Българска търсачка и начална страница

 

1

 

Пиренеите, 1816 година
— Коя ли е тя?
Еванджелин Скофийлд отмина просташката забележка като нещо под своето ниво, застана съвършено изправена до вратата и с ледено достойнство зачака оберкелнера. Анри се поклони, подръпна мустак и попита на френски:
— Вашата обичайна маса ли, мадмоазел?
Разнеслият се шепот беше поне на десет различни езика:
— Може би е богата вдовица…
— Може би е член на някоя европейска благородническа фамилия. Така де, Наполеон разтури толкова семейства…
Еванджелин знаеше, че никой от пътниците, които се тълпяха в този балнеоложки курорт — нито испанският идалго, нито пруският генерал и определено не шумната англичанка — не може да си представи истината.
— Благодаря, Анри — отговори му тя на неговия език, удостоявайки го с пленително тъжната си усмивка. — Много си добър с мен.
Очите на Анри заблестяха от удоволствие.
— Живея единствено, за да ви служа.
— Това може да се окаже доста опасно занятие — изненадващо отвърна Еванджелин с несвойствен за нея усет за драма.
— Заради вас плюя на опасността.
— Повярвай ми, не си струва да се стараеш толкова заради мен.
Шепотът продължи:
— Според слугите тя е принцеса…
— Клетата, съвсем сама е, дори камериерка си няма…
Анри затвори очи и притисна ръка към сърцето си.
— Хубост като вашата е награда сама по себе си.
Хубост? Преди никой не й беше казвал, че е хубава, но на това вълшебно място всичко беше възможно.
— Вземи. — Тя пъхна монетите в шепата му. — В живота си съм изпитала такива мъки и страдания, че не мога да отмина искрена доброта като твоята.
Очите на Анри за малко да изскочат. Той незабавно прибра златото.
— За една ваша усмивка съм готов да се скитам бос през пустиня, да се преборя с десетки разбойници, да надвия мечка стръвница, да се изправя лице в лице със самия дявол…
— Стига. — Главата й се наду. Анри се опита да продължи с излиянията, но тя му бутна още една монета и устата на келнера се затвори. Еванджелин кимна — не като принцеса в изгнание, а като англичанка с малко здрав разум в главата. — Сега искам маса.
Някога курортът бил частен замък близо до испанската граница и служел като лятна резиденция на богат херцог. Когато поражението на Наполеон разорило херцога, той се принудил някак да издържа себе си и имението. Възползвал се от минералните извори и сега печелеше от желанието на богаташите да съчетаят пътуването си на хубаво място с лечение. В салона, където седеше Еванджелин, горяха две камини. От мраморните сводове се усмихваха амурчета. От широките прозорци се разкриваше изглед към просторната долина.
Шато Фортюн беше един от бисерите в голямото пътешествие на Еванджелин. Младата жена се беше потопила с удоволствие в неговия прелестен лукс, макар да знаеше, че това е само до време. Изумруденозелената й пола шумолеше приятно, докато тя пристъпваше покрай масите с ленени покривки и тайно наблюдаваше главите, които се обръщаха след нея.
— Има много хубаво… тяло. Как мислиш, дали е свързана по някакъв начин със скандала в Сакс-Кобърн?
— С онзи дръвник Сакс-Кобърн? Не ставай глупав. Външността й е толкова екзотична.
Гостите не криеха любопитството си към тайнствената непозната. Еванджелин повдигна екзотичната си брадичка и залепи неразгадаема усмивка на устните си. Усмивка, която беше упражнявала пред огледалото.
Всички тези хора бяха много далеч от истината.
Анри издърпа стола й с поривисто движение. Тя седна, мърморейки някакви благодарности, и остави чантичката си близо до лиможката солница. Нагласи шала си от брюкселска дантела и се уви в него.
— На мадмоазел й е студено? — загрижи се Анри. — В планините е мразовито през нощта, даже когато е лято. Край огъня е по-топло.
— Мадмоазел предпочита маса с изглед към вашите величествени планини.
Анри сви рамене в типично галско примирение. После келнерите светкавично й наляха чаша ароматно вино и постлаха бялата салфетка в скута й, а Анри заизрежда богат избор от супи и ордьоври. Самото изричане на деликатесите я накара да притвори очи в блажено предчувствие. Обичаше доброто ядене. Обичаше да се храни в толкова изискана обстановка. Обичаше умилкването и превзетото одобрение на Анри, когато му съобщи какво ще вземе.
Когато свърши с поръчката, четиримата келнери се поклониха и бързо се оттеглиха. Бяха любезни, даже в повече, отколкото купуваше тя с щедрите си бакшиши.
Да не би да я съжаляваха?
Истината я прониза като нож. Тя рязко обърна гръб на другите посетители и се опита да зарее поглед по планинските върхове, огрявани от лунната светлина, но видя само отражения в прозореца. Сега вълнението, предизвикано от появата й, отшумя и гостите загубиха интерес към нея. Продължиха разговорите със съпрузите, децата, любовниците си. Всеки тук си имаше някой. Единствено тя седеше сама.
Еванджелин предполагаше, че за шест дни положението ще се промени, но нейната личност не насърчаваше към фамилиарности. Досущ като в Англия, изостреното й чувство за приличие я отделяше от тълпата.
Отраженията в прозореца трепнаха, когато очите й внезапно се овлажниха.
Сама, без дом, без семейство…
Гласът на Анри се разнесе досами нея:
— Ето го хляба — още пари от пещта. — Вкусно ухание на мая се разнасяше от кошничката със златисти, хрупкави франзелки. — Ето я и soupe de poisson. — Миризмата на пъстърва с риган в гъст доматен сос погъделичка обонянието й. — Ето ви и пълна чаша с вино, мадмоазел. Трябва да пиете повече вино, за да сгреете кръвта си и да налеете цвят в бузите си.
Еванджелин отпъди сълзите и се взря в проницателното лице на Анри.
Той беше усетил тъгата й. Кимна с глава към дъното на салона и прошепна:
— Имате си обожател.
Еванджелин проточи врат, но Анри я предупреди:
— Не, не гледайте!
Тя се отпусна на стола, разкопча дългите чак до лактите ръкавици и ги положи в скута си.
— Шегуваш се.
— Кой, аз? — Анри я погледна като изритано пале. — Почакайте да се махна, пък после се огледайте и ще го видите. Близо до огъня, с лице към вас. — Оберкелнерът се наведе по-наблизо и прошепна: — Този мъжага помоли да го настаним на място, откъдето ще може да ви наблюдава.
Сърцето на Еванджелин подскочи лудешки веднъж, след което се успокои. Естествено, Анри бъркаше или преувеличаваше. През годините мъжете се бяха показали забележително неподатливи на прелестите й, даже когато въпросните прелести бяха облечени в дантели и коприна. Еванджелин подозираше, че това има нещо общо с изражението й, което хората определяха като «строго».
— Благодаря, Анри — рече тя и престана да му обръща внимание, докато той се суетеше наоколо.
Нямаше да погледне към огъня. Не изключваше Анри да е подкупил някого да покаже интерес към нея; освен това беше сигурна, че разбиранията й за мъжественост не съвпадат с тези на оберкелнера.
Разчупи една франзелка, намаза я с масло и отхапа първата сладостна хапка. Обожаваше Франция. Обожаваше езика. Обожаваше архитектурата. Обожаваше всяко блюдо, което й поднасяха. Но най-вече обожаваше техния хляб. Бял, с твърда вътрешност, обвита в невероятно хрупкава коричка, той засищаше чревоугодническата й душа. Почти притеснена от чувственото удоволствие, което бе открила в една проста франзела, Еванджелин отвори очи, озърна се — и го видя.
Наистина беше «мъжага» и я гледаше.
Тя толкова бързо извърна глава, че вратът й изпука.
Зяпаше я. За един кратък миг Еванджелин бе забелязала интерес, замисленост и някаква силна… да, на това приличаше… но не можеше да бъде.
Страст.
Лекото шумолене по копринената й пола я разсея. Тя се взря в дланта си, която стискаше силно франзелата. Златната коричка се бе разтрошила на трохи в скута й. Еванджелин внимателно остави парчето хляб в специалната му чиния и изтупа полата си. Хвърли поглед към масата. Супата димеше, разнасяйки уханието на топлина и сигурност.
Младата жена овладя треперенето на пръстите си и хвана лъжицата. Натопи я в гъстия сос и я поднесе към устата си. С първото преглъщане здравият й разум се завърна.
Анри я беше подкокоросал с мелодраматичния си тон, преувеличавайки вниманието, което й обръщаше непознатият. Да, мъжът я наблюдаваше. Дим се виеше около главата му от запалената пура, която стискаше между палец и показалец. Обаче без съмнение любопитството му беше същото като на останалите пътници, които гледаха да удовлетворят жаждата си за скандал и сензации. Какво ти любопитство, това си беше чисто нахалство!
Еванджелин си взе още една лъжица от супата и въздъхна дълбоко. Ароматът на риган и запържен чесън изпълни устата й, след като глътна парчето пъстърва. Това се казва супа. Хем простичка, хем божествена.
Но въпреки шала върху раменете й, въпреки топлото блюдо пред нея, я пролази ледена тръпка.
Развинтено въображение, залъга се тя. Леона непрекъснато й повтаряше, че има развинтено въображение и понякога на Еванджелин й се струваше, че проклетата старица я подтиква към него. Въпреки всичко усети желание да вдигне поглед и точно това направи, когато Анри взе купичката от супата и я замени с порция агнешки котлет.
Непознатият я погледна право в очите и вдигна бокала си за поздрав.
Камък затисна гърдите й. Сърцето й подскочи и тя зина с уста като зайче, хипнотизирано от кобра.
Абаносови ресници обрамчваха сини очи, цветът си личеше въпреки разстоянието. Но това не беше синевата на небето или на метличините. Това бе прегарящо синьо, пламтящо от страст по… по какво?
По нея, ако съдеше по вълчата му усмивка.
В Тулуза беше дала малко пари на едно момче с подобна усмивка, защото го беше взела за гладно. Беше му дала повече, когато в погледа му прочете, че ще я нападне и ще вземе насила всичко, което не му даде даром. Еванджелин не беше смела, а онова момче — също както този мъж сега — я изнервяше.
Ала странникът не изглеждаше гладен, въпреки свирепо оголените зъби. Черният фрак му прилягаше като втора кожа и очертаваше рамене, яки като на селянин, който по цял ден се трепе на нивата. Действително в някои отношения този мъж приличаше на труженик. Дланите му бяха толкова едри, че бокалът с вино се губеше в тях.
Той отново го вдигна в знак на поздрав. Хищната му усмивка стана по-широка и Еванджелин неусетно скочи на крака.
Трябваше да се махне от този курорт. Още тази вечер.
Не, не сега, а утре рано сутринта. Това беше фарс. Откъде й беше дошло на ума, че може да излъже всички. Да излъже себе си. Обикновено се държеше разумно и дългият й списък с празни блянове не беше оправдание за подобно безразсъдство.
— Мадмоазел?
Тя обърна ужасен поглед към Анри.
— Да не би агнешкият котлет да не ви допада?
— Да. Не. Не зная. — Еванджелин улови краищата на шала в потните си длани и се помъчи да си придаде вид на ледена богиня. — Тръгвам си.
Чертите на оберкелнера гастроном се изкривиха от злочестина, че яденето не е било оценено.
— Ще сторя всичко. Каквото не е наред, ще го оправя. Подправките ли са прекалено много? Предупредих глупавия готвач…
Еванджелин пристъпи нататък.
Анри се отдръпна със залитане.
— Не можете да си легнете, без да сте вечеряли. Никога не си лягате, без да сте се насладили на кулинарните ни изкушения…
Жалният му вопъл кънтеше в ушите й, докато тя бързо напредваше към вратата покрай отрупаните маси. Да вечеря ли? Не можеше да яде в този момент. Един непознат я беше погледнал. Беше я погледнал със страст — нея, не друга! Нищо в живота й не я беше подготвило за подобно… вмешателство.
Еванджелин си даде сметка, че празните блянове по никакъв начин не са в състояние да те подготвят за реалността.
Шумът се усили, когато останалите гости разбраха, че тя се оттегля. Любопитни физиономии я зяпнаха. Страните й пламнаха от яд и смущение. Бързаше, все едно някой я гони, все едно трябва да си изкарва хляба с пот на челото. Но в този миг не беше в състояние да се прикрива и всичко това си личеше.
Някой дръпна шала й и го стисна толкова здраво, че тя се обърна, за да се изправи срещу… един стол. Дантеленият шлейф се беше закачил за крака му. Еванджелин го дръпна рязко, при което естествено скъса фината материя. Продължи почти тичешком до изхода сред поклоните на келнерите. Задмина вестибюла, без да обръща внимание на стоновете на Анри. Прекоси удобната дневна, подмина витото стълбище и се втурна към двойната врата в дъното на тъмния пуст коридор. С треперещи пръсти извади ключа от джоба си. Едва уцели ключалката. Най-накрая вратата се отвори, Еванджелин влезе и я блъсна след себе си.
Облегна се на нея с разтуптяно сърце.
Дали непознатият я бе последвал? Ами ако дори сега крачеше към нейната спалня с онова свое презрително и дръзко изражение?
Щеше да се заключи и да се спаси от този мъжага.
Притисна ухо до лакираното орехово дърво и се ослуша, но дебелата врата заглушаваше всички шумове. Дали той не стоеше отвън, канейки се да почука?
Не издържа напрежението. Пое си дълбоко дъх и рязко натисна бравата.
Коридорът бе пуст. Нямаше никой. Никой не я бе последвал.
Чувствайки се като кръгла глупачка, Еванджелин отново затвори, превъртя ключа, който изтрака доволно, и се отпусна за пръв път, откакто бе зърнала онзи ужасен мъж.
Погрешно бе разбрала вниманието му. Нямаше опит с мъжете, така че откъде да знае дали го интересува безобиден флирт или бурна любовна връзка? Свали шала си и го хвърли на леглото. По-лошо, може би той е бил заинтригуван откъде има шала, за да купи същия на жена си.
Страните й пламнаха. Как ли се е захилил, когато тя побягна от трапезарията! Стомахът й изкъркори при мисълта за чудесното агнешко, което димеше в чинията. Храната в този курорт засищаше апетит, отдавна притъпен от клисави корнуелски погачи и преварено брюкселско зеле. По тази причина (а и не само по тази) съжаляваше, че избяга така от масата.
Посегна към чантичката си и установи, че тя не виси на рамото й. В бързината си я беше забравила в трапезарията, а чантичката беше скъпа — като всичките й останали вещи. Не можеше да изостави нито едно от притежанията си, които бе купувала със зажаднялата си за изнежен и изтънчен лукс душа. Категорично трябваше да си върне чантичката.
Откъде й беше хрумнало, че ще излъже хората и самата себе си, че е знатна дама?
Еванджелин скръбно огледа спалнята, осветявана от меките пламъци на восъчните свещи. Беше настанена в бившия господарски апартамент и помещенията бяха разкошни. Ламперията беше от орехово дърво. Ухание на рози галеше обонянието. Завесите на грамадното и удобно легло, издигнато върху постамент, бяха от кадифе с брокат, а пък дюшекът бе застлан с бургундско кадифе. Всяка нощ, когато се унасяше в сън, Еванджелин се чувстваше като принцеса.
Обичаше спалнята, но никакви преструвки не можеха да я превърнат в нейна стая. Време бе да признае истината. Тя беше самозванка — и крадла.
Еванджелин коленичи до леглото, затършува под дюшека и напипа торбата. Всяка нощ усещаше буца под себе си и това създаваше радост, дори възторг, защото тази торба съдържаше ключа към нейната независимост.
Хвана я за дръжките и я измъкна. Отвори я, извади пачките английски банкноти, разстла ги на килима и ги преброи.
Три хиляди лири. За по-малко от месец бе похарчила половината от злополучното си наследство.
Скри лице в дланите си и се изправи пред грубата, студена истина. Трябваше да се върне обратно в унилата Англия с нейните мъгли и дълги зими, преди наследството на Леона изцяло да се е стопило в преследване на мечтата за романтични приключения.
Бяха останали достатъчно пари да отвори книжарница в най-далечното и затънтено кътче на Ийст Литъл Тийнмут. По всяка вероятност знаеше повече за книгите от която и да е жена в Британия и би могла да пожъне успех. Само че… само че… вдигна глава и унило се втренчи в украсената стена. Нима щеше да живее и умре след едно кратко и горчиво вкусване на удоволствието?
Подскочи и уплашено се взря във вратата, когато се почука.
— Мадмоазел, Анри е.
Мазният, мек глас на оберкелнера почти не успокои смущението й.
— Нося ви чантичката.
— Аха. — Тя набързо събра пачките и ги напъха в торбата. — Ей сега. — Отново скри парите под дюшека, приглади си полата и с възвърнато достойнство отиде до вратата. Все пак някаква остатъчна предпазливост я накара да изрече:
— Анри?
— Също така си изпуснахте ръкавиците.
— Благодаря. — Тя отвори. — Ти си най-добрият…
Само че не плещите на Анри скриваха светлината от коридора. Мъжагата от трапезарията й поднасяше чантата и ръкавиците. Кобалтовосините му очи блестяха победоносно. Той подигравателно й се поклони.
— Ваше Височество — рече на бамински, — нима си въобразявахте, че ще ми се изплъзвате дълго?

 

2

 

Гърлото на Еванджелин се стегна от страх. Кой беше този човек? Откъде знаеше, че тя говори бамински? И защо, защо, за бога, бе напуснала Англия?
Опита се да затръшне вратата, натискайки с цялата си тежест, ала непознатият й попречи с огромния си крак. Той изръмжа, когато тежкото дърво го фрасна по коляното, ала неумолимо затласка навътре.
— Анри! — развика се тя. Беше чула ясно Анри, къде се губеше той?
— Не, принцесо, да ги нямаме такива. — Непознатият отново говореше на бамински. — Няма измъкване.
Вече напълно беше успял да отвори вратата.
Еванджелин се протегна и видя оберкелнера да маха ходила във въздуха, заклещен между двама мъже.
Забелязал нейното удивление, непознатият попари всичките й надежди и илюзии с една сбита фраза:
— Подкупих го. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш дрънченето на монетите в джоба му.
— Нали заради мен щеше да надвиеш мечка стръвница! — изкрещя тя.
Анри опита да се извърне, ала мъжете не му позволиха и преди да е изпищяла повторно, непознатият влезе и я изтика навътре. Излъчването му бе мрачно и сърдито, като на разгневен мечок. На Еванджелин това никак не й харесваше. Паниката, която я беше накарала да се прибере в апартамента си, отново я завладя и тя се втурна покрай мъжа. Той я сграбчи за кръста и я завъртя, преди да се е ударила в касата на вратата. Погледна го. Злокобното му излъчване беше придобило гигантски измерения.
Ала тя не беше изучавала китайски трактати за едното нищо. Първо да овладее страха си, после да помисли и да се сети… Еванджелин си пое дъх и направи оценка на ситуацията. Той стоеше отдясно с протегната под ъгъл ръка, при което свивката на лакътя му беше уязвима. Лесна и законна плячка.
Но макар че той беше по-голям, по-силен и готов да използва мощта си срещу нея, тя откри, че е неспособна безмилостно да му отговори със същото. Поне не без предупреждение.
— Пусни ме! — нареди му на френски със сносна имитация на спокойствие.
— Няма, принцесо. — Тонът му бе изключително самоуверен. Стисна я още по-здраво, но не забеляза, че деликатната й ръкавица се изплъзна от другата му ръка.
Еванджелин проследи падането й с широко разтворени очи. Тя се приземи върху едното му стъпало — смешна украса за този удобен ботуш. Погледът й полекичка се плъзна по дългите му крака в черни панталони. По гърдите му, опъващи черния жакет и снежнобялата риза. По лицето му.
Ни капчица доброта не омекотяваше изваяните черти. Никакъв недостатък не придаваше човечност на божествената му хубост. Сякаш бе природна стихия: опасен, суров, безчовечен. Може би дори… луд?
Налагаше се да действа.
Рязко му изви китката. Пръстите му неволно се разпериха и тя продължи да извива.
Той се опули слисано, когато разбра, че мъничката й бяла ръка владее неговата. Китайците бяха прави. Хватката работеше!
— Не на това са те учили в метоха — разгневи се той. — Я си признай къде…
Властният му тон я подтикна да забие лакът в ръката му, с цел да извади ставата.
Другата му ръка я блъсна в челото и тя загуби равновесие. Катурнаха се на пода, коляното му се опираше в нея. Непознатият я сграбчи под мишница, издърпа я към себе си и затръшна вратата.
Тя моментално го пусна и се изправи с олюляване.
Той се намръщи още повече. Лапите му се впиха в кръста й, невнимателният му ботуш смачка ръкавицата, която преди малко се беше изплъзнала на килима.
— Бих искал да узная откъде си научила този номер. Ако не се беше поколебала…
Ако не се беше поколебала, щеше да е свободна.
Но Еванджелин не отговори така. В крайна сметка мъжът беше побъркан, Анри — подкупен, а тя — нищо и никакво сираче, чието изчезване и евентуална смърт никога нямаше да бъдат забелязани… обаче следващия път, когато приложеше някоя източна хватка, нямаше да спира удивено след това. Щеше докрай да се възползва от преднината си.
Непознатият леко се отпусна и тъй като тя упорито мълчеше, я огледа от глава до пети, все едно беше банкер, недоволен, че е принуден да встъпи във владение на бордей заради просрочена ипотека.
Прекрасно. Тя не беше хубавица. Лондонската шивачка цъкаше неодобрително при вида на издължените й крайници, а лондонският фризьор подстрига дългата й кестенява коса, оплаквайки се от злополучната липса на къдрици. Необикновените й на цвят очи бяха леко скосени (винаги щеше да си остане загадка откъде ги е взела), а брадичката й стърчеше надменно.
Само кожата й би могла да мине за кожа на благородница. Бледият й тен рядко виждаше слънчеви лъчи през годините с Леона. Но едва излязла от усойната библиотека на въздух, кожата й придоби лек розов загар. Никакво боне не можеше да я предпази, а и Еванджелин категорично отказваше да си стои вкъщи и да изпусне своето голямо приключение.
Накратко, не бе някоя дивна красавица, но също така не беше собственост на този странен мъж, тъй че от къде на къде той ще я гледа презрително?
— Кой си ти? — запита тя, този път на английски.
Твърдите му плътни устни, обкръжени от рехави черни косми, се извиха отвратено.
— На интересна ли се правиш? — Той отговори на английски с лек акцент.
— Не. — Всъщност да. И сега се чудеше дали ще остане жива.
— Връщаш се с мен, независимо дали ти е приятно или не.
— Така ли? — За какво говореше той? По-важно, означаваше ли това, че ще излезе от стаята си, ще го придружи до главния вход и ще се разпищи за помощ? — Да заминаваме час по-скоро.
Припряността й го накара да застане нащрек. Мъжът премрежи дългите си абаносови ресници.
Не беше честно един мъж да има такива хубави мигли.
— Принцесо, вие сигурно си давате сметка колко важно е участието ви в тази церемония.
Покажи се мила.
— Разбира се.
— Изключено е да приема глупавото писмо, което ми изпратихте. Наясно сте с тази истина.
— Изключено?
— Дано ви прости Санта Леополда! — Той пристъпи към нея и застана твърде близо. Еванджелин усети миризмата на тютюн. Беше си допушил пурата, преди да я последва — хищник, уверен, че плячката няма да му избяга. — Нима ще откажете на нашите народи благоденствието, което заслужават? Участта на две царства зависи от сбъдването на пророчеството.
Той се извисяваше над нея, а тя нямаше практически опит с извисяващи се мъже. Всъщност на нея въобще й липсваше опит с мъжете. Те не си правеха труда да навестяват учена ексцентричка като Леона. А пък Леона разправяше какви мъже е имало по време на нейната младост. Може би това донякъде бе идеализирана представа. Нейната покровителка уж имала щастието да познае първични мъже, които покорявали жената, възбудени от нейния дух, ум и тяло.
Е, сега интуицията на Еванджелин й крещеше да бяга и тя бе готова да изпробва още някой китайски трик, когато нещо в думите на непознатия я възпря.
— Пророчеството ли? Да нямате предвид пророчеството за Баминия и Серефина?
— Дръзвате да се шегувате с мен? — Той се изпъчи още по-внушително. Ръцете му се вдигнаха, сякаш да я стиснат за шията, но после рязко се отпуснаха и непознатият бързо отиде в другия край на стаята, където спря пред изящното писалище.
Еванджелин взе да се промъква към вратата, но без да се обръща, мъжът изрече:
— Само да сте мръднала, ще се отдам на низките си инстинкти.
Не уточни какви са тези инстинкти, не беше нужно. Въображението й препусна като отвързан кон. Тя спря.
— Казах на вашите регенти да не ви изпращат в чужбина — продължи той на бамински. — Трябваше да си останете в Серефина, предпазена от плиткоумни чужденци.
Еванджелин отвърна на английски:
— Струва ми се, че има някакво объркване. Не съм тази, за която ме мислите. Тоест, ако тази, за която предполагам, че ме мислете, е наистина…
Той я погледна и гласът й секна.
— Смеете да отричате, че сте принцеса Етелинда от Серефина?
Би се засмяла, ако истината действително не бе толкова патетична.
— Не съм нищо от това, което Анри и гостите говорят за мен. Аз съм само мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол.
Твърдението й не разклати властното му отношение. Той отхвърли думите й, без да се двоуми.
— Глупости.
Еванджелин се поуспокои. С преднамерена нехайност се приведе и вдигна дантеления шал и дългата ръкавица.
— Откога не сте виждали своята принцеса?
— За последен път ви видях на десетия ви рожден ден, в деня, когато заминахте да се изучите в Испания.
— Ах, значи… — Тя се позасмя, облекчена, че е изяснила недоразумението. — Не сте я виждали… от колко години?
— Дванайсет.
— Навярно има повърхностна прилика между двете ни и аз съм поласкана, че ме смятате за принцеса, но в действителност съм… — смехът й секна — нищожество.
— Ясно. Каква неудобна грешка. — Той не я опроверга предизвикателно, не се разсмя маниакално, не показа признаци на лудост, но също така не излезе през вратата. Вместо това вдигна капака на новия й несесер за писма и забърника вътре. — Дали сте в състояние да изясните няколко мистерии?
— Предполагам, че съм. — Какво ли търсеше?
— Как нищожество като Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол по една случайност е пристигнало в балнеоложки курорт в Пиренеите с достатъчно пари да се глези като — смея ли да го изрека? — принцеса.
Устата й грозно зина от ужас. Той не й вярваше. Все още я смяташе за принцесата на Серефина.
— Казвам истината!
— Да съм твърдял противното? — равно попита той. — Просто полюбопитствах за източника на вашето богатство, което, изглежда, е впечатлило нашия малък Анри. Или ако не Анри, то неговия подплатен джоб. — Непознатият вдигна едно украсено ножче за подостряне на пера и го завъртя между пръстите си с особена усмивка.
Първоначалното недоверие на Еванджелин се завърна с пълна сила. Беше купила несесера на една от станциите на път за курорта. Някаква старица беше изложила на сергията си предмети — уникати, а дървената кутия бе привлякла вниманието на младата жена. Беше я вдигнала и пръстите й пробягнаха по мароканската резба, а прозорливата търговка тутакси бе съзряла желанието й да я притежава. Старицата отвори несесера, извади писалките, писците, перодръжките, ножчето и ги нареди на масата. Позволи на Еванджелин да погали великолепната хартия, докато й разправяше нелепици за древното, благородно и оплискано с кръв потекло на несесера. Еванджелин изобщо не се хвана на тези приказки, но след няколко секунди несесерът бе разменен срещу пари.
Сега този побъркан държеше ножчето и тя се боеше от намеренията му.
Понечи да се присламчи още към вратата, ала непознатият рязко извърна глава и я прикова със свирепия си взор.
Еванджелин спря. С престорена усмивка закрачи в другата посока. Към еркерния прозорец.
— Всъщност имам парите по наследство.
— Някой твой роднина? — Той все още я наблюдаваше. — Най-вероятно дядо ти.
Тя заобиколи голямото легло, хвърли шала и ръкавиците на покривката, като не откъсваше поглед от странника.
— А, не.
— Баща ти? Майка ти?
Спомняйки си клюките в трапезарията и като знаеше доколко не умее да фабрикува лъжи, Еванджелин победоносно съобщи:
— Моят съпруг!
Загледа се в прозореца, за да скрие виновната си физиономия. Всеки ден, откакто беше пристигнала, се възхищаваше на гледката към градината и отвъд. Окъпани в лунна светлина, високите планини се издигаха в кръг зад бившия замък, пазейки го от лютите зимни ветрове. Само ако бившата крепост не беше разположена толкова нависоко… Оставаше й да се надява, че когато отвори прозореца и скочи навън, няма да си изпотроши кокалите.
— А, вие сте вдовица.
— Ъ-хъ. — Някакъв мъж вървеше по криволичещите градински пътеки. Той спря и я погледна. Шапка скриваше лицето му. Тя вдигна ръка и отчаяно взе да му маха. Може би той щеше да й помогне, за разлика от предателя Анри.
— Колко трагично — замислено изрече непознатият. — Не носите брачна халка.
Мъжът изчезна по пътеката и тя разбра, че помощ не се задава. С рязко движение натисна бравата и подаде крак навън. Чу как зад нея прогърмяха стъпки и непознатият извика «Недей!».
Нямаше време да се измъкне грациозно, затова просто се наведе и нейната тежест я повлече надолу.

 

3

 

И точно в този момент две силни ръце я издърпаха. Еванджелин изпищя високо и пронизително, полите й се омотаха. Тупна тежко по задник на пода, дъхът й изсвистя.
Мъжагата затвори рязко прозореца. Настъпи тишина, злокобно мълчание.
Еванджелин вдигна поглед. Той се извисяваше над нея — отново. Задърпа се назад, но той я стисна здраво за лакътя и я изправи на крака. Тя замахна с юмрук към гърдите му, но мъжът улови китките й. Стисна ги като в менгеме.
Ах, колко мразеше своята безпомощност, безплодната си съпротива, страха.
— Кой сте вие? — настоя тя.
Той подмина въпроса и опита й за бягство, сякаш двете не бяха достойни за вниманието му. Повдигна лявата й длан към светлината.
— Анри с право каза, че не вярва да сте била омъжена, защото не съществуват следи от брачна халка.
Еванджелин сви пръсти в копринените си пантофки, но и да го ритнеше, какво? Щеше да нарани стъпалото си при съприкосновението с твърдия му ботуш.
— Какви следи? — Гласът й беше задъхан, пресипнал. Ненавистно доказателство за нейното безпокойство.
— Блед белег. Вдлъбнатинка в кожата. — Той разклати ръката й, докато стегнатият й юмрук не се отпусна. — Някакво доказателство, че златна халка е обхващала пръста ти и те е бележела като нечия жена.
— Бракът ми не трая дълго.
— Предполагам. Никоя опитна жена не би напуснала трапезарията в такъв смут. — Наклони се над нея, докато тя не отметна глава и не се взря в него с врат, схванат от неудобния ъгъл. — Не и само защото съм я погледнал.
Еванджелин не знаеше как да отговори на нападките. Колкото повече гледаше този мъж, толкова повече подозираше, че е прав. Жените не бягаха от неговия поглед, а напротив: стремяха се да го привлекат. Притежаваше животинска привлекателност и уверено докосване, миришеше на чиста кожа и простор.
Освен това все още не я беше убил.
— С колко подкупи Анри?
— С достатъчно, за да разбера каквото ме интересува. — Той охлаби хватката си и добави насмешливо: — Анри те харесва.
Може би непознатият не възнамеряваше да я погуби. Не приличаше на убиец. Всъщност приличаше на мъжете, за които й разправяше Леона: силни, мъжествени, нетърпеливи към възраженията на една девица. Може би планираше само да я похити, в който случай бе разумно тя да се покори.
В края на краищата, връщаше се в Англия и бе редно да има нещо, за което да си спомня.
— Харесва ли ме?
— Да. Обикновената изгода не ни издейства неговото сътрудничество.
— А какво?
— Моите телохранители го заплашиха с побой.
Еванджелин изтръгна ръцете си. Какво си е въобразявала? Че щом един мъж я държи в обятията си, значи смята да я люби? Трябваше да разбере какво иска този побъркан варварин, преди трупът й да се озове под отсрещната канара.
Само че беше в капан: отзад стената, отпред леглото — и той.
— Единственото, което възпира Анри да не повика помощ, са огромните и точни юмруци на Рафаело и Виктор.
Погледът й се закова върху ръцете на странника. Той не ги беше свил в юмруци. Всъщност пръстите му изглеждаха небрежно отпуснати. Широките нокти бяха добре изрязани и чисти. Тъмни косъмчета обсипваха загорялата му кожа, под плътта се виеха венички и жили. Грамадни ръце, желани ръце, ако историите на Леона бяха верни. Еванджелин се засрами от посоката, в която бяха поели мислите й. Лицето й пламна, сетне пребледня, като си даде сметка, че този мъж може да я смачка, както се смачква бълха.
— Разбирам. Ти искаш да ме сплашиш.
— Принцесата на Серефина не се плаши от никого — надменно я сряза той.
— В такъв случай това доказва, че не съм принцесата.
Той не й обърна внимание.
— Казах ти го, защото изглеждаше толкова объркана, когато Анри те изостави.
Объркана. Патетична. Да, такава беше.
— Не съм принцеса.
— Значи си курва.
Тя ахна възмутено.
— Много скъпа курва. — На лицето му се настани студено изражение. — Що за жена би дошла сама в балнеоложки курорт — без почтена придружителка, даже без камериерка?
Жена, която никога не е имам камериерка и която не иска някой да души зад гърба й.
— А като курва ти си изцяло на разположение за моето удоволствие. — Широките длани, на които се беше възхитила, се сключиха около лактите й. Тялото му се долепи до нейното — вълк, бранещ женската си. Главата му се наведе към нейната и Еванджелин извърна лице.
— Не — прошепна той, притискайки я към стъклото. Пръстите му се долепиха до брадичката й.
Тя със закъснение се сети за китайските техники. Опита се да разбие носа му с чело. Но мъжът явно не беше забравил по-ранните й маневри и здраво стискаше челюстта й.
— Имам пари да ти платя колкото искаш. Една курва не отказва заплащане.
— Не си познал!
— Е, нямаш сметка всички да разберат каква ти е професията.
Еванджелин настръхна при мисълта, че грижливо поддържаната тайнственост около нея ще се разсее като дим и тукашните гости ще я наблюдават с презрение.
Той се засмя нежно и дълбоко. На нея този смях й подейства болезнено, като ренде върху кокалчетата на пръстите й.
— Те вече те одумват, момичето ми. Чудят се коя си. Ако не беше неизменната подкрепа на Анри, господата вече щяха да чукат на твоята врата. Не помисли ли за това?
Не, и й се искаше да не й беше казвал.
Той наклони глава под ъгъл и устата му я докосна — лека, опознаваща ласка.
Еванджелин едва не се задуши. Целувка. Първата й целувка от устните на един ядосан маниак, който си въобразяваше първо, че е принцеса, а после, че е проститутка.
— Отпусни се — прошепна непознатият.
Дъхът му опари лицето й, прогонвайки усещането за близост. Первазът се врязваше в бедрата й. Студът от прозореца се просмукваше в тънката коприна на роклята й. Потрепери и той я притегли още по-плътно към себе си; ръката му размачка гърба й, прогонвайки студа.
— Мога да те сгрея. — Гласът му беше ласкав, хипнотичен. — Жена с твоя опит се нуждае от мъж, който да я топли.
Тя вклини ръце помежду им, опирайки се в гърдите му.
— Не съм…
Устните му се притиснаха по-решително към нейните, прекъсвайки възраженията й. Клепачите му бяха притворени, а тези абсурдно дълги ресници хвърляха сянка по бузите. Изражението му бе сериозно, сякаш целувката изискваше пълно вглъбяване.
Вглъбяване. Точно това й трябваше, за да запази своето спокойствие. Той я целуваше, вярно, обаче не можеше да му даде каквото очаква. Едно, че не знаеше какво е то. Второ, че не искаше да събужда звяра. Леона й разказваше как една точна целувка е в състояние да разпали у мъжа някои по-първични нужди. Леона й разказваше…
— Затвори очи. — Той повдигна глава и я погледна втренчено. Държеше я плътно до себе си със силната си десница. Другата ръка все още придържаше брадичката й, но сега се плъзна нагоре, за да погали бузата. — Такива очи — прошепна. — Пълни с укор. С откровения. Те пленяват душата ми.
— На духовит ли се правите?
Ноздрите му се разшириха неодобрително.
— Изобщо не си светски изтънчена.
— Натрапвате ми се и се оплаквате от моите обноски?
— Крайно вбесяваща жена. — Звучеше лицемерно набожно и изглеждаше изнервен. Еванджелин очакваше, че ще я отблъсне, но вместо това той нежно взе да докосва с устни клепките й, докато тя не ги притвори. — Не ги отваряй. — Още веднъж я целуна.
Очевидно раздразнението не потушаваше неговия плам, даже напротив. Този път устните му бяха по-жарки, по-настоятелни. Тялото му излъчваше топлина като печка.
Любовници. На една своя разходка беше видяла любовници да се целуват между алпийските цветя и от изненада ги бе зазяпала най-просташки. Те се милваха с уста, обзети от някаква трескавост, и Еванджелин безутешно бе избързала в обратна посока. В онзи момент се беше уплашила, че никога не ще познае подобна близост.
Сега се намираше в обятията на един яростен луд, насилник-убиец и беше склонна да продължи. Греховността, която я бе обзела от деня, в който заряза стария си живот, й шептеше на ушенце: «Нима е лошо да узнаеш?».
Нацупи устни и се отпусна в прегръдката му.
Езикът му погали устата й.
С крайчеца на ръката си Еванджелин силно го перна право в адамовата ябълка.
— Уф!
Той я пусна и се хвана за гърлото.
— Това пък за какво беше? — попита Еванджелин, дръпвайки се от него.
— Какво? — предрезгавяло изрече мъжът. Изкашля се и повтори. — Какво? Само те целувах.
Тя избърса устата си с ръка по най-обидния начин.
— Вие ме олигавихте.
Беше се надявала да го обиди. Вместо това той се опули насреща й с ръка върху гърлото. Искрящото синьо на очите му помрачня и придоби замислен оттенък.
— Човек би рекъл, че не си натрупала състояние с проституция.
— Не съм уличница. Казах ви, че съм Еванджелин Скофийлд, мома-англичанка. Наследих пари от… — Тя отчаяно се втренчи във властните му черти. Нямаше желание да му разкрива глупавите си фантазии. Особено сега. Когато й се присмееше, унижението щеше да е смразяващо и всички спомени от целувката щяха да бъдат опетнени.
Ала истината бе единственият възможен отговор. Иначе как би се спасила, както подобава на една благопристойна англичанка?
— Целият съм в слух. — Той спокойно скръсти ръце на гърдите си.
Очевидно страстта не го владееше. Вероятно изобщо не беше губил дисциплина, тъй като тя не бе някое неустоимо създание. Еванджелин се огъна под тежестта на потискащото интимно разочарование. Тази седмица беше доказала, че тя е само…
— Аз съм Еванджелин Скофийлд и съм сираче, купено от приюта. Работих за една госпожа, която… почина.
— Каква дейност извършвахте за нея? — Той официално мина на «вие».
— Леона имаше невероятна библиотека — невероятно прашна — и искаше… ами, някой да й прави справките.
— Скучно занимание за човек с вашата жизненост.
— О, не! — Тя се извърна от изпитателния му поглед. — Не и отначало. Бях на единайсет, когато отидох при нея, гладна за познание, мършава и пълна с надежди. — Усмихвайки се, Еванджелин го прикани да си представи що за момиченце е била, но той стоически не трепна. — Научи ме на гръцки, латински, френски, испански, славянски езици и на един забутан диалект — бамински.
— Говорите го, все едно ви е роден език.
— О, Леона беше изключителен лингвист. — Дали го беше размекнала? Не можеше да прецени. — Умея да превеждам от мандаринов китайски и от немски. Зная да правя фойерверки, да опитомя кон, да яздя камила.
По-право казано, знаеше тези неща на теория. Нямаше практически опит. С Леона никъде не бяха ходили, нищо не бяха правили — само седяха и учеха. От далечни учени пристигаха писма и рисунки и Еванджелин милваше с пръсти мастилените щрихи, копнеейки да отиде по тези места. Моминството й неусетно отмина, пропиляно в мечти за свобода и пътешествия. Само дето не смяташе за разумно да го признае пред този циник.
— Даже мога да направя дисекция на човешко тяло — победоносно рече тя.
— Ще се погрижа ножовете да са заключени, докато се навъртате около мен.
Казана от друг мъж, Еванджелин би намерила забележката за остроумна. От устата на този мъж я възприе като предупреждение.
Би следвало да откаже да се обяснява повече. В края на краищата, без капчица интерес той я чакаше да свърши. Тя припряно продължи:
— Знанието ми биваше ограничавано само от интересите на Леона, а Леона се интересуваше от всичко. Благодарях се на бога, че попаднах при нея.
— В Ийст Биг Мути, Корнуол.
— В Ийст Литъл Тийнмут, и да, благодарях се. Всичко бе по-добро от алтернативите.
— И що за алтернативи бяха те?
— Гувернанстване, гладуване и вашето любимо: проституция — рязко рече тя. Нищо не достигна до него. Сякаш мъжът не разбираше никой от езиците, на които му говореше. Може би ако гласът й станеше нисък баритон… — Леона пожела аз да получа парите й, затова… когато умря, аз, ъ-ъ, ги наследих.
Върху отделните части на лицето му се изписа неодобрение.
— Накупих си тези луксозни вещи и дойдох тук да играя роля, защото ми беше непоносимо да издъхна, без да съм вкусила от чудесата на света — бързо заключи тя.
— Наричате това истина? — Носът му, възхитително възвишение, се набърчи, устните му се свиха. — Надявах се, че ще си видиш грешката. Добрите сестри не ви ли учеха, че лъжата е грях, Ваше Кралско Височество?
Да не би да я баламосваше преди малко със своите обвинения в проституция? Като го гледаше сега — изтъкан от укор и порицание — реши, че е точно така. Подложил я е на проверка, изпробвал я е, както се изпробва нов кон.
Ако действително бе луд, играеше самоизмамата си със студена логика, достойна за възхищение… ако тъкмо тя не беше нейният обект.
— Не съм принцеса и не лъжа! — Не много поне. — В чантичката си нося екземпляр от завещанието. То е напълно валидно. Съвършено легално. Абсолютно законно. Само да го взема…
Той я хвана, докато тя се опитваше да го заобиколи.
— Нека ви кажа какво мисля. Според мен вие сте разглезената дъщеря на рода Шартриер.
Еванджелин пак би възразила, но той повдигна десница.
— Изслушах ви — напомни й.
— Само че не ми вярвате. Не сте виждали тази принцеса от дванайсет години, а смятате, че я познавате.
— Доказателствата сочат вашата истинска самоличност. Посещавали сте училището метох до Виея, точно отвъд испанската граница. В трапезарията ме познахте и се оттеглихте в покоите си, за да съставите план — нескопосана машинация, за чието качествено изпълнение ви лисваше подготовка.
— Не почувствах нуждата да се обяснявам пред някакъв побъркан. А на вас защо ви е изтрябвала тази принцеса? — добави тя с подозрение.
— Не почувствах нуждата да обяснявам очевидното — подигра й се той с нейните думи. — Паникьосахте се, щом ме видяхте да държа ножчето за писма, което ви изпратих като подарък за петнайсетия ви рожден ден. — Той посочи с глава към писалището, където съдържанието на несесера беше разпиляно безредно.
— Паникьосах се, защото реших, че ще ме пронижете.
Устните му леко се надигнаха в усмивка.
— Само глупак би ви наранил.
Еванджелин мразеше това. Той звучеше толкова разумно, толкова… не налудничаво. Продължеше ли да говори, току-виж я убедил, че тя е Етелинда от Серефина.
Но дори да предположим, че е здравомислещ, оставаше глождещия въпрос за неговата самоличност. Подбирайки внимателно думите си, тя попита:
— Ако наистина бях принцесата и ви бях разпознала в трапезарията, защо ми е да бягам в смут?
— Додея ми от вашите глупави въпроси — презрително отсече непознатият.
— Нищо, отговорете ми.
— Щяхте да побегнете — войнствено рече той, — понеже знаете, че съм Даниор. Даниор от рода на Леон.
Със свито сърце Еванджелин осъзна, че името й е познато.
— Даниор Бамински ли?
Той кимна:
— Вашият годеник.

 

4

 

Еванджелин се отдръпна към ъгъла.
— Но вие не може да сте принц! Не може!
Гъстите черни вежди на Даниор се надигнаха.
— Защо пък?
— Защото сте прекалено… прекалено… — Голям. Широкоплещест Мускулест.
В книгите беше виждала потрети на купища принцове. Принцовете носеха обточени с коприна плащове, небрежно наметнати през едното рамо. Носеха кадифени шапки с меки пера. Пристъпяха толкова леко, че земята беше благодарна да издържа тяхното тегло. Бяха тънки, грациозни — и обаятелни.
Един принц не носеше черно и бяло, като най-обикновен благороден господин. Един принц нямаше бедра, яки и стройни като римски колони, и мишци като на римски центурион. Един принц определено не крачеше така, че подът стенеше, а съдинките потракваха: същински великан, който маркира територията си.
Съдинките наистина потракваха, докато Даниор вървеше към нея, очевидно ядосан, с устни, свити в тънка линия.
— Защо? — отсечено я изкомандва той.
— Нямаш врат — изгъргори тя, притискайки се до нощното шкафче край леглото.
Той пипна възела на обикновеното си бяло шалче.
— Разбира се, че имам врат. Иначе как щях да преглъщам? — Сякаш осъзнал какво е казал, той отвратено махна с ръка. — Ти говориш глупости, а аз съм тръгнал да се защитавам! — Изгледа я яростно. — Дванайсет години не съм те виждал, да, само че бях на четиринайсет в деня, когато ти казах сбогом, и ми се струва, че оттогава не съм се променил значително. Ако моята външност не ти се нрави, съжалявам, но това не е причина да бягаш от дълга си. Сигурен съм, че с течение на времето ще свикнем с начина, по който изглеждаме.
Еванджелин разполагаше с избор. Можеше да се опре на теорията си, че той е побъркан или да приеме, че този мъж канара е Даниор Бамински. Боеше се, че вярно е второто и посрещна с въздишка кратката и болезнена смърт на поредната си фантазия — тази за елегантния принц.
— Значи смяташ, че изглеждам различно?
— Разбира се, че изглеждаш различно. Беше дете, още неоформена и неразвита. — Погледът му бързо я обгърна от глава до пети, спря се на пищната й гръд, очертана извънредно примамливо от кройката на роклята. — Макар че никога не съм очаквал да пораснеш толкова… висока.
Висока ли? Би се заклела, че не е смятал да коментира ръста й, а очите му искряха захласнато. Ръката й тайно напипа дръжката на каната с вода.
— Защо?
— А?
Да. Това беше интерес, изразен от собственическия блясък в очите, който й бе направил впечатление в трапезарията. Тревогата й се удвои.
— Защо не си очаквал да порасна толкова?
— О! — Той погледна лицето й. — Беше една такава дребничка. Не си ли спомняш как поданиците ни се хилеха, когато застанехме един до друг?
Налагаше се да бъде твърда. Просто се налагаше.
— Не, защото не съм била там. Аз не съм твоята принцеса.
Той я изгледа, сякаш потънал в дълбок размисъл, и сурово кимна веднъж.
— А аз очевидно не съм твоят принц.
Сърцето й се обнадежди за кратко, преди той да продължи:
— Забравям, че си млада и може би предпочиташ животът ти да не е бил уреден от мига на твоето рождение. Затова ще ти дам шеметна романтика. — Даниор коленичи пред нея и пое свободната й ръка. — Принцесо Етелинда, ще зачетете ли нашия годеж и след церемонията на Разкритието ще се венчаете ли за мен в Плезонската катедрала?
Еванджелин се вторачи в нескромно наведената му глава и си даде сметка, че го е загазила както никога досега. Даже не като гладно и безпризорно дете. Даже не както в сиропиталището. Даже не както преди два месеца, когато се измъкна от Ийст Литъл Тийнмут в среднощна доба.
— Заедно можем да обединим кралствата си и да създадем благополучие за нашите народи — изтъкна Даниор.
Беше загазила, защото искаше той да е Даниор Бамински. Искаше да бъде Етелинда от Серефина. А повече от всичко на света искаше да вярва, че има дом, където да отиде, където хората ще я гледат с обич и упование и ще я считат за сбъднало се пророчество.
Преглътна. Разхлаби пръстите си около каната, ръката й закръжа над главата му и за малко не докосна буйната черна коса.
С една дума можеше да промени живота си. Нямаше да се връща в Англия и да открива там книжарница. Помнеше всеки разказ на Леона за Двете кралства. Кацнали върху гръбнака на Пиренеите, Баминия и Серефина някога били обединени. Глупав спор ги разединил и въпреки че по границата им никога не се провели битки, двата народа върло се презирали. Според пророчеството на Санта Леополда принц Даниор и принцеса Етелинда били обречени наново да обединят страните си, но по някаква причина — Еванджелин се взря в Даниор и реши, че знае защо — истинската принцеса написала писмо, с което се отричала от свето наследство.
А тук удобно се появяваше Еванджелин, която говореше бамински, познаваше обичаите и историята на държавата. Би могла да излъже, че е принцесата и никой нямаше да разбере истината.
Беше застанала на ръба на най-голямото приключение в живота си. Приключението, за което открай време мечтаеше.
Понечи да каже «Да, ще се венчая за теб».
Но вместо това каза:
— Аз съм Еванджелин Скофийлд от Корнуол. Нямам благородно потекло, сираче съм и като се върна в Англия, ще отворя книжарница.
Тъканта на приключенията, сравнена с тази на мечтите, съдържаше твърде проблематична реалност за обикновената Еванджелин Скофийлд.
Но ето че приключението я стискаше за ръката и името му бе Даниор. Той я стисна по-здраво и преднамерено, надигна глава и я погледна в очите.
Решителност. Този мъж излъчваше решителност.
— Ще се оженя за теб — рече той, — дори ако за тази цел трябва да пресека всички реки на ада.
— Може да е необходимо. — Еванджелин стисна керамичната дръжка и описа широк кръг с каната. Водата се разплиска, когато тя се опита да разбие главата на Даниор, но той мушна лице в гърдите й. Тежестта на каната я изкара от равновесие, а принцът я хвана през кръста и я повдигна.
— Ти си много предсказуема жена, Етелинда — рече той с мрачно задоволство и я метна върху кревата. Сетне се стовари отгоре й като пън и, независимо от твърденията му, в този пън нямаше нищо благородническо.
— Казах, че ще се оженя за теб.
Тя опита да се нагласи така, че да измъкне ръцете си изпод него. Даниор обаче я затисна още по-здраво върху пухения дюшек.
— Държа да запомниш, че това не е предпочитаният ми способ за ухажване.
— Не мислех, че ме ухажваш… мен… нея. Стори ми се, че просто казваш… Ох, не мога да дишам!
Той не отговори. Само се поотмести, но продължи да я затиска с тяло и ръце. А тя наистина не можеше да диша. В сиропиталището трябваше да се изправя срещу директорката и кохортите й. Те се определяха като «милостиви жени», които управляват «училище». Според Еванджелин те бяха вещици, побойнички, които шамаросваха малките момиченца, щом подмокреха леглото или викаха насън заради кошмар.
Оттам бе научила, че смелостта се наказва, а мечтите никога не се сбъдват. Как бе забравила този урок?
Под него беше тъмно, а пухът я обгръщаше отстрани. Задушаваше се, мъчеше се да се измъкне, трепереше от страх.
— Даниор, моля те!
Изведнъж се оказа свободна. Лежеше запъхтяна, вдишвайки въздуха, който й се струваше оредял, и се взираше в начумерения Даниор. Той се извисяваше над нея, сякаш очакваше някой номер.
— Интересно. Да не би в училището, където си ходила, да са те затваряли в килера?
— Понякога. — Като си даде сметка, че той няма да я нападне отново, тя въздъхна и се отпусна.
Пръстите му се плъзнаха по челюстта й, повдигайки брадичката до предишното дръзко положение.
— Не им плащахме за това.
— Вие въобще не сте им плащали.
Даниор прибра ръката си, изтегна се на хълбок и я загледа неотклонно.
— Направо не е за вярване, че имаш дързостта да ме гледаш с тези очи и да твърдиш, че си англичанка.
Дюшекът хлътна в неговата посока и Еванджелин положи усилие, за да не се претърколи до тялото му.
— Аз съм англичанка.
— Говориш английски много добре, вярно. Освен това се държиш ужасно независимо за свое собствено добро. Само че — той издуха едно перце от бузата й — имаш очите на серефинка.
Разтърсена, Еванджелин опита да седне в леглото, борейки се с издутия дюшек, който желаеше да я обгърне в мекотата си. Подпря се на лакти и с бдителен поглед отвърна:
— Да, те са нетипични. Но какво искаш да кажеш с това «серефински»?
— Скосени очи с цвета на махагон. Очи, наследени от първата кралица на Серефина. Кралицата, която била покорена от един мавър и която на свой ред го покорила.
— Нима?
Шепот от спомен се раздвижи в ума й. Една възрастна жена с очи, синкави като пламъчета, която гледа единайсетгодишното й личице. Повдига брадичката й. Обръща я напред-назад, докато извършва безмилостен анализ. И казва на една от вещиците настоятелки «Ще я взема».
Даниор правеше кажи-речи същото, галеше я с пръст по брадичката, разглеждаше я обстойно.
— Кралицата и мавърът оставили наследство от легендарна хубост и безпощадност в моята държава — и в твоята.
Еванджелин отбранително повдигна колене към гърдите си.
— И аз кое съм? Легендарната хубост или безпощадността?
Гъстите му вежди остро се свъсиха.
— Струва ми се, Етелинда, че не е моментът да си разменяме празни приказки.
Тя не се правеше на интересна. Мъчеше се да се защити от неговите подигравки. И от този докачлив, собственически маниер, който проявяваше по отношение на нея.
— Предполагам, че е в рамките на възможното родителите ми да са от Серефина.
Той вдигна небрежно захвърления й шал и го прокара през шепите си.
Гледката на нежната дантела в широките му пръсти предизвика у нея непонятно усещане, почти като заплаха.
— Не помня родителите си.
Пръстите му престанаха с движението.
— Зная.
— Не е толкова зле да си сираче, след като посвикнеш. — Съпротивлявайки се на придърпването, което тежестта му създаваше, Еванджелин се помръдна към горната табла. — Това ме научи да си бъда самодостатъчна.
Един самопровъзгласил се принц и една мнима принцеса се намираха в нейната спалня — сами. Принцът беше повалил принцесата на дюшека. Вярно, пусна я, когато го помоли, но отначало беше направил доста неясен коментар. Какъв? «Това не е предпочитаният ми способ за ухажване.»
— Не ме познаваш добре — рече тя, — а определено нямаш причина да се тревожиш за някаква си непозната. — Хвърли му премрежен поглед.
Той уви шала й около врата си и го метна през рамо с разточителен жест.
Би трябвало да изглежда женствен. Вместо това дантелата образуваше контраст с черния жакет. Ресните се спущаха по якия му гръб. Несъответстваща украса за мъж, изваян като статуя.
— Обаче не е нужно да се притесняваш, че не умея да се грижа за себе си. — Пролази към края на леглото и отпусна един крак на пода. — Доста съм практична. Това приключение беше само временно отклонение от правия курс на живота ми.
Пръстите й едва бяха докоснали дървения паркет, когато ръката му я сграбчи за другия глезен.
— Колкото и да се възхищавам на старанието ти да ме разсееш, като ми напомниш за трагедиите в твоето детство, откривам, че не съм трогнат, Принцесо.
Наблегна на титлата — според Еванджелин с излишна енергичност.
— Освен това изглеждаш скептична, че в Серефина и Баминия се нуждаят от теб.
— Допуснали сте грешка. — Тя дръпна глезена си.
— Аз съм престолонаследникът на Баминия и не допускам грешки. — Пръстите му се впиха по-дълбоко в нейната плът, до кокал. Той се изправи до седнало положение и продължи да приказва с увереността на мъж, който никога не греши. — В качеството си на принц често се смесвам с моите поданици и не бих сбъркал човек от простолюдието с благородник. За твое щастие, аз добре съзнавам не само своя дълг, но и твоя и разполагам със средствата да те принудя към подчинение.
Очите му горяха като пламъка в най-горещия център на огъня и Еванджелин почти виждаше как въздухът помежду им трепери от маранята. Подтиквана от онова ужасено любопитство, което кара хората да проточват врат към преобърната карета, тя се поинтересува:
— Какви са тези средства?
— Имам силата. Имам решимостта. — Той улови ръката й и я притисна между краката си. — Имам и това.
Тъй като беше напълно невежа, с изключение на наученото от книгите, минаха няколко мига, преди да осъзнае какво означава издутината под панталона му и да изкудкудяка като кокошка, снесла първото си яйце. Би могла да го кастрира, технически знаеше как. Но разумът отстъпи пред доказателството, че да, Еванджелин Скофийлд може да изпълни един мъж с похот.
И че Еванджелин Скофийлд няма ни най-малка представа какво да прави с този мъж, след като го е възбудила.
Даниор положи ръка върху рамото й, бутна я към възглавниците и заяви своята цел:
— Веднъж да ви компрометирам, Ваше Височество, няма да имате избор, освен да изпълните дълга си, който е да се завърнете с мен в градчето Плезонс навреме за Разкритието — и нашата сватба — където ще обединим страните си, както е записано в пророчеството. Там, в двореца на Двете кралства, ще родите кралското дете, което аз съм посял в утробата ви, и ще живеем с доволното съзнание, че сме изпълнили нашите обязаности.
Бодна я съжаление към истинската принцеса. А когато той се наведе отгоре й, Еванджелин потрепери от паника за собствената си участ.
— И ще сторите това съвсем хладнокръвно?
Нещо се промени в сините му очи.
— Хлад ли? Обещавам, че няма да зъзнеш.
Острото убеждение, че той й се надсмива я накара изведнъж да се отскубне. Принцът пак я хвана и двамата се сборичкаха. Еванджелин се оказа прикована към таблата. Изгледа го страшно, когато Даниор сведе главата си.
— Отпусни се — промърмори той и устните му докоснаха нейните. — Това е най-приятната част от нашия дълг. Ще видиш.
Досущ съблазнителен шепот от коприна, устните му обходиха лицето й. Помилваха очите, които той твърдеше, че познава, отдадоха почит на високите скули, които толкова отличаваха Еванджелин, и нежно като пеперуда, кацаща върху цветенце, се спряха на устата й.
Прелъстяване, напомни си тя. Хладнокръвно прелъстяване с много прозаична цел.
Само че Даниор беше казал истината. Тя изобщо не зъзнеше. Даже й се стори, че може да помирише опърлена от знойна страст плът.
Сетне звукът от строшено стъкло го накара да вдигне рязко глава. Еванджелин зърна как едно кръгло, черно, лъскаво топче прелетя във въздуха, отскочи от леглото и тупна на пода с металически звук.
— Какво?… — заекна тя, но Даниор се изстреля от леглото и я повлече със себе си. Еванджелин падна на коляно.
— Бягай! — нареди той. — Това е бомба.

 

5

 

— Бомба ли? — тъпо попита Еванджелин. — Бомба!
Тя се отпусна и извъртя ръката си. Даниор я изпусна.
— Къде си мислиш, че отиваш? — кресна й, когато тя запълзя към кревата.
— Парите ми. — Еванджелин се гмурна под дюшека. — Трябва да си прибера парите.
Пръстите й тъкмо напипаха скъпоценната торбичка, когато той я награби отзад за колана.
— Проклета да си, жено!
Тя пищеше и се съпротивляваше, но той я метна през рамо.
— Няма и ти да ми умреш!
Даниор изтича в коридора. Ребрата й се удряха в коравото му рамо, а тя викаше и се протягаше към отворената врата, където бяха останали парите й, скъпоценните й пари. Почти бяха достигнали главното преддверие, когато проблясъка на експлозията я заслепи. Ушите й звъннаха. Даниор залитна от ударната вълна.
Щом отвори очи, Еванджелин видя пламъци да излизат от вратата на нейната луксозна спалня.
Даниор се обърна с лице към пожара и целият потрепери.
— Досущ като преди — промърмори той.
В трапезарията се надигна глъчка. Дами и господа, някои стиснали салфетки, някои попиващи устата си, се тълпяха на прага. Зяпаха ту Даниор и Еванджелин, ту огнения ад.
Еванджелин притисна длан към гърдите си.
— Това наистина беше бомба. — Бомба. В нейната спалня. А тя изгуби всичко. — Моите пари! Моето бъдеще!
— Тихо — просъска Даниор.
Той не проумяваше. Никога не е гладувал. Сграбчи го за панталона и с всичка сила ритна онези интимни мъжки части, с които той толкова се гордееше.
— Гръм и мълнии! — Даниор я тръшна на краката й — крака, които мигом се опитаха да избягат, но не стигнаха доникъде. — Ха си го направила отново, ха съм те… — Дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна. — Ще бъдем късметлии, ако с теб двамата избягаме, за да имаме бъдеще. Не разбираш ли? Те са ни открили.
Еванджелин не разбираше. И от къде на къде да разбира? Мащабната заплаха, която той така ясно съзираше, нищо не означаваше за нея. Разбираше само, че когато недоразумението с принцесата се изясни, Еванджелин Скофийлд ще се върне в Англия и ще се изправи пред бедността, от която цял живот се беше страхувала. Тя разтри с юмруци мокрите си страни и изхленчи:
— Книжарничката ми. Няма я!
Даниор оголи зъби, но преди да я е разтърсил, за да се опомни, гостите се раздвижиха. Дамите се разпискаха, когато двама мъже в тъмни дрехи се втурнаха през тълпата, разбутвайки всички около себе си, без да зачитат пол или възраст.
Даниор им махна и като привидения те се накачулиха около Еванджелин, измервайки я с погледи. Въпреки оцапаните от сълзи бузи и подивелия поглед, очевидно прецениха, че е от благородно потекло, понеже сведоха глави в едно кратко, отсечено кимване. После се обърнаха към Даниор и беглата проява на уважение към нея се превърна в много лично свещенодействие. Еванджелин предположи, че тези мъже са Рафаело и Виктор, вездесъщите телохранители, които явно обожаваха господаря си.
— Копелетата ще ни причакват навън — каза единият. Носеше елегантни дрехи в убити тонове, обаче шалчето му бе раздърпано, а раменете — прегърбени. Макар че свободно владееше френски, устните му едва се движеха, сякаш самият акт на говоренето бе уморителен.
— Чакат да побегнем. — Другият мъж бе изтънчен от грациозната извивка на късия си плащ до равно подрязаните нокти. Изразяваше се непринудено, с шлифованата дикция на аристократ.
Каквито и да бяха различията им, тримата общуваха с лекотата на онези, които са заедно от години наред.
— Имай грижата, Рафаело — нареди неговият господар.
Аристократът се обърна към гъмжилото, изливащо се от трапезарията. Със съвършен английски акцент извика:
— Според мен това беше бомба. Смятате ли, че през прозорците на трапезарията ще полетят още?
Това подейства за отклоняване на вниманието. Добре облечени хора се разпищяха и като поток се понесоха към голямата всекидневна.
Оберкелнерът скокна подире им и Еванджелин се развика:
— Анри, на помощ!
Голямата длан на Даниор затисна устата й, но Анри така или иначе не я погледна. Вместо това се втренчи в пламъците, които поглъщаха неговия замък, и се разкрещя на прислужниците:
— Донесете ведра! Легени! Каквото ви попадне под ръка! Направете жива верига от кухненския кладенец или тази зима ще мръзнем на снега!
— Не чакай помощ от него — измърмори Даниор. — Препитанието му гори сред пушека. И то по ваша вина, Ваша Светлост.
Когато тя продължи да мълчи, я пусна. Само че сега нямаше значение. Не беше в състояние да мисли ясно. По нейна вина. От къде на къде?
Еванджелин напразно търсеше носна кърпичка. Лудостта на събитията я помиташе. Писъците и нарастващата истерия я накараха да се зачуди ще успее ли да се добере обратно до Англия. Дали и други нямаше да се съгласят с Даниор и някак си да стигнат до извода, че този катаклизъм е по нейна вина. В края на краищата, светът беше полудял.
Подсмръкна и изтри нос с опакото на дланта си.
— Жени. — Даниор набута квадратно парче чист ленен плат в ръката й.
Сякаш не биваше да плаче след всичко това! Еванджелин си избърса очите, изхълца и допря кърпичката до устата си, желаейки отчаяно да се издуха.
— Навън ще бъде по-безопасно — изкрещя Рафаело с глас, който се разнесе над шумотевицата. Той подкани множеството с жест и макар че неколцина разумни глави повдигнаха възражения, истеричното стадо се юрна към външната врата.
Виктор наметна раменете на Даниор с плащ. Като сгъна яката, принцът покри бялото на ризата и шалчето си и мрачната му осанка определено доби злокобен оттенък. Тримата мъже се вляха в потока бегълци, приклещили Еванджелин по средата. Когато тя опита да се измъкне, Даниор просто я сграбчи над лакътя и я помъкна.
Тези мъже, с консервативното си облекло и напрежението, което излъчваха, направо я задушаваха. По-лошо, двамата телохранители приличаха забележително на Даниор по ръст, цвят на кожата и без съмнение по темперамент.
Беше обкръжена от побойници.
Изпъкваха дори в тълпата, но щом прекрачиха прага, се приведоха, за да изглеждат по-ниски и да се смесят с навалицата.
Людското множество се разпръсна по верандата и моравата, насърчавано от командите на Рафаело, тяхното куче-пазач: «По-сигурно ще е далеч от замъка» или «Това е дело на Наполеон. Сигурно французите се опитват да го освободят».
— Защо му е на някой да хвърля бомба тук, за да освободи Наполеон? — зададе логичен въпрос Еванджелин.
Нейните натрапили се спътници подминаха както нейните коментари, така и драматичното й подсмърчане, движейки се с тълпата към най-дълбоките сенки. Там го удариха на бяг в посока конюшните. По някакъв предварително уговорен сигнал Рафаело и Виктор набраха скорост, оставяйки я с Даниор.
Даниор я дръпна в сянката на едно дърво, невидим за оборските ратайчета, които тичаха покрай тях, помъкнали кофи с вода.
— Помощ! — викна тя. — Трябва ми…
— Тихо! — Даниор грубо притисна лицето й в гърдите си, придържайки я за врата — като котарак, уловил полска мишка, после отстъпи встрани от пътя, по-далеч от суетнята.
Все едно. Тя можеше да крещи колкото си иска. Можеше да се бори. Никой не би й обърнал внимание. Никой не го интересуваше отвличането на една жена. Не и когато замъкът гореше.
Виковете на отчаяно трудещите се слуги почти заглушаваха сподавените стенания на Еванджелин.
— Кой го направи?
Вече не плачеше, но изтеклата от очите й влага навярно бе намокрила ризата му, понеже той отговори:
— Революционерите.
Тя загуби ума и дума. Революционери ли? Как така революционери? По всичко личеше, че според Даниор тя е наясно за какво говори.
— Затова се налага да заминем, при това без много шум.
— Революционерите. — Тя вкуси думата и ароматът никак не й допадна.
— Проклети да са душите им. — Той трепереше от гняв.
— Но аз мислех, че в Серефина и Баминия цари мир.
— Вярно е. Трябва да се доберем дотам.
По някаква причина даже не беше мислила да посети двете държавици, макар да знаеше, че не са далеч. Изглежда, тази причина е била основателна.
— Гледай. — Той я обърна с лице към каменистите възвишения. — Серефина е оттатък онези канари.
Пролази я ледена тръпка.
— Толкова близо.
— Да, но канарите се точат дълги мили от изток на запад и трябва да ги заобиколим. Конете са яки, обучени за преходи в планината, и с късмет след два дена ще пресечем границата.
— Само два дена. — За да му избяга и да се върне при здравомислещия свят.
Ръката му леко се отплесна, за да се успокоят схванатите мускулчета на врата й.
— Въпреки цялото ми старание шайката на Доминик отново се е развихрила.
— Отново.
— Да. А нали помниш какво се случи последния път.
— Нима? — Еванджелин се замисли. Леона не беше отваряла дума за някакви проблеми.
— Това бе време на голяма скръб за всички ни.
Стори й се, че той положи целувка върху главата й, макар да не бе сигурна.
— Бандата на Доминик иска края на монархията и смята, че целта оправдава средствата. Биха минали през труповете ни като нищо. — Завъртя я в ръцете си. — Ето защо трябва да те заведем в Плезонс и да изпълним пророчеството.
Еванджелин засече нещо в гласа му: огорчение може би, че не е съумял лично да овладее положението.
— Затова ли каза, че бомбата е по моя вина? — попита тя в меката ленена кърпичка.
— Говорех, без да мисля. Не е правилно да ти стоварвам вината. Но ти разбираш, че писмото ти бе неприемливо.
— Писмото. — Споменаваше го за втори път. — И какво съобщаваше принцесата в това писмо?
Даниор очевидно се подразни:
— Чудесно знаеш какво ми съобщи.
— Ала аз не съм принцеса Етелинда.
С неимоверно задоволство той отвърна:
— Що се отнася до Доминик, си.

 

6

 

Еванджелин заглуши в шепи ужасеното си изохкване. Даниор имаше право. Революционерите, които считаха бомбите за вид изкуство, сега я мислеха за принцеса.
— Заради вас — Ваше Височество! — От нейната уста титлата прозвуча като обида. Тя се освободи и го погледна в лицето. Поразяващ бе контрастът на хлътналите очи с веждите и плътта, бледи на светлината от полумесеца. За пръв път от избухването на бомбата тя забрави за парите си.
— Ти си довел тези революционери при мен. Те са те преследвали.
— Да. Колкото и да е невероятно, те някак са открили дирята ни.
Проклетникът беше прав. Нямаше значение дали е принцеса Етелинда. Ако революционерите наистина ги бяха намерили — а нямаше причина да смята, че Даниор лъже — значи тя, Еванджелин Скофийлд, бе в опасност. А този побъркан принц бе нейното единствено спасение.
Засега, поправи се тя. Преди винаги се беше спасявала сама, щеше да се измъкне и от тази беда. Щеше да използва помощта му, за да избяга от това място. Когато бяха далеч от революционерите, щеше да му се изплъзне и да се върне в Англия, където да обмисли последиците.
Решена да поеме контрол над живота си, Еванджелин попита:
— Къде са Рафаело и Виктор?
— Отидоха да вземат нашите коне.
Тя се огледа внимателно и зърна някакво движение по пътечката. Понечи да каже, че са там, но Даниор бързо й запуши устата.
— Тихо — промълви в ухото й.
Сега виждаше, че двамата са непознати. Облечени в черно, те вървяха досами края на пътечката. Светлината на горящия замък не показваше нищо от лицата им, защото носеха черни шалове. Личаха си само техните напрегнати, присвити очи, които се стрелкаха насам-натам, преброждайки сенките. Една жена се затича към тях, изпаднала в паника заради пожара. Уловиха я и Еванджелин видя проблясването на острието, което допряха в гърлото й. Жената изпищя от страх. Те я зашлевиха, избутаха я и тя побягна с хленч. Не търсеха нея.
А Еванджелин.
Пистолетите им лъщяха на сиянието от пламъците.
Пистолети. О, господи. Беше прочела каква вреда може да причини пистолетът. Куршумът можеше да засегне мускула и костта на даден крайник, довеждайки до ампутация. Можеше да засегне жизненоважен орган, довеждайки до… смърт. Сърцето й прескочи един удар, после заби с главозамайваща бързина. Впери поглед право пред себе си, боейки се да помръдне, и смело задиша, когато убийците ги подминаха.
— Отидоха си — най-сетне рече Даниор.
Червени точици заплуваха пред очите й, краката й се подкосиха. Даниор я прихвана.
— Не се тревожи, мъничка Етелинда. Няма да те дам.
— Не съм Етелинда — слабо възрази тя.
— Разбира се, че не, Серефински очи — взе я на подбив той.
— Казах ти, че съм кръгло сираче. — Еванджелин дълбоко вдъхваше хладния въздух. — Не знам кои са родителите ми. Може би са от тези планини.
Може би бяха избягали от революцията, за която Даниор говореше. Дори би могла да е благородничка. Графиня или дукеса.
Даниор настръхна:
— Ние сме с кралско потекло.
— Аз съм с най-обикновено — отговори тя.
— Ако това бе истина, щеше да е цяла трагедия, защото обикновена жена и принц не могат да се оженят. — Гласът му стана богат и силен като турско кафе. — А аз имам твърдото намерение да се оженя за теб.
Британското общество бе разделено на класи, но такава помпозност не й се нравеше, още повече, когато идваше от един бездруго надменен принц.
— И каква страшна беда ще се случи, ако един принц се ожени за обикновена жена?
— Не е прилично и ти чудесно го знаеш. Рибата се съешава с риба, птиците — с птици. Ако благословените от бога с кралско потекло се смесят с по-долните класи, това ще е против естествения порядък.
— Вашият народ е длъжен да ви обича — саркастично подметна тя.
Той отговори простичко, с огромна увереност:
— Обича ме.
Уф, какво я интересуваше? Щом народите на Баминия и Серефина искаха да ги управлява един наперен здравеняк, това не я засягаше. Все някак щеше да се отърве от тази каша.
— Ами ако този Доминик се добере до истинската принцеса, докато ти си губиш времето с мен?
— Ако Доминик плени принцесата, ще го разтръби нашир и надлъж. Знае, че ще хукна подир нея… подир теб. Мечтае да устрои трибунал, както селяните във Франция, и да ни осъди за престъплението, че сме кралски особи, сякаш убийството на престолонаследника ще го издигне от помията, в която се въргаля.
Той бе сноб по отношение на обикновените хора, а омразата му към революционерите беше безгранична. Някакъв инстинкт я накара да попита:
— Майката и бащата на принцесата живи ли са?
— Майката и бащата на принцесата загинаха в бунта през деветдесет и шеста, също и моите, както много добре знаеш.
През 1796-а Еванджелин е била на четири годинки.
— Значи е имало бунт?
— Краткотраен, ала все пак ужасна трагедия.
Подозрението отново я завладя. В тая работа имаше нещо гнило, което не й се връзваше.
— Щом родителите ти са били убити, защо не са те коронясали за крал? Това е трябвало да стане щом си навършил пълнолетие.
— Не мога да бъда коронясан, преди да се оженим. — Баритоновият му шепот трептеше от негодувание. — Така гласи част от пророчеството, с което съм обвързан, и затова съм длъжен да те имам, тъй че престани да ми се правиш на неразбираща.
Как бе възможно Леона да пропусне толкова важна част от историята на Серефина и Баминия? Какви други неща също не й бе споменала?
— Не ми харесва — промърмори тя.
— Нито на мен. — Той се огледа зорко. — Виктор и Рафаело твърде дълго се забавиха.
Еванджелин също се огледа, мъчейки се да убеди Даниор и себе си, че не е някоя ревла, дето все подсмърча и се нуждае от мъжка закрила. Налагаше се да бъде силна, дръзка, ловка. Беше минала школата на сиропиталището.
Развали ефекта, когато потрепери.
— Студено ти е — каза той, макар че тя би се заклела, че Даниор не й обръщаше внимание.
— Ще ми мине. — Утеши се с мисълта, че й е било и по-студено. Разбира се, не за дълго време. Освен това тялото привикваше редовно да получава топлина. Но тя щеше да се кали.
— Добре, защото те идват. — Стисна я за рамото и я избута пред себе си. После спря. — Само че не водят конете.
Телохранителите хукнаха към тях и Виктор задъхано поде:
— Конете… пропъдени. Конюшнята… капан.
Даниор не изглеждаше изненадан или смутен от липса на план.
— Ще вървиш пешком.
— Пешком ли? — Еванджелин размърда пръстите на краката си в тънките пантофки. — Къде?
— Накъдето ви поведа. — Даниор твърдо я побутна с длан по гърба.
Виктор и Рафаело чевръсто и мълчаливо се носеха към скалите. Еванджелин ги следваше, а Даниор крачеше зад нея с ръка, готова да я подхване, в случай че тя падне — или се опита да избяга.
Излишно се безпокоеше. Точно в този момент бягството не влизаше в плана й.
Виковете на гостите позатихнаха, пламъците не светеха толкова ярко. Еванджелин почувства присъствието на своите спътници. Мълчанието, бледият полумесец и тъмата засилваха среднощния хлад. Достигнаха сянката на канарите и там свърнаха по една пътечка. Рафаело и Виктор се движеха уверено, сякаш бяха вълци, които се връщат при глутницата си. Знаеше, че са пред нея, но едва ги виждаше. Даниор бе също тъй невидим. Чакълът хрущеше под нозете й, но колкото и да се ослушваше, Еванджелин не чу нищо друго. Тази пътечка бе зловеща и страховита, трудна за изкачване. Еванджелин потреперваше от студ, по едно време направо започна да зъзне. Тънката копринена рокля не представляваше преграда за хладния въздух. Дори физическото напрежение не успяваше да я сгрее. Всеки дъх прорязваше дробовете й.
Изкачваха се все по-високо. Къпините я дращеха, в пантофките й се навираха камъчета, превръщайки в изтезание всяка стъпка. Тя започна да мърмори недоволно и да хленчи много, много тихо. Накрая се набоде на един остър камък.
— Ох!
— Какво има? — Даниор явно беше ядосан.
— Тези обувки не са предназначени за походи в пресечена местност с камънаци и буболечки. — Тя посегна да смачка един комар. Повече от час вървеше бог знае къде с някакви пълни непознати, по петите ги гонеха революционери и тя смяташе, че е проявила храброст. Даниор би могъл да го признае.
Вместо това той щракна с пръсти и Виктор и Рафаело безмълвно застанаха от двете й страни. Тя изумено ги загледа, когато се наведоха, кръстосаха ръце и зачакаха.
Столче. Направиха й столче. Ако хранеше съмнения относно искрената им вяра, че е тяхната принцеса, този раболепен жест напълно ги разсея. Заради нейното удобство те драговолно предложиха носилка — на този неравен терен посред нощ.
— По-чевръсто — изкомандва я грубиянът Даниор.
— Къде сме се запътили? — пак попита тя и този път той отговори:
— В метоха.
Метох. Божи храм.
Тя се опря върху раменете на телохранителите и седна. Те я повдигнаха и в един кратичък миг споменът изплува от дебрите на съзнанието й.
Седеше между двама човека, които я носеха в люлката на ръцете си. Страхът им беше осезаем, дишаха затруднено, докато бързаха нагоре-надолу по планински пътеки, подобни на тукашните. А тя, твърде мъничка, за да разбере за какво е припряността им, усещаше нужда от тишина и огромен ужас от чудовището, което се криеше в мрака.
Мъжете взеха да подтичват. Даниор — отпред, те тримата — отзад и споменът потъна в бездната, от която бе изплувал.
— На Ваше Кралско Височество й е студено — продума Рафаело.
— Не. — Нощният въздух хапеше, но двамата мъже я топлеха.
— Току-що потреперихте.
— Има поверие, че когато някой потрепери, значи призрак е минал по гроба му.
— Много скоро цяла армия от революционери ще тъпче гробовете ви, ако не говорите по-тихо — свирепо се обади Даниор с тон, който не й беше по вкуса.
Мръщеше й се. Не беше нужно да го вижда, за да знае. Щом прецени, че достатъчно ги е наплашил, потегли напред.
— Няма нищо — тихичко успокои тя Рафаело. Той доближи уста до ухото й: — Ако желаете, вземете наметалото ми.
Ето така трябва да се държи един истински принц! После триумфът на Еванджелин поугасна. Той не беше принцът, а телохранителят. Тя не беше принцесата, а самозванка.
— Шшт! — предупреди Виктор.
Подлизурко, реши Еванджелин. Рафаело обаче изглеждаше вежлив, даже човечен въпреки приликата си с Даниор и странната си отдаденост на него.
— И така ми е топло — прошепна му.
Даниор пообърна глава и тя се приведе. Не биваше да се интересува от мнението му, но той някак си я беше наплашил, докато бяха в стаята й. Вероятно се дължеше на варварските фанфари, с които тръбеше, че ще заплоди утробата й. Не я плашеше, о, не. Беше видяла какво се случи с малката Джоун Билби, когато я хванаха с лопата в пещта. Господарката й я изхвърли и ако Леона не се беше смилила, Джоун и бебето щяха да попаднат в приюта за бедни.
Да, това беше. Еванджелин се страхуваше да не остане сама, бременна и отчаяна, когато Даниор разбере, че тя не е истинската принцеса. Тя не се боеше от проявите му на изключително собственическо чувство или от мимолетния вкус на димяща страст.
Пътеката се гънеше в подножието на канарите нагоре-надолу. Телохранителите бяха във великолепна форма, но при всяко нанагорнище почваха леко да пъхтят. Само че поддържаха добро темпо и навярно скоро щяха да стигнат до метоха.
В метоха. Дали не можеше да се примоли на светите жени за убежище?
Взря се в широките рамене, които определяха пътя пред тях.
Дали пък Даниор нямаше да скалъпи някаква история, че е луда и трябва да я държат между четири стени? Щяха да я затворят в клетка и да я излагат на показ пред разни кикотещи се пътници, които ще казват «Подозирах, че е никаквица». Или пък ще я приковат за каменна стена и ще я поливат със студена вода, докато тя не се побърка и не си въобрази, че е принцесата. Тогава щеше да си «признае» и да получава кралски почести до края на дните си.
Или пък Доминик щеше да й види сметката.
О, и щеше да се омъжи за Даниор.
Погледна мълчаливата, по-тъмна сянка.
Въобразяваше си разни работи. Даниор наистина я мислеше за принцесата и не би допуснал някой да се държи зле с нея. По-вероятно щеше да съчини някаква измислица, че му е съпруга, за да я вземе в леглото си.
Устата й пресъхна и тя напразно се опита да преглътне. Благодарение на фантазията си мършавото, уплашено, дръзновено сираче си съчиняваше приказки, когато не останеше надежда. Тази фантазия я пренасяше от къщата на Леона в Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол, в Китай, Канарските острови и Турция. Нейната фантазия бе нейното спасение.
Сега въображението й я рисуваше между чаршафите с Даниор, в клопката на сладостното предвкусване и страха.
— Какво ще сторите, господа, ако узнаете, че не съм истинската принцеса? — обърна се към телохранителите с най-тихия си гласец.
За нейна изненада Виктор отговори:
— Ще ви стоваря точно тук, на пътеката, за да ви докопат революционерите.
Така установи, че Виктор изобщо няма чувство за хумор.
Даниор отново се извъртя назад:
— О, Санта Леополда! — Той я издърпа от живия стол. — Щом те не могат да те накарат да млъкнеш, аз пък мога!

 

7

 

Даниор не я метна отново през рамо, както се опасяваше Еванджелин. Този път я притисна към гръдния си кош. Този мъж беше истински топъл — не поизстинал като двамата телохранители, а горещ като огнището на ковачницата в Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол.
— Ако ни хванат — промърмори тя, — то ще е заради вашите крясъци, Ваше Височество.
— Не съм крещял.
Разбира се, че не, просто гласът му приличаше на боботене на подземен вулкан.
— Не, разбира се.
Той я изправи на крака толкова бързо, че й се стори: май все пак ще я остави на Доминик. Вместо това Даниор свали наметката си, клекна и си подложи гърба.
— Качвай се — нареди тихо.
— Ъ… какво? — също толкова тихо изгъргори тя.
— Качвай се на гърба ми.
Тя се огледа. Кажи-речи очакваше Рафаело и Виктор силом да я склонят към подчинение. Те обаче бяха изчезнали в мрака.
— Защо?
— Ръцете ми трябва да са свободни.
В думите му имаше смисъл, но… Еванджелин сведе поглед към вечерната си рокля, фината копринена пола с памучни фусти се беше набрала под гърдите й.
— А… крайниците ми?
— Какво за тях?
Безпрогледното му невежество разпали ината й.
— Ще бъдат голи.
— Не за пръв път виждам краката ти, нито пък те нося така за пръв път. Не си ли спомняш, че като деца си играехме на конче?
— Не. — Идеше й да тропне с крак, само че така щеше да разрани новопоявилите се мазоли. — Не!
— Нямаме време за игрички. Доминик не е далеч. Давай, момиче. — После Даниор се поправи: — Ваше Височество.
Тя не можеше да надделее. Или трябваше да ходи с тънките си обувки и да си съсипе краката, а ведно с това и шансовете да избяга от тази лудост, или да го яхне. Спомни си от годините учене съвета на един италиански посредник от шестнайсети век: «Когато твоят враг е заклещен в ъгъла, това е времето да се спогодите».
— Еванджелин.
— Какво?
— Името ми е Еванджелин. Ако ме наричаш с него, ще се кача на гърба ти.
— Не ти вярвам. — Тонът му недвусмислено показваше, че е минала всякакви граници.
— Доминик не е далеч — подсети го тя.
Зъбите му проблеснаха, дъхът му изсвистя, дланите му се огънаха и тя осъзна, че той е стиснал собствената си пелерина, вместо да стисне вратлето й. За миг се запита дали ще я връхлети.
— Качвай се на гърба ми… Еванджелин — предизвикателно й нареди той.
Беше спечелила. О, господи, беше спечелила схватка с Даниор! Идеше й да се заподскача, да закрещи, да се разтанцува. Ала самият факт, че се е предал — новост за него, сигурна беше — й подсказа, че опасността наистина ги гони по петите.
Това приключение беше прекалено истинско, за да се отразява добре на самочувствието й.
Даниор отново й подложи гръб и тя обви ръце около врата му. Той разстла наметалото си, уви го около двама им и хлабаво го закопча на гърлото си. За да й е топло, досети се Еванджелин, а вероятно и за да скрие светлата й рокля под черния плат. Само че я налегна усещане за клаустрофобия и когато той се надигна, тя просто увисна на ръцете си.
— Етелинда? — прокънтя омразното име.
Очевидно той също знаеше как да преговаря.
— Уф, да бъде както искаш. — Тя уви крака около кръста му и той пое по хълма след телохранителите.
В сиропиталището момичетата се сгушваха едно в друго, за да се топлят и оттогава тя не беше изпитвала подобна близост — а и усещането съвсем не беше същото. Ръцете й обгръщаха раменете му, главите им бяха на едно ниво. Вдъхваше мириса на кожата му. Гърдите й се притискаха в гърба му. Дишането им влезе в единен ритъм. Слабините й, които бяха започнали да пулсират от целувката му, сега се триеха в кръста му и това предизвикваше у нея непонятна възбуда — като научния експеримент, който навремето беше направила за Леона. Електричество, беше рекла нейната благодетелка. Това електричество направо я разтърсваше.
Предполагаше, че и с него е същото.
Плътно обви крака около хълбоците му, защото подхлъзнеха ли се…
Той обърна глава.
— Какъв е този шум?
Тя настръхна и се ослуша за скърцане на ботуши или тропот на копита.
— Ти мрънкаш. — Устните му едва се раздвижиха, но въпреки това Еванджелин чу думите или може би ги усети.
— Не е вярно. — После си даде сметка какво е имал предвид и поясни: — Това е стомахът ми.
— Трябваше да се навечеряш.
Тъй като устата й беше близо до ухото му, тя можа да отговори, без звукът да прогърми:
— Поне веднъж да си прав.
Задминаха Виктор и Рафаело и телохранителите им дадоха знак да вървят нататък. Даниор бръкна в джоба на жилетката си.
— Дръж. — Притисна нещо в пръстите й.
Еванджелин предпазливо освободи ръката си от диплите на наметалото и погледна. Бяло пакетче, увито в кърпичка. Отвори го и си даде сметка, че държи козуначена кифла.
— Анри настоя да я взема. Каза, че ще огладнееш.
— Предател!
— Не си длъжна да я ядеш.
— Ха. — Опря лакти в плешките на Даниор и поднесе кифлата към носа си. Вдъхна аромата на мая. — Ранното ми детство премина в глад. Не презирам храната, откъдето и да е дошла.
Той се засмя ниско и звънко.
— Ти не беше гладна. Доста се беше позакръглила по някое време. Но сега знам защо си пораснала толкова висока.
Искаше да поспори с него. Искаше да се нахрани. А храненето щеше да й достави далеч по-голямо удоволствие от това да си блъска главата в стената, която представляваше Даниор. Гризна крайчето и въздъхна, когато първата хапка се плъзна по гърлото й.
— Добре че вече не си закръглена. Този поход ще бъде труден.
Тя спря чревоугодническите си занимания.
— Сигурно бездруго ти е трудно.
— Глупости. Аз съм силен.
Леона и за това я беше предупредила. Мъжете бяха известни с гордостта и ината си, не си признаваха, че могат да проявят слабост, а умната жена винаги ласкаеше гордостта им.
— Никой не е чак толкова силен. — Еванджелин реши да не бъде умна.
— Аз съм.
Звучеше уверено и всъщност развиваше добро темпо. Не спираше да си почине. Мускулите на гърба му се разтягаха и съкращаваха, а коремните му плочки се огъваха до прасците й — жива илюстрация от «Анатомически изследвания» на Уилям Харви.
Твърде интимно. Прекалено интимно. Тя припряно зададе въпрос:
— Искаш ли да си гризнеш?
— Аз си изядох вечерята.
Дали пък да не пъхне ръка под брадичката му и да не го удуши? За нещастие това бе невъзможно, понеже той нямаше врат. Затова тя си дояде козунака в унило мълчание, което изобщо не го трогна, и изтръска трохите, посипали се по рамото му.
Пътеката се спусна в гората. Наблизо клокочеше едно поточе. При звука устата й съвсем пресъхна. Само дето подозираше, че Даниор ще възприеме зле евентуалната молба да поспрат. Хитро го подпита:
— Ти не се ли умори да ме носиш?
— Не.
Беше забравила. Един мъж никога не би си признал слабост.
— Може би трябва да поспрем, за да ни настигнат твоите телохранители.
— Те поеха в различни посоки, за да заблудят Доминик.
Не искаше да го казва, но нямаше как:
— Жадна съм.
— Как можеш да бъдеш жадна?
— Кифлата беше суха.
— Кифлата беше суха — повтори Даниор. — Трябваше да ти я намажа с масло. И да я претопля преди бушуващия пожар, причинен от бомбата.
Този мъж бе невъзможен.
— Не, Ваше Височество, обаче една чаша вино нямаше да ми дойде зле — тросна му се тя. — Оставете ме до потока и аз ще се напия.
Той въздъхна като ковашки мех, но последва ромона до брега на ручея, като пътьом развърза наметалото. Лекотата на нейната победа я изненада и учуди, но Еванджелин скочи от гърба му, радостна да се отърве от мрачното му недоволство, пък макар и за миг.
Нощният планински въздух я ощипа през роклята и тя потрепери от студ. Потокът течеше в нозете й, процеждаше се между дърветата, улавяйки отблясъци от лунна светлина. Влажният въздух миришеше на мъх и бор и Еванджелин благодарно вдиша, преди да коленичи край водата.
Той се извисяваше над нея.
— Как ще пиеш?
— С шепи.
— Звучи по-лесно, отколкото е всъщност.
— И преди съм го правила — високомерно отвърна тя. Бръкна в плиткия ручей и намери място, където дъното беше покрито с равни камъни и вероятно водата бе най-бистра. Образува чаша с ръце и я поднесе към устата си. Излочи водата шумно, обаче пет пари не даваше за приличието.
— Това откъде си го научила? — попита Даниор.
Тя се взря в него: тъмна сянка в страната на сенките.
— В Корнуол, на една ободрителна разходка сред природата.
Той изсумтя и отиде надолу по брега, а тя пи, докато не утоли жаждата си. Докато бършеше водата, с която се беше оплискала, чу малко по-надолу някой също да лочи.
И Даниор е бил жаден.
Проклетникът, само дето не си призна! Ако не беше настояла да спрат, той щеше да продължи да я носи, докато не капне от обезводняване.
Дали Леона не беше споменавал нещо за този аспект на мъжкия характер? Как мъжете могат да те докарат до изстъпление с глупавото си поведение?
— Отивам малко по-нагоре — тихо съобщи тя.
Лоченето престана.
— Защо?
Знаеше си, че ще я попита.
— Имам и други нужди. — Грижливо произнесе думите, все едно учеше някое малко непослушно момченце.
— А, така ли. Добре, само че не се отдалечавай много. — Пак залочи. Този мъж пиеше като кон, който за дълго е бил оставен без вода. — И да не ти е хрумнало, че можеш да ми избягаш.
— Едва ли ще тръгна да бягам посред нощ в непозната гора. — Но щом стигнеха до манастира… Козунакът и водата отново я одързостиха и тя закрои планове. Сигурно щеше да получи помощ на място, пълно с жени, където Даниор бе пришълец. Щеше да си сложи някоя незабележима монашеска одежда. Или пък просто щеше да излезе през прозореца. Беше по силите й да се справи.
Втория път яхна гърба му, без да се дърпа. Бе уморена и чакаше това окаяно приключение да свърши, а за тази цел трябваше да стигнат до метоха.
Метохът започна да й се струва рай.

 

— Етелинда. — Той се поправи, преди тя да го е сторила. — Еванджелин. Гледай.
Тя смутено забеляза, че е положила буза на рамото му, че той е пъхнал ръце под голите й колене, за да я придържа, и че дясната й пета се е пъхнала на място, където никоя уважаваща себе си пета не би помислила да пребивава.
Унесла се е и вероятно му е хъркала в ухото. Или по-лошо, олигавила е жакета му. По време на сън никога не е била в най-добрата си форма.
— Гледай — прошепна той.
Еванджелин с мъка отвори очи. Ивици розова светлина опасваха светлосиньото небе както панделки — великденски колет. Тя повдигна глава и осъзна, че по някое време са превалили канарите и стоят в горската сянка до една алпийска ливада. Точно пред тях майката земя беше родила разлом, увенчан от остра скала. Зад нея изгряваше слънцето и назъбените камънаци, които се извисяваха чак до небето, завършваха с островърхите кули и стени на средновековно укрепление.
— Какво е това?
— Манастирът на Санта Леополда, нашата спирка.
Тя примигна заради светлината и пак се втренчи в суровите сиви стени, издигнати върху неприветливата скала. Това бе готическа крепост, построена да удържа на атаки, достъпна само по една тясна, стръмна пътека, издълбана в канарата. Пътеката се виеше до тясна вратичка — единственият вход към «Санта Леополда».
Единственият изход от «Санта Леополда».
Мили боже! Не би могла да избяга оттук. За нищо на света.

 

8

 

Еванджелин се вцепени, докато гледаше как метохът се очертава върху ясното небе, и Даниор усети прилив на задоволство. За краткото време, през което я бе отвлякъл от Шато Фортюн, си беше съставил добро мнение за нейната интелигентност. Тя със сигурност бе видяла, че оттук е невъзможно да се избяга.
Еванджелин. Глупаво име за глупаво момиче. Направо не беше за вярване, че принцесата — неговата мъничка принцеса Етелинда — го склони да се обръща към нея с този абсурден прякор.
Но принцесата се беше променила. Беше станала висока и излъчваше достойнство, което издаваше знатния й произход. Изразяваше се на жив и образен език, беше придобила дръзновение и някои доста необикновени умения. На всичкото отгоре бе хитруша.
Затова щеше да я нарича Еванджелин. В края на краищата, това бе разпространено име в Серефина и тя неслучайно си бе избрала едно от многото фамилни имена, дадени й на кръщенето. Щом предпочиташе Еванджелин, добре — само да се държи прилично.
Което, съдейки по всичко, беше малко вероятно.
Когато Рафаело му донесе за слуха, че в Шато Фортюн се подвизава богата и мистериозна чужденка, той отиде в курорта, очаквайки да си прибере мъничката Етелинда без пречки. Възнамеряваше да я нахока хубаво, да я вземе на подбив и да чуе смиреното й извинение, че се е държала неразумно, като се е отрекла от съдбата си. Наместо това в трапезарията видя същинска амазонка: с пищна гръд, заоблено дупе и зорък поглед.
Беше пил в нейна чест, чувствайки няколко неща: че твърде дълго не е бил с жена. Че под неговото модно и семпло облекло дебне варварин и потомък на варвари. И че тази жена с кафяви като шери очи и пърхащи мигли е негова. Изцяло, безусловно негова.
Тялото му бе изтръпнало от сладостна възбуда. Голяма глупост, като се има предвид, че трябваше да се ожени за момата и да теглят един хомот до края на живота си, но ето на: отнякъде се беше взела тази необяснима възбуда.
Мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут — как ли пък не!
Някои хора сигурно щяха да кажат, че той трябва да прояви търпение към нейното увъртане и да го разчете като паниката на невинна девица, свеняща се от мъжете. Даниор пък казваше, че тя трябва да е свикнала с мисълта за сватба с него — нали бяха годеници от деня на раждането си. Всяко снизхождение, което иначе би проявил, бе пометено от свирепата му решимост да стане крал.
Щеше да бъде крал. Крал на Серефина и Баминия, обединени след хилядолетна вражда. Тази мъничка принцеса, която беше загубила кураж, нямаше да го спре.
Затова я доведе в метоха на Санта Леополда. Да, стръмната крепост щеше да ги брани от покушения. Също така щеше да гарантира, че неговата Етелинда — не, Еванджелин — ще остане под негово опекунство и зестрата й, кралство Серефина, ще бъде негова.
— Пусни ме — нареди тя. — Трябва да си починеш.
— Това и ще направя, когато се озовем горе. — Той рязко кимна с глава, сочейки манастира.
— Ама и ти си един инат! — възкликна Еванджелин, ядосана не на шега.
— Добре ще сториш да го запомниш — доволно я посъветва той и в същото време разгледа основата на канарите. Дърветата са били изсечени, за да осигурят закрила от обсадата на бандити и щом излезеха от гората, щяха да бъдат уязвими. Прекараше ли ги през това рисково място, щяха да са в безопасност, докато не потеглеха отново за Плезонс.
Но всяко нещо с времето си.
Заслуша се в безгрижната песен на птиците. Огледа се за необичайни сенки сред огромните валчести камъни. Всичко бе наред. Доколкото бе възможно.
— Дръж се! — измърмори той.
— Не! — Еванджелин разбра намеренията му и почна да се бори. — Пусни ме, ще тичам.
— Къде? — мрачно попита той. Стисна я здраво и препусна към тясната пътечка, по която се стигаше до входа на манастира.
Еванджелин плътно се долепи до него с ръце и крака, яздейки го като кон, пречейки му да бяга бързо. Дъхът му се накъса, ръцете и гърбът го заболяха, но Даниор изпълни каквото трябва. Добре си беше научил урока.
Един бъдещ крал винаги вършеше каквото трябва.
В подножието на пътеката продължи по-предпазливо. Бунтовниците биха могли да се крият зад каменистите завои.
— Не можеш да ме мъкнеш по тая пътека! Адски стръмно е! — възнегодува Еванджелин.
— Шшт! — На първия завой се обърна и обгърна с поглед ливадата. Никой не ги гонеше. Отгоре не се чуваше нищо, а на земята имаше само едни отпечатъци от стъпки. На Виктор.
За момента бяха в безопасност. Той намали темпото, мъчейки се да си поеме дъх, за да отговори на Еванджелин.
— Разбира се… че ще те нося. На обувките ти… не са им поникнали… нови подметки.
— Аз ще внимавам къде стъпвам, а ти по-добре се чуй! Пухтиш като ковашки мех, а ръцете ти треперят, защото ти натежах.
Той се постара да овладее дишането си и я нагласи по-удобно в обятията си.
— Нищо ми няма.
Всъщност не се чувстваше добре. Безсънната нощ и това, че я носеше на гръб, му се бяха отразили. Обаче се нервираше, че тя го има за някое мамино синче, което не може да завърши пътуването.
Да не говорим, че изпитваше някакво странно удоволствие да я мъкне на плещите си.
Упоритостта му беше безсмислена. Да бъхти по пътя, докато теглото й го затиска, си беше несекващо мъчение, но не поради напрежението в мускулите и изнемогата. О, не! Тормозеше го, че тя е открита за него в някаква ексцентрична имитация на любене: ръцете й обвиваха врата му, краката й обгръщаха хълбоците му. Гърдите й се притискаха до гърба му със зърна, настръхнали от студа. После тя се стопли и зърната й омекнаха — като на задоволена жена. Разтворените й крака оставяха беззащитна женската й мекота.
Би решил, че единствен той го е забелязал. Би решил, че е пълен извратеняк. Но тя също не съумяваше да скрие неловкостта си, нито че се притеснява от своята уязвимост.
Даниор го разбра, защото отначало тя се опитваше да се държи настрана. Това го възбуди и му се прищя да й каже, че е наясно как са устроени жените и е запознат с кръшните им извивки.
Което бе лъжа. Беше запознат с кръшните извивки на други жени. Някак си тялото му го убеди, че Еванджелин е различна. Уникална.
Когато тя отказа да се бори и се отпусна върху него, почувства удовлетворение — и раздиращо мъчение. Тя му се доверяваше да я заведе до божия храм.
Жива и здрава.
Притискаше се като дете о него.
Но той не беше някакъв си опитомен мечок, който да я отведе на сигурно място. Беше вълк и нищо не искаше така силно, както да я погълне цяла-целеничка.
Единствено липсата на време и опасността от засада я спасиха от участта да се превърне в обяд за един прегладнял мъж. Добре де, също и стремежът му да владее себе си и плътските си инстинкти. Да се възползваш от такава жена в такива сурови обстоятелства беше напълно в стила на баща му.
Баща му. Даниор стисна пестници. Ако баща му не беше разпалил революция, всичко в кралството щеше да е наред. Даниор щеше да намери Еванджелин и да я отведе в Плезонс, без да я крие, с почестите, които й се полагаха. Ако й се удадеше възможността да зърне земите си, да осъзнае какво означава брачният им съюз за народа, нямаше да се противи на съдбата си, а щеше да я приеме с отворени обятия.
Тъкмо преминаха средата на пътеката, когато тя наново подхвана:
— Само ме пусни да походя.
— Ще се опиташ да избягаш. — Знаеше, че не е така. Несъмнено принцесата му си даваше сметка колко е безполезен такъв един жест.
— Не съм толкова глупава.
— Още не сте го доказала пред мен, Ваше Височество.
— Уф, че си опак!
Вярно, опак си беше. Принудата да се сдържа рицарски го правеше такъв. Божичко, та той направо беше бесен! Нима тя не знаеше кой е той? Не принц, не благороден господин, а воин, който беше дебнал врага, който се беше сражавал и убивал заради свободата на отечеството. Воин, който държеше своята жена, отпусната и неподвижна на гърба си. Придържаше я за закръгленото дупе и точно сега страшно се изкушаваше да плъзне леко ръце нататък. Така щеше да достигне цепката под гащите й. Щеше да докосне влажната й сърцевина…
— Потиш се — оплака се тя.
Еванджелин отказваше да разбере, че си търси белята. Всъщност ако трябваше да избере едно оплакване от дългия списък с нещата, които не са наред у принцесата, то щеше да е, че тя безразсъдно се втурва да си търси белята. Удари го, опълчи му се, избяга му, съблазни го, излъга го… даже заяви, че е кръгло сираче без образование или знатно потекло. Само човек с кралска кръв би разбрал колко му е омразно да принизи величието на рода Леон, като се съеши с жена от простолюдието.
Тя правеше всичко, с цел да го уязви. Да го отблъсне и да избегне съдбата, която ги свързваше заедно.
Даниор бе твърдо решен, че тя няма да му се изплъзне.
Стигнаха до края на пътеката. Портата на метоха се изправяше пред тях и той знаеше, че най-сетне може да остави принцесата на земята. Ала не гореше от нетърпение да го стори. Макар че гореше от желание да си почине, ненавиждаше мисълта, че ще й позволи да наложи дистанция между тях.
Нагласи се така, че тя да се пресегне за въжето, което висеше върху скалата, и изпухтя:
— Дръпни звънеца.

 

9

 

— Няма, докато не ме пуснеш да стъпя. — Еванджелин не можеше да повярва какъв магарешки инат е този мъж. Време беше да научи, че и тя може да се запъва. — Няма да вляза в метоха, прилепнала за гърба ти.
Той се скова. Тялото му предаде на нейното смайването, което бе изпитал. Дланите върху коленете й се свиха. Доколкото Еванджелин можеше да прецени, никой не беше отказвал на този мъж.
Време беше някой да го направи.
Обви ръце около гърлото му, разхлаби връзките на наметалото и то се свлече. Даниор пусна краката й и ако не се бе хванала за него, тя също щеше да тупне долу. Този мъж разправяше, че не иска Еванджелин да нарани краката си, но очевидно не го беше еня за дупето й. Тя нямаше как да извърви пътя до Серефина на дупето си.
Внимателно се отдръпна от неговата топлина, от лекия мускусен аромат на здрав мъж в разцвета на силите си. После си даде сметка, че е попила неговия мирис. Близостта на пътуването я беше белязала с неговото ухание и тя нарочно реши да се отдръпне, да създаде дистанция там, където допреди малко цареше интимност.
— Благодаря ви, че ме пренесохте, Ваше Височество. Навярно сте уморен.
Този път той се съгласи с възможно най-саркастичния си тон.
— Да.
— Но въпреки всичко аз ви благодаря. — Еванджелин рязко дръпна въжето.
С огромно търпение той вдигна черното наметало и го метна в свивката на лакътя си.
Без да му обръща внимание, Еванджелин се загледа в околния пейзаж, разгърнал се надолу като географска карта. Във всички посоки, докъдето поглед стига, се въздигаха планини, коя от коя по-висока, със заснежени зъбери, страховити и неприветливи. Тя проследи извивката на скалите, покрай които бяха вървели, до мястото, където скатовете се сливаха с горските дървета. Алпийската ливада под метоха представляваше чисто и просто кръг, в който дърветата бяха отсечени в основата на дънера.
— Армиите на Наполеон маршируваха през тези планини на път да покорят Испания.
Еванджелин се взря в Даниор. Той също разглеждаше пейзажа, свъсил зловещо черните си вежди.
— За известно време той успя там, но никога не победи нас.
Така мисъл изобщо не й бе хрумвала. Баминия и Серефина се бяха сгушили върху гръбнака на Пиренеите между Франция и Испания. Наполеон сигурно ги е пожелал.
— Би ли се с него?
Синият му поглед я прогори с презрението си.
— Разбира се, че се бих с него. Иначе защо ще те оставям толкова дълго в училището? Според пророчеството не можем да се венчаем преди Разкритието, но ти щеше да живееш в замъците си, да обикаляш родината си, да си обкръжена от своите слуги и моите съветници. Щеше да научиш какви са кралските ти обязаности, а аз лично щях да се заема с последния етап от твоето обучение.
— Горкото момиче! — от все сърце възкликна Еванджелин. — Щеше да я смачкаш като буболечка.
— Щях да се отнасям към нея — към теб! — с всичкото уважение, полагащо се на кралицата на Бамфина.
За миг объркването я сграбчи в ноктите си.
— Ъ… Бамфина ли?
— Когато кристалното ковчеже е отворено и ние обединим страните си, ще кръстим нововъзникналото кралство. По този начин завинаги ще сложим край на враждите и пререканията.
— Бамфина? — Сега разбра. Комбинация от Баминия и Серефина. Кожата й се изприщи от раздразнение. — Сереминия повече гали ухото.
— Не ставай смешна.
Пое си дъх да го нахока хубаво, но си даде сметка, че той се държи смешно. Тя не бе Етелинда от Серефина. Не я интересуваше как ще кръстят незначителното си кралство.
Даниор я наблюдаваше с интерес, чакайки възраженията й. Тя решително присви устни и би се заклела, че той остана доста разочарован.
Проклетникът му неден! Да не би да харесваше техните караници?
Даниор отново дръпна звънеца и каза:
— Ще ми се да се размърдат по-чевръсто. Вътре ще си в безопасност.
В безопасност ли? Ах, да. Еванджелин погледна метоха. Сив дялан камък след сив дялан камък се точеха нагоре до безкрайност. Върху фасадата нямаше прозорци и вътре можеше да се промъкнеш само през ниската, тясна, обкована с желязо портичка. Сякаш който и да е уважаващ себе си нападател щеше да се бъхти дотук по този заобиколен маршрут. Само пътеката бе в състояние да се окаже препъникамък за цяла армия. Оттук Еванджелин можеше да избяга единствено с помощта на монахините.
Леона все повтаряше, че с питане и до Цариград се стига. Е, сега имаше шанс да докаже поговорката.
Железните панти изскърцаха, когато една възрастна калугерка се показа на вратата. Бяла забрадка обрамчваше широкото й, набръчкано лице. Жената се усмихна и им отправи традиционния бамински поздрав:
— Моят дом е ваш дом. Моят живот е ваш живот. Влезте да си отдъхнете.
Леона здраво й беше набила в главата баминските обноски и Еванджелин със запъване отвърна:
— Благословена да е къщата ви.
— Не била принцесата, ха! — измърмори Даниор и едновременно с това я натисна с ръка по главата и я избута през прага, защото знаеше, че й се въртят мисли за бягство. — Ние сме поклонници, дирещи подслон — рече той и се наведе да влезе.
— Също като другия бамински поклонник, когото приютихме преди малко. — В гласа на калугерката звънна насмешка.
— А той добре ли е?
— В цветущо здраве — отвърна жената.
Даниор си отдъхна и Еванджелин разбра колко се е притеснявал за телохранителите си.
Той затвори вратата с трясък, който отекна в тъмните коридори на първия етаж, прокуждайки светлината на утрото.
Еванджелин се почувства като в капан и гърдите й се стегнаха. Не й достигаше въздух.
Даниор явно забеляза, защото й се тросна грубо:
— Помещението е голямо. Очите ти ще привикнат.
Еванджелин присви косо очи и осъзна, че Даниор е прав. Макар че тук нямаше прозорци, беше пълно с отворени врати, през които проникваше слаба светлина. Кладенецът се издигаше от центъра на обкования с дъски под. Магерницата също бе тук — през една врата долиташе жуженето на разговори и уханието на печащи се черешови пайове.
Устата на Еванджелин се напълни със слюнка.
— Аз съм сестра Констанца — представи се калугерката с успокояващия глас. — Можете да си оставите наметалото на закачалката. След това ме последвайте и ще намерите приятеля си.
Даниор отново побутна Еванджелин и щом тя зърна петте етажа, свързани с вито каменно стълбище в една от кулите, направо се зарадва, че той върви подире й. От тънките прорези за стрелците проникваха няколко лъча. Нямаше парапет, нямаше толерантност към понякога крехкото човешко равновесие и стъпалата, изтъркани от поколения свети жени, бяха с различен наклон всяко. Старият замък беше неумолим и студен, останка от тъмното Средновековие.
Еванджелин кисело си помисли, че Даниор би се чувствал като у дома си в тъмното Средновековие.
— Помни, че монахините не знаят, че ние сме принцът и принцесата, а колкото по-малко хора научат истината, толкова по-добре — прошепна той в ухото й.
Тя спря и рязко извъртя глава.
— Няма да им кажа, че съм принцеса. Няма да излъжа тези свети жени.
Той изръмжа и я бутна напред, след черната дреха на сестра Констанца.
На първата площадка калугерката отвори вратата и ги въведе в трапезария, пълна с дълги, излъскани маси и пейки, заети само от един мъж.
Виктор се изправи и цяла минута Еванджелин остана със заблудата, че това е от уважение към калугерката. Чак после я връхлетя реалността — тази почест беше за неговия принц — и неговата принцеса.
— Вие сте гладни и уморени — рече сестра Констанца. — Ще ви донеса закуска.
— Отлично. — Веждите на Даниор се извиха насмешливо. — Закуската много ще се понрави на моята опака придружителка.
Средновековието ли? Не, Даниор направо си беше за епохата на варварите!
— Вестгот! — изсъска Еванджелин.
— Внимателно, ще нараниш чувствата ми. — Даниор наперено се запъти към телохранителя си.
Еванджелин уморено се домъкна до масата. През последното денонощие беше спала може би около час, и то на гърба му. Толкова беше уморена, че две не виждаше. Строполи се на пейката, която Даниор издърпа за нея, и се подпря с лакти на излъсканата дървена маса. Да, направо две не виждаше… И чуваше ангелски песнопения…
— Сестрите са на литургия — казваше Виктор.
Не били ангели значи. Сестрите пеели в прослава на Господа.
— Вести от Рафаело? — Даниор се облегна върху рамото на Виктор.
— Рафаело е добре — увери го Виктор и се отпусна назад. — Тоя тип има котешко зрение. Може да вижда в тъмното.
— Да… — замислено пророни Даниор и седна. — Ами ти? Подгониха ли те?
Виктор се ухили от ухо до ухо, разкривайки бисернобелите си зъби.
— Да, ама ми загубиха дирята.
— А калугерките?
— Повечето не са ме виждали, а сестра Констанца твърди, че никой не е идвал в светилището от седмици.
— Какво светилище? — полюбопитства Еванджелин.
Мрачният поглед на Даниор я прикова с цялата си мощ.
— Не се занасяй. Не съм в настроение за шегичките ти.
Тя изпъна гръбнак и на свой ред го прониза с поглед.
— От което следва да разбирам, че принцесата щеше да знае за какво става въпрос.
Гледайки я втренчено, сякаш й беше поникнала втора глава, Виктор попита:
— Да не би Нейно Кралско Височество да се преструва на друга жена?
— Не се преструвам.
Виктор гръмко се разсмя:
— Всички серефинци са лъжци.
— Не грубиянствай — предупреди го Даниор.
Виктор неискрено кимна към Еванджелин в знак на извинение.
— Тя казва, че е Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол — обясни принцът, доказвайки, че поне малко е слушал, докато тя му е говорила. — Това е в Англия — добави той за сведение на своя облещил очи телохранител.
— Корнуол ли? Защо му е на който и да е да се преструва, че е оттам? — Виктор насити думата със скептично отвращение.
Еванджелин настръхна.
— Ийст Литъл Тийнмут е приятно селце. — Невинаги — с неговите тесни сокаци, по които океанският вятър свистеше като във фуния, с дългите зими, през които се чуваше прибоят на вълните и с еснафския адвокат, който скъпернически къташе до сърцето си нейните пари и бръщолевеше за седемгодишен период на изчакване. Само че този мъж нямаше право да презира Ийст Литъл Тийнмут.
— Имай малко срам — скастри го Даниор и Еванджелин хвърли на Виктор триумфален поглед. Той моментално се отрезви, ала Даниор гледаше нея. — Ти се отричаш от своето наследство. Отричаш се от своите родители.
Би трябвало за пореден път да оповести самоличността си, но той бе толкова прочувствен, а тя — толкова изтощена.
— Изглежда, Серефина и Баминия са тормозени от революционерите.
— Нямаше да е така, ако… — Даниор се поколеба и сурово изви устни, — ако баща ти беше свестен човек.
Леона очевидно не й беше разправила всичко за историята на региона.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че единственият свестен серефинец е мъртвият серефинец — злостно я осведоми Виктор, — особено когато става дума за жени и по-конкретно за вашата фамилия, Ваше Височество.
— Виктор, хайде да не те предупреждавам отново. — Даниор разцепи въздуха с ръка. — Не грубиянствай. Повтарянето на старите приказки може само да навреди, а и те с нищо не променят пророчествата. Ето, сестра Констанца идва със закуската. Еванджелин — той улови погледа й, — да ги нямаме повече тези уж безхитростни въпроси.
Еванджелин зяпна от изумление.
— И недей да отправяш призиви за помощ. Ще ти запуша устата. — Презрение обагряше строгото му предупреждение.
— Уж безхитростни въпроси? — Тя изпъна гръб като ръжен. — Да не мислиш, че можеш да ме обиждаш, без да ти мигне окото? Родословното ми дърво може би не е извисено като твоето, обаче нямаш причина да ме презираш.
— Така е, Еванджелин. — Даниор пое една купичка от сестра Констанца. — И двамата има от какво да се червим по отношение на семействата си. — Остави купичката пред нея.
Признанието му засили желанието й да изчопли нещо повече като информация, но надуши ечемик и — да, не се лъжеше, канела.
Даниор й подаде лъжица и заля с гъст каймак димящата каша. Притихнала в блаженство, Еванджелин поднесе лъжицата към устните си. Притвори очи и се наслади на тази първа хапка. Вкусното ухание на ечемика обещаваше удоволствие и тя долови оттенък на…
Отвори очи.
— Това да не е печена ябълка? — зададе въпроса си на сестра Констанца, която тъкмо прибираше купичката на Виктор.
Калугерката кимна.
— Имате изтънчено небце.
Виктор, този варварин, изсумтя.
Долу заби камбана и сестра Констанца пъргаво се запъти към стълбището.
Когато калугерката се отдалечи достатъчно, Даниор напрегнато се облегна към Еванджелин:
— Ако се завърнеш в Двете кралства да царуваш като моя кралица, ще ядеш каквото ти душа иска.
Еванджелин се вцепени. Пълната лъжица спря на път към устата й. Видения на свинско печено с хрускава коричка, на сочни портокали, обелени за нейно улеснение, и на горещ чай, подсладен с истинска бяла захар, я мамеха и съблазняваха с демонична мощ.
Тя прогони изкушаващите образи и спокойно отговори:
— Ще надебелея, а се обзалагам, че така няма да ме харесваш. — И лапна лъжицата.
За нейна изненада той сведе поглед към устните й, а после и към гърдите й.
— Аз пък се обзалагам, че ще те харесвам.
Еванджелин се задави. Даниор се изправи, хвана я над лактите и повдигна ръцете й нагоре.
— Кажи нещо.
— Прасе — изпъшка тя и успя да преглътне. Сърцето й думкаше силно. Даниор май даваше доста висока оценка на бюста й.
От стълбището се разнесе тропот на ботуши и той извърна поглед. Рафаело се появи в арката на вратата и с явно удоволствие се отправи към тях.
— Браво. — Даниор стисна десницата на Рафаело и топло я раздруса. — Натъкна ли се на проблеми?
— Бунтовниците ми дойдоха малко в повече — призна си Рафаело, — но аз се справих.
— Проследиха ли те дотук?
— За нищо на света! — намръщи се Рафаело.
— Не се съмнявам в теб — увери го Даниор. — Седни да се нахраниш. Добрата монахиня ще ти донесе храна, с която да нарушиш поста си.
Тримата седнаха заедно, образци на мъжествеността. Сестра Констанца донесе на Рафаело дървена купичка, Даниор взе сребърната си лъжица и докато се хранеха, заговориха шепнешком, практически изолирайки Еванджелин. Тя дояде ечемичената си каша и старателно обра купичката.
Сестра Констанца сигурно ги беше наблюдавала, защото, когато всички свършиха, дойде да отсервира.
— Господа, ако ме придружите, ще ви покажа стаята за гости.
— А… мис Скофийлд? — Даниор й се ухили с убеждението, че е намерил приложение за нейния «псевдоним».
Мислеше се за забавен.
— Дамите остават при нас, отделно от господата. Мис Скофийлд ще получи стая, подходяща за поклонник.
— А имате ли такава стая с катинар? — полюбопитства Даниор.
Еванджелин скочи на крака.
— Ти си се побъркал!
Даже ведрата сестра Констанца изглеждаше потресена.
— Катинар ли?
— Ще се опита да избяга, ако не е заключена.
Сестра Констанца гледаше ту единия, ту другия.
— Аз… ние нямаме катинари. Това тук е метох!
— Все ще намерите отнякъде. — Даниор говореше отблъскващо разумно. — Навремето тук е било замък. Не може да няма тъмница.
— Отдавна е зарита. — Сестра Констанца потрепери възмутено.
— Той е луд! — увери я Еванджелин.
Даниор не се трогна нито от смайването на сестра Констанца, нито от възклицанията на младата жена:
— Тогава някакъв склад?
— Има на етажа с кухнята. Пълен е с градински сечива и изпотрошени мебели. Не може да настаните там една благородница.
Даниор погледна неумолимо Еванджелин, както миналата вечер в спалнята.
— Тя лично ще се настани.
Тиранинът се завърна, а тя беше страшно уморена. Нужно ли бе тъкмо сега да подновяват борбата си?
— Това е неправилно, господине, и абсолютно невъзможно. — Сестра Констанца пърхаше като дебела гълъбица, пред която се е изпречил вълк. — Боя се, че ще трябва да отнеса въпроса до почитаемата игуменка.
— Сторете го. Междувременно, ще заведа мис Скофийлд в склада.

 

10

 

Еванджелин се опита да го заобиколи, но той я улови за ръката. Общо взето случайно, тя го настъпи по пръстите.
Изглежда, Даниор заподозря някаква преднамереност, защото вените на челото му изпъкнаха и той отвори уста да изкрещи, но я затвори и погледна към сестра Констанца.
— Няма да забравя това — рече той на английски и помъкна Еванджелин към стълбището.
— Какво ще сторите, Ваше Височество? — присмя му се тя. — Ще ме уморите от глад? Ще ме отвлечете? Ще ме заключите в склада?
Той извърна глава. Погледна я и се усмихна.
Дъхът й секна, кръвта нахлу в интимни места от тялото й, където нямаше работа. Каквото и да беше намислил Даниор, не ставаше дума за мъчения.
— Може би трябва да се оженим тук и сега — предложи той.
Еванджелин ускори крачка и бързо изрецитира:
— Според легендата принцът и принцесата трябва да се оженят в деня на Разкритието.
Усмивката му стана по-широка.
— Чудно как мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Англия, знае за този малко известен мит.
Тя се начумери.
— Учене. Дълги часове учене.
На слизане стълбището изглеждаше по-стръмно, отколкото на изкачване, а когато стигнаха долу, се оказаха пред няколко врати, от които да избират.
— Не кухнята — промърмори Даниор, — въпреки че там ще си най-щастлива. Тук, струва ми се. — Той я поведе към вратата в най-дълбоката сянка на преддверието. През ключалката й се процеждаше светлина.
— Няма ключ — победоносно обяви Еванджелин.
— Виждам. — Той пак се усмихна, което означаваше, че с удоволствие приема нападките й. — Е, ако не го намерим, ще се наложи да спиш с мен.
— Друг път! — Е, откакто го беше срещнала, нейната воля не важеше и тя не би заложила дори един шилинг, че този път ще се наложи над него — макар че след пожара не й беше останал шилинг.
Той отмина репченето й с презрението, което то заслужаваше, бутна резето и отвори вратата. В помещението, пълно с какви ли не инструменти, счупени мебели и прахоляк — много прахоляк — през един прозорец нахлуваше светлина. Този склад беше пълен с всичко, от което метохът се нуждаеше — или от което някога се бе нуждал.
— Ще свърши работа — отсече той, след като разгледа помещението с критично око.
«Ще свърши работа». Прахът, както и да е, но ако това се бе оказал някакъв килер… Еванджелин облекчено въздъхна и се облегна на стената.
Даниор отиде при прозореца, подпря се с ръце на перваза и погледна навън.
— Това си е бездна, в чието дъно стърчат остри канари. — Той изцъка в знак на престорено съчувствие. — Няма как да избягаш.
— Може би ще полетя — саркастично го сряза тя.
— Не. Подрязах ти крилцата.
Увереността му я вбесяваше и притесняваше. Подрязал й бил крилцата, я го виж, моля ти се! Та той представа си нямаше на какво е способна, а и тя не смяташе да го осветли.
— Ще ти трябва креват — реши Даниор.
— Моля ти се, не искам да създавам излишни неудобства. Ще спя на студения гол под.
— Или на масата — дружески я подсети той. — Достатъчно е дълга. Ще преместя въжето и мотиките.
— Ти си такава свиня!
Той я хвана за ръцете и я завъртя към себе си. Еванджелин стисна зъби.
— Реши да си отмъстиш ли?
— За какво? За мислите ти? Мислите на една жена са най-незначителната част от нея. Интересува ме само какви ги вършиш, а сега аз направлявам действията ти.
Той насочи вдървеното й тяло към центъра на пода и с крак издърпа една табуретка изпод масата.
— Седни. — Не й остави избор, натисна я надолу.
Това най-сетне я накара да се разбунтува — уморен остатък от някогашното й дръзновение.
— Мръсна е!
— Роклята ти бездруго е съсипана. А сега седни и не мърдай.
Тя се втренчи в скута си и лекичко погали с пръст красивата, изцапана пола. Тя беше — по неволя — спестовница. Би могла да обърне плата и да събере достатъчно годен материал за шал. Или… за кърпичка.
Той излезе от склада и не видя рукналите сълзи, които Еванджелин бързо овладя. Сега за нищо на света нямаше да му покаже слабостта си. Вместо това подпря лакът върху коляно и положи брадичка в шепата си, за да скрои план за бягство. Но само защото чувстваше, че така трябва. Без помощ нямаше как да се измъкне от метоха, пък и къде да иде? Намираше се в средата на нищото.
Отвън се чу плисък на вода, дрънченето на верига и скърцането на макарата, докато Даниор изваждаше оловната кофа от кладенеца. Той се върна и я погледна замислено от прага. От кофата капеше и по дървения под оставаха тъмни петна. Сетне Даниор се запъти към нея с непреклонност, която тя се бе научила да разпознава.
Тя бе плет, който се нуждаеше от оформяне. Той бе ножицата.
Остави кофата и коленичи пред нея, докато се изравни с нивото на очите й. Тя се втренчи в него, придавайки си колкото се може по-злокобен вид. Даниор рязко смъкна шалчето, което вяло висеше около шията му. Натопи го във водата, изстиска го, обгърна с длан главата й и чевръсто й изми лицето.
Еванджелин изфуча, когато той свърши, и даде глас на ужасното подозрение, набъбнало неочаквано в нея:
— Имаш деца!
Даниор изплакна мърлявото шалче в кофата.
— Защо го казваш?
— Защото миеш като родител!
— В Баминия имаме немалко сираци. — Той отново изстиска шалчето.
Тя потрепери и се отдръпна.
Даниор пое ръката й и я хубавичко я изтърка.
— Понякога помагам в сиропиталището на доброволни начала.
Тя трябваше да узнае без капчица съмнение:
— Значи не си родител?
— Имах няколко любовни връзки, при които изключително внимавах. Не съм баща. Няма да отглеждаш моите копелета. — Наблюдаваше я с прекалено много разбиране. — Не съм като баща си. Това ли искаше да разбереш, Еванджелин?
Да, ала не защото й бе противно да отглежда чуждо дете. По-скоро я беше обзела неизказана погнуса при мисълта, че Даниор е имал интимна близост с майката на това дете.
Той гладко прокара хладкото шалче нагоре по ръката й. Изведнъж й стана приятно. Затова тя побърза да го разсее:
— Защо си помагал в сиропиталището?
— Понеже аз също съм сирак и зная, че в малкото внимание, проявено уместно, се крие разликата между царя… и революционера.
Тя го разгледа от няколко ъгъла. Изглежда, говореше сериозно.
— Бас държа, че мразят да отиваш, ако ги миеш така.
— Само малките, а те бързо ми прощават, щом ги понося на конче.
Както бе постъпил с нея. Разбира се, нарочно трябваше да й припомни това и неволно да я подсети колко благодарна щеше да бъде, ако някой възрастен бе проявил дори мимолетен интерес, докато тя живееше в сиропиталището.
Представи си мършавите дечица с очи в два различни цвята да го яздят на конче и си помисли, че сигурно го обожават. Ако не внимаваше, кокалестото сираче, което тя някога беше, също щеше да го обикне.
— Държиш се с мен като с дете.
— Малко оставаше да забиеш нос в кашата си и да заспиш. Не си в състояние да се грижиш за себе си.
От гърдите й се откъсна накъсан смях.
— Грижа се за себе си от повече години, отколкото въобще ти идва на ума.
— Разбира се. — Той изми другата й ръка, след което я поднесе към устните си. — Ваше Височество.
Устните му изрекоха двете думи, дъхът му погали пръстите й, всяка сричка бе като целувка, впечатана в дланта й. Тя издърпа ръката си, но лицето му остана редом с нейното. Очите му бяха помътнели от умора, ала той я предизвикваше. А макар че отчаяно се съпротивляваше, тя се плъзгаше към топлата, наситено синя утеха на неговия поглед.
— Майка Леополда казва, че е допустимо да заключим мис Скофийлд в склада. — Гласът на сестра Констанца разруши контакта им и едновременно с това успя да внуши неодобрение.
Еванджелин отскочи назад и удари главата си в масата. Даниор рязко се извърна, гледайки яростно с присвити очи.
Еванджелин разтърка удареното, мислейки, че е извадила късмет. Ако сестра Констанца и нейната придружителка бяха закъснели с една минутка, като нищо щеше да се поддаде на лудостта на Даниор. Но колкото и да му се искаше, принцът не можеше да нареди на калугерката да ги остави насаме.
Разкъсвана между удовлетворението и облекчението, Еванджелин рече:
— Не можеш да тиранизираш една монахиня.
Погледът му би могъл да я умъртви, което тя прие като знак, че здравата го е изнервила. Разбира се, той не я остави дълго да се радва на тривиалната си победа:
— Носите ли ключа, сестро Констанца?
Възрастната монахиня повдигна тежкия железен ключ, който висеше на една огромна и достолепна халка.
— Тогава ще я заключим. — Даниор стана, пое ключа и се опита да го напъха в джоба на жилетката си. Нито ключът, нито халката успяха да се поберат.
Еванджелин се ухили от ухо до ухо. Колко прекрасно бе да го види смутен.
Сестра Констанца посочи младата калугерка, която стоеше зад нея със сведен поглед и благо изражение.
— Донесохме храна за мис Скофийлд, в случай че тя огладнее по време на затворничеството си.
Усмивката на Еванджелин се стопи.
— Затворничество? — В това нямаше нищо смешно. Щяха да я заключат.
— Освен това сме й натъкмили сламеник, който трябва да се свали долу — добави сестра Констанца. — След като отправихте тази необичайна молба, може би ще го пренесете вие, господине?
— Това е най-малкото, което мога да сторя. — Даниор се намръщи страховито на Еванджелин и последва възрастната монахиня.
Щом той се махна, Еванджелин въздъхна облекчено.
— Той е невероятно властен. — Младата калугерка сякаш беше прочела мислите й. Тя внесе подноса и го остави на едно разчистено място върху масата. — Изсмука въздуха от стаята.
— Да. Да, точно така!
Момичето изглеждаше прежълтяло, но може би това бе ефект, създаден от неумолимо черната роба и дългия сив шал около главата му. Гъсти кичури коса стърчаха върху челото на девойчето, придавайки му вид на фея, сигурна в себе си.
— Всъщност не бера страх от него. — Еванджелин с мъка се изправи на крака. — Той само подкопава решимостта ми и ме изкушава… но ти няма как да знаеш.
— Аз съм калугерка, не светица. — Монахинята вдигна поглед към нея.
Серефински очи. Връхлетя я споменът за думите на Даниор. Серефински очи, също като нейните.
Подозрението изостри гласа на Еванджелин.
— Коя си ти?
— Аз съм Мари Терезия, послушничка в метоха. — Тя мушна пръсти в ръкавите си. По нищо не личеше да се притеснява от предстоящите обети за бедност и целомъдрие. — А ти коя си?
Догадките на Еванджелин не се бяха оправдали. Момичето бе почти монахиня.
— Аз съм Еванджелин Скофийлд от… — Изведнъж се почувства зашеметена от умора. Толкова дълго повтаряше коя е. Никой не й вярваше. Точно сега и тя не си вярваше. Пак се отпусна на пода и обори чело на коленете си. — Аз съм нищожество.
— Глупости. — Мари Терезия опря длан в рамото й. — Всички ние сме някои в очите господни.
— Не сме — изпуфтя Еванджелин, но полата й заглуши звука. — Повечето от нас са пламенни нищожества, живеещи завинаги в нечия сянка, защото така е лесно.
— Но не и ти. — Мари Терезия сякаш четеше в душата й.
— Не, аз не. Аз съм безумно решена да стана някоя. — Еванджелин си призна най-голямото прегрешение. — Цял живот съм се молила да бъда някоя.
— Това не е срамно.
— Да, но сега виждам, че е трябвало да бъда по-конкретна.
Мари Терезия топло се засмя.
— Твоят спътник изглежда държи да бъдеш, която си.
Еванджелин повдигна глава.
— Не която съм. Която си е наумил, че съм.
Мари Терезия коленичи пред нея, кръглите й бузи грееха.
— Господ те е довел тук и аз искам ти да бъдеш, която наистина си. Някой ден и твоят спътник ще го поиска.
— Не, няма. Когато наистина разбере коя съм и какво е направил… — Еванджелин се сви от страх, докато си представяше гневния му изблик. Улови мъничката ръка на послушничката и я помоли: — Сестро, ще ми помогнеш ли да избягам?
— Да избягаш? — Мари Терезия изтегли ръката си.
— Да. Този мъж е луд и… — Възбуден? — … Ами луд е! Отвлече ме!
— Сторил го е за твое добро. — В тези серефински очи светеше възхищение.
Към звяра! Еванджелин се изправи.
— Откъде знаеш?
— Този метох е приютил няколко французойки и няколко испанки, но повечето сме серефинки или баминки. — Мари Терезия сключи длани пред гърдите си и се усмихна радостно. — Знаем кой е той, знаем коя си и ти.
Еванджелин раздвижи устни, но думи не излязоха.
— Пророчеството на Санта Леополда се сбъдва. С твоя помощ страните ни най-сетне ще се обединят повторно.
— Но аз не съм принцесата!
Мари Терезия не й обърна внимание.
— Това е съдба.
— Само че не моята съдба.
— Всеки си има съдба. Моята съдба е да се посветя на Господ и да се отрека от всички светски удоволствия. — За миг божествена светлина озари лицето на младата послушничка. — Твоята съдба е да обединиш Двете кралства, а нямаш много време, за да стигнеш до Плезонс преди Разкритието. Разполагаш едва с три дни.
— Три дни? — Еванджелин се ужаси. — Не може да бъде след три дни!
— Не греша. Двете кралства са чакали хиляда години точно този конкретен празник.
Три дни до Плезонс. Три дни до венчилото? До интимностите?
— Той защо не ми е казал?
— Навярно е мислел, че знаеш. Пък и какво значение има? Революционерите са те подгонили и ти нямаш избор, освен да заминеш с престолонаследника.
— Аз сама правя изборите си — отговори дръзкото сираче.
Особено след като знаеше. Три дни! Три дни, за да се изплъзне от Даниор. Не бе разбрала колко е загазила.
Докато Мари Терезия надзираваше разчистването и поставянето на сламеника, Еванджелин отиде до прозореца и се опита да надникне навън. Прекалено висок беше. Залови се за ръба на дългата маса — прекалено много тежеше. Бързо свали на пода инструментите, навитото въже, чувала с парцали. Надзърна под салфетката, която покриваше подноса, и видя мъничко парче хляб, буца сирене и вино. Със старание, резултат на вечно празен стомах, тя подпря подноса до стената.
Пак не можа да помръдне солидната дъбова маса и яростно изгледа Мари Терезия.
— Помогни ми.
— Както желаеш. — Тя подхвана от другия край и двете заедно избутаха масата до прозореца.
Еванджелин се качи отгоре. Сега вече можеше да вижда. Гледаше през задната стена на манастира, а до земята сякаш имаше километри. Гледаше в страшна, празна бездна.

 

11

 

Еванджелин се олюля на широкия каменен перваз. Имаше по-голям шанс да си изработи крила и да полети като Икар, отколкото да се добере до свободата чрез спускане по стената.
— Какво, ще скачаш ли? — весело се обади зад нея Даниор.
Тя наистина подскочи и си удари главата в перваза. Обърна се и погледът й тутакси попадна на него. Той стоеше на прага, излъчвайки извънредно неприятната си сила. В ръце държеше едно легло без никакво усилие. Мускулите на врата му се издуваха, докато нагласяше дървената рамка, но нито се беше задъхал, нито уморил.
Проклет да е! Колкото по-съсипана се чувстваше тя, толкова по-живнал изглеждаше той.
Зад него сестра Констанца държеше дюшек и сгънати завивки. Погледът й издаваше, че според нея Еванджелин се прави на глупачка, както се е покатерила на масата.
И така да е, тя отказа да го признае.
— Никакво скачане днес — отговори и се постара слезе максимално грациозно.
Даниор нагласи сламеника до стената.
— Ето — рече и изтупа ръцете си. — На мис Скофийлд ще й бъде удобно. — Той се усмихна на Мари Терезия с чар, който не си бе направил труд да покаже спрямо Еванджелин.
Послушничката не помръдна. Вместо това го наблюдаваше, все едно бе чуждо създание от друг свят. Даниор отвърна на втренчения й поглед и усмивката му изчезна. Челото му се набърчи.
При рязката команда на сестра Констанца Мари Терезия излезе от своя унес и се разбърза да й помогне с оправянето на леглото.
— Защо това девойче ме гледаше така? — промърмори Даниор.
— Защото си грозен грубиянин.
— Не, не е това — отговори той, без ни най-малко да се трогне. — Клетото, вероятно не е виждало истински мъж от толкова отдавна, че е омагьосано от мен.
Еванджелин се изсмя шумно.
— На теб известно ли ти е що е то «скромност»?
— Какво? — Той объркано разпери големите си ръце. — Нещо погрешно ли казах?
Еванджелин отново се засмя.
— Предполагам, че това бе отговор на въпроса ми.
Даниор изсумтя ядно и отново посочи табуретката.
— Сестра Констанца каза, че ще ти намерят някакви ботинки за тазвечерната разходка. Ще измеря стъпалата ти, за да взема размера. Седни.
— Ти никога ли не молиш? — възропта Еванджелин.
— Молбата би ми донесла само отказ. — Той направи крачка към нея и тя бързо седна. — С теб е нужно човек да има твърда ръка.
Това изявление накара калугерките да се обърнат, докато той коленичеше пред Еванджелин с овъглена пръчка и дъска, на която да нанесе мерките.
Даниор се прегърби и снижи тон:
— Пак ме гледат, нали?
— Вероятно не виждат истински мъж седмици наред — тихо го подигра тя. — А когато видят, съмнявам се, че е глезльо като теб.
Той изхлузи оръфаната пантофка и постави ходилото й на дъската с доста повече пламенност, отколкото задачата изискваше.
— Не съм глезльо. Аз съм трезвомислещ, трудолюбив, разумен и интелигентен.
— Грамаден, мнителен, арогантен, прекалено самоуверен.
Той обмисли предложенията, докато очертаваше пръстите й.
— Да — реши. — Всички това. Но не съм глезльо.
Прокара пръчката от свода на стъпалото до петата й. Дъхът й секна. Пръстите й се свиха. Тя светкавично се отпусна, за да не се издаде.
Вече не толкова енергично Даниор свали втората й пантофка и я постави на дъската.
— Не пиянствам, не се бия, освен ако няма измъкване, и не покварявам невинни девици. — Кичур черна коса омекотяваше строгото чело. Позата бе раболепна, излъчването — уверено. — С две думи, аз съм съпругът от твоите мечти.
Как само я дразнеше! Никога ли не мислеше за друго, освен за целите си? Трябваше ли да превръща всеки разговор в кръстоносен поход?
— Ти не си мечта, а по-скоро мачта! — озъби му се тя, имайки предвид височината му.
Той съвършено очерта контура на второто ходило. Неволно пръстите й отново се свиха. Тя моментално се раздвижи, за да го разсее.
— Знаят, че си принцът. Затова те наблюдават.
— Не е вярно! — Ръката му се затегна около глезена й.
— Мислят ме за принцесата.
— Ти си. — Хватката му се отпусна. Даниор плъзна поглед през рамо и завари монахините да подпъхват последните завивки.
Еванджелин почти виждаше как мозъкът му работи, за да извлече полза от получената информация. Той се изправи и подаде дъската на сестра Констанца.
— Ти си серефинка.
— Да, благородни господине.
Даниор удостои с поглед послушничката.
— И двете сте. Познавам го по очите ви. Зная, че разбирате колко е важно да стигнем до Плезонс преди Разкритието. Оказвате ми безценна помощ с подслона, храната и ботинките на моята скъпа принцеса. Всяка нейна нужда дълбоко ме засяга, при все че тя, като всички свенливи невести, се плаши от брачната нощ.
Еванджелин залитна:
— Не е вярно!
Светите жени потрепериха.
Усмивката не отиваше на суровото изражение на Даниор.
— Разбира се, че не, принцесо моя. Затова поисках катинар за вратата ти — за да съхраниш обичта си към мен.
— Не съм се съгласявала на сватбен ден, камо ли на брачна нощ!
— Съгласието на принцесите не е нужно. Те знаят какъв е дългът им. — Усмивката я нямаше никаква, мечът на непреклонността бе изваден от ножницата. — Ако сега почитаемите сестри ни оставят, ще измия изнежените ти крачета.
Изнежените й крачета бяха гигантски като останалата част от нея и тя го възненавиди за подигравките, както и за неумолимата му целеустременост.
Калугерките на бърза ръка се изнесоха. Сестра Констанца направи благослов с ръка и чевръсто затвори вратата, оставяйки след себе си кънтящо мълчание.
Естествено, Еванджелин веднага се разбъбри:
— Изобщо не очаквах, че ще ни оставят сами.
— Нито пък аз. — Даниор вложи голямо учудване в тона си, докато преравяше купчините глинени съдинки. — Сестра Констанца е лишена от капчица романтичност, ако си въобразява, че ще те обладая за пръв път в някакъв си склад.
Светът отново се наклони на оста си и Еванджелин се залови за ръба на масата. Защо й говореше такива неща толкова нехайно, сякаш техният съюз бе гарантиран? Все едно бе предречен и неизбежен?
— Аз не съм принцесата — прошепна тя.
Даниор пристъпи близо до нея, хванал пукнат леген в едната ръка.
— Дори да смятах, че това е вярно — той прокара палец по долната й устна, — пак нямаше да те пусна.
Обезпокоена от искрата в очите му, тя се отдръпна назад, закачи табуретката и я преобърна. Притесни се от силния шум.
Той не забеляза.
— Еванджелин. — Последва я. Гласът му бе топъл и уханен, като сливов пудинг на Коледа. — Ти искаш да ме целунеш.
— Друг път! — Вярно беше. По време на дългото нощно пътуване изпадна в паника заради опасността, стена заради изранените си крака, оплакваше се от липсата на храна, идеше й да извие врата на Даниор, но винаги, винаги споменът за целувката му обагряше всяка нейна мисъл. — Не е редно да те целувам. — Тя примигна. — Изтрябвало ми е.
Едното ъгълче на устата му се повдигна: хем усмивка, хем насмешка над нейните увъртания. А другото ъгълче… ах, тази решителна извивка. Той я искаше. Това бе смисълът на изражението му.
На всичкото отгоре си въобразяваше, че има право над нея. Не виждаше причина да се въздържа.
Кобалтовите му очи блестяха с пламъка на огъня, край който би могла да се сгрее, ако се осмели.
— Не съм прин…
Той вдигна легена. Еванджелин с олюляване направи още една крачка. Удари бедрата си в ръба на масата. Даниор се пресегна да остави легена и докато се усети, тя се озова в прегръдката му; ръцете му обгърнаха кръста й и я завъртяха.
Размениха положението си. Той се облягаше на масата, прикован от дългата й снага. Но Еванджелин не допусна грешката да мисли, че той се чувства в капан. Напротив. Разкрачен, подпрял задник на дъските, той бе изравнил разликата в ръста им. Беше я наклонил и сега я притискаше до гърдите си.
Слабините им се допираха по начин, който не оставяше нищо на въображението.
Той не притежаваше капчица дискретност. Разбира се, мъж в неговото състояние на очевидна възбуда не можеше да бъде дискретен. Но навярно можеше да бъде малко по-фин.
Тя размърда хълбоци, опита да стъпи здраво на пода. Даниор се отпусна назад, плъзна ръка по слабините й и я приклещи още по-силно към себе си. Другата ръка се изкатери под гъстата нападала коса до врата й. Нежно я побутна, обръщайки пламналото й лице към своето.
— Недей се срамува.
Бог й беше свидетел, че нямаше такова нещо.
Той продължи:
— В това състояние съм, откакто те видях да влизаш в трапезарията на Шато Фортюн. Всички те сподиряха с погледи, а ти ги подмина с такова презрение — като принцесата, която отричаш да си.
Хладна тръпка пролази по кожата й, подскачайки от нерв на нерв, възпламенявайки отклик там, където би трябвало да е равнодушна.
— Играех. — Ръцете й понечиха да се отдръпнат от раменете му, тя се опита да вклини лакти надолу и да се изтръгне.
Ръката му се премести върху шията й, повдигна брадичката, напипа пулса, възпря устрема й. Напомни й, че знае как да парира всеки неин ход.
— Играеш като принцеса.
Беше го виждала на светлината на свещи, на лунна светлина и в сумрак. Сега го видя посред бял ден. Играта на слънцето и сенките придаваше изразителност на лицето му — извайваше издадения нос, изпъкналото чело, тъмната брада, набола по четвъртитата му челюст. Не беше красив. О, не. Не изтънчен или грациозен, а земен човек, която я желаеше и не виждаше причина да се прикрива.
— Еванджелин. — Прошепна името й и сведе глава. — Еванджелин.
Очите й се отвориха широко, запленени от полуусмивката, която трептеше върху широката му уста.
Когато допря устни до нейните, тя откри, че нейното изненадано охване му позволи да сподели дъха й. Очите й се затвориха, натежали от умора, от примирение… от удивление.
Бавно, сякаш я изпитваше, езикът му навлезе в устата й. Близостта я шокира, ала й се хареса. Неговият вкус се примесваше с този на ечемика и сладките ябълки.
Отпусна се до тялото му.
— Устройва ли те аз да водя? — прошепна той.
— Само този път. — Триенето на устните им резонираше в неизследвани нервни окончания.
Той я хвана по-здраво, не й даваше да помръдне.
— Ще те поведа във вярната посока, Еванджелин. — Отметна косата от ухото й и притисна нейната глава в рамото си.
— Удобно ли ти е? — Не изчака отговор. Устните му отново убедиха нейните, успокоявайки тревогите й със съзнателно търсено удоволствие.
Хареса й. Откровено. Но й изглеждаше много пресметнат този плам, който следваше формула. Първо натиска на устните. После докосване с език. Още малко. После широката му длан се плъзна от шията към гърдите й…
Тя рязко си пое въздух, когато Даниор ги помилва и ги стисна. Повдигна клепачи и надникна право в очите му.
Те не бяха затворени. Наблюдаваше мимолетните й радости с удовлетворението на мъж, който знае, че се е представил на ниво.
О, той я искаше, спор да няма. Тялото му не лъжеше. Ала не го тласкаше страст. Строго се контролираше. Принцът се стремеше да наложи на принцесата си подчинение.
Нещастник!
Снажното му тяло потръпна и той отдръпна глава от нейната.
— Еванджелин, ноктите ти… Жив ще ме одереш.
— Така е. — Един по един тя измъкна ноктите си от плътта над ключицата му. Подтиквана от новородени инстинкти, които настояваха да бъдат употребени, тя разтвори ризата му и взе да разтрива наранената кожа с плоското на дланта си.
— Забравих се. — Разтвори ризата му още по-широко, оголвайки къдравите косъмчета по гърдите му. Поспря се, омаяна и удивена, после напористо продължи към целта си. Беше белязала плътта му с пет мънички полумесеца и с несвързан, разкаян шепот долепи устни до тях в протяжна целувка, състояща се от равни части влага, дъх и отплата.
Всичките му мускули се изопнаха и Еванджелин провери изражението му изпод премрежени ресници. Сините му очи пламтяха, от ноздрите му сякаш излизаше дим, устните му се бяха разтворили, докато стискаше зъби, за да овладее напиращите емоции. Повдигна ханша си и тя разбра, че тези емоции са сласт.
Този път той не се контролираше.

 

12

 

Стиснал с две ръце дупето на Еванджелин, Даниор я повдигна и нагласи краката й около хълбоците си. Беше преодоляла задръжките му, спор да няма. Прекалено добре се беше справила.
Полата й остана помежду им само защото Еванджелин се бе отпуснала върху нея с цялата си тежест. Ходилата й лежаха на масата, ръцете й стискаха раменете му. В позата липсваше каквото и да е достойнство, но не я интересуваше. Сега главната й грижа се явяваше натискът на твърдата му издутина. Не си беше давала сметка, че го иска в лоното си. Ръцете му мачкаха дупето й. Тя се залюля до неговата коравина, запалвайки в себе си същия пламък, който изгаряше и него.
Всяка рационална мисъл лумна в пожара, оставяйки Еванджелин на милостта на тази сладка агония. В нея на вълни се разстла топлина, предизвикана от напористите му слабини, от искрящите му очи, от силата на мишците му. Все едно яздеше див кон. Не знаеше как да го обуздае, не знаеше какво ще предприеме той в следващия миг, но всеки негов подскок я отнасяше надалеч по неизследвана пътека, а й се искаше пътуването да продължи безкрайно. Обаче чувстваше, че това е невъзможно и някъде съществува край, който ще я задоволи.
— Моля ви, Ваше Височество, моля ви…
Сякаш думите го отрезвиха, защото той спря. Той пое юздите на страстта си и на Еванджелин й се дощя да го заналага с юмруци и да изкрещи «Не!».
Ала се въздържа, току-що бе открила в себе си извор на сласт, за който не бе подозирала. Някаква предпазливост не й позволи да разкрие напълно емоциите си. Първо щеше да разбере природата им и докъде ще я отведат. А тогава — пътища много.
— Защо ме нарече така? — Гласът му дрезгавееше, сякаш бе тичал дълго или се бе борил здраво.
Тя несигурно се отдръпна от чатала му.
— Как да съм те нарекла?
— Ваше Височество. — Той й позволи да се плъзне надолу. Беше спускане, изпълнено с опасности и с триенето на две тела, вече възбудени от знойна сласт и объркване. Тя не се осмели да спре, ала едва-едва продължи. Залови се за разговора като за сламка, нищо че беше глупав и безсмислен.
— Ти си «височество». Нали?
— За теб не съм. — Пръстите й се допряха в пода, но той я задържа за още малко. — За теб съм Даниор.
Да, така беше. В нейното съзнание той не беше принц или височество. Просто Даниор, мъжа, когото опозна твърде добре за твърде кратко време. Като се сети точно колко добре, не можа да срещне погледа му, не можа да сдържи руменината, която я покри цялата.
— Искаш ли да те пусна? — попита той.
Сега тя го погледна.
— Да!
— Щом е така, държа да ме наречеш по име.
«Когато врагът ти е приклещен в ъгъла, настъпва времето да се споразумеете.» Очевидно беше чел същия италиански мислител от шестнайсети век.
А как иначе? Той бе принц, а принцовете трябваше да разбират тънкото изкуство на преговорите.
— Даниор — подсказа й.
Тя не можеше да игнорира ръцете, които все още я притискаха до тялото му, или пък факта, че възбудата му не е отшумяла. Човек трябваше да знае кога да признае поражението си.
— Даниор.
Без излишно злорадство — като показваше повече самообладание от нея — Даниор й помогна да си стъпи на краката. Тя се олюляваше и коленете й трепереха, но той я подкрепяше за лактите.
— Виж ме.
Тя нямаше такова желание. Да срещне погледа му би било смущаващо и някак опасно.
— Страх ли те е?
— От теб ли? Не. — Еванджелин рязко извърна поглед към него.
— Добре. Не искам да те е страх.
Брадичката му бе изопната, устата — опъната решително, веждите — свъсени над сериозните очи. Друга жена би побягнала.
— Искам да разбереш какви ще бъдат отношенията ни. Този брак няма да бъде учтив и безкръвен като повечето кралски бракове. Като браковете на нашите родители. Помежду ни лумти огън. Отношенията ни ще бъдат жарки и потни, отвъд нашия контрол. Отвъд твоя контрол — поправи се набързо.
— Ами твоят контрол?
Той се усмихна — кратка и сдържана извивка на устните — и се изпъчи.
— Уверявам, те, че няма да ти хареса, ако загубя контрол.
— Ти точно това направи току-що! — Вярно бе, чувстваше го.
— Ако напълно бях изгубил контрол, мила моя, сега щеше да си просната по гръб с крака, навирени във въздуха.
Грубостта ставаше някак по-заплашителна поради липсата на изразителност в тона му, но той спокойно я вдигна и я занесе до леглото. Седна с нея и сърцето й избумтя. Дали в крайна сметка нямаше да я обладае? Това щеше да бъде авантюра, за каквото копнееше, но сега осъзнаваше, че опасността е прекалено голяма. В него дебнеше звяр, забулван от тънкия слой на цивилизацията. Той дори си го призна.
Само дето в нея също дебнеше нещо. Лека жена? Луда жена? Жена, дотолкова измъчена от самотата, че отговаряше на първия срещнат мъж?
Прибра крака до гърдите си, затвори очи и си пожела да се върне в Ийст Литъл Тийнмут, където на мъждива свещ да си избожда очите над древен, зацапан ръкопис.
Вместо това чу плисък на вода и видя Даниор да пълни пукнатия леген от кофата. Той се върна при нея, мълчалив и самоуверен, почти добър, и остави легена на пода.
— Протегни ми крак.
Тя го загледа втренчено, без да разбира.
— Крака ти, Еванджелин.
Тя нищичко не проумяваше.
Той я хвана за глезените и издърпа краката й над дюшека. Чевръст като бавачка, той бръкна под едното коляно, развърза жартиерите и й смъкна чорапа. Ако това беше прелъстяваше, него хич го нямаше по тънката част, реши Еванджелин.
Даниор натопи крака й избърса с един парцал от чувала мазолите и коравите пети, които би трябвало да докажат, че тя не е принцеса, а жена, на която често й се налага да върви пешком. Изглежда той не разбра това, защото поклати глава при вида на набитите й стъпала.
— Ще имаш ботушки, преди пак да поемем на път, обещавам, и дебели чорапи, които да предпазят деликатната ти кожа.
Пръстите й се свиха, когато той погали чувствителния свод, и Еванджелин си поправи мнението за уменията му на прелъстител.
— Защо го правиш?
Той положи единия й крак в скута си, подсуши го и взе другия.
— Кое, че те мия ли?
— Миеш ми краката, храниш ме, носиш ме на гръб. Защо си толкова добър с жена, която мислиш за избягала принцеса?
Сметна, че няма да й отговори, толкова дълго трая мълчанието му. Но когато чу отговора, направо й се прииска да не е задавала въпроса:
— Защото искам да зависиш от мен за всичко — въздуха, който дишаш, храната, която ядеш, водата, която пиеш. — Гласът му преливаше от силни емоции, черните му вежди бяха свъсени, очите му я изкушаваха да повярва. — Когато се омъжиш за мен, ще ти дам всичко.
— Не мога да се омъжа за теб. Не съм принцесата. — Ала гласът й трепна.
— Ваше Кралско Височество, време е да изоставите фасадата на независимост и да си спомните коя ще бъде вашата сила през бъдните години.
Еванджелин преглътна при заплахата за своята независимост, идеща не от неговата, а от нейната слабост. Бог да я пази, тя беше загубила всичко — пари, дрехи, дом. Не знаеше накъде ще поеме сега, а този мъж й предлагаше лесно разрешение. Бъди принцесата, никой няма да разбере, а така ще има на кого другиго да разчиташ, освен на себе си.
Даниор сигурно я бе наблюдавал зорко и твърде ясно бе съзрял копнежа, изписан на лицето й.
— Това е — промърмори той. — Предай се. Ще видиш, че е лесно.
— Лесно, докато отнякъде не изникне истинската принцеса. — Еванджелин се предложи като жертва върху сребърна тепсия. — Рано или късно ще се наложи да откриеш къде е тя.
— Тя е при мен. — Даниор докосна челото й с плоското на палеца си и Еванджелин ясно усети мазолите, причинени от жизнен опит и тежък труд. — Ще те привикна към моя вкус, към моя мирис и докосване. Когато свърша с теб, ще бъдеш обвързана с мен чрез най-яката верига в моята ковачница.
Тя подозираше, че не иска да научи, но трябваше да попита:
— Какво ще рече това?
— Страст. — Както беше коленичил, той се наведе над нея и залепи последна интимна целувка на устните й. — Ще зависиш от мен чрез страстта.

 

13

 

«Ще зависиш от мен за всичко, Еванджелин. Ще зависиш от мен чрез страстта.»
Еванджелин се събуди и видя, че стиска възглавницата между краката си. Ала купчината пера не заместваше Даниор, а тя не заместваше принцесата му.
Седна в леглото сърдита, възбудена и уплашена. Преди това никога не й се бе случвало. Никога. Не че мъжете се бяха изтрепали да я целуват, ала ничии други целувки не я бяха развълнували достатъчно, за да си проправят път в сънищата й. Беше чела за amour. Ан Радклиф пишеше романи на ужаса и младата Еванджелин бе пристрастена към тях. «Сицилиански романс» страшно я развълнува, а за «Мистериите на Удолфо» направо си умираше.
Но това… това бе друго. Обсебеност, страст или… грешка на Даниор. Да, всичко беше грешка на Даниор! Не се ли махнеше от него, последствията щяха да бъдат плачевни.
Например щеше да се поддаде и да влезе в леглото му, а той щеше да установи, че тя не е принцесата и да я изостави. Или още по-зле, нямаше да осъзнае, че не е принцесата, докато не е станало твърде късно, и шансовете за обединение на Серефина и Баминия щяха да са пропилени безвъзвратно.
Участта на двете страни зависеше от това дали ще успее да се измъкне от метоха и от хватката на Даниор. Може би докато я търсеше, той щеше да се натъкне на истинската принцеса.
Еванджелин знаеше как да избяга. Затвори очи, за да отпъди нежеланата гледка.
Навито въже. Желязната халка на ключа. Прозорец с прилични размери без ключалки и резета, защитен от бездната долу. Плюс нейната издръжливост и умелост.
Тя не беше някое аристократично цвете, грижливо закриляно от рождението си. Тя бе кръгло сираче и коленете й бяха загрубели от годините търкане на пода в сиропиталището. Ръцете й имаха мазоли. Притежаваше сума ти чифтове луксозни ръкавици преди онзи взрив в стаята й — ето още нещо, за което да стовари вината върху Даниор — и ги харесваше не само защото й придаваха вид на благородничка. Те криеха доказателството, че е отгледана като слугиня.
Знаеше как да се спусне до канарата по въжето. Швейцарците изпълняваха такива номера, за да спасяват онези, които се отклоняваха от утъпканите пътеки и падаха в пропастта — предимно кози, но и някой друг от онези побъркани англичани, луди на тема разходки. Еванджелин разполагаше с тази информация, защото Леона водеше кореспонденция с един планинец.
Еванджелин обожаваше чуждестранната кореспонденция на покровителката си. Всяко писмо, което минаваше през ръцете й, всяка преведена дума се запечатваше в ума й. Преди тя се гордееше с паметливостта си. Сега навярно това щеше да доведе до гибелта й.
Колко ли бе спала? Колко време имаше?
Изприпка до прозореца и се покатери на масата.
Светлината на следобеда очертаваше сянката на кулата върху моравата и дърветата, подчертавайки височината й, нуждата от бързина и факта, че бездната бе стръмна точно колкото си спомняше.
Еванджелин погледна към вратата. Имаше не чак толкова рисковани начини да избяга. Знаеше как се разбива брава, а острият и тънък инструмент за изкореняване на плевели лесно щеше да влезе в ключалката. Но какво щеше да спечели с това, ако Мари Терезия казваше истината? Нищо. Ако целият метох я мислеше за принцесата спасителка на техните страни, щяха да зарезят външната врата и да повикат Даниор.
Пак погледна към прозореца и затаи дъх при ширналата се гледка. За съжаление, в момента идеалното решение й се струваше Даниор да попречи на бягството й.
Което не бе приемливо.
С едни ръждясали ножици за подкастряне тя отряза от въжето парче, което да увие два пъти около себе си. По този начин измайстори примитивна седалка, която върза за желязната халка. Седалката щеше да издържи теглото й по време на спускането и да я защити от падане, което иначе би я превърнало в кървава пихтия.
— Така му се пада!
Ядно тресна седалката на масата, завлече остатъка от въжето до каменната колона, завърза го (от писмата бе научила за възела) и прехвърли другия край през прозореца с надеждата, че то няма да стигне до земята. В този случай нямаше да може да слезе долу, но съвестта й щеше да е чиста. Щеше да е опитала.
Шепнейки молитва, Еванджелин се наведе да погледне.
Отвратителното въже се удряше в най-високите камъни, обкръжаващи основата на канарата. Оттам можеше да се изкатери на моравата и да избяга. Сърцето й се сви от страх и очакване.
Глупаво нещо е очакването, но тя не се страхуваше от високото, само от падане, а ако седалката функционираше по описания на хартия начин, нямаше да падне. Вместо това щеше да изживее невероятно приключение.
Издърпа въжето обратно и го сложи до халката и седалката. Изтри потни длани в блузката си, намъкна се във фустите си и зелената си рокля, опитвайки се напразно да изглади намачканото. При вида на съдраните от къпините места очите й се насълзиха.
Роклята й беше струвала над двеста лири, което бе фантастична сума, но си оправдаваше всяко пени за жена, зажадняла за приключения. Коприната се стелеше върху тялото й като зефир и я караше да вярва, че наистина е принцеса. Обичаше я заради нещата, които олицетворяваше — богатство, свобода и една фриволна мечта. А ето че сега бе съсипана.
Е, какво да се прави. Еванджелин изправи рамене. И други рокли щеше да има. Тя смело пренебрегна факта, че сега няма двеста лири, няма две лири, няма даже и пукнато пени. Бягството й бе акт на храброст по няколко причини. Жена в затруднено материално положение би могла да попадне в приюта за бедни — бррр!
Завърза жартиерите, които придържаха тънките й копринени чорапи, и си нахлузи пантофките. Подметката на едната почти се бе отпрала при снощното бягство, но тя не можеше да дочака обещаните ботинки. Особено когато силно я измъчваше представата, че Даниор лично ще й ги обуе.
«Ще зависиш от мен за всичко.»
Ужасяващи думи, защото тя искаше да зависи от Даниор.
Денят преваляше. Съдейки по сенките, беше пет часът. Даниор скоро щеше да се появи с вечерята; знаеше го, както знаеше собственото си име.
— Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол — съобщи тя на стените. Взе хляба и сиренето от таблата и прибра вечерята си в един чист парцал от чувала, който завърза като бохча на кръста си. Изгълта виното от бокала с надеждата, че алкохолът ще притъпи нарастващия й ужас.
Трябваше да увие седалката около кръста си и да я завърже за халката, което не представлявате проблем. После да я прокара между краката си и през халката, което пък представляваше голям проблем. Тя нежно стисна фината коприна. Безмилостно откри една дупка на предницата и с рязко движение отпра плата до коленете си. Повтори процедурата отзад и овърза полите около кръста си. Прасците й се показваха, но кой ли щеше да ги види?
Нахлузи си градинските ръкавици. Завърза се на седалката, прехвърли въжето през халката и се облегна назад. Възелът за колоната държеше здраво. Възлите на седалката също държаха, въжето се плъзгаше през халката. Тя можеше да го контролира с ръце. Работата щеше да стане. Трябваше да стане.
Тя мрачно се качи върху високия перваз и се дръпна лекичко назад. Издаде напред единия си крак в нищото. На тази височина стигаше само ветрецът, носещ уханието на свободата. Еванджелин скръцна със зъби. Каза си, че най-страшното ще мине, когато излезе от прозореца. Дори да паднеше, можеше да се залови за стената с ръце. Просто бе нужна малко смелост.
Колко жалко, че запасът й от тази точно стока почти бе привършил.
Коляното й се плъзна над ръба и се ожули в грубо дялания камък. Еванджелин легна по корем и прехвърли другия си крак. Полекичка се изсули навън, докато не увисна на крехките си ръце. Долепи ходила до стената и колене до гърдите си. Щеше да изпъне крака, когато започне да слиза. Когато се пуснеше.
Бавно махна едната си ръка. Сега тежестта й носеше основно въжето. Еванджелин висеше, вкопчена в схватка на живот и смърт с перваза. Бе настъпил моментът да се довери на въжето, на своите възли и на знанията на швейцареца планинец. Взря се в стиснатите си пръсти, усети схванатия си врат. Мускулите й изпъкваха от физическо напрежение. «Само се пусни, каза си. — Ще бъде наред!»
А ако ли не заупокойните молитви щяха да бъдат изречени незабавно, защото тя щеше да опищи околността при падането си.
Еванджелин се пусна и сграбчи въжето.
Не пропадна. Дъхът й излезе със свистене.
Предпазливо изпъна крак и колебливо направи първата си стъпка. Въжето държеше здраво. Последва още една стъпка, и още една. Стената бе едва ли не гладка. Разстоянието между нея и прозореца се увеличаваше, но тя не бе толкова глупава, че да погледне надолу. Коленете й трепереха, но гаденето беше нищо в сравнение с възбудата, която я обземаше. Това се казваше приключение! За това бе мечтала!
Зарязвайки предпазливостта на вятъра, тя се изтласка с два крака от стената и подскочи, точно както бе описвал планинеца. За миг усети, че лети като волна птичка, преодолявайки физичния закон за силата на тежестта.
После въжето се изплъзна от едната й ръка. Еванджелин здраво го сграбчи, преди да е набрала твърде голяма скорост. Краката й се удариха в стената и намериха там опора, остъргвайки подметките. Еванджелин спря, трепереща, и рискува да погледне надолу.
Валчестите камъни в основата на кулата бяха хем твърде далеч, хем твърде близо. Ако паднеше от тази височина, вероятно нямаше да се убие, но щеше да се изпотроши цялата.
Сетне погледна нагоре. Беше изминала повече от половината разстояние. Ръцете й горяха и тя реши да не опитва повече скокове на планинска коза. Вместо това се заспуска равномерно, а с всяка стъпка въодушевлението й нарастваше. Сегиз-тогиз хвърляше по някой поглед надолу и камъните всеки път изглеждаха по-близо. По-близо.
Ето ги. Краката й стъпиха върху хоризонтална плоскост. Коленете й се тресяха. Болезнени пришки бяха излезли на дланите й, някой остър ръб бе срязал едната й подметка по време на спускането и петата й кървеше.
Но тя беше слязла. Беше успяла! Пръстите й трепереха в знак на закъсняло малодушие, докато разваляше възлите и непрекъснато хвърляше по някой поглед към прозореца, сигурна, че Даниор ще се покаже оттам и ще й се разкрещи.
Присмя се на себе си, че му приписва интуиция, каквато той не притежаваше. Ала решимостта му да заведе принцесата в Серефина го издигаше до митически пропорции в очите й.
Последният възел бе готов и тя тихичко нададе радостен писък. С изранените си ръце, с набитите си стъпала тя се изкатери по камъните и изскочи на моравата. Рухна на колене и блажено целуна земята. После се изправи и се запъти към гората, зяпнала удивено въжето, което се полюшваше далече под прозореца.
Беше навън. Беше свободна. Успя!
Затича се към сянката на дърветата.
И попадна право в лапите на революционерите.

 

14

 

Даниор се втренчи във въжето, което висеше от прозореца по стръмната стена и се нагъваше като змия на земята.
Рафаело стоеше до него, блед като смъртник, и не отделяше поглед от валчестите камъни, разпръснати в основата на твърдината.
— Принцесата не е нормална.
— Повече от ненормална. — Даниор отметна кичур коса от челото си. Тя беше луда, побъркана, въртоглава и не се интересуваше от собствената си безопасност.
— Можеше сега да лежи долу. — Рафаело бе по-бледен от всякога. — Окървавена и надаваща жални вопли…
— Недей да мислиш такива неща — прекъсна го Даниор.
Както обикновено, на Рафаело му се гадеше. За разлика от обикновено, Даниор установи, че и на него му се гади при мисълта как тя можеше да лежи там долу, обезобразена и безжизнена…
Даниор смяташе, че разбира от жени. Всъщност се ласкаеше, че познава доста добре номерцата им. Като цяло нежният пол бе доста елементарен: задоволяваше се с дребни прояви на внимание, освен това изпитваше страхопочитание пред мъжката мъдрост.
Някои мъже не бяха съгласни с него. Виктор казваше в прав текст, че жените му се мазнят само защото е принц. На всичкото отгоре твърдеше, че когато тръгнели на лов за съпруг, лицемерничели, прикривали се и само се усмихвали превзето. След като хванели мъжа на въдицата си, ставали дръзки и непочтителни.
Но това не обясняваше Етелинда.
Тя не го беше хванала в примката си. Тъкмо напротив. Само за да му се изплъзне, беше побягнала като сърничка към най-страшна опасност. Кога нежното момиче се бе променило така драстично? Добре си я спомняше: раздаваше усмивки наляво и надясно, бе олицетворение на добротата, покорството и благостта… и някак се бе превърнала в опако същество, което ни се води, ни се кара.
Ама че жена!
Изобщо не го блазнеше мисълта да се жени за серефинка. Техните държави бяха враждували поколения наред и всеки порядъчен баминец знаеше, че серефинките са леконравни, интересуват се само от удоволствия и моралът им хлопа. Само че пророчеството точно бе предрекло неговото раждане и това на Етелинда, и двата народа бяха възприели двойния факт като знак свише, че на Разкритието ги чака щастие. В ранната си младост Даниор се опияняваше от мисълта, че всички се уповават нему. Сега, като по-възрастен, тази отговорност му тежеше и го измъчваше нетърпение да управлява две кралства.
Защо тази Еванджелин не се показваше по-сговорчива!
В Шато Фортюн я проследи до нейната спалня, изслуша неумело съчинената й измислица и се опита да я съблазни.
Глупак. Изплаши момичето със стръвния си апетит; апетит, който изненада и него самия.
Господи, ако я беше обладал, сега щеше да е щастлив и доволен. Тя нямаше да се спусне по въжето, да рискува живота си и да попадне в ръцете на бунтовниците.
Вместо това щеше да се притиска в неговите обятия, задоволена от любенето им, а когато той свършеше да гали раковината на ухото й, да целува широката й уста, да смуче тези разкошни гърди, тя с нетърпение щеше да очаква следващия път.
Даниор кипна, разярен от собствената си глупост, и нарочно отклони мислите си в друго русло. В името на Санта Леополда, тя не беше пострадала! Само беше пленена, и то, защото се бе показала безразсъдна и опърничава. Трябваше да заподозре плана й, но… Премери с поглед разстоянието между прозореца и земята.
Не. Това нямаше как да го заподозре. Кога Етелинда се беше превърнала в жена, която ще се спусне от страшна височина, за да избяга от истинската си съдба? Даниор разтри схванатия си врат. Да избяга от него!
Проклето момиче!
— Господарю. — Виктор коленичи край гората, долепил лице до земята. Разглеждаше стъпките сред младата трева. — Тук са дебнели четирима мъже, но я елате да видите това. Кървав отпечатък. Порязала си е крака на стената. Ще можем да я проследим докъдето са я накарали да ходи.
Даниор погледна сумрачната гора. Скоро щеше да се стъмни. Сенките се удължаваха, а похитителите ги водеха с час преднина. Само че Виктор бе най-умелият следотърсач в Баминия и все някак щеше да намери Етелинда.
А после Даниор щеше да я освободи.
Една кърпичка, закачила се между клонките на един храст, се развяваше на ветреца. Отдолу лежеше смачкана буца сирене и къс хляб, нападнат от мравки.
— Загубила е вечерята си. Ще огладнее.
Тази мисъл го притесни излишно. Въпреки тънкото си кръстче Етелинда беше показала изненадваща охота към ядене. Беше си наумил да я изкуши с талантливия си готвач; не му се нравеше, че я мъчи глад.
— Трябват ни провизии.
— Ще вземем. — Виктор се изправи и посочи върволицата сестри, които се бяха запътили към тях откъм манастира.
Начело вървеше сестра Констанца, понесла чифт ботинки, в които бяха напъхани чорапи. Мари Терезия помагаше на една много ситно куцукаща и превита одве стара монахиня. Една млада калугерка водеше магаренце, натоварено с дисаги.
Даниор беше признал самоличността си пред добрите сестри и сега жънеше облагите. Те му се бяха притекли на помощ.
— Не можем да вземем магаренцето — реши той. — Ще ни забави.
За негово учудване старата калугерка го чу и надигна глава. Гласът й ясно се разнесе в простора, а сините й очи го пронизаха:
— То не е за теб, млади принце, а за нас. Отправяме се на поклонническо пътуване към Плезонс.
Даниор се загледа в нея над главата на сестра Констанца.
— Докато бушува революция?
— Никой не може да ми стори зло. Поемам на път с божията подкрепа.
— Можеш да почакаш.
Тя се усмихна лекичко, като че ли развеселена от невежеството му.
— Независимо от опасността, Ваше Височество, всичките ви поданици ще напуснат домовете си, за да поемат към Плезонс. Добре знаеш, че следващите три нощи ще има пълнолуние.
Вярно. След нощта на пълнолунието щеше да зазори деня, предречен от преди хиляда години от Санта Леополда, и Даниор прекрасно си даваше сметка, че хората му ще запъплят към Плезонс, за да видят с очите си чудото. Но ето че святата жена не приемаше съвета му да си остане в метоха, нито пък предлагаше да му помогне, а неговата принцеса бе отвлечена.
Доминик щеше да задържи Еванджелин в очакване той да дойде да я спаси, а щом ги пленеше и двамата, щеше да ги изправи пред фалшив трибунал и да ги осъди за престъплението да са кралски особи.
Даниор трябваше да спаси Етелинда, преди Доминик да се е добрал до своята крепост.
— Няма да има Разкритие, ако не намеря принцесата.
— Също така няма да има Разкритие, ако ние не стигнем до Плезонс — отговори калугерката без капка почитание към своя господар. — Ще ви трябва благословия, принце мой, преди да отворите кристалното ковчеже.
С достолепните си обноски тя го принизи до ролята на нацупен хлапак по къси панталонки и той отвърна с доста рязък тон:
— Ако вие не сте там да ни благословите, сигурен съм, че архиепископът с удоволствие ще ви замести.
— Дали аз ще бъда там, няма ни най-малко значение, а архиепископът, както ще установиш, не ще успее да ти помогне, когато стане нужно.
Даниор не я разбра, но не му хареса как интелигентите й очи се присвиха и проблеснаха. Тя знаеше нещо. Старицата знаеше нещо, което той не знаеше и сега триумфираше над неговото невежество по начин, който го накара да настръхне. А с всеки миг, прекаран в спорене, Еванджелин се приближаваше до трибунал и екзекуция.
Навярно старата калугерка бе прочела мислите му, защото го попита:
— Какво си тръгнал да се занимаваш с мен? Върви да спасяваш твоята принцеса. Загубвал си я преди, да не си посмял да я загубиш сега. — С изкривения си пръст посочи сестра Констанца, която повдигна една издута торба от дисагите на магаренцето. — Тя ще ти даде ботинките и малко припаси, които да не ви натежат, че трябва да се движите бързо.
Все пак му предложи помощ, но тази старица, която бе прекарала живота си в метоха, му казваше как да осъществи задачата си, при това хич не беше тактична.
— Много си щедра — неохотно й благодари Даниор. Стоеше като истукан, с ръце, увиснали до тялото.
— Взимай ботинките — изкомандва го старицата. — И беж да те няма.
Сестра Констанца напъха ботинките в ръцете му, а торбата подаде на смълчания Виктор.
— Намери момата, която да стане твоя кралица. Втора възможност няма да имаш — добави старицата с авторитетен тон.
Групичката се запъти напред и прошепнатите бабини деветини за пръв път си пробиха път в съзнанието му. За святата жена, която предрекла разцеплението на двете си любими страни, скрила съкровищата им и изрекла пророчество, което днес го караше да се отправи на търсене.
Даниор улови за лакътя сестра Констанца, която понечи да се присъедини към своите.
— Коя е тя?
— Нашата игуменка.
— И?
Спокойно, сякаш съобщаваше, че е време за вечеря, сестра Констанца отговори:
— Преди хиляда години светицата дойде да живее при нас и все още е с нас.
— Светицата? — повтори той.
Хем не вярваше, хем не дръзваше да се усъмни.
— Естествено. Нашата игуменка е живото въплъщение на Санта Леополда.
Даниор така се вцепени, че сестра Констанца успя да се отскубне. Навири нос, оправи си робата и гордо закрачи напред.
Зашеметен, той изпроводи с поглед калугерките, поели по пътя към Плезонс. Игуменката — Санта Леополда, ако можеше да се вярва на сестра Констанца — се обърна, когато навлезе в гората, и Даниор зърна предупредителната искра в очите й.
Дългът го зовеше. Той бързо пое в другата посока след своята изгубена принцеса.

 

15

 

За един ужасен миг Еванджелин си помисли, че Даниор е наблюдавал спускането й от кулата и сега я държи в прегръдките си. Даниор — само че с шал, който покриваше долната част на лицето му. Ала ледените очи на този мъж се обкръжиха с мрежа от бръчици, когато той се усмихна с искрена насмешка, а Даниор — тя ни за миг не се съмняваше в това — не би намерил нищо смешно в бягството й. Нито пък щеше да я стиска така, че да й направи синини.
— Ваше Височество. — Мъжът заговори на културен бамински с глас, приглушен и топъл като разтопен мед. — Колко мило от ваша страна да дойдете да ни посрещнете.
Бунтовникът Доминик! Еванджелин отвори уста да изпищи. Встрани проблесна стомана и някой й се нахвърли с оголено острие.
— Умри, принцесо! — дрезгаво изсъска нечий глас.
— Още не. — Доминик я завъртя на другата страна. Двама високи мъже, другите членове на отряда, озаптиха своя нисичък, но войнствен другар.
— Първо да се ометем оттук, тъпако.
— Чакайте. — Докато се шмугваха в гората, Еванджелин заби пети във влажната почва, обсипана с борови иглички.
Доминик й изви ръката, за да я изтика пред себе си.
— Чакайте! Не разбирате. Аз не съм…
Мъника я нападна отстрани и я зашлеви през лицето.
— Да мълчиш!
Без да се замисля, Еванджелин го изрита между краката. Той рухна като оловна тежест. Мина й през ума, че неговите другари ще я убият, но двамата високи мъже се разсмяха гръмогласно. Едва-едва погледна към Доминик и установи, че той е вперил в нея мразовития си поглед и я наблюдава, преценява я.
Този мъж я мразеше със сила, която я разтърси неимоверно и й даде тласък да стори каквото трябва. Просна се на колене и се наведе над моравия, гърчещ се Мъник.
— Страшно съжалявам. — Зачупи пръсти. Стисна ризата му. — Заболя ли те? Не исках да те заболи. — Несръчно заразкопчава колана му като жена, ужасена от собственото си нахалство, като през цялото време се благодареше на бога за приятелствата, които бе завързала в сиропиталището. С децата, които преджобваха хората на улицата.
Мъника остро си пое дъх, притисна ръце към слабините си и я изгледа човеконенавистно.
— Дай да видя контузен ли ти е. — С уж съвсем неволно движение тя заби юмрук в ръката му.
Мъника нададе вой до небесата и стисна клепачи.
А Еванджелин измъкна оръжие от пояса му и го пъхна в деколтето си, сетне закърши ръце пред гърдите си, надявайки се да изглежда като благородна дама, изпаднала в състояние на потрес.
— Моля те, прости ми. Толкова съм непохватна.
Другите хиени щяха да се скъсат от смях.
— Да, интересно. — Доминик я изправи, завърза ръцете й отпред и я поведе на въже през храсталаците. Двете хиени тръгнаха подире им, хилейки се като невидели, докато тя обясняваше, че не е принцесата, че са хванали не когото трябва, тъй че защо не я пуснат да си ходи по живо, по здраво. Доминик не й обръщаше внимание, а по едно време нарочно започна да пуска клонките така, че да я удрят през лицето, докато тя не млъкна.
След около половин час дочуха шум и Мъника се появи с пухтене. Вървеше с накуцване и имаше зъб на пленницата.
— Убий я.
Блъсна Еванджелин в рамото и тя се строполи на камънаците. Кръвта отново шурна от петата й. Полепна по кожата й, в дупката на петата влезе пясък.
— Убий я — повтори Мъника. — Безполезна е. Виж я, даже не може да ходи.
— Моля ти се, убий ме — обади се Еванджелин. — Това няма да е най-лошото, което ме сполетя напоследък.
Без изобщо да е впечатлен от перченето й, Доминик продължи да върви, мъкнейки я след себе си.
— Тя е нашата стръв за принца, а сгащим ли ги двамата, ще прочистим страната от кралска измет.
Пътуваха часове наред. Доминик, Мъника и двамата телохранители минаваха през гъстак и шубрак. Кожените им кафяви бричове и жилетки се сливаха с гората. Всеки носеше примитивен мускет, дълъг нож и достатъчно барут в торбички, закачени на поясите им, за да вдигнат във въздуха цял град. Въпреки тежкия си арсенал вървяха, без да гъкнат.
Не и Еванджелин. Тя се бореше за въздух. Болка я прорязваше отстрани в гърдите. По напрежението в прасците си съдеше, че се изкачват постоянно. Горските дървета бяха високи и мощни в подстъпите, но колкото по-високо се изкачваха, толкова повече хилави дръвчета се бореха за оцеляване. Ниски и съсухрени, те показваха, че вятърът не спира да духа в клонака им и уродливите форми ставаха все по-гротескни. Еванджелин бе налегната от мисли за омагьосани лесове и за прастари зли същества, които живееха под кората и в клоните.
Стигнаха до едни огромни валчести камъни, които ги гледаха като древни гиганти. Пот шуртеше по челото й, но вятърът бе мразовит и тя конвулсивно трепереше. Даже не й хрумна да побегне. Знаеше само, че трябва да почине.
Ала деспотът, който неуморно ги водеше, не даде. Деспотът, който я подлагаше на това мъчение. Доминик.
Мъника отново я сръга и се изкиска, когато тя се строполи на колене.
— Принцеса ми била!
— Не съм — изгъргори Еванджелин.
Имаше чувството, че цял живот е отричала кралското си потекло. С нулеви резултати.
И този път не й обърнаха внимание.
— Вижте я само, разциврила се е и сдава багажа. Не може да ни издържа на темпото. На лукс е свикнала госпожичката! Утрепи я, Доминик, тури край на мъките й.
Доминик я изчака криво-ляво да си стъпи на краката.
— Достатъчно е умна, щом иска да се измъкне от Даниор. Само по себе си това я прави интересна в моите очи.
Не искаше да бъде интересна в техните очи. Особено в неговите.
Тъмнината вече обгръщаше полите на планината и слънчевите лъчи пъплеха надолу. Очертаваше се студена нощ. Отправиха се към една гола канара, изваяна от вихрите, духащи откъм заснежените върхове. Единствената й украса бе поредица от водопади, които се спускаха на буйни талази от глетчерите. В основата й бяха струпани великански зъбери. Същите чукари осейваха пейзажа като огромни строителни кубчета, мръсни преспи сняг се гушеха в сенките им. Мястото бе грозно, отдалечено и неприветливо, също като мъжете, които я заобикаляха.
Едната хиена я дръпна за косата.
— Щом ще я водиш в леговището, поне й завържи очите.
— Защо? — В очите на Мъника блестеше фанатичен плам. Движеше се като невестулка, тялото му не спираше да шава. — Жива няма да излезе оттам.
Хиените се разсмяха и Еванджелин отпъди сълзите на немощ, които напираха да бликнат. Краката й бяха изранени, лицето я болеше, където Мъника я беше ударил, китките й бяха ожулени от въжето на Доминик, беше страшно жадна, а никой не даваше пукната пара. Виктор и Рафаело се отнесоха добре с нея, защото мислеха, че е тяхната принцеса. Тези мъже се отнесоха зле с нея по абсолютно същата причина.
— Мислех си, че в гората живеел Робин Худ — измърмори тя на английски.
— Робин Худ е бил глупак. Ще раздава пари на бедните! По-добре да ги беше изхарчил, за да свали краля — отговори на същия език Доминик, без да се обръща.
Тя се зарадва. Ако беше видял нейното изумление, за пореден път щеше да й се надсмее, а горчивата му подигравка се понасяше по-мъчно от ударите. Говореше английски и познаваше една малко известна английска легенда. Как така? Той беше едновременно по-небрежен и по-опасен от останалите. Плашеше я до дълбините на душата й.
Наблизо изписука някаква птица и Еванджелин обърна глава, за да я зърне.
Грозна птица. Мъника беше свил устни и сгърченото му гърло вибрираше, докато оттам излизаше най-прелестната птича песен, която бе чувала.
— Държа го по една причина — подхвърли й Доминик като на равна, докато всъщност я третираше като презряна пленница.
По една от извисяващите се скали се затъркаляха камъчета и момче на около петнайсет години изникна на пътеката. Беше мръсно и окъсано, около врата му висеше кърпа, но очите му светеха и зъбите блестяха като остриета.
— Пипнали сте я!
Тогава Еванджелин си даде сметка, че това не е момче, а момиче.
— Да не би да се съмняваше? — попита Мъника.
— Не — отвърна момичето, вперило в Доминик изпълнен с обожание поглед.
Доминик разроши късата коса.
— Приятно ми е да те видя, малката.
Момичето грейна.
— Хайде, слагай кърпата.
— Сърби ме. — Но тя се подчини и закри хубавото си лице с грубия вълнен плат. — Бездруго тая няма да излезе жива оттука.
Въжето в ръката на Доминик сигурно се беше поопънало, понеже той каза:
— Нали не си въобразявахте, че ще ви пуснем, Ваше Височество?
— Не съм принцесата — повтори тя за хиляден, милионен път.
— Значи никой няма да го интересува, когато ви прережем гърлото, нали? — любезно зададе въпрос той.
Как й се искаше Доминик да престане да се усмихва.
— Отвличат ме за втори път в рамките на два дена.
— В такъв случай нищо не би трябвало да ви учудва. — Подаде въжето й на Мъника и се отправи към мъжете, които заизлизаха от пукнатината в централния куп камъни.
Те я поглеждаха бегло и насочваха изпълнените си с обожание погледи към Доминик. Тупаха го дружески по рамото, поздравяваха го, но си личеше, че той е центърът на вселената им. Този мъж предвождаше бунта им.
Представи я с махване на ръката и сардоничен поклон и те шумно я освиркаха. Обкръжиха я като глутница дебнещи вълци, щипаха й бузите, гърдите, задника и се смееха гръмогласно, докато тя се мъчеше да се прикрие. Тази безпомощност й напомни за сиропиталището, но дори там унижението не беше стигало такъв размер. Щом ги плеснеше по ръцете, те също я плясваха, жилейки я с присмеха си. Идеше й да ги изпонатръшка всичките на земята.
Само че бяха прекалено много, а опиташе ли да се сбие с тях, щяха да я разберат и да не я изпускат от око. Вече бе допуснала грешка с Мъника и не биваше да сбърка отново.
Затова хленчеше и се въртеше, опитвайки се да се противопостави на всяко от кръга лица, които с всеки изминал миг ставаха все по-грозни.
После ясният, топъл, чувствен глас нареди:
— Достатъчно.
Мъчението спря мигновено, както беше започнало.
— Доведете я тук.
Мъника рязко дръпна въжето и то се впи в изранените й китки. Мъника злорадстваше, сякаш във всяка нейна капчица кръв кипеше неговото отмъщение. Избута я пред Доминик.
— Сега вече знаеш. — Доминик я погледна, без да се усмихва. Сините му очи бяха замръзнали като глетчера във възвишенията горе.
— Мирувай, а ние ще те съдим и може би ще ти определим бърза смърт. Само се опитай да избягаш и ще ти избодем очите и ще те зарежем като мърша.
— Но… защо?
— Осмеляваш се да питаш, като знаеш какви беди ни нанесоха старият крал и майка ти? Това е моят народ! Тези хора страдаха и помнят… — Последният слънчев отблясък забули облаците в алено и кралски пурпур, озарявайки жестокото, остро лице. — Греховете на бащите, уважаема…
— Не съм принцесата!
— Едно не мога да ти отрека, упорита си. — Доминик щракна с пръсти и неговите хора моментално го заобиколиха. Той връчи въжето на петнайсетгодишната хлапачка.
— Дръж, малката. Завържи я за стълба и я наглеждай. Не е глупачка, каквато изглежда.
Малката видимо оклюма.
— Ама няма ли да й клъцнем сега главата?
Омразната усмивка отново се появи върху лицето на Доминик.
— Тя би желала да загине със своя принц — присмехулно рече той.
Момичето живна:
— И него ли заловихме?
— Да заловим Негово Кралско Височество, принц Даниор? — Доминик отметна глава и се изсмя гръмко. — Не, ще го оставим да дойде при нас. Виктор е най-добрият следотърсач в Двете кралства, а тази, дето не е принцеса, остави навсякъде доказателства откъде е минала. Подметката й е откъсната, крачето й кърви.
Знаел е. Знаел е как е страдала и се е радвал, защото това е подпомагало целта му.
Беше решила, че прилича на Даниор. Изобщо не му приличаше. Даниор никога не би станал толкова безчувствен.
— Никой да не я докосва. Никой да не я наранява. — Доминик погледна мъжете си, ала презрението му се изливаше над Еванджелин. — Не си струва даже да я заплюем. Искам всички мъже от първа смяна да гледат и да се ослушват за Негово Кралско Височество. Няма да пречите на приближаването му. Всички мъже от втора смяна да почиват и да се подготвят за пленяването и нашия трибунал. Помнете, принцът е боец, трениран от Наполеон, също като нас. Сега се върнете по позициите си. Тази вечер ще се реши всичко.
Половината мъже се разпръснаха в мрака. Доминик, Мъника и телохранителите поведоха другата половина към каменната пролука. Момичето тръгна след тях и ще не ще, Еванджелин я последва.
Тясната, описваща чупки пътека водеше към открито пространство срещу канарата. Там, в средата на един кръг, образуван от криво-ляво побити камъни, някои по-високи от Доминик, гореше огън. Някои камъни бяха преобърнати и застлани с одеяла. Имаше и оформен ъгъл, който да пази завет. От земята стърчеше прът и Малката я поведе натам.
Тя безучастно завърза за него ръцете на Еванджелин и я остави. Еванджелин изстена и се отпусна на земята. Това бе най-голямото удоволствие, което беше изпитвала. Повдигна крак и хвърли кос поглед към разпраната подметка, но в тъмното се виждаше само петното, където бе текла кръв. Тя потрепери, когато болката, студът и ужасът разклатиха опънатите й нерви.
Ако не предприемеше нещо, и то нещо драматично, чакаше я сигурна смърт.
Не й се умираше настинала, жадна и гладна, но най-вече не искаше да ощастливи със смъртта си това безсърдечно копеле. За пръв път, откакто бе принудена да избяга от горящия замък, не насочваше гнева си към Даниор.
— Накладете по-голям огън. Дайте на кралския отряд лесна мишена. — Доминик бродеше из лагера и се сливаше с тъмнината, но въпреки това грабваше окото с динамичната си енергия.
Разговаряше с войниците си, небрежно помилва по главата Малката. Всички му се усмихваха. Те го боготворяха, но прикованата за стълба Еванджелин го ненавиждаше. Неминуемо той забеляза върлия й поглед. Очите му й отправиха онази обидна усмивка. Приближи се бавно към нея и изобрази смирен поклон.
— Нашият генерален щаб отговаря ли на вашите желания?
Би трябвало да се държи учтиво. Би трябвало да се принизи с надеждата да й окажат милост. Ала Еванджелин не вярваше, че този човек ще изцеди от себе си капка милост, затова му се озъби:
— Генералният ти щаб си го бива. Обаче гостоприемството ти куца.
Той притисна ръка към сърцето си.
— Сразихте ме. Какво ще желаете, Ваше Височество? Може би трюфел? Марципан? Гарафа сладко вино?
— Вода. — Езикът й беше надебелял. — Искам вода.
Той заряза лицемерните преструвки.
— И защо да ти дам?
— Каузата ти с нищо няма да спечели, ако загина в мъки.
Доминик вдигна вежди и я погледна внимателно. Нещо не му се връзваше.
— Не сте крехко цвете. — Потупа с пръсти по бедрото си. — Добре. Ще ви дам вода.
— И хляб. И манджа — добави Еванджелин, когато той се обърна.
— Брей! Много си била лакома!
— Гладна!
Освен това зъзнеше от студ. Видя го как разговаря с единия телохранител. Бунтовникът се приближи и й метна манерката си. Вцепенените й пръсти я изпуснаха. Изтегнат край огъня, Мъника се изсмя, когато тя здраво я стисна и изля тънката струйка вода в гърлото си.
Всъщност Еванджелин не очакваше храна, но щом вдигна глава, видя, че Малката й подава димяща купичка.
— Няма лъжица, Ваше Височество. — Малката изрече титлата със същата презрителна интонация като своя главатар.
Върху гъстата яхния плуваше комат хляб. Еванджелин изтръгна дървената купичка от момичето.
— Ще използвам хляба.
Малката се шашна, обаче Еванджелин знаеше какво върши. Достойните люде, които даряваха английските сиропиталища, рядко считаха за нужно да глезят децата с излишни прибори като лъжици и вилици.
Топлината на купичката се просмука в премръзналите й ръце и тя прошепна:
— Ако се налага, ще ям с шепа.
Откъсна парче хляб, прокара го в яхнията, извади с него нещо кафяво и нещо бяло и лакомо погълна хапката. Заешко и ряпа, леко опърлени, без каквито и да било подправки, сварени във вода. В личната готварска книга с подбрани корнуелски рецепти на мисис Бъкстон от Ийст Литъл Тийнмут бе чела за далеч по-изискани ястия, но не й пукаше. Пълничката госпожа никога не бе имала шанса да узнае каква могъща подправка е гладът. Точно сега Еванджелин би изяла всичко.
Храната й даде смелост и тя разгледа лагера. Голям брой мъже си бяха легнали, макар че не спяха. Разговаряха шепнешком, придобили навика да са потайни.
Огънят гореше прекалено далеч от нея, а тя отчаяно искаше да се приближи. Доминик беше удовлетворил желанието й за храна и вода, което вещаеше добро за нея. Ако го придумаше да изпълни последната молба на една обречена жена, може би в крайна сметка нямаше да бъде «обречена».
А може би грешеше. Планираше отчаяно начинание, по отношение на което не разполагаше с практически опит.
Решението дойде твърдо скоро. Преди да е преполовила яхнията, чу птича песен и видя как всички в лагера застинаха. Върху устните на Доминик изгря онази жестока усмивка и той тръгна към камъните.
— Заловили са го.
— Я чакайте! — провикна се Еванджелин. — Преди да тръгнете, аз може ли да отида при огъня?
Доминик опря пестници в хълбоците си.
— И да те развържем, че да ни избягаш?
— Как? Хората ти са тук. — Тя махна с ръка. — Ти самият каза, че не съм глупачката, каквато изглеждам.
Мъника се изправи и пристъпи към нея.
— Нека мръзне тая мърша! Бая ще й е топло там, където ще иде скоропостижно.
Еванджелин неистово ги заумолява:
— Искам да се стопля. Пуснете ме по-близичко до огъня.
Доминик се поколеба.
— Затваряй си човката! — Мъника направи още една крачка към нея.
Еванджелин не можеше да си затвори нищо. Това бе шансът й да избяга.
— Уф, Доминик, не бъди такова копеле!
Настана глъчка и когато се огледа, Еванджелин видя, че Малката е ужасена, Мъника се хили триумфално, а всички други чакат.
Доминик отиде при нея, сграбчи я за косата и я повдигна.
— Връщам си думите назад. Ти си тъпа!
От болка очите й се насълзиха. Тя изхленчи:
— Измръзнах… Моля ти се…
— Утрепи я! — напяваше Мъника. — Утрепи я, утрепи я, утрепи я…
Доминик разтвори пестник и я пусна да падне. Извади кинжала си, вдигна го и за един страшен миг Еванджелин погледна смъртта в лицето.
Доминик преряза въжето, което я държеше към пръта.
— Ще я убия, когато послужи на нашата цел — изръмжа той на Мъника и наперено се отдалечи, оставяйки трепетно мълчание.
Мъжете се помъкнаха след него, следвани от Малката. Останаха само Мъника и неколцина други бунтовници.
Еванджелин несигурно си пое дъх и побягна към огъня. С крайчеца на окото си наблюдаваше унижения Мъник.
Топлината опари лицето й и тя зърна разжарените въглени. Тогава измъкна от деколтето си тежката кожена кесия, която бе задигнала от Мъника.
И я запрати в пламъците.

 

16

 

Хилейки се с гнусна наслада, Доминик зашлеви Даниор с разперена длан. Злобният кръг от революционери прихна, но на Даниор му беше все едно. Смехът не значеше нищо, важно бе да оцелееш.
— Драги принце, поднасям ти почитанията, полагащи се на твоя благороден род Леон. — Доминик пак го зашлеви.
Даниор се стрелна и улови китката на Доминик.
— Къде е принцесата?
Доминик се взря в пленената си китка.
— Толкова си силен, Даниор. — Отскубна ръката си. — Само че аз съм по-силен.
— Тази вечер никой не може да ти се опре. — Рафаело стоеше отдясно на Даниор, а Виктор — отляво.
— Не само тази вечер. — Доминик посочи с палец към билото. — Тя се храни с яхния и се топли на огъня. Правя ти услуга, като те убивам, Даниор. Изгората ти е една такава…
Сияние озари нощното небе и сътресението разклати земята под нозете им.
Шайката бунтовници вкупом се втурнаха нагоре с лица, озарени от страхотния пожар. Последваха още няколко по-слаби взривове.
— Какво е това, по дяволите? — Доминик първо се отдръпна, после се завъртя към Даниор и го посочи с пръст. — Твоята принцеса е забъркала някаква каша!
— Етелинда? — Еванджелин е била в центъра на онази експлозия? Писък раздра въздуха, пронизвайки Даниор с мъката си. — Бога ми, ако си я убил…
— Малката! — Доминик хукна.
Без да го е грижа за бунтовниците, Даниор последва по петите Доминик, тичайки по тъмните чукари. Зад него пъхтяха мъже. Близо до надвисналата канара се пропука зъбер, сякаш заплашваше да се откърти. Доминик хукна още по-бързо, Даниор не изостана. Камъни очертаваха сенчестата им пътечка. Във въздуха се стелеше прахоляк. Непрестанните ругатни на Доминик го отведоха до разпръснатите остатъци от един взривен камък. На слабата светлина от звездите Даниор не виждаше нищо, освен гъсталак от форми, инертни или бавно подвижни. Нямаше огън, само няколко трески догаряха тук-там.
Беше ли мъртва Еванджелин?
Не, бунтовниците я бяха запазили жива, за да я изправят пред трибунал. Трябваше да е жива.
— Етелинда! — изкрещя той.
Отзад в него се бутаха мъже, които нахлуваха в лагера с псувни и възклицания. Той вдигна ръце пред устата си и изкрещя като във фуния:
— Еванджелин?
Някой го стисна за ръката.
— Тихо.
Нейният глас — дрезгав, уморен, отчаян. Нейната миризма, обгръщаща го като наметало. Нейната миризма, на подправки и цитруси, и някакво ухание, което определено бе само нейно. Щеше да го разпознае навсякъде по въздействието, което оказваше на сетивата му.
Обзе го въодушевление. Грабна я, почувства фините й кости, стисна я в прегръдка.
— Етелинда! — Без да се замисля, я избута от себе си и я разтърси едно хубавичко. — Да не си посмяла пак да ми изкараш така ангелите!
Тя се закашля и го заудря по пръстите:
— Трябва да се махаме.
Той незабавно овладя странната си еуфория, потуши внезапния изблик на гняв. Какво си е въобразявал? Разбира се, че трябваше да се махат.
Огледа се, мъчейки се да определи местонахождението на Рафаело и Виктор. В среднощната суматоха обаче това не му се удаваше. Някакъв мъж пищеше като заклан, а болезнените му излияния бяха примесени със закани по адрес на Еванджелин. Неколцина души стенеха, повечето псуваха на поразия.
Скоро някой, вероятно Доминик, щеше да запали факла. Даниор трябваше преди това да измъкне Еванджелин.
— Тук сме, господарю — обади се от дясната му страна Рафаело.
Даниор се отпусна облекчено. Благодари се на бога за Рафаело и таланта му да вижда в тъмното като котка.
— Някой от вас двамата носи ли провизиите?
— Да. — Рафаело звучеше напълно доволен от себе си.
След това някой се нахвърли върху принцесата. Черен плат бе метнат на главата й. Тя започна да се боричка и нададе приглушен писък. Даниор протегна ръце към нападателя й, но Еванджелин бе освободена така внезапно, както бе нападната.
— Нейно Височество имаше въгленче в косата си — приглушено обясни Виктор.
— Мислех, че съм ги изтръскала всичките. — Звучеше разтърсена и по-уплашена, отколкото Даниор си беше дал сметка. — Да не би нещо да ми е останало по гърба?
Даниор я завъртя.
— Не.
— Навсякъде се разлетя огън. Отърколих се няколко пъти в пръстта, за да загася пламъците. — Тя шумно си пое дъх. — Моля ви, не можем ли просто да…
Даниор я повдигна и я накара да стъпи върху камъка, който препречваше пътеката им.
— Остани тук. — Подскочи до нея и клекна. — Качвай се.
Без да се колебае дори за миг, тя обви ръце около врата му и крака около кръста му.
Даниор едва не се засмя при мисълта колко елегантно мина бягството им. В лагера всички тичаха нагоре-надолу, опитваха се да разберат какво се е случило, има ли пострадали, оцелели ли са мижавите им запаси от храна и оръжия. Той, принцесата, Виктор и Рафаело избягаха, без никой да им попречи. Нямаше никакво значение, че отдалече чуха крясъка на Доминик, който заповядваше да ги търсят. Бунтовниците не бяха заели позиции, мракът, който доскоро бе в тяхна полза, сега работеше за Даниор, а той нямаше намерение да спре, преди да са много, много далеч оттук.
Неговата принцеса бе при него; в името на Санта Леополда, нека някой опита да му я отнеме!
Ориентира се по северната звезда и се запъти надолу към прикритието, осигурявано от дърветата.
— Ще поемем направо към Баминия. С малко късмет ще пресечем границата на разсъмване.
Виктор и Рафаело подтичваха подире му, за да насмогнат на едрите му крачки, и в същото време запазваха мълчанието, на което се бяха научили през годините потайни борби.
Еванджелин плътно се беше долепила до него. Сухият въздух дразнеше дробовете му, тялото й бързо му натежа, но той не забави темпо, докато не стигнаха до дърветата.
Там намали скоростта и взе да обръща повече внимание къде стъпва. Изкривените дървета от склоновете скоро отстъпиха на иглолистни растения, които напояваха всичко с аромат. Хвърли опитен поглед към кръглата месечина, която кръжеше току над хоризонта. Тази нощ беше изгряла по-рано и следващите две нощи щеше да има пълнолуние, но дърветата ги бранеха от враждебни очи, а светилната им помагаше да различат горската просека. Даниор добре познаваше гората от времето, когато воюваше с французите. Оттук поне десетина пътя водеха към Баминия й Серефина, а бунтовниците нямаха представа по кой ще поемат.
Въпреки това той бързаше. Тези експлозии бяха дар божи, който им помогна да избягат. Не възнамеряваше да пропилее такава благодат.
Само че обвинението на Доминик не му даваше мира. «Твоята принцеса е забъркала някаква каша!» Тя не би могла… или?
В далечината чуха бумтене.
— Какво е това? — попита Еванджелин.
— Водопад — отвърна Даниор. — Един от най-големите, викат му Водопада на Жана.
— Водопада на Жана — скръбно пророни тя. — Колко красиво.
Виктор използва прикритието на шума, за да каже:
— Искам да узная какво причини взривовете.
— О, аз бях. Хвърлих в огъня торбичка с патрони за мускет.
Еванджелин бе толкова делова, че на Даниор му трябваше цяла минута, за да реагира.
— Торбичка с патрони за мускет — повтори.
Рафаело се присламчи до тях, което породи безгрижен звуков фон от кършещи се клонки и хлъзгащи се борови иглички.
— Ваше Височество, откъде се сдобихте с торбичка патрони за мускет?
— И колко голяма беше? — Виктор сякаш я предизвика с тона си.
— Навярно «торбичка» е преувеличено да се каже — замисли се Еванджелин. — По-скоро става дума за… нали се сещате… от онези малки кожени чантички, в които мъжете си съхраняват барута.
— Паласки — поясни Даниор.
— Да. Видях една да виси от пояса на Мъника, когато го изритах между краката. Той падна, а аз коленичих до него. Направих се на разкаяна — мъжете винаги вярват, че жените трябва да са разкаяните, независимо колко са си заслужили някой да ги срита, и му я откраднах, докато се извинявах.
В гласа на Рафаело личеше потрес:
— С цялото ми дължимо уважение, Ваше Височество, не ми е ясно как дама с вашата култура и потекло знае как да ритне един мъж.
— Още по-малко къде да го ритне. — Виктор съвсем не изглеждаше толкова шокиран. — Предупредете ме, ако опасно се доближа до мулешкия ви къч.
— Като се замисли човек — промълви Еванджелин, — иронично е, че вдигнах във въздуха лагера им с техния барут.
Даниор се чудеше да се притеснява ли, да се гордее ли. Как да обясни таланта на това закриляно момиче да оцелява? Та нали монахините би трябвало да са я учили на шев и бод!
— Ти можеш ли да шиеш?
— Как иначе! — докачи се тя.
Защо ли отговорът й не го успокои много?
— Наистина, от принцесата не можехме да очакваме по-малко от експлозия. — Виктор снижи глас, но не му се удаде да смири сарказма си. — Щом успя да се спусне по стената на метоха, за да ви избяга, господарю, подозирам, че малко барут в огъня не е голям подвиг за нея. Тя твърди, че не е нашата принцеса. Може би казва истината.
— Да! — Еванджелин едва не се изсули от гърба на Даниор.
— Не. — Даниор я стисна по-здраво и обузда яростта си, но безпристрастно си отбеляза мнението на Виктор и по-важно: че се чувства достатъчно уверен, за да го изкаже гласно. — Аз не греша. Ти, принцесо моя, ми написа писмо, в което заявяваше, че не си призвана да ми бъдеш съпруга и да осъществиш пророчеството, но си сигурна, че ще ме «сполетят добрини». — При мисълта за наивно жизнерадостния тон на нейното послание му идеше да сграбчи съдбата за гушата.
От деня на рождението си бе предопределен за принца, който ще обедини повторно Баминия и Серефина. Всеки божи ден се гордееше от съдбата си. Беше неудържим. Щеше да обедини двете страни напук на бунтовниците, баща си, майката на принцесата и самата принцеса. Даже напук на съдбата.
— Когато разпитахме твоите учители, те казаха, че си изглеждала душевно изтерзана, преди да изчезнеш. Надявам се, че е така, понеже си напуснала училището във Виея със зестрата си.
— Но аз ти казах откъде са парите ми.
— О, да — захапа я той. — Наследила си ги от възрастната госпожа, за която си работела.
Тя се размърда неловко на гърба му и той усети как сърцето й се разтуптя.
— Д… да.
— Малките момиченца, отгледани в пансиони от монахини, са известни с неумението си да съчиняват лъжи. Запъват се и общо взето се държат гузно като сгащен крадец.
Еванджелин подскочи. Буквално подскочи, а тялото й се разтрепери.
— Не съм откраднала парите.
— Става дума за твоята зестра, която трябваше да се похарчи в подготовка за сватбата, а не за толкова опасна авантюра, че да застраши живота на всички ни!
Ръцете й се вкопчиха в раменете му, бедрата й се стегнаха около хълбоците му.
— Не аз избрах тази авантюра, ти ме принуди, тъй че недей да ми вменяваш вината. А парите не бяха зестрата ми. Не излъгах. Леона ги остави на мен, само дето… само дето… всъщност тя не умря… точно.

 

17

 

Единствените звуци в гората идваха от бумтенето на водопада, отсечените им стъпки и осезаемото, напрегнато любопитство на тримата мъже. Еванджелин не биваше да приказва подобни неща пред телохранителите му, но белята бе сторена. На Даниор му оставаше да се надява, че тя ще скалъпи такава нелепица, че Виктор и Рафаело просто няма да се хванат. Ако той я предизвикаше, тя почти сигурно щеше постъпи точно така.
С похвален такт Рафаело попита:
— Щом не е умряла, как така сте я наследили?
— Сподели ми, че й е дошло до гуша от скучния живот в Англия и на следващия ден изчезна. Търсих я, но тя бе много стара и упорита. Страх ме е, че е влязла в морето и течението я е отнесло. — Гласът на Еванджелин доби плачевна нотка. Това не бе зле съчинена измислица, а история, в която тя влагаше сърце и душа. — Съобщих за изчезването й пред властите и когато те прочетоха завещанието, установих, че ми е оставила цялото си състояние.
— Удобно — подхвърли Даниор.
Еванджелин го плесна по главата.
— Недей да говориш така. Обичах я. Тя ме спаси!
Водопадът се чуваше по-отблизо, заглушавайки гласовете им, иначе Даниор изобщо не би разрешил този разговор да продължава. Но Еванджелин беше добра разказвачка. Даже на него му стана интересно, затова й опрости перването — тя щеше да заяви, че той си го е заслужил за незнайно каква грубиянска изцепка — и остави Рафаело да зададе следващия си въпрос:
— От какво ви е спасила?
— От сиропиталището.
За пръв път вежливостта на Рафаело към принцесата се пропука.
— Аха. Господарю, с ваше разрешение ще изостана да проверя за преследвачи.
От това, което допреди няколко седмици щеше да е пряма молба, сега нямаше да излезе нищо свястно и Даниор не се поколеба:
— Изплъзнахме им се, така че нека засега останем заедно.
— Както желаеш. — Рафаело едва сподави изненада си, но дали беше искрена, Даниор не можа да прецени.
Виктор не вярваше на принцесата, никога не й беше вярвал, но тя очевидно го забавляваше.
— Ваше Височество, наследили сте състояние от възрастната госпожа, която ви е наследила от сиропиталището. Какъв е бил проблемът?
— Адвокатът на Леона, най-надутият пуяк в Ийст Литъл Тийнмут — по тона й си личеше, че го презира, — ми каза, че банкерите ще изчакат да бъде открито тялото или един разумен период от седем години, преди да я обявят за починала, но след като смъртният акт минеше през съдилищата, щях да получа порядъчна сума. Достатъчно пари, с които да изкарам до края на живота си. При условие, че ги изразходвам разумно.
Виктор се изкиска:
— Голям ден ще бъде, когато някоя жена се научи да харчи разумно.
— Моето намерение бе съвсем сериозно. Обаче адвокатът ме отказа от него.
Наближиха подножието на водопада. Лека мъглица се стелеше във въздуха, по дърветата имаше мъх.
— Как така те е «отказал»? — полюбопитства Даниор.
— Изтъкна, че вече не съм млада, че никога не съм била някоя хубавица и че един господ знае от какво семе съм се пръкнала.
Еванджелин толкова се вживяваше, все едно си вярваше. Даниор я стисна по-здраво в знак на утеха. Тя стремглаво продължи с небивалиците:
— Нищо чудно родителите ми да били убийци, или поне скитници или цигани. Но според мистър Ишъруд ако съм харчела разумно, никога нямало да ми се наложи да се цаня на работа отново и току-виж някой благовъзпитан мъж склонял да ме вземе за съпруга.
— Колко любезно от негова страна — подхвърли иронично Виктор.
— Той беше вдовец и ме зяпаше похотливо.
Виктор пак се изкиска, но този път в него личеше съчувствие.
— Такъв съвет би накарал коя да е жена да хукне по магазините.
Даниор се прокашля.
— Ако това беше истина — припряно уточни Виктор.
— Да. Особено, при положение че адвокатът бе напълно прав. Аз съм на двайсет и четири години, никой мъж не ме е намирал за неустоима, а ако седнех да чакам седем години за парите, даже мистър Ишъруд можеше да ми се види стока. — Звучеше непоносимо честна и сериозна. — Беше ми мъчно за Леона, много по-мъчно, отколкото ми е по силите да изразя, но тя все ме ръчкаше да преследвам мечтите си. Не можех да я напусна, докато е жива, но… взех касетката с ценностите.
— Откраднала сте касетката с ценностите? — Виктор с удоволствие натърти на думата. — Откъде?
— Мистър Ишъруд ми позволи да му помогна с опаковането на вещите и да се спогодя с хората, които щяха да ги предложат на търг. Те не осъзнаха, че вещите трябва да заминат за Гластънбъри, не за Ейвбъри, а когато попитах за касетката, мистър Ишъруд се оправда, че я бил сложил не където трябва. Не знам дали е наясно с каква лекота открих скривалището му.
— Нашата принцеса. Да краде! — Рафаело май бе останал без дъх.
— От къде на къде! — изплющя гласът на Еванджелин. — Всичко си беше мое! А мистър Ишъруд вече беше бръкнал в кацата с меда. Ако накрая от парите не бе останало нищо, кой щеше да се загрижи, че съм била измамена? Аз не съм принцесата.
Ама че лъжа, помисли си Даниор. Много я биваше в свободните съчинения, затова трябваше да й отправи предизвикателство.
— Ти си принцеса с много развинтена фантазия.
Ядосаната й въздишка пролази гърба му.
— Не ми ли видя роклята? От Лондон е. Същото важи… важеше… за бонетата, ръкавиците и багажа ми. Накупих ги в Лондон, прекосих Ламанша и отседнах на квартира. Наех гидове да ме разведат из Бордо и Тулуза и ангажирах частна карета, която ме доведе до курорта. Всичко страшно ми хареса.
— До момента с бомбата — вметна Даниор.
— Около час преди това — поправи го тя. — Когато те видях.
Изглеждаше непоколебима, но главата й се клатушкаше до рамото му. Тялото й сякаш му натежаваше.
Отначало реши, че се е уморил. После си даде сметка, че тя е отмаляла. С напредването на нощта и стихването на вълнението от бягството им, Еванджелин явно беше стигнала до предела на силите си.
Даниор почти се радваше. Най-сетне бе спокоен, че няма отново да му избяга.
— Скоро ли ще видим Водопада на Жана? — прошепна тя.
Дъхът й, топъл и дъхав, разроши косата му, погали лицето му, подсети го за техните целувки — споделени и предстоящи.
— Въобще няма да го видим. Минах оттук, защото…
— Моля ти се! Как така ще минем толкова наблизо и няма да го видим! — Еванджелин бе разочарована като дете, което са лишили от лакомство.
Даниор се смъмри, че не бива да й угажда на глезотиите. Стъпките им потъваха в блатистата почва, която поддаваше, и пак се издуваше обратно. Именно по тази причина беше планирал да мине оттук, понеже на дневна светлина нямаше да има следи от тях.
— Моля ти се, Даниор.
За жена, която преди две нощи бе показала, че почти не е наясно с разните там женски хитрости, забележително умееше да го манипулира. Неочаквано за самия себе си той прозря, че държи ключа към нейното манипулиране.
Даде жест на двамата телохранители да останат на място. Бавно и предпазливо се запъти към потока, образуван от водопада. Обгърна с поглед местността и след като нищо не помръдна, излезе от сенките.
Заля ги бледото сияние на месечината и Еванджелин си пое дъх. Оттласна се от него и той я пусна да слезе. Тя се подпря на него и повдигна лице към небесата с леко открехнати и влажни устни. Мъглата се виеше на валма във въздуха.
Над тях се въздигаха варовикови скали, излъскани и набраздени, прорязани от урви. Във всяка урва се спускаше водопад като течна верига от сребърна музика. От най-високата точка се спускаше най-голямата каскада. Водата непрестанно падаше от върха: летящ поток, пеещ в прослава на луната. Най-накрая шуртящата маса се разбиваше върху скалите във вечно кресчендо.
Даниор и преди бе виждал канарата и водопада. Беше дебнал като хищник из тези планини, учейки се да използва шумовете и маскировките на природата. Ала погълнат от задачата да остане жив и да прокуди врага от родината си, не бе отделил време да възприеме тези чудни красоти. Едва сега, виждайки въодушевлението върху лицето на Еванджелин, усети дивната магия както никога през детството си.
Почувства се изнурен. Колко път бе изминал оттогава, как само бе изгубил чистосърдечието си.
Чак сега си позволи да се разтревожи какво може би са причинили бунтовниците на неговата принцеса. Дали не са я пребили? Изнасилили? Преди тя бе неосквернена, дали не са я използвали по възможно най-гнусния начин? Ако беше така, щеше да ги убие.
Отново я погледна и този път съзря петната на челото й, калта по бузите й. Разчорлената й коса беше бухнала диво около лицето, с изключение на едно място, където бе залепена за скалпа. Докосна кичурите, които изскърцаха под пръстите му, и той усети леката миризма на изгоряло.
Сега се сети. Въглените бяха причината.
Опита се да избърше с палец най-тъмното петно на бузата й. Тя трепна и се отдръпна.
Синина. Нещо — или някой — я бе ударило.
Бяс кипна във вените му като втечнена жарава. Доминик имаше да се кае! Скъпо щеше да си плати. Внимавайки да не уплаши Еванджелин с гнева си, той отново допря длан до бузата й, прогонвайки болката с нежна милувка.
— Еванджелин, повече не можем да стоим тука — прошепна Даниор и улови китките й, за да я поведе обратно.
Тя изохка и се строполи в прегръдката му.
— Недей! — Когато той я пусна, обясни: — Завързаха ми китките. Въжето…
Усети лепкавата кръв под пръстите си и се взря в раните на лунното сияние. Около всяка китка имаше кръг засъхнала, потъмняла кръв.
Щеше да убие Доминик. Щеше да му изтръгне ръцете. Изверг. Безжалостно влечуго.
Смяташе, че тя е смела и достойна за негова жена. Едно гласче в главата му присмехулно каза: «Много е достойна, няма що».
Обгърна дланите й в шепи и нежно попита:
— Какво друго ти причиниха онези… бунтовниците?
— Нищо кой знае какво. Доминик не им даде.
— Колко благородно от негова страна. — Даниор въпреки всичко щеше да го убие.
— Само едно-две шамарчета, освен това всички ме нащипаха. — Тя вдигна ръка пред шията си. — Не беше приятно, обаче те не ме… нищо не се случи…
За негов срам и позор глождещото го напрежение стихна. Тя го увери, че не са я изнасилили. Не се налагаше да бере грижа за честта си на баминец или за факта, че неговият първороден син може да не е негов.
— Даниор? — Еванджелин го погледна в лицето и даже лунната светлина не прикриваше огромното й изтощение. — Вярваш ли ми?
— Разбира се, че ти вярвам — тросна й се той, ядосан до безумие, че не се е сетил да я успокои. — Принцесите не лъжат.
Но тя го правеше. Започна с лъжите още щом го зърна в Шато Фортюн. Излъга го за миналото си, произхода си, особата си. Но за това й вярваше.
— Нито пък аз — отвърна тя, придържайки се към версията си за сгрешената самоличност с упорство, на което Даниор би се възхитил у другиго. Щом успя да го убеди, че винаги казва истината, значи бе лъжкиня от най-висш порядък.
Той клекна с гръб към нея и Еванджелин обви ръце около врата му и го яхна, сякаш години наред са пътували по този начин. Даниор се изправи, намести я и плъзна ръце по бедрата й, за да я хване по-удобно.
Тя се нагласи, мъчейки се да му помогне, без да си дава сметка как го докосва, и той изпита още по-дълбоко облекчение. Неговата принцеса нямаше да посрещне брачната нощ с омраза. Харесваше го много и той би могъл да преодолее всяка нейна съпротива по отношение на сливането им.
Закрачи обратно към гората, придържайки се към мъха. Рафаело и Виктор поеха след него надолу по възвишението, движейки се успоредно на ручея. Щом песента на водопада заглъхна, мислите му се насочиха към неговото затруднение.
Тя го възбуждаше. Непрекъснато го възбуждаше. Не беше очаквал това от един политически брак. Бе се клел да бъде верен на принцесата, независимо от евентуално безразличие към лицето и фигурата й. Сега установи, че му се ще да я положи на постеля от борови клонки и да я люби, докато лъжите, преструвките и протоколът помежду им не изгорят, оставяйки само две преплетени тела.
Брадичката й се удари в рамото му и тя изхленчи.
Беше изнурена. Знаеше го, но щом преодоляха първия остър ръб на опасността, неговата ерекция заплаши да скъса копчетата на дюкяна му. Разумът му хладно преценяваше риска, а тялото му глупашки негодуваше, без да го е грижа.
Усети гадене в стомаха. Ако не внимаваше, щеше да стане като баща си.
Не. Беше се заклел никога да не се превърне в такъв развратник и безделник, ето защо вечно се самонаблюдаваше.
Само че ако не се разсееше в скоро време, цялото му въздържание щеше да отиде напусто. Щеше да отпрати Виктор и Рафаело и да се нахвърли на Еванджелин. Клетичката, изтощена, насинена Еванджелин.
Обърна глава и заговори телохранителите си:
— Проклети бунтовници. Когато ми наскачаха от дърветата, за малко не ми изтръгнаха ръцете.
— Пукнаха ми главата — възторжено добави Виктор. — Подозирам, че ще има да кървя цяла нощ.
— О, така ли? — намеси се Рафаело. — Блъскаха ме в една скала. Май ми счупиха ребрата.
Даниор се поотпусна. Това се казваше мъжки разговор: да си сравниш раните, да се похвалиш, че си препатил най-зле.
— Като цяло ми се струва, че ни пазеха за нататък, като паяци, уловили твърде много мухи.
Еванджелин вдиша шумно.
— Зле ми е. — Тя се задави и ръцете й изпуснаха Даниор.

 

18

 

Всъщност Еванджелин не загуби истински свяст. Чу вика на Даниор и усети нечии ръце — на Виктор или Рафаело — да я подхващат. Сложиха я да легне върху едно наметало и студената земя окончателно я разбуди.
— Добре съм.
— Не е добре. — Даниор не й обърна внимание.
— Тя е дама — заяви Рафаело. — Прекалено е изнежена за такъв суров поход.
Виктор изсумтя:
— Твърди, че не е никаква дама.
Еванджелин се опита да седне, но главата й моментално се замая и тя рухна назад.
— Просто не можех да слушам отвратителните ви хвалби.
— Опитвахме се да те разсеем — обясни Даниор с очевидно раздразнение.
Тя извърна глава и простена.
Даниор я докосна със забележителна нежност по шията, раменете, ръцете.
— Много си пострадала.
Не я интересуваше колко обективно я изследват ръцете му, просто нямаше да му позволи да я пипа по торса и по разни други точки.
— Това е стъпалото ми!
Ръцете спряха.
— Как иначе. — Даниор се изправи и се отдръпна встрани да поговори с телохранителите си.
Еванджелин лежеше по гръб, зареяла поглед в небето, и се опита да си представи рокля от такова гладко кадифе, подчертано от шепа сребърни пайети. Не можа. Немощно затрепери от студ, зъбите й затракаха.
Бдителният Даниор я загърна с края на пелерината. Еванджелин пипна плата. Груба вълна, пропита с миризмата на опушено и тютюн вероятно от лагера. Рафаело или Виктор я беше задигнал от там.
Последва спор, от който тя чу «порязано стъпало», изречено с огромно възмущение, и «Доминик ще пази там».
Еванджелин постави ръце пред гърдите си и отчаяно си пожела да е обратно в Англия с нейните вечни облаци и мъгли. Не беше някоя изнежена дамичка, но също така не беше закоравял боен ветеран. Припадъкът бе унижение, но тя бе насинена, китките й бяха претрити от въжето, а ходилото й пулсираше с такава сила, че тя се боеше да не е някоя смъртоносна инфекция.
Когато живееше в Ийст Литъл Тийнмут, четеше произведенията на Тома Аквински за религиозните мъченици, които умрели заради едната чест или заради спасителя, и си представяше как с охота ще се качи на кладата, пренебрегвайки мъченията.
Сега разбра, че не е смела. За да облекчи болката си щеше да признае всеки грях, да издаде всяка тайна. Досега не бе живяла, а живуркала и щеше да продължи да живурка. Беше страхливка.
— Еванджелин. — Даниор коленичи до нея, отвори торбата и затършува из вътрешността й. — Ще те заведа до едно село наблизо.
Тя беше разбрала, че е страхливка, но изпитваше забележително отвращение при мисълта, че Даниор ще узнае.
— Мислех, че трябва да стигнем до Плезонс.
— Ще стигнем. Отвори уста.
— Какво?
Той набута един сухар между устните й.
Би следвало да се възмути, че я хранят толкова безцеремонно, обаче хрускавият сухар успокои стомаха й. Тя се изправи на лакът, задъвка бавно и преглътна.
— По-добре е, а? — Гласът на Даниор тътнеше в ушите й, докато той здраво я увиваше в пелерината и я вдигна до гърдите си.
— Рафаело и Виктор ще заблудят преследвачите ни. Междувременно ще отидем в Шют да превържем ходилото ти.
Ръцете й се обвиха около врата му.
— Но границата…
— Не се притеснявай. Ще я преминем.
Рафаело се приближи и заговори с такава изискана дикция, че тя си го представи в ролята на принц.
— Не бива да се тормозите по повод раните си, Ваше Височество. Господарят има кралско докосване.
— Достатъчно, Рафаело — прекъсна го Даниор, ала изпод любезния тон се лееше разтопена стомана. Сви рамо, на което беше метнал торба. — Имам повече вяра на нещата, които ни дадоха калугерките.
— То се знае, господарю — отвърна Рафаело.
— Ще се срещнем след три дена в Плезонс. — Даниор говореше извънредно учтиво, ала очевидно бе издал разпореждане. — Бог да е с теб.
— И с вас, господарю. — Рафаело се стопи в сенките на леса.
Разбира се, с Виктор беше различно. В него нямаше капчица изисканост. Той разроши косата на Еванджелин и с глас, стържещ като нокти върху плочник, й нареди:
— Пази го. Ако нещо се случи, ще те държа отговорна.
Този мъж не се колебаеше в недоверието, което изпитваше към нея. Еванджелин установи, че неговата последователност някак странно я утешава.
— Не се и съмнявам.
— И правилно. — Сетне и неговите очертания избледняха в мрака.
Еванджелин остана насаме с принца.
Без да помръдва, Даниор се заслуша напрегнато в нощните звуци на гората. Върхарите шумяха на вятъра, в гъсталаците се провираха животинки, но от телохранителите нямаше никакъв шум, докато те си проправяха път в самотните глъбини на леса. Бяха натоварени със задачата да защитават своя крал и доколкото Еванджелин можеше да съди по видяното, бяха железни.
Беше й странно да знае, че друг човек ще пожертва живота си заради нея, особено когато съвсем наскоро се бе сблъскала със собственото си малодушие.
— Даниор, наистина…
— Шшт. — Той продължи да се ослушва още малко, после продължи на запад, носейки я на ръце.
Стигнаха до ручея и докато Даниор търсеше някоя поляна, на Еванджелин й се стори, че той твърде дълго се бави на лунната светлина.
— Някой ще ни види — измърмори тя.
— Да. Затова тихо.
Промъкнаха се в гората от другата страна и Даниор уверено пое на запад, докато не излязоха на утъпкана пътека. Характерът на растителността се промени. Уханният бор отстъпи на по-сухия като миризма корков дъб.
— Къде сме?
Даниор отново й изшътка.
Изглеждаше целеустремен: движеше се бързо и почти не обръщаше внимание откъде минават. Нехайството му я впечатли; беше свикнала той постоянно да се оглежда за опасности.
Качиха се горе на билото и тя съзря едно селце, сгушено в планинската долина.
— Шют ли? — тихичко попита тя.
— Да. — Той се поспря и пак закрачи надолу по склона. — А сега тихо. Нито гък.
Тя кимна озадачено.
Пътеката описваше завои. Даниор тръгна направо — през дърветата.
Идеше й да го заговори, да му зададе въпроси, но знаеше, че е намислил нещо. Положи я да седне на един плосък камък и крадешком допълзя обратно до пътеката, където клекна и се загледа.
Силуетът му се очертаваше на лунната светлина и Еванджелин се удиви на неговата неподвижност. Наметалото не я пазеше от студа, пропил се в камъка. Зловещата атмосфера я правеше неспокойна, цялото тяло я болеше.
Най-накрая Даниор се върна и без думица коленичи пред нея. Тя прегърна врата му и той отново я повдигна. Еванджелин за малко не изстена от болката в раздраните си ръце. Но той не се оплакваше. Тя нямаше да падне по-долу от него.
Даниор наложи темпото, с което беше свикнала: зорко, дебнещо, почти недоловимо за ухото и окото, ала за сметка на това плавно и бързо движение. Отново се изкачваха, вятърът разнасяше миризмата на борове и усещането за дива природа се изостри. С Даниор бяха единствените хора в този свят на неопитомени същества и примитивни дървета. Стори й се, че зърва едни светещи очи да ги следят от шубрака, ала тя се вкопчи в Даниор, учудена от своята увереност, че той ще я опази жива и здрава.
Сепна се и се събуди, за да установи, че той я е оставил върху купчина борови клонки и я завива с наметката си.
— Мирувай — тихо нареди той и се скри в мрака.
Еванджелин болезнено примигна към звездите, светещи през клонака, и се зачуди дали действително е будна. Беше й студено. Дочуваше ромоленето на вода и долавяше лек мирис на сяра. Мъглата се завиваше на безкрайни къдели като лондонската. Нямаше водопад, тъй че къде…?
Надигна глава и се огледа. Лежеше в края на една поляна с вирче, което сякаш не извираше отникъде. Брегът беше обраснал с папрат, издигаше се пара, на повърхността клокочеха мехурчета.
Седна на постелята си. Минерален извор. Беше чела за такова чудо — бе чела за какво ли не — но никога не беше виждала.
Не се беше къпала в горещ минерален извор.
Мисълта доведе до съответното действие. Сгуши се под наметалото от груба вълна, изхлузи съдраните си пантофки и чорапите. Измъкна през главата си роклята, превърнала се в елегантен парцал. Развърза си фустите и ги свали, след което се зае с фината ленена долна риза, която я покриваше от раменете до коленете.
Всъщност не. Щеше да остане по долна риза.
Студът я захапа, когато метна пелерината връз храста. Хвана се за един дънер, изправи се болезнено и докуцука до осеяния с камъчета бряг. Земята беше приятно топла заради горещия извор. Пътуването с Даниор я беше превърнало в Марко Поло. Откритията се редяха едно след друго.
Натопи във водата пръста на ранения си крак.
— Пари! — Дръпна се назад, после предпазливо натопи същия пръст, после всички пръсти. Пареше — пареше великолепно, като луксозните бани в Шато Фортюн, където слугите носеха димящи кофи вода и излято по калъп парче френски сапун.
Какво от това, че сега няма сапун?
Зъзнейки от студ, затаила дъх, тя натопи цялото си стъпало. Все едно я ужилиха хиляда пчели. Сухожилията й изтръпнаха, в очите й избиха сълзи. Постепенно болката отшумя. Тя вдъхна горещата пара и навлезе по-дълбоко. Другото й ходило, глезените, схванатите прасци… притвори очи и позволи на топлината да сътвори магия върху натъртените й мускули.
Беше умряла и се беше възнесла в рая.
Изкикоти се, когато си даде сметка колко ниско е паднала — до степен да смята за връх на насладата едно самотно къпане в термален извор, чието дъно е покрито с камъчета.
Изворът бе широк, със слабо течение по посока на сенките, а когато стигна до средата, установи, че водата й стига едва до коленете. Тук-таме под повърхността се виждаха гладки камъни. Еванджелин се подпря на един от тях и блажено се отпусна.
Напълни шепи с вода и си изми лицето. Изтърка кожата си. Натопи глава и яростно затърка скалпа си. Отстрани мръсотията и пепелта, така че дори неравните места от опърлените кичури не можеха да я разтревожат.
Дълбоко вдиша студения планински въздух и се усмихна.
Удивително как една среща със смъртта може да превърне загубата на модната ти прическа в баналност.
Остави течението да масажира гърба й, докато се подпираше на камъка. Отметна глава и притвори клепки, когато горещината я обля. Умът й се носеше с течението, свободен от всякакви грижи.
— Аз не ти ли казах да мируваш? — обади се Даниор точно над главата й.
Тя отвори очи и го удостои с усмивка — докато не забеляза, че е разсъблечен. Нямаше ги ризата и панталоните му. Единственото му облекло се състоеше от бели гащи, което я накара да се благодари за тъмнината, въпреки че месечината огряваше мускулестите му ръце и плещи.
— Ъ?
Кръглата месечина плаваше в небето точно над тях. Беше свел глава и лицето му тънеше в сянка, ала на Еванджелин й се стори, че той доста добре я огледа. Привидно доволен, че я е заварил жива и здрава, Даниор разбърка с пръст съдържанието на купичката, която държеше.
— Няма лошо.
— Колко мило да одобриш. — Искаше да махне капризно с ръка, но откри, че мишницата твърде я боли за такова нещо. Колкото и да бе отпусната, усети как я обземат възхита и неловкост.
Малко късно беше да се чуди какво ли си е помислил, когато се е върнал и е видял разхвърляните фусти и роклята. Дали не го е сметнал за покана, че иска да бъдат интимни?
Всъщност какво я беше грижа?
Леона я бе предупредила за този тип мъже. Ала защо не я предупреди за собствената й жажда, копнеж, отмала?
Докато той крачеше към брега, Еванджелин забеляза колко широки са раменете му. Би могъл цял ден да оре на нивата — или цяла нощ да носи жена на гърба си.
Даниор се запъти към групичка камъни, от които се надигаше пара на неравномерни облачета. Коленичи, постави купичката в дупката между камъните, вдигна един малък глинен чиреп — откъде се беше взело това? — и догази обратно при нея. Краката му цепеха водата, ръцете му свободно се полюшваха. Може би не беше принц или селянин, а Посейдон, който отиваше да поиска невестата си.
Мисълта подсили неловкостта й.
— Заповядай. — Той пъхна чирепа в лицето й. — Изпий го.
Видения за мистериозна упойка преминаха през ума й.
— Какво е това?
— Прясна вода от студения извор. Пий.
Подаде го в ръцете й и се обърна, а тя се почувства като пълна глупачка. Все пак подуши чирепа, преди да отпие. Миришеше на пръст, но вътре имаше вода.
Била е жадна, без да го осъзнава. А той как ли се бе досетил? Водата много й се услади.
Даниор шаваше насам-натам по брега и трупаше постеля от борови клонки, оформи огнище, изпра нещо във водата — май нейните дрехи — и го простря на един храст. Прерови торбата и измъкна няколко неща, после пак нагази целеустремено в извора.
Еванджелин нервно се поизправи, но веднага си пожела да си бе траяла. Не й хареса как Даниор фокусира поглед в очите й. Мократа долна риза прилепваше по раменете й, от студения въздух кожата й бе настръхнала и тя не за пръв път си пожела Даниор да е мъж с нормална големина. Излишъците от ширина и височина, разточителното количество мускули, втренченият му поглед сякаш бяха някакво първично средство за общуване. По-лошо, стори й се, че разбира какво казва той.
— Какво си се наканил да правиш? — прошепна.
Принцът от мечтите й би коленичил и казал «Дойдох да ви уверя в своята неугасваща любов и преданост».
Даниор клекна, издърпа глезена й от водата и рече:
— Ще ти почистя раната.
Трябваше да спре да си представя неугасващата любов и преданост на Даниор. Този мъж бе дотам практичен, че адски я изнервяше.
А може би това се дължеше на страхливостта й?
— И сама мога да си почистя раната. — Еванджелин сви пръсти, мъчейки се да предпази крехкото си стъпало от грамадните му несръчни лапи.
Той се огледа и откри сух плосък камък, където да остави инструментите си. Шишенце, запушено с коркова тапа, парцали, пинцети, ножица, игла… майко мила!
— Мога и сама — повтори Еванджелин.
Даниор обърна ходилото й към светлината и се намръщи.
— Не се безпокой. Имам опит с раните от войните.
Връхлетяха я видения за ампутации на бойното поле и тя се изправи до седнало положение.
— Мога и сама! — Хвърли поглед на раната си и моментално съжали. Един дебел прорез започваше от средата на стъпалото.
Даниор нарочно опря крака й на бедрото си. Протегна големите си длани към лицето й. Еванджелин се долепи до камъка, ала нямаше как да избегне пръстите, които се обвиха около шията й и се заровиха в косата й. Палците му замасажираха брадичката й, плъзнаха се по стройната колона на гърлото й и тя не разбра заплашена ли да се чувства, приласкана ли.
— Еванджелин.
Гласът му отекна гръмовно, като на бог. Не Посейдон, налудничаво си помисли тя, а Вулкан, който се появява и изчезва сред изпаренията на грамадната си ковачница.
— Еванджелин, всичко ти се вижда през долната риза.
Очите му блестяха в мрака, докато той прехласнато я изпиваше с очи: нейните реакции, страхове, въжделения… Тя понечи да се извърне. Никой нямаше правото да я познава толкова добре… ала интересът на този могъщ мъж сам по себе си представляваше съблазън.
— Приличаш на водна нимфа, която живее, за да прелъстява смъртните мъже.
Звукът на неговия баритон бе блаженство за нервите й. Капчиците вода олекотяваха движението на ръката му, която се спусна надолу. Еванджелин смяташе, че водата ще я закриля, ала ръката му пресече границата, доказвайки за пореден път колко ефимерна е съпротивата й. Дланта му, загрубяла и мазолеста, обгърна рамото й, сякаш той намираше удоволствие в обтегнатия мускул, в плътната кост, в силата, която я бележеше като жена без знатно потекло.
Дланта му се спусна по гръбнака й чак до талията. Ръката му я повдигна от водата, като той плъзна бедрото си между нейните за стабилност, повдигайки горната част на тялото й към звездите. От нея рукна вода. Мразовитият въздух се оказа шок. Даниор сведе поглед към тялото, което бе разкрил. За миг той не можа да се овладее и стисна пръстите, заровени в косата й.
— Аз съм напълно смъртен, Еванджелин. — Главата му се килна към гърдите й. — Зъзнеш от студ, възбудена си и не ми ли дадеш да превържа крака ти, ще падна в твоя сладък капан.
Не й се удаваше да го възприема като принц, а той настояваше, че не е бог. Заговори и почувства как всяко слово се пренася в докосването на пръстите му:
— Моля ти се, Даниор…
— Да? — Той не се помръдна. Чакаше нейната заповед.
Би трябвало да се залови за тази възможност. Този мъж бе здрав, привлекателен, в разцвета на силите си. И не беше кой да е. Това бе Даниор и той я искаше. Не само понеже я имаше за принцесата, а защото нещо в кожата им, в умовете им, в сърцата им се смесваше и възпламеняваше. Нямаше огън, още не. Но с всяка дума, излязла от устата му, с всеки миг, в който я държеше, това нещо димеше и Еванджелин знаеше, че малко му трябва, за да избухне в пламъци.
Нужно бе да се примоли: «Моля ти се… моля ти се…». Щеше да се примоли.
— Моля ти се, превържи ми крака!
Не! Друго смяташе да каже.
— Еванджелин. — Той звучеше страшно разочаровано. Още я държеше изложена пред погледа на нощта — и пред своя. — Не ти стиска.
— Знам. — О, наистина го знаеше прекрасно. — Умолявам те, Даниор… — Люби ме.
— Кажи го — изгъргори той.
Щеше. Щеше да го каже и да се възползва от единствения си шанс, вероятно последния шанс, да изследва мистериите на интимната близост. Ала наместо това от устата й излезе:
— Моля ви се, Ваше Височество, ще превържете ли раната ми?
Даниор се засмя. Засмя се, проклетникът му неден! Тя затвори очи и стисна юмруци.
В него не бушуваше неутолим огън. По някаква тайна, непонятна, презряна причина той подклаждаше пламъците помежду им, ала внимаваше да не лумнат непоправимо силно.
Все пак, преди да я положи по гръб в изворчето, тя почувства нещо топло и интимно върху гръдта си. Знаеше къде са ръцете му, да не това да бе устата му? Очите й рязко се отвориха, но ако я бе целунал, той начаса се бе изправил.
Еванджелин оправи долната риза върху гърдите си, опитвайки се да потвърди подозрението, но той не бе оставил белег. Разбира се, и как иначе? Той беше само мъж, не някаква маша за жигосване, с която да я обозначи като своя чрез една нищо и никаква си целувка — ако въобще я е имало.
Реши, че сигурно си е въобразила, защото той лесно я пусна, като че ли нейната колебливост никак не го впечатляваше.
— Доволен съм, че ми имаш достатъчно доверие, за да ми позволиш да се заема с крака ти. Но първо — Даниор отпуши шишенцето и й го връчи — си пийни ракия. Надявах се, че няма да опрем до нея, но май се налага да пийнеш, като те знам колко си чувствителна.
— Не съм чувствителна. — Тя си дръпна една глътка, която здравата я опари. — Практична съм като теб.
— Практична, грънци!
Идеше й го да го нахока хубаво, но той улови стъпалото й. Еванджелин си дръпна нова глътка от ракията. Възможно ли беше утилитарист като него действително да си представя, че Еванджелин Скофийлд е прелъстителна водна нимфа? Невъзможно беше, в противен случай той нямаше да се засмее. Тя не би могла да се засмее поради картините, сътворени от въображението й.
Проклето въображение.
Опитните ръце на Даниор отвориха раната и тя забрави недоумението си. Раната трябваше да се почисти и това щеше да боли.
Даниор потопи крака й във водата и разтвори кожата, за да отмие течението нечистотиите.
— Той ми е брат — каза, все едно му беше задала въпрос.
Тя се откъсна от това, което той правеше, от надвисналата болка и от страха си.
— Какво?
Даниор улови погледа й и повтори:
— Доминик ми е брат.

 

19

 

Ако Даниор се опитваше да я разсее, беше постигнал целта си.
— Ясно — каза тя.
Въпреки че не беше осъзнала връзката им, Еванджелин не бе кой знае колко изненадана. Погледнеше ли Доминик, сякаш виждаше принца в криво огледало. Доминик бе малко по-нисък. Движеше се с напрегнатата грация на хищна котка, вместо с тромавата походка на мечка, и тя не бе видяла лицето му под шала, ала някак й се струваше, че костната му структура е като на Даниор. Най-вече я бе поразила хапливата му интелигентност, по-жестока и не дотам съзнателна като у Даниор, но въпреки това сходна.
Тя разсеяно потърка едно място на рамото, което болезнено я сърбеше; спомен от форсирания й планински поход.
— Предполагам, че е незаконороден?
— Да. — Даниор вдигна стъпалото й и го подсуши с един парцал. — Чувството за чест у баща ми не бе развито, както се полага за крал, и той прелъсти една млада жена — всъщност девойка — която заряза, щом й се насити. Доминик е плод на тази неравностойна връзка и същинско доказателство, че всеки грях се заплаща прескъпо.
Сега ракията й се услаждаше повече, но не правеше историята приятна за слушане — или, както подозираше, за разказване. Даниор безрезервно вярваше в честта и дълга; сигурно много го болеше да признае за плиткоумното държание на баща си. Тя мълчаливо му подаде бутилката.
Той прие също така мълчаливо и отпи, след което я запуши и я остави на камъка.
— Твоят баща… значи не се е погрижил за момичето… и за бебето?
— Моят баща. — Широката усмивка на Даниор изглеждаше подмолна, също като на Доминик. — Той изобщо не се занимаваше с плодовете на своите похождения, а доколкото разбирам, когато състоянието на девойката станало ясно, я изхвърлили от дома й. Тя живяла с детето си в изключителна мизерия. Ако не се лъжа, е проституирала, за да отхрани сина си. — С пинцетите Даниор започна болезнено да боде раната на Еванджелин. — Накрая умря от едра шарка.
Еванджелин не харесваше Доминик. Омразата клокочеше в него, както горещата вода клокочи в изворите на ада. Тя се бе озовала на пътя й се бе опарила.
Но тя също е била нежелано дете, поверено на оскъдното откъм грижи сиропиталище, така че споделяше нежелано родство с кралското копеле.
— Нищо чудно, че е див.
— Така е. Макар че не мразя баща си със злобата на Доминик, установих, че не тача паметта му, както се полага на един син.
Меко казано. Нещо в гласа, в движенията му подсказа на Еванджелин, че презрението към вероломния му баща е пуснало дълбоки корени в него. Освен това разказът му обясняваше бичуващия му присмех към това, което Даниор считаше за нейни измишльотини.
Макар да знаеше, че говори истината, убедителността му бе толкова силна, че тя едва не му повярва, че греши.
— Навярно не — измърмори Еванджелин, избягвайки погледа му. После й хрумна едно нещо. — Той единствен брат ли ти е?
Даниор леко притисна пръст о прореза. Почти незабавно тя усети как нещо се плъзна под кожата й и настръхна.
С пинцетите Даниор извади камъчето и продължи да обработва раната. Определено имаше лека ръка и постепенно Еванджелин се отпусна. Той разбираше какво върши.
Освен това не беше отговорил на въпроса й.
— Даниор?
— Доминик ми е единственият брат… с изключение на Виктор и Рафаело.
— Разбира се. — Тя надигна ракията. Какви по-добри телохранители за принца от неговите братя, с които толкова много си приличаше?
Мислеше, че грубият Даниор не е в състояние да употребява ирония, но ето че той направи точно това:
— Баща ми смяташе, че ще облагороди отечеството си, като посее семето си наляво и надясно.
Еванджелин се сети как Рафаело и Виктор бяха готови да пожертват живота си за нея.
— Общо взето съм съгласна. А защо те не са озлобени като Доминик?
— По-възрастни са от него. Освен това майка ми разбрала за тях, настояла да осигури издръжка на майките им и се погрижила за тяхното възпитание. — Той широко отвори прореза с палци и избута ходилото й във водата.
Раната отново я залютя жестоко като първия път. Потрепери, очите й се насълзиха.
— Този вир има целебни свойства. — Гледаше я как се отпуска по гръб, докато водата не стигна до долната й устна. — Обаче не бих я пил, има вкус на огън и сяра.
— Няма да пия — тихичко се обади тя.
От сенките на лицето му виждаше само блясъка в очите, ала гласът му звучеше добросърдечно:
— Преди раждането на Доминик родителите ми били убити по време на въстанието…
— Значи Доминик е млад — шокирано го прекъсна тя.
— На двайсет — потвърди Даниор. — Прекалено млад, за да бъде толкова противен, обаче майка ми не е била налице, за да поеме грижата за поредната издънка на баща ми.
Когато болката взе да отшумява, тя отпусна глава на каменната си възглавка. Обаче се вцепени, когато Даниор каза:
— Нека те уверя, че на теб няма да ти се наложи да изпълняваш подобни функции заради мен.
— Ами… не. Тоест… да. — Раздразнена от пелтеченето си, тя добави: — Аз не съм принцесата, тъй че няма да ти стана жена, но не се съмнявам, че твоята кралица с облекчение ще научи, че няма да е длъжна да се мъкне подире ти и да обира плодовете на любовните ти похождения.
Гласът му продължи да тътне, все едно не се беше обаждала:
— Щом осъзнах каква мъка причинява баща ми на майка ми, как безчести брачните обети, дадох клетва да бъда дискретен. Имах няколко любовници…
— Признанията ти не ми се слушат.
— … зрели жени, които споделяха удоволствието и не си правеха илюзии. Имах грижата всичките ми срещи с тях да не доведат до зачатие, защото съм твърдо решен единствените деца от моите слабини да бъдат нашите.
Нашите деца.
Фразата отекна в главата й.
Той говореше така, сякаш потомците им вече са заченати, родени живи и здрави и сега се радват на двама тъй благородни родители. Виждаше ги: високо, слабичко момиче пред прага на моминството и яко момче със серефински очи. И още едно момиченце с гарвановочерна коса и още едно момченце, близначета прощъпалници и бебенце… тя заслони с ръка очите си, за да прокуди видението. Да, не се съмняваше, че ако легне с Даниор, съюзът им ще бъде плодовит. Нямаше да е живот, подходящ за една интелигентна жена, възпитана да управлява, а не да бъде майка. Винаги щеше да е с дете в ръцете, да кърми, да тича след малките или да е в леглото с Даниор, където да правят нови бебета.
— Заболя ли те?
Тя го загледа недоумяващо.
— Какво?
— Пръстите на краката ти са свити. Заболя ли те?
Заболя ли я? Този мъж направо я убиваше — чрез изкушения.
— Да — избърбори тя. — Точно така, заболя ме, но знам, че се стараеш. Ти се стараеш, аз ще се постарая и някак си цялото това старание ще… хм… ще се отплати. — Стори й се, че той се усмихва, сякаш е прочел мислите й и е зърнал децата, които тя бе създала с няколко прости думи.
Той бе просто устроен човек. Не би могъл да планира да я улови в мечта, която бе нейно творение. А и да беше, не бе нужно да знае, че е успял.
После й хрумна една изключителна мисъл.
— Я чакай! Ти знаеш, че аз не съм принцеса Етелинда.
— Нима?
— Нямаше да й наговориш всичко това. Тя щеше да го знае.
Даниор се наведе и й заговори с превзетия си тон на принц:
— Надявах се, че добрите сестри в училището са имали здравия разум да не ти съобщят как безочливия разврат на баща ми те е застрашил от всички страни.
— О, ти винаги имаш отговор. — Глупаво беше да се цупи, но колчем помислеше, че е пробила дупка в бронята му, той парираше и я оставяше без оръжие. — Както и да е — логично изтъкна тя, — не бих казала, че съм застрашена от всички страни. Поне Виктор и Рафаело са ти предани.
— Виктор и… — Гласът му трепна. — Тъкмо си мислех, че съм проумял сложния ти начин на разсъждение, и ти пак ме сконфузваш. Как така прочете безпокойствата ми?
Разбира се, че нищо не бе прочела. Ако е имал опасения относно Виктор и Рафаело, не се бе досетила. Запита за тях по една щастлива случайност, защото не беше настроена на мислите на Даниор.
— Казваш, че са ми предани. Да, така смятах. — Палците му отново отвориха прореза. — Раната се е изчистила. На сутринта отново ще я прегледам.
Валмата от пара и тъмнината я изнервяха, защото го скриваха от зоркия й поглед. Тя объркано се примоли:
— Разкажи ми за Виктор и Рафаело.
— Знаеш мнението ми, иначе нямаше да попиташ. Не сме в селцето Шют, макар да се направих, че отиваме там. — Той изпъшка, разпери ръце и се просна по гръб във вирчето.
Даже носът му не се показваше на повърхността. Идеше й да го цапардоса здраво, че е пуснал такава интересна клюка, а сетне е изчезнал вдън земя. Бръкна с ръка под водата и напипа изпънатия му крак. Той мигновено изплува.
— Какво има?
— Защо не сме в Шют?
Жилавият, як мускул на прасеца му се стегна под дланта й.
— Защото или Виктор, или Рафаело, или и двамата искат да ни предадат на Доминик.
Устата й увисна, но даже не й хрумна да тръгне да спори с него. Щом Даниор мислеше така, значи си имаше основания.
— Значи според теб не е случайност, че бунтовниците ни откриха в Шато Фортюн?
— Отначало мислех, че е. Но си промених мнението. Ние — Виктор, Рафаело и аз — се научихме да заблуждаваме преследвачите в най-добрата възможна школа — войната с Наполеон. Поемахме рискове, на които никой друг не би се осмелил, и ако бяхме сгрешили, досега да сме мъртви. — Подпря се на лакът и отметна назад мократа си коса. — А сега изведнъж не можем да се отървем от Доминик. Не е чиста тая работа.
— Но братята ти са те придружавали през цялото време! Защо да ти изменят сега?
— Преди се сражавахме за нашите семейства и за родината. Сега се сражаваме за начин на живот, който мнозина си спомнят като потиснически и ялов. Поне от петдесет години в страните цари неблагополучие. Баща ми прекалено се тъпчеше за властелин, чийто народ гладува. Майка ти прекалено беше в крак с модата за владетелка, чийто народ зъзне от студ. Никой не знае как ще управлявам като крал или доколко състрадателна ще бъдеш ти като кралица. Обещах на братята си справедлива награда за услугите им, но не е изключено единият да вижда шанс за нещо повече. — Той седна, изтърка лицето си, както бе сторила тя, и разтри раменете, гърдите, ръцете си. — Може би ако с теб изчезнем, тронът ще се освободи за едно кралско копеле.
Години наред Еванджелин бе живяла в мъничко селце, обкръжена от хора, които поздравяваше по име, хора, които следяха под лупа всичките й постъпки, които тутакси разпознаваха странника и се заемаха да разнищят каква работа има в Ийст Литъл Тийнмут. Смяташе, че й харесва да се откъсне от тази вечна, по клюкарски бдителна атмосфера.
Никакви човешки обиталища, дело на човека, не можеха да се сравняват с величието на тези планини, които леко сияеха на лунната светлина, с тези звезди като сребърни монети, посипани върху черно кадифе, с тези борове — високи, девствени, наситени с благоухание.
Ала сладката тишина, която обгръщаше вирчето, внезапно взе да изглежда страшна и потискаща. Мястото я накара да почувства своята нищожност. Колко лесно съществото й можеше да бъде погубено от равнодушната природа или от неумолими врагове. Ослуша се напрегнато за звуци, освен ромоленето на потока и много, много тихичко попита:
— Сигурен ли си, че сме в безопасност?
— След като те оставих тук, се върнах назад. Никой не ни е последвал. Погрижих се да не оставям следи от прехода ни. Малцина знаят за това място и сред тях определено не са Виктор и Рафаело. — Гласът на Даниор стана по-дълбок и топъл, обгръщайки я като самата вода. — В безопасност сме, докогато решим да останем тук.
Какво ли криеха тия думи?
— Не можем да се бавим дълго — нервно рече тя. — Ти трябва да стигнеш до Плезонс навреме за Разкритието, което май е след три дни.
— Ние трябва да стигнем до Плезонс за Разкритието, колкото и мъчно да се окаже това. Никой не е твърдял, че пътят към трона е лесен, Ваше Височество. — Ръцете му изчезнаха под водата.
Еванджелин си даде сметка, че той се трие навсякъде. Абсолютно навсякъде. Не й се мислеше какви детайли включва това, отмести ръка от прасеца му и взе да гледа другаде, само не в него.
Само дето чуваше как водата плиска, докато той се къпе. Боеше се от знайните и незнайни врагове на кралската фамилия, вярно. Но повече се боеше от Даниор. Един инстинкт я караше да му избяга. Друг инстинкт й подсказваше, че дори най-лекото движение ще привлече вниманието му. В глъбините на съществото си знаеше, че ако остане, той неминуемо ще я покори.
Полекичка, стараейки се да не вдига шум, започна да се надига, да се отдръпва от него, от прекалено интимната им близост, от зоркия, приканващ поглед.
Ала ръката му се озова на ключицата й.
— Чакай. Не искам да стъпваш на този крак. Първо ще го подсуша, ще го намажа с мехлем и ще го бинтовам. — Пръстите му масажираха рамото й, сетне се плъзнаха към лакътя. — Вярвай ми, Еванджелин. Ще се грижа за теб. — Не звучеше като надут, претенциозен принц, който си придава важности. А като прелъстител.
Изведнъж въздухът взе да не й достига, изсмукан като помпа от крещящата му сексуалност. Начинът, по който я изпиваше с поглед под лунните лъчи, обладанието, съдържащо се в допира му, авторитетният му тон — всичко това й разкри тази истина. Със същия успех Даниор би могъл да изрече гласно думите. Принцът с телосложение на труженик я жадуваше.
Мислите се блъскаха в главата й, докато тя гледаше широката длан, която я държеше.
Добре де. Телосложението му не беше като на селянин. По-скоро на воин: с яки предмишници, които можеха да въртят меч, и широки рамене, които можеха да повдигнат принцеса. Плашеше я и в същото време събуждаше в нея едно непознато чувство. Неговата дръзка и силна мъжественост отговаряше на една женска мекота вътре в нея.
— Вярваш ли ми, Еванджелин? — попита той.
— Да. — Когато Даниор се засмя, гръмко и самодоволно, тя си даде сметка, че репликите им са прозвучали като размяна на брачни клетви. — Така де, разбира се, че ти вярвам, иначе досега да съм те опердашила.
Без да се засегне ни най-малко, Даниор я пусна и се изправи. Водата се стече по тялото му, мокрите му гащи залепнаха за кожата и Еванджелин погледна там, където не трябваше. Той беше силен, мускулест… и възбуден. Възбуден досущ както в спалнята й в замъка, и в склада на метоха. Този мъж да не живееше с денонощна ерекция?
Даниор се разкърши, протегна ръце към звездите и Еванджелин осъзна, че състоянието му не го притеснява. Лукавството не му бе присъщо.
А двуличието?
О, да. Мислеше я за принцесата, която може да плени и да направи своя. Иначе нямаше да се стреми да я спечели. Но щом тя не успя го убеди в истинската си самоличност, кой беше двуличникът?
Той събра нещата си и се отправи към брега. Зави приборите и ги прибра в торбата, след което извади бинт. Махна й с ръка и я изкомандва:
— Дръж си крака нагоре, принцесо. Не го влачи по дъното.
Еванджелин не можеше цяла нощ да се крие в реката, затова задрапа като рак на един крак и две ръце.
— Честна дума, не съм принцесата.
— След изминалата вечер не те обвинявам, че отричаш.
Даниор клекна във вирчето и протегна бинта към нея.
— Говоря сериозно. — Тя предпазливо му подаде ранения си крак. — Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол. Как да те убедя?
— Много добре знаеш как.
— Нима? — Тя се втренчи в него.
Даниор грижливо подсуши стъпалото й. Отпуши шишенцето и я наложи с лапа от накълцани листа. Лъхна я лек ментов дъх, докато той бинтоваше крака й.
— Щом решиш да ми покажеш доказателството, аз съм готов. — Той се приведе над нея, прегърна я и отново я предупреди: — Дръж крака изправен.
Притисна я до гърдите си. Тя инстинктивно се увеси на шията му, за да не падне. Само че ръцете й напипаха мократа, мека коса на тила му и жилестите мускули, които се издуваха с всяка негова крачка.
Заляха я лоши предчувствия. Това беше прекалено истинско. Въздухът бе твърде студен, погледът му — прекалено самоуверен, а водата очертаваше формите й под долната риза.
Как се беше стигнало до този момент? Що за съдба бе заплела нейната нишка в кралския гоблен? Еванджелин конвулсивно потрепери.
— Имам една хавлия, която става да се подсушим, и одеяло да се увием. — Положи я върху един гладък камък, при което се озоваха на равно ниво.
Еванджелин колебливо прехвърли тежестта на стъпалото си. Раната не я болеше толкова. Всъщност имаше значително подобрение.
— Откъде взе всичко това?
— Когато бях малко момче, недалеч имахме ловна хижа, в която летувахме. — Изказваше се нехайно за богатство, каквото тя само можеше да си представя. — Аз открих вирчето. Взимах провизии, завивах ги в промазан плат и ги криех в хралупата на едно дърво. — Той изтръска одеялото. — Дрехите вече не ми стават, сухарите вече не са сухи, а това одеяло е хванало мухъл, но по пътя за насам го проветрих.
— Много си услужлив. — Сега зъбите й тракаха от нерви и от студ.
Той и подаде парче плат.
— Това е от торбата. Аз ще държа одеялото. Съблечи се и се изсуши.
Еванджелин си спомни признаците на живот в гащите му.
— Струва ми се, че идеята не е добра.
— Не бива да спиш с тези мокри дрехи. Свали ги, а аз ще ги простра. Прави каквото ти казвам! — Даниор повдигна плата помежду им.
— Не можеш ли просто да се обърнеш?
— Не можеш ли просто да правиш каквото ти се каже? — сподави зверския си рев той.
Яростта му определено беше добър знак. Еванджелин се втренчи във вълнения плат и прокара пръсти по мократа си долна риза. Защо поставяше под съмнение намеренията му? Той действаше без потайност. Изпълняваше всяка задача открито. Влезе във водата при нея и не пусна в ход ръцете си.
Е, като се изключи момента, когато хвана лицето й и каза, че вижда тялото й. След като мъчителното прочистване на раната бе приключило, тя предполагаше, че заплахата му чисто и просто е била хитрина, с която да изтръгне малко смелост от една страхливка.
Ако принц Даниор планираше да я съблазни, вероятно щеше да я информира, преди да започне, а тя вероятно щеше да оцени всеки етап от усилията му.
А ако не откликнеше според неговите очаквания, щеше да каже, че я е излъгал.
Еванджелин се ухили и повдигна импровизираната хавлия.
— Събличаш ли се? — попита той.
— Суша си косата. — Тонът й бе троснат колкото неговия и тя си каза, че е невъзможно един мъж да бъде едновременно раздразнен и възбуден.
Даниор въздъхна като многострадален мъченик.
Тя уви кърпата около шията си и разхлаби връзките на долната риза. Влажният плат прилепваше по тялото й. Пръстите й трепнаха. Максимално бързо Еванджелин го изхлузи през глава и го метна на храста. Клонките се олюляха под тежестта на мократа дреха и Еванджелин, без да иска боязливо погледна одеялото. То си оставаше неподвижно. Зад него стоеше воин, но този воин имаше поведението на джентълмен. Еванджелин се изтри надве-натри, кожата й се накокошини. Земята беше топла, но въздухът бе мразовит.
Готова съм. Смесица от притеснение и вълнение я накара да замълчи. Подай ми дрехите. Би трябвало да си ги донесе, преди да почне със събличането и да се окаже с тази жалка, тънка хавлия в ръце. Нищожната й дължина дори не покриваше по-важните части, затова Еванджелин неохотно загърна кръста си и задържа кърпата с една ръка. Другата притисна към гърдите си и прочисти гърлото си:
— Готова съм.
Не искаше думите да прозвучат несигурно и страхливо, но това така или иначе нямаше никакво значение, понеже този път вместо одеялото видя Даниор. Той още го държеше, само че го бе смъкнал надолу, за да я гледа. Да зяпа тялото й.
На всичкото отгоре се усмихваше.

 

20

 

Еванджелин никога не беше виждала принца да се усмихва така. Сякаш бе изумен, горд и облекчен; като мъж, посрещнал лице в лице съдбата си и останал възхитен от нея.
— Дрехите ми? — Дъхът й излезе на безпомощен съсък.
— Тази нощ няма да ти трябват.
Раната в стъпалото сигурно я беше омаломощила повече, отколкото си даваше сметка. Чу го, но нямаше нищо против. Той се готвеше да я поквари, а тя жадуваше покварата му.
— Даниор?
В отговор той я уви в одеялото, вдигна я и се запъти към постелята от борови клонки, сгушена в падинката до самия край на гората. Лицето му беше близо до нейното, достатъчно близо, за да опари дъхът му бузата й. На лунния блясък Еванджелин зърна как очите му святкат в сладостно предчувствие.
— Даниор? — пак прошепна тя.
Той притисна уста в нейната. Наболата му брада остърга брадичката й. Миришеше на влага и чисто.
Просто скроен мъж. Считаше го неспособен на хитро прелъстяване. Нищо не се бе случило, та да я накара да промени мнението си. В поведението му не личеше хитруване. Очевидно за един просто скроен мъж след обща баня сред най-романтичната обстановка, създадена от господ, трябваше да последва тяхното сношение.
Глупавата хавлия се изплъзна от пръстите й.
— Еванджелин, искам те — размърда устни той.
Тя си спомни смехът му отпреди малко и попита:
— Наистина ли ме искаш? — Искаше да каже диво, лудо, неконтролируемо.
— Боже мили, жено, за какво мислиш, че ти приказвам? — Той направи последните крачки към леглото, положи я там и се настани отгоре й.
Скриваше от нея небето. Затискаше я с тежестта си, а вълненият плат ограничаваше движенията й. Но преди да я завладее старата паника, той се отмести.
— Стой тука — посъветва я. — Този път говоря сериозно.
Не е бил толкова сигурен в нея, защото не отиде надалеч, а само до основата на леглото, където се съблече толкова светкавично, че Еванджелин едва забеляза, че лежи върху пелерината му, а боровите клонки под нея изпускат упоително ухание, околните дървета им дават подслон и сянка, а тя самата трепери. От студ и от нерви.
О, Леона й беше дала да прочете удивителни арабски трактати, в които се описваха най-скандалните неща, които мъжът и жената можеха да извършат заедно. Ала подобно на спускането с въже от кула, теорията имаше малко общо с практиката. Това приключение изискваше в най-висша степен кураж, а оскъдният й запас бе изчерпан.
Еванджелин стисна зъби, юмруци и колене, фиксира поглед върху привидението, на което приличаше Даниор, и се съсредоточи върху запазването на спокойствие. Не можеше да вика, не можеше да избяга, затова щеше да търпи.
Студеният въздух я ухапа, когато той повдигна завивката и се плъзна при нея. После допира на плът до прът сякаш породи светкавица. Телата им се притиснаха до последния сантиметър. Над нея главата му се очертаваше на фона на звездното небе и клонака. Краката му се опъваха върху нейните. Той я обгръщаше отвсякъде, само се беше подпрял на лакът, за да не й натежи много.
Спомняше си от какво тя се бои, а щом плъзна загрубелите си длани по ръцете й, Еванджелин осъзна, че е запомнил и какво желае.
— Еванджелин, ти си моята жена, единствената ми.
Не го виждаше, дърветата ги закриляха от някой заблуден лунен лъч и лицето му представляваше загадка за нея. Ала гласът му беше дълбок и непреклонен, той се обвързваше с нея, независимо от волята й. Тя колебливо се опита за последен път да му каже истината:
— Аз съм просто една жена, която се впусна в приключение. Никога не съм очаквала то да ме доведе… до любене с принц край един минерален извор. А сега зная, че това не може да изтрае дълго.
— Ще изтрае. — В среднощната тъма гласът му се превърна в шепот на любовник. — Цял живот съм чакал теб и това.
Вярваше ли му? Би трябвало, той бе с непробиваеми убеждения, той никога не губеше ума и дума. Само че отвъд проявата му на изключително самообладание тя откриваше следи от вулканични емоции. Те личаха в тялото му, в начина, по който хълбоците му се търкаха в нейните.
Освен това му беше голям. Все едно какво твърдяха книгите, в момента тя не вярваше, че това нещо ще успее да влезе в нея. Актът изглеждаше абсурден; шега, погодена им от някое божество. Някое мъжко божество. Веднъж беше накарала Даниор да загуби контрол и като последица почти бяха пометени.
Емоциите му май определено бяха под похлупак, но преди една жена да дръзне и да допусне един мъж до тялото си, трябваше да се увери в мъжа и неговата страст.
— Даниор? — Гласът й трепереше. — Това дали е… ще ме пазиш ли?
— Ще те пазя. — С една ръка приглади кичур коса зад ухото й. Другата ръка я държеше през кръста и я притискаше до тялото му. — Живея, за да се грижа за твоята безопасност.
— Понеже съм принцесата ли?
Усети как той си пое дъх до гърдите й.
— Понеже си принцесата — съгласи се той.
Сетне затаи дъх. Тя усети и това, и неговото стаено напрежение. Проклетникът отказваше да я излъже. Вероятно не знаеше що е лъжа. А тя, глупачката, намери това за по-привлекателно от фалшивите, но захаросани слова.
Еванджелин разгъна пестници. Повдигна ръце и с пръсти докосна гръдния му кош.
— Аз не съм принцесата. Въпреки това ще ме опазиш ли?
Този израз на съмнение беше лукс, зад който стоеше сигурност. Беше пропътувала на гърба му цели мили в продължение на часове. Беше го докосвала повече от кое да е друго човешко същество и бе докосвана от него. Познаваше изречените му думи, храбростта му, но по-важно: познаваше го чрез инстинктите си. Даниор би пазил и последната селянка. Даже когато научеше истината — не, когато някой му набиеше истината с чук в главата — никога нямаше да я изостави. Някак си, някъде щеше да я пази.
Той знаеше, че въпросът не се нуждае от отговор, защото смехът му отекна през него — през нея — и той залепи целувка на челото й.
— Завинаги.
Познаваше формите му, но с голотата беше различно: шокиращо и успокояващо, недостатъчно и едновременно с това твърде много. Мускулите, които се опъваха под дланите й, не бяха покрити с плат, а с кожа и косъмчета. Той отри крака в нейните и те също бяха корави, с косъмчета. Еванджелин се зачуди дали целият е космат и защо тази мисъл я интригува, и дали ще открие отговора за себе си.
Идеята я привличаше и в прилив на дързост — в края на краищата ръцете й вече бяха върху гърдите му — плъзна пръсти по гъсто окосмените му гърди.
Мускулите му се свиха, дъхът му шептеше в лицето й. Улови я над лактите и за един кратък миг тя си помисли, че нейното просто движение го е тласнало от въздържание към буйство.
Застина, зачака. Ако Даниор я награбеше и я обладаеше силом под напора на желанието, безспорно щеше да е болезнено и разочароващо, вярно. Но в този случай не би й се налагало да взима решение, да издържи на приключението докрай, да се изправи срещу последиците на отдаването.
Беше истинска страхливка.
А принцът беше истински любовник. Той охлаби хватката си.
— Докосни ме — нареди и се повдигна, за да й позволи да го милва на воля.
Еванджелин би следвало да знае, че няма да се измъкне лесно. Търсещите й пръсти продължиха да се движат, наслаждавайки се на плътта, на падините и възвишенията, на грапавостта, която срещаше дланта й. Откри няколко дълбоки белега, където пръстите й се забавиха.
— Какво е това?
— Когато бях малък, паднах от понито си на чакълената алея.
Нима някога е бил малък? Но зададеше ли въпроса, щеше да й отговори, че би следвало да си спомня. Затова пророни само едно «О!».
Кожата около ключицата му беше напълно гладка, без косми, леко нагъната.
— Ами това?
— Врял катран. Обсадихме французите, а те…
Еванджелин си представи силната болка и потрепери.
Може би Даниор се сети за нейната гнусливост и прекъсна разказа си:
— Отдавна беше.
По ребрата му отляво имаше хребет, който тя нежно очерта.
— А това какво е?
— Близко съприкосновение с един байонет — обясни Даниор и се защити: — Но бях само на шестнайсет, и то неподготвен!
Само на шестнайсет.
— Когато си бил на шестнайсет, Наполеон още не е бил стъпил в Пиренеите.
Той улови ръката й.
— Беше опит за убийство. Допуснах един другар твърде близо до себе си.
Еванджелин ужасено заекна:
— Ама ти… вярваш ли въобще на някого?
— На тебе.
Тя се ужаси дори повече, но преди да заговори, Даниор целуна открехнатите й устни и вкара език в устата й. Това бе бавно, преднамерено нашествие, подготовка, разпалване. Еванджелин бе поискала да разсее илюзиите му, а ето че тази вечер той щеше да изживее най-голямата си илюзия.
Даде му каквото искаше: целуна го на свой ред. Всеки чувствителен нерв откликна, докато те се изследваха интимно. Той й показа какво желае, тя му показа какво знае и телата им се задвижиха в танц с хореография от природата. Дланта му обходи рамото й, стигна до гърдата — обгърна я в шепа, стисна я — здраво, преднамерено, както бе постъпил с устните й. Учеше я, не й даваше да се отдръпне, да се разколебае.
Но тя имаше своите колебания. Изохка и развали целувката. Той я гризна по ухото, езикът му облиза раковината. Бе влажен, топъл, придихателен и тя потрепери, завладяна от усещане за неизбежност. Това бе причината да избяга, щом го зърна в трапезарията. Целта му е била да я има в обятията си, а всичките й възражения, всички пречки са били само плява. Според Даниор едно възражение трябваше да бъде оборено, една пречка — да бъде преодоляна. В съзнанието му тя беше негова. Чрез опасностите и борбата я убеди в тази истина. И в една друга.
Тя го обичаше. Каквато си беше идиотка, мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, момиче от най-забутаното село на света, при това сираче, обичаше престолонаследника на Баминия.
Устните на Даниор се плъзнаха по рамото й, сетне по гърдата, улавяйки зърното между зъбите си. Тя ахна и го стисна, сякаш той можеше да я предпази от тази сладка лудост. Да я предпази, когато той бе причината. Даниор я смучеше и всеки неин нерв се обтегна и запя. Еванджелин се загърчи, търкайки се в него като някоя безсрамница.
Наистина никакъв свян не й беше останал. Коленете й, тъй здраво заключени, някак се бяха разтворили. Той се беше наместил между краката й толкова близо до нея, че всяко негово движение й доставяше удоволствие — и мъничко страх. Толкова близо. Той беше толкова близо.
Даниор вдигна глава и влагата на устата му накара зърното й да се втвърди, създавайки по-остро удовлетворение, отколкото някога бе усещала. Удовлетворение, граничещо с болката.
Любов. Болка. Къде беше разликата?
Любов. Лудост. Тя страдаше от лудост, понесена от мъглите и ветреца, лудост, която я пренасяше в едно първобитно време, когато този мъж е съществувал сам на земята и тя е била сътворена за него.
Трябваше да изпита това усещане. Трябваше да има Даниор. Както със спускането по въжето тя щеше да започне с едно смело поемане на дъх, уповавайки се на късмета си, на господ и на собствената си прозорливост, за да издържи до края.
— Даниор. — Прокара длани по всяка изпъкналост на яките му плещи. Заля я невероятно въодушевление, сякаш черпеше престиж от силата му. Той беше избрал нея. Ако Даниор бе неин, тя най-самодоволно щеше да се фука пред оставалите създания от женски пол, уверена, че този мъж е най-добрият. — Толкова си красив.
— Мъжете не са красиви. — Звучеше разсеяно и се извиваше като котка, която галят. — Даже не съм приличен.
— Кой ти го е казвал?
— Струва ми се, че една млада госпожица на име Еванджелин — с лек сарказъм отговори той.
Тя хвана в шепи главата му и притегли лицето му към устните си.
— Била е глупачка. — Милиони пътя глупачка.
Този път тя го целуна. Съедини устните им и използва езика си, както беше направил той, за да го закача и изкушава. Докато се извиваше над нея, Еванджелин усетя как контролът му се пропуква.
Даниор залитна и едва се овладя. Прошепна името й и превърна целувката в негова.
А след това целувката стана истинско чудо. Той я прегърна, отвори я за себе си. Тя го галеше, многократно повтаряйки всеки контур. Той леко докосна гърдите й, а когато Еванджелин откликна, увеличи натиска. Скоро тя се надигаше с всяко движение, търсейки неговата ласка.
Съществуваше във вселена, която той бе сътворил за нея, сгушена в падинката, обкръжена от водните изпарения, през които заничаше гаснещата луна. Сегиз-тогиз зърваше звездите, парченца светлинки по небето. Вдъхваше уханния студен въздух и се извиваше под вълненото одеяло, търсейки утеха, желание и удовлетворение — всичко това от този мъж.
В метоха беше казал, че иска тя да зависи от него за всичко.
Беше спечелил.
Ръката му се плъзна по корема й, хълбоците й, по-надолу. Светът забави ход и притихна. Той проучи триъгълника от косми, който пазеше входа на нейната женственост, и това очевидно му достави невероятна наслада. Премести се още по-надолу, а тя притвори клепачи и се напрегна. Би могъл да я нарани, ако пипаше грубо. Би могъл да я възбуди, ако пипаше умело. И в двата случая наяве щеше да излезе нейната уязвимост. Любовта й към него бе нова, крехка, дали му вярваше до такава степен?
Той положи върху челото й устни, леки като перце, сетне върху притворените клепачи. С равна деликатност я разтвори и я докосна. Лекичко. О, той бе тъй нежен, внимаваше да не я заболи и я тласкаше към… ах, колко хубаво. В нея се образува горещо ядро, което потече като минералния извор. Не искаше той да узнае, но нямаше как да му попречи. Силен като околните борове, Даниор я държеше отворена с тялото си. Тя стискаше ръцете му, неспокойно въртеше глава, обви крак около неговия, плъзна стъпалото си по бедрото му.
Даниор задържа ръката си, въздържана и решителна, и щом влагата го намокри, изглеждаше… насърчен. Доволен. Търсещият му пръст се раздвижи по-наблизо… вътре.
Еванджелин заби пръсти в кожата му, рязко отвори очи и скитащият й крак се закова върху пелерината.
Не беше проронила думица, но въпреки това той й изшътка да мълчи:
— Няма да те заболи.
Не я питаше, а командваше, но както винаги, не я излъга. Не я заболя, само че… беше й толкова странно. Чуждо. Екзотично.
Непознато.
Вкара пръста си докрай и притисна длан към отвора й. Тя стегна бедра, а отвътре мускулите й се свиха, за да го принудят да излезе, обаче… чу го как преглътна.
— Била си създадена за мен — зашепна Даниор. — Била си предназначена да ми доставяш удоволствие.
Любовта я превръщаше в глупачка и от възбуда тя едва успя да проговори:
— Ами ти? Бил ли си предназначен да ми доставяш удоволствие?
— Аз ти доставям удоволствие.
Така си и мислеше, обаче отговорът я порицаваше като шесто чувство, вълшебно и неземно, с прекалено нова чувственост, за да бъде ясно определена. Еванджелин би искала да я изследва, но предпазливостта я караше да се въздържа. Какво да каже в своята трескавост? Какво да стори?
Сякаш чул съмненията й, Даниор изгъргори:
— Толкова силно те желая, че едва се сдържам. Искам да размахваш ръце под мен, да стенеш в ухото ми, да ме дереш като разгонена лъвица. Кълна ти се: колкото и да ти хареса, няма да се самозабравя. Ти си мъничка и деликатна, а аз — голям и упорит, обаче никога не съм си губил ума по жена, няма да го направя и сега. Не и когато е толкова важно ти… да намериш задоволство с мен.
— Значи няма да ми се смееш? — Божичко, откъде се беше взела тази несигурност?
— За нищо на света. Даже ако ти се смееш на мен.
— Не мога да ти се смея. — Да се смее на принца, който искаше да завладее кралството си, народа си и в последна сметка — нейното сърце? Никога. С лека завист добави: — Ти имаш всичко.
— Още не, но ще го имам. Заклевам се. — Даниор бавно извади пръста си.
Смътното й чувство на разочарование се разсея, когато Еванджелин си даде сметка, че той вече не се дърпа от нея. Триеше се в нея и проникваше във влагата между краката й, само че ръцете му сега бяха до главата й.
Прегърна я, обвивайки двамата в пашкул, така че да съществуват само един за друг. Намести бедрата й около задника си. Неизбежно се притисна в нея. Напрежението нарасна. Това не беше пръстът му и поне за едно нещо бе прав: голям беше. Когато навлезе в нея, тя го сграбчи здраво. Дишането й излизаше на дрезгави хрипове. Болеше я.
Той го разбра.
— Дръж се. Просто се дръж за мен. Няма да спра, дори ако настъпи краят на света, но се кълна, че ще те ощастливя.
Не изчака съгласието й, а неумолимо продължи да навлиза в нея. Еванджелин би се съпротивлявала, но той я беше приклещил и не й даваше да мръдне. Опита се да го предупреди:
— Несъразмерни сме. Не можеш да го направиш.
Той не престана. Даже не си направи труда да й отговори.
Вбесена, Еванджелин заби нокти в якия му гръб. Той изръмжа, спря се, отдръпна се… малко. И се завърна. Не тласкаше. Не бързаше. Владееше Еванджелин и цялата ситуация, и нагаждаше действията си според това. Стигна до преградата в тялото й. Щурмува напред, когато тя си мислеше, че няма повече «напред».
Този тип не знаеше кога да спре. Не той страдаше, а тя. Еванджелин свирепо го прокле. Сълзите се стичаха по бузите й, докато го ругаеше на серефински и немски, китайски и английски, с речник, усвоен от книгите и от сиропиталището. Той ги обърса с длан и продължи да се движи. Да я пронизва. Беше достигнал дълбините й, но не преустанови действията си. Мъчението й. Еванджелин не знаеше какво търси той, но искаше да спре, защото я болеше. Болеше… но сега не чак толкова.
Напук, това я влудяваше. След всичкото това страдание сега ли щеше да я ощастливи? Не. Категорично не.
Еванджелин яростно зашава, бутайки го, ръчкайки го, налагайки го с пестници. Мъчеше се да се измъкне. Ако той си въобразяваше, че тя послушно ще приеме екстаза, жестоко се бе лъгал.
За съжаление, усилията й не му оказаха видимо въздействие. Даниор я държеше здраво и се извисяваше над нея. Тя не успя да набере инерция, но за сметка на това той сякаш набра сила. Устремът му нарасна, когато Еванджелин повдигна дупето си в опит да го отблъсне… или да го притисне към себе си.
Спойката от болка и удоволствие я объркваше и вбесяваше. Не разбираше собствените си реакции, не проумяваше как той е в състояние да предизвика такава промяна в тялото й. В нагласата й.
Дали не се беше побъркала? Присъедини се към него в движенията, отвори се за него, усещаше, че нещо й се предлага, искаше да го отблъсне.
Даниор изстена покъртително, и тя, каквато идиотка си беше, нежно го попита:
— Заболя ли те?
— Ти си разкошна — промърмори той с искрено търпение.
Като гръм от ясно небе на Еванджелин й просветна, че на него му харесва, когато тя се движи. Притежаваше силата да го накара да стене и онази съмнителна емоция, която тя наричаше любов, се разрасна, изпълвайки още едно самотно пространство в душата й. Отново се опря в него.
— Ето. Знаех си… — С непоклатима концентрация Даниор плъзна ръка надолу, повдигна краката й и ги намести около кръста си, така че само той да контролира скоростта, натиска и дълбочината на проникване. Сега всяко движение го довеждаше до съприкосновение с нови нервни точки в нея.
Еванджелин усети едно затягане в мъжественото тяло, което я обгръщаше. То съответстваше на промяната в самата нея. Тя се раздвижи, понеже трябваше, понеже не можеше да остане безучастна, понеже желаеше този проклетник да я удовлетвори час по-скоро.
Едно усещане я зашемети, потопи я във вихър от звуци и миризми. Неумерена в своята наслада, тя се бореше, докато той придържаше хълбоците й и я караше да го поема, както той прецени за добре, и това окончателно сътвори чудото. Тя го стисна с крака. Ръцете й бяха хлъзгави от пот, кожата й гореше от чисто удоволствие. Дъхът й съскаше, дробовете й едва издържаха на напрежението, а ниско в корема й се зародиха вълни, които я пренесоха в неговата кралска власт.
Последните думи, които чу на заспиване, бяха:
— Обичам те, Еванджелин. Обичам те.

 

21

 

— Любима, събуди се. Трябва да тръгваме. — Даниор бръкна под одеялото, положи длан върху рамото й и нежно го разтърси.
Еванджелин измърмори нещо на английски. Нещо, което звучеше като «махай се».
Той отговори на серефински:
— Не, любима, съжалявам, обаче се налага да станеш. Време е да поемем на път.
Този път тя примигна и се прозина, устните й се нацупиха като на недоспало дете и сърцето го заболя, че трябва да я събуди.
Когато я донесе тук снощи, тя беше изтощена и напрегната. Беше се събудила, за да се изкъпе и за да приеме неговите услуги — лапата за крака и любенето за тялото. А той не се заблуждаваше относно причината, която я бе накарала така сладостно да му се отдаде.
Болката, ракията и умората бяха отслабили съпротивата й. Той се беше възползвал от нея.
Утрото отдавна бе превалило и се налагаше да я събуди. Доближи уста до ухото й и изрецитира:
— Слънцето не може да грее. Птичките не могат да чуруликат. Целият свят тебе чака. — Би трябвало да се почувства глупаво от това, че имитира старата си бавачка, но нежността, която хранеше към Еванджелин, го освобождаваше от непривичното кралско достойнство.
За съжаление тя не беше впечатлена. Претърколи се и одеялото се изхлузи. Изящният гръбнак се показа чак до долу.
Когато я зърна за пръв път, Даниор моментално си помисли как ще му завиждат мъжете, докато върви подръка с нея към олтара и колко лесно ще изпълни брачния си дълг с такава атрактивна жена. Сега знаеше, че тя е силна телом и духом и с нея човек може да се люби, да се смее, да живее. Тя бе в състояние да се справи с неудобствата на пътуването и следователно с предизвикателствата, които щяха да изникнат пред нея и Даниор като млади монарси.
Не биваше да я изпуска. По всичко личеше, че има само един начин да потуши негодуването й.
Да я накара да се влюби в него.
Жените обичаха със сърцето, не с главата. Баща му гледаше да му го втълпи чрез многократни повторения:
«Откъсни свежо цвете и й го подай. Усмихни се хлапашки и я погледни в очите. Докосвай я по ръката, талията, гърба. Кажи й, че я обичаш. Когато една жена се облегне на рамото ти, това означава, че ти е в кърпа вързана.» — Старецът се приведе с хитър блясък в очите. — «Вдигаш й полата, търкулваш я едно хубаво в сламата. Тя ще си мисли, че е влюбена, а ти можеш да я оправяш, докато не ти втръсне.»
Даниор никога не бе обръщал внимание на казаното от баща му, но преди никога не се беше чувствал отчаян.
— Снощи ти изпрах дрехите. Сега са чисти и сухи. — Прокара пръст по гръбнака на Еванджелин надолу към закръгленото дупе. Беше държал същото това дупе в ръцете си, докато я повдигаше с тласъците си, и копнееше да го зърне.
Тъкмо се накани да смъкне одеялото докрай, когато тя се просна по гръб и го придърпа до раменете си.
Разбира се. Не искаше той да види белега, който доказваше, че е неговата принцеса.
Да, беше се възползвал от нея, наговори й сладките лъжи, които смяташе, че тя иска да чуе, но се утеши, че е било в името на добра кауза. Разкритието беше едва след три дни и Етелинда не можеше да откаже да изиграе своята роля. Трябваше да признае, че е принцесата и да склони да му стане съпруга, или всичко беше загубено.
Докато пътуваха заедно, Даниор мислеше, че тя ще се примири с участта си. Вместо това Етелинда все по-упорито настояваше, че не е принцесата и разправяше невероятни измишльотини за потеклото си. Телохранителите слушаха и може би поне единият жадуваше да ги предаде, и ако този неверен брат разпръснеше съмнения относно самоличността на Еванджелин, Даниор нямаше как да избегне кризата само с воля и подготовка.
Хвърли поглед към слабия огън, който бе наклал край вирчето. Тънката струйка пушек се смесваше с парата, надигаща се в мразовития въздух, и Даниор се боеше, че някой може да надуши миризмата на горящи борови клонки.
Тя трябваше да стане и да потеглят.
— Еванджелин, улових заек. Пека го. Усещаш ли аромата?
Тя не помръдна, обаче стомахът й изкурка.
Аха. Може би не се беше разбудила напълно, обаче го чуваше.
— Набрах боровинки. — Той проточи думата, наслаждавайки се на вкуса й. — Не ти ли се хапват боровинки?
Тя тихичко изхленчи и стомахът й пак изкурка. Спеше й се, но гладът надделяваше.
Даниор бодро добави:
— Нищо не ми пречи да си ги изям самичък.
Косите й очи рязко се отвориха: кафяви като махагон и искрящи от раздразнение.
— Добре де. Ставам.
Стомахът й за трети път изкурка и той се ухили от ухо до ухо. Тя обаче не се усмихна. При всичките си кралски достойнства бъдещата му съпруга зле понасяше глада.
Тя го удостои с кралско презрение и погледът му помръкна. Как смееше да отрича знатното си потекло? Не си приличаше много с момиченцето, което помнеше, обаче беше виждал това изражение на десетина портрета в Двореца на Двете кралства, където щяха да се венчаят.
— Обърни се с гръб и ще стана — долетя надменният й глас.
Даниор откри в себе си останало скрито досега желание да я закача и дразни, да откаже да се обърне и да я гледа как се бори да запази достойнство под зоркия му поглед. Само дето неловкото усещане между лопатките го предупреди, че е време да се размърда. Трябваше да заведе Еванджелин в Плезонс, където тя щеше да бъде в безопасност, а не да й се блещи като някакъв ориенталски паша, отдал се на разгул.
Снощи той беше предявил претенцията си, а освен това открай време е бил въздържан любовник. Подобна игривост беше неуместна. Даниор се изправи и се поклони:
— Както наредите, Ваше Височество.
Клекна при огъня, за да обърне шиша. Заекът цвърчеше, в пламъците капеше мазнина. Еванджелин само трябваше да си сложи дрипавата рокля. Тогава щеше да я нахрани и да потеглят на път.
Навярно бе редно да й покаже на кой храст е изсушил дрехите й. Ала когато се озърна, установи, че дрехите ги няма. Теглен от неустоима сила, той прикова поглед към фигурката, вървяща към вирчето. Беше се завила в одеялото и притискаше роклята към гърдите си.
Не беше гола, както си я представяше: съблазнителна Афродита, облечена единствено в златна светлина. Загръщаше я грозно кафяво одеяло, а тя си беше все така прелъстителна.
Отклони поглед към хваналото хрупкава коричка зайче. Обаче я чу как се плиска във водата и пак се извърна.
Еванджелин явно не му вярваше, защото бе провесила одеялото на дърветата помежду им.
Дявол го взел! Вбесяваше го недоверието, олицетворявано от завесата. Какво от това, че беше оправдано? Тя бе неговата жена и като се изключат няколко формалности — негова съпруга. Обясни й се в любов. Посвети я в ритуалите на удоволствието. Би следвало да му вярва безрезервно. Защо се противеше?
И след като сме на темата: защо той бе толкова… толкова… недоволен?
Залюля се на пети. Цял живот нарочно бе сдържал желанията си. Не бе срещнал жена, която да го накара да се самозабрави в любовния екстаз. Такива прекалености бяха в стила на баща му, а Даниор много се постара да не го повтори в нито едно отношение. Оставаше трезвен дори в най-интимната прегръдка. Даряваше дамата с наслада, а себе си — с оргазъм, но никога не се раздаваше докрай. Мъж, който очаква твърде много, е лаком, а лакомията не вещае нищо добро.
Но през изминалата нощ за малко не се беше отпуснал.
Не можа. Не го направи. Беше първият път на Еванджелин и само животно би я употребило с енергичността на необузданата възбуда.
Обаче страхотно му се искаше. Почти му бе непосилно да се сдържа, а дори сега, на дневна светлина, искаше… нещо повече.
В Шато Фортюн акта на целуването я беше хвърлил в смут. Дори сега Даниор не успя да сподави усмивката, която изкриви ъгълчето на устата му. Обвини го, че я е олигавил. Де да знаеше къде копне да я оближе! Щеше да бъде смутена не, ами направо ужасена.
Обаче бе показала, че усвоява бързо и снощи онези първи частички желание бяха разцъфтели във великолепна сласт. Пак щяха да разцъфтят.
Издърпа ножа от кобура в ботуша си и го остави на плоския камък, който щеше да послужи за поднос. Заслуша се как тя се плиска във вирчето. Зафантазира си как отива при нея, хваща я за ръка, отвежда я обратно в постелята и й разкрива истинското си аз.
Затвори очи и се пребори с подтика. Толкова лесно щеше да бъде. Едно нищо и никакво си одеяло беше преграда… едно одеяло срещу съзнанието, че ако развърже звяра в себе си, ще потърси своята женска и ненаситно ще я обладае, докато двамата не загинат в пожара на лумналата страст.
А Еванджелин бе неговата женска.
— Готов ли си?
Даниор отвори очи и се вторачи в жената, застанала срещу него оттатък огъня. Леко зъзнеше под одеялото, с което се бе наметнала, но иначе си бе облякла дрехите — дрехи, които съвсем се бяха скапали. Полите на роклята бяха оръфани. Триъгълни дупки показва къде платът се е закачил за храст или вейка. Предницата бе разкъсана на две, коляното й стърчеше, едва покрито с прозрачна фуста, опърпана колкото полата. Кожата й бе оросена от банята, а роклята прилепваше по краката и гърдите й.
За мъж, изправен на ръба на самообладанието си, тя представляваше почти непреодолимо изкушение. А даже не го съзнаваше, понеже имаше очи само за заека.
— Какво? — попита той.
— Готов ли си? — Тя клекна срещу него. — Можем ли да закусим?
Покъртен от образите, които умът му бе извикал за живот, Даниор мълчаливо прецени дръзко издаденото напред коляно и се зачуди дали Еванджелин някак не предусеща страданията му и не го измъчва нарочно.
— Никога не съм имала такъв вълчи апетит. Сигурно е от надморската височина, чистия въздух или от… от чистия въздух. — Тя седна на един пън и надипли полата си така, че да покрива краката й. Стрелна го с поглед и събра краищата на одеялото. — Собственоръчно ли хвана заека? Знам как се прави примка. Веднъж четох за това. В такъв случай си станал от доста време. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, бях каталясала, но сега съм много по-бодра. Раната ми се е затворила като по магия. Тези билки са много ефикасни.
Носеше старите си пантофки. През разпраната подметка Даниор видя, че след банята тя си е сменила превръзката. Трябваше да я прегледа, но… не бе в състояние да я докосне. Не още.
— От друга страна, причината не е в билките, нали? Спомням си подмятането на Рафаело за кралското докосване, а съм достатъчно начетена, за да съм наясно с древното суеверие. Докосването на краля лекува, права ли съм?
Даниор бавно извърна поглед от един триъгълник оголена кожа на деколтето й, изпъшка и отвори торбата. Затършува вътре, извади сухарите и ги постави на сгорещените камъни около огъня. Свали шиша със зайчето от импровизираната скара и го сложи при сухарите.
— Много си скромен — подхвърли Еванджелин. — Повечето мъже тутакси биха се похвалили с подобен талант, а раната ми определено е заздравяла много. Оправила се е достатъчно, за да вървя сама надолу по пътечките.
Даниор забеляза, че тя леко се полюшва, сключила ръце над коленете си, и си даде сметка, че обичайно резервираната госпожица плямпа. Не го поглеждаше в очите, а очевидно й беше неудобно да мълчи. Разбира се. Бе нервна, не знаеше етикета за държание между мъж и жена, изпитали заедно най-голямата интимност.
Може би се страхуваше, че отново ще й налети.
Може би четеше мислите му.
Той решително озапти похотливостта си и каза:
— Това са бабини деветини.
Еванджелин го загледа с широко отворени очи: кошута на ръба на бягството.
— Кралското докосване. Това са бабини деветини. — Сервира нежните късчета заешко с шепа боровинки върху парче дървесна кора, влагайки в тази проста работа цялата си концентрация. — Както и повечето истории, свързани с нашата монархия, но те са традиция и ни придават показен блясък, а тъкмо традицията и блясъкът свързват нас с народа и народа с нас. — Даниор забеляза, че неотложната нужда да я обладае намалява, докато приказва. Изпита удовлетворение, че изразява мнението си пред единствената жена, която можеше да го оцени подобаващо.
— Значи смяташ, че твоята върховна власт се крепи на един мит? — невярващо попита Еванджелин.
Като внимаваше да не докосне пръстите й, Даниор й връчи импровизираната чиния.
— Нашата върховна власт, и ако не смятах така, трябваше да вярвам в магията.

 

22

 

Еванджелин задържа чинията на коленете си и вкуси първата си хапка от заешкото, втората си хапка… чертите й се изгладиха, лицето й се разведри от наслада. Даниор си помисли, че не го е чула, защото е била много гладна, но тя вдигна поглед от яденето и се вторачи в него.
— Не разбирам. Ами Разкритието? Ако това не е магия, какво е?
Еванджелин напъха няколко шепи боровинки в устата си и докато я гледаше как дъвче — изискана и прегладняла, упорита и дръзка, всичко, което искаше от своята принцеса — му хрумна една идея. Толкова подла идея, че баща му би могъл да се гордее.
Уж небрежно, Даниор си сервира и се подпря на един камък.
— Убеден съм, че цялата история е подозрителна.
— Подозрителна ли?
— Преди хиляда години един крал и една кралица се скарали толкова лошо, че страната била разделена на две половини, образувайки отделни кралства.
— И какво му е подозрителното на това? Записано е в историческите летописи на всички околни княжества. — Тонът й се промени, стана по научному сух. — Исторически погледнато, такива схизми не са необичайно явление. Селяните се заклевали във вярност на феодала, който ги бранел от разбойници. Щом кралят и кралицата не са можели заедно да защитават поданиците си, разцеплението е било неизбежно и по всяка вероятност е било в интерес на земеделците, които са образували гръбнака на феодалното владение.
Даниор я гледаше как му разяснява устройството на средновековното общество, забеляза, че очите й се оживиха и реши, че поне за ученето не го е излъгала. Очевидно обичаше фактите.
Другите момичета в манастира сигурно са я подкачали за нейната начетеност, защото тя го стрелна с виновен поглед и измърмори:
— Прощавай.
— Защо?
— Досадно е.
— Не и за един бъдещ крал.
Под носа си Еванджелин измърмори нещо.
Даниор отгатна какво.
— За надут ли ме считаш?
— Откъде се сети, че… — Тя натъпка устата си с парче сухар и предизвикателно го схруска.
— Сърцата ни са едно. — Ако не сърцата, то поне умовете. Беше започнал да проумява как работи съзнанието й — полезно средство при взаимоотношенията му с непредсказуема жена като Еванджелин.
Очевидно мисълта, че са слели сърца не я изпълни с възторга, който той очакваше или който баща му предричаше. Даже изглеждаше учудена, когато свърши да дъвче.
Гръм и мълнии! Тази принцеса не можеше ли да реагира като нормалните жени? Защо все трябваше да измисля нови начини, за да се разправя с нея?
Тя преглътна, стисна една боровинка между оцветените си в лилаво пръсти и съсредоточи цялото си внимание върху плодчето.
— Кое от легендата за Двете кралства ти се струва подозрително?
— Глупостите за Санта Леополда.
— Не вярваш в Санта Леополда? — Тя стисна пръсти, смачквайки зрънцето, и Даниор не успя да прецени дали е ужасена от похабената боровинка или от неговото богохулство.
— О, вярвам, че някой е поставил короните и скиптрите в кристалното ковчеже и е използвал специален катинар за заключването му. — Той вдиша и изпитателно погледна Еванджелин. — Тази жена откраднала пръстените с кралските печати.
— Откраднала ли? — В тона й се съдържаше обвинителен уклон. — Не ги е откраднала. Те са под кадифето, върху което са положени скиптрите.
Даниор отхапа от заека. Еванджелин се хващаше в капана му и даже не го усещаше.
— Недоказуемо, тъй като пръстените не могат да се видят.
— Леона ми каза, че Санта Леополда поставила пръстените под скиптрите, а по всичко изглеждаше, че Леона познава историята на Двете кралства. — Еванджелин се ококори от възмущение, но продължи да си къса месце от кокалите. — Откъде ти е хрумнало, че Санта Леополда ги е откраднала? Защо мислиш, че специален катинар заключва ковчежето? Легендата гласи, че когато тя го затворила, лумнал огън и запечатал отвора на капака.
— Чрез магия — присмехулно изрече той.
— Нали знаеш, че е невъзможно да се отвори.
— Не е невъзможно. — Искрено беше убеден в това.
Тя лекичко почука с кокалчетата на пръстите си по дъската и едва не събори храната на земята — несъмнен знак за възбудата й.
— Преди седемстотин години ковчежето било откраднато от рода Леон — твоя род. То престояло във вашата семейна крепост два века. Ако ковчежето е можело да бъде отворено, досега предците ти да са го сторили и да са предявили претенциите си над кралството.
— Не можеха, защото това би опровергало пророчеството.
— Пророчеството гласи, че всеки, отворил кристалното ковчеже, има право на короната, на титлата крал или кралица, както и да се зове обединител на Двете кралства.
Капанът почти беше щракнал. Даниор изпита едно много фино облекчение.
— Това ли гласи пророчеството?
— Чудесно знаеш — търпеливо рече тя, проявявайки благодушие. — И недей да ми казваш, че никой от предците ти не се е опитвал да отвори ковчежето! Чух, че по някое време даже са го пускали върху скалите от най-високата кула на замъка.
Даниор свърши да се храни и захвърли дъската си в огъня.
— И аз така съм чувал.
— А то все не се разбивало.
Огнените езици лумнаха високо, докато превръщаха на пепел кората и кокалите. Даниор се втренчи в оранжевата светлина. Как само се беше издала Еванджелин!
— Англия е известна с това, че е самодоволна и безцеремонна страна. Откъде си наясно с такива подробности за едно незначително и далечно кралство?
— Леона ме научи на всичко, което знам за Баминия и Серефина.
— Езикът, историята и преданията.
Еванджелин долови неговия скептицизъм, понеже се защити:
— Уф, защо не вземеш да ми повярваш? Не се съмняваш, че съм се научила да се спускам по кула с въже, да ритам мъжа, където най го боли, да…
— Как правят любов мъжът и жената?
Страните й се обагриха в пурпур, но тя срещна погледа му, без да трепне:
— Да, и това го научих от книгите. Тъй че защо не ми повярваш, че Леона обичаше да ми разправя за Двете кралства? Навярно е била серефинка или баминка в заточение след революцията и й се е приказвало за родината.
— Всичко е възможно. — Пет пари не даваше за нейната измислена Леона. Важното беше, че тя се издаде. Поне веднъж щеше да я накара да си признае истината.
— По въпроса за правенето на любов…
— Нарочно гледаш да ме разсееш! — извика Еванджелин.
Объркваше го с криволиците на съзнанието си, може би не я разбираше добре, както се бе надявал.
— Да те разсейвам ли?
— Не искаш да си признаеш, че семейството ти е откраднало ковчежето и го е пускало на скалите в презрян опит да се докопа до владичеството над Двете кралства, без рода Шартриер да му се бърка!
Издаде я искреното й възмущение. Обзе го задоволство.
Навярно бе забелязала самодоволството, изписано на лицето му, защото насочи към него един тънък и омазнен пръст:
— И да разкараш тая физиономия! Сърдя се, понеже съм англичанка, а не принцеса. Англичаните винаги заемат страната на онеправданите.
— Разбира се — вежливо се съгласи Даниор.
— Ти можеш да докараш човек до лудост. — Тя бавно си пое дъх. — Жената, която се омъжи за теб, ще има да се кае какво чудо си е докарала на главата.
— Няма да го допусна. — Улови погледа й през маранята, създадена от огъня. — Жената, която се омъжи за мен, ще има да се радва на щастието си. Ще й поставя това изискване.
Еванджелин го предизвика с вирване на брадичката.
— Невинаги получаваш каквото искаш.
— Този път ще го получа. — Седяха и единият мълчаливо изпитваше силата и характера на другия. Никой не отстъпваше. Накрая Даниор кимна: — Ти, мила моя, си моята бъдеща принцеса.
— Не съм ничия принцеса. Санта Леополда е пророкувала, че хиляда години ще изминат, преди принц и принцеса да се родят в подходящото време, за да се венчаят, да осъществят пророчеството и да обединят страните. А сега, вместо да търсиш принцеса Етелинда, за да поемеш командването над царствата, си седнал да се препираш с мен. — Тя заровичка из костиците от зайчето за последните боровинки. — Не съм принцесата и не мога да отворя кристалното сандъче.
Щом се тревожеше дали ще успее да отвори ковчежето, ако това бе причината да отхвърля съдбата си, той я разбираше добре и щеше да уталожи опасенията й.
— Няма да ти се наложи. Аз ще го направя.
— Как? — Тя посочи с ръка. — На път сме към Плезонс. Да предположим, че сме успели да стигнем дотам, без да ни убият. Да предположим, че са ни завели в Двореца на Двете кралства, където да си отпочинем и да изчакаме до нашата сватба. Да предположим, че сме станали в утрото на Разкритието, облекли сме се в одеждите на нашите предци и сме излезли на градския площад. Да предположим, че сме изкачили катедралните стъпала и стоим пред стълпотворението от Баминия и Серефина, което се е събрало да види чудото. Да предположим, че заедно положим длани върху кристалното ковчеже и нищо не се случи.
Даниор стана и отиде при вирчето да си измие ръцете.
Гласът й придоби умолителна нотка:
— Поне за момент да предположим, че аз съм права, а ти си крив. Да предположим, че не съм принцесата. Магията няма да подейства. Тълпата ще ни убие.
Даниор разтури леглото от клонки, сгъна пелерината и одеялото.
— И то само защото си дебелоглав пън.
Еванджелин настръхна от яд, обаче той удостои обидата с вниманието, което заслужаваше. Тоест, с нулево внимание.
— Дебелоглав пън? — Даниор прибра одеялото в торбата. — Напротив. Аз съм необикновено умен.
Развълнувана, тя хвърли чинията си в огъня.
— Още по-зле.
Той взе билките и отиде при нея.
— Време е да прегледам крака ти.
— Наистина не ме боли… — Гласът й секна пред неговата решимост. — Май няма шанс да ти избягам.
— Никога не е имало. — Даниор клекна, събу пантофката и разви бинта. Раната действително беше добре. Краищата на тънкия червен прорез изглеждаха чисти, под кожата не беше набъбнала гной. Еванджелин беше здрава млада жена, горещият извор и сярата бяха прочистили раната, а майското биле бе оказало целебен ефект.
Не му убягна неговият принос: добре беше отстранил мръсотията и песъчинките, които биха причинили възпаление. Това не беше прочутото кралско докосване, възхвалявано от бабите, а докосването на здравия разум и придобития на бойното поле опит.
Повдигна крака на Еванджелин и залепи целувка на стъпалото.
Тя рязко се дръпна.
— Защо го направи?
— Кралското докосване ще те изцели. — По-добре да й говори смешки, отколкото тя да разбере колко е закопнял да целуне други, по-скришни местенца от нейното тяло.
Навярно Еванджелин усети копнежа му, защото каза:
— Да тръгваме. Днес мога да ходя.
— Но само малко — съгласи се той. Отвори буркана, разбърка зелената смес и наложи лапа върху ходилото й.
Тя вдъхна финото ухание на джоджен.
— Какво е това?
— Кралско майско биле.
— Сериозно? — Тя бръкна в буркана и взе мъничко от сместа на пръста си. Помириса и измърмори. — Страхотно. Расте единствено в усамотените долчинки на тези планини. Чувала бях за нея, но не я бях виждала.
Крайно усамотени долчинки, помисли си той. Ако знаеше докъде е бродил, за да намери рядкото растение, щеше да се удиви на старанието му.
Бог да я благослови, дори сега не знаеше, че би сторил всичко за своята бъдеща булка.
Извади от торбата ботинките и чорапите, които му бяха дали добрите калугерки. Докато развиваше чорапите върху стъпалата на Еванджелин, каза:
— От първата революция, когато видях родителите си… разчленени… от бомба…
Еванджелин леко го помилва по косата.
— … сънувам кошмари как с бъдещата си съпруга стоя пред грамадно, безлико стълпотворение. Ясно виждам как съединяваме ръце върху кристалното ковчеже. То не се отваря и аз чувам подигравките на тълпата. Представи си моята безпомощност, когато любимата жена пада, покосена… — косъмчетата на ръцете му настръхнаха, — … а аз не мога да си пробия път до нея.
— Охо, в такъв случай не съм ти притрябвала. — Само че в тона й личеше тревога.
— На всяка цена трябва да имам до себе си истинска принцеса, защото ще се оженя за нея, а не защото вярвам в магията. Така ще гарантирам целокупността на кралското родословие. А принцеса Етелинда е длъжна да бъде там, за да изпълни пророчеството, както е известно на народа.
— Какво ще рече «както е известно на народа»? — изпълни се с подозрения Еванджелин.
Даниор внимателно завърза ботинките й.
— Може би е редно да кажа, че твоят кураж те бележи като принцесата, но ти ще ми отговориш, че знатната кръв не гарантира непременно наличие на смелост, нито пък обикновеното потекло — отсъствието й. В това отношение ще си права, защото съм срещал сърцати жени от всички обществени прослойки. Може би е редно да кажа, че твоята начетеност и таланти те отличават като кралска особа, но ти ще ми отговориш, че това са последиците на бунт срещу едно безрадостно детство. А аз никога не бих тръгнал да отричам, че огънят, който разтапя свещта, също така калява стоманата.
Той се изправи, улови я за ръката и я накара да стане.
— Проверих те как ли не.
— Проверявал си ме? — Тя неловко се размърда в ботинките.
Като я придържаше с длан на талията, Даниор съобщи вестта колкото се може по-деликатно:
— Ваше Височество, вие знаете тайните, известни само на принцесата.
Тя го загледа с възхита и ужас.
— Какви тайни? Какво говориш?
— В Двете кралства е обществено достояние, че кралските печати се загубили, когато държавата се разцепила на две. Завладяна от гняв и мъка, Санта Леополда ги скрила и те никога няма да се намерят.
— Леона ми разказа нещо съвсем различно.
— Леона, както я наричаш, е била права. Печатите са скрити под скиптрите и не се виждат. Но само малцина избрани от кралската фамилия са наясно с това.
— Може би тайната не е толкова голяма, колкото си мислиш — войнствено се защити Еванджелин.
— Освен това ти цитира пророчеството правилно.
— Всички знаят пророчеството.
— Всички си въобразяват, че го знаят — поправя я Даниор. — Единствено в Книгата на Санта Леополда е записано, че всеки, който отвори ковчежето, има право да бъда коронован и да обедини Двете кралства.
Челото й се намръщи в потресаваща имитация на сконфузване.
— Книгата на Санта Леополда ли? Не помня да съм чувала за подобно нещо.
— Книгата на Санта Леополда е заключена в подземието на крепостта Шартриер, а това подземие бе открито едва преди дванайсет години.
— Дванайсет години? Тогава не беше ли видял за последно…?
— Теб, малка Етелинда.
Тя простена и затули с ръка челото си.
— Помня, че ни оставиха сами, за да разгледаме книгата. Помня как заничах зад рамото ти, докато ти четеше на глас пророчеството. Не във варианта, известен на всички, а оригинала, написан от ръката на Санта Леополда с нейния разкривен почерк.
— Оттогава мнозина са го прочели!
— Страниците се разпадаха, щом ги отгръщахме.
— Магия ли?
— Старост.
Еванджелин се отдръпна от него.
— Защо да ти вярвам?
— Да обсъдим ли историята как семейството ми се опитвало да разбие кристалното ковчеже, като го пускало върху скалите?
— Със сигурност всички знаят това.
— От шестстотин години тази история се разправя под сурдинка в рода Шартриер, защото е всеизвестно, че някой ден ще настъпи Разкритието и за благото на народа всички следи от противопоставяне между нашите семейства трябва да бъдат заличени.
— Леона ми разказа… — Гласът й секна.
— Ах, да. Твоята благодетелка Леона, чието име е толкова близко до «Леополда».
— Не си я съчиних! Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол и те уверявам…
— Три неща. — Той напъха три повдигнати пръста в лицето й. — Три сведения, които са били предавани тайно, от поколение на поколение, в кралските фамилии. След такова доказателство смееш ли да си въобразяваш, че ще ме убедиш как не си Етелинда Марцелина Фелисия Еванджелин Дезире, принцеса на Серефина?
Тя разтвори широко серефинските си очи.
— Мили боже, нима тя носи даже името ми?
Вбесен от това постоянно, неоправдано, нелепо упорство, Даниор яростно се отдалечи от нея. С крак започна да рита буци пръст по огъня, докато той не започна да дими и не загасна.
Беше доказал, че тя е принцесата заради нещата, които знае. Беше я любил с великолепна въздържаност. Даже беше действал срещу принципите си, обяснявайки й се в любов.
Какво още искаше проклетницата?
С ботуш блъсна горещите камъни.
Как да я убеди, че тя с радост трябва да признае истинската си самоличност?
Избра един клон за метла. Тогава внезапно получи озарение.
От какво се страхуваше Еванджелин?
Тя още стоеше на същото място с прегърбени рамене и издадена долна устна.
— Твоята Леона каза ли ти как се отваря ковчежето?
Еванджелин безмълвно поклати глава.
— Не с магия, обещавам ти. Помниш ли къде се пази то?
Тя се наежи и каза:
— Не е нужно да ме обиждаш. То е в катедралата и над него вечно бди въоръжена стража.
— Разглеждал съм това ковчеже от всеки ъгъл. Веднъж дори ми се удаде да го подържа в ръце. По кристалния ръб има толкова малка ключалка, че е невидима за човешкото око. Поръчах да ми направят миниатюрно лостче, което влиза в прореза, и с него ще я отворя.
Никак не изглеждаше успокоена, както се бе надявал. Даже се разтревожи.
— Ако се притесняваш, че няма да отворим ковчежето и народът ще ни се нахвърли, ако заради това отричаш коя си, ще ти се закълна в гроба на майка си. Ние заедно ще отворим ковчежето и заедно ще бъдем крал и кралица.

 

23

 

Часове по-късно, на бреговете на едно ручейче посред вековна борова гора, Еванджелин си даде сметка, че трябва да избяга от този човек, и то възможно най-скоро.
— Остани тук. — Даниор я улови над лакътя и я настани върху влажния, обрасъл с мъх бряг. — Ето тук отпусни другия крак.
— Както желаеш. — Тя се разкрачи над ручейчето.
Той стъпи с гигантските си крака отзад, прегърна я през кръста и я притегли до себе си. Гръмовният му глас отекна в ухото й:
— Това са вечните извори на река Плезонс. Заедно сме стъпили с единия крак в Баминия, а с другия — в Серефина.
— О! — Тя затъваше — в калта, в лъжите, във фантазиите да доживее живота си с Даниор. Ако час по-скоро не му избягаше, Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол щеше да изчезне безследно и на нейно място да се появи кралица Еванджелин.
Дрипавите ръкави на Даниор бяха навити до лактите. По мускулестите му и талантливи ръце растяха косъмчета.
— Ако тръгнеш надолу по течението на това поточе, ще видиш, че се събират води от сто други извора и те образуват реката, която тече през града. Заедно можем да обединим народа и да превърнем държавата в мирна и благоденстваща.
Сега разбираше защо се е осмелил да спре тук, въпреки стремежа си да заобиколи Доминик. Искаше да й втълпи идеята си, а това древно и значимо място бе наситено с внушения.
Добре го беше измислил.
— Значи този ручей тече чак до Плезонс?
— Чак дотам.
Кралица Еванджелин. Какво му бе лошото? Щом кристалното ковчеже не бе омагьосано, както бе уверен Даниор, и щом можеше да бъде отворено, нямаше да има грахово зърно под дюшеците, нямаше да има изпитание за истинската принцеса.
Някой трябваше да осъществи пророчеството, за да накара народите на новонаименуваната държава Сереминия да решат, че се е изпълнила съдбата им. Щеше да извърши добро дело, като помири двете разкъсвани от войната страни, защото истинската принцеса не желаеше този висок пост.
Сега, присмехулно рече едно гласче в главата й. Истинската принцеса не го иска сега.
— Ще последваме ручейчето до село Бланка.
— Ами ако Доминик ни е устроил засада там?
Той плъзна длани по ребрата й и спря точно под гърдите.
— Не бой се. Ще внимаваме, обаче тамошните селяни са ми верни.
— Доминик може да им напакости.
— Тези хора ще се бият, ако трябва, но ние няма да злоупотребим с гостоприемството им. Ще вземем лодка, за да стигнем максимално бързо до Плезонс, така че пак повтарям: не се страхувай.
— Не се страхувам — отговори Еванджелин, но всъщност не го слушаше.
Умът й работеше по задачата с избягалата принцеса: какво ще стане по-нататък? Какво ще стане, ако принцесата се опари в реалния свят и открие колко е трудно да бъдеш обикновена жена? Дори заможните дами се тревожеха за спазването на приличието и доброто си име, та дори и за своята безопасност. Еванджелин доста бързо бе установила това.
Какво щеше да стане, когато принцесата се върне, за да поиска своето законно владение и докаже коя е? Даниор щеше да се отдръпне с погнуса от Еванджелин.
А тя не би могла да понесе погнусата му.
— Оттук колко има до Плезонс? — Гласът й беше дрезгав.
Топъл и жизнен, същински юнак, Даниор я прегърна силно.
— С божията помощ още утре ще бъдем там.
— С божията помощ — вяло повтори тя.
Умът й вреше и кипеше, обмисляйки затруднението, в което бе изпаднала.
Ами ако нещо лошо се е случило с принцесата? Бог знаеше, че това съвсем не е изключено. Доминик се беше развихрил и такава вероятност съществуваше. Ако Даниор наистина търсеше принцесата, би могъл да я спаси от някаква гибелна съдба.
Тогава щеше да бъде благодарен на Еванджелин.
Той притисна длан о корема й:
— Преди годината да е изтекла, ще си имаме син. Може би вече сме го направили.
— Дъщеря — машинално го поправи Еванджелин. — Ще раждам само дъщери.
Сигурно се беше побъркала: да води такива спорове…
— И на дъщери ще съм доволен. — Гласът му беше сладък като крем с канела. — Поне десетина бройки.
Шокирана от скандалния му отговор, Еванджелин се възпротиви:
— Най-много три.
— Осем.
— Шест.
— Дадено. — Смехът му отекна, топъл и дълбок.
Усмивка изгря на устните й. Тя строго си каза да престане, обаче този мъж я влудяваше, обсебваше. Как само съумяваше да изтъче необятни мечти само с крехка паяжина от думи! Даже й каза, че я обича.
Обича я. Какъв момент бе това! Кадифена нощ, бездънна страст, а неговият гръмовен глас шепнеше накъсано «Обичам те, Еванджелин».
Докато е жива, ще къта на скришно място този миг.
Не че му вярваше. Никой никога не я бе обичал. Никой в сиропиталището и даже не Леона. Леона… Еванджелин едва го проумяваше, обаче Леона я използваше за някаква своя цел. Не й беше споделила за революцията, очевидно избухнала през 1796-а, по време на която били убити владетелите на Баминия и Серефина. По-лошо, Леона й бе наговорила тайни. Откъде ги е узнала? Дали не си е давала сметка какви неприятности ще докара на главата на своята нищо неподозираща възпитаница?
Тайни. Даниор твърдеше, че историята, с която Еванджелин бе запозната, е достояние единствено на кралските фамилии. Въпреки че му бе изгодно да я излъже, тя му вярваше.
Еванджелин му вярваше, защото той никога не лъжеше.
С изключение на обяснението му в любов. Би сторил всичко за народа и царството си, даже би компрометирал честта си, за да оплете жената, която според него държеше спасението на неговата страна в ръцете си. Тя го разбираше и приемаше неискреността му, обичайки го още по-силно заради неговата самоотверженост.
Поточето извираше от планината и се спускаше към Плезонс. Баминия и Серефина бяха само кал под нозете й, обаче земята съществуваше вечно. Докато те с Даниор бяха преходни; крехки човеци, дошли на земята по една причина: да осъществят съдбата си.
Оставаше само да разбере каква е съдбата й.
Даниор шепнеше гальовности в ухото й; слова, обичайно запазени за най-изтънчените дами или най-талантливите куртизанки:
— Толкова си прелестна, любима, толкова съвършена. Предизвикваш ме, задоволяваш ме. Мечтая да те докосна, да те подготвя, да бъда в теб.
Цялото й тяло се напрегна, попаднало под въздействието на неговия глад, изразен с груба откровеност. Редно бе да е шокирана, а не да се разтапя, докато големите му ръце я галеха от шията до бедрата и я милваха, все едно тя живее за такива ласки. Ако не внимаваше, лесно можеше да се пристрасти към докосването му и от удоволствие да се размърка като котка.
Кракът й затъна в тинята с още сантиметър, както нейната честност затъна в тресавище от ненаситност, копнеж и желание.
Еванджелин яростно се отскубна. В бързината стъпи в ручейчето и се заподпира по мъха. Даниор се протегна да я изправи.
— Студено е! — възкликна Еванджелин, докато водата бълбукаше по предницата на ботинките й.
Глупава забележка, обаче някак си бе очаквала горещината от горните извори да се е пренесла тук. Един господ знаеше, че в последните мигове страшно се беше стоплила.
— Да, студено е. — Даниор все така я държеше, втренчен в профила й, а тя се правеше, че не забелязва. — Намокри ли се?
— Да. — Еванджелин изтръска крака си.
— За днес вървя достатъчно, плюс това не бива да ходиш с мокри крака. Отново се налага да те нося.
Тя не искаше. Не искаше да го докосва, все едно докосваше живото въплъщение на изкушението. Обаче трябваше да му избяга, а не би допуснала грешката да го подцени. За да успее нейният план, тя трябваше да е отпочинала, а той — изтощен.
— Добре, носи ме. Но първо ми дай си измия лицето.
Даниор неохотно прибра пръстите си и тя коленичи на брега. Натопи ръце в ледената вода и наплиска лицето си, надявайки се, че така ще си избистри главата.
Той също коленичи до нея и си наплиска лицето, след което сви шепи и отпи. Еванджелин направи като него, а когато утоли жаждата си, повдигна глава и видя, че той я чака. Хвана брадичката й между пръстите си, обърна мокрото й лице към своето и я целуна.
Тя вече познаваше целувката на Даниор. Той излъчваше сила, сърцатост и страст с допира на устните, с вкуса на устата си. Даряваше толкова много, обаче тя усещаше как се обуздава, сякаш се страхува да не се раздаде прекалено. Предизвикваше я със задръжките си и някаква неустойчива част от нея я подтикваше да остане при него, да се пребори със сдържаността му и да опознае истинските глъбини на неговия огън.
Глупачка.
Отново опита да се отскубне, само че този път той задържа лицето й на сантиметри от своето.
— Уместно е — рече — бъдещите крал и кралица на Бамфина…
— Сереминия — настоя тя.
— … Бамфина да се мият, напият и целуват при извора на река Плезонс. Това е кръщене на душите ни.
Еванджелин изхленчи и заудря раменете му, но имаше толкова шанс да го отблъсне, колкото да пресуши извора чрез пиене.
— Погледни ме. Погледни ме.
Неохотно, ала без да е в състояние да пренебрегне заповедния му тон, Еванджелин погледна. В сапфирените му очи искреше собственическо чувство. Черните му коси си просеха да бъдат сресани от пръстите й. В суровите му черти бе стаено благородство: не изисканост, а възприет и изпълнен дълг. Можеше да разчита, че даде ли този мъж обет, ще го спазва до края на съвместния им живот.
Вече не можеше да се сдържа. Трябваше да му разкрие най-голямата си тайна. Най-важната тайна.
— Обичам те.
Бавна, доволна усмивка изгря на устните му.
— Да. Да, ето това исках да чуя.
Това не беше точно реакцията, която си бе представяла.
Той се изправи, повличайки я със себе си.
— Трябва да побързаме. Нямаме много време, а ме е налегнало…
Еванджелин се смая, когато бузите му се обагриха в алено.
— Какво?
— Предчувствие, че сме загазили. — Даниор сръчно качи нея и торбата на гърба си.
— Мислех, че не вярваш в магия.
— Тук не става дума за магия. — Той нагласи краката й. — А за предчувствие.
Би искала да го подразни малко, но той се затича към долината. Когато забави ход, беше успял да я остави без дъх и без дързост. Със сигурност нарочно я бе пораздрусал. Този мъж беше хитър и можеше да бъде доста коварен. Хубаво, че й го припомни.
Пътеката ставаше все по-прашна и утъпкана, сигурен знак, че наближават населено място. Ручеят стана по-пълноводен. Даниор го прескачаше, минавайки напряко, докато потокът не се превърна в река Плезонс, където вече нямаше брод. Пътуваха от страната на Баминия.
Наближиха хребет над планинска долина и той спря на върха, където водата падаше от една скала. Еванджелин чуваше могъщото бучене, усещаше как земята трепери под краката му, там, където слънцето се срещаше с изпаренията, се беше образувала дъга. По бреговете имаше дървета и Еванджелин зърна сребристобялото отражение на реката, която се виеше през едно селце.
Той й посочи изгледа.
— Това е Бланка.
Живописното селце беше заобиколено от ниви. Планините закрилнически се издигаха около него. Бланка изглеждаше мирно и пасторално като кое да е английско селце.
Заля я прилив на гордост.
— Искам да вървя.
— Аз мога да те нося.
Еванджелин го обичаше, но въпреки това той я дразнеше повече от всеки друг мъж на земята.
— Не ме интересува дали можеш да ме носиш. Интересува ме, че селяните може да ме помислят за слабачка. — Тя прицели един ритник в корема му. — Или още по-лошо: за мързелана.
Или беше изрекла думите властно, или петата й бе направила контакт с някое чувствително място, защото Даниор изсумтя и я остави на земята.
— Кракът ти сух ли е? — попита я.
— Достатъчно е сух. — Еванджелин направи няколко крачки. — И почти не ме боли. — Удивително, обаче беше истина.
Може би Даниор възразяваше прекалено много. Колкото и абсурдна да беше представата, нищо чудно бабите да са прави и принцът от стародавния род Леон да притежава целително докосване.
Тя бе значително просветена от научните изследвания в Европа през изминалото столетие, обаче мистиката на магията я очароваше. Не че вярваше в такива неща. Сигурно Даниор е прав и кристалното ковчеже щеше да се отвори чрез някаква хитрина, а не чрез магия, но тайничко в себе си Еванджелин си мечтаеше това за магията да е вярно. Част от нея се оглеждаше за феи в слънчевите лъчи, които проникваха през клоните, и очакваше крал Артур да възкръсне от гробницата си на Авалон.
Беше голяма романтичка и скъпо плащаше за това със сегашното приключение.
Зарея мрачен поглед в долината. Разумно беше да си спомня докъде са я докарали романтичните й наклонности.
При спускането Еванджелин видя това, което разстоянието беше скрило. Купчини овъглено дърво бяха струпани край нов хамбар. Оскъдният добитък пасеше по вече изпасани поляни. Еванджелин се намръщи на посърналите ниви с ечемик. Даже зърното изглеждаше унило, изнемощяло. Реколтата още малко и щеше да загине.
— Какво се е случило тук?
— Война и революция — отговори Даниор. Изглеждаше уморен, докато гледаше в почернелия дънер на това, което някога е било грамаден дъб. — Но сега явно няма революционери. — Той посочи селото.
Пред тях единственият път беше оживен. Хората се бяха запътили към най-голямата колиба, понесли кошници и облекло, а приятните им гласове ехтяха. Няколко каруци стояха на пътя, деца се гонеха и се заливаха от смях.
Еванджелин почувства празничната атмосфера. Също така усети мига, в който селяните ги забелязаха.
Защото смехът секна, жените прибраха децата до полите си и изведнъж гора от вили се насочи към нея и Даниор.

 

24

 

Еванджелин се закова на място, но Даниор махна с ръка, извика поздрав и закрачи напред. Този глупак вървеше право към остриетата. Тя го догони, стисна го за оръфания ръкав и влезе в ритъма му.
Той забави темпото, с което я изненада. Смяташе, че той няма да обърне внимание на такава дреболия като нейното възражение срещу кървавата му и никому ненужна смърт.
Но не. Той обгърна с ръка талията й, изведе я напред и обясни:
— Били са нападани безчет пъти. Селото е изгаряло до основи по време на революцията от деветдесет и шеста и отново преди три години, когато дезертьори от Наполеоновата армия се озоваха наблизо. Хората са предпазливи, ти обаче не се страхувай. Към мен са непоколебимо верни.
Еванджелин се озърна, за да провери дали той вижда нещо, което й убягва, но слънцето все така блестеше върху острите краища на вилите.
— Точно сега не изглеждат лоялни.
— Можеш ли да ги обвиняваш? — Той посочи себе си. — Не изглеждам като принц.
Нямаше две мнения по въпроса. Не носеше шалче и жакет. Ризата му беше мръсна, разкъсана, лишена от яката и маншетите, които й бяха придавали стил. Хубавият плат на панталона му беше загубил множество сражения с къпинаците и тук-таме прозираше бельото му. А прорасналата брада му придаваше вид на отрепка.
— Не се притеснявай — успокои я той. — Не бих те довел на място, където те грози опасност.
За втори — не, за трети път — той споменаваше нейната безопасност с дразнещо снизхождение и на нея й идеше да се сопне, че не я е страх. Обаче я беше страх.
Почти стигнаха до намръщените селяни и вилите започнаха да се полюшват зловещо.
Даниор протегна отворени длани, за да се види, че не е скрил никакво оръжие, и рече:
— Верноподаници, не ме ли познахте? Аз съм вашият принц.
— Не мязаш на нашия принц — провикна се един селянин.
Тогава едно момиченце се измъкна от хватката на родителите си.
— Даниор, Даниор, какво ми носиш?
Даниор се запъти към детето, на което му беше паднало едно предно зъбче. Вдигна го в ръцете си и го завъртя. Този мъж канара дундуркаше едно момиченце. Когато го остави на земята обаче, бащата насочи към него вила, а майката прибра рожбата си.
Малката се разпищя недоволно.
Еванджелин се втурна напред.
— Не плачи, Норита — утеши я Даниор. — Ще си поиграем, след като говоря с татко ти.
Майката забави крачка.
— Ти знаеш името й!
— И твоето име знам, Лупе. — Той погледна бащата. — И твоето, Райнгер.
— Той е. — Лупе пусна дъщеричката си. — Туй не е Доминик, а принцът!
Вилите се забиха в земята, а засмените селяни се втурнаха напред.
— Ще има да ни прощаваш, Твое Величество…
— Чухме, че брат ти се развилнял…
— Не са ни изтрябвали още революционери…
Даниор прихна. Смехът му беше наистина заразителен.
— Няма за какво да се извинявате. Щях да ви нахокам здравата, ако ме бяхте посрещнали другояче.
Сцената беше трогателна. Дори прекалено според Еванджелин, която извърна поглед — право в серефинските очи на една любопитна бабичка. Тя се усмихна немощно и се загледа на другаде, при което установи, че почти всички селянки я гледат с жаден интерес.
«Не съм, която си мислите» — идеше й да каже.
Вместо това си сложи катинар на устата, когато Норита задърпа оръфаната риза на Даниор.
— Какво ми носиш? — знаеше си своето детето.
— Нося ти… целувка. — Той се наведе и целуна момиченцето по бузата. — Това е достатъчно за лудетина като теб.
Изпълнявайки просъсканите инструкции на майка си, детето направи реверанс.
— Харесва ми, Твое Височество. — След което добави от себе си: — Хайде пак!
Лупе не знаеше къде да се дене от срам, обаче Даниор се изсмя весело и целуна Норита. Сетне протегна ръце и всички деца му се накачулиха. Той рошеше косата на момченцата и целуваше момиченцата, качи едно мъниче на раменете си и даже не трепна, когато то му дръпна косата. Освен това приласка срамежливото момиченце, което се криеше, защото ходеше с патерица, и го подържа на ръце.
Еванджелин осъзна, че той наистина ще се радва на дъщери. И на синове. Вероятно наистина е работил в сиропиталището и е мил личица с кралска безпощадност. Толкова по-добре, защото тя не знаеше как да се държи около деца.
Не че имаше някакво значение, тъй като едва ли щеше да се омъжи за Даниор и да му народи шест дъщери. Независимо колко привлекателен изглеждаше с разрошена коса и накачулен с деца.
— Къде отивате, верноподаници мои? — Той посочи каруците с багаж. — Да не решихте да се ометете, щом ме зърнахте?
Глъчката стихна и една старица отговори:
— Да те видим, Твое Височество, на Разкритието в Плезонс. Защо не си вече там?
— По пътя възникнаха препятствия. — Родителите взеха да прибират децата си и на прощаване Даниор потупваше всяко по главичката или по рамото. Сакатото момиченце той прегръща най-дълго, шепнейки му нежно, преди да го настани на пейката отстрани на каруцата.
Един нисък и набит младеж с авторитетен вид се облегна на вратата на колибата.
— И ние така чухме. Бродят слухове, Твое Височество, че бунтовниците са пленили теб или принцеса Етелинда, или и двама ви.
— Някой ден за приключенията ни ще се изпишат книги — отвърна Даниор, — само че аз ще държа писалката.
Мъжете прихнаха и взеха да се тупат дружески по гърба. Жените закимаха и Еванджелин чу една да казва: «Тъй ви рекох».
— И ние така предположихме — обади се старицата. — Затова поехме на път.
Даниор отиде при нея и стисна мършавите й рамене.
— На теб винаги мога да разчитам, Мемо.
— Това ли е принцеса Етелинда? — запита Норита, а детското й гласче надделя над разговорите на възрастните.
Даниор пренебрегна ужасеното изохкване на Еванджелин и отговори:
— Това е принцесата, която иска да й казвате Еванджелин.
Еванджелин се усмихна миловидно.
— Всъщност не съм…
Даниор я изпепели със страшния си взор.
— … подходящо облечена, за да се чувствам като принцеса — неловко завърши тя. Точно сега дискретността й се видя за предпочитане пред храбростта.
— Твоята вътрешна хубост сияе през дрипавите дрехи — с топлота и любов рече Даниор.
Обаче тя знаеше истината. Щеше да я унищожи, ако лишеше неговите хора от илюзията им.
Признанието й доведе до засилен интерес. Селяните я заразглеждаха: някои цинично, някои ненаситно, но за сметка на това толкова подробно, че тя почувства — никога нямаше да забравят лицето й. Какво ли щяха да си помислят, когато след два дни видят истинската принцеса да заема мястото си до Даниор?
Даниор вдигна един стол с права облегалка отзад на каруцата, след което помогна на бабичката да седне на него.
— Тъдява да са се мяркали революционери?
— Не. — Само че момъкът на вратата хвърли тревожен поглед към планините, обрамчващи падинката. — Оглеждаме се, имаме едно наум, и всяка вечер пускаме кучетата, които ни даде. Ония мръсници няма да ни сварят по бели гащи втори път.
— Лаури! — Една жена го сръга и посочи Еванджелин.
Той се намръщи и взе да подритва с крак.
— Що пък и тя да не узнае какво става тука? Според мълвата тя е избягала, а докато не се кротне и не изпълни дълга си, всички сме в опасност.
— Жената с мен е под моята закрила и никой не може да я укорява — скастри го Даниор и Лаури послушно сведе глава.
— Първия път е била дете, а втория — в далечна страна — сопна му се Мемо. — Да не мислиш, че е отговорна, глупако неден?
Лаури вдигна глава и изгледа свадливо бабичката, очевидно готов за крамола, обаче Даниор го хвана за рамото.
— Тия жени всичките ще ни направят на маймуни, а, Лаури?
Това не беше отговор, а тромав опит да успокои унижения момък, а в последвалата тишина измърморения коментар на Еванджелин се чу съвсем ясно:
— Лесна работа.
Мъжете изглеждаха смаяни, сякаш предано и старо муле им беше показало къча си.
Изненадани, жените се разсмяха бурно.
— Бива си те, малка Еванджелин, бива си те — похвали я Мемо.
Даниор и Лаури се спогледаха погнусени, след което се начумериха на жените. Те се поизвърнаха или затулиха уста с ръка, за да сподавят веселието си.
Даниор настръхна:
— Аз наследих положението на водач на крехка възраст и знам, че е трудно да си извоюваш респект, обаче Лаури се доказва.
Жените кимнаха, обаче очите им още играеха. Даниор се намръщи на Еванджелин и тя слабо се усмихна. Глупаво се беше издала, но с това свое самомнение Даниор понякога си просеше някой да го сложи на място — а в момента само тя можеше да го направи.
— Селото изглежда хубаво — рече принцът, без да сваля поглед от нея.
Еванджелин се огледа с тревога. Двайсет белосани дървени къщи със сламени покриви, с по един прозорец и една врата. От дупка в центъра на всеки покрив излизаше дим. Пукнатините бяха запълнени с кирпич. Около всяка къща бяха струпани снопи от сено и листа, застопорени с огромни камъни. Тези селяни се бореха със студа, недоимъка и революционерите. Днес заминаваха за Плезонс, за да видят събитието, която чакаха хиляда години.
Нямаше значение, че Еванджелин не е принцесата. Отговорността за тези хора и всички като тях я повличаше към една съдба, от която тя едновременно се страхуваше и желаеше. Даже ако принцесата някак можеше да се свърже с нея и на драго сърце да се откаже от ранга си, Еванджелин не можеше да смени миналото си или родословието си, не можеше да усвои поведението на кралска особа, нито пък да роди желания наследник на Даниор. Наследник с благородно потекло.
Погледна го умолително, сякаш той можеше да я избави от тази дилема, когато той реално беше причината.
Само че двамата с Лаури се бяха дръпнали встрани.
— Оставяте ли стража? — питаше Даниор.
— Малко стражи и кучетата. — Лаури грабна вилата си и я разтърси. — Ако Разкритието не настъпи, ще бъде все тая дали сме оставили някой да пази. Няма да има къде да се завърнем. Ще си умрем от глад тука, ако не отгледаме добра реколта, а главнята отново е налегнала ечемика.
— Следвай старите ритуали — подвикна му Мемо.
— Старите ритуали са безполезни. — Лаури размаха ръце като мелници във въздуха.
— Друг път. — Мемо се приведе напред, стискайки облегалките на стола си. — Едно време помагаха.
Жените си зашепнаха нещо.
— Глупости! — кресна Лаури.
— Като бях малка, главнята никога не е върлувала — кресна Мемо.
— Тъпите ти ритуали са чисто суеверие и невежество.
Мъжете също взеха да си шептят.
Старата караница, очевидно повтаряна многократно, беше разединила селото. Еванджелин нямаше работа да прекъсва караницата, обаче изтърси:
— За Разхвърлянето ли говорите?
— Да, да, за туй говорим. — Лицето на Лаури беше зачервено, тонът — разгорещен. — Разхвърлянето, които тия глупаци са правели, за да благословят нивята. Хубаво де, ама ние си имаме свещеник, който да ги благославя всяка година, а полза никаква. Гладуваме, откак зимата отмина.
— Защото не изпълняваме Разхвърлянето — настоя Мемо със силен и чист глас. — Магия е това.
— Ще ме прощаваш, Мемо, обаче тук съм съгласен с Лаури — намеси се Даниор. — Живеем в модерен свят и колкото и да е тъжно, никой няма време да се мотае в гората, за да събира билки и да си играе на ритуали.
Лаури самодоволно се изхили, обаче Еванджелин вече не можеше да си трае.
— Всъщност ми се струва, че права е Мемо.
Приказките спряха. Даниор, Лаури и Мемо, всички деца и възрастни я зяпнаха. Толкова много внимание, и по каква причина? Надяваха се, че принцесата ще ги спаси като по магия?
Държеше да им обясни, че нещата не опират до магия, а до наука. Тя тайно избърса овлажнели длани в полата си.
— Билките… става въпрос за кралско майско биле, нали?
— Така му викат бабичките ни — потвърди Лаури, а тонът му ясно съдържаше мнението му за тези бабички.
Даниор само я гледаше с наклонена глава. Странна бръчка се беше врязала между веждите му.
— Ботаническото му название е Mentha nobilis и древните са използвали тази билка като лек за животни, хора и растения. — Тя зачовърка из мозъка си и започна да рецитира по памет от Genera Plantarum. — «Изсушено и разпръснато над ечемичните посеви, в миналото то отговаряло за правилното развитие на реколтата в този регион, прочут с краткото си лято и дългата, сурова зима.»
— Все е тая какво са казвали древните — изтъкна Лаури със зле прикрит триумф. — Даже да е действало, няма значение. То е рядко и крехко, освен това по кралска заповед не бива да го берем.
— Какво? — Тя погледна Даниор и той кимна утвърдително. — Кога е била издадена тази заповед?
— Бях млада мома — обади се Мемо.
— Преди около петдесет години — уточни Даниор. — Не знам защо.
Мемо стисна облегалките на стола:
— Оная година кралското биле беше хилаво и мъчно се намираше, затова кралят нареди никой да не го реже, докато билето не се възстанови. На следващата година беше още по-хилаво и тъй нататък, докато накрая почти не изчезна.
— Нищо чудно! — възкликна Еванджелин. — Нарича се майско биле, защото обичайно се бере през май в сенчестите ъгълчета, където снегът току-що се е разтопил. Вероятно онази година е била студена и всичко е закъсняло с растежа. В действителност майското биле е устойчиво растение, което се подхранва чрез корените. Подсилва се чрез отрязването на листата. — Еванджелин постепенно се ентусиазира. — То намира приложение в медицината, а свойствата му са забелязани от бележития ботаник Карл Линей. Даниор… Негово Височество го използва за раната ми. — Тогава си даде сметка, че хората са я зяпнали, сякаш всяка нейна дума им идва като удар.
Даже Даниор стискаше поводите на конете с побелели кокалчета.
— Лапа с билката оказва изключително благотворно въздействие. Известно е, че според Линей същите свойства, които го правят цяр срещу инфекции, премахват вредители и зарази по реколтата. — Гласът й стихна. Цареше гробовно мълчание. Какво им ставаше на всички? Защо изглеждаха хем пламенни, хем уплашени? Сигурно беше казала нещо не както трябва… навярно не биваше да се опълчва на кралската повеля. Еванджелин заби поглед в ботинките си. Идеше й да потъне вдън земя от срам.
После избухнаха крясъците:
— Невъзможно!
— Истина е!
— Трябва да направим нещо!
— Нали ти казах!
— Сбъдва се пророчеството!
— От опит глава не боли!
— Принцът каза «не»!
— Сега не казва «не»!
— Думам ви, сбъдва се пророчеството!
— Тя е принцесата!
— Тя е принцесата!
— Тя е принцесата!

 

25

 

— Още едно пророчество се изпълни. — Даниор потри доволно ръце и се замисли за сцената отвъд отворената врата на колибата.
Селяните се запътиха към Плезонс в празнично настроение, оставяйки него и принцесата му да се радват на гостоприемството на хора в недоимък, но затова пък обзети от оптимизъм.
— Стига си злорадствал — рече Еванджелин.
— Не мога да престана. О, колко съвършено се нареди всичко!
Седяха рамо до рамо на пейката пред масата. Еванджелин усърдно избягваше погледа му. Сърбаха зелева чорба от калаени канчета.
— Никога не бях чувала за това пророчество.
Даниор не се стърпя и я взе на подбив:
— Твоята многознайка Леона не ти ли го е казала?
Нацупена, тя го погледна с величествено презрение през пушека от мъжделивия огън: принцеса до мозъка на костите си, по царски достолепна.
Даниор я погали по лакътя.
— Хората го възприеха като знак.
— Ясно ми е, че го възприеха като знак. — Еванджелин отблъсна ръката му. — Чух ги.
Макар че би искал да се похвали с тази надменност пред другите, за себе си Даниор желаеше обикновената Еванджелин. Искаше тя да признае значимостта на случая. Да каже, че отново го обича. Да го погледне.
— Не можех да повярвам, когато се намеси. — Той обви ръка около кръста й. — Преди деня на сватбата принцесата ще нахрани гладуващите и ще ни върне благополучието на отминалите дни. И ето на: изтъпани се пред цялото село и ни обясни как да се справим с главнята, която ни тормози от половин столетие.
— Това пророчество е доста мъгляво. — Опита се да го сръчка с лакът. — Все още не разбирам какво толкова се развълнуваха. Не препоръчах нищо ново.
— Не, само най-доброто налично лекарство.
— Още не знаем дали ще подейства.
— Ще подейства, и още как.
Еванджелин се облегна напред, сякаш за да се отскубне, и отхапа парче от вчерашния комат хляб, който бе препекла на пламъците.
— Зная — намуси се тя.
— Селяните ще разпространят мълвата, че принцесата е изпълнила пророчеството и надеждата от само себе си ще покълне.
Еванджелин тръшна празното си канче на масата и се обърна към него. Лицето й пламтеше от гняв.
— Аз не съм принцесата!
Даниор си даде сметка, че тя е ядосана не на шега. Ядосана, удивена и враждебна.
Напомняше му на котка: нежна и мъркаща, когато е доволна, обаче в нея се таи невероятна сила, подкрепена от зъби и нокти. Трябваше да я успокои и приласкае.
Сигурно стомахът й искаше още храна.
Наново напълни канчето й от димящата тенджера върху огнището. Отряза й още едно парче от миризливото козе сирене и се върна на пейката. Намести се до нея и остави храната.
— Хапни си още.
Тя си отхапа от сиренето.
Понеже не можеше да я остави да отрича рожденото си право, Даниор добави:
— Не може моята принцеса да ходи гладна.
Еванджелин заби поглед в рядката чорба с плуващи късчета зеле и на него му се стори, че съзира отчаяние на лицето й.
— Ще изляза да хвана заек — обеща той.
Тя не му обърна внимание — поредният знак, че е хвърлена в дълбок смут.
— Защо всички пророчества са за мен? Защо няма нито едно за теб?
— Едно има.
— Едно. Леле-мале! — Тя едва ли не настръхна от враждебност. — И какво е то?
— Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я направи част от себе си.
— Поредното мъгляво пророчество. Какъв е смисълът му?
Дразнеше го с умишлената си невъзприемчивост.
— Изобщо не е мъгляво. Ще трябва да се изправя срещу революционерите, вероятно срещу самия Доминик, и някак си да ги усмиря.
— От къде на къде Доминик и революционерите ще са най-големият ти страх?
— Когато хвърлиха бомбата, която уби родителите ми, майка ми не почина веднага. Пищеше ли пищеше. Не можех да стигна до нея, шамбеланът ме държеше, а аз… — Сърцето му задумка при спомена. Издаде ръка напред, за да й покаже колко трепери. — Страхувам се да не умра в агония. Страхувам се, че може да те ранят смъртоносно. А не съм в състояние да убия собствения си брат.
— Ох! — Объркана, изпълнена със състрадание, тя улови ръката му, за да не страда той сам. — Значи мислиш, че твоето изпитание тепърва предстои?
— Или е така, или, както ти сама каза, пророчествата са мъгляви и не по-магически от кристалното ковчеже.
Еванджелин пусна ръката му.
— Значи просто си използвал очакванията на селяните, за да ме обвържеш с изпълнението на едно старо и двусмислено пророчество?
Даниор си знаеше, че е безсърдечен и не е романтик, за какъвто копнее тази нежна жена. Не вярваше в магия или в нещо, което не може да пипне, помирише и проумее. Случайните си предчувствия отдаваше на годините партизанска борба. Ала неговата безпощадност имаше цел.
— Ще използвам всевъзможни средства, за да си осигуря престола.
От начина, по който го погледна, си пролича, че точно сега не го обича.
— Дълго ли ще се забавиш, докато хванеш заека?
Тази жена никога не се предаваше.
— Не достатъчно дълго, за да ми избягаш.
Тя ритна крака на масата като капризно дете.
— Ще доведа едно от кучетата. Аз ги обучих и ако им кажа да не те пускат, ще го направят.
— Страх ме е от кучета.
— Добре. — Даниор се изправи, нарамил раница. — Докато съм в планината, ще откъсна колкото се може повече майско биле, за да оставя тук. — Не успя да прогони огорчението от тона си. — Трябваше да се досетя къде е проблемът, обаче дълго време воювах, а… ех, всъщност нямам извинение.
— Освен това, когато бабите кажат да се събира кралско майско биле на лунна светлина през месец май, звучи като магия, а ти не вярваш в магии. — Тя на свой ред му се присмиваше. — Вярваш в тях само когато са облечени в научни термини.
— Няма какво да ми се зъбиш, госпожичке. — Той потърка слепоочието й. — Голям глупак бях. Сега ми дай дума, че няма да се опитваш да духнеш яко дим.
Тя извърна глава.
— Твоята дума, Еванджелин, или ще те завържа и ще оставя кучетата да те пазят.
— Няма да се опитвам… да духна яко дим — обеща тя.
— Хубаво. — Даниор минаваше през вратата, когато гласът й го спря.
Еванджелин стоеше с ръце на кръста и за негово удоволствие приличаше на съпруга, която ей сега ще нахока мъжа си.
— Все още смятам, че трябваше да заминем със селяните.
— С Лаури обмислихме въпроса. Той го желаеше, но не и аз.
— Но защо? Колкото повече, толкова по-добре. Бихме могли да се смесим с тълпата, пътуваща за Разкритието, и да се доберем до Плезонс без проблеми.
— До Плезонс има само два пътя. Революционерите непременно ще ги наблюдават. Аз не съм лесен за дегизиране, а ти, миличка, си била подробно огледана от Доминик. Няма как да пътуваме със селяните, без да ги застрашим.
Еванджелин решително сви устни, което му подсказа, че е готова за възражения.
Естествено. Надяваше се да му избяга в тълпата. С гигантски крачки Даниор се върна и повдигна високомерната й брадичка. Взря се в нейните очи и прокара палец по устните.
— Пътуването с лодка е най-безопасно. По този начин с теб няма да се загубим. — Едва не се засмя, когато тя се ядоса, че е била така прозрачна. — Трябва да ми се довериш, Еванджелин.
— И още как.
Тя говореше свадливо като Мемо и той не устоя. Залепи целувка върху здраво стиснатите й устни… и не се откъсна от тях. Предпазливо, като пъпка, отваряща се за слънчевите лъчи, Еванджелин се отвори за него. Бе незряла, деликатна, несигурна, но излъчваше такава мощна съблазън, че той се сети за луната и приливите. Желанието се разбушува в него и той я вкопчи в поривиста прегръдка.
Сетне се отдръпна. Тази жена разнищваше самоконтрола му, теглеше го към ръба и отвъд. Почти. Само че той беше зрял и дисциплиниран мъж. Не би си позволил поведението на разгонен хлапак с жълто около устата. Поведението на баща си.
С още една лека целувка — не искаше тя да мисли, че му е въздействала твърде силно — я пусна и тръгна към вратата.
— Навярно не биваше да се изненадвам, че отказваш да пътуваш с тях. В крайна сметка те са прости.
Даниор се обърна и я прониза с поглед: самотна фигурка в дрипи, но затова пък предизвикателна до край.
— Аз не чувствам нещата така. Има огромна разлика между това да пътуваш и общуваш със селяните и това да се омешаш с тях. Толкова ли ти е трудно да проумееш?
— О, проумяла съм те. Ти си аристократ. — От нейните уста това прозвуча като обида.
Той стисна дръжката на вратата, за да не отиде при нея и да я натупа.
— Разбира се, че съм аристократ. Ти също.
— Не, не съм. — Тя сплете пръсти. — Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол. Даже нямам истинска фамилия — Скофийлд е градчето, където са ме подхвърлили като пеленаче.
— Ти сбъдна пророчеството!
— По една случайност!
— Напоследък много случайности ти се струпаха на главата. — Даниор си пое дъх. Гневът му отшумя. — Отивам на лов. Ти стой тук и си помисли за благото на Бамфина…
— Сереминия.
— … като за целта изпълниш ролята на принцеса, каквато си по рождение. — Той отново се запъти навън.
Тя отново го повика:
— Даниор, чакай!
Той спря, но не се обърна.
— Еванджелин, ти изобщо не разбираш как си просиш белята, подлагайки търпението ми на изпитание.
— Мемо ми каза, че си изпратил средства за повторното изграждане на Бланка — шеметно атакува тя.
— Такива неща правят аристократите — иронично подхвърли той, обаче се обърна с лице към нея. — Революционерите изгориха селото, защото знаеха, че е предано на рода Леон. Французите го подпалиха, защото селяните подпомагаха съпротивата. Ето защо трябваше да помогна.
— Мемо намекна, че кралската хазна хич не била пълна.
— Ще се напълни, когато с теб се оженим и гарантираме бъдещето на нашите две страни. — Даниор й протегна длан, сякаш я представяше на кралския двор. — Майското биле. Кой да се сети?
Със задоволство констатира, че това й затвори устата. Той остави вратата отворена и вдъхна чистия въздух. Дългите сенки се простираха над Бланка, докато слънцето клонеше към хоризонта на запад. Долината изглеждаше пуста, обаче Даниор се беше срещнал с петимата мъже, останали да вардят пътеките, спускащи се от планината. Щеше да намери някой от петорката и да му нареди да охранява колибата с кучето си, докато Даниор не хване заека, от който всъщност не се нуждаеха. Селяните му бяха предложили всичко, което желае, и по-разумно щеше да е да остане при Еванджелин.
Обаче бе едва късен следобед. До смрачаване оставаха два часа; два часа, преди да я заведе в простото легло с пухени завивки в ъгъла.
Не можеше да легне с нея, когато малцината стражи всеки момент можеха да нахлуят в колибата, за да се наядат, да поприказват или просто да позяпат двойката, която считаха за свое спасение. Ала не би могъл да остане при нея, устоявайки на инстинкта за съвкупление. Затова излизаше навън като последния страхливец до падането на нощта, когато отново щеше да я държи в обятията си.
И да я люби, окован в своята вечна сдържаност.
Сдържаност. Толкова години е живял, сдържайки се. Защо сега това го тормозеше толкова?
От пътеката зад колибата се разнесе лай и шумен мъжки глас.
— Кой беше? Защо?
Даниор се скри в сянката на вратата и се ослуша напрегнато.
— Както виждаш, селото ни е бедно. Годината беше лоша и имаме много малко храна за гостите си, обаче мога да те почерпя с прясна бира. — Беше Юстино, един от стражите, тих човечец, който сега извисяваше глас с виртуозността на оперен певец. — Колцина сте?
— Десетина, има-няма — отвърна непознат мъжки глас. — А колко мъже живеят в тая паланка и защо не подкрепите делото ни?
Даниор се смрази от презрение и сподавен гняв.
Революционерите бяха дошли в Бланка.

 

26

 

Даниор овладя порива да издебне от засада този смрадлив бунтовник и да го удуши със собствените си ръце. Ако не беше Еванджелин, вероятно тъкмо така щеше да постъпи, но… но не можеше да застраши живота й. Не и когато бяха толкова близо до Плезонс и престола. Не и когато я бе направил своя.
Революционерите сигурно са гледали от планината и след заминаването на селяните са изпратили разузнавач. Правилата на гостоприемството бяха силни, затова Юстино го посрещна с добре дошъл, но двамата се дебнеха словесно; търсеха слабости и изпробваха силите си.
— Ще останеш в колибата ми — рече Юстино.
— Защо чак там? Наблизо свети огън. И то в най-голямата колиба. — Тонът на бунтовника доби обвинителни нотки. — Отказваш ли ми?
— Това е къщата на кмета! — възмути се Юстино.
— Кмет, не кмет, сега го няма — засмя се непознатият и с добре изиграна небрежност добави: — Напоследък да сте посрещали кралски гости?
Дали революционерите са видели Даниор и Еванджелин в долината, или просто питаха за всеки случай? Бунтовникът и стражът идваха все по-близо.
— Как се сети да попиташ! — изуми се Юстино. — Днес принцът и принцесата бяха тук. По-добре побързай, иначе ще ги изпуснеш.
Даниор тихомълком се шмугна в колибата и завари Еванджелин да слага пелерината си, готвейки се за бягство.
Твърде късно.
През прозореца чу как бунтовникът отговаря:
— Един наш отряд ги причаква на пътя. Ще ги пипнем.
Увереният му тон накара Даниор да се наежи. Хвана решително Еванджелин за ръката и я поведе към дъното на колибата. Покрай стените върху пръстения под бяха натрупани снопове сено и шума, които да пазят обитателите от зимните виелици — и да защитават скрития склад на Бланка.
Една фалшива стена, широка шейсет сантиметра, се издигаше от тавана до пода. За нехайното око тя изглеждаше като нормална вътрешна стена, но зад нея се съхраняваха чували със зърно и каци осолено месо. В случай че разбойници подпалеха колибата, всичко щеше да бъде загубено, ала в размирните времена след революцията стената неведнъж бе гарантирала оцеляването на селото.
Един сноп прикриваше малкия вход към нея. Докато го търсеше, Даниор размести няколко купчини. Напразно. Пропилени минути.
Стражът и бунтовникът кажи-речи бяха вътре.
За малко да стане твърде късно, но все пак тежестта на един сноп му подсказа, че е открил къде е входът. В миг разчисти пространството и побутна Еванджелин към малката тясна дупка.
Тя се инатеше като муле.
Спомни си, че са я заключвали в килера на нейното училище. Разбираше опасността на момента.
Но пет пари не даваше.
Даниор я хвана за косата и най-брутално я натика вътре. Тя рухна — от изненада ли, от страх ли. Все едно. Просто трябваше да се подчини.
Продължи да я бута и Еванджелин се претърколи навътре. Той я последва и затвори капака.
Пълен, непрогледен мрак. Спарен въздух, пропит от миризмата на зърно. Дрезгавото дишане на Еванджелин.
С опиване Даниор установи, че се е сгушила до външната стена между два чувала със зърно. Коленете й бяха притиснати до гърдите, а главата — сведена. Трепереше от първичен страх. Той я потупа по главата, пусна раницата, извади ножа и застана с лице към отвора.
Никакъв звук не проникваше през стените. Дали Юстино не беше пуснал бунтовника вътре? Или пък бяха влезли? Даниор нямаше как да узнае. Истинската му тревога беше да не ги подпалят. Ако бунтовниците бяха умни, нямаше да опожарят селото.
Дявол го взел, как мразеше да се спотайва тук в мрака!
Опря глава на дървения капак и се ослуша, но нищо не чу. Само дето Еванджелин дишаше все по-тежко. Без да откъсва очи от отвора, Даниор допълзя до нея и прошепна в ухото й:
— Зле ли ти е?
— Не мога… да дишам… — Несигурният й глас ту заглъхваше, ту се извисяваше.
— Шшт. — С ножа в едната ръка, той я обгърна с другата. Притисна главата й към гърдите си и се опита да й вдъхне кураж.
Нейният кураж бе изчезнал, бе се разтворил в тъмнината. Зъбите й тракаха. Тя стисна ризата му. Ако Даниор не бе преживявал същото, никога не би го допуснал у своята храбра принцеса.
После от стаята се разнесоха слаби мъжки гласове.
Тя също ги чу, защото настръхна като животно, притиснато в ъгъла.
Даниор се освободи от хватката й. Придвижи се към отвора и клекна там, готов да причака с ножа всеки, който влезе.
Нищо не се случваше. Гласовете станаха по-силни и по-многобройни. Даниор не разбираше думите. Не можеше да определи кой говори. Но очевидно селската стража бе достатъчно многобройна, защото революционерите дръзваха само да ядат и да пият. А сеното представляваше убедително прикритие, защото никой не се приближи към изкуствената стена.
Докато Даниор се отпусне достатъчно, за да разгъне схванатите си крака, беше станало вечер. Около капака се появи кръгче светлина; бяха разпалили огъня. Носеха се весели звуци, очевидно бурето с бира бе отворено.
Даниор се изправи и раздвижи схванатите си колене. Главата му докосваше тавана, обаче прецени, че Еванджелин ще оцени усещането за пространство.
— Еванджелин. — Той се пресегна да я погали, обаче тя беше изчезнала. — Еванджелин? — В миг на лудост си помисли, че все пак е успяла да му избяга.
После реалността го връхлетя. Нямаше как да избяга и къде да отиде. Започна да я търси, шептейки успокояващо името й. Завари раницата, където я беше пуснал. Намери пелерината, смачкана на топка. Накрая откри и нея, подпряна на една каца — премръзнала, неподвижна. Едва-едва дишаше.
— Еванджелин, тук има място. Изправи се. — Опита се да я повдигне, но тя беше като камък, замръзнал леден блок. Изобщо не реагираше. Даниор коленичи. — Еванджелин, аз съм. Знаеш го. — Прегърна я, сгрявайки я със своята топлина. — Знаеш, че няма да допусна да ти се случи нищо лошо.
Нещо се счупи и мъжете зареваха като магарета.
Еванджелин потрепери, а Даниор изпита облекчение. Облекчение, че тя въобще забелязва обкръжението си. Прокара длани нагоре-надолу по ръцете й, целуна я по бузата. Целуна я по устата. Прегърна я крепко.
— Еванджелин, тук сме в безопасност. Даже има мъничко светлинка. Виж кръгчето около капака…
Тя скочи към капака. Даниор я улови и Еванджелин се разскимтя, дерейки го с нокти. Бореше се все по-яростно и по-шумно. Ако Даниор някак си не я спреше, щяха да ги разкрият.
Затисна устата й с ръка.
— Миличка. Миличка, моля ти се, недей. Обичам те, но…
Еванджелин го нападна. Сграбчи го за косата и го събори върху чувалите с жито. Прекатуриха се, а Даниор се опита да не издаде звук. Тя се строполи отгоре му.
Или пък скочи отгоре му? Не беше в състояние да прецени. Разлетя се прах, когато я сграбчи, уверен, че тя ще се опита да излезе през капака.
Вместо това Еванджелин така стисна ризата му, че шевовете изпукаха.
Той с недоумение улови китките й, а тя го целуна по гърдите.
— Еванджелин?
— Моля ти се — прошепна тя. — Развесели ме.
Откри зърното му сред гъстите косъмчета, облиза го, целуна го и го захапа.
Той се изви от болка, изумление и объркване.
— Еванджелин, налага се да мируваме. Не може… навън има бунтовници. Които искат да ни убият.
— Обещавам да бъда тихичка, но чуй само.
Той се ослуша. Революционерите пееха традиционна кръчмарска песен, а двама стражи им припяваха.
— Няма да ни чуят.
— Обаче аз трябва да съм готов в случай…
— Няма да ни чуят — повтори тя. — Не знаят, че сме тук. Ще бъдем тихи. Освен това не ме плашат. Плаши ме тъмното. — Разтърси я мощен трепет, който се предаде от тялото й на неговото. — С теб не ме е страх.
Гръм и мълнии. Мракът, опасността, шумът от пиянството на революционерите…
Дъхът на Еванджелин върху кожата му, нейното отчаяние, тялото й, залюляно до неговото…
По някаква причина — по всички причини, той я искаше, и то сега. На мига. Без внимателни докосвания и любовни встъпления. Искаше да я прикове под себе си и да я прониже докрай без мисъл за нежност.
Пое си дълбоко дъх. Беше звяр.
Трябваше да мисли за Еванджелин.
Нежно стисна китките й и ги пусна.
— Миличка, не е разумно…
Тя плъзна ръце под ризата му и я разкъса от горе до долу.
Шумът от раздирането на плата го изправи на нокти. Отново я сграбчи.
— Еванджелин, моля ти се, не бива така…
Едната й ръка се пъхна в панталоните му. Другата се зае с копчетата. Целуна го по корема и за миг желанието замъгли всяка рационална мисъл в главата му.
За миг. Докато не си възвърне дисциплината.
Хубаво. Тя бе категорична. Щяха да се любят. В тази дупка. Но той не можеше да я обладае просто така. Щеше да заприлича на баща си, роб на страстите.
— Това не е начинът. — Гласът му се пропука. — Еванджелин, ще те любя, щом искаш, обаче трябва да проявим цивилизованост.
Тя пъхтеше тежко, но вече не от страх.
— Защо?
— Защото така. — Бих могъл да те нараня. — Защото сме принцът и принцесата.
— Казах ти, че не съм принцесата. — Копчетата изскочиха от илиците. — А точно сега и ти не си принцът. — Тя стисна възбудения му член.
Завладя го чисто удоволствие и той изви гръб. Тя го погали: от основата до главата и пак надолу. Заигра се с топките му, сякаш търсеше нещо… тайната на неговата сила, ядрото на неговата страст.
И ги откри. Даниор би се заклел в това.
Не можеше да каже дали очите му са отворени или затворени. Червени кръгове се въртяха в мрака. Ръцете му раздираха чувалите от грубо зебло.
Когато ръката му се изпълни с шепа ечемик, разбра какво е направил. Беше разпорил шева. Животинската му страст бе разрушителна. Той трябваше да остане господарят.
Отчаяно напипа раменете й и се опита да я издърпа нагоре.
— Ела при мен. Дай да те целуна.
— Не — котешки гърлено измърмори Еванджелин. — Ще те целуна.
Тя го облиза сладостно. Зъбите й го закачиха съвсем лекичко. Засмука го и целият му самоконтрол отиде по дяволите.
Даниор я улови под мишниците и я привлече към себе си, безутешен, че трябва да се лиши от устата й, но отчаяно уверен, че трябва да се настани между краката й. Претърколи я, вдигна полата й и стори тъкмо това. Бедрата й го обгърнаха и той намери нейната гореща и влажна сърцевина. Проникна в нея без никакви церемонии.
От устните й се изтръгна сподавен вик, но не му пукаше. Не му пукаше дали я боли, дали бунтовниците ще ги заварят на калъп, не му пукаше дори да настъпи краят на света. Пукаше му единствено за неговото удоволствие, да се гмурка в нея отново и отново, непрекъснато, докрай, право в нейния център, на мястото, където щеше да бъде крал. Крал не на Баминия, а на Еванджелин.
Неин любовник. Неин мъж.
Неин повелител.
Любеше я яростно, напрягаше се и пъшкаше. Нейните ръце плуваха в потта, избила по раменете му. Тя впиваше нокти в здравата плът и това адски му харесваше. Нека го бележи. Нека го бележи със зъби и нокти, нека го направи свой.
Разтвори краката й по-широко, повдигна се, напрегна се вътре в нея и семето му избликна, напълни утробата й, бележейки я, както тя беляза него.
Завинаги. Беше я белязал завинаги.
Бавно се отпусна върху нея. Треперещите й ръце го притеглиха даже още по-близо. Ехото на нейния оргазъм още пулсираше в него.
Беше го направил. Изгуби всякакви задръжки, но я привърза към себе си. Сега никога нямаше да му избяга.
— Еванджелин — заповяда той. — Кажи ми. Кажи ми го пак.
Тя разбра желанието му. Томително плъзна длан между плешките му и прошепна:
— Обичам те, Даниор. Ти си единственият мъж, когото ще обичам.

 

27

 

— Ваше Височество? — обади се стражът от отворения капак.
Еванджелин рязко се изтръгна от обятията на съня и първата й мисъл беше да побегне. Само че Даниор я прегърна и й прошепна:
— Не се безпокой. Той е от селяните.
В известен смисъл това бе още по-лошо. Един човек, който я беше видял вчера, на сутринта я виждаше с разрошена коса, омачкана рокля и… уф… вероятно след снощи грееше от чувствено удоволствие. Даниор забрави умереността, която обикновено бележеше всичките му дела, и я люби с убедителна енергичност, без да таи нищо в себе си.
Придърпа над главата си края на пелерината, с която Даниор я зави по някое време през нощта. Надяваше се, че стражът няма да се вмъкне в скривалището.
— Кажи, Юстино. — Гърленият глас на Даниор бе дрезгав от съня. Тялото му стоеше между Еванджелин и слабата светлина, която се процеждаше от колибата.
— Нашите гости най-сетне изпаднаха в пиянски ступор. Завързах ги.
— Къде са другите стражи?
— Изпратих ги да патрулират, в случай че още бунтовници дебнат в горите. Трябва да тръгнете час по-скоро.
— Благодаря ти — важно изрече Даниор. — Дай ни една минутка и ще излезем.
— Разбира се, Ваше Височество. — Юстино подпря капака на стената, пропускайки малко светлина и чист въздух. Също така това им създаде илюзия за усамотение.
Усамотение, от което не се нуждаеха, ако питаха Еванджелин.
Но Даниор изглеждаше доволен. Надигна се на лакът, дръпна пелерината надолу и я огледа. Излегната върху преобърнатите чували със зърно, тя отвърна на втренчения му поглед.
Нощта не бе пощадила и него. Брадата му се бе превърнала в черна четина. Косата му изглеждаше така, сякаш птици са си свили в нея гнездо. Ризата му висеше разкъсана, панталонът му бе разкопчан, а съдейки по това, което надничаше оттам, той беше сексуално неутолим.
Но за пръв път, откакто го бе срещнала, онова напрегнато и властно изражение го нямаше. В съседната стая дремеха пияни бунтовници, а те самите трябваше да се доберат до Плезонс, да отворят кристалното ковчеже, но ето че Даниор беше почти… отпуснат. Весел.
Неговото задоволство най-необяснимо я възбуди.
Той погали с длан бузата й.
— И тъй. За какво си се умислила още от сутринта?
Че аз съм твоя и ти си мой. Че сега нищо не може да промени това.
— Че говоря седем езика, а на нито един от тях не мога да кажа «не».
— А искала ли си да кажеш «не»? — Той повдигна вежди.
— Не. — Тя също повдигна вежди.
Лека усмивка изгря на устните му, а на лицето му се изписа… облекчение ли?
— А ти? — попита Еванджелин.
— Доколкото си спомням, опитах. Ти обаче не искаше и да чуеш.
При спомена за онази фанатична атака на страните й цъфнаха две алени петна.
— Бях се… разтревожила.
— Беше се уплашила. — Усмивката изчезна и на лицето му се появи сурово изражение. — Който и да те е наказвал с килера, си заслужава бичуване с камшик.
— Който и да ме е наказвал, сега е далеч и оттогава измина много време. — Би сторила всичко, за да върне тази усмивка, даже да му подари всяка победа, която някога беше желал или пък си бе представял. — Да не говорим, че вече няма значение. Всеки път, щом ми се наложи да се изправям срещу мрака, ще си мисля какво направихме с теб тук.
— Само с мен, миличка. — Даниор леко я целуна. — Само с мен. — Той стана и се отърси като куче. Из въздуха се разлетяха ечемичени зърна. — С теб си пасваме. Желая те, желаеш ме. Не можеш да отречеш.
— Естествено. Понеже те обичам и ти… обичаш мен.
Той й обърна гръб, обаче не беше нужно тя да вижда лицето му. Начинът, по който си разтри врата, й каза всичко, което трябваше знае.
— Разбира се, че те обичам.
Тя се усмихна мъчително сладко на чорлавата глава. Хубаво е, че един крал не умее да лъже добре. У мъжа липсата на преструвки разкрива много.
Той гузно чакаше от нея друг коментар, но когато тя продължи да мълчи, заяви:
— Имаме много общо: потекло и възпитание. Ще бъдем спокойни, че във вените на децата ни тече синя кръв.
— Това е важно — тържествено се съгласи тя.
— Да. — Даниор си закопча дюкяна и загащи разкъсаната си риза. — В състояние съм да проследя родословието си хиляда години назад, ти също. И петънце не помрачава нашата аристократичност. Правото на децата ни да наследят престола изобщо не може да бъде под въпрос.
— Това също е важно — рече сирачето от Англия.
— Това е най-важната причина, поради която трябва да сме в Плезонс за утрешната сватба.
— Да, принцът и принцесата трябва да се оженят. — Принцът и истинската принцеса, където и да е тя.
Даниор вдигна чорапите и ботинките й, след което клекна пред нея и вдигна стъпалото й да го разгледа.
— На вид е добре. Как го усещаш?
— Наболява ме — призна си тя. — Мъничко.
— Вчера би твърде много път пеш. Днес ще почиваш. — Той я обу, след което стана и й подаде ръка.
Еванджелин му позволи да я изправи на крака. Даниор зарови ръце в косата й, разроши я, после я среса с пръсти.
— Не е изключено бунтовниците да наблюдават реката, обаче там имаме шанс да им се изплъзнем. — Метна раницата си през рамо.
Тя обаче дръпна ремъка на раницата.
— Дай аз да взема това. Не е много тежко.
Даниор се подвоуми.
— Ръцете ще ти трябват свободни, в случай че се завърже сражение.
— Разсъждаваш като воин.
Даниор й прехвърли торбата и извади ножа си. После изпълзя от дупката на четири крака.
Еванджелин го последва, чудейки се как снощи е успял да я натика вътре. Не си спомняше много онзи момент, само смразяващия страх, който й бе останал от сиропиталището — страхът, че никога няма да излезе, че ще я погребат жива.
Сега беше като преродена. Щом се озова на утринната светлина, вече знаеше какво ще предприеме. Не я гнетеше страхът, че пропилява младостта си, защото за три дни беше преживяла повече, отколкото някои жени преживяваха за цял живот.
А това не беше малко.
Селянинът Юстино разговаряше с Даниор и с мрачна физиономия сочеше революционерите, които се бяха натъркаляли на пода в пиянски ступор. Китките и глезените им бяха завързани. Даниор ги подбутна с крак, вглеждайки се в лицата им.
Еванджелин знаеше кого търси. Пусна раницата на пода и каза:
— Той не е тук.
— Хм? — Даниор подритна поредния бунтовник, който изпъшка и се размърда.
— Доминик го няма. В противен случай още снощи стражите да са го обесили.
Даниор я погледна.
— Доминик е умен и безпощаден. — Не се бе задържала дълго при него, но това със сигурност научи. — Ако ни беше видял да слизаме в долината, буквално щеше да разруши селото до основи — докато ни намери, или докато не останат възможни скривалища.
Даниор кимна бавно, докато подритваше последния революционер.
— Права си, но аз не мога да рискувам…
На Еванджелин й секна дъхът.
— Какво? — Даниор проследи погледа й. Мъжът на пода беше буден, със зачервени очи и от него буквално се излъчваше омраза. — Кой е тоя?
Тя прибра треперещите си ръце в полата си.
— Кръстих го Мъника.
— Кучка — озъби й се Мъника. — Помня какви ги надроби и ще те докопам. Ще заквичиш като свиня, когато…
Даниор го преобърна с лице към пръстения под. Когато отново се опита да ругае, стъпи с крак на тила му и натисна здраво.
— Недей! — Еванджелин потръпна. Не съжаляваше Мъника. Той беше дребен гадняр. Обаче спомените за нейната безпомощност все още я тормозеха и тя не можеше да гледа.
Даниор вдигна крака си.
— Както пожелаеш, принцесо моя. — Когато Мъника пак започна да бълва псувни, той нареди на Юстино: — Имай грижата.
Даниор я изведе през вратата, докато Мъника крещеше, а после изведнъж млъкна.
Еванджелин проточи врат.
— Нали не сте…
— Само един удар по главата, сигурен съм. — Даниор я поведе към пътеката за реката. — Няма какво толкова да се кахъриш. Юстино не иска да окървави колибата. А сега да намерим лодка.
— Дали имат?
— Живеят край реката. Разбира се, че имат. Вероятно повече от една, обаче скрити.
Скрити. Как не се беше сетила. Прекалено лесно щеше да е, ако се виждаха.
През дърветата зърна как реката криволичи в долината, ромона й. Стигнаха до брега и реката се показа пред нея. Невъзможно бе да си помислиш, че този мощен поток, започнал от най-тънкото ручейче в планината, толкова бързо е набрал сила и сега тече, широк и пълноводен, към град Плезонс.
Невъзможно бе да си помислиш, че цялата история е започнала с една невинна вечеря в Шато Фортюн и я е довела до този момент. До този завършек.
Даниор съзерцаваше реката в прилив на гордост. Това беше неговата земя, неговата река и — той се взря в Еванджелин — неговата жена.
Нямаха време за разтакаване. Довечера трябваше да бъдат в Плезонс. Само че той не можа да се сдържи и я притегли в обятията си. Тя охотно се притисна до тялото му и без да чака нареждане, му поднесе устните си за целувка. Целуваше го, сякаш черпеше сила от неговото съществуване, като че ли душата й щеше да повехне без неговото внимание. Така и трябваше да бъде.
Беше се любил с нея както с никоя друга, а тя отхвърли неговите задръжки, уповавайки се на неговата сила. Представляваше нещо повече от принцеса, от средство за придобиване на кралството. Тя бе олицетворение на новата обединена държава, на Бамфина в пълния й блясък. Редом с нея той можеше да извършва подвизи.
Еванджелин прекрати целувката и допря ръце до бузите му. Загледа се в лицето му, все едно желаеше да запамети всяка черта, всяка особеност. Накрая рече:
— Налага се да побързаме. Къде са лодките?
Даниор пак я целуна само колкото да й натрие носа, че си е позволила да бъде практична в такъв миг. Сетне я пусна и се огледа.
— Там. — Посочи някакви шубраци нагоре по течението. — Там трябва да са.
Разбира се, там бяха. Той измъкна най-хубавата, а Еванджелин му се пречкаше на пътя и му надуваше главата: «Това ли са греблата? А нужно ли е да гребем? Реката опасна ли е? За колко време ще стигнем до Плезонс?».
— Ето ги греблата. — Той ги постави на халките им. — Течението е достатъчно бързо, затова няма да гребем, а ще ги използваме за управление на лодката. — През бързеите, обаче не бе нужно да й споменава тази подробност. — Ще бъдем в Плезонс, преди слънцето да е достигнало зенита си.
— Ох! — Тя притисна ръце към устата си и го погледна с ужас. — Забравих раницата!
Даниор се начумери. Не искаше да загуби торбата с кралско биле, но сигурно нямаше да им потрябва в следващите няколко часа. Той избута лодката в реката и я завърза за един клон.
— До вечерта или ще бъдем в Плезонс, или мъртви. И в двата случая раницата няма да ни трябва.
— Вчера Мемо ми даде шапка и дълги ръкавици. Ако не си ги сложа, ще изгоря на слънцето.
Вече беше почерняла. Здрава руменина обагряше бузите й, придавайки златен отблясък на очите й.
— Много е гадно да изгориш. Носът ми почервенява и започва да се люспи, а церемонията е утре. Всички ще ме гледат на нашия сватбен ден.
Лодката се полюшваше по течението, готова за отплаване, и Даниор отговори с известно нетърпение:
— Ти винаги си красива.
— Обаче от слънчевите изгаряния боли. — Еванджелин сключи ръце. — Моля ти се. Ще изтичам и ей сега ще се върна.
Даниор се сети, че кракът й още не е оздравял напълно и тя вероятно ще се позабави. Да не говорим, че най-вероятно щеше да види безжизнения труп на Мъника.
— Аз съм с по-дълги крака. Аз ще отида.
Затича се обратно по пътеката, а в ума му тиктакаше часовник. По пладне трябваше да са в Плезонс. Надяваше се, че още някой, освен Доминик и революционерите ще наглежда доковете. Успееха ли да се доберат до двореца и да успокоят прислужниците, които досега сигурно бяха изпаднали в истерия, можеха да се изкъпят и да излязат на балкона, за да се покажат на народа. Това щеше да потуши слуховете за тяхната кончина…
Шапка ли?
Даниор спря да подтичва.
И дълги ръкавици? Още вчера Еванджелин се е тревожела да не изгори на слънцето и за външния си вид на сватбата и на церемонията?
Още вчера ли? Еванджелин — притеснена и унижена от сбъдването на пророчеството — Еванджелин още вчера беше мислила за такива подробности?
Даниор се обърна и хукна към реката. През една пролука в дърветата видя празна лодка да се носи по течението. Допълнителната лодка.
Когато стигна до брега и спря, видя Еванджелин в тяхната лодка да гребе към центъра на реката.
— Еванджелин! — ревна гръмогласно той. — Я да се връщаш веднага!
Тя обърна глава, погледна го, вдигна едното гребло и му помаха.
— Еванджелин!
Тя извика нещо и макар че не можа да я чуе както трябва, Даниор беше сигурен, че е казала: «Обичам те. Ще те обичам завинаги».

 

28

 

Носът на лодката се наклони право надолу, щом попадна на поредния стръмен участък и Еванджелин отчаяно натисна греблата. Безполезно. Подхвана я водовъртеж, който я завъртя на сто и осемдесет градуса, и тя се озова обърната срещу течението, откъде се спускаше истински водопад. Тя отново се завъртя — тъкмо навреме, за да се измъкне от тази опасност и да попадне на друга.
Не знаеше колко време продължава това. Цяла вечност ли, минута. Потните й длани стискаха греблата. Пред нея се изпречи огромен валчест камък. Тя го заобиколи, обаче реката я понесе, запращайки я ту насам, ту натам. Дъното на лодката се остърга в друг камък, наклони се и се напълни с вода. Ако това мъчение не приключеше час по-скоро, вече нямаше да се безпокои за Даниор. Щеше да пее с ангелчетата в рая — а не можеше да докара и най-простата мелодия. Обаче само след миг излезе от бързеите толкова светкавично, колкото бе навлязла в тях. Бученето и пяната останаха зад нея, реката стана по-широка и кипежът премина в бавно, успокояващо течение. Еванджелин попадна сред една долина, простираща се докъдето поглед стига. Тя стисна греблата и приливът на ужас във вените й бавно отшумя. Беше успяла! Беше в безопасност. Жива и невредима.
За разлика от лодката. Лашкането по скалите бе пробило уплътнението от катран. Отвсякъде нахлуваше вода. Еванджелин я насочи към серефинския бряг. Ръцете я заболяха, докато се опитваше да прекара по течението все по-тежкия съд.
Лодката потъна на три метра от песъчливия бряг и се наложи Еванджелин да плува — умение, на което никога не се бе учила. На три пъти потъна, преди краката й до докоснат дъното и тя да изпълзи на пясъка.
Задъхана, плюеща вода, Еванджелин се претърколи, втренчи се в чистото синьо небе, обсипано с прелестни пухкави облачета, и упражни първо немския си, после баминския и накрая добрия стар английски, псувайки на поразия.
Нищо не пречеше на Даниор да й каже за бързеите. Кой да помисли, че реката можела да се спуска толкова бързо и да гъмжи от толкова много остри скали? Слава богу, че беше чела писмата от онзи американски заселник в граничната зона. Ако той не беше описвал подобно мъчение и начина, по който е оцелял, тя като нищо щеше да се разбие в камъните и да загине. Все още се намираше над Плезонс, а възнамеряваше да доплува в Испания. Оттам беше решила да замине… все едно къде. Сега трябваше да си опита късмета по сухоземния път. Даниор вероятно щеше да нареди да я търсят точно тук със съзнанието, че ако е оцеляла след водопадите, е била принудена да спре на това място. А революционерите също не стояха със скръстени ръце.
И всичкото това за какво? Тя не беше принцесата, а Даниор изрично беше уточнил, че му трябва именно тя.
Неговата гордост и бръщолевенето му за техните дечица и за правото им на престола беше възпламенило решимостта й да избяга.
Да се върне ли в Англия с нейните мрачни, облачни дни, вечна самота и просмукваща се в костите влага? Не. За пръв път се изправи лице в лице с истината. Върнеше ли се там, някой можеше да я разпознае като крадлата на Леонините скъпоценности, а Еванджелин бе чела какво ли не за английските затвори, за да й се струва такава перспектива приемлива. Да не говорим, че нямаше пари. Вече бе изпитала на свой гръб милосърдието на английските благотворителни институции и едва се беше отървала жива.
Трябваше да замине някъде другаде. Главата й беше пълна с най-разнообразни и любопитни познания. Сигурно можеше да се препитава с това по някакъв начин.
Може би във Франция. На теория разбираше винопроизводството. Или пък в Италия. Би могла да развежда като чичероне английски туристи из древните римски забележителности. А защо не в Швейцария, където да се спуска с въже по стръмни канари, за да спасява заблудени кози.
Но ако не се размърдаше, щеше да стигне до под кривата круша. Доколкото познаваше Даниор, той вече плуваше като хала по същата тази река. Нямаше лодка или гребла, но Еванджелин не вярваше, че това ще го спре. Този мъж сигурно щеше да използва някой пън и борови клонки!
Изправи се тромаво и се огледа. От двете страни се простираха борове почти до реката и се тъмнееха на туфи нагоре в планината. Тук-таме се виждаха сечища, ниви и селца. Повечето изглеждаха обезлюдени, но в едно кипяха трескави приготовления както вчера в Бланка. Хората щяха да ходят на Разкритието. Не на поредното годишно празненство, отбелязващо бъдещото Разкритие, а на самото Разкритие.
По някаква необяснима причина Еванджелин се загледа в мъничките фигурки и се почувства гузна, все едно бе разбунтувалата се принцеса. Не би трябвало да се чувства така, но ето на.
Обърна се и пое по брега, гледайки да не натоварва болния си крак.
Какво щяха да правят, ако истинската принцеса не се появеше? Даниор нямаше да има шанс да отвори кристалното ковчеже с джаджата, която бе поръчал да му изработят.
Дълбоко изровен път се виеше на юг и на север покрай реката. Гората изглеждаше едва ли не злокобна в самотата си и Еванджелин с мъка превъзмогна неприятното усещане, че я наблюдават. Обръщаше се рязко и се оглеждаше, но не забеляза никого. Всички бяха вече в Плезонс. Затова тя се насочи на юг.
Даниор щеше да стои самичък на катедралните стъпала, мъчейки се да обясни на народа, който беше чакал този миг хиляда години, че неговата принцеса предпочита незнайните пътища на съдбата пред сватба с него. Че тя предпочита двете страни да попаднат в лапите на революционерите, да настъпят войни и безредици тъкмо когато надеждата е засияла най-ярко.
А народът щеше да го убие. Беше чела за силата на тълпата, а от личен опит знаеше какво значи попарена надежда. Щяха да разкъсат Даниор, а той щеше да стои безропотно, защото тя бе разбила на пух и прах всичките му мечти с отстъпничеството си.
Отстъпничеството на принцесата, поправи се тя.
Пътеката заобикаляше дървета и валчести камъни. Понякога минаваше покрай реката, понякога тя се губеше в далечината, ала докато крачеше по тревата, Еванджелин неизменно чуваше ромона на водите й.
Цялото приключение се оказа пълна каша, поредица от случайни съвпадения, които я белязаха като принцесата и я доведоха до интимна близост с първия истински мъж, когото бе срещнала. Авантюрата приключи тази сутрин, когато му избяга за трети и последен път.
Разбира се, не бяха напълно разединени. Той бе пленил нейното сърце и сега я измъчваше такава болка, че й идеше да се превие надве и да завие.
Каква ти принцеса беше тя!…
Не беше принцесата, но все пак… все пак… какво чак толкова ще стане, ако отиде в Плезонс? Довечера би могла да нощува в някоя празна колиба, а утре щеше да влезе в Плезонс и да се слее с тълпите пред катедралата. Ако истинската принцеса не се явеше и народът се разгневеше на Даниор до степен, че да поиска смъртта му, тя щеше… ами… да направи нещо.
Ускори крачка.
Този план беше по-добър от варианта, в който просто се изпаряваше, без никога да разбере какво е станало, разкъсвана между представи за най-лошото — смъртта на Даниор — и надеждата за най-доброто: женитбата на Даниор с истинската принцеса.
— Ех, така е най-добре — на висок глас се убеждаваше тя. — Така е най-добре за всички.
След поредния завой вляво Еванджелин зърна една колиба, сгушена на полянка. Някакъв мъж с шапка, килната напред, седеше на стол в двора. Той се усмихна — имаше пълна с бели зъби уста, две несъразмерни трапчинки и очи, които не знаеха що е доброта.
Еванджелин го позна и сърцето й задумка бързо, равномерно, като ковашки чук. Тя вдигна полите си и побягна.
Той се засмя: онзи познат, жесток смях.
Доминик.
Столът се блъсна в земята. Чу се трополене. Ослепяла от страх, тя кривна от пътеката в гората, но преди да е направила две стъпки, той скочи върху нея и я събори. Преди да си е поела дъх, Доминик вече я беше метнал на рамото си.
Той изви едната й ръка назад. Толкова яко стискаше китката й, че ако тя предприемеше опит да се освободи, щеше да си счупи ръката.
Затова Еванджелин гледаше да не шава излишно, търпеше болката и чакаше мига, когато той ще я остави и тя ще може да се съпротивлява.
— Принцесо Етелинда, спестихте ми толкова главоболия. Дойдохте при мен — отново.
По тона му личеше, че се забавлява и тя изтръпна.
— Ти… май се навираш… където съм аз — изпъшка тя, докато се подрусваше на рамото му.
— Имам си начини.
— Шпиони — презрително изсъска тя.
— Че как иначе! Хората вършат забележителни неща за възможността да бръкнат в кацата с меда, разбирай в хазната.
«Хора като Виктор и Рафаело ли?» — идеше й да попита, но колкото по-малко знаеше Доминик, толкова по-добре.
Доминик отвори с ритник вратата на колибата и тя примигна на сянката под сламения покрив. Без предупреждение той я стовари с лицето надолу върху одъра. Рухна върху нея, приковавайки я към сламения дюшек. Разлетя се прах и Еванджелин протегна ръка назад, мъчейки се да докопа някоя уязвима част от тялото му, с което да осигури на него болка, а на себе си — преимущество, само че Доминик пак й изви китката.
Той зашепна в ухото й сластно, като любовник:
— Революционерите се разцепиха заради теб. Знаеш ли? Част от тях вече не ме следват. Разправят, че е трябвало да те убия още щом съм те пипнал, вместо да те оставя жива, за да ми избягаш. Бил съм малодушен, не съм можел хладнокръвно да убия жена.
Сламата шушнеше, дюшекът миришеше на застояло и на мръсни тела. На смътната светлина Еванджелин видя как нещо пропълзя по одеялото.
— И сега ще се опиташ да ги опровергаеш — присмя му се тя.
Чисто репчене. Лесно беше да се заблуждава, че се е примирила да умре без Даниор. Точно сега фактът, че Доминик като нищо може да й пререже гърлото толкова я плашеше, че тя трепереше като мокър плъх. По-лошо, не можеше да скрие страха си от Доминик.
— Всъщност не. По всичко личи, че са били прави. Дори в името на каузата не мога да убия безпомощна жена. — Пусна китката й, колкото тя да се изпълни с надежда. После сграбчи косата й в юмрук, опъна шията й назад и затисна гръбнака й с коляно.
— Обаче знаеш ли какво мога да направя?
Скърцайки със зъби, Еванджелин понесе болката. Свободната му ръка се плъзна по голия й крак.
— Мога да те изнасиля.
— Не! — Призля й при мисълта за такава диващина.
— Спри ме де — подигравателно я посъветва той. — Умна си и те бива да хвърляш къчове, но аз те пипнах, принцесо. Принцеса Етелинда. Възлюбената спасителка на нашите две страни.
— Не е вярно!
Той бурно се засмя. Личеше си, че искрено се забавлява.
— И преди го каза, обаче Даниор не е преследвал нищо, така както преследваше теб. Нашето принцче душа дава да се ожени за теб, но дали ще те вземе, когато разбере кой е вкусвал от прелестите ти?
Еванджелин се задърпа, пренебрегвайки болката в скалпа и в гръбнака.
— Мръсник!
— Такъв съм аз.
Наистина щеше да я изнасили. При отворена врата, на това мръсно легло, в тази порутена хижа. Тя трескаво се запита дали някой не върви сега по пътеката. Току-виж се намерил кой да я чуе. Пое си дъх и се разпищя колкото й глас държи.
Доминик заби коляно в гръбнака й, тя се задави и утихна.
— Ако се постарая, ще хвърля едно копеленце във фурната ти. По този начин — вятърът облъхна дупето й, когато той набра нагоре полата — дори революцията да не успее и тъпият Даниор да се вреди на трона с вашата сватба, уж за благото на народа, моят син ще царува след това. Копелето на най-голямото копеле от… — гласът му секна — … всички.
Дланта му се плъзна по задника й — не грубо, не любещо, а сякаш той търсеше нещо. Догади й се и тя реши, че е на път да повърне, но тогава Доминик измърмори:
— Невъзможно.
Дръпна се встрани, така че светлината да я облива, и пак я заопипва.
— Не. Не вярвам.
Еванджелин се напрегна, стремейки се да го отхвърли с всяко мускулче.
— Какво не вярваш?
Той за последно прокара длан по задните й части. След което я освободи. Пусна косата й, махна коляното си от гърба й.
Тя дръпна полата си надолу и рязко се обърна. Очакваше някой номер, очакваше нож, удар или нещо по-лошо.
Доминик я гледаше смутено, с ококорени очи и се смееше. Гръмко, неприлично, от сърце. Преви се надве, стисна се за корема и се заразхожда из стаичката като побъркан пес, на всичкото отгоре прихванал бяс.
Еванджелин скокна от одъра. Би трябвало да избяга. Вместо това го издебна, когато той се превиваше наблизо, замахна с юмрук и го цапардоса право в окото.
Доминик затули лицето си и кресна:
— Да му се не види, жено, това пък защо беше?
Тя го удари в стомаха.
Той се строполи и Еванджелин го изрита в ребрата с ботинките си. Ботинките, които Даниор й беше завързал.
Доминик се претърколи встрани от нея. Престана да се смее. Застина.
Внезапното секване на смях и движение, на злостните му подигравки я зашемети. Изправи се над него със стиснати пестници. Едната ръка я болеше от съприкосновението с черепа му. Беше ли го убила?
Полекичка започна да се отдръпва от него. Той лежеше неподвижно — тъмна сянка на пода.
Еванджелин в шемет си припомни какво е сторил, какво се е опитал да й причини, какви бяха намеренията му. Припомни си първия път, когато бе приложила на Даниор китайска хватка, но не беше успяла незабавно да изпълни втората част. Припомни си всички ужасни последствия, които я бяха сполетели оттогава.
Обърна се и изтича навън.
Доминик се размърда. Изправи се, отметна косата от очите си, бавно отиде до вратата и се втренчи в Еванджелин, която бягаше по пътя към Плезонс. Когато тя вече не можеше да го чуе, още веднъж избухна в смях.

 

29

 

— Принцесата е избягала от принца.
— Не, не е. Вчера я видях с него, освен това тя изпълни пророчеството.
— Тогава защо принц Даниор я търси под дърво и камък? Хей, бабке, гледай къде ходиш!
Еванджелин се отдръпна от групичката народ, насъбрал се край фурната. Разпозна въодушевения Лаури да брани принца, както и немощната Мемо, която се облягаше на ръката му и размахваше бастуна си на гражданите.
Еванджелин нямаше желание те да я разпознаят. Те или който и да било друг.
Промъквайки се предпазливо като джебчия, тя заобиколи ъгъла и излезе на една по-широка улица, заета от весела компания. Пред Кралския хан беше поставено буре с канелка и един възрастен мъж, кръгъл като бурето, точеше канчета с пенливо пиво.
— Първата халба е безплатна в чест на Разкритието — шумно се рекламираше той. — Безплатно от Хубавия Абе, най-добрият ханджия в Плезонс!
Хората се редяха за безплатната бира и Еванджелин се нареди на опашката. Беше стигнала до града, оглеждайки се през рамо, съпротивлявайки се на болката в едва оздравялото стъпало. Беше изморена от жегата, жадна и гладна. И уплашена. И обзета от страхопочитание.
Лондон се беше оказал откровение за бедното провинциално момиче. Голям, претъпкан, миризлив и толкова мръсен, че Еванджелин не дръзна да си сложи белите ръкавици заради саждите, които покриваха всичко.
С Плезонс не бе така. Плезонс беше красив. Планините го обгръщаха като майчина любяща ръка, топлеха и бранеха града край голямата река. Тук един средновековен каменен мост с готически размери свързваше Баминия и Серефина; тук хората се срещаха и общуваха. За тях търговията бе по-важна от старата вражда. Магазини се редяха по калдъръмените улици. Еванджелин изпиваше с очи златните бижута и прекрасните рокли, изработени от серефинците. Когато пресече реката, бавно заразглежда баминските грънчарски изделия и обувки.
Ако живееше с Даниор като кралица, можеше да се разхожда по тези улици когато си поиска, да купува каквото си хареса, да разговаря с хората, да открива техните надежди, мечти и страхове. Това щеше да бъде нейният дом. Щеше да има семейство. Родина.
Достатъчно, сгълча се наум. Недей да разсъждаваш колко си самотна. Мисли за плановете си… колкото и да са жалки.
Съдържателите живееха над магазините си, но днес витрините бяха затворени. Този ден търговците бяха отишли сред хората, обикаляха с каруци улиците и хвалеха стоката си на веселящия се народ. Еванджелин вече се бе отдръпнала от няколко семейства, които шумно рекламираха сувенири от това кулминационно Разкритие и женитбата на принц Даниор и принцеса Етелинда.
Никой не й предлагаше да купи нещо. Повечето хора отвръщаха поглед от нея, но имаше и такива, които възмутено зяпаха дрипите й на Пепеляшка. Една жена заяви на висок глас:
— Човек очаква, че тези селяци ще проявят добрия вкус да не ни мърсят улиците. Колко много са се нароили — защо не се върнат там, където им е мястото?
Еванджелин много би искала да попита как. Заради беднотията, резултат на оскъдните реколти, твърде много хора, отчаяни и обнадеждени, ходеха в дрипи. Ако утре кристалното ковчеже не бъдеше отворено и те не получеха поличба за по-добри времена, щяха да узреят за революцията на Доминик.
— Казват, че се е удавила в реката — подхвърли някаква жена зад нея.
— Аз пък чух друго — сподели клюката друга. — Била избягала с онзи юначага Доминик.
Някакъв мъж се обади със сурово презрение:
— Принц, който не може да оправи една жена, не може да оправи цяло кралство.
Еванджелин позакри с длан лицето си и пое пивото от Хубавия Абе. Той я огледа и се пошегува:
— От тебе няма да чакам пари за втора халба.
— Не, но ви благодаря. — Еванджелин надигна канчето и го пресуши на един дъх. Когато най-сетне си пое въздух, забеляза, че той я гледа и трие ръце в престилката си.
— Една улица по-горе Честния Гелорд предлага кифли, първата безплатно. Кажи му, че те пращам. Ще ти избере голяма.
— Благодаря ви. — Тя му се усмихна и върна канчето.
— Ти нали си серефинка?
— Предполагам — предпазливо отвърна Еванджелин.
— Приличаш на някой, когото познавах.
Тя се отдръпна.
— Страшен физиономист съм. — Хубавия Абе се почука по челото. — Я чакай да помисля.
Еванджелин отново направи крачка назад, след което си плю на петите и се промъкна зад следващия ъгъл.
— Хей! — завика той след нея. — Сетих се. Върни се!
Тя хукна панически по улици и булеварди, докато не я присви от глад и не си даде сметка колко безсмислено е да бяга от някакъв мъж просто защото той си е помислил, че я познава. Не беше принцесата, затова не можеше да изглежда като нея. Поне не много. А ако родителите й са били серефинци, Хубавия Абе би могъл да ги познава.
Тази мисъл я накара да се закове на място. Останеше ли в Плезонс, може би най-сетне щеше да разкрие кои са майка й и баща й. Беше мечтала за тях през онези дълги, самотни години в сиропиталището: безлика майка, баща, който й беше опора и утеха, който дори в смъртта си я наблюдаваше и я напътстваше.
Не. И да узнае кои са били родителите й, какво от това? С това нямаше да постигне нищо… освен да разреши въпроса за своето съществуване и евентуално, ако намереше роднини, да запълни гигантската пустота в сърцето си.
Пустота, която Даниор беше запълнил.
Апетитната миризма на печени сладкиши я привлече и обонянието я заведе до една фурна. Хората лапаха ронливите кифли, които пекарят раздаваше с главоломна бързина.
— Първата е безплатна — викаше той.
След цялото това търчане беше стигнала до фурната на Честния Гелорд. Откакто бе пристигнала в Плезонс, й се струваше, че съдбата я ръчка и направлява всяка нейна стъпка.
Е, тя щеше да се опълчи на съдбата и да ходи където си иска… след като хапнеше една от онези ухаещи на мая кифли.
Нареди се на опашката и каза, че я изпраща Хубавия Абе. Честния Гелорд, недотам пълен като ханджията, но очевидно негов брат, се намръщи и й подаде най-голямата кифла.
— Недей сяда, пейките са за платежоспособни клиенти.
Тя му благодари, дръпна се встрани и заби зъби в най-вкусната канелена кифла с фурми, която бе вкусвала. Едва не заплака от удоволствие, докато си облизваше пръстите и взе да хвърля погледи към опашката. Честния Гелорд даже не я беше погледнал, откъде ще разбере, ако се нареди втори път?
Оказа се, че греши, защото щом тавата свърши, той нареди на сина си да го замества и се запъти към нея с триъгълна пирожка в ръка. Еванджелин понечи да избяга; в края на краищата, какво би могъл да иска? Но стомахът й куркаше и тя се подчини на неговата повеля.
Изделието, което фурнаджията й подаде, беше значително по-различно от първото: много по-тежко и пропито от аромата на билки. Еванджелин жадно захапа баничката с пълнеж от месо и моркови и фурнаджията доволно я загледа как преглъща.
— Любезен сте — рече тя.
— Сега е Разкритието. Време е да нахраним просяците, а ти мязаш на просякиня, сестро. — Погледна я проницателно. — Просякиня, която е видяла по-добри времена.
Колкото и да беше опърпана, копринената рокля си беше копринена и с опитното си око на търговец той беше забелязал, че преди дрехата е била хубава.
— Освен това ми приличаш на някой, когото познавах.
Устата й внезапно пресъхна и зъбите й не отхапаха от пирожката.
— На едно серефинско девойче. Редовно се мотаеше тук преди около двайсет и пет години и въздишаше по Рьонод, майстора на бъчви.
Патетичният копнеж по дом и семейство обзе Еванджелин и тя затвори уста, разкъсвана между порива да избяга и нуждата да остане.
— Може да си нейна щерка. От очите ти полумесеци струи същото онова излъчване: сякаш се боиш, че лошите големи баминци ще те изхрускат за закуска. Не ми е ясно откъде вие, серефинците, изобщо намирате сили да се съешавате!
— Не е лесно — промърмори тя.
Той я погледна остро:
— Ти да не си трудна?
— Не!
— Добре де, седни, преди да си се строполила от умора. — Бутна я към претъпканата пейка на една от масите под навеса и плесна един мъж по плешката: — Ставай, Парсифал, свърши вече.
Парсифал се ухили широко и предложи мястото си на Еванджелин.
— Елеонора също беше трудна, когато я видях за последен път.
Настръхнала от негодувание, тя настоя:
— Не съм «трудна» и не съм дъщеря на Елеонора.
Ръката на Честния Гелорд се озова на рамото й и Еванджелин седна на маса, където всички се познаваха.
— На кого си щерка? — полюбопитства Парсифал.
— Не зная — призна си тя.
— Ясно, значи. Не знаеш дали си щерката на Елеонора — изкоментира Честния Гелорд пред нарастващ кръг слушатели. — Горкичката, семейството й не одобри Рьонод, защото те имаха кралска кръв, а пък той — обикновена.
— Елеонора оттатък реката ли? — Парсифал присви очи. — Прилича й.
Еванджелин забрави недоядената баничка в ръката си.
— Приличам ли й?
— Според мен тя прилича на всичките. На Шартриер. — Честния Гелорд се изплю на земята. — Срещал съм много добри серефинки, но онази тяхна кралица им лепна лошо име. Забърка се с бунтовниците и оня загубен крал, и така пламна революцията.
— О, я стига, момко! — обади се една жена в долния край на масата. — Аз съм серефинка и познавам много добри баминци, обаче твърдя, че тъкмо вашият крал ни докара революцията на главата. Не можеше да си държа дюкяна закопчан.
— Да не би да смятате, че приличам на членовете на кралското семейство? — настоя Еванджелин.
Светът й се преобърна. Възможно ли бе да е наполовина принцеса? Да е наполовина достойна за Даниор?
— Ще те приветстваме като принцесата, ако ни покажеш белега си. — Парсифал сръга Честния Гелорд и двамата се засмяха като палави ергени.
— Белег ли? — Рече тя, объркана от тяхната очевидно нецензурна забележка. — Какъв белег?
— Не им обръщай внимание. — Жената взе да гълчи мъжете: — Вие двамата да млъквате. Недейте посрамва момичето.
Честния Гелорд изтрезня и се прокашля:
— Наложи се Елеонора и Рьонод да напуснат града и чух, че изчезнали през революцията от деветдесет и шеста. Вероятно са били убити, клетите. Значи си сираче? Тази революция остави много деца сираци.
Жената от масата погледна Еванджелин с неодобрение:
— Тя сто на сто е от ония надути Шартриер. Как мислите, дали мож' отвори онуй кристално ковчеже? Понеже викат, че принцесата била идиотка, дето й текат лигите, и нашият принц я взима само зарад благото на народа.
Разнесе се глъчка, чуха се аргументи и контрааргументи. Някои бяха явен абсурд; други твърде много се доближаваха до истината. Гласовете ставаха все по-високи, докато накрая хората не взеха да прииждат, за да видят какво е причинило суматохата.
Еванджелин се опита да пренасочи разговора обратно към темата, която я вълнуваше:
— За Елеонора и Рьонод…
До мига, в който вдигна поглед и видя двама познати мъже да вървят към нея.
Виктор и Рафаело. Виктор не откъсваше от нея спокойните си сини очи. Рафаело очароваше хората наоколо и ги караше да им правят път само с усмивката си.
Главата на Еванджелин започна да пулсира. Един от тези мъже, или и двамата, беше предател. Така й каза Даниор. Приберяха ли я, може би щяха да я върнат на принца — или да я вземат за заложница, дори да я убият.
Честния Гелорд удари с пестник по масата.
— Ако принцесата е жива и пребивава в Двореца на Двете кралства, довечера принцът ще ни я покаже на светлината на пълнолунието. Иначе… — той скръбно поклати глава — всички сме обречени, било то баминци или серефинци. Бедните са отчаяни. Ще въстанат и ще ни избият.
Еванджелин се изправи на крака, посочи Виктор и изкрещя:
— Искате ли да научите какво е сполетяло принцесата? Питайте принца. Това е той.
Тълпата вкупом се обърна към Виктор.
Честния Гелорд поклати глава.
— Това не е принцът.
— Не е — съгласи се Рафаело.
— Напротив, на него мяза — възпротиви се Парсифал.
— Виждал си го от разстояние — обясни Честния Гелорд. — Аз съм се ръкувал с него. Това не е принцът.
Еванджелин внимателно остави пирожката на масата и оповести:
— Това е принцът. Излязъл е да търси принцесата.
— Права е. — Един от мъжете край Виктор му стисна ръката и падна на коляно. — Ваше Височество, страдам от гуша. Може ли да ме излекувате?
Надигна се врява, по-силна отпреди. Виктор изтръгна ръката си, докато шумно отричаше да е принцът. Еванджелин клекна и се шмугна под масата. Пропълзя под следващата маса, под по-следваща, и под по-по-следващата. Накрая се озова в съседния магазин, където масите бяха отрупани с дрехи и тя можеше да се скрие. Измина цяла минута, преди мощният глас на Виктор да прогърми:
— Принцесата! Къде се дяна принцесата!
Еванджелин обви ръце около коленете си, надзърна под крачола на един панталон и видя как всички наскачаха от масите.
— Тя не е принцесата — погнусено отвърна Честния Гелорд. — Тя е дъщерята на Елеонора от оттатък реката.
— Елеонора се падаше леля на принцесата — тросна се жената. — Сигур' принцесата й прилича, а?
Еванджелин потрепери, но се овладя. Искаше да се измъкне, обаче знаеше, че е най за предпочитане да остане. Край нея минаваха ботуши и обувки, рокли и панталони. Хората викаха, докато търсеха мнимата принцеса. Виктор крещеше, Рафаело омайваше всички, обаче не можаха да я намерят. Излязоха на улицата и поеха към реката.
Първоначалната тълпа лека-полека се разпръсна. Събра се нова, твърдо решена да се докопа до безплатна кифла. Поздравявайки се с успешно изпълнения си план, Еванджелин изпълзя изпод масата и предпазливо се изправи.
Честния Гелорд все така раздаваше кифли. И да я беше видял, с нищо не го показа. Хората ядяха и купуваха, всичко беше спокойно. С преднамерена небрежност тя взе от масата недоядената си баничка и се запъти към улицата, откъдето беше дошла. Имаше мисия. Искаше да се върне в серефинската част на реката. Искаше да провери дали някой там си спомня жената, наречена Елеонора, и дали знае каква е съдбата й.
Беше извървяла може би около половината разстояние, когато Виктор се показа от близкия ъгъл. Тя спря. Той също спря.
Еванджелин се огледа. Нямаше къде да отиде, освен обратно нагоре по улицата или да кривне надолу в един сенчест сокак.
Отново погледна Виктор. В очите му светеше ужасна насмешка. Той се усмихна злокобно и по нещо й напомни за Доминик.
— Ваше Височество, стига игрички. Добре си поиграхте досега. — Потупа бедрото си, все едно тя беше куче, което трябва да дойде при господаря си. — Хайде, момиче, да се прибираме.
Еванджелин го замери с баничката и краката й буквално полетяха. Спусна се по сокака, през купчини боклук и захвърлени бурета. Зад нея се разнесоха крясъците на Виктор и тя побягна още по-бързо. Сокакът се разклони. Тя пое наляво, по една още по-тясна уличка. Сенките се сгъстиха. От едната страна се издигаше зид от розов камък. От другата страна се редяха мрачни портички. Еванджелин натисна две. И двете бяха зарезени.
Чу Виктор да я вика. Беше я надушил както плъх — сиренце. Тя се затича. Трябваше да предприеме нещо, преди гърлото да я стегне, преди болката в стъпалото й да стане непоносима. Шмугна се в една малка ниша в стената, а в нишата имаше вратичка. Натисна я с тежестта си, обаче тя не поддаде. Еванджелин я заудря с длан и завика:
— Отворете, моля ви!
— Както искаш — обади се напевен женски глас от другата страна.
Еванджелин направо не можеше да повярва. Някой я бе чул.
— Бързо!
— Само миг, сестро, трябва да намеря ключа.
— Той иде! — Еванджелин се облегна на вратата и отново задумка. — Той иде!
Вратата се отвори и тя се прекатури в една градина, а оттам — на чакълена алея.
Вратата тежко се затръшна и катинарът издрънча, докато го заключваха. Еванджелин се обърна и видя Мари Терезия, послушничката от метоха върху скалата, да се усмихва до затворената врата.
— Тя ни каза, че ще дойдеш. Така и стана. Хвала на Санта Леополда!

 

30

 

Виктор удряше по вратата, което накара Еванджелин диво да скочи на крака.
— Не се безпокой. — Мари Терезия я потупа по ръката. — Той не може да влезе. Слушай! — Тя повдигна пръст, когато Виктор започна да хлопа на другите врати. — Не е сигурен къде си се скрила.
Черно-бялата носия на малката послушница изпъкваше на фона на розовите храсти и ослепителножълтите парички. Времето бе сякаш спряло. Не лъхваше ветрец, карамфилите насищаха въздуха с миризма. Зелени ябълчици висяха от клоните на старите дървета, засадени, за да пада сянка над пътеките и скамейките. Пчели жужаха, опитвайки всяко цвете по пътя си към редицата кошери покрай стената.
— Добре — запъхтяно отвърна Еванджелин. — Слава богу.
— Наистина слава на Бога. Съдбата ти е предопределена свише.
Напоследък Еванджелин се бе наслушала на приказки за своята съдба. Придобиваше усещането, че съдбата я подмята, както си иска. Боеше се, че за пореден път се е изправила срещу нея. Отри длани в потното си чело и попита:
— Кой ти каза, че ще дойда тук?
— Как кой, ами че Санта Леополда!
Туптящото сърце на Еванджелин се успокои, дишането й се нормализира, но тя беше прекалено уморена, за да се мъчи да разбира малката послушница.
— Санта Леополда е мъртва.
Мари Терезия само се усмихна и хвана Еванджелин под ръка.
— Нали не възразяваш да те наричаш «сестро»? Чувствам, че сме сестри.
— Не. — Еванджелин погледна към върха на четириметровата стена. Вече изобщо не чуваше Виктор. Дали бе продължил нататък, или се ослушваше да долови гласа й? Издърпа Мари Терезия по-далеч от зида и по-близо до зданието от розов камък.
— Навярно в очите на бога сме сестри.
— Точно така.
Тук звуците на града бяха приглушени, губейки се в широкия двор, където избуяваха растения, обожавани от своите градинари. Тук ведростта беше скъпоценна брънка в златната верига на времето, където един ден се сливаше с друг под умиротворението, което пропиваше почвата, растенията, въздуха.
— Това е метох — изказа догадката си Еванджелин. — А това е неговата градина.
Мари Терезия се огледа наоколо с гордост.
— Нали е прекрасно? Това е нашият градски манастир, първоначалното обиталище на Санта Леополда. Тук някога тя поставила скиптрите и короната в кристалното ковчеже.
Еванджелин реши да изпита Мари Терезия:
— А тази сутрин ти си разговаряла с нея.
— Да, тази сутрин. Вчера сутрин. Как иначе, когато тя ни е игуменка.
Еванджелин се отпусна. Момичето изглеждаше съвсем нормално. Освен това бе умно и в него не личеше капка лудост. Сигурно искаше да каже, че всяка игуменка получава името Санта Леополда — макар че това не обясняваше откъде светата майка е знаела, че Еванджелин ще се озове тук, при положение че самата Еванджелин не го знаеше.
Мари Терезия я поведе по една пътека към високия шадраван в сърцето на градината.
— Ние току-що пристигнахме — подхвърли тя.
— За Разкритието ли? — досети се Еванджелин.
— Аз трябва да съм тук за Разкритието. Пътуването ни беше крайно безинтересно. Дано и твоето да е било такова.
Еванджелин премаля, когато се сети за Даниор, Доминик, минералния извор, селото, бунтовниците… Даниор.
— Не точно.
— Колко съм глупава — жизнерадостно изчурулика Мари Терезия, досущ някоя птичка в клонака. — Ти си принцесата. Трябвало е да минеш проверка дали издържаш на неблагополучия и беди.
— Преминах достатъчно изпитания, за да бъда принцесата, но всъщност не съм. — Еванджелин знаеше, че звучи докачливо, обаче историята с тази принцеса й бе струпала хиляди нещастия на главата.
Мари Терезия набра дузина карамфили и добави няколко снежнобели маргаритки. Обиколи розовата градина и с ножа в колана си отразя два съвършени кървавочервени цвята.
— Какво е принцеса?
Еванджелин зорко се вгледа във възпълничкото момичешко лице под забрадката. Мари Терезия не беше малоумна, беше го установила от предишния им разговор. Само че днес послушничката изглеждаше разсеяна, вятърничава и определено малко странна.
— Принцеса е дъщерята на крал и кралица — отговори тя без капчица съмнение. В края на краищата, много бе разсъждавала по темата.
— Не, грешиш. — Мари Терезия подреди наръча цветя. — Принцеса е жена с благородно държание, добродетелна, скромна, мислеща първо за благоденствието на народа и чак след това за своето собствено, независимо от възможните облаги.
Еванджелин не вярваше на ушите си: една послушничка да се превърне във философ.
— Не, ти грешиш. Има колкото щеш такива жени, богати и бедни, а ако кралят, кралицата и децата им бъдат убити, те въпреки всичко няма да станат принцеси. За да разполагаш дори с най-ограничената възможност да бъдеш принцеса, трябва да се родиш в знатно семейство.
— А кой решава какво означава благородството? — Мари Терезия добави разцъфнала клонка с бели цветчета за фон на букета си. — Ако дадено семейство е знатно и вярва, че по божията милост е с благородническо родословие, нима господ няма да оттегли благослова си, ако обстоятелствата се променят? Нима господ не ни готви съдби, които често не съвпадат с нашите планове и въжделения?
Еванджелин изпита чувството, че този въпрос я е вкарал в капан. Леона недвусмислено изповядваше същото и нищо, което Еванджелин бе прочела за останалите религии, не противоречеше по дух на това учение. На въпроса на послушничката имаше само един отговор, който тя измърмори със съзнанието, че нищо не може да промени извечната истина:
— Господ е всемогъщ.
— Именно! Неведоми са пътищата божии, а понякога дори най-мъдрите пророци грешат. — Мари Терезия отново хвана под мишница Еванджелин и я поведе към шадравана. — Ти си изпълнила пророчествата, Еванджелин, и аз вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.
Заобиколиха шадравана и Даниор се надигна от скамейката зад ъгъла, където беше седял.
— Аз също го вярвам.
Даниор. Божи мили! Даниор! Еванджелин юначно се беше настроила никога да не го види отново. Беше му махнала за сбогом и решително бе поела напред. Той я саботираше, примъкваше се в съзнанието й с тиради за участта на Двете кралства, как революционерите ще унищожат страната и хората, ако Разкритието не се състои и тя дойде в Плезонс. Ако имаше вярата на Мари Терезия, този миг бе пророкуван от мистериозната Санта Леополда.
Даниор я наблюдаваше, предизвиквайки я да побегне, а напрежението в тялото му и очакването в очите му обещаваха, че той ще я догони. Той искаше да я догони, за да преодолее смущението си от нейната непримиримост.
По всичко личеше, че всеки път, щом избяга от него, Еванджелин бяга към него. А и как да избяга от този едър мъж с грубовата външност, когато навсякъде носеше образа му в себе си?
Мари Терезия напъха цветята в ръцете й.
— Бяло за чистота, жълто за знатност и червено за кръвта, която си проляла, докато се добереш до Плезонс. Този букет е за принцесата, която си.
Колко странно бе да е тук, пленена от Даниор и понесла се към съдбата, на която толкова се бе съпротивлявала. Времето беше изтекло. Утре бе Разкритието. Скоро трябваше да реши как да постъпи. Днес. Сега.
Даниор хич не я улесняваше. Беше се разположил между нея и вратата на кралската каляска, изпружвайки дългите си крака като жива преграда към свободата. Беше се изкъпал, носеше чисти дрехи и великолепен жакет в кралски пурпур. Брадата му беше обръсната, за да разкрие упоритата, намусена брадичка на гранитното лице. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите, устата бе опъната в решителна линия. Гледаше право напред — не към нея, не встрани — а право напред в тапицерията от червен атлаз.
Отново бе престолонаследникът на Баминия — блестящ, достолепен и адски, адски арогантен.
Еванджелин премести цветята в другата си ръка. Розите я бодяха, цъфналото клонче я дразнеше, също като думите на Мари Терезия.
Нима Господ няма да оттегли благослова си, ако обстоятелствата се променят? Нима Господ не ни готви съдби, които често не съвпадат с нашите планове и въжделения?
Еванджелин очевидно беше серефинка, и то дъщеря на знатен род. Дори бе възможно да е братовчедка на принцесата, а ако всичко това беше истина, тя щеше да се преклони пред съдбата и да застане до Даниор като негова съпруга.
Но ако Честния Гелорд и клиентите му бяха прави, то тогава тя беше дъщеря и на майстор-бъчвар. Почтен и харесван човек, но въпреки това бъчвар. Налагаше се Еванджелин да прецени гордостта на Даниор от неговото родословие и да я противопостави на последиците, ако отблъсне ухажването му.
Единственият начин това да стане беше в разговор и Еванджелин се помъчи да разбие леденото мълчание, което отнемаше куража й. Отърка крак в пода и подхвана:
— Ваше Височество?… Даниор?
Никакъв отклик.
— Да не съм те разсърдила?
Даниор не показа признаци, че я е чул.
Тя си пое дъх:
— Добре де, ясно е, че се сърдиш. Много извинявай.
Той се прегърби.
Така доникъде нямаше да стигне. През прозорчето виждаше как хората зяпат кралската каляска, поела към Двореца на Двете кралства. Щом забележеха, че ги гледа, започваха да й ръкомахат с такава енергичност, че тя се чудеше как успяват да се задържат на крака. Това желаеха гражданите на Двете кралства: техният принц и тяхната принцеса да бъдат в града и да очакват утрешния ден със същото вълнение, което бе обхванало народа.
«Нашата поява ще потуши слуховете за избягалата принцеса», помисли си Еванджелин. «Особено, при положение че глашатаите съобщиха как Даниор ме е довел от метоха. Ще решат, че нарочно ме е бил скрил там.»
Даниор. Тя надзърна към него. Определено изглеждаше мрачен, но Еванджелин пак опита:
— Пътуването не бе лесно и за двама ни, ала научихме много един за друг и ми се струва, че може би… тоест, когато избягах последния път, ти ми се стори разтревожен.
Главата му рязко се завъртя, все едно беше отвила кранче.
— Разтревожен? — Очите му проблеснаха.
Тя се разтрепери от тази единствена изревана дума.
— Има си хас да не съм разтревожен! Революционерите, които ти вече беше унижила, бяха плъпнали навсякъде и те търсеха ожесточено, а на теб ти се сторило, че съм разтревожен. Направо ми изкара ангелите!
Поне отново й говореше. Отново й крещеше.
— Тъпо беше да избягам — призна тя. — Първия път избягах, без да осъзнавам колко отмъстителни са тези хора. Този път избягах, защото… — Защото аз се любих с теб, а ти — с принцеса.
Неизречените думи увиснаха във въздуха като кръгче дим от едва разпален огън. Еванджелин примигна, за да прогони внезапно напиращите сълзи.
Гневът на Даниор стихна пред очите й. Той извърна от нея поглед и две ярки петна избиха на бузите му. Сякаш се прости с най-съкровената си мечта, но когато се обърна към нея, на лицето му бе изписана твърдост. Здраво стисна ръцете й, за пръв път я докосваше, откакто я беше прибрал от метоха.
— Толкова зле ли беше?
Тя потрепери.
— Какво?
Даниор я освободи, за да разтрие първото едната й длан, после другата.
— Знам, че не беше каквото си мечтала. Коя жена мечтае да се люби в непрогледна дупка? Бяхме мръсни, всичко стана набързо, аз бях груб, обаче си помислих, че… — понеже не можех да те видя — та, помислих си, че ти хареса. Поне в известен смисъл. Поне доколкото ми се удаде да преценя… в тъмното… бях страшно развълнуван, направо не е за вярване.
Той не разбираше. Смяташе, че я е уплашил с повелята на тялото си, докато всъщност я прогони страхът тя да не го разочарова.
— Не, хареса ми. За друго избягах.
Той дотолкова не й обърна внимание, че със същия успех можеше и да не се е обаждала.
— Обикновено съм по-добър в леглото. Обещах да ти дам романтика — нали си спомняш, в спалнята ти в Шато Фортюн — а знам как трябва да мине едно ухажване.
— Не се хващай за едната дума!
— Жените обичат да ги ухажват. — Даниор пак си беше въобразил, че е наясно с мислите й, държеше се по кралски и не чуваше думичка от това, което му се казва.
Той почука по покрива и каляската тутакси забави ход. Още преди да е спряла напълно, той изскочи на улицата и хукна към една старица, която шумно рекламираше сладкарските си изделия пред своето магазинче.
Понякога дори най-мъдрите пророци грешат. Така твърдеше Мари Терезия. Дали не искаше да й каже, че Санта Леополда не е видяла цялата истина? Че Еванджелин е предопределена за принцеса?
Гледаше как Даниор говори с възрастната жена и описва големи кръгове с ръце. Бръкна в джоба си и напълни дланта й с монети. Сладкарката погледна към каретата и се ухили беззъбо, сетне измъкна една огромна кутия с весела украса, която не се виждаше на витрината. Настоя да я върже с панделка, докато Даниор нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
Грабна кутията и се затича към каляската. Тя се килна от тежестта му. Той изхлузи панделката, вдигна капака и избра марципанов бонбон във формата на морска раковина.
— Наистина не е необходимо — възрази Еванджелин.
Докато говореше, той пъхна бонбонката между зъбите й.
Устата й се изпълни с шоколадово блаженство.
— Видя ли? Умея да създавам романтична обстановка. Особено за теб. Всеки ден ще ти нося сладки работи. И скъпоценности. Наблизо има бижутерия.
Той повтори упражнението, като пак изтича навън.
Докато го чакаше, думите на Мари Терезия се въртяха в главата й: Ти си изпълнила пророчествата и аз вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.
Еванджелин с притеснение наблюдаваше как Даниор излиза с пъстро украсена кутия. Той рипна в каляската и бутна подаръка в ръцете й.
Тя само стискаше излишния подарък и се мъчеше да обясни:
— Даниор, моля ти се… Не е каквото си мислиш.
Даниор нетърпеливо взе кутията и я разопакова. Вътре бисерна огърлица сияеше като зрънца лунна светлина, прихванати с изумрудена закопчалка. Еванджелин никога не бе виждала подобно украшение. Преди една седмица би изпаднала в екстаз само ако можеше да ги подържи. Сега леко се засрами.
Даниор я гледаше с очакване.
— Бива си го, а? Видя ли? Знам какво обичат жените. Когато сме заедно, никога няма да бъде както в онова скривалище, никога.
Гърдите й се стегнаха. Беше уцелила Даниор в слабото място, където той не бе защитен от броня, и кръвта му изтичаше. Ударът е бил непреднамерен, но кръвта беше истинска.
— Ти не си като баща си — рече тя.
— Не! Точно това се опитвам да ти кажа. Не съм. Умея да се контролирам, а сега, когато знам до какво води загубата на самообладание, това нещо никога няма да се повтори. Кълна ти се, Еванджелин…
Тя затисна устата му, преди той да е довършил клетвата си. Взря се в сините очи, които обожаваше.
— Аз просто… искам теб. Искам те както в Бланка, в онази тъмна дупка, където не се сдържаше. Искам винаги да бъде така. Не избягах, задето ти ме обичаше честно. Това беше причината, поради която копнеех да остана.
Той отмести дланта й. В тона му кънтеше недоумение:
— Тогава защо ми се изплъзна?
Еванджелин внимателно затвори капака, за да не вижда огърлицата, и улови ръцете му:
— Би ли ме обичал… Не. — Опита отново. — Би ли ме желал, ако не бях истинската принцеса?
— Обич, желание — нима не доказах, че си ми нужна?
Това бе истината. Беше му нужна, защото без принцеса той никога нямаше да бъде крал.
Вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.
Нямаше никакво съмнение, че Еванджелин не разбира волята божия. За разлика от Мари Терезия, може би.
— Тогава ще ти кажа истината. Аз съм твоята принцеса и утре ще се омъжа за теб.

 

31

 

Огньове бучаха в двете камини на кралската спалня, обаче Еванджелин зъзнеше от студ по ризка, докато четири млади прислужнички наливаха вода в медната вана с висока облегалка. Дворецът бе стар, огромен и средновековен — досущ както си го бе представяла — и в него ставаше ужасно течение. Дългите восъчни свещи в канделабрите хвърляха кръгове трептяща светлина и правеха ъглите още по-тъмни. По възраст мебелировката варираше от новата лъщяща банкетна маса, купена и поставена в трапезарията за утрешните празненства, до хилядолетното легло, където спели именно кралят и кралицата, които така се изпокарали, че разцепили държавата.
Това високо, широко легло пазеше като страж в спалнята, привличайки погледа на Еванджелин, и накрая тя можеше да мисли единствено за Даниор и целувката му в каляската: сладка и целомъдрена, докосване на устните без помен от страст.
Беше удивена, докато той не се отдели от нея, поглеждайки я. Тогава разбра. Скулите му руменееха, сините му очи пламтяха като огньове, а от тялото му струеше топлина на вълни.
— Докосна ли те — рече той, — ще те обладая в каляската, докато се движим по кралския път в Плезонс, а нашите поданици ни поздравяват и аплодират.
— Така поне ще има за какво да ни аплодират — духовито бе отвърнала Еванджелин.
Даниор не бе намерил нищо смешно в тази възможност, но тя подозираше, че го измъчва известно неудобство.
Тя, колкото и да е странно, не намери огромната му ерекция за страшна. Всъщност я пролази сладостна тръпка. Беше направила финалната, необратимата стъпка. Беше заявила, че е принцесата и завинаги се бе оставила в ръцете на Даниор. Щеше да бъде кралица. Неговата кралица.
Възбудата й продължи, докато не пресякоха река Плезонс и тя не видя Двореца на Двете кралства.
Тогава реалността си дойде на мястото.
Беше чела за държавни пиршества, но никога не бе участвала в такова нещо. Беше чула как се посрещат чуждестранни посланици, но никога не беше поздравявала такъв сановник. Беше чела какво поведение е подходящо за една принцеса, но никога не се бе поставяла на нейно място.
Сега обаче беше принцесата и не смееше да се провали в който и да било детайл.
— Ваше Височество?
Най-малката камериерка се усмихваше и й правеше реверанси, докато Еванджелин не осъзна, че момичето говори на нея.
— Да?
— Ще желаете ли да изпробвате водата?
Еванджелин отиде до ваната и за кратко се почуди има ли някакъв предписан начин, по който принцесите да изпробват дали водата е достатъчно топла. Надделя здравият разум и тя натопи пръст.
— Съвършена е. — Тя се усмихна на Тацита, една от петте камериерки, удостоени да я обслужват от извънредно достолепния иконом.
Еванджелин би искала да попита как да измисли работа за цели пет камериерки. После й хрумна, че Етелинда навярно щеше да знае, затова си затвори устата и се усмихна. Продължи да се усмихва при срещата с майордома, лакея, кухненската прислужница и старата гувернантка, която я прегърна със сълзи на очи и възкликна колко е пораснала. Цялата работа представляваше мъчение, тя не запомни половината имена, а Даниор набързо се омете, за да говори с министър-председателя, който пръв трябваше да изрази удоволствието си, че отново вижда принцесата след дванайсетгодишно отсъствие.
Една тревога можеше да зачеркне от списъка си: приличаше на принцесата.
Но как издържаше една принцеса на безкрайния оглед? Половината дворец се беше събрал да гледа, докато тя ядеше вечерята си от поднос. Петелът върху канапе от някакво зърно беше подправен с розмарин, но не й се услади истински, защото готвачката, лакеят и кухненският персонал отваряха уста всеки път, щом тя се наканеше да отхапе.
Дори сега пет чифта очи дебнеха всяко нейно движение, а на нея й се искаше да се върне обратно в планината и да се скрие в онзи горещ минерален извор.
Особено когато Тацита се опита да й смъкне долната риза.
Еванджелин се отскубна.
— Трябва да ви изкъпя, Ваше Височество — подхвана с разтапящ глас Тацита.
— Аз трябва да се изкъпя, благодаря — отговори Еванджелин с решимостта на благоприлична англичанка.
Долната устна на Тацита затрепери, очите й се напълниха със сълзи и тя погледна към другите прислужнички, сякаш ги призоваваше за подкрепа.
Еванджелин смекчи тона си и добави:
— Дълго време не съм имала камериерка и предпочитам да се изкъпя сама. Но ти можеш да ми приготвиш чисто бельо.
— Както желаете, Ваше Височество.
Обаче тонът на Тацита не оставяше съмнение, че момичето е жестоко разочаровано. Еванджелин не се трогна. На никого нямаше да се показва гола.
Е, почти на никого.
— Има ли параван или нещо подобно, което да сложим — да сложите — тук? — Посочи до ваната.
— Разбира се, Ваше Височество. — Тацита даде знак на другите прислужнички, които въздъхнаха жално и побързаха да изпълнят повелята на Еванджелин.
Донесеният параван беше китайски, от твърда дървесина, излъскан до блясък и украсен с перли и нефрит. Еванджелин реши, че само нефритът струва повече от всички пари, които Леона й беше оставила, и й се прииска да помоли за друг параван, подходящ за мнима принцеса.
Удържа се, докато прислужничките го нагласяха, за да й осигурят уединена ниша с вана и кърпи, разгънати на един стол пред огъня, за да се топлят.
Когато и последната камериерка неохотно излезе от нишата й, Еванджелин свали долната си риза, ослушвайки се да не би Тацита да се върне. Не изключваше девойката да се опита да изпълни дълга си въпреки изричното й нареждане.
Предпазливо метна ризата си на паравана — и подскочи, когато някой я дръпна от другата страна.
— Благодаря ви, Ваше Височество — извика Тацита. — Беше наредено дрехите ви да бъдат запазени в музея, така че всички хора да видят как сте страдали при пътуването към Плезонс.
— И копринената рокля ли? — ужаси се Еванджелин.
— Най-вече тя. — Тацита почука по паравана. — Готова ли сте? Вече мога ли да измия косата ви?
— Аз ще си я измия. — Еванджелин твърде припряно стъпи във ваната и ароматизираната вода се разплиска чак до ръба.
Еванджелин паникьосано се опита да спре разливането; в края на краищата цял живот беше почиствала след другите. Виновно погледна ръба на паравана, обаче край леглото Тацита и останалите коментираха с ахкания плачевното състояние на долната й риза.
Горещата вода отпусна стегнатите й мускули и проникна в костите й, когато тя натърка с ароматния сапун един пешкир и се изми колкото се може по-чевръсто.
Каза си, че бърза, понеже се тормози, че прислужничките ще си измислят някое извинение да надзърнат зад паравана.
Всъщност знаеше, че се залъгва. Бързаше, понеже се боеше, че Даниор ще нахълта вътре и на всички ще им стане ясно като бял ден, че те са любовници, а прислужничките моментално ще разнесат клюката. Той беше типът мъж, който умишлено ще стори подобна глупост, за да й втълпи, че няма друг избор, освен да му стане жена.
Като че ли това щеше да й повлияе.
Не й харесваше да е толкова самомнителна, обаче това можеше да го преживее. Не можеше да преживее очакването на утрешния ден. Тъкмо сега Мари Терезия изглеждаше страшно далеч с глупавия си съвет и на Еванджелин й се въртеше една мисъл: ами ако Даниор бърка? Ами ако кристалното ковчеже е омагьосано? Беше бленувала наистина да бъде обичната принцеса, да си има дом, да бъде част от фамилия, която може да проследи корените си назад до мъглите на античността.
Но накрая се бе отдала не заради страната, дома или фамилията Шартриер, а заради принца.
Принцът. Мъж, на когото може да се разчита.
Мъж, дотолкова тласкан от чувството си за собствена непогрешимост, че беше в състояние да я гледа и да вижда принцеса. Би могла да го разиграва цял живот. Той никога нямаше да узнае, че тя действително е Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол — освен ако проклетото кристално ковчеже не откажеше да се отвори.
Този кошмар й късаше нервите.
Тя си насапуниса косата.
Другият кошмар бе едва ли не по-жив. В него истинската принцеса, прелестна и елегантна млада дама с ореол около главата, прекъсва церемонията със съобщението, че Еванджелин е самозванка, при което стражарите я хвърлят в тъмница, където да гние, докато е жива. Или пък я убиват. Представяше си как Даниор идва на равномерни промеждутъци, за да й се надсмива преди екзекуцията. В края на краищата, това бе сполетяло лейди Джейн Грей, четвъртата жена на Хенри VIII.
Наведе се да се изплакне. Когато се изправи да си изстиска косата, с ужас забеляза как водата отново се разплиска и преля. Локвата плъзна по лъснатия с восък паркет към безценния китайски параван. Знаеше, че трябва да повика Тацита или някоя от другите, за да я попият. Те бяха нейни прислужнички.
Обаче истинската принцеса нямаше да се покаже толкова немарлива. Една истинска принцеса нямаше откъде да изпитва състрадание към тези, които се трудят за прехраната си.
Зад паравана се разнесе кикот и това реши въпроса. Не й трябваше пет прислужнички да клечат около ваната й, за да обършат водата, която тя бе разплискала.
Еванджелин застана на колене и се протегна към една суха кърпа.
— Възхитително — обади се Даниор.
Тя така рязко цамбурна във ваната, че отново заля пода с вода.
Той стоеше до паравана, стиснал ръба му с една ръка, сякаш се канеше да го сгъне.
Еванджелин протегна към него длан с разперени пръсти:
— Недей!
— Какво недей? Недей стоя тук? Недей се приближава? Недей се съблича и не влизай при мен във ваната?
Кикотът зад параван се усили. Даниор щракна с пръсти и хиленето спря. Вратата на спалнята се отвори и затвори тежко.
Сами. С Даниор бяха сами както в горещия извор, защото Даниор така бе наредил, а никой не проявяваше непослушание към принца.
Кърпата бе малка, но Еванджелин храбро опита да се покрие, като с помощта на водата долепи ефирния лен до гърдите си.
— Щях да кажа да не мърдат паравана. Но на тази гледка казвам «да».
Официалното сако и шалчето, които бе носил по-рано, бяха захвърлени, атлазеният жакет бе разгърден, ръкавите му бяха навити. Приличаше повече на Даниор, нейния спътник, и по-малко на престолонаследника на Баминия. Нищо чудно, че прислужничките така се кикотеха.
— Не е редно да си тук. — Опита се да си придаде решителен и благоприличен вид — обречено начинание, докато седеше чисто гола във вана, където оставаше все по-малко вода.
Той изсумтя и свали жакета си.
— Където си ти, миличка, там съм и аз. Едва понесох да те изпусна от поглед, за да говоря с онзи дърт многознайко, понеже се страхувах, че когато дойда тук, ти отново ще си изчезнала.
— Казах, че ще се омъжа за теб. — Колкото и глупаво да звучеше, заболя я от недоверието му.
Даниор метна жакета отгоре на паравана.
— Наговори ми много неща, повечето — лъжи.
— Щом мислиш така, защо ти е да се жениш за мен? — Моментално пожела да си вземе обратно думите. Въпреки че я беше омаял с нежни любовни слова, Еванджелин знаеше, че той не иска да се женят. Той трябваше да се ожени за нея.
Еванджелин стисна кърпата, когато Даниор клекна до ваната.
— Защо ми е да се женя за теб ли? — Разбърка водата с пръст като вещер, който забърква магическа отвара. — Защото ти ме видя в най-лошата ми светлина и въпреки това ме обикна. Или може би тъкмо заради това ме обикна — кой знае? При всички положения ще съм глупак да те изпусна.
Ръката му се промъкна към крака й, но Еванджелин я улови.
— За човек без врат много те бива в сладките приказки.
— Не ми вярваш.
Тя обърна дланта му към светлината: широка и силна, с червени мазоли под всеки пръст от гребането по реката след нея.
— Убедена съм, че щом разбереш, че съм от простолюдието, от всичките ми добродетели няма да остане помен.
— Искаш да кажеш, ако наистина беше Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол?
— Да, това искам да кажа.
Той се ухили от ухо до ухо. Толкова беше самоуверен, че й се дощя да го удари.
— Слава богу, никога няма да ми се наложи да правя този избор. Ще е невъзможно да се откажа от единствената жена, която иска мъжа, а не принца.
Беше прав и я заболя, че той не изпитва същата силна обич към нея.
Гласът му стана по-дълбок, преливащ от задоволство:
— В каляската каза, че ме искаш както в Бланка, луд по теб, без да сдържам нищо.
Еванджелин нежно помилва всеки мазол, сякаш можеше да ги изцери — не с кралско, а с любящо докосване.
— Коя жена би искала да полудее в обятията ти, докато ти старателно крепиш своя самоконтрол?
— Ти, невинно птиченце такова! — Даниор я накара да замълчи, когато тя понечи да го обори. — Непрекъснато се страхувах, че ако загубя самообладание, дори само за веднъж, ще заприличам на баща си, който отчаяно търсеше своята мъжественост в цяла върволица жени.
— Даниор, излишно се безпокоиш. Притежаваш морална сила за десетима мъже. Бил си закален в огън и вода и олицетворяваш всичко, което един принц трябва да бъде. — Тя хвана палеца му, преди да добави: — Освен това ако потърсиш удоволствия с друга жена, ще ти клъцна кралските скъпоценности.
Палецът му потрепери и докато Еванджелин се поздрави, че го е поставила на място, другата му ръка дръпна кърпата от гърдите й. Тя посегна към нея, обаче той не й я даде.
— Стани и си я вземи — предизвика я той, както си знаеше.
Палецът му се изплъзна от юмрука й и Даниор я изправи, като я хвана под мишниците.
— Нуждаеш се от урок. — Взря се в благоуханното й тяло, по което течаха струйки топла вода, и добави: — Аз ще ти преподам този урок.
Странно, думите му бяха заплашителни, но тя не се чувстваше заплашена. Чувстваше се напълно отпусната и същинска палавница, сякаш сладостно е предвкусвала действията му. Погали лицето му.
— Мокър си.
— Знам. — Даниор си съблече ризата. — Навсякъде има вода, даже по пода.
— Трябва да си събуеш и панталоните. — Тя стисна раменете му.
— Това и ще направя. — Той плъзна длани до гърдите й. Обхвана ги в шепи, наведе се и ги целуна. — Виждал съм те на лунна светлина, сега и на светлината от свещите. Утре сутринта ще те видя посред бял ден в нашия палат.
Засмука гърдите й и тя притвори очи. Той не вярваше в магията, но грешеше. Когато езикът му я помилва, а устните му силно задърпаха зърното, той призова онова магическо усещане за разтапяща се мекота вътре и извън нея.
Но сега Еванджелин разбра: и тя бе магьосница. Накара го да излезе от себе си, да загуби контрола си, да полудее от желание.
Заедно творяха вълшебство. Разгърди му ризата, разкопча му панталона и го смъкна надолу. Плъзна ръце в гащите му, но той я спря.
— Още не. — Отмести ръцете й и се отдръпна.
— Защо?
— Ако го направиш, всичко ще се повтори както в Бланка.
— Хареса ми в Бланка.
— На мен също. — Той изхлузи ризата през главата си и си събу ботушите. — Обаче има други, неизследвани пътища, други удоволствия, които мога да ти доставя, а когато ме докосваш, мога да мисля единствено за моята наслада.
— А кога ще мога да те докосвам?
— След година-две.
Измъкна се от панталона, свали си гащите и евентуалните възражения на Еванджелин изчезнаха в заклинание за забрава. Първия път, когато го зърна в трапезарията на Шато Фортюн, й се беше сторил едър и силен като селски труженик; мъж, който изпълваше дрехите и би могъл да носи каквото и да е.
Сега, като го видя гол на светлината, устата й пресъхна, а кожата й поруменя. Дрехите бяха недостойни за това великолепно създание. Яките му плещи бяха доказателство за силата, благодарение на която я бе носил на гръб през планини и гори. Белезите му бяха признаци на юначност. Гърдите и коремът му изпъкваха релефно под фините черни косъмчета във формата на стрела, която прикова погледа й надолу, сякаш природата се боеше, че ако не я насочи, тя би могла да изпусне разкошната гледка на възбудения му член. Даниор имаше бедрата на ездач: дълги, мускулести и без грам тлъстина. Стъпалата му бяха загрубели и мазолести; стъпала, които пеша бяха пребродили половината страна и ако се наложеше, още утре щяха да обиколят другата половина.
Остави я да гледа и когато тя го беше разучила от глава до пети, каза:
— Каквото виждаш, ти харесва.
Някак си беше разбрал колко е развълнувана, може би тялото й се беше издало. Тя бе просто длъжна да му признае възхищението си, дори ако това засилеше неговата самомнителност.
— Ако ти беше Адам в Райската градина, господ никога нямаше да поиска да се облечеш.
Той се засмя с отметната назад глава.
— Ако аз бях Адам в Райската градина, грехопадението щеше да настъпи моментално, защото ти, Ева, си моята изкусителка.
Тя също се усмихна, обаче студът щипеше, а тя бе мокра. Кожата й настръхна. Даниор го забеляза и веднага се огледа за хавлия.
Неговият гръб по нищо не отстъпваше на гърдите му: мускулест и широк, преливащ в толкова стегнат ханш, че кожата прилепваше и се движеше като фина коприна. На лявото полукълбо, точно под кръста, имаше мъничък цветен белег, който я стресна. Когато той донесе хавлията, тя го обърна към светлината от огъня и прокара пръст по белега.
Преди не беше виждала такова нещо, но веднага се сети какво е това: татуировка на ревящ лъв.
— Красиво е — рече тя.
— Това е моята емблема. — Той я уви в кърпата и й помогна да излезе от ваната. — Емблемата на рода Леон. Сега стой тук. — Той я заведе пред огъня и отиде да вземе останалите сухи дрехи.
Ненадейно я обзе свян. Еванджелин плътно уви хавлията около гърдите си, чудейки се защо никой не шие по-големи хавлии, които да покриват човек не само от зърната на гърдите до горната част на бедрата. Не можеше да си представи как изглежда в очите на Даниор: с разрошена и влажна коса и тяло, чийто силует пламъците очертаваха ясно. Сякаш му бе заповядала да я забележи — и той определено я забеляза. Въпреки че току-що я бе видял гола-голеничка във ваната, спря и я загледа с такава гордост, че тя се почувства почитана като планините и долините на Двете кралства.
— С теб подивявам. — Гласът му предрезгавя. — Твърдиш, че ме искаш какъвто съм. Ако е истина, трябва да си подготвена, защото смятам да те имам всеки ден и всяка нощ. Искам да те целувам тук долу. — Той докосна триъгълника от косми, който надничаше под хавлията. — Искам да усетя вкуса ти на устните си, когато стигнеш върха. Искам да бъда в теб точно сега. И теб ще накарам да го искаш.
Тя вече го искаше. Почувства се отмаляла, докато той сушеше косата й с кърпата. Използва друга кърпа, за да попие лицето и шията й. Дръпна хавлията, с която тя се бе увила, и нарочно бавно започна да бърше водата от ръцете и раменете й.
Как да го остави да се погрижи за нея по толкова интимен начин? Цял живот се бе грижила за себе си, а през изминалата седмица бе принудена да остави Даниор да я носи, да я спасява… да я лекува. Сега той й прислужваше, посвещаваше й се, сякаш тя наистина е принцеса, а той наистина е само мъж.
Еванджелин се опита да поеме командването, но Даниор избута ръцете й.
— Не. Това е моя привилегия.
Всичките му действия сякаш се сливаха в една дълга, томителна ласка. Зърната й щръкнаха, когато ръката му небрежно премина по тях. Кожата на корема й изтръпна, когато той го погали, и се подпря с ръка на раменете му, когато той коленичи пред нея и я подсуши интимно. Притискаше я толкова внимателно, с такова изражение на блажена невинност, че тя би се засмяла — ако й бе останал дъх. Той нежно разтърка бедрата и прасците й. Вдигна стъпалата й и установи, че тя има гъдел. После я обърна по корем и започва да се придвижва нагоре към задника й.
Там спря. Не се движеше, не я разтриваше, просто стоеше на колене зад нея.
Времето застина, тишината се проточи и Еванджелин отначало се засрами, после се притесни, а накрая си спомни за Доминик и изключителния му пристъп на смях. В нея заклокочиха объркване и гняв.
— Какво има? — Опита да се обърне, но той я прикова на място. — Какво си ме зяпнал?
Даниор не отговори, въпреки че тя продължи да се гърчи и огъва.
Тъкмо се канеше да му оскубе косата, а той взе, че целуна дупето й — първо едното полукълбо, после другото, и накрая основата на гръбнака.
— Зяпнал съм най-красивата жена в Двете кралства и се благодаря на Бога, че е моя.
Изправи се, подсуши я, отнесе я на леглото и така я люби, че тя разбра: беше й се отдал изцяло.
По-късно, преди да си тръгне, Даниор се наведе и прошепна в спящото й ухо:
— Даже да не си истинската принцеса.

 

32

 

Еванджелин не ядеше.
Нито наденицата с подправки, нито цвърчащия бекон, нарязан на прозирни резенчета, нито печената пъстърва, плуваща в кисел сметанов сос, нито ростбифа с кралски размери. Не беше докоснала картофите, въпреки че те бяха приготвени по десет различни начина, нито пък десетките хлебчета и сладкиши, наредени върху големия бюфет в трапезарията. Даже когато Даниор я примами с поруменели ягоди, поднесени до устните й със собствените му ръце, тя успя да преглътне едва няколко, преди да го отблъсне.
— Прекалено съм уплашена.
Вярно беше. Не бе дотолкова бледа, когато я натика в малката тъмна дупка в Бланка. Даниор се стараеше да й вдъхне увереност, да я убеди, че всичко ще бъде наред, но тя не го слушаше.
Всичко щеше да бъде наред. Знаеше го, както знаеше репликите си на церемонията по Разкритието.
— Еванджелин. — Погали пръстите й, мъчейки се да им предаде от топлината си. — Заедно посрещнахме всичко. Бомби, революционери, контузии. Отварянето на кристалното ковчеже ще е проста работа за нас.
Придворни и прислужници зяпаха кралската двойка, уединена в нишата си, но никой не смееше да прекъсне техния тет-а-тет.
— У теб ли е инструментът? — Шепотът й се заглушаваше от гоблените около тях.
Даниор потупа кесийката, която висеше от златния му колан.
— Ей тук е.
— Ами ако не го отключи?
— Тогава ще го занесем в крепостта на рода Леон и ще го пуснем от кулата върху скалите — пошегува се той.
Тя скри лице в шепите си.
Даниор улови китките й и я погледна право в очите.
— Вярваш ли, че е омагьосано?
— Вече и аз не зная в какво да вярвам.
И как иначе? Целият й живот бе в пълен безпорядък и само той можеше да го оправи.
— На мен вярваш ли?
— Да — отговори тя без колебание.
— Тогава повярвай ми, като ти казвам, че днес всичко ще мине като по ноти.
Така щеше да стане.
Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я направи част от себе си.
Засмя се под мустак, когато си спомни пророчеството и колко весело бе предрекъл значението му. Пророчествата бяха мътна работа, ясни единствено на магьосниците и светиите, а страхът, който Даниор бе приел за свой, нямаше нищо общо с революционерите и много общо с гордостта, лудостта и любовта.
Взря се в своята лудост, в своята любов и каза:
— Твое Кралско Височество принцеса Еванджелин, кълна ти се, че заедно ще отворим кристалното ковчеже.
Тя изстена тихо.
— Но тогава ще трябва да се оженим. — Умът й прескачаше от една грижа на друга.
— Ами да? Какво ще стане, ако залееш с вино роклята си? — направи се на остроумен Даниор.
Очите й се оцъклиха. Тя стисна тежката дамаска и прошепна:
— Какво ще стане?
Даниор се прокле, че е добавил още една тревога в душата й.
— Това ще бъде твоята рокля, а ти ще бъдеш кралица. Никой не би дръзнал да укорява кралицата.
Това очевидно не я утеши, затова той добави:
— И тъй като става дума за нашата сватба, ако разлееш вино, обещавам и аз да разлея. Така ще положим началото на традиция, която да продължи нови хиляда години.
— Да. Звучи ми като добра идея. — Еванджелин прокара ръка по средновековния воал и набърчи чело под тясната синя лента, с която той бе прикрепен за главата й.
— Даниор, една сватба законна ли е, ако не се използват верните имена?
Даниор се облегна назад и погледна безхитростната си невеста. Тя носеше разкошната сребриста рокля, носена от Първата кралица преди хиляда години, небесносиния прозрачен воал на владетелката и сини копринени пантофки с бродерия. Патината на времето бе приглушила цвета на материите, освен това кралицата е била по-ниска, обаче костюмът стоеше като излят на Еванджелин. Дори страхът не можеше да помрачи сиянието, породено от тяхното любене, и той й се усмихна, докато тя също не си спомни нощта, обмяната на страсти, непрекъснатите му атаки, любящия й отклик.
— Престани. — Погледна към хората, които изчакваха на дискретно разстояние тя да приключи с храненето си. — Вече знаят, че през нощта сме били заедно. Излишно е да отправяш още намеци.
— Не съм казал и дума.
— Толкова ти личи.
— Само на теб. — Той оправи кожения подгъв на деколтето й, което му се струваше твърде дълбоко. — Всеки архиепископ и свещеник в кралствата беше подал молба именно той да ръководи службата и аз удовлетворих всички до една. Нашият съюз ще бъде изцяло благословен пред очите на господ и понеже той знае всичко за нас, включително истинските ни имена, сватбата ще е законна. — Не дочака отговора й, а се изправи, подавайки й ръка. — Да вървим, ако си сигурна, че повече не можеш да изядеш. Народът ни чака.
Тя положи ръка в очакващата му десница.
— Даниор, имам да ти казвам…
Той припряно я издърпа на крака:
— Ще ми го кажеш довечера. — Повика тяхната въоръжена стража: — Да ви е направило впечатление, че Рафаело и Виктор не са с нас?
Значи и Виктор, и Рафаело бяха предатели.
Еванджелин си спомняше нахалната усмивка на Виктор, когато я беше повикал като куче. Погледна Даниор, препасал меч, нагизден като средновековен принц в кадифетата и кожите на крал, мъртъв от почти хиляда години, и си пожела да не трябваше да му казва истината, която така щеше да го нарани.
— Видях ги. Видях Виктор и Рафаело в града.
За ненаблюдателното око Даниор не се трогна от новината. Но Еванджелин го видя как се спира за миг и очите му да се притварят, докато понасяше удара. Сетне спокойно, все едно му беше съобщила какво е времето навън, пое от майордома плаща с внушителен шлейф.
— Къде? — попита, докато се загръщаше. — Знаеш ли на коя улица?
— При фурната на Честния Гелорд. Виктор се опита да ме хване, но аз му се изплъзнах… в градината на метоха, където ти ме чакаше.
— Значи се спотайват в града. Подозирах… така де, бяхме чули, че е вярно. — Даниор изглеждаше навъсен, когато се обърна да поговори с четиримата яки телохранители, които ги заобиколяха.
Всичките му братя го бяха предали.
Той се върна при нея и призна:
— Недей се коси. Тези добри мъже ще ни защитават, а Паскал ще ги предвожда — най-ниският мъж й стори поклон, щом чу името си, — също както кралската гвардия и множество войници в цивилно облекло, които са се смесили с навалицата. Ще бъдеш в безопасност.
— Виктор и Рафаело няма да стрелят по мен. — Понеже нямаха общ баща.
— Не е изключено.
Само ако те пропуснат.
Още една грижа, за която да се тревожи. Виктор и Рафаело, Разкритието и сватбата, истинската принцеса, Даниор, който ще научи истината… ако Еванджелин успееше да изкара този ден без божествено възмездие за прегрешенията си, щеше да стане най-добрата кралица, която светът е виждал.
Ако успееше да изкара този ден…
Даниор закопча плаща си с брошка от масивно злато в същата форма като татуировката му. Тя утеши Еванджелин: времето и употребата бяха заличили фините детайли на гривата и бяха притъпили носа, но ревящият лъв си оставаше страшен, а рубинените му очи искряха като живи.
Даниор я улови за ръка и я изведе от двореца. Когато се озоваха под слънчевите лъчи, силата на оглушителните овации едва не я събори. Тя помаха на грандиозното множество и се спъна, когато шлейфът й се уви около една колона.
Даниор използва нейната непохватност като предлог да обвие с ръка талията й. Тълпата нададе одобрителни възгласи.
Това не я утеши. Тълпата не разбираше истината. Една истинска принцеса не би се опитала да падне върху носа си. Докато народът ги обсипваше с цветя, Еванджелин жално подсмръкна:
— Даниор, трябва да ти кажа нещо.
Той я стисна и й помогна да се качи в откритата каляска, която щеше да ги закара до катедралата. Буйните коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха; пътуването им започна с рязък тласък. Телохранителите, по един във всеки ъгъл, вървяха пешком, докато каляската бавно и ритмично пътуваше из Плезонс. Хората изпълваха улиците, ръкомахаха и надаваха възгласи, някои даже плачеха от радост. Изглежда, никой не забелязваше, че Еванджелин е самозванка. Колкото и да се взираше в навалицата, тя не откриваше елегантна жена с ореол около главата, която да е истинската кралска особа.
На катедралния площад беше построена дървена платформа до каменната стена недалеч от вратите. Над нея висеше древен герб, обединяващ емблемите на родовете Шартриер и Леон. Драпериите от пурпурно кадифе образуваха цветен фон за дъбовата маса, покрита с петна от старост, която стоеше в центъра. Два вековни стола достолепно почиваха от двете страни на масата и щом ги зърна, Еванджелин си помисли: «За посланиците». После се сети: «Не, за мен».
Каляската спря пред стъпалата. Даниор скочи долу, а когато отпъди лакея и лично помогна на Еванджелин да слезе, ликуването достигна епидемични размери. Еванджелин се помъчи да си внуши, че народът нямаше да крещи от възторг, ако знаеше истината, но въодушевлението му беше заразно и тя грейна в усмивка.
Докато лакеят внимателно й помагаше с шлейфа, Даниор измърмори:
— Последния път, когато бяхме тук, краката ми толкова бяха изпреварили тялото ми в растежа, че се пльоснах на стъпалата.
— Нима?
— Това е то кралската привилегия. — Целуна невероятно пламенно ръката й и се ухили толкова порочно, че избухнаха поредните радостни възгласи.
Заедно се изкачиха по стъпалата и махаха на народа, докато Еванджелин не я заболя рамото. Телохранителите заеха местата си от четирите страни на платформата. А Еванджелин отново затърси принцеса Етелинда. И отново видя хора, които познаваше. Селяните от Бланка се бяха скупчили в един ъгъл и размахваха ръце. Лаури беше вдигнал Мемо, така че да вижда. Честния Гелорд беше затъкнал палци в бродираните си тиранти и разговаряше със съседа си със самодоволна усмивка на широкото лице.
Огромен брой монахини — вероятно от всеки метох в Двете кралства бяха дошли представителки — си проправяха път към трибуната. Сестра Констанца предвождаше своята групичка и разговаряше с хората по такъв начин, че те незабавно й правеха път. В центъра вървеше Мари Терезия. Тя улови погледа на Еванджелин, усмихна й се сериозно и радостно, след което подкрепи старата калугерка до себе си — изключително стара, ако се съдеше по прегърбените й рамене.
Докато гледаше старицата, за миг Еванджелин се озова обратно в Англия, където зърна едно старо, възтясно, костеливо лице, знаещи очи и ръка с изпъкнали вени, която отгръща страницата на книга…
Гръмнаха фанфари. Вниманието на Еванджелин рязко се насочи към големите катедрални порти, където стоеше архиепископът с широкото и плоско кристално сандъче в ръце. То събираше слънчевите лъчи като гигантски диамант и пръскаше хиляди частици светлина по площада. Множеството притихна и в гърлото на Еванджелин заседна буца. Като гледаше кристалното ковчеже, като знаеше предългата му история и имаше шанс да помогне на Двете кралства, в душата й нахлу благоговение.
Как така принцеса Етелинда се бе отказала от подобен шанс? Къде бе тя? Защо не беше тук?
Еванджелин се огледа, търсейки отчаяно непозната девойка, сигурна, че само нечестна игра може да я спаси от съдбата й. Идеше й да извика да спрат с церемониите. Стисна ръката на Даниор, за да привлече вниманието му — и видя как сред тълпата слънцето се отрази в метално оръжие.
Реагира инстинктивно. Хвърли се върху Даниор и го блъсна.
Един куршум близна ухото й.
Даниор я повали, използвайки тялото си като щит, и я набута под масата. Разнесоха се писъци. Отекнаха още изстрели. Еванджелин започна да се бори с него и да вика «Не!». Той я натика още по-навътре към края на платформата, където бе стената на катедралата.
Тя неистово го сграбчи за яката.
— Слушай, Даниор. Аз трябва да те защитя. Не съм истинската принцеса.
— Зная. — Затисна я с лице към пода и сграбчи масата, за да я прекатури и превърне в барикада. Но преди да успее да я събори, прогърмяха изстрели. Той се завъртя като пумпал и падна.
Моментално се надигна, но вече не можеше да я държи. Еванджелин се хвърли като тигрица, бранеща малкото си. Кръв покриваше гърдите му. Еванджелин за малко не го удари в лицето, за да не му позволи да стане, но той улови юмрука й.
— Престани. Слушай!
Тя се ослуша, но чу само крясъци.
Гърмежите бяха престанали. Тя бързо се огледа и видя празни места в тълпата, където граждани и селяни се бяха нахвърлили върху нападателите. В центъра на тълпата, откъдето бе прозвучал първият изстрел, се водеше ожесточена схватка. Който и да беше стрелял, отказваше да се предаде. Който и да се биеше с него, бе решен на всяка цена да победи.
Мирисът на барут се носеше във въздуха, но убийците никъде не се виждаха.
Това чудесно устройваше Еванджелин. Тя се обърна към Даниор и му заповяда:
— А сега залегни.
Той се мъчеше да изпълзи изпод масата и викаше:
— Хванете убийците! Заведете ги на…
Дъхът му секна, когато тя рязко го дръпна назад.
— Не ставай. — Застана между него и тълпата.
Бяха сравнително скрити, ако не се смяташе човешкото стълпотворение, което се биеше или проточваше вратове да види какво става под масата.
Еванджелин се пресегна към кралската брошка на плаща му. Лъвът укоризнено я гледаше с едно рубинено око. Другото бе отнесено от куршума. Изведнъж ръцете й се разтрепериха и Даниор ги улови.
— Добре съм.
— Има кръв. — Тя яростно опита да се изтръгне.
— Брошката се разчупи. Целият съм посипан с парченца и — той неловко сви рамене — куршумът може би е засегнал ключицата ми. Обаче се нуждая от превръзка, не от ковчег.
— Дай да видя. — Еванджелин шепнеше, понеже гласът й беше паднал, понеже светът й се беше преобърнал, понеже Даниор беше красив и здрав принц, а тя за пореден път бе едно нищожество.
По платформата изтрополиха стъпки и Паскал надзърна под масата.
— Ваши Височества!
— Не пускай никого! — изкомандва го Даниор. — И намери ленен плат. Принцесата желае да превърже раната ми.
Паскал се удари по гърдите в знак на послушание и застана на пост, за да ги брани от натрапници.
Даниор намери прореза в кадифения си жакет и раздра древния костюм на рамото си. Раната бе по-зле, отколкото той бе предположил преди малко. Вероятно оловната сачма бе пукнала ключицата му и Еванджелин се обзалагаше, че страшно го боли. Но това сякаш не го засягаше. Той я наблюдаваше със същата напрегнатост, както в трапезарията на Шато Фортюн.
— Еванджелин…
— Защо не ми каза? — Една сълза се стече по бузата й и капна върху гърдите му. Хората ги виждаха, но тя пет пари не даваше. — През цялото време си знаел, че не съм принцесата…
— Не знаех до снощи.
— Остави ме да се преструвам…
— Не беше преструвка.
— Кога щеше да го оповестиш? Преди Разкритието? Преди сватбата? Довечера…
Той нежно избърса сълзите й.
— Еванджелин, с Етелинда имаме кралски белези, които представляват емблемите на нашите родове. Снощи ти видя моя.
Тя незабавно разбра за какво става въпрос.
— Лъвът.
— На задника ми. — Той я приканваше да се усмихне. Но тя не се усмихна. — А снощи видях, че ти нямаш татуировка.
Тя се сети как той бе коленичил зад нея, спомни си онова дълго, дълбоко мълчание. Сети се как Доминик я беше освободил, смеейки се като побъркан.
— Ваши Височества, ето го чистия лен. — Без да ги поглежда, Паскал подаде на Еванджелин навит на кълбо бинт, който беше намерил бог знае откъде, и отново застана на пост.
Не й се искаше да докосва Даниор. От всички кошмари, които я тормозеха, точно този не си бе представяла. Че той ще разбере, че тя е самозванка и ще остави маскарада с «принцесата» да продължи.
Кръвта продължаваше да се стича от раната му, затова Еванджелин първо оформи дебел тампон.
— Какво правиш? Използваш ме, докато не намериш истинската принцеса, така ли? — Тя силно притисна тампона в ключицата му. — Изправи се.
Той изръмжа, опита се, но рухна по гръб.
Еванджелин скръцна със зъби, прегърна го и му помогна да се изправи до седнало положение. Странно, колкото и да се считаше за длъжна да го мрази, чувстваше Даниор като своя най-близък човек на света. Стори й се, че съзира покана в погледа му. Едва не се наведе да го целуне.
Насочи вниманието си към бинта.
— По тъмно се любехме, а по светло бързахме. — Той говореше тихо, нежно, интимно.
— Значи сега знаеш, че съм проста жена. Дръж това. — Подаде му тампона.
— «Проста» е последната дума, която бих употребил по отношение на теб.
За да постави превръзката, трябваше да бръкне под дрехата му, да се допре до голата му плът. Плътта, която снощи се притискаше към нейната, споделяйки нейния екстаз, сливайки се с нейната.
Каква илюзия.
Продължеше ли да се колебае, щеше да разкрие колко силно я е наранил. Дръзкото сираче вече издигаше преграда около себе си.
Но Даниор не я остави да се скрие там. Започна да мълви:
— Ти си храбра, ти си красива, ти си доблестна, ти си находчива и знаеш всичко, което трябва да знае една принцеса.
Еванджелин започна да навива бинта.
— И ти искаш да се ожениш за мен?
— Аз ще се оженя за теб.
Как бе възможно този мъж да звучи толкова арогантно и самоуверено, както в нощта на първата им среща?
— Няма да смесиш благородната си кръв с тази на една селянка. — Плъзна ръка под мишницата му, около гърба му, около рамото му и въздействието на неговата кожа до пръстите й я разтърси точно толкова, колкото се боеше. — Твърде много пъти го повтори, за да не ти вярвам.
— Много ми е голяма устата.
Да, а тя обичаше тази голяма уста. Там беше проблемът. Обичаше всичко у него.
— Стягай, колкото можеш — нареди той. — Недей се притеснява, че ще ме заболи. Помисли си какво магаре бях.
От изненада Еванджелин го погледна и страните й поруменяха — толкова красноречиво бе изражението му. Ако не ги гледаха десетки хиляди очи, престъпници за осъждане и герои за награждаване — о, и едно Разкритие — щяха да се озоват в леглото.
— Това ми харесва — рече тя. — Магаре.
— Ти си моето сбъднато пророчество. Спомняш ли си? Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я превърне в част от себе си. Ти си най-голямата ми тревога. Еванджелин, ако се налага, ще се откажа от кралството, за да те задържа.
Тя едва пророни едно «О!».
— Обаче не се налага.
Притеснена, Еванджелин оформи възела на превръзката.
— Тогава къде е принцесата?
— След като с теб… свършихме снощи, изпратих един от най-доверените си хора да поразпита дискретно. Очевидно — той повдигна брадичката й — не съм преследвал принцесата, която трябва. Еванджелин, днес ще се оженим.
— Защо?
Даниор се приведе по-близо до ухото й:
— Обичам те, Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол, и винаги ще те обичам.

 

33

 

— Неприятно ми е да прекъсвам този покъртителен спектакъл, Ваши Височества.
Като чу безцеремонния глас на Виктор, Даниор сграбчи Еванджелин така, че я повали и закри със собственото си тяло.
— Това е мъчително трогателно. — Виктор клекна до масата и надникна под нея. — Обаче множеството става неспокойно, архиепископът не иска да излезе от катедралата, а аз окапах с кръв цялата трибуна.
Паскал го подкрепи:
— Да, Ваши Височества, моля за извинение, но е безопасно да излезете, а слухът, че сте загинали, плъзна като огън.
Даниор се отпусна. Охлаби хватката си около Еванджелин, разгледа опърпания вид на Виктор и му подаде ръка.
— Къде беше, братко?
Виктор целуна ръката почтително, но тонът му си беше все така рязък:
— Преследвах другия ти брат из Плезонс, за да не му дам да убие Нейно Височество. Неблагодарно начинание, бих могъл да кажа, включващо почистване на лицето ми от банички с месо.
— Ако ми беше казал, че се опитваш да помогнеш… — възмутено подхвана Еванджелин, когато Даниор я избута навън.
— А ти щеше ли да ми повярваш? — Виктор й помогна да се изправи на крака.
Тълпата нададе мощен възглас.
Еванджелин си оправи роклята.
— Не.
Виктор клекна до Даниор.
— Умница сте си взели, Ваше Височество.
— Което си е право, право си е. — Даниор рипна към Виктор. — По дяволите, човече!
Виктор не се беше пошегувал за кръвта. Едното му око беше подуто и затворено, носът му беше счупен, ухото му сякаш бе откъснато наполовина.
— Трудно ми беше да надвия Рафаело — измърмори той. — Познава стила ми.
— А ти защо не ме предаде?
— Ако реша да убия проклетия си брат, ще ми е нужна по-основателна причина от парите. — Виктор презрително сви устни. — Един крал не се убива, защото ти се е дощяла царска мантия.
Еванджелин се изчерви, като си спомни колко се възхищаваше на Рафаело. Беше го харесала повече от Даниор. Мислеше, че той трябва да е принцът, защото е по-красив, изтънчен и великодушен. Намери го с поглед сред другите пленници. С избити зъби и устни, отекли като пиявици, вече не беше хубав. Неговата изтънченост бе изчезнала с костюма му. А великодушието му в основата си не беше искрено.
Едър, дързък, инатлив, прекалено самоуверен, прям до грубост — Даниор беше повече от принц. Той бе честен мъж. Мъжът, когото тя обожаваше.
Мъжът, който я искаше заради самата нея.
— Заловихте ли Доминик? — поинтересува се Даниор.
Паскал поклати глава:
— От него няма и следа.
— На свобода този мой брат ще се опита да възпламени бунт, а той умее да убеждава.
— Провери дали са го забелязали. — Виктор безмилостно пое ръководството и Паскал тутакси хукна да изпълнява.
— Помогни ми, Виктор, че ми е счупена ключицата.
Еванджелин тръгна към Даниор, но той поклати глава.
— Една счупена кост е нищожен откуп за цяло кралство — и кралица.
Виктор подхвана брат си през кръста и Даниор бавно се надигна с болезнена гримаса. Целият насъбрал се народ видя, че е облян в кръв и утихна. Когато той се изправи на крака, изригнаха радостни възгласи. Виктор отстъпи встрани. Еванджелин се приближи и видя, че лицето на Даниор е пепеляво.
— Ако припаднеш — предупреди го тя, — целият ефект ще се провали с трясък.
— Винаги е трудно да се вдигнеш на крака, когато си прострелян. — Той помаха на народа. — А аз се подпирам на масата.
— Това нищо не е. — Виктор успя да надвика радостната тълпа. — Трябваше да видиш един път, когато се криехме сред дърветата, за да устроим засада на Наполеоновите войници. Казах на Даниор, че е прекалено едър, но кой да слуша? Естествено, френският сержант забеляза Негово Височество и го простреля. Даниор се строполи на земята, кървящ като заклано прасе…
— Божичко! — На Еванджелин й се догади и тя залитна.
Виктор съсредоточено се вгледа в пребледнялото й лице.
— Твоята принцеса е много гнуслива — но нали е серефинка.
— Дръж се възпитано — за пореден път го предупреди Даниор.
Виктор й целуна ръка и с шепот, който не се разнесе по-далеч от тяхната мъничка група, каза:
— Все пак сте принцеса до мозъка на костите и аз ще ви служа като на моя кралица, госпожице Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол.
Той знаеше. Виктор знаеше истината, но Еванджелин бе сигурна, че никога няма да издаде тайната на когото и да е.
— Ще наредя да хвърлят нападателите в тъмницата — обърна се той към Даниор.
— Вземи имената на героите. — Даниор махна с ръка към катедралата. Цветът му се беше пооправил. — Довечера ще ги почета на сватбеното тържество.
Сякаш нищо особено не се бе случило, церемонията започна отново. Множеството утихна, фанфарите засвириха. Спокоен за своята сигурност, архиепископът излезе от катедралата. Може би кристалното ковчеже потрепваше в ръцете му, но той пристъпваше с достойнство и величествено постави благословената вещ на масата.
Еванджелин зяпна ковчежето. Беше чувала за него. Беше виждала рисунката му в една от книгите на Леона. Но през ум не й беше минавало, че така ясно ще види скиптрите и короните през прозрачния като кварц кристал. Не съзираше ръб, не й беше ясно как ще се отвори ковчежето. Сякаш не една светица, а самата природа бе положила вътре скъпоценните символи на властта.
Само че когато архиепископът занарежда проповед за днешното възвишено начинание, Даниор плъзна ръка в кесийката на колана си и извади…
— Лостче? — прошепна тя. — Ще отвориш ковчежето с едно нищо и никакво си лостче?
— Трябва да стане — измърмори той. — По-добре да стане.
Еванджелин впери поглед в лъчезарния кристал и мислено се съгласи. Тя не беше принцесата, така че дори Санта Леополда да беше изрекла някакво заклинание, магията нямаше да се получи. Обикновеното лостче бе единствената им надежда.
Архиепископът приключи своята проповед.
Даниор тържествено улови ръката на Еванджелин и я поведе към масата. С ясен глас изрече думите, написани толкова отдавна за този тъкмо случай:
— Разединени са били страните ни, разединени са били животите ни, ала днес, с отварянето на кристалното ковчеже, ние, Даниор от рода на Леон и Еванджелин от дома на Шартриер, ще изпълним пророчеството.
Лек шепот мина през тълпата, когато чуха новото име на принцесата.
Даниор я сръчка:
— Твой ред е.
Леона й беше проглушила ушите с този ритуал, но за един ужасяващ момент всичко изхвръкна от ума й.
Архиепископът я погледна загрижено.
— Ние ще обединим — прошепна й Даниор.
И думите дойдоха.
Със силен, чист глас, който не звучеше като нейния, тя провъзгласи:
— Ние ще обединим Баминия и Серефина за цяла вечност. Ние ще се съединим в свещен брак до края на живота си, а в страната ще пребъдат мир и благополучие.
Даниор бегло помилва бузата й.
— Бива си те. Но аз си го знаех предварително. Стой тук. — Настани я пред ковчежето, с гръб към стълпотворението, зае мястото си до нея и ловко пъхна лостчето в миниатюрната цепка по ръба.
— На мен не ми прилича на ключалка — тревожно се обади Еванджелин. — По скоро се е появило, когато предците ти са го пускали върху скалите.
Даниор не й обърна внимание.
— Вдигни високо ръка, така че всички да видят — инструктира я той, въртейки лостчето. — Постави я върху ковчежето, точно тук. Сега и аз ще направя същото — топлата му длан покри нейните студени пръсти — и ковчежето просто ще се отвори.
Нищо не се случи.
Вълна на неловкост заля многолюдната тълпа.
— Може би не го пъхнах както трябва.
— Може би наистина има магия — изрече Еванджелин с бавно надигащ се ужас.
Даниор завъртя лостчето наопаки.
Сред хорските редици се надигна ропот.
Даниор скри лостчето, когато архиепископът проточи врат да види какви ги вършат. С несигурна усмивка божият служител предложи:
— Ваши Височества, може би трябва да поставите ръцете си по различен начин.
— Прав сте — кимна му Даниор. — Благодаря ви за напътствието, отче. Без съмнение Санта Леополда е предвидила да сложим ръце по средата.
— Тя не е истинската принцеса! — изкрещя някой.
Доминик.
Еванджелин позна гласа и се завъртя, преброждайки с поглед тълпата. Той беше близо, отляво до платформата, и се хилеше противно.
Ничии ръце не го сграбчиха.
Ако кристалното ковчеже се беше отворило, хората щяха да му запушат устата, но чудото не се беше случило. Той даваше израз на страховете им.
Защо не се отвори?
Да не би човекът да е прав?
Еванджелин чу ропота, видя как главите се поклащат недоволно.
— Даниор, ако работата не стане…
— Ще стане. — Той сви устни с мрачна решимост.
Еванджелин си спомни недохранените селяни, които бе видяла по улиците на Плезонс.
— Само че Доминик ги подкокоросва. Ще ни разкъсат на парчета.
— Ще го отворя.
С жестове Виктор насочи хората си към Доминик, но тълпата се движеше неспокойно и им препречваше пътя. Селяните от Бланка взеха да блъскат роптаещите си съседи. Честния Гелорд беше изчезнал и Хубавия Абе се бе появил на мястото му. Калугерките се разцепиха на две групи. Едната се запъти към стълбището. Другата тръгна към Доминик, който подстрекаваше хората.
Еванджелин пак вдигна ръка. Мърморенето замря и се възцари огромна, потискаща тишина. Тя се обърна към ковчежето и положи ръка на него. Даниор постави ръката си върху нейната. Пъхна лостчето, завъртя го — и го счупи на две.
Нови гласове подхванаха лозунга на Доминик:
— Самозванци! Хванете ги!
Даниор хвърли счупеното лостче и хвана дръжката на меча. Хладно, все едно не ги очакваше ужасна смърт, заяви:
— Хората ми имат заповед да разчистят пътека до катедралата. Ти последвай Паскал, а аз ще задържа тълпата.
Познала вкуса на страха, Еванджелин поклати глава. Това не биваше да се случва. Даниор беше ранен. Беше казал, че със сигурност ще отвори ковчежето, тогава защо е кроял планове как да я спаси?
— Тя не е истинската принцеса! — наново изкрещя Доминик със злокобна насмешка. — Даже е взела различно име. Тая никаквица е мошеничка. Всичко е измама!
Еванджелин разбра колко предадени се чувстват хората, когато започнаха да отговарят на провокацията му: «Прав е!», «Свършено е с нас», «Те не са кралски особи», «Убийте ги!».
— Върви. — Даниор я избута към катедралата.
— Чакайте! — Викът на една жена се извиси над останалите.
Еванджелин се обърна към стъпалата.
— Чакайте! — Мари Терезия огласи със звънкия си призив целия площад, докато помагаше на старата калугерка да се качи на трибуната. Глъчката лека-полека стихна, когато тя високо заяви: — Ние забравихме последната и най-важно указание на Санта Леополда. Аз ще предам божията благословия в този наистина свят миг.
— Още една измамница! — презрително кресна Доминик.
Само че младата послушничка прикова вниманието и народът се заслуша. Мари Терезия остави старата калугерка и се приближи към масата с кристалното ковчеже, което най-упорито си оставаше затворено.
— Божията благословия! — изненада се архиепископът. — Та нали аз трябва да я дам.
— Вие ще държите ковчежето. — Мари Терезия му го подаде напълно непринудено и го избута към края на платформата.
— Ако обичаш. — Тя направи жест към Еванджелин.
Онемяла от слисване, Еванджелин излезе напред. Хората я гледаха, на лицата им се четеше смесица от подозрителност и очакване. Сега те можеха да виждат всичко, и защо не? Еванджелин и Даниор нямаха какво да крият, само таяха отчаяната надежда, че Господ ще се смили над тях.
Архиепископът държеше кристалното ковчеже. Еванджелин положи ръка отгоре му.
— Даниор. — Даниор: така го нарече Мари Терезия. Не «Ваше Височество», а Даниор.
Той наблюдаваше Мари Терезия с едва доловима усмивка. Пристъпи зад Еванджелин, така че да бъде зад гърба й, след което за трети път положи ръка върху нейната. Малката послушничка застана вдясно от тях и сведе глава в молитва. После делово нави единия си ръкав и положи ръка върху техните.
Огън опари дланта на Еванджелин. Кристалното ковчеже се отвори с ослепителен проблясък.
Еванджелин подскочи в обятията на Даниор и той я гушна. Радостни от освобождението си, скъпоценните регалии заискриха на слънчевата светлина.
Архиепископът за малко да изпусне ковчежето, но Мари Терезия се протегна и го подпря.
— Всичко е наред — успокои тя треперещия духовник. — Сега всичко е наред. Занеси го на масата.
Взрив от народна радост разби на хиляди парченца мълчаливото благоговение. Хората, които в отчаянието си едва не се бяха обърнали срещу принца и принцесата, сега ги посрещаха с отворени обятия. Във въздуха литнаха шапки, цветя затрупаха трибуната, децата се друсаха върху раменете на бащите си, които тропаха с крака от радост.
Сред цялата тази празничност Доминик пищеше:
— Не, не е вярно! Тя не е принцесата!
Даниор стисна малката послушничка в прегръдката си.
— Етелинда.
— Мари Терезия — поправи го тя и подаде ръка на старата монахиня. — Един човек иска да те види, Еванджелин.
Когато престарялата калугерка закуцука към нея с втренчен поглед, Еванджелин отново си спомни в мигновен проблясък.
Една възрастна жена с очи, синкави като пламъчета, гледа единайсетгодишната Еванджелин. Повдига брадичката й. Върти я наляво-надясно, докато извършва безмилостен анализ. И казва на една от вещиците настоятелки: «Ще я взема».
— Леона! — Радостни сълзи овлажниха очите й, докато прегръщаше своята покровителка. — Мислех те за мъртва. Какво се случи? Как се добра дотук?
— Не Леона — уточни Мари Терезия. — А Санта Леополда.
Празненството на площада продължаваше с пълна сила, но Еванджелин вече не чуваше. Намираше се на място, където реалността и фантазията, истината и магията се сливаха.
— Не разбирам.
Леона улови ръката й.
— Има си хас да не разбираш! Надарена си с превъзходна интелигентност, за което бях извънредно благодарна.
— Нима ми казваш, че си на хиляда години?
— Такава е легендата — вмъкна Даниор.
— Че ти не вярваш на легенди! — нахвърли му се Еванджелин.
— Аз и в магия не вярвам. — Той хвана краищата на наметалото си и се залюля на пети. — А сега не вярвам на металните лостчета.
Леона — Еванджелин не можеше да я нарича иначе — се протегна към Мари Терезия. Уловила за ръце истинската и мнимата принцеса, тя обясни:
— Щом Етелинда постъпи в училището при манастира във Виея, стана ясно, че детето е обречено на Господ. Какво да сторя? Разполагах с много малко време, пророчеството трябваше да бъде изпълнено и затова се налагаше да намеря друга принцеса. Ти, Еванджелин, единствена от рода Шартриер, беше на подходящата възраст, но теб те нямаше, бе изчезнала в хаоса на революцията. Трябваше да замина чак за Англия, да те намеря и обуча в твърде кратки срокове, а после да събудя жаждата ти за приключения и същевременно да изпратя на принца известие, че неговата принцеса е в Шато Фортюн и така да наглася нещата, че да изглежда, сякаш само ти можеш да бъдеш принцесата. — Старицата въздъхна. — Доста работа ми се отвори.
Еванджелин си спомни изпитанията от последните четири дни и в нея пламна възмущение.
— Но защо беше цялата тази тайнственост? Защо просто не ми каза?
— Научих те да разсъждаваш аналитично, Еванджелин, така че и на това отговорът ти е известен. Аз не съм направила пророчествата, само ги изговарям. Когато Етелинда се роди, мислех, че тя е предречената. Не беше, но аз нямах представа дали ти си принцесата, която бог иска. Трябваше да се покажеш достойна. Колкото до Даниор Бамински — Леона се усмихна и бръчките на челото й станаха още по-дълбоки, — той се роди със сана си, но и той също премина изпитания. До вчера смятах за малко вероятно, че ще покаже оная сила на характера, която се изисква, за да бъдеш крал.
Даниор я изненада, като коленичи пред старата калугерка, и Еванджелин неохотно се изправи лице в лице с истината. Това беше светицата. Самата светица, избрана от господ, за да изговори пророчествата, да постави скъпоценните символи в кристалното ковчеже и да бди над Двете кралства, докато те не станат едно.
— Може ли да получа благословията ви? — попита Даниор.
— Еванджелин. — Леона прозвуча досущ като нейната стара възпитателка. — Коленичи до своя годеник.
Объркана, удивена и зашеметена, Еванджелин се покори.
Леона — Санта Леополда — положи ръце на челата им.
— Предавам ви благословията божия. Нека царувате заедно в здраве и мъдрост до края на живота си.
Даниор плъзна ръка около кръста на Еванджелин. Тя долови намерението му точно миг преди той да я целуне пред Санта Леополда, Мари Терезия, архиепископа, тълпата и — тя не се съмняваше — пред самия господ. Това не бе любезно притискане на устните, а живо свидетелство за любов и страст. На Еванджелин й идеше да изхлузи дрехите си и да се гушне в топлата постеля… с него.
Когато най-сетне я пусна, не й бе останала капчица здрав разум.
Звуците от площада отново се завърнаха. Невъздържаното одобрение на тълпата я сепна.
Санта Леополда й се ухили палаво:
— Приключението ти току-що започна.
А преди да помогне на святата жена да слезе от трибуната, Мари Терезия й пошепна:
— Давам ти името си.
Еванджелин осъзна, че всичко е наред. Намери се истинската принцеса, нападателите бяха задържани, Еванджелин си имаше дом, а Даниор…
— Обичам те — прошепна й той в ухото.
Тя го прегърна и се опи от неговата страст.
— Височества, неприятно ми е да прекъсвам тази сценка — намеси се Виктор, — но ако не подновим зрелището, няма да се венчаете до мръкнало, а не е за разправяне колко кисела става готвачката, когато е приготвяла вечеря за хиляда души.
Засмени, принцът и принцесата помахаха на народа.
— Какво става там? — Еванджелин посочи някакво боричкане сред най-голямата групичка калугерки.
— Доминик опитва да се измъкне — лаконично обясни Виктор.
Даниор и Еванджелин го погледнаха. Той сви рамене.
— Те твърдят, че той се поверил на техните грижи, че е луд и че ще го заведат в метоха, където отново ще го заключат. Аз твърдя, че няма да се разправям с шайка монахини за поредния незаконороден брат, който ни се е качил на главите. Какво ще кажете да си взимате короните, скиптрите и печатите, за да имаме сватба?
— Ако продължи да проявява толкова здрав разум, ти — ние — ще трябва да назначим Виктор за министър-председател — каза Еванджелин на Даниор.
Виктор изсумтя.
— От стари войници не излизат министри-председатели.
— Ще видим. — Даниор побутна Еванджелин към масата, където ги чакаше отвореното ковчеже. В него имаше две корони, два скиптъра и — Еванджелин бе сигурна — два пръстена с печати под кадифената подложка. Широкият златен овал на едната корона щеше да стане на Даниор. По-малкият овал прилягаше на Еванджелин. И двете корони бяха украсени в стила на Средновековието с лъскави рубини, изумруди и диаманти.
Но скиптрите… Еванджелин се протегна за по-големия и се сблъска с ръката на Даниор. Обви пръстчета около златния жезъл към върха. Неговите големи пръсти хванаха златния жезъл в долния край.
Започнаха да дърпат.
— Мой е — каза Даниор. — По-голямата корона е моя и този скиптър й съответства.
— Мой е — възрази Еванджелин. — По-голямата корона е твоя, затова по-големият скиптър ще е мой.
— Не ме карай да ти го изтръгна насила.
— Няма да ти се дам лесно. Знам някои хватки.
Той обмисли думите й — споменът за някогашното им боричкане личеше в очите му — и избра по-разумната тактика:
— Еванджелин. — Сякаш търпеливо говореше на непослушно дете. — Днес не можем да се караме пред народа си. Би било недостойно.
Прав беше, проклет да е, но…
— Сереминия.
Даниор веднага разбра. Коя беше тя, че да му обяснява тънкото изкуство на преговорите? Той беше принц, знаеше накъде бие годеницата му.
— Само че Бамфина е по-благозвучно, а днешното ни решение ще е за векове.
— Скиптър? — Тя посочи. — Сереминия.
Гледаше го как се бори със самия себе си. Малкият жезъл имаше пръстен от диаманти, или може би от кристали, като самото ковчеже. Но по-големият жезъл бе украсен със скъпоценен камък, който навярно беше опал, защото сияеше в червени и сини пламъци. Даниор заслужаваше да го носи, а в интерес на истината нея самата не я интересуваше кой скиптър ще бъде неин. Обаче или щеше да го склони на компромис сега, или цял живот щеше да понася неговата арогантност.
— Еванджелин… — изстена той. Бързо, преди да е размислил, се съгласи. — Сереминия.
Тя пусна скиптъра и той го стисна в свивката на лакътя си. Подаде й другия скиптър и повдигна кадифето. Двата пръстена с печати лежаха там, където Санта Леополда ги беше поставила преди хиляда години. Даниор взе по-малкия и го надяна на пръста й. По-големият му стана идеално.
— Ама че разочарование — подхвърли той. — Сега няма за какво да се караме.
— Не бой се — утеши го тя. — Все ще измислим нещо.