Българска търсачка и начална страница

 

В град Севиля живеел млад дворянин на име дон Жуан Тенорио. Той бил щедро надарен от природата с красота и ум. Любезен, весел, приветлив, дон Жуан притежавал дарбата да спечелва хорските сърца. Даже намръщените старци започвали да се усмихват, когато говорели с него.
Той бил смел - и доказал това в два военни похода.
Той бил богат и знатен, но не се перчел с богатството си. Обичали дон Жуан за неговата простота и щедрост.
Баща му дон Луис положил много грижи за възпитанието на сина си и му служел за пример във всичко. Когато говорел за сина си, дон Луис вдигал високо глава, а очите му блестели от гордост.
Веднъж той казал на дон Жуан:
- Сине мой, ти си вече на двадесет години. Време е да помислиш за женитба. Не искам да те принуждавам да се жениш за богата и знатна девойка, както правят някои много строги бащи. Ти си свободен да си избереш годеница по сърце.
Дон Жуан отговорил с въздишка:
- Аз също мисля, че синовният дълг ми повелява да си търся годеница. И се вглеждах в много девойки. Случваше се някоя от тях да ми се стори прекрасна и достойна за любов, но когато я гледах по-внимателно и продължително, откривах някакъв незабележим недостатък в красотата й и вече не можех да забравя за него. О, ако би могло да се намери жена със съвършена красота! Струва ми се, че няма да бъда щастлив, докато не я намеря.
- Сине мой, ти не си на прав път - с тъга и тревога отговорил дон Луис. - Избираш си жена така, както познавач избира картина. Обикни своята избраница от все сърце, погледни я с очите на любовта и тя ще ти се стори самото съвършенство. Ето пътя към щастието. Аз обичах твоята майка и не намирах в красотата й нито един недостатък. Минаваха години и моята жена ми ставаше все
по-мила и по-мила. В моите очи майка ти винаги е била съвършенство на красотата. Ето моя съвет: избери си годеница по сърце и никога не я гледай със студения поглед на оценител. Останалото ще довърши любовта.
Дон Жуан внимателно изслушал тези думи и си помислил, че баща му може би е прав. Не минало и месец и дон Жуан се сгодил за девойка, която била толкова мила и прелестна, че от хиляди красавици не би могло да се избере по-хубава.
Дон Луис се радвал от сърце и се готвел да посрещне любезно невястата в своя дом. В къщата от сутрин до вечер се суетели мебелисти и тапицери. Слугите чистели сребърните свещници. Готвачите точели ножовете и шишовете, както войникът точи оръжието си в навечерието на боя.
Оставали само два дни до сватбата, когато дон Жуан навестил своята годеница, за да й връчи, според обичая, богат подарък. Точно преди неговото идване нещо било огорчило девойката и тя не успяла да прогони от лицето си сянката на раздразнение. Годеникът забелязал, че лицето й се било изменило и сякаш погрозняло. Устните й станали тънки и прави. Очите й помръкнали и се свили. Дон Жуан погледнал внимателно своята годеница и не намерил у нея предишната прелест. Същия ден той разтрогнал годежа под някакъв дребен предлог.
Из града плъзнали слухове, че не току-така дон Жуан се отказал от невястата си пред самата сватба. Девойката непрестанно плачела. Загинало щастието й, загубено било доброто й име.
Дон Луис сурово попитал сина си:
- Защо изостави годеницата си?
- Татко, за мен би било мъка да я гледам - отговорил дон Жуан. - Бих страдал цял живот като каторжник, прикован към веслото на галера. Не, аз не мога да се оженя за нея.
Братът на изоставената девойка се застъпил за нейната чест и извикал дон Жуан на дуел, но в изкуството на фехтовката дон Жуан нямал съперници. Шпагата му поразявала бързо и страшно като мълния. Щом се кръстосали шпагите, братът на годеницата паднал на земята с пронизани гърди. Пренесли ранения у дома на носилка. Той едва дишал. Когато брат й малко се оправил, завинаги напуснал Севиля заедно със семейството си. Но, заминавайки, се заклел, че някога ще отмъсти на оскърбителя, страшно ще отмъсти. Така се появили първите врагове на дон Жуан.
Минало известно време и дон Жуан се сгодил за девойка от небогато семейство. Родителите на девойката били поласкани и зарадвани. Какво щастие за мома без зестра!
Новата годеница на дон Жуан била толкова хубава, че когато се молела в църквата, хората гледали повече нея, отколкото образите на светците.
Дон Жуан често посещавал годеницата си и не свалял от нея придирчиви очи, но лицето на девойката винаги оставало ясно и светло. Тя гледала своя годеник и се усмихвала. За беда от село пристигнала нейната омъжена по-голяма сестра. Тя била дебела, червендалеста, добродушна жена. Като видяла дон Жуан, сестрата високо казала:
- Ах, какъв господин се е сватосал с нас! Какъв красавец!
"И моята годеница може би ще заприлича на тази глупава жена" - със страх си помислил дон Жуан... и се отказал от невястата.
Щом дон Луис научил това, побързал да отиде при изоставената годеница, за да я утеши. Той определил на девойката голяма зестра и обещал да й намери добър годеник. Но изоставената годеница не чувала утешенията. Полудяла от мъка.
И тогава дон Луис казал на сина си:
- Напусни Севиля. Нека утихнат шумът и клюките. На мен също ми трябва време да се успокоя. А сега ми е твърде болно да те гледам.
Дон Жуан заминал за Мадрид. Отначало му било тежко и тъжно. Упреквал се за случилото се и прекарвал безсънни нощи, спомняйки си укорите на своя баща. Но в Мадрид всичко било толкова чудесно, толкова необикновено! Дон Жуан намерил нови приятели, бил представен в двора и се харесал на краля. Блясъкът на придворните балове ослепил дон Жуан. Той вече не си спомнял за Севиля.

 

Веднъж в един знатен дом дон Жуан видял девойка с чудна красота. Изглеждало като че край нея никога не може да бъде тъмно, така светели очите й. Това била дъщерята на стария командор на ордена на Жартиерата дон Гонсалес де Ульоа. Командорът се прославил в много сражения. Вражеските мечове оставили по лицето му дълбоки белези.
"Ето я моята истинска избраница! - мислел дон Жуан, гледайки дъщерята на командора дона Анна. - Свършиха моите търсения. Тази девойка е съвършено красива."
И той поискал ръката на дона Анна.
Намерили се хора, които се опитали да предпазят командора:
- Лоши слухове се носят за дон Жуан - казвали те. - Говори се, че е непостоянен човек. Не бива да му се вярва.
Но дон Жуан така се харесал на командора, че старецът никого не послушал.
А дона Анна отговаряла:
- Аз го обичам и той ме обича. Баща ми е съгласен. Какво има да се говори повече?
И тя заповядала да се уволнят от дома им всички, които се осмелявали да чернят нейния годеник.
Дон Жуан бил щастлив. Чакали само пристигането на баща му от Севиля, за да отпразнуват сватбата.
Веднъж годеникът и годеницата седели на скамейката в голямата градина, сред която се намирал дворецът на командора. Дона Анна се навела да откъсне една роза. Денят бил слънчев и ветровит. Облаците постоянно закривали слънцето и по лицето на дона Анна пробягвали златни и тъмни сенки. На дон Жуан му се сторило, че то е изменчиво като отражение в люлеещата се вода на фонтан. Без да иска, той започнал да се вглежда. Изведнъж дон Жуан с ужас си казал:
"Не може да бъде! Как не съм забелязал по-рано? Дясното й око е малко по-светло от лявото... И чертите на лицето й не са безупречни, не са напълно съразмерни. Едната вежда е малко по-висока от другата. Долната устна е като че ли мъничко подута. Дона Анна е красива, но тя не е онази единствената, която търсех. Отново съм сбъркал и съм уловил само призрака на съвършената красота. А може би няма такава на света и всичките ми търсения са напразни. Пак съм се излъгал."
При тази мисъл сякаш нож се забил в сърцето на дон Жуан и той казал на дона Анна със студена злоба:
- Вижте тези рози! Хубави са, нали? А знаете ли, че на Изток добиват масло от листенцата на розите? Достатъчни са само две-три капки от него, за да ви се стори и през зимата, че наоколо цъфти розова градина. Това е голяма радост за самотните хора. Аз ще ви подаря един флакон розово масло.
Дона Анна погледнала учудено своя годеник. Лицето му й се сторило бледо и студено като стоманата на меч. А дон Жуан продължил:
- Умеете ли да бродирате рози, дона Анна?
- Да, и много обичам.
- Ето занятие, което може да направи по-поносими много часове на печал и възпоминания.
При тези думи девойката разбрала всичко. Тя с достойнство станала, влязла в дома и рекла на баща си:
- Татко, върнете годежа на дон Жуан Тенорио. Аз никога няма да се омъжа за него. Нито за него, нито за който и да е друг.
Командорът видял, че дона Анна е дълбоко оскърбена. Той не разпитвал дъщеря си, а само казал:
- Искаш ли да отмъстя за тебе?
Дона Анна поклатила глава.
- Но може би след време ти ще приемеш да те сватосаме с друг годеник? Аз не съм вечен. Какво ще правиш самотна в празния и тъжен дом?
- Ще бродирам рози - отговорила дона Анна с тъжна усмивка.
Дон Жуан напуснал Мадрид и заминал за далечни краища. Ходил в Италия, Франция, Англия и навсякъде продължавал да търси съвършената красота. Много жени му се стрували прекрасни, но не за дълго. Всеки път - и все по-бързо - идвало разочарованието.
А тези, които дон Жуан напускал, не го забравяли толкова лесно. Те тъгували и плачели. Една умряла от мъка, друга отишла в манастир, трета се хвърлила в
реката...
Мъже, бащи или братя се застъпвали за оскърбените жени. Извиквали дон Жуан на дуел: кръстосвали се шпаги, но дон Жуан винаги излизал победител.
Сърцето на дон Жуан ставало все по-недостъпно за състрадание. "Нека се трошат тези груби глинени кукли - мислел си той, - тези жени, които се стараят да изглеждат прекрасни с помощта на белила, червила, бродирачки, плетачки на дантели и шивачи. Не аз, а те ме мамят. Но дона Анна... Никого не съм обичал така, както обичах дона Анна. Помня, в онзи злощастен ден по лицето й пробягваха сенки. Ами ако очите са ми изменили и дона Анна все пак е съвършено красива? Искам пак да я видя."
Дон Жуан се върнал в Мадрид. Но той нямал достъп в дома на командора, а дона Анна, както му казали, никъде не ходела. Дори се молела само в домашния параклис. Тук - и невидима! Тук - и недостъпна! Но нима можел някой да спре дон Жуан, ако е намислил нещо? За него нямало прегради.
Една тъмна есенна вечер дон Жуан прескочил високата стена и без някой да го забележи, се промъкнал в градината на командора. Прозорецът в покоите на дона Анна още светел. Значи, тя не спяла.
Срещу прозореца растял висок чинар. Дон Жуан се покатерил на него и като се хванал за клоните, надникнал в стаята.
Дона Анна четяла книга. През тези години тя била побледняла и отслабнала, но и най-взискателният художник не би поискал да поправи в нейното лице дори една-единствена черта.
Изведнъж дона Анна вдигнала очи. Тя видяла на прозореца бледо лице с черна брада. Книгата паднала от ръцете й. Дона Анна избягала от стаята и започнала да вика за помощ. В дома захлопали врати. Чуло се тропането на тичащите слуги. Дон Жуан бързо се спуснал по ствола на чинара и скочил на земята. От вратите на дома изскочили слуги с факли и го подгонили.
Дон Жуан започнал да отстъпва към оградата на градината, отбранявайки се от нападателите с удари на шпагата си. Слугата на дон Жуан седял върху оградата и държал готова стълба. Дон Жуан сложил вече крак на първото стъпало, когато изведнъж върху него се нахвърлил с шпага в ръка самият старец командор.
- Какво правиш в моята градина, негоднико? - извикал командорът. На светлината на факлите той познал дон Жуан. - Стой, ти казвам, и се защищавай!
- Ти се осмели да ме оскърбиш! - И дон Жуан кръстосал шпага с шпагата на стареца.
Силите били твърде неравни и командорът паднал мъртъв на тревата.
Гневът на краля бил голям. Героят от много войни, прославеният пълководец, да бъде убит през нощта на прага на собствения си дом! Да се хване убиецът и да се предаде на безпощаден съд. Но дон Жуан изчезнал безследно. Златото навсякъде откривало път за беглеца. Кралят обявил престъпника вън от закона. Но същия този ден дон Жуан благополучно отплавал от бреговете на Испания на собствен малък кораб.
На едно пристанище във Франция го настигнало писмо от баща му. "Вече много нощи не спя, мисля за тебе - пишел му дон Луис. - Хората не знаят броя на твоите жертви. Всеки път, когато убиваш на дуел, ти отсичаш с острието част от собствената си душа. Ти убиваш самия себе си. Опомни се, сине, докато сърцето ти не е станало съвсем безчувствено."
Дон Жуан разкъсал писмото на баща си на малки парченца. Да плава далече, колкото се може по-далече... Той се стараел да не си спомня за дона Анна. Дали бил сбъркал тогава, когато повярвал в нейната съвършена красота, или пък, когато се усъмнил в нея? Кой знае? Той винаги решавал бързо и веднъж завинаги, но тук нищо не можел да реши. И дон Жуан упорито продължавал да търси
съвършената красота. Нямал вече и сянка на надежда, но не можел да се откаже от търсенето. Иначе животът му нямало да има никакъв смисъл. Сега след всяко разочарование той все по-малко и по-малко страдал. Любовните приключения започнали да му се струват забавни. Забавни и толкова. Той се смеел и в сърцето му я нямало предишната болка, а само студът на камъка. Така било по-леко, така било съвсем леко!
Дон Луис научил, че името на сина му се е превърнало в обиден прякор. Когато при скарване наричали някого развейпрах и непостоянен в любовта дон Жуан, обиденият се хващал за шпагата.
Минали няколко години. Старият крал умрял, а младият обичал веселите събеседници. Той си спомнил за дон Жуан, простил му и отново го повикал в двора.
Дон Жуан пристигнал в Мадрид. Купил си великолепна къща и започнал да приема много гости. В дома му не замлъквала музиката, виното се леело като река. За такъв живот трябвали много пари и дон Жуан решил да се ожени за една богата вдовица. Тя не била нито млада, нито хубава, но нищо! Това не смутило дон Жуан. Сега му било все едно. Той често ходел в двора като най-приближен човек и разказвал на краля много забавни истории. Младият крал се смеел непрестанно и казвал, че дон Жуан е истински негов наставник. Мнозина в Испания ненавиждали дон Жуан, но враговете му можели да се надяват само на тайна мъст. Кой би посмял да нападне открито кралския любимец?
Неочаквано при дон Жуан дошъл баща му. Дон Луис пристигнал в Мадрид, но предпочел да отседне в хана, а не при сина си. Косите на дон Луис били побелели, очите - угаснали, гърбът му се бил превил, сякаш позорът на сина му като огромна тежест лежал на плещите му.
Дон Жуан учтиво посрещнал баща си, настанил го в креслото и заповядал да поднесат закуска. Настъпила минута на мълчание. Дон Луис с мъка започнал разговора:
- В последно време много неща чувах за тебе, сине мой...
- Наистина ли славата ми е толкова голяма?
- Славата може да бъде бяла и черна, като деня и нощта - отговорил дон Луис. - Нима ти е все едно какъв ще останеш в паметта на хората? Има имена, които светят с вечна светлина. А ти като пожар оставяш след себе си черна, обгорена следа. Сега за всеки развейпрах казват: "Той е истински дон Жуан", както на злия човек казват "Ирод, или на предателя Юда, или..."
- Списъкът може да се продължи, ако ви е угодно - прекъснал баща си дон Жуан. - Но да оставим това. Не искате ли да опитате скопен петел? Готвачът ми наистина не е лош. Между впрочем, имам за вас радостна новина, татко. Най-после се женя. Съгласете се, време ми е. Този път няма да размисля, не се безпокойте.
- Да, чух, че се жениш за вдовица, за богата вдовица, за сандъци със злато. О, ако ти беше започнал с това, с което свърши, по-малко щях да те презирам! В името на какво страдаха толкова много хора? Защо напускаше годеници, убиваше мъже? Ето с какво свършиха търсенията на съвършената красота!
- Съвършена красота ли? Няма такава на света - усмихнал се дон Жуан, - аз бях глупав мечтател. Няма съвършена красота! Няма любов! Няма вярност! Приказки! Смехотворни измислици!
- А какво има? - попитал дон Луис и побледнял.
Дон Жуан вдигнал чашата си от венецианско стъкло така, че слънчевите лъчи заблестели във виното, червено като кръв, и нищо не отговорил. Пурпурният отблясък паднал върху лицето му... Тогава дон Луис станал и промълвил:
- Страшно ми е с теб... Прощавай, сине мой, в този живот няма повече да се видим... - И той тръгнал към изхода. На прага все пак се обърнал и погледнал сина си. Но дон Жуан не се затичал след баща си и не го върнал, а продължавал да пие вино на бавни глътки.
Вечерта дон Жуан отишъл в една кръчмичка да погледа цигански танци. Съпровождал го само един млад паж. Дон Жуан нахлупил шапката над очите си - не искал да го познаят.
Изведнъж в глухата пресечка го нападнали няколко наемни убийци. Лицата им били закрити с маски. Наметалата се надигали от скритото под тях оръжие.
Дон Жуан бил храбър до безразсъдство, но разбрал, че трябва да се спасява с бягство. За такива главорези няма закони на честта - ще ти забият нож в гърба и толкова. Такава смърт му се струвала отвратителна и позорна. Дон Жуан се втурнал да бяга, свил в една улица, в друга, отминал някакво пусто място и изведнъж видял пред себе си самотен параклис. Той със сила дръпнал вратата. Не е заключена! Дон Жуан се промъкнал незабелязано вътре и се озовал в полумрак. Огънчето на кандилото не можело да разсее гъстите сенки.
Дон Жуан си поел дъх, огледал се и видял надгробна статуя. Вероятно тя била изваяна по образ и подобие на този, който бил погребан в параклиса. Високият воин от бял мрамор стоял на вечна стража над гроба. Тежката ръка надменно лежала върху щита. На него бил изрязан фамилният герб.
В параклиса, запъхтян и разтреперан, се втурнал изплашеният паж:
- Сеньор, убийците, изглежда, са загубили следите ни. Можем да се скрием тук до сутринта, а вратата ще запънем отвътре.
- Не си го измислил лошо. Няма ли да ми заповядаш да легна да спя без вечеря върху тази надгробна плоча? Толкова бързо бягах, че нямам нищо против да хапна. Кой е поканен днес при мен на вечеря?
- Днес? Струва ми се, никой, сеньор. Вие се канехте да пренощувате в кръчмичката.
- По дяволите! Колко досадно! В кръчмата сега не може да се отиде - ще те заколят като овен. Но погледни това каменно чучело - как пули към нас белите си очи. Я прочети надписа на гроба. Искам да знам кой е погребан тук.
Пажът запалил свещ и я доближил до надписа.
- Сеньор, това е гробът на командора Гонсалес де Ульоа - казал той, запъвайки се. - Надписът гласи: "Тук най-благородният кабалеро чака заслужената мъст да стигне най-после жестокия му убиец."
- Я виж, командорът, стар познат! - възкликнал дон Жуан. Опасността го разгорещила и у него кипял весел бяс. - Знаменити командоре, доблестни воине, ти си водил след себе си в сраженията много знамена! А сега стоиш тук, изсечен от камък. Дали твоята слава е бяла като ден или черна като нощ? Сега на тебе ти е все едно! Все едно! А помниш ли как ме наричаше негодник? Н'а ти сега - и дон Жуан хванал статуята за мраморната брада. - Ела при мен днес на вечеря, мой нестанал тъсте, чуваш ли? Коремът ти навярно е изсъхнал от дългото постене... - И дон Жуан се обърнал и се отдалечил.
Тогава младият паж завикал неистово:
- Мой сеньоре, статуята кимна с глава. Тя кимна с глава!
- Какви ги дрънкаш, страхливецо? От страх виждаш двойно - спокойно отговорил дон Жуан. Но все пак той не пожелал нито минута повече да остане в параклиса и излязъл на улицата. Да става, каквото ще!
Скоро убийците го забелязали и отново се спуснали да го преследват. А нямало къде да се скрие. И отдясно, и отляво се простирали бели каменни стени. Вятърът хвърлял сух прах в очите. Чувал се лай на кучета, някой бързо заключил врата.... Редките минувачи се отдръпвали встрани. Селянин се скрил зад гърба на мулето си. Монах се прекръстил и нахлупил качулката си. Само маслините и
смокините се подавали зад стените и протягали към дон Жуан дълги тъмни ръце.
Дон Жуан решил да се облегне с гръб до стената и скъпо да продаде живота си. У него вече се разпалила познатата радост на боя.
Изведнъж той чул тракане на колела и иззад завоя излязла карета, впрегната с четири коня. Дон Жуан отворил с рязко дърпане вратичката и в движение скочил в каретата.
В нея стояла млада дама със своята дуеня. Те и двете извикали.
- Не бойте се, благородни дами - започнал да ги успокоява дон Жуан. - Аз не съм крадец. Гонят ме по петите наемни главорези и ме заплашва смъртна опасност. Но ако съм ви обезпокоил, то кажете ми само една дума и аз ще скоча от каретата.
Младата дама извикала на кочияша, който в уплахата си позадържал конете:
- Карай с всички сили. По-бързо!
При звука на познатия глас дон Жуан трепнал. Дона Анна... Това била дона Анна! Поразен, той не могъл веднага да намери думи за благодарност. Дона Анна му казала:
- Излезте от каретата, сеньор. Вие сте вече на оживена улица. Тук нищо не ви заплашва. Аз би трябвало да забия кинжал в сърцето ви, за да отмъстя за смъртта на баща си. Но няма да го направя. Нека небето ви накаже.
Каретата спряла. Дон Жуан отворил вратичката и се обърнал към дона Анна. Факлите на стражниците осветили лицето й. И дон Жуан видял, ясно видял, че тя била съвършено красива. Вратичката се захлопнала и каретата отминала.
Дон Жуан се отърсил от вцепенението и някак неохотно, с тежки крачки, се отправил към къщи. Скоро и младият паж благополучно се върнал и почнал да разказва на слугите чудеса за своята храброст. Набол на шпагата си трима главорези!
Дон Жуан седнал на масата и заповядал да му донесат вечеря, ядосвайки се на самотата си, която давала твърде голям простор за мисли. Пажът с още не съвсем сигурна ръка налял вино в чашата и запалил восъчните свещи.
"Ако можеше да стане чудо - мислел си дон Жуан, опрял лакет на масата, - ако дона Анна би ми простила... Но не, каква полза! Аз вече не мога истински да обичам. Твърде много страшни дела извърших. Търкулих се като камък по стръмен склон и нищо вече не може да ме върне на върха. Но и да живея без дона Анна не мога... Чувал съм, че пиратите заставят жертвата си да мине по дъска, преди да я съборят в бушуващото море. Аз сам тръгнах към гибел. Ето го края на дъската."
Изведнъж някъде долу на улицата до входната врата се дочул някакъв непонятен шум. Сякаш някой ударил по вратата с тежък чук. Последвал изплашен вик и тропот на крака.
Дон Жуан сбърчил вежди. Коя ли буйна дружина е посмяла да нахълта в неговия дом?
В стаята се втурнал вратарят и казал, като си плетял езика:
- Сеньор, на вратата чука някакъв гост... Само че, сеньор, той е от камък. Ей богу, не съм пиян! Ето и другите слуги видяха, но те избягаха, сеньор, Шмугнаха се нагоре по стълбата като мишки. Този каменен идол казва, че сте го поканили на вечеря. И как гърми с каменния си юмрук по вратата, едва не я разби на трески. Ей богу, не съм пиян...
- Вярно е, поканих го - отговорил дон Жуан с твърд глас. - Върви и приеми Каменния гост с нисък поклон. А ти, пажо мой, вземи свещник да светиш на госта по стълбите! Хайде де! Какво стоите! Отивайте ви казвам!
Вратарят и пажът излезли. Нещо се търколило с тропане по стъпалата на мраморната стълба. Сигурно пажът бил изпуснал свещника от ръцете си.
Раздали се отмерени и тежки крачки, като че ли цял отряд воини маршируват в крак. Съдовете на масата заподскачали, зазвънтели. Втурнал се изплашеният паж.
- Спасявайте се, сеньор, спасявайте се, ако ви е мил животът! Каменният гост е на прага...
- Нека влезе - усмихнал се дон Жуан. - Сега ми е все едно!
Вратата се разтворила с такава сила, че едното крило се откачило от пантите и рухнало с грохот.
Стъпвайки тежко с големите си плоски ходила, влязла статуята на командора. Пламъците на свещите полегнали настрана и изпуснали сини езици от дим.
- Ето ме, дон Жуан! Ти ме викаше - казал Каменният гост с такъв глас, сякаш всички ветрове по света засвирили в кюнеца.
- Здравей, Каменни гостенино, радвам се да те видя. Ей, паж, донеси повече свещи, премести по-близо позлатеното кресло. Избяга. Добре, аз сам ще ти приближа креслото. Сигурно си уморен от дългото стоене, командоре. Да поговорим.
- Дай ми ръката си, дон Жуан, ако ми се радваш. Дай да стисна ръката ти!
- Ето, вземи я! - твърдо и без да трепне, отговорил дон Жуан. - Ти си мъртъв, но и аз не съм по-жив...
Каменният гост бавно взел ръката на дон Жуан и я стиснал като в менгеме.
Дон Жуан застенал от болка:
- Пусни ме! Пусни ме, командоре! О, дона Анна! Или не те е имало никога? Проклинам своето безумие! Проклинам зелената земя, проклинам слънцето, проклинам всичко, което погубих - щастие, любов, вярност...
Тогава земята глухо затреперала, разтворил се намазаният с восък под под краката им и Каменният гост и дон Жуан пропаднали в бездната.
И земята отново се затворила над тях.