приятеля си. — Приличаха на едно цяло. Направо летяха по онези стръмни скали към долината. В сравнение с тях конниците от Дамаск са истински бабички.
Но Мерик не се интересуваше от никакви бабички. Той мислеше за Клио, представяше си лицето й — нейното особено лице — земния, сладък аромат на устата й.
Роджър седеше отсреща му и съзнанието му изпълваше съвсем различен образ — ездач и жребец, най-хубавият, който беше виждал, да летят през дивата уелска долина, все едно са опиянени от вятъра.

 

21

 

Клио тъкмо си мислеше за опияняване, само че не от вятъра. Неин дълг беше да напои гостите на сватбата си с ейл.
Тази традиция се считаше за нещо специално — дар на гостите от майката на булката. Клио си нямаше жива майка, но имаше гордост.
Каква великолепна идея я беше осенила! Разбира се, че тя щеше да приготви най-хубавия ейл. Тайно се надяваше, че най-сетне ще уцели магическата рецепта, която мнозина други също бяха търсили.
Какъв по-добър дар за жениха и неговите войници? Непобедими като някогашните друидски воини, които прогонили славния Цезар и легионите му!
Тя лежеше по корем върху новото си плюшено легло, нетърпеливо размахвайки във въздуха босите си крака, докато прелистваше бележките и рецептите на сестра Амиция.
Ако кажеше на някого какво е замислила, сигурно щяха да я предупредят, че пилците се броят наесен. Клио даже ги чуваше във въображението си: «Тая Клио! Ама че гъска е това момиче; прави си сметка за ейла, а ден за сватбата още не е наречен.»
Ала Мерик каза, че ще се венчаят в рамките на две седмици. Нямаше причина да не му повярва. Откакто се беше завърнал, той не я излъга нито веднъж.
Освен това, подсказа й логиката, той съобщи информацията, без да го питат, с едно небрежно подмятане.
В стаята й носеха ракла след ракла. Отначало Клио се видя в чудо: на какво по-напред да се нарадва? Първата ракла преливаше от разкошни платове, каквито тя никога не бе виждала. Едва не потъна в огромния сандък, докато вадеше топ след топ.
— Само едно нещо бави сватбата ни.
Клио само се зачуди за какво говори той. С благоговение се взираше в едни невероятно тънки и прозрачни платове и имаше чувството, че наднича през скъпоценните витражи на катедрала.
— Сватба ли? — Тя се сепна. Той сватба ли беше казал? Клио извади глава от раклата. — Нашата сватба ли?
Мерик просто си тръгна, а главният зидар хукна по петите му. Клио бързо се изправи и отметна косата от лицето си, за да види как главата му изчезва надолу по стълбището.
— Мерик! Чакай! — Тя се затича към стълбището. — Какво бави сватбата?
Ала не получи отговор. Той изчезна, сподирян от призивите на майстора. За пореден път.
Затова сега, докато лежеше на леглото, тя подпря брадичка на ръцете си и се нацупи, мислейки за последните дни. Не беше виждала Мерик от онази сутрин на укрепленията. Започваше да се чуди дали да не се дегизира като тухла. Или като ведро за новите кладенци. Или като страж за новата порта с решетка. Или да се превърне в скица за моста над уголемения ров.
Тогава щеше да задържи за по-дълго вниманието на годеника си. А тя се нуждаеше от вниманието му, ако искаше да си изкопчи още от неговите великолепни целувки.
Ала след миг раздразнението й се изпари. Трябваше да прояви повече търпение, повече разбиране. Най-малкото да му се отплати за добрината, грижите и подаръците.
Клио въздъхна и отново се върна към бележките, пръснати по леглото й. Прочете за Trefriw и chalybeate — според тълкуването на сестра Амиция това бяха минералните извори на Уелс, които притежавали целебни свойства.
Минерални извори? Целебни свойства?
Клио бързо прелисти нататък и се натъкна на ново предложение за рецепта. Бавно прочете нужните продукти. Повдигна глава и замислено почука с пръст трапчинката на брадичката си. На челото й се появи пръчица. Тя задъвка долната си устна и нервно започна да върти пръстена на пръста си. Изражението й светкавично се промени, все едно някой беше щракнал с пръсти. Погледът й стана един такъв кротичък…
Накрая Клио се усмихна. Олеле! Може би не беше зле, че годеникът й е толкова зает.

 

Яхнал най-добрия кон, който успяха да му оседлаят набързо, Мерик препускаше с неколцина войници към брега. Роджър яздеше до него и без проблеми издържаше на темпото му.
След като беше яздил Еъриз и арабския жребец, този кон му се струваше жалка кранта. Ако беше на арабския жребец, досега щеше да е хванал Клио.
— Защо, по дяволите, си й подарил покрит фургон? — запита Роджър.
— Не знам. — Наум Мерик не пестеше обидните епитети по свой адрес. Истината бе, че й подари специално изрисуваната кола като част от откупа. Беше чувал, че дамите обожавали луксозни коли. Искаше да я зарадва. Беше си спомнил как тялото й лъщеше от банята, а изражението й го предизвикваше. Въпреки че дни наред се занимаваше изцяло с ремонта на замъка, не успяваше да прогони този разгорещен образ от съзнанието си.
Мислел е с долната си глава. Не знаеше на себе си ли да се сърди, или на Клио.
С крайчеца на окото си улови въпросителния поглед на Роджър.
— След като я простреля уелска стрела, погрешно реших, че едва ли ще е толкова глупава, че отново да излезе сама.
— Сама? Мислех, че оная дъртофелница е с нея.
— Все тая. Дъртата е луда.
— А, видях я аз старата вещица. Намигна ми с едно черно око. Честна дума, хвана ме шубе. Не ми стана ясно дали кокетничи, или ме урочасва.
— Говориш като онзи глупав монах Дисмас. — Мерик си спомни, че когато Клио боледуваше, беше зърнал интелигентност в очите на Старата Гладис. Освен това тя му беше дала мехлема, благодарение на който Клио оздравя така бързо, че от цяла седмица вече му създаваше нови ядове. — Според мен жената е безобидна.
— Безобидна ли? Брей, Мерик, стига тя да намигне и ще уплаши самия дявол. Като вземем предвид това, подозирам, че лейди Клио е в безопасност с вещицата.
Мерик нямаше да повярва, че Клио в безопасност, докато не я прегърне и лично не се увери. Непрекъснато си спомняше как тя бяга от онези мъже, стрелата, кръвта, писъка й.
Това го накара още по-бясно да пришпори коня си по широката долина, която гледаше към залива. Не след дълго галопираше към кафявия път, криволичещ между крайбрежните скали. Зърна червен отблясък и дръпна юздите на жребеца.
Там, долу, се виждаше фургон с червено платнище. Коларката носеше черна роба, а пухкавата й бяла коса се развяваше на вятъра като разчепкана вълна.
Към фургона с ремъци бяха прикрепени големи бурета за вода. Докато боядисаните в златно колелета със сложно украсени спици се търкаляха по пътя, зад тях се вдигаха облаци прах, а буретата дрънчаха като бойните барабани на келтите.
В гнева си той пожела на Клио да получи главоболие от цялата тази шумотевица. Като си го представи картинно, едва не се засмя. Буретата бяха толкова много, че воловете комай теглеха цялата вода на Кардиганския залив.
Роджър го настигна и взе да го псува на поразия:
— Ще умориш бедното животно! То какво ти е виновно!
— Не — скръцна със зъби Мерик. — Няма да уморя този кон. — Той измъкна меча си и посочи с него фургона, от чието прозорче току-що се бе подала една позната руса глава. — Ако ще уморявам някого, това ще е тя.

 

22

 

Клио моментално разбра, че е загазила. Хвана се за прозорчето и се загледа на изток.
Начинът, по който Мерик и войниците му препускаха, й даде бегла представа с какво си имат работа враговете му. Морският бриз заплашително развяваше пряпорците с червения лъв. Мерик яздеше ловко и толкова бързо, че вече беше преполовил склона. Тъмната му пелерина се издуваше зад него като криле и той приличайте на самия дявол, идващ от ада.
Земята се разтресе от конския тропот, вдигнаха се облаци прах, варварски викове разцепиха въздуха.
Клио погледна към капрата. Даже Старата Гладис — която беше по-буйна по нрав от кралицата-майка Елеонора — реши да не злоупотребява с търпението на лорд Мерик и войниците му. Спря волския впряг, преди Клио да й нареди.
Мерик яздеше право към Клио. Когато стигна до края на пътя, дръпна юздите. Преди жребецът да е спрял, той скочи от него и закрачи към нея с поглед, черен като мантията му.
Клио се скри зад едно огромно буре с капак, което двете със Старата Гладис с триста зора бяха набутали във фургона. Днес двете бяха събрали общо десет бурета изворна вода, достатъчни да сварят огромно количество ейл за венчавката.
Дъвчейки долната си устна, Клио надникна иззад прикритието си. Мерик никак не изглеждаше доволен.
Той отвори вратичката с такава сила, че фургонът се разклати. Клио неволно закачи с лакът бурето, чийто капак лекичко се отхлупи. Малко вода се изля от ръба му. Мерик се пресегна, застопори клатещото се буре и намести капака с огромната си длан.
Той мълчеше красноречиво. Просто се подпираше на бурето и я гледаше като куче, което приклещило на дърво някоя котка.
Плещестото му тяло изпълваше вратичката. Дишаше запъхтяно.
Гледката си я биваше, спор да няма.
Клио се втренчи в лицето му. Виж ти, кой да предполага, че една челюст можела да бъде стисната толкова здраво. Би се обзаложила, че зъбите са го заболели.
— Излизай.
Клио продължи да дъвче устната си, обмисляйки оскъдните си варианти за действие. Повдигна брадичка и го погледна.
— Как ли пък не.
Намести се върху меката кожена седалка и се зае да изглажда въображаемите гънки на роклята си. В края на краищата бурето й осигуряваше нещо като щит.
Той напъха голямата си черна глава в купето и ревна:
— Признай си, жено! Да не би да си измислила тази дързост, за да ме подложиш на изпитание?
— Какво изпитание? Не зная за какво говориш.
— Тази… тази… тъпотия! — Мерик размаха ръка. — Брей, пусто да опустее!
— Вие кълнете, господарю — навири нос тя.
— Зная. — Той я удостои с яростен поглед и така стисна вратичката, че пръстите му побеляха. — Триста дяволи, така ми се отпуска душата.
Клио се извърна към другото прозорче, като се чудеше каква ще е следващата му стъпка. По-ясно не би могла да покаже, че го игнорира. След миг чу шепота на войниците, тропота на конете, подсвирването на сър Роджър.
— Клио — Гласът на Мерик прозвуча рязко, отсечено и напрегнато. Тонът му беше много различен от онзи път, когато я целуваше нежно, с невероятна топлота. Ала Клио вярваше, че той е способен на нежност и че няма да й стори зло.
Тя бавно се обърна и за един миг, ярък като светкавица, погледите им се срещнаха. Между тях премина нещо стихийно, заради което сърцето й се разтуптя, а дишането й се накъса.
Странно, защото не беше тичала.
Но докато го наблюдаваше и изчакваше той да направи следващия ход, Клио забеляза, че в държанието му няма никаква нежност. Той откъсна от нея гневния си взор и от нерви разроши косата си. Закрачи пред нея, сключил ръце зад гърба си, сякаш се изкушаваше да й извие вратлето. Гневът му беше осезаем. Вратът му се зачерви досущ като на баща й, когато я изпъдиха от двора на кралица Елеонора.
Мерик крачеше все по-бързо, походката му ставаше все по-дървена, а вълнението му нарастваше. Той се завъртя и рязко спря, запречвайки входа.
— Не разбираш ли прегрешението си, жено? — Думите му отекнаха силно като гръм под платнището на фургона.
— Не е нужно да крещиш — рече тя със същия арогантен и докачлив тон, който винаги объркваше баща й, когато беше сърдит. — Имам уши. Чувам те, господарю.
— Така ли? По нищо не личи да ме чуваш. Иначе нямаше така упорито да престъпваш заповедите ми.
Клио опита да си придаде интелигентен и тържествен вид. Тонът й беше спокоен, за да покаже, че тя е по-разумна и се владее.
— Не помня никакви заповеди относно пълненето на лековита минерална вода в бурета.
Той просто я зяпна.
Тя прямо го погледна в очите.
— Как да спазя заповед, която никога не съм чувала?
Мерик май броеше наум… или ругаеше. Устните му мърдаха, ала звук не излизаше.
— Много си сърдит. — Резултатът от забележката й беше, че вратът му се зачерви още повече. — Да си ми казвал, че не мога да си налея лековита вода?
— Откъде да ми хрумне, че изведнъж ще хукнеш за лековита вода?
— За моя ейл, разбира се.
— Прощавай — саркастично я сряза той. — Вероятно съм подценил ужасната необходимост от лековита вода, когато наредих да не излизаш от замъка без охрана.
— Доведох си охрана. Старата Гладис.
Мерик удостои старицата с поглед, който изразяваше, че тя е безполезна като копринена възглавничка на бойно поле. Междувременно уелската започна да му намига и да мърмори нещо на родния си език. Сър Роджър доближи коня си до Мерик.
— Пази се, приятелю, че иначе довечера, изгрее ли месечината, на носа ти като нищо ще поникнат брадавици. — Гласът му звучеше весело в сравнение със стържещия и мрачен тон на Мерик.
Клио се усмихна на сър Роджър. Той поклати глава, предупреждавайки я да не прекалява с търпението на Мерик.
Старата Гладис, която още седеше на капрата, не се трогваше от нищо. Беше твърде заета да ги накара да повярват, че хвърля друидски проклятия. Смисълът на лиричните уелски думи, които се лееха от устата й, изведнъж стана ясен на Клио и тя се опули. Старицата току-що бе пожелала на лорд Мерик брадавиците да му поникнат не върху носа, а на едно по-интимно място.
Клио цялата се изчерви.
— Тя какво каза за мен? — навъсено я попита Мерик.
— Не знам — излъга Клио. Отказваше да преведе онези думи.
Старата Гладис злобно се изсмя и започна да си напява друидско заклинание. С изключителен драматизъм обърна черното си око към Роджър и го изгледа така както Циклопчо би погледнал тлъста, вкусна мишка.
Мерик гледаше ту Клио, ту старицата и накрая прикова годеницата си с поглед, който не вещаеше нищо добро.
— В Камроуз си имаме четири нови кладенеца. Има колкото щеш вода за твоя ейл.
— Няма Trefriw.
Той се направи, че не я е чул. Клио се досети, че не я е разбрал, затова вместо да покаже объркването си, постъпи типично по мъжки: опря длани на кръста си и издаде разпореждане:
— Виждам, че този разговор не води доникъде. Не ми оставяш избор, жено. Ще те лиша от задължението ти за пивоварство и ще наема майстор.
— Не! — Тя не скри паниката си с арогантния тон, който използваше в споровете с мъже. — Мерик, трябва да си имам някакво занимание!
Изражението му леко се смекчи, когато тя го нарече с кръщелно име.
— Трябва да си имам цел. Някаква цел.
— Ти имаш цел.
— Не — поклати глава Клио, — нямам.
— Ти ще бъдеш моя съпруга.
— Трябва да се занимавам с нещо!
— Повярвай ми, ще имаш многобройни задължения.
— Но ти не разбираш. Аз трябва да имам своя цел!
— Ако не се лъжа, жено, твоята цел е да ме подлудиш. — Той разроши косата си и заби поглед в земята. — Може би вече съм се побъркал.
— Пак започна да крещиш.
— Не сменяй темата.
— Не сменям темата. Ти ми крещеше!
— Слизай от фургона. Веднага.
Клио мислеше бързо, мъчейки се да намери нещо друго, с което да го обърка. Ала острият ум й изневери. А Мерик я гледаше лошо.
— Не ме карай да те измъкна насила.
— Не може да си толкова жесток.
— Обещавам, че ще те измъкна насила от фургона, после ще те завържа с това въже за седлото ми и така ще се върнем в замъка — аз на кон, ти — пеша. — Той замълча, доближи лице до нейното и просъска: — И то ако не реша да те влача дотам.
— Не можеш.
— Давам ти дума, Клио. Това, което ще направя, изобщо няма да ти хареса. Сега слизай или наистина ще се върнеш пеша до Камроуз.
Тя шумно въздъхна, за да му покаже, че все още притежава известна сила. Номерът сработи. Мерик се раздразни допълнително.
— Не мога да изляза, защото бурето ми пречи.
— Опитай да изпълзиш.
— Не мога. Я чакай, ако го бутна ето така…
— Не го бутай! — изрева Мерик и се опита да задържи наклонилото се буре.
Клио видя паниката в очите му. Твърде късно. Той мръсно изпсува.
Клио притисна ръце към очите си и потрепери, когато чу едно тупване и шумът от лиснала се вода.
Задълго настъпи тишина. Клио седеше в ъгъла с ръце на очите.
След малко Старата Гладис почна да се хили като кудкудякаща кокошка. Смехът й май се оказа заразителен, защото се предаде на неколцина от войниците.
Смехът на сър Роджър ехтеше като крясъците на тюлените по западното крайбрежие.
Много бавно Клио разпери пръсти и надникна през тях.
Великият Червен лъв се беше проснал по гръб на пътя и приличаше на удавена котка.

 

Роджър небрежно се облегна на рога на седлото си и се ухили на Мерик, който седеше в огромна локва вода. От носа и по брадата му течеше още вода; вода капеше от косата в очите му.
— Мерик, а Хиърфорд не те ли научи, че не можеш да плуваш в буре с вода?
Мерик изпсува. Адски започваше да му писва да му отговарят със собствените му думи.
С драматизма на главен актьор от библейска пиеса Роджър замахна с ръка към брега.
— Ако искаш да се цамбуркаш, там има цял залив.
Мерик се изправи. Подгизналият му плащ така беше натежал, че той едва не се задуши. Измъкна брошката със сребърен лъв и се отърси от плаща. Яростно започна да го изцежда със силните си ръце, устремил поглед към бялото вратле на Клио.
Клио прояви здрав разум да си придаде вид на истинска загриженост. Мерик за последно изцеди плаща си и го метна на седлото.
— Слизай. Ще яздиш с мен.
За негово удивление тя безропотно се подчини и заобиколи бурето. Той яхна коня си, пъхна крак в стремето и й протегна ръка.
— Хвани ме.
Клио стоеше и го гледаше недоверчиво.
— Не се помайвай, жено. Няма да ти прережа гърлото.
Предизвикателството подейства. Брадичката й моментално се вирна, ръката й се озова в неговата. Мерик за малко да се усмихне, ала се удържа. Може би в края на краищата щеше да излезе на глава с Клио.
— Стъпи на ботуша ми. Ще те издърпам.
Тя изпълни нареждането му с повече покорство, отколкото бе виждал през онзи първи ден, когато сведената й глава го бе заблудила, че е срамежлива, защото идва от манастир.
Прегърна я и вдигна до себе си. Клио лекичко изохка. Меките й гърди се опираха в ръката, с която я прегръщаше. Тя се намокри също.
Слънцето грееше високо в небето и въпреки че откъм морето духаше, на Мерик не му беше студено. Телата им се сгорещиха и това не беше мека топлина, а жега, от която във въздуха можеше да литне пара.
Мерик видя, че лицето й е поруменяло. Тя се размърда, сякаш искаше между телата им да има известно разстояние.
— Не мърдай, че ще паднеш. — Той притисна сочното й дупе съвсем плътно до себе си. Сетне хвърли поглед на Роджър, който още го взимаше на подбив с войниците.
— Ти ще върнеш фургона.
Роджър така бързо престана да се смее, все едно му откраднаха гласа. Погледна Старата Гладис и доби болнав вид.
Уелската приглади назад косата си с две ръце, все едно имаше буйна младежка грива, а не няколко пухкави бели кичура. Отмести се и потупа дървената седалка до себе си, хилейки се на Роджър като похотливата млекарка.
На Роджър май му идеше да се обърне в бяг.
— Ти се шегуваш! — извика той.
Мерик се обърна към своите войници:
— Три сребърни монети за онзи от вас, който познае какво се нрави на сър Роджър!
Войниците весело прихнаха.
— Той обича силно пиво, тежки кесии и навити жени!
Мерик многозначително погледна бабичката, която изпиваше Роджър с поглед.
— На мен ми се струва навита.
Сподирян от цветистите ругатни на приятеля си, той притисна Клио още по-здраво и препусна към Камроуз.

 

23

 

През нощта, когато се завърнаха в замъка, на черното небе нямаше луна. Минаха през портите, осветени от мъжделиви факли. Дежурният пост наду рог.
Мерик пусна Клио само колкото да слезе от коня, сетне я грабна в прегръдките си и я отнесе до стаята й, крещейки на слугите заповеди да донесат храна, сухи дрехи и гореща вода.
— Прекалено съм уморена за баня — измърмори Клио. Той само я удостои с поглед, който казваше, че сега тя няма думата, и отвори с ритник вратата.
Клио беше прекалено изтощена, за да спори. Малко грубичко Мерик я стовари на леглото и тя отвори очи с намерение да му се нацупи. Той нареди на Дулси да й свали влажните дрехи и излезе от стаята.
От препускането Клио така я болеше всичко, че й беше все едно дали ще заспи прашна.
— Моля ти се, Дулси, ще спя така. Много съм уморена. — Гласът й глъхнеше.
— Повдигнете ръка, господарке. — Дулси пърхаше насам-натам и не оставяше Клио на мира, все едно нищо не й бяха казали.
— Ще спя с дрехите — изръмжа Клио.
— Графът ми заповяда — отговори Дулси и ловко свали роклята, след което промърмори: — За разлика от някои хора аз не съм глупачка и изпълнявам нарежданията на господаря.
Преди Клио да се сети за някой красноречив аргумент, с който да я срази, се оказа преоблечена в чиста ленена нощница, а Дулси беше напуснала стаята с купчина мръсни дрехи.
Въздъхна и затвори очи.
Горе на стълбището Мерик още издаваше разпореждания. Усещането бе, че се намира в камбанария по време на сутрешна молитва. При това положение как сънят да я обори?
Тя се подпря на лакти, като не обръщаше внимание на парещата болка в раменете, гърба и дупето. Видя го през отворените врати. Той казваше на всеки какво да прави.
Както обикновено.
Клио рухна на дюшека с покъртителна въздишка. Направо обожаваше новия си дюшек. Той беше мек, топъл и на него се спеше като на пухкав облак. Тя набута една възглавница под врата си.
Но докато лежеше и се мъчеше да заспи, усети болка в рамото си, където стрелата я беше ранила, за пръв път откакто оздравя. Болката беше остра, силна, а мускулите й бяха обтегнати като вътъка на тъкачен стан.
Може би днес се беше пресилила. Онези бурета бяха ужасно тежки. Следващия път щеше да си вземе за охрана някой як помагач.
Циклопчо избра този момент да скочи на леглото. Задраска с лапа по завивките и замърка силно, обиколи я в кръг и се пльосна близо до главата й, сякаш искаше да каже: «Сега ще спим.»
Тя погали пухкавата му глава, на която бе закачена нелепата пиратска превръзка. Колко смешен беше! Въздъхна уморено, намести се по-удобно и сложи възглавница върху главата си, за да заглуши гласа на Мерик. Вдигна колене нагоре, за да се нагласи в любимата си поза, издърпа нагоре завивките и най-сетне заспа.

 

— Какво правиш?
Щом чу гласа й, Мерик вдигна поглед. Тя седеше на леглото и сънено го гледаше.
— Къпя се — нехайно отвърна той, докато търкаше с пешкир кирта от ръцете и гърдите си.
— Виждам. — Тя сподави прозявката си. — Не съм идиот.
— По този въпрос бих поспорил с теб. — Той се наведе и потопи глава под водата, за да не чува излиянията й. Търпението му бездруго беше на привършване.
Когато извади глава и зализа назад мократа си коса, Клио не беше помръднала.
— Това е моята стая.
Той изтърка с пешкира лицето си и бодливата си двудневна брада. Трябваше оръженосецът му да го обръсне. Мерик остави пешкира върху ръба на дървеното корито, където щеше да изсъхне от топлината на горящия мангал.
— Няма сапун.
Тя се сепна. Мерик остана доволен, защото точно такъв ефект имаше върху него тактиката й да прелита от тема на тема.
— Жено, мисля, че трябва да се грижиш за продоволствията в замъка, а не да хукваш не знам къде си за лековита вода. Може би трябва да приготвяш сапун, а не ейл.
Замълча, за да схване тя по-добре смисъла на думите му.
— Ако има малко гордост, стопанката на замъка няма да остане без поне един сапун.
— Не ми трябва мъж, който ще ми нарежда какво трябва да правя, милорд.
— Обещавам ти, че някой ден ще си вземеш думите назад.
— Имам сапун.
Отново беше променила темата.
— Камроуз има купища сапун! — Тя отметна завивките и затопурка по каменния под, размахвайки ръце като маршируващ войник. Отвори едно чекмедже и извади кръгло парче жълт сапун.
Показа му го, навирила нос.
Беше заела идеална поза. Мерик виждаше какво се крие под прозирната долна риза. Той изплакна очи с гледката и си спомни онзи глупав диалог с Роджър, че може би Клио щяла да има мустаци. Тогава бе отсякъл, че външният й вид не го интересува.
Сега установи, че външният й вид силно го интересува вероятно защото изпитваше огромно удоволствие да я зяпа. Ставаше дума за различно удоволствие от чисто мъжкото желание да притежава жена. Коя да е жена.
Той искаше Клио. Тялото му откликваше на нея, ала това не бе необичайно. Точно в този момент беше твърд като крепостните стени. Ала той бе рицар, обучен да се сдържа, да контролира поривите си. Да не се държи глупаво.
Но някак с нея беше различно. Измъчваше го жажда единствено по Клио. Той не успяваше контролира нейното въздействие върху тялото и ума си.
Стрелна я с поглед точно когато тя го замери със сапуна. Улови го толкова ловко, че Клио примигна зашеметено. Затова Мерик се усмихна и внимателно разгледа сапуна. Направи гримаса.
— Сапун от луга!
Тя рязко се обърна и по-добре, защото му бе нужно малко време, за да се намръщи както подобава. Клио отвори и затвори няколко чекмеджета и извика:
— Сапун с мащерка!
Подхвърли му нов калъп. А може би го замери.
— С розово масло! — Прас! — С лайка! — Прас!
Той улови двата сапуна във въздуха.
— Пирен! Люляк!
Мерик едва не прихна, докато се пазеше от ароматните сапуни, които летяха към него подобно на камъни от катапулт.
— Сандалово дърво! Смирна! Нар! Детелина!
«Детелината» уцели стената и се претърколи на пода. Грозният едноок котарак скочи от леглото, приклещи сапуна, заналага го с лапи и накрая скочи отгоре му.
— Мускус! Пачули! Лавандула и мента! Бадем, цитруси, жасмин, перуника, орлови нокти, лазаркиня, рози…
След малко навсякъде около коритото се въргаляха сапуни и Мерик трябваше да се съгласи, че замъкът притежава купища сапун.
А стопанката на замъка беше огън жена.
Тя стоеше пред една ракла, самодоволно опряла ръце на закръглените си хълбоци. Едно беше сигурно. Сега тя бе напълно будна.
Господи, колко е хубава! Отметна глава, както правеше жребецът му, когато Мерик дръпнеше твърде рязко юздите, и закрачи към него като завоевател, гордо и наперено.
Дали си даваше сметка, че е само по ефирна долна риза? Сети се как бе пуснала кърпата да падне и гордо си помисли, че тя не е от срамежливите. Нямаше значение дали си дава сметка как е облечена.
Значение имаше гледката.
Очите й предизвикателно блестяха. Клио излъчваше нещо стихийно, което го накара да я пожелае по-силно от всичко досега в живота си.
— Ела тук.
Тя не бързаше да му се подчини, ала все пак застана до ръба на коритото. Той й подаде пет сапуна.
— Кой предпочиташ?
— За какво? За замеряне ли? — Той не отговори. — Тогава най-големия.
Мерик се приведе.
— Изтъркай ми гърба с него.
— За тази работа си има прислужници.
— Значи да ги будя по това никое време, след като цял ден не са подвили крак, когато ти можеш толкова лесно да ми услужиш? — Той разбра, че я е убедил, но реши да жегне гордостта й: — Имаше време, когато дамата считаше за чест да изпълнява задълженията си, включително да изкъпе своя рицар.
Тя го изгледа втренчено. Мерик видя как на лицето й се борят паника и гняв, любопитство и наранено достойнство.
Мигът се проточи, както понякога се случва между предпазливи дипломати в кралския двор, които много внимават какво казват.
Но само защото от устните им не излиза звук, не означава, че не се разбират чудесно. Прекалихте, милорд.
Сама си го изпросихте, милейди.
Тя изсумтя възмутено, грабна пешкира и го натри със сапун, докато на пода не покапа пяна.
— Наведи се — тросна се тя и шумно залепи пешкира за гърба му.
Единствено за да я ядоса, Мерик нехайно опря лакти върху събраните си колене и наведе глава, след което изстена, като ли че от екстаз. Все пак наистина се радваше, че я е намерил, преди да я изнасилят, убият или осакатят.
Тя търкаше гърба му все по-яростно. Движенията й станаха толкова енергични, че той обърна глава, чудейки се дали пък тя не е решила да го осакати.
Уцели идеалния момент, понеже точно тогава тя стисна пешкира с две ръце и го прокара по кожата му, както по пода се тътри тежка ракла. Беше прехапала долната си устна, лицето й бе напрегнато.
Мерик очакваше ей сега да чуе сумтенето й.
Преброи до десет и внезапно се изправи, като я оплиска с вода. Ето го и неговото сладко отмъщение.
Тя ахна и се строполи на пода, отправяйки ругатня по адрес на Свети Дейвид.
Като се държеше напълно естествено, Мерик се обърна с лице към нея и нарочно се позабави така, докато тя лежеше на пода, принудена да го гледа отдолу нагоре. Погледът й се плъзна по тялото му.
Очите й широко се отвориха, кожата й поруменя. Мерик се протегна, завъртя се малко наляво, малко надясно, напред, назад. После пак седна в коритото.
Последва многозначително мълчание.
Фасулска работа, помисли си той, облягайки се с ръце на ръба. Въздъхна сладостно, отпусна глава и притвори очи.
Клио не продумваше.
Мерик отвори едното си око и изпитателно се взря в нея. След малко й подхвърли един сапун и нареди:
— А сега — гърдите.

 

24

 

«Дали кралят ще ме обезглави, ако бутна един от графовете му през прозореца на кулата?»
Клио замислено поглеждаше ту Мерик, ту амбразурата. Бавно почука с пръст по брадичката си.
Не. Нямаше да стане. Главата му беше прекалено дебела и нямаше да мине.
Което също така изключваше един хубав пердах. Клио изтърка кожата му, мъчейки се да я прежули, но вместо това той само пъшкаше сладостно като Циклопчо, когато го чешеше по коремчето.
Дебелокож, дебелоглав. От такива хора какво да очакваш?
Цял кошер с пчелите на Старата Гладис нямаше да му пробият кожата. Беше съмнително дали някой виторог овен ще успее да му пробие тиквата.
Той избра точно този момент да отвори едното си око и да заяви:
— Чакам.
За миг тя се наслади на виденията си за страшно отмъщение. След като се оженеха, цял живот щеше да му го връща тъпкано.
Извънредно приятна мисъл.
Тя се надигна на колене и мило се усмихна, сапунисвайки косматите му гърди с пешкира. Очите му полека се затвориха.
Мъжете, помисли си тя, са толкова лесни.

 

Мерик стоеше до леглото и се взираше в Клио, която се беше проснала там на хълбок.
Тя го погледна през рамо и се намръщи.
— Какво ще рече «Премести се»?
— Уморен съм и ми се спи.
— Както по-рано ви заявих, милорд, разреших да се изкъпете тук, но край на своеволията. — Тя хубаво се зави и извърна лице.
— Не беше лесна задача последните няколко дни да те преследвам от Брекън Бийкънс до Кардиган.
— Това е моето легло и моята спалня.
— Вече не.
Това прикова вниманието й. Тя престана да се преструва на заспала.
Нейният грозен котарак също спеше на леглото и хъркаше. Все едно имаше белодробно възпаление. Той хвана животното и го пусна на пода. Котаракът го измери с едното си око, после погледна леглото, сякаш разсъждаваше дали отново да не скочи там.
— Хич не си го и помисляй. Не спя с животни.
— Нито пък аз — озъби му се Клио.
Мерик се загледа в предизвикателно блесналите очи, подпря се на леглото и сведе лице до нейното.
— Освен ако не желаеш да видиш какво животно мога да бъда, предлагам да не поставяш търпението ми на изпитание. Ще ти го заявя в прав текст сега и очаквам да го проумееш. Повече няма да си губя ценното време, за да те преследвам из глухата провинция, да отблъсквам уелски стрели, бурета с вода и бог знае какви още неприятности, които ти си докарваш на главата.
Клио понечи да му отговори, но той я спря, преди да е продумала.
— Клио, ще зная къде си във всеки час на денонощието, особено през нощта. Ще спя в това легло.
Тя понечи да спори, но той издърпа одеялото от стиснатите й юмруци, което й затвори устата. Мерик се намести в леглото и се зави.
— Не съм в настроение да споря с теб.
Клио изпълзя в другия край, където нямаше одеяло, и седна. Миг по-късно издърпа одеялото от него, и се зави през глава.
И това от жена, която беше пуснала хавлията си да падне! Мерик щеше да прихне, ако не беше адски уморен.
— Не можеш да спиш с мен. Аз съм мома!
— Добре, значи няма да се притеснявам за копелето на друг мъж, нали?
Клио неестествено притихна. Мерик почти чуваше как мозъчето й работи.
— Ти да не би… — Гласът й секна.
Той набухна възглавницата си и обърна глава на другата страна. Затвори очи.
— Каня се да спя. Не да те обезчестявам.
Слава богу, Клио мълчеше. Той почти се беше унесъл, когато…
— Значи бях права, когато онзи ден на двора казах, че не те привличам — с раздразнение констатира тя.
Проклета да е!
— Не започвай сцени сега.
— Какво? Просто казах, че съм била права.
Мерик се обърна и я удостои с най-зловещия си поглед.
— Предлагам да не поставяш под съмнение моята мъжественост, жено, щом сме в едно легло двамата. Не ще бъде разумен избор.
— Винаги ли заплашваш хората, когато не успееш да им се наложиш?
— Да, както ти винаги сменяш темата, когато не ти изнася.
— Не е вярно! — Тя направи пауза. — Винаги зная по каква тема говоря.
— Може би, Клио, само че никой друг не знае. — Той се прозя. — Според мен ти знаеш точно какво правиш, когато го правиш.
С това я затапи. Клио не можеше да отговори, защото ако пак сменеше темата, щеше да докаже, че е прав. Той затвори очи със съзнанието, че тази битка е спечелена.
Клио силно дръпна завивките.
— Присвоил си цялото одеяло!
Той се усмихна на себе си.
— Клио.
— Да? — хапливо отвърна тя.
— Ти смени темата.

 

Утрото заливаше стаята със златна светлина, от която човек вижда двойно. Клио изчака зрението й да се проясни. Тя тихичко простена, съжалявайки, че не е нощ, за да поспи още.
Въздъхна и пак затвори очи.
Горещ дъх опари бузата й. Тя рязко отвори очи и бавно се обърна. Току-що си беше спомнила какво има в леглото й. Една огромна, космата мъжка ръка бе долепена до тялото й, гърбът и се притискаше до горещия му корем.
Твърдото му коляно опираше в задника й. Клио ядосано вдигна ръката му и я пусна върху бедрото му. Ала преди да е успяла да се измъкне от леглото, тежкият му крак се стовари върху кръста й, като пак я прикова за дюшека.
От нямане какво да прави Клио започна да сравнява краката им. Тя имаше малки стъпала с къси и дебели пръстчета, а второто пръстче бе по-дълго от палеца. Върху кутрето почти нямаше нокът. Нейните стъпала бяха по-грозни от кошница змиорки.
Какъв беше смисълът на пръстите на краката?
С тях не можеше да вдигаш разни неща, както правеха маймуните по панаирите например. Птиците ги използваха, за да кацат на клоните. А на нея за какво й бяха? Може би да пази равновесие.
А пък Мерик имаше съвършени пръсти на краката. Естествено. Като изключим черните косъмчета по тях.
Може би пръстите на краката бяха дадени на човека, за да разкрият посоката на житейския му път. Клио прозорливо си помисли, че човек се ражда с тях. Те не ти растяха допълнително като косата и гърдите. Тя реши, че непременно ще разгледа пръстите на бебенцата си.
Нейните бебенца.
Обърна се да погледне мъжа, от когото щеше да ги зачене. В съня си той не приличаше на страшен и безмилостен рицар. Нищо не подсказваше, че прозвището му е Червения лъв, мъжът, когото с очите си бе видяла да върти меч в битка.
Мерик спеше тихо. Нямаше си понятие, че Циклопчо се е гушнал до широкия му гръб му и отстрани изглежда, че котаракът е пораснал от кръста му.
За два дена беше брадясал, косата му падаше по раменете. Клио за пореден път захласнато отбеляза колко дълги са миглите му. Сега личеше колко гъсти и черни са. Стана ясно защо очите му изглеждат невероятно сини, когато ги отвори.
Той дишаше равномерно и не хъркаше през носа като баща й.
С пълна увереност Клио си каза, че доброволно се жени за Мерик единствено заради обета, който е дала на баща си.
Решението й изобщо не се дължеше на факта, че той престана да я игнорира. Че й спаси живота, а целувките му я караха да копнее за още, да забрави за гордост, клетви и чест. Съгласието й да се оженят изобщо не се дължеше на факта, че Мерик се държи така, сякаш му е скъпа.
Тя го погледна.
Той се втренчи в нея, напълно буден, сякаш четеше най-интимните й мисли.
Клио използва всичката си воля, за да не издаде уплахата си. Втренчи се в очите му, после в устата му. Спомни си за онези целувки.
— Ако продължаваш да ме гледаш така, жено, няма да останеш още дълго мома.
— Къш от мен, мерзавецо! — Тя го зарита, сърдита, че е способен да й чете мислите.
Той впи устни в нейните и Клио мигом притихна. Брадата му не боцкаше, а беше мека и я гъделичкаше, докато целувката ставаше по-страстна.
Миришеше на сапун с мащерка и на мъжки мускус.
Тя тъкмо щеше да обвие ръце около врата му, но глупакът повдигна едрата си тиква и се ухили.
— Това ли искаше?
Клио се заизвива, за да се измъкне, а той се засмя, претърколи се и издърпа завивките с едно изящно движение.
Само дето Циклопчо беше омотан в тях. Котаракът нададе кански вой.
— Боже господи! — Мерик, само по долни гащи, грабна меча си. Изглеждаше замаян. Докато разбере какво става, Циклопчо беше на сигурно място под леглото.
Мерик изпсува и закрачи към една ракла, която допреди я нямаше там. Клио неволно го проследи с очи. Гледката на Мерик по препаска вършеше странни неща с нея. Неща, които тя обичаше и мразеше.
Мерик отвори раклата и извади оттам ленена блуза, кожен панталон, велурени ботуши. Седна на един стол и се облече.
— Ти какво, цял ден ли смяташ да се излежаваш?
— Мислех, че възнамеряваш да ме оковеш с верига за себе си.
Той впи жарък поглед в нея.
— Може би ще те вкарам обратно в леглото да довършим това, което започнахме.
Клио отметна завивките и стана.
— Имам си работа.
— Като например?
— Ще варя ейл с водата от Трефив — Тя многозначително замлъкна. — Булчински ейл.
— Ах, само една нощ, а вече очакваш сватбата с невиждан ентусиазъм.
Тя се завъртя на пети.
— Би ли се махнал, за да се облека? Бих желала известно усамотение. Разкарай оттук месестите си ръце, дразнещата усмивка и кокалестите колена.
Той подигравателно се поклони и тръгна към вратата. Клио си навлече един яркозелен пеньоар и измърмори под носа си:
— Да видим дали дебелата ти тиква ще мине през вратата.
Държеше тя да има последната дума.
Мерик си премълча, само отвори вратата и излезе на стълбището.
— Де Клеър! Де Клеър!
След няколко мига Тобин и Туп рипнаха нагоре по стълбите.
— Да, сър? — Тобин застана пред Мерик, а Туп изпъчи мършави гърди, нагласи краката си в същото положение и повдигна брадичка, за да изглежда досущ арогантния Тобин де Клеър.
— Къде е Цоп?
— Кой? — едновременно попитаха Тобин и Туп.
— Другият.
— Ето ме, милорд. Идвам. Двайсет и едно… двайсет и две. — Бух бавно изкачваше стълбището.
Мерик се обърна и погледна Клио, после пак насочи вниманието си към момчетата.
— Днес задължението ви е да пазите вашата лейди Клио. Тя не бива да напуска замъка, а вие трябва да я браните и да бдите над всеки неин ход. — Той се обърна към нея и натърти.
— Държа на твоята безопасност, Клио.
Тя затаи дъх и присви очи, докато търсеше нещо, с което да го замери.
Беше й назначил пазачи!
Той се канеше да си тръгне, затова тя подхвърли абсолютно безгрижно:
— Днес не планирам да излизам извън крепостните стени. Ще се занимавам в пивоварната. — Помълча и добави: — Където няма да ме ръчкат кокалести колена.
Погледът му казваше, че му е ясна като бял ден, след което Мерик де махна от прага.
Клио изпита цяла гама емоции: от облекчение през гняв до нещо, което наподобяваше желание… желание да го шамароса хубаво.
На вратата пъргаво се почука.
— Да! — извика тя.
Голямата глава на Мерик се подаде вътре.
— Забравих да ти кажа нещо.
Тя скръсти ръце пред гърдите си и нетърпеливо тропна с крак.
— Какво?
Той се ухили от ухо до ухо.
— Онова не е било коляното ми.
Той затвори вратата точно когато обувката й полетя към него.

 

25

 

Беше един от онези редки, великолепни дни, когато въздухът ухае на детелини и е син като небето. Под стрехите на замъка гукаха бели гълъби, диви гъски крякаха, летейки на ята във формата на големи черни стрели.
Беше настъпил часът, когато селяните носеха кошниците си в замъка, за да спазарят част от реколтата си срещу калай, желязо, инструменти и платове — неща, до които само феодалът имаше достъп.
Дворът гъмжеше от жените, край които подскачаха деца. Майките бяха нарамили кошници с бисерно бели репи, сладко зеле, изумруденозелен спанак и пурпурни киселици.
По моста над рова топуркаха коли, натоварени с насечени дърва и въглища. Каруци превозваха грамадни копи сено, а други бяха натоварени с каци камбала и херинга, заради които миришеше на море.
Както винаги от строежа се носеха звуци: забиваха се пирони, дялаха се камъни, ковеше се желязо за здрави порти и водопроводи, за оръжия, панти и катинари, за всичко яко, което да предпази Камроуз от врагове.
Близо до пералнята една млада слугиня простираше лененото бельо да съхне. То плющеше на топлия бриз. От фурната миришеше на топъл ръжен хляб, а хлябове от пшеница, смляна с камъни, се охлаждаха по первазите на прозорците. На тавите за печене бяха наредени стотици питки и банички с месо.
Малко преди пладне червеният фургон на Клио беше изтрополил през портите, натоварен с лековита вода. Затова сега Клио седеше на нестабилната табуретка до прозореца на пивоварната, откъдето можеше да вижда целия двор. За да минава по-бързо времето, наблюдаваше гюрултията, опряла брадичка на дланта си, докато чакаше казаните с пиво да възврат.
Старата Гладис беше сложила бурканите и стомните си до билките и лишеите на Клио. За тази партида пиво тя бе подредила съставките, както се подреждаха звездите по време на лятното слънцестоене, с твърдението, че всеки човек със зрънце мозък се досеща, че звездите и луната крият тайни и магии, които си плачат да бъдат открити.
Тобин и Туп бяха приключили с разтоварването на буретата, докато Бух бдеше над Клио. Това беше доста глупаво, при положение, че тя можеше да го надбяга, ако реши. Всичко, по-леко от сто кила, можеше, да надбяга Бух.
Звукът от разгорещени гласове я накара да извърне глава от прозореца.
— Какво става?
— Спорим дали «време» се римува с «вре се» — отговори Туп.
— Защо?
— Господарке, това е игра между оръженосците и пажовете. — След кратка пауза Туп побърза да добави: — Която не се играе на плажовете! — Той гордо се ухили. — Днес непрекъснато трябва да говорим в рими. — Той отново замълча и се намръщи.
Тобин заплашително пристъпи към него. Лицето на Туп грейна като огньовете на Старата Гладис.
— И в това отношение сме непримирими!
— Да — кимна Бух. — Денем, нощем, още, още. — В рими трябва да говорим, да работим, не да спорим.
— Добро момче. — Туп потупа Бух по гърба. — Не си щурче, не си вълче!
Клио почувства как й се завива свят.
— На мен играта ми се струва глупава.
— Не, господарке. — Тобин де Клеър зае привичната си горда поза. — Това е първото нещо, което един паж трябва да научи. Когато сър Мерик ме учеше да римувам, две седмици общувахме единствено така. Тези момчета ще се упражняват всеки трети ден в продължение на месец.
— Защо?
— Може да ви се струва глупаво, господарке, но упражнението е за бързина на мисълта. Сър Мерик твърди, че главата на един рицар трябва да работи бързо като меча му. Сър Роджър и много други рицари са минали през същото обучение.
Тобин поглеждаше ту Клио, ту масата, където работеше Старата Гладис. Гледа я дълго и отиде при нея. Туп огледално повтори стъпките му и едва не го настъпи по ботушите.
Старата Гладис вдигна глава и се взря в Тобин. Очевидно го отпращаше, понеже не му смигна, нито забърбори на уелски. Просто го погледна.
— Искаш ли нещо, момче?
— Аз съм на шестнайсет. Не съм момче — с отвращение възрази той.
Гладис поклати пухкавата си побеляла глава и прикова Тобин със зорките си черни очички.
— Аз съм на шейсет и девет и за толкова години съм се научила мигновено да разпознавам момчетата с мъх над устата.
— Къде е сър Роджър? — попита Тобин.
Старата Гладис се позамисли и взе да бърше кокалестите си ръце в черното наметало.
— Де да знам.
— Но графът го изпрати с теб, а той не се върна с теб.
Старата Гладис повдигна рамене.
— Последния път, когато зърнах сър Роджър с тези изнемощели очи, той тичаше с някаква руса кучка. — Пъдейки Тобин, тя се обърна към Клио. — Брат Дисмас в замъка ли е?
— Е — нетърпеливо отговори Туп, но си даде сметка, че Тобин ще го цапардоса, затова добави: — Е, как да не е. Видях го да се занимава с вечерята, не го гони потерята, риба купува, за гости струва. — Туп облекчено въздъхна и се ухили на Тобин.
— Чудя се дали този мъничък монах се е затъжил за мен — рече Гладис със зъл блясък в очите. Усмихна се лъчезарно на Клио, махна весело и най-спокойно си излезе.
Клио я видя, че тръгва към каруците с риба и поклати глава. Надяваше се на възрастта на Гладис да има нейния живец.
— Тук има нещо гнило. Това не е в стила на сър Роджър — замислено се обади Тобин. — Той никога не би престъпил заповед на графа.
— Може би дамата е била изключителна — предположи Клио и се запъти към масата.
Тобин само поклати глава.
Миг по-късно казаните закъкриха.

 

Клио лежеше на леглото и слушаше камбаните да бият за сутрешна молитва, а рогът на стражата възвести смяна на караула. Клио нямаше за какво да се хване, освен за тези далечни звуци. Защото не чуваше каквото й се искаше да чуе — шума от стъпките на Мерик по стълбището.
Не се беше мярнал никъде през деня. Не беше го виждала от вчера сутринта.
А днес тя беше много заета, днес много работа беше свършила. Да, няма лъжа, няма измама. Ейлът беше наполовина готов.
Всичкият този ейл само за един ден! Клио удивено поклати глава. Беше накарала Туп, Бух и Тобин да й помагат, тъй като си нямаха по-смислено занимание от това да я зяпат и да се правят на пазачи.
Те опитаха да се надминат един друг. Преди Клио не беше постигала толкова много за толкова кратко време.
Ейлът се бе варил достатъчно. Утре тя щеше да добави остатъка от специалните билки и цветя и да напълни дъбовите бъчви.
Въздъхна, набухна възглавницата и положи глава там. Времето вървеше бавно като Бух.
Затвори очи, ала сънят не я спохождаше. Въртеше се в леглото и наместваше възглавницата ту така, ту иначе. Клио почеса косматите уши на Циклопчо и се заслуша в мъркането му. Започна да брои наум агънцата на полянката, после се опита да се унесе в блянове за сватбата, ала нищо не помагаше.
Не можеше да заспи.
Една нощ в леглото с Мерик и сънят й отиде по дяволите! Ужас! Клио щракна с пръсти. Просто ей така!
Клио си помисли, че само той е виновен и се тръшна на дюшека.
Разтърка главата си. Той беше виновен и че я боли глава. Освен това каза, че няма да я оставя сама. Много странно, защо се чувстваше сама?
Отметна завивките и се загърна с една пухкава вълнена роба.
Сега студеният под бе застлан с топъл килим с чудни плетеници и шарки. Клио съвсем мъничко открехна вратата и като си представяше, че е дворцов шпионин, долепи око до пролуката.
— Да, господарке. — Сър Изамбард гледаше право в нея. Той пазеше на стража с изваден меч. Погледът му сякаш не се откъсваше от Клио и за кратко на нея й се стори, че той ще се усмихне.
Бързо се изправи и отвори вратата, опитвайки се да излъчва кралско достолепие, сякаш не е надничала през вратата като дърта селска клюкарка.
— Няма нищо, сър. Причуло ми се е нещо. Звукът ме уплаши — излъга тя.
— Всичко е наред, господарке. Графът се е погрижил за вашата пълна безопасност.
Не, графът се е погрижил за моето пълно отшелничество.
Тя сключи ръце отзад и се залюля на пръсти, като се пулеше насреща му. Нямаше какво да направи и това безкрайно я нервираше.
— Ами добре тогава, лека нощ.
— Лека нощ, господарке.
— Ох! — Клио остави вратата открехната. — Нали сте виждали графа?
— Да.
Тя изчака. Сър Изамбард не продума повече.
— Къде? — Този път Клио не си даде труд да скрие, че се дразни.
— Да изпратя ли някой да го доведе, милейди?
— Не! — тросна се тя и добави по-спокойно: — Не, не е необходимо. Просто любопитствах. Лека нощ, сър Изамбард.
— Господарке?
— Да? — Клио се спря тъкмо когато се канеше да затвори вратата.
— Даже ако замине някъде, лорд Мерик се грижи за вашата безопасност. Излишно се безпокоите, че ще ви оставим сама.
Клио кимна и затвори, след което кисело се нацупи и се облегна на вратата.
— Безопасност — измърмори тя и погледна Циклопчо, който се беше наместил върху възглавниците на леглото. — Ние сме в безопасност. Не е ли просто фантастично? В безопасност с пазачи, стражари и тъмничари.
Тя отиде при амбразурата. Качи се на една табуретка и се загледа в нощното небе. От гърдите й се откърти отегчена въздишка. Тя обори чело на студения камък.
— Ох, триста дяволи… аз съм затворница в собствения си замък.

 

Беше мръкнало, когато на портите на замъка ненадейно се похлопа.
Мерик не обърна внимание. Той вървеше из двора, крачеше и мислеше, опитваше се да забрави, че трябва да се побере в едно и също легло с Клио.
След много мислене реши, че ако изчака тя да заспи, ще успее по-пълноценно да игнорира факта, че е на една целувка разстояние от нея.
Хладният нощен въздух му действаше ободрително. Помагаше му да се съсредоточи и да контролира поривите си. Поривите, които го караха да се присламчи до Клио. Нарочно се беше занимавал с други неща, залъгвайки се, че в момента тя не го интересува.
Само дето образът й го преследваше.
Бам! Бам! Бам! Сега някой хлопаше по желязната портичка в крепостната стена.
Мерик се спря и тръгна към вратаря.
Човекът се беше проснал на едно буре и дълбоко спеше.
Мерик го познаваше, казваше се Фенуик и по-миналата седмица жена му беше починала при раждане. Мерик взе едно ведро, напълни го с ледена вода от кладенеца и го изля върху главата на вратаря. Човекът подскочи и се развика, давейки се и плюейки. После видя, че Мерик го е подредил така и почна да раболепничи:
— Господарю, простете ми, аз, такова…
Мерик го изгледа с презрение и сурово го скастри:
— Доведи някой да те замества. И повече не се отнасяй лекомислено към дежурството си. Ако не можеш да стоиш буден, помоли сър Изамбард да ти възложи различна работа.
Мъжът кимна.
— Следващия път няма да бъда толкова снизходителен. Ще се събудиш от острието на меча ми.
— Да, господарю, да. Няма да се повтори. Кълна се.
Портата се тресеше от удари.
— Виж кой се опитва да събори портата, по дяволите. Пазачът отвори прозорчето, позабави се и погледна Мерик.
— Това е човек, който се представя за сър Роджър Фицалан, господарю.
— Познаваш сър Роджър, човече. Ако е той, отвори му.
— Ами той не прилича на сър Роджър.
Мерик отиде до прозорчето и надзърна. В тъмното стоеше мъж само по долни гащи. Той яростно погледна Мерик с очи, което бяха твърде познати.
— Мерик, отваряй веднага, че иначе ще ти изтръгна черния дроб и ще нахраня вълците!
— Какви вълци бълнуваш, Роджър? Лейди Клио не е пяла напоследък.
— Бог да ми е на помощ, ако не отвориш вратата…
— Пусни сър Роджър — нареди Мерик на пазача, като сподави усмивката си. Дръпна се встрани, докато Фенуик махаше резето на тежката порта.
Роджър нахлу като побеснял, оглеждайки се през рамо, сякаш самият дявол го гонеше по петите.
Мерик вдигна високо факлата, за да му свети.
— Вече се чудех какво те е сполетяло. Тази вечер чух, че фургонът и смахнатата бабишкера са се завърнали.
Роджър приличаше на безумец с червените си коси, оплетени като трънаци, и провисналата си брада, факлата го заслепи и той примигна, сетне се обърна с лице към Мерик. Трепереше — дали от студа, дали от гняв, не беше ясно. Мерик върна факела на стената, разкопча вълнената си пелерина и я подхвърли на Роджър.
— Заповядай. Май ти трябва повече, отколкото на мен.
Роджър се загърна и замърмори нещо за преизподня, побъркани вещици и вълчица.
Мерик пак надзърна през прозорчето.
— Никакви вълци не виждам.
— Там някъде са. Навън. Най-голямата и зла вълчица, която съм виждал.
— Идвай. Вътре ще се стоплиш и ще хапнеш.
Докато се изкачваха по стълбището, Роджър го обвини:
— Ти си виновен. Онази друидска вещица изпрати вълчицата подире ми.
— Старата Гладис ли? — Мерик отвори вратите и влезе в залата. Спря се и огледа Роджър на светилната на факлите. Приятелят му сякаш беше тичал по целия път от Кардиган до Камроуз. През гори, блата и тресавища.
Половината жени от Англия, Рим и Ориента лелееха мечти за съвършения кавалер Роджър Фицалан. Години наред двамата приятели ходеха по турнири, кралски дворове и домове на дипломати. Там жените поглеждаха Мерик и криеха дъщерите си.
Но те на драго сърце биха дали на Роджър и дъщерите си, и самите себе си само след няколко минути в неговата компания. Нямаше случай Роджър да не успее да очарова и покори жена.
Същият този Роджър се страхуваше от Старата Гладис. И то не на шега. Действително вярваше на всички онези глупости за магии, уроки и лошо око. Гледаше го как се грее на огъня и мърмори, нагъвайки комат бял хляб. Никога не беше го виждал толкова възбуден. Даже след сражение.
— Какво й направи? — Мерик трудно удържаше смеха си.
— Аз ли? Аз само бягах.
— Тя е безобидна, побъркана бабичка.
— Безобидна ли? — Роджър го погледна. Боже, Мерик! Дъртата се опита да ме изнасили!
— Хайде бе! — Мерик много трудно потисна смеха си. Пое си дълбоко дъх и наум започна да брои на латински.
— Да. — Роджър помълча и смутено добави. — Тя ми свали дрехите.
Мерик се засмя гороломно. Ама че глупост. Все едно някаква си бабичка можеше изнасили як млад мъж, камо ли трениран рицар като Роджър.
— В името на Свети Петър, как е успяла да те съблече?
— Дъртата вещица разкъса дрехите по тялото ми.
Мерик видя напълно сериозното изражение на приятеля си и не издържа. Преви се на две и почна да вие от смях.
Миг по-късно се приземи на задника си. Още се смееше, но също така разтриваше наранената си челюст. По всичко личеше, че сър Роджър Фицалан е загубил чувството си за хумор.

 

26

 

Мерик стоеше в спалнята и се взираше в празното легло. Единствената светлинка идеше от лоената свещ, която бе поставил до леглото.
Мерик знаеше, че никой не може да се измъкне от сър Изамбард, който от години бе най-довереният му човек.
Първо забеляза косата й; тя се стелеше по приведените раменца и падаше по каменния под близо до западната амбразура. Безполезният й едноок котарак, който хъркаше лъвски, се беше свил до столчето, положил глава върху русите коси на господарката си.
Мерик тихо прекоси стаята и застана до Клио. Как ли спеше в такава неудобна поза? Вълнената роба се беше изхлузила от раменете й. Отдолу прозираше ленената нощница. В мрака Клио излъчваше собствено сияние и Мерик закопня някак си да го почувства, да се потопи в него. Не искаше животът му да бъде тъмен и пуст.
Беше очевидно, че на леглото не е могла да заспи и се е преместила до прозореца. Бе оборила чело върху ръцете си, подпрени на перваза. Мерик се запита какво ли си е мислела и какво ли е очаквала, седейки там.
Дълбоко в сърцето му го глождеше желанието да е очаквала него.
С босия си крак той избута котарака от косата й и я вдигна в обятията си. Тази коса, тази дивна коса, се сипеше като копринена лунна светлина по ръката му и нежно галеше крака му.
Това се оказа едно от най-чувствените му преживявания. Гърдите му се стегнаха, сетивата му се изпълниха с нейния слънчев мирис, с аромата на пресни билки цветя, който винаги я заобикаляше като някакъв екзотичен парфюм. Главата му се замая, все едно беше препил или паднал от коня си. Дори ако животът му зависеше от това, не би могъл да помръдне. Просто стоеше, пиеше от аромата й и имаше чувството, че тази мъничка жена е станала неразривна част от душата му. Тя въздъхна и се обърна към него, както направи, когато бе ранена.
Той притисна устни о челото й, целуна я по главата и притвори клепачи, прободен от могъща нужда. Притисна я още по-нежно до себе си и я занесе до леглото. Свали робата и я метна на пода.
Отиде в другия край, духна свещта и се промъкна зад Клио. Изчака да види дали тя ще се събуди, но тя спеше непробудно. Той дръпна завивките върху двама им.
Клио лекичко изпъшка.
Дъхът на Мерик секна, когато тя се обърна и положи длани на гърдите му, точно до разтуптяното му сърце. Той улови ръката й, нуждаейки се от докосването й като от въздух.
За един удар на сърцето Мерик затвори очи и заспа непробудно като нея, защото най-сетне бе открил истинския си дом.

 

Някой се беше втренчил в нея. Клио отвори очи.
Мерик я наблюдаваше със сънлив поглед, в който се съдържаше някаква мекота. Под наболата му брада личеше синина. Тя се протегна и докосна нараненото място.
— Ударил си се.
— Роджър се завърна.
— Той ли те подреди така?
Мерик поклати глава.
— Няма нищо. Беше само на шега. Аз доста му се смеех.
Намръщена, Клио се приближи да разгледа синината и прореза до брадичката, който беше по-зачервен и подут.
— Май те боли.
— Боли, когато те ударят по шлема с боздуган — прихна Мерик. — Това е дребна работа, някаква си драскотина. — Той замълча за миг, изпивайки я с поглед. — Обаче ми е приятно, че се кахъриш за моите изваяни черти и извънредна красота.
Сега и Клио прихна.
— Не бера кахър за хубостта ти. Боях се, че ударът може да ти е налял малко разум в тиквата.
— Ама ти винаги гледаш да си контра, а?
Тя усмихнато поклати глава.
Очите му се премрежиха, пръстите му се устремиха към лицето й, докосвайки я с удивителна нежност, едва ли не с благоговение, което напълно я накара да забрави, че той е страшен воин.
После той я целуна с устни, топли и лениви като погледа му преди малко. Устата му едва се плъзна по сухите й устни.
Клио притвори клепки и плъзна ръце по широките му и силни рамене, по гънещите се като змии мускули, като най-накрая прегърна якия му врат.
Езиците им се преплетоха и Клио изпита усещането, че лети със сладките птичи песни, които се носеха в далечината. Тя се държеше за него, а той — за нея. Гъстите къдрави косъмчета по гърдите му се търкаха в гладката й кожа.
Търкаляха се, докато единствено мекото й тяло делеше коравата снага на Мерик от дюшека.
Толкова й беше хубаво. Клио зашава и разтвори крака, защото в недрата на най-интимното й място назря жажда; жаждата да го почувства. Когато той се отърка в нея, това бе най-разкошното, най-интимното докосване. Кръвта кипеше във вените й като лятно вино, горещо и сладко. Идеше й да извика името му, да се разплаче.
Топлата му длан обхвана гърдите й, езикът му се шмугна в устата й. Пръстите му помилваха набъбналото зърно и се заиграха с него. Клио още повече се разгорещи и овлажня там долу. Прокара ръце по широкия му гръб и ги плъзна под долните му гащи. Той простена — молба или желание? Всъщност знаеше, че това е само нейното име, но в него се съдържаше толкова много, защото бе дошло от дъното на душата му.
Тя отвори очи, изпитала потребност да види лицето му, да види дали той чувства същото като нея. Той я гледаше, докато я целуваше и докосваше, и стенеше нейното име.
Очите му бяха в същото топло синьо на дълбокото английско небе, а зениците му бяха тъмносиньото на здрача. Тези очи вече не бяха студени и тя се зачуди как така някога ги е намирала за ледени и сурови. Страстта, която съзря там, беше подобна на нейната — всепоглъщаща и всепомитаща.
— Докосни ме. — Клио даде глас на греховните си мисли, а той зарови лице в шията й, плъзна ръка от нежните й гърди с корави връхчета и я спря между краката й, където тя изпитваше потребност да усети натиск, коравина, милувки.
Не я интересуваше, че ще гори в пъкъла цяла вечност, че ще мине през всички мъчения на чистилището. Разтвори по-широко бедра, а пръстите му търкаха все по-силно онова топло и влажно местенце. Това би трябвало да е унижение, а вместо това тя започна да се движи в ритъма на неговите ласки — по-бързо и по-хлъзгаво — към някаква височина, която сигурно беше раят. Там бе невероятно хубаво и ако това не беше раят, Клио искаше да отиде в ада.
Тя се задъха и толкова стилно стисна дупето му, че го одра с нокти.
— Умирам! Ще умра! — викаше тя. Чувстваше, че ще експлодира, ще изригне, ала нямаше спиране.
Той я галеше все по-бързо.
— Свършвай, мила моя, свършвай. Отпусни се, наслади се. Почувствай го, о, да!
Това, което се случваше, бе толкова могъщо, че щом избухна, Клио не видя друго, освен рой ярки звезди. Кръвта й се събра в срамните части, пулсирайки. Топлата влага там бе по-сладка от всичко.
Мерик се взираше в нея с тъй гальовно изражение, че тя примигна, за да се увери, че не сънува.
— Отново — прошепна той и щом тя поклати глава, опитвайки да се измъкне, събра ръцете й над главата. Устните му се плъзнаха по тънката ленена нощница, събрана като пояс около гърдите и бедрата на Клио.
Той зарови лице между краката й и я целуна там. Тя извика и опита да се отскубне. Устата му последва гънките й, целувайки я толкова интимно, че Клио едва не припадна. Езикът му се потопи дълбоко, после я засмука, поемайки я изцяло в жадната си уста, докато тя не се разпадна на късчета.

 

Мерик бодро стана от леглото. Изми се и се облече с такъв ентусиазъм, че главата й се замая. Някак Клио си го представяше като воин, нечовешко създание, чието задължение е да воюва и да пази границите. Да превърне Камроуз в такава яка крепост, че никой враг да не преодолее каменните й стени.
Клио подпря глава на ръката си и го загледа. Объркваше я този нежен мъж, който я милваше така, сякаш тя е неговият свят. Донякъде й се искаше да заспи, да избяга от объркването. Ала не можеше да заспи, докато той си тананика, подсвирква и се гизди.
— Защо се чумериш тъй сърдито? — попита той, след като си избърса лицето с пешкира.
— Ти открадна целия ми живот — оплака се Клио, като мъкнеше пухени перца от дюшека.
— Ако разпердушиниш дюшека, ще трябва да спим на стария ти сламеник.
Клио замете с длан перцата, които се разхвърчаха и леко паднаха на пода.
— Не е честно. Аз нямам сила даже да се надигна, а ти шеташ насам-натам, все едно ти гори под…
— Под какво? — ухили се Мерик.
— Под големите крака.
Той се засмя шумно и весело и захвърли пешкира.
— Нали знаеш какво казват бабите за размера на мъжките крака?
Преди да успее да му отговори, на вратата страховито се захлопа.
— Мерик! Мерик!
Пренебрегвайки крясъците на сър Роджър, Мерик нахлузи кожения си панталон и пресече стаята, докато закопчаваше портупея на кръста си. Хлопането продължаваше, но той се надвеси над Клио и спря на няколко сантиметра от лицето й. Тя проследи с поглед извивките на чувствената му уста, брадясалите бузи и топлите сини очи. Лицето му бе толкова близо, че усещаше мириса на сапун по чистата му кожа — мащерка, пирен и джоджен. Сърцето й се разтуптя, а умът й се свря в миша дупка.
— Роджър още ми е сърдит, че го накарах да доведе Старата Гладис.
По вратата се разнесоха още удари, сетне долетя гороломният Роджъров глас:
— Цял ден ли ще се излежаваш, Мерик? Ставай, ленивецо, за да ти скъсам задника на полигона!
Мерик бегло я целуна по главата вместо по устата, където тя искаше.
Щом отвори очи, за да му се намръщи отново, той вече беше пресякъл стаята и отваряше вратата. Извисяваше се на прага, висок и внушителен.
— Охо, това ако не е сър Роджър Похитения! Къде остана сър Роджър Похитителя?
Даже сър Изамбард се захилили.
Роджър насочи отмъстителния си поглед към Мерик:
— Твоята духовитост ме изумява.
Точно тогава Мерик го потупа по рамото и се извини. Мерик дьо Бокур, Червения лъв, се извини на Роджър, че го е накарал да се оправя със старата друидка.
Клио бе потресена. Умът й не го побираше как така Мерик си призна, че е допуснал грешка, и на всичкото отгоре се извини!
Изпита странно неудобство, сякаш току-що бе заобиколила ъгъла и беше видяла някоя важна личност — краля или папата например — гола. Толкова ли е грешала по отношение на годеника си? Че има суров и непреклонен характер? Може би тя самата е голям инат.
— Ела — рече Мерик с напълно различен тон от онзи, който бе употребил, когато й каза същата тази дума. Сигурно на него също му направи впечатление, защото се обърна и я погледна. Помежду им премина нещо жарко и интимно. Сладък и греховен спомен.
Роджър се протегна и надникна над рамото на приятеля си.
— Кажи ми, че това не е лейди Клио, сладката и невинна мома, която лежи в кревата ти.
Клио ахна ужасена и се зави през глава. Почувства се омерзена.
— Сега това е нейното легло — отсече Мерик.
— Какво си намислил? — запита го Роджър не без укор.
— Тя още си е мома — нахално го увери Мерик.
Клио се спотайваше под завивките и скърцаше със зъби, докато не я заболяха. Колко любезно от тяхна страна: да стоят на нейния праг и да обсъждат девствеността й, все едно става дума за времето навън.
— Довиждане, господарке моя — многозначително натърти Мерик и затвори вратата.
Мерик и Роджър тъкмо се канеха да слязат по стълбището, когато нещо избумтя по дървената врата на спалнята.
— Железният свещник ли? — предположи Роджър.
Мерик поклати глава.
— По-скоро обувката й. Звукът беше тъп.
Роджър кимна в знак на съгласие. Мерик се обърна към сър Изамбард:
— Накарай един войник, не… — Той сериозно се замисли. — Накарай днес да я пазят трима войници.
— Добре, милорд.
Мерик и Роджър редом слязоха по стълбището.
— Дойдох по-рано — нехайно подметна Роджър.
— Охо?
— За да те събудя. — В очите на Роджър се появи дяволито пламъче.
— Късно си легнах.
— Чух дамата да крещи. — Роджър многозначително замлъкна.
Между двамата мъже възникна напрежение. Моментът сякаш се проточи безкрайно. Роджър се взря в Мерик и усмивката му угасна.
— Кажи ми, приятелю, тя да не би да умираше?
— Да — непоколебимо отговори Мерик. — Умираше от най-сладката смърт, която съм виждал.

 

27

 

Клио се разхождаше из двора, а пазачите, трима от войниците на Мерик, се влачеха подире й като пораснали патета. Както и да е, в момента те не бяха главната и грижа.
Тя тайно издирваше граф Устни — великолепни, великолепни устни, — ала се мъчеше да не се издава. Ако откриеше какви са чувствата й, този мъж така щеше да се надуе от гордост, че главата му нямаше да мине през портите на замъка.
Клио се запъти към конюшнята. Познатият лъх на сено, примесен с острата миризма на оборски тор, изпълваше топлия въздух. Тя се спря и подаде глава вътре, където бе тъмно и усойно. Мина време, докато очите й се нагодят към тъмнината.
Един кон изцвили и отметна назад огромната си глава. Това беше бойният кон на Мерик. Тя се взира в конюшнята още известно време, ала не видя своя годеник и си тръгна.
В двора на конюшнята имаше още повече коне. Там бяха поставени нови огради. По време на един обяд с Роджър Мерик беше обяснил, че е осигурил новите заграждения в случай на нападение. Врагът можел да се добере до конете и бързо да ги яхне.
Все едно тя не можеше да се сети.
Клио закрачи към оградите, после спря. Нейните пазачи спряха на няколко метра зад нея, сякаш като марионетки бяха закачени на конци за пантофките и. Вървяха, когато тя върви, спираха, когато тя спре.
Това я унизяваше и тя се настройваше бунтовно спрямо Мерик. От къде на къде ще контролира всяко нейно движение? Тя се навъси и от яд изрита един камък.
Изрита още няколко камъка заради удоволствието да изрита нещо твърдо, дебело и тежко. В края на камъните не бяха много по-различни от кратуните, които мъжете носеха на раменете си.
Сетне погледна оградата. След кратък размисъл се качи на най-ниския прът, опря ръце на най-горния и съсредоточено заразглежда конете. Те си играеха, бутаха се и крачеха с вдигнати опашки около оградата, като ли че искаха да кажат: «Хубаво ме огледай, виж колко съм скоклив и буен.» Клио учудено констатира, че повечето са жребци.
Тъкмо щеше да скочи на земята, но от дъното на конюшнята чу приглушени гласове.
Клио се усмихна. Всъщност вниманието й приковаха не арогантните жребци, а точно един арогантен «жребец». Да, въпреки разстоянието позна гласа на Мерик и нещо изпърха в корема й.
Тя не слезе и не отиде вътре. Иначе нейните пазачи със сигурност щяха да осведомят Мерик, че е подслушвала. Освен това ако наостреше уши, и оттук се чуваше добре.
— Запомни, момко. Движи се с него — казваше Мерик. — Отстъпи му водачеството. Нека конят свърши работата.
Преди Клио да открие кого поучава Мерик, задните врати на конюшнята рязко се отвориха. Нейните пазачи образуваха защитен кръг и вдигнаха оръжия. Като ли че вратите можеха да я наранят. Но преди да е продумала, някакъв ездач се изстреля навън, към ярката слънчева светлина, и Клио здраво стисна пръта, направо не вярвайки на очите си.
Бух препускаше на грамаден черен жребец, чиято грива се вееше. Доколкото й беше известно, момчето никога не се бе качвал на друго, освен на мудните волове на мелничаря. Бух седеше приведен и стискаше юздите. Високо вдигнатите му колене пришпорваха жребеца точно както Мерик пришпорваше при нападението си над горските разбойници.
Бух, сладкият и простосърдечен Бух, яздеше като роден на коня.
— Не така, момче! — смеейки се, Мерик излезе от конюшнята. Той образува фуния с шепи пред устата си. — Наведи се ниско!
Клио скочи от оградата, разбута с лакти пазачите си, и повдигнала полите си, и хукна след Бух — хем възхитена, хем изплашена, че той ще се пребие.
Не я интересуваше, че пазачите тичат подире й; тя се страхуваше за момчето. Навярно се лъжеше. Когато заобиколи ъгъла на оръжейния склад, някой изтича до нея — огромен тип с познат кафяв кожен панталон. С дълги, мускулести крака.
Тя вдигна полите си още по-високо и се затича по-бързо, опитвайки се да догони дългите му крачки. Гърдите й щяха да се пръснат. Гърлото й гореше. От зачервеното й лице капеше пот.
Мерик зави по посока на ковача, защото Бух бе препуснал натам. Клио заразмахва ръце и крака още по-чевръсто, направи рязък завой при ковачницата… и налетя право в разперените ръце на годеника си. Той я вдигна, сякаш бе лека като перце.
— Мислех, че няма да ме настигнеш.
Тя се втренчи в него. Не можеше да му отвърне, защото не й стигаше дъхът. А той й се хилеше нагло. Даже не беше запъхтян.
Клио имаше чувството, че в гърдите й гори пожар. Устата й зееше.
Той улови заплетената й коса и доближи главата й до своята. Тогава я целуна. Тя не успя да каже дума или да си поеме дъх. Езикът му изпълни горещата й уста.
Целуваше я жадно и собственически, сякаш я дамгосваше като своя.
А Клио би могла цял живот да се опиянява от вкуса му. Тя цялата отмаля и той изстена. Целувката приключи твърде бързо, сякаш някой насила ги беше разтървал. Мерик я погледна изотгоре и прошепна:
— По-късно, жено.
Тя примигна, но докато мисълта й се избистри, той вече я носеше на ръце към полигона, откъдето се носеха смеховете на пажове и оръженосци.
Идеше й да го прокълне заради властта, която целувките му имаха над нея. Идеше й да се прокълне, защото беше безсилна пред магията им и ненаситно ги жадуваше.
— Ще поискаш да видиш тази гледка. — Той я пусна и я стисна за ръката.
— Какво си намислил, Мерик? Защо Бух язди? — Тя се помъчи да освободи ръката си, но той я стисна още по-здраво. — Пусни ме! Кой го е учил да язди? Как той успя да се понесе така?
— Като се има предвид как мълчеше допреди малко, езичето ти е много чевръсто.
— Какво си намислил?
— Повтаряш се.
— Само защото не ми отговаряш.
— Виж това. — Той посочи към полигона. Само че тя устреми яростен поглед към него.
— За бога, жено, голям си инат! — Той я завъртя за раменете. — Гледай, чумата да те тръшне!
Бух яздеше към чучелото, където оръженосците се редуваха да вадят скъпоценна кама от сламените глави, без да ги повалят на земята.
— Той ще се убие — измърмори тя, макар по всичко да личеше, че Бух знае какво върши. Но Клио просто не вярваше на очите си.
В същия момент Тобин де Клеър летеше устремно към ценната кама. Бух се носеше към нея от срещуположната посока. Земята се тресеше от ударите на конските копита.
Скоро целият полигон забеляза, че ездачите са двама. Сър Изамбард високо вдигна юмрук, сякаш в знак на насърчение, а Туп крещеше името на Бух и подсвиркваше.
Тобин видя Бух и още по-силно пришпори коня си.
Бух се приведе още по-ниско.
Тобин беше по-близо. Той нагло се усмихна и се приготви да грабне камата.
Жребецът на Бух се стрелна към целта. Момчето изпревари гордия Тобин едва с миг.
Клио беше като зашеметена. На гърба на коня милият и бавен Бух беше същинска фурия. Сподирян от ръкопляскания, той обиколи полигона, вдигнал камата високо над главата си. С една ръка държеше юздите, но си личеше, че ще се справи и ако въобще ги пусне.
Всички крещяха и аплодираха, с изключение на Тобин, който имаше вид на ударен с мокър парцал по главата.
Мерик я погледна с такова гордо и арогантно изражение, че тя изпита радостна тръпка.
— Ти си го научил да язди като вихър!
Той поклати глава.
— Такова нещо не се научава. Не и за час. То му е вродено; това е спойка между момчето и коня.
— Но Бух няма как да го е научил от само себе си. Той даже не може да оседлае жребец.
— Е, на оседлаването аз го научих. Отне ми цяла вечност — ухили се Мерик.
Тя му се усмихна. Страшно много искаше да му се отблагодари. Ала думите изглеждаха твърде слаби да изразят истинските й чувства. Той беше добър човек, различен от мъжа, за когото тя го мислеше. Разкритията от последния ден за неговия характер й идваха в повече.
Той, изглежда, разбра душевния й смут. Мекотата в погледа му го издаваше. Само за миг Клио си помисли, че той отново ще я привлече в обятията си. Устреми очи към устата й. Личеше си, че копнее да я целуне.
Тогава Бух изтрополи край тях.
— Господарю!
Мерик се обърна.
Бух се отдалечаваше. Всъщност момчето описваше широк кръг. Върна се обратно и Мерик застана пред Клио, за да я предпази.
— Спри, момче! Спри сега!
— Не мога да спра! Забравихте да ми покажете как! — Бух препусна в обратната посока.
Мерик изруга и хукна след него.

 

28

 

Беше стародавна друидска традиция да пъхаш билки в ключалката, за да ти върви по вода. Ако Клио имаше ясновидска дарба като Старата Гладис, навярно би натъпкала цял стрък бабина душица във вратата си онази вечер, преди изгряването на луната. Но всъщност седеше пред огнището с весело сърце и измъчена душа и преживяваше ласките на Мерик.
Въздъхна. Беше щастливка, че ще се жени за такъв великолепен мъж. Сякаш девическите й мечти се бяха претворили в реалност. Беше годеница на човек, чувствителен към чуждите потребности. Такива мъже възпяваха трубадурите. Беше видяла нежната му страна; милият любовник и бащински настроеният покровител, който прояви загриженост към Бух и му възвърна гордостта.
Да, Мерик дьо Бокур, Червения лъв, отскоро и граф Гламорган беше галантен кавалер и доблестен рицар.
Около час след вечерня той най-сетне отвори вратата на спалнята. Клио едва не изкрещя в знак на благодарност. Той бе тук. Нейният любим.
Тя не помръдна от мястото си край огнището. Радваше се, че се грее на силен огън от дъбови цепеници вместо на слаб мангал. Въпреки че, кой знае защо, не й бе студено, щом той се намираше в стаята.
Косата й бе влажна, защото я бе измила със специален сапун от маргаритки, който Старата Гладис бе приготвила по време на последното новолуние, заричайки се, че от този сапун косата й ще стане по-сияйна от слънчевата и лунната светлина, взети заедно.
Клио грижливо прокара гребен от слонова кост през дългата руса свила, мъчейки се да разчеше няколкото останали възела. Толкова се нервираше от пристигането на Мерик, че беше отпратила Дулси. Затова косата й още бе мокра и невчесана.
Тя се опита да не обръща внимание на звуците от ходенето му из стаята. Опита и не успя.
Чу го как се съблича. Дрехите шумоляха по снагата му. Стъпките му по килима, после по каменния под. С крайчеца на окото си го зърна да пресича стаята и да окачва на закачалката панталона и ризата си. Виждаше кожа, бронзова, матова кожа.
Гребенът се изплъзна от ръката й. Клио промърмори нещо неприлично.
Мерик стигна до нея с няколко дълги крачки. Вдигна гребена.
Тя се втренчи в голия му гръб. Стегнатите мускули блестяха. Клио забрави да диша.
— Обърни се. — Снизходителният му поглед сигурно щеше да я раздразни, ако не беше фактът, че тя наистина желаеше той да я среше. Да я докосва.
Тя застана с лице към огъня и зачака, мъчейки се да изтрие самодоволния израз от лицето си.
Ръцете му бяха нежни. Той уверено прокарваше гребена през косата й. Когато стигаше до заплетените краища, малко го повдигаше нагоре и ги разресваше с умение, каквото Дулси, уви, не притежаваше. Мерик отново й показа нежната си страна, своята грижовност. Намираше косата й за невероятна. Мълчеше съсредоточено, все едно бе зает с много сериозна задача. Единственият звук в стаята беше прохъркването на Циклопчо от леглото. Както и думкането на глупавото й сърце.
Тя притвори очи и леко отпусна глава назад. Мерик започна да масажира скалпа и слепоочията й. Клио простена, защото усещането бе прекрасно. Той рязко спря, заровил ръце във влажната коса.
Тя отвори очи и наклони глава, взирайки се в наведеното му лице. Даже от това положение ясно виждаше чертите му.
Изглеждаше измъчен, като ли че го бе ударила с юмрук.
Клио се изправи. Чак тогава съзря желанието, изписано на лицето му. Той се опитваше да го прикрие, да контролира страстта си досущ като нея. Май и той беше ударил на камък с маскирането на чувствата.
Клио внимателно го погледна и установи, че й харесва това, което вижда. Някога намираше чертите му за прекалено сурови, ала сега те я привличаха до премала.
Тъмни вежди и ясни, бистри очи. Челюст, която можеше да се стегне здраво от гняв, обрамчена от бакенбарди; бузи с дълбоки трапчинки. Широка уста, сега изопната от напрежение. Ала тази уста можеше да бъде нежна и да й достави неизпитани наслади.
Той извърна поглед, заставен от нещо, по-могъщо от тях двамата. Напосоки й подаде гребена и без никакво обяснение се отправи към един стол в другия ъгъл. Просна се там, сякаш тялото му беше омекнало. Зазяпа се в огъня, без да продумва. Сякаш беше отдалечен на хиляда мили.
— Какво има?
Той остро се изсмя. Клио не очакваше това.
— Какво ли? — Мерик поклати глава. — Нищо, като се изключи, че за мен утрешният ден няма как да настъпи твърде рано.
— Утрешният ден ли?
— Да. Утрешният ден.
— Да не би да заминаваш някъде? — Клио се възневидя заради немощния си гласец. Сякаш го умоляваше: «Не заминавай.»
Той се обърна и я погледна, този път истински. Думите й явно го изненадаха и озадачиха.
— Не, никъде заминавам. Утре тук пристига кралят.
— Кралят пристига тук? — повтори тя с писклив глас, който сякаш принадлежеше на някоя селска продавачка.
— Да.
Клио забрави да диша. Разбира се, той бе полудял. Абсолютно се беше побъркал. Кралят в Камроуз — как ли пък не! Как бе възможно да скрият подобна новина от нея? Тя зачака обяснение.
Чакаше напразно, той просто си седеше. Най-накрая Клио го попита:
— Какво ще рече това, че кралят пристигал тук?
— Кралят. Едуард — отговори Мерик, проснат на стола.
— Едуард? — глупаво повтори тя.
— Не може да не си чувала за Едуард. За сина на Хенри и Елеонора; за човека, който носи кралска корона, седи на трона и управлява Англия. — Той се изправи и с подигравателен шепот добави: — Женен е за кралицата.
— Не си ми казвал, че кралят пристига — наежи се Клио.
— Така ли?
— Не. — Тя се изправи и го измери с поглед. — Не си.
— Сигурен бях, че съм ти съобщил за пристигането на краля.
Тя опря ръце на кръста си.
— Не си ми казвал, че кралят ще пристига.
— Нали ти казах, че само едно нещо бави сватбата ни. Онзи ден на парапета с бойниците. Съвсем ясно си спомням.
— Да, наистина така каза, но пропусна да ме предупредиш, че «нещото» е английският крал.
— Е, сега знаеш — нехайно подхвърли той, сякаш ставаше дума за часа или цвета на небето, а не за важно събитие като кралската визита. — Той пристига утре — добави Мерик. — За нашата сватба.
— Нашата сватба ли?
— Да. — Той смутено я погледна. — Защо си толкова разстроена?
— Не си благоволил да ми кажеш, че утре ще се женим. Аз съм булката.
— Не си, понеже утре няма да се женим. А след няколко дена. Е, какво чак толкова?
— Защо не си ми казал?
— Мислех, че съм.
— Как е възможно да го мислиш, когато не е така?
Смущението на Мерик вече беше очевадно.
— Ами не съм сигурен как да ти обясня. Не те разбирам.
— Пред краля ли искаш да ме посрамиш?
— За какъв срам говориш, жено? Освен това кралицата ще придружава краля. Ще се намираш в нейната компания, а също и на придворните й.
Сега вече Клио напълно изумя. Нямаше как Мерик да е толкова загубен. Или?
— Ще се оженим както подобава — продължи той, все едно най-важната церемония в живота й въобще не я засяга. — Аз съм васал на краля, а ти си негова повереница. Лично архиепископът ще ни венчае — гордо допълни той.
— Всички придворни? Архиепископът?
— Да. Няма какво да се тревожиш. И те са хора като нас.
— Ти да не си полудял, бе? — Клио започна да крачи из стаята, като размахваше ръце във въздуха. Направо не бе за вярване. — Нищо не съм приготвила за тях. Къде ще спят? — Изведнъж тя се закова на място. — Боже господи, ами храната? С какво ще нагостим толкова гости?
— За утре съм организирал ловна хайка. Никой няма да умре от глад.
— Нещастник! Нищичко ли не вдяваш?
Мерик се наежи, погледът му помрачня.
— Ясно ми е, че тази сутрин ти не можеше да ми се наситиш.
Клио се изчерви.
— Също така ми е ясно, че ако още веднъж ме наречеш нещастник, бързо ще стана от този стол.
Клио не издържа и ревна.
— Защо плачеш? — Мерик се озова в небрано лозе. — Ти плачеш!
Клио се давеше от ридания и хълцане.
— Как можа?
— Какво толкова съм направил, за бога? — разкрещя се Мерик. — Не те разбирам. Всяка жена би се гордяла, че кралят е уважил сватбата и. Това е голяма чест.
— Зная — нададе вой Клио. — Но аз ще бъда посрамена. Камроуз не е готов за кралска визита.
— Как да не е! Вчера довършихме каменния мост над нов, по-широк ров. Кулите са укрепени. Вече си имаме две решетки — външна и вътрешна. На крепостната стена бдят най-добрите ми стрелци. Никакво зло няма да сполети краля, кралицата или придворните, докато ни гостуват. Трябва да се гордееш, жено. Вместо това ти почваш да ми правиш фасони!
— Не са фасони! — през сълзи отвърна тя. — Как можа да не ми кажеш, че кралят и кралицата идват?
— Мислех, че съм ти казал — прогърмя гласът му.
— Вън! — посочи вратата Клио.
— Какво каза?
— Казах вън!
— А ако откажа?
Тя отметна глава и решително тръгна към вратата.
— Да не си пипнала тази врата — предупреди я Мерик. Тя яростно го погледна и стисна бравата.
Мерик не помръдна. Сякаш не можеше да повярва, че тя му се е опълчила.
Безчувствен нещастник! Клио грабна портупея му с две ръце. Това нещо май тежеше повече от нея. Как ли мъжете го закачаха на кръста си?
Мерик я наблюдаваше с явна насмешка.
— Какво ще правиш с това? Черното ми сърце ли ще извадиш?
— След тази вечер, милорд, съм сигурна, че нямате сърце.
— Остави портупея, Клио.
— Не можете да ми нареждате.
— Ти си моя, жено.
— Не, още не съм. Забравяте, че не сме женени. — Тя блъсна вратите и те се отвориха. Мерик просто си седеше на стола.
Клио помъкна навън меча му. Смехът му я сподири:
— След като измислиш как да го вдигнеш, какво си намислила да правиш с него? Имам предложение: можеш да убиеш краля, за да не забележи той колко зле си водила домакинството.
Тя затръшва вратите с всичка сила, издърпа меча от ножницата и напъха закаленото острие през двете брави. Зачака.
След малко той бутна вратите, ала мечът бе здраво заклинен между железните брави и вратите не помръднаха.
— Какво, по дяволите…?
Настъпи дълго мълчание.
— Клио, отвори тази врата!
Тя бодро взе една факла от стената. Като си тананикаше, весело заслиза по стълбите.
— Жено!
Клио спря. Очите й бяха на едно ниво с процепа под вратата. През пролуката надничаше сянката на големите му крака.
— Да, милорд? — сладко изчурулика тя.
— Отвори тази врата.
— Страшно съм заета с работа. В края на краищата, Мерик, кралят ни идва на гости.
И си тръгна.

 

29

 

 

 

«О, заведи ме в чудния чертог,
о, заведи ме при своята кралица.
И с пивко вино аз ще те даря,
каквото никой смъртен не е вкусвал.»
Древна уелска балада

 

 

 

На другия ден Едуард I, крал на Англия, и неговата кралица, по-младата Елеонора, минаха през портите на Камроуз. Златни звънчета звънтяха от златните сбруи на двойката бели коне. Тези съвършени коне бяха накичени почти колкото двамата владетели.
Глашатаите ги предхождаха и сега чакаха, наредени по крепостните стени. От роговете им висеше пряпореца на Едуард Плантадженет. Глашатаите възвестиха пристигането на крал Едуард и неговата възлюбена кралица.
Зад кралската стража се виждаха емблемите на църквата — кръст върху червено поле, което символизираше Христовата кръв. Архиепископът беше пременен в златисто и бяло, наметката му бе обточена с бяла кожа, а неговият страж носеше златна броня и туника с извезан кръст. Зад тях вървяха кардинали с пурпурни мантии и епископи в бели и сребристи одежди.
Следваше върволица от натруфени придворни с техните знатни дами. Всички бяха облечени в дрехи с ярки цветове — пурпурно, кехлибарено, изумрудено, сапфирено синьо — и накичени с тежки бижута, каквито бяха на мода в двора на Плантадженетите.
Краят на кортежа се губеше в далечината — весела и пъстроцветна панделка на хоризонта. Волски коли носеха дарове за Камроуз и за сър Мерик. Това бяха подаръци от Едуард за тачения мъж, който щеше да се ожени за лейди Клио от Камроуз, кралска повереница.
Точно в този момент въпросната повереница стоеше до своя годеник в славната си хубост. Гледайки я, малцина биха се досетили какво се върти в златокосата й глава.
Клио обузда първия от два неочаквани порива: да се прозине, защото беше будувала цяла нощ, заета с надзираването на замъка и прислугата. Навярно кралят с право щеше да нареди да я обезглавят, ако погледнеше с отегчение целия този помпозен кортеж. Ясно й бе, че трябва да изглежда подобаващо впечатлена. Само че й бе трудно да се впечатли под влияние на втория, по-силния порив: с всичка сила да изрита своя годеник, графа.
Запита се какво ли ще стане, ако случайно подвие крак и…
— Не си го помисляй дори — предупреди Мерик, без да я поглежда.
Тя се вцепени. Този човек да не би да й четеше мислите?
— Придобила си онзи израз, Клио.
— Какъв израз?
— Онзи, който известява неприятности така сигурно, както боен вик.
— Милорд, не се чувате какви ги дрънкате.
— Направете се на впечатлена, милейди, или ще обидите нашия монарх и мой приятел.
Тя залепи на лицето си немощна усмивка и изпълни своя дълг. Не защото Мерик й нареди, а защото имаше гордост.
Не би допуснала никой да разбере как се чувства. Абсолютно никой. Не би показала, че е наранена и засрамена от грубото държание на Мерик. Този път, освен изоставена се чувстваше и излъгана, защото беше сметнала, че е различен.
Щеше да държи главата си гордо изправена и да се преструва на щастлива.
Взря се в краля, който минаваше на кон през портите. Преди не го беше виждала. Познаваше само баща му Хенри, както и страшната интригантка и манипулаторка Елеонора. Тя беше жената, която скоропостижно я бе прогонила от двора. Нейната снаха, младата кралица, също се казваше Елеонора.
За Едуард знаеше, че е човек на действието, не на мисълта. Според някои той бил ковач на справедливи закони и владетел, надарен с остра прозорливост. Беше изучавал бойна тактика и механизмите на войната под ръководството на великия Симон дьо Монфор, когото по-късно надви в предателския му бунт срещу Хенри. Говореше се, че Едуард извоювал победата над бароните с великолепните си умения на тактик и надхитрил Монфор в собствената му игра.
Но докато наблюдаваше краля, който се доближаваше към нея с всяка крачка на белия си жребец, Клио с учудване констатира, че той е русокос красавец като Ричард Лъвското сърце и як и силен като английски дъб. Притежаваше истинско величие. Изражението му беше пълно с жар и Мерик без съмнение е имал право, когато твърдеше, че този човек ще направи Англия силна и единна. Обаче Едуард притежаваше и някакво излъчване, което му придаваше човечност. По бузите и около очите си имаше трапчинки, които показваха, че той гледа на света с чувство за хумор.
Гербът на ризницата му беше с три гепарда, изправени на задните си лапи.
Мерик здраво стисна ръката й, сякаш мислеше, че тя ще извърши някоя глупост — например да се отскубне.
Клио гордо вирна глава, докато слизаха по стъпалата, за да поздравят краля.
Едуард повдигна грамадната си ръка във въздуха и кортежът спря. Той скочи от коня си с грацията на воин. Единственият звук се разнесе от златните звънчета.
Кралят награби Мерик в братска прегръдка. Двамата се засмяха и взеха да се тупат по гърба.
Клио направо не ги разбираше мъжете. Имаше чувството, че всеки момент тези двамата ще вземат да грухтят или да сблъскат глави като диви глигани. Нима този мъж-канара бе нейният крал? Не изглеждаше ли прекалено човечен, както се смееше и закачаше с Мерик?
Щом кралят насочи веселите си очи към нея, тя направи реверанс, свела ниско глава. Краката й се подкосиха и тя дълбоко си пое въздух, за да не извърши някоя голяма глупост — например да припадне в краката му.
— Ах, значи това била лейди Клио — възкликна той с благия си глас и улови ръката й. Тя се изправи. — Мисля, че майка ми, бог да дари покой на изстрадалата й душа, е сбъркала, милейди. Защото на мен не ми приличате на «дяволско изчадие».
Бузите на Клио се зачервиха. Тя още чуваше гневните думи на кралицата. Едуард топло й се усмихна.
— Какво ви е било прихванало, та да слагате мастило в шишето й с ароматично масло?
Клио въздъхна.
— Това беше от младежка жизнерадост, ваше величество. — Нямаше да признае, че кралицата се оплакваше от сивеещите си коси и отчаяно търсеше цяр. Клио беше помислила, че шишето е с масло за коса. Откъде да предположи, че това било ароматичното олио, с което кралицата мажела очите си преди лягане?
— Два месеца майка ми приличаше на язовец — засмя се Едуард.
— С радост научавам, че годините не са променили склонността ти към шегички, мила моя. — Мерик любящо я прегърна. — Ето на, вчера тя ми погоди хубав номер.
Значи му е мила? Погледът й вещаеше отмъщение.
Той светкавично я ощипа по нослето.
Клио просто не можеше да повярва, ала от невинния му поглед разбра, че той много добре знае какви ги върши.
След малко поздравяваха кралицата и придворните. Клио трябваше да стои на стъпалата и да се усмихва, а Мерик се шегуваше и забавляваше всеки гостенин. Това се оказа най-дългата сутрин в живота й. Безчет пъти той я милва по главата като вярно куче, щипа я по носа и бузите, лигави я с целувки и така я нащипа отзад, че Клио сигурно нямаше да може да си седне на дупето цяла седмица.
И всичко това — за да се представи за игрив любим.
Когато най-сетне се прибираха след другите, Клио рязко го дръпна за ръката.
— Ако още веднъж ме потупаш по главичката, ще излая. Пет пари не давам, че кралят щял да види.
Мерик само се засмя и я потупа по бузата.
— Няма да се сърдя, милорд — обеща тя с вдигната глава и решително го заобиколи. — Ще ви го върна тъпкано.
Но и двамата не подозираха, че отмъщението е въпрос на броени часове.
Онзи ден масите в голямата зала на Камроуз бяха отрупани с огромни, златисти парчета еленско и заешко. Див глиган, пълнен със зелени ябълки, и грамадни бутове шунка бяха наредени на калаени подноси с гарнитура от задушен спанак и праз в меден сос.
Имаше камбала с плънка от розмарин, сьомга на пара с копър, маринована змиорка, украсена с яркочервени киселици, фурнаджиите цяла нощ бяха пекли банички, симиди и пирози с пилешко.
Питите с яйчен крем бяха украсени с плодове, смокини и безценни стафиди. А пред краля и кралицата беше сложена сребърна купа с червени сицилиански портокали и блестящи, зрели нектарини.
Пудинг с бекон и вишновка ухаеше в големи купи до солниците със сребърни лъжички и пиперниците с дупки за смляния чер пипер. Пред архиепископа и останалите духовници бяха сложени печени пауни с плънка от захаросани смокини и ябълково пюре. Лъскавите разноцветни пера на гордата птица бяха наредени обратно по нея след изваждането й от пещта.
Мерик се огледа наоколо и реши, че Клио се е държала глупаво. Пиршеството вървеше прекрасно. А годеницата му седеше на главната маса, вкочанена като престоял труп.
— Пиршеството ще прослави Камроуз — опита се да я успокои той. — Няма какво да те посрами. Притесняваше се за едното нищо, жено.
Тя не го погледна, а се наведе към него и прошепна:
— Но за колко дни ще стигнат запасите ни? Ето, днес свърши всичкото бяло брашно.
— Утре пак ще отидем на лов. Мъжете ще искат месо. — Мерик махна с ръка. — Бялото брашно не е чак толкова важно.
— За мен е. — Тя го погледна непроницаемо.
— И защо за теб да е важно? — Той не скри презрението си.
— Няма бяло брашно за сватбената торта — пророни тя със сведена глава, сякаш всеки миг щеше да заплаче.
Мерик се изненада, че тя може да се разстройва за такава глупост като сватбената торта. Честно казано, не ги разбираше тези жени. Правеха от мухата слон. Все едно детска свада да прерасне във война между възрастни.
Даде знак на един от близките прислужници — той отговаряше за виното, — който плесна с ръце и петима яки мъже дотърколиха големи бъчви с последното пиво, сварено от Клио.
Мерик смяташе, че гостите имат нужда от малко приповдигнатост. Като гледаше Клио така умърлушена, самият той се вкисваше. Тук беше кралят, бе време за празненства. Ейлът би трябвало да отпусне душите.
Когато слугите отвориха бъчвите и почнаха да точат бирата в калаени канчета, всички забелязаха колко хубаво изглежда. Ейлът на Клио беше бистър като дъждовна вода, а цветът бе наситен и златен като мед.
Едуард загледа мераклийски ейла, а щом му казаха, че Клио го е варила, за награда той й подари златен пръстен с изумруди.
— Наздравица за булката! — извика някой от долните маси.
— Точно така!
Слугите се движеха из навалицата, като пълнеха бакали и чаши с ейла на лейди Клио.
Едуард се изправи и високо вдигна потира си.
— За лейди Клио от Камроуз! — Той надигна потира и жадно отпи. Преглътна и очите му станаха яркосини.
Всички затаиха дъх, когато кралят се взря в потира и по-точно — в бирата. Вдигна глава и се усмихна, след което отпи още по-голяма глътка.
— Лейди Клио от Камроуз! — завикаха всички гости, надигнаха чаши и отпиха жадно като краля.
— Да, лейди Клио от Камроуз! — повтори Едуард. — Лейди Клио е навела брадичка, ала вече не е на манастира ученичка!
Кралица Елеонора примигна веднъж-дваж и погледна съпруга си, все едно му беше изникнала втора глава. Намръщи се и отпи мъничко, докато внимателно наблюдаваше мъжа си.
Клио и Мерик също се спогледаха озадачено. Мерик повдигна рамене и надигна бокала с най-хубавата бира, която беше опитвал.
— Хубава е — похвали Клио. Помълча и усети пареща нужда да добави: — По-добра е от френско вино.
Мерик пресуши каквото бе останало от бирата. От корема му към слабините и главата се разля странна топлина. Сякаш кръвта му живна. Той даде знак на един прислужник да напълни канчето му, после направо взе каната от ръката му и я сложи пред себе си.
— Не се туткай, глупак такъв!
Изправи се и високо вдигна канчето.
— За моята булка и за нейната кожа. — Той гаврътна бирата.
Архиепископът вече пиеше трети бокал с ейл. Той скочи на крака и кресна:
— С тази кожа ще легне под ножа!
Залата избухна в смях и подхвана тази весела нова игра, която кралят сам бе започнал. Всеки се опитваше да измисли по-духовита рима. Понеже Клио беше булката, вдигнаха наздравици за нейните устни-вкусни и бедра-мечта. Похвалиха тънкия й кръст, да върти Мерик на малкия си пръст, а косата й руса под кръста да се друса. За сините очички и сладките ръчички да не говорим. Но даже Мерик остана изненадан, когато скочи и изрева:
— За лейди Клио, която все много се дуе!
Млъкна и се наслади на изчервяването й. Отпи дълбоко, погледна масите, които чакаха… Ухили се и вдигна канчето:
— И за нейното сладичко, стегнато дупе!

 

* * *

 

«Не изпивай цяло буре с бира, защото ако после се разприказваш, от устата ти ще излизат глупости.»
Папирус Анастасий IV

 

* * *

 

— Какъв дявол те прихвана да вдигаш наздравица за дупето на булката си? — попита Роджър.
— Просто в оня момент това ми се въртеше в главата — изръмжа Мерик.
Роджър пак прихна.
— Тишина! — простена Мерик. Седеше на укрепленията, където го брулеше хладният вятър, и държеше в шепи пулсиращата си глава. Задаваше си същия този въпрос. Защо? Какъв дявол го беше прихванал? — Просто ми отрежете езика и да се свърши.
— Ако не се лъжа, прекрасната лейди Клио би се захванала с тази задача, приятелю. — Крал Едуард потупа Мерик по рамото и седна до него.
— Ти си виновен — възропта Мерик. — Кой е чувал за такава глупава игра?
Кралят замислено потърка брадичка.
— Нямам представа защо се получи така. Не съм го планирал, стана от само себе си. След като съчиних първата рима, ми се видя доста забавно. Едно от предимствата да си крал, Мерик, е, че можеш да вършиш всякакви глупости и никой няма да намери това за странно.
— Значи Мерик трябва да бъде крал — установи Роджър. — Напоследък е извършил повече глупости, отколкото ние двамата през целия си живот.
— Може да престанете да говорите за мен, все едно ме няма.
— А ти тук ли си? Мислехме, че си се отнесъл нанякъде и мечтаеш за сладкото, стегнато дупе на изгората си.
— Върви по дяволите, Роджър.
— Непременно ще отида там. Дано пътят към чистилището да е постлан с голи, порочни жени. Не ме интересува дали задниците им са стегнати.
— Дано пътят да е застлан и с техните съпрузи.
— Престанете. — Едуард се изправи и закрачи пред Мерик.
На Мерик му се зави свят и той заби поглед в краката си.
— От вас двамата ме заболя глава.
— Трябва да помислим — рече кралят, крачейки. — Трябва някак си да успокоиш прелестната лейди Клио.
— Достатъчно ли е да се нанижа на меча си?
Роджър и Едуард прихнаха.
Само че на Мерик не му беше до смях. Даваше си сметка, че страшно е унижил годеницата си.
Ала тя не бе продумала. Само си седеше, докато цялата зала й се смееше. Мерик добре познавате гордостта й; знаеше, че тя е понесла тежък удар — удар, нанесен от него самия.
Срамуваше се.
Тя имаше право — той беше нещастник. Глупав нещастник.
Дълбоко си пое въздух и се изправи. Втренчи се в небето, докато мислеше как да й покаже уважението, което тя заслужава, същото уважение, което й бе отнел тази вечер с думите си. Наум си преговори всичките им разговори. И притихна.
— Ще се върна — единствено това каза на приятелите си и тръгна, като остави Роджър и английския крал да се взират в гърба му.

 

30

 

След два дена, в късния следобед, докато мъжете отново бяха излезли на лов, лейди Клио бе разположила мъничкото си, стегнато дупе на сламена рогозка в една ниша без прозорци до дневната. Шиеше на гергефа, ала изобщо не внимаваше доколко са прецизни бодовете й. Желаеше единствено малко уединение, блажен миг тишина и спокойствие.
Като всяка добра стопанка на голям дом беше отстъпила спалнята си на краля и кралицата, а тя и повечето придворни дами се натъпкаха като сирачета да спят в малката и непроветрива каменна стая, която обикновено бе запазена за гостуващи монахини или по-заможни поклонници до Божи гроб.
Проблемът беше, че освен да спят, те се и будеха заедно. Клио не познаваше добре тези жени, не и както те се познаваха взаимно. Тя не им подхождаше. Когато бе с тях, се чувстваше като езичник сред християни.
— Да му се не види червената божия кръв! Как ми е доскучало! — Лейди София, младата братовчедка на краля, момиче на едва дванайсет години, захвърли иглата и се пльосна на купчина тънки вълнени одеяла, скръстила упорито ръце пред гърдите си.
— Недей да кълнеш, дете — сгълча я кралица Елеонора. — Знаеш, че на Едуард няма да му се понрави такъв език.
— Защо пък? — капризно запита София. — Повечето находчиви ругатни съм ги научила от него, а също да важнича и да плюя.
— Той е мъж. От великите мъже се очаква да кълнат.
— Де да бях мъж! Мъжете могат да ходят на лов, да се къпят голи и часове наред да се пекат на слънцето. Искам кожа с бронзов загар. — София ощипа бледата кожа на предмишниците си и се нацупи. — Приличам на мъртвец.
Друга дама с червена коса и млечнобяла кожа се намеси:
— Снощи, когато се разхождах с Роджър Фицалан, той ми каза, че Римската църква забранявала на жените изобщо да се показват на слънце.
— Да — добави една чернокоса дама. — Според сър Роджър, който вчера ме изведе на разходка с бойния си кон, лично папата казал, че слънцето изсветлява косата и тъй като косата никне от мозъка, имало риск жената да увреди разсъдъка си.
— Каква глупост — с отвращение възкликна малката София. — Нали не си хванала вяра на тези празни приказки? Ако косата наистина никнеше от мозъка, мъжете до един щяха да са плешиви.
Всяка жена в тясното помещение се засмя на тази младежка дързост.
— Не слушай старо, ами патило — обади се кралицата със сладка усмивка, която показваше, че тя, Елеонора Кастилска, има фино и очарователно чувство за хумор, за разлика от другата Елеонора, жестоката й свекърва.
— Ще ми се да бях крал — с неистов копнеж пророни Клио, загледана в потрепващите пламъци на свещите.
— Аз също — обади се София. — Тогава щях да правя каквото си искам. Ако бях крал, никой не би дръзнал да ми нарежда.
Елеонора се засмя.
— Ако беше крал, детето ми, всички щяха да ти казват какво да правиш.
— Не ме интересува. — София гордо вирна брадичка. — Нямаше да ги слушам и щях да върша каквото си знам.
— Ах, разбирам. Точно както постъпваш сега — отсече Елеонора.
Всички се засмяха, защото бе добре известно, че лейди София е храбро момиче, което подлудява краля със своите дързости. Даже самата София се поусмихна.
На Клио не й убягваше, че Елеонора Кастилска не е прогонила жизнерадостната София заради младежките й щуротии.
Нейното собствено посещение в двора й се струваше толкова отдавна. Времето сякаш се бе изнизало невероятно бавно, но тя не би могла да каже точно къде е отишло то. Клио имаше чувството, че цяла вечност е чакала в живота й да се случи нещо важно.
Кралицата бързешком я погледна и направи няколко бода от бродерията си.
Докато останалите жени охотно си бъбреха за мъже и свобода, богатства и сватби и обсъждаха последните скандали, кралицата спокойно се изправи и застана до ярките лоени свещи, където Клио се занимаваше с гергефа.
Клио вдигна поглед и неуверено се усмихна. Елеонора плесна с ръце.
— Дами, оставете ни. Идете да клюкарствате в дневната. Копнея да си поприказвам насаме с булката.
Жените излязоха — без София, която наблюдаваше и Клио, и кралицата с очи, прекалено умни за едно дванайсетгодишно момиче.
— Може ли да остана?
— Не — остро отвърна кралицата.
— Защо?
— Трябва да поговоря с лейди Клио за нейната женитба.
— Защо?
— Това не те засяга.
— Охо. Разбирам. Ще си говорите за онождането. — София се изправи с порочна усмивка.
— Къш! — Елеонора посочи вратата.
— То пък една тайна! — София се запъти към вратата. — Всичко съм чула за него от Джон и Хенри.
— Ще проведа разговор със синовете си — промърмори Елеонора.
— Реших да се покалугеря. — София рязко кимна с глава, за да подчертае изявлението си. — Предпочитам да се венчая за Господа и да живея в метох, вместо да допусна мъж да ме оноди.
Кралицата не издържа и прихна.
— Едуард ще трябва да те венчае, ала не за Господа, детето ми. Макар да подозирам, че на моменти мъжът ми смята, че Господ напълно те заслужава. Както и да е, предлагам да забравиш всякакви глупости за метох и покалугеряване. Тази работа няма да я бъде.
— Няма да ти хареса, София. Аз съм била в манастир — призна Клио. — По-досадно е от това да бродираш в дневната с дамите.
— Не може да има нищо по-досадно от бродирането — промърмори София и се спря на прага. — Ако моят братовчед Едуард ще ми избира съпруг, да си отваря очите на четири! Да ми избере мъж, който ми е равен, понеже няма да приема кой да е. Непременно трябва да бъде галантен и храбър кавалер. Непременно трябва да ме обожава. — София изчезна, но пак подаде глава иззад ъгъла. — Освен това се заричам, че дори съпруг, избран лично от краля на Англия, няма да ме наниже на срамния си орган.
— София!
Момичето отново се скри. Елеонора само поклати глава.
Клио се смееше. Не можеше да удържи. Спомняше си как й се въртяха същите мисли в главата. Елеонора седна до нея.
— Тя е млада и вироглава. Едуард се кълне, че ще го докара до полуда с нейните романтични хрумвания и своеволия.
— Помня, че и с мен беше същото — призна Клио. — Всичката тази вяра в кавалерството, честта и галантността.
Сега тези мисли не й се струваха важни. Други неща искаше от съпруга си. Важни неща като любов и уважение.
— Ти си нещастна — прикова я с поглед Елеонора.
Клио сви рамене. Не бе наясно какво да отговори. Тя беше нещастна. Всъщност бе уплашена, объркана и изтормозена.
— Не харесваш ли графа?
Клио отново сви рамене.
— Можеш да забравиш, че съм кралицата, и да ми кажеш истината. Моля ти се. Важно е.
Клио се опита да подходи положително:
— Той е храбър, богат и може да бъде красив, стига да не крещи постоянно заповеди.
— Ясно. — Елеонора май щеше да се усмихне, ала лицето й остана сериозно. — Друго какво?
— Язди добре.
— Ясно.
— Спаси ме от едни уелски разбойници и ме излекува от тяхната стрела.
Елеонора напрегнато слушаше и кимаше.
— Смяташ ли, че би могла да го обикнеш?
— Целува се добре — призна Клио и се изчерви при мисълта за устните му… навсякъде по нея.
— Какво не харесваш у него?
— Той е инат и арогантен, дебелоглав, безчувствен простак.
— Ясно. Затова ти не желаеш да се омъжваш за него.
— Да — съгласи се Клио, но след кратък размисъл добави: — Не. Това не е истината. — Тя въздъхна. — Уф, не зная какво искам. Или всъщност знам? Искам да се оженя за устните му.
Елеонора отметна глава и прихна. После улови ръката й.
— Май те разбирам.
— Така ли?
— С Едуард се венчахме, когато аз бях на десет години, а той на петнайсет. Преди това не се бяхме виждали. Сватбата беше израз на съюза между Хенри и брат ми Алфонсо.
— Значи и ти си нямала думата по отношение на своя брак.
— Брат ми ме обича. Той е образован човек и напредничав мислител. В нашия дом имаше библиотека, пълна с арабски звездни карти. Той даваше издръжка на поети, музиканти и лечители. Замъкът беше пълен с най-новите изобретения — астролабии, слънчеви часовници, имаше даже живачен часовник. Цял куп удивителни неща. Както и да е, той казал на Хенри, че няма да ме даде за жена на Едуард, докато не го подложи на проверка.
— Проверка? На принца ли? — изкикоти се Клио. Елеонора също се засмя. Наведе се към Клио и тихичко прошепна:
— Истината е, че той искаше аз да го видя лично и доброволно да се съглася на брака. Не желаеше да ме дава на мъж, когото не уважава. Семейството на моя съпруг… — Тя затърси деликатни думи за трудната ситуация.
— Разбирам — прекъсна я Клио. — Джон бе калпав човек и на всичкото отгоре лош крал.
— Да, а свекър ми често се отмяташе като фурнаджийска лопата. Разтури съюза с моята майка заради Елеонора Провансалска. Моят брат бе загрижен за щастието ми.
— Но ти се съгласи да се ожениш за принца.
— Да. Помислих го за най-красивия младеж, когото очите ми са зървали. Влезе в Бургос на испански ат. Изглеждаше висок и дългокрак, с подрязана над ушите лененоруса коса и невероятни сини очи. Яздеше изправен на седлото. Стори ми се, че е най-високият мъж на света. Носеше ботуши от най-фина кожа и ризница. Говореше с такъв огън, с такова чувство. — Тя въздъхна. — Съгласих се. Ох, много бързо се съгласих. И никога не съм съжалявала за решението си.
— Всеизвестно е, че кралят те обожава.
— Ала невинаги е било така. — Кралицата се взря в Клио.
— Изглеждаш изненадана.
— Мислех, че любовта ви винаги е била голяма.
Елеонора поклати глава.
— Какво разбира от любов едно десетгодишно момиче или ако там е работата — един петнайсетгодишен принц? Докато чакаше да навърша възраст за женене, той ходеше по гуляи с жени заедно с рицарите си. Родих му две деца, преди да се влюби в мен. Бях на двайсет години и мога да посоча точно деня, в който се случи. Пристигнах в Дувър и щом стъпих на брега, го видях изписано на лицето му.
Тя притихна, унесена в спомена. Клио мълчеше, захласната от нейния разказ.
— Това държах да ти кажа. Любовта не идва непременно в един миг. Трудно ми е да го обясня. Но ето тук го чувствам. — Кралицата сложи ръка на сърцето си. — За мъжа не е проста работа да обикне жената. Според мен на нас, жените, ни е по-лесно, защото не изпитваме потребност да разберем мъжа, за да го обикнем. В състояние сме да го обичаме който и какъвто е, даже това да не ни харесва. Жената умее да обича мъжа с всичките му недостатъци.
— А мъжа не може, така ли? — попита Клио.
— За мъжа е различно. Струва ми се, че някой ден ще разбереш. — Тя се изправи. — Но аз казах достатъчно. Досега лейди София вероятно е разправила на целия свят плановете си да се покалугери. По-добре да я намеря, преди Хенри да е чул глупавите й приказки. Че иначе ще сгоди момичето за някой върл враг.
Клио се изправи и протегна ръка към кралицата. Направи най-дълбок реверанс и сведе глава в знак на уважение.
— Благодаря.
Елеонора погледна сплетените им ръце и кимна. Накара Клио да се изправи и улови двете й ръце.
— Бих желала да си имам приятелка, лейди Клио. Даже в двора, където е пълно с жени, с твърде малко мога да разговарям свободно, а още по-малко са тези, на които мога да се доверя.
Клио се усмихна и така се зароди едно дългогодишно приятелство.

 

31

 

 

 

«Днес аз ти ставам законна съпруга,
ти пред мен полагаш своя свят обет.
Каквото ще правиш прави, струвай,
но не предавай ти обета приет.»
Древна уелска балада.

 

Клио стоеше пред полираното месингово огледало — малка, но безценна част от булчинския й откуп. Струваше й се непривично да гледа отражението си в нещо, закачено на стената, вместо във водите на сребристия ручей.
Тази сутрин Дулси беше измила косата й с роса, събрана преди изгрев-слънце от по-предишния ден. После, докато косата беше още влажна, Дулси я намачка със сладко бадемово масло — Старата Гладис гарантирала, че така тя ще блести по-силно даже от всички звезди на лятното небе и Клио щяла да плени сърцето на своя мъж.
Прислужницата беше станала по-романтична, откакто един красив млад трубадур с червена коса и славеев глас беше пристигнал да пее на изисканата графска венчавка. Миналата вечер Клио видя Дулси и младежа да изчезват зад тъмния ъгъл на зимника. Чуваше се кискането на Дулси.
Клио извърна поглед от замечтаните очи на прислужницата и се втренчи в своето отражение. И тя ли изглеждаше така в чуждите очи?
На Мерик? Не знаеше какво точно да мисли за младото и сериозно лице, което отвръщаше на втренчения й поглед. Не предполагаше, че изглежда така.
Косата й беше великолепна, даже тя не можеше да го отрече. Цветът беше много блед и нетипичен. А тя открай време смяташе, че косата й прилича на жълт лен. Ала не, не беше като жълт лен. По-скоро като безценното бяло брашно, което тя искаше за сватбената торта.
Тя изучаваше чертите си — малкото носле, дълбоката трапчинка на брадичката. Дали някой не я е ударил, когато е била бебе? Баща й имаше същата дупчица на брадичката си. В съзнанието й изникна един позабравен спомен: тя е малко дете и седи в скута му. Пита го защо си има дупчица на брадичката. Той се смее и казва, че един викинг го е мушнал там с ножа си, после я прегръща здраво, понеже тя го докосва по трапчинката и се разплаква заради него.
Ама че странно лице имаше… Отделните му части оформяха нейното наследство. Брадичката на баща й. Носът на майка й. Косата и очите на баба й. Инатът на дядо й. Спомените възкръснаха — забележки, подхвърлени на шега преди много години, когато родителите й бяха живи.
За един кратък миг Клио се почувства самотна и закопня баща й да бъде тук в този ден, както вчера бе копняла за майка си.
Хлопането по вратата я изтръгна от унеса.
— Да?
Дулси влезе. Хвърли поглед на господарката си, която още седеше по тънка долна риза и с разпусната, леко влажна коса, и зацъка с език, все едно беше кокошка, която кътка пиленцето си.
След миг Дулси прокарваше гребена през косата й с такава сила, все едно със същия този гребен гонеше дявола.
— О-ох! Дулси, смили се над мен! Съмнявам се, че на Мерик му е потрябвала плешива булка.
— Господарке, почти няма време. Трябваше досега да сте долу, готова да яхнете коня с булчинското покривало. Чух, че графът вече е в параклиса.
— Недей да се кахъриш чак толкова. Графът ще очаква да закъснея. — Клио се прозина и разкърши рамене.
— Ако се женех за графа, аз нямаше да закъснявам.
— Ако ти се женеше за графа, снощи аз щях да се наспя добре.
— Не спахте ли добре?
Клио сви рамене.
— Страх ли ви е, господарке?
Клио се тресеше като желе, главата й беше празна. Да, нещо й ставаше.
— Трябва ли ви… съвет?
— Съвет ли? — намръщи се Клио.
— За довечера. — Дулси не я гледаше в очите. — За онождането.
Клио се взря в сериозната, почервеняла физиономия на камериерката и прихна. Дулси пак започна да разресва косите й, сякаш това бе най-важната работа на света.
— Дулси! — Клио стисна ръката с гребена и я накара да престане.
Момичето най-сетне я погледна.
Клио се помъчи да си придаде строго и шокирано изражение като на сестра Агнес.
— Ти си неомъжена. Да не би да има нещо, което трябва да ми кажеш?
Дулси така се изчерви, че лицето й заприлича на лъскава есенна ябълка.
— Чувам разни работи, които хората няма да кажат на фина дама като вас.
— Какво си чула?
— Много работи. Работи, които ще ви шокират, господарке.
— Ясно. — Донякъде любопитството й се възбуди, но се съмняваше, че Дулси знае повече от нея за онождането. — Спала ли си с мъж?
Дулси ужасено се прекръсти.
— Не, господарке. Кълна се, че съм мома.
Какво толкова можеше да каже една мома на друга? Това не беше ли като да питаш ангел що е грях? Клио реши да я провери:
— Чувала ли си, че мъжете целуват с език?
Камериерката се зачерви още повече и заби поглед в краката си.
— Да. На последния майски панаир миячът на овце Давид напъха език в устата ми.
— Ами трубадурът?
Дулси рязко изправи глава и се поусмихна.
— Той също.
Помежду им се проточи напрегнато мълчание. Клио започна да къса някакви кончета от подгъва на долната си риза.
— Чувала ли си, че мъжът може да те целува с език и устни на други места?
— Какви места? — намръщи се Дулси.
— По гърдите.
Дулси енергично заклати глава.
— Те са за вашите бебета, господарке, не за мъжа ви. Някой ви е напълнил главата с глупости.
Клио сподави усмивката си и реши да не казва на Дулси за другите места, където Мерик с удоволствие я беше целувал. Прислужницата никога нямаше да повярва. В интерес на истината Клио също нямаше да повярва, ако някой й беше казал.
Обзе я онзи душевен мир, който се появява, когато разбереш, че не си толкова уплашен, колкото си мислел, че си.
Чувстваше се по-добре. Главата й не беше като олекнала, вече не й се гадеше. Особено като се сетеше, че като женени с Мерик ще имат свободата да се целуват, когато тя поиска.
Клио тайничко се усмихна, докато Дулси сплиташе косата й на плитки, а сетне събра плитчиците на тила със сребърна панделка. Тогава Клио се изправи, а Дулси нахлузи през главата й брокатена рокля със сребърни нишки, поръбена с бледосив хермелин. После двете извадиха навън косата й така, че да се стеле до под коленете.
На вратата се почука и Дулси отвори. Кралица Елеонора влезе вътре.
— Ах, виждам, че идвам тъкмо навреме. — Тя подаде на Клио прекрасен сребърен пояс със сложни украшения и бисер на токата. — Това е дар от Едуард.
— Прекрасен е — благоговейно рече Клио. Това беше най-красивият пояс, който бе виждала. Който го е изковал, трябва да е бил голям майстор.
— А това е от мен. — Елеонора закачи малък сребърен кинжал с филигранна ножница на една брънка отстрани на пояса. Скъпоценният кинжал висеше на верижка и изглеждаше доста дръзко.
Клио вдигна поглед и улови блясъка в очите на приятелката си.
— Колко безсрамно! — И двете се засмяха едновременно. Прислужницата сложи на главата й диадема с бисерчета, които приличаха на вълшебни сълзи. Дълги сребърни панделки висяха от задната част на диадемата и красяха разпуснатата коса.
— Господарке, вие сте самата прелест.
— Тя е права, Клио — усмихна се Елеонора. — Този ден всеки мъж, женен или не, ще пожелае да е на мястото на сър Мерик.
Клио се смути от похвалата и се опита да я обърне на шега:
— Само този ден ли? Няма ли да завиждат на моя съпруг през другото време?
— Не се прави на неразбрала. Нямах предвид това.
— Добре де, шегувам се. Не се чувствам по-различно. Аз още съм си Клио. Гиздавата премяна, скъпоценният кинжал и бисерната диадема не ме променят.
— Ти си булка. Днешният ден е особен, макар и само заради това. Това е нещото, за което всяка жена живее, чака, мечтае.
— Тогава защо не съм по-щастлива? Защо не ми се иска да изкрещя на целия свят, че днешният ден е по-особен?
— Струва ми се, че ти може би имаш… — кралицата замълча, търсейки точната дума — по-силна воля от обикновеното. Повечето жени биха се радвали, ако графът само ги погледне, а какво остава да се ожени за тях.
Клио се замисли какво ли щеше да е, ако Мерик се женеше за друга. Ръцете й се свиха на юмруци, лицето й се начумери. Тази представа изобщо не й допадаше. Беше започнала да смята Мерик единствено за свой.
— Реших, че това ще те накара да го оцениш — засмя се Елеонора. — Сякаш ти иде да убиеш някого.
— Така ли?
— Не се прави, че не знаеш.
Добре беше да се посмееш. Добре беше да си имаш приятелка.
— Клио?
— Да?
— Ще бъдеш щастлива. Сигурна съм.
Клио не беше сигурна. Ех, ако имаше увереността на Елеонора!
— Притеснява те, че си свикнала да разполагаш с известна свобода. Разбирам, че е страшничко да се обвържеш с мъж като Мерик. Той е силен воин, свикнал е да се налага.
— Да. Такъв е. Но аз също съм свикнала да се налагам.
— Не казах това. — Елеонора широко се усмихна, загатвайки, че точно това си е мислела.
— Че съм инат ли?
— И това не съм казала.
— Не, но Мерик го каза. При това не беше доволен.
— Ела. — Кралицата промуши ръка през лакътя й, повеждайки я към вратата. — Повярвай ми. Сега Мерик ще бъде доволен от теб.

 

Кралските глашатаи надуха тръбите. Изведнъж всички замлъкнаха, топлият въздух се изпълни с очакване.
Висок и напрегнат, Мерик стоеше пред портите на параклиса. С внезапна яснота почувства колко зрелищна и важна е церемонията, какво свято тайнство ще се извършва и за пръв път изпита неловкост, че е в центъра на вниманието. Почувства и уважение към Едуард, който така геройски се беше справил с коронацията си.
Мерик опита да се отпусне, ала не успя. Не успя даже след като си пое чист въздух през носа, а не през устата, за да не би някой да забележи. Чувстваше, че се задъхва, от челото и косата му капеше пот. Но от гордост се стремеше да изглежда хладен и спокоен.
Тази уязвимост направо го плашеше. Плашеше го, че реагира така на този ден, на тази жена. Той не можеше да контролира чувствата си. Това го объркваше; измъчваше го усещането, че отива на бой без броня.
Той беше рицар, воин, васал на краля. Та той беше граф, за бога! А се чувстваше като страхливец, който ще се обърне в позорно бягство при първия намек за конфликт. Идеше му да отметне шия назад и да нададе могъщ боен вик. Вик, който да разцепи неловката тишина, която сякаш продължаваше безкрайно.
Но тогава изневиделица се разнесе звукът, който Мерик подсъзнателно бе очаквал. Далечната песен на сребърни звънчета.
Тълпата ахна, а гърдите на Мерик се стегнаха, сякаш го бяха ударили.
Тя яздеше към него на снежнобял жребец, дар от краля и символ на нейната непорочност.
Да, помисли си той, тя още беше мома… но за малко да не бъде. Едва не се усмихна. Обзе го някакъв душевен покой, докато я гледаше. Вече не се чувстваше жестоко самотен.
Гривата на жребеца и опашката му бяха украсени със сребърни панделки и звънчета. Прозирен сребрист плат обвиваше коженото седло, а то самото бе избелено до цвета на облаците по небето.
Същата тълпа, която допреди малко се беше струпала около кралския двор, се раздели, образувайки път по средата на двора, който водеше право към Мерик, чакащ на стъпалата на параклиса, пред огромните арковидни порти.
Сребърните звънчета дрънкаха и изпълваха въздуха с радостни звуци. По същия начин птичките пеят в летните утрини, когато всичко в света е наред.
Мерик бе слисан и объркан, завладян от емоции, които не искаше да изпитва. Конят приближаваше. Звънчетата пееха по-силно и по-сладко. Сега лицето й ясно се виждаше.
Господи, колко хубава беше!
Не без чувство за хумор, донякъде егоистично, той си помисли, че тя изглежда по-уплашена от него.
Косата й, пригладена назад, беше украсена със скъпоценната диадема, която той бе поръчал за нея в Рим. Ситните бисерчета подчертаваха зелените й очи. Тези големи и усмихнати очи, които населяваха сънищата и дните му, както нямаше да се случи с никоя друга.
Роклята й беше от бял брокат с втъкани сребърни нишки. Сякаш Клио бе облечена в дирите, оставени от падащите звезди. Той си спомни онази нощ много отдавна в пустинята, когато звездите цяла нощ валяха от небето. Споменът за онази чудна, дивна нощ бе непокътнат в ума му, сякаш бе от вчера.
В този миг ветрецът подхвана дългата руса коса и я издуха напред, така че къдравите кичури нападаха по гърдите й и надолу по бялото седло. Мисълта, че тя ще бъде негова съпруга, само негова, едва не го парализира.
После Клио застана пред него, гледайки го с премрежени очи, в очакване техният съвместен живот да започне. Той пристъпи напред и обви ръце около кръста й. Погледът й омекна, тя вече не изглеждаше толкова уплашена. Мерик се усмихна, защото се гордееше от представата, че редом до него тя се чувства сигурна.
Докато я вдигаше от коня, тя се опря на раменете му. Само за миг очите им се срещнаха и цялото това чувство, тази бездна от нещо неназовано, ги обедини. Усещането бе толкова истинно и силно, че Мерик усети болка в една част от своето същество, за чисто съществуване никога не беше подозирал.
Леко замаян, той се съсредоточи, за да остави нежно годеницата си на стъпалата. Изчака, на два пъти си пое дълбоко въздух, погледна я и й протегна ръка. Заедно поеха към параклиса, където архиепископът ги чакаше, за да изпълни светите тайнства, които щяха да ги обвържат в брак.
Слънчевата светлина, отразена в един витраж, го заслепи, но това нямаше значение, защото той имаше очи само за булката.
Много години по-късно, когато зрението му отслабна, а ръцете му не бяха така силни, когато черната му коса беше побеляла, а внуците му кажи-речи бяха пораснали, Мерик щеше да си спомня онзи момент така ясно, сякаш божията ръка го бе запечатала в ума му.
Изразът на очите й, усмивката на устните й, тайната верига, която ги свързваше — в този кратък отрязък от живота си Мерик разбра какъв дар е направил Всевишния на Адам и колко е обичал човека, сътворен от Него. Беше го дарил с нещо по-ценно от злато, богатство или власт, беше го дарил с най-великолепното от всички неща.
Беше го дарил с жена.

 

32

 

В този ден Клио научи важен урок — какво е да бъдеш булка. Всички я целуваха, гощаваха, танцуваха с нея, щипеха, галеха. Всички, с изключение на съпруга й.
Ала тя научи и нещо друго. Два дена преди сватбата мъжът й беше яхнал коня си и беше търсил къде ли не бяло брашно.
Погледът му стана особен, когато слугите донесоха огромна торта, приготвена със захар и ягоди. Най-отгоре бе поставена позлатен кафез с бели гугутки, изключителен символ на романтичната любов.
Мерик се взираше в лицето й, когато носеха тортата, когато гостите ръкопляскаха, охкаха и ахкаха. В очите му тя съзря, че е направил всичко това заради нея. Жестът беше изключително романтичен и хем я смути, хем я изпълни с нуждата да отиде при него, да му благодари.
Само един специален мъж би се загрижил наистина за гордостта на своята жена. Клио реши, че като нищо ще извърши някоя глупост, например да се разплаче.
За щастие точно тогава дванайсетима акробати образуваха кула, оформена като опашката на паун, и отклониха вниманието от нея.
Клио се измъкна през страничните врати и бързо се отправи към двора с каменни плочи, който водеше към готварницата на замъка. Съвсем скоро тя излезе от крепостта, за да подиша чист въздух.
Луната имаше кехлибарен цвят и изглеждаше толкова огромна, че на Клио й се прищя да я докосне.
Отвътре се носеха звуците на пиршеството, наздравиците, музиката. До гуша й бе дошло да танцува, да се смее, а мъжете да си я подхвърлят един на друг, за да я целунат, по-щипнат или за да потанцуват с нея без милост към пръстите на нозете й.
После Клио разбра, че той е там. Почувства погледа му и затвори очи, макар че я обгръщаше топлината на тялото му.
Нещо меко я докосна по бузата. Тя долови сладкия лъх на роза.
— Хммм. Обожавам как миришат розите, Мерик.
Той нищо не каза, но тя сякаш зърна усмивката му, когато изрече неговото име.
— Ти ми подари торта.
— Да — прошепна той. — На теб ти хареса.
— Да — пророни тя. — Благодаря ти. Това беше най-милият и скъпоценен сватбен подарък.
Мерик се засмя.
— Ти си единствената жена, която би намерила, че торта от бяло брашно е по-ценна от сватбените дарове.
Клио само се усмихна и реши да не му казва, че всъщност е трогната от неговото внимание, от зачитането на нейната гордост.
Той бавно прокара розата по устните й, по бузите и по клепачите й.
Докосвания като с перце. Любовна ласка.
— Не спирай — прошепна тя.
Той замени розовата пъпка с устните си.
Клио обичаше неговите устни, неговия вкус. Мерик я целуваше нежно, както я бе милвал с розата. Тя усещаше вкуса на силното ябълково вино по устните му.
Щом беше седнал начело на масата, той ясно даде да се разбере, че няма да пие силен алкохол, пък било то и на собствената си сватба. Клио предполагаше, че нежеланието му е свързано с онази вечер, когато бе съчинил непристойни рими за нея.
— В този миг, сладка моя съпруго — гърлено прошепна той, — никъде на света не може да има друга жена, красива като теб.
Този път гласът му звучеше пресипнал от неизпитана досега емоция. Благоговението му пред нея се смесваше с чисто плътско желание, което сякаш бавно го погубваше.
Клио не отвори очи, ала позволи на устните му да я обичат бавно и нежно, като докосвания с пеперудени криле.
Болезнено копнееше да го докосне и да отвори уста, ала искаше да удължи тази нежност, да я лелее като сладък спомен от венчавката.
Мерик простена името й, отдели я от стената и я притисна към себе си. Горещата му уста покри нейната. Тя прегърна якия му врат и прокара ръце през гъстата черна коса, което го накара да я зацелува още по-жарко.
Тя проникна с език в устата му и погали зъбите, езика, устните му, както той бе направил с нейните. Мерик плъзна ръце към дупето й и здраво я притисна към слабините си. Устата му се премести на ухото й, езикът му се шмугна там. Клио цялата изтръпна. Простена името му, като си мислеше, че той би трябвало да престане с близането на ушите й, ала тайно се молеше да не спира.
Той отстъпи назад и Клио усети коравата каменна стена да опира в раменете й хълбоците й. Мерик я приковаваше с тялото си, бавно описвайки ритмични кръгове около нея. Запретна роклята й, долепи бедрата й до своите, притисна коравината си до нейното лоно.
На Клио й беше тъй хубаво, че се залюля, искайки още.
Той я докосваше навсякъде. Палците му дразнеха връхчетата на гърдите й през тънкия брокат, сетне помилваха голите й бедра, дупето.
Мерик непрекъснато стенеше името й, сетне разтърка срамните й устни и Клио помисли, че ще се разтопи. Плътта й овлажня, копнеейки за ласките му. Тя помисли, че ще се разпадне на парченца. Там искаше пръстите му, устата му и, о господи, езика му.
Той махна ръката си и започна да развързва връзките на панталона си. Ненадейно спря, проклинайки. Дълбоко си пое въздуха и облегна чело на стената, дишайки накъсано.
— В името на божията кръв — измърмори така, след като бе минало доста време. — Не мога да те обладая до стената.
— Не ме интересува — прошепна Клио. Нуждата й бе толкова могъща, че тя не можеше да чака нито минутка повече.
— Просто го направи, Мерик. Обладай ме сега.
Той простена името й.
— Действай — троснато го подкани тя.
— Клио…
Тя го хвана за косата и го накара да я погледне.
— Проклет да си. Вземи ме сега.
Едва не изпищя, когато той я метна на рамо и закрачи през двора.
— Мерик — дрезгаво прошепна тя, — пусни ме. — Клио почна да се дърпа. Виждаше единствено гърба и дупето му.
— Тихо.
— Мерик!
Той затвори с ритник вратата на конюшнята и я понесе навътре. Изкачи се по стълбата към плевнята.
— Какво правиш? Къде ме водиш?
Той я хвърли на мекото, дъхаво сено и почна да се съблича.
— Ще те обладая в сеното.
Клио избухна в смях и се събу, като наужким го замери с обувките си.
Сега той беше гол, като се изключат долните гащи. Той се обърна, развърза ги и ги изхлузи. Остана по препаска.
Клио страшно го харесваше само по препаска.
Пръстите й несръчно задърпаха сребърния пояс, ала Мерик се наведе и го махна от кръста и, преди тя да се усети. Издърпа роклята през главата й, сетне коленичи и дълго я гледа. Сякаш я изпиваше с очи. Грабна подгъва на долната й риза и така бързо го разкъса на две, че тя ахна и инстинктивно го стисна.
— Не — заповяда той със своя дълбок, пресипнал глас. Наведе се и дълго я целува. Тя го милваше по гърба, привлече го към себе си. Задърпа вървите на препаската му.
Той се засмя и се нагласи така, че тя да го разсъблече докрай.
— Докосни ме — задъхано прошепна в ухото й, преди отново да я пипне по онова място.
Тя стисна стоманената му дължина и погали главичката. Помисли си, че е прекалено голям и не си даде сметка, че е изрекла гласно мисълта си, докато Мерик първо не се вцепени, а после — разсмя.
— Тъкмо това са думите, които един мъж би искал да чуе, жено.
— На мен не ми е смешно. — Тя го избута. — Дай да го видя.
— Да го видиш ли? — Той се засмя още по-гръмко.
Клио вирна брадичка. Не обичаше да й се присмиват.
— Това е мое право. Аз съм твоя жена.
Той вдигна ръка в знак на примирие, докато с всички сили се опитваше да овладее боботенето си. Прехапа устни, изтърколи се от нея и легна по гръб, давайки й възможност да го разгледа фронтално.
Тя дълго се взира в члена му. Най-накрая се погледна между краката и се намръщи.
— А-а, не…
Поклати глава и побягна.

 

33

 

— Да ги нямаме такива, жено! — Мерик се метна върху сеното и я сграбчи за глезените.
— Промених си мнението. — Тя прямо го погледна. Какво абсурдно чувство за собствено достойнство имаше тази жена!
— Не може така да си променяш мнението.
— Ще се замонаша — контрира го тя с повече арогантност, отколкото здрав разум.
— Клио, ти се венча за мен — напомни й той, мъчейки се да не прихне.
— Ще уредим анулирането на брака.
Първият му инстинкт беше да изреве, че никой, даже проклетият папа, не би дръзнал да анулира брака му. Обаче видя, че Клио е сериозно уплашена и това не е типичното женско дърпане и противене. В очите й се четеше страх.
Вече беше разбрал, че ако й създаде някакво предизвикателство, ако деликатно я подбутне, тя ще реагира, без да мисли за страха или здравия разум. Остави я да се потревожи още малко и нехайно я запита:
— Това ли е същата жена, която ме молеше да я обладая до стената на замъка преди няма и половин час?
Брадичката й се вирна:
— Аз никога не моля.
— Преди малко ме молеше.
— За нищо на света. — Тя тръсна русата си коса. Отричаше упорито, и себе си искаше да убеди в лъжата. Мерик разбра, че трябва да се държи непринудено и внимателно, за да спечели нейното доверие. Избра по-мек тон:
— Обещавам да бъда нежен с теб.
С поглед Клио показа, че не му вярва.
— Давам ти думата си.
Не му вярваше, ала за момент й се прииска да му повярва.
— Да сключим договор — предложи той.
— Какъв договор?
— Ако направя нещо, което не ти харесва, ще ми кажеш да спра и аз мигом спирам.
Тя премисли предложението му.
— Честно ли?
— Да.
— Даваш ли ми думата си на рицар?
— Имаш тържествената ми клетва.
Каквато си беше скептичка, тя се взря в лицето му, за да разгадае дали това е истина. Сегиз-тогиз хвърляше по някой колеблив поглед към слабините му. Ако знаеше какво издават тези нейни погледи, щеше да умре от срам. Мерик си имаше абсурдно горда съпруга.
— Просто трябва да ми кажеш «спри». Казваш ми да спра и аз преставам. — Той се приведе към нея, без да изпуска глезените й. — Заклевам ти се.
Тя не опита да се отскубне, затова той нежно я целуна по устните. Не приложи натиск и не използва език. Само й дари най-сладката си целувка.
Клио замига на парцали, когато той я притегли, взирайки се в лицето й. Още бе разтревожена. Личеше си ясно.
Той нежно я помилва с устни по челото и бузите, после сведе уста към ухото й:
— Давам ти дума.
— Ох, Мерик — примирено въздъхна тя. — Ще ми се да ти повярвам.
— Обещавам… обещавам… — Той прокара език по устните й, сетне долепи уста до нейната, триейки се леко във влажните устни.
Май това я убеди.
Клио изпъшка и отново зарови лице в косата му, притегли главата му и го зацелува, сякаш не можеше да се удържи.
Устните им алчно пиеха едни от други. Мерик плъзна ръка под леката й снага и я притисна върху сеното, но без да я смачква под собствената си тежест. Страстта им беше яростна и всепоглъщаща, каквато Мерик не бе преживявал с никоя друга. Всичко бе любопитно, ново и в същото време — смиряващо.
Скоро двамата се търкаляха в сеното и се бореха за контрол над целувките, прегръдките, ласките, страстта.
Тя беше отгоре, а устата и езикът й се движеха с него. Той я хвана за талията и я дръпна нагоре, налапа едната й гърда и започна да смуче.
Клио сладостно изпъшка и отметна глава. Косата й се разпиля върху ръцете и раменете му като свила. Това го подлуди и той се премести на другата гърда. Чуваше я как стене от удоволствие.
Тръшна я по гръб и описа пътечка от целувки надолу по корема й, после нагоре към гърдите, после пак надолу. Времето сякаш спря и не съществуваше нищо друго, освен кожа, целувки и пъшкане. Мерик зарови език в сърцевината й, вкусвайки я цялата. Нейният аромат го влудяваше; езикът му неистово кръжеше там. Тя стисна косата му с юмруци:
— Не спирай!
Мерик усети как бедрата й се напрегнаха и вкуси соленото й освобождение с език, заровен дълбоко в нея в най-интимната от всички целувки.
Тя свършваше отново и отново, стенейки до безпаметност неговото име.
Когато страстта й затихна, той облегна глава на корема й и опита да се овладее. Не бе за вярване, че очите му са се насълзили.
Тя беше негова съпруга, нежна и неопитна, страстна, отговор на всичките му мечти. Мерик зарови лице в уханната й шия, засрамен от сълзите си, ужасен, че тя ще ги види.
Клио го галеше по врата и гърба. Лежаха голи, както майка ги е родила, свободни да се обичат без задръжки. Свързваше ги някакво чувство, една особена нежност, която не се изчерпваше с плътския копнеж. Нещо повече от обикновената любов.
Той я целуна със затворени очи, сетне се намести между краката й. Изви се нагоре и се спусна така, че да я докосне с коравата, пулсираща главичка на члена си.
— Погледни ме.
Тя отвори очи.
Мерик забеляза нейната изненада, обърканата й гримаса. Не разбра, докато тя не прошепна името му и пръстът й не проследи влажната пътечка по бузата му.
Той не знаеше, че сълзите са още там, затова дълбоко си пое дъх. Нямаше да й покаже колко го е разтърсила.
— Да спра ли?
Тя поклати глава.
Мерик бавно натисна навътре и спря, когато стигна до девствената преграда. Очите й внезапно се ококориха.
— Ще боли.
— Така разправят — прегракнало рече тя.
— Ти казваш кога мога да се движа. Или каквото искаш. Няма да предприемам нищо без твоето съгласие.
Клио забави отговора си цяла вечност. Мерик си помисли, че ще умре от чакане. Но едва ли би могъл да желае по-сладка смърт от тази.
Тя дълго се взира в лицето му, сякаш търсеше отговори. Повдигна ръце и с палци нежно под очите му.
Проклетата влага още беше там.
Клио го удостои с най-сладката си усмивка; тя без думи казваше: «Вярвам ти.»
Поднесе уста към неговата и го помилва по бузата. Много нежно разтри врага му с меките си пръсти, прокара длани по напрегнатите му рамене и гърба. Затвори очи и се повдигна нагоре. Коравият му член проби девствената стена.
Той бе този, който изненадано ахна.
Тя не издаде звук, само дишането й се накъса.
Мерик не помръдна, не можеше. Тя беше толкова гореща, толкова нежна и гореща, че той едва не изля семето си като някой неопитен момък с първата си жена.
В онзи момент, когато тя така храбро му се отдаде докрай, разбра, че е най-големият щастливец. Обичаше тази жена повече, отколкото бе смятал за възможно да обича някого или нещо. Нямаше какво повече да иска от живота.
— Обичам те, жено моя. Обичам да съм в горещото ти лоно. Господи, та това надминава най-смелите ми очаквания — тихичко си призна той.
Клио му се усмихна — скръбно и с мъглив, далечен поглед в зелените очи, сякаш реалността бе надминала и нейните очаквания. Тя го целуна, както той я беше целунал — с цялото чувство, което е по силите на човек да вложи в една целувка.
След няколко сладостни минути тя се отдръпна и го погледна. В очите й нямаше болка.
— Ти не изпълни обещанието си.
— Какво? — Мерик се вцепени. Господи, как бе нарушил дадената дума?
Най-накрая очите й почнаха да искрят палаво. Клио размърда хълбоци и му се усмихна предизвикателно и дяволито.
— Не съм ти казала да спираш.

 

34

 

На сутринта, малко след девет часа, Клио стоеше на стъпалата на замъка. Младоженецът бе на няколко крачки и тихо разговаряше с Роджър и крал Едуард, който се връщаше в Лондон.
Сегиз-тогиз тя крадешком поглеждаше Мерик, защото нещо я караше. Кажи-речи очакваше да премигне веднъж-дваж и да открие, че всичко е било сън.
Ала този път Мерик улови усмивката й и дяволито се усмихна само на нея. Клио се изчерви. Сведе глава, защото, откакто дойдоха в голямата зала снощи, всички ги закачаха. Повечето от коментарите имаха за предмет сламките сено, които стърчаха от ризата на младоженеца и от дългата коса на невестата.
За щастие в този миг вратите се отвориха и кралицата излезе, давайки указания на прислужниците и придворните дами. Щом приключи, тя накара Клио да се изправи от реверанса и се усмихна. Мургавата Елеонора изглеждаше величествена и достолепна в червената си рокля и наметка от кожа на катерица. Черните й испански очи наужким огледаха главата на Клио, после кралицата се наведе и прошепна:
— Виждам, че сеното го няма.
Двете се засмяха. Клио установи, че Елеонора наистина й е симпатична: искрена и в никакъв случай високомерна или жестока. Тази чужденка беше първата приятелка на Клио.
Тогава тя осъзна нещо много важно: ожени се за мъжа, когото обичаше; силен мъж, който я отрупа с богатства, които не можеха да се измерят с пари — богатства като любов, другарство, удоволствие. Беше щастливка, голяма щастливка.
— Вече се затъжих за теб — сподели Елеонора. Думите й като ехо отразиха мислите на Клио.
Прегърнаха се, после кралицата улови ръцете й:
— Обещай, че ще ми гостуваш в Кентърбъри. Искам да видиш Лийдс, който е нашият истински дом. Замъкът не е огромен и мразовит, а е невероятен. — Тя се наведе и прошепна. — Едуард още не го е разбрал, обаче съм замислила прекрасна мавърска градина, каквито си имаме в Кастилия.
— Нел? — извика Едуард с гороломния си глас. — Какво си шушукаш с новоизпечената графиня?
— Нищо. — Кралицата бе самата невинност.
За всички бе очевидно, че той не й повярва, затова тя му се усмихна и тихо добави нещо на кастилски. Кралят избухна в смях. Отиде при тях и погледна Клио.
Мерик тръгна с него и застана до булката си. Ръката му собственически се плъзна по гърба й.
Клио едва ли не се страхуваше да погледне красивото лице на мъжа си, защото не бе сигурна каква емоция ще види изписана там. Ала не се удържа и го стрелна с очи.
Неговите очи отговориха, че я желае.
Клио обожаваше този негов поглед.
— Чуйте това, графиньо — строго казваше кралят. — Ако не се грижите добре за моя кум лорд Мерик, ще се наложи да изпратя тук майка си, за да ви обучи как да изпълнявате добре съпружеските обязаности.
Другата Елеонора. Мили боже! Каква ужасна мисъл. Изведнъж на Клио й призля.
— Едуард! — смъмри го Елеонора. — Виж я само. Горкото момиче. Когато отвори дума за майка си, цветът се оттече от лицето й.
— Да — съгласи се кралят. — Мама оказва подобен ефект на мнозина.
— Графинята е млада булка и не бива да се тревожи за щяло и нещяло. Престани да се шегуваш.
— Няма да ви поболявам с майка си. Нямайте тази грижа. — Едуард обви ръка около раменете на кралицата. — Вместо това ще поканя майка да ни гостува в Лийдс.
Елеонора изруга на испански, което накара краля да се засмее гръмовно.
— Никой ли не иска милата ми майчица?
Настъпи съвършено мълчание, което бе по-красноречиво от всякакви думи: никой не искаше да припарва до Елеонора Провансалска.
Точно тогава Старата Гладис излезе от портите на замъка, измери с поглед всички, насъбрали се на стъпалата или яхнали коне на двора — крал, кралица, благородници, духовенство.
Майката на крал Хенри си беше намерила майстора.
Старата Гладис притисна гръб и ръце към портите, заемайки съблазнителна поза, все едно бе млада и хубавичка доячка, после залепи погледа си на Роджър. Усмивката й стана порочна, намигна му.
Кралят се обърна към Мерик:
— Какво й има на окото?
Мерик насмешливо погледна Клио.
— Нищо. Просто си е набелязала Роджър.
Кралят се обърна към Роджър Фицалан, един от най-силните и смели негови рицари.
Само че Роджър беше изчезнал.
Мерик стоеше до съпругата си и гледаше как кортежът пъпли по далечните хълмове — шарен керван от махмурлии, които бавно се точеха зад кралската стража.
Най-отзад вървеше групата на пътуващите артисти: актьори и музиканти, уморени бардове и прегракнали трубадури, акробати с кокили и хитри гадателки — всички с пълни джобове от веселието през изминалата нощ. Сега се бяха отправили към майския панаир в Йоркшир, който щеше да се проведе на една широка поляна.
— Ела. — Мерик прегърна Клио праз раменете и я поведе към замъка. — Много работа имаме.
Видът й посърна, сякаш единствената радост помежду им беше отминала с нощта и дългът оставаше единственото постоянно нещо в съвместния им живот.
— Пак ли си на обсъждане с отговорника на строежа? — Тонът й беше отсечен, походката — вдървена.
Мерик едва не прихна. Обаче не беше глупак. Вместо това затвори портите зад тях и един дълъг миг я изпива с поглед. После осъзна, че са сами в преддверието към залата. Наведе се и прошепна в ухото й:
— Господи, мислех, че никога няма да си заминат.
Тя така светкавично го стрелна с поглед, че главата му се замая. Мерик се ухили, стисна я за ръка и я поведе по стълбището.
Клио радостно се засмя и се затича, за да навакса на крачките му.
— Не е прилично да говориш така за своя сюзерен и най-могъщ човек в цяла Британия.
— Има време да си в компанията на крале и приятели, и време да си сам. — Той вървеше към спалнята. — Сега не е време за гости.
— Обожавам кралицата.
— Тя е добра жена и Едуард безумно я обича. Но най ме радва, че си тръгнаха.
Стигнаха до горния край на стълбището и изведнъж се заковаха на място. Пътят им запречваше камара сватбени подаръци, струпани в дневната.
— Мили боже… Само виж — промълви Мерик.
Имаше златни прибори за хранене и гравирани бокали. Имаше разкошни купи и сандъци с платове, скъпоценности и кожи; с гоблени и скъпоценна свила, фини ленени и памучни тъкани от Ориента. Сякаш бяха оплячкосали някой дворец.
— Това са страшно много неща. — Клио звучеше толкова изумена, колкото той се чувстваше.
Подаръците бяха предимно от двора и от краля, който бе настоял да даде на Клио допълнителна зестра с огромно количество злато и сребро.
Мерик едва не се засмя на висок глас. Преди години се биеше по турнирите, за да плаща надниците на своите войници. Имаше случаи, в които не можеше да им се издължи, но те въпреки това оставаха при него. Сега беше един от най-богатите люде в цялото кралство.
По една ирония обаче богатство и зестра вече не го вълнуваха. Нямаше нужда да го подкупват с тях, та да вземе Клио за жена, ако ще и заради Камроуз, което отначало му се струваше въжделена награда. На драго сърце би се сбил с който и да е рицар за привилегията да й стане мъж, дори ако тя имаше само една прокъсана дреха на гърба си.
Миг по-късно я грабна в прегръдките си и се насочи към спалнята, като отваряше и затваряше вратите с ритници.
Закръгленичката прислужница на Клио изохка ужасено, щом ги видя.
— Остави ни — нареди той и посочи с глава вратата. — Веднага!
— Мерик! — Клио хем го гълчеше, хем се смееше.
— Чакай! — Той се взря в съпругата си. — Погрешно ли разбрах твоето желание, жено? Искаш тя да гледа ли? А може би да се присъедини към нас?
Думите му бяха посрещнати с втрещено мълчание. Вратите мигновено се отвориха и затвориха с трясък. Мерик шумно се разсмя.
— Камериерката ти е по-бърза и от Роджър.
Клио го цапна по рамото:
— Ужасен си.
— Да, ама бас държа, че няма да ни безпокои, ако си мисли, че имам такъв апетит, че да желая тройка.
— Трима души ли? — изсумтя Клио. — Престани да се шегуваш.
Той само се усмихна. Този инат, жена му, в цялата си невинност смяташе, че я взема на подбив.
— Наистина ли ме имаш за толкова лековерна?
— Ами не. — Той се мъчеше да си придаде сериозен и смутен вид.
— Изобщо няма смисъл. Третият човек няма нищо за правене.
Мерик пусна Клио на дюшека и я прикова с тялото си, решавайки да прекрати разговора, който беше безпредметен. Искаше единствено нея и винаги щеше да е така.
Сведе глава и я целуна, както правеше цяла сутрин: бавно и без да бърза, с цялото чувство в сърцето си.
Дълго време Мерик смяташе, че никоя жена няма да бъде важна за него. Животът му се състоеше от войни, сражения и гордост. В него нямаше мекота. Нямаше жена, откакто навърши шест години и го взеха от майка му. Макар че го бе родила, тя представляваше само спомен. Ехо от миналия му живот с черна коса и нежен глас, ала нищо повече.
По-късно, докато любеше жена си и преживяваше чудо, което го изпълваше със смирение, той се опита да види доколко дълбоко може да проникне в нея. Стремежът му бе да докосне душата й с есенцията на онова, което бе той всъщност, да обвърже двамата навеки, защото съзнаваше, че преди нея не е живял истински.

 

35

 

Времето бързо отминаваше. Скоро алените макове, които в ранна пролет никнеха по стърнищата, бяха заменени от кучешко грозде през лятото и от богородички с яркожълти тичинки през септември.
В деня преди Архангелова задушница Клио забеляза, че листата на черешите край източния път са станали кафеникави по краищата. В последния пазарен ден селяните бяха видели отлитането на ято диви лебеди. Още веднъж годишните времена се сменяха. Променяше се и животът в крепостта.
Широкият воден ров и каменния мост бяха довършени. Между замъка и рова имаше две крепостни стени, всяка с две огромни железни решетки и множество дупки за стрелците. Мерик беше доволен.
Старите каменни и дървени стени бяха ремонтирани, а парапетите бяха укрепени така, че да защитават стражите.
Повечето ремонти бяха завършени или на завършване. Зидарите и дърводелците бяха започнали да разширяват замъка чрез добавянето на ново крило от източната страна, където щеше да има спални с комини и други стаи, които да приютят многобройните гости на Камроуз.
По границите беше тихо, но се носеха слухове за проблеми на север, близо до Рудлан, а също за няколко произшествия на юг, към Раднор. Мерик ходеше до крайбрежието, за да пази доставките от строителни материали: камък и хоросан, желязо и дъбова дървесина, които идваха с кораб от Англия и се разтоварваха в Кардиф.
Имаше моменти, когато Клио вървеше из замъка и не можеше да повярва, че това е същото място, което уелсците бяха разграбили. Като в дните на нейното детство, когато Камроуз беше в зенита си, по прясно белосаните стени бяха окачени пищни чуждестранни гоблени, а каменните подове бяха застлани с дебели турски или арабски килими. Сватбените дарове бяха разпределени из целия замък на специални места: месингов кафез с гургулици в една ниша в дневната; урна с основа от венецианско стъкло близо до новия прозорец с безценните стъкла във форма на ромбове, през които августовското небе трептеше като мараня.
Грубите стари мебели, легла, маси, скамейки и готварски съдини бяха раздадени на слугите и селяните. Бакърени тенджери и грамадни котли бяха наредени по кухненските рафтове. В пекарнята имаше нови фурни от желязо, а седемте наскоро поставени шиша разполагаха с механически колелца, управлявани от водни тежести, и на тях дори говежди бут много лесно се обръщаше.
Брат Дисмас се завърна от поклонение до Рим. Той се изживяваше като нов мъченик и се беше осведомил за последните новости в суеверията и папските прокламации.
Той отказваше всякакви ястия с орехи, защото, както е известно, вещерските сборища ставали под черни орехови дървета. Преди две седмици започна да се облича в синьо, понеже вещиците не обичали синьо — цвета на небето (и на рая).
Докато монахът го нямаше, клетият сър Роджър бе станал прицел за майтапите на Старата Гладис. Не беше изминала и седмица от заминаването на Дисмас, а вече всеки в крепостта можеше да се похвали с история или шега как тя преследвала сър Роджър Фицалан и му натрапвала прелестите си.
Една вечер, точно преди да замине с Мерик, той се появи с нова синя риза, богато украсена с бродерия. След малко Старата Гладис с пухкавата коса и намигащото око влезе в голямата зала, облечена в роба, синя като ясното небе. Тя седна до Роджър.
Ала днес Клио се събуди от дългите лъчи на късното слънце, падащи през новия западен прозорец, който Мерик беше поръчал да изградят в спалнята им. Седна на леглото, отметна назад дългата си коса и се начумери. Колко ли беше часът?
Погледна живачния часовник, подарък по случай имения й ден от кралица Елеонора, поставен върху дървена масичка с ониксов плот. Присви очи към стрелките, защото от силната светлина пред погледа й се мержелееше.
Бе късно, преваляше пладне. Клио потърка очи с ръка. Половин ден е дрямала.
Какво ми става?
През последните две седмици се успиваше до все по-късно, нищо че си лягаше преди вечерня.
Клио понечи да стане, но стаята заплува пред очите й. Тя поклати глава и се отпусна на леглото, докато замаяността й не премина.
Вратата на стаята се отвори и затвори, ала Клио не погледна кой е; просто си лежеше, преметнала ръка над очите си. Стъпките по пода бяха леки, не като тези на Мерик. Дулси е, помисли си, но тогава чу тихия звук от изливаща се вода. Повдигна ръка и се озърна.
Беше нейната прислужница.
Клио пое дълбоко дъх и се изправи на лакти. Дулси я измери с навъсен поглед. Сякаш бе тежък грях да спиш до късно.
Като не й обръщаше внимание, Клио изви гръб, протегна високо юмруци и отново се прозя. След като се поразкърши, призна:
— Страшно съм уморена.
— Не знам защо, при положение че цял ден се излежавате — тросна се Дулси. Явно тъгуваше по онзи трубадур, който беше пял на сватбата.
— Да. — Клио уморено въздъхна. — Може би е, защото Мерик го няма. Спя по-добре, когато той е тук.
— Спите по-малко, когато той е тук — изтъкна сурово Дулси. Прислужничката имаше право. Те никога не спяха повече от два часа между любовните ласки.
Затова Клио бе както обнадеждена, така и несигурна. Страхуваше се от прекалено вълнение. Може би желанието й да зачене се беше сбъднало. Ала сърцето й трудно щеше да понесе поредното разочарование. Боеше се твърде силно да поиска дете.
След като мълчанието се проточи, тя попита Дулси:
— Как мислиш, дали не съм трудна? Най-сетне? — Отчаяно искаше да роди на Мерик дете. Бебе, което да носи частица от тях двамата, символ на тяхната любов.
През изминалите шест месеца от венчалния ден, тя се молеше, ала молитвите й биваха попарени с новата луна, когато тялото й показваше, че не е заченало.
— Няма как да сте трудна. Наскоро ви мина цикълът.
— Да. — В такъв случай какво не беше наред? Защо бе толкова натежала, отмаляла? Клио въздъхна скръбно — за пореден път — изми се, облече се и реши, че трябва по някакъв начин да се разсее от мъката си.
Докато слънцето залезе, Клио привърши нова партида ейл. Този път й трябваше повече време, защото в пивоварната работеха само тя и Старата Гладис. От ранна пролет Туп и Бух прекарваха повечето си дни под надзора на оръженосците и другите рицари. Клио още се опитваше да изнамери тайния ейл на пиктите, засега без особен успех. Веднъж реши, че е улучила рецептата, когато всички, отпили от бирата, почнаха да кихат.
Дори Мерик. Но после установи, че един от кухненските чираци е разсипал от скъпоценния чер пипер в бирените канчета, но се уплашил да си признае.
За днешната партида Старата Гладис беше наредила казаните под формата на пръстен, подобно на вълшебните пръстени и свещените камъни по западните баири. Сетне беше подредила билките и другите съставки според целебните им свойства и това дали цъфтят на слънчева или лунна светлина.
Камбаните за вечеря шумно забиха и Клио надигна глава. Пак беше задрямала. Намръщи се и се огледа.
Старата Гладис седеше на върбовия стол и плетеше кошнички за билки от блатна тръстика.
— Колко съм спала?
— Колкото си имала нужда. — Гладис сви рамене. Клио вече за трети път задрямваше така.
— Де да знаех какво ми е!
— Нима не знаеш? — Старата Гладис отметна глава и се разсмя. — Женена си за бик за разплод, а не знаеш какво ти е? — Тя разтърси побелялата си коса. — Глупаво момиче.
— Цикълът ми наскоро отмина. Не може да съм в положение.
— Някои жени имат цикъл всяка луна до раждането на бебето.
— Нима?
Старицата кимна.
— Тогава как да разбера дали съм трудна?
Гладис дълго се взира в нея.
— Изправи се.
Клио се изправи. Старата Гладис също стана и я обиколи три пъти, като търкаше брадичката си и гледаше корема на Клио. Костеливият й пръст боцна едното зърно.
— Ох! — Клио стисна гърдата си. — Защо го направи?
— Гърдата чувствителна ли е? И много нежна?
Клио кимна.
— И през цялото време спиш?
— Да.
— Изплюй се в дланта ми.
— Защо?
— Не питай, а изпълнявай. Клио изпълни.
Възрастната жена разтри длани и се избърса в парче плат, което извади от кожена торбичка, висяща на робата й. Отиде до казаните с пиво, които се охлаждаха, и размаха парчето плат над въглищата, докато тананикаше някаква уелска песен.
Платът се подпали, Гладис се завъртя и го метна в другия край на помещението.
— По-чевръсто! — Тя размаха ръце. — Изгаси огъня с левия си крак.
Клио изтича и стъпка парчето с левия си крак. Гладис клекна и дълго се взира в пепелта, после погледна Клио.
— Стисни другата си гърда. Клио стисна и потрепери.
— Тя също ли те наболява?
— Да.
Гладис се изправи.
— В плоския си корем ти носиш бебе, което трябва да се роди по Великден.
Клио се замоли наистина да чува тези думи, да не сънува.
— Истина ли?
— Да.
Клио не помръдна: хем се боеше да повярва, хем се боеше да не повярва.
— От къде на къде реши, че не си трудна?
Клио се взря в набръчканото лице на старицата.
— Може би фактът, че не бях гасила огън с левия си крак?
Старата Гладис се закикоти като разпрана.
— Не си лековерна като някои други.
— Моля ти се, кажи ми истината. Трябва да я знам.
Гладис я погледна прямо и честно.
— Ти ще имаш дете.
— Дулси каза, че е невъзможно да съм трудна — промърмори Клио.
— Аха, Дулси. Е, тя ли няма да знае, нали се кълне наляво и надясно, че ушите ти ще окапят от целувка по пълнолуние.
Сега и Клио се засмя. Напоследък Дулси много се беше сдушила с брат Дисмас.
— Седем сина и три дъщери съм родила — с голяма гордост рече Старата Гладис. — Цикълът ми нито веднъж не е спирал.
— Ти имаш деца?
Старата Гладис се усмихна и хитро й смигна.
— Сър Роджър не знае какво изпуска.
И бурно прихна.

 

Мерик и войските му се движеха с фургони по стръмния път, който пресичаше Тафската долина. Беше късно, а тази вечер луната не изгря. Мерик беше уморен и объркан. Вместо да язди по тези тъмни баири му се искаше да си е вкъщи в леглото с жената, която не беше виждал прекалено отдавна.
Роджър го настигна с коня си.
— Колелото поправено ли е?
— Да. Само дето товарът се изсипа.
Мерик спря коня си и се намръщи.
— Кой глупак е надзиравал товаренето на каменохвъргачката? Ще му извия врата, че да видя дали друг път ще си остави ръцете в работата.
Роджър дълго го гледа.
— Глупак ли?
— Да — грубо отсече Мерик.
— Стоя до него.
— Какви ги дрънкаш?
— Ти надзираваше товаренето. Както си спомням, точните ти думи бяха: «Ако не им вися на главата, проклетите глупаци нищо няма да свършат като хората.»
Мерик не продума. Затапиха го. Ясно си спомни, че беше точно така.
— Уморен съм — унило констатира накрая.
— Утре ще си бъдеш у дома, а вдругиден, да се надяваме, ще престанеш да раздаваш заповеди за щяло и нещяло и да разпердушинваш всеки, който се осмели да те попита нещо.
— Трябва да се прибера в Камроуз.
— Повярвай ми, Мерик, всички ние искаме да се прибереш в Камроуз. — Роджър още известно язди редом с него.
Никой не проговори, нямаше какво да се каже. Просто трябваше да яздят. След още един ден щяха да се приберат в крепостта.
Някъде отзад неочаквано се разнесе чаткане на копита. И Роджър, и Мерик дръпнаха юздите и обърнаха конете. Сър Изамбард бясно препускаше към тях. Мечът му бе изваден. Викаше Мерик.
След миг във въздуха полетя стрела и улучи стария рицар право във врата. Той изгъргори. Конят му се изправи на задните си крака и сър Изамбард падна.
— Разпръснете се! — кресна Мерик и внезапно иззад скалите заприиждаха уелсци.
Това беше капан.

 

36

 

В късния следобед буретата с ейл бяха пресушени. По нареждане на Клио икономът донесе пресния ейл от зимника и го поднесе заедно с вечерята. Тъй като Мерик и много от войниците му ги нямаше, трапезата беше много по-тиха от обичайно.
Тъй като мъжете явно се смущаваха от присъствието й, Клио вечеряше в стаята си. Имаше грижата да ги нагости добре, след което ги оставяше да си приказват по мъжки за битки, лов и други приключения.
Все още бе уморена, а апетитът й никакъв го нямаше. Щом слънцето залезе, Клио се почувства зле, замаяна, гадеше й се. Затова легна и се втренчи в корема си, сякаш очакваше той да порасне пред очите й.
Чу хъркането на котарака, затова се наведе и надникна под леглото.
— Циклопчо?
Той отвори окото си и я погледна.
— Мерик го няма. Чисто е. Скачай горе!
Тя потупа дюшека и Циклопчо светкавично изхвърча отдолу, скочи на леглото и се сви до рамото й. Клио се намести върху копринените възглавнички.
Докато го галеше, Циклопчо й мъркаше на ухото. Звукът я успокояваше и заглушаваше мъжкия смях от долния стаж.
Дълго лежа така и се взира в корема си. Направо не беше за вярване, че в нея е покълнал живот. Живо създание. Детенце. Мъничко човече, което беше наполовина Мерик и наполовина нея.
Дали щеше да е момче или момиче? Дали той или тя ще има сини очи, или зелени? Руса коса или коса, лъскава и черна като нощ?
— Как изглеждаш? — попита тя корема си. — Ехо-о-о-о, здравей. Аз съм твоята майка.
Клио започна да разтрива корема си — нежно, както някой ден щеше да разтрива гръбчето на бебето.
— Всяка нощ ще ти говоря, мое детенце. Ще ти разкажа за твоя баща. Той е невероятно красив, синеок, с черна коса и великолепна уста — стига да не раздава заповеди.
Тя се усмихна.
— Много ще се гордееш с него, понеже той е най-смелият рицар в цялата страна. Кралят го произведе в граф. Граф Гламорган. Само че той е по-известен като Червения лъв и всички се страхуват от него. С изключение на мен и може би сър Роджър и крал Едуард. Ти ще ги обикнеш и те ще ти станат кръстници.
Но да се върнем на баща ти. Аз го познавам така, както ти ще го опознаеш. Той е добър и внимателен, но строг и решителен. Ще те кара да даваш най-доброто от себе си. Не е лесен за общуване. Както и да е, истински хубавото е, че ще те обича с цялата свирепост на воинското си сърце.
Тя се разплака, сълзите пареха в очите й, давеха гърлото й. Клио положи длан на корема си с надеждата да почувства нещо, каквото и да е: потрепване, удар на едно малко сърчице, ритване. Пожела си Мерик да е тук, за да му каже какво са сътворили и да види лицето му.
— Е, детенце мамино. Спинкай сладко. О, за малко да забравя. Давам ти дума, че няма да ти пея никакви люлчини песни. Съзнавам, че ще бъде жестоко спрямо теб, защото по неволя трябва да ми бъдеш публика. Като не можеш да избягаш…
Пея страшно лошо и подозирам, че доста ще се замислиш дали да се пръкнеш на свят, пълен с толкова шум. О, мили Свети Суидън! Току-що ми хрумна ужасна мисъл! — Тя почука с пръст по брадичката си. — Дано не наследиш гласа ми. Клетото мъниче!
Клио въздъхна.
— Лека нощ, детенце мое. Лека нощ. — Тя затвори очи и добави: — Знай, че си обичано.
И преди мъжете да довършат първото буре с пиво, Клио заспа непробудно.

 

Мерик усети, че има нещо гнило веднага щом превали възвишението. Очертанията на Камроуз се различаваха в далечината, но в замъка не светеше никаква светлинка. Даже от това разстояние би трябвало да вижда запалените факли на караула. Той разтърка очи, пресъхнали от недоспиване. Мерик беше изнурен и всичко го болеше от битката в долината, кървавата битка. Освен сър Изамбард във фургоните се возеха и други ранени.
А подобно на него останалите войници бяха уморени, гладни и се нуждаеха от закрилата на Камроуз.
— Какво има? — Роджър застана до него.
— Виж там.
Роджър проследи погледа му.
— О, боже…
Миг по-късно Мерик пришпори уморения си жребец и се понесе като хала към мрачната крепост.
Мерик захлопа по портите, ала пазачът не му отвори. Изкрещя към парапета, ала без резултат.
— Как, по дяволите, ще влезем вътре? — поинтересува се Роджър.
Мерик закрачи напред-назад. Мислеше. Триста дяволи, какво ставаше вътре? Заби поглед в мостовата кула и разтърка брадясалото си лице.
Отиде при портата и я ритна с всичка сила. Когато пак не получи отговор, се обърна към войниците.
— Вдигнете олелия. Продерете си гърлата от викане. Дрънчете с мечове. А ти, Роджър, ми помогни да разбия тази врата.
Не след дълго успяха да избият малкото прозорче в портата. Там проблесна слаба вощеница и едно черно око. Беше Старата Гладис.
— Махни резето, бабо. Аз съм, сър Мерик.
— Това го виждам — съгласи се тя. — Освен за тъпа и за сляпа ли ме взимаш?
— По-бързо. Ранени мъже водя.
— Сър Роджър пострадал ли е?
— Не — отговори Мерик.
Щом Роджър тихо простена, Мерик се протегна и го сграбчи.
— Само да си мръднал — изскърца със зъби той — ще те завържа и ще те предам на нея. Сега й отговори.
— Аз съм, сър Роджър Фицалан.
След миг резето се плъзна, а веригите бяха пуснати. Портата широко се отвори. Мерик сърдито влезе през нея.
— Какво става? Къде са стражите? А караулът? Защо няма запалени факли? — Той дръпна една угаснала факла от желязната й поставка, топна я в кофата с олио и я запали.
— Роджър. Залости портите и прибери войниците. Вкарай ранените в голямата зала. — Мерик се забави само за миг, колкото да се огледа. Сякаш крепостта беше опустяла.
— Там е един от стражите ти. — Старата Гладис посочи един тъмен ъгъл. Мерик го освети с факлата.
Това беше пазачът. Той седеше на земята, на няколко крачки от него.
Мерик се приближи, търсейки кървави следи. Мислеше, че човекът е мъртъв. Гърбът му опираше в каменната стена, все едно е стоял там и просто се е изсулил надолу. Главата му беше килната настрани.
Не беше мъртъв. Хъркаше.
— Събуди се! — кресна Мерик.
Все едно не беше изрекъл — всъщност изкрещял — заповед.
— Хей, живо! — Мерик силничко го подбутна с ботуш. Мъжът спеше непробудно.
Роджър беше вдигнал решетката и уморените войници се точеха на редица вътре. Фургоните с петима ранени трополяха най-отзад.
Мерик се затича към следващите порти, спирайки при всеки пост, където всеки страж спеше непробудно. Тръшна вратите на голямата зала с такава сила, че те се удариха в стените и заскърцаха на панти. Запали факлите по стените с огъня, който носеше, и замъкът се озари от светлина.
На масите, където се е вечеряло, войниците, стражите, че даже и слугите дълбоко спяха. Някой бяха положили глави на ръцете си, други бяха налягали по скамейките.
Сякаш всички бяха отровени.
Той изтича нагоре по стълбището, към спалнята. Почти го достраша да отвори вратите й. Достраша го, че ще завари нея ранена или отвлечена от злодея, който бе упоил хората му.
Ала щом се добра до леглото, различи тялото й. Тя спеше, подобно на другите. Лицето й носеше израз на сладко умиротворение. Той я докосна по рамото, колкото да се увери, че е жива и очите не го лъжат.
Възможно е било уелсците да нападнат и да заграбят всичко. Щяха да заварят заспали войниците, които бяха там да бранят жена му. Някой бе скроил пъклен план. Нищо чудно точно сега уелсците да се носят в атака към крепостта.
Мерик изтича на двора, крещейки разпореждания на уморените войници. Никой от стражите не беше се събудил, затова изпрати на пост изтощените си хора, а той и Роджър се заеха да открият какво е станало.

 

37

 

Още беше тъмно, когато Клио сепнато се изправи, защото я беше събудила нечия силна кашлица. Замига, докато пред очите й се избистри.
Втренчи се в мъжа си.
Той се беше прегърбил на един стол точно срещу леглото, под немощната светлина на гаснеща факла. Дългите му крака бяха изпружени, кръстосани на глезените. Пръстите му почукваха по изопнатите устни; студените очи не я приветстваха с ласкав поглед.
Само веднъж го беше виждала такъв преди — на поляната, когато уелсците я бяха нападнали.
— Мерик? — Тя отметна одеялото и стана от леглото.
Той не проговори. Не помръдна. Беше мръсен, изподран, сякаш се е добрал дотук с битки.
— Ранен ли си? Какво се е случило? — Тя застана до стола и го погледна. Той все така се взираше в празното легло.
— Уелсците ни нападнаха край Гаф. — Мерик отпусна ръце и бавно завъртя глава. Погледна я. Само я погледна. Едно такова студено.
Тя положи длан на ръката му.
— Какво има? — Мълчанието и напрежението му добиха осезаема форма; те изпълниха стаята, както само страхът може да го прави; това беше омразното чувство на немощ и безсмислие. Клио обви ръце около себе си, защото бе очевидно, че той няма да я прегърне.
— Какво имаше в ейла, който си приготвила?
Тя се намръщи.
— Само ечемик, вода, мая, както и различни билки и подправки. Нищо, което да навреди някому.
— Нищо ли? — Грубият му, циничен смях я уязви. — Да, милейди. Не навредихте никому. — Той се надигна от стола и чрез ръста си я накара да се почувства нищожна. — Вместо това всички стражи, войници и прислужници спят толкова дълго и непробудно, че се прибрах в един тъмен и неохраняван замък.
По вида му личеше, че иска да удари нещо. Клио се отдръпна.
— Сърдиш ми се.
— Страх ме е да те докосна, жено, понеже се боя, че така хубаво ще те раздрусам, че зъбите ти ще изпадат. — Той я прикова с гневен поглед. — Имаш ли представа какво можеше да стане? Отначало си помислих, че уелсците са отровили целия замък. Всеки е можел да се изкачи по стените и да превземе крепостта. Могли са да изтребят всички ви до крак. Проумяваш ли какво ти говоря?
— Съжалявам. — Даже в нейните уши думата прозвучаха плоско, кухо. А Клио я изрече с неподправена искреност. Ала в действителност думите бяха дим. Изговорени звуци, които не можеха да променят станало.
На двора се разнесоха викове. Ярка светлина озари всичко. Клио рязко се извърна към прозорците.
— Заповядах да изгорят пивоварната.
— Какво?
— Повече няма да вариш бира.
— Мерик, моля ти се…
Той повдигна ръка.
— Нито дума повече. Не мога да остана тук. — Гласът му беше невероятно суров, все едно не му бе останала капчица топлина за нея. — Водя ранени войници. Сър Изамбард е най-зле. Изгуби толкова кръв, че е пред прага на смъртта.
По бузите й рукнаха сълзи.
— Нека им помогна — извика тя. — Моля ти се, нека ти помогна! — Клио протегна към него ръка. Той й обърна гръб и се запъти към вратата.
— Мисля, че ни помогна достатъчно. — И си излезе. Клио нямаше сили да помръдне, а само да плаче. Цялото й тяло се тресеше от ридания. Дъхът й секна; тя погледна плоския си корем. Постави отгоре му длан.
Миг по-късно лежеше на леглото, заровила глава във възглавниците. Даже не успя да му каже за тяхното бебе.
Следващите няколко дена Клио прекара в грижи за ранените. Не беше виждала Мерик, откакто той излезе от спалнята им.
Разнесе се слух, че бойните отряди на уелсците са ударили Рудин, близо до река Клайд, и граф Честър готви мъжете си за битки.
Няколко часа Мерик се беше занимавал с въоръжаването на войници, неучаствали в последния поход. После ги раздели на отделни патрули. Някои трябваше да бранят южните граници, а други — да установят местоположението на уелския лагер.
Клио беше приседнала на кожата, докато сменяше превръзката на сър Изамбард. Отметна кичур влажна коса, който и пречеше. Рицарят беше изнемощял и бледен от кръвозагубата, но най-лошото бе отминало снощи, когато стана ясно, че той ще оживее.
Старата Гладис й беше помогнала да изцери пострадалите войници със специални билки и настойки, които даваха сила и заздравяваха кръвта. Някои даже се върнаха към привичните си задължения. Единствено сър Изамбард беше прекалено слаб, за да се движи.
Старият рицар я наблюдаваше със зорки, ала добри очи.
— Нежни ръце имате, госпожо.
Тя тъжно му се усмихна, защото само такава усмивка й беше останала.
— Никога не бих наранила някого. — Клио млъкна, мислейки за злополучния ейл и гнева на Мерик. — Не и нарочно.
— Той се е разсърдил заради ейла ви.
Тя кимна.
— Познавам господаря години наред, откакто бе млад рицар и пътуваше от турнир на турнир във Франция. Той има избухлив нрав, но е справедлив. Сръднята скоро ще му мине, особено щом става дума за вас, госпожо. Разгневил се е така, понеже се е притеснявал за вас. Направо ни подлуди, докато натоварим всичко в Кардиф, за да се върне час по-скоро при вас.
— Де да беше истина.
— Истина е. Той не припираше да се върне заради Камроуз. Дайте му време. Гневът ще заглъхне.
Клио се позамисли и попита:
— Но дали някога ще си възвърна доверието му?
— Според мен не сте го губили.
Тя само поклати глава.
— Дано да е вярно. А сега изпийте това. — Тя поднесе към устата му чаша топла отвара от пореч.
Сър Изамбард я изпи, стиснал здраво старите си очи. Като малко момче, а не като рицар с габаритите на римска колона.
— Тази гадост има вкус на пръст! Да му се не види и раната, и лекарството!
— Да, но ви помогна да се закрепите и ще продължава да ви действа благотворно. А сега си почивайте. — Клио се изправи и положи ръка на кръста си, където я болеше. Чувстваше се изцедена и слаба.
Бавно прекоси голямата зала и излезе навън. Слънцето грееше високо на небето, тръбата на караула отекна. Сърцето й заби по-силно, обзето от надежда, че Мерик се е върнал. Тя запретна поли и тръгна през вътрешния двор. Пазачът вдигаше решетката. Клио проточи врат, за да види.
Това бяха само каруци със сено за добитъка в крепостта. Клио разочаровано въздъхна и се запита кога Мерик ще се завърне.
Дни ли щяха да минат? Седмици ли? Никой нямаше представа.
Клио бавно пое обратно. В зимника се съхраняваха разни билки, а тя имаше да приготвя нова лапа за следващата превръзка на сър Изамбард.
Един вик я накара рязко да се извърне назад.
Една от каруците сено пламна. Конският впряг се изправи на задните си крака. В двора настана хаос. Каруците се преобръщаха. Мъжете крещяха.
Из въздуха се разхвърча подпалено сено. Клио взе да тупа една прислужница, чиято рокля се беше подпалила. Двете се претърколиха на земята и допълзяха до един ъгъл в конюшнята.
Сеното валеше като дъжд от другите каруци.
Изведнъж в двора нахлуха уелсци с извадени ками и опънати лъкове, които застрелваха и колеха всичко живо. Други уелсци тичаха с факли из двора и палеха пожари.
Въздухът се задими. Клио лежеше на земята, прегърнала разплаканата жена.
Бунтовниците бяха проникнали в Камроуз.

 

Той се скри в крехките клони на черешите около крепостта и се вторачи в пламъците и валмата дим в небето. Зачака падането на нощта.
Допреди малко Туп се криеше в гардеробната. Когато бунтовниците започнаха да опустошават замъка, той се беше промъкнал през една дупка в отходната яма. Оттам беше наблюдавал как нашествениците пленяват част от оръженосците и пажовете. Сред тях беше и Бух. Ръцете и краката му бяха оковани, затова се препъваше, докато ходеше, а уелсците го подритваха.
Туп изчака те да отминат, след което залази по по-ниската крепостна стена и оттам скочи във водния ров. Остана във водата, докато не беше безопасно да изтича сред дърветата.
Когато най-сетне стана нощ, той се свлече по ствола на черешата и хукна на северозапад.

 

38

 

В покрайнините на Черните планини, където Мерик беше вдигнал лагер, бе тъмно като в рог. Цялото разкарване се оказа за няма нищо. Като се изключат следи от хайки за диви гъски, не откриха никакви бунтовници. Патрулите бяха стигнали чак на север, до река Уай. Утре потегляха на юг към Камроуз.
Мерик провери караула, след което се прибра в шатрата си. Тобин спеше на койката, стиснал като одеяло тежката ризница на своя господар.
Мерик си съблече куртката и ленената риза, седна на своята койка и сам си изу ботушите. Духна единствената свещ и легна, като промуши ръце зад главата си и се загледа в нищото.
Щом затвори очи, видя жена си да плаче и да му се моли.
Аз никога не моля.
Спомни си гордото й самохвалство. Как само беше вирнала брадичка, за да покаже, че не я е страх от него!
Беше му неприятно, че сега го е молила, че я е унизил дотам. Май беше прекалил с упреците за ейла, макар и оправдани.
Ясно му беше защо се получи така. Неистово бързаше да се прибере при нея, като неопитен юноша, който за пръв път е осъзнал плътската си жажда. По тази причина се гневеше на себе си, че не може да озапти нуждата си по Клио. Нахока я така сурово, защото се бе побъркал от тревога дали ще я завари жива.
Понякога се държеше като глупак. Глупак, който обича жена си.

 

Клио се движеше крадешком. Пълзеше покрай бойниците от източната част на крепостната стена и се стараеше да е колкото се може по-безшумна, за да не я хванат.
Всички хора на Мерик, даже слугите и зидарите; всеки мъж, жена и дете в Камроуз бяха оковани или завързани, а после заключени в параклиса, включително ранените.
Беше видяла как местят сър Изамбард и едва не се бе развикала. Боеше се, че както го влачат по стъпалата, раната му отново ще се отвори.
Уелсците бяха плъпнали като мравки из замъка. Неистово търсеха нея, но намираха други. Непрекъснато крещяха. Не подозираха, че тя разбира езика им.
Водачът им Дейвид ап Груфид беше сключил спогодба с крал Едуард, после се беше отметнал от думата си и се бе врекъл във вярност на брат си Луелин ап Груфид, внук на Луелин Велики.
Уелсците крояха планове да завоюват ключови гранични крепости. Ап Груфид я искаше жива. Като съпруга на Мерик и графиня тя щяла да послужи за заложник и била средството, с което да поставят друг капан на Червения лъв и войниците му. Като зла поличба ледена тръпка пробягна по гръбнака й, когато чу главатаря да се заклева, че никога няма да отстъпи крепостта, даже да ги обсадят.
Сега, докато се гушеше в каменния парапет, Клио се надигна и отправи взор в далечината. В тъмното видя нивите около Камроуз и се помоли Мерик да е добре, а тя да оживее достатъчно дълго, за да му даде сигнал или някак да се промъкне край стражите и да отвори някоя порта.
Той бе нейният свят, нейният живот и тя трябваше да му покаже, че го обича. Трябваше отново да завоюва доверието му. Щеше да извърши каквото се наложи, за да не попадне той с войниците си в нов капан.
Ако просто можеше да се крие тук до завръщането им, току-виж успяла да им сигнализира и да отвори портите, преди уелсците да я заловят.
Камроуз наистина беше силен, какъвто Мерик го искаше. Той никога нямаше да проникне в крепостта без помощ отвътре. Щеше да се бие до смърт, но най-накрая уелсците щяха да го надвият.
Затова, щом вятърът довея дъждовни облаци и от небето прокапа, Клио се скри със съзнанието, че няма избор, защото тя е единственият му шанс за спасение.

 

Цяла нощ валя и все още ръмеше, когато лагерът на Мерик се приготвяше за тръгване. Слънцето едва-що се беше показало над забулените в мъгла източни хълмове и южният караул извика предупредително.
Мерик излезе от шатрата с изваден меч. Един кон галопираше към лагера, а едно прогизнало от дъжда момче се беше увесило на шията му. Някой сграбчи изпуснатите юзди и спря жребеца.
Мерик подхвана Туп — прогизнал и вмирисан на клозет. Момчето с мъка си пое въздух, примигна и се взря в него, сякаш не можеше да го види.
— Сър Мерик?
— Да. Аз съм, момко. Какво има?
— Уелсците превзеха Камроуз.
Мерик изруга.
— А лейди Клио? Тя добре ли е?
— Не зная. Май плениха всички. Избягах, откраднах коня и дойдох тук.
— Някой да се погрижи за момъка. Стягайте багажа. Трябва да тръгваме! — Мерик устреми поглед на югозапад по посока на Камроуз. И Клио! Главата му бучеше, сякаш го налагаха с чук, юмруците му трепереха. Той дълбоко си пое въздух и нададе вой — като гневен вълк, заклещен в капан. С две ръце заби меча в калната пръст и коленичи с наведена глава. Закле се, че ще даде живота си, но ще я спаси.

 

Клио се движеше колкото се може по-безшумно. Намираше се близо до параклиса и до витото стълбище, което водеше от парапета до покоите на капелана, в случая брат Дисмас. Беше тихо и с изключение на стража, наблюдаващ портите на параклиса, Клио не виждаше никого.
Стъпваше бавно, крачка по крачка, за да не би някой да я чуе. Тъкмо беше стигнала до средата, когато някой изкрещя:
— Ето я!
Клио рязко се завъртя. Трима уелсци се носеха към нея. Тя се обърна и побягна. Подхлъзна се и преди да усети какво става, пропадаше.
Главата й се удари в твърдия камък. Болката я проряза, докато тя се прекатурваше — надолу, надолу, надолу…
Чу писък. Страшен писък. Боже в небесата, май беше тя.
Това бе последната й мисъл.

 

39

 

Близо седмица се опитваха да проникнат в Камроуз. Напразно. Стените издържаха на атаките им. Загиваха войници, а отвътре нямаха вест. Нищо.
Дейвид Груфид не щеше да преговаря.
Само след два дена другите патрули се присъединиха към Мерик, а до Едуард и съседните владетели бяха изпратени призиви за помощ. По всичко личеше, че няколко крепости са под обсада.
Последните няколко часа Мерик си блъска главата над какви ли не стратегии. Никоя не изглеждаше обещаваща. Беше късно, малко оставаше до утринната молитва. Оръженосецът му донесе храна и го остави сам, каквото беше желанието му. Мерик се обърна и погледна подноса. Калаено канче и купичка с яхния. Той пренебрегна храната и избра канчето.
Завладя го ужас.
Беше пълно с ейл.
В гърлото му се надигна горчилка; той се наведе и повърна. Избърса устата си, изправи се и застина. Ръцете му безжизнено увиснаха. С тях той можеше да върти меч, боздуган и брадва, ала не можеше да стори нищо, за да си върне съпругата.
Сякаш бяха източили живеца му.
Дишането му стана болезнено. Въздухът свистеше в гърдите му. Емоциите така бясно бушуваха в него, че той едва се сдържаше да не извика.
Почти завладян от отчаянието, Мерик излезе от шатрата. Взря се в Камроуз, крепостта, която бе направил силна и солидна, недостъпна.
Гордостта на неговия крал.
Разрухата на неговото сърце.
Иронията го зашемети, проряза като меч сърцето му. Ужасната истина беше, че той не е в състояние да проникне в Камроуз и да спаси съпругата си. Стените, които беше укрепил заради нейната безопасност, сега ги разделяха.
Зърна мъждукаща светлинка в далечната кула и бе привлечен от нея като пеперуда от пламък. Тръгна по полето, покрай спящите войници, през калта и червеникавата жарава, останала от лагерните огньове. Не изпускаше от очи странната светлинка, която не изглеждаше по-близо, независимо че доста повървя.
Стори му се, че зърна сянка на прозореца. Мрачно форма на фона на златистата светлина.
Дали бе неговото въображение? Нямаше представа.
Той си пожела да е тя, надяваше се, че е тя, че ходи там, както той ходи тук, че крачи пред прозореца и го чака.
Знак, само знак да му даде, че е жива и здрава. Терзаеха го съмнения и безпомощност, зловещото чувство за загуба и болката от неизвестността. Умът е жестоко нещо, погажда ти номера. В един миг сънуваш, че държиш любимата си.
Вкусваш я, вдъхваш уханието й, чуваш гласа й, усещаш докосването й. Будиш се, облян в студена пот, защото страшно ти се иска това да не е сън, а реалност. После зърваш реалността.
Тя е там; хем далечна, хем тъй близо. Безпомощна. А ти си тук. Безсилен.
Най-сетне светлинката угасна и кулата заприлича на грамадната черна сянка на нещо призрачно.
Мерик затвори очи, завладян от емоции. Пораженчески отпусна глава.
Тъй като нищо не му оставаше, падна на колене в калта, обори чело над сплетени ръце и отправи към бога молитва да я зърне пак.
Нея, Клио. Молеше се за жената, която за него означаваше повече от въздуха, повече от спасението на душата му.
На следващата нощ доведоха при него отчето. Брат Дисмас плачеше и стенеше. Щом зърна Мерик, падна на колене и се разрида. Забръщолеви, че го изпращат при Червения лъв. Трябвало да му предаде подарък от Дейвид Груфид.
В ръцете си стискаше подгизнала от кръв рокля.
Мерик се втренчи в роклята.
Познаваше я. Това беше грозният жълт парцал, който Клио си беше навлякла през онзи първи ден в замъка. Мерик дълго гледа окървавения плат, чувствайки, че е в лапите на кошмар.
Кръвта. Червена, попила в дрехата на жена му. Част от него вярваше, че животът не е адът, който изглежда, и го обнадеждаваше, че Клио е дала роклята на някоя прислужница… на някого… на когото и да е.
— Тя е мъртва, господарю — зарида брат Дисмас. — Тя е мъртва.
— Коя?
— Видях я как падна. Прекатури се по стълбището като сламена кукла. А после беше страшно. Лежеше цялата в кърви. — Той разклати роклята. — Загубила е бебето. При толкова кръв е загубила бебето.
— Бебе? — Мерик го сграбчи за качулката и го накара да застане на крака. — Коя? Проклетнико! Коя е мъртва? — Така го разтърси, че отчето най-накрая престана да реве и се опули насреща му, сякаш не го виждаше.
— Коя? — повтори Мерик.
— Съжалявам, господарю, вашата съпруга. Кълна се в Светия кръст, че това беше лейди Клио.

 

40

 

Старата Гладис шеташе из стаичката, където държаха Клио като затворничка.
Беше загубила детето. Не помнеше това, не и ясно. Спомняше си, че пищеше от болка, сякаш в пипалата на кошмар, спомняше си как Старата Гладис я удря по лицето със заръката да млъкне и как накрая я възсяда и започва да мачка корема й. Не я биеше, а се мъчеше да спре кръвотечението. Старицата беше спечелила тази битка.
Оттогава за Клио дните минаваха прекалено бързо, когато спеше, и прекалено бавно, когато беше будна. Веднъж стана от леглото и се покачи на пейката, за да надникне през високата бойница. В нивите край Камроуз видя огньовете от лагера на Мерик. Видя сянката на една шатра, досети се, че е неговата.
Той бе там, навън. Тъй близо. И толкова далеч. От това Клио събра няколко нищожни зрънца утеха и се върна в леглото.
— Предадох го, нали? — Тя погледна Старата Гладис.
— Мъжът ти ли?
— Не успях да му помогна. Планът ми да отворя портите се провали, но по-важното е, че аз се провалих като съпруга. — Тя се втренчи в дланта си, притисната върху корема, където трябваше да е бебето. Детето, на което бе обещала никога да не пее люлчини песни. Сълзите отново запариха в очите й, обаче тя изправи глава. — Вече няма бебе.
— Не си го предала. Нищо чак толкова страшно не е станало. Твоят мъж те обича не защото можеш да му народиш челяд.
Клио застана на колене и се наведе към възрастната жена.
— Гладис. Кажи ми. Моля ти се. Нали ще има други бебета? — Клио се разплака. — Моля ти се. Ти непременно знаеш. Умолявам те. Кажи ми, както си казала на Герди гъсарката. Моля ти се, кажи дали ще мога да родя на моя мъж и господар друг син или дъщеря.
— Сега загуби момиченце — отвърна Гладис. Клио съзря съжаление в сбръчканите очи. Този поглед й дойде в повече.
— О, мили боже на небесата… Кажи ми, че ще му родя друга дъщеря.
Мълчанието зловещо увисна със своя смисъл — както мъртвец, увиснал на бесилото.
Старата уелска я погледна прямо и честно.
— Не мога да ти кажа. Иска ми се да можех, ама не мога. — Тя се обърна и почука по заключената врата. Пазачът я пусна да излезе.
Миг по-късно Клио чу щракването на катинара и отново остана сама. Обгърна с ръце телцето си и се залюля — напред-назад, напред-назад — както с люлеене се приспива малко дете. Още малко и от гърдите й щеше да се изтръгне кански рев. Клио заскърца със зъби и цялата се разтресе. Люлееше се все по-яростно, сякаш така щеше да се отърси от ужасната действителност.
Това продължи дълго време. Дълбоката, черна мъка, скръбта й бе така могъща, че всичките й мисли престанаха да съществуват. По същия начин съзнанието престава да съществува, когато се озове на плоскост, където царува само непоносима, празна болка.
Най-сетне тялото й, което и без това беше слабо, изтощено, рухна на леглото. Клио се сви на кълбо. Когато здраво притискаше колене към гърдите си, за да запази бебето, което беше изгубила, това бе израз на чисто безсилие. Тя зарови лице във възглавницата и плака; плака, докато блажена доза сън най-накрая не притъпи болката й.

 

Беше се развиделило, когато най-сетне го откриха заспал в калта.
— Мерик! Ставай!
Мерик изпъшка и се преобърна, закрил с ръка очите си. Изпсува злобно.
— Проклет да си! — извика Роджър. — Погледни ме!
— Защо не ме оставиш на мира, Роджър?
— Че да тънеш в самосъжаление? Не си познал. Ставай. Жена ти има нужда от теб.
— Жена ми е мъртва.
— Жена ти е заключена в кулата.
Той вдигна ръка и косо погледна приятеля си.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото оная дърта вещица ми каза. Току-що избягала и дошла право при нас. Твърди, че е видяла Клио жива и лично се е грижила за нея.
— Избягала е и не е довела жена ми?
— Не е могла да я измъкне, без да предизвика подозрение. Около Клио има стражи.
Мерик се претърколи и зарови лице в ръкавите си. Дишаше дълбоко и се тресеше.
Жива е. Благодаря ти, Господи. Благодаря ти. Жива е.
— Мерик?
Роджър го докосна по рамото и Мерик обърна насълзеното си лице към своя приятел.
— Да? — Гласът му глъхнеше и дращеше.
— Ела, приятелю. Всичко ще се оправи. Тя е жива.
Мерик кимна, преглътна и се опита да успокои дишането си.
Роджър се отпусна на коляно и обви ръка около плешката на Мерик. Вдъхна му кураж с погледа си.
— Открихме как да проникнем вътре.

 

Мерик се движеше през тунела бавно и тихо. Мускулите му бяха изопнати като тетива на лък. На моменти си напомняше, че трябва да диша. Една погрешна стъпка, един дребен шум можеше да ги издаде.
Беше опасно да копаят под крепостта особено когато водният ров бе толкова широк. Пробивът беше почти неизбежен особено на това слабо място, където източната стена не бе напълно завършена.
Обаче съществуваше една малка пролука. Място, което друидката бе открила и беше използвала, за да се измъкне.
Щом я видя и чу, че Клио е жива, наистина жива, му идеше да целуне дъртата вещица.
Сега, докато се движеше през тесния лабиринт от тунели, някои неукрепени поне с дървени греди, Мерик държеше факлата отпред и се привеждаше в по-ниските участъци, широки едва колкото да пропълзи оттам на четири крака.
Над главите им се носеха звуците на битка. Неговите войници крещяха. Целта на фалшивата атака бе да заблуди уелсците, за да се промъкнат вътре двамата с Роджър през тунела.
Не разговаряха. Не рискуваха да бъдат чути или пък да срутят тунела с гласа си. Укрепваха някои участъци със стари, изтънели греди, които не бяха най-добрите, но за малкото време само такива успяха да намерят.
Трябваше да ударят бързо.
Години наред с Роджър се биеха рамо до рамо и чудесно познаваха своите движения и мисли. Този опит им послужи добре в конкретната ситуация. Просто следваха плана и стигнаха до края на тунела.
Това бе най-рискованият момент. Мерик използва кирка, за да изкърти част от почвата отгоре. Тя беше суха и прашна от жаркото слънце и върху лицата им се посипа облак пръст.
Мерик искаше да се закашля, ала не биваше, защото уелските стражи се намираха едва на няколко крачки и тихичко си приказваха, докато патрулираха из вътрешния двор. Той се обърна към Роджър и повдигна пръст към устните си, сетне посочи към стражите. Извади камата си и я захапа със зъби, след което се изтласка през дупката и запълзя по корем по ръба на източната стена. Премина покрай двама стражи. Когато вече не можеха да ги чуят, Мерик заговори на Роджър:
— Освободи хората в параклиса. Аз ще прибера Клио. Ще ти сигнализирам, когато всичко мине благополучно. Тогава се опитай да отвориш портите отвътре.
Роджър кимна и те се разделиха.
Мерик пое по страничното стълбище, като се криеше в тъмните ъгълчета и избягваше стражите. Стигна до новото крило на замъка и оттам се добра до стаичката, предназначена за оръжията му.
На бърза ръка се разправи с двама стражи и си отключи с техните ключове. Застана на прага и се втренчи в жена си. Тя седеше на леглото и сплиташе косата си. Вдигна поглед и на лицето й придоби шокирано изражение.
За Мерик щеше да е по-лесно да си отсече ръката, с която върти меча, нежели да откъсне поглед от нея.
— Мерик! — Гласът й бе сподавен шепот.
Тя с мъка се надигна от леглото.
Той не знаеше кой се затича пръв, но тя беше в обятията му; най-сетне в обятията му. Мерик се обърна с нея и побягна по стълбището по-бързо, отколкото беше бягал през целия си живот. Камата му беше извадена в готовност.
Спуснаха се по двора и Мерик я набута в тунела.
— Скачай! — прошепна и я последва. Грабна факлата, която беше оставил по-нататък в тунела. Върна се и я размаха като сигнал за Роджър и войниците си. После се върна при Клио.
— Можеш ли да тичаш? Да вървиш? Какво?
Тя го погледна в очите и кимна. По бузите й мълчаливо се ронеха сълзи. Никой от двамата не продума за детето.
Мерик я прихвана и я поведе през тунела. На някои места трябваше да лазят. Изведнъж Клио извика. От тавана се посипаха пръст и камъни. Закапа и вода.
— Малко остана. — Мерик здраво я притисна до себе си. Беше коленичил, защото току-що бяха изпълзели от една тясна отсечка. Избута Клио напред.
— Виж. Там. — Той посочи изхода.
— Успяхме — рече Клио. Изведнъж очите й се устремиха нагоре. Тя ахна ужасено.
Пръстта започна да се рони. Таванът започна да пада.
— Бягай, Клио! Бягай!
— Мерик! — изпищя тя.
Той протегна ръце през калта, която го засипваше. Напипа тялото й. Тя се обръщаше към него.
— Не! — изкрещя той, преди устата му да се напълни с вода и пръст. С всичка сила я избута към изхода на тунела. После водата от рова се стовари върху него с такава сила, че пред очите му настана мрак.

 

41

 

Клио седеше на твърд дървен стол край леглото на Мерик, сплела молитвено ръце.
Нямаше представа колко време е изминало.
Дни? Часове? Сякаш си спомняше дневната светлина и нощния хлад, но това бе всичко. Просто седеше, чакаше и се молеше, докато накрая времето не загуби смисъл за нея.
Ала Мерик не се събуждаше. Лежеше там нито мъртъв, нито жив. По лицето му още личаха синини.
Говореше се, че твърде дълго е престоял затрупан под земята. Би трябвало да е мъртъв. Някой беше подметнал, че той практически е мъртъв, защото съзнанието му не работи.
Клио отказваше да го приеме. Освен това заплаши, че ще издере очите на всеки, дръзнал да твърди противното. Мерик имаше прорез на челюстта и синкави петна по главата, слепоочията, челюстта и шията. Лицето му беше отекло. Устните му бяха тебеширенобели, като покрити със скреж. Обаче нямаше треска. В противен случай Клио би усетила, че той е по-близо до земята, отколкото до небето.
Откъсна парче плат и го натопи в каничката с вода на нощното шкафче. Навлажни устните му и внимателно избърса кръвта и калта от лицето и шията, тялото и ръцете. Накрая почисти и краката му.
Тя се отнесе в спомени за нощта, когато за пръв път спа с нея под предлог, че е новият й пазач. Спомни си как сравняваше пръстите на краката му със своите.
След дълго време Клио успя да овладее треперенето на ръцете си. Бавно натопи парцала във водата и наново почисти лицето и шията му. Изцеди парцала и се обърна. Приведе се и допря устни до неговите. Лекичко.
Той дишаше. Тя вкуси неговия дъх. Дъхът на Мерик. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха, макар и съвсем слабо.
Сякаш бе потънал в толкова дълбок сън, че можеше никога да не се събуди. Тя го наблюдаваше как диша, страхуваше се да отклони поглед. Защото ужасно се страхуваше, че той ще спре да диша, ако извърне поглед.
Животът изтичаше от него. Бавно.
Клио улови ръката му в шепи. Помилва я и промуши пръсти между неговите. Дълго време стоя така; дълго време, през което се мъчеше да го задържи при себе си. Клио някак си инстинктивно чувстваше, че стига да се докосват, стига да държи ръката му, той е още жив; още е с нея.
— Мерик — прошепна тя, обзета от нуждата да изрече на глас името му. — Обичам те. Обичам те. Не ме оставяй. Бори се, воине мой. Моля ти се. Не се предавай в най-важната битка от живота си. Заради мен. Заради нас. Мили Мерик, бори се, моля ти се.
Тя притисна ръката му към сърцето си, притисна дланта му към гърдите си, като се надяваше така да му предаде сила. Идеята й беше породена от отчаяние.
Колкото по-дълго седеше до него, толкова по-силно вярваше на чуждото мнение: че не е в състояние да го върне към живота.
Стисна ръката му и се загледа в любимото лице, търсейки някакъв знак. Но колкото и силно да стискаше ръката му, той не помръдваше. Каквото и да му говореше, той не откликваше.
Клио се разплака. Сълзите набраздиха бузите й; хлиповете извираха дълбоко от нея.
По-рано тези сълзи така и не бликваха: когато той беше затрупан. Когато всички копаеха като полудели, за да го открият, да го извадят от калта.
Тогава сълзите не бликваха, защото бе ужасно уплашена и не смееше да заплаче. Досега.

 

Чувам те, любов моя. Чувам плача ти. Той стига до мен от много далеч — плач на девица, затворена в кула от жестоката съдба, а аз не мога да намеря пътя и да те достигна. Незнайно защо не мога да помръдна.
Рицар, който не може да се движи. Защо? Бия се, сражавам се. Ала не мога да се бия или сражавам, ако не мога да се движа. Тялото не се подчинява на командите ми. Не го чувствам. Не зная къде са ми ръцете. Не зная къде са ми краката. Не мога да говоря, сякаш главата ми е отделена от торса, сякаш единствено съзнанието е останало от мен.
Ала не е. Още съм тук. Мила Клио. Недей да плачеш. Аз съм още тук.

 

Слугите говореха за нея, все едно е луда. Клио не даваше пукната пара. Какво толкова, просто пожела да измие косата му. Още беше оцапан с пръст и кръв. Остатъци от това, което Мерик беше преживял.
Тя отказваше да го остави в това състояние. Постави кана с топла вода на масичката и се наведе за парцала, който беше изпуснала.
На вратата се почука.
— Влез. — Клио пак седна на стола и отметна косата от лицето си.
Роджър влезе.
— Има ли нещо? — попита тя.
Той се усмихна и приближи до леглото. Дълго гледа Мерик. Лицето му не изразяваше какво си мисли.
— Някой спомена, че си искала да му измиеш косата. — Роджър не й се присмиваше.
— Да. — Клио наля топла вода в дървена купа.
— Реших, че малко помощ няма да ти е излишна. Роджър го придържаше, а Клио намокри главата му и я натърка със сапун, докато накрая косата на Мерик не заблестя като гарваново крило. Щом приключи, Клио остави купата. Роджър се зае да подсушава косата му. Улови нейния поглед и смутено се изчерви. Подаде й кърпата.
— Заповядай. Вероятно това е твоя работа.
— Благодаря — усмихна се Клио.
Той сви рамене, вперил поглед в Мерик, и се накани да си върви.
— За нищо.
— Роджър?
Той се обърна.
— Моите думи, моята благодарност не е само заради това. — Тя посочи влажната коса на Мерик. — За това, че измихме косата му. Исках да кажа, че ти благодаря, дето се грижиш за него.
Роджър кимна и си тръгна, без да продума.
Клио затвори очи и уморено обори чело на леглото.
Не видя, че очите му са отворени, докато не се събуди.

 

42

 

След това доведоха лекари от Лондон. Мерик беше буден. Или поне изглеждаше такъв. Понякога отваряше очи.
Бе в състояние да се движи, ако някой го изправи. Можеше да преглъща течности като супа, вода и вино. Можеше да се облекчава и редовно го правеше.
Обаче не говореше. В очите му нямаше живот.
Клио стоеше край леглото и втренчено гледаше лекарите.
Те искаха да му направят трепанация.
Трепанация. Небрежно й обясниха, че това означава да ти пробият дупки в главата, за да улеснят работата на мозъка.
Клио не вярваше на ушите си.
— Вие да не сте полудели?
— Вие сте жена, господарке, и като такава не сте в състояние да разберете някои истини, известни нам. — Лекарят, изпратен от добронамерения Едуард, беше надут идиот.
— И какво толкова не мога да разбера?
Мъжете прихнаха.
— Думите ми само ще отидат на вятъра.
— Въпреки това обяснете. Това е поискал кралят. Права ли съм?
Той се изчерви. Не хареса, че му напомнят кой го е изпратил. Въздъхна отегчено и на Клио й се дощя да му направи трепанация.
— Графът е увредил мозъка си. — Един от асистентите, един от петимата асистенти, извади рабоша и посочи една резка.
— Какво е това?
— Измерих косата му, милейди.
— Всеизвестно е, че косата никне направо от мозъка — обясни друг асистент, все едно тя самата нямаше мозък.
Първият мъж й протегна рабоша, за да се увери лично.
— Вижте къде съм измерил по-рано, вижте къде е сега. Явно е, че косата почти не е пораснала. Ето го доказателството за мозъчно увреждане.
Клио кръстоса ръце пред гърдите си.
— Аз го подстригах. Прецених, че така е по-хигиенично.
Мъжете се скупчиха и взеха да си шепнат.
— Трепанацията е излишна. Повярвайте ми, щом ви казвам, че косата на графа расте съвсем нормално.
В най-добрия случай израженията на лечителя и асистентите му бяха снизходителни. Те не й вярваха, мислеха я за лъжкиня, както и за глупачка, която не може да мисли, камо ли да разбере тяхното доказателство за проблемите на Мерик.
В един бегъл миг на несигурност Клио се запита дали не са прави. Бог да й е на помощ, ами ако тези глупави мъже са прави?
После се взря сурово в тези многознайковци, които виреха носове и искаха да пробиват дупки в главата на съпруга й. Разумът й подсказа, че правата е тя.
— Вън. — Клио им посочи вратата.
— Но, милейди, лично кралят ни изпрати. Кралят е сюзерен и приятел на сър Мерик и желае той да получи най-добрите медицински грижи.
— Според мен Едуард не желае да пробивате главата на приятеля му. А сега, както казах, вън.

 

След седмица пристигна друг мъж, друг лечител. Той й се стори по-разбран до следващата сутрин, когато влезе в спалнята и завари Мерик, покрит с пиявици.
Клио се втурна към леглото като разярен бик и помете гнусните плужеци от ръцете на съпруга си.
— Предупредих ви да не го пипате! — Тя размаха пиявиците една по една пред лицето му. — Няма да пробивате главата му, нито ще слагате паразити по кожата му. Разбрахте ли? — Тя замахна към доктора, но той чевръсто се наведе.
Клио стисна ръце и писна:
— Къш! Къш далеч от очите ми!

 

Времето придоби любопитно свойство: сякаш зимата го бе вледенила и то не помръдваше. Клио извършвате обичайните неща, рутината. Къпеше Мерик всяка сутрин, преди да го нахрани и облече. Седеше при него и караше Роджър и сър Изамбард да го извеждат на слънчева светлина, когато навън беше достатъчно топло. Веднъж даже ги накара да го качат на бойния му кон. Щеше да стори всичко по силите си, за да го върне при себе си. Имаше чувството, че е близо. Много близо.
А когато всичко това й дойдеше в повече, мислеше за домакински работи. Гоблените трябваше да се отупат от прахта.
Гладните хрътки трябваше да се нахранят. Оцапаните завивки трябваше да се изперат.
Трябваше да се заколят животни, а месото им да се обработи и осоли за зимнина. Клио се съсредоточи върху ежедневното. Ако не се налагаше да мисли, не се налагаше и да чувства. Бореше се с мъката, както си знае. А борбата беше ежедневна, ежечасна, защото ако се предадеше, щеше просто да се свие на кълбо и да остави пустотата да я погълне.

 

Нощем започна да спи при него. Искаше да бъдат близо. Опираше глава на гърдите му, за да чува сърцето му. Неговото туптене й даряваше надежда; сламка, за която да се хване, когато всичко се изплъзваше измежду пръстите й.
Понякога си спомняше времената, когато не познаваше Мерик, когато той бе само рицарят, забравил я през всички тези години.
Изпитваше срам и смирение. Как само се притесняваше за съпружеството им! Изобщо не й минаваше през ума, че ще се случи подобно нещо.
Че той ще е тук телом, ала не и духом. Нощ подир нощ лежеше до него и въздишаше името му: «Сърцето ти още бие, любов моя. Знам го. Чувствам го.»
Чакаше звука на неговия глас, ала не го дочакваше. Полагаше глава на гърдите му и шептеше: «Той е тук. Той е тук. Но о, мили боже, защо не го знае?»

 

Чувам те. Мога да те чувам. Един ден помирисах розата, която прокара по устните и носа ми. Спомням си, че направих същото нещо с теб в нощта на нашата сватба.
Понякога усещам допира ти, както сега, когато си склонила глава на гърдите ми. Мога да усещам сълзите ти. Винаги мога да чувствам болката ти. Нося я тук, в сърцето си.
Не искам да те оставям. Искам да остана. Искам отново да те обичам. Искам, обаче това място е недостижимо. Опитвам се, ала то е страшно далеч.
Моля ти се, Клио. Не се предавай.

 

Наваля първият сняг, но нищо в рутината на замъка не се промени. Камроуз продължи привичния си ход, защото войниците на Мерик си го познаваха добре. Знаеха как щеше да ги командва, но понеже не можеше, те свикнаха сами да се командват по същия начин.
Даже Тобин беше пораснал. Отнасяше се с уважение към Туп и Бух. Изискваше от другите оръженосци същото отношение. Търпеливо обучаваше двете момчета, както би правил Мерик.
Тази есен Тобин де Клеър беше пораснал, ала не на ръст и ширина, а на дух, на човечност. Беше загубил юношеската си арогантност и се бе превърнал в мъж.
Оръженосецът прекарваше доста време с Мерик. Отначало плачеше, а после седеше и му говореше като Клио. Лека-полека Тобин и останалите войници и станаха симпатични. Те всички идваха да видят господаря си. Твърдяха, че това е най-малкото, което могат да сторят, при положение че съпругата му, една мъничка женица, не се предава. Що за страхливци щяха да бъдат, ако не повярват в чудото божие?
Клио стана по-търпелива към брат Дисмас и неговите илачи, свещено миро, молитви и богослужения за здравето на Мерик. Тя приказваше с мъжа си всеки ден, всяка нощ. Разказваше му за сънищата си или своето детство. Сподели му всичките бели, които караха баща й да се съмнява за спасението на дъщеря си. Опита се да си спомни майка си и да му разкаже за нея. Измисляше си истории за това как трябва да е преминало неговото детство.
Обаче в състоянието на Мерик нищо не се променяше. Дните отминаваха, зимата свърши и дойде пролетта. В съществуването на Клио нищо не се промени, освен времето навън.
Беше светъл пролетен ден, слънцето грееше, а птичките бяха накацали по перваза и пееха. Циклопчо се беше свил на кравай до Мерик и светът изглеждаше чудесен.
Но Клио беше станала с дупето нагоре. Държеше се троснато със слугите и с всеки, който се изпречеше на пътя й. По-късно през деня тя притихна унило. Най-накрая се заключи в спалнята с Мерик. Седна на леглото и така взе да разресва възлите в косата си, все едно се наказваше. Гребенът от слонова кост се заплете и тя се ядоса. Изправи се, изруга и го захвърли в другия край на стаята.
Той се удари в стената и се счупи на две.
Клио стоеше и го гледаше. Спомни си как Мерик разресваше косата й в онази нощ толкова отдавна. Изтича да вдигне парчетата слонова кост, притисна ги до гърдите си и заплака. Седеше на пода, люлееше се и хълцаше.
В далечината проблесна светлина точно след залязването на слънцето. Клио отиде на прозореца, отвори стъклото и зарея поглед към източните хълмове. Там горяха огньове. Огромни огньове. Беше Великден. Тя затвори очи. Великден.
Тяхното бебе трябваше да се роди по Великден. Дъщерята, която никога нямаше да има. Втренчи се в счупения гребен.
Той сякаш символизираше всичко в живота й, което бе прекършено и безвъзвратно отминало. Родителите й. Бебето й. Мъжът й. Животът й се разпадаше пред очите й.
Отиде при леглото. Там лежеше Мерик с отворени очи, ала невиждащ поглед.
— Събуди се!
Той не помръдна.
— Проклет да си, събуди се! — Хвана го за раменете и здравата го разтърси. — Събуди се! С това няма да се справя сама! Нашето бебе! Загубихме нашето бебе. Ти няма да си останеш така. Не разрешавам. Събуди се. Ти си моят мъж. Искам да родя деца от теб. Дължиш ми бебе. Бебе с черна коса и сини очи, и буен нрав. Мерик! Стига вече така!
Тя ридаеше за бебето си, за мъжа си, за майка си, баща си и всички, които беше загубила. Пищя, докато не прегракна.
Започна да хвърля разни неща. Изтръгна гоблените от стените и строши всичко, до което се добра. За няколко минути преобърна стаята с главата надолу. Чупеше урни и мебели. Просто унищожаваше.
Най-накрая застана в средата на стаята — запъхтяна, с треперещи ръце, с гърди, от които се откъсваха ридания, които тя не можеше да спре. Втренчи се в празните си ръце, метна се на леглото и прегърна Мерик. Гушна се в него.
— Мерик, мили Мерик… Нужен си ми.
Каза това и потъна в дълбок сън.

 

— Какво прави проклетата котка на леглото?
Тя се ослуша в просъница. Гърдите на Мерик излъчваха топлина, както винаги. Клио въздъхна и прокара ръка нагоре, за да провери сърдечния му ритъм.
— Жено! Престани да ме разсейваш. Зададох ти въпрос. Божичко, причуваха й се разни неща. Граф Мърморко. Разнесе се ужасен котешки крясък и глухо тупване. Клио подскочи.
— Циклопчо, какви ги вършиш?
Котаракът стоеше на пода с извадени нокти и вдигната опашка. Съскаше на нещо зад рамото й.
— Казах ти да не го пускаш в моето легло.
— Мерик? — Тя се обърна и заби поглед в съпруга си. Намръщи се. — Мерик? — Приближи се до очите му. Те гледаха всякак, но не и празно.
— Да? — попита той недоволно.
— Сърдиш се.
Той кръстоса ръце пред гърдите си.
— Казах ти да не пускаш котарака на леглото. Гадината ме ухапа. — Мерик навъсено погледна рамото си. После погледна нагоре, физиономията му омекна. Докосна я по бузата с пръст. — Ти плачеш.
Тя кимна. Не можеше да обели думица.
— Ела тук. — Той разтвори обятия и тя потъна в тях. — Спри да плачеш — затупа я по гърба.
— Ти се върна. О, господи, ти се върна.
Мерик наклони глава и я погледна в очите.
— Никога не съм заминавал. Не бих могъл да те оставя, жено. Ти сама го каза. Нужен съм ти.
Тогава я целуна.

 

Епилог

 

Изминаха три години до раждането на първото им дете — три дълги години, като се има предвид, че по характер Клио не беше от търпеливите. Но в един светъл пролетен ден, когато алените макове цъфтяха по стърнищата, на бял свят се пръкна Едуард Артур Юлиус дьо Бокур.
Неговата майка настоя да разгледа пръстчетата на крачетата му. Мерик никога не беше чувал за подобно нещо… да разглеждаш пръстчетата на бебето. Клио ги обяви за съвършени, досущ бащините му, което допълнително обърка Мерик, защото, доколкото му бе известно, Клио никога не го беше наричала «съвършен».
Обаче знаеше, че любовта им е съвършена, доколкото е възможно на тази грешна земя.
През следващите десет години се появиха още петима синове, всички — «с пръстчета на войници», както се изразяваше майка им.
Втори беше Роджър Джон — с черна коса и зелени очи, също като батко си. Те бяха силни момчета, пъргави по ум и сърцати по дух. Щяха да станат двама от най-великите рицари в историята на Англия.
Следваха Уилям Август и Джералд Филип — русокоси, със сините очи на Мерик и дар словото на майка си. Те бяха умниците. Падаха си повече по експериментите и изобретенията, отколкото по конете и битките.
Последните синове бяха Томас Марк и Грифин Дейвид. Или както на майтап им викаха в Камроуз: Белята и Голямата Беля. Те бяха различни като деня и нощта, но в главите им се въртяха великолепни идеи… най-вече лудории.
Години по-късно, когато зрението на Мерик отслабна, а ръцете му не бяха толкова силни, когато косата му побеля — нещо, за което обвиняваше най-малките си синове — и когато внуците му тичаха из коридорите на Камроуз, той още помнеше подаръка, направен му толкова отдавна. Все едно сам Господ го беше запечатал в паметта му.
Обърна се към жена си и видя пламъка в нейните очи, усмивката на устните й, тайната верига, която още ги свързваше, начинът, по който още я целуваше, и се чувстваше пиян без пиво.
Той бе най-щастливият сред мъжете, защото разбираше какъв дар му е направил Всевишният. Беше го дарил с нещо по-ценно от злато, богатство или власт, беше го дарил с най-великолепното от всички неща.
Беше го дарил с жена.

 

Историческа бележка

 

Пиреновият ейл, за който се говори в тази книга, наистина е обект на легенда. Както пише в хрониките, «никое пиво в цялата история не е възбуждало повече догадки и любопитство от пиреновия ейл на пиктите». Първата бира, варена на Британските острови, е била известна с халюциногенните си свойства.
Тайната рецепта е изчезнала през IV век заедно с пиктите. Както и да е, чак до края на XIX век се носели слухове, че в някои затънтени части на Британия варят пиренов ейл. Интересното е, че съвременната наука е открила необичаен вид червен пирен, чиито съставки са сходни с тези на ЛСД. Вярва се, че това растение е «вълшебната съставка».
През Средновековието бира са варели предимно жените.
И накрая: всички суеверия, споменати в книгата, действително са битували по онова време, включително за цвета на косата. Не е ли забавно, че още тогава е имало вицове за блондинки?