Българска търсачка и начална страница

 

 

Некаш Трите пръста се отдалечи от групата, която се сблъскаше край канцелариите на Компанията пред една дъска, където беше написано с тебешир:

 

ПЕРСОНАЛ, „МАРИЯ ЛУИЗА СЕГУНДУ“.

 

Само Антониовците там бяха трима: Антониу Марколину, Зидору и Мешкита. Майтап.
Край него минаха няколко моряци с черни гумени ботуши до коляното, жените, които пренасяха въглища, скачаха тичешком от фрегатите с напълнени кошници. Кълките им бяха широки, краката — дебеля, те замеряха пазачите и високо се кикотеха.
От лявата му страна остана един пепеляв на цвят търговски кораб с понтонни лодки и противовъздушни оръдия по целия корпус, с име, написано на носа — „Барон Дъглас“, и един правоъгълен надпис, окачен на кърмата: Take care with the proppelers, последван от превода: Пазете се от витлата.
Трите пръста спря за малко, за да отвори пакета тютюн „Дуке“ и започна да си свива цигара. Но като вдигна поглед, зърна Олимпу Роке, седнал на един варел за катран да кърпи една обувка. По дяволите, пак закрачи нататък, защото оня Роке беше един от ония авантаджии, които най-много пушеха и все нямаха тютюн.
Там, напред, „Георгиос Калукос“ зареждаше хранителни припаси. На кърмата двама моряци наблюдаваха движението по кея.
Той ускори крачка. Когато се товарят хранителни припаси, винаги пада по нещо. Забърза и разкопча сакото си, за да покаже голото си тяло.
На трапа на „Георгиос Калукос“ имаше един равнодушен моряк и един митничар, един внимателен митничар. Майтап, Антониу Симойнш, което се вика голям майтап.
Погледна кораба, надвеси се над парапета и не се качи по стълбата.
Продължи да върви, но от време на време поглеждаше назад. Мина край бавните кранове, които пълнеха трюмовете на „Импайр Флаг“, и скоро след това корабът „Георгиос Калукос“ беше само три комина, препасани със синьо, сред бъркотия от китобойни кораби, скрипци и мачти.
В този момент забеляза един човек по средата на мостчето. Той хвърляше пълни шепи риба във въздуха, а на свой ред смрадливи чайки с големи крила се спускаха върху него с дрезгави крясъци.
Е, как е, Три пръста? Хайде кажи, виждал ли си някога да се хвърля така риба на чайките? Да, риба, човече. Гледай как странно е облечен, с тесни кожени панталони. Иди, приближи се до краката му и кажи само това: Eh, Mister, cigarette? И посочи с два пръста към устата.
Некаш потърси кибрит и запали фината цигара с филтър.
После отскочи до лавката на мадейреца. Срещу нея беше корабът „Амаранте“, по целия му корпус имаше работници, които кърпеха ръждясалото му тяло с червени миниеви правоъгълници. Поялниците и електрожените гризяха железните листове, чуковете вадеха искри от нитовете.
Свечеряваше се, но животът на пристанището не спираше. Докери и чиновници гъмжаха все още из складовете, един митничар освобождаваше стока и завързваше запознанства. На борда един кранист търкаше подпухналите си за сън очи на охтичавата светлина на прожекторите. Държеше се леко за ръчките и кранът продължаваше да трака и да пуши.
За хора като Антониу Симойнш, Трите пръста, тези неща са целият живот на едно пристанище.
Без акостиралите кораби и скърцането на въжета пристанището е огромна тераса, изоставена на вълните, голям каменен сал, където чайките отиват да хвърлят тор и да оставят своите мъртви и мръсни пера като следа от незнайно корабокрушение.
Трите пръста си спомняше това всеки път, когато влизаше в изгнилото и разпадащо се старо пристанище. Спомняше си и очите му се спираха на оградата от колове, покрита с миди и напръскана с кал, потопена в мътните води.
По-нататък край един изгнил навес го поздравиха трима мъже от върха на един голям сандък. Гласовете им се чуваха приглушени, треперещи в стелещата се мъгла.
А, ето трима другари, много важни за оня, който обича хубав тютюн, както във Филаделфия, само с една дребна надбавка, защото, разбира се, все трябва да се спечели нещо, нали? И часовници… Но я по-добре елате настрани. Чуйте, швейцарски часовници, по-евтини от ония в магазините и по-добри. По-добри са, ами че този тук е от категорията на един „Интернационал“. А, приятелчето не знае, че това е друго нещо. Попитайте, попитайте някъде и после ми разправяйте.
Щом отиде при тях, Некаш Трите пръста седна и каза:
— Хай, дявол да го вземе, ако това не е куцузлук. Помислете само, обиколих навсякъде около Компанията и нищо.
— Научи ли? Фирмину бил арестуван.
Некаш изгледа тримата другари. Стояха с наведена глава, с примирен, но в същото време странен вид. Роке гледаше в ръцете си, които барабаняха по сандъка, и си подсвиркваше тихо през зъби.
— Тогава по-добре да изчезваме. Ако ни забележат, спукана ни е работата.
— Ами — измърмори Алфая. — Бяхме големи приятели и знам какво е способен да направи тоя момък за другаря си. Бяхме, дето се вика, дупе и гащи. Харесвахме едни и същи неща и се смеехме на едни и същи вицове.
Водата се плискаше в една лодка, чуваше се тежкото пуфтене на локомотив, който маневрираше.
Все така става. Когато някой човек се забърка с опасни работи, винаги си изпаща. Николау нали все ходеше насам-натам да дрънка какво прави и какво струва? А сега е там, нали?
— Всичко правят безразсъдно и после свети Сиприану да им е на помощ.
— Ами да, но човекът нямаше вина.
Олимпу Роке престана да подсвирква и поклати глава:
— Тя, само тя натопи момчето. Тежко е сега да отиде на сянка за такова нещо. Има ли някой цигарка?
Трите пръста подаде пакета тютюн намръщено. Докато си свиваше цигара, Роке мърмореше:
— Тежко е я, тежко е. Без дори да е откраднал или да е направил нещо.
— Остави ме обаче аз да разкажа, защото пръв научих за това — каза Алфая, протягайки ръка. — Той беше арестуван заради оная с дървения крак, това е истината. Но вината също не беше нейна.
— Винаги ме е било яд на тая кучка, дето вие хич не я знаете. Спомняте ли си Шику Полидор?
— Хайде нови двайсет, това няма нищо общо с тая работа. Фирмину ходеше с нея, но това не засягаше никого. Момичето имаше стая някъде към Посу ду Бишпу и колкото и да не ходеше, поне се знаеше, че може да отиде да спи там.
Некаш плю презрително. Алфая забеляза гримасата му и каза:
— Познавам я много добре тая. Казвам ви, че съм й виждал чуканчето на крака. Хем без риза и без патерици. Знам добре каква е, момчета.
— Добре де, ама тя носи нещастие, човече. Гледай само какво стана с Шику Полидор, гледай само. Това е бясна кучка, кучка, дето се гали като котка.
— Това нищо не значи, Три пръста. Работата стана малко по-иначе: Виана от полицейския участък в Сантуш ги спипа двамата, пияни на една стълба, разбираш ли? Хубаво знаем, че Фирмину нямаше да направи така, ако всичко беше наред. Но Дървения крак с опасна работа, знам го това много добре. Виждал съм й чуканчето на крака, без фуста и без нищо.
В средата на реката имаше кораб, вахтеният биеше камбаната. Алфая наостри уши, но след малко продължи:
— Отведоха и двамата в участъка и там глобиха Фирмину. Триста хиляди рейса, ни повече, ни по-малко. Разбира се, момчето не плати, има си хас. Не плати, но гледай го къде е сега.
Некаш го изгледа от главата до петите и заклати неодобрително глава. Изведнъж ритна във въздуха една дървена обувка и гласът му се чу мрачен и бавен:
— Искам само да я срещна тая кучка, да я срещна само. Само да я пипна, и другият й крак няма да остане.
— Не е тъй — каза старият Венансиу с особена усмивка. — Не казвай такова нещо, че момичето вече е там, където трябваше да бъде. Дадоха й пътя, Некаш.
Загрубялото лице на стареца стана още по-твърдо, то потреперваше при всяка произнесена дума:
— Дадоха й работа, Три пръста. Тя е там, където трябва да бъде, на работата, на която я изпратиха. Само на някой мръсник може да му мине през ума такова нещо. Да се даде тъй пътя на едно момиче, виж ти.
Венансиу извади от торбата си парче хляб и започна да яде, като го режеше с нож.
— Фирмину е още дете — каза той. — Искаш ли малко хляб? Вземи си от торбата. Още е дете, ви казвам. Когато бях млад, а-а, бих искал да видя ченгето, дето щеше да ме хване така.
Роке се изкашля сухо и Венансиу продължи:
— Често съм му казвал: внимавай, момче, че още не си станал на моите години. По-добре се опитай да се наредиш на някой кораб. Това нашето тук не е живот, казва ти го един стар и патил човек. О, господа, ако можех, дявол да го вземе, ако можех само… Но мошеникът не щеше и да знае. Казваше, че пожарът на „Коста Рика“ бил го белязал завинаги и трябвало да си търси работа на сушата.
— Дрънканици — отсъди Алфая. — Според мене, само го беше страх. Познавам някои приятели, които претърпяха заедно с мене корабокрушението на „Сан Мурильо“ в Северно море през войната в четиринайсета година. Те също вече не се качиха на кораб. Маниаци, нали?
На една фрегата в мъгливата нощ залая куче.
Беше студено. Алфая се изпика на земята, от урината се вдигна пара и той усети, че докато приказва, ръката му се стопля:
— Докато бях млад, дори да съм мъртво пиян, нямаше ченге, което може да ме вкара така в дранголника. Кръвта беше друга, Роке, там е работата. Да оставим това, че и моряшката команда беше по-силна.
Старият Венансиу се съгласи с кимане на глава. Спомни си за „Алкатраш“, за плаването една нощ в спокойно море с кораб, наведен на десния борд.
Той идваше от Нови Орлеан с различен товар и трюмовете в носовата част бяха претъпкани. На три дни от брега товарът се разбърка, корпусът се наклони на една страна и корабът потъна почти до половината борд във водите.
Два дни и две нощи „Алкатраш“ плава така при безветрие и спокойно море, с екипаж от отчаяни хора, които, заврени в трюмовете, изпразваха резервоарите с вода пред люковете.
Нощем лунната светлина ближеше палубата и пълнеше със сенки наклонените мачти. Гледан от кормилната кабина — с полегнали мачти, почти докосващи дяволското море, с трюмове, зейнали като черни килими, с нос, щръкнал във въздуха, — товарният кораб „Алкатраш“ скърцаше като при корабокрушение и приличаше на кошмарен призрак, облещен към моряците.
Помощник-капитанът се вайкаше, а заедно с него боцманът и офицерите. Той вървеше с тях по палубата и при всеки полъх на насрещен вятър или странична вълна гледаше уплашено. Той беше от Сан Томе, а старият Венансиу беше чувал да казват, че негър в морето за нищо не става.
— Ами не ви ли плати извънредни? — прекъсна го Роке.
— Извънредни? Ще разбереш, човече, почакай само и ще разбереш.
Венансиу си пое дъх, сви си цигара и продължи да разправя:
— Всички са еднакви, Роке. Всички, от капитана до лоцмана, са от един дол дренки. Понякога се намира по някой и друг по-свестен, ама все тая… Капитанът не ги оставяше да мръднат наникъде.
Един плъх се спусна бързо по един кабел и изчезна в мъглата на кея.
Цигарата на стареца висеше, угаснала и изсъхнала, на напуканите му устни. Той се наведе към другарите си и те усетиха топлото дихание на гласа му и парата, която излизаше от гърлото му, когато говореше:
— Аз бях на нощна вахта, а офицерът беше трети помощник.
— Това беше Коща, вярно е — каза Алфая. — Наистина беше моряк, момчета. Изглеждаше, че има жълто около устата, но беше моряк на място.
Некаш Трите пръста си клатеше краката и си търкаше една о друга ръцете, за да ги стопли.
— Тоя приятел не се ли падаше нещо роднина на Коща Малуку? Коща, който беше капитан на „Мария Амелия“. Беше наистина славно момче. Беше добър, за него ви казвам, много добър. Ако той беше още там, аз нямаше да се мотая тук по това време.
— Това сега не е важно, Три пръста. Та докъде бях стигнал? Ах, да, започнахме двамата с него да говорим за това, за онова. И по едно време Коща се обръща към мен и казва, че капитанът не давал нито грош повече освен заплатата. Дявол да го вземе, чак сърцето ми спря. Работата не беше никак дребна. Да се блъска тъй човек и да работи повече, отколкото е длъжен, и накрая ядец.
Той запали цигарата и стой така известно време с наведена глава, без да гледа другите.
— Дори му казах на тоя Коща да отидем всички вкупом в каютата на капитана, но той там ни обиди. Че ставало по-лошо, че законът задължавал персонала да върши всякаква работа, когато става въпрос за сигурността на кораба. Но коя сигурност, госин лоцман? — попитах аз. — Защо товарът в трюма не беше подреден от пристанищните работници, както на другите кораби? Ах, госин лоцман, госин лоцман, да нямах деца, щях да му стоваря някой юмрук. И пак щях да го направя, по дяволите.
— Ако това не е късмет — прекъсна го с висок глас Трите пръста. — Ей го Зидору вече тръгва.
— Накъде?
— Отвъд, на „Мария Луиза“. Вече тръгва, тая сутрин го взеха на кораба.
Няколко минути мълчаха, заслушани в мотора на рибарския кораб. Не го виждаха, въпреки че той мина близо до тях, обвит в мъглата, но чуваха слабото боботене на машината и почти заглушените гласове на борда.
Венансиу отново подхвана разговора:
— Коща взе да ме убеждава, че било по-добре всички да се приберат. Рече само, че той щял да види какво може да се направи и готово. След това никой никога не разбра точно какво се беше случило. Някои разправят, че Раиньо и той са се скарали и работата стигнала до бой, но аз никога не узнах с точност. Обаче истината е, че на другия ден с един удар го запрати в трюма за котвата. В трюма за котвата, представяте ли си само. Така ли беше, или не? Ей го тук Алфая, пред него не мога да излъжа. Като светкавица, като гръм. Раиньо беше дяволски силен, момчета.
— Вие не го знаете — каза Алфая. — Раиньо беше страхливец. Хората вече искат да слязат в първото пристанище, поради опасността. Но той заповяда да предадат на всички, че няма да дава разрешителни за слизане на никого. Като сега го виждам как крещи от вратата на кабината на телеграфиста дали искаме веднага да телеграфира.
Алфая продължаваше да разказва, а старецът следеше внимателно неговите думи и устните му се движеха непрестанно, сякаш повтаряше след него дума по дума.
— А после, нали се досещате. Компанията съобщава на управлението на пристанището и щом стигнем до сушата, свършено е с нас. Щяха да ни оковат, не се съмнявайте. Щяха да кажат, че това е бунт, а после може ли човек да се защити?
— То се знае — отсъди Роке. — Ония горе държат в ръцете си и ножа, и хляба…
— Тук вече не си прав. Ако някой държи ножа в ръцете си, това сме ние — много сериозно каза Алфая.
Старият Венансиу намери думите му остроумни и смехът изшумоли в настиналото му гърло:
— Ами, ножът, както е казал някой. Има случаи, когато той нищо не може да реши, колкото и да е голям и остър. На един кораб нещата стават по друг начин. Има най-различни хора, с всякакви разбирания, но в оня момент всички имаха права, които заплахите на капитан Раиньо не можеха да оспорят. Някои говореха, че капитанът може би ще се съгласи на споразумение и искаха да стоят настрани. Но при всички случаи, там нямаше хора, разделени на две — приятели и врагове.
И тогава моряците от машинното и от палубата забравиха за свадите, които понякога човек има в работата си. В тоя момент не можеше да има две мнения и в целия екипаж, в целия екипаж настъпи разбирателство. Преди всичко трябваше да се попречи на всякаква връзка със сушата, макар че антената висеше на мачтата на носа и при всяка заплаха на капитана се поклащаше леко над „Алкатраш“. Дори Марианиньо, прислужникът на капитана, се присъедини към екипажа. Дойде крадешком и предложи самият той да скъса антените.
Венансиу се усмихваше, като говореше за Марианиньо.
— Само като си спомня как се сдобрих с него тая вечер… Но той беше сериозно момче, да, така е. И оттогава Раиньо беше в ръцете ни. Отидох при петия машинист, който ми беше роднина, и му изложих положението. Няма защо да късаме антените, защото можеха да се поправят. Но хитрецът ми даде ей това нещо и оттогава, дявол да го вземе, Раиньо вече нямаше мира.
Той извади един пакет от торбата с храна. В пожълтелия вестник беше завита малка бобина с жици, разположени като в резонатор; там имаше също едно моряшко удостоверение и една черна лента от моряшка фуражка, на която имаше надпис с позлатени букви „Негово Светейшество Сан Мурильо“.
— Капитанът заповяда да ни съберат и ни държа реч. Говореше мекичко. Той бил искал само доброто на екипажа и приятелство с всички, с една дума, беше от мазен по-мазен. Обаче екипажът не се хвана на въдицата му и същата вечер скрихме тая машинка в една спасителна лодка близо до телеграфната кабина.
Спря и силно тръсна глава.
— Винаги се разстройвам, дявол да го вземе. Като си спомня тия работи, сякаш някой ми къса нервите.
Постоя така известно време с помръкнали очи и увиснали ръце. Когато продължи да говори, жестовете му лека-полека ставаха по-решителни и сухото му и набръчкано лице се оживи.
— Момчета, онова нещо наистина беше чудесно. Цяло удоволствие беше хората да виждат как телеграфистите се мотаят с все нови и нови жици. Всички поправяха ония ми ти апарати, а радиостанцията — нищичко. Имаше кой да се захване с тая работа усърдно като пчела. Тибурсиу, ето Алфая, дето е тук, Матинш и целият екипаж се насъбра там, за да подава и да носи. Даже и Марианиньо. Телеграфистите ходеха като побъркани, а капитанът върви след тях и крещи. Но щом като бордовата радиостанция започнеше да работи, корабът заприличваше на истински ад. Пиукане, пращене, ужас. По-голяма дандания, отколкото в негърския манастир в моя край, в Сан Бартоломеу.
Другите стояха с наведени глави. Старецът започна да завива удостоверението и лентата със златните букви.
— И в крайна сметка какво спечелихте с това?
— Хората ви какво спечелиха? — отвърна Венансиу с пресилен смях. — И нищо да не е, поне ония разбраха, че екипажът съществува и знае много хубаво, че го изиграха.
Алфая дръпна приятеля си за ръката:
— Но това още не е всичко, Три пръста. Стана и нещо по-лошо. Компанията не плати нищичко. Извънредни часове, какви са тия извънредни часове? Дори не бяха чували за такова нещо. А когато отидохме да си подновим удостоверенията, Компанията ги надраска целите с червени черти.
Старият Венан Сиу стисна бобината с ръце и промърмори:
— Сега ни натикаха тука. Да го вземат мътните, сега сме моряци на сушата. Моряци на суша за цял живот.
— А Коща беше даден под съд и осъден — каза Алфая. — А той беше истински моряк, момчета. Беше осъден и още има да лежи. Спомням си добре, че когато се гледаше делото, лицето му беше превързано. Цялото в превръзки. Каза „сбогом“ с ръка и Мартинш го попита как се е наредил така. Но му отговори полицаят. Паднал бил, каза той. Паднал, сещаш ли се, Роке? Не е било лошо това падане, нали така. Но тия хитреци мислят, че хората са загубени, или какво?
Всички станаха. Групата тръгна към изхода на пристанището, към навеса, където нощуваха.
Старият Венансиу тръгна с тях, но по-бавно, като завързваше грижливо пакета. Изведнъж той прекара ръка пред очите си и избухна с пресипнал глас:
— До гуша ми дойде това, майка му стара. Да си моряк и да стоиш на сушата. Моряк на суша завинаги. Омръзна ми да си спомням това, майка му стара.
Той замахна, за да хвърли бобината във водата, но Алфая спря ръката му. Взе внимателно машинката и я прибра с демонстративно спокойствие. После каза на стареца:
— Как може така бе, човече? Такова нещо не се хвърля никога. Кой знае, може да послужи за още нещо?