Българска търсачка и начална страница

Умрял старият херцог на Брабант и Лимбург. За наследница на всички свои владения оставил младата си дъщеря Елза.
Още не стихнал надгробният плач и непокорните васали надигнали глави. Всеки от тях тайно мечтаел да стане управник на този богат край. В замъка Анвер било
неспокойно. Говорело се само за това, че не може една нежна и слаба девойка да управлява страната. Кой ли ще стане неин съпруг и защитник на Брабант?
Елза била красива, красавица над красавиците. Очите й били по-прозрачни от горски ручеи, а русите й коси, преплетени с бисери, падали чак до петите й. Певците славели нейната хубост и добрия й нрав, разказвали за несметните й богатства.
Отвсякъде в Анвер започнали да прииждат прочути рицари да искат ръката на Елза. И когато младата херцогиня отивала при гостите, те виждали, че това, което се говори за нея, е вярно, че мълвата нищо не е прибавила. Но женихите си тръгвали обратно с празни ръце. Всички получавали отказ. Сърцето на Елза мълчало, а за такива неща разумът не може да бъде съветник.
В замъка пристигнал с многочислена свита прославеният рицар Фридрих фон Телрамунд. Разбрал за смъртта на брабантския херцог в далечен поход и побързал да дойде в Анвер. Бил страшен на вид. Дебел, огромен, по-висок от всички. Стъпката му била тежка: когато вървял из залите и ходниците на замъка, каменният под сякаш се люлеел. Никой не можел да победи Телрамунд на турнир, и в битката той винаги бил пръв. А откакто убил дракона в планините на Швеция, славата му още повече пораснала.
В замъка Анвер, в присъствието на всички рицари и барони на Брабант и Лимбург, Телрамунд обявил, че по чест и по право ръката на Елза принадлежи на него.
- Чуйте ме, благородни барони! В деня, когато херцогиня Елза навърши петнадесет години, херцогът на Брабант ме повика при себе си. "Чувствувам, че дните ми са преброени - каза той. - Ти ще бъдеш съпруг и защитник на дъщеря ми Елза". С тези думи той съедини ръцете ни. Ние двамата - аз и херцогиня Елза - се заклехме да изпълним волята му. Готов съм да удържа на думата си, затова и пристигнах тук.
Учудили се най-близките съветници на херцогиня Елза. Старият херцог никога не бил споменавал, че е сватосал дъщеря си за Телрамунд. Тежко на Брабант, ако Телрамунд стане негов управник. Жесток и алчен бил той. Но да оставим това настрана. Истината ли казва Телрамунд?
Всички погледнали херцогиня Елза, всички чакали нейния отговор. Тя станала по-бяла от сняг. Изправила се на трона и цялата трепереща, се опряла на ръката на старата си дойка.
- Никога не съм чувала толкова лъжливи думи. Преди една година граф Телрамунд идва да се сватосва, но баща ми му отказа. "Храбър рицар е той, но сърцето му е жестоко. Никога няма да дам дъщеря си за жена на Телрамунд" - ето какво каза баща ми. Кълна се, че е така.
Телрамунд пристъпил напред и извадил меча си:
- Ни дума не съм излъгал. А ти, благородна господарке Елза, се опомни и засрами. Защо опорочаваш младите си устни с лъжлива клетва? Кълна се в рицарския си меч: ти даде съгласие да станеш моя жена.
Бароните и рицарите зашумели, развълнували се. Мнозина не обичали Телрамунд. Но той се заклел в меча си. Нима може да не се вярва на тази клетва, свещена за всеки рицар?
- Скоро в Антверпен трябва да пристигне крал Хенрих Птицеловеца. Самия крал ще помоля да отсъди, херцогиньо Елза - казал Телрамунд. - Справедлив е кралят: ще те накаже като клетвопрестъпница и ще ми даде това, което ми принадлежи по право. Опомни се Елза, докато не е късно.
Младата Елза погледнала Телрамунд и припаднала. Придворните дами я извели.
Минало известно време. В едно ясно неделно утро тръбите на кулите на Анвер затръбили, спуснал се подвижният мост и в замъка пристигнал Хенрих Птицеловеца начело на множество барони и рицари.
Херцогиня Елза излязла да посрещне краля. Въвели го в тронната зала с големи почести. Кралят започнал да разпитва в какво се състои работата. Телрамунд смело го гледал в очите и твърдо държал на своето.
А плахата девойка се смутила и отговорите й били доста несвързани. После съвсем млъкнала и само се заливала в сълзи.
Тогава кралят казал:
- Мой дълг е да разбера истината, Елза, херцогиньо на Брабант. След три дни на брега на Шелда ще се състои божи съд. Нека този, който вярва в твоята невинност, да се сражава с граф Телрамунд. Търси си защитник.
По пътищата бързо препуснали конници. Елза изпратила вестоносци във всички близки и далечни замъци. Но те се завърнали с празни ръце - не се намерил защитник на Елза. Дори старите приятели на баща й не пожелали да й се притекат на помощ.
На третия ден широката поляна край Анвер се изпълнила с глъчка. Слухът, че ще съдят младата херцогиня, се бил разнесъл из цялата страна. Събрало се мало и голямо.
Крал Хенрих Птицеловеца седял под зеления дъб. Наоколо се трупали рицари и оръженосци, а по-нататък, край брега на Шелда, шумяла тълпата. Изведнъж всички млъкнали. От тъмната врата на замъка се показала Елза в обикновена бяла рокля. Светлите й руси коси били разпуснати и на вълни падали до земята. Елза нямала нито едно украшение, за да не говорят хората, че е скрила магьоснически талисман.
През тълпата преминал шепот. Едни жалели младата херцогиня, а други казвали: "Виновна е. Нарушила е клетвата."
Опирайки се на ръката на старата си дойка, Елза слязла на поляната и се спряла пред краля.
Махнал с ръка крал Хенрих Птицеловеца, дал знак и тръбачите излезли от тълпата. Вдигнали дългите си тръби и затръбили, обърнати в четирите посоки на света. След това се отдръпнали назад. На средата на поляната застанали херолди в пъстри дрехи.
- Кой ще се застъпи за честта на херцогиня Елза Брабантска? - гръмко провъзгласили херолдите.
Настъпила пълна тишина и от тази тишина Елза се изплашила. Трепнала и вдигнала глава. Тя стояла сама насред ливадата. Молейки с поглед за защита, Елза се обърнала към побелелите барони и крал Хенрих. Всички те навели очи. Значи, никой не й вярвал. Дори и най-преданите васали. Елза разбрала, че няма защитник. А ако никой не се застъпи за нея, ако никой не поиска да се сражава с Телрамунд, ще я признаят за виновна и тогава я чака страшно наказание за престъпване на клетва. Тъжно погледнала Елза към далечната тъмна гора и река Шелда, сякаш се прощавала с тях.
Неочаквано нещо ярко проблеснало в реката. Елза неволно извикала. По Шелда плувал белоснежен лебед и теглел след себе си позлатена лодка. Лебедът все повече се приближавал. Когато доплувал до брега, хората видели, че в лодката спял млад рицар.
- Чудо, чудо! - завикали всички.
Тълпата се спуснала към реката. Хората започнали да викат рицаря, но, потънал в дълбок сън, той не помръднал.
Изведнъж в нозете на Елза се спуснал любимият й сокол. В човката си държал златно звънче. Елза го взела и почнала да звъни.
Рицарят веднага се събудил, станал и слязъл на брега. Мечът и щитът му ярко блеснали на слънцето. Никой от тези, които стояли на брега, не познавал този прекрасен светлокос рицар. Никой никога не бил виждал герба му: сребърен лебед на небесносин фон.
Този ден на поляната край Анвер се били събрали всички брабантски рицари. Но нито един от тях не можел да се сравнява по красота и благородство на осанката с рицаря на Лебеда. Очите му горели с необикновена светлина и той
самият сякаш светел.
- Позволи ми да бъда твой защитник, Елза - казал неизвестният рицар. - Ти си невинна. С меча си ще докажа това!
После снел ръкавицата от дясната си ръка и я хвърлил в краката на Телрамунд. Той погледнал рицаря с ненавист, но се навел и вдигнал ръкавицата.
Според обичая, завели ги в два противоположни края на полето. Няколко високи оръжейни майстори помогнали на Телрамунд да се облече в тежките доспехи. Хората се изумили, като видели колко огромен и страшен е Телрамунд в своите тъмни доспехи върху широкогърдия си черен кон.
По знак на краля на рицаря на Лебеда дали един бял състезателен кон.
Крал Хенрих махнал с ръка. Херолдите затръбили. И по техен сигнал Телрамунд и рицарят на Лебеда се понесли един срещу друг. Противниците се сблъскали с такава сила, че конете им паднали на задните си крака. Ясеновите копия се разхвърчали на трески. Рицарите слезли от конете и започнали да се бият с мечове.
Неведнъж се било случвало Телрамунд да разсича противника си от главата до пояса. Мечът му свистял във въздуха. По-бързо от мълния проблясвал мечът на рицаря на Лебеда.
От трясъка и звъна на оръжието птиците напуснали гнездата си. Дълго кръжали над дърветата, без да смеят да се спуснат.
Привечер силите на двамата бойци почнали да се изчерпват. Телрамунд дишал тежко като ковашки мех. Уморил се и рицарят на Лебеда. Когато слънцето започнало вече да залязва зад кулите на Анвер, последният му лъч се спрял
върху меча на рицаря на Лебеда. И сякаш този лъч, пробляснал върху острието на меча, върнал силите на рицаря на Лебеда. Страшен удар се стоварил върху Телрамунд. Той се залюлял. Пред очите му притъмняло.
- Да свършим боя, настъпи дълбока нощ - извикал Телрамунд и рухнал на земята. Ремъците на шлема му се скъсали и той се търколил далеч в тревата.
- Чиста е, чиста е Елза Брабантска! - разнесли се радостни викове над широката ливада.
Рицарят на Лебеда допрял меча си до гърлото на Телрамунд.
- Ти оклевети Елза Брабантска, Фридрих фон Телрамунд. Признаваш ли се за виновен?
- Признавам се - глухо отговорил Телрамунд. - Пощади ме, рицарю!
Рицарят на Лебеда се обърнал към краля:
- Противникът ми е победен и моли за пощада. Подари му живота, кралю.
- Ако трябва да бъдем справедливи, Телрамунд заслужава смърт - отговорил Хенрих Птицеловеца, - но ти имаш право сам да решиш дали да живее, или да умре.
- Подарявам ти живота, Телрамунд - казал рицарят на Лебеда, - но нека от днес мечът ти да ти служи само за добри дела.
Дванадесет пажове се приближили до Телрамунд. С мъка вдигнали своя господар, сложили го на носилка и го отнесли.
Всички край Елза се радвали, но нейното сърце се свило от тревога и страх. "Какво ли ще стане сега? - помислила си тя. - Ами ако рицарят отплува веднага? Защо чака този лебед на брега?
Тогава крал Хенрих Птицеловеца казал:
- Рицарю, не напускай младата херцогиня Елза. Сам разсъди: нима може една нежна и слаба девойка да управлява страна, където мъжете пиянствуват по масите, бързо се улавят за меча, а родовите замъци преминават от ръце в ръце като зарове. Брабантската земя е уморена от разпри. Сеячът не може да засее, защото не знае ще събере ли реколтата. Рицарю, искаш ли да вземеш Елза Брабантска за жена и да й бъдеш защитник? А ти, Елза, съгласна ли си да му станеш съпруга?
- Да - тихо отвърнала Елза.
Но рицарят стоял опрян на меча си и мълчал. Най-после той прекъснал мълчанието и казал на Елза:
- За мен няма по-голямо щастие от това да стана твой съпруг. Но трябва да знаеш, че аз нямам право да ти откривам името си. За тебе аз завинаги ще остана рицарят на Лебеда. Можеш ли да се закълнеш, че никога няма да попиташ кой съм и откъде идвам?
- Кълна ти се, рицарю! - бързо казала Елза.
- Помисли още веднъж, херцогиньо, тежка е тази клетва.
- Кълна се, кълна ти се, рицарю! - повторила Елза. - Никога няма да те попитам кой си и откъде си!
Щом произнесла тези думи, лебедът плеснал с криле и отплувал надолу по река Шелда, влачейки след себе си лодката.
Сватбата на херцогиня Елза и рицаря на Лебеда била отпразнувана тържествено в замъка Анвер.
В залата за пиршества се събрали триста знатни гости. И крал Хенрих останал в замъка Анвер, макар и да го чакали неотложни работи. На подиума под балдахина, до краля седели младите съпрузи. По-прекрасна двойка от тази никой никога не бил виждал.
Елза живеела щастливо с рицаря на Лебеда.
Често мъжът й ходел на далечни походи с другите брабантски рицари. Воювал с хуните и сарацините и си спечелил голяма слава.
На брабантската земя се възцарил мир. Враговете й не смеели повече да я нападат.
Рицарите обичат воинските развлечения. Рицарят на Лебеда бил пръв на турнирите.
Веднъж край прекрасния град Антверпен бил устроен голям турнир. Рицарят на Лебеда свалил от седлото един след друг девет рицари. Деветият бил херцог Клевски. Той отлетял на разстояние едно копие и падайки, счупил дясната си ръка. От тогава херцог Клевски намразил рицаря на Лебеда, а жена му, надменната и славолюбива Урсула, мислела само за отмъщение.
В замъка Анвер царяло радостно оживление. Празнували кръщение. На херцогиня Елза й се родило прекрасно момче.
Веселието на масата не стихвало. Придворните виночерпци не смогвали да наливат вино в златните и сребърните чаши.
Неочаквано доложили на Елза, че е пристигнала херцогиня Клевска. Елза се зарадвала: значи, Урсула е забравила старата вражда.
Вратите на залата се разтворили. Влязла Урсула Клевска. Роклята й била черна като нощ. След нея по каменните плочи се стелела черна мантия.
Елза разбрала, че херцогинята не е дошла за добро. Настанила гостенката на масата на почетно място. Урсула едва докоснала с устни виното и златната чаша.
- Поздравявам те за сина и наследника, Елза Брабантска! - казала тя. - Но ми е жал за тебе. Незавидна е съдбата ти. Какво ще отговориш на сина си, когато те попита как се казва баща му? Твоят син ще порасне, без да познава род и роднини. Ще се намерят зли хора да го попитат: "В коя колиба е роден баща ти?"
Елза замряла от нечуваната обида и отговорила гордо на херцогиня Клевска:
- Може да не знам името на мъжа си, но то е покрито със слава. Още никой не го е победил.
Херцогиня Клевска гневно хвърлила златната чаша на пода и излязла от празничната зала.
Когато гостите се разотишли в покоите си и Елза и съпругът й останали сами, той й казал:
- Скъпа, ти напразно се смути и натъжи. Довери се на чистото си сърце. Защото любовта - това е доверие във всичко и докрай. Какво значение има за тебе хорската злоба?
- Не заради себе си бих искала да зная всичко, съпруже мой. Сърцето ми подсказва, че си от знатен род. Искам да хвърля златното ти име в лицето на нашите неприятели, за да не може никой да унижи нито тебе, нито моя син!
Рицарят я погледнал тъжно и тревожно.
- Но, Елза, ако душата на човек е чиста, никаква клевета не може да го унижи и засегне. Виждам, че искаш да узнаеш моята тайна. Спри се, Елза, не ме питай.
Тя навела глава и замълчала.
Втората нощ Елза не могла да се сдържи:
- Скоро синът ни ще порасне. Какво ще му отговоря, когато попита: "Как се казва моят баща?"
Тогава рицарят отвърнал:
- Името на човека не е празен звук. Името на човека - това са неговите подвизи и добри дела. Моята слава ще замени на нашия син името ми.
Елза нищо не казала, но сърцето й не се успокоило.
Каквото и да правела през този ден, с каквото и да била заета, непрекъснато мислела само за едно: как да разбере името на съпруга си.
През цялото време в ушите й неумолимо звучали думите на херцогиня Клевска: "Защо твоят рицар крие името си? В коя колиба е роден?"
А на третата нощ Елза си помислила: "Няма да има щастие за нас, докато не разбера всичко. Тази тайна убива любовта ни."
Цяла нощ Елза се измъчвала и не могла да заспи.
След като се усъмнила веднъж, тя повече не можела да се владее. През ума й минавали едно от друго по-страшни подозрения.
И накрая Елза не издържала:
- Кой си ти? Откъде си? Кажи ми! - попитала тя.
Попитала - и сама се изплашила, изтръпнала. Страшните думи се откъснали от устните й, не можеш да ги върнеш назад. Тя нарушила клетвата! И като се разтреперала, Елза паднала в краката на мъжа си.
- Не, не, мълчи! Не назовавай името си! Аз ти вярвам. И повече никога за нищо няма да те попитам...
- Късно е, Елза - отговорил рицарят. - Ти зададе въпроса и наруши клетвата. Сега аз нямам право да мълча. Утре на поляната край Анвер в присъствието на всички рицари и барони, пред целия народ аз ще назова името си.
Слънцето изгряло и стоплило старите кули на Анвер. Замъкът се събудил. По стълбите засновали слуги и слугини. Весела тълпа придворни влязла да приветствува херцогинята и съпруга й.
Но те били тъжни. Никъде по света нямало други двама така печални като Елза и рицаря на Лебеда.
Тръбите от кулите на Анвер отново зазвучали и приканили всички да се съберат на поляната пред замъка.
Гостите се учудили: защо ли ги свикват в такъв ранен, неудобен час? Какво се е случило?
На поляната излезли херцогиня Елза и рицарят на Лебеда. Елза била по-бледа от бялото си покривало. Тя разбрала, че щастието й е загинало.
И когато всички погледи се обърнали в очакване към рицаря на Лебеда, той казал:
- Нека всички знаят - името ми е Лоенгрин. Мой баща е Пърсивал, крал на Монсалват. При него служат най-благородните рицари в света, защитници на угнетените и обидените. Замъкът Монсалват се издига високо в планините. Той няма стражеви кули и дебели стени като вашите замъци. Подвижният мост е винаги гостоприемно спуснат. Вратите са широко отворени. Всеки пътник там е желан гост. Но по моста на Монсалват не се разнасят често стъпки. Тъмните мисли пречат на човек да види вълшебния замък. Злите му дела не му дават да се изкачи до него. На един висок стълб пред замъка има камбана. Ако някъде се
извършва несправедливост, ако някой се нуждае от помощ, сама, без да я докосне ръката на звънаря, камбаната започва да звъни. Тогава един от рицарите на Монсалват се стяга за път. Ако той спаси прекрасна девойка и те се обикнат, рицарят на Монсалват може да остане при нея и те ще бъдат щастливи до края на дните си. Но тази, която той е спасил, е длъжна да даде клетва, че никога няма да го попита за името му. Трябва да му се довери без сянка от съмнение и страх. Ако наруши клетвата и попита: "Кой си ти?" - тогава рицарят е длъжен да се върне в своя далечен замък Монсалват.
Елза горестно извикала:
Рицарят заповядал да донесат малкия му син. Целунал го и го притиснал до гърдите си.
- Любима, настъпи часът на раздялата - казал Лоенгрин на Елза. - Сега ние завинаги ще се разделим. Наречи моя син Лоенгрин. На него оставям своя меч и щит. Те ще го пазят в битките. А на тебе оставям за спомен пръстена на моята любов (?) (нечетлив текст).
- Лебед, лебед! - завикали изведнъж от тълпата.
И всички видели, че по река Шелда към Анвер плувал белоснежен лебед и теглел празна лодка.
- Монсалват ме зове! - възкликнал Лоенгрин. - Прощавай, Елза, не мога повече да остана при теб!
Елза се хвърлила към мъжа си и го прегърнала.
Лоенгрин целунал пълните й със сълзи очи. После внимателно се освободил от ръцете й и се качил в лодката. Лебедът тихо заплувал по течението, теглейки лодката след себе си.
И докато лодката не се скрила зад завоя, докато още можели да се виждат един друг, Елза и Лоенгрин се гледали с неизразима печал.