Българска търсачка и начална страница

 

Недалеч от град Бахарах на брега на Рейн е надвиснала над водата висока стръмна скала. Тя е непристъпна от всички страни. Ни пукнатина, ни издатина. Не можеш достигна върха й, ако нямаш крила.
Казват, че под скалата, в земната дълбочина, на дъното на вира живеел старият бог Рейн. Там си построил прозрачен дворец от кристал. Рибите влизали през безбройните прозорци на двореца. Водорасли като килими застилали мраморните му подове. От живота в дълбокия тъмен вир белобрадият бог Рейн станал мрачен и зъл.
До реката имало малко рибарско селце. На края на селцето в стара къщурка с почернял от дъждовете сламен покрив живеел един беден рибар с дъщеря си Лора.
А каква красавица била Лора! Щом само разпуснела дългите си с цвят на чисто злато коси, те закривали сиромашките й дрехи и като че ли самата кралица влизала в бедния дом на рибаря.
Вестта за красотата на Лора се разнесла надалеч.
Под нейния прозорец се събирали юноши от цялата околност. Идвали отдалеко само и само да видят как грее като огън златната й коса вътре в тъмната къщурка, да чуят как пее Лора. Девойката знаела много прекрасни песни. Цялото си детство била прекарала на брега на Рейн. Затова и в песните й звучали радостта на Рейн, играта и плясъкът на вълните му.
Но ето че веднъж до скалата на брега на Рейн Лора видяла непознат млад рицар. Той се заблудил в гората и по шума на вълните излязъл до реката. Като видял Лора, рицарят замръзнал на мястото си. Не можел да разбере кой стои пред него: русалка или горска фея. Рицарят обикнал от пръв поглед златокосата Лора. Обикнала го и тя.
Напразно я чакал този ден старият й баща. Девойката не се върнала в къщи. Рицарят я завел в своя замък Шталек. Пътят опасвал пет пъти високата планина, изкачвайки се към замъка на рицаря. На самия връх на планината се издигали кулите на замъка.
Лора стояла пред огледалото, оглеждала се в него и не можела да се познае. Ту накланяла глава към рамото си, ту се мръщела на шега, ту се заканвала с пръст, а красавицата в огледалото, облечена в кадифе и коприна, повтаряла всяко нейно движение.
Рицарят обикнал песните на Лора. Той често я молел:
- Изпей ми една песен, Лора.
Хванати за ръце, те се разхождали в сенчестата гора. Златната коса на Лора светела така ярко, че капките смола по черните стебла по вековните борове запламтявали като свещи. Елените отмествали листака с рогата си. Идвали по-наблизо, за да послушат песните й.
Рицарят се смеел и стискал дръжката на меча си: ще съумее той да защити любимата си и от разбойник, и от хищен звяр.
А старата майка на рицаря нямала покой в своята мрачна кула. Зъзнела, треперела, не можела да се стопли дори край накладеното огнище. Слугите разравяли горещите въглени и хвърляли с купища дърва в огнището. Искри
избухвали от сухите цепеници, но старата графиня не можела да се стопли. Зъзнела, треперела тя от злоба и ненавист към бедната дъщеря на рибаря. Косата на Лора сияела като злато, но не такова злато обичала старата господарка на замъка. Ако е злато, то нека да е в монети и кюлчета. А каква зестра има това момиче? Песни ли?
- Няма какво да се каже, хубава работа си намислил ти, синко. Кого си довел в моя дом? - казала графинята на рицаря. - Потъмня от срам нашият горд герб. Изглежда си забравил, че сме роднини на самия крал. Искаш да покриеш с позор славния ни род. Нима си нямаш годеница? Тя е красива, богата и при това дъщеря на знатен рицар. Е, какво пък, твоя воля. Ожени се за дъщерята на рибаря. Но знай, че ще ви прокълна и нека това да бъде сватбеният ви подарък.
Навел очи, рицарят слушал суровите думи на старата графиня. Обичал той прекрасната Лора, но и на майка си не смеел да не се подчини. Винаги се покорявал на нейната воля. Уплашил се от майчиното проклятие.
А старата графиня се греела на огъня, не зъзнела вече. Извършила лошо дело и сега й било топло край огнището.
Младият граф казал на Лора, че ловци проследили в гората силен вълк. И заминал с рицарите и оръженосците си. Чуждо и страшно се сторило на Лора лицето на любимия в червената светлина на факлите. Със смях и свиркане конниците излезли от двора на замъка.
Лора гледала от прозореца на кулата. Не виждала конниците, а само светлините на факлите. Не към гората, а в друга посока препуснал рицарят със своята свита по стръмния планински път.
Лора се натъжила. Сърцето й се свило от лошо предчувствие.
Високата врата тежко се отворила. Влязла старата господарка на замъка. Махнала с ръка и слугите изчезнали.
Старата графиня бавно се приближила към Лора:
- Моят син те мами. Той не отиде на лов. При своята годеница бърза с другарите си. Занесе й сватбени подаръци - скоро ще бъде сватбата им. Няма какво да правиш повече в замъка. Впрочем, ако искаш да видиш сватбата на сина ми - остани. Ще помагаш на слугините в кухнята. Много неща ще има да се вършат, а твоите ръце са свикнали с черна работа.
Всичко заплувало пред очите на Лора - свещите, старата графиня, тъмната врата в дъното на залата...
Лора скъсала огърлицата си. По пода около нея се посипали кръгли бисери. Свалила пръстена от пръста си, гривната от ръката си, хвърлила ги в краката на старата графиня и избягала от замъка.
Цяла нощ тичала тя из тъмната гора. Бухали се обаждали в гората и тежко летели над главата й. Виели диви зверове. Но Лора се бояла само от едно: да не би да срещне младия граф. Да види как се връща, препълнен с радост и щастие с годеницата си.
Едва на разсъмване тя стигнала до родното си село.
Баща й я посрещнал на прага на дома. Но не ласкаво, а страшно погледнал той Лора и тя навела глава. Няма място под неговия покрив за опозорената дъщеря. Да върви където й видят очите, далеч от родния дом.
Пред всички врати имало съседки. Сочели я с пръст и се смеели:
- Какво, май малко беше графиня.
- Къде са ти брокатените рокли? Къде са ти златните накити?
- Защо не се венчаеш с младия граф?
Цял ден бродила Лора из гората, а привечер излязла на брега на Рейн, там, където за първи път видяла рицаря. Страшно нещо решила Лора: да се удави в дълбокия вир.
Над Рейн светела луна. Повърхността на реката била тиха и гладка. Но изведнъж водата се развълнувала, запенила се.
От дълбините на реката бавно се надигнал старият бог на Рейн. Виж какъв бил той!
Старият бог подал над водата главата и раменете си. Кристалната му корона пламтяла на лунната светлина. Водорасли и речни треви на дълги зелени кичури висели от главата му. Раковинки покривали раменете му. В брадата му играели ято сребърни рибки. Лора го гледала без страх. От какво да се бои? Всичко най-страшно вече се било случило с нея.
И тогава старият бог на Рейн казал:
- Зная, че хората жестоко те обидиха. Но моята обида не е по-малка от твоята. Слушай, девойко. Някога аз царувах над цялата тукашна страна. Хората идваха при мен и ниско ми се кланяха. С песни хвърляха във водата скъпоценности, златни и сребърни монети. Молеха ме да пълня мрежите им с риба и да щадя прогнилите им лодчици. Но мина време и хората ме забравиха. Всичко ми отнеха: и слава, и мощ. Ако ти се съгласиш, ние заедно ще можем добре да отмъстим на хората. Ще дам вълшебна сила на твоите песни. Но знай, Лора, че в сърцето ти не бива да прониква никаква жалост. Ако пролееш дори една сълза, ще загинеш.
И Лора, която не била на себе си от мъка, казала:
- Да, съгласна съм.
Разтърсил рамене старият бог на Рейн, вдигнала се огромна вълна, подхванала Лора и без да опръска роклята й, без да намокри обувките й, я вдигнала на самия връх на непристъпната скала.
Вълната се отдръпнала. Старият бог на Рейн се потопил в реката. А под скалата се разпенил, закипял гибелен, опасен водовъртеж.
Из цялата страна се разнесъл слух: дъщерята на рибаря Лора станала зла магьосница. При залез слънце, нагиздена с речни бисери, тя се появява високо на скалата и реши със златен гребен златната си коса. Като пламък гори тя в
лъчите на залеза. Започнали да наричат тази скала "Лоре-лай"- "скалата на Лора". Лорелай нарекли и самата магьосница.
Тежко на онзи, който чуе песента на Лорелай.
Богът на Рейн дал чародейна сила на песните й, а нея самата дарил със забрава. Окаменяло сърцето й, с невиждащ поглед гледала тя от височината надолу. Никой не можел да се противи на властта на песните й.
На бедния Лорелай пее за кралско богатство. Победа и слава обещава на рицаря. Почивка на уморения. Любов на влюбения. Всеки чува в нейните песни това, за което жадува душата му.
Гибел носят песните на Лорелай. Ще те омагьоса гласът й, а след това ще те поведе след себе си, ще те примами в страшния водовъртеж. Бягай от тук, рибарю! Пази се, плувецо! Настигне ли те песента й - чака те гибел!
Рибарят хвърлял веслата и течението отнасяло лодката му. Забравил всичко, омагьосан от песента, той гледал нагоре към Лорелай. Водовъртежът го хващал здраво, завъртал лодката. Няма спасение!
А рицарят се върнал от своята годеница в къщи и като не намерил в замъка любимата си, обхванала го смъртна мъка.
Дотегнали му пиршествата и ловът. Сега му било омразно дори името на знатната му годеница.
В ушите на рицаря непрекъснато звучал гласът на любимата му.
Той обикалял из тъмните зали и си припомнял: тя стоеше до този прозорец, в това огледало се оглеждаше, а на тази стръмна стълба тя се спъна, но той успя да я вземе на ръце.
- Защо я изгонихте, майко? - казал той на старата графиня, която цяла в кожи и кадифе треперела пред разпаленото огнище и никога вече нямало да се стопли.
Младият граф се отправил на кръстоносен поход в далечни южни страни. Странствуванията му се проточили дълги години. Но мъката му го парела и глождела повече от получените рани.
Рицарят се върнал у дома.
Старата му майка умряла, без да го дочака.
Всичко в замъка потъмняло, овехтяло, изгнил флагът на кулата, гербът над вратата станал неразличим. Тревата стигнала до вратите, избуяла между плочите.
Далеч по Рейн се носела лоша мълва за златокосата магьосница на скалата. Странстващи рицари и пришълци разнасяли тази мълва по всички пътища. За това шушукали и слугите в замъка.
Отчаяние и ярост обхванали рицаря. От скръб и мъка разумът му се размътил. Неговата Лора!... С меч се нахвърлял върху всеки, който се осмелявал да каже пред него, че Лора е магьосница.
Верният му паж тръпнел от страх зад вратата. Рицарят се затворил сам в покоите си. От там се носел грохот и звън. Той насякъл с меча си на трески тежката маса, помел златните съдове, сплескал чашите.
Не, повече никой не можел да го удържи. В ничий съвет не би се вслушал. Дори ако сянката на майка му би станала от гроба, не би могла да спре сина си. Графът заповядал да оседлаят коня му.
Бързо препускал конят по стръмния път. Тук би трябвало да позадържи коня, а рицарят още продължавал да го мушка с шпори в покритите с пяна хълбоци.
Върховете на планините горели в червения огън на залеза. Рицарят излязъл на брега на Рейн. Но никой от рибарите не се съгласявал да го откара до скалата на Лорелай. Графът им обещавал всичките си богатства, всичко, каквото имал, но животът им бил по-скъп.
Като хвърлил на рибарите кесия пари, рицарят скочил в една лодка и сам се хванал за веслата. Отдалеч чул познатия глас. Слабо, с прекъсвания го донасял вятърът. По-скоро, по-скоро да види любимата си. От нетърпение рицарят натиснал с всичка сила веслата.
Все по-силно звучала песента на Лорелай. На рицаря му се счувало, че Лорелай го вика при себе си и бързал. Всичко му е простила тя. Щастието наближава, с всеки удар на веслата става все по-близко!...
На рицаря му се струвало, че лодката плава във въздуха. Не, това не са вълни - гласът на Лорелай се плиска край него, прелива през борда. Това не е въздух, не е вятър - това е гласът на Лорелай. Златните й коси заслепявали очите му...
- Лора! - извикал рицарят.
Миг - и водовъртежът бързо обърнал лодката, вдигайки като стълб пръски вода край хвърлените весла, и я ударил в скалата.
И Лорелай изведнъж замлъкнала. Песента й секнала насред думата. Сякаш гласът на рицаря я събудил. В ужас гледала Лорелай как рицарят потъва. Ето, сред бушуващата пяна се мернали главата и ръцете му. Водовъртежът го повличал. Сълзи опарили очите на Лорелай. Видяла тя, че рицарят не се бори с вълните, не се хваща за парчетата от лодката.
Мислейки само за това как да спаси любимия си, Лорелай протегнала ръце. Все по-ниско и по-ниско се навеждала тя, но изведнъж се смъкнала от скалата и паднала. Дългите й коси заплували над водата като златен кръг, мокрели се и потъмнявали. Лорелай и рицарят се скрили заедно във вълните.
В същия миг от дъното долетял далечен глух удар. Казват, че рухнал кристалният дворец на стария бог на Рейн.
Оттогава никой повече не е виждал стария бог. Тамошните жители отдавна са го забравили.
А Лорелай я помнят. Живи са още разказите за златните й коси, за дивните й песни, за злощастната й съдба.
Казват, че и сега понякога Лорелай се появява на скалата при залез слънце и реши с гребен дългите си златни коси. Тялото й е станало съвсем прозрачно, а гласът й едва се чува.
И в наши дни наричат тази скала "Скалата на Лорелай".