Българска търсачка и начална страница

 

Знаете ли с какво се е прославил стрелецът Вилхелм Тел?
Колко векове са минали вече, а хората все още не са забравили неговия точен изстрел.
Швейцария е страна на планини и езера. Спуснеш се долу в равнината - езеро. Изкачиш се горе в планините - и там вода в каменни чаши. Лежи спокойно и гладко езеро, грее се на слънцето. Измъкне се вятърът от прохода, покрие небето с черни облаци и то забушува, закипи, сякаш от бреговете иска да излезе.
Пази се от яростта на водата, рибарю! Зазяпаш ли се - с гибел те заплашват острите скали. Но рибарят познава всяка скала, всеки подводен камък. Негови са скалите, негово е езерото.
Тесни пътеки се вият из планините. Долу има пропаст, но овчарят върви уверено. Познат му е всеки завой на опасната пътека. Негови са планините, негови са пътеките.
Езерата са богати с риба, горите с дивеч. На сочните планински пасбища мучат и блеят стада. В долините зрее грозде, класи пшеница.
Кой е зачервил така пъстървата, кой е опушил змиорката осолил сьомгата? Кой е направил сиренето? Кой е набол овнешките гърди с късчета сланина и натъпкал здраво колбасите? Кой е позлатил рогцата и копитцата на сърната, снета от шиша за печене на месо? Златните ръце на швейцарците.
Но тези ястия не са за вас, швейцарци. Готвачи и слуги ги носят на австрийския управител. Носят ги на наместника Геслер под охраната на войници-наемници.
А за вас е плясъкът на рибите опашки и звънът на звънчетата по шиите на кравите и овцете. Нуждата се засели във вашите колиби.
Стои войникът-наемник сред Швейцария, разкрачил широко крака, здраво стиснал в ръка алебарда. Колко десетки години стои вече тук. Наел се е войникът - продал се е.

 

Бият барабани така, че можеш да оглушееш!
Викат глашатаи. Из целия Алтдорф се носи:
- Слушайте! Слушайте! Слушайте! Който не изпълни заповедта на наместника, ще бъде хвърлен в затвора! Който не изпълни заповедта на наместника, ще бъде хвърлен в затвора!
Тежки времена!
Старият звънар седи на камбанарията и гледа надолу.
Защо така са опустели улиците на Алтдорф? За какво ли пазят войниците на площада?

 

Тази сутрин Вилхелм Тел се приготвил да отиде в град Алтдорф.
Рано-рано излязъл от къщи. Той не би подранил толкова, но големият му син нямал търпение: събудил се преди първи петли, бързал. Баща му обещал, че днес на празника на свети Мартин ще му вземе малък, удобен самострел от техния познат оръжеен майстор Конрад.
А синът наистина вече е пораснал. И късо наметало на раменете като на баща му, и краката му до коленете стегнати с върви на кръст, а и рижите му твърди коси пламтят на слънцето по същия начин. Истински планинец.
- Само дето е без брада и няма самострел на гърба си - усмихнал се Вилхелм Тел.
По пътя към тях се прилепил и по-малкият син. Склонил баща си да вземе и него на празника в града. С деца пътят е три пъти по-дълъг.
Тел се добрал до града чак по пладне. Минал през градската врата и излязъл на улица "Кръгло сирене". Нямало жива душа. Сякаш всички били измрели. На всички магазини - катинари.
Тел свил по улица "Кръчмарска". От кръчмата не долитал ни шум на гласове, нито тракане на халби за бира. Къде ли е отишъл кръчмарят Винкелрид? Защо не стои както винаги на вратата на кръчмата си?
Вилхелм Тел ускорил крачка. Погледнал момчетата. Близо било вече до площада. Всичко ще научи от своя стар приятел оръжейния майстор Конрад.
Влязъл с децата през вратата на старата кула - в дълбоката ниша на статуята на мадоната. Коленичили. После излезли от сумрака на залетия от слънце площад. Изведнъж децата се развикали:
- Татко, виж, виж! Шапка на тояга!
И наистина точно в средата на празния площад имало една шапка на прът. Тя приличала на странна птица. Пауновите й пера се развявали на вятъра.
- Кой глупак е окачил там тази шапка? - учудил се Тел. За какво?
До пръта имало трима войници. Като почетен караул. Малко по-настрана - двама барабанчици.
Стоял Тел, гледал, нищо не можел да разбере. И тук навсякъде прозорците били плътно затворени, а вратите здраво заключени.
Но къде са хората? Да не са напуснали града?
Най-после някой се показал от другата страна на площада. Идвал един старец. Времето му било дало трети крак - бавно се тътрел, опирайки се на тояжката си.
Старецът спрял до пръта.
Барабаните гръмко забили. Старецът се превил на две, едва не паднал. И изведнъж Тел разбрал, че старецът се кланя на шапката...
А безсрамните наемници се смеели, побутвали се един друг с лакти.
Тел гледал войнишкото забавление. Превит, сякаш остарял с още десет години, старецът се отдалечил.
Ето че през площада забързала млада жена, която водела за ръка момченце. Тя сложила длан на главата на синчето си и я навела надолу. И жената също се поклонила на шапката.
Площадът опустял отново, но не за дълго. Минали седем рибари, които носели на раменете си мокра мрежа.
Две алебарди се кръстосали и им преградили пътя.
- Ей, да не сте ослепели и оглушали! Поклонете се на шапката! Или не сте чули заповедта? Зад решетката ли искате да отидете?
Рибарите са свикнали да превиват гърбове - те по цял ден теглят наведени мрежите. Но съвсем друга работа е да се покланяш на шапка. Те леко навели глави, без да се гледат един друг.
А войниците им креснали:
- По-ниско, по-ниско се поклонете на шапката на господин наместника Геслер! Ей, момче, я се усмихни, не стой като на погребение!
Тел подсвирнал: "До къде се е стигнало!... Това старо животно Геслер! Намислил шапката си да окачи. На шапката му да се кланят волните швейцарци! Малко му е, че ни обира и граби, иска да ни унизи... за да стъпче и нашата
чест, нашата гордост!"
- Татко! - дръпнал малкият син Тел за ръката. А къде е празникът? Да отидем на празника!
Тел стиснал здраво мъничката ръка. Погледнал към по-големия си син. В очите му се четяла тревога.
- Да вървим, деца - и спокойно повел синовете си през площада.
Войниците кръстосали алебардите, радвайки се на новото забавление.
- Пуснете ни - тихо казал Тел и дръпнал настрана алебарда.
Войникът зяпнал от учудване.
- Ти какво! Знаеш ли ти, че...
- Зная - усмихнал се Тел.
- Поклони се на шапката! - закрещял с цяло гърло другият войник.
- Да се поклоня на шапката ли? Не, приятелю, Вилхелм Тел не се кланя на всяка глава, а ти искаш да се кланя на празна шапка.
- Хванете го!
Вкопчили се войниците в Тел, увиснали на него. Лицето на Тел почервеняло. Силните жили на шията му се изопнали като въжета.
Замахнал и ударил в гърдите един як войник. Той изохкал и се превил на две.
- Ти се кланяй на шапката, австриецо! - извикал Тел.
Тел имал здрави юмруци. Един войник паднал на земята, след него втори.
- Не сте ли хванали твърде едър звяр, ловци - тежко дишайки, казал Тел. - Аз не съм заек, нито пък лисица.
- Обкръжете го! Дръж отзад! - крещял дългият като върлина барабанчик.
Барабанчиците се спуснали да помагат на другите войници.
- Татко, пази се - чул Тел гласа на големия си син.
Тел успял да отскочи - във въздуха изсвистял камък.
- Измяна! Бунт! Стража! - викал войникът и така си стоял прегънат на две. Не можел да се изправи.
И изведнъж на площада започнали да прииждат хора. Прозорците се разтворили с трясък, вратите със скърцане. Излетелите нагоре гълъби тревожно закръжили над площада. В тъмния прозорец се мярнала главата на оръжейния майстор Конрад и изчезнала. Ето, той бил вече на площада с кожена престилка и тежък чук в ръце.
Бързо звънко чаткане на копита накарало всички да се обърнат. А и без да гледат, за всеки било ясно, че препуска голям конен отряд.
На площада дошъл самият наместник Геслер със свитата си; охранявали го сто конници с копия.
Господин наместникът яздел важно на бял жребец. Изпод подпухналите му червени клепачи злобно гледали две малки очички.
А до него осем от най-известните австрийски дворяни се поклащали върху украсени със злато и сребро седла на враните си коне. Виели се ярки пера, святкали скъпоценни камъни, блестял разноцветен атлас.
- Какво става тук? - изкрещял наместникът Геслер.
Сякаш изпод земята изскочил един пъргав дългокрак шпионин. Главата му сякаш била втъкната в раменете. Застанал на пръсти и риболепно зашепнал на наместника:
- Вилхелм Тел... Размирник... Стрелец...
Геслер бавно се обърнал към Тел.
- Вярно ли е, че си отказал да изпълниш моята заповед, Вилхелм Тел?
Тел погледнал спокойно наместника в очите.
- Господин наместник, не вярвам, че вие бихте могли да издадете такава заповед. Този, в чиито ръце е властта, трябва да бъде добър и великодушен с хората.
- Не вярваш ли? А аз пък вярвам на всичко, което ми казват. Сигурно съм стар и твърде доверчив. Казаха ми, че си най-добрият стрелец в Швейцария и аз повярвах. А може би не трябваше, а?
- Че защо! От сто крачки свалям ябълка от дървото - казал Тел и забелязал някакъв зъл огън в жълтите очи на Геслер.
- От ябълка?... Е, защо пък от ябълка... защо от ябълка...
Наместникът затворил очи. Сякаш бил задрямал на седлото, забравил за всичко. Изведнъж по съненото лице на Геслер се появило нещо вълче, хищно.
- Ще свалиш ябълка от главата на един от твоите синове! - тихо казал той.
Тел потреперал.
- Вие се шегувате, господин наместник!
- Чувал ли си някога да съм любител на шегите? Ти си изкусен стрелец. Не улучиш ли ябълката, главата ти няма да оцелее. Сама ще падне като зряла ябълка. Каква шега има тук?
- По-добре веднага ме убийте! Кой ще се реши на такъв изстрел?
- Татко, стреляй! - извикал големият му син. - Не се бой. Аз няма да помръдна.
Зад Тел някои застенали, други заохкали.
Тълпата стояла зад полукръг от блестящи копия. Ужас се четял по лицата на жените. С гняв били пълни очите на мъжете.
- Отмерете сто крачки! - заповядал Геслер.
И пак неизвестно от къде изскочил пъргавият шпионин, започнал да скача с дългите си крака, отмервайки крачките. Всяка крачка била равна на три крачки.
- Ето сто крачки. Стотната е тук под липата - дочуло се от другия край на площада.
- Всяка крачка ще ти се пише в сметката, убиецо! - извикали от тълпата.
Не било ясно дали наместникът е чул тези думи или не, но тези, които били до него, видели как се свили и побелели пръстите му върху дръжката на меча.
- Вземете малкия! - тежко паднали думите на Геслер.
Оръжейният майстор Конрад отстранил стража и излязъл напред.
- Господин наместник - казал той, - пуснете Тел. Дори и да е виновен в нещо, той вече е достатъчно наказан.
Без дори да погледне оръжейния майстор, Геслер го отстранил с камшика си и тежко се отпуснал в седлото.
- Чакам - казал той на Тел.
В тълпата се чул силен ропот. Сто остри копия веднага се насочили срещу нея.
- Стойте! Стойте! Спрете! - завикал Тел. - Съгласен съм. Ще стрелям в ябълката.
- Заведете момченцето до дървото! - заповядал Геслер.
Войникът искал да хване момчето, но то се измъкнало. Като змиорка се изплъзнало от здравите му ръце. Само се затичало към липата.
- Дай да ти вържа очите!... - извикал оръжейният майстор Конрад.
- Няма нужда! Не искам! Нали татко ще стреля!
Войникът наемник сложил ябълката върху главата на момчето. Боейки се да не помръдне, то стояло неподвижно и гледало баща си.
Вилхелм Тел свалил от раменете си своя самострел. Извадил от колчана две стрели и скрил едната от тях в пазвата си.
- Всички изведнъж притихнали. Мнозина затворили очи и се обърнали.
Във въздуха изсвистяла стрела.
- Татко! - звъннал радостният глас на момчето.
- Жив! Невредим! - въздъхнали като един човек всички хора на площада.
Момчето изтичало към Вилхелм Тел - двете половинки на ябълката били в ръцете му.
А стрелата се люлеела като жива в ствола на липата.
Оръжейният майстор Конрад взел от ръцете на Тел самострела, за да може бащата да притисне сина до гърдите си.
- Забравяйки за Геслер и стражата му, хората радостно се трупали около Вилхелм Тел.
Но изведнъж отново се раздал гласът на наместника Геслер:
- Кажи ми, Тел, защо скри втората стрела в пазвата си?
- Ние, стрелците, имаме такъв обичай - казал Тел и притиснал бузата си до главата на детето. Косите му миришели на ябълка.
- Не казваш истината, стрелецо! Зная обичаите на вашата страна. Няма такъв обичай. Не бой се, кажи истината. Каквото и да отговориш, ще ти подаря живота.
Оръжейният майстор Конрад протегнал ръка - да спре Тел, да го задържи, но не успял. Той вече тръгнал към наместника.
- Ще кажа. Втората стрела беше за тебе. Ако ръката ми беше трепнала, ако бях улучил сина си, втория път нямаше да сгреша...
Геслер се вгледал в очите на Вилхелм Тел и видял онова, от което най-много се страхувал.
Не, не му били покорни тези хора. Тези планинци. Явно не напразно шпионите донасят, че тази мръсна паплач се събира високо в планините, където не може да проникне нито един войник. И че вече е сключен таен съюз между трите кантона. Досега той не вярвал напълно в това. Колко много хора бил измъчвал, изтезавал и разпитвал в подземията на своя замък - нито от един не бил изтръгнал
признание. А сега разбрал, че всичко е точно така, че всичко е вярно.
И тогава, задъхвайки се от злоба, Геслер казал:
- Аз ще сдържа думата си! Ще те оставя жив, Вилхелм Тел. Но от днес нататък ти не ще видиш нито луната, нито слънцето. Ще изгниеш в подземието на моя замък. Хванете го и го вържете! Изгонете всички! Бързо да се очисти площадът! Кучета с кучета! Свини такива!
Войниците разпръснали народа. Очистили площада. Вързали Вилхелм Тел. А оръжейният майстор Конрад отвел със себе си синовете му.

 

Замъкът на наместника Геслер се издигал на брега на езерото. Там, в мръсното подземие, щял да се мъчи Вилхелм Тел.
Двадесет лодки отплавали от брега. На първата лодка с пурпурния флаг бил сам господин наместникът и осемте най-знатни дворяни.
Ладията на наместника летяла по вълните. След нея като ято жерави се носели другите лодки. Гребците дружно се наклонявали напред, после рязко се отдръпвали назад. На дъното на лодката лежал вързаният Тел. Не виждал той
родните брегове, но над него било родното небе.
На малинова кадифяна възглавница седял Геслер. Млад дворянин, превил се в угоднически поклон, му наливал в чашата гъсто вино от сребърна кана.
Наместникът бил недоволен от себе си. На площада едва не се уплашил от тълпата. Но страхът не го оставял и сега. От чашата се изляло вино и потекло по пръстите на Геслер. Той обърнал глава и видял, че всичко наоколо се
изменило. Небето било ниско надвиснало, извил се вихър, който хвърлял лодката от вълна на вълна.
Снели платната. Кормчията с тревога гледал към скалистия бряг. Станало тъмно като нощ. Сини мълнии прорязвали черното небе.
В страха си Геслер викал нещо на гребците, но вятърът отнасял думите му - потапял ги във вълните. Всички се събрали накуп, нападали на дъното на лодката. Плащовете им се намокрили, перата на шапките им увиснали. Геслер се вкопчил в скамейката.
Вятърът гонел лодката право към брега, върху острите скали.
Кормчията викал - поставил ръце на устата си. Трудно можел да се промъкне слабият човешки глас през грохота на вълните.
- Господин наместник, заповядайте да развържат Тел! Само Тел може да ни спаси - той познава най-добре от всички тези скали.
- Развържете го! - заповядал Геслер. - Дайте му кормилото.
Кормчията с големи усилия се добрал до Тел и срязал хлъзгавите мокри въжета.
Езерото на четирите кантона бушувало. Около скалата имало бяла ивица - ивицата на смъртта.
Тел управлявал ладията. Тя едва се издигала на гребена на кипящата вълна и се плъзгала надолу. И така без край - ту нагоре, ту надолу, ту към небето, ту към преизподнята. Брегът все повече и повече се приближавал. Ето вече се
виждала скалата с плосък връх.
Тел измервал на око разстоянието. Натиснал отново кормилото. Обърнал кърмата на лодката към скалата и загребал с борда вода.
Тел целият се напрегнал като барс, готов за скок. Скочил на борда и сякаш литнал над гребена на високата вълна. А когато вълната се отдръпнала - всички видели Тел. Вятърът бил заметнал късия плащ над главата му. Краката на Тел се плъзгали по мокрите камъни. Той вървял като по въже по тесния край на скалата. След минута Вилхелм Тел се скрил.
Скрили го родните планини.
Бурята утихнала. В небето затрептели звезди. Последните дъждовни капки лениво се стичали от лист на лист и тежко падали на земята.
Един стрелец вървял по опасната пътека през планинския проход. Той избирал най-краткия път. Не спирал, не си поемал дъх.
Отбил се само в една пастирска колиба. И макар да не останал дълго, не излязъл с празни ръце от там. Вилхелм Тел отново държал в ръцете си самострел. Луната му станала помощник - осветявала пътя му към замъка.
Ето го замъка на наместника. Показали се черните зъбци на стените. Подемният мост бил спуснат, мяркали се светлини. Най-много факли имало на моста и до вратата - слугите чакали господаря си. Сигурно отдавна вече са изпратили оседлани коне на самия бряг. Наместникът можел да се появи всеки момент.
Стрелецът отместил храстите и зачакал.
Иззад завоя на пътя се показал Геслер със свитата си. Отзад уморено се влачели войниците.
Стрелецът внимателно се прицелил.
Много диви зверове бил убил той в планините. Ненаситни глигани, свирепи мечки, хищни вълци. Но този звяр бил най-ненаситен и най-безпощаден от всички!
Стрелата полетяла.
Стрелецът улучил. Австрийският наместник паднал настрана, без дори да охне. Войниците се втурнали към Геслер. От страх конят се изправил на задните си крака и съборил ездача. Конникът се търколил надолу по стръмния наклон на пропастта, а след него с грохот се посипали камъни.
Слисани, войниците се струпали в края на пропастта.
А Вилхелм Тел отишъл в планината по една тайна пътека, там, където го чакали верните му другари.

 

Камбаните в Алтдорф биели.
Като песен за свободата звучали.
Славели изстрела на Вилхелм Тел.
Отговорили им всички камбани в Ури и Шварцвалден. Радостната вест се понесла от кантон в кантон.
Оръжейният майстор Конрад ден и нощ работел с калфите си. Ковял мечове и наконечници за стрели. Свободолюбивите швейцарци се въоръжавали и отивали в планините.
Желаната свобода не дошла изведнъж. Още осем години се мъчела страната под гнета на австрийците. Но настъпила хиляда триста и петнадесета година - и пастирите и селяните разбили австрийската войска в голямата битка при
Моргартен. Австрийците завинаги се махнали от швейцарската земя.
Звънете, звънете, камбани от свободните кантони, прославяйте подвига на Вилхелм Тел!