Българска търсачка и начална страница

Ема Голдрик
Избраник на съдбата
 

«Търси се силен, здрав мъж, желаещ да изпълни краткосрочна рискована задача срещу високо заплащане.» Рейчъл Хамънд е сигурна, че ще постигне целта си с тази загадъчна обява. Твърдо решена да има дете, тя се нуждае от привлекателен мъж и Чарли Мейдърс май напълно отговаря на изискванията й… Ала Рейчъл не е предполагала, че ще се влюби в обаятелния Чарли! Както и не е допускала, че той няма да приеме безропотно плана й…


Първа глава

— Слушай, Чарли — поде Франк Лозън — адвокат и приятел на Чарли от детинство. Двамата тъкмо приближаваха подобната на египетска пирамида сграда, в която се помещаваше редакцията на списанието. — Твърде много промени са настъпили от времето, когато чичо ти…
— Не беше нужно да ми го напомняш, Франк. Сам виждам достатъчно. Кой владее сега онази смехотворна бутафория?
Приятелят му притеснено изкриви лице, след което предпазливо се озърна да не би някой да подслушва разговора им.
За всичко отговаря единствено тя — промърмори плахо. — Направо не е за вярване. Рейчъл Хамънд е издател и главен редактор на едно от най-необузданите клюкарски списания. Либъртивил е само на няколко километра от Топека, където всъщност се намира столицата на печата за Средния Запад — последните думи бяха изречени не без известно чувство на гордост. — Баща й беше костелив орех — продължи да бъбри Франк. — Но пред дъщеря си изглежда хрисим като францискански монах!
— След тая година, която прекарах в Близкия Изток, готов съм да повярвам в какво ли не. Но това не е ли само пушилка, а? Не си ли измислят сензациите просто за да поддържат интереса на хапльовците? Мотае ми се някакъв спомен, че старият остави син за наследник.
— Той наистина имаше син — обясни Франк. — Петнайсетгодишен, малкият Джими взе здравата да си попийва, а на двайсет и една блъсна мотора си в уличен стълб…
— О, да, спомних си… — рече Чарли. — Значи дъщерята е единственият жив наследник. Малката Рейчъл. Наистина не е за вярване. Била е още момиченце, когато чичо ми писа за нея. Прати ми дори снимка. Колко жалко, че той почина, преди да успея да се добера дотук. Какво ли е искал да ми каже? А тя… Тя на колко години е? Двайсет, може би двайсет и пет?
— Пропускаш немалко години — отбеляза Франк. — И не ти препоръчвам да я наричаш Рейчъл. Тя държи на името Хамънд. И според мен трябва да е навършила най-малко двайсет и девет, може би дори трийсет.
— Любопитен съм да ми покажеш тая вещица. Защо не ме заведеш при нея? Още сега.
— Няма да мога — побърза да отклони молбата Франк и заотстъпва назад. — Ти или си се побъркал, или…
— Второто — кимна Чарли и отново огледа зловещата постройка от жълти тухли. След завършването на колежа той бе прекарал пет години на борсата, а после вложи парите си в тръстове, чието управление пък повери на Франк, своя адвокат. И в същото време бе се запилял нанякъде. И ето го сега тук — появил се сякаш от нищото. Висок най-малко метър и деветдесет, но с якото телосложение на древните варвари завоеватели, със свободно оставена дълга коса, която покриваше мускулестия му врат.
Навремето косата му бе пшениченоруса. А сега от тропическото слънце бе изсветляла почти до бяло. Тук в Канзас в този пролетен ден носеше свободна спортна риза, леко издута на ръкавите от добре тренираните мускули и широки панталони. Отдалеч изглеждаше едър, но едва когато човек приближеше достатъчно, невероятният му ръст правеше поразително впечатление. Вниманието привличаше и тъмният загар на лицето му, както и властните му тъмносини очи.
— Значи дори не смееш да ме придружиш, а? — отново подкачи той приятеля си. — В края на краищата навремето семействата Хамънд и Мейдърс са се погаждали чудесно.
— Е, да. Било е преди някакви си стотина години — поклати глава Франк. — А ти като наследник на чичо си Роджър притежаваш, наред с всичко останало, четирийсет процента от акциите на корпорацията «Хамънд-Боргън», която включва ранчото «Бар Найн» и онова дяволско списание. Що се отнася до въпроса ти, отговорът е «не», нямам никакво желание да вляза с теб в бърлогата на оная кучка!
— Нейната личност все повече ме заинтригува, Франк. Кучка, казваш! Какви са тия приказки от устата на един ревностен методист?
— Слушай, Чарли. Богатството ти надминава представите на простосмъртни като мен. Дори президентът на банката почтително сваля шапка, когато се появиш. Не ти и трябва да се познаваш с когото и да било от рода Хамънд. Не гневи заспалите духове. Това е последната ми дума!
— Амин — заключи Чарли. — В такъв случай ти си върви в кантората. Добре си управлявал парите ми, не мога да отрека. Възнамерявам поне още известно време да ги оставя в твои ръце, докато опозная наново този град и привикна към цивилизацията.
— Звучи ми разумно, приятелю. Оставям те.
И преди да чуе поредната иронична забележка от страна на Чарли, угриженият адвокат се отдалечи.
Тъкмо от това имах нужда, рече си Чарли. Някаква загадка, която изцяло да ангажира мисълта ми. Забавно приключение, което не застрашава живота ми.
Достигне ли тъй наречената средна възраст, един мъж вече трябва да обърне внимание на жените. Всъщност трийсет и четири години могат ли да се нарекат средна възраст? Но може би Рейчъл Хамънд е някое невероятно грозилище и не си струва да храня илюзии.
Лъскава сива лимузина спря до отсрещния тротоар. Двойната врата на сградата тутакси се отвори, появиха се двама яки мъжаги, които предпазливо се огледаха. Единият приличаше на изхвърлен от отбора си баскетболист, а другият — на Кинг Конг, надянал официален костюм. Почти едновременно те направиха тесен полукръг, колкото да огледат ъглите. Неусетно и Чарли направи същото.
Горилите си казаха нещо, след което застанаха отстрани като в някакъв застрашителен шпалир.
— Ей, ти — подвикна Кинг Конг. — Работа ли имаш тук?
— А, не — отвърна Чарли. Всъщност приятелите му го знаеха като избухлив човек, ала тия двамата не бяха и чували за него. Нямаше откъде да се досетят, че търпението му може и да се изчерпи в следващите една-две минути. Стига да не го раздразнеха, естествено. — Та какво мога да направя за вас? — попита той.
— Що не си вървиш по пътя? — обади се дългучът и удари с юмрук дланта си.
— Наложително ли е?
— Ами да, Хамънд всеки момент ще излезе, а тя не обича зяпачи да й се мотаят в краката. Хайде, действай.
— Я гледай ти! — поклати глава Чарли. — Тъкмо това чаках. Откога ми се иска да я зърна. Сигурен ли си, че скоро ще се появи?
— Бас държа, че ще се разминете.
— На няколко пъти са опитвали да стрелят по нея — отново се обади по-височкият. Говореше почти дружелюбно, ала продължаваше да бие юмрук в дланта си.
— Най-добре е да се разкараш — изрева другият и посегна с лапата си да сграбчи Чарли за рамото.
— Ама вие май нещо не ме харесвате — спря го Чарли с обезоръжаваща усмивка. И със следващото движение вдигна горилата във въздуха, сякаш само за да отмести ръката му от рамото си.
Подхвърли го в обятията на приятеля му и ето че скоро двамата се изтърколиха на паважа.
Рейчъл Хамънд прекоси кабинета си за пореден път. Смахнатият архитект, проектирал пирамидата, отдавна бе прогонен далеч от града. Привилегията да притежаваш кабинет на върха на подобна конструкция се свеждаше до четири прозореца, четири скосени стени и твърде малко място, ако решиш да крачиш напред-назад. А Рейчъл бе тъкмо такъв човек — темпераментът й се нуждаеше от пространство. Застаряващият мъж, седнал на стола с неудобна облегалка, търпеливо я следеше с очи.
— Виж, Елмър — поде младата жена, — поръчах да поизровите някоя и друга скандална история, но нямах предвид да се насочите към Либъртивил, за Бога! Кой го е грижа, че някакъв си градски съветник бил продажен? Това ли наричаш сензация?
Елмър Чатмас бе работил за бащата на Рейчъл, преди това и за неговия баща, тъй че не се плашеше лесно.
— Изглежда, не може да се открие нищо подходящо — тихо произнесе той. — Може да поразчепкаме оная история от Топека, но не вярвам да изровим нищо интересно. Най-обикновен подкуп.
— Ами поразкрасете го де. Добавете няколко мацки, компрометиращи снимки. Не се прави на ударен, знаеш клишетата: «Градски съветник, принуден да краде, за да поддържа сексуалните си навици»… Не ме бави, Елмър, след петнайсет минути имам важна среща.
— Да разбирам ли, че искаш да отпечатаме нещо, което е чиста лъжа?
— Бъркаш понятието, Елмър. В момента говорим за творческа журналистика. Открай време го правим. Истинските новини печатаме на втора страница, а първа отделяме за онова, което ще ни донесе достатъчно пари, за да се задържим на повърхността. Хайде, върви. Няма кой друг да свърши тая работа.
— Не разбирам как успяваш да ме убедиш — рече Елмър, като се изправи и събра книжата си. — И къде пропадна малкото момиченце, което някога люлеех на коленете си?
Малкото момиченце му се усмихна.
— За Рейчъл Хамънд ли говориш? — попита разсеяно. — Ами тя порасна. И осъзна, че светът съвсем не е такъв, какъвто си го е представяла.
— На теб просто ти е необходим добър мъж — заключи редакторът и напусна кабинета.
— Това и аз го знам — викна подире му Рейчъл. — Само дето напоследък са излезли от производство.
Вратата хлопна и тя остана сама. Студена тръпка пропълзя по гръбнака й. Не е заключено, естествено. Вратата просто се затвори. Да не би пък това да е пристъп на клаустрофобия? Неволно смени посоката и отвори вратата на малката баня към кабинета. Огледалото не потвърди опасенията й — отсреща я изучаваше двайсет и девет годишна жена.
А тя се чувстваше на петдесет, нито ден по-малко. Ръката й се стрелна към разбърканата коса. Прекрасни руси къдрици, казваше огледалото. Сини очи и розови страни, които чудесно подхождаха на иначе безупречно бялата й кожа. Прекрасни зъби, остро носле и решителна брадичка… И тяло, което би накарало Микеланджело да изпадне в шок.
А скоро ще навърша трийсет, рече си младата жена. Правилно се бе изразила онази журналистка преди не повече от два месеца: «Рейчъл Хамънд бе доловила ударите на неумолимия биологически часовник!»
Подобен проблем една жена би обсъдила с приятелките си — стига да има такива, естествено. Или може би със своя пастор — стига да не го презираше тъй дълбоко. Ето в какво се състоеше проблемът. Тя съвсем не си търсеше «добър мъж» в общоприетия смисъл на понятието, човек, който би се разпореждал с нея, както навремето го бе правил баща й. Тя просто искаше дете. «Същество, с чиято съдба би се разпореждала самата ти?» — питаше съвестта й.
— О, не, съвсем не! — възкликна Рейчъл и гласът й отекна в пустия кабинет. — Искам го, за да се грижа за него и да го обичам. Искам и то да ме обича! — което автоматически изключваше всеки възрастен, когото познаваше.
Още като малка не й бе провървяло с нежните чувства. Майка й се бе оттеглила от кръга гуляйджии само колкото да й даде живот, след което бе починала. Баща й пък, с учудване осъзнал факта, че не е момче, бе възприел към нея отношението, което храним към някой неодушевен предмет, пратка, пристигнала по пощата, върху която просто не е бил отбелязан обратен адрес.
Все пак, макар и чисто теоретически, Рейчъл познаваше законите на природата. Колкото и да заобикаляше простата истина, ясно бе, че за да роди дете, необходим й бе мъж. Тъкмо около тази неизбежна предпоставка тя бе изготвила своя план. Имаше доверие в личния си лекар, който, естествено, бе жена. Двете бяха обединили усилия и заедно съчиниха обявата за вестниците: «Търси се силен здрав мъж, готов да приеме краткотрайна, но добре платена работа.»
— Без съмнение скоро ще бъда обсадена от цяла тълпа силни, здрави и мързеливи мъже, готови да грабнат парите ми срещу едно нищожно усилие — бе заключила Рейчъл.
— Нека тогава напишем: «Готов да бъде въвлечен в рискован краткотраен експеримент срещу подходящ хонорар.».
— Май така ще е по-добре. През теб ли ще минат за одобрение?
— Най-напред ще ги приеме доктор Грийнлаф. Тя е психиатър. Щом се спре на десетина, които отговарят на изискванията, ще ми ги прати да им направя нужните изследвания.
— Искам да бъдеш изключително внимателна — бе настояла Рейчъл. — Не ми се ще да пропилея толкова време и усилия и накрая да установя, че оня тип не е в състояние… Е, нали разбираш…
— Напълно — бе откликнала доктор Сондърс през смях. — И все пак не отхвърляй с лека ръка тая възможност. Домашното огнище, съпругът, детето… Тези думи не са лишени от смисъл и очарование. Пък и щом поотрасне, детето ще има нужда от баща.
— Добре, че ми го казваш отсега. Като му дойде времето, и баща ще му купя — в същия миг силна тръпка разтърси тялото й. Постъпвам както си ме учил, татко, произнесе безмълвно. Ще бъда достоен продължител на рода Хамънд. Нали ти това искаше от мен? Внимателно ще избера мъжа и ако детето носи чертите на нашето семейство, то ще бъде невероятна изненада. Ще родя едно малко съвършено същество. Нали поне това очакваше от недостойната си дъщеря?
— Плачеш ли? — загрижено я бе попитала лекарката.
— Кой, аз ли? Шегуваш ли се? — някак прибързано изрече Рейчъл. — Хайде стига сме дрънкали празни приказки. Нали се разбрахме, щом се спреш на най-подходящия, ще ми го изпратиш да си поговорим. А той не бива да знае за какво ми е нужен!
Увертюрата беше дотук, повтори си Рейчъл и наплиска със студена вода пламналите си китки. Днес предстои да бъде обявен победителят.
Върна се до бюрото, отново прекоси стаята. Стреснато подскочи, когато чу звънеца. Но какво правя аз, Господи! — едва не изкрещя. Наистина ли това бе желанието на татко. Та той искаше син. Аз се оказах огромно разочарование, ето защо трябва да запълня празнината. Младата жена инстинктивно запуши уши, за да не чува тъй ясно думите на баща си: «Нужен ми е син, Рейчъл. И то бързо. Момиче не би било подходящо за целта.»
Рейчъл се настани в стола пред бюрото. Беше принадлежал на баща й. Удобен, здравата натъпкан с кокосови влакна, въртящ се стол, монтиран върху висока платформа, тъй че прекрачат ли тук, всички посетители без изключение да се чувстват по-ниско поставени от нея.
Вратата се отвори с дразнещо скърцане.
— Спипахме го, госпожо Хамънд — провикна се някой.
Рейчъл извъртя стола по посока на гласа. Май контролът върху събитията й се изплъзваше. В рамката на вратата забеляза широкоплещест мъжага с леко посребрени коси, стиснал в силните си ръце по една горила от охраната.
— Пипнахме го — вяло повтори първият смелчага.
— Забелязах — с леден тон произнесе Рейчъл. — Прекратете тоя театър.
Един подир друг сгорещените мъже й се подчиниха.
— Нека чуем сега какво всъщност означава присъствието ви тук! Всъщност аз зная кой сте — обърна се тя към непознатия гигант. — Но не разбирам какво става тук!
— Това е той — настоя Лео Гърстнър. — Спипах го на входа. Фриц и Хабълмайър го подпитаха какво търси тук, а той пък ги натупа. При това и двамата едновременно! Да повикам ли полиция?
— Вие двамата вървете — нареди Рейчъл на охраната. — И оставете… господина, ще поговоря с него. Той има уговорена среща.
Виж ти! Чарли Мейдърс разкърши рамене и пооправи скъсаната си риза. Е, може пък да е пратила да ме повикат. Писмото, изпратено от чичо му, бе лишено от съществени подробности, но пък изобилстваше с непонятни задачи.
«Ще ми се да дойдеш тук и да ми помогнеш да се справя с това момиче. Заедно да направим каквото е необходимо. С очите си виждам как лешоядите вече кръжат над главата й.»
Само дето чичо му бе твърде старомоден човек. Той самият би използвал далеч по-точна, макар и не тъй деликатна, дума.
Двамата от охраната поспряха нерешително за миг, след което се изнизаха навън, като внимателно затвориха вратата след себе си.
Жената го изгледа, като да бе експонат на витрината в някоя месарница.
— И тъй, ще получа ли обяснение? — попита тя.
Чарли отново сви рамене. Гласът й се оказа приятен. Дълбок, излъчващ съвършен самоконтрол.
— Чаках ви отсреща през улицата, когато внезапно двамата кентаври се нахвърлиха отгоре ми. После пък взеха да се бутат един друг. Гледка и половина, няма що. Сигурен съм, че ги видях да излизат от тази сграда, тъй че ми се стори просто проява на учтивост да се отбия и да ви разкажа как започна всичко.
— Твърде подходящо — отбеляза Рейчъл. Облиза устни, след което се върна на стола си зад бюрото. Значи този бе дошъл на разговор с нея. Началото на играта бе негласно обявено. Което й вдъхна увереност, че ще успее да се наложи. Едрият мъж насреща й обиколи стаята, избута два от столовете с твърда облегалка и на тяхно място придърпа канапето, тикнато под прозореца. Сетне, без да се колебае дори миг, се настани удобно и кръстоса крака.
Сега е моментът, каза си Рейчъл, да взема нещата в свои ръце… Но как? Колкото и да си блъскаше главата, не успя да измисли нещо умно, с което да започне. Затова просто го зяпна изчаквателно. Той й отвърна със същото.
— И как трябва да ви наричам? — най-сетне каза Рейчъл.
— Чарли — отвърна мъжът кротко. — Поне така ме наричаше баща ми. Да не искате да кажете, че вие сте…
— Аз съм Хамънд. И тъй, какво ви каза лекарят за мен, пък и за необходимостта от вашето присъствие?
— Нищичко — чистосърдечно призна Чарли.
— А сигурно изпитвате страхотно любопитство.
— Може и така да се каже.
— В такъв случай аз ще ви обясня как стоят нещата. Но най-напред ще трябва да се опознаем… много по-добре, отколкото досега. За тази цел ще прекараме около месец в моето ранчо. Предполагам, няма какво да ви попречи да заминете?
Мъжът насреща й небрежно махна с ръка.
— Също така очаквам, че имате и по-свестни дрехи от тия на гърба ви.
Той се огледа, сетне тъжно се взря в лицето й.
— Нищо им нямаше, като тръгвах от хотела сутринта. Просто не съм очаквал някакви си скандалджии да ме нападнат.
— За това не се безпокойте — Рейчъл рязко се изправи и посегна към куфарчето с книжа, което обикновено взимаше вкъщи, за да поработи, но в следващия момент като че ли се отказа и натисна копчето на интеркома. — Заминавам за ранчото, Бет — обяви тя. — Ще отсъствам поне четири седмици, а не бих искала там да ме безпокои който и да било.
— Разбира се, госпожо — прозвуча в отговор. — Само че в приемната чака някакъв човек, който твърди, че имал уговорена среща с вас.
— Обади се на охраната и нека го изхвърлят — отсече Рейчъл. — Нямам никакви други срещи за днес! — след което дръпна пръста си от бутона и прекъсна връзката. За пръв път от четири години «Хамънд Ентърпрайзис» щеше да остане без кормчия.
— Да вървим… Чарли — властно рече тя.
Едва минута по-късно, когато се озоваха в асансьора, тя си припомни колко галантно й бе направил път и я бе последвал. Хубаво начало, отбеляза наум. Висок, на вид в чудесно здраве, а на всичко отгоре и с изискани маниери, добави, докато той й помагаше да се качи в лимузината.
— Разстоянието никак не е малко — обяви Рейчъл.
— О, за мен не се безпокойте. Ще ми бъде приятно да се порадвам на гледката.
— Не това имах предвид. Има хиляди неща, които бих искала да науча за вас. Досието ви бе съставено набързо, тъй че някои подробности останаха неизяснени. И тъй, къде сте роден?
— Уако, Тексас. Преди трийсет и четири години. От този род ли са подробностите, които ви интересуват?
— Ами да. Някакви заразни заболявания?
— В момента не — мъжът отново я изгледа недоумяващо, но не нахално. — О, навярно имате предвид детски болести. Доколкото зная, като малък съм прекарал обичайните шарки и други подобни.
— Разбирам. И никое от тези заболявания не е… Как да се изразя… Не е увредило физическите функции?
— Не ми се вярва. Без да изключвам случай, когато един бик ми стъпи на крака. Понаболява ме, когато вали. Лекарите от военновъздушните ме увериха, че нищо му нямало на крака ми. Пък и хората разправят, че тук в Канзас не вали толкова често, че да се притеснявам. Ако ви интересува какъв опит имам, когато навърших четиринайсет, вече ми поверяваха доста големички стада… Коне, друг добитък… и овце, разбира се — добави с известна насмешка.
— Отговорът ме задоволява напълно — кимна Рейчъл, като си даде сметка, че от ума й са изхвърчали всички останали грижливо обмисляни въпроси. През останалата част от пътя зяпаше навън, а когато спътникът й зарейваше поглед, тя пък се взираше в него.
«Какво ли е това, с което се захванах? — питаше се за пореден път. Можех да се сдобия с тия сведения по официален път, без дори да ставам от бюрото си. Пък и не това ме интересува. Та как да зададеш на един мъж този най-важен въпрос, след като и пред себе си не успявам да намеря нужните думи?»
Пък и той успя да ме изненада. Долавям някаква волност, самоувереност… Мускулите май са само прикритие. А усмивката му е безкрайно чаровна. Реши ли да каже нещо, то е като че ли внимателно обмислено. Но тя, разбира се, отлично помнеше думите на баща си: «Повече красавци лежат под надгробните плочи в Ливънуърт, отколкото ще срещнеш в църковния хор!» Ето защо Рейчъл се облегна върху пухкавите възглавници, забрани си да разсъждава относно личността на този непознат и тъй като рядко й се случваше да спи повече от пет часа на нощ, сега тутакси се унесе.
Чарли Мейдърс я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Последните няколко нощи той също беше будувал, ала отдавна бе привикнал да не обръща внимание на подобно нищожно лишение. Внимателно приближи към момичето и следващия път, когато тялото й се люшна от инерцията, положи главата й върху рамото си. Нагласи се удобно и обгърна с ръка крехките рамене на младата жена, за да я предпази от някой неочакван удар. Езикът й безспорно е по мъжки суров, рече си той, но фигурката й е крехка като порцелан. Това нежно същество е изнервено до краен предел и по всяка вероятност само кафето я крепи през деня. Как ли би се държала, ако си позволи поне за известно време напълно да се отпусне? А от друга страна, каква е играта, в която, изглежда, сам се забърках?
Колата напусна асфалтираното шосе и пое по черния път към ранчото. Чарли доволно се отпусна още по-дълбоко в седалката и отново се запита какво ли ще му донесе бъдещето. «Направи всичко, което е по силите ти» — беше му писал чичо Роджър и ето че задължението обещаваше да се превърне в приятно изживяване.
Прочутите Канзаски равнини всъщност съвсем не бяха еднообразната гледка, която предизвикваше наименованието им. Край източната граница на щата, където Мисури тече като жълта лента, бяха скупчени височки хълмове, които спокойно могат да се нарекат планина. Няколко километра на запад земята приличаше на изхвърлени картончета от детска мозайка. Лимузината ги отнасяше на югозапад от Либъртивил, към нагънатите възвишения и прерията, известна като Флинт Хилс.
А пътят ги водеше все по-нататък, докато в един момент лимузината напусна низината, прекоси редицата дървета, заслонила плодородната, обилно напоявана, падина, подмина ограждението за добитъка и спря пред къщата — бяла каменна постройка, сякаш от времето на първите заселници в Орегон. Момичето в обятията на Чарли стреснато се разбуди, а откъм хамбара към колата се втурнаха две хрътки.
— Извинете — продума Рейчъл колебливо и се отдръпна.
— Не са необходими извинения — ухили се Чарли и това бе първата му тактическа грешка.
— Нека сме наясно — отсече момичето, — това ще е първият и последен повод за подобни думи.
— Разбира се, госпожо — прозвуча примирително.
— И ви забранявам да ме наричате по този начин. Името ми е Хамънд.
— Простете недоумението ми, но там, откъдето идвам, се смята за неучтиво да се обръщаме към жената единствено с фамилното й име.
Ето го и първия опит за бунт, каза си Рейчъл. Ако не бях си загубила ума, щях на мига да го разкарам. Какво да се прави, длъжна съм да отстъпя в името на онова, заради което ми е нужен. Нищо няма да ми стане, ако проявя малко тактичност.
— Добре тогава — изрече примирително. — Позволявам ви да ме наричате Рейчъл. А вашето фамилно име?
Непознатият като че ли бе готов с отговора. Или поне устните му помръднаха, но миг след като шофьорът отвори задната врата, кучетата връхлетяха отгоре им.
— Веднага слез, Блу — изкомандва Рейчъл строго, но с обич. — Хенриета ви хареса — продължи по-мило. — Отбелязвам точка във ваша полза. Това куче умее да преценява хората.
— Радвам се, че поне животинчето не ме прие на нож — рече Чарли и се наведе да го погали, но бе посрещнат с ръмжене. — Виж ти какво двойствено отношение!
— Хайде да вървим — с недоумение го подкани домакинята и посочи стъпалата пред къщата.
— Тук няма ли други хора? — попита Чарли и я последва.
— Виж, Чарли… — поде Рейчъл, за да му даде възможност да се представи. Мъжът обаче пренебрегна негласното предложение. Рейчъл отново се почувства извадена от равновесие и лека червенина заля страните й.
Входната врата ги въведе в малка дневна. Рейчъл почувства необходимост да се защити, себе си и онова, което бе нейна собственост.
— През зимата в Канзас често застудява. Затова стаите са малки, с нисък таван. Заповядай, Чарлс! — не прозвуча като молба, а по-скоро като смекчена заповед, която тя държеше да се изпълни. Мъжът огледа стаята. А Рейчъл кипеше безмълвно.
В някогашната камина бе поставена печка, тапетите бяха чисти, но с твърде скучни мотиви. Мебелите бяха стари, но пък запазени. Килимът, постлан на пода, бе преживял твърде много нервни посетители, ако се съдеше по вида му. Навремето трябва да е бил шоколадов на цвят. На стената срещу камината висеше портрет на зъл старец.
— Този да не е баща ти, Рейчъл?
— Това е дядо. Баща ми смяташе, че картините са загуба на време и пари. Заповядай, седни.
Посочи му канапето. Той си избра близкия стол и се настани в него с въздишка на облекчение. Не преставаше да наблюдава момичето. Без съмнение напрежението у нея нарастваше; тя криеше нещо от него, нещо от изключителна важност, което допреди миг се канеше да сподели. А тя не бе от хората, които отлагат онова, което им предстои. И затова смени тактиката… макар и само временно.
— Имам чувството, че се каниш да ми кажеш нещо.
Въздухът, изпуснат от дробовете й, наподоби отвиването на заял предпазен клапан. Рейчъл се строполи на канапето, без дори да приглади полата си.
— Наистина трябва да поговорим — поде тя. — Цял месец ще прекараме тук, един вид пробен период, възможност да се опознаем, тъй да се каже. Тук не сме сами, но другите няма да ни пречат, повярвай ми. Госпожа Колчестър ще идва следобед да ни приготвя вечеря. Добитъкът, пък и другата работа по ранчото би ни запълнила цялото време, но не това е целта на изпитанието. Ако не ни е достатъчна помощта на госпожа Колчестър, за останалото ще трябва да разчитаме на себе си.
— Значи сме подложени на изпитание, така ли? И по-точно кой от двама ни ще бъде проверяван?
Руменината отново заля страните й, този път за по-дълго.
— Това ще се изясни допълнително, не разбираш ли?
— И аз няма да науча нищо повече?
— О, не — хладно отвърна Рейчъл. — Ако проверката мине успешно и се установи, че отговаряш на всички условия, ще ти бъдат заплатени по хиляда долара на седмица. Един месец, струва ми се, е достатъчен срок, за да приключат всички… изпитания.
Взе да ми втръсва от тия заобикалки, рече си Чарли. Бутна стола си назад и застана пред жената.
— Готов съм да ти предложа — произнесе гневно — да си спестиш две-три седмици от скъпоценното си време, а навярно и няколко хиляди долара — сетне я вдигна от канапето, сякаш бе лека като перце. — Аз също имам своя теория — продължи вече по-спокойно. — Когато двама души искат да се сближат, близостта, драга, е от особено значение. Приказките просто са излишни.
Ръцете й останаха положени в неговите, докато тя се опитваше да го изпепели с поглед. Той й отправи една от лукавите си неразгадаеми усмивки, сетне я придърпа по-близо до себе си. Навярно би успяла навреме да го отблъсне, но пропусна мига и ръцете му сграбчиха раменете й.
— Излишно е да усложняваме нещата, не мислиш ли?
Когато главата му се сведе, Рейчъл почти проплака. Усети ръката му да се плъзга по тила й, скъсявайки още повече нищожното разстояние помежду им. Устните му нежно докоснаха нейните, сетне се плъзнаха по шията.
— Недей… — успя да изрече тя, ала устните му вече завладяха нейните решително, без да допускат отказ или отстъпление.
Чарли долови завладелия я страх, недоумение, шок. Поотдръпна устни колкото да изрече:
— Не се плаши, отпусни се…
Сетне отново я притисна. Рейчъл успя да се съвземе от изумлението, а следващото, което усети, бе пламнал вътре в нея огън, парещи искри, плъзнали по тялото й, които я лишаваха от всяко друго осезание, оставиха я в прегръдката му, защото коленете й се подкосиха.
В някакъв миг той като че ли я лиши от опората на стоманеното си тяло. Рейчъл изхлипа, за да си поеме дъх. Сега единствено ръцете му я държаха изправена. Нежно, като да бе порцеланова статуетка, той я положи отново върху канапето.
— Сега вече съм сигурен, че спестихме поне хиляда долара — отбеляза шеговито. — Да ги направим две хиляди, а?
— Не — прошепна тя, след което извика: — Не! Проклет да си, не!
— Добре де — Чарлс примирително разпери ръце. — Това бе само изпитание. Ако ти е харесало, някой друг път може пак да опитаме. В противен случай просто ми кажи и аз тутакси се връщам в града.
— Но аз… не — заекна Рейчъл.
Ръцете й се свиха в юмруци, ала останаха да висят вяло отстрани. Та това бе само една целувка, повтори си яростно. Просто трябва да поема дъх и повече няма да се вълнувам. Ще броя до десет. Щом се успокоя, ще го прогоня. А това ли искам да направя всъщност? Щом като е избран като най-подходящ, не би трябвало да го изпусна. В края на краищата няма да отнеме много време да получа онова, което ми е нужно… После му попълвам чек и го изхвърлям от съзнанието си. Още две вдишвания. Гърдите й обаче опираха в неговите, което я накара да се изчерви за пореден път и да се отдръпне.
— Разбирам, Чарли… Ти просто не си съвсем наясно каква е целта на всичко това.
Той бе пъхнал ръце в джобовете си, склонил глава на една страна, и се хилеше насреща й. Но не това предизвикваше смущението й. Погледът му я срази. Дълбоки тъмносини очи, които казваха твърде малко, ала успяха да я заинтригуват не на шега. Та как ли бе издържал предварителната проверка? Рейчъл се покашля, за да скрие притеснението си.
— Тук в Канзас ние не правим така! — изрече прибързано.
— О, за малко да ме заблудиш — каза Чарлс през смях. — Не ми направи впечатление броят на децата тук в Канзас да е по-малък, отколкото другаде.
— Престани! — Рейчъл се опита да тропне с крак, ала дебелият килим погълна шума.
— Не се тревожи, напълно те разбирам. Тестът е за нещо съвсем друго, така ли?
Това окончателно сломи Рейчъл Хамънд. Тя нямаше навика да лъже, но как да му отговори? Та нали именно в това се състоеше предстоящото изпитание.
— Извини ме — рече накрая. — Забравих кафето. Заповядай, седни, господин… Чарлс.


Втора глава

На следващата сутрин Рейчъл се появи на верандата все още сънена. Обикновено успяваше да се наспи за няколко часа, но тази сутрин като че ли добре тренираният й организъм проявяваше слабост. Тя се протегна и ето че зад гърба й прозвуча насмешливо:
— Ще си разтегнеш някой прешлен.
Тя тутакси се извърна. Чарли Мейдърс й се стори някак още по-едър, а и по-опасен. Което не й попречи да направи крачка към него, сякаш да получи заряд за деня от това тъй жизнено, добре тренирано тяло.
— Отивам да хвърля поглед на конюшните — отново я изненада този непредсказуем мъж. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Сърцето й радостно трепна, ала разумът се наложи.
— Предпочитам първо да закуся. Може по-късно да се отбия. И ще пояздим заедно. Предполагам, умееш… да яздиш.
— Стига наблизо да има четириного! Право да ти кажа, още не бях проходил, когато ме качиха на седло.
Разделиха се, ала Рейчъл продължи да го наблюдава през муселинените завеси. Дори походката му говореше, че нищо не е в състояние да го смути. При други обстоятелства тя не би допуснала да я доближи на по-малко от пет километра. Всъщност какво ли бе накарало Сю да избере тъкмо него? Та той едва ли отговаряше на повече от две от общо десетте точни изисквания, поставени от нея самата. Е, има ли основание да го обяви за неподходящ и да го отпрати? Или пък да го подложи на по-продължително изпитание? Рейчъл притвори очи за миг и през смях изрече:
— На този етап гласувам да остане!


— Харесват ми конете — похвали я Чарли. — В чудесна форма са, очевидно добре се грижат за тях. Само че левите подкови на кобилата са се поизтъркали. Искаш ли да ти я оседлая?
Рейчъл Хамънд вече бе успяла да възвърне обичайното си сприхаво настроение. Беше облякла светли джинси, високи ботуши и свободна червена блуза с деколте. Бяла широкопола шапка скриваше вълшебните й къдрици. Вбеси я простият факт, че не е в състояние да предвиди какво би се случило, ако Чарли изпадне в ярост. Как ли би трябвало да се държи с него?
Зърна го с каква лекота грабна седлото и се отказа от хапливата забележка, напираща на устните й. На всичко отгоре го чу тихичко да си тананика. Лишена от усет за музика, Рейчъл се дразнеше, когато хората около нея видимо се забавляваха с някоя мелодийка. Затова, без да губи повече време, тя се метна на седлото.
— Хайде, каубой — подкани го насмешливо, — да не губим повече време.
Чарли й се ухили и яхна своя кон с не по-малка лекота и изящество. Сетне докосна периферията на шапката си.
— На вашите услуги, госпожо!
— Предупредих те да не ме наричаш така! — почти извика Рейчъл и смушка кобилата.
— Помня, госпожо!
Признала поражението си, собственичката на ранчото се отказа от по-нататъшни пререкания и пое на юг, към възвишението.
Земята около къщата бе спечена, което бе обичайно в тоя край. Петдесетина стъпки по-нататък обаче ездачите се озоваха сред жълтите, зелени и червени багри на прерийната растителност.
— Такова нещо не може да се види в Тексас — призна Чарли. — Гледката си я бива!
Рейчъл кимна с разбиране. И обгърна с поглед цветния килим, прострял се чак до хоризонта. Ако на него тук наистина му харесва, рече си замислено, то това е първото общо нещо помежду ни.
— Не са останали много такива девствени кътчета — произнесе на глас. — Флинт Хилс е може би най-обширната прерия в целия Запад. Когато тук дошли първите заселници, всичко наоколо било само прерия. После взели да се появяват ранчо след ранчо. Рядко някой съумявал да се пребори с тая упорита земя. Дядо ми разказваше как по негово време тревата стигала почти до седлото. Някъде около хиляда осемстотин трийсет и шеста по тия места се появил металният плуг. И в Канзас се появили първите годни за засяване площи. Сега тук може да се види всичко — и жито, и царевица, и петролни кладенци, и фабрики. А тук-там ще зърнеш и остатък от някогашната прерийна пустош.
— Аз пък си мислех, че ще се озовем сред необятни царевични ниви — замислено каза Чарли. — А то и едно дръвче не успявам да открия.
Какво невероятно лице има той, рече си неговата спътница. Всяка мисъл го преобразява. И побърза да му отвърне, за да не прекъснат интересния разговор.
— Тук ще видиш по-скоро жито, всякакви фабрики… А да не забравяме и армията. Също така знаем що е торнадо. Дърветата са смърт за прерията. Просто повреждат почвата. Тръгнеш ли на запад, ще видиш много дървета, но и края на прерията. Деликатно равновесие, както се казва.
Скоро Чарли слезе от коня. Взе да блъска с крак твърдите буци пръст, а от сблъсъка с металните шпори запрехвърчаха искри.
— Ето това е причината — обясни Рейчъл — тая земя да не се оре по-надълбоко. Толкова е спечена, че трудно се пробива дори. А прерийната трева расте просто защото корените й успяват да проникнат на достатъчно голяма дълбочина. И докато не я променяме насила, земята ще си остане каквато е била преди стотици години. Хайде, тексасецо, нека видим на какво си способен! — и с този предизвикателен зов тя се понесе напред.
Яздеше без шпори. Щом докосна с токове хълбоците на кобилата, чувствителното животно препусна като стрела. Непривикнал към своя кон, Чарли загуби секунда-две, докато отново се качи на седлото, след което пък жребецът погна кобилата твърде бързо, още преди ездачът здраво да се е закрепил.
Пет минути по-късно конете се изравниха.
Рейчъл с мъка сподави победоносната си усмивка.
— Нищо ли не е в състояние да те ядоса? — попита внезапно.
— Напоследък не се е случвало, но знае ли човек?
Макар да я гледаше с любезно изражение, Рейчъл долови внезапно обзелата го студенина. Трябва да бъдеш внимателна, моето момиче, напомни си тя. Опасно би било да го разгневиш. И все пак не се сдържа.
— Предлагам да отидем в ограждението. Тъкмо ще имаш възможност да ми покажеш колко си сръчен с въжето.
— Трябва ли да разбирам, че ме предизвикваш да опитам с ония рогати говеда?
— Тъкмо това имах предвид — нехайно отвърна Рейчъл и размаха шапка да поотупа прахта от джинсите си.
— Очакваш да омотая с въжето някое своенравно добиче, и то в онова тясно ограждение, тъй ли?
— Ами да. Какво, да не си се уплашил?
— В интерес на истината, не съм играч на родео — невъзмутимо оповести Чарли. — А че се страхувам, не отричам. Само глупак би поел подобен риск. Пък баща ми не търпеше глупци у дома си… госпожо. Съвсем друго би било да подгоня добичето на открито, но виж, в тясното ограждение, където отвсякъде побратимите на моя избраник ще ме подпират с рогата си… Не, благодаря.
И изчезна, преди Рейчъл да е продумала. А когато намери думата, която й бе нужна, изчерви се до корените на косите си. Което не й попречи да си я повтаря през целия път обратно към ранчото.
Срещнаха се отново на вечеря. Промяната у Рейчъл бе очевидна. Косата й бе вдигната в класически кок, строг двуреден костюм скриваше стройното й тяло. И все пак в цялостното й излъчване се долавяше известна мекота. Макар и без грим чертите й бяха женствено нежни, лишени от обичайната скованост.
— Закъсня с десет минути — рече тя, като многозначително си погледна часовника и отпи от чашата си.
— Доколкото си спомням, каза ми осем и половина — Чарли изтегли златен джобен часовник на масивна верига. — В момента часът е осем и трийсет и пет. Всемогъщи Боже, та аз наистина съм закъснял! С цели пет минути.
— Десет — сопна се домакинята. И ето че големият часовник в преддверието отби осем и половина.
— Следователно и двамата грешим.
Рейчъл обаче не бе навикнала да греши, още по-малко да признава, че е сбъркала. Крайно смутена от неловкото положение, в което бе изпаднала, тя примига недоумяващо. Накрая се хвана за първото, което й хрумна:
— Искаш ли да пийнеш нещо?
Мъжът насреща й се ухили. Досеща се, помисли си тя. Той просто знае какво ми се върти в главата. Как можах да го допусна, Господи? Май сама си избрах мъж, който ще излезе по-умен от мен.
— Бих изпил едно ръжено — галантно кимна Чарли. — По тия места, струва ми се, нощем здравата застудява.
— И какво искаш да добавя?
— А, нищо. Баща ми навремето казваше, че единственият начин да не се напиваш, е да се придържаш към първоначалния си избор, а и да пиеш питието си чисто.
— Трябва да си живял в интересно семейство — подкачи го Рейчъл, като му даде знак, че не е задължително да стои прав. — Бих искала да ми разкажеш повече за себе си. За този твой баща например.
— А, не приличам на него. Той почина много млад. По време на войната. Виж, дядо ми, той беше интересна личност. Дълги години бил проповедник, след което се превърнал в ранчар.
— Проповедник значи — саркастично вметна Рейчъл. — Звучи ми като сюжет от някой нескопосан роман за Дивия Запад.
— Боя се, че погрешно тълкуваш фактите. Човекът съвсем не е лишен от чар. А произнесе ли: «В ада ще горите!», немалко хора се озъртат да не ги погълнат пламъците на изкуплението. Дядо ми е евангелист. Проповядва някогашната религия.
— Искаш да кажеш, че енорията му е била някъде наблизо?
— Не съвсем. Бил е проповедник в армията. Служил е тук във Форт Райли, по-късно във Форт Ливънуърт. После се върнал в Тексас и създал семейство. Както се полага на един богобоязлив човек.
Госпожа Колчестър влезе при тях поруменяла, поклащайки успокоително глава, увенчана с бяло боне.
— Вечерята — обяви тя.
Чарли тутакси скочи и предложи ръка на Рейчъл, която рязко отклони поканата.
— Тук не си падаме по церемониите — подхвърли небрежно и грациозно премина в съседната стая.
Каква плавност, отбеляза си Чарли наум. Затворя ли очи, мога да си я представя в дълга рокля от края на века. След което я последва загадъчно усмихнат.
— Нещо смешно ли ти хрумна? — поинтересува се Рейчъл. С лека ръка бе отхвърлила едновремешните преструвки, което съвсем не означаваше, че сама ще издърпа стола си. Загадъчният избраник обаче като че ли притежаваше безупречно чувство за подобни ситуации, защото в следващия миг направи тъкмо онова, което се очакваше от всеки достоен кавалер — мина покрай госпожа Колчестър и предложи услугите си на домакинята.
Масата вече бе сервирана. Не се очакват сложни церемонии, рече си Чарли, като вдигна капака, покрил съда с печено месо, и го поднесе на дамата.
— Мога и сама — сопна се Рейчъл.
Думите й прозвучаха като неуместно самохвалство, тъй привично за амбициозните млади офицери, че бившият полковник Чарли Мейдърс едва не се изкуши да погоди някой номер, ала вместо това предпочете само да й се усмихне.
— Не разбирам какво толкова смешно има!
— О, нищо, госпожо, уверявам ви… Просто си припомних една пиеса, която навремето ми направи силно впечатление.
— Нима някога си ходил на театър?
— Е, не бих казал, че цял живот съм гонил само диви говеда. Успях да отделя време и за образованието си.
— Аграрният университет на Тексас, предполагам.
— А, за него съм чувал хубави неща, но не съм го посещавал. Предпочетох Южния методистки. Нали ти разказах за дядо…
— Е, да, звучи логично.
От този момент нататък разговорът позамря. Неусетно стигнаха до кафето.
— Какво мислиш за децата, Чарли? — внезапно го атакува тя, любопитна да проследи как ще реагира.
— Не зная дали ще ме разбереш правилно, но чуждите деца не представляват особен интерес за мен. Виж, моите собствени… То е съвсем друго…
— Значи имаш деца! — сепна се Рейчъл.
— А, подобен факт не ми е известен. Веднъж-два пъти ми се е струвало, че може и това да се е случило… Но не, оказа се недоразумение, нали знаеш…
— Не, не зная. Обясни ми.
— Имам чувството, че изричаме едни думи, а говорим за нещо съвсем друго. Не разбирам защо не питаш направо за онова, което те интересува. Или поне ми позволи аз да ти задам един-два въпроса.
— Добре, питай тогава.
Пък ако си близо до целта, добави наум, може дори да ти отговоря. Господи, просто сама не мога да се позная! Каква е тази невероятна слабост? Дядо ми да беше станал свидетел на това представление, щеше здравата да ме напердаши.
— Боя се, че е време да оставим госпожа Колчестър да почисти масата. Защо не поговорим на верандата?
Не се заблуждавай, само привидно звучи като покана, напомни си Чарли. И все пак се усмихна, помогна й да се изправи и я последва към верандата, опасваща старата каменна къща от три страни. Няколко удобни стола, подредени около малка масичка, върху която димеше каничка кафе, вече ги очакваха.
— И тъй?
— Най-напред бих искал да си изясня — поде Чарли — каква е връзката между всичко тук… — и с широк жест обхвана навеса за говедата, ухаещата прерийна растителност… — и онова гадно списание. Което, доколкото разбрах, ти ръководиш с огромно удоволствие.
Рейчъл се изчерви, но само за миг. Отпи от кафето си, за да овладее напиращия гняв.
— Парите — отвърна кратко. — Дядо ми остави ранчото и само от мен зависи дали ще оцелее, или ще го загубя. А татко ми остави списанието. От което се печелят пари. Не и от ранчото, разбира се. Иска ми се положението да е тъкмо обратното, но не се получава.
— Трябва ли да разбирам, че тук потъва цялата ти печалба?
— Не съвсем. Аз не съм пълновластен собственик на това, което виждаш тук. Други хора също притежават акции. И всяка година, щом им съобщя колко губи ранчото, започват да хленчат и мърморят — Рейчъл стрелна с поглед своя събеседник. Очите й святкаха гневно. — Сега да не вземеш да ме питаш: «Как се е озовало едно добре възпитано момиче в подобна ситуация?»
— Е, наистина не бих задал толкова глупав въпрос. Понеже отговорът ми е известен. Ти просто не си добре възпитано момиче.
Вдигнатата й ръка трепна и тя едва не изпусна чашата.
— Ти просто нямаш правилен подход — невъзмутимо продължи Чарли. — Ранчото губи пари, а не списанието. Защо не наемеш някой опитен тип да ти управлява ранчото, да окастри излишните разходи и в скоро време да го превърне в печелившо? Няма начин да не стане! Наоколо трябва да има още няколко не по-малки владения. И без съмнение не всички са губещи.
— Седем са на брой, ако трябва да бъдем точни. Навярно си мислиш, че и сам би се справил, нали?
— Е, може и да не съм най-сръчният говедар наблизо, но вече имам някое и друго хрумване, което би свършило работа.
Атмосферата неусетно бе охладняла. Рейчъл Хамънд бе изчезнала, на нейно място се бе наложила Хамънд, неумолимият директор на списанието.
— Нека чуем тия интересни идеи — процеди тя.
— Готов съм да ги изложа, госпожо, ала аз не пуша и нямам навика да…
Рейчъл, която тъкмо поднасяше цигара към устата си, застина. Обичайната й реакция би била такъв пожар да запали, че тоя нагъл тип тутакси да побегне обратно към Тексас, но ето че макар и кипяща отвътре, натика цигарата в пепелника.
— За теб, предполагам, това не е само каприз?
— Не, разбира се. Представяш ли си да целуна момиче, което допреди минута е пушило. Вкусът няма да е особено приятен…
— Нямам навика да се целувам с момичета пушачи — прекъсна го Рейчъл. — И преди да продължим нашия разговор, нека ти кажа, че и аз съм попрочела едно-друго от Шекспир. Долавям твоите перифрази от «Укротяването на опърничавата».
Взрял се в жената пред себе си, гостът я изучава минута-две, за да бъде в състояние по-късно да анализира реакцията й, след което се върна към основната тема.
— Да вземем например красивите дългороги говеда. Тяхното месо напоследък много се търси. В същото време не можеш да ги наложиш на пазара, ако непрекъснато ги държиш затворени в онова ограждение. Трябва да прекарват повечко време на свобода.
— Това се разбира от само себе си — процеди Рейчъл. — Но как да ги опазя да не се чифтосват с другите породи или предлагаш да им отделя специална алея за здравословни разходки? Разполагам само с двама души, които да ги пазят.
— Ще трябва да се изръсиш, ако държиш в скоро време да се поздравиш с по-добри резултати. Нужен ти е хеликоптер. Отрежи им рогата и ги пусни да тичат на воля.
— Ти чуваш ли се какво говориш? И сега едва смогвам да се държа на повърхността, а ти ми говориш за допълнителни зверски разходи. Представяш ли си колко ще ми поиска пък летецът, дето ще управлява тоя хеликоптер? Ти си луд!
Чарли се изправи, разкърши схванатото си тяло и отново я погледна. Рейчъл внезапно бе заприличала на уплашено малко момиченце. А чичо Роджър, припомни си той, настояваше да се върна в Канзас, защото се опасявал, че нещо лошо може да се случи, или по-скоро вече се е случило с последната издънка на рода Хамънд.
— Пилоти за хеликоптери се намират под път и над път, драга. Сума такива обучихме във Виетнам, пък и по време на кризата в Персийския залив. Всеки от тях би се радвал, ако намери подобна работа.
— Ти пък откъде знаеш?
— Аз просто съм един от тях, госпожо. И поне за още пет-шест се сещам. Хора, които хем с добитъка ще се оправят, а и хеликоптерите познават. Какво е решението ти, Хамънд?
Рейчъл с мъка се изправи, прехапала долната си устна.
— Кой си ти всъщност? — попита едва чуто. — И какво, по дяволите, става тук? Не съм те наела за говедар… А се оказва, че си точно такъв. Не съм търсила надзирател за ранчото, а ти ми предлагаш услугите си. Пилот за хеликоптер също не съм искала… Впрочем какво друго умееш?
— Аз просто си търся работа.
— Бих искала да мога да го повярвам.
— Не е толкова трудно. Вярвай на очите си. Пък и ако не ме вземеш заради някое от уменията, които ти изредих, тогава за какъв дявол съм ти в края на краищата?
Стомахът на Рейчъл се сви от смътно притеснение. Този мъж ли бе причината, или нещата, които й наговори? Наистина ли съществуваше начин ранчото да започне да й носи приходи? Възможно ли бе да промени списанието дотолкова, че да отговаря на собствения й вкус? А и как би се отразило всичко това на главната й цел?
Неусетно ръката му я бе обгърнала. Задуха хладният вечерен вятър. А Рейчъл имаше нужда единствено от малко топлинка. Освободи се от леката прегръдка, приглади полата и блузата си, след което прочисти гърло.
— Съгласна съм — рече твърдо. — Наемам те.
Чарли усети промяната. Хамънд отново бе заела своето място. Един Бог знае къде бе изчезнала Рейчъл.
— Нямам нищо против да се заемеш с ранчото — продължи леденият глас. — В крайна сметка основната цел е ние двамата да се опознаем колкото е възможно по-добре.
— Отново нищо не разбирам. Какви са тия сложни ходове, целящи да се опознаем?
Тя се отдръпна още крачка назад. Дръж се на безопасно разстояние, диктуваше разумът й. От този момент нататък трябва да си нащрек. Не забравяй, че още не си изрекла предложението. Господи, татенце, как можа да стовариш такъв товар на плещите ми? — проплака в душата си.
— Сложните ходове — опита се да възвърне тя обичайния си тон — целят да ме дариш с дете.


Трета глава

Хиляди безумни мисли връхлетяха Рейчъл, забила поглед в широкия гръб на своя гост, който постепенно изчезна в нощта. Ако имах сили, повтаряше си безспир, щях да го догоня и да го ударя… Но с какво… С каквото ми попадне, естествено! Само дето нямам… сили де. Как смее той да ми обръща гръб!
И не каза нито дума за предложението ми. Цял ден си беше блъскала главата как да го извести за решението си. И когато накрая го изрече, той бе застанал пред нея безмълвен, с присвити устни и без да каже нито «да», нито «не», бе докоснал почтително шапката си в знак, че се оттегля.
Едва в онзи момент, опряла се на колоната, крепяща покрива на верандата, тя за пръв път се бе усъмнила в себе си. Не го ли казах както трябва? — питаше се. Прекалено прямо ли се изразих? Или все пак не ме е разбрал? Дали пък той не очаква нещо повече от едно ясно поднесено делово предложение?
Внезапно я връхлетяха спомени от детството. Баща й бе възможно най-строгият родител. Бе станал причина собственият му син да се пропие, а и да загине, след което насила бе принудил малката Рейчъл да заеме мястото му. Жестокостта на промяната сякаш бе изпепелила душата й и като последствие Хамънд с каменното лице бе превърнала списанието в прочуто издание. Само в редките мигове на почти непреодолими затруднения — и то единствено в самота — тя си бе позволявала да заплаче.
Сега бе настъпил един от тези моменти. Госпожа Колчестър вече се бе прибрала в къщичката си. А Чарли, с тъй странното презиме, се бе изгубил в нощта. Изтощена до крайност, с чувството, че е надраснала поне два пъти годините си, Рейчъл се запрепъва из преддверието в полумрака, опипом намери вратата на стаята си и се хвърли на леглото.
Най-сетне сълзите пресъхнаха. С усилие се съвзе. Нямаше да допусне който и да било мъж да направлява живота й. Все някак ще намери начин да вземе своето. Лесно е да решиш, но как ще го постигнеш?
Перна ключа на лампата. Светлината се излъчваше не от някакъв натруфен полилей, а от гола крушка насред тавана, според изричното изискване на баща й. Голямото огледало зад вратата отрази тялото на Рейчъл в цял ръст. Споходи я нова смущаваща мисъл, която не беше й хрумвала досега. Всъщност красива ли съм? — запита се.
Все съм си мислела, че мъжете винаги са готови да се възползват, щом им се удаде случай. От книгите, които бе прочела, бе останала с впечатлението, че дори покана не е нужна!
Взря се критично в отражението си. Не, не съм красавица, установи тъжно. Тая къдрава руса коса прилича по-скоро на перука под ярката изкуствена светлина. Лицето й бе кръгло, кожата — с матов отблясък. Прекалено изящно дори. Очите — сини, подути от плача. Тя бавно се освободи от дрехите си, без да откъсва очи от огледалото. Гърдите й предизвикаха най-силно недоумение. По настояване на баща си винаги се бе обличала така, че в максимална степен да скрива женствените форми на тялото си. А в последните години от живота му дори бе пристягала гърдите си. И ето че сега, застанала съвсем гола пред това безпристрастно отражение, тя просто не можеше да приеме нито формата, нито големината им.
Тънката талия също като че ли предизвикваше повече неудобство, отколкото радост. Тя сякаш неочаквано я пристягаше, а от кръста надолу започваха бедрата, които определено… Почти отвратена, Рейчъл се извърна, нахлузи семплата памучна нощница и загаси лампата.
Ала нямаше как да затъмни луната. Сякаш напук на желанието й да се потопи в тъмнина, светлината струеше през огромните прозорци. И макар да й бе по-приятно да усеща вечерния бриз, тя дръпна завесите, после отново се сгуши в тясното легло.
Сънят обаче не идваше. Благодатната отмора я спохождаше само в дни на пълно изтощение. Хапчетата също помагаха просто защото замъгляваха съзнанието, пропъждаха мислите. Този ден обаче Рейчъл не бе изморила тялото си, а пък й бе противно да търси утеха в хапчетата. И ето че кошмарите пришпориха обърканата й душа. Избледняха едва час-два преди зазоряване, когато откъм хамбара пропя петел.


Чарли Мейдърс обикновено не страдаше от безсъние. Беше способен да работи или да се забавлява независимо кое време е, сетне бързо се възстановяваше. Тази вечер пое на дълга разходка нагоре по хълма. Не усети кога е станало полунощ.
И все се връщаше към въпроса, който си бе задал, откак излезе от къщата: Наистина ли чух онези думи, изречени тъй непоколебимо? Правилно ли тълкувам смисъла? Немалко жени мълком му бяха отправяли подобно послание, но никоя от тях не бе се изразявала тъй прямо.
Това момиче здравата трябва да бе превъртяло. Дали и чичо Роджър бе схванал нещата по този начин, за да настои племенникът му по най-бързия начин да се прибере у дома? Не че един летец, полковник от военновъздушните сили може тутакси да отхвърли поетите задължения и да откликне на зова за помощ. Чарли просто трябваше да изчака да се оформят документите по уволнението му. Спокойно, не пресилвай нещата, рече си с въздишка, когато тръгна обратно по надолнището. Някаква фигура го очакваше в мрака.
Оказа се куче пазач, по-точно женска. Старата Хенриета удари веднъж-дваж пъти с опашка, след което приближи да близне ръката му. Това бе последната изненада за този необичаен ден и скоро Чарли заспа непробудно чак докато петелът обяви новия ден.


Никой не се появи на закуската, поднесена в седем. Госпожа Колчестър многозначително поклати глава. Лоша работа, рече си и взе подноса. Лоша работа е, продължи тя мисълта си, когато под един покрив спят мъж и жена, дето не са женени. Възпитана в каноните на калвинизма, покорната икономка се чувстваше длъжна да се намеси. Неспособна обаче да реши какво точно трябва да се направи, тя се залови с всекидневното чистене.
Когато Чарли влезе в трапезарията, яйцата бяха изстинали, а също и овесената каша, кафето също бе добило отблъскващ вид. Съзнавайки, че за случилото се може да вини единствено себе си, той хапна от яйцата, след което с удоволствие изпи чаша кафе. То поне бе останало топло под допълнителния похлупак, а един дългогодишен военен умее да цени тези неща.
Рейчъл се появи към девет, изтерзана като мъченица.
— Добро утро — посрещна я гостът.
— Млъквай — долетя в отговор. — С мен никой не разговаря, преди да си изпия кафето — и стисна поднесената чаша с две ръце. — Добре започваме деня, няма що! — изръмжа след миг. — Ти да не се опитваш да ме отровиш? Кой е сварил тая помия?
— Не съм аз. Заварих каната тук. На мен кафето ми хареса.
— А ти…
— Какво, не ме ли помниш? Аз съм Чарли. Лично от теб получих покана да прекарам един месец в твоето ранчо…
— Не казвай нищо повече. Закуси ли?
— Да. Със студени яйца. Не бяха лоши, само дето на някой му се е досвидяло маслото и ги опържил в мас…
— Всемогъщи Боже! Вижте, господин… Чарлс. Трябва да поговорим. Но не сега. Ако обичате, идете си и заповядайте в кабинета ми след обяд.
— Щом такова е желанието на шефа… — Чарли бутна стола си назад и бързо излезе. На прага се сблъска с госпожа Колчестър.
— Хареса ли ви закуската? — попита тя.
Гостът я изгледа внимателно. В думите й не бе доловил сарказъм, и все пак…
— Да, благодаря — отвърна любезно. — Кафето беше хубаво, но аз не съм любител на пържените яйца. А и не си представям как Хамънд ще погълне овесената каша.
— Ха! — икономката направи върховно усилие да го смрази с поглед, което не й се удаде поради чувствителната разлика в ръста им. — Да бяхте дошли навреме, нямаше да придиряте! — заяви тя. — На туй му се вика Божие наказание!
Чарли Мейдърс, който като малък бе възпитаван в семейството на пастор, наостри уши. Божие наказание заради някакво си закъснение? Това трябва да бе от Стария завет. Навремето бе успявал да налучка всеки произволен цитат от Библията, но сега не можеше да се похвали с подобно проникновение.
Пък баща й никога не би допуснал, ако е закъсняла за закуска, да стане от масата, без да си е изяла всичко до троха! Разумен човек със здрава ръка, такъв беше баща й.
— А, не се съмнявам — рече Чарли и се извърна към вратата.
Рейчъл Хамънд се бореше с овесената каша, а лицето й бе изкривено, сякаш всеки миг ще заплаче.
Икономката изглежда бе решила, че е спечелила госта на своя страна. Отново заканително поклати глава и пое към конюшните. Отвън Чарли забеляза да се навъртат трима мъже.
— Вие пък откъде се взехте? — рече единият и го пресрещна. Беше висок, кокалест, пооплешивял, а лицето му бе покрито с мрежа ситни бръчици — белег, че е прекарвал дълго време на открито. От онези хора, очукани в ковачницата на живота, които по една или друга причина са лишени от допълнителната фина обработка.
— Вие трябва да сте надзирателят — миролюбиво подходи гостът.
— Правилно. Ами вие?
— Дойдох с Хамънд. Ще остана около месец, предполагам.
— Ей, момчета — махна недодяланият към другите двама, — я вижте кой е дошъл! Избраникът на Хамънд е сред нас!
— Не ми прилича на домашно кутре — отсъди първият. — По-скоро — на огнепръскачка.
— Мен ме интересува друго — успя да вметне Чарли. — Какво стана с онези двайсет глави дългороги говеда, дето снощи бяха в ограждението?
— Това ли било? — подигра го надзирателят. — Че ти си бил много любопитен, бе! Ама че странна птица. Откъде си, бе момче?
— От Тексас. И тъй, какво ще ми кажеш за дългорогите?
— Че то двайсет години такива не е имало наблизо. Ти що не се прибереш в къщата. Грижата ти е да се харесаш на госпожица Рейчъл.
Чарли кимна дружелюбно и проследи тримата мъже, които се метнаха на конете и отпратиха. Много скоро успя да открие скопения кон, който сам бе яздил предишния ден, и ги последва.
Животното сякаш го бе запомнило. Направи само няколко стъпки, след което пое на юг. Чарли отпусна юздата и го остави само да избере посоката.
Прерията сякаш се простираше безкрай, дори отвъд хоризонта. Все пак в един момент се появи ограда. Чарли спря добичето да я огледа. Липсваха петдесетина стъпки от телената мрежа. А се виждаха следи от гумите на голям камион, прекосявал ивицата неведнъж и дваж, и то все на едно и също място. Сякаш за удобство, наблизо минаваше шосе 35 — Канзас Търнпайк.
Вече наближаваше обяд — време бе за следващата среща с Рейчъл. Без да губи време в излишни догадки, той се насочи обратно към ранчото. Докато пристигнат, и ездач, и кон здравата се бяха изпотили. Почти едновременно чуха да дрънчи звънецът за обяд.
Чарли се забави само колкото да си намокри главата в коритото, съседно с това за конете, сетне тичешком се втурна в къщата. Немалко интересни въпроси го вълнуваха.
— Крайно време беше — не твърде учтиво го посрещна Рейчъл. — За теб може и да е непонятно, но ние тук държим на точността. Още няколко минути да беше закъснял, и току-виж, останал си гладен.
Чарли тежко се отпусна в стола до домакинята, вместо да заеме отреденото му място срещу нея в отдалечения край на масата.
— Поне няма да съм принуден да ям изстинала каша — бе краткият му отговор.
Рейчъл тутакси кипна. Настръхна, страните й порозовяха, но не пророни и дума. Бе положила известно старание в избора на облекло, което не остана незабелязано от страна на Чарли.
— Правиш огромни усилия да се държиш като истински недодялан грубиян — проговори тя едва когато си възвърна самообладанието. — За жалост обаче аз не съм съвсем сигурна…
— Че тъкмо аз съм този, който ти е нужен — услужливо довърши той мисълта й. — Да ти изтъкна ли и други области, в които мога да съм полезен?
В този момент госпожа Колчестър внесе табла само с два прибора. Няма да получиш повече от онова, което виждаш, подсмихна се Чарли, съзрял миниатюрния сандвич, украсен с чушка от туршия.
— Слушам те — подкани го Рейчъл и посегна към вилицата си.
— Готов съм да набележа няколко възможности ранчото да стане печелившо. Което ще ти предостави кратка почивка от напрежението в редакцията на списанието.
— А защо смяташ, че ми е нужна почивка? — Рейчъл се изправи в стола си и неволно опъна рамене назад. Какво ще правя, ако наистина ми остане време за почивка? — запита се мислено. Този пък дали не си въобразява, че би могъл да направлява живота ми? Последният неизречен въпрос я накара да вирне брадичка, макар и едва забележимо.
— Едва ли ще можеш да се нахраниш, ако не виждаш поне какво има в чинията ти, но ако така предпочиташ… Та нека поговорим за тукашния надзирател.
— Казва се Хендрикс. Работи в ранчото още от времето, когато баща ми беше жив.
— А ти колко често успяваш да се отбиеш?
— Нима намекваш, че съм изоставила имота?
— Нищо подобно. И все пак отговори ми на въпроса.
— Определила съм си да посещавам ранчото поне четири пъти в годината. За жалост обаче напоследък имам твърде много неприятности със списанието. За Коледа не успях да си дойда, нито за есенното преброяване.
— Е, ако имаш доверие на надзирателя, спокойно можеш да си гледаш само списанието.
Чарли спря да говори, твърдо решен да разгадае тайната на странния сандвич в чинията си.
— Ястието е семейна традиция, тъй да се каже. Беше любимото на баща ми.
— А, не се съмнявам — побърза да отвърне гостът, като направи върховно усилие да прикрие отвращението си. — Та какво казваше за надзирателя? Не знам дали ти споменах, но още четиринайсетгодишен съм работил и на по-големи имоти от твоя. Тъй че ако не си се отказала, докато съм тук, да се възползваш от опита ми, с удоволствие ти предлагам услугите си. Цял месец е твърде дълъг срок за един мъж да се отдаде на едно-единствено начинание.
Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Ала младата жена, седнала тъй наблизо, ги обмисли и успя да го изненада с начина, по който ги бе възприела.
— Наистина ли сам си управлявал имот, по-голям от моя?
— Не, разбира се. Просто баща ми повечето време беше зает с друго, а мама му помагаше. Аз също не можех да се оплача от липсата на ентусиазирани помощници. Бях най-големият син в семейството, с четирима братя и три сестри…
— Виж ти! — внезапно очите на Рейчъл блеснаха, главата й наруши обичайната безупречна стойка.
— Така си беше — продължи да бъбри Чарли. — Не бяхме малко на брой, но затова пък добре се разбирахме. В моето семейство, ако някой създаваше раздори, тутакси го връщахме в правия път. Така беше, преди да се изпоженят, естествено.
— Всичките ли са женени?
— С изключение на мен. След като попривърших с образованието си, реших, че ми се полага да се впусна в приключения. Брат ми Албърт пое грижата за семейния имот, останалите вече работеха във фирмата. И постепенно… Как да ти кажа, според майка ми това било древна ирландска традиция. Не можеш ли да ги надвиеш, надскочи ги по численост!
Вилицата на Рейчъл шумно изтрака по чинията.
— Ама всичките ли имат семейства?
— И то какви! Целият клан се събира по празниците. Също и на рождените дни. Кажи сега, искаш ли да ти помагам в ранчото?
За пръв път през този ден Рейчъл грейна от въодушевление.
— Би могъл да ми помогнеш и за много други неща — рече тя. — Нахрани ли се вече? Искаш ли още нещо да хапнеш?
Чарли погледна над главата на своенравната домакиня. На вратата бе спряла госпожа Колчестър, самодоволно усмихната както обикновено.
— Да — отвърна гостът. — Бих искал няколко хамбургера и чаша истинско кафе.


Няколко часа по-късно от ведрото спокойствие не бе останала и следа. Чарли се бе настанил край телефона в дневната — бе провел десетина разговора, когато дочу галопиращ кон да приближава къщата. Много скоро отвън долетяха и гласове. Не се поколеба дали да нададе ухо — когато човек е твърдо решен да успее, всяка информация е добре дошла, независимо от източника.
Ония отвън повишиха тон и той тръгна по коридора. Вратата на кабинета завари полуотворена. Видимо развълнувана, Рейчъл седеше зад масивно бюро. Надзирателят Хендрикс пък се бе надвесил над нея и удряше с юмрук по лакирания махагон.
— Чуй какво ще ти кажа — заканително рече той, — тук аз съм надзирателят. Каквото и да се е случило с дългорогите добичета, то е моя работа! Управлявам това ранчо от сума години, и то според правилата, определени от баща ти! Кой ти мъти главата с глупости? Оня навлек, дето го докара, той ли?
Рейчъл бе на път да се разплаче. Ръководи списанието, рече си Чарли, с камшик в ръка, но ранчото май отдавна й се е изплъзнало. Дали причината е в желанието й на всяка цена имотът да се управлява както го е правил баща й? Ето откъде трябва да започнат и промените. Той издебна надзирателя в гръб и сложи ръка на рамото му. Хендрикс се изправи и се обърна. Висок, добре сложен, той бе с няколко сантиметра по-висок от Чарли, а и десетина килограма по-тежък. В същото време нямаше нито мускулите, нито телосложението на бившия военен летец. Опита се да го блъсне, но не успя.
— Не бива да забравяме — меко поде тексасецът, — че все пак госпожица Рейчъл се разпорежда тук — сви пръсти, които се впиха в рамото на Хендрикс. — Разбрахме ли се? — додаде.
— Добре де, разбрах. Пусни ме!
— И това ще стане. Госпожица Рейчъл, предполагам, те е повикала само за да те уведоми, че през следващите няколко седмици ще ти помагам. Ясно ли се изразих?
— Така е — потвърди Рейчъл, като се отпусна в стола си и преглътна сълзите.
— Трийсет години сам се оправям — ревна Хендрикс — и помощник не ми е нужен. Баща ти никога не би постъпил така!
— Баща й просто вече не е сред нас — отново железните пръсти подсилиха ефекта от тихо изречените думи.
— В такъв случай… — Хендрикс не довърши изречението си. Чарли бе успял яко да го сграбчи за ризата, при което го повдигна на няколко пръсти от пода.
— Преди някой от нас да е казал нещо, за което после ще съжалява, нека двамата с теб излезем да си поговорим на верандата.
Хендрикс бе лишен от възможността да се противи. Краката му сякаш сами се потътриха навън. Чарли смигна на Рейчъл, преди да излезе от стаята.
— Защо? — запита се на глас младата жена, когато остана сама. Знаеше отговора. Баща й винаги я бе ограничавал. Въвличаше я в безизходни ситуации, моделираше характера й според собствените си изисквания, но никога не я допусна да управлява ранчото. «Списанията се ръководят от жени — бе й повтарял многократно. — А за ранчото е нужна мъжка ръка!» Едва сега Рейчъл осъзна колко силно я бе карал да се бунтува този нелеп принцип. След петнайсетина минути Чарли се върна сам.
— Зададох му само един въпрос — някак виновно продума Рейчъл. — Бездруго нищо не разбирам от счетоводните книги, затова трябваше да го попитам. Все пак като собственик имам право поне да получа обяснение, не е ли тъй?
Тя така рязко стана от стола си, че го събори на земята.
— Имаш право — рече Чарли, заобиколи бюрото и протегна ръце. Без да се замисли дори, Рейчъл направи крачка напред и потъна в предложената топла прегръдка.
Останаха така близо пет минути, докато Рейчъл започна да усеща и нещо друго, отвъд утехата и топлината. Отдръпна се. Той не я задържа, наведе се и изправи падналия стол.
— Защо го направи? — попита момичето и отново седна на мястото си.
— Кое? Дето те прегърнах ли? — той вдигна с пръст брадичката й, за да срещне очите й. — Досега никой ли не те е прегръщал?
— Случвало се е, макар и рядко.
— Все пак ти е било приятно?
— Да.
Чарли се настани в големия стол срещу бюрото.
— Прегръдката — някак нравоучително поде той — е основна потребност за човешките същества. Сама каза, че трябва да се опознаем по-добре. И това е един от най-добрите начини.
— Ами целувката?
— А, не, целувката създава… друг вид напрежение. Прегръдката върши чудеса, госпожице Рейчъл. И тъй, какво ще кажеш за Хендрикс? Според него нищичко не разбираш от работата в ранчото. Твърди, че баща ти изобщо не те е допускал да припариш дори.
— Боя се, че това е самата истина. Татко, държеше да си гледам списанието, да печеля много пари, които да влагам в ранчото. Той наистина никога не ме е допускал…
— Това сега е без значение. Всеки може да научи тоя занаят, стига да има добър учител под ръка.
— И ти ли ще бъдеш този учител? — отново настръхна Рейчъл.
— От теб зависи. Временно ще поема работата. А ти ще направиш преценка. Ако до един месец не успея нищо да променя, ще си вземеш някой друг.
— Не ми харесва начинът, по който поставяш въпроса. Говориш, сякаш Хендрикс вече…
— Напуска — услужливо допълни Чарли. — Поговорихме си по мъжки и той ме увери, че твърде дълго се е задържал тук и наистина се кани да напусне.
— Но няма ли да получи пенсия, някаква компенсация…
— Господин Хендрикс, драга, отдавна се е погрижил за себе си.
— Не разбирам за какво говориш.
— За дългорогите говеда, естествено. Не знам кога си ги купила, но изглежда те отдавна са продадени — Чарли почука с пръст по дебелата счетоводна книга. — А тук нищо не е записано. Господин Хендрикс и двамата му помощници са задържали парите от продажбата.
— Но това означава…
— Ти и представа нямаш колко би получила за двайсет глави от тая порода, нали? Можем веднага да се обадим на шерифа и да поискаме да арестува твоя господин Хендрикс по обвинение в кражба. Което ще предизвика бурен скандал. А ако просто го изгоним, ще имаме много по-малко неприятности.
— Добре, но ще го направиш ти.
— Не бой се, направено е.
— Да не си го наранил?
— Не много. В началото дори помисли, че се шегувам. После просто се метна в камиона. Досега трябва да е преполовил пътя до Бомонт.
— Ами другите двама?
— Че те се оказаха негови братовчеди. Щом спорът ни с него приключи, решиха, че е благоразумно да го последват.
— Поставяш ме пред свършен факт — отбеляза Рейчъл.
И като никога почувства огромно облекчение, отпускайки се в стола си. Родителите й я бяха приучили да седи винаги с изправен гръб, с опрени в пода крака. Колкото и да е странно, в този момент издърпа горното чекмедже, след което вдигна стъпалата си върху плота на бюрото. И светът наоколо сякаш грейна с някаква нова светлина.
— Е, шефе — отново я изненада Чарли, — каква е следващата ми задача?
Краката й рязко удариха о пода.
Смятах, че всичко сме изяснили — сепнато изрече Рейчъл. — От днес ти си надзирателят и твоя работа е да преценяваш кое е следващото, с което трябва да се заемеш.
— И така да е — засмя се Чарли, — това не омаловажава факта, че ти си шефът тук. За всичко, с което се заемам, ще ми е нужно одобрението ти. Например в момента са ни нужни още двама души.
— Заеми се тогава.
— Вече съм се уговорил. Утре ще бъдат тук.
— В такъв случай ще трябва все пак да знаем с колко глави добитък разполагаме.
— За което ни е нужен хеликоптер.
— Под наем ли?
Този път Чарли вдигна крака върху бюрото. А домакинята го последва. И се почувства безкрайно щастлива. За пръв път от толкова години се разтовари с едно тъй просто движение.
— В интерес на истината — промърмори Чарли, — вече успях да уредя хеликоптер.
— И така да е — откликна Рейчъл, — нали знаеш, че това съвсем не е основната цел на гостуването ти.
Чарли кимна, сякаш наистина я бе разбрал.
— Не съм се пошегувала, когато казах, че искам дете от теб — изрече тя на един дъх. — Имах предвид изкуствено оплождане, естествено!
От искрено изумление Чарли Мейдърс така се стресна, че загуби равновесие и заедно със стола си се стовари на земята.


Четвърта глава

В продължение на три дни ранчото потъна в пълен покой. В къщата не се долавяше никакво движение. Случваше се Рейчъл да намине към конюшнята, появяваше се и Чарли, сетне двамата оседлаваха конете и се понасяха нанякъде без определена посока. Следобедът на третия ден Чарли взе колата на домакинята и замина.
На другия ден към обяд хеликоптерът на няколко пъти премина над ранчото. Рейчъл се бе затворила в кабинета си. Урокът по водене на счетоводните книги я бе накарал здравата да се порови, а онова, което откри, никак не й хареса.
Бръмченето я накара да излезе навън. Пилотът очевидно търсеше подходящо място за кацане. Най-сетне машината слезе съвсем ниско, а тревата наоколо гостоприемно полегна.
Дори госпожа Колчестър не овладя любопитството си. Тя излезе на верандата с купа за разбиване на сладкиши, здраво стиснала дървената лъжица. Цялото й същество настръхна от възмущение, като проследи как господарката й се втурна напред, сякаш забравила добрите маниери.
Чарли тъкмо слизаше от кабината.
— Седемнайсет години — отбеляза той, — а ето че приземяването все още ми създава проблеми.
— Отдалеч изглеждаше много добре — поздрави го Рейчъл. — Да знаеш само колко ми липсваше!
— Виж ти, една нощ ме нямаше и признаваш, че съм ти липсвал? Моите хора всеки миг ще бъдат тук — добави и я поведе обратно към къщата.
— Вече са тук! — обяви госпожа Колчестър. — Двама души, два камиона с две ремаркета и два коня. На всичко отгоре индианци! Като мен, и аз съм индианка.
Чарли избухна в бурен смях. За пръв път бе станал свидетел как се пропуква бронята на това непоколебимо лице.
— Ами конете, и те ли са индианци, а?
— Що се правите, че не ме разбирате! — обидено се сопна жената, възвърнала обичайното си достолепие. — Тия изобщо не са тукашни.
— Команчи са — уведоми я Чарли и лицето му грейна в усмивка, като я видя как широко ококори очи. — Войнстващи команчи. Май най-добре ще е бързичко да се скриеш.
— Не я дразни — намеси се Рейчъл и промени темата. — Ще обядваме след десетина минути — изненада я промяната у госпожа Колчестър, навикнала сама да определя правилата в домакинството. Обиди ми се, рече си тя, задето отнемам задълженията й. Или може би досега тя е заемала мястото, което ми се полага по право.
Икономката се оттегли безмълвно.
Чарли сложи ръце върху раменете на Рейчъл и я обърна срещу светлината.
— Днес изглеждаш къде по-добре, шефе. Навярно е от чистия въздух.
— Наистина прекарах дълги часове навън. И то с една твърде поучителна книга. Натъкнах се на големи липси.
— Не по-малки от онези, които аз открих по оградата, опасваща имота — вметна Чарли.
Двамата проследиха с поглед тежкия камион, който тъкмо приближаваше. Надписът отстрани гласеше: «Поправка на огради Понтиак».
— Наел съм ги да оправят оградата — отвърна Чарли на въпросителния й поглед. — Нали знаеш какво разправят за Дивия Запад. Отвоюван от смелчаци с револвери в ръка, след което ограден с телени мрежи. Е, на нас оръжието не би ни свършило работа, ала от оградите полза има. Добре ли се разбирате със съседите?
— С повечето от тях, да. Време е за вечеря. Боя се, че в кухнята може да избухне бунт. Тук открай време се държи на точността.
Все пак спазиха уречения час. Госпожа Колчестър бе сервирала масата като за по-специален случай. Снежнобяла покривка и сервиз от фин порцелан.
— От баба ми е — обясни Рейчъл.
— Което ме изпълва с подозрения — отбеляза гостът. — Когато в някой ресторант подновят чиниите, това неизбежно означава, че храната ще се влоши.
— Засега само ще се промени.
Което се оказа истина. Госпожа Колчестър тъкмо прибута количка, отрупана с хамбургери, каничка димящо кафе и поднос с плодове.
— Икономката заплаши, че ще напусне — продължи да бъбри Рейчъл. — Според нея един истински християнин не трябвало да се тъпче с месо.
— Ти как я убеди да остане? Предложи да й увеличиш заплатата ли?
— Глупости! Прегледах счетоводните книги. Вече разбирам какво си имал предвид. Хендрикс не е единственият, който ме е мамил. Заявих на госпожа Колчестър, че ако не си събира ума, като нищо ще я изгоня. И тъй, какво мислиш за предложението, което ти отправих преди няколко дни?
— Първо, много съм гладен. И второ, чака ме работа. Просто ще трябва да почакаш, Рейчъл.
Тя го изгледа недоумяващо.
— Сигурен ли си, че всичките ти братя и сестри имат големи семейства с много деца?
— Естествено, не ти ли казах!
— И в детството си… не си претърпявал… злополуки?
— Веднъж си счупих крака — гласеше невинният отговор.
Работата се оказа по-трудна, отколкото си бяха представяли. Първия път хеликоптерът направи широк обходен кръг с Рейчъл и един от работниците, настанени на задната седалка.
— Ей там виждам някакво стадо — внезапно се обади Чарли. Последва рязка маневра, при която машината се изви настрани и сякаш пропадна в нищото. Рейчъл пребледня и нададе уплашен писък.
— Нужно ли е да правиш това? — поиска да знае тя, ала побърза да притисне стомаха си.
— Не очаквах да реагираш тъй бурно — наместо извинение отвърна Чарли. — Отбеляза ли мястото, Хайнц?
— Да, това е шестото поред. Май тук наистина няма никакъв добитък. Горките животни трябва да са отпратили към Топека.
— Няма страшно — увери го Чарли. — В централния район има достатъчно прясна вода, трева също. Тия говеда може и да не са най-умните на света, но едва ли биха оставили току-тъй добрата паша. Ще опитаме още веднъж и този път ще успеем.
— В такъв случай бъди така добър и карай по-кротко — обади се Рейчъл.
Той се извърна да я погледне. Бледи страни, капчици пот, треперещи ръце, отбеляза наум.
— Не се тревожи. Вече се връщаме. Поне два-три дни ще са нужни на екипа, за да се справи с набелязаното дотук.
— Три — уточни Хайнц. — Ще следваме древната испанска традиция «поко, поко».
— Което означава?
— Малко по малко — обясни Чарли, след което съсредоточи цялото си внимание да извърши леко кацане.


Към обяд Рейчъл се чувстваше напълно изтощена. Което не й се стори необичайно, но обикновено означаваше умствена преумора. А сега слабостта бе обхванала тялото й. С облекчение се остави в ръцете на икономката, която я положи в стола.
— Това заболяване характерно ли е за Канзас? — попита Чарли на влизане, подсвирквайки си някаква мелодия. Настани се в стола до Рейчъл.
— Нагърбих се с голямо чистене — ядовито отвърна тя. — Не съм знаела, че къщата е занемарена до такава степен. А госпожа Колчестър все повтаря, че била наета да готви, но не и да чисти. Не съм си и представяла, че мога да изпитвам болка на толкова много места.
— Щом се нахраним, ще ти направя масаж — обеща й Чарли.
— Не, благодаря — Рейчъл с достойнство се изправи в стола с висока облегалка и го стрелна гневно с очи. — Това трябва да е пак едно от онези твои тайни умения.
— О, да. Но то е последното в списъка, уверявам те. Колко вкусно е пилето днес. Тукашна порода ли е?
— Да — отвърна кратко, ала гласът й звънтеше от нескривана гордост. — Само зеленчуци не успяваме да отгледаме, всичко останало сами си произвеждаме. А онова, което ни липсва — като брашното например — купуваме от съседите. Ранчото би трябвало да е в състояние да се изхранва напълно самостоятелно.
— Не тревожи красивата си главица, скоро и това ще стане.
На следващия ден тя отново пожела да го придружи.
— Няма да ти хареса — увери я Чарли. — Най-добре ще е да си останеш у дома.
— Не съм толкова крехка — настоя тя и се включи в екипа още при изгрев-слънце.
— Първото, което ще направим, е да съберем нещо като стадо. Вчера хората ми са направили ограждение. Щом вкараме добичетата, започва истинската работа.
— Нали важното е да успеем да ги вкараме вътре. Какво друго?
— Ами… — без малко наистина да й каже, но навреме се спря. — Най-добре изчакай и сама ще видиш.
Цялата сутрин Рейчъл полагаше усилия да не изостава от мъжете, а и да не им пречи. Справяше се по-добре, отколкото сама очакваше. Тук в прерията тревата бе тъй висока, че сякаш и прах не се вдигаше. До обяд успяха да съберат около петдесет глави добитък.
С радост посрещна поканата на Чарли да слезе от коня. Отнякъде се появи и госпожа Колчестър, подкарала каручка, натоварена с храна. Накладоха и огън. Рейчъл се опря на импровизираната ограда и разгледа новопридобитата стока.
— Добре ги огледай — подкани я той. — По-заякналите ми изглеждат близо четиригодишни. Готови са да ги откараме на пазара. Как ги превозвате обикновено?
— С камион до Холкомс. Голямата кланица на запад от нашия имот.
— Тия двайсет и две глави ще продадем веднага — отбеляза Чарли в дневника, който носеше постоянно у себе си. — Имаш ли представа колко ще вземем за тях?
— Абсолютно никаква. Виж, ако те интересуват цените на рекламите в списанието… За тия продажби винаги се е грижил Хендрикс. Никой друг.
— Ама че нехаен собственик. Та това са първокласни говеда — и той направи груба сметка колко биха взели от продажбата. Рейчъл си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че Дядо Коледа се кани повторно през тази година да навести ранчото на хълма.
— А с тези какво ще правим? — посочи тя другите добичета в стадото.
— Виж, това не ми е ясно. Обикновено когато се купуват млади говеда за угояване, такъв проблем не съществува. Тук обаче има и млади животни. Тях трябва да ги дамгосаме. А после… — и рязко понижи глас, сякаш за да не го чуят.
— Моля?
— Рейчъл, време е да обядваш.
— Държа да знам какво става все пак. Та нали това тук е моето ранчо.
— Имаш право, естествено. Просто най-напред ще обядваме.
Госпожа Колчестър вече ги очакваше в сянката на опънатия брезент. Всеки получи пълна чиния и приседна да се нахрани направо на земята.
— Кой е поръчал това угощение?
— Ние тук не се занимаваме с преследване на злободневни клюки — намигна й Чарли. — Получаваш обикновена говежда яхния с повечко зеленчуци. Питателна топла храна. Хайде яж и не разпитвай много-много.
Е, поне този път няма да споря с него, каза си Рейчъл. Вече няколко дни се държи мило с мен, и аз ще направя същото.
Щом привършиха с яденето, нещо ново привлече вниманието й. Двама от каубоите бяха влезли в ограждението, всеки от тях приклекнал до пламтящ огън.
— Искам да гледам! — обяви Рейчъл.
— Няма да стане — заяви Чарли и я дръпна на земята. Из въздуха вече се усещаше миризмата на нагорещено желязо, с което предстоеше да дамгосат животните.
— Не съм и предполагала, че ще им причиняваме болка.
— Това зависи единствено от дебелината на кожата.
— Но това звучи ужасяващо. Ти как би се почувствал, ако някой насила ти сложи белег на задника? Горките крави!
— Ама ти наистина не проумяваш какво става тук. Но нека най-напред ти отговоря на въпроса. Не, никак не би било приятно да ме дамгосат. И второ, тия животни не са само женски.
— Добре де, кажи какво толкова не проумявам?
— Сама си го изпроси, драга. Просто там вътре има и мъжкари.
— Е, и?
— Чак ми става смешно, като си помисля, че ти си собственик на говеда за угояване, а аз трябва да те ограмотявам за елементарни неща. Ами мъжките животни са твърде чувствителни и за да се успокоят и да наддават по-бързо, нужна е подходяща намеса…
— Велики Боже, да не искаш да кажеш, че ги…
— Ами да, досети се най-сетне. Е, сега държиш ли да гледаш?
Рейчъл не пожела да проследи манипулацията. Вече дори не я сдържаше на едно място. Скочи на крака, още преди кавалерът й да се е опомнил и хукна към рекичката. Докато Чарли успее да я настигне, беше се освободила от вкусния обяд, а на пребледнялото й лице се мъдреше тъжна гримаса. Възторжените възгласи на каубоите, които дочуваше отдалеч, едва не напълниха очите й със сълзи. Трескаво се огледа накъде да побегне, ала в момента единственото сигурно убежище като че ли бе подканящата прегръдка на Чарли.
— Да вървим — властно я подкани той и я поведе към госпожа Колчестър.
Рейчъл тръгна послушно, остави се да я отведе до коня, а и да го оседлае вместо нея. Яздиха близо час по обратния път, без да си кажат и една дума. Все така безмълвно влязоха в конюшнята и Рейчъл побягна да се скрие в къщата.
На вечеря Чарли се озова сам на масата. Госпожа Колчестър дълго сумтя от възмущение, но все пак му сервира. Храната беше добре приготвена, ала готвачката бе видимо вкисната. Около час по-късно обаче, тъкмо преди да си тръгне, влезе и го заговори:
— Господарката Хамънд иска веднага да отидете в кабинета й. Много беше хубаво днес — додаде. — На госпожицата не й ли хареса?
— Колко добре се изразихте — Чарли се изправи и допи бирата си.
— На госпожицата май наистина не й хареса.
Макар заповедта да гласеше «незабавно» той спокойно си наля втора чаша кафе и едва когато й се наслади напълно, се отправи към въпросния кабинет.
Почука и влезе, без да чака покана. Жената зад бюрото вдигна очи. Това не бе Хамънд, прочутия директор на «Госипър», но не бе и Рейчъл, невинната жертва на насаждани с години страхове и комплекси.
— Искала си да ме видиш.
— Да, не мога да чакам прекалено дълго, Чарли — тя нервно отметна косите от челото си. Сега е моментът, каза си, крайно време е да уредим въпроса. Няма да допусна да ми се измъкне. Не е късно да се върна в Либъртивил и да се срещна с втория кандидат по списъка.
Но така ли е наистина? Късно е, разбира се. Този човек ме интригува не само с факта, че ще стане баща на моето дете. Невероятен е като личност, като че ли всичко в него ми допада! Глупачка!
Мъжът се стовари в стола насреща й и преметна крак върху страничната облегалка.
— Та какво е това, дето не търпи отлагане?
— Не се прави на ударен! — Странно, в негово присъствие сълзите тъй лесно бликваха. Този път ще ги преглътна, заинати се безгласно. — Знаеш много добре какво имам предвид. Готов ли си да изпълниш своята част от договора?
Той се поколеба, огледа я от глава до пети.
— Не ти ли се струва, че цялата история е някак налудничава? Носиш отговорност за цяло списание, за ранчото, как си въобразяваш, че ще се грижиш и за дете? Готов съм да се обзаложа, че и понятие нямаш дори.
— Мога да се науча — процеди през зъби Рейчъл. — И други са успявали, при това далеч по-малко образовани от мен. Има достатъчно книги по въпроса. Мога и в курсове в университета да се запиша. Какво толкова трудно има?
— Не мисли, че ти говоря само за пелени и шишета с мляко. Освен всичко друго децата имат нужда да ги обичаш. А това май трудничко ти се удава, а?
Рейчъл рязко се завъртя със стола, така че застана гърбом към него. За беда закъсня само с миг и той успя да зърне проблесналите издайнически сълзи.
Кротко, рече си Чарли. Хамънд може да има желязна броня, ала Рейчъл е уязвима като новородено. Тя не плаче за дете, плаче, защото я е страх от живот, лишен от любов! В един миг Чарли Мейдърс осъзна нещо, което дълги години бе таил в душата си. Макар израсъл в многобройно семейство, самият той не можеше да се похвали с особени любовни завоевания. Тъкмо да проговори, и ето че тя извъртя стола си, а очите й засвяткаха насреща му.
— Проклет да си! Нима си въобразяваш, че обичта е монопол само на мъжете? Ако имах дете, щях да се грижа за него. Кой друг, по-добре от мен, знае какво значи да пораснеш, без да си почувствал някой да те обича — последва кратка пауза, колкото да се отмахне поредната сълза на безсилие. — И никой няма да ми попречи да си имам дете, тъй да знаеш!
— Но аз нямам нищо против желанието ти, Рейчъл. Като последна издънка на рода Хамънд, предполагам, дължиш на баща си, а и на неговия баща подобен жест. Само държа да ми обясниш защо трябва аз да бъда бащата на това дете.
— Защото — заекна тя, — защото моят лекар се спря на теб след внимателно проучване. Разполагам с данни за генетичното, физическото и психическото ти състояние. Пък и струва ми се, вече ти споменах, услугите ти ще бъдат добре заплатени.
— Та ти ме третираш като жребец за разплод!
— Детето е твърде важно за мен, за да оставя нещо на случайността. И не започвай да ми разправяш колко много други жени са постигнали целта си, без да полагат подобни усилия. Аз не съм като другите. Както сам каза, последната издънка на рода Хамънд — минутка колебание, след което продължи някак плахо: — И въпреки издирванията, проверките… нещо не ми е ясно. Нещо в теб… Съвсем не реагираш като онези, които подложихме на изследванията.
Чарли се изкуши да й признае как по чиста случайност е объркал плановете й. Но колебанието трая само миг. Преди да почине, чичо му бе пожелал Чарли да се върне тук, на север и да предложи помощта си на това хем недорасло, хем самонадеяно момиче. А Чарли не би пренебрегнал току-тъй думата на чичо Роджър.
— Да спрем дотук — кротко предложи той. — Бих могъл… теоретично погледнато, да приема предложението.
— Чудесно! Още утре ще повикам лекарския екип…
— Я почакай, Рейчъл. Боя се, че прибързваш. Не отричам, че идеята ме заинтригува… теоретически. Но сега, като ми се изясниха техническите подробности… Изкуственото оплождане…
— Не се чуваш какво говориш! Това е чисто научен подход. В животновъдните ферми го прилагат непрестанно. По този начин един бик е достатъчен за цяло стадо… И не разбирам защо си против — тя се отпусна в стола си. Ето на, каза си, поне сега е наясно какво се иска от него. Пък и по-добър начин наистина не съществува.
— Отново нещо не разбирам — отбеляза Чарли. — Каква е тая аналогия с бика и кравите? Да не си скрила някъде наблизо дружките си?
— Проклет да си! Как можа да си го помислиш. Сами сме тук, естествено. Това беше обикновена метафора. Готова съм да повиша възнаграждението с петдесет процента.
— Звучи обнадеждаващо. И все пак… Боя се, че си сбъркала бика, по-точно, мъжа, Хамънд. Тоя изкуствен метод в ранчото може и да върши работа, но задавала ли си си въпроса какво му е на бика?
— Аргументът ти не е убедителен. Не разбирам защо трябва да намесваме чувствата в едно тъй просто делово споразумение. Да не очакваш да се върнем към някогашните нрави…
— Тъкмо това имах предвид, драга. И никакво споразумение не приемам!
Рейчъл скочи на крака, готова да го срази с поток от гневни думи. Но какво ми става, запита се в следващия миг, та аз не смея да му се разкрещя дори. Напълно възможно е да си тръгне ей сега. А съвсем не ми се иска да изтърпя това мъчение с някой друг. Май държа именно на него. Но какво ми е? Да не би да се влюбвам… Глупости!
— Седни, Чарли. Все пак две разумни същества могат да намерят по-добро решение, не смяташ ли?
— За себе си зная, че не бих могъл. Пък и да ти кажа честно, ужасно съм изморен. Денят беше дълъг и труден, нужна ми е почивка. Чуй моето единствено и окончателно решение. Ако държиш да бъда бащата на твоето дете, ще стане както в добрите стари времена.
— Да, но… Това може да отнеме месеци — въздъхна Рейчъл. — Досега не съм опитвала наистина, но имам чувството, че… Пък и няма гаранция, че опитът ще бъде успешен.
— Държа на това, което казах, и за пореден път ти повтарям, твоите аргументи за мен са неубедителни. А сега моля да ме извиниш, отивам да си легна.
Младата жена го проследи с поглед до вратата. Изглежда сърдит, рече си недоумяващо, все едно съм го обидила. А аз просто се опитах да проявя здрав разум. Какво иска той? Та нали ако се намесят и чувства, всичко ще се обърка? Май ще трябва да се върна в града, да събера съветниците си и да се срещна с втория по списъка. Но дали ще се намери друг, който да бъде в състояние да реши моя проблем, а и за ранчото да се погрижи? Друг толкова отговорен и отстъпчив човек? А дори на тепсия да ми го поднесат, ще бъда ли в състояние да изпитвам същата привързаност както към милия Чарли?
Но какво ми става, за Бога? Що за мисъл, «милия Чарли»! Къде отидоха втълпяваните от татко правила за логика и последователност в поведението?


Преди да си легне, Чарли се пъхна под душа. Горещата вода обещаваше да му подейства успокояващо.
— Без съмнение — промърмори, — момичето е страхотно. Голяма точка в нейна полза. Също така не подлежи на съмнение и фактът, че тя иска… Може би не мен, но очевидно си е наумила да постигне своето… Е, ако продължава да държи на изкуствените методи, ще трябва да си потърси друг…
Независимо че се опитваше да разсъждава трезво, вече усещаше, че нещата излизат извън контрол. Ето защо спря топлата вода и се подложи на леденостудената струя.
Все пак защо избра точно мен, продължи да се пита. И какъв е този лекар, дето непрекъснато го споменава? Очаква ли се да го познавам? Мисълта му се стори много забавна. Ами ако това е някой от грандиозните планове на Хамънд, който е застрашен от провал? Дали пък някъде някой невероятен мъж не мечтае тъкмо за тази жена? Хрумването тъй много го развесели, че когато мина край стаята на Рейчъл, той избухна в смях.
Господарката на дома все още не бе успяла да заспи. Безочливият смях я накара за пореден път да процеди сума проклятия по адрес на шегобиеца. Тя потърси спокойствие край прозореца. На небето блещукаха хиляди звезди. Луната сякаш сипеше сребро върху прерията.
За да се отърси от вцепенението, Рейчъл побърза да се увие в робата си. И побягна навън. Още от вратата я лъхна приятен хладен вятър. Тя се насочи към верандата, седна край малката масичка и се зае сама да се вразуми.
До слуха й долитаха безброй отдавна забравени звуци. Пръхтене, пърхане… бълбукането на вода в извора, захранващ ранчото и къщата. Неусетно отпусна ръка и ето че усети допира на приятно влажна муцуна.
— Хенриета?
Отвърна й утвърдително близване.
— Само ние жените ли бдим в нощта, мила? Ти смяташ ли, че постъпвам глупаво? Какво да се прави, бива ме да ръководя списанието, а не мога да си обясня откъде се взе тая безумна идея да се превърна в ранчар.
Кучето изсумтя и се просна в краката й.
— И аз трябва да поспя — продължи да бъбри Рейчъл. — А утре ще е най-добре да се прикрия зад бронята от недостъпна невинност. Само така ще осуетя кроежите на наглия тексасец. Ще си почина още седмица, после ще се върна в града. А него може да оставя тук да се грижи за ранчото. Добре се справя, не отричам. И сякаш уменията му нямат край. Признай си, Рейчъл Хамънд, досега никой друг не ти е правил толкова поразително впечатление.
Тя опита да се намести по-удобно в шезлонга, но вятърът се усили, стана й студено, а нощницата и леката роба, която пътем бе грабнала, се оказваха твърде неподходящо облекло за размисъл в мрака.
Хайде, не се прави на романтичка, смъмри се тя. Прибери се на топло. Пъхна крака в пантофките си и вече зъзнеща, прекоси верандата и посегна към вратата. За жалост бравата заяде. Ключалката наистина бе стара и обикновено поддаваше само при силен тласък, но ето че сега дори не помръдна. На излизане Рейчъл бе забравила да освободи секрета и сега единственият начин да проникне в къщата бе да използва прозореца към стаята на Чарли. Което тя нямаше да направи за нищо на света.


Пета глава

На другата сутрин Рейчъл не се появи на закуска. Госпожа Колчестър, понесла купата сироп за палачинките, мрачно поклати глава.
— Лоша работа — процеди. — Носът й тече, очите сълзят, на всичко отгоре кашля. Не разбирам какво става. Прекарала е цяла нощ на верандата. Звездите съзерцавала. Като закусиш, вика, да бъдеш така добър да се отбиеш в стаята й.
— С удоволствие — отвърна Чарли и се нахвърли на вкусните палачинки. — Щом тя няма да дойде, мога ли да изям всичките?
— Виж, това би ме зарадвало — изкиска се госпожа Колчестър.
— Приятно е да чуеш, че поне някой в тая къща умее да се радва на дреболии. Хайде върви си върши работата, дете.
— Бъркаш — вече по-строго отсече икономката. — На шейсет съм, отдавна вече не съм дете.
— И откога си тук?
— Дойдох в ранчото още много млада. При дядо й постъпих. Да съм била… не повече от тринайсетгодишна.
— Така и не си успяла да завършиш училище, а?
— Що всички толкоз ви занимава тоя въпрос! За какво ми е било да завършвам училище? Там учат ли те как да живееш, как да се грижиш за цяло ранчо, как да си намериш мъж, а? Учили-неучили, бедните индианци по-богати няма да станат, тъй казваше баща ми. А Хамънд предложи повече пари и аз останах. Парите пращах у дома, та всички да са доволни. Ти завършил ли си училище?
— Май че отговорът е «да» — отвърна Чарли, стъписан от неочакваното нападение. — Завърших колеж. Шест години ми отне, но успях. Не забелязваш ли колко по-умен изглеждам?
Старицата отново се изкиска.
— Глупости говориш — рече през смях. — Като ходиш на училище отвънка не личи, по друго се познава. Та нали няма да забравиш молбата на госпожицата, а?
— Имаш думата ми.
Рейчъл седеше в тясното легло, подпряна на две възглавници. Носът й бе червен, очите сълзяха, а главата я цепеше страховито. Облеклото й се състоеше от ефирна нощница, една от многото, купени от леля Хариет навремето, когато брат й Джими бе все още жив, а тя самата — малко безгрижно момиченце. Тоалетите от онзи период бяха натикани нависоко в дрешника, а леля си Рейчъл не бе виждала повече от десет години.
— Нещо не си била добре — рече Чарли наместо поздрав. Придърпа си стол и седна край леглото, без да изчака покана.
— Достатъчно добре съм, за да говорим делово — отвърна Рейчъл, след което се покашля сякаш да подкрепи думите си. — Ние в рода Хамънд не си оставяме работата насред път заради всяка дребна настинка — нови две покашляния, последвани от безуспешен опит да си издуха носа, без да я заболи.
— Имам чувството — процеди Чарли, — че предстои да чуя как вината е изцяло моя.
— Точно така! Сред онези безброй неща, които поправи през седмицата, е и ключалката на кухненската врата! Заради която прекарах почти цяла нощ навън. Все пак не това е причината да те повикам. Исках да ти кажа, че… Че приемам условията ти.
— В смисъл…
— Ти или си напълно лишен от памет, или съм попаднала на най-безчувствения екземпляр от мъжкото съсловие в тая страна.
— А, ти за това ли — кратка пауза, все едно обмисляше думите й. А тя го заклеваше наум да не й поставя повече условия, просто да каже… — Ами добре — прекъсна той мислите й. — Така да бъде.
— Само това ли ще кажеш? Нещо толкова важно заслужава и по-смислен отговор.
— Най-важното го казах, струва ми се.
— В такъв случай кога… — Рейчъл без малко да изпусне контрол над гласа си. — Кой ден ще отредим за събитието?
— Когато кажеш — отвърна Чарли и се изправи. — Но като се има предвид, че са нужни двама души, а единият от тях е неразположен…
— Проклет да си!
— Около ранчото има и други неща да се свършат. Въпросът е проблемите да се степенуват по важност.
И изчезна миг преди кафената чаша да се разбие в стената на косъм от главата му. Много скоро долетя и безгрижно подсвиркване, което усили тягостното главоболие на Рейчъл. Не й мина почти през целия ден, дори се засили по обяд, когато Чарли се отби да хапне, но не почука на вратата й, нито предложи отчет за свършеното.
Госпожа Колчестър се появи два пъти. Веднъж, за да й премери температурата, и втори път, за да й поднесе чаша топла лимонада.
— Ей това даваше мама на всеки, който е настинал, преди Канзас да се напълни с доктори. Шарлатани, ако питате мен. Хайде сега да го изпиете пред очите ми.
Макар и с усилие, Рейчъл се справи и скоро се унесе в неспокойна дрямка. Когато се събуди, навън бе вече тъмно, а тя се чувстваше нещастна както никога досега. И сълзите не закъсняха.
Чарли бе прекарал вечерта в кабинета, заринат в купища книжа, от което и него го заболя главата. Тръгна да си ляга, но още от коридора чу Рейчъл да плаче. А от една Хамънд това едва ли можеше да се очаква. Ето защо поспря пред вратата само за миг и влезе.
На слабата светлина от нощната лампа зърна Рейчъл да се мята в леглото; завивките май отдавна бе съборила на пода. Приближи и докосна челото й. Горещо и сухо. Твърде горещо дори. Доколкото му бе известно, най-близкият лекар се намираше на трийсет и пет километра. Налага се бързо да решавам, каза си. Да я откарам ли при лекар, или него да доведа тук?
Госпожа Колчестър отдавна си бе тръгнала, тъй че всичко зависеше изцяло от него. От кухнята изрови голяма емайлирана купа, напълни я с топла вода и се върна в стаята.
— Рейчъл? — опита се да я събуди.
Отвърна му някакъв неразбираем стон. И той се захвана за работа. Съблече я без никакво затруднение и я изми с гъбата. Процедурата се отрази крайно благотворно върху състоянието на пациентката му. А и върху самия него.
Рейчъл постепенно се успокои и се остави в ръцете му. Което подложи самообладанието му на истинско изпитание. Това прекрасно безпомощно тяло напрегна сетивата му докрай и Чарли с мъка устоя на изкушението. Все пак успя да привърши започнатото и не след дълго облече момичето в най-обикновена мъжка риза и я сложи да си легне в нови чисти чаршафи. Когато се накани да я остави, усети как се е вкопчила в ръката му.
— Не ме оставяй — промърмори едва чуто, а после отново, сякаш обзета от паника: — Не ме оставяй, моля те!
Това вече предопредели как ще прекарат остатъка от нощта. Чарли само бегло погледна тесния матрак и я отнесе в собствената си стая, сякаш тя бе дете, положи я в огромното старинно легло, като непрестанно й припяваше някаква мелодия, изникнала в паметта му песен от времето, когато нощем прекарваше стада добитък. Най-сетне успя да я настани удобно, покри я със завивките и като награда сякаш мярна щастливото й лице, озарено от широка усмивка.
Отново докосна челото й. Треската бе преминала.
И сега какво? — запита се. Беше прекарал тежък, изтощителен ден. Изпълнен с нерви, напрежение и тревоги. Хайде, лягай си, рече си безгласно, излишно е дата блъскаш главата как ще изкараш остатъка от нощта.
Тръгна към банята опипом, за да не пали лампата. Колко странно наистина, той и Рейчъл бяха единствените живи същества в къщата, компания им правеха навярно само мишките на тавана. Чарли пусна душа и се остави горещата вода да отпусне напрегнатите му мускули. А мислите му отново се върнаха към главния проблем. Съвсем други бяха плановете, когато се уволни. Беше се насочил към едно малко ранчо близо до Ногейлс, занемарено от години.
А ето че бе дал обещание пред Рейчъл. Да бъде баща на детето й за него не означаваше да прекарат една-единствена нощ заедно. Девет месеца също не му се виждаше достатъчно дълъг срок. Роди ли се дете, той бе твърдо решен да остане и да помага при отглеждането му. А то щеше да бъде момче — по един или друг начин Хамънд щеше да уреди и този въпрос. След което щеше да посочи вратата на нежелания родител.
Увит в хавлията, Чарли се върна по обратния път. Откъм източните прозорци се процеждаше слаба светлинка, която го предпази от препятствията. В тъмното той се взря в притихналото тяло. Е, каза си някак горчиво, та тя отдавна ме кани в леглото си!
Постара се да не вдига шум, ала старите пружини не пожелаха току-тъй да приютят възтежкото му тяло. Рейчъл се размърда и промърмори нещо. Той изчака миг-два да се успокои, след което се отпусна колкото се може по-далеч и затвори очи.
Някъде към полунощ рязко се пробуди. Рейчъл се бе приближила в съня си и бе положила глава на рамото му.
Хванат като в капан, Чарли не смееше да помръдне. Просто остана напълно неподвижен, надявайки се, че тя няма да се събуди и да му поиска обяснение.
Чу я как изписка, после се засмя. Не ставай глупав, опита да се смъмри, постарай се да броиш, може и да помогне. Не му помогна, но от изтощение накрая все пак се унесе.


Рейчъл се събуди към осем — късен час за организиран човек като нея, ала това съвсем не бе единствената й тревога. Първо на първо, в леглото до нея имаше мъж, а тя бе положила глава на рамото му. Наложи се да повика на помощ цялото си самообладание, за да не изпищи. Не може да няма логично обяснение, рече си тя и неволно погали наболата му брада.
Хайде, отмести се, заповяда си наум. Бягай далеч, преди да е изригнал вулканът! Подчини се на вътрешния си глас, но ето че Чарли изръмжа недоволно и със свободната си ръка я притисна още по-силно. Рейчъл се претърколи и тупна на пода, по-точно върху обувките му, оставени до леглото заедно с шпорите. И този път я заболя. Сега вече изпищя.
Вратата се разтвори с трясък, а в рамката застанаха госпожа Колчестър и нейната метла.
— Какво става тук? — поиска да знае жената и прекрачи прага.
Тропотът събуди Чарли, потънал в дълбок сън, по-точно някакъв спомен от неотдавнашен бой, и той скочи на крака, несъзнаващ, че видът му съвсем не е подходящ за пред дамите. Госпожа Колчестър изписка повторно.
— Чарли! — викна Рейчъл и му даде знак да се върне в леглото.
— И час повече не мога да остана в този дом на порока — оповести госпожа Колчестър. — Как можахте, Рейчъл Хамънд? Представяте ли си какво би казал баща ви? Ами дядо ви? Срамота!
— Нямам никаква представа какво би казал татко — кротко отвърна Рейчъл. — А що се отнася до дядо, неговият коментар, струва ми се, би се изчерпал с думите: «Крайно време беше, момичето ми!» Колкото и да се опитвате, не ще успеете да го превърнете в светец, госпожо Колчестър.
Какво ми става, за Бога, продължи вече наум. Чувствам се ужасно изморена. И слаба като малко коте. Плъзна поглед към Чарли и дъхът й секна. Казват, продължи да размишлява, че колкото и да е приятно, това води до физическо изтощение. Той трябва да е изцедил силите ми докрай, а аз дори не съм усетила!
— Срамота е, госпожице Рейчъл! — отново поде икономката. — Да ме изгоните ей тъй, с лека ръка, след като съм работила в този дом още от времето, когато дядо ви беше господар!
— Не съм те изгонила. Ти сама пожела да напуснеш. Искрено съжалявам, но не мога да отстъпя, ще трябва ти да се примириш. Е, оставаш ли?
— Сега вече чашата преля! Отивам си! Още сега!
— Ще намериш чек на бюрото в кабинета — най-спокойно обяви Рейчъл — миг по-късно вратата се захлопна с трясък.
— Боя се — въздъхна Рейчъл, — че с теб тепърва ще си имам ужасни неприятности. Май трябва да побързам с изчисленията и да отпратя икономката час по-скоро.
— Това може и да почака. Което съвсем не важи за стомаха ми. Що не отскочиш най-напред до кухнята да спретнеш нещо за закуска?
— Бих го направила, само дето досега така и не ми е оставало време да се науча да готвя.
След около час двамата слязоха в кухнята.
— Мога да приготвя пържола — предложи Рейчъл. — Всички останали рецепти госпожа Колчестър пазеше в пълна тайна.
— Аз пък мисля, че ще се справя с яйцата — додаде Чарли.
— Бедата е в това, че госпожа Колчестър се грижеше и за кокошките. Нямам представа колко са. Тя ги хранеше веднъж на ден. Яйцата събираше сутрин. Случва се и да не намери яйца. И ако някоя твърде дълго упорства и не снася, появява се на трапезата, печена, естествено. Храната за пернатите държим в един чувал в хамбара.
— В такъв случай, струва ми се, ще трябва да поемеш тази част от задълженията на икономката.
— Ще ми позволиш ли все пак нещо да ти обясня — обади се Рейчъл, едва надвила гнева си. — От малка знаех, че ще стана директор на списание и към това бяха насочени всички мои усилия. Смея да кажа, че се справям твърде добре. Живея в апартамент в хотел «Шеридан». Поръчвам си храната от кухнята на хотела и получавам всичко на готово. Баща ми се постара да ми втълпи, че колкото и да съм умна, не е нужно да усвоявам онова, което не ми е крайно необходимо. Тогава не ми е било необходимо умението да готвя. И до ден-днешен положението не се е променило!
— Добре казано! — засмя се Чарли. — Значи днес ще хапнем пържоли с яйца. Ти ще се погрижиш да намериш яйца, аз ще имам грижата за месото.
— Най-добре ще е да си наемем някой да свърши тая работа или просто да се преместим в хотела.
Очите му я проследиха, приковаха я до плота за сервиране, все едно бе рядка пеперуда от неговата колекция.
— Няма да се откажем без бой, драга! Ти първа отвори дума за способността си да се справяш сама. Нали се каниш и за детето да се грижиш без чужда помощ, а ето че те плаши перспективата да прекараш някакви си две-три седмици без помощник в кухнята.
— Но аз не мога да се храня с яйца и пържоли на закуска! — проплака Рейчъл.
— Овесените ядки се купуват в кутия и към тях се добавя само мляко.
— Едва ли имаме повече от половин литър.
— А с крави не разполагаме ли?
— Предпочитам пастьоризирано мляко — настоя Рейчъл. — В края на краищата трябва да бъдем внимателни. Нали отсега ще се храня за двама.
Мъжът заобиколи масата и спря на крачка от нея. Пак ли сбърках, запита се тя.
— Това за млякото ми е ясно — процеди Чарли. — Значи някой трябва да отиде на пазар до града. Колко далеч е?
— Трийсет километра. Ние пазаруваме от Бомонт. Веднъж в седмицата. Госпожа Колчестър обикновено имаше грижата. Ще ида да потърся някой неин списък — и заотстъпва назад. Ала строгото изражение все така сковаваше лицето му. Малкият белег нервно пулсираше. Нужна й бе цяла минута, за да преодолее смущението. На всичко отгоре чувстваше не само гняв, но и унижение. Отнася се с мен, като че съм малко дете, при това не особено умно. И тази мисъл бе достатъчна, за да се вземе в ръце. — Аз ще отида — заяви с нужната увереност. — Ще поръчам да докарат кола под наем. Виж, кола умея да карам.
— Бомонт — отбеляза Чарли — се намира в равнинен участък. Хеликоптерът ни чака отвън зад конюшнята. Ще отидем заедно.
— Бях забравила, че умееш да управляваш това чудо — отвърна Рейчъл и сведе глава да не забележи сълзите, напиращи в очите й.


И двамата сякаш не бързаха да си легнат, макар да бяха прекарали тежък уморителен ден.
— Как можахме да пропилеем целия ден в града! — възкликна Чарли, разгърнал на коленете си вестник от предишния ден. — Ами ако с нас бяха дошли три-четири деца? Щяха да ни уморят с въпросите си: Защо? А защо не?
— Прекарах чудесно — откликна Рейчъл. — А за децата наистина нищо не зная. Ти можеш ли да ме посъветваш едно-друго?
— Волю-неволю, натрупал съм немалък опит. Не мога да изброя за колко от племенниците се е налагало да се грижа през годините. Е, в армията, разбира се, доста неща съм позабравил. Ама ти какво правиш?
— Нима не виждаш? Плета.
— Ето ти точка в твоя полза. От плетене нищичко не разбирам!
Колко странни са обратите в настроенията му, каза си Рейчъл. А ще трябва бързо да свиквам с тях. В края на краищата той ми направи такава голяма услуга… Странно, защо ли не изпитах нищо? Да не би пък да съм от онези, които наричат фригидни жени… Споходи я и друга, не по-малко налудничава мисъл: «Та той нали дълги години е прекарал в армията, бил се е, ранявали са го».
— Колко пъти си раняван? — попита направо.
— Веднъж-два пъти, струва ми се. Не беше нещо сериозно. Както виждаш, крайниците са си на място. Как така се сети точно за това да ме питаш?
— Ами аз… — и си прехапа езика. За пръв път толкова силно се привързваше към мъж, когото едва-едва познаваше. И вече я плашеше мисълта, че скоро ще се разделят. Та тя бе влюбена! Заповяда си да измисли начин да продължи разговора, само и само той да не се досети какво й се върти в главата. Хвана се за първото, което й хрумна: — Даваш ли си сметка, че аз все още не знам как се казваш?
— В кръщелното ми пише Чарлс Албърт Мейдърс.
— Доколкото зная, навремето в нашия край са живели хора с това име.
— Не бих се учудил — засмя се Чарли. — В нашия род отдавна владее скитническият дух. Не се съмнявам, че и тук са се заселили. А също и в Небраска.
— Един от тях се казва Борген — някак предпазливо отбеляза Рейчъл. — Живееше в Либъртивил. Почина наскоро. Роджър Борген. Дали не го познаваш? Колкото и глупаво да ти звучи, на него ми приличаш.
Значи приличам на чичо Роджър, рече си Чарли. Ако е истина, звучи твърде ласкателно. Но това сигурно е случайно предположение. Нека видим какво още ще измисли.
— Много мъже в нашия род са носили името Роджър. Всъщност идва от първия Роджър Мейдърс, който е бил пират, живял е някъде в началото на седемнайсети век… Но ти защо само ме разпитваш, а още не си отговорила на въпроса ми? За какво си се захванала с това плетене?
— Не се прави на ударен. Причината си ти!
— Сега вече нищо не разбирам.
— Нима си забравил какво се случи миналата нощ? Само дето не мога да си обясня защо не изпитах никакво удоволствие. В книгите пише, че… Ами че преживяното не се забравя току-тъй.
— О, Рейчъл! — възкликна Чарли и скочи на крака. — Снощи ти беше толкова зле, че аз те отнесох в моето легло само за да не си самичка. Когато треската ти отмина, склони глава на рамото ми. И нищо повече не се е случило.
— Значи не си… И аз не съм…
Когато най-сетне остана сама, все още онемяла от разкритието, Рейчъл тихо заплака.


Шеста глава

Чарли си легна в единайсет. Ето че един кратък разговор безкрайно много бе променил усещането му за живота в ранчото, а той не бе съвсем сигурен дали това му харесва.
Рейчъл. Извика я в съзнанието си, за да си състави по-ясна представа за нея. Красива млада жена, отгледана в охолство, но от друга страна, лишавана от твърде важни неща, потребни за самия живот. Какъв ли е бил баща й? Твърдоглав особняк, твърдо решен да просъществува чрез дъщеря си. Последните няколко дни очевидно бяха нещо като пробуждане за нея. Едва сега, отбеляза Чарли, проумявам какво е искал от мен чичо Роджър. Сам да се погрижа това момиче да се отърси от хилядите погрешни схващания и налудничави идеи. Като нелепото хрумване да си роди дете. Господи, та тя самата в много отношения е още дете. И защо й е това бебе?
Щом формулира въпроса, някакъв тъмен облак замъгли логиката на мисълта му. Може би не точно облак, а образът на един зъл старец от портрета, окачен на стената. Тя наричаше себе си с единственото име Хамънд. Ето го и отговора. Колко дълго бяха й го втълпявали дядо й, а след него и баща й? Хамънд. И тя бе обречена да бъде последна от рода… ако не роди дете. Единственият начин да пропъди злите духове бе да осигури наследник.
А теб, глупчо, е избрала за ролята на бащата. За кратко, разбира се. Убеди ли се, че планът е изпълнен, сбогом.
С това вече не съм съгласен, кимна Чарли. Мое дете няма да расте насред Канзас без баща.
Всички тия мисли пропъждаха съня. И затова, когато чу хвърлени камъчета да изтрополяват по стъклото на прозореца, тутакси застана нащрек.
— Ей, шефе — подвикна индианецът. — Някакви мотори бучат отвъд оградата близо до Колтър Спрингс. Камиони трябва да са. Идваш ли?
Чарли вече отваряше вратата. Не успя да се промъкне безшумно по настлания с дъски коридор и след няколко крачки се оказа лице в лице с Рейчъл.
— Какво има? — шепнешком попита тя.
— Знам ли. Трябва да са крадци на добитък. Отивам с Джо да проверя.
— И аз идвам.
— Боя се, че трябва да побързаме.
— Добитъкът е мой, оградата също, тъй че излишно е да спорим.
— Поне си облечи нещо по-топло. Отивам да докарам конете.
За няколко минути Рейчъл бе готова. Появи се по джинси, високи ботуши, дебел пуловер и яке. Метна се на седлото, без да каже и една дума.
Яздеше като истински каубой, което тутакси предизвика възхищението на Чарли. Надигна се лек вятър и заглуши тропота от копитата на конете. Не че се движеха безшумно, но поне нямаше да бъдат забелязани отдалеч.
— Франки е прерязал оградата — обясни Джо. — Не по-малко от двайсет и пет глави се кани да отмъкне.
— Щом стигнем мястото — нареди Чарли, — ще завардиш далечния край. Аз ще стоя отсам…
— Аз пък по средата — заяви Рейчъл, — тъй че никой да не успее да се измъкне.
— Без друго трябваше да си останеш у дома. Тая работа не е за жени. Искам още сега… Но какво е това в ръката ти?
— Не изпадай в паника, Чарли Мейдърс. Револверът е калибър четирийсет и четири, пълнителят — с шест патрона. Какво, за пръв път ли виждаш подобно нещо?
— Гледката не ми е непозната… само че първия път един младок едва не се осакати… Дай ми го!
— Я се разкарай! — викна Рейчъл, но в следващия миг жално изписка, защото той бе успял да й го отнеме. — Веднага ми го върни!
— Проклет да съм, ако те послушам. Все си мислех, че в рода Хамънд поне смахнати не са се раждали, но май нещо съм сгрешил. Не посягай, няма да го получиш. В тая битка ние ще сме добрите, Рейчъл Хамънд. Дори ако изпразня пълнителя и ти върна револвера, не мога да предвидя какво ще си помислят ония, като го видят в ръцете ти. Ще действаме без огнестрелно оръжие. Този път ясно ли се изразих?
— Как тогава ще ги спреш? — наивно попита Рейчъл, която черпеше познанията си за подобна ситуация единствено от уестърните, които бе гледала.
— Ей с това — посочи й той ласото, прикрепено към седлото. — Двайсет стъпки яко въже. А сега млъкни, че май сме съвсем близо до целта.
Мъжете край спрелия камион се държаха твърде самоуверено. Приказваха си и бавно-бавно се готвеха да монтират някакъв прожектор.
Чарли слезе от коня, спътниците му го последваха.
— Какво става тук, по дяволите!
— Устроили сме им засада на около дванайсет километра оттук — побърза да обясни Джо. — И ние разбираме нещичко от военни работи.
— Върви тогава и си заеми мястото.
Индианецът в миг изчезна, скри се в тревата. Чарли зае позиция до най-близкия стълб и се сниши. Рейчъл понечи да каже нещо, ала той затисна устата й с ръка, при това не особено галантно.
Онези наистина се появиха. Оказаха се двамата говедари, последвали Хендрикс след голямата разправия. Единият носеше огромни ножици. Другият все се пазеше да не го ударят, докато приятелят му срязваше последователно всеки ред бодлива тел.
— Ако разширим отвора още десетина стъпки, стига ни — рече първият. — Не тегли телта много надалеч. Само колкото да прекараме животните. Какво ти става, бе?
— Загубих си и втората ръкавица — оплака се другият. — Най-добре да се върна до камиона да си взема нов чифт. Ръцете ми се изподраха.
— Нищо ти няма…
Само че онзи вече бе тръгнал. Ругаейки под нос, първият отметна срязаната тел и прекрачи линията на ограждението.
Рейчъл не издържаше на напрежението. Още от началото на вечерта духът й се бунтуваше срещу начина, по който Чарли се разпореждаше с нея, после и ездата в тъмното… Ето и сега просто се опита да премести тежестта си на другия крак, а мъжът до нея тъй силно я натисна по главата, че тя се претърколи. Чу свистенето на въже, мярна и набелязаната жертва, осветена от прожектора.
Конят на Чарли бе не по-малко ловък от ездача. Щом усети опъването, запъна копита. Пленникът падна по гръб. Със скоростта на опитен играч на родео Чарли се стовари отгоре му. Завърза ръцете и краката му, запуши му устата, претърколи го встрани от светлината и много скоро се върна при Рейчъл, като отново намотаваше въжето.
— Лу? Къде се дяна, за Бога? — дочуха глас съвсем отблизо. — Трябваше да се сетя, че ще офейка — добави под нос.
В следващия миг Чарли се подпря на коляно и примката наново изсвистя. Поредно краткотрайно затишие, неразбираем вик, странни шумове. И вторият крадец бе повален, овързан и изтърколен при помощника си.
Рейчъл се изправи на колене. На светлината от прожектора зърна тревата пред очите й да се люшва. Показа се Джо и обяви:
— Изобщо не ме повика дори. Можех да си остана на топло в спалния чувал.
— Но нали преследвахме трима.
— Хлапето съвсем само го свалило от камиона. Това бил самият Хендрикс. Какво ще ги правим, шефе?
— Ще ги предадем на шерифа — въодушеви се Рейчъл. — Уличени на местопрестъплението.
— Ако наблизо имаше поне едно дърво, щеше да поискаш да ги линчуваме, а? — засмя се Чарли. — Но не забравяй, че обвинението най-напред трябва да се докаже в съда. Да се изпълнят купища формалности. А в момента нищо не можем да докажем.
— Господи, надявам се, това не означава, че ще ги пуснем.
— Рейчъл, ти наистина си дъщеря на баща си. Хайде, успокой се.
В тоя момент младият индианец докара Хендрикс, който едва си поемаше дъх.
— Нямате шанс, тъй да знаете — процеди той. — Най-добре ще е да ни пуснете.
— Навярно имаш право — миролюбиво се съгласи Чарли. — Не бихме могли да докажем какви са били намеренията ви, ако камионът не беше натоварен с говеда.
— Нали беше празен, бе! — викна Хендрикс. — Нищичко не можеш да докажеш.
— А, не бъди толкова сигурен — безгрижно подхвърли Чарли. Двамата индианци бяха изчезнали. В един миг се разнесе рев на животни, събудени насила. Скоро отново притихнаха и ето че се появи Джо.
— Три глави има в камиона — обяви той. — И всичките — прясно дамгосани. Направих и снимки.
— И това ако не е лъжа! — кресна Хендрикс и се опита да се изправи на крака. — Не сме ви пипали проклетите крави!
— Предлагам ти да докараме шерифа — рече Чарли. — Нека на място реши кое е истина и кое — не.
— Той да не е луд да се разкарва за такава дреболия. Най-малко четирийсет километра му е пътят дотук.
— А от къщата и хеликоптера нас с госпожица Рейчъл ни делят осем, тъй че смятам да тръгваме.
— Хеликоптер! — подвикна Хендрикс като ужилен.
— Оставяме те в ръцете на червенокожите братя — подсмихна се Чарли. — Да вървим, Рейчъл.
Тя механично му подаде ръка и го последва, но край оградата му даде знак да спре.
— Наистина ли го оставяш в ръцете на индианците? — попита тревожно.
— Правилно си разбрала — и я притегли към себе си. — Смятах, че вече си престанала тъй прибързано да си съставяш мнение за хората, които срещаш за пръв път. Отдавна познавам Джо, управител е на корпорацията, обединяваща шест ферми, подобни на тази, собственост на моето семейство. Младокът е негов син. И дойдоха тук само заради мен. Бедата при теб, Рейчъл, е, че си разглезена като малко дете. Не смяташ, че някой друг, освен драгоценната ти персона може да има право. Навярно по-добре щеше да се чувстваш, ако можеше да наемеш роботи да се грижат за ранчото ти. Щеше всяка вечер да ги заключваш в обора при конете, за да ги забравиш напълно чак до другия ден… А сега ще ми позволиш ли да те кача на коня?
Не изчака да му отговори. Хвана я през кръста и я принуди да пъхне крак в стремето. Тялото й политна, без малко да падне от другата страна, ала силните ръце на мъжа не я пуснаха, докато не се закрепи здраво. В следващия миг, бодната от шпорите, младата кобила се понесе напред в тъмнината. Яхнал своя кон, Чарли незабавно ги последва.
— Видя ли добре? — подхвърли Джо към сина си. — Страшна е тая болест любовта. Гледай да се пазиш от нея.
— Няма страшно — отвърна хлапакът. — Шест пъти вече се измъквам невредим.
В това време Чарли успя да настигне Рейчъл. Грабна юздата и принуди коня да закрачи успоредно с неговия.
— Не съм те подгонил да си счупиш врата!
— Не смей да приближаваш и крачка повече!
— Майка ти и баща ти не са ли отделяли време да те понаплескат?
— Не, не са! — кресна Рейчъл. — И ако си въобразяваш, че ти…
— А, не, твърде голяма си вече. Което съвсем не означава, че ще те оставя да ме разиграваш! — и като се пресегна, с рязко движение я прехвърли на седлото пред себе си. Беше си наумил жестът да се възприеме като наказание, ала в мига, когато устните му докоснаха нейните, тая нелепа мисъл изхвръкна от главата му. Мимолетната съпротива го сломи и той обгърна тялото й, притисна я до сърцето си, а Рейчъл Хамънд се предаде — за пръв път в своя близо трийсетгодишен живот. Тя обви шията му с ръце, вкопчи се, сякаш бе премръзнала и искаше да се слее с топлината на тялото му. Отвори очи и се втренчи в неговите, тъй близки, тъй настоятелни. И ето че той се отдръпна и пое дълбоко дъх.
— Не си представях, че ще се получи така… — промърмори озадачен.
Рейчъл сепнато дръпна ръката си и потърка пламналото си чело.
— Всъщност какво, по дяволите, се опитваш да направиш?
— Не питай мен — кисело отвърна тя. — Доколкото си спомням, предстоеше да изтърпя някакво наказание.
Не забравяй колко си ядосан, мислено си напомни Чарли. Бъди готов да го направиш отново. Ала ето че бушуващите чувства взеха връх. Той принуди своя кон да коленичи до кобилата и с предишната лекота прехвърли момичето обратно върху седлото й. Ръцете на Рейчъл обаче не й се подчиниха веднага. Тя не съумя да се справи с юздите, неволно смушка кобилата в хълбоците. Двата коня взеха да се обикалят в кръг.
— Нищо не разбирам — видя се принудена да признае Рейчъл. — Моите лекари тъй внимателно подготвиха всичко. Положихме толкова усилия…
— Аз ли се провалих? И моя ли е вината, че не съм съвършен?
— Тъкмо в това е първият проблем. Ти си повече от подходящ. А от друга страна, пълната противоположност на онзи, когото очаквах.
— Неприятно ми е да го чуя, но щом като е истина, за предпочитане е, вместо да увърташ. А какво ще кажеш за себе си?
— Моята персона изобщо не е била подлагана на изследване. Аз съм си такава, каквато съм. И никога няма да се променя.
— Виж я ти колко била самонадеяна. Трябвало е някой отдавна да те прегледа и да пооправи едно-друго…
— Смяташ ли, че ти е трябвало да бъдеш този някой?
— Не те разбирам, Рейчъл. Няма ли да ми кажеш какво искаш най-сетне? Да продължиш династията Хамънд, това ли?
— Не го отричам. Баща ми бе абсолютно категоричен, че иска момче. Когато загуби Джими, направи всичко възможно, за да ме приучи да мисля като мъж, макар да съзнаваше колко нищожен е шансът да успее. Ето и отговора на твоя въпрос: да, искам това дете заради баща си. Пък и… — тя извърна глава срещу вятъра. Толкова много други неща искаше да му каже, ала не посмя.
— И? — подкани я той.
— Другото едва ли е важно за теб.
— Важно е, ако все още настояваш да бъда баща на детето ти. Предполагам, очакваш да е момче.
— Естествено — с горчивина в гласа възкликна Рейчъл, — неприятна ми е дори мисълта, че може да е момиче и ще трябва да започна всичко отначало.
Изминаха няколко минути в мълчание. Конете невъзмутимо следваха пътя към дома.
— Впрочем повече няма да те безпокоя — заяви Рейчъл. — Очевидно не си подходящ за целта. Щом уредим въпроса с крадците, ще се върна в града и ще си гледам списанието, докато не открия по-подходящ кандидат.
— А какво ще стане с мен?
— Смятай, че случилото се представлява неуспешен експеримент. Ако няма да те затрудни, бих те помолила да ми намериш друг надзирател. В случай, че ти самият не желаеш да останеш, разбира се.
— Не, наистина не бих могъл. Тръгнем ли си оттук, пътищата ни се разделят. А надзирател мога да намеря за нула време. Голяма е безработицата в близките щати. Ще поразпитам тук-там, а междувременно Джо ще наглежда ранчото.
— Ами ти? Ти какво ще правиш?
— Онова, заради което се върнах в Канзас. Ще трябва да заема мястото на чичо ми, да изпълня завещанието му, тъй да се каже. Той нямаше деца, а последните шест месеца от живота си е прекарал в инвалидна количка.
— Разбирам. Още не съм ви благодарила, господин Мейдърс. За чудесната работа, която свършихте в ранчото.
В този момент влязоха в оградения външен двор, наближиха хеликоптера и омаяни сякаш от красивата сребриста машина, слязоха от конете.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— О, не… не мисля — колебливо произнесе Рейчъл. — Казахме си всичко, струва ми се.
Е, не съвсем. Навярно бихме могли да си кажем още стотици неща. Например това, че ти си невероятна жена, Хамънд. Просто не мога да повярвам дори, че след толкова хвърлени усилия ще зарежеш цялата тая идея набързо да се сдобиеш с дете.
Тя отстъпи назад, все едно виждаше в ръката му готов да пламне динамит.
— Първата истинска пречка те накара да отстъпиш, а? Значи не си го мислила сериозно, прав ли съм?
— Напротив, бях твърдо решена! — възмутено извика тя. — И не съм се отказала от идеята, от тебе се отказах! Ще си намеря и друг начин, повярвай ми. А и друг мъж, ако се наложи — гласът й заглъхна до шепот и тя сведе глава. В никакъв случай нямаше да допусне да я види разплакана.
Той сложи ръце на раменете й и внимателно я погледна. В тъмното тя не успя да разгадае изражението му.
— Бих предпочел друг край за тая история — рече той. В гласа му звучеше неподправена тъга. — Например… О, по дяволите!
В следващия миг я взе в обятията си, отначало нежно, предпазливо, сетне с чувството, че тя му принадлежи. Целувката му сложи край на колебанието у Рейчъл. Всякаква мисъл за самосъхранение изчезна от съзнанието й, устните му я лишиха от чувство за реалност, пренесоха я далеч от света, който ги заобикаляше.
Цялото й тяло тръпнеше. Волята дори отказваше да й възвърне усещането за самоконтрол. С нищо не можеше да противостои на страстта, която я заливаше, и най-сетне тя се предаде.
Колкото и да е странно, шеметният танц свърши и тя отново успя да стъпи на земята. Миг преди последния акорд обаче магията бе сторена. Прегръдката продължи миг по-дълго, блажен миг на радостна отмала и тя склони глава на рамото му. Ръката му разбърка косите й, сякаш в знак на благослов.
— Сбогом, Хамънд — изречено тихо, с нотка на съжаление.
— И няма да те видя никога вече?
— Бих могъл да попитам защо… Или защо не… Най-добре ще е хората на шерифа сами да си свършат работата. А ти върви да се наспиш, че нали ще се връщаш в града.
— Ами да… — колебливо отвърна тя. Рейчъл бе изчезнала. Пред него стоеше деловата госпожица Хамънд. — Мини по някое време през кабинета и ще ти платя.
— Не е необходимо — увери я той. — Нека кажем, че сметките ни са уредени, става ли?
Да, рече си тя и отстъпи няколко крачки. Сметките са уредени. Но защо боли тъй силно? Опита се да приложи една от рецептите на баща си. Вземи се в ръце, събери си ума, стегни мускулите… Не забравяй изражението на очите. Давай, Хамънд! Не допускай този мъж да те види разплакана, ще си помисли, че играеш някаква евтина комедия.
В сгъстяващия се мрак той едва зърна ръката й, която му махна.
Обърна се и тръгна към хеликоптера. По навик направи обичайния оглед. По навик машинално зае мястото в кабината, провери резервоара, показанията на отделните уреди. Перките се задвижиха, ала споменът му попречи да реагира. Споменът за онова, което така и не се случи, а би могло… Би могло да е прекрасно. Тръсна глава, за да я пропъди от мислите си. Двигателят ревна настойчиво и скоро красивата бяла машина се понесе нагоре.


Седма глава

Рейчъл Хамънд огледа кабинета си с очертания на пирамида и въздъхна с отвращение. Всъщност откакто се бе завърнала от ранчото, всяко нещо, на което спреше поглед, я изпълваше с неприязън.
— Виж, Елмър — рече тя, като едва се сдържаше да не избухне, — прегледах всички броеве, пуснати в мое отсъствие. И се натъквам на една и съща история.
— Какво искаш да кажеш, Хамънд? — вдигна вежди Елмър Чатмас, редактор на списанието още от времето на дядо й.
— Досада — процеди Рейчъл. — С големи букви, ако щеш. Даваш ли си сметка, че откакто ме няма, тиражът е спаднал с осем хиляди?
— Ами хората са на почивка. В разгара сме на летния сезон. Нашите читатели просто нямат навика да си носят списанието по празненства и коктейли.
— Не ми пробутвай плоски обяснения, Елмър. Още от първата страница на човек му иде да захвърли тоя скучен боклук.
— Все пак нещата се развиха според очакванията ми. Ти се върна готова за нови битки. Само дай знак, Хамънд!
— Ще ти кажа какво ще правим, макар да си го чувал стотици пъти. Ще докажем на света, че «Госипър» не е загубил способността си да напипва злободневни новини. За следващата седмица искам да ми откриеш най-пикантната история и независимо кой е замесен, ще го приковем като пеперуда от хербарий. Кражби, злоупотреби, подкупи… Нищо не бива да ни спре. Ще вдигнем врява до Бога… Дори ако е замесен самият архиепископ на Чикаго — мигновено колебание, последвано от въпрос: — Но ти нямаш предвид него, нали?
— Не, разбира се, и все пак…
— Не ми казвай кой е на прицел. Искам другия понеделник като отворя списанието, да ахна от изненада. Това ще ни е последният клюкарски брой. Замислила съм коренна промяна. Ще дам на изданието литературна насока. Ясно ли ти е какво искам от теб?
— И няма да преглеждаш материалите предварително, колкото и да са опасни?
— Правилно си ме разбрал, Елмър.
Мъжът непохватно се изправи. Тежаха му шейсет и пет години все пак и коленете вече не го слушаха. Ставите губеха от някогашната подвижност, разумът — от бързината на мисълта.
— А докато приготвям скандалния брой, ти какво ще правиш, Хамънд?
— Ще подготвя промяната. Нужна е ясна концепция. Първите шест месеца едва ли можем да се надяваме на печалба… Затова е необходимо надеждно проучване — лукава усмивка се появи на лицето й. — Ще се заема и с още нещо — оповести тя. — Ще се разходя по етажите да поразтърся нашите служители. Твърде дълго, струва ми се, ги оставих да живуркат в блажена летаргия. А рече ли някой да ми се опъне, ще го смачкам, тъй да знаеш!
Мъжът побърза да излезе, преди да е чул някоя още по-свирепа закана. Кого ли е срещнала на път за ранчото, озадачено се запита той, та е станала толкова нападателна?
Рейчъл приближи до прозореца и се загледа във вялото движение по главната улица. Две преки по-нататък автобус и камион бяха се ударили и в момента към мястото на злополуката приближаваше полицейският хеликоптер. Гледката мигновено й напомни, че и той умее да управлява подобна машина. А бе изминала цяла седмица, откакто се разделиха.


Чарли Мейдърс на няколко пъти отдели време да се отбие в ранчото, за да е сигурен, че нещата ще потръгнат. Нае още двама помощници, младоци, но с достатъчно добри препоръки, както и надзирател, застаряващ бивш военен от Форт Райли. Хуарес Джо и синът му също бяха обещали да останат колкото е необходимо. Едва след като се увери, че оставя имота в добри ръце, Чарли отлетя с хеликоптера до Бомонт и оттам нае кола до Либъртивил.
— Ама ти какво си намислил? — възкликна Франк Лозън, неговият адвокат, и надигна чашата си. — Чудесна почивка, няма що! И откъде ти хрумна да се захващаш с някакво си ранчо?
— Ако познаваше Рейчъл, хич нямаше да се чудиш, че толкова бързо съм склонил. Тая жена е способна да те убеди, че и слънцето изгрява от запад. Хайде не се разсейвай, ами казвай какво успя да научиш.
— Корпорацията «Дамънд-Боргън» — поде Лозън, като извади папка с документи от куфарчето си. — Притежава списанието и ранчото. През последните петнайсет години ранчото не е докарало пукната пара печалба.
— Списанието ли финансира всичко останало?
— Така се говори поне. Дядо ти притежавал дял в размер на петнайсет процента, но когато бащата на Рейчъл превърнал списанието в порнографско издание…
— Чакай, чакай, добре ли чух?
— Е, така е смятал дядо ти.
— И е продал акциите, тъй ли?
— Не, за Бога. Старецът обичал ранчото и по никакъв начин не искал да се отдели от него. Той просто… Ами разделил акциите, отписал името си от книгите на компанията и вложил своя дял в анонимен тръст. Просто се преструвал, че списанието не съществува!
— Я почакай, ти какво се опитваш да ми кажеш?
— Не се опитвам — засмя се адвокатът, — ами ти казвам, че наследяваш четирийсет процента в корпорацията «Хамънд-Боргън» от чичо си Роджър.
— А дядо има други петнайсет процента, вложени в някакъв тръст? И ако предумам тоя дърт особняк да ме подкрепи, с едно гласуване ще превземем цялата корпорация, така ли?
— Избий си го от главата, за нищо на света няма да се пречупи. По-скоро ще се гръмне, отколкото да позволи в негово присъствие да се говори за тая жълта дрипа! Не, приятелю, ако си намислил някой рискован ход, ще трябва да се добереш до лицето, натоварено да се грижи за тръста.
— И кой е този човек?
— Няма ли най-сетне да дадеш да пийна нещо по-свястно?
— Разполагам с прекрасно четирийсетгодишно уиски, но най-напред ще трябва да ми кажеш едно име!
— Нямам подобно намерение, приятелю. Аз съм довереният човек на дядо ти.
— А пък аз се сетих къде съм скрил шишето — горе в спалнята!
— Преди да празнуваме каквото и да било, нека ти кажа — с абсолютна сериозност рече Франк, — че като собственик на контролния пакет можеш единствено да гласуваш за нейното принудително оттегляне.
— Това ми е известно.
— В такъв случай чуй всичко докрай. Единственото, за което живее тая жена, е необходимостта да се чувства шеф на корпорацията. Изхвърлиш ли я на улицата, свършено е с нея.
— И това го знам — отвърна Чарли. След което се замисли. Какво значи «свършено» с Рейчъл Хамънд? Тая красота да се похаби? Велики Боже! — Я дай сега да пийнем, пък утре ще му мислим — заключи той и се втурна да донесе бутилката.
На другата сутрин, едва отърсил се от махмурлука, хукна да оправя десетки формалности, тъй че едва в понеделник успя да отдели време да поскита из улиците на Либъртивил, да си припомни миналото, а и да реши как ще постъпи с Рейчъл Хамънд.
Още преди да стигне до последната точка, някъде около дванайсет, се сблъска с адвоката пред входа на своето любимо ресторантче, прочуто открай време с умението си да предлага добре сготвено говеждо.
— Не ми вдъхва особено доверие — осмели се да забележи Франк. — Отвъртели са половината крушки да не вижда човек какво яде.
— Грешиш, драги. Тук просто винаги сервират едно и също — крехко говеждо. Никъде другаде не го приготвят толкова вкусно.
— Всъщност исках да те поканя на мач по бейзбол. Канзас Сити играе на свой терен. Можем да прехвърчим с твоя хеликоптер, да гледаме мача и после да опознаем нощния живот в града…
— Много мило от твоя страна, приятелю.
— Само че аз няма да отида. Тъкмо преди да те срещна, зърнах новия брой на «Госипър» и побеснях.
— Какво искаш да кажеш?
— Ето, сам погледни — натърти той и тикна списанието под носа на Чарли, при което без малко не му разля кафето.
— Виж, сега изобщо не ми е до списания. Бездруго съм решил какво ще правя с Хамънд. Твърде дълго хората около нея са пипали с кадифени ръкавици. Крайно време е да се разбере кой ще се разпорежда и кой ще се подчинява.
— Хайде все пак преди това да погледнеш списанието, а? — примоли се Франк.
— Едно по едно — почти го прекъсна Чарли. — Всяко нещо по реда си.
— Добре де, и ако откриеш Хамънд, какво си намислил да й кажеш?
— Ще й кажа, че предстои да се оженим. И край!
Чарли рязко се изправи, бутна стола си назад и безмълвно се сбогува с приятеля си.
— Хубаво де — подвикна Франк подире му. — Жени се, като искаш. Но ще ти са нужни двама адвокати. Или може би дори трима!
— Преди да се срещна с тази жена, изпитвам нужда да ударя някого — изръмжа Чарли, тъкмо когато минаваше през входа на редакцията. И ето че пред него се изпречиха двамата наети пазачи, всъщност негови стари познайници. — Господа — подвикна той, — вие служители ли сте на списанието? Четохте ли този парцал?
— Кой, аз ли? — продума единият. — И с пръст не съм го пипнал.
— И аз, и аз — додаде другият. — Че то е пълно с лъжи… И все се чудя как тъй още не са ги тикнали в затвора.
— О, Господи! — простена Чарли и заудря юмрук в дланта си. Как да удариш човек, който напълно споделя мнението ти? — Извинете — промърмори и се опита да ги заобиколи.
— Ей, не можеш да влезеш. Хамънд е наела допълнителна охрана.
— Не ми е приятно да ви дразня — кипна Чарли, — но трябва да знаете, че ще вляза. Готови ли сте да ме спрете? Хайде опитайте!
Двамата се спогледаха. И се разбраха без думи.
— Ние май не за пръв път водим тоя спор. Щом толкова твърдо си решил, върви, никой не ти пречи.
— Дявол да го вземе! Няма ли шанс да си промените мнението?
Едновременно поклатиха глави. Единият услужливо отвори вратата, другият добави:
— Моля, сър — и направиха по един почтителен поклон, след което се отместиха от пътя му.
Кипнал от гняв, Чарли връхлетя във фоайето като торнадо. Не съзря жива душа. Вратата на асансьора плавно се отвори. Все още удряйки юмрук в дланта си, Чарли прекрачи в кабината. Макар и трудно, откри копче, на което пишеше: «апартамент».
Достатъчно дълго се проточи изкачването, за да възпламени гнева си до крайност. Насреща му светлинката се местеше от етаж на етаж. На десетото пиукане кабината спря и вратата се отвори.
В стената насреща имаше една-единствена стъклена врата. Табелата оправда очакванията му: «Хамънд» — гласеше красноречивият надпис.
— Дяволска жена — процеди Чарли и завъртя топката.
Жената, зад бюрото изписка и побърза да натисне малкото червено копче.
— Не е нужно да вдигате шум. Нямам навика да ям блондинки преди вечеря. Къде е Хамънд?
— Не е тук.
— А вие ходите ли на църква в неделя?
— Намеквате, че ви лъжа, предполагам.
— Повече от сигурен съм. Къде е тя?
— Казах ви вече, няма я. Тръгнаха си преди няколко минути.
— Кои «си тръгнаха»?
— Името му е Олсън. Спечели един конкурс. Това е всичко, което зная!
Господи, простена Чарли безгласно, ето ти сега още един избраник. С мен като не успя, намерила си е друг да заеме мястото ми! А аз ще се пръсна от ревност, няма какво да се залъгвам. Като нищо мога и двамата да ги убия.
— В ранчото ли отидоха?
Жената пред него се вкамени.
— Ннне — заекна тя. — Хамънд за нищо на света не би се върнала там. При последното й посещение се е случило нещо ужасно и тя се закле никога повече да не стъпва там. Никога!
— Остава само да ви повярвам!
Вратите на асансьора отвън просъскаха и двама яки мъжаги взеха да се блъскат кой пръв да излезе. Миг по-късно вратата на кабинета се отвори и те успяха да нахълтат почти едновременно.
— Какво има, госпожице Сали?
Въпросната застаряваща госпожица вече бе успяла да се изправи.
— Този господин тъкмо си тръгваше — обясни тя.
Чарли замислено огледа новодошлите. Поединично бих се справил без проблеми, рече си наум. А в момента шансът ми да надвия едва ли е повече от седемдесет процента.
— Както разбрахте, вече си тръгвам. Простете — заобиколи ги внимателно и когато застанаха между него и секретарката, подвикна: — Надявам се, няма да забравите да предадете на госпожица Рейчъл, че съм я търсил. Че последният брой на списанието ужасно ме е разстроил и в тази връзка много скоро ще се срещнем в съда.
Асансьорът го отведе в притихналото фоайе на приземния етаж. Покрай едната стена се виждаха редица телефонни автомати. И тъй, как да издири адреса на шефката, когато тя определено отказваше да бъде открита? Чарли запрелиства указателя за персонала на корпорацията, сетне пусна първата монета и набра някакъв номер.
— И кой сте вие? — поиска да знае плътен женски глас.
— Уилям — отвърна Чарли. — Синът на госпожа Колчестър. Майка ми никак не е добре, а след като напусна вашата фирма, са й спрели медицинската осигуровка. Представяте ли си? Четирийсет години да работи за Хамънд, а те да й спрат осигуровката. Затова съм решил да се срещна с Хамънд, само дето не й помня адреса в града. Май в някакъв хотел живееше, а?
— Срамота! — съчувствено възкликна гласът от другия край. — Политиката на компанията наистина не допуска да предоставяме подобна информация, но щом става въпрос за госпожа Колчестър…
— За майка ми става дума, госпожо — тъжно натърти Чарли.
— Да, разбирам. При нас фигурира адресът на госпожица Хамънд: Хотел «Шеридан» на Броуд Стрийт. Имате ли представа къде се намира?
— Лесно ще го намеря, не се тревожете. И ви благодаря от името на майка ми — тресна слушалката, преди жената да е усетила номера. Бързешком излезе на улицата. Пазачите край вратата запазиха почтителна дистанция.
— Изпусна госпожица Хамънд — провикна се единият. — Излезе през задния изход тъкмо когато се разправяхме.
— Много съм ви признателен — провикна се Чарли в отговор и се метна в наетата спортна кола. — Ей това се вика дипломация — продължи да бъбри на себе си. — Още никого не съм халосал. Какъвто съм галантен, чака ме бляскаво бъдеще!


«Шеридан» бе от новите хотели в покрайнините на града. Строен сред много дървета, защитен от солидна ограда, тук не бе тъй лесно да проникнат нежелани посетители. Виж, паркингът изглеждаше достатъчно гостоприемен. Чарли повери колата на униформените служители и връхлетя във фоайето.
— Имам да предам спешно съобщение за госпожица Хамънд — заяви на човека на рецепцията. — Мога ли да се кача?
Служителят го изгледа от глава до пети. Горещината бе накарала Чарли да захвърли връзката и сакото си, да разкопчае ризата си, да навие ръкавите над лактите. Очевидно видът му го правеше неприемлив посетител.
— Нямам разрешение — надуто рече мъжът зад плота. — Ще се обадя да проверя. Как се казвате?
— Мейдърс, Чарли Мейдърс.
Още след първото позвъняване получи слушалката — връзката бе осъществена. Чарли незабелязано натисна вилката.
— Здравей — бодро викна в мембраната. — Позна ли ме, Рейчъл? Вече разполагам с информацията, която ти е нужна. Разбира се, качвам се веднага. Нали чухте — обърна се към служителя щом остави слушалката на място. — Откъде да мина?
Лицето на нещастника се изкриви, устните му останаха стиснати в гримаса на отвращение. Никой не бе в състояние да го убеди, че Чарли Мейдърс е желан в този хотел, но какво да се прави, клиентът винаги има право.
— Асансьорът в дъното ще ви отведе направо до таванския апартамент.
След минута-две Чарли вече натискаше звънеца. Вратата се отвори безшумно. Камериерката пред него сви рамене, сякаш очакваше да й подаде карта, удостоверяваща принадлежността му към синдиката на водопроводчиците.
— Казвам се Чарли Мейдърс. Хамънд тук ли е?
— В дневната… но не е сама.
— Зная. Дошъл съм да се видя и с двамата.
— Изчакайте да съобщя за вас.
Тръгнаха по коридора, минаха през летящи врати. Пред следващата дребничкото момиче спря и почука.
— Господин Мейдърс е тук, госпожо.
Някой отвътре нададе гневен крясък. Камериерката пропусна Чарли да влезе и затвори вратата зад гърба му. Очевидно бе работила за Хамънд достатъчно дълго, за да знае кога да се пази.
Домакинята се надигна от издутата табуретка в далечния край на стаята. Срещу нея седеше едър млад мъж, облечен в сини къси панталони и сива тениска. Без съмнение доста усилия му бе струвало да докара тоя бронзов тен и яки мускули. Косата му бе късо подстригана, четвъртитото лице — гладко избръснато. Всеки друг ден навярно бих се зарадвал на срещата ни, рече си Чарли, днес обаче не се получава.
По вида на Рейчъл човек можеше да предположи, че току-що е излязла изпод душа. Косата й искреше. Дантелената яка на халата плътно прилепваше около шията. Лицето й бе добре познато на посетителя, ала сега изразяваше ярост, а очите й го пронизваха като наточени ножове.
— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — отбеляза тя през стиснати зъби. — Сделката помежду ни е приключена. На твое място наех този господин. Едуард, ако обичаш…
Милият младеж с буен ентусиазъм заобиколи малката масичка. И все пак движенията му се сториха на Чарли някак забавени за човек с толкова добро телосложение. Поспря за миг колкото да получи известно насърчение.
— Махни го оттук — отсече Рейчъл.
Ето какво ми е било нужно, каза си Чарли. Когато изпитваш болка, просто си намираш отдушник. Едуард се появява тъкмо навреме.
С разширени от удивление очи Рейчъл проследи как младият жребец отстъпи крачка, после и втора. По необяснима причина миг по-късно нейният избраник лежеше проснат на пода.
— Едуард! — кресна тя.
Симпатичният младеж се изправи и потърка стомаха си сякаш да уталожи някаква болка. Погледна през рамо, сетне към Чарли и за втори път се строполи.
— Какво му направи? — заекна Рейчъл.
— Вината е в теб — отвърна Чарли. — Да наемаш невръстен младок, когато тая работа може да се свърши само от истински мъж. Виж какво направи, принуди ме да го ударя в брадата. Май си счупих кокалчето. Ей, синко, каниш ли се пак да нападаш?
Едуард изломоти нещо неразбрано.
— Разбирам те — откликна Чарли. — Още не си разбрал колко коварни могат да бъдат жените.
Едуард предпазливо пое подадената ръка и пак се опита да продума.
— Не си прави труда — успокои го Чарли. — Истината е, че тя се опитва да ме накара да ревнувам. Работата е моя, разбираш ли. Имам и договор. А ти, ако се мотаеш наоколо, може само да пострадаш. Не ти го препоръчвам. Вземи си такси да те откара до болницата, че да те прегледат. Хамънд ще плати, не бой се — и се обърна да погледне домакинята, която отново се бе превърнала в Рейчъл.
— Ами… да, разбира се — замаяна отвърна тя и посегна към телефона. А междувременно Чарли вече избутваше младежа през вратата. Предаде го в ръцете на камериерката и се върна при Рейчъл.


Осма глава

— Е — рече Чарли и шеговито потри ръце, — не отричам, че се почувствах добре.
— Варварин — процеди Рейчъл, като се постара да увеличи разстоянието помежду им. — Момчето можеше сериозно да пострада.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Момче, а? Но достатъчно голямо за… целите ти.
— Предпочитам повече да не говорим за това. Бездруго ненавиждам насилието. Хайде върви си, преди да съм повикала полиция.
— Чудесна идея! Защо не им се обадиш наистина? Сигурно вече те търсят. Това за насилието не е вярно, Хамънд. Ти ненавиждаш само физическото насилие. А съществуват и други, изтънчени разновидности… Ти си една от жертвите.
— Сега пък с баща ми ли се захвана? Той беше добър човек, независимо от дребните си недостатъци.
— Дребни, казваш. Пак аз ли да ти отварям очите? Във всеки случай полицията скоро ще бъде тук.
— Мен ли търсят? Че аз нищо не съм направила!
Колко й отива да се ядосва, рече си Чарли. Леката руменина я разхубавява.
— Лично вие, госпожо, може и да сте невинна, ала някой от вашето тъй наречено списание се е престарал. Имам удоволствието да ви уведомя, че срещу вас е повдигнато обвинение и без съмнение адвокатът ми е уредил в този момент десетина юначаги да се погрижат да попаднете където ви е мястото. Този път наистина прекалихте.
— Не разбирам за какво говориш. Още не съм чела днешния брой.
— Аз също не съм го чел — увери я Чарли. — Моят адвокат обаче ме увери, че е твърде пошъл, дори на фона на цялостния му облик. Я ми кажи за какво бе домъкнала младока тук?
— Как за какво? Няма да седна да плача, че си ме изоставил. Искам дете и ще си го родя!
— А малкият как реагира на предложението инвитро?
— Вдигнах цената на четири хиляди долара. Колкото и да не ти се вярва, ще успея, тъй да знаеш. Имам нужда от това дете!
— За себе си ли го искаш, или просто си си наумила да угодиш на баща си, макар да е починал преди толкова години?
— Виж, смятам, че вече се разбрахме. В моя живот просто няма място за човек като теб. За парите си ли дойде?
— Опитваш се да ме обидиш или наистина нищо друго не успя да измислиш?
Предизвикателството в гласа му свърши работа. Рейчъл се втурна към него от другия край на стаята, протегнала ръце като ноктите на хищна птица. Чарли я изчака да се приближи и в последния момент я сграбчи за китките, като я прикова неподвижно. Тя опита да се отдръпне, използвайки първоначалната инерция, ала в един миг сякаш силите я напуснаха, загуби равновесие и политна. Чарли я прихвана малко преди да падне и притисна в топла прегръдка тялото й, разтърсвано от ридания. Седна в един от големите фотьойли и я гушна като малко разплакано дете.
— Хайде, Рейчъл — подкани я кротко, — поплачи си, ще ти олекне.
Тя направи опит да се изправи, ала напразно, тялото отказваше да послуша разума. Сълзите се стичаха като порой. Сгуши се в силните обятия на този тъй непредсказуем мъж и изплака горчилката, натрупана през годините. Изля гнева и болката, този вече непосилен товар за крехките й рамене.
Макар да мислеше, че е постигнал желания ефект, Чарли съвсем не бе подготвен за онова, което последва. Прокара ръка през косите й, а стройното тяло, отпуснато в ръцете му, предизвика невероятно усещане, доскоро потискано поради силата на гнева. Желязното му самообладание заплашваше да се стопи, непохватните му пръсти с лекота се справиха с двете копчета, плъзнаха се към деколтето и погалиха нежната кожа на гръдта.
— Но какво правиш? — сепна се Рейчъл.
— Онова, което сама искаш — промърмори той. — Накарай ме да спра — додаде дрезгаво, — това е последният ти шанс.
— Което сама искам ли? — прозвуча, но не като възражение, а по-скоро като благоговейно удивление пред невероятното разкритие за стаената в душата й потребност, която никога не би признала, дори пред себе си.
Мъжът я вдигна на ръце, отнесе я на канапето и я положи като скъпоценен дар.
— Чарли?
— Кажи, любима?
— Ти… сериозно ли…
— Напълно. Ние с теб ще се оженим. Искаш ли да ме спреш?
— О, не зная, ти ми кажи, искам ли?
Чарли падна на колене. Очите му излъчваха сияйна радост пред нейната съвършена красота, готова да му се отдаде, макар и без сама да го съзнава.
Това не е ново за мен, напомни аналитичният мозък на Рейчъл, гледала съм подобни сцени по филмите, чела съм го в книгите. Ала ето че в този миг нежното докосване до напрегнатите зърна на гърдите й отприщи стаените копнежи на тялото й. Тя рязко пое дъх и зарови пръсти в косите на Чарли. Не за да го накаже, не и за да го спре, а просто за да има опора в шеметния танц, в който той я въвличаше.
Любима? Той ме нарече «любима». Или може би всеки мъж изрича тази дума, за да постигне своето? Ах, и тъй да е, защо тогава продължава да ме гали с устни, защо не успявам да го пропъдя, защо ми е толкова леко на сърцето? Но нима се готви да ме изостави? Лека хладина бележеше следата, оставена от устните му — нежни, гальовни, увличащи. Тя решително затвори очи. Устните му откриха нейните и стаеният в тях заряд сякаш я възпламени. В тишината на стаята отекна нечий стон.
— Рейчъл? Искаш ли да спра?
Тя го чу някак отдалеч, глух звук, който изпълни тялото й.
— Аз… не зная — отвърна на един дъх. А после изрече отчаяно, настойчиво: — О, недей!
Ръцете му я подхванаха, все едно бе лека като перце. Вратите безшумно се отвориха и скоро двамата се озоваха в спалнята. Той нежно я положи на леглото и коленичи като пред олтар. Рейчъл си позволи да го погледне през полупритворени клепачи и срещна неговия поглед — втренчен, изпитателен. Подобно изражение не бе съзирала на лицето на никой мъж. Какво ли означаваше? Желание? О, да, без съмнение. Но имаше и друго. Самоувереност? Сякаш бе повече от сигурен, че всяко негово докосване среща все по-буен отклик. Сякаш знаеше нещо, което за нея бе тайна… засега.
Любов? О, тя не познаваше любовта и това я лишаваше от обичайната способност за преценка.
В следващия миг робата й падна от раменете и тялото й остана обгърнато единствено от тръпнещите му пръсти. Устните му не спираха да я изучават, покриваха я с ледени пламъчета, които тутакси се нажежаваха, заплашвайки да я изпепелят. Подобно на опитен ловец ръцете му си проправяха път, сломяваха последните останки от колебание и съпротива.
Рейчъл отвори очи и неволно й се прииска таванът да бе огромно огледало… Какво нелепо, неосъществимо желание. И все пак тя имаше чувството, че се наблюдава някъде отгоре — бледо голо тяло насред синята покривка, метната върху леглото. Силуетът до нея се раздвижи и тя извърна очи.
— Не можем всички да сме прекрасни като теб — усмихна се Чарли.
Получила безспорно доказателство за копнежа му да я притежава, тя цялата изтръпна, сви ръцете си в юмруци, ноктите се забиха в дланите й. Почувства докосването му с всяка фибра на тялото си. Май вече няма измъкване, нашепна някаква част от съзнанието й.
— Отпусни се — пошепна той в ухото й. Думите звучаха разбираеми, ала тя не бе в състояние да ги възприеме. Не бе ги чувала никога досега, а и не бе сигурна, че знае какво означават.
Чарли се настани до нея и ръката му започна да рисува фигурки по тялото й, безразборни, подчинени единствено на прищевките му. Рейчъл извика на помощ остатъците от самообладание, принуди се да заеме позата на неподвижна статуя. Пръстите му обаче не спираха своя безумен танц, увличаха я в шеметен ритъм, додето възбудата достигна своя връх. Тя нададе вик, притисна се още по-силно към мощното му тяло, сякаш готова да го погълне. Светът около нея рухна, припламнаха безброй искри, отново се чу нечий вик и тя достигна върховния миг, удивена, невярваща, възторжена.
Времето продължи да тече, ала душата на Рейчъл отказваше да се подчини на разума. Тялото, притиснало нейното, понечи да се отмести, ала тя отчаяно простена:
— Не си отивай!
Изминаха дълги минути, преди да бъде в състояние да проговори.
— Това ли било? — попита закачливо.
— Каква си хитруша! — възкликна Чарли. — Жадна ли си?
— Все едно дни наред съм пътувала през пустинята. А ти?
— О, да.
— Ей там в ъгъла има мъничък хладилник.
Миг по-късно Чарли се върна с две изпотени чаши.
— Какво е? — попита Рейчъл.
— Бърбън с лед — засмя се той. — Наздраве!
С първата глътка Рейчъл накваси устните си, втората усети да охлажда гърлото й.
— Вълшебно беше — рече тя и с блеснали очи стрелна мъжа срещу себе си.
— Не съм аз виновен, че досега си се отказвала от това върховно удоволствие, Рейчъл. Хайде допий си чашата. Денят беше тежък и ми се ще да подремна.
Чарли се отпусна и я притегли върху себе си, така че тялото й да покрие неговото. И преди тя да му зададе безбройните въпроси, които я вълнуваха, той заспа.
Така измина половин час. Рейчъл не успя да заспи, разтърсена от невероятната сила на преживяното. Поглъщаше с очи лицето на Чарли, вслушваше се в дишането му.
Знаеш толкова малко за него, каза си с тъга. А вече ти се иска да го опознаеш изцяло. Ако бебето прилича на баща си, ами… би било чудесно!
Мъжът под нея неволно се размърда. Дали не се е събудил и тайничко да ме наблюдава с крайчеца на окото си? — запита се смутено. А когато се разсъни, дали ще бъде в състояние… Почти несъзнателно протегна ръка и го докосна, просто за да е сигурна, че това не е сън.
Той рязко отвори очи.
— Какво става, по дяволите! — промърмори в унес.
Ужасена, но и доволна от себе си, Рейчъл получи потвърждение на налудничавото си хрумване — той наистина бе успял да възстанови силите си, дори нещо повече…
— Не си представях, че така ще прекарам следобеда — рече Чарли, разположил се удобно в шезлонга. — Събитията се развиха твърде… неочаквано. Добре ли си, Рейчъл?
— Аз ли? Да, напълно. Е, щях да се чувствам още по-добре, ако беше се избръснал, преди да дойдеш.
— Прощавай, вече ти признах, че събитията се развиха някак… непредвидено.
— О, радвам се, че най-сетне успяхме, Чарли. Ти наистина си мъжът, когото съм търсила — гъста руменина покри лицето й. Не мога да си представя, добави наум, че бих могла да го направя с Едуард или с когото и да било друг. — Първата част, надявам се, приключи успешно.
— Моля?
— Ами от веднъж може и да не се получи, но при два пъти е почти сигурно… така пише. Сега вече сигурно ще постигна целта си.
— О, Господи, ти само за това ли мислиш?
Не, не само за това, отвърна му безгласно. От мига, когато ме докосна, изобщо не съм мислила за последиците. Сега обаче е крайно време да си събера ума. Ще си имам бебе, следователно имам право да се поздравя за добре изпълнения план.
— Зададох ти въпрос, Рейчъл — настоя Чарли.
Ето че пак се ядоса, рече си тя. И двамата изпълнихме ролите си, но играта свърши, не е ли така? Не, не е, отвърна си сама. Друг като него едва ли ще срещна. Баща ми би се радвал да има такъв син.
Баща ми. Син. Тези две думи се загнездиха в съзнанието й и тя отново се превърна в предишната Рейчъл, лишена от своя воля, подчинена единствено на дълга си.
— Наистина постигнах каквото исках! — заяви тя. — При това ми достави огромно удоволствие. Безкрайно съм ти признателна, Чарли.
— Не си въобразявай, че нещата приключват дотук. Както ти казах, ние ще се оженим и ще отгледаме малкото създание, за което стана дума.
— Опасявам се, че не си ме разбрал. Оттук нататък ще мога и сама да се оправя.
Лицето му потръпна, сетне той ледено й се усмихна.
— Не бързай да се радваш — процеди ядовито. — Това малко приключение може да се окаже недостатъчно, за да забременееш. Тогава какво ще правиш, това ми кажи!
О, Господи, не допускай да се случи! — примоли се Рейчъл. Толкова беше хубаво… Не, той просто се опитва да ме уплаши. Пое си дъх, за да събере кураж.
— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред! — заяви упорито.
— Значи смяташ, че повече не се нуждаем един от друг?
— Ами… — не искаше да го изрече, ала гневът вече взимаше връх. — Да, ние наистина повече нямаме нужда един от друг. Отбий се утре в кабинета ми да ти платя.
— Погледни ме, Хамънд — замислено рече Чарли. — Готов съм да се обзаложа, че си забравила името ми.
— Ами… Чарли… — и си заблъска главата да си спомни презимето му.
— Мейдърс — подсказа й той. — Чарли Мейдърс. И от това име няма начин да избягаш, любима. Ние ще се оженим. Без никакво отлагане, тъй като дядо ми не обича такива неща да се протакат. Ясно ли ти е?
— Да, но… — колко хубаво го каза. Аз наистина бих могла и сама да отгледам детето, но не искам. Искам с Чарли… Чарли Мейдърс… докато смъртта ни раздели. И не ти ли пречи желанието му да те командва? Не, не ми пречи, отговори си, без да се колебае.
Той успяваше да прочете мислите й. Изразителното й лице издаваше бурните чувства, които я вълнуваха.
— Ще се оженим — повтори той.
Неочаквано Рейчъл се озова в обятията му.
— Да — рече тя. За миг той я прегърна още по-силно, после се взря в лицето й. Целуна я бавно, нежно, сякаш с печат скрепяваше даденото обещание.
И двамата се отдръпнаха някак смутени — тъй дълго бяха пропъждали мисълта да се обвържат за цял живот, че сега сякаш не можеха да повярват на собственото си желание това да стане час по-скоро.
Чарли приседна до масичката, на която лежеше последният брой на «Госипър». Задната корица му напомни думите на Франк при последната им среща в ресторанта. Той обърна книжката, заглавието привлече погледа му и той се зачете.
— Горкият човек — промърмори под нос. — Незаконно присвояване, измама… какво ли още сте му лепнали? Четете на страница четвърта — бързо-бързо намери търсеното място. — Велики Боже! — възкликна ужасен. — Роджър Боргън! Няма капка истина в това, което сте написали, Рейчъл — процеди заплашително. — Твоите драскачи не се ли замислят, преди да хванат писалката?
— Не съм чела броя — отвърна предишната Хамънд с леден глас. — Но не се съмнявам, че фактите са били предварително проучени. Кой е господинът?
— Най-изисканият човек, когото някога съм познавал. Роджър Боргън.
— Чичо Роджър?
— В момента адвокатът ми сигурно вече е в съда — отбеляза Чарли, като си погледна часовника, — завеждайки иск в размер на един милион долара срещу теб и твоето списанийце. Ще унищожа тоя парцал, тъй да знаеш. И когато свърша, ще си ми благодарна, ако не съсипя и ранчото.
— И други са опитвали. Имай предвид, че досега никой не е успял.
— Тогава слушай внимателно. Аз съм Чарли Мейдърс. А този път ти прекрачи границата на приличието. Досега никой не те е разнищил поради липса на пари или доказателства. Аз пък разполагам с достатъчно пари, а с доказателства лесно ще се сдобия — след което си тръгна, като затръшна вратата след себе си.
Рейчъл объркана застина на място. Та той бе дошъл с предложение за женитба, а си бе тръгнал, отправяйки й заплаха.

«Милионер филантроп, заподозрян в незаконно присвояване на средства. Нашият екип се нагърбва с разкриване на истината около известен магнат от Либъртивил. Подробности на четвърта страница.»

Списанието се изплъзна от пръстите й и падна на пода.


— Тъкмо се чудех къде си — отбеляза Франк Лозън, разположил се в любимото канапе на Чарли в неговия любим апартамент. — Прекарах тежък ден.
— Аз също — отвърна Чарли. — Направо съм изтощен.
— Как се разбрахте с Хамънд? Направи ли й предложение?
— Да — отвърна Чарли, като си наля от бутилката ръжено уиски. — А после прочетох оная мръсотия. Предполагам, сватбата се отменя.
— Само предполагаш, така ли?
— Че може ли човек да обича една жена и в същото време да я мрази?
— Знам ли, приятелю. Нека ти кажа какво успях да свърша. Съдията само мярна заглавието и подписа иска.
— Искам да я унищожа, Франк. Още утре.
— Успях да свикам специално заседание на акционерите — рече адвокатът, като извади куфарчето си. — Ще се проведе утре в пирамидата. Което означава, че можеш да я отстраниш, стига да поискаш.
— Но аз не мога да управлявам списанието, Франк. Ако я изхвърлим, очаква ни провал.
— Елмър Чатмас открай време чака своя шанс. Той е разумен човек, а сигурно ще се намерят и други.
— Знам ли… Господи, как ме боли главата!
— Тогава най-добре е да те оставя — заяви Франк. — Ще се видим утре в десет.
Чарли си наля поредната доза, като този път добави и лед. И не преставаше да мисли за Рейчъл. Далеч от града, в ранчото у нея бе започнала промяна. Макар да имаше мигове, в които възвръщаше обичайния си нрав.
О, утре ще я сразя, закани се решително. Ами после? После ще се върна в Тексас и цял месец няма да изтрезнявам.


Девета глава

Утре е решителният ден!
Рейчъл Хамънд се отпусна в стола си и въздъхна.
— С какви възможности разполагам? — обърна се тя към шефа на редакторския екип.
— Проблемите са два. Единият ще се реши в съда, но няма да ни е за пръв път. Ще изчакваме, няма да се ангажираме с изявления. По-късно ще предложим да се споразумеем, тоест в следващия брой да публикуваме опровержение… което ще излезе на последна страница с възможно най-дребния шрифт. Ако продължат да ни притискат, ще предложим пари.
— А ако не се съгласят на компромис?
— Тогава ще се намеси Цимерман.
Въпросният господин, дребен спретнат човечец с очила в златни рамки, седеше в средата на образувалия се кръг. Той прочисти гърлото си, като се постара да избегне погледа на Хамънд.
— Смятах, че наш принцип е — започна той, — да не публикуваме информация, която не е многократно проверена. А всеки материал, който представлява риск за репутацията ни, да се проверява от моите хора. За пръв път видях въпросния брой днес на закуска. Трябва да ви призная, че ми развалихте апетита.
— Тиражът обаче хвръкна — отбеляза Хамънд.
— Що се отнася до иска, трябва да разберем кой стои зад него. В съда е записано името на Франк Лозън, управител на наследството на Роджър Боргън. Господин Лозън е способен юрист, но нищо чудно да действа само от лоялност. Бих искал да зная кой стои зад него.
— И с какво ще ни помогне това?
— Ще пуснем репортерите по следите на този човек. Кой знае, може и той да си има своите слабости. Леката заплаха от публично разгласяване може и да го стресне.
— Ще опитаме — кимна Рейчъл. — Друго?
— Що се отнася до втория проблем, той е много по-сериозен от съдебния иск. Едно заседание на корпорацията в разширен състав може да се окаже фатално.
Рейчъл разтърка чело. От снощи я болеше глава. Всичко я болеше. Макар че няма от какво да се оплача, рече си, за да се ободри. Прекарах вълшебен следобед! Той наистина си тръгна ядосан, но щом успея да разреша проблема със списанието, ще се занимая и с него. Какъв невероятен късмет имах, че го срещнах! И вече не мога без него, това е!
Цимерман продължаваше да говори. Ала тя не чуваше нито дума. Цялото й същество бе устремено към Чарли! Тя се облегна назад в стола си и притвори очи. В съзнанието й прелитаха картини — спомени от дните далеч от града. Та щом Чарли е в състояние да изправи ранчото на крака, списанието съвсем няма да й е необходимо, нали тъй? Отново потърка чело. Болката не преминаваше. В стаята обаче бе настъпила тишина. Рейчъл рязко отвори очи. Всички погледи бяха вперени в нея.
— Повторете — нареди тя. Цимерман сви рамене и отново се зарови в книжата. — По-накратко — добави Рейчъл. — Боя се, че се впускате в излишни подробности.
Цимерман не бе човек, когото лесно можеш да извадиш от равновесие. Произхождаше от старо немско семейство, заселило се в Канзас още по време на робските бунтове. Този път обаче бе видимо разстроен. Покашля се смутен и започна:
— С две думи казано, Хамънд, акциите, с които разполагаш, не ти осигуряват контрол в корпорацията. Което важи и за останалите, естествено. Преди смъртта си Роджър Боргън притежаваше около четиридесет процента. Ти имаше някъде около четиридесет и два, а останалите акции… Всъщност ние нямаме точна представа чие притежание са. В продължение на няколко години старателно избягвахме общо събрание на акционерите. По този начин законно избраният управителен съвет може да продължи да функционира. В момента нещата не вървят толкова гладко…
— Без излишна реторика, ако обичате — прекъсна го Рейчъл. — Може ли някой да ми намери един аспирин?
Пет-шест ръце тутакси откликнаха на молбата й.
— Не бива да го взимаш без вода — напомни Елмър.
— Слушам ви, господин Цимерман — махна с ръка Рейчъл.
— Можем да свикаме събрание — мрачно продължи юристът — и да очакваме да се появят останалите акционери. Съвсем не е изключено да гласуват против нас.
Хамънд почука с молива по бюрото и едва сега забеляза ужасния безпорядък, нещо, което тя не търпеше. Напълно изключи от заобикалящата я обстановка и се зае да въведе ред. Всички притихнаха. Добре знаеха какво става. За разлика от друг път не чуха убийствения й коментар. Когато всяко нещо зае мястото си, тя отново обходи с очи присъстващите, които крадешком поглеждаха часовниците си.
— Късно е, знам — отбеляза тя. — И всички сте изморени… Аз също. Вие, господин Цимерман, идете в съда и опитайте временно поне да отложите решението. Как ще го постигнете, не е моя грижа. Искам утре да продължим работа с обичайното темпо. Ти, Елмър, провери как вървят днешните продажби. Имам предчувствие, че разполагаме с шанс да увеличим абонаментите.
— Няма ли да добавим коментар в смисъл, че необоснован съдебен иск цели да спре броя?
— Добро хрумване — оживи се Хамънд. — Пуснете и нещо за свободата на словото. На първа страница! С едър шрифт! Хайде, вървете. Само Хари да остане — изчака другите да си тръгнат и се обърна към младия човек. — Искам на всяка цена да ми издириш имената на дребните акционери. Имена, адреси, телефони. И ми се обади, независимо по кое време.
Няколко минути по-късно, както си седеше отпусната в стола, Хамънд внезапно заспа. Споходи я натрапчивият сън, който често й се явяваше напоследък: тя приближава ранчото със своята лимузина, слиза от колата, облечена в снежнобяла сватбена рокля, обсипана с портокалови цветчета; тръгва към верандата, където я очаква Чарли — в костюм за езда и дори шпори върху ботушите. Видът му предизвиква трепетното й вълнение. Той протяга ръце, тя се втурва насреща му. Когато разстоянието помежду им почти се стопява, той изрича: «Името ми е Мейдърс», след което образът му почти изчезва, остава само мрачното му изражение, също както усмивката на котката от онази любима книжка. Сетне и то изчезва. Мигновено затъмнение и лентата започва да се върти от самото начало.
Рейчъл се разбуди с писък. Чистачката тъкмо влизаше и перна ключа на лампата.
— Още ли сте тук, госпожице Рейчъл? Самичка ли сте? Че то е два след полунощ!
— Заспала съм… — промълви Рейчъл. — Всички ли са си отишли? И шофьорът ли?
— И той, госпожице. Да ви повикам такси, ако искате.
— Благодаря — с облекчение въздъхна Рейчъл и разкърши болезнено схванатото си тяло. Пооправи блузата си, приглади полата, без да обръща внимание на гънките. С полупритворени очи тръгна към вратата, протегнала ръка за опора. Чувството, че може да се подпре на стената, стига да поиска, й действаше успокоително. Асансьорът я очакваше. Тя прекрачи в кабината и натисна копчето. Кабината се заспуска толкова бавно, та тя без малко отново да заспи.
— Ще поръчам да го оправят — каза си полугласно.
— Трябва само да се смаже — избоботи онзи от охраната. — Шофьорът на таксито ви очаква, госпожо — додаде учтиво.
— Не ме наричай госпожо. Казвай ми просто Рейчъл. Ти си Фостър, нали? Защо си нощна смяна? Доколкото си спомням имаш жена и две деца.
— Вече са три — грейна Фостър. — А като работя нощем, печеля повече. Ето, заповядайте. Качвайте се в колата и човекът за нула време ще ви откара у дома.
— Господи, имам чувството, че съм пиянствала цяла вечер. А капка не съм слагала в уста — сподели Рейчъл с шофьора още щом потеглиха. — Какво ли означава това?
— Премного напрежение — отвърна мъжът. — Случва се на всеки. Возя разни шефове, като слязат от самолета. Гледам ги, направо ще се пръснат. А като им мине заседанието, без да са ги отстранили, скачат в колата и дори запяват!
— От мен не очаквайте подобно нещо. Изобщо не ме бива да пея. Виж, Чарли пее прекрасно… Дори кравите в ранчото го харесаха. Аз също, разбира се.
— Ето го вашия хотел, госпожо. Не губете време да търсите дребни. Тия от списанието са на абонамент при мен. И друг път не работете толкова до късно. А като се приберете, първо се топнете в басейна. И се обадете на Чарли… Нали така му беше името? Обадете му се и му признайте, че го обичате!
— Каква прекрасна идея — промълви Рейчъл, прекрачи във фоайето и взе асансьора.


Да я чакаш пред хотела, това е най-голямата ти глупост за днес, повтаряше си Чарли. Проигра си всички шансове, сега какво очакваш, а? Тя сбърка, а ти беше прав, браво, Чарли. И какво постигна? Тя се върна в два след полунощ, а ти от три часа киснеш в колата и се молиш ченгето от паркинга да не ти се скара.
Всъщност защо си тук? Чарли за пореден път претърси джобовете си, но цигара не откри. Дори фас не успя да изрови от пепелника. Нервите му бяха напрегнати до скъсване. Така ти се пада, като по никое време отказваш цигарите! Не ти върви с Рейчъл, какво да се прави. А иначе тя е прекрасна жена. И вместо да се ожениш за нея, побягна още след първото недоразумение. Ще си останеш само със спомена за онзи следобед, братле.
«Обичам те, Рейчъл. Искам да се омъжиш за мен» — ето това трябваше да й кажеш. А защо не го направи? Защото те беше страх, че ще ти откаже, признай си!
Прозорецът на таванския апартамент внезапно светна. От толкова далеч нищо друго не се виждаше, само запалената лампа. Какво ли прави тя? И защо й отне толкова време да стигне догоре?
— Трамвай ли чакате? — прозвуча глас със силен скандинавски акцент.
— Вижте, офицер, аз просто…
— Говорите си сам, господине. Наблюдавам ви вече двайсет минути.
— Ами как да ви кажа, аз съм писател. Пиша романи, знаете. Тая вечер нещо не ми вървеше и реших, че ако изляза на въздух и се опитам на глас…
— Сигурно си носите и магнетофон.
Слава Богу, колата му бе снабдена с всички нужни и ненужни удобства.
— Предполагам, сега вече сте решили проблема и кротко ще се приберете у дома — подкани го полицаят.
— Остават ми още няколко сцени, които бих искал…
— Това вече ще го направите вкъщи. Този паркинг е специално за гостите на хотела, тъй че бъдете така добър, вървете си.
Последен поглед към светещия прозорец, последно проклятие. Та той се държеше като ученик! Добре де, обичам я, признавам си, какво друго да направя? Включи мотора на поршето и потегли, сякаш някой го преследваше. Полицаят изгледа колата и прибра кочана с квитанциите за непозволено паркиране.
Гневен и потиснат, Чарли прибра колата в гаража и взе асансьора до седмия етаж, където се намираше апартаментът му. Докато извади ключовете си, чу телефона да звъни, ала додето прекоси дневната и вдигне слушалката, оттатък бяха затворили — чуваше се само сигналът «свободно». Който и да му звънеше, беше се отказал. Ами ако това бе Рейчъл? Дали няма да опита отново?
Върна се да заключи външната врата, съблече се бавно, внимателно, ала апаратът остана безмълвен. Дали пък аз да не й се обадя?
Погледна си часовника. Минаваше три след полунощ. Само смахнатите звънят по това време. Току-виж, съм я събудил и ще проиграя и последния си шанс! Примирен, Чарли си наля двойна доза скоч и се упъти към спалнята.


И защо да не го направя? — запита се Рейчъл. Нерядко шофьорите на таксита се оказват дипломирани психолози. Вътрешният басейн се намираше вдясно от фоайето. Редицата зелени лампички покрай водата примигваха подканящо. Тук Рейчъл имаше своя кабинка, в която държеше банските си костюми. Преобличането й отне не повече от няколко минути и скоро тя се плъзна в тъмната вода.
Трийсетина минути по-късно, напълно освежена, готова за ново предизвикателство, тя се уви в хавлията и се качи в апартамента си. Без малко да натисне звънеца, ала си припомни, че камериерката отдавна спи, и изрови ключа от дъното на чантата си. Щом влезе, с още мокри ръце си наля дайкири.
Телефонът се намираше на масичка, опряна до стената. Рейчъл бутна плъзгащата се стъклена рамка на прозореца и се загледа навън. Никакво движение, само полицейската кола обикаляше района.
«Най-добре ще е — заговори тя на себе си — да си изпиеш питието и после да му се обадиш. Ще му кажеш колко много съжаляваш, задето си се държала като първокласна глупачка. Както ти обясни и шофьорът на таксито, той няма откъде да знае, че го обичаш, нали?»
Тя отпи от сладката течност и потръпна. Питието й се стори неподходящо за случая. Разгърна указателя и набра телефона на Чарли.
— Господин Мейдърс не отговаря — уведоми я телефонистката.
— Позвънете отново — настоя Рейчъл и усети как напрежението отново сковава тялото й. С телефона в едната ръка и чашата в другата закрачи нервно напред-назад.
— Не отговаря, госпожо.
— Моля ви, само още веднъж — внезапно необходимостта връзката да се осъществи се превърна във въпрос на живот и смърт. Вслуша се в сигнала, но никой не пожела да го прекъсне. Сълзи напълниха очите й, търколиха се по страните й. — О, Господи, какво направих! — простена тя миг преди да затвори.
Заспа щом усети възглавницата под главата си. Изпадна в познатия неспокоен унес, прекъсван от онзи неизменно повтарящ се сън.


Десета глава

Заседателната зала на «Госипър» бе пищно мебелирана, ала недостатъчно голяма. Махагоновата маса предлагаше места едва за осем души. Президентският стол бе издигнат на нещо като подиум и бе ограден с няколко микрофона.
— Също като в английския парламент — смушка Франк Лозън своя клиент. — Петдесет членове и само осем места за сядане. Това трябва да ти говори нещо.
— Какво по-точно? — сепна се Чарли. В чест на днешния ден беше си сложил костюм, бяла риза и връзка. Адвокатът благоразумно бе предпочел да се облече в джинси и непретенциозна риза, на която дори яката бе разкопчал.
Съвещанието бе обявено за единайсет. Двамата бяха пристигнали петнайсет минути по-рано и в момента бяха сами в залата.
— Опитвам се да ти кажа — отново поде Франк, — че «Хамънд-Боргън» не насърчава дребните акционери да изказват мнението си.
— Що ли не поспрат тия вентилатори — оплака се Чарли. — Снощи не спах добре и бих могъл да подремна, ако не е толкова студено.
— Разправят, че на Хамънд така й харесвало — адвокатът отвори куфарчето си и взе да вади натъпканите вътре документи. — Ето ти удостоверението за право на гласуване. За акциите на чичо ти ще гласувам аз, тъй като завещанието още не е официално оповестено. Ти ще гласуваш от името на дядо си, по-точно на неговия анонимен тръст. Във всички случаи имаме мнозинство. Можеш да унищожиш Хамънд още при първото гласуване.
— Ясно ми е — кратко отвърна Чарли колкото да го накара да млъкне. Каква беше онази мисъл, дето вчера ти се въртеше в главата? — запита се той. Ах, да, това гласуване е равносилно на пречупване на волята й. Ако го направиш, с нея е свършено. И навярно ще те намрази до края на живота си. Това как ти се харесва, а? Сега пък собствените му мисли го затормозиха, затова се обърна към Франк: — Как мина в съда?
— Половинчат успех, приятелю. Съдията отказа да отхвърли иска, но отказа и потвърждението му. Поиска доказателствени документи.
— Юристите на списанието бяха се подготвили страхотно, не мога да отрека. Изсипаха куп книжа и все за свободата на словото. Докато ги прегледат, заседанието приключи.
— Нарочно увъртат.
— И така да е, изпипана работа. Техният главен юрист подхвърли нещо за споразумение. Ти какво ще кажеш?
— Знам ли, Франк. Не си падам по тоя род машинации. На мен ми дай чист въздух и добродушни… безсловесни същества.
Ето че вратата се отвори и в залата нахлуха хора с куфарчета. Всеки като че ли знаеше точно къде да застане и кой от по-висшестоящите кое място ще заеме. Недоволни останаха само двамата, чиито места бяха заети от Франк и Чарли.
Достолепен възрастен господин взе да брои присъстващите.
— Този е Елмър Чатмас, главният редактор — пошепна Франк. — А онзи близо до вратата е от личната й охрана.
В същия миг Хамънд прекрачи в залата. Посрещна я приглушен одобрителен възглас. Рейчъл бе облякла възможно най-обикновена рокля със строга кройка, перленобяла със ситни, едва забележими златисти цветчета, избродирани около скромното деколте. Чарли смутено пое дъх. Приятелят му го изгледа с любопитство.
Колко е привлекателна, помисли си Чарли. Та тя е прекрасна. Красива! На трийсет щяла да стане скоро, а? Не, не е възможно. Давам й двайсет и една-две, най-много. Самата невинност. Душевните й терзания ни най-малко не прозираха в сияйната усмивка, която му отправи. Тя му казваше нещо с тази усмивка, но Чарли не успя да разгадае смисъла му.
Ведрото изражение струваше на Рейчъл огромно усилие. Тя извика на помощ цялата сила на волята си, за да не избухне в ридания. Странно, каза си в миг на слабост, сякаш той е единственият мъж тук. Никой друг не съществува. Колко лесно било да се влюбя! И колко трудно да направя първата стъпка, за да го спечеля!
С привична грациозност тя измина разстоянието до своя стол, приведе се леко, за да заеме мястото си. Очите му не я изпускаха нито за миг. А нейните бяха приковани в лицето му. Тръпнещи да зърнат усмивката му.
Настани се на стола като да беше трон. Баща й го бе поръчал специално за нея, с четири инча издигнат над другите, та да гледа отвисоко всички останали. Всички може би, но не и него. Лукавата насмешка в очите му говореше, че е разкрил измамата и я приветства. Рейчъл се изчерви и премигна.
По настояване на Елмър тя най-сетне взе дървеното чукче и удари веднъж. Звукът отекна в малката зала. Никой не бе продумал, откакто влезе, а сега се възцари пълна тишина.
— Секретарката ще прочете основанието за свикване на днешното съвещание на управителния съвет — обяви Рейчъл.
— Госпожо председател — надигна се младото момиче, — управителният съвет е получил писмо от господин Франк Лозън, изпълнител на завещанието на господин Роджър Боргън и упълномощен притежател на четирийсет процента от акциите в корпорацията «Хамънд-Боргън». Писмото се позовава на броя на «Госипър» от миналия понеделник и иска да подложи на гласуване отстраняването на сегашния управителен съвет.
— Това ли е всичко? — както обикновено Рейчъл успя да запази тона си хладен и безизразен. Провалът я дебнеше и тя знаеше откъде ще дойде съкрушителният удар. Даде знак на момичето да седне. — Някакви съображения?
Елмър Чатмас скочи на крака.
— Във всяко списание има моменти на спад и подем — започна той. — Ще забележите, че през последните три години, откакто управлението е в ръцете на Хамънд, чистата печалба на корпорацията се е увеличила с повече от четиринайсет процента. Не мога да допусна, че отстраняването на госпожица Рейчъл ще се отрази благотворно върху състоянието на организацията ни.
След леко кимване от страна на Чарли Франк взе думата.
— Госпожо председател, не сме се събрали тук, за да получим отчет в парично изражение. Целта ни е да защитим името на един почтен човек. Повечето от вас познават Роджър Боргън достатъчно добре. Той беше прям, честен човек. А ето че в последния брой на списанието, някому е хрумнало да го нападне и разкъса. Добре знаете, че никога не се е случвало да присвоява чужди пари. Той не беше мошеник, какъвто някой се опита да го изкара. Тъкмо напротив, той бе човек с широк замах, мъдър и ценен съветник. Единственият му недостатък бе лошата игра на голф. Като изпълнител на неговото завещание, настоявам да се гласува недоверие на сегашния управителен съвет.
Един-единствен човек приветства това изказване: Чарли Мейдърс.
— Известно ми е колко не на място е председателят да взима страна в спора — поде Рейчъл, като се изправи. — Вие имате право, господин Лозън. Наистина не познавам по-мил човек от чичо Роджър. Само че баща ми ме е възпитал да не ценя твърде високо добротата и мекушавостта. Изданието, за което говорите, е изготвено по мое нареждане. Дадох указания какво да се направи, след което пропуснах да проверя резултата. Отговорността е изцяло моя.
В кратката пауза всички очи останаха вперени в нея.
— Аз съм дъщеря на баща си — продължи Рейчъл. — И никога не съм се срамувала повече, отколкото в този миг — шумоленето на хартия даде знак колко изненадани са всички от думите й. — Господа — поде тя отново, — това бе последният брой на списанието в този му вид. Настоящият управителен съвет е твърдо решен да смени облика на изданието. Ще го превърнем в чисто женско списание, като му отнемем ненужната отрова — спря само за миг, колкото да попие издайническата сълза. — Навярно ще се простим с големите печалби от миналото. Но нека не забравяме, че парите не са всичко. Гласувайте, моля!
Елмър отново се изправи. Горкият старец изглеждаше объркан, но пое задълженията си с безизразно лице и равен глас.
— Управителният съвет с право върху четиридесет и два процента гласува «не».
Франк Лозън скочи на крака.
— Като изпълнител на завещанието на Роджър Боргън, с право върху четирийсет процента от акциите, гласувам «да».
Хората около масата неловко се спогледаха. Рейчъл сведе глава и остави косата си да падне пред лицето й.
Останалите акции са у него, каза си тя, опитвайки се да надникне в мислите на Чарли. А той ще гласува против мен. Какво да правя? Целият ми живот е свързан с тая корпорация… А използвах властта си за отмъщение. Заслужавам да ме изхвърлят, само че с какво ще се захвана? С ранчото ли, дето за всички е ясно, че не мога да управлявам! Ами ако напусна Канзас и замина на изток? Ръката й неволно се отпусна и погали единствения източник на, макар и слаба надежда.
В този момент Чарли се изправи.
Всички погледи се насочиха към него. Той ги обходи с очи, бавно, един по един.
— Сторено е голямо зло, което трябва да се поправи — рече той. Повечето лица останаха сериозни, усмихваше се единствено Франк. — И все пак, струва ми се, не това е начинът да го постигнем. Осемдесет и два процента от акциите вече гласуваха своето становище. Аз държа четиринайсет процента, собственост на дядо ми, бригаден генерал Франк Хамънд. Госпожо председател, аз се въздържам от гласуване.
Всички заговориха едновременно, ала когато Чарли седна на мястото си, Франк внимателно се взря в лицето му.
— Не издържа, а?
— Май така се получи, Франк.
— Както кажеш, приятелю, но сега трябва да те оставя. За днес имам и друго дело.
— Благодаря ти за всичко.
Без да губи време, адвокатът събра книжата си и тръгна да си върви.
— Не е нужно да ми благодариш — подхвърли през рамо. — Изчакай само да видиш каква сметка ще ти представя.
Скоро в залата останаха само двамата — Чарли и Рейчъл.
— Защо, Чарли? — плахо попита тя.
— Защото такова е моето виждане по въпроса. Защото никой друг в този щат не би могъл да управлява корпорацията по-добре от теб. Защото най-сетне престана да се криеш зад чужди имена и авторитети и се прояви такава, каквато си.
— Успях само с твоя помощ. Само дето сега просто не зная какво да правя. Нямам желание да се занимавам със списанието, Чарли — тя вдигна очи и го погледна. Сълзите бяха размазали грима й, ала тя нехаеше.
— Не е необходимо да вършиш нещо, за което нямаш желание. Ще останеш само докато излезе опровержението за чичо Роджър. А ние ще се оженим, Рейчъл… и ще отгледаме заедно още няколко истински съюзници, обещавам ти. Да не би да имаш нещо против?
— Нима ти не си решил всичко предварително, както постъпваше баща ми с мама?
— О, не, Рейчъл — повдигна я с лекота и я настани на коленете си. Когато я целуна, чу вратата да се отваря.
— Извинете — сепна се Рейчъл.
Оказа се чистачката от предната вечер.
— Ами аз нали ти казах! — ухили се насреща им старицата.
— Какво ти е казала? — поиска да знае Чарли.
— Не е твоя работа! — отвърнаха двете в хор.


Единадесета глава

Когато се върнаха от ездата, лицето на Рейчъл бе поруменяло от вятъра и безкрайно щастливо. Разседлаха конете, избърсаха ги, приготвиха храната им.
— Знаеш ли — подхвърли Рейчъл, — ти така и не ми каза какво се случи с Хендрикс.
— Надзирателят ли? Делото му ще се гледа на първи септември. Обвинен е в присвояване на големи суми и кражба на добитък. Другите двама, които са работили за него, получават условна присъда с разпореждане да напуснат Канзас. Сега доволна ли си?
— Знам ли. Хендрикс толкова дълго е работил за семейството.
— Ами като започне делото, можеш да се изкажеш в негова защита.
— Подиграваш ли ми се?
— Ни най-малко. Някоя и друга добра дума ще му свършат работа, като дойде време за присъдата.
— Тогава ще го направя — заяви тя и го поведе към къщата. Ала понеже бе притеснителна по природа, все нещо я тревожеше.
— Ти сигурен ли си, че преподобният ти дядо ще дойде навреме?
— За шести път ме питаш. Отговорът не се е променил — да, няма да закъснее, не бой се.
— И все пак до Тексас е толкова далеч.
— За дядо ми това разстояние нищо не представлява. Пък и не забравяй, Джо обеща да го докара с хеликоптера. Не забеляза ли колко старателно почистих площадката зад къщата?
— О, да, направи ми впечатление. Но днес е толкова важен ден, Чарли.
— Зная, зная. Но доколкото си спомням едва те склоних да се оженим.
— Това беше преди да разбера колко е забавно.
Госпожа Колчестър, взета отново на работа след дълги преговори, влезе в стаята, понесла малък пластмасов контейнер.
— Да седи на стайна температура трийсетина минути — рече тя.
Рейчъл приближи масата, където светлината бе най-силна.
— Какво е това? — поиска да знае Чарли.
— Не се бъркай, не е твоя работа. И се махни далеч от светлината, ако обичаш. Не го пипай! Ако го повредиш, утре трябва да си поръчам нов.
— Тъй ли било? — Чарли се наведе и помириса съдържанието. — Досещам се за какво ти е, но предпочитам сама да ми обясниш. Е?
— Чакай най-напред да прочета инструкцията и престани да ми пречиш. Изчервявам се само при мисълта, че очакваш аз да ти кажа. Сам се опитай да се досетиш. Така значи, първо вземам епруветката с бялото прахче, с капкомера прибавям… малко от другата течност и ги смесвам. Разбърква се, докато прахчето се разтвори напълно. После го оставям за петнайсет минути.
— И какво разкритие ни очаква? — отново се пошегува Чарли.
— Я си четете вестника, господин Мейдърс — намеси се госпожа Колчестър.
Той не изчака втора покана и тутакси обърна на спортната страница.
— Не те ли интересува резултатът — обидено подхвърли Рейчъл.
— Разбира се, че ме интересува — шеговито отвърна Чарли. — И съм повече от сигурен, че щом свършиш, сама ще ми кажеш.
— Ужасен досадник си — разсеяно промълви тя и се върна към импровизираната си лаборатория.
Десетина минути по-късно щастливата млада жена нададе възторжен вик:
— Ето го! Успяхме! — и като прегърна икономката, двете затанцуваха около масата.
— Няма ли най-сетне да ми обясните какво става тук? — попита Чарли. — И не е ли време за вечеря, по дяволите?
— Стой си на мястото — нареди Рейчъл. — И внимавай да не паднеш. Готов ли си?
— Разбира се, че съм готов, нали съм бивш летец. Нищо не е в състояние да ме изненада.
— И слава Богу — мъдро отбеляза Рейчъл. — Чарли Мейдърс, ти скоро ще станеш баща!
— Какво каза? — самохвалството му се изпари, той опита да се изправи, олюля се и потърси опора в крехкото тяло на бъдещата си съпруга. — Какво каза? — повтори глуповато.
— И това ми било безстрашен пилот! Не разбра ли, че съм поръчала тест за бременност. Ето виж, едната стъклена топка позеленя.
— То и на господин Мейдърс цветът му май е същият — изхили се госпожа Колчестър.


— За Бога, да не си посмяла да кажеш на дядо ми за бебето — предупреди я той, когато излязоха да посрещнат хеликоптера. Рейчъл бе облякла вече сватбената си рокля — коприна и дантели на богати дипли, които се спускаха до земята. Яката бе висока, затова косата й бе вдигната в красива прическа, увенчана с венче от портокалови цветчета. Отпред бе забола сватбения подарък от Чарли — искряща сапфирена звезда.
— Честно да ти кажа, чувствам се много «младоженски» — призна Чарли и стисна ръката на любимата си.
— Казваш ми го за четвърти път — подразни го тя шеговито-отмъстително. — И да не си му казал, че живеем тук сами вече цели две седмици.


Срещата между дядо и внук бе вълнуваща. Когато най-сетне се прибраха в къщата, старецът прие да изпие чаша кафе, като се настани на най-удобния стол в кухнята.
— Е, Рейчъл Хамънд — рече той, — ти се оказа красиво младо създание. И кога чакате бебето?
Чарли се задави със собственото си кафе, дори успя да се полее.
— Ами не зная съвсем точно — дръзко заяви булката. — До седем месеца навярно. Там някъде.
— Ако е момиче, надявам се, ще бъде красиво като майка си.
— Ами ако е момче? — попита Рейчъл.
— Е, тогава ще трябва да опитате отново.
Рейчъл се насили да се усмихне. Не смееше да се шегува свободно с достолепния старец, попрегърбен от годините, които имаше зад гърба си. И все пак имаше нещо, което не искаше да крие от него.
— За списанието… — поде тя.
— Да? Какво имаш да ми кажеш за него?
— Ами отказах да се занимавам повече.
— Хубаво си направила.
— Елмър Чатмас поема работата ми.
— И това е хубаво.
— Решихме… няма да вземем онзи човек от «Марс». Ще правим нещо като хумористично списание… насочено към съвременните жени. В Канзас има толкова талантливи писатели. Ще им предложим временен договор и ще им дадем пълна свобода.
— И това ми допада, Рейчъл.
В този момент заприиждаха гостите. Дядо Мейдърс се изправи, висок и величествен въпреки преклонната си възраст.
— Хайде — рече той, — време е да пристъпим към главното.
— Дано всичко се получи както трябва — засуети се госпожа Колчестър. — Досега не съм била шаферка, според теб има ли нещо да сме пропуснали?
— Не питай мен! — сопна се Рейчъл. — И аз за пръв път съм булка.
— Притесняваш ли се? — притече й се на помощ Франк Лозън, избран за кум.
— Уплашена съм до смърт — призна Рейчъл и прехапа устни.
— От какво те е страх?
— Тъкмо в това е проблемът. Не знам какво ме плаши — нужно ми е нещо за опора, каза си наум. Някаква дума, фраза, дори просто нещо, което ни свързва, Чарли, мен и останалите, в едно цяло, в една общност от хора, които се обичат.
Дядо Мейдърс влезе в стаята, облечен в свещеническите си одежди, със сериозно, тържествено изражение.
— И тъй — започна той, — наше е задължението да доведем нещата до край — побутна малката групичка към импровизирания олтар. После застана отпред и се взря в лицата им с орловия си поглед. Извиси се сякаш над тях и отвори Библията, която му бе служила в продължение на седемдесет години.
— Скъпи влюбени…
Ето ги думите, каза си Рейчъл. Погледна мъжа до себе си. Прочете същите думи по неговите устни и сърцето й се разтопи от щастие. Страховете, опасенията я напуснаха, тя обгърна още по-крепко ръката му и с грейнало лице се заслуша в думите на свещеника. Малко от тях запомни, ала й остана чувството, че този дом и децата, които ще се родят в него, ще бъдат благословени.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.